Ю Несбьо

Нож

  Хари Хуле #12

Първа част

Първа глава

От клона на прогнил бор се развяваше опърпана рокля. Тя припомни на стареца песен от неговата младост, в която се пееше за рокля, окачена на въже за простиране. Тази рокля обаче не се вееше под поривите на южняка, а в леденостуденото течение на замръзнала река. На дъното на реката цареше пълно затишие. Макар че беше пет следобед, месец март и на небето нямаше облаци, през плътния слой лед и четирите метра вода под него проникваше съвсем оскъдно количество слънчева светлина. Затова борът и роклята тънеха в причудлив зеленикав сумрак. Роклята беше лятна, установи старецът, синя на бели точки. Допускаше да е имала друг цвят, но впоследствие да е избелял. Зависи откога дрехата висеше окачена на клона. Бе потопена в реката и неспирното течение я миеше — при ниско ниво на водата я докосваше едва-едва, а придойдеше ли реката, я дърпаше и скубеше ожесточено. И малко по малко я разкъсваше на парчета. Старецът и тази окъсана рокля си приличаха донякъде. Някога дрехата е била важна за някого — за девойка или за жена, за погледа на мъж или за ръцете на дете. А сега точно като стареца беше изгубена, похабена, неизползваема, прикована в капан, блокирана, онемяла. Беше въпрос на време течението и времето да отнесат и последното късче от онова, което е била някога.

— Какво гледаш? — чу той глас зад стола, където седеше.

Напук на болките в мускулите завъртя глава и погледна нагоре. И установи, че влезлият клиент не е идвал преди. Паметта на стареца бе отслабнала, но той никога не забравяше лицето на човек, отбил се в ловно-рибарския магазин „Сименсен”. Новодошлият не бе дошъл да купува оръжие и муниции. Като натрупа рутина, човек започва да познава по погледа тревопасните, тоест, принадлежащите към частта от човешкия род, загубила инстинкта да убива и в неведение относно тайната на другата част от човечеството, че нищо не е в състояние да те накара да се почувстваш по-жив от това, да пронижеш с куршум голям топъл бозайник. Клиентът навярно търсеше блесни или въдичарски пръти. Висяха окачени на рафтовете над и под големия телевизор. Или искаше да си избере фотокапан. Те пък се намираха в другия край на магазина.

— Гледа реката — отговори вместо него Алф, зет му. Олюляваше се на пети, с ръце, пъхнати в джобовете на дългия камуфлажен елек, който не сваляше на работа.

— Миналата година с производителя монтирахме подводна камера и сега си имаме двайсет и четири часа излъчване на живо от мястото точно над рибохода до водопада Нора. Можем да проследим точно кога рибата започва да се изкачва по течението.

— А кога именно?

— Отделни екземпляри през април и май, но масовото преселение започва чак през юни. Пъстървата хвърля хайвера си преди сьомгата.

Клиентът се усмихна на стареца.

— Май малко си избързал, а? Или мярна някоя риба?

Старецът отвори уста. Думите бяха в главата му, не ги беше забравил, но от устните му не се отрони нито звук.

— Афазия — поясни Алф.

— Моля?

— Получи инсулт и си изгуби говора. Рибарски такъми ли търсите?

— Фотокапан — отвърна клиентът.

— Значи сте ловец?

— Ловец? Не, ловът не е по моята част. Намерих екскременти непосредствено пред вилата ми в Сьоркедален. Точно такива никога не бях виждал. Заснех ги, качих ги на стената ми във фейсбук и попитах дали някой знае от какво животно са. Отговориха ми веднага: от мечка. Мечка! В гората на двайсет минути с кола и половин час пеша от центъра на норвежката столица.

— Фантастично.

— Зависи какво влагате във „фантастично”. Във вилата ходя със семейството ми. Искам някой да застреля този звяр.

— Аз съм ловец и разбирам какво имате предвид, но дори в Норвегия, където в средата на XIX век е имало около три хиляди мечки, през последните триста години почти не са регистрирани случаи на хора, нападнати и убити от мечка.

„Единайсет” — помисли си старецът. Единайсет души от 1800 година до днес. Последният случай беше от 1906-а. Речта и координацията на крайниците му бяха силно нарушени, но бе запазил паметта си и бистрия си разсъдък. Поне в общи линии. Случваше се да се обърка и забелязваше как се споглеждат Алф и дъщеря му Мете. Така разбираше, че е казал нещо не на място. В началото, когато зетят и Мете поеха магазина, който старецът отвори и стопанисва в продължение на петдесет години, той им помагаше и беше полезен. Но сега, след последния прекаран инсулт, просто седеше. Не че това го разстройваше кой знае колко. След смъртта на Оливия вече не беше особено придирчив към живота. Стигаше му да е покрай семейството си, да хапне нещо топло за вечеря, да седи на този стол в магазина и да гледа безконечния ням филм на големия екран. Там събитията протичаха с неговото темпо. Най-драматичното, което можеше да се очаква, беше първата риба, готова да хвърли хайвера си, да форсира рибохода.

— От друга страна, макар да не се е случвало, не е гаранция, че няма да се случи. — Алф заведе клиента до рафта с фотокапаните. — Дори да говорим за малко мече, всички хищници искат да убиват. С помощта на фотокапан ще получите яснота дали животното е свило леговище близо до вилата ви, или просто е минало случайно оттам. Между другото, кафявата мечка излиза от бърлогата си горе-долу по това време на годината и обикновено е много гладна. Затова най-добре поставете камерата на мястото, където сте открили екскрементите, или някъде покрай вилата.

— Значи, самата камера се намира в тази къщичка за птици?

— Къщичката за птици, както я нарекохте, защитава фотокапана от неблагоприятни атмосферни условия и от животни. Този модел фотокапани са много икономични и изгодни. Оборудвани са с френелова леща. Тя улавя инфрачервените лъчи, излъчвани от животни, хора или други движещи се обекти. Когато фотокапанът засече тяло с температура, различна от температурата на околната среда, видеозаписът стартира автоматично.

Старецът надаваше ухо на разговора, но нещо друго бе приковало вниманието му. Случващото се на екрана. Забеляза, че зеленикавият сумрак леко е просветлял.

— Видеозаписът се съхранява в SD карта, поставена във фотокапана. От картата можете да прехвърлите на компютър записа и да го прегледате.

— Ето, това вече наистина е фантастично.

— Да, но за да разберете дали фотокапанът е заснел нещо, се налага да се разкарвате до мястото, където сте го поставили. Ако се спрете на ето този малко по-скъп модел, есемес ще ви известява всеки път, когато фотокапанът заснеме обект. Имаме и още по-усъвършенстван модел. Той изпраща записа на телефона ви или на електронната ви поща. В такъв случай можете да преглеждате записите от дома си и само от време на време да се разхождате до мястото, където е поставена камерата, за да подменяте батерията.

— Ами ако мечката се появи през нощта?

— Камерите са оборудвани с инфрачервена черна или бяла светкавица. Излъчват невидима светлина и така няма опасност животното да се подплаши.

Светлина. Старецът я виждаше. Светъл конус идваше отдясно, срещу течението. Проби зелената вода и блъсна роклята. Сякаш внезапно съживила се девойка затанцува от радост.

— Ама това ми звучи като научна фантастика!

Старецът зина, когато видя в кадър да попада космически кораб. Беше осветен отвътре и се носеше на метър и половина над речното дъно. Удари се в едър камък, на забавен каданс се завъртя, светлината от предните фарове зашари по дъното на реката, за миг попадна в обектива на камерата и заслепи стареца. После клоните на бора уловиха свободно носещото се превозно средство и го застопориха. Старецът усети как сърцето му се разтуптя. Това беше автомобил. Лампичката в купето светеше и той видя, че е пълно с вода почти догоре. Вътре имаше човек. Полуизправен на шофьорското място, отчаяно притискаше глава към тавана, явно за да си набави въздух. Един от прогнилите клони, задържащи колата, се прекърши и течението го отнесе.

— По мръкнало кадрите няма да са толкова контрастни и ярки като на дневна светлина и ще са в черно-бяло. Но ако обективът не е запотен или зацапан, ще видите мечката.

Старецът започна да тропа с крака, за да привлече вниманието на Алф. Човекът в потъналата кола си пое дълбоко въздух и се гмурна. Късата му четинеста коса се разлюля, бузите се издуха. Той удари с две ръце по страничния прозорец, обърнат към обектива на камерата, но водата в купето притъпи силата на удара му. Опрял ръце о подлакътниците, старецът се опитваше да се привдигне от стола, ала мускулите отказваха да се подчинят на желанията му. Забеляза, че средният пръст на едната ръка на мъжа във водния капан е сив. Мъжът престана да удря и блъсна челото си в прозореца. Изглежда, се беше предал. Счупи се още един клон, а течението дърпаше ли, дърпаше, за да отнесе колата. Борът обаче не я пускаше още. Старецът се взираше в изтерзаното лице, притиснато към прозореца отвътре. Сините очи напираха да изскочат от орбитите. Кремав белег описваше дъга от единия ъгъл на устните до ухото. Старецът успя да се надигне от стола и направи две колебливи крачки към рафта с фотокапани.

— Извинете ме за момент — обърна се Алф към клиента. — Какво има, татко?

Старецът размаха ръце към монитора зад гърба си.

— Сериозно? — изуми се Алф и пъргаво се приближи. — Риба?

Старецът поклати глава и пак се обърна към екрана. Колата вече я нямаше. И всичко си беше същото. Речното дъно, мъртвият бор, роклята, зеленикавата светлина, проникваща през леда. Сякаш нищо не се беше случило. Старецът тропна с крак и посочи екрана.

— Успокой се, татко. — Алф го тупна приятелски по рамото. — Има още време, докато започнат да хвърлят хайвер.

И се върна при клиента и фотокапаните.

Докато гледаше двамата мъже, обърнали му гръб, старецът усещаше как у него се надига отчаяние и гняв. Как да обясни какво видя току-що? Лекарят каза, че когато инсултът увреди и предната, и задната част на лявото мозъчно полукълбо, нарушения настъпват не само в речта, а често и в общата способност за комуникация, включително писането и жестикулацията. Старецът се добра до стола и пак седна. Загледа се в реката, която продължаваше да си тече. Необезпокоена. Невъзмутима. Непроменима. Няколко минути по-късно усети как пулсът му започва да се нормализира. Кой знае? Може това изобщо да не се е случило. Навярно е представлявало просто проблясък, загатващ за следващата стъпка към пълната тъма на старостта. Или — в конкретния случай — към разноцветните й халюцинации. Старецът гледаше роклята. В мига, когато му се стори, че я озаряват автомобилни фарове, сякаш зърна как Оливия танцува в тази рокля. Зад прозореца в осветеното купе видя познато лице. Помнеше го. А единствените лица, които все още помнеше, бяха видените в магазина. Този мъж бе идвал два пъти. Сините очи, кремавият белег. И двата пъти мъжът купи фотокапан. Преди броени дни в магазина се отбиха полицаи да питат за човек със същия външен вид. Ако можеше да говори, старецът щеше да им каже, че мъжът е висок. И не е тревопасно — личеше си по погледа му. Поглед на хищник.

Втора глава

Свайн Фине се надвеси над жената и попипа челото й с длан. Беше плувнало в пот. Очите се взираха в него, изцъклени от болка. Или от страх. По-скоро от страх, предположи той.

— Боиш ли се от мен? — попита той.

Тя кимна и преглътна с мъка. Винаги му се беше струвала красива: когато я дебнеше как се прибира вкъщи или излиза; докато я следеше във фитнеса или я гледаше, разположил се на няколко седалки от нея в метрото така, че тя да го забележи. И да си има едно наум. Но никога не му се бе струвала толкова красива, колкото сега, легнала напълно безпомощна, изцяло в неговата власт.

— Обещавам да мине бързо, любов моя — прошепна той.

Тя едва преглътна. Беше толкова изплашена. Той се чудеше дали да не я целуне.

— Разрез с нож в корема и край — прошепна той.

Тя стисна очи и изпод миглите се оцедиха две прозрачни сълзи.

Свайн Фине се засмя тихо.

— Ти знаеше, че ще дойда, нали? Знаеше, че не мога да те пусна да си идеш. Защото съм ти дал дума.

Той плъзна показалец по вадата, стичаща се по бузата й: смес от пот и сълзи. През голямата зееща дупка в дланта си, в крилото на орела, видя окото й. Навремето млад полицай го простреля в ръката. За осемнайсет сексуални посегателства го осъдиха на двайсет години затвор. Той не отрече, че е извършил въпросните действия, но възрази срещу определението „посегателства” и изрази остро несъгласие, че мъж като него заслужава наказание за тези свои постъпки. Но съдията и съдебните заседатели явно сметнаха, че юридическите закони стоят по-високо от природните. Е, няма що.

Очите й се взираха с ужас в него през кратера.

— Готова ли си, любов моя?

— Не ме наричай така — прохленчи жално тя. По-скоро умолително, отколкото заповедно. — И не споменавай думата „нож”…

Свайн Фине въздъхна. Защо хората се страхуват толкова много от ножа? Та той е първото сечиво на човечеството. Бяха имали на разположение два милиона и половина години да свикнат с него и въпреки това измежду тях все още се намираха неспособни да съзрат красотата в инструмента, помогнал им да слязат от дърветата. Лов, подслон, земеделие, прехрана, отбрана. Да, ножът отнема живот, но и създава. Двете вървят ръка за ръка. Само проумяващите тази зависимост и готовите да понесат последствията от своята човешка природа, от своя произход, са способни да обичат ножа. Да се боят от него и да го обичат. Защото, отново, това са двете страни на една и съща монета.

Свайн Фине вдигна поглед. Към ножовете върху плота до тях. Бяха готови да влязат в употреба. Да бъдат одобрени или отхвърлени. Защото изборът на подходящ нож е важен. Тези ножове си ги биваше, формата и големината им бяха съобразени с предназначението им и бяха изработени от висококачествена стомана. Но им липсваше онова, което Свайн Фине търсеше в един нож. Индивидуалност. Дух. Магия. Преди снажният млад полицай с късата четинеста коса да съсипе всичко, Свайн Фине разполагаше с прекрасна колекция от двайсет и шест ножа.

Най-хубавият беше от остров Ява. Дълъг, тънък и асиметричен, вълнообразният клин напомняше гънеща се змия. Истинска красавица, жена. Може да не беше най-практичният, но притежаваше хипнотизиращото въздействие едновременно на змията и на красивата жена. Караше хората да изпълняват заповедите му безропотно. Най-ефективното смъртоносно оръжие в колекцията му беше ножът рампури — любимецът на индийската мафия. Той излъчва студ, все едно е изсечен от лед, и запленява с грозотата си. Докато керамбитът — малък индонезийски нож със сърповидно острие, наподобяващо нокът на тигрова лапа — съчетава ефективност с красота. Но в неговата красота има и нещо твърде вулгарно подобно на красотата на проститутка с прекалено тежък грим, твърде впита рокля и просташки разголено деколте. Свайн Фине не харесваше такива ножове. Предпочиташе моделите с невинно, целомъдрено излъчване. Ако са и семпли — още по-добре. На тези характеристики отговаряше неговият фаворит в колекцията — финският нож пуко. Дръжката беше изработена от кафяво орехово дърво, гард липсваше, острието — късо, с канал, силно извито. Купи ножа в Турку и само два дни по-късно си послужи с него, за да обясни положението на закръглена осемнайсетгодишна девойка в бензиностанция „Несте” в околностите на Хелзинки. Тогава започна да заеква — както винаги, когато го обземеше сексуална възбуда. Това не беше признак, че губи контрол, а по-скоро за точно обратното. Случваше се заради бурния прилив на допамин и потвърждаваше, че дори след седемдесет и седем години на този свят либидото му не е спаднало и на йота. Справи се точно за две минути и половина. Влезе, притисна я към плота, разпори й панталона, опраши я, извади личната й карта, запомни името и адреса й и се омете. И всичко това в рамките на две минути и половина. Колко секунди му отне самото опрашване? Половият акт при шимпанзетата трае средно осем секунди. Осем секунди, през които двете маймуни са неспособни да се отбраняват в свят на заобикалящи ги застрашителни хищници. Горилите — изложени на по-малко естествени врагове — имат възможността да удължат удоволствието до една минута. Но високодисциплиниран мъж във вражеска обстановка е длъжен да пожертва удоволствието си в името на по-висша цел: размножаването. Така, както един банков обир никога не бива да продължава повече от четири минути, едно опрашване на обществено място не бива да надхвърля две минути и половина. Еволюцията щеше да докаже колко е прав. Беше само въпрос на време.

Но сега, тук, се намираха в безопасна обстановка. Пък и опрашване изобщо нямаше да се състои. Не че не му се искаше. Желание определено не липсваше. Но сега предстоеше да я прободе с нож. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да осемени жена, щом актът няма да се увенчае с поколение. И високодисциплинираният мъж пазеше скъпоценното си семе.

— Имам пълното право да те наричам „любов моя”, щом сме сгодени — прошепна Свайн Фине.

Тя се взираше в него с очи, почернели от шок. Бяха толкова черни, сякаш вече угаснали. Сякаш в тях вече не бе останала нито искрица светлина.

— Да, с теб сме сгодени — засмя се тихо той и притисна месестите си устни към нейните. После машинално избърса устните й с ръкава на фланелената си риза, та да не останат следи от слюнка. — И сега аз ще изпълня обета си… — Той плъзна ръка между гърдите й надолу към корема.

Трета глава

Хари се събуди. Знаеше, че след малко ще си спомни какво се е случило; тези няколко благословени секунди в неведение ще са всичко, което му се отпуска, преди реалността да се стовари върху него със силата на юмрук. Отвори очи и мигом съжали. През прашния зацапан прозорец проникваше дневна светлина, озаряваше празната малка стая и продължаваше безпрепятствено към центъра на болката зад очите му. Пак потърси убежище в мрака под клепачите си и се сети какво сънува. Ракел, разбира се. Този епизод му се беше присънвал безброй пъти: утро преди толкова много години, малко след като се запознаха. Тя лежеше, отпуснала глава върху гърдите му. Той я попита да не би да проверява дали са верни слуховете, че Хари няма сърце. Ракел избухна в смях. Обожаваше този смях. Беше готов на всякакви идиотщини само и само да го подмами да излезе от устните й. Тя повдигна глава, погледна го с топлите си кафяви очи, наследени от майка й, австрийка по произход, и отвърна, че слуховете са верни, но тя е готова да му даде половината от своето сърце. И го направи. А нейното сърце беше толкова голямо. Изпомпи кръв по цялото му тяло, разтопи го, размекна го. Навярно неслучайно думата „нежен” е някак близка на „женен”. Превърна го в любящ съпруг и в баща на Олег — вглъбеното, сериозно момче, което Хари постепенно обикна като собствен син. Хари беше щастлив. И това го изплаши до смърт. Беше блажено несведущ какво му предстои, но и злочесто просветен, че ще се случи нещо; не му е писано да задържи цялото това щастие.

Боеше се до смърт да не изгуби Ракел. Защото едната половина от сърцето не може да бие без другата. И двамата го знаеха. Тогава, щом не можеше да живее без нея, защо в снощния си сън избяга?

Подробностите му се губеха, но му се струваше, че Ракел е дошла да си поиска обратно половината сърце. Беше доловила слабите удари на неговата половина и по тях го беше открила. Бе позвънила на вратата му.

И летящият юмрук най-сетне го застигна. Реалността.

Хари я беше изгубил.

Не той беше избягал от нея. Тя го беше изхвърлила.

Хари се задъха панически. Някакъв звук прониза слуховия му проход и му стана ясно, че болката не е само зад очите, а из целия мозък. Същият звук беше активирал съня, преди да се събуди. Някой звънеше на вратата. Идиотската, мъчителна и неизменна надежда пак надигна глава.

Без да отваря очи, Хари протегна ръка надолу към пода до дивана — към бутилката с уиски. Събори я и по кухото й дрънчене, докато се търкаляше по протрития паркет, отсъди, че вече е празна. Насили клепачите си да се повдигнат. Вторачи се в ръката си, увиснала над ръба на дивана подобно на хищна лапа; в сивата титанова протеза на мястото на отрязания му среден пръст. Ръката му беше окървавена. Мамка му. Подуши си пръстите, докато се опитваше да си спомни завършека на вчерашния ден. Имаше ли намесени жени? Рязко отхвърли завивката и плъзна поглед надолу по 193-сантиметровото си голо атлетично тяло. Върна се към чашката сравнително отскоро и затова алкохолът още не бе оставил отпечатък върху физиката му, но ако обичайният сценарий се повтореше и този път, мускулната му маса щеше да се стопи, а сивкавобялата му кожа — да побелее като тебешир. Хари щеше да се превърне в призрак и накрая да избледнее съвсем. Всъщност не беше ли именно това целта да приема алкохол?

Привдигна се със стон и седна. Огледа се. Беше се върнал в положението, в което беше, преди да стане пълноценен човек и съпруг. Дори едно стъпало по-ниско. Не знаеше като ирония на съдбата ли да го тълкува, но двустайният апартамент с площ четирийсет квадрата, в който по-млад колега от полицията първо го подслони, а после се съгласи да му го отдаде под наем, се намираше един етаж под апартамента, където Хари живееше, преди да се пренесе при Ракел в масивната й дървена къща в Холменколен. Когато се премести тук, Хари си купи разтегателен диван от ИКЕА. Обзавеждането включваше още библиотечен шкаф с грамофонни плочи зад дивана, ниска масичка, огледало, което все още не бе окачено никъде и стоеше облегнато на стената в дневната, и скрин в коридора. Други мебели нямаше. Хари не беше сигурен защо продължава да живее така спартански — дали от мързел, или защото се опитва да си внуши, че това положение е временно; че след като поразмисли, Ракел ще поиска пак да се съберат.

Вслуша се в организма си. Повръщаше ли му се? Гадеше му се, но вече доста по-слабо. След две-три седмици организмът започваше да привиква към отровата и да повишава толеранса си към приеманата доза. Дори да иска дозата да бъде увеличена. Хари прикова поглед в празната бутилка от уиски, кротнала се между стъпалата му. „Питър Досън Спешъл”. Тази марка не му допадаше кой знае колко. Виж, „Джим Бийм” беше много по-хубаво, а и го продаваха в четвъртити бутилки, които не се търкалят по пода. Но „Досън” беше по-евтино, а един прежаднял алкохолик с полицейска заплата и празна банкова сметка не е в позиция да бъде особено придирчив. Хари си погледна часовника. Четири без десет. Разполагаше с два часа и десет минути да се добере до „Винмонополе”, преди да затворят.

Пое си дъх и се изправи. Главата го цепеше до пръсване. Олюля се, но успя да си възвърне равновесието. Погледна се в огледалото. Приличаше на дънна риба, рязко измъкната от водата. Очите и вътрешностите му сякаш напираха да изскочат навън. Сърповиден белезникав белег тръгваше от левия ъгъл на устните и продължаваше към ухото, все едно рибарска кукичка бе разкъсала бузата му. Потърси под завивката, но не откри боксерки. Намъкна дънките, проснати върху пода, и излезе в коридора. Тъмен силует се очертаваше върху матираното стъкло на външната врата. Тя е. Върнала се е! Но, от друга страна, той си го бе помислил и последния път, когато някой звънна на вратата, а тогава се оказа служител на електроразпределително дружество „Хафслюн” — идвал да подмени старите електромери с нови, по-модерни: отчитали изразходеното електричество почасово и с точност до ват. Целта била всички клиенти на дружеството да могат лично да проверяват по кое време на денонощието уредът е засякъл повишено потребление заради включена готварска печка или осветително тяло например. Хари обясни, че няма готварска печка, а ако някога си купи, не би желал някой да знае кога я използва. И хлопна вратата.

Този път обаче силуетът зад стъклото беше женски.

С нейния ръст, нейното телосложение. Как беше влязла, без да позвъни на домофона?

Хари отвори.

Жените се оказаха две. По-точно, жена и момиченце — толкова дребничко, че не стигаше до стъклото. Затова не го бе видял. Момиченцето протегна към него метална касичка и Хари се досети, че са позвънили на домофона и им е отворил някой съсед.

— Кампания за набиране на средства за благотворителност — поясни жената.

Върху якетата носеха оранжеви жилетки с емблемата на Червения кръст.

— Не се ли провежда през есента? — отрони Хари.

Жената и момиченцето го гледаха втренчено, без да отронят и дума. Първоначално той разтълкува поведението им като проява на враждебност: сякаш ги бе набедил в измама. Чак впоследствие схвана, че погледът им изразява презрение — най-вероятно защото се появи полугол и вмирисан на алкохол, и то в четири следобед. Освен това явно не беше запознат с национална кампания, многократно рекламирана по телевизията.

Хари се запита изпитва ли срам. Малко. Бръкна в джоба на дънките си. Когато тръгнеше да залива по баровете, пъхваше няколко банкноти в джоба, защото от опит знаеше, че не е препоръчително да носи в себе си банкова карта.

Усмихна се на момиченцето, което се взираше с разширени очи в окървавената му ръка, докато той пъхаше сгъната банкнота в процепа на пломбираната касичка. Преди банкнотата да потъне, Хари зърна мустак. Мустака на Едвард Мунк. Хилядарка.

— По дяволите! — Хари пак бръкна в джоба си. Оказа се празен. Точно като банковата му сметка.

— Моля?

— Мислех, че пускам двеста крони, а съм ви дал хилядарка.

— Ох, че неприятно.

— Може ли… да ми я върнете?

Момиченцето и жената го изгледаха безмълвно. Детето вдигна касичката по-високо, та Хари да види пластмасовата пломба върху логото на дарителската кампания.

— Ясно — прошепна Хари. — Поне ресто няма ли да получа?

Жената се усмихна, все едно беше изрекъл недодялана шега. Той също побърза да й се усмихне, за да я увери, че наистина се е пошегувал, докато умът му отчаяно търсеше решение на проблема. 299 крони и 90 йоре преди шест часа. Евентуално 169,90 за половин бутилка.

— Утешете се с мисълта, че парите ще отидат за хора в беда — посъветва го жената и поведе момиченцето нататък по коридора.

Хари затвори вратата, влезе в кухнята и изми кръвта от ръката си. Усети пареща болка. Върна се в дневната. Огледа се. Забеляза, че по чаршафа върху завивката има отпечатък от окървавена ръка. Застана на четири крака и откри мобилния си телефон под дивана. Не беше получил нови есемеси. Само три пропуснати повиквания от снощи: едно от Бьорн Холм — криминален експерт, родом от Тутен — и две от Александра от „Съдебна медицина”. Двамата с Хари бяха интимни съвсем отскоро — след като Ракел го изхвърли, — но, ако съдеше по впечатленията си за Александра и по спомена за последната им среща, тя не смяташе месечния си цикъл за основателна причина да отменят уговорка за секс. Прекараха заедно първата си нощ, след като тя го заведе до дома му. Понеже и двамата претършуваха без успех джобовете му в търсене на ключа, Александра отключи вратата с шперц с обезпокоителна бързина и сръчност и положи него и себе си върху дивана. Когато се събуди, тя вече си беше тръгнала. Намери бележката й с благодарности за извършените услуги. Хари определено не изключваше вероятността кръвта да е нейна.

Затвори очи и се опита да се съсредоточи. Събитията и хронологията от последните дни тънеха в неяснота, а по отношение на снощната вечер и на изминалата нощ в паметта му зееше чисто бяло петно. Не си спомняше абсолютно нищо. Отвори очи и огледа внимателно смъдящата си дясна ръка. Три окървавени кокалчета, силно охлузена кожа и засъхнала кръв по ръбчетата на раничките. Сигурно е цапардосал някого. Щом си е ожулил три кокалчета, значи, навярно е отправил няколко удара. Чак сега забеляза, че кръв има и по дънките му. Прекалено много, за да е дошла от кокалчетата. И не му приличаше на менструална.

Хари свали чаршафа от завивката, докато набираше Бьорн Холм, за да му върне пропуснатото повикване. Разнесе се сигнал „свободно”. Хари знаеше, че сега някъде звъни телефон с парче на Ханк Уилямс — парче, чийто текст, твърдеше Бьорн, разказвал историята на криминален експерт като него.

— Как върви? — обади се ведър глас с характерен тутенски диалект.

— Зависи дали можеш да ми заемеш триста крони. — Хари влезе в банята.

— Неделя е, Хари. „Винмонополе” не работи.

— Неделя ли? — Хари си изхлузи дънките и заедно с мръсния чаршаф ги натъпка в препълнения кош за пране. — Ега ти!

— Нещо друго?

— Търсил си ме в девет снощи.

— Да, но ти не ми вдигна.

— Явно през последното денонощие телефонът ми е бил под дивана. А аз бях в „Джелъси”.

— Мина ми през ума и се обадих на Йойстайн. Той потвърди.

— И?

— И дойдох в бара. Наистина ли не помниш нищо?

— Мамка му, мамка му. Какво стана?

Хари чу въздишката на колегата си и си представи как леко изпъкналите рибешки очи се завъртат с оттенък на досада върху валчестото бледо лице, обрамчено от най-големите и рижи бакенбарди в Главното полицейско управление и наполовина засенчено от каскет.

— Какво по-конкретно те интересува?

— Само което ти се струва съществено. — Хари забеляза нещо в коша за пране. Между мръсни боксерки и тениски стърчеше гърло на бутилка. Издърпа я. „Джим Бийм”. На дъното беше останала една глътка. Развинти капачката, долепи бутилката до устните си и отметна глава назад.

— Добре, ето ти съкратената версия. В 21,15 влязох в бар „Джелъси” и те заварих пиян. Докато те карах към апартамента ти, някъде около 22,30, ти говореше за едно-единствено нещо. За един човек. Познай за кого.

Хари мълчеше. Присви лявото си око и надникна в обърнатата с гърлото надолу бутилка. Проследи как капката се стича по вътрешността й.

— За Ракел — отговори си сам Бьорн. — В колата заспа. Успях да те довлека до апартамента и да те прибера вътре. И това е всичко.

По скоростта, с която капката се стичаше, Хари прецени, че разполага с достатъчно време, и отдръпна гърлото от устните си.

— Всичко ли?

— Е, съкратената версия.

— Сбихме ли се?

— Кой? Ти и аз?

— Както наблягаш върху „аз”, съдя, че все пак аз съм се бил. С кого?

— Новият собственик на „Джелъси” отнесе един шамар.

— Шамар? Събудих се с три окървавени кокалчета. Кръв имаше и по дънките ми.

— Улучи го в носа и оттам пръсна кръв. Но после той се сниши и вместо в него юмрукът ти се стовари в стената. И то не само веднъж. Мен ако питаш, по стената още има твоя кръв.

— Рингдал не отвърна ли на удара?

— Да ти кажа честно, ти така се беше натряскал, че не беше в състояние да причиниш сериозни наранявания на противника си. С Йойстайн те озаптихме, преди да се контузиш по-сериозно.

— Мамка му. Здравата съм закъсал.

— Е, Рингдал си заслужаваше шамара. Вървеше албумът „White Ladder” на Дейвид Грей и след като всички парчета свършиха, Рингдал го пусна отначало. И ти започна да му триеш сол, че е съсипал репутацията на бара, репутация, която, по думите ти, си изградил заедно с Йойстайн и Ракел.

— Това си е самата истина! Този бар беше златна мина, Бьорн. Продадохме му заведението кажи-речи на безценица. Поисках от него само едно: да устои на комерсиалното. Да пуска качествена музика.

— Тоест, твоята музика?

— Нашата музика, Бьорн! Твоята, моята, на Йойстайн, на Мехмет… А той ми върти шибания Дейвид Грей!

— Вероятно е трябвало да уточниш коя… Опа! Хари, малкият се разплака.

— О, извинявай. И благодаря. Прощавай за снощи. Боже, излагам се. Да затваряме. Поздрави Катрине.

— Тя е на работа.

Хари затвори и изведнъж го осени проблясък. Видение. Изчезна почти мигновено и Хари не успя да го разгледа подробно, но сърцето му се разблъска бързо, чак до задъхване.

Продължаваше да държи бутилката обърната с гърлото надолу. Погледна пода. Върху мръсните плочки лъщеше кафява капка.

Хари въздъхна. Свлече се на колене, усети допира на студените плочки до коленете си. Изплези език, пое си дъх, наведе се напред и притисна чело към пода като в молитвена поза.

Хари крачеше енергично по „Пилестреде”. Кубинките му оставяха черни следи върху падналия предишната нощ тънък слой сняг, който ниското пролетно слънце с все сили се опитваше да стопи, преди да потъне зад старите градски фасади със задължителните четири-пет етажа. Той се вслушваше как дребните камъчета, вбили се в едрите грайфери на подметките му, стържат ритмично по асфалта, докато минаваше покрай високи модерни жилищни сгради на мястото, където някога се намираше Държавната болница — там се беше родил той преди близо петдесет години. Разгледа новото улично изкуство върху фасадата на „Блиц” — някога олющена сграда, окупирана от пънкари и превърнала се в тяхна крепост. Като тийнейджър Хари беше посещавал там мрачни концерти, макар никога да не стана част от столичните анархисти. Подмина „Рекс клуб”, където се беше напивал, когато заведението се казваше другояче, а халбата бира беше по-евтина, охранителите — по-компромисно настроени, а в самото заведение се подвизаваха и фенове на джаза. Хари не беше и от тях. Нито пък от членовете на Петдесетнишката църковна общност, подвизаваща се на отсрещния тротоар. Тези хора се имаха за носители на върховната истина и в екстаза си говореха на неразбираеми езици. Подмина съда. Колко убийци бяха получили осъдителна присъда там благодарение на неговата работа? Мнозина.

Но не достатъчно. Защото в кошмарите те навестяват не заловените, а другите, които са се измъкнали, и техните жертви. И въпреки това Хари бе заловил достатъчно престъпници, за да си създаде име, репутация. Едновременно добра и лоша. Лоша, защото Хари носеше пряка или косвена вина за кончината на няколко свои колеги.

Хари стигна до „Грьонланслайре”, където през седемдесетте етнически хомогенният Осло се бе срещнал със света — или обратното. Ресторанти с арабски имена, магазини с вносни зеленчуци и подправки от Карачи, забулени сомалийки на неделна разходка с детски колички и оживено разговарящите им мъже три крачки отзад. Две-три кръчми обаче бяха запазили облика си от времето, когато работническата класа в Осло беше светлокожа и обитаваше този квартал. Мина покрай църквата и тръгна нагоре към Главното управление — стъклен дворец на върха на парка. Обърна се, преди да бутне тежката входна врата — метална, с елипсовиден прозорец. Плъзна поглед над Осло. Красив и грозен. Студен и топъл. През някои дни обичаше този град, през други го ненавиждаше. Но не можеше да го напусне. Да си вземе почивка от него, да замине за известно време — да. Но не и да го напусне завинаги. Както Ракел напусна него.

Хари мина през пропуска и застана пред асансьорите. Докато чакаше, си разкопча палтото. И въпреки това започна да се поти. А когато вратите на асансьора се разтвориха пред него, се разтрепери. Стана му ясно, че днес няма да го бъде, обърна се и тръгна по стълбите към седмия етаж.

— Идваш на работа в неделя? — Катрине Брат вдигна поглед от компютъра, когато Хари влезе без покана в кабинета й.

— Като гледам, не съм единствен. — Той потъна в креслото пред бюрото й.

Погледите им се срещнаха.

Хари затвори очи, отметна глава назад и изпъна дългите си крака, които стигнаха чак до бюрото. Гюнар Хаген й завеща това бюро заедно с шефския пост в Отдела за борба с насилието. След като оглави отдела, Катрине поръча да боядисат стените в по-светъл цвят и да изциклят паркета, но иначе запази интериора непокътнат. И макар че Катрине Брат вече беше началник-отдел и майка, Хари все още помнеше тъмнооката лудетина, пристигнала от полицията в Берген с план, с ментален багаж, черна коса и черен шлифер, криещ тяло, по което мъжката, че и женската част от Отдела редовно въздишаше. Катрине обаче имаше очи само за Хари поради редица наистина парадоксални причини, но достатъчно основателни, та и други жени да си падат по него: славата му на лошо момче, фактът, че е обвързан и я възприема единствено като колега.

— Възможно е да греша — прозина се Хари, — но говорих по телефона с мъжа ти и останах с впечатлението, че отпускът по бащинство му се отразява добре.

— Правилно си разбрал. — Катрине продължаваше да натиска клавишите. — Ами ти? Как ти се отразява…

— Брачният отпуск ли?

— Възнамерявах да те питам как се чувстваш отново в Отдела.

Хари отвори едното си око.

— Ти как мислиш, при положение че ми възлагате задачи за новобранци?

Катрине въздъхна.

— С Гюнар не успяхме да уредим нищо по-добро с оглед на ситуацията, Хари. Ти какво очакваше?

Едноокият поглед на Хари зашари из кабинета, докато размишляваше какво е очаквал. Катрине да внесе визуални акценти в интериора, подчертаващи женско присъствие? Тя и Гюнар да му предоставят същата свобода за действие, с която бе разполагал, преди да се откаже от кариерата на следовател и да стане преподавател в Полицейската академия, да се ожени за Ракел и да се опита да живее спокоен живот във въздържание от алкохол? Не можеха да го направят, естествено. С благословията на Гюнар Хаген и с помощта на Бьорн Катрине буквално го измъкна от канавката и му повери тази длъжност, за да има какво да прави, стимул да става сутрин, нещо, което да отвлича мислите му от Ракел, причина, за да не умре от препиване. А фактът, че той прие да сортира документи и да преглежда изстинали досиета, показваше единствено и само колко е затънал — по-надълбоко, отколкото бе допускал за възможно. Опитът обаче показваше, че винаги е възможно да затъне още по-надълбоко. Хари се прокашля:

— Ще ми заемеш ли петстотин крони?

— По дяволите, Хари. — Катрине го изгледа с отчаяние. — Затова ли дойде? Вчера не пи ли достатъчно?

— Принципът е различен. Ти ли изпрати Бьорн да ме прибере снощи?

— Не.

— Тогава как ме е намерил?

— Всички знаят къде киснеш вечер, Хари. Мнозина обаче биха определили като странно да избереш точно бара, който наскоро си продал.

— Обикновено не отказват алкохол на бивш собственик.

— До вчера. Според Бьорн последните думи на новия собственик, преди да те изгони, били, че докато си жив, кракът ти няма да стъпи там.

— Наистина ли? Нищичко не помня.

— Нека освежа паметта ти. Помолил си Бьорн да ти съдейства да подадете оплакване срещу „Джелъси” за музиката, която пускат, а после — да се обади на Ракел и да я вразуми. От неговия телефон, понеже твоя си го оставил у вас, пък и силно си се съмнявал, че тя ще вдигне, ако обаждането е от теб.

— Боже господи — простена Хари, докато, заровил лице в шепи, масажираше челото си.

— Не го казвам, за да те накарам да се чувстваш неудобно, а за да си наясно какво се случва, когато пиеш, Хари.

— Благодаря ти. — Хари преплете пръсти над корема си и забеляза, че на ръба на бюрото лежи банкнота от двеста крони.

— Няма да ти стигнат, за да се натряскаш, но с тях можеш да си купиш достатъчно алкохол, за да заспиш. А сега ти е нужен именно сън.

Хари я изучаваше. С годините погледът й беше омекнал. Катрине вече не беше онова гневно момиче, обзето от желание да си отмъсти на целия свят. Навярно се дължеше на поверената й отговорност за други хора — за служителите на Отдела и за деветмесечното момченце, Да, такива събития в живота на човек събуждат инстинкта му за грижа и изглаждат ръбатостите на характера. Преди година и половина, докато течеше следствие по случая с Вампириста и Ракел влезе в болница, Хари пак потърси утеха в чашката и Катрине го подслони в апартамента си. Позволи му да повърне в безупречната й баня и да поспи безпаметно няколко часа в леглото й — нейно и на Бьорн.

— Не — възрази Хари. — Не ми трябва сън, а случай.

— Дадох ти случай…

— Искам Фине.

— Убийствата, за които намекваш, не са дело на Фине — въздъхна Катрине. — Нищо не сочи към него. Както ти казах, вече съм ги възложила на хора, по моя преценка по-подходящи.

— Три убийства. Три неразкрити убийства. И твърдиш, че нямаш нужда от човек, способен да докаже очевидното и за двама ни, а именно: че извършителят е Свайн Фине?

— Възложих ти случай, Хари. Разреши го и остави на мен да разпределям работните задачи.

— Възложеният ми случай изобщо не е случай, а убийство, за което съпругът се призна за виновен. Разполагаме с мотив и веществени доказателства.

— Възможно е внезапно да оттегли самопризнанията си и тогава за осъдителна присъда ще ни трябват факти, установени по безспорен начин.

— Можеше да дадеш този случай на Вюлер, на Скаре или на някой новобранец. Фине е сексуален маниак и сериен убиец, а аз, дявол да го вземе, съм единственият ти следовател с нужната квалификация в тази област.

— Казах „не”, Хари! Отказът ми е окончателен.

— Защо?

— Защо? Погледни се само! Ако ти беше на мое място и ръководеше Отдела, щеше ли да изпратиш пропил се следовател в лабилно състояние при нашите и бездруго скептични колеги в Копенхаген и Стокхолм, категорични в становището си, че зад убийствата в техния и в нашия град не стои един и същи извършител? Навсякъде ти се привиждат серийни убийци, защото психиката ти е професионално деформирана.

— Дори да е вярно, убийствата са дело на Фине, убеден съм. Носят всички характерни белези на…

— Спри! Намери начин да се отървеш от тези натрапчиви мисли, Хари.

— Натрапчиви мисли ли каза?

— Бьорн ми сподели, че докато си пиян, не спираш да бръщолевиш за Фине: трябвало да го пипнеш, преди той да се добере до теб.

— Приятна неделя. — Хари грабна банкнотата и я пъхна в джоба на панталона си.

— Къде отиваш?

— На място, където няма да работя. Нали Господ е обявил днешния ден за свят.

— В подметките ти са влезли камъчета. Внимавай да не ми надраскаш паркета.

Хари крачеше забързано по „Грьонланслайре” към ресторант „Олимпен” и нощен клуб „Питал”. Не че му бяха любими, но се намираха най-близо. По главната улица в квартал „Грьонлан” имаше толкова рехаво движение, че Хари пресече на червено, докато си проверяваше мобилния телефон. Поколеба се дали да върне обаждането на Александра, но се отказа. Нямаше нерви да се занимава с нея. В списъка със скорошни обаждания видя, че вчера между шест и осем е набрал шест пъти Ракел. Полазиха го тръпки. „Връзката невъзможна” — пишеше. Понякога езикът на технологиите е безпощадно точен.

Стъпвайки на отсрещния тротоар, го прониза внезапна болка в гърдите. Сърцето му се разблъска лудешки, сякаш пружината, досега удържала туптенето му под контрол, изведнъж беше изпаднала. „Инфаркт” — помисли си и в този миг болката го отпусна. „Това не би бил най-лошият изход” — продължи да разсъждава той. Пробождане в гърдите. Свлича се на колене. Челото в асфалта. Край. Още няколко дни със същото темпо на пиене и сценарият ставаше съвсем реалистичен. Хари продължи да върви. Пак го споходи проблясък. Този път видя повече от сутринта, но картината изчезна подобно на сън след събуждане.

Пред вратата на „Олимпен” спря и надникна вътре. Заведението, със слава на една от най-пропадналите пиянски дупки в Осло само допреди няколко години, бе претърпяло основен ремонт — толкова цялостен, че Хари се поколеба дали изобщо да влезе. Огледа щателно новата клиентела. Смесица от хипстъри [1], изискано облечени двойки и млади родители, на които времето все не им стига, но пък разполагат с достатъчно пари в неделя да обядват в ресторант.

Хари бръкна предпазливо в джоба си. Напипа банкнотата от двеста крони, но и още нещо. Ключ. Не за квартирата му, а за апартамент, където съпруг бе убил жена си след битов скандал — случая, коментиран преди малко с Катрине. На улица „Борггата” в квартал „Тьойен”. Хари не беше съвсем сигурен кое го подтикна да поиска ключа от жилището, при положение че извършителят вече беше разкрит. Вероятно искаше да разгледа местопрестъплението на спокойствие. А едва ли някой щеше да му попречи, защото другият следовател по случая, Трюлс Бернтсен, нямаше да си мръдне пръста. Бернтсен се уреди с длъжност в Отдела за борба с насилието не по професионални заслуги. Намърда го неговият приятел от детинство, бивш главен секретар на полицията и настоящ министър на правосъдието Микаел Белман. Трюлс Бернтсен беше пълен некадърник и по негласно споразумение между него и Катрине Брат той странеше от следователската работа и се бе посветил предимно да прави кафе и да изпълнява някои елементарни канцеларски дейности. Като например да реди пасианси и да играе на „Тетрис”. Вкусът на кафето не се подобри, но в последно време Трюлс на няколко пъти успя да бие Хари на „Тетрис”. Двамата представляваха изключително окаяна гледка: седяха в дъното на офисното помещение, разделени от прогнила преграда на колелца, висока метър и половина.

Хари пак надникна в заведението. До семейство с малки деца, настанило се до прозореца, забеляза свободно сепаре. Момченцето на двойката го видя, засмя се и го посочи. Бащата, седнал с гръб към Хари, се обърна и Хари машинално отстъпи крачка назад, към мрака. Оттам видя отражението на бледото си, сбръчкано лице в стъклото. То се сливаше с лицето на момченцето. Навести го спомен. Лятна ваканция. Семейна вечеря в Румсдален. Малкият Хари се смее на дядо си. Родителите се споглеждат сконфузено. Дядото е пиян.

Хари пак попипа ключа в джоба си. „Борггата”. На пет-шест минути път оттук. Извади си телефона. Отвори регистъра със скорошни обаждания. Набра номер. Зачака, докато оглеждаше кокалчетата на свободната си дясна ръка. Болката вече отшумяваше. Явно не е замахнал с голяма сила, преди юмрукът му да се забие в стената. Едва ли и шамарът, отвъртян на Рингдал, е бил кой знае колко мощен. Но колко му е да разкървавиш деликатния нос на фен на Дейвид Грей…

— Кажи, Хари.

— Кажи, Хари? Само толкова ли?

— Вечерям.

— Добре, ще бъда кратък. Може ли след вечеря да се видим?

— Не.

— Погрешен отговор. Опитай пак.

— Да.

— Това вече е друго. На „Борггата” 5. Като пристигнеш, ми се обади да сляза да ти отворя.

Хари чу дълбоката въздишка на Столе Ауне, негов дългогодишен приятел и щатен консултант към Отдела за борба с насилието при разследването на убийства.

— Да разбирам ли, че този път не ме каниш в бар, където да платя сметката? Да не би да си трезвен?

— Кога съм те карал да ми плащаш сметката? — Хари извади цигарите си „Кемъл”.

— Досега никога. Винаги плащаш сметката и помниш, че си я платил. Но в скоро време алкохолът ще съсипе и финансовото ти положение, и паметта ти. Нали знаеш?

— Да. Става дума за онова битово убийство. Дето мъжът намушкал съпругата си с нож…

— Да. Четох за него.

Хари лапна цигара.

— Ще дойдеш ли?

Столе отново въздъхна дълбоко.

— Ако това ще те държи настрана от чашката за няколко часа…

— Екстра. — Хари затвори и пусна телефона в джоба на якето си.

Запали цигарата и опъна здраво. Стоеше с гръб към затворената входна врата. Имаше достатъчно време да обърне една бира и да стигне на адреса преди Ауне. Отвътре струеше музика. Любовно обяснение, обработено с програмата „Аутотюн”. Хари тръгна да пресича, без да се огледа, и протегна ръка да се извини на шофьора, ударил спирачки.

Зад старата фасада на сградата на „Борггата” 5, преди години приютявала работнически семейства, се криеха ремонтирани апартаменти със светли дневни, кухни от открит тип, модерни бани и балкони към задния двор. В това Хари съзря предзнаменование, че и „Тьойен” ще се преобрази, цената на квадратен метър ще скочи, на мястото на старите обитатели ще дойдат нови, а престижът на квартала ще се повиши. Бакалниците и скромните емигрантски кафенета ще отстъпят пред фитнес центрове и хипстърски ресторанти.

Психологът се чувстваше видимо некомфортно, седнал на един от двата виенски стола, които Хари издърпа в средата на стаята със светъл паркет. Хари предполагаше, че недоволството на Ауне е породено от несъответствието между площта на седалката и неговото туловище, както и от очилата с малки кръгли стъкла, все още запотени, след като Ауне неохотно се отказа от асансьора и изкачи стълбите до третия етаж редом с Хари. Или от локвата кръв между тях, наподобяваща засъхнал черен восъчен печат. През една лятна ваканция дядото на Хари му каза, че парите не могат да се ядат. Когато се прибра в стаята си, малкият Хари извади монета от пет крони и се опита да я сдъвче. Още си спомняше ледения й допир до зъбите си, миризмата на метал и сладникавия вкус. Същия вкус усещаше, докато изсмукваше кръв от раните си. По-късно, като следовател, винаги надушваше безпогрешно миризмата на кръв, дори да е престояла дълго на местопрестъпление. В стаята, където се намираха в момента, миришеше на монети. На кръв.

— Нож — изрече Стол е Ауне и пъхна длани под мишниците си, все едно се боеше да не му ги откраднат. — Самата представа за ножа, как студената стомана се врязва в кожата и потъва в тялото, е достатъчна да изперкам, казано на младежки жаргон.

Хари мълчеше. Той и Отделът за борба с насилието ползваха услугите на Ауне вече твърде много години — Хари дори се затрудняваше да определи точно кога започна да гледа на по-възрастния от него психолог като на приятел. Познаваше го достатъчно добре и знаеше, че психологът само се прави на интересен, като обявява „изперквам” за младежки жаргон — глаголът беше по-стар и от двама им. Ауне обичаше да създава у околните впечатлението за стара и консервативна душа, напълно откъсната от духа на времето: дух, който неговите колеги толкова ревностно се опитваха да уловят с надеждата да изглеждат „в крак с новото”. Пред пресата и в професионалните среди Ауне неведнъж бе заявявал, че „психологията и религията си приличат много, защото и двете общо взето целят да дадат на хората желаните отговори. В мрака, където светлината на науката още не е успяла да проникне, психологията и религията имат широко поле за свободна изява. Ако се придържат само към безспорно доказаното, голяма част от психолозите и свещениците ще бъдат безработни.”

— Значи тук съпругът я наръгва… колко пъти?

— Тринайсет. — Хари се огледа.

На стената пред тях висеше голяма рамкирана черно-бяла фотография на небостъргачите в Манхатън, с „Крайслер Билдинг” в средата. Купена е от ИКЕА, предположи Хари. Е, и? Беше хубава. Ако не те притеснява, че и доста други хора притежават същата снимка и че част от гостите ти сто процента ще я изгледат пренебрежително — не защото не е хубава, а защото е купена от ИКЕА — няма нищо лошо да си я купиш. Какво като не е част от лимитирана серия?

Преди време Ракел изяви желание да брои баснословната сума от 80 000 крони за номерирано копие от кадър на известния фотограф Турбьорн Рьолан — бяла лимузина, застанала напречно на остър завой из хълмовете на Холивуд. Хари се опита да я убеди колко безсмислена би била подобна покупка и Ракел се съгласи с него, без да спори. От задоволство той й купи фотографията. Не защото не се беше усетил как го пързаля Ракел, а защото трябваше да признае пред себе си, че снимката е проси жестока.

— Бил е гневен — отбеляза Ауне и разкопча горното копче на ризата си. Обикновено носеше папийонка с мотив или десен на ръба между сериозното и комичното. Например синя папийонка с жълтите звезди на Европейския съюз.

В един от съседните апартаменти заплака дете.

Хари изтръска пепелта от цигарата си.

— Твърди, че не помнел подробности от самото убийство.

— Изтласкани спомени. Трябваше да ми дадеш да го хипнотизирам.

— Не знаех, че са занимаваш с такива неща.

— С какви неща? С хипноза ли? Как мислиш успях да се оженя?

— В конкретния случай не е необходимо. Данните от огледа сочат, че жената е тръгнала да се отдалечава от извършителя. Той я е последвал и я е пробол в гръб. Ножът разкъсал бъбреците. Вероятно затова съседите не са чули викове.

— Никакви ли?

— Никакви. Прободните рани, нанесени в тази област, причиняват нечовешка болка, жертвата се парализира, неспособна е да издаде звук, почти мигновено губи съзнание и умира. Професионалните военни предпочитат този метод при така нареченото безшумно убийство.

— Сериозно ли? А какво стана с доброто старо изненадване в гръб? Убиецът запушва устата на жертвата си с едната си ръка, а с другата й прерязва гърлото.

— Този метод вече е остарял, а и не е достатъчно лесен за изпълнение. Изисква прекалено много координация и прецизност. Описани са удивително много случаи на войници, порязали собствената си ръка, докато са се опитвали да заколят жертвата.

Ауне направи гримаса.

— Предполагам, нашият извършител не е бивш командос или нещо подобно?

— Най-вероятно е улучил бъбреците съвсем случайно. Нямаме основания да подозираме, че е имал намерението да потулва убийството.

— Но го е планирал, така ли? Не е било резултат от импулсивен акт?

Хари кимна бавно.

— Дъщерята била излязла на обичайния си крос и той помолил пристигналия полицейски екип да я спре на вратата, за да не вижда окървавения труп на майка си.

— Грижовен баща.

— Така го описват познатите. Като грижовен баща и съпруг. — Хари отново изтръска цигарата си. Пепелта се посипа по засъхналата кръв.

— Не е ли редно да използваш пепелник, Хари?

— Групата за оглед няма повече работа тук. Всичко се връзва.

— Ясно, но все пак…

— Не си ме питал за мотива.

— Добре. Какъв е мотивът?

— Класически. Преди две седмици батерията на телефона му паднала и той взел телефона на съпругата си, без да я пита. Натъкнал се на есемес, който пробудил подозренията му, и проследил целия диалог. От половин година съпругата му си разменяла съобщения с въпросния абонат. Съдейки по съдържанието им, несъмнено ставало дума за любовник.

— Съпругът направил ли е опит да се свърже с него?

— Не, но според докладите разследващите са проверили телефона на жертвата и са се свързали с любовника й. Двайсет и пет годишен младеж — с петнайсет по-млад от нея. Потвърдил, че с жертвата са имали интимна връзка.

— Нещо друго съществено около случая?

— Съпругът е образован, с престижна, високоплатена работа. Не е криминално проявен. Роднини, колеги, приятели и съседи го описват като общителен, благ, олицетворение на самата стабилност. И грижовен, както отбеляза ти. „Мъж, готов да пожертва всичко за семейството си” — ако цитирам едно изказване. — Хари дръпна силно от цигарата.

— И защо искаш мнението ми? Да не би да подозираш, че не сте хванали истинския извършител?

Хари изпусна дим през ноздрите си.

— Не трябва да си гений, за да разрешиш случая. Веществените доказателства са фиксирани и иззети. Просто няма как да го оплескаш. Затова Катрине го повери на мен и на Трюлс Бернтсен. — Хари разтегли устни в пресилена усмивка.

Семейството на убитата имаше добри финансови възможности, но бе избрало да живее в „Тьойен” — евтин квартал, населен предимно с емигранти — и да украси дома си с художествено произведение от ИКЕА. Навярно просто са се чувствали добре в тази част на града. Какво пък. Хари също харесваше „Тьойен”. А не беше изключено снимката на стената да е оригинал и да струва цяло състояние.

— И искаш мнението ми, защото…

— Защото искам да разбера — довърши Хари.

— Да разбереш какво? Защо мъж убива невярната си съпруга?

— По принцип мъжете посягат на партньорките си, когато се почувстват публично унизени. А според протокола от разпита с любовника невярната съпруга и той държали връзката си в пълна тайна и дори обсъждали да сложат край.

— Тя не е ли успяла да каже на мъжа си, преди той да я прободе?

— Казала му е, но по неговите думи той не й повярвал. А дори и да било вярно, й бил ядосан, задето била предала семейството.

— Виждаш ли? Човек, който винаги е жертвал всичко в името на семейството си, изживява подобно предателство още по-болезнено. Чувства се наранен, а когато сме много дълбоко наранени, всички сме способни на убийство.

— Всички ли?

Ауне примижа срещу библиотечния шкаф до фотографията на Манхатън.

— Имат художествена литература.

— Видях — кимна Хари. Ауне имаше теория, че убийците не четат; най-много да прелистят някоя документално или научно издание.

— Чувал ли си за Пол Матиуци?

— Да.

— Криминален психолог. Разделя убийците на осем основни категории. Двамата с теб не влизаме в първите седем, но в осмата има място за всички ни. Матиуци я нарича „травмирания убиец”. Превръщаме се в убийци в отговор на еднократно, но особено жестоко посегателство върху личността ни. Преживяваме това посегателство като смъртна обида. Тя ни прави безпомощни, безсилни и ако не отвърнем на удара, ще изгубим смисъла на съществуването си и достойнството си. Когато човек се почувства измамен, той преживява точно такива емоции.

— И все пак… всички?

— В категорията „травмиран убиец” чертите на характера не са така подробни разписани както при типажите в другите седем категории. Там — и само там — ще откриеш убийците, които четат Дикенс и Балзак. — Ауне си пое дълбоко дъх и подръпна ръкавите на туиденото си сако. — Какво всъщност те интересува, Хари?

— В смисъл?

— Не познавам човек, по-запознат от теб с психиката на убийците. Нищо от това, което ти разправям, не е ново за теб.

Хари сви рамене.

— Навярно имам нужда просто да чуя някой да го изрече на глас още веднъж, за да повярвам.

— В какво не можеш да повярваш още?

Хари почеса късата си, опърничаво щръкнала руса коса, вече прошарила се тук-там. Ракел казваше, че бил заприличал на таралеж в главата.

— Не знам.

— Навярно в теб говори егото, Хари.

— Откъде-накъде пък егото?

— Не е ли очевидно? Възложеният ти случай се е разплел от само себе си. И сега ти се иска да откриеш нещо, което да породи съмнение. Нещо, което да покаже, че Хари Хуле умее да прозира отвъд видимото за простосмъртните.

— Ами ако наистина е така? — Хари огледа угарката в ръката си. — Ако наистина съм роден с феноменален следователски нюх и съм развил инстинкти, които дори не мога да обясня?

— Шегуваш се, надявам се.

— И да, и не. Прочетох протоколите от разпитите. Отговорите на съпругът донякъде потвърждават версията за дълбоко разочарование, за душевна травмираност. После обаче прослушах записите. — Хари се втренчи в празното пространство.

— И?

— На тях ми звучеше повече изплашен, отколкото примирен. А самопризнанието е акт на примирение. Решиш ли да си признаеш вината, вече няма от какво да се страхуваш.

— Имаш. От наказанието.

— Наказанието вече си го е изтърпял. Унижението. Болката. Любимата му жена е издъхнала пред очите му. Затворът е изолация. Тишина. Рутина. Покой. Мисълта за предстоящото би трябвало да му донесе облекчение. Вероятно страхът му е породен от тревогите какво ще стане с дъщеря му.

— Освен това той ще гори в ада.

— Той вече гори.

Ауне въздъхна.

— Ще се потретя: каква е целта на нашата среща?

— Да се обадиш на Ракел и да я убедиш да се върне при мен.

Столе Ауне се ококори.

— Шегувам се — успокои го Хари. — Получавам сърцебиене. Панически атаки. Не, по-различно е. Сънувах… нещо. Наподобява смътно видение, което непрекъснато се завръща в съзнанието ми.

— Лесен въпрос. От алкохола е. Психологията не е наука, която стъпва само на сухи факти, но взаимовръзката между приема на упойващи вещества и появата на делириум е обстойно проучена. Откога си така?

— От два часа и половина — отговори Хари, след като си погледна часовника.

Столе Ауне се засмя глухо.

— И искаше да поговориш с мен, за да успокоиш съвестта си, че си потърсил медицинска помощ, и без угризения да подновиш самолечението, така ли?

— Не говоря за обичайните видения. Този път не са призраци.

— Защото призраците те навестяват нощем ли?

— Да. И не се крият. Виждам ги и ги разпознавам. Жертви, покойни колеги. Убийци. Но това, за което ти говоря, е различно.

— Опиши ми какво си спомняш.

Хари поклати глава.

— Принудително затворен човек. Приличаше на… — Хари се наведе напред и изгаси цигарата си в кървавата локва.

— На Свайн Фине Годеника — довърши Ауне.

— Защо смяташ така? — повдигна вежда Хари.

— Според мълвата мислиш, че те преследва, за да ти отмъсти.

— Говорил си с Катрине.

— Тревожи се за теб и поиска мнението ми.

— И ти се съгласи да й го дадеш?

— Казах, че нямам необходимата дистанция. Но параноята много често се отключва от продължителна злоупотреба с алкохол.

— Аз го тикнах зад решетките, Столе. Той беше първият ми случай. Осъдиха го на двайсет години за изнасилвания и убийство.

— Вършил си работата си. Фине няма причина да го приема лично.

— Той си призна за изнасилванията, но заяви, че по обвинението в убийство е невинен. Подхвърлили сме доказателства, за да го натопим. По-миналата година го посетих в затвора заради Вампириста — надявах се да ни помогне. Преди да си тръгна, той ми каза точно на коя дата ще го пуснат и попита дали със семейството ми се чувстваме в безопасност в дома си.

— Ракел знае ли за това?

— Да. В края на декември намерих отпечатъци от ботуши в снега пред прозореца на кухнята ни и поставих фотокапан.

— Може да се е залутал случаен минувач, Хари.

— На територията на частен имот с масивна порта и петдесетметрова стръмна, заледена автомобилна рампа?

— Чакай малко. Ти не се ли изнесе от къщата по Коледа?

— Да. — Хари разгони дима с ръка.

— Значи, после си ходил дотам тайно от Ракел?

— Спокойно, не съм станал психопат. Реших да не й казвам за следите. Достатъчно наплашена е от всичко, преживяно покрай мен, та да я стресирам допълнително. Отидох само да проверя дали нещата са наред. И се оказа, че не са.

— Значи, тя не знае и за фотокапана?

Хари сви рамене.

— Хари?

— Да?

— Напълно ли си сигурен, че този фотокапан е предназначен да улови Фине?

— Питаш дали не съм го сложил, за да следя какви мъже я посещават?

— Затова ли го сложи?

— Не — категорично отрече Хари. — Ако Ракел не ме иска, е свободна да се вижда с когото пожелае.

— Вярваш ли си, като го казваш?

Хари въздъхна.

— Добре. Значи, явил ти се е принудително затворен човек, който прилича на Фине, така ли?

— Не. Това го каза ти. Не беше Фине.

— Не беше ли?

— Не. Човекът… бях аз.

Столе Ауне прокара ръка през рядката си коса.

— И сега искаш диагноза?

— Давай. Паническо разстройство?

— Според мен подсъзнателно търсиш причини Ракел да се нуждае от теб. Например, заради необходимостта някой да я закриля от врагове. Но ти не си принудително затворен в заключено помещение, Хари. Обратно, изхвърлен си навън. Ракел е заключила вратата си за теб. Приеми го и продължи напред.

— Освен съветите можеш ли да ми изпишеш лекарство?

— Сън. Физическа активност. Опитай се да се видиш с някой, който поне малко да отвлече мислите ти от Ракел.

Хари пъхна нова цигара в ъгъла на устните си, сви юмрук и започна да изброява на пръсти, разгъвайки ги един по един:

— Да видим… Първо, да спя, казваш. Правя го. Всяка вечер се напивам до безпаметност. Второ… физическа активност. Бия се по баровете. Отметнато! — Дойде ред да вдигне титановата протеза. — Трето, да се срещам с хора. Правя секс с жени — грозни, красиви, всякакви. А с някои от тях дори водя смислени разговори. Ето, изпълнявам стриктно всичките ти препоръки.

Ауне погледна Хари. Въздъхна тежко, стана и си закопча сакото.

— Ами в такъв случай не виждам причина да не се оправиш.

Ауне си тръгна, а Хари остана седнал и в продължение на няколко минути гледа през прозореца. После стана и обиколи апартамента. Спалнята на съпружеската двойка беше чиста и спретната, леглото — застлано. Хари надникна в гардеробите. Дрехите на жената се ширеха в четири крила, докато тези на мъжа бяха натъпкани в едно. Грижовен съпруг. По тапетите в стаята на дъщерята личаха правоъгълници с по-ярък цвят. Навярно там доскоро бяха висели тийнейджърски плакати. Единствената снимка, останала от стария период, беше на младеж с китара „Rickenbacker”, закачена за преметнат през гърдите му специален колан.

Хари прехвърли скромната сбирка от грамофонни плочи върху полицата под огледалото.

„Propagandhi”. „Into It. Over It.” „My Heart to Joy”. „Panic! at the Disco”. Емо-банди [2].

Затова Хари се изненада, когато пусна плочата, поставена в грамофона, и оттам се разнесоха завладяващи меки тонове в стила на ранните „Byrds”. Но въпреки дванайсетструнката, която звучеше почти като китарата на Роджър Макгуин, Хари бързо усети, че парчето е съвременно. Колкото и тръбни усилвателите и стари студийни микрофони да използваха, не можеха да докарат автентично ретро звучене и да заблудят опитния слушател. Освен това гласът пееше с отчетлив норвежки акцент и вокалната му техника носеше влиянието на Том Йорк и „Рейдиохед” от 1995-а, а не на Джийн Кларк и Дейвид Кросби от 1965-а. Хари плъзна поглед по гърба на обложката до грамофона и установи, че изписаните имена наистина са норвежки. Погледът на Хари продължи нататък и спря до чифт маратонки „Адидас” пред гардероба. Имаше същия модел. Преди няколко години реши да си купи нови — пак от същия модел, — но се оказа, че вече не ги произвеждат. От протоколите на разпитите си спомняше какво са заявили в показанията си и дъщерята, и бащата: тя излязла от апартамента в 20:15 и се прибрала четирийсет минути по-късно след крос до билото на парка със скулптурите по възвишението Екебер. На връщане минала покрай едноименния ресторант. Спортният екип на девойката лежеше върху леглото. Хари си представи как полицията е пуснала клетото момиче в апартамента, позволила й е да се преоблече под надзор и да си вземе сак с дрехи. Хари приклекна и вдигна маратонките да ги огледа. Отгоре обувките бяха меки, а подметките — чисти и гладки. Почти не личаха следи от употреба. Деветнайсет години. Живот без следи от употреба. Виж, кожата по неговите маратонки се беше напукала. Нищо не му пречеше, разбира се, да си купи нови от друг модел на „Адидас”. Но той не искаше друг модел. Беше намерил кой му пасва най-добре. И не възнамеряваше да го сменя. Навярно все пак имаше начин маратонките да се закърпят.

Хари се върна в дневната. Избърса пепелта от пода. Провери си телефона. Нито едно ново съобщение. Бръкна в джоба си. Двеста кинта.

Четвърта глава

— Последни поръчки! Затваряме.

Хари се взираше в питието си. Съумя да го изпие на малки глътки. Обикновено го пресушаваше на екс, защото харесваше не вкуса, а въздействието на алкохола. Впрочем, „харесваше” не беше най-точната дума. Нуждаеше се от въздействието на алкохола. Не, и този глагол не описваше съвсем точно същността на порока му. Изпитваше непреодолимо влечение към алкохола. Не можеше да живее без алкохол. Изкуствено дишане, когато сърцето ти — половинката от общото ви сърце — е спряло да бие.

Навярно има начин маратонките да се закърпят.

Пак си извади телефона. В указателя имаше запаметени само седем номера. И понеже имената на седмината абонати започваха с различни букви, ги беше записал само с инициал. Въведе Р в полето за търсене, чукна върху името и огледа снимката й. Нежните кафяви очи молят да бъдат срещнати. Топлата, знойна кожа моли да бъде погалена. Алените устни молят да бъдат целунати. Всички тези жени, с които си бе лягал през последните месеци… Имаше ли дори секунда, когато да не мисли за Ракел, докато е с тях? Дори една секунда да не си представя, че е с нея? Бяха ли разбрали те? Беше ли им казал, че им изневерява със съпругата си, докато се чука с тях? Нима бе проявил чак такова коравосърдечие? Много вероятно. Защото с всеки изминал ден неговата половинка от общото им сърце биеше все по-слабо, а с пулса отслабваше и човечността му.

Вторачи се в телефона.

И през ума му мина онази мисъл, спохождала го всеки ден, когато минаваше покрай уличния телефон в Хонконг преди толкова много години: тя е там, в уличния телефон. Тогава, разбира се, мислеше в множествено число, защото Олег живееше при майка си. Те са там. На дванайсет натиснати бутона разстояние.

Този отдавна отминал период настъпи доста след запознанството на Ракел и Хари. Двамата се срещнаха за пръв път преди петнайсет години. Тогава старата кола на Хари издържа изкачването по стръмния, лъкатушещ път до дървената й къща на възвишението Холменколен, но пред вратата угасна и повече не запали. От къщата излезе жена и докато заключваше, Хари я попита тук ли живее Синдре Фауке. Чак когато тя се обърна и се приближи, той видя колко е хубава. Черна коса, изразителни гъсти вежди над кафявите очи, високи аристократични скули. Трийсетинагодишна, прецени Хари. Облечена в елегантно семпло палто. С глас, по-плътен, отколкото предполагаше външният й вид, тя му обясни, че Синдре Фауке е неин баща, но й е преотстъпил къщата и вече не живее тук. Ракел Фауке изговаряше думите самоуверено и спокойно, с прекомерно отчетлива, почти театрална дикция и го гледаше право в очите. Спусна се по стъпалата, сякаш стъпваше по въже. Имаше походка на балерина. Той я помоли да му помогне да бутнат закъсалата кола, та да запали. После я откара до „Маюрстюа” — Ракел имаше работа там. По пътя установиха, че са следвали право заедно и са ходили на един и същи концерт на „Рага Рокерш”. Омая го звученето на смеха й — не толкова плътен като гласа, а висок и звънлив подобно ромон на ручей.

Ракел беше тръгнала към „Маюрстюа” и се съгласи Хари да я закара, но попита все пак дали той няма да се отклони твърде много от пътя си. Увери я, че и бездруго е в същата посока.

— Въпросът е дали тази кола ще издържи дотам — изрази единственото си притеснение Хари.

Ракел сподели скептицизма му и отбеляза, че колата явно е изстрадала доста. Сякаш още тогава двамата предчувстваха, че онова, което се зараждаше помежду им, но изобщо не бе започнало, няма да просъществува. Дойде време Ракел да слезе и се наложи Хари да се пресегне, за да бутне вратата, защото разнебитената дръжка от нейната страна заяждаше. В този миг вдъхна уханието й. Питаше се какво, по дяволите, му става. Познаваха се едва от трийсет минути, а изпитваше неудържимо желание да я целуне.

— Може би ще се видим пак — каза на сбогуване тя.

— Може би — отвърна той и проследи с поглед как тя се изгубва с балетна стъпка по „Спурвайсгата”.

Няколко дни по-късно се засякоха на служебно празненство в Главното полицейско управление. Оказа се, че Ракел Фауке работи в международния отдел на ПСС — Полицейската служба за сигурност. На партито Ракел дойде издокарана в червена рокля. Двамата завързаха разговор и се смяха. Говориха дълго. Той й разказа за детството си, за сестра си, болна от — по нейни думи — съвсем лека форма на синдрома на Даун, за смъртта на майка си, починала, когато той беше съвсем млад, за баща си, който, след като овдовя, му стана голяма грижа.

Ракел пък разказа как изкарала курс по руски към Министерството на отбраната и после си намерила работа в норвежкото посолство в Москва; там се омъжила за руснак и им се родил син, Олег. Две години по-късно напуснала Москва и съпруга си. Имал проблеми с алкохола. Хари призна, че самият той също е алкохолик. Навярно Ракел вече се беше досетила, защото единствен той пиеше кока-кола на служебното парти. Хари обаче се въздържа да й каже, че тази вечер неговият алкохол е нейният смях — чист, спонтанен, звънък; че е склонен да ръси всевъзможни идиотщини и дори да стане за посмешище само и само за да чува този смях. В края на вечерта двамата танцуваха. Хари танцува. Под звуците на песента „Let It Ве”, която се точеше от тонколоните като гъст сироп, изпълнена на панфлейта. Какво по-категорично доказателство, че е безнадеждно влюбен.

Няколко дни по-късно Хари излезе на неделна разходка с Олег и Ракел. По едно време улови дланта й, защото му се стори съвсем естествено. Повървяха така, хванати за ръка, после тя издърпа своята. По-късно, докато Олег и Хари играеха на „Тетрис”, Хари усещаше върху себе си мрачния поглед на Ракел и се досещаше какво й минава през ума: алкохолик, навярно много подобен на онзи, от когото бе избягала, сега общува със сина й. Тогава Хари си даде сметка, че ще се наложи да положи доста усилия, та тя да го допусне до себе си.

И успя. Навярно именно благодарение на Ракел и Олег не се пропи до смърт. Един бог знае. Естествено, съвместният им живот не беше само цветя и рози. От време на време се случваше Хари да стъпи накриво. Ала въпреки всички прекъсвания и раздели той и Ракел неизменно намираха път един към друг. Защото бяха открили безценно съкровище в лицето на другия. Любовта. Онази любов с главно Л, която се среща толкова рядко, че трябва всеки ден да благодариш, задето си я изживял и задето е споделена — дори да е било един-единствен път през целия ти живот. През последните години всяка сутрин се будеха в хармония и щастие, толкова крепко и същевременно толкова крехко, че го плашеше до смърт и го подтикваше да стъпва на пръсти, все едно върви по тънък лед. Тогава защо въпреки всичко не се получи? Защото той не можеше да бъде друг освен шибания Хари Хуле. Или Разрушителя, както сполучливо го наричаше Йойстайн.

Дали Хари щеше да намери начин да извърви още веднъж същия този път? Да се изкачи с колата по стръмния, лъкатушещ, труден път до Ракел и да й се представи, все едно досега не са се познавали. Да бъде мъжът, когото тя не е срещала никога досега. Нищо не му пречеше, разбира се, да опита. Всъщност сегашният момент беше много удобен. По-подходящ едва ли щеше да се появи. Имаше само два проблема. Първо, Хари нямаше пари за такси. Измисли решение. За десет минути ще се прибере и ще се качи в колата си — един от трите заснежени форда „Ескорт” на паркинга зад сградата.

Второ, някакъв глас му нашепваше, че идеята е лоша.

Ще намери начин да го заглуши. Хари гаврътна питието. Готово. Стана и тръгна към вратата.

— Чао, приятел! — извика барманът зад него.

Десет минути по-късно Хари стоеше в задния двор на улица „Софие” и замислено гледаше форда във вечната сянка между снежните преспи, навети пред прозорците на мазетата. Колата не беше затрупана, както се опасяваше, и беше достатъчно само да се качи в апартамента, да си вземе ключа, да го пъхне в контактния патрон, да го завърти и да натисне газта. И след петнайсет минути ще бъде при нея. Ще отвори външната врата и ще се озове в просторното помещение, изпълняващо ролята едновременно на антре, дневна и кухня и заемащо почти целия първи етаж. Ще я завари, застанала до прозореца към двора. Усмихната малко накриво, тя ще кимне към електрическата термокана и ще го попита още ли предпочита нескафе пред еспресо.

Пред очите му отново лумна проблясък и той се задъха панически. И тя отново стегна гърдите му: хищната ноктеста лапа.

Хари тичаше. Неделя след полунощ в Осло. Улиците са само твои. Армировъчна лента придържаше „цъфналите” му маратонки. Хари бягаше по маршрута, посочен в показанията на дъщерята на жертвата от „Борггата”. По осветени алеи и чакълести пътеки нагоре към парка със скулптурите — подарък за града от инвеститора в недвижими имоти Кристиан Рингнес и своеобразна възхвала на жената. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от дишането на Хари и от хрущенето на чакъла под подметките му. Стигна до мястото, където теренът се изравняваше, и тръгна да се спуска. Спря до „Анатомията на един ангел” от Деймиън Хърст. От Ракел знаеше, че скулптурата е изваяна от карарски мрамор. Прелестната седяща жена напомняше на Хари за статуята на Малката русалка в Копенхаген, но Ракел — както обикновено, осведомила се предварително какво им предстои да гледат — обясни, че за отправна точка на Хърст е послужила „Ранената лястовица” — статуя на скулптора Алфред Буше от 1920-а. Сигурно, но между двете произведения имаше големи разлики. Вътрешностите, мускулите, костите на ангела на Хърст се виждаха, сякаш е разрязан със скалпел. Дали творецът е искал да покаже, че и ангелите отвътре са хора? Или че някои хора всъщност са ангели? Хари наклони глава. Беше склонен да се съгласи с последното твърдение. Дори след всичките тези години и след всичко преживяно заедно с Ракел, след като я бе подлагал на множество дисекции така, както и тя него, Хари не бе открил у нея друго освен ангел. Ангел, пропит от човечност. Способността й да прощава, която, разбира се, представляваше необходимо условие, за да бъде заедно с човек като Хари — беше почти безпределна. Почти. Хари обаче бе успял да достигне границата на търпението й. И да я прекрачи.

Погледна си часовника и продължи да тича. Набра скорост. Усети как сърцето му заработи по-усилено. Ускори още. По мускулите му плъзна млечна киселина. Още малко по-бързо. Кръвта препускаше буйно по вените му, повличайки наслоената шлака. Заличи неприятните изминали дни. Отми мръсотията. Защо си въобразяваше, че бягането е противоположност на пиенето, че бягането е едва ли не своеобразна противоотрова, докато всъщност просто е друг вид наркотик? Е, поне по-полезен наркотик. Излезе от гората и се озова пред ресторант „Екебер” — някога схлупена съборетина, където седемнайсетгодишните Хари, Йойстайн и Сабото изпиха първата бира в живота си. Същата вечер Хари изгуби девствеността си — с жена, в спомените му много стара, а всъщност едва ли е имала повече от трийсет години. Така или иначе, тя се погрижи сексуалният му дебют да премине гладко. Съдейки с каква вещина дамата режисира „спектакъла”, Хари се съмняваше да е бил единственият й ученик. Понякога се питаше дали инвеститорът, обновил ресторанта, също не е минал през школата й. Навярно се е нагърбил да финансира ремонта, защото се е чувствал длъжен да изрази дълбоката си благодарност. Хари вече се затрудняваше да възстанови лицето й в паметта си, но още помнеше мъркащия й шепот в ухото си след акта:

— Никак не беше зле, малкия. Ще ощастливиш много жени, ще видиш. И на още толкова ще разбиеш сърцето.

Една от тези жени той ощастливи и същевременно й разби сърцето.

Хари застана на стълбите към затворения, притъмнял ресторант.

Подпря длани на коленете си и отпусна надолу глава. Усети как рефлексът за повръщане гъделичка дълбоко в гърлото му и чу хрипкавото си дишане. Преброи до двайсет, шепнейки името й. Ракел, Ракел. После се изправи и погледна града в краката си. Осло — есенен град. Сега, през пролетта, той приличаше на сърдита жена, събудила се сутринта неохотно в леглото и съвсем правилно преценила, че й трябва грим. Хари обаче нехаеше какво лежи долу в котловината, където се гушеше градът. Погледът му се устреми право към отсрещното възвишение, към къщата й отвъд онова, което въпреки всички светлини и трескава човешка дейност представляваше не друго, а угаснал кратер на вулкан, студен камънак и втвърдена глина. Хвърли поглед към хронометъра на часовника си и хукна.

Спря чак когато се върна на улица „Борггата”.

Изключи хронометъра и прикова поглед в засеченото време.

Пътя до дома си Хари измина пак бегом, но с по-бавно темпо. Отключи вратата на апартамента и докато влизаше, чу как стържат камъчетата от подметките по паркета. Спомни си предупреждението на Катрине да не си тътри краката.

С помощта на телефона си пусна музика от списъците си в „Spotify”. Парче на шведската гаражна рок банда „The Hellacopters” тръгна от звуковия панел марка „Сонос”, подарък от Олег за рождения ден на Хари. Този саундбар обезсмисли за една нощ колекцията му от грамофонни плочи, подредени на рафта зад дивана — анахроничен монумент, издигнат след повече от трийсет години усърдно събирачество. За този период албумите, неиздържали проверката на времето, най-безпощадно бяха отскубвани като плевели и свършваха в кошчето за смет. Докато хаотичното интро на китара и барабани в „Carry Me Home” караше високоговорителите да пулсират, Хари вадеше камъчета от подметките на обувките си и си мислеше как деветнайсетгодишното момиче, изгубило майка си, охотно се връща назад в миналото с грамофонните плочи, докато Хари с нежелание пристъпва в бъдещето. Остави обувките настрана, потърси „The Byrds”, невключени в нито една от плейлистите му — Бьорн Холм си падаше по музиката от шейсетте и началото на седемдесетте повече, отколкото Хари, и опитите му да запали Хари по Глен Кембъл се оказаха безрезултатни. Хари намери „Turn! Turn! Turn!” и в следващата секунда дванайсетструнната китара на Роджър Макгуин звънко огласи стаята. Девойката се бе зарибила по стари парчета. Беше се влюбила в тях, макар да не бяха нейната музика. Защото момичетата си падат по китаристи. И четири струни стигат, а този тип разполагаше с цели дванайсет. Хари, разбира се, допускаше да греши, но косъмчетата по тила му рядко бъркаха. А когато прочете върху обложката на плочата име, фигуриращо в протоколите за разпит, кожата на тила му мигом настръхна. Свърза името със снимката на момчето с китара „Rickenbacker”. Запали цигара и се заслуша в двойното китарено соло в края на „Rainy Days Revisited”. Питаше се колко време ще мине, докато успее да заспи. Колко ще изтрае да не пипа телефона, преди пак да провери дали Ракел не го е търсила.

Пета глава

— Да, вече си отговорила на тези въпроси, Сара. — Хари погледна деветнайсетгодишната девойка, седнала срещу него в тясната зала за разпит, напомняща стая от кукленски комплект.

В контролната зала Трюлс Бернтсен седеше със скръстени ръце и се прозяваше. Минаваше два следобед. Бяха тук от час и Сара вече проявяваше известни признаци на нетърпение, докато Хари настояваше да уточнят хода на събитията, но иначе не показваше никакви емоции — дори когато Хари прочете на глас от доклада какви тежки разкъсвания е получила майка й вследствие от нанесените тринайсет прободни рани с нож.

— Както ти казах, двамата с полицай Бернтсен поехме случая и държим да си изясним фактическата обстановка. И така: баща ти помагаше ли в готвенето? Питам, защото много бързо е извадил най-острия кухненски нож. Явно е знаел в кое точно чекмедже се намира.

— Не, татко не помагаше — натърти Сара с още по-явно недоволство. — Той готвеше. Помагах му само аз. Майка все я нямаше.

— Къде ходеше?

— На срещи с приятелки. Във фитнеса. Поне така ни казваше.

— Видях нейни снимки. Била е в отлична физическа форма. Поддържала се е в младежки вид.

— Все тая. Умря млада.

Хари чакаше. Остави отговора й да увисне във въздуха. Сара направи гримаса. Хари и преди се беше сблъсквал с опечалени близки на починал, които се борят срещу скръбта като срещу враг, все едно е досадна неприятност и трябва да бъде надхитрена. Един от начините е да омаловажиш стойността на загубата, да принизиш покойния. Хари обаче подозираше, че в случая се касае за друго. Преди разпита посъветва девойката да доведе адвоката си, но тя отказа. Искала да приключат възможно най-бързо, така каза. Имала си планове.

Напълно разбираемо. Да, беше изгубила майка си, ала на деветнайсет човек бързо се приспособява. А и животът продължава. Пък и случаят беше разкрит. Навярно от това бе продиктувано спокойствието в поведението й. Затова показваше истинските си чувства. Или липсата на такива.

— Ти не тренираш толкова усилено като майка си — отбеляза Хари. — Поне що се отнася до тичането.

— Нима? — отговори тя с половин усмивка и вдигна глава към Хари. Самоуверената усмивка на младо момиче от поколение, което смята за слаби хората, били с нормално тегло по времето на Хари.

— Разгледах маратонките ти. Почти не личи да са носени. Причината не е, че са нови, защото преди две години престанаха да ги произвеждат. Имам същия модел.

— Е, сега вече ще ми остава повече време за тичане — вдигна рамене Сара.

— Да, баща ти ще лежи дванайсет години в затвора и няма да ти се налага да му помагаш в готвенето.

Хари я погледна и установи, че е успял да улучи. Устата й се отвори, а покритите с черен туш мигли запърхаха нагоре-надолу, докато мигаше на парцали.

— Защо ме излъга? — попита Хари.

— К… какво?

— Каза, че си тръгнала от къщи и си бягала до най-високата точка на парка, после си се спуснала покрай ресторанта и си се прибрала — всичко за трийсет минути. Снощи пробягах същото трасе. Отне ми близо четирийсет и пет минути, и то при положение че съм трениран бегач. Говорих с полицая, посрещнал те пред вратата, когато си се прибрала от кроса. Отрече да си била потна или силно запъхтяна.

Сара се понадигна на стола от отсрещната страна на тясната маса и несъзнателно се взря в червената лампичка над микрофоните — знак, че диктофонът е включен.

— Добре де. Не стигнах чак до горе.

— А докъде?

— До статуята на Мерилин Монро.

— В такъв случай и ти като мен си бягала по чакълестата алея. Когато се прибрах, в подметките ми се бяха набили камъчета. Извадих цели осем. А твоите подметки са съвсем чисти.

Хари не помнеше осем ли са били камъчетата, или три, например. Но споменаването на точна бройка придаваше допълнителна необоримост на твърденията му. По изражението на Сара прецени, че е постигнал желания ефект.

— Изобщо не си тичала до парка „Екебер”, Сара. Наистина си излязла от къщи в часа, посочен в показанията ти — 20,15. Няколко минути по-късно баща ти се е обадил в полицията и е заявил, че е убил майка ти. Навярно си обиколила квартала, колкото да се увериш, че полицията е пристигнала, и си се върнала — както те е инструктирал татко ти, нали?

Сара не отговори. Продължаваше да мига на парцали. Хари забеляза колко са се разширили зениците й.

— Говорих с Андреас — мъжа, с когото майка ти е имала връзка. Подвизава се под артистичния псевдоним Бум-Бум. Май не пее толкова добре, колкото свири на дванайсетструнна китара.

— Андреас пее… — Гневът в погледа й замря и тя млъкна.

— Той призна, че е излизал с теб няколко пъти. По време на една от срещите ви се запознал с майка ти. — Хари погледна в бележника си. Не защото беше забравил какво пише там — всъщност нищо, — а за да забави темпото на разговора, да й позволи да си поеме глътка въздух.

— С Андреас бяхме гаджета. — Гласът на Сара притрепери.

— Не и според него. По негови думи просто… — Хари отдръпна глава назад, уж за да прочете по-добре онова, което изобщо не стоеше в бележника му. — … сте преспали два-три пъти.

Сара потръпна.

— Но ти си започнала да му досаждаш, посочва той в показанията си. А Андреас е знаел от опит, че от фенка до вманиачена преследвачка има само една крачка. Много по-просто е да имаш неангажираща връзка със зряла омъжена жена, която не си въобразява разни глупости… Идеален начин да внесеш малко тръпка в делника. Да добавиш щипка пикантност към рибените кюфтета. Андреас се изрази точно така. Щипка пикантност към рибените кюфтета.

Хари вдигна поглед към Сара.

— Не баща ти, ти си взела телефона на майка ти. И си разбрала, че с Андреас са любовници.

Хари се запита как съвестта му приема случващото се: той прегазваше деветнайсетгодишно момиче без адвокат; тийнейджърка с разбито сърце, предадена от майка си и от мъж, за когото си бе въобразила, че е неин.

— Баща ти е не просто самопожертвователен, Сара. Той е и умен. Наясно е, че най-добрата лъжа се доближава максимално до истината. Лъжа е, че баща ти е отскочил до местната бакалия да купи едно-друго за вечеря, а после се е върнал, видял е есемесите в телефона на майка ти и я е убил. Истината е следната: докато той е бил в магазина, ти си прочела съобщенията. По-нататък, ако сменим в доклада името на баща ти с твоето, ще получим съвсем достоверно описание на събитията, разиграли се в кухнята. Скарали сте се, тя ти е обърнала гръб и е тръгнала да излиза. Ти знаеш къде стои ножът. Останалото е станало от само себе си. Когато баща ти се е прибрал и е видял какво се е случило, двамата сте скроили план как да те прикрие.

Хари не забеляза реакция в погледа й. Само упорита, тягостна, черна омраза. Установи, че съвестта му приема този разпит съвсем безболезнено. Едно е да си тийнейджър в страна от Третия свят и да убиеш човек, защото властите са ти тикнали оръжие в ръцете и са ти промили мозъка, че се биеш за родината си. Съвсем друго е да убиеш майка си и да оставиш невинния си баща да си сложи главата в торбата заради теб. Сара определено нямаше да се присъедини към призраците на онези, които навестяваха Хари в кошмарите му.

— Андреас ме обича — прошепна тя. Устата й сякаш беше пълна с пясък. — Но мама се постара да ми го отнеме. Прелъсти го само и само за да не бъда с него. Мразя я. Направо… — В гърлото й напираха сълзи. Аха-аха да заплаче.

Хари притаи дъх. Лавината тръгна. Трябваха му още само няколко думи на запис, но рукнеха ли сълзите, щяха да прекъснат излиянията й и това прекъсване криеше риск стихията да спре.

Сара повиши глас. Гневът явно надделя.

— … ненавиждам проклетата кучка! Трябваше да я наръгам не тринайсет, а сто пъти! И да накълцам проклетото й лице, с което шибанячката толкова се гордееше!

— Ахъм. — Хари се облегна назад на стола. — Ще ти се да я беше убила по-бавно, така ли?

— Да!

Признание за извършено убийство. Тъчдаун. Хари хвърли бърз поглед към прозорчето и видя, че Трюлс Бернтсен се е събудил и е вдигнал доволно палец. Хари обаче не се радваше. Тъкмо обратното. Емоционалният подем, обзел го само преди няколко секунди, отстъпи пред безсилно униние, разочарование. Чувството не му беше непознато. Обикновено се появяваше след продължителен лов, когато се нагнетява очакване виновникът да бъде разкрит и да бъде извършен арест, който да доведе до въжделената развръзка и да разреди напрежението. Съпътстваше го представата, че това разплитане на случая ще внесе промяна, ще направи света малко по-добър. А вместо това го връхлиташе следразкривателска депресия, включваща ново посягане към чашката и дни или седмици, удавени в алкохол. Хари си внушаваше, че състоянието наподобява разочарованието на серийния убиец, когато убийството не му носи дълбоко удовлетворение, а само усещане за фиаско, което със заповедността на камшик го подтиква отново да тръгне на лов. Вероятно по тази причина Хари изпита мимолетно като проблясък горчиво отчаяние, сякаш за миг седна отсреща, на стола на Сара.

— Направо избихме рибата — отбеляза Трюлс Бернтсен в асансьора на път към Отдела за борба с насилието на шестия етаж.

— Ние? — сухо попита Хари.

— Натиснах копчето за стартиране на записа, нали? Какво повече искаш?

— Надявам се да си го направил. Провери ли дали записът е станал?

— Проверих ли? — Трюлс Бернтсен повдигна въпросително вежда и се ухили. — Споко бе. Ти за какъв ме имаш?

Хари отмести очи към светлинното табло със сменящите се цифри на етажите. После пак погледна Бернтсен. Изпита завист към колегата си с обратна захапка, уродливо издадено напред чело и характерен смях, спечелили му прякора Бийвъс. Никой обаче не смееше да го нарича така в негово присъствие — най-вероятно защото пасивноагресивното излъчване на Трюлс Бернтсен го правеше нежелан враг в евентуална критична ситуация, при която той попада в мъртвата зона на полезрението ти. В Отдела за борба с насилието недолюбваха Трюлс дори повече от Хари, но Хари му завиждаше по друга причина. Завиждаше на Трюлс Бернтсен заради пълния му непукизъм. Изобщо не му дремеше какво мислят за него колегите му — дотук с Хари си приличаха, защото и той не даваше пет пари за мнението на околните. Но способността да се изплъзва от отговорност относно възложената му полицейска работа — отговорност както практическа, така и морална — виж, нея Хари не я притежаваше. За него можеха да се кажат много лоши неща — и се казваха, както добре знаеше той, — но никой не можеше да му отрече, че е съвестен полицай. Това беше една от малкото му благословии и същевременно най-голямото му проклятие. Дори когато в личен план Хари лежеше на дрейф — както сега, след като Ракел го изгони, — полицаят в него отказваше да се предаде, да се остави на приятното свободно пропадане в анархизма и нихилизма така, както правеше Трюлс Бернтсен. Никой нямаше да награди Хари за стоицизма му, но това не го притесняваше. Той не търсеше нито признателност, нито изкупление чрез добри дела. Преди да срещне Ракел, неуморимостта, с която преследваше най-закоравелите злодеи в обществото и която граничеше с маниакалност, беше единственият му стимул да става сутрин. Затова той беше благодарен на този стаден ген или каквото там представляваше този следователски хъс, задето играеше ролята и на възпираща котва. Ала част от него копнееше за пълна, унищожителна свобода; да разкъса веригата на котвата и да се разбие в прибоя или просто да потъне в безбрежния тъмен океан.

Слязоха от асансьора и поеха по коридор с червени стени — потвърждение, че са слезли на правилния етаж. Минаха покрай няколко кабинета и се насочиха към общото офис помещение.

— Ей, Хуле! — извика Скаре от една отворена врата. Най-сетне беше успял да стане старши инспектор и да се намърда в стария кабинет на Хари. — Дракона те търси.

— Кой? Жена ти ли? — попита Хари, без да забавя ход, за да не чуе навярно гневния и неуспешен опит на Скаре да отвърне на удара.

— Яко — изгрухтя Бернтсен. — Скаре е пълен тъпанар.

Хари не схвана дали с тази реплика Трюлс му протяга приятелска ръка и не отговори. Нямаше никакви намерения да завързва нови приятелства с неподходящи хора.

Без нито дума за довиждане Хари свърна вляво на кръстовището в коридора и влезе през отворената врата на началника на отдела. Вътре, надвесен над бюрото на Катрине Брат, гърбом стоеше мъж. Хари го позна веднага по лъсналото голо теме, обрамчено от венец черна и удивително гъста коса.

— Дано не преча. Търсила си ме?

Катрине Брат вдигна поглед, а главният секретар Гюнар Хаген се завъртя рязко, все едно са го хванали да върши нещо нередно. Двамата изгледаха безмълвно Хари.

— Какво има? — вдигна вежда Хари. — Вече сигурно сте чули, а?

Катрине и Гюнар Хаген се спогледаха. Хаген се прокашля.

— Значи, знаеш?

— Е, как? Нали аз я разпитах.

Умът на Хари заработи енергично и стигна до извода, че прокурорът, на когото се бе обадил непосредствено след разпита на Сара, за да обсъдят как по-бързо да освободят бащата от ареста, на свой ред вероятно е осведомил Катрине Брат. Но какво търсеше тук главният секретар на полицията?

— Посъветвах дъщерята да си доведе адвокат, но тя отказа. Преди началото на разпита й предложих да преосмисли. Не пожела. Имам го записано на лента. Не, не на лента, а на харддиск.

Никой от двамата не се усмихна и Хари схвана, че е възникнал проблем. Много сериозен проблем.

— Бащата ли…? Да не би да… си е посегнал?

— Не — отрече Катрине. — Не е бащата, Хари.

Умът на Хари несъзнателно запечатваше подробностите. Хаген предостави думата на Катрине — от двамата тя беше по-близка с Хари. А тя използва името му напълно излишно. Въздушна възглавница за притъпяване на удара. В последвалата тишина ноктестата лапа пак стегна гърдите му. И макар Хари да не вярваше особено в телепатията и в ясновидството, го обзе чувството, че през цялото време тази лапа и онези проблясъци са се опитвали да му подскажат именно онова, което сега предстоеше да чуе.

— Става дума за Ракел.

Шеста глава

Хари притаи дъх. Някъде му беше попаднало, че е възможно човек да задържи дъха си достатъчно дълго, за да умре. И тогава умира не от недостиг на кислород, а от натравяне с въглероден диоксид. Обичайно хората могат да задържат дъха си някъде между половин и една минута, но датски фридайвър — свободен гмуркач — успял да издържи, без да диша, цели двайсет и две, дори и отгоре.

Допреди няколко седмици Хари беше щастлив. Но щастието е като хероина. Вкусиш ли веднъж от него, разбереш ли веднъж, че щастието съществува, никога повече няма да се примириш с обикновения живот без щастие. Защото щастието се различава от удовлетворението. Щастието не е естественото състояние на нещата. Щастието е извънредно положение, наситено с трепет; секунди, минути, дни, които — ясно ти е — не продължават дълго. Носталгията се появява не след, а едновременно с щастието. Защото заедно с него идва болезненото проумяване, че вече нищо не е същото, и ти предварително тъгуваш по онова, което все още имаш; изтръпваш при мисълта за предстоящата абстиненция, за скръбта от загубата; проклинаш мига, когато си разбрал какво си способен да изпитваш.

Ракел обичаше да чете в леглото. Понякога му четеше на глас — ако нейното четиво му допадаше. Например разказите на Шел Аскилсен. Това му носеше щастие. Една вечер Ракел му прочете изречение и то се запечата дълбоко в паметта му. В разказа се говореше за младо момиче, прекарало целия си живот само с родителите си до морски фар. Там пристига жененият Крафт и тя се влюбва. Ето какво си казва наум: „Защо ти трябваше да идващ и да ме направиш толкова самотна?”. Катрине се прокашля, ала въпреки това гласът й пресекваше:

— Открили са Ракел, Хари.

Прииска му се да попита как така са открили човек, който никога не е изчезвал. Но за да говори, трябваше да диша. Хари си пое дъх.

— Какво… ще рече това?

Катрине се бореше да запази контрол над изражението си, ала накрая не издържа, предаде се и закри с длан изкривената си в болезнена гримаса уста. Гюнар Хаген я отмени:

— Най-лошото, Хари.

— Не. — Хари чу гнева в гласа си. — Не — повтори той, но умолително.

— Ракел…

— Почакай! — Хари вдигна длани пред гърдите си, сякаш за да отбие удар. — Не го изричай още, Гюнар. Почакай малко. Дай ми… просто почакай малко.

Хаген удовлетвори молбата му. Катрине беше заровила лице в шепите си и ридаеше беззвучно. Само тресящите се рамене я издаваха. Погледът на Хари потърси прозореца. В кафявото море, каквото представляваше в момента паркът около следствения арест, все още се виждаха сиво-бели островчета и малки континенти от сняг, но липите по алеята към ареста бяха започнали да напълват. След месец-месец и половина пъпките щяха да се разпукат внезапно, а Хари — да се събуди една сутрин и да види, че пролетта за пореден път е превзела Осло светкавично, само за една нощ. Но това нямаше да му донесе никакъв смисъл. По-голямата част от живота си той бе прекарал сам, без това да го гнети. Сега обаче самотата щеше да го съсипе. Той не дишаше. В организма му се натрупваше въглероден диоксид. Хари се надяваше да отнеме по-малко от двайсет и две минути.

— Добре — обади се той. — Кажи го.

— Мъртва е, Хари.

Седма глава

Хари претегли мобилния телефон в дланта си.

На осем клавиша разстояние.

С четири по-малко от времето, когато живееше в „Чунгкинг Меншън” в Хонконг — четири високи сиви блока, представляващи самодостатъчно миниобщество: квартири за гастарбайтерите от Африка и Филипините, ресторанти, молитвени стаи, шивашки ателиета, чейндж бюра, дори родилна зала и погребална агенция. Стаята на Хари се намираше на втория етаж в корпус В. Представляваше четири квадратни метра гол бетон — място колкото за мръсен дюшек и пепелник. Капките от климатика, тупащи в пепелника, отмерваха секундите, а самият Хари отдавна беше изгубил представа за дните и седмиците, през които ту потъваше в опиумно опиянение, ту се отърсваше от него. Именно то определяше дневния му режим. Накрая Кая Сулнес, полицайка от Отдела за борба с насилието, дойде в Хонконг и го прибра в Норвегия. Преди това обаче Хари бе успял да си създаде собствена ежедневна програма. Всеки ден изяждаше порция стъклени спагети при Ли Ян, спускаше се по Нейтън Роуд и Мелдън Роу, купуваше бучка опиум в бебешко шише, после се връщаше, заставаше пред асансьора в „Чунгкинг Меншън” и приковаваше поглед в телефонния апарат, закачен на стената.

Замина за Хонконг, за да избяга от всичко. От следователската професия, защото разнебитваше психиката му. От себе си, защото се бе превърнал в разрушителна сила, погубваща всичко наоколо. Но най-вече от Ракел и Олег, защото не искаше да им навреди повече, отколкото вече им бе навредил.

И всеки ден, докато чакаше асансьора, се взираше в телефона и попипваше монетите в джоба на панталона си.

Дванайсет натискания на клавишите и ще чуе гласа й. Ще се увери, че двамата с Олег са добре.

Не можеше обаче да е сигурен в това, преди да им се обади.

В живота им цареше хаос и след неговото заминаване можеше да се е случило какво ли не. Не беше изключено Ракел и Олег да са били увлечени във водовъртежа, завихрил се след ужаса със Снежния човек. Ракел беше силна, но Хари познаваше не един и два случая на героично оцелели, които се сриват, след като всичко свърши.

Докато не набереше номера, те си стояха там. В главата му, в телефона, някъде по света. Докато не разполагаше с нова информация за тях, можеше да си ги представя на разходка по пътеките из местността Нурмарка през октомври. Тримата — той, Ракел и Олег. Малкият тича напред и се опитва да улови падащите листа, надавайки весели възгласи. Хари усеща топлата суха длан на Ракел в ръката си. През смях тя го пита защо се усмихва. Той поклаща глава: чак сега си дава сметка, че се е усмихвал.

По тази причина Хари нито веднъж не докосна онзи телефон. Докато съумяваше да се въздържи да набере онези дванайсет цифри, можеше да си въобразява на воля как някой ден всичко пак ще се върне в старото русло.

Хари натисна последния от осемте клавиша.

Чуха се три сигнала „свободно”, преди да му вдигнат.

— Хари?

Първата изречена сричка съдържаше изненада и радост, втората — пак изненада, но примесена с известно безпокойство. Хари и Олег се чуваха рядко по телефона, и то винаги вечер, никога през работно време. Обикновено поводът за обаждането имаше прозаичен характер. Зад прозаичния повод се криеше искрена загриженост и обич, но всъщност нито Хари, нито Олег обичаха да говорят по телефона. Затова се стараеха да са пределно лаконични. Това не се промени и след като Олег се премести в Лакселв във Финмарк заедно с приятелката си Хелга. Там Олег караше едногодишен стаж преди последната си година в Полицейската академия.

— Олег — подхвана Хари и си даде сметка, че още от първата дума гласът му е задавен. Защото предстоеше да попари Олег с вряла вода, а младежът щеше да носи белезите от изгарянето, докато е жив. Хари го знаеше просто защото самият той носеше множество такива белези.

— Всичко наред ли е? — осведоми се Олег.

— Става дума за майка ти. — Хари млъкна само защото не беше в състояние да продължи.

— Да не сте се събрали? — попита обнадеждено младежът.

Хари затвори очи.

Новината, че двамата са се разделили по желание на Ракел, ядоса Олег. И понеже му спестиха причината за разрива, той стовари гнева си върху майка си, а не върху Хари. Хари не се смяташе за достатъчно грижовен баща, та да заслужава такава солидарност. Ни най-малко. След като влезе в живота на Олег, Хари се стараеше да не прекалява с намесата във възпитанието и да не се натрапва, когато момчето се чудеше на чие рамо да поплаче, защото на Олег не му трябваше баща заместител. А на Хари определено не му трябваше син. Но проблемът — ако човек го разглежда като проблем — беше, че Хари изпитваше силна симпатия към това сериозно, начумерено момче. А то му отвръщаше със същото. Ракел ги обвиняваше, че са еднакви. Навярно в думите й имаше доза истина. А малко по-нататък — в моменти, когато малкият беше капнал от умора или разсеян — се случваше от устата му да се изплъзне някое „тате” вместо онова „Хари”, за което се бяха договорили.

— Не — отвърна Хари. — Не сме се събрали. Олег, имам лоши новини.

Тишина. Хари се досещаше, че младежът е затаил дъх. Хари го поля с врялата вода:

— Съобщиха ми, че е мъртва.

Изминаха две секунди.

— Ще повториш ли? — помоли Олег.

Хари не знаеше дали ще намери сили, но опита. И успя.

— Как така мъртва? — попита Олег и в гласа му Хари вече долавяше металическо отчаяние.

— Тази сутрин я открили в къщата. Прилича на убийство.

— Прилича?

— Самият аз научих току-що. Криминалната полиция е на местопрестъплението. Тръгвам натам.

— Как…?

— Още не знам.

— Ама…

Олег спря дотук. Всъщност Хари не очакваше продължение на това всеобхватно „ама”. То просто изразяваше инстинктивно възражение, протест, продиктуван от чувство за самосъхранение, отричане на фактите. Ехо от неговото „ама…”, изречено двайсет и пет минути по-рано в кабинета на Катрине Брат. Хари чакаше, докато Олег се бореше със сълзите. На следващите му пет въпроса отговаряше все с неизменното „Не знам, Олег”.

Слушаше го как хлипа и си мислеше: докато той плаче, аз ще се държа.

Олег си изля мъката и сякаш пресъхна. Настъпи мълчание.

— Няма да си изключвам телефона. Разбера ли повече, веднага ще ти звънна — обеща Хари. — Можеш ли да хванеш…

— В един има полет през Тромсьо. — Тежкото, пресекливо дишане на Олег съскаше в микрофона.

— Обади ми се при първа възможност, чу ли?

— Да.

— Тате?

— Да?

— Не им давай да…

— Няма — увери го Хари. Сам не знаеше как така отгатна какво минава през ума на Олег. Мисълта не беше рационална, но въпреки това… се появи. Хари се прокашля. — Обещавам никой на местопрестъплението да не вижда от нея повече, отколкото е необходимо, за да си свърши работата. По-спокоен ли си?

— Да.

— Добре тогава.

Мълчание.

Хари търсеше утешителни думи, ала не намери нито една, която да не звучи безсмислено.

— Ще ти звънна — отрони само.

— Добре.

Затвориха.

Осма глава

Хари се изкачваше бавно по баира към черната къща от масивни дървени трупи, озарявана от мигащите сини светлини на полицейските автомобили, паркирани в двора. Оранжево-белите заградителни ленти започваха още от портата. Колеги, недоумяващи какво да му кажат, го гледаха втренчено, докато минаваше покрай тях. Хари имаше чувството, че върви под вода. Все едно витаеше из сън, но се надяваше скоро да се събуди. А навярно беше по-добре да не се събужда, защото сънят го потапяше в своеобразна безчувственост — странна липса на усещания и звуци. Съществуваха единствено размитата светлина и приглушеният звук от стъпките му. Сякаш му бяха инжектирали нещо.

Изкачи трите стъпала до отворената врата към дома, където доскоро бе живял с Ракел и Олег. Вътре пукаха полицейски радиостанции. Бьорн Холм издаваше кратки разпореждания на групата за оглед. Хари си пое пресекливо дъх и прекрачи прага. По навик избягваше местата, обозначени от криминалистите с бели знаменца.

„Разследване — помисли си. — Това е разследване. Сънувам, но аз умея да разследвам дори насън. Стига да се оставя на течението, няма да се събудя. А докато не съм буден, това не е истина.” И Хари се остави на течението. Не погледна към слънцето — към трупа, който — той знаеше — лежи на пода между кухненската част и дневната. Слънцето — дори да не беше Ракел — щеше да го заслепи. Видът на мъртво тяло влияе върху възприятията дори на закоравели следователи. Шокира ги — кога в по-висока, кога в по-ниска степен — и притъпява сетивността им, отнема им възприемчивостта към други, по-малко потресаващи детайли от обстановката: онези дребни подробности на едно местопрестъпление, които понякога ти казват нещо важно. Помагат ти да изградиш цялостна, логически издържана версия за събитията. Или, напротив, забелязваш предмет, който не се вписва в общата картина и затова боде окото с присъствието си. Хари плъзна поглед по стените. На закачалката под рафта за шапки висеше самотно червено палто. Там Ракел окачваше последно използваната връхна дреха — освен ако не реши още с влизането вкъщи, че при следващото излизане няма да я облече. Тогава я прибираше в гардероба при другите си палта и якета. С нечовешко усилие се въздържа да не грабне палтото и да го притисне към лицето си, за да вдъхне уханието й. Ухание на гора. Ракел използваше различни марки парфюми, но една основна нотка в ароматната композиция винаги беше уханието на смесена норвежка гора, огряна от слънчеви лъчи. Хари не виждаше червения копринен шал, който Ракел обикновено съчетаваше с това палто, но забеляза черни ботуши на скарата за обувки отдолу. Погледът на Хари продължи към дневната, ала и там не откри нищо ново. Обстановката беше съвсем същата както преди два месеца, петнайсет дни и двайсет часа, когато напусна тази къща. Нито една от картините не висеше накриво, мебелите си бяха на обичайните места, килимите — гладко изпънати. Погледът му се насочи към кухнята. Ето. В дървената поставка с форма на пирамида върху кухненския плот липсваше един нож. Погледът на Хари стесняваше периметъра около трупа. Усети нечия длан върху рамото си.

— Здрасти, Бьорн — поздрави Хари, без да се обръща и без да прекъсва поетапното запечатване на местопрестъплението.

— Хари… не знам какво да кажа.

— Кажи, че нямам право да бъда тук. Че съм пристрастен, не ръководя разследването и съгласно процедурата трябва да изчакам да ме извикат да я видя за разпознаване на тялото.

— Знаеш, че няма да го кажа.

— Ако ти не го направиш, ще се погрижи някой друг. — Хари забеляза кървави пръски в долната част на библиотечния шкаф: по гърба на събраните съчинения на Хамсун и на стара енциклопедия, която Олег обичаше да прелиства, докато Хари му обясняваше за настъпилите промени след отпечатването на справочника и причините за тях. — Предпочитам да го чуя от теб.

Чак сега Хари погледна Бьорн Холм. Очите на криминалния експерт бяха влажни и изпъкваха още повече от обикновено върху бледото му лице, обрамчено от яркочервени бакенбарди ала Елвис от седемдесетте, рехава брада по брадичката и каскет, заменил доскоро неизменната ямайска шапка.

— Ако настояваш, ще го кажа, Хари.

Погледът на Хари приближаваше към слънцето. Прескочи периферията на голяма кървава локва върху паркета. На Олег Хари каза, че са му „съобщили” за смъртта на Ракел. Сякаш, преди да види тялото с очите си, не можеше да повярва на новината. Хари се прокашля.

— Първо ми кажи какво имате.

— Нож — отвърна Бьорн. — Съдебният лекар е на път, но според мен става дума за три прободни рани. Не повече. Една в тила, точно под черепа. Това значи, че е починала…

— Бързо и безболезнено. Благодаря за загрижеността, Бьорн.

Криминалният експерт кимна. Хари съобрази, че Бьорн всъщност го е казал колкото заради Хари, толкова и за собствена утеха.

Погледът му се върна върху дървената поставка на кухненския плот. Хиперострите ножове „Тоджиро”, които купи от Хонконг, бяха в традиционния стил на ножовете „Сантоку”, с дръжка от дъб, но имаха и болстер [3] от бял рог на воден бивол. Ракел обожаваше тези ножове. Липсваше най-малкият от комплекта — универсален нож с около десет-петнайсетсантиметрово острие.

— Няма следи от сексуално посегателство — уточни Бьорн. — Дрехите й са непокътнати. Не е събличана.

Погледът на Хари стигна до слънцето.

Само да не се събуди.

Ракел лежеше свита на кълбо с гръб към него и с лице към кухнята. По-свита, отколкото когато спеше. По гърба й не се виждаха следи от пробождания, а дългата й черна коса закриваше тила. В главата му ожесточено се надвикваха гръмки гласове. Един крещеше, че Ракел е облечена с жилетката със зимни мотиви, която й донесе от командировка в Рейкявик. Втори — че това не е тя, изключено е да е тя. Трети — че ако се осланя на първоначалното предположение и на обстановката, Ракел е стояла с лице към убиеца, когато той я е намушкал, а той не е бил застанал между нея и вратата. Следователно Ракел изобщо не се е опитала да избяга. Ей сега ще стане, викаше четвърти глас. Ще стане, ще тръгне към теб с усмивка и ще ти посочи скрита камера.

Скрита камера.

Хари чу как някой се покашля тихо и се обърна.

Мъжът на вратата беше едър и набит, с глава, сякаш издялана от гранит, и черти, все едно теглени с линия. Изцяло плешив череп, права брадичка, права уста, прав нос и прави тесни очи под прави вежди. Дънки, сако и риза без вратовръзка. Сивите очи гледаха безизразно, но гласът и маниерното провлачване на думите — все едно му доставя удоволствие, все едно е чакал с нетърпение да ги изрече — издаваха онова, което очите скриваха:

— Съжалявам за загубата ти, Хуле, но съм длъжен да те помоля да напуснеш местопрестъплението.

Хари срещна поглед на Уле Винтер. Направи му впечатление, че шефът на КРИПОС си послужи с англицизъм, сякаш вече дори за изказването на съпричастност не съществуваше адекватен норвежки еквивалент. Винтер дори не си направи труда да направи по-продължителна пауза след формалното деклариране на съчувствие: толкова бързаше да изгони Хари. Хари мълчеше. Обърна се и пак погледна Ракел.

— Незабавно, Хуле.

— Мхм. Доколкото ми е известно, задачата на КРИПОС е да подпомага полицията в окръг Осло, а не да коман…

— И в момента КРИПОС подпомага полицията, като не допуска на местопрестъплението съпруга на жертвата. Или се дръж професионално и се оттегли, или ще накарам някой от униформените да ти помогне да излезеш.

Хари знаеше, че Уле Винтер с най-голямо удоволствие би наредил на двама полицаи да го изведат принудително под погледите на колеги, съседи и медийни чакали, завардили улицата долу, където хищно запечатваха с фотоапаратите си всичко, изпречило им се пред погледа. Уле Винтер, с две-три години по-възрастен от Хари, имаше двайсет и пет годишен стаж като следовател на убийства в националната структура КРИПОС, специализирана да подпомага местните полицейски поделения при тежки престъпления, например убийства. А понякога, поради превъзходството си по отношение на кадровия състав и професионалната компетентност, КРИПОС поемаше следствието изцяло в свои ръце. Хари предположи, че Гюнар Хаген лично се е обадил на КРИПОС и е настоял да оглавят разследването. Съвсем правилно решение, впрочем, защото съпругът на жертвата беше служител в Отдела за борба с насилието в Главното управление. Но го жегна, защото между двете структури, разследващи убийства в страната, открай време тлееше негласно съревнование. Друго обаче бе получило отдавна гласност: мнението на Уле Винтер, че Хари Хуле е силно прехвален и легендарният му статут се дължи по-скоро на зрелищния елемент в разкритите от него случаи, отколкото на професионалните му качества. От друга страна, Винтер се смяташе за недооценен, поне що се отнася до извън тясно професионалните кръгове, макар в КРИПОС да минаваше за безспорната звезда. Уле Винтер си го обясняваше с факта, че неговите успехи никога не попадаха на вестникарските страници както успехите на Хуле, защото сериозната полицейска работа рядко получава публичност — за разлика от непредсказуемите действия на алкохолизиран детектив, разкрил шепа убийства в пристъп на неочаквано просветление.

Хари напипа пакета „Кемъл”, пъхна цигара между устните си и извади запалка.

— Ще си вървя, Винтер.

Мина покрай него, спусна се по стъпалата и стъпи на чакъла. Там залитна. Възвърна си равновесието. Понечи да запали цигарата, но сълзите го заслепиха и не виждаше нито запалката, нито цигарата.

— Ето — чу гласа на Бьорн.

Премига енергично два-три пъти и засмука пламъка, поднесен от Бьорн към цигарата му. Дръпна силно. Задави се и дръпна пак.

— Благодаря. И теб ли те изхвърлиха?

— А, не. Работя еднакво добре и с КРИПОС, и с Главното управление.

— В този ред на мисли… не си ли в бащинство?

— Катрине се обади. В момента малкият сигурно седи в скута й на шефския стол и ръководи Отдела. — Кривата усмивка на Бьорн изчезна с бързината, с която се бе появила. — Извинявай, Хари. Не се чувам какви ги дрънкам.

— Мхм. — Вятърът отнесе дима, издухан от Хари. — Значи, приключихте с огледа на двора?

Остани в детективски режим. Не излизай от наркозата.

— Да — потвърди Бьорн. — В нощта срещу неделя температурата падна под нулата и чакълът се е сбил. И да са идвали хора или автомобили, не са оставили следи.

— Нощта срещу неделя? Тогава ли се е случило според теб?

— Тя е студена. Опитах се да сгъна ръката й. Струва ми се, че трупното вкочаняване вече е започвало да преминава.

— Тоест, станало е преди най-малко двайсет и четири часа.

— Да. Патологът ще дойде всеки момент. Добре ли си?

Хари повърна, но кимна и преглътна изгарящата го жлъчка. Ще се оправи. Ще му мине. Нали все още спи.

— Прободните рани… Какъв нож е използван по твое впечатление?

— Предполагам, с късо до среднодълго острие. По ръбовете на раната не личат синини. Значи или не я е пробол надълбоко, или ножът няма гард.

— Кръвта. Пробол я е надълбоко.

— Вярно.

Хари отчаяно смучеше цигарата, изгоряла почти до филтъра. Висок млад мъж в цивилни дрехи и яке „Бърбъри” се изкачваше по наклонената автомобилна рампа.

— От Катрине разбрах, че някой от службата на Ракел е подал сигнал в полицията — каза Хари. — Знаеш ли подробности?

— Само, че е бил шефът й — отвърна Бьорн. — Ракел не се е явила на важно съвещание и при опит да се свържат с нея не си вдигнала телефона. Човекът се притеснил.

— Мхм. Обичайна практика ли е началник да звъни в полицията само защото един от служителите му пропуска съвещание?

