ИЛСА БИК

ТРИЛОГИЯ"ПЕПЕЛ"

(цялата трилогия в една книга)

ПЕПЕЛ

(книга 1 от " Пепел")

На Дейвид,

сега и завинаги

Казвам ти, миналото е кофа,

пълна с пепел...

Карл Сандбърг

– Къде си? – попита леля Хана, щом Алекс натисна „отговори“. – Какво си мислиш, че правиш?

– Току-що влязох в Мичиган – отвърна Алекс, избирайки по-лесния въпрос. Когато бе забелязала табелата „Добре дошли в Мичиган – Велики езера! Велики времена!“, обзе я чувството, че съзнанието ù се прояснява, разтваря се, сякаш е пътувала в безконечна нощ по безлюдно шосе, обточено с гъста, черна гора, и чак сега бе зърнала слънцето за първи път. – Трябваше да заредя с гориво – додаде тя ни в клин, ни в ръкав.

– Мичиган. Че какво, по дяволите, има в проклетия Мичиган? – Вторият съпруг на леля Хана беше британец. За разлика от самата нея. Тя беше родена в Уисконсин – в Шебойган, за който Алекс се съмняваше, че е истинско място, докато Евърли Брадърс не споменаха за него – а определението „проклет“ беше за предпочитане пред други клетви, тъй като всичките ù приятели, повечето от които бяха лутерани, намираха този навик за очарователен: „Ах, тази Хана!“. Така че леля Хана честичко изричаше по някое „проклет“, особено в църквата.

– Много неща – отвърна Алекс, която се намираше на няколко крачки от тоалетните на бензиностанцията, а залязващото слънце хвърляше върху нея светлина с цвят на сьомга. Оттатък улицата билборд, предлагащ посещение на Орен, намиращ се в район, населен с амиши[1], делеше мегдан с друг, приканващ семействата да настанят възрастните си роднини в дом на име „Северна светлина – Божията светлина в трудни времена“, и с още един, предлагащ посещение на Музея на желязната руда северно от града. – Просто имах нужда от малко време.

– Време. Време за какво? – Гласът на леля Хана прозвуча сурово. – Това да не ти е някаква проклета игра? Става дума за живота ти, Александра.

– Знам това. Само че... – Играеше си със сребърната свирка, закачена на масивна верижка около врата ù. Свирката бе получила като подарък от баща си, когато стана на шест, на първия им излет с преспиване: „Скъпа, изпаднеш ли някога в беда, само свирни и аз ще дойда при теб на секундата“. Това беше един от малкото ù ясни и скъпи спомени за него. – Трябваше да го направя сега, докато все още мога.

– Разбирам. Значи те са в теб?

Алекс знаеше за какво – за кого – говори леля ù.

– Да.

– Забелязах, че оръжието на баща ти също липсва.

– У мен е.

– Разбирам – рече отново леля Хана, въпреки по тона ù да личеше, че всъщност не разбира. – Наистина ли смяташ, че самоубийството е решение на проблема?

– Това ли си помисли? – Зад себе си Алекс чу вратата на тоалетната да се отваря, а миг по-късно покрай нея профучаха две момичета, блондинка и брюнетка, и двете със сиво-сини суичъри на „Самървил Хай“ и тенис ракети с шарка на бели пламъци. – Смяташ, че имам намерение да се самоубия?

Съжали за думите си, още щом ги изрече. Русата конска опашка се озърна към Алекс и се наведе, за да подшушне нещо на Кестенявата конска опашка, която също ù хвърли поглед. Двете продължиха с тази игра на зяпане, шушукане и кискане по целия път през паркинга до един малък автобус с вид на антика и изтормозен наглед възрастен мъж с очила и рошава прическа в стил Айнщайн.

Алекс им обърна гръб с пламнали страни.

– Няма такова нещо.

Но ако трябваше да бъде честна, не можеше да отрече, че на няколко пъти бе гаврътвала няколко глътки „Джак“ за по-твърд поглед, след което бе излизала навън с оръжието на баща си. Онова, което я възпираше най-силно, беше мисълта, че ръката ù би могла да трепне, а самата тя да свърши с фронтална лоботомия или нещо такова, което би било твърде жалко. Представяше си как ще клюкарстват след това момичетата – такива като Русата конска опашка и Кестенявата конска опашка – в училищната столова: „Боже, каква смотанячка“.

– След като си ги взела със себе си, значи нямаш намерение да се върнеш – рече леля Хана.

– Напротив. Това значи само, че те няма да се върнат.

– Александра, не е нужно да се справяш с това сама. Майка ти беше моя сестра. – Гласът на леля Хана прозвуча леко сълзливо. – Сигурна съм, че тя никога нямаше да се съгласи. Това не беше тяхното желание.

– Тогава добре че ги няма, за да не могат да възразят.

За част от секундата гласът на леля Хана от сълзлив стана сух като шкурка:

– Не ми говори с този тон, Александра. Ти си само на седемнайсет. Освен това си една много болна млада жена и си прекалено малка, за да знаеш кое е най-доброто за теб в тази ситуация. Инатът и самосъжалението няма да ти помогнат.

Така нямаше да стигнат доникъде. Леля Хана виждаше само едно седемнайсетгодишно сираче с мозъчен тумор с размера на топка за тенис, което накрая не бе издържало на напрежението.

– Знам, лельо Хана. Имаш право. Самосъжалението и идиотското ми поведение с нищо не помагат.

– Добре. Значи се разбрахме по този въпрос. – Леля Хана се изсекна в една кърпичка. – Кога се връщаш?

„Ъъъ... вероятно никога.“

– През първата седмица на октомври. Може би... на осми.

Успя да чуе как леля ù отброява тихичко под носа си.

– Дванайсет дни? Защо толкова много?

– Толкова отнема да стигнеш пеша дотам и обратно.

– Пеша ли?

– Ами там няма никакви пътища.

– Сигурно не говориш сериозно. Не си достатъчно силна за това.

– Напротив. Минаха три месеца от последния курс на лечение. Оттогава не съм спирала да тичам, да плувам и да вдигам тежести, и си върнах старите килограми. Така че съм достатъчно силна.

– Но какво ще стане с новото лечение? След три дни трябва да си в...

– Не смятам да започвам друго лечение.

– Доктор Барет беше категоричен по въпроса, че тази нова процедура... – Гласът на леля Хана пресекна, щом думите на Алекс достигнаха до съзнанието ù. – Какво? Какво искаш да кажеш с това, че не смяташ да започваш друго лечение? Стига глупости. Разбира се, че ще започнеш. Какви ги приказваш?

– Казвам само, че бях дотук, лельо Хана.

– Но... но онова експериментално лекарство – запелтечи леля ù. – Ами процедурата, КАМЪЧЕТАТА...

– Знаеш, че и те няма да помогнат. – Подобно на новото лекарство, КАМЪЧЕТАТА – образци, капсуловани чрез биологически локализирано вграждане[2] – също бяха експериментални: свръхмикроскопични частици, пълни с отрова и обвити в специален светлочувствителен химикал. Инжектирани веднъж в кръвообращението ù, КАМЪЧЕТАТА си проправяха път до мозъка, където се сгушваха около тумора – упорито чудовище, което след няколко курса на химио- и лъчетерапия бе отказало да умре. Активирани от оптична проба, частиците трябваше да освободят своя смъртоносен товар. До този момент, след четири опита, нейните не бяха го сторили, въпреки че лекарите бяха презаредили мозъка ù с достатъчно КАМЪЧЕТА за пускането на няколко дузини машини за пинбол.

– Нужно е време, Александра.

„Лесно ти е да го кажеш. Нали ти разполагаш с време.“

– Лельо Хана, минаха две години, откакто откриха това нещо. Но резултат няма.

– Така е, но туморът нараства относително бавно. Доктор Барет каза, че можеш да изкараш още няколко години, а дотогава ще има нови лекарства.

– Но може и да няма. Просто не издържам повече. – Очакваше да чуе експлозия в другия край на линията, но оттам ù отвърна само глухо мълчание. Тишината се проточи толкова дълго, че Алекс помисли, че връзката е прекъснала. – Лельо Хана?

– Тук съм. – Пауза. – Кога го реши?

– След прегледа при Барет миналата седмица.

– Но защо сега?

„Защото лявата ми ръка трепери – помисли си Алекс. – Защото не мога да помириша нищо. Защото главата ми е пълна с миниатюрни, микроскопични камъчета, от които няма никаква полза, а това ще рече още и още химио- и лъчетерапия, само че на мен ми писна да ми капе косата, да изповръщам червата си за едното нищо и да уча уроците си в леглото и освен това няма да ходя в никаква болница. Защото поне веднъж ще се играе по моята свирка!“

Но вместо това отвърна просто:

– Не мисля, че ще има по-подходящ момент. Трябва да го направя, докато все още мога.

Пак тишина.

– Предполагам, че от училище ще питат за теб. А доктор Барет ще получи удар.

А наум си помисли, че Барет сигурно ще си отдъхне. Вече нямаше да се налага да гледа позитивно на нещата.

– Какво ще кажеш?

– Опитвам се да измисля нещо оригинално. Ще се обадиш ли?

– Когато се върна – отвърна тя, но не беше сигурна дали ще успее да спази това обещание. – При колата, имах предвид. Стигна ли в Уакамау, мобилният ми няма да има покритие.

– А аз какво да правя? Да окача фенер на някоя кула? Да си въртя палците? Или да се захвана с плетене? – Когато Алекс не отговори, тя продължи: – Първата ми мисъл беше да се обадя на полицията да те довлекат обратно?

– А каква беше втората?

– Че си голям инат. Че веднъж щом си наумиш нещо, никой не може да те разубеди. – Леля ù замълча за миг. – И че не съм сигурна дали те обвинявам за това. Не казвам, че постъпваш правилно, но въпреки това те разбирам.

– Благодаря.

– Няма защо. – Леля ù въздъхна. – О, Алекс, нали ще внимаваш? Постарай се да се върнеш невредима.

– Ще се оправя. И преди съм правила такива преходи.

– Не се съмнявам, че си оправна. Да запалиш огън, да намериш нещо за ядене, да си построиш къщичка от клони и дъвка... досущ като баща си. Ако проклетите зомбита те нападнат, ще бъдеш готова.

– Благодаря – отвърна тя, възпирайки сълзите си. Не искаше да завърши този разговор, хлипайки. – Май е най-добре да вървя. Обичам те, лельо Хана.

– Ах, ти проклето глупаче – отвърна леля ù. – Мислиш ли, че не знам?

Това беше последният им разговор.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЛАНИНАТА

1

Четири дни по-късно Алекс бе приседнала на една набраздена, студена като кост скала и дялкаше клечка за зъби от елшова клонка, докато чакаше кафето да заври. Бръснещ вятър, влажен и студен, духаше на пориви от северозапад. Далече отдолу река Мос проблясваше ярко на слънцето, лъскава панделка, която криволичеше през дълбока долина, обрасла с оголени широколистни дървета, сребристосинкави смърчове, тъмнозелени кичести канадски ели и перести бели борове. Въздухът миришеше на мраз – за Алекс обаче той нямаше никакъв мирис. Състояние, станало твърде обичайно за нея, тъй като повече от година не бе долавяла никакви миризми.

Студът я свари неподготвена, но нали никога досега не бе идвала в Уакамау в края на септември. Дивата природа на Уакамау винаги е била лятно приключение за нея и за родителите ù, когато най-големите ù проблеми бяха папатаците, кръвосмучещите комари и жегата, която би могла да те превърне в локвичка от пот. Сега обаче всяка сутрин под стъпките ù хрущеше тънък лед, а тя се хлъзгаше по оголените скали и покритата със скреж трева. Вървенето пеш криеше много опасности, а всяка стъпка – възможност да изкълчиш глезена си. Колкото пї на север отиваше и се приближаваше до Горното езеро – на цели два дни път оттук и нищо повече от неясно пурпурно петно на хоризонта – толкова по-голям ставаше рискът от разваляне на времето. Далече на запад, под тъмносивия пласт на облаците, виждаше разпокъсаните синьо-сиви спирали на дъжда, които се носеха на юг. Ала пътят пред нея вещаеше единствено безоблачно небе. Денят обещаваше да бъде ясен и хубав като за снимка и със сигурност би се харесал на родителите ù.

Само да можеше да си спомни какви бяха те.

Всичко бе започнало с дим.

По онова време тя беше на петнайсет, вече сираче, което си беше доста гадно, въпреки че бе имала цяла година, за да го превъзмогне. Но когато вонята на дим не изчезна, а огън очевидно нямаше, леля ù реши, че Алекс страда от някоя от ония посттравматични щуротии, и я изпрати на психиатър – особа с гестаповско излъчване, която навярно носеше черни обувки на висок тънък ток и биеше съпруга си: „Аха, димът, това е повторение на катастрофата на родителите ти, я?“. Но психиатърката беше достатъчно прозорлива и незабавно изпрати Алекс при неврохирурга доктор Барет, който откри чудовището.

Туморът, естествено, се оказа злокачествен и невъзможен за опериране. Затова я подложиха на химио- и лъчетерапия, при което косата и веждите ù опадаха. Предимството: краката и мишниците ù вече не се нуждаеха от бръснене. Недостатъкът беше, че лекарствата против повръщане не дадоха резултат – такъв ù бил късметът – и тя драйфаше на всеки пет минути почти, което караше булимичките в училище да се изяждат от яд, тъй като се беше превърнала в нещо като експерт в областта. В промеждутъка между отделните терапии тя спираше да повръща и косата ù, гъста и кървавочервена, израстваше отново. В слепоочията ù гъгнеше хронично главоболие, но както казваше доктор Барет – още никой не е умрял от болка. Вярно, но имаше дни, в които животът не беше чак такова удоволствие. Накрая мирисът на дим изчезна – както и мирисът на всичко останало, тъй като чудовището отказа да умре, а продължи тихомълком да расте и да се храни.

Никой не я предупреди обаче, че когато изгубиш обонянието си напълно, голяма част от спомените ти залиняват. Така например уханието на бор извиква моментално в съзнанието ти представата за празнична украса, коледни светлинки и един блестящ ангел; или пък ароматът на индийско орехче, масло и канела мигом те пренася в една ярко осветена кухня, където майка ти тихичко си тананика, докато оформя тестото за пая в стъкления съд за печене. А когато нямаш обоняние, спомените се изнизват като монети от скъсан джоб, докато миналото не се превърне в пепел, а родителите ти в смътни образи, не по-реални от дупките в швейцарско сирене.

Тишината бе разкъсана от каканижещ звук, нещо средно между косачка за трева и полуавтоматична пушка. В следващия миг забеляза самолета – едновитлов бял апарат, който бръмчеше над долината, отправил се на северозапад. Сведе поглед към часовника си: осем без десет. Мухльото беше точно навреме. След четири дни реши, че е същият самолет, който правеше пробег два пъти на ден, малко преди осем всяка сутрин и двайсетина минути след четири следобед. Определено би могла да настройва часовника си по този тип.

Бръмченето на самолета заглъхна и тишината се спусна отново като стъклен похлупак над гората. От долината далече отдолу долиташе глухото трак-трак-трак на кълвача. В клоните на боровете три врани кряскаха една на друга, а в небето ястреб описваше лениви спирали.

Тя отпи от кафето, долавяйки звука от преглъщането. Вкус и мирис нямаше, просто чаша гореща кафява течност. И тогава с ъгълчето на окото си, леко вдясно, зърна нещо – шаващо, светлокафяво петно. Тя хвърли бърз поглед, като не очакваше да види нищо по-вълнуващо от обикновена катерица или най-много подобна животинка.

Така че появата на кучето успя да я изненада.

2

Тя замръзна.

Кучето беше слабо, но мускулесто, с широк гръден кош, черна муцуна и козина на тъмни петна. Приличаше на немска овчарка, но доста по-дребно на ръст, което сигурно означаваше, че е още младо. Беше препасано с яркосини на цвят дисаги, а на врата му висеше хлабав метален нашийник.

Надолу по пътеката се чу тихото шумолене на листа. Кучето наостри уши, въпреки че тъмните му очи останаха приковани в Алекс. Тогава оттатък ръба на склона се разнесе мъжки глас:

– Мина? Откри ли нещо, момиче?

Кучето издаде ниско скимтене, ала не помръдна от мястото си.

– Ехо? – Гърлото ù бе силно пресъхнало и затова думата прозвуча повече като грак. Тя облиза устни и се опита да преглътне с език, станал внезапно грапав като шкурка. – Ъ... бихте ли повикали кучето си?

Гласът на мъжа долетя отново:

– Боже мой, съжалявам. Не се тревожи, нищо няма да ти направи... Мина, долу, момиче.

Кучето, Мина, веднага се подчини и легна по корем. Това беше обнадеждаващо. По този начин то не изглеждаше чак толкова свирепо.

– Легна ли? – извика мъжът.

„Ами ако не беше? Тогава какво?“

– Ъхъм.

– Отлично. Почакай малко, вече сме почти... – В следващия момент на високото с мъка се изкачи мъж с буйна бяла коса и тояга в дясната ръка. Облечен беше като дървосекач, чак до полото с висока черна яка под червената вълнена риза. Малка брадвичка в калъфка висеше на здрава халка, прикрепена към рамката на войнишката му раница.

Момичето, хлапачка с руси плитки, вървеше на една-две крачки подире му. На гърба си носеше ежедневна розова раница „Хелоу Кити“, както и същите на цвят розов анорак и шал. В ушите ù бяха натъпкани малки бели слушалки, а звукът беше толкова силен, че Алекс успяваше да долови приглушеното думкане на басите.

– Привет – поздрави възрастният мъж и кимна към пресата за кафе на Алекс. – Надуших го още на половината път нагоре и реших да оставя носа да ме води, само дето Мина ме изпревари – подаде ръката си. – Джак Кранфорд. А това е внучката ми, Ели. Ели, кажи здрасти.

– Здрасти – рече момичето безучастно. Сигурно беше осем- или деветгодишна, помисли си Алекс, а вече бе натрупала такава враждебност. Главата на детето се поклащаше едва-едва в такт с музиката.

– Привет – отвърна Алекс, която отказа да приеме десницата на възрастния човек не само защото изобщо не познаваше този тип с неговата брадва, куче и начумерена внучка, но и защото начинът, по който кучето не я изпускаше от очи, я караше да си мисли, че животното би било щастливо да се докопа преди него до ръката ù.

Възрастният мъж стоеше в очакване с колеблива усмивка на лицето и растящ въпрос в очите. Но тъй като Алекс не се отзова, той сви рамене, прибра ръката си и рече дружелюбно:

– Няма нищо. На твое място аз също не бих се доверил на човек като мен. И съжалявам за Мина. Постоянно забравям, че в Уакамау все още има някоя и друга глутница диви кучета. Сигурно те е изплашила до смърт.

– Няма нищо – излъга тя и си помисли: „Диви кучета ли?“.

Тишината се проточи. Хлапето продължаваше да си тактува с отегчен вид. Кучето дишаше тежко, провесило език като измокрено розово флагче. Алекс забеляза, че очите на мъжа прескачаха ту към нея, ту към палатката ù и обратно.

– Винаги ли си толкова приказлива? – попита той.

– Ами... – Защо възрастните все успяваха да излязат от ситуация, казвайки неща, които от нейната уста биха прозвучали грубо? Опита се да измисли нещо неутрално: – Не те познавам.

– Имаш право. Както вече споменах, казвам се Джак. А това са Ели и Мина. А ти си?

– Алекс. – Пауза. – Адеър. – Идеше ù да се изяде от яд. Отговарянето на въпроси беше рефлекс, също както и неспособността да пренебрегнеш един учител.

– Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Веднага трябваше да се сетя, че в теб има нещо ирландско с тия леприконски очи и червена грива. По тези места човек не се натъква на много ирландци.

– Живея в Евънстън – сякаш това обясняваше нещо. – Ъ... но баща ми беше от Ню Йорк. – Какви ги вършеше?

Мъжът повдигна лявата си вежда и рече:

– Разбирам. Значи си тук сама?

На този въпрос реши да не отговаря.

– Не чух кучето ти да се приближава.

– О, това изобщо не ме учудва. Боя се, че обучението си казва думата. Всъщност тя не е моя. Технически погледнато, кучето е на Ели.

– Дядооооо... – подбели очи хлапето.

– Но, Ели, би трябвало да си горда с нея – отвърна Джак, а на Алекс рече: – Мина е от породата малиноа, тоест... белгийска овчарка. Всъщност тя е РВК, работещо военно куче. Обучена е да открива бомби, но сега е в пенсия. – Изви устни в усмивка, пълна със съжаление, каквото обаче не се четеше в очите му. – Беше на сина ми, Дани... бащата на Ели. Убит по време на служба. В Ирак, преди около година.

Момичето стисна устни, до ъгъла на челюстта ù плъзна ярка червенина, но не каза нищо. Алекс усети леко пробождане на съчувствие към детето.

– Ами... тя е много хубаво куче. – В мига, в който думите излязоха от устата ù, тя потръпна. Добре знаеше в какво неловко положение изпадаха хората, щом научеха, че си изгубил родител. Дори самата дума по някакъв странен начин те кара да се чувстваш, сякаш вината е твоя.

Очите на момичето, светли и сребристи, се плъзнаха от лицето на Алекс надолу към земята.

– Тя е само едно глупаво куче.

– Ели – започна Джак, но премълча онова, което се канеше да каже. – Моля те, извади слушалките от ушите си. Не е възпитано така. Освен това звукът е прекалено силен. Ще си повредиш слуха.

Момичето подбели очи отново, но въпреки това махна слушалките и ги остави да висят на врата ù. Последва ново неловко мълчание, при което Алекс изтърси импулсивно:

– Току-що направих кафе. Ще пиете ли?

Момичето я изгледа с поглед, който казваше: „Хей, аз съм дете“. Но Джак каза:

– С удоволствие, Алекс. Ние също можем да допринесем с нещо – смигна ù Джак. – Няма да повярваш, но тук има малко понички.

– Дядооооо – обади се момичето. – Нали щяхме да ги пестим.

– Няма нищо – намеси се бързо Алекс. – Току-що закус...

– Ще ядем понички. – Гласът на Джак прозвуча остро и Алекс долови призраците на множество стари пререкания.

– Добре, би било чудесно – изчурулика Алекс така весело, че прозвуча като Алвин[3] на скорост. – Обичам понички.

– Сигурно са стари – каза Ели.

3

Поничките бяха стари – Алекс още имаше усещане за храна – но силно просмукани от влага. На вкус ù се сториха като мокро тесто.

– Обикновено нося със себе си френската преса, този път обаче забравих да смеля зърната предварително. – Джак добави суха сметана в канчето си и я разбърка. – Наложи се да натроша зърната с брадвата.

Ели отчупи още едно парченце от поничката с шоколадова глазура и захарни пръчици и подхвърли майсторски залъка на кучето, което го улови още във въздуха.

– Това не значи ли, че си пристрастен?

Джак се изчерви. Алекс изпита съчувствие към възрастния мъж и рече:

– Аз бих направила същото.

Ели ù хвърли унищожителен поглед, но Джак се изкиска:

– Е, не ти го препоръчвам. Кафето стана толкова силно, че зъбите ми изтръпнаха... Ели, скъпа, от тази поничка на Мина ще ù стане лошо. Шоколадът е вреден за кучетата.

– Нищо ù няма – отвърна Ели и подхвърли още едно парче на кучето.

– Та, значи, откъде сте? – смени темата Алекс.

– Минеаполис – отвърна Джак. – Преди бях репортер, чуждестранен кореспондент за „Трибюн“. Не съм написал нито ред, откакто Дани умря. Редакторът ми направо си скубе косите. А това е истинско предизвикателство, като се има предвид, че вече е плешив, но иначе е добър човек.

– Затова ли го наричаш мухльо всеки път, щом затвориш телефона? – изсумтя Ели.

„Какво му става на това хлапе?“

– Учителят ми по английски каза, че писателят е най-лошият съдия на собствената си работа – рече Алекс.

– Може и така да е. Всъщност вече не вярвам в нещата, които пиша. Хората пет пари не дават. Повечето от тях притежават концентрацията на комар и просто не се трогват. Като онази глупост, че бойните операции в Ирак били приключили? Ама че дивотия! Всичко е въпрос на политика. И никой не ни казва, че за момчетата, които още са там, важат същите правила за водене на бой и че има много стрелба... – Гласът на Джак пресекна и той въздъхна, след което прокара ръка през падналия на лицето си кичур снежнобяла коса. – Съжалявам. Като говоря за това, звуча сякаш съм ядосан и озлобен. Но не е така. Аз просто...

– Но би трябвало да си бесен – обади се Ели в прилив на неочкавана ярост. – Баща ми е мъртъв, но никой няма да иде в затвора. Него го взривяват, а аз получавам само едно глупаво куче. Как е възможно това?

– Стига, Ели, говорили сме вече за това. По време на война...

– По време на война ли? Що за отговор е това? – Момичето метна останалата част от поничката на кучето. Животното отстъпи учудено няколко крачки назад и стрелна неспокоен поглед към Джак.

Алекс не можа да се стърпи и рече:

– Трябва да си по-мила с дядо си. С нищо не ти е виновен.

– Кого го е грижа за твоето мнение? Ти не си ми майка. Дори не те познавам! – Ели изрита газовия котлон на Алекс. Миниатюрният котлон се обърна и пресата за кафе се катурна на скалите сред фонтан от стъкло и гореща течност. Кучето отскочи встрани с уплашено скимтене. – Никой не те е питал!

– Ели! – Джак протегна ръка към своята внучка. – Достатъчно!

– Мразя това нещо. – Ели се дръпна настрана. – Мразя това, мразя те и теб, мразя тази гора, мразя всички! Просто ме остави на мира!

– Успокой топката! – отсече рязко Джак, чието търпение се бе изчерпало. – Иди да се поразходиш. И да се вземеш в ръце, чуваш ли ме?

– Хубаво! – отвърна сопнато Ели, след което натъпка слушалките в ушите си и закрачи троснато към пътеката, по която Алекс бе вървяла предишния ден. Кучето припна подире ù, но момичето подхвърли кратка заповед през рамо:

– Стой! – Кучето се поколеба, след което пристъпи несигурно към момичето. Ели взе една пръчка и я вдигна, сякаш е бейзболна бата. – Стой, ти казах, глупаво псе, стой!

– Ели! – изрева Джак. – Да не си посмяла да удариш кучето! Мина, ела! – Щом кучето се спусна обратно, Джак се обърна към момичето: – Скъпа, миличка, защо трябва да си толкова лоша?

– А защо не? – отвърна Ели. – Като бях добра, нищо не спечелих от това – сетне се завъртя на пета и се изгуби в гората.

– Беше много трудна година. След като майка ù се запиля, един господ знае къде, а моята Мери почина, останах само аз – рече Джак, събрал в шепата си строшеното стъкло. – Слушай, ще се радвам да платя за това.

– Не, не, няма нужда. Разбирам – отвърна Алекс, въпреки че ù беше писнало. Джак наистина беше мил, но тя си имаше свои собствени проблеми, а сега бе останала и без преса за кафе. Слава богу, че си носеше разтворимо. След това направи бърз преглед на котлона и едва не простена. Две от подпорите бяха изкривени, а и не ù харесваше как беше усукан маркучът за газта. С нейния късмет имаше доста да блъска с някой камък, докато изправи огънатия метал. – Внимавай да не се порежеш, Джак.

– О, аз съм доста жилав гърмян заек. Е, като изключим старата машинка. Преди шест месеца ми сложиха нов пейсмейкър. – Джак изсипа стъклата в празната кесия от поничките. – Единственото, което ме тревожи, е Ели. Тя е като бомба с часовников механизъм. Надявах се, че ако се махнем за малко от града и отидем, да речем, за риба... Хората нямат лоши намерения, но мисля, че съчувствието ù идва в повече.

Алекс знаеше това от личен опит. Хората винаги казваха „толкова съжалявам“, а всъщност съжалявам е просто една дума, която изричаш, само защото така е по-възпитано, отколкото да изтърсиш: „Ха, по-добре ти, отколкото аз“.

– Майка ù къде е?

– Да пукна, ако знам – изсумтя Джак. – Тръгна си една година след раждането на Ели. Заяви, че имала нужда от време, за да подреди мислите си, да намери себе си. Или по-скоро да се затрие. Оттогава не съм я виждал. Разбираш, че светът е сбъркано място, когато те накарат да си извадиш разрешително, за да си вземеш куче, но в същото време позволяват на всеки глупак да има деца. – Той въздъхна. – Голяма част от вината е моя.

– Как така?

Джак махна с ръка към кучето, което се бе изтегнало по корем и дремеше.

– Мина беше моя идея. Когато кучето мине в пенсия – ако е твърде пострадало, за да работи, или е чисто и просто старо – военните позволяват на семейството на неговия водач, стига да иска, да го осинови. Мина беше ранена в експлозията, която уби Дани, и затова ми хрумна, че за Ели ще е по-добре да я има край себе си, сякаш частица от баща ù е още тук. Той обичаше кучето, но Ели го мрази. Всъщност тя не е лошо дете. През повечето време е толкова сговорчива, колкото може да се очаква от едно тъжно, изпълнено с гняв осемгодишно момиче.

– Това не звучи особено добре.

– Свиква се. Хрумна ми, че ще ù се отрази добре да се махне от града и да отиде на чист въздух, да прекара известно време с Мина... – не довърши Джак и махна с ръка. – Но стига за това. Е, каква е твоята история?

– Моята ли? – Алекс се отказа от усилието да изправя огънатите подпори на газовия котлон. – Просто се опитвам да подредя мислите си.

– Накъде си тръгнала?

– Към Мирър Пойнт.

– На Горното езеро ли? Но това е дяволски далече. Лично аз не бих искал дъщеря ми да се мотае сама наоколо. Да не говорим какво би могло да се случи.

Знаеше, че Джак ù мисли доброто, но едно от предимствата на това да си неизлечимо болен е, че трябва да нарушиш всички видове правила. Затова тя отсече:

– Джак, нямам нужда от твоето разрешение и не съм ти искала мнението.

– Това не значи, че няма да ти го дам. Всички хлапета се смятате за неуязвими, само че в тези гори има диви кучета и какви ли не откачалки.

„Да не говорим за възрастни типове, които си врат носовете в чуждите работи.“ Но това би прозвучало прекалено язвително, а тя имаше чувството, че Джак досажда на нея, понеже не може да се оправи с Ели. Затова тя се съсредоточи върху разглобяването на газовия котлон и не му отговори. В следващия миг Джак протегна ръка и стисна рамото ù.

– Съжалявам. Държа се като стар досадник.

– Джак – започна раздразнено тя както заради газовия котлон, така и заради разговора. – Оценявам загрижеността ти, но това наистина не е твоя...

Изведнъж ръката на Джак се стовари на рамото ù толкова силно, че я заболя. С изненада вдигна поглед и тогава, щом зърна изражението на лицето му, каквото и да бе искала да каже, думите заседнаха на езика ù.

– Аз... – Лицето на Джак се изкриви в неочакван спазъм и той притисна слепоочията си с длани. – Аз... почакай, почакай...

– Джак! – Тя посегна разтревожено към него – ала тогава съзря кучето. Мина стоеше като истукан, мускулите ù трепереха, а козината на гърба ù бе настръхнала като пънкарски гребен. Черните бърни на кучето се разтеглиха назад, разкривайки два блестящи реда извънредно остри и бели зъби, а някъде в гръдния кош на кучето започна да се чува ръмжене.

Алекс изпита истински страх.

– Джак, Мина е...

Джак се задави с дълбок и дрезгав гърлен звук. В следващия миг от устата му внезапно бликна струйка яркочервена кръв и изпръска заледените скали. Алекс изкрещя чак когато от устата на Мина се разнесе внезапно и силно скимтене...

Миг по-късно болката връхлетя и Алекс.

4

Болката беше огън, лазер, който прогори мозъка ù. Внезапно металическо дрънчене заклокочи в ушите ù, а зрението ù бе затулено първо от червено, а после от ослепително бяло сияние, след което тя започна да се препъва, краката ù се оплетоха и падна на земята. Нещо влажно и жежко шурна от гърлото ù и потече по брадичката ù.

Джак се намираше в същата беда, ако не и в по-голяма. Кожата му беше тебеширено бледа, от което кръвта му изглеждаше неестествена, като изкуствена боя за Хелоуин. Краката му се подкосиха и той взе да се свлича, заровил ръка в гърдите си, и накрая се строполи като парцалена кукла, чиито конци са били отрязани. Удари се лошо, главата му рикошира в скалата, а очилата излетяха настрани с блестящи на слънцето стъкла.

Не ù оставаше нищо друго освен да лежи там зашеметена, просната като счупена играчка. Кръв се събра в гърлото ù и тя почна да кашля, докато светът пред очите ù се въртеше, като вода, нахлула във водосточна тръба. Онова странно металическо бучене, което се разнасяше от небето, звучеше все така силно. Какво беше това? Докато замайваща болка, сякаш от бургия, пронизваше мозъка ù, тя изправи с мъка глава, полагайки усилия да се съсредоточи. Отначало си помисли, че сигурно губи съзнание, тъй като небето притъмняваше все повече и повече – после обаче осъзна, че мракът се движи.

Птици. Там имаше птици. Но не няколко или просто ято, а стотици, дори хиляди. Всевъзможни по вид, форма и големина. Птиците бяха навсякъде – те летяха горе в небето или изригваха от долината долу, образувайки цвъртящ фуниевиден облак. Летяха в пълен безпорядък, без да се подчиняват на законите на ятото, и се блъскаха една в друга или защото бяха твърде много, или защото те също бяха надвити от болката, приклещила и самата нея в желязната си хватка.

Нещо тупна в краката ù. Тя отскочи назад с писък, а една умираща врана се просна на скалите. Масивното крило беше извито плътно назад, а черният клюн лежеше напълно прекършен, сякаш беше графит на молив. От небето навред заваляха мъртви или умиращи птици.

Разнесе се висок, нечовешки писък. Със свито от ужас сърце Алекс стрелна поглед през рамо тъкмо навреме, за да види как тройка елени изтрополява горе на хълма. Животните стигнаха до хребета, изправиха се на задните си крака и забиха копита в скалата с грохот, произведен сякаш от пневматични чукове. Единият от тях – едра кошута – нададе пресипнал, пълен със страх и задавен от кашлица рев, след което от устата ù шурна кръв под формата на пурпурен ореол. Кошутата пак се изправи на задните си крака, като риташе с предните, а другите два елена ù отвърнаха, като също разрязаха въздуха с копита. После животните се хвърлиха напред, сякаш невидима ръка ги теглеше към ръба.

„Не, не, не. – Мислите на Алекс течаха накъсано. – Не, недей... недейте. Те няма... не могат...“

Скочиха.

Елените полетяха от хребета в празното пространство над урвата.

За един миг те увиснаха между претъпканото с птици небе и тъмната бездна на долината, което накара Алекс да се замисли за летящите северни елени...

Тогава обаче реалността надделя. Гравитацията сви своя юмрук.

Елените паднаха долу, а писъците им отекнаха подире като гаснещи комети и това беше краят.

5

В следващия миг нещо щракна в главата ù, едно почти физическо усещане, тъй като онова, което я бе държало в лапите си, вече го нямаше. Менгемето, стегнало черепа ù, охлаби натиска си. Стомахът ù моментално се разбунтува и тя повърна на скалите. Дори когато беше сигурна, че няма какво повече да изкара, тя продължи да клечи изтощена на четири крака, докато във вените ù пъплеше гъделичкащо усещане от хиляди иглички, като че ли цялото ù тяло бе потънало в сън и мозъкът ù чак сега откриваше как да направи връзка със системата. Сърцето блъскаше в гърдите ù. Отвътре усещаше главата си разбъркана и охлузена, сякаш някой е пъхнал лъжица, след което е разбъркал силно. Цялата трепереше, сякаш във вените ù бяха влели подобаващо силна доза химикали. От дясната страна на шията ù запълзя лекичко сълзене, а когато прокара ръка по кожата си, по пръстите ù остана кръв.

„Боже мой!“ Тя затвори очи под напора на хищническата хватка на паниката, която със зъби и нокти си проправяше път от гърдите до гърлото ù. „По-спокойно, по...“

– Дяяяядоооо?

Ели пълзеше на ръце и колене в края на гората. На горната ù устна личеше следа от кръв.

– Дядооо? – Гласът ù засече, след което прозвуча по-високо. – Дядооооо?

– Ели – Алекс се изтласка назад и седна, само че прекалено бързо. Светът пред очите ù се размъти, килнат на една страна, така че ù се наложи да потисне поредния пристъп на гадене, когато стомахът ù се качи в гърлото.

– Къде е... – Ели се втренчи в една точка зад гърба на Алекс и тогава в погледа на момичето се появи налудничав израз, а сребристосивите ù ириси изпъкваха още повече.

Алекс проследи погледа на момичето. Джак лежеше неподвижен на скалата, по очи, а локвата кръв около тялото му се разширяваше, образувайки червен ореол.

– Дядо! – Ели започна да пълзи. Но когато блъсна с ръка една мъртва птица, се дръпна назад с писък, а по опаката страна на ръката ù бе залепнал сплъстен сноп окървавени пера. Тя потръпна и запокити надалеч противната цапаница, изричайки на пресекулки: – Направи нещо, нап-прави нещо...

Да направи нещо ли? Но какво? Алекс умееше да дава първа помощ – майка ù, която беше лекар, се бе погрижила за това. Само че Джак изглеждаше напълно мъртъв и освен това той беше стар и имаше пейсмейкър, а да правиш сърдечен масаж на истински човек, който е повръщал кръв ... Стомахът ù се надигна в нов пристъп на гадене. А ако все пак успееше да го съживи или пък се окажеше, че има пулс – тогава какво? Невъзможно бе да повика помощ, а колата ù се намираше на няколко дни път оттук.

„Хайде, стегни се. Просто провери и да се свършва с това.“

При допира с Джак кожата ù настръхна, а когато го преобърна по гръб, я полазиха тръпки от жвакащия, всмукващ звук, който тялото на мъжа произведе. Лицето му бе покрито с маска от кървави петна, които, още топли, вдигаха пара. При удара в скалата предните му зъби, отгоре и отдолу, се бяха натрошили, образувайки миш-маш от мръсни четвъртити късове, които приличаха на дражета. Събирайки кураж, тя притисна пръсти към шията на Джак, за да провери за пулс. Кръвта му беше лепкава и тя се дръпна назад, издавайки лек стон. „Хайде, можеш да го направиш. Не го изпускай...“

– Направи нещо – обади се Ели и стисна леко ръката на Алекс. – Моля те.

С пръстите си долови ускорено пърхане, но малко преди да изтърси нещо невероятно глупаво, осъзна, че това беше нейният, а не пулсът на Джак. С усилие на волята остана така още няколко минути, просто за да е сигурна, но въпреки това знаеше, че Джак е мъртъв. Би трябвало да изпита тъга, но я обзе единствено чувство на облекчение, тъй като имаше оправдание да отдръпне ръката си.

– Съжалявам, Ели – рече тя. Около ноктите ù имаше петна засъхнала кръв и по-тъмно червени следи с форма на полумесец, което я накара да изпита отчаяна нужда да вземе душ или вана – изобщо всичко, което би заличило противното зловещо усещане от кръвта на Джак. Но не трябваше ли да потърси нещо, с което да го покрие? Може би нещо в раницата му. – Мисля, че дядо ти е мъртъв.

– Не. – От устата на Ели пръсна кръв. Зъбите ù бяха оранжеви, а дънките ù – лекьосани на чатала с тъмни на цвят петна. – Не, не, това е лъжа!

– Не те лъжа. – Боже, единственото, което искаше, беше да се махне от тази откачена планина и да се върне при колата си. Но какво се бе случило все пак? Ами ако – страхът впи нокти в гърдите ù – ако се случеше отново?

„Трябва да се махна оттук!“ – помисли си тя. Вонята от кръвта на Джак, влажна и с дъх на бакър, спираше дъха ù, но освен нея усещаше и носещата се от Ели миризма – острия, парлив мирис на амоняк – и знаеше, че малкото момиче се е напикало. От кожата на момичето се излъчваше и един още по-неприятен лъх, сякаш е забравило да измие зъбите си. „Махай се оттук, върни се при колата и може би рейнджърът на входа ще...“

Но тогава я сепна една мисъл: „Я почакай... нима е възможно?“.

6

Стоеше напълно неподвижна.

Не.

Имаше някаква грешка. Сигурно беше така.

Та тя нямаше обоняние. Туморът бе видял сметката му.

Но...

Но там имаше кръв. Усетила беше мириса на кръвта на Джак. Ели се бе напикала и тя бе усетила и тази миризма. В този момент, точно в този миг.

Това бе невъзможно. Сигурно беше игра на въображението ù, болката, шока или... или нещо друго.

Ами ако не беше така?

Почти се боеше да опита отново. И все пак щеше да го направи; трябваше да разбере. С ужас се наведе над Джак и пое дъх, продължително, без да бърза, замислено, а наум си рече: „Гледай сега, било е халюцинация – един от онези странни номера, които мозъкът понякога ти погажда!“.

Но не беше въображението ù. Ето че отново я долови – миризмата беше толкова физическа, че усети как гъделичка носа ù. Напомняше ù за нещо и това беше... опита се да намери сравнение... ами, да, това беше миризмата на мокри монети.

В следващия миг в съзнанието ù светна малка лампичка и неочаквано Алекс видя, съвсем ясно като бял ден, своята малка червена каручка, която бе зарязала навън под дъжда. Така се изплаши, че дори трепна. Онази каручка... на колко години ли е била тогава? На шест? Не, не, на седем, защото сега се зареди върволица шеметни спомени, които проблясваха като фойерверки: павиран вътрешен двор, бели рози, плъзнали нагоре по дървена решетка, ленивото бръмчене на пчелите и тогава се появява майка ù, нейната майка, нейната прекрасна майка, която стои изправена до баща ù, а самият той казва: „Тъй като си на седем, решихме, че си достатъчно голяма, за да знаеш как да се грижиш за вещите си!“.

Татко. Алекс пое силно дъх. Въздухът нахлу в устата ù и премина над езика и тогава тя усети миризмата – тръпчива... остра и... сладка. Кафе – това беше вкусът на кафе и... и на понички. Беше повърнала всичко, но сега усещаше вкуса му, усещаше миризмата му.

Алекс си помисли: „О, боже мой!“.

Барет ù беше говорил за Края: за загубата на едни функции, за отмирането на други способности и, може би, за необходимостта от приемане на болкоуспокояващи – това беше начинът, по който докторите искаха да кажат, че ще бъдеш упояван с лекарства, докато накрая тихо и кротко не заспиш вечен сън.

Но Барет не бе сигурен дори в това, защото Краят можеше да настъпи много бързо. Туморът щеше да продължи да нараства все повече и повече, а там горе нямаше кой знае колко място. Щеше да създаде такова налягане в това затворено пространство, че накрая мозъкът ù щеше да цръкне от черепната кутия, също като паста за зъби от тубичка. А това щеше да бъде сигнал за изгасяне на светлините, докато всичко, което караше часовника ù да тиктака – сърце, бял дроб – чисто и просто не спре.

Трябва да знаете, че Барет никога не изричаше категорично мнение, тъй като всеки случай беше различен. Не можеше да ù каже какво да очаква, защото, хм, досега не беше умирал. Няма две мнения по този въпрос. Ала тя беше категорична за едно: Барет нито веднъж не бе споменал, че когато настъпи Краят, би могла да си върне изгубеното.

Като например усета за миризми.

Вкуса на храната.

Баща си. Майка си.

Но сега бе доловила мириса на кръвта на Джак. Изплували бяха и онези забравени спомени за детската ù каручка, за белите рози и за майка ù. Беше чула гласа на баща си. В устата си усещаше горчивия вкус на повръщано и беше будна, не сънуваше.

Вероятно тъкмо това имаха предвид хората, като казваха, че преди да умреш, животът преминава пред очите ти. Не знаеше дали е така. Никога не бе питала Барет за това. Ако трябваше да бъде честна, просто не беше сигурна дали иска да знае. Разбира се, чувала бе за най-различни предсмъртни преживявания. Гледала беше „Дух“[4] и знаеше как звучат повечето истории: любимите ти хора, които са починали преди теб, се появяват и чакат да влезеш в светлината. Но това беше тъпо. Надеждите на хората и онова, което се случваше наистина, бяха две различни неща. Имаше достатъчно научни познания, както и немалък личен опит. Мозъкът е загадъчен орган. Затрива обонянието ти, отнема ти вкуса към храната и поглъща голяма част от спомените ти. Така че прекъсваш кръвоснабдяването на мозъка, затриваш клетките от глад за кислород и когато ритнеш камбаната, може пък да видиш бяла светлина. Кой знае? Не и Алекс. Нямаше никаква представа какво да очаква в Края.

Освен ако не е това.

Освен ако това не е нейният край, който предстои да изживее.

7

Кучето изскимтя.

– Погледни. – Гласът на Ели беше дрезгав и пресеклив. Над горната ù устна лъщяха оцапани с кръв сополи. – До палатката ти.

„Не, не, разкарай се, остави ме на мира.“ Страх прониза сърцето ù. Ако отклонеше вниманието си, дали всичко това – миризми и спомени – нямаше да изчезне? Искаше само да се покрие на някое тихо място и да се съсредоточи върху онова, което се случваше с нея.

– Какво? – отвърна тя, но щом зърна кучето, което се мъчеше да се изправи на крака, потисна недоволството си. Животното изглеждаше зле, зашеметено. Кръв се процеждаше като гъст сироп от дълбока рана на главата му. Дишайки тежко, кучето пое несигурно към тялото на Джак, като газеше сред пръснатите наоколо мъртви птици и оставяше по скалите кървави следи от лапи. С изострено внимание Алекс следеше напрегнато как Мина започва да души тялото на Джак. Нямаше никакъв опит с кучетата. Не отказваха ли някои от тях да се разделят с мъртвите си стопани? Боже, какво щеше да прави, ако Мина...

Кучето почна да лае, ожесточено и много силно. Алекс подскочи от уплаха.

– Млъквай, глупаво псе! – Ели притисна окървавените си ръце към ушите си. – Млъкни, млъкни!

– Шшт, шшт, Мина, шшт – рече Алекс. Лаят беше нетърпим като пушечна стрелба. Тръгна напред без ясна представа какво ще прави, искаше само кучето да млъкне. Протегна ръка към животното. – Хей, Мина.

Кучето изръмжа, обърна рязко глава и оголи зъби. Издавайки слаб вик, Алекс дръпна ръката си назад и в същия миг долови миризмата на мокра козина – и на нещо друго, нещо примитивно, рунтаво и диво.

Какво беше това? Алекс усети как фините косъмчета на тила ù настръхват. Миризмата беше непреодолима, носеше се на талази от животното. Алекс беше дяволски сигурна, че никога през живота си не е усещала подобен мирис.

– Добре – рече Алекс, а една вена на шията ù туптеше. – Добре, момиче, всичко е наред. – Без да се оглежда, тя отстъпи назад, усети нещо меко под крака си и тогава чу пукане и хрущене, тъй като бе стъпкала с ботуша си една птица. Миг по-късно зловонието от размазаните черва на животното се изви нагоре към ноздрите ù, при което слаб стон на отвращение си проправи път през стиснатите ù зъби.

„Остави кучето, нека Ели се оправя с него.“ Въпреки студа, по шията ù се стичаха струйки пот, а устата ù се изпълни с остър металически вкус, който се примеси с дъха на застояло повръщано. От нея се разнасяше миризма на топла сол и студен страх. „Събери си багажа, вземи детето и се омитай от тази планина, докато все още можеш.“

Независимо от това с какви думи и колко високо я подканяше, Ели не помръдна от мястото си. Ядосана и с разядено от нервите търпение, накрая Алекс улови момичето за китките и рече:

– Ели, чуй ме добре. Трябва да тръгваме.

– Не. – Момичето се освободи с рязко движение и отново притисна ръце към ушите си. Детето беше безумно силно. – Никъде няма да ходя с теб!

– Не можеш да останеш тук.

– Напротив, мога. Точно ти няма да ми казваш какво да правя.

– Ели, съжалявам за дядо ти, само че той е мъртъв, а ние трябва да се махнем оттук. Трябва да разкажем на някой какво се случи. – Тогава ù хрумна нещо: – Дядо ти би искал да си на сигурно място.

– Никъде не отивам.

Това дете правеше ли изобщо каквото го помолеха? Алекс изгаряше от желание да разтърси момичето така, че зъбите му да затракат.

– Не мога да те оставя тук.

– Защо не? Мога и сама да се грижа за себе си. Знам как се лагерува.

Тъй като се съмняваше в това, Алекс реши да опита нещо, за което бе чела по психология.

– Слушай, ще имам нужда от помощ по пътя. Предстои ми дълъг, тежък преход и ми трябва някой, който да дойде с мен.

Момичето присви око и я погледна накриво.

– Къде?

– Почакай, ще ти покажа. – Взе да тършува в раницата си и да преравя съдържанието ù, докато не откри картата, която търсеше. – Виждала ли си някога топографска карта?

По лицето на момичето пробяга живо любопитство.

– Какво е това?

– Това е изключително подробна карта. На нея е показано почти всичко – потоци, реки, изоставени кариери, железопътни линии, колко високи и стръмни са планините. Червните линии очертават шосетата. В яркозелен цвят са горите и... – Тя прокара пръст по картата, докато не откри един черен правоъгълен силует на къща с флагче на покрива. – Ето това е нашата цел.

– Какво е това?

– Хижата на рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи. Могат да повикат помощ по радиото.

– Изглежда доста далече и нависоко – рече замислено Ели.

Хижата наистина беше доста далече – поне на двайсет и пет мили в източна посока – и на много по-голяма височина, в близост до противопожарна наблюдателна кула, кацнала на върха на стръмни канари, ограждащи малко като зрънце мадагаскарски боб езерце. Но планът да стигнат дотам беше много по-добър, отколкото да вървят четири дена по обратния път. А с по-енергична крачка биха могли да вземат разстоянието до хижата за ден и половина, ако не и за по-малко.

– Не е нещо, с което да не можеш да се справиш.

С лице, смръщено във вече позната гримаса, Ели отвърна:

– Хм, изглежда трудна работа. С дядо минавахме само по шест мили на ден.

„О, не.“ Сърцето на Алекс се сви от безпокойство. Шест мили на ден? Да не би да са пълзели? При скорост като тази двете с Ели щяха да имат още по-големи проблеми, като например да останат без храна. „Добре, не изпадай в паника, не още; у Джак сигурно има провизии.“ А на глас рече:

– Хващам се на бас, че можеш много повече. Изглеждаш доста силна.

Ели ù хвърли такъв поглед, с който искаше да изкрещи, че нищо не разбира, когато го видя. Пробяга с очи по картата, след което забоде пръст в мъничък символ в далечния ляв ъгъл:

– Какво е това? – попита тя.

– Може би изоставена мина на югозапад оттук. Или пък пещера.

– Там има мини? И пещери?

– Със сигурност. Това е стара миньорска местност и не липсват изоставени шахти и пещери, но...

– А има ли мечки?

– В пещерите ли? Не още. Няма да се оттеглят в бърлогите си, докато не стане наистина студено, но стига да сме предпазливи, черните мечки не са проблем. Така че не се тревожи за...

– Ами вълците?

Този разговор май се очертаваше дълъг.

– Срещат се наоколо. Нощно време ги чуваш, нали? А това е още една причина да се махнем оттук. Всички тези мъртви птици тук ще привлекат най-различни животни – койоти, ракуни, вълци и... – Твърде късно забеляза потреса, изписал се на лицето на Ели, и тогава осъзна какво бе казала.

– Ще оставиш дядо на вълците?

– Не, не, имах предвид, че...

– Те ще го изядат! – Лицето на Ели се обля в сълзи. – Ще го разкъсат!

– Ели...

– Не! – Със свити юмруци Ели изрита картата, като върха на ботуша ù се закачи за една от гънките. Картата издаде звук, с какъвто стар плат се съдира на две. – Няма да го оставя, няма, няма!

– Ели! – Алекс се хвърли да вземе картата. – Престани! Тя ще ни е нужна.

– Но аз нямам нужда от теб! – Ели се запрепъва заднишком, подхлъзвайки се на телата на мъртвите птици и на локва кръв, останала от Джак. – Никъде няма да ходя с теб!

– Хубаво! Тогава можеш да останеш тук заедно с глупавото си куче. Само че става късно. – Тя се изправи на крака и повдигна ръкава си, за да види колко е часът. – Чака ме много път, така че нямам време за сп...

Тя занемя, когато мозъкът ù зацепи.

„Един момент – тя втренчи поглед в часовника. –Не е възможно!“

8

Часовникът беше стар модел „Касио АйрънМен“, единственият, който носеше със себе си по време на преходи, защото беше с груба изработка, водонепроницаем и евтин. Имаше го от десет години, като през това време бе сменяла батерията може би на два пъти. Часовникът никога не бе ù изневерявал, не бе изоставал дори за една милисекунда.

Сега обаче сивият екран беше празен.

Толкова лошо ли бе паднала? Разгледа внимателно часовника, но на лицевата му страна забеляза само добре познатите ù стари следи от удари и драскотини. Не, сигурна беше, че доскоро часовникът работеше безпогрешно. Дори си спомняше, че бе погледнала за часа.

Е, добре... часовникът бе издъхнал. Съвпадение.

Да, но същото се бе случило и с Джак, да не говорим, че нещо бе накарало онези птици да откачат, както и елените. През мозъка ù бе преминало нещо като електрошок – не, по-скоро като мълния – и то с такава сила, че едва не припадна. Плюс това обонянието ù се бе върнало.

Тогава... може би не беше съвпадение.

С треперещи пръсти изрови айпода си. Натисна бутона. После отново и отново, само че айподът си остана все така безжизнен.

Опита същото с мобилния си телефон. Нищо. Не само, че нямаше покритие – това се очакваше на такова отдалечено място – но телефонът дори не се включи.

Както всъщност и радиото. Смяната на батериите не доведе до никакъв резултат. А когато установи, че двете светодиодни електрически фенерчета също бяха издъхнали, оставайки по този начин само с онази вехтория от швейцарската армия, която баща ù бе купил преди сто години, тогава паниката я завладя напълно.

Един електронен уред извън строя беше нещо нормално.

Два беше лош късмет.

Но всички?

Погледът ù плъзна към Ели и към слушалките, които все още висяха на врата на детето.

– Ели, твоят айпод работи ли?

– Не. – Сребристите очи на Ели се повдигнаха с неохота нагоре. – Прегря.

– Моля?

– Казах, че прегря. – От тона ù се долавяше, че Алекс е не само глуха, но и слабоумна. – Докато слушах музика, просто прегря.

– Прегря.

– Опари ръката ми, ясно? След това спря да работи и...

– Имаш ли електрическо фенерче? – прекъсна я Алекс.

– Естествено.

– Може ли да го видя?

Ели се нацупи отново.

– Не.

Алекс знаеше, че няма смисъл да настоява. Тогава погледът ù се спря на китката на Ели.

– Колко е часът?

– Имаш часовник.

Идеше ù да бутне детето от скалата.

– Просто ми отговори.

Ели изпусна дълбока въздишка.

– Девет и... единайсет.

Алекс беше озадачена, но тогава си помисли, че едно дете на осем може да не знае как да каже правилно часа, и реши да не се занимава с дреболии. Значи 9,11 трябваше да е 9,55, в което вече имаше логика. А това означаваше, че часовникът на Ели...

– Часовникът ти работи?

Ели едва не ù се присмя.

– Разбира се. Това е „Мики Маус“. Беше на баща ми. Всяка вечер го навивам, както ме научи дядо.

„Механичен. Значи проблемът е в батериите. Не, фенерчето на баща ми от швейцарската армия също работи. Трябва да е нещо друго.“ Въпреки многото кръв виждаше добре часовника на китката на Джак, но разстоянието беше прекалено голямо, за да е сигурна. Не искаше да докосва тялото му отново. Пък и Мина можеше изобщо да не ù позволи да се приближи.

– Часовникът на дядо ти работи ли?

– Не знам. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

– Моля те, Ели, би ли проверила? Не мисля, че Мина ще ми позволи да...

– Не искам да го докосвам – отвърна рязко Ели.

– О! – Разбираше я напълно. – Тогава би ли хванала Мина? Не искам да я изнервям, но трябва да проверя нещо. – За момент си помисли, че Ели ще ù откаже, но в следващия миг момичето обви ръка около врата на Мина.

Алекс се плъзна напред, като не изпускаше из очи ни кучето, ни часовника на Джак. Малката стрелка на сейкото беше замръзнала на цифрата девет. Голямата стрелка показваше три минути след този час, а секундарникът бе спрял между цифрата двайсет и следващото деление – и не се движеше. Алекс се взираше така настойчиво в циферблата, че ако беше някой от циклопите, щеше да прогори дупка в него. От взиране очите ù се насълзиха. Ала секундарникът не помръдна.

Нейният часовник и часовникът на Джак, айподите, радиото и светодиодните уреди – всички бяха издъхнали, Джак също... Бавно плъзна поглед към лицето му. Беше споменал нещо важно: „Аз съм доста жилав гърмян заек, като изключим старата машинка“.

Разбира се. Джак имаше пейсмейкър. Това беше единственото обяснение защо Джак беше мъртъв, а те оцеляха. Знаеше, че пейсмейкърите бяха снабдени с миниатюрни компютърни чипове, които синхронизираха сърдечния ритъм с нуждите на тялото във всеки един момент. Пейсмейкърът на Джак бе дал на късо и точно това го бе убило. Но как? Какво би могло да проникне вътре в гръдния кош на Джак, да изпържи пейсмейкъра му, да види сметката на цялата им електроника и да нарани и тях самите? Всички го бяха усетили: Ели с потеклата от носа кръв и главоболието; кучето, което бе вило от болка; а също и птиците и елените, които бяха откачили.

А тя отново усещаше миризми – като тази на кръвта, на смолата от вечнозелените дървета и на собствената си пот. Доловила бе също миризмата на кучето: не само на козината му, но и на нещо безименно, което се процеждаше някъде дълбоко от самата същност на животното.

Но все пак Ели се бе върнала към нормалното си състояние, което очевидно беше нещо средно между хленчеща и противна. Колкото до кучето... кой знае? Поне не ù се нахвърляше. Хвърли бърз поглед към небето, където зърна ястреб, който се носеше заедно с въздушното течение, а още по-нависоко – тройка пуйкови лешояди, които описваха безкраен низ от спирали. Птиците също изглеждаха както обикновено.

Значи само нейният мозък бе претърпял трансформация, в случай че обонянието ù не изчезнеше отново. От всички само тя се бе променила.

Но как? И приключила ли беше промяната? Това краят ли беше?

Или чисто и просто началото?

9

Добрата новина беше, че Ели прояви достатъчно отзивчивост и Алекс успя да изрови едно синьо пончо за дъжд, с което да покрие Джак. А лошата, че Ели реши да сложи точка на своята услужливост, след което Мина не позволи повече на Алекс да се промъкне до раницата на Джак. При всеки неин опит да се приближи, кучето оголваше зъби и накрая Алекс се отказа. Налагаше се да изоставят всичката храна и вода в багажа на Джак. Но нищо. Ели можеше да вземе по-голямата част от храната ù. Чакаше ги не повече от два дни път, стига да успееше да накара детето да се раздели с това място. Най-много три, в случай че късметът не беше на тяхна страна. Щеше да се справи.

Когато прибра палатката, отново я споходи идеята да се върне при колата. Но щеше ли да запали с повредена електроника? Знаеше за колите толкова, колкото и китайски – тоест нищо – но повечето коли разполагаха със сложна електроника, както и с един-два компютърни чипа. Така че, по-скоро не.

Пристегна раницата на кръста си. Тежеше повече от обикновено, тъй като наред с комплекта принадлежности за оцеляване там имаше и един черен несесер, чийто цип не бе отварян вече близо три години – от седмицата след смъртта на родителите ù. Леля Хана никога не бе крила какво е съдържанието му; казала бе на Алекс, че е свободна да надникне вътре, когато пожелае. „Може да ти бъде от полза“ – именно тези думи бе използвала леля ù, въпреки че така и не ù обясни в какво се изразява въпросната полза и следователно Алекс нищо не знаеше.

В този несесер имаше спомени. В началото спомените бяха прекалено болезнени и тя не искаше да мисли, не искаше дори да се сеща за тях. През първата година нямаше никакъв контрол над тия спомени. Почти всичко можеше да послужи като отключващ механизъм: рефрен на песен, внезапният вой на полицейска сирена, непозната, чиято коса ужасно прилича на тази на майка ù, от което дъхът ù секваше. Всеки спомен ù носеше болка, толкова остра, внезапна и режеща, сякаш някой я бе пронизал с нож между ребрата, след което с все сили бе завъртял дръжката. А когато чудовището порасна и тя се прости с обонянието си, отключващите механизми намаляха, а спомените станаха по-трудно достижими, сякаш се опитваше да възстанови файлове от заразен с вирус твърд диск. В известен смисъл това я устройваше. Онова, което не сподели с леля Хана, беше, че понякога да имаш чудовище, окупирало мозъка ти – което изяжда всичките ти спомени, правейки ги на пух и прах – до голяма степен беше равносилно на облекчение. Вече не беше пълновластен господар на мозъка си, но поне мислите ù бяха под контрол.

Сега обаче ù хрумна, че напразно бе откраднала несесера от леля си. Изключено бе да стигне до Мирър Пойнт. Причините, довели я първоначално в Уакамау, бяха станали на пепел в онези изгарящи пламъци.

В което имаше голяма ирония, като се има предвид съдържанието на несесера.

– Тръгвам – рече Алекс. – Мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

– Не, няма. Мразя те.

„Добре де, добре.“

– Слушай, тръгвам по краткия път – показах ти го на картата – който се спуска право надолу към долината. Когато решиш да дойдеш...

– Няма да дойда.

– Не забравяй раницата си, не забравяй също да сложиш дисагите на Мина...

Ели запуши уши и рече:

– Нищо не чувам.

– ... защото нямам кучешка храна. Добре би било, ако успееш да преровиш раницата на дядо ти за допълнителна храна...

– Ла-ла-ла – запя Ели. – Ла-ла-ла.

– ... за допълнителна храна и вода. – Честно казано, не гореше от желание хлапето и кучето да идват с нея, но все пак Ели беше само на осем. Дори не си спомняше какво е да си на тази възраст.

Тя извади глока на баща си от раницата, пъхна пълнителя в пистолета и издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта. Стандартният глок нямаше външен предпазител. Това беше една от причините, поради които баща ù – навремето ченге – бе харесвал това оръжие. Прицелваш се и стреляш. И все пак, когато получи пистолета в наследство, тя монтира блокиращ спусъка предпазител. Просто ей така, без основателна причина – това беше преди чудовището да започне да изпраща димни сигнали – но може би подсъзнанието ù още тогава е било нащрек. Като се има предвид колко често бе оставала насаме с глока в мазето на леля си, времето, което ù отне да втъкне малкия бутон и да освободи предпазната пластина, вероятно обясняваше защо продължава да се държи. Една милисекунда беше достатъчно дълго време, за да промениш решението си.

След като провери предпазителя на два пъти, тя прибра оръжието и закопча кобура на десния си хълбок.

Ели бе спряла да си припява.

– Това за какво ти е?

„Защото Джак е мъртъв, защото цялата ни електроника е изпържена и защото, Ели, усещам миризмата ти. Усещам миризмата на кръв. Усещам също миризмата на кучето.“

– Малко предпазливост никога не е излишна.

– На кого е?

– Беше на баща ми. А сега е мой.

– Дядо ми казва, че оръжието е за убиване.

Сега нямаше време за такива разговори.

– Не се бави. Скоро ще се стъмни.

– Хайде, върви. – Ели затъкна слушалките в ушите си. – Не ми пука.

Алекс понечи да ù напомни, че айподът на работи, но реши да не бъде дребнава.

– Ще започне да ти пука, щом останеш сама по тъмно в планината.

– Няма да дойда.

– До после.

– Не се надявай.

– Както кажеш – отвърна тя и потегли, без да се обръща назад. Но дълго време усещаше на тила си погледа на Ели.

10

Пътеката беше много по-труднопроходима, отколкото бе предполагала. Склонът беше стръмен, хлъзгав заради телата на мъртвите птици, люспестите скали и крехкия, ронлив сив варовик. В продължение на векове ерозията от дъждовете и топенето на снеговете бе набраздила планината със стръмни улеи и фунии, в които се отлагаха всевъзможни отломки – изкъртени скали, паднали дървета – преди да бъдат завлечени в долината долу. След едночасово вървене бедрата и коленете я боляха до прималяване; лицето ù лъщеше от пот, устата ù бе пресъхнала от жажда, а ризата ù бе залепнала за лопатките на гърба. Спирайки, за да пийне вода, тя се съблече по суичър, завърза анорака за раницата си и махна шапката от главата си, за да усети хладната милувка на планинския въздух. Извади едната от двете бутилки от чантичката на кръста си и напръска лицето си с вода, при което дъхът ù пресекна заради мразовития въздух. Водата беше лукс. При други обстоятелства би била по-пестелива, но знаеше един поток, край който възнамеряваше да лагерува през нощта, и тъй като разполагаше с надежден филтър с вместимост от два литра, можеше да си позволи разхищението. Щеше да има нужда от всяка капка вода. Оттатък потока нямаше да има друга възможност да попълни запасите си, докато не пресече реката на около двадесет и пет километра оттам, а след това абсолютно нищо чак до самата хижа.

По навик държеше бутилката с водата в дясната си ръка, която не трепереше. Тогава обаче се спря и преди да се е усетила, прехвърли шишето в лявата и го стисна с все сили.

Лявата ù ръка бе твърда като скала. Нямаше дори помен от треперене. През последните няколко месеца бе натрупала мускулна маса с вдигане на тежести, но това не бе помогнало за треперенето. Но сега него го нямаше и тя се чувстваше много по-силна. Непобедима. Сякаш е в състояние наистина да контролира живота си, да се бори.

„Това е лудост.“ Още не бе дошла на себе си, но все пак нейното подобряване нямаше нищо общо с онова, което се случва след смъртта. Или... момент... нямаше, нали? Ами разказите за хора, излезли от кома, само за да се сбогуват? Като че ли мозъкът се намира на прага на смъртта и дава всичко от себе си за един сетен миг, всички сокове потичат така, че цялото тяло се разбужда за последен път. Е, май трябваше да се радва на мига, докато все още можеше.

Поднесе шишето до носа си. Продължаваше да изпитва недоверие към обонянието си, очакваше всеки миг да изчезне. Само че водата имаше един такъв чист и хладък аромат, който събуждаше у нея поредния оживял спомен: как баща ù я повдига на раменете си и, обвил силни длани около глезените ù, нагазва във водите на Горното езеро, пеейки: „Аз и старият Дан с пресъхнали гърла и души, зажаднели за вода... хладната, бистра вода“.

Остави водата да се разлее по езика ù, вкусвайки с наслада всяка отделна молекула, всеки прекрасен атом, всяка безценна частица от миналото.

„Е, поне е мокра!“ – рече си наум.

А това я накара да си поплаче още малко, тъй като баща ù имаше навика да казва същите думи.

Вдигна поглед нагоре, откъдето бе дошла, обхващайки с очи първо лявата страна на пътя, а после бавно и дясната. Кратко примигване на слънчевата светлина привлече вниманието ù. Това Ели ли беше? Раницата ù имаше ли метална рамка? Не, нейната „Хелоу Кити“ беше съвсем малка. По всяка вероятност имаше място за малко дрехи и четка за зъби. А може би и за книга, въпреки че, честно казано, Ели нямаше вид на дете, което обича да чете. В нейния случай по-скоро имаше Нинтендо Ди Ес[5], която обаче не би струвала повече от една тухла, също като айпода на момичето. В следващия миг Алекс установи, че светлината бе примигнала, отразена в една скала. Не е била Ели.

Тя въздъхна. Какво се бе случило? Десетки пъти бе прехвърляла сутринта в съзнанието си. Трябваше да намери разумно обяснение. Бог е свидетел, че разполагаше с достатъчно време за това. Физиката не беше нейният предмет, но затова пък по биология имаше отличен и знаеше, че мозъкът – както впрочем и по-голямата част от тялото – сполучливо работи с електричество.

Значи тази сутрин мозъкът ù бе откачил. Електрониката, всичко в твърдо състояние, бе дала на късо, също както и елените, птиците и кучето. Птиците определено бяха важни – беше свързано с начина, по който се ориентират... Магнитни полета?

Ръката ù не трепереше вече. Чувстваше се по-силна. След онази експлозия от нажежена до бяло болка главоболието ù, едно постоянно тихо бучене, бе изчезнало. Спомените ù се пробуждаха, тъй като обонянието ù се бе върнало, а заедно с него и вкусът към храната.

Но не ставаше дума за обикновено обоняние, нали така? Разполагала бе с достатъчно време да обмисли случилото се в момента, в който се бе приближила до Мина. Забелязала беше и позата на кучето: с оголени зъби и присвити уши. Съдейки по външния вид на животното, човек би казал, че нещо го е ядосало.

И тогава бе усетила онази особена първична миризма, а в съзнанието ù бе изскочила думата страх. Надушила бе самото куче и чувството, което то изпитваше. Мина се бе изплашила до смърт.

Ами в случая с Ели? Спомняше си острия амонячен полъх на урина и бакърения мирис на кръвта – както и още една неприятна миризма, която се процеждаше отнякъде по-дълбоко. Онази смесица между сутрешен дъх и вкиснато мляко. Това не беше ли миризмата на страха на момичето?

Какво беше общото между всички тези неща? Как се връзваха те заедно?

След още няколко секунди на размисъл тя се отказа. Всичко, с което разполагаше, бе известен брой факти, няколко теории и доста сериозни проблеми – като например да се разкара възможно най-бързо от тази планина и да намери вода преди мръкнало.

Колко дневна светлина ù оставаше всъщност? Погледна замислено слънцето. Човек би могъл да разбере колко е часът, стига да знае накъде точно е север, но да пукне, ако помнеше как става. Имаше нещо друго, свързано с времето, което също беше важно. Но какво? Опита се да разчопли това чувство по начина, по който като малка човъркаше някой разклатен зъб с надеждата да го накара да изскочи от джобчето във венеца. Нещо наистина важно във връзка с времето...

Лек полъх на изгоряло се разнесе от долината. Пожар? Не, имаше нещо странно в тази миризма. Не беше от горящо дърво, а от нещо изкуствено, сладникаво на мирис. Познаваше тази миризма. Но откъде?

С ъгълчето на лявото си око забеляза слабо движение. Някъде над нея. Стрелна бърз поглед нагоре по склона на планината и тогава зърна за миг нещо розово.

Най-сетне.

Най-добре беше да намали темпото, да направи още една почивка за вода и да даде възможност на хлапето да скъси разстоянието, без да става ясно, че всъщност я чака. Нека Ели да си мисли, че идеята е била нейна.

След има-няма половин час Алекс вече пълзеше като костенурка, но затова пък Ели я настигаше. Чуваше как ботушите на детето се пързалят и хлъзгат по сипеите. По звука можеше да познае, че момичето се спуска прекалено бързо. Хлъзгав поток от ситни камъчета трополеше надолу по хълма вляво от нея, напомнящ за подрънкващия звук, който издаваха морските раковини, когато оттеглящата се вълна ги засмуква и увлича със себе си. Щом свърна в улея, камънакът се затъркаля още по-бързо и шурна като поток по склона на планината. Това беше лошо. Само една погрешна стъпка и детето можеше да се подхлъзне, да полети неудържимо надолу и със сигурност да пострада.

Време беше за почивка. С небрежно, отработено движение Алекс свали раницата от гърба си и я стовари на земята. Извади едно от шишетата с вода от чантичката на кръста си, махна капачката, вдигна шишето към устата си и плъзна поглед нагоре по склона.

На височина не по-малко от петдесет ярда от нея Ели се спускаше бързо надолу. Пространството помежду им бе осеяно с храсти и чворести борове, извили снага под странен ъгъл. Сега Алекс имаше много по-добра видимост към мястото, където скалните късове от по-високите части на склона се събираха в улея, останал от дясната ù страна, тъй като стоеше с лице към планината. В този участък пътеката описваше серия резки завои ту наляво, ту надясно, като се спускаше на достатъчно разстояние от улея и беше безопасна. Само че Ели сечеше напряко, пренебрегваше извивките на пътя и отприщваше надолу непрекъснат дъжд от каменни отломки.

Детето беше само.

Не беше за вярване. Едно нещо бе Алекс да бие отбой – все пак държеше на всичките си пръсти – но що за дете би изоставило кучето си?

– Хей, по-полека – извика тя ядосано. – Ще почакам.

Разстоянието между тях беше прекалено голямо, за да види изражението на Ели, но въпреки това го долови в сопнатия ù отговор.

– Нищо ми няма. Не съм изморена.

– Това не ме притеснява. Риташ надолу много камъни, а ако не си забелязала, намирам се точно под теб. Благодаря, но не искам да се окажа с разбита глава.

Ели не каза нищо. Ако не друго, поне вървеше бързо. Алекс ù обърна гръб и изсумтя. „Бог да ми е на помощ!“ Като продължаваше да стиска шишето с водата в лявата си ръка, тя подхвана раницата с другата и я метна на дясното си рамо. Това хлапе само си търсеше белята...

Изстрелите прозвучаха отчетливо, неочаквано и недвусмислено: пук-пук-пук-пук-пук!

Изстрели от пистолет? Някой стреляше? Умът ù блокира, след което тя бързо приклекна ниско долу и с трескав поглед взе да претърсва долината. Още изстрели – различни, отсечени, по-силни – пушка. Какво ставаше, по дяволите?

Ели беше вече наблизо и Алекс чу възклицанието на тревога, последвано от мекото хрущене на хлъзгащи се по камънака ботуши. После видя, как момичето залита напред, размахало ръце във въздуха и забило пети в каменистата пътека. Алекс се сниши, когато над главата и раменете ù се изсипа дъжд от камъни.

– Ели – извика тя, – не се мъчи да се задържиш. Седни долу, седни...

Но твърде късно. Центърът на тежестта на момичето, вече доста разклатен, рязко се измести.

– Не! – Без изобщо да се замисли Алекс се изправи – възможно най-грешното движение. Бутилката изхвърча от ръката ù, водата плисна в широка дъга, след което бутилката рикошира в един камък и се изгуби от погледа ù. Крепяща се само на едно рамо, незакопчаната на кръста ù раница се плъзна по дясната ù ръка като шейна по гладък лед и изхвърча от китката ù. „Не, не!“ Опита се да я хване с енергично движение на ръката – поредният грешен ход, който я изкара извън пътеката и не доведе до нищо добро. Летейки надолу по склона, раницата се търкаляше като снежна топка, като следваше естествените очертания на фунията, преди да се плъзне в улея. Там вече набра скорост, увличайки лавина от камъни подире си, а накрая с последен отскок се изгуби от поглед.

Край.

Успя само да изрече наум едно „По дяволите!“. Изгубила равновесие, тя започна да залита и да се олюлява, накрая ботушите ù забуксуваха и се подхлъзна на един камък. Надавайки див писък, тя се хвърли на земята, а пръстите ù задраскаха по скалата. Грубият камък издра пръстите ù и нарани дланите ù. Тя тупна тежко по задник с прегънат почти хоризонтално ляв крак като острие на джобно ножче, което не е затворено докрай. Силна болка разсичаше коляното ù, но поне падането бе спряло.

Писък. Алекс вдигна очи тъкмо навреме, за да види как левият ботуш на Ели се стрелва нагоре – нещо като пресилена трагикомична версия на подхлъзването върху обелка от банан. Ели, която не спираше да пищи, се претърколи на една страна и взе да се свлича право към улея.

– Ели! – изкрещя Алекс. – Обърни се! Обърни се по корем, чуваш ли, обърни се! – Стори ù се, че момичето се опита да я послуша, после видя, че от триенето аноракът ù се събира на розови дипли на гърдите ù. Падането се забави, но не спря.

„Давай, давай, давай!“ Ботушите на Алекс се пързаляха по камъните, докато тя се придвижваше надясно. Улеят беше на четирийсет, петдесет стъпки оттам, но едва двайсет крачки я деляха от един нисък бор, който стърчеше накриво от земята; можеше да се хване за него. Ели трябваше да се плъзне наблизо, преди да стигне до улея, и ако Алекс се добереше до него навреме...

Пръст и ситни камъчета се посипаха отгоре върху главата на Алекс. До слуха ù достигна трополенето на камъни, които се носеха в слалом към фунията; после забеляза, как част от тях рикошират в други по-големи камъни и изчезват надолу като дим. Сега Ели лежеше по гръб с вдигнати нагоре ръце, тъй като раницата опъваше раменете ù.

Като забиваше върховете на ботушите си в земята и се придвижваше на колене, Алекс най-сетне успя да обвие ръка около дънера на бора. Ръката ù пламна от болка, когато люспите на кората се впиха в разкървавените ù вече длани.

– Ели! – изкрещя тя. – Насам! Подай ми ръката си, подай ми ръка!

Тя се протегна към Ели и тогава момичето сграбчи китката ù. Последва мощен тласък, който едва не изтръгна ръката на Алекс от рамото ù и щеше да я откъсне от дървото и да изпрати и двете право в улея, ако склонът беше малко по-стръмен.

Ели се хлъзна, после по-бавно... и накрая спря.

Алекс преглътна и затвори очи. Въпреки оглушителното бумтене на сърцето си, чу Ели да хлипа, а после да вика:

– Казах ти, че това е глупава идея!

За по-малко от две минути бе спасила живота на дете, което я мразеше в червата си, изгуби раницата, екипировката, анорака и храната си.

А, да, и някакъв маниак стреляше наоколо.

Нямаха никакъв шанс.

11

Четири енергийни десерта.

Пет пакетчета полуготов желатин „Джелоу“: два с вкус на лайм, един портокалов, един лимонов и един черешов.

Термоодеяло.

Малко кафяво шишенце с древни таблетки йод.

Едно шише с вода. Ключовете за колата и едно работещо миниелектрическо фенерче. Резервен пълнител с деветмилиметрови патрони за глока.

Пътнически комплект за самолет, съдържащ резенче сапун, сгъваема четка за зъби и една миниатюрна тубичка паста за зъби, който сигурно бе прибрала след някой полет.

С металната кутийка от дражета „Алтойдс“, която винаги носеше в чантичката на кръста си, уцели джакпота: риболовно влакно и плувки, тел за рязане, водоустойчиви кибритени клечки, няколко лепенки, две малки остриета, няколко безопасни игли, козметични тампони, малка тубичка вазелин и четири пакетчета мокри кърпички. Миниатюрен компас.

Заедно с глока и ножа това беше цялата им екипировка, всичко, което им бе останало. Ели, разбира се, не носеше нищо друго освен малката си ежедневна раница. Като изключим сгъваемата въдица, кутийката със стръв и едно древно електрическо фенерче „Блек&Декър“ – което, слава богу, работеше – раницата беше натъпкана с обичайните за едно дете неща: всевъзможни тоалетни принадлежности, цял куп дрехи и едно шише с три глътки вода на дъното. Както и едно парцаливо, мърляво плюшено мече, което щеше да бъде по-скоро във вреда, отколкото от полза.

Е, май все пак имаха някакъв шанс. Четирите най-важни условия за оцеляване сред природата бяха топлина, подслон, вода и храна. Алекс можеше да запали огън, което беше повече от необходимо, тъй като разполагаше единствено с дрехите на гърба си. Нямаше да е трудно да построи и подслон с подръчни средства. Филтърът за вода бе останал в другата раница, което беше кофти късмет, но поне разполагаше с едно пълно догоре шише, пък и знаеше къде може да открие още вода. Разполагаше също с компаса и със слънцето, имаше най-обща представа къде трябва да стигнат, на какво разстояние оттам се намират, така че дотук щеше да се справи и сама и то без особени затруднения.

Храната обаче беше проблем. Глокът беше у нея, но с изключение на резервния пълнител, допълнителните амуниции – цяла една кутия – бяха изгубени заедно с останалата екипировка. Нямаше никаква представа как се ловува с пистолет и не възнамеряваше да прахосва патрони, за да разбере. Би могла да заложи капан. Не беше трудно да се изработи примка, но за да използва този метод за ловуване, трябваше да постави няколко капана, след което да стои и да чака, а това не влизаше в плановете ù. Риболовът определено беше възможност, и бездруго отиваха към реката, а рейнджърите се намираха само на няколко дни път оттам, най-много. В случай че се наложеше, можеше да кара даже на половин енергийно блокче на ден.

– Желатинът за какво ти е?

Тя стрелна поглед към Ели и се сгуши до покрития с лишеи дънер на едно дърво. Долината беше застлана с плътен килим от мъртви листа и плетеница от изсъхнали и прекършени стволове на дървета, чиито пречупени дънери завършваха с нащърбени, остри като клечки за зъби трески и бяха нашарени с ивици мъх. Алекс забеляза на едно дърво няколко изсъхнали заоблени гъби. Сярна гъба, ако не се лъжеше, което беше твърде жалко, защото знаеше, че е ядивна, само че по това време на годината беше прекалено късно за тях: прекалено късно, прекалено студено; всичко, което ставаше за ядене – папрат, дива череша, папур, воден шип – вече беше презряло или се срещаше рядко. Би могла да намери ядки – от американски орех или от бук. Жълъдите бяха за предпочитане, само че първо трябва да ги накиснеш, нали така? И то в продължение на няколко дни, ако си спомняше правилно. Вероятно по тази причина оджибве[6] са ги смятали за храна за гладни години – нещо, което ядеш само в краен случай. Е, засега не бяха чак толкова закъсали.

– Желатинът е незабавен източник на енергия – отвърна тя. – Смесваш го с вода и го изпиваш, преди да се е втвърдил.

– Гадост – направи гримаса Ели.

– Няма да говориш така, ако си гладна. – Тя пое дълбоко дъх и го изпусна с въздишка. Сега, когато денят си отиваше, въздухът бе станал много студен, но в него още се долавяше онзи особен лъх на изгоряло. – Усещаш ли тази воня? Мирише на изгоряла гума или нещо такова.

– Не. – Ели хапеше долната си устна. Слушалките за айпода лежаха провесени на врата ù. Изглеждаше някак смалена и окаяна и сега от нея се носеше единствено миризмата на урина и пот. – Виж, не паднах нарочно.

Алекс си помисли, че това беше най-доброто извинение, което щеше да получи от Ели.

– Никой не те обвинява. – Което беше лъжа, но какъв беше смисълът да спорят сега? – На всеки може да се случи.

Ели я изгледа продължително, след което, изглежда, прие въпроса за приключен, тъй като рече:

– Защо стрелят по нас?

– Не мисля, че стрелят по нас – отвърна разсеяно тя, погълната от въпроса дали не трябва да слезе до подножието на планината и да потърси раницата си. Нямаше как да проследи с точност описаната от раницата траектория, но ако съумееше да определи възможно най-прецизно настоящото си местоположение, имаше макар и малка вероятност да я намери. – Първите изстрели бяха от пистолет, а последвалите – от пушка. Обикновено пушките имат мерник, така че ако стреляха по нас, щяхме да разберем.

– Тогава по какво са стреляли?

– Нямам представа. – Пушките обикновено означаваха, че наблизо има ловци. А също и кучета. Дали не използваха кучетата за лов на елени? Това ù се струваше малко вероятно, тъй като ловният сезон официално не бе започнал, а и повечето ловци не използваха пистолети. Сега като се замислеше, първите няколко изстрела – повече от три, може би пет – бяха прозвучали бързо един след друг. Така че вероятно не е бил ловец, гърмящ хладнокръвно по някой елен, а човек, намиращ се в състояние на достатъчно силна паника, за да произведе поредица от гърмежи.

„Само това ни липсваше: шайка побъркани ловци.“

Розовият анорак на Ели подхождаше за случая – невъзможно бе да я вземат за елен – но нейният суичер беше черен. Със същия успех би могла да носи и мишена, като онзи елен в анимационното филмче на Гари Ларсън.

– Откъде знаеш толкова неща за оръжията?

– Баща ми ме научи.

– Но защо?

– За всеки случай, предполагам.

– Затова ли ти даде този пистолет?

– Аха. – Не искаше да навлиза в темата. Започна да нарежда отново наличната екипировка за оцеляване. – Виж, смятам да пообиколя храсталаците в подножието на планината да видя какво е положението. Ако преходът не е прекалено тежък, може да има смисъл да потърся ек... – Гласът ù пресекна.

Черният несесер лежеше в ръцете на Ели.

– Леле, наистина е тежък. – Започна да си играе с ципа. – Може би има храна...

– Не! – Алекс дръпна несесера от ръцете на смаяното момиче. – Тук... тук... няма храна.

– Боже, да не си откачила?

– Аз... – Алекс мушна несесера в чантата на кръста си и закопча ципа. – Лично е.

– Все едно. Аз оставам тук.

– По-добре ела с мен.

– Не искам.

– Виж, аз... – С периферното си зрение долови смътно движение, рязко завъртя глава надясно и взе да претърсва с очи гората. Листата зад гърба ù прошумоляха тихо и тя се обърна тъкмо навреме, за да зърне макар и за миг силуета на нещо черно, което се шмугва в шубрака – тогава усети вонята, по-първична и по-дива дори от страха на Мина. Някакво животно, но какво? В гората имаше койоти и вълци. Не можеше да определи с точност. Тревожеше я миризмата, която изпълваше всичките ù мисли и за която се опитваше да намери някакво обяснение.

„Как е възможно това? Хората не са като вълците и кучетата, но мисля, че аз долавям миризми, които са недостъпни за повечето хора. Ели не усеща онази сладникава воня на изгоряло и мога да се обзаложа, че не е усетила и тази.“

Като по даден знак Ели хвърли уплашен поглед през рамо, след което попита:

– Какво има?

– Нищо. – Нямаше представа каква бе тази миризма, не би могла дори да я опише с думи. Ако не беше вонята, щеше да си помисли, че е било просто игра на светлината. – Стори ми се, че видях нещо, това е.

– Нищо не виждам.

– Вече го няма. Може да съм се заблудила, но не знам дали е разумно да оставаш сама.

– Не ми пука какво мислиш. – Лицето на Ели беше навъсено. Дънките на момичето бяха скъсани на едното коляно, което беше ожулено. Розовият анорак беше разпран, а изкуственият пълнеж се сипеше оттам на бели фитили. – Изморена съм, не те харесвам и точно в този момент не мърдам оттук.

Е, това май изчерпваше всичко.

– Добре. Ако имаш нужда от нещо, викай.

– От теб нямам нужда.

– Няма да се бавя повече от петнайсет минути.

– Не ми пука, ако ще изобщо да не се върнеш. – Ели натъпка слушалките в ушите си.

Остана без въздух, след като двайсет минути си пробива път със сетни сили през едно обрасло с бодливи храсти хълмче и гази сред купища изпотрошени клони. Гората протягаше към нея остри зъби и нокти, скубеше косата ù, дереше лицето ù, жулеше глезените ù. Тя се спря, изтри потта от челото си и започна да обмисля проблема, сякаш решаваше геометрична задача.

а) Ако разполагаше с повече време...

б) Ако с нея нямаше дете, за което да се тревожи...

в) Щеше да има доста добри шансове да намери екипировката си.

г) И все пак, ако съдеше по намерените до този момент остатъци, раницата ù най-вероятно бе разпокъсана до неузнаваемост, а съдържанието  – разпиляно из планината като останки от самолетна катастрофа.

д) Така че от раницата нямаше и следа.

Пое по обратния път, като се опитваше да изрови от паметта си какво бе запомнила от картата. Ако побързат, биха могли да изцедят още седем-осем километра път преди мръкнало. Така щяха да се доберат до един къмпинг, където планираше да пренощуват, нали така? Къмпингът вероятно се намираше на около километър встрани от главната пътека и сигурно разполагаше с място, предназначено за палене на огън, което щеше да ги улесни. Ако извадеха късмет, биха могли да открият също и подслон.

Тръгна към едно мръснорозово петно, което зърна сред дърветата. Ели стоеше с гръб към Алекс и се взираше в нещо на земята. Тогава Алекс забеляза събраните накуп принадлежности от комплекта за оцеляване. Какво? Спомняше си добре, че ги бе прибрала. Отказала се беше да вземе чантата със себе си, тъй като не бе смятала да се бави дълго, така че какво я бе прихванало...

– Хей! – Тя се провря през храстите. – Какво правиш?

Като чу гласа на Алекс, Ели подскочи, хвърли уплашен поглед през рамо и явно остана недоволна от видяното, тъй като се изправи рязко и заотстъпва назад с вдигнати нагоре ръце, още щом Алекс изскочи с гръм и трясък от гората.

– Само разглеждах!

Алекс погледна надолу, при което сърцето ù се сви.

Несесерът беше отворен.

12

– Нищо нямаше да открадна – каза Ели. Гласът ù беше малко лепкав, а дъхът подправен с щипка канела. – Исках само да помогна.

– Да помогнеш ли? – Гласът ù беше дрезгав и пресипнал от гняв. – Изяла си цяло енергийно блокче.

– Бях гладна. – Ели я стрелна с предизвикателен яден поглед, което обаче ù придаде още по-жалък вид. На бузата ù проблясна сълза.

Идеше ù да удуши хлапето. Не ставаше дума единствено за енергийния десерт.

– Изяла си дажбата за един ден...

– Беше само едно блокче...

– Искала си също да разбереш какво има в несесера! Това е истинската причина да тършуваш из нещата ми.

– И какво от това? – извика Ели и тропна с крак. Очите ù пламнаха. – Какво толкова? Вътре има само една библия и две торбички. Защо разнясаш тези боклуци навсякъде?

– Не са боклуци. – Библията на леля Хана лежеше на земята. Книгата нямаше ососбена връзка с първоначалния замисъл, но беше достатъчно тежка, за да притиска двата яки найлонови плика.

Ели бе изровила също и писмото. На плика бе изографисано името Александра Бетани със странно на цвят лилаво мастило, а хартията ухаеше едва забележимо на лавандула и ароматни билки. Алекс бе пъхнала наслуки писмото в библията, без да е имала предвид някой точно определен пасаж. Никога не бе гледала на библията като на средство за гадаене, но по една случайност писмото бе попаднало в книгата на Йов: „затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел.“[7]

– Това ти ли си?

Алекс не отговори. Тя обърна плика в ръката си и забеляза, че капачето от опаката страна беше непокътнато. Пъхна писмото обратно в „Книга на Йов“ и постави библията на дъното на несесера. След това внимателно обхвана в ръце по-големия от двата найлонови плика. Пликът беше тежък, може би осем фунта, и лесно би могъл да се скъса, но наблюдателният ù поглед не установи никакви пролуки и цепнатини. Съдържанието беше на бучки, сиво на цвят, и се ронеше в ръцете ù като пясък, което почти успя да я наведе на мисълта, че беше само прах.

– Защо носиш пръст със себе си? – попита Ели.

13

– Ще спираме ли скоро? – Когато Алекс не отвърна, Ели опита отново. – Мръква се. Ще спираме ли...

– Да – отвърна Алекс, без да се обръща. Вървели бяха приблизително два часа, както предполагаше Алекс, с равномерно темпо и в пълно мълчание. Слънцето облизваше върхарите на дърветата точно зад тях и светликът му гаснеше; следобедът преминаваше в нощ. Станало беше още по-мразовито, балдахинът на високите гъсти борове държеше в плен студа. Плътен килим от борови иглички заглушаваше стъпките им, сякаш крачеха по пелена от дебел сняг.

Отпред забеляза разнебитена указателна табела, която беше закачена на един дъб и висеше килната наляво на един-единствен ръждясал гвоздей:

Хълма на мъховете 15,6 км

Огнена планина 22 км

Езеро Луна 51,5 км

Стомахът на Алекс се сви. Повече от петдест километра до езерото? Излизаше, че е по-далече, отколкото бе пресметнала. Ако екипировката ù беше тук – и особено картите – вероятно би могла да измисли по-кратък маршрут.

„Да, но тях ги няма, така че спри да се вайкаш. Просто запази спокойствие; можеш да се справиш и без тях.“

Още една стрелка, килната под ъгъл от четиридесет и пет градуса и сочеща на северозапад, услужливо подсказваше, че след не повече от половин километър можеха да се подслонят в къмпинг „Смърчова долина“. Това беше добре.

– След около петнайсет минути ще бъдем в къмпинга – каза Алекс. – Ще прекараме нощта там.

– На открито?

– Може да има подслон.

– Но там няма вода, няма... нищо.

– Ще намерим вода. На картата видях един поток.

– Поток ли? Но... къде ще се изкъпя? Нямаме дори палатка. Не искам да оставам в гората. Нощем тя е зловеща.

Дали и тя е била такава напаст като дете?

– Слушай, Ели, нямаме друг избор. Ще спим в гората. Ще пием каквото успеем да пречистим. Ще делим храната си. – Тя спря за момент – май не спираше да ù го натяква – след което продължи: – Ако извадим късмет, след няколко дни ще бъдем при рейнджърите. Аз също не преливам от щастие, но положението е такова. Така че можеш да мрънкаш, колкото щеш, но с това нищо няма да промениш, разбра ли?

– Не, не разбрах. – Последва ново тупване с крак, само че този път по-приглушено отпреди заради боровите иглички. Ако детето изобщо бе изпитало някаква вина за свитата храна, това чувство бързо се бе изпарило. – Не искам да оставам тук. Не искам да спя в гората. Освен това не си нося спалния чувал. Искам баня. Искам да взема душ. Искам да си измия косата.

– Ели – трябваше да стисне юмруци, за да не изкрещи, – намираш се навътре в гората. Няма как да вземеш душ. Ако екипировката ми беше тук, щяхме да можем да се измием...

– Усещам миризмата му! – Ели хвана косата си с две ръце. – Навсякъде по себе си усещам миризмата на дядо! Под ноктите и в кос-сата ми има негова к-кръв... – Започна да хлипа.

Гневът на Алекс се стопи. В този момент видя Ели такава, каквато беше: оцапана с кръв, разчорлена и изтощена. И много, много малка. Разбира се, че беше изплашена. За по-малко от дванайсет часа тя бе изгубила дядо си, изоставила бе кучето на мъртвия си баща, едва не бе паднала в планинска пропаст, а сега бе вързана за някаква непозната, която беше не по-малко изплашена от самата нея. Непозната, която бе изпаднала в ярост заради (точно така!) шепа прах и заради писмото от една покойница.

– Виж, много съжалявам. Изобщо не помислих за това. – Алекс протегна ръка към рамото на момичето с намерението да я стисне в знак на подкрепа. – Ще измислим някакъв начин да...

– Не! – Ели се дръпна от нея. – Не ме докосвай! Мразя те! Просто ме остави на мира!

– Ели – извика Алекс, но момичето се бе обърнало и с глухи стъпки бе тръгнало надолу по пътеката. Алекс въздъхна и затътри крака подире ù. Ели бе поела в правилната посока и едва ли щеше да стигне далеч. „Също като някое хлапе, което бяга от къщи, а накрая го намират да седи на стълбите в мазето.“ Веднъж не беше ли и тя...

Изведнъж се закова на място, сбърчила нос. Странно. Онзи особен мирис на дим пак изпълваше въздуха наоколо, този път обаче по-силен и необичайно сладникав. Може да е било така от известно време насам, но да не е забелязала, защото беше потънала в мисли, или просто беше свикнала с тази воня. В следващия миг обаче усети – надуши – нещо друго. С пълни гърди пое дълбоко въздух и тогава се сепна, защото някаква ужасна, почти чужда миризма я зашлеви през лицето като шамар.

„О, боже, какво е това?“

От тази воня стомахът ù се обърна – това беше миризмата на мъртва плът, застояла и душна, сякаш идеше от отдавна прегазено на пътя животно, което се пържи на безумно препичащото слънце. Зловонието беше толкова силно, че се събра на топка в устата ù. Тя започна да плюе, но противният вкус се полепи по езика ù.

Право напред зърна розовия анорак на момичето, свило се зад гъста плетеница от храсти. Тъкмо се канеше да извика, ала щом погледна към Ели, думите застинаха на езика ù и едновременно с това осъзна нещо друго.

Отново бе усетила миризмата на Ели, този път обаче от разстояние, надхвърлящо двайсет ярда. Може би трийсет. Миризмата беше силна, но не достатъчно, за да погълне вонята на разлагащо се животно, и съдържаше същия микс от аромати, който бе доловила веднъж в планината: дъх на вкиснато мляко и на неумити зъби.

Страх. Ели беше изплашена. Не, тя беше ужасена. Въздухът представляваше хаос от миризми: страха на Ели, онази сладникава смрад на изгоряло; нейния собствен аромат, смесица между пот и безпокойство; и онова зловоние на мъртва плът, което изпълваше гората като пепелив, сив пушек.

Ели не се оглеждаше наоколо. Тя бе закрила устата си с ръце и, облещила очи, се взираше в нещо, скривано от плътен саван от клони.

Какво толкова гледаше тя? Нещо подсказваше на Алекс, че всъщност не би искала да научи. Мекошавата част от нея ù крещеше да бяга, да бяга, да бяга! Само че не можеше да изостави Ели, не и по този начин, би било нередно.

Бавно и предпазливо Алекс се смъкна на колене, студената земя щипеше кожата ù през плата на туристическите панталони. Нито един мускул в тялото на Ели не помръдваше. Притаила дъх, Алекс проследи ужасения поглед на момичето и тогава кръвта ù се смръзна.

„Не – помисли си тя. – Не, моля те, господи, нека това не е истина!“

14

Палатката бе изгорена и стопена едновременно. Онова, което бе останало от нея, висеше от обгорените алуминиеви подпори на изстинали, сплъстени, почернели от сажди дрипи, също като засъхнали парчета плът по вкаменените ребра на праисторически динозавър. Една катурната тенджера бълваше кафеникав бъркоч, който се бе разплискал по ограждащите огнището камъни, стичайки се в пръстта. Рояк гарвани подскачаха сред своите загинали себеподобни, покрили земята наоколо, и докато Алекс ги наблюдаваше, един от тях се наведе, клъвна с мастиленочерния си клюн един издълхнал кълвач, изтръгна от него нещо синьо и жилесто и го метна в гушата си, при което се чу рязко щракване.

Край студеното огнище се виждаха двама души: момиче и момче. Момичето беше русо и носеше сиво-син суичер, на който се четяха думите „Самървил Хай“, и тенис ракета с шарка на бели пламъци.

Боже мой! Та тя познаваше това момиче. Откъде ли? Точно така, когато бе спряла да зареди и да телефонира на леля Хана.

Това беше Русата конска опашка.

Момчето не ù беше познато, въпреки че сигурно е било в същия автобус. Беше източено, с въздълги крака и глава, която приличаше на платформа. На суичера му, светлосин на цвят, се виждаше същия надпис, както и една баскетболна топка.

В някой друг живот те биха могли да бъдат просто две деца, излезли на пикник.

Само дето тези две хлапета не дъвчеха сандвичи.

Там имаше и една жена с вид на грижовна баба, която лежеше просната на земята с отметната назад глава и зинала уста. Чифт очила на верижка се валяха в прахоляка до нея. Съдейки по засъхналите струйки кръв на дясната ù буза, едното ù око го нямаше.

Също както и гръкляна.

Кожата беше издрана, възлестата тръба на дихателния канал стърчеше навън като тлъста тения. Кръвта – а кръв имаше много – бе засъхнала под формата на широк ръждивокафяв лигавник на гърдите на жената. От начина, по който бяха свити ръцете ù, Алекс предположи, че е стискала стомаха си, преди да умре. Но това явно не ù бе помогнало особено много, тъй като червата ù се бяха изсипали навън в тъмна засъхнала бъркотия, напомняща за купа лигави спагети.

Момчето и момичето се хранеха. Или, по-точно, се тъпчеха. Устите им бяха оцапани с кръв, която се отцеждаше на капки по брадичките им, подобно на разтекъл се грим на клоун. Момчето изсумтя и напъха ръка в корема на жената, след което взе да ровичка вътре, изваждайки накрая оттам нещо, което приличаще на черен дроб и беше толкова меко, че Алекс долови силно жвакане от месестата субстанция, която сълзеше на капки между пръстите му.

„Мили боже!“ Алекс усети, как в гърдите ù се заражда тихо стенание, и за да го заглуши, затисна с ръка устата си. Пред погледа ù причерня, започна да ù се вие свят.

Русата конска опашка посегна с писък към апетитната гозба на своя спътник, но тогава баскетболистчето изръмжа заплашително и отблъсна протегнатите ù ръце. Смръщила вежди – да, тя беше ядосана – Русата конска опашка тръсна отривисто глава, при което кирливите ù коси се люшнаха насам-натам. Тогава момичето извърна гръб от него и заби два вдървени пръста в лявото око на жената, след което го изчопли от мястото му. Тя размаха победоносно лигавото кърваво топче, сякаш да подразни своя приятел, но вместо да ù обърне внимание, той продължи да нагъва плячката, с която се беше сдобил. С още едно тръсване на главата Русата конска опашка пъхна окото в устата си като зърно грозде.

В този миг Ели издаде тъничък, но отчетлив писък.

Сърцето на Алекс щеше да експлодира в гърдите ù. „Не, млъкни, Ели, млък...“

Момчето и момичето притихнаха.

„Не, не, не...“ Алекс наблюдаваше с нескрит ужас как Русата конска опашка настръхва, след което, вирнала нос, започва да души. Изучава въздуха, проверява за натрапници, опитва се да улови нечия миризма. Алекс мигом проумя истината. Та нали тя също бе надушила всичко това – мъртвата жена, изгорялата палатка, страха на Ели.

Двете с Ели трябваше веднага да се махнат оттук, можеше да се наложи дори да се спасяват с бягане. Беше достатъчно светло, за да виждат пътеката. Ако направо си плюеше на петите, би могла да им избяга. Алекс щеше да издържи. Събитията от тази сутрин я бяха изтощили, но слава богу, последната химиотерапия бе приключила преди няколко месеца и силите ù се бяха възвърнали. Само че тия деца са били доскоро атлети, а сега се държаха като животни. Истински животни. Така че сигурно бяха доста бързи и дори тя да успееше да избяга, не вярваше в шансовете на Ели.

Изведнъж осъзна, че ръката ù се бе плъзнала към глока и бе разкопчала предпазния ремък, без изобщо да си дава сметка за това. Можеше ли да го направи? Досега беше стреляла единствено по мишени, никога по нещо живо, и съвестта ù каканижеше непримиримо: „Не, те са деца. Те са на моята възраст. Не бих могла да ги застрелям просто ей така“.

Но така и не стана нужда да проверява.

Спаси ги един гарван. Окуражен от липсата на реакция към неговото присъствие, гарванът – доста едър и също толкова глупав – реши да си опита късмета. Той подскочи до баскетболистчето, поколеба се и посегна към едно търкулнало се на земята парче от мръвката с вид на черен дроб.

Със скоростта на змия момчето улови гарвана за гушата. Птицата изграчи силно от изненада. При този звук останалите гарвани, цял орляк, се вдигнаха във въздуха като някаква креслива черна маса. Изгубила концентрация, Русата конска опашка се извърна към момчето, което се бореше със съпротивляващия се гарван. Птицата, която беше много силна, се извъртя и издра с нокти лицето на момчето. Баскетболистчето загърголи от болка и я пусна. Гарванът се измъкна от хватката му в облак от оскубана перушина. Едното му крило беше прекършено, но въпреки това той се отдалечаваше бързо, като подскачаше и правеше опити да излети с другото си крило.

Бягството му почти успя.

Ала Русата конска опашка се завъртя на пети и се втурна напред, сякаш спринтираше, за да посрещне далечна топка. Тя беше дяволски бърза, забеляза в този момент Алекс.

Птицата взе да надава силни, хрипливи крясъци. А Русата конска опашка врещеше от въодушевление.

– Давай! – Алекс подкани Ели с нисък, но настойчив шепот. – Не поглеждай назад! Просто давай все по пътеката и не спирай да бягаш!

Без да отрони нито дума, Ели се хвърли напред, прелитайки толкова шумно през храстите, че Алекс изтръпна от ужас. С ръка на глока тя хвърли неспокоен поглед през рамо, но най-вероятно пронизителните крясъци на гарвана бяха заглушили шумното бягство на Ели или пък Русата конска опашка се забавляваше твърде много.

Момичето сключи ръце около шията на животното и я изви с нечовешка жестокост. Шията на гарвана изпука с остър хрущящ звук, също като ядеца на Деня на благодарността, след което Русата конска опашка изтръгна главата от тялото с радостен писък.

Алекс не изчака да види какво ще последва. Тя се обърна и хукна напред.

15

– Алекс?

– Ммм?

– Ще се измъкнем ли оттук?

– Разбира се. – Алекс прегърна момичето още по-силно, но не от привързаност, а по необходимост. Колкото по-малко пространство имаше между тях, толкова по-топло щеше да им бъде. А под тях гнездото им от листа и клонки пукаше като сух целофан. Скалъпеният надве-натри подслон беше удобен, почти приятно топъл заради телесната им температура, която се задържаше от плътния, дебел три стъпки пласт от сухи листа. – Всичко ще се оправи. Още ден или два и ще бъдем при рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи.

Тичаха, докато небето не пламна в смразяващ кръвта аленочервен залез, напомнил на Алекс за онази невероятно известна картина, изобразяваща човек, който стои на някакъв мост и крещи[8]. Тичаха, докато това странно сияние не избледня, а после продължиха да тичат още известно време, препъвайки се на светлината на електрическите фенерчета, докато накрая Алекс не долавяше нищо друго освен миризмите на гората и на самите тях. По това време, тъй като луната още не беше изгряла, гората тънеше в мрак и беше твърде опасно да продължат пътя си.

Ели не бе пожелала да сложи нищо в устата си. Алекс не я винеше за това; нейният стомах също се бунтуваше, почти както след химиотерапия, и тя се чувстваше изцедена заради преживения ужас през този кошмарен ден. Стиснала в ръце безполезния си айпод, Ели наблюдаваше как Алекс подготвя подслон от борови клонки и паднали дървета. По пътя за насам момичето бе повърнало и Алекс трябваше да използва ризата си, за да изтрие по-голямата част от бълвоча по лицето и анорака на Ели. После успя да придума детето да сдъвче влажната вътрешна кора на една тънка клонка от бял бор: „Има вкус на лимонови бонбони. Честна дума, Ели“. Боровете също бяха храна за гладни години; от племето оджибве стривали изсушената дървесна пулпа на брашно – идея, която Алекс обмисли за кратко, но после отхвърли. И бездруго нямаха намерение да се заседяват тук повече, отколкото се налагаше.

Но не ги чакаше нищо добро, ако Алекс не успееше да намери вода, и то скоро. Бяха оставили потока зад гърба си и за нищо на света не биха се върнали обратно, не и с ония деца в гората. Нямаха друг избор освен да се надяват, че пътеката ще пресече коритото на още някой поток, тъй като с това темпо до реката оставаха три дни път. Лоша работа.

– А какво ще ядем? – попита Ели.

– Имаме „Джелоу“ и енергийни десертчета.

– Но аз изядох едното.

– Няма нищо, Ели. Била си гладна, не се тревожи.

– Но аз го откраднах.

Алекс реши да пробва с друг подход:

– Щом стигнем до реката, ще напълним шишетата с вода и ще наловим малко риба.

– Но ти каза, че риболовът щял да ни забави.

– Е, не е задължително. Ако имаме сили, ще вървим по-бързо. Въдицата и стръвта са още у теб, нали?

– Ъхъм – гласът на Ели беше дотолкова лишен от цвят, че звучеше прозрачен като стъкло.

– Значи, сме уредени.

– Ами ако рибата не кълве?

– Разбира се, че ще кълве. – Тогава нещо ù хрумна. – Дядо ти те взе от училище, за да дойдете в планината, нали така? И кога трябваше да се върнеш?

– На училище ли? Ъ… във вторник.

Днес беше събота.

– Значи е трябвало да се прибереш най-късно в понеделник. У вас има ли някой?

– Само госпожа Пиърс. Тя живее до нас, прибира пощата и прави нещо с лампите.

– Ето какво тогава. Ако не се върнете до понеделник, госпожа Пиърс ще се разтревожи. Тогава сигурно ще телефонира на рейнджърите при входа на парка или на другите в хижата. Не бих се учудила, ако са научили за вас, докато успеем да се доберем дотам.

– А за теб никой ли няма да се безпокои?

– Със сигурност ще се притеснят, но не и веднага. – Хрумна ù, че без часовника си лесно би могла да изгуби представа за дните. Още един проблем, за който да се тревожи. Би могла да отбелязва резки на някоя пръчка…

– Ами ако госпожа Пиърс не се разтревожи? Ами ако преди това минат няколко дни?

– Слушай, няма смисъл да се тревожиш, че можело тя да не се разтревожи. Не го мисли. Хайде, опитай се да поспиш.

– Не мога. – Нещо прошумоля, когато Ели се завъртя. – От тези листа получавам сърбеж.

– Опитай.

– Ами ако… ако онова момиче… ако те…?

– Успокой се. Това няма да стане.

– Но откъде знаеш?

– Защото тичахме дълго, а те не се появиха. Освен това вече е тъмно. Ако искаха да ни догонят, досега да са го направили.

Мълчание.

– Но защо правеха онова нещо? Защо им беше да…

– Не знам. – Вероятно мозъкът им бе дал на късо и децата бяха откачили също като елените и птиците. Но птиците се бяха върнали към нормалното си състояние, както и Ели, а яденето на хора беше далеч, много далеч от всякакви норми. Само мисълта за това караше кожата ù да настръхне, а зъбите ù да затракат. Онези деца убили ли бяха жената? Трябва да е било така. Тя изглеждаше доста възрастна, на около петдесет или шейсет, така че сигурно не е било трудно за тях да се справят с нея. Алекс виждаше цялата сцена в главата си, като един от онези филми по „Анимал Планет“: децата нападат, скачат, нахвърлят се върху жената, след което разкъсват корема ù и изтръгват гръкляна ù със зъби.

„Боже, все едно са животни!“ Мисълта за това я накара да потръпне. Ами онази ужасна миризма? Вонеше на… не беше сигурна… прегазено животно, само че онова зловоние беше някак старо. Не, това не беше точната дума.

Децата миришеха на... подивяло. Тя бяха подивели. Приличаха на зомбита – само дето бяха живи, а не се връщаха от смъртта. Или пък може би бяха умрели, след което... Не, това е невъзможно. Или напротив? Боже, нямаше никаква представа. Знаеше само, че цялата им електроника се бе изпържила, както всъщност и мозъците им. Мозъците на всички тях бяха дали на късо: на животните, на онези деца, нейният и на Ели. Досега смяташе, че тя е единствената, претърпяла промяна – тъпо предположение, но до този момент не бе разполагала с достатъчно факти. Божичко, изобщо не ù бе минало през ума, че Енергийният срив може да е обхванал по-голяма територия: не само планината, но също и долината. Планината се издигаше на колко, на осем километра зад тях? Така че ако Енергийният срив бе засегнал район с форма на окръжност, да речем с радиус от осем километра, което повдигнато на квадрат и умножено по „пи“ прави...

„Боже мой!“ Дъхът ù секна. Сто и осемдесет квадратни километра? Районът на Уакамау беше огромен, почти шестстотин и петдесет квадратни километра. Ако се окажеше права, Енергийният срив бе засегнал една пета част от това диво място – предимно суша. Колко хора правеше това? Толкова на север пикът на есенните цветове бе отминал преди цяла седмица, което означаваше, че хилядите туристи вече си бяха отишли.

Какво се бе случило обаче с онези деца? Тяхната промяна беше коренно различна от нейната.

„А може би не.“ Припомни си как Русата конска опашка бе подушила въздуха. „Ами ако тяхното обоняние също се изостря? Ами ако това е само първият стадий?“

Трескавите ù мисли се втурнаха обратно към изстрелите от пушка. За първи път ù хрумна, че въпросът вероятно беше не по какво, а по кого са стреляли онези типове.

Дали същото щеше да се случи и с нея? Боже, по-скоро би пуснала куршум първо в своята глава. Ами ако не забележеше, преди да е станало прекалено късно? И дори по-лошо, какво щеше да стане, ако не пожелаеше да спре промяната? Ако ù беше все едно?

– Алекс? – разнесе се гласът на Ели в мрака. – С нас ще се случи ли същото, което беше сполетяло онези деца?

Като чу мислите си, изречени гласно от Ели, я полазиха тръпки.

– Не – отвърна автоматично Алекс. – Мина твърде много време. Вече трябваше да се е случило.

„Лъжкиня.“ Гласът беше съвсем слаб, едва доловим шепот, който се прокрадна в ума ù. „Нищо не знаеш със сигурност. Променила си се и още продължаваш да се променяш. Усещаш миризми – усещаш също ù емоции. Енергийният срив се случи тази сутрин, а я виж само колко различна си отпреди. Виж колко бързо се бяха променили онези деца. Може би тяхната участ просто не те е застигнала още.“

„О, я млъкни!“ Сега не можеше да мисли за това. Нито сега, нито когато и да било. Искаше само да затвори очи и нищо да не сънува; да се събуди в собственото си легло и да установи, че това е било само кошмар и нищо друго.

– Хайде, стига – обади се тя, – заспивай. Утре ни чака дълъг ден.

– Страх ме е да заспя – отвърна Ели. – Ами ако щом се събудя на сутринта, не съм вече аз?

– Всичко ще бъде наред.

– Откъде знаеш? Може да умрем.

– Не, няма. Не и днес. – Поредният автоматичен отговор, в който звучеше черното чувство за хумор – или за реалност – което бе развила през последните две години. – Няма да е и утре.

Мълчание.

– Съжалявам за Мина. Отказа да тръгне с мен. Изобщо не успях да я накарам.

– Направила си каквото е зависело от теб – отвърна Алекс, въпреки че не беше убедена в това. Детето мразеше кучето.

– Как мислиш, дали е добре?

– Не знам, Ели. Но ми се стори доста умно куче.

– Може да подивее.

– Може. Не съм сигурна за колко време подивява едно куче. – „Ако гладува, може би доста бързо.“ Но този път се обади нейният глас, а не онзи шепот.

– Дядо казва, че в Уакамау има много диви кучета. И също, че хората ги оставяли тук, защото били убедени, че им правят голяма услуга, като ги пускат на свобода, а всъщност ги обричат на глад, особено онези, които не подивяват.

– Като се тревожиш за Мина, това няма да ти помогне.

– Аз... – Мълчание. – Иска ми се да имах още един шанс.

– За какво?

– За всичко. Ще ми се да бях по-мила с дядо – прошепна Ели отчаяно. – Ще ми се да бях по-мила с Мина. Ако бях по-добра, може би мама нямаше да си тръгне.

Не беше сигурна какво да ù каже.

– Дядо ти каза, че е заминала, когато си била съвсем малка. Едва ли е било заради теб. Та ти си била още бебе.

– Може и така да е. Татко имаше нейни снимки, но не обичаше да ги гледа, защото го натъжаваха. – Ели замълча за момент. – Вече дори не помня как изглеждаше татко. Всичко ми е в мъгла. Но му бях много ядосана.

– Защо?

– Защото замина, въпреки че му казах да не го прави. Отговори ми, че се налагало, защото това му била работата.

Алекс разбираше как се чувства тя.

– Понякога, когато ти е мъчно, е по-лесно да си сърдит.

– А ти сърдиш ли се на твоите родители?

На гърлото на Алекс заседна буца.

– Постоянно – отвърна тя.

Ели заспа скоро след това, ала умората попречи на Алекс да се отпусне. Мислите ù бяха неспокойни и тя не можеше да си намери място, беше нервна, краката ù шаваха конвулсивно. Усещането ù напомни за онзи път, когато Барет ù включи едно лекарство, което трябваше да спре драйфането по време на химиотерапия – дали не беше „Реглан“? Не си спомняше. През последните години бе изпробвала достатъчно хапчета, за да помогне на цяла една малка армия от фармацевти да се задържи на пазара. Проблемът с лекарствата беше, че дори тези, които трябваше да неутрализират страничните ефекти, също имаха странични ефекти. Като например сърбежа, който получаваше от „Реглан“-а, едно ужасно усещане, че цялото ти тяло е полазено от мравки. А това я караше да изглежда тромава и противна, което си беше гадно.

Тогава се разнесе далечният вой на койот, прозвучал като проскърцване на ръждясала панта. Може би беше най-добре да остане на пост. Все пак наоколо се навъртаха животни, както и онези две деца канибали с изпържени мозъци. Кой знае какво – или кого – смятаха да похапнат за десерт. Да направи една обиколка на лагера. По-добре това, отколкото да лежи тук на тръни. Когато посегна към глока, който бе свалила заедно с чантичката за кръста, преди да си легне, тя трепна заради рязкото изхрущяване на листата, което обаче не разбуди Ели.

Алекс стисна оръжието. Неговата твърдост ù вдъхваше сигурност, също както и ароматът му: на оръжейно масло и лек металически дъх на изгорял барут. Кобурът излъчваше мириса на удобни обувки, примесен с едва доловимия лъх на пот – миризма, която не беше нейна; и тя знаеше това.

„О, татко, кажи ми как да постъпя.“ Гърлото ù се стегна. Той дали би разбрал, ако ù се наложеше да използва пистолета? Ами майка й? Защото ако промяната не спреше дотук – ако се превърнеше в едно от онези деца – тогава щеше да се наложи да прояви твърдост, да предприеме нещо, преди да е станало прекалено късно. Освен това не можеше да се каже, че никога не бе мислила за самоубийство. Ако ще да я вземат за луда, но самоубийството беше начин да вземе нещата в свои ръце, да се пребори с чудовището – неканен натрапник, който никога не бе възприемала като част от себе си. Да отнеме живота си, преди той да е довел работата си докрай, беше все едно да бръкне с пръст в окото на чудовището, да го лиши от крайната победа. Но сега с чудовището вероятно бяха неразривно свързани, едно цяло, и това променяше всичко.

„Чудовището ще бъда самата аз. Ако използвам пистолета, никога няма да се отърва от него. Така ще убия само себе си.“

Тогава ù хрумна друга, още по-ужасна мисъл. Ами ако с нея всичко е наред, но пормяната настъпи у Ели? В състояние ли е да застреля едно малко дете?

Боже, всичко беше толкова объркано! Тя се измъкна бързо от убежището и примигна, за да отпъди парещите сълзи. След топлината на заслона от сблъсъка с мразовития горски въздух зъбите ù затракаха и няколко мига тя продължи да стои в мрака, разтреперана, със стегнато гърло. Дъхът ù хриптеше сподавено и тя притисна ръка към треперещите си устни, за да заглуши едно ридание. „Престани, престани!“ Трябваше да се вземе в ръце. Чакаше я много работа. Работа, която само тя можеше да свърши. Ели беше още дете, затова Алекс беше тази, която трябваше да ги измъкне оттук. Така че време за самосъжаления нямаше...

Тя се сепна.

Времето. Самолетът. Онзи самолет. Ето какво я бе глождило цял ден: едно чувство, което прилича на зъбобол, някакво безпокойство, свързано с времето. Самолетът не беше се върнал, а той винаги се връщаше по едно и също време, всеки ден.

Не бе чула самолета по време на обратния му полет.

Започна да отмята възможностите. Вероятно самолетът се бе развалил и затова не е могъл да излети. Или просто не беше го забелязала. Вниманието ù беше погълнато от множество други неща. Може би в долината двигателите на самолета не се чуваха или пък той бе променил летателния си курс. Може би в събота вечер не се връщаше на обичайното летище. Може би се прибираше в неделя.

Ами ако самолетът е бил във въздуха по време на Енергийния срив? Би ли могъл да катастрофира? Опита се да си припомни събитията от тази сутрин час по час. Самолетът бе прелетял над нея в 7,50. Енергийният срив беше в 9,20, има-няма деветдесет минути след това. Къде би могъл да е самолетът по това време? Всичко зависеше от скоростта, нали така? Може би се бе приземил преди Енергийния срив. А може би не. В случай на катастрофа дали щеше да го чуе? Не ù се вярваше.

Но ако допуснем, че е трябвало да го чуе, значи самолетът не е катастрофирал, а е летял по обичайния си курс в събота следобед. В такъв случай или вълненията ù бяха попречили да го забележи, или самолетът не е могъл да излети, а ако това беше вярно, тогава щеше да се окаже, че онова нещо е много по-голямо от сто и осемдесет квадратни километра.

Имаше два начина да разбере. Да изчака до сутринта, да се ориентира и да се ослушва за самолета. Ако прелетеше над долината или недалеч от нея, тогава щеше да го чуе. В случай че не го чуеше обаче, това не означаваше непременно най-лошото, но би повдигнало много въпроси у нея.

Или пък...

Едно нещо прави впечатление, когато си далеч от хората и градовете: липсата на светлинно замърсяване. Дори в лунна нощ следваше да може да забележи самолети, прелитащи на голяма височина. Първо трябваше да открие пролука сред дърветата. Сега, когато очите ù бяха привикнали, тя различаваше добре близката околност: тъмна мозайка от проядени от молци сивеещи кръпки в краката ù, наситеночерните очертания на дърветата, извисяващи се над приземието на гората, слабото мъжделеене на луната, която проблясва през пролуките в горския балдахин като помътняла сребърна монета. Луната грееше някак приглушено. Не толкова ярко, колкото бе очаквала. Светлината ù сивееше. Странно. През четирите дни, които бе прекарала напът, луната постепенно нарастваше. Последния път, когато я видя, не беше ли тя в крайната си фаза? Всъщност може би залязваше.

Отляво забеляза по-ярък сноп сребристосива светлина, което ù подсказа, че там има по-голяма просека сред дърветата, и тя пое нататък, заслонила очите си с ръка, за да се предпази от нискорастящите клони, като на всеки няколко крачки спираше и се ослушваше, потрепвайки всеки път, щом нещо в гората прошумоли или шавне. На два пъти, макар да се почувства глупаво от това, подуши въздуха, регистрирайки миризмата на гниеща мокра шума и влажна дървесина, без дори следа от зловоние на прегазено животно – и изобщо нещо, което да бъде определено като диво или опасно. Дотук добре.

Тя застана в центъра на просеката, която беше с размерите на къща, отметна глава назад и вдигна ръка, за да заслони очи от непряката светлина на луната, която се процеждаше през тъмното було на един бор. Сиянието на звездите бе леко приглушено – тази нощ те не грееха с ярък и стъклен блясък, характерен за звездите през есента и зимата, а някак мъгляво, сякаш е лято. Хм, това беше странно. По това време на годината звездите винаги изглеждаха по-ярки, не само заради различния пейзаж, но и защото студеният въздух задържа по-малко влага и Земята се отдалечава от Млечния път. Тогава на небето остават по-малко видими звезди, които се открояват доста по-лесно и изглеждат по-ярки. Тази нощ обаче небето изглеждаше някак мъгляво, а звездите, обикновено ярки, сега светеха с ефирно сребристо сияние.

На какво се дължеше това? В далечината отново се разнесе ръждивият вой на койот, но тя не го чу. Смръщила вежди, Алекс се завъртя бавно в кръг, плъзгайки поглед по нощното небе, звездите и накрая луната.

„Не.“ Изведнъж сърцето ù се сви болезнено и тя зяпна от почуда. Беше толкова смаяна, че забрави да диша. „Не може да е истина.“

Да, обаче беше.

Луната беше синя.

ВТОРА ЧАСТ

ТОМ

16

Във вторник следобед, три дни след онова, което мислено наричаше Енергиен срив, Алекс не бе видяла, нито чула никакъв самолет, луната приличаше на тъмносиня бездна, а запасите им от храна бяха намалели само до две пакетчета полуготов желатин „Джелоу“ и половин енергиен десерт. Главата на Алекс пулсираше от глад и от недостиг на кофеин, стомахът ù се бе свил като стафида, а мислите ù бяха объркани, лениви и тромави. Хубавото беше, че бе стопила още килограми. Все се налагаше да придърпва нагоре туристическите си панталони, а в колана на Ели бе пробила допълнителна дупка, в противен случай дънките на момичето щяха да се смъкнат до глезените.

Когато спряха за почивка, през цялото време Ели седя с отнесен поглед, докато накрая Алекс не я придума да тръгнат отново. Въпреки че си позволяваха едва по половин чаша вода на ден, сега в шишето на Алекс бяха останали само две глътки. До реката имаше още много мили, което ги поставяше в огромна беда.

И то заради онова проклето разклонение на пътя.

Алекс стоя там няколко секунди, напълно оглупяла от изумление. Пътеката, минаваща през долината, бе обозначена със синя маркировка, избеляла до такава степен, че от сълзящата дървесна смола бе станала сива. Освен това онази разнебитена табела беше единствената, на която се натъкнаха по пътя си. А сега и това разклонение с избелялата синя маркировка на двете пътеки, всяка от които обрасла с гъст буренак. Никоя от тях не даваше признаци, че наскоро е била използвана.

– Кой път ще изберем? – попита накрая Ели.

Тогава от паметта ù изплува нещо, което баща ù обичаше да казва: „Попаднеш ли на вилица[9] на пътя, вземи я!“.

– Какво искаш да кажеш?

– Това е шега – отвърна Алекс. И все пак този спомен я наведе на една идея.

– Какво правиш? – попита Ели.

– Просто... почакай. – Алекс затвори очи и пое дълбоко въздух. Долови собствената си миризма, каква изненада! Дни наред бе киснала в потта си, оставила по кожата ù смъдящ скреж, страните ù бяха сухи като пергамент от солта, устата ù лепнеше, а езикът ù бе толкова подпухнал, че едва успя да преглътне желатина, който бе погълнала неразтворен, за да пести вода. Долови също така отличителната миризма на Ели, както и уханието на гората с нейния букет от аромати: острия боров дъх на терпентин и сухия мирис на мъртви листа. И тогава го усети: едва доловим повей на влага.

Тя отвори очи.

– Насам – рече тя и посочи лявото разклонение.

– Сигурна ли си?

– Доколкото е възможно. Хижата се намира на североизток, а слънцето е зад нас, леко вляво. Ако поемем надясно, значи да тръгнем на юг, а това не е правилната посока.

Вървяха чак докато денят не започна да преваля, а залезът запали небето с онова особено кървавочервено сияние. Миризмата на влага се усили или може би това се дължеше на силното ù желание. Алекс би продължила да върви, ала се беше мръкнало и Ели беше изтощена до пълна изнемога, а последното, което им трябваше, беше момичето да изкълчи глезен или да счупи крак.

Алекс свали чантичката си от кръста си и подаде на Ели шишето с водата.

– Вземи. Аз ще се погрижа за заслона.