— Зависи, Хари. Мъжът пояснил колко отговорно се отнасяла Ракел към служебните си ангажименти. Винаги се обаждала да предупреди, ако е възпрепятствана. А и всички в работата й знаели, че живее сама.

Хари кимна бавно. Знаеха повече. Знаеха, че съвсем наскоро е изхвърлила съпруга си — мъж със славата на лабилен тип. Хари пусна цигарата и чу как тя жално простена, когато я смачка с крак и я разтри с пета.

Младият мъж ги приближи. Беше към трийсетинагодишен, снажен, с хубава стойка и азиатски черти. Костюмът под разкопчаното яке изглеждаше изискан, снежнобялата риза беше безупречно изгладена, а възелът на вратовръзката — стегнат. Гъстата черна коса беше подстригана късо, а прическата можеше да мине за непретенциозна, ако не беше толкова подчертано класическа. Следовател Сун-мин Ларшен от КРИПОС ухаеше дискретно на скъп парфюм. В КРИПОС го наричаха Индекса Никей, макар името Сун-мин да е китайско, а не японско. Докато живееше в Хонконг, Хари на няколко пъти се натъкна на хора със същото име. Сун-мин завърши Полицейската академия през първата година, когато Хари започна да преподава там, но въпреки това Хари го помнеше от лекциите по следствени методи най-вече заради белите ризи, сдържаното поведение, леко подигравателните усмивки, случеше ли се Хари да усети как професионалната почва под краката му се разклаща, и заради резултата от крайния изпит — най-високият, постиган в цялата история на Полицейската академия.

— Съжалявам, Хуле. Приеми най-искрените ми съболезнования.

Сун-мин беше висок почти колкото Хари.

— Благодаря, Ларшен. Съседите ли обиколихте? — Хари кимна към бележника в ръката на следователя.

— Да.

— Нещо интересно? — Хари се огледа.

Между къщите в тузарския квартал „Холменколен” имаше много пространство. Високи живи плетове и редици от смърчове.

Сун-мин Ларшен видимо се поколеба дали да сподели информацията си със служител от Главното полицейско управление. Или навярно го възпираше фактът, че Хари е съпруг на починалата.

— Съседката ти Венке Ангондора Сювертшен отрече да е чула или забелязала нещо необичайно събота вечерта. Попитах я дали спи на отворен прозорец и тя потвърди. Допълни обаче, че не се будела от познати шумове. Например от колата на съпруга си, от съседите или от боклукчийския камион. А и къщата на Ракел Фауке била с много дебели стени — така каза.

Сун-мин изреди това, без да поглежда бележките си. Ларшен сякаш изложи тези несъществени сведения, за да подложи Хари на своеобразен тест, да провери дали думите му ще предизвикат някаква реакция.

— Мхм — промърмори Хари в знак, че е чул какво му казват.

— Къщата само нейна ли е? Не е ли и твоя?

— Нейно лично имущество. Настоях. Не исках някой да си помисли, че я вземам заради парите.

— Богата ли беше?

— Не. Просто се пошегувах. Върви да докладваш събраната информация на началника си, Ларшен.

— Винтер дойде ли?

— При всички случаи тук изведнъж захладня[4].

Сун-мин се усмихна учтиво.

— Формално погледнато, Винтер ръководи тактическото следствие, но на мен ще възложат голяма част от отговорността по случая. Не съм от твоята класа, Хуле, но обещавам да направя всичко по силите си убиецът на съпругата ти да бъде заловен.

— Благодаря.

Хари остана с впечатлението, че младият следовател е дълбоко искрен. Ако се изключи онова за класата. Проследи го с поглед, докато Ларшен отиваше към къщата.

— Скрита камера — промърмори Хари.

— Какво? — не разбра Бьорн.

— Монтирах фотокапан на средния смърч. — Хари посочи скупчените храсти и дървета до оградата пред съседния имот. — Май трябва да кажа на Винтер.

— И дума да не става — натърти Бьорн.

Хари го погледна изненадан. Рядко се случваше криминалният експерт да е толкова категоричен.

— Ако записът от камерата спомогне за разкриването на случая, не смятам за редно Винтер да се окичи с незаслужена слава.

— Ясно.

— От друга страна, ти не бива да пипаш нищо наоколо.

— Защото съм заподозрян, нали?

Бьорн не отговори.

— Няма проблем — увери го Хари. — Бившият винаги е заподозрян номер едно.

— Само докато те извадим от кръга на вероятните извършители. Аз ще се погрижа за записа във фотокапана. Средния смърч ли каза?

— Трудно се забелязва — предупреди Хари. — Пъхнал съм водоустойчивия корпус с камерата в чорап с цвета на дървесния ствол на височина два метра и половина.

Бьорн изгледа Хари със странен поглед. После пълничкият криминалист се замъкна тежко към дърветата с изненадващо плавната си и извънредно бавна походка. Телефонът на Хари звънна. Първите четири цифри от номера му подсказаха, че го търсят от вътрешна стационарна линия на „Ве Ге”. Чакалите бяха надушили мърша. А щом му звъняха, значи най-вероятно бяха разбрали името на жертвата и бяха „включили” чия съпруга е. Той отхвърли повикването и прибра телефона в джоба си.

Бьорн приклекна до дърветата. Вдигна глава и махна на Хари да се приближи.

— Достатъчно — прецени Бьорн. Беше си сложил бели латексови ръкавици. — Някой ни е изпреварил.

— Какво, по… — прошепна Хари.

Чорапът лежеше съдран на земята, а до него — парчета от потрошената камера и корпуса й. Някой ги беше стъпкал с крак.

Бьорн вдигна камерата.

— SD картата е извадена — установи той.

Хари дишаше през носа.

— Много е трудно да забележиш фотокапана, при положение че е напъхан в този чорап с камуфлажен цвят. За тази цел трябва да се приближиш до дървото.

Хари кимна бавно.

— Или… — Той усети, че мозъкът му се нуждае от повече кислород, отколкото беше в състояние да му набави. — … или просто въпросният човек е знаел, че там има фотокапан.

— Да, възможно е. На кого си казал?

— На никого. — Гласът на Хари одрезгавя. В началото се затрудни да разбере какво е това болезненото, дето набъбва в гърдите му и напира да изскочи навън. Да не би да започваше да се събужда? — На абсолютно никого. Монтирах я в непрогледен мрак посред нощ. Изключено е някой да ме е видял. Поне що се отнася до хора, за животни не гарантирам.

Чак сега Хари разбра какво напира в гърлото му. Крясък на врана. Плачът на обезумелия. Смях.

Девета глава

В два и половина следобед шепата посетители на заведението погледнаха с вял интерес към входната врата, когато тя се отвори.

Ресторант „Скрьодер”.

„Ресторант” вероятно беше малко подвеждащо название. В менюто се предлагаха ястия, например препечен бекон със сос, но основно се консумираше бира и вино. От средата на петдесетте кръчмата се намираше на улица „Валдемар Тране”, а от деветдесетте Хари я посещаваше редовно. С няколкогодишно прекъсване, след като се пренесе при Ракел в „Холменколен”. Ето че пак се завърна.

Свлече се върху пейката до масата при прозореца. Пейката беше нова. Иначе през последните двайсет години интериорът не се беше променял: едни и същи маси и столове, същият таван с цветно стъкло, същите картини на Сигюр Фоснес с пейзажи от Осло. Дори червените покривки с диагонално постланите тишлайфери бяха същите. Най-голямата промяна, за която Хари се сещаше, се случи след приемането на забраната за тютюнопушенето в заведенията през 2004 година. Тогава пребоядисаха кръчмата, за да се отърват от миризмата на цигари. Използваха същия цвят боя и стените си останаха непроменени. Колкото до миризмата на цигари — така и не изчезна напълно.

Хари си погледна телефона, но Олег още не беше отговорил на съобщението му с молба да се обади. Навярно пътуваше в самолета.

— Ужасно, Хари. — Нина прибра две празни халби от масата. — Току-що прочетох в нета.

Тя избърса свободната си ръка в престилката и го погледна.

— Как се чувстваш?

— Зле, благодаря — отвърна той.

Аха. Значи чакалите вече са публикували имена. Навярно са намерили и снимка на Ракел. И на Хари, разбира се, но това не представляваше трудност. Разполагаха с предостатъчно негови снимки в архивите си. Някои бяха толкова грозни, че веднъж Ракел го посъветва следващия път да позира малко по-артистично. Самата тя никога не излизаше грозна на снимки — дори когато се опитваше.

— Кафе?

— Днес ще те помоля за бира, Нина.

— Разбирам положението ти, но не съм ти сервирала алкохол от… колко години станаха, Хари?

— Много. Оценявам загрижеността ти. Обаче не бива да се събуждам.

— Да се събуждаш?

— Ако отида в друго заведение, навярно ще се натряскам до смърт.

— И дойде при нас, защото тук сервираме само бира?

— И защото оттук мога да се прибера и слепешком.

Опърничавата, безкомпромисна сервитьорка го гледа дълго с угрижена, замислена физиономия. Накрая въздъхна дълбоко.

— От мен да мине, Хари. Но аз ще реша кога си пил достатъчно.

— Колкото и да изпия, няма да е достатъчно, Нина.

— Знам. Предполагам обаче, си дошъл точно тук, защото си искал да ти налива човек, на когото имаш доверие.

— Възможно е.

Сервитьорката се отдалечи и след малко се върна с халба бира.

— Пий бавно — предупреди го тя. — Бавно.

Към средата на третата халба вратата пак се отвори.

Хари забеляза, че посетителите, вдигнали глава, проследиха с интерес как дългите крака, облечени в кожа, стигат до масата на Хари.

— Не си вдигаш телефона — отбеляза тя, седна и махна отрицателно на тръгналата към нея Нина.

— Изключих го. От вестниците започнаха да звънят.

— Твърде слабо казано. От случая с Вампириста не съм виждала такъв наплив на пресконференция. Отчасти затова Гюнар Хаген реши временно да те отстрани от длъжност.

— Как така? Разбирам, не е редно да работя точно по този случай, но вие смятате да ме отстраните изобщо от всякаква работа, така ли? Защото пресата отразява убийство?

— Защото с каквото и да се захванеш, няма да бъдеш в състояние да работиш спокойно. А в момента не искаме да се тревожим и за теб.

— И?

— Какво и?

— Довърши. — Хари поднесе халбата към устните си.

— Няма друго.

— Напротив. Има. Политическите съображения. Да ги чуем.

Катрине въздъхна дълбоко.

— След като Берюм и Аскер станаха част от полицейски окръг Осло, носим отговорността за една пета от населението на Норвегия. Преди две години социологически проучвания показаха, че се ползваме с голямо или много голямо доверие сред 86 процента от населението. Поради две злополучни разследвания, единични случаи, този процент падна до 65. И в резултат нашият любим главен секретар Хаген беше привикан за обяснение в кабинета на недотам любимия ни министър на правосъдието Микаел Белман. С две думи: Хаген и полицейски окръг Осло в момента нямат нужда в пресата да излиза интервю на побеснял полицай, който идва пиян на работа.

— Не забравяй „параноичен”. Параноичен, побеснял и пиян. — Хари отметна глава назад и пресуши халбата.

— Моля те, без повече паранои, Хари. Говорих с Винтер от КРИПОС. Не са открили следи от Фине.

— А какви следи са открили?

— Никакви.

— В къщата лежеше мъртва жена. Изключено е да няма никакви следи. — Хари даде знак на Нина, че е готов за следващата халба.

— Добре. Ето какво установиха от „Съдебна медицина”. Смъртта е настъпила вследствие от прободна рана, нанесена с нож в областта на тила. Ножът е засегнал дихателния център в medulla oblongata[5] между първия шиен прешлен и черепа. По всяка вероятност Ракел е издъхнала мигновено.

— Не попитах Бьорн къде са нанесени другите две.

— Другите две какво?

— Прободни рани.

Хари видя колко трудно преглътна Катрине. Явно бе възнамерявала да му спести тази информация.

— В корема — отговори тя.

— Значи въпреки всичко смъртта й не е била толкова безболезнена.

— Хари…

— Продължавай — сурово настоя Хари и се прегъна надве, сякаш усетил как нож потъва в тялото му на същото място, където е била намушкана Ракел.

Катрине се прокашля.

— Обикновено часът на смъртта се установява много трудно с пълна точност, когато от настъпването й е изминало повече от денонощие — така е и в нашия случай. Но както вероятно си чул, „Съдебна медицина” и Експертно-криминалният отдел разработиха нов комплексен метод, при който заключение се извежда на база на няколко показателя: ректална температура, температура на очите, ниво на хипоксантин във вътреочната течност и температура на мозъка.

— На мозъка?

— Да. Черепът защитава мозъка и го предпазва от влиянието на външни фактори. Патоанатомите въвеждат сонда с игловидно заострен край през носа и я прокарват през lamina cribrosa, надупчена пластинка на решетъчната кост, която участва в образуването на черепната основа…

— Май напоследък си се нагълтала с доста латински термини.

Катрине млъкна.

— Извинявай. Просто… просто…

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Няколко обстоятелства работят в полза на следствието. Знаем каква е била температурата на първия етаж, защото всички отоплителни уреди в къщата се регулират от общ термостат. Ракел го е настроила на ниска степен…

— Казваше, че мисли по-добре с вълнен пуловер и студена глава — произнесе Хари.

— … а вътрешните органи на тялото още не бяха изстинали дотам да се изравнят с околната температура. С помощта на новия метод определихме, че смъртта е настъпила между десет вечерта и два след полунощ срещу неделя, 11 март.

— Мхм. Какво откри групата за оглед?

— Екипът, отзовал се на местопрестъплението, е заварил външната врата отключена. Понеже бравата не се заключва автоматично след затваряне, предполагаме, че убиецът най-вероятно е излязъл оттам. Няма следи от взлом. Следователно или убиецът е заварил външната врата отключена и е влязъл безпрепятствено…

— Ракел винаги заключваше външната врата. Както впрочем и всички други врати. Тази къща е същинска крепост.

— … или Ракел му е отключила и го е пуснала да влезе.

— Мхм. — Хари се обърна и нетърпеливо се огледа за Нина.

— Съвсем основателно сравняваш къщата с крепост. Бьорн е бил един от първите, пристигнали на местопрестъплението. Обходил е къщата от мазето до тавана. Всички врати са били заключени отвътре, а всички прозорци — залостени с райбери. Какво мислиш?

— Че трябва да има още улики.

— Прав си — кимна Катрине. — Има. Убиецът е заличил всички следи. Говорим за извършител, наясно с начините как да прикрие авторството си.

— Именно. Но според теб Фине не е такъв тип?

— Такъв е, разбира се. Фине, естествено, е заподозрян за убийството. Но не можем да обявим това публично. Няма как да набедим конкретно лице, позовавайки се на шестото си чувство.

— На шестото си чувство? Нали ти казвам: Фине открито заплаши мен и семейството ми.

Катрине мълчеше. Хари я погледна и бавно кимна:

— Поправка: или поне така твърди отхвърленият съпруг, с когото жертвата е пожелала да се раздели два месеца преди убийството.

Катрине се надвеси над масата.

— Слушай сега. Колкото по-бързо докажем, че нямаш пръст в убийството, толкова по-малко пушилка ще се вдигне. В момента КРИПОС ръководят следствието, но си сътрудничим и е в правомощията ми да ги натисна в най-кратък срок да изяснят дали си извън подозрение, или не, за да можем да излезем с официално изявление.

— Чак толкова?

— Знаеш, че вестниците не го пишат в прав текст, но публиката умее да чете между редовете. Съвсем нормално е да си го мислят, защото при убийство на омъжена жена вероятността извършителят да е съпругът е приблизително…

— Осемдесет процента — изрече високо и бавно Хари.

— Извинявай. — Катрине се изчерви. — Просто искам да изясним въпроса възможно по-скоро.

— Разбирам — промърмори Хари. Колебаеше се дали да не извика на Нина. — Просто днес съм малко чувствителен.

Катрине протегна ръка над масата и я постави върху неговата.

— Дори не съм в състояние да си представя какво е да изгубиш любовта на живота си, Хари.

Той погледна ръката й.

— Нито пък аз. Затова нямам никакво намерение да съм в адекватно състояние, докато мисълта за това прониква в съзнанието ми. Нина!

— Не могат да те разпитат, ако си пиян. Преди да изтрезнееш, няма как да те изключим от кръга на заподозрените.

— Това е просто бира. След два часа ще съм трезвен. Майчинството ти отива, казах ли ти?

Катрине се усмихна кратко и стана.

— Трябва да се връщам. От КРИПОС помолиха да използват залите за разпит и техническото ни оборудване. Грижи се за себе си, Хари.

— Ще се постарая максимално. Върви да го пипнеш.

— Хари…

— Иначе аз ще го направя. Нина!

Дагни Йенсен вървеше по мократа алея между надгробните паметници в гробищния комплекс „Нашия Спасител”. От строителните работи по „Юлеволсвайен” се носеше миризма на обгорен метал и се смесваше с миризмата на изгнили букети цветя, влажна пръст и кучешки изпражнения. Такава беше пролетта в Осло винаги след като снегът се разтопи, но понякога Дагни се питаше що за хора са тези стопани на кучета, та разхождат четириногите си из гробище и оставят екскрементите им на земята, без да се притесняват от свидетели. Дагни дойде на гроба на майка си — идваше всеки понеделник след последния час в Катедралното училище, което се намираше само на три-четири минути от „Нашия Спасител”. Там Дагни преподаваше английски. Тъгуваше за майка си. Липсваха й всекидневните им разговори на най-различни теми. Дагни възприемаше майка си като изключително жизнена и реална и когато от старческия дом й съобщиха, че жената е починала, Дагни не повярва. Не повярва дори след като видя тялото, което напомняше восъчна кукла, фалшиво копие. Тоест, с ума си го осъзнаваше, ала цялата й същност се противеше да го схване. Всяка нейна фибра сякаш настояваше, че щом не е била свидетел на смъртта на майка й, отказва да я приеме за мъртва. Затова все още се случваше да й се присъни как на вратата на апартамента й на улица „Турвал Майер” се чука, а навън стои майка й, все едно на света няма нищо по-естествено. Пък и защо да не е естествено? В скоро време се очакваше да изпращат хора на Марс. А и кой може да твърди със стопроцентова сигурност, че е медицински невъзможно да съживиш мъртво тяло? По време на опелото свещеничката, млада жена, каза, че никой не разполага с категоричен отговор на въпроса какво се крие отвъд прага на смъртта; знаем само, че които са го прекрачили, няма да се върнат никога. Това възмути Дагни. Не толкова фактът, че така наречената народна църква е станала безобразно всеядна в идейния си плурализъм и е абдикирала от практически единствената си функция: да дава пределно ясни и утешителни отговори на въпроса какво ни чака след смъртта. Повече я възмути с каква непринуденост младата свещенослужителка изрече това „никога”. Ако хората се нуждаят от надежда, от фиксидея, че любимите им хора един ден ще възкръснат от мъртвите, защо да им я отнемаш? Щом религията на тази свещеничка твърди, че това се е случвало преди, какво пречи да се случи пак? След две години Дагни навършваше четирийсет. Досега не се беше омъжвала или сгодявала. Нямаше деца. Така и не сбъдна мечтата си да посети Микронезия. Не осъществи и плана си да основе дом за сираци в Еритрея. Не довърши започнатата стихосбирка. Надяваше се повече никога да не чуе някой да изрича думата „никога”. Дагни се изкачваше нагоре по алеята в края на гробището към „Юлеволсвайен”, когато някакъв мъж, застанал гърбом, привлече вниманието й. По-точно, не мъжът, а дългата дебела черна плитка, спускаща се по гърба му. Направи й впечатление, че не носи връхна дреха над карираната фланелена риза. Непознатият стоеше пред надгробен паметник, който Дагни бе запомнила, защото през зимата беше от малкото неразчистени от снега. Тогава тя предположи, че покойникът, положен там, няма живи близки или човек, обичал го приживе.

Дагни Йенсен имаше лесно забравяща се външност. Беше дребничка, слаба жена и досега бе преминавала през живота, промъквайки се на пръсти. Освен това следобедният час пик по „Юлеволсвайен” вече беше започнал, макар още да нямаше три часа, защото през последните четирийсет години работното време в Норвегия се сви до продължителност, която предизвикваше у чужденците едновременно завист и смайване.

Затова Дагни се удиви, че мъжът чу стъпките й. А каква беше изненадата й, когато се обърна към нея! Оказа се старец. Бръчките дълбаеха насечени, дълбоки бразди в загрубялата му, напукана кожа, сякаш се врязваха чак до костта. Под фланелената риза тялото му изглеждаше слабо, мускулесто и младежко, но лицето, жълтеникавите еклери около зениците с големината на главичка на топлийка и кафявите ириси издаваха, че е поне на седемдесет. Старецът беше завързал червена лента около главата си като индианец. Рехав мустак обрамчваше месестите му устни.

— Добър ден — поздрави той на висок глас, за да надвика шума от уличното движение.

— Много се радвам да видя човек до този гроб — отвърна с усмивка Дагни.

Тя рядко завързваше разговор с непознати, но днес се чувстваше в добро, дори приповдигнато настроение, защото Гюнар, новоназначен колега в училището, също преподавател по английски, я покани на чаша вино.

Мъжът й се усмихна.

— Тук лежи синът ми — уточни той с дълбок, дрезгав глас.

— Моите съболезнования — отвърна Дагни.

В пръстта пред паметника беше забодено не цвете, а перо.

— Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчега на покойниците си — обясни старецът, все едно прочете мислите й. — Но това перо не е от орел, а от мишелов.

— Така ли? Откъде го взехте?

— Как откъде? От всички страни Осло е заобиколен от пущинаци. Нима не знаете? — усмихна се мъжът.

— Е, градът си е доста цивилизован. Но това с перото е добра идея. Ще отнесе душата на сина ви на небето.

— Каква цивилизация! Пущинаци — настоя старецът. — Полицай уби сина ми. Момчето ми едва ли ще отиде на небето — колкото и пера да му донеса, но няма да се пече и в толкова нажежен адски огън, към какъвто се е запътил неговият палач.

В гласа му не се долавяше омраза, само съжаление, сякаш съчувстваше на полицая.

— Вие при кого идвате?

— При майка ми. — Дагни прочете надписа върху надгробния паметник. Валентин Йертсен. Името й се струваше смътно познато.

— Значи, не сте вдовица. Защото к-к-красива жена като вас сигурно се е омъжила млада и има деца?

— Благодаря за комплимента, но нито едното, нито другото — засмя се тя и през ума й препърха мисъл: дете с нейните руси къдрици и спокойната усмивка на Гюнар. Това я накара да се усмихне още по-широко. — Колко е красив. — Тя посочи изящно изработения метален предмет, забоден в лехата пред гроба. — Какво символизира?

Той го извади и го вдигна пред себе си. Наподобяваше нагънато змийско тяло, завършващо с остър връх.

— Символизира смъртта. В рода ви има ли случаи на психични заболявания?

— Ъъъ… не… поне доколкото ми е известно.

Той надигна ръкава на фланелената си риза. Отдолу се показа ръчен часовник.

— Два и петнайсет — побърза да го осведоми Дагни.

Старецът се усмихна, все едно сведението беше напълно излишно, натисна копче отстрани на циферблата и поясни:

— Две минути и п-половина.

Какво правеше този човек? Време ли засичаше?

Неочаквано се озова до нея с две дълги крачки. Миришеше на пушек. И сякаш прочел мислите й, каза:

— И аз усещам миризмата ти. Подуших те още докато се задаваше по пътеката. — Устните му се навлажниха и докато говореше, се гърчеха подобно на змиорки, уловени в сляп кош. — В ов-вулация си.

Дагни съжали горчиво, задето изобщо се бе спряла при този човек. И въпреки това продължаваше да стои неподвижно, сякаш погледът му я приковаваше.

— Ако не се дърпаш, ще свършим бързо — прошепна той.

Най-сетне Дагни се отскубна от приковаващата я невидима сила и понечи да хукне, но една бърза ръка се мушна под късото й яке, сграбчи колана на панталона й и я дръпна рязко назад. Тя изпищя и хвърли поглед към пустото гробище. После я запратиха и притиснаха към живия плет до оградата пред „Юлеволсвайен”.

Две яки ръце обвиха гръдния й кош и го стегнаха като в менгеме. Дагни успя да събере въздух, за да извика, но нападателят сякаш чакаше точно това, защото в мига, когато тя започна да издава звуци, издишвайки, той стегна хватката още повече и изкара всичкия въздух от дробовете й. Тя виждаше, че той продължава да държи гърчещата се метална змия в едната си ръка. Другата сграбчи гърлото й и го стисна. Започна да й причернява и макар ръката, обвила гърдите й, внезапно да охлаби обръча, Дагни усещаше тялото си отпуснато и натежало.

„Това не се случва” — помисли си тя, когато другата му ръка се вклини грубо отзад между бедрата й. Нещо остро опря в корема й точно под катарамата на колана и се чу пращене на съдран плат, когато ножът разпори чатала на панталона й. „Това не се случва в гробище посред бял ден в центъра на Осло! И определено не се случва на мен!”

Ръката отпусна шията й и й се стори, че при жадното поемане на смесицата от пролетен въздух и изгорели автомобилни газове в болящите си дробове Дагни чу същия звук, който издаваше майка й, когато вкарваше въздух с помпата в стария надуваем матрак. Същевременно Дагни усети как нещо остро притиска гръкляна й. Долу, в самата периферия на полезрението си, зърна вълнообразния нож и чу дрезгавия шепот на нападателя на сантиметри от ухото си:

— Първото беше змия удушвач. Това е отровна змия. Малко ухапване и умираш. Затова изобщо не мърдай и нито гък. Ето така. Добре. Точно така. Удобно ли ти е?

Дагни Йенсен усети как по бузите й потичат сълзи.

— Няма, няма… Всичко ще бъде наред. Ще ме направиш ли щастлив, като се омъжиш за мен?

Дагни усети как върхът на ножа се впива в гръкляна й.

— Е?

Тя кимна предпазливо.

— Е, вече сме сгодени, любов моя.

Усети устните му по тила си. Точно пред нея, отвъд живия плет и оградата, се чуваше потракване от обувки по тротоара. Двама души разговаряха оживено. Отминаха.

— А сега нека скрепим годежа. Казах ти, че змията, притисната към шията ти, символизира с-смъртта. А тази символизира живота…

Дагни Йенсен усети натиска и стисна силно очи.

— Нашия живот. Живота, който ще създадем сега…

Той проникна в нея с груб тласък. Дагни стисна зъби, за да задуши напиращия на устните й вик.

— На всеки изгубен син ще създавам п-петима — просъска той в ухото й и пак тласна тялото си напред. — Не смей да съсипеш общото помежду ни, чуваш ли? Защото детето е Божие творение.

След третия тласък той се изпразни с провлечен стон.

Свали ножа от гърлото й и я пусна. Дагни огледа дланите си. Бяха изподрани до кръв, защото се беше вкопчила в трънливия жив плет. Остана така, наведена напред, гърбом към насилника.

— Обърни се — заповяда й той.

Тя се подчини неохотно.

Държеше портмонето й. Беше извадил банковата й карта.

— Дагни Йенсен — прочете той. — Улица „Турвал Майер”. Хубав район. Редовно ще се отбивам. — Подаде й портмонето, наклони глава и я изгледа. — Не забравяй, това е нашата тайна. Отсега нататък ще бдя над теб и ще те закрилям подобно на орел, който не виждаш, но знаеш, че кръжи във висините и те държи под око. Нищо не може да ти помогне, защото аз съм неуловим дух. Но и нищо лошо няма да те сполети, защото сме сгодени и ще те пазя зорко.

Вдигна закрилнически ръка. В дланта му зееше противен кратер.

Той си тръгна, а Дагни Йенсен рухна омаломощена, хлипайки на пресекулки, върху калния сняг до оградата. През сълзите виждаше гърба с плитката на стареца, докато той спокойно крачеше към северната порта на гробищния парк. Разнесе се равномерно пиукане, мъжът спря, повдигна си ръкава и натисна копче на китката си. Пиукането спря.

Хари отвори очи. Лежеше в нещо меко и се взираше в тавана, в малкия, но красив кристален полилей, който навремето Ракел бе донесла от Москва. Погледнати отдолу, кристалните висулки образуваха буква Ф. Хари забелязваше това за пръв път. Женски глас изрече името му. Той се обърна, но не видя никого.

— Хари — повтори същият глас.

Сигурно сънува. Нима вече започваше да се пробужда? Отвори очи. Все още седеше на стола в ресторант „Скрьодер”.

— Хари? Имаш посетител — съобщи Нина.

Той вдигна глава. И се вгледа право в угрижените очи на Ракел. Лицето имаше устните и лъскавата матова кожа на Ракел, но правата руса коса на руснака — негов баща. Хари продължаваше да сънува.

— Олег — промълви задавено той и опита да се изправи, за да прегърне доведения си син, ала се принуди да се откаже. — Очаквах те доста по-късно.

— Преди час пристигнах в града.

Високият млад мъж се отпусна върху стола, където преди малко се настани Катрине, и направи гримаса, все едно беше седнал върху молив.

Хари надникна през прозореца и с изненада установи, че е мръкнало.

— Откъде разбра…

— Бьорн Холм ме посъветва да те потърся тук. Обадих се в погребална агенция и си уговорихме среща утре сутринта. Ще дойдеш ли?

Хари оброни глава върху гърдите си и простена.

— Разбира се, че ще дойда, Олег. Мамка му! Посрещам те пиян, а ти вършиш неща, които са мое задължение.

— Просто гледам да съм ангажиран. Това донякъде ми носи облекчение. Старая се да държа ума си зает с разни организационни въпроси. Започнах да мисля какво ще правим с къщата… — Млъкна, вдигна длан пред лицето си и притисна палеца и средния пръст към слепоочията си. — Кощунствено, нали? Мама още не е изстинала, а аз… — Пръстите масажираха слепоочията, а адамовата ябълка подскачаше нагоре-надолу.

— Не е кощунствено. Умът ти търси начин да заобиколи болката. Аз намерих начин, но не ти го препоръчвам. — Хари отмести настрани празната халба помежду им. — Известно време може и да успееш да надхитриш болката, но все някога тя ще те намери. Когато се поотпуснеш, когато свалиш гарда, когато главата ти се подаде на сантиметър над ръба на окопа. Дотогава ти е разрешено да не чувстваш почти нищо.

— Изпитвам пълна апатия — описа състоянието си Олег. — Преди малко се усетих, че днес не съм ял нищо, и си купих пикантен кренвирш. Полях го с най-лютата горчица — само и само да изпитам нещо. Познай какъв беше резултатът.

— Досещам се. Нулев. Не си изпитал абсолютно нищо.

— Абсолютно нищо — повтори Олег и премига учестено, сякаш в окото му беше влязла прашинка.

— Болката ще дойде — увери го Хари. — Няма нужда да я търсиш. Ще те намери сама. Теб и всичките пробойни в бронята ти.

— Теб намери ли те?

— Аз спя. И полагам усилие да не се събуждам.

Хари погледна дланите си. Би дал всичко, за да облекчи болката на Олег, да я понесе вместо него. Какво да му каже? Че първия път, когато изгубиш много близък човек, е най-болезнено. Дори вече сам не знаеше дали е вярно. Хари се прокашля:

— Докато групата за оглед приключи, къщата ще е запечатана. При мен ли ще спиш?

— Не, у родителите на Хелга.

— Добре. Как го приема Хелга?

— Тежко. С мама бяха станали направо приятелки.

Хари кимна.

— Интересуват ли те подробности?

Олег поклати глава.

— Говорих надълго и нашироко с Бьорн. Разбрах какво знаем. И какво — не.

Знаем. Хари забеляза, че само няколко месеца след началото на стажа си Олег вече съвсем непринудено използваше множественото „ние”, когато говореше за полицията. Онова колективно „ние”, което Хари дори след двайсет и пет годишна служба никога не употребяваше, но опитът го бе научил, че въпреки това то е по-дълбоко вкоренено в съзнанието му, отколкото си дава сметка. Защото това „ние” ти дава дом. За добро или лошо. Когато си изгубил всичко друго — за добро. Хари се надяваше Олег и Хелга да се държат здраво един за друг.

— КРИПОС ме викат на разпит утре призори.

— Ясно.

— Ще ме питат ли за теб?

— Да — ако си вършат съвестно работата.

— Какво да кажа?

— Истината — сви рамене Хари. — Изложи им твоята гледна точка, без да разкрасяваш фактите.

— Добре. — Олег пак присви очи и си пое дълбоко дъх няколко пъти. — Ще ме почерпиш ли една бира?

Хари въздъхна.

— Както виждаш, не се държа особено мъжки, но поне имам доблестта да си спазвам обещанията. Затова винаги съм бил пестелив на обещанията към майка ти. Но за това й дадох дума: никога, за нищо на света да не ти налея дори капчица, защото баща ти е носител на същия гибелен ген, който нося и аз.

— Мама ми е наливала алкохол.

— Дадох й това обещание по собствена инициатива, Олег. Нямам намерение да те спирам да пиеш.

Олег се обърна и вдигна пръст. Нина кимна.

— Колко ще останеш заспал? — попита той.

— Възможно по-дълго.

Бирата пристигна. Олег я изпи бавно, на малки глътки. След всяко отпиване я поставяше между себе си и Хари, сякаш си я поделяха. Мълчаха. Нямаше и нужда да говорят. А не бяха и в състояние. Безмълвният им плач беше оглушителен.

След като пресуши халбата, Олег извади телефона си и погледна дисплея.

— Братът на Хелга ми е пратил съобщение. Идва да ме вземе с кола. Да те метнем ли до вас?

— Не, благодаря — поклати глава Хари. — Имам нужда да повървя.

— Ще ти изпратя есемес с адреса на погребалната агенция.

— Добре.

Изправиха се едновременно. Хари установи, че Олег има да порасне още няколко сантиметра, за да достигне неговите 193. После обаче съобрази: Олег няма да расте повече. Вече е зрял мъж. Прегърнаха се и силно се стиснаха в прегръдките си. Всеки опря брадичка в раменете на другия. Не се пускаха.

— Тате?

— Да?

— Когато се обади и каза, че става дума за мама, те попитах дали не сте се събрали пак, защото два дни по-рано й бях задал въпроса склонна ли е да ти даде още един шанс.

Хари усети как нещо започна да души гърдите му.

— Какво говориш?

— И тя обеща през уикенда да помисли по въпроса. Искаше да се сдобрите — убеден съм. Искаше да се върнеш при нея.

Хари затвори очи и стисна челюсти толкова силно, че кътниците му едва не се строшиха. Защо ти трябваше да идваш и да ме правиш толкова самотен? И целият алкохол на света не би стигнал да надхитри такава болка.

Десета глава

Ракел е искала пак да се съберат.

Това облекчаваше ли страданието, или го утежняваше?

Хари извади телефона от джоба си с намерението да го изключи. Олег му беше изпратил съобщение с въпроси по организацията на погребението, поставени от траурната агенция. Имаше три пропуснати повиквания — най-вероятно от вестници — и едно от познат номер: служебния на Александра в „Съдебна медицина”. Защо го е търсила — за да му поднесе съболезнованията си? Или защото пак е загоряла? За първото можеше да му изпрати есемес. Навярно покрай едното възнамеряваше да отвори дума и за другото. Млада лаборантка в „Съдебна медицина” на няколко пъти намекна, че Александра се възбуждала от силни емоции, без значение дали са положителни, или отрицателни. Гняв, радост, омраза, болка. Но скръб? Да… Похот и срам. Скандалното и възбуждащо чувство да се чукаш с човек в траур. Навярно съществуват и по-извратени неща. Не е ли например по-извратено, че само часове след като намериха Ракел мъртва той се вълнува от сексуалните фантазии на Александра? Какво е това, ако не извратено?

Хари натисна копчето за изключване и го задържа, докато екранът угасна. После пусна телефона в джоба на панталона си. Погледна микрофона отпред на масата в тясната стая, сякаш извадена от комплект за кукли. Червената светлинка показваше, че записът е стартиран. Хари впери поглед в човека, седнал от отсрещната страна на масата.

— Започваме ли?

Сун-мин Ларшен кимна. Вместо да закачи якето си „Бърбъри” на стената до връхната дреха на Хари, той го метна връз облегалката на единствения свободен стол. Ларшен си прочисти гърлото и започна:

— 13 март, 15:50. Намираме се в зала за разпит номер три в Главното полицейско управление в Осло. Разпита ще води следовател Сун-мин Ларшен от състава на КРИПОС, а разпитваното лице е Хари Хуле…

Мъжът говореше с отчетливата, правилна дикция на актьор от стара радиопиеса. Докато изчиташе ЕГН-то на Хари и съобщаваше адреса му, Ларшен спря поглед върху Хари и нито веднъж не наведе очи към записките пред себе си. Навярно ги беше зазубрил, за да впечатли своя по-прочут — поне засега — колега. Или пък тактиката му за сплашване на разпитвания включваше демонстрация на интелектуално превъзходство, та разпитваният да се откаже от евентуалното си намерение да преиначава фактите или да увърта. Съществуваше, разбира се, и трета възможност: Сун-мин Ларшен просто да притежава услужлива памет.

— Понеже си полицай, предполагам, си наясно с правата си. Отказал си да доведеш адвокат.

— Заподозрян ли съм? — попита Хари и надникна през разтворените завеси в контролната зала. Главен инспектор Винтер седеше със скръстени ръце и следеше внимателно разговора.

— Разпитът е рутинен. Не си уличен в никакво престъпление — увери го Ларшен. Придържаше се стриктно към процедурата. Предупреди Хари, че разговорът ще бъде записан. — Ще ми разкажеш ли за отношенията си с покойната Ракел Фауке?

— Тя е… беше моя съпруга.

— Разделени ли сте?

— Не. Тоест, да. Тя е мъртва.

Сун-мин Ларшен вдигна поглед към Хари, сякаш се чудеше дали репликата е отправена като опит за провокация.

— Не сте разведени, така ли?

— Не успяхме да се разведем, но аз се изнесох.

— От разговори с други лица разбрах, че инициатор на раздялата е била Ракел. Каква беше причината за разрива помежду ви?

Искала е пак да се съберем.

— Разногласия. Може ли да преминем направо към момента, когато ме питаш имам ли алиби за часа на убийството?

— Разбирам, че темата е болезнена, но…

— Благодаря за уверенията какво разбираш, Ларшен. Предположението ти е съвсем точно. Темата наистина е болезнена, но причината за молбата ми е, че нямам време.

— Доколкото разбрах, временно си отстранен от служба.

— Така е. Но ме чакат други ангажименти — главно от високоградусово естество…

— И не търпят отлагане?

— Точно така.

— Тогава държа да изясним в какви отношения си бил с Ракел Фауке в седмиците преди убийството. В показанията си доведеният ти син Олег посочи, че така и не е получил задоволително обяснение — нито от теб, нито от майка си — защо двамата сте се разделили. Каквато и да е била причината обаче, Олег изтъкна обстоятелство, което според него често е ставало повод за изостряне на отношенията ви: докато си преподавал в Полицейската академия, си посвещавал голяма част от свободното си време на издирването на Свайн Фине, който наскоро излезе от затвора след излежана присъда.

— Като казах „молба”, имах предвид категорично настояване.

— Значи, отказваш да обясниш в какви отношения си бил с Ракел Фауке?

— Въздържал се да споделям подробности от личния си живот и ти предлагал да ти представя алибито си, та и двамата да спестим време. Така ти и Винтер ще вложите всичките си сили в залавянето на виновника. Навярно си спомняш от лекциите ми, че ако едно убийство не бъде разкрито в рамките на първите четиресет и осем часа след неговото извършване, спомените на свидетелите избледняват, а следите изстиват и вероятността извършителят да бъде заловен намалява наполовина. Да минем към нощта на убийството, а, Ларшен?

Следователят от КРИПОС се взираше в точка върху челото на Хари, докато ритмично почукваше с химикалка по масата. Хари долавяше нежеланието на Ларшен да погледне Винтер, за да се посъветва с него как да подходи оттук нататък: да притисне ли Хари, или да му позволи да наложи своето.

— Добре — кимна Ларшен. — Съгласен съм.

— Супер. Разказвай.

— Моля?

— Разкажи ми по кое време къде съм бил в нощта на убийството.

Сун-мин Ларшен се усмихна.

— Аз да ти разкажа? Ама ти сериозно ли?

— Предпочетохте да разпитате други преди мен, за да бъдете максимално добре подготвени. На твое място бих постъпил по същия начин, Ларшен. Навярно вече сте говорили с Бьорн Холм и от неговите показания знаете, че вечерта се е отбил да ме вземе от бар „Джелъси”, после ме е завел у нас и ме е сложил да си легна. Бил съм къркан като талпа, не помня абсолютно нищо и нямам никаква представа в колко часа къде съм се намирал. Поради тази причина не съм в състояние да посоча часове и действия, които да опровергаят или да потвърдят думите на Бьорн. Надявам се да сте разговаряли със собственика на „Джелъси”, а евентуално и с други свидетели, и техните показания да подкрепят показанията на Холм. И понеже не знам в колко часа е починала съпругата ми, очаквам ти да ми кажеш имам ли алиби, или не.

Ларшен щракаше автомата на химикалката, докато оглеждаше изпитателно Хари. Напомняше комарджия, който плъзга наляво-надясно игралните чипове, докато се колебае да ги заложи ли, или не.

— Ще ти кажа — отстъпи той и пусна химикалката. — Проверихме базовите станции в района около местопрестъплението в интересуващия ни времеви отрязък. Нито една не е засякла твоя мобилен телефон.

— Дотук изглежда, че съм извън подозрение, но мобилните телефони изпращат автоматично сигнал до най-близката базова станция веднъж на половин час, нали?

Ларшен не отговори.

— Следователно не е изключено да съм влязъл във въпросния периметър и да съм излязъл оттам в рамките на половин час. Или просто да съм оставил мобилния си телефон вкъщи. Затова ще те попитам пак: имам ли алиби?

Този път Ларшен не се стърпя. Погледът му се плъзна към контролната зала. С периферното си зрение Хари видя как Винтер прокара длан по гранитната си глава и кимна леко на следователя си.

— Според показанията на Бьорн Холм двамата сте излезли от бар „Джелъси” в десет и половина. Собственикът на заведението потвърждава. После Холм, по собствените му думи, те завел в апартамента ти и ти помогнал да си легнеш. На излизане се натъкнал на твой съсед — ватмана Гюле, който тъкмо се прибирал от дежурство. Гюле живее на първия етаж под теб. До три след полунощ бил буден и ни уверява, че стените са тънки и щял да чуе, ако ти излизаш от сградата.

— Мхм. Кога е настъпила смъртта на Ракел според „Съдебна медицина”?

Ларшен погледна бележника със записките си, сякаш имаше нужда да потърси информацията там, но Хари знаеше, че всички факти са запечатани дълбоко в паметта на младия следовател; той просто целеше да спечели време, за да реши колко може — и иска — да разкрие пред разпитвания. Хари забеляза и друго: този път, преди да вземе решението, Ларшен не потърси одобрението на Винтер.

— Съдебните лекари базират заключението си върху температурата на тялото, съпоставена с температурата на стаята, защото трупът не е бил местен. Въпреки това определянето на точен час е много трудно, защото трупът е престоял денонощие и половина, преди да бъде открит. По всяка вероятност смъртта е настъпила някъде между десет вечерта и два през нощта.

— Значи, заключението на съдебните лекари окончателно ме вади от кръга на заподозрените?

Костюмираният следовател кимна бавно. Хари забеляза, че Винтер се надига от стола, сякаш за да възрази, но Ларшен не му обърна внимание.

— Мхм. И сега се питате дали пък не е станало друго. Възможно е да съм искал да я очистя, но, като бивш следовател, разбира се, съм бил наясно, че ще попадна сред заподозрените. Затова съм си наел човек да ми свърши мръсната работа и съм си подсигурил алиби. Затова ли продължавам да седя тук?

Ларшен поглади с длан щипката на вратовръзката си с логото на Британските авиолинии.

— Всъщност не. Понеже знаем колко решаващи са първите четиресет и осем часа, искахме просто да изясним някои неща. А после да те попитаме какво се е случило според теб.

— Според мен ли?

— Вече не си заподозрян, но все още си… — Ларшен остави недовършената реплика да увисне във въздуха и после произнесе името с почти театрално отчетливата си дикция: — … Хари Хуле.

Хари погледна Винтер. Затова ли шефът на КРИПОС позволи на следователя си да разкрие пред Хари какво знаят? Защото разследването буксуваше и се нуждаеха от помощ? Или въпросът за версията на Хари беше лична инициатива на Сун-мин? Изведнъж позата на Винтер започна да излъчва странно вцепенение.

— Истина е, значи — кимна Хари. — Убиецът не е оставил нито една-едничка улика на местопрестъплението, така ли?

Хари прие безизразната физиономия на Ларшен за потвърждение.

— Нямам представа какво се е случило — призна Хари.

— Бьорн Холм спомена, че си открил отпечатъци от ботуши в двора ви.

— Така е. Възможно е просто някой да е объркал пътя. Случва се.

— Дали? По външната врата няма следи от взлом, а от „Съдебна медицина” установиха, че твоята… че жертвата е била убита на мястото, където е открита. Това навежда на мисълта, че тя е отключила на убиеца. Ракел Фауке би ли пуснала в дома си непознат?

— Забеляза ли решетките пред прозорците?

— Решетки от ковано желязо пред всички дванайсет прозореца, но не и пред четирите в избеното помещение — обобщи Ларшен, без изобщо да се замисля.

— Това не е параноя, а обяснима предпазливост, на която те е научил съвместният живот с известен детектив, залавящ убийци.

Ларсен записа.

— Да предположим, че е познавала убиеца. Според първоначалната възстановка двамата са стояли един срещу друг. Когато убиецът е намушкал жертвата два пъти с нож в корема, той се е намирал по-близо до кухнята, а жертвата — по-близо до входната врата.

Хари се задъха. В корема. Значи Ракел е изпитвала болки, преди да я прободат в тила — фаталния удар, сложил край и на живота, и на мъките й.

— Убиецът се е намирал съвсем близо до кухнята — своеобразна интимна зона във всеки дом. Това ме навежда на мисълта, че се е чувствал като у дома си. Ще се съгласиш ли с мен, Хуле?

— Възможно е. Или пък е заобиколил Ракел, за да издърпа от поставката ножа, който сега липсва.

— Откъде знаеш…

— Успях да хвърля един поглед на местопрестъплението, преди шефът ти да ме изхвърли.

Ларшен наклони леко глава и погледна Хари, все едно го измерваше.

— Разбирам. Така или иначе, заради близостта на убиеца до кухнята на преден план излиза още една версия: била е жена.

— Жена?

— Знам, рядко се случва, но току-що прочетох за жена, признала за онова убийство с нож на „Борггата”. Дъщерята на жертвата. Ти разбра ли?

— Да, май подочух нещо такова.

— Една жена би била по-малко мнителна към посещението на друга жена и би я пуснала в дома си, дори да не се познават добре, не мислиш ли? Не знам защо, но в моите представи е по-естествено една жена да влезе в кухнята на друга, отколкото същото да направи мъж. Добре де, може да звучи малко пресилено.

— Съгласен съм c теб — потвърди Хари, без да уточнява дали има предвид предположението на Ларшен, или самокритичната преценка накрая. Или просто е съгласен с всички негови разсъждения; същото си е помислил и той, докато е разглеждал местопрестъплението.

— Сещаш ли се за жени с евентуален мотив да наранят Ракел Фауке? — попита Ларшен. — Например, от ревност?

Хари поклати глава. Можеше, разбира се, да спомене Силие Гравсенг, но му се струваше излишно. Преди няколко години тя беше негова студентка в Полицейската академия и най-много от всички негови обожателки отговаряше на описанието „вманиачена преследвачка”. Една вечер нахълта в кабинета му и се опита да го прелъсти. Хари я отблъсна и за да му отмъсти, Силие го обвини в изнасилване. В показанията й обаче имаше толкова фрапантни противоречия, че адвокатът й Юхан Крун я убеди да оттегли оплакването и в крайна сметка Силие Гравсенг напусна Академията. След инцидента се беше отбила в дома на Ракел — не за да я нарани или за да я заплаши, а за да я помоли за извинение. Въпреки това вчера Хари си направи труда да провери Силие — навярно защото още помнеше омразата в погледа й, когато се почувства нежелана. Или защото липсата на улики подсказваше, че извършителят е запознат със спецификата на процесуално-следствените действия. Или защото държеше да изключи всички потенциални извършители, преди да произнесе окончателната присъда. И да наложи безапелационното наказание. Проверката приключи бързо и показа, че в нощта срещу неделя Силие Гравсенг, в момента охранителна в Тромсьо, е била на смяна — на 170 мили от Осло.

— Да се върнем на ножа — поде Ларшен, след като не получи отговор. — В поставката в кухнята е имало комплект японски ножове. Големината и формата на липсващия съвпада с размера и дълбочината на прободните рани. Ако предположим, че е използван именно той, значи убийството е по-скоро спонтанен акт, отколкото старателно планирано. Съгласен?

— Това е едното възможно обяснение. Другото е, че убиецът предварително е знаел за съществуването на поставката с ножове. Има и трето: убиецът е използвал собствен нож, който е внесъл в къщата, и за да ви обърка, е взел подобен нож от местопрестъплението.

Ларшен пак записа. Хари си погледна часовника и се прокашля.

— Последно, Хуле. Твърдиш, че не познаваш жени, които биха желали смъртта на Ракел Фауке. А мъже?

Хари поклати бавно глава.

— Ами Свайн Фине?

— Питайте него — сви рамене Хари.

— Не знаем къде се намира.

Хари се изправи и свали якето си от закачалката на стената.

— Ако го срещна, ще му предам, че го търсите, Ларшен.

Хари се обърна към прозореца и отдаде чест на Винтер с два пръста към челото. Отговориха му с ехидна усмивка и козируване с един пръст.

Ларшен стана и подаде ръка на Хари.

— Благодаря за съдействието, Хуле. И сам ще намериш пътя.

— Въпросът е дали вие ще успеете — Хари се усмихна кратко на Ларшен, стисна десницата му — още по-кратко — и излезе.

Извика асансьора и докато го чакаше, долепи чело до лъскавата метална пластина отстрани.

Искала е пак да се съберем.

Това облекчаваше ли мъката, или я задълбочаваше? Всичко тези безполезни „ами ако”. Всички тези самобичуващи „защо не направих това и това”. Но и другото — хората се вкопчват отчаяно в жалката надежда, че някъде има място, където онези, които се обичат, които носят корените на Стария Шико[6] пак ще се срещнат. Защото мисълта това да е невъзможно, е непоносима.

Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Кабината пристигна празна. Този клаустрофобично прихлупващ ковчег го канеше да влезе, за да го понесе надолу. Към какво? Към всеобхватен мрак?

Хари не се возеше в асансьори. Не можеше да ги понася.

Поколеба се. И се качи.

Единадесета глава

Хари се събуди със сепване и огледа стаята. Ехото от вика му още отекваше между стените. Погледна часовника. Десет вечерта. Възстанови в паметта си последните трийсет и шест часа. Прекара ги в повече или по-малко опиянено състояние. Не се беше случило нищо забележително, но въпреки това той съумя да възстанови това денонощие и половина в стройна хронологична последователност. По принцип, дори и след обилен запой, Хари винаги си спомняше какво е правил. Но съботната вечер в бар „Джелъси” беше оставила голямо бяло петно в паметта му. Най-вероятно дългогодишната злоупотреба с алкохол бе започнала да си казва думата.

Хари спусна крака от дивана, докато се опитваше да си спомни кое го накара да изкрещи насън. Успя и съжали, че изобщо се е замислил по въпроса. Държеше лицето на Ракел в шепите си, а мъртвешки изцъклените й очи се взираха — но не в него, а през него, все едно него изобщо го нямаше. Тънък слой кръв покриваше брадичката й, сякаш се бе задавила; сякаш кървав мехур се бе разпукал върху устните й.

Грабна бутилката с „Джим Бийм” от ниската масичка и отпи. Бърбънът вече не му действаше. Отпи повторно. Странното беше, че макар да не бе видял чертите й, застинали в мъртвешка маска — щеше да види лицето на Ракел чак на погребението в петък, — то изглеждаше съвсем истинско в съня му.

Погледна телефона — лежеше потъмнял и безжизнен до бутилката на масичката. Вчера го изключи преди разпита в КРИПОС и оттогава не го беше включвал. А трябваше. Олег сигурно го е търсил. Чакаха ги неизбежни за уреждане формалности. Налагаше се да се вземе в ръце. Вдигна капачката на бутилката с бърбън и я подуши. Не миришеше на нищо. Запрати я към голата стена, обви с пръсти гърлото на бутилката и го стисна в свирепа удушваческа хватка.

Дванадесета глава

В три следобед Хари спря да пие. Причината да не продължи до четири, пет или до края на вечерта не беше конкретно събитие или споходила го специална мисъл. Просто организмът му отказваше да поеме повече алкохол. Включи си телефона, подмина без внимание постъпилите повиквания и есемеси и набра Олег.

— Изплували?

— По-скоро се удавих окончателно — отвърна Хари. — А ти?

— Крепя се на повърхността.

— Добре. Какво ще кажеш първо да ми набиеш канчето, а после да обсъдим погребението?

— Става. Готов ли си?

— Давай.

Дагни Йенсен си погледна часовника. Беше още девет, а дори не бяха приключили с основното ястие. Говореше предимно Гюнар и не й се налагаше да проявява активност, но въпреки това вече не я свърташе. Оплака се, че я боли глава. За щастие Гюнар прояви разбиране. Пропуснаха десерта. Той настоя да я изпрати до вкъщи въпреки уверението й, че не е необходимо.

— Знам, Осло е безопасен град. Просто ще ми е приятно да се поразтъпча.

Докато вървяха, Гюнар ръсеше разни забавни, безобидни шеги и тя положи неистови усилия да реагира адекватно и да се смее тогава, когато се очаква, докато вътре в нея върлуваше пълен хаос. Но когато подминаха кино „Ринген” и поеха по баира към улица „Турвал Майер” — там се намираше нейният блок — и Гюнар се умълча. И накрая изплю камъчето:

— През последните дни нещо не си в настроение. Не е моя работа, но случило ли се е нещо, Дагни?

Беше очаквала този въпрос. Дори се беше надявала да й го зададат и той да й вдъхне смелост да сподели какво е преживяла — за разлика от повечето жертви на изнасилване, които се заравят в мълчание и обясняват нежеланието си да говорят със срам, безсилие и страх, че няма да им повярват. Преди, чисто хипотетично, си бе мислила: никога не бих реагирала като тях. Сега, след като нещастието я сполетя, тя действително не изпитваше нито срам, нито безсилие, нито страх, че няма да й повярват. Защо тогава се държеше като всички други жертви? Защо, след като се прибра от гробището в онзи злополучен ден, плака в продължение на два часа и най-сетне се обади в полицията, затвори, докато чакаше да я прехвърлят към отдела, където следваше да подаде сигнала за изнасилването? А после, налегната от ужасна премала, заспа на дивана и когато се събуди в полунощ, първата й мисъл бе, че изнасилването е било просто сън. И Дагни изпита огромно облекчение. То трая до мига, когато си спомни. Но за кратко успя да си го представи като кошмар. И ако реши, то може да си остане просто лош сън, стига да го запази в пълна тайна.

— Дагни?

Тя си пое пресекливо дъх и съумя да изтръгне звук от гласните си струни:

— Не, нищо не се е случило. Ето тук живея. Благодаря, че ме изпрати, Гюнар. До утре.

— Дано утре се чувстваш по-добре.

— Дано.

Той я прегърна, но усети как тя се отдръпна и веднага я пусна. Дагни тръгна към вход Д и затършува из чантата за ключа. Вдигна глава и забеляза, че някой, навярно досега стоял притаен в мрака, е пристъпил под светлината от лампата над входната врата. Широкоплещест, слаб мъж в кафяво велурено яке с червена кърпа, вързана около дългата черна коса. Дагни се закова намясто и леко изхлипа от ужас.

— Не се бой, любима моя, нищо лошо няма да ти направя. — Очите горяха като въглени върху набразденото лице. — Тук съм само за да проверя дали ти и нашето дете сте добре. Защото аз спазвам обещанията си. — Говореше тихо, почти шепнешком, но тя го чуваше съвсем ясно. — А ти помниш какво ти обещах, нали? С теб сме сгодени, Дагни. Врекли сме се във вярност, докато смъртта ни раздели.

Дагни се опита да си поеме дъх, ала дихателните й органи се бяха парализирали.

— За да скрепим нашия годеж, нека повторим клетвите си пред Господ като наш свидетел. Да се срещнем в католическата църква във Вика в неделя вечерта. Към девет, какво ще кажеш? Тогава храмът ще бъде изцяло на наше разположение. Само да не ме зарежеш пред олтара — изсмя се той. — А дотогава — сладки сънища. И на двама ви.

Отстъпи встрани и пак потъна в мрака. Лампата от входа я заслепи за миг, тя заслони очи с ръка и когато успя да се огледа, той вече беше изчезнал.

Вторачена в ръката си с ключа, Дагни постоя безмълвно, а по бузите й струяха горещи сълзи. Изчака, докато треморът отшуми, отключи и влезе.

Тринадесета глава

Висококупести облаци разстилаха дантелена покривка по небето над църквата във Воксен.

— Моите съболезнования — прочувствено произнесе Микаел Белман с добре заучено изражение.

Бившият млад главен секретар на полицията и настоящ доста млад министър на правосъдието стисна десницата на Хари и я захлупи с лявата си длан, сякаш за да запечата ръкостискането. И за да подчертае чистосърдечната си искреност. Или за да се подсигури, че Хари няма да си отдръпне ръката, преди присъстващите медийни фотографи — неполучили разрешение да снимат вътре в църквата — да увековечат паметния миг. После, след като отметна ангажимента да си направи пиар — правосъден министър, който отделя време от натоварения си график, за да отдаде последна почит на съпругата на свой бивш колега — Белман хлътна в чакащия го черен джип. Най-вероятно предварително бе проучил и разбрал, че Хуле е извън подозрение.

Хари и Олег продължиха да стискат протегнати ръце и да кимат на лицата пред себе си — повечето приятели и колеги на Ракел. Неколцина съседи. Освен Олег Ракел нямаше други живи близки роднини, но въпреки това голямата църква се напълни до половината, а вероятно и малко повече. Погребалният агент им каза, че ако решат да отложат траурната церемония за следващата седмица, още повече хора ще намерят начин да пренаредят графика си, за да присъстват. Хари посрещна с облекчение молбата на Олег след погребението да не организират събиране за всички, дошли да изпратят Ракел. Нито един от двамата не познаваше колегите на Ракел особено добре и нямаше желание да разговаря със съседите. По време на възпоминателните слова в църквата Олег, Хари и две-три приятелки от детството на Ракел изчерпиха основното, което имаше да се каже за нея. Това беше напълно достатъчно. Дори свещеникът прояви нужното разбиране и без да го молят, се постара да съкрати ритуала.

— Мамка му — отбеляза Йойстайн Айкелан, единият от двамата приятели на Хари от детските години.

С насълзени очи положи тежко длани върху раменете на Хари и облъхна лицето му с дъх на току-що изпит алкохол. Навярно външната прилика не беше единствената причина всеки път, когато някой пусне поредния забавен лаф за Кийт Ричардс — легендарния китарист на „Ролинг Стоунс” — Хари да се сеща за Йойстайн. За всяка изпушена от теб цигара Господ ти отнема един час живот… и го дава на Кийт Ричардс[7]. Хари виждаше, че приятелят му мисли усилено. Когато най-сетне отвори уста, пълна с покафенели развалени зъби, Йойстайн повтори същото, но малко по-емоционално:

— Мамка му.

— Благодаря — кимна Хари.

— Сабото не успя да дойде. — Йойстайн продължаваше да държи раменете на Хари. — Нали го знаеш какъв е. Получава панически атаки на места с много хора. Тоест, с повече от… от двама души. Но ми поръча да ти предам… — Йойстайн присви едното си око срещу предобедното слънце. — Мамка му.

— Ще се съберем в тесен кръг в „Скрьодер”.

— Безплатна бира?

— Максимум три.

— Ще дойда.

— Руар Бор. Ракел беше, така да се каже, в моята бойна дружина.

Хари се вгледа в шистовосивите очи на мъжа. Макар и с петнайсетина сантиметра по-нисък от Хари, Руар Бор имаше внушителна осанка. Нещо в стойката му и в подбора на думите му — „бойна дружина” — наведе Хари на мисълта за професионален военен. Ръкостискането му беше крепко, погледът — решителен и прям, но в него се долавяше и нотка на нараненост, а като че ли и на ранимост. Вероятно се дължеше на тъжния повод.

— Ракел беше най-ценният ми кадър. Страхотен човек. За целия екип на Националния институт за човешките права смъртта й е голяма загуба. Най-вече за мен, защото с Ракел работехме в тясно сътрудничество.

— Благодаря.

Хари му вярваше. А може би това не беше нищо повече от съчувствено протегната ръка; от състраданието на човек, професионално ангажиран с хуманна кауза. Хари проследи с поглед Руар Бор. Мъжът се приближи до две жени на моравата. Бор стъпваше много внимателно, сякаш по навик се пазеше от сухопътни мини. Хари забеляза и друго. Едната от жените, при които Бор се спря, му се струваше позната отнякъде, макар и застанала с гръб. Бор каза нещо, явно съвсем тихо, защото жената се наклони към него, за да го чуе, а той леко докосна талията й.

Опашката от дошли да поднесат съболезнования се изреди. Катафалката с ковчега потегли. Някои вече поеха към делови ангажименти и нормалното си ежедневие. Хари видя, че Трюлс Бернтсен се отправя сам към спирката на автобуса към Управлението — най-вероятно за да продължи да играе на „Solitaire”. Други се скупчиха на групички пред църквата. Главният секретар Гюнар Хаген и Андерш Вюлер — младия следовател, от когото Хари нае настоящата си квартира — разговаряха с Катрине и Бьорн, които бяха довели детето. Навярно звукът на детски плач носеше на някои нещо утешително по време на погребение. Представляваше ценно напомняне, че животът продължава. Но това важеше за онези, които искаха животът да продължи. След церемонията Хари обяви, че е организирал скромно събиране в „Скрьодер”. Сьос, сестрата на Хари, дошла от Кристиансан с приятеля си, се приближи, прегърна силно Хари и Олег и дълго ги стиска в обятията си. После каза, че се налага да се прибират. Хари кимна: жалко, но ги разбира. Всъщност изпитваше облекчение. Освен Олег, единствена Сьос беше способна да го накара да се разреве пред хора.

Хелга се качи в колата при Хари и Олег и тримата потеглиха към „Скрьодер”. Там Нина беше подредила дълга маса. Събраха се общо дванайсет души. Докато седеше надвесен над кафето и слушаше как другите разговарят, някой сложи ръка на рамото му. Бьорн.

— На погребения май не е прието да се правят подаръци — подаде на Хари квадратен пакет, опакован в цветна хартия. — Но поне на мен това ми е помагало да преодолея доста тежки моменти.

— Благодаря, Бьорн. — Хари обърна пакета. Не беше никак трудно да отгатне какво е. — Между другото, искам да те питам нещо.

— Кажи.

— По време на разпита Сун-мин Ларшен не повдигна въпроса за фотокапана. А това значи, че не си му казал.

— Не ме е питал за такова нещо и аз предпочетох да предоставя на теб решението дали да кажеш на разследващите за фотокапана и да прецениш дали е от съществено значение за делото.

— Мхм. Това ли е истинската причина да ме скатаеш?

— Щом не си го споменал пред КРИПОС, значи наистина не го смяташ за съществено.

— Премълчал си за фотокапана, защото си се досетил, че възнамерявам да погна Фине и не искам нито КРИПОС, нито който и да било друг да ми се бърка.

— Това не го чух. И да го бях чул, едва ли щях да разбера за какво говориш.

— Благодаря, Бьорн. Още нещо: какво знаеш за Руар Бор?

— За Бор? Само, че е шеф на Ракел в… как му беше името?

— Националния институт за човешките права.

— Да. Бор е съобщил в полицията, че са разтревожени, след като Ракел не отишла на работа.

— Мхм.

Вратата се отвори и Хари погледна нататък. И мигновено забрави какви допълнителни въпроси възнамеряваше да зададе на Бьорн. Тя е била: жената, която стоеше гърбом и разговаряше с Бор. Влезе, спря и се огледа предпазливо. Не се беше променила особено. Високите скули, гарвановочерните, плътни вежди над почти по детски големите зелени очи; меденокестенявата коса, сочните устни на възширочката уста.

Погледът й най-сетне откри Хари и мигом просия.

— Кая! — възкликна в същия миг Гюнар Хаген. — Ела да седнеш при нас.

И издърпа стол за нея.

Жената до вратата се усмихна на Хаген и му даде знак, че първо иска да се отбие при Хари.

Кожата на ръката й беше мека — точно каквато я помнеше.

— Моите съболезнования, Хари. Много съжалявам.

И гласът й бе запазил мекотата си.

— Благодаря. Това са Олег и приятелката му Хелга. С Кая Сулнес бяхме колеги.

Ръкуваха се.

— Значи си се прибрала? — попита Хари.

— Засега съм тук.

— Мхм.

Той се чудеше какво да каже. Нищо не му хрумваше.

Тя постави леката си като перце ръка върху неговата.

— Обърни внимание на близките си, а аз ще отида при Гюнар и другите.

Хари кимна и проследи с поглед как дългокраката Кая грациозно се промъква между столовете към срещуположния край на масата.

Олег се наведе към него:

— Коя е тя? Освен колежка, имам предвид.

— Дълга история.

— Досетих се. Каква е съкратената версия?

Хари отпи от кафето.

— Преди години я зарязах, за да бъда с майка ти.

В три часа в заведението останаха четирима души. Йойстайн стана, за довиждане цитира неточно парче на Боб Дилън и си тръгна.

Единият от другите трима се премести до Хари.

— Днес няма ли да ходиш на работа? — поинтересува се Кая.

— Нито днес, нито утре. Временно съм отстранен. А ти?

— В момента съм дежурна на повикване. Тоест, от Червения кръст ми плащат заплата, но точно сега стоя вкъщи и чакам някъде по света да избухне въоръжен конфликт.

— А това неминуемо ще се случи?

— Да. В този смисъл е горе-долу същото като да работиш в Отдела за борба с насилието. Докато скучаеш на работа, донякъде се надяваш да се случи нещо ужасно.

— Мхм. От Отдела за борба с насилието в Червения кръст, значи. Голям професионален скок.

— И да, и не. Сега съм експерт по сигурността. Последната ми мисия продължи две години — в Афганистан.

— А преди това?

— Пак две години. Пак в Афганистан. — Кая се усмихна и показа малките си остри зъби — единствения дребен недостатък върху иначе перфектното й лице, който обаче му придаваше допълнителен чар.

— Какво му е толкова хубавото на Афганистан?

Тя сви рамене.

— В началото ми харесваше, че в сравнение с проблемите там моите собствени, лични проблеми започват да ми изглеждат незначителни. Освен това се чувствах полезна. После човек започва да се сближава с новите си познати и с колегите си.

— Сред тях е бил и Руар Бор, нали?

— Да. Той ли ти каза, че е бил в Афганистан?

— Не, но походката му го издава. Върви като войник, нащрек да не налети на мина. В специалните сили ли е бил?

Кая го изгледа замислено. Зениците в зелените ириси се бяха уголемили. В „Скрьодер” определено не разхищаваха електроенергия.

— Класифицирана информация? — предположи Хари. Кая пак сви рамене.

— Бор беше подполковник в Норвежкия антитерористичен отряд. Изпратиха го в Кабул със списък на издирвани талибански терористи, които Международните сили за поддържане на сигурността искаха да заловят.

— Мхм. Паркетен генерал или лично е стрелял по джихадисти?

— Присъствала съм заедно с него на заседания по сигурността в норвежкото посолство, но така и не научих подробности. Знам само, че Руар и сестра му са били известни състезатели по спортна стрелба.

— Бор отметна ли целия списък?

— Да, предполагам. Двамата с Бор много си приличате. И той като теб гони до дупка.

— Щом го е бивало толкова, защо е напуснал и се е захванал с човешките права?

Кая повдигна вежда. Сякаш за да го попита каква е причината да се интересува толкова живо от личността на Бор. Явно заключи, че Хари просто има нужда да говори за нещо друго, каквото и да е, само не и за Ракел, за себе си и за настоящото си положение.

— МСПС се трансформираха в мисия „Решителна подкрепа”. От така наречените мироопазващи сили се премина към небойна операция. Вече не им позволяваха да стрелят. Освен това съпругата на Бор го натискала да се прибере, защото не издържала повече да се грижи сама за двете им деца. Норвежки военен с амбиции за генералски чин на практика трябва да служи продължително време в Афганистан. Руар си подаде оставката и се сбогува с перспективата за длъжност във висшия команден състав на армията. И навярно е изгубил мотивация да продължава да служи във въоръжените сили. Пък и хора с неговия ръководен опит са търсени кадри и в други сфери.

— И все пак… от бойното поле към човешки права.

— Според теб за какво се би той в Афганистан?

— Мхм. Идеалист и отговорен съпруг, значи.

— Руар е човек, който държи на принципите си и е готов да се жертва в името на любимите си хора. Както навремето постъпи и ти.

Кая направи гримаса и се усмихна с болка. Закопча си палтото.

— Това заслужава уважение, Хари.

— Мхм. И според теб едно време съм се пожертвал?

— Мислим се за рационални, но всъщност сме изцяло подвластни на онова, което ни диктува сърцето, нали? — Тя бръкна в чантата си, извади визитка и я постави на масата пред него. — Живея на същото място. Ако ти се прииска да поговориш с някого, знам това-онова за скръбта и загубата.

Слънцето се спусна зад хребета и обагри небето в оранжево. Хари влезе в масивната дървена къща. Олег тръгна обратно за Лакселв и му даде ключовете, та следващата седмица Хари да пусне оценител на недвижими имоти. Хари помоли Олег да помисли добре дали наистина иска да продаде къщата; дали след едногодишния стаж няма да пожелае да се върне в нея; не си ли представя къщата като евентуален общ дом за него и Хелга. Олег обеща да премисли добре нещата, но по начина, по който го каза, личеше, че вече е решил.

Групата за оглед беше приключила и почистила след себе си. Тоест, кървавата локва я нямаше, но класическите очертания с тебешир на трупа си стояха непокътнати. Представи си как брокерът смутено и тактично ще помоли да изтрият тебешира преди огледите.

Застана до кухненския прозорец и се загледа как небето избледнява, а огнените краски гаснат. Мракът настъпваше. Хари беше трезвен от двайсет и осем часа, а Ракел — мъртва от поне сто четирийсет и един.

Хари закрачи по пода, застана до тебеширените очертания. Коленичи. Плъзна пръст по грубия паркет. Легна на пода, сгуши се, сви се на топка, опита се да се вмести в белите контури. И най-после плачът дойде. Ако изобщо можеше да се нарече плач, защото нямаше сълзи, само дрезгави вопли се надигаха в гърдите му, набъбваха и напираха да изскочат навън през прекалено тясното гърло. А когато най-сетне се изтръгнаха, изпълниха стаята. Напомняха стенанията на човек, който се бори за живота си. След като се навика до насита, той се претърколи по гръб, за да си поеме дъх. И тогава рукнаха сълзите. А през тях, размит като насън, той видя кристалния полилей точно отгоре. Висулките образуваха буква Ф.

Четиринадесета глава

Жизнерадостни птичи песни огласяха улица „Людер Саген”.

Причината: беше само девет сутринта, още нищо не бе успяло да помрачи деня, слънцето грееше и се очертаваше прекрасно начало на уикенд, за който синоптиците обещаваха хубаво време. А навярно дори птиците по „Людер Саген” бяха по-щастливи, отколкото птиците в която и да е друга част на света. Защото в страната, редовно оглавяваща класациите за равнище на щастието сред населението, тази не особено луксозна улица, наречена на учител от Берген, държеше вътрешното първенство по щастливи обитатели. 470 метра щастие, освободено не само от финансови притеснения, но и от прекомерното преследване на материални цели; груби на вид, лишени от всякаква излишна натруфеност къщи и обширни, но не прекалено педантично поддържани градини, където играчките на децата лежаха чаровно разпръснати и не оставяха и капка съмнение какви са приоритетите на семейството. Къщите по тази улица излъчваха нещо бохемско и край тях често се мяркаха нови, но не прекалено лъскави, аудита, държани в гаражи, пълни с овехтели, тежки и великолепно непрактични градински мебели от байцвано дърво. На „Людер Саген”, една от най-скъпите улици в страната, творци, наследили имот от баба си например, бяха издигнати в идеал. Тукашните обитатели, общо взето съвестни социалдемократи, вярваха в стабилното развитие и в ценности, солидни като грамадните дървени трупи, които тук-там стърчаха от еднофамилните къщи.

Хари бутна портата и жалното й скрибуцане прозвуча като отглас от миналото. Всичко си беше каквото го помнеше. Скърцането на дървената стълба към вратата. Звънецът без име. Мъжките обувки, 46-и размер, които Кая Сулнес държеше пред прага, за да сплашват евентуални крадци или други нежелани нашественици.

Кая отвори и отметна от лицето си кичур, избледнял от слънцето.

Дори размъкнатата вълнена жилетка под скръстените ръце и прокъсаните филцови пантофи си бяха същите.

— Хари — установи тя.

— Понеже си само на няколко крачки от мен, реших да се отбия, вместо да ти звъня.

— Моля? — Тя наклони глава.

— Същото ти казах, когато позвъних на вратата ти за първи път.

— Как изобщо си го запомнил?

„Защото ми беше отнело доста време да измъдря тази реплика и дори я бях репетирал наум” — помисли си Хари и се усмихна:

— Услужлива памет. Може ли да вляза?

Забеляза мимолетно колебание в погледа й и изведнъж съобрази, че дори не му бе хрумнала вероятността Кая да си е поканила компания. Или да живее с някого. Да си има гадже. Или друга причина да го държи отвъд прага си.

— Ако е удобно, разбира се.

— Ъъъ… да… просто… ми дойде малко неочаквано.

— Ако искаш, ще се отбия по-късно.

— Не, не. Влизай, влизай.

Тя отвори по-широко вратата и отстъпи встрани.

Хари се разположи на дивана, а Кая постави чаша димящ чай върху ниска масичка пред него. После седна и сви крака под дупето си. Хари впери поглед в книгата, захлупена с корицата нагоре. „Джейн Еър” от Шарлот Бронте. Спомняше си съдържанието смътно: девойка се влюбва в мрачен самотник, който се представя за вдовец. После обаче се оказва, че съпругата му е жива, макар и душевноболна, и живее затворена в тайна стая в имението му.

— Не ме допускат до разследването — оплака се Хари. — Въпреки че официално съм изключен от кръга на заподозрените.

— В такива случаи това е стандартна практика.

— Не знам дали за следователи, чиито съпруги са станали жертва на убийство, изобщо има установена нормативна рамка. Знам обаче кой го е извършил.

— Знаеш?

— Почти съм сигурен.

— Доказателства?

— Шестото ми чувство.

— Като всички, с които си работил, и аз изпитвам огромен респект към шестото ти чувство, Хари, но убеден ли си, че то е надежден ориентир, когато става дума за собствената ти съпруга?

— Не се осланям единствено на интуицията си. Отхвърлих всички други възможности по метода на изключването.

— Всички ли? — Кая беше обхванала чашата с длани, сякаш си беше направила чай не за да го пие, а за да си топли ръцете. — Доколкото си спомням, един мой ментор ме беше учил, че възможностите далеч не се изчерпват с онези, които са ни хрумнали; че неоправдано възлагаме твърде много на умозаключения, основани на дедуктивен анализ.

— Ракел има един-единствен враг. Дори не е неин, а мой. Името му е Свайн Фине. Известен с прозвището Годеника.

— Що за човек е?

— Сериен изнасилвач и убиец. Наричат го Годеника, защото прави всичко възможно жертвите му да заченат от него и ги убива, ако не износят детето. Като млад следовател работех денонощно, за да го хвана. Беше ми първият. Когато му щракнах белезниците, се смях от възторг. — Хари погледна ръцете си. — Тогава за пръв и последен път съм изпитвал такова щастие от арестуването на престъпник.

— И защо?

Погледът на Хари зашари по разкошния стар тапет с флорални мотиви.

— Причините вероятно са много, а способността ми за самоанализ — ограничена. След като си излежа присъдата и го пуснаха на свобода, още на втория-третия ден Фине изнасилил деветнайсетгодишна девойка и заплашил да я убие, ако направи аборт. Въпреки това тя махнала плода. Седмица по-късно открили момичето, проснато ничком в горичка в Линерю. Всичко наоколо било в кръв и помислили, че е мъртва. Но когато я обърнали по гръб, чули звук. „Мамо” — изрекло детско гласче. Откарали я в болница и успели да я спасят. Детското гласче, оказало се, не било на девойката. От корема й хирурзите извадили говорещо пластмасово бебе с батерии, напъхано и зашито вътре от Фине.

Дишането на Кая се ускори.

— Извинявай, Хари. Малко съм отвикнала.

Хари кимна.

— После пак го залових. Използвах жива примамка и го хванах със смъкнати гащи. Буквално. Запечатано е на снимка. Правена е със силна светкавица и е малко осветена. Наред с това унижение лично се погрижих Свайн Фине да прекара двайсет от седемдесет и седемте си години зад решетките. Освен за изнасилване, лежа и за убийство, което той отрича да е извършил. Ето ти мотив. На това се основава моята интуиция. Може ли да излезем да пушим навън?

Взеха си връхните дрехи и седнаха на покритата веранда. Гледаше към градина с голи ябълкови фиданки. Нито един от прозорците на втория етаж на отсрещната сграда по „Людер Саген” не светеше.

— Съседът ти вече не те ли пази? — попита Хари и извади пакета цигари.

— Грегер почина миналата година — въздъхна Кая. — На осемдесет и осем.

— И вече си нямаш страж?

Тя сви рамене с ритмично танцово движение.

— Имам чувството, че непрекъснато някой бди над мен.

— Да не си станала религиозна?

— Не. Ще ме почерпиш ли с цигара?

Кая седеше с длани, пъхнати под бедрата. Хари помнеше този неин навик. Беше много зиморничава.

— Спомняш ли си, че седяхме точно тук и правехме съвсем същото преди… колко години? Седем? Осем?

— Да — потвърди тя. — Помня.

Извади ръка изпод бедрото си, сложи цигарата между два пръста и остави Хари да й я запали. Вдиша и изпафка сиво облаче. Държеше цигарата все така неумело както преди седем години. Хари усети сладкия послевкус на спомените. Тогава си говориха за филма „Сега, пътешественико”, за материалистическия монизъм, за свободната воля, за Джон Фанти и за тръпката да крадеш дреболии. После, като своеобразно наказание за няколкото безболезнени секунди, произнасянето на любимото име стегна тялото му в мъчителен спазъм, сякаш завъртяха забит в тялото му нож.

— Значи, според теб Ракел категорично не е имала други врагове освен въпросния Фине. Но откъде тази увереност, че си познавал живота й в подробности? Напълно възможно е двама души да живеят заедно, да делят един покрив и една постеля и въпреки това да си имат тайни.

— Познавах я, Кая. — Хари се прокашля. — А тя познаваше мен. Познавахме се. Нямахме тайни един от…

Той чу треперенето на гласа си и млъкна.

— Разбирам, Хари. Просто не съм сигурна какво очакваш от мен в момента. Да ти бъда утеха или професионален съветник?

— Професионален съветник.

— Добре. — Кая остави цигарата на ръба на дървената маса. — В такъв случай приеми — чисто хипотетично, — че Ракел е имала връзка с друг. За теб вероятно е немислимо да си го представиш, но, повярвай ми, жените ги бива повече в прикриването на любовни афери от мъжете — особено ако имат сериозна причина. Или, по-точно: мъжете са по-неумели в откриването на изневерите.

Хари затвори очи.

— Звучи ми като груба…

— … генерализация? Така е. Ето ти още една: жените изневеряват поради съвсем различни причини от мъжете. Възможно е Ракел да е съзнавала необходимостта да се отдалечи от теб, но да й е бил нужен катализатор, един вид трамплин. Например, случайна забежка. И след като аферата е изпълнила функцията си и Ракел се е освободила от теб, е скъсала и с другия мъж. И — хоп! — ето ти здраво хлътнал и наранен влюбен с мотив за убийство.

— Добре. Ти вярваш ли на тази хипотеза?

— Не, но тя показва, че хрумналите ти възможности далеч не изчерпват всички. Не вярвам в подбудите, които приписваш на Фине.

— Защо?

— Да е убил Ракел само защото ти, в качеството си на полицай, си изпълнил служебните си задължения? Едва ли. Психопати от рода на Фине действат, водени от сексуален нагон, а не от жажда за мъст. Или поне не повече от всички други престъпници. Никога не съм се чувствала застрашена от хора, които съм пратила на топло, независимо какви заплахи са ми отправяли. Едно е да ръсиш гръмки закани, съвсем друго — да поемеш риска да извършиш убийство и да си платиш. За да рискува да прекара следващите дванайсет години зад решетките и вероятно да изгние там, на Фине му е нужен много по-силен мотив.

Ядосан, Хари опъна здраво от цигарата. Разгневи се, защото цялото му същество се бунтуваше срещу думите на Кая. И защото знаеше, че е права.

— И как според теб би ми отмъстил?

Тя отново вдигна рамене с отсеченото и малко детинско движение на танцьорка.

— Не знам. С нещо, равносилно на причиненото му от теб.

— Именно де. Аз му отнех свободата, живота, който той обожава. И той, на свой ред, ми отнема най-любимото ми.

— Ракел. — Кая издаде напред долната си устна и кимна. — За да живееш и да страдаш.

— Именно. — Хари забеляза, че от цигарата му е останал само филтърът. — Ти си много печена полицайка, Кая. Точно затова дойдох при теб.

— В смисъл?

— Нали виждаш, яко съм зациклил. Изцяло олицетворявам отрицателния пример за субективен следовател, подвластен на емоционални импулси: първо формулира заключение и после търси въпроси с надеждата отговорите им да потвърдят първоначалната му теза. Точно поради тази причина си ми нужна, Кая.

— Нещо не те разбирам.

— Отстранен съм от длъжност и не мога да работя заедно с разследващия екип. А както и в бокса, един следовател винаги има нужда от спаринг-партньор, с когото да провежда тренировки, за да има резултат. Да му оказва съпротива. Да му дава свежи идеи. Ти си разследвала убийства, а сега нямаш с какво да си запълваш времето.

— Не, Хари. Не.

— Изслушай ме, Кая. — Хари се наведе напред. — Знам, нищо не ми дължиш. Знам, навремето се отдръпнах. Тогава сърцето ми беше разбито — това е обяснение, но не и извинение, че разбих твоето. Съзнавам какво ти причиних, но и да можех да върна времето, пак щях да постъпя по същия начин. Защото бях неспособен да направя друго: обичах Ракел. Знам, моля те за прекалено голяма услуга, но въпреки това си го позволявам. Защото съм на крачка да полудея, Кая. Трябва да се занимавам с нещо, а единственото, което мога, е да разследвам убийства. И да пия. Ако трябва, съм готов да се напия и до смърт.

Кая потрепери.

— Признавам го най-чистосърдечно. Няма нужда да ми отговаряш веднага. Моля те само да си помислиш. Имаш номера ми. А сега те оставям на спокойствие.

Хари стана, обу си кубинките и излезе на улица „Сум”. Спусна се по склона „Нора”, подмина църквата във Фагерборг, после входа на стадион „Бишлет”, който някога събираше публика, а сега напомняше затвор, погледна нагоре към безсмислено ясното небе и докато пресичаше улицата, в ослепителен проблясък зърна буквата Ф да потреперва под ярките слънчеви лъчи. Изцвилиха спирачки на трамвай. Звукът напомняше ехо от писъците на Хари, когато се изправи от пода и едната му кубинка се подхлъзна в кръвта.

Трюлс Бернтсен седеше пред компютъра и гледаше трети епизод от първия сезон на „Щитът”. Беше гледал сериала цели два пъти и сега пак започна отначало. Защото при телевизионните сериали важи максимата за порнофилмите: старите, пионерските са най-хубави. Освен това Трюлс напълно се отъждествяваше с екранния Вик Маккей. Добре де, не напълно. Всъщност Вик олицетворяваше всичко, към което се стремеше Трюлс: беше корумпиран до мозъка на костите, но се придържаше към морален кодекс и така донякъде смекчаваше греховете си. Точно това го кефеше най-много: че Вик е страшно брутален и същевременно голям симпатяга. Защото всичко опира до гледната точка. Зависи от какъв ъгъл наблюдаваш нещата. Нацистите и комунистите също са снимали пропагандни военни филми, та хората да адмирират зверствата им. Нищо не е само черно или само бяло. Всичко е въпрос на гледна точка. Там е разковничето: в гледната точка.

Телефонът звънна.

Крайно обезпокоително.

Хаген въведе „модата” в Отдела за борба с насилието да има дежурен и през почивните дни. Трюлс великодушно предлагаше да поеме дежурствата и на другите си колеги. Първо, и без това нямаше какво друго да прави. Второ, парите и допълнителният отпуск му трябваха за екскурзията до Патая през есента. И трето, по време на дежурството можеше най-спокойно да си клати краката, защото служителят на смяна в централата поемаше всички телефонни обаждания. Трюлс дори се съмняваше дали в централата знаят, че в Отдела за борба с насилието има дежурен през уикенда. Изобщо не възнамеряваше да ги уведомява.

Затова неочакваното позвъняване го обезпокои. На екрана се изписа номерът на дежурната част.

След пет иззвънявания Трюлс изруга тихо, намали звука на сериала, без да го спира, и вдигна слушалката.

— Да? — обади се. От неговите уста тази положителна сричка прозвуча като категорично отрязване.

— От дежурната част съм. Една госпожа се нуждае от съдействие. Иска да разгледа снимки на сексуални престъпници във връзка с изнасилване.

— Случаят е за „Пороци”.

— И ти разполагаш с достъп до тяхната база данни, а те нямат дежурен през уикенда.

— По-добре госпожата да дойде в понеделник.

— По-добре да разгледа снимките, докато споменът е още пресен. Нали затова си дежурен?

— Доведи я — изсумтя Трюлс.

— Тук сме доста заети. Слез да я вземеш.

— И аз съм зает. — Трюлс изчака, но не получи отговор. — Добре, идвам — въздъхна накрая.

— Екстра. Само за сведение: отделът отдавна не се казва „Пороци”. Преименуваха го в „Сексуални престъпления”.

— Да ти го начукам — промърмори Трюлс под нос, затвори и натисна „пауза”. Картината замръзна точно преди една от любимите му сцени: Вик ликвидира колегата си Тери с куршум под лявото око.

— Значи, говорим за изнасилване, което сте видели, а не за престъпление, на което сте станали жертва — поиска да уточни Трюлс Бернтсен и придърпа стол към бюрото. — Сигурна ли сте, че става дума за насилствен акт?

— Не — отвърна жената, представила се като Дагни Йенсен. — Но ако разпозная мъжа сред изнасилвачите във вашия архив, е възможно да затвърдя убеждението си.

Трюлс се почеса по уродливо издаденото чело.

— Но не желаете да подаде сигнал, преди да сте го видели в базата данни?

— Точно така.

— Обикновено не процедираме по този начин. Но ще ви пусна десетминутно слайдшоу на този екран и ако открием въпросния тип, ще оформите сигнала и показанията с колегата долу. В момента съм сам, а съм затрупан с работа. Съгласна?

— Да.

— Да започваме тогава. Предполагаема възраст на извършителя?

Само след три минути Дагни посочи снимка на екрана.

— Кой е този?

Трюлс усети, че тя отчаяно се опитва да овладее треперенето на гласа си.

— Небезизвестният Свайн Фине. Него ли видяхте?

— Какво е извършил?

— Какво ли не. Да видим. — Трюлс натисна няколко клавиша и на екрана се отвори подробното му досие.

Той видя как погледът на Дагни Йенсен заподскача надолу по страницата, а по лицето й се изписваше все по-силен ужас, докато от сухия полицейски език страшилището постепенно се показа в цялата си чудовищност.

— Убивал е жени, които е осеменявал — прошепна тя.

— Нанасяне на телесна повреда и убийство по особено жесток начин — поправи я Трюлс. — Излежал си е присъдата, но едва ли има престъпник, за когото да приемаме сигнали с по-голямо удоволствие.

— Сигурни… сигурни ли сте, че ще успеете да го хванете?

— О, ако го обявим за общонационално издирване, ще го пипнем. Друг е въпросът дали ще успеем да го осъдим само въз основа на обвинение в изнасилване. Обикновено в такива случаи е дума срещу дума и се налага да освободим заподозрения. Но сега, с вашите показания, ще водим с два на един. Поне така се надявам.

Дагни Йенсен преглътна с мъка няколко пъти.

Трюлс се прозина и си погледна часовника.

— Е, вече прегледахме снимките. Сега слезте при колегата за административната част.

— Добре. — Жената продължаваше да се взира в екрана. — Да, разбира се.

Петнадесета глава

Седнал на дивана, Хари се взираше в стената. Не беше включил осветлението. Тъмнината бавно размиваше очертанията и цветовете наоколо и покриваше челото му все едно с охлаждащ компрес. Щеше му се да може да заличи и самия него. Като се замисли човек, не е нужно животът да е толкова сложен. Може да се сведе до двойния въпрос на „The Clash”: Should I stay or should I go? [Да остана ли, или да си тръгна?]. Да пие ли? Или да не пие? Искаше да пие. Да изчезне. Но не можеше. Все още не.

Хари разопакова подаръка от Бьорн. Както и предположи, оказа се грамофонна плоча. „Road to Ruin” [Пътят към разрухата.]. Ако се вярваше на Йойстайн, който се позоваваше на рецензия от Лу Рийд, определил музиката им като „пълен боклук”, „The Ramones” имали само три читави албума. Хари имаше двата. Бьорн му беше купил третия, липсващия в колекцията му. На рафта зад Хари — между дебютните албуми на „The Rainmakers” и на „Rank and File” стояха едноименният „Ramones” и „Rocket to Russia”.

Хари извади черното винилово слънце и пусна „Road to Ruin”.

Постави игличката на грамофона върху началото на J Wanna Be Sedated” [Искам да ме седират, тоест да ми бият успокоително.]. Китарени рифове изпълниха стаята. Този албум звучеше по-близко до масовия вкус, отколкото дебютният „Ramones”. Минималистичното китарено соло му допадаше, но не беше толкова сигурен за модулацията след него. Тя подозрително се приближаваше до буги-вугито на „Status Quo”, но в силно елементаризиран вид. И въпреки това парчето беше изсвирено с арогантна самоувереност, която много му харесваше. Такава нафуканост бандата демонстрираше и при изпълнението на „Rockaway Beach”, където със същото самочувствие „The Ramones” стъпваха върху основите, положени от предшествениците им „Beach Boys” подобно на автоджамбази, които, ухилени до уши, най-невъзмутимо си джиткат по „Сгургата” със смъкнати прозорци.

Докато Хари се опитваше да реши харесва ли му „I Wanna Be Sedated” и дали му се ходи на бар, телефонът освети ниската масичка.

Хари присви очи, за да види екрана. Въздъхна. Да вдигне или не?

— Здрасти, Александра.

— Здрасти, Хари. Най-после успях да се свържа с теб. Вземи да смениш съобщението на гласовата си поща.

— Защо?

— „Говорете, ако е строго наложително” — изимитира го тя. — Не казваш дори името си. Само пет думи — на всичкото отгоре звучат като предупреждение — и после звуков сигнал.

— Явно постига целта, с която съм го записал.

— Та мисълта ми, господин Хуле, е, че ти звъних няколко пъти.

— Видях, но не бях… в настроение.

— Разбрах какво е станало. — Тя въздъхна тежко и изведнъж гласът й се изпълни с болка и съчувствие. — Ужас.

Последва пауза — безгласна интерлюдия, призвана да осъществи прехода между две действия в театрален спектакъл. Когато продължи, Александра не говореше нито с плътния си сластен тембър, нито с дълбоко съчувствения. А с професионално-деловия.

— Имам нещо за теб.

Хари въздъхна и прокара длан по лицето си.

— Целият съм слух.

С Александра Стурдза работеха отдавна и Хари вече се бе сбогувал с надеждата някога да получи ценни сведения от нея. Запознаха се преди повече от половин година. Тогава Хари се отби по работа в Съдебномедицинския отдел на Държавната болница. Там го посрещна млада жена. Тъкмо излизаше от лабораторията. Имаше сурово, сипаничаво лице, очите й мятаха мълнии, а в говора й се долавяше слаб акцент. Въведе го в кабинета си и си съблече бялата престилка. Хари я помоли за неофициално съдействие: да пусне ДНК профила на Свайн Фине в базата данни и да провери няма ли да получи съвпадение с пробите, иззети по убийства и изнасилвания с неразкрит извършител.

— Значи така, а, Хари Хуле? Искаш да прередиш другите колеги?

След като през 2014 година Стуртингът премахна давността на убийствата и изнасилванията, заявки за ДНК експертизи по прекратени случаи напълно закономерно заляха „Съдебна медицина” и справките се проточваха.

Хари обмисли няколко парафрази, но по прямия й поглед отсъди, че не е необходимо да прибягва до тях.

— Точно така.

— Интересно. Какво предлагаш насреща?

— Ами… какво искаш?

— Една бира с Хари Хуле ще свърши работа като за начало.

Под престилката Александра Стурдза носеше черни, впити дрехи, които подчертаваха мускулестото й тяло. Напомняше котка и спортен болид, но всъщност Хари никога не се бе вълнувал от автомобили, пък и предпочиташе кучета.

— Ако така ще спечеля благоразположението ти, ще те черпя една бира. Но да знаеш, че не пия. И съм женен.

— Ще я видим тая работа — засмя се дрезгаво тя.

Държеше се като жена с богат житейски опит, но външността не позволяваше да отгатнеш възрастта й. Можеше да е на двайсет, а можеше и да наближава четирийсет.

— Утре сутринта в осем ще те чакам в „Револвер”. Ще видим какво ще намеря. Става ли?

Не му предостави кой знае колко ценни сведения — нито тогава, нито по-късно. Но от време на време намираше по някоя дреболия, колкото да я използва като претекст да го изведе на бира. Хари запази професионална дистанция и винаги гледаше срещите им да са кратки и делови — докато Ракел не го изхвърли. Тогава бентът се разкъса и стихията отнесе всичко, включително неговите принципи за професионална дистанция.

Хари забеляза, че стената е станала един тон по-сива.

— Открих частично съвпадение по един случай — започна Александра.

Хари се прозина. Познатата стара песен.

— Реших да сравня ДНК профила на Свайн Фине с всички налични профили в базата данни. И открих частично съвпадение с извършител на убийство.

— Какво ще рече това?

— Че Свайн Фине е баща на осъден за убийство.

— О, по дяволите. — Озари го смътно предчувствие. — Как се казва синът му?

— Валентин Йертсен.

По гърба на Хари полазиха студени тръпки. Валентин Йертсен. По принцип Хари не смяташе наследствеността за по-определяща от окръжаващата среда, но имаше известна логика във факта, че семето на Свайн Фине, неговият генетичен материал е участвал в създаването на момче, превърнало се в един от най-бруталните убийци в норвежките криминални хроники.

— Очаквах да си по-изненадан — отбеляза Александра.

— Аз — също. — Хари си разтърка тила.

— Това сведение ще ти свърши ли работа?

— Да. Определено. Благодаря ти, Александра.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Добър въпрос.

— Защо не се отбиеш у нас да ми благодариш лично?

— Както казах, не съм в настроение за…

— Не е задължително да правим каквото и да било. Може би и двамата имаме нужда да полежим, сгушени до някого. Нали помниш къде живея?

Хари затвори очи. Откакто бентът се скъса, беше минал през няколко легла, порти и жилищни дворове и алкохолът бе забулил с пелена лица, имена и адреси. Пък и в момента образът на Валентин Йертсен изтласкваше всичките му маловажни спомени.

— Дявол да го вземе, Хари. Вярно, беше пиян, но не можеш ли поне да се престориш, че си спомняш?

— В „Грюнерльока”. Улица „Сайлдюк”.

— Браво на момчето. След един час?

Хари затвори и набра Кая Сулнес. Внезапно го споходи мисълта, че си е спомнил на коя улица живее Александра, защото, без значение колко е пиян, винаги си спомня по нещо, паметта му никога не е абсолютно празна. Навярно амнезията, изтрила всички спомени за онази вечер в бар Джелъси”, се дължеше не на поражения от дългогодишната злоупотреба с алкохол, а на нежелание да си спомни.

— Здравейте. Свързахте се с гласовата поща на Кая Сулнес.

— Открих мотива, за който ме питаше — съобщи Хари след сигнала. — Казва се Валентин Йертсен и, както току-що разбрах, е син на Свайн Фине. Йертсен е мъртъв. Аз го убих.

Шестнадесета глава

Александра Стурдза издаде провлечен стон, докато протягаше ръце над главата си. Пръстите и босите й крака докоснаха месинговите решетки в горната и долната част на леглото. Тя се обърна ребром, стисна завивката между бедрата си и постави една от големите бели възглавници под главата си. Усмихна се широко и тъмните й очи почти изчезнаха върху суровото лице.

— Много се радвам, че дойде. — И тя сложи длан върху гърдите на Хари.

— Мхм.

Той лежеше по гръб и се взираше в силната светлина от абажура на тавана. Александра го посрещна по дълъг копринен халат, хвана го за ръка и го заведе направо в спалнята.

— Имаш ли угризения? — попита тя.

— Непрекъснато.

— Угризения, задето си тук.

— Не особено. Присъствието ми тук не е нищо повече от поредната индикация.

— За какво?

— Какъв боклук съм.

— Щом и без това изпитваш угризения, защо не се съблечеш.

— Значи, Валентин Йертсен е син на Фине без никакво съмнение? — Хари сключи ръце зад тила си.

— Да.

— Ега ти щафетата. Само си помисли. Валентин Йертсен най-вероятно е резултат от изнасилване.

— Че кой не е? — Тя потърка слабините си в бедрото му.

— Знаеш ли, че Валентин Йертсен изнасилил затворническата зъболекарка по време на посещение в кабинета й? А после нахлузил един от найлоновите й чорапи на главата й и го запалил.

— Стига си дрънкал, Хари. Искам те. В нощното шкафче има презервативи.

— Не, благодаря.

— Да не искаш пак да станеш баща?

— Не говорех за презерватива. — Хари хвана ръцете й, които тъкмо разкопчаваха колана му.

— Да му се не види! — просъска тя. — За какво си ми, щом няма да се чукаме?

— Добър въпрос.

— И защо не искаш?

— Сигурно заради ниското производство на тестостерон.

Александра изсумтя ядосано и се претърколи по гръб.

— Освен че с нея бяхте пред развод, тя е и мъртва, Хари. Кога ще го приемеш?

— Петдневно въздържание прекалено дълго ли ти се струва?

— Много смешно. Но май не го понасяш толкова геройски, колкото си даваш вид, а?

— Симулацията е съществен елемент от преодоляването на тъгата. — Хари повдигна таза си и извади пакета цигари от джоба. — Научни изследвания показват, че напрягането на мускулите за усмивка подобрява настроението. Ако ти се плаче, усмихвай се. В момента спя. Какви са правилата за пушене в спалнята ти?

— Тук всичко е позволено. Но когато някой пуши в мое присъствие, му цитирам текста върху кутията. Тютюнопушенето убива, приятелю мой.

— Мхм. Обръщението е много хитро.

— Целта е да си дадеш сметка, че вредиш не само на себе си, а и на всички, които те обичат.

— Схванах. И така, поемам риска да се разболея от рак и да страдам от още по-жестоки угризения и си запалвам цигара. — Хари дръпна и издиша дим към абажура на тавана. — Обичаш да ти е светло.

— Израснах в Тимишоара.

— И?

— Това е първият град в Европа с електрическо улично осветление. В световен мащаб ни е изпреварил единствено Ню Йорк.

— И затова харесваш светлината?

— Не, но знам, че ти харесваш любопитни факти.

— По какво съдиш?

— Как те заинтригувах с откритието за Фине и неговия син.

— Това е нещо повече от любопитен факт.

— Защо смяташ така?

Хари дръпна от цигарата, но тя нямаше никакъв вкус.

— Защото сега вече мога да докажа, че Фине има достатъчно силен мотив да ми отмъсти. Преследвах Йертсен във връзка с няколко убийства и накрая го застрелях.

— Ти…?

— Той не беше въоръжен, но ме провокира да стрелям, като се престори, че посяга да извади оръжие. За жалост нямаше други свидетели, а от Спецзвеното за вътрешни разследвания поискаха да разчепкат случая, защото бях произвел три изстрела. В крайна сметка ме оправдаха. Нямаше как да докажат, че не съм действал при самоотбрана.

— И Фине знае? Подозираш, че затова е убил съпругата ти?

Хари кимна бавно.

— Око за око, зъб за зъб.

— В такъв случай по-логично би било да убие Олег.

— Значи, знаеш името му? — повдигна вежда Хари.

— Когато си пиян, не ти спира устата. И все дрънкаш за бившата си и за хлапето.

— Не е мой син. От предишния брак на Ракел е.

— И това ми каза. Но нима биологията е определяща?

— За Свайн Фине — да. Той не обича Валентин Йертсен като личност — едва ли го е познавал. Обича го само и единствено защото е продължител на неговите гени. Движещата сила на Фине е стремежът да разпространи семето и да умножи потомството си. За него биологията е всичко. Тя го обезсмъртява.

— Пълна психопатщина.

— Дали? — Хари си погледна цигарата. Запита се на кое място на опашката от грозящи го смъртоносни събития се нарежда ракът на белите дробове. — Навярно сме по-подвластни на биологията, отколкото ни се иска да си мислим. Навярно се раждаме заклети привърженици на абсолютната власт на кръвната връзка, расисти и националисти с инстинктивно желание да наложим господството на собствения си род. А впоследствие обществото — в по-голяма или по-малка степен — ни превъзпитава. Или поне повечето от нас.

— Да, въпреки всичко хората искаме да знаем откъде произлизаме в биологичен план. Знаеш ли, че броят на заявките за тест за бащинство се е увеличил три пъти за последните двайсет години?

— Поредният любопитен факт?

— Илюстрира, че представата ни за нас самите е тясно обвързана с наследствените ни белези.

— Мислиш ли?

— Да. — Александра вдигна чашата с вино от нощното шкафче. — В противен случай изобщо нямаше да съм тук.

— В леглото с мен?

— Не: в Норвегия. Дойдох заради баща ми. Майка ми отказваше да говори за него. Знаех само, че е норвежец. След като тя почина, си купих билет и дойдох с намерението да го издиря. През първата година работех на три места. За татко нямах друга информация, освен че най-вероятно е интелигентен, защото мама беше с по-посредствен интелект, а аз завърших с пълно отличие в Румъния и за шест месеца се научих да говоря гладко норвежки. Издирването беше обречена кауза. Отпуснаха ми стипендия да следвам химия в Университета за технически и естествени науки в Тронхайм и после ме взеха на работа в ДНК отдела към Съдебна медицина.

— А достъпът до техните ресурси значително е улеснил задачата ти да намериш баща си.

— Точно така.

— И?

— Открих го.

— Наистина ли? Извадила си голям късмет, защото, доколкото съм запознат, след една година вие изтривате ДНК профилите, изолирани за доказване на бащинство.

— ДНК профилите от заявки на частни лица — да.

— Открила си баща си в полицейската база данни — схвана Хари. — Досие ли е имал?

— Да.

— Мхм. За какво е бил осъден?

Телефонът извибрира в джоба му. Той погледна номера и натисна зелената слушалка.

— Здрасти, Кая. Получи ли есемеса ми?

— Да. — Нежният й глас галеше ухото му.

— И?

— Съгласна съм. Действително си открил мотив Фине да убие Ракел.

— Мхм. Това значи ли, че ще ми помогнеш?

— Не знам.

В последвалото мълчание той чуваше дишането на Кая в едното си ухо, а дишането на Александра — в другото.

— По гласа ти съдя, че си легнал, Хари. Вкъщи ли си?

— Не. При Александра е. — Гласът на румънката прониза тъпанчето му.

— Кой беше това? — попита Кая.

— Ами… Александра.

— Е, в такъв случай не искам да те притеснявам. Лека вечер.

— Изобщо не ме при…

Кая вече беше затворила. Хари погледна дисплея и пъхна телефона в джоба си. Изгаси цигарата в цилиндричната свещ върху нощното шкафче и провеси крака над ръба на леглото.

— Ей, къде тръгна?

— Ще се прибирам. — Наведе се и я целуна по челото.

Хари тръгна на запад с бързи крачки, докато умът му работеше с пълна пара.

Извади си телефона и набра Бьорн.

— Хари?

— Бил е Фине.

— Ще събудиш малкия — прошепна Холм. — Може ли да се чуем утре?

— Свайн Фине е баща на Валентин Йертсен.

— О, мамка му.

— Мотивът е кръвна мъст. Сигурен съм. Трябва да обявите Фине за издирване, а като се сдобиете с адреса, да вземете заповед за претърсване. Откриете ли ножа, случаят е приключен…

— Чувам те, Хари, но Герт най-сетне заспа и аз също трябва да си лягам. Не съм убеден, че разполагаме с достатъчно основания да издействаме заповед за претърсване. Ще искат нещо по-конкретно.

— Било е лична вендета, Бьорн. Заложено е в природата ни. Ти няма ли да отмъстиш, ако някой убие Герт?

— Ама че въпрос.

— Помисли.

— Ох! Не знам, Хари.

— Не знаеш?

— Ще говорим утре. Става ли?

— Разбира се. — Хари стисна очи и изруга наум. — Извинявай. Държа се като идиот. Просто не мога да…

— Не се тревожи, Хари. Утре ще поговорим. Докато си отстранен, по-добре не споделяй с никого, че сме го обсъждали.

— Няма, естествено. Лека нощ, приятелю.

Хари отвори очи и пусна телефона в джоба си. На тротоара пред него пияно момиче хлипаше, опряло чело в стената на близка сграда. Момче с наведена глава утешително потупваше разстроената девойка по гърба.

— Чука се с други! — изкрещя момичето. — Изобщо не му пука за мен! На никой не му пука за мен!

— На мен ми пука — тихо каза момчето.

— Да! На теб — изсумтя презрително тя и продължи да плаче.

Миг преди да ги отмине, Хари срещна погледа на момчето.

Събота вечер. От отсамната страна на улицата стотина метра по-нататък имаше бар. Навярно беше препоръчително да пресече на отсрещната страна, за да избегне изкушението. Почти не минаваха автомобили, само някое и друго такси. А, всъщност доста си бяха. Образуваха стена от черни каросерии, която му пречеше да се добере до отсрещния тротоар. Мамка му, мамка му.

Трюлс Бернтсен гледаше седмия и последен сезон на „Щитът”. Поколеба се дали да не хвърли едно око на Порнхъб, но се отказа. Сигурно все някой от IT отдела следи в кои сайтове сърфират служителите на Главното управление. Впрочем, дали вече няма по-модерна дума от „сърфирам”? Трюлс пак си погледна часовника. В дома му интернетът беше по-бавен, но така или иначе, стана време да се прибира в кочината. Облече си якето, вдигна ципа. Нещо го глождеше. Чудеше се какво е, при положение че и днес изкара на обществена издръжка, без да му се наложи да си мръдне пръста; измина поредният ден, след който Трюлс можеше да си легне със спокойното убеждение, че сметката за пореден път излиза в негова полза.

Бернтсен погледна телефона.

Да, беше глупаво, но ако това щеше да сложи край на размислите по темата, по-добре да го направи.

— Дежурна оперативна част. Слушам.

— Обажда се Трюлс Бернтсен. Жената, която изпрати при мен преди малко, подаде ли сигнал срещу Свайн Фине, когато се върна долу при теб?

— Изобщо не се е връщала.

— И просто си е тръгнала, така ли?

— Ами сигурно.

Трюлс Бернтсен затвори. Позамисли се. Набра друг номер и зачака.

— Да, моля.

Трюлс едва чу гласа на колегата си заради силната музика и гръмките викове, долитащи отзад.

— На купон ли си, Хуле?

— На бар.

— Звучи „Moto”.

— Това е единственото хубаво нещо, което може да се каже за заведението. Какво искаш?

— Свайн Фине. Нали си му вдигнал мерника.

— И?

Трюлс разказа за посещението на жената.

— Мхм. Записа ли името и телефонния й номер?

— Казва се Дагни някоя-си. Йенсен или нещо такова. Ако искаш, питай дежурния колега дали е снел личните й данни, но се съмнявам.

— Защо?

— Според мен жената се страхува Фине да не узнае, че е идвала при нас.

— Ясно. И да звънна на колегата от дежурната част, няма да ми даде личните й данни, защото съм отстранен от служба. Ще слезеш ли да го попиташ?

— Мислех вече да се прибирам.

Трюлс се заслуша в мълчанието на събеседника си отсреща. Леми пееше „Killed By Death” [Убит от смъртта.].

— От мен да мине — изсумтя Трюлс.

— Още нещо. Полицейската ми карта е деактивирана и нямам достъп до кабинета ми. Моля те да извадиш служебния ми пистолет от най-долното чекмедже и да ми го донесеш след двайсетина минути пред „Олимпен”. Ще го направиш ли?

— За какво ти е пистолет?

— За да се отбранявам срещу злото по широкия свят.

— Чекмеджето ти е заключено.

— Е, ти нали си извади дубликат.

— Ъъъ… Защо мислиш така?

— Забелязах, че нещата ми вътре са разместени. Преди време ти държеше вътре бучка хашиш, конфискувана от „Наркотици”, съдейки по етикета на пликчето. За да не я открият в твоето чекмедже, ако решат да тършуват.

Трюлс не отговори.

— Е?

— След петнайсет минути — изсумтя Трюлс. — И бъди точен. Не ми се зъзне на студа.

Скръстила ръце, Кая Сулнес се взираше през прозореца на дневната. Зъзнеше. По природа си беше много зиморничава. В Кабул, където температурата варира в много широки граници — от минус пет до над трийсет — нощните студени тръпки я спохождаха и през юли, и през декември и нямаше какво друго да направи, освен да чака да се съмне и пустинното слънце да я разтопи. И брат й се чувстваше по същия начин. Веднъж тя го попита дали двамата не са студенокръвни — неспособни да регулират собствената си телесна температура; дали и те като влечугите са зависими от температурата на околната среда: при минусови температури се вцепеняват и замръзват. Кая дълго вярваше, че е точно така. Че не тя контролира нещата. Че е безпомощно подвластна на обстоятелствата. И на околните.

Вторачи се в тъмното. Плъзна поглед по протежение на градинската ограда.

Дали той стои някъде там?

Нямаше как да разбере. Тъмата беше непроницаема, а човек като него много добре знае как да се скрие.

Кая трепереше, ала не изпитваше страх. Защото сега вече знаеше, че не е зависима от обкръжението. Че не се нуждае от наставници. Че е способна сама да кове съдбата си.

Замисли се за тембъра на другата жена.

Не, при Александра е.

Собствената си съдба. И съдбата на другите.

Седемнадесета глава

Дагни Йенсен се закова намясто. Направи обичайната си неделна разходка покрай брега на Акершелва. Хвърляше трохи на патиците. Усмихваше се на семейства с малки деца и на стопани с кучета. Потърси първите бели съсънки. Стори всичко по силите си да не мисли. Защото бе мислила цяла нощ и сега искаше единствено да забрави.

Ала той не й позволи. Тя прикова поглед във фигурата, застанала пред входа на жилищния й блок. Мъжът тъпчеше с крака намясто, сякаш за да се стопли. Сякаш се бе вкочанил от дългото чакане на студа. Тя понечи да се обърне и да се отдалечи, но неочаквано установи, че не е Фине. Мъжът отсреща беше по-висок.

Дагни тръгна към него.

Косата му не беше дълга като на изнасилвача, а къса, руса и четинеста. Тя се приближи още.

— Дагни Йенсен? — попита той.

— Да?

— Казвам се Хари Хуле. От полицията в Осло.

Думите излизаха от устата му със стържене, все едно ги мелеше воденично колело.

— За какво става въпрос?

— Вчера сте искали да подадете сигнал за изнасилване.

— Размислих.

— Разбрах. Страхувате се.

Дагни го огледа изпитателно. Беше брадясал, с кръвясали очи. Белезникав белег — подобно на диагонален забранителен знак — пресичаше едната му буза. Но макар по лицето му да бе изписана бруталност, подобна на жестокостта върху физиономията на Свайн Фине, нещо смекчаваше тази привидна суровост и го правеше почти красиво.

— Така ли мислите? — попита тя.

— Да. Дойдох да ви помоля да ми помогнете да заловя човека, който ви е изнасилил.

Дагни потръпна.

— Мен? Нещо не сте разбрали, Хуле. Не аз съм жертвата на изнасилването. Ако изобщо е било изнасилване.

Хуле не отговори. Гледаше я настойчиво и сякаш на свой ред я преценяваше.

— Целта му е да забременеете. Сега се надява да носите детето му в утробата си и затова ви държи под око. Идвал ли е тук?

Дагни премига два пъти.

— Откъде знаете…

— Това е коронният му номер. Предупреди ли ви какво ви очаква, ако махнете детето?

Дагни Йенсен преглътна. Само допреди секунди се канеше да го отпрати категорично, но сега се разколеба.

Не знаеше да вярва ли на думите на полицая, че иска да залови Фине. Доказателства липсваха. Но този полицай излъчваше нещо, което не бе срещала у неговите колеги. Решителност. Твърдост. „Следователите и свещениците си приличат — помисли си Дагни. — Вярваме им, защото много силно искаме онова, което казват, да е истина.”

Дагни наля кафе и постави чашите върху малка разтегателна кухненска маса.

Високият полицай едва се напъха между масата и кухненския плот.

— Значи, фине иска да се срещнете в католическата църква във Вика довечера? В девет часа, така ли?

Докато Дагни разказваше, той я изслуша, без да я прекъсва. Не си водеше записки, но кръвясалите му очи почиваха върху нея и й вдъхваха усещането, че попива всяка нейна дума, че краткият филм на ужасите, който непрекъснато се повтаряше в главата й, оживява пред очите му.

— Да — потвърди Дагни.

— Ние, разбира се, можем да го арестуваме в църквата. И да го разпитаме.

— Но ви трябват доказателства.

— Да. Без доказателства рано или късно ще се наложи да го пуснем, а понеже той ще се досети кой го е издал…

— … ще се озова в още по-голяма опасност от сегашната.

Полицаят кимна.

— Точно по тази причина се отказах да подам сигнал срещу него — отбеляза Дагни. — Същото е като да стреляш по мечка, нали? Не я ли повалиш с първия изстрел, ще ти се нахвърли, преди да си заредил за втори. В такива случаи е по-добре изобщо да не натискаш спусъка.

— Мхм. От друга страна, и най-едрата мечка може да бъде повалена с един-единствен, добре прицелен изстрел.

— Как по-конкретно?

Полицаят обгърна с длан чашата с кафе.

— Има няколко начина. Единият е да ви използваме за примамка. Да ви поставим скрито подслушвателно устройство, а вие да измислите как да го накарате да се разприказва за изнасилването.

Хари Хуле заби поглед в масата.

— Продължете, моля — подкани го Дагни.

Той вдигна глава. Синият цвят на ирисите му изглеждаше разводнен.

— Ще го попитате какви последствия ви очакват, ако не изпълните нарежданията му, за да можем да запишем заплахите. Ако разполагаме с тях и с разговор, в който Фине косвено потвърждава изнасилването, доказателствата ще са достатъчно за осъдителна присъда.

Дагни Йенсен въздъхна.

— Ще ви разбера, ако откажете — увери я полицаят.

— Споменахте и за други начини.

— Да. — Хари Хуле отпи от кафето и не продължи.

— Но?

Той сви рамене.

— Този е най-надеждният. Църквата е идеална в редица отношения. Вътре е тихо и качеството на записа ще бъде добро. Освен това ще се намирате на обществено място, където Фине няма да може да ви нарани…

— И последния път се намирахме на обществено място.

— … и ние ще можем да разположим наблизо полицейски екипи и да следим изкъсо ситуацията.

Дагни го погледна. От самото начало бе съзряла нещо познато в очите му. Сега си даде сметка какво е. Същото, което бе видяла и в собствения си поглед и първоначално го бе взела за пукнатина в огледалото. Поражение. Щета. Нещо в гласа на този мъж й напомняше за учениците, които с разтреперан глас й поднасяха лъжливите си оправдания за непредадена домашна работа. Дагни отиде до печката, остави каната и надзърна през прозореца. Навън се разхождаха хора. Фине не се виждаше. Изкуствена, мнима идилия. Преди Дагни не бе възприемала така външния свят. Мислеше си, че всичко е каквото изглежда.

Тя се върна и се свлече върху кухненския стол.

— Ако ще го правя, искам да съм сигурна, че повече няма да го видя. Разбирате ли, Хуле?

— Напълно. Имате думата ми: повече никога няма да видите Свайн Фине. Никога. Сега по-спокойна ли сте?

Никога. Тя знаеше, че това не е истина. Както знаеше, че когато говореше за спасение, онази свещеничка лъжеше; казваше го просто за утеха. Но й вършеше работа. Макар ние, хората, да прозираме лъжата зад „никога повече” и „спасение”, тези вълшебни думи отварят дверите към сърцата ни, а сърцето вярва в онова, което иска. Дагни усети как вече диша по-леко. Премига. И когато го видя пред прозореца, с глава, окръжена от слънчев ореол, тя престана да вижда онази щета в погледа на полицая. Престана да чува и фалшивата нотка в гласа му.

— Добре — отсече Дагни. — Обяснете ми как ще процедираме.

Хари спря на улицата пред къщата на Кая Сулнес и й позвъни за трети път. Със същия резултат. „Телефонът на абоната е изключен или е извън…” Хари отвори портата от ковано желязо и тя проскърца. Тръгна към входната врата. Това си беше пълна лудост. Без никакво съмнение. Но какво друго можеше да направи? Натисна звънеца. Зачака. Позвъни повторно.