– Не съм жадна – поклати глава детето.

– Изпий я, Ели.  – Алекс приглади шумата на земята. – Утре ще стигнем реката. Вече сме близо.

– Но за теб няма да остане.

– Не се тревожи за мен – отвърна Алекс по-скоро по навик, а не защото го мислеше. С пълни ръце, тя се вдигна на крака, но внезапно изпъшка в пристъп на световъртеж.

– Алекс?

– Добре съм. – Пълни глупости! Беше обезводнена и в момента караше на последни издихания. По лицето ù бе избила пот, а цялото ù тяло трепереше от треска и слабост. Изчака, докато се увери, че няма да припадне, след което се примъкна до рамката от клони, която бе стъкмила в подножието на един бял бор. Изсипа шумата от ръцете си и я избута вътре в заслона. – Просто съм изморена. Хайде, пий.

Ели се поколеба, но въпреки това изцеди в гърлото си последната останала им вода. Видът, клокочещият звук и уханието на тази прекрасна течност беше направо болезнено. Усещаше го с мозъка на костите си. Алекс се извърна, мушна се в заслона и се зае да подрежда леглото им от шума.

„Утре ще има вода – помисли си яростно тя. – Просто се съсредоточи върху...“

Отвън се разнесе тихо ридание и Алекс сви вежди.

– Ели?

– Аз... – рече сподавено момичето. – Аз...

Обезпокоена, Алекс бързо изскочи от заслона.

– Какво има?

– А-аз съжалявам. С-съжалявам за всичко. – Лицето ù се сгърчи, но сълзи нямаше, тъй като беше прекалено обезводнена. – А-аз с-съм в-виновна.

– Никой не е виновен. Всяка от нас прави каквото може.

– Но не и аз! Аз отк-краднах х-храната ти, а ти ми д-даваш водата си. Не умея да върша нищо важно. А ти п-палиш огъня и казваш по к-кой път да в-вървим. Ти можеш да правиш всичко!

Алекс изненада дори себе си, като каза:

– Значи трябва да направим нещо по въпроса. Хайде, ще ти покажа как се пали огън със скорбяла.

Ели вдигна сепнато очи и преглътна сълзите си:

– Наистина ли?

– Да. Наистина. – Какво ù бе казала леля Хана? „Не се съмнявам, че си оправна.“ Кадърността на Алекс беше най-добрата ù защита срещу чудовището. А може би не ù даваше нищо друго освен излюзията за сила, но тя никога не би се примирила с чувството на безпомощност. Тя смушка лекичко момичето. – Хайде, да потърсим гориво.

Ели веднага се подчини. Беше толкова нетърпелива, че довлече един малък повален бор – „цялото проклето дърво“, както би се изразила леля Хана. Дървото беше още твърде свежо, твърде зелено, за да им е от полза, но Алекс потисна желанието да изтъкне пред момичето това. Така че просто показа на Ели как да вземе от него само онова, което можеше да се използва – сухи иглички и по-тънки клонки – след което накара Ели да отдели и събере на едно място горивния материал.

– Основата е изключително важна. Ако не го подредиш както трябва, пропиляваш времето си. А сега идва най-хубавата част. – Тя разкъса пакетчето, съдържащо напоена със спирт кърпичка, и сбърчила нос при острия мирис на химически алкохол, Алекс издърпа навън с палец и показалец малко повече от половината влажна квадратна марличка, след което каза на Ели да я придържа с помощта на опаковката и запали една от водоустойчивите кибритени клечки. – Така, сега хвани опаковката – рече тя и поднесе пламъка под кърпичката. Тя се запали с тихо съскане. Появи се мъничък, сякаш течен пламък, ярък и син.

– Уау – ахна Ели.

– Точно така, уау. Изглежда яко, защото гори по-дълго от кибритената клечка, но сега да видим как ще запалиш тази прахан. – Първо видя как Ели поднесе пламъка към праханта, а после забеляза и оранжево-жълтото зарево, когато дървото прихвана и едва-що не угасна отново. – Ето, виж – рече тя и раздуха нежно тлеещата прахан, която се разгоря жарка и кървавочервена също като онези огнени залези, – хайде, духай, само че полека.

Огънят изгасна два пъти: първия, защото Ели духаше твърде силно, а втория, тъй като не духаше достатъчно силно. На третия опит огънят се прихвана и разгоря.

– Успях! – нададе вик Ели. Алекс избухна в смях, когато Ели заподскача, изпълни някакъв танц и размаха победоносно юмрук във въздуха. – Успях, успях!

– Да, успя – рече Алекс и я прегърна. – Направо ме разби.

Следващите няколко часа прекараха седнали една до друга, като поддържаха огъня и се грееха на топлината му. Ели не искаше да оставя огъня да угасне, но накрая Алекс настоя, че трябва да поспят.

– Но нали ще затихне – възпротиви се Ели. – Ще угасне.

– Не и ако го заградим. Ето. – С помощта на един дълъг здрав клон Алекс показа на Ели как трябва да нагласи горящите дърва, за да не угаснат от вятъра. – Ето тук въглените играят много важна роля – рече тя, след което загреба с пълни шепи от изстиналите въглени и ги посипа върху пламъците. – Въглените служат като одеяло. Те поддържат жаравата през нощта. А на сутринта само пускаме малко въздух и гориво на жаравата и огънят е готов.

– Но ако останем да го палим отново – Ели сбърчи лице от безпокойство – няма ли да се забавим?

– Не, това ще е полезен опит. Не се тревожи.

Когато стана време да пропълзят в заслона, Алекс се чувстваше по-добре, отколкото през последните няколко дни. Продължаваше да изпитва глад, но с това можеше да се справи. Скоро щяха да намерят вода, а и хижата не беше далеч. Всичко щеше да се оправи. Но ако се наложеше, биха могли да си позволят да отпочинат някъде за ден, да речем край реката. Това звучеше разумно. Дори да стигнеха по-рано при рейнджърите, това с нищо нямаше да помогне на Джак, а и трябваше да помисли за Ели. Може би, рече си сънено тя, щеше да е най-добре да поостанат край реката, да наловят малко риба...

– Алекс?

Мисълта ù пропълзя обратно към настоящето.

– Ммм?

– Благодаря.

– Ммм – отвърна с прозявка. – Няма проблеми.

– Не само заради огъня. Благодаря, че не ме изостави.

Това я накара да се сепне. Голяма част от случилото се не беше ли нейна грешка? С изключение на Джак, разбира се, но ако не беше откачила, ако беше проявила повече търпение, вероятно щяха да се намират в доста по-добро положение, да имат храна, достатъчно вода и карти. А ето, че сега Ели ù благодареше.

– Не биваше да те оставям – отвърна тя. – Тогава още не беше готова, а аз бях прекалено уплашена, за да го забележа.

– Повече няма да ме изоставяш, нали?

– Не, няма. – И наистина го мислеше.

– Обещаваш ли?

– Обещавам. – Тя протегна малкия пръст на ръката си. – Дай си кутрето.

След миг колебание Ели уви малкия пръст около кутрето на Алекс.

– Нали няма да се отметнеш?

– Никога – отвърна Алекс и си помисли, че това вероятно означаваше край на враждата помежду им. А утре, щом стигнат до реката, където има вода и риба в изобилие, най-лошото ще бъде вече зад гърба им.

Често срещана самозаблуда.

17

В един миг беше дълбоко заспала, а в следващия отвори рязко очи, напълно разбудена, с ясното съзнание, че нещо не е наред. Светлината в заслона бе избеляла, денят се процеждаше през пролуките в тавана от борови клони. Отвън долиташе сутрешното цвъртене на птиците. Въпреки ниско нахлупената качулка на суичера, лицето ù бе замръзнало, носът ù представляваше бучка лед, но тогава долови шепота на вятъра сред дърветата и усети как облизва лицето ù с обещание за вода.

„Един момент.“

Повдигна се на лакти и тогава разбра защо ù беше толкова студено. Защо бе усетила повея на вятъра.

Шумата, с която най-грижливо бе затулила отвора на заслона, сега я нямаше. Отвън проникваше дневна светлина... и Алекс видя, че е сама. Чантичката ù беше там, ала раницата на Ели и глокът бяха изчезнали.

Тя изпълзя с такава бързина от заслона, че хоризонталната греда на покрива се сгромоляса. За част от секундата установи, че огънят изглеждаше, както го бяха оставили. Значи Ели не бе правила опити да го подклажда сама.

– Ели? – извика тя. А после и по-силно: – Ели?

В отговор получи точно каквото очакваше: нищо. Но тогава усети отново влагата и разбра, че вятърът бе сменил посоката си. Дори нещо повече, осъзна, че реката се намираше много по-близо, отколкото бе предполагала.

След не повече от три секунди, пристегнала чантичката на кръста си, Алекс тичаше презглава надолу по пътеката.

До нея достигна клокочещият звук на вода, течаща между скалите. След още десет крачки през един обрасъл с трепетлика участък се откриха разпенените бързеи на реката. При вида на толкова много вода разсъдъкът ù се замъгли. Идеше ù да се втурне напред и да натопи лице вътре, не, идеше ù да се гмурне цялата и да пие до насита.

„Спокойно, само по-спокойно.“

Тя отви капачката на шишето, напълни го с вода, пусна вътре една пречистваща таблетка, зави капачката обратно и силно го разклати. След седем минути можеше да пие, колкото ще.

Реката течеше широка – шейсет, седемдесет стъпки – с множество спускания и водопади, които се редуват в продължение на петдесетина метра, преди да се укроти в скалистите плитчини. Преплели клони, три трепетлики лежаха напречно на течението от нейната страна на реката, където брегът беше доста по-стръмен, а земята – нестабилна. Повалените дървета служеха като бент, образувайки дълбок вир, но не в центъра, а вдясно на реката, така че водите ù се вливаха в оформилия се отляво естествен каменен канал. Четвърто дърво бе надвиснало над реката. Някъде по средата стволът му се разделяше, образувайки V-образно разклонение, чийто по-дебел и здрав край стърчеше над вира.

На това място седеше Ели, стиснала въдицата с две ръце и сгушила глава между раменете си заради студа. Краката ù висяха на петнайсет стъпки над водата. Отворената кутийка със стръвта лежеше в мрежата от по-тънки клончета от лявата ù страна. А глокът, затъкнат в кобура, кротуваше вдясно от нея.

Щом я забеляза, Ели ù хвърли поглед, който Алекс с лекота разчете: „Моля те, не се сърди.“ За своя изненада Алекс не беше ядосана, но се безпокоеше как ще свали Ели оттам, без и двете да свършат в реката. Не беше трудно да пропълзи по дънера, но дървото беше хлъзгаво заради покрилия го скреж и леденостудено. Усещаше как мускулите на бедрата ù се свиват при допира със замръзналата кора. Изобщо не умираше от желание да разбере доколко стабилно е това нещо. Всяко изпукване, всяко разклащане изопваше нервите ù до крайност и тя очакваше с ужас да чуе фаталното ХРЯС.

Спря на около шест стъпки от мястото, където седеше Ели.

– Наистина ли смяташ, че ще клъвне? Много е студено.

– Дядо казва, че рибата също огладнява. – Сякаш за да докаже гледната си точка, Ели дръпна въдицата, нави влакното с макарата и разгледа малкото оранжево топче, закрепено на кукичката.

– Какво е това? Не ми прилича на червей.

– Яйчна торбичка – отвърна Ели.

– Наистина ли? – Алекс би могла да запише на гърба на кибритена кутийка всичко, което знаеше за риболова, което определено бе пропуск в познанията ù за горските пущинаци. – Нещо като суши ли?

Забеляза, че Ели се замисли, след което детето рече:

– Нещо такова. И все пак се съмнявам, че би искала да го опиташ. – Ели я стрелна с угрижен поглед. – Не съм имала намерение да го крия от теб.

– Знам. – Тя отви капачката на шишето и отпи една глътка. Водата беше толкова студена, че направо мозъкът ù замръзна, а когато ледената течност опари гърдите ù, преди да избухне в стомаха, дъхът ù пресекна. Никога през живота си не бе вкусвала нещо по-прекрасно и тя отпи още една глътка, а после и още една, въпреки болката. Ако не беше Ели, щеше да продължи да пие. Това, да подаде бутилката, ù струваше усилие на волята. – Пий – рече на момичето. – Преди да тръгнем, ще напълним шишетата.

– Благодаря – отвърна признателно Ели. Тя отпи две огромни глътки, пресушавайки почти изцяло шишето, след което погледна уплашено към Алекс.

– Продължавай – каза Алекс. – Не се тревожи. Нали имаме цяла река?

– Аха. – Ели изпи и последната капка вода от шишето. – Благодаря.

– Няма защо – отвърна тя. – Е, как върви? Стръвта в кутийката ли я носеше?

– Ъхъм. Добре върви.

– Откъде знаеш, че това място е подходящо?

– От дядо ми.

– Защото е вир ли?

– Ъхъм. Каза ми, че винаги трябвало да хвърляш от долната страна на бента, а не от горната... – Ели продължи да бърбори, но Алекс я слушаше само с половин ухо, докато се напъваше да измисли как да повдигне въпроса и да ù каже: „Виж, следващия път, когато решиш да се поразходиш, би ли ми казала и, между другото, стой далеч от глока“.

– И тогава са готови за ядене – завърши разпалено Ели.

„Готови за ядене.“ Последните думи привлякоха вниманието ù. Устата на Алекс се изпълни със слюнка, спазъм сви стомаха ù. Ако Ели наистина успееше да хване една или две риби... Едва не простена на глас.

– Знаеш ли как да ги сготвиш?

– Разбира се. Ти не знаеш ли? Нали баща ти те е научил на всичко.

– Не и на това.

– О! Ами изчистваш люспите. С нож. А след това разпаряш стомаха, за да извадиш червата.

– Гадост. – Отвращението ù бе искрено.

– Не е чак толкова зле – отвърна Ели небрежно. – А червата ги пазиш за стръв.

– Значи си го правила? – Алекс беше дълбоко впечатлена.

– Ами, да. – Изражението на Ели граничеше с върховно самодоволство. – После промушваш пръчка през устата на рибата чак до другия ù край, изпичаш я на огъня и накрая си я хапваш като царевица на... Алекс? Добре ли си?

– Аз... – започна Алекс, но тогава миризмата се появи отново, остър повей, от който косъмчетата по ръцете ù настръхнаха.

– Алекс, какво... – Ели плъзна поглед до една точка над рамото на Алекс и очите ù се разшириха. – О!

Алекс знаеше какво е видяло момичето. След време щеше да реши, че всички тези приказки за храна бяха станали причина за последвалите събития. И че историята можеше да се развие другояче, ако не се беше размечтала за риба, печена на шиш.

С блъскащо в гърдите сърце Алекс се обърна, но вече знаеше какво има там.

Едно куче.

18

На няколко крачки от десния бряг на реката стоеше едно проскубано, изпосталяло, окаляно и нещастно на вид коли. От протритата каишка на кучето висеше къс наръфано въже. Щом забеляза, че Алекс го наблюдава, животното размаха напред-назад мръсната си опашка и изскимтя.

– Ах – възкликна Ели. – Трябва да си е прегризало въжето. Или пък може някой да го е изгубил. Сигурно е много изплашено и гладно.

Алекс си помисли, че Ели вероятно има право. След оня разговор за дивите кучета миналата вечер отначало се уплаши, че колито може също да е подивяло. Но това куче изглеждаше опасно, колкото и Ласи[10].

– Здравей, момиче. – Нямаше представа дали е момиче, или не, но ù хрумна, че кучето няма да е чак дотам придирчиво по въпроса. – Как си? Какво търсиш тук?

Кучето размаха опашка във въздуха, след което залитайки, пристъпи първо напред, а после назад.

– О, Алекс, изглежда, че е ранена. – Дървото под Алекс се разтресе, когато Ели се примъкна напред, за да погледне по-отблизо. – Има кръв.

Наистина имаше. Засъхнало, ръждивочервено петно личеше на задницата на колито.

– Някой я е прострелял. – Ели остави въдицата, завъртя се полека и пое бавно към Алекс – Трябва да ù помогнем. Ела тук, момиче, всичко е наред, нищо лошо няма да ти направим. Всичко е наред. – Движението бе едва доловимо, но може би все още я преследваше споменът за онова кафяво петно, изгубило се в гората преди четири дни, тъй като Алекс стрелна поглед към гъстия храсталак току зад колито и тогава стомахът ù се преобърна.

А там зад гъстия къпинак, залегнало досами земята, дебнеше друго куче. Животното беше мръснокафяво с огромна озъбена глава. Приличаше на много едър помияр. Извънредно едър.

А от него се носеше миризма на опасност.

Навярно забелязало движението на очите ù и усетило, че нещо е на път да се обърка, колито издаде кратко, почти закачливо скимтене.

– Иска да си играят – засмя се Ели.

Сега, когато знаеше какво търси, Алекс започна да претърсва с трескави очи гората вдясно и вляво от колито. Скрити в гъсталака, успя да различи още две кучета: мърлява хрътка на петна и проскубана немска овчарка, едното ухо на която приличаше на мръсна дрипа.

Четири кучета. Четири. Нямаше повече от седмица от началото на онзи кошмар, а ни едно от тия кучета не личеше някога да е било нечий домашен любимец.

– Какво правиш? – попита Ели, когато Алекс я изтласка назад. Момичето изпищя, след което нещо цопна във водата. – Алекс, заради теб кутията с екипировката падна...

– Назад – рече Алекс, опитвайки се да влее възможно най-много настойчивост в гласа, без направо да изкрещи. – Там има още кучета, Ели. Върви, върви.

– Какво? Не виждам... – ахна Ели.

– Върви. – Усетила, че момичето започва да отстъпва сантиметър по сантиметър, Алекс пое подире му все така възседнала дънера, с ръце, впити в ствола на дървото, и очи, приковани в кучетата отсреща. Забеляза, че останалите три животни също се измъкнаха от плетеницата шубраци и бодливи храсти. Колито бе престанало да маха с опашка, а закачливият израз на лицето му бе заменен от друг, твърде близък до ярост. Кучетата бяха нащрек с вирнати уши и разширени ноздри, които душеха въздуха. Душеха за тях.

– Махайте се. – Гласът на Алекс потрепери и тя си помисли: „Боже, звуча като вечеря.“ А после, придавайки повече твърдост на гласа си, додаде: – Веднага! Отивайте си, марш оттук!

Но кучетата не си отидоха. Вместо това размениха погледи помежду си. Алекс почти долавяше безмълвната дискусия, усети как въздухът оживява от мисли. Тогава четири чифта хвърлящи искри очи се насочиха отново към тях, а хрътката и огромният помияр почнаха да душат по брега.

– Какво правят? – попита пискливо Ели. – Отиват ли си?

– Не. Търсят откъде да заобиколят.

– Защо?

– За да могат да ни нападнат от две страни. – Помиярът и хрътката поеха надолу по реката, като се хлъзгаха на мократа шума. Крепеше я надеждата, че кучетата може да се изтърколят и да счупят крак или да се измокрят и, обезкуражени, да се откажат. Ала видът им не бе на животни, които лесно се отказват. Тогава се сети за засъхналата кръв по тялото на колито. „Пистолетът.“

– Ели. – Тя изви шия и погледна през рамо. Лицето на момичето бе изгубило цвета си и то плачеше тихичко с едри сълзи, капещи по страните му. – Ели. Глокът. Вземи го.

Очите на Ели се разшириха още повече, но тя кимна отсечено като кукла на конци. Започна да се отдалечава на малки подскоци, също като дете, залитащо по греда. Всеки подскок изтръгваше от гърдите на Алекс приглушено възклицание и тя изсъска през зъби:

– Не толкова бързо. Имаме време, внимавай.

– Почти стигнах! – проплака Ели. Тя се добра до V-образното разклонение, но вместо да се завърти, протегна дясната си ръка да вземе глока, който лежеше в своето гнездо от клони...

Алекс съзря бедата, малко преди да се случи.

– Ели, не, спри!

Прекалено късно.

Ели блъсна пистолета с ръка – добре премерен здрав удар, който запрати оръжието право в реката. Детето изпищя силно: „Не!“. Опита се да сграбчи пистолета, но тялото ù се олюля и с нов писък тя се хвърли напред и обгърна дънера с ръце. Алекс наблюдаваше с ням ужас как пистолетът се превърта във въздуха, един, два три пъти, и накрая пада във водата с едно приглушено, мокро ЦОП – звук, който неведнъж бе чувала като дете, докато хвърляше камъчета в едно езерце, седнала на люлка, направена от автомобилна гума. Безпомощна и премаляла, забеляза как водата поглъща оръжието. Поглъща баща ù.

– Съжалявам. – Зъбите на Ели лъснаха в скована, разтеглена от ужас усмивка. Обгърнала дървото с две ръце, тя додаде: – Съжалявам. Загубих равновесие. Много съжалявам, аз...

Трябваше да намери нещо друго, което да използва като оръжие. Алекс плъзна поглед по дървото, търсейки нещо подходящо, каквото и да е. В този миг забеляза, че кучетата прекосяват реката, като преминават внимателно по камъните и не изпускат из очи нито тях, нито целта, към която се бяха отправили. Трябваше да побърза.

– Нали имаш нож? – Ели се задъхваше от ужас. – Не можеш ли да го използваш?

– Нямам достатъчно размах. – Тъй като острието не беше дълго, кучето трябваше само да се извърти и да захапе китката ù и тогава край.

Дали да не скочи в реката? Алекс беше добър плувец. Тя хвърли поглед към водата и се загледа в бързеите. Течението беше доста силно. Скалите бяха хлъзгави, водата – дълбока и вероятно изключително студена. Тя би могла да се справи, но не беше сигурна за Ели – ботушите, аноракът и дрехите щяха да я повлекат надолу. Пък и кучетата също можеха да плуват, добре знаеше това. Една-единствена грешна стъпка и всички тези щяха да им се нахвърлят и тогава с тях беше свършено.

Прокара ръка по долната страна на дънера, напипа един клон, дебел колкото китката ù, улови го здраво и задърпа. Щом клонът се огъна и изпука, Алекс натисна още по-силно, при което се чу как нещо изхрущя, а после се откърти и тя залитна напред с тихичко ахване, тъй като клонът бе поддал прекалено лесно. Продължавайки да стиска клона, захватът на краката ù около дънера се охлаби; усети как брадичката ù среща дървото, как прехапва езика си със зъби и накрая болката, огнена и пареща като нажежено желязо.

– Алекс!

– Нищо ми няма – отвърна тя, преглъщайки бликналата кръв. Устата ù бе изтръпнала от болка. Пръстите ù се сключиха в желязна хватка около клона.

– Върни се, където беше. На онзи голям клон, от който ловеше риба. Побързай. – Алекс изчака, докато Ели не премина със ситна стъпка по основния дънер и запъпли сантиметър по сантиметър по клона, след което пое подире ù. Затаяваше дъх всеки път, щом някой клон изпукваше. „Моля те, боже, измъкни ни оттук.“

– Алекс, докъде... докъде искаш да стигна?

Алекс хвърли един поглед. Клонът беше як и дебел, с обиколка колкото самата Ели, а момичето бе стигнало до средата му. Клонът стоеше огънат в лека, едва забележима дъга, но Алекс реши, че е достатъчно здрав, тъй като Ели не се олюляваше.

– Там е добре. Остани, където си. Идвам при теб.

– Но какво си намислила? Какво ще правим?

Алекс не отговори. Нямаше нужда да отива прекалено навътре, а само колкото да остави на кучетата един-единствен път за достъп до тях. „От фунията право в улея, също като камъните в планината.“ Ако заемеше позиция на достатъчно разстояние от разклонението, кучетата щяха да бъдат принудени да се придвижват в индианска нишка, а при това положение вече можеше да се отбранява. Дотътри се до разклонението по задник, после обгърна дънера с ръце и засили крака си над клона. Чу се силен удар, когато закачи дървото със страничната част на ботуша си, след което отново възседна клона и си помисли: „Никога не ме е бивало много на гредата“.

– Почти стигна – обади се Ели. – Размърдай си задника.

Накрая Алекс така се тръшна на клона, че усети вибрацията да преминава през цялото ù тяло. Клонът простена и се огъна под тежестта ù, подобно на лък с опъната тетива, и Алекс затаи дъх в очакване на момента, в който ще се счупи, а главата ù ще срещне острия ръб на скалата отдолу...

Клонът се олюля и проскърца като нечия стъпка в обитавана от духове къща, но не се счупи.

– Ели, ще ми направиш ли малко място? – попита тя, след като си отдъхна облекчено.

– Да. – Когато Ели се затътри нататък, дървото в ръцете на Алекс потрепери, а върху кората се появиха вълнички и процепи. Този път дървото възнегодува с остро изскърцване – звук, който се чува, когато се опитваш да отвориш набъбнала от влагата дървена врата в горещ летен ден.

– Това е достатъчно. – Може би дори повече от достатъчно, но така поне имаше достатъчно място за маневриране. Тогава погледна наляво и видя, че огромният помияр вече е преминал от другата страна и измерва с очи дънера. После се озърна надясно и с вледеняващ кръвта страх забеляза, че хрътката се намира вече на половината път до разклонението, само на двайсет стъпки от тях. – Ели, дръж се здраво, ама много здраво.

– Алекс? Какво смяташ да правиш?

Не ù отговори. Вместо това обви крака около клона и сключи глезени отдолу. Лявата ù ръка обгърна дървото, а дясната се отпусна надолу, стиснала здраво импровизираната тояга.

На десет стъпки от нея, точно на разклонението, хрътката се поколеба. Намираше се достатъчно близо, за да забележи, че ирисите на кучето са мътнокафяви, а бялото около тях е кървясало. Черните бърни се разтеглиха с ръмжене и разкриха пожълтелите му зъби. След това животното пропълзя още една стъпка напред, после още една и още една...

Алекс замахна.

Тоягата разсече въздуха със свистене. Хрътката я видя, направи опит да се извърти и да я захапе, но беше твърде късно. Назъбеният край на тоягата фрасна кучето в ребрата със сила, достатъчна да ги строши, след което животното заскимтя и задраска с нокти по кората на дървото, опитвайки да се задържи отгоре. С нестихващ вой кучето се изтърколи от дървото и разцепи водата с мощен плясък, който вдигна висок гейзер, сякаш корона от лед.

„Да!“ Във вените ù се вля силно въодушевление. Алекс се извърна да погледне през рамо и тогава видя черната глава на кучето, лъщяща като мазна кожа, да се носи на повърхността, но течението беше силно, а животното се намираше вече на цели двайсет стъпки надолу и продължаваше да набира скорост. От краката на Ели се стичаше вода.

– Добре ли си?

– Да. – По лицето на Ели се четеше смесица от надежда и смъртен ужас. – Мъртво ли е? Дали ще се удави?

– Не. – Тогава Алекс проследи с поглед хрътката, която се опитваше да се добере до брега и десет секунди по-късно излезе в плитчините отдясно. По хълбоците ù се стичаше вода, разлетяла се в ореол от пръски около животното, когато то се изтръска. А в следващия миг вече взимаше на подскоци височината към брега. – Ето го, връща...

– Алекс! От лявата ти страна! Внимавай!

Овчарката се придвижваше по дънера на дървото, докато колито наблюдаваше в безопасност от сушата. Тогава вниманието ù привлече движение отдясно и ето че там стоеше огромният помияр. Животното предпазливо постави лапа върху дънера, след което направи крачка напред, а после и още една.

„Не!“ Кучетата настъпваха от две страни и тя си даваше сметка, че няма да може дълго да ги държи на разстояние. Ако Ели не беше изгубила глока, тогава би могла да...

В този миг от гората се стрелна нещо – то беше толкова бързо и препускаше с такава скорост, че Алекс успя да различи само неясно кафяво петно, което скоро придоби очертанията на още едно куче.

„Не, не, стига толкова.“ Тогава обаче долови миризмата му и се сепна. „Я, чакай малко. Това не е ли...“

– Мина! – нададе радостен вик Ели. – Мина!

19

Хрътката усети, че нещо не е наред. Тя понечи да се обърне, но беше твърде късно.

Мина се блъсна в кучето, влагайки в атаката цялата мощ на тялото си, при което хрътката се изтърколи. С квичене тя се преметна непохватно презглава, приземявайки се по гръб с ритащи във въздуха крака и изложена на показ шия. Мина стрелна напред глава като змия и в мига, в който челюстите ù се сключиха на врата на хрътката, квиченето пресекна. Останало с прегризан гръклян, кучето не издаде нито звук повече. Краката му продължиха да ритат безпомощно във въздуха, докато накрая с едно рязко завъртане на главата Мина не изтръгна гръкляна на животното. От врата му изригна мощен фонтан от кръв...

– Алекс, внимавай! – изпищя Ели.

Сепната, Алекс се извърна и видя, че към нея се носи огромна черна сянка. Помиярът се хвърли напред с разтворени челюсти и ако Алекс не бе вдигнала дясната си ръка тъкмо навреме, това щеше да бъде краят. Тоягата попадна в зиналата паст на кучето, то стисна челюсти и разтърси гневно глава.

Останала без дъх, Алекс пусна тоягата и усети, че залита, при което светът около нея се наклони застрашително на една страна. Направи отчаян опит да се залови за дънера, сподирена от крясъка на Ели, но ръцете ù се изплъзнаха.

Строполи се в реката, а от сблъсъка с водата въздухът излетя от дробовете ù с болезнено свистене. Бучащата вода, толкова студена, че кожата ù пламна, я погълна цялата и тогава пред очите ù се мерна остър ръб и тя удари главата си в прикована за дъното скала. Изплашена и зашеметена, отвори уста в несъзнателен, импулсивен опит да поеме въздух. Леденостудена вода нахлу в устата ù и започна да пълни гърлото ù. В пристъп на ужас Алекс усети как мускулите на гърлото ù се свиват, стягат и схващат, а потокът вода към дробовете ù спира, както когато завърташ кранчето на чешмата. Водата вече я нямаше и тя престана да се дави.

Сега обаче се задушаваше.

Зрението ù лумна в аленочервено. Загубила ориентация, с пламнали бели дробове, тя започна да бълва вода в дива, задушаваща паника, и се устреми към една далечна светлинка, която реши, че трябва да е повърхността. Зарита отчаяно с крака, тъй като водата теглеше надолу натежалите ù ботуши и впиваше алчни пръсти в дрехите ù, опитвайки се да я завлече на дъното.

Разсече с тяло повърхността на водата и усети върху лицето си режещия допир на въздуха. Закашля се, отметна глава назад и с широко отворена уста вдиша една-единствена мъчителна глътка въздух. С бучаща в ушите кръв, но с прояснено зрение, тя осъзна, че се бе завъртяла с лице към течението и сега се носеше с шеметна скорост надолу по реката. Порой от камъни и клони изникна на пътя ù, устремили се право към лицето ù. Нямаше време да се обърне по гръб, никакво време!

Реката я тласна в лабиринта от камъни. В момента на сблъсъка усети силна експлозия в лявото си рамо, от което болката плъзна чак до върховете на пръстите ù, сякаш от електрошок, но това беше и мигът, в който осъзна две неща.

Заседнала сред скалите в почти хоризонтално положение, усещаше как реката я засмуква и тегли нататък, но с изненада установи, че лежи в плитчините, в не по-дълбока от две педи вода, вперила поглед в небето...

И в помияра.

20

Вода се стичаше по хълбоците на помияра. Кръв бликаше от нараненото му рамо, което бе ударил в някой камък или случаен клон. Но животното беше там, живо, с устремени към лицето ù остри зъби, бели и смъртоносни.

Алекс се притисна с писък към скалата и вдигна единствената си здрава ръка – дясната – за да предпази лицето си. И тъкмо този инстинкт, първичен и елементарен, спаси живота ù. Неспособна да се изправи на крака, тя запълзя по гръб и усетила, че кучето се навежда над нея, зачака с неестествено разтеглен във времето ужас животното да забие зъби в костта ù и да я строши... А може би щеше да я захапе за гърлото или да я притисне на дъното, докато не се удави. Но когато ръката ù не се счупи, тя осъзна, че кучето бе пропуснало и сега устата му бе затъкната с подгизналия от вода ръкав на суичера. За миг натискът върху ръката ù намаля, то беше пуснало ръкава и се опитваше да заеме позиция за нова атака...

В полезрението ù се мярна Мина. Помиярът веднага забрави за Алекс и мигом се завъртя на другата страна, необичайно подвижен за куче с неговите размери. Кучетата се нахвърлиха едно върху друго – зъби срещаха зъби в едно ръмжащо кълбо от козина и мускули.

„Хайде, ставай, ставай, ставай!“ Алекс се изтръгна от вцепенението си и пое лазешком по хлъзгавата скала, опитвайки се да се изправи на крака. Първо се опря на коляно, а после се изтласка на крака, но едва не падна отново. Устата ù беше пълна с кръв, главата ù пулсираше от болка, не усещаше лявата си ръка. Разпенената вода се блъскаше в краката ù, опитвайки се да я завлече обратно.

В този миг Ели нададе пронизителен, смразяващ писък. Обзета от ужас и все още зашеметена от падането, Алекс забеляза, че овчарката бе стигнала до V-образното разклонение на дънера. Тогава видя как животното прави предпазлива крачка напред, а после още една. На третата крачка обаче то се подхлъзна и размаха яростно опашка, опитвайки се да запази равновесие.

„Падни! – помисли си Алекс ожесточено. –Падни!“ Ала животното не падна. В следващия миг вече стоеше изправено, а Алекс си даде сметка, че никога няма да успее да стигне до Ели навреме.

Хвърли поглед назад към кучетата в мига, в който те се откъснаха едно от друго. Мина дишаше учестено, гръдният ù кош се издуваше и свиваше като мях на гайда. Кръв се стичаше от рана на шията ù, а когато Мина заотстъпва назад, Алекс забеляза, че кучето накуцва, като гледаше да не натоварва левия си хълбок. Помиярът също беше в кръв, но по-едър и мускулест, и Алекс си помисли, че Мина щеше да изгуби битката с него.

В този момент Ели изпищя отново и за един кратък, но фатален миг Мина отклони вниманието си. Кучето завъртя глава, за да подири с поглед своята стопанка...

Помиярът не пропусна този шанс.

Той наведе глава и се хвърли в атака, забивайки рамо в гръдния кош на по-дребното куче, което се преметна презглава. Като извиваше тяло в напразни опити да се превърти във въздуха, Мина се пльосна с мощен плясък във водата право по гръб. Ала преди още да успее да се изправи, помиярът бе вече до нея, оголил извити като ятагани остри зъби. В последния миг Мина успя да се изправи, но помиярът бе преценил правилно дъгата на своята атака. И челюстите му се сключиха около предния крак на Мина. Чу се силно и остро хрущене и тогава животното нададе пронизителен, неестествено човешки писък, след което останало на три крака, се опита да запази равновесие.

– Не! – изкрещя Алекс. Парализата я напусна, тя грабна един камък с големината на юмрук и го метна.

Камъкът уцели кучето в ребрата. Помиярът изскимтя леко – повече от изненада, отколкото от болка – и се завъртя, за да застане лице в лице с новия си нападател.

„О, боже!“ Алекс усети как вътрешностите ù омекват. Посегна за нов камък, като не смееше да откъсне очи от помияра. „Ако ме нападне, ако не улуча...“

В следващия миг неочаквана, натрапчива воня изпълни ноздрите ù. Дъхът ù пресекна. Тогава помиярът от другата страна на потока се закова сепнато на място, повдигна подобната си на чук глава и я завъртя нагоре по течението. Значи той също го беше надушил. Алекс забеляза, че ушите на кучето се присвиха плътно към черепа, а опашката му хлътна между задните крака. Помиярът отстъпи крачка назад, а после и още една, след което прецапа през плитчините и се запрепъва нагоре по десния бряг на реката.

Алекс не можеше да помръдне. Пазейки равновесие на три крака, Мина стоеше нащрек с настръхнала козина по гърба, но в следващия миг кучето обърна глава наляво и заръмжа с оголени зъби.

„Познавам тази миризма – помисли си Алекс, при което гърдите ù се изпълниха с ужас. – Божичко, наистина я познавам!“

Тази воня ù напомняше за лятото, горещо и знойно. Това беше смрад на отровен асфалт и на прегазено животно, подпухнало от разложение. Зловонието беше плътно като мъгла – смърдеше на гниеща плът и размазани на каша черва – и беше толкова силно, че се събра на топка в устата ù и полепна по езика.

Плъзна поглед наляво.

И тогава видя мъжа.

21

Той стоеше сред дърветата, почти на същото място, където се бяха появили кучетата. Беше с къса коса, подстригана по войнишки, и много мръсен: с окъсани дрехи и покрита с чернилка и кръв кожа. От него се носеше воня на смърт и разложение.

Дивите кучета бяха ужасени. Алекс надушваше страха им. Помиярът се бе шмугнал в гората, ала колито продължаваше да стои на високия бряг едва на двайсет стъпки от мъжа. С ниско приведена глава и оголени зъби, кучето се бе оттеглило досами реката, ала нямаше накъде повече да отстъпва. А на дървото, само на десет стъпки от Ели, овчарката стоеше като истукан.

Ели заговори първа:

– Помогнете ни! Моля ви, помогнете!

Мъжът отвори уста и за един кратък миг Алекс реши, че всичко може да се оправи – надежда, която бързо се изпари.

От устата му се разнесе неопределен рев, който звучеше толкова примитивно, че косъмчетата по гърба на Алекс настръхнаха. И тогава той тръгна напред, нападаше, с протегнати ръце, с хищнически извити пръсти и с онзи ужасен рев, който изобщо не спираше.

Алекс успя да си помисли само: „Божичко, не. Ели!“

Мъжът се спусна право към колито. Беше невъобразимо бърз и гъвкав като пантера. Колито незабавно отскочи вдясно, при което се озова на самия ръб. Едната от задните му лапи пропадна надолу и кучето се подхлъзна. В следния миг ръката на мъжа се стрелна напред и сграбчи сплъстената козина на животното. От гърлото на колито се изтръгна висок, смразяващ кръвта вой, когато четирите лапи се отделиха от земята и мъжът започна да го засилва, да завърта безпомощното животно около себе си, като използваше собствената му тежест по начина, по който гюлетласкачите набират скорост.

Тогава той запрати кучето право в едно дърво. Чу се ужасяващ тътен, след което животното издаде едно глухо „ъгх“ и се строполи в безжизнена купчина като чувал с брашно. С пяна на уста побеснелият мъж се изправи за миг над зашеметеното животно. После се наведе, улови с ръце двете челюсти на животното и дръпна свирепо, с което ги разчекна.

Костта изхрущя, звучаща като раздиране на парче плат. Кучето издаде дълбок, гърлен писък, когато челюстта му се строши на две.

Ели изпищя.

С вледенено от ужас сърце Алекс видя как мъжът се навежда над зашеметеното кървящо животно. За миг ù хрумна откачената мисъл, че се кани да го целуне. Ала вместо това той вдигна животното в своята огромна мечешка прегръдка – буквално го долепи към гърдите си – и стисна.

След серия от звуци на пукане и трошене ребрата на кучето бяха изпочупени. Огромни мехури аленочервена кръв избиха на устана на животното, ала то не издаде нито звук, нито дори стон, тъй като не бе в състояние. Мъжът изцеждаше от него последните глътки живот, изкарвайки въздуха от смазаните му бели дробове.

Най-неочкавано мъжът се засмя. Смехът му беше радостен и налудничав и от него по гърба на Алекс полазиха ледени тръпки. Като продължаваше да се смее, мъжът бръкна в устата на колито и изтръгна езика му.

– Алекс? – извика Ели с треперещ глас, опитвайки се да се обърне на мястото си. – Алеееекс?

Не можеше да се обади – не смееше. Притиснала се към нея, Мина трепереше. Алекс видя как мъжът заби зъби в стегнатия мускул, от който все още капеше кръв, откъсна едно парче и задъвка, а после мигновено го изплю.

А когато Ели нададе писък на ужас и погнуса, Алекс си помисли: „Не, не, скъпа, пази тишина!“.

На дървото над Ели овчарката се размърда. Опита се да се върне заднишком по клона, ала под въздействие на паниката се движеше прекалено бързо. Алекс чу как ноктите ù дращят силно по дървото, след което овчарката се подхлъзна странично. Кучето полетя надолу, отскачайки от един заоблен камък наблизо, преди ефектно да се пльосне по корем във водата. Миг по-късно главата му изскочи на повърхността и то заплува с все сили към далечния бряг на реката, въпреки че течението го теглеше надолу, към Алекс и Мина.

Шумът от плясъка във водата накара обезумелия мъж да вдигне поглед. На гърдите му се бе образувала яка от кръв. На брадата му лъщяха още незасъхнали петна. Алекс не смееше да помръдне; сега вече разбираше защо зайците стояха толкова неподвижно. „Не бива да ме вижда, не бива да ме забелязва.“ Тогава видя, че мъжът отправя поглед надолу по течението към овчарката, която бе излязла на брега на по-малко от десет стъпки от самата нея. В краката ù Мина издаде предупредително ръмжене, при което тревога скова сърцето ù. Но овчарката, която в момента мислеше само как да избяга, се изкатери по брега, без да им обръща никакво внимание, и се изгуби в гората.

Алекс премести поглед назад – и тогава усети как ù призлява. Мъжът беше отново нащрек. Ели, която продължаваше да виси на дървото, най-сетне проумя ситуацията. Вече се стараеше да изглежда незабележима, розова и неподвижна, ала напразно. Мъжът знаеше, че тя е там, и Алекс светкавично прозря намерението му да се докопа до момичето.

Нямаше да успее да се добере до брега навреме. А беше прекалено далече, за да хвърли камък по него. Затова стори единственото възможно нещо.

– Ехо! – Тя прецапа през плитчините, излезе на левия бряг на реката и заизкачва баира. – Ехо, насам, ехо!

Планът успя. Мъжът завъртя към нея своите плувнали в кръвоизливи очи и вонята на леш и горещо лято отново заля Алекс. Лицето му се изопна и той тръгна към нея с разтворена уста, със засъхнала кръв и остатъци от плът между зъбите.

Мина се изстреля от мястото си с бързина, каквато Алекс не бе очаквала от куче, разполагащо само с три здрави крака – ей сега беше тук, а вече е там. Кучето направи скок и увисна на дясната ръка на мъжа. Надавайки силен рев, той разтърси животното, което никак не беше малко, повдигайки го от земята. С нестихващ вой мъжът се изви първо на едната, а после на другата страна, но Мина се държеше упорито, докато тялото ù се мяташе насам-натам като знаме на силен вятър. Мъжът изпъна назад свитата си в юмрук лява ръка и с дивашки рев се готвеше да опише удар в широка дъга. Целеше се в главата на Мина, ала кучето забеляза опасността и пусна дясната ръка на мъжа. В мига, в който задните ù крака докоснаха земята, с едно почти неуловимо движение Мина отскочи отново, разтворила широко челюсти, и увисна на лявата му ръка. Захапало китката на мъжа, кучето стисна с все сила зъби и тогава се чу рязко хрущене.

Мъжът издаде висок хриплив крясък и заотстъпва бързо назад – блъсна се в едно дърво, извиваше се, мяташе се и се въртеше в някакъв безумен, паникьосан танц.

В следващия миг Алекс чу непогрешимия пукот на изстрел, последван от властна заповед:

– Повикай кучето си!

Отвъд реката Алекс зърна още един мъж, който излизаше от гората с вдигната нагоре пушка. Този беше доста по-млад, по-близо до нейната възраст, с лице, покрито с мръсотия, и мазни кестеняви къдрици, залепнали за челото.

– Повикай го! Направи го веднага! Побързай!

– Мина! – извика Алекс, след което додаде отчаяно: – Мина, ела тук, пусни, пусни!

Невероятно, но свърши работа. Мина отскочи назад и се спусна към нея, след което се обърна и се притисна към Алекс, сякаш искаше да застане между нея и разбеснелия се мъж. Алекс се отпусна на колене и прегърна кучето, сключвайки ръце на тила му.

– Добро момиче, стой тук, стой!

Подивелият мъж изрева. Чертите му се изопнаха, от окървавеното лице очите светеха като фарове, неземни и безумни.

– Джим! – изкрещя мъжът с пушката. – Джим, ела тук, насам!

Подивелият мъж – Джим – се обърна рязко към него. Миризмата на смърт и умопомрачение се излъчваше от всяка пора на тялото му и го обгръщаше с плътна и душна воня, осезаема като дим. Джим отметна глава назад и нададе свръхестествен, зловещ вой, който я прониза чак до мозъка на костите: звук, който никога нямаше да забрави.

– Боже, прости ми – рече младият мъж и натисна спусъка.

Куршумът улучи Джим между очите и изскочи от другата страна в миш-маш от кръв, мозък и кости. Ръцете на Джим се отпуснаха сковано и безжизнено от двете му страни, сякаш беше марионетка, останала внезапно без своя кукловод, след това краката му се подгънаха и той полетя от брега на реката. Главата му се удари в един камък, след което течението подхвана тялото и го повлече надолу. И ако кракът му не бе попаднал сред потока от камъни, носен от реката, водата сигурно щеше да го изхвърли в плитчините. А когато няколко мига по-късно водата пламна във виненочервен въртоп, който прерасна в огромен черен водовъртеж, зрението на Алекс се замъгли, а мислите ù се разбъркаха.

– Алекс? – Гласът на Ели звучеше, сякаш идваше от много далече. – Алекс, добре ли си?

„Не, не, май не съм.“ Алекс започна да пропада във водовъртежа, който я засмукваше и теглеше все по-надолу и по-надолу. „Мисля, че губя съз...“

22

Когато се събуди, светлината си бе отишла, обгръщаше я тежък и душен мрак, главата ù се пръскаше от болка. Не можеше да помръдне, не виждаше, така че си помисли: „Това беше. Свърши се и сега умирам“. Изпусна дълга, тиха въздишка.

– Алекс? – Металически звън проряза мрака, а после и лъч бяла светлина, след което усети ръцете на момичето да се увиват около врата ù. – Алекс?

– Ели – въздъхна тя облекчено. Опита се да освободи ръцете си от огромната фланелена блуза, с която беше облечена, и да се измъкне от спалния чувал. Физическото усилие ù причини главоболие, но тя не му обърна внимание. – Здрасти – рече тя и прегърна момичето по-силно. – Добре ли си?

– Аз с-съм добре. – Ели кимна с глава към врата ù и от очите ù закапаха сълзи. – Толкова... толкова ме беше с-страх, че може да си умряла...

– Ей, добре съм, и двете сме добре. – В този момент осъзна, че като изключим блузата и гащите, не носеше нищо друго и кожата ù беше подгизнала от пот. В ъгъла светеше мътночервеното око на газов нагревател и тя си помисли: – „Палатка. Намирам се в палатка.“

Тогава спомените ù се върнаха: глутницата диви кучета, реката, онази задушаваща воня на смърт, Джим и...

– Ели, къде сме?

– В палатката на Том. Не помниш ли?

– Не. Всъщност спомням си онзи тип с пушката...

– Това е Том.

– Том.

– Да, Том Идън. Той те донесе в палатката и се погрижи за главата ти. Каза, че в армията човек се научавал на доста неща.

– Главата ми... – Плъзна ръка по косата си и напипа груба четвъртита превръзка, под която нещо я бодеше: шевове. Сигурно изобщо не е била на себе си, след като не е усетила нищо. – Колко време съм спала? Какъв ден е днес?

– Четвъртък. Спа непробудно цял ден вчера чак досега.

– Два дни?

– Ъхъм. Том каза, че имаш сътресение. И че било цяло чудо, дето не си изгубила съзнание много по-рано. Той е отвън, приготвя вечерята. А аз влязох да проверя дали случайно не си се събудила.

– Къде са дрехите ми?

– Ето тук. – Ели насочи светлината надясно. Туристическите панталони и бельото бяха нейни, но не и останалите неща – тревистозелено поло, комплект дълго черно термобельо и чифт вълнени чорапи, оставени върху туристическите ù обувки. Фланелената блуза, с която беше облечена, вероятно също беше на Том, което я навеждаше на цял куп мисли – и най-вече на заключението, че той я е съблякъл, така да се каже, от горе до долу. Но Алекс предпочиташе да не мисли за това, а още по-малко да се мъчи да си спомни.

– Хубаво – рече тя. – Кажи му, че идвам след малко.

Първа я забеляза Мина. Тя размаха опашка и се изправи. Въпреки че левият ù крак беше стегнат в шина, тя се приближи, подскачайки до Алекс, която се отпусна на колене и взе кучето в прегръдка.

– Добро момиче – похвали я тя. – Такова добро момиче.

– Радвам се да те видя отново. – Щом вдигна поглед, Алекс видя Том, който стоеше до огъня и разбъркваше нещо цвъртящо в чугунения тиган. – Как се чувстваш?

Въпроси напираха на устните ù, ала в мига, в който улови уханието на пържещо се месо и цвъртяща мазнина, устата ù се напълни със слюнка и думите се изпариха.

– О, боже мой, мирише страхотно. Какво е това?

– Ракун с бял боб. Има и чай.

– Ракун. – Забеляза, че Ели закрива уста с ръка, прикривайки кикота си, след което премести погледа си на Том. – Ти ли го хвана?

– Определено не е дошъл с „Федерал Експрес“[11]. Освен това кучето има нужда от месо... Слушай, седни, преди да си се строполила.

– Ели спомена, че според теб съм... имала сътресение. Не трябва ли да спиш, ако имаш сътресение?

– Е, предполагам, че имаш нещо друго предвид – отвърна той и Алекс реши, че Том Идън има много хубава усмивка, особено с тази трапчинка отляво. Всъщност май не беше много по-голям от нея. Най-вероятно беше на... деветнайсет? Двайсет? Запита се дали няма някакъв деликатен начин да изясни този въпрос, а после се запита защо изобщо се пита.

– Как е главата ти? – поинтересува се Том.

– Сякаш някой ме е халосал с тухла.

– И още как. Имам малко ибупрофен, но първо трябва да хапнеш нещо. – Посочи с ножа в ръката си. – Хапчетата са в онази платнена торба ей там и можеш да облечеш това яке. Ще ти е малко възголемичко, но все е по-добре от нищо. Съжалявам за суичера ти, но беше толкова съдран, че го използвах за шината на кучето.

Шубата беше доста по-добре от нищо: тъмносива на цвят с дължина, стигаща точно на средата между дупето и коленете. Платът беше с дъх на мускус, който излъчваше миризма на сигурност, все едно си обгърнат от силни ръце, които знаеш, че никога няма да те пуснат.

Том ù подаде едно канче и туристическа алуминиева чиния с връх.

– Знам, че си гладна, но недей да бързаш. Нали не искаш да го върнеш обратно?

Стомахът на Алекс се свиваше от глад, но тя дори не посегна към храната, въпреки че Ели вече нагъваше лакомо.

– Слушай, не искам да бъда неблагодарна, а ти наистина застреля онзи тип...

– Онзи тип се наричаше Джим и беше мой много добър приятел. Но няма защо.

– О, съжалявам. И благодаря. Искам да кажа, затова че ни спаси. – А после, решена да стигне докрай, додаде: – Но въпреки всичко не те познавам и не помня какво се случи, след като ти... след като ти застреля приятеля си.

– Ами, тогава ти припадна. Почти в самата река и се наложи да те извадя. А след като се уверих, че още дишаш... Ели, какво стана после?

– Помогна ми да сляза от дървото, Том – отвърна Ели, чиято брадичка беше омазана със сос. Тя се усмихна доволно на Алекс: – Том ми позволи да нося пушката му.

– С което се справи много добре – обади се Том.

– Понеже ти трябваше да носиш Алекс, от чиято глава шуртеше кръв.

– Точно така. – Том спря погледа си отново на Алекс. – След това те заших, разпънах палатката, свалих мокрите дрехи на Ели, а после двамата с нея свалихме и твоите мокри дрехи, след което... Наистина ли държиш да продължа?

– Не... да. – Тя обви ръце около себе си. – Да не би да си, знам ли, нещо като медицинска сестра? Или пък студент по медицина? Откъде знаеш толкова много неща?

– В армията получаваш някои основни познания по военна медицина, а ако се навърташ покрай медиците и стига да искаш, можеш да научиш и нещо повече.

– Ясно. Но щом си в армията, какво търсиш тук?

– Взех си отпуск от мисията в Афганистан. А тук бяхме на лагер – аз, Джим, неговият чичо Стан и баща му, Ърл. Джим беше командир на отряда ми, но не мога да ти кажа къде лагерувахме, защото ще трябва да те убия.

– Това не беше особено смешно – рече тя, сдържайки усмивката си.

– Да, имаш право.

– Но къде е Стан? Ами Ърл?

– Виж, ще се радвам да отговоря на всичките ти въпроси, но след като се нахраним. – Но тъй като тя остана права, той постави канчето и чинията на земята и додаде: – Поне седни.

– Защо?

– Защото, като изгубиш пак съзнание и паднеш в огъня, ще се наложи да гася косата ти, пък и имам слабост към това поло.

Този път тя се усмихна, след което седна по турски.

– Сега доволен ли си?

– И още как. – Трапчинката пак се появи. На светлината на лагерния огън кожата му сияеше в оранжево. – Ели каза, че си била голям инат.

– Така ли каза? – Алекс стрелна момичето с престорено гневен поглед. – А спомена ли нещо за себе си?

– Спомена, че преди си я смятала за голяма досадница.

– Всъщност – започна Алекс, придърпвайки чинията си, – така си беше.

– Ехо, аз също съм тук – обади се Ели със задоволство в гласа.

– Смятам, че предвид случилото се, на всекиго от нас е простено да има някой и друг лош ден – отвърна Том.

Алекс гребна пълна лъжица с боб и месо. Ухаеше толкова хубаво, че още малко и щеше да припадне.

– Имаш ли представа какво се случва?

– Първо ще се нахраним – отвърна Том. – А после ще поговорим.

Въпреки съвета на Том, как да не бърза с храната, особено като се има предвид, че киселините бяха на път да издълбаят дупка в стомаха ù. Ракунът беше жилав и имаше дъх, но тя беше прекалено премаляла от глад, за да се оплаква. Тъпчеше в устата си лъжица подир лъжица, като прокарваше храната с чай, докато накрая лъжицата не удари на метал, а канчето се оказа празно. От дясната ù страна Мина изскимтя жаловито и Алекс постави чинията пред кучето, за да я оближе.

– Ето. Да не кажеш, че никога нищо не съм ти давала.

– Това куче яде колкото цял кон. – Том напълни канчето ù отново. – Ако си в състояние, утре сутрин може да тръгнем на път. Ели каза, че си искала да стигнеш до хижата на рейнджърите.

Тя кимна, сръбна глътка чай и я остави да се разлее по езика ù, наслаждавайки се на сладостта и аромата. „Руски какво беше там...“ – помисли си тя. Вкъщи майка ù беше любителката на чая.

– Това беше единственото, което ми хрумна. Като изключим идеята да се върна при колата, само че тя едва ли ще запали.

– Да, бих се обзаложил на това.

– Знаеш ли какво се случи?

– С Джим или по принцип?

– Да. – Опита се да се пошегува, но после реши, че в ситуацията няма нищо смешно. Ели дойде да се сгуши при нея и тя прегърна момичето, като в същото време Мина, привършила с чинията, се излегна досами лявото бедро на Алекс.

Забеляза, че Том плъзна поглед към Ели, сякаш се двоумеше какво да каже:

– Имам някои предположения, но не всичко се връзва, особено що се отнася до... – Вдигна ръка към главата си. – Нали знаеш, онова, което се случи с Джим и с баща му.

На светлината на лагерния огън очите му, които денем изглеждаха сиво-сини – сети се тя изведнъж – сега бяха черни. Тогава си спомни с тревога за мъртвата жена с очила на верижка и празни очни ябълки. Искаше да попита за Джим, но имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.

– Ти почувства ли го? Енергийния срив?

– Така ли го наричаш?

Тя кимна.

– Усети ли се тук в долината?

– И още как. Имах чувството, че главата ми ще експлодира.

Това беше лошо. Планината се намираше на повече от трийсет километра оттук. Надмогвайки болката в главата си, тя направи някои изчисления, но бързо съжали за това. Ако Енергийният срив бе ударил в кръг, то значи явлението бе засегнало целия район на Уакамау, та дори и отвъд него.

– Твоята електроника също ли е извън строя?

– Всички прибори с флаш памет.

– И кое може да доведе до такива последствия?

– Всъщност. – Том сведе очи към огъня, след което отново срещна погледа ù. – Не знам със сигурност. Все пак се намираме в гората и няма как да се доберем до каквато и да е информация. Но знам, че военните постоянно провеждат всевъзможни тестове. Така че въз основа на този факт, а и на някои други неща, които знам – просто събирам две и две – стигнах до заключението, че е било ЕМИ – електромагнитен импулс. Вероятно повече от един. Не е възможно един-единствен ЕМИ да изпържи нечий мозък. Всъщност мисля, че дори двайсет не би трябвало да имат такъв ефект. Но това е само на теория. Досега никой не го беше прилагал на практика.

– Тогава какъв ефект би трябвало да има един ЕМИ?

– Гледала ли си „Бандата на Оушън“?

Алекс се замисли.

– Да не е онзи филм с Брад Пит и Клуни? Та той е направо древен.

– Майка ми го харесва. Всъщност харесва Джордж Клуни. Както и да е, случилото се прилича малко на този филм. Помниш ли дистанционното? Джунджурията, която използваха, за да спрат тока?

Алекс си спомни как Дон Чийдъл покрива чатала си.

– Имаше някакви рентгенови лъчи.

– Точно така, ето как действа едно такова дистанционно – генерира мрежа от рентгенови лъчи. Но за тази цел е нужна много повече енергия, отколкото използваха във филма, да не говорим, че истинската машинария е твърде голяма, за да се побере в микробус. Но всъщност не рентгеновите лъчи предизвикват спиране на тока, както показаха във филма. А ЕМИ: електромагнитният импулс.

– Искаш да кажеш, нещо като мощна енергийна вълна? Това ли се случи с нас?

– Така мисля. Това е единственото логично обяснение. Трябват ти само няколко електромагнитни импулса, задействаш ги някъде отвисоко, така че да се разпространят по магнитното поле на Земята, и в крайна сметка всеки електронен уред с флаш памет изгаря. От строя излизат също и електропреносната мрежа и комуникационните честоти... пълен Енергиен срив, както сама каза. Твърди се, че имало начин да предпазиш оборудването си, но пак казвам, това е само теория. Все едно да изградиш чадър срещу радиоактивни частици с надеждата, че съоръжението ще ти помогне да преживееш бъдеща атомна война, но без предварителни експерименти, доказващи, че това е възможно.

– Затова ли прегря айподът ми? – попита Ели.

– Вероятно. Тъкмо затова светодиодните уреди не работят за разлика от електрическите фенерчета с добре познатите стари батерии. Дори да успеем да открием стар лампов радиоапарат – или някой ретро камион, или автомобил с радио – мога да се обзаложа, че няма да има никакви емисии, или поне не наоколо. Ако наистина става дума за ЕМИ, дори без електрическо захранване компютрите пак щяха да бъдат изпържени. Както всъщност и сателитите, намиращи се в ниска орбита.

– Един момент, един момент. – Алекс притисна пръст към дясното си слепоочие, където усещаше силна пронизваща болка. – Защо трябва да е навсякъде? Може да е, както каза преди, само над Уакамау. И това не е малък район, но...

– Да си виждала самолети след – Том махна с ръка – след Енергийния срив?

Алекс сви устни.

– Не. Но това не значи нищо. – Лъжа: районът на Уакамау беше затънтено място, но въпреки това преди Енергийния срив бе виждала множество дантелени бели следи от реактивни двигатели, избродирани на синия небосклон от самолети, летящи на голяма надморска височина.

– Помните ли 11-и септември?

– Аз не – отвърна Ели. Тъй като гласът ù звучеше унило и леко отчаяно, Алекс прегърна момичето още по-силно. – Тогава не съм била родена.

– А аз не съм била много по-голяма, отколкото е сега Ели. Помня само онова, което видях по телевизията, и също, че директорът свика извънредно събрание на училището.

– Аз пък бях на десет и това, общо взето, е всичко, което помня – рече Том. – Но тогава баща ми беше отвъд океана. Веднага след това всички самолети в Съединените щати бяха приземени. Дни наред имаше забрана за всички самолети да навлизат в нашето въздушно пространство. Баща ми не можа да излети. Цяла седмица не успя да се прибере вкъщи.

– Е, и?

– Казвам само, че не сме виждали никакви самолети. Енергийният срив стана преди шест дни. Така че или има забрана за летене, или самолетите не могат да летят.

– Значи, сме били нападнати? – Мислите на Алекс се стрелнаха към леля Хана, която беше съвсем сама в апартамента им край езерото Мичигън. „Всъщност, ако е пострадал само тукашният район, значи тя е добре.“ – Също както на 11-и септември?

Том кимна.

– Или е станала някаква голяма злополука. Военните постоянно тестват най-различни оръжия. Това са единствените идеи, които ми хрумват.

– Затова ли луната беше синя? – попита Ели. – Алекс спомена, че небето изглеждало необичайно. Това ли е истинската причина?

Том повдигна заинтригувано вежди.

– Какво си забелязала?

– Само това, че звездите светят някак матово. – Предпочиташе Ели да не бе повдигала този въпрос. Достатъчно трудно ù беше да проумее казаното от Том. Затова му разказа накратко, след което додаде с неохота: – Залезите изглеждат странно. Твърде червени са. Може ли това да се дължи на няколко електромагнитни импулса?

Том разпери безпомощно ръце.

– Твоето предположение е също толкова логично, колкото и моето. Някои неща се връзват. Други не. Например залезите. В Ирак и Афганистан също са с наситеночервен цвят, но това се дължи на прахоляка и пясъка.

Дали прахът не беше причина също и за матовия блясък на звездите? В това имаше логика. Но какво би могло да вдигне толкова много прахоляк? За нея 11-и септември беше по-скоро впечатление, отколкото реален спомен. Тогава тя беше малка и атаката не бе оставила ярък отпечатък в съзнанието ù. Не помнеше почти нищо друго освен гледката на рушащите се кули и стълбовете пепеляв дим. „Пепел и дим...“ Внезапно изпита силното желание да включи компютъра и да въведе в търсачката залез, дим и червен. А на глас рече само:

– Тоест, не знаем нищо със сигурност.

– Не и докато не получим повече информация – отвърна Том. – Знам само, че един електромагнитен импулс, излъчен на подходяща надморска височина над географския център на Съединените щати, е в състояние да засегне цяла Северна Америка.

– Един-единствен?

– Това обяснява защо няма самолети и защо електронните ни уреди не работят.

– Но какъв може да е източникът?

– Сещам се за два варианта – отвърна мрачно Том. – Едното е ядрено оръжие, детонирано на голяма надморска височина...

– Ядрено оръжие ли? – В съзнанието на Алекс изникнаха облаци с формата на гъба на хоризонта, огнени стихии и радиоактивно натравяне. Пепел и дим. – Ако над Уакамау е избухнала ядрена бомба, не трябва ли да има облак?

– Зависи къде е била взривена – отвърна Том. – Ако е станало на достатъчно голяма надморска височина, може дори да не сме забелязали пламъка.

– Това не ми харесва – потръпна Ели. – А какъв е вторият вариант?

– Електромагнитна бомба, създадена с цел да предизвика електромагнитен импулс.

И двете алтернативи звучаха достатъчно отчайващо. По същия начин се бе почувствала, когато Барет бе изложил плюсовете и минусите на лъчетерапията: „Възможно е да настъпи обгаряне или увреждане на мозъчния ствол, но поне костният мозък няма да бъде засегнат“.

– Кое от двете мислиш, че е станало? – попита Алекс.

Том сви рамене.

– Или едното, или другото. Или пък и двете. Нямам представа. Северна Корея има бомби, Ирак произвежда ядрени оръжия, Израел вече разполага с такива, а не бива да изключваме от сметките и Русия. Освен това не е толкова трудно да се създаде електромагнитна бомба. Схемите ги има в интернет. Сигурен съм, че нашите военни разполагат с тях. Проблемът обаче е, също както и с ядреното оръжие, бомбата да бъде транспортирана до целта. Ако говорим на едро, значи става дума за ракети. Но в такъв случай се увеличава рискът да бъдат забелязани. Ще последва контраатака, преди да е станало прекалено късно. Ако нещата се развият възможно най-зле, ще изстрелят всичко, с което разполагат. Това се нарича „взаимно ядрено унищожение“, с други думи говорим за патова ситуация, в която няма победител. Тоест, ако ни нападнете, ще ви издухаме в каменната ера заедно с целия свят.

– Откъде знаеш всичко това? – поинтересува се Ели. – Не можеш да бъдеш сигурен.

Изведнъж Том придоби уморен вид.

– Знам достатъчно. Аз съм експерт по обезвреждане на взривни устройства.

– Какво значи това? – попита Ели.

– Това означава – отвърна Том Идън – че аз съм този, когото изпращат да се погрижи бомбата да не избухне.

– Значи не си свършил работата си, Том – каза Ели и избухна в сълзи.

23

– Не може да е вярно. – Очите на Ели бяха подути, а върхът на носа ù зачервен, но иначе лицето ù изглеждаше изпито и бледо на светлината на електрическото фенерче на Алекс. Момичето не спираше да трепери, въпреки че в палатката беше достатъчно топло и Мина лежеше свита на топка до него. Ели мушна спалния чувал под брадичката си и рече: – Не може да бъде сигурен.

Алекс почна отчаяно да търси нещо окуражително, което да каже, като се питаше дали неувереността ù се дължи единствено на полученото сътресение на мозъка. Накрая взе да приглажда назад влажната коса на момичето.

– Ели, това са само предположения.

Но пред себе си трябваше да призне, че в догадките на Том имаше известен смисъл, въпреки че ЕМИ не можеше да обясни абсолютно всичко. „Освен ако не ставаше дума за повече от един, може би за поредица електромагнитни импулси, и то в комбинация с нещо друго. Само че какво?“

– Ами децата, които видяхме? Възможно ли е тези... тези...

– Електромагнитни импулси?

– Да. Тези импулси могат ли да предизвикат такова нещо? Да те накарат да полудееш и да започнеш да ядеш хора?

– Не знам, Ели.

Очите на Ели светнаха като фарове.

– Докато ти спеше, Том спомена, че в момента не било безопасно да се върнем у дома, а още по-малко да отидем в някой от големите градове. Каза също, че ако става дума за нещо наистина голямо, нямало да има ток и вода, както и начин да намериш храна, тъй като нищо нямало да работи. Хората щели да изпаднат в паника и вероятно да станат агресивни един към друг.

Алекс понечи да отговори, ала в този миг ципът на палатката се отвори и вътре се появи главата на Том:

– Как е настроението? – попита той.

– Онези неща не са верни – обяви Ели не особено убедено.

– Тъкмо си говорехме за теб – обясни Алекс.

– Затова, значи, ми горяха ушите. – Том влезе странично вътре. Палатката беше двуместна и много тясна. Алекс усещаше Том зад гърба си, долавяше миризмата му – ухание на горяща дървесина и толкова силен дъх на мускус, че почувства леко замайване. – Какво има? – попита той.

– Питахме се... – започна Алекс и го погледна през рамо, при което лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго. Светлокестенявата му коса, гъста и чуплива, беше разрошена, а бузите му – поруменели, сякаш току-що се е спуснал по някоя ски писта. Освен това миришеше така хубаво. Пулсът ù се учести, усетила силна вълна на привличане. – Казал си на Ели, че не било разумно да се връщаме.

Том плъзна бърз поглед към Ели.

– Ще говорим за това утре сутрин. Сега Ели трябва да се наспи.

– Добре – отвърна Алекс, схванала намека.

– Не ме оставяй – обади се Ели и постави ръка на рамото на Алекс. – Не искам да си лягам.

– Без възражения, момиченце – ухили се Том. – Утре тръгваме рано. Мина ще остане тук с теб, а ние ще бъдем отвън, нали така? Изобщо няма да се отдалечаваме, освен това моята уинчестър[12] е тук, а за Алекс имам една мозберг[13]. Всичко ще е наред.

– Щом като всичко е наред, защо са ти тези пушки?

На лицето на Том се изписа такова объркване, че Алекс едва не се засмя.

– Ели, обещавам всичко да е наред – рече тя. – А пушките са само за всеки случай.

– Може би и аз трябва да имам пушка.

– Не, не мисля така. Пушките са прекалено тежки, а твоите ръце са съвсем мънички – отвърна с облекчение Алекс, защото поне това бе истина. – Ние ще те пазим.

– Обещаваш ли?

– Честна дума. Ако имаш нужда от нас, трябва само да извикаш и ние ще те чуем.

– Не мога да викам силно – възрази Ели.

– Знам как да поправим това. – Тя мушна ръка под суичера си и извади оттам сребърната свирка, сгрята от топлината на тялото ù. – Ето, просто надуваш тази свирка и, мога да се обзаложа на десет долара, ще те чуят в съседния щат.

Ели събра косата си и Алекс промуши верижката през главата на момичето. Детето обви внимателно свирката с ръце, сякаш беше яйце от червеношийка.

– Кой ти я даде?

Алекс преглътна мъчително. Почувства погледа на Том върху себе си.

– Родителите ми. Бях малко по-малка от теб. Подариха ми я на първия ми лагер сред природата.

– Имаш много умни родители – заключи сериозно Ели.

– Всъщност Том е прав. Стана прекалено късно – отвърна Алекс. – Хайде, ще те завия.

24

Докато седяха отвън край огъня, Том рече:

– Справи се много добре.

Алекс положи усилие да се усмихне.

– Просто е изплашена. – Направи пауза. – Също като мен.

– Тогава ставаме трима – каза Том и пое ръката ù. Жестът беше толкова естествен и непретенциозен, нито намек за съблазън. Тя не трепна, въпреки че сърцето ù отново заби в онзи ритъм тупа-лупа-тупа-лупа. Ръцете му бяха загрубели, но топли и силни. Беше приблизително на нейната възраст, но по някакъв странен начин изглеждаше доста по-голям. Може би така ставаше, когато си ходил на война.

– Опитай се да се отпуснеш – рече той. – Ако не беше ти, Ели отдавна щеше да е мъртва.

– Не знам дали си забелязал, но всъщност ти ни спаси живота – отвърна тя.

– Така е. Но аз имах пушка.

– Значи извадихме късмет.

– Да, така е. За разлика от Стан и Ърл.

– Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Той се поколеба, след което рече:

– Още не мога да го проумея. След... Енергийния срив Стан се строполи мъртъв на земята. Просто се строполи.

– Като дядото на...?

Том поклати глава.

– Не, не мисля, че е било като дядото на Ели. Стан беше мъж в добро здраве, на четирийсет и нещо, струва ми се. Може да е имал пейсмейкър или някакво друго механично устройство в тялото си, но се съмнявам. А Ърл току-що бе навършил шейсет и пет. Знам това, защото Джим все разправяше как щял да организира голямо парти за баща си, щом се върнел от Афганистан.

– Той кървеше ли?

– Джим ли? Да, но и с мен беше така. С Ърл също.

– Как умря Ърл? – Но предусетила какъв ще бъде отговорът, додаде: – Джим ли беше?

Том стисна ръката ù с въздишка, след което я пусна.

– Отначало Джим беше добре, но после главоболието му се върна, по-силно и от преди, след което паметта му започна да отслабва. На втората сутрин не знаеше за какво служи лъжицата. Това състояние продължи само секунда, но беше наистина зловещо, а след това към лъжицата се добавиха много други неща. Като че ли паметта му беше пълна с дупки.

Божичко, колко познато ù звучеше това.

– Колко време мина преди – препъна я думата, – преди да се промени?

– Всичко отиде по дяволите в края на втория ден. Бяхаме се разположили на лагер, най-вече защото Джим бе спрял да говори и само гледаше в една точка, също като мъжете, оцелели след избухването на самоделно взривно устройство или пък виждали неведнъж как други хора биват разкъсани. Бойна умора, следвоенен шок... нали знаеш. Бях отишъл за вода и тогава чух изстрелите. Но докато се върна, всичко беше приключило. Успях да гръмна два пъти с пушката, но каква полза от това?

Гласът му пресекна. Тя зачака търпеливо.

– Предполагам, че Ърл е бил убит, защото се е поколебал или защото е стрелял напосоки. Джим беше бърз, преди да изгуби разсъдъка си. А после, ти го видя с очите си, беше вече побъркан и бърз. Навярно Ърл не е могъл да повярва, че собственото му дете иска да го убие. След това, което се случи, не можах да си тръгна. Все се надявах, че Джим ще дойде на себе си. Отне ми известно време, докато хвана следите му. В каквото и да се бе превърнал, вътре в него все още живееше частица от стария Джим. Знаеше как да прикрива следите си. Това беше част от обучението ни. Тогава на пътя си взех да намирам разни животни. Личеше си, че нещо е минало през тях, нали се сещаш какво имам предвид? – Алекс кимна и той продължи: – Тогава чух виковете на Ели и... – Той разпери ръце. – Останалото го знаеш.

– Съжалявам, че се наложи да застреляш приятеля си – рече тя.

Преди Том да отклони погледа си, тя зърна внезапна искра в очите му.

– Знаеш ли кое не ми е ясно? Защо не аз или Ърл? Защо Стан умря? И защо – от всички нас – само Джим?

– Не е бил само Джим – отвърна тя.

– Да, Ели ми разказа за онези деца. Но пак не разбирам защо.

– Ами ако има нещо общо с възрастта?

– Какво имаш предвид?

Идеята току-що ù бе хрумнала и затова не беше сигурна къде ще я отведе.

– Аз съм на седемнайсет, почти осемнайсет. Ти си на...

– Двайсет. През декември ставам на двайсет и една.

– Джим по-голям ли беше, или по-малък от теб?

Той се замисли за момент.

– Не беше много по-голям от мен. Може би на... двайсет и четири – двайсет и пет.

– Може би тогава при по-възрастните промяната протича по-бавно?

– Може би. – Том се почеса по главата. – Но това не обяснява смъртта на Стан. С теб сме по-малки от Джим, но сме приблизително на една и съща възраст с онези подивели деца, които сте срещнали. Явно не е само възрастта, защото ние с теб сме добре. Също както и Ели.

„Засега.“ Не го беше споменал, но и бездруго се подразбираше. Мълчанието ù продължи още миг. Огънят изпука. Лумна дъжд от искри, а после угасна. Уханието на Том, този разнороден мирис на мускус, докосна едно местенце дълбоко в гърдите ù. Но това я накара да се замисли за нещо друго.

„Кучетата надушиха Джим също като мен. А аз надуших онези деца за разлика от Ели. Но какво означава това?“

– Какво ще кажеш за обонянието? – попита тя.

Том изглеждаше объркан.

– Какво обоняние?

– Ами, Джим... той оплакваше ли се, че усеща странни миризми, преди да се промени?

– Не – отвърна Том. – Не помня такова нещо.

Тази нощ луната беше зелена.

25

Шумът ги застигна два дни по-късно, все още на няколко километра от хижата. Отначало Алекс реши, че може да е едър качулат кълвач, тракащ по ствола на някое дърво. Ала щом се приближиха, осъзна, че никое животно не издаваше звука, който се чуваше. Накъсано боботене на механичен чук: тапа-тапа-тапа-тапа.

Кучето беше нащрек, замръзнало на трите си здрави крака.

– Какво е това? – попита Ели. Изпитваше умора от няколко километра насам, ала Том бе настоял да продължат. А когато момичето отказа да помръдне от мястото си, той я взе на ръце и без да се оплаква, заизкачва с мъка почти отвесния криволичещ участък от пътеката. Сега обаче Ели се измъкна от ръцете му, разцъфнала в широка усмивка. – Но това е машина. Том, това е двигател!

– Шшшт. – Извил глава настрани, той се заслуша съсредоточено. – Мисля, че...

– Тя е права – прекъсна го Алекс, затаила дъх. Стоеше напълно неподвижно, всеки нерв от тялото ù потрепваше като куче, застанало нащрек, а натрупаната през последните десет километра умора – все нагоре по хълма – се изпари. – О, боже, звучи като генератор. Може би все някак са успели да оправят нещата, не само тук, а навсякъде.

– Ето, видя ли? – засия тържествуващо Ели. – Видя ли, че грешиш.

– Това не ми харесва. – Том не се усмихна. – Първо, не всеки генератор използва компютър, което означава, че някой е трябвало да пусне превключвателя на ръчен режим на работа. Но вече е минало твърде много време – осем дни от Енергийния срив.

– И какво от това? – попита Ели.

– Ами генераторът е работил прекалено дълго, което е невъзможно за повечето генератори без презареждане с гориво на около четири часа.

– Вероятно са били подготвени и разполагат с достатъчно гориво. А може да са пуснали генератора наскоро или пък да го включват само от време на време. Какво значение има? – попита Алекс.

– Все още има достатъчно дневна светлина – отвърна Том. – Защо да го пускат, ако не е наложително?

Тъй като не можа да измисли задоволителен отговор, Алекс рече:

– Слушай, там има някой и този някой разполага с електричество. И това е... – Изведнъж забеляза напрегнатото изражение на лицето на Том. – Какво има?

– Не чувате ли?

– Какво да чуваме? – намръщи се Ели.

– Вслушайте се внимателно, освен шума на двигателя има и друго. – Том затвори очи. – Ето пак.

Алекс затвори очи, съсредоточи се и тогава го долови: нисък, глух и ритмичен звук. Но не беше механичен, ами...

– Песен – ахна Ели. – Това е музика.

Този път Алекс трябваше да признае, че нещо не беше наред. Разполагат с ограничени ресурси, презареждат с гориво на всеки четири часа и накрая харчат тока, да въртят плочи? Ако теорията за ЕМИ на Том беше вярна, то ставаше дума за грамофон; сиди плеърите не би трябвало да работят за разлика от старите грамофони. Ами касетофоните?

„Но Том може да греши или просто апаратите са били заземени.“

– Щом като си пускат музика – каза Ели, – тогава, Том, теорията ти е грешна.

– Дано да е така, Ели – отвърна търпеливо Том. – Наистина се надявам. Но ето какво ме тревожи, скъпа. Намираш се насред гората. Доколкото ти е известно, електричество няма никъде, а ти обявяваш свободно, че имаш. И харчиш тока, за да слушаш музика.

– Том – обади се Алекс – те са рейнджъри все пак. Може би искат да привлекат внимание. Нали знаеш, да покажат на хората, че са на линия.

– Ами ако не е така? – попита Том. – Ами ако онези, които и да са те, се опитват да привлекат внимание от лоши подбуди?

Тримата се спогледаха. Тогава Ели наруши тишината:

– Имаш предвид нещо като капан?

– Но това е нелепо – обади се почти едновременно с нея Алекс, след което се замисли: „Щом като Джим помнеше на какво е бил обучен, ще помнят ли тогава рейнджърите как се пуска грамофон? Или касетофон? Ами генератор?“

Том не каза нищо.

Всички до един, включително и Мина, стояха заслушани в боботенето на генератора и в едва доловимата неразбираема песен. Ели се размърда на мястото си и рече:

– Няма ли да отидем?

– Тръгваме – отвърна най-сетне Том, след което премести ремъка на уинчестъра, който досега носеше презглава, на рамото си, откъдето можеше бързо да грабне оръжието. – Отсега нататък ще трябва да ходиш сама. Знам, че си изморена и пътеката е стръмна, така че ще вървим бавно. Но ръцете ми трябва да бъдат свободни.

– Всичко е наред – рече Алекс на Ели, щом го последваха. Въпреки това пусна момичето и кучето да минат в средата, а когато Ели не гледаше, преметна мозберга на дясното си рамо и провери отново предпазителя. За всеки случай.

Няколко часа по-късно Алекс се примъкна по-близо до Том и попита:

– А сега какво?

Том само поклати глава. Нощта бе паднала, разкривайки мъглява плеяда от звезди, сякаш пайети върху черно кадифе. Луната щеше да изгрее едва след няколко часа – което беше добре, защото този странен зелен цвят приличаше на стара рана, която не ти дава мира. Без луна на небосклона те можеха да останат незабелязани, въпреки че в момента клечаха на не повече от шейсет ярда от надвисналите останки на една противопожарна кула вдясно от тях. Кулата тънеше в мрак.

За разлика от хижата. Разположена на каменисто плато, цялата хижа грееше, а от всеки един прозорец на ниската правоъгълна сграда струеше ярка светлина. Приличаха на масленожълти правоъгълници, пръснати по земята. Алекс виждаше ъгъла на едно кресло, поставено с гръб към прозореца, както и кула от книги, наредени върху ниска масичка за кафе. През отворените прозорци се лееше музика и те слушаха как Мик Джагър оплаква своето непостигнато удоволствие, само за да отстъпи пред крясъците на Робърт Плант за някакви очи, пламтящи в яркочервено. Имаше толкова много светлина, че прозорците на сградата далече вдясно блестяха. Вероятно гараж: Алекс зърна парче чакълеста настилка.

– Погледни кучето – прошепна ù Том.

Послуша го. Мина се взираше в хижата по-скоро с любопитство, отколкото с тревога. „Не по начина, по който реагираха ония подивели кучета, когато надушиха миризмата на Джим“ – помисли си тя. А после, чувствайки се леко глуповато и надявайки се, че Том няма да забележи, предпазливо подуши въздуха. Единственият мирис, който долови, беше на пушек, примесен с креозот. Камина или може би външно огнище, но това беше всичко. Никаква миризма на смърт, което все още нищо не значеше. Боже, превърнала се беше в копой.

– Щом кучето не е разтревожено, може би всичко е наред – каза Том. – Отивам да проверя.

– Почакай – спря го с ръка Алекс. – Трябва да дойда с теб.

– Ще се оправя. Участвал съм в много разузнавателни акции.

– Там нямаше ли някой, който да ти пази гърба? Ако остана тук, ще бъда прекалено далече, за да уцеля нещо с мозберга.

– Повярвай ми, наложи ли се да стреляш по хора, ще бъда безкрайно щастлив, ако се намираш възможно най-далече от мен.

Тя настръхна.

– Не ме подценявай. Не за първи път хващам оръжие.

– Казвам само, че има минимални шансове да се появи нещо, по което да стреляме.

– Щом е така, защо изобщо водим този разговор?

– Винаги ли си толкова опърничава?

– Да, винаги – обади се Ели.

– Хей – възрази Алекс.

– Това не е нито Ирак, нито Афганистан – рече Том. – Само ще хвърля едно око. Освен това някой трябва да остане тук с Ели.

– Поне вземи кучето.

– Том, Алекс е права. Мина е обучена да търси бомби.

– Вие двете гледате твърде много филми. Там няма никакви бомби – отвърна той, но все пак взе кучето със себе си.

Видяха как мракът поглъща първо Мина, а после и Том. Робърт Плант бе спрял да крещи на висок глас сънищата си. На негово място сега звучеше блусарска китара и се нижеха рими за някакъв фукльо. Алекс не знаеше песента. Взираше се така упорито, за да долови и най-слабия признак на движение – навън или вътре в къщата – че очите ù сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.

– Алекс?

Не изпускаше Том из очи, когато той се стрелна надясно, на безопасно разстояние от струящата през прозорците жълта светлина, която се изливаше върху скалите, и се насочи към гаража.

– Какво?

– Съжалявам.

– За какво?

– За това, че те нарекох „опърничава“. Тоест, това е вярно само понякога.

– Присмял се хърбел на щърбел.

– Какво?

– Няма значение. – Тя се обърна и стрелна момичето с широка усмивка, която вероятно щеше да остане незабелязана в мрака. – Всичко е наред.

– Просто не исках да бъда сама... О, погледни, ето го, ето го!

Том изникна от тъмнината вдясно от тях. Беше приклекнал ниско долу с глава, приведена под нивото на прозореца. Мина беше само тъмно петно, почти невидима. Двамата се шмугнаха под левия прозорец, след което изчезнаха. Алекс наблюдаваше как Том повдига леко глава, за да надникне вътре, след което отново се скрива и приведен се промъква до предната врата. Видя го как се стрелва бързо, преминавайки вдясно, и напрегнато зачака да чуе гърмежа на изстрел. Такъв не последва. Миг по-късно Том и кучето се вмъкнаха в постройката. Забеляза ясно как той влиза в стаята вляво и спира за миг, за да погледне книгите. После посяга към нещо, а миг по-късно Били Джоуел замлъква, след което не се чува нищо друго освен ломотенето на генератора. След още една минута, която ù се стори като двайсет, на вратата изникнаха тъмните силуети на Том и Мина. Тогава той им махна с ръка.

– Да вървим – рече на Ели, след което улови китката на момичето, понечило да хукне напред. – Първо аз.

– Защо?

Долови със слуха си как Ели подбелва очи, но не се усмихна.

– Защото съм опърничава и ако Том е пропуснал нещо, не могат да стигнат до теб, без да минат през мен.

Хижата беше пуста и студена.

– Който и да е бил тук, се е изнесъл набързо – каза Том. Посочи към масичката за кафе. До книгите имаше две препълнени чинии с вкаменени спагети и три канчета с недопито белезникаво кафе. В единия от ъглите беше свряна червена дървена закачалка с два кожуха – единия мъжки, среден размер, а другия дамски, малък размер – и рейнджърска шапка в цвят каки. Тъкана черга лежеше пред каменното огнище, а в сивата пепел вътре се валяха няколко обгорели цепеници.

– Ама че бъркотия – подхвърли Ели.

– Къде може да са отишли? И защо? Нищо не разбирам – каза Алекс. Чувстваше се неспокойна, по кожата ù пъплеха мравки. В хижата се долавяше миш-маш от миризми: на гниеща храна, сивкава пепел, препарат за миене на съдове, металическия дъх на засъхнала мръсотия и дори острия аромат на ментова дъвка, скътана най-вероятно в някой от онези кожуси. Но никаква смрад на мъртво животно, нито на мъртва плът, което беше добре. И все пак обстановката беше доста необичайна. Погледът ù пробяга по библиотеката, пълна с евтини романи, и по касетофона с ретро вид до нея, който се крепеше на разнебитена масичка от борово дърво, отрупана с касети. Най-вероятно компилации, помисли си тя, съдейки по касетата, която все още се намираше в замлъкналия сега плеър. След като дни наред бяха разчитали единствено на няколкото електрически фенерчета и на лагерния огън, сега изкуствената светлина ù се стори прекалено ярка и болезнена за очите, причини ù физическо страдание. Шумът от генератора бе притихнал до приглушено боботене.

– Храната е стара, но генераторът все още работи. Освен осветлението какво друго зарежда с енергия?

– Не много неща – отвърна Том. Когато се обърна, за да посочи зад себе си, дървеният под изскърца. – Хладилникът, доколкото знам. Касетофонът. В кухнята видях телевизор, така че на покрива вероятно има сателитна чиния. Но това е без значение, тъй като сигурно не работи. В кухнята има печка на дърва – една от онези прастари чугунени чудесии с фурна – както и ръчна помпа за вода. Тоалетни и душове няма. Сигурно има външен клозет.

– Няма душ? – попита Ели дълбоко смаяна.

– Само едно дървено корито в кухнята до печката и голяма стара гъба. По-бодро, хлапе. Амишите също се къпят така. Хващам се на бас, че в момента хорицата в Орен правят тъкмо това.

– Да, ама аз не съм от амишите, нито пък съм от Орен – изсумтя Ели.

– Ами отоплението? – обади се Алекс. – Печките гълтат доста електричество.

– Да, права си. В спалните няма камини, но има отдушници. Така че някъде тук трябва да има преносими печки. Всъщност пералня и сушилня не намерих.

– Искаш да кажеш, че перат дрехите си на ръка? – каза Ели. – На ръка?

– Вероятно. – Том се почеса по главата. – Тук има нещо много странно. Хижата ми се струва прекалено опразнена.

– Няма дори радио. Нали знаеш, ако стане нужда, да повикаш помощ. – Когато Том поклати глава, Алекс понечи да изтъкне, че това е някакво жалко подобие на рейнджърска хижа, но накрая каза само: – Но защо са оставили генератора да работи, когато са заминавали?

– Вероятно, за да могат да намерят обратния път – предположи Ели. – Навън е много тъмно.

– Не може да не знаят пътя, миличка – обади се Том.

– Тогава сигурно са оставили лампите да светят, за да може такива като нас да открият хижата и да се приютят вътре.

Том и Алекс се спогледаха уплашено.

– Боже, как не се сетих за това – рече Том.

Алекс си представи как лумва внезапна светлина, последвана от бумтежа на експлозия. „Спокойно, това тук не е Афганистан.“

– Навсякъде ли провери? Тук вътре е чисто, нали? Ами навън?

– Доколкото видях.

– Ами гаражът?

– Надникнах едва за миг. Имаше само купчина инструменти, може би един-два снегохода, но със сигурност видях един джип и... сега като се замисля...

– Какво?

В очите на Том се четеше странен израз.

– Там имаше и един доста стар камион.

– Един момент. Не беше ли споменал, че по-старите камиони и автомобили може би се движат? – А когато Том кимна, додаде: – Защо не са го взели тогава?

– Може да няма гориво – предположи Ели.

– Напротив, до гаража видях подземна помпа.

– Е, и? Може да не са успели да напълнят резервоара.

– Или просто камионът не е толкова стар, колкото предполагам. Зърнах го само за момент. – Том се замисли за миг, след което рече: – Вижте, ако беше капан, досега да се е случило, каквото е имало да става. Повечето взривни устройства се задействат посредством опъната жица, а що се отнася до мобилните телефони, те не могат да бъдат използвани, тъй като не работят. Освен това отворих всяка врата, всеки шкаф, дори килера. От друга страна обаче...

– Какво?

Том кимна към отворените прозорци.

– Ако искаш да осветиш дадена цел, това е начинът. Но предполагам, че досега трябваше да са ни застреляли.

Алекс не намираше кой знае каква утеха в тази догадка.

– Навън няма никого.

– Така смятаме ние.

– Може да са отишли някъде за малко – подхвърли Ели, която седеше по турски на пода до Мина.

– Мина щеше да ги надуши – рече Алекс. „Също както и аз.“

– Може да се върнат да проверят дали някой не е налапал въдицата – сви рамене Ели.

– Тя е права – отвърна Том и прокара ръка през косата си. – Може изключването на генератора да е вид сигнал.

– Или просто да избухне, щом го изключиш – допусна Ели.

– Можеш ли да провериш? – Алекс попита Том.

Той кимна.

– Но се питам дали изобщо трябва да оставаме тук.

– Искаш да се върнем обратно? Навън? – не повярва Ели. На ярката, ослепителна светлина кожата ù изглеждаше жълтеникава, а мръсните петна по бузите, врата и ушите ù – оловносиви. Русата ù коса бе лишена от блясък и сплъстена от прах и мръсотия, а аноракът „Хелоу Кити“ бе станал почти черен. Алекс си помисли, че самата тя едва ли изглежда по-добре, и внезапно идеята за дълга гореща вана я накара да прималее от копнеж. – Не искам да се върна в гората – заяви Ели.

– Няма нужда да отиваме далече. Бихме могли да се настаним в противопожарната ку... – Очите на Том се разшириха. – По дяволите.

Този път Алекс настоя да вземе уинчестъра.

– Кучето не може да се качи заедно с теб, а уинчестърът има обхват.

– Докато успееш да видиш откъде се гърми, аз ще съм мъртъв. – Но Том нямаше по-добро предложение. В крайна сметка откри, че кулата представлява нещо повече от платформа с покрив и също беше изоставена.

Тогава и тримата се съгласиха. Взаимно си даваха кураж. Единствената предпазна мярка, която взеха, беше да спрат генератора – задача, с която се нагърби Том, докато Алекс, Ели и кучето чакаха на безопасно разстояние. Не се чу никакво БУМ и, след като толкова време се бяха оправяли без електричество, в крайна сметка изпитаха облекчение да се отърват от досадното боботене и ослепителната изкуствена светлина.

Въпреки умората, бяха прекалено развълнувани, за да заспят, а също и твърдо решени да сложат хижата в ред. Алекс отмъкна няколко фенера, а Том донесе цял наръч дърва, които взе от едната от общо две камари, наредени грижливо под навеса на гърба на хижата, и запали огън в дървената печка. Кучето се строполи до нея и задряма на часа. Алекс сипа вода от помпата в няколко големи тенджери и ги сложи на печката да заврат, след което с помощта на Ели събра пръснатите наоколо мръсни чинии и ги добави към купчината в умивалника. Докато Ели разглеждаше спалните, Алекс направи бърза проверка на хладилника и на килера. В хладилника имаше плодове – портокали и ябълки – а също и яйца, кутия мляко, масло, най-различни зеленчуци плюс един бонус: два пакета телешка кайма, все още прясна, както и връзка кренвирши. Във фризера намери пържоли, месо за готвене и две кутии сладолед – шоколадов и с ядки. Килерът беше натъпкан като камарата с дърва за огрев, преливаше от купища консервирана храна: кутии със сушени плодове, мляко на прах и полуготови яйца; опаковки говежда пастърма; пакети със захар, брашно и сода бикарбонат, както и бурканчета с бакпулвер; кутии с овесена каша, жито и ечемик; зрял фасул; две торби домати; лук и чесън; и, разбира се, суха храна под формата на полеви порциони. Имаше такова изобилие, такова разнообразие от храна, че на Алекс ù се зави свят.

Докато преравяше съдържанието на един претъпкан със свещи и кибритени кутийки рафт, приседнала на ниско столче, на вратата се появи Ели.

– Намерих цял куп дрехи, сапун, шампоан, кър... – Очите на момичето се разшириха, щом светлината на електрическото фенерче пробяга по рафтовете на килера. – Майчице! Можем да изкараме тук цяла вечност.

– Е, не чак толкова дълго – отвърна Алекс. – Но определено са били добре подготвени за зимата.

– Еха! – Ели се спусна към най-долния рафт. Когато се изправи, държеше в ръце пакетче шоколадови пръчици. – Може ли да направим бисквитки?

Лицето на момичето сияеше от въодушевление и Алекс не успя да сдържи усмивката си.

– Разбира се, но не тази вечер. Нека първо да поизчистим, а после ще измислим нещо за хапване. А утре ще видим за бисквитките. Покажи ми сега какво си намерила.

– Хей, за малко да забравя – каза Ели, щом напуснаха кухнята и оставиха там спящата Мина. Минаха покрай Том, който изгребваше пепелта от камината във всекидневната. – Открих мазето.

Том спря с лопата в едната ръка и метла в другата.

– Какво мазе? Къде? Не видях никакво мазе.

– В спалнята – отвърна Ели, като едва не изсумтя. После дръпна Алекс за ръката и додаде: – Хайде, ела да видиш.

– Хм, много необичайно място за изба – каза Том. Намираха се в по-малката от двете спални и стояха скупчени около сгъната на две малка черга, разкриваща водещ към избата капак на панти, който се отваряше на пода на помещението. Ели бе издърпала капака встрани с помощта на металната халка, закрепена направо за дървото. – И как точно го откри?

– Просто го чух – отвърна Ели. – Като стъпих върху него, дървото изскърца, тогава отметнах чергата и го видях.

– Не мога да повярвам, че не съм го забелязал – каза Том.

– Може би чувам по-добре от теб – отбеляза Ели.

– Ти си по-тежък – каза Алекс на Том. – А и тук всичко скърца. Всъщност, за да го откриеш, трябва да знаеш, че е там. – Насочи фенерчето си в тъмния проход. Светлината се плъзна по тясно дървено стълбище, опасано с тухлени стени. Най-отдолу видя, че подът е от излят бетон. От мястото си усещаше хладния въздух, който идеше отдолу, и тогава долови миризмата – на влажна скала, мокра пръст и...

Пое рязко глътка въздух.

– Какво има? – попита Том.

Миризмата беше едва доловима, но не можеше да се сбърка с нищо. „Вероятно сега няма никого долу, мирисът е съвсем слаб.“ Въпреки това имаше неприятно предчувствие.

– Мисля, че не бива да слизаме долу.

– Защо не? – смръщи вежди Том.

– Аз слизах вече долу – заяви Ели.

Том се извърна към момичето.

– Слизала си долу без...

– Вижте, това е просто едно голямо помещение с няколко кутии, едната от които метална. – Като видя смаяното изражение на Том, Ели въздъхна. – Само погледнах. Нищо не съм пипала. Хайде, ще ви покажа.

– Ели! – извикаха едновременно Том и Алекс, щом Ели пое заднишком надолу по стълбите.

– Почакай – додаде Том. – Отивам да взема...

– А казваше, че аз съм била упорита – рече Алекс.

– Не, казах, че си опърничава. – Том се завъртя на пети и се отправи към всекидневната. – Слез долу заедно с нея. Аз отивам за пушката. И не пипайте нищо.

– Не съм толкова глупава – измърмори Алекс, но той беше излязъл.

А миризмата бе още там.

Ели чакаше в подножието на стълбите.

– Ето, видя ли? – рече тя, щом Алекс слезе при нея. – Като изключим кутиите, е напълно празно.

Всъщност не беше съвесем празно. Лъчът на фенерчето ù се плъзна по тезгяха, поставен успоредно на близката стена вдясно. В единия му край имаше стегнато със скоба ръждясало желязно менгеме, а отгоре на работната повърхност – капан за мишки. Нямаше обаче никакви инструменти с изключение на една фина телена намотка, закачена на талашитено перфорирано табло. До тухлената стена вдясно от тезгяха се виждаха наредени една върху друга куп неугледни кутии. На една от тях с черен маркер беше изписано „Коледна украса“. На друга – „Риболовни принадлежности“. Една от кутиите беше отворена и Алекс видя крайчето на черен плат. Тук миризмата на смърт се усещаше не по-силно отпреди, а и Ели все пак щеше да спомене, ако се бе натъкнала на някой и друг труп.

Алекс чу проскърцването от стъпките на Том, след което мракът отгоре беше разкъсан от лъча на електрическото му фенерче, което бе насочил надолу.

– Какво има там? – извика той.

– Точно каквото казах – отвърна Ели.

– Тезгях, кутии. – Насочвайки фенерчето си наляво, Алекс пропъди мрака оттам – и се вцепени.

Вратата на металния шкаф – тъмнозелен, широк, разположен почти директно срещу стълбите – беше открехната. Отворът не беше голям, може би шест инча, и все пак, когато мина малко по-наляво, лъчът на фенерчето ù улови отблясъка на метал, отражението на оптически мерник.

– Алекс?

– Том – рече тя и се усмихна. – Том, това е сейф за оръжие!

– Какво? – Чу го как трополи забързано по стълбите. – Почакай...

– Значи, имаме още пушки? – попита Ели. – Това е добре, нали?

– Така мисля. – Алекс пристъпи напред, наведе се към сейфа и обви ръка около металното резе.

– Хубаво, че е отворен. Иначе, трябваше да търсим комбина...

Зад нея Том извика:

– Алекс, недей, спри!

Зад нея се чу трясък, когато от мрака изригна яркооранжева светлина и пушката гръмна.

26

Гърмежът беше оглушителен, толкова силен, че Алекс си помисли, че главата ù ще се пръсне. Ушите ù писнаха от болка. Свистящият куршум разсече въздуха точно на мястото, където бе стояла само преди секунда. Гърлото ù се стегна от задушливата миризма на изгорял барут, обгорен плат и силно нагорещен метал, устата ù се напълни със слюнка, от очите ù потекоха сълзи. С тялото си усети ледения хлад на бетона. През ума ù мина мисълта, че Ели крещи, но звукът стигаше до нея някак притъпен; беше почти оглушала и едва си поемаше въздух. Том я бе блъснал в гръб, поваляйки я на земята, и сега лежеше проснат върху нея. И не мърдаше.

– Том? – Не чу гласа си, но усети как думата вибрира в гърлото ù. Все още полузашеметена от гърмежа, тя се опита да се обърне. „Боже, дано не е мъртъв!“ – Том? – В следния миг той постави ръка върху нейната и в гърдите ù нахлу вълна на облекчение. Долови ниското боботене на гласа му, но не можа да различи думите. – Какво?

– Бомба капан. – Устните му бяха на ухото ù. – Добре ли си?

– Да, така мисля. Ами ти?

– Добре съм.

Усети как тежестта на тялото му изчезва. Звънтенето в ушите ù бе изтъняло до високо пищене, което ù позволи да долови лая на кучето от спалнята над главите им. Главата ù щеше да се пръсне от болка, а когато седна на пода, мракът наоколо се завъртя.

Том насочи лъча на фенерчето си към нея.

– Сигурна ли си, че си добре?

– Да. – Тя заслони очите си с ръка от силната светлина и тогава съзря Ели, която седеше свита на няколко крачки от нея с широко отворена уста и стичащи се по страните ù сълзи.

– Алекс, добре ли си? – Момичето плачеше и крещеше едновременно. – Добре ли си?

– Тя е добре. – Том вдигна Ели на ръце и я притисна към гърдите си. – Шшшт, спокойно, скъпа.

– Но тя едва не умря! – кресна Ели. Тя сграбчи с ръце ризата на Том и зарева: – Щеше да умре заради мен! Ако не бях толкова любопитна, ако ви бях изчакала, тя нямаше да...

– Ели, вината не е твоя – отвърна Том. – Не ти докосна сейфа. А Алекс. Не си направила нищо лошо. Освен това Алекс е добре. Ето, виж!

Алекс си помисли, че бе извадила голям късмет. Силният гърмеж бе разместил покривалото, разкривайки ловната пушка, закрепена между две кутии с насочено към сейфа дуло. Искрата от изстрела бе запалила плата, който все още изпускаше миризма на изгоряла вълна. Тъй като вече знаеше какво търси, Алекс с лекота забеляза свързаната със спусъка жица и я проследи до капана за мишки. Втора жица, изрязана от намотката на талашитеното табло, се виеше от задействания вече капан нагоре по тухлената стена, после по голите греди на тавана и накрая към горната панта на вратата на сейфа. А когато я бе отворила докрай, навитата около пантата жица се бе обтегнала, освобождавайки предпазното резе на капана, след което лостът на капана бе щракнал, а рязко опънатата жица бе задействала спусъка.

Алекс усети ръката на Том на рамото си и се обърна.

– Какво ще кажеш да се качим горе и да отпразнуваме факта, че сме живи? – каза той.

Когато Алекс най-сетне се появи в кухнята заедно с Ели, Том бе приготвил угощението: хамбургери с всички възможни гарнитури, огромна салата и пържени картофки.

– Еха – рече Алекс. – Мислех, че умееш да правиш само ракун. Къде си се научил да готвиш?

– За твое сведение обичам да готвя – ухили се той. – Майка ми е фантастичен готвач, също както и баща ми.

– Но едва ли си предвидил десерт.

– Всъщност. – Той извади кутията с бисквити „Орео“, която криеше зад гърба си. – Та-дам! Открих ги зад един чувал с кучешка храна. Има още една кутия, както и пакет „Маломарс“[14]. Май някой не е искал да дели с другите.

– Имали са куче? – учуди се Алекс и се запита: „Какво ли се е случило с него?“.

– Много мило от твоя страна, Том – рече Ели с приглушен глас. Лицето ù беше доста бледо. Никакви уверения от страна на Алекс не бяха помогнали; детето винеше единствено себе си за случилото се в мазето. Не бе продумала почти нищо, докато Алекс я съблече, изкъпа в дървеното корито, което бяха замъкнали в една от задните спални, и накрая ù облече една дамска памучна блуза и навити до прасците дънки. – Но май не съм много гладна.

– Аз пък умирам от глад. – Алекс се отпусна в един стол, взе си хамбургер и загреба пълна лъжица с майонеза.

Том се ухили.

– Нищо не възбужда апетита така добре, както едно преживяване на косъм от смъртта. Ели, вземи си, каквото пожелаеш.

– Не съм гладна – повтори Ели. Момичето наблюдаваше неуверено Мина, която се бе спуснала към купата, оставена на пода от Том, и сега буквално засмукваше храната през носа си. – Май е най-добре да си легна.

– Както искаш, скъпа. – Том сложи маруля и домат в хамбургера си, след което изцеди отгоре щедро количество кетчуп. – Можеш да правиш, каквото пожелаеш. Алекс, би ли подала майонезата?

– Разбира се – отвърна Алекс, опитвайки се да сдържи усмивката си. Но уловила предупредителния поглед на Том, тя се постара да си наложи най-безизразната физиономия, на която бе способна. Можеше веднага да познае, когато някой използва методите на реверсивната психология; ненапразно бе зяпала толкова време килима на психиатъра си. Алекс постави бургера си върху щедро количество маруля и тогава видя, че Ели се отпусна в един стол.

– Горчица – рече тихичко детето. – И малко сос, моля.

– Една или две лъжици? – попита Том.

– Две.

Том ù отсипа пестеливо от соса.

– Ще ти сложа и малко домат... Ето, стана добре. Опитай. Там, откъдето го взех, има и още.

Продължиха да се хранят мълчаливо, което я изпълни с такова спокойствие и почти трогателно усещане, защото това беше нещо толкова естествено, и Алекс си помисли, че Том беше напълно прав. Храната беше изключително важна. След като толкова дълго бяха гладували, сега вкусването на храна – с всичките ù аромати и възбуждащи апетита вкусове – беше истински празник.

Тишината ù даде възможност да обмисли случилото се в мазето. Като оставим настрана глупостта, която бе проявила – перспективата за допълнително оръжие бе пресушила дори последната капка здрав разум у нея – вонята на смърт, колкото и слаба да бе тя, имаше две възможни обяснения. Или рейнджърите бяха претърпели промяна, или долу бе тършувал някой друг засегнат от Енергийния срив смахнат. И в двата случая ставаше ясно защо рейнджърите бяха изчезнали толкова бързо оттук.

Но защо им беше да залагат капан? Тя отхапа от хамбургера си и започна бавно да дъвче, обмисляйки въпроса от всички страни. В капана би могъл да се хване само човек, който знае къде се намира сейфът с оръжието. Том го бе пропуснал, а Ели бе открила избата по чиста случайност. Затова може да се предположи, че само някой от рейнджърите ще знае за местонахождението на сейфа и изобщо за съществуването на избата.

Да допуснем, че рейнджърите са били двама. В такъв случай единият може да се е променил, а другият не. Тогава дали капанът не беше заложен от онзи, който е останал нормален, с надеждата да убие другия, който се е променил? Или...

„Един момент. Том спомена, че Джим е запазил отчасти същността си, след като е откачил. Ами ако полуделият рейнджър е заложил капана, за да спипа другия, който е останал нормален?“

– Вкусен ли е бургерът? – попита Том.

– Моля? – Алекс вдигна поглед, осъзнала, че е спряла да дъвче. – Супер е – рече тя с пълна уста и преглътна.

След това се замисли отново: „Онези подивели деца се бяха променили още първия ден. Джим беше по-голям на възраст и се е променил на втория ден, но се беше превърнал в същото чудовище като тях. А сега към сметката вероятно щеше да се добави и един рейнджър, като по този начин ставаха черима души, претърпели промяна“.

Всъщност петима. Защото и тя се бе променила, макар и не по същия начин като другите.

Все още не.

27

Том вдигна поглед от големия умивалник, в който миеше съдовете. Кацнал на перваза над мивката, един фенер „Коулман“ излъчваше, съскайки, ослепително бяла светлина.

– Заспа ли?

– Около трийсет секунди, след като ми каза, че никога вече нямало да заспи – отвърна Алекс, след което взе една кърпа и започна да бърше подадената ù мокра чиния. – Всъщност мисля, че се успокои благодарение на Мина и на това, че ти хрумна да свалиш матраците и да приготвиш легла пред камината. Къде си се научил така да се оправяш с децата?

– Дванайсет години помагах за четирите си малки сестри. – Том извади шепа вилици от сапунената вода, изтърка ги и ги изплакна.

– Четири? Майчице! Какво толкова лошо си направил?

Том ù подаде приборите, за да ги посуши.

– Родителите ми се разделиха, когато бях на осем. След това баща ми се ожени повторно и с мащехата ми почнаха да бълват бебета. Но какво пък. Децата са сладки.

– Къде е семейството ти сега? – попита тя.

– На възможно най-лошото място.

– Какво имаш предвид?

– Живеят в Мериленд, на границата с окръг Колумбия. – На светлината на фенера лицето му изглеждаше мрачно и лишено от цвят, с изключение на тъмните сенки под очите. – По-близо до кота нула от това, здраве му кажи.

– А казваш, че аз гледам много филми. Мисля, че си прекалено мнителен. Все още не знаем със сигурност какво става.

– Имаш право – въздъхна той. – Като изкараш повечко време в някоя военна зона, ставаш изключително черноглед. Извинявай. Е, разкажи ми за твоите родители?

Изобщо не ù хрумна да го съобщи по-деликатно:

– Те са мъртви.

– Съжалявам – рече той натъжено.

– Недей. Нямаше откъде да знаеш.

– От колко време си сама?

Въпросът я изненада. След първоначалния шок и неудобство – въпреки че не можеше да си обясни защо хората се чувстваха неловко, като изключим онази напълно естествена реакция „по-добре ти, отколкото аз“ – обикновено се интересуваха как са починали родителите ù. Притесняваше я начинът, по който я питаха, сякаш изпитват глад за лоши новини. Като например когато се спират, за да видят някоя катастрофа или да погледат как хранят лъвовете в зоопарка.

– От две-три години, но всъщност не съм сама. Живея с леля си близо до Чикаго. – Направи пауза. – Наистина ли смяташ, че в градовете не е безопасно?

– Зависи. – Замълча за миг, загледан в мътната вода в умивалника. – Мисля, че има начин да разберем.

Постоянният леденостуден вятър, който духаше от северозапад, от Канада, фучеше толкова силно между гредите на наблюдателната кула, че караше метала да бучи. Загърната в тежкия рейнджърски кожух, Алекс трепереше колкото от стенанията на метала, толкова и от студ. Наситената смарагдова светлина на намаляващата полупълна луна бе окъпала пейзажа в мрачни сиво-зелени оттенъци. Цветът напомни на Алекс за океана в разгара на лятото, когато цъфтят водораслите.

На самия връх на кулата, седемдесет стъпки над земята, имаше квадратна кабина, опасана с тераса от четирите страни. Вътре в кабината имаше висока до кръста маса, върху която откриха два уреда, единия в пластмасова защитна обвивка, а другия във военна, наглед тъмна, метална правоъгълна кутия с шест закопчалки. Под пластмасовата обвивка имаше дигитално, захранвано с батерии радио за предаване на къси вълни, което беше също толкова безжизнено, колкото и собствената им елетроника. Алекс държеше фенерчето си насочено към металната кутия, докато Том се опитваше да разбие покритите с ръжда закопчалки.

– Не исках да казвам нищо в присъствието на Ели – рече той и напъна последната закопчалка. – Почти бях решил да изчакам до утре, на разсъмване. Всичко изглежда по-добре на дневна светлина, но този момент е не по-малко подходящ от всеки друг.

– Какво е това? – Основният корпус на апарата беше светлосив, а лицевата му страна –сиво-зелена на цвят, също като луната, и осеяна с копчета – част от тях от типа на плъзгачите, които могат да превключват от една настройка на друга, а останалите приличаха на кръглите бутони на газовата печка на леля Хана. В средата имаше голям контролен бутон, отговарящ за черен циферблат, покрит с бели цифри и разграфен на деления. Алекс прочете удебелените сребристи букви ХИЙТКИТ, а над тях с доста по-дребен шрифт: SB – 101.

– Предполагам стар любителски радиоприемник. Виждал съм да използват такива в ловните хижи. – Том посочи навитите на ролка жици, които бяха свързани към акумулатор за кола. – Трябва ти само преобразувател като този тук, за да не изпържиш радиото, и това е всичко.

– Дали ще проработи?

– Би трябвало. Радиото е старо, което ще рече суперздраво. Работи с тръбни проводници, а не с транзистори. Това, разбира се, предполага, че някой трябва да предава.

– Е, не може да сме единствените нормални хора в целия свят – рече тя. – Сигурно има и други стари радиоприемници като този тук и дори акумулаторите да не работят, все има всякакви други батерии. Но дори и при най-лошия сценарий, ако се окажеш прав и цяла Северна Америка е засегната, нали има и други страни. Все някъде трябва да има някой.

Радиото работеше. Том занули честотата, след което започна бавно да върти стрелката на големия циферблат, като работеше с изключителна предпазливост, подобно на касоразбивач, който се ослушва за издайническото щракване на заключващия механизъм. Тъй като нямаше високоговорители, двамата трябваше да използват един и същ комплект слушалки, като Том бе усилил дотолкова звука, че статичният шум трополеше като дъжд по ламарина. Имаше много статичен шум, твърде много, каза Том, особено в такава безоблачна нощ, което означаваше, че трябва да има множество атмосферни смущения.

– Какво значи това? – попита Алекс.

– Шшт. – Той местеше голямата стрелка, като въртеше внимателно копчето с два пръста. – Мисля, че...

През статичния шум Алекс долови неясен говор, различавайки една-единствена дума: ... контрол...

– Чакай, чакай! – извика тя. – Ето там!

– Чух го, чух го. Един момент. – Радиото издаде внезапно накъсано пращене. – Ето тук – рече Том. – Струва ми се...

– ... огнени стихии ... – изпращя гласът по радиото. – ... лантическото крайбрежие...

– Какво? – възкликна Алекс.

– ... аварии в мрежата... базирани на земята... вторични ядрени последици...

– О, боже – обади се Том.

– Какво? Ядрени ли каза? Какво означава това? – питаше Алекс. – Разбираш ли какво говори?

– Мисля, че да.

– Е, казвай!

– Успокой се. – Свободната ръка на Том намери ледената ù длан и я хвана. – Знам, че искаш веднага да разбереш всичко, но нека видим какво още можем да научим. Щом този човек предава, сигурно има и други, и то от най-различни страни, така ще получим по-пълна картина.

Картина ли? На какво? Нима в деня на страшния съд може да има надежда? Не искаше да чака, искаше да чуе отговора сега. И все пак тя стисна зъби и се съсредоточи върху откъслечните думи, които долитаха до тях през статичния шум:

– ... на възраст под... деца... паника...

От слушалките се отрониха още няколко думи, накъсани от ефирни смущения – думи, които като фантоми, изтъкани от безплътен въздух, рисуваха картината на един кошмар. Когато сигналът заглъхна, те прихванаха друг, този път от Англия, а после и още един, от Африка.

Когато всичко свърши, очите ù бяха сухи, но Том стискаше ръката ù до болка.

– Затова луната е зелена. – В кухнята, седнала до печката на дърва, Алекс бе обгърнала с ръце канчето с чая, който отдавна бе изстинал. Само преди два часа си похапваха бисквитки „Орео“, а сега светът бе в пламъци. Всъщност половината страна, но и това бе достатъчно. – Сега си спомних. По история на света учихме за Кракатау. След избухването на вулкана залезите били кървавочервени, а луната синьо-зелена заради огромното количество пепел във въздуха. Учителят ни каза, че такова било небето в онази известна картина на Мунк „Викът“. Нарисувал го е по този начин, просто защото е бил там точно след избухването на Кракатау. – Тя хвърли поглед към Том. – Същото е, нали?

– Може би – поколеба се Том. – Ако онова, което чухме, е вярно. Но може и да не е.

– Том, чухме го няколко пъти от хора от различни страни – в това трябва да има поне зрънце истина.

– Освен ако всички не повтарят една и съща история.

– Но в тази история има логика, нали? Чисто и просто прекъсваш електричеството и комуникациите с няколко електромагнитни бомби. Бум. Токът спира, нищо не работи. Онзи човек от Англия каза, че в цял свят имало достатъчно такива бомби, за да бъде опустошена почти всяка страна.

– Но това може да са само слухове. Хората се паникьосват. Не могат да бъдат сигурни без сателитите.

– С които е свършено. Нали ти беше човекът, който каза, че това ще се случи. Вече няма и Космическа станция. Без компютри те не могат да се върнат тук, а и там горе нищо не работи. Така че или са се задушили, или са замръзнали – и сега се носят в орбита в онази огромна, мъртва консервна кутия; ще останат там горе, докато орбитата им не се разпадне и не изгорят в атмосферата.

– И все пак може да не е навсякъде – заинати се Том. – Уловихме само пет сигнала.

– Което си е чист късмет. Освен това преди няколко дни ти спомена за този сценарий. Как го нарече? Взаимно ядрено унищожение? Е, беше прав, браво на теб.

– Знаеш, че не съм искал да се оказвам прав.

– Може би, но чуй ме добре. – Алекс се изсмя горчиво. – Ти го предрече.

– Не всичко. – На светлината на фенера лицето на Том изглеждаше восъчно бяло. Устата му образуваше черна ивица. – Не съм си и помислял дори, че биха могли да хвърлят електромагнитните бомби над хранилищата за ядрени отпадъци.

– С един удар два заека.

– Не, хранилищата не могат да избухнат като ядрена бомба.

– Голяма разлика, няма що. Но не си единствената откачалка във вселената. Имах един много странен учител по физика, който беше страшно вманиачен на тема края на света, особено след земетресението в Япония, когато реакторите във Фукушима започнаха да излизат от строя. Освен това няма нищо за разбиране. Просто пускаш бомбите над складовете, водата, охлаждаща горивните пръти, се изпарява, прътите се разтопяват и отделят радиоактивни изпарения и тогава БУМ! Също като Чернобил през осемдесетте. Знаеш ли колко бързо прегрява ядрото?

– Не.

– Само няколко секунди след аварийното спиране на реактора. – Очите ù засмъдяха и тя усети изгаряща паника в гърдите си. – Нали ти казах, че беше пълна откачалка. Цели два дни стояхме на урока за Чернобил. Температурата се покачила за около четирийсет секунди и радиоактивните пари нараснали до такава степен, че избухнал първият котел. Четирийсет секунди. Пожарът продължил седмици наред и това довело до още по-голяма радиация. Ето какво става там някъде, отново и отново и отново, само дето последиците са хиляди пъти по-разрушителни, защото хранилищата са по-големи. Хайде, кажи нещо. Нали ти си специалистът по взривни вещества; ти си човекът, който разбира от огнени стихии и ударни вълни, причинени от ядрени експлозии. Всичко се разтопява или изпарява и това е само през първия ден.

– Алекс...

– Защото без електричество няма как да се охлаждат останалите реактори, както и горивните пръти в хранилищата, които не са ударени...

– Алекс, успокой се.

– Което означава, че те също ще избухнат: всяка атомна централа и хранилище за отпадъци в страната, в целия свят, навсякъде.

– Хей. Спри! – Той стана от стола си. – Няма смисъл да продължаваш.

– Не ми пука! Луната е зелена, Том. Зелена! – Имаше чувството, че крещи – думите режеха като с нож гърлото ù – но от устата ù излизаше само едно пресипнало силно хриптене. – Това е краят на света! Въздухът е пълен със зараза, прах и пепел и хората са мъртви. Строполиха се мъртви, когато избухнаха електромагнитните бомби, а онези, които не са, също ще умрат. От глад или от радиационно отравяне, или просто ще се избият помежду си – помниш ли онези деца? Ами Джим? Все още нямаме обяснение какво се случи с тях, дали и други хора ще се променят, или кога и ние самите...

– Но с нас всичко е наред. Ние не сме мъртви, не сме се променили и няма да се променим.

– Не знаеш със сигурност.

– Напротив, знам. – Той коленичи пред нея и хвана ръцете ù. – Погледни ме, чуй ме добре. Не вярвам в бог, но вярвам в съдбата.

– Какво искаш да...

– Млъкни и ме слушай. Оцелявал съм в престрелки, каквито не можеш да си представиш. Не знаеш колко често съм смятал, че с мен е свършено, колко често съм си казвал: „Това беше, този път ще умра“. Но все пак се върнах у дома. Върнах се тук. – Вдигна ръка и я постави на тила ù. – Върнах се навреме, за да ви спася.

– Това беше късмет.

– Не късмет, а съдба. Бях на правилното място в правилния момент. Отказвам да повярвам, че преминахме през всичко това само за да умрем – заяви яростно той. – Сега сме живи. В безопасност сме. И няма да позволя нищо да се случи нито на теб, нито на Ели, и това е обещание.

„Съдба или не, това обещание няма как да го спазиш. В главата ми има чудовище, което може да има нещо друго наум.“ И все пак искаше да му повярва. Цялата трепереше, разтърсваха я дълбоки вътрешни тръпки, толкова силни, че се уплаши да не се разпадне на парчета.

– Но к-къде ще о-отидем? Н-не можем да се върнем. К-къде?

– В момента не се налага да ходим никъде. Ще измислим нещо. Хайде, аз съм до теб, успокой се. – По някакъв начин той я бе издърпал от стола и сега двамата седяха на пода – Алекс бе увила ръце около врата му, всеки мускул на тялото ù бе напрегнат като навита пружина – след това той я притисна към гърдите си и двамата взеха да се олюляват напред-назад. – Всичко е наред, аз съм до теб – рече той, прегърнал я силно. – Спокойно. До теб съм, Алекс, до теб съм.

И тогава тя заплака – за Джак и Ели, за бедната вярна Мина и за мъртвите си родители, които бе изгубила завинаги; за леля си, която никога вече нямаше да види. Плака за Том, но най-вече за малките му сестри, които живееха недалеч от окръг Колумбия, тоест на възможно най-лошото място. Плака дори за астронавтите, които се носеха по своята обречена орбита под една чужда и студена луна.

Плака също и от страх. Колкото и лошо да беше положението, помисли си тя, щеше да става все по-лошо.

Щом имаше един Джим, една Руса конска опашка и едно баскетболистче, можеше да се появят и други. Да не говорим, че някой от тях би могъл да се окаже следващият.

28

Измина една седмица, а после и втора, и трета. Те си почиваха, правеха оглед на провизиите си и се хранеха добре – дори и кучето. Прекарваха времето, като четяха книги от завидната колекция на рейнджърите, излизаха на кратки разходки около хижата и хвърляха фризби на Мина, чиято пострадала лапа определено се възстановяваше. Генератора не включваха изобщо, тихото жужене ги изнервяше, а и рейнджърите им бяха оставили ветроупорни фенери и много свещи. След онази първа нощ разказаха на Ели всичко, което бяха научили, и Алекс остана изненадана от спокойствието, с което малкото момиче прие новините. Може би когато нямаш семейство, при което да се върнеш, някак по-лесно приемаш факта, че целият свят е обхванат от пламъци. Или просто Ели бе решила, че сега те са нейното семейство, което не беше далеч от истината.

Спяха пред камината в предната стая, като Ели се свиваше между Алекс и Том, които се редуваха да пазят през нощта. Том не спеше много, защото или не можеше, или не смееше. През повечето нощи Алекс се сепваше, след като часове наред бе седяла на пост, и виждаше Том, все още буден, да седи заедно с кучето до прозореца, облегнал се на възглавниците. От време на време виждаше как тъмният силует на главата му се обръща и той ги поглежда, тогава Алекс долавяше повей на сигурност и непоклатимост и знаеше, че той ще ги пази въпреки всичко. Често го виждаше да се сепва в съня си и тогава се сещаше за историите, които бе чувала, за мъже, завърнали се от война и измъчвани от кошмари. Но така и не го попита. Предпочиташе да си мисли, че просто проявява уважение към правото му на уединение.

Но това беше лъжа. Един път, когато Том и Ели бяха навън, тя отвори черния несесер и втренчи поглед в найлоновите торбички, библията и неразпечатаното писмо. Нямаше никаква представа какво да прави сега с всички тия неща. Предвид последните събития, нищо чудно да се наложи да я мъкне със себе си през остатъка от живота си, което вероятно означаваше, че няма да е задълго. Би могла да каже на Том за тумора и сигурно щеше да го направи. Имаше му доверие, а и двамата разчитаха един на друг. Предполагаше, че човек, който е бил на война и е обезвреждал бомби, е достатъчно добре запознат с кошмарите и чудовищата. Ала всеки път, щом понечеше да му каже, я пробождаше все същото познато чувство на страх. Веднъж научили за тумора, хората се променяха. Личеше си, че се чувстват неловко, отбягваха погледа ù и се отдръпваха далеч от нея с явно облекчение. Нещо по-лошо, тя знаеше точно какво си мислят: „По-добре тя, отколкото аз“.

Страхът наистина я спираше, но имаше и нещо друго. Вярно, че Том се бе озовал на правилното място в правилния момент, но семейството му се намираше в Мериленд. Споменал беше, че трябва да се върне на служба през декември. Тогава защо бе дошъл чак до Мичиган само за да кръстосва планината с командира на отряда си? Нима в Афганистан не го е виждал достатъчно? Нямаше никакъв смисъл. Ако ще се връщаш на бойното поле, няма ли да предпочетеш да прекараш това време със семейството си? Така и не го попита, но от начина, по който я гледаше, хващаше ръката ù понякога или докосваше рамото ù, от грижите и търпението, с които се отнасяше към Ели, личеше, че той се страхува. Да не ги изгуби? Вероятно. А може би страхът се коренеше много по-дълбоко – в нещо, което вече бе изгубил. Въпреки цялата си сила, способности и кураж Том също криеше тайни.

Но имаше и други моменти: когато погледите им се срещаха и тя долавяше един по-дълбок, разнороден аромат, и тогава сърцето ù трепваше. Понякога се унасяше в мисли какво би било усещането, ако той притиснеше устни към нейните. А понякога стигаше още по-далеч и се питаше какво би било, ако наистина даде воля на чувствата си, и дали и Том не си мисли за същото.

Ала тя не предприе нищо. Не каза нищо. Дори не попита. В главата ù дебнеше чудовище. Да си мълчи за това, не беше нито честно, нито правилно, но истината би отблъснала всекиго, дори Том.

Така че тя закопча несесера, пъхна го в раницата и реши да не мисли повече за това.

В края на първата седмица от ноември – шест седмици след Енергийния срив – тримата още не се бяха променили, за разлика от времето. Том изтрополи вътре с наръч дърва за огрев и съобщи новината, в чиято достоверност Алекс се увери още щом се показа навън и погледна на север. Денят беше сив и ветровит, така че тя успя да вдъхне аромата му – онзи мирис на хладен метал – и зърна плътното покривало на купестите тъмносиви облаци.

Този път свръхчовешкото ù обоняние се оказа излишно.

– Сняг.

– Ъхъм. Може би ще завали по-скоро, отколкото очакваме – отвърна Том. – Трябва да вземем решение.

– Дали да заминем, или да останем. – През отворената врата на кухнята чуваше как Ели сгъва прането в предната стая и говори на Мина. – Не знам, Том. Защо да не останем? Засега никой не ни е безпокоил, пък и нали в града още не е безопасно.