Долепи чело до елипсовидното стъкло на вратата и видя палтото й — с него беше дошла на погребението — да виси на закачалка. Черните й ботуши с високи токчета пък стояха на поставка за обувки под палтото.

Хари мина зад къщата. Тук-таме по ниско полегналата повехнала трева още се белееше сняг.

Погледна към прозореца на стаята, която навремето Кая използваше за спалня, но не беше изключено, разбира се, да е преместила леглото си другаде. Когато се наведе, за да гребне шепа сняг и да го оформи на топка, Хари видя отпечатък от стъпка. От подметка на ботуш. Умът му започна да търси из виртуалната си картотека. И се натъкна на съвпадение: същия отпечатък от ботуш бе видял и в снега пред къщата в Холменколен.

Хари бръкна под якето си. Допускаше, естествено, да греши и отпечатъкът да не е същият. А навярно в момента Кая изобщо не си беше вкъщи. Стисна дръжката на служебния си „Хеклер и Кох”, приведе се и с дълги, безшумни крачки изкачи стълбите. Хвана дулото с намерението да строши елипсовидния прозорец, но реши първо да натисне дръжката.

Вратата се оказа отключена.

Хари прекрачи прага. Ослуша се. Тишина. Подуши въздуха. Долови леко ухание на парфюма на Кая — най-вероятно от шала, метнат на закачалката до палтото.

Тръгна по коридора с насочен напред пистолет.

В кухнята копчето на кафемашината светеше червено. Хари стисна по-здраво дръжката на пистолета и опря пръст о спусъка. Продължи нататък. Вратата към дневната стоеше открехната. Отвътре се носеше бръмчене като от мухи. Хари предпазливо бутна вратата с крак и влезе с вдигнат пистолет.

Тя лежеше на пода със затворени очи и скръстени на гърдите ръце. Носеше същата стара вълнена жилетка. Тялото и бледото й лице бяха окъпани в дневната светлина, нахлуваща през прозореца.

Хари изпусна въздуха от дробовете си със стон. Свали пистолета и приклекна. Стисна големия пръст на крака й под окъсания филцов пантоф и го ощипа.

Кая подскочи, изкрещя и смъкна слушалките от главата си.

— Боже мой, Хари!

— Извинявай. Няколко пъти ти звъних. — Седна на килима до нея. — Трябва ми помощ.

Кая затвори очи и притисна длан към гърдите си, задъхана от уплахата.

— Това вече ми го каза.

Бръмченето от слушалките се оказа добре познат на Хари хевирок, надут до дупка.

— Ти ми се обади, защото искаш да те убедя да се съгласиш. — Хари извади пакета цигари.

— Не съм от хората, които се поддават на обработка, Хари.

— Но явно съм успял да те убедя да слушаш „Дийп Пърпъл”. — Той посочи слушалките.

Изчерви ли се Кая, или само така му се стори?

— Само защото ги описа като най-добрата банда в категорията „неволно-комичнино-жестоки”.

— Мхм. — Хари пъхна незапалена цигара между устните си. — И понеже настоящият ми план попада в същата категория, надявам се да те заинтригува. Затова започвам да…

— Хари.

— Имай предвид, че помагайки ми да вкарам зад решетките непоправим изнасилвач, помагаш на всички жени в този град. Ще помогнеш на Олег да получи възмездие за убийството на майка си. Ще помогнеш на мен…

— Спри, Хари.

— … да се измъкна от ситуация, за която сам съм си виновен.

Тя повдигна една от тъмните си вежди.

— Усещам, че става интересно.

— Вербувах една от жените, изнасилени от Свайн Фине, да изиграе ролята на примамка, за да го пипнем. Убедих невинна жена да носи скрит микрофон и диктофон по време на уж специализирана полицейска операция, докато всъщност ще участва в своеволна приумица на отстранен полицай. И на негова съучастница, бивша колежка. Ти.

— Шегуваш се. — Кая прикова поглед в него.

— Не. Оказва се, че ми липсват морални задръжки и не бих се спрял пред нищо, за да заловя Свайн Фине.

— И аз бих избрала съвсем същите думи.

— Нужна си ми, Кая. С мен ли си?

— И защо, за бога, да го правя? Това е пълна лудост.

— Колко пъти сме знаели кой е виновникът, но сме били с вързани ръце заради необходимостта да спазваме правилата? Е, вече не работиш в полицията. Не си длъжна да спазваш правилата.

— Но ти си длъжен — макар и временно отстранен. Рискуваш да изгубиш не само работата, но и свободата си. Накрая в затвора ще лежиш ти, не Фине.

— Нищо няма да изгубя, Кая. Нямам повече за губене.

— Ами нощния ти сън? Даваш ли си сметка на какво излагаш тази жена?

— Ще спя спокойно нощем. Дагни Йенсен знае, че действам изцяло на своя глава. Разконспирира ме.

— Каза ли ти го?

— Не. Ще продължим да се преструваме. Така впоследствие тя ще може да заяви, че е смятала акцията за напълно законна, и няма да бъде санкционирана. Тя иска не по-малко от мен Свайн Фине да бъде елиминиран.

Кая се обърна по корем и се надигна на лакти. Ръкавите на вълнената й жилетка се набраха по дългите й тънки ръце.

— Да бъде елиминиран… Какво точно имаш предвид с тези думи?

— Да бъде изваден от играта — сви рамене Хари. — Отстранен.

— Отстранен от…?

— От улиците. От обществеността.

— Тоест, тикнат в затвора?

Хари я погледна, докато смучеше незапалената цигара.

— Например — кимна той.

Кая поклати глава.

— Не знам дали ми стиска, Хари. Много си се… променил. Винаги си разтягал границите, но това вече не си ти. Това не сме ние. Това е просто… — Тя продължи да клати глава.

— Кажи го, де.

— Това е омраза. Скръб и омраза, които образуват взривоопасна смес.

— Права си. — Хари извади цигарата от устата си я прибра в пакета. — Греша. Не съм изгубил абсолютно всичко. Остана ми омразата.

Стана и излезе от дневната. Чуваше как от слушалките на Кая Иън Гилън в крещящо вибрато обещава да ти стъжни живота, да те прати… Изречението секна, прекъснато от китарата на Ричи, после Гилън завърши „Into the Fire” [В огъня.]… Хари излезе и се озова под ослепителната дневна светлина.

Пиа Бор почука на спалнята на дъщеря си.

Почака. Никакъв отговор.

Бутна вратата.

Той седеше на леглото с гръб към нея. Още не си беше съблякъл камуфлажната униформа. Върху кувертюрата лежаха пистолет, калъф за нож и прибор за нощно виждане.

— Трябва да спреш — каза тя. — Чуваш ли, Руар? Това не може да продължава.

Той се обърна към нея.

Зачервените очи и подпухналото лице издаваха, че е плакал. И че най-вероятно не е мигнал.

— Къде беше снощи, Руар? Говори с мен.

Съпругът й — или по-скоро онова, което бе останало от някогашния й съпруг — пак се завъртя към прозореца. Пиа Бор въздъхна. Упорито отказваше да издаде къде е бил, но бучиците пръст по пода подсказваха, че най-вероятно е бродил из гора. Из поле. Из сметище. Пиа седна от другата страна на леглото. Нуждаеше се от това разстояние, както човек спазва дистанция с непознат.

— Какво си направил? — попита тя. — Какво си направил, Руар?

Зачака отговора му със страх. Минаха пет секунди. Той мълчеше. Пиа стана и излезе бързешком от стаята. Почти с облекчение. Каквото и да беше сторил, тя нямаше вина. Пита го три пъти. Какво повече да се иска от нея?

Осемнадесета глава

Дагни погледна осветения от лампа часовник над входа на католическата църква. Девет. Ами ако Фине не се появи? От „Драменсвайен” и „Мункедамсвайен” се носеше грохот от уличното движение, но когато погледна нагоре по тясната уличка към парка около Кралския дворец, Дагни не видя нито движещи се автомобили, нито хора. Покрай Акер Брюге и фиорда също не се мяркаше жива душа. Окото на бурята, мъртвият ъгъл на града. Църквата се беше сбутала, приклещена между две офис сгради и почти по нищо не личеше, че това е християнска църква. Вярно: нагоре сградата се стесняваше и я увенчаваше стреловидна кула, но върху фасадата нямаше нито кръст, нито изображения на Христос и Богородица, нито латински цитати. Дърворезбата по масивната дървена врата — широка, висока и отключена — донякъде навеждаше на предположение за сграда с религиозно предназначение, но така би могъл да изглежда вход към синагога, джамия или молитвен дом на малобройна религиозна общност. Когато човек приближеше, можеше да прочете на табло за съобщения, поставено зад стъклена витрина до вратата, че тази неделя службите започват от сутринта и се водят на норвежки, английски, полски и виетнамски. Последната литургия — на полски — беше приключила само преди половин час. Бумтенето не спираше, но улицата беше притихнала. Колко ли съм сама, чудеше се Дагни. Тя не попита Хари Хуле колко свои колеги е разставил наоколо, за да я наблюдават, нито дали са заели позиции на открито, или в църквата. Навярно защото не искаше да знае. Иначе имаше опасност да се издаде. Погледът й се плъзна покрай прозорците и пасажите на отсрещния тротоар и затърси обнадеждено. И обезверено. Защото нещо дълбоко в нея й подсказваше, че няма друг освен Хуле. Той и тя действат сами. Това се бе опитал да й каже той с поглед. След като се раздели с него, Дагни провери в интернет и получи потвърждение на онова, което помнеше да й е попадало във вестниците: Хари Хуле е светило в криминалната полиция и съпруг на клетата жена, убита преди броени дни. Намушкана с нож. Това обясняваше счупеното в погледа му, напомнящ пукнато огледало. Но вече беше твърде късно. Тя сама задейства цялата машина и имаше възможност да я спре, ала не го направи. Дагни лъжеше себе си не по-малко, отколкото я бе излъгал Хуле. Зъзнеше. Защо не се облече малко по-дебело? Пак си погледна часовника.

— Мен ли чакаш?

Сърцето й примря.

Как бе успял да я доближи, без да го усети?

Тя кимна.

— Сами ли сме?

Дагни кимна повторно.

— Наистина ли? Никой ли не се е появил, за да чества заедно с нас сключването на нашия брачен съюз?

Дагни отвори уста, но оттам не излезе нищо.

Свайн Фине се усмихна. Влажните му месести устни оголиха пожълтели зъби.

— Дишай, любов моя. Нали не искаме детето да получи мозъчно увреждане заради недостиг на кислород?

Дагни се подчини. Пое си дъх.

— Трябва да поговорим — смотолеви тя с разтреперан глас. — Мисля, че съм бременна.

— Разбира се, че си бременна.

Дагни едва се сдържа да не отстъпи назад, когато той посегна към нея и през дупката в ръката му проблесна светлина. Докосна бузата й е топлата си суха длан. Тя си припомни да диша. Преглътна с мъка.

— Налага се да обсъдим някои въпроси от практически характер. Може ли да влезем?

— Къде?

— В църквата. Тук е студено.

— Разбира се, че ще влезем. Нали ще се венчаем. Няма закога да се бавим.

Той плъзна длан надолу по шията й. Дагни бе закрепила с тиксо „бръмбара” между чашките на сутиена си — под тънкия пуловер и палтото. Хуле я предупреди, че не могат да бъдат сигурни дали ще са направили сносен запис, преди да влязат в църквата, защото едва вътре ще заглъхне фоновият шум от града, пък и Дагни ще разполага с претекст да си съблече звукопритъпяващото палто. Освен това Фине няма как да се измъкне от затвореното помещение и ще го арестуват веднага след като запишат достатъчно материал за предявяване на обвинение.

— Влизаме ли? — подкани го Дагни и се отдръпна.

Пъхна ръце в джобовете на палтото си и изигра демонстративно потреперване от студ.

Фине не помръдна. Затвори очи, отметна глава назад и изду ноздри.

— Надушвам нещо — заяви той.

— Моля?

Той отвори очи и я изгледа.

— Усещам миризмата на тъга, Дагни. На отчаяние. И болка.

Този път на Дагни не й се наложи да изиграва потреперването си.

— Последния път ти не миришеше така. Да не са те навестявали гости?

— Гости? — Тя се опита да се засмее, но от гърлото й се изтръгна само хрипкав звук. — Глупости!

— Тази миризма ми е позната отнякъде. Нека потърся във виртуалната ми картотека… — Той постави пръст под брадичката си, смръщи чело и я огледа изпитателно. — Дагни, само не ми казвай, че си… Нали не си… Или си го направила, Дагни?

— Какво да съм направила? — Тя се опита да пропъди попъплилата я паника.

Той поклати печално глава.

— Четеш ли Библията, Дагни? Знаеш ли притчата за сеяча? Неговото семе е словото Божие. Ако зърната не покълнат, значи, дяволът е дохождал и ги е грабнал. Защото дяволът иска да отнеме вярата. Да отнеме детето ни, Дагни. Защото аз съм сеячът от притчата. Въпросът е дали дяволът те е спохождал.

Дагни преглътна и размърда глава, но сама не знаеше кима ли, или я поклаща отрицателно.

Свайн Фине въздъхна.

— В сублимен миг на интимност ти зачена от мен рожба на любовта. Навярно в момента съжаляваш, навярно изобщо не искаш това дете. Но сърце не ти дава да го убиеш хладнокръвно, защото знаеш, че е заченато с любов. Затова си търсиш благовидна причина да го махнеш.

Той говореше високо и артикулираше старателно. Подобно на актьор на театрална сцена, помисли си тя, който произнася силно и с подчертана дикция всяка дума, та да я чуят и зрителите на най-задния ред.

— Залъгваш собствената си съвест, Дагни. Внушаваш си, че не се е случило точно така; че не си го искала, че аз съм те принудил. Казваш си: ще намеря начин да заблудя полицията. Защото този мъж, този Сатана, ти е казал, че съм лежал в затвора за изнасилвания. Лежах, но никого не съм насилвал.

— Грешиш — възрази Дагни и изостави опитите да овладее треперенето на гласа си. — Няма ли да влизаме?

Чу колко умолително звучи гласът й.

Фине наклони глава на една страна. Както орел гледа червей, преди да го клъвне. Някак преценяващо, все едно още не е решил окончателно дали да не пощади клетата твар.

— Брачният обет е сериозно нещо, Дагни. Не ми се ще да подходиш лековато или пък да действаш прибързано. А ти ми се струваш… разколебана. Дали да не изчакаме още малко?

— Може ли да го обсъдим вътре?

— Раздвоен съм. Ще оставя баща ми да реши.

— Баща ти?

— Да. Жребият.

Той бръкна в джоба на панталона си и извади нещо. Държеше го с два пръста. Синьо-сив метален куб зар.

— Това ли е баща ти?

— Жребият е баща на всички ни, Дагни. Ако се падне едно или две, ще се венчаем днес. Три или четири — ще го отложим за друг ден. Пет или шест… — Той се наведе напред и прошепна в ухото й: — Означава, че си ме предала, и аз незабавно ще ти прережа гърлото още тук. А ти ще стоиш безмълвно и безропотно, подобно на жертвено агне, и ще се оставиш да те заколя. Протегни си ръката.

Фине се изправи. Дагни го гледаше ужасена. Очите му не излъчваха чувства — не и чувства, познати на нея. В тях нямаше нито гняв, нито съчувствие, нито възбуда, нито нервност, нито веселие, нито омраза, нито любов. В тях Дагни съзря единствено воля. Неговата воля. Хипнотична, повелителна сила, която не се нуждае нито от разум, нито от логика. Идеше й да крещи и да бяга. Но вместо това изпъна длан напред.

Фине сви шепи и раздруса зара. Бързо обърна едната си ръка и я захлупи върху дланта на Дагни. Тя потръпна при допира на топлата му, суха, загрубяла кожа.

Той си отдръпна ръката. Погледна в дланта й. Устата му се разтегли в широка усмивка. Дагни пак затаи дъх и погледна на свой ред. От зара я гледаха три черни очи.

— До скоро виждане, любов моя. — Фине вдигна глава нагоре. — Обетът ми остава в сила.

Машинално Дагни също погледна към небето, където светлините от града обагряха облаците в жълто. Когато сведе очи, Фине беше изчезнал. Тя чу затръшване на порта на отсрещния тротоар.

Бутна вратата на църквата и влезе. Акордите на органа от последната служба сякаш още отекваха в просторния кораб. Отиде до изповедалня в дъното и седна. Дръпна перденцето.

— Тръгна си — каза тя.

— Накъде? — попита гласът зад решетката.

— Не знам. Пък и вече няма значение. Изпусна го.

— Разбрал е по миризмата! — Хари чу как гласът му отекна в църквата. И макар че вътре бяха само той и Дагни, понижи глас: — Каза ти, че е разбрал по миризмата? И е хвърлил зар?

Дагни кимна и посочи диктофона, който бе поставила върху скамейката помежду им.

— Всичко е записано.

— Нищо ли не призна?

— Не. Нарече се сеяч. Ще го чуеш на записа.

Хари успя да преглътне напиращата на устните му ругатня, тръшна се върху скамейката и така блъсна с гръб облегалката, че цялата скамейка се разлюля.

— Какво ще правим сега? — попита Дагни.

Хари прокара длан по лицето си. Откъде Фине бе узнал за готвения капан? Освен Хари и Дагни само Кая и Трюлс бяха в течение. Навярно просто го е прочел по лицето и поведението на Дагни? Беше, разбира се, напълно възможно. Страхът е своеобразен рупор. Така или иначе, въпросът на Дагни какво ще правят оттук насетне беше повече от уместен.

— Трябва да го видя как умира — промълви тя.

Хари кимна.

— Фине е на възраст, на която могат да му се случат много неща. Когато е мъртъв, ще ти съобщя.

Дагни поклати глава.

— Не разбираш. Трябва да присъствам на смъртта му. В противен случай тялото ми може и да приеме, че е мъртъв, но той ще продължава да ме навестява в сънищата ми. Точно както майка ми.

Звуков сигнал извести за получено съобщение и Дагни извади лъскав сребрист телефон от джоба си.

Изведнъж Хари съобрази, че след като бе видял Ракел мъртва, тя не се бе явявала в сънищата му. Или поне не си спомняше да я е сънувал. Защо? А, впрочем веднъж му се присъни безжизненото й лице. Предпочиташе тя да го навестява, дори и мъртва, дори от ъглите на устните й да се гърчат червеи. Само не тази празна студена нищост.

— Мили Боже… — прошепна Дагни.

Дисплеят на телефона озари лицето й. Устата зина, очите се окръглиха от ужас.

Апаратът издрънча върху пода и остана с екрана нагоре. Хари се надвеси над него. Клипчето беше свършило и застинало на последния кадър — циферблат със светещи червени цифри. Хари докосна символа за повторно пускане на клипчето и то започна отначало. Нямаше звук и картината беше с ниска резолюция, а и камерата се клатеше, но Хари различи бял корем, заснет в близък план. От рана в корема бликаше кръв. Космата ръка със сива каишка на часовник се появи в кадър. Всичко стана много бързо. Ръката потъна в раната, а циферблатът светна. Рукна още по-обилна кръв. Камерата се снижи, фокусира часовника и увеличи картината. После кадърът застина. Клипчето свърши. Хари се опита да сподави гаденето.

— Какво… какво беше това? — заекна Дагни.

— Не знам — отвърна той, докато се взираше в последния кадър с циферблата. — Не знам — повтори.

— Не мога… — поде Дагни. — Той ще убие и мен. Сам няма да можеш да го спреш. Защото си сам, нали?

— Да. Сам съм.

— В такъв случай ще трябва да потърся помощ другаде. Длъжна съм да мисля за себе си.

— Направи го.

Хари не можеше да откъсне поглед от застиналата картина. Видеозаписът беше с твърде лошо качество, за да се използва за идентификация чий е разпореният корем и чия е ръката. Но часовникът се виждаше ясно. Както и изписаният върху него час. И датата. 03,00 на 11 март — нощта, когато убиха Ракел.

Деветнадесета глава

Ивица слънчева светлина от прозореца озаряваше белия лист върху бюрото на Катрине Брат.

— В оплакването си срещу теб Дагни Йенсен твърди, че си я убедил да подмами Свайн Фине в капан. — Катрине вдигна поглед от листа.

Изтегнал напред крака, Хари седеше полуизлегнат на отсрещния стол. Чифт слънчеви очила „Рей Бан” с черно тиксо от едната страна на рамката скриваха светлосините му очи. Съвсем скоро беше пил. От дрехите и тялото му се носеше не само сладникавата смрад на просмукал се от дни алкохол, която й напомняше за амалгама, старчески домове и изгнили малини. От устата му лъхаше прясна миризма на спирт — освежителна и пречистваща. Накратко: мъжът срещу нея беше алкохолик, който ту закърпваше положението, ту пак подновяваше запоите си.

— Вярно ли е, Хари?

— Да. — Той се изкашля, без да закрие уста с ръка. Върху подлакътника на стола му проблесна пръснала слюнка. — Откриха ли откъде е изпратено видеосъобщението?

— Да. От предплатена карта. Не може да се проследи.

— Свайн Фине. Той го е изпратил. Той е снимал и пак той бърка в разпорения корем.

— Жалко, че не е използвал продупчената си ръка. Иначе щяхме да го идентифицираме със сигурност.

— Той е. Нали видя часа и датата върху часовника?

— Подозрително е, че на същата дата е извършено убийството на Ракел, но говорим за час след предполагаемия час на престъплението, установен от „Съдебна медицина”.

— Ключовата дума тук е „предполагаем”. Не по-зле от мен знаеш, че съдебните лекари не могат да го установят с точност.

— Коремът прилича ли ти на корема на Ракел?

— Кадърът е неясен, камерата подскача нонстоп. Как очакваш да преценя?

— Значи, може и да не е Ракел. Не е изключено Фине да е свалил клипа от интернет и да го е изпратил на Дагни Йенсен, за да я сплаши.

— Възможно е. Е, аз ще тръгвам. — Хари се подпря на подлакътниците и понечи да се изправи.

— Сядай! — процеди Катрине.

Хари пак се отпусна на стола.

Тя въздъхна дълбоко.

— Поставихме Дагни под полицейска охрана.

— Двайсет и четири часова ли?

— Да.

— Добре. Друго?

— Току-що от „Съдебна медицина” ме осведомиха, че Валентин Йертсен е биологичен син на Свайн Фине. И че ти го знаеш от няколко дни.

Катрине търсеше реакция, но виждаше само собственото си отражение в сините огледални стъкла на очилата.

— И така. Навиваш си на пръста, че Свайн Фине е убил Ракел, за да ти отмъсти. Загърбваш всички нормативни изисквания за полицейска работа и излагаш на опасност жена, жертва на изнасилване, за да постигнеш личните си цели. Това не е просто нарушение на трудовата дисциплина, Хари. Това е подсъдно.

Катрине млъкна. Какво гледаха очите му зад проклетите слънчеви очила? Нея ли? Снимката, закачена на стената отзад? Или върховете на кубинките му?

— Вече си отстранен от служба, Хари. Не разполагам с други дисциплинарни мерки, освен да те уволня. Или да сезирам правосъдните органи за нарушението ти. Ако те намерят за виновен и те осъдят, това пак ще доведе до уволнението ти. Разбираш ли?

— Да.

— Да?

— Не е чак толкова сложно. Може ли да си вървя?

— Не! Знаеш ли какво казах на Дагни Йенсен, когато тя помоли за полицейска закрила? Че ще й назнача охрана, но полицаите, които ще я пазят, също са хора и няма да изпълняват достатъчно ревностно задълженията си, ако разберат, че охраняваната от тях жена е подала оплакване срещу техен колега, задето толкова ревностно е изпълнявал дълга си. Изнудих я да оттегли жалбата си, Хари — нея, невинната жертва. За да измъкна теб! Какво ще кажеш по този въпрос?

— Ами… може ли да си вървя?

— Да си вървиш? — Катрине размаха възмутено ръце. — Наистина ли? Само това ли имаш да кажеш?

— Не, но е по-добре да си вървя, преди да кажа повече.

Катрине простена. Подпря лакти на бюрото, сплете пръсти и опря челото си в тях.

— Добре. Върви си.

Хари затвори очи. Усети широкия ствол на брезата зад гърба си и как яркото пролетно слънце сгрява лицето му. Пред него стоеше обикновен кафяв дървен кръст с името на Ракел, но без дата, без друг надпис. Служителката от траурната агенция го нарече „знак за изчакване” — слагали такъв, докато изработят надгробния паметник. Хари обаче не се въздържа да направи собствено тълкуване: знак, че Ракел го чака.

— Спя — каза Хари. — Дано не възразяваш. Защото, ако се събудя, ще се срина и няма да успея да го хвана. А ще го хвана, кълна се. Спомняш ли си колко те беше страх от хищните зомбита в „Нощта на живите мъртви”? Та… — Хари надигна метална манерка. — … заприличал съм на тях.

Отпи голяма глътка. Навярно вече бе упоен до степен алкохолът да не му носи допълнително облекчение. Свлече се по ствола на дървото и седна. Усети снега под себе си.

— Между другото, подочух, че си искала пак да се съберем. Заради Стария Шико ли? Няма нужда да ми отговаряш.

Пак лапна гърлото на манерката. Отдръпна я. Отвори очи.

— Самотно ми е — каза. — Преди да те срещна, все бях сам, но никога не се чувствах самотен. Самотата за мен е нова… интересна. Докато бяхме заедно, ти не запълваше празнота, но все пак, когато си отиде, остави огромна, зееща празнота след себе си. Това е аргумент в полза на твърдението, че любовта е проект, обречен на провал. Ти как мислиш?

Хари пак затвори очи. И се ослуша.

Светлината върху клепачите помръкна, температурата спадна. Хари предположи, че облак е затулил слънцето, и докато се потапяше в съня, зачака топлината пак да се включи. Нещо обаче го накара да се вцепени. И да затаи дъх. Не беше облак. Някой се бе надвесил над него. Хари не го беше чул да идва, макар отвсякъде да го обграждаше сняг. Отвори очи.

Слънчевата светлина окръжаваше силуета отпред с ореол.

Хари бръкна с дясната си ръка под якето.

— Търсих те — каза тихо силуетът.

Хари застина.

— И ме намери. А сега какво?

Силуетът отстъпи встрани и за миг слънцето заслепи Хари.

— Идваш вкъщи с мен — отсече Кая Сулнес.

— Благодаря, но наистина ли имам нужда от това? — попита Хари и изкриви лице, докато душеше чая в купичката, подадена му от Кая.

— Не знам — усмихна се тя. — Как беше душът?

— Хладничък.

— Ами като стоя четирийсет и пет минути в банята…

— Толкова дълго ли? — Хари седна на дивана. — Извинявай.

— Няма проблем. Дрехите станаха ли ти?

Хари огледа панталона и пуловера.

— Брат ми беше малко по-дребен от теб — усмихна се тя.

— Значи, преосмислила си и си решила все пак да ми помогнеш, така ли?

Хари отпи от чая. Беше горчив и напомняше чая от шипки, който му даваха да пие, когато боледуваше като малък. Мразеше шипки, но майка му настояваше, че те укрепват имунната система; една чаша чай от шипки съдържала толкова витамин Ц, колкото имало в четирийсет портокала. Навярно именно заради тези свръхдози от омразната напитка Хари почти не боледуваше от грип като по-голям. И не вкусваше портокали.

— Да, искам да ти помогна — потвърди Кая и седна на стола срещу него. — Но не с работата по случая.

— А как?

— Имаш ли представа, че проявяваш всички класически симптоми на ПТСР?

Хари я изгледа.

— Посттравматично стресово разстройство — поясни Кая.

— Знам какво значи съкращението.

— А знаеш ли какви са симптомите?

Хари сви рамене:

— Повтарящо се преживяване на травматичното събитие, сънища, обезпокояващи спомени. Емоционална притъпеност. Превръщаш се в зомби. Чувстваш се зомби, аутсайдер на весели хапчета, апатичен и без желание да живееш по-дълго от необходимото. Светът ти се струва нереален, усещането за време се променя. Психиката включва защитни механизми и подсъзнателно раздробяваш травматичното събитие, спомняш си отделни детайли, но не ги разглеждаш в логическата им цялост и взаимната им обвързаност остава забулена в мрак.

— Не забравяй и хиперактивността. Безпокойство, депресия. Раздразнителност и агресивно поведение. Проблеми със съня. Откъде всъщност си толкова добре запознат?

— Психологът в Управлението имаше известни съмнения за мен.

— Столе Ауне? И заключи, че не страдаш от ПТСР?

— Е, не го изключва категорично. Но тези симптоми се появиха при мен още през юношеските ми години. И понеже не помня някога да не съм ги изпитвал, Столе ги окачестви като особеност на характера ми. Или вродена, или възникнала след смъртта на майка ми. Тогава бях още момче. Депресията и тъгата лесно могат да се сбъркат с ПТСР.

Кая поклати категорично глава.

— Знам какво е да тъгуваш, Хари: изпих си горчивата чаша до дъно. Но ти по-скоро ми приличаш на войниците, които съм виждала с очите си как напускат Афганистан, още тогава сринати от ПТСР. Някои останаха безвъзвратно осакатени, други се самоубиха. Но знаеш ли? Най-страшното беше, че част от тези дълбоко травмирани хора пак се върнаха в Афганистан. Успяха да се промъкнат под радара на психолозите, но се превърнаха в бомби със закъснител, опасни за себе си и за околните.

— Не съм участвал във война. Просто изгубих близък.

— Напротив, участвал си. И то твърде дълго. Ти си един от малцината полицаи, принудени от обстоятелствата да убиват по време на служба. А в Афганистан ние разбрахме какво причинява на човешката психика отнемането на човешки живот.

— А аз съм виждал хора, които се отърсват от преживяването с лекота. И такива, дето очакват с нетърпение следващия удобен случай да повторят.

— Прав си, разбира се: как преживяваме извършването на убийство е строго индивидуално. Но за що-годе нормалните хора има значение и защо са убили. Според социологическо проучване, проведено от американския анализаторски център RAND, поне двайсет, а най-вероятно близо трийсет процента от американските войници, служили в Афганистан и Ирак, развиват ПТСР. Делът е същият и при американските войници, участвали в бойните действия във Виетнам. За сравнение броят на развилите ПТСР сред войниците, сражавали се на страната на съюзниците през Втората световна война, е два пъти по-малък. Обяснението на психолозите е, че войниците не разбират въоръжените конфликти във Виетнам, Ирак и Афганистан, докато всички, мобилизирани във Втората световна война, са разбирали защо е било нужно да се воюва срещу Хитлер. Служилите във Виетнам, Ирак и Афганистан се прибират в общество, което не ги посреща с почести, а ги гледа мнително. Самите те също не съумяват да намерят убедително оправдание за извършените убийства. По-лесно за войниците се оказва да убиват за Израел. Сред тях делът на страдащите от ПТСР е едва осем процента. Не защото лицето на насилието там е по-малко уродливо, а защото войниците се възприемат като защитници на малка страна, заобиколена от врагове, и защото се ползват с широка подкрепа сред родното си население. Това им осигурява просто, конкретно морално оправдание, за да убиват. Правят го, защото е наложително, защото има смисъл.

— Мхм. Значи смяташ, че съм травмиран. Обаче аз винаги съм убивал по необходимост. Да, навестяват ме през нощта, но аз пак натискам спусъка. Всеки път.

— Ти се числиш към онези осем процента, които развиват ПТСР, макар да разполагат с аргументи да оправдаят убийствата си. Но не го правят. Подсъзнателно активно търсят начин да обвинят себе си. Както сега ти се самообвиняваш за…

— Добре, достатъчно — прекъсна я Хари.

— … задето Ракел е мъртва.

В стаята се възцари мълчание. Хари се вторачи в празното пространство. Мигаше напрегнато.

Кая преглътна.

— Извинявай, не прозвуча добре. Не възнамерявах да се изразя така.

— Права си. Грешиш само за едно: не търся вина. Вината е моя. Това е безспорен факт. Ахо не бях убил сина на Свайн Фине…

— Вършел си работата си.

— … сега Ракел щеше да е жива.

— Познавам специалисти по ПТСР. Нуждаеш се от помощ, Хари.

— Да. От помощ да заловя Фине.

— Не това е най-големият ти проблем.

— Напротив. Точно това е.

Кая въздъхна.

— Колко време издирва сина му, преди да го намериш?

— Кой брои годините? Нали го намерих.

— Никой не може да залови Фине. Той е като дух.

Хари погледна нагоре.

— Преди да постъпя в Отдела за борба с насилието, работех за „Сексуални престъпления” — уточни Кая. — Изчела съм всички доклади за Свайн Фине. Попадаха в раздела „задължителна литература”. Това беше „а, б”-то на занаята.

— Дух — каза Хари.

— Моля?

— Ето това търсим всички ние. — Той се изправи. — Благодаря за топлата вода. И за идеята.

— Каква идея?

Старецът се взираше в синята рокля, подмятана от реката. Животът е танцово увеселение за еднодневки. Намираш се в помещение, вплътнено от миризмата на тестостерон и парфюм, тактуваш с крак в ритъма на музиката и се усмихваш на най-красивата, защото си убеден, че е предназначена за теб. Докато не я поканиш на танц и тя не ти откаже, оглеждайки се през рамо за другия — онзи, който ти не си. После, след като излекуваш разбитото си сърце, пренастройваш очакванията си и каниш на танц втората по красота. После — третата. И така, докато стигнеш до онази, която приема. Ако ти провърви и танцът ви се получа, я каниш повторно. После пак. А в края на вечерта я питаш иска ли да сподели с теб вечността.

— Да, любими, но ние сме еднодневки — отвръща тя и умира.

Сетне се спуска нощ — истинска нощ — и на теб ти остават само споменът как примамливо ти помахва синята рокля и надеждата да можеш да я последваш най-много след едно денонощие. Единствено синята рокля съхранява у теб мечтата, че някой ден пак ще танцуваш.

— Искам да купя фотокапан.

Плътният дрезгав глас дойде откъм тезгяха.

Старецът се обърна. Клиентът беше висок и широкоплещест, но кльощав.

— Предлагаме няколко модела… — подхвана Алф.

— Знам. Преди време купих от вас един. Сега искам да си взема от по-модерните, които изпращат есемес на мобилния ти телефон, когато камерата е засякла движение. И държа фотокапанът да може да се скрие.

— Ясно. Един момент. Сега ще ви предложа подходящ модел.

Алф се приближи до рафта с фотокапаните, а клиентът се обърна и срещна погледа на стареца. Възрастният мъж помнеше лицето му — не само защото го беше виждал в магазина и преди, но и защото тогава се затрудни да прецени дали погледът е на тревопасно, или на хищник. Странно. Сега вече не изпитваше никакво съмнение. Този мъж беше хищник. В този поглед обаче се спотайваше още нещо познато. Старецът напрегна очи. Алф се върна. Клиентът пак се обърна към тезгяха.

— Когато засече движение пред обектива, фотокапанът снима и незабавно изпраща снимката на телефонния номер, който сте въвели в…

— Благодаря, ще го купя.

След като високият мъж излезе от магазина, старецът пак насочи поглед към телевизионния екран. Един ден всички сини рокли ще бъдат разкъсани на парчета и течението ще ги отнесе, спомените ще се откъртят и ще изчезнат. Всеки ден той виждаше белезите на болезнена загуба и примирение в собствения си поглед в огледалото. Ето това бе съзрял и в погледа на високия. Скръб от болезнена загуба. Но не и примирение. Все още не.

Хари слушаше как чакълът хрупа под кубинките му и си мислеше: ето това става, когато човек остарее; започва да прекарва все повече време на гробищата. Да опознава бъдещите си съседи на мястото, където ще прекара вечността. Спря пред малък черен камък, приклекна, разрина снега, издълба дупка с ръце и постави вътре керамична ваза с букет бели лилиуми. После я уплътни със сняг и подреди стръковете. Отстъпи крачка назад да провери дали се е справил. Вдигна поглед и огледа редиците от надгробни паметници. Ако се запазеше правилото да те погребат възможно най-близо до постоянния ти адрес, Хари щеше да почива някъде тук, а не до Ракел, положена в гробищен парк „Воксен”. Засече времето. От квартирата стигна дотук за седем минути. Значи, на бегом ще вземе разстоянието за три и половина. Правото за самостоятелно ползване на гробно място се предоставяше само за двайсет години. След изтичането на този срок се разрешаваше полагането на друг покойник във вече съществуващ гроб. Ако съдбата пожелаеше, имаше вероятност двамата да се съберат отново в смъртта. Хари потрепери зиморничаво под палтото. По тялото му мина ледена тръпка. Погледна си часовника и бързо тръгна към изхода.

— Как е?

— Бива — отвърна Олег.

— Бива?

— Горе-долу.

— Мхм.

Хари притисна телефона към ухото си, сякаш така щеше да скъси разстоянието помежду им; между апартамента на улица „Софие”, където във вечерния сумрак Брус Спрингстийн пееше с кадифения си глас меланхоличното парче „Stray Bullet” [Заблуден куршум.], и къщата на две хиляди километра на север, където пред Олег се откриваше гледка към военното летище и Поршангерския фиорд.

— Обаждам се, за да те помоля да бъдеш внимателен.

— В смисъл?

Хари му разказа за Свайн Фине.

— Ако иска да си отмъсти, задето съм убил сина му, значи и ти си в опасност.

— Идвам в Осло — заяви категорично Олег.

— Не!

— Не? Той е убил мама, а аз да седя тук и да…

— Първо, Отделът за борба с насилието няма да допусне дори да припариш до разследването. Дай си сметка, че при евентуален съдебен процес адвокатът на Фине може да атакува следствието, защото в него е участвал синът на жертвата. Второ, най-вероятно се е спрял на майка ти, вместо на теб, защото се намираш далече от ловната му територия.

— Ще дойда.

— Чуй ме! Ако Фине те е набелязал, искам да си стоиш в Лакселв по две причини. Първо, той няма да измине две хиляди километра с кола, а най-вероятно ще дойде със самолет. Ти ще размножиш снимката му и ще я раздадеш на всички служители на летището. Освен това човек с неговата външност трудно ще остане незабелязан в малко населено място. Присъствието ти там увеличава шансовете ни да го пипнем. Ясно?

— Но…

— Причина номер две. Представи си, че той пристигне в Лакселв, а ти не си там. И завари в дома ти Хелга сама.

Мълчание. Чуваха се само Спрингстийн и пиано.

Олег се прокашля.

— Ще ме държиш в течение, нали?

— Разбира се.

След като затвориха, Хари остана вторачен в телефона върху ниската масичка. Шефа изпълняваше парче, което не попадна в албума „The River”. Носеше заглавието „The Man Who Got Away” [Човекът, който се измъкна.].

А, не. He и този път.

Телефонът лежеше студен и мъртъв върху масата.

В единайсет и половина вече не го свърташе.

Обу си кубинките, грабна телефона и излезе в коридора. Ключовете за форда не бяха върху скрина, където обикновено ги оставяше, и той претършува сума джобове на панталони и якета, докато ги открие в окървавените дънки, напъхани в коша за пране. Намери къде е паркирал колата, качи се, изправи облегалката на седалката, завъртя ключа в контактния патрон и машинално посегна към радиото, но размисли. Беше го настроил на честотата на „StoneHardFM”, защото там не говореха и не пускаха друго освен мозъчно умъртвяващ, анестезиращ рок, и то денонощно. В момента обаче Хари не се нуждаеше от аналгетици. Болката му беше необходима. Затова подкара из смълчаните нощни улици в центъра на Осло. Продължи нагоре по баирите, лъкатушещи покрай Военноморското училище в квартал „Нурщран”. Отби встрани, извади джобен фенер от жабката, слезе и погледна надолу към фиорда, окъпан в лунна светлина. Черен и лъскав, с бакърени отблясъци, той се простираше на югозапад, към Дания и открито море. Отвори багажника и извади лост тип кози крак. За миг спря и го огледа. Нещо не се връзваше. Нещо съвсем дребно, фрагмент. За миг проряза съзнанието му и се изгуби. Хари захапа протезата на мястото на отрязания си пръст и потръпна при съприкосновението на зъбите си с титана. И това не помогна. Видението беше изчезнало подобно на сън, който неумолимо се изплъзва от хватката на паметта.

Нагази в снега и отиде до ръба на възвишението, до старите бункери, където той, Йойстайн и Сабото често ходеха да се напиват в уедин… пардон, в уТРИМОтение, докато техните връстници празнуваха абитуриентството, Седемнайсети май, Свети Ханс[8] и какво ли още не.

От общината поставиха ключалки на вратите, след като в един от столичните вестници излезе пространен материал със снимки. Отговорните лица в общината, разбира се, и преди това знаеха, че бункерите са свърталища на наркомани и проститутки. Шокиращи кадри медиите бяха помествали неведнъж: снимки на младежи, заболи спринцовки в изранените си от игли ръце, на разголени жени от чуждестранен произход, проснати върху изтърбушени матраци. Ала вълната от възмущение сред обществеността предизвика една-единствена снимка, при това дори не особено скандална. Младо момче седеше на дюшек, а до него бяха „приборите” му. Гледаше в обектива с жалния поглед на куче. Шокиращият ефект идваше от външния му вид. То изглеждаше като средностатистически норвежки младеж: синеоко, облечено в традиционен норвежки пуловер в бяло, синьо и червено и с късоподстригана, чиста и сресана коса. Да не бяха спринцовките, човек би помислил, че снимката е правена по време на великденска ваканция в семейна вила. Още на следващия ден след публикуването на снимката от общината поставиха ключалки на всички врати и окачиха предупредителни табели, че влизането е наказуемо и бункерите ще бъдат редовно проверявани от полицейски патрули. Хари знаеше, че последното е празна заплаха. Главното управление не разполагаше нито с достатъчно кадри, нито с достатъчно средства да разследва дори проникване с взлом, при което са извършени кражби, камо ли влизане в изоставени бункери.

Хари пъхна козия крак в процепа между вратата и рамката.

Ключалката поддаде чак след като напъна с тежестта на цялото си тяло.

Влезе. Тишината нарушаваше единствено ехото от капеща вода някъде в дълбините на мрака и напомняше на Хари равномерния звуков сигнал от сонар на подводница. Сабото му беше споделил, че си е свалил аудиофайл със сонар от интернет: преди лягане си го пускал и така се приспивал. Усещането, че се намира под вода, му действало успокояващо.

От съставките в смрадта Хари успя да изолира само три: пикня, бензин и мокър бетон. Включи джобния фенер и влезе по-навътре. Лъчът падна върху дървена пейка, най-вероятно задигната от близък парк, и матрак, почернял от влага и мухъл. Пред хоризонталната амбразура към фиорда бяха заковани дъски.

Както и предположи, мястото се оказа идеално.

Не се стърпя.

Изключи фенера.

Затвори очи. Искаше да изпита чувството още сега, предварително.

Опита се да си го представи, но картините не се появяваха.

Защо? Навярно трябваше да подхрани омразата си. Насочи мислите си към Ракел. Ракел на пода в дневната. Свайн Фине над нея. Ето, нажежи омразата.

И под клепачите му изникна видение.

Хари изкрещя в тъмното и отвори очи.

Какво, по дяволите, се случваше? Защо видя себе си, оплескан с кръв?

Свайн Фине се събуди от пукота на прекършен клон. Мигновено се разбуди и прикова поглед в тавана на двуместната си палатка.

Бяха ли го намерили? Тук, тъй далече от населено място, в гъста иглолистна гора насред толкова непроходим терен, че дори куче би се затруднило да си проправи път?

Ослуша се напрегнато. Опита се да се досети по звуците какво може да е. Изпръхтяване. Значи, не е човек. Тежки стъпки по земята. Толкова тежки, че тя вибрираше. Беше едро животно. Лос? Като млад Свайн Фине често търсеше убежище в гората. Вземаше си палатката и нощуваше в Маридален или в Сьоркедален. Местността Осломарка е обширна и предоставяше свобода и приют на младеж, който често се забъркваше в неприятности, не се вписваше в обществото и околните или го отбягваха, или се опитваха да го прокудят. Така обикновено реагират хората, когато се страхуват. Свайн Фине недоумяваше как са разбрали. Та нали той толкова усърдно го криеше от тях. Едва пред малцина бе разкрил истинското си лице. Кой е всъщност. Виж, техният страх беше съвсем разбираем. Тук, в гората, сред дивата природа, той се чувстваше повече у дома си, отколкото в града, само на два-три часа пеша оттук. Местността приютяваше неподозирано разнообразие от животни. Сърни, зайци, златки. И лисици, разбира се. Хранеха се с отпадъци, изхвърлени от хората. Някой и друг благороден елен. През една ясна лунна нощ той видя рис да се прокрадва по отсрещния бряг на езерото. Имаше и много птици: орел рибар, горска улулица, пернатонога кукумявка. Не беше мяркал обаче ястреби кокошкари и врабчари — честа гледка през детството му. Но наскоро високо горе, над върховете на дърветата, прелетя обикновен мишелов.

Лосът се приближи. Вече не се чуваше пукот на клони. А лосовете прекършват клони. Към платнището на палатката се притисна муцуна и започна да души нагоре-надолу. Муцуна, която търсеше храна. Посред нощ. Това не беше лос.

Фине се претърколи в спалния чувал, грабна джобния фенер и цапна с него муцуната през платнището. Тя се отдръпна. Отвън се чу дълбоко изсумтяване. После муцуната пак се притисна към платнището, но по-силно, Фине включи фенера и пак го изключи. Разбра какво е. Видя очертанията на едра глава и муцуна. Ноктите задраха по платнището с остро пращене. Фине реагира светкавично. Грабна калъфа, който винаги държеше до главата си върху подложката за спане, смъкна ципа и се изтърколи от палатката така, че да не обръща гръб на животното. Беше разпънал бивак върху два квадратни метра безснежна, равна земя по един склон, пред едър камък, разделящ течащата разтопена вода на две вади от двете страни на палатката. Сега Фине се претърколи гол надолу по склона. Не обръщаше внимание на болката, докато клони и камъни раздираха плътта му; чуваше само пукането на съчки. Мечката го преследваше. Движещият се обект събуди ловния й инстинкт. Свайн Фине знаеше, че не е по силите на никое човешко същество да избяга от мечка — не и по този терен. Той изобщо не възнамеряваше да бяга. Нито пък да ляга и да се преструва на мъртъв — според някои добра стратегия при среща с див звяр. Пълни идиоти! Мечка, току-що излязла от бърлогата си, е озверяла от глад и с най-голямо удоволствие ще изяде проснато на земята неподвижно тяло. Свайн Фине стигна до подножието на склона, стъпи на земята, опря гръб в дебел ствол на дърво и се изправи. Включи фенера и го насочи в посоката, откъдето идваше приближаващият се звук. Животното се закова намясто, когато светлината прониза очите му. Заслепено, то се изправи на два крака и размаха лапи във въздуха. Беше кафяв мечок. Висок около два метра. И по-висок можеше да е, помисли си Фине, захапа кожения калъф и изтегли ножа пуко. Навремето дядо му твърдеше, че последната мечка, уловена в Осломарка през 1882-ра от лесничея Шелсос под прекатурено от вятъра дърво, била висока близо два метра и половина.

Мечокът пак застана на четири крака. Кожата му висеше отпусната. Той пръхтеше, въртеше глава наляво-надясно и поглеждаше ту към гората, ту към светлината, сякаш не можеше да реши накъде да поеме.

Фине вдигна ножа пред себе си.

— Не искаш ли да се потрудиш, за да си уловиш храната, а, мечо? Да не би тази вечер да не си във форма?

Мечокът изрева гневно, а Фине се разсмя толкова гръмогласно, че отвесната скала зад тях запрати ехото обратно.

— Дядо ми е ял от твоя дядо през 1882-ра — извика Фине. — Каза, че месото му било гадно на вкус въпреки силните подправки. И въпреки това си представям как ще хапна от теб, мечо. Затова ела. Приближи се, глупав проклетнико.

Фине пристъпи крачка напред към мечока, а той отстъпи назад, като прехвърляше тежестта ту на едната, ту на другата си страна. Изглеждаше объркан, почти прегърбен.

— Знам какво е чувството — продължи Фине. — Прекарал си затворен цяла вечност. Изведнъж излизаш и има прекалено много светлина, прекалено малко храна и си съвсем сам. Не защото стадото те е отхвърлило — ти не си като тях, не си стадно животно. Ти си ги отхвърлил. — Фине направи още една крачка напред. — Но това не значи, че не се чувстваш самотен, нали? Разпръсни семето си, мечо, създай си себеподобни, които да те разбират. И да почитат баща си. Айде, чиба! Махай се оттук, защото в Сьоркедален няма мечки. Чупката, защото това е моят район, изгладнял клетнико! Тук ще намериш единствено самота.

Мечокът понечи пак да се изправи на задните си крака, но не успя. Сега Фине разбра, че мечокът е стар. И навярно болен. И Фине усети характерна миризма, която не може да се сбърка с нищо друго. Миризмата на страх. Страхът на мечока беше предизвикан не от далеч по-дребното двукрако създание, а от факта, че то не отделя същата миризма. Че е безстрашно. Лудо. Способно на какво ли не.

— Е, мечо?

Мечокът изръмжа и оголи жълтите си зъби.

После се обърна, затътри се нататък и мракът го погълна.

Свайн Фине остана намясто. Слушаше отдалечаващия се пукот на съчки.

Мечокът щеше да се върне. Или когато огладнее още повече, или когато се нахрани и добие достатъчно сила да поиска да превземе района. Утре Фине трябваше да започне да търси още по-недостъпно място, евентуално нещо със стени, които мечокът да не може да пробие. Но преди това ще отскочи до града да купи капан. И да се отбие при гроба. При стадото.

Катрине не я хващаше сън.

Но момченцето си спеше в креватчето до прозореца — това беше важното.

Тя се обърна в леглото и погледна право в бледото лице на Бьорн. Очите му бяха затворени, но не хъркаше. Значи, и той не спеше. Катрине го огледа внимателно. Тънките, червеникави клепачи, изпод чиято кожа прозираха кръвоносни съдове, светлите вежди, блестящобялата кожа. Все едно беше глътнал включена електрическа крушка — толкова беше издут и сякаш осветен отвътре. Мнозина се изненадаха силно, когато двамата станаха двойка. Естествено, никой не ги попита направо, но Катрине виждаше въпроса, изписан по лицата им: защо такава красива жена с доходоносна професия се е хванала с беден мъж, при това не особено привлекателен на външен вид? Веднъж, по време на едно от онези коктейлни партита, организирани за сплотяване на „жени на ръководни постове”, депутатка, член на правната комисия, я дръпна настрана и изрази възхищението си от великодушието на Катрине да се омъжи за свой колега на по-ниска длъжност. Катрине отговори, че Бьорн Холм е адски добър в леглото и попита депутатката не се ли срамува малко, задето е омъжена за мъж на висок пост, който печели повече от нея, и каква според нея е вероятността следващият й съпруг да е мъж с непрестижна професия? Всъщност Катрине нямаше представа що за човек е съпругът на дамата, но съдейки по изражението й, горе-долу беше уцелила. Впрочем, тя ненавиждаше такива срещи на високопоставени жени. Не защото не подкрепяше каузата, не защото не разбираше, че постигането на реална равнопоставеност трябва да се извоюва, а защото не понасяше натрапената сестринска солидарност и свръхемоционалната риторика. Понякога й се приискваше да им каже да си затварят устата и да се придържат към темата за равните шансове и еднаквите възнаграждения за една и съща длъжност. Времето определено бе назряло за промяна на нагласите — не само по отношение на откровения сексуален тормоз, но и във връзка с индиректните и в множество случаи несъзнателно прилагани от мъжете властови прийоми. Но не биваше тази тема да оглавява дневния ред и да отклонява вниманието от основния въпрос, а именно: равнопоставеността. Жените пак щяха да се прецакат, ако предпочетяха да се вторачат в нараненото си самолюбие, вместо в размера на заплатата си. Защото единствено и само по-високите трудови възнаграждения и по-голямата икономическа власт можеха да гарантират неприкосновеността на женската самостоятелност.

Навярно Катрине щеше да погледне на нещата по друг начин, ако тя беше по-уязвимата в тази спалня. Потърси път към Бьорн, когато беше слаба и ранима, когато се нуждаеше от човек, който да я обича безусловно. И леко пълничкият, но добродушен и чаровен криминален експерт направо не повярва на късмета си и й отвърна с абсолютно преклонение. Боготвореше я до самообезличаване. Тя все си обещаваше да не злоупотребява с добротата му. Беше виждала прекалено много хора — и жени, и мъже — да се превръщат в злодеи само защото партньорът им ги предразполага към такива прояви. И Катрине положи усилия. Наистина се постара.

Беше виждала как и други се опитват, но при появата на сериозно изпитание — на дете — инстинктът за оцеляване, съхраняващ те в ежедневието, се оказва по-силен от загрижеността за партньора.

Детето. Третият човек. Онзи, когото обичаш повече от партньора си.

В случая на Катрине трети човек имаше от самото начало.

Веднъж. Само един-единствен път се бе озовала в едно легло с него, с третия. Чуваше го как диша, докато есенната буря отвън караше прозорците да се тресат, стените да пукат, а светът й — да се сгромолясва. Той принадлежеше на друга, Катрине го беше откраднала за малко, но дори да не получеше нищо повече от тази мимолетна интимност, тя я пожела. Съжаляваше ли за този пристъп на лудост? Да. Да, съжаляваше, разбира се. Това ли беше най-щастливият момент в живота й? Не. Спомняше си за случката с отчаяние, но, странно защо, и с емоционална притъпеност. Можеше ли да се избегне? В никакъв случай.

— За какво мислиш? — прошепна Бьорн.

— За разследването.

— Аха.

— Как е възможно да нямате абсолютно нищо?

— Нали ти казах: извършителят е заличил следите. За разследването ли мислиш, или за… нещо друго?

Катрине не виждаше очите му в тъмното, но разбираше по гласа му, че той винаги е знаел за третия. Беше се изповядала пред Бьорн, когато той й беше само приятел, тя — новоназначена в Главното управление, а Хари — безнадеждното й глупаво увлечение. Беше толкова отдавна. Ала Катрине така и не каза на Бьорн за онази нощ.

— Съпружеска двойка, която живее в Холменколен, се прибирала с кола в нощта на убийството и видяла мъж да се спуска пеша по „Холменколен” петнайсет минути преди полунощ.

— Връзва се с предполагаемия час на убийството — между десет вечерта и два след полунощ — отбеляза Бьорн.

— Зрелите трезви хора в Холменколен се придвижват с автомобили. В дванайсет без четвърт през нощта последният автобус вече е минал. Проверихме камерите за видеонаблюдение на метростанцията в Холменколен. В единайсет и трийсет и пет минава трамвай, но оттам слиза само една жена. Какво прави пешеходец в толкова късен час? Явно е отивал към центъра. Защо обаче не е вървял към метростанцията? Дали за да избегне камерите?

— Минувач… Това не ти ли се струва твърде малко информация да си вадиш категоричното заключение, че е бил убиецът? Съпрузите как описаха външността му?

— Пълното клише. Среден на ръст, на възраст между двайсет и пет и шейсет, с неизвестен етнически произход, но с не особено тъмна кожа.

— И причината да се хванеш за това е, че…

— … са единствените конкретни сведения, с които разполагаме.

— Не измъкнахте ли нещо от съседката?

— От госпожа Сювертшен ли? Спалнята й гледа към задната страна. Прозорецът й бил отворен, но цяла нощ спала като бебе.

В този момент като иронична вметка в техния разговор се чу леко прохленчване от креватчето. Двамата се спогледаха и едва не избухнаха в смях.

Катрине обърна гръб и притисна ухо към възглавницата, но не успя да се спаси от следващите две проплаквания и обичайната пауза, преди сирената да завие. Усети как матракът се раздвижи, когато Бьорн се надигна от леглото.

Тя не мислеше за детето. Не мислеше за Хари. И за разследването не мислеше. Мислеше само за сън. За дълбокия сън на бозайника — онзи сън, когато и двете мозъчни половини са изключени.

Кая плъзна длан по грапавата твърда дръжка на пистолета. Беше изключила всички източници на осветление в стаята и се вслушваше в тишината. Той се спотайваше накъде отвън. Чу го. Кая си купи пистолета след случилото се с Хала в Кабул.

Тя и Кая живееха в жилищна общност от двайсет и трима души. Девет от тях бяха жени. Повечето работеха в Червения полумесец или в Червения кръст, други заемаха цивилни постове в мироопазващите сили. Хала беше необикновен човек с необикновена история, ала най-много я отличаваше от другите в общността, че не е чужденка, а местна, афганистанка, по-точно хазарка. В Кабул къщата се намираше недалече от хотел „Серена” и от президентския дворец. Терористичното нападение в хотела през 2008-а показа, че в Кабул няма нито един безопасен район, но всичко е относително и те се чувстваха защитени от охраната зад високата ограда. Следобед Хала и Кая се качваха на плоския покрив и пускаха хвърчила, купени от Странд Базар за един-два долара. Дотогава Кая бе смятала за романтично клише описанието в популярен бестселър[9], че хвърчилата из небето над Кабул са символ на освобождението на града от талибанския режим, забранил през деветдесетте пускането на хвърчила, защото отнемало време и отклонявало вниманието от молитвата. Ала през почивните дни във въздуха политаха стотици, не, повече — хиляди хвърчила. По думите на Хала цветовете им станали още по-ярки заради новото мастило, появило се на пазара. Хала й показа как да си помагат, докато хвърчилото лети — едната ще го управлява, а другата ще държи канапа. Иначе хвърчилото им няма да се измъкне невредимо измежду другите хвърчила, които търсят схватка, за да срежат или канапа, или хвърчилото им с канап, облепен с парченца стъкло. Определено не беше никак трудно да съзреш паралела със самовъзложената мисия на Запада в Афганистан, но, от друга страна, си беше игра. Изгубеха ли хвърчилото в двубой с друго, просто пускаха ново. А още по-красива от хвърчилата във висините беше светлината в прелестните очи на Хала, докато гледаше нагоре.

Една нощ — минаваше дванайсет — Кая чу сирени и от прозореца на стаята си зърна полицейски буркани. Понеже отдавна се тревожеше защо Хала още не се е прибрала, се облече и излезе. Полицейски автомобили стояха паркирани до тъмна пресечка. Не бяха опънали заградителна лента и на мястото вече се бяха струпали любопитни зяпачи — млади афганистанци в кожени якета, имитация на „Гучи” и „Армани”. Общо взето само такива хора се мяркаха по улиците по това време на денонощието. Колко местопрестъпления бе посетила Кая по време на службата си в Отдела за борба с насилието? И въпреки това онази гледка още й докарваше кошмари. Шалварите на Хала бяха разпорени с нож и висяха на дрипи, а отдолу се подаваше кожата й. Главата й бе наведена назад в неестествен ъгъл — навярно вратът беше счупен, а в прерязаното й гърло зееше широка рана. Кая виждаше розовата, вече пресъхнала лигавица. Наведе се над трупа. От шева на гърлото изскочи рояк канални мухи подобно на черен дух от вълшебна лампа и обезумяла, Кая размаха ръце да ги прогони.

Аутопсията показа, че непосредствено преди убийството Хала е осъществила полово сношение. Макар обективните находки да не изключваха вероятността актът да е бил доброволен, предвид обстоятелствата и факта, че Хала е била необвързана и е спазвала строгите канони на дълбоко религиозните хазари, следователите предположиха, че става дума за изнасилване. Полицията така и не откри извършителя или извършителите. Една всеизвестна истина гласеше, че рискът да те изнасилят на улицата е несравнимо по-малък от риска да те отнесе взривила се крайпътна бомба. След падането на талибанския режим броят на изнасилванията намаля, но полицията подозираше именно талибанска следа в престъплението. Целта навярно е била да покажат какво очаква афганистанките, които работят за Международните сили за поддържане на сигурността, за „Решителна подкрепа” и други западни коалиции. Изнасилването и убийството на Хала изплашиха жените в жилищната общност. Кая ги научи да боравят с огнестрелно оръжие, а този пистолет — който се предаваше от ръка на ръка подобно на щафетна пръчка, когато някоя от жените излизаше по работа след мръкване — по странен начин ги сплоти в един отбор. Отбора на хвърчилата.

Кая премери пистолета в дланта си. Докато работеше в полицията, зареденото огнестрелно оръжие в ръката й винаги й вдъхваше смесица от страх и усещане за сигурност. В Афганистан започна да гледа на пистолета като на необходим инструмент, чиято наличност цениш високо. По същия начин възприемаше и ножа. Рогер я научи да борави с него. Пак той я научи, че в Червения кръст — или поне в неговия Червен кръст — хората защитават живота си. Ако се наложи, с цената на убийство. Кая си спомняше, че при запознанството си с Рогер си помисли, че този изфинен, почти префърцунен и прекалено красив, снажен рус швейцарец не е мъж като за нея. Сгреши. И същевременно се оказа напълно права. Но що се отнася до убийството на Хала, не грешеше. Беше изцяло права.

Зад престъплението не стояха талибани.

Кая знаеше кой го е извършил, но не разполагаше с доказателства.

Стисна здраво дръжката на пистолета. Ослушваше се. Дишаше. Чакаше. Емоционално притъпена. Ето това беше много странно; сърцето й блъскаше, все едно е на ръба да получи панически пристъп, и същевременно изпитваше пълно безразличие. Боеше се от смъртта, но и не гореше от желание да живее. И въпреки това успя да мине между капките по време на редовния дебрифинг[10] при психолога в Талин на път за вкъщи. Успя да се промъкне под радара.

Двадесета глава

Хари се събуди. Всичко си беше същото. Трябваха му две-три секунди, за да си спомни, да съобрази, че това не е било просто кошмар, и в диафрагмата му се заби юмрук. Той се претърколи странично и прикова поглед в снимката върху ниската масичка. Ракел, Олег и Хари, усмихнати, седнали върху объл камък сред нападала шума. Кадър от една от техните разходки, които Ракел толкова обичаше и които Хари май също бе обикнал. И за пръв път той си помисли: ако това е началото на деня и предстои да става още по-лошо, колко такива дни ще успея да понеса? Тъкмо преди да си отговори, съобрази, че не будилникът го бе изтръгнал от съня, а телефонът вибрираше едва чуто до снимката, сякаш пърха колибри. Хари грабна апарата.

Беше получил текстово съобщение със снимка.

Пулсът му се ускори.

Чукна два пъти с показалец върху дисплея и сърцето му мигом замря. Свайн Фине Годеника стоеше с глава, наведена към обектива, и поглед, насочен малко по-нагоре. Небето над него беше обагрено в червеникаво сияние.

Хари скочи от дивана, намъкна си панталоните, сгънати на пода, по пътя към външната врата си навлече с мъка тениска, грабна палтото, обу си кубинките и хукна надолу по стълбите. Бръкна в джобовете на палтото и опипом установи, че всичко, което беше пъхнал снощи, си беше там: ключовете за колата, чифт белезници, пистолетът „Хеклер и Кох”.

Бутна портата, вдиша студения сутрешен въздух и се качи във форда, паркиран до бордюра. Три минути и половина, ако бяга. Но колата му трябваше за втората част. Изруга тихо, защото двигателят не запали от раз. Нямаше да мине на следващия техническия преглед. Пак завъртя ключа и натисна газта. Готово! Потегли с леко поднасяне по мокрите павета на утринно смълчаната улица „Сгенберг”. Колко дълго стоят хората до гроб на близък? Изпревари заформящата се колона по „Юлеволсвайен”, паркира на тротоара по „Акершбакен” точно пред северната порта на гробището „Нашия Спасител”, включи аварийните светлини и остави колата отключена, а служебната си значка постави на видно място върху арматурното табло.

Влетя на бегом през портата и вътре спря. От мястото си — на билото на полегато спускащия се терен — веднага видя самотната фигура, застанала пред надгробния паметник. Главата беше сведена, а по гърба се спускаше дълга, дебела индианска плитка. Хари стисна дръжката на пистолета в джоба на палтото си и тръгна. Нито бързо, нито бавно. Спря на три метра от гърба на мъжа.

— Какво искаш?

Само гласът му бе достатъчен по гърба на Хари да полазят тръпки. За последен път чу този хрипкав, еклив свещенически глас в килия в затвора „Ила”. Тогава Хари поиска от Фине помощ да залови човека, положен в гроба отпред. В онзи момент Хари изобщо не подозираше, че Валентин Йертсен е син на Свайн Фине. Сега, постфактум, му се струваше, че е трябвало да се досети; да съобрази, че болните, садистични фантазии на двамата маниаци всъщност имат еднакъв генетичен произход.

— Свайн Фине — произнесе Хари и усети как дрезгавият му глас потрепери. — Арестуван си.

Не чу Фине да се смее, само видя как раменете леко се разтресоха.

— Това май е редовната ти реплика, когато ме срещнеш, Хуле.

— Ръцете на гърба.

Фине въздъхна тежко. Изви ръце на гърба си с непринудено движение, сякаш просто заемаше по-удобна поза.

— Ще ти сложа белезници. Преди да ти е хрумнала някоя глупост, те предупреждавам, че съм насочил пистолет към кръста ти.

— В кръста ми ли ще стреляш, Хуле? — Фине завъртя глава към него и се ухили.

Кафявите очи. Месестите влажни устни. Хари дишаше през носа. Запази хладнокръвие. Не се поддавай на емоции, не мисли за нея, а само за непосредствените ти действия. За прости, рутинни неща.

— Защото си мислиш, че повече ме е страх да осакатея, отколкото да умра?

Хари си пое дълбоко въздух в опит да овладее треперенето.

— Защото искам да направиш самопризнания, преди да умреш.

— Както си изтръгнал самопризнания от моето момче? След това ли го застреля?

— Наложи се, защото той оказа съпротива при ареста.

— Или по-скоро така ти се иска да си спомняш случката. Така ще си я спомняш и след като застреляш мен.

Хари видя дупката в дланта на Свайн Фине. Напомняше му за Торгхатен — планината с дупка, през която прониква дневна светлина. В зората на кариерата си Хари прониза ръката на престъпника с куршум. По-силно прикова вниманието му обаче другата ръка на Фине. Със сива каишка около китката. Без да снижава пистолета, Хари хвана китката му със свободната си ръка и я завъртя. Натисна копчето отстрани на циферблата и червените цифри, които показваха часа и датата, светнаха. Щракването на белезниците прозвуча като мокра целувка в безлюдното гробище.

Хари завъртя ключа на колата наляво и двигателят издъхна.

— Красиво утро — отбеляза Фине, докато през предното стъкло на форда гледаше към фиорда под тях. — Но защо не сме в Главното управление?

— Реших да ти предоставя избор — отвърна Хари. — Признаваш за убийството тук и сега и те откарвам да закусиш в топла килия в ареста. Или отричаш и двамата влизаме в оня нацистки бункер.

— Хе-хе. Харесвам те, Хуле. Ненавиждам те като човек, но личността ти ми допада. — Наплюнчи устни. — Признавам, естествено. Тя…

— Изчакай да включа диктофона. — Хари измъкна телефона от джоба на палтото си.

— … участва доброволно — сви рамене Фине. — Дори ми се струва, че й хареса повече, отколкото на мен.

Хари преглътна с мъка и стисна очи за миг.

— Харесало й е? Кое? Забитият нож в корема ли?

— Нож? — Фине се завъртя и погледна Хари. — Опънах я до оградата точно зад мястото, където ме арестува. Наясно съм, разбира се, че е забранено да се чукаш в гробищен парк, но понеже тя много настояваше за още, ми се струва справедливо тя да поеме по-голямата част от глобата. Наистина ли се е оплакала в полицията? Навярно се е разкаяла за непристойното си поведение. Да, не бих се учудил. А е възможно дори да е твърдо убедена в своята версия за събитията. Срамът е способен да преиначи спомените ни. Един психолог в затвора се беше опитал да ми обясни компаса на срама на Доналд Нейтънсън: толкова много, видите ли, съм се срамувал, дето съм убил онова момиче — както ме обвинихте вие — че за да избягам от срама, съм изтласкал спомена. Тук случаят е точно такъв. Дагни толкова се срамува от похотливостта си в гробището, че паметта й извърта преживяването в изнасилване. Да ти звучи познато, Хуле?

Хари понечи да отговори, но му се догади. Срам. Изтласкване. Белезниците издрънчаха, когато Фине се наведе напред на седалката:

— Така или иначе, знаеш как завършват подобни обвинения, когато има дума срещу дума, липсват свидетели и веществени доказателства. Ще ме оправдаят, Хуле. Единственият начин да ме вкараш на топло за изнасилване е да ми изтръгнеш насилствено самопризнание и ти си наясно. Съжалявам, Хуле. Виж, за чукането на обществено място признавам. Разполагаш с достатъчно основания да ми наложиш глоба. Още ли важи предложението за закуска?

— Нещо лошо ли казах? — засмя се Фине, докато газеше през калния сняг. Падна на колене, Хари го изправи и го блъсна към бункера.

Хари приклекна пред дървената скамейка. На пода отпред беше оставил всичко, открито при обиска на Свайн Фине: зар от сивосин метал, две-три стотачки и дребни монети. Билети за трамвай или автобус не откри. Нож в кожен калъф. Имаше кафява дървена дръжка и късо острие. Дали с него бе извършил убийството? Не личаха следи от кръв. Хари вдигна поглед. Отпори една от дъските пред амбразурата, та в помещението да прониква малко светлина. Случваше се по пътеката отпред да мине някой бягащ за здраве, но не и преди снегът да се разтопи напълно. Никой нямаше да чуе писъците на Свайн Фине.

— Хубав нож — отбеляза Хари.

— Колекционер съм. Имах двайсет и шест броя. Конфискувахте всичките, помниш ли? После така и не ми ги върнахте.

Светлината от ниското сутрешно слънце озаряваше лицето и голото до кръста тяло на Свайн Фине. Той нямаше напомпаните обемни мускули, които затворниците трупат след еднообразно вдигане на тежести в тесните фитнес зали зад решетките. Неговата мускулна маса беше изчистена, без мазнини.

„Фигура на балетист — помисли си Хари. — Двойник на Иги Поп.” Фине седеше на дървената скамейка с ръце прекарани зад облегалката. Хари му събу и обувките, но му позволи да остане с панталон.

— Помня ножовете — каза Хари. — За какво ти е зарът?

— За да вземам трудни житейски решения.

— Като Люк Райнхард ли? Да не си чел „Човекът зар”[11]?

— Аз не чета, Хуле. Но задръж зара. Подарявам ти го. Когато се колебаеш как да постъпиш, остави жребият да реши. Повярвай ми, ще изпиташ неописуемо облекчение.

— Защото е по-освобождаващо да решава случаят, отколкото ти ли?

— Разбира се. Представи си, че ти се иска да убиеш някого, но не можеш да се решиш. И ти е нужна помощ. От съдбата. Ако зарът ти каже да извършиш убийството, виновна ще е съдбата. Тя освобождава от отговорност теб и свободната ти воля, разбираш ли? Нужно е само едно хвърляне.

Хари провери за втори път дали диктофонът е включен и постави телефона върху скамейката. Пое си дъх.

— Хвърли ли зар, преди да убиеш Ракел Фауке?

— Коя е Ракел Фауке?

— Съпругата ми. Убийството е било извършено в кухнята ни в Холменколен преди десет дни.

Хари забеляза как нещо затанцува в очите на Фине.

— Моите съболезнования.

— Спести ми празните приказки и говори по същество.

— А ако откажа? — Фине въздъхна, сякаш се отегчаваше. — Да не възнамеряваш да извадиш акумулатора от колата и да ми изпържиш топките?

— Ефективността на акумулатора като инструмент за мъчения е мит. Токът не е достатъчно силен.

— Откъде знаеш?

— Снощи попрочетох в интернет това-онова за садизма. — Хари драсна палеца си с върха на ножа. — И разбрах нещо много интересно. Не болката сама по себе си подтиква хората към самопризнания, а страхът от болката. Този страх, разбира се, трябва да бъде основателен; мъчителят трябва да убеди жертвата, че единственото ограничение за страданията, които е готов да й причини, е неговото въображение. А в момента моето въображение е страшно развинтено.

Свайн Фине навлажни месестите си устни.

— Разбирам. Искаш подробности?

— Всички.

— Имам само една: не съм аз.

Хари стисна дръжката на ножа и замахна. Усети как носният хрущял на Фине поддаде, усети удара в кокалчетата си и топлата кръв на Фине по опакото на дланта си. Очите на стареца се наляха със сълзи от болка, устните се разтвориха и оголиха едри жълти зъби в широка усмивка.

— Всички убиват, Хуле. — В проповедническия глас се появи нова, носова нотка. — Ти, колегите ти, съседът ти. Само аз — не. Аз създавам нов живот, поправям унищоженото от вас. Населявам света с мои подобия, с малки свайнчета. — Поклати глава. — Не разбирам защо някои хора хвърлят толкова усилия в отглеждането на чуждо дете. Както ти например се грижиш за онова копеле. Олег, нали така се казваше? Защо, Хуле? Да не би семето ти да не е жизнеспособно? Или не си чукал Ракел достатъчно добре, та да пожелае да износи потомството ти?

Хари удари пак. Улучи същото място. От носната кост на Фине ли дойде неестествено крехкото хрущене, или от собствената му глава? Фине отметна глава назад и през смях извика победоносно към тавана:

— Още!

Хари седеше на пода с гръб към бетонната стена и слушаше комбинацията от собственото си пресекливо дишане и пискливото пъхтене от пейката. Усука тениската на Фине около ръката си, но въпреки това, съдейки по болката, най-малко едно от кокалчетата му се беше пукнало. От колко време стояха тук? А колко ли още щяха да откарат? В интернет пишеше, че никой, абсолютно никой не е в състояние да издържи на физически изтезания и в крайна сметка всички се предават и ти казват каквото искаш да чуеш или онова, което според тях искаш да чуеш. До момента Свайн Фине повтаряше само една дума: „още”. И си го получи.

— Нож. — Гласът му бе станал неузнаваем.

Хари вдигна поглед и не позна мъжа отпред. Отоците по лицето бяха затворили очите му, а стичащата се кръв образуваше нещо като червена капеща брада.

— Ножът му е майката.

— Нож? — повтори Хари шепнешком.

— Хората са се намушквали с ножове още през каменната ера, Хуле. Страхът е дълбоко заложен в гените ни. Мисълта как нещо пробива кожата ти, прониква и унищожава онова, което е вътре в теб, което всъщност си ти. Покажи им нож и ще направят каквото поискаш.

— Кой ще направи каквото поискам?

Фине изплю кървава храчка на пода помежду им.

— Всички. Жени, мъже. Ти. Аз. В Руанда предлагали на представителите на племето тутси бърза смърт с куршум срещу подкуп. Иначе щели да ги посекат с мачете, защото не искали да си хабят патроните. И знаеш ли? Тутси си плащали като попове.

— Добре, аз имам нож. — Хари посочи ножа върху пода.

— И къде смяташ да го забиеш?

— В същото място, където си пробол съпругата ми. В корема.

— Кофти блъф, Хуле. Ако ме намушкаш в корема, няма да мога да говоря и ще умра от кръвозагуба, преди да направя самопризнание.

Хари мълчеше.

— Я чакай малко… — Фине наклони окървавената си глава. — За човек, чел за изтезанията, раздаваш доста неефективни удари. Да не би дълбоко в себе си да не искаш да получиш самопризнанието ми? — Подуши въздуха. — Ето каква била работата. Предпочиташ да не си призная, за да имаш оправдание защо си ме убил. Наложило се е, за да възтържествува справедливостта. Нужна ти е просто прелюдия към убийството, за да можеш да си внушиш, че си опитал: не си искал, но така се е получило. Не си като садистите, които убиват за удоволствие. — Смехът на Фине премина в мокра кашлица. — Да, излъгах, аз също съм убиец. Защото да убиваш е фантастично, нали, Хуле? Да присъстваш на раждането на дете, съзнанието, че това е твое собствено творение — това чувство може да бъде надминато само и единствено от изживяването да пратиш човешко същество на оня свят. Да прекъснеш живот, да се превърнеш в съдбовна фигура за някого, в негов зар. Тогава ставаш Бог, Хуле. Отричай колкото искаш, но точно това усещане изпитваш в момента и ти. Велико е, нали?

Хари се изправи.

— С прискърбие ще съсипя замислената екзекуция, Хуле. Признавам. Меа culpa [Аз съм виновен.]. Аз убих съпругата ти Ракел Фауке.

Хари застина, фине обърна лице към тавана.

— С нож — прошепна той. — Но не с този, който държиш в момента. Докато умираше, тя крещеше. Викаше името ти. „Харииии, Харииии”…

Хари усети как у него се надига онзи, другият гняв. Студеният гняв, който го прави хладнокръвен. И безумен. От неговата поява се опасяваше. Не биваше да се оставя да го завладява.

— Защо? — попита Хари с внезапно спокоен глас и нормално дишане.

— Защо?

— Какъв беше мотивът ти?

— Не е ли очевидно? Същият като твоя сега, Хуле. Отмъщение. Намираме се в класическа кървава вражда. Ти уби сина ми, аз — съпругата ти. Това правим ние, хората. Това ни отличава от животните: отмъщаваме си. Този акт е продиктуван от рационални подбуди, но ние дори не възприемаме отмъщението като разумно действие. Просто усещаме колко е велико. Така ли се чувстваш сега и ти, Хуле? Превръщаш собствената си болка в чужда; в болката на друг човек, който — внушил си на самия себе си — е виновен, задето ти страдаш.

— Докажи го.

— Кое?

— Че си я убил. Кажи ми нещо, което друг освен извършителят не би могъл да знае за престъплението или за мястото, където е извършено.

— „На Хари с ного обич”. Без „м”.

Хари премига.

— „От Олег” — продължи Фине. — Издълбано върху дъска за рязане на хляб, окачена на стената между горните шкафове и кафемашината.

В настъпилата тишина се чуваше само капенето на кръвта, равномерно подобно на тракане на метроном.

— Ето ти самопризнанието. — Фине пак се изхрачи и плю. — Пред теб се откриват две възможности. Тикваш ме в ареста да ме осъдят според норвежкото законодателство. Така би постъпил един полицай. Или постъпваш като нас, убийците.

Хари кимна. Пак приклекна. Вдигна зара. Събра шепи и го разклати. После го пусна да се търколи върху бетонния под. Огледа го замислено, прибра го в джоба си, грабна ножа и се изправи. Слънчевата светлина, проникваща между дъските, проблесна в острието. Хари застана зад Фине, обхвана челото му с лявата си ръка и притисна главата му към гърдите си.

— Хуле? — гласът на Фине изтъня. — Хуле, недей…

Фине дръпна белезниците. Хари усети как трепери тялото му.

Най-сетне да усети малко страх от смъртта.

Хари издиша и пусна ножа в джоба на палтото си. Без да отпуска хватката, извади носна кърпичка от джоба на панталона си и избърса с нея кръвта под носа, около устата и по брадичката на Фине. Старецът сумтеше и ругаеше, но не се съпротивляваше. Хари откъсна две парченца от кърпичката и ги натъпка в ноздрите му. После прибра кърпичката обратно в джоба си, заобиколи скамейката и огледа резултата. Фине пъхтеше, все едно е пробягал четиристотин метра на спринт. Понеже Хари си беше увил ръката в тениската му, по лицето на престъпника нямаше разкъсни рани. Само подутини и кръв от носа.

Хари излезе навън, събра малко сняг в тениската, върна се и наложи „компреса” върху лицето на Фине.

— Опитваш се да ме направиш достатъчно представителен, та да заявиш, че не се е случвало ли? — попита Фине, който вече се бе успокоил.

— За това е прекалено късно. Да, ще ми наложат наказание, но то ще съответства на тежестта на нанесената телесна повреда. Затова го приеми като смекчаване на вредата. Пък и ти ме провокира, защото искаше да те пребия.

— О, така значи, искал съм.

— Разбира се. Искаше да осигуриш на адвоката си видими белези, че си бил малтретиран по време на полицейски разпит. Защото всеки съдия ще обяви за негодни самопризнания, изтръгнати с насилие. По тази причина си призна за убийството — защото самопризнанието ще те измъкне оттук, а после няма да ти навреди по никакъв начин.

— Възможно е. Така или иначе, ти нямаш намерение да ме убиваш.

— Сигурен ли си?

— Иначе вече да си го направил. Навярно греша: не го носиш в себе си.

— А трябва ли?

— Както ти сам каза: вече е твърде късно. Компресче с лед не може да поправи стореното. Ще се измъкна.

Хари взе телефона от скамейката, изключи диктофона и набра Бьорн Холм.

— Да?

— Хари съм. Хванах Свайн Фине. Току-що призна пред мен, че е убил Ракел. Записах всичко.

В последвалата пауза Хари чу детски плач.

— Наистина ли? — бавно попита Бьорн.

— Наистина. Искам да дойдеш и да го арестуваш.

— Аз ли? Не каза ли, че вече си го арестувал?

— Не, не съм го арестувал. — Хари погледна Фине. — Официално съм отстранен от служба и в случая се явявам частно лице, което държи друго частно лице мимо волята му. Фине може и да внесе оплакване срещу мен, но съм сигурен, че ще погледнат снизходително на провинението ми, защото все пак той е убил съпругата ми. Важното сега е той да бъде заловен и разпитан от правоспособни полицаи в съответствие със законовите изисквания.

— Ясно. Къде се намирате?

— В нацисткия бункер над Военноморското училище, Фине е завързан за една пейка вътре.

— Добре. Ти?

— Ами… нищо.

— Не, Хари.

— Какво „не”?

— Тази вечер нямам сили да те извличам от поредния бар.

— Мхм. Ще изпратя аудиофайла на имейла ти.

Мона До застана на прага на кабинета, където главният редактор говореше по телефона.

— Има арестуван за убийството на Ракел Фауке — изрече тя с висок глас.

— Трябва да затварям — каза редакторът в слушалката, прекрати разговора, без да дочака отговор, и вдигна глава. — Зае ли се с отразяването, До?

— Материалът вече е готов.

— Качвай го! Някоя друга медия публикувала ли е новината преди нас?

— Получихме прессъобщението преди пет минути. В четири часа ще дадат пресконференция. Исках да те питам ще оповестяваме ли името на арестувания.

— Фигурира ли в прессъобщението?

— Не, разбира се.

— Тогава ти как се добра до него?

— Много просто: аз съм една от най-добрите ти журналистки.

— За пет минути?

— Всъщност най-добрата.

— И? Кой е?

— Свайн Фине. Осъждан за изнасилвания и сексуални посегателства. Досието му е километрично. Да огласим ли името му?

Редакторът прокара длан по обръснатата си глава.

— А сега, де. Труден въпрос.

Мона, разбира се, беше наясно кое предизвиква дилемата. В точка 4.7 от Кодекса за журналистическа етика медиите се задължават да проявяват предпазливост при разкриването на имена във връзка с морално укорими или наказуеми деяния, особено в ранния етап на разследването. Разкриването на самоличността е допустимо само ако това е в служба на обществения интерес. От друга страна, преди време вестник „Ве Ге” — където работеше Мона До — публикува името на университетски преподавател, провинил се, изпращайки неприлични есемеси на жени. Всички, естествено, бяха единодушни: мъжът е долен мръсник. Постъпката му обаче не нарушаваше нито един закон и вестникът трудно можеше да обоснове решението си необходимостта обществеността да знае името на преподавателя. В случая с Фине обаче медията разполагаше с оправданието, че огласява самоличността му поради необходимостта хората да са информирани от кого да се пазят. Ала, от друга страна, доколко можеше да се говори за „висок риск да нападне беззащитни лица, при наличие на тежки и рецидивиращи престъпни прояви” — както беше записано в Кодекса — след като Фине се намираше в ареста?

— Да не избързваме с името — прецени редакторът. — Но публикувай досието му с пояснението, че самоличността му ни е известна. Поне в Националния съвет за журналистическа етика ще ни пишат един плюс.

— Точно така и направих. Значи, пускам материала. Изнамерихме нова, до момента непубликувана снимка на Ракел.

— Великолепно.

Редакторът беше прав. Наистина беше великолепно, защото след седмица и половина активно медийно отразяване на убийството, публикуването на една и съща снимка на жертвата започва да дотяга на окото.

— Какво ще кажеш да сложиш снимка на съпруга полицай под заглавието, а?

Мона До премига.

— Снимка на Хари Хуле точно под „Арестуван е заподозрян по случая „Ракел”? Няма ли да е подвеждащо?

— Е, нали като прочетат по-надолу, ще разберат, че не става дума за Хуле — сви рамене редакторът.

Мона До кимна бавно. Шоковият ефект от добре познатото, грозно-красиво лице на Хари Хуле под подобно заглавие ще събере, естествено, повече кликвания, отколкото поредната снимка на Ракел. А читателите, както обикновено, ще им простят уж непреднамереното недоразумение. Светът не иска да му пробутват откровени лъжи, но няма нищо против да го позаблудят за кратко, колкото за тръпка. Защо тогава Мона До ненавиждаше толкова силно тази част от професията си — професия, която иначе изцяло обожаваше?

— Мона?

— Заемам се. — Тя се оттласна от рамката на вратата. — Направо ще избием рибата.

Двадесет и първа глава

Катрине Брат задуши прозявката си с надеждата никой от тримата около масата в кабинета на главния секретар да не е забелязал. Вчера, след пресконференцията по повод ареста по случая „Ракел”, изкараха дълъг и тежък ден.

И когато тя най-сетне се прибра у дома и се мушна в леглото, малкият я държа будна почти цяла нощ. Днес Катрине — всъщност не без основание — се надяваше вчерашният маратон да не се повтори. Понеже нито една медия не оповести името на Свайн Фине, възникна вакуум, своеобразно око на бурята, където — поне за известно време — ги очакваше затишие. Но беше още твърде рано сутринта, за да се предвиди какво ще им донесе днешният ден.

— Благодарим, че ни приехте толкова бързо — каза Юхан Крун.

— Моля — кимна Гюнар Хаген.

— Е, добре. В такъв случай минавам по същество.

„Стандартна реплика на човек, който се чувства в свои води, когато разговорът се води делово” — помисли си Катрине. Защото, макар очевидно да обичаше да е в светлината на прожекторите, Юхан Крун беше преди всичко задръстен работохолик и сухар. Маститият адвокат наближаваше петдесет, а още имаше момчешки вид. Някога жертва на тормоз, сега носеше професионалната си слава и новопридобитото си самочувствие като броня. Това — за тормоза — Катрине го прочете в негово интервю в едно списание. Не ставаше дума за шамари и юмруци през междучасието — ежедневието на Катрине в училище — а за заядливи подмятания и чакани, но така и неполучени покани за рождени дни и игри — онзи тип тормоз, за жертва на какъвто днес се обявява едва ли не всяка втора знаменитост, а впоследствие я превъзнасят за откровеността й. В интервюто Крун дори твърдеше, че себеотрицателно се стараел да изпъкне, та да улесни живота на други отличници и да им спести тормоза. Точно по тази причина Катрине намираше за странно как така човек с претенциите на борец за справедливост е опериран от чувство за емпатия. Е, Катрине си даваше сметка, че донякъде е предубедена. Все пак двамата се намираха от двете страни на барикадата и работата на Крун не беше да проявява съчувствие към жертвите на предполагаемото престъпление. Навярно способността на един адвокат да се абстрахира от страданието на жертвата и да се съсредоточава единствено върху благото на клиента си се явява необходима гаранция за съблюдаване на законността. Тази способност беше и необходимо условие за личното благоденствие на съдебния защитник. Ето това, последното, я притесняваше. Както и фактът, че беше претърпяла твърде много загуби срещу него.

Крун хвърли поглед към часовника марка „Патек Филип” на лявата си ръка и изпъна дясната към седналата до него млада жена, облечена в дискретен, но безбожно скъп костюм „Hermfcs”. Навярно се е дипломирала с отличие в юридическия факултет, предположи Катрине Брат. Стана ясно, че бутерките, останали от вчерашното заседание, и днес няма да бъдат изядени.

С отработено движение, подобно на операционна сестра, която подава скалпел на хирурга, младата жена постави жълта папка в ръката на Крун.

— Покрай този случай се вдигна много медиен шум — подхвана адвокатът. — А това не е от полза нито за вас, нито за моя клиент.

„Но облагодетелства теб” — помисли си Катрине и се запита дали от нея се очаква да налее кафе на гостите и на главния секретар на полицията.

— Затова, предполагам, от взаимен интерес е да постигнем споразумение в най-кратък срок. — Крун разгърна папката, но не надникна вътре.

Катрине не знаеше дали са истина, или мит слуховете за феноменалната зрителна памет на Крун. Навремето по студентските партита редовно карал състудентите си да назоват произволно число между едно и три хиляди седемстотин и шейсет — толкова са страниците на „Закони на кралство Норвегия” — и после цитирал по памет целия текст от съответната страница. Партита на зубрачи. Само на такива канеха Катрине като студентка. Беше много красива, но същевременно аутсайдер с кожените си дрехи и пънкарската прическа. Всъщност не движеше нито с пънкарите, нито с отворковците и вървежните. Затова задръстеняците я поканиха да се присъедини към тях. И на тях отказа. Не искаше да влиза в изтърканата роля на хубавица, солидаризираща се с чаровни неудачници-зубъри. Защото Катрине Брат си имаше достатъчно проблеми. Дори предостатъчно. Диагнозите на психиатрите се сипеха като зърна на градушка. Е, и с тях намери начин да се справи.

— След като моят клиент беше арестуван по подозрение, че е извършил убийството на Ракел Фауке, срещу него се появиха три обвинения в изнасилване. Едното постъпи от хероиновозависима жена, която вече два пъти, в качеството си на жертва на изнасилване, е получавала държавно обезщетение, обосновано с меко казано неубедителни доводи и без наличието на осъдителна присъда. Днес втората, завела иск срещу моя клиент, пожелала да го оттегли. По обвинението на третата, Дагни Йенсен, няма как да се заведе дело, защото тя не разполага с медицинско свидетелство, а по думите на моя клиент ясно е заявила съгласие за половия акт. Дори мъж с изтърпяна присъда за изнасилване зад гърба си има право на сексуален живот, без да става лесна плячка на полицията или на всяка жена, разкаяла се за своя необмислена постъпка.

Катрине търсеше някаква реакция по лицето на младата жена до Крун, но физиономията й остана напълно безизразна.

— Наясно сме колко много полицейски ресурс гълтат подобни изсмукани от пръстите обвинения в изнасилване, а в случая имаме цели три такива — продължи Крун, вперил поглед пред себе си, все едно във въздуха висеше невидим за останалите сценарий. — Не е моя работа да защитавам интересите на обществото, но в този случай смятам, както казах, че интересите ни съвпадат. Клиентът ми изразява готовност да направи самопризнание за убийството на Ракел Фауке, ако свалите обвиненията за изнасилване. По отношение на убийството уликите ви се изчерпват с… — Крун погледна документите в папката, все едно се нуждаеше от уверение, че действително е както го е запомнил. — … надпис върху дъска за рязане, признание, изтръгнато с насилие, и видеоклип, който спокойно може да е изрязан от игрален филм. — Крун вдигна поглед с въпросителна физиономия.

Гюнар Хаген се обърна към Катрине. Тя се прокашля.

— Кафе?

— Не, благодаря. — Крун почеса — или навярно приглади — внимателно веждата си с показалец. — При постигане на споразумение помежду ни моят клиент е склонен да оттегли жалбата си срещу старши инспектор Хуле за противозаконно лишаване от свобода и побой.

— Званието старши инспектор в случая е без значение — избоботи Хаген. — Хари Хуле е действал в качеството си на частно лице. Ако някой от подчинените ми наруши норвежките закони по време на служба, лично ще сезирам отдел „Вътрешни разследвания”.

— Ама моля ви се, убеден съм. Ни най-малко не подлагам на съмнение професионализма на полицията. Употребих длъжността на господин Хуле малко неуместно.

— Навярно сте наясно и с факта, че в норвежката полиция пазарлъци, каквито предлагате, не са обичайна практика. Смекчаване на присъдата — да, но отпадане на обвинение за изнасилване…

— Разбирам резервите ви, господин главен секретар, но ще си позволя да ви напомня, че моят клиент е прехвърлил седемдесет години и при осъдителна присъда за убийство, реалистично погледнато, краят на живота му най-вероятно ще настъпи в затвора. Честно казано, не виждам голяма разлика дали ще лежи за убийство, или за изнасилване. Затова, вместо да робувате сляпо на безполезни принципи, по-добре попитайте жените, обвинили моя клиент в изнасилване, какво предпочитат: Свайн Фине да бъде осъден на двайсет години затвор и да умре в килията си или след четири години да го срещнат по улицата. По отношение на паричното обезщетение, убеден съм, моят клиент и ищците ще успеят да постигнат извънсъдебно споразумение, удовлетворяващо и двете страни.

Крун върна папката на асистентката си. Катрине забеляза как младата юристка го погледна едва ли не влюбено и с радостна тръпка, примесена със страхопочитание. Беше почти сигурна, че след работно време мацето и Крун редовно се „уважават” върху тъмната кожена мебел в адвокатската кантора.

— Благодаря. — Хаген стана и протегна ръка над масата. — Ще ви се обадим в най-скоро време.

Катрине също се изправи и стисна изненадващо влажната и мека десница на Крун.

— Как приема всичко това вашият клиент?

Крун я погледна със сериозна физиономия.

— Той, разбира се, е напълно съсипан и преживява обвиненията много тежко.

Катрине знаеше, че не бива, но не успя да се стърпи:

— Защо не му занесете една бутерка, та да му повдигнете настроението? И без това вече са за изхвърляне.

Крун спря поглед върху нея, после плъзна очи и ги впери в главния секретар на полицията.

— Надявам се да се чуем до края на деня.

Катрине установи, че женската притурка на Крун има толкова тясна пола, че на всяка негова крачка й се налага да прави поне три, докато излизаха от кабинета на Гюнар Хаген. Катрине бързо премисли евентуалните последствия, ако ги изчака да излязат от сградата, отвори прозореца на шестия етаж и запрати бутерките по тях.

— Е? — Гюнар Хаген я погледна въпросително, след като вратата зад посетителите се хлопна.

— Защо винаги представят адвокатите като самотни рицари на правдата?

Хаген се засмя.

— Те са необходими гаранти против полицейщината, Катрине. А обективността никога не е била сред силните ти страни. Същото важи и за самоконтрола.

— Защо?

— „Да му повдигнете настроението”?

Катрине сви рамене.

— Какво ще кажеш за предложението на Крун?

— Проблематично е. — Хаген си потърка брадичката. — Но — няма две мнения — общественият натиск да разкрием убийството на Ракел се засилва с всеки изминал ден и ако не успеем да осъдим Фине, това ще бъде разгромът на десетилетието. От друга страна, през последните години нашумяха редица случаи, когато изнасилвачи се измъкват от правосъдието и сега не върви да потулим цели три обвинения… Ти какво мислиш, Катрине?

— Мразя го тоя тип, но предложението му е разумно. Смятам, че трябва да подходим прагматично и да погледнем цялостно на ситуацията. Нека поговорим с жертвите, подали иск.

— Добре. — Хаген се прокашля дискретно. — Като стана дума за обективност…

— Да?

— Да не би позицията ти по случая да е повлияна от вероятността при такъв развой на събитията Хари да се отърве безнаказано?

— Моля?

— Като колеги двамата бяхте близки и…

— И?

— Не съм сляп, Катрине.

Тя отиде до прозореца, погледна надолу към алеята. Започваше от входа на Главното управление, преминаваше през парка пред ареста, където снегът най-сетне окончателно мина в отстъпление, и се спускаше към мудно точещото се движение по „Грьонланслайре”.

— Някога правил ли си нещо, за което да съжаляваш, Гюнар? Имам предвид, да се разкайваш горчиво.

— Хм… Още ли говорим за полицейска работа?

— Не непременно.

— Искаш да ми споделиш нещо ли?

Катрине си представи колко освобождаващо би било да каже на някого. Някой да узнае. Беше си мислила, че с времето бремето на тайната ще се смекчи, но всъщност стана точно обратното. С всеки изминал ден я притискаше все повече с тежестта си.

— Разбирам го — тихо каза тя.

— Крун ли?

— Не, Свайн Фине. Разбирам защо иска да си признае.

Двадесет и втора глава

Дагни Йенсен опря длани о студената катедра и погледна тъмнокосата полицайка, седнала на отсрещния чин. Звънецът бе ударил за междучасие и през прозореца на класната стая нахлуваше детска глъч и смях.

— Разбирам, такова решение не се взема лесно — увери я полицайката, която се представи като Катрине Брат, ръководител на Отдела за борба с насилието в полицейски окръг Осло.

— Като ви слушам, оставам с впечатлението, че вече сте взели решението вместо мен — отвърна Дагни.

— Ние, разбира се, не можем да ви принудим да оттеглите иска.

— Но на практиката правите точно това. Стоварвате върху мен отговорността Фине да бъде осъден за убийство.

Полицайката забоде поглед в чина.

— Знаете ли каква е главната цел на норвежкото училище? — попита Дагни. — Да възпита учениците да бъдат отговорни граждани и членове на обществото; че това е колкото задължение, толкова и привилегия. Добре: ще оттегля обвинението, ако това ще вкара Свайн Фине зад решетките до живот.

— По отношение на обезщетението за изнасилване…

— Не искам пари. Искам само да забравя.

Дагни си погледна часовника. След четири минути звънецът щеше да извести началото на следващия учебен час. Тя го очакваше с нетърпение. Съвсем честно. Дори след десет години в тази професия преподаването й доставяше удоволствие. Обичаше да дава на младите хора нещо, което искрено вярваше, че ще им помогне да изградят по-успешно бъдещето си. Най-просто казано, в работата си Дагни виждаше смисъл. А общо взето това беше и най-силното й желание. Това — и да забрави.

— Обещавате ли да го осъдите?

— Обещавам. — Полицайката се изправи.

— А Хари Хуле? С него какво ще стане?

— Не знам, но се надяваме адвокатът на Фине да оттегля обвинението за отвличане.

— Надявате се?

— Действията на Хуле са, разбира се, противозаконни и в разрез с добрите практики в полицейската работа. Но Хари се пожертва, за да бъде заловен Фине.

— Както пожертва мен, за да осъществи личната си вендета?

— Вижте, нямам никакво желание да оправдавам постъпките на Хуле, но фактите са си факти: без неговата намеса Свайн Фине най-вероятно щеше да продължи да тероризира вас и други жени.

Дагни Йенсен кимна бавно.

— Трябва да се връщам и да подготвя разпит. Благодаря ви за съдействието. Обещавам ви, че няма да съжалявате — увери я на тръгване Катрине.

Двадесет и трета глава

— Ама моля ви се, госпожо Брат. Ни най-малко не ме смущавате. — Юхан Крун стисна телефона между ухото и рамото си, докато си закопчаваше ризата. — Значи, и трите обвинения са оттеглени?

— Кога най-рано вие и Фине можете да се явите на разпит?

Юхан Крун се любуваше на бергенското й задно „р”. Всъщност Брат не произнасяше „р”-то, само го загатваше. Както пола с добре премерена дължина само загатва какво се крие отдолу. Крун харесваше Катрине Брат. Беше красива и умна и умееше да дава отпор. А брачната халка на пръста й не означаваше непременно кой знае колко много. Самият той беше живото доказателство за това. Намираше за възбуждащо, че Брат звучи толкова притеснена по телефона. Същото безпокойство купувачът изпитва, след като е предал куфара с парите и чака трафикантите да му връчат сака с дрогата. Крун отиде до прозореца, разшири с пръсти процепа между две хоризонтални пластини на щората и надникна надолу към улица „Розенкранц” под офиса на адвокатската кантора. Още беше едва три следобед, но в Осло вече цареше час пик. Освен ако не работиш в юридическата сфера. Понякога Юхан Крун се питаше какво ли ще стане в деня, когато нефтът свърши и на норвежкия народ му се наложи да покрива изискванията на реалния свят. Оптимистът в него отговаряше, че всичко ще се подреди; човек се пренастройва към новата ситуация по-бързо, отколкото си мисли. Вземете коя да е страна, арена на въоръжен конфликт, и ще получите нагледна представа за човешката адаптивност, реалистът в Крун обаче твърдеше, че ако страна без традиции в иновациите и високите технологии изгуби основната си суровина, гарантираща благоденствие, тя мигом ще изпадне до там, откъдето се е изстреляла: икономическото дъно на Европа.

— След два часа ще сме при вас — отговори Крун.

— Чудесно.

— Доскоро, госпожо Брат.

Крун затвори и за миг се засуети, чудейки се къде да остави телефона.

— Ето — обади се глас от тъмния диван „Честърфийлд”.

Той отиде до нея и взе протегнатия панталон.

— Е, какво стана?

— Захапаха — отвърна Крун и огледа панталона си за издайнически петна, преди да го обуе.

— Това примамка ли е? Имам предвид, искате да лапнат въдицата в оня смисъл ли?

— Не ме питай. В случая просто следвам инструкциите на моя клиент.

— Но подозираш, че става дума за подвеждащ ход?

Крун сви рамене и затърси с поглед обувките си.

— Човек съди за другите по себе си, предполагам.

Той седна до масивното бюро от черен дъб, наследство от баща му. Набра номер по стационарния телефон.

— Да, моля.

Енергичният глас на Мона До, известната криминална журналистка от „Ве Ге”, запращя от високоговорителя.

— Добър ден, госпожице До. Обажда се Юхан Крун. Обикновено ти ме търсиш, но този път реших аз да бъда активната страна. Разполагам с новина, която според мен заслужава видно място на страниците на твоя вестник.

— Да не би случайно да е свързана със Свайн Фине?

— Позна. Току-що получих потвърждение от полицията в Осло, че прекратяват разследването на безпочвените обвинения в изнасилване, които заваляха сред хаоса около подозрението в убийство.

— Мога ли да те цитирам?

— Можеш да ме цитираш за следното: потвърждавам циркулиращите слухове и предполагам, че си възнамерявала да ме потърсиш именно във връзка с тях.

Пауза.

— Разбирам, но не мога да го напиша в този вид, Крун.

— Тогава напиши, че правя това изявление, за да изпреваря слуховете. А дали си чувала слухове, или не, няма съществено значение.

Нова пауза.

— Добре — каза Мона До. — Ще ми дадеш ли подробности относно…

— Не сега! — прекъсна я адвокатът. — Повече ще разбереш по-късно тази вечер. Отложи публикацията за след пет часа днес.

— Зарът е хвърлен, Крун. Но ако получа ексклузивна информация…

— Информацията ще е само твоя, скъпа. Дочуване.

— Само последно… Откъде се сдоби с номера ми? Не фигурира никъде.

— Нали ти казах: звънила си ми, а както е всеизвестно, в такива случаи на дисплея на получаващия обаждането се изписва номерът на обаждащия се.

— И си запаметил номера ми?

— Може да се каже. — Крун затвори и се обърна към кожения диван. — Алисе, миличка, хайде да се облечеш. Чака ни малко служебна работа.

Бьорн Холм стоеше на тротоара пред бар „Джелъси” в квартал „Грюнерльока”. Открехна вратата и по музиката, която струеше оттам, се досети, че най-вероятно ще го завари вътре. Издърпа детската количка в почти безлюдното заведение. Представляваше средноголям бар в стил английски пъб със семпли дървени маси, голям барплот и сепарета покрай стените. Часът беше още пет. До вечерта барът щеше да се напълни. Защото за краткото време, през което Йойстайн Айкелан и Хари държаха заведението, те успяха да създадат пъб, където хората идват, за да слушат музиката, пусната по уредбата, не модерни миксове на диджеи. Вървяха парче след парче, съобразени с тематичните вечери на седмицата, обявени на списък, закачен до вратата. Използваха услугите на Бьорн като консултант за кънтри-вечерите вечерите, посветени на Елвис Пресли. А най-паметното му участие беше, когато се заеха да изготвят плейлиста, включваща „поне четирийсетгодишни парчета на солови изпълнители и групи от САЩ, които започват с буква М”.

Хари седеше до бара с наведена глава, гърбом към Бьор. Зад барплота Йойстайн Айкелан вдигна халба бира срещу новодошлия. Това не вещаеше нищо добро, но Хари поне не се търкаляше по пода.

— Тук не се допускат лица под двайсет години, друже! — извиси глас Йойстайн, за да надвика музиката: „Good Time Charlie’s Got The Blues” от началото на седемдесетте; на практика единственият хит на Дани О’Кийф. Музиката не беше типична за вкуса на Хари, но в типичния му стил влизаше да изтупва прахта от такива парчета и да ги пуска в бар „Джелъси”.

— Дори ако са с пълнолетен придружител ли? — попита Бьорн и застопори количката пред едно сепаре.

— Ти пък кога порасна, Холм? — Йойстайн Айкелан остави халбата върху плота.

Бьорн се усмихна.

— Човек става възрастен в мига, когато за пръв път види новороденото си дете и си даде сметка, че без него то е изгубено. Ще му е нужна адски много помощ. Същото важи и за този тук. — Бьорн сложи длан върху рамото на Хари и чак сега видя, че Хари е навел глава, защото чете нещо от телефона си.

— Видя ли материала за ареста във „Ве Ге”? — попита той и вдигна чашата пред себе си. Кафе, установи Бьорн.

— Да. Публикували са твоя снимка.

— Дреме ми за снимката. Погледни какво излезе току-що. — Хари вдигна телефона и Бьорн прочете.

— Пише, че сме сключили сделка. Убийство срещу изнасилване. Добре де, не е обичайна практика, но се случва.

— Само че не се случва да пишат за това по вестниците. Не и докато мечката е още в гората.

— А те, искаш да кажеш, вече са й продали кожата?

— Договориш ли бартер с дявола, следва да се запиташ защо на дявола размяната му е изгодна.

— Не ставаш ли малко параноичен?

— Наистина се надявам да получим признание в официален полицейски разпит. Адвокат от калибъра на Крун за нула бройки ще направи на пух и прах доказателствената стойност на записа от бункера.

— Сега, след като го публикуваха в медиите и прочее, няма как да не направи самопризнание. Иначе ще го подведем под отговорност за изнасилванията. Впрочем, в момента Катрине го разпитва.

— Мхм. — Хари набра номер на телефона и го вдигна до ухото си. — Само да осведомя Олег за развитието по случая. Между другото, ти какво правиш тук?

— Ами… хехе… обещах на Катрине да проверя дали си добре. Не те намерих нито у вас, нито в „Скрьодер”. Всъщност си мислех, че след последния път, от бара са ти отказали достъп до заведението до живот…

— Така е, но идиотът ще дойде на работа чак по-късно. — Хари посочи количката. — Може ли да надникна?

— Малкият веднага усеща, ако някой се надвеси, и се буди.

— Добре. — Хари свали телефона от ухото си. — Дава заето. Предложения за плейлистата следващия четвъртък?

— Каква е темата?

— Кавърверсии, които превъзхождат оригинала.

— Джо Кокър с „А Little…”

— Вече е включен. Какво ще кажеш за „Can’t Tell Me Mothing” в прочита на „Francis and the Lights”?

— Кание Уест? Ти в ред ли си?!

— Ясно. Кавър на някое парче на Ханк Уилямс?

— Абе ти да не си откачил? Никой не прави парчетата на Ханк по-добре от самия него.

— Ами „Your Cheatin’Heart” в изпълнение на Бек Хансен?

— Бой ли искаш?

Хари и Йойстайн се разсмяха и Бьорн схвана, че са си направили майтап.

Хари прегърна Бьорн през рамо.

— Липсваш ми, приятелю. Не може ли скоро пак да разкрием заедно някое ама наистина зверско убийство?

Бьорн кимна, докато учудено оглеждаше усмихнатото лице на Хари и неестествено интензивния блясък в очите му. Дали пък наистина не беше превъртял? Навярно скръбта го беше бутнала през ръба. Изведнъж усмивката на Хари сякаш се напука подобно на крехък сутрешен лед през октомври и Бьорн пак се вгледа в черна бездна от болка и отчаяние. Сякаш Хари просто бе пожелал да опита вкуса на доброто настроение. И пак го бе изплюл.

— Може — отвърна тихо Бьорн. — Ще измислим нещо.

Катрине се взираше в червената лампичка над микрофона — знак, че устройството записва. Знаеше, че вдигне ли очи, ще срещне погледа на Свайн Фине Годеника. А не искаше. Не защото се опасяваше да не й повлияе, а защото се боеше тя да не му повлияе. Предварително обсъдиха дали не е по-удачно разпита да води мъж, предвид безспорно извратеното отношение на Фине към жените. Но мед като прочетоха няколко протокола от предишни разпити на изнасилвача, установиха, че той е по-склонен да се разкрива пред разпитващи от женски пол. Катрине нямаше информация дали колежките й са установявали зрителен контакт, или не.

Облече си блуза, която хем да не въздейства провокативно, хем да не създава впечатление, че Катрине се страхува от погледа му. Тя надникна към контролната зала, отделена със стъклена преграда, където полицай управляваше звукозаписната апаратура. Компания му правеха Магнюс Скаре от разследващата група и Юхан Крун, който излезе от стаята за разпит малко неохотно, след като Фине настоя двамата с Катрине да останат насаме. Катрине кимна на колегата си, той й отвърна също с кимване. Тя прочете на глас номера на делото, своето име и името на Фине, назова мястото, датата и началния час на разпита. Тази стара практика водеше началото си от времето, когато често се случваше магнитните звукозаписи да се запилеят, но изпълняваше функцията и на напомняне, че официалната част от разпита е започнала.

— Да — отговори Фине с лека усмивка и преиграна дикция, когато Катрине го попита дали е запознат с правата си и дали е разбрал, че разпитът ще бъде записан.

— Да започнем с вечерта на десети и нощта срещу единайсети март — поде тя. — Оттук нататък за краткост ще я наричам нощта на убийството. Какво се случи?

— Бях пил някакви хапчета.

Катрине записваше, без да вдига поглед.

— Диазепам. Или рохипнол. Може би по малко и от двете.

Гласът му й напомняше за звука от гумите на дядовия й трактор по чакълестия път в Сутра.

— Сигурно затова някои моменти си ги спомням съвсем смътно — уточни Фине.

Катрине спря да пише. Смътно? Тя усети нещо метално отзад в гърлото си — вкуса на паника. Да не възнамеряваше да оттегли самопризнанията си?

— Или е просто защото винаги, когато ме удари нагонът се, замайвам.

Катрине вдигна глава. Погледът на Свайн Фине улови нейния. Все едно нещо проби главата й.

Той навлажни устни. Усмихна се и понижи глас.

— Но аз винаги си спомням най-важното. Затова го правим нали? Заради спомените, които можем да отнесем със себе си, та да ни топлят в самотни моменти.

Катрине зърна как дясната му ръка онагледи думите му с характерно движение нагоре-надолу. Тя сведе поглед записките си.

Скаре бе настоял да му сложат белезници, но Катрине обяви твърдо против. Според нея мисълта, че се страхуват от него чак дотам да го държат с оковани ръце дори в стаята за разпит, щеше да му вдъхне усещане за психологическо надмощие, което — допускаше тя — би могло да го изкуши да ги разиграва. И ето че сега, една минута след началото на разговора, той правеше точно това.

Катрине прелисти книжата пред себе си.

— Щом спомените за убийството ти се губят, можем да поговорим за трите изнасилвания. Донесла съм разпечатки на свидетелските показания, които евентуално да компенсират евентуални смущения в паметта ти.

— Едно на нула за теб — отбеляза Фине. И без да го поглежда, тя знаеше, че той продължава да се усмихва. — Но, както казах, най-важното си го спомням.

— Да чуем.

— Пристигнах там към девет вечерта. Коремът я болеше и беше силно пребледняла.

— Момент. Как се вмъкна?

— Беше отключено и просто си влязох. Тя крещеше като обезумяла. Беше силно изплашена и аз я п-прегърнах.

— За гърлото ли я стисна? Или я събори на земята?

— Не помня.

Катрине си даваше сметка, че разпитът препуска твърде бързо, че са й нужни повече подробности, но най-важното беше да измъкне самопризнание, преди Фине да е размислил.

— После?

— Тя изпитваше адски болки. От нея течеше кръв. Послужих си с н-нож…

— Твоя собствен ли?

— Не, с по-остър. Намерих го там.

— По коя част на тялото я прободе?

— Т-тук.

— Разпитваният посочва коремната област — уточни Катрине заради записа.

— Пъпа — поправи я Фине с престорен детски глас. — Пъпа.

— Пъпа — повтори Катрине и преглътна гаденето. Усети в устата си вкуса на тържеството. Имаха самопризнание. Останалото бяха подробности. — Можеш ли да опишеш Ракел Фауке? А кухнята?

— Ракел? Красавица. К-като теб, Катрине. Приличате си.

— С какво беше облечена?

— Не си спомням. Някой казвал ли ти е к-колко много си приличате? К-като сестри сте.

— Опиши кухнята.

— Затвор. Решетки от ковано желязо пред прозорците. Човек ще си помисли, че се боят от някого — засмя се Фине. — Това стига ли, Катрине?

— Моля?

— Ч-чакат ме ангажименти.

Катрине усети пристъп на лека паника.

— Но ние едва започнахме.

— Заболя ме главата. Сигурно разбираш колко тежко е човек да възкресява толкова травматични събития.

— Поне ми отговори на…

— Това всъщност не беше въпрос, сладуранке. Приключих. Ако искаш още, заповядай довечера в килията ми. Освободен съм.

— Видеозаписът, който Дагни Йенсен е получила. Ти ли й го изпрати? Жертвата ли си снимал?

— Да. — Фине се изправи.

С периферното си зрение Катрине улови, че Скаре вече се кани да влезе при тях. Тя вдигна ръка към прозореца да го възпре. Пак погледна списъка с въпроси. Опита се да разсъждава. Можеше да окаже натиск. И да поеме риска Крун да пледира самопризнанието да бъде обявено от съда за невалидно, обосновавайки се с употреба на неоправдано груби техники на разпит. Можеше и да се задоволи с полученото — а то беше предостатъчно прокурорът да повдигне обвинение. Подробностите щяха да уточнят впоследствие, преди делото да влезе в съда. Катрине погледна ръчния си часовник — подарък от Бьорн за първата им годишнина от сватбения ден.

— Разпитът приключва в 15,31 — обяви тя.

Катрине вдигна глава и видя, че Гюнар Хаген, с пламнало лице, е влязъл в контролната зала и разговаря с Юхан Крун. Скаре влезе в стаята за разпит и постави белезници на Фине, за да го отведе обратно в килията в ареста. В контролната зала Крун сви рамене и отговори нещо, а в резултат лицето на Хаген се зачерви още повече.

— Довиждане, госпожо Брат.

Думите бяха произнесено толкова близо до ухото й, че тя усети ситни пръски слюнка по кожата си. Фине и Скаре излязоха. Крун ги последва. Катрине извади носна кърпичка и се избърса. После влезе в контролната зала при Хаген.

— Крун е снесъл на „Ве Ге” за сделката ни и сега новината е изтипосана в уебсайта им.

— Какво казва в своя защита?

— Никоя от страните по договорката не била обещавала да пази информацията в тайна. После ме попита защо смятам сключената от нас сделка за строго секретна. Тайните съглашения не влизали в адвокатските му прийоми.

— Гнусен позьор! Все гледа да се изтъкне, да се изфука какво е постигнал.

— Дано да е така.

— Какво имаш предвид?

— Крун е изключително хитър и ловък юрист. Но един човек е още по-хитър от него.

Катрине погледна Хаген и прехапа долната си устна.

— За клиента му ли говориш?

Хаген кимна, двамата се обърнаха и погледнаха през отворената врата към коридора. Гърбом към тях, Фине, Скаре и Крун чакаха асансьора.

— За теб винаги е удобно, Крун — увери го Мона До и нагласи слушалката тип „тапа” в ухото си, докато се оглеждаше в огледалната стена във фитнес залата. — Сигурно си видял в регистъра на телефона си, че по-рано се опитах да се свържа с теб. Както, предполагам, и преобладаващата част от моите колеги журналисти.

— Да, не спират да звънят. Ще карам по същество. След малко ще разпратим съобщение до медиите за самопризнанието и обмисляме да приложим снимка на Фине, направена само преди две седмици.

— Чудесно. Снимките на Фине, с които разполагаме, сигурно са отпреди десет години.

— Отпреди двайсет. Клиентът ми обаче постави едно условие, за да ви изпратим тази снимка от личния му архив: да я отпечатате на първа страница.

— Моля?

— Не ме питай защо. Просто така иска.

— Нито мога, нито искам да ти обещавам подобно нещо. Сигурно и сам се досещаш за причините.

— Наясно съм с желанието на журналистите да запазят интегритета си, както навярно и ти си наясно със стойността на подобна снимка.

Мона наклони глава на една страна и огледа обстойно тялото си. Широкият колан, с който се пристягаше, докато изпълняваше упражнението „мъртва тяга”, придаваше на: пингвиноподобната й фигура (асоциацията вероятно се подсилваше от характерното клатушкане в походката й в резултат от вродена луксация на тазобедрената става) форма на пясъчен часовник. Понякога Мона До подозираше, че именно този колан е причината да прекарва толкова много часове в безсмислени силови тренировки, които нямаха друга цел, освен още по-продължителни безсмислени силови тренировки. В професионален план личният престиж за нея представляваше по-важна движеща сила, отколкото дългът да бъде будната съвест на обществото и да отстоява свободата на словото, активната си гражданска позиция и всички онези клишета, които колегите й дежурно декламираха на церемониите по връчването на годишните награди за журналистика. Не че Мона До не изповядваше тези принципи. Просто те се нареждаха на второ място, особено след като си видял многократно името ти да стои под водещо заглавие и след като си се наситил да се гледаш в огледалото. В този смисъл Мона До не виждаше нищо перверзно в желанието на Фине да види портрета си отпечатан в голям размер във вестника, макар да ставаше дума за сериен изнасилвач и убиец. Престъпленията бяха най-голямото му постижение и той не възразяваше да се прочуе чрез тях. Всеизвестно е, че при невъзможност да бъде обичан от хората, човек често смята за достатъчна компенсация способността да им вдъхва страх.

— Все още говорим чисто хипотетично — подхвана Мона До. — Но ако снимката е с прилично качество, има голяма вероятност да я публикуваме на първа страница в голям формат. Особено ако я изпратиш първо на нас. Е, как ти се струва?