Всяка вечер двамата с Том притихваха приведени над старото радио на върха на наблюдателната кула, опитвайки се да съберат възможно най-много информация. В повечето случаи се чуваше само статичен шум, но от малкото съобщения, които бяха прихванали, научиха, че и двете крайбрежия на практика бяха мъртви зони, обхванати от пожари или заразени с радиация, или и двете. Навред цареше пълен хаос и, както изглежда, от правителството не бе останало почти нищо, поне тук, в Съединените щати. От известията, които се получаваха, разбраха, че Стан не бе единственият починал на място; много хора, десетки милиони, бяха загинали в първите няколко мига. Но знаеха, че това не е всичко от неясните разкази за канибали, побъркани зомбита и внезапно обезумели деца. Всъщност децата се оказаха много.

– Имаме предостатъчно дърва – рече Алекс. – А също и вода и храна.

– Засега, да. Но напролет ще имаме нужда от още храна.

– Можем да ходим на лов. В избата е пълно с патрони. Освен това имаме достатъчно пушки, а също и един лък.

– Но останалите провизии постепенно ще се изчерпат. Така че или се научаваме сами да си правим свещи, сапун и дрехи, или напускаме хижата и парка и тръгваме да търсим каквото ни трябва. А това може да отнеме страшно много време, след което обаче възниква съвсем немаловажният проблем как ще съберем достатъчно провизии и ще ги докараме тук. Ами ако някой от нас се разболее?

– Нали имаше познания по военна медицина?

– Много добре знаеш, че не е същото като да си лекар. Но дори да бях, пак щях да имам нужда от медикаменти. Затова се налага да заминем. Въпросът е кога. Можем да останем тук до пролетта или да тръгнем веднага, докато все още можем, и преди да се появи някой и да ни вземе всичко, което имаме.

– Но още никой не е дошъл.

– Засега. Хората са отчаяни. Биха могли да се доберат дотук пеша, също като нас, и тогава какво? Ще отбраняваме хижата? Или ще ги поканим вътре?

– Том, тръгнем ли си оттук, не се знае какво може да се случи. В страната няма правителство, няма никой, който да поддържа реда, с изключение може би на военните – но кой знае те какви ги вършат! – Тогава ù хрумна нещо друго. – Ами, да, ти също служиш в армията. Къде е най-близката база?

– На юг. В Уисконсин. Тук, в Юпер, се намира базата „Сойер Еър Форс“, но наскоро я затвориха и я превърнаха в неголямо летище и в доста мижав музей. Просто няколко самолета на постоянна експозиция. Повечето от оригиналните сгради са запазени, но в момента там няма разквартирувани войници.

– Тогава може би трябва да тръгнем на юг.

Том поклати глава.

– Сега военните са много по-загрижени за собствената си безопасност, отколкото за нашата. Повярвай ми. Освен това разполагат с много оръжие и с хора, които не се притесняват да го използват.

– Така няма да ме убедиш, че трябва да заминем.

– Слушай, наистина смятам, че е наложително, но мисля, че трябва да се отправим – той се поколеба – на север.

– На север ли? Том, започва да вали сняг. И бездруго там вече е голям студ.

– Точно в това е въпросът. Хората ще се придвижват на юг и на запад, а не на север. Ще тръгнат натам, където е най-топло.

– Том, на север от нас е само Горното езеро.

– Не и ако тръгнем към Минесота.

За миг тя онемя.

– Към Минесота ли? Искаш да отидем в Минесота? Том, дотам има стотици километри.

– Според картата на рейнджърите точно осемстотин километра ни делят от границата.

– Границата. С Канада ли имаш предвид? Но това са глупости. Нима искаш да тръгнем на север към Канада в началото на зимата?

– Там ще има по-малко хора. Тоест, повече територия, върху която да се разпрострат онези, които са останали. Ще има риба в езерата и дивеч в горите, стига да не сме в планината. А напролет ще започнем да садим.

– Том, чертаеш големи планове за това какво можем и какво не можем. Но аз не разбирам нищо от фермерство и съм сигурна, че това важи и за теб.

– Нямам предвид да садим декари с пшеница и царевица. А просто да си намерим някое сигурно местенце, където да отглеждаме толкова, колкото ни е нужно. Можем да се справим. Толкова хора го правят. Родителите ми винаги са имали градина. Алекс, ако онова, което чухме, е вярно, едва ли някой вече ще отскача на покупки в кварталната бакалия. Това означава, че трябва да свикнем сами да се грижим за себе си. Не казвам, че ще е лесно. Смятам дори, че ще бъде по-трудно, отколкото можем да си представим. Но не ни чака нищо хубаво, ако отказваме да погледнем истината в очите.

– Да, знам – рече тя с леко раздразнение. – Добре, да приемем, че си прав. Дори идеята ти да беше добра – а аз не смятам така – трябва да помислим също и за Ели. Двамата с теб бихме могли да се справим, но как очакваш едно дете да измине пеша такова разстояние, да спи на открито в снега. От рейнджърите разполгаме само с два чифта зимни обувки и ски за дълги преходи, но нито едните, нито другите стават на Ели. А това означава, че ще трябва или да я носим, или да измислим някаква шейна. Дори в най-добрия случай няма да изкараме така повече от два месеца, и то при положение, че не вали сняг. Освен това ще останем без храна.

– Алекс, ужасно много хора вече са мъртви – рече той тихо. – Умряха преди седмици, още в първите няколко минути.

– Ако приемем, че слуховете са верни.

Той не обърна внимание на възражението ù.

– А това ще рече много изоставени къщи и купища провизии, при условие, че някой не ни изпревари.

– И все пак е твърде далече. Помисли само колко време ни беше нужно, за да стигнем до тук. – Но тогава, забелязала промяната на лицето му, попита: – Какво?

– Мисля, че имаме возило.

– Какво? – зяпна от смайване тя.

– Камиона в гаража. Много е стар. Но не е изключено да върви. Просто трябва да... – Вместо да довърши изречението, той сви рамене.

– О, боже – възкликна тя. – Значи, имаме транспорт? Защо не каза веднага?

– По няколко причини. Щом завали сняг и натрупа повече от двайсет-трийсет сантиметра, със сигурност ще заседнем, дори и с вериги, тъй като няма да има никакви снегорини. Другият проблем е горивото. Тук имаме малко, но подземните резервоари работят само с електрическа помпа. Без електричество няма гориво.

– Но по пътя ще срещнем много изоставени камиони и коли. Ще източим от тях, колкото ни трябва. Том, с камион осемстотин километра са нищо работа. Ще стигнем за десет, най-много дванайсет часа. Можем да отидем, където си пожелаем.

– При нормални обстоятелства, да. Но искаш ли да се обзаложим, че пътищата са задръстени от коли? Всички автомобили са спрели да се движат по едно и също време. Ако онова, което чухме по радиото, е вярно, тогава много хора са издъхнали на място, също като Стан. Това ще рече купища тела. А там, където има трупове, ще има и мършояди, и не говоря само за диви кучета. Ще има също и ракуни, опосуми, лисици, вълци, може би и мечки. А цялото това стълпотворение от коли означава, че през половината време ще трябва да разчистваме пътя. Накрая ще се натъкнем на нещо, което не можем да преместим, и тогава ще се наложи да продължим пеша.

– Ами ако избягваме главните пътища?

– Помниш ли „Война на световете“ на Спилбърг? Помниш ли какво се случи, когато минаха с автомобила покрай всички онези хора без коли? Първо едва не ги убиха, а после изгубиха колата и всичко останало. Така стоят нещата в реалния свят, Алекс. И точно това ще се случи, ако вземем камиона. Там, навън, не е останало нищо от онова, което смяташ за цивилизовано. Светът е различен.

Алекс добре разбираше какво има предвид той. Тя също бе гледала този филм.

– Ако не заминем, защото ни е страх, хижата ще се превърне в наш затвор.

След кратко мълчание Том каза:

– Ами ако по пътя срещнем още от онези?

Веднага разбра за какво говореше той.

– Може вече да са умрели. Навън е студено. Сигурно са измръзнали до смърт. – А наум си рече: „Но щом един умопобъркан рейнджър е успял да заложи такъв капан, значи може да са доста по-умни, отколкото изглеждат“. Предполагаше се, че там някъде има още много подивели деца. Но все пак тревожните новини по радиото, подхранвани от слухове, не бяха факти. Въпреки че вярваха на всичко останало. Тогава защо и това да не е вярно?

– Джим – напомни ù той – ми се изплъзваше цели два дни. Така че ако има и други превъртели деца и възрастни, не бих пренебрегнал и тях.

– Може би не бива да пренебрегваме и себе си – възрази тя.

– Може би – отвърна той – но онези хора по радиото дадоха да се разбере, че оцелелите се боят от деца, тоест от нас. Това ще рече, че ние сме врагът. Ние сме опасността. Ще бъде жив късмет, ако не ни застрелят още щом ни видят.

Ели не се разочарова толкова, колкото бе очаквала Алекс, дори когато Том я накара да седне и ù обясни, че всичко може да се промени, щом се озоват сред хората. За Ели Том беше войник също като баща ù. Веднъж вече ги беше спасил, така че щеше да го стори отново.

През следващите два дни Алекс направи повторен оглед на всички провизии, взе решение какво ще носят и, ако се стигнеше дотам – в случай че изгубят камиона или затънат в снега – кой какво ще носи. Том ремонтираше камиона, а Ели вървеше като сянка подире му и му подаваше инструменти. А когато Том завъртя стартера, бяха възнаградени с няколко пристъпа на металическо ръмжене и давене, след което камионът премина към дрезгаво боботене. Том и Ели си дадоха пет, след което момичето извика радостно на Алекс:

– Вече имаме транспорт!

След вечерята, състояща се от пържоли на скара и печени картофи, Том попита:

– Какво знаеш за лова, залагането на капани и всичко останало?

Алекс му подаде чиния, която да подсуши.

– Ами мога да стрелям, гърмяла съм по чинийки и знам как се слагат примки.

Том направи гримаса.

– Много добре, ако обичаш хамбургери. Какво ще кажеш за стрелбата с лък? – А когато Алекс поклати глава, той додаде: – Утре ще излезем с лъка. Знаеш ли как се сменя гума? Или как се борави със скоростния лост?

– Защо ми задаваш всички тези въпроси?

– Защото – отвори шкафа и постави вътре подсушените чинии – ако нещо се случи с мен или по някаква причина се разделим, трябва да можеш да правиш всички тези неща.

Тя го изгледа продължително.

– С теб нищо няма да се случи. – Всъщност имаше много по-голяма вероятност нещо да се случи с нея. Отново се запита кога ще му каже.

– Повярвай ми, аз също предпочитам да не ходим никъде, но искам да дадете най-доброто от себе си.

– С тази логика ще трябва да научиш Ели как се държи пушка. Ако нещо може да се случи с теб, значи, може да се случи и с двама ни. И тогава тя ще остане сама. – Като видя, че той не е въодушевен от идеята, Алекс додаде: – Не е необходимо да носи пушка, но трябва да умее да стреля.

– Добре. Има един „Браунинг Букмарк“[15]. Подходящ е за начало. – Сгъна внимателно кърпата и добави: – Да тръгнем след два дни?

– Звучи разумно – кимна тя.

29

– Но нали имам друг нож – каза Алекс. Беше ранна утрин, два дни по-късно. Небето бе все така мрачно, почти кобалтовосиньо на север, където сигурно валеше сняг. Намираха се в предната стая, а екипировката и провизиите им бяха вече натоварени в каросерията на форда. Алекс погледна надолу към Том, който продължаваше да бърника из ботуша ù. – Изобщо няма да се сетя за него.

– Хубавото на скрития в ботуша нож е, че на никого не му хрумва да търси там, освен ако не решиш да навиеш панталоните си или да ги натъпчеш в ботушите, но ти няма да го направиш. – Той дръпна силно десния крачол на туристическите ù панталони. – Как го чувстваш?

– Сякаш нещо е закачено на ботуша ми. Том, нали мозбергът е у мен, както и беретата от сейфа. А при теб са уинчестърът и зиг зауерът, освен това разполагаме с един браунинг и с лък.

– С който, между другото, се справяш много добре.

– Също като Урю[16] – обади се Ели, появила се на вратата. В ръцете си носеше цял куп зелени вълнени завивки: одеяла за кучето.

– Като какво? – попита Том.

– Кого – поправи го Алекс. – Става дума за Куинси. Аниме.

– И манга – додаде Ели.

– Аха, аз пък съм чувал за „Хелсинг“[17] – отвърна Том.

– И би трябвало – каза Ели. – Там всички използват най-различни оръжия. С изключение на Алукард. Той харесва и оръжията, и да реже главите на хората.

– Какво да кажа? Човекът е мой тип.

– Страхотно – Алекс подбели очи. – Том, аз не мога да се бия с нож.

– И с малко повече късмет няма да ти се наложи. Всъщност най-много сама да се намушкаш, така че гледай да не го използваш.

– Тогава за какво ми е?

– Питай гадняра, когото ще наръгаш, когато най-малко очаква.

– Но нали каза, че съм щяла сама да се намушкам.

– Освен ако първият ти удар е толкова добър, че не се налага да го повтаряш. – Той се изправи и додаде: – Хайде, успокой се. Само се шегувам.

– На нея май не ù е смешно – обади се Ели.

– Просто за всеки случай – каза Том.

– Много често взе да го повтаряш – отвърна Алекс.

– Защото е вярно. – Плъзна взискателен поглед по тялото ù, след което поклати глава. – Нещо липсва – рече той и се потупа по джобовете. – Дай ми една секунда... аха... – С тези думи извади пистолет, затъкнат в кобур. – Знаех си, че ще ми потрябва.

Алекс веднага го позна, още преди да извади глока с треперещи пръсти. Пълнителят липсваше, но нямаше никаква грешка.

– Пистолетът на татко... Том, къде... как ...?

– Супер, значи, си го поправил! – възкликна Ели. – Том ме накара да обещая да си мълча. Върнахме се да го търсим на сутринта, след като ти... нали знаеш. Том каза, че нямало да се събудиш и че Мина щяла да те пази, така че просто му показах мястото, където го изпуснах.

– Влязла си във водата? – попита смаяно Алекс.

– Не аз – отвърна Ели. – Там беше дълбоко и много студено. Но въпреки това Том успя. Отне му само четири опита.

– Не исках да знаеш, преди да съм успял да го разглобя, почистя и да го приведа в работещ вид. Ели ми каза, че е на баща ти. Предположих, че си го искаш обратно, а и пистолета си го бива. Ето. – Подаде ù пълнителя на глока. – Резервният пълнител е в чантичката ти и освен това добавих още няколко в багажа.

– Благодаря. – Алекс внимателно пъхна пълнителя на мястото му. – Наистина съм ти благодарна, Том.

– Знам. – Задържа дълго погледа си върху нея, след което додаде: – Най-добре зареди един патрон в гнездото, преди да сложиш предпазителя.

– За всеки случай – рече тя.

– А аз няма ли да получа нож? – попита Ели.

Том и Алекс се спогледаха, след което тя каза:

– Ти си виновен.

– Е, добре – отвърна Том. – И за теб има, Ели, само че ти ще получиш обикновено джобно ножче.

– Какво? – нададе вик момичето. – Това не е честно. Откъде накъде тя ще има боен нож, а аз не?

– Освен това искам във всеки един момент да го държиш на колана си, в калъф и с вдигнат предпазител.

– Дори не мога да го използвам? – разочарова се Ели. – Защо ми е тогава?

– В случай че се наложи да одереш някой заек или да си издялкаш прът за въдица, ще ти покажа как. Правим го по същата причина, по която те научих да стреляш. За всеки случай.

– Да, да – отвърна Ели. – Щом като е за всеки случай, защо изглеждате така, сякаш отивате на война?

Никой от двамата не успя да отговори на този въпрос.

Натовариха се в камиона, като сложиха Ели посредата. Том пъхна ключа в стартера и спря за миг:

– Още не е късно да се откажем.

– Не, да тръгваме. – Ели се обърна, за да надникне през задния прозорец на кабината. – Сигурен ли си, че Мина ще е добре там? Дори в онази щайга пак е ужасно студено.

– С цял куп одеяла и дебела козина? Едва ли.

– Добре. Не трябва ли да заключим предната врата?

– По-добре да остане така – отвърна Алекс и погледна към Том. – Не е изключено да се появи някой друг, който има нужда от подслон.

– А може рейнджърите да се върнат – подхвърли Ели.

– Възможно е.

– Да тръгваме – рече Том и завъртя ключа. Двигателят зацепи с гърлен рев, след което Том включи на първа предавка. – Кажи чао на къщата.

– Чао, къщичке – повтори Ели, след което замълча за миг и додаде: – Е, кога ще пристигнем?

Алекс и Том се втренчиха в Ели, след което се спогледаха и избухнаха в смях.

И с това добрите времена свършиха.

ТРЕТА ЧАСТ

ПРОМЯНАТА

30

Покритият с чакъл горски път беше набразден с коловози и камионът се килваше ту наляво, ту надясно, а под гумите му хрущяха остри камъни и оставяха драскотини по шасито. Напредваха с жалка скорост и за час бяха изминали само петнадесет километра. След още няколко километра излязоха на павиран второстепенен път, гумите на камиона зацепиха по асфалта и те поеха доста по-бързо право на изток. След двайсет мили Том каза:

– Пред нас има паркинг. Не е ли същият, на който се намира колата ти? – А когато тя кимна, додаде: – Искаш ли да спрем? Може да има нещо, което ти трябва.

На върха на езика ù беше да каже, че не искаше нищо от стария си живот, нищо освен леля си. За миг ù хрумна да помоли Том да тръгнат на юг вместо на север. Сигурно щеше да го направи за нея, но имайки предвид оскъдната информация, с която разполагаха, дори самото напускане на природния парк беше достатъчно рисковано начинание. Да се отправят към някой по-голям град в щат, претъпкан с ядрени електроцентрали и хранилища, вероятно беше равносилно на самоубийство. Неслучайно го наричаха „ядрения Илинойс“: първият ядрен реактор, конструиран някога, сега лежеше на склад в залите за скуош под трибуните на Стаг Фийлд в базата на Чикагския университет. Именно там Ферми[18] измисли думата scram[19].

Накрая обаче Алекс само кимна и каза:

– Добре.

– Уау – извика Ели, когато Том сви рязко наляво покрай будката на входа на паркинга. Кабината беше от камък с огромен панорамен прозорец отпред и още един плъзгащ се отстрани, подобен на онези, през които в „Макдоналдс“ облужват клиентите директно от автомобила. Панорамният прозорец беше разбит, вратата на будката зееше отворена, а двете знамена – американското и щатското – лежаха стъпкани на тревата точно под високия прът. Въжетата бяха изчезнали. – Май някой е вилнял тук.

– Или просто е търсил нещо определено. – Щом свиха зад ъгъла и навлязоха в паркинга, Том добави: – Точно от това се страхувах.

По това време на годината тук не спираха много коли и сега имаше само шест, покрити целите с натрошени ситни стъкълца. Автомобилите бяха разграбени – навсякъде се виждаха счупени прозорци, отворени врати, зеещи жабки, разбити багажници, изкъртени брони.

– Едва ли е останало много – рече Том. – Коя е твоята?

Алекс посочи колата си. Тойотата се намираше вляво, в самия ъгъл на паркинг близо до самотен навес с три разбити автомата за хранителни стоки. Колата беше пълна развалина, багажникът зееше разкъртен, а резервната гума стоеше подпряна на задната броня.

– Хей – извика неочаквано Ели и посочи надясно. – Погледнете натам! При тоалетните.

Един висок слаб мъж с чистобяла коса се измъкна навън през страничната врата с надпис „Жени“, което при други обстоятелства би се сторило доста странно на Алекс. Мъжът беше възрастен, приблизително колкото Джак, и носеше мърляви джинси и мръсно маслиненозелено яке. В едната си ръка стискаше бейзболна бухалка. Стори ù се необичайно познат, но Алекс успя да го разпознае едва когато човекът закрепи чифт очила на носа си.

– Но аз го познавам – учуди се тя и се наведе напред, за да погледне по-добре. После разказа на Том за училищния автобус. – Това е един от учителите. Почти съм сигурна. – Забеляза, че мъжът повдига нерешително ръка. – Ще спрем ли?

– Разбира се, че ще спрем – отвърна Ели, преди Том да е успял да се обади. – Личи се, че е закъсал. – Том и Алекс се спогледаха, а Ели додаде: – Трябва да му помогнем.

– Не, няма да спрем – заяви Том. – Вече говорихме за това, Ели. Ще срещнем много хора, които ще искат онова, което имаме. Но не можем да го поделим с всички.

– И все пак – заинати се Ели.

След кратък размисъл Том натисна спирачките, изключи от скорост и се обърна към Ели:

– Чакай тук. – А когато тя понечи да възрази, Том отсече: – Още една дума и потеглям.

– Добре – отвърна неохотно тя, след което с престорена тревога закри устата си с ръка: – Опа.

Том се опита да остане сериозен, но не успя. После се обърна към Алекс и посочи с очи към кръста ù. Тя веднага разчете погледа му и разкопча предпазния ремък на глока.

В мига, в който открехна вратата на камиона, Алекс усети онази непогрешима воня на смърт. Фините косъмчета по врата ù настръхнаха. Тогава долови от каросерията тревожното скимтене на Мина.

– Задръж, Том – обади се тя.

– Какво има? – Той беше излязъл наполовина от камиона, като държеше уинчестъра в едната си ръка.

– Мина надуши нещо. Има някаква... – Тя помириса отново въздуха, без да я е грижа как изглежда отстрани. Определено вонеше на прегазено животно – миризмата не беше силна, но идваше отблизо. – Не усещаш ли миризмата?

– Каква мириз...

– Дяволите да ме вземат – чу се мъжки глас. Тя се обърна и видя учителя, който се приближаваше тичешком, а дългата му бяла коса се вееше на вятъра, поради което приличаше на пророк от Стария завет. На носа му бяха кацнали несигурно чифт очила с телени рамки, чиято дясна леща стърчеше по-нагоре от лявата, и му придаваха вид на смахнат професор. Тогава мъжът извика:

– Боже господи, та вие... вие сте деца. Боже, не мога да повярвам. Когато чух камиона, реших, че получавам халюцинации – каза той и протегна мръсната си ръка. Подутите и възпалени стави бяха разранени до кръв, а под ноктите му се виждаше чернилка. Шията му беше почерняла от сажди и Алекс усети как от него я лъхна миризма на пушек и отчаяние, а също и още нещо, което не можа да определи. Вонята на прегазено животно не идваше от него, но тя долови съвсем ясно страха на мъжа, както и нещо друго, което я изпълваше с остро смъдящо усещане.

„Крие нещо. – Мисълта сама се появи в главата ù. – Нещо го тревожи.“

Това пък откъде ù хрумна?

– Лари Матис. – Възрастният мъж стрелна поглед към уинчестъра на Том и нейния глок, преди отново да примигне към тях. – Нямате представа колко много се радвам, че ви срещнах. Виждам, че имате и куче. Хитро, много хитро. Знаех си аз, че не с всяко дете е така, опитах се да го обясня на Марлийн, но тя...

– Чакай, чакай – прекъсна го Том. – Не бързай толкова. Какво искаш да кажеш с това „не всяко дете“? И защо смяташ, че е хитро да имаш куче?

– Слушайте сега – рече Лари и млъкна, след което изтри напуканите си устни с мазолестата длан на ръката си. – Простете. Просто отдавна съм сам, като изключим минаващите оттук хора. Не съм виждал жива душа един бог знае откога, може би от две седмици.

– Откога си тук? – попита Том.

– Каква дата е днес? – поинтересува се Лари.

– Десети ноември – отвърна Алекс.

– А нападението беше на първи октомври – ето откога съм тук. – Лари махна с бухалката към тоалетните и едва тогава Алекс забеляза нещо, което би могло да е само огромно петно засъхнала кръв, попила в дървото. – Навъртах се предимно в дамската тоалетна. По-чиста е от мъжката, пък и намерих няколко палатки и спални чували. На около километър оттук е бараката на пазача, мислех да се преместя там, тъй като взе да става студено, но... – Той сви рамене. – Така и не се реших.

Алекс не намираше за особено труден избора между това да спиш на пода в дамската тоалетна или на палатка и освен това забеляза, че онази остра дразнеща миризма се бе засилила. На какво миришеше? Някаква смесица между оръжейно масло и почистващ разтворител, помисли си тя.

„Лъже за нещо.“ Не можеше да се отърси от предчувствието си; по някаква причина тази комбинация от миризми бе задействала цял куп червени лампички в главата ù. „Или просто пропуска някоя подробност. Само че каква?“

– Спомена, че е имало нападение – обади се Том. – Това сигурно ли е? И за какво нападение става дума?

– Знам със сигурност само какво виждам с очите си и какво говорят хората, нали ме разбирате? Чух, че имало електромагнитни импулси и после големите градове били нападнати с ядрено оръжие, но някои хора казват, че само това за електромагнитните импулси било вярно, а ядрените електроцентрали и хранилища избухнали от само себе си. Мисля, че никой не знае точно какво става, но мога да ви гарантирам, че в страната е пълна каша. Аз лично бях прекалено изплашен, за да мръдна оттук.

– Но с какво живееш? – попита Алекс.

– С каквото докопам. Имах малко останали провизии в раницата и боклуците от автомата за храна, но това беше в началото. За мой късмет се добрах дотук преди останалите типове, които наизскачаха от гората, иначе за мен нямаше да остане нищо. А това го намерих в будката. – Размаха бухалката. – Някой от рейнджърите сигурно е ходил за риба, защото намерих и една въдица. Така че карах на риба и, както споменах, на три километра западно оттук има един къмпинг. Отбивах се там два-три пъти. Няколко палатки, спални чували и провизии, които трябва да преровиш, стига да нямаш нищо против труповете, за които мършоядите и бездруго се бяха погрижили. Преживявах криво-ляво.

– Трупове ли? – попита Том.

– Да, нали знаете, повечето изглеждаха над трийсет- и дори над четирийсетгодишни. Само шепа хора, понеже топлият сезон отмина, но...

– Не, не знаем – прекъсна го Алекс. – За какво говориш?

– Божичко. – Късогледите очи на Лари премигнаха от Алекс към Том. – Вие май наистина не знаете?

– За бога, Лари, просто изплюй камъчето – подкани го Том.

Тогава той им разказа. А когато приключи, изведнъж я обзе усещането, че за миг животът замира. През грохота в ушите си тя долови гласа на Том:

– Не може да бъде. Всички ли? Без никакви изключения?

– Разбира се, без вас двамата, така че може да има и други. Синко, казвам само каквото чух. Ако допуснем, че слуховете не са верни, тогава всички оцелели разправят все едни и същи неверни неща. Това са не повече от трийсет души, така че ако не искате, не приемайте думите им за чиста монета. Аз обаче им вярвам въз основа на това, което съм чул и видял. Хората, които загинаха веднага, бяха предимно големи на двайсет – двайсет и нещо. Изглежда, има някаква граница на около шейсет – шейсет и пет, но съм сигурен, че някои от хората на преклонна възраст също не са оцелели. Но с изключение на мен, вас двамата и момиченцето в камиона, най-младият човек досега, когото съм видял да минава оттук, беше една жена на шейсет и шест. Съпругът ù, който е бил по-млад, на петдесет и девет, хвърлил топа още през първите няколко секудни. – Лари щракна с пръсти. – Умрял. Просто ей така.

– А ти на колко си? – попита Том.

– На шейсет и две и, слава богу, машинката все още работи. – Лари измери с очи Том. – Когато се случи, около теб имаше ли по-възрастни хора?

– Двама мъже. – Том преглътна с усилие. – Единият умря на място. Той беше около четирийсетгодишен. А другият току-що бе навършил шейсет и пет и беше добре след нападението. Но приятелят ми... – Гласът му пресекна.

– На твойта възраст ли беше?

– Няколко години по-голям.

– Все същото. – Лари присви очи. – Той се промени, нали? Започна да губи ориентация, да изглежда безпомощен?

Том кимна неохотно.

– И накрая... полудя.

– Подивял е – заключи лаконично Лари. – Слушай какво ще ти кажа. Имаш късмет, че промяната не е настъпила през първите няколко минути, в противен случай нямаше да си тук. От онова, което чух, всички оцелели деца, на вашата възраст и дори по-малки, се променят много бързо.

– Но нали аз не съм се променил. Алекс е добре, също както и... – Том спря за миг. – Хората просто не са на себе си. И това са само слухове.

– Чакай малко. Лари беше заедно с група деца – рече Алекс, след което се обърна към по-възрастния мъж: – Видях те в „Куик Март“[20] малко след границата с Мичиган.

– Точно така – отвърна Лари. – Преподавам... преподавах биология. Бяхме на есенно-зимна практика по екология: аз, дъщеря ми, осем деца от класа и три възпитателки. – Лари отклони поглед встрани и се втренчи в една точка на земята. – Марлийн преподаваше химия. Тя е на моята възраст. От всички учителки само тя оцеля.

– Какво стана с другите? – попита Том.

Очите на Лари се навлажниха и той преглътна, при което адамовата му ябълка се повдигна.

– Нали ти казах. Приличаш ми на умен млад мъж. Защо мислиш, че нося тази бухалка?

– Всички деца са се променили – каза Алекс. Стори ù се, че гласът ù звучи пискливо и неестествено.

– Да. – Лари примигна бързо. – Е, не всички едновременно.

– Наистина ли? – Алекс и Том се спогледаха, след което тя додаде: – Колко от тях не се промениха?

– Три. Две-три се промениха веднага, а останалите по-бавно, предполагам след половин ден. При едно от децата нямаше признаци на промяна почти цели два дни.

– Има ли някакви модели? – попита Алекс. – Като например, възраст или...

– Не. Първите две убиха Хариет... тя преподаваше биология на горния курс. Беше в началото на шейсетте, струва ми се. Супругът ù, Франк, вече беше мъртъв.

– Какво стана после? – попита Том.

Лари беше на крачка от гнева.

– Вие как мислите? Тичахме като луди, аз, Марлийн и останалите деца. Отне ни няколко дни, докато се измъкнем от гората. Превъртелите ни погнаха и спипаха едно от децата, останало нормално след първата нощ. Беше ужасно и не можахме... просто нямаше какво да направим. – Гласът на Лари се пречупи. – Успя да се спаси единствено дъщеря ми Дейдри, но щом стигнахме до автобуса, Марлийн отпраши сама. Просто се качи вътре, заключи вратата и изчезна. – Той поклати глава. – Автобусът е толкова стар, че сигурно и аз съм се возил на него като дете. Това е единствената причина да запали. А тя все повтаряше, че орязването на окръжния бюджет не водел до нищо добро.

– И просто ей така ви заряза?

– Не искаше да вземем Ди, а аз за нищо на света не бих тръгнал без нея. – Той разпери ръце. – Това е всичко. Вие сте първите нормални млади хора, които виждам. Знаех си, че все някой трябва да е оцелял. Имаше твърде много разлики във времето на промяната.

– Някой знае ли изобщо каква е причината за всичко това? – попита Том.

– Преподавам биология в горния курс. Но определено нямам ни най-малка представа. Може да е някаква химична реакция в мозъка или нещо с хормоните. – Лари отново плъзна поглед встрани, но малко преди това Алекс долови за втори път предишното смъдящо усещане.

И тогава разбра какво криеше от тях този мъж.

– Лари, къде е дъщеря ти?

За един момент Алекс си помисли, че той се кани да ги излъже. След малко обаче придоби вида на човек, претърпял пълно поражение.

– Насам. – Лари кимна по посока на тоалетните. – Но може би момиченцето трябва да остане тук.

Докато обхождаше с поглед кабинката за инвалиди, Алекс си помисли: „Е, сега поне стана ясно кой е взел въжетата от прътовете със знамената“.

Лари бе предпочел да използва кабинката за инвалиди по очевидни причини. Беше по-голяма от останалите и имаше перила, които бяха доста практични, в случай че искаш да завържеш някого. Момичето беше заспало или по-вероятно беше в безсъзнание, съдейки по засъхналата кръв, която бе започнала да хваща коричка от лявата страна на главата ù. Ръцете ù бяха пристегнати на гърба, а около кръста ù минаваше още едно въже, което Лари бе завързал за едно от перилата.

Вонята на смърт се усещаше значително по-силно.

– Дейдри – обади се Лари. Устните му трепереха и той ги разтри с несигурна ръка. – Тя е само на тринайсет. Не обвинявам Марлийн, наистина не я обвинявам. Не и след онова, което видяхме. Но не можех да оставя Ди. Ударих я само веднъж, когато се нахвърли върху мен. Но това беше достатъчно. Знам, че не мога да... – После додаде с твърд глас: – Промяната може да не е за постоянно.

Том докосна рамото на възрастния мъж.

– Откога е в това състояние?

– Извън контрол ли? Едва от четири-пет дни насам, но промяната започна преди около две-три седмици, струва ми се. Взе да се оплаква, че не се чувства добре. Изгуби апетит, настроението ù се промени и тогава... Всъщност съзряването при нея винаги е било малко по-бавно. Затова реших, че не е нищо сериозно.

По лицето на Том се четеше явно недоумение, но Алекс разбра за какво намекваше Лари. „Бавно съзряване.“ Погледът ù се спря на разбития бял автомат за хартиени кърпи, окачен на стената, чийто отворен капак разкриваше дузина малки сиви картонени кутии. Сигурно Лари го беше изкъртил.

– Дошъл ù е цикълът.

– За първи път. Три дни след това стана още по-зле, тоест, преди около седмица. Сълзи потекоха бавно по дълбоките бразди от двете страни на носа на Лари. – От ден на ден става все по-слаба. Не отказва да пие вода, но плюе всяка твърда храна, която се опитвам да сложа в устата ù. Последните няколко пъти, когато се приближих до нея, се опита да ме ухапе... – Избърса сълзите с опакото на ръката си. – Разбирате ли, че направо ми къса сърцето? В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам. Не заспива по цяла нощ и се унася едва няколко часа след зазоряване.

Хормонални промени. Пубертет? Алекс втренчи поглед в изпадналото в безсъзнание момиче. Нейният цикъл беше спрял напълно преди повече от година. Страничен ефект от честите курсове химиотерапия или от самото чудовище – Барет не знаеше със сигурност.

В този случай хормоните и пубертетът обясняваха ли защо Том е станал такъв? Беше горе-долу на нейната възраст, но отдавна бе излязъл от пубертета. Ами другите момчета? След като момчетата и момичетата са толкова различни, възможно ли беше хормоните да са единствената причина за това?

– Лари – започна Том – съжалявам, но не можем да я вземем с нас. – Не искаше да бъде жесток, а само обективен. – Дори това да е обратимо, няма как да бъдем сигурни.

– Да, знам. Нямах намерение да го искам от вас. Всички, които минават оттук, само хвърлят един поглед, а после – Лари махна с ръка – adiόs, muchachos[21].

– Но ти можеш да дойдеш с нас – каза Алекс.

– Няма да изоставя дъщеря си. Най-лошото е, че пусна ли я на свобода, може да оцелее, но тогава тя ще се нахвърли върху... – Лари преглътна. – Затова не мога да го направя.

– Какво искаш от нас, Лари? – попита Том.

– Просто не мога... – Лари замахна лекичко с бухалката. – Не мога да го направя. Но вие имате оръжие. Знам, че нямам право да го искам от вас, но ми трябват само два.

– Два какво? – попита Алекс.

– Лари – започна Том – не е нужно да го правиш ти. Бих могъл аз...

– Два какво? – повтори Алекс и тогава разбра. – Не, Том, не бива да му даваш...

– Не. – Лари постави ръка на рамото на Том. – Слушай, ти си един чудесен млад мъж и аз наистина оценявам предложението ти. Но има неща, за които си още твърде млад. Тя е моя дъщеря. Ако някой трябва да го направи, това съм аз. – След кратко мълчание Лари додаде: – Не ме карай да те моля.

Том продължи да изучава с поглед Лари още един миг, след което посегна към зиг зауера и го извади от кобура.

– Том! – опита се да го спре Алекс.

Той не ù отговори. Извади бързо пълнителя, изкара всички патрони с изключение на един, след което го пъхна обратно.

– Какво правиш? – попита Алекс.

Том провери предпазителя, след което протегна ръка, хванал пистолета за цевта.

– Внимавай. В гнездото има патрон.

– Благодаря. – Лари обви дръжката с ръка. – Сега е мой ред.

Том не пусна пистолета.

– Няма нужда да го правиш. Всичко може да приключи с един-единствен патрон.

– Ами угризенията? Нито един родител не бива да живее с такава мисъл. – На лицето на Лари се прокрадна неуверена, тъжна усмивка. – Ще ви дам един съвет. На вас двамата и на момиченцето. Ще се сблъскате с много ярост и страх. Ще срещате хора, които или ще се опитат да ви убият, или ще решат, че струвате, колкото теглото си в злато.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че сте застрашен от изчезване вид. Не знам какво става в останалата част от света, но когато тръгнахме на път, в групата ни имаше осем деца и нито едно от тях не оцеля. Затова бъдете много внимателни. – Лари стисна още веднъж рамото на Том. – Хайде, вървете. Ще изчакам, докато си тръгнете.

– Много се забавихте – каза Ели, щом се качиха обратно в камиона. – Той няма ли да дойде с нас?

– Не, скъпа. – Том завъртя ключа в стартера и двигателят откликна с ръмжене. – Реши да остане тук.

– Но защо? – Тогава погледът ù се закова на кръста на Том и тя присви подозрително очи. – Къде е пистолетът ти?

– По-добре да тръгваме – каза Алекс.

Ели плъзна поглед от Том към Алекс и после обратно и Алекс ясно видя момента, в който надеждата в очите ù угасна. Объркването, изписано на лицето ù, отстъпи място на усещането за предателство и долната устна на момичето затрепери.

– Татко никога не би направил такова нещо.

Алекс постави ръка на рамото на момичето.

– Ели, това не е честно.

Момичето се дръпна от нея.

– Не се застъпвай за него само защото ти е гадже.

Страните на Алекс пламнаха.

– Той не ми е...

– Трябваше да му помогнеш – рече детето на Том. – Ти трябва да спасяваш хората. Това ти е работата.

– Ели, аз наистина му помогнах – изрече с усилие Том. – Но не е толкова просто, колкото си мислиш. Нещата се промениха. Вече нищо не е толкова просто.

– Не е вярно. Добрите не помагат на хората да умират. Баща ми никога не би...

Том ù се нахвърли с думите:

– Да, но аз не съм ти баща, разбра ли? Баща ти е мъртъв, а аз правя, каквото мога. Съжалявам, ако не ти е достатъчно, но вече ми писна. Не съм тук по свое желание и не по свое желание се грижа за теб... – Накрая той млъкна сепнато, но непоправимото бе сторено.

Лицето на Ели се вкамени като полиран мрамор.

– Добре. – Говореше съвсем спокойно, а думите ù разсичаха въздуха като бръснач. – Хубаво.

Том беше пребледнял

– Ели, скъпа, съжа...

– Не ме наричай така – прекъсна го Ели с леденостуден глас. – Никога повече не ме наричай скъпа. Само татко ме наричаше така, но както каза, ти не си ми баща.

Алекс не смееше да си поеме въздух. Ели се извърна и впери поглед право напред.

Без да продума повече, Том включи на първа предавка и камионът потегли.

31

След предупреждението на Лари решиха да се придържат към второстепенните горски пътища. Това обаче означаваше, че придвижването им нямаше да е много бързо; шосетата не бяха в особено добро състояние, често пъти криволичеха или бяха обиколни, така че не можеха да покриват големи разстояния. Единственото обстоятелство в тяхна полза беше закъсняващият сняг. Докато Алекс шофираше, Том седеше до нея буквално в пълна бойна готовност, решен да застреля всеки разбеснял се тип, който би могъл да изскочи от гората, за да открадне камиона, или да ги убие, а може би и двете. Но никой не ги нападна, не срещнаха и никакви превъртели деца. Алекс бе смъкнала леко прозореца до себе си – за да влиза въздух, оправдала се бе тя – но засега не се усещаха никакви тревожни миризми. Минаха покрай няколко пощенски кутии, намиращи се в края на тесен черен път. Там някъде вероятно имаше къщи, но те не зърнаха нито една.

По пътя си видяха една-единствена ферма, но къщата тънеше в мрак и имаше запустял вид, а във въздуха се носеха големи черни птици. При тази гледка в гърдите ù се надигна силно безпокойство, а миг по-късно усети мириса на гнилоч, но този път наистина беше гнилоч. Забеляза купчинки мокра вълна в опасаната с ограда кална морава – овце умрели от глад – а когато изтроплиха покрай една заградена нива, пуфтенето на мотора накара гаргите да се вдигнат на облак във въздуха. След малко птиците се спуснаха обратно и продължиха да се хранят с труповете на кравите, повечето от които бяха толкова подути, че приличаха на балони, които всеки миг ще се пръснат. Лешояди се караха за останките на животните, а малко по-нататък Алекс зърна две охранени сиви лисици, които дърпаха чифт черва. Единственото животно в полето, което все още стоеше на крака, беше един уморен наглед стар товарен кон, който преживяше невъзмутимо растящия там буренак. Когато минаваха покрай него, конят повдигна глава.

– Спри. – Том скочи от камиона, развърза портичката на оградата и се качи обратно. – За да може да излезе, когато му свърши тревата.

– Защо просто не го застреля? – измърмори Ели, но Том не отговори.

При падането на нощта бяха изминали малко под сто и петдесет километра, последните трийсет от които по един криволичещ възтесен път, не по-широк от самия камион. Картата на рейнджърите беше безполезна; тъничката червена завъртулка, обозначаваща горския път, бе преминала в прекъсната линия, учтив топографски намек за неасфалтиран път. Ако можеше да се вярва на високата суха трева, избуяла като индиански гребен точно посредата, никой не бе минавал от години по този път – просто една тясна бразда сред безлюдната пустош. Камионът подскачаше и се друсаше с немощен рев и докато скоростта им падаше – от петдесет на трийсет, от трийсет на двайсет – нощта се просмукваше в плътните облаци, наливайки ги с черно мастило.

– Трябва да спрем – каза Алекс. – Дори с фарове не се вижда нищо.

– Така е. Погледни натам. – Том посочи надясно. – Прилича на част от стара ограда.

На неясната светлина Алекс забеляза разнебитен стълб, килнат на една страна като Кулата в Пиза. Оттатък земята беше равна, открита и обрасла с треволяк, навярно част от изоставено старо пасище. Тя натисна спирачките, изключи от скорост и изгаси мотора.

– Мисля, че това тук придава съвсем нов смисъл на израза да вървиш по неутъпкани пътеки.

– Аха. – Том отвори вратата и скочи навън. – Хайде, да разпънем палатката. Ели, пусни Мина навън.

Ели не каза нищо, но щом Алекс се имъкна от кабината, момичето изхвърча навън, изчака Том да спусне задния капак и се покатери в каросерията.

– Внимавай къде стъпваш – каза ù Том и вдигна електрическото си фенерче. – Може оградата да е от бодлива тел.

– Не разговарям с теб – отвърна Ели, докато ровеше из раницата си. – Освен това си имам собствено фенерче.

– По-добре я остави на мира. – Алекс наблюдаваше как лъчът на фенрчето на Ели подскача нагоре-надолу, а кучето пресича от време на време светлината му с нос, забит в земята.

– Да. – Том стоеше с ръце на хълбоците и гледаше след Ели, която крачеше през полето. – Наистина се издъних.

– Постоянно ми повтаряш да не се самонавивам. А я виж себе си? Та тя е само дете. Хайде, да разпънем палатката и да запалим огън. Всички ще се почувстваме по-добре, след като хапнем нещо.

Докато се занимаваха с палатката, Алекс му каза:

– Знам, че не ти се говори за това и че не ти оказах голяма подкрепа за Лари, но сега мисля, че постъпи правилно.

Том тъкмо забиваше едно колче, така че лицето му остана скрито.

– Oще не съм убеден в това.

– Някога случвало ли се е... искам да кажа в Афганистан, случвало ли се е...?

– Да убия някого, защото ме е помолил? Убийство от състрадание? – Тогава Том я погледна. – Не. Знам, че ще прозвучи глупаво, едно е да стреляш по врага, а всичко останало е чисто и просто убийство. Имаше един тип в отряда ми, казваше се Кроу. Беше целият разкъсан. Един снаряд с висока пробивна сила се вряза в хъмвито[22] и разби шлема му на пух и прах. Отнесе по-голямата част от лицето му и половината череп. Но не го уби – беше в съзнание, когато стигнах до него. А докато държах ръката му и му повтарях, нали знаеш, да се държи, Кроу ме погледна с единственото око, което му беше останало, и с ясен като звънче глас ми каза: „Убий ме“. Престорих се, че не съм чул, въпреки че не беше вярно, и тогава Кроу го изрече отново и продължи да го повтаря, докато не изгуби съзнание. По-късно, когато един от приятелите му отишъл да го види, Кроу му казал: „Предай на оня кучи син Идън, че е страхливец“.

– Оживя ли?

– О, да. Не си ли чула? Войната беше страхотна школа за мозъчните хирурзи. Хубавото е, че си жив. А лошото, че гледаш да стоиш по-далечко от всякакви огледала – освен ако не си безмозъчен зарзават. Защо според теб искаше да го убия?

– Но все пак е жив. Може би сега мисли другояче.

– Алекс, той беше на нашата възраст. – С финален удар Том фрасна колчето с ожесточение. – Ако Лари се окаже прав, ще ти дам възможност да отгатнеш от три пъти на какво прилича Кроу сега.

През цялата вечер Ели не хапна нищо и стоеше настрана и от двамата. А когато Том се опиташе да я заговори, тя забиваше упорито поглед в земята и прегръщаше кучето, докато накрая той не се отказа. Скоро след това Ели взе Мина със себе си и се мушна в палатката. През следващия един час Том и Алекс седяха приведени над пътния атлас, който бяха намерили в рейнджърската хижа.

– Може би трябва да се върнем назад – подхвърли Алекс.

– Мразя да става така. Това си е чиста загуба на време и гориво. Ето виж, според картата по-нататък пътят става по-равен, пък и не бива да забравяме, че това е фермерски район. Следователно по пътя трябва да има и други къщи, което значи, че шосето ще стане по-добро. Така че продължаваме напред и след известно време трябва да излезем на ето този горски път, който ще ни отведе на северозапад, покрай Орен.

– Това е голям град.

– Да, и е пълен с хора.

– Колко път има дотам?

– Приблизително седемдесет-осемдесет километра.

– А каква е другата възможност?

– Оправяме се на югозапад, а после сечем на запад. На това място тук има стара мина и едно доста малко градче на петдесетина километра северно от мината. Всъщност прилича повече на село. – Той присви очи, за да прочете името. – Рул.

– Този вариант ми се струва по-добър. Поне хората ще са по-малко.

– Може би. Съжалявам, че не спряхме на онази ферма. Можеше да намерим някой камион или кола, или поне газ. – От устата му излизаше пара. Той поклати глава и додаде: – Боже, не разсъждавам ясно.

– Справяш се много по-добре, отколкото бих се справила аз на твое място. Аз не бих могла да застрелям човек, когото познавам, а ти държеше на Джим.

– Не. – Втренчил поглед в огъня, той въздъхна и отпусна ръце между коленете си. – Тоест, да, държах на него, но това не е най-важното. Помниш ли, когато ти казах, че го преследвах? На два пъти ми беше на мушката. Можех да го застрелям и вероятно трябваше. Но не го направих. Разсъждавах като Лари. Преживявах отново и отново случилото се с Кроу. Постоянно ме измъчваше мисълта, че може да греша, че той ще излезе от това състояние и отново ще се превърне в Джим. Просто не можех да го направя, което за малко щеше да се окаже фатално. Ако Ели не бе извикала...

– Да, но тя извика и ти ни спаси.

Погледите им се срещнаха и тогава той протегна ръка и обхвана брадичката ù.

– А може би взаимно се спасихме – каза той.

Алекс застана първа на пост.

– Хайде, ще те събудя около един, обещавам.

– Ммм. – Том хвърли поглед към палатката, в която бе влязла Ели преди един или два часа. – Не искам да рискувам да я събудя. Ще разпъна войнишката палатка до камиона и ще спя там.

Дойде полунощ. Звезди и луна нямаше, за което Алекс бе благодарна. Докато подклаждаше огъня, се питаше в просъница колко ли време щеше да е нужно, за да стане луната отново, каквато беше преди. Години? Тя се прозя. Топлината на огъня сгряваше ръцете и лицето ù. Гърбът ù беше студен, но това ù помагаше да остане будна.

Замисли се и за Том. Не знаеше нито какво става, нито какво означава всичко това. Цялото ù тяло пулсираше, жадно за неговото докосване. Но в копнежа ù нямаше нищо похотливо, а само желание да бъде близо до него, в прегръдките му.

Никога не бе имала приятел, не бе целувана. Имаше едно момче – много готин и крайно отнесен деветокласник с дълги мигли, който се казваше Шейн. Бяха излизали заедно с компания приятели, като през цялото време си разменяха срамежливи погледи, но така и не се събраха. А после родителите ù умряха и всички започнаха да се държат, като че ли е радиоактивна, и да странят от нея, сякаш не бяха сигурни дали в такива случаи е позволено да се забавляваш. След това се премести при леля си, прехвърли се в друго училище и така стана новата ученичка в класа. Тогава се появи диагнозата и целият ù живот се превърна в един безкраен омагьосан кръг от терапии, болници и лекари.

Тя хвърли поглед към войнишката палатка на Том. Дали си е мислил за нея, преди да заспи? Всъщност какъвто си беше, нищо чудно още да стои буден. Така че... какво щеше да стане, ако просто се вмъкне в палатката му?

Ами ако не станеше нищо?

Боже, знаеше точно какво ще се случи. Щеше да я отблъсне тактично, да ù каже, че са подложени на огромно напрежение и че сега не му е времето да започват връзка...

„Няма смисъл!“ – помисли си тя. По-добре да не знае.

Ръката на Мики Маус върху часовника на Ели показваше един часа. Алекс реши да остави Том да поспи още час, който постепенно се превърна в два, после в три и накрая...

Някой я сръчка в гърба.

– Алекс!

– Какво? – Събуди се отведнъж, схваната и измръзнала. В един и същи миг се опита да сграбчи мозберга и да се обърне, при което едва не се изтърколи от мястото си.

– Спокойно, аз съм – каза Ели. А до нея с ухилена муцуна и размахала опашка в мразовития въздух, стоеше Мина. Нощта преваляше, а зората се мержелееше на хоризонта като неясно оловносиво петно. Сипеше се ситен като сол сняг.

– Ели – въздъхна тя с облекчение, издишайки облаче пара. – Не го прави повече.

Извинявай, но не можах да те събудя – изтъкна Ели. – Огънят е изгаснал. Щях да го запаля, но ме беше страх да не те изгоря.

– О, така ли? – Тогава забеляза, че момичето държеше в ръце наръч подпалки. Погледна часовника на Ели: седем часа. Малко по-нататък видя, че палатката на Том стоеше все така плътно закопчана – нещо нетипично за него. – Сигурно съм била изморена.

– Може ли да...

– Разбира се. – Тя се сви до изгасналия огън, а момичето изсипа подпалките на тревата. Кучето се притисна към Алекс и простена от удоволствие, щом тя го почеса зад ушите. – Имаш ли нужда от помощ? – попита Алекс.

– Не, справям се – отвърна Ели. Тя работеше мълчаливо, като първо измете студената угаснала пепел, а после сипа гориво.

Алекс проследи с поглед как Ели поднася клечка кибрит към натрошените съчки, сред които имаше снопове трева, подобна на млечка. – Къде намери глухарчета?

– Ей там, в гората – отвърна Ели, без да вдига поглед. Тя взе да духа леко и равномерно, при което се появи мъничък оранжев пламък и дървото се запали с припукване. А после нареди внимателно в огъня тънки клонки. – Не бях сама. Взех Мина със себе си, а и свирката беше у мен.

– Това не беше упрек. Справяш се чудесно.

– О, така ли? – Без да откъсва очи от огъня, Ели взе да дъвче долната си устна. – Съжалявам за вчера. Не биваше да крещя.

Плитките на Ели стърчаха настрани и от тях бяха изскочили непокорни кичурчета коса. Алекс се пресегна и прибра една непослушна руса къдрица зад лявото ухо на момичето.

– Том те разстрои. Мен също.

Ели ù хвърли бърз, кос поглед.

– Наистина ли?

– Да. Не смятах, че постъпва правилно.

– А сега какво мислиш?

– Сега го разбирам по-добре. Мисля, че Том прави, каквото може. Като всички нас.

– Не искам да ме намрази. – Очите на Ели се насълзиха. – И не искам да ви се случи нищо лошо.

Алекс искаше да ù обещае, че нищо лошо няма да се случи. Но вместо това разтвори широко ръце и каза:

– Ела тук.

Стиснала зъби, за да не заплаче, Ели се хвърли в прегръдките ù и долепи лице до врата на Алекс, която я повдигна и я притисна към себе си. Мина изскимтя, отстъпи няколко крачки назад, след което се сгуши отново до Алекс. След малко тя усети,че момичето се успокоява, мускулите му се отпускат, а ароматът му става по-пълен: индийско орехче и топла ванилия. Никой от тях не помръдна, нито се обади – с изключение на кучето, което въздъхна и подуши косата на Ели.

От другата страна на пламтящия в оранжево огън Алекс забеляза, че Том се размърда в палатката си, след което се чу плавното разкопчаване на ципа. Той отметна платнището и се измъкна навън. Гъстата му коса беше разрошена, а лицето – набраздено от съня.

– Алекс, защо... – Щом ги забеляза, той млъкна и се спря нерешително.

Без да продума, Ели се отдели от Алекс и се втурна право към Том, който се отпусна на колене, щом момичето се хвърли в прегръдките му.

– Съжалявам – рече му тя, заровила лице в ризата на Том. – Моля те, Том, не ме мрази.

– Скъпа, никога не бих могъл да те намразя – отвърна той. Ръцете му прегръщаха Ели, но очите му бяха приковани в Алекс. – Много съжалявам. Ще се постарая никога повече да не те наранявам.

– Аз също. – Ели избърса сълзите си и на лицето ù се появи плаха усмивка. – Запалих огъня.

– Сама ли?

– Съвсем сама. – Алекс преглътна, усетила внезапно, че буца засяда на гърлото ù. – Защо не се измиете? А аз ще сложа закуската.

– Може ли да заведа Мина на разходка? – попита Ели. А когато Том се поколеба, тя додаде: – Ще бъда внимателна. Вчера нали ходихме и всичко беше наред. А тази сутрин се наложи да потърся подпалки за огъня.

– Добре. – Погъделичка я той по гушката. – Не се отдалечавай, чу ли?

– Дадено – отвърна Ели, след което се хвърли на врата му и го изненада с внезапна силна целувка по бузата. – Хайде, Мина! – извика тя и тръгна напред, подскачайки.

Кучето направи три крачки, спря и, махайки с опашка, се обърна и погледна към Алекс.

– Не гледай към мен – рече Алекс на кучето. – Аз трябва да приготвя закуската.

– Мина! – Ели чакаше в избуялата кафява трева, която стигаше чак до кръста ù. Снегът се спускаше над раменете ù като мека фина завеса. – Ела тук!

– Хайде, момиче, върви – подкани я объркано Алекс. А после кучето я изгледа укорително и се спусна след Ели. Алекс се обърна към Том, който се приближи и застана до нея. – Хм, това беше странно. Говоря за кучето.

– Може да е гладно – отвърна разсеяно Том, загледан след детето и кучето, чиито силуети изглеждаха вече размити зад плътното було на завихрените в танц снежинки.

– Наистина държи на теб.

– А аз държа и на двете ви – отвърна той все така загледан подир Ели, въпреки че там не се виждаше нищо друго освен сипещия се сняг. – И наистина мисля нещата, които казах. Никога не бих я наранил, нито пък теб. По-скоро бих... – Той поклати глава.

– Хей. – Отблизо се виждаше, че по страните му е избила трескава червенина; миризмата му беше топла и наситена. Искаше ù се да можеше също като Ели просто да се гушне в прегръдките му, без това да предизвика никакви въпроси. – И аз се чувствам така.

Той сведе поглед към нея, а снежинките полепваха като фини, изящни люспици по косата му.

– Наистина ли?

Бяха съвсем близо един до друг и тя забеляза пулсиращата вена на врата му.

– Да, наистина.

– Тогава искам да ми обещаеш нещо – рече той.

Алекс долови лудешкото силно бумтене на сърцето си.

– Какво е то?

– Обещай, че ако се променя – започна Том, – ще ме убиеш.

32

– Какво? – зяпна смаяна Алекс. – Да не се полудял? Нямам намерение да обещавам такова нещо!

– Алекс, налага се. – Погледът му припламна. – Това не е игра. Никой от нас не знае какво ще се случи. Бих могъл да се променя, бих могъл да нараня теб или Ели. Може да не съм в състояние да се овладея. Затова не бива да се колебаеш. Започна ли да се променям, просто трябва да го направиш.

– Защо изобщо разговаряме на тази тема? – Тя отстъпи леко назад. – Нямам намерение да го обсъждам.

Ръката му се стрелна и улови нейната.

– Не бива да бягаме от проблема. Трябва да поговорим за това сега, докато все още можем.

– Том, от тогава минаха седмици.

– Но това не означава, че сме в безопасност.

Тя също го знаеше.

– Но защо смяташ, че може да се случи на теб? Никой от нас не е застрахован. Нито аз, нито дори Ели.

Той поклати глава.

– Не и тя. Мисля, че е прекалено малка. Самата ти го каза, дъщерята на Лари е била в цикъл. Хормоните ù...

– Знам какво казах. – Тя дръпна ръката си и се освободи. – Хормоните не са единствената причина. Те влияят по различен начин на момичетата и момчетата, а нека не забравяме Джим. Той също се промени, но чак след два-три дни, докато трансформацията на децата, които видях, бе приключила още на първия ден, за някакви шест-седем часа. Лари спомена, че част от децата в групата се променили веднага. Затова смятам, че хормоните и възрастта не са единствените фактори. – А когато лицето му придоби замислено изражение, тя додаде: – Том, ще ме застреляш ли, ако се променя? Без дори да си сигурен, че промяната не е временна?

През погледа му премина сянка на нерешителност, ала това беше само за миг, след което от кожата му се разнесе онзи познат мирис на почистващ разтворител и оръжейно масло, който бе доловила за първи път от Лари. Накрая Том изпъна гръб и рече:

– Да, ще го направя. Със сигурност няма да ми е лесно, но...

Дори да не беше миризмата, която го издаваше, Алекс пак знаеше истината.

– Ти си лъжец. Не си могъл да го направиш, въпреки молбите на онзи твой приятел. Том, ти си войник, но не си убиец, нито пък аз.

– И все пак убих Джим.

– Това беше различно.

– Нищо подобно. Просто се наложи да реша кой трябва да умре. – Гласът му беше суров, почти гневен. – Повече не ми обяснявай, че не мога да направя онова, което трябва.

– Нямах това предвид – отвърна тя с по-малко ентусиазъм отпреди. – Но нали тъкмо ти каза, че това било съдба? А също и причината да не се предадеш.

– И сега не се предавам. Просто се опитвам да предвидя нещата. Виж, ако промяната бе засегнала самата теб, ако съществуваше и най-малката вероятност да нараниш мен или Ели, щеше ли да искаш да остана със скръстени ръце? Пък да става каквото ще?

– Не. – Цялата ù решителност се изпари и раменете ù се отпуснаха. – Не бих искала да нараня никого. – „Най-малко теб.“

– Същото важи и за мен. Затова трябва да си обещаем един на друг. – Той пристъпи към нея и пое ръцете ù в своите. – Моля те, Алекс, трябва да знам, че ще направиш всичко възможно, за да защитиш Ели, а също и себе си.

Наистина искаше да му обещае. Но онова, което Том бе казал миналата вечер, я накара да се поколебае: „А може би взаимно се спасихме.“ Защо Том да има нужда от спасяване? От какво? Или от кого? Замисли се за всички онези дълги нощи, през които, въпреки цялата си смелост, а сега и готовност за саможертва, дори не бе мигнал. За разлика от последната нощ, през която бе спал непробудно. Какво се бе променило?

„А може би взаимно се спасихме.“

Това ли беше? Но от какво би могла тя да спаси Том? От това да се върне на фронта? Може би. Ами идеята за Канада, въпреки че границата е толкова далече? Това ли беше? А може би бе дошъл тук да потърси някакъв знак? Знак за съдбата си?

Дали не се бе спасил от самия себе си?

– Том – започна тя, – защо дойде тук? Та ти не живееш тук; мястото ти не е тук. Каза ми, че било съдба – това, че си намерил мен и Ели и си се озовал на правилното място в правилния момент. Затова ли дойде тук, да намериш съдбата си? Или да потърсиш нещо друго? – Тя вдигна ръка и я постави на бузата му. Пръстите ù бяха ледени за разлика от кожата му, която гореше. – Том... нали не си дошъл тук, за да умреш?

Всички тези въпроси би могла да зададе сама на себе си. Миризмата му се промени и тя долови острото поемане на дъх, усети с дланта си внезапния шок и тогава разбра, че думите ù бяха попаднали право в целта. Лицето му се сгърчи от силно вълнение и той притисна ръката ù към бузата си.

– Алекс – рече с пресипнал глас – нямаш представа какво съм... какво съм извър...

Пронизителен звук, остър и ясен, разсече въздуха. Алекс си пое дъх, който заседна на топка в гърлото ù. Познаваше този звук. Това беше свирката, която бе дала на Ели: „Просто я надуваш и ще те чуят дори в съседния щат“.

– Том – изрече настойчиво тя. – Ели...

– Знам. – Том скочи от мястото си, спусна се към палатката, пресегна се вътре и се върна заедно с уинчестъра. Писъкът на свирката прозвуча отново – ясен и отчетлив като лъч ярка светлина в иначе тъмна стая – след което се чу лаят на кучето, слаб, но непогрешим. Том се втурна към обраслото с треволяк поле. – Хайде!

Тя грабна мозберга, вдигна го над главата си и се втурна през буйната растителност след Том, който беше по-висок и с по-дълги крака, така че с лекота би я изпреварил по равното. Да тичаш по асфалт или по утъпкана пътека, беше много по-различно, отколкото да газиш през високата трева, където усещаше ботушите си натежали и тромави сред плетеницата от бурени, които сякаш имаха дълги и жилави пръсти, увиващи се около глезените ù. А далеч пред нея, стигнал вече до гората, Том се спря и се обърна назад.

– Продължавай! – махна му Алекс, чула отново лая на кучето. – Ще те настигна!

Том кимна, след което се обърна и се скри сред дърветата. Минута по-късно Алекс се измъкна от полето, ала от Том нямаше и следа. Границата между полето и гората беше рязка, тревата изведнъж отстъпваше пред плетеницата от храсти, ограждащи дърветата, а по-нататък се разстилаше заглушаващият стъпките килим от борови иглички, вече покрит с пелена от сняг. Някъде отпред Алекс чу кучето.

– Ели? – извика тя и отново се втурна напред. За разлика от полето гората все още тънеше в сумрак, в ранните часове на утрото светлината проникаваше трудно тук и въздухът беше студен и влажен. В него се преплитаха твърде много миризми, така че тя не можа да различни мириса нито на Ели, нито на Том, нито дори на Мина. Свирката изпищя отново, а лаят на кучето прозвуча още по-разпалено, пронизително и почти без да спира.

„Нещо не е наред.“ – Ботушите ù трополяха глухо по замръзналата земя. – „Нещо не е наред, нещо се е объркало.“

Сред дърветата право напред се мярна късче небе, просека, а малко по-нататък Алекс зърна нещо ръждивочервено – якето на Том. Кучето приличаше на тъмно петно, което танцуваше в краката на Том, след което се стрелна нанякъде. Тя отвори уста, за да извика, ала нещо в позата на Том накара гласа ù да замре в гърдите. Той повика Мина, след което я улови за каишката. Но защо? Тя забави крачка...

И тогава сбърчи нос, доловила внезапно някаква противна смесица от миризми: на пържен лук, мръсни чорапи и развалени зъби.

Точно зад нея.

Тя изохка сподавено, след което се завъртя на пети, освобождавайки предпазителя с палец...

Жената имаше бледо изпито лице, оградено от къдрава сива коса. Може би в някой друг живот, преди този кошмар, е обичала да пече шоколадови курабийки за внуците си, но не и сега.

Тя забеляза пушката на гърдите на Алекс.

– Недей.

33

– Мъртва ли е? – попита Ели.

– Не съм сигурна. – Бяха накарали двете момичета да се отдалечат от камиона и сега Алекс трябваше да проточи врат, за да надникне сред високите треви. Успя да различи кучето, проснато на покритата със сняг земя, и тогава ù се прииска да знае командата, с която да го накара да млъкне. За жалост обаче не я знаеше и когато кучето не спря да лае, единият от двамината мъже – които бяха доста стари, на възраст горе-долу колкото Лари, помисли си Алекс – реши, че от пушката му би излязла чудесна бухалка за бейзбол. Но може би така беше по-добре. Защото въпреки удара в главата, кучето все още имаше шансове. Докато с един куршум всичко щеше да свърши. Алекс забеляза, че гръдният кош на животното се повдига с мъка и се спуска и после пак се повдига. – Не, все още диша. Само са я зашеметили.

– Те ме накараха да надуя свирката. – Ели изгледа свирепо жената. – Тя каза, че не го ли направя, щели да застрелят Мина.

– Още има такава опасност, ако не млъкнеш – рече иззад пушката жената.

– Спокойно, Ели. – Алекс отправи поглед към Том, който събираше голямата палатка. Докато той работеше, по-възрастният от двамата мъже държеше пушката си насочена към гърба му. Другият, който бе фраснал Мина по главата, бе опаковал вече войнишката палатка и сега тършуваше из каросерията на камиона. Бяха открили всичките им оръжия с изключение на ножа в ботуша ù и глока, който все още лежеше скрит в кобура на кръста ù под кожуха, който бе взела от хижата на рейнджърите. Молеше се никой да не я накара да разкопчае кожуха. По-голямата част от амунициите, които бяха взели от сейфа с оръжието, бяха прибрани в отделна платнена чанта, която по-младият от двамата мъже току-що бе изровил от багажа им.

– Намерих я. – Лицето на мъжа изглеждаше така, сякаш някой го бе изгладил с ютия още като бебе. – Тука има четирийсет и пети калибър, има деветмилиметрови и двайсет и втори калибър за букмарка.

– А за пушката и за винтовката и за ловната пушка? – извика жената през рамо.

– Всичко е тук. – Плоската мутра закопча ципа на чантата. – Аз взимам уинчестъра. Писна ми от тия пикливи двайсет и втори калибър. С тях нищо не можеш да гътнеш.

– Абсолютно нищо няма да гътваме – изсумтя по-възрастният. Той беше плешив, закръглен и червендалест, долната част на лицето му бе покрита с гъста четина, както и с плътна мрежа от спукани капиляри. – Човек никога не знае какво може да му потрябва. Взимаме всичко наше и тяхно.

– Но това е равносилно на убийство – заяви Том, след което пристегна чувала на раницата. – Да ни вземете всичко – храната, оръжието и камиона – е все едно да ни застреляте още тук и сега.

– Ако кажеш, може да го уредим – отвърна Плоската мутра. – И без това е по-добре да не ни се мотаете в краката.

Том не му обърна внимание.

– Моля ви, оставете ни поне една пушка или лъка и една от раниците – обърна се той към плешивия. – Нали не смяташ, че мога да спукам гумите със стрела? И без това прибрахте всичко друго. Оставете ни поне някакъв шанс за оцеляване.

Алекс забеляза колебанието, изписало се на лицето на по-възрастния мъж. Плоската мутра вероятно надуши какво става, защото се обади:

– Ей, я си затваряй устата. Не го слушай, Брет.

– Моля те – повтори Том.

– Казах ти да си затваряш устата.

– Съжалявам, но не мога да ви помогна – отвърна Брет. – Ще ми се да можех, но няма как. Ние сме трима и ни чака дълъг път, докато се придвижим на юг. Чух, че там имало военен бежански лагер. Ако сте достатъчно умни, вие също ще тръгнете натам.

– И с какво да го направим? Та вие ни взехте всичко – отвърна Том.

– Тогава вървете пеша, също като нас – обади се Плоската мутра. – Наоколо ферми и трупове колкото щеш, благодарение на такива като вас.

Страните на Ели пламнаха.

– Не сме направили нищо лошо. Моят дядо също умря. А вие сте само едни негодници с пушки!

Алекс забеляза сянката на вина, прекосила лицето на Брет, което явно не убягна и от вниманието на Том, защото той каза:

– Брет, бащата на това момиченце е бил войник. Загинал е по време на мисия в Ирак. Служил е на страната, а сега ти обричаш на смърт детето му!

– Брет – обади се предупредително жената.

– Не можеш да я оставиш тук, Брет – продължи Том. – Не си такъв човек.

На лицето на Брет се изписа колебание.

– Бихме могли да я вземем с нас. Може да ни е от полза. Нали казаха, че военните непременно те пускали в лагера, ако водиш със себе си дете, което не се е променило?

– Какво ще кажеш за Рул? – обади се Плоската мутра. – Нали помниш, чухме, че пускали вътре без значение дали водиш деца, или не. Е, с деца е по-добре, разбира се.

– Какво? – извика Ели.

– Не – отсече Том и пристъпи напред. – Брет, знаеш, че това не е вярно. Щом искаш камиона, твой е. Но ни остави някакви провизии. Като изключим камиона, не сте в по-изгодна позиция от нас самите. Рано или късно всички ще останем без храна.

Брет поклати глава.

– Аз обаче чух друго. Самото правителство създавало тези лагери. И ги снабдявали с провизии, също като в Ню Орлианс.

– Нима? Може да си чул разни слухове, Брет, но ние също научихме това-онова. В страната няма никакво правителство. С източното крайбрежие е свършено, човече. Там нищо не работи.

– Вашият камион обаче върви.

– Защото е много стар. Военните може би са подсигурили част от оборудването си срещу подобен род атаки, но не са проведени никакви тестове, и ако трябва да бъда честен, това са пълни глупости. Брет, не се надявай в скоро време нещата да се оправят.

– Това вече го знам. – Лицето на Брет стана мрачно. – Когато онова нещо се случи, жената на Харлан се строполи мъртва. А след ден аз също изгубих жена си заради един от вашите.

– Съжалявам за загубата ти – отвърна Том. – Но ние не сме се променили.

– Засега. А когато това стане, нещата, които имате, няма да ви трябват повече.

– Ами ако не се променим? Оттогава минаха седмици. Ако е вярно това, че в лагерите и градовете пускат хора с деца, тогава военните знаят, че не всяко дете ще претърпи трансформция.

– Видя ли, Брет? Точно както ти казах – заяви жената с покровителствен тон. – Военните те пускат вътре, ако водиш дете със себе си. От по-големите няма полза; с тях ще си навлечем единствено неприятности, но малкото момиченце...

– Не – извика Алекс. Ели се бе свила до нея. Тогава думите на Лари изплуваха в съзнанието й: „Вероятно струвате, колкото теглото си в злато“. – Не можете да я вземете.

– Брет – започна отново Том, – аз служа в армията и ще ти кажа, че първата работа на военните ще бъде да се погрижат за самите себе си, а не за децата или за някой друг, който не е от техните редици.

Този път на лицето на Брет се изписа несигурност.

– Ти си войник? Бил ли си в Ирак?

– В Афганистан.

– Какво търсиш тук тогава? Защо не си там?

– Бях в отпуска.

– Нима? – рече Плоската мутра, Харлан. – Е, войнико, отпуската ти е прекратена. Не трябва ли да си на служба, когато цялата страна отива по дяволите? Пък и на север няма никаква армия. – А на Брет рече: – Той бяга, ето какво прави.

– Просто се опитвам да защитя хората си – отвърна Том, ала Алекс долови в гласа му една нова нотка, която не можа да разгадае, след което усети същата онази остра смъдяща химическа миризма и си помисли: „Том е не само уплашен. Той лъже“.

– Брет – подхвана отново Том – не е безопасно да се ходи на юг или на изток. На юг оттук има само една база и тя със сигурност е пренаселена с бежанци. Виждал съм какво става, когато една тълпа излезе извън контрол. Повярвай, не искаш да си там.

– Просто го е страх – обади се Харлан. – Той е само един проклет дезертьор.

– Не е вярно – отвърна Том.

Но Алекс чу – тоест, надуши: „Да, вярно е“.

– Откъде знаеш, че на изток не е безопасно? – попита Брет.

– В каросерията има радио. – Том изложи накратко събитията, след което заключи: – Да тръгнеш на изток, е възможно най-лошата идея. Брет, луната е синя. Или зелена. Това може да стане само когато във въздуха има отрова.

– Кога за последен път чу някакви новини?

– Преди около две седмици.

– По дяволите – обади се Харлан, – много нещо може да се случи за две седмици. Каза, че си чул съобщения от Европа. Откъде ще знае някой от Франция какво става тук? Помниш ли какво направиха ония копелета в случая с Ирак? Спасиха собствените си жалки задници.

– Харлан има право – рече жената.

– Брет. – Том направи още една крачка към по-възрастния мъж. – Стига, човече, ти не си уби...

Когато пушката гръмна, Алекс усети как гърлото ù се свива от страх. Ели издаде лек писък. А Том замръзна на мястото си. Тогава Харлан, който все още се намираше в каросерията, извика:

– Другия път, Том, като ти кажа да мълчиш, по-добре ме послушай, защото нямам намерение да хабя повече патрони.

За миг Алекс си помисли, че Том ще предприеме нещо, но той само поклати глава, при което сърцето ù се сви. Ако Том не можеше да ги защити, тогава...

– След като се разбрахме – каза Харлан, – донеси ми най-сетне проклетата палатка. – Когато Том метна палатката в каросерията, Харлан се ухили, оголвайки почернелите си криви зъби, чиято воня лъхна Алекс на разстояние от двайсет крачки – резултат от дълги години дъвчене на тютюн и употреба на „Джим Бийм“. – Ключовете.

„Наистина ще ни оставят тук.“ – Алекс наблюдаваше с хладно недоумение как Том пуска ключовете, които издрънчаха приглушено в тънкия сняг. – „Ще ни зарежат в снега, насред нищото. Трябва да направим нещо.“

– Чие е това куче? – Когато Алекс не отговори, възрастната жена я сръчка с пушката в тила. – Не ме карай да повтарям. Твое ли е?

– Не, кучето е мое – обади се Ели. – Първо беше на баща ми, после – на дядо ми, а сега е мое.

– Добре тогава – рече жената и се усмихна на Харлан. – С един удар два заека.

– Аха – кимна Харлан. – Най-добре да вземем и кучето, и детето.

– Какво? – извика Алекс.

– Не знам, Марджъри – обади се Брет.

– Брет, ако вземем кучето, ще си спестим сумати въпроси. Всички имат кучета – обясни Марджъри. – С дете и куче е най-сигурно.

– Защо? – попита Том. – За какво говорите?

– Едни хора ни казаха, че кучетата познавали кой ще се промени – отвърна Брет и сви рамене.

– И тях ли ограбихте? – заяде се Ели.

Брет се изчерви и Алекс си помисли, че момичето най-сетне го закова.

– Не знаем дали е вярно – рече той на Том. – Просто така чухме. Хората говорят какво ли не.

– Сега разполагаме с куче и с дете – настоя Марджъри, – така че ще трябва да ни пуснат.

– Не. – Том тръгна към Алекс и към Ели, която се бе свила до крака на Алекс. – Не можете да вземете нито детето, нито кучето.

– Успокой топката, Том – обади се Харлан.

– Няма да ви помагам – каза Ели на Марджъри. – Ще кажа на Мина да ви убие.

– Хубаво – отвърна Марджъри и се прицели с пушката. – Тогава ще застрелям кучето и ще ни остане...

– Не! – извикаха Том и Алекс едновременно, след което Том се хвърли напред. Забелязала движението, Марджъри се опита да се извърне, но Том бързо се сниши на земята, след което протегна ръце и улови цевта на пушката. А после дръпна с все сили. Задъхана от ужас, Алекс се претърколи на снега, повличайки и Ели със себе си в мига, в който Марджъри натисна спусъка. Пушката гръмна, куршумът изсвистя над главите им, след което Марджъри полетя назад, изгубила равновесие, и тогава Том изтръгна оръжието от ръцете ù, закрепи го на рамото си и тъкмо когато се канеше да вдигне цевта, Алекс погледна към каросерията и зърна Харлан, който се завъртя и...

– Том! – изкрещя тя.

34

Три дни по-късно Алекс намали крачка, докато очите ù не различиха заобления връх на покрита с прясно натрупал сняг камара с дърва за огрев. Порив на вятъра запрати в лицето ù сняг и очите ù се навлажниха от парещото усещане. Тя примигна, за да прогони сълзите, и обхвана с поглед разкрилия се отпред асфалтиран паркинг с три газови помпи. До едната се виждаше паркирана някаква модификация на „Тойота седан“, изоставена, когато подаването на ток към газовата помпа бе секнало, а седанът бе отказал да запали. Вратата на шофьора зееше отворена, а по някаква необяснима причина и двата предни прозореца, отляво и отдясно. Предната седалка и таблото бяха побелели от насипания вътре сняг. На завоя за газостанцията бе изгаснало друго превозно средство, „Додж Караван“, чиито предни врати стърчаха отворени подобно на гигантски уши. От мястото, където стоеше, Алекс забеляза, че задните врати бяха плъзнати назад по релсите си. Вътре имаше празна детска седалка, а от прага на колата висеше покрития с червена козина крак на плюшена играчка. При тази гледка болка прониза гърдите ù и тя за пореден път се замисли за Ели.

– Какво виждаш?

– Никакви трупове. – Тя сведе поглед към Том, който седеше подпрян на камарата цепеници. Тази сутрин ù се бе сторил по-зле, с трескав и нездрав вид, и не смяташе, че капчиците влага по лицето му са от снега. Пушката двайсет и втори калибър на Харлан наистина се бе оказала пиклива работа. Куршумът не бе строшил костта, но също така не бе излязъл и все още стоеше заседнал дълбоко в дясното му бедро. Алекс установи с изненада, че ивицата памучна риза, с която бе превързала раната, беше потъмняла. – Пак си започнал да кървиш.

– Да. – Лицето на Том беше изпито и бледо, а очите му – прекалено трескави. Той прокара език по горната си устна. – Може ли да влезем вътре?

– Мисля, че да. – Погледът ù прескочи от вана към сградата, изтъркано съчетание между газостанция, супермаркет и магазин за стръв, с нагънат ламаринен покрив, затрупан от снега, и толкова тъмни поларизирани прозорци, че вътре не се виждаше нищо. Предната врата беше плътно затворена, а прозорците изглеждаха невредими, което означаваше, че вътре може да има някой. Снегът по целия паркинг беше непокътнат с изключение на следите от животни, вероятно от елен. Алекс подуши въздуха изпитателно и предпазливо, но не долови нищо друго освен миризмата на моторно масло и бензин.

Плъзна поглед към лявата си китка. Според Мики беше четири без пет.

– Скоро ще се стъмни. Мястото изглежда празно – каза тя. – Ще хвърля един поглед отзад.

– Добре, но все пак дръж глока под ръка. Може да не сме единствените, които имат нужда от място за пренощуване.

Беше прав. Тя мушна ръка под кожуха, извади пистолета от кобура и се изправи. Дори при това незначително движение главата ù се замая от слабост и тя опря ръка на камарата цепеници, за да запази равновесие.

– Добре ли си? – попита с тревога Том.

– Нищо ми няма – излъга тя. Ръцете ù трепереха, чувстваше се обезводнена и ù се повдигаше. Стомахът ù беше празен и болезнено хлътнал. Теоретично погледнато, човек можеше да оцелее само на вода в продължение на седмица, седмица и нещо, но докато успееха да намерят някаква храна, Алекс не беше сигурна колко дълго още ще може да кара на една празна теория. Откакто изгубиха Ели, се бяха натъкнали по пътя си на седем къщи, всяка от които плячкосана почти напълно, в това число и труповете. С последната къща бяха извадили късмет, но само защото бяха поели напряко през полето и Том бе забелязал сред дърветата проблясък на стъкло. Стъклото се бе оказало единственият останал здрав прозорец в една и бездруго разнебитена ловна хижа. Вратата бе толкова стара, че дъските се бяха изкривили, оставяйки широки пролуки, а през строшените прозорци вятърът бе насипал сняг в помещението. Мебелировката беше оскъдна – само един окъсан, прояден от мишки диван, и два счупени стола с прави облегалки – но Алекс успя да изрови в една от спалните дрипава раница.

В кухнята се натъкнаха на истинска златна жила: малко канап; парче свещ; стар, очукан алуминиев тиган; буркан „Стерно“[23]; шише белина (почти изразходена); три празни бутилки за вода; четири консерви сардина; една трета буркан микс от ядки; половин буркан пилешки бульон на кубчета; и четири опаковки телешка пастърма, убягнали някак от вниманието на мишките.

Но това беше преди три дни, а сега бяха останали с една консерва сардина, четири кубчета бульон и три опаковки пастърма. Алекс бе запазила за белината празния буркан от ядките и добавяше по една капчица всеки път, щом трябваше да пречистят водата за пиене. А вчера бе добавила към оскъдните им порции шепа дребни рибки, които улови в един малък поток, използвайки тениската на Том вместо мрежа. Така или иначе Том не се хранеше много, приемаше основно пилешки бульон и вода, в резултат на което лицето му, и бездруго слабо, сега изглеждаше измършавяло. Единствените оръжия, с които разполагаха, бяха ножът в ботуша на Алекс и глокът, но и двамата смятаха, че не бива да хабят патроните за лов на дивеч. Положението им би било доста по-различно, ако можеха да останат на едно място, да се настанят в някое удобно бунгало или палатка, да заложат капани и, разбира се, ако имаха стръв. Ала състоянието на Том се влошаваше, поради което напредваха бавно, далеч по-бавно, отколкото преди време с Ели, тъй като Том куцаше и често се нуждаеше от почивка, докато се придвижваха по памет и по не особено надеждна ориентация на югозапад.

Том се надяваше, че Брет е послушал съвета му да се отправят на запад. В такъв случай пътят им минаваше през Рул. А ако предположенията на Харлан бяха верни, може би вече се намираха в града, където щяха да намерят Ели, веднъж само да стигнат дотам.

Може би. Но единствената мисъл, която вълнуваше Алекс в момента, беше да открие помощ за Том.

Помощ, която се надяваше да открие навреме.

Алекс заобиколи предпазливо магазина. Там се натъкна на един ръждясал камион на трупчета и на отворен контейнер за боклук, натъпкан догоре с кашони и оставен до навес от иглолистна дървесина. До контейнера се виждаха три ръждясали тенекиени кутии от боя, а също и четири автомобилни гуми, сбрани накуп като разпилени пулове за игра.

Алекс откри задната врата, чиято незастопорена мрежа стоеше открехната заради проникналия през дупчиците сняг. Мрежата възропта с висок, стържещ звук, който я накара да потръпне. А когато изпробва топката на бравата, тя се завъртя, и момичето избута вратата с крак. Ослуша се напрегнато в очакване да чуе изстрел от пушка, ала нищо не се случи.

Пристъпи в тясно преддверие. На стената имаше окачено талашитено табло с кукички, на което все още висеше едно яке. То беше светлосиньо на цвят с тъмносини еластични маншети и надпис НЕД, избродиран с черен конец над левия преден джоб. На пода имаше чифт ботуши.

Друга врата водеше към тясно помещение. Вляво имаше вмирисана баня; тоалетната, която бе използвана след спирането на тока, беше пълна с гнусна воняща маса. В другия край на помещението се виждаше предната врата, както и едното крило на витрина на „Криспи Крийм“[24].

И тогава миризмата я блъсна в лицето, по-силна дори от лайняната смрад на тоалетната – миризмата беше задушлива като канализация и толкова отвратителна, че стомахът ù се качи в гърлото. Веднага разбра какво е открила.

В магазина цареше пълен хаос: оголени рафтове, празни кашони, спукани кутии от сок, една смачкана поничка, търкулнала се от иначе празната витрина на „Криспи Крийм“. Някой бе изтървал кора с яйца пред замлъкналите хладилни шкафове. Парченцата черупки и разпльоканите жълтъци се бяха смесили с локва от прясно мляко, засъхнала в твърда кора с цвят на сополи. Хладилните шкафове бяха празни. Вдясно от предната врата имаше рафтове с вентилаторни ремъци, туби с масло по четвърт галон, бутилки с антифриз и разтвори за почистване на автомобилни стъкла, които изглеждаха относително непокътнати.

Но това не можеше да се каже за тялото на мъртвия мъж.

Трупът лежеше в локва засъхнала кръв в предната част на магазина. По-голямата част от лицето му липсваше. В това число устните и венците, а зъбите му, някои от които полуизгнили и пожълтели от цигарите, стояха накриво, сякаш колчета на палатка, които бурята всеки миг ще изтръгне. Задната страна на ризата и на дънките му беше сдъвкана на дрипи, а мускулите и кожата на крайниците му – озглозгани до кокал, сякаш беше пържено пиле.

Преди три седмици, преди месец, шест седмици... При други обстоятелства Алекс щеше да повърне. Или да побегне с писъци. А може би и двете. Сега обаче тя започна да изучава пода. Тук бяха идвали няколко животни – вълци, предположи тя, или кучета – както и известен брой хора. Подът представляваше плетеница от ръждиви на цвят следи от обувки. Всички отпечатъци бяха стари, с очертания, които даже не лепнеха, но когато обходи пода с поглед, изведнъж се сепна.

Някой е бил бос.

Прочела беше „Робинзон Крузо“ в четвърти клас. Доколкото си спомняше, Крузо изпада в ужас, когато открива отпечатъка от крака на Петкан, убеден, че самият Дявол е дошъл на острова. Ала най-силно го смайва откритието, че въпреки цялото това време, прекарано в самота, идеята да срещне други хора го плаши до смърт.

Вперила поглед в следите от боси крака, мисълта ù бе отлетяла към Робинзон Крузо. Не бяха видели никакви подивели деца, нито дори знак, че са идвали в близост до къщите и фермите. Искрено се надяваше всички те да са мъртви. Надяваше се, че децата канибали, които използваха само половината си мозък, са прекалено тъпи, за да дойдат тук.

Тя избута предната врата с гръб и затътри тялото, като влачеше мъртвия мъж за краката и се надяваше, че те няма да се появяват. Не беше толкова зле, колкото бе очаквала, а може би вече бе претръпнала. Но така или иначе трябваше да го направи, защото нямаше никакво намерение да прекара нощта под един покрив с труп. След относителното убежище, което предлагаше магазинът, студът навън ù се стори непоносим. Вятърът се бе усилил, а снегът се забиваше в лицето ù като ледени иглички, но въпреки това тя изпита облекчение, че вдишваше въздух, който не миришеше на разлагащия се Нед. Хрумна ù да вземе работната риза от задната стаичка, преди да е мръкнало, за да покрие с нея лицето на мъртвия мъж, но после реши, че на тях ще им е от по-голяма полза. Нещо я подтикна да се извини на Нед, но не го направи.

Когато се върна за Том, той трепереше от студ. Като го придържаше и влачеше едновременно, двамата влязоха вътре и Алекс го отпусна да седне на пода, след което претърси целия магазин. Храна нямаше, но намери една неразпечатана бутилка с вода, която се бе търкулнала под витрината на „Криспи Крийм“. Успя да изрови също и пакет батерии АА зад една прекатурена стойка за списания, намираща се близо до входната врата. Който и да бе тършувал наоколо, явно не бе изпитвал притеснения дали ще хване настинка, защото бе оставил цели шепи аспирин, „Тиленол“[25], лекарства против настинка в онези малки сашета от алуминиево фолио, както и носни кърпички и таблетки за възпалено гърло.

Зад тезгяха чекмеджето за парите на касовия апарат беше отворено и празно. Не намираше нищо чудно в това, че цигарите и тенекиените кутии с тютюн липсваха, но онова, което я смая, беше, че автоматът с пластмасови лотарийни билети също беше празен. Като че ли в близко бъдеще се очакваше „Пауърбол“[26] да обяви поредния си астрономически джакпот.

Зад тезгяха имаше друго помещение. Вратата беше заключена, ала ключовете все още висяха на пирон до касовия апарат. Мебелировката на това помещение се състоеше от обикновено метално бюро и въртящ се стол на скърцащи колелца. В бюрото намери няколко химикалки, два молива, три кламера, ластичета, а в най-долното чекмедже – бутилка бърбън, пълна до половината.

Тя остави бутилките с антифриз и разтвор за почистване на стъкла, но натъпка всичко останало в раницата. Изгуби известно време в колебание относно флаконите със смазка WD-40, тези с размразител и тубите с масло; накрая реши, че от трите неща само маслото може да им бъде от полза. В случай че срещнеха затруднения в откриването на дърва за огън, беше достатъчно да накиснат един парцал в маслото и да го сложат в найлонова торбичка.

След това отвори едно пакетче „Тиленол“ и накара Том да изпие лекарството заедно с останалата вода. В магазина беше много студено, но въпреки това лицето на Том лъщеше от пот. Косата му беше влажна, но когато постави ръка на челото му, Алекс установи, че кожата му гореше.

– Имаш треска – рече тя.

– Ин-ин-инфекция. – Том трепереше толкова силно, че тя чу тракането на зъбите му. – На-на-надушвам го.

Както го надушваше и тя, дори без помощта на свръхчовешко обоняние. Когато свали превръзката, тя потисна напиращия стон. Раната изглеждаше страшно зле. Куршумът бе влязъл в крака леко наляво, на около шест инча под ханша на Том. Бедрото беше подуто и вдървено, а кожата – зачервена, лъсква и гореща при допир. Очертанията на раната бяха почернели и когато той се размърда, от нея бликна струйка зеленикава гной, примесена с кръв, и потече настрани по крака му. Превръзката беше прогизнала и просмукана от същата тази смесица от кръв и гной.

– М-мисля, че повече н-няма да мога да вървя – каза той.

– Днес обаче вървя.

– Т-твърде б-бавно.

– И какво от това? Няма да те изоставя.

– Ще с-се наложи. – Той отпусна глава назад и притвори очи. Устните му бяха нацепени и разкървавени.

– Ти никога не би изоставил нито мен, нито Ели. Ако се стигне дотам, дори би ни носил на гръб.

– Н-не бъди толкова сигурна в т-това.

– Мога да направя носилка.

Той едва-едва поклати глава в знак на отрицание.

– С-само ще те за-за-забавя. Доникъде н-няма да стигнем т-така. Сама ще б-бъдеш по-бърза.

Така беше, и тя го знаеше. Сама щеше да изминава два пъти по-голямо разстояние за два пъти по-малко време и ако се придържаше в югозападна посока, рано или късно щеше да стигне до Рул. Ако Лари се окажеше прав – и ако можеше да се вярва на Марджъри, Брет и Харлан – хората там със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Том.

От друга страна, можеше да се окаже вярно нещо друго, казано от Лари: „Ще ви застрелят на мига“.

– Засега няма нужда да взимаме решение. Съгласен? – Тя го разтърси лекичко. – Нали разбираш малко от медицина? Няма ли да е по-добре, ами, да разкараме тая гадория оттам, какво ще кажеш?

– Н-няма да навреди – кимна вяло Том.

– Добре, дай ми само пет минутки. Ще хвърля един поглед на колите. Можем да използваме поне постелките. Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да лежиш на пода.

Тъй като тойотата беше най-близо до входа, тя претърси първо нея. Колата беше празна и студена като хладилник. Докато нареждаше припряно постелките на предната седалка, дъхът ù излизаше на облачета пара и тогава ù хрумна една мисъл: „Багажникът.“ Тя се пресегна, напипа бутона вдясно, натисна го и накрая чу как багажникът се отваря с щракване.

Джакпот. В багажника имаше сгъваема лопата и три сигнални ракети. Ако се наложеше, биха могли да използват ракетите, за да запалят огън. Но дали не можеха да използват ударника и след това? Том сигурно щеше да знае.

Лопатата беше предназначена за лагеруване, имаше триъгълна стоманена глава и подвижна дръжка, която се отвиваше, разкривайки петнайсетсантиметрово острие на трион. Тя разпъна дръжката до пълната ù дължина и изпробва тежестта на инструмента в ръката си. От състоянието на острието можеше да допусне, че лопатата никога не е била използвана.

Отстъпвайки назад с постелката на багажника, Алекс зърна едно бяло-червено ъгълче, което се подаваше изпод резервната гума. Тя остави постелката настрана и посегна към цветния предмет. Не беше ли това...?

Опита се да потисне лекия приток на адреналин, който бе изпитала, но в мига, в който докосна с треперещи пръсти картонения предмет, разбра, че е познала, и тогава издърпа внимателно кутията „Малборо“. Интересно място, където да криеш тайните си запаси, но след като бе чувала за хора, които складираха дрога в резервните гуми, може би нямаше нищо чудно, че не искаш жена ти или мъжът ти да разбере, че още не си скъсал със стария навик. Кутията „Малборо“ проскърцваше в ръцете ù и миришеше на студен катран. Цигарите не я интересуваха. Но ако някой бе скътал пакет цигари за черни дни в багажника, тогава щеше да му трябва и огънче.

Боеше се да провери, но все пак го направи. В кутията имаше три цигари...

Най-накрая изпусна въздуха в гърдите си.

И един кибрит. Бялата някога кутийка сега беше сива на цвят. Думите под стилизираната чаша за мартини все още се четяха – ЕДИ МАРТИНИС – а отдолу с доста по-ситни букви бяха изписани адресът и телефонният номер на ресторанта. Подържа кибрита няколко секунди в ръката си с мислите: „Гледай сега. Вътре няма да има никакви клечки. Нито една“.

Но клечки имаше: половин дузина.

– Том! – нададе тя писък. Силно въодушевена, Алекс се дръпна от багажника, привела глава и хванала лопатата в едната си ръка и кибрита в другата, когато вонята на гнила плът си проби път през заседналата в ноздрите ù миризма на сух тютюн.

По-късно щеше да си зададе въпроса дали събитията биха се стекли другояче, ако не бе вдишала дълбоко мириса на „Малборо“. Но това щеше да стане чак по-късно.

Но сега пред нея стоеше не едно, нито дори две деца.

А цели три.

35

Две момчета и едно момиче стояха съвсем наблизо, на не повече от двайсет крачки, между нея и входа на газостанцията. Съдейки по листата и клонките, оплетени в косата на момичето, Алекс предположи, че тримата бяха дошли от гората зад газостанцията. Децата бяха много мръсни и носеха пъстър асортимент от дрехи, които нямаше как да са техни. Момчетата бяха по-големи, вероятно в началото на двайсетте. По-голямото, върлинесто с обрасла черна коса, носеше обточено с козина розово дамско яке. Другото момче, което беше много дебело, бе надянало останките на дрипаво черно пончо, толкова износено, че в него приличаше на трътлест Батман, преминал през машината за рязане на документи.

Момичето, помисли си Алекс, беше на нейната възраст. Някъде по пътя то бе задигнало съдрани мъжки камуфлажни панталони и прекалено малко за него омърляно сиво палто в милитъри стил, чиито ръкави стигаха до лактите ù. Всеки сантиметър от кожата ù, останал непокрит от дрехи, беше изцапан с мръсотия и кръв, както и с още нещо, което беше или моторно масло, или фекалии – а може би и двете. Левият му ръкав беше разпран, сякаш момичето се бе закачило на някой клон, след което се бе дръпнало силно, раздирайки вълнения плат. Момичето се размърда, при което изпод дрипавите маншети на панталоните му се показа една-единствена маратонка, обута на десния крак. А левият беше бос с изключение на един окървавен чорап, стигащ до глезена. Алекс се замисли за кървавите отпечатъци в магазина и тогава със смразяващ кръвта ужас осъзна, че следата от стъпало, открита от Робинзон Крузо, не принадлежеше на Петкан. А на един от канибалите.

Момичето канибал държеше в ръката си сопа – с полирана повърхност, наглед много здрава и тежка, вероятно служила преди като дръжка на брадва.

Колата. Би могла да скочи вътре и да заключи вратите. Но се боеше да помръдне. Краката ù трепереха. А отворената задна врата на тойотата изглеждаше сякаш на хиляди километри разстояние. Но така или иначе не можеше просто да стои и да чака. Предната врата на магазина беше отворена, също както и задната, и ако трите деца решаха да влязат вътре, щяха да открият Том...

Момичето се хвърли към нея. Стори го с нечовешка бързина и без да издаде нито звук. Жилавите му ръце се стрелнаха напред с неуловимо движение, лявата – готова да дере, а дясната – размахала сопата. В последния миг Алекс успя да се наведе. Чу как сопата изсвистя точно там, където беше главата ù само секунда по-рано. И тогава изкрещя от ослепителната болка, прорязала скалпа ù. Алекс преви тяло напред, тъй като момичето я бе сграбчило за косата и с все сили я дърпаше и теглеше. Краката ù се оплетоха и изгубила равновесие, тя се строполи на леденостудения асфалт, като продължаваше да стиска лопатата в лявата си ръка. Алекс се претърколи по гръб и тогава кибритът изхвърча някъде встрани. А когато момичето изкълчи ръката ù, тя зърна летящата към нея сопа и се изви наляво, при което сопата се стовари с трясък върху цимента и се разцепи. В следващия миг усети силно разтърсване и изгаряща болка прониза скалпа й; тогава се освободи и се претърколи на колене.

Останало само с един окървавен кичур и разцепената сопа в ръце, момичето нададе объркан рев. Момчетата не бяха помръднали от местата си. Алекс нямаше време да разсъждава дали не бяха решили да я нападат един по един, или просто двамата разчитаха, че момичето ще се справи само. Алекс тъкмо се опитваше да се изправи на крака, когато момичето отново се нахвърли върху нея.

В последвалите действия водеща роля изигра инстинкът. Все още свита на земята, Алекс видя връхлитащото момиче, долови шляпането на босия му крак и усети как сключва ръце около дръжката на лопатата. В този миг мозъкът ù изключи и тялото ù взе надмощие, при което тя се изправи и се хвърли напред, скъсявайки разстоянието помежду им.

Предприе нисък финт, целейки се високо. Острието на лопатата разсече въздуха в яростна атака. Твърдият метален ръб потъна в оголената мека плът на шията на момичето. Изригна фонтан от кръв, който изпръска снега, сякаш червени пръчици върху бяла глазура, и тогава момичето полетя назад – движение, чиято инерция изтръгна лопатата от ръцете на Алекс. Момичето се просна на земята, обвило шията си с ръце, и започна да издава хъхрещи звуци, докато кръвта шуртеше през пръстите му. Тогава лопатата издрънча на земята.

А собствената ù инерция накара Алекс да опише почти пълен кръгом. Изгубила ориентация, тя вдигна поглед и установи, че стои с лице към вана, чийто двигател бе угаснал точно на входа на алеята, водеща към газостанцията, и си помисли: „Божичко, те са зад мен...“.

До слуха ù достигна хартиеното шумолене на трополящи в плътния сняг ботуши, а когато се обърна, видя връхлитащото отдясно раздърпано черно петно.

„Пистолетът – сети се тя изведнъж. В ужаса си съвсем бе забравила за него. Тя бръкна под кожуха и обви ръка около дръжката. – Пистолетът, пистолетът, пистолетът, пистолетът...“

Трътлестото момче се заби право в нея. Глокът излетя от ръката й; видя как се превърта във въздуха и се удря с трясък в тойотата, след което се намери на земята, притисната под тежестта на стоварилото се отгоре ù момче. Дрипите на окъсаното мушамено пончо на момчето плъзнаха по ръцете ù като пипала и тя започна да го обсипва с удари, мъчейки се да се освободи. Останала без въздух, Алекс видгна поглед и зърна оголените му зъби, покрити с петна от засъхнала кръв и слуз.

– Не! – изписка тя, щом зъбите му пробляснаха...

Том се хвърли върху момчето. От удара трътлестият се катурна по гръб, двамата взеха да се търкалят насам-натам, да се налагат и да пуфтят. Дебелакът правеше опити да ухапе Том по лицето, като щракаше със зъби. Том заби основата на ръката си в долната челюст на момчето. Щом зъбите му се впиха в меката плът на езика, дебелакът нададе гъргорещ вой. Обхванато от ярост, с процеждаща се от устата му кръв, момчето фрасна яростно Том по брадата с опакото на ръката си – чу се силен пукот като гърмеж от пистолет. Хватката на Том се разхлаби за миг и тогава окървавените зъби на дебелака се оголиха и се впиха в шията на Том, малко над рамото му.

Том изкрещя.

„Не, не, не, не!“ Обезумяла от ужас, Алекс задраска с нокти, мъчейки се да се изправи на колене. Двамата още бяха вкопчени в схватка и дори Том да не беше болен и отслабнал, другото момче го превъзхождаше по килограми и го бе възседнало. Ризата на Том бе прогизнала от кръв. Трътлестият стовари надолу свитата си в юмрук ръка. Когато ударът попадна право в носа на Том, се чу такова изхрущяване като от смачкани с тежък ботуш черупки от яйце, и тогава Том се отпусна.

Алекс изкрещя и без изобщо да си дава сметка какво прави, вдигна падналата на земята лопата, извъртя се и замахна с все сили. Лопата се стовари с глух удар; Алекс усети, как металът се впива в ръцете ù, а после нагоре към раменете ù плъзна силна вибрация от мощния удар. Трътлестият се просна с вой на земята, но загуби съзнание и скоро след това се претърколи на ръце и колене.

В този миг тя зърна дръжката на глока, паднал при задната гума на тойотата. Забелязала с ъгълчето на окото си, как трътлестият се изправя на четири крака и разтърсва глава като куче, тя се завъртя и тъкмо щеше да грабне оръжието, когато...

Третото момче – за което напълно бе забравила – се хвърли с все сили върху нея. Ударът я запрати право в яката ламарина на тойотата. Изпита заслепяваща болка, когато задният калник на колата се заби в гръбначния ù стълб. Останала без дъх, тя се отпусна и в следващия момент се намери по гръб на земята и пред погледа ù се мярна ръката на момчето, извита като лапа на хищник. Лицето на Алекс пребледня от парещата болка, когато ноктите му издраха кожата ù от ъгълчето на лявото ù око до ръба на челюстта. Тя се опита да се извърти, но момчето засили надолу свитата си в юмрук ръка, уцелвайки я малко над ухото. Главата ù издрънча в асфалта, устата ù се изпълни с вкуса на мокър метал и тя изпусна лопатата.

Тъй като главата ù се пръскаше от болка, Алекс долови смътно познатото дращене на нокти и усети, как ръцете му се увиват около гърлото ù, след което въздухът секна. Пръстите ù задраскаха по неговите, ала той я държеше здраво – и не стига това, ами започна да блъска главата ù в покрития със сняг асфалт. Очертанията на полезрението ù пламнаха в червено, после почерняха и накрая образът пред очите ù взе да се свива и да става все по-малък и по-малък. Белите ù дробове пареха от болка, а пулсът ù препускаше бясно заради липсата на кислород. Тя продължи да се бори, ала хватката на момчето се стегна още повече; палците му се забиха в гърлото ù, причинявайки ù огромно страдание – изгаряща болка, подсилена от усещане за нещо, което бива скършено надве като суха клонка. Крайниците вече не я слушаха и когато взе да губи съзнание, ръцете ù се отпуснаха. Започна да я обзема вцепенение, докато силите изтичаха като кръв от тялото ù, също както и болката. Кучешкият студ наоколо вече не ù правеше впечатление, зрението ù бе почти напълно изчезнало, съзнанието ù избледняваше и тя просто нямаше какво да направи...

И тогава от мозъка ù се процеди една-единствена мисъл, толкова ясна и отчетлива, сякаш изрязана от черна хартия: НОЖ.

Противно на всякакъв инстинкт тя пусна ръцете на момчето и посегна към ботуша си. Пръстите ù задращиха по плата и се свиха във внезапен конвулсивен спазъм, повдигайки крачола на панталона, но не защото съзнаваше какво върши, а защото умираше.

Ръката ù напипа твърда пластмаса.

Със сетни сили тя изтегли ножа от калъфа и заби острието в левия хълбок на момчето. Ножът беше много остър и тя усети само мигновено съпротивление при срещата на върха с плата, след което то премина с лекота през якето и ризата отдолу и потъна чак до дръжката в бедрото на момчето.

То се изви, надавайки писък. Ръцете му я пуснаха и тя започна да диша като риба на сухо, като поемаше големи хъхрещи порции въздух, който изгаряше гърлото ù. Надавайки писъци, момчето се изтърколи от тялото ù и сключило пръсти около дръжката на ножа, започна да го дърпа, опитвайки се да извади острието.

„Ставай.“ Мъглата, обвила съзнанието ù, се разсея. Дишайки на пресекулки, тя се обърна по корем и тогава зърна глока, на шест инча от нея.

Алекс грабна оръжието, извъртя се и се плъзна по гръб. Видя момчето, застанало на колене, на две стъпки от нея. Ножът, изцапан със собствената му кръв, сега се намираше в ръката му; очите му, разширени от ярост, се приковаха върху нея и той изрева...

Тя натисна спусъка.

Изстрелът отекна високо. Глокът отскочи. На гърдите на момчето разцъфна аленочервено петно, а фонтанът от топла кръв изпръска лицето ù. Момчето се строполи по гръб, без да издаде нито звук.

Не ù остана време дори да изпита облекчение. В следващия миг тя долови познатото хартиено шумолене, обърна се и видя трътлестия, който се хвърляше в нова атака с противна усмивка на устата си, изцапана с кръвта на Том. Тогава дебелакът надвисна над нея, огромен и ужасен, само на пет стъпки разстояние; стоеше пред нея, точно пред нея!

Тя тикна пистолета в лицето му и стреля.

36

Том дълго кървя, измокряйки една свита на топка риза и собствената си блуза, преди кръвотечението най-сетне да отслабне. После каза на Алекс да използва бърбъна. На нея това не ù се понрави – понеже знаеше, че алкохолът гори на поразия – но все пак го послуша. В мига, в който бърбънът влезе в контакт с оголената наранена тъкан, цялото тяло на Том се вцепени, жилите на врата му изскочиха като жици, а зъбите му лъснаха в гримаса.

– Съжалявам, съжалявам – затюхка се безпомощно тя. Последното, което искаше, беше да му причини още болка. Бърбънът, който беше с цвят на тъмен кехлибар, придоби кален кафеникаво-виолетов оттенък, щом се смеси с кръвта на Том. С помощта на една скъсана риза Алекс попи потта от челото му.

– Няма нищо – отвърна той с пресипнал от болката глас. Под разбития му нос се бе образувала коричка засъхнала кръв, а очите му бяха започнали да отичат. – Справяш се чуд-десно.

– Изобщо не знам какво правя – рече тя. Призля ù, но не от страх или от глад, а от ужас. Раната беше толкова дълбока, че се виждаха сухожилието и мускулът, както и мъничко кост. Кръвта вече не шуртеше, а само се процеждаше и тя се надяваше, че скоро ще спре напълно. Но си даваше сметка, че повече не бива да го мести. Том беше прекалено слаб и обезводнен. И бездруго вече имаше една инфекция, пък и не се съмняваше, че ухапването от човек е също толкова опасно, колкото и от животно, ако не и по-лошо. – Ами раната на крака ти? Да промия ли и нея с...

– Изрежи я.

Тя се вцепени, неспособна – нежелаеща – да повярва на ушите си.

– Какво?

– Изрежи я – прошепна Том с предрезгавял от болката глас. – Т-твърде много гной... т-трябва да изтече.

– Не мога – отвърна тя с ужас. – Том, не мога...

– Моля те. Алекс... аз не мога... не мога да го направя с-сам. – Той замълча, гърдите му се повдигаха, а лицето му лъщеше от пот. А когато заговори отново, произнасяше думите накъсано, за да си поема въздух. – Ножът... използвай ра-ракета... с-стерилизирай...

– Но така ще те изгоря.

Том се засмя, неясно хриптене, което бързо замря.

– Това е най-малкият п-проблем. Кожата вече е мъртва, но... тъканта отдолу ... м-може да е жива. Но ще трябва... ще трябва д-да дренираш. А-Алекс... моля те, Алекс, нап-прави го. – Очите му, искрящи от треската, се втренчиха в нейните, и тя прочете в тях отчаянието и страха му. – Преди да за-загубя ку-кураж...

Това ù напомни за историята с Кроу. Щом искаше от нея подобно нещо, сигурно знаеше, че не са му останали много възможности, а също и време. Ами ако той греши? Ако му навреди още повече?

Навън Алекс прибра ножа си, изтръгвайки го от сключените пръсти на мъртвото момче. Тя пъхна ножа в снега, за да отстрани по-голямата част от кръвта, а останалото изчисти с бърбън и вода. Застанала на вратата на магазина, тя отви капачката на една от ракетите и застърга с острието по ударника. Ракетата се запали и запръска наоколо аленочервени искри. Дръжката на ножа беше от плътен черен полимер, така че можеше да го държи спокойно без да се изгори, докато в същото време нагряваше острието и наблюдаваше как цветът му се променя от сребрист в матовозлатист и накрая става червен като разтопена лава.

– Том – повика го тя надвесила се на колене над него. Въпреки че ножът бе изстинал до матовооранжево, тя продължаваше да усеща излъчваната на вълни топлина и знаеше, че стоманата е още гореща. – Напълно сигурен ли си, че няма друг начин?

– От-отрежи го въ-възможно най-бързо. Ще се опитам да н-не мърдам. Като махнеш кожата, ще се наложи... може да се наложи да с-срежеш по-дълбоко. То-топлината ще ти помогне с-с кървенето. Щом гнойта почне да изтича, с-спираш. Сама ще... раз-збереш кога – изрече той на пресекулки. После извърна глава настрани и простена сподавено. Той затвори очи и сви ръце в юмруци, ала въпреки това тялото му се разтърсваше от дълбоки тръпки, които не можеше да контролира. – Ще с-се опитам да... да с-се стегна, но каквото и д-да кажа, Алекс... не спирай. Довърши нещата до к-край...

„О, моля те, господи!“ – помисли си тя, втренчила поглед в бедрото на Том и в почернялото, гневно око на раната. „Моля те, спаси го, моля те, помогни ми.“

Гледала беше филми, в които хората изравяха куршуми с голи ръце. В тези филми раненият губеше съзнание, ако болката се окажеше твърде силна.

Но това не беше нито филм, нито книга.

Всъщност беше много, много по-лошо, защото Том изобщо не изгуби съзнание, а издържа само три секунди, след което започна да крещи.

– Това е най-доброто, което можах да направя. – Тя изтри сълзите му с палец. Опустошеното му от болка лице беше мъртвешки бледо, очите му бяха хлътнали в лилаво-черни кръгове. Месестите ръбове на раната зееха, а бедрото беше набраздено с тънки струйки яркочервена кръв, но изглежда бе останала много малко гной. Във въздуха се носеше воня на мъртва плът, на вряща гной и на сварена кръв. Тъй като постелките под крака му бяха подгизнали от гнусната слуз, тя ги завлече навън и ги хвърли в снега, след което събра постелките от изоставения ван. Отворената рана на бедрото му бе наквасила с чист бърбън, а потта от челото му избърса с една събрана на топка, пълна със сняг риза. – Миришеш на кръчма.

– Аха. – Изтощеният му поглед се спря на шията ù. – М-много с-синини.

Все още усещаше гърлото си натъртено.

– Трябваше да видиш другия тип.

– Не се... не се шегувай. Беше на к-косъм. Не м-мога да те загубя...

– Никъде няма да ходя – отвърна тя със съзнанието, че щеше да бъде принудена. Избърса засъхналата кръв от гърдите му. Торсът му беше осеян с други, по-стари рани, покрити с лъскави белези.

– Ш-шрапнел – прошепна той, доловил въпроса в докосването на пръстите ù. – От взрив п-преди шест месеца. Трябва д-да видиш как за-задействам детекторите за метал на летищата.

– Ами този? – Тя докосна малките белези под лявата му мищница, които приличаха на следи от изгаряне. Но щом се наведе по-близо, успя да различи буквите:

ИДЪН

Томас А.

И някакви цифри. „Номер на социална осигуровка – помисли си Алекс. На следващия ред пишеше: О ПОЛ[27], а отдолу: Католик.

– Татуировка? – учуди се тя.

– Аха. Викаме им „вечен паспорт“. Понякога от теб не остава много след... – Той преглътна. – Нали знаеш.

– Том. – Тя протегна ръка, за да отметне влажната коса от челото му. Устните му бяха бледи, прозрачни като стъкло. – Какво ще правим сега?

– Ще с-се придържаме към п-плана. – На лицето му се появи принудена усмивка, която скоро изчезна. – Ще... ще тръгнем на с-сутринта. Т-трябва ми само малко по-почивка.

Трябваше му много повече от това, даде си сметка тя. Нощта прекараха в задната стаичка на магазина, върху наредените една върху друга автомобилни постелки. А няколко часа преди разсъмване, Том изгуби съзнание или просто заспа – не беше сигурна кое от двете. Тя се изтегна от лявата му страна и прегърна тялото му толкова плътно до себе си, че чуваше биенето на сърцето му. Беше изтощена, но не смееше да заспи, защото се страхуваше, че когато се събуди, ще го намери мъртъв. Но лека-полека мислите ù избледняха и тя се унесе...

Все същият сън: онзи, в който виждаше как хеликоптерът отнася майка ù и баща ù в снежната буря. Хеликоптерът започва да се издига като балон, пълен с хелий, все по-нагоре и по-нагоре и накрая – в най-високата точка на небето и в зенита на нощта – избухва в огнено кълбо от пламъци.

Алекс не беше там. Заради бушуващата буря тя бе останала вкъщи сама, докато майка ù изпълняваше лекарските си задължения, придружавайки някакъв пациент, нуждаещ се от спешна евакуация. Баща ù се бе озовал на борда по една-единствена причина – като всички ченгета, които винаги реагираха първи, той също бе преминал курс по сърдечна реанимация и затова зае мястото на медицинския техник, който, изпаднал в шок от бурята, бе отказал да пътува.

Но всъщност хеликоптерът не бе избухнал в огнено кълбо от пламъци. След като бяха транспортирали пациента здрав и читав, хеликоптерът бил отлетял на път за дома и тогава се блъснал в някакво възвишение. Но това не се превърна в трагедия, нито в поредния Четвърти юли, въпреки че избухналият пожар е бил толкова силен, че се наложи да идентифицират пилота и родителите ù по зъбите.

Тогава беше на четиринайсет. Не бе усетила нищо в мига на катастрофата: нито някакво предчувствие, нито сеизмичен трус, нито разтваряща се под краката ù бездна. Беше будна, наблюдаваше как снежинките се вият в златен ореол около уличната лапма в края на пресечката и чакаше полицейската кола на баща ù да се появи иззад ъгъла. Дори си го представяше: първо ще види светлината от фаровете, а после и самата патрулка, която изскача от снежната вихрушка, както става насън.

И тогава наистина се появи една патрулка, но Алекс веднага разбра, че това не беше колата на баща ù. Неговата беше по-нов модел, бяло-черна. А колата, която спря на улицата, беше по-стара и цялата в черно. Но въпреки това не я осени никакво прозрение; дори когато видя полицаите да слизат от колата и да се отправят към предната веранда – дори когато позна стария партньор на баща си – продължаваше да не проумява какво става. Тя напусна мястото си до прозореца и бавно зашляпа с чехлите към предната врата, като все така не разбираше нищо. Отключи секретната брава, отвори вратата, усети нахлулия в къщата студен повей... но пак не разбра. Но как да разбере, като нито за миг не бе допускала, че нещо лошо може да се е случило – до мига, в който разпозна пастора от тяхната църква.

И тогава разбра.

Кошмарът започна след месец. А след година се появи миризмата на дим и леля Хана я заведе при онази психиатърка, която взе да дърдори какви ли не глупости, че Алекс била Дороти, а родителите ù били отлетели в Оз, и тям подобни врели-некипели. Според психиатърката сънят бил свързан с убеждението на Алекс, че родителите ù са живи някъде там горе.

Алекс реши, че психиатърката не е с всичкия си. Родителите ù бяха мъртви. И тя го знаеше. Сънят беше свързан с това, че влакът на живота ù бе дерайлирал, избухнал бе пред очите ù, оставяйки след себе си само пепел.

Нещо, което се случваше отново, този път с Том.

Когато тя се събуди, кожата на Том лепнеше. Треската се бе засилила, а сърцето му препускаше бясно в гърдите и Алекс разбра, че повече не можеше да чака. Трябваше да доведе помощ, иначе Том щеше да умре. Би могъл да умре, преди да е успяла да се върне, но въпреки това не можеше просто да седи и да чака.

Том настоя тя да вземе пистолета.

– Може да ти потрябва. – Кожата му беше по-бяла от сол и толкова прозрачна, че виждаше мрежата от тънки сини венички под очите му. Поне треперенето бе престанало, макар и само временно. – Аз никъде няма да ходя.

– Не затова се притеснявам. Ако някой се появи тук, ще имаш нужда от пистолета.

– Ако някой нахлуе в магазина – като онези деца от вчера – няколко куршума едва ли ще ги спрат. Освен това не мисля, че имат достатъчно мозък, за да го направят. Те са прекалено едностранчиви.

Алекс не беше чак толкова сигурна в слабоумието на децата канибали – поне знаеха как да се пазят от студа – но разбираше накъде бие Том. Ако бяха планирали атаката и бяха действали заедно, децата можеха с лекота да надвият и двама им, но въпреки това не го сториха. „Момичето беше въоръжено със сопа, а момчето, което намушках, бързо схвана за какво служи ножът, но и двамата действаха поотделно. Ами ако това нещо се промени?“

Том вдигна ръката си и докосна лицето ù. Пръстите му бяха ледени.

– Моля те, вземи го. Ако нещо ти се случи, за мен също няма да има надежда.

Наум си рече, че ако носи открито оръжието, шансовете ù да бъде застреляна нарастваха многократно. А като се имаше предвид възрастта ù, биха могли да я застрелят дори без предупреждение.

– Добре – отвърна тя, след което учуди сама себе си, като се наведе и го целуна. Тя смяташе да се отдръпне, но тогава той плъзна ръка в косите ù, опря длан на тила ù и целувката се превърна в нещо, което Алекс не искаше да свършва и което, боеше се тя, можеше никога повече да не се повтори. Целувката изпълни сърцето ù, сгря кръвта ù и ароматът на Том, остър и странен, я погълна, надвивайки почти напълно задушния мирис на болест и разлагаща се плът. Каквито и тайни да криеше той, това не беше лъжа.

Когато най-накрая се откъснаха един от друг, той рече с приглушен глас:

– Най-сетне. Нещо, за което си струва да живееш.

Лицето му засия с някаква нова светлина и тя осъзна, че никога не би събрала кураж да тръгне, ако сега се разплаче.

– Да не си посмял да умреш.

– Още не съм за отписване. – Но тогава по лицето му отново пробяга една мигновена и неразгадаема емоция. – Алекс, онова, което се случи, преди да изгубим Ели... Трябва да ти разкажа...

– Недей. – Тя закри устните му с ръка. Ако ù разкажеше, дали нямаше да умре? Не ставаше ли точно така, когато хората от книгите и от филмите правеха признания? – Недей. Вече няма значение. Ще ми кажеш, когато се върна.

Той улови ръката ù и рече:

– Напротив, за мен има значение. Имам нужда да ти разкажа. Моля те, просто ме изслушай. – Той направи пауза, затвряйки очи под напора на друга болка, която носеше вътре в себе си.

– Спокойно, тук съм – отвърна тя. – И те слушам.

– Ти беше права. – От ъгълчето на окото му се отрони една-единствена сълза и изчезна в косата му. – За това, че търся съдбата си. Сега няма... не мога да ти кажа всичко. Моментът още не е дошъл. Но искам да знаеш едно. – Той отвори очи и впери в нея трескавия си поглед. – Намерих я. Намерих съдбата си.

– Аз също – отвърна искрено тя. За първи път от цяла вечност насам мислеше за бъдещето и искаше Том да бъде част от него. Тя го целуна отново, запечатвайки вътре в себе си чувството, вкуса и аромата му.

След това затвори вратата, заключи я и го остави там.

37

Ако се придържаше към главните пътища и вървеше все на югозапад, щеше да се натъкне на хора много по-рано, отколкото ако бе поела към Рул. Но това решение имаше и хубава, и лоша страна: лошата беше, че оцелелите бяха по-склонни първо да стрелят и чак после да задават въпроси, а добрата, че децата канибали, които бе виждала досега, предпочитаха прикритието на гората. А ако беше достатъчно предпазлива, би могла дори да усети приближаването им.

Газеше през дълбокия два фута сняг право на югозапад, като се придържаше към шосето и непрекъснато претърсваше с поглед околността: за някакво движение, за деца канибали, за възрастни жени с пушки, които гледат на нея като на купон за храна. Имаше и всевъзможни билбордове, рекламиращи бензиностанции, посещения в мини и магазинчета за сувенири. Забеляза дори табела на „Северна светлина – Божията светлина в трудни времена“, както и няколко рекламни пана, които увещаваха хората да се отбият в „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7.

Денят беше хубав, слънчев и ясен, и не чак толкова студен. Само теренът да беше равен, а пътят изчистен, чифт ски или обувки за сняг щяха да ù дойдат добре. Както и едни слънчеви очила. Щедрото слънце караше очите ù да сълзят от умора и от заслепяващата светлина, отразена от снега.

Пътят беше задръстен от коли, ванове и камиони, които клечаха кротко под дебело покривало от сняг. Повечето от тях бяха изпотрошени, с разбити прозорци и врати, които зееха като зинала уста. Отваряше си очите и за техния камион, надявайки се донякъде, че няма да го види, тъй като се боеше дори да се замисли какво би означавало това. В небето кръжаха цели облаци от птици, а свраките, накацали по дърветата и по заледените жици, наблюдаваха мълчаливо преминаването ù. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала на снимачната площадка на филм в мига, в който камерата заснема панорамна картина на пълна разруха и опустошение чак до хоризонта, докъдето поглед стига, и тогава се фокусира върху нея – единственото живо същество с изключение на птиците.

Далеч от гората въздухът беше пропит с най-различни миризми: моторно масло, бензин, гума и... смърт. Вонята беше толкова плътна и натрапчива, че взе да ù се повдига, и веднага съжали, че нямаше какво да завърже около устата и носа си.

Имаше купища трупове, във всякаква степен на разложение. Много от хората бяха намерили смъртта си в колите. Други – мъже и жени, измъкнали се от колите само за да се строполят на пътя през онзи първи ден – сега почиваха под снежен саван. Въпреки студа, който забавяше гниенето, труповете бяха ужасяващи и подпухнали като кравите, които бяха видели с Том и Ели. Имаше и много животни: тлъсти ракуни с пълни с месо лапи, крастави лисици и опосуми, с оцапани с кръв бели муцунки – за всички тях денят беше празник заради предложеното угощение. И, разбира се, неизменните птици, които ровеха, кълвяха и късаха замръзнали късове плът чак до костта. Двойка изключително едри свраки се сдърпаха за нещо в снега. Подплашени от стъпките ù, те изхвърчаха и тя осъзна, че онова, което бе взела за едра капка кръв, беше чисто и просто палец, откъснат от крака на някоя жена и боядисан в ярко, жизнерадостно сигналночервено.

Всички трупове бяха на възрастни. Повечето от тях изглеждаха достатъчно възрастни, за да имат деца, но не и внуци. В колите имаше празни седалки, захвърлени кутии за обяд и ученически раници, но не и деца. Наоколо не се виждаха тела на млади хора на възраст колкото нея или колкото Том.

Тогава тя зърна нещо, което накара кръвта ù да изстине. Колкото по-нататък отиваше, откриваше толкова повече следи от оцелелите: от ботуши, маратонки, всекидневни обувки. Дори от джапанки.

И отпечатъци от стъпала.

Не от чорапи.

А от боси крака.

Това откритие я накара да спре.

Елените оставяха следи, кръстосвайки все едни и същи пътеки, водещи до реки и поляни. Патиците и гъските летяха по своите стари маршрути. Ловецът трябваше само да приклекне някъде и да чака или да последва плячката.

А хората използваха шосетата. Все едно бяха носили звънчета на шиите си, защото децата канибали вече не стояха само в гората. Навярно все още живееха там, но бяха установили, че ако не искат да умрат от глад, трябва сами да отидат при храната.

Тогава тя забеляза още нещо.

Част от телата бяха на много възрастни хора. Но тези хора бяха застреляни: едни в гърба, други в гърдите, а мнозина в тила. Облеклото им не беше изпокъсано или раздрано от животните, а изглежда някой просто го бе взел. Труповете бяха по-скорошни и лежаха на камари сред пръснатите наоколо опразнени раници, сакове и куфари.

Тези хора бяха оцелели само за да бъдат ограбени и убити от себеподобните си – от такива като Харлан, Брет и Марджъри.

Изведнъж тя осъзна, че Лари бе имал право.

Децата канибали не бяха единственият им враг – а може би не бяха и най-лошият.

Когато минаваше край един товарен ван с отворени врати и две висящи от коланите обезобразени тела, от които не бе останало почти нищо друго освен скелетите, Алекс чу някакъв звук, който не приличаше на дрезгавия грак на птиците. Звукът беше жален като хленч, сякаш плачеше бебе. Тя погледна надолу и видя възрастен мъж и още по-възрастна жена, които лежаха проснати по корем близо до вана в безпорядък от задигнато туристическо облекло. И двамата бяха простреляни в тила, при това неотдавна, съдейки по липсата на снежен покров. Палтото на жената беше събрано нагоре и Алекс зърна ивицата месеста плът с изпъкнали жили и зеленикави на цвят разширени вени над ортопедичните чорапи. Жената лежеше по очи с разперени встрани ръце, сякаш за да си направи обърнат наопаки снежен ангел. Алекс забеляза снопче козина, увита около дясната китка на жената, а после и още четина, която се извиваше под вана.

Тогава долови миризмата на нещо дълбоко познато.

– О, боже – възкликна тя, след което се отпусна на колене и претърси с поглед сенките под вана.

До предната дясна гума се бе сгушило треперещо сиво кученце.

Нямаше представа каква порода е, макар че приличаше на кръстоска между някакъв вид ловджийско куче и лабрадор. Щом я видя, палето изскимтя и се плъзна само с два сантиметра към нея по корем. Кочанът на опашката му се завъртя с надежда.

Изведнъж спасяването на кученцето се превърна във въпрос от изключителна важност. Успееше ли да го спаси, това щеше да бъде добър знак, нещо като поличба. Успееше ли да спаси него, значи, щеше да спаси и Том. По-късно щеше да установи колко ирационално звучи това, ала в този момент нищо не бе в състояние да промени онова, което чувстваше.

Тя отвори пакет телешка пастърма и предложи едно парченце на кучето. Подушило миризмата, палето се приближи с още сантиметър и докосна пръстите ù с носле, след което нагълта лакомо парчето месо, ала няколко секунди по-късно го изплю. Когато кучето изскимтя и побутна пастърмата с нос, Алекс разбра, че месото беше прекалено твърдо за пале като него. Тя пъхна в устата си нов къс пастърма и го сдъвка на каша. Плътният аромат на пикантното пушено месо беше толкова хубав, че стомахът ù се сви, и тя трябваше да приложи целия си самоконтрол, за да не преглътне. А когато изплю пастърмата, се улови как издава тих стон.

Този път обаче кучето веднага излапа храната и пропълзя напред, искайки допълнително. След още три парченца мъничето изхвръкна изпод вана, като издаваше грухтящи звуци подобно на малко прасенце, като въртеше и размахаваше сивия кочан на опашката си.

Тя откачи повода от нашийника и го взе в ръцете си.

– Е, как се казваш?

Кучето изджафка тихичко в отговор. То, всъщност той, имаше къса сребристосива козина, наситено сини очи и едри лапи и сигурно тежеше поне десет паунда. Тя нахрани палето с останалата пастърма, след което прерови захвърлените дрехи и намери три кутии кучешка храна, пликче със сухи дражета и малка алуминиева купичка, в която сипа няколко глътки вода от собственото си шише.

След това мушна палето в якето си и стегна колана на кръста си, за да не изпадне отдолу. След като приключи, от вида ù човек можеше да заключи или че се намира в първите месеци на бременността, или че има нужда от сутиен с доста голям размер. Палето беше много топло. А когато то подаде главица, за да погледа наоколо, Алекс се разсмя.

– Вече си спасен – рече тя на кученцето, което не спираше да се върти и да ближе пръстите ù. – Спасен си. Не се трево...

Ала точно в този момент усети миризмата на вълците.

38

Не, не грешеше. Вълците бяха зад нея. А това, че не се налагаше да се обръща, за да разбере какво има там, я плашеше още повече. Не знаеше колко бяха на брой, но миризмата им беше неописуема – съвсем различна от кучешката. Някаква примитивна част от мозъка ù задейства сигнал за тревога във всяка клетка на тялото ù, при което устата ù пресъхна, а мускулите ù се напрегнаха. Сърцето ù блъскаше като юмрук в стената на гръдния ù кош.

В този миг кучето също ги надуши. Усети как тялото му се вцепенява, а след това палето се сгуши в кожуха ù, опитвайки се да стане незабележимо. С лявата ръка придържаше кученцето, а дясната се прокрадна към хълбока ù. Пръстите ù се сключиха около дръжката на бащиния ù глок.

Тогава тя се завъртя – бавно и предпазливо – и застана с лице към тях.

Животните бяха три.

Не знаеше за вълците повече от онова, което бе известно на всеки турист: гледаш да не се натъкваш на тях, въпреки че вълците се ужасяваха също толкова от срещата си с хората, колкото и хората от срещата си с тях. Докато беше в Уакамау, от време на време ги чуваше. Когато всичко беше нормално, тъжният им вой я изпълваше с някакво тайнствено спокойствие. Но това беше тогава, преди да настъпи краят на света.

Едрите тъмносиви на цвят животни, сякаш излезли направо от страниците на „Нешънъл джеографик“, стояха скупчени на малко възвишение на границата с гората, на около сто стъпки разстояние. Водещият мъжкар – позна го по миризмата, която беше силна и остра – бе много висок, с дълги крака, широк гръден кош и златистожълти очи: враждебни очи в един враждебен свят. Не би се учудила, ако онази аленочервена луна бе изгряла.

От това разстояние не би било проблем да улучи една неподвижна цел. Ала вълците бяха много бързи. Никога не би могла да им избяга, а ако я нападнеха, щеше да изпразни целия си пълнител, без да уцели нито един.

Остави глока в кобура. После вдигна дясната си ръка с дланта, обърната навън, с надеждата, че вълците ще видят, че е празна. Да гледаш едно животно право в очите, не е никак добра идея, ала щом златистите очи на водещия мъжкар приковаха нейните, тя се почувства неспособна да отклони поглед.

Вълците я наблюдаваха втренчено. Изведнъж осъзна, че е спряла да диша.

Водещият мъжкар се размърда пръв. Той седна на задните си лапи, след това се отпусна по корем, също като куче, което се готви за дрямка, и започна да диша тежко. Имаше усещането, че вълкът, макар и не непременно спокоен, беше готов да чака, докато не се случи нещо. Сякаш по негласна команда другите две животни също се отпуснаха на земята. Най-дребният се изви настрани и близна водача по муцуната. Миризмата на водача, а и не само неговата, се бе променила: оставаше все така вълча, но предишната острота беше изчезнала. В нея се прокрадна усещането за нещо познато: Мина, излегнала се край огъня и притиснала тяло към нейното. Е, не беше съвсем същото, но в новата миризма имаше нещо успокояващо, почти... приятелско! Стомахът ù, допреди миг свит на топка, сега се отпусна лекичко. Е, дори да не бяха чак приятелски настроени, поне не изглеждаха враждебни.

– Тръгвам си – рече тя. Това ли трябваше да каже? Не можа да измисли нищо друго. Какво се казва на един вълк? Тя отстъпи крачка назад и зачака. Водачът остана неподвижен като сфинкс. Алекс пристъпи още веднъж плавно назад, но тогава усети, че токът на ботуша ù опира в крака на мъртвата жена, и разбра, че се налага да се обърне.

Не искаше да го прави. Но нямаше друг избор. Фините косъмчета по ръцете и по врата ù настръхнаха от ужас. По цялото ù тяло полазиха нервни тикове, сякаш всеки миг кожата ù щеше да се свлече от тялото ù и да отпраши с писъци надолу по пътя.

С блъскащо в гърдите си сърце, тя се завъртя на пети и започна да се отдалечава, нито твърде бързо, нито твърде бавно. Всеки опънат нерв в тялото ù я караше да побегне като подплашен заек, но се опасяваше, че тогава вълците ще хукнат по петите ù и от техен приятел щеше да се превърне във вечеря.

След трийсет стъпки бе още жива. Миризмата на вълците остана непроменена; никой от тях не се втурна подире ù и тя реши да хвърли един поглед. Изви глава и се озърна през рамо.

Вълците стояха изправени и я наблюдаваха през излизащата от устите им пара. Миг по-късно най-дребният се обърна и се шмугна в гората. Веднага след това го последва и другият и на възвишението остана само водачът.

По непонятни дори за самата нея причини тя спря и се обърна с лице към него. Намираше се прекалено далече, за да различи изражението му, но въпреки това усети погледа му. Между тях не премина никакво безмълвно послание или интуитивно разбирателство; нито пък установиха телепатична, паранормална връзка. Но когато водачът се изправи на задните си крака, досущ като игрива овчарка, преди после да се обърне и да се изгуби в гората... когато това се случи, Алекс осъзна, че вероятно бе настъпила и друга промяна.

В нея.

39

Преди да е изтекъл следобедът, когато научи от една табела, че се намира на трийсет километра от Рул, Алекс бе забелязала три неща.

Колкото повече наближаваше селото, толкова по-малко мъртви тела виждаше.

Все още не бе срещнала никой, който да не е мъртъв.

И надушваше пушек.

Пушекът, който ù се стори много странен и някак познат, накара сърцето ù да забие по-силно. И преди бе усещала този вид пушек, но тогава той не беше истински, а първият знак за чудовището в главата ù.

„Божичко, не, не сега. Не ме оставяй да умра тук. Моля те, дай ми още малко време. Нека само да стигна до Рул, да повикам помощ за Том и тогава, ако трябва, да умра...“

Кученцето кихна, потри носа си с лапа и после кихна отново.

Изпита такова облекчение, все едно се е хвърлила в басейн в някой много горещ ден. Щом палето също надушваше пушека, това не бе халюцинация. Не бе симптом на болестта. А истински пушек.

Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да определи отделните съставки: дървени въглища и някакъв химикал като разтвора, с който баща ù пръскаше брикетите за барбекюто, и още нещо – едва ли не сладко и сочно, като свинското печено, което майка ù приготвяше в неделя. Но в миризмата имаше и нещо задушливо, нещо непривично, и устата ù не се пълнеше със слюнка.

Тя заслони очите си от слънчевата светлина и примижа към небето. Отначало не забеляза нищо – само изгарящата ретините белота на слънцето, но тогава зърна едва различима спирала, тъничка къдрица от много тъмен пушек. Знаеше, че не е от листа, които изпускаха бял или сив дим, не беше и от дърва? Да не би да горяха химикали?

Алекс плъзна поглед по снега и зърна познатите вече отпечатъци от ботуши, обувки, джапанки и боси крака и тогава вниманието ù бе привлечено от дълбоки прави бразди и следи от конски копита: фургони.

Интересно. На север, край Орен, имаше район, населен с амиши. И въпреки че не беше близо до Рул, изглежда амишите също бяха решили да се придвижат на юг. Или...

Разбира се. С фургоните събираха телата. Хората в Рул сигурно бяха решили да очертаят нещо като периметър на своя район. В това имаше логика. Никой не искаше камари с разлагащи се трупове в околностите на града си.

Но защо нямаше хора по пътя? Къде бяха всички? Може би се криеха? Чакаха да се мръкне с надеждата, че тогава няма да срещнат някое от онези деца канибали? Не, в това нямаше смисъл. Всичките ù сблъсъци с ония деца бяха или рано сутрин, или на здрачаване. Като се замислеше, не бе виждала никое от тях през най-светлата част на деня. И тогава се сети за нещо, което бе казал Лари: „В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам“.

Хм, това беше интересно. Преди чудовището, когато родителите ù бяха още живи, с нея също беше така. Да стои будна по време на сутрешните часове, беше истинско изпитание за волята. Всички на нейната възраст страдаха от хронична липса на сън и се наливаха с „Ред Бул“, с „Маунтин Дю“ и с кафе, за да не заспят.

Чудовището бе сложило край на всичко това. Въображаемият дим не беше първият симптом за тумора, а вторият. Първият симптом беше промяната в навиците за сън: чести пробуждания през нощта, странни и накъсани сънища, чувство на тревожност, сякаш бе изпила две чаши кафе. Чудовището в главата ù я бе направило много по-различна от приятелите ù. А може би и от други деца на нейната възраст. Но преди да открадне обонянието ù и да изяде спомените ù, то ù бе отнело съня. И, разбира се, случилото се с родителите ù и онзи повтарящ се кошмар – травма, която изживяваше отново и отново и която съсипваше съня ù.

Том също не спеше много. А когато успяваше да заспи, само след няколко часа отваряше очи и оставаше буден до сутринта. От часовете по биология знаеше, че повечето хората изпадат в сън с бързи движения на очите – фаза на сънищата – няколко часа, след като заспят, и че нормалните хора преминават през три или четири такива цикъла всяка нощ. Том никога не спеше непробудно с изключение на нощта, преди която се опита да ù каже какво го измъчва толкова много – вероятно поради безсилие. Може би Афганистан го бе променил, оказвайки въздействие върху мозъка му. Алекс се замисли отново за посттравматичния стрес и за кошмарите, които бушуваха в живи краски на черния екран на неговото съзнание – ужаси от миналото, които постоянно го преследваха.

Ужаси и кошмари – може би тъкмо това го бе спасило.

Може би обърканите хормони не бяха единствената причина, която засега ù пречеше да се промени. Може би неспокойният сън и кошмарите също бяха от значение. Или по-скоро целият ù объркан мозък.

Може би чудовището бе спасило живота ù.

40

На здрачаване Алекс долови миризмата им – на застояло и на мускус. Повечето възрастни хора миришеха на използвано бельо, а по наситения, натрапчив лъх можеше да познае, че наблизо имаше много, много старци, натъпкани на едно място. Въпреки че вървеше по посока на вятъра и смяташе, че селото е още далече, усещаше изтощението им и острия парлив мирис на тяхната паника. В това нямаше нищо странно. Тези възрастни хора сигурно знаеха, че децата канибали се събуждаха по мръкнало, и затова искаха да се махнат от пътя и да се скрият на някое беозпасно място. Представяше си как изглежда шосето пред нея: плътен поток от хора, простиращ се на десетина километра от града.

Прободе я силна тревога. Едно нещо беше да открие Рул и съвсем друго да си пробие път през плътната тълпа от бегълци също като нея, само за да потърси помощ за един-единствен, макар и млад, човек. И как щяха да реагират всички тези хора, щом я видеха?

Съдейки по душната миризма, там имаше кучета и – тя затвори очи, съсредоточи се и долови аромата на слънце и на сено – а също и коне.

Но това не беше всичко. Тя вдиша отново и сбърчи нос от острия дъх на оръжейно масло и обгорен метал.

Оръжия. При това много.

Когато прибра кученцето, тя бе извадила глока от кобура и го бе пъхнала в десния джоб на палтото си. Смяташе да извади оръжието повече като средство за убеждаване, а не защото планираше да влиза в схватка, но после размисли. Започнеше ли престрелка, всичко щеше да приключи много бързо, а и тя беше сама. Затова остави пистолета, където си беше.

Вдясно на пътя от мрака изплува малка зелена табела:

РУЛ 6

След нея имаше билборд на дома за възрастни, както и друга табела, подканяща гостите на града да посетят „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА.

„Още няколко часа, Том – помисли си тя. – Потърпи само още няколко часа.“

След два часа долови гласовете им: приглушено, объркано дърдорене. После забеляза жълтите светлинки на електрически фенерчета и сребристите очертания на силуети. Тълпа беше силно казано, и все пак няколкостотин души се къпеха в бледозелената светлина на онази призрачна луна. Сега Алекс долавяше миризмата им много по-добре – воняща сбирщина от възрастни мъже и жени на предела на силите си и немалко на брой кучета. Около нея сновяха хора и животни, които или не я забелязваха, или просто не им пукаше. Палето беше будно и тя усети, как тялото му започва да трепери от страх.

– Спокойно – промърмори Алекс и го гушна още по-здраво с надеждата, че няма да се разлае. Последното, от което имаше нужда, беше да привлече внимание. Предварително бе сплела косата си на дълга плитка, която беше натикала под плетената шапка, но въпреки това продължаваше да се чувства като изложена на показ. Само да се вгледаха малко по-добре в лицето ù, и всички тези старчоци веднага щяха да разберат, че е тийнейджърка. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка на Джон Диър, която бе намерила на пътя, и смъкна козирката ù възможно най-ниско. После вдигна яката на кожуха си с надеждта, че по този начин ще прикрие силуета си.

Проблемът беше, че никой не се придвижваше напред. Вместо това хората се тълпяха около един огромен камион, който лежеше преобърнат на една страна като излязла на брега косатка. Гората обгръщаше шосето от двете страни, ала никой не се решаваше да заобиколи блокадата на пътя, минавайки през плътния гъсталак, и тогава Алекс видя причината за това. Сред дърветата, които растяха от двете страни на преобърнатия камион, както и върху самото превозно средство, се виждаха наредени други хора, както и много, много кучета. Иззад процепа се чуваше глух тропот и дрънчене на сбруи, от което разбра, че е била права за конете.

Далече напред единият от мъжете на барикадата крещеше през старомоден мегафон:

– Ще стигнем до всеки. Знаем, че сте изморени, но ще трябва да изчакате реда си. Тук ще бъдете на сигурно място. Никой от Променените не припарва насам, така че се успокойте.

Променените. Значи така ги наричаха. Но откъде бяха толкова сигурни, че децата канибали нямаше да дойдат насам? Тя забави крачка и изостана, като пристъпваше неуверено в самия край на тълпата и се опитваше да реши какво да предприеме. Боеше се да мине през гората, а хората на камиона имаха пушки. Дали да не се приведе ниско долу и да се провре през тълпата? Но това беше прекалено рисковано. Ако се блъснеше в някого или ако някой я забележеше...

Право пред себе си зърна трима души, мъж и две жени, следвани от един лабрадор. Опашката му висеше отпусната, а от него се носеше дъх на куче и на сол – миризма, която извика у нея спомена за купичка изстинала лигава овесена каша, която леля ù я бе накарала да изяде след експлозията на хеликоптера. „Тъжно е – помисли си тя. – Кучето е тъжно.“

Ала изведнъж лабрадорът наостри уши. Тя усети внезапната изненада на кучето – като даващ на късо електрически контакт, от който във въздуха се разнася миризма на изгоряло, и тогава животното се обърна, изопна каишката си докрай и замаха с опашка. А след това започна да лае.

Право към нея.

41

„Млъкни!“ – помисли си тя. Коленете ù се разтрепериха, а когато кучето продължи да лае, усети как краката ù омекват. – „Млъкни, млъкни, млъкни!“

– Уотсън. – Високият като върлина старец, облечен с обточена с козина шуба, звучеше изнервено и изтощено. – Стига, какво толкова... – Той се обърна и преди да е успял да довърши, лъчът на фенерчето му разкъса мрака и пробяга покрай нея. Когато електрическото сияние я подмина, тя се приведе с намерението да се обърне, но тогава снопът светлина се плъзна обратно като лъч на морски фар и спря върху нея. Мъжът ахна: „Божичко!“.

– Какво има? – попита една от жените. Миризмата ù се стори на Алекс силно парлива: смесица от раздразнителност и продължителна липса на душ, която я обвиваше в облак от задушлива воня. Жената се обърна и разгледа внимателно Алекс, прикована от светлината като забодена с карфица пеперуда. – Дявол да го вземе – изрече тя и тогава Алекс чу металическия звук от зареждане на пушка.

– Почакайте – обади се Алекс. Палето бе започнало да скимти. Тя го прегърна с една ръка, а другата вдигна нагоре с дланта навън. – Не съм една от тях.

– Засега – отвърна жената. Старицата от лявата ù страна, с нос като клюн, бе извадила древен на вид люгер[28]. – Или просто се катериш нагоре по скапаната стълба на еволюцията.

– Моля ви. – Алекс отстъпи крачка назад. – Искам само да...

– Не на мене тия, момиченце. – Старицата с ястребовия профил и с люгера издърпа ударника назад, след което го отпусна и той се върна назад с щракване.

– Почакай, Ем – спря я възрастният мъж. – Тя изглежда нормално. Виж, има си куче. Нека не избързваме.

– Погледнете кучето си – рече им Алекс. Въпреки че продължаваше да лае, опашката на лабрадора се въртеше като полудял семафор, а след него се заобаждаха и други кучета. Към тях започнаха да се обръщат глави, светлините на фенерчета разкъсаха мрака наоколо. Кръгът светлина около нея ставаше все по-широк и по-ярък, тъй като все повече и повече хора насочваха фенерчетата си насам. – Кучето ви не изпитва страх.

– Защото все още не си се променила – заяви жената с пушката.

– Предлагам да я застреляме още сега. – Жената с клюнестия нос насочи надолу дулото на люгера. Костеливите ù пръсти приличаха на ноктите на хищна птица. – Да ù видим сметката. Най-добре да обесим малката кучка.

– Един момент – обади се мъжът. – Тя ни трябва. Щом сме с нея, ще ни пуснат вътре.

– Не ми е притрябвало едно от онези животни – процеди през зъби старицата с люгера. – Помниш ли последното, на което се натъкнахме? На сън беше същинско ангелче, а като се събуди, се превърна в звяр.

– Но нали кучетата познават? – рече Алекс. Лабрадорът Уотсън продължаваше да опъва повода си, а навред около себе си Алекс чуваше скимтенето на още кучета и неясния шепот, който преминаваше през множеството, докато все повече и повече хора научаваха за присъствието ù. От всички страни долетя шум от вадене на пистолети и прищракването на затвора на винтовки и на ловни пушки. – Нали затова ги водите със себе си?

– Тя е права – отвърна мъжът. – Затова взехме Уотсън с нас.

– Той е само едно глупаво псе – рече старицата с люгера. – Какво, по дяволите, може да знае едно куче? Да не би да надуши малката кучка, която спипа моя Коуди? Казах му да я убие, но тя беше само едно дете, само едно малко сладко невинно чудовище.

– Щом ти не я искаш, ще я взема аз – обади се друг мъж, облечен с ловджийски дрехи. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на къс автомат, може би узи[29], а на гърдите му бяха кръстосани два патрондаша с амуниции. Изключително белите и четвъртити зъби на мъжа, които бяха прекалено идеални и вероятно изкуствени, се разтеглиха в широка усмивка, която изглеждаше някак налудничава и заплашителна. – Ще ми се да видя как някое от тях ще посмее да излезе насреща ми; нека само да опита.

– Никой няма да ме взима – заяви Алекс, стараейки се да придаде твърдост на гласа си, въпреки че сърцето ù щеше всеки миг да се пръсне от страх. Палето бе притихнало и се опитваше да изглежда незабележимо. Забелязала, че мъжът с узито се приближава към нея, разблъсквайки останалите, тя направи първо една, а после и втора крачка назад. – Моля ви, искам само да...

– Ей, я почакай малко! – обади се сърдит глас от тълпата. – Кой казва, че тя е твоя?

– Аз казвам! – Мъжът с узито сключи яката си ръка около лявата ù китка, докато в същия миг някой друг, не можа да види кой, я улови за дясната. Алекс усети как палето се вкопчва с нокти в ризата ù, докато останалите кучета се разлаяха, но без да ръмжат и да се зъбят, а с едно такова игриво и несдържано оживление, а хората наоколо, изгубили човешкото в себе си, се превърнаха в скубещи, дърпащи ръце, гневни гърла и сбръчкани от старост лица, сгърчени от отчаяние, омраза и страх. Всъщност те не виждаха самата нея, а само онова, което олицетворяваше: причината за техните беди – симптома и болестта ведно.

Палето скимтеше, опитвайки се да се измъкне от пазвата ù.

– Внимавайте! – извика тя. – Моля ви. Престанете, ще го нараните, прес...

– Успокойте се! – изкрещя мъжът с мегафона някъде далеч напред сред първите редици на тълпата. – Какво става там? Успокойте се, всички да се успокоят!

Прозвучаха екливи изстрели, мракът бе разкъсан от примигващ сноп светлина.

– Предупреждавам ви, отдръпнете се! – Мъжът с узито размаха оръжие.  – Назад, по дя...

Отекна още един изстрел, този път някъде отзад, и мъжът с узито залитна напред с изписано на лицето тъпо учудване, след което се строполи като гърчеща се купчина на земята.

– Хванете я! – изкрещя някой.

Всички се спуснаха към нея, тълпата наоколо вреше и кипеше и тогава я затеглиха напред-назад, сякаш играеха на дърпане на въже. Множество ръце късаха дрехите ù, скубеха косата ù. Палтото ù се разкопча и палето изчезна в навалицата, въпреки че продължаваше да чува скимтенето му. Мъжът с мегафона не спираше да крещи, прозвучаха още изстрели и накрая Алекс усети как хищните пръсти изтръгват палтото ù.

Тогава някой извика:

– Тя има пистолет, тя има пистолет!

Кучетата започнаха да се дърпат и извиват на поводите си, техният оглушителен лай се сля с всеобщата глъчка на тълпата, която сега крещеше:

– Убийте я! Хванете я! Хва...

Изведнъж краката ù се отделиха от земята и тя се понесе във въздуха. Алекс изпищя отново, а нощното небе – с тази зловеща луна – се олюля над нея в пиянски световъртеж. Предаваха си я от ръце на ръце, сякаш бяха ентусиазирана тълпа, събрала се в концертна зала. Не разбираше нито къде я водят, нито какво мислят да правят с нея, а когато я стовариха на земята, тя се почувства, сякаш гледаше нагоре от дъното на много дълбок кладенец.

– Малка кучка! – Старицата с люгера размаха костелив юмрук в лицето ù. Алекс нададе писък и изтръгна десния си крак от хватката; усети силния удар чак до капачката на коляното си, а в следващия момент клюнестият нос на жената изхрущя. Размахала ръце, старицата политна назад, а от носа ù бликнаха мехурчета кръв.

Когато кракът ù описа нов ритник, още повече ръце я приковаха към земята, тогава усети, как извиват главата ù назад, оголвайки кожата на врата ù, и си помисли: „Господи, смятат да прережат...“

Ала вместо нож почувства грубия допир на въже. Викът замря в гърлото ù и тогава хората я повлякоха за врата по студената, твърда земя. Кошмарът от бензиностанцията се повтаряше отново, но този път противниците бяха прекалено много и тя нямаше никакъв шанс. Но въпреки това Алекс се съпротивляваше, извиваше тяло и запъваше пети в земята. Заби пръсти във въжето, опитвайки се да ги провре отдолу, но ноктите ù се изпочупиха и тогава тълпата започна да я повдига, множество ръце я придържаха да не падне, а когато затегнаха примката, започна да се задушава.

Жената, чийто нос бе строшила, старицата с люгера, се появи отново. Окървавената ù уста зееше отворена в отмъстителна гримаса, а в ръката си стискаше нож.

– Ей сега ще ти отрежа малката главица! – изписка тя и издиша облаче пара, което лъхаше на желязо и гняв. – Ще отрежа малката ти...

Внезапно прогърмелият изстрел отекна оглушително и остро като строшено стъкло. Един ясен глас се извиси над грохота на бумтящата в ушите ù кръв:

– Давай, Джет, давай!

Някой изпищя, когато една немска овчарка изхвърча като куршум от тълпата. Когато старицата с люгера се извърна наполовина назад, овчарката, която беше катраненочерна на цвят и много едра, се засили и скочи. Жената успя да повдигне ръце в мига, в който кучето се блъсна в нея. Старицата се претърколи на земята, ножът излетя от ръката ù и тя извика:

– Махнете го от мен, махнете го от мен!

– Мили боже – възкликна някой.

– Не стреляйте! – изкрещя един мъж. – Това куче е от техните, не стреляйте!

Примката около врата на Алекс изведнъж се охлаби и тя се изправи на колене. Гърдите ù горяха, а болката в гърлото бе толкова непоносима, сякаш беше издрано с бръснарско ножче. Дишайки на пресекулки, тя застана на ръце и колене, като се опитваше да превъзмогне чувството на гадене.

Старицата с люгера продължаваше да пищи, ала никой не се помръдна да ù помогне, а което беше още по-невероятно, никой не направи опит да застреля кучето. Алекс не виждаше какво става, но отново чу същия онзи глас, този път по-близо:

– Джет! Долу, момче, долу!

И тогава през ума ù премина една-единствена поразителна мисъл: „Този глас ... не е на възрастен човек“.

Овчарката незабавно се подчини и отстъпи назад от старицата, но без да се отдалечава. Вместо това се обърна към Алекс, черните му бърни се разтеглиха назад и Алекс зачака безпомощно челюстите на кучето да захапят плътта ù, да разкъсат кожата.

Но животното само я подуши и побутна закачливо с муцуна. Миризмата, която се излъчваше от кучето, беше като цопване в хладка вода в някой горещ летен ден. Замисли се за сутринта, когато Мина бе изскочила от гъстите шубраци, за да ги спаси от подивелите кучета, както и за обзелото я дълбокото облекчение, стопило ледената утайка на страха във вените ù. И тогава си спомни нежеланието, с което Мина я бе оставила, за да последва Ели.

Замисли се за вълка, който не беше враждебен.

Кучетата наоколо настръхнаха и заръмжаха – но не срещу нея.

Животните лаеха стопаните си.

В миг гласовете наоколо стихнаха, настъпи гробна тишина и хората пуснаха поводите. Кучетата се втурнаха напред и обградиха Алекс в плътен, защитен кордон. Някои облизаха лицето ù. Други я подушиха, докато тя махаше примката от врата си. Огромната черна овчарка се притисна към нея, отправяйки сякаш предизвикателство към всеки, който би дръзнал да я доближи, но тогава от тълпата изскочи нещо дребно и се хвърли в скута ù. Това беше палето, което се извиваше и гърчеше с такова неистово облекчение, че малко остана да се покатери на главата ù.

– Добро момче – рече Алекс, оглупяла от изумление, след което забеляза как тълпата се раздвижва и се разделя надве. Възрастни мъже с пушки и винтовки отвориха пътека сред множеството – също както Мойсей, разделил надве Червено море, и нагазиха сред кучетата.

Джет повдигна очи и изскимтя лекичко, размахал опашка за поздрав. Щом проследи погледа на кучето, Алекс се вцепени от изумление.

– Добре ли си? – Той се отпусна на едно коляно и протегна ръка, за да я подкрепи. Имаше кехлибареночерни очи, също като кучето си, и високи и изсечени скули като ръб на секира, а ароматът му беше сложна смесица от оттенъци на черното: студена мъгла и тъмни сенки.

Когато палето изскимтя и се хвърли напред, за да близне ръката му, момчето се усмихна.

– Я се виж – рече той и го погали. – Какво добро кученце.

42

Черноокото момче се наричаше Крис Прентис, а приятелят му Питър командваше мъже, които с много малко изключения бяха достатъчно възрастни, за да имат внуци.

– Пет пари не давам за проклетите кучета. Откъде да знаем, че това не е капан? – На възраст Питър изглеждаше не много по-голям от Том и имаше рошава светлокестенява коса, която падаше свободно върху мускулестите му рамене. – Може би тя е примамка.

– Не, не съм – отвърна Алекс. Превели я бяха под стража оттатък полуремаркето и сега тя седеше по турски в един фургон. Бяха взели раницата ù, а един от мъжете вероятно бе измъкнал глока ù, но не беше сигурна. Кученцето лежеше свито на топка в скута ù и от време на време повдигаше неспокойно уши, докато Крис и Питър спореха. След като я натикаха във фургона, овчарката също бе скочила вътре, лягайки кротко до нея, както правеше Мина. – Кучетата не усещат ли тези неща?

Лицето на Питър пламна от раздразнение.

– Може да не е минало достатъчно време. Още не е изключено да се промениш. А и кучетата няма как да разберат дали казваш истината за онова момче. Ако напуснем града, навън може да ни чака устроена засада, и тогава фургонът, конете и оръжието ще...

– Според мен рискът си струва – прекъсна го Крис, който беше по-мълчаливият от двамата, наблюдателят, и Алекс си помисли, че момчето беше горе-долу на нейната възраст, може би с една година по-голямо. – Имаме нужда от човек като него. Той е войник, разбира от бомби. Нали все казваш, че...

– Много добре знам какво казвам. – Питър вдигна ядосано ръце на хълбоците си. – Добре. Но ще изчакаме до сутринта.

– Ще бъде прекалено късно – възрази Алекс.

Питър я стрелна с предупредителен поглед.

– Теб никой не те пита. Но ако настояваш да си тръгнеш, лично аз нямам нищо против.

– Питър – обади се Крис със своя спокоен и търпелив глас. – Знаеш, че не можем да я пуснем.

Алекс не беше сигурна дали тези думи ù се понравиха. От друга страна, изобщо не изгаряше от нетърпение да се изправи отново лице в лице с онази тълпа.

– Слушай – обърна се тя към Питър, – прекарах навън цял ден. И не видях никакви пълчища от зомбита.

– Извинявай, но просто не знаеш какво говориш – отвърна Крис. Тонът му остана непроменен, но тя долови укор в гласа му. – Имаш късмет, че си жива. Три от тях са те нападнали и твърдиш, че едното си е служело със сопа. Това е нещо ново. Въпреки че нападението е било некоординирано, никога досега не са ловували заедно. – Крис погледна към Питър. – Това може да е първата крачка към появата на някаква организираност.

– Още една причина да отидем за Том още сега – заяви тя.

– Освен ако не е мъртъв – възрази Питър.

– Ако продължиш да го повтаряш, може и да се случи. Това ли искаш всъщност?

– Разбира се, че не – изсумтя Питър. – Да не съм задник. Казвам само, че си извадила голям късмет. Ако беше замръкнала малко по-далече от града, сега можеше да не си тук.

Вероятно не бяха забелязали, но току-що едва не бе линчувана от банда старци, така че и близо до града не беше кой знае колко безопасно.

– Затова ли сте поставили блокада на пътя? За да държите децата канибали настрана?

– Деца канибали? – Питър се изсмя сухо. – Това ми хареса. Ние ги наричаме Променените. Всъщност отговорът е – да, тази барикада е една от причините да не се разхождат по главната улица.

Но едва ли беше единствената, помисли си Алекс. Може да са построили ограда, но как се обезопасява цяло село?

– Лошото е – продължи Питър, – че са намерили начин да оцеляват. Знаят как могат да се стоплят, как да намерят подслон, освен това преследват хората. А от това, което казваш, излиза, че се учат и как да ловуват.

– В този случай може да се избият взаимно – допусна Алекс.

Питър поклати глава.

– Но не го правят и това е най-странното. Засега не са достатъчно организирани, за да превземат града. Но скоро може да станат и тогава ни е спукана работата. Те са толкова много, че патроните няма да ни стигнат да убием всички.

Въпреки всичко Алекс не можеше да изостави Том.

– Разполагате с достатъчно хора. С пушки също. А с конете ще се доберете до Том само за няколко часа. Ако някой от вас беше ранен, нали щяхте да го спасите?

– Няма да си губя времето с голи хипотези – отвърна Питър. – Виж, не мисли, че не разбирам. Знам, че те е грижа за този човек. Това ми е ясно. По думите ти звучи, сякаш е свестен тип.

– Такъв е – рече тя с насълзени очи. – Наистина е такъв.

– Питър – обади се тихо Крис, – трябва да го доведем. И бездруго не са останали много като нас. Ако ние не се борим един за друг, тогава кой? Ако той е Пощаден, то рискът си струва.

Алекс долови ударението върху думата Пощаден. Също както при Променен. Тези хора не възприемаха нито нея, нито Том, нито дори себе си като оцелели. Всички те бяха Пощадени, сякаш ставаше дума за някакво божие наказание.

– По дяволите – извика Питър, след което блъсна сняг с тока на ботуша си и Алекс усети как пиперливият дъх на съпротивата му се смекчава. – Така да бъде. Но ти оставаш тук, Крис.

На Алекс това не ù се понрави, но не защото чувстваше Крис като свой съюзник, а защото Питър и бездруго не я харесваше. Да не говорим, че постоянно ставаха злополуки...

Както изглежда, Крис беше на същото мнение.

– Не мисля, че това е добра идея.

– Да, да, да, точно там е проблемът. Че не мислиш – сопна се Питър. – За разлика от мен, а аз нямам намерение да обяснявам на Преподобния или на Съвета защо ти си мъртъв, а аз не.

Ледена жилка прониза тъмната мъгла, която обвиваше Крис. По лицето му не се мярна дори намек за гняв; не го издаваше нищо друго освен миризмата му. Вярно, че не беше много по-голям от нея, но Крис беше много спокоен, в известен смисъл приличаше на Том, и Алекс започваше да разбира защо от него се излъчваше ухание на... каква беше точната дума? Мрак. Не че в него имаше нещо зло, а по-скоро сенчесто, сякаш умееше да бъде прикрит. Вероятно винаги бе общувал със склонни към избухване хора.

– Дядо ми не е тук – отвърна той с равен глас. – Както и Съветът на петимата. Тук сме само ти и аз и сме се разбрали да си пазим гърба. Така че идвам.

Двамата се взираха дълго един в друг, но накрая Питър кимна отсечено.

– Добре. Ако имаме късмет, ще бъдем там няколко часа преди разсъмване. А сега ме извинете, тъй като се налага да посветя и останалите в този налудничав план.

След като той излетя от стаята, Алекс рече на Крис:

– Благодаря ти.

– Няма защо – отвърна той, но не се усмихна, а миризмата му стана по-плътна, обгръщайки го отново в мрак. – Не го направих заради теб.

– Ами ако Питър ти беше казал да ми теглиш куршума?

– Не мисля, че искаш да разбереш – отвърна той.

43

Бяха осем души общо. По двама мъже на коне от двете страни на фургона, Питър, който яздеше начело, и още един най-отзад. Крис управляваше фургона, а Алекс седеше между него и Джет. Палето лежеше свито на кълбо в скута ù.

– Хубаво кученце – обади се Крис.

– Моля? – Всичко беше толкова шумно: скрибуцането на фургона, дрънченето на сбруите, силното трополене на конските копита. Цялата тази гюрултия я побъркваше, тъй като дни наред се бе придвижвала дебнешком, като се криеше в горите и едва ли не умираше от страх всеки път, щом изпукаше някое клонче.

– Говоря за кученцето. Наоколо не се срещат много ваймаранери.

– Ваймаранери ли?

– Ваймарска ловна порода. Когато порасне, ще стане доста едър. А ако не се лъжа, ще бъде и един истински призрак. – В отговор на обърканото ù изражение едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка. – Май не знаеш много за кучетата, а?

„Освен това, че внезапно ме заобичаха ли?“

– Никога не съм имала куче.

– Заради цвета на козината е. Понякога наричат този вид ваймаранери „сиви призраци“. Има ли си име?

– Не ми остана време за това. – Тя сведе поглед към палето. – Призрак не звучи зле.

– Не е по-лошо от всяко друго. Но преди да ти позволим да го задържиш, ще се наложи ветеринарят да му хвърли един поглед.

– Имате ветеринар?

– Аха, но той не е единственият, чиито услуги можем да използваме. Освен кучетата разполагаме с много жива стока. По този път минават доста хора, така че рано или късно ще се появи и някой ветеринар.

Тя си припомни аргумента, който Крис бе използвал за Том: „Имаме нужда от човек като него.“

– Това ли правеше на блокадата? Подбор на хората?

– Ъ-хъм.

– Не звучиш особено гузно.

Дори на тази странна лунна светлина очите и косата на Крис изглеждаха не по-малко черни от миризмата му.

– Нямам друг избор.

– Но как можеш да отпращаш хората?

– Правим, каквото трябва. Не разполагаме с неизчерпаеми запаси. Оставането на всеки един от нас зависи от това какво ще сложи на масата.

– Но това е жестоко.

– Да, така е. Но нямаме много храна и затова се налага да поддържаме баланса между хората, които приемаме, и онова, от което се нуждаем. В момента ни трябват хора за физически труд, за гледане на животни и за основни ремонтни дейности. Имаме нужда от мъже за охрана на периметъра. А напролет ще имаме ниви за оран и за сеитба, така че тогава бихме могли да приемем повече хора – в случай, че продължават да идват насам, разбира се.

– Кой взима решенията? Питър ли?

– Не. Съветът на петимата.

– Нещо като – смръщи вежди тя – градски съвет ли?

Той поклати глава.

– По-скоро като старейшини.

Алекс едва не се разсмя.

– Но нали почти всички там са стари.

– Да, с изключение на нас. Това са хора с дълбоки семейни корени. Може да се каже, че фамилията на Преподобния, Йегърови, е основала Рул от нищото, а и начело на градския съвет винаги е стоял представител на клана. Доколкото знам, Съветът на петимата управлява град Рул от доста време насам.

Нещо звънна в ума ù.

– Питър каза, че Преподобния е твой дядо. Но фамилията ти е Прентис.

– Точно така. Но никога не съм го виждал.

– Значи преди не си живял тук?

Изведнъж от него се разнесе повей на враждебност и резервираност, от който лъхаше на тайни и на срам, при което миризмата му придоби още по-черен оттенък.

– Не. Роден съм в Мъртън, на около сто километра югоизточно оттук. Ами ти?

– Аз съм от Евънстън, Илинойс. Живея на няколко пресечки от „Нортуестърн“[30].

В погледа му проблесна нещо като весело пламъче.

– Наскоро си подадох документите в „Нортуестърн“. Но не беше първият ми избор.

Тогава със сигурност беше по-голям от нея, може би на седемнайсет или по-скоро на осемнайсет.

– А кой беше първият?

– Вече няма значение, не мислиш ли?

„Опа!“ Усети как бариерата се затръшва и реши, че въпросът ù е риторичен. Така че просто се загледа в група облаци, плъзнали по лицето на луната. Палето изсумтя и се зарови още по-дълбоко в скута ù.

– Извинявай – реч ù Крис. – Но не обичам да се обръщам назад. Просто няма смисъл. И бездруго всичко е обречено.

– Откъде знаеш?

– Задигнахме едно старо радио, от онези, които все още работят.

Сърцето ù прескочи един удар. Когато откраднаха камиона, Харлан и Брет отнесоха със себе си и радиото на рейнджърите.

– Откъде го взехте?

Той я стрелна с любопитен поглед, навярно доловил нещо в тона на гласа ù.

– От една ферма на десетина мили от града.

– О! – Тя се постара да прикрие разочарованието си. – Успяхте ли да хванете много предавания?

– Не чак толкова, а и с течение на времето стават все по-малко. Но достатъчно, за да разберем, че навсякъде е пълна каша. – Замълча за момент. – Ти къде беше, когато се случи?

Разказа му само най-необходимото: за планината, Джак и Ели. Той не се поинтересува защо е била в Уакамау, не попита и за родителите ù, а и тя не виждаше причина да му разкрива доброволно цялата тази информация.

– Ами ти? – попита го Алекс.

– На училище. Бях излязъл на двора и помагах на учителката по химия да заложи димка на второкурсниците. И тогава тя се строполи. Отначало реших, че е припаднала, но всъщност беше мъртва.

– А ти какво направи?

– Преди или след като самолетът се разби на футболното игрище?

– След това.

– Едва не пребих до смърт едно дете с тетрадката си. В противен случай щях да се простя с лицето си. В групата ни имаше едно момиче. В първия момент ù нямаше нищо – не беше от Променените – но от страх хукна към игрището, където беше пълно с деца. Повечето от тях бяха нормални. Но имаше и Променени и те подгониха всички останали.

– О, боже! – Дори не искаше да си представя какво е било.

– И тогава онези здравеняци от отбора по футбол я забелязаха. Втурнаха се като побеснели на игрището и я разкъсаха на парчета, след което погнаха и малките. – Последва нова пауза. – Понякога, като затворя очи, още ги виждам пред очите си. Още ги чувам. Цялата онази зверска касапница.

– А ти какво направи?

– Нещо, което не очаквах от себе си – отвърна той. – Избягах.

След като известно време пътуваха мълчаливо, по едно време Алекс попита:

– Как се озова в Рул? Заради дядо ти ли?

Той поклати глава.

– Колата ми отказа да запали. До вкъщи имаше четиридесет километра, а Мъртън е голям град. Така че след онова, което видях в училище, реших, че там ще е хиляда пъти по-зле. Много повече починали, убити и превъртели хора. Затова не се върнах.

– Но все пак там е домът ти.

– Живеех само с баща ми. – Сенките около Крис се сгъстиха и Алекс предположи, че момчето предпочита да не си спомня за баща си. – Но сега, когато имаме повече информация – за възрастта на починалите на място – знам, че е щяло да бъде напразно. Той беше на петдесет.

– Но тогава не си го знаел, а и трябва да има изключения. Като нас, например.

– Ние сме потвърждение на правилото. Доколкото знаем, болшинството от нормалните хора наоколо или са много млади, или са прехвърлили шейсет и пет, дори седемдесет.

– Разбирам – отвърна Алекс, чудейки се какво да каже. – Баща ти със сигурност би искал поне ти да се спасиш. Не би искал да умреш.

Ъгълчето на устата му се повдигна отново.

– Не познаваш баща ми.

За втори път останала без думи, Алекс попита:

– А колко са тези като мен и теб?

– В Рул ли? Ами всички общо сме петстотин души. От тях шейсет и трима са Пощадени.

– Шейсет и три деца от общо петстотин души?

– Точно така. Само двайсет и пет от тях са на нашата възраст: дванайсет момчета и тринайсет момичета. – Той я измери с поглед. – Вече четиринайсет.

– Само двайсет и пет ли?

– Ъ-хъм. Питър е най-големият от Пощадените, той е на двайсет и четири. – Крис се поколеба. – Всъщност е много свестен тип, но първо трябва да го опознаеш.

Алекс реши да остане без коментар по този въпрос.

– Но как да сме сигурни, че няма да се променим? Може да е просто въпрос на време, както казва Питър. – Замисли се за Дейдри. – А някое от по-малките деца променило ли се е от Енергийния срив насам?

– Никога не се е стигало дотам.

– Какво имаш предвид? – не разбра Алекс.

– Просто не позволяваме да се стигне дотам. – На лунната светлина лицето му беше само бегла отсянка. – Защо мислиш, че имаме кучета?

Ранна предупредителна система, осъзна Алекс – подобно на канарчетата в мините, кучетата сигурно усещаха промяната, преди да се е случила. И все пак ù се струваше невероятно.

– Взимате решение за съдбата на детето въз основа на преценката на едно куче?

– Досега не е имало грешки.

А това означаваше, че тези хора имаха опит. Боже, дали не заключваха децата, наблюдавайки настъпващата промяна? Нещо като експеримент, просто да бъдат сигурни. Сигурно беше така, иначе не биха имали такова доверие на кучетата.

Заля я вълна на истински потрес, оставяйки я разтърсена и замаяна. „Кучетата посочват децата, а после тези хора... какво всъщност правят после? Изхвърлят децата от града? Убиват ги?“ Сети се за трите деца – момичето със сопата и онези две момчета. Досега не се бе замисляла много за тях. Първо беше прекалено заета да се бори за живота на Том, а после да се разправя с разярена тълпа, така че нямаше причина да се оправдава. Стореното от нея беше самозащита. Не бе имала друг избор.

– Правим, каквото трябва, за да оцелеем – отвърна тихичко Крис. – Когато прекараш повечко време сред нас, сама ще разбереш.

Най-лошото беше, че в известен смисъл вече разбираше.

44

Телата на трите деца още лежаха там, където бяха паднали – където ги бе убила – на паркинга пред магазина. Факт, който повдигаше един любопитен въпрос: защо хранещите се с мърша животни не бяха докоснали Променените? А обичайните за тези места мършояди определено бяха идвали. Нед, все така мъртъв, се бе простил с главата си и с лявата си ръка. Ала въпреки това Променените бяха останали непокътнати.

Но някой друг също бе идвал тук.

Задната врата на магазина беше насилена отвън. А в помещението зад тезгяха бяха останали само няколко събрани накуп автомобилни постелки, както и миризмата на бърбън и болест – но това бе всичко.

От Том нямаше нито следа.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

РУЛ

45

Пукотът на далечна стрелба изтръгна Алекс след поредната нощ на неспокоен сън. Едно по едно тя регистрира ослепителния блясък на сутрешното слънце във вече прекалено светлата и много студена стая, мекото легло и успокояващия, ах, така познат аромат на наденица и яйца, на пържени картофи и... точно така... кафе. Но въпреки това чувството, което изпита, не беше нито глад, нито благодарност, а едно ужасно разочарование, като някой от онези моменти, когато заспиваш с надеждата, че утре светът ще бъде друг, но после се събуждаш и виждаш, че е съвсем същият. Да, наистина беше в безопасност и на топло, нахранена и чиста за първи път, откакто бяха напуснали хижата на рейнджърите, но Том беше изчезнал, а тя се бе провалила.

Още изстрели. Но не много. След последните три дни – почти в навечерието на Деня на благодарността – вече бе започнала да свиква със стрелбата, която отекваше понякога по-често, друг път – по-рядко.

Тя издърпа възглавницата върху главата си, за да се скрие от шума и светлината. Нямаше за какво да е благодарна. Беше се провалила. Том никога не би я предал. Не биваше да го оставя. Боже, всичко беше толкова нечестно. Първо родителите ù, после чудовището и целият ù живот, училището и приятелите, леля Хана, Ели и Мина, а сега и Том...

Трябаше да се махне оттук, трябваше да намери Том, а след това и Ели. Ще събере провизии; би могла да вземе отнякъде раница, карта и оръжие. А после какво?

На вратата прозвуча отривисто почукване, повече формалност, отколкото нещо друго. Топката се завъртя и Джес подаде глава в стаята.

– Стори ми се, че чух движение – рече тя. – Трябва да слезеш долу. Мат дойде да те вземе, за да се срещнеш с Преподобния.

– И защо? – След три дни усещаше тялото си като една огромна язва; гърбът я болеше, гърлото ù беше възпалено, а ръцете ù бяха нашарени като селски юрган със заздравяващи рани от ожулено и порязвания. – Това с нищо няма да помогне.

– Никакви самосъжаления, момиче. – Джес имаше вид на библиотекарка, останала стара мома: суха и последователна, със свита на кок стоманеносива коса. Всичко, от което имаше нужда, беше затъкнат зад ухото молив и очила с половинки стъкла на верижка около врата. – Коринтяните казват: „Бог е последователен и заедно с изкушението винаги изпраща средство за спасение, за да можеш да устоиш“.

– Нима?

– Точно така. Това означава, че трябва да спреш да се самосъжаляваш. Господ те подлага на изпитание.

– И какво е то? – попита Алекс с дълбоко чувство на самосъжаление.

– Ти как мислиш? – Джес започна да изброява на пръсти. – Да видим сега. Първо оцеляваш след атаката. Не се променяш. Спасяваш дете. Едва не биваш изядена от диви кучета. Едва не биваш изядена от Променените. И едва не те линчуват. А, да, и кучетата те харесват. Пропуснах ли нещо?

„Да, предадох единствения човек, който би предпочел да умре, отколкото да ме нарани.“

– Не разбирам защо да са изпитания. Тези неща просто се случиха.

– Значи, тогава си сляпа и е крайно време да се събудиш. Не си единствената с проблеми. Тук, в Рул, няма човек, който да не е изгубил поне един свой близък, а някои от нас и повече от един. Със собствените си очи видях как дъщерите ми се строполиха мъртви, но благодаря на бога, че внукът ми бе пощаден. Животът на всички ни е съсипан, но не си ни видяла да се влачим наоколо с оклюмали глави и потънали в самосъжаление. Всички се трудят и това важи и за теб, млада госпожице. А сега си вдигай малкото задниче от леглото, преди да съм те почнала аз.

– Ти не си ми майка – отвърна Алекс, след което си помисли: „Боже, не прозвучах ли като Ели?“.

– И благодаря на господ за това – рече Джес. – Не съм безчувствена, Алекс, но никой тук няма време за самосъжаление – нито ти, нито аз, нито който и да е друг. Долу има едно кученце, което не може да си намери място, защото иска да те види, и освен това ни чака работа.

– Не съм длъжна да те слушам.

– Докато си под моя покрив, ще ме слушаш. – Когато Алекс не отвърна, Джес се наведе над леглото и въздъхна. – Слушай. Не искам да става по този начин. Бих предпочела да се разбираме.

Алекс си помисли, че това сигурно бе вярно, ала Джес изглеждаше непроницаема. С тази нейна праволинейност от нея лъхаше мирис на... така според Алекс ухаеше бялото. Никаква мъгла, никакви сенки, както беше при Крис. Миризмата на Джес беше непроницаема.

– За начало можеш да ме оставиш на мира – отвърна Алекс.

– Това не мога да го направя. Знам, че звучи изтъркано, но ако Том е означавал толкова много за теб, той не би искал да те вижда такава. Както го описваш, той е един много мил, много смел млад мъж и е видял нещо в теб, което го е накарало да те спаси – при това неведнъж. Можеш да се опитваш да се залъгваш, че е било просто рефлекс, че би го направил за всеки и че не е имал друг избор, но запомни едно: накрая, скъпа, той е предпочел теб пред приятеля си. Избрал е теб. – Джес бръсна кичур коса от челото на Алекс. – В Светото писание се казва: „Чрез вярата си той говори даже след смъртта“.[31]

– Какво означава това? – попита отчаяно Алекс.

– Това означава, че трябва да почиташ жертвата на Том. Трябва да почиташ и самия него. Той би искал да те види жива.

– Но животът ми е наказание. – По бузите ù потекоха сълзи. – Всички, които обичам, си отидоха.

– Докато си жива, има надежда – отвърна Джес. – Надеждата означава да си кажеш: ще живея още един ден и затова съм благословена.

– Откъде е тази мисъл?

– От Книгата на Джес – отвърна тя. – А сега ставай. Не допускай страданията на Том да са били напразни.

В кухнята, докато Джес се суетеше около тигана, съквартирантките на Алекс – закръглено и лъчезарно шестнайсетгодишно момиче на име Тори и Лена, арогантна наглед брюнетка на възрастта на Алекс – миеха и подсушаваха съдовете. На бялата селска кухненска маса седеше прегърбен възрастен мъж с обветрено и загрубяло като на каубой лице. Докато дъвчеше, той вдигна поглед от канчето с кафето и полуизяденото кексче, след което преглътна и рече:

– Добро утро, слънчице. Как спа?

– Добре, благодаря, Док – отвърна Алекс. Още първия ден Кинкейд ù бе казал да му вика Мат или Док, но тя не можеше да си представи как ще се обръща на малко име към човек, наближаващ седемдесет и пет. След леденостудената стая уютът на кухнята, затоплена от старомодната чугунена печка и изпълнена с упойващия аромат на канела, индийско орехче и ябълки, ù подейства благотворно. Устата ù се напълни със слюнка, а стомахът ù закъркори.

Страничната врата се отвори и Призрак влетя в кухнята. Щом зърна Алекс, палето изджафка щастливо, дотърча бързо при нея и изобщо вдигна голяма врява. Алекс се усмихна широко и се наведе, за да почеше по коремчето гърчещото се пале.

– Как е голямото ми момче?

– Искаш да кажеш дебелото – обади се друго едно момиче, влязло заедно с кучето. Сара беше дребничка, с много тъмни очи и с деликатни като на порцеланова кукла кости. Тя свали от главата си червено-розовата плетена шапчица и тръсна оплетените си руси къдрици. – Не ходи, а направо се търкаля по стълбите.

Тогава Лена подхвърли на Алекс:

– А сега, след като най-сетне спря да се цупиш, за разнообразие би могла ти да излезеш на студа.

– Нямам нищо против аз да го разходя. – Сара коленичи на пода, почеса Призрак по коремчето и се изкиска, когато палето се загърчи неудържимо. Тогава лицето ù придоби тъжно изражение: – Брат ми имаше куче, един много сладък кокер шпаньол, само че го блъсна кола.

– Е, вече няма коли, така че грижите ти отпадат – обади се Лена.

– Ще се радвам на помощта ти, Сара – рече Алекс, без да обръща внимание на Лена, която подбели очи.

– Алекс, отделих ти нещо за закуска – каза Тори, след което се извърна от мивката и избърса ръце в кърпата за чиниите. По бузите ù бе избила червенина, а косата ù се бе накъдрила от парата. – Защо не седнеш на масата, докато аз...

– Алекс да не е саката. – Лена остави подсушената чиния, която издрънча върху останалите. – Престани да се подмазваш.

– Благодаря, Тори. – Алекс се надигна от пода. – Аз ще я взема.

Тори изви вежди и зяпна от нанесената обида.

– Не се подмазвам – отвърна на Лена.

– Разбира се – изсумтя Лена. – Това, че Крис постоянно виси тук, не означава, че Питър...

– Лена! – изрече предупредително Джес.

– Какво? Само си казвам мнението. Не разбирам защо трябва да се държите с нея така, сякаш е по-различна от нас.

– Всъщност – подхвана стеснително Сара – чух, че кучетата...

– Стига с тези кучета. – Лена отново подбели пресилено очи. – Те не знаят нищо. Ами ако животните също се променят? Замисляли ли сте се за това? И бездруго през първия ден се държаха като побеснели.

– Лена, благодаря ти за това изумително прецизно научно наблюдение – каза Джес и подхвърли майсторски едно яйце. – Щом получиш дипломата си по веретинарна медицина, веднага ще ти поискам мнението. А сега се заеми с чиниите, защото сами няма да се изсушат.

Лена избърса с апатия едно канче.

– А тя кога ще се включи? На нас никога нямаше да ни мине номерът с подобни лайняни простотии.

– Горките ми уши – оплака се Кинкейд.

– Лена Кристина Столц. – Джес отряза две дебели филии черен хляб. – Няма да търпя арогантно отношение в къщата си. Само да чуя още една обидна дума от мръсната ти уста и отивам да говоря с Преподобния.

– Блъфираш. – Лена хвърли кърпата настрана. – Няма да посмееш, а и Съветът има нужда от нас, нали сме Пощадени и толкова ценни.

– Лена, те искат само да ни защитят – обади се Тори.

– Да ни защитят ли? Та ние сме затворници. Държат ни насила тук.

– Но това е за наше добро.

– Само защото възрастните казват така, не значи, че е истина. – Лена изгледа ядосано Джес. – Можеш да ме държиш тук колкото си искаш, но не можеш да ми казваш какво да мисля.

– Не ме интересува какво мислиш – каза Джес и невъзмутимо сипа кафе в сребристия термос. – Но когато станеш Избрана...

– По-скоро ще се самоубия.

– Когато станеш Избрана, прави каквото намериш за добре под собствения си покрив. Но докато живееш тук, ще спазваш правилата, в противен случай ще помоля Преподобния да преразгледа решението си. Едва ли искаш да ме изпробваш. – Джес затвори термоса. – Разбра ли ме добре?

Цялата кухня беше притихнала. Дори Призрак мируваше. Тори беше на ръба да се разплаче, а Сара изглеждаше восъчнобяла. Алекс се взираше ту в пребледнялото лице на Лена, ту в пода, докато мислите ù препускаха.

„Избрана ли? Това пък какво е? И нима Лена е опитала да си тръгне, но не са ù позволили? Я чакай малко...“

– Да, госпожо. – Гласът на Лена звучеше примирено, но Алекс долови горещия лютив повей на стаена ярост.

– Отлично. – Джес мушна термоса под мишницата си и взе увития сандвич. – А сега ме извинете, защото горкият стражар чака достатъчно дълго закуската си в студа. – Вратата се затвори подире ù с решително щракване.

Отначало никой не помръдна, но накрая Сара прекоси помещението и докосна ръката на Лена.

– Всичко ще се оправи – рече ù тя. – На мен също ми е мъчно за майка ми.

Лена се дръпна настрана.

– На мен обаче не ми е мъчно за тази кучка – изсъска тя и изхвърча от стаята. В следващия миг Алекс я чу как изтрополи нагоре по стълбите.

– Тори – наруши мълчанието Кинкейд, – ако не възразяваш, с удоволствие бих изял още едно кексче.

46

Кинкейд бе довел за Алекс един кротък петнист кон с хлътнал гръб на име Хъни, ала момичето се възпротиви.

– Никога не съм яздила – заяви тя, без да обръща внимание на стражаря, който слушаше с интерес, облегнат на предната порта. Кучето му, сиво-бежов на цвят питбул, доприпка при нея, за да си изпроси погалване. – Защо да не вървим пеша?

– Защото е по-бързо – отвърна Кинкейд. – Послушай ме, ако те разпределят в някоя от фермите, ще се радваш, че имаш кон.

– Аха – изрече провлечено стражарят, който сърбаше горещо кафе. – Иначе ще трябва да ставаш, преди да си легнала.

– Хайде, Алекс – подкани я Кинкейд. – И остави това куче.

– Добре, добре, идвам – отвърна Алекс, но на лицето ù плъзна усмивка. Усетило, че губи вниманието ù, кучето се бе изтърколило по гръб и жално размахваше лапи във въздуха. Алекс се наведе, за да почеше питбула по шията, и той изсумтя доволно: – Вината не е моя.

– Изглежда, се сдобихме със своя собствена повелителка на кучетата – каза стражарят и поклати глава. – Луси не харесва никого, но както се казва, око да види, ръка да пипне. Стига, Луси, ела веднага!

С почти човешка въздишка, питбулът се претърколи отново на крака и отправи към Алекс укорителен поглед: „Направи нещо!“. С оклюмала глава кучето се върна бавно при стражаря, седна на задните си лапи и изсумтя троснато.

След няколко несполучливи опита Алекс най-сетне съумя да се покатери на седлото, а известно време след това Кинкейд също бе успял да нагласи стремената и да ù обясни за какво служат юздите, как трябва да седи и изобщо какво да прави. Тогава двамата се отправиха към града, изпроводени от окуражителния лай на питбула.

– Добре се справяш. Започна да му хващаш цаката – каза Кинкейд, който бе възседнал строен кон с леопардова окраска от породата апалуза. – След няколко дни ще препускаш с най-добрите.

– Ъхъм – отвърна Алекс, а мислено си рече: „Да, а може да препусна далече оттук.“ За жалост обаче Хъни явно обичаше да се разхожда с бавна крачка. Въпреки това спокойното движение на животното беше приятно. Всяко куче, покрай което минаваха – а те срещнаха немалко по пътя си, ги приветстваше с дружелюбен лай и изопнало докрай повода, размахваше въодушевено опашка.

Кинкейд я погледна и рече:

– Кучетата винаги ли са толкова дружелюбни с теб?

– Не, не винаги.

– Ъ-хъм. – Кинкейд се загледа в един стражар, който се опитваше да накара лабрадора си с цвят на шоколад да седне насила. – Продължавай в същия дух и никога няма да ти липсва приятел.

Къщата на Джес се намираше на запад от центъра на града, вероятно на по-малко от километър разстояние. Докато яздеха, Кинкейд ù даде най-обща информация за разположението на Рул. Градът открай време представляваше малко, почти напълно затворено общество и спирка по пътя между затворената днес мина и градовете, от които доставяха провизии за работещите там мъже. След нападението Рул се бе разширил, за да може да защити намиращите се околовръст ценни ресурси, най-вече гори, отдалечени ферми и добитък. Всички главни пътища бяха барикадирани през интервали от километър и половина, започвайки на осем километра от града, и се охраняваха по двайсет и четири часа на денонощие. Допълнителни пешеходни патрули, придружени от кучета, кръстосваха горите. Единственият път в града беше североизточният. Нежеланите посетители биваха ескортирани до югозападните покрайнини, на петдесет километра северно от мината.

– В града ще имаш доста голяма свобода, но ако искаш да отидеш на някое място извън центъра, ще трябва да имаш охрана – обясни Кинкейд. – Що се отнася до Пощадените, понякога страстите се разгарят повече, отколкото трябва. А ние не искаме да ти се случи нещо лошо.

Алекс се чувстваше неловко заради начина, по който Кинкейд и всички останали произнасяха думите „Пощадени“ и „Променени“. А също и „Избрани“ – кои бяха те обаче? Всичко това ù се струваше някак прекалено религиозно – особено като се има предвид проповедникът, който управляваше града, и този негов Съвет на петимата. Може би хората тук принадлежаха към някаква секта също като населението на Джоунстаун и Уейко. Да вземем Джес, която все бълваше цитати от Библията. Освен това изглеждаха прекалено организирани, сякаш отдавна разполагаха с действащ устав с правила.

– Затова ли трябва да се срещна с този преподобен и със Съвета? За да решат какво ще правят с мен?

– Нещо такова. Преподобния обича да гледа на ръка, а Съветът управлява града и въз основа на обществените нужди решава кой къде ще отиде и какво ще прави.

– Вие ли ги избрахте?

Кинкейд поклати глава.

– Петте фамилии управляват града още от създаването му. А семейството на Преподобния, Йегърови, е най-влиятелното. То е и най-богатото, както и първата от Петте фамилии, нагърбила се със създаването на Рул преди сто и петдесет години. Собственици на мината, основатели на града и създатели на църквата. Преподобния и брат му поеха ръководството на мината след смъртта на баща им. Преди двайсет години мината почти се изчерпа, но тук има мъже, които цял живот са работили в нея. В такива времена чувството за лоялност и семеен дълг са много ценни качества. Йегърови са се грижели за хората преди и всички смятат, че ще го сторят и сега.

– Значи, всички слушат пастор Йегър?

– Преподобния. Да. Така да се каже, той е последният арбитър.

– А какво става, когато другите членове на Съвета не са съгласни с него?

– Досега не се е случвало.

Нима всеки път получава подкрепата на всички и нещата винаги се свеждат до начина на мислене на един-единствен човек? Това не звучеше никак добре. Не бе възможно винаги да са на едно и също мнение, нали така?

– Ами ако поискам да си тръгна? Ели е там някъде навън, а Том...

– Доколкото разбирам, нямаш никаква представа къде може да са. Прав ли съм?

– Да, но това не означава, че трябва да спра да ги търся.

– Имаш ли някакви умни идеи откъде ще започнеш?

– Не – отвърна тя троснато.

– Тогава, докато не измислиш нещо, по-добре потърси начин да се приобщиш.

– Да, но Рул не е мой дом – отвърна тя. Думите на Лена се мярнаха като призраци в съзнанието ù и в този миг у нея започна да се оформя едно много лошо предчувствие за това място. – И вие не сте моето семейство.

– Е, тогава да видим какво можем да направим по този въпрос.

Центърът на града не беше голям. В северозападния му край се издигаше огромна бяла църква, в която се помещаваше жилището на енорийския свещеник. От западната страна се простираше разлатата двуетажна сграда на кметството с високи арковидни прозорци и часовникова кула, изградена от старомоден червеникавокафяв камък. На юг площадът беше обточен от вехто магазинче за евтини дрънкулки, пекарна в съседство до малка бакалия с табела „При Мърфи“, следваше „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7 и накрая нещо средно между християнска книжарница и кафене „Светите земи“. От другата страна на площада точно срещу кафенето имаше разбит бар, който, съдейки по ретро рекламите на бира „Блац“ и Балантайн“, украсяващи тухлената фасада, не бе отварял от ерата на динозаврите. По тротоара, минаващ пред бакалията, магазинчето за евтинийки и кафенето, патрулираха стражари. По ефирното ухание на сварено кафе, кленов сироп и палачинки се познаваше, че „Закусвалнята на Марта“ е отворена. На масите, наредени по протежение на замъгленя преден прозерец, седяха изгърбили рамене мъже в камуфлажно облекло. Щом забелязаха Алекс, кучетата им веднага скочиха на крака.

„Нещата определено се влошават.“ Още няколко кучета опряха носове в шлифованото стъкло на закусвалнята и Алекс установи, че в мига, в който я зърваха, миризмата им ставаше по-плътна и по-наситена. „С Мина не беше чак толкова зле, а оттогава измина само седмица. Най-много десет дни.“

Усетила вперения в нея поглед, тя се обърна и установи, че Кинкейд я изучава. Не го познаваше, но в миризмата му не улавяше нищо обезпокоително. От него се носеше лъх на удобно кожено палто, каквото би носил баща ù, примесен с лекия аромат на нещо почти флорално. Може би пудра?

– Знаеш ли защо се държат така? Разбрах, че кучетата не харесват хората, които са на път да... нали знаеш. Но мен...

– Но теб те обичат. – Кинкейд сви леко рамене. – Знам ли? Трябва да помисля.

Вратата на църквата се отвори и оттам се изсипа група деца. Всички до едно малки – на не повече от десет-единайсет години – децата тичаха едно през друго, надпреварвайки се кое ще стигне първо до площадката в съседство. Докато наблюдаваше децата и слушаше техните викове и смях, примесени с радостния лай на кучетата, в гърдите ù се надигна вълна на скръб и тя беше принудена да отклони поглед.

Със закъснение осъзна, че бе дръпнала юздите, и сега Хъни стоеше мирно с излизаща от ноздрите пара и чакаше търпеливо Алекс да вземе решение. Кинкейд също бе спрял и я наблюдаваше. А когато погледите им се срещнаха, той каза:

– И на мен все още ми действат така.

– Изглеждат толкова нормално.

– Защото наистина е така. Стараем се животът тук да тече възможно най-нормално.

„И още как, пълно е с нормални незначителни подробности, като стрелбата и патрулиращите стражари.“ От сутринта не бе чула други изстрели, но се питаше по кого бяха стреляли и къде. И, разбира се, защо.

– Не искаме да растат неграмотни – обади се Кинкейд. – Училището е общото помежду им. Създава им усещането за рутина. При нас има един тип, който е бил директор на Мъртънското основно училище. Ще се запознаеш с него утре, по време на часовете.

– Ще ходя на училище?

– Разбира се. Това, че идва краят на света, не значи, че трябва да зарежеш образованието.

– Но това не е честно.

– Горе главата. Разполагаме с много добри учители, които се наложи да излязат от пенсия. Като се замислиш, в това има известна ирония. Служим вярно цял живот, после ни свалят хомота и ни пускат на заслужена паша, а накрая пак на нас се пада честта да оправяме цялата тази каша.

„Заслужена паша ли?“ Тя понечи да отвърне, но в същия миг до слуха ù достигна бързият тропот на конски копита. Една селска каруца подскачаше по криволичещия горски път. Този път каруцата караше Питър, на капрата до него седеше Джет, а Крис яздеше в тръс подире им на един мускулест червеникавокафяв кон. Вместо със слама каруцата беше натъпкана с хора – всички до един със завързани очи. Още нестретници, прибрани заради ползата от тях, помисли си Алекс. Щом надуши миризмата ù, Джет излая в знак на поздрав, при което Крис се обърна, забеляза ги и вдигна ръка, преди да продължи нататък. Алекс проследи с поглед каруцата, която накрая спря пред сградата на кметството.

– Какво правят там вътре? – попита тя.

– Тъкмо това предстои да разбереш, млада госпожице – отвърна Кинкейд.

47

По главния коридор на кметството имаше редица офиси, някои от които отворени, а други плътно залостени. Във въздуха се носеше страх. Цял куп стражари и кучета държаха под око дълга върволица от мръсни възрастни бегълци. Алекс бе забила поглед в гърба на Кинкейд, но въпреки това чу изпълнения с омраза шепот, когато минаваха покрай тях. Тогава един от мъжете каза достатъчно отчетливо:

– Оставете ме насаме с нея и ще ви покажа какво заслужава.

Последва вълна от груб злобен смях. Кучетата изскимтяха неспокойно. Алекс очакваше Кинкейд да каже нещо, ала той продължи напред.

Когато зад тях отекна дрънчене на чинии, тя се обърна и видя две жени, които бутаха метална количка за сервиране, каквито използваха в болниците, за да разнасят храна на пациентите. В случая свръхчовешкото ù обоняние се оказа излишно, защото беконът си беше бекон.

Носещият се наоколо аромат накара някой от редицата хора да простене. Всички бегълци проследиха с хлътнали очи двете жени, които дотътриха количката до дебела дървена врата, снабдена с напречен лост за отваряне и подсилено стъкло. Едната от жените почука и няколко секунди по-късно вратата се отвори отвътре. Алекс зърна гърба на още един стражар, а когато жените се скриха от погледа ù, усети едва доловима миризма, идеща от другата страна на вратата. Не беше вонята на мъртва плът. Въпреки че очакваше да я надуши от мига, в който влязоха. Тази миризма обаче беше различна. И някак позната – долавяла я бе и друг път: тютюн, развалени зъби и вкиснато уиски.

„Познавам тази миризма. Но кой...“

От дъното на коридора долетя силен, пронизителен крясък и Алекс се сепна, изтръгната от мислите си. Бегълците замлъкнаха, а кучетата заскимтяха, някои дори започнаха да лаят. Крясъкът отекна отново и тогава иззад ъгъла на коридора се появиха двама стражари, които влачеха помежду си един хленчещ и съпротивляващ се възрастен мъж.

– Не, не, нямате право! – проплака мъжът, който беше много стар, почти съсухрен, с ръце като вейки и завързан на възел канап около кръста, за да не се свлекат панталоните му. С внезапен прилив на сили мъжът се изтръгна от ръцете на стражарите и се спусна към един офис. Кучетата изопнаха поводите си докрай, заджафкаха и заритаха с лапи във въздуха. Старецът сграбчи бравата и я завъртя, ала вратата се оказа заключена. По изпитото му лице премина израз на пълно отчаяние, а когато двамата стражари се приближиха към него, той заплака. Старецът се свлече на колене, като костеливите му пръсти останаха впити в неумолимия метал.

– Не можете да ме изхвърлите навън! Нямам си никого, няма къде да отида! – умоляваше ги той, докато стражарите се мъчеха да освободят хватката му. Ала старецът се държеше с непреклонната решителност на пиявица; ужасът бе влял в мишците му неподозирани сили и изнурените мускули на ръцете му се бяха изопнали до скъсване. – Все още мога да работя, все още ме бива за нещо. Моля ви, недейте!

Сред оживения кучешки лай още един стражар се спусна на помощ на своите. С дружни усилия тримата успяха да откопчат ръцете на стареца от бравата, след което поведоха борещия се и крещящ мъж по дългия коридор и за всеобщо облекчение накрая се изгубиха зад ъгъла.

– Божичко – въздъхна мъжът, който бе предложил да покаже на всички какво заслужава тя. Той стрелна Алекс с враждебен поглед. А на Кинкейд рече сопнато: – Трябва да се срамувате от себе си. Той е един от нас, а вие спасявате онези. Какво, по дяволите, я прави толкова специална?

– На първо място – изрече кротко Кинкейд – тя умее да си държи езика зад зъбите.

В края на Т-образния коридор свиха надясно. Тъй като прозорците гледаха на юг, тази част от коридора беше много по-светла. Тук имаше още повече стражари – бе започнала да свиква с вида на тези старци с камуфлажно облекло и пушки – но тогава Кинкейд я поведе към затворената двойна врата вдясно. На табелка от лявата ù страна пишеше СЪДЕБНА ЗАЛА.

– Трябва да почакаме тук няколко минути – рече Кинкейд, след което се отпусна с въздишка в един стол с права облегалка.

Алекс остана права. Устата ù бе пресъхнала, но дланите ù бяха потни.

– Защо трябва да се срещам със Съвета и с Преподобния? Как е възможно да взимат решение за всеки поотделно? Това са прекалено много хора.

– Има-няма петстотин души. Но те не се срещат очи в очи с всеки. С това се занимават командирите, на които са поверени ключовете.

– Ключове ли? Такива, които отварят врати?

– Не, не в прекия смисъл на думата. Свързано е с Библията, с Евангелието на Матей: „и ще ти дам ключовете за небесното царство; и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“[32] Същото схващане като при мормоните само дето ние не сме мормони. Свежда се до това, че Съветът отдава правомощия на определени хора, които могат да взимат ршеения в конретни области, като например: ферми, боеприпаси, снабдяване, хигиена. Питър е от Ърнстови – една от петте фамилии – така че той е командир на милицията. Той е човекът, който решава какви мисии ще бъдат проведени, колко мъже ще участват и всякакви такива неща. Именно той ще се срещне с новопристигналите; ще прецени дали са подходящи за стражарска служба и дали умеят да се бият.

– Значи хората в коридора чакат за среща с командирите?

– Или с техните представители и лейтенанти – хора като Крис.

Веждите ù се сключиха в смръщена гримаса.

– Но нали Крис е внук на Преподобния? Защо и той няма ключ? Как така не е станал командир?

Кинкейд сви устни и отвърна:

– Ами – започна той предпазливо – проблемът е в това, че Крис не е чист гражданин на Рул, роден и отраснал тук. Той е носител на кръвната линия, но родителите му не са... част от града. Те заминаха оттук и историята им е малко... мъглява. Докато Питър е израснал в Рул, по-голям е и има повече опит в тези неща. Това не са единствените причини, но и те стигат.

Откърмен в Рул. Кръвни линии. Изглежда, че Рул беше доста по-затворено и авторитарно място, отколкото бе предполагала.

– Тогава кого приема Съветът?

– Пощадените – деца като теб – както и граничните случаи: хора, които могат да са полезни на града, но командирите не са напълно сигурни. Затова ги изпращат пред Съвета, който трябва да вземе крайното решение. Освен това Съветът приема и хората, които, така да се каже, не се приспособяват много добре.

Тя си спомни заканата на Джес.

– Това ли имаше предвид Джес, когато каза, че щяла да помоли Преподобния да преразгледа решението си?

Кинкейд кимна и рече:

– Преподобният винаги има последната дума, що се отнася до отлъчването.

– Отлъчване ли? – По гърба ù полазиха ледени тръпки. – Тоест, прогонване?

– Нещо такова. – Кинкейд постави ръка на рамото ù. – Слушай, в момента това е най-малкият ти проблем. Най-добре се съсредоточи и се постарай да се представиш във възможно най-добра светлина и недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.

Хм, това беше любопитно.

– А ако излъжеш, ще те, ъ-ъ, отлъчат ли?

– Не, не веднага. Но някои деца не успяват да се адаптират. Просто не могат да свикнат.

– Като Лена ли?

– Има много труден характер, това поне е сигурно.

– Защо не я оставите тогава да си тръгне?

– Ами, ние... стараем се да задържим Пощадените при нас. За тях тук е най-безопасно.

– Но не трябва ли решението да бъде нейно? – „А също и мое?“ – Къде остава свободната воля?

– Свободната воля ли? – отвърна Кинкейд. – Помисли само докъде доведе тя Адам.

Едната врата на съдебната зала се отвори и един рахитичен старец, на около сто и деветдесет, подаде глава навън.

– Преподобния ще ви приеме – обяви той вяло.

– Точно когато взе да ми става удобно – изсумтя Кинкейд, след което се надигна с гримаса, а коленете му изпукаха. – Трябваше да ги сменя, когато имах възможност.

– Не ме занимавай с проклетите си колене – отвърна рахитичният старец. Той раздвижи челюсти и Алекс чу тракането на протези. – Искам да знам само кой ще ми оправи проклетите зъби?

48

Съдебната зала приличаше на декорите на „Съдията Джуди“[33]: малко помещение с дървена ламперия и галерия от три реда за зрителите, ограда с люлеещи се вратички и две правоъгълни маси – по една от всяка страна. В предната дясна част на залата беше свряна ложата на съдебните заседатели. А в средата най-отпред се намираше съдийската трибуна, зад която седяха петима мъже в черни роби и с набраздени от бръчки безизразни лица. Двамината открая, които ограждаха останалите като две еднакви подпори за книги, бяха направо древни и толкова съсухрени, че първият по-силен вятър би могъл да ги отвее. Не успя да различи възрастта на другите трима.

Старите хора бяха толкова ... стари.

Но все пак веднага позна кой е Йегър. Кинкейд бе споменал, че Преподобния сяда винаги точно в средата, и сега тя взе да го изучава. Той беше напълно плешив, с нос като смачкан домат и висящи на шията гънки, които се клатушкаха при всяко движение като обици на пуяк. Тъмните му очи, живи и пронизващи като птичи взор, се фокусираха върху нея със студения преценяващ поглед, с който гарванът измерва с очи прегазеното на пътя жовотно, за да реши дали си струва усилието.

– Значи, ти си Александра. – Гласът на Йегър беше учудващо равен и дълбок, почти гърмящ и идеален за изнасяне на церемонии. – Хайде, влизай. Не се стеснявай. Мини през оградата.

Тя погледна крадешком към останалите четирима мъже, но те не издадоха нито звук, нито някаква емоция. Каква ли беше тяхната работа? Да наблюдават? Да задават въпроси? От тях се излъчваше онази смесена миризма, която бе започнала да свързва със старостта: на мента и тънка като хартия кожа, на мръсни чорапи и пръдня, както и на лъхаща на мухъл грохналост. Но поне не долови нищо обезпокоително.

Йегър беше различен. От него се носеше някакъв непроницаем и хладен лъх, като от запотено стъкло или мъгла. Също като при Джес, заключи тя: непроницаема. Не можа да усети нито мислите, нито чувствата му.

– Така. – Йегър се надвеси над трибуната. От този ъгъл приличаше на лешояд повече отпреди. – Най-накрая се срещнахме. Моят внук ми разказа за теб.

Какво ли му бе казал Крис?

– Да, сър.

– Държа да се срещам с всички Пощадени. Вие сте нашето бъдеще и когато му дойде времето, искам да установя, че сме направили добър избор. Ела тук. Искам да те погледна очи в очи. – Йегър ù кимна да се приближи и едва тогава Алекс забеляза малката стълбичка пред катедрата. Щом изкачи стъпалата, тя плъзна поглед по тесните месингови табелки с имена, по една пред всеки от възрастните мъже. На първите две от ляво на дясно пишеше БОРН и ЪРНСТ. В центъра беше ЙЕГЪР, следваше СТИМКЕ и накрая най-вдясно – ПРИГ.

В този миг Алекс забеляза нещо, което отначало ù бе убягнало: от другата страна на Приг имаше шести стол, който беше празен. Нямаше нито табелка с име, нито пък нещо друго, което да указва на кого принадлежи столът. Би могъл да е чисто и просто резервен, но Алекс не мислеше така. Тя измери с поглед цялата катедра и едва сега забеляза, че начинът, по който бяха подредени членовете на Съвета, изглеждаше... небалансиран. Сякаш нещо липсваше.

„Шест стола, но само петима мъже, които се наричат Съвета на петимата... свен ако не винаги е било така.“

Йегър протегна ръце с дланите нагоре и рече:

– Ще позволиш ли?

Силно озадачена, тя се поколеба, но тогава си спомни думите на Кинкейд: „Обича да гледа на ръка.“ Щом плъзна длани в неговите, кожата ù потръпна от допира. Ръцете на Йегър бяха костеливи и с подути стави, кожата – суха като стар пергамент и осеяна със старчески петна, но захватът му беше силен.

– Топли ръце – констатира Йегър.

– Да, сър. – Очакваше сега да я пусне, но това не се случи. Искаше ù се да отскубне ръце от неговите, но си наложи да остане неподвижна. И въпреки че усети погледите на другите върху себе си, не посмя да отмести очи.

– Алекс, има нещо, което не ми е ясно – започна Йегър. – Искам да разбера как се озова в Уакамау. Разкажи ми.

– Ами аз... ъ-ъ... зарязах училището. – Не виждаше какво значение имаше сега. Но въреки това реши да отговаря кратко и по същество.

Тогава мъжът вдясно избоботи:

– Това навик ли ти беше?

Хваната неподговена, тя стрелна поглед към табелката с неговото име: СТИМКЕ.

– Не.

Йегър на каза нищо, а само потри дланите ù с мазолестите си палци.

– Тогава защо го направи? – продължи Стимке.

– Исках да премисля някои неща. – И докато Стимке все още се взираше в нея, додаде: – Като колежа например.

– Аха – обади се Йегър. – Имаш предвид бъдещето и какво ще правиш с живота си, така ли?

Не беше далече от стината.

– Да.

Единият от съсухрените старци, който седеше най-вляво, Борн, се обади с писклив треперещ глас:

– И какво реши?

– Нямаше време да взема решение, сър – отвърна тя. В нейна полза беше фактът, че това бе самата истина, но когато ръцете на Преподобния се размърдаха, тя усети, че я пробожда внезапно предчувствие. Какво бе казал Кинкейд?

„Недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.“

И че обича да гледа на ръка... О, боже, нима Йегър беше като нея? Изобщо не бе допускала, че и други хора може да са се променили също като нея. Лари, който бе срещнал толкова много оцелели, не бе споменал нищо за това. Може би защото този вид трансформация не беше често срещана или просто хората, които бяха развили някаква форма на свръхсетивност, пазеха това в тайна. Тя също го бе скрила, дори и от Том; но това и бездруго не бе единствената ù тайна. А може би не беше чак толкова глупаво да криеш тази свръхсетивност, като се имаше предвид каква параноя бе обзела всички напоследък.

Въпросът беше: можеше ли Йегър да усети казва ли тя истината, но не по миризмата, а чрез допир? Все едно е жив детектор на лъжата.

Но как ли ставаше това? Алекс знаеше, че когато са нервни, хората се изчервяват, следователно настъпваше промяна в температурата. Освен това човешката кожа носеше електрически заряд; тъкмо на този принцип работеше компютърният тачпад – улавяше наличното електричество. Ето защо върхът на пръста задействаше курсора за разлика от един молив, който нямаше никакъв заряд.

Поначало Йегър може би бе притежавал някакъв вроден талант. В крайна сметка той беше пастор. Помнеше табелата на „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА. Май не беше много далече от истината. Дори да не бе в състояние да изцелява, Йегър вероятно можеше да долавя – естествена заложба, подсилена от Енергийния срив. Но защо точно Йегър сред толкова много оцелели, някои от които бяха доста стари?

И защо тя?

– Давам едно пени да разбера какви са мислите ти – каза Йегър с усмивка, при което заприлича на лешояд, но ръцете му не помръднаха.

– Баща ми все казваше, че не стрували толкова. – Не беше рисковано да спомене баща си, помисли си тя; почти всички родители бяха мъртви, което я правеше не по-различна от останалите. Само да можеше да контролира разговора...

В този миг Ърнс – дядото, а може би прадядото на Питър – който седеше до Йегър, попита:

– Какво работеше баща ти?

– Беше полицай.

– Охо. – Това, изглежда, допадна на Ърнст, другата книжна подпора. Той потри подобните си на вейки ръце една в друга и додаде: – Човек, който е различавал доброто от злото.

Въпреки че никога не бе чувала баща си да определя някой от множеството пияници, съпрузи-побойници или хитреци като олицетворение на злото, тя отвърна:

– Да, сър. Предполагам, че е така.

– Точно това правим и самите ние. Я ми кажи – наклони Йегър глава на една страна – защо кучетата те харесват толкова? Какво ги кара да се държат сякаш... усещат каква си?

– Не знам – отвърна тя откровено. – Не съм куче.

– Но сигурно имаш някакво предположение – обади се Ърнст.

Тя кимна и рече:

– Може би това, че и аз ги усещам по същия начин. – „За разлика от Преподобния Йегър и Джес. Защо ли обаче?“

– И какъв е той? – попита Йегър.

Алекс реши да се възлолзва от случая.

– Ами начинът, по който и вие усещате определени неща.

Ърнст несъзнателно затаи дъх, забеляза тя. Йегър присви очи като хищна птица.

– Тоест? – попита той.

Оказа се права. Най-сетне го хвана натясно, изведнъж тази негова стерилност, това замъглено стъкло се пропука, макар и съвсем лекичко, и отвътре я лъхна нещо влажно и някак металическо – миризма, която ù напомни за деня, в който двете с Ели едва не бяха убити от онези кучета.

„Вода? Или река? Не, не е това. Прилича повече на... дъжд.“

Дъжд. Спомни си деня, в който всичко започна – буреносните облаци от югозапад и сивите спирали, които бе взела за дъжд.

„Затова ли от него се носи мирис на влажно стъкло? Може би в онзи момент е наблюдавал дъжда през прозореца.“

– Тоест? – повтори Йегър.

Имаше чувството, че напрегнатите погледи на останалите мъже ще прогорят дупки в черепа ù, но въпреки това тя не отклони погледа си.

– Тоест, можете да познаете дали казвам истината, защото го усещате буквално с ръцете си.

Право в целта. Никой не проговори. Йегър плъзна очи по лицето ù, след което дръпна рязко ръцете си. Накрая спря поглед върху една точка над рамото ù.

– Мат, би ли изчакал отвън?

Напълно бе забравила за присъствието на Кинкейд.

– Ами – сепна се той, видимо учуден. – Добре.

Алекс усети пристъп на паника.

– Защо да не остане? – попита тя.

– Мат? – изрече рязко Йегър, без да ù обръща внимание.

– Разбира се. Алекс, ще бъда отвън. Всичко ще е наред.

Йегър изчака Кинкейд да излезе, след което насочи към нея своя пронизващ като прожектор поглед.

– При теб не става с допир.

– Защо не може да остане?

– Защото някои неща е най-добре да останат между тия четири стени – отвърна Ърнст. Изглежда, че от всички останали той имаше най-голям авторитет след Йегър. Освен това седеше от дясната страна на Йегър, осъзна тя: доста библейско. Запита се дали малкото му име не беше Майкъл. – Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре за всички – заключи Ърнст.

– А ти какво усещаш? – попита Йегър, приковал поглед в нея. – Чрез допир ли го правиш?

– Не. Но долавям същите неща като теб.

– Какви неща?

– Понякога разбирам какво чувстват хората. – Тя направи пауза. – Разбирам кога Променените са наблизо.

– Какво? – възкликна сепнато Ърнст. – Наистина ли?

– Да – отвърна тя, без да отмества поглед от Йегър.

– Как? – попита той.

– Така, както разбрах, че в тази сграда има убиец – отвърна тя. – Надушвам ги.

49

Беше отслабнал и брадясал. Косата му също беше пораснала и сега стигаше до раменете. Но миризмата, която бе доловила в предния коридор, когато някой отвори вратата на кухнята, пускайки вътре двете жени, беше същата, както когато той бе прострелял Том: на влажен тютюн, развалени зъби и „Джим Бийм“.

– Не знам за какво говорите – отвърна Харлан, който гледаше свирепо и смачка на топка мръсния парцал в ръката си. Обичайната му воня беше примесена с острия мирис на белината и амоняка, с които миеше пода на затворническите килии. Като разсилен на кметството Харлан бе открил своето истинско призвание, помисли си Алекс. Мъжът натъпка парцала в опърпания джоб на панталоните си. – Никога през живота си не съм виждал това момиче.

– Защо ù е да лъже? – попита Йегър. Другите старци продължаваха да седят всеки на своето място на трибуната, но той бе слязъл долу, заставайки близо до Алекс. Йегър се оказа по-дребен, отколкото бе очаквала – приблизително с половин глава по-нисък от нея. Той не бе хванал ръцете на Харлан, което според Алекс беше някакъв вид тест.

Но не за Харлан. Йегър изпитваше нея.

Харлан гледаше сърдито.

– Защото е дете и има някакви скрити подбуди. Но трябва да ми повярвате. Никога досега не съм я виждал.

– Лъжец. Какво стана с Ели? – попита Алекс.

– Извинявай. Коя е тя? Твоя близка? Или може би куче?

– Така няма да стигнем доникъде – обади се Ърнст от мястото си зад катедрата.

– Нека изчакаме, докато... –Йегър спря, когато вратата на съдебната зала се отвори и вътре нахлу Питър с издута раница в ръце. Крис и Джет го следваха плътно по петите.

– Извинете. – Косата на Питър беше разрошена от вятъра, а бузите му – поруменели от студа навън. Той стовари раницата върху едната от двете дълги адвокатски маси, а Крис бухна до нея още една. – Имаше много боклуци за събиране.

– Ей! – извика Харлан – това е мое. Нямате право да ровите в нещата ми.

– Напротив – отвърна Йегър и кимна на Крис и Питър. – Отворете ги.

Отвътре се изсипаха предимно дрехи: бельо, дънки, пуловери, фланелени блузи, дълги долни гащи и чорапи. Питър бе събрал още тоалетни принадлежности, обувки, две плетени шапки, комплект ръкавици с един пръст и няколко вехти списания.

– И една библия – отбеляза Питър, като извади от раницата подвързаното с кожа издание.

– Виждаш ли нещо познато? – попита я Йегър.

Алекс поклати глава. В първия миг бе усетила искрица надежда, ала още от пръв поглед си личеше, че това не е библията на леля Хана.

– Видя ли? – Харлан скръсти ръце на гърдите си. – Не съм този, за когото ме мислиш.

– Напротив – отвърна Алекс, след което погледна към Крис. – Няма ли друго?

– Само това – отвърна Питър и бръкна в един от торбестите странични джобове на раницата. – Доста е тежичко.

Алекс прехапа устни, за да не изкрещи.

– Това е моята чантичка, носи се на кръста.

– Пълни глупости – отвърна Харлан, но Алекс надуши едва доловимия дъх на вкиснато мляко. Мъжът беше обезпокоен. – Това нещо го имам от години.

– Сама съм я подреждала и знам, че това не е вярно – заяви Алекс.

– В този вид чантички хората носят все едни и същи неща – възрази Харлан. – Така че ще налучка някои от тях.

– Не е изключено – рече Питър и разкопча чантичката. – Затова ще ти дадем възможност да опиташ пръв. Какво има вътре?

Харлан изпита очевидно облекчение и Алекс смаяна си помисли: „Изпразнил я е“.

– Няма проблем – отвърна той. – Да видим, вътре им пакетче кърпички, стари дъвки, нож... – изреждаше той, докато Питър вадеше от чантичката всяко едно от тези неща.

– Така е – заяви Питър, щом Харлан приключи. – Няма нищо друго с изключение на това. – Питър извади черния несесер на Алекс. – Това нещо тежи поне десет паунда. Какво има вътре?

Харлан отвори уста, но тогава Йегър го прекъсна:

– Един момент. – Той взе несесера от Питър и след като разгледа съдържанието му, стрелна остър и проницателен птичи поглед към Алекс. – Кажи ни какво е това.

– Ей, това е мое – обади се Харлан.

– Тогава тя няма да има дори най-малка представа какво е то. – Йегър кимна към Алекс. – Хайде. Кажи ми. Какви са тези неща?

По късно Алекс щеше да си зададе въпроса защо Харлан ги беше запазил. Нормално бе да задържи чантичката, но не и нещата вътре. А може би при вида на библията изведнъж бе осъзнал какво е сторил и от суеверие бе решил да ги запази, надявайки се, че с този жест ще компенсира всичко останало. Но в крайна сметка само едно нещо имаше значение – щом чантичката тежеше толкова, тогава тя знаеше какво – или по-точно кого – ще намери вътре.

– Родителите ми – каза тя.

50

Прахът на родителите ù беше там, но билбията на леля Хана заедно с писмото от майка ù бяха изчезнали.

– Сигурно хлапето има пръст в тази работа – каза нещастно Харлан, който седеше изгърбен на един стол с твърда облегалка и изглеждаше сгърчен като спукан балон. Щом Кинкейд прегледа съдържанието на найлоновите торбички, потвърждавайки, че вътре наистина има кремирани тленни останки – зъбите се запазват при кремация – Харлан бе изоставил позата на блъфиращ хитрец. Накрая той се загледа в ръцете си и въздъхна. – Момиченцето каза, че тия неща били важни за нея. – Той тръсна глава към Алекс. – А когато убиха Марджъри, бях прекалено зает да гледам да не ни убият. Така че нямаше как постоянно да държа хлапето под око.

– Къде е тя? – попита троснато Алекс. Едва се сдържаше да не изкрещи и да не издере очите му.

Харлан повдигна едно рамо и отвърна:

– Не знам. Както казах, избяга може би на един ден път южно от тук. – Изсумтя презрително. – Брет беше толкова сигурен, че армията ще ни приюти, но така и не се стигна дотам. Казах му, че трябва да стоим настрана от междущатската магистрала, а и Марджъри искаше да вървим на запад, искаше да дойдем тук, но той държеше да потърси сестра си, която живееше в Уотърсмийт... Все едно, точно там се простихме с камиона. Нападнаха ни от засада. Банда типове, които наблюдаваха града и ни превъзхождаха числено с около двайсетина души. Застреляха Марджъри, преди да се усетим какво става.

– Да, знам какво е да те нападнат от засада и да стрелят по теб – отвърна Алекс, но Крис я спря, слагайки ръка на рамото ù, и тя преглътна напиращите думи.

– Какво стана после? – попита Питър.

Харлан отново сви рамене.

– Какво, по дяволите, си мислите? Не можехме да продължим на юг, защото не пускали никого да премине границата с Уисконсин, а ние нямахме никакво намерение да оставаме в Уотърсмийт. Там не е като тука, никой не ти дава възможност да се обясняваш; направо стрелят на месо. Така че отново поехме на път.

– Заедно с момиченцето и кучето? – попита Йегър.

Харлан кимна.

– Кучето на няколко пъти ни спаси задниците. Разбираше много преди нас, когато наблизо се появяваше някое от онези същества. Кучето и детето бяха с нас, докато не стигнахме източно от мината – там животното откачи. Просто отказа да продължи нататък. Дори момичето не можа да го успокои. Животното искаше на всяка цена да се махне оттам. И сигурно е трябвало да го послушаме, защото същата нощ пет от онези деца... нали знаете, Променените, ни обградиха.

– И кучето не ви е предупредило? – попита Питър.

– Мисля, че се опита, но ние не му обърнахме внимание. Не знам, човече – продължи Харлан. – Тогава Брет беше на пост. Както си спях, кучето изведнъж... Всъщност то беше неспокойно цяла нощ, все крачеше напред-назад и скимтеше. Накрая откачи напълно и в следващия момент Брет започна да стреля като побъркан. Пушката му засече, а аз не можах да се прицеля достатъчно бързо.

Не, това беше лъжа. Алекс просто го надушваше. Но нямаше никакво значение дали Харлан беше задрямал, или бе застрелял Брет, без да иска. Изглежда, че Йегър също бе доловил нещо, защото старецът попита:

– Защо имам чувството, че лъжеш?

По кожата на врата на Харлан избиха аленочервени петна.

– Какво ще правите с мен? – попита той.

– Оставили сте едно малко момиченце да умре – обади се Питър, чийто глас жулеше като шибащ камшик. – Ти как мислиш?

Адамовата ябълка на Харлан подскочи. Погледът му зашари далече от гневното лице на Питър, плъзна се по безизразните физиономии на мъжете зад катедрата и накрая се спря на Йегър. – Но вие не можете да ме застреляте.

– Така е, но не може и да останеш тук – отвърна Йегър. – Грехът ти опетнява всички ни.

От мъжете зад катедрата се разнесоха неясни възгласи на одобрение. Питър кимна, ала лицето на Крис излъчваше студенина, а мракът, който лъхаше от него, беше по-силен от всякога.

– Ще ме отлъчите? – В очите на Харлан изби влага. – Моля те, не ме карай отново да се връщам там. Онези същества ...

Питър, за когото повечето решения включваха използването на оръжие, каза:

– Слушай, това си е твой проблем. Лично аз нямам нищо против още сега да ти тегля куршума.

Йегър вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.

– Ще бъдеш в не по-лошо положение от онова момиченце, дори в много по-добро. Ще получиш обичайните тридневни дажби храна, които се полагат на всеки, на когото сме отказали убежище.

– Но аз бях добър работник – проплака Харлан. – Откакто дойдох тук, не съм сторил нищо лошо.

– „Не ставай съучастник на чужди грехове. Пази себе си чист.“[34] – цитира Йегър. – Ти носиш клеймото на Азазел. Грехът ти ще петни и нас, докато не си отидеш. От този момент насетне ти си отлъчен.

– Не. Моля ви. Нека остана тук поне тази нощ – изрече Харлан с пресипнал глас. – За бога, вече се свечерява. Скоро ще се стъмни!

– В такъв случай съветът ми е – каза Йегър – да бягаш бързо.

51

– Трябва да я намерим – заяви Алекс, докато седеше в кухнята на Джес заедно с Кинкейд и Крис. През един от прозорците се процеждаше косата златиста светлина на следобедното слънце, докато Джес пълнеше мълчаливо чашите с горещ чай. Лена, Тори и Сара бяха излезли, всяка по своите задачи, за което Алекс се радваше. Последното, от което имаше нужда в момента, бяха жлъчните забележки на Лена. И бездруго беше достатъчно напрегната.

Питър бе решил лично да ескортира Харлан извън пределите на града, а изразът на лицето на отлъчения мъж караше Алекс да си мисли, че би било истински късмет за него, ако преживее следващия един час. Колкото и да ù се искаше, не бе в състояние да изпита съжаление към този мъж.

– Нали го чу, Крис. Били на един ден път южно от тук. Това прави... трийсет-четирийсет километра.

– Било е преди две седмици, Алекс. За издирването на Том не разполагахме с достатъчно хора, въпреки че беше на почти същото разстояние от града. Освен това няма да търсим по права линия. Ще започнем на двайсет мили оттук, но в коя посока? – рече Крис.

– И без това постоянно излизате извън града.

– Да, но го правим с определена цел. Знаем къде отиваме. Но да издирваш човек, е съвсем различно нещо.

– Но тя е само на осем.

– Съжалявам, Алекс – отвърна Крис. – Просто не можем.

– Тоест, не искате. Тя е Пощадена, но явно не струва чак толкова.

Крис понечи да ù отвърне, ала Кинкейд го изпревари.

– Алекс, Крис е на твоя страна. Тъкмо той убеди Питър за издирването на приятеля ти. Но въпреки това не е в състояние да отменя решенията на дядо си, нито пък тези на Питър. Това е просто невъзможно.

– Но защо трябва Йегър винаги да е прав? Говорите за него така, сякаш има свръхестествени способности. Всъщност защо трябва все той да командва? Понякога не се ли случва да решите нещо сами?

Думите ù засегнаха Крис. Тя доловия сребристия лед, който се процеждаше през обвиващия го мрак.

– Слушай, Алекс – отвърна той, – нямаш дори понятие как стоят нещата тук. Знаеш само да...

– Крис – Прекъсна го Кинкейд, поставяйки ръка на китката му. – Няма смисъл да се хващаме за гушите. Мисля, че сега е най-добре да си вървиш.

Крис искаше да възрази – Алекс усети това по вирнатата напред брадичка. Но той само кимна отсечено и се изправи. След това навлече палтото си и каза:

– Утре ще дойда да те взема.

– Как? Защо? – попита тя.

– Ще имаш нужда от ескорт – отвърна Крис.

Преди да си тръгнат от кметството, Йегър ù бе предложил да работи в дома за възрастни заедно с Кинкейд – предложение, което всъщност беше заповед. „Вероятно, за да ме държи под око!“ – хрумна ù сега.

– И сама мога да се ескортирам.

– Тук не се прави така, момиче – обади се Джес.

– Но аз нямам нужда от него – възрази Алекс.

– Понякога човек не знае от какво има нужда, докато не го изгуби – отвърна Кинкейд.

Алекс съжали за думите си. Нямаше нищо против Крис, но що за правила бяха това – първо, стражар пред къщата, а сега и този ескорт. Денонощно ли смятаха да я наблюдават? В какво се беше забъркала?

– Слушай, не го приемай лично – рече тя на Крис. – Аз просто...

– Няма нищо. – Кожата около устата на Крис бе побеляла. – Ще изпратя някой друг да те вземе. И без това не мога да бъда на разположение всеки ден.

– Но аз не искам никого.

– Това не го решавам аз – отвърна Крис.

– Да, но той ти е дядо. Поговори с него.

– Не е толкова просто. Правилата са си правила. Длъжни сме да ги спазваме.

– Иначе какво? Ще ме изхвърлите от града ли? – Тя скочи от масата. – Хубаво. И бездруго точно това искам. Тръгвам си още сега. Само ми върнете пистолета и раницата и повече няма да...

– За бога, Алекс, затвори си плювалника – скастри я Джес. – Остарях с пет години само докато те слушах.

Алекс усети плъзналата по шията ù червенина.

– Просто казвам, че...

– Джес – подхвана Крис едновременно с нея, – ако тя не ме иска...

– Млъкнете и двамата. Честно казано, приличате на котки, завързани в чувал. Пък и Алекс изобщо не знае какво иска.

– Я чакай малко – кипна Алекс.

– Единственото, което искаш, е да се дърлиш. Да създаваш конфликти. Влизането в конфликти те кара да си въобразяваш, че можеш да промениш миналото, дори когато от него не е останало нищо друго освен пепел – каза Джес.

Алекс усети как яростта в гърдите ù започва да се уталожва. Джес беше права, дяволите да я вземат. Желанието да се съпротивлява се бе загнездило в нея още от деня, в който научи диагнозата си. За нея да приеме чудовището, означаваше да отстъпи, да се предаде. Ако не се бориш, умираш. Но това, че си тръгна, зарязвайки училището и отправяйки се към Уакамау, не беше ли равносилно на капитулация? Не. Просто бе продължила да се бори по друг начин: отхвърляйки всички доктори, тестове и методи на лечение и поемайки нещата в свои ръце. И от Енергийния срив насам тя се бореше за живота си ден след ден.

И сега какво? Трябваше ли да се примири със случващото се? Не. Защото не бе избрала този живот по собствена воля. Това не беше нейният дом. Това не бяха хората, които обичаше. Вярно, че бяха добронамерени, но си имаха своите причини да я държат тук – сигурна беше в това – и точно сега нямаше намерение да спира да се бори. Щеше да се махне оттук и да намери Том и Ели. Просто трябваше да измисли как.

Но на глас изрече нещо друго, което също беше вярно:

– Просто ме е яд на... на всичко.

– Знам – отвърна Джес. – Нормално е да се чувстваш така, но трябва да се научиш да мислиш за общото благо. А ти, Кристофър, трябва да се пребориш със себе си и да се отпуснеш. Още си много млад, натоварен си с прекалено тежки за възрастта си отговорности и това те изпълва със страх. Но да се придържаш към правилата само защото така трябва, не означава, че те са справедливи. Важното е да се научиш да преценяваш кога си длъжен да ги нарушиш.

– Да, госпожо – отвърна Крис. Мрачната миризма, която го обвиваше, стана още по-черна, но не от ярост, помисли си Алекс, а от стеснение. Той стрелна поглед от Джес към Алекс, след което сведе очи към масата. – Ескортът може би е излишен.

„Да.“ – Алекс си позволи само кратък миг на триумф, тъй като се опасяваше, че емоцията може да се изпише на лицето ù. – „А сега, ако успея да ги накарам да ми дадат само мъничко повече свобода...“

Ала в този миг Кинкейд поклати глава.

– Ако ù позволиш да се разхожда наоколо без ескорт, тогава ще се наложи да промениш правилото и за всички останали. Помисли си много добре, преди да предприемеш каквото и да било. Защото по този въпрос ще се наложи да се противопоставиш на Питър, а вероятно и на Съвета. Но не мисля, че имаш шанс да спечелиш.

Крис разпери безсилно ръце.

– Ама на вас не може да ви се угоди. Първо ме напада Алекс, после Джес ми казва, че трябвало да наруша правилата, а накрая ти се обръщаш на сто и осемдесет градуса и заявяваш, че не бивало да го правя. Боже господи!

– Внимавай какво говориш, млади човече – отвърна Джес. – Мат има право. Ако искаш да направиш изключение, ще имаш нужда от основателна причина. Да взимаш сам решенията си, не означава да постъпваш лекомислено. Освен това Алекс просто се оплакваше. На нейно място спокойно можеше да е Лена.

– Моля? – възкликна Алекс. Това, че се опитваше да измисли начин за бягство, не означаваше, че е глуха. А и двете с Лена нямаха нищо общо помежду си.

– Ето как ще го направим – продължи Джес. – Кристофър, ще дойдеш да я вземеш, когато можеш и стига ангажиментите ти да го позволяват. След това се опитай да я опознаеш. Ако прецениш, че можеш да ù имаш доверие и да я оставиш да се разхожда свободно наоколо, тогава я пусни. Но първо трябва да кажеш на Питър. Но ако става дума за нейната безопасност, тогава я накарай да докаже, че може сама да се грижи за себе си.

– И как да го направя? – попита Крис. По бледата му кожа бяха избили аленочервени петна, а тъмните му очи хвърляха гневни искри. – Да ù дам пистолет? Да ù позволя да се поупражнява в стрелба по мишени? Или да я взема да поязди с нас?

– Да – отвърна Алекс. – Сигурна съм, че стрелям не по-зле от всички ви.

– „Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци“[35] – Джес хвърли поглед към Алекс. – И на глупавите момичета. Така че, Алекс, докато не рабереш какво искаш всъщност, най-добре си дръж езика зад зъбите. – А на Крис рече: – Ти си умно момче. Помисли как е правилно да постъпиш и тогава действай.

– Джес, не е толкова просто – отвърна Крис.

– Глупости. Ако искаш да бъдеш мъж, зпочни да се държиш като такъв.

– Джес – обади се Кинкейд – момчето дава най-доброто от...

– Нямам нужда някой друг да ме защитава – сопна се Крис. Прозиращият лед стана по-осезаем и сенките се разделиха надве. Алекс изпита съчувствие. Можеше да се справи с него, но не искаше да наблюдава безучастно как една жена, достатъчно възрастна, за да му бъде баба, лека-полека го смазва.

– Крис – продължи Джес, – досега си оцелявал благодарение на късмета и на съобразителността си, но е крайно време да поемеш по свой собствен път, колкото и страшно да ти се струва това.

– Но аз вече съм го направил – отвърна Крис с пребледняло лице. – Направил съм го.

– Не, не си. Сляпото подчиняване на заповеди е признак за човек, който е спрял да мисли. Запомни едно: по-добре да страдаш заради правилните си постъпки, а не заради грешните. Кристофър, не се самозалъгвай. Душевният мир си има цена.

Какво ставаше? Алекс имаше чувството, че всички те – Джес и Крис, че дори и Кинкейд – нарочно говореха с недомлъвки. Всъщност те не спореха за желанието на Крис да се прави на бодигард, а за един въпрос, който тя все още не бе задала. За миг си помисли, че Крис ще отвърне нещо, ала той само сви ръцете си в юмруци, преглъщайки напиращите в устата му думи. А след това излетя навън, затръшвайки кухненската врата с такава сила, че стълкото издрънча.

– Мисля, че мина добре – обади се Кинкейд.

– Посяхме семената на праведността – измърмори Джес.

– Какво беше това? Имах чувството, че ще му разкатаеш фамилията.

– Мат, внимавай с езика си – рече тя, след което изгледа строго Алекс. – Той не е единственият, който е изгубил свободната си воля.

– Един момент – отвърна Алекс. – Защо ме намесваш и мен? Аз искам да бъда свободна.

– Свободата също си има цена. Въпреки цялата ти смелост... – Джес спря по средата на изречението, тъй като кухненската врата се отвори и на прага се появи Сара, която изтръска посипания по косата ù сняг.

– Какво му има на Крис? – попита тя. – Той добре ли е?

– Това не е твоя работа – отвърна Джес, след което се обърна към Алекс: – Ти си една неблагодарна и много глупава млада жена. Но докато си тук, ще се научиш да си мълчиш и да спазваш правилата.

Какво, какво? Да спазва правилата ли? Изумлението ù премина в гняв.

– Само преди пет секунди каза, че правилата...

– Не си позволявай да ме поправяш! – сряза я Джес и махна ядосано с ръка. – Казах да си мълчиш, млада госпожице. Престани да дрънкаш за неща, които не разбираш. Ясна ли съм?

Очите на Сара се ококориха като палачинки. Алекс се чувстваше унизена. Идеше ù да потъне в земята от срам.

– Да, госпожо.

– Отлично. – Джес удостои Алекс с леден поглед. – Много се радвам, че се разбрахме. А сега съм сигурна, че все някъде има нещо полезно, което трябва да се свърши. – С тези думи излезе от стаята.

– Уау – обади се Кинкейд след миг. – Сигурен съм, че муха да бръмне, ще се чуе.

52

Кинкейд махна отрицателно с ръка, когато Сара му предложи още една чаша чай.

– Не, благодаря. Трябва да се връщам. Алекс, ще повървиш ли за малко с мен?

Алекс не обели нито дума, преди да излязат навън и да поемат по алеята пред къщата. След това вдигна поглед към Кинкейд и рече:

– Защо беше всичко...

– Тихо. – Кинкейд вдигна предупредително пръст, при което тя забеляза стражаря пред къщата, който се изправи от мястото, където клечеше. Кинкейд посочи с палец през рамо. – Тя е с мен, Грег. Ако искаш, вътре има горещ чай. Кажи на Джес или Сара да ти налее една чаша.

– Ами Тори? – Грег пухтеше като парен локомотив. Той беше по-малък от Алекс, на около четиринайсет, с ореол от тъмнокафеви къдрици, които се подаваха изпод плетената му шапка. От силния вятър бузите му бяха поруменели. – Тя вътре ли е?

– Не, но скоро трябва да се върне. Със сигурност ще се радва да те види. – Кинкейд потупа момчето по рамото и додаде: – Хващам се на бас, че ще намери от какво да приготви един-два сандвича.

– Би било добре. Ако смяташ, че няма да стане проблем. И че Крис няма да се върне. Изглеждаше достатъчно ядосан да раздава шамари.

– А, мисля, че днес няма да го видим повече.

– Добре тогава. – Грег посочи към своя златист ретривър, чиято рунтава опашка и гъста козина беше спластена от лед и сняг. – И без това на Дейзи ще ù трябва време да се поразмрази.

– Тогава влизай вътре, преди да си умрял от студ – отвърна Кинкейд. Кобилата на Алекс, Хъни, беше прибрана в един голям гараж, превърнат в конюшня, малко по-надолу по улицата. Кинкейд, чийто кон стоеше вързан за едно дърво до тротоара, развърза повода, след което хвърли поглед през рамо, видя, че Дейзи и Грег влизат в къщата, и рече на Алекс:

– Добре ли си?

– Да – отвърна тя. – Но беше ужасно унизително.

– Ето какво става, когато се държиш като магаре.

– Много мило.

– Ще го преживееш.

– Но какво беше всичко това? В един момент Джес се нахвърля върху Крис затова, че не нарушавал правилата, а в следващия крещи на мен затова, че трябвало да ги спазвам.

Кинкейд хвърли още един поглед през рамо.

– Виж, прекалено дълго е да ти обяснявам сега, но на твое място щях да внимавам какво казвам в къщата.

– Но защо?

– Да кажем, че има няколко... фракции. Хората взимат различни страни. Много от тях са недоволни от положението в града, така че не би желала неподходящите хора да говорят с други неподходящи хора.

Фракции? Неподходящи хора?

– Какво става тук? Това да не е някакъв култ или една от онези религиозни... – Опита се да намери правилната дума. – Нали каза, че не сте мормони, но приличате на амишите? Това да не е някаква странна секта? Всичко изглежда прекалено крайно. – Това не беше думата, която търсеше. Тогава обаче осъзна със закъснение, че ако Кинкейд беше един от последователите, вероятно бе успяла да го обиди. Хрумна ù да му се извини, но в крайна сметка реши, че няма да има смисъл.

Кинкейд я изучаваше с поглед в продължение на няколко секунди.

– Бих могъл да се засегна, като се има предвид, че някои от най-добрите ми приятели са амиши. И те не са нито шантави, нито някакъв култ. А много мили и добри хора.

– Знаеш какво имах превид.

– Да, знам – отвърна той, но не се усмихна. – Нямам претенциите да разбирам всичко. Но като лекар съм виждал какво става, когато хората са подложени на силен стрес. Това невинаги изважда на показ най-доброто у тях. Когато са изплашени, хората стават агресивни! И вършат неща, на които не са вярвали, че са способни. Правят всякакви пазарлъци и компромиси само и само да оцелеят; търсят чудотворни лекове и са склонни да повярват едва ли не на всичко, което им дава надежда. Но трябва да видиш какво се случва, когато надеждата се изчерпа. Някои от тях стават наистина брутални. Обръщат се един срещу друг, а понякога стават най-големите врагове на самите себе си.

Все едно ù разказваше за собствения ù живот. Пред колко специалисти беше настоявала леля Хана? И какво друго представляваха КАМЪЧЕТАТА, онези малки зрънца в мозъка ù, ако не един последен опит? Когато умряха родителите ù, Алекс отказа да повярвя, докато не видя телата им. Леля ù бе против, в което нямаше нищо чудно. След сблъсъка и последвалата експлозия от родителите ù не бе останало нищо друго освен овъглена купчина от почернели кости и прекалено бели зъби. Скръбта ù – толкова малка дума за такова едно чудовищно чувство – беше почти непоносима и Алекс бе започнала да се отнася към всички с някакво гневно отчаяние.

В крайна сметка Джес се бе оказала права: с гнева се живееше по-лесно, отколкото със скръбта. Яростта я караше да си въобразява, че все още може да промени нещо. Че да приемеш, означава да се предадеш.

– Като дойде краят на света – продължи Кинкейд, – хората, на които преди не им е пукало за нищо, изведнъж стават вярващи. Ако в началото е имало едно ядро от вярващи, впоследствие те взимат контрол над останалите. Градът винаги е бил... да, консервативен е подходяща дума. А Съветът е само върхът на айсберга.

– Ами ти? Ти вярващ ли си?

– Аз вярвам в живота и съм достатъчно възрастен, за да мога да приема доброто заедно със злото. Може би опростявам нещата, но ми се ще да вярвам, че върша нещо добро тук. А ако трябва да бъда честен, животът в града е за предпочитане пред другата възможност.

– Ами Джес?

– Тя би желала да – Кинкейд подбра внимателно думите – промени някои неща. Както каза тя, цената за това да останем сами е прекалено висока. Освен това хората се страхуват. Никой не иска да предизвиква вълнения, не и сега. Когато живееш прекалено дълго, идва един момент, в който е по-лесно да се съгласиш, отколкото да се противопоставиш. По принцип съм съгласен с нея, но не мисля, че можем да си позволим алтернативата.

И какво означаваше това? Че всички тези възрастни хора бяха прекалено изморени? Че търсеха хора като Крис? Или като нея? Може би. При положение, че Рул беше собственост на Съвета, а последен арбитър винаги е бил член на фамилията Йегър, тогава Джес щеше да притисне Крис, надявайки се, че той ще се възползва от уважението, което дядо му бе извоювал. И какво щеше да промени така?

– Но Джес може да каже нещо. Да свика събрание или... нещо такова.

Кинкейд я изгледа така, сякаш имаше лимон в устата.

– Тя няма власт. Това са законите на мнозинството, а мнозинството е на страната на Съвета и на Преподобния.

„Тоест мнозинството от мъжете.“

– А ти на страната на Преподобния Йегър ли си?

– По принцип не съм против него. Разбирам логиката му. Ако искаме да оцелеем, трябва да поддържаме реда. Но не съм съгласен с екзекуцията.

„И възрастните твърдят, че ние сме били уклончиви.“

– Ами тогава направи нещо.

– Не е толкова просто, хлапе. Осен това е лесно да критикуваш. Въпросът е дали имаш по-добра идея. А аз не мисля, че имам. Но дори да беше така, не съм правилният човек за тази работа.

– За разлика от Крис, така ли? – Тя поклати глава. – Лена беше права. Защо трябва ние да оправяме вашата каша? Вие сте страхливци.

– Да – отвърна Кинкейд. – Имаш право.

– Едно нещо искам да знам – каза Кинкейд и прехвърли юздите през главата на коня си. – Какво стана в съдебната зала? Имам предвид, след като Преподобния ме изрита.

Тя си спомни предупреждението на Ърнст: „Някои неща е най-добре да останат между тези четири стени“.

– Защо искаш да знаеш?

– Алекс, виждал съм много Пощадени в компанията на Преподобния, но за първи път виждам една от тях да го хваща натясно. А ти определено знаеше какво крие той.

– Просто извадих късмет.

– Глупости. Кажи ми откъде разбра? Освен мен, Съвета и още няколко души никой друг не знае за онова, което крие, и за нещата, които научава чрез... допир.

– Ами... предполагам, че това беше единственото логично нещо.

– Не ми пробутвай тия щуротии. Слушай, не аз съм врагът тук. Искам само да разбера какво става.

– Нали току-що точно ти ми каза да внимавам какво говоря пред неподходящите хора?

– Да, но в случай че не си забелязала, аз не съм един от тях. – Кинкейд се озърна към къщата. Когато проследи погледа му, Алекс забеляза, че Джес ги наблюдава през прозореца. Като видя, че я гледат, възрастната жена кимна лекичко и дръпна пердетата. Тогава Кинкейд попита: – Имаш ли ми доверие?

Въпреки онова, което ù бе казал Ърнст, тя вярваше на Кинкейд почти толкова, колкото и на всеки друг наоколо, може би защото миризмата му ù напомняше за баща ù. Докато разговаряха, това ухание не се бе променило; нямаше дори и следа от парещ дъх, който за Алекс означаваше лъжа. Освен това изглежда, че правеше всичко възможно, за да ù помогне.

– Мисля, че да – каза му тя.

– Значи, сега е моментът да ми се довериш. Как разбра за неговата, както аз я наричам, супердарба. При него става чрез допир. Ами при теб?

Тя облиза устни.

– Надуших я.

Веждите на мъжа се извиха въпросително.

– Надушила си я? С носа ли?

Алекс кимна.

– По същия начин разбрах, че Харлан е там. Той има... имаше много типична миризма, която не мога да сбъркам с друго.

– Казваш, че Йегър излъчва миризма? И ти си я надушила?

– Така, както го казваш, звучи сякаш става дума за телесна миризма, но... в общи линии, да. Всеки човек има някаква миризма. При някои хора тя е по... – започна да търси подходящата дума – ...концентрирана, отколкото при други. Мисля, че в повечето случаи надушвам не друго, а начина, по който се чувстват. – Тогава разказа на Кинкейд за внезапните проблясъци на паметта. – Миризмата извиква у мен някакъв спомен, който е свързан с определено чувство, и по този начин разбирам какво изпитват. Но не винаги се получава, защото има неща, които просто не мога да назова. Например... миризмата на катерица си е миризма на катерица.

– Аз имам ли?

– Аха. Ти миришеш на кожа и на – замисли се тя – бебешка пудра.

– Кожата, добре. Макар че бебешката пудра щеше да е проблем, ако не бях такъв стопроцентов мъжага – ухили се той. – Ами Преподобния, каква е неговата?

– Непроницаема. Като изключително плътна мъгла или, нали знаеш каква е миризмата на изпотеното стъкло, някак студена. Отначало не можах да го разгадая напълно, но когато се досетих за тази негова способност, стори ми се, че това го изненада, защото изведнъж сякаш нещо се пропука и тогава усетих миризмата на дъжд. Според мен това означава, че навън е валяло дъжд, когато онова нещо се случи.

– Така е – отвърна Кинкейд. – През онзи ден тук наистина валеше. Миризмата на стъклото също е интересна. Как си я обясняваш?

– Мисля, че е гледал през прозореца.

На устните на Кинкейд заигра усмивка.

– Да, това също е вярно.

– Откъде знаеш?

– Защото, когато онова нещо се случи, седях точно до него.

– И къде беше това?

– Там, където живеехме, заедно с всички останали Изцерени – отвърна Кинкейд. – В дома за възрастни, в крилото за болни от Алцхаймер.

53

Алекс ахна от изумление:

– Бил си пациент на хосписа? И си имал Алцхаймер?

– Да. Защо мислиш, че ни наричат Изцерените? Не бях пред умирачка, но бях близо. Шести стадий. Не мога да ти опиша колко смаян бях, когато една сутрин се събудих с пелени. Но слава богу, бяха сухи.

– Как можеш да се шегуваш с такова нещо? – Не можеше да пропъди от съзнанието си гледката как Кинкейд се изпуска в панталоните си, а от устата му текат лиги. – Изобщо не е смешно.

Кинкейд сви рамене.

– На моята възраст се научаваш да не приемаш нещата прекалено на сериозно. Но както и да е, събудих се пред панoрамния прозорец, завързан за една инвалидна количка, а санитарят, млад човек на около трийсет, беше неподвижен като камък. Трябва да пробваш да се освободиш от онези проклети ремъци без чужда помощ. Тия измишльотини са нещо като усмирителна риза за изкуфели старци. Да го видим Худини как ще се измъкне от тях. Едва не се удуших. – Той я погледна и се засмя. – Знаеш ли, ако не си затвориш устата, можеш да завъдиш мухи.

– Колко общо бяхте?

– Изцерените ли? Само петима заедно с мен и Преподобния.

– Ами ти... можеш ли да усещаш...?

– Не. Аз съм си аз. Освен Преподобния има само още един човек, който умее нещо подобно. Той чува звуци на голямо разстояние, горе-долу като прилепите, но с повече нюанси, което може да се окаже доста полезно. Но ти си единствената, която е в състояние да ги усети. В това отношение приличаш на кучетата, които усещат миризмата на Пощадените. – Той я изгледа, примижал леко с едно око. – Но теб те възприемат като приятел. Дори нещо повече, готови са да те защитават. Така че в теб сигурно е настъпила и друга промяна. Може би е въпрос на феромони.

Думата ù звучеше познато. Беше я чувала по биология...

– Какво представляват те?

– Вещества, произвеждани от тялото, които излъчват специфични миризми и задействат специфични реакции. Доколкото знам, има ги при всички животни. Както и при доста насекоми. По този начин общуват пчелите и мравките, например. – Устните на Кинкейд се извиха в тъжна усмивка. – Винаги съм смятал, че жена ми ухае на лилии. Пазих дрехите ù дълго, след като почина. А когато влизах в дрешника ù, се чувствах, сякаш ме прегръща.

Алекс си спомни миризмата, която излъчваше Том – онзи смесен аромат, който я караше да се чувства едновременно замаяна и жадна за неговото докосване, и тогава в гърдите ù се загнезди една тъпа болка, която не беше нищо друго освен мъка.

Кинкейд забеляза израза на лицето ù и го изтълкува погрешно.

– Благодаря ти, хлапе. Човек никога не може да преодолее напълно загубата на близък човек, но аз съм добре. – Той стисна рамото ù. – И така, не можем да скрием факта, че кучетата те смятат за своята най-нова и най-добра приятелка, но лесно ще потулим случая с Харлан. Ще кажем просто, че си го разпознала. Преподобния е прав, че не бива да вдигаме шум около твоето суперобоняние. Не казвай дори на Крис.

– Не се тревожи за това. – И бездруго нямаше намерение да му казва. Но това, че Кинкейд допускаше, че би могла да сподели с момчето, беше малко тревожно. „Сигурно вече ни виждат като двойка. Явно Джес затова настояваше толкова именно той да ме ескортира, въпреки че Крис искаше да се откаже.“ – Дали хората ще се опитат да ме наранят?

– Не е изключено. Може да решат, че преследваш някакви задни цели. Това суперобоняние, което си развила, е едновременно дар и проклятие. Но все пак ще ни бъде от полза, защото би могла да разкриеш някои деца, които кучетата не са надушили – а те наистина пропуснаха няколко.

Пред очите ù се мярна картината на деца, които преминават в редица пред нея за инспекция.

– Не искам да правя това.

Кинкейд я изгледа строго.

– Ти си умно момиче, така че не ме карай да ти обяснявам. Трябва да използваме всяко предимство, с което разполагаме – включително и теб. Но не е изключено да възникне проблем, защото ще бъде твоята дума срещу тяхната. Миризмата не е нещо, което може да се види или докосне.

– Винаги ли вярвате така сляпо на Йегър?

– Йегър е член на една от петте фамилии. А в момента е председател на Съвета.

Да, в момента, но ù беше трудно да повярва, че бяха позволили на някакъв побъркан тип да решава политиката на града. Така че въпросът беше кой е водил парада преди изцеряването на Йегър.

– Не бих излъгала.

– Това го знаем ти и аз. Йегър и Съветът също, но защо да ти вярват обикновените хора? Ако способностите ти излязат наяве, тогава и други могат да решат, че притежават някаква супердарба. Иначе казано, ще излъжат. И тогава дори с подкрепата на Съвета и на Преподобния положението в града може да стане доста напечено. Разбираш ли какво имам предвид? Може да се наложи да си спретнем една скромна версия на процеса срещу салемските вещици[36], но нямаме време за такива глупости.

Не бе поглеждала ситуацията от този ъгъл, но в това определено имаше логика. В училище репутацията ти може да почива на чисти слухове.

– Добре.

– Браво. Слушай сега, усетиш ли нещо нередно, веднага казваш на мен или на Преподобния. Разбра ли?

И на никой друг от членовете на Съвета. Това беше интересно.

– А какво ще правите, ако се появи още някой със супердарба.

– Тогава ще му мислим. Не смятам, че е често срещано явление. – Отново я погледна, присвивайки едното си око. – Имаш ли представа каква е причината това да ти се случи?