Руар Бор опря пушката „Blaser R8 Professional” о перваза на прозореца и погледна през оптичния мерник „Swarovski x5i”. Къщата на семейство Бор се намираше върху склон от западната страна на околовръстното шосе точно под кръстовището на Сместа и от отворения прозорец на мазето се откриваше изглед към къщите от отсрещната страна на шосето и към Сместадамен — малко, изкуствено, плитко езеро, създадено през деветнайсети век за добив на лед — по онова време важна суровина и експортна стока в Норвегия.

Червената точка на мерника кацна върху голям бял лебед, който се плъзгаше по водата, все едно местен от вятъра. Дотам имаше между четиристотин и петстотин метра, близо половин километър — разстоянието надвишаваше онова, което американските му колеги от коалиционните сили наричаха maximum point blank range[12]. Червената точка стоеше върху главата на лебеда. Бор снижи оптическия мерник и точката застана върху водата точно над главата на птицата. Съсредоточи се върху дишането си. Увеличи натиска върху спусъка. И най-неопитните новобранци в тренировъчния лагер на Антитерористичния отряд знаят, че куршумът описва балистична крива, защото и най-бързият проектил се повлиява от земното притегляне. Затова колкото по-отдалечена е целта, толкова по-високо трябва да вдигне стрелецът прицелната точка. Важеше и друга, всъщност съвсем понятна и логична закономерност: ако целта е разположена по-високо от стрелеца, е нужно прицелната точка да се повдигне допълнително, за да се компенсира пропадането на куршума и, един вид, той да не се „озори” по нанагорнището. Но новобранците често недоумяваха защо, когато целта се намира по-ниско от стрелеца, точката на прицелване пак трябва да се повдигне над целта — а не да се снижи под нея — и то по-високо, отколкото при стрелба по цел на същата надморска височина.

По дърветата Руар Бор отсъди, че не духа вятър. Температурата беше около десет градуса. Лебедът се движеше с около метър в секунда. Той си представи как куршумът пръсва малката главица. Как шията изгубва грациозната си извивка и се сгърчва подобно на змия върху тебеширенобялото тяло. Дори за снайперист от Норвежкия антитерористичен отряд беше трудно да улучи от такова разстояние. Но Руар Бор не беше обикновен снайперист. Изпусна въздуха от дробовете си и премести прицелната точка върху малкия остров до моста. Там се гушеха майката лебед и малките й. Обходи с поглед островчето педя по педя, после и езерото, но не видя нищо. Въздъхна, свали пушката, опря я до стената и отиде до тракащия, усилено трудещ се принтер, от който се подаваше краят на лист А4.

Руар направи скрийншот на снимката, току-що публикувана в сайта на „Ве Ге”. Сега огледа внимателно отпечатаното лице. Широк, сплескан нос. Месести устни, извити в усмивка. Силно опъната назад коса, вероятно събрана на тила в опашка или плитка — ето затова очите на Свайн Фине бяха толкова тесни. Оттам идваше и враждебното му излъчване.

Принтерът избута оставащата част от листа с последен, провлечен стон, все едно нямаше търпение да се отърве от този противен човек. С демонстративно арогантна гордост той току-що бе признал за убийството на Ракел Фауке — подобно на талибаните, които охотно поемат отговорност за всяка бомба, избухнала в Афганистан — особено ако атаката е взела много жертви. Присвояваха си убийството. Някои войници, изпратени на служба в Афганистан, също при сгоден случай се кичеха с чужди лаври за ликвидирането на талибани. Понякога постъпките им си бяха чисто мародерство. Руар беше ставал свидетел как след хаотични сблъсъци войници се бият в гърдите, че са убили толкова и толкова противници, а след като прегледат записите на видеокамерите, монтирани върху каските на загиналите си бойци, командирите откриват, че попаденията във вражите редици всъщност са дело на паднали в битката.

Руар Бор придърпа листа и отиде в другия край на просторната изба. Закрепи разпечатката върху една от мишените над металната кутия, където падаха изстреляните куршуми, и се отдалечи на разстояние десет метра и половина. Затвори прозореца от трислойно оловно стъкло и си сложи антифоните. После взе пистолета „High Standard HD 22”, оставен до настолния компютър, и без да се подготвя повече, отколкото би могъл при напечена боева ситуация, се прицели и дръпна спусъка. Един. Втори. Трети път.

Свали си антифоните, посегна към поставения наблизо заглушител и го прикрепи към дулото на пистолета. Заглушителите променят баланса. Все едно взе друго, съвсем различно оръжие. По стълбите към избата затрополиха стъпки.

— По дяволите — промърмори той и затвори очи.

Повдигна клепачи и видя бледото, шокирано и разярено лице на Пиа.

— Изкара ми ангелите! Мислех, че съм сама вкъщи!

— Извинявай, Пиа, но и аз си мислех същото.

— Извиненията ти не вършат работа, Руар! Обеща ми повече никакви стрелби вкъщи! Прибирам си се аз най-спокойно от магазина и какво заварвам? Впрочем, ти защо не си на работа? И защо си гол? Какво е това чудо по лицето ти?

Руар Бор погледна надолу. Мамка му, наистина беше гол. Прокара показалец по лицето си и погледна пръста.

Черната маскировъчна боя на Норвежкия антитерористичен отряд.

Остави пистолета върху бюрото и натисна произволен клавиш на компютъра.

— Днес съм хоум-офис.

В осем вечерта разследващата група се беше събрала в Юстисен” — бара, където служителите от Отдела за борба с насилието редовно се събираха — и при успех, и при несполука. Скаре прояви инициатива и предложи да отпразнуват разкриването на случая, а Катрине не намери контрааргументи. Нито пък обяснение защо изобщо търси контрааргументи. Отбелязването на победите се беше превърнало в традиция, сплотяваше колектива и беше редно идеята да се съберат в „Юстисен” по повод самопризнанията на Фине да даде именно тя, ръководителката на отдела. А фактът, че отмъкнаха победата под носа на КРИПОС, допълнително подслаждаше триумфа. По-рано днес Винтер се обади и заядливо попита откъде-накъде нейният отдел е разпитал Свайн Фине, при положение че КРИПОС води разследването. Впоследствие Винтер, макар и с известна неохота, прие обяснението, че извършителят на убийството на Ракел Фауке е бил обвинен и в три изнасилвания, които влизат в ресора на полицейски окръг Осло, и следователно само Отделът за борба с насилието е имал правомощията да сключи подобна сделка. Срещу успеха трудно се намират аргументи.

Тогава защо продължаваше да изпитва неясно безпокойство? Всичко се връзваше и въпреки това нещо не й даваше мира. Онова, което Хари наричаше фалшив тон в изпълнението на симфоничен оркестър. Чуваш го, но не можеш да определиш откъде идва.

— Да не заспа, шефке?

Катрине се сепна, видя редицата от вдигнати за наздравица чаши около дългата маса и на свой ред вдигна своята. Всички дойдоха с изключение на Хари, който не отговори на обажданията й. Сякаш във връзка с тази нейна мисъл телефонът й започна да вибрира и тя нетърпеливо го извади. Погледна екрана. Бьорн. И за миг й хрумна еретичната мисъл да не му вдигне, а по-късно да обясни, че след разпращането на съобщението до медиите телефонът й е прегрял от обаждания — това беше самата истина — и чак по-късно е забелязала името му в списъка с неприети повиквания. После обаче проклетото майчино чувство надделя, Катрине стана, отдалечи се от компанията в коридора към тоалетните и натисна зелената слушалка.

— Да не би детето да е болно?

— Не, не — увери я Бьорн. — Просто исках…

— Какво?

— Да разбера колко, ще се забавиш.

— Ще остана само колкото изисква приличието. Но не мога да си тръгна веднага.

— Е, много ясно. Кой дойде?

— Как кой? Всички от разследващата група.

— Само те ли? Няма ли някой… външен?

Катрине се поизправи. Бьорн беше мил и внимателен мъж. Всички го харесваха заради чара, скромността и спокойната му самоувереност. Но макар тя и Бьорн никога да не бяха обсъждали темата, Катрине не се съмняваше, че той редовно се пита как така е успял да се уреди с мацка, по която минимум половината от мъжете — и част от жените — в Отдела за борба с насилието точеха лиги — поне преди да им стане началник. Бьорн благоразумно не повдигаше въпроса, защото знаеше колко страстоубийствено въздейства комплексиран и хронично ревнив партньор. И досега все бе съумявал да прикрива недоволството си — дори когато преди година и половина Катрине скъса с него и двамата прекараха известно време разделени, преди пак да се съберат. Но с течение на времето ставаше все по-трудно да играят този театър и през последните месеци тя долавяше известна промяна във взаимоотношенията им. Дали защото той стоеше вкъщи с детето, или просто заради недоспиването? А навярно прекалено натовареното й ежедневие през изминалата половин година бе изострило сензитивността й до краен предел.

— Няма външни — отговори тя. — До десет ще гледам да се прибера.

— Остани до по-късно. Просто исках да знам.

— До десет — повтори тя и погледна към вратата; към снажния блондин сред множеството посетители, който търсеше с поглед познати лица.

Катрине затвори.

Той се опитваше да изглежда спокоен, но тя забелязваше напрежението в тялото му, тревожния израз в очите му. Видя я и раменете му мигом се отпуснаха.

— Хари! — възкликна тя. — Ти дойде.

И го прегърна. Възползва се от краткия физически контакт, за да вдъхне уханието му — едновременно толкова познато и толкова чуждо. И за пореден път я порази мисълта, че най-хубавото у Хари Хуле е именно приятният му аромат. Той не ухаеше на парфюм или на свежест. Понякога лъхаше на застоял алкохол, а на два-три пъти бе усещала и остра смрад на пот. Но въпреки това от него се носеше неразгадаемо привлекателна миризма. Защото беше негова. Нима трябва да изпитва угризения, задето си го мисли?

Магнюс Скаре се приближи до тях със светнал поглед и ухилен до уши.

— Казаха, че бил мой ред да черпя — постави длани върху раменете на Хари и Катрине. — Една бира, Хари? Разбрах, че ти си героят. Много фино си подхлъзнал Фине! Ха-ха-ха!

— Една кока-кола — поръча Хари и дискретно се отърси от ръката на Скаре.

Магнюс тръгна към бара.

— Значи пак мина на сух режим, а? — попита Катрине.

— Засега — да — кимна Хари.

— Според теб защо си призна?

— Кой? Фине ли?

— Знам — със самопризнанието си издейства намаляване на присъдата, а той отлично си даваше сметка, че видеозаписът, изпратен на Дагни, ни осигурява солидно доказателство срещу него. Благодарение именно на самопризнанието Фине се измъкна от три обвинения в изнасилване. Въпросът е обаче това ли са били единствените му подбуди.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Не мислиш ли, че всеки от нас иска, изпитва потребност да изповяда греховете си?

Хари я погледна. Навлажни изпръхналите си устни.

— Не — отговори.

Катрине забеляза мъж в сако и синя риза да се надвесва над дългата маса на разследващата група. Полицаите го насочиха към нея и Хари. Мъжът кимна и се отправи към тях с енергична крачка.

— Внимание! Журналист на хоризонта — предупреди с въздишка Катрине.

— Казвам се Юн Мортен Мелхюс — представи се непознатият. — Цяла вечер се опитвам да се свържа с вас по телефона, госпожо Брат.

Катрине го огледа по-обстойно. Журналистите обикновено не употребяват учтива форма.

— И накрая звъннах в Главното управления, обясних за какво става дума и оттам ме посъветваха да ви потърся тук.

Никой от Управлението не би предоставил на случаен гражданин информация по телефона къде се намира шефката на Отдела за борба с насилието.

— Акушер-гинеколог съм в болница „Юлевол”. Търсих ви, защото преди няколко месеца по време на работна смяна преживях заедно с екипа ми доста драматична ситуация. По време на раждане пациентка получи внезапни усложнения и се наложи да извършим секцио по спешност. Родилката беше придружена от мъж, който се представи като баща на детето. Жената потвърди. В началото човекът създаде впечатление, че се стреми да бъде полезен. Когато съобщихме на пациентката за необходимостта да извадим бебето оперативно, тя изпадна в паника. Мъжът седна до нея, погали я по челото, успокои я и я увери, че ще стане бързо. Това си е самата истина: изваждането на детето обикновено отнема не повече от пет минути. Запомнил съм разговора му с пациентката заради случайно дочута фраза. „Разрез с нож в корема. И край.” Описанието е що-годе правдиво, но формулировката е малко особена. И все пак, казах си тогава, какви думи е подбрал, няма никакво значение. Още повече че мъжът целуна родилката. Озадачи ме обаче защо след целувката той си избърса устните. Човекът определено беше странен: настоя да заснеме секциото. И тогава дойде най-шокиращото. Неочаквано той разбута екипа и поиска лично да извади детето. И преди да успеем да му попречим, бръкна в направения от нас разрез.

Катрине направи гримаса.

— Мамка му — тихо промълви Хари. — Мамка му, мамка му.

— Изведохме го насила от залата и довършихме операцията. За щастие у майката нямаше признаци на инфекция.

— Свайн Фине. Бил е Свайн Фине.

Доктор Мелхюс погледна Хари и кимна бавно.

— Пред нас се представи с друго име.

— И как иначе — кимна Хари. — Но вие сте видели снимката му, публикувана този следобед в сайта на „Ве Ге”.

— Да. У мен няма и капка съмнение, че става дума за един и същи човек. Особено след като видях картината на стената на заден план. Снимката е направена в чакалнята на родилното ни отделение.

— Защо по-рано не съобщихте в полицията за инцидента? И защо подавате сигнала лично на мен? — попита Катрине.

За секунда Мелхюс се смути.

— Аз не подавам сигнал.

— Моля?

— Не е необичайно хора, подложени на силен физически или психически стрес, какъвто, например, съпътства раждане с възникнали усложнения, да реагират неадекватно. Освен това този човек категорично не остави у нас впечатлението, че иска да навреди на майката. Просто в онзи момент беше прекомерно загрижен за доброто на детето. Както казах, обстановката се успокои и всичко приключи благополучно. Дори му позволихме да пререже пъпната връв.

— С нож? — предположи Хари.

— Точно така.

Катрине смръщи чело.

— Какво е това, което ти схвана, а на мен още ми убягва, Хари?

— Часът — отвърна той, обърнат към Мелхюс. — Прочели сте за обвинението в убийство и идвате да ни кажете, че Свайн Фине има алиби. През онази нощ се е намирал в родилното.

— Навлизаме в граничната зона на лекарската тайна, затова предпочитам да го обсъдя с вас на четири очи, госпожо Брат. — Мелхюс погледна Катрине с отработеното съчувствено изражение на човек, когото професията е научила как да поднася лоши новини. — Говорих с акушерката. По нейни думи мъжът се е намирал на територията на болницата от постъпването на родилката в 21,30 до края на секциото в пет сутринта.

Катрине закри лицето си с длан.

От масата на празнуващите се разнесе ликуващ смях, последван от звънтене на чукнати халби. Явно някой току-що беше пуснал поредния оригинален лаф.

Втора част

Двадесет и четвърта глава

Минути преди полунощ „Ве Ге” публикуваха новината, че полицията е освободила Свайн Фине от ареста.

В интервю за изданието Юхан Крун заявяваше, че клиентът му не е оттеглил самопризнанията си, но — според установеното от полицията — те се отнасят не за убийството на Ракел Фауке, а за друго наказуемо деяние, при което Свайн Фине е рискувал да нарани родилка и детето й. Имало свидетели и видеозапис на инцидента, но не и заведен иск. Клиентът му направил самопризнания и спазил своята част от споразумението и Крун предупреждаваше полицията за евентуални юридически последствия, ако нарушат даденото обещание да свалят обвиненията във връзка с безпочвените, мъгляви обвинения за изнасилване.

Сърцето на Хари блъскаше неукротимо.

Беше нагазил във вода до глезените. Здравата се запъхтя. Тича по градските улици, докато те свършиха, и накрая дойде тук. Но не това беше причината сърцето му да бие толкова неконтролируемо. То започна да блъска още след като излезе от „Юстисен”. Сковаващият студ плъзна нагоре по краката му, обхвана коленете и запъпли към слабините. Хари стоеше на площада пред Операта. Под него белият мраморен айсберг се спускаше полегато към фиорда подобно на локва разтопена вода, на предзнаменование за предстоящ апокалипсис.

Бьорн Холм се събуди. Полежа неподвижно в леглото. Ослушваше се. Не детето бе смутило съня му. Нито то, нито Катрине, която снощи влезе в спалнята и си легна тихомълком. Бьорн отвори очи. Слаба светлинка блуждаеше върху белия таван на спалнята. Протегна ръка към нощното шкафче и погледна дисплея да провери кой го търси. Поколеба се, после се измъкна на пръсти в коридора. Вдигна.

— Минава полунощ — прошепна той.

— Благодаря. Точно това ме интересуваше — отвърна сухо Хари.

— Няма защо. Лека нощ.

— Не затваряй. Нямам достъп до файловете за убийството на Ракел. Спрели са оторизацията на ПИН кода ми.

— По този въпрос говори с Катрине.

— Катрине е началник и е длъжна да спазва правилата. Това е пределно ясно. Знам ПИН кода ти, чипът ти е у мен, а може и да отгатна паролата ти. Ти, разбира се, няма да ми я казваш, защото това би било нарушение на правилника.

Пауза.

— Но? — въздъхна Бьорн.

— Но все пак би могъл да ми дадеш жокер.

— Хари…

— Трябва да го направя, Бьорн. Иначе ще полудея. Щом не е Фине, значи е някой друг. Хайде де, Бьорн. Това ще помогне и на Катрине, защото знам, че вие и КРИПОС не разполагате с пукната улика.

— Защо точно ти?

— Знаеш.

— Дали?

— Защото в царството на слепците и едноокият е цар.

Бьорн не успя да сдържи смеха си.

Нова пауза.

— Две букви и четири цифри — подсказа той. — Ако мога да избирам, искам да умра като него. В кола в първия ден от новата година.

И затвори.

Двадесет и пета глава

— Професор Пол Матиуци различава осем категории убийци. Първата включва хронично агресивните. Те не умеят да контролират импулсите си и бързо кипват; не понасят някой да се разпорежда с тях и са убедени, че насилието е напълно допустима ответна реакция. Дълбоко в себе си тези хора обичат да изливат гнева си. При тях извършването на убийство не идва като изненада.

Хари лапна незапалена цигара.

— Във втората категория влизат враждебни натури, които умеят да се контролират. Те рядко дават изблик на гнева си. Поради емоционалната им ригидност[13] околните ги възприемат като възпитани и сериозни. Педантично спазват правилата и се смятат за блюстители на справедливостта. Проявяват доброта, с която околните понякога злоупотребяват. Тези хора наподобяват тихи тенджери под налягане. Когато избухнат, околните са силно изненадани. „Но как е възможно? — чудят се съседите. — Изглеждаше толкова симпатичен.”

Хари щракна запалката, приближи я към цигарата и смукна.

— Към третата категория се числят онеправданите. Те постоянно имат чувството, че някой потъпква правата им, че не получават заслуженото, че всички останали са виновни за личните им несполуки. Таят злоба — най-вече към хора, които са ги критикували или са ги порицавали. Охотно прегръщат ролята на жертва, неспособни са да преодоляват разочарованията си и когато поради липса на други способи за ответна реакция прибягват до насилие, то обикновено е насочено към обектите на тяхното озлобление. Минавам към четвъртата категория: травмираните.

Хари изпуска дим от устата и носа си.

— Убийството идва в отговор на еднократно посегателство върху личността на убиеца, посегателство толкова оскърбително и непоносимо за него, че му отнема всякакво чувство за собствено достойнство. Убийството е необходимо, защото посегателството е подкопало основата, върху която се гради съществуването на травмирания, накърнило е неговата мъжественост. Ако човек е наясно с обстоятелствата, би могъл да предвиди убийството и дори да го предотврати.

Докато оглеждаше отражението си в полуизсъхнала локвичка, оградена от кафява пръст и сив чакъл, Хари задържа цигарата по-ниско между пръстите си.

— Петата категория включва обсесивни, незрели нарцисисти. Шестата — параноични ревнивци на ръба на лудостта. Седмата — параноични ревнивци, прекрачили границата към лудостта.

Лапна цигарата и вдигна поглед. Плъзна го по дървената къща. Местопрестъплението. Утринното слънце блестеше в прозорците. Нищо в къщата не изглеждаше променено, освен степента на изоставеност. Същото важеше и за обстановката вътре. Забелязваше се някаква избледнялост, сякаш тишината изсмукваше цветовете от стените и завесите, лицата от снимките, спомените от книгите. Хари не откри нищо, което да не бе забелязал и при последното си идване. Не му хрумна нищо, което да не му бе дошло наум и тогава. Намираха се там, където се озоваха снощи: в предстартова позиция, заобиколени от развалини и пепелища.

— А осмата категория? — попита Кая, потръпна в палтото и разтъпка крака върху чакъла.

— Професор Матиуци нарича попадащите в нея „just plain bad & angry”[14]. В нея влизат всички убийци, комбиниращи някои от другите седем категории.

— И смяташ, че издирваният от теб убиец се намира в една от осемте категории, измъдрени от някакъв американски психолог?

— Мхм.

— И че Свайн Фине е невинен?

— Невинен само по отношение на убийството на Ракел.

Дръпна силно от цигарата. Толкова силно, че димът опари гърлото му. Странно, но новината за фалшивите самопризнания на Фине не го шокира. Още при близката им среща в бункера интуицията му подсказваше, че в цялата работа има нещо гнило, Фине излъчваше подозрително задоволство от ситуацията. Съзнателно провокира физическата разправа, та без значение какво признае — извършване на убийство или изнасилване — показанията му да не могат да се използват в съдебната зала. Още от самото начало ли е бил наясно, че убийството на Ракел е било извършено през нощта, когато се е намирал в родилното? Предвиждал ли е вероятността видеозаписът с разпорения корем да бъде изтълкуван превратно? Или едва по-късно, непосредствено преди разпита в Главното управление, е открил тази ирония на съдбата; как случайността е режисирала трагична комедия. Хари погледна към кухненския прозорец. Миналата есен пред него стоеше ремарке, където двамата с Ракел събираха нападалите листа и клони от градината. Поставиха ремаркето непосредствено след като пуснаха Фине от затвора. Преди това той отправи завоалирана заплаха към Хари, че ще му устрои посещение в дома му. Покачен върху ремаркето, Фине е можел да надникне между решетките пред кухненския прозорец и при добро зрение да прочете надписа върху дъската за рязане. Както и да установи, че къщата е същинска крепост. И след като премисли, да замрази плана си.

Хари се съмняваше, че зад постановката с фалшивото самопризнание, което да отърве Фине от обвиненията в изнасилване, стои Крун. Крун беше по-наясно от всеки друг, че евентуалната печалба от толкова непочтен трик в краткосрочен план е нищожна и не си струва заради нея да жертва името си на почтен юрист, защото дори за човек, чиято професия предполага да си служи с манипулации, именно репутацията е валутата, в която се измерва професионалният му престиж.

— Нали си наясно, че тези твои категории не стесняват особено кръга на заподозрените? — попита Кая. Беше се обърнала и гледаше надолу към града. — В даден момент от живота си всеки от нас може да попадне в една от тях.

— Мхм, но всеки от нас ли е способен да извърши предумишлено, хладнокръвно убийство?

— Защо ми задаваш въпрос, чийто отговор знаеш?

— Навярно просто искам да го чуя от друг.

Кая вдигна рамене.

— При убийството всичко опира до обстоятелства. Човек безпроблемно би отнел живот, ако се възприема като уважавания палач на града, героичния воин на родината или дългата ръка на закона. Или евентуално като справедливия отмъстител, взел правосъдието в свои ръце.

— Благодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Това е извадка от лекциите ти в Полицейската академия. И така… кой е убил Ракел? Убиец, така да се каже, „по душа” или нормален човек, който убива, подтикнат от извънредни обстоятелства?

— Според мен дори психопатът се нуждае от определени обстоятелства. По време на гневен изблик ние си втълпяваме, че постъпваме правилно. Лудостта е монолог, при който си даваме желаните отговори. Всички сме провеждали този вътрешен диалог.

— Мислиш ли?

— За себе си съм сигурен. — Хари плъзна поглед надолу по полегатата автомобилна рампа между шпалир от тъмни, тежки смърчове. — Да отговоря на по-предния ти въпрос: мисля, че стесняването на кръга от потенциални виновници започва оттук. Затова те доведох да разгледаш местопрестъплението. Почистено е, но самото убийство носи силен емоционален заряд. Нашият убиец е едновременно обигран и аматьор. Или навярно по-скоро обигран, но емоционално разклатен — състояние, типично за убийства, при които мотивът е сексуална неудовлетвореност или персонална омраза.

— И понеже няма следи от сексуално посегателство, заключаваш, че става дума за омраза?

— Да. Затова Свайн Фине изглежда перфектният заподозрян. Опитен престъпник, обзет от желание да отмъсти за убийството на сина си.

— В такъв случай защо не е убил теб?

— Предположих, че Свайн Фине е наясно колко по-мъчително от смъртта е да живееш със загубата на любим човек. Но явно съм сгрешил.

— Да, хванал си не когото трябва, но това не означава непременно, че бъркаш и по отношение на мотива.

— Мхм. Значи според теб трудно биха се намерили хора, които да мразят Ракел, но лесно — такива, които да мразят мен.

— Просто голо предположение.

— Добре. Може да се окаже прилична отправна точка.

— Възможно е в материалите на разследващата група да има неизвестна за нас информация.

Хари поклати глава.

— Снощи прегледах файловете им. Разполагат единствено с догадки. Никакви улики, никакви сериозни следи.

— Мислех, че нямаш достъп до следствените материали.

— Спомних си ПИН кода на колега с достъп, защото той често се шегуваше, че от ИТ отдела му дали размера на гръдната му обиколка. ОБИК100. Паролата я отгатнах.

— Рождената му дата?

— Близо си. ХУ1953.

— Нищо не ми говори.

— В първия ден от 1953 година кънтри певецът Ханк Уилямс е намерен мъртъв в автомобила си.

— Засега с теб само налучкваме. Какво ще кажеш да отидем да обмислим нещата на някое по-топло местенце?

— Става. — Хари понечи да дръпне за последно от цигарата.

— Чакай. Може ли? — Кая протегна ръка.

Хари я погледна и й подаде цигарата. Не беше вярно, че вижда ясно нещата. Беше по-сляп от всички, заслепен от сълзи, но сега за миг прогледна и за пръв път, откакто се срещнаха повторно, успя да види Кая Сулнес. Цигарата възроди спомените и внезапно, без никакво предупреждение, те го връхлетяха. Младата полицайка, която дойде чак в Хонконг, за да го прибере у дома, та той да подгони сериен убиец, когото полицията в Осло не можеше да залови. Кая го завари проснат върху матрак в „Чунгкинг Меншън”, надрусан и апатичен. Трудно можеше да се каже кой повече се нуждае от спасител: полицията в Осло или Хари. Ето че съдбата ги срещна пак. Кая Сулнес тушираше красотата си, като твърде често показваше острите си неравни зъби — единственото несъвършенство върху безупречното й лице. Хари ся спомни сутрешните часове, прекарани от двамата в голяма, празна къща; споделените цигари. Ракел обикновено искаше да си дръпне в началото на цигарата. Кая предпочиташе да опита от края.

Той изостави и двете и пак замина за Хонконг. Но се върна заради едната. Заради Ракел.

Хари гледаше как малиновочервените устни на Кая обгръщат жълто-кафявия филтър и леко се опъват, докато дърпа. Тя пусна угарката върху влажната почва между локвата и чакъла, стъпка я и тръгна към колата. Хари понечи да я последва, но спря.

Погледът му се забоде в смачкания фас. В отпечатъка от подметката на Кая.

Разпознаване на образи, мина му през ума. Учените твърдят, че именно способността на човешкия мозък да разпознава образи го отличава от животинския; че неуморното търсене на познати образи е развило нашия интелект и е обезпечило оцеляването на нашата цивилизация. Грайферът от отпечатаната подметка определено му беше познат. Видя го на снимки във файла „фотоматериали от местопрестъплението” в следственото дело. Видя го и в деня, когато застана на няколко метра от мястото, където стоеше в момента — в снега до бора, където беше монтиран фотокапанът. Кратък коментар към снимката в делото гласеше, че в базата данни на Интерпол не е открито съвпадение за отпечатъци от подметки.

Хари се прокашля.

— Кая?

Тя почти беше стигнала до колата. Изведнъж — неизвестно защо — грациозният й гръб се вцепени. Навярно бе доловила в гласа му нещо, убягнало на самия него. Обърна се към Хари. Устните бяха изтеглени назад и откриваха острите зъби.

Двадесет и шеста глава

— Всички пехотинци имат кестенява коса — убедено заяви набитият, атлетичен мъж, седнал в дълбоко кресло зад ниска маса.

Столът на Ерлан Мадсен стоеше встрани от креслото на Руар Бор, а не срещу него. Така Мадсен предоставяше на пациентите избор дали да го гледат, или не. На сходен принцип функционира изповедалнята. Мирянинът има чувството, че говори на себе си. Когато пациентът лежи и не вижда психоаналитика, се предполага, че ще е по-словоохотлив. Мадсен се колебаеше дали да не се обзаведе с кушетка — макар тя вече да минаваше за клише, за банален реквизит.

Надникна в бележника си. Засега поне той не се беше превърнал в отживелица.

— Ще поясниш ли?

— Какво пояснение е нужно за кестенява коса? — усмихна се Руар Бор.

И когато усмивката достигна светлосините очи, плачът в тях — беззвучен, сух плач, неизменно спотайващ се там — подсили усмивката, както слънцето сякаш грейва по-ярко, навлизайки зад ръба на облак.

— Имат кестенява коса и владеят умението да ти пръснат черепа от двеста метра. При изчакване до контролен пост ги разпознаваш по кестенявата коса и приветливото поведение. Изплашени са до смърт и се държат приветливо. Това им е работата. Не да стрелят по врага, както са обучени, а да правят последното, което са си представяли, когато са се записали в армията и са минали през ада, за да ги вземат в спецчастите. А именно: да се усмихват и да бъдат лъчезарни към цивилните, минаващи през контролен пост, два пъти взривяван при самоубийствени атентати през последната година. Нарича се „да печелим сърца”.

— И колко сърца спечелихте?

— Нито едно — отвърна Руар Бор.

Като специалист по посттравматичен стрес Мадсен се бе превърнал в своеобразен доктор Афганистан. Славата му се разнасяше от уста на уста сред военните, изкарали мисия в размирни точки на света, и непрекъснато го търсеха нови пациенти. Но макар с времето да бе научил доста за ежедневието и емоционалното състояние на такива бойци, психологът знаеше от опит, че е по-добре да бъде като празен лист. Да пита, все едно за пръв път се среща с участник във военна мисия. Да предразположи пациентите да му разказват подробно за конкретни, съвсем обикновени неща. Нищо не бива да се подразбира от само себе си. Трябваше да ги накара да разберат, че е необходимо да му обрисуват цялата картина. Невинаги пациентите бяха наясно къде са болезнените точки. Понякога те се спотайват в обстоятелства, схващани от пациентите като банални и незначителни и ако психологът не настоява, биха ги прескочили, без изобщо да се замислят, защото подсъзнанието упорито се стреми да ги потули, да ги защити от досег. Засега обаче с Руар Бор бяха още на етап загрявка.

— Значи, не спечелихте нито едно сърце? — попита Мадсен.

— Никой в Афганистан не разбира какво правят там ИСАФ, Международните сили за поддържане на сигурността. Дори част от участващите в мисията недоумяват. Но никой не вярва, че ИСАФ са в Афганистан само и единствено за да донесат демокрация и благополучие в страна, която нито разбира какво е демокрация, нито е заинтересована от ценностите, прокламирани от тази демокрация. Афганистанците ще ни играят по свирката, докато им помагаме в набавянето на чиста вода и хуманитарни помощи и в обезвреждането на мини. После ще ни разкарат. И не говоря само за симпатизантите на талибанския режим.

— Тогава защо замина за Афганистан?

— За да се издигнеш в армията, задължително условие е да минеш през ИСАФ.

— А ти си искал да се издигнеш?

— Нямах избор. Спреш ли, загиваш. Който си мисли, че може да спре да се стреми нагоре, армията му отрежда бавна, мъчителна и унизителна смърт.

— Разкажи за Кабул.

— За Кабул… — Бор се поизправи на стола. — Помияри.

— Помияри?

— Навсякъде са. Безстопанствени псета.

— Говориш буквално или…

Усмихнат, Бор поклати глава. Този път в очите му нямаше слънце.

— Афганистанците имат прекалено много господари. Кучетата се хранят с отпадъци. А такива има в изобилие. Вони на автомобилни газове. И на пушек. Горят какво ли не, за да се отопляват: отпадъци, нафта, дърва. Затова през зимата над Кабул вали не бял, а сив сняг. Има няколко хубави сгради, разбира се. Президентският дворец, хотел „Серена” — петзвезден. Градините на Бабур също си ги бива. Но докато шофираш из града, виждаш предимно порутени, невзрачни сгради на един-два етажа, магазини, където продават всевъзможни джунджурии, и социалистическа архитектура — от най-потискащата. — Бор поклати глава. — Виждал съм снимки на Кабул отпреди съветската инвазия. Приказките са верни: някога Кабул наистина е бил красив.

— Но не и когато ти си живял там?

— На практика не живеехме в Кабул, а в палатков лагер в покрайнините. Палатките бяха много хубави, почти като къщи. Щабквартирата се помещаваше в прилична сграда. В палатките нямахме климатици, само вентилатори. Често изобщо не ги ползвахме, защото през нощта застудява. Но денем става такава жега, че не може да се излиза навън. Е, не беше зле колкото в Басра в Ирак — там температурата достига петдесет градуса на сянка при ужасна влажност — и въпреки това през лятото в Кабул е истински ад.

— И все пак не си останал само с една мисия в Афганистан. Изкарал си… — Мадсен погледна записките си. — … три? Едногодишни ли бяха?

— Едната — да, другите две — по шест месеца.

— Ти и семейството ти, разбира се, сте били запознати с какви рискове е свързано едно заминаване за страна, раздирана от война. Рискове както за психичното ти здраве, така и що се отнася до взаимоотношенията с близките ти.

— Да, предупредиха ме, че Афганистан ще ми донесе единствено разбити нерви, развод и повишение в полковник непосредствено преди да достигна пенсионна възраст — ако, разбира се, успея да скрия, че съм се пропил.

— Но…

— Курсът ми беше предначертан. В мен вложиха много. Командно-щабният факултет към Военната академия. Когато създадеш у един човек усещането, че е избран, жертвоготовността му става безгранична. Да те изпратят на Луната в тенекиена кутия през шейсетте на практика е било самоубийствена мисия и всички са го знаели. От НАСА предложили само на най-добрите пилоти да се запишат доброволно в космическата програма, тоест на онези с блестящи перспективи във времена, когато да си пилот — дори в гражданската авиация — било престижно колкото да си кинозвезда или футболист. Не предложили на безстрашни, авантюристично настроени млади пилоти, а на по-опитни и улегнали. На хора, наясно какво е риск, но не го търсят. На семейни — вече бащи, някои с по две деца. Накратко: на пилоти, които имат много какво да губят. Според теб колко от тях са отказали предложението да се самоубият публично?

— Затова ли замина?

Бор сви рамене.

— Причините бяха смесица от лични амбиции и идеализъм. Но вече съм забравил съотношението между двете.

— Какво си спомняш най-ясно от прибирането си у дома?

Бор се усмихна горчиво.

— Как се налагаше съпругата ми непрекъснато да ме превъзпитава. На молбата й да купя мляко от магазина редовно отговарях „слушам”. Бях отвикнал да се обличам нормално. Когато години наред не си носил друго освен казармена униформа, цивилният костюм ти се струва страшно… тесен. Напомняше ми и че при приятелски събирания от мен се очаква да се ръкувам и с жените — дори да са забулени.

— Да поговорим ли за отнемането на човешки живот?

Бор си подръпна вратовръзката и погледна часовника. Пое си въздух бавно и дълбоко.

— Налага ли се?

— Имаме още време.

За миг Бор затвори очи.

— Убиването на хора е сложно нещо. И същевременно много просто. При подбора на бойци за елитно звено като Норвежкия антитерористичен отряд от кандидатите се иска не само да отговарят на определени критерии за физическа и психична годност. Трябва да са способни и да убиват. Сигурно си гледал филми и телевизионни предавания за подбора на кадри в спецчастите като например курсовете за рейнджъри. Там основното изискване е да умееш да се справяш със стреса, да изпълняваш поръчения при недостиг на храна и сън, да съумяваш да функционираш като войник в условия на емоционален и физически стрес. Когато аз бях редник, почти не се обръщаше внимание на убиването, на способността на войника да отнема живот и да го преодолява. Сега знаем повече. Знаем, че от когото се иска да убива, трябва да опознае себе си. Да не се изненадва от собствените си чувства. Не е вярно, че не е естествено да убиваш себеподобен. Напротив, повече от естествено е. Това е ежедневно явление в природата. Вярно, повечето изпитват известна вътрешна съпротива. Съвсем логично е от еволюционна гледна точка. Но когато обстоятелствата го изискват, трябва да умееш да преодоляваш съпротивата си. Способността да убиваш се явява своеобразен симптом на здраве. Показва, че притежаваш самоконтрол. Моите бойци от спецчастите имат една основна обща черта: приемат убийството с невъзмутимо спокойствие. Готов съм да прасна по носа всеки, който обвини дори един от тях, че е психопат.

— Само толкова? По носа? — попита Мадсен и се усмихна накриво.

Бор не отговори.

— Ще ми се да поговорим малко по-откровено за твоя проблем. За твоето убиване. В бележките ми от последния ни разговор виждам, че си се нарекъл урод, но си отказал да навлезеш в подробности.

Бор кимна.

— Долавям колебанието ти. Пак ще повторя: нищо от казаното в тази стая…

Бор прокара длан по челото си.

— Знам, но ще закъснея за служебно съвещание.

Мадсен кимна. Отвъд чисто професионалното любопитство, свързано с диагностицирането къде точно се корени проблемът, самата история на пациентите рядко успяваше да го заинтригува. Този път обаче беше различно и Мадсен се надяваше изражението му да не издаде какво разочарование изпитва.

— Е, добре тогава. Стига толкова за днес. Ако нямаш желание да говориш на тази тема…

— Искам да говоря за това, просто… — Бор млъкна и си закопча сакото. — Налага се да говоря с някого. Иначе…

Мадсен изчака, но продължение не последва.

— Ще се видим в понеделник по същото време, нали? — попита психологът.

Реши го. Непременно ще се обзаведе с кушетка. Евентуално със стол за изповед.

— Дано обичаш силно кафе! — извика Хари към дневната, докато наливаше вода от термоканата в две чаши.

— Колко плочи имаш? — извика в отговор Кая.

— Около петстотин.

Нагорещените чаши опариха кокалчетата му, когато пъхна показалци в дръжките. С три пъргави дълги крачки той се озова в дневната. Застанала на колене върху дивана, Кая прехвърляше колекцията му от грамофонни плочи върху етажерката.

— Около?

Единият ъгъл на устните му се изви нагоре в подобие на усмивка.

— Хиляда петстотин трийсет и шест.

— Като повечето невротични мъже и ти, разбира се, си ги подредил по азбучен ред по името на изпълнителя, но поне плочите, издадени от един изпълнител, не са строени в хронологичен ред по датата на издаване.

— Подредени са по друг критерий. — Хари остави чашите до компютъра върху ниската масичка и духна опарените си пръсти. — По поредността на покупката. Най-наскоро купените са най-вляво.

— Вие сте ненормални — засмя се Кая.

— Според Бьорн само аз съм ненормален, защото всички хора ги подреждали по датата на издаване на съответния албум.

Седна на дивана, а Кая отпи от кафето си.

— Ммм…

— Изсушено чрез замразяване разтворимо кафе. Току-що отворих буркана — поясни Хари.

— Бях забравила колко е вкусно.

— Стига бе. Никой ли не ти е правил такова кафе след мен?

— Явно само ти знаеш как да се отнасяш с жените, Хари.

— Не се разсейвай. — Хари посочи екрана. — Това е снимка на отпечатък от обувка в снега пред къщата на Ракел. Забелязваш ли, че грайферът на подметката е същият?

— Да. — Кая вдигна ботуша си. — Но отпечатъкът на тази снимка е от по-голям номер.

— Предполагаем 43-ти или 44-ти размер.

— Моите са 38-и. Купих ги от битпазар в Кабул. Нямаха по-малки.

— И това са съветски кубинки от окупацията?

— Да.

— Значи са поне на трийсет години.

— Впечатляващо, нали? Един норвежки подполковник в Кабул се шегуваше, че ако обущарите, изработили тези кубинки, бяха управлявали Съветския съюз, той никога нямаше да се разпадне.

— Да не говориш за подполковник Бор?

— Да.

— Да разбирам ли, че и той е носел такива кубинки?

— Не си спомням, но бяха много популярни. И евтини. Защо питаш?

— В разпечатката от телефона на Ракел името му се появява често и провериха алибито му за нощта на убийството.

— И?

— Цялата вечер и през нощта си бил у дома — поне така твърди съпругата му. Смущава ме обаче, че на всеки негови три повиквания Ракел му се е обаждала само веднъж. Едва ли може да се квалифицира като маниакално преследване, но не е ли обичайно подчинените да връщат незабавно обажданията на началниците си?

— Не знам. Да не подозираш, че интересът на Бор към Ракел е надхвърлял чисто професионалния?

— Ти как мислиш?

Кая се почеса по брадичката. Незнайно защо, Хари смяташе този жест за подчертано мъжки.

— Бор е съвестен ръководител и затова понякога прави впечатление на прекомерно ангажиран и напорист. За него е напълно нормално да ти звънне три пъти, преди да успееш да отговориш на повикването му.

— В един през нощта?

Кая направи гримаса.

— Искаш ли съпротива, или…

— Искам.

— Ракел е била помощник-директор в НИЧП, ако съм разбрала правилно?

— Оперативен мениджър. Горе-долу същото.

— И какво включваха нейните задължения?

— Да докладва на Комитета в ООН по хуманитарните въпроси. Да изнася беседи. Да консултира политици.

— Служителите в НИЧП са пряко зависими от работното време и крайните срокове на служителите в ООН, а щабквартирата на ООН се намира в Ню Йорк. Часовата разлика с Норвегия е шест часа. Няма нищо учудващо шефът на Ракел да й звъни в малките часове.

— Къде живее… къде е адресът на Бор?

— Някъде в Сместа. Май там е домът на родителите му.

— Мхм.

— Какво ти минава през ума?

— Разни работи.

— Изплюй камъчето.

Хари си разтърка тила.

— Тъй като съм отстранен, не мога да привикам заподозрения на разпит, нито да издействам заповед за обиск или да предприема каквото и да било друго процесуално действие в полезрението на КРИПОС и Отдела за борба с насилието. Но мога да се поразровя в мъртвия ъгъл на зрителното им поле.

— Като например?

— Ето я хипотезата ми: Бор е убил Ракел. Оттам се е прибрал право вкъщи и пътем се е отървал от оръжието на убийството. Най-вероятно е минал по същия маршрут, по който минахме и ние, докато пътувахме от Холменколен за насам. Ти къде би изхвърлила нож по трасето между Холменколен и Сместа?

— Езерото Холмендамен се намира буквално на един хвърлей от шосето.

— Добро предположение, но в следствените материали пише, че вече са търсили там. Средната дълбочина е само три метра. Щяха да го намерят.

— Къде тогава?

Той затвори очи, опря глава о ребрестата стена от подредени една до друга грамофонни плочи в обложки и възстанови в паметта си маршрута, който бе изминавал с кола толкова много пъти. Холменколен — Сместа. Едва ли имаше повече от три-четири километра. И въпреки това съществуваха безброй възможности да се отървеш от дребен предмет, защото участъкът изобилстваше от градини. А точно преди „Сташунсвайен” имаше горичка. Хари чу металическия вой на трамвай в далечината и жалния писък на друг по-наблизо. И изведнъж получи проблясък. Този път — в зелено. С дъх на разложение.

— Контейнерът за боклук — каза той.

— Кой контейнер?

— На бензиностанцията точно под „Сташунсвайен”.

Кая се разсмя.

— Това е една от хиляда възможности, а звучиш толкова сигурен.

— Това е първото място, което ми хрумва, ако се поставя на мястото на убиеца.

— Добре ли си?

— Защо питаш?

— Изведнъж силно пребледня.

— Недостиг на желязо. — Хари стана.

— Фирмата, която стопанисва контейнера, идва и го отнася, когато е пълен — поясни мургава жена с очила.

— Кога дойдоха последно? — попита Хари и огледа големия контейнер до бензиностанцията.

Жената — представила се за управителка — обясни, че контейнерът е предназначен за нуждите на бензиностанцията и общо взето там клиенти изхвърлят празни опаковки. Не си спомняла да е засичала случайни минувачи да изхвърлят отпадъци. В единия край на контейнера зееше отворена метална паст и жената демонстрира как работи: натисна червено копче отстрани и то активира дъвкателните мускули на пастта, които смачкаха отпадъците и ги избутаха навътре към храносмилателната система на контейнера. Застанала на няколко метра от тях, Кая записваше името и координатите на обслужващата контейнера фирма, отпечатани върху зелената стомана.

— Последно го изпразниха преди около месец — уточни управителката.

— Полицията отваряла ли го е за проверка? — попита Хари.

— Нали вие сте от полицията?

— В такова мащабно разследване дясната ръка невинаги знае какво прави лявата. Можете ли да отворите контейнера, за да го претърсим?

— Не знам. Трябва да попитам шефа.

— Нали вие сте шефът?

— Аз съм управител, а това не е…

— Разбираме — усмихна се Кая. — Ако се обадите за разрешение, ще ви бъдем много признателни.

Жената се отдалечи и хлътна в червено-жълтата бензиностанция. Хари и Кая се загледаха във футболно игрище, където две момчета упражняваха последните трикове на Неймар, качени в Ютюб.

След малко Кая си погледна часовника.

— Дали да не влезем да попитаме как върви?

— Няма смисъл.

— Защо?

— Ножът не е в този контейнер.

— Но нали каза…

— Сгреших.

— И кое те прави толкова сигурен?

— Погледни — посочи Хари. — Охранителни камери. По тази причина никой външен не изхвърля отпадъци тук. Убиец, проявил достатъчно съобразителност да отстрани старателно скрит фотокапан от местопрестъплението, няма да изхвърли оръжието на убийството до бензиностанция под видеонаблюдение.

Хари тръгна към игрищата.

— Къде отиваш? — извика след него Кая.

Хари не отговори. Просто защото нямаше отговор. Мина зад бензиностанцията и се приближи до сграда с логото на спортен клуб „Реди” над входа. Отстрани стояха шест кофи за смет от зелена пластмаса. Намираха се извън обхвата на охранителните камери. Хари повдигна капака на най-голямата. Блъсна го остра смрад на развалено.

Наклони кофата на задните й колелца и я забута към откритата площадка пред сградата. Там я обърна и съдържанието й се изсипа.

— Ама че смърди — отбеляза Кая, която го бе настигнала.

— Това е добре.

— Добре?

— Значи не са я изпразвали скоро. — Хари приклекна и започна да претърсва отпадъците. — Ще се заемеш ли с някоя от другите?

— В длъжностната ми характеристика не се споменава ровене из боклуци.

— При такава мизерна заплата няма как да не се досещаш, че боклуците рано или късно ще се появят на дневен ред.

— Ти не ми плащаш никаква заплата — възрази Кая и прекатури най-малката кофа.

— Това имах предвид под „мизерна”. Пък и твоята кофа не вони колкото моята.

— Определено знаеш как да мотивираш служителите си.

Кая приклекна. Хари забеляза, че тя започна от най-горния ляв ъгъл, както ги учеха в часовете по техника на претърсването в Полицейската академия.

На стълбите излезе мъж и застана под логото. Беше облечен в пуловер със същото лого.

— Какво правите, дявол да го вземе?

Хари се изправи, приближи се до мъжа и му показа служебната си значка.

— Знаете ли кой е бил дежурен тук вечерта на 10 март?

С полуотворена уста мъжът местеше поглед от значката към Хари.

— Ти си Хари Хуле.

— Същият.

— Супердетективът? Ама наистина ли?

— Не вярвайте на всичко, което…

— И ровиш из боклука ни.

— Съжалявам, ако с това съм ви паднал в очите.

— Хари… — обади се Кая.

Той се обърна. Тя държеше с два пръста предмет: малко черно парченце пластмаса.

— Какво е? — попита Хари, примижа и усети как пулсът му се ускори.

— Не съм сигурна, но ми прилича на…

— SD карта — установи Хари. — С каквато работят човечето модели фотокапани.

Слънцето огряваше кухнята на улица „Людер Саген”, където Кая се опитваше да изчегърта SD карта от слота на фотоапарат. На Хари му изглеждаше евтин, но Кая малко намусено обясни, че бил „Canon PowerShot G9”, купен през 2009 за цяло състояние и издържал проверката на времето. Тя пъхна SD картата от кофата за боклук в празния слот, свърза фотоапарата към „МасВоок”-а си посредством кабел и кликна върху „Изображения”. Появиха се няколко икони. Едни показваха къщата на Ракел в различни нюанси на дневна светлина. Други бяха направени в тъмното и се виждаше само светлина от кухненския прозорец.

— Заповядай. — Кая тръгна към заядливо бръмчащата кафемашина, която приготвяше втората чаша.

От деликатност го остави сам да разгледа записите. Иконите бяха обозначени с дати.

Предпоследната носеше датата 10 март, последната — 11. Нощта на убийството.

Той си пое дъх. Какво щеше да види? Какво се опасяваше, че ще види? И какво искаше да види? Усещаше ума си като разбунен кошер. Затова не биваше повече да отлага. Натисна символа за „пусни” върху иконата с дата 10 март.

Появиха се четири по-малки икони с часове.

Преди полунощ в нощта на убийството камерата е била активирана четири пъти.

Хари пусна първия запис с начало 20:02:10.

Мрак. Светлина зад завесата в кухнята. Някой — или нещо — се бе раздвижило в тъмнината, защото бе активирало записващата функция. Мамка му. Трябваше да послуша съвета на продавача и да си купи по-скъп фотокапан с технология „Zero Blur”. Или се наричаше „No Glow”? Така или иначе, въпросната екстра позволяваше да виждаш какво става пред обектива дори посред тъмна нощ. Неочаквано външната врата се отвори и върху стълбите падна светлина. На прага се появи силуетът на Ракел. Тя постоя там няколко секунди, после пусна в къщата някаква фигура и вратата се затвори.

Хари задиша тежко през носа.

Изминаха няколко дълги секунди и картината замръзна.

Следващият запис започваше в 20:29:25. Хари го пусна. Външната врата стоеше отворена, но светлината в дневната и в кухнята беше или изгасена, или силно приглушена. Трудно различима фигура излезе, затвори вратата зад себе си, спусна се по стълбите и потъна в непрогледния мрак. Това се случваше в осем и половина — час и половина преди убийството — поне според изчисленията на „Съдебна медицина”. Следващите записи щяха да дадат по-ключови сведения.

Хари кликна върху третата икона с начален час 23:21:09 и усети, че дланите му са потни.

По рампата се плъзна автомобил. Предните фарове зашариха по стената на къщата. Колата спря пред стълбите и фаровете угаснаха. Хари се взираше усилено в екрана, напразно се опитваше да пробие мрака с поглед.

На таймера секундите течаха, но не се случваше нищо. Дали шофьорът седеше неподвижно в купето и чакаше нещо? Не. Ако не мърдаше, записът щеше да спре, а явно датчикът на фотокапана улавяше движение. После, най-сетне, Хари мярна нещо. Слаба светлина озари стълбите: външната врата се отвори и в къщата хлътна прегърбена фигура. Вратата се хлопна и картината пак почерня. И след няколко секунди замръзна.

Хари пусна последния запис преди полунощ с начален час 23:38:21.

Мрак.

Нищо.

Какво беше засякъл сензорът за движение? При всички случаи нещо, което се движи и има пулс, различна температура от околната.

След половина минута записът спря.

Можеше да е човек, минал по площадката пред къщата. Но също птица, котка, куче. Хари разтърка ожесточено лицето си. Какъв, да му се не види, е смисълът да поставиш фотокапан със сензор за движение, по-чувствителен от обектива! Смътно си спомняше, че и продавачът в магазина изтъкна нещо подобно, когато се опитваше да го убеди да инвестира в по-скъп фотокапан. Но точно тогава Хари беше закъсал с парите заради запоите и наема.

— Имаме ли нещо? — попита Кая и постави пред него чаша.

— Нещо — да, но не достатъчно. — Хари натисна иконата, озаглавена „11 март”. Един запис. От 02:23:12. — Стискай палци.

Външната врата се отвори и на оскъдната сивкава светлина от коридора се мярна силует. Постоя там няколко секунди и сякаш се олюля. После вратата се затвори и пак се спусна пълен мрак.

— Излезе и продължава да се движи — отбеляза Хари.

Светлина.

Предните фарове светнаха. Светнаха и задните светлини. После угаснаха и пак стана тъмно.

— Изгаси колата. Какво става?

— Не знам. — Хари се наведе към екрана. — Нещо се приближава. Виждаш ли?

— Не.

Картината подскочи и силуетът на къщата се изкриви. Последва бързо завъртане на обектите и записът приключи.

— Какво беше това?

— Свали фотокапана — обясни Хари.

— А защо не го видяхме, докато върви от колата към фотокапана?

— Защото не е тръгнал направо, а е заобиколил в дъга. Приближил се е отляво.

— И с каква цел? Защо му е трябвало да се крие, при положение че е възнамерявал да изхвърли записите?

— Не се е крил. Просто е избегнал най-заснежения участък, за да си спести главоболията покрай прикриването на следите от обувки.

Кая кимна бавно.

— Щом е знаел за фотокапана, явно е предприел много обстойно предварително проучване.

— Да. И е извършил убийството с почти армейска прецизност.

— Почти?

— Качил се е в колата и чак там се е сетил за фотокапана. Замалко да го забрави.

— Не го ли е планирал?

— Планирал го е. — Хари вдигна чашата към устните си. — Всичко е било старателно обмислено до най-малки подробности. Например, когато слиза и се качва в колата, автоматичната светлина в купето не се включва, забеляза ли? Изключил я е предварително — в случай че някой от съседите чуе колата и реши да надникне, за да види кой идва.

— Но нали така или иначе ще видят колата му?

— Съмнявам се, че е дошъл с личния си автомобил. Ако беше така, щеше да паркира на разстояние от къщата. А в случая сякаш иска колата да бъде видяна на местопрестъплението.

— Та евентуални свидетели да подведат полицията?

— Мхм. — Хари преглътна кафето и направи гримаса.

— Съжалявам, нямах изсушено чрез замразяване. И какъв е изводът от всичко това? Безупречно ли е изпълнението, или не?

— Не знам. — Хари се наведе назад, за да извади цигарите от джоба на панталона си. — Това, че почти забрави за фотокапана, нещо не ми се вписва в цялостната картинка. На вратата ми се стори, че той се олюля, забеляза ли? Все едно излиза друг човек, а не онзи, който влезе. И какво толкова прави вътре в продължение на два часа и половина?

— Ти как мислиш?

— Според мен е дрогиран. Или наркотици, или алкохол. Руар Бор приема ли успокоителни?

Кая поклати глава с поглед, прикован в стената зад Хари.

— Това „не” ли значи?

— Значи „не знам”.

— Но не го изключваш?

— Дали изключвам командос от спецчастите с три мисии в Афганистан да е зависим от успокоителни? Ни най-малко.

— Мхм. Ще извадиш ли SD картата, ако обичаш? Ще я занеса на Бьорн. Може криминалистите да измъкнат още нещо от кадрите.

— Добре. — Кая посегна към фотоапарата. — А за ножа какво мислиш? Защо просто не го е изхвърлил на същото място като SD картата?

Хари разгледа оставащото съдържание в чашата си.

— От местопрестъплението личи, че убиецът има представа от следствена работа. Най-вероятно е наясно как в такива случаи издирваме оръжието на убийството в района около местопрестъплението и е съобразил, че вероятността да открием нож в кофа за смет на по-малко от километър от мястото на убийството, е сравнително голяма.

— Докато SD картата…

— … не е представлявала опасност и най-спокойно е можел да я изхвърли. Изобщо не е очаквал да я търсим. Откъде полицията ще знае, че Ракел е имала монтиран фотокапан в частния си имот?

— В такъв случай къде е ножът?

— Не знам. В дома на убиеца, предполагам.

— Защо ще го държи там? — усъмни се Кая, докато разглеждаше дисплея на фотоапарата. — Открият ли го в дома му, извършителят на практика подписва присъдата си.

— Защото си мисли, че е извън подозрение. Ножът не гние, не се топи, затова трябва да се скрие някъде, където никога да не бъде намерен. А първото място, предлагащо подходящи скривалища, което ни идва наум, е собственият ни дом. Близостта на хладното оръжие ни вдъхва усещане за контрол над съдбата ни.

— И все пак… ако е използвал нож от местопрестъплението и после е избърсал отпечатъците си, защо ще го взема със себе си, вместо да го остави на мястото му? Ако полицаи открият ножа в дома му, най-малкото ще му искат обяснения. Лично аз никога не бих скрила вкъщи оръжие, с което съм извършила убийство.

— Права си — кимна Хари. — Както казах, просто изказвам предположение, базирано на… — Той затърси думата.

— На интуиция?

— Да. Не. — Притисна пръсти към слепоочията си. — Ох, не знам вече. Помниш ли как като тийнейджъри ни предупреждаваха, че е възможно да получим халюцинации седмици след прием на ЛСД?

Кая вдигна поглед.

— Не съм опитвала ЛСД. Всъщност никой не ми е предлагал.

— Умно момиче. Аз бях малко по-глупав. Според някои твърдения оживяването на сцени от миналото се провокира от стрес, наркотично опиянение или травма. А понякога представлява нов трип[15]: остатъци от приетия халюциноген се активизират, защото ЛСД е синтетичен наркотик и се задържа по-дълго в кръвта от кокаина например.

— И сега се питаш дали в момента не изживяваш поредния трип?

Хари сви рамене.

— ЛСД разширява съзнанието. Кара ума да заработи на пълни обороти, да интерпретира информацията на толкова детайлно ниво, че надрусаният има усещането за космическо проникновение. Единствено по този начин мога да обясня как интуицията ме отведе до зелените кофи. Няма как напълно случайно да откриеш парченце пластмаса на първото претърсено безлюдно място на един километър от местопрестъплението.

— Сигурно си прав. — Кая продължаваше да се взира в дисплея на фотоапарата.

— Същото космическо проникновение ми казва, че Руар Бор не е нашият човек, Кая.

— Ами ако моето космическо проникновение ми казва, че грешиш?

Хари сви рамене.

— Аз съм вземал ЛСД, а ти — не.

— Но аз съм изгледала записите отпреди десет март, а ти — не.

Кая обърна дисплея на фотоапарата към Хари.

— Това е една седмица преди убийството. Човекът явно се появява иззад фотокапана. Затова в самото начало на записа виждаме само гърба му. После застава пред камерата, но за жалост не се обръща и не виждаме лицето му. Два часа по-късно си тръгва.

Хари видя голяма луна, увиснала над самия покрив на къщата. И тъмен силует. Ясно се открояваше цев на карабина, а част от дръжка стърчеше над рамото на непознатия, закриващ с тялото си част от къщата.

— Ако не греша — поде Кая и Хари вече беше сигурен, че предположението й ще е правилно, — това е „Colt Canada С8”. Доста далеч от стандартен автомат, така да се каже. На въоръжение в Норвежкия антитерористичен отряд.

— Бор?

— Давате ли си сметка в какво положение ме поставихте? — попита Дагни Йенсен.

Не си съблече палтото. Седеше с изопнат гръб пред бюрото на Катрине и нервно мачкаше чантата в скута си.

— Свайн Фине е оправдан по всички обвинения. Не му се налага дори да се крие. И знае, че съм го обвинила в изнасилване!

Пред вратата на пост стоеше мускулестата Кари Бийл — заедно с още двама полицаи се редуваха да бдят над безопасността на Дагни Йенсен.

— Дагни… — започна Катрине.

— Йенсен — прекъсна я жената. — За вас съм госпожица Йенсен. — После зарови лицето си в шепи и се разплака. — Докато е жив, ще се разхожда на свобода, а вие не можете да ми осигурите толкова продължителна охрана. Но той… той ще ме варди като… като селянин — телна крава!

Плачът премина в хълцащи ридания. Катрине се чудеше как да постъпи: дали да стане, да заобиколи бюрото и да се опита да утеши жената, или да я остави да се наплаче. Да си остане на мястото и да изчака пристъпът да отмине. Да отшуми.

Катрине потръпна.

— Въпреки това разглеждаме различни варианти да повдигнем обвинение на Фине. Да го приберем зад решетките.

— Няма да успеете при неговия адвокат. Той е по-умен от вас, очевадно е!

— Може и да е по-умен, но е застанал на погрешната страна.

— А вие сте заели правилната, така ли? Страната на Хари Хуле?

Катрине не отговори.

— Вие ме убедихте да не подавам оплакване срещу него — напомни Дагни.

Катрине издърпа чекмедже и й подаде салфетка.

— Окончателното решение зависи само от вас, госпожице Йенсен. Понеже Хуле се е представил като правоспособен полицай и така ви е изложил на опасност, ако подадете официално оплакване, сигурна съм, че ще го уволнят и ще го подведат под наказателна отговорност — за ваше пълно удовлетворение.

По изражението на Дагни Катрине се досети, че е произнесла всичко това по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Нямате представа какво е, Брат… — Дагни избърса стичащите се от очите й черни вади размазан грим. — Нямате представа какво е да носиш в утробата си дете, което не искаш…

— Можем да ви свържем с лекар, който да…

— Изчакайте да довърша!

Катрине си затвори устата.

— Прощавайте — прошепна Дагни. — Просто съм толкова скапана. Исках да кажа, че не знаете какво е въпреки всичко… — Тя си пое треперливо дъх. — … да искате да родите това дете.

В последвалото мълчание Катрине чу как напред-назад по коридора пред кабинета й сноват припрени стъпки. Вчера звучаха по-енергично. Днес в ритъма им се долавяше умора.

— Дали не знам? — промърмори Катрине.

— Моля?

— Нищо. Аз, разбира се, не бих могла да се поставя на ваше място. Вижте, искам да хванем Фине не по-малко от вас. И ще успеем. Вярно, той ни прекара с тази сделка, но няма да ни спре. Давам ви дума.

— Последното получено обещание от полицията беше от устата на Хари Хуле.

— Това обещание е от мен. От този кабинет. От тази сграда. От този град.

Дагни Йенсен остави мократа салфетка на бюрото и се надигна.

— Е, дано.

И излезе. Катрине си помисли, че никога не е чувала толкова кратка дума да изразява толкова много и същевременно толкова малко. Толкова много примирение. Толкова малко надежда.

Хари се взираше в SD картата на барплота пред него.

— Какво гледаш? — полюбопитства Йойстайн. Беше пуснал Кендрик Ламар с „Tо Pimp A Butterfly”.

Според Йойстайн това парче имало най-големи шансове да допадне на старци с желание да надмогнат закостенелите си предразсъдъци към хип-хопа.

— Нощни записи — отвърна Хари.

— Звучиш ми като Сейнт Томас[16], когато допира касетка до ухото си и твърди, че я чува. Гледа ли документалния филм?

— Не. Добър ли е?

— Е, музиката е супер, то се знае. Има интересни клипове и интервюта. Но е прекалено дълъг. Заснели са твърде много кадри и са искали да вместят всичко.

— И при мен проблемът е подобен. — Хари обърна SD картата.

— Пресяване му е майката.

Хари кимна.

— Чака ме пълна миялна — обяви Йойстайн и хлътна в задното помещение.

Хари затвори очи. Музиката. Препратките. Спомените. Принс, Марвин Гей. Чик Кърия. Грамофонни плочи. Стържене на игличка. Ракел лежи на дивана в Холменколен, сънлива и усмихнато шепне: „Чуй това, точно сега…”

Навярно е лежала на дивана, когато онзи е дошъл.

Кой е бил?

Може да не е бил мъж — дори това не личи категорично от записите.

Но първият, дошъл пеша в осем часа и тръгнал си половин час по-късно, категорично беше мъж — в това Хари не се съмняваше. И Ракел не е очаквала посещението му. На записите се виждаше как отваря вратата, стои там две-три секунди, тоест, не го пуска веднага. Навярно я е попитал може ли да влезе и тогава тя го е поканила вътре. Следователно го е познавала добре. Колко добре? Достатъчно той да излезе сам след по-малко от половин час. Не беше изключено това посещение да няма нищо общо с убийството. И все пак Хари не бе в състояние да отблъсне напиращите въпроси: какво могат да направят мъж и жена за по-малко от половин час? Защо, когато мъжът си тръгва, светлината в дневната и кухнята е приглушена? Майната му. Няма време да се лута в такива размисли. Затова побърза да продължи нататък.

Два часа по-късно се появява кола.

Шофьорът паркира до стълбите. Защо? Защото така си скъсява пътя, който трябва да измине пеша до входната врата, и понижава вероятността да го видят. В полза на това предположение говореше и предвидливо изключеното автоматично осветление в купето.

От спирането на колата до отварянето на входната врата обаче изминаваше прекалено дълго време.

Навярно шофьорът е търсил нещо и затова се е забавил в купето.

Ръкавици? Парцал, с който да избърше отпечатъците в къщата? Или е проверил дали оръжието му е на предпазител, защото е искал само да я сплаши с пистолета, не да я убива. С балистична експертиза се установява с какво оръжие е стреляно, а оръжието отвежда до собственика си. Убиецът предварително е решил да си послужи с нож от дома на жертвата. С идеален за целта нож — убиецът отдавна го е набелязал в стойката върху кухненския плот.

Или е импровизирал? Навярно съвсем случайно на местопрестъплението е съзрял подходящ нож. Чист късмет.

На тази мисъл — че убиецът е дошъл по-скоро неподготвен — навеждаше и продължителното му забавяне в колата след спирането й. То е криело риск Ракел да се събуди и да се усъмни или някой съсед да надникне през прозореца.

А когато мъжът най-сетне отваря входната врата, оттам се процежда достатъчно светлина да видят странно прегърбения му силует. Що за човек е това? Пиян? Надрусан? Донякъде се връзваше с нескопосаното паркиране и с мотаенето, преди да слезе от капата, но не и с предвидливо изключената светлина в купето и чистото местопрестъпление.

Смесица от планировка, опиянение и късмет?

Неизвестният е прекарал в къщата близо три часа — от четвърт час преди полунощ до два и половина през нощта. Ако се вземе приблизителният час на смъртта, определен от съдебните медици, излиза, че убиецът е останал в къщата доста време след извършването на престъплението. Явно е държал да почисти щателно всички следи.

Дали същият човек се бе отбил по-рано вечерта? Първия път е дошъл пеша, а втория — с кола?

Не.

Кадрите бяха твърде неясни да се направи категорично заключение, но нещо в телосложението на прегърбения беше различно, беше по-набит. От друга страна, по-широки дрехи биха създали впечатление за по-пълно тяло.

Човекът, излязъл от къщата в 02,23, застава за няколко секунди на вратата и се олюлява. Ранен ли е бил? Или пиян? Или просто случайно е залитнал?

На записа се виждаше как се качва в колата, фаровете светват, после угасват. Заобикаля фотокапана отдалече. И записът свършва.

Хари потърка с пръст SD картата, сякаш се надяваше оттам да излезе вълшебен дух.

Изначално сгреши. Ами да, как можа да сбърка така! Мамка му, мамка му.

Нуждаеше се от почивка. От… кафе. От едно силно турско кафе. Пресегна се за джезвето зад бара — беше останало от Мехмет. Забеляза, че Йойстайн е сменил музиката. Все още звучеше хип-хоп, но без джаз елементи и без басови линии.

— Какво е това, Йойстайн?

— Кание Уест, „So Appalled”! — провикна се Йойстайн от задното помещение.

— Сега ли намери да го пуснеш — точно когато почти успя да ме зарибиш! Моля те, спри го.

— Музиката е супер, Хари! Дай й шанс. Не бива да сме консервативни в музикалния си вкус.

— И защо да не бива? Само от миналото хилядолетие има хиляди албуми, които не съм слушал. Достатъчни са да запълнят остатъка от живота ми. — Хари преглътна.

Колко приятни бяха тези паузи от дълбоката покруса, тази размяна на неангажиращи, безсмислени реплики със събеседник, когото познаваш като петте си пръста. Своеобразен пинг-понг с триграмово топче.

— Стегни се, брат. — Йойстайн се върна зад бара с широка беззъба усмивка.

Изгубил последния си преден зъб в бар в Прага. Не в сбиване, зъбът си паднал сам. В тоалетната в самолета Йойстайн открил новата празнина, обадил се в бара и оттам му изпратили кафяво-жълтия зъб по пощата, но въпреки това стоматолозите в Осло не могли да му го залепят. Йойстайн обаче не взе случката особено присърце.

— Това е класика в хип-хопа. Не просто форма, а и съдържание.

Хари вдигна SD картата срещу светлината. Кимна бавно.

— Прав си, Йойстайн.

— Кажи ми нещо ново.

— Разсъждавам погрешно, защото се вторачвам във формата, тоест по какъв начин е било извършено убийството. И пренебрегвам онова, за което непрекъснато опявах на студентите ми. Причината. Мотива. Съдържанието.

Вратата се отвори.

— О, мамка му — тихо изрита Йойстайн.

Хари надникна в огледалото зад него. Приближаваше мъж. Дребен, с пъргава походка, клатеше глава и се усмихваше под правата си черна коса. Така сконфузено се усмихват голф-играчи и футболисти тъкмо запратили топките високо по трибуните. Един вид, гафът е толкова нелеп, че ти остава само да се посмееш.

— Хуле — прозвуча висок, злокобно дружелюбен глас.

— Рингдал — нисък глас. Без следа от дружелюбност.

Хари видя как Йойстайн потрепери, все едно температурата в бара падна под нулата.

— Е, какво правиш в моя бар. Хуле?

Рингдал си съблече синьото яке — дрънкаха ключове и монети — и го закачи на кука на вратата към сервизното помещение.

Рингдал му напомняте за един музикант, но на кого, на кого?

— Отговорът „Проверявам как стопанисват наследството ми” удовлетворява ли те?

— Единственият удовлетворителен за мен отговор е „тъкмо си тръгнах”.

Хари прибра SD картата в джоба си и се смъкна от висок трикрак стол.

— Не изглеждаш контузен, както се надявах, Рингдал.

Рингдал си нави ръкавите на ризата.

— Контузен?

— За да заслужа доживотна забрана да посещавам бара, би следвало поне да съм ти счупил носа. Но, от друга страха, мекотелите нямат кости…

Рингдал се засмя, все едно искрено развеселен от грубата шега на Хари.

— Първият ти удар улучи, защото ме свари неподготвен, Хуле. Потече ми малко кръв от носа, но за твое съжаление не си ме ударил толкова силно, че да го счупиш. Втория път юмрукът ти потъна във въздуха. А третия — в стената ей там. — Рингдал си напълни чаша вода от умивалника зад бара. Може би представляваше парадокс, че въздържател държи питейно заведение. А може би не. — Е, все пак опита, Хуле, а това ти прави чест. Следващия път, когато налиташ на бой на национален шампион по джудо, гледай да не си толкова пиян.

— Ето я причината! — възкликна Хари.

— Каква причина?

— Някога чувал ли си състезател по джудо да разбира от хубава музика?

Рингдал въздъхна, Йойстайн забели очи, а Хари схвана, че топката е паднала в трибуните.

— Тръгвам си — обяви той.

— Хуле…

Хари спря и се обърна.

— Много съжалявам за случилото се с Ракел. — Рингдал вдигна чашата с вода като за наздравица — Тя беше прекрасен човек. Жалко, че не успя да продължи при нас.

— Да продължи?

— О, не ти ли е казала? Предложих й да запази поста си на управител, след като ти изхвърча. Все едно. Предлагам да заровим томахавката, Хари. Добре дошъл си в бара. Обещавам да се вслушвам в препоръките на Йойстайн за избора на музика. Забелязах леко покачване на приходите в бара, което не е изключено да се дължи на известно… — Той търсеше думите. — … разчупване на музикалното оформление.

Хари кимна и бутна вратата.

На тротоара спря да се огледа.

Квартал „Грюнерльока”. Стържеше скейтборд. Караше го мъж, по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте. С обувки „Converse” и фланелена риза. Или работи в дизайнерско бюро, или в магазин за дрехи, или в някоя хипстърска закусвалня. Хелга, приятелката на Олег, веднъж обясни на Хари, че в тези заведения продавали „същите боклуци, със същите продукти, само дето капвали трюфелово олио в пържените картофки, та да имат основания да им искат три пъти по-висока цена и въпреки това търговията да върви”.

Осло. Млад мъж с впечатляваща, чорлава муджахидинска брада, увиснала като лигавник над вратовръзката на безупречния му костюм и разкопчаното яке „Бърбъри”. Недомислица на проспериращ финансист? Умишлена модна изцепка на хипстър? Или просто симптоматична проява на поредната незряла личност?

Норвегия. Двойка в спортни клинове кара ски-писалки. Ваксата сигурно струваше хилядарка. В паласките на кръста си навярно носеха енергийни напитки и протеинови десертчета и се бяха запътили към последния сняг в най-високите сенки на Нурмарка.

Хари извади телефона си и набра Бьорн.

— Хари?

— Намерих SD картата от фотокапана.

Мълчание.

— Бьорн?

— Просто трябваше малко да се отдалеча от хората наоколо. Ама това е страхотна новина! Какво видя?

— Уви, почти нищо. Затова се питам дали ти би ми помогнал с разчитането. Записът е прекалено тъмен, но вие сигурно имате начини да извлечете повече от снимков материал, отколкото аз. Различават се силуети. Евентуално могат да послужат за определяне ръста на извършителя. Навярно специалист по триизмерни технологии ще съумее да изготви поне ориентировъчен словесен портрет.

Хари си потърка тила. Нещо го глождеше, но не можеше да определи точно какво.

— Ще се опитам — обеща Бьорн. — Ще използвам услугите на външен експерт, защото, предполагам, искаш това да стане при пълна дискретност?

— Да — за да имам възможността необезпокоявано да проследя докъде ще ме отведе тази следа.

— Направи ли копия на записите?

— Не. Всичко е на картата.

— Добре. Сложи я в плик и я остави в „Скрьодер”. По-късно днес ще се отбия да я взема.

— Благодаря, Бьорн. — Хари затвори.

Набра Р — за Ракел. Всички шест номера в указателя му бяха записани само с началната буква. 0 — Олег, Й — Йойстайн, К — Катрине, Б — Бьорн, А — Столе Ауне. Толкова. Повече не му трябваха. Преди време Ракел да го бе похвалила пред Столе, че е станал по-открит към нови познанства. С едно уточнение: стига първата буква от имената им да не съвпада с вече запаметените в телефона.

Хари се обади в службата на Ракел, без да набере вътрешния номер на кабинета й.

— Руар Бор? — попита той откликналата на позвъняването служителка на рецепцията.

— Днес по график не е на работа.

— Къде е? Кога ще се върне?

— Нямам информация. Искате ли да ви дам номера на мобилния му телефон?

Хари го записа и го въведе в приложението на справочния телефон 1881. Натисна бутона за търсене. Изписа се адрес между Сместа и Хюсебю и номер на стационарен телефон. Хари погледна часовника. Един и половина. Набра номера.

— Да, моля — вдигна женски глас след третия сигнал „свободно”.

— Прощавайте, грешка. — Хари затвори и тръгна към трамвайната спирка в горната част на Биркелюнен.

Почеса се по ръката над лакътя. Не, друго не му даваше мира. Чак докато се возеше в трамвая към Сместа, установи, че онова, което го гложди, е в главата му и е предизвикано от навярно добронамерения и далновиден жест на Рингдал. Хари предпочете да продължи да бъде нежелан гост в бара, отколкото да приеме великодушното благодеяние. В раздразнението си обаче май беше подценил джудото.

Вратата на жълтата къща отвори жена, излъчваща бодра жизненост — запазена марка на жени между трийсет и петдесет години от богаташки семейства в западните квартали. Дали се стремяха да олицетворяват определен идеал, или действително имаха такова ниво на енергия, трудно можеше да се прецени, но Хари подозираше, че в гръмкото командорене на две деца, куче и съпруг, за предпочитане на обществено място, има нещо демонстративно, един вид парадиране с материално благополучие.

— Пиа Бор?

— С какво мога да ви помогна?

Тя не потвърди и използва леко враждебната официална форма на обръщение, но я изрече със спокойна усмивка. Беше дребна, без грим. Бръчките издаваха, че е над четирийсет и пет, но имаше слабата фигура на тийнейджърка. Редовни тренировки във фитнеса и много разходки сред природата, предположи Хари.

— Идвам от полицията — показа й служебната си карта.

— Вие сте Хари Хуле — установи тя, без изобщо да погледне документа. — Видях снимката ви във вестника. Съпруг сте на Ракел Фауке. Моите съболезнования.

— Благодаря.

— Искате, предполагам да говорите с Руар? Не е вкъщи.

— Кога…

— Най-вероятно довечера. Дайте ми номера си и ще го помоля да се свърже с вас.

Дори да бе усетила колко комично-дръзко прозвуча репликата й, тя не го показа.

— Мхм. А може ли да поговоря с вас, госпожо Бор?

— С мен ли? За какво?

— Няма да ви отнема много време. Интересуват ме две-три неща. — Погледът на Хари пробяга по поставката за обувки зад гърба й. — Може ли да вляза?

Забеляза колебанието й. И на най-долния рафт на поставката откри каквото търсеше: чифт черни съветски войнишки ботуши.

— В момента не е удобно, малко съм… заета.

— Мога да почакам.

Пиа Бор се усмихна нервно. Макар и не първа красавица, беше лъчезарна и симпатична. Такива жени Йойстайн наричаше „тойоти”: като тийнейджъри момчетата не си падат по тях, но по-нататък разбират, че именно те са най-надеждни.

Пиа Бор си погледна часовника.

— Ще отскоча до аптеката да взема нещо. Искате ли да ме придружите? Ще поговорим по пътя.

Грабна яке от закачалката, излезе на стълбите и затвори вратата зад себе си. Хари беше обърнал внимание, че бравата е същия модел като в Холменколен — не се заключва автоматично при хлопването на вратата. Пиа Бор обаче не извади ключ да заключи. Навярно не се опасяваше от крадци, защото кварталът беше безопасен.

Подминаха гаража, излязоха на улицата и тръгнаха надолу по улицата между къщите. Първите автомобили „Тесла” вече се връщаха от краткия работен ден.

Хари пъхна цигара в ъгълчето на устата си, без да я пали.

— Сънотворни таблетки ли ще купувате от аптеката?

— Моля?

Хари сви рамене.

— Казали сте на следователя, че вечерта и през нощта срещу 11 март съпругът ви си е бил у дома. За да сте напълно сигурен в това, явно не сте спали.

— Аз… ъъъ… Да, отивам за сънотворни.

— Мхм. След като се разделихме с Ракел, и аз вземах лекарства против безсъние. То направо те съсипва. Какво ви изписаха?

— Ъъъ… имован и сомадрил.

Пиа ускори ход.

Хари увеличи дължината на крачките си, докато щракаше със запалката под цигарата, без да успее да я запали.

— И на мен ми изписаха същото. Вземах ги два месеца. А вие?

— Горе-долу толкова.

Хари прибра запалката в джоба си.

— Защо ме лъжете, Пиа?

— Моля?

— Имован и сомадрил са много тежки лекарства. Ако човек ги взема в продължение на два месеца, ще се пристрасти. А когато е пристрастен, започва да ги пие всяка нощ. Защото действат. И то така, че ако ги бяхте изпили в нощта срещу единайсети март, щяхте да изпаднете кажи-речи в кома и нямаше да знаете дали съпругът ви си е бил вкъщи. Но така или иначе, не ми приличате на човек, зависим от седативи. Имате прекалено пъргава походка и прекален пъргав ум.

Пиа Бор забави ход.

— Вие, разбира се, можете да ме убедите, че греша. Достатъчно е да ми покажете рецептата.

Пиа Бор спря рязко. Бръкна в задния джоб на тесните си дънки, извади син лист и го разгъна.

— Виждате ли? — попита тя с леко вибрато в гласа, протегна бланката и посочи. — Со-ма-дрил.

— Виждам. — Хари изтръгна рецептата от ръката й, преди да е успяла да му попречи. — И като се вгледам по-внимателно, прочитам, че е изписана на Бор. На Руар Бор. Явно не ви е разяснил колко силни лекарства приема.

Хари й върна рецептата.

— Какво още е скрил от вас, Пиа?

— Аз…

— Вкъщи ли си беше той през онази нощ?

Тя преглътна. Свежата руменина на бузите й изчезна. Енергичната жизненост се спука като балон. Хари добави пет години към първоначалното си предположение за възрастта й.

— Не — прошепна Пиа Бор. — Не си беше вкъщи.

Подминаха аптеката и се спуснаха към езерото в Сместа. Седнаха на пейка по склона от източната страна. Загледаха се в островчето, където имаше място само за една-едничка върба.

— Пролетта — промълви Пиа. — Предпочитам всеки друг сезон, само не и пролетта. През лятото всичко тук се раззеленява. Всичко избуява. Жужат насекоми. Навъждат се риби, жаби. Кипи от живот. А когато дърветата се разлистят и вятърът свирука във върбата на островчето, мелодията заглушава шума от магистралата. — Усмихна се тъжно. — А есента в Осло…

— … е най-красивата в целия свят. — Хари запали цигарата.

— Дори зимата е за предпочитане пред пролетта. Или поне преди години беше — тогава ниските температури се задържаха по-продължително и лед сковаваше всичко. Когато децата бяха малки, често ги водехме тук да карат кънки. Обожаваха такива дни.

— Колко…?

— Две. На двайсет и осем и на двайсет и пет. Дъщеря ни Юне е морски биолог в Берген, а синът ни Гюстав следва в САЩ.

— Рано сте започнали.

Тя се усмихна накриво.

— Когато Юне се роди, Руар беше на двайсет и три, а аз — на двайсет и една. Двойки, в които съпругът е военен, непрекъснато се местят — зависи в кое военно поделение ще ги предислоцират — и обикновено стават родители съвсем млади. Вероятно, за да има с какво да се занимават жените. За офицерската съпруга вариантите са два: да се оставиш да те опитомят, да приемеш живота като крава; да си кротуваш в обора, да раждаш телета, да даваш мляко, да преживяш.

— А вторият?

— Да не бъдеш офицерска съпруга.

— Но вие сте избрали първия?

— Явно да.

— Мхм. Защо излъгахте за онази нощ?

— За да ни спестя десетките въпроси. Общественото внимание. Можете да си представите колко ще пострада репутацията на Руар, ако го привикате на разпит във връзка с разследване на убийство, нали? В момента само това му трябва, така да се каже.

— Защо?

Тя сви рамене.

— Такива неща на никого не му трябват. Особено в нашия квартал.

— Щом не си е бил вкъщи, къде е бил?

— Не знам. Навън.

— Навън?

— Не може да спи.

— Това вече ми стана ясно — щом е на сомадрил.

— Когато се прибра от Ирак, беше още по-зле. Изписаха му рохипнол. Разви зависимост за две седмици и започна да получава затъмнения на съзнанието. Оттогава отказва да взема каквото и да било срещу безсъние. Облича си армейската униформа и казва, че се налагало да излезе на разузнавателен обход. Да дава наряд. Да бди. Обикалял като един вид нощен патрул. Крие се. Често срещано поведение при хора, страдащи от посттравматично стресово разстройство. Непрекъснато се страхуват. Прибира се, дремва два часа и отива на работа.

— И успява да скрие проблемите си от колегите си?

— Ние, хората, виждаме онова, което ни се иска. А Руар винаги е умеел да създава желаното впечатление у околните. Хората изпитват доверие към него.

— А вие?

Тя въздъхна.

— Съпругът ми не е лош човек, но понякога и добрите хора си имат тъмни страни.

— По време на тези свои нощни патрули носи ли оръжие?

— Не знам. Излиза, след като вече съм си легнала.

— Знаете ли къде е бил в нощта на убийството?

— След като вие ме попитахте, и аз му зададох този въпрос. Отговори ми, че спал в детската стая на Юне.

— Но вие не сте му повярвали.

— Защо мислите така?

— Иначе просто щяхте да кажете на полицията, че е спал в друга стая. Излъгали сте, защото сте се опасявали да не разполагаме с улики. А в този случай на вашия съпруг му е било нужно алиби, по-убедително от истината.

— Нали не подозирате Руар сериозно, Хуле?

Хари наблюдаваше как два лебеда се клатушкат към тях. От оттатъшната страна на магистралата нещо проблесна — вероятно някой отвори прозорец.

— Посттравматичен стрес, казвате. Каква е травмата?

— Не знам — въздъхна Пиа Бор. — Съвкупността от всички преживявания. Тежко детство. После Ирак, Афганистан. След последната мисия се прибра и реши да напусне армията. Аз, естествено, веднага разбрах, че се е случило нещо. Беше се променил. Затвори се в себе си. Понеже непрекъснато настоявах да ми каже причината, накрая изкопчих, че е убил някого в Афганистан. Е, военните са там точно затова, но той явно го преживяваше много тежко и не му се говореше. Но поне се справяше с живота.

— А сега вече не се справя?

Тя погледна Хари с очи на корабокрушенец. И той разбра защо толкова лесно се бе разкрила пред него, напълно непознатия. Не и в нашия квартал. Беше копняла за това, отчаяно бе жадувала да сподели с някого. Просто досега не се бе появявал подходящ изповедник.

— След смъртта на Ракел Фауке… тоест, на вашата съпруга, Руар съвсем се срина. Не е на себе си.

Пак лумна блясък. Внезапно Хари съобрази, че той идва тъкмо от възвишението, където се намира къщата на Бор. Вцепени се. Беше уловил нещо с периферното си зрение, нещо между него и Пиа върху бялата облегалка на пейката, нещо треперливо, което подскочи и изчезна, подобие на пъргаво червено безшумно насекомо. В Осло обаче през март насекоми няма.

Хари светкавично се наведе напред, здраво опря пети о земята, оттласна се и се хвърли назад към облегалката. Пиа Бор изпищя, когато пейката се прекатури. Двамата паднаха. Хари я обгърна с ръце, двамата се изхлъзнаха от облегалката и той я завлече в зелена падинка отзад. После започна да се гъне като змия в калта, влачейки и Пиа. Спря. Погледна нагоре към възвишението. Върбата се беше озовала между тях и мястото, откъдето дойде блясъкът. На пътеката беше спрял мъж със суичър и ротвайлер. Явно обмисляше да се намеси.

— Полиция! — извика Хари. — Отдалечете се! Има снайперист!

Възрастна жена се обърна и побърза да се махне оттам, но мъжът с кучето остана.

Пиа се опита да се освободи. Хари обаче затискаше дребната женица с цялата си тежест. Двамата лежаха лице в лице.

— Май въпреки всичко съпругът ви си е бил вкъщи. — Той измъкна телефона си. — Затова не ме пуснахте. Затова не заключихте на излизане.

Хари набра номер.

— Дежурна оперативна част — обади се глас отсреща.

— Обажда се старши инспектор Хуле. Искам да съобщя за въоръжен…

— Не! — Пиа изкопчи телефона от ръката му. — Използва оптичния мерник като бинокъл. — Простете, сгреших номера — каза тя в слушалката и затвори. — Нали и вие така ми казахте, като позвънихте у дома?

Хари не мърдаше.

— Много сте тежък. Ще се…

— И откъде да съм сигурен, че няма да отнеса куршум в челото, като се изправя?

— Червената точка се появи на челото ви още щом седнахме на пейката.

Хари я гледаше. Опря длани в студената кал и се надигна. Изправи се. Присви очи към възвишението. Обърна се да помогне на Пиа Бор, но тя вече беше станала. От дънките и якето й капеше кал. Хари издърпа счупена цигара от пакета.

— И сега какво? Ще офейка ли?

— Сигурно — въздъхна Пиа Бор. — Разберете. В момента психиката му е силно разстроена и се плаши от всичко.

— Къде ще отиде?

— Нямам представа.

— Наясно ли сте, че за саботиране на полицията се носи наказателна отговорност?

— За мен ли говорите, или за съпруга ми? — попита тя и изтупа бедрата си. — Или за себе си?

— Моля?

— Съмнявам се ръководството да ви е поверило разследването на убийството на съпругата ви, Хуле. Тук сте в качеството на частен следовател. Тоест, нямате лиценз. А как имате лице въпреки това да ме разпитвате — направо недоумявам.

Хари откъсна връхчето на цигарата и запали остатъка. Огледа изпоцапаните си дрехи. Едно копче се беше скъсало, а палтото висеше разпрано.

— Ще ми съобщите ли, ако мъжът ви се прибере?

— Пазете се от този — посочи тя към водата. — Агресивен е към хора.

Хари се обърна. Един лебед плуваше към него. Когато се завъртя обратно, Пиа Бор вече се изкачваше по склона.

— И какво? И лицензът, и лицето ти никакви ги няма, така ли?

— Точно така — Хари задържа вратата на Кая.

Влязоха в зала „Бьолсен”.

Сградата се вписваше в стила на околната градска архитектура. Кая обясни, че клубът по тенис на маса в Шелсос държал помещения в един от етажите над големия магазин за хранителни стоки на партера.

— Все още ли не ти допада асансьорната концепция? — попита Кая, докато бързаше, за да не изостава от Хари по стълбите.

— Не концепцията ме притеснява, а големината. Как стигна до този офицер?

— В Кабул нямаше толкова много норвежци. Говорих с повечето от тях. Единствен Глене има да ни казва нещо съществено.

Девойката на рецепцията ги упъти навътре в помещението. Чуваше се пронизително скърцане на подметки по твърд под и потракване на топки за пинг-понг. Хари и Кая завиха зад ъгъла и се озоваха в просторно помещение, където дванайсетина човека, повечето мъже, подскачаха прегърбени в края на зелени маси за тенис.

Кая веднага се насочи към един от тях.

Мъжът и спаринг-партньорът му си подаваха топката по диагонал. Всеки път топката изминаваше идентична траектория и всеки път биеха форхенд с топспин. Почти не се движеха, просто повтаряха определено движение: удряха със сгъната в лакътя ръка и леко извита китка и придружаваха отиграването със силно тропване с крак. Топката се движеше стремително, сякаш чертаеше бяла линия между двамата мъже, безвъзвратно впримчени в този дуел. Създаваше се впечатление, че пред Кая и Хари не стоят хора от плът и кръв, а герои от забила компютърна игра.

Един пас се получи прекалено дълъг и топката тупна на пода между масите.

— Мамка му! — изруга пропусналият играч — атлетичен мъж между четирийсет и петдесет години с черна лента на челото върху подстриганата по войнишки сребристосива коса.

— Ами като не разчиташ въртенето на топката! — отвърна другият и отиде да я вдигне.

— Йорн! — обади се Кая.

— Кая! — ухили се мъжът с лентата. — Получаваш потен войник!

Двамата се прегърнаха.

Кая ги представи.

— Благодаря, че се съгласи да се видим — каза Хари.

— Никой не отказва среща с тази госпожица — отвърна Глене с усмивка в очите и стисна ръката на Хари предизвикателно силно. — Но ако знаех, че ще доведе подкрепление…

Кая и Глене се разсмяха.

— Да си вземем кафе — предложи мъжът и остави ракетата на масата.

— Ами партньорът ти? — попита Кая.

— Той ми е треньор. Платил съм му — отвърна Глене и им посочи пътя. — С Конъли ще играем в Джуба наесен. Трябва да се явя подготвен.

— Американски колега — обясни Кая на Хари. — Докато бяхме в Кабул, непрекъснато играеха тенис на маса.

— Идва ли ти се с мен? Сто процента ще ти намерят работа.

— Къде? В Южен Судан ли? — попита Кая. — Как е сега положението?

— Същото както преди: гражданска война, глад, сблъсъци между динка и нуер, канибализъм, групови изнасилвания и повече оръжие, отколкото в цял Афганистан.

— Ще си помисля — отвърна Кая. По изражението й Хари разбра, че изобщо не се шегува.

Взеха си кафе от барчето и седнаха до маса пред зацапан прозорец с изглед към близката мелница и река Акершелва. Йорн Глене взе думата, преди Хари и Кая да успеят да му зададат въпрос:

— Съгласих се да поговорим, защото в Кабул имах спречкване с Руар Бор. Личната преводачка на Бор, хазарка по произход, беше намерена изнасилена и убита. Хазарите по принцип са обикновени, бедни селяни без образование. Но тази млада жена, Хела…

— Хала — поправи го Кая. — Означава „пръстенът около пълната луна”.

— … беше научила английски и френски почти сама. Започна да усвоява и норвежки. Притежаваше поразителна езикова дарба. Намериха трупа й пред къщата, където живееше заедно с други жени, работещи за коалиционните сили и за хуманитарните организации с международно участие. Там беше отседнала и Кая.

Кая кимна.

— Предположихме, че престъплението е дело на талибаните или на жител от родното й село. Както ви е добре известно, честта е на особено висока почит сред мюсюлманите сунити. А при хазарите направо е издигната в култ. Само фактът, че работи за неправоверни, общува с мъже и се облича по западен маниер, беше достатъчен някой да реши да я убие, та другите хазарки добре да си направят сметката какво ги чака, последват ли примера й.

— За убийства на честта съм чувал — вметна Хари. — Но не и за изнасилвания на честта.

— Възможно е едното да е повлякло другото — сви рамене Глене. — Така и не се разбра. Бор ни попречи да разследваме престъплението.

— Как така?

— Трупът беше открит на един хвърлей от сграда, охранявана от нас. На практика ние отговаряхме за сигурността в района. Въпреки това Бор отстъпи разследването на местната афганистанска полиция. Възразих, а той ми напомни, че военните полицаи — в случая аз и още един колега — имат задачата да подпомагат него като главнокомандващ и да обезпечават върховенството на закона сред норвежките военни формирования в чужбина и точка по въпроса. Макар много добре да знаеше, че афганистанската полиция не разполага с необходимите ресурси и съвременни технологични средства, които за нас са просто задължителни. Там изследването на пръстови отпечатъци минава за свръхмодерен способ, а за ДНК анализ въобще забрави.

— Бор беше принуден да се съобразява с политическата обстановка — намеси се Кая. — Сред афганистанците започваше да се надига вълна от негодувание срещу прекалено голямата власт на западните коалиционни сили, а Хала беше афганистанка.

— Хала беше хазарка — изсумтя Глене. — Бор знаеше, че афганистанската полиция ще претупа разследването. Виж, друго щеше да е, ако беше убита пущунка. Поне направиха аутопсия и откриха следи от флуни-нещо си. Ония лекарства, дето мъжете сипват в питиетата на жени, за да ги изнасилят в безпомощно състояние…

— Флунитразепам — помогна му Кая. — Известен още под търговското наименование „Рохипнол”.

— Точно така. Да не мислиш, че афганистанец ще харчи пари да дрогира жена, преди да я убие?

— Мхм.

— Убийството сто процента беше работа на чужденец.

Глене удари с длан по масата.

— Ха познайте дали го разкриха? Правилно: не.

— Допускаш ли… — Хари отпи от кафето, затърси заобиколен, по-завоалиран начин да зададе въпроса си, но срещна погледа на Йорн Глене и се отказа: — … допускаш ли Руар Бор да стои зад убийството? Да се е погрижил разследването да бъде поверено на следователите с най-малките шансове да го заловят? Затова ли се съгласи да поговорим?

Глене примига, отвори уста. Оттам обаче не излезе отговор.

— Виж, Йорн — подхвана Кая. — Бор е казал на съпругата си, че е убил човек в Афганистан. А аз говорих с Ян.

— Ян?

— Инструкторът по ръкопашен бой в спецчастите. Един висок, рус…

— А, да. Как да не го помня, беше луд по теб. Поредният!

— Така или иначе — Кая сведе поглед и Хари я заподозря, че се преструва на смутена само за да угоди на развеселения Глене, — според Ян в досието на Руар нямало вписани нито confirmed [потвърдени], нито claimed kills [самоотчетени убийства]. Като главнокомандващ той, естествено, не е бил на предната боева линия, но има и друго: дори в мисиите от по-ранния етап на кариерата му, когато е бил в челните редици, няма извършени убийства.

— Да, знам — потвърди Глене. — Официално Норвежкият антитерористичен отряд не е бил в Басра. Бор обаче е ходил на обучение там при американски колеги. Според слуховете се нагледал на много екшън, но си останал девствен. А най-големият екшън в Афганистан с негово участие беше когато талибаните похитиха сержант Bore.

— А, да — сети се Кая.

— Ще разкажеш ли? — помоли Хари.

— Бор и Bore пътували през пустинята и спрели, защото на сержанта му се приходило по голяма нужда. Клекнал зад купчина камъни. Забавил се двайсет минути и не отговарял на виковете на Бор. Бор слязъл от колата да го потърси — поне така твърди в доклада си. Аз съм убеден, че не е мръднал от колата.

— Защо?

— Защото вариантите в пустинята не са много. Един-двама талибани са седели с обикновени пушки и ножове зад камъните и са чакали Бор да последва сержанта. Бор, разбира се, се е досещал. В колата се е намирал в безопасност — стъклата са бронирани, имал е добра видимост към купчината камъни. Знаел е, че няма свидетели, които да опровергаят версията му. Заключил е вратите и се е обадил в лагера. До мястото, където се намирал, имало пет часа с кола. Два дни по-късно афганистански войници се натъкнали на кървава диря по асфалта, дълга няколко километра. Талибаните често измъчват пленниците си, влачейки ги с конска каруца. Близо до някакво село малко по на север открили отстрани на пътя глава, побита на кол. Лицето било напълно обезобразено от асфалта, но ДНК анализ в парижка лаборатория показа, че главата е на сержант Bore.

— Ясно. — Хари повъртя чашата в ръка. — Кажи ми, Глене, защо смяташ, че Бор е зарязал сержанта в беда? Защото на негово място ти би постъпил по същия начин?

Офицерът сви рамене.

— Не храня илюзии. Хора сме. Избираме пътя на най-слабото съпротивление. Но в случая не аз съм бил с Bore.

— Аха.

— Осъждам другите със суровостта, с която бих осъдил себе си. Възможно е Бор също да се е самобичувал. За един командир е трудно да изгуби някой от хората си. Така или иначе, след инцидента Бор се промени коренно.

— Значи, смяташ, че е изнасилил и убил преводачката си, но повече го е сломило отвличането на сержанта от талибаните?

Глене сви рамене.

— Както казах, не ни позволиха да проведем разследването, така че всичко това са само теории.

— Коя е най-правдоподобната?

— Изнасилил я е, за да инсценира убийство със сексуален мотив. Така полицията е търсела извършителя сред обичайните заподозрени перверзници. В Кабул те се побират в тънка папка.

— А какъв е бил реалният мотив?

— Да убие някого.

— Някого? Не те разбирам.

— Както вече стана ясно, Бор е имал проблем с убиването. А когато си в норвежките спецчасти, това си е голям проблем.

— Сериозно? Чак толкова ли са кръвожадни?

— Не, но… как да го обясня? — Глене поклати глава. — Спецполицаите от по-старото поколение идвали от Школата за десантчици-парашутисти и били подбирани по качества, подходящи за продължително разузнаване зад вражеските линии, където търпението и издръжливостта са от ключово значение. Били са един вид маратонците на въоръжените сили. Ето такъв е Бор. А сега спецчастите се занимават предимно с антитерористични акции в градски райони. Новите спецбойци визуално приличат на хокеисти, разбираш ли? И в тази променена среда плъзнаха слухове, че Бор е… — Глене направи гримаса, сякаш думата на езика му загорча.

— Страхлив? — предположи Хари.

— Импотентен. Само си представи какъв срам. Уж си главнокомандващ, пък не си направил сефтето. И то не защото не ти се е удала възможност — все пак в спецчастите има и бойци, които просто не са изпадали в ситуация, налагаща извършването на убийството — а защото в решителния момент не си успял да го вдигнеш. Схващаш ли?

Хари кимна.

— Като врял и кипял в тия работи Бор знае, че първото убийство е най-трудно — продължи Глене. — А след бойното кръщение става по-лесно. Много по-лесно. Затова е избрал беззащитна първа жертва. Жена, неспособна да окаже силна съпротива, жена, която му е имала доверие и не е подозирала какво й готви. Мразена хазарка, изповядваща шиитския ислям в страна, където мюсюлманите сунити са над осемдесет процента. Мнозина биха имали мотив да пожелаят смъртта й. То пък взело, че му харесало. Да убиеш е много сублимно преживяване. По-хубаво дори от секса.

— Наистина ли?

— Така казват. Питай бойците от спецчастите. И ги помоли за искрен отговор.

Хари и Глене приковаха поглед един в друг, после офицерът се обърна към Кая:

— Не съм споделял с никого тези свои предположения. Но ако Бор е признал пред съпругата си за убийството на Хела…

— Хала.

— … можете да разчитате на съдействието ми. — Глене гаврътна остатъка от кафето. — Само че Конъли не почива. За да го бия, трябва да тренирам здраво.

— Е? — попита Кая, когато с Хари излязоха на улицата. — Какво мислиш за Глене?

— Според мен бие прекалено надалече, защото не разчита въртенето на топката.

— Много забавно.

— Метафорично казано. Вади бомбастични заключения от траекторията на топката, без да е анализирал удара на противника си.

— Само не ми казвай, че разбираш и от тенис на маса.

Хари сви рамене.

— В мазето на Йойстайн, когато бяхме на десет. Той, аз и Сабото. И „Кинг Кримсън”. На шестнайсет разбирахме от топспин и прогресивен рок повече, отколкото от момичета, така да се каже… — Хари млъкна рязко и направи гримаса.

— Какво има?

— Дрънкам глупости… — затвори очи. — Намирам се на приказки, за да не се събудя.

— Да се събудиш?

Хари си пое дъх.

— Спя. Докато спя, докато съумявам да остана в това състояние, мога да продължавам да го търся. Но понякога, както сега например, имам чувството, че сънят ме напуска. Трябва да се съсредоточа и да продължа да спя, защото, ако се събудя…

— Какво?

— Ще знам, че е истина. И ще умра.

Хари се ослуша. Свистене на гуми с шипове по асфалта. Ромон на малък водопад в Акершелва.

— Напомня ми за нещо, наричано от моя психолог „осъзнат сън” — гласът на Кая му се струваше странно далечен. — В такъв сън можеш да контролираш събитията. Затова сънуващият полага неистови усилия да не го напуска.

Хари поклати глава.

— Аз не контролирам нищо. Искам само да открия кой е убил Ракел. А после — да се събудя. И да умра.

— А защо просто не изкараш един нормален сън? — попита нежно Кая. — Малко почивка ще ти се отрази добре.

Хари отвори очи. Кая беше вдигнала ръка, навярно за да я постави на рамото му, но като срещна погледа му, просто отметна кичур от лицето си.

Той се прокашля:

— Спомена, че си открила нещо в имотния регистър?

Тя примига няколко пъти.

— Да. Руар Бор се води собственик на вила в Егедал. На час и четирийсет и пет минути оттук — според Гугъл Мапс.

— Добре. Ще помоля Бьорн да ме закара.

— Не е ли по-добре да се обърнеш към Катрине и да го обявите за издирване?

— На какво основание? Само защото в нощта на убийството съпругата му не е видяла с очите си дали е спал в дома им ли?

— Щом тя не смята, че разполагаме с достатъчно причини да го подозираме, защо ти смяташ така?

Хари закопча палтото си и извади телефона.

— Защото моята интуиция е заловила повече убийци, отколкото чиято и да било друга в тази страна.

Докато набираше Бьорн, Хари усети изумения поглед на Кая върху себе си.

— Ще те закарам — отсече Бьорн след кратък размисъл.

— Благодаря.

— Що се отнася до SD картата…

— Да?

— От твое име изпратих плика на Фройнд, външния експерт по триизмерни технологии. Не съм говорил с него. Пуснах ти координатите му по имейла, за да му се обадиш лично.

— Мхм. Ясно. Не искаш името ти да бъде замесвано в тази история.

— Само тази професия имам, Хари.

— Както казах: разбирам.

— Ако ме изритат точно сега, с малко дете и…

— Недей, Бьорн, не ти трябва да се извиняваш, а аз — задето те въвличам в тази гадост.

Мълчание. Въпреки успокоителните си думи Хари сякаш усещаше как през слушалката се процежда миризма на гузна съвест.

— Ще дойда да те взема — обеща Бьорн.

Зад гърба на криминален инспектор Фелах работеше вентилатор, но въпреки това ризата лепнеше по гърба му. Той ненавиждаше жегата, ненавиждаше Кабул, ненавиждаше чужденците, мразеше кабинета си, осигурен срещу бомбени атаки. Но най-много от всичко мразеше лъжите, които му се налагаше да слуша всеки божи ден. Ето сега, например, му ги сервираше някакъв жалък неграмотен хазар, осъден на смърт заради отглеждане на опиумен мак.

— Доведоха те при мен, защото по време на разпита си заявил, че можеш да ни дадеш името на убиец — каза Фелах. — Чужденец.

— Само ако ме помилвате — отвърна мъжът.

Фелах гледаше свития хазар, стиснал в ръце протрита шапка. Не беше пакол, но поне, докато беше на главата му, покриваше мръсната му коса. Този безпросветен шиит си въобразяваше, че ако, вместо да получи смъртна присъда, го изпратят да лежи в затвора, ще му окажат голяма милост. О, зад решетките го очакваше бавна и мъчителна агония. На негово място Фелах без никакво колебание би избрал да го обесят и да се свърши.

Фелах си избърса челото с носна кърпа.

— Зависи какво ще ми кажеш. Хайде, говори.

— Той уби… — Гласът на хазара трепереше. — Мислеше, че никой не го е видял, но аз го видях. С моите си очи го видях, кълна се, Аллах ми е свидетел.

— Чуждестранен военен, така ли каза?

— Да, господине. Но не в бой. Беше си убийство. Чисто убийство.

— Ясно. И кой беше този чуждестранен военен?

— Главнокомандващият на норвежците. Познах го. Беше идвал в селото ни. Разправяше, че били дошли, за да ни помогнат, за да живеем в демокрация, да имаме работа… редовните глупости.

Фелах усети как го обзема така дългоочакваното добро настроение.

— За майор Юнасен ли говориш?

— Не, другояче се казваше. Подполковник Бо.

— Да не искаш да кажеш Бор?

— Да, да, господине. Бор.

— Видял си го да убива афганистанец?

— Не, не.

— А какво?

Фелах слушаше и усещаше как доброто му настроение и любопитството му се изпаряват. Първо, подполковник Руар Бор си беше заминал за Норвегия и шансовете да го екстрадират бяха минимални. Второ, командир извън играта вече не е особено ценна шахматна фигура в политическите игри в Кабул, игри, които Фелах мразеше повече от всички изброени дотук неща, взети заедно. Трето, личността на жертвата не оправдаваше впрягането на ресурса, необходим, за да бъдат проверени твърденията на един мошеник. Имаше и четвърто. Думите на мъжа бяха лъжа. Пълна измишльотина. Просто гледаше да отърве кожата. И колкото по-подробно човекът пред него описваше убийството — а Фелах установи, че разказът му съответства на малкото, известно му до момента — толкова повече укрепваше убеждението на инспектора, че мъжът сам е извършил убийството. Шантаво хрумване, Фелах нямаше никакво намерение да изразходва енергия и време за проверка на тази версия. Отглеждане на опиум или убийство, — не е ли все едно? Никой не е успял да обеси един човек повече от веднъж.

Двадесет и седма глава

— Наистина ли не може да върви по-бързо? — попита Хари, докато се взираше в мрака през валящия мокър сняг и енергично движещите се чистачки.

— Може, но не ми се иска да излетя от пътя при толкова много незаменим умствен капацитет в колата. — Както обикновено Бьорн си беше отпуснал седалката назад и по-скоро лежеше, отколкото седеше зад волана. — Още повече че става въпрос за кола със стар модел предпазни колани и без въздушни възглавници.

Тир в отсрещното платно изскочи иззад завоя пред тях и мина опасно близо — волвото „Амазон” от 1970-а се разтресе.

— Дори в моята таратайка има въздушни възглавници. — Хари надникна през прозореца на Бьорн към ниската мантинела и още заледената река, чието корито по протежение вече на десет километра се точеше успоредно на шосето.

Хаглебюелва — според джипиеса на телефона в скута му. Обърна се на другата страна и видя стръмни, заснежени склонове и тъмни борови гори. А отпред асфалтовият път поглъщаше светлината от предните фарове и лъкатушеше тесен и предсказуем към планини, към още гори и пущинаци. Хари беше чел, че в този район се срещали кафяви мечки.

Околните склонове ставаха все по-високи, а гласът на диктора, обявяващ между парчетата, че слушат „П10 Кънтри” — радиостанция, която излъчва в цялата страна — губеше все повече достоверността си, защото ту глъхнеше в пращене, ту изчезваше напълно.

Хари изключи радиото.

Бьорн пак го пусна и започна да върти копчето. Разнесе се шумолене, усещане за космическа пустота и за току-що отминал апокалипсис.

— DAB[17] погуби радиоефира[18] — подхвърли Хари.

— Момент. Тук се хваща местна радиостанция. — Неочаквано остра стийл китара проряза шума. — Ето! — ухили се доволно Бьорн. — Радио „Халингдал”. Най-добрата кънтри радиостанция в Норвегия!

— Явно все още не можеш да шофираш без кънтри.

— Стига де! Шофирането и кънтрито вървят заедно като джин и тоник. Всяка събота има радио бинго. Слушай само!

Стийл китарата затихна и глас призова слушателите да извадят бинго картите си — особено тези във Фло, защото преди две съботи за пръв път в историята всички петима победители били именно оттам. После пак усилиха стийл китарата до дупка.

— Би ли намалил? — помоли Хари, докато гледаше светещия екран на телефона си.

— Нищо няма да ти стане, ако чуеш парчето до края, Хари. Дадох ти албума на „The Ramones”, защото изпълняват дегизирано кънтри. Обещай ми да чуеш „I Wanted Everything” и „Don’t Come Close”.

— Кеш ми звъни.

Бьорн изключи радиото. Хари допря телефона до ухото си:

— Здрасти, Кая.

— Здрасти. Къде сте?

— В Егедал.

— Къде в Егедал?

Хари надникна през прозореца.

— Съвсем близо до дъното.

— Нямаш представа?

— Нямам.

— Добре. Не намерих нищо пряко срещу Руар Бор. Няма криминално досие, а разговорите ми с негови познати не навеждат на мисълта да е потенциален изнасилвач или убиец… По-скоро точно обратното: всички го описват като изключително грижовен. Особено внимание обръщал на безопасността на децата и войниците. Служителка от Института за човешките права потвърди същото.

— Момент. Как успя да ги накараш да говорят?

— Ами казвам, че работя върху статия за списанието на Червения кръст за периода, когато Руар Бор е бил главнокомандващ на норвежкия контингент в Афганистан.

— Значи, сервираш им откровена лъжа?

— Нищо подобно. Какво пречи наистина да пиша такава статия, просто още да не съм питала Червения кръст дали проявяват интерес да я публикуват?

— Хитро. Давай нататък.

— Попитах служителката как Бор е приел убийството на Ракел Фауке. По думите й изглеждал много посърнал и съсипан, напоследък отсъствията му зачестили, а днес изпратил болничен лист. На въпроса ми какви са били отношенията на Бор и Ракел отговорът гласеше, че Бор винаги й хвърлял по едно око.

— Какво ще рече това? Да не е искала да каже, че й е хвърлил око?

— Не знам. Предавам ти дословно как се изрази.

— Мхм. Спомена, че не си открила нищо пряко срещу Бор. А косвено?

— Да. Наистина няма криминално досие, но потърсих името му в архива и го открих в старо дело. През 1988 година някоя си Маргарет Бор се обърнала към полицията, защото дъщеря й, седемнайсетгодишната Бианка Бор, била изнасилена. Майката твърдяла, че дъщеря й се държи като жертва на сексуално насилие, а по корема и ръцете й имало порезни рани. Полицаите разпитали Бианка, но тя отрекла да е насилвана — сама си била нанесла раните. Според следствения доклад полицията се усъмнила за кръвосмешение в семейството и сред потенциалните заподозрени се споменават бащата на Бианка и по-големият й брат — Руар Бор, тогава двайсет и няколко годишен. По-късно бащата и Бианка постъпили за кратко в психиатрично отделение. Но така и не се разбрало какво е станало — ако изобщо е станало нещо. Въведох в търсачката името на Бианка Бор и изскочи доклад от ленсманската служба в Сигдал, съставен пет години по-късно. Намерили Бианка мъртва върху камъни в подножието на двайсетметровия водопад Нора. На четири километра оттам семейство Бор имат вила.

— Сигдал. Ние към същата вила ли пътуваме?

— Да, предполагам. Според аутопсията смъртта настъпила вследствие от удавяне. Следователите заключили, че е възможно да е паднала в реката при нелеп инцидент, но по-вероятно е да се е самоубила.

— Защо?

— Очевидец мярнал Бианка, само по лятна рокля, да тича боса по заснежена пътека между вилата и реката — говорим за около петстотин метра. Когато я намерили, била гола. Психиатърът й потвърждава, че от време на време говорела за самоубийство. Между другото, намерих телефона му и му оставих съобщение на гласовата поща.

— Добре.

— Все още ли сте в Егедал?

— Най-вероятно да.

Бьорн пак включи радиото. Монотонен глас съобщаваше числа и после ги повтаряше цифра по цифра. Смесваше се с равномерния шум от шиповете на гумите по асфалта. Гората и мракът сякаш непрекъснато се сгъстяваха, а склоновете ставаха все по-стръмни.

Руар Бор опря пушката на най-ниския дебел клон и погледна през телескопичния мерник. Видя как червената точица заигра върху дървената стена, преди да намери прозореца. Вътре не светеше, но мъжът пътуваше. Мъжът, който трябваше да бъде спрян, преди да опропасти всичко, щеше да дойде — Руар просто го знаеше. Беше само въпрос на време. А на Руар Бор му остана единствено време.

— Нагоре по склона и ще пристигнем — обясни Хари, докато гледаше екрана на телефона си, където червен символ с форма на капка указваше местоположението с координати, дадени му от Кая.

Бьорн беше отбил в банкета, бе изгасил фаровете и изключил двигателя. Хари се наведе напред и надникна през предното стъкло, напръскано от лек дъждец. По тъмния склон не се виждаше нито една светлинка.

— Изглежда доста слабо населено.

— Ще занесем подарък на обитателите. — Бьорн извади джобен фенер и служебния си пистолет от жабката.

— Ти по-добре изчакай в колата.

— И ще ме оставиш тук сам — мен, дето умирам от страх от тъмното?

— Нали чу какво ти казах за лазерния мерник? — Хари посочи с пръст челото си. — Още съм дамгосан след случката в Сместа. Това си е мой личен проект, а ти си в отпуск по бащинство.

— Нали се сещаш как в екшън-филмите мацката започва да опява на героя да я вземе, когато предстои нещо опасно?

— Да…

— Обикновено превъртам напред, защото предварително знам кой ще се наложи. Е, отиваме ли?

Двадесет и осма глава

— Сигурен ли си, че това е вилата? — попита Бьорн.

— Според джипиеса е това. — Хари покри телефона с палтото си. Отчасти, за да предпази апарата от дъжда, който замени снега, отчасти защото се опасяваше светлината да не ги издаде, ако Бор дебне от вилата. Защото, ако Бор беше във вилата, мракът подсказваше, че прави точно това: дебне ги. Хари присви очи. Намериха що-годе чиста пътека, а кафявите следи по заснежените участъци издаваха, че оттук съвсем наскоро е минал някой. Стигнаха за не повече от петнайсет минути. Снегът отразяваше светлината, но мракът си оставаше гъст и не позволяваше да се определи в какъв цвят е боядисана постройката. В червено, предположи Хари. Ромонът на дъжда услужливо заглушаваше шума от стъпките им, но същевременно им пречеше да чуят евентуални звуци от вилата.

— Ще вляза. Ти чакай тук — поръча Хари.

— Ще ми трябват по-подробни инструкции. Твърде дълго време съм бил криминален експерт.

— Ако видиш друг, а не аз, да стреля — стреляй — отвърна Хари, надигна се изпод капещите, ниско увиснали клони и тръгна към вилата.

Съществуват правила как се щурмува сграда, когато се очаква обитателят да окаже въоръжена съпротива. Хари беше запознат с част от тях. Руар Бор — навярно с всички. Затова нямаше какво толкова да умува. Отиде до вратата и дръпна дръжката. Заключено. Застана отстрани и почука два пъти.

— Полиция!

Облегна се на стената и наостри уши. Чуваше единствено несекващото шумолене на дъжда. Наблизо се прекърши клонка. Той се взря в мрака, ала тъмнината наподобяваше непроницаема черна стена. Преброи до пет, замахна и удари по прозореца до вратата. Иззвънтя счупено стъкло. Хари провря ръка през отвора и откачи райберите. Дървенията се бе раздула от влагата и заяждаше, та се наложи да се хване за рамката и да напъне здраво, за да отвори прозореца. Покатери се и се вмъкна във вилата. Вдъхна специфичната миризма на свежо брезово дърво и пепел. Включи джобния фенер и го отдалечи от тялото си — в случай че някой реши да се прицели във фенера. Плъзна светлия конус из помещението. Лъчът близна ключ за осветление на стената. Хари го натисна. Лампата на тавана светна. Хари бързо прилепи гръб към стената между прозорците. Погледът му обходи помещението отляво надясно — в съответствие с учебникарските изисквания за оглед на местопрестъпление. Намираше се в дневна. Оттам — вратата стоеше отворена — се влизаше в спалня с две двуетажни легла. Тоалетна не се виждаше. В единия край на дневната бе разположен кухненски плот с мивка и радио. Камина. Чамови мебели — стандарт в обзавеждането на норвежките хижи, — розов сандък, картечница и автомат, опрени на стената. Върху маса, застлана с ръчно плетена фина покривка, имаше свещник, спортно списание, пистолет „High Standard HD 22” със заглушител, два лъскави ловджийски ножа и игра със зарове. Разпечатани на принтер снимки бяха закачени по всички стени. Хари видя образа на Ракел до камината и спря да диша. На снимката Ракел стоеше зад прозорец с решетки — тоест, в кухнята в Холменколен. Съдейки по изображението, Хари прецени, че фотографът е стоял точно пред фотокапана.