Алекс почувства лек пристъп на тревога.

– Не. – Но когато той не каза нищо, додаде: – Наистина нямам.

– Хм. – Кинкейд смръщи устни. – Виж, Алекс, не притежавам дарбата на Йегър, но съм сигурен, че това е първата лъжа, която изричаш пред мен и ще ти кажа защо. Мозъците на всички оцелели, това са възрастни хора като мен, се различават дори от тези на четирийсет-петдесетгодишните. Моделите на съня също са много различни; ние не сънуваме толкова, колкото по-младите от нас.

Тя се замисли за Том и за проблемите му със съня, а също и за чудовището в главата си и за онзи кошмар.

– Това ли е разковничето? Сънищата?

– Дали това е единственият признак? Не, мисля, че става дума за комбинация от фактори, които оказват решаващо въздействие. Мозъците на възрастните не са толкова пъргави. Те не произвеждат толкова много невротрансмитери. Но има и изключения. Срещат се някои доста будни хора на деветдесет. Познавах един такъв, но работата е там, че той умря намясто. Сякаш беше на четирийсет, а не на деветдесет.

– И какво ще рече това?

– Добре, нека да поразсъждаваме. Този Енергиен срив, както го нарече, представлява серия високочестотни електромагнитни импулси, нали така? Това са чисто и просто електрически разряди, а мозъкът е орган, който се нуждае най-вече от електричество, за да функционира. Мозъкът е като кошер с пчели; всички клетки трябва да функционират в правилния ред иначе ще настъпи хаос: множество пчели, които летят безразборно наоколо и не вършат никаква работа.

Алекс започна да усеща накъде отива мисълта му.

– Така че ако заредиш мозъка с достатъчно електричество, тогава ще настъпи хаос. А това ще предизвика поток от невротрансмитери. И после какво?

– Алекс, какво според теб представлява инсултът? Причината за него е именно този хаос: множество мозъчни клетки, които функционират в пълен безпорядък. Освен това инсултът може да те убие. Мозъкът спира да работи и човекът умира. Затова смятам, че възрастните хора, чиито мозъци не работят така добре като на по-младите, са били защитени. Енергийният срив ги е изплашил до смърт, но не ги е убил. А мозъците на онези от нас, които са били зле, Изцерените, са били като стафиди. Така че Енергийният срив просто ни е събудил, презаредил е мозъците ни и те са започнали отново да произвеждат веществата, които са ни липсвали. Мисля, че е доста по-сложно от това, но исках да схванеш основната идея.

Беше я схванала, но това все още не даваше отговор на въпроса защо Том беше оцелял. Или самата тя – освен ако не беше права за чудовището и то наистина бе спасило живота ù, нанасяйки поражения върху мозъка ù.

– Но какво мислиш за децата?

– Не знам. Детският мозък постоянно се променя. И още не е спрял да расте и да се развива. Знам със сигурност, че децата могат да останат невредими след застрашаващи мозъка инциденти като например давене в студена вода, които биха убили или осакатили всеки възрастен. С възрастта човешкият мозък все по-трудно понася различните травми. Предполагам, че идва един момент, в който мозъкът вече не е в състояние да се справи с настъпилото увреждане. А отнесено към Енергийния срив, това означава, че повечето възрастни не са понесли травмата и са починали на място.

– Ами Променените?

– Въз основа на досегашните ни наблюдения, смятам, че се дължи на развиващия се мозък и на хормоните.

– До това заключение стигнахме и двамата с Том. – Тя му разказа за срещата им с Лари и Дейдри.

Кинкейд кимна и рече:

– Връзва се с всичко останало. Хормоните обясняват и защо с течение на времето децата продължават да се променят.

Мислите ù се стрелнаха към Ели.

– Искаш да кажеш, че всяко малко дете ще се промени?

– Може би. Досега това предположение се потвърждава. От друга страна, оттогава са минали само няколко месеца и не е изключено настъпилите мозъчни изменения да изчезнат от самосебе си. Най-малките – пеленачетата, прохождащите и децата в детската градина – може би все още имат шанс. А може би не.

Цяло едно поколение от деца щеше да се промени? От тази мисъл по гръбнака ù плъзнаха тръпки.

– Но защо някои от нас са се променили, а други не?

– Пощадените ли? Нямам представа какво става с всички вас и защо хора като теб, като Крис, Питър и Том не са се променили. Има нещо различно в мозъците ви, но да пукна, ако знам какво е то.

Алекс се поколеба за миг.

– Ти спомена, че сънят на старите хора е различен. Мисля, че в Афганистан се е случило нещо лошо с Том – достатъчно лошо, за да не спи спокойно или задълго.

Кинкейд изви вежди.

– Посттравматичен стрес? Хм, не бях се замислял за това. Но е възможна причина.

– Защо?

– Защото при мозъците на хората с посттравматично стресово разстройство се наблюдават трайни изменения, симптомите засилват увреждането, а увреждането означава допълнителни симптоми. Ето защо лечението на ПТСР е толкова трудно. Хората се научават да се справят, но мозъкът никога не се възстановява от настъпилото увреждане. – Кинкейд се засмя тихо. – Ако не бях само един провинциален лекар и разполагах с достатъчно на брой деца, с добра лаборатория и с картбланш за всякакви видове тестове, може би щях да открия проблема, но това никога няма да стане. Но има едно нещо, което знам със сигурност: всички Изцерени имат едно или друго мозъчно увреждане и затова си мисля, че някои от по-големите деца не са се променили, защото в мозъците и в хормоните им има нещо различно. – Направи пауза. – Разбираш ли накъде бия?

Стомахът ù се стегна от страх.

– Не съвсем.

– Алекс, дори да не съм особено умен, все пак съм лекар и мога да събера две и две. Преподобния имаше тежко мозъчно увреждане, а в момента притежава супердарба. Сред нас има още един Изцерен, който е със суперслух. Но ти си единственото дете наоколо, което е хем Пощадено, хем притежава супердарба. Така че се питам – каза Кинкейд, присвил око по-изкусно от всякога, – какво точно става в тази твоя глава.

54

– Добре ли си? – попита Сара и спря, тъй като Призрак душеше около едно дърво. – Вечерта беше много мълчалива.

– Просто съм изморена. – Алекс преви рамене, когато вятърът заграби шепа замръзнал сняг и я запрати в блестяща вихрушка в светлината на фенера им. На няколо крачки пред тях зърна широкия силует на стражаря и участъка заснежена земя, който отразяваше студената бяла светлина на фенера му.

– Съжалявам за това, което се случи – каза Сара.

– Какво се е случило?

– В кметството.

– Целият град говори за това как си разпознала онзи мъж, Харлан. Питър ми разказа, че Харлан изоставил онова момиченце съвсем само.

– Да, Ели – отвърна Алекс, чувствайки се леко засрамена, тъй като в момента не мислеше за Ели, а за Кинкейд. За един провинциален лекар, както сам се нарече, беше достатъчно умен, за да се досети за чудовището. Можеше да го излъже – все пак нямаше начин Кинкейд да надникне в мозъка ù. Но когато му каза, изпита известно облекчение.

После Кинкейд бе отбелязал някои интересни неща за чудовището: „Не знаеш дали туморът е изчезнал, умъртвен или латентен. Може Енергийният срив да го е изпържил. А може електромагнитните импулси да са го преорганизирали и по този начин от деструктивен да е станал функционален, като още един дял на мозъка“.

А може би и двете. Помнеше колко зле се чувстваше след атаките, сякаш след химиотерапия. Тогава бе предположила, че Енергийният срив е виновен за това, но нали мозъкът ù беше натъпкан с КАМЪЧЕТА, с едно ново и експериментално лекарство. Барет не бе успял да накара КАМЪЧЕТАТА да изхвърлят своя смъртоносен товар; светлинната проба не бе дала резултат. Но светлината беше само видимата част на електромагнитната радиация – друг вид електромагнитен импулс. Може би Енергийният срив с помощта на всички онези електромагнитни импулси се бе оказал достатъчно мощен, за да задейства КАМЪЧЕТАТА. В резултат на това чудовището беше умряло, или бе претърпяло някаква промяна, също като нея.

Не можеше да сподели никое от тези неща със Сара.

– Всичко е наред. Тоест, не съвсем. Разбирам защо Крис не се съгласи да тръгне да търси Ели, но... – Тя изпусна една въздишка и вятърът я отнесе. – От това не се чувствам по-добре.

Сара запази мълчание, докато чакаха Призрак да приключи.

– Мисля, че правят, каквото могат – рече накрая тя, – за да ни осигурят дом и всичко останало.

– Но това не ни прави нито щастливи, нито свободни.

– Не забравяй, че онези хора се опитаха да те убият – изтъкна Сара. – И съм сигурна, че стига да можеха, някои от тях биха избили всички ни.

Лари: „Вие сте застрашен от изчезване вид“.

– Но кой ще остане тогава? Лена беше права. Те имат нужда от нас. Нима не си ги виждала? Те са толкова стари. А с течение на времето съвсем ще грохнат. И тогава ще имат нужда от грижите ни.

– Е, не съм убедена, че това е единствената...

В този миг отекна далечна стрелба от оръжие. Изстрелите звучаха начесто, почти се застъпваха. „Пушки!“ – помисли си Алекс. Призрак се стресна и се опита да се шмугне между краката на Алекс, ала единственият резултат беше, че оплете повода около прасците ù. Откъм края на пресечката стражарят се завтече към тях.

– Готови ли сте, момичета? – попита той. Кучето му, дългокосмест помияр, се приближи към тях и търпеливо се спря на едно място, при което палето увисна на врата му и взе да се гърчи, все едно казваше: „Толкова се радвам да те видя“.

– По кого стрелят? – попита Алекс.

Стражарят сви рамене и едновременно с това поклати глава.

– Може би по Променените, въпреки че напоследък не ни притесняват толкова. Десет към един, в полза на нападателите. Има нощи, в които се опитват да нахлуят през гората. Тъпа идея, мен ако питате.

– Защо? – поинтересува се Алекс.

– Защото освен това нападат през нощта – обясни Сара.

– Двоен риск, двойно удоволствие – рече той, пристъпвайки с танцова крачка. – Завардили сме целия периметър, затова трябва да минат през Зоната, да се промъкнат покрай Променените и да проникнат, без да ги хванем. Могат да го направят единствено денем, да се скрият в Зоната и да чакат. Ако не успеем да ги спипаме през нощта, тогава ги хващаме на разсъмване.

Е, това обясняваше изстрелите, които Алекс бе чула през онази сутрин. Идеята за стражарите, които претърсват горите и стрелят по безпризорните, я изпълни с безпокойство. Сигурна беше, че това не притесняваше Питър. Ами Крис? Дали сега не беше сред тях?

„И какво, ако е там? – Изведнъж я обзе нетърпение. – На кого му пука какво мисли Крис или къде се намира?“

Въпреки това мисълта за него се загнезди в съзнанието ù, но онова, което я ядоса още повече, беше чувството, което изпита, щом си представи, как Крис се излага на риск някъде там в мрака.

Тревога.

Когато се върнаха в къщата, Джес шиеше безучастно на светлината на свещта. Алекс реши, че вероятно бе свикнала с нощните престрелки в О. К. Корал[37]. Двете със Сара пожелаха лека нощ на Джес и на стражаря, който доволно се топлеше край печката на дърва.

– Кучето остава долу – обади се Джес, когато Призрак понечи да последва Алекс. Жената даде на Алекс и на Сара червени пластмасови шишета с гореща вода и една запалена свещ, след което се наведе и взе кученцето. – Ти си един малък нахалник – смъмри го тя, но в следващия миг се засмя, когато езикът на палето се стрелна към брадичката ù. – На него ще му бъде добре тук долу. Но, вие момичета, можете да спите заедно, ако искате да ви е по-топло.

– Ъ – заекна Алекс и хвърли поглед към Сара, която сви рамене.

– Аз нямам нищо против – каза Сара.

– Добре тогава. Вървете в стята на Алекс. Тя е точно над кухнята – заръча им Джес.

Преминаването през скованото от режещ студ стълбище беше истинско усилие на волята. Беше толкова студено, че дъхът им се кълбеше на облачета на светлината на единствената свещ, която Джес им бе дала. Вратата на спалнята на Тори беше затворена. А пред вратата на Лена все още стоеше покрита с кърпа табла с храна. След като се бе върнала от работа в пералнята – Алекс изобщо не завиждаше на Лена за това – момичето се бе качило право в стаята си, отказвайки да остане долу.

Сара се наведе и надзърна под кърпата.

– Дори не го е докоснала – прошепна тя.

– Но това няма да ù попречи да ти отхапе главата. Хайде, ще яде, когато е гладна – изсъска Алекс, която си мечтаеше да се пъхне под завивките. Дори с шишетата с гореща вода под краката пак беше невъзможно да се спи без чорапи и дълъг клин.

Сара се забави още миг, след което последва Алекс. Те се измиха – мозъкът на Алекс замръзна от ледената вода, с която изплакна зъбите си – преоблякоха се набързо и щом се мушнаха под юргана с двоен пълнеж, Сара прошепна:

– Всъщност тя не е толкова лоша.

– Какво? – Присъствието на Сара в леглото я бе накарало да си спомни за Ели, затова Алекс се замисли за миг, преди да отвърне: – Кой, Лена ли? Само ако нямаш нищо против това, че се намира в постоянен предменструален синдром.

– Животът ù е бил много тежък. Но не обича да говори за това.

– Наистина ли е избягала оттук?

– Да, около три седмици, след като пристигна. Искаше да се върне обратно на север. Мисля, че все още има роднини недалеч от Орен.

„Където живеят амишите...“ – помисли си Алекс, като си спомни табелата, която бе видяла преди няколко месеца пред „Куик Март“.

– Уау. И на колко години са?

– Достатъчно стари, за да не са мъртви, и достатъчно малки, за да не са Променени. Майка ù със сигурност е мъртва. Мисля, че баща ù е умрял преди няколко години. Спомена, че живеела при баба си и дядо си, заедно с майка си и братята. Останалите може още да са живи.

– Щом като има семейство, как се е озовала тук?

– Не съм я питала, но не мисля, че у дома ù е харесвало. Освен това, когато избяга, успя да измине само километър и половина навътре в Зоната...

– Зоната ли? – Стражарят също бе споменал това име.

– Да, нещо като буферна зона между Рул и останалия свят. Кучетата я хванаха. Това е една от причините да ги мрази толкова.

– Километър и половина не е малко. Това означава също, че се е изплъзнала от ескорта.

– Доста се беше сприятелила със стражарите. Мисля, че беше подкупила единия от тях с... нали знаеш...

– Не, не зн... – И тогава се сети. – Но това е отвратително.

– Някои от тези типове наистина са отвратителни – отбеляза сухо Сара. – Само изглеждат като старци. Затова Джес винаги трябва да е наоколо, когато някой от тях идва в къщата. Но когато се появи момче на нашата възраст, тя ни оставя насаме, за да можем да си побъбрим и тям подобни. Искат от нас да се опознаем.

– Какво стана със стражаря, когото Лена... нали знаеш...

– Отлъчиха го също като онзи тип, когото ти разобличи.

– И след това тези хора се въздържат възпитано от идеята да се промъкнат обратно?

– Спира ги това, че не искат да бъдат застреляни.

– Шегуваш се.

– Напротив. Преподобния Йегър е категоричен по този въпрос. Обявили те веднъж за отлъчен, завинаги оставаш такъв. В гората има много стражари.

– И патрулират насам-натам? – Не беше сигурна дали би искала да остане навън след мръкване, пък дори и с пушка.

Сара поклати глава.

– Не, имат наблюдателници на дърветата. Трябва да знаеш къде да гледаш. Но въпреки това постоянно се местят, така че никой не може да отгатне къде ще бъдат.

– Знаеш доста за тези неща.

– Ами, да. Питър и аз... ние си говорим. – От начина, по който Сара изрече тези думи, Алекс заключи, че двамата правеха нещо повече от това, а в такъв случай Тори щеше да остане доста разочарована.

– А какво трябва да направиш, за да получиш разрешение да напуснеш града? – попита Алекс.

– Но защо някой ще иска подобно нещо?

– Ами – запъна се объркано Алекс – ако искаш да потърсиш семейството си? Тоест, ако аз исках да го направя.

– О, никога няма да ни разрешат. Щом са ни хванали, ще ни задържат.

Рул, помисли си Алекс, беше като реклама на инсектицид: хлебарките влизат вътре, но никога повече не излизат.

– И нямаш нищо против?

– Разбира се – отвърна Сара. – Нямаме много други възможности.

Това я накара да си спомни нещо, което Лена бе казала и което ù се бе сторило безсмислено.

– Това ли значи да си Избран? Същото като Пощаден?

– Не. Ставаш Избран, когато някой те вземе.

– Някой да те вземе?

– Да. – Пауза. – Някой мъж.

– Мъж ли?

– Да. Когато един мъж реши, че иска да... нали знаеш...

– Какво? – възкликна Алекс по-високо, отколкото бе възнамерявала. – Дават ни на някой мъж? Да живеем с него?

– Но това не включва възрастните – изтъкна съобразително Сара. – Дават ни на мъже на нашата възраст. Някой от тях си избира една от нас и ако Съветът даде съгласието си, тогава отиваш да живееш при него. Получаваме своя собствена къща, което е много по-добре от тук. Всъщност идеята е да живеем заедно и да се опознаем. – Последва пауза. – Прилича на онази традиция при амишите. Само че ние трябва да живеем заедно, а не просто да спим в едно легло.

Нито едно от двете не звучеше добре.

– Ама ти сериозно ли? Май говориш сериозно. А ние трябва ли... ако някой ни избере, очакват ли от нас да спим с него?

– Стига да искаме. Това е нещо нормално. Разбира се, не от самото начало... – запъна се Сара. – Никой не ни кара насила. Но, да. Нали все пак тъкмо това правят хората, които живеят заедно.

„Не, това правят хората, които се обичат. И дори да те заключат в дома на някой мъж, пак не могат да те накарат да изпиташ това чувство.“

– И вече са го правили с някои момичета? Не са минали повече от няколо месеца.

Усети, че Сара кимна.

– Мисля, че го правят отдавна. И доколкото знам, все още никой не е пожелал да се върне. Съветът твърди, че имаме право на това, но досега няма такива случаи. И все пак замисли се само. Получаваш собствена къща. Сам си определяш правилата, или поне в известна степен. Не че можеш да ходиш, където си поискаш, но и бездруго извън Рул не е безопасно, така че кого го е грижа?

Боже, каквото ще да приказваше Кинкейд, но това наистина беше секта.

– И досега никое момиче не е отказало?

– Всъщност Лена се притесняваше, че един конкретен човек може да я попита. – Сара въздъхна. – Добре де, става дума за Питър.

– Мислех, че Тори харесва Питър.

– Тори ли? – изсумтя Сара. – Питър не проявява никакъв интерес. Но Грег е направо луд по нея. Но е малко странно, не мислиш ли? Все едно седмокласник да покани на среща някоя колежанка.

– А какво стана между Лена и Питър?

– Започна често да се навърта наоколо и да я кани да ходят на разни места...

– Нещо като среща ли?

– Доколкото това е възможно в Рул. Мисля, че точно тогава се осведоми кой стражар къде работи. Когато я върнаха обратно, Питър беше толкова бесен, че поиска да я отлъчат, но за да получи някой от нас такова наказание, трябва едва ли не да е убил човек, но дори и тогава не вярвам Преподобния да го допусне. Просто сме много ценни.

– Ами ако откажем?

– Лично аз не бих отказала на Питър – отвърна Сара. – А ти не би отказала на Крис, ако имаш поне малко ум в главата си.

55

Скоро след това Сара заспа. Алекс втренчи поглед в сенките на тавана и остави мислите си да препускат като влак беглец.

Беше такава глупачка. Как не бе забелязала нищо? Ето защо все ù повтаряха, че тя – както и всяко друго момиче – е толкова ценна: защото момичето може да бъде чифтосано с момче. Божичко, както вървяха нещата, биха могли да чифтосат една девойка с повече от един мъж.

Защото бяха ценни. Защото можеха да раждат бебета.

Това наистина беше краят на света – такъв, какъвто го познаваше.

Рул не беше убежище.

А затвор.

Но Сара грешеше. Алекс имаше не една, не две, а цели три възможности.

Първо: Би могла да се подчини на правилата с надеждата да бъде избрана от някой не дотам противен тип. Може би Крис, ако трябваше да избира.

Второ: Би могла да се опита да направи впечатление. Баща ù я бе обучил достатъчно добре. Тя стреляше не по-зле от мъжете в патрулите, а може би дори по-добре от някои. Колкото до язденето, едва ли беше чак толкова трудно. Освен това имаше какво да им предложи и супердарбата ù – ако кажеше за нея на Крис или на Питър, можеше да им бъде от полза. Не беше сигурна как ще постъпи, ако се наложеше да застреля някой, който не е Променен. От друга страна обаче, натъкнеше ли се на поредния Харлан, това определено нямаше да е проблем. Но както и да е, целта беше да избяга от Рул. Така че след няколко патрула бдителността им щеше да намалее и тя щеше да отпраши в галоп и никога повече да не се върне.

Трето: Би могла да грабне праха на родителите си и да си плюе на петите. Което би означавало да опише пълен кръг, връщайки се там, докъдето бе стигнала, преди да започне целият този кошмар.

От първата опция направо я побиваха тръпки. Не искаше да я харизват на когото и да било. Не стигаше това, ами трябваше да ражда и бебета. От тази мисъл кожата ù настръхваше. И докъде щеше да стигне така? Нямаше гаранция дори, че ще ù се падне някой, когото харесва. В Рул решенията взимаха мъжете. Джес беше силен характер и Алекс знаеше, че това бяха част от нещата, които възрастната жена искаше да промени с помощта на Крис. Но въпреки всичките ù закани, Джес се превиваше пред волята на мъжете.

Откъдето и да се погледне, вариант първи беше все едно да заложиш на губеща карта.

Във втората опция обаче имаше хляб.

Ако успееше да ги убеди да я назначат в някой патрул, със сигурност щеше да намери начин да се махне оттук. Просто не беше възможно някой от тях да е постоянно залепен за нея. С течение на времето щеше да се наложи да ù се доверят. Представяше си как ще стане: яхнали конете, един от тях – например Крис – ще ù подхвърли: „Ти провери в тази посока, а аз ще огледам в другата.“ И преди да му хрумне да я потърси, тя щеше да е изчезнала.

Но как да се добере до патрулите? Трябваше да говори с някого? Може би с Питър? Да, Питър щеше да е доволен да научи, че познава добре оръжията. Би могла дори да му каже за своята свръхсетивност. Да, но как се демонстрираше подобно нещо? Кинкейд ù беше повярвал, тъй като беше един от Изцерените и знаеше за супердарбата на Йегър. Но ако никой друг не знаеше... Според Кинкейд това било нещо субективно, защото няма как да докажеш, че говориш истината освен ако не разобличиш някого.

Колкото до Крис, за него не беше сигурна. Би могла да се опита да го обработи, но нямаше нужния опит за това. А и мисълта да се подмазва на Крис я караше да се чувства неловко, но не само защото не искаше да окуражава цялата тази история в стил Тарзан и Джейн. При Питър нямаше скрито-покрито; за разлика от него обаче Крис беше потаен и Алекс не можеше да се отърве от чувството, че момчето не спира да я наблюдава – или по-скоро дебне, опитвайки се да я прецени.

Но какво ли щеше да направи Крис, ако научеше истината за нея? И бездруго Кинкейд се бе досетил за чудовището. Дори Йегър не бе успял да нареди пъзела; Преподобния, изглежда, приемаше дарбата ù като нещо, дадено ù свише.

Но, я почакай малко. Готова беше да се обзаложи, че ако някой от двамата – Крис или Питър – научеше за чудовището, всеки от тях щеше да се опита да я изтъргува за някой друг с по-добри шансове за живот. Стига да знаеха за чудовището, веднага щяха да я изритат от града. А не искаше ли тя тъкмо това?

Общо взето, да, но не и по този начин. Искаше да си тръгне от града по собствено желание и когато е готова за това. Щеше да има нужда от провизии – поне за един месец, помисли си тя, и то предимно полуфабрикати. Доникъде нямаше да стигне с тридневните дажби от ядки и с един-единствен сандвич с яйчена салата. Щеше да ù трябва белина за пречистване на водата или таблетки. Спален чувал, брезент, бутилки за вода. Енергично отмяташе нещата наум: кремък, водоустойчив кибрит, тел за примки, мъхнат плат вместо прахан... Трябваше да направи списък.

Все още разполагаше с ножа за ботуш, който Том ù беше дал. В първоначалната суматоха ножът бе останал незабелязан. Най-напред Алекс го бе скрила под матрака си, но после реши, че мястото е прекалено очевидно. Затова го премести там, където смяташе, че никой няма да се сети да погледне: на дъното на пакета с кучешка храна за Призрак. Достатъчно беше да държи под око чувала с гранулите и всичко щеше да е наред. Но щеше да има нужда от оръжие. От глока, ако успееше да го намери, и от една пушка. А също и от амуниции, поне няколко кутии, но първо трябваше да разбере къде ги държат. А може би и от лък. Не, беше прекалено обемист. Същото важеше и за пушката, но пистолет трябваше да има. На всяка цена. Както и място, където да скрие провизиите, докато не я вземат в някой патрул...

По кой път да избяга обаче?

Лена.

Лена се бе опитала. Тя щеше да знае. Или поне щеше да има някаква идея. Да, но Лена не беше глупачка. Ако Алекс почнеше да любопитства и да задава въпроси, Лена веднага щеше да събере две и две. И щеше да поиска и тя да участва, което би било сигурна предпоставка за провал.

А щом успееше да избяга, колко дълго след това щяха да я търсят? Може би докато смятаха, че тя си струва усилието, което означаваше, че щеше да се наложи да разкрие истината за чудовището, а това не беше добра идея.

Което я извеждаше пред изход номер три.

Да си плюе на петите и да бяга. При това скоро.

Просто трябваше да се спотайва няколко седмици и да не се набива на очи, докато събере всичко необходимо, и тогава би могла да успее. Нямаше нужда да влиза в патрула. А може би щеше да е най-добре да се навърта повечко из града, да изучи неговия ритъм и кой къде ходи. Да спечели доверието на хората, които ще започнат да я възприемат като позната фигура. А онова, което беше познато, ставаше незабележимо. Всъщност колко хора забелязваха наистина всичко, което виждаха?

Освен това Рул изпитваше недостиг от провизии. За това им трябваха Крис, Питър и още неколцина мъже. Както и няколко коня, каруци и известен брой стражари за ескорт, подобно на старите кервани от каруци. Вероятно това щеше да е най-подходящият момент за действие: когато голяма част от мъжете ще бъдат извън града, а останалите ще гледат да се скатават.

Алекс се измъкна внимателно от леглото, изтръпвайки при всяко проскърцване на пружината, но Сара беше дълбоко заспала и дори не помръдна. Тя се приближи до прозореца, разтвори лекичко пердетата и се озърна навън. Долови тихото шумолене на снега по стъклото, но не видя нищо. Нощта беше дълбока, тъмна и необятна. Навън не се виждаше никакво улично осветление, нито подскачащата светлинка на електрическо фенерче, нито дори услужливото пламъче на запалена цигара, така че Алекс можеше само да прави догадки за местоположението на стражаря, който вероятно дори не стоеше на едно място, най-малкото за да се сгрее. Тогава ù хрумна, че не знаеше дали не разполагат с някакъв навес или будка, в което имаше известна доза смисъл. Да киснеш навън в снежната буря, би било убийствено за всеки, дори за човек на нейната възраст, затова ù беше трудно да си представи как някой окаян тиквеник ще клечи цяла нощ на моравата с пушка в скута си. По-вероятно беше да има конни патрули като ченгетата в Ню Йорк. Това трябваше да се проучи.

Ами кучетата?

Гадост.

Ако минеше покрай някое от тях, което беше неизбежно, животното щеше да я издаде. Та тя беше най-добрият приятел на всяко куче. Едно на ръка беше да вземе Призрак със себе си, но да помъкне цяла глутница... Как обаче да се възползва от този факт? Представи си как събира армия от кучета: „Давай, дръж, направи се на умрял!“. Проклета работа, както би казала леля Хана.

Студът се просмукваше през стъклото и хапеше лицето ù. Представи си как броди сама навън и превива гръб срещу вятъра. Щеше да ù е трудно да върви даже със снегоходки или със ски. С всеки изминал ден шансовете ù намаляваха. Защото зимата щеше да става все по-люта.

Но какво да направи, за да не я хванат, или нещо по-лошо, да я вземат за враг и да я застрелят? Може да се измъкне през югозападния край на града, след това да се придвижи бързо към старата мина, после да свие обратно на север и да тръгне... накъде?

Минесота. Границата. Канада. Ако Том беше още жив, щеше да тръгне натам. Чакаше я много път и освен това Канада беше огромна страна, но ако Том беше жив...

Ако Том беше жив...

– Том. – Името му прозвуча като тиха въздишка, а дъхът ù замъгли прозореца, след което бавно се стопи, оставяйки след себе си само спомена, че там е имало нещо.

Самото произнасяне на името му я изпълни с тъпа болка. Ако Том беше жив, къде би отишъл? Какво се бе случило с него? Дали не я търсеше? Не, иначе досега щеше да е тук. Том знаеше, че бе тръгнала към Рул. Но ако беше още жив и мислеше за нея в същия този момент, в който и тя мислеше за него, може би тогава...

Алекс затвори очи. Наложи си да застане мирно, прочисти съзнанието си от мисли и тогава потърси спомена за неговата миризма – онзи особен, тръпчив аромат, който представляваше самият Том.

През съзнанието ù преминаха отделни образи: Том на светлината на огъня, Том, който я държи в обятията си вечерта, когато бяха намерили радиото, Том като силует, който бди над нея. Устните на Том. Ръката на Том в косите ù. Вкусът му...

Нямаше представа дали буцата, заседнала на гърлото ù, и преливащото от чувства сърце не означаваха, че той е някъде там, че двамата са свързани по един или друг начин. А може би всичко онова, което видя и усети, се дължеше на емоционалната непокътнатост на спомена, който беше само призракът на едно докосване, ехото на отдавна изречена дума, повеят на едно ухание.

Но го почувства също като преди и си помисли, че сигурно затова някои хора нямаха нищо против да бъдат спохождани от призраци.

56

До сутринта бе взела решението засега да спазва правилата. Ще разузнава – така би се изразил Том. Ще работи с Кинкейд в хосписа, където в момента се помещаваше градската болница. Ще разбере кой къде ходи. Ще потърси вещите си, ще събере провизии и щом настъпеше удобният момент, щеше да се махне оттук.

Училището бе пълен майтап. Тя беше толкова по-напред от всички останали, че учителите нямаше какво повече да я научат, затова до обед на първия ден директорът прецени, че спокойно би могла да прекарва това време в хосписа заедно с Кинкейд.

Крис я чакаше в коридора пред директорския кабинет, за да я ескортира до там. Двамата с директора си размениха поздрави, след което възрастният мъж рече:

– Крис ще можеш ли да осигуриш още няколко екземпляра от „Робинзон Крузо“? Да кажем, десет. А, също и „Островът на сините делфини“ и каквото и да е от Клиъри или О’Дел...

Когато се отправиха към централния вход на църквата, Алекс го попита:

 – Наистина ли можеш да намериш книгите?

– Съмнявам се. – Крис ù задържа вратата, след което излезе подире ù в студа. За разнообразие днес слънцето се бе показало. Крис примижа, бръкна в джоба на гърдите си, извади оттам чифт авиаторски слънчеви очила и ги сложи на носа си. Алекс усети, че я пробожда завист. Слънцето беше достатъчно ярко, за да причинява болка, и тя заслони очите си, за да ги предпази от силния блясък.

– Нямаш слънчеви очила? – отбеляза той с въпросителна интонация.

– Имах – отвърна троснато тя. Все пак не беше глупачка. – Бяха в раницата ми.

– Извинявай – рече ù той. – Не исках да прозвучи като критика.

– Няма нищо. – „Разузнавай“, помисли си тя. – Откъде взимаш книгите?

– Някои от града, а иначе най-близката библиотека е на три-четири дни път оттук, така че това не е вариант. Просто не си струва, тъй като за целта трябва да отделим прекалено много мъже и каруци. А повечето къщи в окръг от трийсет километра отдавна са разграбени освен ако преди това не са изгорели.

Алекс развърза повода на Хъни и се метна на седлото. Снегът покриваше половината прасец на кобилата. Скоро трябваше да я замени за по-голям кон. Иначе щеше да се наложи да се придвижва на ски до болницата. Което, сега като се замислеше, беше добър претекст да се снабди със ски, а може би и с чифт снегоходки.

– Да, видях няколко изгорели къщи. Не разбирам защо ги палят.

Крис дръпна юздите на своя червеникавокафяв жребец и се изравни с нея, докато прекосяваха парка, преди да свърнат в една странична улица, водеща на север към хосписа.

– Това са предимно обирджии. Хора, които взимат каквото могат да носят, а останалото подпалват. Но не са нито толкова организирани, нито толкова многобройни като нас, иначе досега отдавна да са превзели Рул. И все пак стратегията им е доста интересна.

– Защо?

Той я изгледа иззад очилата.

– Палят къщите. Хората се насочват насам. Мълвата плъзва наоколо. И колкото повече хора приемаме, толкова по-надалеч се налага да ходим за провизии. А колкото по-далече от Рул отиваме, толкова по-лесно става да ни оберат. Затова гледаме да не приемаме твърде много хора, но въпреки всичко се налага да поемаме повече рискове отпреди, като понякога пътуваме дни наред, за да намерим каквото ни трябва. Единственият изход от това положение е да започнем да садим отново, но дотогава оставаме зависими като всеки друг от онова, което успеем да задигнем.

– Това ли се случи снощи? Обирджиите се опитаха да проникнат в града.

Той кимна.

– Изгубихме трима мъже.

– Ами обирджиите?

– Свалихме двама, но другите двама се измъкнаха. Следващия път обаче тръгвам подире им. Не ме интересува какво казва Питър. Ако успеем да ги проследим до лагера, града или мястото, където се крият, ще можем да ги довършим и да вземем каквото имат. Една банда по-малко, за която да се тревожим, и повече провизии за нас.

– Но те не са Променени, Крис. А само хора, които се опитват да оцелеят.

– И да ни отнемат онова, което имаме.

– Но ако говорите с тях, ако си сътрудничите...

– С ония типове не може да се говори.

– Откъде знаеш? Опитал ли си? – Когато не получи отговор, тя го притисна: – Крис, не може просто да избиваш хората наоколо и да заграбваш онова, което имат.

– Защо не? – Очите му останаха приковани върху пътя. – Ако им се удаде шанс, те също няма да се поколебаят да ни застрелят.

Домът за възрастни беше малък: четири крила и шейсет легла, само двайсет от които заети от истински пациенти. Повечето от тях се намираха в последен стадий на рака или на някакво белодробно заболяване.

– Много от тях са миньори – каза Кинкейд, когато спряха на прага на една дневна. – Стараем се да облекчим състоянието им, доколкото можем.

Тя обхвана с поглед пръснатите из стаята пациенти – повечето бяха възрастни мъже с преносими зелени бутилки за кислород, които седяха изгърбени на тапицираните столове. По-голямата част от тях дремеха, други играеха на табла или на шах. Неколцина разбъркваха тестета с карти и редяха пасианси. Гледката я потисна, а миризмата на антисептичен сапун я върна към редица лоши спомени.

Когато се обърна, забеляза, че Кинкейд е приковал поглед в нея.

– Няма да работиш много тук – рече той. – Все още разполагаме с болничен персонал, който да се грижи за тези хора.

– Няма проблем – отвърна тя, въпреки че изпита облекчение. Не ù беше трудно да си представи и самата себе си в това положение. Преди време, когато единствената ù грижа беше смъртоносното ù заболяване, бе постъпвала в няколко болници за хора на нейната възраст и тогава бе разбрала, че да чака да умре в компанията на непознати беше още по-гадно, отколкото да чака да умре в дома на леля Хана. – Откъде взимате кислородните бутилки?

– Откъдето и всичко останало. – Той продължи надолу по коридора и ù даде знак да го последва. – Момчетата, които правят набези за провизии извън града, понякога носят кислородни бутилки, а понякога не. Напоследък се случва все по-рядко. Ако трябва да избират между това дали да плячкосат цяла каруца с антибиотици и бинтове, или само няколко бутилки с кислород  – въпросът е повече от ясен.

– А какво ще правите, когато материалите ви свършат? – попита Алекс. Това с набезите го разбираше, но в един момент вече нямаше да има нищо за крадене. А съдейки по снощната стрелба, пациентите на Кинкейд се бяха увеличили с неколцина ранени.

– Триаж – отвърна лаконично Кинкейд, сякаш това обясняваше нещо. Алекс познаваше думата, тъй като майка ù бе работила в спешния кабинет. Но сортирането на пациентите по категория не даваше отговор на въпроса освен ако...

Тя втренчи поглед в Конкейд и попита:

– А какво става, когато някой е прострелян наистина тежко? – Не искаше да казва „когато не може да бъде спасен или когато се знае, че ще умре“.

Кинкейд задържа погледа ù за момент.

– Ако си достатъчно умна, за да зададеш подобен въпрос, значи, вече знаеш отговора.

Наистина го знаеше. Крис също го бе потвърдил. Когато силите и средствата не достигат, всичко опираше до една проста сметка. Лекуваш онези, които имат най-големи шансове да оцелеят или по някаква причина са важни. А колкото до останалите, просто се надяваш краят да дойде бързо. Питаше се дали Кинкейд не помагаше по някакъв начин на тези хора. Предвид ситуацията, помисли си тя, сигурно го правеше.

Кинкейд имаше двама помощници – възрастни мъже в края на шейсетте, работили като медицински сестри, преди да се пенсионират. Освен тях в хосписа работеха шестима санитари, чиито задължения бяха да бършат кръвта, да сменят чаршафите, да изхвърлят подлогите и да разнасят храната. Забелязал израза на лицето ù, Кинкейд се замся.

– Не се тревожи. Когато патрулите се връщат от мисия, почти винаги има някой ранен. Именно там ще трупаш опит.

Както беше обещал, Кинкейд я повика да му асистира, когато няколко часа по-късно в кабинета му докуцука един фермер. Мъжът беше разпорил бедрото си почти до коляното: „Проклетият трион отскочи и се заби в крака ми“. Раната беше много дълбока и Кинкейд ù заръча да попива кръвта, докато самият той работеше. По средата на операцията, когато кървенето бе почти напълно овладяно и Кинкейд бе направил първите няколко шева, той подаде на Алекс ножицата и форцепса и каза:

– Наблюдаваше ли внимателно? Добре. Сега искам от теб да направиш няколко шева в ето този мускул. Не се притеснявай, просто го направи. – Кинкейд проследи с поглед как тя мушка и изважда иглата, завършвайки първия шев, и кимна. – Добре се справяш. Правила ли си го и преди?

– Майка ми беше лекар. – В главата си чуваше гласа на майка си: „Завърти китката, скъпа, продължавай по-смело“. – Упражнявахме се върху пилешки бутчета. Казваше, че било почти същото, като да зашиеш истински човек.

– Боже, напомни ми да не се отбивам у вас за вечеря – обади се фермерът.

Алекс не се отдели от Кинкейд чак до мръкнало, а когато напусна сградата, отпред я чакаше Крис заедно с Хъни. Което беше малко странно. Откъде знаеше, че е тук? Определено нямаше как да звънне тук-там по телефона. Да не би да я следеше? Това не беше добре.

В сравнение със сутринта разговорът сега не вървеше; не си казаха нищо повече от: „Здрасти, как си, чудесно, това е добре“. Щом се озоваха на улицата на Джес, която беше задънена, Крис слезе от коня си и изчака, докато Алекс прибере Хъни в гаража на края на пресечката, след което я изпрати до къщата на Джес. Тя му пожела лека нощ и му благодари, а той само кимна, без да обели нито дума, и това беше всичко.

Което я устройваше.

На втория ден Крис се появи отново, но не и на третия, четвъртия, петия или шестия. Вместо него я ескортираше Грег, който не спираше да ù надува главата за Тори. За разлика от Крис, Грег беше приказлив и сантиментален. Тъкмо от него Алекс научи на кое място в града складираха доставките – раници, храна, дрехи. И също, че югозападният край е най-слабо охраняван.

– Имаме даже и няколко склада за бензин – каза ù Грег. – Дълго време източвахме бензина от коли, камиони и изобщо каквото ни попадне. Напролет ще го използваме за тракторите и за верижните триони.

– А защо не го използвате сега? – попита тя. – Снегомобилите не работят ли?

– Разбира се, но ги пазим само за спешни случаи. Освен това ще мине страшно много време, преди да започнат отново да произвеждат бензин. Изразходваме ли запасите си, край. Може да намерим начин да изпомпваме бензина от резервоарите под бензиностанциите, за тази цел обаче имаме нужда от инженер. Но дори да се доберем до него, в един момент горивото все пак ще свърши, което е малко плашещо. Но както и да е, Съветът иска да водим независим и прост начин на живот, също като амишите. Каквито в известен смисъл бяхме преди... нали знаеш. По тази причина много от къщите разполагат с ръчни помпи и други такива съоръжения за вода. Без тях щяхме да загазим сериозно.

По тази логика, помисли си Алекс, Питър, Крис и всички останали трябваше отдавна да са навлекли еленовите кожи, да са захвърлили пистолетите и да са се въоръжили с лъкове и стрели. Или със сопи.

– Ами хората, които отказвате да приемете в града? Нали не ги отпращате просто ей така с празни ръце?

Грег сбърчи притеснено чело.

– Не, разбира се, би било много... нечовешко. Всеки от тях получава раница с провизии. Храна и вода за два-три дни.

– Ами оръжие? Не мислиш ли, че ще им трябва?

– Да, но... – Грег се почеса по носа. – Нали биха могли да ни застрелят.

– Имаш право. – Алекс кимна към пушката му и рече: – Хубава е. Това е „Хенри“, нали?

– Да, бива си я – ухили се Грег. – „Биг Бой Магнум“, четиридесет и четвърти калибър. Има страхотен обхват. А за патрулите имам един „Бушмастър М4“. Разполагаме с добър арсенал.

– Супер. Къде го държите?

– Всеки има по две-три оръжия у дома, но повечето боеприпаси държим заключени в сградата на кметството, в мазето точно под затвора. Амунициите също са там. Това е може би най-сигурното място в града.

Е, това не беше никак добре. Как да измисли задоволителен претекст, който да я отведе в мазето, откъдето би могла да открадне малко амуниции? Май щеше да се наложи да задигне оръжието от нечия къща. Дали Джес нямаше оръжие? Най-вероятно не, тъй като беше жена. Тогава от някой от мъжете, може би от Кинкейд...

Щеше да измисли нещо. Просто се налагаше.

Неделя беше ден за църква. Съветът седеше на столове с високи облегалки, подредени на амвона, докато Преподобния водеше сутрешните служби – едната ранна, а другата по-късна – и всички жители на града посетиха или първата, или втората. Джес, разбира се, накара Алекс и останалите момичета да присъстват и на двете, което беше истинска скука. Службата отговори до голяма степен на очакванията й: малко проповеди, няколко песни, церемония, после още песни и накрая: „Вървете си и нека ви бъде отредено място сред праведните“. В проповедта на Йегър стваше дума за един „прекрасен нов свят“, за това, че светът можел да бъде по-мрачен от самия мрак и защо Господ допускал хората да страдат толкова, с други думи дрън-дрън. Освен за Откровение и за отровната звезда на име Пелин, Преподобния, изглежда, обичаше да говори и за притчите, в които ставаше дума за братството: Яков и Исав, Исмаил и Исаак, Каин и Авел. Според Преподобния Променените носеха белега на Каин, порочността на Исмаил и дълбоката примитивност на Исав. Каин не беше проблем, но доколкото си спомняше, Яков беше измамил баща си, а пък Абрахам просто не можеше да държи закопчан ципа на панталоните си. Нямаше никаква представа обаче как всичко това рефлектираше върху Исав, който беше само един космат и трудолюбив селянин, работещ за хляба на масата си, или върху бедния Исмаил, чието единствено престъпление беше, че се е родил. Но съдейки по каменния поглед, с който Джес се взираше в Преподобния, докато той редеше високопарни слова за братството – и по нейната бяла и непроницаема миризма, която сякаш се усили – Алекс стигна до заключението, че в тези истории имаше нещо, което засягаше някакво болно място у нея.

Но както и да е, помисли си Алекс. Отдавна вече не намираше упование в господ и в религията. А и точно на нея нямаше какво да ù обясняват що е то мрак. Та тя вече е била там, познаваше мястото, имаше си даже и тениска.

След две седмици, една сряда, Алекс изхвърча от къщата на Джес и завари отпред Крис, който я чакаше задно с Хъни.

– Здрасти – каза тя с неподправена изненада. – Реших, че вече ще ме охранява Грег. – Осъзнала със закъснение как прозвучаха думите ù, тя додаде: – Тоест, мислех, че си зает...

– Така беше – отвърна той и ù подаде поводите на Хъни. Леката усмивка се изниза от лицето му. Той се обърна, сложи си слънчевите очила и скочи на гърба на червеникавокафявия си жребец. После ù хвърли един поглед и рече: – Ето че се върнах. Имаш ли нещо против?

– Разбира се, че не. – Страните ù пламнаха, но дали беше от яд, или от притеснение, не можа да реши със сигурност. Той не каза нищо повече, така че тя се качи на коня и двамата потеглиха, а копитата на животните трополяха глухо по прясно натрупалия сняг. Алекс почака, докато се отдалечат от къщата на Джес, след което го заговори отново:

– Е... къде беше? За нови провизии ли?

– Ъ-хъм.

– И... къде?

– Наоколо – отвърна той, вперил поглед право напред. – Близо до Орен.

– О! – Чудеше се какво да каже. – Това не е ли много далече?

Той сви отсечено рамене и отвърна:

– Не чак толкова. Само на десетина километра на север.

Алекс знаеше къде се намира Орен и определено не бяха само десетина километра.

– Това, което търсехте, нямаше ли го по-наблизо?

Той се поколеба, преди да ù отговори; Алекс почти виждаше как зъбците на мозъка му се задвижват.

– Спомних си, че в Орен има библиотека на колела.

Алекс се обърка за момент, но после си припомни разговора между Крис и директора на училището.

– Изминал си целия този път само заради някакви книги?

– Не бяха само книгите. Имаше и други неща.

– Намери ли библиотеката? Колко книги бяха останали вътре?

– Всички, доколкото успях да преценя. Библиотеката излъчваше – в гласа на Крис се прокрадна нотка на тъга – такова спокойствие.

В съзнанието на Алекс изникна образът на библиотеката: приветлива, уютна и доста голяма каравана, пълна с книги.

– Колко книги успя да донесеш?

– Всичките.

– Всичките ли? Но това са много каруци?

– Не беше чак толкова трудно. Питър не беше особено доволен, но все пак зимата е дълга, а и надали ще намерим други книги.

– Кой знае? – отвърна Алекс. – Може ние да ги напишем.

Този път той я погледна.

– Искала си да станеш писател?

– Не съм мислила много за бъдещето. – И това беше самата истина. За нея бъдещето се бе свеждало само до очакването на края.

– Док казва, че си много добра. Като негова асистентка имам предвид.

Тъй като думите му не прозвучаха като въпрос, Алекс не отговори.

– Някога искала ли си да станеш лекар?

– По-рано да.

– И какво се промени?

– Знаеш как е – отвърна тя неопределено. – Просто реших, че има и други възможности.

През останалата част от пътя яздиха мълчаливо. На вратата на хосписа Крис я спря:

– Почакай малко. – Той бръкна в якето си и извади отвътре тънка правоъгълна черна кутия. – Реших, че може да са ти от полза.

Тя отвори кутията. Вътре имаше чифт дамски слънчеви очила. Олекотената пластмасова рамка беше сиво-зелена на цвят, а стъклата бяха кехлибарени.

Когато вдигна поглед към него, забеляза, че е свалил очилата си. В тъмните му очи се четеше нерешителност, миризмата му също беше различна: все така мрачна и хладна, но в същото време примесена с нещо сладко и тръпчиво... Ябълка?

– Спортни са – каза той. – Стъклата са поларизирани и удароустойчиви, така че трябва да изкарат доста дълго.

Очилата бяха много скъпи и много хубави, помисли си тя, и освен това трябваше да ги приеме. Да откаже, би било тесногръдо и дребнаво. Но не искаше нито да го окуражава, нито пък да започва да го харесва. Искаше само да измисли начин да се измъкне от тази ситуация.

– Благодаря – отвърна тя, след което затвори кутийката и му я подаде: – Но нямаше нужда.

За част от секундата по лицето му премина израз на болка, но бързо изчезна. А ароматът на ябълки се изпари в мига, в който взе кутийката от ръцете ù.

– Както искаш – отвърна той. – Няма проблем.

57

Постъпи като пълна глупачка.

Трябваше да приеме очилата.

Каква идиотка!

Когато се замисли, Алекс си даде сметка, че Крис бе яздил сред касапницата и хаоса, които царяха извън пределите на Рул, изминавайки толкова много мили, за да осигури на шепата деца книги, които да четат. При все това бе намерил време да помисли дори и за нея. Представяше си го как броди по пустите улици, криволичи между труповете на хора и развалените автомобили и в същото време се оглежда за Трансформирани, за възможна засада или за идеалния чифт слънчеви очила за едно момиче, което едва познава и което, предвид нейната репутация, спокойно би могло да ги захвърли в лицето му.

Както и бе направила. Дори да нямаше нужда от него, да злобее заради самото злобеене, просто не беше в неин стил. Каква идиотка.

Кинкейд я задържа до късно, почти до девет, но когато Алекс най-сетне се втурна към изхода, Крис го нямаше там. Това беше добре. Истинско облекчение. За първи път се случваше обаче Крис да не е повикал някой друг, който да я чака. А може би това, че я оставяше да се върне сама, беше знак, че вече ù вярва. Не, след случилото се сутринта беше по-скоро едно огромно „майната ти, скъпа“.

– Слава богу, че си тук – извика Лорета, една от санитарките. Тя беше дебела жена, без талия и подстригана на паница. – Крис искаше да му се обадя, веднага щом Мат те пусне, но аз се залисах в работа и забравих.

Алекс усети радостна тръпка. Облекчение. От което се почувства още по-объркана. Едно на ръка беше да се смята за глупачка, а съвсем друго да осъзнае, че всъщност я е грижа дали той не ù се сърди.

– Той тук ли е?

– Да, но... – Лорета постави ръка на рамото на Алекс и зашепна поверително. – В момента е в крилото на хосписа. Ще отида да го доведа.

– Остави на мен. – Алекс тръгна по коридора. – Коя стая?

– Тази на Делмар. – Лорета се спусна подире ù. – Виж, ще ми отнеме само секунда. Ти по-добре изчакай отвън.

– Няма нужда. – Алекс четеше имената на табелките: Холтър, Джеймс, Мичъл. И тогава забеляза тази, която търсеше. Остъклената врата зееше наполовина отворена, а по стъклото играеха неясните оранжеви пламъчета на запалените свещи. Усети топлия въздух, който идваше от газовия нагревател в стаята. Добре, щеше да му се извини, че се бе държала като идиотка или... нещо такова. – Ей сега се...

Думите застинаха на устните ù. Погледът ù се спря на единственото легло в стаята и на мъжа, който лежеше в него. Беше изпит и слаб като скелет и изглеждаше толкова измършавял и съсухрен, че един по-силен порив на вятъра, помисли си Алекс, щеше да направи костите му на пух и прах. От носа му излизаше зелена тръбичка, закрепена на ушите и на брадичката му. Алекс реши, че мъжът е още жив, понеже на всеки пет секунди той примигваше като костенурка: бавно и протяжно.

Крис седеше с гръб към вратата, но Алекс забеляза книгата и долови тихото боботене на гласа му, докато той четеше.

Нещо я накара да запази мълчание и да се измъкне безшумно навън, така че Крис да не я усети. Така и направи. Лорета, която я чакаше на няколко крачки от вратата, ù махна да я последва. След като стигнаха на пръсти до средата на коридора, жената се наведе към нея и прошепна:

– Когато е в града, всяка вечер чете на най-болните. Така поне имат какво да очакват. Но не му казвай, че знаеш. Не иска хората да научават. Предпочита да не се вдига шум около него.

– Няма проблем – отвърна Алекс все така смаяна. „Ето защо е винаги тук, когато свършвам работа.“ И тогава осъзна, че причините да го харесва и уважава бяха много повече, отколкото бе очаквала. – Ще се престорим, че нищо не се е случило.

– Добре – отвърна с облекчение Лорета. – Ето какво ще направим. Ти се върни обратно, сякаш тъкмо излизаш навън, а аз ще почакам малко и ще го доведа. Обикновено се измъква през страничната врата за конете.

Алекс направи, каквото ù каза Лорета. След около пет минути до слуха ù достигна глухият тропот на конски копита и тогава пред нея се появи Крис, яхнал Нощ, и стиснал в ръка юздите на Хъни.

– Здрасти – рече той унило. – Съжалявам.

– Няма нищо – отвърна тя и се метна на седлото на гърба на Хъни. Яздиха мълчливо в продължение на десет минути, докато тя най-сетне събра кураж и попита: – Е, какво прави днес?

Не виждаше лицето на Крис, тъй като беше тъмно, но усети погледа му.

– Какво те е грижа? – отвърна той.

Е, това определено ù затвори устата. Повече не обелиха нито дума. На улицата на Джес той махна към фенера, обозначаващ мястото, където стоеше стражарят, а на нея рече:

– Можеш да слезеш тук. Аз ще прибера Хъни.

– Мога да я прибера и сама – отвърна тя.

– Добре – рече той. – Както искаш.

Когато подминаха къщата на Джес, тя се обърна към него:

– Слушай, тази сутрин...

– Не се тревожи за това – прекъсна я той.

– Почакай. – Тя поведе Хъни към гаража и се обърна към него. Изобщо не можеше да види лицето му, тъй като нямаше луна. – Слушай, исках само да...

– Не го прави, моля те. Каквото и да имаш да ми казваш, не искам да го чуя.

Думите му я зашлевиха като шамар.

– В такъв случай не слушай, но не можеш да ми попречиш да говоря – отвърна тя.

– Е, добре, изплачи си болката.

– Боже, опитвам се да ти се извиня, а ти изобщо не ми помагаш.

В миризмата, която се излъчваше от него, не настъпи никаква промяна. Освен че сенките станаха още по-плътни.

– Няма нужда да ми се извиняваш.

– Напротив – отвърна тя доста по-високо, отколкото възнамеряваше. Сигурно се беше увлякла, тъй като забеляза, че петното бяла светлина, показващо местоположението на стражаря, се плъзна към тях. Тя сниши глас и додаде: – Държах се като пълен кретен. Ти постъпи толкова мило, а аз буквално те заплюх в лицето. Не беше длъжен да осигуриш книгите, но все пак го направи. Можеше да отбиеш номера, като донесеш само няколко, но не го направи. Вместо това намери начин да домъкнеш дотук цялата проклета библиотека. На всичкото това отгоре не си забравил, че нямам слънчеви очила, и си обикалял из целия град, за да търсиш. Изложил си се на риск, въпреки че навсякъде е пълно с канибали, обирджии и хора, които се опитват да ни убият и които са деца като теб и мен. Така че... съжалявам.

– Добре, приемам извинението, доволна ли си? А сега може ли да приберем Хъни?

Всичко се случи на светлината на един фенер „Коулман“, но както очакваше, Крис изобщо не махна оглавника на Нощ, нито пък отведе коня в гаража. Вместо това го яхна отново и протегна ръката си. А когато Алекс го изгледа изненадано, той рече:

– Хайде. Ще те повозя до къщата.

Без да обели нито дума, Алекс се метна на седлото зад него.

– По-добре се дръж – рече той. Мракът, който го обгръщаше, остана непокътнат, но когато обви ръце около кръста му, тя почувства топлината на гърба му с тялото си.

През краткото време до дома на Джес двамата яздиха мълчаливо. А когато стигнаха до къщата, Алекс слезе от седлото и каза:

– Искаш ли да влезеш за малко? Не съм вечеряла, но съм сигурна, че Тори е отделила нещичко настрана. Винаги прави така.

– Защо, няма ли да си изядеш вечерята? – попита Крис.

– О, няма проблем. Сигурна съм, че ще стигне и за двама – отвърна тя.

Джес отвори вратата в мига, в който Алекс стъпи на тясната площадка отпред.

– Стори ми се, че чух някого. Хайде, влизайте вътре, преди да сте умрели от студ.

Алекс видя, че всички момичета бяха в кухнята по халати и пантофи. Кухненската маса беше отрупана с кълбета прежда и игли за плетене. Призрак веднага доприпка до тях и взе да се провира между краката на Алекс, за да си проси внимание.

– Джес. Здравей, Тори, здравей, Сара – рече Крис, влизайки вътре.

– Крис! – Алекс долови изненадата в гласа на момичето, което не спираше да мести поглед ту към нея, ту към Крис. – Джес тъкмо ни учеше да плетем.

– Супер. – Крис кимна на Лена. – Здрасти!

– Здрасти – отвърна Лена. Възкиселата миризма, която обикновено се излъчваше от нея, остана непроменена.

Тори се надигна от мястото си с думите:

– Алекс, във фурната има чиния със...

– Тя знае къде е фурната – прекъсна я Джес, докато събираше кълбетата и иглите. – Хайде, да ги оставим да се навечерят.

– Боже, колко прозрачно – обади се Лена.

– Защо трябва винаги да си толкова гадна? – попита Сара.

– Крис, искаш ли да ти дам малко хляб за вкъщи? В килера има няколко самуна. – Тори пое нататък. – Ще ти...

– Тори, това може да го направи и Алекс – спря я Джес. – Тя не е саката, както обича да отбелязва Лена. Алекс, в чайника има гореща вода, а Тори е приготвила много вкусен пудинг.

– Ябълков – подхвърли Сара, изучавайки Крис. – Любимият ти, нали?

– Аха – отвърна Крис. – Ъ, благодаря, Тори.

– Хайде, момичета. Ще запалим огъня в предната стая – каза Джес и подкара момичетата пред себе си, затваряйки междинната врата подире си. Въпреки това Алекс долови приглушеното мърморене на Лена, последвано от остра забележка от страна на Джес.

– Съжалявам – каза тя с пламнали страни.

– Не се притеснявай. Хайде да ядем.

Алекс донесе храната – Тори бе оставила достатъчно за една малка армия – докато Крис извади още една чиния и сребърни прибори, след което започна да приготвя билков чай. Докато режеше хляба, Алекс се обърна към него:

– Крис?

– Да?

– Благодаря ти, че си се сетил за мен, докато беше извън града. Аз... това... – Завъртя се към него и по стойката на гърба му разбра, че я слуша. – Това, че си се сетил, е много мило.

Отначало не се случи нищо, ала тогава той се обърна и Алекс долови лекия аромат на ябълки.

– Всъщност – отвърна той – теб човек трудно може да те забрави.

Това беше истинско дежа вю.

След като ометоха вечерята и изядоха и последната троха от пудинга, двамата си сипаха чай. Бяха се хранили толкова дълго, че накрая Алекс чу скърцането на пода отгоре и Алекс разбра, че Джес бе изпъдила момичетата на горния етаж. Двамата с Крис не разговаряха много – нещо, което едновременно я радваше и побъркваше. С Том разговорът течеше някак от самосебе си. А Крис беше толкова мълчалив. Но това ù създаваше чувство за уют, за интимност. Сякаш до нея седеше Том, но това не беше така и не можеше да бъде. Просто бегла имитация, подобно на избеляло ксерокопие, от което са направени сто хиляди екземпляра, докато накрая бе останало само едно бледо подобие на оригинала. Том си беше Том, а Крис бе обгърнат в сенки, и нищо на този свят не бе в състояние да го превърне в Том. Но тя и бездруго не искаше това, нито дори за секунда. Сега имаше нужда от Крис, такъв какъвто беше. Искаше да спечели доверието му и да го превърне в свой съюзник. Нали затова го бе поканила вътре, нали така?

– Може ли да ти задам един въпрос? – попита той, прекъсвайки мислите ù.

– Ъ... разбира се – отвърна тя, изтръгната от унеса. Призрак дремеше в скута ù, като лапите му потрепваха от време на време. – Какво искаш да ме питаш?

– Защо носиш със себе си праха на родителите си? – Но щом забеляза изражението на лицето ù, бързо додаде: – Не си длъжна да ми казваш, ако е прекалено лично.

– Не, няма проблем – отвърна тя. Йегър дори не бе попитал, а Том изобщо не знаеше. – Двамата умряха преди две години и искаха прахът им да бъде разпръснат из Горното езеро, това е всичко.

И наистина беше всичко, сега като се замислеше. Оказа се, че не беше толкова страшно. Боже, защо не бе споделила с Том, докато все още имаше възможност? Но тя, разбира се, знаеше отговора на този въпрос.

„Защото тогава щях да му разкажа също и за чудовището. Ако бях започнала, просто нямаше да има връщане назад, а аз не исках да рискувам. Трябваше да му се доверя. Прекалено дълго мълчах...“

– Но защо избра точно този момент? Можела си да го направиш по всяко време, нали?

– Това беше най-подходящият момент – отвърна тя и осъзна, че наистина беше така. Ако не бе напуснала дома на леля Хана, щеше да се окаже в капана на града и досега вероятно щеше да е мъртва. Както бе казал Том, важното беше да бъдеш на правилното място в правилния момент.

Крис вероятно бе доловил нещо в тона ù, защото очите му се присвиха лекичко, но сенките останаха непокътнати и накрая той сви рамене.

– Добре. Съжалявам, че не си успяла да го направиш, но напролет може да идем дотам. Ако искаш де. Бих могъл да те заведа.

Фактът, че нямаше никакво намерение да остава в Рул до настъпването на пролетта, изобщо не я накара да трепне. И ако той беше убеден в противното, щеше да изчака, докато и всички останали ù повярват, и тогава щеше да избяга от града.

– Благодаря. Много мило от твоя страна.

Тя свали Призрак от скута си, след което събра съдовете, за да ги измие. Отново дежа вю. Липсваше им само едно хлапе, което да се мотае наоколо.

– Имаш късмет, че ти е останало поне толкова – каза Крис. – Говоря за праха на родителите си. Аз изобщо не помня майка си.

– Наистина ли? – отвърна тя и му подаде една чиния.

Той поклати глава.

– Остави след себе си само едно голямо бяло петно. Бил съм много малък, когато ни е напуснала. На не повече от няколко месеца. А ако може да се вярва на баща ми, стига да е имала възможност, е щяла да ме остави още в болницата. Не знам нито коя е, нито къде е отишла, а и баща ми не пазеше никакви нейни снимки.

– Знаеш ли защо си е тръгнала?

– Баща ми беше пияница. – Той ù хвърли неспокоен поглед, за да провери каква ще бъде реакцията ù. – Предполагам, че я е биел.

Е, това определено обясняваше сенките. Ако един мъж беше такъв негодник, че да бие жена си, той едва ли щадеше юмруците си, когато ставаше дума за детето му.

– Затова ли каза, че би предпочел да те види мъртъв? Тоест, не че го каза, но...

– Да, знам какво имаш предид – въздъхна той. – Предполагам. Той имаше няколко приятелки. Едната се казваше Денис. Веднъж, когато бях на десет, тя дойде да ме вземе от тренировка по баскетбол. Не помня защо не дойде баща ми, но сигурно е бил в несвяст или нещо такова. Тя също беше мъртвопияна. Разбрах го, още щом седнах на задната седалка. Ако аз бях шофирал, щяхме да се отървем доста по-леко. На около километър от къщата ни катастрофирахме. Забихме се право в едно дърво. Тя не носеше предпазен колан. Изхвърча през предното стъкло. Разбира се, аз също имах вина. Още не мога да се отърва от кошмарите.

Ето пак: кошмари, също като при нея и Том.

– Това е ужасно.

– Да. Всеки ден слушах за това и всяка нощ го сънувах. А сега и двамата ми родители са мъртви. Но не съжалявам за никого от тях. Баща ми ме мразеше, а майка ми ме напусна. – Устата му се изкриви в жлъчна гримаса. – Само да можех да си промия мозъка или да пипна амнезия. Щях да се почувствам по-добре.

– Съмнявам се – отвърна тя.

58

Продължаваше да вали сняг. Седмиците се топяха една подир друга, докато накрая не останаха само два дни до Коледа. Алекс виждаше как шансовете ù за бягство намаляват все повече и повече, как се свиват до една съвсем малка точица, подобно на зрението и ума ù през онзи ден на паркинга пред бензиностанцията, когато едва не бе умряла. Не че се бе отказала, не и в пълния смисъл на думата, но с всеки изминал ден заминаването ù губеше своята неотложност и ставаше все по-трудно, сякаш волята ù бавно се задушаваше под всичкия този сняг.

И наистина, нима тук беше толкова зле? Осемстотин километра бяха много път, особено когато не знаеше какво ще намери там и кой ще я чака, да не говорим за Трнасформираните и хилядите отчаяни хора, на които можеше да се натъкне. Тук не се държаха зле с нея. А и нима си въобразяваше, че ще намери по-безопасно място от този град?

И все пак не беше се предала напълно. Събрала бе доста полезни неща, които държеше скрити в една непотребна кофа, закачена в най-тъмния ъгъл на гаража, където нощуваше Хъни. Всяка вещ, която добавяше вътре – къс въже, кибрит, буркан с фъстъчено масло, скалпел, задигнат от хосписа и скътан в подплатата на палтото ù – за нея беше истинска победа, макар и само за миг. Искрица мимолетна надежда, която угасва бързо като бенгалски огън. С това темпо щеше да изкара тук цялата зима или поне докато на чудовището в главата ù не му писнеше да се преструва на мъртво. Е, може би все пак да изчака до пролетта не беше лоша идея. Как би могла да тръгне при всичкия този сняг? Така щеше само да си навлече още повече, при това излишни, неприятности.

Животът ù придоби определен ритъм: работата с Кинкейд, домакинските задължения в къщата, ездата с Крис. Двамата се чувстваха добре заедно. Отношенията им можеха да се нарекат дори приятелски, въпреки че не бяха приятели. След онази вечер в дома на Джес Крис отново се бе скрил в черупката си, обгърнат плътно в сенки, сякаш се притесняваше, че бе казал повече, отколкото е трябвало. Но това не я тревожеше. Тя също си имаше своите тайни, а и бездруго не искаше да го опознава прекалено добре. Осъзнаваше и причината за това. Том също би разбрал. Все едно да дадеш име на врага си. И тогава никога не би могъл да дръпнеш спусъка.

Алекс се страхуваше. Беше започнала да забравя Ели и Том.

Нощем, докато Сара спеше, тя се опитваше да елиминира далечния пукот на пушките и да си припомни лицето на Том, мириса му, някакъв ярък момент, каквото и да е. Но колкото по-упорито се мъчеше да улови някой от тези спомени, при всеки отекнал изстрел те се пукаха като сапунени мехури. По-лесно би било да задържи в ръцете си шепа мъгла. А Ели се бе превърнала само в неясно розово петно.

От тези усилия се чувстваше премаляла и готова да се разплаче, разяждаха я отвътре, докато накрая устата ù не се изпълваше с вкус на ръжда. Нещо с нея не беше наред и може би то нямаше нищо общо с чудовището. Къде се изгуби онази Алекс, която бе грабнала праха на родителите си и бе избягала? И която бе казала на Барет: „Този път ще се играе по моята свирка“. Да пукнеше, ако знаеше.

Може би Рул всъщност я убиваше лека-полека с обещанието за сигурност. Тя се криеше в ъгъла като подплашен заек, надявайки се, че никой няма да я забележи. А може би бе позволила на Рул да я зарази с отровата си. Градът бе пречупил волята ù, накарал я бе да забрави коя е всъщност и към какво се стреми.

Никога не бе позволявала на чудовището да ръководи живота ù, а начини за борба имаше много. Тогава защо не се бореше?

Защото нещо в нея се променяше. Отново. Усещаше го съвсем ясно, докато изпадаше бавно, но сигурно в това сковаващо волята ù примирение.

„Както когато ми поставиха диагнозата. Преминах през различните етапи на гнева. Първо бях шокирана, а после ми дойде до гуша и взех да се боря като луда... и накрая ме обзе вцепенение. Казаха ми, че това била фазата на приемане, но не беше така. Човек изпада в такова състояние, когато е изправен пред два възможни избора: да живее с чудовището в себе си или да се самоубие.“

Само че никой нямаше да ти позволи да се самоубиеш. Това беше престъпление и бе глупаво. Докторите не биха ти помогнали – нали ги чакаше сигурен затвор. Познаваше едно момиче, също в последна фаза на болестта, което бе опитало да се самоубие. С хапчета и „Джак Даниелс“. След като изпомпаха стомаха ù, докторите я изпратиха в психиатричното отделение, защото решиха, че е депресирана.

Пълни глупости. Нека някой се опита да живее с едно такова чудовище в мозъка си, да видим тогава дали няма да се депресира.

В такъв случай имаш само две възможности. Или се научаваш да живееш заедно с чудовището, или правиш каквото бе направи тя – carpe diem[38] и бягаш.

А сега беше моментът да избяга. Зима или не, трябваше да се махне оттук, преди да е станало прекалено късно. Вярно, че сигурно щеше да намери смъртта си, при това съвсем сама, но ако изчакаше още малко, имаше опасност да приеме заблудата, че Рул, животът, който бяха предначертали за нея, и Крис са най-добрата ù възможност. И тогава щеше да се примири с онова, което те искаха.

Сега като се замислеше, всъщност чудовищата бяха две – това, което се бе настанило в главата ù, и Рул.

И в двата случая щеше да бъде еднакво мъртва.

„Бягай! – рече си тя. – Бягай, глупачке, бягай!“

Само че не избяга. Не можеше да избяга. Просто... не можеше.

59

В навечерието на Коледа в Зоната нахлуха грабители. Които и да бяха те, явно смятаха, че всички в Рул пият пунш и пекат кестени (тук вече грешаха), но тъй като Питър си беше Питър – винаги на бойна нога – патрулите бяха готови. Стражарите държаха Алекс и момичетата залостени в къщата, където те прекараха по-голямата част от вечерта скупчени около печката, докато навън се водеше напрегната битка, ехото от която достигаше до тях: накъсана стрелба, отделни гърмежи и оглушителният рев – по всяка вероятност на автоматични пушки. Другите момичета бяха задрямали, но Алекс седеше будна, със зачервени очи и толкова напрегната, че по кожата ù лазеха тръпки. Мислите се блъскаха хаотично в главата ù, като един страх пораждаше друг. Отначало тя хранеше прибързани надежди, че ще съумее да се измъкне в настъпилата суматоха, ала сега не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Крис, който водеше битка някъде там и можеше да бъде застрелян. Беше ли в безопасност? И какво изобщо ставаше там? Боже, защо не ù позволиха да им помогне.

Когато слабият отблясък на студеното зимно утро най-сетне освети очертанията на дърветата, гората беше притихнала и до тях достигна мълвата, че битката е приключила.

– Колко мъже изгубихме, Нейтън? – Джес попита стражаря, който донесе новините. Кокалчетата на пръстите ù, с които стискаше шала на гърлото си, бяха побелели.

– Десет убити и около същия брой ранени – трима от тях доста сериозно – отвърна Нейтън. Той беше мъж с прошарена коса и мускулесто набито телосложение, но с учудващо приятен, почти мелодичен глас. – Можеше да бъде и по-зле.

Алекс усети, как въздухът напуска гърдите ù. Очите на Лена станаха като цепки, зорки и наблюдателни, цветът се отцеди от страните на Сара.

– А какво стана с момчетата? – поиска да разбере Джес. – Какво стана с Крис?

– Питър добре ли е? – попита в същия миг Сара. – Той...

– Той е добре – отвърна Нейтън, след което плъзна поглед към Алекс. – Крис също.

Последвалата вълна на облекчение, която се разля неудържимо по вените ù и накара коленете ù да омекнат, я свари неподготвена. Със закъснение усети изпитателния поглед на Джес, който се стрелна към нея.

– Ами Грег? – попита Тори с изопнато от тревога лице.

– Ами... – Сивите очи на Нейтън се плъзнаха встрани. – Него го намушкаха...

– О! – ахна Тори и закри устата си с ръка. – Зле ли е? Той ще... той...

– Док казва, че ще се оправи. Изгубил е малко кръв, това е всичко – обясни Нейтън.

– Може ли да го видя?

– Има заповед да не мърдате оттук.

– Успокой се, Тори, аз ще отида. Кинкейд и бездруго ще има нужда от помощ – обади се Алекс, ала Нейтън поклати глава. – Защо не?

– Такава е заповедта – повтори твърдо Нейтън. – Тук е най-безопасно за вас. Ако Док има нужда от теб, той ще ми каже.

Алекс разбра по израза на лицето му, че няма смисъл да спори. Но защо Кинкейд не я искаше при себе си? Може би защото не искаше тя да види кого ще остави да си отиде. Кого ще остави да умре.

Коледната сутрин беше изпълнена с униние – не получиха други подаръци освен чорапите, които Джес сама бе изплела за всяка от тях, тъй като всичко останало би било чисто прахосничество, а и възрастната жена смяташе, че трябва да бъдат благодарни, че са живи. Но въпреки че това беше някакво жалко подобие на Коледа, Алекс изпитваше известна доза облекчение, защото какво да подариш на човек като Лена? Може би намордник...

Заради последните вълнения църковната служба, една-единствена голяма церемония, която се проведе на градския площад, беше оставена за следобеда. Алекс потърси с очи Кинкейд, ала него го нямаше никакъв. Застанал на стъпалата пред църквата, Йегър подхвана дълга проповед за „мъжете на Рул“, сякаш кръстоносци, поели на свята мисия.

– Чеда мои, сам Бог е призовал на това дело най-заслужилите сред вас – започна Йегър, чийто дъх излизаше на облачета пара в мразовития въздух. Той сведе поглед към редиците мъже най-отпред, насядали на сгъваеми столове и участвали в снощното сражение, сред които Алекс забеляза Крис, Питър и Грег – с широка превръзка на левия бицепс – както и шепата други момчета, които лесно се различаваха сред наобиколилите ги възрастни мъже. – „Аз дадох повеля на Моите избраници и призовах да изпълнят гнева Ми Моите юнаци, които тържествуват във величието Ми.“[39] Това не е ли описание на мъжете на Рул? Ние сме бранители на праведността! Последователите на Сатаната са приели облика на зверове, те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил, но ние показахме че сме силни също като божията десница!

Тъй като се намираха в Мичиган, възгласи „алелуя“ не последваха, но затова пък Алекс забеляза кимащите в знак на съгласие глави. А когато Йегър повика мъжете за благословия и положи ръце върху раменете на Крис, кръвта в жилите на Алекс закипя и в нея се прокрадна едно почти собственическо чувство. Усещането, че по някакъв начин Крис е неин и че тази победа принадлежи също и на нея. Тогава той се изправи и се обърна, погледът му бръсна през тълпата и когато намери очите ù, остана прикован в тях.

За миг сякаш целят свят спря да се върти; множеството около нея се стопи, а сенките, които обгръщаха Крис, се разтвориха – в този миг за нея не съществуваше нищо друго освен лицето му и погледа, който споделяха. Дали не беше игра на въображението ù, или миризмата на сладки и свежи ябълки бе толкова силна, толкова наситена, че погълна всичко останало?

Да откъсне поглед от него, ù струваше почти болезнено усилие на волята, защото не искаше да го прави. По лицето ù внезапно изби пот, а една веничка на шията ù запулсира. Какво ставаше с нея? Невъзможно бе да изпитва такива чувства. Вярно, че Крис си го биваше, беше мил и свестен тип, но той не беше Том. Изключено бе да го харесва, да мисли за него. Защото противното би означавало, че Том безвъзвратно си е отишъл. Но тя още не беше готова да го забрави.

– Моля те – простена тя. – Моля те, Том, не ме изоставяй, моля те. – Думите ù бяха едва доловим шепот, също толкова безплътен, колкото и излизащата от устата ù пара, и почти недоловим дори за самата нея, но въпреки това Алекс усети, че някой се взира в нея – този път обаче не беше Крис. Тя се обърна наляво и срещна втренчения поглед на Джес.

Алекс замръзна, обзета от тревога. Дали Джес бе чула думите й? Не, това беше невъзможно, промълвила ги беше съвсем тихичко. Само че Джес я изучаваше със същия изпитателен поглед, както сутринта. Миризмата на възрастната жена не издаваше абсолютно нищо и Алекс отново си помисли, че в това отношение Джес прилича малко на Йегър. Но при нея липсваше онзи дъх на мокро стъкло, а на негово място нямаше нищо. Миризмата на Джес беше напълно стерилна, също като онова бяло петно, което Крис свързваше с майка си.

– Алекс. – Сара я дръпна за ръкава. – Добре ли си?

В този миг Джес откъсна поглед от нея и се обърна отново напред. Алекс се озърна към Сара и ù рече с пресилена усмивка:

– Нищо ми няма. Просто съм малко изморена.

От този миг насетне Алекс остана глуха за ставащото наоколо, като само движеше устни по време на химните. Джес не погледна повече към нея, но Алекс знаеше какво бе видяла в очите ù. Вярно, че миризмата на възрастната жена беше напълно непроницаема, но по лицето ù, макар и за миг, премина едно изражение, което Алекс успя да разчете ясно и недвусмислено.

Задоволство.

Времето минаваше бързо и скоро до Нова година остана само един ден.

– Тази сутрин заминавам. Сигурно ще... – не довърши Крис, защото в този миг Тори постави на масата чиния с бисквити и бъркани яйца. Но тъй като не разполагаха с никаква сода, бисквитите изглеждаха сплескани, като миниатюрни шайби за хокей. – Благодаря.

– Къде отиваш? – попита Алекс.

– Кафе? – предложи Тори, вдигнала кафеника.

– Ъ, разбира се – отвърна Крис и проследи с поглед как Тори наливаше мътночерната течност, която според Алекс миришеше подозрително много на катран. Даже и Крис изви учудено вежда. – Какво има вътре?

– Цикория – отвърна Джес, която се появи от мазето точно до кухненския килер, следвана по петите от Сара. Двете заедно изсипаха в умивалника една престилка, пълна с картофи. – В Ню Орлиънс това се смята за деликатес.

Крис измърмори нещо уклончиво и попита:

– А масло има ли?

– Боя се, че не. Малкото, което беше останало, отиде за коледните сладки – обясни Джес. – Кравите имат нужда от по-качествен фураж.

– Знам. – Крис строши една бисквита надве. – Има го в списъка.

– Къде ще ходите? – попита отново Алекс.

– По-далече, отколкото ми се иска – отвърна Крис с пълна уста. След това преглътна, прокара бисквитата с глътка псевдокафе и направи гримаса.

– Съжалявам – рече Тори и сложи ръка на рамото му. – Наложи се да замеся тестото с малко царевично брашно. Знам, че са леко безвкусни. Да проверя ли дали не е останал мед?

– Не, и така са добре – отвърна Крис, а на Алекс рече: – Мисля, че този път ще отидем доста по-надалеч. Градовете наоколо са разграбени, почти нищо не е останало. Питър смята, че трябва да се отправим към Уисконсин.

– Но границата не се ли охранява? – ахна Тори.

– Тъкмо това ще разберем. Една седмица дотам и обратно, без да броим времето, което ще прекараме в търсене на провизии.

– Значи, ще се върнете чак след Нова година – заключи Сара, която звучеше разочаровано.

– Да – отвърна Крис и вдигна поглед, щом Лена бутна с гръб кухненската врата и внесе вътре цял наръч дърва за печката. – Най-вероятно.

– Най-вероятно какво? – попита Лена.

– За Нова година Крис и Питър няма да са тук – обясни Тори. – Може да се наложи да отидат за провизии чак в Уисконсин, в случай че успеят да прекосят границата. Не е честно, първо имаше сражение на Коледа, а сега и това.

Както обикновено, Лена подбели очи и този път Алекс трябваше да се съгласи с нея. Напоследък в живота им нямаше нищо честно, в случай че Тори не бе забелязала.

– Ако искате да ви донесем нещо – рече Крис, – направете списък. Не мога да обещая нищо, но...

– Истинско кафе – прекъсна го Лена. – Ако ли не, еднопосочен билет, с който да се махна далече оттук.

– Пак се започва – обади се Сара.

На Алекс също ù бе дошло до гуша от този разговор, но все пак не се стърпя:

– Не разбирам, Крис. Нали казваш, че има и други градове? Както и всевъзможни групи обирджии, с които непрекъснато се сражавате. Така че защо да не се организираме? Защо да не търгуваме? Или просто да делим, каквото имаме. По този начин няма да има нужда да се биете постоянно и да пътувате толкова надалече. – Спомни си спора, който бе водила с Том по същия въпрос. – Това, което правите, е лишено от смисъл.

– Тя има право – отбеляза Джес, без да вдига поглед от картофите, които белеше.

– Но това не е възможно – отвърна Крис неспокойно.

– И защо не? – настоя Алекс.

– Ами, първо на първо, трябва да имаме нещо ценно, с което да търгуваме – изтъкна Сара.

– Разполагаме с най-различни провизии. Имаме инструменти, оръжие и...

– Няма да продаваме нито инструментите, нито оръжието – отвърна сухо Крис. – Все едно да връчиш на някой непознат ключа за дома си.

– Тогава може да търгуваме с дрехи – не се отказваше Алекс. – А също и със сапун, свещи, фенери или...

– Или с нас – довърши Лена и стовари цепениците, които изтрополиха силно. – Крис, колко струвам според теб?

Крис изглеждаше така, сякаш го бяха зашлевили през лицето.

– Лена, това не е...

– О, стига глупости. Ние сме просто едни скъпи машини за бебета. Така че за какво смяташ, че можеш да ме изтъргуваш? Предполагам, че зависи кога мъжът ще се умори...

– Знаеш ли, Лена – прекъсна я Джес, – мисля, че ще ни трябват още дърва.

– Извинявай, забравих. В твоята къща важат твоите правила – отвърна Лена и изхвърча навън.

Тори първа наруши тишината.

– Още кафе, Крис?

– Не. – На бузите му бяха избили аленочервени петна. Не смееше да погледне Алекс в очите. – По-скоро не.

– Крис – започна внимателно Сара, – тя не го мислеше наистина. Всъщност не е сърдита на теб.

„Напротив“ – помисли си Алекс. Лена по принцип си беше груба, дори противна, но този път тя се заяждаше с Крис съвсем преднамерено и целенасочено.

Въпросът беше защо?

Петнайсет минути по-късно Алекс навлече якето си и се затътри навън. Отново валеше сняг, едри пухкави снежинки се стелеха бавно като перушина. Снегът беше дълбок, поне две и половина стъпки, и непосилно изпитание за Хъни. През последните няколко дни Крис, който бе напуснал къщата пет минути преди нея, я караше и взимаше от хосписа с една теглена от кон шейна. Затова Алекс очакваше да го намери в тъмносинята шейна, ала навън беше само Нейтън, който държеше юздите на една бяла талига.

– Къде е Крис? – попита тя, когато бордър колито на Нейтън дотърча при нея, за да го погали.

Нейтън кимна неопределено с глава към задния двор.

– Когато излезе, тръгна натам. Каза, че се връщал веднага.

Объркана, Алекс се върна обратно по стъпките си, след което сви покрай къщата. Дворът на Джес беше доста голям и се простираше върху цял акър земя, преди да се слее с гората. Забеляза Крис в далечния ляв край до камарата с дърва за огрев... заедно с Лена.

Каквото и да бе искала да каже, думите заседнаха на гърлото ù. Крис и Лена стояха с лице един към друг, а момичето размахваше енергично и ядосано ръце. Дали не се караше с Крис? Доколкото познаваше Лена, това беше повече от сигурно, но се чудеше защо след онази сцена в кухнята Крис бе излязъл навън да говори с нея. Алекс беше прекалено далече, за да чуе какво си казват, но забеляза, че Крис поклати глава, след което понечи да се обърне. В следващия миг Лена сграбчи ръката му и се хвърли в обятията му толкова силно, че Крис залитна назад, след което тя уви ръце около врата му, притисна се към него и...

„Не искам да гледам.“ Алекс се запрепъва назад като зашеметена, но краката ù се оплетоха и тя нададе неволен вик на уплаха. Крис обърна рязко глава, след което се опита да се освободи от прегръдката на Лена, отстранявайки ръцете не момичето от врата си. Може би я бе повикал по име, но Алекс вече не беше там. Едва си поемаше въздух, докато се препъваше по виещата се към улицата пътека със замъглени от сълзи очи. Усещаше тежест в гърдите си, сякаш някой бе изкарал целия въздух от дробовете ù. Ще вземе Хъни и ще се махне оттук. Не, това беше невъзможно. Нейтън щеше да я спре, тъй като не ù позволяваха да ходи никъде без ескорт. Е, добре тогава, всичко беше наред, изобщо не ù пукаше какво става между Крис и Лена, не ù пукаше и...

– Намери ли го? – попита Нейтън, щом тя се покатери на шейната.

– Да. – Когато се настани на пейката, Алекс забеляза, че Крис се появява иззад ъгъла на къщата. Момчето крачеше забързано и тя долови мириса, който го обгръщаше – този път нямаше нито ябълки, нито сенки, а само един гневен и начумерен буреносен облак. Когато скочи на капрата, Алекс отклони поглед встрани, след което той пришпори коня с юздите и шейната се понесе по снега. Крис мълчеше, а помежду им се издигаше черна стена от зареден с напрежение въздух. Сърцето ù блъскаше силно в гърдите, а стомахът ù се свиваше на топка, също както ръцете ù в юмруци.

– Не е каквото си мислиш – заяви рязко Крис.

– Не ме интересува – каза тя, като не смееше да го погледне. – И не е моя работа.

Крис не отвърна нищо. Шейната профуча покрай кметството, където неколцина мъже от Рул водеха вътре групичка бегълци, след което се понесе на североизток по пътя, който се извиваше към хосписа. Гората се възправи от двете им страни, засилвайки ехтежа от тропота на конски копита. Алекс наблюдаваше стелещия се сняг и усещаше как снежинките се топят на бузите ù като сълзи.

Крис се изкашля и рече:

– Алекс...

– Няма значение, Крис.

– Напротив – отвърна той. – Разбира се, че има. Но просто... не мога...

– Какво не можеш? Кажи? – стрелна го с поглед тя. Кожата му изглеждаше изопната и бяла като сняг с изключение на трескавата руменина, която покриваше високите му скули. Сега сенките го обгръщаха с още по-плътен аромат и се сключваха около него, сякаш да го предпазят. – Няма нищо за обясняване, Крис! В шести клас имахме часове по сексуална култура, така че ако нещо не ти е ясно... – Тя долови жестокостта в гласа си и премълча останалото. Какви ги вършеше, по дяволите? Не ù пукаше.

– Нищо не разбираш – отвърна той.

– Не ми дължиш никакви обяснения.

– Ще ми се да можех да ти обясня – каза той. Алекс долови мъката в гласа му, дори нещо повече: отвращение. – Боже, всичко е толкова объркано.

– Нима! – Чувството на безсилие се надигаше в нея като нагорещен въздух. Всеки миг главата ù щеше да отхвръкне като коркова тапа. – Чак сега ли го осъзна?

– Моля те, не искам да се караме.

– Знаеш ли, Крис, няма никакъв проблем, честна дума. Това си е твоят град. Така че ако искаш да бъдеш с Лена, просто казваш на когото трябва, че искаш да си поиграете на семейство, и готово.

– Престани. – Той затвори очи, а малките мускулчета на челюстта му потрепваха и подскачаха. – Моля те, Алекс. Лена не ме интересува. Никога не съм я искал.

– Е, тогава по-добре да я осветлиш по въпроса.

– Няма ли да млъкнеш? – Той извъртя рязко китки и дръпна юздите на коня. Скоростта на шейната се забави и тя се хвана за страничната облегалка, за да не се изтърколи навън, ала тогава Крис я сграбчи за ръцете и я разтърси. – Наистина ли мислиш, че искам това? Наистина ли мислиш, че искам нея?

– А не е ли така? Всъщност не ми отговаряй. Изобщо не ми пука какво или кого искаш! – процеди тя, след което го зашлеви силно и отривисто през лицето – шамарът прозвуча като пукот на суха кост. От този звук нещо в нея се прекърши и тя изпита внезапния и горещ прилив на срам. Той въздъхна и ръцете му се отпуснаха. Болката в дланта ù пареше като киселина. – Крис – рече тя. – Крис, съжалявам, аз...

– Защо не ме харесваш? – попита той с пресеклив глас. И тогава миризмата му бликна като горещ и буен поток от противоречиви ухания: на ябълки, на огън и на електрическия дъх на онези студени и мрачни сенки. – Защо не ме харесваш поне малко?

Така и не разбра как би отговорила на този въпрос – той не ù даде шанс за това.

Защото се наведе и я целуна.

60

Не беше като при Том.

Приличаше повече на взрив.

Тялото ù се вцепени от изненада, сърцето ù запърха като лудо и изведнъж се усети останала без дъх. За един миг, за един-единствен миг, можеше да го отблъсне. Но не го направи. В съзнанието ù лумна изгаряща бяла светлина, която изпепели всяка мисъл, и когато той се притисна към нея, тя усети цялото си тяло изтръпнало, долови глада и желанието му и тогава сграбчи реверите на палтото му, защото жадуваше за всяко негово докосване; искаше да е възможно най-близо до него, а уханието на дъхави ябълки я накара да се почувства замаяна и премаляла.

Целувката продължи сякаш цяла вечност. В действителност беше само за миг. Не беше сигурна кой от тях я прекъсна. Може би и двамата едновременно или пък никой.

Тогава той я пусна.

– Съжалявам. Боже, толкова съжалявам – изрече той с пресипнал глас. – Моля те, не ме намразвай. Аз просто...

– Няма нищо – отвърна тя. Отпечатъкът от ръката ù личеше като алена дамга на бузата му. Усещаше устните си натъртени и подпухнали. – Не трябваше да те предизвиквам. Просто бях откачила.

– Когато... – Крис се облегна назад, а гърдите му продължаваха да се надигат и отпускат тежко. – Когато се върна, ще бъде най-добре да стоя далече от теб. Не мога да мисля. Когато съм извън града, не мисля за нищо друго освен да съм тук... с теб. Искам само... божичко, Алекс, искам само да те пазя.

Автоматичната ù реакция беше: „Нямам нужда от закрилата ти“ – но тя стисна зъби и преглътна жлъчния отговор. Крис беше искрен, долавяше го по миризмата му. Като онзи път, когато ù бе дал слънчевите очила, само че сега тя пазеше чувствата му отпечатани върху дланите си.

– Знаеш ли какво ме тревожи? Тревожи ме това, че когато замина, ще откриеш някаква вратичка, нещо, което сме пропуснали, и когато се върна, ти ще си избягала, а аз не мисля, че бих могъл... – Крис затвори очи. – Моля те, кажи нещо.

– Толкова съжалявам. – Тя протегна ръка към лицето му и докосна отпечатъка, който бе оставила там. – Не те мразя, Крис.

– Но и не ме обичаш – отвърна той с тъжна полуусмивка.

– Отвърнах на целувката ти.

– Защото те хванах неподготвена, накарах те насила...

– Не. Не беше насила. Мисля, че... – Тя пое дъх на пресекулки. – Мисля, че се страхувам да те обикна.

Изненадата и надеждата, изписали се на лицето му, изглеждаха толкова болезнени, че тя прехапа устни, за да не се разплаче. Той постави ръка върху нейната, която все още лежеше на бузата му, и попита:

– Но защо?

От устните ù едва не се изтръгна едно ридание.

– Защото това значи да се предам. Значи, че си затворил всички врати и няма къде другаде да отида.

– Но, Алекс, правилата не съществуват без причина. Тях ги има, за да си в безопасност.

– Тогава защо Джес смята, че правилата трябва да се променят?

– Алекс. – Той се премести по-близо до нея и я взе в прегръдките си, но тя не се възпротиви. – Искам само да те пазя. Искам да се грижа за теб. Нима ще бъде толкова лошо, ако останеш?

Тя вкопчи ръце в палтото му и отвърна:

– Не.

През остатъка от пътя се возиха в мълчание, но въпреки това тя седеше близо до него, като кракът ù се опираше в неговия, а ръката ù лежеше в свивката на лакътя му. Снегът се беше усилил и докато стигнат до хосписа, вятърът вече го носеше на спирали. Когато шейната най-сетне спря, Алекс не побърза да слезе. От другата страна на стъклените врати тя зърна стражаря, който ги наблюдаваше, поставил ръка на напречната дръжка, готов да я пропусне вътре.

Тя се обърна към Крис.

– Кога мислиш, че ще се върнеш?

– След известно време. Може би след две-три седмици. – Устата му се изкриви в напрегната и несигурна усмивка. Снежинките се трупаха по черната му коса. – Не се тревожи. Ще се погрижа да има кой да те придружава.

– Не се тревожа за себе си. – Тя пое ръката му и пръстите им се сплетоха. – Когато се върнеш ...

– Да – рече той.

Този път, щом се целунаха, тя усети единствено уханието на ябълки: сладко, свежо и истинско.

Този следобед една от сестрите изхвърча от манипулационната, за да вземе нещо, оставяйки цял куп нови инструменти, подредени върху една табла. Единият беше медицински трион – метална тел, която можеше да отреже кост, дърво, или човешки врат. Трионът имаше дължина четиридесет сантиметра и две дръжки. Ако го навие, ще може да го скрие в дънките си. Трион като този щеше да бъде от голяма полза за едно момиче, тръгнало да бяга само.

Тя остави инструмента там, където си беше.

61

Две седмици след Нова година единият от мъжете, работещи като медицински сестри, подаде глава в манипулационната, където Алекс и Кинкейд тъкмо приключваха със зашиването на една разкъсна рана, и каза:

– Шефе, току-що получих вест от един от разузнавачите. Ханк и останалите летят насам като хали. Открили някого в един стар хамбар близо до Орен.

– Знае ли се нещо за състоянието му? – попита Кинкейд.

– Може би има сепсис. Инфектирана рана, вероятно от ухапване. – Мъжът направи пауза. – Шефе, казват, че бил Пощаден.

Като чу това, Алекс едва не ахна от ужас. Първата ù мисъл бе, че Том е бил ухапан. Нима бе възможно? Не, не можеше да е Том, минало беше твърде много време, почти два месеца.

– Намери ми носилка на колела и прати тук един санитар. Идвам веднага – поръча Кинкейд на мъжа, а на Алекс рече: – Хайде, приключвай. Нямаме цял ден.

– Извинявай. – Тя се съсредоточи върху последния бод, след което върза конеца на възел и отряза излишната част. Извърши всичко това със спокойни движения, въпреки че сърцето ù щеше да изхвръкне от гърдите. Тя посегна към пакетчетата с марлени превръзки, но Кинкейд, който вече сваляше ръкавиците от ръцете си, я спря:

– Остави, остави. Идваш с мен. – Той щракна с пръсти на един санитар и посочи към пациента, след което изхвърча през вратата, следван по петите от Алекс.

Двамата се спуснаха през фоайето, излетяха навън през двойната врата и първото, което видяха, беше един самотен ездач, който препускаше в галоп по пътя към хосписа, а миг по-късно зърнаха теглена от конски впряг товарна шейна. Мъжът на капрата, когото не познаваше, сигурно беше Ханк; вътре в шейната Алекс забеляза две момчета. С изненада откри, че едното от тях е Грег. Но какво правеше той тук? Нали беше заминал с Крис... Ала мисълта за това незабавно се изпари от главата ù, когато осъзна, че Грег правеше сърдечен масаж.

– Стой, стой! – извика Ханк, когато конете свиха между сградите. Мъжът дръпна толкова силно юздите, че единият кон се изправи на задните си крака в знак на протест. – Хей, по-кротко!

Двете животни продължиха още малко напред, а когато шейната се закова рязко на място, Кинкейд се втурна към нея и се качи от едната страна.

– Какво имаме тук? Нещо за състоянието му? – но когато хвърли по-внимателен поглед, възкликна: – О, господи!

С качило се в гърлото сърце, Алекс надникна иззад гърба на Кинкейд и тогава не можа да реши дали да заплаче от облекчение, или от ужас.

Човекът в шейната не беше Том. Разбира се, че не беше той, нямаше как да бъде. Защото момчето в шейната беше малко, на не повече от осем-девет години. Тъй като Грег беше разкопчал якето и ризата на момчето, за да може да му направи сърдечен масаж, Алекс забеляза кафеза на ребрата му и изпъкналите раменни кости. Очите му бяха затворени и хлътнали, кожата – мъртвешки бледа, а устните – почти сини. Десният крачол на дънките му висеше на просмукани с нещо мокро дрипи и излъчваше невъобразима смрад. Дъхът ù застина, когато долови миризмата на момчето: гниеща и зловонна.

– Намерихме го съвсем сам в един хамбар. Сърцето спря по пътя – обясни Грег, без да нарушава ритъма си. Той беше плувнал в пот и задъхан до пълно изтощение. – В това състояние е от... едно-две-три-четири-пет... давай. – При този сигнал другото момче, което бе яздило преди шейната – Алекс смяташе, че името му е Еван, – стисна дихателната помпа, вкарвайки въздух в дробовете на изпадналото в безсъзнание момче. Грег изтри потта от лицето си с рамо. – Сега стават десет минути.

– Десет минути са прекалено много – заяви Кинкейд и се обърна, когато Пол, възрастен медицински помощник с неотслабващо шкембе, изтрополи при тях с една носилка. – Аз поемам оттук, Пол. От теб искам венозна система с голям отвор и да ми намериш централен венозен катетър...

– Шефе, не знам дали имаме. Консумативите ни са...

– Намери ми проклетата система, Пол! Не ми се показвай пред очите без нея – разбра ли? И виж какво можеш да измъкнеш от медицинския шкаф на колелата. Размърдай се! – Когато Пол се втурна към хосписа, Кинкейд докара носилката отстрани на шейната и я нагласи с крак. – Добре, хора, да запретваме ръкави. Хайде да... – Обветреното му чело се сбърчи от израз на учудване.

Ханк, който бе скочил на земята, за да помогне да преместят пострадалото момче на носилката, погледна към Кинкейд и попита:

– Добре ли си, Док?

– Да, една секунда. Грег, спри за момент, искам да проверя за пулс. – Тогава Кинкейд се втренчи право в нея, улавяйки погледа ù, и тя прочете немия въпрос, сякаш го беше изрекъл на глас: „Безопасно ли е?“.

Знаеше, че все един ден ще се стигне до този въпрос, който не ù бяха задавали никога досега.

– Има ли пулс? – попита Грег.

Кинкейд не отговори. Алекс знаеше, че няма право на никакви грешки. Долавяше ясно миризмата на мъртва плът, но в нея имаше нещо различно: приличаше на газ и беше почти сладникава.

– Док? – попита Ханк.

„Мъртва плът, да; но това е от инфекцията, а не от трансформацията.“ Тя кимна лекичко на Кинкейд.

– Нищо не долавям. Грег, продължавай с изкуственото дишане. Добре, да действаме – каза Кинкейд. – Местим го на три. Едно, две...

Възседнал количката, Грег продължи със сърдечния масаж по целия път до манипулационната, докато Еван вървеше отстрани с дихателната помпа. Алекс и Пол включиха венозната система, а Кинкейд свърза централния венозен катетър, който Пол бе изнамерил отнякъде, с подключичната артерия на момчето.

– Това е последната сода бикарбонат – каза Пол, подавайки на Кинкейд една спринцовка. – Сигурен ли си, че искаш да...

– Едва ли ще има по-подходящ момент. Инжектирай го... Имаме ли атропин? Добре, почакай... Грег, спри с масажа. – Кинкейд се заслуша в стетоскопа със затворени очи, след което каза: – Чакайте, мисля, че... Пол, инжектирай атропина.

Те зачакаха. Грег дишаше тежко, а потта се стичаше на струйки във врата му. Пол погледна към хронометъра.

– Петнайсет минути и двайсет секунди, шефе.

– Чух нещо – каза Кинкейд, след което погледна часовника си и започна да си брои под нос. – Пол, как е кръвното.

– Шейсет на трийсет, шефе.

– Е, не е прекрасно, но не е и ужасно. Момчето има шансове да прескочи трапа. – Кинкейд надяна чифт ръкавици. – Да видим какво имаме тук. Алекс, ще имам нужда от ръцете ти – сложи си ръкавици.

От лявото бедро на момчето се носеше воня на разлагаща се плът, която беше толкова отвратителна, че дори Кинкейд потръпна. Някой се бе опитал да превърже раната, но ивиците бинт бяха подгизнали и изцапани със зелени и жълти петна от гнойта. Алекс усети как стомахът ù се преобръща, когато Кинкейд отстрани мократа превръзка. Зеленикаво-жълта гной с цвят на сополи се бе насъбрала в отворената рана, а разкъсаната плът около нея беше почерняла. Тънки червени ивици набраздяваха бедрото на момчето чак до коляното и се спускаха към чатала.

– Седемдесет и пет на четирийсет.

– Добре – отвърна Кинкейд и започна да попива с гъба насъбралата се в раната гной. Очите на момчето, което все още лежеше на носилката, потрепнаха и то издаде нисък стон.

– Знам – измърмори Кинкейд, докато работеше. – Знам, че боли, синко. Съжалявам, но няма друг начин. Ти само се дръж.

– Това е добре, нали, Док? Имам предвид кръвното налягане – каза Грег, отстранявайки потта си с ръка.

– Поне не е зле. Момчета, успяхте ли да научите някакво име, докато препускахте насам?

– Не, през цялото време не беше на себе си.

– Добре. Алекс, донеси две-три петдесетмилилитрови спринцовки с физиологичен разтвор и промий хубаво раната.

Алекс се радваше, че може да помогне с нещо. Докато тя инжектираше разтвора, Грег попита:

– Можеш да го спасиш, нали?

– Със сигурност ще се опитаме. Може да изгубим крака, но да караме едно по едно. Грег, облечи някакви сухи дрехи, преди да си пипнал настинка. Как е ръката ти? Някой от вас, момчета, да е ранен?

– Не, всичко е наред, Док – отвърна Грег, свивайки ръката, която бе пострадала преди три седмици.

– Добре, не искам да се налага да те кърпя отново. Ами останалите?

– Те са на около един ден път след нас.

– Хубаво. А сега изчезвайте и двамата оттук и ме оставете да работя. Пол, донеси ми комплект хирургически инструменти, ще се наложи да режем. И веднага му дай ципрофлоксацин.

Пол извади малко стъклено шишенце от почти празния медицински шкаф.

– Шефе, това е последният...

– Последният ципрофлоксацин, да, знам. Просто действай, Пол. Алекс, можеш да спреш с промивките. Отрежи останалата част от дрехите, за да виждам какво правя. – Кинкейд я погледна над маската си. – Дано да остане в безсъзнание.

Докато Кинкейд почистваше и отстраняваше мъртвата плът, Алекс се нахвърли върху панталоните на момчето, въоръжена с чифт хирургически ножици, а когато ги сряза, се зае и с онова, което бе останало от ризата му. Но щом сряза памучната материя, тя се дръпна ужасена назад.

– Отвратително!

– Какво има? – попита Кинкейд.

– Мисля, че... – Момчето имаше още една голяма рана от ухапване, възпалена, сълзяща и покрита с нещо, което приличаше на бял ориз – но тогава оризът се размърда. – Мисля, че има ларви на мухи.

– Наистина ли? – Кинкейд огледа внимателно раната, след което кимна. – Отлично.

– Как така отлично? – зяпна го смаяно Алекс. – Какво им е хубавото на ларвите?

– Те се хранят с мъртва плът, а след себе си оставят само здрава тъкан – обясни Кинкейд. – Погледни раната от тази страна. Тук има само жива тъкан. Алекс, опитай се да събереш малко от тия приятелчета в една марля.

– Дадено – отвърна колебливо тя, като изобщо не беше сигурна дали няма да припадне. Не можеше да се отърве от представата за хилядите мухи, които бръмчат около раните на момчето, кацат вътре и снасят яйца.

Но тогава ù хрумна една мисъл: „Хей, я почакай малко“.

– Искаш ли помощ? – попита Пол, въпреки че звучеше така, сякаш би оценил отказа ù по достойнство.

– Не, няма нужда – не го разочарова Алекс.

– Е, момчета, подготвили сме ви страхотен пир – заяви Кинкейд. – Веднага трябва да затоплим ларвите.

– На мен ми изглеждат достатъчно затоплени – отвърна Алекс. – Постоянно се движат насам-натам.

– Не познавам друг човек, който би се въодушевил толкова заради цяла купа с ларви – отбеляза Пол, докато измерваше отново кръвното налягане. – Деветдесет и пет на шейсет и две.

– Звучи добре – отвърна Кинкейд. – Пол, донеси тук още една газова печка и виж дали не можеш да свиеш отнякъде пластмасова кутия и ябълка.

– Смяташ да ядеш? – изуми се Алекс. – Точно сега ли?

– Още не. – Той ù смигна над маската. – Ябълката е за ларвите. Стар риболовен трик. Ако държим ларвите на хладно и тъмно място, ще успеем да ги запазим за няколко седмици.

– Може да си направим собствена ферма за ларви – подхвърли Пол.

– Чудесна идея – отвърна Кинкейд. – Но трябва да намерим някое топло местенце. Иначе мухите ще измрат.

– Шегувах се – подбели очи Пол. – Ей сега се връщам. Шефе, надявам се да бъдеш много щастлив с твоите ларви.

– О, със сигурност ще бъда – отвърна Кинкейд.

Супер, сега пък щеше да отглежда ларви. Алекс си помисли, че ще мине много време, преди да погледне със същите очи на ориза.

При положение, че един ден отново види ориз.

– Това беше всичко – заключи Кинкейд, след което сне ръкавиците, свали маската от лицето си и въздъхна. – Жалко, че се наложи да изрежа толкова много тъкан, докато стигна до здрави мускули, но нямаше друг начин. Но с помощта на ларвите раните могат да зарастнат добре. Няма да е много красиво, но поне има късмет, че не отрязахме крака.

– Ще се оправи ли? – попита Алекс.

Устата на Кинкейд се изкриви в гримаса.

– Ако положението беше наполовина по-добре, щях да кажа петдесет на петдесет. Сърцето веднъж вече е спирало и освен това има сепсис. Вливанията ще помогнат, но имаме само още няколко банки, а антибиотикът свърши. Ако кръвното налягане падне отново, няма да мога да направя нищо повече за него.

– Може да не падне – отвърна Алекс. – Може да са го докарали навреме.

– Дано. Ще бъде дяволски късмет, ако сме се бъхтили и рискували напразно. Остава само да се надяваме. – Той погледна зад Алекс. – Грег, заведи това момиче у дома, преди да е припаднало.

– На твоите услуги, Док – обади се Грег от вратата.

Нощта бе паднала преди часове. Алекс погледна към часовника на Ели и видя, че Мики показва десет часа. Тя развърза маската си и попита:

– През цялото време ли беше там?

– През всичките – Грег погледна джобния си часовник – шест часа и двайсет минути.

– Значи времето ми за лягане отдавна е минало – отбеляза Кинкейд, който изглеждаше така, сякаш ще се строполи на пода, а когато се отпусна на един стол, от устата му прозвуча дълъг стон. – Още няколко нощи като тази и ще остарея без време.

– Имаш нужда от почивка – обади се Пол. Отпред на гърдите му личеше огромно петно с формата на пеперуда, а червендалестият му скалп лъщеше от пот. – Вече не сме деца.

– Това го чух – отвърна Кинкейд.

– Трябва да се наспиш – рече Алекс, която беше уморена до смърт и освен това долавяше миризмата на тялото си. – Мога да го наглеждам известно време. Трябва само да си взема един душ. – А когато Кинкейд понечи да възрази, тя додаде: – Слушай, ако нещо се случи с теб, тогава всички ще загазим.

– Тя има право – обади се Пол.

Кинкейд изсумтя неодобрително, но накрая се предаде:

– Ще полегна тук някъде. След четири часа ме събуди – поръча той, докато Пол го извеждаше от манипулационната. – Да не забравиш.

– Няма – отвърна тя, а когато Кинкейд излезе, додаде: – Предполагам.

– Изглеждаш направо смазана – отбеляза Грег, чийто вид не беше много по-добър от нейния. – Искаш ли компания?

– Нищо ми няма – отвърна тя, но последвалата прозявка я издаде. – Погледни го от хубавата страна. Сутринта няма да се налага да се разкарваш за мен.

– Ще ти донеса чисти дрехи. Въпреки че утре Док най-вероятно ще те освободи от работа.

– Добре. – Тя втренчи поглед в пациента, чийто цвят беше една идея по-тъмен от този на белите чаршафи. Черната му коса изглеждаше някак неестествено, сякаш беше нарисувана с маркер. Тогава тя взе да събира мръсните инструменти. Найлоновите торби с боклука бяха задръстени с изцапани и окървавени марли и с остатъците от дрехите на момчето. – Да видим сега. Ти се прибирай у дома.

– Изчезвам – махна ù Грег. – Но не казвай на Крис.

„Ами сега – помисли си тя и започна да разчиства манипулационната, – какво ще кажа на Крис? Знаеш ли, Грег ме остави съвсем сама?“

Често мислеше за Крис. Но не така обсебващо, както за Том – все пак разликата беше огромна. Вече не беше особено сигурна какво точно бе изпитвала към Том, но двамата се бяха борили заедно и тогава него го раниха, може би умираше, и тя тръгна да търси помощ.

Да, но се бе провалила.

Тя измери кръвното налягане на момчето, записа пулса му и провери венозната система. След това събра всички мръсни инструменти в една табла и ги натопи в спирт, после прекоси помещението и взе импровизирания парен стерилизатор. Тогава постави стерилизатора върху един малък газов котлон и го включи. Докато чакаше да се образува пара, тя изми инструментите и ги постави в стерилизатора. Парата щеше да дезинфекцира инструментите за около двайсет минути, тъй като топлината беше единственият...

Топлина.

Топлина.

Загледана в тесния пръстен от сини пламъчета, тя потръпна в медицинския екип и жълтата болнична престилка, която носеше, и смръщи чело. Имаше нещо, свързано с топлината, което от няколко часа насам не ù даваше мира. Но какво точно?

В съзнанието ù се появиха последните думи на Кинкейд: „На студа мухите ще умрат“.

Точно така. В студа мухите умираха. Ако оставиш каквото и да е месо навън на студа, мухите няма да го накацат, не и през зимата. В конюшнята на Хъни не бе забелязала никакви мухи, нямаше ги дори преди четири седмици. Преди време бе видяла доста мъртви тела на пътя, но не и мухи. Ами трупът на мъртвия Нед в онази бензиностанция...

– Нямаше мухи – промърмори тя. Но в раната на момчето имаше ларви. А те можеха да се появят единствено от мухите, но щом като бяха открили детето в някакъв изоставен хамбар, какво бе поддържало топлината там? Какво би могло да затопли хамбара дотолкова, че мухите да оцелеят през зимата?

Вероятно момчето бе запалило огън. Не, това беше невъзможно. Когато го донесоха, момчето беше напълно студено, то беше на крачка от смъртта. По дяволите, та то беше мъртво за известно време.

Което означаваше, че някой друг бе запалил огъня. Някой друг се бе грижил за момчето. Там бе имало и друг човек, а може би дори повече от един.

Но Грег бе казал: „Намерихме го съвсем сам в един хамбар“.

Не, Грег. Не е бил сам. И са били близо до Орен... но какво са правили там? Нали бяха тръгнали към Уисконсин, освен ако не е настъпила някаква промяна в плановете. Крис не ходи ли вече до Орен? Ами, да; тъкмо оттам беше взел книгите. Излиза, че Крис е бил в този район съвсем наскоро.

А Кинкейд бе попитал: „Някой от вас двамата да е ранен? Научихте ли някакво име?“.

Кинкейд не би задал такъв въпрос, освен ако не смяташе, че е имало сражение. Но научаването на нечие име предполагаше не само наличието на други хора, но и... воденето на разговор. Или – боже мой – воденето на търговия. Или дори нещо още по-лошо.

Защото Кинкейд знаеше, че те не бяха открили детето случайно; не бяха го спасили.

Детето беше отвлечено.

62

Всяко дете, което познаваше, в това число и самата тя, обичаше да скатава всевъзможни джунджурии в джобовете на дрехите си. Преди да открие швейцарските джобни ножчета, джобовете на Алекс обикновено бяха пълни с камъчета и дъвки. Нямаше представа откъде се взимаха, но майка ù все ù натякваше за разтопилите се в сушилнята дъвки.

В джобовете на момчето обаче нямаше абсолютно нищо.

Кое дете ходеше с празни джобове? Алекс се взираше недоумяващо в купчината изпокъсани дрехи, които бе извадила от боклука. Вонята беше ужасна: на кръв, гной и събирана с месеци мръсотия. Името на момчето беше написано с химикалка от вътрешната страна на маратонките му, ала те бяха прекалено омърляни от потта и прахоляка и тя успя да различи само едно „Дж“ и едно „Н“. Или може би „М“. На памучната му риза имаше един-единствен съдран джоб, а джобовете на дънките му бяха осеяни с дупки.

Тя вдигна с облечена в ръкавица ръка маслиненозеленото яке на момчето. Връхната дреха имаше обточена с козина качулка и провиснала яркооранжева ватирана подплата с ципове. Именно това им беше хубаво на подплатите, които се поставяха с цип. Откакто бе дошла в Рул, тя използваше своята, за да отмъква всевъзможни полезни предмети за Голямото бягство. Така че Алекс разкопча циповете и махна подплатата от якето.

Нещо метално издрънча на пода. Щом забеляза предмета, тя притисна ръка към устата си, за да не изкрещи.

Не беше нож. Нито пистолет.

А нейната свирка.

63

Реши да не буди Кинкейд.

Вече със сухи очи тя клекна до момчето и се опита да го върне в съзнание. Но тъй като не успя, измери кръвното му налягане, оправи венозната система, заслуша се в ускорения ритъм на сърцето му и докосна върховете на пръстите му, които бяха студени. Знаеше, че това не е добре и скоро можеше да се наложи да повика Кинкейд, но все още имаше време. Не ù трябваше нищо повече от няколко минути насаме с момчето. Само да можеше да го събуди...

Тя докосна свирката, която сега висеше на врата ù, скрита под медицинската униформа, само за да се увери, че е още на мястото си. Разбира се, че беше там. Значи, не сънуваше. Това нямаше нищо общо с начина, по който родителите ù бяха изчезнали в нощта. Това тук беше съвсем истинско и материално и тя разполагаше с всичко необходимо, за да нареди пъзела. Знаеше, че всички парчета са пред нея. Трябваше да открие само начина, по който да ги съедини.

„Мисли.“

Напуснаха хижата на рейнджърите на десети ноември. Ели беше отведена още на следващия ден, на единайсети. По думите на Харлан той я беше видял за последно около седмица или десет дни след това. Нямаше как да пита Харлан, който беше отлъчен от Рул още преди Деня на благодарността, но не беше ли споменал той, че са ги нападнали южно от града? Май беше точно така. Но момчето идваше от Орен, който се намираше на северозапад и на повече от осемдесет километра оттук.

Имаше два варианта. Или Ели бе успяла да стигне до Орен, или някой бе взел свирката от нея – вероятно, докато момичето все още се е намирало на юг – след което този някой се бе отправил към Орен. А момчето бе получило свирката или лично от Ели, или от някой друг. Както и да го погледнеш обаче, някой бе видял Ели, може би преди около шест седмици, точно когато Крис се бе върнал от Орен с книгите и със слънчевите очила.

Ами Лена? Сърдитата, начумерена, заядлива Лена, която също беше от Орен, бе направила опит да се върне там. Защо? Защото там имаше и други хора? Да, там бяха братята на Лена, които може би още бяха живи. Какво означаваше това – още един анклав с оцелели хора? Сигурно беше така.

Тогава Алекс си спомни как Лена процеди нещо през зъби на Крис, след което го сграбчи и се хвърли в обятията му...

А Крис ù беше казал: „Не е каквото си мислиш“.

Е, това вече го знаеше. Разбрала беше истината от целувката му, почувствала я бе в прегръдката му. И в неговата миризма.

Но щом като не ставаше дума за Лена и Крис като двойка, тогава защо беше всичко това? Припомни си отново цялата случка и едва сега осъзна, че езикът на тялото на Лена бе излъчвал не само гняв, но и отчаяние. По някаква причина Лена беше откачила. Но каква? Какво толкова бе в състояние да направи Крис...

„О, боже мой.“ Алекс ахна от изненада, когато всяко парченце си дойде на мястото и пред нея се разкри решението на един пъзел, което е било пред очите ù още от самото начало.

Въпросът не беше заради какво е отчаяна.

А заради кого е отчаяна.

Алекс реши, че най-сетне беше на прав път.

Изглежда, патрулирането имаше повече от един смисъл. Имаше патрули, които обхождаха периметъра на града и държаха настрана всички лоши типове. Но имаше и други патрули, които кръстосваха териториите извън Рул в търсене на провизии и почти сигурно се натъкваха на други оцелели. Нападенията на грабителите доказваха, че съществуват и други анклави, градове също като Рул. Именно тя бе предложила да се обединят помежду си. Но Крис беше отхвърлил идеята с твърдението, че не разбирала нищо.

Ами ако мъжете на Рул не бяха Войните на светлината, а онези на Мрака?

След като най-сетне позволи на тази мисъл да се прокрадне в съсзнанието ù, Алекс осъзна колко логично беше всичко това. Разбира се, че мъжете на Рул нападаха други селища. Помнеше какво се случи в Ню Орлианс след Катрина, в Багдад след нахлуването на вражеските сили, или когато се отбиваше в магазина в дните преди някоя голяма буря – пълен хаос, така да се каже. Рафтовете се опразваха със скоростта на светлината. Между стелажите хората стигаха до бой за няколко бутилки вода, а на опашките пред касите се блъскаха и предреждаха. Освен това крадяха. И мамеха. А понякога дори убиваха, за да получат онова, което искат.

Това, което ставаше сега, не беше много по-различно. Много хора бяха мъртви – не достатъчно млади, за да бъдат Пощадени, но и не достатъчно възрастни, за да останат живи. Трансформираните със сигурност не обикаляха наоколо за хляб и сирене. Но освен тях оставаха още много хора – немалка част от тях вероятно Пощадени – които бродеха насам-натам в търсене на основните неща за оцеляване: топлина, вода, храна и подслон. Обзалагаше се, че всички магазини са били опразнени скоропостижно. Достатъчно бе видяла, за да е сигурна, че това е самата истина. Навсякъде имаше много трупове, но никаква храна. Така че защо бе приемала за чиста монета, когато Крис, Питър или някой от патрулите твърдеше, че съвсем случайно се бил натъкнал на едно хубаво малко магазинче, в което никой друг не се е сетил да погледне?

Защото искаше да им вярва. Не, това не беше точно така. Просто не можеше да си позволи да не им вярва. Не искаше да се замисля прекалено надълбоко, защото им беше благодарна за подслона, топлината, храната и защитата, които ù осигуряваха. Но ако те – в това число и тя – имаха храна и лекарства, тогава някой друг беше лишен от тези блага. По този начин беше устроен светът – бил той „прекрасен и нов“, или пък не.

Значи, ако си Крис или Питър и си въоръжен до зъби, просто нападаш и взимаш, каквото ти трябва. Но Марджъри беше казала, че в градовете пускали хора с деца – защото децата били ценни.

Ами ако си натоварен със специална мисия и изпълняваш заповед, която е известна само на неколцина избраници?

Джес бе казала: „Сляпото подчинение на заповеди не те прави мъж“.

Ами ако заповедта е да намерят всички Пощадени?

Дори нещо повече. Да намерят всички Пощадени и да ги доведат в града, независимо на каква цена.

И да убият всеки, който застане на пътя им.

64

След един час кръвното налягане на момчето се понижи. Алекс събуди Кинкейд. Започнаха да му вливат системи, а Кинкейд използва последния допамин, опитвайки се да възстанови кръвното налягане на детето. Към края лицето на момчето беше толкова подпухнало, че приличаше на онези фигурки на Буда, които се подаряват за късмет.

Умря доста преди зазоряване, като нито веднъж не отвори очи.

65

Трябваше да се махне, въпреки Крис, въпреки онова, което се случаваше помежду им. Просто трябваше да се махне оттук.

Грег беше казал, че останалите се намират на един ден път от града. А това означаваше, че Крис и Питър ще бъдат тук съвсем скоро.

Така че трябваше да се махне, преди Крис да се е върнал, въпреки че не беше сигурна защо това е толкова важно. Като си спомни онази внезапна страст и глада, който бяха изпитали един за друг, стомахът ù се преобърна от страх. Дали нямаше да изгуби кураж, ако го видеше отново? Не, не, това беше лудост. Би било истинска лудост да не се възползва от шанса да избяга още сега. Каквото и да имаше помежду им... всъщност не беше сигурна какво е то, нито пък искаше да разбере.

Трябваше да избяга. Да избяга.

Кинкейд беше напълно изтощен и не разсъждаваше логично, иначе никога не би ù разрешил да вземе коня му и да се върне сама в града. Оставаха цели два часа до зазоряване, нощта беше плътна и мразовита със зелена и голяма колкото нокътя на палец луна. Когато напусна хосписа, тя махна весело с ръка на стражаря, който седеше увит в един намачкан поларен спален чувал зад двойната врата на фоайето. Стражарят, пенсиониран миньор, който не бе толкова немощен и възрастен като своите болни приятели, в отговор извика нещо, което тя не можа да разбере, но преположи, че най-вероятно е било „До скоро“.

– Разбира се! – извиси глас тя, но наум си рече: „Не бих се обзаложила на това“.

Ако имаше подходящ момент за бягство, той беше сега, преди Крис и останалите да са се върнали. Стражарите се сменяха в седем, но това не беше проблем. Конят на Кинкейд беше много по-едър и по-силен от Хъни и вероятно щеше да е и по-бърз от нея. Но тя трябваше да постъпи умно. Да избяга от града с празни ръце, би било чиста глупост, така че трябваше да събере, каквото можеше.

Тя докосна якето си и напипа дръжката на медицинския трион, който бе отмъкнала, преди да повика Кинкейд, както и тънките очертания на стоманения скалпел. Трионът не ставаше за оръжие, освен ако не възнамеряваше да удуши някого с него, но със скалпела лесно можеше да клъцне нечий нос. Разполагаше и с ножа за ботуш. Кинкейд имаше оръжие, но то беше в кабинета му. Къде би могла в момента да потърси нещо друго? Май никъде. Нямаше намерение да прониква с взлом в затвора, освен това познаваше само няколко улици в града и домовете на шепа хора. Сега като се замислеше, не знаеше дори къде живее Крис, което беше много жалко, защото в момента него го нямаше. Грег бе споменал, че всички мъже разполагат с по няколко оръжия, така че не смееше да си помисли какво можеше да намери в дома на Крис. Но нямаше смисъл да се терзае за нещо, което не би могла да промени.

Не беше толкова трудно да се язди нощем, колкото бе предполагала. Снегът блестеше като сребриста панделка, а гората бе обгърната в призрачна светлина, която ù позволяваше да различи силуетите на отделни дървета. Въпреки това трябваше да внимава. Най-вече какво се криеше под снега – дънери на повалени дървета, къпинови храсти. Последното, от което имаше нужда в момента, беше кон със счупен крак.

Югозападната част на града беше най-добрата ù възможност. Грег беше казал, че там не патрулират много стражари, въпреки че според Сара в гората имало стражари, някои от които на постове в короните на дърветата. Да, но тя разполагаше с едно предимство. Можеше да надуши миризмата им и по този начин да ги избегне. Ако имаха кучета, вероятно щеше да загази, но не виждаше с какво би могло да е полезно едно куче на високите наблюдателници сред короните на дърветата.

Но в такъв случай щеше да се наложи да остави коня. Един кон би вдигнал твърде много шум, а и нощта беше много тиха без обичайната стрелба. Даже обирджиите не смееха да рискуват в такава нощ.

Не биваше да пренебрегва и Променените, които изобщо не бяха глупави. Йегър можеше да ги нарича животни, колкото си иска, но те знаеха за какво служат дрехите и я очакваха някъде там. Питаше се дали вече не са разбрали за огъня. Защо не? Джим, приятелят на Том, знеше добре как да се прикрива, а онова момиче от бензиностанцията си служеше със сопа. А ако някое от тези деца се научеше да използва оръжие...

„Стига, това е прекалено. Една неприятност е достатъчна.“

Когато свърна към площада, там имаше неколцина мъже, които я изгледаха продължително. Тя залепи на лицето си веселия и жизнерадостен израз, с който сякаш казваше „просто си върша работата“, и продължи нататък...

– Ей ти, спри за малко.

„По дяволите.“ За част от секундата през главата ù мина мисълта да пришпори коня в бесен галоп, но въпреки това спря и зачака приближаващия се към нея ездач. Беше набит, с ръце като на Попай и без никаква шия. Алекс познаваше мъжа, беше го виждала в кметството, но не успя да изрови името му от паметта си.

– Не бива да яздиш сама – каза той. Дори звучеше подобно на Попай. – Това е конят на Док.

– Да, но, моля ви, не казвайте на никого – отвърна тя с изморена и благодарна усмивка или поне така се надяваше. – Док ми позволи да го взема. Цяла нощ бяхме на крак и накрая просто трябваше да се махна оттам. – Което беше самата истина.

– Заради момчето, което намериха близо до Орен? – Погледна я, присвил едното си око също като Попай. – Да, чух за това. Как е то?

– Умря. – Беше толкова изморена, че очите ù се наляха със сълзи и тя заплака наистина. – Цяла нощ бяхме на крак. Беше... много зле.

– Хей, успокой се. – Опита се да я потупа нескопосано по рамото, но тъй като явно не искаше да я докосва, накрая потупа само въздуха. – Ти си добро дете. Ще видиш, че всичко ще се оправи. Просто си изтощена.

– Наистина съм много изморена – отвърна тя, бършейки сълзите с опакото на ръката си. – Имам нужда да се наспя.

– Разбира се, разбира се. – Той се изпъна в седлото, озърна се през рамо и накрая отново я погледна. – Слушай, бих те изпратил лично до вкъщи, но се налага да тръгвам, тъй като трябва да посрещна момчетата, които се завръщат... Ще се оправиш ли сама през останалата част от пътя?