Насили се да премести поглед нататък.

Над масата висяха портрети на други жени, някои — с прикрепени към тях изрезки от вестници. От снимките на мъже на близката стена, подредени в три колони и номерирани, все едно са част от класация, Хари веднага позна три лица. Номер едно — Антон Бликс, осъден за няколко изнасилвания и за двойно убийство преди десет години. Номер две — Свайн Фине. По-нататък, под номер шест, беше поставен Валентин Йертсен. При по-внимателно вглеждане Хари позна и още двама-трима, всичките известни изнасилвачи. Доколкото знаеше, поне един беше мъртъв, а двама още лежаха в затвора. Присви очи и се загледа в изрезките на отсрещната стена. „Изнасилена в парк” — успя да прочете заглавие с дебели букви. Другите бяха отпечатани с прекалено дребен шрифт.

Приближеше ли ги, рискуваше да се превърне в удобна мишена. Да изгаси лампата на тавана и да освети снимките с джобния фенер? Погледът му потърси ключа за осветлението, но намери Ракел.

Не виждаше лицето, ала стойката й беше особена. Бе вдигнала глава като подплашена кошута, с наострени уши. Надушила опасност. Навярно затова изглеждаше толкова самотна. „Чакала е мен — помисли си той. Както аз все чаках нея. Изобщо, двамата все се чакахме.”

Машинално беше пристъпил и попаднал в осветената част, видим за всичко и всички. Какви, по дяволите, ги вършеше? Затвори очи. И зачака.

Руар Бор беше фиксирал кръстчето върху гърба на човека в осветената стая. Бе изключил лазерния мерник, който го издаде, докато Пиа и Хуле седяха на онази пейка до езерото в Сместа. Дъждовните капки шумоляха в дърветата над него. От периферията на военната му фуражка капеше. Той чакаше.

Не се случваше нищо. Хари отвори очи. И пак задиша.

Зачете вестникарските статии.

Някои бяха вече пожълтели, други — едва двегодишни. Съобщения за изнасилени жени. Имената им не се споменаваха, само възрастта, мястото, където е извършено посегателството, и приблизителната хронология на събитията. Осло, Йостлане, Ставангер. Един Господ знаеше как Бор се е сдобил със снимките, но Хари не се съмняваше, че те са на жертвите. Защо бе окачил обаче снимки и на извършителите? Какво си беше направил — своеобразна ранглиста на най-бруталните — или, от негова гледна точка, най-великите — изнасилвачи в Норвегия? Изверги, от които Руар Бор да черпи вдъхновение и с които да се съизмерва?

Хари завъртя топката на вратата и извика:

— Бьорн! Чисто е!

Загледа се в снимка, закачена до вратата. Ярко слънце в поприсвити зелени очи, ръка приглажда меденокафяви кичури, раздухани от вятъра. Бяла жилетка с червен кръст отпред, пустинен пейзаж. Кая се усмихва с острите си зъби.

Хари погледна надолу и видя черни армейски ботуши — същите като в коридора на Бор.

Купчина камъни. Талибаните чакат втория войник да излезе от бронираната кола.

— Не, Бьорн! Не!

— Кая Сулнес? — повтори някак преиграно ниският глас от черния паралелепипед до печката.

— Точно така. Работя в Главното управление в Осло — високо поясни Кая, докато оглеждаше рафтовете на хладилника в напразно търсене на нещо, годно за ядене.

— С какво да ви помогна, инспектор Сулнес?

— Издирваме сериен престъпник. — Тя си наля чаша ябълков сок с надеждата да си вдигне малко нивото на кръвната захар и погледна часовника. Наскоро по улица „Вибе” отвориха симпатичен квартален ресторант. — Аз, естествено, си давам сметка, че сте психиатър и сте длъжен да спазвате професионална тайна по отношение на живите си пациенти, но в случая става въпрос за покойница…

— Няма значение. Важат същите правила.

— … най-вероятно изнасилена от рецидивист. Целта ни е да предотвратим следващи негови престъпления.

Гласът в слушалката притихна.

— Дайте знак, когато паузата за размисъл е приключила, Лондон. — Кая нямаше представа защо, но фамилията на лекаря, съвпадаща с името на един от най-големите градове на света, й навяваше усещане за самота.

Тя изключи високоговорителя, взе телефона и чашата със сок и се върна в дневната.

— Питайте, а аз ще преценя какво мога да ви кажа — подкани я психиатърът.

— Благодаря. И така, помните ли да сте лекували пациентка на име Бианка Бор?

— Да. — По начина, по който натърти думата, Кая се досети, че лекарят си спомня не само Бианка, но и трагичната й гибел.

— Допускате ли да е била жертва на изнасилване?

— Не се наемам да гадая.

— Добре. Нещо в поведението й говореше ли за…

— Поведението на човек, страдащ от психоза, не се поддава на еднозначно тълкуване. Не изключвам да е била изнасилена. Или да е претърпяла друг тип посегателство или травма. Но каквото и да кажа, ще бъде само предположение.

— И баща й е лежал в болница заради психични проблеми. Бианка споменавала ли го е в разговорите с вас?

— По време на психиатричните беседи обикновено обсъждаме отношенията с родителите, но не си спомням в случая да е имало нещо особено.

— Ясно. — Кая натисна клавиш и екранът пак светна. На застиналия кадър неясен силует излизаше от дома на Ракел. — А спомняте ли си в какви отношения е била Бланка с по-големия си брат, Руар?

Последва още една продължителна пауза. Кая отпи от чашата и се загледа в градината.

— Задавате ми тези въпроси, за да заловите сериен изнасилвач, който се разхожда на свобода, правилно ли разбрах?

— Да.

— Докато Бианка лежеше в психиатричното отделение при мен, една от сестрите ми остави бележка, че пациентката често крещи някакво име насън. Името е посоченото от вас.

— Допускате ли Бианка да е била изнасилена не от баща си, а от по-големия си брат?

— Както вече казах, госпожице Сулнес, не мога да изключа…

— Този вариант ви е минавал през ума, нали?

Кая се вслушваше напрегнато в дишането в опит да го разгадае. Чуваше обаче само ромона на дъжда навън.

— Бианка ми разказа нещо шокиращо, но — подчертавам — тя беше изпаднала в психоза, а в такова състояние пациентите говорят какво ли не.

— Какво ви разказа?

— Че с помощта на брат си направила аборт в семейната вила.

Кая потръпна.

— Може такова нещо изобщо да не се е случвало — предупреди Лондон. — Спомням си рисунка, която беше окачила над леглото в болничната си стая. Голям орел кръжи над малко момче. От клюна на грабливата птица излизат буквите ROAR.

— Като звука за ръмжене на английски? Рррр, един вид?

— Тогава реших да го интерпретирам именно по този начин.

— А впоследствие?

Тежката му въздишка долетя сякаш от другия край на света.

— Когато пациент се самоубие, психиатрите често се упрекваме, че сме изтълкували погрешно думите на пациента, че сме сгрешили диагнозата, подхода, лечението… Дни преди смъртта на Бианка бяхме установили значително по-добрение. Изрових си старите записки, за да проверя къде съм сбъркал, какво не съм доразбрал. На два пъти ми е казала, че са убили брат й, но не съм отдал особено значение, защото явно съм сметнал тези нейни приказки за психотична продукция.

— Кой го е убил? Според нея, имам предвид?

— Самата тя и брат й.

— Момент… тоест… Руар е участвал в собственото си убийство?

Руар Бор отпусна леко надолу пушката, но продължи да подпира цевта на клона.

Човекът, когото държеше на мушка с телескопичния мерник, се беше отдръпнал от осветения прозорец.

Руар напрегнато се вслушваше в звуците в околния мрак.

Дъжд. Шляпане на гуми по мокрия асфалт. Вероятно волво. По улица „Людер Саген” волвото е на почит. Тукашните жители харесват още фолксваген-комби, от по-скъпите модели. В Сместа повечето карат ауди и беемве.

Градините тук не бяха толкова скрупульозно окосени като в неговия квартал, но по-небрежният вид не означаваше, че е положена по-малко работа и грижа. Виж, в обраслата градина на Кая определено цареше анархия. В нейно оправдание можеше да се каже, че през последните години почти не се беше задържала вкъщи. Руар не се оплакваше — избуялите храсталаци и дървета му осигуряваха по-добро прикритие, отколкото имаше в Кабул. Веднъж му се наложи да се спотаи зад останки от изгорял автомобил върху покрив на гараж. Там беше прекалено изложен, но единствено оттам имаше пълна видимост към сградата, където бяха настанени жените. Достатъчно часове беше следил Кая Сулнес през оптичен мерник, за да знае, че тя не би занемарила градината си току-така, ако няма да върши нещо по-важно. А тя имаше. Когато не подозират, че някой тайно ги наблюдава, хората вършат странни неща. Руар Бор знаеше удивителни подробности за Кая Сулнес. Например, какво обича да гледа в интернет. През оптичния мерник „Сваровски” той можеше да чете какво е изписано на екрана на компютъра й, стига Кая да не му закриваше текста. Сега тя натисна клавиш и екранът светна. Появи се снимка. Направена през нощта. Къща със светещ прозорец.

На Бор му отне няколко секунди да познае къщата на Ракел.

Завъртя мерника, нагласи компютърния екран на фокус. Установи, че не е снимка, а кадър от видеозапис. Заснет от мястото, където обикновено стоеше той. Какво, по дяволите, ставаше тук? На записа се видя как вратата на къщата се отваря и там застава силует. Бор затаи дъх, мерникът се закова намясто и той успя да прочете часа и датата най-долу.

Записът беше от нощта на убийството. Руар Бор изпусна въздуха от дробовете си и опря пушката на дървото.

Дали качеството на картината позволява силуетът да бъде идентифициран?

Посегна към хълбока си. Към керамбита.

Помисли. Помисли добре и тогава евентуално пристъпи към действие.

Върхът на пръста му се плъзна по студената стомана с форма на хищнически зъб.

Нагоре-надолу. Нагоре-надолу.

— Внимавай — предупреди Хари.

— Сега пък какво? — попита Бьорн.

Хари се затрудняваше да прецени дали въпросът е лек намек за предупредителните му викове при вилата, които се оказаха фалшива тревога.

— Леден дъжд.

— Виждам. — Бьорн предпазливо намали, преди да вземе завоя към моста.

Дъждът вече беше спрял, но ледената корица върху асфалта отпред блещукаше. Пресякоха реката, пътят пак се изправи и Бьорн увеличи скоростта. Появи се табела. „Осло 85 км”. Пътят не беше натоварен и ако под гумите пак се появеше сух асфалт, щяха да стигнат до града за час-час и нещо.

— Напълно сигурен ли си, че не искаш да го обявим за издирване? — попита Бьорн.

— Да. — Хари затвори очи.

От огледа на вилата разбраха, че Руар Бор е бил там съвсем наскоро. В сандъка за дърва намериха вестник отпреди шест дни. Но вече си беше тръгнал. По снега пред вратата не личаха следи. Във вилата не намериха хранителни продукти. Върху засъхналите остатъци от кафе в една чаша се беше образувал мухъл. Армейските ботуши до вратата бяха сухи. Навярно разполагаше с няколко чифта.

— Обадих се на Фройнд, специалиста по триизмерни технологии. Между другото, първото му име е Сигюр. Сигюр Фройнд. Да ти напомня на някого? — Бьорн се засмя. — Когато малкият се роди, Катрине предложи да го кръстим Брет — на вокалиста на „Suede”. Брет Брат, само си представи! Та какво, казваш, ти отговори Фройнд?

— Ще погледне записа от SD картата и ще ми звънне до края на уикенда. За недостига на светлина не можел да направи почти нищо, но измервайки височината на вратата и дълбочината на стълбището, щял да изчисли ръста на мъжа с точност до сантиметър. Ако съобщя, че Бор трябва да бъде обявен за издирване заради намереното във вилата му, където се вмъкнахме без заповед за обиск, и ти ще загазиш, Бьорн. Затова по-добре да аргументирам искането си не с находките във вилата, а с ръста на неизвестния мъж от записа. SD картата няма как да те злепостави. Ще се обадя в КРИПОС, ще се позова на кадри, които доказват, че е възможно Бор да се е намирал на местопрестъплението в нощта на убийството, и ще настоявам да претърсят вилата му. Е, ще заварят един счупен прозорец, но това не значи нищо.

В края на правата отсечка Хари видя мигаща синя светлина. Минаха покрай предупредителен триъгълник. Бьорн намали.

От тяхната страна на пътя беше спрял тежкотоварен камион. А от другата, до мантинелата към реката, пострадалият лек автомобил приличаше на смачкана консервна кутия.

Екипът на местопроизшествието им махна да минават.

— Чакай малко, Бьорн. — Хари свали прозореца. — Колата е със столична регистрация.

Бьорн спря до полицай с лице на булдог, бичи врат и възкъси ръце, стърчащи от набитото туловище.

— Какво се е случило? — Хари показа служебната си значка.

Полицаят я погледна и кимна.

— В момента разпитват шофьора на тира. Ще стане ясно. Настилката е хлъзгава. Възможно е да е злополука.

— По съвършено прав участък?

— Да. — Полицаят важно смръщи вежди. — В най-тежките зими се стига и до един загинал месечно. Наричаме този участък Зеления път. Нали се сещате, последното разстояние, което осъдените на смърт в Америка изминават, преди да седнат на електрическия стол.

— Издирваме гражданин на Осло и затова ни интересува кой е управлявал лекия автомобил.

Полицаят си пое тежко дъх.

— Да го кажем така: когато лека кола с тегло някакви си мижави хиляда и триста килограма се вреже с осемдесет-деветдесет километра в час в близо петдесеттонен тир, обезопасителният колан и въздушната възглавница не помагат. Не бих познал кой е карал колата, дори да беше родният ми брат. То не личи даже мъж ли е, или жена. Но автомобилът е регистриран на името на някой си Стайн Хансен. Засега приемаме, че той е седял зад волана.

— Благодаря — Хари вдигна прозореца.

Потеглиха мълчаливо.

— Изглеждаш ми облекчен — отбеляза след малко Бьорн.

— Така ли? — изненада се Хари.

— Сигурно смяташ, че едно такова измъкване би означавало на Бор да му се размине твърде леко, нали?

— Да умре при катастрофа ли?

— Да. А ти да останеш жив и да продължиш да страдаш ден след ден. Не е справедливо, нали? Искаш и той да страда колкото си страдал ти.

Хари погледна през страничния прозорец. През процеп в облачната покривка струеше лунна светлина и посребряваше заледената река.

Бьорн включи радиото.

„The Highway Men”.

Хари послуша парчето, после си извади телефона и набра Кая.

Тя не вдигна.

Странно.

Набра я повторно.

Изчака да се включи гласовата поща. Тембърът й напомняше тембъра на Ракел. Прозвуча сигнал. Хари се прокашля.

— Аз съм. Звънни ми.

Сигурно пак си е сложила големите слушалки и е надула музиката.

Чистачките бършеха неуморно предното стъкло. Ново начало. Чист лист на всеки три секунди. Вечното опрощение на греховете.

От радиото звучеше тиролско ойларипи на два гласа под съпровода на банджо.

Двадесет и девета глава

Две години и половина по-рано

Руар Бор избърса потта от челото си и вдигна поглед към пустинното небе.

Слънцето се бе разтопило и обляло мъгливата синева с медножълта лава. На нейния фон се открояваше черен кръст: лешояд с триметров размах на крилата.

Руар Бор се огледа. Бяха само двамата. Само двамата в тази открита, безлюдна камениста пустиня, сред полегати склонове и купчини камънак. Нарушаваха правилника за безопасност, като пътуваха без конвой. Но в доклада Руар Бор щеше да се обоснове с желанието си да отправи символичен жест към родното село на Хала, да засвидетелства съпричастността си към афганистанците. Началникът на Хала превозва трупа й лично и без охрана — така, както се бе придвижвала и тя.

Оставаше още само месец и щеше да се прибере вкъщи — след третата си и последна мисия в Афганистан. Копнееше за дома си — както винаги, когато беше на военна задача в чужбина, — но не очакваше прибирането си с радост. Защото знаеше, че след като се върне, ще минат две, най-много три седмици и войнишкото ежедневие пак ще започне да му липсва.

Но реши окончателно: край на военните операции. Подаде документи и го назначиха за ръководител на НИЧП в Осло — новосъздадена национална организация за човешките права, формално подчинена на Стуртинга, но на практика оперираща като независим орган. Задачата им се състоеше да разследват казуси, свързани с човешките права, да дават информация и да консултират парламента. Общо взето, задълженията им бяха доста обтекаемо разписани. Това значеше само едно: той и другите осемнайсет служители са в позиция да влияят върху дневния ред на института. Работата се явяваше своеобразно продължение на дейността му в Афганистан — просто без оръжие. Затова прие. Така или иначе, никога нямаше да го произведат в генерал. В определен момент от кариерата ти, по тактичен, дискретен начин ти дават да го разбереш: не си един от малцината избрани. Но не това беше основната причина да иска да скъса завинаги с Афганистан.

Пред очите му изплува проснатата на асфалта Хала. Обикновено се обличаше в дрехи по западна мода и слагаше обикновена, а не религиозна забрадка, но през онази нощ носеше сини шалвари. Бор си спомняше разголените хълбоци и корем, знойната кожа, чийто огън бавно щеше да угасне. Както бе угаснал животът в тези красиви, толкова красиви очи. Дори мъртва, Хала напомняше Бианка. Още при първата си среща с хазарката той видя в очите й Бианка. Бианка се бе върнала от отвъдното, от водопада, за да бъде пак с него. Ала Хала не можеше да го знае. Той пък не би могъл да й го обясни. А сега и тя си отиде.

Руар обаче намери нова заместителка на покойната си сестра: завеждащата сигурността в Червения кръст, Кая Сулнес. Навярно сега Бианка се бе вселила в нея. А вероятно живееше и в други жени. Руар трябваше непрекъснато да е нащрек.

— Не го прави — умоляваше мъжът, коленичил на асфалта зад спряния в банкета ландроувър.

Трите лентички върху гърдите на камуфлажната униформа показваха, че е сержант, а на лявата му ръка стоеше емблемата на Норвежкия антитерористичен отряд: крилата кама. Мъжът беше сплел ръце — или за да проси милост, или просто защото китките му бяха вързани една за друга с бели „свински опашки” — с такива пластмасови каишки обикновено стягат ръцете на военнопленниците. Единият край на петметрова метална верига беше закачен за „опашките”, другият — за кука върху багажника на ландроувъра.

— Пусни ме, Бор. Имам пари. Наследство. Ако ти си траеш, и аз ще си държа езика. Изобщо не е нужно който и да било да разбира какво се е случило.

— А какво се е случило? — попита Бор, без да отмества дулото на „Colt Canada С8” от челото на сержанта.

Онзи преглътна с мъка.

— Някаква си афганистанка. Хазарка. Всички знаят, че с нея бяхте близки, но ако не се вдига шум, всичко бързо ще се забрави.

— Не биваше да разправяш какво си видял, Bore. Точно затова се налага да те убия. Няма да забравим — нито ти, нито аз.

— Два милиона. Два милиона крони, Бор. Не, два и половина. В брой, като се прибереш в Норвегия.

Руар Бор тръгна към ландроувъра.

— Не, не! — закрещя сержантът. — Ти не си убиец, Бор! Руар Бор се качи, запали и потегли. Погледна в огледалото опнатия към хоризонта път — права, леко потреперваща линия. Не усети съпротивление, когато веригата дръпна сержанта и принудително го изправи на крака. Той хукна след колата.

Руар намали. Веригата увисна и започна да се влачи по земята. Той пак вдигна скоростта. Сержантът тичаше с поклащане и с ръце, изпънати напред като в молитвен жест.

Четирийсетградусова жега. Дори просто да вървеше, сержантът бързо щеше да се обезводни, краката му да се подкосят и да колабира. Срещу тях по пътя се зададе селянин с каруца. Докато се разминаваха, сержантът извика за помощ, но селянинът само сведе увитата си в чалма глава и прикова очи в юздите. Чужденци. Талибани. Този селянин водеше много по-страшна война от тяхната. Воюваше срещу сушата, срещу глада, срещу нескончаемите повели и неволи на ежедневието.

Бор се наведе напред и погледна небето.

Черният лешояд ги следваше.

Никой не чу молбите на сержанта. Останаха си глас в пустиня.

— Сигурен ли си, че не искаш да те изчакам? — попита Бьорн.

— Прибирай се вкъщи. Чакат те — настоя Хари и погледна през прозореца на колата към къщата на Кая. В дневната светеше.

Хари слезе и запали цигарата, която не му позволиха да изпуши във волвото.

— С детето вече важат нови правила — обясни Бьорн. — Катрине не дава дори да понамирисва на цигарен дим.

— Мхм. Като станат майки, превземат властта, а?

Бьорн сви рамене.

— А… При нас Катрине иззе командването от самото начало.

Сега Хари дръпна силно четири пъти. После угаси цигарата и я прибра в пакета. При отварянето портата изскрибуца жаловито. От желязото покапа вода. И тук беше валяло.

Отиде до входната врата и позвъни. Зачака.

След десетсекундна тишина натисна дръжката. Не беше заключено — както миналия път. С усещане за дежавю Хари влезе. Подмина отворената врата към кухнята. На кухненския плот лежеше телефон, включен да се зарежда. Това обясняваше защо Кая не му вдигна. Може би. Хари отвори вратата към дневната.

Нямаше никого.

Тъкмо да извика името на Кая, долови звук зад гърба си — изскърца дъска. За наносекунда Хари беше стигнал до обяснението, че Кая слиза от горния етаж или излиза от тоалетната — затова мозъкът му не вдигна тревога.

Сигнал за опасност подаде чак когато ръка стисна врата на Хари и притисна кърпа към устата и носа му. Схващайки опасността, автоматично изпрати команда за дълбоко вдишване, преди кърпата да блокира напълно притока на въздух. Ала когато по-бавно протичащият мисловен процес го предупреди, че именно това е целта на нападателя, вече беше твърде късно.

Тридесета глава

Хари се огледа. Намираше се в бална зала. Оркестър изпълняваше бавен валс. Хари я видя. Седеше до маса с бяла покривка под кристален полилей. Двама мъже в смокинг стояха от двете й страни и се опитваха да привлекат вниманието й. Но тя гледаше него, Хари. Молеше го да побърза. Носеше черната рокля — единствената от черните й рокли, които той наричаше „черната рокля”. Хари плъзна поглед надолу по тялото си и видя, че е облечен в черния костюм — единствения му — с него ходеше на кръщенета, на сватби, на погребения. Тръгна, запровира се между масите, но се движеше бавно, защото залата беше пълна с вода. Навярно минаваха и вълни, понеже нещо ту тласкаше тялото му напред, ту го дърпаше назад, а кристални полилеи, чиито висулки, погледнати отдолу, образуваха буква „ф”, се полюшваха в такт с валса. Доближи се до нея, но щом пусна масата, тъкмо преди да си отвори устата и да заговори, краката му се отделиха от пода и започна да се издига. Тя протегна ръце към него, но той вече се намираше извън обсега й, и макар тя да стана от стола и да се изпъна нагоре към него, си остана долу, а той продължи да набира височина. Неочаквано откри, че водата започва да се обагря в червено, толкова ярко, че тя се изгуби, а налягането в главата му се повиши. Чак сега си даде сметка, че не може да диша. Всъщност съвсем обяснимо. Започна панически да размахва ръце и крака в опит да се добере до повърхността.

— Добър вечер, Хари.

Той отвори очи. Светлината режеше като нож. Пак ги затвори.

— Трихлорметан, по-известен като хлороформ. Малко остаряло средство, разбира се. Но ефективно. Използвахме го в Е–14[19], когато се налагаше да отвлечем някого.

Хари надникна предпазливо иззад притворените си клепачи. Към лицето му беше насочена лампа.

— Навярно имаш десетки въпроси. — Гласът идваше от тъмното зад лампата. — „Какво стана? Къде съм? Кой е този?”

На погребението на Ракел двамата бяха разменили само няколко думи, но въпреки това Хари позна гласа — най-вече по характерния изговор на „р”.

— Нека отговоря на въпроса, който те занимава най-много, Хари, а именно „Какво иска този тип от мен?”.

— Бор — дрезгаво промълви Хари. — Къде е Кая?

— За това не бери грижа.

По акустиката Хари прецени, че се намира в просторно помещение. Вероятно с дървени стени. Значи, не е подземие. Но беше студено и влажно — следователно мястото не се използваше. Миришеше неутрално — като в зала за културни мероприятия или в обширно офис помещение от открит тип. Последното му се струваше по-вероятно, защото ръцете му бяха завързани с тиксо към подлакътници на канцеларски стол, а краката — към кръстачка с колелца. Не се долавяше миризма на боя или друг консуматив за ремонт, но светлината се отразяваше в прозрачен найлон, постлан върху паркета под и пред стола.

— И Кая ли си убил, Бор?

— Защо „и”?

— Освен Ракел и другите жени, чиито снимки си окачил във вилата си.

Хари чу стъпките на Бор зад светлината.

— Ще ти призная нещо, Хари. Убивал съм. Мислех, че не мога, но съм грешал, оказа се. — Стъпките спряха. — А нали казват: почнеш ли веднъж…

Хари наведе глава назад и прикова поглед в окачения таван.

Една плоскост беше свалена. От отвора стърчаха прерязани кабели — навярно за интернет.

— Разнесе се мълва, че Bore, един от войниците ми в контингента, знаел нещо за убийството на Хала, моята преводачка. Проверих. Наистина разполагаше с информация. И се наложи да го убия.

Хари се изкашля.

— Хванал ти е дирите. Затова си го пречукал. А сега смяташ да ликвидираш и мен. Не желая да съм ти изповедник, Бор. Затова стреляй и да приключваме.

— Не ме разбра правилно, Хари.

— Когато всички те разбират погрешно, е време да се запиташ дали си с всичкия си, Бор. Хайде, нещастник такъв. Готов съм.

— Защо си се разбързал толкова?

— Оттатък може да е по-добре. Сигурно компанията е по-приятна.

— Не ме разбра, Хари. Нека ти обясня.

— Не! — Хари се тласна рязко напред, но тиксото го задържа.

— Моля те, изслушай ме. Не съм убил Ракел.

— Ти си я убил. Знам, Бор. Не ми се слуша нито защо си го направил, нито жалките ти изви…

Хари млъкна, защото лицето на Руар Бор лъсна пред него, осветено отдолу като във филм на ужасите. За секунда Хари съобрази, че светлината идва от телефона на масата между им. Апаратът звънеше.

— Твоят е, Хари. Търси те Кая Сулнес.

Бор плъзна пръст по екрана, вдигна телефона и го допря до ухото на Хари.

— Ало? — прозвуча гласът на Кая.

Хари си прочисти гърлото.

— Къде… къде си?

— Тъкмо се прибирам. Видях, че си ме търсил. Умирах от глад и отскочих до новото ресторантче в квартала. Оставих си телефона да се зарежда. Да не си идвал вкъщи?

— Защо питаш?

— Компютърът ми беше преместен от бюрото върху ниската масичка. Кажи, че си бил ти, иначе сериозно ще се изплаша.

Хари се вторачи в светлината от лампата.

— Хари? Къде си? Звучиш толкова…

— Аз бях. Няма за какво да се притесняваш. Сега извинявай, но съм малко зает. Ще ти звънна по-късно, става ли?

— Да — отвърна тя с леко недоверие.

Бор натисна иконката за край на разговора и остави телефона на масата.

— Защо не би тревога?

— Ако разговорът с нея можеше да ми помогне, ти изобщо нямаше да ми позволиш да говоря.

— Според мен причината е по-скоро, че ми вярваш, Хари.

— Завързал си ме за стол. Дали ти вярвам, или не, няма никакво значение.

Бор пристъпи напред и лампата освети лицето му. Държеше голям нож с широко острие. Хари се опита да преглътне, но устата му беше съвсем пресъхнала. Бор посегна с ножа към десния подлакътник на стола и направи рязко режещо движение. Повтори го и отляво. Хари вдигна освободените си ръце и пое подадения му нож.

— Завързах те, за да не ми налетиш, преди да си чул всичко — поясни Бор, докато Хари прерязваше тиксото около краката си. — Ракел ми сподели на какви заплахи сте били подлагани във връзка с няколко твои разследвания. Получавали сте ги от убийци, разхождащи се на свобода. Затова ви охранявах.

— Нас?

— Най-вече нея. Дежурех на пост. След изнасилването и убийството на Хала непрекъснато бдях и над безопасността на Кая. Сега, в Осло, продължавам да я охранявам.

— Нали знаеш, че това се нарича параноя?

— Да.

— Е, слушам те. — Хари се изправи и разтри ръце. Не върна ножа на Бор.

— Откъде да започна?

— От сержанта.

— Дадено. Никой от Норвежкия антитерористичен отряд не може да бъде окачествен като кръгъл идиот, но сержант Bore беше от войниците, при които тестостеронът е повече от мозъка, така да се каже. В дните непосредствено след покушението над Хала всички говореха за нея и ме застигнаха приказки, че Хала явно много е обичала Норвегия, защото имала татуирана норвежка дума върху тялото си. Поразпитах и се оказа, че сержант Bore се изцепил, докато бил на чашка в бара. Там е работата, че дрехите на Хала винаги покриваха цялото й тяло, а въпросната татуировка се намираше точно над сърцето. Хала не би допуснала Bore в интимното си пространство — в това бях напълно сигурен. Освен това знаех, че тя държеше татуировката в тайна. Вярно, в Афганистан използването на къна е много разпространено, но постоянните татуировки се смятат за sin of the skin [грях на кожата].

— Ти откъде си знаел за татуировката, щом момичето я е пазело в дълбока тайна?

— Само аз и татуировчикът знаехме за нея. Преди да си татуира думата, Хала се допита до мен за правописа.

— Каква беше думата?

— „Приятел” — усмихна се печално Бор. — Хала обичаше да учи чужди езици.

— Възможно е Bore да е разбрал за татуировката от хората, открили момичето, или от патоанатома.

— Там е работата, че заради прободните рани по тялото й… — Бор млъкна и си пое пресекливо дъх. — … заради шестнайсетте прободни рани кожата на мястото на татуировката беше жестоко накълцана и човек, неосведомен предварително каква е думата, не би могъл да я прочете.

— Освен ако не е изнасилил Хала и не е видял татуировката, преди многократно да я наръга с ножа.

— Именно.

— Разбирам, но това трудно ще мине за доказателство, Бор.

— Така е. Съгласно действащите тогава правила, осигуряващи имунитет на международната коалиция на територията на Афганистан, Bore щеше да бъде изпратен обратно в Норвегия, а там дори съвсем посредствен адвокат щеше без проблем да го отърве от затвора.

— И затова си се самоназначил за съдия?

Руар Бор кимна.

— Хала беше моя преводачка. Аз отговарях за нея. Както и за сержант Bore. Свързах се с родителите на Хала и ги уверих, че лично ще превозя тленните й останки до родното й село — на пет часа с кола от Кабул. Общо взето се минава през безлюдна пустиня. Наредих на Bore да шофира. След два часа го накарах да спре, опрях пистолет в главата му и той си призна. Завързах го за джипа — пътувахме с ландроувър — и подкарах. Така нареченото D and Q.

— D and Q?

— Drawing and Quartering — влачене и разчекване. Така наказвали провинилите се в държавна измяна в Англия между 1283 и 1870 година. Обесвали осъдения на смърт, докато почти предаде богу дух, после разпаряли корема му, изваждали вътрешностите му и ги изгаряли пред очите му. После му отрязвали главата. Но преди всичко това го влачели с кон до бесилото, оттам drawing. Ако разстоянието между тъмницата и ешафода било голямо, клетникът издъхвал още по пътя. Защото, след като изнемогнел да върви или да тича след коня, животното го влачело по паважа. Кожата му се смъквала пласт по пласт. Бавна и изключително болезнена смърт.

Хари се сети за дългата кървава диря, открита по асфалта по време на издирването на сержанта.

— Семейството на Хала ми беше много благодарно, задето я докарах в дома й. И за трупа на нейния убиец. Или каквото беше останало от него. Погребалната церемония беше много красива.

— А трупът на сержанта?

— Не знам какво са направили с него. Разчекването навярно си е английски патент, но обезглавяването явно е универсално за целия свят, защото намериха главата му, набучена на кол в околностите на селото.

— Върнал си се в Кабул и си обявил сержанта за изчезнал.

— Да.

— Ясно. Защо се вживяваш в ролята на покровител на тези жени?

Мълчание. Бор беше приседнал на ръба на масата, под светлината. Хари се опитваше да разкодира безизразната му физиономия.

— Имах сестра — подхвана Бор с беззвучен глас. — Бианка, по-малка от мен. На седемнайсет я изнасилиха. Вечерта ни оставиха заедно, но аз отидох на кино да гледам „Умирай трудно”. Не я взех, защото не допускаха лица под осемнайсет години. За изнасилването тя ми каза едва няколко години по-късно. Докато са се гаврели с нея, аз съм гледал Брус Уилис.

— Защо не ти е казала веднага?

Бор си пое дъх.

— Изнасилвачът заплашил да ме убие, ако тя не си мълчи. Бианка нямаше представа откъде извергът е знаел, че тя има по-голям брат.

— Как е изглеждал?

— Не го видяла, било много тъмно — поне така ми каза. Възможно е умът й да е блокирал спомена. Виждал съм такива случаи в Судан. Войниците преживяват такива ужасии, че мигом ги забравят. На следващия ден се събуждат и най-искрено заявяват, че не са били на въпросното място и не са видели нищо такова. При някои изтласкването на травматичните спомени върши работа. При други спомените изплуват на по-късен етап под формата на внезапни проблясъци. Кошмари. Според мен споменът за ужасното преживяване се е завърнал в съзнанието на Бианка. И тя не е успяла да го понесе. Страхът я съсипа.

— И смяташ, че вината е твоя?

— Моя е, разбира се.

— Нали си даваш сметка колко дълбоко си увреден, Бор?

— Естествено. Ти да не би да не си?

— Какво търсеше в дома на Кая?

— Видях, че гледа запис на компютъра си: мъж излиза от къщата на Ракел в нощта на убийството. Кая излезе, аз се вмъкнах и прегледах записа.

— Какво откри?

— Нищо. Размити образи. Неочаквано чух, че вратата се отваря, и се шмугнах в кухнята.

— А после ме изненада в гръб в коридора. И съвсем случайно си носел в себе си хлороформ?

— Винаги нося хлороформ.

— Защо?

— Който се опита да се вмъкне в дома на някое от моите протежета, се озовава на стола, където седиш в момента.

— И?

— И си плаща.

— Защо ми казваш всичко това, Бор?

Бор преплете ръце.

— Да си призная, първоначално мислех, че ти си убил Ракел.

— Така ли?

— Зарязан съпруг — това си е класика. Първото предположение на следователя, нали? Стори ми се, че на погребението видях в погледа ти невинност, примесена с разкаяние. Поглед на човек, извършил убийство без друг мотив освен омраза и ожесточение. Сега този човек се разкайва. Разкайва се толкова горчиво, че е успял да изтласка спомена. Защото това е единственият начин да оцелее. Истината е непоносима. Видях същото в погледа на сержант Bore. Сякаш беше успял да забрави какво е сторил на Хала и си го спомни чак когато го притиснах. Но после разбрах, че имаш алиби. Гузното в погледа ти, дадох си сметка, е било същото като в моя: вина, задето не си успял да предотвратиш нещастието. Та, причината да ти разказвам всичко това… — Бор слезе от масата и потъна в мрака. — … е, че ти искаш каквото искам и аз: да видиш как злодеите си плащат за стореното. Отнеха ни любими хора. Затворът не стига. Едната смърт не е достатъчно сурово наказание.

Луминесцентните лампи примигаха два пъти и помещението се окъпа в светлина.

Наистина се оказа обширен офис. Очевидно обаче в момента никой не работеше тук. Шест-седем прашасали бюра, по-светли участъци, където са стояли компютърни монитори и кутии; кашони, пръснати канцеларски пособия, принтер — обстановката подсказваше, че хората са се изнесли оттук презглава. На бялата дървена стена висеше портрет на краля. Военни, помисли си машинално Хари.

— Е, ще тръгваме ли? — попита Бор.

Хари се надигна. Виеше му се свят и тръгна със залитане към грубо скованата дървена врата, където го чакаше Бор, протегнал ръка с телефона, служебния пистолет и запалката на Хари.

— Къде беше? — попита Хари, прибра си телефона и запалката и претегли пистолета в дланта си. — Къде беше в нощта, когато убиха Ракел? Защото не си бил в дома си…

— Отскочих до вилата в Егедал. Уви, бях сам. Няма кой да потвърди.

— Какво прави там?

— Ами какво… Чистих си оръжието. Запалих камината. Мислих. Слушах радио.

— Мхм. Радио „Халингдал” ли?

— Всъщност точно него. Там се хваща само тази станция.

— Онази вечер излъчваха радио бинго.

— Точно така. Често ли ходиш в Халингдал?

— Не. Спомняш ли си нещо конкретно?

— От бингото ли? — повдигна вежда Бор.

— Да.

Бор поклати глава.

— Съвсем нищо? — По тежестта на оръжието Хари заключи, че патроните не са извадени от пълнителя.

— Съвсем нищо. Това разпит ли е?

— Помисли.

— Момент… предната седмица всички печеливши били от едно и също населено място. Ол. Или Фло.

— Бинго! — кимна Хари и пъхна пистолета в джоба на палтото си. — Благодареше на това изречение току-що те зачеркнах от списъка ми със заподозрени.

Руар Бор го изгледа смаян.

— Вътре можех да те убия и никой нямаше да разбере, но едно радио бинго е достатъчно да ме извадиш от списъка?

Хари сви рамене.

— Пуши ми се.

Слязоха по протрита, скърцаща дървена стълба и излязоха навън. Ансамбъл от камбани поде ритурнел[20].

— Виж ти! — Хари вдиша студения въздух.

На площада малко по-напред минувачи бързаха към баровете, а над покривите на околните сгради величествено се извисяваха двете кули на кметството.

— Били сме в центъра на града!

Хари беше чувал камбаните на кметството да изпълняват парчета на „Крафтверк” и Доли Партън. Веднъж Олег с ентусиазъм разпозна мелодия от играта „Майнкрафт”. Сега обаче звучеше „Песента на стража” от композитора Едвард Григ, която спадаше към по-традиционния репертоар на камбаните и по традиция ознаменуваше настъпването на полунощ.

Хари се обърна. Сградата, откъдето излязоха, представляваше дървена казармена постройка непосредствено до входа към укреплението „Акершхюс”.

— Е, не е нито МИ–6[21], нито Ленгли[22], но тук някога се помещаваше щабквартирата на Е–14.

— Какво е Е–14? — Хари измъкна пакет цигари от джоба на панталона си.

— Кратко просъществувала норвежка шпионска организация.

— Смътно ми е познато.

— Основаха я през 1995-а, последваха няколко години екшън ала Джеймс Бонд, после властови борби, политически боричкалия за методите и накрая я закриха през 2006-а. Оттогава тази сграда пустее.

— Но ти имаш ключове?

— През последните години бях част от организацията, а никой не си ги поиска обратно.

— Мхм. Бивш шпионин значи. Това обяснява хлороформа.

Бор се усмихна накриво.

— 0, правехме далеч по-шантави неща.

— Не се и съмнявам. — Хари погледна часовника на кметството.

— Съжалявам, че ти провалих вечерта, но може ли, преди всеки да си поеме по пътя, да ме почерпиш с цигара?

— Вербуваха ме като млад офицер. — Бор издуха цигарен дим към небето.

С Хари бяха намерили пейка на насипа зад оръдията с дула, насочени към фиорда.

— В Е–14 обаче не работеха само военни. Имаше дипломати, сервитьори, дърводелци, политици, математици, красиви жени, които да служат за примамка.

— Звучи ми като шпионски филм — отбеляза Хари, докато пушеше.

— Беше си чист шпионски филм — увери го Бор.

— Каква беше задачата ви?

— Набиране на информация от места, където в бъдеще се очаква Норвегия да разположи свои военни части. Балканския полуостров, Близкия изток, Судан, Афганистан. Предоставиха ни голяма свобода, оперирахме независимо от разузнавателната мрежа на САЩ и НАТО. И известно време имаше изгледи нещата да потръгнат. В такива затворени общества важат по-особени стандарти кое е приемливо и кое — не. Осигурявахме проститутки на наши информатори. Въоръжихме се с пистолети „High Standard HD 22” със заличени фабрични номера.

Хари кимна. Точно такъв пистолет видя във вилата на Бор в Егедал. Агентите на ЦРУ го предпочитаха, защото заглушителят се монтираше лесно и беше много ефективен. През 1960 година руснаците намерили „High Standard HD 22” у Франсис Гари Пауърс — военен пилот, чийто разузнавателен самолет „Локхийд У–2” бил свален над съветска територия.

— Без фабрични номера нямаше как да стигнат до нас, ако се наложи да използваме пистолетите за ликвидиране на неудобни хора.

— И ти правеше всичко това?

— Без купуването на секс и ликвидирането. Най-тежкото ми провинение… — Бор се почеса замислено под брадичката — или по-скоро аз го изживях най-тежко, беше, когато за първи път преднамерено се постарах да спечеля доверието на човек и злоупотребих с него. Приемният изпит за Е–14 включваше да се придвижиш от Осло до Тронхайм за възможно най-кратко време само с десет крони в джоба. Така проверяваха дали притежаваш социалните умения и изобретателността, необходими да се справиш в напечена ситуация в полева обстановка. Предложих десетте крони на симпатична жена в кафене на Централната гара в Осло, а в замяна помолих да ми услужи с телефона си, за да се обадя на по-малката ми сестра, която лежи безнадеждно болна в окръжната болница в Тронхайм, и да й съобщя, че току-що са ми откраднали чантата с портфейла, билета за влак и телефона. Всъщност набрах номера на един от другите кандидат-агенти и дори успях да се разплача. След като затворих, и жената плачеше. Тъкмо се канех да я помоля да ми услужи с малко пари за билет, тя сама предложи да ме закара с колата си, паркирана наблизо. Качихме се. Тя натисна газта до дупка. Часовете летяха, говорихме си за какво ли не, за най-съкровените си тайни, каквито човек споделя само с непознати. Моите тайни бяха заучени лъжи, които пробутах благодарение на обиграността ми на перспективен шпионин. Четири часа по-късно спряхме в Довре. Гледахме залеза над платото. Целувахме се. Смяхме се през сълзи и се обяснихме в любов един на друг. След два часа, малко преди полунощ, тя ме остави пред главния вход на болницата. Иди да намериш свободно място и паркирай, казах й, а през това време аз ще разбера къде е настанена сестра ми. После ще те изчакам на регистратурата. Влязох, подминах регистратурата, измъкнах се от задния изход и хукнах презглава към паметника на Улав Трюгвасон[23], където изпитващият от Е–14 чакаше с хронометър. Бях пръв и през онази нощ ме честваха като герой.

— Победата не ти ли загорча?

— Тогава не. Угризенията се появиха по-късно. В спецчастите е същото. Намираш се под напрежение, каквото обикновените хора не преживяват. Затова след известно време човек започва да си мисли, че правилата за обикновените хора не важат за него. В Е–14 всичко започна с дребна манипулация. Злоупотреба с нечие доверие. Няколко невинни нарушения на закона. И приключи с философски въпроси за живота и смъртта.

— Но според теб правилата важат и за хора с такива професии?

— На хартия… — Бор посочи към бедрото си. — … да, но тук горе — почука с пръст по челото си — тук горе знаеш, че за да си свършиш работата, се налага да нарушаваш правилата. Защото нарядът е твой. А дежурството е самотно. Професията на стража е неблагодарна. Трудът му ще остане неоценен, защото повечето хора дори няма да разберат, че някой ги е охранявал.

— Правовата държава…

— … си има своите недостатъци. Нашенското правораздаване предвижда норвежки войник, изнасилил и убил афганистанка, да бъде прибран в родината и да излежи кратка присъда в затвор, който в очите на една хазарка би изглеждал като петзвезден хотел. Отредих му заслуженото наказание, Хари. Овъзмездих Хала и нейното семейство, както те заслужаваха. Афганистанско наказание за престъпление, извършено в Афганистан.

— А сега си подгонил убиеца на Ракел. Но ако се придържаш към току-що цитирания принцип, би следвало престъпление на норвежка територия да бъде осъдено съгласно норвежките закони, а у нас няма смъртно наказание.

— В норвежките закони може да няма смъртно наказание, но в моя наказателен кодекс има, Хари. Предполагам, и в твоя.

— Така ли мислиш?

— За мен е извън всяко съмнение, че подобно на повечето хора в тази страна и ти искрено вярваш в хуманното отношение и във втория шанс. Но и ти си човек, Хари. Човек, на когото са отнели жената, която е обичал. Обичах я и аз.

Хари смукна силно от цигарата.

— Не, не в романтичния смисъл — побърза да уточни Бор. — Възприемах Ракел като по-малка сестра. Също както и Хала. В тях виждах Бианка. Изгубих и трите.

— Какво искаш, Бор?

— Да ти помогна, Хари. Като го откриеш, искам да ти помогна.

— Как по-точно?

Бор вдигна цигарата.

— Убиването е като пушенето. Кашляш, съпротивляваш се, мислиш си, че никога няма да преодолееш отвращението си. Преди да съдя от личен опит, дълбоко в себе си не вярвах на момчетата от спецчастите, които твърдяха, че да убиеш враг се равнява на най-мощния наркотичен екстаз. Ако някой види сметката на убиеца на Ракел, след като го арестуват, ще трябва да си подсигуриш желязно алиби.

— С други думи, аз да издам смъртната присъда, а ти да си палачът?

— О, присъдата вече е произнесена, Хари. Омразата ни изпепелява до основи. Съзнаваме го, но сме твърде възпламенени, късно е да се опитваме да потушаваме огъня. — Бор хвърли угарката на земята. — Да те хвърля ли до вкъщи?

— Ще повървя — отклони предложението Хари. — Имам нужда да си проветря главата от хлороформа. Само още два въпроса. Когато съпругата ти и аз седяхме до езерото в Сместа, ти ме държеше на мушка с лазерен мерник. Защо? И откъде знаеше, че сме там?

Бор се усмихна.

— Не знаех. Просто имам навика да седя в избата и да наблюдавам. Следя норката да не отмъкне някое от малките на двойката лебеди. И вие се появихте.

— Ясно.

— Какъв е вторият въпрос?

— Как успя да ме свалиш от колата и да ме замъкнеш по толкова много стълби, докато бях упоен?

— Както носим ранените на фронта: метнах те на гръб. Това е единственият начин.

— Е, няма друго — кимна Хари.

Бор се изправи.

— Знаеш къде да ме намериш.

Хари заобиколи кметството, пое по улицата към Сгуртинга, спря пред Националния театър. Забеляза, че без особени проблеми подмина три отворени бара, където кипеше съботно оживление. Извади си телефона. Беше получил съобщение от Олег: „Нещо ново? Главата над водата?”

Реши да му се обади, след като се чуе с Кая. Тя вдигна след първия сигнал за „свободно”.

— Хари? — В гласа й ясно се долавяше безпокойство.

— Говорих с Бор.

— Знаех си, че има нещо!

— Невинен е.

— Така ли?

Хари чу как нещо изпука в слушалката — навярно завивката опря в микрофона, докато Кая се обръщаше.

— И какво означава това?

— Че се връщаме в изходна позиция. Утре сутринта ще ти докладвам подробно, става ли?

— Хари?

— Да?

— Малко се изплаших.

— Разбрах.

— А сега ми е малко самотно.

Мълчание.

— Хари?

— Да?

— Не се чувствай длъжен.

— Добре.

Хари затвори. Натисна О — за Олег. Поколеба се тъкмо преди да го набере, избра „ново съобщение” и написа: „Ще ти звънна утре.”

Тридесет и първа глава

Хари лежеше по гръб върху завивката, почти напълно облечен. Кубинките се търкаляха на пода до леглото, палтото висеше на облегалката на стола. Мушната под завивката, Кая се беше сгушила в него, отпуснала глава на ръката му.

— Съвсем същият си. — Тя плъзна длан по пуловера. — Минаха толкова години, а изобщо не си се променил. Не е честно.

— Започнал съм да мириша на пот.

Тя завря лицето си под мишницата му и подуши.

— Глупости! Миришеш на хубаво. На Хари.

— Това е лявата подмишница. Дясната е много по-зле. Сигурно е от възрастта.

Кая се засмя тихо.

— Мит е, че възрастните хора миришат по-лошо. Доказват го най-новите проучвания. Според японско изследване химичното съединение 2-ноненал, влизащо в състава на потта и отговорно за характерната миризма на „старост”, наистина се среща в организма на хората над четирийсет години, но експеримент, при който на контролната група дават да помиришат дрехи на хора с различна възраст и да оценят каква е миризмата, показва, че потта на по-старите хора е по-поносима от потта на трийсет-трийсет и кусур годишните.

— Брей! — изненада се Хари. — Само не знам как ще обясниш, че отдясно смърдя на пор.

Кая се засмя. Така беше закопнял за нежния й смях. Ех, този неин смях.

— Разказвай сега за Бор.

Хари си измоли позволение да запали цигара. Започна от огледа на вилата на Бор. После разправи как Бор го похити в дневната на Кая точно под спалнята, където лежаха в момента; как се събуди в опразнената щабквартира на Е–14. Пресъздаде разговора с Бор сравнително подробно, ала пропусна последната част — как Бор се самопредложи за палач.

Странно, но Кая не изглеждаше кой знае колко шокирана, че Бор е екзекутирал свой войник. Или че я е наблюдавал в Кабул и продължава да я държи под око в Осло.

— Очаквах поне малко да се смутиш, задето те е шпионирал.

Тя поклати глава и протегна ръка да вземе цигарата му за малко.

— Не съм го виждала, но интуитивно го усещах. Моят брат се самоуби точно като сестра му и в мое лице Бор откри заместителка на Бианка. Говорим за дребни прояви на загриженост, например, осигуряваше ми малко по-голямо подкрепление, отколкото на другите, когато се налагаше да излизам извън безопасните зони. Преструвах се, че не забелязвам. Колкото до това, дали съм била обект на наблюдение — свиква се.

— Наистина ли?

— О, да. — Тя пъхна цигарата между устните му. — По време на мисията в Басра около хотела, където бяхме отседнали ние, служителите от Червения кръст, коалиционните сили се състояха предимно от британци. А британците са по-различни. Американците действат с размах, измитат улиците и при атака щурмуват вабанк и буквално пробиват стените, препречващи пътя им. Смятат този начин за по-ефективен — всява по-голяма паника, а това не е за подценяване. Виж, британците… — Тя плъзна пръсти по гърдите му. — … те се прокрадват, прилепени към стените, невидими са. Имахме забрана след осем часа да излизаме от хотела, но се случваше да се качим на покрива. Не ги виждахме, но понякога съзирах две червени точки върху лицето на човека срещу мен. И той виждаше такива точки върху моето лице. Така британците дискретно ни съобщаваха, че бдят на пост. Предупреждаваха ни да се прибираме вътре. Тези точки ми вдъхваха усещане за защитеност.

— Мхм. — Хари дръпна от цигарата. — Кой беше той?

— Кой?

— Върху чието лице си виждала червените точки.

Кая се усмихна. Очите й обаче помръкнаха.

— Антон. Работеше към МКЧК — Международния комитет на Червения кръст. Повечето хора не знаят, че всъщност има два Червени кръста: МФЧК — Международна федерация на Червения кръст и Червения полумесец и МКЧК — Международен комитет на Червения кръст. В първия работят хуманитарни служители като мен под егидата на ООН, във втория — предимно швейцарци, а административният център се намира недалеч от Двореца на нациите в Женева, където пък се помещава европейската централа на ООН. В структурата на Червения кръст МКЧК се явява своеобразен еквивалент на морската пехота и спецчастите във въоръжените сили. Рядко ще чуеш да се говори за тях, но те влизат първи и излизат последни. Правят всичко, което ООН не прави заради опасната обстановка. Именно служителите на МКЧК обикалят нощем и броят трупове. Тези хора действат дискретно, но ще ги познаеш по по-скъпите ризи и по излъчваното превъзходство.

— А имат ли основания за това?

— Определено — Кая дръпна от цигарата. — Но и те умират от осколки от мини.

— Обичаше ли го?

— Ревнуваш ли?

— Не.

— Аз ревнувах.

— От Ракел ли?

— Мразех я.

— Тя не беше направила нищо лошо.

— Именно затова — засмя се Кая. — Ти ме заряза заради нея — достатъчна причина една жена да мрази друга.

— Не съм те зарязал, Кая. Ти и аз бяхме двама души с разбити сърца и известно време намирахме утеха един в друг. После заминах в чужбина и напуснах и теб, и Ракел.

— Но за нея каза, че я обичаш. И после се върна пак заради нея, не заради мен.

— Върнах се най-вече заради Олег. Беше се забъркал в неприятности. Но — да, винаги съм обичал Ракел.

— Дори когато тя не те искаше?

— Най-вече тогава. Явно така сме устроени ние, хората. Или?

Бродещите пръсти на Кая отстъпиха назад.

— Любовта е сложно нещо. — Тя се сгуши по-близо в него и отпусна глава на гърдите му.

— Любовта е коренът на всичко. И на доброто, и на злото. И на удоволствието, и на болката.

— Какво имаш предвид?

— В смисъл?

— Говориш за нещо конкретно.

Хари поклати глава.

— Спомних си една история за корени.

— Хайде, разкажи ми. Твой ред е да ми разкажеш нещо.

— Чувала ли си за Стария Шико?

— Какво е това?

— Смърч. Преди няколко години аз, Ракел и Олег решихме да си направим екскурзия до планината Фюлю в Швеция, защото в класа на Олег учили за Стария Шико, най-старото дърво на света. Скоро щяло да навърши десет хиляди години. В колата Ракел ни разясни, че дървото се родило по времето, когато хората открили земеделието, а Англия още била част от континента. И така, тръгнахме из планината и за наше разочарование установихме, че Стария Шико представлява опърпано, изкривено от ветровете и доста ниско дърво. Един лесничей ни обясни, че самото дърво било едва на няколко века. Десет хилядолетия навършвала кореновата система, от която всъщност водели началото си Шико и други дървета. Олег се вкисна; беше си представял как ще се изфука пред съучениците си, че е видял най-старото дърво на света. Нямаше как да видим прословутите корени. За успокоение му предложих да обясни на учителя и на класа, че най-старото дърво се намира в Уайт Маунтинс в Калифорния и е на близо пет хиляди години. Това поободри Олег и по време на цялото спускане надолу той тичаше, защото нямаше търпение да се прибере вкъщи и да триумфира с познанията си. Вечерта с Ракел си легнахме, тя се сгуши в мен и ми каза, че ме обича, че нашата любов прилича на онази коренова система. Дървета гният, повалят ги мълнии, ние се караме, аз се връщам към чашката. Но онова, което е под земята, никой не може да унищожи — нито ние, нито който и да било. То ще съществува вовеки веков и от него винаги ще израства нова издънка.

В мрака настъпи мълчание.

— Почти не чувам сърцето ти да бие — прошепна Кая.

— Половината от него е нейна. Сигурно затова цялото ще престане да бие — защото едната половина е мъртва.

Неочаквано Кая се, отпусна върху него.

— Искам да подуша другата ти подмишница.

Хари й позволи. Тя легна, опряла буза в неговата, и той усети топлината й през избелялата й пижама и своите дрехи.

— Най-добре си свали пуловера, за да усетя миризмата — прошепна тя, почти докосвайки ухото му с устни.

— Кая…

— Не се противи, Хари. Нуждаеш се от това. Аз — също. Както ти сам каза: утеха.

Тя се отмести и плъзна ръката си надолу.

Той я хвана.

— Прекалено рано е, Кая.

— Мисли за нея, докато го правиш. Говоря сериозно. Представи си, че си с Ракел.

Хари преглътна.

Пусна ръката й. Затвори очи.

Все едно се потопи в топла вана, облечен в костюм и с телефон в джоба: беше едновременно страшно грешно и страшно приятно.

Тя го целуна. Той отвори очи, вгледа се право в нейните. За секунда двамата сякаш се дебнеха подобно на животни, срещнали се в гората — първо трябва да разберат приятел ли стои отсреща, или враг. После той отвърна на целувката й. Тя го съблече и сама се съблече. Възседна го. Хвана члена му. Не движеше ръката си, просто го държеше здраво. Навярно искаше да усети туптенето от нахлулата кръв така, както той усещаше ерекцията. После — без повече увертюри — тя го пъхна в себе си.

Откриха общия си ритъм. Не го бяха забравили. Бавен, тежък. В оскъдната червена светлина от портативното радио Хари я виждаше как се люлее над него. Плъзна длан по нещо, което взе за колие със символ на висулката, но всъщност беше татуировка: S с две точки отдолу. Кой знае защо, изображението му напомни за Фред Флинтстоун в колата му. Стоновете на Кая се усилиха, тя искаше да забързат темпото, но Хари не й позволи, продължи да поддържа бавния ритъм. Тя изохка ядосано, но го остави да води танца. Хари затвори очи и потърси Ракел. Намери Александра. Намери Катрине. Но не и Ракел. Чак когато Кая се вцепени и стоновете й секнаха, чак когато той отвори очи и видя как червената светлина облива като кръв лицето и гърдите й, той откри Ракел. Погледът на Кая беше вперен неподвижно в стената, устата зееше в ням вик, а мокрите остри зъби блещукаха.

И неговата половина се разтуптя.

Тридесет и втора глава

— Добре ли спа? — попита Кая, подаде на Хари едно от двете димящи кафета и пак се сгуши в леглото до него.

Светлината от бледото сутрешно слънце се процеждаше през завесите, които леко се поклащаха пред отворения прозорец. Хладният утринен въздух още щипеше и Кая потръпна от удоволствие, когато мушна измръзналите си крака между прасците на Хари.

Хари се позамисли върху въпроса й. Мда, дявол да го вземе, спа чудесно. Не помнеше да е сънувал кошмари. Не го мъчеше абстиненция. Не го споходиха нито стряскащи видения, нито признаци на панически атаки.

— Май да — кимна той, надигна се и отпи от кафето. — А ти?

— Като къпана. Присъствието ти ми се отразява много добре. Както и миналия път.

Хари се взря в празното пространство и кимна.

— Е, какво ще кажеш? Да опитаме ли пак? Да започнем отначало, начисто.

Той се обърна и по изумлението, изписано на лицето й, Хари схвана, че е изтълкувала думите му погрешно.

— И така, в списъка нямаме нито един заподозрян — побърза да добави той. — Откъде ще започнем?

Лицето й се изопна в неизречено обвинение: „Не можа ли поне пет минути, след като се събудихме заедно, да не споменаваш Ракел?”.

После Кая преглътна егото си и се прокашля.

— Ракел е споделила с Бор за заплахите, които е получавала покрай твоята работа. Знаем, че в девет от десет убийства, извършени в дома на жертвата, жертвата и убиецът се познават. Значи, или е неин познат, или твой.

— Първият списък е дълъг, вторият — кратък.

— Какви мъже познаваше Ракел освен Бор и евентуални колеги от службата?

— Колегите ми от Управлението. И… няма значение.

— Кажи все пак.

— Докато държах „Джелъси”, Ракел ми помагаше. Рингдал, новият собственик, й предложил да продължи да работи за него. Тя отказала, но това не е мотив за убийство.

— А възможно ли е да е жена?

— Вероятността е петнайсет процента.

— Статистически — да, но помисли. Ревност?

Хари поклати глава.

В стаята завибрира телефон. Кая се наведе, извади телефона на Хари от джоба му, погледна екрана и вдигна.

— Хари е малко зает в леглото на Кая, затова, ако обичате, дайте по-накратко.

Подаде телефона на изумения Хари.

— Ало?

— Не че ми влиза в работата, но коя е Кая? — попита Александра с леден глас.

— Понякога и аз си задавам съшия въпрос. — Хари проследи как Кая се измъкна от леглото, съблече си пижамата и влезе в банята. — По какъв повод звъниш?

— По какъв повод звъниш? — изимитира го Александра. — Мислех да те осведомя за съдържанието на последния ДНК доклад, който изпратихме на разследващия екип.

— Да?

— Но нещо се разколебах.

— Защото съм в леглото на Кая?

— Признавам! — извика Александра.

— Съжалявам, ако ти е станало кофти, но с теб се виждаме само за неангажиращ секс. Бързо ще ти мине.

— Повече не разчитай на услугите ми, хубавецо.

— Е, ще се опитам да го преживея.

— Поне се престори на тъжен.

— Виж, Александра, от няколко месеца непрекъснато съм тъжен. Точно сега не ми е до игрички. Ще ми кажеш ли за доклада, или не?

Мълчание. Хари чу как Кая пусна душа в банята.

Александра въздъхна.

— Изследвахме абсолютно всички предмети от местопрестъплението, евентуални носители на ДНК следи. Получиха се много съвпадения с профили на полицаи, регистрирани в базата данни: ти, Олег, следователи…

— Наистина ли са успели да замърсят местопрестъплението?

— Не бъди толкова строг. Говорим за изключително обстойна проверка на следи. Обхваща цялата къща, дори мазето. Групата за оглед ни изпрати толкова много материал за анализ, че приложи и списък кое е най-спешно и кое може да почака. По тази причина това, за което ти говоря, изникна чак сега. Мръсната посуда в миялната беше в края на списъка.

— И какво изникна?

— Неидентифицирана ДНК в засъхнала слюнка по ръба на стъклена чаша.

— На мъж?

— Да. По чашата имало и пръстови отпечатъци, разбрах от колегите.

— Отпечатъци? Значи са качили снимка. — Хари спусна крака на пода. — Александра, ти си добра приятелка. Благодаря ти!

— Приятелка! — изсумтя тя. — Коя жена иска да е приятелка?

— Ще ми звъннеш ли, ако изскочи още нещо?

— Не! Ще ти звънна, когато се въргалям с някой готин пич!

Тя затвори.

Хари се облече, взе чашата с кафе, палтото и кубинките си, слезе в дневната, отвори лаптопа на Кая и с паролата на Бьорн влезе във вътрешната мрежа на полицейски окръг Осло. Намери снимката на чашата в последния качен доклад. Имаше и снимка на цялото съдържание на миялната машина. Две чинии и четири чаши. Следователно въпросната чаша с отпечатъка най-вероятно е била използвана в деня на убийството, защото Ракел не оставяше съдове да престояват в миялната по-дълго от два дни. А случеше ли се да не събере достатъчно посуда, за да напълни миялната, вадеше мръсните чаши и чинии и ги измиваше на ръка.

Ракел купи чашата с отпечатъка от малко стъкларско ателие в Нитедал, собственост на семейство сирийци, пристигнали в Норвегия като бежанци. Хареса бледосините чаши, а искаше и да помогне на семейството. Затова предложи „Джелъси” да купи от тях няколко сервиза. Това, според Ракел, щяло да придаде собствен облик на бара. Преди да вземе отношение по въпроса, Хари изхвърча и от къщата в Холменколен, и от бара. Ракел държеше специалните чаши в шкаф в тъй наречената дневна. Мястото определено не беше първото, където един убиец ще потърси чаша, ако ожаднее след извършеното престъпление. В доклада се упоменаваше, че по чашата са открити и отпечатъци на Ракел. Значи, тя бе подала чашата на неизвестния мъж. Беше му сервирала питие. Най-вероятно вода. Според доклада не били открити следи от алкохол. Самата Ракел не беше пила нищо за компания — бледосинята чаша в миялната беше само една.

Хари прокара длан по лицето си.

И така, на вратата се бе появил човек, когото е познавала достатъчно добре, за да го пусне в къщата, но не чак толкова добре, та да му налее вода в по-обикновена чаша от ИКЕА, каквито стояха в долап над умивалника. Не, Ракел се бе постарала да се покаже добра домакиня. Любовник? Ако е бил любовник, явно са се срещали отскоро, защото до шкафа със специалните чаши се стигаше по-трудничко. Въпросният мъж не бе идвал преди в дома й: Хари провери всички записи върху SD картата на фотокапана. Ракел се прибираше и излизаше сама. Никой не й бе ходил на гости преди нощта на убийството. Мъжът, пил от специалната чаша, просто не можеше да е друг освен убиеца. Хари си спомни какъв извод си бе направил от записа: Ракел е изненадана от появата на мъжа, но въпреки това го пуска в къщата само след няколко секунди. В доклада пишеше, че в базата данни не е открито съвпадение. Тоест, изолираната ДНК не е на действащ полицай — или поне не на полицай с достъп до местопрестъпления. И не е на криминално проявен. Този човек не беше обхождал къщата, защото освен върху чашата негови отпечатъци не бяха открити никъде другаде.

Криминалистите бяха снели дактилоскопичните следи по стария метод: с помощта на четчица или магнит бе нанесен равномерен слой цветна пудра. Виждаха се отпечатъци от петте пръста на Ракел: четири събрани отпечатъка, сочещи наляво, в средната част на чашата и един — от палеца — по-близо до основата. Съдейки по това разположение, Ракел беше подала на госта чашата с дясната си ръка. А с коя ръка я е поел той? Погледът на Хари зашари надолу из доклада. Получи потвърждение на предположението си: отпечатъците по чашата бяха от дясната ръка на Ракел… и от лявата на неизвестния посетител. Мозъкът на Хари би тревога, когато регистрира същото проскърцвате на пода като снощи.

— Целият подскочи! — засмя се Кая, влизайки боса в стаята, загърната в протрит, прекалено голям за нея син хавлиен халат. На баща й. Или на брат й. — Имам закуска само за един, но може да излезем и…

— Не се притеснявай. — Хари затвори лаптопа. — Трябва да се прибера и да се преоблека. — Стана и я целуна по челото. — Между другото, хубава татуировка.

— Мислиш ли? Доколкото си спомням, ти не си падаше по татуировки?

— Наистина ли съм го казал?

Кая се усмихна.

— Каза, че ние, хората, по определение сме невежи глупаци и затова не бива да пишем върху камък или кожа, а с водоразтворими цветове, та да имаме възможност да изтриваме миналото, да забравяме кои сме.

— Брей. Това наистина ли са мои думи?

— По-полезно за нас е да бъдем празни листове, така се изрази. Да имаме свободата да станем нещо ново, нещо по-добро. Според теб татуировките ни закрепостявали, принуждавали ни да се придържаме към старите си убеждения. Даде ми следния пример: ако човек си татуира Христос на гърдите, това го задължавало да продължава да отстоява вярата си, защото татуировката щяла да изглежда идиотски върху тялото на атеист.

— Не е зле. Впечатляващо е как си го запомнила.

— Ти беше философски настроен човек с много любопитни разсъждения, Хари.

— Преди ме биваше повече. Вероятно е трябвало да си ги татуирам.

Хари си разтърка тила. Сирената в главата му отказваше да млъкне, подобно на стара автомобилна аларма, която пищи пред прозореца на спалнята ти и чака някой да я изключи. Дали пък не я беше задействало нещо друго, а не проскърцването на пода?

Кая го изпроводи до коридора. Той си обу кубинките.

— Да ти кажа… — подхвана тя, когато Хари посегна към дръжката на вратата, — вече приличаш на човек с воля за живот.

— Моля?

— В църквата имаше съвсем различен вид. Все едно само чакаш удобен случай да умреш.

Катрине погледна екрана на звънящия телефон. Прочете името, поколеба се, погледна купчината доклади върху бюрото и въздъхна.

— Добър ден, Мона. И в събота ли работиш?

— Кво пр?

— Моля?

— Какво правиш? Есемес жаргон.

— А, и аз работя. „Без камиони Норвегия е загубена.”

— Моля?

— Стар лозунг. „А без жени…”[24] Все едно. С какво да помогна на „Ве Ге”?

— С актуална информация по случая „Ракел Фауке”.

— За тази цел има пресконференции.

— Отдавна не сте давали. А Андерш ми се струва…

— Вярно, че гаджето ти е следовател, но това не ти отрежда първо място на опашката.

— Определено. Нарежда ме най-отзад, защото вие умирате от страх да не би някой да си помисли, че се ползвам с преференции. Та… Андерш не ми казва нищо, но ми се вижда оклюмал. А това ме навежда на предположението, че разследването буксува.

— Нищо подобно. — Катрине започна да си масажира челото със свободната ръка. Господи, беше толкова скапана. — И ние, и КРИПОС работим методично и неуморно. Всяка следа, която не ни отвежда към целта, ни приближава до нея.

— Супер, ама това вече съм го цитирала, Брат. Нямаш ли нещо по-секси?

— Секси? — Катрине усети как нещо в нея се отприщва, нещо, отдавна насъбирано и само чакало да се разрази. — Добре, ето ти нещо секси. Ракел Фауке беше прекрасен човек. Не мога да кажа същото за теб и твоите методи на работа. Ако не зачиташ почивния ден, то поне прояви уважение към паметта й и към професионалния морал, на който уж държиш, проклета кучко. Това достатъчно секси ли ти е?

През следващите секунди Катрине остана безмълвна и не по-малко шокирана от думите си отколкото Мона До.

— Държиш ли да те цитирам? — попита журналистката.

Катрине се облегна на стола и изруга наум.

— Ти как мислиш? Държа ли?

— В името на бъдещото ни сътрудничество приемам, че този телефонен разговор изобщо не се е състоял.

— Благодаря.

Затвориха. Катрине облегна пламналото си чело на хладното бюро. Идваше й множко. Цялата отговорност. Заглавията в медиите. Нетърпението на началството. Герт. Бьорн. Неведението. Ясната сметка. Ясната сметка, която си даваше за толкова много неща, включително, че е дошла на работа в неделя, защото не й се стои вкъщи при мъжа и детето. А разполагаха с толкова малко улики. Колкото и доклада да прочетеше — нейни собствени, на Винтер, на КРИПОС — нямаше да мръднат и на йота. Защото Мона До беше права: разследването буксуваше.

Хари се закова рязко насред парка „Стен”. Реши да мине оттам, за да поразмишлява на спокойствие, съвсем забравяйки, че днес е неделя. Бясно лаещи кучета и истерично крещящи деца сякаш си бяха устроили надпревара по надвикване, а с гръмогласни команди в нея се включваха собствениците и на децата, и на кучетата. Въпреки това цялата тази врява не успя да заглуши тревожната сирена вътре в него, която упорито продължаваше да вие. Изведнъж, съвсем неочаквано, тя млъкна. Защото Хари си спомни. Спомни си къде е виждал лява ръка да държи чаша с вода.

— Ти смяташ ли за справедливо да те тикнат в затвора, защото си купил надуваема кукла с външност на дете? — попита Йойстайн Айкелан и продължи да прелиства вестника върху барплота на „Джелъси”. — Вярно, гнусно е, но чак пък затвор…

— За гнусотиите трябва да има граници — отвърна Рингдал, наплюнчи показалеца си и продължи да брои банкнотите от касовия апарат. — Снощи изкарахме добър оборот, Айкелан.

— Самите специалисти не били единни по въпроса дали използването на надуваеми кукли деца увеличава риска ползвателят да извърши блудство.

— Обаче в бара идват прекалено малко мацки. Май трябва да пуснем промоция с безплатни питиета за дамите под трийсет и пет.

— По тази логика защо не наказват със затвор родители, които купуват пистолети играчки на децата си и им позволяват да разиграват сценки, в които малчуганите наужким нахлуват в класна стая и откриват огън?

Рингдал пусна чешмата и подложи една чаша.

— Педофил ли си, Айкелан?

Йойстайн се вторачи в празното пространство.

— Неведнъж съм си задавал този въпрос и съм пробвал да гледам разни неща. Ей така, от чисто любопитство, нали се сещаш? Но изобщо не ме възбужда. А ти?

Рингдал напълни чашата.

— Аз съм изключително нормален мъж, уверявам те.

— Какво ще рече това?

— Кое?

— Изключително нормален. Звучи направо зловещо.

— Изключително нормален значи, че харесвам мадами над разрешената възраст за сексуални контакти. Точно като клиентите ни от мъжки пол. — Рингдал вдигна чашата. — И поради тази причина наех барманка.

Йойстайн Айкелан зяпва от смайване.

— Имаме ново попълнение в персонала и ще разполагаме с повече свободно време. Ще въведем ротационния принцип ала Моуриньо. — Рингдал отпи.

— Първо, треньорът, въвел ротация в състава на футболен отбор, е сър Алекс Фъргюсън. Второ, Жозе Моуриньо не е нищо повече от нафукан тъпак, който може и да е спечелил титли с най-скъпите футболисти в света, но така наречените спортни коментатори са го подвели да смята успехите на отбора за резултат от уникалните си качества. Проведени изследвания обаче развенчават мита, че личността на треньора оказва влияние върху постиженията на даден футболен отбор. Побеждават отборите с най-високоплатените играчи и точка по въпроса. Затова, ако искаш „Джелъси” да спечели шампионската титла сред баровете в Грюнерльока, е нужно да ми увеличиш заплатата, Рингдал. Точка.

— Забавен си. Не може да ти се отрече, Айкелан. Сигурно затова клиентите те харесват. Но според мен няма да навреди малко да разнообразим състава.

Йойстайн се ухили и оголи проядените си зъби.

— Да смесим проядени зъби с големи цици? Защото, предполагам, колежката е надарена?

— Е…

— Ти си идиот, Рингдал.

— По-кротко, Айкелан. Мястото ти в титулярния състав не е толкова сигурно.

— Трябва да решиш какъв искаш да бъде този бар. Заведение с претенции за класа или подобие на „Хуутърс”[25]?

— В случая избирам…

— Не бързай да отговаряш. Вземи предвид следното в тактическата си схема, Моуриньо: според статистика на порносайта „Порнхъб” младите посетители на страницата — на възраст между 18 и 24 години — са близо двайсет процента по-малко склонни да търсят цици, отколкото другите възрастови групи. Докато посетителите между 55 и 64 години най-често търсят клипове с едрогърди мадами като барманката, която си наел. С други думи, циците вече са демоде, Рингдал.

— А проядените зъби? — осведоми се Хари.

Двамата мъже се обърнаха към новодошлия.

— Ще ми налееш ли нещо за пиене, Рингдал?

— Още няма един — поклати глава собственикът.

— Не искам твърд алкохол, а…

— В неделя не сервираме бира и вино преди дванайсет на обяд, Хуле. Не искаме да си изгубим лиценза за продажба на спиртни напитки.

— … чаша вода — довърши Хари.

— А, така става. — Рингдал постави чиста чаша под чешмата и завъртя крана.

— Ти каза, че си предложил на Ракел да продължи да работи в „Джелъси”, но не фигурираш нито в електронната й кореспонденция, нито в разпечатката на телефона й е повиквания от последните месеци.

— Така ли? — Рингдал подаде чашата на Хари.

— Та затова се питам къде, кога и по какъв начин си се свързал с нея?

— Ти се питаш? Или полицията?

— Това ще се отрази ли на отговора ти?

Рингдал издаде напред долната си устна и наклони глава настрани.

— Не. Защото не си спомням.

— Не си спомняш дали сте се видели лично, или си й изпратил имейл?

— Не. Не си спомням.

— Скоро ли е било, или отдавна?

— Понеже от личен опит знаеш, че понякога в паметта на човек възникват бели петна, ще проявиш разбиране, убеден съм.

— Ти си въздържател. — Хари отпи от чашата.

— Но ежедневието ми е много натоварено, защото се срещам с много хора и ми се случват много неща. Та, в този ред на мисли…

— И сега ли бързаш? — Хари огледа празния бар.

— Най-усилената работа трябва да тече преди самото събитие, Хари. Подготовка му е майката. Тя ти спестява необходимостта да импровизираш. Стройният план ти носи само предимства. Ти имаш ли?

— Какво? План ли?

— Помисли върху това, Хари. Заслужава си. А сега ще те помоля да ни извиниш…

Входната врата се хлопна зад гърба на Хари. Йойстайн машинално плъзна опитно око по барплота в търсене на празната чаша на Хари, но не я намери.

— Сигурно е отчаян — подхвърли Рингдал и кимна към вестника пред Йойстайн. — Прочетох, че разследващите са в задънена улица. А в такива случаи е всеизвестно какво правят.

— Какво правят? — попита Йойстайн и се отказа да търси чашата.

— Връщат се към наличните факти. Към вече отхвърлените улики и подозрения.

Изминаха няколко минути, докато на Йойстайн му просветне какво всъщност имаше предвид Рингдал. Хари беше отчаян не защото разследващите са в задънена улица, а защото ще се върнат да преразгледат по-обстойно приетите за установени факти по случая. Като например неговото алиби.

Офисите на Експертно-криминалния отдел в квартал „Брюн” пустееха — беше неделя. Двама мъже стояха надвесени над компютърен екран в дактилоскопичната лаборатория.

— Имаме съвпадение — обяви Бьорн Холм и се изправи. — Отпечатъкът е същият като върху бледосинята чаша от миялната на Ракел.

— Рингдал е ходил в Холменколен. — Хари оглеждаше мазните следи върху чашата, отмъкната от „Джелъси”.

— Така изглежда.

— Като изключим двете посещения в нощта на убийството, в продължение на седмици никой не е идвал в дома на Ракел. Абсолютно никой.

— Може първият посетител, заснет от фотокапана, да е бил Рингдал.

— Съвсем възможно е — кимна Хари. — Отбил се е без предупреждение, Ракел го е пуснала, наляла му е чаша вода, докато я е питал иска ли да продължи да работи в „Джелъси”. Тя му е отказала и той си е тръгнал. Тази версия съответства на видеозаписа. Смущават ме обаче твърденията на Рингдал, че не си спомня. Как няма да помниш, че си бил в дома на жена, за чието убийство, извършено броени часове след твоето посещение, прочиташ два дни по-късно във вестника!

— Може да лъже, защото се страхува да не го заподозрат. Ако наистина е разговарял насаме с Ракел в нощта на убийството, ще трябва да дава подробни обяснения. Дори да е невинен, няма как да го докаже и рискува да го приберат в ареста, а медиите да тиражират името му — Рингдал си дава ясна сметка за това. Кажи му, че разполагаш с доказателства за посещението му. Това може да опресни паметта му.

— Хм… Дали пък да не си пазим козовете, докато се сдобием с нещо по-солидно?

— Не използвай множествено число, Хари. Това си е твой казус. И аз като Рингдал залагам на стратегията за ненамеса.

— Като те слушам, май ти се вижда невинен.

— Предположенията оставям на теб. Аз съм в бащинство и искам, след като отпускът ми изтече, все още да имам работа.

Хари кимна.

— Прав си. Постъпвам егоистично. Очаквам хора, които не ми дължат нищо, да рискуват препитанието си и пенсионните си точки, за да ми помогнат.

От детската количка се чу тих хленч. Бьорн си погледна часовника, вдигна си пуловера и извади шише за хранене. Беше обяснил на Хари, че държи бутилката между две гънки на шкембето си под тесен пуловер, та млякото да е с телесна температура.

— А! Сетих се на кой музикант ми прилича Рингдал — възкликна Хари, докато наблюдаваше как момченцето с три смешно големи руси къдрици смуче от биберона. — На Пол Саймън.

— На Пол Фредерик Саймън? — възкликна Бьорн. — И как така ти просветна точно сега?

— Заради малкия. Напомня ми на Арт Гарфънкъл[26].

Хари очакваше Бьорн да се засегне от сравнението, но Бьорн продължи да стои с наведена глава, съсредоточен върху храненето. Или навярно размишляваше какво място да отреди на Арт Гарфънкъл в личната си музикална класация.

— Още веднъж: благодаря ти, Бьорн. — Хари си закопча палтото. — Ще тръгвам.

— Приказките, че не ти дължа нищо, не са верни — подхвърли Бьорн, без да вдига глава.

— Не се сещам какво би могъл да ми дължиш.

— Ако не беше ти, нямаше да срещна Катрине.

— Напротив. Щеше.

— Ти я тласна в прегръдките ми. Катрине видя какво се случва с твоите връзки и ти се превърна в олицетворение на всичко, което тя не иска от един мъж. А аз бях диаметралната ти противоположност. Ти ми беше един вид сватовник, Хари.

Бьорн го погледна с широка усмивка и насълзени очи.

— О, мамка му. Да не би у теб да говори прословутата емоционалност на новоизлюпените татковци?

— Сигурно — засмя се Бьорн и си избърса очите с опакото на дланта. — Сега какво ще правиш? С Рингдал, имам предвид?

— Нали каза, че не искаш да се набъркваш.

— Така е. По-добре да не знам.

— Е, ще тръгвам, преди ревльовците да са станали двама. — Хари си погледна часовника. — Имам предвид теб и малкия.

На път към колата позвъни на Кая.

— Петер Рингдал. Виж какво ще откриеш.

В седем вечерта вече се беше стъмнило и невидим, безшумен ръмеж покри лицето на Хари със студена паяжина, докато той се изкачваше по чакълестата алея към къщата на Кая.

— Имаме податка — съобщи той по телефона. — Дори не искам да я нарека улика.

— Кои сте „вие”? — попита Олег.

— Не ти ли казах?

Олег мълчеше.

— Кая Сулнес, бивша колежка.

— С нея…

— Не. Ние просто… Няма…

— Няма нужда да знам? — довърши Олег.

— Да.

— Добре.

Мълчание.

— Как мислиш, ще го хванете ли?

— Не знам, Олег.

— Но знаеш какво имам нужда да чуя.

— Мхм. Ще го хванем.

— Добре. — Олег въздъхна тежко. — Чао.

Хари завари Кая на дивана в дневната с лаптопа в скута. Беше открила следното: Петер Рингдал, на 46 години, два пъти разведен, без деца, живее сам в еднофамилна къща в квартал „Шелсос”. За евентуална интимна приятелка Кая не успяла да намери нищо конкретно. Колкото до кариерата му, положението беше заплетено. Икономист, завършил Норвежкото бизнес училище и преди години лансирал иновативна транспортна концепция.

— Намерих две интервюта с него, и двете във „Финансависен”. В първото, от 2004 година, той огласява, че търси инвеститори за свой проект, който щял да извърши революция в схващането ни за обществен транспорт. Интервюто е публикувано със заглавие „Убиецът на пътуването с личен автомобил”. — Кая изтрака нещо по клавиатурата. — Ето. Цитирам Рингдал: „Днес един или двама души се возят в еднотонни превозни средства по пътища с огромна обща площ, нуждаещи се от скъпа поддръжка, за да понесат масивния трафик, на който са подложени. Нелепо е да се изразходва такова огромно количество енергия, необходимо широките гуми на тези тежки машини да се движат по грапавия асфалт — особено като се има предвид с какви алтернативи разполагаме. Да не говорим за ресурсите, наливани в производството на въпросните едрогабаритни превозни средства. Но дори това не е най-скъпоструващият разход за човечеството, използващо днешния начин на придвижване. Най-тежкият разход е времето. Помислете само колко време губи потенциалният спомоществовател за благото на обществото всеки ден, прекарвайки четири часа да управлява личния си автомобил в трафика на Лос Анджелис. Освен че така една четвърт от живота на човека в будно състояние бива прахосвана напълно безсмислено, това води и до спад в БНП. Загубите само в този град — и то само за една година — се равняват на стойността на пътешествие до Луната!

— Мхм. — Хари плъзна показалец по олющения лак на подлакътника на креслото. — И каква е алтернативата?

— Според Рингдал стълбове, от които висят малки кабини, побиращи максимум двама души. Кабините приличат на тези на фуникулярите. Ще стоят паркирани до платформи на много места из целия град — както днес, например, на всеки ъгъл се предлагат велосипеди под наем. Качваш се, въвеждаш персоналния си код и къде искаш да отидеш. От кредитната ти карта изтеглят необходимата сума — тарифата за километър пробег ще е символична, — а компютърна програма стартира кабинката, която постепенно ускорява до двеста километра в час дори в централната част на Лос Анджелис. Докато се возят, пътниците могат да работят, да учат, да гледат телевизия, а завоите почти не се усещат. Или по-точно завоя, защото в повечето случаи е само един. Няма кръстовища със светофари, няма верижни катастрофи, кабините наподобяват електрони, които фучат напред-назад, без да се сблъскват. А под тях по градските улици необезпокоявано се движат пешеходци, колоездачи, скейтбордисти.

— Ами превозът на тежки товари?

— Товарите, прекалено тежки за стълбовете, ще се транспортират в камиони, които ще се движат с много ниска скорост из градовете, и то само през нощта или рано сутринта.

— Строежът на тази специфична инфраструктура няма ли да излезе прекалено скъпо?

— Според Рингдал монтирането на стълбове и на въздушни релсови пътища щяло да струва между пет и десет процента от сумата, необходима за строежа на стандартен нов път. Същото важало и за поддръжката. Само за десет години инвестицията за новия тип пътнически транспорт щяла да се изплати от реализираните икономии от разходите за поддръжката на пътната инфраструктура. Благодарение на внедряването на новия транспорт щели да се избегнат и пътните произшествия, а това също щяло да доведе до понижаване на обществените разходи. Целта била броят на жертвите, загинали в автомобилни катастрофи, да бъде сведен до нула.

— Мхм. Звучи разумно решение за големите градове, но за рядко населените места…

— Стълбовете могат да се построят така, че да стигат и до извънградски къщи. За изграждането им е необходима сума, пет пъти по-малка от сумата, нужна за направата на чакълест път.

— Идеята май ти допада — усмихна се накриво Хари.

Кая се разсмя.

— Ако през 2004-а имах пари и знаех за нея, щях да инвестирам.

— И?

— И да ги изгубя. Второто интервю на Рингдал е от 2009 година и носи заглавие „Черен пояс по фалит”. Инвеститорите изгубили всичките си вложения и били бесни на Рингдал. Той, от своя страна, се обявява за жертва и ги обвинява, че заради късогледството си и малодушието си са провалили целия му проект, затягайки финансовото кранче. Ти знаеш ли, че Рингдал е национален шампион по джудо?

— Да.

— Казал е нещо забавно. — Кая плъзна надолу курсора и зачете със смях в гласа: — „Така нареченият финансов елит се състои от шайка паразити, въобразяващи си, че за да забогатееш в страна, която в продължение на петдесет години е в непрекъснат икономически възход, се изисква интелигентност. Всъщност единственото условие да забогатееш на родна почва е да страдаш от комплекс за малоценност, да си склонен да поемаш рискове за чужда сметка и да си роден след 1960-а. Така нареченият финансов елит не представлява нищо друго освен стадо слепи кокошки в силоз. Норвегия е раят на посредствеността.”

— Много безпощадно.

— Той не спира дотук. Споделя и своя конспиративна теория.

Хари забеляза, че от чашата й върху масата се вие пара. Значи, съвсем скоро беше направила кафе.

— Да чуем.

— „Прогресът е неизбежен. Кой ще изгуби най-много от него?”

— Мен ли питаш?

— Чета интервюто!

— Ами чети със забавния глас.

Кая го изгледа предупредително.

— Автомобилните производители? — въздъхна Хари. — Строителните предприемачи? Петролните рафинерии?

Кая се прокашля и пак погледна екрана:

— „Точно както крупните оръжейни производители, и производителите на леки автомобили са много влиятелни фактори в световната икономика. Но тяхното оцеляване е пряко зависимо от използването на личните автомобили. Затова те отчаяно се борят срещу прогреса, като се преструват на негови двигатели. Опитват се да убедят хората, че самоходните автомобили са най-доброто решение — не защото искат да облекчат движението по пътищата, а защото се стремят възможно най-дълго да стопират победния ход на технологиите и да продължат да произвеждат еднотонни чудовища, макар отлично да си дават сметка, че така не служат на прогреса, а, напротив, изчерпват крайно ограничените природни ресурси. С всички разполагаеми средства се стремят да спънат нови, конкурентни инициативи. Още от първия ден на моя проект се опитват да ме провалят. Мен не успяха да изплашат, но явно са успели да изплашат инвеститорите ми.”

Кая вдигна глава.

— А после? — попита Хари.

— Затишие. Само кратък текст през 2016-а, пак във „Финансависен”, за Петер Рингдал — предприемач с амбициите да се превърне в норвежкия Илон Мъск[27], който днес държи павилионче за цигари в Хелерю, но някога царствал в бързо срутила се въздушна кула, въпреки че специалисти от Института по икономика на транспорта сипели суперлативи за проекта: най-перспективния, свързан с бъдещето на транспорта в големите градове.

— Ясно. Криминално досие?

— Срещу него е подаден сигнал за побой, докато работел като охранител по време на следването си, и сигнал за шофиране с превишена скорост, горе-долу по същото време. И по двата случая е оневинен. Натъкнах се обаче на нещо още по-интересно. Прекратена издирвателна преписка за изчезнало лице.

— Охо?

— Миналата година втората му жена, Андреа Кличкова — впрочем бивша, били са разведени — била обявена за изчезнала. Понеже преписката е прекратена, подробната документация е изтрита, но изрових имейл от норвежка, приятелка на Андреа, която подала сигнала. Преди да напусне Рингдал, той няколко пъти я заплашвал с нож, защото му опявала за фалита — това й била споделила Андреа. Намерих номера на тази жена и говорих с нея. Полицията разпитала Рингдал, после обаче жената получила имейл от Андреа с извинение, че не е съобщила за внезапното си заминаване за Русия. И понеже Андреа била руска гражданка, прехвърлили случая към руските власти.

— И?

— Най-вероятно са я открили. Във вътрешната полицейска мрежа няма повече информация.

Хари стана и тръгна към кухнята.

— Всъщност откъде имаш достъп до вътрешната мрежа? Да не би айтитата да са забравили да те изтрият?

— Не, но все още си пазя генератора на пароли. А ти ми каза ПИН кода и паролата на твоя колега.

— Така ли?

— Да. ОБИК10О и ХУ1953. Забрави ли?

„Не помня нищо такова”, помисли си Хари. Извади чаша от шкафа и си наля кафе от каната. Столе Ауне му беше разказал за синдрома на Вернике-Корсаков: с времето алкохолът причинява на злоупотребяващите сериозни нарушения в паметта. Е, поне помни имената Вернике и Корсаков. Всъщност много рядко забравяше неща, които е вършил в трезво състояние. Изключително рядко му се случваше и да му се губи толкова дълъг период от време, какъвто беше случаят с нощта на убийството. Парола.

Загледа се в снимките, окачени на стената между шкафовете и кухненския плот.

Избледняла снимка на момче и момиче на задната седалка на автомобил. Острите зъби на Кая, оголени в усмивка за фотографа. Момчето я е прегърнало. Най-вероятно брат й Евен. Друга снимка: Кая и тъмнокоса жена, една глава по-ниска. Кая по тениска и камуфлажни панталони, другата жена в цивилни дрехи, но със забрадка на главата. На заден план — пустинен пейзаж. На земята пред тях пада сянка от статив за фотоапарат, но не и на фотограф. Бяха се снимали със самоснимачка. Беше си най-обикновена снимка, но въпреки това в позата им, в начина, по който бяха застанали съвсем плътно една до друга, личеше същото като в предишната снимка: задушевна близост.

Хари отмести поглед нататък. Висок рус мъж в ленено сако седи до маса в ресторант с чаша уиски отпред и цигара в ръка. Закачлив, самоуверен поглед — не право в обектива, а малко по-нагоре. Хари се сети за швейцареца, онзи в хардкор-версията на Червения кръст.

На четвъртата снимка бяха самият той, Ракел и Олег. Същата фотография Хари имаше и в апартамента си, но не знаеше как Кая се е сдобила с копие. Нейната беше по-размазана от неговата, тъмното беше по-тъмно, а от едната страна се забелязваше отражение. Приличаше на снимка от оригиналната снимка. Беше напълно възможно, разбира се, Кая тайно да е щракнала снимката през краткото време, когато бяха заедно — ако изобщо можеше да се нарече „заедно”. Просто двамата се бяха сгушили един в друг в търсене на малко топлина в зимната нощ, на заслон от бурята. А когато бурята отмина, Хари се вдигна и замина за по-топли ширини.

Защо някой окачва снимки от живота си на стената в кухнята?

Защото не иска да забрави — след като алкохолът или реката на времето размие цветовете и очертанията в спомените му? Снимките съхраняват по-добре, по-правдиво. Затова ли той нямаше — освен тази — никакви други снимки? Защото предпочиташе да забрави?

Хари отпи от кафето.

Не, снимките не са правдиви. Снимките, окачени на стената, представляват изречения, откъснати от живота, какъвто ти се иска да е бил. Снимките разкриват повече за онзи, който ги е поставил, отколкото за запечатаното на снимката. Ако ги разчетеш правилно, ще извлечеш повече информация, отколкото при разпит. Вестникарските изрезки във вилата на Бор. Оръжията. Снимката на момчето с китара „Rickenbacker” в стаята на улица „Борггата”. Маратонките. Гардеробът на бащата.

Трябва да влезе в дома на Петер Рингдал. Да разчете стените му. Да разбере що за човек е този мъж, който така яростно се нахвърля върху инвеститорите си, задето се оттеглят преждевременно. Който е заплашвал жена си с нож, защото го е критикувала.

— Трета категория — извика той, докато оглеждаше Ракел, Олег и себе си. Бяха щастливи. Нали?

— Трета категория? — извика въпросително Кая.

— Класификацията на убийците по Матиуци.

— И какъв типаж включваше третата?

Хари взе чашата с кафе, отиде до вратата и се облегна на рамката.

— Онеправданите. Прегърналите ролята на жертва; не понасят критика и насочват агресията си срещу хора, на които имат зъб.

Кая седеше с крака, свити под дупето, гъвкава като котка. В едната си ръка държеше чаша с кафе, а с другата отметна русата коса от лицето си. Красотата й го порази за пореден път.

— За какво мислиш? — попита тя.

„За Ракел.”

— За влизане с взлом — отвърна на глас.

Йойстайн Айкелан живееше просто. Сутрин ставаше. Или не. Ако станеше, излизаше от апартамента си в квартал „Тьойен” и отиваше до лавката на Али Стиан. Завареше ли я затворена, значи беше неделя и Йойстайн машинално проверяваше единственото, закрепено в дългосрочната му памет: програмата с предстоящите мачове на футболния отбор „Волеренга”. Йойстайн предварително се бе разбрал с Рингдал да е свободен всички недели, когато „Волеренга” има домакински мач. Ако любимият му отбор не играеше на свой терен — новия стадион във Вале Ховин — а гостуваше някъде, Йойстайн се прибираше вкъщи и пак лягаше. Ставаше половин час преди „Джелъси” да отвори. А случеше ли се делничен ден, Али Стиан — син на пакистанка и норвежец — му приготвяше чаша кафе. Както личеше и от името му, Али Стиан беше пълнокръвен представител на две култури. Преди няколко години Седемнайсети май се падна в петък. Тогава видяха Али Стиан коленичил за молитва в местната джамия, облечен в гюдбрандалска народна носия.

Йойстайн прелистваше вестниците в лавката, обсъждаше с Али Стиан водещите новини и връщаше вестниците в статива. После отиваше в кафене, където се срещаше с Ели — пълна възрастна жена, която на драго сърце го черпеше със закуска, а в замяна той си говореше с нея. Или по-скоро й говореше, защото Ели нямаше почти нищо за казване. Тя само се усмихваше, кимаше, без значение какви врели-некипели ръси Йойстайн. А той не изпитваше никакви угризения. Ели оценяваше компанията му — обикновено на едно кръгло хлебче и чаша мляко.

След това Йойстайн тръгваше към бар „Джелъси”. От квартал „Тьойен” до квартал „Грюнерльока” — това беше дневната му разходка за здраве. И макар тя да не продължаваше повече от двайсет минути, се случваше да сметне, че за положеното усилие има пълното право да се възнагради с чаша бира. Не голяма. Малка, от двеста и петдесет милилитра. Йойстайн внимаваше с алкохола. И добре правеше, защото невинаги бе проявявал такава умереност. Но постоянната работа му се отразяваше добре. Е, не умираше от любов към Рингдал, новия си шеф, но затова пък си харесваше работата и искаше да я запази. Йойстайн държеше да запази и простичкия си начин на живот. Затова телефонният разговор, който току-що проведе с Хари, предизвика у него огромно неудоволствие.

— Не, Хари — отсече той. Намираше се в сервизното помещение. Към едното си ухо бе притиснал телефона, а в другото бе напъхал показалеца си, за да изолира Питър Гейбриъл, който пееше „Carpet Crawlers”. Зад бара Рингдал и новото момиче обслужваха подранилата многобройна клиентела. — Не мога да открадна ключовете на Рингдал.

— Не те карам да ги откраднеш, а да ги вземеш за малко назаем.

— Да, да! Така каза и когато гепихме оная кола в Опсал, като бяхме на седемнайсет.

— Не аз, ти го каза, Йойстайн. А колата, ако си забравил, беше на бащата на Сабото. Но всичко завърши благополучно, спомняш ли си?

— Благополучно? Ние се измъкнахме, но Сабото прекара два месеца под домашен арест.

— Е, значи е било благополучно.

— Дръжки.

— Държи ги в джоба на якето си. Като го закача, се чува подрънкване.

Йойстайн се взираше в старото яке — висеше на кука точно пред него. През осемдесетте тези къси, неоснователно скъпи памучни якета бяха униформата на социалистите в Осло. На други места по света пък се смятаха за запазена марка на графитърите. Но Йойстайн свързваше този модел якета най-вече с Пол Нюман. Той беше пример за това, как някои хора съумяват да придадат толкова готин вид и на най-невзрачната дреха, че веднага ти се приисква да си я купиш. Макар да предчувстваш неизменното разочарование, когато после се погледнеш в огледалото.

— За какво са ти ключовете му?

— Искам само да хвърля един поглед на жилището му.

— Да не подозираш, че е убил Ракел?

— Не мисли за това.

— Казваш го, все едно е най-лесното нещо на света! — простена Йойстайн. — Ако проявя върховната глупост да се съглася, какво ще спечеля от цялата работа?

— Удовлетворението, че си направил услуга на най-добрия си и единствен приятел.

— А навярно и обезщетение за безработица, след като собственикът на „Джелъси” се озове в затвора.

— Слушай сега. В девет излез уж да изхвърлиш боклука. Ще те чакам в задния двор. Това е след… шест минути.

— Нали си даваш сметка колко лоша е идеята ти, Хари?

— Чакай да помисля. Готово. Прав си. Идеята е ужасна.

Йойстайн затвори, каза на Рингдал, че отива да пуши, излезе през задната врата, застана между паркираните автомобили и боклукчийските кофи, запали цигара и за пореден път започна да умува над две отдавна занимаващи го загадки: Как е възможно „Волеренга” да купува все по-скъпи футболисти и същевременно, вместо за титла, да се бори да не изпадне от А група? И защо, колкото по-шокиращи ставаха молбите на Хари, толкова повече нарастваше готовността на Йойстайн да откликне? Йойстайн Айкелан дрънна с връзката ключове, които бе извадил от якето на Рингдал, и ги мушна в джоба си. Повтори си под носа онзи аргумент на Хари, спечелил го за каузата: „Идеята е ужасна. Но нямам друга.”

Тридесет и трета глава

За нищо и никакви десет минути Хари стигна от „Грюнерльока” до „Шелсос”. Паркира форда в странична пресечка, наречена на планета, слезе и тръгна по друга пряка, пак с името на небесно тяло. Допреди малко ръмеше, но сега рукна сериозен дъжд. Притъмнелите улици пустееха. От балкон се разлая куче. Хари приближаваше номера, където живееше Петер Рингдал — Кая намери адреса му в регистъра на населението. Хари си вдигна яката на палтото и влезе през портата. Изкачи се по асфалтираната пътека към боядисаната в синьо тухлена къща. Тя се състоеше от традиционна паралелепипедна част и част с форма на иглу. Хари не знаеше дали в този квартал хората се бяха наговорили да се придържат към космическата тематика, но в градината стоеше метална скулптура, наподобяваща сателит. Навярно този сателит един вид кръжеше около синьото полукълбо, което на свой ред се явяваше земното кълбо, дома. Впечатлението за астрономическата символика се подсилваше от прозореца на входната врата с форма на полумесец. Хари не забеляза стикери за инсталирана домашна алармена система. Позвъни. Ако някой отвори, ще обясни, че се е изгубил, и ще попита как да стигне до улицата, където беше паркирал. Никой не отвори. Мушна ключа в ключалката и го превъртя. Отвори и пристъпи в мрачния коридор.

Първо му направи силно впечатление миризмата. По-точно отсъствието на всякаква миризма. Всички домове, където Хари бе влизал, излъчваха специфична миризма: на дрехи, на пот, на боя, на храна, на почистващ препарат или друго. Но влизайки от пролетните ухания навън в дома на Рингдал, Хари имаше чувството, че всъщност излиза от нечий дом, защото миризмите рязко изчезнаха.

Вратата не се заключваше автоматично при затваряне, следователно отвътре трябва да завърти топката. Включи фенера на мобилния си телефон и плъзна лъча по стените в коридора, опънат през къщата като ос. Стените бяха украсени с фотографии и картини, явно купени от човек с изискан вкус. Хари не разбираше от естетически канони, но умееше да разпознава хората с художествен усет. Същото важеше и за кулинарията: Хари не можеше нито да готви, нито да подбере какво да си поръча от богато меню. Но безпогрешно разпознаваше хората с изискано небце, каквато беше и Ракел. Обикновено изслушваше как тя тихо, с усмивка, обяснява на сервитьора какво иска, а после я копираше без капка свян.

В коридора, близо до входната врата, стоеше скрин. Хари изтегли най-горното чекмедже. Ръкавици и вълнени шалове. Дръпна долното. Ключове, безразборно пуснати батерии, джобен фенер, списание за джудо, кутия с патрони. Хари я извади. 9 мм. Значи, Рингдал има пистолет. Върна кутията на мястото й и тъкмо да затвори чекмеджето, нещо привлече вниманието му. Сред пълното отсъствие на миризми се появи слабо доловимо ухание.

Аромат на огряна от слънце гора.

Хари отмести списанието.

Под него се появи червен копринен шал. За миг Хари застина. После вдигна шала, притисна го към лицето си, вдиша уханието. Нямаше съмнение. Шалът беше неин, на Ракел.

Постоя така няколко секунди, докато се окопити. Премисли за кратко. Пъхна шала на мястото му под списанието, затвори чекмеджето и продължи нататък по коридора.

Вместо да влезе там, където предполагаше, че е дневната, се качи по стълбите. Нов коридор. Отвори врата. Баня.

Понеже нямаше прозорци и не влизаше никаква светлина, включи лампата. В същия миг Хари си спомни какво му обясни техникът от „Хафслюн” и му хрумна, че ако Рингдал е поръчал да му монтират нов електромер, има опасност да се досети за проникването в дома му по леко завишеното потребление в осем и половината вечерта. Хари огледа предметите върху рафта под огледалото и в шкафа. Обичайните тоалетни принадлежности, необходими на един мъж. Никакви интересни хапчета или медикаменти.

Същото важеше и за спалнята. Застлано, спретнато, чисто легло. Никакви скелети в гардеробите, фенерът на телефона явно теглеше много ток, защото Хари забеляза, че нивото на батерията е паднало драстично. Ускори темпото. Кабинет. Човек оставаше с впечатлението, че е използван за кратко и после е преместен другаде.

Слезе долу в дневната. Надникна в кухнята. Къщата немееше. Не му казваше нищо.

Откри врата към мазе. Тъкмо преди да се спусне по тясна дървена стълба, батерията му окончателно падна и телефонът се изключи. Понеже отвън не видя прозорци на мазе — поне не и откъм улицата — Хари включи осветлението и заслиза.

И долу, в мазето, нищо не му проговори, фризер, два чифта ски, кофа за боя, изпоцапана по стените, протрити туристически обувки, плот с инструменти под издължен прозорец, който гледаше към задната страна на къщата. В мазето имаше общо четири клетки. Навярно навремето в тази къща са живеели две семейства — едното в иглуто, другото в по-конвенционалната част. Но защо на вратите на отделните мазета висяха катинари, при положение че сега обитателят е само един? Надникна през оградната мрежа в пролука над едната врата. Вътре нямаше нищо. Следващите две също се оказаха празни. Пролуката над вратата на последното, най-вътрешното мазе, беше преградена с талашитена плоскост.

Случайно? Едва ли.

Трите мазета бяха заключени, но на евентуални нашественици бе оставена възможността да се уверят, че са празни — явно с идеята да се откажат да проверяват четвъртото.

Хари се замисли. Искаше да прецени последствията, да претегли кое ще натежи повече: позитивите от евентуалните находки или какви негативи ще отнесе, ако влизането с взлом бъде разкрито и намерените вещи не могат да бъдат използвани като годно доказателство в съда. От плота с инструментите висеше лост кози крак. Все пак се реши, отиде до плота, взе отвертка и се върна до вратата. За три минути разви винтовете на пантите, обковани с крепежни планки. Откачи вратата и я подпря отстрани. Лампата вътре явно се включваше от ключа точно над стълбите към мазето, защото помещението бе окъпано в светлина. Работна стая. Погледът на Хари се плъзна по рафтовете с класьори и книги. Спря върху снимка, залепена с парче червено тиксо за голата сива стена над бюрото. Снимката беше черно-бяла и направена със светкавица. Навярно затова контрастът между белия блясък на кожа и чернотата на кръвта и сенките беше ярък колкото върху рисунка с туш. Кадърът изобразяваше овалното й лице, тъмната й коса, угасналия й поглед, осакатеното й, мъртво тяло. Хари стисна очи. И там, в червената пелена под клепачите му, пак лумна онзи проблясък. Лицето на Ракел, кръвта по пода. Все едно го пронизаха с нож в гърдите, и то с такава сила, че му се наложи да отстъпи крачка назад.

— Какво каза? — извиси глас Йойстайн Айкелан, за да надвика Дейвид Бауи, и прикова смаян поглед в шефа си.

— Казах, че и без мен ще се справите! — извика Рингдал, провря ръка в сервизното помещение и си облече якето.

— Аммма… — заекна Йойстайн. — Колежката е съвсем нова!

— Но вече ни показа, че и преди е работила в бар. — Рингдал кимна към момичето, което в момента наливаше бира в две халби едновременно, докато разговаряше с клиент.

— Къде отиваш? — попита Йойстайн.

— Прибирам се. Защо?

— Толкова рано? — простена отчаяно Йойстайн.

Рингдал се засмя.

— Нали в това е смисълът да назначиш още един служител, Айкелан. — Дръпна ципа на якето си и извади от джоба на панталона си ключовете за колата. — До утре.

— Почакай!

— Какво има? — повдигна вежда Рингдал.

Йойстайн просто стоеше, чешеше се нервно по опакото на дланта и се опитваше да мисли бързо — нещо, което, обективно погледнато, не му беше силна страна.

— Мислех… тази вечер да те помоля да си взема почивка. По изключение.

— Защо?

— Защото… Тази вечер Клана ще репетира нова песен.

— Агитката на „Волеренга”?

— Да.

— И без теб ще се справят.

— Здравата са я закъсали. Има реална опасност да изпаднат от А група!

— Само два кръга след началото на първенството? Съмнявам се. Пак ще си поговорим през октомври.

Рингдал се засмя и си тръгна.

Йойстайн грабна телефона, облегна се на барплота и набра Хари. След два сигнала за свободно се обади женски глас:

— Телефонът на абоната е изключен или…

— Не! — извика Йойстайн, прекъсна връзката и опита пак.

Автоматичният женски глас повтори същото. Йойстайн направи последен опит и дори му се стори, че в гласа този път се долавя леко раздразнение.

Написа съобщение.

— Йойвин! — Този женски глас определено беше раздразнен.

Новата барманка приготвяше коктейл и посочи опашката от нетърпеливи, прежаднели клиенти.

— Йойстайн — поправи я тихо той, обърна се и изгледа злобно млада жена, която с отегчена, пренебрежителна въздишка си поръча бира.

Ръцете на Йойстайн трепереха, той разля малко бира, избърса и нея, и пяната от халбата и я сложи върху барплота, докато гледаше часовника. „Шелсос”? След десет минути щеше да се разрази адът. Хари щеше да отиде зад решетките, а Йойстайн — да остане без работа. Дяволите да го вземат това откачено ченге! Ядосана, че не я е чул, клиентката се наведе напред и кресна в ухото му:

— Казах „малка бира”! Глух ли си?

„Suffragette City”[28] — дънеха тонколоните.

Хари застана точно пред снимката. Асимилираше детайлите. Жената лежеше в багажник на автомобил. Сега, от по-близо, Хари установи две неща. Първо, жената не беше Ракел. Само приличаше на нея. И второ, погрешно бе взел снимката за рисунка заради несъответствията в изображението. На нелогични места по челото на жената имаше хлътнатини и изпъкналости, все едно художникът не е бил напълно наясно с човешката анатомия. Заснетото тяло не беше просто убито, а зверски потрошено, сякаш някой го е хвърлил от скала. Нищо в снимката не издаваше къде е направена и кой е фотографът. Хари я обърна, без да отлепя тиксото. Гланцирана фотографска хартия. Без никакъв надпис по нея.

Седна до бюрото, отрупано с чертежи на малки двуместни кабини, които висят от релси, монтирани върху стълбове. В една кабина пътник пишеше на лаптоп, в друга спеше на седалка със спусната назад облегалка, в трета възрастна двойка се целуваше. По улиците, на всеки сто метра, имаше рампи за качване в празни кабини. Друг чертеж изобразяваше кръстовище от птичи поглед. Релсите образуваха звезда с четири лъча. Върху голяма карта на Осло беше разчертана схема с квадратчета — навярно мрежата от въздушни релсови пътища.

Отвори едно по едно чекмеджетата на бюрото. Извади футуристични скици на кабини с аеродинамична форма: висяха от кабели, всички бяха в ярки цветове, с екстравагантен дизайн, а вътре се возеха усмихнати хора. Излъчваха оптимизъм, който навяваше на Хари асоциации с реклами от шейсетте. По някои от скиците имаше текстове на японски и английски. Те явно не илюстрираха концепцията на Рингдал, а сродни на неговата идеи. Но на нито едно от изображенията нямаше трупове. Само на закаченото отпред. Какво значеше това? Какво му казваха стените този път?

Хари натисна клавиш върху клавиатурата отпред и екранът светна. Компютърът не поиска парола за достъп. Кликна върху иконката за електронната поща. Въведе имейл адреса на Ракел в полето за търсене. Не получи резултат. В това едва ли имаше нещо странно, защото се оказа, че всички пощенски кутии са празни. Рингдал или не ги използваше, или ги изпразваше редовно. Това би обяснило защо не е сложил парола за достъп до компютъра си. Навярно някой от компютърните експерти в полицията би могъл да възстанови изтритата кореспонденция, но Хари знаеше, че през последните години това стана по-трудно, а не по-лесно, както би могло да се очаква.

Разтърси се из папка „Документи”. Отвори няколко файла. Изчисления на разходи по инфраструктурни проекти. Молба за удължаване на работното време на бар „Джелъси”. Шестмесечен счетоводен отчет, който показваше, че заведението е реализирало добри приходи. Нищо интересно.

Картонените папки по рафтовете пък съдържаха материали за теория на транспорта и теория на игрите, проучвания на развитие на градската среда, информация за пътнотранспортни злополуки. Хари се натъкна и на книга с твърди, протрити корици. „Тъй рече Заратустра” от Фридрих Ницше. Веднъж, в юношеските си години, Хари прелисти от чисто любопитство тази книга, обвеяна в легенди, без да намери в нея нищо за Свръхчовека или за нацистките идеи, които й приписваха. Това си беше просто разказ за старец, живеещ в планината, говори напълно неразбираеми неща, като се изключи твърдението, че Бог е мъртъв.

Погледна си часовника. Беше прекарал половин час в дома на Рингдал. Без батерия в телефона не можеше да заснеме мъртвото момиче, та после да разузнае коя е. Но не виждаше причина Рингдал да прибере снимката и шала на Ракел на друго място, преди Хари да се върне със заповед за претърсване.

Излезе, зави винтовете на пантите, остави отвертката на плота, тръгна нагоре по стълбите, изгаси осветлението и излезе в коридора. Чу как отвън кучето на съседите залая. На път към входната врата се отби в единствената стая, където не бе влязъл. Съчетаваше тоалетна с мокро помещение. Тъкмо да затвори вратата, видя бял пуловер, метнат в купчината мръсно бельо и тениски на пода пред пералнята. На предницата на пуловера имаше син кръст.

И петна като от кръв. По-точно: пръски от кръв. Хари премига. Кръстът съживи картина в паметта му. Зад барплота стои Рингдал, облечен в този пуловер. Беше го носил в нощта на убийството на Ракел.

Вярно, Хари го беше цапардосал. И от двамата е текла кръв. Но толкова много?

Ако Рингдал изпере пуловера, преди да извършат обиск в дома му, никога няма да разберат чия е кръвта.

Поколеба се за миг. Кучето беше млъкнало. Хари се наведе, внимателно загърна пуловера на топка и го натъпка в джоба на палтото си. Излезе в коридора.

Там се закова намясто. Отвън се чуваше хрупане на чакъл.

Хари заотстъпва към мрака в края на коридора.

През стъклото с форма на полумесец видя фигура да приближава до вратата.

Мамка му.

Прозорецът беше прекалено ниско, за да види лицето на човека. Видя обаче как ръка бръкна в джоба на синьо яке. После онзи изруга тихо и натисна дръжката надолу. Хари се опита да си спомни завъртя ли топката отвътре.

Силуетът от външната страна разтърси бравата и изруга по-високо.

Хари изпусна безшумно въздуха от дробовете си. Слава богу, беше се сетил да заключи. И в съзнанието му отново проблесна внезапен спомен. Как проверява топката на вратата на Ракел. Заключил е.

Навън нещо светна. Екран на телефон. Бледо лице се притисна към полумесеца на вратата, носът и бузите се разплескаха върху стъклото, осветени от телефона, долепен до ухото. Рингдал беше почти неузнаваем, приличаше на банков обирджия, нахлузил найлонов чорап на главата си. В гледката имаше нещо демонично. И все пак очите, които се взираха в тъмния коридор, без съмнение бяха негови.

Хари стоеше неподвижно, затаил дъх. Деляха ги максимум пет метра. Наистина ли Рингдал не го виждаше? В отговор на неизречения му въпрос гласът на Рингдал прозвуча с причудлив, тесен резонанс срещу прозореца, тихо, спокойно:

— Добре, че те улучих.

Мамка му, мамка му.

— Не мога да си намеря ключовете за вкъщи — продължи Рингдал.

Влагата от устата му се полепи по стъклото и го замъгли.

— Да, моля — обади се малко сковано Йойстайн, когато, след паническа пауза за размисъл, влезе в сервизното помещение и вдигна на Рингдал.

— Добре че те улучих. Не мога да си намеря ключовете за вкъщи.

Йойстайн затвори вратата, за да чува по-добре.

— Кофти. — Йойстайн полагаше неимоверни усилия да звучи спокойно. Къде, дявол да го вземе, се бавеше Хари и защо, да му се не види, си беше изключил проклетия телефон?

— Я погледни дали не са паднали на пода под куката, където си закачам якето.

— Добре, само секунда. — Йойстайн отдръпна телефона от устата си и си пое дълбоко дъх, все едно досега бе спрял да диша. Най-вероятно беше точно така. Мисли, мисли.

— Айкелан? Там ли си, Айкелан?

Гласът на Рингдал звучеше слабо и по-малко заплашително, когато Йойстайн държеше телефона на разстояние от ухото си. С голяма неохота пак го доближи.

— Да. Не виждам ключове. Къде си?

— Пред къщи.

Хари е вътре, съобрази Йойстайн. Ако е чул, че Рингдал се прибира, ще му трябва време да се измъкне — я през прозорец от задната страна, я през задна врата.

— Може да си ги оставил на барплота или в тоалетната. Дай ми няколко минути да проверя.

— Изобщо не вадя ключовете от якето си, Айкелан. — Беше казано с такава категоричност, че на Йойстайн му стана ясно: безсмислено е да се опитва да посява подобно съмнение. — Ще разбия стъклото.

— Ама…

— Утре ще извикам стъклар. Бързо ще го поправи.

Хари гледаше очите на Рингдал зад стъклото. За него беше пълна мистерия как така онзи не го вижда. Обмисляше дали да не се прокрадне до мазето и да се измъкне през прозореца, но знаеше, че и най-малкото движение ще го издаде. Лицето на Рингдал се отдръпна от прозореца. Хари видя как Рингдал бръкна под якето си, под черен пуловер, и извади нещо черно. Пистолет от онези, които Бьорн наричаше чипоносковци, тоест с много къса цев, най-вероятно „Sig Sauer Р320”. Лесен за скриване, лесен за употреба, със спусък с по-къс ход, прецизен при стрелба на близко разстояние.

Хари преглътна с мъка.

Вече чуваше адвоката на Рингдал в съда. „Обвиняемият е помислил, че срещу него е идвал крадец. В коридора е било тъмно и той е стрелял при самоотбрана.” Адвокатът се обръща към Катрине Брат на свидетелската скамейка: „По ваше нареждане ли Хуле се е намирал в къщата?”.

Видя как пистолетът се вдига, а ръката се отмята назад.

— Ето ги! — извика в телефона Йойстайн.

В другия край цареше мълчание.

— Малко оставаше да строша стъклото — обади се най-сетне Рингдал. — Къде…

— На пода. Под куката. Останали са зад кофата за боклук.

— Че там няма кофа за боклук.

— Преместих я вътре, защото все я ритах, като стоеше до бара. — Йойстайн се подаде през вратата към бара където вече се бяха струпали необслужени жадни клиенти, грабна кофата и я сложи под куката в сервизното помещение.

— Добре. Приготви ключовете. Идвам веднага.

И връзката прекъсна.

Йойстайн набра Хари. Женският глас пак повтори вече известното за изключения телефон. Йойстайн избърса потта от челото си. Отпадане. Да, първенството едва-що бе започнало, но краят отдавна беше предизвестен. Беше неумолим като закона за гравитацията — в най-добрия случай можеше да се отложи, но не и да се избегне.

— Йойвин! Къде си, Йойвин?