– Аха – отвърна тя и кихна. Избърса носа си в якето. – Ще се оправя. Просто трябва да се наспя.

– Да, това е добра идея. Наспи се хубаво. – После обърна коня си и я остави да продължи по пътя си.

Докато препускаше към дома на Джес, тя мислеше за проблема с Лена.

От всички, които познаваше, Лена единствена бе стигала толкова далеч в опитите си да избяга от града и освен това беше от Орен. Тя щеше да знае най-бързия път до там и от какво да се пазят. А и починалото момче може би имаше някаква връзка с нея.

Но от мисълта да я вземе със себе си или дори само да говори с нея, направо ù се повдигаше. Освен че я беше видяла с Крис, а оттогава Лена я отбягваше, Алекс въобще не я познаваше добре. А онова, което знаеше за нея, изобщо не ù харесваше. Последното, от което се нуждаеше, беше спътница, която по-скоро би убила, отколкото да ù позволи да ù пази гърба, и разбира се, оставаше проблемът как да се промъкне незабелязано в къщата, което беше почти невъзможно...

„Призрак.“

От устата ù се изтръгна тих стон заедно с малко облаче пара. Щеше да се наложи да го остави. От тази мисъл сърцето ù се сви. Трябваше да има начин да си прибере кучето. Всичко беше толкова нечестно. Защо трябваше винаги да губи...

Изведнъж тя се сепна. „По дяволите, по дяволите.“

Пепелта на родителите ù.

Двете пакетчета бяха на горния етаж, в същия онзи несесер, на бюрото в нейната стая.

Не можеше да се добере до тях. Не можеше да ги вземе.

„Не, не, не, не отново, не отново, не отново.“

„Мамо.“ Гърлото ù се сви и тя заплака беззвучно, като съвсем малко детенце. „Татко... тате...“

Напълно бе забравила за глупавия стражар.

Кучето на Нейтън се хвърли да ù се умилква като отдавна изгубен роднина. На мъжа тя пробута същата история за Кинкейд, след което му каза, че иска да отведе коня в гаража в края на задънената уличка, където държеше Хъни. Дори да бе заподозрял нещо, Нейтън изобщо не се издаде. Мъжът повлече кучето със себе си и ù махна да продължи по пътя си.

За всеки случай тя прекоси улицата и пое по тротоара, където снегът беше достатъчно дълбок, за да заглуши тропота от копитата на Апалуза. Къщата на Джес изглеждаше напълно притихнала, пердетата бяха плътно спуснати. Но така или иначе всички спални се намираха от задната страна. А и толкова рано никой нямаше да е станал, нито дори Джес.

Хъни изцвили, когато тя заведе Апалуза в гаража.

– Аз също се радвам да те видя – прошепна тя и погали кобилата по носа. – Но ти не можеш да дойдеш с мен, момиче.

Тя се покатери върху наредените една върху друга кутии, протегна ръка и опипом намери кофата, след което я свали от напречните греди на тавана. Запасите ù бяха мизерни, не бе успяла да приготви никаква друга храна освен фъстъчено масло, няколко енергийни десерта и четири станали на камък ролца, които предишната седмица бе измъкнала от кухнята увити в салфетки. Тя напълни малко овес в дисагите, преметна ги през седлото и ги завърза.

Тогава погледът ù попадна на една дървена дръжка, която стърчеше от купата със сено, и тя изпита силно вълнение: „Да!“. Алекс издърпа сърпа от сеното. Острието беше изключително остро, а самият сърп бе с първокачествена изработка. Усети дъха му на бял лед, а студеновалцованата стомана беше дебела колкото палеца ù. Бялата чиста миризма на стоманата беше толкова завладяваща и...

Бяла ли?

„Я почакай – помисли си тя. – Това не е възможно. Мирисът на стоманата не е бял. Стоманата мирише на метал. А не на ослепително бял лед.“

Само едно нещо, един човек миришеше по този начин.

Нямаше да позволи да я върнат без бой. Дланите ù се свиха около дървената дръжка на сърпа. Не, за нищо на света нямаше да се върне там.

„Ще се бия. – Тя се завъртя със сърпа в ръка и си рече мислено –Ще се бия. Ще се бия.“

– Е – обади се Джес и насочи пушката към нея, – крайно време беше!

66

– Но защо – попита Алекс – ми помагаш?

– Чуй ме, момиче, от самото начало се опитвам да ти помогна – отвърна Джес. Възрастната жена носеше бяла памучна нощница под връхната си дреха, чиято качулка беше отметната назад и косата ù се разстилаше върху раменете като буйна река от стомана. Ремъкът на ловджийската пушка „Ремингтън“ минаваше по диагонал на гърба ù. – Сама трябваше да стигнеш до това решение. Освен това бях длъжна да се уверя, че... – Тя млъкна насред изречението, когато Нейтън се появи от мрака заедно с два коня. – Е?

– Най-много петнайсет минути, Джес... Не сега, Ви, на място! – скара се Нейтън на кучето, което бе дотърчало да поздрави Алекс. Мъжът кимна наляво и рече: – Идват насам. Ако искаме да го направим, тряба да действаме веднага.

– Петнайсет минути преди какво? Кой идва? – попита Алекс.

– Добре тогава. – Джес кимна към Алекс. – Хайде. Доведи коня на Мат. Нямаме много време.

– Петнайсет минути преди какво? – попита отново Алекс, докато извеждаше коня от имрповизираната конюшня. Забеляза, че нощта вече преваляше. Небето точно над главите им все още тъмнееше в наситено кобалтовосиньо, което бързо избледняваше в по-светло сиво. Зората щеше да настъпи след половин час, а може би и по-скоро.

– Това ще ти трябва. Джес ù подаде една средноголяма раница. Към нея бяха привързани чифт леки снегоходки. – Вътре има провизии за две седмици. Дрехи от стаята ти и един топъл пуловер. Съжалявам, че не можех да рискувам да измъкна по-голяма раница или спален чувал, но затова пък разполагаш с туристическо одеяло, мушама, водонепроницаеми кибритени клечки, нож и кремък.

– Благодаря – отвърна Алекс и разкопча ципа на раницата, за да надникне вътре. Щом Джес е била в стаята ù, сигурно беше взела и несесера. Но още от пръв поглед откри, че родителите ù не бяха вътре. Разбрала го беше веднага, раницата бе прекалено лека. Тя закопча отново ципа и нахлузи раницата на раменете си, след което вдигна поглед и установи, че Джес я изучава внимателно.

– Най-добре изтръскай праха от обувките си, момиче – рече ù Джес. – Миналото си е минало.

Не я попита как е разбрала. Сега не му беше времето.

– Ще имам нужда от оръжие. Този „Ремингтън“ ще ми свърши чудесна работа.

Джес поклати глава.

– Не искай това от мен. И бездруго няма да ти е нужен.

– Какво имаш предвид?

– Довери ми се.

Това вече беше невъзможно. Но нима имаше друг избор? Какво щеше да стане, ако откажеше да замине? Дали Джес щеше да я застреля?

– Защо да не взема пушката? – попита Алекс. – Не съм заплаха за теб. Искам само да си тръгна. – Когато не получи отговор, тя продължи да настоява: – Джес, знаеш какво е да си на път. Обещавам да си тръгна, но поне ми дай възможност да се защитавам.

Джес дълго я изучава с поглед, след което се обърна към Нейтън:

– Дай ù твоята пушка.

Очите на Нейтън се разшириха.

– Джес, не съм сигурен, че...

– Но аз съм. – Възрастната жена се обърна и се качи на коня си. – Дай ù пушката.

Нейтън стисна устни и за миг Алекс си помисли, че ще откаже, но после той откачи ремъка на оръжието.

– Знаеш ли как се стреля със затвор? – попита той Алекс.

– Да – отвърна тя, опитвайки се да скрие вълнението си. Пушката беше „Браунинг Х-Болт“ с оптичен мерник, стоманена цев без нито едно петънце и приклад от тъмен орех: отлично оръжие. – Какво е разстоянието от приклада до спусъка?

Не можа да прецени дали изражението на Нейтън издаваше презрение, или задоволство.

– Среден размер. Три и половина фунта, без повдигане или приплъзване. Тук имаш подвижен пълнител. – Той освободи затвора и го отвори. – Побира пет патрона „Магнум шорт“, а в момента има и един в патронника, така че си подготвена за всичко. Предпазителят е на спусъка и има отделен освобождаващ бутон между затвора и корпуса на пушката за безопасно изпразване на патроните. Така че пушката си я бива.

Това беше меко казано. Освен че беше снабдена с оптически мерник, „Магнум шорт“ означаваше по-висока скорост и повече мощ за същия брой изстрели. Тя преметна пушката през гърдите си, пъхна кутията с патроните, която ù даде Нейтън, в джоба на якето си и закопча ципа.

– Благодаря ви – рече тя и на двамата.

– Може да нямаш основание да ни благодариш, защото не се знае какво ще откриеш – отвърна Джес. Миризмата ù беше все същата, макар че това не означаваше нищо. Тогава Алекс си помисли, че възрастната жена просто умееше да се прикрива не по-зле от Крис. Всъщност дори по-добре от него. Джес бе останала загадка за нея, въпреки месеците, през които бе живяла в дома ù. Пушката беше потвърждение за това.

„Джес иска да си отида. – помисли си тя. – Но защо точно сега?“

Сякаш прочела мислите ù, Джес ù рече:

– Сега или никога, момиче. Друг път няма да получиш такова предложение.

Алекс се метна на гърба на Апалуза, без да обели нито дума повече, и последва Нейтън, който бе поел към гората накрая на задънената уличка. След две минути тримата бяха навлезли навътре в гората и Алекс изгуби от поглед дори последните къщи.

– А сега ме слушай внимателно – рече ù Джес. Движеха се бързо, въпреки дълбокия сняг, в който газеха конете. – В тази посока Зоната се простира на разстояние от две мили. След това няма никакви стражари.

Никакви стражари ли? А Кинкейд ù бе казал, че Зоната продължава осем, а не три километра. Освен ако нямаше нещо особено в терена.

– Но как ще минем през...

– Млъкни и ме слушай. Ние ще те преведем през Зоната, но щом стигнем до най-крайната ù точка, помощта ми спира дотам и освен това не мога да изпратя никого с теб. Пътят се вижда съвсем ясно. Километър и половина по-нататък той се разделя на две и оттам ще трябва да продължиш пеша.

– Защо?

Джес наведе глава, за да премине под един нискорастящ клон и хвърли към нея нетърпелив поглед.

– Защото пътят преминава в горска пътека, която е прекалено тясна за коня. Ще тръгнеш наляво, не надясно, разбра ли? Защото дясната пътека ще те отведе обратно в Рул. Така че ще трябва да слезеш от коня и да го пуснеш обратно. Той ще намери пътя.

Без кон и без ски щеше да бъде истинска мъка да гази през дебелия сняг в гората, дори и със снегоходките.

– Колко време трябва да вървя, докато изляза на нещо като шосе?

– Петнадесет километра. А оттам можеш да поемеш, накъдето искаш. В джоба на раницата има карта. Но не забравяй да свиеш по дясната пътека – разбра ли?

Тя кимна.

– Защо ми помагате? Защо на мен, а не на Лена?

– Защото Питър я искаше – отвърна Джес и смушка с пети коня си. – Но Питър не може да взима такива решения.

Алекс пришпори коня си подире ù.

– Какви решения?

– Дали да наруши правилата, или не.

И тогава ù стана ясно.

– Всичко е заради Крис, нали?

– Да кажем, че се възползвам от случая, за да ускоря мъничко нещата – отвърна Джес. – Ти също трябваше да бъдеш готова. И ето, че моментът настъпи.

– Готова за какво?

– За същата мисия, която доведе Исак до саможертва. Тогава Господ призова Абрахам да избира и той избра праведния живот. Накрая беше възнаграден, а Исак – спасен.

Супер, библейска притча. Тъкмо каквото ù трябваше.

– Не виждам никакъв смисъл. Онова е било изпитание.

– Това също – отвърна Джес. – Кристофър те обича. Иска да бъде с теб. Но той е Избран, независимо от това дали го знае, или не.

Алекс усети как изчервяването започва от врата ù.

– Не знам нищо за това.

– Млада госпожице, може да съм стара, но не съм слабоумна. – Тя сви презрително устни. – Долових го в гласа му. А също и в твоя.

– Не можеш да доловиш такова нещо – отвърна Алекс, но тогава си спомни какво беше казал Кинкейд: „Този човек чува звуци на голямо разстояние като прилепите, но с повече нюанси“. Спомни си също и всички онези случаи, в които бе улавяла Джес да я наблюдава: през прозореца, сред тълпата.

Наблюдавала я беше, защото бе доловила всяка една дума, дори и онова, което Алекс едва бе промълвила.

Джес беше от Изцерените.

67

Сега вече се намираха дълбоко в гората. Кучето на Нейтън подскачаше отстрани, като пореше дълбокия сняг. Беше много студено, но вятър нямаше. Въздухът беше сив и неподвижен, докато сенките отстъпваха бързо, подгонени от настъпващото утро. Алекс долови само мириса на пушек някъде далече напред; и, разбира се, потта на Нейтън, миризмата на кучето и на Джес – все така незименна – величествена като кралица на своя кон.

Нейтън. Алекс присви очи. Стражарят определено се подчиняваше на заповедите на Джес. Дали това означаваше, че в Рул има и други хора, които са склонни да я слушат? В такъв случай Джес нямаше нужда от Крис, който да нарушава правилата вместо нея, та нали в момента тя правеше тъмо това?

Но може би въпросът беше в какви граници може да си го позволи и колко хора бяха склонни да я последват. Джес и Кинкейд бяха корави хора. Те бяха Изцерени също като Преподобния, но единствено Крис беше от Йегърови. Е, не точно: фамилията му беше Прентис, което означаваше, че майка му носи Йегъровата кръв, но тя беше избягала. И все пак в Рул потеклото беше от първостепенно значение. А опълчването на Крис срещу дядо му вероятно беше единственият начин нещата да се променят. Кои неща обаче? Пропъждането на бегълците? Раздаването на момичета? И каква цел преследваше Джес? Какво искаше от Крис, което само той можеше да извърши? Толкова опасно ли беше някой да предизвика Йегър? Може би. Джес определено смяташе така, само че Крис все още се съпротивляваше, защото това означаваше да се противопостави също и на Питър, а той беше от Ърнстови, една от петте фамилии. Но за да се опълчи на дядо си и на Питър, Крис сигурно бе поискал достатъчно висока цена, която да си струва риска.

А ако Джес беше права и Крис искаше единствено Алекс, то тя беше в ролята на примамка.

Тя беше проклетата награда.

– Я чакай малко – рече тя и дръпна юздите. Конят на Кинкейд се закова рязко на място. – Опитваш се да накараш Крис да тръгне подире ми.

– Разбира се – изсумтя Джес, все едно бе казала „глупости“. – Желанието е нещо прекрасно, но всички ние желаем най-отчачно онова, което не можем да имаме. Така че ако Кристофър иска да те спечели, първо ще тряба да се бори за теб.

– Но ти ме използваш – рече тя, разтърсена от внезапен пристъп на гняв. Малко по-нататък видя Нейтън да се обръща. – Откъде да знам, че това не е прах в очите, а всъщност искаш само да си мисля, че наистина мога да избягам?

– Нали имаш пушка?

– Ти също.

– Няма да те застрелям, Алекс. Ще трябва да ми се довериш.

– Джес – извика Нейтън. – Джес, трябва да вървим.

– Да ти се доверя ли? – Алекс сви ядосано юмруци. В отговор на това конят под нея изпръхтя и подскочи. – И защо да го правя? Говориш за това противопоставяне сякаш е нещо много голямо, като гражданска война или кой знае какво.

– Наистина е така – отвърна Джес.

Да, Кинкейд бе споменал думата фракции. Ърнстови срещу Йегърови. А може би имаше и други. Тогава се сети за допълнителния стол и как Съветът ù се бе сторил някак непълен. Защото навярно някой липсваше. шестата фамилия.

– Ами ако Крис пострада? Ако дядо му...

– Няма да допуснем това да се случи – отвърна Джес. – Знам, че няма причина да ми вярваш, но ти давам думата си.

Предтсави си как Крис препуска из града, след като е открил, че е изчезнала, и от тази мисъл дъхът ù пресекна. Тогава щеше да тръгне подире ù и, само бог знае, че при други обстоятелства дори би се надявала да го направи.

– Ако има достатъчно хора, които мислят като теб, защо не го направиш ти? Защо сама не нарушиш някое и друго правило?

– И как точно си го представяш, Алекс? – Гласът на Джес беше леден като миризмата ù.

– Джес – обади се Нейтън.

– Става дума за Рул, момиче, и за най-доброто, което мога да направя за него. И ако ще има промяна, то тя трябва да дойде от Крис – рече Джес. – Ако той иска да бъде мъж и кръв от кръвта ми, тогава трябва да бъде подложен на проверка. „Подлагай всичко на изпитание и се дръж за доброто.“[40]

– Кръв от кръвта ми ли каза? – смая се Алекс и тогава си спомни нещо, което бе чула, но не бе осъзнала.

Джес се бе изразила съвсем просто и ясно: „Благодаря на бога, че внукът ми беше пощаден“.

Но не пощаден, защото му е спестено да види как свърша светът или как умира майка му, а просто Пощаден.

Джес беше баба на Крис.

Той знаеше ли за това? Алекс не смяташе така. Поне никога не бе споменавал.

Нейтън изсвири пронизително и Алекс подскочи от изненада:

– Какво става? – попита тя.

– Ето там – отвърна Джес. – На пътеката и сред дърветата. Почти стигнахме.

Алекс погледна нататък. На около триста стъпки пред тях забеляза движение от двете страни на пътеката и тогава различи сред дърветата два снежнобели коня и техните ездачи, облечени в бял камуфлаж, чието присъствие издаваха само по-тъмните очертания на лицата им. А малко по-нататък сред перестите клони на един голям дъб се виждаше въоръжен с арбалет мъж, покатерил се на дървена вишка.

– Добре – каза Джес. – Запомни едно: на разклонението свиваш наляво...

Някой изкрещя името ù – викът беше слаб, но не можеше да има грешка – и когато тя се извърна назад, вече знаеше кого ще види.

Крис препускаше по пътеката, яхнал Нощ, и двамата летяха през гората в смъртоносен галоп. Беше прекалено далече, за да различи лицето му, но въпреки това долови ясно думите.

– Алекс! – крещеше той. – Алекс, недей, спри! Спри!

68

– Давай! – изкрещя Джес. Но когато Алекс се поколеба, тя плесна Апалуза по хълбока и извика: – Дий! Давай, давай!

Конят подскочи подплашен и се спусна надолу по пътеката, като летеше с все сили напред, и тогава Джес се изравни с нея и двете се понесоха заедно към границата на Зоната. Останала без дъх, Алекс полагаше неимоверни усилия да не дръпне юздите, в противен случай конят щеше да я изхвърли на момента. В следващия миг тя профуча покрай Нейтън и кучето, които в последния момент се дръпнаха встрани.

– Не спирай! – извика Нейтън и махна с ръка напред. – Давай, да...

– Алекс! – изкрещя Крис и този път в гласа му ясно звучеше паника. – Алекс!

– Давай! – Джес шибна Апалуза с юздите си, докарвайки животното до истинска лудост, и сега вече на Алекс не ù оставаше нищо друго освен да се държи с все сили. Тя се сниши на седлото, залови се с ръце за ръба му и притиснала бедра към тялото на животното, усещаше как енергията му при всеки скок вибрира по гръбначния ù стълб. Двете с Джес се носеха плътно една до друга на своите летящи през гората коне. Дърветата отстрани бяха неясни петна, върволица от шибащи клони, които драскаха ръцете и скубеха косата ù, а когато един от тях я перна по бузата, усети пареща болка.

-Алекс! – Този път гласът му прозвуча по-близо. Тя надзърна през рамо, въпреки риска, и видя, че Крис скъсяваше дистанцията помежду им; разстоянието се топеше и вече ги настигаше, настигаше нея. – Алекс, спри!

– Остави я! – изкрещя Джес и шибна жестоко и за последен път Апалуза с юздите си. Конят на Кинкейд изцвили пронизително и се стрелна като ракета в снега, връхлитайки върху двамата ездачи, които след миг останаха зад гърба, а тя продължи да се носи неудържимо напред. Профуча под стрелеца на вишката и в следващия момент се озова извън очертанията на Зоната, извън периметъра на града, извън властта им, оставяйки Крис...

Изтрещя изстрел от пушка – гърмежът беше толкова силен, сякаш земята се бе разцепила на две – и единствената мисъл, която мина през съзнанието на Алекс, беше: „Божичко, не, Крис!“.

Конят на Кинкейд издаде висок, сърцераздирателен рев, изправяйки се на задните си крака. Алекс изпищя, хвърли се напред към шията му и се вкопчи в гривата на животното. Конят се изправи още веднъж и отмятайки глава назад, удари Алекс по челото. Зави ù се свят и за един момент тя си помисли, че този път със сигурност ще я хвърли. Устата ù се напълни с кръв, а светът пред нея се килна на една страна, когато конят се стовари тежко на земята, но въпреки това не се пусна.

Бяха се извърнали в обратната посока, като конят пристъпваше неспокойно под нея, а тя седеше, вперила поглед в пътеката назад към Рул. Алекс видя пушката в ръцете на Джес, видя Нощ, изправил се на задните си крака, а също и стражарите, които се бяха скупчили около Крис, опитвайки се да го свалят от седлото. Крис се изтърколи на земята, като не спираше да се съпротивлява и да сипе юмруци и накрая се изправи на крака. Когато единият стражар се подхлъзна и падна, Крис успя да се освободи и нагази в преспите, опитвайки се да стигне до нея.

– Алекс! – Разстоянието помежду им не беше голямо и тя съумя да прочете отчаянието, изписано на лицето му. И тогава долови острия мирис на нещо, което познаваше: ужас. Крис изкрещя: – Моля те, Алекс, не знаеш какво...

Джес го фрасна с ремингтъна. Ударът беше къс и точен и попадна в тила на Крис, зад дясното ухо. Той се строполи на земята и не помръдна.

– Не! – извика Алекс. Тя смушка коня с колене и Апалуза се втурна обатно към Рул. – Какво пра...

– Спри. – Джес презареди оръжието и го насочи към Алекс. А стрелецът на дървото нагласи лъка си, готов да пусне насочената в гърдите ù стрела. – Нито крачка повече.

– Но Крис...

– Той ще се оправи. „Отърси от себе си праха... Снеми веригите от врата си, пленена дъще Сионова!“[41] – Върви, Алекс – рече ù Джес – и повече не се обръщай назад.

И тя направи, каквото ù каза.

ПЕТА ЧАСТ

ЧУДОВИЩЕТО

69

Четири мили по-нататък Алекс слезе от коня и го плесна по задницата, за да го отпрати обратно. Конят, който нямаше нужда от много убеждаване, отпраши към Рул. Правилната пътека беше обозначена с кървавочервена кърпичка и беше толкова тясна и криволичеща, че, помисли си Алекс, сигурно е била проправена от дивите животни и по нея ловците са преследвали своя дивеч. Приличаше много на пътеката, която ги бе отвела двете с Ели, сякаш преди цяло столетие, до реката, при онези кучета, при бедния превъртял Джим и най-накрая при Том. Това я накара да се запита дали не беше обречена да прекара остатъка от живота си, лутайки се от една пътека на друга и търсейки един господ знае какво.

Снегът беше дълбок и тежък и засмукваше ботушите ù. Бедрата ù горяха, а главата я болеше. Както и прехапаният език. Когато преглътна, усети вкуса на стара кръв, цялото ù тяло беше наранено, ожулено и разтърсено от дивото и стремглаво препускане през гората, сякаш я бяха натъпкали в миксер и Джес бе натиснала бутона за фрапе.

Тест. Целта беше да подложат Крис на тест. Тя беше свободна, но Крис не можеше да се похвали със същото, не и докато не наруши правилата на Рул, каквито и да бяха те. Всъщност, помисли си тя, дърдоренето на Джес беше също толкова налудничаво, колкото и това на Йегър.

Погледът ù попадна на нещо синьо, което се крепеше на подаваща се от снега пръчка на десетина стъпки напред, от дясната страна на пътеката под клоните на един източен като върлина бор. Цветът беше стряскащ и изключително ясен, като петно тюркоазена боя върху съвършено бяло платно. Отначало го взе за стара найлонова торбичка, каквито от скаутските клубове връзваха вместо маркировка на клоните на някои дървета.

Но когато се приближи, Алекс установи, че това беше парче от ръкав.

А пръчката се оказа кост.

Тя се вцепени. Умът ù блокира. Замръзнала на място, за миг тя не бе в състояние да прави нищо друго, освен да се взира и да чака бялата хватка на ужаса, завладял съзнанието ù, да се охлаби.

Хрумна ù, че костта пред нея е лакътна, не че имаше голямо значение. Малките костици на дланта и пръстите липсваха, така че или останалата част от тялото лежеше заровена под снега, или ръката беше домъкната тук от някой мършояд, оглозгал месото от нея.

„Добре, на пътя беше същото. И преди си виждала трупове. Навсякъде е пълно с мършояди. Сега си извън закрилата на Рул, така че със сигурност ще се натъкнеш на някое и друго тяло. Забрави ли, че хората се строполяваха мъртви на място?“

Тя подуши предпазливо въздуха, но не долови нищо друго освен уханието на гората. Нямаше нито вълци, нито ракуни. Костта, която беше само малко по-тъмна от снега, не беше нито стара, нито пък отскоро.

„Всичко е наред.“ Алекс разкопча ремъка на пушката, провери предпазителя, а след това свали едната си ръкавица и дясната ù ръка се стрелна отзад, а пръстите се увиха около дървената дръжка на косата, която висеше на една халка от колана ù. Беше въоръжена с пушката, с косата и с един нож. Всичко щеше да бъде на...

Не беше сигурна какво беше първото, което долови – движението на нещо мръсно, розово и рунтаво, което висеше от дъба вляво, или пък вонята на гниеща плът.

От тази миризма фините косъмчета по ръцете ù настръхнаха. Знаеше, че наоколо се носеше вонята на смърт, но тя не беше от тях, не беше от Трансформираните. Въпреки това тук имаше много трупове и Алекс си даде сметка, че нещо не беше наред.

Онова, което висеше от дървото, беше тяло, но не на човек. От козината не бе останала нито следа, беше изхлузена от трупа като ръкавица. Мускулите на животното бяха непокътнати, почти всичко си беше на мястото, което ù се стори малко странно, предвид цялото това месо. И сега като се замислеше – заслуша се отвъд ударите на сърцето си – наоколо не се чуваха никакви птици. Нито гарвани. Нито пък други.

Тялото висеше на примка, като някакво странно подобие на бостанско плашило. Позна какво по формата на главата и по извивката на зъбите.

Беше вълк.

Появиха се още тела на вълци, пръснати от двете страни на пътеката, като флагчета, които маркират трасето на парад. След по-малко от двеста метра тя стигна до неголяма просека сред дърветата, пространство с формата на чиния, където снегът беше добре отъпкан. Което, помисли си тя, беше доста странно.

Ако не знаеше за костите, човек би могъл да си помисли, че това е просто един огромен куп с мръсно пране. Там имаше миш-маш от всевъзможни по вид и размер обувки и плътно пристегнати ботуши, от някои от които стърчаха строшени кости, обути в чорапи и с остатъци от изгнило месо (въпреки студа долови безпогрешно миризмата), сякаш някой не бе имал търпение да развърже връзките. Просеката беше осеяна с всевъзможни цветове и купчини от дрехи със стърчащи от тях кости; забеляза дори черната тарантула на едно топе, както и сребриста перука, оформена на ситни къдрици. В гънките на някаква дреха от лъскава черна материя се виждаше златна верижка.

„Бижутата не стават за ядене“ – помисли си тя леко налудничаво. На снега лежаха чифт слънчеви очила с рубиненочервени рамки, чието дясно стъкло беше строшено. „Очилата също.“

Това не беше просто една просека в гората.

А място за хранене.

При това може би не единственото, защото вцепененият ù мозък отбеляза наличието на още цветни петна сред дърветата вляво, както и малко по-нататък вдясно. Като всяко едно от тези места беше осеяно с останки от вълци.

Тя плъзна поглед от просеката обратно към пътеката. Точно пред себе си забеляза една от онези пирамиди, с които обикновено се маркираше пътя и биваха изграждани от камъни.

Само че това не бяха камъни.

А глави.

„Не.“

Някои от тях бяха сухи като пергамент и много стари, с липсващи очи, носове и езици. Други бяха от по-скоро, със стърчащи от очните ябълки нерви и полуизядени устни, покрити със замръзнала съсирена кръв.

„Не.“

Някои от главите бяха съвсем пресни, с посинели езици, леко разкървавени носове и сънено склопени очи. Но не се виждаха никакви ларви, нито мухи – беше прекалено студено; нали наскоро бе научила този факт?

Започна да брои наум, като местеше бавно очи от едно обезобразено лице към друго. Дължината на пирамидата се състоеше от дванайсет глави, ширината – от седем, а височината – от чети...

„Не.“

Въздухът в гърдите ù замря. Стоеше като истукан.

„Не!“

Не можеше да откъсне очи от едно определено място в пирамидата.

„Не, не може да е той.“

Примигна с огромно усилие на волята, а после и още веднъж, сякаш мозъкът ù се бе превърнал във фотоапарат и с едно-единствено щракване би могла да изтрие заснетия образ.

Не. Нищо не се промени.

Харлан продължаваше да стои там: на втория ред отдолу, третата глава от ляво на дясно. Никога не би могла да забрави лицето му, нито пък зъбите.

Стомахът ù се преобърна. От устата ù шурна горчива като жлъчка течност и изпръска снега наоколо. Коленете ù се подкосиха и Алекс се стропли на земята, при което пушката затъна в снега и тя започна да повръща. Спря, чак когато в стомаха ù не остана нищо, просната в мръсния сняг и задъхана от изтощение, вдишваща вонята на собстеното си повърнато...

И тогава над нея се разнесе някаква нова миризма, едно противно мъртвешко зловоние, сякаш на нещо подпухнало и разлагащо се на горещото лятно слънце.

Дробовете ù се стегнаха от смъртен ужас и, останала без дъх, тя осъзна защо Джес ù бе говорила за Исаак и за неговата саможертва.

Може би я бяха наблюдавали. Може би бяха гледали отстрани със задоволство. Но най-вероятно бяха дошли тук по навик – ловци, които следваха обичайните пътеки на дивеча и знаеха къде могат да намерят храна.

Бяха петима: три момчета и две момичета. Носеха якета, ботуши и ръкавици. Едното момче и едното момиче имаха на главите си животински кожи, придърпани толкова ниско над очите, че сякаш се взираха в нея с вълчи физиономии.

И всичките бяха въоръжени. Едното момиче и две от момчетата, сред които и онова с вълчата физиономия, носеха пушки. Третото момче, вероятно в пети или шести клас, преди да се случи всичко това, държеше „Берета“, която беше удобна за дете на неговата възраст, защото беше с малки ръце.

Огнестрелно оръжие не носеше само момичето с вълчата физиономия, което обаче държеше в ръката си нож. Острието, изключително дълго и остро, беше осеяно с ръждиви петна от засъхнала кръв.

Но имаше още нещо, още една малка подробност, която правеше тези деца толкова различни.

Тези Променени не бяха чисти, но не бяха и мръсни.

Всъщност изглеждаха много добре нахранени.

Истината се стовари отгоре ù като чук.

Рул не беше техен враг.

Рул ги хранеше.

БЛАГОДАРНОСТИ

Хубавото на благодарностите е, че в тях никой не променя нито една думичка. Така че тук следва маниакален смях – муахахахахаха! Но ако имате слаби ангели... по-добре не четете това.

Трябва да призная на невероятния си главен редактор Грег Фъргюсън, че когато за първи път прочетох писмото и редакторските му бележки, изпитах непреодолимото желание да легна и може би да се натряскам до козирката. Или по-скоро беше тъкмо обратното. Честно казано – бях затънала в блатото на отчаянието. После обаче се опомних и осъзнах, че от всеки един въпрос лъха загриженост. Не мога да опиша колко съм ти признателна за ентусиазма, постоянството и търпението, защото с твоя помощ тази книга стана много по-добра, стегната и компактна. Така че не изхвърляй онова гребенче за бълхи с фините зъбчета – ще имаме още много разногласия за пощене, приятелю. (О, а колкото до онези раници. Боже, ти си направо невероятен.)

Огромни благодарности също и на редактора Райън Съливан, който е същински факир и който ме застави да бъда по-ясна и знаеше точно кои думи заслужават да бъдат споходени от моментална и безмилостна смърт.

На Кейти Халата: благодаря, че отговори на всичките ми въпроси и че внасяше ред в живота ми. На Елизабет Лоу, която ми каза една-единствена дума в момента, в който най-силно исках да я чуя: Бог да те поживи. Огромна признателност и на всички добри хора от „Егмонт САЩ“: благодаря за това, че се трудихте здраво през цялото време. Само напред!

Хиляди благодарности също и на моя агент Дженифър Логран, която не се колебае да раздава отрезвяващи шамари, когато се налага: благодаря, имах нужда от това. Скъпа, за теб винаги ще има място в сърцето ми.

Благодаря на Дийн Уесли Смит за знанията, дружбата и приятелското рамо: щастливка съм, че те познавам.

На Ерин Копърсмит и на всички останали дами от малката забравена от времето библиотека, която десетилетията на могат да променят, благодаря, че намирате всички странни книги, които съм искала, искам и ще продължавам да искам. Наистина не бих могла да се справя без вас, приятели.

На дъщерите ми Каролин и Сара: да, вече е безопасно да се влиза в кабинета.

И накрая на Дейвид: ти си светец, мой адвокат и любим. Дано всяка жена да има моя късмет. Наистина.

Бележки

[1]Анабаптистка християнска религиозна група. – Б. пр.

[2]Инициалите на английското наименование образуват думата PEBBLE, която се превежда като камъче. – Б. пр.

[3]Герой от филма „Алвин и чипоносковците“. – Б. пр.

[4]Американски филм (1990) с актьорите Деми Мур и Патрик Суейзи. – Б. пр.

[5]Портативна игрална конзола на „Нинтендо“. – Б. пр.

[6]Индианско племе от Северна Америка. – Б. пр.

[7]Книга на Йов 42:6

[8]Става въпрос за картината „Вик “ (1893 г.) на норвежкия художник експресионист Едвард Мунк, която традиционно се възприема като икона на екзистенциалното страдание. – Б. ред.

[9]Игра на думи. Английското fork означава и вилица, и разклонение на път. – Б. пр.

[10]Куче порода коли, герой от едноименния сериал „Ласи“. – Б. ред.

[11]Голяма куриерска компания в САЩ. – Б. ред.

[12]Пушка, произведена от компанията „Уинчестър“. – Бел. ред.

[13]Пушка, произведена от компанията „Мозберг“. – Бел. ред.

[14] Бонбони маршмелоу с шоколадова глазура. – Б. пр.

[15] Марка пистолет на компанията „Браунинг“. – Б. ред.

[16] Герой от японската поредица комикси „Блийч“. – Б. пр.

[17]Известна японска манга поредица на Коута Хирано. – Б. ред.

[18] Енрико Ферми – италиански физик, известен с конструирането на първия ядрен реактор в света. – Б. пр.

[19] Scram (англ.) – аварийно спиране на ядрен реактор. – Б. пр.

[20]Верига бензиностанции в САЩ. – Б. ред.

[21]Adiόs, muchachos (исп.) – Сбогом, момчета! – Б. ред.

[22]Голям, мощен военен автомобил. – Б. ред.

[23]Марка гориво за готвене, получено от денатуриран или желиран спирт. – Б. пр.

[24] Известна американска верига за понички и кафе. – Б. ред.

[25] Лекарство с противовъзпалително, намаляващо температурата действие. – Б. пр.

[26] Американска лотарийна игра. – Б. пр.

[27]Съкращение на нулева положителна кръвна група. – Б. ред.

[28]Марка пистолети, носеща името на оръжейния конструктор Георг Люгер. – Б. ред.

[29]Израелска марка оръжия. – Б. ред.

[30]Университет в град Евънстън, щата Илинойс. – Б. пр.

[31]Евреите 11: 4

[32]Евангелие от Матей 16:19

[33] Американско съдебно телевизионно шоу. – Б. пр.

[34]Първо послание на св. ап. Павел до Тимотея 5:22

[35] Първо сборно послание на св. ап. Петра 2:15

[36]През 1692 г. в американското селце Салем (Масачузетс) са затворени повече от 150 жители, над 20 от които намират смъртта си след проведения срещу тях процес. Тези мъже и жени били обвинени, че са под влиянието на Сатаната. – Б. ред.

[37] „Престрелка в О. К. Корал“ – американски филм от 1957 г. – Б. пр.

[38] Carpe diem (лат.) – грабни момента. – Б. пр.

[39]Книга на пророк Исаия 13:3 – Б. ред.

[40]Първо послание на апостол Павел до тесалонийците 5:21

[41]Книга на пророк Исаия 52:2

СЕНКИ

(книга 2 от " Пепел")

ЗА ОНЕЗИ, КОИТО СЕ БОРЯТ

„Хората не са, каквито бяха.”

ШЪРЛИ ДЖАКСЪН

ФУБАР¹ — такa го наричаше Джед. Бил ли си морски пехотинец, оставаш такъв завинаги. Не знаеше какво име да даде на онези деца. Някои ги наричаха зомбита, но това не беше вярно. Зомбитата бяха оживели мъртъвци, а онези деца — нещо дори по-лошо. Накрая взеха да спрягат името Чъки, подхвърлено навярно от някой ветеран от войната като него самия, който не можеше да избие Виетнам от главата си, но този прякор им прилягаше така точно. Децата ти се нахвърляха изневиделица като Виетконг².

Чъкитата бяха също толкова смразяващи — чудовища с детски лица. Като в старите филми за онази побъркана кукла с извратена душа³.

В онзи ден в началото на октомври, когато светът се прецака до неузнаваемост, двамата с Грейс се намираха в един старчески дом в Мичиган, недалеч от Уотърсмийт. В един миг обираше пшеничена каша от долната ѝ устна. А в следващия, един бог знае след колко време, се събуди проснат в лепкава локва от зърнена закуска — кръв се процеждаше от ушите му, болка раздираше мозъка му като свредел — и тогава видя Грейс, глуповатият израз бе изчезнал от очите ѝ, и я чу да казва:

- Джед, скъпи. Мисля, че съм напикала панталоните си.

Всъщност беше напикала пелените си, но на кого му пукаше? Милата му Грейс се беше завърнала. Истинско чудо…

Ала всичко отиде на кино в мига, в който с олюляваща походка излязоха в коридора и забелязаха телата — сестри, санитари и лекари, — всички лежаха на пода като разпилени пръчици.

А внучката им Алис кротко ядеше очите на майка си.

Това се случи преди близо четири месеца. Сега беше втората седмица на януари и се намираха в Уисконсин, а не в Мичиган. Толкова рано след зазоряване слънчевата светлина се разливаше бледа и мека от сиво-синъото небе. Въздухът беше притихнал и стъклен от онзи резлив и сковаващ мозъка студ, който пронизваше плътта и караше Джед да копнее за силен огън, докато вървеше със снегоходките си по скалистата пътека, която се спускаше и губеше в гъстия шубрак на вечнозелените храсти, опасващи езерото. Спирайки на острия завой вляво, който отвеждаше дълбоко в гората и накрая до брега, той се завъртя на сто и осемдесет градуса. Дори без издайническата спирала сив пушек успя да различи хижата им на разстояние поне четиристотин метра от тук, кацнала кротко на гористата песъчлива стръмнина. По това време на деня големият панорамен прозорец на хижата приличаше на тъмен правоъгълник, а двата им коня бяха с големината на по-едри сачми.

Виетнам го беше белязал и вътрешно, и външно, както всички ветерани, които Джед познаваше. Получил беше куршум в лявото око и, сякаш това не беше достатъчно лошо, после патронът беше описал диагонална траектория, прониквайки надолу и излизайки през тила.

В един миг лявото му око бе станало на желе, а десният тилен дял на мозъчната кора от функционираща единица се бе превърнал в овесена каша. Технически погледнато, дясното му око все още работеше, но в резултат на мозъчното увреждане след Виетнам не можеше нито да чете, нито да различава думите. Простил се беше и с цветовете. Утрото за него бе потопено в различните пепеляви оттенъци на сивото, но при все това сънищата и спомените му бяха в „Техниколор“⁴. Дори по-лошо — мозъкът му извикваше зловещи проблясъци, които психиатрите от флотата наричаха халюцинации, като визуалния еквивалент на фантомната болка от липсващ крайник.

Но също като Грейс… напоследък той беше различен.

В този миг стоеше вперил очи в хижата в далечината. Уви, беше все така сляп с това ляво око, нали очната ябълка отдавна я нямаше, а оставената вдлъбнатина беше запълнена с пластмасов имплант, обрамчен с плът. Така и не се реши да му вземат мярка за изкуствено око, сигурно защото нямаше нищо против хората около него да се чувстват неловко. Виетнам се беше вклинил в мозъка му здраво и непоклатимо като жилаво парче месо, заседнало между зъбите му, което не би могъл да изкара от там за нищо на света. А щом той не можеше, защо да позволи на останалите да забравят?

Ала здравото му око все още работеше — дори по-добре отвсякога — и сега се взираше именно с него в тъмния силует на прозореца. Той зачака и след миг свободните гънки на тънката завеса се очертаха пред погледа му. Зрението му се изостри и той различи коженото канапе и колебливия оранжев пулс на огъня. А още пo-навътре, в дъното на помещението, забеляза Грейс, която носеше… Той се съсредоточи, центрирайки мисловния оптичен кръст. Да, Грейс носеше онзи мъхест розов пуловер и отсипваше кафе в едно старо канче, като вероятно се опитваше да изчисли, обзалагаше се той, колко утайка ще остане от всяка супена лъжица кафе.

Това беше дяволска работа — тя с тия нейни цифри — също като ястребовото зрение, което напоследък бе развил той. Грейс и преди беше умница: първа в класа си в училището за медицински сестри и същински факир, когато ставаше дума за математика. Винаги бе смятал, че само да се бе родила с петнайсет години по-кьсно, щеше да стане лекар или пък един от онези ракетни учени. Но след случилото се с Майкъл така и не се възстанови. Така че заболяването ѝ от Алцхаймер беше… нещо като благословия. Тогава обаче ги сполетя ФУБАР и отключи някакво тайно хранилище, където бе складирала всички уравнения и изчисления още от зората на времето.

Тя бе спасила момчето. Благодарение на повече от четирийсетгодишния си опит като медицинска сестра и многото натрупан акъл, който си бе върнала точно навреме. Грижите за това момче я бяха изцерили — или поне доколкото бе възможно едно разбито сърце само да се закърпи. Представяше си, че момчето е Майкъл, а самото то я оставяше да подхранва тази своя илюзия и това караше Джед да го обича с такава ярост, от която дъхът му секваше.

Странното езеро се намираше в Уисконсин, на югозапад от резервата край Лошата река и дълбоко в горите на Николет. Къщичката му за риболов на лед — изкормен кемпер, закрепен върху платформата на ремарке — клечеше на разстояние най-малко осемстотин метра от брега. Но щом навлезеш малко по-навътре в езерото и свиеш наляво, следвайки извивката му, ледът започва да поддава, като първо изтънява, а после изчезва напълно, отстъпвайки място на петнайсетина-двайсет метра синьо-черни води, преди отново да се стегне. Причината беше, че езерото се извиваше покрай един издаден хребет от Дъгласовия разлом — процеп, който пореше земята от Минесота до Ашланд. Водата, която клокочеше през тази цепнатина, беше с няколко градуса по-топла и затова зимно време тази част от езерото никога не замръзваше напълно. Ето какво правеше Странното езеро… странно. Посмееш ли да стъпиш на този тънък лед, животът ти няма да струва и пукната пара.

Къщата на езерото беше от здрава избеляла кедрова дървесина, с една северна и една гледаща на запад плъзгаща се чамова врата, която се крепеше на пясъчен нанос, сега затрупан със сняг. Преди двайсет и пет години, когато Майкъл беше на шейстнайсет и се нуждаеше от лично пространство, с общи усилия бяха поработили върху интериора, като поставиха прозорци и изолация, след което заковаха стените от гипсокартон и монтираха рафтове. Тръбопровод и електрическа инсталация нямаше — нищо претенциозно. Единственото, което синът му искаше, беше едно легло и малко спокойствие. Три години след това Майкъл влезе в армията, където също разполагаше с легло, но затова пък понятието спокойствие беше несъвместимо с живота на морския пехотинец. Седемнайсет години по-късно на вратата им почукаха трима навъсени мъже в сини униформи и две седмици след това посещение Майкъл пристигна от провинция Анбар в сандък, покрит с националното знаме. И сега момчето разполагаше с изобилие от спокойствие.

С отличното зрение на здравото си око Джед улови мигновено движението на отварящата се северна врата, но бога ми, можеше да се обзаложи, че скърцането на пантите беше отекнало чак до Горния полуостров. Навън изхвърча първо един игрив голдън ретривър. В следващия миг се появи и момчето с неговата върлинеста фигура, която се очерта като черен силует в снежната белота. Ако си позволеше да изпита дори лека слабост, Джед беше в състояние да повярва също като Грейс, че това беше Майкъл. Но тогава кучето го забеляза и излая, момчето му махна с ръка и този сладко-горчив миг отлетя.

- Връщаш се рано. Как мина при „Бакстър“? — попита момчето, щом Джед се приближи, тътрейки крака.

„Бакстър“ беше едно старо магазинче за стръв и рибарски такьми на запад от границата с Горния полуостров — неутрална територия на четири дни път в двете посоки, където хората разменяха продукти и клюки.

- Добре мина. Обаче пантите плачат за още WD-40⁵. Казах ти да се погрижиш за това.

- Съжалявам. Но поне поправих спитфайъра. Оказа се достатъчно да извадя жиците на запалването. Дърпаш кабела и лодката ще запали веднага. Още не съм я изпробвал заради шума, но знам, че има искра.

- Ами, хубаво. Добра работа. — Джед забави крачка. Откачи пушката си „Браво 51“, подпря я на къщата и се наведе да разкопчае снегоходките. Неслучайно наричаха бравото Кейт, въпреки че не можеше да се сравнява с М40, която бе използвал като снайперист във Виетнам. Е, това бебче наистина бе оправдало името си: Кейт⁶ = избий всички врагове. Кучето облиза лицето му, докато той се бореше с катарамите на снегоходките. — Долу, Райли, глупаво псе.

- Джед, защо си ядосан?

- Ще ти кажа вътре. — Когато пантите изскърцаха отново, Джед стисна зъби и последва момчето. Къщата беше достатъчно просторна, за да побере неговия харли, старомодния спитфайър, два каяка и снегохода, но и ужасно студена въпреки изолацията. — По дяволите, синко. Казах ти да не береш грижи за пропана. Трябва да стоиш на топло. Да не искаш кракът ти отново да се схване?

- Нищо ми няма — възрази момчето, но Джед вече се бе заел с отоплението. Даваше си сметка, че е по-ядосан, отколкото би трябвало, и знаеше каква е причината. — Джед. — Мъжът усети ръка на рамото си. — Просто ми кажи.

И той започна да разказва, докато смазваше методично с WD-40 първо пантите на северната врата, а после и релсите и валяците на плъзгащата се врата. Когато приключи, металната кутия беше полупразна, а момчето бе притихнало.

- Май не си изненадан — отбеляза Джед.

- Не, не съм. — След кратко тършуване из една кутия с инструменти момчето извади сгъваем гаечен ключ. — Каква, казват, била тази фракция?

- Никой не знае със сигурност. Може би става дума за армията или за група различни фракции. Наоколо няма никакви военни, откакто от флота си събраха партакешите и се ометоха от района на Клам Лейк. Мен ако питаш, това е една от ония частни милиции. Славеха се с доста здрава организация преди ФУБАР.

Джед метна смазочния препарат на един рафт, след което положи страна на своя „Роуд Кинг“⁷ и се загледа в момчето, което затягаше гайката на витлото, изпробвайки силата на еластичност и вибриране. Витлото беше от един двувитлов самолет, чийто двигател се бе оказал пълна антика и дотолкова мощен, колкото да превърне неговия неугледен — ремонтиран надве-натри — триметров спитфайър в относително сносна ветроходна шейна. Проектирана да се носи по лед на принципа на плаващия в плитки води глисер, ветроходната шейна би трябвало да проработи поне на теория. Близо четири месеца след като светът бе затаил дъх, Джед беше твърде изплашен да изпробва едно толкова шумно превозно средство.

- Преди да тръгна за „Бакстър”, Абел ми намекна, случи ли се да попадна на някое хлапе, което не е Чъки, непременно да го заловя, защото знаел неколцина ловци, склонни да вземат, каквото доставя — замълча за миг. — Спомена сьшо, че щели да приемат и някой Чъки, стига да е жив.

— И за какво им е?

- Не знам. — Но можеше да се досети. Достатъчно бе видял във Виетнам, а баща му бе погостувал на японците, след като самолетът му падна над Тихия океан. Нацистките доктори не бяха единствените, които обичаха да провеждат експерименти. Понякога Джед се питаше кой ли е първият насекомояден японец от Чичи Джима⁸, разгледал със задоволство всички онези апетитни американци и осенен от идеята за говеждо на месарски ченгел.

- Защо не си ми казал?

- Може би Абел просто си чеше езика.

Това беше лъжа. Абел, единственият им съсед в радиус от единайсет километра, беше прехвърлил осемдесетте и ако не се налагаше, никога не излизаше далеч от дома си. И все пак, когато старецът се беше домъкнал до хижата, Джед бе приел посещението на Абел като последен опит да изкрънка нещо от него, преди да замине. Дори му съчувстваше. Абел беше с петнайсет години по-възрастен от него, съвсем сам и принуден да разчита на онова, което успее да отмъкне, изпроси или задигне. А това нямаше да е много в тази зима, която се очертаваше да бъде доста тежка. Постъпваше както трябва, като заделяше храна за по-възрастния си съсед. Но тогава Джед забеляза как очите на стария хитрец шареха насам-натам. Регистрираше незабележимите промени? Небрежно захвърлена дреха? Отворена врата, която обикновено стои затворена? Може би. В тези несигурни времена Джед и Грейс гледаха да не вдигат много шум около момчето, но, изглежда, Абел се досещаше, че крият нещо. По дяволите, Джед изобщо не би се учудил, ако този стар негодник ги издаде само заради едното предчувствие, стига това да му осигури храна. Но Джед беше премълчал подозренията си за Абел и си даваше сметка за причината: момчето щеше да си тръгне и двамата с Грейс щяха отново да останат сами. Това беше простата истина.

- Все едно дали е армията, милиция, или комбинация между двете, със сигурност ще имат много доброволци, в случай че раздават храна и продоволствия. — Момчето върна гаечния ключ на мястото му и избърса моторното масло от ръцете си с една цветна кърпа на Джед от дните на „Нестихващ грохот“⁹. — Джед, мисля, че и двамата се досещаме какво означава това.

Тези думи го жегнаха дълбоко.

- Вместо това може да отпрашим към острова. Там няма да има никого. А от острова остават петдесет и шест километра до канадския бряг и повече от сто, преди да се натъкнеш на какъвто и да е град. Ще бъдем невидими. Единствените хора, припарвали до острова, са каякарите, и то много рядко заради скалистите брегове. Почти невъзможно е да се отбиеш там, без лодката ти да стане на трески. Но ние ще се справим. Накараш ли тази шейна да проработи, остава само да се доберем до Горното езеро.

- Джед, сега е средата на зимата. Дори да успеем да закараме снегохода и спитфайъра до Горното езеро, без да ни заловят или забележат, щом запалим мотора на едното или другото, ще бъде като да пуснем обява. Освен това няма как да носим достатъчно гориво или да презаредим. А закъсаме ли насред езерото, тогава ни чака дълъг път, натоварени с всички провизии, които успеем да спасим, а те няма да бъдат много. Освен това, щом стъпим на леда, оставаме без прикритие. А ако се случи да изгубим спитфайъра и да попаднем на участък с тънък лед или незамръзнала вода, това ще значи сигурна смърт.

- Тогава защо построихме проклетата ветроходна шейна?

- Знаеш защо. Нали сам ми каза: ако се наложи да офейкаме бързо от тук, снегоходът няма да може да прекоси Странното езеро — не и онова място с несигурен лед. Можем да го направим само с ветроходна шейна. Придържай се към плана, Джед. Дори не знаеш дали ще трябва да напуснете това място. Ако се наложи, напролет двамата с Грейс ще стигнете с гребане до този ваш остров. А най-добре ще бъде да намерите платноходка, щом стигнете до Горното езеро. В района сигурно е пълно с такива съдове, а и собствениците им едва ли ще възразят. Така няма да се налага да разчитате на превозно средство с двигател. Освен че с платноходка ще бъде много по-безопасно, ще можете да натоварите повече храна и провизии, тъй като ще бъде излишно да носите гориво.

- А какво ще стане с теб?

- Знаеш какво трябва да направя.

- Но това е лудост. Чисто самоубийство. Дори не знаеш дали е още жива. — Забеляза промяната в изражението на момчето: проблясък на болка, който се появи и изчезна със скоростта на комета. — Какво има?

- Нали познаваш онова мъчително усещане, което те обзема в очакване на престрелката? Ето какво изпитвам сега и чувството става все по-силно. Джед, тя е жива и е в беда. Скоро трябва да замина, иначе ще се пръсна.

Да, познаваше това усещане. Да бездействаш в очакване на предстоящото нападение, е занимание, при което бавно губиш разсъдъка си. Едни от най-смъртоносните и опасни схватки, в които бе влизал, се бяха разразили именно след такива мигове на затишие. Джед изпусна дълбока въздишка, тъй като знаеше, че няма смисъл да го разубеждава, и разбираше какво изпитва момчето към това момиче. Дявол го взел, Джед би сторил същото за Грейс.

- Можеш ли да почакаш? — Но щом забеляза, че момчето се колебае, той додаде: — Седмица, най-много десет дена — това е всичко, за което те моля.

- Може ли да попитам защо?

Джед преглътна мъчително и отвърна:

- Рожденият ден на Майкъл. Знам, че Грейс е заделила малко брашно и захар, за да направи торта. Това ще значи много за нея — замълча за миг, след което допълни троснато: — За мен също.

- Тогава, разбира се, ще остана — отвърна Том Идън. — Няма проблеми.

Това беше лъжа.

Том проследи с поглед мъжа, който пое с тежки стъпки нагоре по пътеката и се изгуби зад плътния параван от американски лиственици и канадски ели. Тъй като беше по-добре, Том вече се отбиваше в хижата само за да се храни, което беше доста по-безопасно. Джед и Грейс и бездруго се намираха в опасност, задето го бяха подслонили, да не говорим, че не се знаеше кой може да се появи във всеки един момент. Дължеше им живота си. Ако бяха избрали друг път на запад или не бяха се зачудили какви са тия деца, проснати мъртви насред паркинга на онзи универсален магазин, сега нямаше да е жив. Бяха изминали четири дни от мига, в който го бе връхлетяла треската, до пълното отминаване на делириума, а по това време вече бяха в Уисконсин.

Божичко, бедната Алекс. Въпреки вледеняващия студ в гърдите му се разгоря нажежен до бяло пламък и той потисна напиращия стон. Когато се е върнала и не го е намерила, несъмнено бе обезумяла. На нейно място би се почувствал точно така. А тя действително се бе върнала; сигурен беше. Алекс беше инат, боец по природа. Нищо не можеше да го накара да изгуби вяра в нея…

И тогава неочаквано се чу тъничък пълен със страх писък.

„Не.“ Дишането му се забави и накрая съвсем замря. Том стоеше напълно притихнал. Ако беше някой друг в различно време и при различни обстоятелства, може би щеше да се усъмни в кучето или да реши, че наблизо е пробягало някое малко животинче: дребен гризач или дори катерица. Ала Том не беше някой друг. След Афганистан не би могъл да е друг — може би дори себе си.

Същият писък — по-скоро сподавен стон — прозвуча отново.

„Не обръщай внимание, както казаха лекарите. Хайде, дишай. — Том притисна длани към слепоочията си и пое голяма порция студен въздух, след което издиша и вдиша отново. — Просто дишай, това не е наистина, това е само…“

- По-помош. — Като изключим „бонбоний“ и „мийстър“, това беше може би единствената дума на английски, която малкото момиченце знаеше, и бог му е свидетел, че навсякъде би познал този глас. Тя изломоти нещо на картечен пущунски¹⁰, което той не разбра, и после додаде отново: — По-помош…

- He — прошепна той. — Вече не си там. Махай се, махай… — Том стисна силно очи, сякаш с този жест би могъл да блокира всичко останало, ала вече бе прекалено кьсно. Усещаше как връхлитащият спомен се вкопчва със зъби и нокти в съзнанието му. Главата му се замая и изведнъж в гърлото му заседна плътен слой прахоляк. „Това не е наистина. Тук няма никакъв прахоляк. Сега съм в Уисконсин; зима е. Не може да чувам това.“ Опита се да се съсредоточи върху мисълта си, да се вземе в ръце, ала вече усещаше изгарящите лъчи на афганистанското слънце; стана му горещо, толкова горещо; между зъбите и по езика му имаше ситен чакъл и долавяше глухото бум-бум-бум на далечна стрелба. Изведнъж се оказа облечен в противобомбен костюм: 28-килограмова обвивка, състояща се от тежко въоръжение и полиуретанов пълнеж, която го смазваше под тежестта си, както тази върволица от спомени.

Долови пукот на статично електричество.

- За бога, Том! — Чу се пращене, а после гласът на Джим, който бе най-добрият му приятел, човекът, на когото можеше да повери живота си, изрече в слушалката на дясното му ухо: — Божичко, Том, хайде, човече, махай се оттам, просто…

„Не, Джим, ти си мъртъв. — Том се задъхваше. Това беше свръх силите му. — Мъртъв си, Джим, аз те застрелях…

- Амерейканец. — Този път не беше момиче, а момче — също толкова уплашено и младо, треперещият му глас вибрираше по микрофона, пристегнат около лявото ухо на Том: — Амерейканец, помощ, амерейканец, помощ, помощ…

- Оставете ме на мира — изграчи Том. Веднъж бе споделил с един психиатър, че да попаднеш в хватката на спомените, е равносилно на това да бъдеш засмукан в утробата на мастиленочерен водовъртеж. Носиш се в кошмарен въртоп от образи, които придобиват все по-голяма прилика с истинските неща и престават да бъдат само сенки от миналото. — Махни се от главата ми. Не мога да те спася. Никого не мога да спася, не мога…

- Том. — Още едно момиче, но по-голямо — момиче, което познаваше, при това толкова добре. — Моля те, Том, помогни ми.

„Алекс.“ Всичко в него, цялото му същество, притихна. Изобщо не усещаше ударите на сърцето си. Тя не беше тук и той го знаеше. Беше готов да пожертва живота си, за да я зърне отново, и сега беше достатъчно да се обърне — да отвори очи и да надникне в ужасното минало — и тя щеше да бъде там, коленичила в прахоляка, под лъчите на безмилостното слънце. Но това, помисли си той, би било непоносимо. „Боже, не ми причинявай това, моля те, недей…“

- Том — изрече отново Алекс; гласът и трепереше, умоляваше го и звучеше също като онова малко момиченце. — Не го прави, Том. Не ме оставяй тук да…

- Не мога, Алекс. Господи, имай миаост — простена Том. Отказваше да погледне. Това не беше реално и нея я нямаше там; тя никога не е била част от този ужас. — Моля те, боже, сложи край на това, мо…

- Том, побързай — беше отново Джим. Гласът на приятеля му беше наелектризиран от настойчивост. — Остави това, човече, трябва да се махнеш от тук. Хайде, срежи жицата, грабвай детето и се омитай! Остави я, Том, остави момичето, трябва да се махнеш…

- МЛЪКНИ! — изрева той. Психиатрите все повтаряха, че трябва сам да си внуши да престане, но нали примката на този безкраен тормоз не се затягаше около техните шии. — Млъкни, моля те, просто млъкни!

Получи се. В следващия миг Том усети как мозъкът му рязко изключва, щом споменът най-сетне избледня. Всеки път беше едно и също и ако трябваше да го опише с думи, усещането беше сякаш връхлита през крехкото стъкло на прозорец, а разтърсеното му тяло преминава от един свят в друг.

Застанало до него, кучето Райли побутна Том по здравия крак и изскимтя рязко и отривисто.

- Хе-хей, мо-момче — отвърна Том, който се тресеше, и усети, че коленете му започват да омекват. С дясната си ръка се вкопчи с все сили в касата на вратата, докато накрая дървото не се впи в плътта му. Макар и да не бе толкова страшна, болката беше добре премерена. До съвършенство. Кучето издаде още едно остро джаф, след което опря тяло в него, като че ли се опитваше да го подкрепи като подпора за книги, която пречи на изданията с меки корици да се катурнат на пода.

- Добро момче. Да, з-знам — изпусна дълга пресеклива въздишка. — Трябва да седна, п-преди да съм паднал.

Том изпъшка и се отпусна на едно армейско походно легло. Пружините простенаха, а той присви очи, щом изтормозените му мускули се свиха, после неохотно се отпусна. Усещаше ризата под парката си прилепнала към кожата между плешките. Постепенно дишането му се успокои и онова противно чувство на замайване и объркване премина. Сега вече доволно, кучето се завъртя три пъти и се отпусна с въздишка на едно одеяло с цвят на тъмна маслина.

„Боже.“ Том изтри потта от челото си. Този път беше сериозно, но му се струваше, че се досеща за причината. Болката в сърцето му — празнината оставена от Алекс — беше като писък, който с всеки изминал ден ставаше все по-висок и силен.

„Трябва да се махна оттук и да се върна в Мичиган, преди да съм се побъркал.“

Вече имаше достатъчно сили за това. Том прокара ръка по дясното си бедро — там, където беше прострелян от Харлан в деня, в който изгубиха Ели. На шията му също личеше пресен белег: сувенир от схватката на паркинга на универсалния магазин, където онова хлапе бе направило опит да изтръгне гръкляна му. Ала това, което едва не го довърши, беше кракът му, пострадал най-зле от всичко. Раната бе заздравяла, оставяйки след себе си кратер с размерите на юмрук, покрит с плътна и лъскава, изопната обезобразена тъкан. Въпреки че това бе отслабило издръжливостта му, накуцването постепенно изчезваше и вече можеше да се движи на бърз ход. При все това кракът можеше да му създаде проблеми, особено в районите без път. Джед сигурно идеше да му предложи да вземе единия кон, но той, разбира се, идеше да откаже. Двамата с Грейс щяха да имат нужда от животните, ако се наложеше по някаква причина да се махнат оттук. Може би щеше да успее да открадне кон отнякъде? В такъв случай щеше да измине значително по-бързо сто и трийсетте километра до мичиганската граница. Ала както бе казал на Ели точно преди да напуснат Уакамау, всяко животно — както и човешко същество, разбира се, — означаваше допълнителна отговорност. Не можеха да спасят всички.

„Но с какво ѝ помогна това?“ При тази мисъл на гърлото му заседна буца. През цялото това време бе живял с убеждението, че оцеляването им се свеждаше до едно съвсем просто уравнение: или притежаваше нужната сила и воля да стори всичко възможно, за да опази Алекс и Ели невредими, или хората, за които се грижеше по стечение на обстоятелствата, щяха да умрат. И ето че се провали. Отново. Но тогава не беше по силите му да спаси Ели, ако това имаше някакво значение. Въпреки че кошмарите бяха избледнели, мисълта за малкото момиче беше все така болезнена. Шансовете Ели да е жива бяха равни на нула. Ели беше мъртва и отговорността за това бе негова. Не че му харесваше, но можеше да живее с тази вина.

Алекс беше… нещо различно. Боже, само да бе имал куража да ѝ разкаже всичко, цялата ужасна история, какво бе сторил и на каква цена. Тя беше единственият човек, който би могъл да разбере, и това щеше да е неговото спасение. Той притисна дланта към гърдите си и усети силното туптене на сърцето си. Когато се замислеше за Алекс, болката, която изпитваше, беше нещо сурово, страдание — по-всепоглъщащо от печал и по-остро от скрьб. Тя беше копнеж. Необходимост. Усещане за нещо, което още не е свършило и което, надяваше се, никога нямаше да свърши. Просто отказваше да повярва, че завинаги я е изгубил.

А тя беше в опасност. Знаеше, че е така. Ето защо мозъкът му я пренасяше в Афганистан, където смъртта би могла да дебне под някой камък, в чувал с боклук или пристегната с ремъци към…

„Не се връщай отново там; не мисли за това.“ Той стисна зъби, за да заглуши напиращия стон. Вярваше, че все още има време да спаси Алекс, макар и не много. А може би бе закъснял.

„Моля те, господи — закри очите си с ръка. — Моля те, помогни ми. Не те моля за чудо. А само да я запазиш жива и здрава още мъничко. Моля те.“

Естествено нищо не се случи. Не се появиха нито светкавици, нито небесен хор, нито пък ангели. Само дето кучето изпъшка, а печката избумтя. Внезапен порив на вятъра разтърси къщата и дъските изскьрцаха, но това беше просто голямо количество въздух.

Все едно. Важното беше какво чувства и какво знае. Алекс беше жива и той щеше да се върне за нея. Щеше да я намери или да умре в опитите си да я открие.

- Дръж се, Алекс — прошепна той. — Дръж се.

¹ FUBAR — прецакан до неузнаваемост; съкращение, използвано по време на Втората световна война. — Б. пр.

² Военно-политическа организация, действала на територията на Южен Виетнам и Камбоджа, създадена през 1960 година. По време на Виетнамската война силите на Виетконг воюват срещу американските и южновиетнамските войски. — Б. ред.

³ Чъки е главният антагонист в поредица хорър филми, първият от които излиза на екран през 1988 година. Той е кукла, в която чрез вуду ритуал се вселява душата на сериен убиец. — Б. ред.

⁴ Метод за създаване на цветни филми. — Б. пр.

⁵ Многофункционален смазочен материал, произведен в САЩ. — Б. пр.

⁶  На английски правописът на името Кейт съвпада с инициалите на израза Kill All The Enemies (избий всички врагове). — Б. пр.

⁷ Модел мотоциклет „Харли Дейвидсън“. — Б. пр.

⁸ Най-големият японски остров от архипелага Огасавара; през Втората световна война е бил обект на чести нападения от страна на американците. — Б. ред.

⁹ Име на американска военна операция по време на Виетнамската война. — Б. пр.

¹⁰ Официален език в Афганистан, говори се още в Пакистан и части от Иран. — Б. пр.

ПЪРВА ЧАСТ

САМОЖЕРТВА

1

„О, боже, помогни ми, моля те, помогни ми.“ Алекс усети как съзнанието ѝ започва да се изплъзва, като че ли светът беше парче лед, което се накланя на една страна, и ако тя не се държи здраво, ще се хързулне надолу и ще пропадне във вечността. Сърцето ѝ биеше така, сякаш щеше да изскочи от гръдния ѝ кош. Цялото ѝ тяло се тресеше, при което закачената на колана ѝ кука за балиране на сено се удряше в дясното ѝ бедро. Зад гърба ѝ се издигаше пирамидата с нейните редици от черепи — единствените останки от всички онези, направили грешката да навлязат в полето на смъртта, простиращо се пред нея. Усещаше се и неизменната миризма: тази така позната смрад на прегазено животно и врящи фекални води.

„Това не е възможно, просто не е възможно.“

Само че грешеше. Те бяха там, на не повече от трийсетина метра от мястото, където Алекс пълзеше в снега. Петима Променени. Две момичета. Три момчета.

Следеше ги с поглед, като не смееше да помръдне, докато те се разгръщаха в неравен полукръг. Трима от тях носеха камуфлажно облекло: дребен гимназист, мрачно на вид момиче с ярко очертан белег на бузата и едно хлапе с мазна коса и неизлечимо акне. Завъртайки снега в сложен пирует, един случаен порив на вятъра бръсна оръфаните краища на странните щамповани кърпи, завързани на възел на шиите и бицепсите на децата. На илиците на дрехите им пърпореха всевъзможни парцалчета, напомнящи разноцветни ресни от еленова кожа.

Другите две деца — момче и момиче, наметнали вълчи кожи на главите и раменете си — бяха на нейната възраст. Лицата им бяха скрити, но това, което изтръгваше съзнанието ѝ от лапите на собствения ѝ ужас, беше нещо в момчето, което ѝ се струваше толкова познато. Но защо? Опипваше с поглед всеки незначителен детайл: издадената брадичка, изсечения контур на челюстта и очите му — неумолими и искрящи като тези на гарван. Трудно ѝ беше да определи какви са на цвят; тези очи биха могли да са кафяви или с тъмнозеления цвят на мъх…

Или пък наситено гълъбовосини, смугли и странни като древен лед.

„О, не.“ Това беше невъзможно. Оттогава бяха изминали месеци. Том беше мъртъв. Това не можеше да е Том, нали? Обезумяла от страх и ужас, тя пое дълбоко дъх, опитвайки се да долови миризмата на момчето вълк. Том ухаеше на мускус и на много други неща — опиващ аромат, който с лекота проникваше дълбоко в гърдите ѝ. Би го познала навсякъде само по мириса, но единственото, което усещаше сега, беше това непоносимо зловоние и миризмата на собствения си страх.

„Все пак имам чувството, че го познавам. Изглежда ми толкова поз…“

Стомахът ѝ се сви в момента, в който момичето вълк излезе напред и спря на не повече от шест метра от нея. Освен че в излъчването ѝ имаше нещо вълче, видът ѝ напомняше за онези привилегировани богаташки деца, които Алекс открай време ненавиждаше. Не можеше да сбърка логото на черната вдовица¹ от дясната страна на гърдите ѝ; това беше дизайнерско ски облекло на сериозна марка. С тази екипировка дрипите, носните кърпи или каквито и да бяха нещата, които бе завързала на китките си, изглеждаха почти стилни. Заради близостта на момичето Алекс успя да разгледа добре селскостопанския нож — зловещ инструмент със засъхнала кръв по него, дълъг колкото предмишницата ѝ.

Алекс стрелна с поглед пушката на Нейтън, с която мъжът неохотно се бе разделил по настояване на Джес. При вида на черепите я беше изпуснала, след което си бе изповръщала червата, сега оръжието лежеше на снега, на три метра вдясно от нея. Би могла да се хвърли напред и да я грабне, но дори да успееше да се прицели и да тегли куршума на един от тях, в следващия миг щеше да е мъртва.

Защото четирима от тези Променени бяха въоръжени. Малка берета за недораслия гимназист; едрокалибрена пушка с лостово действие и мерник за момчето вълк, което ѝ се струваше така влудяващо познато. Белязаната — момичето с белега — държеше пушка с ръчен затвор², но всъщност вниманието на Алекс бе привлечено от оръжието на Пъпчивия, снабдено с газово бутало като предпазна мярка срещу засечки. Полезно допълнение, особено ако се намираш на място, където оръжието лесно може да се запуши: например в Ирак, Афганистан или дълбоко в гората през зимата. Шанс ли беше това? Нима Пъпчивия бе извадил късмет? Не, едва ли, особено като се има предвид начинът, по който държеше оръжието. Ако се помотаеш достатъчно дълго в обкръжението на хора, разбиращи от оръжия, накрая се научаваш да различаваш привикналите с оръжията от онези, които биха предпочели компанията на жива кобра. Да не говорим, че се намираха на Горния полуостров и бе живяла в Уисконсин, където всички ходеха на лов. Затова можеше да се обзаложи, че това момче разбираше от оръжия. Както и всички останали.

Усешаше как ще свърши всичко това. Краят ѝ беше подписан с кръв и шарена бъркотия от разкъсани дрехи и изпотрошени кости.

Е, сега не беше време да се прави на свенлива. Тя смъкна ръкавиците си със зъби, като не изпускаше от очи Черната вдовица, и с треперещи пръсти започна да разкопчава катарамите на снегоходките си. Щом пристъпи встрани от тях, снегът изскьрца под тежестта ѝ, но тя потъна само два-три сантиметра надолу. Добре. Като се движеше все така предпазливо, изхлузи раницата от гърба си. Наред с останалите принадлежности, които Джес беше приготвила, вътре имаше и един джобен нож, ала острието му приличаше на клечка за зъби в сравнение с онзи селскостопански нож. Но раницата поне беше тежка. Може би пет-шест килограма. Тя стисна презрамките в лявата си ръка. Може би щеше да има резултат, ако успееше да се приближи достатъчно и да…

Потокът на мисълта ѝ секна, щом неочаквано въздухът стана по-плътен и сред вонята на прегазено животно се прокрадна друга миризма — примесен аромат на свежа смола и сурова чамова дървесина. Какво беше това? Черната вдовица стрелна с поглед Вълка и тогава, миг по-късно, тази смъдяща въгленова миризма се засили. Сега вече всички Променени си разменяха погледи и се хилеха широко, сякаш споделяха някаква тайна шега.

Внезапно я връхлетя споменът за дългия и мъчителен път към Рул и за мига, в който бе усетила присъствието на вълците, тъй като въздухът бе натежал от натрапчивия мирис на алфа мъжкаря: усетила бе миризмата на вълк, но не и на зanлaxa.

Нима общуваха по този начин? Възможно ли бе сложните мисли да бъдат предавани само чрез миризми? Не знаеше. Пчелите танцуваха. Птиците пееха, но ятото се движеше като едно цяло, без да издава почти никакъв звук. Онези вълци дори не бяха изръмжали, а сега тези деца се стрелкаха с погледи, докато въздухът вреше и кипеше.

„Като че ли се е появило нещо, което го нямаше само допреди няколко секунди. Въздухът прелива от заряд. — Зави ѝ се свят. — Но това е невъзможно. Няма как да четат мисли.“

Или може би грешеше? Не, това беше налудничаво. Но нима идеята за нейното свръхобоняние беше по-малко налудничава? Тя също се бе променила, макар и не по същия начин.

Е, поне знаеше как да провери дали това нещо с телепатията е истина. Все пак имаше две възможности: да остави Черната вдовица да я убие или…

Опипващите ѝ пръсти се сключиха около дръжката на куката и с едно завъртане я откачиха от колана: четирийсет и пет сантиметра студено закалена стомана, дебела колкото палеца ѝ и остра като парче лед.

Или…

 ¹ Ски облекло с американската марка Spyder. — Б. пр.

 ² Механизъм в огнестрелно оръжие, затварящ задната част на цевта, в която се поставя патрон, снаряд. — Б. ред.

2

Тя избухна, изстреля се над снега, изпъна тяло, прелитайки над него, и протегна ръката, с която стискаше куката — целеше се право в лицето на Черната вдовица, тъй като искаше да накара момичето да забележи зловещо извитото парче стомана. Би било смъртоносно, стига да нанесеше силен разсичащ удар и да закачеше някоя част от тялото на момичето: ръка или може би крак. Нямаше да се получи. Селскостопанският нож на Черната вдовица беше оръжие с дълго острие и безкраен режещ ръб. Достатъчен беше един удар право в целта и битката щеше да приключи.

Щом се хвърли към Черната вдовица, Алекс забеляза как другото момиче се стъписа и лицето му се скова от страх — това даваше отговор на един важен въпрос. Променените можеха да четат разменените помежду си мисли, но не и нейните.

Като се отърси от завладялото я вцепенение, Черната вдовица вдигна високо селскостопанския нож, а после замахна, описвайки широка дъга. В последния миг Алекс изви китка, променяйки траекторията на атаката си, и сега вече се целеше в гърдите на Черната вдовица, а не в лицето ѝ. Черната вдовица се опита да посрещне удара, но този път инерцията ѝ изигра лоша шега. Селскостопанският нож изсвистя, разсичайки само въздуха.

Алекс полетя право към нея. Тъпата дъга на куката прониза гърдите на Черната вдовица точно в средата и толкова силно, че Алекс усети как ударната вълна запълзя нагоре по ръката и се изля в рамото ѝ. От устата на Черната вдовица се изтръгна едно силно „Ъгх“, тя полетя назад и се опита да нанесе нов удар с ножа. Щом зърна приближаващото се острие, Алекс се изправи и замахна странично с раницата, натежала като камък от инерцията. В краткия миг на атаката, в който не изпускаше из очи селскостопанския нож, успя само да си помисли, че е извадила голям късмет, тъй като острието не е двустранно заточено.

В мига, в който раницата се заби в челюстта на момичето, се чу едно глухо прас. Главата на Черната вдовица отскочи назад, след което момичето се завъртя, политайки встрани в безпорядък от руси коси и вълча кожа. Изгубила равновесие, Алекс се опита да се задържи, ала слегналият се сняг се оказа хлъзгав. Усети, че започва да пада; впрегна всички сили, за да възстанови изгубения баланс, ала напразно. Щом се стовари на земята, снегът напълни очите ѝ и замъгли зрението ѝ, куката се заби в плътната пряспа. Снегът омекоти незначително падането и тя изкрещя, тъй като ударът я разтърси чак до костите и я остави с изкълчено дясно рамо. Алекс изпусна куката и остана да лежи задъхана на една страна: лявата ѝ ръка беше омотана в презрамките на раницата; дясната гореше, китката я болеше до прималяване, усещаше пръстите си сковани. „О, боже, о, боже, дали не е счупена, нима си счупих ръката… къде е Черната вдовица, къде…? — Трескаво пое накъсан от сподавено ридание дъх. Болка проряза десния ѝ лакът; пръстите на ръката ѝ не помръдваха. — Може би е счупена или пукната, или пък има засегнат нерв, божичко, къде е Черната вдовица, къде се е дянала?“

От паниката и от болката ѝ се заби свят. И двете едва не ѝ струваха живота. Тя предвиди връхлитащата атака, усети я още преди да се е опомнила: някакво триене, проскърцване на ботуш в снега и внезапен прилив на въздух. Отметна глава назад тъкмо навреме и зърна неясен черно-бял силует.

Черната вдовица: отново на крака, изправяща се, надвисваща над нея. С разкривени устни и оголени зъби, които изглеждаха страшно бели и неестествено остри. С тези зъби можеше да разкъса с лекота нечие гърло.

„Къде е ножът, къде е ножът, къде е той? — Алекс стрелна поглед към дясната ръка на Черната вдовица. Празна. — Не е там, няма го, няма го, но къде е тогава?“ Изпуснала ли го беше? В Стойката на Черната вдовица се долавяше нещо неестествено — момичето се придвижваше с дясното рамо напред, тътреше се едва-едва, а сребристите ѝ очи отскачаха към мястото зад Алекс, от дясната ѝ страна. Какво? Нима ножът лежеше зад нея? Алекс понечи да извие врат и да погледне. „Само да се добера първа до него… — но тогава я осени друга мисъл: — Един момент, дясното ѝ рамо е извито напред. — Тя ахна от изненада. — В лявата ръка е… разменила е ръцете си!“

С пронизителен писък Черната вдовица нанесе ожесточен удар с лявата си ръка, в която стискаше селскостопанския нож. За част от секундата Алекс наблюдаваше замръзнала приближаващото острие и тогава, в последния миг, вцепенението я напусна. Тя освободи пръстите си от раницата, дръпна лявата си ръка от пътя на острието и направи опит да се претърколи. Преди да се забие в снега, острието разсече въздуха и изсвистя толкова близо до ухото ѝ, че Алекс долови колебливия мирис на засъхнала кръв и дори лекия лъх на пот от фермера, косил навремето яките жилави стебла на житните растения, щом дойде време за жътва през септември.

За част от секундата Алекс си позволи лукса да си помисли: „За малко“.

И тогава я връхлетя болката — силна и пареща, — огнената ѝ вълна се надигна в гърлото ѝ и се изля навън с пронизителен писък. Тя се изви и забеляза селскостопанския нож, забит чак до дръжката; кръвта пръсна като избухнала аленочервена свръхнова. Ножът на Черната вдовица бе отрязал дълга ивица кожа и месест мускул, която висеше като противна дрипа от лявото рамо на Алекс. В този миг лицето на Черната вдовица, опръскано с кръв, изплува пред погледа ѝ и Алекс зърна ножа, който отново се приближаваше…

- Не! — Все още просната по гръб, Алекс присви десния си крак и с все сили заби петата на ботуша си в лицето на Черната вдовица. Нещо се строши и изпука. Главата на момичето се отметна отривисто назад, сякаш беше най-обикновено чучело, и челюстите ѝ се затвориха с едно глухо щрак. Черната вдовица нададе пресеклив гъргорещ писък.

Но, което беше по-съществено, момичето изпусна ножа.

„Ножа, ножа, ножа — повтаряше си Алекс, — вземи ножа! — Тя се размърда. Претърколи се, запъна ботуши в снега и с мъка се изправи на крака. — Къде е ножът, къде е?“ Озърна се наляво и ето че лежеше там, оцапан с кръв, само на няколко крачки от черепите.

Всичко зависеше от това кой ще се окаже най-бърз.

Алекс се хвърли напред, въпреки че лявото ѝ рамо беше сковано от болка, китката ѝ лепнеше от кръв, а сърцето ѝ биеше до пръсване. Посегна надолу и сви пръсти около дървената дръжка, после заби десния си ботуш в снега и се завъртя, при което ухилените черепи се размазаха пред очите ѝ, накрая започна да се изправя, свила ръка в лакътя и стиснала ножа…

Ала това, което се изпречи пред погледа ѝ, я накара да замръзне на място.

На разстояние от по-малко от петнайсет сантиметра към лицето ѝ бе насочено нещо кръгло, черно и кухо като очна орбита в незрящ череп.

В гърдите ѝ се надигна пареща вълна ужас.

Пушката на Нейтън.

И тогава Черната вдовица натисна спусъка.

3

Щрак

Изстрел не прозвуча.

Миг по-кьсно тя осъзна, че е още жива.

Засечка? Заял механизъм? В цевта имаше патрон; така бе казал Нейтън. Но все едно. Нямаше значение. Алекс долови учуденото ахване на Черната вдовица, забеляза как момичето ококори очи…

Алекс описа рязко движение с дясната си ръка. Плътното острие издрънча, щом срещна цевта на браунинга, и изтласка отвора встрани. От удара ножът се изплъзна от пръстите ѝ и падна в снега. Този път нямаше време да се наведе; налагаше се да държи дулото на пушката далеч от лицето си. Но вместо това тя се хвърли напред, улови дулото с ръце и дръпна силно към себе си.

Отърсвайки се от първоначалната изненада, Черната вдовица взе най-правилното решение. Вместо да се опитва да изтръгне пушката от ръцете ѝ, тя тласна оръжието напред. Политайки назад, Алекс се постара да запази равновесие, ала другото момиче бе по-силно от нея и разполагаше с две здрави ръце; Алекс осъзна, че ще изгуби битката с гравитацията.

Тя се олюля и дърветата наоколо се завъртяха пред очите и, щом светът се наклони застрашително на една страна. Черната вдовица протегна единия си крак в широка дъга, препъвайки глезените на Алекс, която се стовари тежко върху пирамидата. Болка се стрелна по гръбначния ѝ стълб. Усети как черепите се раздвижиха, горният пласт се засвлича надолу с глухо потракване, като подскачащи по дървена повърхност топчета. Най-ниските редове, вкаменени от замръзнала кръв и жили, образуваха изключително удобна стабилна платформа и Черната вдовица знаеше това. Стиснала здраво пушката, тя се опита да насочи цевта към гърлото на Алекс. Макар да ѝ отстъпваше по ръст, Черната вдовица беше по-леко ранена, а и гравитацията беше на нейна страна. Ръцете на Алекс затрепериха, щом премалелите ѝ мускули започнаха да поддават. По устните и очите ѝ покапа кръв от строшения нос на Черната вдовица.

Изведнъж лактите на Алекс омекнаха. Това беше краят. Пушката се спусна към нея безмилостно като гилотина. Тогава дъхът ѝ секна и пред очите ѝ причерня — обзе я внезапна паника. Сякаш отново се намираше на онзи паркинг, само че този път не разполагаше с никакъв нож, а и Том го нямаше да ѝ се притече на помощ. Опита се да се изправи, но поради липсата на опора краката ѝ поддадоха.

Затова тя стори единственото, което ѝ оставаше. Отпусна се — отчасти инстинктивно, отчасти преднамерено. Престана да се бори, престана да упорства. И просто… се предаде.

В следващия миг Черната вдовица се строполи върху нея и изпъшка. С бързината на змия Алекс изви шия и ожесточено впи зъби в лявата буза на момичето. Черната вдовица потръпна конвулсивно и нададе силен вой. Алекс усети как натискът върху гърлото ѝ внезапно изчезва, при което Черната вдовица се дръпна толкова далеч назад, че главата на Алекс се отдели от рухналата пирамида. При все това тя не отпусна захапката си. Поемайки въздух през зъби, Алекс разтърси глава наляво-надясно. Усети как кожата на Черната вдовица внезапно се разкъсва и тогава зъбите ѝ попаднаха в мускула. Кръвта на Черната вдовица, топла и възсолена, нахлу в устата ѝ. Нещо се скъса, издавайки звук сякаш от разпран надве мокър парцал. Черната вдовица изрева и се олюля заднешком, притиснала ръка с накит от разноцветни дрипи към кървящата си буза.

А пушката най-сетне се намираше в ръцете на Алекс.

Тя се изправи на крака. Устата ѝ беше пълна с кръв и с един месест къс от бузата на Черната вдовица. Алекс се изплю, без да изпуска из очи момичето, след което се завъртя като батер¹³¹ и замахна тежко и отривисто. Прикладът на пушката изсвистя, разсичайки въздуха. В последния миг Черната вдовица го забеляза; сви се уплашено и предвидливо отстъпи вдясно, което вероятно спаси живота ѝ. Прикладът попадна в лявото ѝ слепоочие, издавайки силен тъп звук, както тежък месарски нож се забива в дъската за рязане. Главата на момичето се отметна надясно, пръскайки струйки кръв като дълги езици. Сребристите ѝ очи се извъртяха до бяло, коленете ѝ се подкосиха и накрая момичето се срина на земята като чувал мръсно пране.

Замаяна от болката, Алекс се олюля над момичето. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Кръвта покриваше челюстта ѝ и течеше на струйки от носа на момичето, а във въздуха се извиваха тънки спирали от пара там, където кръвта се смесваше със снега. Черната вдовица си поемаше дъх с продължително задушливо хриптене.

,Довърши я.“ Стомахът на Алекс се сви от дъха в устата ѝ — възкисел и тежък от засъхващата кръв, суровата плът на Черната вдовица и натрапчивия металически вкус на изразходвания адреналин. Усещаше гърлото си като отвор на ваза — всяко преглъщане ѝ се струваше ярко и стъклено. Въпреки високото вибриращо скимтене, примесено с блъскането на сърцето в гърдите ѝ, тя долови скриптенето и скърцането на снега и веднага разбра: останалите стесняваха кръга около нея.

„Поне убий Черната вдовица. Пусни куршум в главата ѝ, а после добави още един в сметката. Том не би се предал без бой, нито пък Крис. Бори се, дяволите да те вземат. Не се отказвай.“

Тя стисна здраво пушката, но тогава се сети за нещо — изражението на Черната вдовица в мига, в който браунингът не беше гръмнал. Оръжието беше заредено с къси патрони „Магнум“ 270-и калибър, плюс един в цевта. Виждала го беше с очите си. Ако се опиташе отново да стреля, оръжието можеше чисто и просто да експлодира в ръцете ѝ. Хора бяха умирали по този начин. Можеше да използва пушката като бухалка и така да ги държи на разстояние, но в този случай трябваше само да я чакат да се измори.

„Сигурно има и друг начин. — Безполезната пушка се изплъзна от ръцете ѝ. — Сигурно има нещо, което бих могла да направя. — Но какво? Те бяха повече от нея. От вида на това място ставаше ясно, че стотици пъти досега бяха наблюдавали подобни сцени. — Но не точно тази“ — помисли си тя и хвърли бърз поглед на задушаващата се Черна вдовица. Победата над момичето ѝ бе спечелила само още малко време.

„Всяка секунда, в която съм жива, е още един шанс да намеря изход.“ Наблюдаваше ги как приближават изпадналото в безсъзнание момиче, пристъпвайки странично, без да се поколебаят дори за миг, безшумни и неумолими, излъчващи онази задушна миризма на горещ терпентин и смола, примесена с вонята на прегазено животно — толкова силна, сякаш самата тя ги съединяваше като низ от мъниста на жилава корда.

Така да бъде, тя прие, че няма къде да избяга. Дори да си плюеше на петите, снегът извън този участък щеше да е твърде дълбок. Дали би могла да ги изненада, както бе сторила с Черната вдовица? Да предприеме нещо неочаквано? Да, този план би могъл да проработи, особено ако намереше някакво оръжие… само че какво? „Хайде, мисли!“ Тя отстъпи бързо назад, притискайки гръб в онова, което бе останало от пирамидата, докато Променените бяха стеснили толкова кръга около нея, че Вълка спокойно можеше да се протегне и да хване ръката ѝ.

Но преди това трябваше само да пусне на земята ножа на Черната вдовица.

4

Кръвта ѝ се вледени. Притиснала бедра към рухналата камара от замръзнала кръв и кости, тя полагаше усилия да не потръпне, докато Вълка я измерваше с поглед. Внезапно ноздрите му се разшириха и той пое дъх настойчиво и дълбоко, вдишвайки миризмата ѝ. Миг по-късно неестествено розовият връх на езика му се подаде между устните, облизвайки ги с бавно и чувствено движение.

„О, боже.“ Вълка предвкусваше угощението, изпробваше аромата ѝ, както змията изучава въздуха. Тя стрелна поглед към другите. Всички до един стояха с отворени усти, облизваха се и я поглъщаха с очи. Напиращият писък замря в гърлото ѝ и тя усети как дишането ѝ се учестява.

„Престани — положи усилия да се овладее. — Те искат точно това; искат да се паникьосаш; не губи присъствие на духа, недей.“

Вълка пристъпи още по-близо. Долавяше почти осезаемото жужене на неговото очакване; съзираше го в стойката на тялото му, усещаше нетърпението му във въздуха, четеше го в начина, по който очите му шареха по нея, сякаш я разсъблича с поглед. Това беше глад, дори нещо повече: в него се долавяше чувство за притежание — дълбоко, примитивно и чувствено, ужасяващо по своята сила. „Той ме желае и ще ме има, той ще…“

Тъкмо в този миг се случи нещо много, много странно.

За част от секундата в съзнанието ѝ се мярна един образ, толкова мимолетен, че приличаше повече на усещане, отколкото на мисъл — видя себе си как лежи просната на снега гола, а Вълка, наведен над тялото и, прокарва език по всеки сантиметър от кожата и и накрая тя усети как ръцете му се спускат надолу между…

„Не! — Останала без въздух, тя се сви, отдръпвайки се от сцената, разиграла се в съзнанието ѝ, и от това момче. — Махай се от главата ми, махай се!“ В следващия миг съзнанието ѝ превключи обратно към настоящето с осезаемото сътресение от ударен шамар. Сетивата ѝ се изостриха с разделителната способност на лазер и щом дойде на себе си, Алекс си даде сметка, че в ръцете си стиска замръзнали кости.

Тогава обаче черепът в дясната ѝ ръка помръдна.

- Ааааа! — Крясъкът ѝ беше див, нечленоразделен и разярен.

В ръката на Вълка, която се приближаваше към нея, проблесна стомана на ранната светлина, ала в този момент Алекс беше въоръжена с черепа и тъй като не ѝ оставаше нищо друго, си помисли: „Удари го и щом изпусне но…”

Нещо я прасна в лявото слепоочие. Ударът беше така яростен, така зашеметяващ, че съзнанието ѝ се изпразни от съдържание и засече като дефектен компактдиск. Тя се строполи като камък, а черепът се изтърколи от безчувствените ѝ пръсти. През мъглата на болката тя различи Белязаната, момичето с белега, което надвисна над нея със свита в юмрук ръка, готова за нов удар.

Дори да имаше сили да се бори, Пъпчивия не ѝ остави никакъв шанс. Той се тръшна върху краката ѝ. Миг след това Белязаната възседна гърдите ѝ и прикова раменете ѝ с колене. А когато Белязаната я принуди да изпъне ранената си лява ръка, притискайки китката ѝ с две ръце към снега, в гърдите ѝ се надигна вълна от нажежена до бяло болка и агонията накара Алекс да изкрещи.

Тогава се появи Вълка. Като начало момчето се увери, че е видяла ножа в ръката му. Но едва когато той се отдръпна назад, давайки ѝ възможност да забележи мястото, на което е застанал, и да проумее положението и ъгъла на тялото му, Алекс осъзна какво ще последва.

Той нямаше намерение да я убива — поне засега. О, не. Би било прекалено лесно. Прекалено бързо.

Първо щеше да отсече ръката ѝ.

„Божичко, не, не!“ Сърцето заблъска в гърдите ѝ. Обзета от ужас, тя започна да се дърпа, но така само хвърляше сили на вятъра. Другите бяха прекалено тежки. Беше приклещена към земята и вече знаеше как ще приключи всичко: в снега, с отрязани ръце и крака, докато животът изтича от тялото ѝ в гореща червена река, която щеше да попие в снега, и накрая сърцето ѝ просто нямаше да има какво да изпомпва. Достатъчно ампутации бе извършила заедно с Кинкейд и знаеше, че артериите трябва бързо да се пристегнат, преди отново да се сраснат с мускулатурата, защото противното беше равносилно на това да прережеш гърлото на горкия човек. Ами ако Променените знаеха точно кои артерии трябва да превържат? Ами ако ѝ попречат да умре бързо и я оставят да бере душа, като я режат парче по парче и я изяждат жива на сочни, още треперещи късове? Вероятно щеше да издържи дълго, много дълго, защото не и се вярваше, че човек може да умре от болка. Навярно да я гледат как страда, за тях беше част от удоволствието.

Селскостопанският нож проблесна пред очите ѝ. В ужаса острието ѝ се стори дълго трийсет сантиметра, а после три метра, дори километри. Зрението ѝ беше толкова изострено, че тя различаваше всяка резка, всеки белег на мястото, където острото като бръснач оръжие бе проникнало чак до костта. Противната смрад на Променените се надигна още повече и набъбна…

И тогава с обонянието си различи друга миризма, почти недоловима пред вонята на прегазено животно: не беше терпентин или смола, а неясни дълбоки сенки от най-затънтения горски пущинак в най-студената непрогледна нощ.

Тази миризма също ѝ беше позната, при това много добре.

„Не, не може да бъде. — Поради близкото разстояние между тях тя успя да различи очите на момчето, тъмни и дълбоки като ями, зад маската от вълча козина. — Има същите очи, същата миризма. Но това е лудост, това е…

Ножът изсвистя, спускайки се надолу.

5

Тежкото стоманено острие се заби в снега, издавайки едно плътно и приглушено буф. Нова пареща вълна на болка прониза мигновено гърдите ѝ и се стрелна към челюстта. Светът пред очите ѝ избледня, а после се пропука и нащърби, щом болката заби нокти в тялото и. Съзнанието ѝ се избистри като кристалночисто стъкло на прозорец и тя осъзна, че макар да беше много силна, болката нямаше нищо общо с агонията, която очакваше да изпита, ако Вълка бе отсякъл ръката ѝ.

Тя изви поглед наляво.

Ръката ѝ беше на мястото си. Както и пръстите. Само че Вълка държеше някаква дрипа — лигава, влажна, червена и…

„О, боже.“ Дъхът замря в гърдите ѝ, след което от гърлото ѝ се откъсна приглушено ридание. Вълка само бе довършил започнатото от Черната вдовица. Алекс наблюдаваше с ужас, докато момчето изучаваше с поглед дрипата, която се състоеше от парче парка, кожа и изстиваща плът.

Нейната плът. Сърцето блъскаше в ушите ѝ. Това беше нейната плът.

С деликатна и почти комична прецизност Вълка от страни ивицата съдрана окървавена парка, сякаш отделяше парче амбалажна хартия от прясно отсечена пържола. После загреба сняг в дланта си и след като почисти месото от кръвта, повдигна този къс от нейната плът и взе да го изучава с любопитство и напрегнато внимание, приглаждайки кожата с палец. Търсеше… какво? Дори не можеше да си представи.

Очевидно останал доволен от откритото, каквото и да беше то, Вълка я стрелна с бърз преценяващ поглед, при което ѝ хрумна налудничавата мисъл, че при други обстоятелства момчето щеше да ѝ смигне с думите: „Гледай сега“.

И тогава той подаде плътта ѝ на Беретата.

Стомахът ѝ се преобърна от отвращение. Взе да ѝ се повдига, докато наблюдаваше как Беретата опитва месото с език, обирайки кръвта по него като дете, което облизва разтопеното от фунийка сладолед. После долови отново онзи странен звук на разкъсан мокър парцал и тогава Беретата започна да дъвче.

„Това не е истина; не може да е истина.“ Вцепенена от ужас, тя ги наблюдаваше как се хранят, дегустират плътта ѝ и облизват устни също като участниците в „Топготвач“¹, когато се опитват да преценят дали сосът не се нуждае от допълнителна щипка сол. Имаше чувството, че ще се побърка. Скоро изтънелият лед на здравия ѝ разум щеше да се пропука. А може би тя щеше просто да закрещи, след като разсъдъкът ѝ се прекършеше като суха вейка. И тогава щеше да се наложи да прережат гърлото ѝ, за да я накарат да млъкне.

Сега, когато стояха скупчени толкова близо до нея, тя успя да разгледа добре странните шарени дрипи. Това не бяха отделни парчета, а цяло ръкоделие, съшито с груби, неравни бодове, които ѝ напомняха за чудовището на Франкенщайн.

Освен това дрипите не бяха от плат.

Те бяха от кожа.

От гладка кожа.

Цветовете също не бяха просто цветове, а форми. Хербаризирана пеперуда. Навито парче бодлива тел. Окъсан американски флаг. А на кожата, завързана на възел около шията на Вълка, тя успя да различи едно избеляло червено сърце и думата ФРАНК, изписана с претенциозен черен курсив.

Сега вече знаеше защо Вълка беше изтрил кръвта от онова парче кожа. За да провери за подходяща татуировка. Променените носеха по себе си… човешка кожа.

„О, не, не, не, не, не, о, боже, о, боже, о, боже!“ Писъкът заседна на топка в гърлото ѝ, когато Вълка взе последния къс от нейната плът и отметна назад вълчата маска. Тогава тя видя лицето му. И успя да го разгледа много, ама много добре.

„Не. — Нещо в нея се скъса. — Не. Тук има нещо сбъркано. Сигурно съм полудяла. Няма друг начин.“

Само че не беше луда. Бог да ѝ е на помощ, но не беше луда.

¹ Американско риалитишоу, в което професионални готвачи се състезават помежду си, изпълнявайки различни кулинарни предизвикателства. — Б. ред.

6

Очите бяха същите.

Както и носът и високите скули на страните му.

Лицето му беше точно копие на другото. Както и устата. Устните му бяха дубликат на устните, целували нейните с плам, запалил пареща болка в бедрата ѝ. Косата беше по-дълга, но също така черна. Дори сенчестият мирис беше същият.

Единствената разлика — а тя беше огромна, тъй като бележеше границата между живота и смъртта — беше един бледорозов криволичещ белег. Белегът се извиваше от ъгъла на лявата му челюст, непосредствено под ухото, след което пресичаше издутината на адамовата му ябълка и краят му се губеше под яката на парката.

Навремето родителите ѝ обичаха да говорят за работа на вечеря. От разказите на майка си, работила като лекар в кабинет за спешна помощ и споделяла различни случаи от практиката си, и от историите от първа ръка на баща си, бивше ченге, Алекс беше запозната с начините, по които някои хора извършваха самоубийство, и най-вече къде и как правеха съответния разрез. Разбира се, подобен белег би могъл да остане след претърпяна злополука — катастрофа с кола, да речем, — след сбиване или операция, но тя не смяташе, че случаят е такъв.

Иначе кожата му беше съвсем гладка, въпреки че след време Алекс шеше да се запита дали няма белези по китките и ръцете. При някои хора оставаха наистина сериозни белези. Макар че удебеляването на зарасналата кожа не зависеше непременно от дълбочината на разреза. От работата с Кинкейд през последните няколко месеца беше изучила доста добре принципите на анатомията.

На пръв поглед разрезът изглеждаше неправилен, направен в пристъп на ярост, и достатъчно дълбок, за да прекъсне югуларната вена или сънната артерия. А вероятно и двете. При срязване на сънната артерия едно силно младо сърце би могло в рамките на шейсет- деветдесет секунди да изпомпа кръвта от тялото, образувайки аленочервен фонтан. А това, че не е получил сериозна кръвозагуба и е оцелял… ами, по всяка вероятност родителите му са взели това за чудо или може би за някакъв знак.

По всички природни закони момчето трябваше да е мъртво. Имало е време, когато със сигурност е искало да бъде. Знаеше това от личен опит. След време щеше да си зададе въпроса кое или кой го е спасил. И пак след време, за свой късмет или беда, щеше да открие отговора.

Като изключим белега, нямаше никакви други разлики. Двамата биха могли да стоят от двете страни на едно и също огледало, макар и такова с пукнатина. Всеки от тях беше точно копие на другия, напълно идентични във всяко едно отношение, с изключение на този белег.

Нищо чудно, че тези Променени се навъртаха в покрайнините на Рул. Нищо чудно.

Защото Вълка беше Крис.

ВТОРА ЧАСТ

ВРАГЪТ НА ТВОЯ ВРАГ

7

Повърна пpeди лягане, а после и още веднъж през нощта, като плюеше и храчеше в едно нощно гърне, докато накрая не остана нищо друго освен воднистата слуз, която дразнеше носа ѝ. Сънят най-сетне обви съзнанието ѝ в сива безпаметна мрежа, толкова плътна, че когато вратата се затръшна и някакво куче се разлая, Лена се сепна объркана, без да е напълно сигурна дали изобщо е чула нещо. Какво? Чувстваше мозъка си размътен, ала лаенето не спираше. Все още замаяна от съня, тя примигна по посока на звука. Сигурно беше Призрак. Но защо лаеше кучето на Алекс?

- Млъкни — простена, след което се претърколи и затисна уши с възглавницата. — Моля те, остави ме да сп…

- Сара? — Някой хукна нагоре по стълбите. — Лена? Хайде, събудете се!

- Тори? — Лена се надигна замаяна до седнало положение и тогава вратата се отвори широко. Косата на Тори беше рошава като употребявана домакинска тел, а в очите на момичето се четеше паника. — Какво…

- Ей, момиче? — изрева мъжки глас на долния етаж, докато Призрак не спираше да джафка. — Слизай долу, момиче! Трябва ни помощ!

- Какво става, по дяволите? — Лена усещаше в устата си киселия вкус от повръщано. Противната воня увисна като облак над леглото. — Тори, кой е този? Какво става?

- Крис! — изписка Тори, притиснала юмрук към зъбите си. — Крис е ранен. Казват, че е сериозно ранен.

- Какво? — Вече напълно разбудена, Лена преметна крака през ръба на леглото и лицето ѝ се изкриви в гримаса в мига, в който стъпалата ѝ докоснаха дървения под. Дори през чорапите ѝ се струваше леден, по-студен, отколкото трябваше да бъде. Изправи се прекалено бързо и усети нов пристъп на гадене. „Божичко, не сега.“ Преглъщайки надигналата се горчива жлъчка, тя стисна здраво матрака за опора и грабна джинсите си от таблата на леглото. — Как така са го ранили? Къде е Джес?

- Няма я! — проплака Тори и в този момент в стаята влетя Сара, третата им съквартирантка. — Алекс също!

- Успокой се. Сигурно Алекс още не се е върнала от хосписа — отвърна Лена, събличайки нощницата си. Кожата ѝ настръхна и тя потрепера. Защо беше толкова студено?

- Не, не — поклати отривисто глава Тори в знак на отрицание. — Вратата на стаята ѝ е отворена, а леглото ѝ е още оправено и…

- Хайде, стига — обади се Сара, докато Лена нахлузваше горнището на анцуг. — Хайде, да разберем какво става.

В кухнята завариха двама стражари — единия с, а другия без брада — в бяла зимна екипировка. През прозореца Лена зърна и трети на име Джон, ако не се лъжеше, който се изкачваше с клатушкане по страничните стъпала.

Носеше тяло.

- Божичко. — Сърцето на Лена се изстреля в гърлото ѝ, когато Джон се мушна под касата на вратата, обвит в облак тежък въздух.

Тялото на Крис беше преметнато на раменете на стражаря и докато Джон прекосяваше кухнята със залитане, кръвта на момчето се отцеждаше от косата му и оставяше по пода аленочервени отпечатъци.

- Къде да го сложа? — Джон се потеше толкова силно, че от главата му се вдигаше пара.

- Насам. — Сара разтвори широко двойните врати, свързващи кухнята с всекидневната на Джес.

Олюлявайки се подире ѝ, Джон се наведе, за да свали тялото на Крис от раменете си и да го сложи да легне на дивана.

- Задръж го, задръж го — взе да нарежда Джон, щом тялото на момчето натежа на една страна и се плъзна надолу. — Не го оставяй да…

- Държа го — обади се Лена, поела в ръце главата на Крис. Косата му беше лепкава и при натиск кръвта джвакаше между пръстите ѝ. Около очите му личаха тъмни кръгове с кафевия цвят на кафето, а устните изглеждаха стъклени, почти прозрачни. Червеният език на кръвта облизваше дясната страна на лицето му, процеждайки се надолу по шията — гледка, която накара непокорния ѝ стомах отново да се разбунтува. — Какво се е случило?

- Получи ритник в главата. — Джон пуфтеше. На раменете му личеше голямо пурпурно петно, оставено от кръвта на Крие. Нощ се подплаши и го хвърли на земята, след което побягна. Джес също е ранена.

- Какво? — възкликнаха в един глас Сара и Лена.

- Но как така? — попита Лена.

- Джон, трябва да тръгваме — прекъсна ги брадатият стражар. — Трябва да доведем Док, и то веднага, преди…

- Обади му се по радиостанцията — предложи Лена. Захранваните с батерии радиостанции бяха реликви от времето преди шейсетте и затова прибягваха до тях много рядко, в наистина спешни случаи, но този определено отговаряше на условията. Тя кимна към обемистата маслиненозелена слушалка, закачена на колана на Джон. — Кинкейд ше бъде тук след…

- Не можеш да го направиш — възрази другият стражар. — Всички ще…

- Мислиш ли, че не знам? — сопна се Джон.

- За какво говорите? — попита Лена в мига, в който Тори подхвърли:

- Нещо не разбирам. Защо не може да използваш радиостанцията?

Джон не обърна внимание на думите им.

- Нейтън идва — рече той на стражарите. — Някой трябва да доведе коня на Джес.

- Аз ще се заема — каза брадатият.

- Джес е яздила по това време? — учуди се Лена. — Но навън е страшен студ.

- Добре, да вървим — заключи Джон, след което забърза към вратата, последван веднага от стражарите.

- Ей, чакайте малко — обади се Лена. Единственото, което знаеше за травмите на главата, беше, че с тях шега не бива, а и Крис още кървеше. — Крис има нужда от лекар!

- И ние ще доведем. Само търпение. Ще се вър…

Остатъкът от изречението беше заглушен от затръшването на кухненската врата.

- Търпение ли? — смая се Тори.

- Нищо друго не остава — подхвърли през рамо Сара и се оттегли обратно в кухнята. — Лена, не се отпускай. Ей сега се връщам. Тори, ти запали огън.

- В това има нещо гнило — обади се Лена, наблюдавайки през предния прозорец как мъжете възсядат конете си.

Пушката на Джон, прибрана в яркочервена кания, висеше отстрани на петнистосивия кон, а арбалетите на стражарите бяха поставени в кании, точно зад лъка на седлото. Мъжете изтрополиха към гората, оставяйки Нощ, кървавочервения жребец на Крис, да скача, опитвайки се да се отскубне от въжето.

- Чакайте малко — обади се Тори, която не бе направила дори крачка към камината. — Онези там не са ли стрелци?

- Ъхъм — отвърна Лена. И това беше доста странно. Стрелците държаха под око горите, бележещи границата със Зоната, която се простираше на югозапад от селото. В такъв случай това, че стрелците бяха тук, не означаваше ли, че Крис е бил там, навън?

- Но какво ще търси Крис в Зоната? Никой няма право да ходи там — питаше се Тори, изричайки на глас мислите на Лена. — Снабдителният отряд беше поел към Уисконсин, а това е право на запад. Последното, което чух, е, че трябва да се върнат чак след два-три дена.

- Не знам. — Лена усети как кръвта на Крис се процежда бавно, но настойчиво между пръстите ѝ. Защо Сара се бавеше още с кърпите? — Предполагам, че Крис се е върнал по-рано.

- Но защо му е било да минава през Зоната? — настоя Тори. — Не може да не е знаел, че стражарите няма да го пуснат в селото, ако дойде от тази страна.

- Може да не е дошъл от тази страна — отвърна Лена.

- Откъде тогава? — продължи да настоява Тори.

- Не знам — отвърна отново Лена и вдигна глава, щом Сара се завтече с няколко кухненски кърпи. — А ти разбираш ли какво става изобщо?

- Не. Но стига е това — каза Сара, постави една свита на топка кърпа на главата на Крис и кимна на Лена. — Подръж тук, докато я завържа.

- Една от нас трябва да доведе Кинкейд — подхвърли Лена, докато наблюдаваше как Сара прегъва още една кърпа и я увива около главата на Крис в импровизирана превръзка.

- Не, работата ни сега е да се грижим за Крис — отсече Сара.

- Но тук не ти трябваме и двете. — Потръпвайки, Лена изтри лепкавата си длан в бедрото и на джинсите ѝ се отбеляза пурпурен удивителен знак. — Отивам да доведа Кинкейд. С Нощ ще стигна там за петнайсет, най-много двайсет минути.

- Трябваш ми тук.

- Повече, отколкото ни трябва лекар ли?

- Да. — Сара се изправи рязко от дивана. — Налага се да го съблечем, за да проверим дали няма и други наранявания. Ще донеса гореща вода. Снощи напълних резервоара, така че…

- Откажи се — обади се Тори. — Няма никаква гореща вода. Котелът е спрял. Нали затова е такъв студ в къщата.

- Какво? — смая се Сара. — Джес никога не оставя котела да изгасне.

- Да, но снощи го е оставила, което е странно, като се има предвид, че беше на крак до късно. Малко след полунощ, когато слязох долу да си налея чай, видях Нейтън заедно с Джес. Двамата бяха в кухнята и аз случайно дочух какво… — запъна се Тори. — Чух ги, докато слизах по стълбите.

- Искаш да кажеш, че си подслушвала — заяви Сара.

Тори се изчерви до корените на косата си.

- Ами, аз… — запъна се отново тя.

- О, стига глупости, Сара — обади се Лена. — Хайде, Тори, за какво си говореха?

- Нейтън каза, че Грег довел някакво момче, Пощаден, което било доста зле ранено.

- Момче ли? — Това привлече вниманието на Лена. — Кога? Откъде? Снощи ли, казваш?

- Не. Вчера следобед. Мисля, че е дошъл от околноcтите на Орен, но н-не съм сигурна. Повече не можах да науча, защото Джес сигурно ме е чула и каза на Нейтън да говори по-тихо, така че аз… — Тори преглътна неспокойно. — Просто се върнах в стаята си.

- За да не те хванат, че подслушваш — отбеляза Сара.

- Божичко, няма ли да престанеш най-сетне? — сопна се Лена, след което се обърна към Тори: — Успя ли да чуеш нещо друго?

- Не, но нещо друго ми направи впечатление. — Тори смръщи чело в мигновена гримаса. — Мога да се закълна, че снощи вратата на стаята на Алекс беше затворена. Тогава защо е отворена сега?

- Защото Алекс сигурно е останала да помага на Кинкейд, а Джес е влязла да вземе дрехи, които да ѝ занесе, ето защо — отвърна рязко Сара. — Тук няма никаква загадка и освен това имаме работа за вършене. Тори, ти ще запалиш камината. Аз ще погледна печката на дърва. — Сара хвърли поглед към Лена. — Ще имаме нужда от чисти дрехи. Също и от превръзки, както и от всичко, каквото успееш да намериш. Комплектът за първа помощ е в банята на Джес, в шкафа с хавлиите, на втория рафт.

Лена вече не желаеше да напуска стаята. Ами ако Крис дойдеше в съзнание и наистина се окажеше, че са намерили Пощаден…

„Успокой се. Все още не се знае какво означава всичко това. Само че Крис удържа на думата си. Върнал се е по-рано. Отишъл е в Орен и може би момчето, което е открил…“

- Лена. — Щом вдигна поглед, установи, че Сара я изучава е присвити очи. — Какво има?

- Нищо. — Тя се обърна, преди Сара да е продължила е въпросите, и се втурна в кухнята. Като подскачаше и махаше оживено с опашка, Призрак спря на метър и половина от нея. — Какво има, момче? — Тялото на ваймаранера беше сковано и щом Лена посегна към него да го потупа окуражаващо, кучето се сви уплашено. Тя се дръпна объркана. — Призрак? Какво…

- Лена! — Беше Сара. — Медицинският комплект ми трябва!

- Идвам! — Лена профуча покрай кучето и се спусна към вътрешната врата, която извеждаше в малък коридор, а от там в стаята на Джес.

В помещението се долавяше странната студена старческа миризма на твърде сладникава пудра и мухлясали вещи. Погледът на Лена пробягна по леглото, нощната масичка и старинната тоалетка. На люлеещия се стол от орехово дърво бяха преметнати дълга вълнена пола и пуловер. Очите ѝ се спряха на грижливо оправеното легло.

,Джес изобщо не си е лягала, но се е преоблякла, защото това са дрехите, които носеше вчера.“ Не означаваше ли това, че е излязла да язди по нощница? Ето ти още една загадка за капак на цялата и бездруго странна сутрин. После се обърна и се отправи към банята, но тъкмо когато минаваше покрай разтворения дрешник на Джес, вниманието ѝ бе привлечено от проблясъка на късче месинг. Отначало ѝ хрумна, че това може да е обица, която Джес е изпуснала. Но тогава най-сетне проумя какво вижда.

„Какво?“ — помисли си тя смаяно.

8

Преди да заживее в Рул, Лена често се бе изкушавала да тегли куршума на Кръшьр Карл. Пастрокьт ѝ беше запален ловджия; това важеше за повечето амиши. Проблемът беше, че Кръшьр Карл не разполагаше с пистолет, а ловджийските пушки и винтовките му бяха прекалено дълги. Нещо по-лошо, пастрокьт ѝ ги държеше в един заключващ се с катинар шкаф, от който единствен той имаше ключове. (Така че, когато шансът ѝ се усмихна преди една година, тя бе използвала нож. И той бе свършил работа.)

Но сега — в стаята на Джес — тя кокореше смаяно очи, докато се опитваше да осмисли това, което виждаше, тъй като предметът, който лежеше на пода, изглеждаше някак не намясто и все пак беше тук — заоблен, валчест и истински като кучешко лайно.

Ловен патрон.

Патронът беше покрит с лъскав месинг, а от двете страни на черната гилза бяха отпечатани думи и цифри: HD ULTIMATE HOME DEFENSE 1250 — 1 ¼ 2 X 4. A с пo-изискани букви: РЕМИНГТЪН.

Джес имаше пистолет? Това беше изненадващо откритие. Тя огледа набързо пода на дрешника. Обувки и столче със стъпенки.

Със сигурност имаше нешо на горния рафт, помисли си Лена. Тя се озърна нагоре и забеляза две спретнати редици с кутии, след което погледът ѝ застина върху черния край на ватирана материя, който висеше от рафта.

Столчето със стъпенките я улесни доста и Лена веднага установи, че кутията на пистолета беше празна. Наблизо се виждаше и отворена картонена кутия с муниции. Вътре имаше гнезда за отделните патрони и тя преброи общо десет такива вдлъбнатини. В кутията имаше само три патрона. Като се добавеше и този на пода, пистолетът беше зареден за шест изстрела. С това сметката излизаше. Кръшьр Карл имаше навика да превръща зареждането в представление: пет в пълнителя и един в цевта. Джес сигурно бе бързала, защото, ровейки припряно в кутията, бе изпуснала един от патроните, а после не си бе направила труд да го вдигне.

Имаше още нещо на рафта, чак в дъното: четвъртит черен несесер.

Лена дълго се взира в предмета. Незабавно се досети какво е това и къде го е виждала. Несесерът беше на Алекс и мястото му беше в стаята ѝ, на бюрото, където тя винаги го държеше. Лена нямаше никаква представа какво се крие вътре, но знаеше, че не е редно да е тук, в стаята на Джес. Изобщо не беше редно.

„Какво по дя…“

Висок пронизителен писък разсече въздуха. Момичето се сепна и едва не падна от столчето, когато Тори — защото това наистина беше Тори — изкрещя отново, тогава Лена слезе припряно по стъпенките, мушна патрона в горнището на анцуга си и се втурна в банята на Джес.

„Става все по-откачено. — Тя грабна цял куп хавлиени кърпи и яркооранжебия комплект за първа помощ и изскочи от стаята на Джес. — Първо Крис, а сега и Джес, ами Алекс — тя къде е? Защо несесерът ѝ е в стаята на Джес? И защо на самата Джес ѝ е притрябвал пистолет?“ Тя влетя в кухнята с препускащо в гърдите сърце и веднага се закова на място, а когато се огледа по-внимателно, зяпна от изненада.

Джес лежеше отпусната в ръцете на Нейтън, а косата ѝ се стелеше на сиви вълни, които се спускаха чак до пода. От лицето на старицата течеше кръв, образувайки на гърдите ѝ широко червено петно. Видът ѝ беше ужасен. Изглеждаше така, сякаш е мъртва.

- Господи, какво се е случило? — попита потресена Лена. — Кой го е направил?

- Алекс. — Лицето на Нейтън беше като изсечено от гранит.

9

- Алекс ли? — възкликна Лена. — Но защо?

- Нямам време за приказки — отвърна Нейтън и кимна на Джон. — Ела да ми помогнеш. А ти, Сара, донеси един пропанов нагревател да затоплим бързо това помещение.

- Ами Кинкейд? — изкрещя Лена, ала Нейтън не ѝ обърна внимание. Докато Сара минаваше покрай нея, тя дръпна ръката ѝ. — Това са пълни глупости. Отивам да извикам доктора.

- Не — отсече Сара и освободи ръката си. — Никъде няма да ходиш.

- Защо не? — отвърна тя и се спусна между Призрак и кучето на Нейтън. Двете животни изръмжаха, разкривайки зъби, и навели ниско глави, отстъпиха колебливо настрани, щом Лена остави товара си на кухненската маса. — Нима смяташ, че е възможно? Нима вярваш, че Алекс е способна да стори това на една старица?

- Може би — изпуфтя Сара, като отстъпваше заднешком от кухненския килер, понесла един пропанов нагревател. — Джес е костелив орех, а и ти също причини доста неприятности, когато избяга.

Лицето на Лена пламна.

- Това е различно. Онзи шип беше стражар, мъж.

- Все пак мога да го повярвам. Мисля, че Алекс е способна на всичко. Недей да забравяш, че е убила Променен.

- Това са само слухове.

Сара се ухили самодоволно и отвърна:

- Не и според Питър.

Сара намесваше името на Питър при всеки удобен случай само за да ѝ натрие носа. Лена изобщо не беше учудена, че идеята за връзката между Питър и Сара я изпълва със същата болка като преди. Вярно, че по онова време го беше използвала. Но не всичко, свързано с него, беше лъжа — тогава или сега.

- Тори, ела да ми помогнеш — извика Сара, а на Лена кимна с думите: — Ти запали печката на дърва. А аз ще се заема с Джес, щом включим нагревателя.

Лена понечи да възрази, но после размисли.

- Ще ни трябват още дърва. — Без да дочака отговор, тя навлече палтото си, грабна пълната с пепел кофа и се втурна навън. Но вместо да свие към задната част на къщата, остави кофата на земята и привела глава, забърза по заледената пътека към улицата. Отиваше да повика Кин…

- Хей!

Лена ахна от изненада и вдигна поглед от краката си прекалено късно, при което лицето ѝ срещна гърдите на момчето с такава сила, че тя се строполи право на опашната си кост.

- Стой! Лена, добре ли си? — Грег се отпусна на едно коляно, а голдън ретривърът до него се наежи, опитвайки да се шмугне напред. — Стой, Дейзи, седни!

- Ох. — Задникът я болеше ужасно. Но все още имаше шанс, трябваше само да убеди Грег да влезе в къщата. Тя хвана ръката му и му позволи да я вдигне на крака. — Да, добре съм. Извинявай. Какво правиш тук?

- Докарах пикапа… Спри, Дейзи! — Момчето се извърна, сграбчи кучето за нашийника и принуди ръмжащото животно да седне. — Какво ти става? Шшт! — Грег се обърна към Лена: — Наложи се често да спирам с всички тези коне наоколо. Ъ… Крис вътре ли е? Видях Нощ отпред.

- Да, той е…

- По дяволите. — Грег изглеждаше притеснен. — Ще се ядоса, че оставих Алекс в хосписа.

- Какво каза? Кога?

- Снощи. Трябваше да изчакам, докато приключи, и после да я изпратя до вкъщи, само че бях смазан от умора и тя ми каза да се прибирам. И, разбира се, веднъж да реша да я оставя, и точно тогава Крис ще вземе да се върне по-рано.

- Грег, Алекс е изчезнала.

- Какво? — Веждите му се свиха под буйните тъмнокафяви къдрици. — Но това не е възможно. Тя е с Док.

- Не, не е. — Хрумна ѝ нещо друго. — Грег, ти кога се върна? И защо беше в хосписа?

- Преди два дни с Крис и останалите момчета се разделихме с Питър на границата с Уисконсин и поехме на север. Трябваше да доведем онова хлапе.

Значи, наистина бяха намерили Пощаден. Лена едва се сдържаше да не сграбчи Грег за реверите.

- Къде го намерихте?

- В една стара плевня на северозапад от Орен. Състоянието му беше критично. Сърцето му спря, докато все още се намирахме на няколко километра път от Рул.

Молеше се отчаянието да не се е отпечатало на лицето й.

- И той…?

- Не знам. Но е много болен. Док и Алекс работиха към шест-седем часа и накрая тя реши да остане, тъй като Док беше съсипан. Сигурна ли си, че я няма?

- Напълно. Говори се, че е избягала. А Нейтън каза, че дори е пребила Джес.

- Какво? Aлekc ли? Изключено. Никога не би направила нещо подобно.

Лена обаче си помисли, че човек никога не знае. Ако известно време преди пастрокьт ѝ да стане част от живота ѝ, някой я беше попитал дали би се осмелила да свие касапски нож, скривайки го в ръкава си, тогава би взела този човек за пиян.

- Грег, защо си толкова сигурен? Когато се случи нещо такова, не изпращат ли съобщение по радиостанцията, или поне някой, който да разпространи новината.

Наблюдаваше Грег, докато момчето обмисляше думите ѝ.

- Ами, да. — Веждите му се сключиха още повече. — Странно, че нищо не съм чул. Освен това мисля, че и останалите не знаят нищо. Крис как е бил ранен?

- Според Нейтън Нощ се е подплашил и го е изритал.

- Нощ ли? — попита Грег смаян. — Сигурно се шегуваш. Виждал съм да прострелват Крис. Дори тогава не помръдва от седлото. А и Нощ е много сигурен кон.

- Е, за всяко нещо си има първи път. Слушай, нуждаем се от Кинкейд. Имаш ли радиостанция?

- Не, но… — След като ѝ махна да го последва, Грег се запъти към конете. — Крис има. Ето те и теб, Нощ.

Конят трепереше и пръхтеше, а гривата му беше покрита с тънка корица лед. При докосването на Грег мускулите на Нощ потръпнаха и щом животното заудря земята с копита, Лена се дръпна настрана, за да не свърши със счупен крак. Останалите три коня взеха да мятат глави в знак на съчувствие.

- Стой, какво ти става, момче? — Грег положи ръка за утеха на шията му. — Целият си в пяна. Успокой се. Лена, подръж поводите, докато аз преглеждам дисагите.

- Добре. — Не обичаше животните, но тъй като навремето фермата на Кръшър Карл беше пълна с добитък, тя знаеше какво прави. Лена улови с ръка поводите на коня и взе да каканиже врели-некипели: — Добро момче, добро момче си ми ти — но в същото време си мислеше: „Тори беше права. Наистина са намерили Пощаден в околностите на Орен. Довели са момчето тук“.

Чу се някакъв грак, последван от съскане, а после и от поредица механични потраквания. Този внезапен шум накара Нощ да извърти неочаквано задница и тогава неспокойната Дейзи започна отново да лае.

- Млъкни, Дейзи! — Лена се бореше с големия кървавочервен жребец, докато голдън ретривърьт подскачаше в краката ѝ и не спираше да джафка. — Какъв е този звук?

- Изпратих съобщение — отвърна Грег, развързвайки едната от дисагите.

- Ама вие не си ли говорите? — попита тя, след което перна ръмжащото куче. — Престани.

- Не, използваме морзовата азбука. Така се пестят батериите, пък и разполагаме с доста добър обхват от около сто и трийсет-четирийсет километра. Сто и шейсет през нощта. — Грег отстъпи предпазливо назад, когато Нощ и един дребен червеникавокафяв скопен кон сблъскаха задници. — Би ли хванала скопеца? Ще вземе да ме ритне.

- Кротко, момче — рече тя и подхвана оглавника на коня. Животното приведе глава, след което изпръхтя и заудря с копита. — Хайде, успокой… — Думите замряха на езика ѝ.

- Лена? — Грег я погледна над седлото на Нощ. — Добре ли си?

- Да, добре съм — отвърна тя. Отговорът ѝ прозвуча сковано, почти нереално, точно както се чувстваше в момента, тъй като онова, което видя на седлото на Нейтън, някак не се връзваше.

Знаеше, че Джон бе яздил петнистосивия кон, а кестенявата беше на Джес. Пушката на Джон все още лежеше в канията на седлото. Оръжието на Крие беше прибрано в кания на хълбока на коня, с насочена надолу цев и приклад на нивото на ребрата. Кестенявата кобила на Джес нямаше кания за оръжие.

Но червеникавокафявият скопец, който беше на Нейтън, имаше: къса кожена тръба с месингови катарами. В канията имаше пушка помпа, по чийто приклад личеше голямо количество засъхнала кръв. Коса също. Част от космите бяха дълги и сиви, което отговаряше на твърдението, че Алекс е фраснала Джес достатъчно силно, за да разбие лицето ѝ. Само че там личеше и лепкав сноп по-къса наситеночерна коса.

Косата на Крис беше черна. Освен това той имаше рана на главата си.

„Но Джон каза, че Нощ го е ритнал.“ Тя плъзна поглед към копитата на Нощ. Чисти като сълза. Разбира се, снегът може да е отмил кръвта и косата. Но нямаше обяснение за пушката, а нали беше намерила онзи патрон. Оръжието на Джес ли беше? Да, имаше такава вероятност и в такъв случай историята за злополуката с Крис, която Нейтън и стражарите разправяха, бе лъжа. Но защо им беше да лъжат?

- Имам отговор — обяви Грег. Маслиновозеленото уоки-токи беше правоъгълно и обемисто, с тънка гъвкава антена. Навирил глава, Грег се заслуша за момент в поредицата потраквания и накрая зяпна от изумление: — По дяволите.

- Какво? — В този миг една врата се затръшна и тя забеляза Нейтън и Джон, които изтрополиха бързо по стълбите и хукнаха презглава към конете. Джон също бе извадил радиостанцията си. Стомахът ѝ се сви от ужас. — Какво има, Грег?

- Питър. — Лицето на Грег беше бяло като платно. — Става дума за Питър.

10

- И сега какво? Това беше пълен провал — каза Тайльр, докато конят му вървеше със ситни крачки по заледената бразда в снега.

Детето твърдеше, че е на четиринайсет, но Питър подозираше, че лъже. Но момчето проявяваше издръжливост и това беше щастлива случайност. Болшинството от хората на Питър бяха грохнали старчоци, които умееха да ловуват и познаваха оръжията си, но това беше всичко. Само двамина от тях, Ланг и Уелър, които се бяха добрали до Рул една седмица, след като светът рухна, имаха боен опит. Още една щастлива случайност. И двамата мъже бяха прошарени ветерани от Виетнам, служили в една и съща част. Научил това, Питър веднага им даде убежище. Ланг беше от Уисконсин, а Уелър, който беше родом от Мичиган, навремето бе работил в старата желязна мина южно от Рул. Разбира се, мината бе работила много преди Питър да се роди, и освен това Уелър беше на възрастта на дядо му, с други думи, стар като света. Въпреки това Ланг и Уелър бяха свестни мъже, които не само познаваха оръжията, но и разбираха от военна тактика. В такива времена хора като тях струваха повече от злато.

Старата Йегърова мина беше също толкова древна — затворена от десетилетия и с отрязан достъп, за да държи любопитните настрана. И, разбира се, това я превръщаше в истински магнит за децата. Малко след като стана заместник-шериф, Питър най-сетне обяви мината за коварен смъртоносен капан, каквато всъщност беше. Но когато самият той беше дете, мината го привличаше неудържимо — за него тя беше един фантастичен, забранен лабиринт от рушащи се криволичещи галерии, мрачни и тайнствени като римска катакомба. Всъщност можеше да умре при срутването на някоя галерия; само една погрешна стъпка и можеше да пропадне в скрита аварийна шахта или взривен отвор и да се разбие на скалите отдолу като пълен с кръв балон или, което беше по-лошо, да си счупи крака и да умре от бавна и мъчителна смърт; а при определени обстоятелства галерията можеше да се наводни само за няколко минути — по-бързо, отколкото би могло да тича едно дете; освен това човек би могъл да изгуби съзнание при проникването на блатни газове и да се задуши, без изобщо да разбере какво го е сполетяло. Всички тези опасности правеха преживяването още по-вълнуващо. Питър бе прекарал много време там заедно с приятели, а после и с приятелки, с които изследваше галериите, купоняс- ваше, пушеше и пиеше. Правеше секс. Имаше най-различни интересни неща, които човек би могъл да прави в тъмното. Всяко дете в околността знаеше за мината, което, замисли се той сега, обясняваше страшно много неща.

- Не, справихме се добре — рече на Тайлър, но всъщност беше разтревожен. Добре“ в случая означаваше „недостатъчно да държим хората в подчинение“.

От четири фургона бяха натоварили само два. Единият се олюляваше под тежестта на стотина килограма наплискано с бензин сено — вероятно чиста загуба, но все пак Питър таеше надежди, че ще успеят да спасят нещичко от вътрешността на всяка бала — и четири блеещи овце. Другият фургон беше задръстен с богат асортимент бутилки с пропан, две-три сигнални ракети, консервирани зеленчуци, пакети брашно и зрял фасул, бутилки с олио. Спасили бяха и известно количество долнопробни остатъци от едно спретнато поселище на хмонги¹  в покрайнините на Клам Лейк, щата Уисконсин: консерви и буркани, на чиито етикети бяха изписани имената на такива противни неща, които дори не знаеше, че минават за храна.

Проблемът беше в това, че се нуждаеше от съдействието на останалите колонии. Рул беше едно на ръка. Но ако не успееше да достави провизии на тези изолирани общности, твърде малки по размер, за да образуват истински селища, но достатъчно многобройни, за да им носят полза, в такъв случай те нямаше да изпълнят своя дял от уговорката. И тогава какво? Лоши последствия за всички.

- Може би си прав. — Тайлър се поколеба и додаде: — Знаеш ли, онази старица просто не ми излиза от ума. Постоянно сънувам огъня и животните, сънувам как пищят и тогава тя… тогава тя взима пистолета и…

- Никой не я е карал да захапва дулото на пистолета.

- Но ние убихме мъжа ѝ.

- Стига. — Ядосан, Питър дръпна юздите прекалено силно. Утопия изпръхтя учудено, след което се подхлъзна, стъпвайки на лед. Пътеката на мъртвеца бе стръмна като писта за ски скокове, но беше също и пряка скоростна десеткилометрова отсечка, водеща право към Рул. Ако имаше право на избор, за нищо на света не би минал оттук. И все пак не без основания вярваше, че Променените вече са се изпокрили в леговищата си за през деня, пък и изобщо не му се нравеше видът на това оловносиньо небе и мирисът на синкава стомана. Бурята, която ги пъдеше и сподиряше, откакто бяха напуснали Уисконсин, със сигурност щеше да се разрази. — Старецът стреля пръв, така че не ни остави друг избор. Не говорим за висша математика.

- Но ние им взехме почти всичко — възрази Тайлър.

- Кой казва, че животът е справедлив? — отвърна Питър. На кръста му беше затъкнат прикладът на един „Пустинен орел“². Измъкнал го беше от един тип, когото намериха проснат на стъпалата на кемпер на фирмата „Уинибейго“. Всъщност Питър можеше само да предполага, че тялото е принадлежало на мъж. Обезглавено, без един крак и с липсваща лява ръка, останали бяха само сухожилия и кожа, провиснала като надиплената кора на бреза. Оръжието обаче си го биваше, създадено да троши кости, ако съдеше по дупките на изходните рани в телата на двете деца, проснати наблизо. Децата бяха непокътнати; мършоядите не докасваха телата на Променените. В крайна сметка Питър прибра орела и няколко калъпа амуниции, които намери скрити в караваната. — Трябва да избираме: или ние, или те. Съжалявам за старицата и за хората, които е трябвало да застрелям, но разбери, че нося отговорност. Взимам от тях, за да нахраня теб.

Което не беше самата истина. Не всички задигнати провизии отиваха в Рул, но само Питър знаеше причината за това. Уравнението беше измамно просто: доставките бяха равни на оказаното съдействие. И все пак оцеляването им зависеше от сложните и деликатни правила на висшата математика. Пет пари не даваше по какъв начин изолираните колонии на север и на запад от Рул решаваха кой е на ред сега; това си беше тяхна работа. За него беше все едно дали ще играят на лотария, или ще броят на „онче-бонче“. Докато имаше кой да изтегли късата клечка и да бъде натирен да срещне… ами същата участ, която грозеше всеки отлъчен от Рул и изпратен в Зоната. Разбира се, за никого не беше тайна, че навън дебнат Променените. Повечето от тях изобщо не разбираха защо са останали.

По негово собствено мнение договорката, която бе сключил с изолираните колонии, отговаряше на израза „едната ръка мие другата“. Питър не беше лош човек, но сделката беше сделка и за него бе немислимо да прави изключения. Само да открехнеш лекичко вратата и да позволиш на някой да наруши правилата, и скоро всички ще научат. А срине ли се цялата система, това ще означава сигурен край за Рул.

- Знам, че е трудно — рече той на Тайлър. — Но никой не е казвал, че краят на света ще бъде лек. Няма на кого да разчитаме освен на себе си.

- Сигурно си прав. — Тайлър помълча за кратко, след което смени темата: — Вярваш ли на онези истории? Че военните набирали купища ловци, които да хванат Променените?

- Не знам в какво да вярвам — отвърна Питър, но това също беше лъжа. Във всеки слух имаше зрънце истина. Това, че военните играеха главната роля, не беше кой знае каква изненада. Дори само една трета от слуховете да излезеха истина, Рул щеше да се окаже изключително уязвим. С всички тези шейсет и няколко странни деца селото разполагаше с прекалено много Пощадени, съсредоточени на твърде малка площ. Вярно, че Зоната ги пазеше, но ако военните наистина бяха замесени, те притежаваха тежко въоръжение, с което можеха да изравнят Рул с лицето на земята. Може би беше дошло време да разтурят селището и да намерят сигурни убежища за по-малките деца, в случай че…

Под себе си той усети как Утопия се подхлъзба и затрополява в забързан несигурен ход. В същия миг Тайлър нададе писък и полетя напред, ала единият му крак остана заклещен в стремето, докато конят му се строполяваше на леда. Питър се наведе, опитвайки се да го хване, но тогава копитата на Утопия поддадоха, сякаш подкосени. Кобилата падна много тежко — с такава сила, че Питър долови ясно пропукването, сякаш от прекършен клон на дърво.

Утопия изцвили високо и мъчително.

А Питър полетя във въздуха.

¹ Азиатска етническа група от планинските райони на Китай, Виетнам, Лаос и Тайланд. — Б. пр.

² Desert Eagle — израелски полуавтоматичен пистолет. — Б. пр.

11

Питър нямаше бреме да мисли, още по-малко да реагира. Побелялата земя се втурна към него, той се стовари тежко върху леда и за част от секундата пред очите му притъмня като неочаквано прекъснат разговор по мобилен телефон. Настъпи затишие като внезапна пролука във времето, след което съзнанието му взе да изплува, усещането в ръцете и краката му започна да се завръща на тласъци и усилващи се конвулсии, сякаш по кожата му пълзеше нещо с шипове и нокти. Някой крещеше името му, ала Питър не можеше да отвърне. Всеки дъх беше мъчителен за него. Конят му цвилеше все така болезнено и, божичко, звуците, излизащи от устата на Утопия, се забиваха като нокти в черепа му.

- Утопия — изхьхри той и името на кобилата прозвуча като хрип. Къде беше тя? Превъртайки се на лявата си ръка, той изви шия, за да погледне нагоре по хълма, и тогава сърцето се преобърна в гърдите му.

Цвилейки от ужас и болка, Утопия лежеше просната по гръб, като се гърчеше и размахваше трите си здрави копита във въздуха. Ала десният преден крак на коня… „Ох, скъпа.“ В гърдите му се надигна вълна на мъка и състрадание. Това, което видя, беше пълна развалина: натрошена дo неузнаваемост окьрвавена кост. Кръв бликаше от разкъсаната артерия и образуваше гъсти струи, стичащи се на вади и оцветяващи пътя в ярко рубиновочервено. Утопия издъхваше. Бедното животно дори не разбра какво…

От лявата му страна, на границата на периферното му зрение, от снега бликна мъничък бял гейзер. Объркан, той си помисли: „Някакво животно?“. Миг по-късно долови едно-единствено отчетливо трак, последвано от свистящо ФШШШШТ.

Питър разбра незабавно какво става, тъй като звукът беше бавен в сравнение с високата скорост на куршума.

- Питър! — Гласът беше на Уелър и идваше от хълма някъде зад него. — Стрелци! Ставай, ставай!

Питър се завъртя с разкъсвано от болка тяло и запъна ръце и крака в снега. „Тайлър… Тайлър беше хвърлен; но къде е сега, къде е детето?“ Питър хвърли трескав поглед през рамо и зърна коня на момчето на около осемнайсет метра по-нататък. Един-единствен поглед беше достатъчен. Животното беше напълно неподвижно и съвсем мъртво, с шия, извита под такъв ъгъл, че опулените очи на коня се взираха нагоре към хълма и право в него. От Тайлър нямаше и следа.

Снегът от дясната му страна избухна. Посипаха се ледени късчета, остри като счупено стъкло, и защипаха бузите му. Отекнаха още няколко спорадични потраквания, последвани от тихото свистене на прелитащите наблизо куршуми. Снегът изригна отново, след което се чу трак и фшшшшт. Той забеляза ъгъла, под който куршумът се заби в снега, и веднага се ориентира за местоположението на стрелците.

„Горе, вляво, стрелят с насочени надолу дула. Но защо съм още жив? Би трябвало да съм мъртъв.“

- Питър! — извика отново Уелър, който се намираше до третия фургон и някак успяваше да остане неподвижен върху пристъпващия нервно пъстър кон.

От конете се изсипаха мъже, озовавайки се сред неспокойната глъчка от лаещи кучета и отсеченото трополене на конски копита. — Питър, идвам да…

- Стой, не се приближавай! — Питър описа нетърпелив жест с ръка. — Те са отляво, горе на хълма! Всички да се прикрият зад фургоните!

Трак! И тогава, почти мигновено, един от конете, теглещи първия и най-близък фургон, издаде звук, напомнящ женски писък. Миг по-късно животното се отпусна мъртво, преди дори да се е строполило на леда. Тежестта на поваленото животно повлече другия кон, който полетя напред, докато коларят трескаво се опитваше да го удържи.

Именно в този миг Питър забеляза бодливата тел, опъната напреко на пътя на точно изчислена височина.

„Засада. Но как са разбрали? Нали реших да минем оттук едва преди пет часа, когато изпратих вестоносеца Ланг напред.“

Надавайки силен рев, конят се опита да отстъпи назад, въпреки че бодливата тел бе разкъсала плътта му. Още едно трак. Коларят разпери ръце в комичен жест на изненада и рухна на земята, но тогава конят най-сетне се паникьоса и заотстъпва назад, удряйки с копита, които разцепиха черепа на мъжа като пъпеш. Отекна поредица от силни пропуквания, сякаш от трошащи се кости, и тогава тегличът се разпадна. Веднага след това фургонът загромоли по леда сред дъжд от искри — право към него се носеха четиристотин и петдесет килограма ревящ метал и скърцаща дървесина.

Питър отскочи наляво. В тила си усети налягане и силата на струята въздух, когато фургонът профуча покрай него. Рухвайки на пътя, той преви гръб над образуваните в леда коловози. „Трябва да се махна, да се махна, да се махна, хайде, ставай!“ Той забърза нагоре по Пътеката на мъртвеца, както си беше на ръце и колене, а ботушите му се пързаляха върху леда и кръвта на конете.

Утопия беше още жива, ала вече не пореше въздуха с копита. Окото ѝ, което се виждаше от тази страна, се завъртя, следвайки всяко негово движение. Приближавайки се към нея, той усети сладникавия мирис на коня, примесен с металическия дъх на кръвта ѝ. Кракът ѝ беше раздробен, а кожата висеше на ивици там, където костта беше пробила навън. Щом той се прислони в закътаната пролука, образувана от стомаха ѝ, конят простена и се опита да се претърколи на крака.

- Кротко. — Той извади орела и опря дулото в ухото на коня. — Съжалявам, скъпа — додаде той и натисна спусъка.

- Питър?

- Добре съм! — Примигайки, за да пропъди сълзите и финия дъжд от кръвта на Утопия, Питър изви поглед към хората си. Оцелелите фургони бяха събрани в груб полукръг и засега мъжете разполагаха със сигурно прикритие. Питър преброи още пет повалени коня и поне толкова мъже. Наоколо кънтеше гърленият лай на гърмящи пушки, докато хората му даваха отпор, но Питър знаеше, че врагът ги превъзхожда по численост и по въоръжение. Сякаш в подкрепа на убеждението си, той видя как главата на сиво-бежовия помияр, свил се под един от фургоните, внезапно избухва. Онова, което остана от него, рухна на земята с конвулсивно треперещи крайници и кървав фонтан, извиращ от прясната рана на врата му.

Питър усети прилив на ярост. Да стрелят по хората и дори по конете, беше едно на ръка, но убийството на това нещастно псе беше чиста подигравка. Все едно да покажеш на някого среден пръст. Също като онази побъркана жена, която подпали хамбара си и после…

„Всъщност… — Мислите му придобиха ледена яснота. — Та тя напои сеното с…“

- М-мамо? — Питър долови уплашен млад глас. — Таа- aтко?

„По дяволите.“

- Тайлър? — Не смееше да повдигне глава. — Тайлър, не мърдай оттам! Стой…

- Мамо. — Гласът на Тайлър звучеше слаб и немошен. — Мамо.

Питър затвори очи за миг и се замисли. Най-разумно от негова страна беше да остави момчето. По гласа му личеше, че момчето е ранено доста зле и може би никой не можеше да му помогне. Така че, отивайки при него, нямаше да постигне абсолютно нишо. Най-много да го заловяха или направо да го убиеха. А и всеки командир губеше хора. Понякога животът беше гаден.

Проблемът обаче беше в това, че досега никой не го бе обвинявал в прекалено благоразумие.

Питър се изстреля от ниска позиция и се понесе с все сили надолу по хълма. Дори не си даваше труд да се движи на зигзаг. Пътят и така беше прекалено несигурен и хлъзгав от кръвта на Утопия. Да си счупи врата, беше също толкова вероятно, колкото да получи куршум. На фона на бумтящото си сърце той долови виковете на хората си, докато край него свистяха куршуми като побеснели стършели. Нещо го перна по гърба, ала с всеки изминал миг Питър скъсяваше разстоянието до коня на Тайлър — тринайсет метра, девет, четири…

Задницата на коня потръпна във внезапна конвулсия. За част от секундата си помисли, че конят е още жив, но после осъзна, че стрелците го държат на мушка в очакване на следващия му ход. „Трябва да скоча.“ На три метра от коня той запъна левия си крак в земята, завъртя се и свърна надясно, тогава усети, че нещо го блъсна отляво с все сила, също като онази дойна крава, протибното добиче, което така и не се научи да отбягва като дете. Той залитна и се хвърли ниско и непохватно напред. Главата и гърдите му преминаха над тялото на коня, ала тогава въздухът му свърши и той се строполи, оставайки наполовина извън прикритието, което предлагаше туловището на животното.

В този миг откри Тайлър.

Или по-скоро онова, което беше останало от него.

12

Конят на Тайльр лежеше строполен под странен ъгъл. Съдейки по кръвта, плиснала по муцуната на животното, то се бе сринало на леда, поемайки удара с глава и издъхвайки с прекършен врат. За нещастие, Тайльр не бе успял да освободи крака си от стремето. Затова, когато конят бе рухнал на земята, тялото на момчето се бе оказало приклещено от кръста надолу под почти половин тон мъртво месо.

„Боже мили…“ Стъписан, Питър плъзна поглед от извивката на ребрата му до образувалото се рязко хлътване, където тазът на момчето изтъняваше до плътността на блокче за апликации и после се губеше в огромна яркочервена локва кръв. На пътя през разпорения корем на момчето се беше изсипал вдигащ пара миш-маш от черва и омазани с кръв вътрешности. Тежестта на коня се бе оказала толкова непоносима, а тялото на момчето — толкова крехко, че каквото не беше сплескано, просто се беше пръснало.

Кръвта в жилите на Питър изстина. Вдигащите пара черва на момчето помръдваха леко, събрани накуп като тлъсти влажни червеи, тъй като още имаха връзка с тялото, което не бе готово да се предаде. Също като потръпващите в конвулсии крака на обезглавеното куче. Като предсмъртния бяг на Утопия. Вътрешностите на Тайльр излъчваха противната миризма, отблъскваща и тежка, на изкормен елен.

- Т-тааатко? — Червена като лава прясна кръв шурна от устата на Тайльр. С очите му също ставаше нещо. Лявото беше фиксирано върху Питър, но дясното блуждаеше встрани в търсене на цел, която никога нямаше да открие.

- Тук с-съм — отвърна Питър и осъзна, че зъбите му тракаха. Изведнъж му стана много студено. Движеше десния си крак, ала с левия нещо не беше наред. Отказваше да помръдне, сякаш не беше част от него, докато самият той все още лежеше проснат върху туловището на коня, полуизложен на показ. Той се залови за гръбнака на коня, опитвайки се да се изтегли напред. Болка скова лявата част на тялото му. Когато помръдна, нещо изджвака. Усещаше парката си прогизнала. Прокара лявата си ръка отстрани на тялото. Силна струя течност заудря дланта му на равни тласъци като вода, извираща от фонтан, и щом отдръпна ръката си, видя, че е мокра.

„Ранен съм. — Усети нов пристъп на болка, по-силен отпреди. — Сигурно е артерията…“

Въздухът отново оживя от същите онези стършели и тогава някой се преметна над коня на момчето и се стовари до него.

- Питър? — чу да казва глас до него и усети как нечии ръце го сграбчват за раменете и го издърпват.

Болката беше непоносима и Питър изкрещя.

- О, господи — възкликна Уелър, изглежда, успял най-сетне да разгледа по-добре Тайльр, защото гласът му стана дрезгавохриплив. — По дяволите.

- У-Уелър. — Питър трепереше толкова силно, че прехапа езика си. Колко време му оставаше? Две минути? Или три? — С-слушай…

- Не. — Като отметна подгизналата парка настрани, Уелър заби коляно в гърба на Питър, без да обръща внимание на изпълнения му с агония писък.

Питър усети продължителна режеща болка и тогава Уелър затисна хълбока му със свито на топка парче сукно. Тялото му се разтърси от избухналата агония, която изтръгна от гърдите му сподавен писък, но Уелър само го обърна да легне по гръб и го пристегна с нещо през корема, докато куршумите свистяха покрай тях.

- Това е коланът ми — изсумтя Уелър. — Дявол да те вземе, Питър, да не си посмял да умреш, не точно сега, когато сме толкова…

- Не, слушай. — Езикът му беше надебелял и думите излизаха трудно от устата му като използвана дъвка, залепнала за грайфера на ботуш. Но той трябваше да му каже нещо важно; Уелър трябваше да научи. — С-сух…

- Да, вече си сух. А сега млъкни и ме остави да…

- Не. — Питър поклати немощно глава. Като се грижеше за него, Уелър губеше иенно време, с каквото хората му не разполагаха. — С-с-суха трева… о-огън…

- Огън ли? Божичко, за сеното ли говориш? — възкликна Уелър и Питър долови мига, в който прозрението изщрака в главата на мъжа. — Ами, да. С толкова много бензин не може да няма пушек, а и вятърът е зад гърба ни. Ако се скрием зад някой фургон…

„Да, да!“ — Питър кимна с едва доловимо движение.

- В-върви. По-побързай. Радио Р-рул, п-помощ.

- Казваш, да се омитаме оттук? Питър, дори да успеем да си пробием път, ще минат часове, преди някой да ни се притече на помощ.

- Трябва да го направиш. Измъкни хората оттук. — За един безкраен миг набразденото от бръчки лице на Уелър остана безизразно и Питър реши, че стареиът не го е разбрал. — Ос-стави м-ме. С-спаси тях.

- Това заповед ли е? — попита грубо Уелър. — Осъзнаваш, че ми казваш дa те зарежа тук, нали?

- Д-да — заекна Питър. — В-в-върви.

- Добре — каза Уелър и тогава стори нешо странно. Обгърна главата на Питър с ръце, наведе се и го целуна по челото. — Когато настъпи моментът — измърмори той, — спомни си за моята Манди. Спомни си, че aз сторих това.

Миг по-кьсно Уелър вече го нямаше.

„Какво? — Питър направи усилие да се фокусира върху думите му, но това беше като да разкъсваш паяжини с една ръка. — Манди? Или… Мани? Кое от двете? Какво искаше да каже…?“ Но мислите му се разбягаха, тъй като болката бликна отново и точно по средата на гърдите му разцъфна кървавочервена роза. Отекна нова стрелба, която Питър долови съвсем приглушено: нищо повече от далечен пукот като бомбичките с гърмящо сребро, с които се замеряха, за да изпитат един другиго. Важното беше, че Уелър най-сетне тръгна, защото хората му нямаха време за губене. Ставаше му все по-трудно да диша заради смъртоносната хватка, стегнала се около дробовете му. Може би не си струваше усилието.

- Тааатко — прозвуча като едва доловим стон. — Таа- атко.

- Всичко е наред, Т-Тай. — Питър се опита да хване ръката на момчето. Не беше сигурен дали пръстите му изобщо функционират. Вече се тресеше неконтролируемо, при все това не усещаше ръцете си. Пръстите му се свиха около нещо, ала в тях бе останал толкова живот и топлина, колкото и у един камък. — Тук с-сьм.

Тайлър не му отвърна. И все пак не усети ли лекичко стискане? Не беше сигурен. И тогава — но кога беше това? — Питър чу едно буф, последвано от силен гръм. Експлозия? Може би. Умората му пречеше да повдигне глава. Да можеше всичко това да свърши.

Възприятията му взеха да се притъпяват. Светлината избледняваше, сякаш се отцеждаше от утрото като кръвта от вените му. „Аз съм виновен.“ Гъста стелеща се мъгла премрежи погледа му. Или пък бяха буреносни облаци, сигурно бурята най-сетне ги застигаше. „Тайлър е още дете. Не е редно… не… Крис… трябва да научи… трябва да му обясня… да му разкажа за… за…“ Мисълта му се изплъзна. Да разкаже на Крис… какво? Не си спомняше. Разпокъсаните му мисли се разпадаха, съзнанието му нишка по нишка се разплиташе и тогава пред очите му избухна мрак и затули светлината. Небето се беше прокъсало. През пролуките плисна космос, но той беше възчерен — без нито една звезда — и Питър взе да пропада, потъваше бързо в несвяст, потъваше ли, потъваше в едно черно и безмълвно забвение.

След това.

По-кьсно.

Но колко по-кьсно? Не знаеше. За него времето вече нямаше значение.

Сега само се носеше, не потъваше. Тялото му беше въздушно като сапунен мехур, а мислите му — не по-реални от ефирна мъгла.

„Умирам… издигам се… ангели… но къде…“

Внезапна болка, силна и ослепителна, разкъса мрака и той простена.

- Ей — обади се някой. — Този тук е жив.

13

Когато я изправиха насила на крака, Алекс не можеше да повярва, че е още жива. Плътна мъгла на нереалност обгръщаше съзнанието ѝ, притъпявайки дори настойчивото пулсиране на болката в нараненото ѝ рамо.

Брат. Крис имаше брат. Никога не беше споменавал за това, а още по-малко за съществуването на свой близнак, но този факт беше извън всякакво съмнение. Същото лице и тази сенчеста миризма, носеща се над вонята на прегазено животно, която до болка ѝ напомняше за Крис. Единствената разлика беше зарасналият белег, който се спускаше по шията на Вълка. Не бе изключено да има и други белези. Навярно бе претърпял доста тежка злополука. Може би грешеше за опита за самоубийство, но нещо ѝ подсказваше, че е права. Ала едно беше сигурно — тези момчета, Крис и Вълка, бяха братя. Дори нещо повече: двамата бяха еднояйчни близнаци.

А това означаваше, че ако предположението ѝ беще правилно и Крис наистина беше внук на Джес — и на Йегър, — същото важеше и за Вълка. Ами Джес и Йегър били ли са женени? Хрумна ѝ, че не знаеше нищо за миналото на Джес, не знаеше дори фамилното ѝ име. От самата нея знаеше само, че е била свидетел на смъртта на дъщерите си. А Крис бе споменал, че майка му ги напуснала, когато бил още бебе. Така че той изобщо не я познаваше.

Ами ако майката на Крис — една от дъщерите на Джес — се е върнала в Рул заедно с Вълка? Разбира се, тогава момчето не е било Вълк; имал е друго име и приятели също, имал е живот.

„Но защо?“ Скована от ужас и объркване, тя гледаше втренчено Вълка, който се приближаваше към нея със снегоходките ѝ в една ръка и с приготвената от Джес раница в другата. Отметнал вълчата кожа, той носеше свирепата животинска маска като качулка на гърба си. „Защо само теб, но не и Крис?“ Нищо не успяваше да разбере от миризмата му, която оставаше все така неразгадаема като изражението му. В това отношение Крис много приличаше на него: потаен и прикрит, майстор в поставянето на бариери и в издигането на стени. Но щом я допусна до себе си и стана по-открит, Алекс установи, че у него има някаква топлота. Единственото желание на Крис беше да се грижи за нея и да я пази и ето къде ги бе довело то.

Напълно скована, тя можеше само да наблюдава как Вълка се отпуска на едно коляно, хваща левия ѝ крак, обут в ботуш, и го поставя в една от снегоходките, след което внимателно закопчава катарамата с чувство, наподобяващо грижовност, сякаш обува дете. После повтори същото с десния ѝ крак. Щом приключи, той се изправи и я хвана за непострадалата ръка. Вълка я подръпна и тя го последва с блъскащо в гърдите сърце и натежали като дървени трупчета крака. Нима имаше друг избор? Каквото и да бяха намислили Вълка и останалите, то нямаше да се случи тук. Ако намерението му беше да остави главата ѝ на пирамидата, момчето щеше да пререже гърлото ѝ, а не да отсече тънка лентичка от бицепса ѝ като парче леберкез.

Така че тя го последва: извън кръга, покрай одраните вълци — празните очни ябълки на всички онези черепи се взираха подире ѝ чак във вечността — и далече от Рул. Далече от Джес и Нейтън, от другите момичета, от Кинкейд. Далече от Крис и на път за неясното бъдеще, което я очакваше.

И което, помисли си тя, можеше да бъде съвсем кратко.

* * *

След около половин час мозъкът ѝ отново зацепи, отърсвайки се от първоначалния шок. В главата ѝ туптеше болка като монотонните и ритмични удари на басов барабан. Рамото ѝ пулсираше в унисон с ритъма на сърцето и ужасно я болеше. Усещаше болката в откритата рана, изложена на вятъра и студа — след като Вълка така грижливо бе изрязал парче от покриващата я парка и риза — като забиващи се нокти в оголената плът. Задушливата миризма на мокра ръжда от съсирващата се кръв, която все още се процеждаше на тънка струйка по ръката ѝ и се стичаше в съсипания ръкав на парката, не ѝ даваше мира. Китката ѝ също беше мокра, а ръкавицата вече лепнеше. Никакви стероиди, както би казал Кинкейд, костта също не прозираше, което, общо взето, беше добре, но мисълта, че нямаше да умре от загуба на кръв, в този момент представляваше слаба утеха.

И все пак, ако оцелееше през следващите няколко часа, щеше да се наложи да измисли начин да се погрижи за ръката си. Тя хвърли бърз кос поглед към раницата си, която висеше на дясното рамо на Вълка. Дали Джес беше добавила и комплект за първа помощ? Не си спомняше. Но това, че Вълка изобщо бе взел раницата, не беше ли добър знак? Тази мисъл не ѝ даваше мира и тя я прехвърляше и анализираше отново и отново. Може би Променените планираха да я държат жива още известно време. Все пак едва ли разполагаха с енергийни блокчета и сушени ядки, а един пленник щеше да има нужда от храна.

Най-важното сега беше да следи откъде минават и накъде може да я водят и евентуално да измисли план за бягство. Да, но къде щеше да отиде? Не и обратно в Рул. Спомни си свирката, която имаше от баща си и която бе намерила скрита в подплатата на якето на онова момче. Крис се бе натъкнал на него далеч на север, в околностите на Орен. Ето къде трябваше да отиде. Подозираше, че Крис би могъл да се върне там.

„Това ли искам обаче?“ Споменът за Крис — как лежи в безсъзнание по очи в снега — прониза като стрела гърдите ѝ. Вината беше нейна. Крис се бе опитал да я спаси. Искаше само тя да е в безопасност. А Алекс съжаляваше, че не може да го предупреди за Джес и Нейтън и за техния налудничав заговор. Ами това момче, което е негов брат — какво, по дяволите, ставаше тук?

„О, Крис, бъди внимателен. В Рул има много повече сенки и тайни, отколкото пред…“

Лявата ѝ снегоходка се подхлъзна на парче лед. Внезапно изгубила равновесие, тя нададе тих стон на изненада. Левият ѝ крак отскочи във въздуха, но тогава Вълка стисна ръката ѝ още по-здраво и ѝ попречи да падне.

- Бла… — думата се изтръгна от гърдите ѝ някак автоматично, като естествена реакция. Но тя остави вятърът да я отнесе със себе си. „Той не ти е приятел.“ Изпитваше смущение, когато гледаше Вълка.

Но после се замисли за факта, че се бе подхлъзнала, и присвила вежди, сведе поглед към пътеката. Личеше, че се използва редовно, защото снегът беше отъпкан и гладък. В това нямаше нищо странно, помисли си тя; все пак Променените бяха дошли отнякъде. Това беше ритуално място, където убиваха жертвите си. Но кога беше последната силна буря? Да, преди малко повече от седмица беше паднал сняг, спомни си тя. И все пак пътеката беше толкова отъпкана, че тя усещаше как снегоходките ѝ се пързалят и хлъзгат.

„Нещо като ловна пътека. Което означава, че или те, или други Променени често минават оттук.“

Най-отпред виждаше Пъпчивия, който се превиваше под тежестта на Черната вдовица, която висеше преметната през раменете му и все още издаваше хьхрещи звуци. Кръвта от разбития нос на момичето оставяше алена диря в снега.

Тогава Алекс се запита дали Променените не се движеха в кръг. Като се замислеше, в това имаше логика, но въпреки това оставаше проблемът с търсенето и предлагането, нали така? С напредването на зимата напливът от бегълци бе намалял — благословия в известен смисъл, защото Рул също изпитваше затруднения с осигуряването на храна и провизии. От малцината бежанци, които успяваха да се домогнат до селото, само шепа хора получаваха разрешение да останат. Повечето биваха отпратени.

Внезапно носът ѝ се изпълни с издигаща се на облак смесица от миризми. Право напред, помисли си тя. Хвърляйки таен кос поглед към Вълка, Алекс установи, че момчето изглежда равнодушно. Нещо студено, с дъх на въглени като пушек от стари дърва, а също и — тя вдиша отново — един такъв шуплив и леко сладникав… Загнили плодове? По непонятна за нея причина мисълта ѝ направи скок, пренасяйки я обратно в хосписа на Рул и плътната миазма, която изпълваше помещенията, където смъртноболните пациенти чакаха да умрат. Миризмата тук беше подобна. Но това означаваше, че…

„О, боже. — Сърцето ѝ слезе чак в петите. Обземаше я наистина лошо предчувствие. — Но не е изключено да греша. Миризмата може да е отпреди.“

След още деветдесет метра навлязоха в малко сечище. От лявата ѝ страна се виждаше неправилен кръг от сиви камъни, характерни за по-примитивните места за къмпингуване. Така че, като съдеше по снежната покривка, от известно време в това огнище не бе пален огън въпреки миризмата на въглени. Малко по-нататък, от дясната ѝ страна и недалеч от линията на дърветата, имаше дървен заслон с три стени, затънали сред неравните преспи сняг. Там нямаше никого. Е, положението не беше нито лошо, нито непременно добро, тъй като миризмата на гниещи плодове се бе засилила, а във въздуха се усещаше някакъв дъх на застояло и гранясало — като месо, започнало да се разваля. Тя напрегна поглед, изучавайки заслона, ала, като се оставеше настрана купчината празни маслиновозелени найлонови чували, там нямаше нищо. Освен това, като се замислеше, мястото беше прекалено малко, за да предостави удобен подслон на Променените.

Което повдигаше един интересен въпрос. Къде живееха Вълка и останалите? Като се изключеше собствената ѝ раница, която висеше на дясното рамо на Вълка, тези Променени не носеха нищо освен оръжия и може би известно количество резервни патрони, натъпкани в пар- ките им. В заслона не се виждаха никакви вещи. Огнището не бе използвано от месеци. А дрехите на Вълка и на другите Променени бяха силно износени, но не и мръсни. Така че те или изхвърляха мръсните дрехи, или просто ги почистваха. Едно обаче бе ясно: от Енергийния срив насам тези Променени не са живели под открито небе, в снега, понасяйки всички несгоди на лошото време.

„Значи, това не е последната спирка. Изглежда, Рул се намира на пътя между точка А и точка Б.“ Ако се съдеше по спускането и хлътването на терена, сред дърветата се извиваше малка падина, която се простираше леко на северозапад. Двайсетина метра по-нататък погледът ѝ се спря на неясен сивкавосин символ, начертан в средната част на ствола на един як дъб. Маркировка. Явно оттук минаваше или бе минавала пътека. Заслонът и огнището потвърждаваха това предположение.

„Използват старите пътеки, за да обикалят наоколо, като може би обхождат в кръг местността. Освен това не може да не разполагат с място за подслон. Ето как бих постъпила аз, ако смятах да поостана. Щях да използвам две-три изоставени къщи като базови лагери. — Отново плъзна поглед към заслона. — Щях да складирам вътре муниции и провизии и после да се местя от една къща в друга, за да дам възможност на дивеча да се завърне, преди да…“

Една от преспите край заслона се раздвижи. Алекс премигна. За един кратък миг на лудост тя се сети за романа на Джек Лондон, който в седми клас бяха изучавали по английски език¹, и си помисли: „Впрегатни кучета“. Бък и останалите кучета изкопаваха дупки в снега и по този начин прекарваха нощта. Смесицата от затоплени миризми изригна във въздуха, плътна и натрапчива — и някак нередна. Освен това кучетата мразеха Променените.

Пред очите ѝ преспите сняг започнаха да се разпукват. Две свити в юмруци ръце пробиха снега, след което изникнаха нови юмруци и ръце, а после крака и глави…

Хора.

¹ Става въпрос за произведението на американския писател Джек Лондон. Дивото зове“ от 1903 година. — Б. ред.

14

Три жени и двама мъже — всичките в напреднала възраст — се надигнаха от снега. Без огън обикновените снежни пещери¹  бяха единствената им възможност за оцеляване. Алекс би постъпила по същия начин.

Пет чифта очи, разположени на пет лица, се взираха в нея, докато самата тя се взираше в тях. Не отрониха нито дума. Нито пък тя. Петимата излъчваха, тя подуши въздуха, какво точно? Не беше страх. Никой не може да живее в състояние на постоянна уплаха. Като оставим настрана мириса на гранясала плът и гниещи плодове, от тези възрастни хора се носеше дъх на студена овесена каша — нещо, което трудно можеше да се нарече миризма. Апатия — ето каква беше миризмата им. Напълно ги разбираше. След два-три курса химиотерапия, които, вместо да убият чудовището в теб, само те карат да изповръщаш червата си, да видим какво желание за живот ще ти остане. Накрая просто спира да ти пука.

Освен това прецени, че белезникавият мъж в средата беше сериозно болен. Болестта бе надвиснала над него като задушливото зловоние на някое застояло покрито с нечиста пяна блато. Дали не беше диабетик? Или просто умираше от глад? А може би и двете, като се имаше предвид отпуснатата плът и отчетливите очертания на костите, изпъващи кожата по лицата на останалите. Така че асоциацията, която бе направила с болничното крило на смъртноболните пациенти, не беше случайна. Такава миризма се излъчва от тяло, което само се изяжда отвътре, за да остане живо.

„Тук са поне от час, а може би и повече. Тогава защо не са избягали?“ Вълка я дръпна и тя полетя напред, докато Беретата нагази сред преплетените тела и започна да търси нещо в снега. Старците се дръпнаха назад, като се блъскаха и тълпяха накуп като подплашени зебри, приклещени в обръча на обградилите ги лъвове. „Никой не ги пази. Не може да е само защото са уплашени…“

Мисълта ѝ пресекна в мига, в който нещо ледено опари лявата ѝ китка. Тя погледна надолу и забеляза, че Беретата държеше въже, станало на камък заради студа и дебело колкото палеца ѝ. Тя пое уплашено дъх. „Какво става, по дяволите?“ Алекс плъзна поглед по дължината на въжето и проследи примките, които образуваше около всеки един от старците. Щом се приближи, осъзна, че китките им бяха завързани. Глезените също. Остатъкът от въжето, което се извиваше между краката им, беше завързано за подпорните греди на стария лагерен заслон.

„Като животни с букаи“. Ето защо не бяха избягали. Просто не можеха. Променените ги събираха на едно място и вардеха като добитък, докато не дойде време за клане…

- Не! — Ужасът премина през тялото ѝ като бръснещ вятър. Ако се оставеше да я завържат, нямаше да може да се бори; това щеше да бъде краят, все едно да се предаде на чудовището. Останала без дъх, тя започна да се противи и извива, изтръгвайки се от хватката на Вълка, и тогава взе да маха и да удря със здравата си ръка, като не спираше да крещи: — Не, не, не, няма да го направите!

В мига, в който я лъхна мирисът на неговата изненада, Беретата се раздвижи и тя заби юмрук в челюстта му. С приливната сила на подхранвания от адреналина страх, който бушуваше във вените ѝ, тя не усети нищо и долови въздействието като далечен безплътен пукот — досущ като удар, нанесен в шоу по телевизията: звуков ефект без истинска стойност. По-късно, докато изучаваше охлузените кокалчета на ръката си, помисли, че е истинско чудо, че не я е счупила. От удара Беретата се стовари по задник на земята, докато Алекс залитна, изгубила равновесие, от една страна, заради устрема на собствената си атака, от друга, заради снегоходките, които още бяха пристегнати на краката ѝ. С ъгълчето на окото си тя зърна Белязаната, която се хвърли към нея, и тогава Алекс нададе нов писък, опитвайки се да се изплъзне от хватката ѝ, ала твърдата предна част на лявата ѝ снегоходка се оказа заседнала в снега. Коляното ѝ се изметна и тя изкрещя отново, този път от болка. Сигурно щеше да падне, може би дори да си счупи крака, но тогава усети как някой — вероятно Белязаната — я сграбчва и стиска за врата.

„О, не, пусни ме, кучка такава.“ След нов взрив от болка Алекс успя да освободи заклещената снегоходка и тогава, запънала крак, тя се засили, изправяйки се в цял ръст, и замахна с юмрук към…

В последния миг тя осъзна, че човекът, който я бе хванал, не беше Белязаната.

С бързината на змия Вълка протегна ръка и я сграбчи за китката, спирайки юмрука ѝ насред удара.

„Моля те, господи. — Останала без дъх, Алекс се опита да се извърти докрай, ала Вълка я беше приклещил в желязна хватка. Тялото ѝ се разтресе като навита пружина под твърде голям натиск. — Дай ми сили. Помогни ми само още веднъж.“

- Не бива да се съпротивляваш — изрече с разтреперан глас една от стариците. Алекс нямаше представа коя от трите жени се бе обадила, но и не възнамеряваше да откъсва очи от Вълка, за да провери. — Така само ще ги ядосаш — додаде старицата.

- Мълчи, Руби — измърмори единият от мъжете. — Ако иска да сложи край на всичко това, то си е нейна работа.

Е, да, поне щеше да си отиде в бой, а не унижена и пречупена като тези възрастни хора. Достатъчно беше Вълка да отпусне хватката си само за миг, за да довърши тя започнатото. Вероятно той също си даваше сметка за това, въпреки че тъмните му очи бяха бездънни като дълбоки кладенци и неразгадаеми. Долавяше дъха му, примесен с бакърения привкус на полусмляно месо. Бяха останали следи от нейната кръв в устата му, по езика му…

Тогава тялото му помръдна. Промяната беше едва доловима — само в стойката на краката му и положението на раменете. Хватката, с която я държеше за тила, се затегна и тогава тя осъзна нещо: привличаше я към себе си.

„За да те захапя за гърлото. — После забеляза как оголва зъби, а езикът му леко потръпва. Плътната воня на мъртво животно и зловонни вътрешности я блъсна в лицето. — За да пия хубава топла…“

Мисълта ѝ засече, щом друга една далеч по-позната миризма — миризмата на хладни сенки — се засили, обгръщайки я като мъгла… и накрая се прокрадна слабият, но отличителен аромат на сочни сладки ябълки.

Крис. Това беше уханието на Крис, само че значително по-изострено и плътно, тя усети как я обзема вълнение, как уханието достига чак до сърцето като самия Крис преди време. При други обстоятелства това шеше да бъде онзи шеметен момент на очакване, точно преди той да притисне устни към нейните и да…

Дълбоко в съзнанието ѝ нешо се огъна… и… поддаде.

„Не. О, боже, какво е това?“ Чувството беше почти неописуемо, някакво движение дълбоко в мозъка й, сякаш част от него внезапно бе решила да се разтегли и усуче в търсене на по-добра гледна точка. Усещаше главата си едновременно замаяна и натежааа. Тогава си припомни мига, в който съзнанието на Вълка се бе плъзнало, настанявайки се вътре в нея; как тялото ѝ преминава в негова власт, как устните му докосват…

„Не, стига. — Какво ставаше с нея? Май губеше разсъдъка си. Сигурно беше това. Накрая се бе огънала и сега полудяваше, но кой би издържал на нейно място? — Помощ, няма ли кой да ми помогне?“ Но беше излишно да се надява на помощ. Тя беше съвсем сама. Каквото и да се случеше занапред, всичко зависеше от нея.

„Направи нещо. — Усещаше как изпада под въздействието на неговата възбуда. Съзнанието й се замъгляваше. Губеше разсъдъка си; боже, наистина го губеше. — Спри го, направи нещо, каквото и да е, направи го сега.“

Тя го заплю в лицето.

Смаян, Вълка се дръпна назад. През очите му премина бегъл израз на изненада. След време Алекс щеше да си припомни този миг и да се запита за причината.

Ала вътре в черепа ѝ, дълбоко в мозъка, нещо се освободи. Долови рязко изпукване като щракване на ключалка и тогава хватката, приклещила разсъдъка ѝ, се отпусна. Тя изпусна дълга пресеклива въздишка на облекчение. В следващия миг би могла да намери смъртта си, но поне нямаше да се удави в съзнанието на Вълка, каквото и да означаваше това.

За един доста дълъг миг момчето вълк просто се взираше в нея. Тя си наложи да не извръша очи. Прикова поглед върху пенливата влага от слюнката си, която лъщеше на горната му устна като сопол.

И тогава въздухът внезапно изпращя, изпълнил се с онази остра, но очаквана миризма. Миг по-кьсно усети как Беретата и Белязаната се раздвижват, за да я обградят от двете страни и да хванат ръцете ѝ.

Оказа се права. Вълка току-що бе издал команда и това беше нещо любопитно. Значи, Променените все пак комуникираха помежду си, защото острата миризма преди малко е била сигнал. Дали нямаше и други миризми с допълнителни нюанси, всеки изразяващ нещо раз- лично — нюанси, които обонянието ѝ засега не различаваше? Може би. Ако останеше жива достатъчно дълго, би могла дори да опознае речника им, но каква полза би имала от това? Не беше сигурна дали въобще искаше да ги разбере.

Продължаваше да наблюдава Вълка, който вдигна ръка и изтри плюнката. През цялото това време момчето не откъсваше очи от нейните. Деляха ги само няколко сантиметра, бяха толкова близо един от друг, че когато той преглътна, Алекс забеляза как белегът на адамовата му ябълка се нагърчи и изви. Толкова близо, че Вълка трябваше само да се наведе и да впие зъби в нея.

Но не го направи.

Вместо това чудовището с лика на Крие се усмихна.

¹ Подслон, изграден от животни в дивата природа или от хора. Снежната пещера се изкопава в снега, често на стръмен склон, като входът трябва да се намира под основното помещение, за да се запази топлият въздух. Копае се първо нагоре, а после хоризонтално в снега. Обикновено дълбочина между 1,2 и 1,5 метра е достатъчна. — Б. ред.

15

Крис разбра, че нещо не е наред, когато целият Съвет се събра, последван от стражарите. Нейтън стоеше отпуснат като кукла на конци. Уелър изглеждаше отнесен и с празен поглед. Останалите бяха просто сериозни. А когато дядо му, Йегър, нареди да затворят Джед, черната овчарка на Крис, в кухнята при другите кучета, момчето разбра, че случилото се трябва да е наистина лошо. Освен това дядо му пожела Кинкейд да остане заедно с момичетата и новата им възпитателка, страховита жена на име Хамърбах, която щеше да живее с тях, докато — или всъщност ако — Джес излезеше от комата. Крис беше против това. Колкото повече свидетели имаше, толкова по-сигурен щеше да се чувства, пък и това не беше процес. Или поне засега. Освен това искаше Лена да чуе какво ще разкаже той, в случай че разпитат и нея. Нямаше смисъл и двамата да си навличат неприятности.

Колкото до него, той се намираше в голяма беда. Защо обаче? Самият той не знаеше. Алекс я нямаше вече осем дни. Тези осем дни от живота му се бяха изпарили заедно с нея — пуф. Прекарал беше повече от седмица в дома на Джес и не помнеше почти нищо от това време.

Но не му даваше мира сьшо и мисълта, че спомените му от двата дена преди това — когато още беше на път, далеч от Рул — бяха пълна каша. Единственото, което помнеше ясно, беше онзи последен безценен миг, в който конят на Алекс се вдигна на задните си крака, тя се обърна назад и погледите им се срещнаха. Но това беше всичко. Останалото се бе превърнало в огромно бяло петно.

- Не разбирам защо прекратихте търсенето. Не знаете със сигурност дали Питър е мъртъв — заяви Крис. Предпочиташе да стои прав. Да остане седнал, му се струваше прекалено жалко. При все това главата му се въртеше и се чувстваше изкормен като спаружена тиква, от която не е останало нищо освен кората. — Не намерихте тяло. Той е някъде там.

- За бога, Крис, вече е събота — изграчи уморено Уелър. — Изминаха осем дни от засадата, без да открием нищо, нито следа, нито знак от Питър или от Тайлър, нито каквато и да е диря. Не мога да ти кажа дали ония копелета са поели на изток или на запад, на север или на юг, но знам едно: изключено е онова момче, Тайлър, да е живяло повече от пет минути след това. Колкото до Питър… направих всичко, каквото можах. Той е млад и силен. Не е изключено да е оцелял, но най-вероятно не е. Не че ми харесва, но вече приех факта, че си е отишъл.

- Не и аз — възрази Крис. — В това няма никаква логика. Ако аз бях обирджия, щях просто да съблека телата. Нямаше да ги взимам.

- Може да не са били обирджии — отвърна просто Уелър.

- Какво имаш предвид? — попита Крис, след което ахна: — Променени ли? Не, това е невъзможно. Те не са толкова организирани.

- Само доколкото знаем — отвърна Уелър.

Тази мисъл никога не бе минавала през ума на Крис и той беше разтърсен.

„Но там е имало много тела. Спасителният отряд е пристигнал чак по обяд. Променените са разполагали с предостатъчно бреме, за да се заредят с купища прясно месо. Тогава защо са взели само Питър и…“

- Един момент. — Крис извърна поглед към Уелър. — Питър и Тайлър бяха единствените Пощадени.

- Да, и ние това си помислихме. — Сляп с едното око, Стимке говореше рядко и само слушаше като дремещ на слънце гущер. Сега той наклони глава на една страна и когато левият му клепач потрепна, разкри късче белезникав ирис. — Ти какво мислиш, че означава това?

- Аз ли? — смръщи вежди Крие. — Нямам представа.

- Уелър спомена, че се носели слухове — обади се дядо му Йегър. Очите му, черни като току-що изкопани въглища, се присвиха. — Някакви приказки за ловци на глави.

- Точно така. Чухме, че военните набирали местни хора, които да предават Пощадени и да ловят Променени. Смяташ, че ловците са устроили засадата само за да хванат Питър и Тайлър?

- Теб също, стига да беше там. — Внушителен в черната си тога, Ърнст винаги звучеше и изглеждаше почти като Дарт Вейдър, само че без тежкото дишане. — Въпросът е как са разбрали стрелците къде да устроят засадата? Как са разбрали къде да причакат вестоносеца Ланг?

Конят на Ланг беше открит на шестнайсет километра от Рул, от лявото му ухо излизаше подобна на червей замръзнала кръв, а голяма част от дясната страна на главата беше отнесена от куршум. Но от Ланг нямаше и следа.

- Не знам. Тъкмо по тази причина минаваме по различни пътища. — Крис погледна към Уелър. — Кажи им.

- Вече го направих. — Уелър сведе очи към пода. — Питър спомена, че точно преди да се разделите и ти да поемеш на север, сте обсъждали да се върнем по Пътеката на мъртвеца за четири, може би пет дни.

„Така ли?“

- Наистина не си спомням.

Тогава чу Кинкейд, застанал зад него, да се обажда за първи път:

- Това е нормално при сътресение на главата, Преподобни. Момчето ще има бели петна.

- Въпросът е, че Крис е знаел предварително — отбеляза Йегър.

- Предполагам, че е възможно да съм знаел — отвърна Крие. И тогава най-сетне загря. — Един момент, да не смятате, че имам нещо общо е тази история? Но това е лудост. Никога не бих…

- Тогава защо си оставил хората си?

- Никого не съм оставял. Вече ви кaзаx. Чухме да се носят слухове, че в околностите на Орен имало Пощаден.

- А, да. — От мястото си най-вдясно Борн се изкиска дрезгаво. — Ти и твоите прословути слухове. Как така Уелър не си спомня да е чувал подобна история?

Уелър се размърда неспокойно и хвърли към Крис огорчен извинителен поглед.

- Крис, аз…

- Не се тревожи. — Огънят се беше разгорял и в стаята беше задушно и горещо, ала Крис не смяташе, че това има нещо общо с внезапно избилата пот на горната му устна. Питър не зададе никакви въпроси и затова на Крис не му се наложи да пробутва лъжи. Но сега тези възрастни мъже настояваха за отговори, които той не можеше да си позволи да им даде. — Уелър не знаеше, защото не беше там — отвърна той на Борн. — Двамата с Питър проверявахме селскостопанските постройки в една ферма и тогава научихме от един старец. — Наистина бяха посетили една ферма, ала тя беше отдавна изоставена.

- И ти тръгваш по следите на всеки слух, който чуеш.

- Разбира се. На какво друго можем да разчитаме? Слушай, ние крадем и убиваме, за да можеш ти да си седиш тук и да твърдиш, че ми нямаш доверие?

Кинкейд извиси предупредително глас:

- По-спокойно, Крис.

- Спокоен съм. — Приковал очи в Съвета, той местеше поглед от един съдия на друг. — Слушайте, вие не сте там, навън, за разлика от мен, от мен и от Питър, за разлика от хлапета като Тайлър и от някои мъже, които не са чак толкова древни, че да носят пелени и да се изпускат в леглата си.

- Крис — скастри го Кинкейд. — Недей…

- Благодаря, докторе, но аз ще се справя е това. — Мънистените птичи очи на Йегър не се помръднаха от лицето на Крис. — Мери си приказките, млади човече. Не дръзвай да ни предизвикваш.

- Не ви предизвиквам — отвърна Крис. Как му се искаше обаче. Дали беше заради сътресението, или заради загубата на Алекс и на Питър, но изведнъж му призля до смърт от тези старчоци. — Просто не разбирам накъде биете? За нищо на света не бих наранил Питър.

- Добре. — Дядо му се плъзна от стола си сред шумоленето на черната си тога. После протегна ръце с дланите нагоре и додаде: — Тогава трябва просто да отговориш на въпросите ни.

Крис се поколеба за част от секундата и изрече първата си лъжа:

- Дадено, няма какво да крия — отвърна той и постави ръце върху дланите на дядо си. Плътта на възрастния мъж беше изкуствена на допир като гладка пластмаса и космите по врата на Крис настръхнаха. — Какво искаш?

- За начало искам да седнеш — отвърна Йегър.

- Не. — Видя как лицето на стареца се сбърчи от изненада. Засега добре. Ако продължаваше да сварва дядо си неподготвен и да реагира непредсказуемо, тогава може би не всичко беше изгубено. „Каквото и да кажа сега, трябва да е истина.“ — Предпочитам да остана прав.

- Ясно. — Сякаш да затвърди авторитета си, Йегър вдигна поглед към стражаря, който стърчеше до Кинкейд. — Мисля, че е най-добре докторът и останалите да почакат в кухнята.

- Не — отвърна отново Крис и хвърли бърз поглед през рамо. Пробяга с очи по бледото лице на Лена, ала момичето стоеше сковано като сфинкс. После се обърна отново към Съвета и рече: — Аз нямам от какво да се срамувам. А вие?

- Не става така, млади човече — присви устни като педантичен учител Приг. — Тук решенията взимаме ние, а не ти.

- Това не е процес. И какво ще направите? Ще ги застреляте или може би ще застреляте мен? Толкова ли се страхувате от това, което имам да кажа? — Когато Приг не отговори, Крис плъзна очи към Йегър. — Е, хайде, какво искаш да знаеш?

Изражението на дядо му беше същото като преди, а лицето му, сякаш излято от восък, беше безизразно като на манекен. Само очите му, които блестяха като погледа на лешояд, зърнал убито на пътя животно, издаваха признак на живот.

- Имаш ли нещо общо с онази засада?

— Не.

- Но тъкмо ти си посъветвал Питър да мине по Пътеката на мъртвеца — обади се Ърнст.

- Вече ви казах, че не помня.

- Дори да го е посъветвал, това не е престъпление — намеси се Кинкейд.

- Наясно сме с това — отвърна Приг.

- Тогава спрете да го обвинявате. — Крис разпозна гласа на Лена. — Нямате никакво право.

- Мълчи, момиче. — Иегър почака един миг, след което се обърна към Крие: — Защо пое по обходния път, заобикалящ Орен, и се отправи към селището на амишите?

Сърцето му се сви. Дядо му можеше да е научил за това само ако бе говорил с Грег или с някой от другите. Те биха му казали истината, защото нямаха причина да лъжат. Да можеше само да дава кратки и ясни отговори…

- Чухме да се говори, че там имало Пощаден.

- Но как разбрахте къде да търсите? — попита Ърнст. — Другите казаха, че си обикалял от ферма на ферма, като нито веднъж не си се отбил в стопанските постройки, докато не сте стигнали до една точно определена плевня.

Усети, че не му достига въздух. Тъй като адреналинът вече се оттегляше от вените му, в устата на Крис остана само вкусът на натрошен метал и страх.

- Не мога да ви кажа.

Някой ахна от смайване. Усети как нервите на Кинкейд се изопват и забеляза, че стражарите си размениха погледи, които обаче не можа да разчете. Очите на Нейтън се бяха превърнали в две цепки.

Йегър размърда пръсти, сякаш да провери пулса на Крие.

- Защо не?

„Отговаряй кратко и любезно и се придържай към истината.“

- Дал съм обещание.

- Дал си обещание на мен — избухна Йегър неочаквано. — Както те прибрах, по същия начин мога да те изхвърля. Така че ще отговориш.

Крис не отвърна нищо.

- По-добре му кажи, момче — настоя Борн. — Накрая истината ще излезе наяве.

- Стига. — Отново гласът на Лена. — Оставете го на мира. Той няма никаква вина!

- Мълчи, момиче. — Пръстите на дядо му се стегнаха до краен предел. — Отговори.

Крис потисна импулса да извие ръце и по този начин да се освободи. Да беше го сторил, щеше да започне да налага стареца, без да може да се спре — и това също беше истина. Така че продължи да мълчи.

- Защо си останал цял ден на това място, след като Грег и останалите са заминали? — попита Йегър. — Да не е, защото си искал да провериш дали няма и други? Намери ли още някой? Кой ти каза къде да търсиш?

„Не мога да кажа. Да. Не. Хей, ти ми кажи; тогава и двамата ще знаем.“ Тишината стана още по-плътна. Пулсът му отекваше толкова силно, сякаш всички в стаята можеха да го чуят, но въпреки това Крис продължи да мълчи.

- Е, добре. — Йегър се надигна, изравнявайки се с Крис. — Държиш ли на Алекс?

Този неочакван обрат го разтърси. Усети как кръвта нахлува в главата му и тогава отговорът — истината — сам изскочи от устата му:

- Знаеш, че държа на нея — отвърна той грубо.

- Но тя те излъга, момче — изсмя се противно Борн. — Тя те използва.

- Не. — „Не е вярно, не е вярно. Ние се целунахме, почувствахме едно и също. Това не беше лъжа.“ — Нищо подобно.

- О, напротив. И тя не е първото момиче тук, подмамило едно момче да му играе по свирката.

- Не е честно — обади се Лена. В следващия миг тя се втурна напред, навеждайки се, за да избегне стражаря. — Това изобщо не е същото. Не му внушавайте подобни глупости.

- Ей, момиче. — Хамърбах се спусна тромаво след нея, но тя беше възрастна жена — доста едра навремето и много бабна сега. — Веднага се върни. Нямаш работа там.

- Майната ти — отвърна Лена, заставайки от дясната страна на Крис, а стражарят само на крачка зад нея. — Изобщо не знаете какбо се е случило. Може би Алекс е смятала, че няма друг избор.

- Разбира се, че е имала — отбърна сопнато Иегър. — И това, Лена, би трябвало ти най-добре да го знаеш. Няма по-голям експерт от теб, когато става дума за предателство.

- Не я намесвай в това — обади се Крис. — Сега говорим за мен и Алекс.

- Точно така — отвърна Йегър. — Алекс е само едно момиче и въпреки това стражарите твърдят, че разполагала с пушка и провизии. Така че кой й ги е дал? Кой ѝ е помогнал да избяга?

Това беше хубав въпрос.

- Не знам — отвърна Крие. — Питайте стражарите.

- Да не мислиш, че не сме — измърмори Ърнст.

- Ами, да. Разбира се, приемате тяхната дума за чиста монета. Но на мен ми нямате доверие.

- Предвид засадата и твоето толкова удобно отсъствие ли? И предвид това, че момичето е имало нужда от помощ, за да избяга, и в крайна сметка е успяло? — изрече Борн. — Ти какво щеше да си помислиш на наше място? Нямаше ли да се усъмниш?

- Опитах се да я спра — отвърна Крис. — Стражарите не ви ли казаха за това?

- Крис, това няма значение. Не разбираш ли? Всичко е предрешено — обади се Лена. Очите ѝ блестяха от неотронилите се сълзи, когато се нахвърли върху Йегър: — Решил си, че е виновен, и дори Алекс да се върне, ще направиш всичко по силите си кракът ѝ да не стъпи отново в Рул и никога повече да не види Крис.

- Защото тя наруши правилата! — Лицето на Йегър стана мораво като слива. — Тя прояви неподчинение, освен това някой ѝ е помогнал и смятам да разбера кой!

- А аз казах, че не знам! — Крис се дръпна и освободи ръцете си. Китките му пареха, сякаш бяха изгорени. — Нуждаеш се от нас, а се опитваш да ни нареждаш какво да изпитваме, на кого да държим. Нали тъкмо ние изоставяме сигурността на града и се излагаме на всевъзможни опасности! Ние измираме там навън, докато вие си седите тук във вашите тоги и ни съдите, но и това не ви стига. Искате всичко. Искате да контролирате мислите и чув…

- Тишина! — Ръката на дядо му проблесна пред очите му. Плесницата бе толкова силна и рязка, че прозвуча като крехък лед, пропукал се надве. Главата на Крис се отметна на една страна, а въздухът изскочи от дробовете му с отривисто болезнено свистене. — Не си позволявай да ме наставляваш! Положил си клетва за вярност към мен и към Рул и ние няма да търпим един Юда да се разхожда сред нас! — Дядо му отново го зашлеви, този път по-силно. — Ще те смачкам, момче, ще те смачкам!

- Йегър — обади се ужасен Кинкейд и пристъпи напред, ала един стражар го сграбчи за ръцете. — Моля те, Преподобни, чуй се какви ги говориш!

- Нуждаеш се от мен — изграчи Крис. Ушите му звънтяха. Идеше му да повърне от бакърения вкус на кръвта си. — Нуждаеш се от гласа ми, но само за да докажеш, че още си на върха. Вече знаеш достатъчно, иначе нямаше да доведеш всички тия стражари. За мен няма спасение и ти го знаеш. Ако ти кажа всичко, ще ме затвориш. А ако не ти кажа, пак ще ме затвориш. — Изненада сам себе си, като се изсмя пренебрежително с окървавената си уста. — Караш ме да избирам, но според теб има само един верен отговор.

- Искам да го чуя. — Устните на дядо му изглеждаха толкова тънки като цепнатина в скала. — От твоите уста.

- В божиите уши? — засмя се отново Крис. Щом прокара ръка по устните си, по кожата му останаха червени следи. Рул и дядо му бяха едно и също нещо и Крис трябваше да се подчини на волята му — в противен случай старецът щеше да продължи да го тормози, докато не го пречупеше. „Само че това няма да го бъде.“ — Ти не си господ. Господ не съществува и ако все пак го има, тогава той е един побъркан кучи син, щом допуска такива дъртаци като вас да командват хората.

„Сигурно съм откачил — смаяно си помисли той, след което забеляза, че дядо му отдръпна ръката си отново. — Мога да го поваля, но това значи да стана като него и като баща ми. Знам какво изпитвам към Алекс. Това никой не може да ми го отнеме.“

Лена се вмъкна помежду им.

- Спрете! Нямаш нужда от неговия глас. Можеш да разчиташ на моя.

- Не ти искат гласа, момиче — заяви Йегър.

- Жалко — отвърна тя.

- Всичко е наред, Лена. — Крис положи ръце на раменете ѝ. — Не за първи път си имам работа с такива грубияни.

- Аз също — отвърна тя, след което се обърна към Йегър. — Щом искаш да знаеш кой помогна на Алекс, тогава ще ти кажа.

Тя вдигна пръст към Нейтън.

- Той беше.

16

Нейтън подскочи сепнато.

- Какво? Това са глупости.

- Не, не са. — Лена втренчи поглед в Йегър. О, едва се сдържаше да не избоде очите на стария негодник. Ако имаше нож, щеше да го нареди, както бе наредила Кръшър Карл година преди този кошмар да започне, и изобщо нямаше да съжали дори за миг. Светът се бе сринал, а единственото, което бе сторила тя, беше да замени един долен тиранин с друг. — Нейтън е замесен в това, а вероятно и Джес. Двамата все нещо си шушукаха. Вечерта преди Алекс да изчезне, Тори спомена, че видяла Нейтън и Джес да си говорят нещо и накрая Нейтън донесе Джес, която, видите ли, сега е в кома. Не смяташ ли това стечение на обстоятелствата за твърде удобно?

- Удобно ли? — повтори Кинкейд. Лена долови изненадата в гласа му. — Чакай малко. Какво се опитваш да кажеш?

- Обзалагам се, че Кинкейд също има пръст в това — заяви Лена, без да поглежда назад. — Двамата с Джес са доста близки.

- Ей, по-полека — отвърна Кинкейд.

- Лена, стига толкова. — Крис стисна още по-силно раменете ѝ. — Това изобщо не ми помага.

„Да, но няма и да навреди. Нещата няма накъде повече да се влошат.“

- Крис няма нищо общо с това. — Тя не откъсваше очи от Йегър, който на свой ред я гледаше така втренчено, сякаш ѝ бе поникнала втора глава. — Казвам ти, че е бил Нейтън, и мога да го докажа.

- Тя говори пълни… — започна Нейтън, но тогава Преподобния вдигна ръка и Нейтън замълча.

- Какви ги говориш, момиче? — попита Йегър.

„Казвам се Лена, глупако.“

- Пушката, същата, която твърдят, че Алекс била взела. Видях я. Беше закачена на седлото на Нейтън в един от онези кожени цилиндри… кания. Няма я в стаята на Джес, значи…

- Какво? — обади се Хамърбах. — Била си в стаята на Джес, пипала си вещите ѝ?

- Пет пари не давам за вещите ѝ. Но наистина ви казвам, Джес има пушка. Намерих калъфа в дрешника ѝ. — Тя пъхна ръка в джоба си, извади отвътре патрона и го подаде на Йегър. — На същия рафт имаше и кутия, пълна с такива джунджурийки. Този го намерих на пода. Сигурно го е изпуснала, докато е зареждала пушката, защото в кутията, побираща десет патрона, бяха останали три.

- Не знаех, че Джес има оръжие — заяви учудено Тори.

Сара само поклати глава.

- Нито пък аз — отвърна Лена. — Нейтън обаче твърди, че Алекс се е добрала до пушката. Само че как? Или е разбрала за нея и е принудила Джес да ѝ я даде, или пък Джес ѝ я е дала сама. Но както и да е. Важното е, че пушката не е в дрешника, което ще рече, че е още у Нейтън, и аз се обзалагам, че вътре ще намерим същите патрони.

Йегър впи очи в черния патрон „Ремингтън“, след което изви шия и погледна нагоре към Нейтън.

- Това вярно ли е? Пушката наистина ли е у теб?

- Да, Взех я, когато Алекс я хвърли. Това ми е работата.

- Да, но кажи дали я почисти, копеле такова! — сряза го Лена.

Настъпи кратка тишина, която бе нарушена от Иегър:

- И защо това да е толкова важно?

- Защото — започна Лена — на приклада имаше кръв и коса, и…

- Алекс удари Джес — прекъсна я Нейтън, като всяка негова дума беше пропита с презрение. — Ти какво си помисли?

„Да, точно така, покажи си зъбите.“

- Обаче не всичките косми бяха на Джес. Част от кичурите бяха нейни, но освен тях имаше и други — тъмни и къси, — които няма как да са на Джес. Единственият човек с такава коса, който получи удар в главата през същия онзи ден, беше Крис. — Тя погледна към Иегър. — Нейтън е скалъпил онази история с Нощ, за да оневини себе си и може би Джес… не знам със сигурност. Обаче аз проверих копитата на коня, след като го доведоха обратно, и те бяха чисти.

- Снегът е отмил всичко — обясни Нейтън.

- Може би. Но има още нещо, което не се връзва: това, че Алекс е захвърлила пушката. Защо би сторила такова нещо? Какъв е смисълът? Тя си навлича всички тези неприятности само за да се снабди с две оръжия; в един момент разполага със сносна винтовка и с ловна пушка и после изхвърля едното оръжие. — Забеляза как Йегър присви очи, докато обмисляше думите ѝ.

- Паникьосала се е — предположи Нейтън, ала това беше жалък опит дори в очите на Лена.

- Значи така. — Изглежда, същото бе минало през ума на Йегър, защото той направи жест с глава на един от стражарите, който кимна в отговор и се изниза от стаята, отправяйки се към вратата. — Предполагам, че нямаш нищо против да хвърлим един поглед на пушката.

- Не — отвърна Нейтън, но Лена си помисли, че мъжът просто нямаше какво друго да каже.

- Нищо не разбирам. — Крис изглеждаше объркан. Отпечатъкът от ръката на дядо му бе оставил алена следа на бузата му. — Защо Нейтън ще…

- Не може да е само Нейтън. Най-вероятно са действали заедно — Нейтън и Джес — обясни Лена. — Заради несесера, онзи черния, на който Алекс държеше толкова много. Намерих го в стаята на Джес, на същия онзи рафт.

Крис зяпна от изумление.

- Алекс е заминала без него? Но това не може да бъде.

- Да, но несесерът е тук. Мога да ви го покажа.

- Мисля, че това е нещо, което всички искаме да видим — каза Иегър.

17

Прикладът на пушката говореше красноречиво за случилото се. Крис местеше очи ту към оръжието, което стражарят бе донесъл от стаята на Нейтън, ту към черния несесер с мека подплата. Прикладът на ремингтъна беше покрит със засъхнала кръв, сред която ясно личаха кичурите коса — сиви и черни, — консервирани като насекоми в кехлибар.

Крис разкопча несесера и отметна назад покривалото, но заради тежестта му вече не се съмняваше, че двете твърди торбички, пълни със сива пепел, са още вътре. „Алекс никога не би заминала без тях.“ Той плъзна ръце над несесера, без никакво желание да докосва съдържанието му. То принадлежеше на Алекс и родителите ѝ заслужаваха уважение. Да ги държи в ръце повече от необходимото, беше все едно да се разхожда върху гробовете им.

- Не мога да повярвам. — Уелър, който бе донесъл несесера от стаята на Джес, го зяпаше в недоумение. — Значи, са били те? Джес и Нейтън?

- Така изглежда. Моля те — обърна се Йегър към Нейтън, — кажи, че имаш обяснение за това.

— Aз мога да го обясня — избухна Уелър, нахвърляйки се върху другия стражар. — Ти, кучи сине, си в дъното на всичко това. Или си ги ударил и двамата, Крис и Джес, или първо Джес е ударила Крис, а после ти си ударил нея, за да може версията ти да звучи правдоподобно.

- Но защо? — попита Тори. Двете със Сара стояха прегърнали се една друга, сякаш за подкрепа.

- Аз знам защо — заяви мрачно Крис. — Върнах се прекалено рано. Планът беше да се присъединя към Питър, но после реших да се прибера направо. Един от стражарите на граничния пост ми каза, че зърнал Алекс, яхнала коня на Кинкейд, така разбрах, че нещо не е наред, и тогава… — Той сви безпомощно юмруци. — Просто не помня. Знам само, че видях Алекс на коня, а после всичко потъна в мъгла, докато накрая не се събудих тук.

- Няма нужда да си спомняш. Сега ще ти кажа какво се е случило. Наложило им се е да импровизират, след като ти си провалил плановете им. — Уелър стрелна Нейтън с унищожителен поглед. — Добре си се погрижил за Джес. Обзалагам се, че не сте били на себе си от притеснение дали Крис ще си спомни какво се е случило. Интересува ме обаче какво още си надробил. Трябвало е да пресрещнеш вестоносеца Ланг. Единствено той знаеше къде се намираме и по кой път ще минем на връщане за Рул. Сигурно сте разположили съгледвачи, а после сте подшушнали нещичко на ловците на глави. Ти, кучи си… — Уелър се надигна и замахна с юмрук в мощен ъперкът.

Главата на Нейтън се отметна назад, килвайки се, на врата му пръснаха ситни капчици кръв и тогава Уелър заби костеливата основа на челото си в лицето на Нейтън.

- Уелър! — кресна Кинкейд. — Уелър, спри!

„Не, не спирай. — Крие стискаше зъби с такава сила, че мускулите на врата му се напрегнаха. — Алекс я няма, Питър — също, така че този мръсник заслужава да си го получи.“

Коленете на Нейтън се подвиха, но Уелър продължи да го притиска, принуждавайки го да отстъпва назад и изтласквайки го със сила през цялото помещение. Старците от Съвета се пръснаха изплашени наоколо с шумолящи и развени черни роби като ято гарвани. Нейтън беше вдигнал ръце, за да предпази лицето си, без дори да се опитва да отвръща на ударите. Сипейки проклятия, Уелър стовари жесток ритник в слабините на Нейтън. Стражарят нададе пресеклив крясък, след което се преви надве, повдигаше му се, но продължаваше да се мъчи да избегне атаката, при което се блъсна заднешком в една масичка със сувенири и се строполи на пода сред трясък на дърво и порцеланови фигурки. Затворените в кухнята кучета се разлаяха.

- Достатъчно, достатъчно! — извика Йегър. По набръчканите страни на стареца бяха избили морави петна. — Уелър, спри! Щом получим отговорите, от които се нуждаем, можеш да правиш каквото знаеш, но сега спри.

- Преподобни, ти… ти не разбираш. — Уелър се изправи задъхано на крака. Нейтън лежеше на пода, свит на стегнато, плътно кълбо. — Стражарите, охраняващи Зоната — Джон, Ранди и Дейл — също са замесени. Нали така, Нейтън? Кажи, де? — Уелър стовари още един ритник в стомаха на Нейтън и другият мъж нададе гъгнещ стон. — Нали така?

- Убиеш ли го, вече няма да ни е от полза — каза Йегър. — По-късно ще бъде твой, имаш думата ми.

- Ще чакам. — Уелър се изплю и изтри кръвта от лицето си. — Преподобни, трябва да пипнем и другите, преди да са избягали. Освен това на твое място бих поставил няколко души на пост в дома на Джес.

- Тя не е заплаха за никого — отвърна Кинкейд. — Жената е в кома. И бездруго е трудно да я поддържаме в стабилно състояние без оборудване и електричество. Едва успях да намеря достатъчно количество подходящи медикаменти.

- Да, както спомена момичето, това е много удобно — каза Уелър. — Как да сме сигурни, че не я държиш нарочно в кома с всички тия лекарства?

Лицето на Кинкейд застина в неподправено изумление.

- Какво се опитваш да кажеш? Положил съм клетва.

- Но не и към Рул — отсече Уелър, след което се обърна към Йегър: — Момичето има право за още нещо. Кинкейд и Джес наистина са много близки. Мисля, че трябва да я наблюдаваме. Може би има шанс да се събуди, ако държим Кинкейд далеч от нея.

- Или тъкмо обратното — рече Кинкейд. — Преподобни, ако ми попречите да си върша работата, тя може да умре.

- А може би заслужава тъкмо това. Върви, Уелър. Направи каквото смяташ за добре — каза Йегър, а щом Уелър излезе, се обърна към Крис: — Ти също ще си получиш заслуженото. Това ясно ли ти е?

- Да — отвърна Крис. Стори му се, че гласът му прозвуча твърдо, ала усети капчиците пот по горната си устна. Светът, какъвто го познаваше, отново се сриваше под краката му. Всичко се случи пред очите му, тук, в тази стая. Нейтън и Джес… дори Кинкейд?

„Те убиха Алекс. Отпратиха я от Рул и я подмамиха в Зоната. Със същия успех можеха да опрат дулото на пистолет в главата ѝ и да дръпнат спусъка.“

- Добре — каза Йегър. — Не бих искал да си мисля, че човек, в чиито вени тече моята кръв, макар и доста размита, може да е глупак. Ти застана срещу мен; взе страната на онези, които искат да ме съсипят — мен, Съвета, Рул. Предпочете едно момиче пред мен, а това няма да го бъде. С Алекс също е свършено. Ако се върне, ще ѝ откажа убежище.

- Тя никога няма да допълзи обратно при теб. И преди е оцелявала без помощта ти, така че пак ще го направи. — Боже, как му се искаше да вярва в това.

- Познаваш я толкова добре?

- Знам какво изпитвам към нея. — С усилие на волята не позволи на погледа си да трепне. Тя щеше да се противопостави на този старец. Никога нямаше да падне на колене, нито пък той. При първия удобен момент щеше да я последва, може би все още имаше шанс. — Над това нямаш власт.

- Вярно е. Но имам власт над теб. — Погледът на Йегър се плъзна към Кинкейд и Лена, а после отново се спря на него. — Имам власт над всички вас.

18

Това беше представата на Кръшър Карл за кошмарна нощ. Огромните талиги бяха неуправляеми — клатушкаха се и се тресяха, докато стражарите се опитваха да ги изтикат горе на стъпалото — и въпреки че положението изглеждаше почти безнадеждно, Лена си помисли, че това я устройва. Колата беше открита и единственият фенер подскачаше и се люшкаше, докато усилващият се сняг се спускаше подобно на плътна издуваща се завеса, като се въртеше и завихряше, поглъщайки всички шумове. Сякаш се намираха в сърцето на някое торнадо, в лабораторна колба или миниатюрен снежен глобус. Вятърът дърпаше и скубеше косите ѝ, тъй като не бяха ѝ позволили да си вземе шапка, а ушите ѝ бяха толкова замръзнали, че горяха, фенерът приличаше на люшкащо се неясно петно, а стражарят, същинска канара, изглеждаше като бяла гърбица на пътя.

Внезапен порив на вятъра бръсна лицето ѝ. Лена потръпна и премигна, щом очите ѝ се наляха със сълзи. Искаше да ги изтрие, ала въпреки ръкавиците пръстите ѝ бяха премръзнали заради пластмасовите белезници. Когато стражарят ги щракна на китките ѝ, тя бе опитала да се освободи, но така си спечели само жилещ шамар през лицето.

- Без такива номера, момиче — каза стражарят, след което уби около кръста ѝ верига и я заключи с дебела метална халка. — Сет може да е стар, но не е глупак.

- Не, Сет е просто един задник, който не може да говори от първо лице — отвърна тя и само простена, тъй като нямаше смисъл да се съпротивлява, когато Сет стегна белезниците толкова силно, че щракването им отекна като звук от трион.

Тя се изопна, стискайки зъби заради впилата се в ръцете ѝ пластмаса. Китките ѝ бяха мокри. Кръв. Само това ѝ липсваше. Тя наведе глава и изтри парещите си очи в рамото.

- Добре ли си? — попита я Крис. Той стоеше от дясната ѝ страна, а главата, гърдите и раменете му бяха побелели от сняг.

- Не. Не усещам ръцете си. Белезниците са много стегнати.

- Да, и с мен е така. Но едва ли ще е за дълго.

- Знаеш ли къде ни водят? — Щом свърнаха от уличката на Джес, тя осъзна, че се отправяха не към селото, а на изток.

- В къщата за мъчения — отвърна Кинкейд. Както беше свел поглед към нея, насъбралият се на периферията на стетсъна¹  сняг се плъзна надолу и изсипа в скута му.

- Моля?

- Всъщност го наричат „център за разпити“, но… нали знаеш. — Кинкейд се олюляваше насам-натам, докато талигата хлътваше и излизаше от коловозите на пътя. — Понякога момчетата се разгорещяват повече, отколкото трябва. После ме викат да позакърпя човека, когото обработват в момента, за да могат да започнат отначало.

- Мъчения, значи? — Гласът ѝ прозвуча пискливо. — Искаш да кажеш, че те ще… — Завъртя се рязко към Крис. — Ти знаеше ли за това?

Въпреки оскьдната светлина колебанието му не убегна от погледа ѝ.

- Ами, аз…

- О, боже, значи, си знаел. — Самонадеяността ѝ мигом се изпари и тя се запита какво си бе въобразявала. Та тя дори не харесваше Алекс. Ами Крис, щом като знаеше, че подлагат хората на изтезания, защо не бе направил нищо, за да я спре.

- Само ще се опитат да те сплашат — каза Крис. — Нищо лошо няма да ти сторят, обещавам.

- Крис, това не е обещание, което можеш да спазиш. Пък и мен ако питаш, тя знае нещо. — Кинкейд впи очи в Лена. — Така ли е?

- Нямам какво да ти кажа — отвърна тя. — Ти си един от тях.

- Да, вярно. Благодаря, че ми напомни, че съм от лошите, защото за малко да забравя за белезниците.

- Как може да се шегуваш в такъв момент? — Отново ѝ прилоша, а отгоре на това ужасно ѝ се пикаеше.

- Това не беше шега. — Кинкейд замълча за миг, след което додаде е променен тон: — Живяла си в околностите на Орен.

- И какво от това? Да не е престъпление? — каза тя, след което си помисли: „По дяволите, прозвуча така, сякаш наистина е“.

- Лена, не му дължиш никакво обяснение — обади се Крис.

- Не ми нареждай какво да правя.

- Казвам само, че…

- Ей, спрете за малко — прекъсна го Кинкейд. — Ако това е най-доброто, на което сте способни, тогава ще се издъните на десетата секунда, а може би и по-скоро. Тъкмо ти, Крис, би трябвало добре да го знаеш.

- Да не би да се съмняваш в мен? — попита Крие.

- А трябва ли? — Тъй като Крис не отговори, Кинкейд продължи: — Крис, дядо ти вече те попита. Децата, които постоянно намираш, как разбираш къде да ги търсиш?

Отново тишина. Лена усети, че Крис се затваря, издигайки прегради около себе си. Къща за изтезания и Крие бе знаел за това…

- Имаш някаква система — отбеляза Кинкейд. — Няма как иначе. Нещо като часовников механизъм, ако си спомням правилно. Разбира се, малко помощ не би навредила. — Стетсънът на Кинкейд помръдна лекичко и Лена усети изгарящия поглед на мъжа върху себе си. — Някой местен например. Който да ти даде насоки къде или как да търсиш.

Крис избухна, преди тя да успее да отговори:

- Както сам каза, Док, ти също беше тук. Така че искаш ли да ми кажеш какво се случи е Алекс?

- Честно ти казвам, Крис, не знам — отвърна Кинкейд. — Когато я видях за последно, Алекс беше добре. Мен ако питаш, свързано е е онова момче…

Внезапно блесна ослепителна светлина. На коларската капра Сет потръпна конвулсивно в мига, в който Крис се хвърли върху Лена под съпровода на дрънчащи метални вериги. Тя се стовари свита на кълбо на дървения под и нададе вик, тъй като веригата се впи в кръста ѝ.

- Крис? — успя да смотолеви тя. — Какво…

- Някой стреля. — Надникна предпазливо. Талигата бе спряла внезапно. — Свалиха Сет. Слава богу, че конете не се подплашиха. Кинкейд, ти добре ли си?

- Аха. — Лена долови стърженето на метал в дърво, когато възрастният мъж се размърда. — Още не сме напуснали Рул — каза той. — Кой, по дяволите…

Лена наостри уши, доловила приглушения тропот на копита.

- Залегнете — чу тя да прошепва Крис и усети как момчето се извива по гръб. — Ти също, Док.

Лена долови движение близо до капрата и тогава един силует с размерите на мъж и побелели от сняг рамене изникна в кръга, хвърлен от светлината на фенера. Когато човекът се завъртя, за да погледне в тяхната посока, Лена едва не извика. Мъжът нямаше лице.

„Глупачка. — Пулсът ѝ се ускори. — Той има скиорска маска на лицето си, това е всичко.“

Фигурата се отдалечи. Лена усети как непознатият се промъква край талигата. Подът се наклони на една страна, а после колата се разтресе, докато мъжът се повдигаше на ръце…

Крис нанесе удар с двата крака едновременно. Ботушът му се заби в гръдния кош на мъжа и тогава безликият издаде силно хриптене и се олюля, вдигнал ръка на устата си. Ботушът на Крис разсече отново въздуха, премазвайки с пета пръстите на мъжа. Докато непознатият виеше от болка, Крис се изправи. Вързаните му ръце вече бях отпред и — свил длани в един-единствен юмрук — той понечи да нанесе нов удар отляво…

- Крис, недей! — Някой се изстреля от мястото, където седеше Кинкейд. От гърдите на Крис се изтръгна вик на изненада в мига, в който непознатият се нахвърли върху него. Преплели тела в хватка, двамата се стовариха върху Лена и Кинкейд. Главата на Лена рикушира в дървения под на талигата, а Кинкейд започна да крещи:

- Стойте, стойте, стойте!

Ала Крис продължи да се бори и тогава втори мъж извика:

- Крис, недей, това съм аз, Уелър!

- Уелър? — В гласа на Крис прозвуча изненада. — Но какво…

- Трябва да побързаме — прекъсна го Уелър. Нещо щракна и тогава блесна лъч жълтеникава светлина. — Дай да освободя ръцете ти, Крис. Нейтън, добре ли си?

- Ъхъм. — Мъжът, когото Крис бе изритал, свали черната прилепнала шапка от главата си. — Само малко съм изтощен от побоя — додаде Нейтън.

- Момчета, какво правите тук? — попита Крис.

- На теб на какво ти прилича? — Уелър захвърли настрана белезниците на Крие. — Спасяваме ви задниците.

¹ Марка каубойски шапки. — Б. пр.

19

- Орен ли? — каза Крис.

Бурята обещаваше да се разрази със страховита мощ. Струйки разтопен сняг се стичаха във врата на Крис, който бе започнал да замръзва, докато внезапните пориви на вятъра, носещи ледени снежинки, жилеха страните му. Продължаваха да седят свити в талигата, въпреки че сега Уелър заемаше мястото на коларя на капрата. Той бе избутал тялото на Сет, което лежеше в неестествена поза на пода на талигата. Вече го покриваше плътно покривало от сняг. Освен пъстрия си кон и червеникавокафявия скопец на Нейтън, и двата натоварени с издути до пръсване дисаги, Уелър бе довел и един изпосталял сив кон. Животните стъпваха тежко и пръхтяха, като от време на време изтърсваха снега от себе си сред силно дрънчене на сбруи.

- Да видим дали съм разбрал правилно. Искаш да избягаме с това нещо.

- Аха — провлачи Уелър. Тъй като долната устна на Нейтън се бе издула като мазен братвурст¹, Уелър говореше от името на двамата. Като човек, израснал в Мичиган, той, изглежда, се забавляваше, като си играеше с каубойското си ножче. — Затова донесох някои провизии. Разбира се, не очаквах и момичето да е с нас, но като се има предвид, че е живяла сред тях…

- Но аз не съм родена при амишите — обади се Лена, която се бе свила от лявата страна на Крис, притисната към него, за да се предпази от студа. Уелър бе свалил вълнената си шапка — с няколко размера по-голяма от нейния, — която Лена бе нахлузила на главата си, подвивайки долния ѝ край на ушите си. Намачканият връх на шапката стоеше провиснал. Така тя приличаше на унил елф. — Майка ми, която беше пълна откачалка, се омъжи за един от тях. Но не бих казала, че пастрокът ми беше всеобщ любимец. Не познавам добре общността и със сигурност не съм чувала за старец на име Исак Хънтър.

- Дори да има такъв човек, никога не си го виждал — обърна се Крис към Уелър.

- Джес каза, че е още жив.

- А тя откъде знае? И кой е този Хънтър? Да кажем, че го намеря. Защо сте толкова сигурни, че децата, които се крият в околностите на Орен, са при него?

- Той има право — обади се Лена. — В групата, с която живях, имаше десет деца. Едно от тях, Джейдън, ми каза, че имало много такива групи, но те били разпръснати, за да не могат да бъдат намерени. През повечето време дори не знаят къде се намират останалите. Джейдън твърдеше, че така било по-безопасно, но никога не е споменавал за възрастен човек, който да отговаря за всички. Поне ние бяхме сами.

- Повярвай ми, където и да се намират тези деца, те не искат да бъдат намерени. Знам това от опит. Нали ги търся от месеци — каза Крис. — А тази твоя идея, че трябвало да ги убедя да се върнат заедно с мен в Рул като армия от непрофесионалисти, защото смяташ, че никой няма да открие огън срещу Пощадени — всичко това е, за да мога аз да взема властта? Това са пълни глупости. Дори да се съглася — макар че няма такъв шанс, — зашо да не се отправя на север? Така е много по-бързо, отколкото да заобикаляме от изток.

- Защото, оставиш ли следи на изток, всички ще търсят в тази посока, а не в околностите на Орен — отвърна Уелър. — Ще послужи за заблуда. Съветът може да реши веднага да прати хора подире ти, а колкото до нас, не бива да се показваме, докато най-лошото не премине. Така че ще разполагаш с добра преднина. Достатъчно е да вървиш на изток в продължение на осемдесет-деветдесет километра…

- Осемдесет ки… — опули се Крис. — Дори да нямаше буря и да бяхме на коне, снегът е дълбок. Имаш ли представа колко време ще ни отнеме?

- Разбира се, че имам. После обаче ще направите завой и ще се отправите на северозапад.

- Но и бездруго до Орен има три-четири дни път в хубаво време — възрази Лена.

- Като добавим отклонението, ще ни трябват десет-дванайсет дни. Може би дори две седмици. А това е прекалено дълго време навън в снега — каза Крис.

- Ще трябва да го изтърпите. — Уелър сви рамене, сякаш това беше нищо работа. — Ще е неприятно и ще бъдете поизмръзнали…

- И гладни.

- Ще ходите на лов, все едно си на поход за провизии. Знаеш как се прави. Освен това разполагаш с добра екипировка. Разбира се, не очаквах, че ще се наложи да измъквам трима души от селото, така че разполагате само с два спални чувала. Това ще направи положението — той кимна към Лена — интересно.

- Боже, ти си отвратителен — отвърна Лена.

Уелър подмина забележката ѝ и додаде:

- Но докато стане време да ви последваме, следата ще е изстинала.

- О, ха-ха. Изстинала, значи. Разбрах. — В гласа на Лена звучеше присмех. — Ирония.

- Лена — рече Крис. Получаваше главоболие от постоянните ѝ забележки. После се обърна към Уелър: — И смяташ, че си обмислил всичко? Вие сте луди.

- Добре, луди сме. — Уелър приемаше всичко буквално. — Тогава сигурно няма да имате нищо против да ви оставим в къщата за мъчения.

- Не ставай глупав. — Питър му бе забранил да припарва до къщата за мъчения и Крис никога не подложи на съмнение тази заповед. Но не беше безмозъчен идиот. Лично той бе придружил дотам достатъчно затворници. Повечето бяха мъже, но имаше и немалко жени. Не че имаше особена разлика, защото след известно време, прекарано зад онези стени… ами, всички писъци звучаха еднакво. Веднъж бе зърнал оттам да излиза каруца и от неравностите на пътя по задната ѝ дъска се свлече прогизнала с кръв ивица брезент, така че не хранеше илюзии за съдбата на повечето затворници. — Кога изборът не е никакъв избор?

- Когато не ти е по вкуса — отвърна Уелър.

- Нещо сте намислили, нали? — Кинкейд дълго седя мълчаливо, но сега гласът му трепереше от гняв. — Давате ли си сметка заедно с Нейтън и останалите какво точно се опитвате да направите и какво искате от това момче? Кажи, що за проклета игра е тази?

- Това не е игра. — В снега и тъмнината изражението на Уелър изглеждаше неясно, ала в тона му се долавяха гневни нотки. — Съжалявам, че не те държахме в течение, Док…

- В течение ли? Остави това, по дяволите — кресна Кинкейд. — Тук става дума за живота на едно момиче!

- Я почакайте малко, как така в течение? — попита невярващо Крис. — Док, ти също ли си замесен в това?

- Нали ти казах — измърмори Лена и бръсна снега от лицето си. — Всички имат пръст в това.

- Не, не във всичко и не през цялото време — отвърна Кинкейд мрачно. — Ако знаех какво кроят за Алекс, щях да го спра.

,Да — помисли си Крис, — но само онази част от плана, свързана с Алекс.“ Това не беше кой знае каква утеха, защото Кинкейд очевидно подкрепяше този налудничав заговор — или поне отчасти. Дори нещо по-лошо, старият доктор бе знаел, че накрая тези мъже ще поискат от него да… какво точно? Да ги спаси? Да спаси Рул?

- Не е изключено Алекс да е добре — каза Нейтън, само че думите прозвучаха някак мокри и шупливи заради подутата му устна: „ишключено“ и „Алекш“. — Всички знаем, че си я бива. — „Вшичкишнаемчешиябива“.

- О, смяташ, че тя има доста добри шансове, така ли? — подхвърли Кинкейд.

- Док — подхвана настойчиво Нейтън, — трябва да ми повярваш. Мен също ме е яд заради случилото се е Алекс. Не трябваше да свършва така.

- И как иначе би могло да…

- Док. — Крис стисна помирително ръката на доктора, но се поколеба за част от секундата. Би могъл да ги остави да се изпокарат, ала независимо дали му харесваше, или не, те бяха неговият пропуск за напускане на Рул. — Нейтън, разкажи ми какво трябваше да се случи. Засега нищо не обещавам…

Но Уелър го прекъсна:

- Нали си даваш сметка, че не си в позиция да…

- Да, но доколкото разбирам, вие имате нужда от мен. Така че, Уелър, затвори си устата. — Без да обръща внимание на гневното пелтечене на Уелър, Крис отправи твърд поглед към Нейтън. — Кажи ми точно какво се случи.

- Ами… — Нейтън отклони поглед встрани. — Нещатa, които каза Лена… за коня ти… са истина. — „Иштина.

- Ъхьм — изсумтя Лена. — Не думай, Шерлок!

- Значи, не е бил Нощ? — Крис плъзна ръка към раната на главата си и напипа грубите шевове. — Ти ли ме удари?

- Не — поклати глава Нейтън. Забил поглед в ръцете си, додаде: — Джес те удари.

- Дже…

- Просто нямаше друг избор, Крис.

- Нямала е друг избор ли? Що за причина е това?

- Ами, с част от мъжете те задържахме, но ти просто отказваше да мълчиш.

- Защото Алекс беше там, навън! — кресна Крис. — Ти какво очакваше да направя? Да я зарежа просто така?

- Крис, трябва да разбереш, че Джес стори единственото, което можеше да те спре да тръгнеш след Алекс — изрече Нейтън завалено. — Ти се върна по-рано от предвиденото. Не ни остави друг избор.

- Не ми пробутвай тези глупости — кипна ядосано Крис. — Разбира се, че сте имали избор. Можехте да ме оставите да я настигна. Можеше да ме оставите да я спася! Дори да беше прекосила Зоната, можеше просто да си държите езика зад зъбите и да ме оставите да я върна обратно!

- Не това искаше Джес — отвърна Нейтън, пръскайки слюнка. Сякаш това обясняваше нещо. — Тя каза, че трябвало да проумееш с какво си имаш работа. Крис, ти си единственият човек, който може да оправи нещата. И това винаги е било така. Ако беше заминал, без да помислиш за последствията, това щеше да е гласът на сърцето ти.

- И как трябваше да се чувствам? — опита да се овладее Крис. Гневът се събра на топка в гърлото му. — Единственото ми желание беше Алекс да е в безопасност.

- Джес каза, че трябвало да имаш по-високи цели. И беше готова да умре в името на това. Знаеш ли, че тя искаше да я убия?

„Боже, ще ми се да го беше направил. По-добре тя, отколкото Алекс.“

- Не се съмнявам. Поредното обвинение, което да стовари върху Алекс. — Когато Нейтън се поколеба, Крис разбра, че се е досетил правилно. — И защо не го направи?

- Просто… просто не можах.

- Ами Алекс, позволил си тя да замине. Позволил си да навлезе в…

- Не се гордея със случилото се. Искам само да разбереш какво ме накара да постъпя така, това е всичко. — Нейтън най-сетне вдигна очи, за да потърси Кинкейд. — Док, съжалявам, че те държахме в неведение. Но трябва да ми повярваш: колкото по-малко знаеше, толкова по- добре.

- Само че аз не ти вярвам, Нейтън, и това е нещо, което не можеш да промениш — отвърна Кинкейд. Гласът му звучеше ниско и кухо, изпълнен с ярост, сякаш отражение на гнева на Крис. — Момичето вече го няма. Не стига това, ами накара и Джес да млъкне и сега тя също може да умре. Оправдавай се колкото искаш, но съвестта ти никога няма да е чиста.

- Нима ти си по добър от него? — обади се Лена. — Знаел си, че замислят нещо, и въпреки това не си предупредил нито Крис, нито Алекс, нито…

- Остави, Лена — прекъсна я Крис. — Всичко е свършен факт, но да видим какво ще правим сега — после се обърна към Нейтън: — Този Хънтър, защо е толкова важен?

- Джес спомена, че имал интересно минало — отвърна Нейтън. — Исак щял да окаже влияние върху Съвета.

- Да, но как? — Когато Нейтън не отговори, Крие изви поглед към Уелър. — Боже, та вие нямате представа. Никой от вас няма представа.

Лицето на Уелър представляваше безизразна маска.

- Доверихме се на думата на Джес — отвърна той. — Живяла е в Рул по-дълго от всеки от нас, и то доста преди Йегър да поеме управлението в свои ръце. Тя знае точно как работи Съветът, къде са погребани всички тайни, откъде може да изскочи някой скелет.

- Но вие не знаете какви са тези тайни — каза Лена.

- А дори да знаехте… нима това е достатъчно? — извика Крис. — Не разбирате ли колко налудничаво звучи всичко това?

- Джес знае какво говори — настоя Нейтън.

Крис понечи да възрази отново, но реши, че не си струва усилието. Всички бяха откачили. Джес беше скалъпила някакъв откачен план, който не беше никакъв план, и тези старчоци се бяха вързали на акъла ѝ.

- Обзалагам се, че още ни мислиш за побъркани — каза Уелър.

- Изглежда, че ставаме двама — обади се Лена.

Уелър не ѝ обърна внимание.

- Но нека те попитам нещо, Крис — каза той. — Някога имал ли си проблеми със заповедите на Питър?

В съзнанието му проблесна предупредителна светлинка.

- Какво имаш предвид? — попита Крис.

- Мисля, че се изразих съвсем ясно. Случвало ли се е да не си съгласен с него?

- Понякога.

- А мълчеше ли си?

- Уелър — изрече предупредително Кинкейд. — Той не е виновен.

- Няма нищо, Док. — Крис изучава дълго Уелър с поглед. — Стараех се никога да не оспорвам заповедите на Питър пред другите мъже, ако това е, което питаш.

- И защо не?

„Защото му вярвах. Питър беше по-големият брат, който никога не съм имал.“

- Невинаги бях съгласен с него — каза Крие. — Понякога го обсъждахме. Но имаше случаи, в които думата му беше закон.

- И тогаба ти изпълняваше заповедите. — Уелър изрече думите така, сякаш оставяха лош вкус в устата му.

- Нямах друг избор. Съветът реши, че Питър ще издава заповедите. Правех онова, което трябваше, това е всичко. — Давайки си сметка колко неубедително звучи, той додаде: — Доколкото виждам, вие правите същото.

- Така ли? — възкликна Уелър, след което разпери ръце. — Тогава как ще наречеш това, по дяволите?

- Лудост — отвърна просто Лена. — Щом не сте съгласни с това, което върши Съветът, вземете нещата в свои ръце.

- Изключено — отвърна Нейтън. — Нещата в Рул не работят по този начин. Никога няма да можем да убедим достатъчно хора. Положението тук е: „Мирувай, за да ти е мирно на главата“. Каквото и да е възражение срещу Съвета…

- Може да дойде единствено и само от Съвета — довърши Крие нетърпеливо. — Или от човек, който има кръвна връзка с някой от членовете на Съвета. Да, да, знам това; схванах накъде биеш. Но какво те кара да мислиш, че някой ще иска да ме чуе?

- Ще разкриеш пред хората какво става — отвърна Нейтън. — Ще им покажеш причините за това и тогава те ще трябва да си отворят очите за истината, че Съветът — както и Питър — са сключили договор с дявола.

- Питър ли? — По тялото му премина студена тръпка, която нямаше нищо общо с бурята. — Какъв договор? За какво говориш?

- Какво има отвъд Зоната, Крис?

- Не знам.

- Защо не знаеш?

- Защото… никога не съм ходил там. Това… това е забранено. Когато сме отивали за провизии, Питър винаги…

- Питър винаги е избирал маршрута — довърши Уелър. — Всеки път Питър взима решенията. И Съветът го слуша. Ами отлъчените? Никога ли не си се замислял за тази особена форма на наказание? Изгонят ли те от селото, то е завинаги. Но защо? Това е една мирна християнска общност, нали така? Тогава защо не се дава втори шанс? Къде е останало доброто старо християнско опрощение? И това е окончателно. Преминеш ли определена граница, прекрачиш ли извън Зоната, връщане назад няма. Може би Съветът се страхува, че отлъчените ще разкажат истории, които ние не бива да научаваме?

„Млъкни. — Крис преглътна и звукът отекна в ушите му като гръмотевица. — Не искам да слушам; не искам да знам.“

- Крис — подхвана отново Нейтън, — не се ли питаш защо Променените вече не нападат Рул?

- Не — с усилие на волята успя да отрони от гърдите си.

- И защо?

- Не знам, просто не съм — отвърна Крие. — Какво ме интересува, след като не се налага да се бия с тях?

- Но не мислиш ли, че няма логика? Биеш се с тях, когато си на път. Знаеш, че още са живи. Не припарват в града, но и не си отиват. Не е ли така?

- Е, и?

- Помисли, Крис. Дори в разгара на зимата нападенията над селото не спират. Бегълците продължават да прииждат. И въпреки това цели два месеца не сме виждали нито един Променен на територията на Рул. Защо?

- Защото сме много. Знаят, че ще ги избием.

- Но ние им даваме подслон — обади се Уелър. — Не мислиш ли?

- Моля? Не, разбира се. Убиваме всеки от тях, когото намерим.

- Така ли? — попита Уелър. — Водим тук малки деца. Не смяташ ли, че е напълно възможно да се променят, щом пораснат достатъчно?

- Ако възрастта е единственият фактор за това — намеси се Кинкейд. — Все още знаем прекалено малко.

- Моля? — смая се Крис. — Но ние… Промяната не става по този начин.

- Засега не знаем нито как става, нито дали е приключила — отвърна Кинкейд. — Що се отнася до това, изобщо не сме сигурни дали Пощадените са в безопасност до края на живота си.

- Как така не сте сигурни? — изписка внезапно Лена. — Как може да не е приключила?

- Защото е възможно.

- Но ние сме Пощадени. — В гласа на Лена звънна нотка на отчаяние. — Изминаха месеци. Как е възможно да не сме в безопасност!

- Понеже не знаем защо сте Пощадени, нито пък защо сте толкова малко на брой. Какво общо имаш например ти, Лена, с Алекс, Сара или Крис? Или с Питър?

Това вече беше прекалено много за асимилиране. Крис усещаше как мислите му препускат в безпорядък.

- Какво общо има това с отлъчените? Или със Зоната?

- Много просто, Крис — каза Уелър. — Защо югоизточният участък, където изпращаме отлъчените, е най-слабо охраняван?

- Не знам — отвърна Крие. — Какво се опитваш да кажеш? За какво говориш?

- Говоря за това какво има оттатък Зоната. Говоря за това защо Питър изпраща отлъчените точно там и никъде другаде. Защо Питър решава, че по определени маршрути може да се пътува само в строго определено време. — Уелър се приведе напред. — Говоря за това защо Питър ни кара да крадем деца. Защо отнемаме насила децата от техните семейства?

- По дяволите, по дяволите — отвърна Лена, преди Крис да успее да се обади. — Били сте вие. Вие сте устроили засадата, за да отстраните Питър от пътя си!

- Не говори глупости, момиче — скастри я Уелър. — Питър е отговорен за много неща, които е вършил. Но въпреки това се опитах да го спася.

- Отговорен ли? — повтори Крие. — Какви са тези неща?

- Крис, отговори ми на един въпрос — започна Уелър. — Къде са децата на Рул? Къде са внуците?

- Ами, те… те са се променили, нали така? Така че… сигурно сте ги убили.

- Но къде са гробовете им? Всички тукашни са погребани в Рул, дори Променените, които се наложи да застреляме. Но колко деца е имало според теб в едно село с население от две хиляди души? Ще ти кажа само, че със сигурност няма достатъчно гробове. Така че въпросът ми е… къде са останалите деца?

- Аз… — Гласът на Крис прозвуча дрезгаво и пресекливо. — Не знам. Заминали са. Избягали са. Просто… просто ги няма.

- Така ли мислиш? — Уелър се наведе напред. — И защо си толкова сигурен?

¹ Традиционна немска наденица. — Б. пр.

20

Нищо. Нито сънища, нито звук. Нито мисъл. Просто… нищо.

И тогава болка: раздиращ писък, който ехтеше ли, ехтеше. Гласове също, но те преливаха един в друг: „Дръжте го… по-внимателно… влошава се… бързам колкото…“. Викове и други звуци, но те бяха объркани и неуловими като ефирна мъгла. Едва към края — точно преди всичко да потъне в мрак — в съзнанието му премина една-единствена отчетлива мисъл: тези ужасни смразяващи писъци бяха негови.

Отново нищо. Отново мрак. Само от време на време в съзнанието му проблясваше искрица живот като стар двигател, който отказва да запали, колкото и нежно да натискаш педала. Понякога долавяше собствените си стонове, както и някакви писъци, които му се струваха далечни… сякаш идеха от другаде — като гласове, уловени в онези въздушни балони от рисуваните истории.

Пак нищо, този път по-дълго.

И тогава внезапно се върна в съзнание с един мощен всепогльщащ писък на болка. Преходът го разтърси. Тялото му бе погълнато от нажежена до бяло агония, но самият той все още тънеше в мрак. Очите му не се отваряха. А може би бяха широко отворени, без да си дава сметка за тоба.

„О, боже, аз съм сляп, аз съм сляп, аз…“ От гърлото му се изтръгна нов вик и той напрегна сили да раздвижи тялото си… но напразно.

- Спокойно — каза му някой. — Успокой се, аз съм тук.

Не можеше да определи дали гласът принадлежеше на мъж, или на жена.

- Аз… аз… — изхъхри той, след което се опита да завърти глава, но тогава нова стрела от яркочервена болка прониза цялото му същество и той изкрещя.

- Спри. — Една ръка докосна рамото му. — Опитай се да не изпадаш в паника.

Ако не го болеше толкова много, би могъл да се засмее. „Господи, какво не ми е наред?“ Долавяше собствената си миризма: вкиснала плът, засъхнала кръв и страх.

- Не… в-виждам… не мога да м-мръдна.

- Това е защото си завързан, друже. — Този глас определено принадлежеше на мъж. В него се усещаше суровата нотка на издадена заповед, но също и тегнещата умора на старостта. — Ти си борец, ще се оправиш.

„Завързан ли?“ Сърцето му се качи в гърлото.

- К-Кинкейд… к-къде…

- Спокойно. — Отново първият глас: нежен контраалт. Жена. — Дълго време си прекарал навън и се наложи да превържем очите ти, за да предпазим роговиците от разраняване. Така че се успокой. — Тя плъзна пръсти по бузите му и дръпна рязко. Кожата му се изопна, докато накрая лепенките не се отделиха. Въздухът погали затворените му клепачи. — Опитай сега.

Самото усилие да отвори очи изискваше огромна концентрация. Мускулите му оказваха съпротивление като отдавна неизползван механизъм, покрит със спечено масло и нечистотия. Появи се лъч сребриста светлина и тогава клепачите му се затвориха отново. Нов пристъп на паника стегна гърдите му.

- Рашм… — Идеше му да зареве. Езикът му беше удебелен, парче мускул, което отказваше да проработи. — Рашмашано.

- Размазано? — На челото му избиха капчици пот. — Затвори очи… добре. Постой така няколко минути, става ли? Наложи се да използвам болкоуспокояваищ за животни. Съжалявам за това, но с друго не разполагахме. Слава богу, че си як като бик и имаш здраво сърце. В противен случай нямаше да водим този разговор.

Кърпата беше приятна на допир, студена и влажна. Той престана да се съпротивлява и я остави да си върши работата. Чу се клокочене на вода и плискане, след което тя започна да обтрива челото, лицето и шията му. После пръстите ѝ се заеха с копчетата на дрехата му и тя взе да мие гърдите му. Той простена, този път от облекчение.

- Да, обзалагам се, че е приятно. — Кърпата изчезна и тогава тя придърпа ризата на гърдите му и го зави с едно грубо одеяло, което миришеше на стара вълна и смърт. — Опитай сега да отвориш очи.

Той се подчини. Зрението му още беше замъглено, но той успя да различи някакво зелено платнище над главата си. Палатка. Погледът му се плъзна по металната стойка от лявата му страна и бутилката с прозрачна течност, която се вливаше на капки в голямата вена, пресичаща свивката на лакътя му, по една пластмасова тръбичка. Китките му бяха пристегнати с кожени ремъци с големи метални скоби. От напрежението около глезените беше ясно, че краката му също са завързани.

„Може би някакъв лазарет.“ Лежеше под няколко одеяла на метално походно легло, което му се струваше паянтово и твърде леко, подобно на онези сгъваеми носилки, които използваха от Бърза помощ. Въздухът беше студен и влажен. „Военните?“

- Така по-добре ли е? — Приведено над него, леко вляво, лицето на жената започна да придобива очертания и плътност. Имаше пълно, но здраво и яко телосложение. Косата ѝ беше изтегната назад и свита на кок на тила. Тъмните ѝ очи бяха заобиколени от силно обветрена кожа. Оказа се по-възрастна, отколкото очакваше: може би в средата на седемдесетте или началото на осемдесетте. Медицинското ѝ облекло беше избеляло, сякаш взето от магазин за дрехи втора ръка. Но нашивката на лявото ѝ рамо изглеждаше нова: колониален флаг с римската цифра III в самия център, заобиколена от тринайсет звезди.

„По дяволите.“ Преди светът да се срине, той беше заместник-шериф. Така че знаеше точно какво означава тази нашивка.

- Кои сте вие? — прошепна той.

Боботещият глас прозвуча отново отдясно.

- Успокой се, друже, заобиколен си от приятели. Но трябва да ти призная, че доста ни поизплаши. — Мъжът беше набит и здрав, с огромна глава, която наподобяваше гранитен блок, обрасъл с гъста бяла четина, остригана равно и четвъртито като метла. Гръдният му кош с формата на бъчва беше толкова широк, че ръцете му изглеждаха като страничен придатък: солидни и яки, сякаш добавени впоследствие. Не беше висок, а с едро и масивно телосложение, здрав като вол. Униформата му също беше различна: смолисточерна от главата до петите, но със същата нашивка на едното рамо и по една жълта звезда, закачена на всеки ревер на подплатеното с вълна авиаторско яке от черна естествена кожа. На лявото му бедро беше прикрепено обемисто уоки-токи от същия период като бракуваното военно оборудване, което използваха в Рул. На дясното се виждаше кобур и слабият перлен проблясък от дръжката на револвер.

- Изкара осем дни в несвяст, друже. Радвам се отново да те видя сред нас. — Устните на здравеняка се разтеглиха в усмивка. — Хванахме се на бас дали ще прескочиш трапа. Добре че бях на печелившата страна. Викат ми Фин. Тази чудесна жена е доктор Матър. А ти си…?

Осем дена. Прекарал бе тук повече от седмица? Ако от Рул бяха изпратили хора да го търсят, вероятно вече се бяха отказали. Това не важеше за Крис, разбира се. Но дори Крис не би могъл да намери оправдание за едно толкова продължително издирване.

- Къде съм? — попита той.

- На сигурно място, при това жив.

- Но к-къде… ами х-хората ми? — Гласът му хриптеше като стара панта. — С мен имаше едно момче.

- Почакай — каза Фин, след което се обърна, наля вода от една пластмасова кана и пъхна сламка в чашата. — Сигурно си пресъхнал като пустиня.

Сламката беше омайващо близо. От мириса на водата главата му се замая. Въпреки това се поколеба. Усещаше, че ще прекрачи някаква граница, ако приемеше вода от ръката на този човек.

- Хайде, вземи я, друже. Аз не хапя — не и като онези Чъкита — кимна към далечния край на палатката мъжът.

Питър се озърна нататък и забеляза нещо, което преди бе убягнало от погледа му. Още носилки с тела: две момчета и едно момиче. Тримата бяха завързани и лежаха в несвяст, навярно упоени от течността, която се вливаше във вените им през пластмасовите тръбички.

Тогава Фин каза:

- Скоро, щом вземем решение да позволим на тези съкровища да се събудят, ще ги затворим в ограничителния сектор заедно с другите шест. Безопасно е да държим и да храним най-много десет. Противни малки копеленца. Ти си първият нормален на тази възраст, когото ловците ни водят. Ще бъде интересно да се види какво става след време.

Какво трябваше да значи това? Ами тези ловци? Ловците на глави? „О, боже.“ От самото начало целта е била да ги заловят — него и Тайлър. Припомни си как снегът оживяваше от ледените гейзери. Стига да искаха, можеха да ги убият.

„Опитаха се да ме приклещят на място, но тогава изтичах при Тайлър и точно в този момент ме уцелиха. Простреляха ме като последна мярка, за да не мога да се измъкна.“

Той вдигна очи към фин.

- Къде е момчето?

- Боя се, че си отиде. Но можеш да бъдеш сигурен, че извлякохме голяма полза от него.

„Какво?“

- Аз… аз не…

- Достатъчно, край на въпросите. Пий, друже. Изгубил си много кръв. Знаеше ли, че си нулева отрицателна? Среща се много рядко и ако това е хубаво за мен, в случай че се нуждая от кръв, на теб Матър би могла да прелее само от същата крьвна група. Слава богу, че не е заразна.

Какво трябваше да значи това? Да не говорим, че Фин вече знаеше името му — както и името на Тайлър. Ама, разбира се. Ловците на глави са знаели кои са и накъде са се запътили.

„Някой им е подшушнал, но как? Чак тази сутрин реших да минем по Пътеката на мъртвеца.“ И тогава бе изпратил Ланг напред. Може би ловците на Фин бяха устроили засада на вестоносеца му? Сигурно беше това.

- Къде съм? — изхриптя той.

- Питър, намираш се на моя територия, в ръката си държа водата, която искаш и от която се нуждаеш. Хайде, вземи — отново му предложи чашата Фин. — Край на въпросите.

Въпреки страха си отчаяно искаше да отпие. Позволи на Фин да нагласи сламката между устните му Водата — студена и блажено мокра — се разля по езика му. Имаше чувството, че ще припадне. Успя да пресуши чашата на три жадни глътки.

- Отлично. Стига да не я върнеш обратно, по-късно ше получиш още. — Фин се обърна към Матър: — Ще доведеш ли Дейви? Двамата с Питър трябва да се запознаят.

- Да, сър — отдаде чест Матър и профуча покрай Променените на техните сгъваеми носилки.

Докато я наблюдаваше, Питър осъзна още нещо.

- Ти… — Погледът му се спря на една стара лампа с метална решетка. Светлината ѝ не беше мека и приятна, а изключително остра, фонтан от яркожълто лъчение, което нараняваше и изгаряше ретините на Питър, оставяйки върху тях сенчести образи. Но въпреки това той не можеше да откъсне очи от нея. — Имаш електричество.

- Да — отвърна Фин. — Разполагаме с гориво, колкото да отопляваме няколко палатки: този лазарет, както и мястото, където Матър прави операции… и някои други неща. Имаме доста добре зареден автопарк — автомобилите са практически безполезни, макар че ни се намират и няколко по-стари камиона, — но използваме запасите си много пестеливо.

Генератори. И автопарк. Вече беше сигурен. Всичко се връзваше, дори нашивките на раменете. Римската цифра III означаваше „три процента“. Частните милиции обичаха да цитират под път и над път тези статистически данни, защото само този малък процент американски заселници са участвали в сражения с британците по време на Войната за независимост. Значи, това не беше просто един лагер на оцелели. Беше отряд на частна милиция, вероятно съществувала още преди светът да се срине.

- Знаеш ли, раняването ти действително беше нещастна случайност, но така получихме възможност да опровергаем една теория — каза Фин.

Въпреки водата устните му отново бяха напукани и сухи.

- К-какво искаш да к-кажеш?

- Ами, ти изгуби много кръв. И въпреки силата и младостта си щеше да загинеш, ако Матър не бе намерила донор.

Какво беше казал старецът? „Слава богу, че не е заразна.“

„О, боже.“

- Ти… — Думите преседнаха на гърлото му, отказвайки да излязат оттам. — Дал си ми кръв от…

- Точно така и ето че се събуди старият Питър. — Фин прокара ръка по челото си. — Фиу, беше на кантар.

- К-колко? — запъна се Питър.

- До последната капка. Изцедихме малкия Чъки докрай. Дори онова зверче проумя, че песента му е изпята. Изписано беше в очите му. Стоях на сантиметри от него. Дребното изчадие се опита да отхапе носа ми, ала старите навици умират трудно. Отрязах му клепачите, за да може да види всичко. Беше крайно удовлетворяващо.

През целия си живот не бе изпитвал такава нужда да закрещи.

- Това е някаква милиция, нали? Но кои сте вие? И какво, по дяволите, искате?

Изражението на Фин стана мрачно.

- Ние сме останалите оцелели, а ти ще проявиш малко уважение, или, бог да ми е на помощ, ще те накълцам на парченца и ще нахраня с теб Чъкитата. Ще оставя очите за накрая. Най-много обичат очите. Може би заради лекото пук, с което се пръскат.

Платнището на палатката се разтвори. През процепа Питър зърна снега навън. Матър се промуши вътре, последвана от един мъж.

„О, боже.“

- Къде да го оставя, сър? — Ланг, неговият подчинен, неговият вестоносец, отдаде отривисто чест. Посипаната със сняг униформа на Ланг, който носеше автоматична пушка, беше идентична с тази на Матър. Той не удостои Питър дори с поглед.

- Ето тук — потупа свободната носилка до себе си Фин и смигна на Питър. — Не го взимай прекалено навътре, друже. Ланг служеше под мое командване във Виетнам — от устата му прозвуча така, сякаш страната беше сладък картоф. — Представи си с какво задоволство научих колко много си уважавал бойните му умения.

Ланг беше човек на Фин. Усети вцепеняващ ужас, щом се сети за нещо друго. Ланг и Уелър бяха служили заедно във Виетнам.

„Но това не доказва нищо. Уелър се опита да спаси живота ми.“ Изведнъж нещо, казано от Уелър, премина през съзнанието му подобно на електронните телеграфни ленти на „Таймс Скуеър“: „Когато часът ти удари, спомни си, че аз сторих това“.

„О, боже.“ Едно дълбоко и мрачно предчувствие запълзя по вените му като зараза, носена от вятъра. Уелър не бе спасил живота му по своя воля. А под чужда заповед. Но защо?

- Опитваш се да събереш две и две ли? — попита Фин, повдигнал вежда. — Пък те казаха, че си умно момче.

„Те.“ Но дали бяха само Ланг и Уелър? Или имаше и други? Колко ош хората, които бе смятал за лоялни, през цялото бреме са действали против Рул? „При Уелър обаче има нещо лично. Някаква ненавист, нещо, свързано с мен, но какво?“

- Какво искате? — изхьхри той.

- Неведоми са пътищата божии, Питър, които господ следва, за да върши чудеса. Той с бурите лети и броди из подземните безкрайни мини. — Очите на Фин заблестяха. — А ти знаеш всичко за мините, не съм ли прав?

„Мините.“ Изведнъж дъхът му секна и той остана като попарен. Откъде бе научил Фин за това? Никой освен Съвета не знаеше, дори Крис. Особено Крис.

Фин се обърна, когато Ланг повдигна платнището и в палатката нахълтаха още двама мъже, покрити с ледена пелерина от пресен сняг. Единият, който беше от хората на Фин — плешив и с криви зъби — стискаше здраво дълъг метален прът, който Питър незабавно разпозна като едно от онези пособия за ловене на животни с клуп на края. Този факт не беше за пренебрегване, защото, колкото и да се съпротивляваше, никое подивяло куче не би могло да се удуши на тази найлонова примка. Което беше добре, защото това конкретно животно оказваше яростна съпротива.

Само дето… не беше куче.

21

На възраст момчето беше не по-голямо от Тайлър, напълно голо и толкова кльощаво, че ребрата му се брояха. Кожата му беше осеяна със заздравяващи рани от порязвания и охлузване, противни наглед язви и замръзнала кал, а от миризмата ставаше ясно, че по стъпалата му имаше засъхнали лайна. Не издаваше нито звук, тъй като примката беше толкова стегната, че плътните му криволичещи вени изпъкваха при всеки напън.

- Хайде, малко копеленце — оголи зъби Кривозъбия и дръпна свирепо въжето.

Момчето взе да се дави и коленете му се подвиха.

- Барнс! — повиши глас Фин. Прозвуча рязък пукот, когато разтворените длани на Фин срещнаха ушите на Барнс.

Неспособен да издаде дори вик, новодошлият се строполи на земята, Фин вдигна пръта и разхлаби примката, при което момчето пое продължителен и пресеклив свирещ дъх. Сипейки проклятия, фин изрита падналия на земята Барнс, ала старецът вече лежеше в безсъзнание.

- Сър — обърна се Матър към Фин. — Мен ако питате, това не е най-доброто…

- Млъкни. — Фин извади револвера си светкавично. Дулото със сребърно покритие увисна на сантиметър от носа на Матър. — Докторе, нито дума повече.

- Да, сър — отвърна Матър.

- Това са две думи — отбеляза Фин.

Звукът от изстрела беше оглушителен. Черепът на Матър експлодира, покривайки всичко с червена мъгла. Жената се строполи като отсечено дърво.

Фин се обърна към Ланг, който беше пребледнял и стоеше като вкаменен.

- Доведи някого да почисти тази гадост. И предай на доктор Гриър, че току-що е получил повишение.

Ланг наведе глава и изскочи бързо навън. Питър лежеше неподвижен като мъртвец. Той проследи с поглед Фин, който се обърна към момчето, застанало на колене пред него. Почернелите му от мръсотия ръце все още стискаха примката, въпреки че дишането му се бе успокоило. На устните му бе избила оцветена в червено пяна.

- Хайде, Дейви — говореше му Фин с кроткия глас, който повечето хора използват, за да успокоят някое подивяло псе. — Така е по-добре, нали? Гладен ли си, момче? Искаш ли нещо за хапване? — Той вдигна поглед, щом Ланг се върна с други двама мъже. — Ланг, хвани Дейви ето така — каза той и му подаде пръта. — Вие двамата, оставете засега Барнс и Матър на мира. Те няма къде да ходят. Помогнете на Ланг да завърже Дейви. — Фин потупа празната носилка до Питър. — Ето тук, до новия му съквартирант.

Щом охранителите се спуснаха да изпълняват заповедите му, Фин насочи вниманието си към подноса с инструменти на покойната Матър. Като си тананикаше, той прокара пръст по тях и накрая се спря на един голям тежък скалпел. Металът премигна със сурова яркожълта светлина, щом Фин се изправи над тялото на Матър. Очите на възрастната жена бяха все още широко отворени. Устата ѝ бе застинала от изненада под формата на буквата „О“. Фин протегна ръка, издърпа навън езика на жената и започна да реже.

„Той е луд. — Гърлото на Питър се сви конвулсивно и той извърна глава на една страна, повръщайки водата, която току-що бе изпил, примесена с гъсти храчки възкисела слуз и стомашни сокове. Накрая пое дълбоко дъх и стаята се завъртя. — Той е побъркан, откачил е.“

- Да започваме — каза Фин.

Питър отвори очи и видя стареца, застанал до носилката от дясната му страна. Момчето лежеше здраво пристегнато с кожените каиши. Гърдите му се надигаха тежко. Блестящите му гарвановочерни очи бяха приковани в ръцете на Фин, лъщящи и покрити с кръв.

- Искаш ли да си хапнеш, Дейви?

Момчето простена, когато първата гъста аленочервена капка се разби на устните му. Израз на безумен глад пробяга по лицето на момчето, което облиза кръвта и зина още по-широко, извивайки шия така, че кръвта да капе направо в устата му. На Питър му заприлича на малко птиче, очакващо с нетърпение майка му да натъпче червейче в гърлото му. Питър се запита как ли е изглеждал самият той в очите на Фин, когато стрецът му предложи вода. Разлика всъщност нямаше.

И тогава — с бързината на вампир — главата на момчето се стрелна нагоре, Фин се дръпна назад в мига, в който зъбите на Дейви щракнаха, захапвайки въздуха, където преди малко се намираше кутрето на стареца.