— Йой-СТАЙН! — изрева той към олелията зад бара. — Напомням ти го С ТАЙНото желание повече да не ми бъркаш името. Е, сега по-лесно ли ще го запомниш?

Хари видя как силуетът се отдръпна от прозореца. Чу бързи крачки надолу по стълбите. Кучето пак се разлая.

Приготви ключовете. Идвам веднага.

Явно Йойстайн е убедил Рингдал, че ключовете му са останали в бара.

Чу как пали двигател на кола. После колата потегли и се отдалечи.

Неговият форд стоеше паркиран на друга планета. Тоест, нямаше шансове да стигне до „Джелъси” преди Рингдал. Батерията му падна, не можеше да се чуе с Йойстайн. Хари се опита да помисли. Но мозъкът му беше блокирал. Неочаквано се сети за снимката на мъртвото момиче и за нещо, което Бьорн му беше обяснил за проявяването на снимки от местопрестъпления, когато криминалните експерти още работели в тъмни стаички. Неопитните лаборанти засилвали прекомерно контраста и снимките заприличвали на рисунки, а по-дребните детайли не личали. Контрастът на снимката в мазето на Рингдал беше прекалено силен не защото беше правена със светкавица, а защото е била проявена от аматьор. Изведнъж Хари доби увереност. Петер Рингдал беше направил лично тази снимка. На момиче, което е убил.

Тридесет и четвърта глава

С периферното си зрение Йойстайн видя вратата да се отваря. Влезе той. Рингдал. Беше обаче толкова нисък, че бързо се изгуби сред навалицата в бара. Все пак се виждаше как хората се отместват, докато той си проправяше път към бара, както се разлюлява джунглата над тиранозавъра рекс в „Джурасик парк”. Йойстайн продължи да налива бира. Виждаше как пивото изпълва чашата, а пяната най-отгоре набъбва. Неочаквано кранчето се задави. Случайно въздушно мехурче или вече беше време да сменя кега? Не знаеше. Дявол да го вземе, и представа си нямаше дали това е краят, или всичко ще се размине и препятствието ще бъде успешно преодоляно. Времето щеше да покаже. Оставаше му да чака и да види дали всичко ще отиде по дяволите. Зачеркнете „дали”. Винаги всичко рано или късно отива по дяволите — въпрос на време е. Особено ако най-добрият ти приятел се казва Хари Хуле.

— Кегът е празен — обърна се Йойстайн към новата барманка. — Ще ида да донеса нов. Кажи на Рингдал, че се връщам след секунда.

Йойстайн хлътна в сервизното помещение, влезе в тоалетната на персонала и се заключи вътре. Тя служеше и за склад. Там държаха чаши, салфетки, филтри за кафе. Извади си телефона и направи последен опит да се свърже с Хари. Със същия съкрушаващ резултат.

— Айкелан?

Рингдал беше влязъл в сервизното.

— Айкелан!

— Тук съм, тук съм — смотолеви Йойстайн.

— Нали уж си щял да сменяш кега?

— Оказа се, че не е празен. На чинията съм.

— Чакам.

— На тоалетната чиния. — За повече достоверност Йойстайн стегна коремните си мускули и изпусна въздуха от дробовете си в два продължителни, високи стона. — Помогни на колежката на бара. Ей сега идвам.

— Плъзни ключовете под вратата. Хайде, Айкелан, искам най-после да се прибера вкъщи!

— В момента съм изкарал страхотно въже, шефе, сигурно е годно за световен рекорд. Не ми се ще да го разкъсвам на две.

— Тия дебелашки шеги ги пробутвай на хора с твоя манталитет, Айкелан. Дай ми ключовете.

— Добре де, добре, дай ми шейсет секунди.

Възцари се тишина.

Йойстайн се чудеше колко време ще успее да протака. Отлагането е фундаментална философия. Не е ли то в крайна сметка най-съществената част от човешкия живот?

След като преброи бавно до двайсет и все още не бе успял да измисли по-правдоподобно оправдание от десетте безнадеждни, които вече му бяха хрумнали, Йойстайн пусна водата, отключи и се върна зад бара.

Рингдал подаде чаша вино на един клиент, взе кредитната му карта и се обърна към Йойстайн, който беше пъхнал ръце в джобовете си. Надяваше се физиономията му да изобразява объркване и отчаяние — емоции, не твърде далеч от истинското му състояние.

— Допреди минута бяха тук! — извика Йойстайн в опит да надвика силната музика и жуженето на гласове. — Сигурно съм ги забутал някъде.

Рингдал наклони глава на една страна и го огледа, все едно изучаваше интересна абстрактна художествена творба.

— Какво става тук, Айкелан?

По-абстрактна, отколкото интересна.

— Какво става ли?

Рингдал присви очи.

— Да, какво става. Това питам — произнесе той тихо, почти шепнешком, и въпреки това гласът му проряза околната врява като нож.

Йойстайн преглътна мъчително. И реши да се предаде. Не разбираше защо някои хора първо предпочитат да изтърпят изтезанията и чак после да кажат истината. Така или иначе, резултатът в крайна сметка е един и същ — така виждаше нещата той. Тогава защо да се мъчиш?

— Добре, шефе. Ето каква е работата…

— Йойстайн!

Не беше новата барманка, която най-после да е научила името му. Викът дойде от вратата и този път новодошлият не мина под дървесните корони от скупчени хора, а се извиси над тях с една глава, все едно плуваше.

— Йойстайн, приятелю мой! — възкликна Хари и се ухили широко.

Понеже Йойстайн не го беше виждал така ухилен, направо го побиха тръпки.

— Честит рожден ден, стари друже!

Посетителите в бара се обърнаха към Хари, после към Йойстайн. Хари се приближи до бара и прегърна Йойстайн. Притисна го към себе си, опирайки едната си ръка между лопатките му, а другата — о кръста му. Ръката се плъзна дори още по-надолу — заплашително близо до задника му.

Хари го пусна и се изправи. Някой подхвана песен. Друг — навярно новата барманка — изключи музиката. Мнозина започнаха да пригласят на певеца.

— Happy birthday to you…

O, не, помисли си Йойстайн. Предпочитам средновековни мъчения от рода на диба[29] или изтръгване на нокти.

Но беше твърде късно. Дори Рингдал се присъедини към песента, макар и малко неохотно. В присъствието на толкова хора явно се чувстваше длъжен да покаже и меката си страна. Йойстайн оголи прогнилите си зъби в скована усмивка, докато бузите и ушите му пламтяха от неудобство, но това насърчи компанията да се смее и да пее още по-гръмко.

След края на поздрава всички вдигнаха чаши към Йойстайн, а Хари го шляпна по задника. Чак сега мнимият рожденик загря каква е била същинската цел на прегръдката, защото усети как нещо се врязва в бута му.

Музиката пак тръгна, Рингдал се обърна към Йойстайн и му подаде ръка.

— Честит рожден ден, Айкелан. Защо просто не ми каза, че днес имаш личен празник, когато ме помоли да те освободя?

— Е… Не исках… — Йойстайн сви рамене. — Аз съм си малко темерут.

— Нима? — искрено се удиви Рингдал.

— Слушай, най-после се сетих къде сложих ключовете ти.

Бръкна в задния джоб на дънките си. Надяваше се движението му да не изглежда преиграно демонстративно.

— Ето.

Извади връзката. Рингдал прикова поглед в ключовете, после стрелна Хари. Грабна връзката.

— Приятна вечер, момчета.

И тръгна към изхода.

— Мамка му, Хари — просъска Йойстайн, докато двамата проследяваха Рингдал с поглед. — Какви ги вършиш, дявол да те вземе!

— Извинявай. Кратък въпрос: след като Бьорн ме отведе от бара в нощта на убийството, какво направи Рингдал?

— Момент да се сетя… — Йойстайн се замисли. Пъхна пръст в ухото си, сякаш имаше вероятност да открие отговора там. — А, да. Веднага си тръгна. Щял да се прибира, така каза, защото кръвотечението от носа му не спирало.

Йойстайн усети нещо меко до бузата си. Обърна се. Новата барманка го беше целунала и продължаваше да стои с издадени напред устни.

— Честито! Не бих предположила, че си овен, Йойвин.

— Нали я знаеш онази приказка — усмихна се Хари и сложи ръка върху рамото на Йойстайн. — Идва като лъв, бяга като овен.

— Какво имаше предвид той? — попита момичето, когато Хари тръгна към изхода.

— А сега де! Той е много загадъчен тип — промърмори Йойстайн с надеждата Рингдал да не се загледа в ЕГН-то му при следващото изплащане на заплатата. — Дай да надуем „Ролинг Стоунс” и да вдигнем як купон, а?

След няколко минути зареждане в колата телефонът на Хари се съживи. Хари избра номер, чукна върху иконата за повикване и му вдигнаха точно когато удари спирачки на червения светофар по улица „Санер”.

— Не, Хари. Не искам да спя с теб!

Съдейки по акустиката, Александра се намираше в кабинета си в Съдебно-медицинския институт.

— Няма проблем — отвърна той. — Но имам един окървавен пуловер за…

— Не!

Хари си пое дъх.

— Ако кръвта е на Ракел, значи собственикът на пуловера се е намирал на местопрестъплението в нощта на убийството й. Моля те, Александра.

Възцари се мълчание. Пиян мъж спря на пешеходната пътека пред колата, олюля се, впери в Хари черен, замъглен поглед, заби юмрук в бронята, изкрещя нещо и със залитане се изгуби във вечерния мрак.

— Знаеш ли какво? — обади се Александра. — Мразя женкари като теб.

— Добре, но обичаш да разплиташ убийства.

Нова пауза.

— Понякога се питам дали изобщо ме харесваш, Хари.

— Харесвам те, разбира се. Може да съм отчаян мъж, но не и в избора си на креватни партньорки.

— Креватни партньори, това ли сме ние двамата с теб?

— Не. Луда ли си? Ние сме професионални сътрудници, ловци на престъпници, които биха потопили обществото ни в хаос и анархия.

— Ха-ха — простена глухо тя.

— Аз, разбира се, съм готов да излъжа само и само за да те накарам да ми съдействаш. Но всъщност наистина те харесвам.

— Искаш ли да правим секс?

— Е… Не. Да, но не. Ако разбираш.

В кабинета й слабо се чуваше радио. Явно беше сама.

Александра въздъхна тежко.

— Ако го направя, да знаеш, че не е заради теб, Хари. Така или иначе, няма как да направя пълен ДНК анализ точно в момента, защото съм затрупана със заявки и всичко е адски спешно. КРИПОС и разследващата група на Брат ми загряват телефона.

— Разбирам. Но изготвянето на частичен профил, достатъчен да изключи съвпадение с определени други профили, ще отнеме по-кратко време, нали?

Хари долови колебанието й.

— И кои по-точно искаш да изключиш?

— ДНК-то на собственика на пуловера. Моето. И ДНК-то на Ракел.

— Твоето?

— Със собственика на пуловера си спретнахме кратка схватка. От носа му потече кръв, а аз прокървих от ръката. Не е невъзможно кръвта върху пуловера да е на един от нас.

— Ясно. Двамата с Ракел фигурирате в базата данни. Но ако ще проверявам дали ДНК-то по пуловера съвпада с ДНК-то на собственика, ми е нужен сравнителен образец.

— И за това съм помислил. В коша ми за пране имам окървавени дънки. Кръвта е твърде много, за да е само от ръката ми. Част от нея със сигурност е от неговия нос. Ти май си в службата, а?

— Да.

— Идвам след двайсет минути.

Хари изкачи наклонената рампа пред главния вход на Държавната болница. Александра чакаше премръзнала със скръстени ръце. Беше единствената, работеща по това време, а изглеждаше, все едно е тръгнала да купонясва. Носеше обувки на висок ток, тесни панталони и тежък грим. Всъщност Хари никога не я бе виждал в по-различен вид. Александра Стурдза често повтаряше, че животът е твърде кратък да не се представяш в най-добрата си светлина, и то през цялото време.

Хари смъкна страничния прозорец. Тя се наведе.

— Hello, mister — усмихна се тя. — Five hundred for a hand-job, seven for… [Здравейте, господине. Петстотин за чекия, седемстотин за…]

Хари поклати глава и й подаде два найлонови плика: единия с пуловера на Рингдал, другия със своите дънки.

— Нали знаеш, че по това време на денонощието никой в Норвегия не работи?

— А, затова ли съм тук сама? От вас, норвежците, светът действително може да научи нещо.

— Какво? Да работи по-малко?

— Да сваля летвата по-ниско. Защо да пътуваш до Луната, щом имаш вила в планината?

— Мхм. Оценявам жеста, Александра.

— Ами да беше си избрал нещо от ценоразписа — отвърна тя без усмивка. — Онази Кая ли те е прикоткала? Искам да я убия.

— Нея? — Хари се наведе и огледа Александра по-внимателно. — Мислех, че мразиш такива като мен?

— Теб те мразя, но искам да убия нея. Схващаш ли?

Хари кимна бавно. Да я убия. Понечи да попита дали това не е някакъв румънски израз, шега, която, преведена на норвежки, звучи по-брутално, отколкото е вложил изреклият я човек. Отказа се.

Александра отстъпи крачка назад от колата. Гледаше го, докато прозорецът безшумно се плъзгаше нагоре.

Хари потегли и надзърна в огледалото. Тя продължаваше да стои там, под светещата външна лампа, с отпуснати покрай тялото ръце. Постепенно се смаляваше.

Хари мина под „Ринг 3” и набра Кая. Каза й за пуловера. За шала в чекмеджето. Как Рингдал се е появил внезапно. За пистолета. Помоли я максимално бързо да провери дали собственикът на „Джелъси” има разрешително за оръжие.

— Още нещо — добави той.

— Да разбирам ли, че не идваш към мен? — прекъсна го тя.

— Моля?

— Намираш се на пет минути от дома ми и казваш „още нещо”, все едно не се очаква да се видим скоро.

— Трябва да помисля, а най-добре мисля сам.

— Разбира се. Нямам намерение да ти опявам.

— Не ми опяваш.

— Просто… — въздъхна. — Та какво беше тръгнал да казваш?

— У Рингдал, на стената точно над компютъра му, намерих снимка на зверски потрошена жена. Навярно я е закачил там, за да му е непрекъснато пред очите. Един вид грамота или сертификат.

— Мили боже. Какво означава това?

— Нямам представа. Ще можеш ли да издириш снимка на бившата му съпруга? Безследно изчезналата рускиня?

— Не би трябвало да е голяма философия. Ако не открия в Гугъл, ще се свържа с приятелката й. Ще ти изпратя снимката на емемес.

— Добре. Благодаря. — Хари шофираше бавно по „Согнсвайен” между ниските къщи с градини в притихналия квартал. Отсреща се зададоха два светещи фара.

— Кая?

— Да?

Автобус. Докато се разминаваше с него, от вътрешността на голямото возило надничаха бледи, призрачни лица. Сред тях мярна и образа на Ракел. Приближаваха картините от спомените. Търкаляха се като отделни камъни, предвещаващи свлачище.

— Нищо — каза Хари. — Лека нощ.

Седнал на дивана, Хари слушаше „The Ramones”.

Не защото толкова много му се слушаха точно те, а защото, откакто разопакова подаръка от Бьорн, не беше свалял плочата от грамофона. Даде си сметка, че всъщност след погребението странеше от всякаква музика. Не беше пускал радиото нито веднъж — нито вкъщи, нито в колата. Предпочиташе тишината. Тишина, за да мисли. Тишина, докато се опитва да чуе какво казва онзи глас там, отвън, отвъд мрака, зад прозореца с форма на полумесец, зад прозореца на призрачния автобус. Едва долавяше думите на този глас. Изведнъж обаче почувства потребност да го заглуши. Защото гласът говореше прекалено гръмко и го влудяваше.

Усили звука, затвори очи и облегна глава на рафта с грамофонни плочи зад дивана. „The Ramones”. „Road to Ruin”. Насечените фрази на Джоуи. И все пак биеше повече на поп, отколкото на пънк. Обикновено така се случваше. Успехът, охолният живот, възрастта правеха и най-гневния по-сговорчив. Същото се случи и с Хари. И той стана по-мек, по-мил. Почти общителен. Щастливо питомен с жена, която обичаше, в работещ брак. Не перфектен. Напротив, по-перфектен едва ли би могъл да съществува. Докато един ден, като гръм от ясно небе, тя не отвори дума за една негова издънка. Изказа на глас подозренията си и му поиска сметка. И той си призна. Не, не си призна. Той винаги казваше на Ракел всичко, което тя пожелаеше да узнае. От нея зависеше да попита. А тя винаги бе имала благоразумието да не разпитва за друго, освен за най-необходимото й да разбира. Явно този път бе преценила, че непременно трябва да узнае истината. Една нощ с Катрине. Една вечер, когато той беше пиян до безпомощност, Катрине го приюти. Правили ли бяха секс? Хари не помнеше. Тогава така се беше насвяткал, че и да се бе опитал, едва ли би успял. Но каза на Ракел самата истина: не е изключено да са правили секс. Тя отвърна, че това и бездруго няма никакво значение, той я е предал, тя не желае да й се мярка повече пред очите, и го помоли да си събере багажа.

При спомена за тази сцена се задъхваше от болка.

И тогава той напъха в един сак дрехите, тоалетните си принадлежности и грамофонните си плочи. Компактдисковете остави. От нощта, когато Катрине го приюти, не беше близвал и капка алкохол, но в деня, когато Ракел го изхвърли, отиде право във „Винмонополе”. Продавачът му направи забележка, защото Хари започна да отвинтва капачката на едната бутилка още преди да е излязъл от магазина.

В момента Александра изследваше кръвта по пуловера.

Хари обмисли възможните варианти.

Ако кръвта се окаже на Ракел, случаят е приключен. В нощта на убийството Петер Рингдал е излязъл от бар „Джелъси” някъде около 22,30 и се е отбил при Ракел без предизвестие — навярно под предлог, че иска да я убеди да продължи да работи за бара. Тя го е пуснала, поднесла му е чаша вода. Повторила е отказа си. Или се е съгласила. Вероятно затова Рингдал се е застоял по-дълго в дома й — имали са да обсъждат разни служебни въпроси. Навярно неусетно разговорът е взел по-лична насока. Рингдал сигурно е разказал на Ракел за агресивната проява на Хари в бара няколко часа по-рано, а Ракел му е споделила за проблемите на Хари и за — сега за пръв път му хрумваше — фотокапана, който е монтирал и все още е убеден, че Ракел не знае за него. Възможно е дори Ракел да е обяснила на Рингдал къде точно се намира фотокапанът. Всеки е споделил личните си болки, а навярно и радости и по някое време Рингдал е преценил момента като подходящ да скъси дистанцията. Но Ракел го е отблъснала категорично. В яростта си от унижението той е издърпал нож от поставката на кухненския плот и я е намушкал. Намушкал я е няколко пъти — или в състояние на неконтролируем афект, или защото си е дал сметка, че е твърде късно: белята вече е станала и му остава само да довърши започнатото, да я убие и да прикрие следите си. Съумял е да запази хладнокръвие. Направил е всичко необходимо. Напускайки местопрестъплението, е взел със себе си трофей, своеобразен сертификат, както е постъпил и при предишното убийство, когато е заснел жертвата си. Този път е взел червения шал, окачен до палтото под рафта с шапки. Качил се е в колата и в последния момент се е сетил за фотокапана. Слязъл е и го е свалил. Изхвърлил е SD картата до бензиностанцията, а пуловера с кръвта на Ракел е оставил на пода, сред мръсните дрехи в дома си. Вероятно не е забелязал, че е изцапан с кръв, иначе навярно е щял да го изпере. Да, ето това се е случило.

Може би. А може би не.

Двайсет и пет години професионална практика бяха научили Хари, че реалният ход на събитията почти винаги е по-сложен и по-нелогичен от първоначалните предположения на следователите.

Но мотивът почти винаги е точно толкова очевиден и елементарен, колкото изглежда на пръв поглед.

Петер Рингдал е бил сериозно увлечен по Ракел. Нали Хари видя похотта в погледа му още първия път, когато Рингдал дойде да огледа бара. Дали тогава Рингдал се бе възползвал от възможността да огледа и Ракел? Любов и убийство. Класическа комбинация. Отблъсквайки опитите му за сближаване по време на краткото му посещение в Холменколен, Ракел вероятно му е казала, че смята да се върне при Хари. А ние, хората, сме непоправими. Женкари, крадци, пияници, убийци. Повтаряме греховете си и се надяваме на опрощение — от Господ, от другите, от себе си. И Петер Рингдал е убил Ракел Фауке, както е погубил и бившата си съпруга Андреа Кличкова.

По-рано Хари обмисли и друга хипотеза: човекът, отбил се по-рано вечерта, е убиецът. Убил е Ракел още тогава, а по-късно се е върнал, за да разчисти след себе си. На записите на фотокапана се виждаше как Ракел застава на вратата първия път, но не и втория. Дали защото тогава вече е била мъртва? Възможно ли е убиецът да е взел със себе си ключовете и при второто си идване да си е отключил, да си е заличил следите и на тръгване да е оставил ключовете? Или убиецът е изпратил свой доверен човек да му изчисти бъркотията? На Хари му се струваше, че силуетите от двете посещения са на различни хора. Така или иначе, Хари отхвърли тази хипотеза, защото в писмения си доклад „Съдебна медицина” категорично установи, че съдейки по температурата на трупа и температурата на помещението, където е намерен, убийството е извършено след първото посещение, тоест, по времето, когато вторият посетител се е намирал в къщата.

Хари чу как игличката на грамофона лекичко остъргва етикета, сякаш дискретно му напомняше, че плочата иска да бъде обърната. Съзнанието му предлагаше по-шумен, упойващ рок, но Хари отхвърли предложението, както по навик отхвърляше предложенията на същия този дявол за още едно питие, за още една глътка, за още една капка. Беше време да си ляга. Ако пък успее и да подремне, ще е истински бонус. Вдигна плочата от грамофона, без да докосва улеите, без да оставя отпечатъци. Рингдал е забравил да избърше чашата в миялната. Странно, много странно. Хари пъхна плочата в прозрачния плик, после в картонената обложка. Плъзна пръст по гръбчетата на албумите. Подредени по азбучен ред по името на изпълнителя, а албумите на един изпълнител — хронологично по датата на покупката. Пъхна ръка между „The Rainmakers” и „The Ramones” и избута плочите настрана, за да направи място за новото попълнение. И неочаквано забеляза нещо, напъхано между плочите. Избута ги още по-встрани, за да види по-добре. Премига. Сърцето му се разтуптя по-бързо, все едно беше разбрало нещо, което умът му още не бе успял да побере.

Телефонът звънна.

Хари вдигна.

— Александра съм. Пуснах лабораторния анализ и още отсега виждам отклонения в ДНК профилите, които позволяват да изключим, че кръвта по пуловера на Рингдал е от Ракел.

— Мхм.

— И твоя не е. Колкото до кръвта по дънките ти — действително не е твоя.

Мълчание.

— Хари?

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Не знам. Значи, остава кръвта по неговия пуловер и по моите дънки да е на Рингдал. Разполагаме с пръстови отпечатъци, свързващи го с местопрестъплението. А шалът на Ракел, който намерих в чекмеджето, ухае на нея. Сигурно и по него има нейна ДНК. Косми, потомастен секрет, епителни клетки.

— Възможно е. ДНК профилът, извлечен от кръвта по пуловера, не съвпада с извлечения от дънките ти.

— Какво ми казваш? Че кръвта по пуловера на Рингдал не е нито на Ракел, нито моя, нито негова?

— Това е едната възможност.

Хари схвана, че тя му дава време сам да се досети за другите възможности. Или за другата възможност. Въпрос на елементарна логика.

— Добреее… Кръвта по дънките ми не е на Рингдал. Още в началото ти каза, че не е и моя. Чия е тогава?

— Не знам със сигурност, но…

— Но?

Хари се взираше между плочите. Знаеше какво ще му отговори Александра. Защото вече не се търкаляха отделни камъчета — предвестник на свлачище. Случи се. Цяла скална стена се откърти.

— До момента кръвта по дънките ти не показва отклонения от ДНК профила на Ракел. Разбира се, остава още много работа, докато докарам вероятността до 99,999 процента, което се смята за пълно съвпадение, но още сега сигурността е 82 процента.

Осемдесет и два процента. Четири от пет.

— Ама разбира се — каза Хари. — Та нали бях обут точно с тези дънки, когато посетих местопрестъплението, след като намериха тялото на Ракел. Коленичих до трупа, а там имаше локва кръв.

— Ако кръвта по дънките ти действително е на Ракел, това обяснява нещата. Искаш ли да продължа анализа, след като изключихме вероятността кръвта по пуловера на Рингдал да е на Ракел?

— Не, няма нужда. Благодаря ти, Александра. Дължа ти услуга.

— Добре. Сигурен ли си, че всичко е наред? Звучиш толкова…

— Да — прекъсна я Хари. — Благодаря и лека нощ.

И прекрати връзката.

Наистина имаше локва кръв. Наистина бе коленичил. Но не това отприщи писъка в главата на Хари; свлачището, напът да го затрупа. А фактът, че когато отиде на местопрестъплението, носеше друг панталон. Окървавените дънки пъхна в коша за пране на сутринта след убийството й. Това си го спомняше. Досега на мястото в паметта му, където би трябвало да се намира отрязъкът от момента, когато в седем влезе в бар „Джелъси”, до позвъняването на вратата, което го събуди на следващата сутрин, зееше бяло петно. Ала кадрите започваха да се възстановяват, да се нанизват един след друг, да се превръщат във филм, филм с изпълнител на главната роля той. А в главата му крещеше толкова пронизително, че гласните му струни заплашваха да се скъсат, собственият му глас — звуков спомен от къщата на Ракел. Хари е бил там в нощта на убийството.

А притиснат между „The Rainmakers” и „The Ramones” лежеше любимият нож на Ракел — „Тоджиро”, в традиционния стил на ножовете „Сантоку”, с дръжка от дъб и болстер от бял рог на воден бивол. Острието беше зацапано с нещо, което можеше да е само и единствено кръв.

Тридесет и пета глава

Столе Ауне сънуваше. Или поне предполагаше, че сънува. Сирената, разцепила тишината, млъкна рязко и той чуваше далечно бучене на бомбардировачи, докато бягаше през безлюдна градска улица към бомбоубежище. Беше закъснял. Всички отдавна вече се бяха скрили. Видя как мъж в униформа се кани да затвори металната врата в дъното на улицата. Ауне чуваше собственото си пъхтене. Много е занемарил физическата си форма. От друга страна, това беше само сън. Всички знаеха, че Норвегия не е във война. Дали пък, запита се той, най-неочаквано не са ни нападнали? Столе се добра до бомбоубежището и установи, че входът е много по-тесен, отколкото е предполагал.

— По-бързо! — извика униформеният.

Столе се опита да се провре, но успя да промуши само единия си крак и едното рамо.

— Или влез, или се разкарай, защото затварям!

Столе напъна. И се заклещи. Не можеше да помръдне ни напред, ни назад. Сирената за въздушна опасност зави. По дяволите. Утеши се с мисълта, че това, както всичко подсказва, не е нищо повече от сън.

— Столе…

Той отвори очи и усети как ръката на Ингри разтърси рамото му. Ти да видиш. Професорът пак се оказа прав.

Спалнята беше тъмна. Той лежеше на хълбок, а пред него, върху нощното шкафче, стоеше будилник. Светещите цифри показваха 3:13.

— Някой звъни на вратата, Столе.

И тя пак зави. Сирената.

Столе надигна охраненото си туловище от леглото и намъкна копринен халат. Напъха краката си в домашни пантофи, асорти с халата.

Слезе по стълбите и на път към антрето го споходи мисъл: възможно е оттатък прага да го очаква нещо доста неприятно. Например, пациент, страдащ от параноидна шизофрения, доведен тук от въображаеми гласове, които го подтикват да убие психолога си. От друга страна, възможно е сънят с бомбоубежището да е сън в съня, тоест, в момента да продължава да сънува. Реши да отвори.

За пореден път професорът се оказа прав. Очакваше го доста неприятна изненада. Хари Хуле. По-точно: онзи Хари Хуле, с когото по-добре да си нямаш работа: със силно кръвясали очи, с отчаяно, зловещо изражение на преследван дивеч.

— Хипноза — каза Хари. Беше се задъхал, а лицето му лъщеше от пот.

— Добър вечер и на теб, Хари. Ще влезеш, нали? Само да не би вратата да се окаже твърде тясна.

— Твърде тясна?

— Сънувах, че не мога да се провра през вратата на бомбоубежище — сподели Ауне и тръгна след шкембето си през коридора към кухнята. Когато беше малка, дъщеря му Аурура често повтаряше, че тате върви, все едно винаги се изкачва.

— И какво е фройдисткото ти тълкувание?

— Че трябва да отслабна. — Ауне отвори хладилника. — Салам с трюфели и сирене „грюйер”, отлежало в пещера?

— Хипноза — повтори Хари.

— Това вече го чух.

— Онзи мъж от „Тьойен”, когото подозирахме в убийството на съпругата му. Ти заяви, че е изтласкал спомените за случилото се, но би могъл да ги съживиш чрез хипнотичен сеанс.

— Да — стига въпросният човек да е податлив към хипноза.

— Да проверим ли дали аз съм податлив?

— Ти? — Столе се обърна към Хари.

— Започнах да си спомням разни неща от нощта, когато убиха Ракел.

— Неща? — Столе затвори вратата на хладилника.

— Отделни, несвързани картини.

— Откъслечни спомени.

— Смятам, че ако съумея да ги свържа в логична последователност или да извлека още от паметта си, ще получа повече яснота. Повече яснота за случилото се тогава, ако ме разбираш.

— Искаш да навържеш картините във филм? Мога, разбира се, да опитам, но не давам никакви гаранции. Честно казано, в тази област несполуките ми са повече от успехите. Ограниченията, разбира се, произтичат не от моите способности като специалист, а от възможностите на самия метод хипноза.

— Разбира се.

— Като казваш, че искаш да получиш яснота за нещо, за какъв вид яснота говорим?

— Не знам.

— Но явно не търпи отлагане.

— Така е.

— Добре. Сред тези фрагментарни спомени има ли конкретна сцена?

— Да. Кристалният полилей в дневната на Ракел. Лежа точно под него, гледам нагоре и виждам как висулките образуват буквата Ф.

— Добреее… Разполагаме с място и ситуация. Това ни позволява да опитаме да съживим спомените по асоциативен път. Чакай само да си взема джобния часовник.

— И какво ще правиш с него? Ще го люлееш пред очите ми ли?

— Нещо против ли имаш? — повдигна вежда Столе Ауне.

— Не, абсолютно нищо. Просто ми звучи много… старомодно.

— Ако искаш да се подложиш на по-модерна хипноза, ще ти препоръчам няколко уважавани психолози, но, разбира се, с доста по-скромна квалификация…

— Донеси часовника.

— Гледай циферблата — инструктира го Столе.

Беше настанил Хари в кресло с висока облегалка в дневната, а самият той седеше на табуретка срещу него. Провесен на верижката, старият часовник се люшкаше наляво-надясно на двайсет сантиметра от бледото изнурено лице на полицая. Столе не помнеше да е виждал приятеля си толкова стресиран. И изпитваше вина, задето нито веднъж не се бе отбил да види Хари след погребението. Хари не беше от хората, които при най-малката трудност търсят подкрепа. Обърнеше ли се към някого за помощ, значи, положението беше станало крайно критично.

— Ти си спокоен и отпуснат — монотонно нареждаше Столе Ауне. — Спокоен и отпуснат.

Дали Хари някога се бе чувствал спокоен и отпуснат? Да. Докато беше с Ракел, се превърна в човек в хармония със себе си и с обкръжението си. Колкото и клиширано да звучи, беше намерил жената на живота си и бе свързал съдбата си с нейната. А когато се случеше да го покани да изнесе лекция като гост в Полицейската академия, Столе оставаше с категоричното впечатление, че Хари искрено харесва професията си и работата със студенти.

Кое беше сложило край на тази идилия? Нима Ракел бе изхвърлила Хари и решила да се разделят само защото една вечер той е излязъл и се е напил? Щом се омъжваш за човек, от години страдащ от алкохолизъм и десетки пъти връщал се към чашката след продължително въздържание, не може да не си даваш сметка за голямата вероятност това да се случи пак. А Ракел Фауке беше интелигентна жена, реалистка. Нима човек като нея би изхвърлил годна кола само заради огъване на ламарината, след като колата се е озовала в канавката? В съзнанието на Ауне се бе прокраднало, разбира се, и предположението, че Ракел е срещнала друг, че е използвала рецидива на Хари като оправдание да го напусне. Навярно е възнамерявала да поизчака, докато пушилката се слегне, докато Хари се посъвземе след раздялата, и тогава да се появи публично с новия си партньор.

— Ще броя от десет до едно, а ти постепенно ще изпадаш във все по-дълбок и по-дълбок транс.

След раздялата Ингри обядва веднъж с Ракел, но по време на срещата Ракел не бе споменала за нов мъж в живота си. Тъкмо обратното, каза Ингри, след като се прибра. Ракел й се сторила тъжна и самотна. Двете не бяха толкова близки приятелки, та Ингри без притеснение да я разпитва по-подробно, но съпругата на Ауне си бе изградила следното предположение: дори да е имала кратка връзка с друг мъж, в момента Ракел се е разделила с него и се опитва да намери обратно път към Хари. Всъщност нищо от думите на Ракел не даваше основание за подобни спекулации, но професорът по психология беше наясно, че в разшифроването на хората Ингри го превъзхожда безапелационно.

— Седем… шест… пет… четири…

Клепачите на Хари се бяха спуснали наполовина, а под тях ирисите се виждаха като бледи, светлосини полумесеци. Степента, в която хората се поддават на хипноза, варира в широки граници. Едва десет процента се смятат за изключително податливи. Някои пък изобщо не реагират на тази манипулация на съзнанието. Опитът на Столе показваше, че най-общо казано хората с богато въображение, които са открити към нов опит и се изявяват на творчески поприща, се поддават на хипноза най-лесно. Докато упражняващите технически професии са много по-трудни. Това го навеждаше на предположението, че следователят Хари Хуле, който трудно можеше да бъде причислен към мечтателните художествени натури, ще се окаже костелив орех. От друга страна, без да е изследвал Хари с някой от популярните психологически тестове за изследване на личността, но предвид някои особености на характера му, Столе Ауне се надяваше следователят да покаже изключително високи стойности по скалата „въображение”.

Хари дишаше равномерно като спящ човек.

Столе повтори обратното отброяване.

Нямаше съмнение — Хари бе изпаднал в транс.

— Лежиш на пода — подхвана бавно Столе със спокоен глас. — На пода в дневната на къщата на Ракел. Над теб виси кристален полилей. Висулките образуват буквата Ф. Какво друго виждаш?

Устните на Хари промърдаха. Клепачите му потрепнаха. Показалецът и средният пръст на дясната му ръка подскочиха нагоре в неволен мускулен спазъм. Устните се раздвижиха по-енергично, но оттам не излезе звук. Той започна да върти глава наляво-надясно, притискайки я назад към облегалката, а лицето му придоби страдалчески израз. После, като при човек, получаващ гърч, два мощни спазъма разтърсиха тялото му, Хари отвори широко очи и се втренчи пред себе си.

— Хари?

— Тук съм. — Гласът му беше дрезгав, задавен. — Не подейства.

— Как се чувстваш?

— Изморен. — Хари се изправи. Олюля се. Примига, стискайки силно очи, и се вторачи в празното пространство пред себе си. — Трябва да се прибирам.

— Защо не поседиш малко — спря го Столе. — Понякога, ако пациентът не е излязъл напълно от хипнозата, се появява световъртеж и дезориентация.

— Благодаря, Столе, но ще се прибирам. Лека нощ.

— В най-лошия случай може да доведе до панически кризи, депресивни състояния и други неприятни изживявания. Изчакай малко да се уверим, че си се приземил благополучно, така да се каже.

Хари обаче вече вървеше към входната врата. Столе стана и тръгна да го изпрати. Излезе в антрето и видя вратата да се хлопва.

Хари успя да се добере до колата и да се наведе зад нея, преди струята да рукне от устата му. Повърна на няколко напъна. Едва след като изпразни целия си стомах, тоест полусмелена закуска — единствената му храна през този ден — той се изправи, избърса си устата с опакото на дланта, примига, за да проясни зрението си, замъглено от сълзи, и отключи колата. Качи се и се втренчи през предното стъкло.

Извади си телефона. Набра номера, даден му от Бьорн.

След няколко секунди чу изморен мъжки глас да промърморва фамилното си име, което сякаш идваше от каменната ера на телефонизацията.

— Извинете, че ви събуждам, господин Фройнд. Пак се обажда старши инспектор Хари Хуле. Спешно възникнали обстоятелства налагат да побързаме, затова се питам ще можете ли да ми кажете предварителните резултати от анализа на записите от фотокапана.

Раздаде се проточена прозявка.

— Още не съм приключил.

— Точно затова моля за предварителните, не за окончателните резултати. Всичко ще ми е от помощ.

Хари чу как експертът по триизмерен анализ на двуизмерни кадри прошепна нещо на друг човек и пак се обади в слушалката.

— Трудно е да се определи ръстът и телосложението на човека, влязъл в къщата, защото той върви приведен — обясни Фройнд. — Но е вероятно — подчертавам, вероятно — човекът, който излиза — ако приемем, че е стоял напълно изправен на вратата и не е носел обувки с платформа или нещо подобно — е висок между метър и деветдесет и метър и деветдесет и пет. Колкото до автомобила, съдейки по формата и разстоянието между стоп-светлините и светлините за заден ход, най-вероятно е форд „Ескорт”.

Хари си пое дъх.

— Благодаря, Фройнд. Точно това исках да знам. Оттук нататък не бързай. Работата вече не е спешна. Или, впрочем, направо прекрати анализа. Изпрати ми SD картата и фактура на адреса, изписан върху плика.

— Лично на теб?

— Така е най-удобно. Ако ни потрябва по-конкретно описание на външния вид, пак ще се свържем с вас.

— Както желаете, Хуле.

Хари прекрати разговора.

Заключението на експерта по триизмерни технологии беше само потвърждение на онова, което Хари вече знаеше. Докато седеше в креслото на Столе Ауне, всичко се изниза пред очите му. Възстанови си спомените от край до край.

Тридесет и шеста глава

Белият форд „Ескорт” стоеше паркиран в Берг, където облаците препускаха по небето, все едно някой ги преследваше, но нощта още не даваше признаци за отстъпление.

Хари Хуле опря чело о вътрешната част на влажното, леденостудено предно стъкло. Искаше му се да пусне радиото, да избере станция „StoneHardFM”, където пускаха само хардрок. После да я надуе до дупка, та да си продуха главата и за няколко секунди тя да остане съвсем празна. Но не можеше. Налагаше се да мисли.

Беше направо непонятно. Не фактът, че внезапно си спомни, а че толкова време бе съумял да не си спомни, да блокира спомена. Ала наставленията на Столе, думите му за дневната и за полилея, изреченото от него име на Ракел принудително му отвориха очите. И в същата секунда всичко се завърна.

Беше нощ. Хари се събуди. Взря се право в кристалния полилей. Съобрази, че се е върнал в дневната в Холменколен. Но не и как се бе озовал там. Светлината беше приглушена, каквато я предпочитаха, когато бяха само двамата с Ракел. Хари усети, че ръката му докосва нещо влажно, лепкаво. Вдига я. Кръв? Обърна се. Обърна се и пред него се изпречи лицето й. Не изглеждаше заспала. Не изглеждаше да се взира с празен поглед в него. Нито пък припаднала. Изглеждаше мъртва.

Лежеше в локва кръв.

Хари направи онова, което хората често използват като метафоричен израз: ощипа се по ръката. Яростно впи нокти в плътта си с надеждата болката да отмие гледката; да се събуди, да въздъхне от облекчение и да благодари на бог, в когото не вярва, че е било само кошмар.

Не се опита да я съживи. Беше виждал предостатъчно мъртъвци, за да си даде сметка, че е безсмислено. Явно беше намушкана с нож. Жилетката й беше напоена с кръв и по-тъмна около прободните рани в корема. Но я бяха убили не те, а раната в тила. Ефективно и смъртоносно намушкване от човек, наясно с последствията от такова нараняване. От човек като него.

Той ли е убил Ракел?

Огледа се за улики, които да го насочат в друга посока.

Нямаше. Бяха само тя и той. И кръвта. Или?

Изправи се, заклатушка се към входната врата.

Беше заключена. Ако трети човек е дошъл и е излязъл от къщата, би следвало да е заключил отвън. Хари избърса окървавената си ръка в дънките си и отвори чекмедже в скрина. И двата ключа бяха там. Нейният и неговият. Върна й ключа един следобед в ресторант „Скрьодер”. Тогава я моли едва ли не на колене да го приеме обратно, макар да си беше обещал да не го прави.

Третият комплект ключове се намираше на 2000 километра от Северния полюс, в Лакселв, при Олег.

Хари се огледа. Имаше прекалено много за възприемане, прекалено много за проумяване, толкова много, че не намираше обяснение. Нима бе убил любимата си? Бе погубил най-скъпоценното си? Формулирано по първия начин, му се струваше невъзможно. Но изречено по втория — че е затрил най-скъпото в живота си — звучеше доста вероятно. Натрупаният опит, професионалната и житейска рутина го бяха научили, че фактите бият интуицията. Интуицията се базира на съвкупност от улики, ала един-единствен неоспоримо доказан факт може да ги обори. А фактите в случая бяха следните: отхвърлен съпруг (Хари) се намира в стая, заключена отвътре, заедно с убитата си съпруга.

Даваше си сметка какво прави. Превключвайки в следователски режим, се опитваше да се защити срещу непоносима болка. Вярно, още не я изпитваше, но знаеше, че тя е неудържима като товарен влак. Опитваше се да сведе факта, че Ракел лежи мъртва на пода, до разследване на убийство, тоест нещо, с което е наясно как да се справи. Прилагаше подобен подход, когато усетеше, че болката от живеенето трябва да се надмогне с прием на алкохол, тоест изправяйки се на терен, който смяташе, че владее. И хукваше към най-близкия бар — преди да започне да пие сам. И защо не? Какво толкова нередно има онази част от мозъка, подвластна на инстинкти, да направи единствения логичен, необходим избор, когато видиш живота си — единствената ти мотивация за живот — да лежи смазана пред теб, а именно бягството. Алкохола. Следователския режим.

Защото все още имаше нещо, което можеше, което трябваше да бъде спасено.

Хари си даваше сметка, че не се бои от наказание. Точно обратното. Всяко наказание, особено смъртта, би му донесло своеобразно избавление, все едно да намериш прозорец на стотния етаж на горящ небостъргач, докато си обкръжен от пламъци. И без значение дали в момента на деянието е бил не на себе си, побъркан, или е станал жертва на злощастни обстоятелства, той знаеше, че заслужава това наказание.

Но Олег не го заслужаваше. Олег не заслужаваше да изгуби и майка си, и баща си — своя истински, небиологичен баща. Да изгуби идиличния разказ за живота си, как е израснал с двама души, свързани от силна любов; история, живо доказателство, че любовта съществува, че въпреки всичко има любов. На Олег, на прага на сериозно съжителство с жена, най-вероятно му предстоеше да създаде свое семейство. Вярно, беше станал свидетел на няколко раздели на Хари и Ракел, но беше и човекът, който отблизо можеше да потвърди, че е възможно двама души да се обичат, винаги да искат най-доброто за партньора. И по тази причина те винаги бяха намирали обратния път един към друг. Да му отнеме тази представа, не, дявол да го вземе, тази истина, би съсипало Олег. Защото не беше истина, че Хари е убил Ракел. Нямаше съмнение — тя лежеше безжизнена на пода и той бе причинил смъртта й, но всички асоциации, заключения, автоматично съпровождащи разкритието, че отхвърлен съпруг е убил съпругата си, бяха лъжа. Причината беше друга.

Реалният ход на събитията винаги е по-сложен от първоначалните предположения на следователите, но мотивите почти винаги са толкова очевидни и елементарни, колкото изглежда на пръв поглед. А той нямаше никакъв мотив, никакво желание да убива Ракел. Никога не е изпитвал подобно желание! Затова се налагаше да защити Олег от тази лъжа.

Доколкото му позволиха силите, Хари изчисти навсякъде, като избягваше да поглежда трупа на Ракел. Каза си, че това само би го разколебало в решението му, че е видял каквото му е било необходимо: нея я няма. От нея бе останала само куха телесна обвивка. Хари не си спомняше в подробности в какво точно се състоеше чистенето. Виеше му се свят и той напразно се опитваше да си спомни момента на деянието, да проникне през непрогледния мрак, забулващ часовете от момента, когато започна да пие в бар „Джелъси”, до пробуждането му в къщата на Холменколен. Колко всъщност знае човек за самия себе си? Какво е станало? Дошъл е, влязъл е, а тя, докато е стояла в кухнята с него — пиян до козирката, умопомрачен мъж — си е дала сметка, че въпреки всичко не може да направи загатнатото пред Олег: да приеме Хари обратно. Това ли е станало? Направо ли му го бе заявила? Това ли го бе извадило извън релси? Отритването, внезапното осъзнаване, че никога, никога няма да успее да си я върне. То ли бе преобразувало рязко любовта в неконтролируема омраза?

Не знаеше. Не помнеше.

Спомняше си само, че след като се събуди, докато заличаваше следите, в главата му се заформи идея. От самото начало щеше да се превърне в главен заподозрян, това беше повече от ясно. И за да отклони подозренията от себе си, за да спаси Олег от лъжата за класическото убийство от омраза, да спаси неговата младежка, неопорочена вяра в любовта, да го пощади от необходимостта да осъзнае, че за пример в живота и за възпитател е имал убиец, на Хари му трябваше друг човек. Гръмоотвод. Алтернативен виновник, когото да окачи на кръста. Не някой Исус, а грешник, по-голям от самия него.

Хари се взираше през запотеното от диханието му предно стъкло. Светлините от града долу се виждаха размити.

В този дух ли бе разсъждавал тогава? Или умът му — този манипулативен илюзионист — просто си бе съчинил това извинение с Олег, за да замаскира реалните си подбуди: желанието да се измъкне. Да избегне наказанието. Да се скрие някъде и да изтласка всичко това, защото с този спомен беше невъзможно да се живее, а оцеляването в крайна сметка е единствената същинска функция на тялото и мозъка.

Всъщност той точно това направи. Изтласка спомена как излиза, предвидливо оставя вратата отключена, та да не дава на разследващите основания да предположат, че убиецът е имал ключ за къщата; как се качва в колата, но се сеща за опасността фотокапанът да го разобличи, ако полицията го намери; как го изтръгва от дървото, изважда SD картата и я изхвърля в контейнер до близка бензиностанция. По-късно някакъв фрагмент от този спомен бе изплувал в съзнанието му от утайката, когато в момент на дълбока концентрация бе реконструирал пътя на отстъпление на убиеца и бе предположил къде е изхвърлил SD картата. Как изобщо си помисли, че съвсем случайно се насочи точно към този контейнер при наличието на милион други възможности? Дори Кая се озадачи от непоклатимата му убеденост.

Впоследствие обаче изтласканото се обърна срещу Хари и замалко да го провали. Без да се поколебае, даде SD картата на Бьорн и така обстойното му разследване, целящо да открие друг подходящ за ролята на виновник — изнасилвач като Фине, убиец като Бор, враг като Рингдал — всъщност го вкара в капан.

Телефонът звънна и прекъсна мислите му.

Обаждаше се Александра.

На път към дома на Столе Хари се отби при Александра и й даде клечка за уши с проба от кръв. Не й каза, че кръвта е от предполагаемото оръжие на убийството — ножа, който откри между грамофонните плочи в дома си. Мимоходом му просветна защо е оставил ножа точно между албумите на „Rainmakers” и „Ramones”. Много просто. Именно това място се полага на името Rakel, ако следваш подредбата по азбучен ред.

— Откри ли нещо? — попита Хари.

— Кръвта група е А, като на Ракел.

Тя е най-често срещаната. Четирийсет и осем процента от норвежкото население има кръвна група А. Това, че кръвната група на кръвта по ножа е А, не значеше абсолютно нищо. Все едно да хвърлиш монета. И все пак точно сега значеше достатъчно. Защото Хари беше решил предварително — както Фине със зара — че този резултат ще бъде определящ.

— Няма нужда от ДНК анализ — отсече Хари. — Благодаря и приятен ден.

Оставаше само една-единствена неизпробвана хитрост, една-единствена друга възможност, едно-единствено потенциално спасение за Хари: да разклати уж желязното алиби на един човек.

В десет сутринта Петер Рингдал се събуди в леглото си.

Не го беше събудил будилникът — беше го навил за единайсет. Не го бяха събудили нито съседското куче, нито автомобилите на съседите, които потегляха за работа, нито децата, тръгнали за училище, нито сметовозът. Спящият му мозък се бе научил да игнорира тези шумове. Не. Събудило го бе нещо друго. Пронизителен звук, нещо като писък. Май идваше от долния етаж.

Рингдал стана, обу си панталона, облече си риза и грабна пистолета, който през нощта винаги държеше на шкафчето до леглото. Докато се прокрадваше на пръсти надолу по стълбите, усети студен полъх по краката. В коридора на първия етаж съзря причината. На пода лежаха парчета стъкло. Някой беше счупил прозореца с форма на полумесец на входната врата. Вратата към мазето зееше отворена, но осветлението беше изгасено. Най-сетне дойдоха. Време беше.

Писъкът — или каквото представляваше звукът — долетя откъм дневната. Рингдал се промъкна нататък с насочен напред пистолет.

Веднага схвана, че не е било човешки вик. Събудилият го звук беше дошъл от стърженето на крак на стол по паркета. Едно от тежките кресла беше преместено и обърнато така, че да се намира с гръб към него и с лице към панорамния прозорец и градината със скулптурата, прилична на сателит. Над облегалката на креслото се подаваше шапка с периферия. Петер предположи, че мъжът в креслото не го е чул, но не изключваше вероятността да е разположил креслото така, за да вижда в отражението на стъклото, ако някой влезе, а самият той да остане незабелязан. Петер Рингдал се прицели в облегалката. Два куршума на предполагаемата височина на кръста му, два малко по-нагоре. Съседите ще чуят изстрелите. Трудно ще потули трупа. А още по-трудно ще обясни пред полицията защо го е направил. Би могъл да излезе с номера, че е било самоотбрана: видял е строшения прозорец, а е получавал заплахи за убийство.

Притисна по-плътно пръст към спусъка.

Кое му беше толкова трудното? Та той дори не виждаше лицето на човека в креслото. Съдейки по онова, което вижда, беше напълно възможно там да няма човек, а само шапка.

— Под шапката няма глава — прошепна глас в ухото му. — Но това, което опира в тила ти, си е съвсем истински пистолет. Пусни твоя и стой мирно, иначе ще изстрелям съвсем истински куршум в мозъка ти. За твое добро ти препоръчвам да си опичаш акъла.

Без да се извръща, Петер Рингдал пусна пистолета и той тупна звучно върху паркета.

— Какво искаш, Хуле?

— Отговор на въпроса защо по чаша в миялната на Ракел има твои отпечатъци. И какво прави нейният шал в скрина ти. И коя е тази жена.

Петер Рингдал се втренчи в черно-бялата снимка, която мъжът вдигна пред лицето му. Фотографията от работния кабинет в мазето, фотографията на жената, която той, Петер Рингдал, беше помлял до смърт. А после я бе натъпкал в леденостуден багажник и я бе заснел, докато тя лежеше вътре.

Тридесет и седма глава

Огорчен, Петер Рингдал се взираше през предното стъкло на колата в бушуващата навън снежна виелица. Виждаше слабо, но въпреки това увеличи натиска върху педала за газта. Тук, горе, в безлесната планина в събота вечерта, нямаше много движение. Особено в такова време.

Потегли от Тронхайм два часа по-рано. От новините по радиото за пътната обстановка разбра, че е бил един от последните водачи, успели да минат, преди да затворят Е6 през планината Довре заради лошото време. Нищо не му пречеше да пренощува в Тронхайм — организаторите му бяха запазили хотелска стая, — но нямаше нерви да изтърпи празненството. Защо? Защото не умееше да губи, а току-що бе изгубил финала в свръхлека категория на националното първенство по джудо. Поне да беше паднал от противник, който го превъзхожда, а то… Сам се закопа по ненужно идиотски начин. До края на двубоя оставаха секунди. Петер водеше с две „юко” срещу една „кока” и трябваше само да удържи преднината си. И той почти успя. Беше на крачка от успеха! Ала отрано започна да мисли за интервюто, което ще даде след победата, какво забавно ще каже, за секунда се разконцентрира и неочаквано полетя. Едва не се приземи по гръб, арбитърът обяви вадза-ари, присъди победата на съперника му и така мачът приключи само секунди по-късно.

Петер цапардоса ядно волана.

После в съблекалнята отвори бутилката шампанско, която беше купил със свои пари. Някой подхвърли някакъв коментар и Петер отговори, че смисълът финалът на мъжете да е късно в събота следобед, а не в неделя преди обяд, е именно да купонясват. Е, какво тогава? Успя да изгълта половината бутилка, преди треньорът да влезе, да издърпа бутилката от ръката му и да заяви, че му е писнало Петер да се напива след всяко състезание — независимо дали е загубил, или е спечелил. Петер не му остана длъжен: на него пък му било писнало треньорът му да не може да му помогне да надиграе дори доказано по-слаби от него. И треньорът започна да дрънка редовните философски врели-некипели как, видите ли, джудо означавало „мекия начин”; Петер трябвало да се научи да отстъпва, да позволи на противника да се приближи, да покаже покорство, да не си мисли, че е по-добър, защото все пак само преди две години е бил в младежкия състав; високомерието е гаранция за поражение. А Петер отвърна, че джудото е демонстрация на лицемерно покорство? Целта е да подлъжеш противника, като показваш лъжлива слабост и отстъпчивост, примамваш го в капана и после му нанасяш безжалостен удар подобно на красиво месоядно растение, на коварна курва. Отвратителен, двуличен спорт — така нарече Петер джудото. Изхвръкна от съблекалнята. Дотук съм! — изкрещя. — Край! О, колко пъти го беше заявявал.

Петер взе завой. Макар да беше краят на май, фаровете осветиха високи метър и половина грамади сняг, струпани отстрани след преминаването на снегорина. Снежните стени се издигаха съвсем близо до пътното платно, все едно шофираше през възтесен тунел.

Озова се на прав участък. Настъпи газта. Повече от гняв, отколкото от бързане. Защото си беше правил планове да сваля Тина тази вечер, на купона. И тя си падаше по него — той го знаеше. Но русокосата девойка спечели злато в лека категория, а една шампионка няма да тръгне да се чука със загубеняк, особено пък ако е с една глава по-нисък от нея и състезателните му изяви я навеждат на подозрението, че с лекота би го повалила на татамито. Такива са законите на еволюцията.

Снегът спря, все едно някой махна с магическа пръчица. Пътят, опнал се между снежните насипи като дълга черна линия, начертана с молив върху бял лист, се окъпа в лунна светлина. Да не би да се намираше в окото на бурята? Глупости, това да не е тропическа буря! Норвежка е. Тя няма очи, само зъби.

Петер погледна скоростомера. Усети как го наляга умора — съвкупността от вчерашното продължително шофиране до Тронхайм, лекциите в университета, днешните схватки плюс шампанското си казваше думата.

По дяволите! Беше измислил адски забавни реплики за днешното интервю. Щеше да…

И тя се появи. Тина. Точно пред него в светлата бразда на фаровете. Над русата й глава мигаше червена звезда. Размахваше ръце, сякаш да го приветства с добре дошъл. Значи въпреки всичко го иска! Петер се усмихна. После си даде сметка, че фигурата не му се привижда, а е съвсем реална, и мозъкът подаде команда на крака да натисне спирачката. „Не е Тина — съобрази той. — Не може да е тя. Тина е на купона и точно в момента сигурно танцува с някой от победителите, най-вероятно от полусредна категория.” Кракът му натисна спирачката, защото не си въобразяваше. На пътното платно наистина стоеше момиче — в планината Довре, посред нощ, с червена звезда над главата. Съвсем реална русокоса девойка от плът и кръв.

Колата я удари.

Чуха се два тъпи звука — единият дойде от покрива на колата. Момичето изчезна.

Петер отпусна спирачката, натискът на обезопасителния колан върху гърдите му отслабна и той продължи да кара нататък. Не погледна в огледалото. Не искаше да поглежда. Навярно въпреки всичко това е било мираж? Да, но върху предното стъкло се бе образувала голяма бяла роза — там, където се бе строполила Тина. Тина или друго момиче.

Колата навлезе в завой и дори да погледнеше в огледалото, Петер нямаше как да види дали на платното отзад лежи човек. Гледайки неотстъпно напред, той рязко удари спирачка. Автомобил, навярно поднесъл или изтласкан от силните пориви на вятъра, се беше забил в преспите отстрани и стоеше напреки на пътя.

Петер поседя, колкото да нормализира дишането си. После даде заден ход. Натисна газта, чу жалния вой на двигателя, но нямаше намерение да обръща. Трябваше да се прибере в Осло. Спря, защото видя нещо на пътното платно. Блестеше на светлината от задните фарове. Петер слезе. Оказа се червената звезда. По-точно авариен светлоотразителен триъгълник. А девойката лежеше зад него, върху разчистения асфалт. Представляваше неподвижна, безформена купчина, чувал с нарязани дърва за огрев, към който някой е прикрепил руса глава. Панталонът и якето й бяха разкъсани и висяха на дрипи. Петер се свлече на колене. Свистенето на вятъра ту се усилващ ту стихваше в злокобна мелодия, лееща се над огретите от луната снежни планини.

Девойката беше мъртва. Потрошена. Премазана.

Петер Рингдал се чувстваше трезвен. По-трезвен не се беше чувствал през целия си двайсет и две годишен живот. Който вече свърши. Беше вдигнал 140 километра в час — шейсет над допустимото, — когато натисна спирачката. Доколкото беше осведомен, по травмите на жертвата криминалистите могат да установят с каква скорост се е движил автомобилът. Други ориентири за специалистите са дължината на кървавите следи, разстоянието между мястото, където тялото първо се е ударило в асфалта и мястото, където се е установило в покой. Рингдал започна автоматично да изрежда наум неизвестните в подобно уравнение, сякаш по този начин се опитваше да избяга от неумолимо притискащите го реалности. Защото скоростта не беше най-голямото му провинение. Нито пък забавената му реакция. За тях можеше да обвини метеорологичната обстановка, да се оправдае с влошената видимост. Едно обаче нямаше как да отрече, защото можеше да се измери количествено — съдържанието на алкохол в организма му. Петер Рингдал беше шофирал в нетрезво състояние. Беше направил избор и този избор бе убил човек. Не, не изборът. Петер бе убил човек. Той си го повтори, без да знае защо: Аз убих човек. Сто процента щяха да му вземат кръв за алкохолна проба — задължителна процедура при пътнотранспортни произшествия с пострадали.

Продължи да пресмята наум. Не можеше да се възпре.

След като приключи с изчисленията, Рингдал стана и плъзна поглед по пустия меко нагънат пейзаж. Смая се колко чужда му изглежда околността, толкова различна от преди два дни, когато мина по същия път, само че в обратна посока. Сега имаше чувството, че се намира в пустиня, наглед безлюдна, където обаче във всяка вдлъбнатина на терена би могъл да се спотайва враг.

Даде още малко назад и спря колата до безжизненото тяло. От сака с екипировката в багажника извади белия си джудоги — екипа за джудо — и го постла върху задната седалка. После се опита да повдигне трупа. Беше бивш шампион на Норвегия по джудо и въпреки това тялото му се изплъзна от ръцете. Накрая я метна на рамо и я натика на задната седалка. Наду парното на макс и подкара към колата й. Мазда. Ключът стоеше в контакта. Извади въже от багажника, издърпа маздата от пряспата, където беше затънала, после се качи, подкара я и я паркира плътно до снежния насип по правия участък така, че евентуално минаващи автомобили да я видят и да разполагат с време да намалят скоростта. Накрая седна зад волана в своята кола и подкара към Тронхайм. След два километра се появи разклон. Най-вероятно водеше до някоя от вилите, които се виждаха при хубаво време. Паркира десетина метра навътре по разклона, не посмя да продължи по-нататък от страх да не закъса. Съблече си якето и пуловера, защото беше започнал да се поти от топлата въздушна струя на парното. Погледна часовника. Откакто изпи почти цяла бутилка шампанско, съдържащо дванайсет процента алкохол, изминаха три часа. Направи сметката, която беше автоматизирал през последните години. Количеството алкохол в грамове, разделено на собственото му тегло, умножено по 0,7. Минус 0,15, умножено по броя часове. За да е сигурен, че при проверката няма да отчетат наличие на алкохол в кръвта му, трябва да минат още три часа: това показаха сметките.

Пак заваля сняг. Гъста виелица образува стени от всички страни на колата.

Измина още един час. По главния път се появи едва пъплещ автомобил. Странно откъде ли бе дошъл, при положение че според бюлетина за пътната обстановка Е6 оставал затворен.

Петер въведе номера на спешния телефон. Щеше да го набере, когато настъпи моментът. Когато организмът му вече е разградил приетия алкохол. Хвърли поглед в огледалото. Беше чувал, че след настъпването на смъртта червата и пикочният мехур се изпразват. Но не усещаше никаква неприятна миризма. Навярно девойката беше посетила тоалетната непосредствено преди да потегли към Довре. Късмет за нея, късмет и за него. Той се прозина. И заспа.

Когато се събуди, във времето не бе настъпила промяна. И мракът си беше същият.

Погледна часовника. Беше спал час и половина. Набра номера.

— Казвам се Петер Рингдал. Искам да съобщя за пътна злополука в планината Довре.

Увериха го, че ще пристигнат максимално бързо.

Петер изчака още малко. Щяха да дойдат от Домбос, но дори и при това положение пътуването щеше да им отнеме поне час.

Премести трупа в багажника и излезе на главния път. Спря и зачака. Времето минаваше. Отвори сака и извади фотоапарат „Никон” — беше го спечелил по време на турнир в Япония. Слезе в снежната виелица и отвори багажника. Вътре имаше достатъчно място за малкото тяло. Издебваше моменти, когато вятърът поутихва и фъртуната се уталожва, и тогава щракаше. Погрижи се в кадър да запечата и часовника й. Странно, но по него нямаше и драскотина. После хлопна багажника.

Защо направи снимките?

За да докаже, че тялото е лежало дълго в багажника, а не в купето? Или причината беше друга, мисъл, която все още не бе успял да разкодира, чувство, което все още не бе допуснал в себе си?

Зърна въртящата се светлина, подобна на морски фар, върху покрива на снегорина. Изключи парното. Надяваше се сметките да излязат — и по отношение на неговите действия, и що се отнася до убитата девойка.

Зад снегорина караха полицейска кола и линейка. Медиците веднага установиха, че момичето в багажника е мъртво.

— Пипнете. — Петер сложи длан върху челото на девойката. — Още е леко топла.

Забеляза как го погледна полицайката.

Медиците му взеха кръвна проба в линейката и го помолиха да се качи на задната седалка на полицейската кола.

Той обясни как момичето изскочило шеметно от гъстата виелица и се блъснало в колата му.

— По-скоро вие сте я блъснали — поправи го полицайката, докато отбелязваше нещо в служебен формуляр.

Петер обясни, че видял авариен триъгълник и напреки на платното до завоя имало кола. Преместил я, да не би някой да се натресе в нея.

По-възрастният полицай кимна одобрително.

— Похвално е, че в такава ситуация си намерил сили да помислиш и за другите, момче.

Петер усети нещо в гърлото си. Опита се да го изкашля, но разбра, че е плач. Преглътна го.

— Затвориха Е6 преди шест часа — каза полицайката. — Ако действително сте ни позвънили веднага след като сте блъснали момичето, доста време ви е отнело да стигнете дотук от бариерата.

— На няколко пъти ми се наложи да спра заради лошата видимост.

— Да, страшна пролет, няма що — изръмжа полицаят.

Петер погледна през прозореца. Вятърът беше стихнал и снегът трупаше по шосето. Нямаше да намерят нито следи от падането на момичето, нито следи от друг автомобил, които пресичат нейните кървави дири по асфалта и биха ги подтикнали да издирват автомобили, минали през планината Довре в интересуващия ги времеви отрязък. Нямаше да получат и показания от очевидци, че са видели кола да стои паркирана по правия участък на пътя няколко часа преди часа, когато Петер Рингдал твърдеше, че я е блъснал.

— Измъкнал си се — установи Хари.

Настани Рингдал на дивана, а сам той се разположи отсреща в креслото с високата облегалка. Дясната му ръка лежеше отпусната в скута, но все още държеше пистолета.

Рингдал кимна.

— Количеството алкохол в кръвта ми беше леко завишено, но не достатъчно. Родителите на момичето заведоха дело срещу мен, съдът обаче ме оневини.

Хари кимна. Спомни си какво каза Кая за досието му: като студент го хванали да шофира с несъобразена скорост.

— Какъв късмет — сухо отбеляза Хари.

— И аз така си мислех, но се оказа, че съм грешал — поклати глава Рингдал.

— И кое те наведе на тази мисъл?

— В продължение на три години не мигнах. Съвсем буквално. Не успях да заспя нито за час, нито за минута, нито дори за секунда. Онзи половин час в колата в снежната виелица си остана единственият ми сън за цели три години. Нищо не помагаше. Лекарствата ме правеха раздразнителен и нервен, алкохолът — потиснат и агресивен. Отдавах го на страха, че ще ме хванат, че отнякъде ще се появи шофьорът, който прекоси планината. Затъвах все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не осъзнах, че проблемът е друг. Минаваха ми мисли за самоубийство и си записах час при психолог. Разказах му друга, измислена история, но със същия изход: причинил съм смъртта на човек. Психоложката ми обясни какъв е моят проблем: не съм изкупил вината си. А именно изкупването на вината е ключът към освобождението. И аз реших да си понеса наказанието. Спрях и хапчетата, и алкохола. Започнах да спя. Оздравях.

— И по какъв начин изкупи вината си?

— По същия начин като теб, Хари. Опитах се да спася толкова много невинни животи, че да компенсират онзи, за чиято гибел нося вина.

Хари гледаше дребния чернокос мъж на дивана.

— Посветих живота си на един проект. — Рингдал плъзна поглед по скулптурата с форма на сателит. Слънчевите лъчи я бяха достигнали и сега тя хвърляше остра светлина към стаята. — На бъдеще, в което човешкият живот няма да бъде затриван в нелепи, предотвратими транспортни произшествия. Защото онази катастрофа затри живота не само на жертвата. Затри и моя живот.

— Проектът с безпилотните коли. За него ли говориш?

— Безпилотните кабини — поправи го Рингдал. — Всъщност се управляват централно — подобно на електронните импулси в компютър. Няма риск да се блъснат, още със самото потегляне съобразяват скоростта и маршрута си с другите кабини. Всичко следва логиката на матрицата и на физиката и елиминира риска от смъртоносна човешка грешка.

— А снимката на мъртвото момиче?

— Закачих я точно над главата си, за да не забравям защо правя всичко това. Защо изтърпявам стоически подигравките в медиите, скандалите на инвеститорите, финансовите трудности и заплахите от производителите на автомобили. И защо продължавам нощем да будувам и да работя, а вечер бачкам в бар с надеждата да ми донесе достатъчно печалба, за да успея да осъществя иновативния си проект; да назнача инженери, архитекти и да възобновя работата.

— За какви заплахи говориш?

Рингдал сви рамене.

— Получих няколко двусмислени писма. Звъниха и на вратата ми. Сравнително невинни подхвърляния, за които не си струва да ходиш в полицията, но достатъчно притеснителни да си купя това. — Той кимна към пистолета, оставен на пода.

— Мхм. Всичко, дето ми го разказа, е малко объркващо. Защо да ти вярвам?

— Защото е истина.

— И откога подобно уверение е достатъчно основание?

Рингдал се изсмя.

— Сигурно и на това няма да повярваш, но когато стоеше с изпъната ръка и пистолет, опрян в главата ми, се намираше в поза, идеална да изпълня серинаге[30]. Само да бях пожелал, нямаше и да разбереш кога си се озовал проснат по гръб на паркета, обезоръжен и с избит въздух.

— И защо не ми приложи тази хватка?

— Ти ми показа снимката — сви рамене Рингдал.

— И?

— Беше време.

— За какво?

— Да разкажа. Да изрека истината. Цялата истина.

— Е, ще чуя ли продължението?

— Какво продължение?

— Вече призна за едно убийство. Ще признаеш ли за второто?

— Моля?

— За убийството на Ракел.

С отривисто движение на врата, като щраус, Рингдал отметна глава назад.

— Мислиш, че аз съм убил Ракел?

— Кажи ми бързо и без да увърташ защо по синя чаша в миялната на Ракел има отпечатъци от пръстите ти. В тази миялна мръсни съдове не се застояват по-дълго от едно денонощие. И защо не си казал на полицията, че си ходил в дома й? А какво прави това в твоя скрин? — Хари извади червения шал на Ракел от джоба на якето си.

— Много просто. Обяснението на всичките ти питания е едно.

— А именно?

— В деня на убийството Ракел се отби вкъщи преди обяд.

— Тук? По какъв повод?

— Поканих я. Исках да я убедя да продължи да работи за „Джелъси”. Не си ли спомняш, че ти го казах?

— Спомням си. Но съм сигурен, че тя никога не би проявила интерес към такава оферта. Ракел помагаше в бара заради мен.

— Да. Точно това ми каза и тя, когато дойде.

— Тогава защо изобщо е дошла?

— Защото преследваше собствена цел: да рекламира тези чаши, които, доколкото разбрах, изработвало сирийско семейство, собственици на малко стъкларско ателие в околностите на Осло. Ракел ми беше донесла мостра и искаше да ме убеди, че това е перфектната чаша. Но на мен ми се стори малко тежичка.

Хари си представа как Петер Рингдал хваща чашата, претегля я в длан и я връща на Ракел. А тя я е отнесла обратно вкъщи и я е пъхнала в миялната. Чашата не е била използвана, но не е била и съвсем чиста.

— А шалът? — попита Хари, вече досещайки се за отговора.

— Забрави го вкъщи на закачалката.

— И защо си го пъхнал в скрина си?

— Шалът ухаеше на женски парфюм, а приятелката ми има много остро обоняние и е извънредно ревнива. В името на разбирателството ни е по-добре да не ме подозира, че й кръшкам.

Хари забарабани по подлакътника с пръстите на лявата си ръка.

— Можеш ли да докажеш, че Ракел е била тук?

— Да. — Рингдал се почеса по слепоочието. — Ако не си търкал ръцете си прекалено много в подлакътниците, там би трябвало още да има нейни отпечатъци. Или по кухненската маса. Не, чакай! Тя пи кафе. Чашата е в миялната. Никога не я пускам, преди да съм я напълнил.

— Добре.

— Освен това отскочих до стъкларското ателие в Нитедал. Наистина правят много красиви чаши. Предложиха ми да изработят олекотена версия с логото на бар „Джелъси”. Поръчах двеста бройки.

— Последен въпрос. — Хари вече знаеше отговора. — Защо не си съобщил в полицията, че Ракел се е отбила в дома ти денонощие и половина преди убийството?

— Прецених, че неприятностите, които ще си навлека от евентуално замесване в разследване на убийство, не си заслужават, защото разследващите биха извлекли нищожна полза от моите сведения. Веднъж вече съм попадал под подозрение за убийство, когато бившата ми съпруга, без да съобщи на никого, неочаквано замина за Русия и тук я обявиха за изчезнала. В крайна сметка тя се обади, че е напуснала страната доброволно, но не беше никак приятно да се намираш под прицела на полицията, уверявам те. В крайна сметка заключих: ако за полицията е важно да разбере какво е правила Ракел денонощие и половина преди убийството, следователите ще проследят движението на телефона й, ще видят, че се е намирала в квартала и ще съберат две и две. Накратко, оставих всичко в ръцете на полицията. Постъпих егоистично. Давам си сметка, че е било редно да се обадя и да съобщя за идването й в дома ми.

Хари кимна. В спусналата се помежду им тишина чу часовник да тиктака някъде из къщата и се запита как така не е обърнал внимание на това при последното си посещение. Звучеше като таймер на бомба със закъснител. И му хрумна, че навярно е точно това — в главата му таймер отброява последните часове, минути, секунди.

Имаше чувството, че трябваше да мобилизира всичките си сили, за да се изправи. Извади си портфейла. Отвори го и надникна. Извади единствената банкнота — от петстотин крони — и я остави на масата.

— Защо ми ги даваш?

— За счупеното стъкло на вратата — обясни Хари.

— Благодаря.

Хари се обърна да си върви. Спря, пак се обърна и се загледа замислено в портрета на Сигрид Унсет.

— Имаш ли да ми върнеш ресто?

Рингдал се засмя.

— Поправката на прозореца ще струва най-малко петстотин…

— Прав си. Ще ти ги дам друг път. Успех с „Джелъси”. Сбогом!

Докато Хари вървеше надолу по улицата, кучешкият лай заглъхна, но тиктакането се усили.

Тридесет и осма глава

Седнал в колата, Хари слухтеше.

Просветна му, че навярно тиктакането идва от сърцето му. От половината му сърце.

Тази половинка препускаше бясно.

От мига, когато видя окървавения нож на рафта в дома си.

Оттогава изминаха десет часа. През тези десет часа умът му трескаво търсеше отговори, изход, алтернатива на единственото намерено засега обяснение; луташе се насам-натам подобно на плъх под палубата на потъващ кораб, ала неизменно се озоваваше пред затворени врати и в задънени изходи, а междувременно нивото на водата непрекъснато се покачваше. И сърцето му биеше все по-лудешки, сякаш предчувстваше приближаващото. Сякаш знаеше, че трябва да побърза, ако иска да направи два милиарда удара — средно толкова пъти бие човешкото сърце за един живот. Защото Хари се беше събудил. И сега щеше да умре.

Сутринта — след хипнозата, но преди да потегли към Рингдал — Хари позвъни на вратата на апартамента под него. Гюле — ватман нощна смяна в градския транспорт — излезе само по боксерки, но не прояви раздразнение, че съседът му го безпокои в толкова ранен час. Навремето, когато Хари имаше собствен апартамент на третия етаж, Гюле не живееше в кооперацията. Затова Хари не го познаваше. На носа му се крепяха очила с кръгли стъкла и метални рамки, както по всичко личеше, преживели седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте и вече в категорията „ретро”. Няколко дълги пършиви кичура, озадачени накъде да застанат, спасяваха собственика си от определението „плешив”. Гюле говореше отсечено и с равна интонация, все едно изкуствен глас дава напътствия от джипиес. Гюле потвърди каквото бе казал на полицията — то фигурираше в доклада. Прибрал се от работа в единайсет без петнайсет вечерта и по стълбите се разминал с Бьорн Холм, който слизал, след като сложил Хари да си легне. Гюле си легнал в три през нощта. Дотогава не бил чул и звук от апартамента на Хари.

— Ти какво прави до три през нощта? — поинтересува се Хари.

— Гледах „Broadchurch” — отговори Гюле и понеже не получи никаква ответна реакция, добави: — Британски телевизионен сериал. Криминале.

— Мхм. Често ли гледаш сериали през нощта?

— Доста често. Моят режим се различава от режима на повечето хора. Работя до късно и като се прибера, винаги съм малко превъзбуден.

— Превъзбуден от управляването на трамвай?

— Да. Но винаги си лягам в три. И ставам в единайсет. Все пак не искам съвсем да изпадна от обществения живот.

— Ако наистина стените в сградата са толкова тънки, колкото твърдиш, и ти гледаш сериали през нощта, защо тогава аз, дето живея точно над теб и се случва да се прибирам след полунощ, никога не съм чувал шум от апартамента ти?

— Защото си слагам слушалки — да не преча на никого — обясни Гюле и след няколко секунди попита: — Някакъв проблем ли има?

— Я ми кажи, защо си толкова сигурен, че си щял да чуеш, ако през тези четири часа съм излизал, при положение че си бил със слушалки?

— Гледах „Broadchurch” — обясни Гюле и след като видя недоумението по лицето на съседа си, добави: — Той не е шумен.

Хари помоли Гюле да си сложи слушалките и да пусне „Broadchurch” от сайта на „Ен Ар Ко”, за да проверят дали ще чуе шум от апартамента на Хари или от стълбището. След няколко минути Хари позвъни на вратата му. Гюле отвори и попита кога започват с експеримента.

— Изникна нещо. Ще го отложим за друг път — каза Хари.

Не му обясни, че междувременно е слязъл по стълбите, излязъл е и пак се е качил.

Хари не беше подробно запознат с естеството на паническите атаки. Но ако беглите му представи отговаряха на истината, навярно точно сега преживяваше паническа атака. Сърцебиене, обилно потене, чувство, че никъде не го свърта, мисли, които отказват да се спрат на едно нещо, а се завихрят в бясно темпо, в темпото на препускащото му сърце, в ритъма на „Do You Wanna Dance”. „The Ramones” за по-малко от две минути. Спринт до стената. Ежедневното желание да живееш, не вечно, но още един ден — та нали все пак той е крачка към безсмъртието. И ти спринтираш подобно на хамстер, който тича все по-бързо и по-бързо, увлечен от шеметната скорост на въртящото се колело, и умира от инфаркт много преди да осъзнае, че това е просто колело, безсмислено надбягване с времето, а времето вече е на финала и те чака, чака те, отброява наобратно, тик-так, тик-так.

Хари удари главата си във волана.

Беше се събудил от съня. И вината му придоби статута на безспорна истина.

Там, в черната нощ, в брулената от бурни ветрове безлесна планина, във вихъра от алкохол и един бог знае какво — защото досега в паметта му зееше празнина! — се беше случило. Прибрал се е и си е легнал — най-вероятно с чужда помощ. А след като Бьорн си е тръгнал, е станал. Качил се е в колата, подкарал е към Холменколен, пристигнал е в 23,21. Съответстваше на видеозаписа от фотокапана. Вървял е приведен, защото все още е бил силно опиянен от алкохола. Влязъл е през, отключената врата. Молил я е на колене да го приеме. Ракел е заявила, че е обмислила положението, но е взела окончателно решение: не иска да се събират пак. Или, тласкан от пиянска лудост, още преди да дочака отговора й, той е решил да убие нея, а после и себе си, защото не иска да живее без нея? А после я е пробол с ножа, преди тя да успее да му съобщи, че е говорила с Олег и е решила да му даде още един шанс. Мисълта беше просто непоносима. За втори път си удари главата във волана. Усети как кожата на челото му се разцепи.

Да се самоубие. Още тогава ли му е минавало през ума?

Макар че часовете преди да се събуди на пода при Ракел все още тънеха в мрак, той си бе дал сметка, че е виновен — и бе изтласкал болезнената мисъл. И незабавно бе започнал усърдно да издирва подходяща изкупителна жертва. Воден не от желание да спаси себе си, а от стремеж да пощади Олег. Но сега, след като се оказа невъзможно да намери човек, когото да натопи за собственото си престъпление — или поне не и някой, заслужаващ да стане жертва на съдебно убийство, Хари си беше изиграл ролята. Дойде време да напусне сцената. Да напусне всичко.

Да сложи край на живота си. Мисълта не го спохождаше за пръв път.

Неведнъж беше стоял над трупове и като следовател бе длъжен да даде становище дали човекът сам е сложил край на живота си, или някой друг го е направил. Рядко се колебаеше по този въпрос. Дори когато самоубийците бяха избрали брутални методи за умъртвяване, а местопроизшествията бяха разхвърляни и окървавени, повечето сцени на самоубийства излъчваха простота и самотност: едно решение, едно действие, никакво взаимодействие, малко усложняващи технически обстоятелства. Освен това местата бяха тихи. Не че изобщо не му говореха — говореха му, но не го засипваха с какофонията от надвикващи се гласове, присъща на местопрестъпленията с насилствено причинена смърт. Не на местата, където някой доброволно бе сложил край на живота си, Хари долавяше само вътрешен монолог, в който — в изключително добри или в изключителни лоши дни — съумяваше да се включи. И който неизменно го навеждаше на мисълта за самоубийството като възможност. Като начин да се оттеглиш от сцената. Аварийният изход на плъховете от кораба.

По време на разследването на няколко случая Столе Ауне го бе просветил относно най-честите причини един човек да посегне на живота си. Някои постъпваха така по инфантилни подбуди — да си отмъстят на света, „плачете сега и се разкайвайте!”, други — тласкани от самопрезрение, срам, болка, вина, заради загуба, а на трети мисълта за самоубийството им носеше утеха. Те не използваха аварийния изход, но им харесваше да си припомнят, че той съществува, както мнозина обичат да живеят в големи градове, защото предлагат много възможности — опера, стриптийз клубове — макар никога да не са обмисляли сериозно да се възползват от тях. Мисълта за самоубийство облекчава клаустрофобията на тези хора, облекчава непоносимото усещане, че няма измъкване от капана, наречен живот. И понякога, в миг на вътрешна дисхармония, предизвикана от прием на алкохол, лекарства, или заради неуспех в работата или в любовта, тези хора вземат решение, обмислено колкото решението да обърнеш още една чашка или да нокаутираш бармана — защото утешителната мисъл е станала единствената мисъл.

Да, беше му минавало през ум. Но никога досега тази мисъл не се бе превръщала в хегемон в съзнанието му. Да, навярно се страхуваше, но беше трезвен. И подбудите му не бяха свързани единствено с представата за окончателния край на болката. Тласкаше го и загрижеността за другите, онези, които ще продължат да живеят. Претегли нещата. Разследването на едно убийство има няколко цели. Една от тях е да донесе яснота и покой на близките на жертвата и на обществото. Другите — да отстрани опасен човек от улиците, да поддържа реда, като покаже на потенциални нарушители на закона, че престъпленията се наказват; да удовлетвори често премълчаваната, но ясна потребност на обществото от отмъщение — са постигнати, ако извършителят е мъртъв. С други думи: обществото влага по-малко ресурс в разследване, което ще доведе органите на реда до мъртъв извършител, отколкото в случаи, в които рискуват извършителят да продължи да се разхожда на свобода. Значи, ако Хари изчезне, съществуваше голяма вероятност следствието да се съсредоточи върху друго, вместо върху мъртвец, на когото Гюле е осигурил алиби за часа на убийството. Към него евентуално единствено щеше да сочи твърдението на експерт по триизмерни технологии, че е възможно извършителят да е висок над метър и деветдесет, а колата — да е форд „Ескорт”. Хари обаче имаше основания да предполага, че тази информация ще стигне до Бьорн Холм и няма да излезе по-нататък — лоялността на Бьорн към Хари беше непоклатима. През годините криминалният експерт неведнъж бе прекрачвал заради него границите на професионалната коректност. Ако Хари умре сега, няма да се проведе шумен съдебен процес, в който да въвлекат и Олег. Момчето няма да бъде дамгосано до края на живота си. От клеймо щяха да се отърват също сестрата на Хари, Кая, Катрине, Бьорн, Столе, Йойстайн, изобщо всички, вписани в указателя на телефона му само с една буква. Към тях адресира писмото. Съдържаше само три изречения, а му отне цял час да го съчини. Не защото смяташе, че за близките му текстът ще бъде от кой знае какво голямо значение, а защото едно самоубийство логично буди подозрение за вина. Затова искаше да даде на полицията нужния отговор, та да приключат случая.

Съжалявам, че се налага да ви причиня такава болка, но не успях да прежаля загубата на Ракел и да продължа да живея без нея. Благодаря ви за всичко. Обичам ви. Хари.

Прочете писмото три пъти. После извади пакета цигари и запалката си, запали цигара, после писмото и го пусна в тоалетната. Имаше по-добро решение. Да умре в злополука.

Хари се качи в колата и подкара към Петер Рингдал, за да разнищи и последната заплетена нишка, да угаси и последния лъч.

И ето, той угасна. Донякъде това му донесе облекчение.

Замисли се, за да провери дали си спомня всичко. Снощи седя в колата както сега, загледан в града под себе си, в светлите точици в мрака, и мислено ги съединяваше с прави линии. Сега виждаше цялата картина, града под високото синьо небе, окъпан в острата пролетна светлина на новия ден.

Сърцето му вече не биеше толкова бързо. Или просто, колкото повече човек приближава до нулата, толкова по-бавно започва да брои.

Хари натисна съединителя, завъртя ключа и запали.

Тридесет и девета глава

Областен път 287.

Хари шофираше на север.

Ярката светлина, отразена от заснежените склонове на хълмовете, го принуди да извади слънчевите си очила от жабката. Излезе от Осло и сърцето му започна да бие нормално. Колкото повече се отдалечаваше от столицата, толкова по-рехаво ставаше движението. Спокойствието му вероятно се дължеше на взетото решение: в известен смисъл той вече бе мъртъв. Оставаше само да се извърши сравнително елементарно действие, за да финализира намерението си. Или пък причината беше „Джим Бийм”. На излизане от града спря на две места. Веднъж до „Винмонополе” на улица „Тересе”, където връчи на продавачката банкнота с лика на Сигрид Унсет — от петстотин крони — и срещу нея получи половин бутилка и ресто. Втория път спря на бензиностанция „Шел” в квартал „Мариенлюст” и с рестото от магазина за алкохол зареди с бензин почти празния резервоар. Не му трябваше толкова много гориво, но, от друга страна, от пари вече не се нуждаеше. Сега бутилката лежеше на предната седалка — до служебния револвер и телефона. От първоначалното й съдържание бе останала едва четвъртинка. Отново се бе опитал да се свърже с Кая, но тя пак не му вдигна. Все тая, каза си накрая той.

Започна да усеща въздействието на алкохола чак след като преполови бърбъна. Чувстваше се достатъчно дистанциран от предстоящото, но не с прекалено притъпена емоционалност, та да рискува да причини смъртта на невинни хора по пътя.

Зеленият път.

Преди два дни полицаят на местопроизшествието не уточни къде точно по областен път 287 се намира отсечката с емблематичното име, но това нямаше особено значение. Всяка от дългите отсечки по пътя беше годна да свърши работа.

Пред Хари се движеше камион.

Излизайки от следващия завой, Хари настъпи газта, изнесе се вляво и го изпревари. Видя, че е автовлак. Погледна в огледалото. Висока шофьорска кабина.

Увеличи още скоростта. Вдигна над сто и двайсет при разрешени осемдесет. Няколко километра по-нататък излезе на поредния прав участък. В края му имаше отбивка за отдих отляво. Хари даде мигач, пресече пътното платно, навлезе в празното място, подмина тоалетна и два контейнера за боклук и обърна. Приближи се до шосето и докато оглеждаше пътя, остави двигателя да работи на празни обороти. Въздухът трептеше над асфалта, все едно се намира в пустиня, а не в норвежка долина през март със заледена река зад мантинелата отдясно. Навярно алкохолът му играеше номера. Погледна бутилката с „Джим Бийм”. Слънчевата светлина блестеше матово в кехлибарената течност.

Някои твърдяха, че да сложиш край на живота си, било проява на малодушие.

Може, но се изисква и смелост.

Колкото не ти достига, можеш да си купиш срещу 209,90 във „Винмонополе”.

Отвинти капачката, ливна в гърлото си остатъка от бърбъна и пак затвори бутилката.

Ето така. Дистанциран точно колкото е необходимо. Смелост.

И по-важното: аутопсията щеше да покаже, че когато се е блъснал, непоправимият пияница е имал много високо съдържание на алкохол в кръвта и затова не е изключена вероятността неволно да е изгубил управление над колата. Още повече че ще липсва предсмъртно писмо или друго съобщение, навяващо на предположението Хари доброволно да е сложил край на живота си. Никакво самоубийство, никакви подозрения. Убиецът на съпругата си няма да хвърли позорно петно върху хора, които изобщо не го заслужават.

Ето, автовлакът вече се мержелееше в далечината. На около километър разстояние.

Хари погледна в лявото странично огледало. Шосето беше пусто — изцяло на разположение на форда и автовлака. Включи на първа и отпусна съединителя. Излезе на пътното платно. Погледна скоростомера. Не карай твърде бързо — това ще подхрани подозренията за самоубийство. А и не е нужно да шофира бясно. Думите на онзи полицай от мястото на злополуката бяха съвсем точни: ако лек автомобил се вреже челно с осемдесет-деветдесет километра в час в тежкотоварно превозно средство, обезопасителният колан и въздушните възглавници са безсилни да спасят живота на пътниците. Воланът буквално излиза през задната седалка.

Стрелката на скоростомера приближаваше деветдесет.

Сто метра за четири секунди, километър за четиресет. Ако автовлакът поддържа същата скорост, ще се срещнат след по-малко от двайсет секунди.

Петстотин метра. Десет… девет…

Хари не мислеше за нищо друго освен за непосредствената цел: да се забие право в радиаторната решетка на автовлака. Трябваше да се радва, че живее във времена, когато човек все още може да насочи колата си така, че да предизвика смъртта си, а вероятно и смъртта на водача отсреща. Това погребение обаче щеше да бъде единствено и само негово. Щеше да нагъне ламарината на автовлака и да бележи шофьора до живот, да му донесе кошмар, от който редовно ще се буди, но постепенно, с течение на годините, ще го сънува все по-рядко и по-рядко. Защото призраците избледняват. Ама наистина.

Четиристотин метра. Завъртя волана и навлезе в отсрещното платно. Опита се да симулира неволно кривване, та впоследствие шофьорът на автовлака да изрази мнение пред полицията, че водачът на леката кола е изгубил управление или е задрямал зад волана. Хари чу как воят на клаксона на автовлака става по-гръмък и по-писклив. Ето го и доплеровия ефект[31]. Пронизителният звук на приближаваща смърт се вряза в слуха му с остротата на нож. И за да заглуши писъка, за да умре под съпровода на тази какофония, Хари се пресегна и усили радиото до дупка. Двеста метра. Тонколоните пукаха.

Farther along we’ll know more about it… [По-нататък ще узнаем повече за това.]

Хари и преди беше чувал лепкавата версия на това госпъл парче.

Farther along we’ll understand why. [По-нататък ще разберем защо.]

Предницата на автовлака нарасна. Три… две…

Cheer up, ту brother, live in the sunshine. [Горе главата, братко, живей под слънчевата светлина.]

Толкова правилно. И толкова… погрешно. Хари рязко изви волана надясно.

Фордът се върна в своето платно, мина на милиметри от левия фар на автовлака. Хари се носеше стремително към мантинелата. Натисна спирачка и отривисто завъртя волана наляво. Усети как гумите изгубиха сцепление, задницата поднесе надясно, колата се завъртя и центробежните сили извиха гърба му. Съзнаваше, че това няма как да свърши добре. Успя да види изчезващия напред автовлак. Вече се бе отдалечил доста. Задницата на форда разкъса мантинелата и Хари полетя в безтегловност. Синьо небе, светлина. За миг му се стори, че е мъртъв, а онова, дето го казват, е вярно: излизаш от тялото си и се издигаш към рая. Но рая, към който той се издигаше, се въртеше, както впрочем и гористите склонове, и шосето, и реката, а слънцето изгря и залезе, все едно гледаше видеозапис, заснет с техниката „таймлапс” — събития от цял ден се възпроизвеждат в рамките на секунди. Във внезапната, причудлива тишина гласът от радиото успя да изпее:

— We’ll understand it all… [Ще проумеем всичко.]

Прекъсна го пукот.

Хари усети как нещо го приковава назад към седалката, небето над него бе престанало да се върти, разми се пред очите му и се покри със зеленикав слой, а после го забули светъл ефирен прозрачен воал. Стана по-тъмно. Потъваше надолу и все по-надолу, под земята. Няма нищо чудно, успя да си помисли той, че вместо в рая се устремих към ада. После чу глух удар — наподобяваше хлопване на врата на бомбоубежище. Колата се приземи и бавно се завъртя. Досети се какво се е случило. Колата бе паднала в реката. Беше се приземила първо със задницата, беше пробила леда и потънала. Все едно кацна на непозната планета със странен, зелен ландшафт, осветена от слънчеви лъчи, процеждащи се през лед и вода; планета, където всичко, което не е камък и гниещи останки от дървета, се поклаща като в сън, сякаш танцува в ритъма на музика.

Течението подхвана колата и я понесе бавно надолу по реката. Като че ли се вози в превозно средство на въздушна възглавница. Колата се издигна нагоре. Покривът се отърка в леда и се чу стържене. От долната страна на вратите започна да нахлува вода — толкова студена, че краката на Хари се вкочаниха. Той откопча предпазния колан и се опита да отвори вратата. Но дори тук, на еднометрова дълбочина, водното налягане не му позволи. Можеше да се измъкне единствено през прозореца. Радиото и предните фарове работеха, значи водата още не бе успяла да повреди цялата електроника. Натисна копчето за сваляне на прозореца, ала то не проработи. Или нещо беше дало накъсо, или натискът на водата пречеше. Водата в купето вече стигаше до коленете му. Покривът на колата не остъргваше леда, подемната сила бе отслабнала. Хари се рееше между речните небе и земя. Нямаше друг изход, освен да избие предното стъкло с крак. Притисна се назад към облегалката, но бе прекалено тясно, краката му — твърде дълги, а и усещаше как опиянението от алкохола правеше движенията му по-тромави, мисълта по-мудна, координацията му — отчайваща. Бръкна под седалката, напипа лостчето и я издърпа назад, за да освободи повече място. Отгоре имаше още едно лостче — с него свали облегалката до легнало положение. Мярна му се откъслечен спомен от последния път, когато му се наложи да регулира седалката си. Сега поне можеше да свие крака. Водата вече облизваше гърдите му. Студът стягаше дробовете и сърцето му със силата на хищна лапа. Точно понечи да ритне с два крака предното стъкло и колата се удари в нещо, Хари изгуби равновесие, килна се към пасажерската седалка и вместо предното стъкло изрита волана. Мамка му, мамка му! Видя как камъкът, в който колата се бе блъснала, отминава, докато фордът се върти в бавен валс, а после продължи заднешком. Удари се в друг камък и пак се понесе напред. Песента замлъкна посред „We’ll understand it all”. Хари дишаше, прилепен към тавана. Гмурна се, за да се опита отново да счупи стъклото. Този път го улучи, но водата вече го обгръщаше от всички страни и краката му бутнаха стъклото леко и безсилно като космонавтски ботуши — повърхността на Луната.

Размаха ръце и пак се издигна към тавана. Издаде устни, за да се добере до глътка въздух. Вдиша дълбоко няколко пъти. Колата спря. Хари се потопи отново и през предното стъкло видя, че фордът се е заклещил в клоните на изгнило дърво. Синя рокля на бели точки му махаше. Паниката го надви. Хари удари с юмрук страничния прозорец, после опита и с глава. Нямаше никаква полза. Неочаквано два клона се счупиха, колата се завъртя странично и се освободи. Светлината от предните фарове, които като по чудо продължаваха да работят, зашари по речното дъно, към брега, където Хари зърна нещо да блещука. Бутилка от бира? При всички случаи нещо стъклено. После колата се понесе напред, вече по-бързо. Трябваше му въздух. Но купето вече беше толкова пълно с вода, че се наложи да затвори уста и да прилепи нос към тавана, за да диша през него. Фаровете угаснаха. Нещо се плъзна в полезрението му, поклащащо се по повърхността на водата. Бутилката с „Джим Бийм”, празна, със завита капачка. Сякаш искаше да му напомни за хитрина, която го бе спасила от подобен инцидент преди много, много години. Но която в настоящия случай беше неприложима. Въздухът в бутилката щеше да му осигури само още няколко секунди живот; надежда, която само ще му причини болка, след като примирението вече му е донесло покой.

Хари затвори очи. И — в съзвучие с прословутото клише — животът му се изниза пред очите му като на лента.

Малко момче е. Изгубил се е в гората до къщата на дядо си и тича изплашен. С първото му гадже са в леглото на родителите й. Къщата е изцяло на тяхно разположение. Вратата към балкона е отворена, завесите се полюляват, пропускат слънце, а момичето му шепне да я пази. „Добре” — прошепва в отговор той, а половин година по-късно прочита предсмъртното й писмо. Разследването в Сидни. Слънцето на север го заблуждава и той се изгубва. Едноръко момиче скача в басейна в Банкок; тялото разпорва водата като нож; странната красота на това асиметрично, осакатено тяло. Дълга разходка из Нурмарка — Олег, Ракел и Хари. Есенното слънце огрява лицето й, усмихнато към обектива, докато чакат да щракне самоснимачката. Ракел забелязва, че той я гледа, обръща се към него, усмивката става още по-широка, обхваща очите и ето, нейната светлина и светлината на слънцето се изравняват по яркост. Не слънцето огрява нея. Тя огрява слънцето. Ракел и Хари не могат да откъснат очи един от друг и затова се налага да позират повторно.

Изравняване.

Хари отвори очи.

Водата бе спряла да се покачва.

Най-сетне налягането се бе изравнило. Елементарните и същевременно сложни физични закони допускаха съществуването на сантиметър въздух между водата и тавана на колата засега.

В края на тунела се появи светлина — съвсем буквално.

През задното стъкло вече не се виждаше нищо, само тъмнозелен сумрак, но отпред просветля и следователно там реката не беше заледена или най-малкото беше по-плитка, а вероятно и двете. А ако налягането действително се бе изравнило, значи ще успее да отвори вратата. Тъкмо преди да се гмурне и да опита, Хари съобрази, че над него все още има лед — идиотски начин да се удави. Вътре в купето разполагаше с достатъчно въздух да оцелее, докато колата евентуално стигне до по-плитък участък, където повърхността на реката не е скована от лед. Фордът се носеше все по-бързо, а светлината ставаше все по-ярка.

Ако ти е писано да се обесиш, няма да се удавиш.

Недоумяваше защо точно сега се сети за тази поговорка.

И защо точно сега мислеше за бялата рокля на сини точки.

И за Руар Бор.

Приближаваше звук.

Руар Бор. Бяла рокля. По-малка сестра. Водопадът Нора. Двайсет метра. Разбита върху камъните.

Ето, излезе на светло. Водата пред него се превърна в бяла стена от мехурчета. Звукът се усили до оглушителен рев. Хари посегна надолу, хвана се за облегалката, пое си дъх и се потопи, а предницата на колата се килна напред. Той се вторачи през предното стъкло във водата, право към нещо черно, където разпенени водни маси се разбиваха и се сливаха в едно бяло нищо.

Трета част

Четиридесета глава

Дагни Йенсен погледна през прозореца към училищния двор. Сутрин светлият четириъгълник се намираше чак до будката на охраната, а сега — в края на учебния ден — се беше преместил точно под учителската стая. По асфалта подскачаше бяла стърчиопашка. Големият дъб цъфтеше. Защо напоследък бе започнала да обръща такова внимание на всички цъфтящи растения? Плъзна поглед над чиновете. Учениците се бяха навели над упражненията по английски и само равномерното скриптене на моливи и химикалки нарушаваше тишината. Всъщност беше предвидила тези упражнения за домашно, но болките й в корема се усилиха неимоверно и й попречиха да осъществи плана си за часа, очакван с огромно нетърпение, защото възнамеряваше да разгледат романа „Джейн Еър” от Шарлот Броите. И да поговорят за авторката, самата тя учителка, предпочела да си остане неомъжена, вместо да сключи брак, приемлив за обществото, но неудовлетворителен за нея в интелектуално отношение — нечувана дързост във викторианска Англия; за сирачето Джейн Еър, приела да работи като гувернантка, която се влюбва в господаря на имението — привидно грубия и неприветлив мистър Рочестър. Как двамата се обясняват в любов един на друг. В сватбения им ден обаче Джейн научава, че той все още не е разведен с предишната си съпруга. Джейн напуска имението, среща друг мъж, който се влюбва в нея, но за нея той не е нищо повече от временен заместител на мистър Рочестър. А в края на романа — колкото трагичен, толкова и щастлив — мисис Рочестър загива и най-сетне няма пречки Джейн и мистър Рочестър да се съберат. В един от прочутите им диалози той, осакатен от пожара, избухнал в имението, пита: „Страшен ли съм, Джейн?” А тя отвръща: „Много, сър; винаги сте били такъв, знаете това.”[32] В последната глава, покъртителна до сълзи, Джейн ражда общото им дете.

Дагни усети как я присвива пореден спазъм и по челото й изби пот. През последните два дни болките прииждаха на приливи и отливи. Гълташе таблетки против киселини, но и те не помагаха. Записа си час при личния лекар, ала чак за след седмица, а мисълта за още седем дни с такива болки направо я побъркваше.

— Ще изляза за няколко минути — каза тя и стана.

Няколко лица се вдигнаха, кимнаха и пак се съсредоточиха върху заданието. Учениците й бяха прилежни, старателни, а неколцина — изключително талантливи. Случваше се Дагни да си помечтае как някой ден, когато се пенсионира, един — един беше достатъчен — от бившите й възпитаници й се обажда да й благодари, задето им е разкрила свят отвъд клишираните формулировки, отвъд граматичните правила, изобщо отвъд чисто приложната страна на езика. Един ученик, почерпил вдъхновение от часовете й по английски. Вдъхновение, окрилило го за собствени творчески начинания.

Дагни излезе в коридора. Полицаят до вратата мигом стана от стола и тръгна след нея. Казваше се Ралф — застъпи на смяна след Кари Бийл.

— Отивам в тоалетната — осведоми го Дагни.

Катрине Брат я беше уверила, че ще има охрана, докато Свайн Фине представлява заплаха за нея. Двете не си казаха как реално стоят нещата: не от времето, през което Фине щеше да бъде на свобода или жив, зависеше продължителността на охраната, а докога щеше да издържи бюджетът на Брат и търпението на Дагни.

Докато траеха занятията, в училищните коридори се възцаряваше странна тишина, сякаш коридорите си почиваха в промеждутъците между страхотната врява, избухваща при всяко биене на звънеца за междучасие и замлъкваща при сигнала за началото на следващия учебен час.

Наподобяваха масовото нашествие на така наречените периодични цикади около Мичиганското езеро — феномен, повтарящ се на всеки седемнайсет години. Неин чичо живееше в района и я покани на гости. По думите му това трябвало непременно да се преживее: и музиката от милиарди насекоми, и вкуса. Цикадите се родеели със стридите и други ракообразни. При едно от посещенията му в Норвегия й описа как се ядат цикади — по същия начин както стридите. Стисваш твърдата черупка, отстраняваш крачетата и главата и изваждаш меките, богати на протеини части. Това обаче не звучеше особено примамливо и тя не се възползва от поканата на американските си роднини, още повече че — ако изчисляваше правилно — поканата се отнасяше за 2024 година.

— Ще изчакам тук. — Полицаят застана пред дамската тоалетна.

Дагни влезе. Нямаше никого. Избра кабинката най в дъното.

Смъкна панталона и бикините, седна на чинията, наведе се напред и бутна вратата, та да се хлопне. Вратата обаче не се затвори плътно. Нещо пречеше. Дагни вдигна поглед.

Между вратата и рамката се беше пъхнала ръка — четири едри пръста, единият — с пръстен с формата на орел. А върху дланта зееше дупка.

Дагни едва си пое дъх и вратата отхвръкна рязко, ръката на Фине се стрелна напред и пръстите му се сключиха около врата й. Той размаха змиевидния си нож пред лицето й и гласът му прозвуча до ухото й:

— Е, Дагни? Гадене сутрин? Болки в корема? Често уриниране? Болезнени гърди?

Дагни примига.

— Бързо ще разберем. — Фине коленичи пред нея, пъхна ножа в калъфа му под якето си, без да разхлабва хватката около гърлото й, извади от джоба си подобие на химикалка и го пъхна между бедрата й. Дагни чакаше докосването, проникването, но не се случи нищо такова.

— А сега бъди добро момиче и се изпишкай за тате, нали?

Дагни преглътна мъчително.

— Какво има? Нали затова дойде в тоалетната?

Тя искаше да се подчини, но всичките й физиологични функции блокираха. Съмняваше се дори дали ще успее да извика, ако той отпусне хватката.

— Ако не се изпикаеш, преди да преброя до три, ще наръгам с ножа първо теб, а после и идиота в коридора.

Всяка дума, всяка сричка, произнесена от шепнещия глас, звучеше като цинизъм. Дагни полагаше усилие. Наистина се опитваше.

— Едно — прошепна Фине. — Две… три… ето че можело! Добро момиче…

Тя чу как струята заромоля, плисна в порцелана, после потече към водата.

Фине издърпа ръката си с „писалката” и я постави на пода. Избърса ръката си с тоалетна хартия от рулото, закачено на стената.

— След две минути ще знаем дали сме бременни. Не е ли фантастично, скъпа? Такива тестове изобщо не съществуваха, когато за последно бях на свобода. На хората и през ум не им минаваше, че някога ще бъде изобретено подобно чудо. Само си представи какви невероятни неща ще ни донесе бъдещето. Какво чудно има в такъв случай, че ние, хората, искаме да създаваме деца?

Дагни затвори очи. Две минути. А после — какво?

Чу гласове отвън. Кратък разговор, после вратата се отвори, отекнаха забързани стъпки. Някакво момиче, пуснато от час до тоалетната, влезе в кабинката най-близо до изхода, свърши си работата, излезе, изми си ръцете и изтича навън.

Фине въздъхна дълбоко, докато се взираше в писалката.

— Очаквах две чертички, но се опасявам, че виждам само една. А това означава…

Той се изправи и със свободната си ръка започна да си разкопчава панталона. Дагни отдръпна глава назад и се изтръгна от ръката му.

— В цикъл съм — каза.

Фине я погледна. Лицето му тънеше в сянка. И хвърляше сянка. Цялата му фигура хвърляше сянка, сякаш граблива птица кръжи пред слънцето. Той пак изтегли ножа от калъфа. Дагни чу как вратата към дамската тоалетна изскърца.

— Всичко наред ли е, Дагни? — попита полицаят.

Фине насочи ножа към нея, все едно е вълшебна пръчица, годна да принуди Дагни да се подчинява безпрекословно.

— Идвам! — извика тя, без да изпуска Фине от поглед.

Изправи се, вдигна си бикините и панталона. Намираше се толкова близо до Фине, че усещаше зловонието на пот и на нещо друго, остро и гадно. На болест. На болка.

— Ще се върна — изсъска той и й задържа вратата да излезе.

Дагни не се затича, просто подмина кабинките с бързи крачки. Не спря пред умивалниците и направо излезе в коридора. Остави вратата да се захлопне сама зад гърба й.

— Той е вътре.

— Какво?

— Свайн Фине. Има нож.

За миг полицаят прикова поглед в нея, после откопча кобура на кръста си и извади пистолета. С другата си ръка пъхна слушалка в ухото си и свали радиостанцията, закачена на гърдите му.

— Нула едно — обади се. — Трябва ми подкрепление.

— Ще се измъкне! — пришпори го Дагни. — Хванете го!

Полицаят я погледна. Отвори уста, навярно да й обясни, че главната му задача е да охранява, не да залавя.

— Иначе ще се върне! — добави тя.

Вероятно нещо в гласа й или в изражението й го подтикна да не възразява. Пристъпи към вратата, долепи ухо и няколко секунди се ослушва, стиснал с две ръце пистолета с дуло, насочено към пода. После блъсна вратата.

— Полиция! Ръцете на тила!

И хлътна вътре.

Дагни чакаше.

Чу шумно отваряне на врати.

На всичките осем.

Полицаят излезе.

Дагни си пое пресекливо дъх.

— Птичето е отлетяло, а?

— Един Господ знае как. — Полицаят пак посегна към радиостанцията. — Сигурно се е покатерил до прозореца и оттам — по покрива.

— Отлетял е — тихо промълви Дагни, докато полицаят набираше дежурната оперативна централа.

— Моля?

— Не се е покатерил. Отлетял е.

Четиридесет и първа глава

— Двайсет метра ли каза? — попита следователят от КРИПОС Сун-мин Ларшен.

Вдигна поглед към върха на водопада Нора, откъдето шеметно прииждаха стремителни водни грамади. Прокара ръка по лицето си, измокрено от водните пръски, които поривите на западния вятър донасяха чак до брега на реката. Бученето на водопада заглушаваше шума от автомобилите по шосето, разположено над стръмния склон, откъдето се спуснаха до реката.

— Двайсет метра — потвърди полицаят с лице на булдог. Представи се като Ян от местната ленсманска служба. — Падането трае не повече от две секунди, а в мига, когато тялото се приземява, скоростта е седемдесет километра в час. При такава скорост нямаш шансове да оцелееш.

С късата си, леко стърчаща настрани ръка той посочи смачканите останки от бял форд „Ескорт”, врязал нос в голямата черна, излъскана до блясък каменна плоскост, където се забиваше водата и се разхвърчаваше във всички посоки. Прилича на арт инсталация, помисли си Сун-мин Ларшен. Изплагиатствана от десетте кадилака с наполовина заровена предница в Ранчото на кадилаците в Амарило, Тексас. Сун-мин, тогава на четиринайсет, и баща му отидоха да посетят атракцията. Татко му беше пилот и искаше да покаже на сина си тази невероятна страна, където бе получил образованието си и се бе научил да пилотира „Старфайгър” — изтребителят, който, по думите на бащата на Сун-мин, бил по-опасен за пилота, отколкото за врага. Често го повтаряше по време на пътуването им, прекъсван от пристъпи на задушлива кашлица. Рак на белите дробове.

— Всичко е от ясно по-ясно — отсече Ян от Сигдал и килна полицейската си фуражка назад. — Предното стъкло се е строшило и шофьорът се е разбил в камъните. Загинал е намясто. Реката е повлякла трупа надолу, където дебитът в момента е много висок и тялото сигурно е стигнало чак до езерото Сулеватен. А то още е сковано от лед. Скоро няма да открием трупа.

— Какво каза шофьорът на автовлака? — попита Сун-мин Ларшен.

— Фордът кривнал в неговата лента. Шофьорът вероятно е бръкнал да потърси нещо в жабката или се е разсеял, после внезапно е установил какво предстои да се случи и в последния момент е завъртял волана и се е върнал в своята лента. Шофьорът на камиона твърди, че всичко станало много бързо. Погледнал в огледалото, за да се увери дали другият водач е овладял управлението на колата си. По шосето обаче не се виждала кола, а се намирали на прав участък. Затова човекът спрял и се обадил в полицията. По асфалта открихме протривни следи от гуми, а по мантинелата — бял лак. В леда зее дупка, пробита от колата.

— Каква е твоята версия? — попита Ларшен. Задуха вятър и той машинално притисна с ръка вратовръзката към гърдите си, макар да я държеше щипка с логото на „Пан Ам”. — Некадърно шофиране или опит за самоубийство?

— Опит? Нали ти казвам, сто процента е мъртъв.

— Но според теб възможно ли е да е искал да се блъсне в камиона и в последния момент да го е дострашало?

С високите си ботуши полицаят тъпчеше на място в мешавица от речна тиня и разкалян сняг. Погледна лъснатите до блясък маркови обувки на Ларшен. Поклати глава.

— Обикновено не ги дострашава.

— Кои?

— Онези, дето са поели по зеления път, както наричаме този участък. Вече са решили и са много… — вдиша дълбоко — надъхани.

Ларшен чу пропукване на клони и се обърна. Катрине Брат, шефката на Отдела за борба с насилието, се спускаше надолу по склона на къси прибежки, подпирайки се на дърветата. Слезе, избърса си ръцете в черните си дънки. Сун-мин огледа внимателно лицето й, докато тя се ръкуваше с местния полицай.

Беше бледа. Току-що гримирана. Това означаваше ли, че е плакала по пътя от Осло дотук и в последния момент, преди да слезе от колата, си е сложила малко червило и спирала? Напълно възможно. С Хари бяха близки.

— Открихте ли трупа? — попита тя и кимна, когато Ян от Сигдал поклати глава.

Сун-мин вече се досещаше за следващия й въпрос: възможно ли е Хуле да е жив. И не сгреши.

— Значи, не знаем със сигурност дали е загинал?

Ян въздъхна тежко и пак нахлузи трагичната маска.

— Когато пада от височина двайсет метра, лекият автомобил достига скорост от седемдесет километра…

— Сигурни са, че е мъртъв — прекъсна го Сун-мин.

— А ти вероятно си тук, защото подозираш връзка с убийството на Ракел Фауке — каза Брат, без да го поглежда. Отправи взор към гротескната скулптура, каквато представляваше катастрофиралата кола.

„А ти не си ли тук по същата причина?” — канеше се да попита Сун-мин, но съобрази, че желанието на един началник-отдел да се появи на лобното място на свой служител едва ли може да се нарече странно. И все пак… Да шофираш близо два часа. С видими следи от плач по лицето. Навярно ги е свързвало нещо повече от чисто колегиални отношения?

— Ела да поседнем в колата ми — предложи той. — Нося кафе.

Катрине кимна, а Сун-мин стрелна Ян с поглед, с който недвусмислено му даде да разбере, че не е поканен да ги придружи.

Сун-мин и Катрине седнаха на предните седалки в спортното му беемве „Гран Купе”. Макар да му възстановяваха транспортните разходи, пак не беше на сметка да пътува с личния си автомобил, вместо със служебен на КРИПОС, но Сун-мин напълно споделяше мнението на баща си: животът е твърде кратък, за да се лишиш от удоволствието да караш хубава кола.

— Ей. — Брат провря ръка между седалките и погали кучето, което лежеше на задната седалка с глава, свряна между лапите, и ги гледаше печално.

— Каспаров е пенсионирано полицейско куче. — Сун-мин наля кафе от термоса в две картонени чаши. — Надживя стопанина си и аз го осинових.

— Значи обичаш кучета?

— Не особено, но у това има нещо специално. — Сун-мин й подаде едната чаша. — Дай сега по същество. Тъкмо смятах да арестувам Хари Хуле.

Докато отпиваше от кафето, Катрине Брат го разля. И то не защото пареше — в това Сун-мин беше сигурен.

— Да го арестуваш? — Тя взе подадената й носна кърпичка. — На какво основание?

— Обади ни се Сигюр Фройнд, специалист по триизмерно разчитане на видеозаписи и снимков материал. Случвало се е да прибягваме до помощта му, както впрочем и вие. Фройнд искаше да се увери, че са спазени всички формалности във връзка с експертизата, възложена му от Хари Хуле.

— Но защо се е обадил в КРИПОС, при положение че Хуле работи в моя отдел?

— Вероятно точно затова. По думите му Хари Хуле помолил фактурата за извършената услуга да бъде изпратена до домашния му адрес. Такава практика не съществува. И затова Фройнд държал да се увери, че всичко е изрядно. Освен това съобразил, че Хари Хуле е висок между метър и деветдесет и метър и деветдесет и пет — на толкова Фройнд е изчислил и ръста на мъжа от изследвания видеозапис. Специалистът поразпитал в Главното управление и разбрал, че Хуле кара форд „Ескорт”. Второ съвпадение с видеозаписа, Фройнд ни го изпрати. Кадрите са заснети с фотокапан — наричан още ловна камера — пред къщата на Ракел Фауке. Часът съвпада с предполагаемия час на убийството, фотокапанът е бил отстранен — навярно от единствения човек, който е знаел за неговото съществуване.

— Единственият?

— Обикновено хората поставят такива камери в гъстонаселени райони — а не в ловни територии, каквото е тяхното предназначение — с целта да шпионират някого. Например, брачния си партньор. Изпратихме снимка на Хуле на търговски обекти в Осло, където продават фотокапани, и възрастен мъж, бивш собственик на ловно-рибарски магазин „Сименсен”, го разпозна.

— Защо Ха… защо Хуле ще поръчва на специалист анализ на кадри, които на практика го разобличават? Няма логика.

— А защо е възложил на специалист анализ, без да уведоми за това никого в полицията?

— Хари Хуле не беше допуснат до разследването на убийството на съпругата му. Единственият начин да работи по случая е да го прави тайно.

— В такъв случай брилянтният Хари Хуле е извършил най-големия си подвиг, разобличавайки брилянтния Хари Хуле.

Катрине Брат мълчеше. Скри устата зад картонената чашка, която въртеше в ръка, докато се взираше втренчено през предното стъкло в гаснещата дневна светлина.

— Според мен е точно обратното. Хуле се е допитал до експерт, за да разбере дали е техническо възможно от записа да се извлече информация, че мъжът, влязъл и впоследствие излязъл от дома на Ракел Фауке във времето, когато по данни от съдебните лекари е извършено убийството, е именно той. Ако Сигюр Фройнд не бе успял да го разобличи, Хуле щеше спокойно да ни предостави кадрите, защото те показват, че някой е влизал в дома на съпругата му във време, за което той може да представи алиби. Така алибито му щеше да се бетонира, защото видеозаписът потвърждава заключението на патоанатомите: Ракел Фауке е била убита в интервала между десет вечерта и два след полунощ, най-вероятно след 23,21, когато на записа се вижда как в дома й пристига мъж.

— Но Хуле наистина има алиби!

Сун-мин се канеше да изтъкне очевидното: алибито му се крепи върху показанията на един-единствен свидетел, а следователската практика показва, че не може да се има стопроцентово доверие на свидетелски показания. Не защото самите свидетели са неблагонадеждни по природа, а защото паметта често ни подвежда, пък и редица неблагоприятни фактори изкривяват възприятията ни. Но понеже Сун-мин долови отчаянието в гласа на Катрине и видя разголената болка в очите й, реши да й спести мъчителните пояснения.

— Един от следователите ни в момента е при Гюле, съседа на Хуле — обясни той. — Провежда следствен експеримент, за да провери доколко алибито на Хуле е достоверно.

— Бьорн твърди, че оставил Хари в апартамента му мъртвопиян, тоест, Хари не е бил в състояние да…

— Или е давал вид, че е мъртвопиян — прекъсна я Сун-мин. — Алкохолик с неговия дългогодишен стаж лесно би изиграл ролята на пиян. Но явно малко е пресолил манджата.

— Защо?

— Според Петер Рингдал, собственика на…

— Знам кой е.

— Та той казва, че и преди е виждал Хуле пиян, но никога до степен да не може да върви сам и да се налага да го влачат. По думите на Рингдал Хуле носел на алкохол, а онази вечер не бил пил кой знае колко повече от друг път. Възможно е Хуле да е целял да остави у околните впечатлението за по-силно неразположение, отколкото реално е изпитвал.

— Чак толкова?

— Приемайки за установено, че Хуле има алиби, никой не си е направил труда да го провери обстойно. След като говорих с Фройнд, се отбих при Петер Рингдал. Оказа се, че Хари Хуле е бил при него малко преди мен. Хуле явно е усетил как обръчът около него се затяга и отчаяно си е търсил изкупителна жертва — с такова впечатление останах от разказа на Рингдал. Разбирайки, че Рингдал не може да му послужи като удобен виновник, Хуле се е сбогувал с последната си надежда и е… — Сун-мин направи широк жест към шосето отпред, предоставяйки на Катрине Брат картбланш сама да довърши изречението му.

Тя повдигна брадичка. Възрастните мъже обикновено правят така, за да издърпат отпуснатата кожа на врата си от тясната яка на ризата. Но нейното действие породи у Сун-мин асоциации със спортист, който се мобилизира психически, отърсва се от разочарованието от изгубената точка и се хвърля с нови сили в битката за следващата.

— По какви други следи работи КРИПОС? — попита тя.

Сун-мин я погледна. Неясно ли се бе изразил? Не разбираше ли тя, че това не е следа, а осветена четирилентова магистрала с пределно ясна маркировка и огромни табели, по която дори Уле Винтер не би могъл да обърка пътя, а КРИПОС вече бяха стигнали до крайното местоназначение? Липсваха единствено тленните останки на виновника.

— Вече не работим по други следи — отвърна Сун-мин Ларшен.

Катрине Брат кимаше ли, кимаше. Ту примигваше, ту се втренчваше право пред себе си, сякаш осмислянето на този съвсем простичък факт изискваше усилена умствена дейност.

— Но ако Хари Хуле наистина е мъртъв, КРИПОС нямат причина да бързат да оповестяват, че той е главният им заподозрян, нали?

Сун-мин също започна да кима — не като израз на обещание към Катрине, а по-скоро в знак, че разбира мотивите за молбата й.

— Прессъобщението, изпратено от местната полиция, гласи приблизително следното: „Мъж е в неизвестност, след като е паднал в реката покрай областен път 287.” Или нещо от този род — осведоми я Сун-мин, нарочно пропускайки да уточни, че всъщност е цитирал съобщението дословно, защото от опит знаеше, че демонстрирането на прекалено услужлива памет, изключителна проницателност и дедуктивни умствени способности притеснява събеседника и намалява готовността му да споделя. — Лично аз не виждам причина КРИПОС да огласява повече подробности по случая, но все пак решавам не аз, а началството.

— Тоест, Винтер?

Сун-мин погледна Катрине. Питаше се защо е намерила за необходимо да спомене името на началника му. Лицето й не издаваше задна мисъл. Навярно тя изобщо не подозираше какво огромно раздразнение предизвиква у Сун-мин поредното напомняне, че Уле Винтер му е шеф. Защото досега Сун-мин не бе споделял с абсолютно никого мнението си за Винтер, когото смяташе за посредствен следовател и отявлено некадърен началник. Некадърен не в значението на отстъпчив, а в значението на „старомодно авторитарен и вироглав”. Винтер нямаше доблестта да си признае, че греши; че би било по-добре да предостави ръководството на по-младите следователи, с по-свежите идеи и — хайде да си кажем истината — по-остри умове. Но Сун-мин пазеше това мнение за себе си, защото смяташе, че никой от КРИПОС не споделя вижданията му.

— Мога да говоря с Винтер — предложи Катрине Брат. — И с ленсманската служба в Сигдал. И без това едва ли ще оповестят името на изчезналия, преди близките да са уведомени, а ако се ангажирам лично да осведомя близките, от мен ще зависи кога ленсманската служба ще оповести, че става въпрос за Хари Хуле.

— Хитро — отбеляза Сун-мин. — Но рано или късно името ще изтече в публичното пространство и нито аз, нито ти ще съумеем да попречим на спекулациите, които ще плъзнат из обществеността и медиите, когато се разбере, че загиналият…

— Изчезналият.

— … е съпругът на убитата преди броени дни жена.

Сун-мин видя как през тялото на Катрине Брат премина тръпка. Да не би да се разплаче? Не. Не сега. Навярно след като остане сама в колата си.

— Благодаря за кафето. — Катрине затърси опипом дръжката на вратата. — Пак ще се чуем.

До Сулеватен Катрине Брат отби в крайпътно място за отдих. Паркира, плъзна поглед над голямото, заледено езеро и се съсредоточи върху дишането си. След като успя да свали пулса си, извади телефона, видя, че е получила есемес от Кари Бийл, охранителката на Дагни Йенсен, но реши да го прочете по-късно. Набра Олег. Съобщи му за колата, за реката, за злополуката.

Отсреща настъпи мълчание. Продължително мълчание. Най-после Олег проговори. Гласът му звучеше изненадващо спокоен и не толкова шокиран, колкото бе очаквала Катрине.

— Не е било злополука — изрече Олег. — А самоубийство.

Катрине понечи да отговори, че не е сигурна дали е така, но си даде сметка: всъщност никой не зададе въпрос.

— Намирането на тялото може да отнеме време — предупреди тя. — Повърхността на езерото още е заледена.

— Ще дойда. Имам сертификат за водолаз. Като малък се страхувах от водата, но…

Настъпи мълчание. За миг тя си помисли, че връзката се е разпаднала. После чу продължително, пресекливо вдишване и когато пак се обади в слушалката, Олег се бореше със сълзите:

— … той ме научи да плувам.

Катрине чакаше. Гласът се появи в слушалката, възвърнал стабилността си.

— Ще се свържа с ленсманската служба в Сигдал и ще помоля за разрешение да се присъединя към издирвателния водолазен екип. Ще говоря и със Сьос.

Катрине изяви готовност да помогне според възможностите си и му издиктува директния си служебен номер. Сбогуваха се. Така. Готово. Вече нямаше причина да се съпротивлява. Седеше сама в колата си.

Облегна глава на седалката и се разрида.

Четиридесет и втора глава

Стана пет часа. Последен клиент. Наскоро Ерлан Мадсен поспори с един психиатър на какъв принцип се прокарва разделителната линия между понятията „клиент” и „пациент”. Дали названието зависи от професионалната специализация на лекуващия — психолог или психиатър, — или в основата на разграничението стои въпросът дали при лечението на посетителя, нуждаещ се от специализирана помощ, се прилагат лекарствени препарати, или не. Като психолог Ерлан Мадсен често се чувстваше ограничен заради липсата на правомощия да назначава медикаментозна терапия, и то при положение че знае точно от какво лекарство се нуждае клиентът. Въпреки това се налагаше да го пренасочи към психиатър с по-слаба подготовка от него в областта на посттравматичните стресови разстройства.

Ерлан Мадсен допря длани и си преплете пръстите. Обикновено действието ознаменуваше края на дежурните любезности с клиента и настъпваше време да преминат към същинската част. Дълго време го правеше несъзнателно, но в даден момент си даде сметка за този свой ритуал и се поразрови тук-там. Откри, че според специалистите по история на религиите той води началото си от времената, когато завързвали ръцете на пленниците със стебла на растения или с въже и с годините ръцете със сплетени пръсти са се превърнали в символ на покорство. В древната Римска империя, вдигайки сплетените си ръце, войник от победената армия показвал, че се предава и моли за милост. Християнската молитва за милост към всемогъщ Бог всъщност се придружава от същия жест. Значеше ли това, че преплитайки пръсти, Ерлан Мадсен показва покорство пред клиента? Едва ли. По-скоро с този жест психологът изразяваше подчинението си — в името на клиента — на спорните авторитети и менящите се догми в психологията, както свещениците, ветропоказатели на богословската наука, молят паството си да отхвърли вчерашните абсолютни истини в полза на днешните. Но докато свещениците, сплитайки ръце, започваха с „нека се помолим”, обичайното встъпление на Мадсен гласеше:

— Да започнем откъдето свършихме миналия път.

Той изчака Руар Бор да кимне и продължи:

— Да поговорим за убиването. Ти се самоопредели като… — Мадсен погледна в записките си. — … изрод. Защо се смяташ за такъв?

Бор се прокашля и Мадсен забеляза, че и клиентът е сплел ръце. Несъзнателно подражание — често срещана поведенческа реакция.

— Рано осъзнах, че съм изрод, защото много исках да убивам…

Ерлан Мадсен се опита да запази неутралното си изражение, да не издаде с какво нетърпение очаква продължението, а да демонстрира откритост, благоразположение, да вдъхне доверие и липса на каквато и да било осъдителност. Не е любопитен, не е жаден за пикантерии, не се стреми да изтръгне от клиента си интригуваща история. Ако беше напълно откровен със себе си обаче, Мадсен трябваше да признае, че е очаквал с неистов трепет точно този сеанс, точно този разговор, на точно тази тема. От друга страна, къде е казано, че определено ключово преживяване за клиента не бива да представлява развлечение за терапевта? Нещо повече, след обстоен размисъл Мадсен стигна до извода, че за психичното здраве на клиента е полезно, дори задължително, да бъде провокирано любопитството на всеки психолог с претенции за професионализъм, който се ръководи от мисълта за благото на същия този клиент.

И съответно е съвсем естествено въпроси, важни за неговия клиент, да предизвикват интереса на Мадсен, защото той е отдаден специалист. И сега, след като беше уточнил кое е причина и кое — следствие, той не само сплете пръсти, а и притисна дланите си една към друга.

— Много исках да убивам — повтори Руар Бор, — но не можех. Затова се смятам за изрод.

И млъкна. Мадсен започна да брои наум, за да не избърза с намесата си. Четири, пет, шест…

— Не си можел?

— Точно така. Мислех си, че мога, но грешах. Към въоръжените сили работят психолози, натоварени със задачата да обучават войниците да убиват. Но частите със специално предназначение — като Норвежкия антитерористичен отряд — не ползват техните услуги. Опитът показва, че кандидатите да постъпят в състава на спецчастите са толкова силно мотивирани да убиват, че би било чиста загуба на време и средства да се наемат психолози. Аз също се чувствах мотивиран. Мислите и емоциите, които изпитвах по време на тренировъчните учения, свързани с елиминиране на противник, не показваха да изпитвам резерви към акта на убиване. Тъкмо обратното, бих казал.

— Кога откри, че не си в състояние да убиваш?

Бор си пое дъх.

— Докато участвах в акция с американски спецчасти в иракския град Басра. Използвахме змийската тактика; взривихме врата, за да щурмуваме къща, откъдето дежурният на нашия наблюдателен пост ни докладва, че са дошли изстрели. Вътре заварихме момиче на четиринайсет-петнайсет години в синя рокля. Лицето й беше посивяло от прахоляка от експлозията. Държеше калашник, голям кажи-речи колкото нея. Насочи го срещу мен. Опитах се да я застрелям, но се вцепених. Заповядах на показалеца ми да дръпне спусъка. Той не се подчини. Проблемът сякаш идваше не от главата, а от мускула. Момичето откри огън. Явно е била още заслепена от пушилката, защото куршумите се забиха в стената зад мен. Спомням си как отломки зашибаха гърба ми. Продължавах да стоя вцепенен. Един от американците я гръмна. Телцето политна към диван, отрупан с шарени възглавнички. На масичката отпред имаше снимки, навярно на баба й и дядо й.

Мълчание.

— Ти какво изпита?

— Нищо — отвърна Бор. — През следващите години не изпитвах нищо. Освен луда паника при мисълта да се озова в същата ситуация и пак да се проваля. Както споменах, мотивация не ми липсваше. Просто нещо в главата ми не сработваше. Или, напротив, сработваше прекалено добре. Затова се насочих към ръководна длъжност, вместо към изпълнителска. Реших, че съм по-подходящ за командния състав. Така се и оказа.

— Но не изпитваше нищо?

— Точно така. Освен панически пристъпи. И понеже те представляваха единствената алтернатива на емоционалната ми притъпеност, предпочитах да не чувствам нищо.

— „Comfortably Numb”.[33]

— Моля?

— Извинявай. Продължи, ако обичаш.

— Първия път, когато ми обърнаха внимание, че проявявам симптоми на ПТСР — безсъние, раздразнителност, сърцебиене и прочее наглед дребни неразположения, — не се притесних особено. Всички в Норвежкия антитерористичен отряд знаеха какво представлява ПТСР и бяха изпитвали част от симптомите, но, макар според официалната версия да се отнасяме изключително сериозно към тази тема, на практика тя беше табу. Вярно, никой не си позволяваше да заяви открито, че ПТСР е за слабаци, но общо взето бойците от спецчастите сме с високо самочувствие. Запознати сме с факта, че имаме по-високи нива на NPY и така нататък.

Мадсен кимна. Според резултати от научни изследвания как се подбират бойци за спецотрядите, какъвто беше и Норвежкият антитерористичен отряд, отпадаха кандидатите със средни и ниски нива на невропептида Y — известен още като NPY — невротрансмитер, който понижава нивата на стреса в организма. Част от спецбойците бяха твърдо убедени, че благодарение на тази генетична даденост в комбинация с активни физически тренировки и силен екипен дух са имунизирани срещу ПТСР.

— Никой, разбира се, нямаше да ти се присмее, ако споделиш, че от време на време сънуваш кошмари — поясни Бор. — Това показва, че все пак не си пълен социопат. Но мен ако питаш, всички гледахме на ПТСР, както нашите родители — на тютюнджийската кашлица: щом и околните страдат малко или много от това, значи, не може да е чак толкова опасно. После обаче се влоших…

— Мдам. — Мадсен прелисти назад в записките си. — Това го обсъдихме подробно. Но ти спомена, че в даден момент си усетил по-добрение.

— Да. Поолекна ми, когато най-сетне успях да убия човек.

Ерлан Мадсен вдигна глава. Свали си очилата — напълно несъзнателен драматичен жест.

— Кого си убил?

Идеше му да си отхапе езика. И това ми било въпрос от професионален терапевт! Наистина ли искаше да знае отговора?

— Един изнасилвач. Името му няма значение. Изнасили и уби жена на име Хала, моята преводачка в Афганистан.

Мълчание.

— Защо го представяш като изнасилвач?

— Моля?

— Твърдиш, че този човек е убил преводачката ти. Това не е ли по-тежко провинение от изнасилването? Не е ли по-естествено да кажеш, че си убил убиец?

Бор изгледа Мадсен, все едно психологът му е обърнал внимание на факт, за който изобщо не се е замислял. Навлажни устни, сякаш се канеше да отговори. После пак.

— Търся… търся изнасилвача на Бианка.

— По-малката ти сестра?

— Трябва да си плати за стореното. Всички ние трябва да си платим за греховете.

— И ти ли?

— Да. Аз също съм виновен, задето не успях да я защитя. Както тя защити мен.

— Защитила те е? Как?

— Като запази изнасилването в тайна. — Бор си пое дъх треперливо. — Когато най-сетне ми сподели, че на седемнайсет години е била изнасилена, Бианка вече беше диагностицирана с шизофрения, но аз бях сигурен, че е истина. Отдавна бях забелязал промяна в нея. Заради болестта обаче беше убедена, че е забременяла — макар от изнасилването да бяха минали няколко години. Усещам го, каза ми, расте много бавно подобно на тумор или камък и ще ме убие, за да излезе на бял свят. Бяхме във вилата в Егедал и аз й обещах да й помогна да се отърве от плода. Тя се страхуваше, че изнасилвачът ще дойде и ще я убие, както я бе заплашил. Дадох й приспивателно и на следващата сутрин й казах, че е било хапче за помятане. Ето, вече не си бременна, уверих я. Тя изпадна в истерия. По-късно — приеха я в психиатрията и аз отидох на свиждане — лекуващият лекар ми показа лист, на който Бианка беше нарисувала орел, който крещи името ми. Говорела нещо за аборт и как двамата с нея сме убили мен. Предпочетох да не разкривам тайната й. Нямам представа дали щеше да се отрази на лечението й, ако го бях направил. Така или иначе, Бианка предпочиташе да умре, вместо да умра аз, нейният по-голям брат.

— И ти не си успял да предотвратиш смъртта й. Затова също трябва да изкупиш греха си, така ли мислиш?

— Да. Единственият начин да го направя беше да отмъстя за нея. Да спра изнасилвачите. Затова постъпих в армията, затова кандидатствах за спецчастите. Исках да се подготвя добре за мисията си. А после изнасилиха Хала…

— И ти си убил човека, извършил спрямо Хала престъпление, на каквото е станала жертва и сестра ти?

— Да.

— И как се почувства след това?

— По-добре, нали ти казах. Убийството ми донесе облекчение. Престанах да се смятам за изрод.

Мадсен сведе поглед към празния лист в бележника си. Беше престанал да записва. Прокашля се.

— И сега смяташ ли, че… че си изкупил греха си?

— Не.

— Защо?

— Защото не съм намерил изнасилвача на Бианка. И куп други.

— Имаш предвид, други изнасилвачи, които трябва да бъдат обезвредени?

— Да.

— И искаш ти да си човекът, който ще ги спре?

— Да.

— Като ги убиеш?

— Действа. Симптомите ми изчезват.

Ерлан Мадсен се подвоуми как да подходи правилно в тази ситуация — и в терапевтичен, и в правен аспект.

— Говориш за тези убийства… Намираш утеха в мисълта за тях или са част от съществуващ план, който възнамеряваш да осъществиш?

— Не съм съвсем сигурен.

— Искаш ли някой да те спре?

— Не.

— А какво искаш?

— Да ми кажеш дали и следващия път ще ми помогне.

— Да убиеш човек ли?

— Да.

Ерлан Мадсен погледна Руар Бор. В резултат на целия си натрупан опит не очакваше да намери отговор на въпросите си в изражението, мимиката или езика на тялото на човека отсреща, защото те до голяма степен бяха заучени. Разковничето беше в думите. Току-що му бяха задали въпрос, на който не можеше да отговори. Не и искрено. Мадсен си погледна часовника.

— Времето ни изтече. Ще продължим в четвъртък.

— Ще тръгвам — съобщи женски глас от вратата.

Ерлан Мадсен вдигна очи от папката, която бе извадил от архива си.

На прага стоеше Турил — секретарката на шестимата психолози в този център. Беше си облякла палтото и гледаше Ерлан, сякаш иска да го подсети за нещо, но е прекалено тактична да го изрече гласно.

Ерлан Мадсен си погледна часовника. Шест. Сети се. Тази вечер се бяха уговорили той да гледа децата. Съпругата му беше обещала на майка си да й помогне да разчисти таванското.

Но преди да поеме към къщи, Мадсен държеше непременно да си изясни един въпрос.

Двама клиенти. Помежду им имаше няколко допирни точки. И двамата бяха работили в Кабул, горе-долу в един и същи период. И двамата се обърнаха към него за помощ заради симптоми на ПТСР. В записките си откри още нещо общо: и двамата са били в близки отношения с жена на име Хала. Мадсен, разбира се, допускаше това име да се среща често в Афганистан, но и двамата клиенти я бяха представили като преводачка на норвежкия контингент в Кабул. Затова психологът се съмняваше да става дума за две различни жени.

Бор се бе ангажирал емоционално с афганистанката, защото изпитваше лична отговорност при общуването си с жени, негови подчинени, или просто по-млади от него. Отъждествяваше ги с по-малката си сестра и чувството му за дълг към тях граничеше с натрапливост, своеобразна параноя.

Другият клиент бе влязъл в още по-близки отношения с Хала. В интимна връзка.

Ерлан Мадсен си бе водил подробни записки и докато ги препрочиташе сега, му направи впечатлени любопитен факт: любовниците са си направили еднаква татуировка. Не си бяха изписали имената, защото, ако някой талибан или друг радикален ислямист видеше татуировката, рискуваха да пострадат. Затова си бяха татуирали думата „приятел” на норвежки — нещо, което да ги свърже за цял живот.

Ала главната допирна точка между двамата клиенти беше друга.

Ерлан Мадсен плъзна пръст надолу по страницата и откри каквото търсеше. Точно така. Правилно бе запомнил: и Бор, и другият клиент споделиха колко се е подобрило състоянието им след акта на убиването. В долния край на страницата психологът си беше отбелязал напомняне: „Важно! Следващия път разчопли по-надълбоко. Какво означава „облекчение от убийството”?”

Ерлан Мадсен си погледна часовника. Ще вземе записките вкъщи и ще ги изчете до края, след като приспи децата. Затвори папката и я стегна с червен ластик. Гумената лентичка се озова точно върху името, написано на корицата:

Кая Сулнес.

Четиридесет и трета глава

Три месеца по-рано

Ерлан Мадсен си погледна часовника крадешком. До края на терапевтичната сесия оставаха няколко минути. И много жалко, защото, макар да се виждаха едва за втори път, неговата клиентка, Кая Сулнес, без съмнение се очертаваше като прелюбопитна личност. Завеждаше сигурността в Червения кръст, а поради същността си тази длъжност не те излага на травматични преживявания, отключващи ПТСР у преки участници в реални бойни действия. Но въпреки това Кая му разказа как отблизо е ставала свидетел на военни действия и на ежедневните жестокости, на които обикновено са подложени войниците от коалиционните сили и това неизбежно — кога по-рано, кога по-късно — разстройва психиката им. Кая Сулнес — всъщност подобно на мнозина негови пациенти — не си даваше сметка, че не се озовава в рискови ситуации по неволя, а сама ги търси. И още нещо — любопитен факт: по време на дебрифинга в Талин тя не е проявявала симптоми на ПТСР. По-късно, вече в Норвегия, си беше записала час при Мадсен по своя инициатива. Повечето военни се обръщаха за помощ към него, насочени от друг. Техните посещения малко или много се осъществяваха под натиска на външна принуда. И обикновено не искаха да говорят. Някои дори изразяваха нескрито презрение към психотерапията — тя е за слабаци, махваха те с ръка — и проявяваха силно раздразнение, задето не могат да вземат от Мадсен рецепта за сънотворните, за които бяха дошли.

— Искам само да спя! — заявяваха те.

Не осъзнаваха колко са болни — не и преди, облени в сълзи, да лапнат дулото на пистолета. На отказващите да посещават психотерапия лекарите изписваха антидепресанти и приспивателни. Опитът на Мадсен обаче показваше, че по-ефективна е когнитивно-поведенческата терапия, фокусирана върху преживяната травма. Именно тази терапия практикуваше той. Не спешната психологическа помощ при кризисно събитие, набрала огромна популярност, преди научните изследвания да докажат нейната неефективност, вършеше работа, а дългосрочното лечение, по време на което клиентът постепенно преработва травматичното събитие, преодолява погрешния модел за справяне със спомените и се научава да овладява и да живее с физическите симптоми. Защото, да си въобразяваш, че съществува експресен лек, чародейно средство — изцелител на раните ти за една нощ, е не само наивно, но и опасно.

За разлика от обичайните пациенти на Мадсен, Кая Сулнес, изглежда, бе дошла, за да обсъди проблема си. Очевидно искаше да говори. Бързо и много. Толкова бързо и толкова много, че от време на време Мадсен я подканваше да укроти темпото. Тя обаче не искаше да се бавят. Държеше да получи отговор веднага.

— Антон беше швейцарец. Лекар, работеше в МКЧК, швейцарския филиал на Червения кръст. Бях здравата хлътнала по него. И той — по мен. Или поне така си мислех.

— Какво значи това? Заблудила ли си се? — попита Мадсен, докато си водеше записки.

— Не. Всъщност не знам. Така или иначе, той ме остави. Е, „остави” не е съвсем подходяща дума, защото, когато си на мисия в страна във военен конфликт, чисто физически няма как да се отдалечиш кой знае колко от колегите си. Живеехме и работехме на едно място и близостта ни беше неизбежна. Но той скъса с мен. Срещнал друга. — Тя се изсмя. — „Срещнал” пак не е точната дума, Соня работеше като медицинска сестра в Червения кръст. На практика се хранехме, спяхме и работехме заедно всеки ден. И тя беше швейцарка. Антон си пада по хубавици. Освен хубава, Соня беше и интелигентна. С изискани обноски. От добро семейство. В Швейцария още се държи на тези неща. А на всичкото отгоре беше и симпатична. Искрено загрижена и дълбоко състрадателна, влагаше в работата си неизтощима енергия, смелост и любов. След тежки инциденти с много загинали и тежко ранени я чувах да плаче вечер в леглото. Държеше се мило с мен. Съдейки по поведението й, оставах с впечатлението, че и аз се държа добре с нея. Merci vilmal, merci vilmal… He знам на немски ли е, на френски ли е, или е нещо смесено, но го повтаряше непрекъснато. Благодаря, благодаря, благодаря… Доколкото ми е известно, когато се появи на хоризонта, тя не знаеше за връзката ми с Антон. Понеже беше женен, пазехме отношенията си в тайна. После дойде ред Соня да крие аферата си с него. По ирония на съдбата тя ме избра за душеприказчик за любовните си неволи. Беше разочарована, обещал й да напусне съпругата си, но все протакал. Слушах я, утешавах я и я мразех все повече и повече. Не защото беше лош човек, а защото беше добра. Странно ли ти се струва, Мадсен?

Обръщението по име сепна донякъде психотерапевта.

— А на теб странно ли ти се струва? — попита той.

— Не — отвърна Кая Сулнес след кратък размисъл. — Все пак именно Соня, а не хронично болната, заможна съпругата на Антон, стоеше между мен и него. Нали?

— Звучи логично. Продължавай.

— Случи се в околностите на Басра. Ходил ли си там?

— Не.

— Най-горещият град на света. Или пиеш, или умираш, както казват журналистите в бара на хотел „Султан Палас”. Нощем от пустинята прииждаха гигантски месоядни язовци — наричаха ги „медени язовци” — и разкъсваха всичко живо, каквото докопат. Хората умираха от страх, а селяните в околностите се оплакваха, че хищниците започнали да налитат и на кравите им. Затова пък в Басра има страхотни фурми.

— И това е нещо.

— Та… Извикаха ни в селско имение. Кравите стъпкали паянтова ограда около миниран район. Селянинът и синът му хукнали да изведат животните оттам. Мислели, че има само противопехотни мини. Приличат на саксии, от тях стърчат спици и лесно се забелязват, затова не е трудно да ги заобиколиш. Имаше обаче и ПРОМ–1 — а те почти не се виждат. Освен това скачат.

Мадсен кимна. Повечето сухопътни мини нанасят поражения по краката и долната част на тялото на жертвите си, но настъпиш ли тази, тя отскача и се взривява на височината на гърдите.

— Почти всички животни се измъкнаха невредими — не знам късмет ли да го нарека, или инстинкт. Но за зла врага на излизане от опасната територия бащата настъпи мина до оградата. Тя отскочи и го надупчи с осколки. Именно поради особеността, че подскачат, осколките от тези мини поразяват жива сила в голям диаметър. Синът беше навлязъл на трийсет-четирийсет метра навътре в минираната площ, за да спаси последната крава, но това не му помогна. Осколките раниха и него. Успяхме да изнесем бащата на безопасно място и започнахме да му оказваме първа помощ, а раненото момче крещеше като заклано. Крясъците му бяха ужасно сърцераздирателни, но слънцето залязваше, а не можехме да влезем в район, миниран с ПРОМ–1 без детектори за метал. Налагаше се да изчакаме подкрепление. Пристигна автомобил на МКЧК и оттам изскочи Соня. Чу писъците на ранения, дотича и ме попита с какво е минирана площта. Хвана ме над лакътя — редовен приятелски жест към мен — и видях нов пръстен на ръката й. Годежен пръстен. Антон най-сетне го бе направил. Беше се разделил с жена си. Със Соня се намирахме на известно разстояние от другите. „Противопехотни мини” — отвърнах. Поех си дъх да добавя, че има и ПРОМ–1, но тя вече тичаше през опасната зона. Извиках й — явно недостатъчно силно. Или крясъците на момчето са заглушили моя глас.

Кая вдигна чашата с чай, поднесена й от Ерлан Мадсен. Погледна го и се досети, че той очаква завършека на историята.

— Соня загина. Бащата — също. Момчето обаче оцеля.

Ерлан начерта три отвесни линии в бележника си и зачеркна две.

— Изпитваш ли вина? — попита.

— Естествено. — Лицето й изразяваше учудване. Нотка на раздразнение ли се появи в гласа й?

— И защо да е естествено, Кая?

— Защото я убих. Убих човек — човек без капчица злоба в душата си.

— Не смяташ ли, че си прекалено строга към себе си? Опитала си да я предупредиш. Сама го каза.

— А ти не смяташ ли, че хонорарът ти е твърде висок, за да си позволяваш да не слушаш внимателно, Мадсен?

Гласът й звучеше нападателно, но миловидното й изражение не издаваше никакви признаци на гняв.

— Кое според теб съм пропуснал да чуя, Кая?

— Да си поемеш дъх и да извикаш „ПРОМ–1!” отнема две-три секунди. Имах достатъчно време да я предупредя, преди да се обърне, да притича до оградата, да я прескочи и да настъпи една от ония адски машини. Освен това е невъзможно да те заглуши момче на разстояние половин футболно игрище.

В кабинета се възцари кратко мълчание.

— Говорила ли си с някого за това?

— Не. Както отбелязах, със Соня се намирахме малко встрани и никой не чу разговора ни. Излъгах другите, че съм я предупредила за подскачащите мини. Постъпката й не ги изненада — знаеха колко е самопожертвователна. По време на поклонението Антон ми каза, че според него я е погубил стремежът й да бъде приета, да бъде обичана. После размишлявах над думите му; колко опасно може да се окаже за нас желанието ни да бъдем обичани. Само аз знам какво всъщност се случи. А сега и ти. — Кая се усмихна и оголи малките си остри зъби. Приличаше на тийнейджърка, която споделя с приятелка пикантна тайна.

— Какви последствия ти донесе гибелта на Соня?

— Върнах си Антон.

— Само това ли?

— Да.

— Защо си искала да си върнеш човек, предал доверието ти?

— Исках да го държа близо до себе си, за да го гледам как страда; как скърби за загубата. Как се разкъсва от мъка, както аз се разкъсвах по-рано. Изкарахме заедно известно време, после му заявих, че вече не го обичам, и го зарязах.

— И така си отмъсти?

— Да. Междувременно си дадох сметка какво всъщност ме е привлякло в него.

— Какво?

— Беше женен и недостъпен. Висок, рус. Напомняше ми за човек, когото бях обичала.

Интуицията на Мадсен му подсказваше, че е напипал невралгична точка. Реши обаче да разчепкат тази тема на по-нататъшен етап от терапията.

— Да се върнем към травматичното преживяване, Кая. Твърдиш, че си изпитвала вина. Ще ти задам въпрос, който може да ти прозвучи идентично, но не е същият: разкайваше ли се?

Кая потърка брадичка с пръст, сякаш за да покаже, че размишлява.

— Да — отговори. — Същевременно обаче сякаш камък ми падна от сърцето. Почувствах облекчение.

— Почувствала си облекчение, след като Соня е загинала?

— Почувствах облекчение, след като убих Соня.

„Облекч. след извърш. убийство” — записа си Мадсен.

— Ще поясниш ли какво точно влагаш в „облекчение”?

— Почувствах се свободна. Мога да го сравня с прекрачването на междудържавна граница. Представяш си границата като ограда или стена, но когато я пресечеш, разбираш, че е просто линия, начертана от човешка ръка върху географска карта. И Соня, и аз пресякохме граница. Тя — към отвъдното, аз — към свободата. Но изпитах облекчение главно защото предалият доверието ми щеше да страда.

— Антон ли имаш предвид?

— Да. Неговото страдание излекува моето. Антон се превърна в моя Исус. В моя личен Исус.

— В смисъл?

— Провесих го на кръста, за да поеме моето страдание, както хората са постъпили с Христос. Защото Той не е увиснал на кръста по свое желание. Не е страдал доброволно. Ние, хората, сме го разпнали. Ето там е работата. Убивайки Христос, сме постигнали избавление и безсмъртие. Господ не е можел да направи кой знае какво. Той не е пожертвал сина си в същинския смисъл на думата, просто не е могъл да ни попречи. Ако е вярно, че Бог е дал на човека свободна воля, значи сме убили Христос мимо Божията воля. Денят, в който осъзнаем това — че сме способни да се противопоставяме на Божията воля — ще се превърне в ден на нашето освобождение, Мадсен. И оттам нататък няма да съществуват невъзможни неща.

Кая Сулнес се засмя. Ерлан Мадсен се запъна в опита да формулира следващ въпрос. Загледа се мълчаливо в странния блясък в очите й.

— Та, питам аз — продължи клиентката, — щом ми се е отразило толкова добре, да пробвам ли пак? Да разпна ли на кръста истинския Исус? Или съм просто откачена?

Ерлан Мадсен навлажни устни.

— Кой е истинският Исус?

— Не ми отговори на въпроса, докторе.

— Зависи какво точно ме питаш.

Кая се усмихна и въздъхна тежко.

— Охо. — Тя гледаше ръчния часовник на тънката си китка. — Май времето ни изтече.

Тя си тръгна, а Ерлан Мадсен се загледа в записките си. Най-отдолу добави: „Важно! Следващия път разчопли по-надълбоко. Какво означава „облекчение от убийството”?”.

След два дни секретарката Турил се отби в кабинета на Мадсен. Негова пациентка на име Кая Сулнес се обадила да отмени часа си и не пожелала да си запише нов. Помолила да му предадат, че намерила решение на проблема си.

Четиридесет и четвърта глава

Александра Стурдза седеше край маса до прозореца в празната столова на Главното управление. Чакаше я голяма чаша кафе без мляко и поредният дълъг работен ден. Понеже снощи вися в службата до полунощ, беше спала само пет часа и всякакви тонизиращи средства бяха повече от добре дошли.

Слънцето щеше да изгрее всеки момент. Градът напомняше онзи тип жени, които, при точна светлина, изглеждат ослепително красиви, а в следващия момент ти се струват толкова обикновени, чак невзрачни, а понякога направо грозни. Но точно сега, в този ранен сутрешен час, преди средностатистическият норвежец да е тръгнал към работното си място, Осло беше само неин — таен любовник, с когото си бе откраднала един час. Рандеву с полунепознат, още вълнуващ партньор.

Възвишенията тънеха в сянка на изток и леко просветляваха на запад. Сградите в центъра долу до фиорда, тъмен силует зад тъмен силует, напомняха гробище по изгрев. Само няколко остъклени фасади отразяваха слънчевите лъчи подобно на сребриста блесна под тъмна водна повърхност. Слънцето блещукаше между островите, които не след дълго щяха да се раззеленят. О, как бленуваше за лятото! В Осло наричат март първия пролетен месец, макар да е всеизвестно, че през март зимата още не си е отишла. Затова март е блед и студен, с отделни внезапни топли припламвания. В най-добрия случай април може да се опише като непостоянен флиртаджия. Първият месец, заслужаващ доверието ти, е май. Май. Александра си мечтаеше за май. Не бе забравила обаче какво се случваше, когато няколко пъти започна връзка с такъв мъж — топъл, нежен, даваше й всичко желано, и то в точната дозировка, а тя се разглезваше, започваше да капризничи и в крайна сметка всичко приключваше, защото тя му кръшваше с някой юни или — още по-лошо — с някой юли, на когото пък съвсем да нямаш вяра. Защо ли следващия път не се хване с август — зрял мъж с прошарена коса, със семейство и брак зад гърба си? Александра определено приветстваше появата на такъв партньор. Как тогава стана така, че се влюби в ноември? Мрачен, навъсен, дъждоносен, с изгледи за още по-мрачна прогноза. Ту тих — не се чува дори птиче, — ту едва не отнася покрива на къщата ти с внезапно развилняла се свирепа есенна буря. Е, вярно, възнаграждава те с някой и друг неочаквано топъл слънчев ден, колкото да се зарадваш още повече заради рядката им поява и понеже се открива странно красив, разрушен, опустошен пейзаж с отделни оцелели сгради, успели да удържат на набезите и на астрономическото, и на метеорологичното време. Солидни, непоклатими, същински скали, те ще стоят така и в последния ден от месеца. Там Александра — при липса на по-добър вариант — търсеше убежище понякога. Но вече беше крайно време да се появи по-добър вариант. Тя се протегна, прозина се и се опита да превъзмогне умората. Чакаше с нетърпение да се запролети. Да дойде май.

— Госпожице Стурдза?

Изненадана, тя се обърна. И ранният час, в който този човек бе дошъл на работа, и обръщението издаваха чуждестранен произход. Заговорилият я мъж не беше норвежец. Тоест, не изглеждаше норвежец. Освен азиатските му черти, беше облечен в тебеширенобял костюм, безупречно изгладена риза и вратовръзка с щипка, а норвежците определено не ходят на работа облечени по този начин. Изключваме, разбира се, някои от нафуканите идиоти, упражняващи професията финансов брокер, финансов експерт или финансов не-знам-какво-още си — първото което ти съобщават, ако излезеш с тях на ресторант. Идват направо от офиса, защото, нали, скъсват се от работа. Това искат да демонстрират. А след като дискретно насочат разговора към естеството на работата си, издебват подходящ момент да „разкрият” в какво точно се състои тя, без да изглеждат като идиоти. Правят го с престорена стеснителност, все едно Александра е разбулила тайната самоличност на дегизирана кралска особа, финансисти или не, тя не се колебаеше да им резне квитанцията:

— Сун-мин Ларшен — представи се непознатият. — Следовател от КРИПОС. Може ли да седна?

Я виж ти. Александра го огледа внимателно. Висок, със спортна фигура. Явно тренира, но не прекалява. Държи колкото на естетиката във външния вид, толкова и на удоволствието от тренировката. Точно както и тя. С кафяви очи. Трийсет и две? Не носи халка. КРИПОС. Беше чувала момичетата да споменават причудливата комбинация от азиатско собствено и норвежко фамилно име. Странно как досега не се бе запознала с него. Внезапно слънцето огря прозореца на столовата в Държавната болница, озари Сун-мин Ларшен и с неочаквана сила стопли бузата на Александра, госпожица Стурдза. Дали пък тази година пролетта няма да подрани? Без да оставя чашата, тя избута стола отсреща:

— Заповядай.

— Благодаря.

Докато се навеждаше, за да седне, той машинално притисна вратовръзката си към гърдите, макар да я придържаше щипка. Нещо в тази щипка я върна в детството — Александра съобрази какво: самолета от логото на румънската авиокомпания „Таром”.

— Летец ли си, Ларшен?

— Баща ми беше.

— Чичо ми пилотираше „IAR–93”.

— Румънски изтребител? Сериозно?

— Знаеш ли как изглежда „IAR–93”?

— Не, но си спомням, че през седемдесетте това беше единственият комунистически самолет, който не се произвеждаше в Съветския съюз.

— Комунистически самолет?

Ларшен се усмихна накриво.

— Е, баща ми е трябвало да стреля по тях, ако се приближат твърде много.

— Студената война. Ти също ли мечтаеше да станеш пилот?

Той се изненада видимо. Нещо у него и подсказваше, че Ларшен рядко се изненадва.

— Малцина знаят за съществуването на изтребителя „IAR–93” и носят щипка с логото на „Таром” — добави тя.

— Кандидатствах в Авиошколата към Министерството на отбраната.

— Но не те приеха?

— Приеха ме — отвърна той с напълно неподправена естественост и тя не се усъмни нито за миг в думите му. — Но се оказах прекалено висок. Не се побрах в кабината на изтребителя.

— Можел си да пилотираш други летателни апарати. Транспортни самолети, хеликоптери.

— Сигурно.

„Но баща ти е бил боен пилот — помисли си тя. — Честолюбието ти, естествено, не ти е позволило да се превърнеш в негово непълноценно копие, да заемеш по-ниско място в строгата йерархия на пилотите от военновъздушните сили. Затова си предпочел да се насочиш към друго поприще.” Сун-мин Ларшен беше алфа-мъжкар. Още не бе постигнал заветната си цел, но работеше в тази посока. Точно като Александра.

— Разследвам убийство…

По напрегнатия му поглед тя схвана, че това встъпление играе ролята на своеобразно предупреждение. Предупреждение колко сериозни са нещата и колко много се нуждае от съдействието й.

— Имам няколко въпроса относно Хари Хуле.

Слънцето се скри зад облак, а сърцето на Александра спря.

— Според разпечатката на телефона му през последните седмици сте си звънили няколко пъти.

— Хуле? — Тя се престори, че се опитва да се сети за кого става въпрос. Нескопосан актьорски опит — съдейки по поглед на Сун-мин. — Да, чухме се няколко пъти. Той е следовател.

— Да не би да е имало и нещо повече от разговор по телефона?

— Повече? — Пробва да повдигне вежда, но не беше сигурна дали успя. Сякаш не контролираше лицевите си мускули. — И кое те наведе на тази мисъл?

— Две неща. Опитваш се да се престориш, че не си спомняш името му, макар през последните три седмици да сте провели шест разговора, а отделно от това ти си го набирала дванайсет пъти, два от които — вечерта преди убийството на Ракел Фауке. А през същия времеви отрязък телефонът на Хуле е засечен в зоната на припокриване на две мобилни клетки. Районът съвпада с домашния ти адрес.

Изнесе фактите без агресия, мнителност или друго, което да създаде у нея усещане за манипулативен подход или игра. Тоест, каза го така, сякаш играта вече е свършила. По този начин крупието обявява печелившото число, без да влага емоции, и със специалната лопатка загребва чиповете на загубилите.

— С Хари сме… бяхме любовници.

Чувайки се как го изрича, тя си даде сметка колко точно се изрази: бяха любовници. Ни повече, ни по-малко. И всичко приключи. Тя обаче не бе допускала възможността това да й усложни живота.

— Преди да продължиш, те съветвам да прецениш нуждаеш ли се от адвокат — препоръча й Сун-мин.

Навярно изглеждаше като паднала от Марс, защото той побърза да добави:

— Не си заподозряна. Не провеждам официален разпит. Главната ми цел е да събера информация за Хари Хуле, не за теб.

— Тогава защо ми е адвокат?

— Може да те посъветва да не разговаряш с мен, защото не е изключено близките ти отношения с Хари Хуле да те обвържат с убийството на съпругата му.

— Тоест, да ме заподозрете, че съм я убила?

— Не.

— Аха! Убила съм я от ревност.

— Пак ще повторя: не.

— Вече не сме заедно, нали ти казах.

— Друго имах предвид. Не е изключено отговорите ти на моите въпроси да породят съмнение, че си помогнала на Хуле да избегне правосъдието за убийството на съпругата си.

Александра установи, че е направила най-клиширания драматичен жест от сапунените опери: докосна с пръсти перлената си огърлица. Почувства се актриса в латиносериал.

— Е, какво решаваш? — Сун-мин Ларшен понижи глас, защото в този момент в столовата влезе първият чисто норвежки ранобудник. — Ще продължим ли нашия разговор?

Предупреди я за евентуалната нужда от адвокат, независимо от риска това да усложни неговата работа. От деликатност понижи глас, макар влезлият в столовата да се намираше на безопасно разстояние. Изглежда, на този мъж можеше да се разчита. Александра се вгледа в топлите му кафяви очи. Май. Тя отпусна ръка. Изправи гръб и — дали несъзнателно, или съвсем преднамерено — изпъчи бюст.

— Нямам какво да крия — заяви.

На лицето му пак се появи полуусмивка. Александра изгаряше от нетърпение да я види в цялостния й вид.

Сун-мин си погледна часовника. Четири. Беше записал час при ветеринаря заради Каспаров, а точно сега Винтер намери да го извика в кабинета си.

Но поне беше приключил с разследването. Вярно, не разполагаше с абсолютно всичко, но поне имаше в наличност всичко необходимо.

Първо, успя да докаже несъстоятелното алиби на Хуле — показанията на съседа Гюле издишаха. Проведоха следствен експеримент и се установи, че не е възможно Гюле да е чул дали Хуле е в апартамента си, или не; прибирал ли се е, или е излизал. Явно и самият заподозрян го беше съобразил, защото Гюле каза, че преди час Хуле се отбил и го помолил да проведат същия опит.

Второ, заключението на експерта по триизмерни технологии Фройнд беше готово. Препънатият надве човек, влязъл със залитане в дома на Ракел в единайсет и половина в нощта на убийството, трудно може да бъде разпознат. Изглежда двойно по-дебел от Хари Хуле, но експертът си го обясняваше с препънатата поза на тялото и висящото отпред палто. Това не позволява да се определи ръстът му. Три часа по-късно, в два и половина през нощта, същият човек излиза от къщата, видимо е по-трезвен, стои изправен до вратата и тогава вече личи, че е слаб и строен. Висок е около метър и деветдесет и три — колкото и Хари Хуле. Качва се във форд „Ескорт”, сеща се, че не е свалил фотокапана, слиза, изтръгва го и отпрашва.

Трето, Александра Стурдза му предостави последното, решаващо доказателство.

Докато Сун-мин й излагаше наличните доказателства срещу Хари Хуле, по суровото й, но живо лице се изписа безмълвно отчаяние. Постепенно то премина в примирение. Накрая Сун-мин видя как тя окончателно скъса връзката с мъжа, от когото твърдеше, че вече се е отказала. Сун-мин я подготви внимателно за предстоящите лоши новини: Хуле е загинал. Самоубил се е. С оглед на ситуацията така навярно бе най-добре за всички. В този момент в тъмните очи на Александра избиха сълзи. Той се поколеба дали да не сложи длан върху дясната й ръка, отпусната мъртвешки вяло върху масата. Само да я докосне леко, утешително и пак да се отдръпне. Въздържа се. Тя навярно разшифрова неосъщественото му намерение, защото след миг вдигна чашата с лявата си ръка и остави дясната да лежи на масата като своеобразна покана.

После му разказа всичко — доколкото Сун-мин успя да прецени. Показанията й затвърдиха подозренията му, че Хуле е извършил убийството в състояние на алкохолно опиянение и афект, после е забравил за стореното и е прекарал последните дни от живота си, разследвайки себе си. Това обясняваше опитите му да пресъздаде с помощта на Гюле нощта на убийството.

От едното око на Александра се отрони сълза. Сун-мин й подаде носната си кърпа. Забеляза удивлението й — не очакваше норвежец да носи в джоба си изгладена носна кърпа.

Столовата започваше да се пълни. Излязоха и отидоха в кабинета й в „Съдебна медицина”. Тя му даде окървавените дънки, които получи от Хуле. Почти приключвала с анализа. Вероятността кръвта да е на Ракел Фауке надхвърляла деветдесет процента. Повтори обяснението на Хари откъде е кръвта: коленичил до трупа на местопрестъплението и се изцапал в локвата кръв.

— Лъже — отсече Сун-мин. — Когато дойде на местопрестъплението, не беше с дънки.

— Откъде знаеш?

— Нали бях там. Говорих с него.

— И си спомняш с какъв панталон е бил?

Сун-мин потисна спонтанно напиращото на езика му „е, как!” и се задоволи с далеч по-скромното „да”.

Ето, беше събрал всичко необходимо. Мотив, възможност, веществени доказателства, че заподозреният е бил на местопрестъплението в предполагаемия час на убийството. Сун-мин обмисляше дали да не се свърже с още един човек, с когото — според телефонната разпечатка — Хари Хуле бе провел няколко разговора. Ставаше въпрос за Кая Сулнес. Остави това евентуално за по-нататък, защото контактите им по телефона бяха започнали след убийството. Сега важното беше да открие липсващото парче от пъзела. Защото, както вече се спомена, макар да разполагаше с всичко необходимо, не разполагаше с абсолютно всичко. Липсваше оръжието на убийството.

При наличието на толкова много конкретни доказателства прокурорът не се поколеба да му издаде заповед за обиск на апартамента на Хуле, но там не откриха нито оръжие, годно да послужи за убийството на Ракел Фауке, нито каквото и да било съмнително — само по себе си любопитен факт. За очебийното отсъствие на компрометиращи находки съществуваха две възможни обяснения: обитателят е или робот, или в очакване домът му да бъде претърсен, се е погрижил да отстрани всички уличаващи го вещи.

— Интересно — отбеляза ръководителят на разследването Уле Винтер.

Облегнат в креслото зад бюрото си, изслуша обстойния до скрупульозност доклад на Сун-мин.

„Но не впечатляващо — помисли си Ларшен. — Не удивително, не брилянтно. Дори не добра полицейска работа.”

Просто „интересно”.

— Интересно до степен да се изненадам защо по-рано не си ми докладвал развитието по случая, Ларшен. Всъщност аз, ръководителят на това разследване, едва ли щях да се сдобия с тази информация, ако не я бях поискал изрично. Кога смяташе да я споделиш с останалата част от разследващия екип?

Сун-мин плъзна длан по вратовръзката си и навлажни устни. Искаше му се да отговори, че в момента поднася на КРИПОС възможно най-едрата риба, и то изчистена, готова за консумация; че със собствени сили е успял да победи легендарния детектив в коронната му дисциплина: убийства. А Винтер мрънка защо не му бил докладвал по-рано.

Сун-мин реши да не отговаря по този начин по три причини.

Първо, двамата бяха сами в кабинета на Винтер. Тоест, нямаше кого другиго да привлече на своя страна, апелирайки към здравия му разум.

Второ, независимо дали присъства трети човек, или не — обикновено не печелиш нищо, ако възразяваш на шефа.

И трето — и най-важно — Винтер беше прав.

Сун-мин наистина отлагаше съвсем преднамерено доклада си за развитието на случая. Кой на негово място не би го направил, щом рибата вече е захапала куката, навил си макарата и ти остава само да загребеш улова с кепа? Когато знаеш, че случаят на десетилетието, който ще остане в историята като делото „Хари Хуле”, ще се свързва с твоето — и само с твоето име. Всъщност Винтер бе разбрал, защото прокурорът го бе срещнал и поздравил, задето е оплел в мрежата си не кого да е, а самия Хари Хуле, Да, Сун-мин признаваше колко егоистична е постъпката му. Така е. Озова се в голова позиция и не се огледа за някой Меси, комуто да подаде, та онзи да запише попадението в личния си голов актив. Защото в отбора им нямаше нито един Меси. Освен него, Сун-мин. Винтер, с тези изпъкнали вени на челото и буреносно надвиснали над очите вежди, определено не можеше да мине за топ реализатора на тима.

Сун-мин предпочете друг отговор:

— Всичко се разви светкавично и бързах, за да не изпусна момента. Така и не ми остана време да обмисля нещата в цялост.

— А сега разполагаш с това време? — Винтер се наклони напред и впи очи в носа на Сун-мин.

— Да, защото случаят е разрешен.

Разнесе се къс, остър смях. Звукът напомняше удар на спирачки от кола за картинг.

— Ларшен, надявам се, не възразяваш да ти напомня, че като ръководител на разследването аз преценявам кога един случай е приключил.

— Разбира се, Винтер.

Сун-мин се насили да звучи смирено, но така или иначе, дъртият твърдоглавец го бе разкрил и се ядоса, задето младокът на свой ред произнесе иронично и проточено фамилното му име.

— Щом смяташ случая за приключен, Ларшен, предполагам, няма да възразиш да те отстраня от разследването, докато изясним всички обстоятелства по него.

— Моля?

На Сун-мин му идеше да си отхапе езика, като видя как Винтер прие това арогантно бюргерско „моля?”.

Началникът се усмихна.

— В момента будни умове като твоя ни трябват за друго разследване. На убийството в Люсакер.

Усмихна се злобно, с присвити устни, все едно не притежаваха еластичността, нужна за по-широка усмивка.

Убийството в Люсакер, помисли си Сун-мин. Тъпа наркоманска история. Очевидна вътрешна саморазправа между друсалки. От страх да не ги оставят без дрога замесените щяха да се разприказват при първия намек за намаляване на присъдата. В следствената практика не съществуваше по-елементарен вид убийство. Такива престъпления обикновено дават на новобранци или на не особено надарените с умствени способности. Не, изключено е Винтер да обмисля сериозно да отстрани от следствието точно него, главния следовател, и то именно сега, на метри от финалната права; да му отнеме възможността да се окичи заслужено с лаврите на победител, и то защо? Само защото попрекали малко с премълчаването на информация?

— Искам най-подробен писмен доклад, Ларшен. Междувременно колегите ти ще продължат работата по откритите от теб следи, а аз ще преценя кога да оповестим разкритията по случая.

„Откритите от теб следи?” Той разплете случая, дявол да го вземе!

Добре, заслужава си конското мъмрене, но не можеш да отрежеш главата на един от следователите си по такъв жесток начин. После съобрази, че Винтер не просто може, а и ще го направи. Осени го прозрение на какво се дължи неприязънта на началника към него. Винтер също си даваше сметка, че единственият Меси в отбора е Сун-мин. И този Меси представлява заплаха за ръководния му пост — сега и занапред. Алфа-мъжкарят Винтер бе забелязал, че в глутницата се е появил негов опасен съперник. Със самостоятелното разследване Сун-мин доказа готовност да оспори лидерството му. Затова Винтер бе решил, че е най-добре още сега да попари апетитите на младока, преди да набере прекалено голяма сила и самочувствие.

Четиридесет и пета глава

Юхан Крун и съпругата му Фрида се запознаха като студенти по право в Осло. Той така и не разбра какво хареса тя у него. Навярно просто успя да й представи достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на тезата си и накрая тя се предаде. Всъщност по онова време познатите им недоумяваха защо чаровната, мила Фрида Андресен се е хванала със задръстения зубрач Крун, който не се интересува от нищо освен от закони и шах. Самият Юхан повече от всички съзнаваше, че се е уредил с мадама, поне една дивизия над него в лигата на привлекателността. Затова я ухажваше упорито, бдеше над нея, пъдеше потенциални съперници, изобщо: бранеше я със зъби и нокти. Но независимо от всичко хората от обкръжението им смятаха, че е само въпрос на време Фрида да си намери по-интересен партньор. Юхан обаче беше брилянтен студент и стана брилянтен адвокат. Едва трийсет и три годишен придоби правото да се явява на дела във Върховния съд. Получаваше предложения за работа и му възлагаха случаи, за каквито връстниците му можеха само да мечтаят. С нарастването на престижа и финансовото му благосъстояние порасна и самочувствието му. Пред него започнаха да се отварят нови врати и след известно колебание Юхан Крун се възползва от открилите се възможности, главно за живот, какъвто не бе успял да води на млади години. Три думи обобщаваха перспективите: мацки, алкохол и песни. По-конкретно: мацки, чиято благосклонност се повлияваше значително, когато се представеше в качеството си на партньор в известна адвокатска кантора. Алкохол консумираше под формата на малцово уиски с опушен аромат, дълго отлежавало из шотландските Хебридски и Шотландски острови. Пушеше пури и цигари, като напоследък драстично им бе увеличил бройката на ден. Колкото до пеенето, така и не му хвана чалъма, но пък престъпници с оправдателни присъди твърдяха, че пледоариите му галели ухото повече и от тембъра на Франк Синатра.

Фрида се грижеше за децата, поддържаше живи отношенията с други семейства — без нейните усилия изобщо нямаше да имат приятели — и работеше по четири часа като юрист в две културни фондации. Дори Юхан Крун вече да я бе задминал в лигата на атрактивността, отношенията им не се промениха. От самото начало той бе приел нейното превъзходство и изпитваше дълбока благодарност за късмета си. А тя толкова беше свикнала да бъде ухажвана, че това се превърна в ДНК на връзката им. Не познаваха друг начин да се държат един към друг. Показваха си взаимно уважение и обич, а пред външни хора им беше най-комфортно да създават впечатлението, че Юхан свири първа цигулка. У дома обаче и двамата знаеха отлично кой има думата. Включително по въпроса къде да пуши Юхан, защото напоследък усещаше — и незнайно защо тайничко се гордееше, — че е развил зависимост от никотина.

Тази вечер децата си легнаха, Юхан Крун изгледа новините за последните събития в Норвегия и САЩ, взе кутия цигари, качи се на втория етаж и излезе на верандата с изглед към долината Мерадален и квартал „Юлерн”.

Облегна се на перилата. Оттук се виждаха и офис сградите на „Хегнар Медия” и част от езерото в Сместа, което се намираше в непосредствена близост. Юхан мислеше за Алисе. Как да разреши този казус. Стана прекалено емоционално, прекалено ангажиращо и прекалено продължително. Повече не можеха да я карат така. Щяха да ги разкрият. Е, всъщност отдавна ги бяха разкрили. Личеше си недвусмислено по лукавите усмивчици на партньорите в кантората, когато по време на заседание Алисе влизаше било да донесе някоя папка, било да му съобщи за важно телефонно обаждане. Но Фрида не ги беше разкрила, а за него само това имаше значение — беше обяснил това на Алисе. Докато Фрида не ги разкрие, връзката им все едно не съществува. Алисе го изслуша с предизвикателно безразличие и му каза да не се тревожи.

— При мен тайната ти е безопасност — флегматично го увери тя.

Но като че ли именно това нейно уверение го разтревожи.

Тайната ти, не тайната ни (Алисе не беше обвързана). При мен — все едно е оставил на съхранение ценни книжа в банковия й сейф. Да, там книжата са в безопасност, но само докато сейфът стои заключен. Юхан Крун, разбира се, не допускаше формулировката й да съдържа заплаха, но въпреки това с думите си Алисе му намекваше нещо. Че го закриля. И навярно очакваше в замяна той да я покровителства. Между младите, току-що завършили адвокати се вихреше жестока конкуренция. Успелите да изплуват се уреждаха добре. Потъналите обаче загиваха. И в такъв момент от решаващо значение се оказваше някой да те тласне към повърхността.

— Много си се умислил.

Юхан Крун подскочи от уплаха и си изпусна цигарата. Тя полетя през мрака като падаща звезда и се изгуби в ябълковата градина долу. Стряскащо е да чуеш глас зад гърба си, когато мислиш, че си сам и никой не те гледа. Още по-стряскащо е гласът да се окаже на човек, чието място не е тук, и единственият начин да попадне на верандата ти на втория етаж е да е долетял или да се е телепортирал. Но е направо смразяващо, ако този човек е брутален престъпник, рекордьор по извършени изнасилвания в Осло за последните трийсет години.

Крун се обърна. Мъжът се беше облегнал на стената до вратата на верандата. При избора между „какво правиш тук?” и „как влезе?” адвокатът се спря на първото.

— Свивам си цигара — отвърна Свайн Фине, вдигна ръце към устните си, сивият му език се показа между месестите устни и докосна хартията с тютюна.

— К… какво искаш?

— Огънче. — Фине лапна цигарата и погледна въпросително Крун.

Адвокатът се поколеба, но в крайна сметка протегна запалката си към Фине и я щракна. Видя как пламъкът потрепери. После цигарата го засмука и тютюневите нишки се накъдриха.

— Хубава къща — отбеляза Фине. — И прекрасна гледка. Преди много години често обикалях из района.

Фине посочи с цигарата си Мерадален:

— Случваше се да нощувам в гората ей там заедно с други бездомници. Запомнил съм едно момиче, което редовно минаваше оттам. Живееше от страната на Хюсебю. Полово зряла, разбира се, но на не повече от петнайсет-шестнайсет. Един ден й изнесох ускорен курс по любене. — Фине се разсмя стържещо. — Толкова се уплаши, че се наложи после да я успокоявам. Горкичката. Плачеше и повтаряше, че баща й — бил епископ — и по-големият й брат щели да ме хванат. Не се страхувам нито от епископи, нито от големи братя, отвърнах й. И ти не се бой, казах й, защото сега вече си имаш мъж. А навярно ще станеш и майка. Пуснах я. Обикновено ги пускам. „Хвани и пусни”, нали така му казват рибарите?

— Не ходя за риба — изплъзна се от устата на Крун.

— През целия си живот не съм убил нито едно невинно същество. Човек трябва да уважава непорочността в природата. Абортът… — Фине дръпна силно от цигарата и се чу пукане на хартия. — Я ми кажи ти, дето си толкова вещ по законите, съществува ли по-брутално нарушение на природните закони от това, да убиеш собственото си невинно потомство? Възможно ли е изобщо човек да си представи нещо по-извратено?

— Може ли по същество, Фине? Съпругата ми ме чака вътре.

— Чака те, разбира се. Всички чакаме нещо. Любов, близост. Човешки контакт. Вчера чаках Дагни Йенсен. От нея, опасявам се, няма да получа любов. Става все по-трудно да се приближавам до нея. И започвам да се чувствам самотен. Така де, изпитвам нужда от нещо… — той погледна цигарата — топло.

— Ако се нуждаеш от помощта ми, предлагам да го обсъдим утре в кабинета ми. — Крун усети, че не успя да улучи желания делови тон. — Ще… ще ти отделя време, когато и да дойдеш.

— Ще ми отделиш време, а? — изсмя се Фине. — При всичко, което направих за теб, при всичките лаври, обрани от теб на мой гръб… само това ли ще ми предложиш? Времето си?

— Какво искаш, Фине?

Клиентът пристъпи крачка напред и светлината от прозореца озари лицето му. Той плъзна ръка по червените перила. Крун потръпна, когато видя червената боя през дупката в дланта му.

— Съпругата ти. Фрида. Нея искам.

Гърлото на Крун се стегна на възел.

Фине се ухили и оголи прогнилите си зъби.

— Спокойно, Крун. Макар, признавам, през последните дни доста да си мислех за Фрида, няма да я докосна. Защото не посягам на чужди жени. Искам да си имам мои. Докато е твоя, не я грози опасност. Но, то е ясно, едва ли ще успееш да задържиш горда, финансово независима жена като Фрида, ако тя разбере за засуканата ти асистентка, която присъстваше на разпита. Как й беше името? Алисе?

Юхан Крун се взираше втренчено. Алисе? Нима Фине знаеше за Алисе?

Крун се прокашля. Звукът напомняше стържене на автомобилни чистачки по сухо стъкло.

— Нямам представа за какво говориш.

Фине насочи показалец към окото си:

— Орлов поглед. Видях ви. Чукате се като павиани — бързо, ефективно, без особени чувства. Връзката ви няма бъдеще, но не искаш да се лишиш от нея, нали? Казах ти: ние, хората, имаме нужда от топлина.

„Къде?” — недоумяваше Крун. В кабинета? В хотелската стая, която наемаше от време на време? В Барселона през октомври? Невъзможно. Правеха секс само на високи етажи, откъдето никой не можеше да ги види през прозореца.

— Бъдеще има — освен ако някой не каже на Фрида за Алисе — само това. — Фине посочи с палец през рамо към къщата. — Семейството. То е и си остава най-важно, нали, Крун?

— Не разбирам нито за какво говориш, нито какво искаш.

Крун се подпря с лакти на перилата зад гърба си с намерението да демонстрира невъзмутимо безразличие, но знаеше, че по-скоро прилича на боксьор, увиснал на въжетата след мощен противников удар.

— Ще се откажа от Фрида, ако получа Алисе. — Фине изстреля с два пръста цигарата във въздуха. Тя описа парабола, подобна на цигарата на Крун, и угасна някъде в мрака. — Полицията ме държи под око. Не мога да се движа свободно, както съм свикнал. Затова ми трябва малко — той пак се ухили — съдействие, за да си набавя топлина. Искам да ми осигуриш среща с мадамата на сигурно място.

Крун премига невярващо.

— Искаш да се опитам да убедя Алисе да остане насаме с теб? За да… да я изнасилиш?

— Зачеркни „опитам” и „изнасилиш”. Ти ще я убедиш Крун. А аз ще я прелъстя, няма да я изнасилвам. Никога никого не съм изнасилвал. Това е огромно недоразумение. Друг е въпросът, че в началото жените невинаги си дават сметка кое е най-добро за тях и каква задача им е отредила природата. После обаче им идва умът в главата. И с Алисе ще стане така. Ще разбере, че ако се превърне в заплаха за семейството ти, ще си има работа с мен. Ей, какво си се намръщил, Крун. Получаваш две на цената на едно: и моето мълчание, и мълчанието на Алисе.

Крун се взираше във Фине. Думите отекваха в главата му. „При мен тайната ти е безопасност.”

— Юхан? — разнесе се гласът на Фрида от къщата.

Той чу стъпките й по стълбите. После го лъхна миризма на тютюн и на нещо остро, животинско.

— Намери гроба на Валентин Йертсен на гробището „Нашия спасител” — прошепна в ухото му глас. — До две денонощия очаквам новини.

Фрида изкачи стълбите и тръгна към вратата на верандата, но спря пред нея и остана в осветената част на къщата.

— Бррр! Ама че студ — скръсти ръце тя. — Чух гласове.

— Според колегите съдебни психиатри това не е добър знак — усмихна се Юхан Крун и понечи да влезе при нея, но явно се забави, защото тя подаде глава през вратата и огледа внимателно верандата.

— Сам ли си говориш?

Крун се извърна леко към мястото, където допреди малко стоеше Фине. Нямаше никого. Беше се омел.

— Репетирах защитна реч.

Той издиша въздуха от дробовете си, влезе на топло и се скри в обятията на съпругата си. Усети как тя го пусна, за да го погледне в очите, но той продължи да я притиска към себе си — не искаше тя да прочете тревогата по лицето му. Защото Юхан Крун знаеше, че колкото и убедителна защитна реч да подготви, няма шанс да спечели това дело. Познаваше твърде добре Фрида и мнението й за изневярата. Щеше да го осъди на доживотна самота. Щеше да определи режим на лични отношения с децата, но не и с нея. А фактът, че Свайн Фине познава толкова добре Фрида, допълнително засилваше безпокойството на Крун.

Катрине чу детски плач още докато изкачваше стълбите и веднага забърза, макар да знаеше, че детето е във възможно най-добрите ръце. В ръцете на Бьорн. Бледи ръце с мека кожа и къси, дебели пръсти, които се грижеха своевременно за всичко необходимо. Тя нямаше основания да се оплаква. Затова избягваше да недоволства. Беше виждала какво става с някои жени, станали майки. Превръщаха се в деспоти, убедени, че слънцето и всички небесни тела се въртят около тях и децата им, и започваха да се отнасят презрително и с досада към мъжете си, когато те не показват достатъчно бърза реакция и телепатично разбиране какви са потребностите на майката и детето. Или, по-точно, когато не съумеят да отгатнат онова, което, с глас, нетърпящ възражение, майката, узурпирала изключителното право да бъде едноличен тълкувател и изразител на мнението на детето, определя като негови потребности.

Не, Катрине определено не искаше да става като тях. Носеше ли обаче този деспотизъм в себе си? Нима понякога не й се приискваше да се разкрещи право в лицето на Бьорн, да го види потиснат, смачкан, унизен? Приискваше й се, и още как. Защо — не знаеше. Нямаше представа и откъде да си измисли повод за подобен скандал, при положение че Бьорн винаги предугаждаше желанията й и изглаждаше всяка неуредица с потенциала да й даде причина за основателна критика. А, естествено, едва ли съществува нещо по-дразнещо от човек, който те превъзхожда. Той сякаш непрекъснато държи огледало пред лицето ти и с времето започваш да се намразваш.

Е, Катрине не се мразеше. Да се твърди такова нещо би било преувеличено. Просто понякога си мислеше, че Бьорн е прекалено добър за нея. Не прекалено привлекателен външно, а побъркващо добродушен. Навярно щяха да са по-щастливи — и той, и тя — ако Бьорн си бе избрал друга партньорка, с която да си подхождат повече; някое стабилно, благо, простосърдечно и земно закръглено селско момиче от Източен Тутен.

Катрине завъртя ключа в ключалката на входната врата и детето спря да плаче. Тя отвори.

Бьорн стоеше в коридора с Герт на ръце. Малкият погледна майка си с разширени сини насълзени очи под смешновато големите светлоруси къдрици, стърчащи от главата му като пружини. Герт носеше името на дядо си по майчина линия — и то по предложение на Бьорн. Детето разцъфна в усмивка — усмивка толкова разтапяща, че в гърлото на Катрине заседна буца, а сърцето я прободе. Остави палтото й да се смъкне на пода и отиде до тях. Бьорн я целуна по бузата и й подаде малкия. Тя го притисна към гърдите си и усети миризмата на мляко, на повръщано, на топла детска кожа и неустоима сладост, каквато излъчваше само и единствено нейният син. Затвори очи и се озова у дома. Напълно у дома.

Грешеше. Невъзможно е да са по-щастливи. Тримата бяха семейство сега и завинаги. И точка.

— Плачеш — обади се Бьорн.

Помисли, че той говори на Герт, но всъщност се бе обърнал към нея — бързо й стана ясно. Беше прав. Тя наистина плачеше.

— Хари… — подхвана тя и млъкна.

Бьорн я гледаше със смръщено чело. Даде му време. Времето, необходимо на въздушна възглавница да се издуе и да притъпи частично удара от сблъсъка. Но дори въздушната възглавница не помага, когато катастрофата е тежка. Когато колата ти е забила предница в земята, все едно в опит да проникне в недрата й, да се погребе, да изчезне. Тогава и въздушната възглавница е безсилна да те спаси, а увисва от предното стъкло подобно на спукан балон.

— Не — изрече Бьорн, безполезно възразявайки срещу нейното красноречиво мълчание. — Не — повтори той шепнешком.

Катрине изчака още малко. Герт я гъделичкаше по врата с ръчички. Тя разказа за злополуката. За шофьора на камиона по областен път 287, за дупката в леда, за водопада, за колата. Бьорн я слушаше, закрил уста с бледата си ръка. Сълзи изпълниха очите му и увиснаха от тънките, безцветни мигли под очите. После закапаха една след друга, както капят ледени висулки, размекнати от пролетното слънце.

Катрине никога не беше виждала Бьорн Холм такъв; толкова емоционално разтърсен. Той ридаеше, хълцаше и се тресеше силно, сякаш нещо вътре в него се бореше да изскочи навън.

Занесе Герт в дневната. Действаше по инстинкт — да предпази детето от черната скръб на баща му. Малкият бе достатъчно наследствено обременен от майка си, та да го подлагат на допълнителни изпитания.

След час Катрине беше приспала малкия в спалнята им.

Бьорн се беше усамотил в кабинета, който планираха да превърнат в детска стая. Тя застана до вратата. Още се чуваше как хлипа. Катрине се поколеба дали да влезе, но в същия миг телефонът й звънна. Търсеше я Уле Винтер.

Влезе в дневната и вдигна.

— Знам, че предпочиташ да отложиш оповестяването на самоличността на загиналия — подхвана шефът на КРИПОС.

— На безследно изчезналия.

— Водолазите откриха в реката под водопада счупен мобилен телефон и пистолет. Екипът ми току-що установи, че вещите са собственост на Хари Хуле. В момента подреждаме последните парченца от пъзела и скоро всички обстоятелства по случая ще бъдат изяснени. Не можем да протакаме повече, Брат, съжалявам. Но понеже явно имаш лични съображения…

— Нямам лични съображения, Винтер. Мисля само за репутацията на гилдията. Трябва да бъдем максимално подготвени как ще представим случая пред обществеността.

— В момента КРИПОС, а не полицейски окръг Осло, ще оповести резултата от своята работа. Но разбирам дилемата ти. Журналистите, естествено, ще ви погнат с неудобни въпроси, защото Хуле е ваш служител. Ясно ми е — нужно ви е време, за да обсъдите помежду си каква версия ще поддържате. Ще ти вляза в положението. Пресконференцията на КРИПОС, планирана за утре сутринта, ще бъде отложена за утре вечер в седем.

— Благодаря.

— Това налага да предупредиш и ленсманската служба в Сигдал да не оповестяват името на загиналия…

Катрине си пое дъх, но замълча.

— … преди ние от КРИПОС да сме направили официално изявление по случая.

„Искаш сензационната новина да носи твоето име” — помисли си Катрине. Ако ленсманската служба огласи самоличността на загиналия, хората ще съберат две и две, ще се досетят какво всъщност е станало и ще решат, че КРИПОС пак изостава от събитията — и то толкова драстично, че Хуле ги е изпреварил и е успял да се самоубие, преди да го разкрият. „Ако обаче ти поемеш режисурата, Винтер, ще представиш нещата така, все едно изключителните дедуктивни способности на хората ти са надминали дори легендарния детектив Хари Хуле. Изплашен от разобличаване, той е тръгнал да бяга и е паднал право в лапите на смъртта.”

Катрине премълча и това. Ограничи се само да каже:

— Добре. Ще уведомя Хаген.

Затвориха.

Катрине влезе на пръсти в спалнята. Наведе се над износеното синьо детско креватче. Родителите на Бьорн им го дадоха с молбата да спазят семейната традиция. Всички деца от рода спели в него като малки.

През тънката стена се чуваше как Бьорн продължава да плаче в кабинета. По-тихо, но със същото болезнено отчаяние. Докато съзерцаваше спящото личице на Герт, Катрине си мислеше как мъката на Бьорн по странен начин облекчава нейната, защото я задължава да бъде силна за двамата, да не си позволява да се разкисва. Защото животът продължава, а детето им се нуждае от грижите им.

Неочаквано Герт отвори очи.

Премига, търсейки нещо. Опитваше се да фокусира.

Погали чудновато светлите му къдрици.

— Кой да предположи, че чернокоса майка и риж баща ще създадат такова русо дете — отбеляза бабата на Бьорн, когато отидоха да й покажат правнучето в старческия дом.

Малкият намери погледа на майка си. Катрине се усмихна, продължи да го гали и започна да тананика приспивно, докато очичките му пак се затвориха. Едва тогава тя потрепери. Защото от очите на малкия сякаш я гледаше не Герт, а друг — човек от отвъдното.

Четиридесет и шеста глава

Юхан Крун влезе в банята и започна да търси в телефона си. С Хари Хуле имаха вземане-даване неведнъж през годините. Все някъде трябва да е записал номера му. Ето го! В стар имейл, свързан със Силие Гравсенг — студентка, която, за да си отмъсти на Хуле, реши да го съди за изнасилване. Обърна се към Крун и поиска той да поеме делото, но адвокатът бързо схвана каква е работата и разубеди момичето. Макар впоследствие той и Хуле отново да бяха кръстосали шпаги на няколко пъти, полицаят все пак му дължеше услуга за спестеното публично унижение, нали? Надяваше се да е така. Можеше да се обади и на други полицаи, които му бяха дори по-задължени от Хуле, но го избра по две причини. Първо, Хуле несъмнено щеше да впрегне цялата си енергия, за да издири и арестува човек, унижил го съвсем наскоро, като го направи да изглежда пълен глупак. Второ, в цялата полицейска гилдия единствено по силите на Хари Хуле бе да залови Фине и го бе доказал. Да, само Хуле можеше да му помогне. Пък после ще види колко време ще успее да задържи изверга зад решетките за заплахи и изнудване. Щеше, разбира се, да бъде неговата дума срещу думата на Фине, но ще му мисли, когато му дойде времето.

— Говорете, ако е строго наложително — обади се сърдит глас, последван от звуков сигнал.

Смаян, Крун едва не затвори. Замисли се обаче над формулировката. Ако се налага. В неговия случай се налагаше. Затова трябваше да запише в съобщението достатъчно информация, та да е сигурен, че Хуле ще му върне обаждането. Крун преглътна с усилие.

— Обажда се Юхан Крун. Моля те това да си остане между нас. Свайн Фине ме изнудва — преглътна повторно. — Мен и семейството ми. Моля… моля те да се свържеш с мен. Благодаря.

Затвори. Дали не каза прекалено много? Правилно ли постъпи? Това ли е правилното решение — да се обърне за помощ към полицай? Откъде да знае! Докато Хуле намери време да му се обади, разполагаше с време да размисли. С клиента ми нещо не сме се разбрали — ето ти подходящо оправдание, ако прецени, че е по-добре да мине без помощта на Хуле.

Крун влезе в спалнята, мушна се под завивката, взе юридическото списание от нощното шкафче и поднови четенето.

— На верандата спомена, че подготвяш защитна реч — обади се Фрида.

— Да.

Юхан видя, че тя е оставила книгата си върху завивката и го наблюдава над очилата си за четене.

— Кого ще защитаваш? Останах с впечатлението, че в момента не работиш по дело в съда.

Крун намести възглавницата зад гърба си.

— Ще защитавам сравнително свестен човек, изпаднал в кофти ситуация.

Спря поглед върху статия за двойното наказване, чийто автор бе той. Знаеше я наизуст. Ако обаче си представеше, че я чете за първи път, сложните, но стройни юридически разсъждения всеки път му доставяха неописуемо удоволствие.

— Случаят е хипотетичен. Моят клиент е подложен на изнудване от мръсник, който иска да спи с любовницата му. Ако не му я предостави, гаднярът ще му отнеме цялото семейство.

— Майчице — потрепери Фрида. — Прилича ми повече на сюжет от трилър, отколкото на реален случай.

— Да го наречем художествена измислица тогава. Ти какво би направила на негово място?

— Любовница срещу цяло семейство? Че тук изобщо има ли място за дилема?

— Има. Защото дори добрият човек да позволи на злодея да изнасили любовницата му, онзи няма да спре дотам, пък ще разполага и с още един коз. Ще продължи да го изнудва.

— Олеле — засмя се Фрида. — Ами на негово място щях да наема човек, който да го убие.

— Нещо по-реалистично, ако обичаш.

— Нали уж било приказка?

— Да де, ама…

— Любовницата — отсече Фрида. — Щях да пожертвам любовницата.

— Благодаря. — Крун се взираше в списанието с пълното съзнание, че тази нощ дори най-гениалните юридически формулировки не са в състояние да отвлекат мислите му от Свайн Фине. Или от Алисе. Докато си я представяше коленичила, отправила към него поглед, изпълнен с обожание, и с насълзени очи от усилието да го обхване целия, той си даде сметка, че вариантът да я предаде е изключен. Напълно ли? Ами ако Хари Хуле не може да му помогне? Дори тогава не би постъпил така подло с Алисе. Първо, неморално е. И второ, нали я обича! Нали? Крун усети как при мисълта за Алисе буца набъбна не в слабините му, а в гърлото. Как постъпва човек, когато обича някого? Поема си последствията. Плаща сметката. Ако наистина обичаш, цената няма значение. Така гласяха законите на любовта и не предоставяха простор за тълкувания. В момента го виждаше толкова ясно. Толкова ясно, че се налагаше да побърза, преди колебанията да го налегнат пак. Да разкаже час по-скоро всичко на съпругата си. Абсолютно всичко за Алисе. Alea iacta est. Зарът е хвърлен. Крун остави списанието настрана и си пое дълбоко дъх, докато наум формулираше встъплението си.

— Забравих да ти кажа! — обади се Фрида. — Днес хванах Симон на местопрестъплението. Седеше в стаята ти и разлистваше… направо няма да повярваш!

— Симон? — Пред очите му се появи първородният им син. — Порносписания?

— Не позна — засмя се Фрида. — „Норвежките закони”.

— О, боже — засмя се и Крун, доколкото състоянието му позволяваше, и преглътна.

Гледаше съпругата си, а образът на Алисе избледняваше като на филм. Фрида Андресен, понастоящем Фрида Крун. Лицето й си беше същото — красиво, чисто — като при първата им среща в аудиторията, фигурата й се беше поналяла с годините, но допълнителните килограми я направиха по-женствена.

— Мислех утре да сготвя тайландско. И на децата им се е прияло. Още говорят за Ко Самун. Дали пак да не отидем? Слънце, хубаво време и… — Тя се усмихна закачливо и остави продължението да увисне неизказано във въздуха.

— Да. — Юхан Крун пак преглътна мъчително. — Може.

Пак взе списанието и зачете. За двойното наказване.

Четиридесет и седма глава

— Беше Давид — каза мъжът със слаб, треперлив наркомански глас. — Той удари Биргер по главата с железен прът.

— Защото Биргер му е откраднал хероина — кимна Сун-мин и се опита да потисне прозявката си. — А по пръта има твои отпечатъци, защото си го издърпал от ръцете на Давид. Тогава обаче Биргер вече е бил мъртъв.

— Точно така — потвърди мъжът. Гледаше Сун-мин, все едно следователят е решил уравнение от трета степен. — Сега може ли да си тръгвам?

— Разбира се, Каско. — Сун-мин го подкани с жест да се чувства свободен.

Каско, сдобил се с прозвището, защото преди време правел автомобилни застраховки, се изправи, олюля се, разкрачи се, все едно стъпва по палубата на кораб при силно вълнение, и тръгна несигурно към вратата с изрезка от статия къде в Осло се предлага най-евтината бира.

— Ама какво правиш! — просъска Маркусен, също инспектор в КРИПОС. — Щеше да ни разкаже цялата история с подробности! Тъкмо се беше разприказвал, дявол да го вземе! Следващия път има голяма вероятност да си промени показанията. Нали ги знаеш тия друсалки…

— Значи, още една причина да го пуснем по-рано — отвърна Сун-мин и изключи диктофона. — Показанията му са съвсем лаконични. Ако сега добави още подробности, до момента, когато седне на свидетелската скамейка, вече ще ги е забравил или пък нарочно ще ги промени. А това ще даде повод на адвоката на подсъдимия да атакува истинността на показанията му. Тръгваме ли?

— Нямаме основания да оставаме повече — отвърна Маркусен и стана.

Сун-мин и Маркусен пристигнаха в питейното заведение, отварящо най-рано в Осло — в седем часа. Сун-мин кимна и плъзна поглед по навалицата от прежаднели клиенти.

— Като се замисля, май ще остана — подхвърли Сун-мин. — Не съм закусвал.

— И ще закусиш тук? Ти?

Сун-мин разбираше отлично намека на колегата си: заведението не отговаря на критериите на Сун-мин. Или поне на досегашните му критерии. Но кой знае? Навярно не беше лоша идея да снижи изискванията си. Да коригира прекалено високите си очаквания. Удаваше му се подходящ случай да постави началото.

Маркусен си тръгна. Сун-мин посегна към вестниците върху празната съседна маса.

На първа страница не пишеше нищо за убийството на Ракел Фауке.

Нито за злополуката на областен път 287. Следователно нито Уле Винтер, нито Катрине Брат бяха оповестиш самоличността на загиналия.

Навярно Уле Винтер отлагаше момента, тласкан от желанието да представи разкритията на Сун-мин като резултат от екипна работа. Тоест, разследващата група да провери основните обстоятелства по случая и да потвърди вече изяснените от него факти. Това щеше да даде основание на Винтер да представи успеха за отборна победа, извоювана под вещото му ръководство.

Преди време Сун-мин осъзна, че не разбира нищо от политически игри и властови стратегии. Тогава прочете „Владетелят” от Макиавели. Сред множеството съвети на италианския философ към владетели един се открояваше: искаш ли да запазиш властта си над завоювана територия, съюзи се и защитавай по-слабите си съседи, тоест онези, които не представляват заплаха за теб. Така ще спечелиш тяхната подкрепа. Потенциално силният противник обаче трябва да бъде омаломощен с всички средства. Принципите, давали резултат в управлението на италианските градове-държави през XVI век, явно бяха приложими и днес — поне към тях се придържаше шефът на КРИПОС.

Виж, мотивите на Катрине Брат да отлага оповестяването на името на Хари Хуле не бяха толкова прозрачни за Сун-мин. Тя имаше цяло денонощие на разположение — достатъчно време да съобщи на близките на загиналия и да подготви официалната си позиция за новината, че неин служител е заподозрян в убийство. Дори да е изпитвала романтични чувства към Хуле, това не обясняваше решението й да превърне Отдела за борба с насилието в прицел на критики и обвинения, че полицаите се ползват с протекции. Защото какво друго, ако не чадър беше опазването на името на Хуле толкова дълго в тайна? Навярно имаше нещо повече, съображения, по-сериозни от чувствата й към бивш любовник. Какви, например?

Сун-мин се отказа да задълбава. Може би Катрине Брат просто отчаяно се надяваше на чудо от рода, че Хари Хуле е оцелял. Сун-мин отпи от кафето и плъзна поглед на Акершелва. Сутрешното слънце блестеше във върховете на сивите фасади по отсрещния бряг. Дали и Хари Хуле в момента съзерцава прекрасната гледка? Например, седнал на облак. Главата му е обрамчена от ореол, а край него се носят ангелски песнопения.

Хари гледаше облака под краката си.

Вдигна парче от счупено огледало и си огледа лицето. Бял ореол обрамчваше главата му. Отвсякъде се носеха песни.

Пак сведе поглед към облака.

Откакто съмна, той скриваше изгледа към заледената река и забулваше в сиво боровата гора. След малко обаче слънцето щеше да се издигне по-нависоко — ще пробие облачната пелена и видимостта ще се избистри. Надяваше се силните птичи песни да позаглъхнат.

Зъзнеше. Още по-добре. Това също избистряше видимостта.

Пак погледна в огледалото.

По ореола — всъщност омотан бинт — имаше червено петно от избилата отдолу кръв. Най-вероятно щеше да се сдобие с още един белег — освен онзи от ъгъла на устата до ухото.

Стана от долепения до стената стол и влезе във вилата.

Мина покрай вестникарските изрезки, налепени по тапетите. На една беше отпечатана снимка на лицето, което преди малко видя в огледалото.

Влезе в спалнята. Там прекара нощта. Смъкна окървавените чаршафи. Преди две седмици и половина направи същото в апартамента си. Но този път кръвта по спалното бельо беше само негова.

Седна на дивана.

Загледа се в пистолета „High Standard HD 22”, поставен до кутията с настолна игра. Спомни си какво му каза Бор: в Е-14 се сдобили с такива пистолети, без да ги регистрират. Претегли оръжието в длан.

Дали ще му потрябва?

Може би да, може би не.

Хари Хуле си погледна часовника. Бяха изминали 36 часа, откакто със залитане се добра до вилата и се вмъкна през счупения прозорец. После си съблече подгизналите дрехи, избърса се, намери сухи дрехи: пуловер, клин, армейска униформа, дебели вълнени чорапи. Облече се, легна на долния етаж на леглото, зави се с вълнено одеяло и лежа така, докато най-силното треперене отмина. Поколеба се дали да не запали камината, но се отказа. Имаше риск някой да види дима от комина и да дойде да провери какво става. Претърси шкафовете, намери комплект за първа помощ, проми раната на челото си и я превърза с бинт. Превърза и коляното си — имаше огромен оток. Няколко пъти вдиша дълбоко и издиша с надежда да разбере дали си е счупил ребро, или болката е само от натъртване. Иначе беше невредим. Навярно някой би го нарекъл чудо, но всъщност си беше елементарна физика и малко късмет.

Пак си пое дълбоко дъх, чу просвирване и нещо го прободе отстрани.

Добре де, доста късмет.

Съзнателно си наложи да не мисли за случилото се вчера. Според новите препоръки, полицаи, претърпели силно травматично събитие, не бива нито да говорят, нито да мислят за преживяното, преди да са изминали поне шест часа. Най-новите изследвания — противно на предишните препоръки — показваха, че да говориш за травмата непосредствено след преживяването й, не понижава риска от ПТСР. Напротив.

Но, естествено, се оказа невъзможно да отпъди спомена. Въртеше се непрекъснато в главата му с настойчивостта, с която в ума ти се набива популярен в мрежата видеоклип. Колата полита надолу по водопада, той се притиска към седалката, за да погледне през предното стъкло; обзема го усещане за безтегловност, защото всичко пада с една и съща скорост; съвсем лесно хваща предпазния колан с лявата си ръка и закопчалката с дясната. Понеже движенията се осъществяват във вода, просто са малко по-бавни. После Хари вижда как от задаващия се срещу него черен камък лумва гъста бяла пяна. Доближава колана до закопчалката. Натиска го. Той щраква.

В един момент се опомни, увиснал на колана с глава във въздушната възглавница. Откри, че може да диша, звуците от водопада вече не са глухи, а силни, съскащи, през счупеното задно стъкло нахлува вода и го пръска. Само в рамките на няколко секунди установи, че не просто е жив, но на всичкото отгоре здрав и читав.

Колата се беше забила с предницата в земята, пръст се бе вбила навътре в купето и воланът го притискаше, но не му беше премазал краката. Дори не го беше заклещил. Всички прозорци се бяха счупили. Явно водата от колата се бе оттекла за броени секунди. Съвкупността от съпротивлението, оказано от пода на колата, на арматурното табло и на предното стъкло, очевидно беше задържала достатъчно дълго водата и благодарение на това тя бе изиграла ролята на допълнителна предпазна възглавница за тялото на Хари и бе предотвратила тоталното смачкване на каросерията. Защото водата е силна. Причина водното налягане да не сплесква дълбоководните риби в морските дълбини, където би смачкало брониран танк като тенекиена кутийка, е, че тялото на рибите съдържа значително количество от вещество, което не се свива, а именно: вода.

Хари затвори очи и изгледа филма до края.

Увиснал на седалката, не може нито да откопчае предпазния колан, нито да го разхлаби, защото и закопчалката, и устройството за навиване и отпускане са повредени. Оглежда се. Строшеното странично огледало създава илюзията, че върху него се изливат не един, а два водопада. Отчупва парче от огледалото. Остро е, но ръцете му треперят толкова силно, че докато успее да пререже колана, минава цяла вечност. Освобождава се, полита към волана и към остатъка от въздушната възглавница. Мушва парчето огледало в джоба си — може пак да му потрябва — и внимателно се измъква през предното стъкло, молейки се колата да не се преобърне и да го затисне. Пада във водата, загребва няколко пъти и се добира до брега. Излиза на сушата. Чак сега усеща, че гърдите и лявото коляно го болят. Навярно адреналинът и „Джим Бийм” са действали като обезболяващо. Упойката от бърбъна още не го е пуснала и той знае, че ще стане по-лошо. И докато стои на брега, премръзнал до степен цялата му глава да пулсира, той усеща как по бузата и врата му се стича топла струя. Вади огледалцето и вижда, че от едната страна на челото си има голяма порезна рана.

Плъзна поглед нагоре по стръмния склон. Борове и сняг. Нагази в реката и измина стотина метра. Намери място, където склонът ставаше малко по-полегат и започна да се катери. Коляното му обаче поддаде, подхлъзна се върху смесица от кал и сняг и пак се свлече в реката. От силните болки в гърдите му идеше да крещи, но въздухът не му стигаше и от гърлото му излизаше само безсилно съскане като от спукан балон. Когато отвори очи, нямаше представа колко време е прекарал в безсъзнание — две секунди или няколко минути. Не можеше да се движи. Съобрази, че мускулите му не се подчиняват заради продължителното преохлаждане. Нададе вой срещу невинно синьото и безжалостно небе. Оцеля при толкова тежка катастрофа. Не се удави в ледената река. И какво, сега ще умре от измръзване тук, на сушата ли?

Тая няма да я бъде.

С мъка се надигна, счупи клон от мъртво дърво, наполовина в реката, и тръгна, подпирайки се на него като на бастун. След десет метра борба с калния склон откри пътека между заснежените участъци. Полагаше усилие да не обръща внимание на пулсиращата болка в коляното. Пое на север, противоположно на слънцето, срещу течението. Заради бумтенето от водопада и тракащите си зъби не беше чул шум от автомобили, но когато се изкачи по-нагоре, видя шосето на отсрещния бряг на реката. Областен път 287.

Мина кола.

Няма да замръзне.

Хари дишаше възможно по-предпазливо, за да избегне бодежите в гърдите.

Можеше да се спусне обратно до реката, да я прекоси, да спре някой автомобил и да се прибере в Осло на автостоп. Или — още по-добре — да се обади на ленсманската служба в Сигдал и да ги помоли да дойдат да го вземат. А навярно те вече пътуваха насам. Ако шофьорът на тира е видял какво се е случило, сигурно е съобщил. Хари посегна към телефона си, но внезапно се сети, че той остана на предната пътническа седалка заедно с бутилката „Джим Бийм” и служебния му пистолет. Апаратът вече лежеше мъртъв и удавен някъде в реката.

И тогава го осени хрумване.

Той също е мъртъв и удавен.

И може да избира.

Върна се обратно по пътечката. Спря на мястото, откъдето тръгна да се изкачва нагоре. С ръце и крака зари следите си със сняг и пое, накуцвайки, отново на север. Знаеше, че шосето следва извивките на реката и ако пътечката също минава покрай нея, значи, вилата на Руар Бор се намира съвсем наблизо. Стига, разбира се, коляното му да не поддаде.

Поддаде. Отне му два часа и половина да се добере до вилата.

Отокът от двете страни на превръзката бе набъбнал още повече.

Една нощ беше почивало. Щеше да му даде още няколко часа отдих.

После щеше да се наложи коляното да го отнесе където е решил.

Сложи си плетената шапка, която намери, и извади парчето огледало, за да провери дали шапката покрива превръзката на главата му. Сети се как възложили на Руар Бор да се придвижи от Осло до Тронхайм с десет крони в джоба. В момента Хари нямаше дори петак, но пък разстоянието беше по-малко.

Затвори очи. И чу глас в главата си:

Хари беше слушал песента много пъти. В нея се говореше не само за истината, която рано или късно излиза наяве, но и колко щастливо живеят предателите, докато предадените от тях страдат.

Четиридесет и осма глава

Шофьорката на експресния автобус от Егедал за Осло огледа високия мъж, който с мъка изкачи стълбите и сега стоеше на вратата на автобуса. Спирката се намираше на пуст участък по областен път 287. Мъжът беше облечен в камуфлажни дрехи — навярно ловец, дошъл от Осло да отстрелва дивеча ни, помисли си тя. Но три неща не й се връзваха. Ловният сезон не беше започнал. Дрехите на мъжа бяха поне два номера по-малки, а изпод ръба на черната му плетена шапка се подаваше бинт. И — трето — той нямаше пари за билет.

— Паднах в реката, ударих се лошо, а си изгубих и телефона, и портфейла — оправда се той. — Тук имам вила. Сега се прибирам в града. Можете ли да ми издадете фактура?

Тя го погледна. Преценяваше ситуацията. Превръзката на главата и малките дрехи донякъде потвърждаваха версията му. А и тази автобусна линия вървеше слабо. Повечето хора все още предпочитаха да вземат местния автобус до Омот и там да се качат на „Тимеекспресен”. Затова имаше предостатъчно свободни места. Проблемът беше, че външността на този мъж вещаеше сериозни неприятности. Въпросът беше кое ще създаде повече ядове: отказът или съгласието да го приеме на борда.

Навярно той забеляза колебанието на шофьорката, защото се прокашля и добави:

— Ако се съгласите да ми услужите с телефона си, ще звънна на съпругата ми да чака на автогарата с пари за билета.

Погледна дясната му ръка. На мястото на средния пръст имаше протеза от сивосин метал. На безименния пръст наистина носеше халка. Но шофьорката нямаше никакво намерение да позволява на тази ръка да припарва до телефона й.

— Седнете, моля. — Натисна копче и вратата зад него се затвори с проточено съскане.

Хари се заклатушка към задната част на автобус. Забеляза, че пътниците — поне дочулите разговора му с шофьорката — преднамерено гледат настрани. Знаеше, че наум се молят този леко съмнителен тип, сякаш дошъл право от бойното поле, да не седне точно до тях.

Намери двойка свободни седалки и се настани на едната.

Загледа се в гората и в прелитащия отвън пейзаж. Погледна си часовника — машинката доказа хвалбите в рекламата, че е годна да преживее всичко — включително водопад. Пет без пет. Щеше да пристигне в Осло след падането на мрака. Идеално.

Нещо подпираше натъртеното му ребро. Хари бръкна под якето и намести дулото на пистолета „High Standard HD 22”, който взе от вилата. Затвори очи, докато минаваха покрай отбивката, където вчера направи обратен завой. Усети ускорението — и на автобуса, и на пулса си.

Прозрението го споходи внезапно. Стихът We’ll understand it all не представляваше парче от пъзела, а врата, която най-неочаквано се бе открехнала в непрогледната тъма и бе пропуснала в съзнанието му светъл лъч. Той не беше озарил картината в нейната пълнота, нито бе осветил причинно-следствените връзки между отделните събития, но бе разпръснал мрака, колкото Хари да си даде сметка, че в цялата работа има нещо гнило, нещо липсва. Не, не липсва. Нещо бе привнесено отвън. Това му бе достатъчно да се откаже от намерението си и да завърти рязко волана.

Използва последното денонощие, за да подреди пъзела. Беше почти сигурен, че е разбрал какво точно се е случило. Сравнително лесно успя да си представи как местопрестъплението е било манипулирано и почистено. Беше по силите дори на човек с минимални познания за следствените процедури. Досети се и кой е подхвърлил оръжието на убийството с кръвта на Ракел в колекцията му от грамофонни плочи, защото след убийството в апартамента му бяха влизали само двама души. Оставаше обаче да докаже манипулацията на веществените доказателства или подхвърлянето ножа.

По-трудно се оказа да намери мотив.

Усилено рови из паметта си за признаци, за обяснение. И докато сутринта лежеше наполовина буден, наполовина заспал на долното легло във вилата, най-сетне откри мотива. Първоначално го отхвърли — глупости, каза си. Абсурд. После обаче започна да размишлява. Ами ако е истина? Възможно ли е да е толкова просто и мотивът да е изплувал на бял свят вечерта, когато Хари лежа в леглото на Александра?

Сун-мин си проправи път и дискретно се настани най-отзад в залата за пресконференцията в новия офис на КРИПОС на улица „Нилс Хансен”.

Помещението се пукаше по шевовете от тълпата журналисти и фотографи, макар пресконференцията да се провеждаше извън обичайното работно време. Навярно, предположи Сун-мин, Уле Винтер се бе погрижил името на Хари Хуле да изтече в медиите. Сега Винтер се кипреше на подиума, заедно с Ланста — новия заместник-главен следовател в разследвания и току си поглеждаше часовника. Сигурно изчакваха началото на пресконференцията да съвпадне с телевизионните новинарски емисии, та да я излъчат пряко. До Винтер и Ланста седеше старши инспектор Берна Лиен — член на разследващата група и началник на криминалистиката. Малко встрани от тях отдясно, се бе настанила Катрине Брат. Изглежда, не се чувстваше в свои води и бе забола поглед в книжата пред себе си. Не защото там пише нещо съществено, предположи Сун-мин. Навярно само се преструваше на задълбочена в тях.

Сун-мин видя как Уле Винтер си поема дълбоко дъх — буквално се наду. Беше сменил стария евтин костюм с нов — от последната колекция на шведската марка „Тигер”, разпозна Сун-мин. Сигурно се бе допитал до новоназначената шефка на пресцентъра, която по впечатления на Сун-мин притежаваше известен усет за стил.

— Добре дошли на нашата пресконференция — подхвана Винтер. — Казвам се Уле Винтер и в качеството ми на ръководител на разследването по случая „Ракел Фауке” най-напред искам да съобщя, че след редица пробиви по случая и благодарение на усилената ни екипна работа успяхме да разкрием убийството.

Тук би било добре да направи пауза за максимален ефект, помисли си Сун-мин, но Винтер продължи, без дори да си поеме дъх. Кой знае? Може пък това да изглежда по-професионално и да вдъхва повече доверие. Не бива да превръщаш убийството в театър. Сун-мин си отбеляза тази максима наум и се постара да я запомни за случай, когато ще му потрябва занапред. Защото един ден той ще седи там горе, на подиума. Преди не изпитваше такава увереност, но сега беше сигурен: ще събори от клона този стар космат орангутан.

— Надяваме се и вярваме, че това ще донесе облекчение и на близките, и на приятелското обкръжение на жертвата, а и на широката общественост. Разполагаме с доказателства кой е убил Ракел Фауке, но за жалост въпросното лице най-вероятно е посегнало на живота си. Не желая да спекулирам какви са мотивите, но, разбира се, няма как да се пренебрегне голямата вероятност отчаяният акт да е предизвикан от бързия напредък в разследването на КРМПОС.

Сун-мин обърна внимание, че Винтер използва „посегнало на живота си” вместо „безследно изчезнало” и „отчаяният акт” вместо „самоубийството”. В рамките на едно и също изречение Винтер заяви нежеланието си да спекулира и пося спекулации. По-премерен, професионален словесен подбор би бил по-уместен, прецени Сун-мин.

— Казвам най-вероятно е посегнало на живота си, защото лицето все още се води безследно изчезнало. Част от вас сигурно вече са чули за падналия в реката автомобил покрай областен път 287 вчера преди обяд. Можем да потвърдим официално, че автомобилът е собственост на заподозрения. На Хари Хуле…

И дори да не възнамеряваше да прави пауза за ефект, шумните възгласи, възклицания и викове на журналистическото войнство го прекъснаха.

Хари се събуди от потрепваща светлина. В момента минаваха през тунела до Люсакер. Значи, съвсем скоро щяха да пристигнат. Автобусът излезе от тунела и Хари установи, че се е стъмнило. Автобусът се изкачи по възвишението и после се спусна към Шолюст. Хари се загледа в армадата от малки яхти в залива Бестумкилен. Малки, ама яхти. Дори да имаш пари да купиш такава лодка, струва ли си да вложиш толкова време в регистрация, поддръжка и грижи, като се има предвид колко кратко трае плавателният сезон в Норвегия? Защо просто не наемеш лодка за малкото дни с хубаво време? После връщаш и не й береш грижата. В полупразния автобус цареше тишина. От седалката отпред Хари долавяше жужене на музика в слушалки. В процепа между седалките просветваше компютърен екран. Явно в транспортното средство имаше безжичен интернет. Пътникът беше отворил сайта на „Ве Ге” и четеше новини.

Хари пак погледна яхтите през прозореца. Навярно техните собственици държаха не на часовете, прекарани в морето, а на това, да ги притежават. И всеки час през деня да могат да си мислят: имам лодка, която е моя. Старателно поддържана, скъпа лодка, а минувачите ще я сочат и ще казват: тя е на еди-кого си. Защото ние, хората, както е всеизвестно, не сме онова, което правим, а онова, което притежаваме. Затова, когато изгубим всичко, вече кажи-речи не съществуваме. Хари знаеше накъде отиват мислите му, затова се откъсна от тях.

Пак погледна компютърния екран между седалките. Лицето му определено се отразяваше в екрана, защото видя как изтормозените му черти изпълват сайта на „Ве Ге”. Премести поглед към текста под отражението.

„Ве Ге” предава НА ЖИВО пресконференцията: „ЗАПОДОЗРЕНИЯТ В УБИЙСТВО ХАРИ ХУЛЕ Е В НЕИЗВЕСТНОСТ.”

Премига няколко пъти, за да се увери, че е буден и окото му не се е напрашило. Прочете пак. Това не беше отражение, а негова снимка, направена точно след разкриването на Вампириста.

Хари се отпусна назад на седалката и смъкна козирката на шапката си пред лицето.

Мамка му, мамка му.

За няколко часа снимката ще бъде навсякъде. Ще го разпознаят по улицата, защото в града накуцващ мъж в прекалено тясна камуфлажна униформа ще представлява диаметрална противоположност на камуфлиран. А арестуват ли го сега, целият му план отива по дяволите. Значи, планът трябва да се промени.

Хари се опита да мисли. Не можеше да се придвижва в открити пространства, затова се налагаше час по-скоро да намери телефон, за да се свърже с онези, с които трябваше да говори. След пет-шест минути щяха да пристигнат на автогарата. Оттам пасарелка водеше до Централната гара. А в района на гарата имаше по-малка вероятност да го забележат сред забързаната навалица, сред наркомани, просяци и какви ли не ексцентрични образи. И — най-важното — през 2016 година „Теленор” закри всичките си улични телефонни кабинки, но в града монтираха — какъв куриоз! — няколко допотопни телефона с монети. Един от тях се намираше на Централната гара.

Но дори и да се добереше благополучно дотам, проблемът си оставаше същият.

Как да се придвижи до целта си.

Без пукната пара в джоба.

— Без коментар — отвърна Катрине Брат. — В момента не мога да коментирам.

След малко:

— За повече информация се обърнете към КРИПОС.

Сун-мин й съчувстваше, като слушаше как я засипват с град от въпроси. Катрине Брат беше изобразила траурна физиономия, все едно присъстваше на собственото си погребение. Доколко оправдано обаче този израз — за погребението — се използва като единица мярка за печално изражение? Откъде-накъде хората приемат, че смъртта е по-лошо място? Ето, Хари Хуле явно беше на противоположното мнение.

Сун-мин се измъкна от последния ред. Чу достатъчно. Достатъчно да му стане ясно, че Винтер постигна целта си. И достатъчно да си даде сметка, че в обозримо бъдеще няма да е в състояние да оспори първенството на алфа-мъжкаря. Защото случаят „Ракел Фауке” ще бетонира позициите на Винтер на шефското място. И сега, изпаднал в немилост, Сун-мин започна да се пита не е ли време да премине в друг отбор. Катрине Брат му се струваше началник, за и с когото би могъл да си представи да работи. Защо, да речем, да не заеме мястото на Хари Хуле? Ако Сун-мин е Меси, Хуле е Марадона. Шмекер, докоснат от Бога. И независимо колко ослепително грее Меси, това няма да го превърне в легенда от величината на Марадона. Сун-мин си даваше сметка, че макар в момента да среща препятствия, историята на неговия успех няма да се съизмерва с шума около възхода и трагичното падение на Хуле и Марадона. Ще се превърне в поредната скучна история на посредствен успех.

Каско си сложи слънчевите очила „Оукли”.

Открадна ги от едно кафене, където се отби, за да задигне картонена чашка за просия. Собственикът на очилата ги беше оставил на барплота до прозореца, докато зяпаше в мацка по улицата. Снегът навън блестеше ослепително и изглеждаше доста нелогично да си свалиш очилата. Явно обаче мъжът държеше мацката да забележи, че той я гледа. Е, така му се пада на малоумния нерез!

— Идиот! — изсмя се гръмко Каско при спомена за случката.

Краката му се бяха схванали. Не е лесно да седиш толкова време върху твърдия, студен каменен под и да си придаваш страдалчески вид. Всъщност Каско действително страдаше. Крайно време беше да си вземе вечерната доза.

— Благодаря! — изчурулика той, когато поредната монета звънна в чашката. Важно е да изглеждаш приветлив.

Сложи си очилата, защото му хрумна, че така ще е неразпознаваем. Не се страхуваше от полицията — каза им каквото знаеше. Но те още не бяха закопчали Давид и ако Давид е разбрал, че Каско го е изпял на ченгето с дръпнатите очи, нищо чудно да обикаля да го търси. Затова най-безопасно беше да седи тук, сред навалицата пред билетните каси на Централната гара. На толкова оживено място поне никой не може да те заплаши с убийство.

Навярно комбинацията от хубаво време и по-малко закъснения на влаковете повишаваше настроението на хората, защото те пускаха доста щедро пари в картонената чашка пред Каско. Дори двама-трима младежи от емо-компанията, дето редовно се събираше в ъгъла до стълбите към 19-и коловоз, му подхвърлиха няколко монети. Нощната доза вече беше подсигурена. Тази вечер не се налагаше да продава очилата.

Неочаквано Каско забеляза сред тълпата мъж в камуфлажна униформа. Не само защото куцаше, под шапката му се подаваше бинт и изобщо изглеждаше крайно изпаднал, а защото държеше курс в разрез с посоката на човешкия поток — напряко, подобно на хищна риба сред пасаж от хамсийки. Накратко, човекът се бе запътил право към Каско. И на Каско това не му харесваше. Онези, които му пускаха пари, минаваха покрай него, не вървяха към него. Към никога не вещае нещо добро.

Мъжът спря пред наркомана.

— Ще ми дадеш ли няколко монети назаем?

Гласът му беше дрезгав като на Каско.

— Сори, приятел. Тези ще стигнат само за една доза. Налага се да си потърсиш кинти другаде.

— Трябват ми само двайсет-трийсет крони.

Каско се засмя с кратко изсумтяване.

— Виждам, че ти си закъсал за лекарство, ама и аз съм на същия хал.

Мъжът приклекна до него. Извади значка от джоба си и му я показа. Полицейско удостоверение. Мамка му, пак ли! Човекът на снимката смътно напомняше този пред него.

— Конфискувам приходите ти от незаконна просия на обществено място. — Мъжът посегна към чашката.

— Няма да стане! — кресна Каско, грабна чашката и я притисна към гърдите си.

Двама-трима минувачи им хвърлиха поглед.

— Дай ми я веднага или ще те отведа в участъка, ще те тикна в ареста и ще си вземеш дозата най-рано утре следобед. Как ти звучи една нощ в абстиненция?

— Блъфираш, проклета полицейска друсалка такава! На шестнайсети декември 2016 година общинският съвет отхвърли и на първо, и на второ четене предложението да се забрани събирането на парични средства, включително чрез просия.

— Мхм. — Мъжът изчака малко, сякаш сдъвкваше информацията. После се приближи още към Каско и скри минувачите от погледа му. — Прав си — прошепна. — Блъфирах. Сега обаче съм съвсем сериозен.

Каско се взираше ужасен. Изпод камуфлажното си яке мъжът извади пистолет и го насочи срещу Каско. Голям, противен, проклет пищов — и то в час-пик на Централната гара! Този тип трябва да е пълна откачалка, помисли си Каско. С превързана глава и страховит белег от устата до ухото. Момчето знаеше отлично какво прави абстиненцията с иначе нормални хора, наскоро видя с очите си какво е в състояние да причини железен прът, а сега пред него стоеше пич с пищов. Е, ще се наложи да продаде очилата „Оукли”.

— Ето — простена той и му подаде картонената чашка.

— Благодаря. — Мъжът я взе и надникна вътре. — Колко искаш за очилата?

— А?

— За очилата. — Мъжът задържа няколко монети и му подаде другите пари. — Толкова стигат ли?

После грабна очилата от главата на Каско, сложи си ги и тръгна напряко на рибния пасаж — към допотопния телефонен автомат от външната страна на „Севън-Илевън”.

Хари набра телефонния си секретар, въведе кода и установи, че Кая Сулнес не му е оставила съобщение. Явно не се бе опитала да отговори на обажданията му. Единственото получено съобщение беше от разтревожения Юхан Крун. „Моля те това да си остане между нас. Свайн Фине ме изнудва… Мен и семейството ми. Моля… моля те да се свържеш с мен. Благодаря.”

„Ще се наложи да звънне на друг, аз съм мъртъв” — помисли си Хари, докато гледаше как монетите потъват в автомата една по една.

Набра „Справки”. Поиска три номера, продиктуваха му ги и той ги записа върху опакото на дланта си.

Първо звънна на Александра Стурдза.

— Хари!

— Не затваряй! Невинен съм. На работа ли си?

— Да, но…

— Колко човека знаят?

Хари усети колебанието й. И как тя взе решение. Преразказа му накратко разговора си със Сун-мин Ларшен. Накрая вече едва се сдържаше да не заплаче.

— Знам как изглежда, но трябва да ми се довериш — помоли Хари. — Ще можеш ли?

Мълчание.

— Александра. Ако изпитвах и най-малкото съмнение, че съм убил Ракел, щях ли да намеря сили да възкръсна от мъртвите?

Мълчание. Въздишка.

— Благодаря. Спомняш ли си последната вечер, когато бях в апартамента ти?

— Да — подсмръкна тя. — Май не съвсем.

— Лежахме един до друг и ти ми подаде презерватив — едва ли искам пак да стана баща, така каза. Тогава се обади една жена.

— А, да. Кая. Грозно име.

— Ще се наложи да ти задам въпрос, на който сигурно няма да ти се иска да ми отговориш.

— Какъв въпрос?

Хари го зададе. Изискваше еднозначен отговор — утвърдителен или отрицателен. Пак усети колебание у Александра. Това само по себе си беше почти достатъчен отговор.

— Да — каза накрая тя.

Ето, Хари разполагаше с необходимото.

— Благодаря. Още нещо. Окървавените дънки. Можеш ли да ги анализираш?

— Кръвта на Ракел ли?

— Не. Понеже си разкървавих кокалчетата в бара, до дънките има и моя кръв. Помниш ли?

— Да, разбира се.

— Добре. Искам да изследваш моята кръв.

— Твоята? Защо?

Хари й обясни каква е целта.

— Ще отнеме малко време. Да речем, един час. Къде да те потърся? Дай ми номер.

Хари се замисли.

— Изпрати резултата по есемес на Бьорн Холм.

Продиктува й номера му и затвори.

Пъхна още няколко монети в автомата. Явно монетите се търкаляха по-бързо от думите. Трябваше да действа по-експедитивно.

Знаеше номера на Олег наизуст.

— Ало? — Гласът звучеше далечен. Или защото се намираше на голямо разстояние оттук, или защото мислите на говорещия блуждаеха надалече. А вероятно и по двете причини.

— Аз съм, Олег.

— Тате?

Хари едва преглътна.

— Да.

— Сънувам. — Не звучеше като протест, а като трезва констатация на факт.

— Не сънуваш. Освен ако и аз не сънувам.

— Катрине Брат каза, че си паднал с колата в река.

— Оцелях.

— Опитал си се да се самоубиеш.

Хари усети смайването на доведения си син — смайване, което бързо отстъпи пред нарастващ гняв.

— Да. Защото си помислих, че съм убил майка ти. Но в последния момент разбрах: всъщност идеята е била да си го помисля.

— Какви ги говориш?

— В момента не мога да ти го обясня, прекалено дълго е, а нямам монети. Трябва да направиш нещо за мен.

Мълчание.

— Олег?

— Тук съм.

— Ти наследи къщата, следователно имаш достъп до показанията на електромера в интернет. Там потреблението е разбито по часове.

— Е, и?

Хари обясни накратко какво иска от Олег и го помоли да изпрати данните по есемес до Бьорн Холм.

След като приключи, си пое дъх и набра Кая Сулнес. След шест сигнала за свободно мислеше да затвори, но тя се обади. Гласът й го сепна.

— Да, моля?

Хари навлажни устни.

— Аз съм. Хари.

— Хари? Изписа ми „непознат номер”.

Кая звучеше стресирана. Говореше припряно.

— Няколко пъти ти звъних от моя телефон.

— Така ли? Не съм проверявала. Наложи се да замина в командировка. Пратиха ме от Червения кръст. Зарязах всичко и тръгнах. Така е, когато си на повикване.

— Мхм. Къде те изпратиха?

— В… стана толкова бързо, че дори не си спомням как се казва мястото. Малък остров в Тихия океан, връхлетян от земетресение. Адски дълго пътуване. Затова не съм ти върнала обаждането. През цялото време се возих в самолет.

— Мхм. А имам чувството, че си в съседната стая.

— Днес телекомуникациите са много добри. Аз… малко съм заета. Какво има?

— Трябва ми място за преспиване.

— Твоят апартамент?

— Прекалено е рисковано. Налага се да се скрия. — Хари наблюдаваше как редичката от монети се скъсява прогресивно. — Ще ти обясня по-късно, но сега спешно ми трябва убежище.

— Чакай!

— Какво?

Мълчание.

— Ела при мен. Тоест, в моята къща. Под изтривалката има ключ.

— Мога да отседна у Бьорн.

— Не! Настоявам. Иди у дома. Наистина.

— Добре. Благодаря.

— Супер. Доскоро — или поне така се надявам.

Хари затвори и се загледа пред себе си. Погледът му падна върху телевизионен екран над барплот в кафене насред чакалнята. На излъчваните кадри Хари влизаше в съда. Бяха заснети след края на случая с Вампириста. Хари пак се обърна към телефона и набра номера на Бьорн — и него знаеше наизуст.

— Да, моля.

— Аз съм, Хари.

— Не е възможно. Той е мъртъв. Кой си ти?

— Не вярваш ли в призраци?

— Попитах те кой си.

— Онзи, на когото подари „Road to Ruin”.

Мълчание.

— Все още предпочитам „Ramones” и „Rocket To Russia” — продължи Хари. — Но иначе идеята беше страхотна.

От слушалката се разнесе звук. На Хари му трябваше време да разбере, че е плач. Не на дете. На зрял мъж.

— На Централната гара съм — продължи Хари, преструвайки се, че не е чул хлипането. — Издирват ме. Кракът ми е контузен. Нямам пукната крона. Трябва ми безплатен транспорт до улица „Людер Саген”.

От слушалката се разнесе тежко дишане и „божичко”, което Бьорн адресира по-скоро към себе си. После се обади с небивало тънък и разтреперан глас:

— Сам съм с Герт. Катрине отиде на пресконференция. Но…

Хари чакаше.

— Ще взема малкия с мен. Да свиква да се вози в кола. Пред мола до гарата след двайсет минути?

— Двама души вече ме загледаха. Ще успееш ли за петнайсет?

— Ще се опитам. Застани до стоян…

Продължителен сигнал прекъсна Бьорн. Хари вдигна глава. И последната монета бе изчезнала. Бръкна под якето, плъзна длан по гърдите, но напипа само ребра.

Хари стоеше в сянка пред северния страничен изход от Централната гара. Червеното волво „Амазон” на Бьорн се плъзна покрай колоната от свободни таксита и спря. Двама-трима шофьори, излезли на раздумка, му хвърлиха злобни погледи, сякаш заподозряха в ретроавтомобила нелегално такси или още по-лошо: „Юбер”.

Хари докуцука до волвото и седна на пътническата седалка отпред.

— Здрасти, призрако — прошепна Бьорн, заел обичайната си полуизлегната поза на седалката. — Към Кая Сулнес ли?

— Да — потвърди Хари, който схвана, че Бьорн шепне заради бебешкото столче, монтирано към задната седалка с гръб към тях.

Вляха се в кръговото кръстовище до зала „Спектрум”. Точно тук миналото лято Бьорн убеди Хари да си купят билети за концерт с кавъри на парчета на Ханк Уилямс. Сутринта в деня на концерта обаче Бьорн звънна на Хари и му съобщи, че е в родилното: бебето тръгнало по-рано. Подозирам, пошегува се бъдещият татко, че малкият напира, защото няма търпение да излезе на бял свят и да чуе за пръв път песните на Ханк Уилямс.

— Госпожица Сулнес знае ли, че отиваш в дома й? — попита Бьорн.

— Да. Оставила е ключ под изтривалката.

— Никой не си оставя ключа под изтривалката, Хари.

— Ще видим.

Минаха под пътния възел „Биспелоке” и внушителната седемнайсететажна сграда, преди атентата през 2011-та седалище на администрацията на министър-председателя; покрай репродукцията на „Вик” на Едвард Мунк върху фасадата на емблематичната сграда „Блиц” — сборен пункт на крайнолеви социалисти и анархисти; по улица „Стенсбер”, откъдето Бьорн и Хари минаха в нощта на убийството на път към апартамента на Хари от бар „Джелъси”. Тогава Хари се намираше в такова състояние, че не би усетил дори бомбардировка. А сега седеше, дълбоко съсредоточен, и чуваше всяка промяна в шума на двигателя, всяко проскърцване на седалките, а когато спряха на червено на кръстовището с улица „Спурвай” до църквата във „Фагерборг” — и едва доловимото дишане на детето отзад.

— Като прецениш, че му е дошло времето, разказвай — подкани го шепнешком Бьорн.

— Добре. — Хари си даде сметка колко особено звучи гласът му.

Изкачиха се по склона „Нора” и се вляха в движението по улицата „Людер Саген”.

— Ето тук — посочи Хари.

Бьорн спря. Хари не слизаше.

Бьорн изчака малко, после изгаси колата. Загледаха се в притъмнялата къща зад оградата.

— Какво виждаш? — попита Бьорн.

Хари сви рамене.

— Виждам жена, висока метър и седемдесет и нещо, но всичко друго у нея е по-високо от моето. Има по-висока къща. По-висок интелект. По-висок морал.

— За Кая Сулнес ли говориш? Или за обичайното?

— Кое е обичайното?

— Ракел.

Хари мълчеше. Гледаше черните прозорци зад голите клони в градината — същински разперени пръсти на вещица. Къщата не издаваше нищо. Но не изглеждаше заспала, а притаила дъх.

Три кратки тона. Стийл-китарата на Дон Хелм, Парчето „Your Cheatin’ Heart”. „Лъжовното ти сърце”. Бьорн извади телефона от джоба на якето си.

— Есемес — съобщи и понечи да го прибере.

— Отвори го — настоя Хари. — За мен е.

Бьорн се подчини.

— Нямам представа какво значи това, нито пък кой го е изпратил, но пише „флунитразепам: вид бензодиазепин”.

— Мхм. Стар познайник от дела за изнасилване.

— Да. Известен е под търговското наименование „рохипнол”.

— Може да се инжектира венозно на спящ човек и при достатъчно висока доза той ще остане в безсъзнание поне четири-пет часа. Няма да усети, каквото и да му правят. Дори да го разнасят насам-натам.

— Или да го изнасилят.

— Именно, флунитразепамът е гениален наркотик за изнасилване и поради способността си да причинява амнезия. Жертвата не помни абсолютно нищо какво се е случило. На това място в паметта й зее бяло петно.

— Сигурно затова вече е изтеглен от аптечната мрежа.

— Но се продава на черния пазар. За човек, работил в полицията, не е никакъв проблем да си купи.

Трите тона прозвучаха отново.

— Съобщенията направо валят! — възкликна Бьорн.

— Отвори и това.

От задната седалка се чу леко прохленчване. Бьорн се обърна да погледне столчето. Дишането пак стана равномерно и Хари видя как напрежението в тялото на Бьорн се уталожи. Пръстите му се плъзнаха по екрана на телефона.

— Пише, че между 20 и 24 часа потреблението на електричество се е повишило със 17,5 киловатчаса. Какво означава?

— Че са убили Ракел някъде около 20,15.

— И как го изчисли?

— Наскоро говорих с един тип, послужил си със същата хитрост. Карал пиян, блъснал момиче и го убил. Слязъл, качил тялото в колата и надул парното, за да поддържа висока телесната й температура. Така искал да подведе лекарите, че смъртта е настъпила по-късно от реалното. Тогава алкохолът в кръвта му вече не е бил толкова много.

— Нещо се обърках, Хари.

— Убиецът е първият човек, когото виждаме на видеозаписа — онзи, който идва пеша. Той пристига в къщата на Ракел в 20,03, убива я с нож от поставката в кухнята, усилва на максимална степен термостата, който регулира температурата на всички радиатори на първия етаж, и си тръгва, без да заключи. Идва при мен в бара. Аз съм пиян до козирката — колко му е да ми сипе рохипнол в питието. Подхвърля оръжието на убийството между грамофонните плочи в квартирата ми, намира ключовете за форда, откарва ме до местопрестъплението и ме внася вътре. По тази причина човекът на записа се движи толкова бавно и изглежда дебел или с широко палто. Освен това върви приведен. Всъщност убиецът ме носи на гръб. Така носели ранените на фронта, обясни ми Бор. Та… влиза, стоварва ме в кървавата локва до Ракел и ме зарязва там.

— О, мамка му. — Бьорн се почеса по рижия бакенбард. — Но на записа не се вижда убиецът да си тръгва от местопрестъплението.

— Защото той иска, като дойда на себе си, да бъда убеден, че аз съм убил Ракел. За целта е нужно и двата комплекта ключове да са в къщата и вратата да е заключена отвътре. Ако тези две условия са изпълнени, аз неизбежно ще стигна до извода, че единственият възможен извършител на убийството съм аз.

— Вариация по темата „мистерията на затворената стая”?

— Именно.

— И…?

— След като ме е оставил до Ракел, убиецът е заключил вратата отвътре и е излязъл през прозореца на мазето. Само там няма решетки. Не е знаел за фотокапана, но е извадил късмет. Камерата се е активирала от засеченото движение, но на записа не се вижда нищо, защото е тъмно като в рог. Докато преглеждахме записа, решихме, че е била котка или птица, и не обърнахме кой знае какво внимание.

— И смяташ… че някой те е вкарал в такава чудовищна постановка?

— Да. Този някой ме изманипулира да повярвам, че съм убил любимата си.

— Божичко! Това е по-лошо и от най-жестокото смъртно наказание. То си е чисто изтезание. Защо…

— Защото е точно каквото ти каза. Наказание.

— Наказание? За какво?

— За предателството ми. Проумях го точно преди да сложа край на живота си и усилих радиото. „Farther along we’ll know more about it…”

— „Farther along we’ll understand why” — кимна бавно Бьорн.

— „Cheer up, my brother. Live in the sunshine. We’ll understand it all by and by” — довърши Хари.

— Красиво. Мнозина мислят, че парчето е на Ханк Уилямс, но всъщност е един от малкото кавъри, които е записал.

Хари извади пистолета. Бьорн се размърда неспокойно на съседната седалка.

— Не е регистриран. — Хари прикрепи заглушителя. — Бил е набавен за нуждите на Е-14 — закрито разузнавателно звено. Не може да бъде проследен.

— Да не възнамеряваш… — Бьорн погледна притеснено къщата на Кая. — … да го използваш?

— Не — Хари му подаде оръжието. — Ще вляза без него.

— Защо ми го даваш?

Хари го изгледа продължително.

— Защото ти си убил Ракел.

Четиридесет и девета глава

— Надвечер в деня на убийството си се обадил в бар „Джелъси” на Йойстайн и той ти е казал, че съм там. Няма скоро да се прибере вкъщи, досетил си се ти.

Бьорн стискаше конвулсивно пистолета и се взираше в Хари.

— После си подкарал към Холменколен. Паркирал си волвото на известно разстояние — да не би съседите или други очевидци да запомнят колата. Все пак „Амазон”-ът се набива в очи. Позвънил си на вратата. Ракел е отворила и, естествено, те е поканила да влезеш. Ти, разбира се, не си знаел, че всичко това е заснето от фотокапан. Обстоятелствата, смятал си ти в онзи момент, работят изцяло в твоя полза. Нямало е свидетели, не са възникнали никакви непредвидени събития, поставката с ножовете си заварил на мястото, където се е намирала и при последното ти посещение в дома ни — тогава аз още живеех там. Допълнително спокойствие ти е вдъхвала мисълта, че в онзи момент аз се наливам в бара. Издърпал си нож от поставката и си убил Ракел. Ефективно, без да изпиташ удоволствие, защото все пак не си садист. Но си я намушкал достатъчно брутално, та да не оставиш у мен съмнение, че е страдала. После си усилил термостата на максимална степен, взел си ножа, качил си се в колата и си подкарал към „Джелъси”. Там си сипал рохипнол в питието ми, докато аз съм се бъхтил с Рингдал. Извел си ме навън, качил си ме в колата и си ме откарал вкъщи. Рохипнолът е подействал бързо. Когато си паркирал до форда ми на паркинга зад квартирата ми, вече съм слял като заклан. Извадил си ключовете за апартамента от джоба ми, пъхнал си ножа в ръката ми и притиснал пръстите ми към дръжката, та да останат отпечатъци. Качил си се горе, пъхнал си ножа между албумите на „Rainmakers” и „Ramones”, където, според азбучната подредба, би следвало да се постави името Ракел. После си намерил ключовете за форда ми. На слизане по стълбите си срещнал Гюле, който се е връщал от работа. Това не е влизало в плановете ти, но си импровизирал успешно. Казал си му, че си ме сложил да спя и сега се прибираш. Долу, на паркинга, си ме измъкнал от волвото, преместил си ме във форда и си потеглил към Ракел. Доста зор си видял, докато ме свалиш от колата. Метнал си ме на гръб и си тръгнал нагоре по стълбите. Влязъл си през отключената врата и си ме стоварил в кървавата локва до Ракел. Изчистил си следите, оставени от теб, и си се измъкнал през прозореца в мазето. Райберите на прозореца няма как да се затворят отвън, но ти и за това си намерил решение. От местопрестъплението си се прибрал пеша — поне така предполагам. Надолу по улица „Холменколен”, после по „Сьоркедал” — вероятно през „Маюрстюа”. Избягвал си места с охранителни камери. Ако си се качил на такси, не си платил с кредитна карта. Изобщо, странял си от всичко, което би могло да бъде проследено. Оттам насетне ти е оставало само да чакаш. Да си държиш ТЕТРА-радиотерминала подръка и да следиш съобщеният. По тази причина ти — макар официално да си в отпуск по бащинство — си бил сред първите, отзовали се на местопрестъплението, когато по вътрешната радиовръзка са съобщили за мъртва жена на адреса на Ракел. Веднага си поел командването. Лично си обиколил къщата уж за да провериш всички възможни изходи за бягство — съвсем не първостепенна задача за другите пристигнали криминалисти, защото сте заварили входната врата отключена и те съвсем закономерно са предположили, че извършителят се е измъкнал оттам. Слязъл си в мазето, пуснал си райберите, после — за да поддържаш впечатлението за щателен оглед — си се качил на тавана, върнал си се и си обяснил, че прозорците навсякъде са затворени. Някакви възражения дотук?

Бьорн Холм мълчеше. Седеше отпуснат на седалката, а стъкленият му поглед се взираше невиждащо в Хари.

— Помислил си, че си се справил блестящо. Извършил си перфектното престъпление. Спор няма — обстоятелствата са били повече от благоприятни. Е, появило се е непредвидено усложнение: съзнанието ми е изтласкало спомена как се будя до мъртвата Ракел. Изтласкало е категоричното ми заключение, че аз съм я убил; заключение въз основа на заварената обстановка. Изтласкало е спомена как заличавам следите си в къщата, как свалям фотокапана и изхвърлям SD картата. Не помнех нищо. Но дори това е нямало да ме спаси, защото ти си се подсигурил допълнително, подхвърляйки оръжието на убийството в дома ми. Ако случайно не осъзная мнимата си вина и не се самобичувам със съответната жестокост, ако случайно ми се размине, ти си щял дискретно да се погрижиш полицията да претърси жилището ми и да намери ножа. Когато си разбрал за тоталната ми амнезия, си измислил хитър начин сам да се натъкна на ножа. Искал си да се превърна в мъчител на самия себе си. Подари ми именно тази плоча, защото отлично си знаел къде ще я поставя — нали си запознат със системата ми на подредба. „Road to Ruin” — „Пътят към разрухата” — на „The Ramones” оправда заглавието си. Не допускам да си изпитвал чак перверзно удоволствие, като ми я връчи точно на погребението, но… — Хари сви рамене. — Ти направи точно това: даде ми я на погребението. И аз намерих ножа. А той отключи блокираните ми спомени.

Бьорн отвори уста и пак я затвори.

— После обаче пред теб е изникнало сериозно затруднение — продължи Хари. — Открих SD картата със записите от фотокапана. Разбрал си, че те грози реална опасност да бъдеш разпознат и разобличен. Преди да ми поискаш картата, ме попита дали кадрите са презаписани и другаде. Помислих, че ме питаш, защото е по-лесно да ги изпратиш чрез сайт за съхранение на данни. А ти просто си държал да се увериш, че притежаваш единствения оригинал. Възникне ли риск да те идентифицират, е достатъчно да унищожиш видеозаписите или да изтриеш разобличаващите кадри. С облекчение си установил, че от записите не може да се извлече кой знае колко информация, затова си препратил картата на експерт по триизмерни технологии, но без да замесваш името си. Сега, постфактум, се чудя как не съм се запитал защо е било нужно ти да изпращаш картата на Фройнд, вместо просто да ми продиктуваш адреса му.

Хари погледна пистолета. Бьорн го държеше не за ръкохватката, с показалец върху спусъка, а с два пръста за спусковата скоба — сякаш пистолетът е доказателствен материал и Бьорн внимава да не заличи евентуални отпечатъци.

— Носиш ли… — Гласът му звучеше като на сомнамбул, все едно устата му беше натъпкана с памук. — Носиш ли диктофон или нещо подобно?

Хари поклати глава.

— Все тая… — усмихна се примирено Бьорн. — Как… как разбра?

— Разковничето ми подаде онова, което ни свързва, Бьорн. Музиката.

— Музиката?

— Непосредствено преди да се врежа в тира, усилих радиото и чух Ханк Уилямс и цигулки. А последния път, когато слушах радио, го бях настроил на хардрок. Някой беше сменил станцията. Значи, някой беше влизал в колата ми без мое знание. А в реката се сетих и за още нещо — нещо, свързано със седалката. Чак когато се добрах до вилата на Бор, успях да изровя, от паметта си търсения спомен. Първия път, когато се качих в колата след смъртта на Ракел — исках да отскоча до бункера в Нурщран — усетих, че нещо не е наред. Докато се опитвах да се сетя, дори захапах титановата протеза на ръката ми — мой навик, усетя ли, че нещо се върти в ума ми, аха-аха да го уловя и то се изплъзва. Сега вече знам: свързано е с положението на седалката. Когато се качих в колата, се наложи да изправя облегалката. Докато с Ракел бяхме заедно и се случваше тя да вземе колата, после избутвах седалката назад. Но откъде-накъде ще ми се налага да коригирам облегалката на кола, която шофирам само аз? И кой от моите познати отпуска облегалката си толкова назад, че шофира полуизлегнат?

Бьорн не отговори. Продължаваше да гледа отнесено, все едно заслушан в нещо, случващо се в главата му.

Бьорн Холм гледаше Хари, гледаше как устата му се движи, чуваше думите, но не съумяваше да ги проумее. Така се чувстваш, когато си пиян. Все едно гледаш филм или си под вода. Да, случваше се, беше реално, но го виждаше през филтър, то вече не го засягаше.

Още от мига, когато чу в телефона гласа на мъртвия Хари, Бьорн разбра, че е разкрит. И изпита облекчение. Точно така. Облекчение. Защото, ако за Хари мисълта, че е убил Ракел, е била мъчение, за Бьорн тя беше нескончаем ад. Защото той не просто си мислеше, че я е убил. Знаеше го със сигурност. Помнеше и най-малките подробности от престъплението и го преживяваше непрекъснато, отново и отново — всяка секунда, без почивка, подобно на басов барабан, който бие в слепоочието му. При всеки проклет удар го поразяваше еднакво силен шок: не, не е сън. Аз наистина го направих! Сбъднах мечта, осъществих план — всичко, което — бях убеден — по един или друг начин ще възстанови равновесието в този разбалансиран свят. Убих най-любимото същество на Хари Хуле. Както той уби, съсипа единственото от значение за мен на този свят.

Бьорн, разбира се, знаеше, че Катрине си пада по Хари. Това не беше тайна за никого от колегите им. Катрине не отричаше, но пред Бьорн твърдеше, че с Хари никога не са стигали до секс, дори не са се целували. И Бьорн вярваше. Защото беше наивен ли? Може би. Но най-вече защото искаше да й вярва. Така или иначе, тази история остана далеч в миналото. Сега Катрине беше с Бьорн. Или поне той си мислеше така.

Кога за пръв път се усъмни във верността й?

Когато предложи на Катрине Хари да стане кръстник на сина им и тя на мига се възпротиви? Впоследствие не успя да изтъкне по-убедителна причина от тази, че Хари бил с лабилна психика, а тя не искала да му поверява отговорността за израстването на малкия Герт. Сякаш, да помолиш някого да стане кръстник на детето ти, е нещо повече от жест на внимание от страна на родителите към приятел или роднина. Катрине нямаше подходящ роднина за тази роля, а Хари беше един от малкото им общи приятели.

Хари и Ракел присъстваха на кръщенето като обикновени гости. Хари се държа в типичния си стил. Застана в един ъгъл, поздравяваше резервирано който се спираше при него, ту си гледаше часовника, ту оживено разговарящата Ракел и на всеки половин час даваше знак на Бьорн, че ще излезе да изпуши една цигара.

Подозренията на Бьорн намериха потвърждение в реакцията на Ракел. Забеляза как лицето й трепна, когато видя детето, долови лекото потреперване на гласа й, докато отправяше дежурния в такива случаи комплимент към родителите какво прекрасно дете са създали. Не му убягна и какво страдание се изписа по лицето й, когато Катрине й даде да подържи малкия, защото имаше някаква работа. Ракел се обърна с гръб към Хари, та той да не вижда нито нейното лице, нито лицето на Герт.

Три седмици по-късно опасенията му се потвърдиха.

С помощта на най-обикновена клечка за уши взе проба от слюнката на бебето и я изпрати за анализ в Съдебна медицина. Върху заявката не упомена във връзка с кой случай изпраща пробата за изследване, само написа върху плика с големи букви, че настоява за пълна дискретност. В кабинета си в „Брюн” получи резултата: Герт не е негов син. Експертката, с която разговаря — новата, румънката — поясни, че засякла голямо съвпадение между ДНК-то, извлечено от получения материал, и ДНК профил, регистриран в базата данни. На Хари Хуле. Той бил бащата.

Ракел знаеше. Катрине, разбира се, също знаеше. Хари — и той. Или може би не. Хари не умееше да се преструва. Беше лош актьор. И лош, неверен приятел.

Само един от тримата беше незаменим за Бьорн. Той не можеше да си представи живота без Катрине.

А тя? Тя можеше ли да живее без него?

Можеше, разбира се.

Защото какво представляваше Бьорн? Тантурест блед добродушен криминален експерт, меломан и киноман, който след няколко години щеше да се превърне в блед добродушен криминален експерт с наднормено тегло и с още повече познания в областта на музиката и киното. Да, беше сменил ямайската шапка с каскет, беше си купил фланелени ризи и се бе опитал да си пусне брада — но каква полза? Беше направил всичко това, убеден, че решенията му са проява на индивидуалност и характер, че показват личностно израстване, помъдряване, постигнато само със собствени сили. Нали уж всеки човек е специален посвоему. Но на един концерт на Бон Айвър Бьорн се огледа и видя хиляди свои копия. Тогава си даде сметка, че принадлежи към група от хора, които повече от всичко — или поне на теория — презират всяка форма на принадлежност към каквато и да било общност. Бьорн беше хипстър. И като хипстър презираше хипстърите и особено мъжете хипстъри. Имаше нещо меко, немъжкарско в идеалистичния мечтателен стремеж към естественото, първичното, автентичното, в образа на хипстъра, който иска да прилича на дървосекач, да живее в горска къща, сам да лови и отглежда храната си, но все още е свръхзакриляно момченце и с право чувства, че съвременният начин на живот му е отнел мъжествеността, насадил е у него усещането за безпомощност. Това негово подозрение за същността му намери потвърждение по време на коледно събиране със стари съученици в Туген. Ендре, готиният син на директора, студент по социология в Бостън, нарече Бьорн „типичния хипетър-загубеняк”. С усмивка приглади назад гъстата си черна коса и цитира статия на някой си Марк Грейф в „Ню Йорк Таймс”: хипстърите компенсирали несполуките си в социалния и професионалния живот с демонстрация на интелектуално превъзходство.

— Ти си типичен пример, Бьорн. Държавен служител в средата на трийсетте. От десет години не си мръдвал от длъжността си. Само защото имаш дълга коса и носиш небрежнярски дрехи, все едно купени втора ръка от Армията на спасението, се имаш за нещо повече от по-младите ти, късоподстригани, стандартно облечени колеги, а те всъщност отдавна са те задминали по кариерната стълбица.

Ендре избълва това в едно-единствено дълго изречение, без да си поеме дъх. Бьорн го изслуша и си помисли: Вярно ли е? Това ли представлявам аз? Затова ли избягах от плодородните ниви в Тутен — за да стана хипетър? Феминизиран войнстващ конформист и неудачник в кариерен застой. Нереализиран полицай, които се опитва да си изкове ексцентричен имидж. Използвам корените си — ретрокола, Елвис и стари кънтри герои, прически ала петдесетте, ботуши от змийска кожа и диалект — за да демонстрирам завръщане към неподправеното, земното, но съм точно толкова честен колкото политик от западно Осло, който преди предизборна реч в някоя фабрика си сваля вратовръзката, запретва ръкавите на ризата си и се старае да говори по народному, доколкото позволява политическият език.

Може би. Дори да не беше цялата истина, навярно беше поне част от нея. Но в това ли се състоеше неговата идентичност? Не. Тези неща определяха същността му толкова, колкото и рижата му коса. Бьорн се самоопределяше на първо място като изключителен криминалист. И като още нещо.

— Навярно си прав — отвърна той, когато Ендре най-сетне си пое дъх след дългото изречение. — Може би наистина съм жалък неудачник. Но поне се държа добре с хората — за разлика от теб.

— Стига де, Бьорн, ти да не се газира? — разсмя се Ендре, сложи утешително ръка на рамото му и се усмихна съзаклятнически, все едно всички играят игра, чиито правила Бьорн още не е разбрал.

Вярно — Бьорн попрекали с домашната ракия, която си поръчаха по сантиментални, не по финансови причини. Но тогава, само за миг, усети на какво е способен. Че би могъл да стовари юмрук в самодоволната мутра на Ендре, да му счупи носа, да види страх в очите му. Като ученик Бьорн никога не се сби. Нито веднъж. Преди да постъпи в Полицейската академия, му липсваше всякакъв практически опит. Чак там научи разни тънкости при ръкопашния бой. Например, че най-сигурният начин да надвиеш в единоборство е да удариш пръв и с максимална агресия. Ако тези две условия са изпълнени, девет от десет двубоя приключват с първия удар. Знаеше го. Искаше да го направи. Но можеше ли? Колко висок беше личният му праг за упражняване на насилие? Това не знаеше. Никога не бе изпадал в ситуация насилието да изглежда адекватно решение на проблема. И в този случай не беше. Ендре не представляваше физическа заплаха. С юмручна разправа Бьорн би предизвикал единствено скандал и евентуално оплакване в полицията за нанесена телесна повреда. Защо тогава го желаеше толкова силно — да усети как кокалчетата на пестника му се забиват в мутрата на Ендре, да чуе мъртвия звук от кост в плът, да види как от носа на арогантния му съученик руква кръв, а по лицето му се изписва страх?

Същата вечер Бьорн си легна в някогашната си детска стая, но не успя да заспи. Защо не го сложих на място, терзаеше се той. Защо се засмях сконфузено и смънках, не, глупости, не съм се газирал, а после изчаках Ендре да си отмести ръката от рамото ми, промърморих, че отивам за още ракия, размених две-три думи с компанията на съседната маса и побързах да се изнижа? Какъв по-подходящ случай от този? Алкохолът можеше да му послужи като оправдание. В Тутен не порицаваха безобидни сбивания между подпийнали мъже. Пък и цялата работа щеше да приключи с един юмрук: Ендре нямаше телосложение на бияч. Ако пък отвърнеше на удара, всички щяха да подкрепят Бьорн. Защото Ендре открай време си беше гадняр, а Бьорн — всеобщ любимец. Не че това му помогна кой знае колко по време на пубертета.

В девети клас Бьорн най-сетне събра смелост да покани Брита на прожекция на пътуващо кино, гостуващо в Скрая. Директорът на киното бе предприел сензационна стъпка: прожекция на филма-концерт „Песента остава същата” на „Лед Цепелин” — вярно, близо петнайсет години след заснемането му, но на Бьорн не му пукаше. Дълго търси Брита и накрая я намери зад женската тоалетна. През сълзи, хлипайки, му се оплака, че през уикенда пуснала на Ендре, а през голямото междучасие най-добрата й приятелка й се похвалила, че с Ендре са гаджета. Бьорн се опита да успокои Брита и съвсем директно я покани на кино. Тя го изгледа странно, попита не е ли чул какво му е казала. Бьорн потвърди: чул е, но харесва и „Лед Цепелин”, и Брита.

— Не — изсъска първоначално тя, ала после сякаш получи просветление и се съгласи.

В киносалона се оказа, че Брита е поканила и най-добрата си приятелка, и Ендре. По време на целия филм Брита и Бьорн се целуваха. Първо по време на „Dazed and Confused” [Замаян и объркан], после посред китареното соло на Джими Пейдж в „Stairway to Heaven” [Стълбище към рая]. С целувките си Брита изстреля Бьорн направо на седмото небе. И въпреки това, когато след прожекцията останаха сами и той я изпрати до тях, Брита не пожела повече да се целуват, сбогува се с едно кратко „лека нощ” и се прибра. След седмица Ендре скъса с най-добрата й приятелка и пак се събра с Брита.

И Бьорн носеше белезите от тези случки. Естествено, че ги носеше. Разочарованието от предателството, което трябваше да предвиди, и от несъстоялия се удар. Той само доказа колко основателни са твърденията на Ендре за него, а именно: по-силен от срама, че не си достатъчно мъжкар, е само страхът да бъдеш мъж.

Нима онази случка, с Ендре, продължаваше да го комплексира и до днес? Имаше ли някаква причинно-следствена връзка между нея и убийството на Ракел? Нима с течение на времето у него се бе натрупвала агресия, агресия и пак агресия, готова да изригне при следващото понесено унижение? Нима при убийството на Ракел Бьорн бе отприщил злобата заради онзи юмрук, който така и не заби в лицето на Ендре?

Унижението. То го тласна от една крайност в друга. Откритието, че детето не е негово, срина цялото щастие от бащинството. Когато родителите му и двете му сестри отидоха на свиждане в болницата при Катрине, Бьорн и бебето, новоизлюпеният татко щеше да се пръсне от гордост. Сестрите му станаха лели, родителите му — баба и дядо. Не че не си бяха такива и от преди това. Бьорн беше най-малък в семейството и двете му сестри го изпревариха с децата, но въпреки това радостта беше голяма. Явно са се съмнявали дали изобщо някога ще стане баща, даде си сметка той. Майка му често повтаряше, че живее като ерген и това не вещае нищо добро. Роднините му харесаха много Катрине. Е, при първите няколко гостувалия в Тутен нейното открито, прямо бергенско поведение и многословието й се сблъскаха с по-мудния, мълчалив и интровертен тутенски темперамент, но с времето Катрине и родителите на Бьорн намериха общ език. А на първата Коледа, на която Катрине им гостува и се появи издокарана за празника, майката на Бьорн го смушка в ребрата и го изгледа със смесица от възхищение и изненада. Сякаш с погледа си го попита: как точно ти успя да забиеш това парче?

О, определено се гордееше много. Дори прекалено. И се затрудняваше да прикрива гордостта си. Накрая тази негова гордост подтикна Катрине да се запита същото: Как точно той успя да ме свали? И тя скъса с него. Тогава Бьорн се постара да не нарича постъпката й точно с този глагол. Прие го като временна почивка във връзката, глътка въздух, пристъп на клаустрофобия. Не би понесъл друга представа за раздялата им. И Катрине наистина се върна след няколко седмици — или бяха два месеца? Не си спомняше точно. Беше изтрил този период от съзнанието си. При всички случаи обаче съвпадаше с времето, когато си мислеха, че са разкрили Вампириста. Катрине забременя отведнъж. Сякаш току-що се бе събудила от сексуална летаргия и Бьорн си помисли, че навярно кратката почивка не е била лоша идея; понякога двама души имат нужда да прекарат известно време разделени, за да осъзнаят колко много държат един на друг. Детето, заченато при радостта от подновяването на отношенията им, възроди връзката им. Така гледаше той на нейната бременност. С това дете Бьорн обиколи цял Тутен, гостува на семейството си, на приятели, на близки и далечни роднини; разнасяше и показваше Герт като трофейна купа, като доказателство за мъжествеността си — за онези, които са се съмнявали в нея. Беше идиотско, но всеки заслужава правото веднъж-дваж в живота си да се държи като идиот.

А после дойде унижението.

Беше непоносимо. Така се чувстваше и по време на издигане или снижаване на самолета, когато тесните му ушни канали и носни проходи не успяваха да изравнят налягането и Бьорн имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Нещо повече: донякъде искаше тя да се пръсне.

Беше готов на всичко само и само тези болки да свършат. А те, когато вече си мислиш, че са достигнали своя пик, се усилват още повече. И те докарват до лудост. Готов си да скочиш от самолета, да се застреляш в слепоочието. В тази задача има само една променлива: болката. А смъртта е единствената спасителна константа. Твоята смърт, смъртта на другите. В заблуждението си Бьорн си мислеше, че болката му ще отшуми, ако друг — Хари например — изпита болка, равна по сила на неговата. Както в самолета болката отшумява, когато налягането от двете страни на тъпанчето се уравновеси.

Бьорн сгреши.

Да убие Ракел, се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Навярно защото отдавна го беше планирал — чисто техническия аспект от убийството, „работните задачи”, както се изразяват спортистите. Десетки пъти го бе прехвърлял през ума си и когато настъпи моментът да го осъществи, донякъде имаше чувството, че то се разиграва само в ума му, че е един вид страничен наблюдател. Точно в съответствие с възстановката на Хари, след престъплението Бьорн се бе измъкнал от къщата на Ракел и се бе спуснал по улица „Холменколен”, но — тук Хари грешеше — не бе продължил към „Сьоркедал”, а наляво по „Сташунсвайен” и после по улица „Бьорн”. Лъкатушейки по тесни улички, стигна до квартал „Виндерен”, където пешеходците не се набиват на очи. Първата нощ спа като къпан. Не успя да го събуди дори Герт, който, по думите на Катрине, врякнал от пет сутринта. Явно изтощението си бе казало думата. Втората нощ обаче не спа добре. Но едва в понеделник, когато видя Хари на местопрестъплението, Бьорн започна да съзнава какво е направил. Хари напомняше опожарен храм. Бьорн си спомняше кадрите от палежа на старинната дървена църква във Фантофт през 1992-ра — сатанист подпали храма в шест сутринта, на шестия ден от седмицата в шестия месец от годината. В бедствията има някаква прелест, нещо, което приковава поглед ти като магнит. Стените и покривът изгоряха и оголиха скелета на църквата, нейната основна конструкция и сърцевина — голи, автентични. Същото се случи и с Хари в дните след убийството. И Бьорн не можеше да откъсне очи от него. Разкри се истинската, жалката същност на Хари. Бьорн се превърна в пироман, прехласнат от размера на нанесените от него опустошения. Същевременно обаче гледката му причиняваше страдание. Той също гореше. Подозираше ли от самото начало, че ще стане така? Преднамерено ли изля последните капки от бензина върху себе си, съзнателно ли застана толкова близо до Хари, та и той, Бьорн, да изгори в пожара? Или очакваше Хари и Ракел да изчезнат, а той да продължи напред, да се грижи за семейството си, да го превърне в свое, да възстанови вътрешната си цялост?

Реконструкция.

Възстановиха църквата във Фантофт. Да бъде реконструирана дървена постройка, е възможно. Бьорн си пое бавно и треперливо дъх.

— Даваш си сметка, че всичко това са голи предположения, нали, Хари? Радиостанция и положението на автомобилна седалка — само с толкова разполагаш. Колкото до успокоителното — може да ти го е дал всеки. А предвид склонността ти към злоупотреба с психотропни вещества, има голяма вероятност да си го изпил по собствено желание. Нямаш абсолютно никакви доказателства.

— Сигурен ли си? Ами показанията на двамата съпрузи че са видели мъж да се спуска по улица „Холменколен” петнайсет минути преди полунощ?

— Те не успяха да опишат как е изглеждал — поклати глава Бьорн. — Дори да им покажеш моя снимка, няма да освежиш паметта им, защото мъжът, когото те видяха, беше с черна брада — изкуствено залепена, но няма как да са го забелязали, — носеше очила с рогови рамки и накуцваше — когато минаваше покрай хора.

— Мхм. Добре.

— Добре?

Хари кимна бавно.

— Ако си сигурен, че не си оставил следи — добре.

— Какво, дявол да го вземе, искаш да кажеш?

Бьорн се взираше втренчено в Хари. В погледа на Хуле не се четеше тържество. Нямаше нито следа от омраза към човека, отнел живота на любимата му. В насълзените му очи се виждаше само ранимост. Голота. Нещо, напомнящо съчувствие.

Бьорн сведе поглед към пистолета, който Хари му даде. Вече проумя.

Те щяха да знаят. Хари и Катрине. И толкова. Беше достатъчно. Достатъчно да стане невъзможно да продължи. Но ако всичко спре дотук, ако Бьорн сложи край сега, други няма да разберат. Колегите. Роднините и приятелите в Тутен. И най-важното: Герт няма да разбере.

— Обещаваш ли? — Бьорн преглътна с мъка.

— Обещавам.

Бьорн кимна. Почти се усмихна при мисълта, че желанието му най-сетне ще се сбъдне: главата му ще се пръсне.

— Тръгвам — каза Хари.

Бьорн отметна глава към задната седалка.

— Ще… ще вземеш ли и малкия? Той е твой.

— Не, твой е и на Катрине. Но да знам, че съм бащата, и че който друг знае, е обвързан със задължението да пази професионална тайна. Така и ще си остане.

Бьорн насочи поглед напред.

В Тутен имаше едно много хубаво местенце — възвишение, откъдето през пролетта, на лунна светлина, нивите се ширват пред теб като разлюляно жълто море. Там младежи с шофьорска книжка могат да доведат гадже с колата. Или да седят вътре сами, с напиращи в гърлото сълзи, и да мечтаят за някое момиче.

— Щом никой не знае, ти откъде разбра? — попита Бьорн. Всъщност отговорът не го интересуваше. Просто искаше да отложи заминаването с няколко секунди.

— Стигнах до извода по дедукция — отвърна Хари Хуле.

— Какво ли питам — усмихна се сухо Бьорн Холм.

Хари слезе, откопча колана на задната седалка, измъкна столчето. Погледна спящото дете. Нищо неподозиращо. Колко неща не знаем. И е по-добре да ни бъдат спестени. Краткото изречение, произнесено от Александра вечерта, когато той отказа да си сложи презерватива, който тя му подаде: „Да не искаш пак да станеш баща?”

Пак баща? Александра знаеше, че Олег не е негов биологичен син.

Пак баща? Явно знаеше и нещо, неизвестно на Хари.

Пак баща. Лапсус, неволно изпусната дума. Според психолога Даниел Вегнер, нашумял през осемдесетте, подсъзнанието непрекъснато е нащрек да не издадем мисли, които предпочитаме да запазим в тайна. Тези нежелани, потиснати мисли обаче непрекъснато напират да се прехвърлят в съзнанието. И е само въпрос на време истината да се изплъзне от устата ти под формата на неволна грешка на езика.

Пак баща. Александра беше сравнила с базата данни ДНК профила, създаден въз основа на материала, предоставен й от Бьорн. В информационната система фигурираха ДНК профилите на всички полицаи, извършващи огледи на местопрестъпления — да не би някой от тях да остави по невнимание свои биологични следи на местопрестъпление и да обърка разследващите. Александра бе намерила профила на Бьорн в базата данни и при сравнение бе изключила вероятността той да е бащата. Но бе открила съвпадение с профилите на двама души, също вписани в информационния масив: Хари Хуле и Катрине Брат. Задължението да пази служебна тайна забраняваше на Александра да сподели тази информация с друг освен с подателя на заявката, Бьорн Холм.

През онази нощ, когато Хари прави секс — или поне някакво подобие на полов акт — с Катрине Брат, той беше мъртвопиян и не си спомняше нищо. Тоест, спомняше си нещо, но мислеше, че е сънувал. После обаче забеляза как Катрине го избягва и го налегнаха съмнения. Те се засилиха, когато Катрине и Бьорн поканиха Гюнар Хаген, а не Хари, да стане кръстник на сина им, макар Хари да беше много по-близък приятел на родителите. Хари определено не можеше да изключи, че през онази нощ се е случило нещо — нещо, което развали отношенията му с Катрине. Развали и брака му. След кръщенето, непосредствено преди Коледа, Ракел преобърна целия му свят, питайки го правил ли е секс с Катрине през последната година. А Хари не прояви благоразумието да отрече.

Помнеше колко объркан се чувстваше, след като тя го изхвърли. Седеше на леглото в хотелската стая с чанта, пълна с малко дрехи и тоалетни принадлежности. Той и Ракел все пак бяха зрели хора с реалистични очаквания. Обичаха се с всичките си недостатъци и особености. Заедно им беше добре. Тогава защо тя беше готова да захвърли всичко това на боклука заради дребно провинение, увлечение, приключило още навремето, когато се е случило, и без никакви последствия за бъдещето? Познаваше Ракел. Нещо не му се връзваше.

Едва сега му просветна какво бе разбрала тя, но не му го беше обяснила: онази нощ не бе останала без последствия. Катрине беше родила дете от Хари, не от Бьорн. Кога се бе усъмнила Ракел? Навярно на кръщенето, когато видя малкия. Но защо не му бе казала? Защо го бе премълчала от него? Много просто. Защото истината не би помогнала никому. Би съсипала и други освен онзи, който вече е съсипан. В случая: Ракел. Ала макар да го бе затаила, Ракел не е могла да понесе мисълта, че мъжът, с когото дели обща постеля, но с когото няма общо дете, има дете от друга жена — дете, което ще виждат често, защото майката и „бащата” са техни близки приятели.

Сеячът. През последното денонощие като незаглъхващо ехо в главата на Хари отекваха думите на Свайн Фине, запечатани на записа пред католическата църква: „Защото аз съм сеячът.” Не. Сеячът беше Хари.

С едно непрекъснато, машинално движение Бьорн завъртя ключа на колата и пусна радиото. Двигателят запали, оборотите спаднаха, волвото заръмжа добродушно на празен ход. През процепа на страничния прозорец Хари чу как гласът на Рики Лий Джоунс покрива гласа на Лайл Ловет в „North Dakota”. Бьорн потегли бавно. Хари го проследи с поглед. Бьорн чисто и просто не можеше да шофира, без да слуша кънтри. За него карането на кола и кънтрито вървяха заедно като джин и тоник. Бьорн не се бе стърпял дори когато Хари е лежал упоен на съседната седалка и са пътували към Ракел. И съвсем обяснимо. Бьорн се е нуждаел от компания. Навярно в онзи момент се е чувствал страшно самотен. По-самотен дори от сега, помисли си Хари. Защото, преди волвото да потегли, Хари видя облекчението в погледа му.

Петдесета глава

Юхан Крун отвори очи. Погледна часовника. Шест и пет. Помисли, че му се е счуло, но тъкмо да се обърне на другата страна и да заспи, пак чу същия звук. Звънеца на долния етаж.

— Кой е? — промърмори сънливо Фрида до него.

„Самият дявол идва да си иска обещаното” — помисли си Юхан Крун. Вярно, Фине му отпусна четиресет и осем часа да остави съобщение на онзи надгробен паметник, тоест, срокът изтичаше чак следобед. Но вече никой не звъни по вратите на хората. Който се нуждае спешно от адвокат, звъни по телефона. Ако в кантората възникне кризисна ситуация, пак звънят по телефона. Дори съседите звънят по телефона, когато искат да говорят с Крун.

— Сигурно служебно — отвърна той. — Заспивай, мила, ще ида да проверя.

За миг Крун затвори очи и се опита да диша дълбоко и равномерно. Цяла нощ не мигна. Взира се в мрака, а в ума му се въртеше един и същи въпрос: как да спре Свайн Фине.

Юхан Крун, великият тактик в съдебната зала, не успя да намери решение.

Ако нагласи нещата така, че Фине да остане сам с Алисе, щеше да се превърне в съучастник на престъпление. Това само по себе си би било ужасно — и за него, и за Алисе. Нещо повече: осигуряваше още козове в ръцете на Фине, когато — а това беше неизбежно — реши да го изнудва пак. Освен ако Крун не намери начин да накара Алисе доброволно да прави секс с Фине. Но това беше ли възможно изобщо? Не. Абсурд. Абсолютно немислимо, както беше немислимо спонтанното предложение на Фрида в отговор на изложения от Крун измислен казус: да наеме човек да ликвидира Фине.

Дали не е по-добре да признае прегрешението си на Фрида? Самопризнание. Истина. Изкупление. Мисълта за това му донесе облекчение. Но облекчение, каквото би донесъл кратък, разхладителен полъх под прежурящо слънце в пустинята. Мимолетно спасение, мигновено попарено в безбрежната безнадеждност към хоризонта. Фрида ще го напусне — знаеше го. Кантората, победите в съдебната зала, вестникарските заглавия, славата, погледите, изпълнени с възхищение, купоните, мацките, предложенията — всичко да върви по дяволите! Той държеше само на Фрида и на децата. А ако Фрида остане сама, тоест, вече не е негова… Свайн Фине не заяви ли кажи-речи в прав текст, че в такъв случай Фрида ще се превърне в потенциална жертва, че веднага ще я пожелае? В такъв случай Крун не беше ли морално задължен да носи тежката тайна сам и да се погрижи Фрида да остане с него — в името на нейната безопасност? А това на свой ред означаваше да даде Алисе на Фине, а после Фине да продължи да… Ох, проклет гордиев възел! Нуждаеше се от меч. Ала Крун не разполагаше с меч. Само с химикалка и голяма уста.

Спусна крака от леглото, напъха ги в пантофите.

— Ей сега се връщам — прошепна — колкото на Фрида, толкова и на себе си.

Слезе по стълбите. Прекоси антрето и застана пред дъбовата врата. Знаеше, че трябва да има готов отговор, когато отвори на Фине.

„Ще откажа — помисли си Юхан Крун. — И той ще ми тегли куршума. Супер.” После обаче се сети, че Фине използва не огнестрелно, а хладно оръжие, и се разколеба. Нож.

Разпаря коремите на жертвите си.

Освен това не ги убива, само ги осакатява. Както правят сухопътните мини. Раняват те тежко и страдаш до края на живота си — живот, в сравнение с който смъртта е за предпочитане. На верандата Фине призна, че е изнасилил девойка от Хюсебю. Дъщерята на епископа, така каза. Думите му съдържаха ли недоизказана заплаха към децата на Крун? Фине не рискуваше нищо, признавайки за това изнасилване. Не само защото Крун беше негов адвокат, а и защото давността на престъплението вече беше изтекла. Крун не си спомняше такъв случай на изнасилено момиче, но се сещаше, че епископ Бор се спомина от скръб по дъщеря си, хвърлила се във водопад. Нима ще позволи да го тероризира човек, чиято цел в живота е да съсипва чужди животи? Юхан Крун винаги бе съумявал да намери мотивация, за да се бори със зъби и нокти за своите клиенти. Стимул да защитава подсъдими за тежки престъпления му даваше чувството за морален дълг към обществото, желанието да поддържа имиджа на професионалист, а понякога го движеха дори чисто емоционални подбуди. Този път обаче той се предаде. Ненавиждаше човека, застанал оттатък прага. С цялото си сърце, от дън душа искаше този вредител, този разрушител Свайн Фине да умре скоро — не непременно от безболезнена смърт. Дори това да значи, че ще повлече и него в бездната.

— Не — промърмори под нос Юхан Крун. — Няма да стане, перверзно копеле такова.

„Извратено” май е по-подходящо” — отсъди Крун и отвори.

Онемял, се взря в мъжа отпред, който го оглеждаше от глава до пети. Крун усети как сутрешният мраз хапе слабото му голо тяло и чак сега забеляза, че не си е облякъл халата, а е излязъл само по боксерки — дежурния коледен подарък от Фрида — и по пантофи, дежурния коледен подарък от децата. Крун се прокашля, за да си възвърне гласа:

— Боже мой! Хари Хуле! Ти не си ли…

Полицаят — ако наистина беше той — поклати глава и се усмихна накриво.

— Мъртъв? Не съвсем. Трябва ми адски добър адвокат. А чух, че на теб ти е нужна помощ.

Четвърта част

Петдесет и първа глава

В ресторант „Статхолергорен” сервираха обяд. На улицата отпред млад уличен музикант сгряваше пръстите си с дъх, преди да започне да свири. Самотна професия, мислеше си Сун-мин, но не чуваше нито какво изпълнява младежът, нито дали го бива. Самотна и невидима. Навярно по-възрастните му колеги, доайените от централната улица „Карл Юхан”, го бяха натирили тук, на слабо доходоносната „Ширкегата”.

Сун-мин вдигна поглед, когато сервитьорът разгъна салфетката с отривисто движение и тя изплющя като знаме при бурен вятър. После бялата жакардова кърпа покри скута на Александра Стурдза.

— Май трябваше да се издокарам по-официално — засмя се тя.

— Че ти си с официален тоалет — усмихна се Сун-мин и се облегна, докато сервитьорът повтаряше същото упражнение с неговата салфетка.

— На това ли му казваш официален тоалет? — Александра посочи вталената си рокля. — Така ходя на работа. За разлика от колегите ми не се обличам небрежно. А ти си се изтупал като за сватба.

— Идвам от погребение — отвърна Сун-мин и видя как Александра се сепна, все едно я беше зашлевил.

— Вярно, да — прошепна тя. — Прощавай, съвсем забравих. Бьорн Холм, нали?

— Да. Познаваше ли го?

— Само бегло. Понеже работеше в криминалистиката, от време на време се чувахме по телефона. Бил се самоубил, разправят?

— Да — потвърди Сун-мин. Не използва по-уклончивото „така изглежда”, защото всъщност съмнение нямаше.

Откриха колата му паркирана до чакълест път на малко възвишение с изглед над земеделските посеви в Тутен — недалеч от родния му дом. Вратите бяха заключени, ключът стоеше в контакта. Полицаите, присъствали на огледа, се озадачиха малко, защото Бьорн Холм се бе застрелял на задната седалка в слепоочието с пистолет без фабричен номер. Вдовицата Катрине Брат обаче обясни, че идолът на Холм, американски кънтри певец — Уилямс или нещо подобно — издъхнал именно така: на задната седалка в колата си. Колкото до пистолета, не беше кой знае колко учудващо, че криминален експерт се е сдобил с оръжие, невписано в официалния регистър. В църквата се събраха десетки роднини и колеги — и от Главното управление, и от КРИПОС, защото Бьорн Холм бе работил и за двете звена. Катрине Брат изглеждаше овладяна. Всъщност по-овладяна, отколкото когато Сун-мин я видя при водопада Нора.

Тя прие с делова експедитивност съболезнованията на присъстващите опечалени и се приближи до Сун-мин.

— Нещо не си бил хепи — каза му. — Така подочух.

Точно тази дума използва Брат — „хепи”.

— Трябва да поговорим — добави.

Имала свободна позиция в отдела си и си търсела подходящ човек. След няколко секунди Сун-мин схвана, че тя говори за мястото на Хари Хуле. Постъпката на Катрине Брат беше неприлична по две причини. Първо, обсъждаше служебни въпроси на погребението на съпруга си и второ, предлагаше на Сун-мин длъжността на човек, който все още се води само безследно изчезнал. Навярно тя използваше възможността да отвлече мислите си и от двамата. Сун-мин обеща да обмисли предложението й.

— Дано бюджетът на КРИПОС да го позволява — отбеляза Александра, след като сервитьорът поднесе първото блюдо и обясни какво представлява: миди „Сен Жак”, майонеза с черен пипер, кресон и маслен соев сос. — Защото такава вечеря определено не е по джоба на „Съдебна медицина”.

— Ще намеря начин да оправдая разхода, ако спазиш обещанието си по телефона.

Снощи Александра Стурдза се свърза със Сун-мин. Без никакви увертюри съобщи, че разполага с информация по случая „Ракел Фауке”. Обръщала се към него, защото въпросната информация съдържала деликатни моменти, а след първата им среща спечелил доверието й. Но въпреки това не искала да обсъждат въпроса по телефона.

Сун-мин предложи да обядват заедно. И запази маса в луксозен ресторант, където цените, точно както предположи и Александра, далеч надхвърляха предвидените в бюджета на КРИПОС средства за служебни цели. Щеше да се наложи Сун-мин да плати от джоба си този разход, но той предварително прецени, че инвестицията е разумна; далновидно поддържане на добри колегиални отношения със „Съдебна медицина”, отношения с потенциал да се окажат много полезни, когато му потрябва услуга. Например, за обработка на негова заявка за ДНК анализ с приоритет. Ей такива неща. Или? Нещо му подсказваше, че има и друго. Друго, но какво? Не му беше останало време да се замисля много задълбочено по въпроса. Сун-мин погледна развихрилия се уличен музикант. Хората го подминаваха бързо, незаинтересовано. Ханк. Така се казвал идолът на Бьорн Холм — Сун-мин разбра от колега. Ханк Уилямс. Вкъщи ще го провери в Гугъл.

— Изследвах кръвта на Хари Хуле от дънките, които е носил в нощта на убийството — съобщи Александра. — Съдържа рохипнол.

Сун-мин отмести поглед от улицата към нея.

— Количеството е достатъчно да приспи мъж в зряла възраст за четири-пет часа. Това ме наведе на мисълта за часа на убийството. По преценка на съдебния лекар, базирана на телесната температура, смъртта е настъпила между 22 и 2 часа през нощта. Други индикации обаче, например степента на избледняване на послесмъртните петна, показват, че е възможно — тя вдигна дългия си показалец с дълъг нокът, лакиран в лилаво — повтарям, възможно, смъртта да е настъпила по-рано.

Сун-мин не си спомняше миналия път Александра да е била с маникюр. Нима си бе лакирала ноктите специално за днешната среща?

— Затова поисках от електроснабдителя на Ракел Фауке да ми изпрати детайлен отчет на електромера й. Според справката между 20 и 24 часа потреблението е скочило със седемдесет киловата. Това означава, че температурата в къщата се е повишила с около пет градуса. Говорих с колежка от „Съдебна медицина”. В такъв случай интервалът се удължава: смъртта е настъпила между 18 и 2 през нощта.

Сун-мин мигаше. Някъде му попадна, че човешкият мозък обработва едва 60 килобита в секунда, тоест, представлява изумително слаб компютър. Причината все пак мозъчната дейност да протича толкова бързо е начинът, по който са организирани вече наличните вътре данни. Правим по-голямата част от нашите умозаключения въз основа на вече запаметени до момента мисловни модели, а не на новосъздадени. Навярно затова на Сун-мин му отне толкова време да асимилира информацията. Защото му се наложи да разсъждава извън установените матрици в мозъка си. Да създаде нови мисловни връзки. Защото новопостъпилата информация не приличаше на нито една вече запаметена от него.

Гласът на Александра долетя сякаш отдалече:

— От изявлението на Уле Винтер, цитирано в пресата, си спомням, че Хари Хуле се е намирал в бар до 22 часа — свидетели са го потвърдили. Нали така?

Сун-мин се взираше в чинията си. Мидите го гледаха безучастно.

— Имали ли сте друг заподозрян? Някой, изключен от кръга на заподозрените, защото е представил алиби за часовете на убийството на Ракел, но не и алиби за часовете между 18 и 22?

— Извинявай, Александра. — Сун-мин скочи и салфетката падна на пода. — Остани и си изяж обяда. Аз трябва… Чака ме работа. Може друг ден да… двамата с теб да…

По усмивката й разбра, че тя няма нищо против.

На излизане подаде визитката си на метр д’отела с молбата да му изпрати сметката и изскочи на улицата. Уличният музикант изпълняваше песен, която Сун-мин беше чувал: пееше се за автомобилна катастрофа, за линейка и за Ривърсайд[35]. Сун-мин не се вълнуваше от музика. Песни, текстове, имена — по някаква причина не се задържаха в паметта му. Но помнеше всяка дума, всеки час от протокола с разпита на Свайн Фине. Фине пристигнал в родилното в 21,30. С други думи, бе разполагал с три часа и половина да убие Ракел Фауке. Проблемът беше, че никой не знаеше къде се намира в момента Фине.

Тогава защо тичаше Сун-мин?

Тичаше, защото така се придвижваше по-бързо.

А защо точно той ще успее, при положение че отдавна всичко живо издирва Свайн Фине под дърво и камък?

Защото Сун-мин ще положи повече усилия. И защото е по-способен. И извънредно мотивиран.

Голямата, тлъста отборна победа, гордостта на чакала Уле Винтер, съвсем скоро щеше да му преседне.

Дагни Йенсен слезе от метрото в квартал „Борген”. Спря за миг и плъзна поглед над Западното гробище. Не натам се беше запътила. Всъщност се съмняваше дали изобщо някога ще намери смелост да влезе в гробище. Дагни тръгна по улица „Скьойен”, стигна го „Монолитвайен” и зави надясно. Минаваше покрай бели дървени къщи с дъсчени огради. Изглеждаха безлюдни. Нормално. Беше делничен ден, преди обяд. Хората бяха на работа, децата — на училище. Всеки се бе захванал с нещо, проявяваше активност. Само Дагни стоеше пасивна. В болнични. Не беше молила за това, но и психологът, и директорът на училището настояха да си вземе кратка почивка, да се съвземе от стреса, преживян след нападението в женската тоалетна. Изобщо, кой травмиран човек — бил той и психически устойчив — има нужда да остава насаме със себе си, за да се вдава в емоционалното си състояние!

Е, вече си даде сметка колко зле се чувства.

Телефонът й в дамската чанта зажужа. Дагни го извади. Търсеше я Кари Бийл — телохранителката й. Явно вече бяха открили бягството й. Дагни й затвори и й изпрати есемес:

Съжалявам. Всичко е наред. Нужно ми е да остана за малко сама. Ще дам знак, когато се почувствам по-добре.

Преди двайсет минути Дагни и Кари Бийл се намираха в центъра. Дагни спря пред една цветарница — искала да купи лалета. Настоя полицайката да я изчака отвън. Измъкна се през задния вход на магазина, притича до метростанцията зад Стуртинга и се качи на първата мотриса в посока запад.

Погледна си часовника. Обеща да бъде на уреченото място преди два часа. Посочи точно на коя пейка ще седне. Предупреди, че ще е облечена в необичайни за нея дрехи, за да не е лесно разпознаваема. Уточни дори накъде ще гледа.

Това беше лудост.

Точно така: пълна лудост. Той и се обади от непознат номер. Тя вдигна и не намери кураж да затвори. И сега, подобно на мекушав човек под хипноза, тя следваше робски инструкциите на този мъж, който вече я употреби и излъга веднъж. Защо? Не можеше да отговори. Явно имаше неподозирано дори за нея слабо място. Противна, животинска склонност. Да, това беше единственото логично обяснение. Беше лоша, лоша колкото него, и сега му позволяваше да я повлече със себе си към дъното. Дагни усети как пулсът й се ускори. О, как копнееше за това дъно, където огънят ще я пречисти. Ами ако той не дойде? Ще дойде, трябва да дойде! Дагни чуваше как подметките й отекват все по-силно и по-силно в асфалта.

След шест минути, в два без пет, седеше на посочената от нея пейка. Оттам се откриваше изглед към езерото в Сместа. По водата се носеше бял лебед. Шията и главата оформяха въпросителен знак. Защо, защо прави това?

Свайн Фине вървеше целеустремено с дълги, спокойни крачки. Да върви така, в една и съща посока час след час — ето това му липсваше най-много, докато лежеше в затвора. Е, добре де. Най-много след онова, другото.

За по-малко от два часа стигна от последното си убежище, което намери в долината Сьоркедален, до центъра на Осло. На повечето хора такъв преход би отнел близо три часа.

Вилата бе кацнала на билото на отвесна скала. Понеже по скалната стена имаше набити болтове, а вътре Фине намери карабинери и въжета, предположи, че катерачи използват заслона. По земята още имаше сняг. При слънце по червената и сиво-черна гранитна плоча се стичаше вода от разтопен сняг и Фине не видя катерачи.

Забеляза обаче следи от мечка. Толкова близо до вилата, че купи нужното и направи капан от граната и корда. Когато и последният сняг се стопи и започнат да се появяват катерачи, Фине ще си намери място по-навътре сред дърветата и ще си спретне индианско типи. Ще ловува. Ще лови риба по-навътре в гората. Само колкото му е нужно. Да отнемаш живота на повече живи същества, отколкото ти трябват, за да се нахраниш, е равнозначно на убийство, а той не е убиец. Вече тръпнеше в очакване.

Мина през сивия, смърдящ на пикоч подлез под кръстовището в Сместа, излезе на дневна светлина и продължи надолу към езерото.

Видя я още при влизането в парка. От такова разстояние, макар да имаше орлов поглед, той не би могъл да различи лицето й, но я позна по фигурата. По позата й. Застинала в очакване. Навярно малко изплашена, в напрегнато очакване.

Той не тръгна направо към пейката, а избра заобиколен път, за да провери дали наоколо не се навъртат полицаи. Същото направи и когато посети гроба на Валентин. Бързо установи, че от тази страна на езерото жената е сама. На отвъдния бряг наистина седеше човек, но той се намираше прекалено далече, за да види и чуе нещо съществено от предстоящото да се случи. Пък дори и да видеше и чудеше, нямаше да успее да се намеси навреме. Защото всичко щеше да стане бързо. Всичко беше готово, оформлението на сцената — завършено, Фине — пред пръсване.

— Здравей — поздрави той, заставайки пред пейката.

— Здрасти — усмихна се тя.

Стори му се по-малко изплашена, отколкото очакваше. Е, все пак тя нямаше представа какво я чака. Той се озърна, за да се увери, че е сам.

— Малко закъснява — каза Алисе. — Обичайно поведение. Така са топ-адвокатите.

Свайн Фине се засмя. Младото момиче беше спокойно, защото очакваше и Юхан Крун да присъства на срещата. Така й каза той, когато й поръча да се яви в два часа при езерото в Сместа. Обясни й, че двамата ще се срещнат със Свайн Фине именно там, защото в момента полицията издирва клиента им и няма как да проведат срещата в кантората. Всичко това се съдържаше в бележката, която Свайн Фине намери, забодена с нож в лехата пред гроба на Валентин. Под текста стоеше подписът на Юхан Крун. Фине хареса ножа и си го прибра — и за да си попълни колекцията, и защото можеше да му свърши работа във вилата. После разгъна бележката. Адвокатът, изглежда, бе помислил за всичко, та и двамата — и Фине, и Крун — да се измъкнат безнаказано. Е, трудно можеше да се измъкне от всички последствия. Все пак предоставяше на Фине любовницата си. Крун още не знаеше, но никога повече нямаше да може да я обича както преди. И никога повече нямаше да се почувства свободен. Все пак бе сключил сделка с дявола, а както е всеизвестно, дяволът е дяволски добър в дребния шрифт. Занапред потребностите на Фине бяха обезпечени: и материалните, и физическите.

Юхан Крун седеше в колата на паркинга за посетители на „Хегнар Медия”. Подрани — не биваше да се появява до езерото преди два и пет. Извади току-що купена кутия „Марлборо Голд”, слезе от колата, защото Фрида не обичаше в колата да й вони на дим, и се опита да си запали цигара. Пръстите му трепереха силно и се отказа. Толкова по-добре: и бездруго бе решил да ги отказва. Пак си погледна часовника. Според уговорката щеше да разполага с две минути. Разбраха се задочно — така беше най-безопасно. Така или иначе, Юхан съобщи, че са му нужни само две минути.

Следеше движещия се секундарник. Ето. Точно два часът.

Юхан Крун затвори очи. Това, разбира се, беше ужасно, нещо, с което ще трябва да живее до края на живота си, но в крайна сметка беше единственият изход.

Мислеше за Алисе; какво й предстои да преживее. Щеше да оцелее, но кошмарите за случилото се щяха да я преследват години наред. И всичко това, защото той реши така. Не й каза нито дума. Измами я. Не Фине, той, Крун, е по-големият злодей.

Пак си погледна часовника. След минута и половина ще влезе в парка, ще излъже, че е закъснял, ще я утеши, доколкото може, ще се обади в полицията, ще се престори на ужасен. Поправка: няма да му се наложи да се преструва. Обяснението му пред полицията ще съдържа деветдесет процента истина. А пред Алисе ще бъде стопроцентова лъжа.

Юхан Крун видя отражението си в страничния прозорец на колата.

Ненавиждаше гледката. По-омразен от нея му беше единствено Свайн Фине.

Алисе гледаше Свайн Фине, седнал на пейката до нея.

— Знаеш ли защо сме тук, Алисе? — попита той.

Беше вързал червена кърпа около черната си коса, прошарена едва тук-там.

— Само в общи линии — отвърна тя.

Юхан бързаше и й спомена бегло, че ставало въпрос за убийството на Ракел Фауке. Сигурно ще обсъждаме предявяването на съдебен иск срещу полицията заради телесната повреда, нанесена на клиента от Хари Хуле в бункера на възвишението Екебер, предположи най-напред Алисе. Попита Юхан това ли е поводът за срещата, а той сухо отговори, че ставало дума за самопризнание, но сега нямал време за повече обяснения. През последните дни той се държеше все така. Резервирано. Студено. Ако не го познаваше, навярно щеше да си помисли, че е изгубил интерес към нея. Но Алисе го познаваше, и то много добре. И преди го беше виждала такъв — през кратките периоди, когато го налягаха угризения и предлагаше да прекратят отношенията си, защото не било честно спрямо семейството му, а и спрямо колегите в кантората. Бе опитал да се разделят. Алисе му бе попречила. За бога, трябваше му толкова малко. Мъже. Или по-точно: момчета. Защото понякога я обземаше чувството, че тя е по-възрастната от двамата; че Юхан е невръстно хлапе в тяло на мъж, хлапе с остър ум, що се отнася до юридически казуси, но само толкова. И макар Юхан да обичаше да влиза в ролята на господар, докато Алисе е робиня, и двамата знаеха, че всъщност е точно обратното. Тя обаче му позволяваше да играе доминиращата роля, както майка снизходително влиза в кожата на изплашената Червена шапчица, великодушно предоставяйки на невръстния си син ролята на големия страшен вълк.

Не че Юхан нямаше ценни качества. Имаше, разбира се. Беше внимателен, грижовен, лоялен. Наистина. Алисе познаваше немалко мъже с извънбрачни афери, които не изпитват и частица от неговите скрупули. Въпросът, който беше започнал да гложди Алисе обаче, не засягаше лоялността на Юхан или неговото семейство, а каква е нейната полза от цялата работа. В началото на връзката си с него Алисе нямаше строен план. Не беше чак такава цинична използвачка. Като новоизлюпена юристка тя, естествено, благоговееше пред блестящия Юхан Крун, завършил право с отличие и още преди да започне да се бръсне получил лиценз да се явява пред Върховния съд, а на всичкото отгоре и съдружник в една от най-престижните кантори в града. Същевременно Алисе беше напълно наясно какво може да предложи с посредствената си диплома на една кантора и какво — на един мъж с младостта и външността си. В края на деня (Юхан престана да поправя англицизмите й и сам започна да ги използва) именно сборът от рационални и наглед нерационални фактори предопределя решението да започнеш интимна връзка с някого. (Ако можеше да я чуе, Юхан би й обърнал внимание, че факторите образуват съвкупност, не сбор.) Алисе се затрудняваше в подобни тънкости, а навярно и не бяха толкова съществени. Важното беше, че тя започна да се съмнява в положителната стойност на сбора. Е, покрай Юхан се уреди с малко по-голям кабинет от колегите на нейното ниво и работеше по малко по-интересни случаи. Но годишният й бонус си остана същият — символичен като на другите редови служители в кантората с изключение на съдружниците. Алисе знаеше отлично колко струват обещанията на женените мъже, че ще напуснат съпругата и семейството си, но Юхан дори не си направи устата да й обещае подобно нещо.

— Само в общи линии — усмихна се Свайн Фине.

Видя кафявите му зъби. Понеже седеше съвсем близо до нея, дъхът му лъхаше в лицето й и тя установи, че не е пушач.

— На двайсет и пет години — продължи той. — Д-даваш ли си сметка, че вече излизаш от златната възраст за раждане на деца?

Алисе прикова изплашен поглед в него. Откъде знае на колко години е тя?

— Най-благоприятният период е от края на пубертета до навършването на двайсет и четири години — погледът на Фине се плъзна по тялото й.

Алисе го усети физически, сякаш я полази охлюв и остави слузеста следа.

— Оттам нататък рискът от здравословни проблеми и спонтанен аборт нараства. — Фине надигна ръкава на фланелената си риза и натисна копче върху електронния си часовник. — Докато качеството на мъжката сперма общо взето си остава еднакво цял живот.

„Не е вярно” — възрази му наум тя. Някъде прочете, че вероятността да зачене от мъж на нейната възраст е пет пъти по-голяма, отколкото от партньор, прехвърлил четирийсет и една. Пет пъти по-висок е и рискът дете, заченато от втория, да се роди с разстройство от аутистичния спектър. Провери го и в Гугъл. Тези дни Франк й предложи да се присъедини към компанията му. Заедно с още няколко бивши състуденти щели да ходят на хижа. Когато бяха гаджета с Франк, той беше непоправим купонджия без ясни цели и с ниски оценки. Тя го отписа като богаташко синче, лишено от амбиции за кариера. Подцени го. Франк постигна изненадващи успехи в адвокатската кантора на баща си. Алисе обаче още не беше решила какво да му отговори.

— Възприеми го като подарък за теб от мен и от Юхан Крун. — Фине си разкопча якето.

Алисе го гледаше с недоумение. През ума й се стрелна опасение, че той ще се опита да я изнасили, но тя бързо го отпъди. Юхан Крун щеше да пристигне всеки момент, а и се намираха на обществено място. Вярно, в непосредствена близост не се мяркаха хора, но Алисе виждаше човек на отсрещния бряг на езерото, вероятно на около двеста метра оттук. И той седеше на пейка.

— Какво… — подхвана Алисе. По-далече не стигна.

Лявата ръка на Свайн Фине стегна гърлото й в желязна хватка, а дясната разтвори по-широко якето. Алисе се опита да си поеме дъх, ала не успя. Еректиралият пенис наподобяваше лебедова шия.

— Не се бой, не съм като другите — увери я Фине. — Не убивам.

Алисе се опита да стане от пейката, да отблъсне ръката му, но тя я беше сграбчила като хищническа лапа.

— Стига да правиш каквото ти казвам — добави Фине. — Първо: погледни.

Той продължаваше да я стиска с една ръка. Седеше разкрачен, извадил члена си. Искаше тя да види, да си представи какво я чака. И Алисе гледаше. Гледаше бялата лебедова шия с издути вени и танцуваща червена точка, която се местеше нагоре.

Какво беше това? Какво, по дяволите, беше това?

Неочаквано главичката на пениса избухна и Алисе чу глух шум, какъвто се чува, докато чукаш пържоли. Топъл дъжд обля лицето й, нещо пръсна в едното й око и я заслепи. Над нея се разнесе гръм.

За миг Алисе си помисли, че крещи тя, но отвори очи и видя, че всъщност крещи Фине. Държеше се за слабините с две ръце, а между пръстите му на тласъци бликаше кръв. Взираше се в нея с уголемени, почернели от шока очи и осъдителен поглед, все едно тя му го бе причинила.

Червената точка пак се появи и заигра върху лицето му. Плъзна се по набръчканата буза към окото. Алисе проследи как точката спира в склерата на окото му. А навярно и Фине я забеляза, защото прошепна нещо неразбираемо. Чу го чак когато той го повтори:

— Помощ.

Наясно какво предстои, Алисе затвори очи и успя да закрие лице с ръка, преди повторно да чуе глухия пукот. Този път обаче не се чу пукот, а плющене на камшик. А после, със значително закъснение, сякаш изстрелът беше произведен много далеч, отекна познатият вече гръм.

Руар Бор гледаше през оптическия мерник.

Вторият изстрел — в главата — запрати мишената назад. Мъжът се свлече от пейката и остана да лежи на чакълестата алея. Руар отмести мерника и видя как младата жена тича към „Хегнар Медия”. Хвърли се в обятията на завтеклия се към нея мъж. Той извади телефон и започна да набира номер, сякаш предварително подготвен за случката. Навярно действително знаеше сценария. Бор нямаше представа.

Узна само колкото пожела.

Хари му го съобщи преди 24 часа.

Открил човека, издирван от Бор толкова много години.

В разговор с надежден източник — по израза на Хуле — Свайн Фине признал, че преди много години изнасилил дъщерята на епископ Бор в Хюсебю.

Давността на престъплението отдавна била изтекла.

Но Хари имал решение — както сам се изрази.

Осведоми Бор за най-необходимото, без излишни подробности. Така навремето процедираха и в Е-14. Час и място. В два до езерото в Сместа, на пейката, където бяха седели Хари и Пиа.

Руар Бор отмести мерника встрани. От другата страна на езерото жена вървеше с бързи крачки. Доколкото установи, тя бе единствената свидетелка. Руар Бор затвори прозореца на мазето и остави снайпера. Погледна си часовника. Обеща на Хари Хуле да приключи в рамките на две минути от появата на мишената и спази дадената дума, макар че, когато Фине се разголи, Бор се поддаде на изкушението и още с първия изстрел му даде да усети вкуса на смъртта. Използва така наречените frangible bullets — разрушаващи се безоловни куршуми. Бор избра именно този вид боеприпаси не само заради отличните им поразяващи свойства, но и защото при попадение те се пръскат и остават в тялото на мишената. Затова, при стрелба с разрушаващи се муниции, балистичните експерти не могат да определят нито с какъв вид оръжие е стреляно, нито каква траекторията е описал куршумът, нито къде е стоял снайперистът. Накратко, щяха да оглеждат безпомощно възвишение с няколко хиляди къщи без ни най-малка представа откъде да започнат да търсят.

Свършено. Отстреля мишената. Най-сетне отмъсти за Бианка.

Руар се чувстваше прероден — точно така би описал състоянието си. Прибра пушката в шкафа и го заключи. Тръгна към банята да си вземе душ. Пътем обаче спря и извади телефона си от джоба. Набра Пиа. Тя вдигна почти веднага.

— Всичко наред ли е?

— Да — засмя се Руар Бор. — Просто се питах дали тази вечер ти се ходи на ресторант.

— На ресторант?

— Много отдавна не сме ходили. Чувал съм хубави отзиви за „Лофотен” — рибен ресторант на Шувхолмен.

Долови колебанието й. Мнителността. А после — как мислите й продължиха до „защо пък не?”, докъдето беше стигнал и самият той.

— Добре — отговори тя. — Ще…

— Да, ще запазя маса. В осем? Как ти звучи?

— Супер. Звучи супер.

Затвориха. Руар Бор се съблече, влезе в банята и пусна топлата вода. Искаше да си вземе горещ душ.

Дагни си тръгна от парка по пътя, по който беше дошла. Вглъби се в душевното си състояние. Седеше прекалено далеч, за да види всички подробности, но видя достатъчно. За втори път се остави да я води почти хипнотичната воля на Хари Хуле, ала този път той не я подведе. Спази обещанието си. Свайн Фине изчезна завинаги от живота й. Дагни Йенсен си спомни плътния, дрезгав глас на Хуле по телефона; как й обясни какво ще се случи и защо тя в никакъв случай, ама за нищо на света не бива да го споделя с някого. И макар още тогава да бе изпитала странна възбуда и да знаеше, че няма да успее да устои, тя го попита защо й отправя това предложение; да не би да я смята за любителка на публични екзекуции?

— Не — отрече той. — Но ти ми каза, че за теб няма да е достатъчно да го видиш мъртъв, за да спреш да го сънуваш в кошмарите си. Ще намериш покой само ако го видиш как умира. След всичко, на което те подложих, ти дължа тази възможност. От теб зависи дали ще се възползваш от нея.

Дагни се сети за погребението на майка си; за думите на младата свещеничка: никой не разполага със сигурен отговор на въпроса какво има отвъд прага на смъртта. Знаем само, че който го е прекрачил, не се е върнал.

Да, сега Дагни Йенсен беше сигурна, че Фине е мъртъв. Изясни си и как се чувства.

Прекрасно — не.

Но по-добре.

Катрине Брат седеше зад бюрото и се оглеждаше.

Отдавна опакова малкото предмети, които смяташе да отнесе вкъщи. Родителите на Бьорн гледаха Герт в апартамента. Катрине съзнаваше, че всяка добра майка най-вероятно би се прибрала вкъщи възможно най-скоро. Катрине обаче предпочете да поизчака. Да си вземе глътка въздух. Да удължи паузата от задушаващата мъка, от въпросите без отговор, от глождещите я подозрения.

Когато беше сама, по-лесно се справяше със скръбта. Тогава не се чувстваше наблюдавана. Не й се налагаше да внимава да не би да се засмее на някоя щуротия на Герт или да не изпусне някоя неуместна реплика, например с какво радостно нетърпение очаква пролетта. Родителите на Бьорн, разбира се, не биха реагирали остро, дори да го направи. Бяха разумни хора, проявяваха разбиране. Да. Определено бяха чудесни. Тя обаче явно не беше. Да, скърбеше, ала съумяваше да прогони за малко скръбта, когато никой около нея не й напомняше, че Бьорн е мъртъв. Че Хари е мъртъв.

Навярно родителите на покойния й съпруг таяха неизказано подозрение. Подозрение, че по някакъв начин тя е причината Бьорн да сложи край на живота си. Но не беше така. Поне не и в нейните очи. От друга страна: не би ли трябвало да се досети, че психиката на Бьорн се разклати силно, когато той изпадна в нервна криза от новината за кончината на Хари? Да се досети, че бурната му реакция е причинена не само от трагичната вест; че той страда от нещо много по-сериозно, от дълбока депресия, чиито симптоми до определен момент навярно е съумявал да опази в тайна. Смъртта на Хари обаче е била капката, от която не само чашата е преляла, но и всички диги са се разкъсали. Делим общ покрив с един човек. Какво обаче знаем за него? Още по-малко, отколкото за самите себе си. Плашеща мисъл, но представата за хората около нас е точно това: субективна представа, помисли си Катрине.

Тя би тревога, когато Бьорн остави Герт, без да размени нито дума с нея.

Ето какво се случи. Катрине се прибра от ужасната пресконференция с Уле Винтер, и завари апартамента пуст. Бьорн не бе оставил бележка къде е отишъл с Герт. На входната врата се позвъни. Тя включи домофона, чу Герт да плаче, предположи, че Бьорн си е забравил ключовете, и натисна копчето да им отвори. Не чу обаче бръмчене от отваряща се врата. Само детето продължаваше да плаче, все едно някой го държеше до микрофона. Катрине извика няколко пъти Бьорн по име, не получи отговор и слезе по стълбите.

Автомобилното столче „Maxi Cosi” с Герт стоеше на тротоара точно пред входа.

Тя огледа цялото протежение на улица „Нурдал Брюн”, но от Бьорн нямаше следа. Надникна дори в тъмните дворове на отсрещния тротоар. И там не се виждаше жива душа, но това, разбира се, не означаваше, че някой не се спотайва в сенките. Осени я шантаво хрумване: ами ако на вратата е позвънил друг, а не Бьорн?

Качи Герт в апартамента и набра номера на Бьорн. „Телефонът е изключен или е извън обхват” — извести автоматично съобщение. Още в този момент тя разбра, че се е случило нещо лошо, и се свърза с родителите му. Вместо колегите му или приятелите му в града, тя предпочете да потърси родителите му в Тутен. Това показваше колко е изплашена.

Те я успокоиха. Бьорн сигурно ще се обади всеки момент. Сто процента има логично обяснение. В гласа на майка му обаче Катрине долови притеснение. Навярно и тя бе забелязала нещо обезпокоително в поведението на Бьорн напоследък.

Всеобщо е мнението, че следователите, разследващи тежки престъпления, постепенно се научават да гледат на някои въпроси като на мистерия — завинаги ще си останат без отговор — и да продължават напред. Едни свикват, но други цял живот не се предават. От рода на Хари например. И на Катрине. Тя не знаеше дали това е предимство, или недостатък в професионален план, но едно знаеше със сигурност: в личния живот това качество носи само негативи. Отсега изтръгваше при мисълта за седмиците и месеците, през които ще будува. Не заради Герт. Той заспиваше и се будеше по часовник. Мира нямаше да й дава обаче натрапчивото търсене в мрака. Не беше по силите й да го обуздае.

Катрине затвори чантата с папки, които щеше да вземе у дома, отиде до вратата, изключи осветлението и точно преди да излезе, стационарният телефон на бюрото звънна.

Вдигна.

— Обажда се Сун-мин Ларшен.

— О, приятно ми е да те чуя — сухо отвърна тя.

Не че й беше неприятно, но ако й се обаждаше по повод предложението й за позицията в Отдела за борба е насилието, не беше улучил подходящ момент.

— Обаждам се, защото… Удобно ли е?

Катрине погледна през прозореца към парка. Голи дървета, кафява, излиняла трева. Не след дълго дърветата щяха да се разлистят, да цъфнат; да поникне зелена трева. А после да дойде лятото. Поне така казваха.

— Да — потвърди тя, но усети липсата на какъвто и да било ентусиазъм в гласа си.

— Току-що преживях странно съвпадение. По-рано днес получих сведения, хвърлящи нова светлина върху убийството на Ракел Фауке, а преди минута ми се обади Юхан Крун, адво…

— Знам кой е.

— Намирал се до езерото в Сместа, заедно с асистентката му. Били си уговорили среща със Свайн Фине. Но някой току-що го застрелял.

— Какво?

— Нямам представа защо Крун се обади точно на мен. После щял да ми обясни. Все едно. Този случай е от компетенцията на полицейското управление в Осло, затова ти звъня.

— Ще предам на дежурната част.

Проследи с поглед как някакво животно се прокрадва по кафявата морава пред Главното управление. Изчака малко. Ларшен също чакаше.

— Струва ми се странно, че Свайн Фине е застрелян само час след като получих информация, която отново го превръща в заподозрян за убийството на Ракел Фауке.

Катрине пусна чантата и се тръшна на стола зад бюрото.

— И казваш…

— Да, казвам, че разполагам със сведения, оневиняващи Хари Хуле.

Катрине усети как сърцето й заби учестено. Кръвта се разбушува в тялото й, запулсира под кожата. В нея се събуди нещо временно задрямало.

— Да разбирам ли, че…

— Да?

— Че все още не си споделил тази информация с никого?

— Само с теб.

— С мен сподели единствено заключението, че Хари е невинен.

— И ти ще стигнеш до същото заключение, Брат.

— Сигурен ли си?

— Имам предложение.

— Така си и мислех.

— Да се срещнем на местопрестъплението. Там ще говорим.

— Добре. Ще дойда с патрулка.

Катрине набра дежурната част, а после се обади да предупреди свекъра и свекървата, че ще закъснее. Докато чакаше на телефона, пак огледа парка. Животното го нямаше. От покойния си баща знаеше, че язовците не подбират придирчиво плячката си. Ловуват по всяко време, навсякъде. Хранят се с каквото им падне, бият се с който им излезе насреща. Някои следователи са язовци, казваше Герт Рафто. У Катрине от зимен сън се бе събудил именно язовец.

Петдесет и втора глава

Катрине пристигна при езерото в Сместа и завари Сун-мин Ларшен на местопрестъплението. Куче на каишка скимтеше и трепереше между краката му, сякаш се криеше там. Отнякъде се чуваше слабо, но пронизително пиукане като от аларма на будилник.

Отидоха до тялото, проснато странично на земята до пейката. Катрине установи, че пиукането идва оттам. И че тялото е на Свайн Фине. Мъртвият имаше огнестрелни рани в слабините и в едното око, но нито на гърба, нито отзад на главата се виждаше изходна рана. Навярно стрелецът бе използвал специални боеприпаси. Макар да си даваше сметка, че само така й се струва, Катрине имаше чувството, че монотонният електронен звук от ръчния часовник на мъртвия постепенно се усилва.

— Защо никой не е… — подхвана тя.

— Заради пръстовите отпечатъци — отвърна Сун-мин. — Снех показания на очевидците, но най-добре да изключим категорично вероятността някой да е пипал часовника му, нали?

Катрине кимна и го подкани да се отдръпнат малко встрани.

Оперативните работници започнаха да опъват заградителни ленти около местопрестъплението, а Сун-мин разказа на Катрине какво беше научил за случилото се от Алисе Крог Райнертшен и Юхан Крун, застанал от другата страна на езерото заедно с неколцина любопитни минувачи. Сун-мин обясни на Катрине, че е отпратил всички да застанат там, за да подсигури безопасността им — не е изключено Свайн Фине да е станал случайна жертва, а истинската мишена да е друг.

— В момента ние с теб се намираме на пътя на куршума. — Катрине примижа към възвишението. — Не вярваме в тази версия, нали?

— Не.

— Тогава? — Катрине се наведе да погали кучето.

— Крун има теория.

— Трупът ли изплаши кучето ти?

— Не. Когато пристигнахме, го нападна лебед.

— Горкичкото. — Катрине го почеса зад ухото. В гърлото й заседна буца, сякаш в преданите кучешки очи откри нещо познато.

— Крун обясни ли защо се е обадил точно на теб?

— Да.

— И?

— Най-добре да го попиташ лично.

— Добре.

— Брат?

— Да?

— Както вече споменах, Каспаров е полицейско куче. Имаш ли нещо против да проследим откъде е дошъл Фине?

Катрине погледна треперещото куче.

— Ако повикам куче следотърсач, ще пристигне до половин час. За пенсионирането на Каспаров, предполагам, си има причина.

— Износени стави — кимна Ларшен. — Ако се наложи, ще го нося.

— С напредването на възрастта обонянието на кучетата не отслабва ли?

— Е, малко отслабва — съгласи се Ларшен. — Но същото важи и за хората.

Катрине Брат изгледа Сун-мин Ларшен. За Уле Винтер ли намекваше?

— Действайте. — Тя потупа Каспаров по главата. — И наслука!

Старото куче сякаш разбра думите й, защото опашката му, дотогава увиснала към земята подобно на огъната пръчка, се размаха във въздуха.

Катрине обиколи езерото.

И Крун, и асистентката му бяха бледи и зъзнеха. Духаше лек, но мразовит северен вятър, който временно замрази надеждите на столичани за скорошно запролетяване.

— Уви, ще се наложи още веднъж да ми разкажете всичко от самото начало. — Катрине извади бележник.

Крун кимна.

— Преди няколко дни ме посети Фине. Изневиделица изникна на верандата вкъщи. Призна, че той е убил Ракел Фауке. Поиска да му помогна когато и ако тръгнете по петите му.

— Спомена ли факти, които да оневиняват Хари Хуле?

— След убийството е упоил Хари Хуле и го е оставил на местопрестъплението в безсъзнание. Увеличил е температурата в помещението, за да заблуди разследващите, че Ракел е била убита след пристигането на Хуле. Свайн Фине е убил Ракел Фауке, за да отмъсти на Хуле, задето е застрелял сина му по време на арест.

— Аха… — Катрине не знаеше защо продължава да проявява скептицизъм към изложената версия, вместо мигом да я приеме безрезервно. — Фине обясни ли как точно се е вмъкнал в къщата на Ракел Фауке и как е излязъл?

Крун поклати глава.

— Вероятно през комина? Знам ли… Този тип се появява и изчезва по най-необясним начин. Уговорих се с него да се видим днес, защото настоях да се предаде на полицията.

Катрине разтъпка крака на място.

— Според теб кой го застреля? И как?

Крун пак вдигна рамене.

— Престъпник като Свайн Фине, блудствал с деца, си е спечелил много врагове в затвора. Зад решетките е успял да се опази от тях, но мнозина вече са излежали присъдите си и са на свобода. Само са чакали той да излезе. Такива престъпници, за жалост, често притежават огнестрелно оръжие и умеят да боравят с него.

— Значи, говорим за десетки заподозрени, до един лежали за тежки престъпления, някои — за убийство. Това ли ми казваш?

— Точно това, Брат.

Крун несъмнено умееше да лансира версиите си много убедително. Навярно Катрине продължаваше да изпитва недоверие, защото се бе наслушала на негови изобретателни съчинения в съдебната зала.

— И към теб имам няколко въпроса — обърна се тя към Алисе. — Може ли да ти ги задам още сега?

— По-късно. — Алисе скръсти ръце пред гърдите си. — След минимум шест часа. Нови научни изследвания показват, че обсъждането на стресогенни преживявания през първите шест часа крие сериозен риск от задълбочаване на травмата.

— С всяка изминала минута обаче шансовете ни да заловим опасен убиец намаляват.

— Това не е моя отговорност. Аз съм адвокат — отвърна жената, гледайки я неотстъпчиво, но гласът й потрепери.

Катрине й съчувстваше, ала моментът не позволяваше да пипа с кадифени ръкавици.

— В такъв случай си се издънила, защото клиентът ти е мъртъв. Ти не си адвокат, а девойче с диплом на юрист, което се чука с шефа, защото се надява така да си осигури привилегии. Заблуждаваш се. Нищо няма да спечелиш от секс с шефа. Както няма да спечелиш нищо и ако се правиш на много отракана пред мен. Е?

Алисе Крог Райнертшен прикова поглед в Катрине Брат. Премига. Първата сълза прокара бразда в пудрата, наслоена върху младата буза.

Шест минути по-късно Катрине разполагаше с всички подробности. Посъветва Алисе да си затвори очите, да възстанови в паметта си първия изстрел, да каже „сега” в момента, когато куршумът е улучил и „сега” в момента, когато е чула гърма. Делеше ги повече от секунда — следователно изстрелът бе дошъл най-малко от 400 метра разстояние. Катрине се замисли и за попаденията: в гениталиите и в едното око. Не беше никак случайно. Убиецът е или състезател по спортна стрелба, или има специална стрелкова подготовка в армията. От лежалите заедно със Свайн Фине едва ли мнозина отговаряха на това описание. Най-вероятно нито един, предположи Катрине.

И изведнъж я осени подозрение, почти надежда — не, дори не надежда, а по-скоро илюзорна мечта. После изчезна. Но искрицата на една алтернативна истина остави след себе си нещо топло и болкоуспокояващо, утеха, каквато религиозните хора дирят, вкопчвайки се с вяра в нещо, което разумът отхвърля. В течение на няколко секунди Катрине не усещаше северния вятър. Разглеждаше парка, островчето с върбата — скоро щеше да цъфне, насекомите — да зажужат, а птиците — да запеят. Всичко това щеше да покаже на Герт. Споходи я и друга мисъл.

Какви истории ще разкаже на Герт за баща му. Колкото по-голям ставаше, толкова повече щеше да възприема тези разкази като част от собствената си идентичност, като тестото, от което е замесен.

И това щеше да го изпълни или с гордост, или със срам.

У нея наистина се бе пробудил язовецът. Ако човек събере дължината на тунелите, прокопани от един язовец през целия му живот, тя ще възлезе на радиуса на земното кълбо. Значи, ако копае само в дълбочина, за един живот язовецът би могъл да стигне до земното ядро. А колко надълбоко искаше да проникне Катрине? Навярно вече бе открила каквото иска.

Чу звук. Не, не беше звук. А тишина.

Часовникът от отсрещната страна на езерото беше спрял да пиука.

Кучешкото обоняние е приблизително хиляда пъти по-чувствително от човешкото. Според съвременни проучвания кучетата били способни не само да надушват миризми — прочете някъде Сун-мин. Якобсоновият орган, разположен в предната част на кучешкото небце, им позволява да усещат и разграничават безароматни феромони и друга безмирисна информация. И в резултат едно куче може — при оптимални обстоятелства — да проследи откъде е минал даден човек до месец след събитието.

В случая обстоятелствата не бяха оптимални.

За беда бяха тръгнали по следа, минаваща по тротоар, където междувременно други хора и животни бяха усложнили мирисната картина. Растителността беше прекалено оскъдна, за да задържи мирисните частици.

От друга страна обаче, и „Сьоркедал”, и тротоарът през близкия жилищен квартал бяха по-слабо оживени от центъра. Освен това ниската температура на въздуха благоприятстваше мирисните частици да бъдат запазени. И още по-важно: макар в момента от северозапад да нахлуваха тъмни облаци, откакто Свайн Фине бе минал оттук, не беше валял дъжд.

Сун-мин стоеше на тръни всеки път, когато наближаваха автобусна спирка, убеден, че следата ще свърши тук. Тук Фине е слязъл от автобус. Каспаров обаче продължаваше напред, дърпаше каишката, сякаш забравил колко го болят ставите. По баирите нагоре към Рьоа Сун-мин започна сериозно да съжалява, задето тръгна по костюм, вместо да си облече анцуг.

Макар и облян в пот, настроението на полицая се повишаваше. Вече вървяха от близо половин час и изглеждаше слабо вероятно, при положение че бе изминал такова голямо разстояние пеша, Фине да е използвал обществен транспорт.

Хари се взираше над Поршангерския фиорд, към морската бездна, към Северния полюс, към края и началото, към хоризонта, където се надяваше да го чакат по-светли дни. Днес обаче море, небе и суша се сливаха. Все едно седеше под гигантски сиво-бял купол. Беше тихо като в църква. Чуваше се само някой самотен жален крясък на чайка и ленивото премляскване на водата под гребната лодка, в която се возеха младеж и мъж. Чуваше се и гласът на Олег:

— … и когато се прибрах и казах на мама, че в час съм вдигнал ръка и съм казал, че Стария Шико е името не на най-старото дърво на света, а на най-старите корени, тя се смя до сълзи. После каза, че ние тримата имаме такива корени. Премълчах какво си помислих: откъде-накъде; та ти не си ми баща, както коренът на Стария Шико е негов родител. Но с течение на времето схванах какво е имала предвид: корените също растат. Докато двамата с теб сме си говорили за… за какво всъщност си говорехме най-често? За Тетрис. За кънки. Какви банди харесваме.

— Мхм. И какви…

— … мразим — усмихна се печално Олег. — Докато сме водили тези разговори, корените ни са намерили път един към друг и са се преплели. И така ти си станал мой баща.

— Мхм. Лош баща.

— Глупости.

— Какво? Средна хубост ли бях като баща?

— Беше различен баща. По някои предмети изкарваше слаб, по други — отличен. След като се прибра от Хонконг, ме спаси. Странно — помня най-ясно дребните неща. Например, как ме преметна.

— Кога?

— Когато най-сетне успях да бия рекорда ти на Тетрис, се похвали, че си знаел всички наименования от световния атлас вкъщи. Знаел си какво ще постигнеш с това твърдение.

— Е…

— Отне ми няколко месеца, но научих столиците на всички страни по света и как изглеждат знамената им. Съучениците ми ме гледаха странно, като изтърсех нещо от рода на Джибути.

— Почти всички.

— Всички.

— Да бе! Мислеше, че Сан Салвадор е държавата, а Салвадор — столицата, а то е обратното.

— Не се опитвай.

Хари се усмихна. И усети появата й — на усмивката. Подобно слънце, надничащо иззад облаците след продължителен мрак. И макар сега, след като се бе събудил, да му предстоеше да преживее нов мрачен период, едва ли щеше да е по-тежък от останалия зад гърба му.

— Тя обичаше да ни слуша как си говорим — каза Хари.

— Така ли? — Олег се загледа на север.

— Вземаше си книга или плетиво и сядаше наблизо. Не ни прекъсваше, не вземаше участие, дори не слушаше за какво си говорим. Просто й харесваше звукът. Наричаше го „звука на мъжете в моя живот”.

— И на мен този звук ми харесваше. — Олег дръпна въдицата и връхчето й послушно клюмна към водната повърхност. — Звукът от вашите разговори. След като си легнех, открехвах вратата само за да ви слушам. Говорехте тихо и сякаш си бяхте казали почти всичко, разбирахте се от половин дума. И въпреки това ти умееше да я разсмиваш. Чувствах се в пълна безопасност. Това беше най-приятният звук на света.

Хари се позасмя. Покашля се. Помисли си, че в това време звукът сигурно се разнася надалеч — навярно чак до сушата. Механично подръпна въдицата си.

— Хелга твърди, че не е виждала двама души да са толкова влюбени, колкото бяхте ти и мама. Надявала се и ние да бъдем като вас.

— Мхм. Е, и по-добре би могло да бъде.

— Защо?

Хари сви рамене.

— Ще изрека реплика, която съм чувал от устата на не един и двама мъже. Майка ти заслужаваше по-добър съпруг от мен.

Олег се усмихна.

— Мама знаеше с кого се захваща и искаше теб, не друг. Просто й трябваше кратка почивка да си го спомни; и тя, и ти да усетите свързващите ви здрави корени.

Хари се прокашля.

— Олег, май настъпи моментът да ти обясня…

— Не — прекъсна го младежът. — Не искам да знам защо те е изхвърлила от къщи. Имаш ли нещо против да ми го спестиш? Не ме интересува нито причината да се разделите, нито каквото и да било друго.

— Добре. От теб зависи колко ще узнаеш.

Така казваше и на Ракел. Тя предпочиташе да получава информацията от Хари в съкратен вид.

Олег плъзна ръка по релинга.

— Защото останалата част от истината е болезнена, нали?

— Да.

— Чух те снощи в гостната. Спа ли изобщо?

— Мхм.

— Мама е мъртва и нищо не може да промени този факт. Засега ми стига да знам, че за смъртта й не си виновен ти. Ако изпитам потребност да узная повече, друг път ще ми разкажеш по-подробно.

— Мъдър си, Олег. Точно като майка ти.

Олег се усмихна накриво и си погледна часовника.

— Хелга ни чака. Купила е треска.

— Предвидливо момиче. — Хари надникна в празната кофа до пейката пред него.

Навиха макарите. Хари си погледна часовника. Беше си купил самолетен билет и следобед се прибираше в Осло.

Какво щеше да се случи после, не знаеше. Планът, който изковаха заедно с Юхан Крун, не се простираше чак дотам.

Олег пъхна веслата в ключовете и започна да гребе.

Хари го наблюдаваше. Сети се за времето, когато той гребеше, а дядо му седеше на пейката отпред, усмихваше се и от време на време го наставляваше. Да използва горната част на тялото си, да изпъва ръце, да гребе с корема, а не с бицепсите. Да не бърза, да не се напряга, да намери ритъма си, защото лодка, плъзгаща се равномерно по водата, се движи по-бързо, макар да е вложена по-малко енергия. Усети със седалищните си мускули, че седиш точно по средата на пейката. Най-важен е балансът. Не гледай веслата, усети ги. Дръж погледа си прикован в дирята на лодката: вече доказано случилото се ни казва накъде сме се запътили. Но мълчи по въпроса какво предстои — добавяше дядо му. То зависи от следващото загребване с веслата. Дядо му вадеше джобната си манерка и казваше, че когато се приберат на сушата, пътуването ще изглежда непрекъсната линия от точката на потегляне до точката на пристигане. Монолитен разказ със смисъл и посока. В паметта ни остава, че през цялото време на пътуването сме искали лодката да срещне брега точно на мястото, където се намираме сега. Но мястото на пристигането и първоначалното местоназначение са две различни неща. И не непременно едното е за предпочитане пред другото. Озоваваме се където се озоваваме и мисълта, че през цялото време сме пътували именно към тази точка, ни действа успокояващо. Подобно на грижовна майка крехката ни памет ни уверява колко добре сме се справили; отделните ни загребвания с веслата са били чисти и са следвали първоначално набелязания маршрут. Мисълта, че в даден момент сме се отклонили от поетия курс, че не сме знаели къде се намираме и накъде отиваме, че животът ни е представлявал низ от хаотични, непохватни загребвания, е крайно неприятна, затова предпочитаме да пренапишем историята по наш вкус. Точно по тази причина успелите хора, помолени да разкажат за пътя към целта, често казват, че това е било заветната им мечта още от детството: да пожънат успехи в областта, в която са успели. Сигурно го твърдят най-искрено. Навярно просто са забравили всички други свои мечти — и несбъднатите, и постепенно отмрелите.

Какво ли би било, ако можехме по-ясно да съзрем безсмисления хаос от случайности в живота; ако, вместо да съчиняваме автобиографии, записвахме житейските си прогнози: например, как си представяме нашия живот след еди-колко си години. А после да приберем тези пророчества и на по-късен етап да ги прочетем, за да си припомним за какво всъщност сме мечтали.

Горе-долу по това време дядо му отпиваше голяма глътка от манерката и поглеждаше малкия Хари. А Хари, на свой ред, се взираше в натежалите очи на стареца, толкова тежки, сякаш ще изтекат от главата му, сякаш, ако заплаче, сивите еклери и ирисите ще се разтекат по бузите му. Тогава Хари не си даваше сметка, но сега осъзнаваше, че дядо му се е надявал внукът му да живее по-добре от него. Да избегне неговите грешки. А навярно — и един ден, когато момчето порасне, на свой ред да седи в лодка със син, дъщеря или внук и да ги гледа как гребат. Да ги напътства със съвети. Да вижда как някои от тях помагат, а други биват забравени и подминати без внимание. И да усети как нещо го задушава, как в гърлото му засяда буца от странна смесица между гордост и съчувствие. Гордост, защото детето е твое подобие. Съчувствие, защото го чака повече страдание, отколкото е преживяло до момента, и защото гребе с убеждението, че някой — самото то или поне дядото — знае накъде отива.

— В момента работим по един случай — подхвана Олег — двама съседи, приятели от деца, се сбили на празненство. Някога не са имали агресивни прояви, стабилни хора, разтървали ги, но на следващата сутрин единият, учител по математика, се появил на вратата на другия с крик в ръка. После човекът подаде сигнал при нас за опит за убийство. Учителят по математика замахнал да го удари по главата и щял да го направи, ако домакинът не бил затръшнал вратата. Разпитах учителя. Седя сега и си мисля: щом той е способен на убийство, значи всички сме. А всъщност не е така. Или?

Хари мълчеше. Олег отпусна веслата.

— Запитах се същото и когато ми съобщиха, че КРИПОС имали доказателства срещу теб. Не може да бъде, казах си. Знам, убивал си при изпълнение на служебен дълг или за да защитиш било собствения си живот, било живота на друг. Но предумишлено, планирано, хладнокръвно извършено убийство, след което си почистил всички следи… Не си способен на такова нещо, нали?

Хари виждаше, че Олег очаква отговор. Това момче, вече мъж, беше едва в началото на пътя. Имаше шанса да стане по-добър човек от Хари. В гласа на Ракел винаги се долавяше известно безпокойство, когато споделяше с Хари колко много му се възхищава Олег, как се опитва да докара дори походката му ала Чарли Чаплин; как заимства специфични думи и изрази от неговия речник. Дори подражава на навика на Хари да си разтърква врата, докато мисли усилено. И повтаря аргументите му за капаните на правовата държава.

— Не бих могъл да го извърша — потвърди Хари и извади пакет цигари от джоба си. — За планировката на хладнокръвно убийство се изисква определен темперамент, а ние с теб не го притежаваме.

Олег се усмихна. Изглеждаше почти облекчен.

— Ще ме почерпиш ли с една…

— Дори не си го и помисляй. Продължавай да гребеш.

Хари си запали цигара. Димът се издигна право нагоре, после се понесе на изток. Той примижа към необозримия хоризонт.

Застанал на прага само по боксерки и пантофи, Крун изглеждаше силно объркан. За секунда се поколеба дали да покани Хари в дома си. После все пак го пусна да влезе. Седнаха в кухнята и Крун му поднесе блудкаво еспресо от огромна машина. Най-напред Хари настоя за пълна дискретност, после му описа как стоят нещата.

След като приключи, чашата на Крун стоеше още недокосната.

— Искаш да изчистиш подозренията от себе си — кимна адвокатът. — И то без колегата ти Бьорн Холм да бъде заподозрян.

— Да. Можеш ли да ми помогнеш?

Юхан Крун се почеса по брадичката.

— Няма да е лесно. Както ти е известно, полицията трудно ще се откаже от един заподозрян, без да има друг. Фактически разполагаме само с косвени доказателства: наличие на високо съдържание на рохипнол, установено при анализ на кръв от дънки, и фактура за завишено потребление на електроенергия в определени часове. Възможно е кръвта ти да е попаднала там друг ден, а високото потребление на тока да идва от друга стая. Тези факти не доказват безспорно нищо. Нужен ни е… жертвен агнец. Някой без алиби, но с мотив. Някой, на когото ролята на виновник ще му подхожда.

На Хари му направи впечатление, че Крун говори в множествено число, все едно вече работят в комбина. Забеляза и промяна в Крун. Лицето му поруменя, той започна да диша по-дълбоко, зениците му се разшириха. Прилича на хищник, надушил плячка, помисли си Хари. Същата плячка, която съм набелязал и аз.

— Широко разпространена заблуда е, че жертвеният агнец е невинен — продължи Крун. — Функцията му не е да е невинен, а да поеме определена вина — без значение какво е правил и какво не е. Дори в модерната правова държава наблюдаваме интересно явление: на съучастници дори с нищожна роля при извършването на престъпления, но будещи особено остро обществено негодувание, съдът често налага несъразмерно сурови наказания спрямо тежестта на провинението им.

— Да караме по същество, а? — помоли Хари.

— А именно?

— Свайн Фине.

Крун погледна Хари и кимна в знак, че са се разбрали.

— При новоразкритата информация Фине вече не разполага с алиби за часа на убийството — обясни адвокатът. — Тогава още не е бил в родилното. А мотив определено има — мрази те. Двамата с теб можем да помогнем активно действащ изнасилвач да отиде зад решетките. Той не е невинен жертвен агнец. Помисли си само колко страдание е причинил на толкова хора. Дори — представи си! — имаше наглостта да признае, какво ти, да се похвали, че навремето изнасилил дъщерята на епископ Бор, който живеел само на стотина метра оттук.

Хари извади пакета от джоба си и издърпа пречупена цигара.

— Кажи ми с какво те държи Фине.

Крун се засмя. Вдигна чаша към устата си, за да прикрие престорения смях.

— Нямам време за превземки, Крун. Говори. Подробно.

Крун преглътна с мъка.

— Разбира се. Съжалявам, снощи не съм мигнал. Вземи си кафето и ела да идем в библиотеката.

— Защо?

— Жена ми… там стените са по-плътни.

Между стените, покрити отгоре до долу с книги, акустиката беше суха и приглушена. Потънал в дълбоко кожено кресло, Хари слушаше. Този път той не си докосна кафето.

— Мхм — кимна, след като Крун приключи. — Какво ще кажеш да говорим направо?

— Съгласен. — Крун си беше облякъл палто на голо и в съзнанието на Хари оживя детски спомен за ексхибиционист, който обичаше да се разхожда из горичка в Опсал. Той и Йойстайн го издебнаха и го напръскаха с воден пистолет. Най-ярко си спомняше жалните очи на мокрия перверзник, преди с Йойстайн да офейкат. После Хари съжаляваше за стореното — без да знае защо.

— И така, на теб не ти стига Фине да отиде зад решетките. Това няма да го спре да каже на жена ти каквото знае. Искаш Фине да изчезне от лицето на земята.

— Аз…

— Ако заловим Фине жив, за теб това би било проблем — заради жена ти. За мен — също, защото — ако изобщо го открием — е възможно той да изнамери алиби за часовете между 18 и 22 часа. Например, да е прекарал времето в компанията на бременната жена, преди да потеглят към родилното. Виж, ако го убият, не ми се вярва въпросната жена да се яви да свидетелства.

— Ако го убият?

— Ликвидират, очистят, елиминират — както искаш. — Хари дръпна от цигарата, която запали, без да поиска позволение. — Лично аз предпочитам „убият”. Гадните неща заслужават гадни имена.

Смаян, Крун се изсмя.

— Говориш като хладнокръвен убиец, Хари.

Хари сви рамене.

— Убиец — да, но не и хладнокръвен. Но ако искаме да успеем с това начинание, налага се да охладим страстите. Разбираш ли ме?

Крун кимна.

— Добре. Нека помисля.

— Може ли една цигара?

Хари му поднесе пакета.

Двамата мъже поседяха мълчаливо и наблюдаваха как димът се вие към тавана.

— Ако… — подхвана Крун.

— Шшшт.

Крун въздъхна.

Хари заговори, когато цигарата му бе изгоряла почти до филтъра:

— От теб искам да излъжеш, Крун.

— За какво?

— Че пред теб Фине е признал за убийството на Ракел. Ще посветя в плана ни още двама души. Единият работи в „Съдебна медицина”, другият е снайперист. Никой от трима ви няма да знае имената на другите двама. Ясно?

Крун кимна.

— Добре. Ще напишем покана до Фине къде и кога ще го чака асистентката ти. Ще забодеш листа до гроба на сина му с нещо, което ще ти дам.

— Какво?

Хари дръпна за последно от цигарата и я пусна в чашата.

— Троянски кон. Фине колекционира ножове. С малко късмет този нож ще ни послужи като оръжие, с чиято помощ ще пресечем всички спекулации.

Докато оглеждаше скалата отпред, Сун-мин чу грак на сива врана нейде измежду дърветата. Вода от разтопен сняг чертаеше черни вади по сивия гранит, извисяващ се на трийсетина метра. Сун-мин и Каспаров вървяха вече близо три часа и си личеше, че кучето изпитва болки. Полицаят нямаше представа какво мотивира четириногото да продължава — лоялността или ловният инстинкт, но дори когато в края на разкаляния горски път се озоваха през разнебитен въжен мост, който водеше към сняг и гъста, непроходима гора, кучето продължи да тегли каишката напред. На отвъдната страна Сун-мин забеляза следи от стъпки. За да мине по моста обаче, се налагаше да пренесе Каспаров и да се държи с една ръка. Ами после, помисли си. Луксозните му обувки, ръчна изработка, отдавна бяха подгизнали и въпросът беше докъде ще издържи да върви с гладките гьонени подметки по мъчно проходимия заснежен терен отвъд моста.

Сун-мин приклекна пред кучето, разтърка премръзналите си длани и се вгледа в изморените очи на Каспаров.

— Щом ти можеш, мога и аз — каза.

Каспаров започна да скимти и да рита, когато Сун-мин го вдигна, за да го пренесе, но успяха някак да се доберат до отсрещния бряг.

И сега, след двайсет минути през снега, пред тях изникна скала и им препречи пътя. Или? Сун-мин проследи отпечатъците от стъпки — отвеждаха встрани. Видя да виси протрито, мокро въже, овързано около дървесен ствол малко по-нагоре по почти отвесния склон. Мястото явно служеше само за междинна осигуровка, защото въжето продължаваше нагоре между дърветата. Нагоре се изкачваше стъпаловидна пътека. Но как Сун-мин да тръгне да се изтегля по въжето и същевременно да носи Каспаров?

— Съжалявам, приятел, това сигурно ще боли — каза той, коленичи, нарами кучето на гръб и здраво върза предните му крака с шала си. — Ако горе няма нищо, ще се върнем веднага. Обещавам.

Сун-мин хвана здраво въжето и затърси стабилна опора за краката си. Увиснал безпомощно от врата на стопанина си, Каспаров започна да вие. Висеше като раница, а задните му крака ожесточено дращеха сакото на Сун-мин.

Той се изкатери по-бързо, отколкото бе очаквал, и изведнъж се озоваха на върха на скалата. Там гората продължаваше.

На двайсетина метра отпред имаше червена вила. Сун-мин освободи Каспаров и го пусна на земята, но вместо да тръгне право към вилата, кучето се пъхна между краката на стопанина си, започна да скимти и да пролайва изплашено.

— Спокойно, спокойно. Тук няма нищо страшно, Фине е мъртъв.

Сун-мин видя следи от животно — от доста едро животно. Това ли бе стреснало Каспаров? Мъжът тръгна към вилата. Усети как кракът му опъна връв, но вече бе твърде късно. Разбра, че е налетял на капан. Разнесе се съскане, предмет, пълен с експлозив, проблесна и изхвърча пред него. Сун-мин инстинктивно затвори очи. След миг ги отвори, отметна назад глава и видя как летящият към небето предмет оставя тънка опашка след себе си. После се чу „бууум”: ракета избухна в жълто, синьо и червено — същински умален вариант на празнична заря.

Някой явно е искал да бъде предупреден, ако неканени приближат вилата. Или да подплаши нежелан посетител. Сун-мин усещаше как Каспаров трепери до крака му.

— Това са само фойерверки — потупа го успокоително той. — Но благодаря за предупреждението, приятел.

Сун-мин се приближи до дъсчената веранда пред вилата.

Каспаров си възвърна смелостта и хукна към вратата. Сун-мин видя, че няма да му се наложи да я разбива. Някой вече се беше погрижил. Касата срещу бравата зееше изкъртена.

Бутна вратата и влезе.

Във вилата нямаше нито ток, нито вода. От кука на стената висеше въже — навярно вдигнато, та да не го гризат мишки.

На плот до прозорец със западно изложение бе оставена храна.

Хляб. Сирене. И нож.

Не като късия работен нож с кафява дръжка, който Сун-мин намери при обиска на трупа на Фине. Този беше по-различен, с острие, дълго петнайсетина сантиметра. Сун-мин усети как сърцето му започва да бие тежко и сладостно, почти както биеше, когато видя Александра Стурдза да се задава към ресторант „Статхолергорен”.

— Знаеш ли, Каспаров — прошепна той, докато погледът му се плъзгаше по дъбовата дръжка и болстера от животински рог. — Май зимата вече си отива.

Защото съмнение нямаше. Това беше универсален нож „Тоджиро” — оръжието, с което бе убита Ракел Фауке.

Петдесет и трета глава

— За вас, господине? — попита облеченият в бяло барман. Погледът на Хари се плъзна по бутилките с норвежка ракия и уиски на рафтовете отзад и спря върху телевизионния екран с изключен звук. Освен Хари в бара нямаше други посетители. Цареше непривична тишина. Твърде непривична за летище „Гардермуен”. От време на време се чуваше съобщение, прочетено със сънлив глас по високоговорител от далечен изход към самолет, или потракване на обувки по паркета. Звукът на летище, което се готви да затвори за през нощта. Но все още оставаха няколко варианта. Преди час Хари кацна с полет от Лакселв през Тромсьо. Имаше само едно куфарче ръчен багаж и вместо да продължи към залата за пристигащи, влезе в транзитната зона. Примижа срещу голямото електронно табло с информация за заминаващи полети срещу бара. Възможностите бяха Берлин, Париж, Банкок, Милано, Барселона и Лисабон. Разполагаше с достатъчно време. Билетното гише на САС още работеше.

Погледът на Хари се върна върху бармана, който очакваше поръчката му.

— Понеже питате, бих искал да включите звука на телевизора.

В момента вървяха кадри, на които Катрине Брат и началникът на пресслужбата на полицията Кедзиерски — мъж с бухнала къдрава коса — седяха зад катедрата в залата за пресконференции на четвъртия етаж в Главното управление. В основата на екрана течеше текстово съобщение: „Заподозреният в убийство Свайн Фине е бил застрелян от неизвестен стрелец в Сместа.”

— Съжалявам — поклати глава барманът. — На летището всички телевизори работят без звук.

— Сами сме.

— Има си правила.

— Пет минути — само да чуя този репортаж. Ще ви дам стотачка.

— Подкупите също са забранени.

— Мхм. Няма да е подкуп, ако си поръчам „Джим Бийм” и ви оставя щедър бакшиш заради доброто обслужващ нали?

Барманът се поусмихна. Изгледа по-внимателно Хари.

— Вие да не сте онзи, известният писател? Аз не чета, но майка ми ви е голяма фенка. Може ли да се снимам с вас?

Хари посочи телевизора.

— Добре. — Барманът се наклони напред с телефон в ръка, щракна едно селфи и натисна копче от дистанционното.

Разнесе се тих говор и Хари се наведе напред, за да чува по-добре.

Лицето на Катрине Брат сякаш грейваше при всяко лумване на светкавица. Тя слушаше съсредоточено въпрос от залата, който микрофоните не успяха да уловят. Гласът й прозвуча ясно и стабилно:

— Не мога да навлизам в подробности. Ще повторя: по-рано днес полицията в Осло се сдоби с неопровержими доказателства, че Свайн Фине е извършил убийството на Ракел Фауке. Едно от тях е оръжието на престъплението, открито на мястото, където Фине временно се е укривал. Освен това адвокатът му даде показания пред полицията, че Фине му разказал как е убил Ракел Фауке и умишлено е подхвърлил улики, за да натопи Хари Хуле. Да? — Катрине посочи журналист в залата.

Хари позна гласа на Мона До, криминална репортерка във „Ве Ге”:

— Не е ли редно и Винтер да присъства на тази пресконференция, за да обясни как е допуснал Фине да преметне КРИПОС толкова брутално?

Катрине се наведе към гората от микрофони:

— Най-вероятно Винтер ще свика отделна пресконференция. Ние от полицейски окръг Осло ще предоставим на Винтер всички наши налични доказателства за вината на Свайн Фине по случая „Ракел Фауке”. Поканихме ви най-вече за да разясним обстоятелствата около убийството на Свайн Фине, защото този случай е под наша юрисдикция.

— Как ще коментирате работата на Винтер? — продължи Мона До. — КРИПОС публично отправи обвинение в убийство срещу невинен, вече покоен полицай, ваш служител в Отдела за борба с насилието.

Хари видя как Катрине видимо се сепна. Преглътна с усилие. Мобилизира се и продължи:

— Отделът за борба с насилието няма основания да критикува КРИПОС. Напротив. Един от следователите в КРИПОС, Сун-мин Ларшен, участва активно в разобличаването на извършителя на убийството на Ракел Фауке. Последен въпрос и приключваме. Да?

— „Дагблае”. Казахте, че нямате заподозрени за убийството на Фине. Според наши източници той е бил заплашван от затворници, които вече са на свобода. Разглеждате ли такава версия?

— Да. — Катрине Брат погледна шефа на пресцентъра.

— Благодарим ви за присъствието — кимна Кедзиерски. — Засега не е насрочена нова пресконференция, но ще…

Хари направи знак на бармана, че е чул достатъчно.

Видя как Катрине се изправи. Сега сигурно щеше да се прибере вкъщи, при Герт. Досега навярно го е гледал някой роднина. Герт — детето, което лежеше в автомобилното столче, усмихваше се, бодро и будно, и гледаше Хари, докато той го разнасяше из градските улици. Когато натисна звънеца на Катрине на входната врата, Хари усети нещо около показалеца си и погледна надолу. Малките бели бебешки пръстчета сякаш стискаха бейзболна бухалка. Сините очички го гледаха настойчиво, забраняваха му да тръгва, да го остави тук сам. Дължиш ми баща, сякаш казваха те. И когато се притаи в тъмния двор на отсрещната сграда и видя как Катрине се появи, Хари едва се сдържа да не се покаже. И да й разкаже цялата истина. Да остави на нея да вземе решението и за двама им. И за трима им.

Поизправи се на стола в бара. Видя, че барманът е поставил на плота чаша с кехлибарена течност. Впери поглед в нея. Само една чашка. Знаеше, че не бива да слуша този глас. Хайде де, заслужаваш да се почерпиш!

Не.

Не? Добре, щом не искаш да празнуваш, поне покажи уважение към мъртвите и пий едно в тяхна памет, жалък, безсърдечен проклетнико.

Не се съмняваше, че впусне ли се в спор с този глас, ще изгуби.

Погледна информационното табло. После чашата. Катрине вече пътува към къщи. Нищо не му пречеше да излезе от летището, да си хване такси. Да позвъни на вратата й. Този път да изчака на светло. Да възкръсне от мъртвите. Какво толкова? Вечно ли ще се крие? Пък и защо, при положение че подозренията срещу него са снети? Сети се, че под леда в реката му хрумна въпросът какво може да предложи на Катрине и Герт. Повече вреда или полза ще им донесе неговото присъствие и истината? Един господ знае. А навярно Хари си измисляше подобни дилеми, за да си намери удобно извинение да избяга. Пак се сети за пръстчетата, стиснали показалеца му. Повелителният поглед на малкия. Телефонът звънна и прекъсна мислите му.

— Здрасти. Аз съм, Кая.

Гласът й се чувстваше съвсем наблизо. Изглежда, в края на краищата, Тихия океан не е чак толкова далече.

— Здрасти. Как си?

— При мен е пълна лудница. Току-що се събудих. Спала съм четиринайсет часа. Стоя на плажа пред палатката ми. Слънцето тъкмо изгря. Прилича на червен балон — издува се все повече и повече и скоро ще се откъсне от хоризонта и ще полети.

— Мхм. — Хари пак погледна чашата.

— Ти как си, след като се събуди?

— По-лесно беше да спя.

— Очаква те тежко тъгуване. А сега изгуби и Бьорн. Имаш ли около теб хора, които да…

— Имам, имам.

— Лъжеш, Хари.

Дали беше усетила, че той се усмихва?

— Предстоят ми важни решения.

— Само толкова ли ще ми кажеш?

— Не. Ще ти кажа още, че ти върнах ключа. Благодаря за услугата.

— Услугата… — повтори тя и въздъхна. — Земетресението е разрушило и малкото сгради тук, но иначе природата е прекрасна. Тук е прекрасно и опустошено. Прекрасно и опустошено, разбираш ли?

— Какво да разбирам?

— Харесвам прекрасни и опустошени неща. Какъвто си ти. Самата аз съм малко опустошена.

Хари вече се досещаше накъде отиват нещата.

— Защо не хванеш самолет и не дойдеш при мен?

— На остров в Тихия океан, разрушен от земетресение?

— В Окланд в Нова Зеландия. Оттам ще координираме международните мисии. Възложиха ми цялата отговорност по безопасността. Следобед тръгвам с транспортен самолет.

Хари погледна таблото. Банкок. Оттам сигурно има директен полет към Окланд.

— Нека помисля, Кая.

— Добре. Колко време ще…

— Една минута. И пак ще ти звънна, става ли?

— Една минута? — зарадва се тя. — Толкова ще изтърпя.

Затвориха.

Хари още не бе докоснал чашата пред себе си.

Можеше да изчезне. Да се потопи в мрак. Пак улови онази мисъл, изплъзнала му се, докато се намираше в колата под леда. Не, не беше мисъл, а усещане. Долу беше студено. Плашещо. И самотно. Нещо повече. Беше тихо. Толкова поразително спокойно.

Пак погледна информационното табло.

Места, където можеш да изчезнеш.

От Банкок да замине за Хонконг. Там още има приятели, ще си намери работа, вероятно дори легална. Или да поеме към Южна Америка. Мексико Сити. Каракас. И наистина да изчезне.

Хари си разтърка тила. Билетното гише затваряше след шест минути.

Катрине и Герт. Или Кая и Окланд. „Джим Бийм” и Осло. Трезвен в Хонконг. Или в Каракас.

Бръкна в джоба си и извади малко синьо-сиво метално кубче. Огледа очичките по страните му. Пое си дъх, долепи свитите си шепи, раздруса зара и го хвърли да се търкаля по барплота.