- Лошо момче. — Фин го зашлеви силно по бузата. — Не, Дейви, никакво хапане.

Промененото момче изръмжа и нападна отново. Този път Фин отвърна с юмручен удар малко под дясното му око, след което зачака охранителите да пристегнат челото му с кожен каиш.

— Добре, да опитаме отново. — Фин отряза със скалпела още едно парче от езика на Матър. Отне му още три опита и също толкова удара, докато Дейви най-сетне не му позволи да пусне окървавения къс месо в устата му, без да се пробва да захапе пръстите на стареца.

Питър не изпускаше из очи момчето, което подържа мръвката в устата си и започна да дъвче, прехвърляйки я в устата си.

- Точно така. — Фин звучеше като приятен дядо, който тайничко мушва „Хьршис кис“¹ в ръката на любимия си внук, знаейки, че така ще развали апетита му. Без да се оглежда, той додаде: — Всъщност това е доста интересно. Правил съм опити с неколцина от тях. В един момент осъзнаваш, че… как му казвате? Промяна? По мои наблюдения тя още не е приключила, друже, и това не са празни приказки.

Нещо се обърна в гърдите му. Промяната не беше приключила? Дълбоко в себе си отдавна хранеше подозрения за съществуването на такава възможност, но в Рул нямаше човек, който да е виждал с очите си това да се случва с някой Пощаден.

„Значи, никой не е в безопасност? — Усети как цялото му същество се възпротивява срещу тази мисъл. — Не, той греши. Аз съм Пощаден. Това няма да се случи нито на мен, нито на Крис, нито на другите Пощадени. Оттогава мина много време, минаха месеци. Това не може да е истина.“

- Знаеш ли какво се чудя? — Лицето на Фин придоби леко замечтан израз. — Чудя се какво ли е всъщност.

- Кое? — попита Питър, след което облиза устни и допълни: — Имаш предвид… да се промениш?

- Да. Питър, самосъзнанието е едновременно благословия и проклятие. Нали знаеш как се чувстваш, когато те поваля настинка. Налице са най-различни знаци и симптоми. Така че как протича промяната? Усещаш ли я? Даваш ли си сметка за нея? Би трябвало. Умиращият усеща, когато краят наближава. Дори губещият разсъдъка си осъзнава, че реалността му се изплъзва. Може да се самозалъгва, разбира се, но… въпреки това знае.

- Аз… аз… н-не… — Целият трепереше. Зъбите му тракаха неконтролируемо. — В-все ми е едно. Не искам д-да з-знам. Няма никакво з-значение.

- О, има и не би трябвало да ти е все едно. За да разбереш врага си — да го биеш в собствената му игра, — трябва да се промъкнеш в съзнанието му, да погледнеш през неговите очи. Не искам да кажа, че щом си опознал един от тези Чъкита, все едно си ги опознал всичките. В никакъв случай. Например виж какво се случва с един Чъки, който е напълно променен — като нашия Дейви тук. — Фин махна с ръка към момчето. — Новите Чъкита са животни. Някои от тях си остават диви. Други еволюират и част от тях се оказват по-находчиви от останалите. Друже, това на практика представлява кривата на нормалното разпределение². Мога да се обзаложа, че сред цялата тази гмеж ще се намери поне един Чъки, годен за ракетен учен. О, как ми се иска да хвана едно нормално хлапе, известно време преди дъската му да захлопа, и тогава ще мога да измеря с какви темпове възвръща самоконтрола си. Проявявам особен интерес към онези, които се намират в процес на промяна. Ходът на промяната при тях, предполагам, е доста по-различен, отколкото при първата вълна, не си ли съгласен? Питам се също как комуникират. Известно ни е, че някои от тях действат в екип, пътуват на групи, глутници, банди, шайки и така нататък, докато други са единаци. За телепатия ли става дума? За звуци извън диапазона на нормалния слух? За миризма? Език на тялото? Само един от тези начини на общуване ли използват? Или комбинация от няколко?

- Накъде биеш? — прошепна Питър. За първи път, откакто светът потъна в мрак, се чувстваше дълбоко и истински изплашен. — Искаш да разбереш дали ще се променя? Не, няма. Мина твърде много време. Искаш да научиш повече за Рул? Можеш да ме изтезаваш, но нищо няма да ти кажа. — Тъй като Фин не отговори, Питър додаде: — Какво искаш, за бога?

- Нима умно момче като теб не може да се досети? — Фин се отпусна на едно коляно, след което спусна с палец клепача на Матър и прокара скалпел по розовата тъкан, отделяйки дясното око от очната ябълка. Той натисна острието, остъргвайки костта. — Разочароваш ме, Питър. Въпреки историите, които се разказват във филмите, не всички ветерани от Виетнам са побъркани. Някои от нас стават дори сенатори. Лично аз съм се учил от света на живата природа. Също като Дарвин, сега като се замисля. Еволюцията, естественият подбор, оцеляването на най-приспособимите — всичко това се случва пред очите ни. Друже, ние сме създателите на новия произход на видовете.

- Какво… — Питър се вледени от ужас. — Какво смяташ да правиш с мен?

- Не е ли очевидно? — отвърна фин. Окото на Матър увисна между пръстите му на един окървавен сноп от нервни влакна. — Експеримент.

¹ Американски шоколадови бонбони с форма на сълза с плоска основа, завити в станиол. — Б. ред.

²  Графично представяне на променлива величина, която подлежи на групиране около дадена средна стойност. — Б. пр.

ТРЕТА ЧАСТ 

КЪСАТА КЛЕЧКА

22

Изминаха осем дни.

Алекс отмерваше времето, като всеки път издълбаваше по една чертичка на носа на десния си ботуш с помощта на металната игла на верижката на ръчния си часовник. По нейна преценка през изминалите осем дена бяха извървели приблизително осемдесет-деветдесет километра. Да се ориентира къде се намираха, беше истинско предизвикателство. Дните им бяха сумрачни, а нощите — беззвездни, тъй като групичката им се придържаше към гъстите участъци на гората. Струваше ѝ се, че се движат едва ли не в кръг, тъй като първоначално поеха на запад, а после свърнаха на север. Спираха на равни интервали от време и тогава Променените ловуваха, тъпчеха се и подремваха за кратко.

Като се замислеше, най-хубавото беше, че още е жива.

А най-лошото, че в най-скоро време можеше да изтегли късата клечка.

Всичко се свеждаше до най-обикновена математика.

Преди осем дена, през онази първа съботна утрин, Променените разполагаха с шест „бързи менюта“, между които да избират, в това число и Алекс. След цялата онази дандания не се съмняваше, че ще бъде следващото им ястие. Променените обаче — или поне Вълка, — изглежда, имаха нещо друго предвид. Тъй като Черната вдовица беше изтощена, макар и в съзнание, Вълка сновеше насам-натам с окьрвавения селскостопански нож в ръка и наглеждаше стадото. На два пъти той се спря, надвесвайки се над Алекс, свряна между онази старица на име Руби и болнавия наглед мъж, който, както щеше да научи по-късно, се казваше Брайън. Вълка я стрелваше с поглед, който ту отскачаше встрани, ту отново се връщаше на нея. Дали не си играеше с нея? Трудно ѝ бе да прецени. Може би и той беше не по-малко объркан от самата нея. Дали нямаха сходни преживявания? Не усещаше ли и той същото като нея — онова странно вмешателство в съзнанието ѝ? Успяваше ли да прочете мислите ѝ? Не, това не и се вярваше. По време на схватката в снега Алекс бе съумяла да изненада Черната вдовица, спомни си също и стъписването на Вълка, когато го бе заплюла в лицето.

„Значи, това не работи в двете посоки. — Тя бе изгледала косо Вълка, докато той се отдалечаваше нататък по редицата, изучавайки всеки един от пленниците. — Вероятно ще мога да използвам това по някакъв начин.“

Накрая Вълка се спря на една дребна жена, слаба и смугла като мушитрънче¹, която щеше да им послужи като основно ястие за деня. Това, което я смая и ужаси едновременно, беше фактът, че жената не оказа никаква съпротива, дори не възрази. Другите също не сториха нищо. Само наблюдаваха безучастно как Пъпчивия и Беретата изведоха жената от редицата и я поведоха, залитаща в снега, изминавайки разстоянието от девет метра до мястото, където стоеше Вълка. Щом я пуснаха, жената се олюля, но не падна. Тя стоеше на крака, като не спираше да се клатушка, със сведена глава и превити рамене. Нахлузил отново маската, така че лицето му оставаше открито само от носа надолу, Вълка изчака един дълъг миг, преди да сграбчи дребната жена за косата. Тя издаде тих писък, когато Вълка дръпна рязко назад главата ѝ, при което шията и се оголи, а гърбът ѝ се изви като лък.

В този миг истината я разтърси като шамар. Вълка шеше да убие жената точно там, пред всички тях. Стомахът на Алекс се преобърна. „Не мога да гледам. — Обзета от ярост и отвращение, тя извърна глава. — Няма да им направя това удовол…“

Ударът беше ослепителен: жестока плесница с изпъната длан, от която главата на Алекс отскочи надясно. Прехапа езика си и я прониза остра болка. Вцепенена от изненадата, тя се олюля с и бездруго крехко равновесие, тъй като краката ѝ бяха все така завързани, и малко остана да се строполи на земята. Задържа се на крака само защото мъжът с болнавия вид, Брайън, имаше достатъчно сила, за да я подкрепи.

- Моля те. — Всъщност Брайън направи опит да се отдръпне от нея, като че ли се тревожеше да не изглежда прекалено отзивчив. — Просто направи каквото искат.

- Как не! — Усещаше лицето си, сякаш на бузата ѝ е избухнала бомба. Беше истинско чудо, че не се оказа със счупена челюст. Задъхана, тя се надигна и се огледа да види кой от Променените я бе зашлевил. Изобщо не се изненада, щом зърна Белязаната, и съдейки по отпуснатите ѝ рамене, момичето като нищо беше готово да нанесе още един неочакван удар.

- Моля те, послушай Брайън — обади се възрастната жена на име Руби, която стоеше от другата ѝ страна. — Не се съпротивлявай. Просто изпълнявай желанията им.

- Няма. — Главата ѝ бучеше, а в устата си усещаше бъзсоления вкус на нещо топло; Алекс изплю кръв. — Как е възможно просто да стоите ей така?

- Защото е за предпочитане пред това да те пребият. — Жената от лявата ѝ страна, която имаше враждебен вид, изсумтя остро като бивша предводителка на рокерска банда. — Ако си достатъчно умна, трябва да се благодариш, че не избраха теб, така че си затваряй устата.

- Шарьн има право. — В очите на Руби се четеше гняв. — Трябва да се примириш. Ти… — Каквото и да се канеше да добави, завърши с едно сподавено хльц, тъй като Белязаната обви ръка около сухата като вейка шия на старицата и я стисна.

- Какво правиш? — извика Алекс. Очите на Руби изскочиха; кокалестите ѝ крайници започнаха да разсичат въздуха с конвулсивни неконтролируеми движения и тя зяпна с уста, но от гърлото ѝ не излезе никакъв звук, нито дори писък. — Престани!

- Мили боже — възкликна един широкоплещест мъж в края на редицата, за когото по-късно щеше да научи, че е съпруг на Руби и се казва Рей. Лицето му беше пребледняло от ужас. — За бога, просто ѝ се подчини и тя ще я пусне!

- Добре. — Щом Белязаната оголи зъби в зловеща усмивка, Алекс нададе вик: — Добре, добре, кучка такава, ти печелиш! Ще гледам, чуваш ли? Само я пусни!

Все така ухилена, Белязаната продължи да стиска шията на Руби още част от секундата, след което разтвори пръсти.

- Ъгх! — Руби, чието лице беше придобило моравия цвят на охлузена плът, се закашля и строполи на снега, като едва не събори и Алекс.

Тя се поизвърна, подтикната от инстинкта да помогне на задушаващата се старица да се изправи на крака, когато с периферното си зрение улови движение и зърна Белязаната, готвеща се да нанесе нов удар.

- Нищо не съм направила. — Алекс се изправи, повдигайки завързаните си ръце в знак, че се предава. — Не ѝ помагам. Ето! Нали виждаш? Само наблюдавам.

- Браво на теб — измърмори бившата рокерска предводителка. Името ѝ беше Шарън, но Алекс щеше да го научи едва час, след като Вълка издълба очите на дребната женица от очните им ябълки, изсмуквайки ги от пръстите си едно по едно като меката еластична дъвка във вътрешността на близалка.

- Започваш да се учиш — заключи Шарън, щом Вълка приключи. — Мирувай, за да ти е спокойно на главата.

Още едно нещо, което Алекс научи през онзи първи ден. Черната вдовица наистина обожаваше ножа си.

Но Вълка обожаваше зъбите си.

Останаха петима.

След като закусиха, Променените натъпкаха разкъсаните останки на дребната женица в найлонов чувал. После всички потеглиха. След още няколко часа на път стигнаха до груба, но просторна ловна хижа. Ако се съдеше по състоянието на снега, шайката на Вълка се бе отбивала тук поне няколко пъти. На покритата със сняг веранда се виждаха четири акумулатора, свързани във верига посредством електрически жици, вероятно осигурявали навремето достатъчно ток за осветлението. Сега обаче или акумулаторите бяха изтощени, или Променените не се нуждаеха от светлина. Пъпчивия и Беретата внесоха вътре цели наръчи цепеници от покритата с брезент камара с дърва, наредени под един порутен сайвант. Скоро от комина и от кюнеца на печката взеха да се кълбят два стълба сив дим. Променените се оттеглиха да пренощуват в хижата, докато Алекс и останалите пленници се настаниха в стария сайвант — проветриво място, което вонеше на застояло машинно масло и умрели мишки.

За да се сгреят, можеха да разчитат на една обемиста пропанова туристическа печка, както и на един другиго, въпреки че бяха свалили въжетата им, позволявайки им да се поразтъпчат из бараката под зоркото око на Пъпчивия.

Върнали бяха на Алекс раницата, която ѝ бе дала Джес. Тогава Руби бе обяснила, че имали следното правило: „Всеки новодошъл винаги разполага с нещичко, така че делим всичко, което имаме“. Имаше нещо странно в тона на Руби, сякаш се предполагаше, че всеки новопоявил се пленник ще разполага с провизии. Но в това нямаше логика. Най-вероятно залавяха хората наслуки, само че Руби бе казала винаги. Ала в онзи момент Алекс не си усещаше ръката от болка и нямаше сили да задава повече въпроси.

Извадила бе късмет. На дъното на раницата Джес бе скътала един очукан комплект за първа помощ, който вероятно не бе виждал дневна светлина от периода на ранната мезозойска ера. Напоените със спирт тампони отдавна бяха изсъхнали. Все пак опаковките с бинт бяха непокътнати, а няколкото тубички с антисептична паста изглеждаха достатъчно издути, така че сигурно щяха да ѝ свършат работа. Не намери антибиотици, но може би нямаше да ѝ бъдат необходими. Докато останалите се караха за енергийните десерти и полуготовата храна, тя разтопи малко сняг в една празна консервна кутия, остави водата да заври, а след това я изчака да изстине достатъчно, за да не се изгори.

Болката беше ужасна — като нещо със зъби и нокти, впиващи се в плътта ѝ чак до кост. Пронизваше я толкова силно, че стомахът ѝ се преобърна, а после се сви на топка. Остави онова, което правеше, и пъхна глава между коленете си. „Божичко.“ По лицето и шията ѝ изби тънък слой лепкава пот. Пое си припряно въздух в опит да не изгуби съзнание. Том как не беше припаднал? Беше ѝ достатъчно трудно, въпреки че разполагаше с гореща вода и бинт. Докато на Том му се наложи да се оправя само с един супернагорещен нож.

„О, Том.“ Гърлото ѝ се стегна. По тялото ѝ премина вълна на срам и тъга. Опита се да преглътне обзелата я скръб, ала усети как сълзите ѝ потичат по бузите. Замисли се какви усилия бе положила да го запечата в съзнанието си: лицето му, мириса му, начина, по който я гледаше. Начина, по който я караше да се чувства. „Само че аз се отказах. А трябваше да положа повече усилия, да намеря решение, но беше по-лесно да се примиря.“

И все пак не беше малоумна. Даваше си сметка, че не разсъждава логично. Някой или нещо бе успяло да го довърши. Том беше мъртъв и вината за това не беше нейна. Сторила бе всичко по силите си. Тогава защо изпитваше тази разяждаща вина, сякаш грешката беше нейна? Том не би искал тя да се чувства така. Единственото разумно нещо, изречено от Джес, беше, че саможертвата на Том — всичко, което бе сторил и изтърпял, за да могат двете с Ели да останат живи, — не биваше да отива на вятъра. Том би искал тя да продължи живота си, а не постоянно да се упреква.

„Старая се, Том, но за какво се боря всъщност? Да остана жива, само за да не съм мъртва, просто не е достатъчно.“

Изпита острата нерационална потребност да се засмее. Боже, безпокоеше се за смисъла на живота, при положение, че най-вероятно щеше да свърши накълцана на порции суши.

- Ей, ти. — Алекс вдигна поглед и зърна Шарън, която я изучаваше с очи. — Жената стискаше пакета с полуготова храна в едната си ръка, а с другата бодеше с вилицата си от макароните със сирене. — Добре ли си? — попита тя с уста, пълна с полусдъвкани макарони.

Всъщност Шарън не звучеше чак толкова загрижена. „Сигурно се надява да хвърля топа, за да остане повече храна за нея.“ Лепкавата жълтеникава като сопол каша по брадичката на Шарън допълнително влоши усещането в стомаха на Алекс. Останалите се тъпчеха по същия начин, а безизразните им празни погледи, вперени в нея, в най-добрия случай излъчваха незаинтересованост.

- Да. — Тя изтри потта с опакото на ръцете си и пое пресекливо дъх. За нищо на света нямаше да заплаче пред тези хора. Никой не ѝ предложи помощта си. Единственото, което ги вълнуваше, беше как да си напълнят стомасите. — Просто ме боли рамото, това е всичко.

- Хм. Нали знаеш онази стара поговорка? — Шарън дъвчеше, преглъщаше и бършеше брадичката си с длан.

- Коя точно? — Шарън бе като извор на безсмислени проповеди и затова Алекс не ѝ обърна особено внимание. „Господи, как е възможно да се тъпчат след онова, което видяха? Сигурно мен ме чака същото — ако остана жива достатъчно дълго. Предполагам, това прилича на страха. Колко време може да живее човек в безкраен ужас, преди просто да претръпне?“ — Всяко зло за добро? Винаги е най-тъмно преди зазоряване?

- Не. — Шарън облиза ръката си. — В каквато и безизходица да се намираш… — Жената отново натъпка устата си с макарони. — Винаги може да стане и по-зле.

Тази нощ не потеглиха повече — необичайно забавяне, както щеше да научи по-късно. На здрачаване Променените обикновено се отправяха на път. Алекс предполагаше, че този престой има нещо общо с това, че бе смазала от бой Черната вдовица.

В неделя привечер отново потеглиха на път. Плътната пелена от облаци, скривала небето през целия следобед, беше останала непокътната и нощта бе черна като катран. Без ориентира на звездите Алекс можеше само да гадае къде се намират, но предполагаше, че все още се движат на север или северозапад.

Нещо повече: Променените често използваха електрически фенерчета и градински фенери, но само за кратко. Докато Алекс и останалите пленници се препъваха и залитаха, Променените бяха като сенки, придвижващи се с относителна лекота през гората. „Като пантери — помисли си тя — или като вълци.“ От часовете по биология в гимназията знаеше, че очите на нощните животни са различни, въпреки че не помнеше с какво точно. А тази особеност пораждаше още един въпрос: Променените продължаваха ли да се променят?

Ако можеше да се вярва на часовника с Мики Маус на Ели, бяха вървели до три часа сутринта в понеделник, успявайки да изминат около десет километра, преди да спрат за почивка в следващия къмпинг. Този път подслон нямаше. Пъпчивия и Белязаната ги завързаха един за друг, а после за три яки дъба, преди да се отправят на лов. Отново маскиран с вълчата кожа, Вълка поведе глутницата. При пленниците остана само Черната вдовица, сгушена край огъня, докато самите те се заровиха в снега и зачакаха.

Когато Променените се завърнаха с първите лъчи на зората, доведоха със себе си нови попълнения: дебела жена и грубоват мъж с телосложение, напомнящо на пожарен кран, който по-късно се представи като Отис. Жената се наричаше Клеър, но името ѝ научиха от мъжа. Не минаха и пет минути от завръщането на Променените, когато Вълка впи зъби в Клеър, което сложи край на всичките ѝ тревоги, свързани с дребнави прояви на учтивост, като представяне пред непознати например.

В сряда, ден пети, Алекс реши, че краят ѝ най-сетне е настъпил.

Междувременно Черната вдовица се бе възстановила достатъчно, за да се заеме със задълженията си. Докато проверяваше пленниците, тя удостои Алекс с дълъг втренчен поглед. Омразата ѝ беше толкова очевидна, че човек не се нуждаеше от свръхестествени сетива, за да я долови. И докато останалите се свиваха даже при най-мимолетния зрителен контакт, Алекс никога не би си позволила дори да потрепне. Всъщност гледката даже ѝ се нравеше. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Вече нямаше помен от чипото ѝ носле, а усилията на ортодонта ѝ бяха отишли на вятъра. Раните ѝ бяха започнали да придобиват противен зеленикавочерен оттенък. Лявата ѝ буза беше така силно подута, че окото ѝ приличаше на сребриста цепка.

„Развържат ли ме, хуквам веднага. — Алекс се напрегна, преговаряйки действията си наум: — Спускам се към нея, нападам я, отнемам ножа ѝ и…“

В следващия миг до обонянието ѝ достигна смъдящата миризма на смола и тя си помисли: „Опа“. Изви очи наляво и сърцето ѝ подскочи.

Лицето му излъчваше заучено безразличие, но въпреки това от погледа ѝ не убягна как фините мускули на челюстта му потрепнаха, а белегът на шията му заигра. В пространството над и около главата ѝ се долавяше тихо прашене и слаби проблясъци. Във въздуха се разнесе миризмата на изгоряло като лекия озонов лъх, който се усещаше след електрическа буря. Черната вдовица изпъна сковано гръб, докато останалите Променени местеха погледи ту към Вълка, ту към нея.

„Спорят за това кой ще ме получи — помисли си Алекс. — Който и да надвие, край с мен.“ От обзелото я отчаяние усещаше устата си пресъхнала и напукана. Тъй като вече знаеше на какво е способен Вълка — какво му доставяше удоволствие, — планът ѝ се струваше предварително обречен на провал. Едно на ръка беше да се втурне с главата напред към Черната вдовица и да измъкне ножа от нея. Но тези страховити челюсти…

„Той е по-тежък от мен и освен това няма да мога да им избягам. Накрая ще ме хванат и тогава Вълка ще…“

Изведнъж Черната вдовица изгуби равновесие. Силни конвулсии разтърсиха тялото на момичето и когато въздухът се изпълни със смесената миризма на страх и ярост, обезобразените ѝ устни се изкривиха. Тя се отдръпна, отстъпвайки няколко бързи крачки назад, след което се завъртя с развята вълча козина и залитна по протежение на редицата, спирайки се чак пред горкия Отис.

„О, боже. — Ако не беше видяла това с очите си, нямаше да повярва. — Вълка ме остави жива. Изправи се срещу Черната вдовица и я накара да отстъпи.“ Това можеше да не завърши никак добре накрая, и то поради ред причини, прецени тя. Черната вдовица и бездруго вече я мразеше до смърт. „И освен това ти срита задника.“ Но Алекс нищо не разбираше. Защо Вълка я държеше жива? За да може по-късно сам да я довърши? Страхотно. Не би могло да е по-сложно от яденето на мелба. Защото не познаваше нито едно хлапе, което да не оставя черешката за накрая.

Така че въпросът беше колко време ѝ остава.

Ден шести: четвъртък.

Малко преди четири тази сутрин Брайън — за когото Алекс подозираше, че е диабетик — припадна. След всички тези километри на газене в дълбокия сняг стъпалата му бяха почернели от напредващата гангрена, засегнала плътта му чак до коленете и отровила кръвта му. Мъжът до такава степен не беше на себе си, мислеше си Алекс, че изобщо не проумяваше какво става чак до третия или четвъртия разрез.

Тогава Брайън започна да крещи. Десетина секунди. Може би двайсет. Очевидно изморена от целия този шум, Черната вдовица му нанесе силен страничен удар с ножа. Внезапно виковете на Брайън секнаха и в същия миг на шията му разцъфна широка кървава усмивка.

И тогава главата на Брайън се отметна назад. Описа дъга и увисна на гърба му така, че ужасените очи на мъжа се впериха в Алекс, обърнати наопаки. С брадичка, сочеща нагоре, очи под нея и тил, разположен между лопатките на раменете, кръвта на стареца бликна на две аленочервени струи. При тази гледка мисълта на Алекс направи неочакван завой и тя си рече ни в клин, ни в ръкав: „Също като онзи андроид от „Пришълецът“².

Вече бяха четирима.

Събота, рано сутринта: ден осми.

Отис беше само кожа и кости. Алекс дори не помнеше как бе изглеждал мъжът преди. Променените бяха превърнали бедния нещастен Брайън в безформена маса тресящо се желе, без дори да опитат от него, вероятно по същата причина, поради която никой с достатъчно мозък в главата си не би натъпкал устата си с развален леберкез. В такъв случай оставаха четирима, което означаваше, че разполагаше само със седмица и половина живот най-много, освен ако междувременно Променените не попълнеха стадото си с нови пленници.

Освен това Алекс усещаше, че Вълка става все по-гладен. Но номерът нямаше да мине с един хубав сочен бургер. Дали се дължеше на интуиция, или на тази нейна свръхсетивност, но Алекс просто го знаеше. Гладът на Вълка се излъчваше от него като топли вълни от нагорещен асфалт. Понякога той я докосваше. Не беше нещо откровено неприлично — ръката му просто бръсваше нейната, след което оставаше така известно време, като сенчестата миризма постепенно се усилваше и с всяка изминала секунда ставаше все по-опияняваща. Веднъж, когато протегна ръка над рамото ѝ — за какво, не помнеше, — лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние едно от друго. Отново. Толкова близо, че Алекс различи съвсем ясно белега, който пулсираше като нещо живо заедно с учестените удари на сърцето му. С разширени ноздри и полуразтворени устни той пое миризмата ѝ също като змия и тогава поривът на глада му се усили, превръщайки се в нещо почти материално, осезаемо и истинско като прегръдка.

И, господ да ѝ е на помощ, но с времето, което прекарваше близо до тия Променени — и най-вече близо до Вълка, — това странно трептящо, вибриращо чувство обвиваше съзнанието ѝ с все по-плътна мъгла. Въпреки целия ужас, когато Вълка я докосваше или се приближаваше, сърцето ѝ подскачаше, което се дължеше както на привличане, така и на растящия ѝ страх. Сякаш се… разполовяваше, очертанията на съществото ѝ се размиваха и тогава от тялото ѝ се отделяше едно обвито в сенки второ аз, което изпитваше някакво ново чувство: не точно съчувствие, но нещо подобно.

Мисълта за това я накара да потръпне и кожата ѝ настръхна. В учебника по социология за десети клас беше чела за престъпниците и похитените от тях жертви, за това какво се случва, когато един заложник започне да изпитва съчувствие и да възприема света през очите на своя похитител. Имаше и небезизвестни примери за това: Пати Хьрст³; жертвите на обира на Шведската банка, откъдето бе възникнал и терминът „стокхолмски синдром“⁴.

„Само че аз не съм като тях. Това няма да ми се случи — никога.“

При все това усещаше привличането. Тя се пресегна покрай вонята на разложение към едно познато ухание на хладна мъгла и плътни сенки, което вкуси с наслада и заобръща в устата си, опипвайки го с език. Беше толкова близо. Тя затвори очи. Пулсът ѝ се ускори. Толкова близо. Малко ѝ оставаше да повярва, че това момче е Крис, тъй като двамата бяха двете страни на една и съща монета, единият светъл, а другият — негов тъмен двойник. Нямаше добър или лош. Просто всеки от тях беше верен на същността си.

„Само че Вълка е врагът. И винаги ще бъде така. Запомни добре това. Накрая ще те убие. Няма да има друг избор. Това е част от него самия.“

¹ Вид дребна птица, орехче. — Б. ред.

² Американски научнофантастичен филм на ужасите от 1979 година на режисьора Ридли Скот. Лентата има три продължения, а през 2012 излиза и предисторията ѝ — „Прометей“. — Б. ред.

³ Психологичен феномен, при който пленен или отвлечен човек се привързва към похитителя си и изпитва състрадание, симпатия или други позитивни чувства към него, като понякога дори го защитава. — Б. ред.

⁴ Coleman Company, Inc. - американска компания, която се е специализирала в произвеждането на оборудване за къмпинг. Най-известният ѝ продукт е газов фенер „Колман“. — Б. ред.

23

Съботата дойде толкова бързо и сега този последен ден с него вече си отиваше.

Грейс се загледа навън през панорамния прозорец. Слънцето приличаше повече на отражение на самото себе си, гаснеща светлина, скрита зад плътната завеса на оловносивите облаци, които бързо избледняваха до стоманеносиво, колкото по на запад блуждаеше погледът ѝ. Листвениците, опасващи западния бряг на Странното езеро, приличаха на гъста тъмна четина и остри бодли, сякаш ограда срещу наскоро падналия сняг. Бурята бе връхлетяла територията на Уисконсин само преди ден и сега напредваше на изток към Мичиган, но никой не можеше да предскаже дали няма да извие обратно. В района на Горното езеро постоянно вилнееха бури. Грейс се надяваше, че това може да го забави, но той беше длъжен и твърдо решен да замине.

„Значи, това беше. Нещо като последна вечеря — помисли си тя, след което се ядоса сама на себе си. — Стига си се мусила. Недей да вгорчаваш последните му часове тук.“

Е, поне щеше да си тръгне с пълен стомах, мина ѝ през ума. Почти всичко беше готово: картофи, задушено месо от дивеч, три печени ябълки и една голяма тава царевичен хляб. Трябваше да довърши единствено тортата и тъкмо това беше истинското предизвикателство. Грейс погледна замислено чугуненото котле, сгушено удобно сред тлеещите въглени. Силата на горене можеше да варира; важна беше формата на въглищата. Топлината представляваше механична енергия, трансформирана в топлинна енергия, но температурата зависеше от кинетичната енергия. Колко сложно само.

Толкова много приготовления, но дори самата мисъл за изписания на лицето му поглед оправдаваше всички положени усилия. Масата беше украсена с гирлянди, останали отпреди няколко Коледи. Отнякъде бе изкопала прастара опаковъчна хартия и четири чифта вълнени чорапи, плетени скришом. От онова, което ѝ остана, бе изработила лъскава сребриста лента с името му — истинското му име, — с едри изрязани от хартия букви.

Разбира се, че си даваше сметка. Вярно, че главата ѝ беше пълна с цифри, но това не означаваше, че е изкуфяла. Понякога само се преструваше. Грейс никога не бе била глупава жена.

Да вземем онзи следобед преди пет години, когато от Военноморските сили почукаха на вратата ѝ. Изобщо не се хвана на лъжите им, че се били отбили заради кафето и сладкиша с натрошени ядки. Един много мил ефрейтор я подхвана точно преди да изгуби съзнание. Тя се извини, но ефрейторът каза, че било нормално да припаднеш, щом сърцето ти се свие.

Тя щракна хронометъра и отбеляза още една чертичка върху стария пощенски плик. Загледа се в малките зрънца, които се плъзгаха лавинообразно по миниатюрната планина. Всяко зрънце беше по един милиметър; коефициент за големина, а през трите минути, на които беше настроен хронометърът, минаваха по три хиляди зрънца, което правеше по хиляда на минута, или шестнайсет цяло и шест в период на секунда…

„Боже, не искам много. Нека само тортата да стане, както трябва. Друго не ти искам.“

Ново щракване. Още една чертичка. Минаха шест, оставаха седем. Джед бе получил строги инструкции да не се връща от къщата на езерото през следващите четирийсет и пет минути. Значи, разполагаше с достатъчно време. За тортата щяха да ѝ трябват още деветнайсет минути, помисли си Грейс. Най-много двайсет и една.

Жалко, че разполагаше само с десет.

24

- Иска ми се да вземеш коня — каза Джед.

- Отговорът ми е същият като предишните осемдесет пъти, когато предложи. — Том нави на стегнато руло една памучна блуза и я мушна в раницата, след което опита с ръце тежестта на багажа си. Общо взето, щеше да носи около тринайсет килограма на гръб, което беше по силите му. Предприемал бе дълги преходи със снегоходките, като спринтираше нагоре по хълмовете и отмерваше темпото си със стария таймекс на Джед. Кракът му още се схващаше, но въпреки това можеше да върви към половин ден почти без почивка. — Знаеш добре, че ще ти трябват и двата коня. И бездруго ми даде предостатъчно.

Лицето на Джед се сбърчи, сякаш смучеше лимон.

- Дори ако ти кажа, че е подарък за рождения ти ден?

- Рожденият ми ден беше през декември.

- Е, значи, е закъснял подарък.

— Не.

Пауза.

- Такова е желанието на Грейс.

— Джед.

- Добре, добре. — Джед въздъхна и мушна палци в джобовете на парката си. — Да знаеш, че си голям инат, Том Идън.

- И преди съм го чувал. — След кратко мълчание Том додаде: — Трябва ли да изглеждам изненадан? Като се има предвид, че вече ми каза за тортата.

- А, тортата! — Джед се плесна по бедрото. — Божичко, сигурно съм остарял с десет години, докато я слушам да дърдори за химия, уравнения и молекулярни коефициенти. От физиката ми стигаше да знам само траекторията на куршумите и скоростта на вятъра.

- Весело си си живял.

- О, да. Грейс винаги е била голяма умница. Майкъл приличаше повече на нея, отколкото на мен. Той щеше да… — Възрастният мъж преглътна мъчително. — Приеха го в технически университет, но тъй като парите бяха проблем, се присъедини към армията. После обаче реши, че се чувства много добре във Военноморските сили, и остана там. Когато Алис се появи, се надявах да се замисли какво ще се случи с нея и с Деб, в случай че го убият, но той беше същият инат като теб. Вземеше ли някакво решение, никой не бе в състояние да го разубеди.

Джед изглеждаше толкова нещастен, че Том трябваше да положи неимоверни усилия, за да не се поддаде на импулса си и да му обещае, че ще остане. Просто нямаше друг начин; заминаването му щеше да ги нарани, това беше неизбежно.

Колманът изсъска. Той остави Джед да наруши тишината.

- Имам още нещо за теб.

- Не трябваше — отвърна тихо Том. — Вече ми даде достатъчно.

- Но не и наполовина колкото заслужаваш — отвърна разпалено Джед. Дълбоките бразди от двете страни на носа му бяха влажни.

Том не каза нищо. Джед разкопча дясното отделение на дисагите на своя „Роуд Кинг“ и извади отвътре издута пластмасова папка за документи, която се отваряше като акордеон и беше завързана с канап.

- Имаш карти и вече ти обясних как да стигнеш до мястото, където отиваме двамата с Грейс напролет. Тук има и един списък — додаде той, когато Том развърза канапа. — На хора, които могат да ти помогнат. Знам, че ти казах да не се доверяваш на никого, но те са добри хора, стига все още да са наоколо.

Том разтвори папката и извади отвътре протрит лист хартия с оръфани от старост краища, но изписан с прясно мастило.

- Какви са те?

- Повечето от тях са ветерани. Участвахме заедно в операция „Нестихващ грохот“. Вземи и това. — Джед бръкна под ризата си и извади нещо, изхлузвайки го през глава. — Покажеш ли го на някого от този списък, веднага ще разбере, че си свой човек.

Плочките, затоплени от тялото на Джед, не бяха пълен комплект. Краят на по-старата плочка беше огънат и на нея не се виждаше номер на социална осигуровка; само име, служебен номер, крьвна група и религия. Предназначението на другата му беше добре познато, тъй като самият той имаше татуировка, съдържаща същата информация. Неговите собствени плочки с гумени заглушители бяха прибрани в едно чекмедже, пълно със стари чорапи, в една къща, от която най-вероятно не бе останало нищо друго освен пепел.

- Не мога да ги взема.

- Том, ти си млад. Въобразяваш си, че ще се справиш сам, но досега трябваше да си разбрал, че това е невъзможно. Ще имаш нужда от помощ. Така че ги вземи. — Джед замълча за миг, след което добави: — Угоди на стария глупак. Направи го заради мен, ако не за друго.

Джед имаше право. Ако ветераните от Виетнам приличаха поне малко на днешните ветерани, със сигурност разполагаха със здрава мрежа, а връзката помежду им беше за цял живот. Том нахлузи синджира на врата си и прибра плочките под ризата си.

- А другата къде е?

- При Майкъл. Това там е неговата плочка, която ни донесоха у дома. Вечерта преди погребението обаче пъхнах в дрехите му една от своите, за да не е сам. — Джед постави ръка на рамото на Том. — Сега и ти няма да си сам.

На вратата се почука. Всъщност три пъти: отсечено и равномерно.

„Проклятие.“ Грейс смръщи вежди. Джед беше подранил, но… обикновено той използваше южната врата. Във всеки случай не би почукал.

Отново почукване.

- Грейс, аз съм.

Раменете ѝ се поотпуснаха едва-едва. Гласът ѝ беше познат, но сега не беше време за това. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. Той не биваше да вижда масата и подаръците.

- Грейс?

„Хайде, действай.“ Тя хвърли бърз поглед към хронометъра, който беше по средата на деветия оборот. Не би трябвало да ѝ отнеме повече от двайсет секунди да отвори вратата. Имаше достатъчно време.

„Една хилядна, две хилядни… Ще му кажа, че не може да остане. — Тя излезе от западната стая и пое по късия коридор, водещ към входната врата. — Три хилядни, четири… Ще бъда категорична, а след това ще затворя вратата и повече няма да отварям, каквото ще да става… Шест хилядни. — Тя отвори вратата, примигвайки срещу силния вятър. — Седем…“

Думите, които трябваше да изрече, се събраха накуп в устата ѝ, също като онази миниатюрна планина от зрънца. Отвори уста, ала оттам не излезе нито дума. Веднага позна възрастния мъж в черната му парка и твърде голяма авиаторска шапка, нахлупена толкова ниско над очите му, че трябваше да отмята глава назад, за да вижда къде върви.

Другите двама — с изсечени и сурови лица, също на преклонна възраст, каквито бяха всички хора в последно време — ѝ бяха непознати.

Трима мъже. За един кратък миг ѝ се стори, че има дежавю. Не се намираше в хижата, светът не бе отишъл по дяволите, а хората от Военноморските сили бяха пристигнали в мига, в който тя излизаше навън с онези мерителни лъжици в ръка — макар че посмъртно не можеше да си спомни за какво ѝ бяха.

Тогава забеляза конете.

Трима мъже, две пушки.

Но шест коня.

„Мъжете са трима. — Усети как въздухът пресушава езика ѝ, а гласът ѝ се изпари като мехурчета от газирана напитка. — Един кон за него, но не и за мен или за Джед, защото те не са тук заради нас — и това прави четири.“

„Тогава къде са другите двама?“

Тя изви поглед към възрастния мъж с неговата нелепо огромна шапка.

- Абел?

25

Събота вечер.

- Това не ми харесва. Няма ги прекалено дълго, още от зазоряване, а те не ходят на лов през деня. Освен това запалиха огън в снега. Какъв е смисълът? — Шарън зачовърка с мръсния нокът на показалеца си в голямата сълзяща язва на дясната си буза. Раната, пихтиеста и противна на вид, се намираше точно в средата на една зелено-сива татуировка на мрежа и приличаше на смачкан паяк. Шарън хвърли свиреп поглед към Пъпчивия, седна на ниската масичка за кафе вляво от огъня, който Алекс бе запалила, след което се втренчи също толкова подозрително в самата Алекс. — Защо не се върнаха в лагера?

- Откъде мога да знам? — отвърна с въпрос Алекс, въпреки че мястото трудно би могло да се нарече лагер. От металическата миризма на твърдия лед и онова, което успя да различи на оксъдната светлина, предполагаше, че Променените са се настанили във вилата, намираща се край езерото: претенциозна и доста просторна викторианска постройка с безвкусна украса, люлка на верандата и дори пилон за знаме. Пъпчивия и Белязаната, мускулната сила на глутницата, ги бяха натикали в малката къща за гости, пропита със застоялия лъх на сяра и гранясала мас от една прастара порция пържени яйца. В сравнение с порутените бараки и леденостудени навеси от последната седмица това място приличаше на палат. — Не знам нищо повече от теб.

Шарьн се изкашля през смях. А Алекс реши, че се е сблъсквала с използвани по време на физическо чорапи с по-приятна миризма.

- Не ме баламосвай — каза Шарън. — Нали имам очи. Ами онзи твой приятел?

- Боже мили — обади се Рей. Доскоро доста пълничък, сега коремът му беше хлътнал като празна хартиена кесия. Той обви ръка около раменете на жена си Руби и я притисна към себе си. — Да не влошаваме още повече нещата.

- Само казвам на глас онова, което всички си мислим — сопна се Шарън. Пъпчивия се обърна към тях, без да напуска поста си, и жената изрева срещу него: — Ей, кучи сине, кога ще ни нахраниш?

- Шарън. — Гласът на Руби потрепера като тетивата на лък, опънат до счупване. — Не го предизвиквай.

Шарън смръщи поглед.

- Не искам да го предизвиквам, само че сме гладни. Имаме нужда от храна, освен ако не ни искате кожа и кости, задници такива!

Като се имаше предвид фактът, че Шарън разполагаше с повече мастило на квадратен сантиметър от всеки друг, когото Алекс познаваше, и че Променените проявяваха специфичен вкус към… ъ-ъ, необичайни аксесоари като например кърпички и ленти от татуирана кожа, Алекс изпитваше тайното подозрение, че похитителите им биха се радвали, ако жената беше само кожа. По-лесна за белене. Тази мисъл не ѝ правеше чест, но пък Шарън определено не се нареждаше сред любимите ѝ хора.

- Знаеш ли защо не ни дават храна, Шарън — обади се Руби. — Защото не са намерили никой друг. Просто… лош късмет.

- Късмет ли? Това няма нищо общо с късмета. Всички до един ще свършим като задушено, с изключение може би на малката мис Алекс. — Шарън присви очи. — Не си мисли, че не забелязвам какви погледи си разменяте с онова момче с вълчата кожа. Тази негова краста само ти можеш да я начешеш.

- Шарън — скара ѝ се Рей не особено въодушевено. — Затвори си устата.

- Няма нищо, Рей — отвърна Алекс.

- Да, Рей — каза Шарън. — Двете с Алекс само си бъбрим, докато чакаме да умрем.

- Трябва ли да бъдеш толкова злобна? — Руби отметна косата от лицето си със своята крехка кокалеста ръка, покрита с прозрачна кожа. — Всички сме в едно и също положение.

- Искаш ли да се обзаложим? Мисля, че един от нас се е подсигурил с хубав спасителен пояс. Алекс, къде според теб се е запилял приятелят ти? — Шарън се усмихна, което не беше приятна гледка. Разкриха се редки подобни на шипове пожълтели и развалени зъби. — Може да е избягал да си потърси нова приятелка. А може би между него и онази блондинка…

Алекс престана да я слуша. Тази песен вече я знаеше наизуст. Тя се обърна настрани и внимателно отдели плата и бинта от рамото си. Лявата ѝ ръка пулсираше, а излъчващата се от нея топлина беше почти видима. Въпреки че се стараеше да поддържа раната чиста, треската бе започнала малко след пладне, ако можеше да се вярва на Мики.

„Боже, дано нямам инфекция. — В противен случай можеше преспокойно да легне в снега още сега. Щом разви остатъка от бинта, тя прехапа долната си устна, за да не извика. Този дъх на развалено беше достатъчно красноречив. Някои части от разкъсания ѝ мускул бяха с цвета на лигав зеленикав сопол. — Така, не бива да се паникьосвам. Ще го почистя и може да потърся спирт и антибиотици, ако ми позволят. Това е хубава къща. Не може да нямат аптечка.“

- Ауууу. — Шарън изви език над развалините в устата си, които минаваха за зъби. — Изглежда доста зле. Но можеш да оставиш раната да загние. И тогава най-лошото, което може да ти се случи, е да те убият — също като Брайън.

Да, от това се почувства много по-добре. Искаше ѝ се да измисли нещо язвително в отговор, ала гладът бе впил нокти в стомаха ѝ, а мозъкът ѝ се бе сгърчил като сушена слива. Така че единственото, което успя да измисли, беше:

- Върви по дяволите!

- Само това ли измисли? — Шарън, изглежда, бе изгубила интерес, тъй като се обърна към Руби: — Ето какво е положението според мен — подхвана тя поверително. — Защо, мислите, малките чудовища не водят пленници през последните няколко дни? Защото никой не ги е чакал, което ще рече, че другите вече не спазват договора.

- Или просто нямат излишни хора, които да изпращат — предположи Рей.

- За какво говорите? — „Никой не ги е чакал ли?“ За първи път ги чуваше да говорят по този начин и Алекс беше любопитна, което не беше в неин стил. Вярно, че споделяха храната си, но всъщност не знаеше почти нищо за тези хора. Но това беше разбираемо: никой не искаше да се сближава с човек, който можеше пред очите ти да се превърне в плънка за хамбургер. — Какъв договор? И какво ще рече, че няма излишни хора за изпращане?

- Ами, нали се сещаш? — Рей погледна объркано жена си, след което се обърна отново към Алекс. — Както са изпратили теб. И всички нас.

- Аз се махнах сама. Избягах. Никой не ме е изпращал — отвърна Алекс, но тогава си спомни, че всъщност ѝ бяха казали точно къде да отиде, а в това отношение пушката на Джес беше повече от убедителна. Тогава в съзнанието ѝ изплуваха думите, които Рей и другите бяха използвали. — Изпратени… в смисъл, пропъдени? Нарочно? Но защо? Нещо лошо ли сте извършили? — Това ѝ се стори най-разумното обяснение. Сигурно Рул не беше единственото място, където наказваха провинилите се с прогонване.

- Разбира се, че не — отвърна Шарън. В гласа ѝ прозвуча неподправена обида. — Просто изтеглихме късата клечка.

- Късата… — Алекс зяпна от изумление. — Решили сте с лотария?

- При нас така се избира — сви рамене Рей. — Но, разбира се, хората от всяко село или група сами решават по какъв начин ще го направят.

- Но ти можеше да останеш — обади се тихо Руби. — Рей, ти не трябваше да идваш.

- Ти си моя жена — отвърна Рей. — Щом отиваш ти, отивам и аз.

- Никой от вас не е трябвало да го прави! — С периферното си зрение Алекс забеляза, че Пъпчивия обръща глава, за да хвърли един поглед, ала беше толкова отвратена от думите на Рей, от нещата, които тези хора намекваха, че изобщо не ѝ пукаше.

- Напротив. Налагаше се заради доброто на всички останали — каза Руби.

- Явно прекалено дълго сте в компанията на Шарън — отвърна Алекс.

- Мери си приказките — предупреди я Шарън.

Но Алекс не ѝ обърна внимание.

- Какво добро има в това да умрете? Да напуснете доброволно града, за да бъдете изядени? Защо сте постъпили така? Защо изобщо сте се съгласили?

- Ти си от Рул — каза Шарън. Гласът ѝ прозвуча учудващо ниско и треперещ от ярост. — Идваш от това проклето село и си позволяваш да ни наставляваш? Нали тъкмо вие предложихте идеята… — Тя млъкна, забелязала израза на лиието на Алекс. — Какво има?

- Аз… — В своето объркване, разсеяна от внезапната бъркотия от тежки миризми, Алекс едва не изтърси нещо, което би я издало.

Но тогава Пъпчивия изправи отпуснатите си рамене толкова рязко, че останалите също осъзнаха, че нещо не беше наред.

- Какво? — попита отново Шарън, когато Променения се изправи и насочи към тях дулото на пушката си. После се обърна към Рей и Руби: — Боже, може би са хванали някого.

- Да се надяваме — отвърна Рей. — На всяка цена трябва да хапна нещо.

„Ето каква била работата. — Алекс последва останалите, щом Пъпчивия ги подкара към вратата с насочено към тях оръжие, като не спираше да обмисля чутото. — Ето какво е имала предвид Руби за споделянето на провизиите. Хората, които биват отпратени, носят със себе си храна. Не много, но все пак достатъчно, за да могат Променените да нахранят стадото си и да продължат нататък.“

Тя проследи с поглед Пъпчивия, който накара Рей да отвори вратата. Огънят премигна, щом в стаята нахлу леденостуден въздух и сняг. На двайсет и осем метра оттам Белязаната бе извърнала поглед от пращящия лагерен огън към гората.

„Надушва ги също като Пъпчивия. И като мен, но аз долових миризмата въпреки затворената врата.“ Това не вещаеше нищо добро. Обонянието ѝ определено се усилваше и затова предусещаше безпогрешно ходовете на Пъпчивия и Белязаната.

А сега какво? Ами ако обонянието не я лъжеше?

Това щеше да значи, че всички бяха изтеглили късата клечка.

26

Ако не беше светлината на електрическото фенерче, Джед можеше да забележи, че нещо не е наред, още преди двамата с Том да се изкачат нагоре по хълма, само на тринайсет метра от последните дървета. Но той беше свел очи към проблясващия в краката му сняг и когато вдигна случайно поглед към хижата, веднага разбра какво не беше наред.

С падането на нощта западният прозорец пулсираше с оранжево-сребристо сияние, хвърляно от огъня, на който Грейс готвеше. Да беше някоя друга вечер, Грейс непременно би запалила свещ или колмъна, ала днес държеше в хижата да е тъмно заради изненадата. Въпреки това Джед зърна ясно очертания силует на жена си и буквите, залепени на висяща над масата лента: „ОБИЧАМЕ ТЕ, ТОМ“. Все пак в това нямаше нищо необичайно.

Но тогава забеляза, че лъскавите думи затанцуваха и затрептяха, гирляндите премигнаха на светлината — а за това, разсъждаваше той, беше необходимо да има течение, което бе възможно само ако някой затваряше предната врата.

Затова Джед се досети незабавно: нещо не беше наpeд. Дори да бе имал някакви съмнения, ше се стопиха напълно при вида на онази глупава авиаторска шапка. А това, че изчака орловият му поглед да се приспособи и лицето на собственика ѝ да изплува в полезрението му, беше чиста формалност.

„Абел. — Джед проследи с поглед съседа си, който се отдалечи в дъното на стаята. — Какво, по дяволите…“

Тогава забеляза че Абел не е сам. Спътникът му беше грубоват мъж с бузесто лице. Малко над седемдесетте, помисли си Джед, само дето тази пушка изглеждаше доста заплашително.

- По дяволите — каза Джед, спирайки толкова рязко, че Том едва не се блъсна в него, — забравих за проклетия филипс. Грейс се оплакваше, че кракът на стола се клател.

- Добре, ще се заема. — Том нагласи раницата още по-високо на раменете си. — Една тренировка никога не е излишна.

- Нещо против да задържа фенерчето?

- Няма проблем. Кръстосвал съм тези гори толкова пъти, че мога да намеря пътя със затворени очи. Хайде, Райли, отиваме на разходка.

- Ще те чакам тук — излъга Джед и изчака, докато стъпките на момчето не заглъхнаха в гората, преди да изключи фенерчето. А може би беше прекалено късно. Светлината му бе силна като пламък, но не беше изключено дърветата да са скрили издайническия лъч.

Джед свали ремъка на пушката от рамото си и — приклекнал ниско — пое напред по пътеката, като не изпускаше хижата от очи. Не му се вярваше Абел да е довел един-единствен ловец на глави. Едва ли е очаквал съдействие от страна на Джед. В случай че Том избягаше, щеше да се наложи да го преследват. Абел беше безполезна руина, което означаваше един старец, който да пази Джед и Грейс, и още един, който да тръгне след Том. Би било прекалено рисковано. Том беше млад и силен, и доста бърз напоследък, въпреки пострадалия си крак. Значи, сигурно имаше поне още двама възрастни мъже, може би дори трима.

Той се стресна, когато парката му се закачи за един храст с жилави клонки. Звукът отекна гръмовно в студения пущинак и Джед притаи дъх, ослушвайки се напрегнато в мрака. Нищо. Нито проскърцване на сняг, нито пропукване на клонка. Беше сам.

Забеляза, че Грейс се бе преместила в дъното на стаята, по-близо до прозореца. Абел и ловецът я последваха, сякаш дърпани от невидимо въже. Сърцето му заби с гордост. Да, това беше неговото момиче. Досетила се беше как да ги подмами — да докара глупаците на мушка, — защото от всички хора на света само тя знаеше по какъв начин гравитацията отклонява дори най-бързия куршум. Но ако успееше да му осигури ясна мишена…

Неговата „Браво 51“ беше заредена, готова за стрелба, със зъбци, специално нагласени за неговия ръст. С бързи движения той разпъна краката и закрепи статива в снега, след което се изправи в цял ръст. Опря приклада на пушката на дясното си рамо, погледна през мерника и едва не се разсмя. Вече нямаше нужда от мерник. Но старите навици умират трудно. Главата на ловеца изникна пред погледа му увеличена многократно и Джед забеляза, че очите на мъжа бяха кафяви.

„Един-единствен изстрел. Повече не ми трябва. Абел ще замръзне и тогава ще гръмна и него.“

Надяваше се само Грейс да стои неподвижно, докато не свали и двамата мъже. А после да стори точно каквото бяха планирали за извънредни ситуации като тази: да се заключи първо в спалнята, а оттам — в банята. Със сигурност имаше и други ловци, но изстрелите щяха да ги отведат в къщата. А докато се опитваха да влязат вътре, разбивайки вратите, тя щеше да има достатъчно време да се измъкне през прозореца на банята. Междувременно той щеше да се е приближил, за да я вземе. Ако ли пък го нямаше, тя щеше да заобиколи, да се скрие в зимника и да щракне катинара след себе си. Вратите бяха солидни, със здрави железни панти. За да ги пробият, щеше да им струва твърде много патрони, които едва ли биха прахосали по нея.

Том беше единствената несигурна величина, покрай него преследването можеше на бърза ръка да се пренесе на юг. Момчето щеше да чуе първия изстрел. Господи, Джед се надяваше само момчето бързо да осъзнае, че ще бъде фатална грешка да върви слепешката срещу летящите куршуми.

„Използвай мозъка си, момче. Заобиколи в кръг и…“

Металният край на нещо твърдо се опря в тила му.

- Не бих го направил на твое място — каза ловецът.

Джед замръзна на място, но си помисли:,Действай бързо, светкавично“. Просто нямаше време за друг план, а да се предаде, за него не беше вариант. Грейс щеше да разбере. Дори нещо повече, щеше да знае какво да предприеме след това. Боже, надяваше се Том също да се досети.

„Бъди умен, синко. Мисли какво чуваш и гледай да се измъкнеш.“

- Тогава се радвам — отвърна той на мъжа, чието лице не виждаше и никога нямаше да види, — че не си на мое място.

27

Беретата изскочи от гората пръв. Дишаше тежко, пъхтеше като куче. Якето му беше разкъсано, а лицето — покрито с паяжина от разрези и дълбоки драскотини. Изгубил беше и едната си ръкавица. Пъпчивия стигна до него в мига, в който коленете му се подвиха, и наполовина го повлече, наполовина го понесе към огъня, когато от гората изхвърчаха още Променени, носещи се на ски.

- О, боже — изписка Руби. — Идат и още.

Сигурно бяха от друга банда, предположи Алекс. Сред новодошлите имаше равен брой момичета и момчета, облечени, общо взето, по един и същи начин: пластове бели дрехи и скиорски шапки в същия цвят, така че се виждаха само тъмните дупки за очите като очни ябълки на череп. Всеки от тях имаше пъстра лента на главата, направена от парчета татуирана кожа и завързана на челото, като пилот камикадзе. Един по един взеха да спират и да свалят от себе си камуфлажни войнишки раници.

- Боже, разполагат със сериозно оборудване — отбеляза Рей.

Определено имаше право, но Алекс знаеше, че раниците всъщност не принадлежат на тези Променени. Миризмата на предишните им собственици още не беше избледняла. Тя вдиша отново, този път по-дълбоко. „Божичко, там има храна.“ Канела и стафиди, фъстъци и шоколад, крекери, имаше крекери и… Устата ѝ се напълни със слюнка, коленете ѝ се разтрепериха. Хрумна ѝ, че може би имаше дори резен сирене. Изпитваше такъв глад, че дори мисълта, че собствениците на раниците доскоро са били живи, не бе в състояние да я отрезви. Просто копнееше за храна,

Изведнъж миризмата на Черната вдовица подразни обонянието ѝ и тя зърна момичето, което изхвърча на ски от гората подобно на оживял кошмар. Вълчата кожа и парката на Черната вдовица бяха изпрьскани с кръв. Косата ѝ бе развързана и разбъркана, като гнездо кичури обрамчваха лицето ѝ. От раната ѝ сълзеше гной, среброто в очите ѝ искреше от вълнение, а ускореното кръвообращение придаваше сияен вид на кожата ѝ.

Ала вместо Вълка на снега до нея спря едно върлинесто момче, което никога досега не бе виждала. Бялата екипировка на момчето беше изпръскана с кръв и миришеше на желязо, обгорен метал и барут.

„Силен откат“ — помисли си тя. Стрелял е отблизо. Момчето беше оцапано с кръв като лъскав снежен леопард на червени петна. Той изрита ските от краката си, застана зад Черната вдовица и притискайки се към нея, обхвана гърдите ѝ в ръце. Със затворени очи и отметната назад глава, Черната вдовица се облегна на момчето, потривайки бедра в тялото му, и придърпа главата му към извивката на шията си. Общата им воня — на прегазено животно, желязо и гнила плът — стана още no-наситена, като растящата им възбуда изпълваше въздуха с такава тежка и натраплива миризма, че Алекс се уплаши да не се задуши. Усети как въодушевлението им се предаде на останалите новодошли и скоро всички преплетоха тела в някаква лудост от трескави устни и търсещи ръце.

- Ей, проклетници, не пред всички! — извика Шарън.

- Мили боже — възкликна Рей. — Май се канят да си направят оргия тук, на снега?

Не ѝ се вярваше. Това беше жажда за кръв, помисли си тя, и облекчението, което изпитваха, че са оцелели в някаква битка. Това би обяснило откъде се бяха взели всички тези раници, които не бяха техни, миризмата на възпламенен барут, раните на Беретата и цялата тази кръв.

„Ами Вълка… — Тя се съсредоточи, опитвайки се да се абстрахира от тази колективна воня — множество нови миризми и издигащ се над всички тях лъх на полова възбуда, — ала не успя да го открие. — О, боже, той не е…“

- А къде е онова момче? — попита Руби. — С вълчата маска?

- Мъртво, ако имаме късмет. — Шарън смушка Алекс с кокалестия си лакът. — Не увесвай нос. Онзи пъпчивият е страшно сладък. Но ако не ти харесва, новите момчета изглеждат готови за малко хоризонтално мамбо.

Алекс не каза нищо, но се учуди, че изпитва болка при мисълта, че Вълка може да е мъртъв. Като че ли и тя бе изгубила нещо.

„Не, не си го помисляй даже. Той беше чудовище и никога не е бил твой приятел.“

С усилие на волята насочи вниманието си обратно към новодошлите. Черната вдовица и Леопарда бяха все така впили устни един в друг, но миризмата им вече не беше толкова плътна. Дори полуделите за секс Променени нямаха намерение да се овъргалят в снега, когато имаха на свое разположение такава хубава къща и вероятно цял куп спални. Може би дори мокър бар и джакузи, което, разбира се, нямаше да работи, но по-важен беше принципът. Другите също се бяха успокоили и сега се тълпяха около Беретата, както футболистите се събират около повален на терена съотборник. Тъй като се намираха по-близо до огъня, Алекс долови сребристия проблясък на дълги ножове, препасани на гърбовете им. Освен това носеха какво ли не бойно снаряжение: пушки и матовочерни пистолети, прибрани в кръстосани кобури, и патрондаши, пълни с лъскави куршуми. Ами онова хлапе не носеше ли колан с гранати?

- Проклятие — прошепна Рей. — Приличат на банда побъркани нинджи.

Точно така, помисли си тя. Тогава приятели ли бяха? Може би съюзници? Или просто отделно племе, което се събира на скромно междусъседско празненство? Тя плъзна поглед над Черната вдовица и Леопарда и забеляза как се опипваха с ръце. Кожата ѝ настръхваше при мисълта, че Променените изобщо правеха секс.

Тогава се замисли за Вълка и неговия глад. Може би сексът и гладът бяха тясно свързани помежду си.

- Купища оръжие — измърмори Шарън.

- Да — въздъхна Алекс, доволна, че може да насочи вниманието си към нещо друго, различно от Черната вдовица и Леопарда, изучаващи взаимно сливиците си. Тогава зърна едно хлапе, което размахваше узи. Откъде, по дяволите, бяха взели тези автоматични оръжия? — Тук има твърде много пушки. Не е възможно всичките да са техни. Мисля, че са се сдобили с тях като плячка, също като раниците. Въпросът е с кого са се сражавали?

- Искаш да кажеш, кой е достатъчно луд, за да се бие с тях — поправи я Шарън.

- На кого му пука? Крайно време е някой да прояви малко кураж. — Рей замълча за миг, след което се наведе напред. — Слушайте, те са там, а ние сме тук. Ако разбирате какво имам предвид.

- Лоша идея — измърмори Шарън.

За първи път Алекс беше съгласна с нея.

- Разполагат с оръжие. Ще ни намерят за нула време, освен ако бурята не ни довърши преди това.

- Не е толкова сигурно — изсъска Рей. — Нали ги видяхте. Сега са превъзбудени, разконцентрирани. Хайде, Алекс, нали все обясняваш как трябва да си обираме крушите.

- Да — обади се Шарън, — но да получи куршум в гърба, едва ли е представата ѝ за…

В гората отекна яростен вик. Дори Пъпчивия подскочи, след което всички Променени присвиха очи към непрогледния мрак.

- Божичко — възкликна Рей. — Кой…

„О, не.“ Даже да не беше забелязала погледите, които Пъпчивия и Белязаната си размениха, даже да не беше разчела езика на тялото на останалите или да не беше си спомнила, че с много малко изключения Променените не разговаряха помежду си и не издаваха никакви звуци, пак щеше да разбере. Въпреки това тя подуши въздуха и опита миризмата с език, надявайки се, че греши.

Но не грешеше.

28

Първо отекна едно прас, последвано от звука на трошащо се стъкло, и тогава панорамният прозорец се пръсна. На дървения под заваляха назъбени парчета стъкло. Нещо изсвистя покрай ухото ѝ, разсичайки въздуха, и в мига, в който куршумът премина през кости и плът, се чу едно по-меко пуф. Главата на мъжа се отметна назад почти в същия момент, в който черепът му избухна с тъп и джвакащ звук като премазана от камион тиква. Мъжът рухна на земята.

Грейс никога не бе била спортна натура. Имаше крехко и не много силно тяло, но омразата и мъката вляха в жилите ѝ кураж и бързина. Спускайки се покрай нищо неразбиращия Абел, който продължаваше да стои с абсурдната си шапка, опръскана с мозъка на ловеца, тя грабна един тиган с дясната си ръка, завъртя се и замахна. Тиганът изсвистя във въздуха и в промеждутъка, през който се приближаваше към целта си, Грейс си помисли: „Жалко, че не е стик за голф; стикът щеше да е много по-бърз, с по-голям кинетичен момент на движение, по-малка маса за преодоляване…“.

Абел тъкмо се обръщаше. Прозвуча едно глухо туп — като че някой режеше маруля на дървена дъска, за да отстрани стъблото, — последбано почти моментално от смразяващо кръвта лепкаво противно хрущене. Лицето на Абел избухна в кървава експлозия. Зъбите му се разпиляха на пода с барабанящ звук като ориз, сипещ се по дървена повърхност. Абел дори не извика. Той залитна няколко стъпки назад и разпери ръце като непохватно хлапе, което се опитва да усвои стъпките на джаза. И тогава тялото му полетя право назад. Главата му отскочи от грубия дъсчен под. Очите му бяха изцъклени, устата — разтворена, а вътре се виждаха окьрвавените изпочупени корени, където се бяха намирали зъбите му само допреди няколко секунди. На останалата част от лицето му зееше дупка. Гърдите му не се движеха, ала краката и ръцете му продължаваха да потръпват, докато и последните капки живот се отцеждаха от мозъка му.

Общо време от мига, в който куршумът бе влетял през прозореца, до този момент: седем секунди. Може би мъничко повече.

„А сега към спалнята. — Тиганът издрънча на пода. — Скоростта на звука е равна на корен квадратен от абсолютната температура, разделена на моларната маса.“ Вторият ловец я беше оставил сама с Абел и вече мъртвия си партньор. Което означаваше, че той и другите двама мъже, които още не бе виждала, биха чули звука от изстрела в гората и последвалия го дъжд от стъкло малко по-късно, отколкото ако беше лято, тъй като в студения въздух звукът се движеше мъничко по-бавно. Разполагаше с време между девет и петнайсет секунди, помисли си тя, но имаше твърде много променливи, които не би могла да предвиди.

„Ако хората навън заобиколят зад къщата, за да се ослушат, ще разполагам с повече време. Но ако не го направят… идвам, Джед, идвам.“ Тя се завтече към вратата на стаята, обута с пухени пантофи, и тогава усети как се подхлъзва и губи равновесие. Краката ѝ отхвръкнаха назад, сякаш се опитваше да бяга върху лед, и в следващия миг вече падаше. При последвалия силен разтърсваш сблъсък тя пое тежестта на удара първо с десния си крак, а после с бедрото. Долови две остри отчетливи пропуквания, при което тазът ѝ пламна от болка, която плъзна нагоре по гръбначния ѝ стълб. От гърлото ѝ се изтръгна вик и тя си пое дъх, за да изкрещи отново, но тогава устата и носът ѝ се напълниха с кръв, тъй като се бе приземила по лице в растящата локва от кръвта на мъжете. Изкашля се слабо, опитвайки да прочисти гърлото си, при което ѝ се повдигна. Десният ѝ крак лежеше изкълчен, извит под неестествен ъгъл, а болката беше толкова непоносима, че се боеше да помръдне. Миг по-късно осъзна, че това е невъзможно.

„Трябва да се изправя. — От бакърената миризма на всичката тази кръв ѝ прилоша. В гърлото ѝ се надигна вълна гадене. Бедрото ѝ гореше от болка, която караше мислите ѝ да текат разбъркано. — Количеството на кръвта в тялото зависи от теглото, а аз съм толкова дребна… Трябва да се изправя, да се добера до спалнята… Джед, Джед…“ Въпреки силните удари на сърцето си долови ясното щракване и проскърцване на врата.

„Някой идва. Трябва да се изправя, трябва, трябва!“ Ала не бе в състояние да помръдне. Дишаше тежко като останала без въздух пъстърва; не можеше да повдигне главата си. Дори калкулаторът в мозъка ѝ бе спрял. Какво количество кръв течеше във вените ѝ? Мозъкът ѝ беше блокирал; цифрите просто не се появяваха.

Гледаше как локвата кръв вибрира и се къдри на вълнички, докато някой с тежки ботуши се приближаваше към нея. Тогава ботушите изникнаха в полезрението ѝ и Грейс установи, че не са каквито бе очаквала — ботушите бяха мръснобежови, с цвета на пясъчни дюни, а не черни или тъмнокафяви. Заради тежката ръждива воня на кръвта тя долови миризмата им със закъснение: плътна и едновременно с това леко сладникава.

Бензин.

Въздухът се изпълни със статичен шум и тогава последва серия потраквания — отчетливи и ясни. Тези звуци напомниха на Грейс за цикадите през горещите летни дни. Темпото, с което цъкаха цикадите, зависеше от температурата, но тези потраквания не бяха ритмични. Някакъв код. Може би дори морзов код, предаван по радиоприемник. Последва пауза, след което собственикът на ботушите започна да потраква в отговор.

Комбинацията беше напълно непонятна за Грейс. Навремето брат ѝ беше скаут орел¹. Той би могъл да й каже какво означаваха тези потраквания, само че беше мъртъв. Или поне доколкото тя знаеше.

Високо над ботушите отекна непознат глас, който не принадлежеше на никой от мъжете, които бе видяла:

- Значи е момче. Toм — изрече бавно името, сякаш го опитваше на вкус. — Къде е той?

„Бягай, Том.“ В устата си Грейс усещаше кръвта на стареца, смесена със собственото ѝ повръщано. Болката в хълбока и крака ѝ пулсираше едновременно със сърцето ѝ.

- Нека ти кажа нещо. При други обстоятелства щях да направя от теб кюфтета или печени пържоли за Чъкитата. Само че това място се намира на края на света, а ти си една кльощава стара бабичка, така че не си струва усилията. Затова в твоя случай ще направя изключение.

„Бягай, Том. — Заради строшения прозорец в стаята започваше да нахлува студ. — Бягай, бягай…“

- Ето как ще постъпя — изрече гласът. — Кажи ми къде е той и обещавам да те убия веднага. Един куршум в главата и после сладки сънища. Но ако не ми кажеш…

„Въздухът е леденостуден; всичко е въпрос на време. Началната скорост на куршума зависи от…“

- Ще оставя огъня да говори вместо теб. Може би ще умреш от вдишаните газове, преди огънят да е свършил своето, или пък белите ти дробове ще пламнат от горещината и така ще се задушиш. А може би не. Може да останеш в съзнание през цялото време, докато огънят те поглъща жива.

„Скоростта на звука е…“

- Добре тогава, ще броя до три.

„Не, няма да бъде до три, не точно. Мисълта тече със скорост триста милисекунди, а времето за извършване на съответното действие зависи от…“

- Едно.

„Няма да е точно до три. — Тя си пое дъх и го задържа. — Три секунди и все пак ще остане достатъчно време, така че ако той е наблизо…“

— Две.

„Бягай, Том, бягай, бягай…“

- Тр…

- Бягаааай, Том, бягаааааааай! — изкрещя Грейс, а думите изригнаха от устата ѝ, защото мисълта беше там, на прага на съзнанието ѝ, и защото имаше достатъчно време, точно колкото да…

¹ Най-високата степен в програмата на американските бойскаути. — Б. пр.

29

От гората c тежка крачка се появиха още шест деца нинджи. Впрегнали всички сили, дъхът им излизаше на бели кълба пара. Всеки от тях влачеше подире си по една дълга нащърбена пластмасова шейна с цвят на пожарникарска кола.

- О, боже. — Руби закри устата си с ръце. — Това са деца.

Общо дванайсет. Съвсем мъртви. Момичета и момчета. По две в шейна, проснати нехайно едно върху друго в плетеница от вдървени ръце и крака и разбъркани коси като трупове от концентрационен лагер. Някои от тях бяха разстреляни с куршум в главата, забеляза Алекс. С нищо не можеше да се сбърка това сълзливо трето око или обезформените черепи. Но повечето бяха с прерязани гърла и широки лигавници от замръзнала кръв. Някои от тях — всъщност повечето — бяха издъхнали с широко отворени очи и уста, застинали в последен безмълвен писък.

Надвисналата наоколо миризма, пропита от страха и ужаса на тези мъртви деца, заседна в гърлото ѝ, но освен нея Алекс долови и лек намек за оръжейно масло и барут. Разтворител, а също и купчина сажди, изстъргани от почерняло огнище. И тогава Алекс проумя, че това не бяха просто деца.

Тези деца са били войници.

Появиха се още две деца нинджи. Те също влачеха нещо дълго подире си, плувнали в пот като каубои, които се бореха с разбеснял се бик.

Което не беше далеч от истината.

Беше висок като Крис и Вълка и мускулест като Том. Светлорусата му коса беше вързана на къса конска опашка с парче кожа. Предполагаше, че на възраст е колкото Крис, плюс-минус една година. Парката му беше разкъсана, така че разкриваше огромния начертан с кръв паяк, разперил крака върху ризата му отляво, ниско долу. По лицето и по шията му също имаше размазана кръв. Ръцете му, изложени на студа, бяха алени.

- Ко-копелета. — Момчето се съпротивляваше, като дишаше тежко, а дъхът му представляваше накъсано стенание, пропито с болка. — Трябваше да ви убия, когато имах въз… — От гърлото му се изтръгна висок писък, тъй като Пъпчивия заби юмрук в стомаха му. Щом двамата нинджи го пуснаха, коленете на момчето се подвиха като сгъваеми ножчета. То повърна, след което се отпусна в снега, опитвайки се да обгърне наранената си страна с ръка, оцапана с кръв.

- Мо-моля ви, оставете го. — Чертите на лицето му бяха изкривени от дълбоко отчаяние и болка. — Моля ви. Вземете мен вместо…

- Даниел? — Думата проехтя като писък, пронизителен звук, долетял от мрака на гората. — Даниееееел?

- Проклятие — изруга Шарън.

„Не. — Пред очите ѝ внезапно се спусна воал от сълзи и замъгли лагерния огън и всички онези тела, превръщайки ги в размазана дъга. — Стига толкова; пощади поне това дете.“

Викът отекна отново, но този път неразбираем и несловесен — чист звук, тънък и пронизващ като лазер. Миг по-кьсно от мрака изникна още един нинджа. Теглеше нещо, като залиташе леко заради впрегнатите усилия, но въпреки това бе широко ухилен като рибар, който току-що бе хванал улова на живота си.

- Мили боже — възкликна Рей.

30

Когато проехтя изстрелът, Том тършуваше из кутията с инструменти, захапал между зъбите си писалка с фенерче на върха, за да освободи ръцете си. При този неочакван звук той подскочи, а зъбите му издрънчаха в метала. Кучето изскимтя, след което започна да ръмжи.

„Какво беше това, по дяволите? По какво стреля Джед?“ После долови краткия интервал, застъпващите се ехтежи и мозъкът му, така привикнал към звуците на оръжейна стрелба, моментално зацепи: два изстрела с интервал не повече от половин секунда, ако имаше и толкова. А после тишина.

„Джед! — Филипсът издрънча на циментовия под. Том изгаси фенерчето, свали раницата си и грабна пушката. Той зареди пушката в движение и малко преди да изскочи през вратата, успя да се овладее. — По-кротко. Каквото и да е станало, не можеш да го върнеш назад. Натъкнеш ли се на засада, няма да помогнеш на никого.“

Два изстрела и три възможни сценария: двама стрелци, взели на мушка Джед и натиснали едновременно спусъка. Или Джед е стрелял пръв, а другият го е забелязал в последния момент. Или пък Джед е пуснал предупредителен куршум, след което другият…

„Не. Не мога да мисля за това, не още.“

- Долу, Райли — изсъска той. Кучето незабавно се подчини. Тогава Том залегна и се ослуша. Нищо. Никакви изстрели. Нито викове. Нито пък сигнал от Джед. Вледеняващо предчувствие стегна гърдите му. Трябваше да се махне оттук. Плъзгащата се врата се отваряше на запад, в самото езеро; основната врата беше отдясно, но тя би му свършила работа само ако на пътеката нямаше никого. Значи, плъзгащата се врата. Щеше да се промъкне по леда, връщайки се назад…

Нов звук: висок и тънък. Кучето изскимтя. Ушите на Том пламнаха. Какво беше това? Крясък? Или по-скоро крясък и…

Далечен пукот.

Трети изстрел. По-далече, на север. Хижата.

„Грейс? — Въздухът изсвистя внезапно от дробовете му с нещо подобно на стон. Оброни чело на пушката. Металът беше толкова студен, че пареше. — Аз съм виновен, не трябваше да чакам.“

- Ей, хлапе! — Викът проехтя толкова близо, че Том се стресна. Кучето до него скочи на крака и заръмжа ниско и враждебно. — Не искаме да те нараним, хлапе! Просто излез навън!

„Ние.“ Значи, са двама. Може би трима. Или мъжът просто блъфираше. Но сега едно нещо беше извън всякакво съмнение: Джед беше мъртъв.

„Копелета, ще ви избия всичките. — Дробовете му се наляха с олово. — Ще ви избия…“

- Слушай, хлапе, можем да го направим по лесния или по-трудния начин. Не искаме да те нараним, но стреляш ли по нас, ние също ще ти отвърнем. Така че отвори вратата и излез бавно навън с вдигнати ръце.

Мъжът се намираше на около четирийсет и пет метра от къщата, помисли си Том, може би леко вдясно, в което имаше логика, тъй като там беше гората. Това предреши всичко.

- Какво искаш? — Всъщност пет пари не даваше за това, но искаше да спечели време.

- Само да дойдеш с нас. — В следващия миг мракът избухна в жълта светлина, която запали плъзгащия се прозорец над главата на Том. Светлината заигра по къщата, като се местеше ту надясно, ту наляво. Но по този начин му направиха услуга, така вече виждаше ясно машините: ветроходната шейна вдясно и малко по-нататък снегохода. Мотоциклетът „Роуд кинг“ на Джед беше прибран най-отзад, скрит зад походното легло и пропановия нагревател.

Кучето изскимтя отново. Миг по-късно Том долови миризмата: леко задушливия мирис на горяща дървесина. Тъй като знаеше достатъчно за огъня и дима, обонянието му различаваше лесно отделните миризми. Дървен материал, напоен с газ или друго възпламеняващо вещество, и някаква миризма, която беше много различна. Запалените тъкани и синтетични материали воняха на химикали. Хижата гореше.

Онези копелета бяха хитри — опитваха се да го надхитрят. Знаеха добре, че той нямаше къде другаде да отиде. И сега беше ред на къщата на езерото. Щяха да го изкарат навън с огън.

- Надушваш ли това, хлапе? — прозвуча още по-отбли- зо. — Хайде, така правиш нещата само по-трудни за теб самия.

Той грабна бързо раницата и натовари екипировката си на задната седалка на ветроходната шейна, остави пушката на мястото за краката и взе да прехвърля през ума си нещата, които трябваше да свърши — точната последователност.

Всичко зависеше от това колко бързо ще се досетят. И дали ще намерят начин да го последват. Той хвърли поглед към снегохода. На зърнестата светлина дупката, оставена от извадената запалителна кутия, приличаше на празна очна ябълка. Ала жиците още висяха там.

„Снееоходът е по-бърз. Освен това има фар. Единият може да стреля, докато другият шофира.“

Това нямаше да стане.

- Хайде, хлапе! — Светлината промени ъгъла си, когато ловците стесниха кръга около него. Вътрешността на къщата помръкна.

- Тук, Райли — изсъска Том и потупа задната седалка. Щом кучето скочи в шейната, той се спусна към плъзгащата се врата. — Добро момче. Стой тук. — Промуши ръка през чугунената брава, запъна крака и пренесе тежестта си върху здравия си десен крак. Пое дълбоко дъх. И тогава напъна.

„Направи го.“

За малко да прекали с приложената сила. Вратата се отвори с лекота, смазана добре по препоръка на Джед, а металните колела се плъзнаха по релсите като топка за боулинг по лъскав под. В къщата нахлу силен студен вятър, довявайки миризмата на горяща дървесина и разтопена пластмаса. Тогава Том се завъртя на пети и се спусна към шейната. Светлината навън внезапно се премести с приближаването на ловците. Пет секунди, може би десет. Скачайки на предната седалка на спитфайъра, той включи запалването и напомпа акселератора, за да подаде гориво на двигателя. Със закъснение от една милисекунда двигателят взе да стърже, да кашля, да ръмжи…

Но не зацепи.

„Хайде, хайде, хайде!“ Отвън проехтя вик. Светлините се раздвижиха; до слуха му достигна шум от трошене на ледени клони. Приближаваха се бегом. Той стисна зъби и неохотно даде на двигателя още две безценни секунди, с каквито не разполагаше, след което опита отново.

„Задави ли се, край с мен. — По врата му потече пот. — След малко ще се появят и ако аз още съм тук…“

Двигателят оживя с високо пресекливо ръмжене.

И шейната потегли.

31

Малкото момченце беше с тъмна коса и искрящи от ужас очи, но Алекс веднага забеляза приликата. По лицето и ръцете му имаше кръв, но доколкото виждаше, това беше всичко. Така че кръвта може би беше на брат му.

- Даниел! — извика момченцето. — Даниел, добре ли си?

- Всичко е наред, Джак. — Даниел се опита да се изправи на крака. — Не се тревожи, чуваш ли?

- Но какво ще правят с нас? — Гласът на Джак звучеше напрегнато, а устата му бе стисната, образувайки ярка тънка черта. Той беше много малък, приблизително на възрастта на Ели. По бузите му се стичаха едри сълзи, смесващи се със засъхналата кръв, и по този начин изглеждаше, сякаш пролива кървави сълзи. — Ще ни изядат ли?

- Не. — Даниел стъпи на крака, напрягайки до краен предел бедрата си. Струваше му огромни усилия; ръцете му трепереха и Алекс забеляза как за миг дъхът му сек- на. — Нищо няма да ти направят. Всичко е наред.

Но не беше наред. Пъпчивия помагаше на Беретата да се вдигне на крака. Черната вдовица, Леопарда и останалите Променени взеха да се събират около Даниел и Джак по начина, по който Вълка и бандата му бяха наблюдавали схватката между нея и Черната вдовица. Тогава, разбира се, момичето бе въоръжено със селскостопанския нож. И бездруго плътен и напрегнат, и френетичен, въздухът внезапно се сгъсти и завря.

- О, боже — възкликна тя.

От лявата ѝ страна Шарън я стрелна с поглед.

- Какво има?

Алекс не отговори. Просто не можеше. Но тъй като вече имаше достатъчно опит с Променените, веднага позна миризмата.

На двамата братя не им оставаше много време.

Нито на тях самите.

32

Ветроходната шейна нямаше ншцо обшо със снегохода. Принципът на задвижване бе по-близък до този на глисера: мощен двигател, доставящ достатъчно въздух, за да тласка напред лодката в плитки води или върху лед. Имаше два механизма за управление: дросел за скоростта и кормило или лост, служещ за управление на руля и насочване на въздушната струя.

Какъв беше проблемът на ветроходната шейна? Нямаше спирачки. Единственият начин за спиране беше да прекъснеш притока на въздух или да намалиш скоростта. Освен това ветроходната шейна бе слабоманеврена. С това нещо беше трудно да завиеш. Само да завъртиш руля твърде бързо, ограничавайки притока на въздух, и убиването на скоростта ти е в кърпа вързано.

Щом усети, че спитфайърът потегля, Том натисна докрай дросела. В отговор на това шейната подскочи напред, след което се стрелна от къщата на езерото с такава бързина, че беше отхвърлен назад към кучето. Той натисна педала за газта и чу как двигателят моментално притихна и замърка, при което скоростта на спитфайъра намаля до бавен ход. Том ахна от изненада, след което изпъна гръб и натисна силно педала за газта.

Шейната изхвърча от къщата в облак от нафта, прелетя над ниския бряг и се стовари тежко върху покрития със сняг лед. Не возеше гладко — всяка неравност по снега и леда водеше до внезапен подскок или разтърсване, — но все пак се движеше. Представи си картата на Странното езеро. Къщичката на Джед за риболов в леда се намираше вдясно, на един час. Най-добре бе да заобиколи отдалече, да свие наляво и да поеме към отклонението.

Проблесна нещо течно и оранжево и той стрелна поглед надясно. Хижата приличаше на факла. През разбития панорамен прозорец извираха огромни пламъци и се плискаха в стрехите. Огънят в това помещение, яркочервен като лава, сякаш се стичаше по стените и по тавана. Дори от това разстояние забеляза как един пропанов варел избухна, тъй като в този момент огънят премигна и се отдръпна с леденосиня въздишка. Огненото кълбо избухна с такава сила в нощта, че той долови грохота въпреки бученето на шейната.

Беше толкова потресен, че изобщо не забеляза, че е намалил скоростта, докато моторът не започна да гасне. Той натисна педала за газта, ала спитфайърът вече спираше. В настъпилата внезапна тишина долови отчетливо бучене като пронизителното бръмчене на електрическа резачка.

Снегоходът на Джед.

„Хайде!“ Той включи запалването, ала двигателят беше задавен и единственият звук, който отекна, беше лекото цькване и приглушено боботене, и накрая нищо. С блъскащо в гърдите сърце той си наложи да изчака малко… и още малко… а след това отново запали двигателя. Този път усилията му бяха възнаградени със силен рев. Ветроходната шейна потегли със силен тласък и постепенно взе да набира скорост.

Том хвърли поглед през рамо. Единственият фар на снегохода изобщо не потрепваше. Значи, не се движеха. Но защо? Тогава забеляза езерото, което се простираше под него като блещукащ килим от сребриста светлина. „Отражение.“ Осветяваха го, за да могат да…

Тогава усети, че нещо голямо, направо огромно, се спуска към него. Силно изплашен, той се обърна напред тъкмо навреме, за да види как къщичката за риболов на Джед и собствената му сянка изскача от мрака пред него. Затаил дъх, той завъртя рязко кормилото и зави наляво. Шейната профуча покрай кемпера във вихрен водовъртеж и започна да губи скорост, след като притокът на въздух спря. Тогава се чу силен трясък, тъй като корпусът от фибростъкло на спитфайъра се блъсна и отскочи от дървените плъзгачи на кемпера. В следващия момент с ъгълчето на окото си долови ярък проблясък. Миг по-късно се чу звън на метал от рикоширалия куршум.

Вече знаеше защо бяха останали на брега. Металната изолация на къщичката отразяваше светлината подобно на снега. За една пушка с мерник триста шейсет и пет метра не бяха нищо.

„Хайде, тръгвай!“ Той настъпи с все сила педала за газта и завъртя шейната, описвайки широк несигурен кръг. Спитфайърът се понесе, криволичейки напред. Усети как кучето зад гърба му дращи с лапи, за да запази равновесие, но все пак се движеха, набираха скорост право към разклонението сред дъжд от ледени късчета и растящ облак от завихрен сняг.

Досещаше се какво ще предприемат сега. Снегоходът беше стар, но много по-мощен и по-бърз. А той разполагаше само с малка преднина. От рева на двигателя не чуваше нищо — нито свистенето на спитфайъра, нито дори вятъра. Скоростта превръщаше студения въздух в остра коса, която бръснеше непокритите участъци от кожата му. Летеше напред, като насочваше шейната наслуки, по памет, осланяйки се на късмета си. Щом спитфайърът свърна в отклонението, той хвърли поглед през рамо в мига, в който фарът на снегохода изгря в нощта и разкъса мрака, описвайки ясна чиста дъга.

„Не остава много.“ Къде беше мястото? От колко време се намираше на леда? Две минути. Може би четири. Би трябвало скоро да стиг…

Усети мига, в който ледът и дебелината на снега се промениха. Шейната се наклони, след което пое по неравния лед и заподскача, тъй като корпусът ѝ закачаше разтопените и замръзнали наново вълнички. След поредния подскок задруса още повече и зъбите му затракаха, докато шейната срещна по-тънкия лед, минаващ над разлома.

Ако не друго, поне щеше да се движи по-бързо. Трябваше да натисне газта до дупка и веднага да се омете оттук. Ловците бяха наблизо, стопявайки преднината му с всяка изминала секунда, така че трябваше да бърза, да бърза, да бърза — бързобързобързо!

Но вместо това той вдигна крака си от педала за газта. Скоростта намаля, двигателят забоботи; корпусът затъваше в лед и сняг. Ветроходната шейна забави ход и продължи на тласъци. Чу се глух трясък, когато носът на шейната се стовари върху парче лед, след което спитфайърът подскочи и цопна във водата, която беше пълна с ледени късове, покрити с тънка обвивка с дебелина не повече от пет сантиметра. Щеше да свърши работа. Чудесно. Той намали скоростта и зачака, докато мракът не започна да избледнява, преминавайки през сиво, синьо и накрая сребристо, а бръмченето на снегохода ставаше все по-силно…

„Сега!“ Той натисна газта. Моторът нададе рев и спитфайърът се понесе напред с пълна скорост, като пореше леда, а корпусът ѝ потъваше и се издигаше като плоско камъче, хвърлено в езерце. Отекна страхотен трясък и тогава — съвсем ненадейно — се озова в открити води. От всички страни заваляха студени пръски, ала той продължи право и неотлъчно напред, подготвяйки се за внезапния тласък, който знаеше, че ще последва, щом шейната нагазеше отново в сняг и лед. Надяваше се скоростта му да е достатъчно висока, за да плъзне леко лодката, компенсирайки собственото си тегло и тежестта на екипировката и кучето. „Боже, кучето.“ Надяваше се Райли да прояви достатъчно съобразителност и да залегне ниско долу, в противен случай тласъкът би могъл да го изхвърли…

Пресичайки границата на разлома, дъното на спитфайъра се плъзна по леда, при което цялата шейна се разтресе и подскочи, като застърга по леда. Том усети как повърхността отново се втвърдява и друсането затихва. Тогава той сви рязко надясно, при което шейната изгуби въздух и се завъртя така, че носът ѝ се обърна в посоката, от която бе дошъл.

- Долу, Райли! — Том изключи двигателя, грабна пушката и я зареди, извивайки се от кръста нагоре, готов за стрелба…

В мига, в който снегоходът изникна пред погледа му.

33

- Какво искат, по дяволите? — Рей се заоглежда ту наляво, ту надясно. — Какво става?

Никой не отговори. Променените бяха образували тесен кръг. Алекс и останалите пленници стояха наредени точно срещу Даниел, охраняван от две деца нинджи. Друг Променен държеше Джак за задната част на врата. Черната вдовица, стиснала селскостопанския нож в ръка, стоеше спокойно до момчето. Миризмата, породена от страха на Джак — на пресечено мляко и гореща урина, — беше толкова натрапчива, че Алекс веднага я долови.

Пъпчивия си проби път с лакти, последван от Беретата и Леопарда. Лицето на Беретата се сгърчи от болката, но момчето вече се крепеше доста по-сигурно на крака. Сърцето на Алекс се сви, щом долови излъчваната от него миризма на опасност. Пъпчивия стискаше две пушки: собственото му оръжие с газово бутало, както и още едно, което Алекс позна веднага — браунинга, който Нейтън ѝ бе дал преди онова безумно бягство от Рул.

Заради близкото разстояние успя да разгледа също и пистолета, затъкнат в пояса на Леопарда. Винаги би познала един глок.

- Какво искаше от мен? — попита Даниел. Струваше му огромно усилие да остане прав. Стоеше превит надве, като придържаше с ръка едната си страна. — Нали ви казах. Вземете мен. Повече няма да се съпротивлявам. Само пуснете Джак.

Беретата се взира дълго в Даниел. Пъпчивия пристъпи напред с насочен браунинг.

- Какво? — Даниел втренчи поглед в пушката, сякаш Пъпчивия му подаваше питон. — Няма да я взема. Давам ти възможност да ме застреляш. Разбрахте ли? Ако искаш да ме убиеш, просто го направи, но…

- Нима не схващаш, хлапе? — попита Шарьн с равен тон. — Трябва да избираш: или грьмваш някого от нас, или малкият Джаки ще свърши с прерязано гърло.

Устата на Алекс пресъхна. Шарън бе уцелила право в десетката. Това беше чисто и просто сделка: ти даваш на мен, а аз на теб, след което сме квит.

- Какво? — попита Рей и побутна Руби зад себе си. — Какво е това, по дяволите?

- Даниел. — Очите на Джак се бяха разширили от ужас. — Даниел, Даниел, Даниел…

- Няма да го направя — изрече пресипнало Даниел. Силни тръпки разтърсиха тялото му; единият от нинджите го хвана, преди да е паднал. Даниел го отблъсна, потискайки желанието си да го наругае. — Не можете да ме направите като вас. Аз не съм убиец.

- Явно смятат, че не си по-различен от тях — изгъгна Шарън. Ако съдбата можеше да говори, помисли си Алекс, щеше да има гласа на тази старица. — Каквото и да сте сторили с твоите приятелчета, изглежда, сте ги вбесили и сега ще те накарат да си платиш.

„Не, не просто да си плати.“ Въздухът беше толкова пропит с вонята на Променените, мъртъвците и ськафезниците ѝ — а сега и с паниката на Даниел и ужаса на Джак, — че Алекс сякаш опознаваше с обонянието си всички тези хора: техните истории, съдбата им. Сигур- на беше, че това е някакъв тест. Изпитание.

Ритуал.

- Моля ви. Обещахте да пуснете Джак. — Даниел се обърна към Беретата и Пъпчивия: — Вината е моя. Аз организирах атаката. Така че убийте мен, но оставете Джак и всички тези хора на мира, моля ви.

- А какво ще стане, ако откаже да избере? — Рей хвърли трескав поглед към Шарън, като че ли тя знаеше отговора. — Не трябва да го прави.

- Мисля, че те имат нещо друго наум — отвърна Шарън.

- Не мога да го направя. — Даниел плъзна поглед по редицата пленници. Когато стигна до Алекс, очите му спряха и се впиха в нея. — Не могат да искат това от мен.

Обаче можеха. И го бяха поискали. Искаше ѝ се да намери какво да му каже. Във филмите и в книгите това беше мигът, в който героинята извършваше саможертва. Пристъпваше напред, взимайки най-правилното решение. Той трябваше да избере нея. Не ѝ се умираше, ала вътре в главата ѝ живееше чудовище. То имаше жълти очи и зъби, остри като игли. Сдобиваше се с лице. Тя имаше рак, така че и бездруго щеше да умре. Том би постъпил точно така. Крис също. Онова момченце заслужаваше да получи шанс.

„Какъвто останалите няма да получат. — Подушваше го във въздуха. Като леденостуден пръст, който се плъзга надолу по гръбнака ѝ прешлен по прешлен. — Просто го направи, направи го, преди да те е хванало шу…“

С периферното си зрение Алекс долови движение, някой се хвърли напред…

- Рей! — изкрещя тя. — Недей!

34

Промяната настъпи внезапно и отведнъж. В първия момент снегоходът се движеше с ръмжене по леда, а в следващия по-тежките задни гуми цопнаха във водата и фарът се изви към небето. Бръмченето на двигателя замлъкна. На слабата светлина Том успя да различи мъжете, тъмни като тюлени. Единият вече бе във водата. А мъжът отпред се опитваше да се изкатери върху предното стъкло. Снегоходът се килна наляво, след което се чу ужасен плясък, последван от викове:

- ЗАКЛЕЩИХ СЕ, ЗАКЛЕЩИХ СЕ. ПОВЛИЧА МЕ НАДОЛУ, ПОВ…

Шейната се наклони отново и виковете замлъкнаха. Миг по-късно изчезна и светлината.

Том свали пушката. Дишаше тежко и учестено. Пулсът бучеше в ушите му. Усети как шейната зад него се разклаща, докато кучето се изправяше на крака.

Другият мъж, който още се носеше във водата, извика с дрезгав от вцепенение глас:

- Моля те! — Гласът беше на възрастен човек. — Моля те, знам, че си там! Помогни ми, моля те, помогни ми! Моля те, не можеш просто да ме оставиш да умра!

„Напротив, мога.“ Тези мъже бяха убили Джед и Грейс. Хижата беше унищожена. Това беше врагът.

- Моля те. — Последваха нови плясъци. — Не си… не си чувствам краката и…

Том слезе от шейната.

- Стой тук — нареди на кучето, след което пое по леда.

Пролуката се намираше най-малко на четирийсет и пет метра разстояние, така че той не измина много — вероятно около петнайсетина-двайсет метра. Съблече парката, след което залегна върху покрития със сняг лед и измина остатъка пълзешком. Със закъснение му хрумна, че ловецът може да има пистолет, но после си помисли, че старецът едва ли е такъв самоубиец. Защото ако го гръмнеше, щеше да свърши на дъното на езерото.

- Идвам. Не спирай да говориш. — Усети как снегът под него се променя и взе да се ослушва за издайнически пропуквания. Запълзя напред възможно най-бързо. — Хайде, говори.

- О, благ-годаря ти, б-б-боже. Тук с-с-съм. — Старецът се задъхваше, останал без въздух; гласът му трепереше от студ и от страх. — Н-н-не м-мога д-да м-махна п-пал- тото… т-тегли м-ме на-надолу…

- Почти стигнах. — Том чу водата, която се плискаше в леда, и тогава дясната му ръка се намокри. Намираше се достатъчно близо. Лед с дебелина десет сантиметра би издържал тежестта му. Седем сантиметра също. Но не и пет. Наоколо беше тъмно като в рог, тъй като неестествено зелената луна не хвърляше никаква светлина, а и не можеше да разчита на отблясъците от горящата хижа да осветяват пътя му. Дори нямаше представа дали мъжът се намира от тази страна на пролуката. — Следвай гласа ми. Можеш ли да се движиш?

Чуха се плясъци, след което старецът отвърна:

— Д-да.

Звукът идваше отляво и беше много близо.

- Дръж се — каза Том

И тогава направи първата си грешка.

Заби върховете на ботушите си в леда, след което се изви от кръста нагоре, но пропусна да съобрази нещо — изобщо не забеляза, че тялото му лежи успоредно на раз- лома върху тънка ивица полуразтопен лед.

- Ще ти хвърля палтото си — каза той. — Опитай се да го хванеш и…

Две неща се случиха едновременно.

Том изсумтя от изумление, щом ръката на стареца изскочи от мрака и се вкопчи в дясната му китка. Но преди да успее да се отдръпне, усети как старият ловец увисва на ръката му, борейки се да се измъкне от водата, сякаш Том е въжена стълба.

- Недей, спри! — кресна Том, опитвайки се да се освободи от хватката, ала пръстите на мъжа се бяха впили в него като нокти на граблива птица, пък и Том не разполагаше с никаква опора. Тялото му взе да се плъзга странично и скоро усети, че вода залива краката му, а пързалянето не спираше…

И тогава поради обзелия го страх направи втората си грешка — възможно най-фаталното движение в най-фаталния момент.

Щом леденостудената вода заля краката му, Том извика и се опита да се изправи на колене. Центърът на тежестта му се измести.

Ледът простена с почти животински вой. Чу се ясно пропукване като изстрел от оръжие, след което ледът изскърца и…

ПРАС!

Том също се озова във водата.

35

- Спри, Рей! — изпищя Руби. — Недей!

Но той бе стигнал до положение, от което връщане назад нямаше. Втурна се напред с такава скорост и устрем, че никой от Променените не успя да реагира. Обви едната си ръка около браунинга, а другата постави на гърдите на Пъпчивия и го блъсна. Той пък размаха ръце във въздуха, препъна се и се стовари тежко по задник.

От всички страни отекнаха звуци от дрънчене на пушки, щракане на затвори и изваждане на пистолети и тогава Рей се оказа в самия център на настръхнала гора от оръжие в ролята на перфектната мишена. Само дето бе опрял браунинга в челото на Беретата и крещеше, пръскайки слюнка около себе си:

- Ще го гръмна, ще го гръмна, мътните ме взели, aкo не го гръмна!.

- Рей! — изписка Руби и се втурна напред, протегнала ръка. — Ре…

Проблесна оранжева светлинка като нажежен въглен. Руби се закова на място, като очите ѝ се разшириха дотолкова, че изглеждаха, сякаш са бели с черни точки в средата. Въздухът се насити с вонята на мокър метал. Нещо плътно и тежко цопна в снега.

И тогава Руби избухна във викове, писъци и рев:

- Ааааааааа, аааааааа, ааааааааа!.

36

Том извика от изненада и взе да се дави, щом студената вода нахлу в устата му. Гърлото му се сви и стегна на възел. Във вените му потече дива животинска паника. Той започна да се мята, без изобщо да мисли, като ужасът избухна в съзнанието му като ослепителен пожар. Нуждаеше се от въздух — но къде да го намери? Устата му се размърда, като се отваряше и затваряше в конвулсивни безмълвни движения, докато мускулите на гърлото му се бореха да защитят дробовете му, защото мозъкът му подаваше сигнали, че се дави. Тогава гърлото му се отпусна неохотно и той вдиша хрипливо. После си пое въздух още веднъж и още веднъж — и това бе всичко, за което имаше време.

Старият ловец се метна на гърба му, опитвайки се да се измъкне от водата.

- С-спри! — заекна Том, ала старецът не беше на себе си. В следващия миг потъна целият. Водата пареше от студ. Изглеждаше мастилена; не се виждаше никаква светлинка. Усещаше как старецът на раменете му шава с крака, опитвайки се да намери опора. Той изрита Том в челото. Ако бяха на сушата, Том сигурно щеше да изгуби съзнание, само че водата забави скоростта на ритника. При все това ударът беше достатъчно силен, за да причини болка. Том размаха ръце във водата, напипвайки краката на стареца, колкото да се ориентира накъде е повърхността.

Главата му изскочи над водата. Старецът отново се хвърли върху него, като се опитваше да се покатери на гърба му, драскаше с пръсти по раменете му и се мъчеше да се залови за косата му. Костеливите му ръце се обвиха около шията на Том в задушаваща прегръдка и отново го повлякоха към дъното. Момчето не можеше да се освободи от хватката му, тъй като не успяваше да го достигне — просто не разполагаше с нужната опора. Невъзможно му беше да си поеме въздух, тъй като тежестта на стареца смазваше гърлото му. Не му оставаше много време. Колкото повече се бореше, толкова повече силите му да изплува на повърхността намаляваха. Пулсът му се ускори. Оставаше му само един изход, но един глас вътре в него не спираше да упорства: „Ти си луд, побъркан, откачен“.

Противно на всякаква логика и здрав разум той се остави да потъне право надолу, дълбоко под леда.

Като завлече и стареца заедно със себе си.

37

- Аааааааа! — крещеше Руби. — Ааааааааа, аааааааа, ааааааа!

Лявата ръка на жената лежеше на снега със сгърчени пръсти като мъртва тарантула. Тя продължаваше да пищи, свила дясната си ръка в костелив юмрук и вперила ужасен поглед в празното място, където допреди няколко секунди се намираше лявата ѝ ръка и откъдето сега шуртеше кръв от разкъсаните артерии.

- Господи! — възкликна Шарън, след което се спусна към нея, прегърна я и я сложи да седне на снега. После обви ръце около китката на Руби и притисна мястото. — Кучи синове, ах, вие кучи синове!

- Рууубиииии! — нададе вой Рей. Той пристъпи несигурно към жена си, но бързо размисли и завъртя браунинга обратно към Беретата. — Ставай, кучи сине, ставай! Сега ще си тръгнем оттук и ако някой от вас помръдне, дори само да шавне…

Никой не се осмели да помръдне или да шавне, но Беретата също не се изправи. Въздухът беше наелектризиран, наситен с миризми и смисли. Колко странно, успя само да си помисли Алекс въпреки изобилието от знаци, че при всички тези оръжия още никой не бе стрелял.

Единственият, който бе реагирал, беше онова дете нинджа от шайката на Леопарда, което отряза ръката на Руби. Друг от тях можеше да отсече главата на Рей със съшата бързина. При всички тези оръжия единственото, което трябваше да сторят, беше да очистят Рей. Въпреки че браунингът имаше среден натиск на спусъка — само два килограма и триста грама, — шансовете пръстът на Рей да упражни такава сила, докато куршумите разкъсват дрехите и се забиват в тялото му, бяха малки. Не и нулеви, разбира се, но все пак толкова незначителни, че нямаше никаква разлика. Освен това Пъпчивия можеше с един-единствен силен ритник да подкоси краката на стареца. Всеки от тях би могъл да направи нещо. За тях Руби беше втора грижа, чисто и просто демонстрация на сила — обаче Рей трябваше вече да е мъртъв.

„О, боже — ахна от изненада тя, щом отговорът най- сетне просветна в съзнанието ѝ. — Та той вече е мъртъв. Просто няма друга възможност, тъй като става дума за браунинга. Това е пушката на Нейтън и през онзи първи ден, когато Черната вдовица натисна спусъка, оръжието просто отказа да…“

- Рей! — изкрещя Алекс. — Спри, Рей, тази пушка е…

Ала Рей натисна спусъка.

38

В мига, в който се плъзнаха под леда, Том усети, че старецът започва да се бори, но при все това задушаващата хватка около врата му не се охлаби. Въпреки допълнителната тежест в дробовете му имаше въздух, а той щеше да направи движенията му неконтролируеми. Водата щеше да го подхвърля насам-натам като коркова тапа, докато накрая не се удавеше.

Така че Том се превъртя и се гмурна право надолу, загребвайки силно с ръце. Това противоречеше на всякаква логика. Мозъкът му крещеше: „Спри! Въздухът беше горе. А долу го чакаше единствено смърт. И тъкмо това беше причината да постъпи така.

Старецът се пусна.

В същия миг Том се завъртя, опитвайки да се ориентира накъде е повърхността — защото в тази ужасна чернилка бе изгубил всякаква представа. Усещаше как старецът се мята панически недалеч от него. От мрака изплуваха ръце, които го сграбчиха; пръсти се вкопчиха в ризата му. Том сви лакът и замахна с юмрук. Усети сблъсъка и долови крясъка на мъжа, приглушен от водата. Нещо прошумоля близо до лицето му: мехурчета, които се издигаха към повърхността. Той ги последва, изтласквайки се с крака и оставяйки стареца в мрака на дъното.

„Още малко, още малко, още малко…“ Думите придобиха плътност и форма; пулсираха в блъскането на сърцето му и в парещата болка в гърдите му. Още малко и щеше да е там; още малко, още малко, още малко…

И тогава той долови нов звук — неистов и ритмичен. Райли. Райли беше на повърхността и лаеше. Том последва звука. С последни сили той се изтласка нагоре, изпънал пръстите на ръцете cи…

Иl се блъсна в стена от непробиваем лед.

39

„Ненененене! — Том изпитваше такава пареша болка в гърдите си и такава непреодолима нужда от въздух, че паниката, събрала се на топка в гърлото му, заплашваше всеки миг да изригне навън в безумен писък. Той заби юмрук в леда. Напрягайки сили до краен предел, започна да рита и да блъска, опитвайки се да си пробие път със сила до заветния въздух. — Въздух, въздух, въздух, хайде, хайдехайдехайде… “

Кучето излая отново. Откъде? Може би отдясно. Не беше сигурен. Водата бе толкова студена, че пареше, беше и черна като катран; Том се чувстваше сляп и поизплашен от всеки друг път през живота си — чувство, което изпълни съзнанието му с ужасяваща яснота. Трябваше да започне да мисли, или го чакаше сигурна смърт.

„Следвай звука, следвай кучето; Райли, излай отново, хайде, момче, давай…“ Отекна нов лай и този път Том се залови за звука като удавник за сламка. С последни сили той се оттласна от всмукващите пипала на мрака и прокара ръце по долната страна на леда, като пръстите му, облечени в ръкавици, започнаха напразно да драскат, да чоплят, да опипват за някаква пролука, ако ще и съвсем миниатюрна пукнатина.

И тогава настъпи повратният момент: с него бе свършено. Това бе краят и той го знаеше. Усети, че не би могъл да сдържи дъха си дори секунда повече. Просто не можеше. Очакваше го сигурна смърт, ала оше преди да е осъзнал напълно този факт, гърлото му се сви конвулсивно и той размаха ръце, докато въздухът излизаше от дробовете му с крясък…

Дясната му ръка се стрелна нагоре в нищото. Въздух. Щом се изтласка нагоре, главата му изскочи на повърхността — най-сетне на въздух — и тогава той започна да кашля, пръскайки слюнка, и със свирещи дробове да поема глътка след глътка живителен въздух. Докато се мяташе във водата, плаващите наоколо парчета лед го блъскаха по гърдите и ръцете. Ала дробовете му отказваха да заработят както трябва. Не можеше да си поеме достатъчно въздух; нямаше сили дори да извика.

„Трябва да изляза от водата, да изляза, да изляза!“ Страхът заседна на топка в гърлото му. Да се удави, беше най-големият му кошмар. Не да бъде застрелян, да кърви до смърт или да бъде накълцан парче по парче — да се удавиш, беше също толкова страшно, колкото да изгориш жив, и сега той щеше да се удави; щеше да умре. Студът беше като гигантска ръка, която се свиваше около тялото му, изцеждайки топлината от него. Започваше да премалява, чувстваше се толкова изморен. Престана да рита с крака за не повече от няколко секунди и тялото му взе да потъва отново. Долавяше пляскането на ръцете си, ала звукът беше неясен и приглушен до мига, в който паниката не го завладя отново.

„Спокойно, спокойно, спокойно. — Задъхваше се. Зави му се свят. Имаше опасност да изгуби съзнание от твърде учестеното си дишане, но просто не успяваше да спре това влудяващо бучене в главата си. — Имаш още време, хайде, успокой се, успокой…“

Райли изскимтя.

- Райли. — Устните му бяха вкочанени, а зъбите му тракаха така силно, че би могъл да прехапе езика си. За негов ужас болката бе избледняла до едва доловим бодеж. Дори в устата му да имаше кръв, той не я усещаше. — Ела тук, момче. — Кучето изскимтя и Том си помисли, че животното е някъде там. Не чак толкова далече. — Хайде, Райли.

В отговор кучето изсумтя. Дали не беше още по-близо? Не можеше да прецени. Той протегна ръка, загреба няколко пъти във водата и се отправи към онова кътче в мрака, където смяташе, че се намира кучето. Продължаваше да се движи напред, като наполовина плуваше, наполовина газеше водата и пляскаше, докато пръстите му най-сетне не опряха нещо неподвижно. Ръба на пролуката. Протегна ръка още по-нататък, опипвайки в мрака, и тогава напипа ивица плътен сняг, натрупан върху леда. Кучето го нямаше. Значи, не беше на прав път, а времето му изтичаше.

Том се протегна и избута снега с две ръце, докато накрая не стигна до леда отдолу, после изпъна длани и впи пръсти в твърдата повърхност. Ръкавиците моментално се набръчкаха и той осъзна, че платът бе замръзнал, залепвайки за леда. Дали не можеше да използва този ефект? Вероятно би могъл да се спаси от удавяне, оставяйки ръцете си да замръзнат за леда.

„Лоша идея. По този начин ще умра от хипотермия¹. Трябва да се измъкна от водата.“ Изтласка се мощно с крака. Тялото му изскочи над водата и политна напред като тромавото туловище на тюлен. Не постигна много. Дори без парката беше целият прогизнал, с просмукани и натежали от водата дрехи. Не му достигаше сила. Сега обаче горната част на тялото му беше на твърда повърхност и започваше да замръзва за леда, което не беше лошо за начало.

Долови движение. Кучето. Дали не се дръпна назад? Беше толкова изнемощял, че успя само да прошепне името на животното. Нищо. Тогава мракът над него се сгъсти и Райли изсумтя в ухото му.

- Слава богу — простена Том, след което измъкна бавно ръката си от ръкавицата и посегна напред, докато не напипа козината на кучето. В отговор на това кучето започна да ближе пръстите му. Импулсът да сграбчи животното и да се изтегли от водата беше толкова силен, че се наложи да се овладее с усилие на волята. Без прибързани и резки движения… бавно, много бавно… и Том плъзна нагоре пръсти и се залови за нашийника на кучето.

Животното не помръдна. Том дръпна малко по-силно с изопната дясна ръка. Усетило внезапния напън, кучето заотстъпва заднешком, което беше добре и точно от каквото Том имаше нужда, докато се мъчеше да се измъкне навън.

Изведнъж осъзна, че се намира на твърда повърхност, и пльосна на леда като уловена на въдица пъстърва. От тялото му се стичаше вода. Просна се по гръб с разперени ръце и крака и задиша с пълни гърди, докато кучето ближеше водата от лицето му.

„Ставай — помисли си той. — Ставай, или ще замръзнеш за леда. Хайде, ставай, разкарай се от леда, трябва да се стоплиш.“

Само че езикът на кучето беше толкова топъл, също като дъха му, а той беше толкова изморен. Или по-скоро вкочанен. Не усещаше краката и ръцете си и му беше така студено, че дори не трепереше. Просто му трябваха няколко секунди почивка.

„Недей да губиш съзнание. — Смяташе, че очите му са отворени, ала беше толкова тъмно. Кучето го побутна по врата и постави лапа на гърдите му. — Хайде, изправи се, не заспивай, не бива да заспиваш…“

И точно с тази мисъл изгуби съзнание.

¹ Състояние, при което температурата на човешкото тяло пада под 35 °C, което застрашава нормалното функциониране на организма. — Б. ред.

40

Рей натисна спусъка. Ударникът на браунинга щракна…

И това беше всичко.

Очевидно очаквайки да чуе гърмеж, Рей остана с втренчен напред поглед за част от секундата, след което премигна и се опули глуповато срещу безполезното оръжие.

- Не. — Захвърли настрани браунинга с бързо и отривисто движение, сякаш металът внезапно се бе нажежил до червено. Сетне преглътна и отстъпи крачка назад с вдигнати ръце и разтворени длани. — Н-не, не!

Леопарда се размърда. Дясната му ръка се стрелна светкавично и тогава дулото на глока, застрашително и черно, опря в откритото чело на Рей.

- Недей!. - извикаха едновременно Алекс и Даниел.

- Спри! — додаде Даниел. — Не го прави!

- Рубиии? — Изпълнени с ужас, очите на Рей се завъртяха в очните ябълки в желанието му да открие жена си, ала тя бе припаднала сред ярка локва кръв. — Ру…

И тогава дулото на глока припламна и оръжието отскочи.

41

Ехото от изстрела отекна и се разнесе, заглушено от снега и вятъра. Въздухът натежа от вонята на обгорена коса, изпържен мозък и прясна смърт, примесена с неизменната противна задушлива смрад на Променените. Шарън продължаваше да стиска с все сили китката на Руби. Едрата жена беше оцапана с кръв от главата до петите. А Руби лежеше вцепенена и неподвижна.

Леопарда се дръпна от тялото на Рей и затъкна глока обратно на пояса си, а Пъпчивия помогна на Беретата да се изправи на крака. Черната вдовица продължаваше да стои, надвиснала над Джак, който бе пребледнял като платно. Само очите на момчето, които се местеха ту към трупа на Рей, ту към Даниел, издаваха признаци на живот. Лицето на Даниел бе придобило пепеляв оттенък и той стоеше вкаменен като статуя в снежна вихрушка, като застиналия въздух в сърцето на ураган.

От всички Шарън първа наруши тишината:

- Ето, получихте каквото искахте. Изборът беше направен. Нищо, че не го направи момчето.

О, напротив, не беше нищо. Алекс знаеше защо Променените бяха предложили точно това оръжие. Плюс това осъзна още нещо. Пушката на Нейтън не беше засякла, нито пък беше запушена. Ако беше така, цевта щеше просто да избухне.

Тогава се замисли за неохотата на Нейтън и настойчивостта на Джес. Всъщност лесна работа. Сваляш затвора, изваждаш ударника или разхлабваш пружината, след което връщаш затвора на мястото му и никой нищо няма да разбере. Представяше си как Нейтън си играе ролята, тъй като беше сигурна, че Джес е допускала, че стига да не изскочи нещо непредвидено, щом я нападнат Променените, Алекс ще се опита да окаже отпор и би могла дори да произведе изстрел.

Значи, идеята е била браунингът да не гръмне нито веднъж. Старицата не бе искала да поема риска Алекс да обърка всичко и да застреля внука ѝ.

„Което ще рече, че е знаела. Знаела е, че Вълка е някъде там.“

Алекс беше права и за още едно нещо. Това наистина беше изпитание. Променените сигурно са прегледали пушката и са разбрали, че е безполезна. Искали са само да проверят как ще реагира Даниел. С каква цел, не знаеше, ала крайният резултат — онова, което щеше да последва — бе повече от ясен.

- Не го правете — каза тя. Всички завъртяха глави; очите на Променените се приковаха върху нея. — Имате онези деца. Имате и нас. Какво повече искате? Разполагате с достатъчно храна за много време напред. Така че е излишно да го правите.

- Какво? — Тя забеляза сянката на ужас, прекосила лицето на Даниел, когато най-сетне проумя смисъла на думите ѝ. — Не. — Огледа се наоколо като обезумял. — Моля ви, пуснете го, моля ви.

- Даниел? — извика момчето и изви шия към Черната вдовица, която запъна крака в снега за по-добро равновесие. От раната ѝ се процеждаха крокодилски сълзи от примесена с кръв гной. — Даниел? — обади се отново Джак. — Даниел?

- Не! — изкрещяха в един глас Алекс и Даниел.

Тя се хвърли с един скок върху Черната вдовица, ала тогава шайката на Леопарда се спусна към нея. Променените я повалиха на земята и започнаха да я ритат и блъскат.

- Той е само едно дете! — извика тя. — Той е само едно малко дете!

От другата страна на кръга тя зърна Даниел, който внезапно изви тяло с лице, изкривено от чувство на любов, ярост и отчаяние.

- Не, моля те, господи, недей! — изкрещя той. — Не-не-не- не-не!

Трябваше петима от тях да го удържат.

А на Черната вдовица ѝ трябваше само минута.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ 

В ДОЛИНАТА НА СЕНКИТЕ,

В ЧАСА НА ЧУДОВИЩЕТО

42

- Хайде! — изрева Шарън, приведена над изпадналата в безсъзнание Руби, която лежеше просната на едно тъкано килимче пред камината в къщата за гости. Въпреки че беше силна и едра жена, дори Шарън не бе в състояние да спре тънките колебливи гейзери кръв, които пръскаха от разкъсаните артерии на Руби. Докато кръвта изтичаше от вените ѝ, килимът бавно придобиваше наситеноръждив цвят. — Хайде, хайде, хайде!

- Идвам след секунда! — С нервни движения Алекс изниза връзката от обувката си и приклекна до Шарън. После пристегна предмишницата на Руби на няколко сантиметра под окървавения лакът на възрастната жена и направи първо един, а след това и втори възел. За миг се изплаши, че найлоновата материя ше разкъса кожата на Руби, деликатна и тънка като хартия. „Да става каквото ше.“ Тя затегна силно последния възел и каза: — Добре, можеш да пуснеш.

Едрата жена разтвори предпазливо пръсти. Постоянните пурпурни гейзери изтъняха до едва зебележимо сълзене.

- Господи. — Шарън дишаше тежко. По лицето ѝ, подгизнало от потта, бяха полепнали тънки кичури оловно-сива коса. Гърдите и шията ѝ бяха покрити с широка яка от засъхваща кръв. — Какво ще правим, по дяволите?

- Не знам. Почакай. — Когато се върнаха в къщата за гости, олюлявайки се с Руби на ръце, Пъпчивия и Белязаната ги последваха и внесоха вътре шест от камуфлажните раници. Алекс грабна едната и прерови съдържанието ѝ: храна и дрехи. Постара се да не обръща внимание на миризмата от пакетите с микс от ядки и готови порции за из път и аромата на ментови дъвки. Както и на уханието на дрехите — на тоалетен сапун и талк, — затоплени от детската кожа. Амуниции нямаше, а Променените бяха извадили отвътре всички напомнящи на оръжие вещи. Така че нямаше и ножове, нито пък ножици.

„Хайде, хайде, тези деца са били подготвени; тук трябва да има нещо.“ Придърпа към себе си друга раница и прегледа набързо съдържанието ѝ, при което мерна дори момчешка пижама със Спайдърмен. Грабна трета раница.

- Какво търсиш? — попита Шарън, чийто глас звучеше вяло като спаднал балон. Ръцете ѝ бяха опръскани до лактите с кръвта на Руби.

- Медицински провизии. — Алекс разтвори раницата, пълна с лилави и розови вещи с аромат на ванилия и малко момиченце. — Тези деца са били подготвени да изкарат известно време на път.

Четвърти опит: вътре имаше тубички с антибиотичен мехлем, бинтове, антисептични кърпички, спирт, марля, лейкопласт, превръзки. И таблетки, всевъзможни видове таблетки: хапчета срещу простудни заболявания за широка употреба — тиленол, ибупрофен, таблетки за смучене против кашлица. Но освен всичко това намери и някои далеч по-полезни медикаменти: болкоуспокояващи с рецепта като „Перкоцет“ и „Викодин“, цяла шепа ситни зелени хапченца „Валиум“ и — джакпота — антибиотици: гигантски розови таблетки „Еритромицин“ с удължено действие и тебеширенобял „Амоксицилин“.

Добре, това щеше да помогне, но въпреки това оставаше един огромен проблем. В момента, в който отстранеше турникета, кървенето щеше да започне отново. По време на малкото ампутации, които бе правила заедно с Кинкейд, той бе споменал за изолиране на нервите от мускулите, което водело до намаляване на фантомната болка; за това по какъв начин се пристягат кръвоносните съдове; какви шевове се използват в случаите на електрическо изгаряне…

„Изгаряне — ахна тя. — Точно така.“

- Какво има? — попита Шарън, щом Алекс скочи на крака.

„Том. — Тя се втурна към кухнята и започна да отваря шкафове и чекмеджета. Том ѝ бе казал какво да направи; беше я напътствал. Веднъж вече го бе правила. — Хайде, хайде, сигурна съм, че усетих миризмата, знам, че е тук.“

- Какво правиш? — попита Шарън.

- Металът задържа топлината. — Тя разтвори следващия шкаф. Топчета прах и трохи. Променените са проявили достатъчно съобразителност да приберат кухненските прибори: ножове, вилици и въобще всичко, което би могло да се превърне в потенциално оръжие. Но не чак всичко. Бяха пропуснали нещо. Просто трябваше да последва обонянието си…

— Е?

- Ако намеря нещо метално и го нагорещя, ще мога да спра кървенето. — Щом отвори вратата на фурната, до носа ѝ достигна миризмата на сяра и прастара мазнина. „Еврика.“ Тиганчето лежеше на скарата с дъното нагоре: чугунено, съвсем малко, покрито с ръжда и лепкаво от наслоената вътре мазнина. Щеше да свърши работа. Алекс грабна една готварска ръкавица и тиганчето и се втурна обратно. Първия ден, когато пристигнаха, тя стъкна огъня така, че купчината иепеници да изгори бързо и силно, с основната цел коминът да се затопли и да се създаде необходимият въздушен поток за разгаряне на огъня. А сега бе стихнал до нажежена до червено жарава. Алекс пъхна ръка в готварската ръкавица и разръчка въглените с помощта на една дъбова пръчка. — Донеси ми още дърва — каза тя, след което изтика настрана изгасналите въглени. — Ето там, в кутията за дърва.

След като нареди цепениците под формата на решетка, Алекс коленичи пред камината и раздуха въглените, веднага бе възнаградена с появата на закачливо пламъче. Накрая нагласи тиганчето в гнездо от червеникавооранжеви въглени.

- Сигурна ли си, че това ще свърши работа? — попита я Шарън.

- Не, но е по-добре от нищо. — Тя изчака, докато миризмата на овъглено желязо изпълни къщата за гости, и тогава свали тиганчето от огъня. Топлината потече по желязото и проникна през материята на ръкавицата, където сивото термоустойчиво покритие се бе олющило.

- Дръж я здраво — каза на Шарън. Руби още беше в безсъзнание, ала Алекс подозираше, че това положение ще се промени след не повече от миг. — Каквото и да става, в никакъв случай не я пускай, преди да ти кажа.

- Дадено. — Шарън възседна гърдите на Руби и затисна раменете ѝ с колене. След това стисна здраво лявата ѝ ръка и рече: — Давай.

„Трябва да се получи.“ Алекс стисна зъби, след което притисна горещия тиган към окървавеното чуканче на Руби.

Нещо изпука, след което зацвъртя. Руби подскочи. Краката ѝ заритаха. Главата ѝ се разтресе, очите ѝ се изцъклиха, а устата ѝ зейна отворена и жената започна да се извива и мята, като през цялото време не спираше да крещи…

- Дръж я, дръж я! — кресна Алекс. Миризмата се стелеше наоколо плътна и тежка: ароматът на печено месо и разтопена мазнина, които с нищо не можеше да се сбърка. Алекс долови бълбукането на врящата кръв. Изведнъж устата ѝ се напълни със слюнка и потече по езика ѝ, тъй като мозъкът ѝ отчиташе, че това е месо, истинско месо, и че това е мирисът на храна. Хамбургери на скара. Сочни пържоли.

„Хайде, овладей се; това още нищо не значи.“

Но тялото ѝ не я слушаше. Стомахът ѝ виеше от глад. За неин ужас, коремът и издаде високо продължително ръмжене.

И тогава поне веднъж се случи онова, от което имаха нужда: Руби припадна.

- Благодаря ти, боже — въздъхна Шарън.

За един-единствен безценен миг Алекс си помисли, че всичко ще се оправи; че апетитът ѝ за месото на Руби беше предизвикан от някакъв призрак от древното минало, когато пещерните хора са утолявали глада си с печен на огън саблезъб тигър.

И тогава съзнанието ѝ се огъна. Отново. Усещането беше почти като звук: сухо шумолене, докато чудовището разкьршваше мускулите си. Сякаш от нищото я заля онова странно вибриращо чувство, от което косъмчетата по врата ѝ настръхнаха. Нещо забръмча в главата ѝ — нещо тревожно — и тогава устата ѝ се изпълни с влажния клисав дъх на топло желязо и нещо слузесто с вкус на варен сопол.

- Не! — възкликна тя.

В гърлото ѝ се надигна пареща горчилка и тя се извърна настрани. Тиганът издрънча приглушено на дървения под, при което Шарън закрещя:

- Какво, какво, какво?

Алекс не отговори. Вместо това се втурна като обезумяла към вратата и изхвърча навън в бурята, където снегът се носеше на вихрушки, а вятърът впиваше нокти в косите ѝ. Никой не пазеше на вратата. Заради бурята не се налагаше да ги охраняват.

Оттатък снежната завеса, в другия край на сечището, Променените пируваха. Партито тъкмо започваше. Нямаше представа къде бяха отвели Даниел, но видя точно какво бяха сторили с Джак.

Закрепен над подскачащите оранжеви пламъчета, въртящият се шиш приличаше на декор от нискобюджетен филм: трупът, набучен на чепат клон, беше привързан не с какво да е друго, а с електрически кабел. Вонята на разтопена гума се смесваше с аромата на печено месо и хрупкава сланина.

Черната вдовица се намираше в центъра на всичко това, издула бузи и поруменяла от светлината на огъня и от въодушевление. В този миг тъпчеше нещо в устата на Леопарда…

И Алекс усети как зъбите му бръсват нейните собствени пръсти.

„Боже. — Леденостуден ужас прониза гърдите ѝ. — Не.“ Наблюдаваше как Леопарда притегля Черната вдовица към себе си и…

Нейната собствена кожа потръпна, щом Леопарда прокара език по врата на Черната вдовица.

„Боже мой.“ Случваше се отново — съзнанието ѝ се плъзваше встрани и се вмъкваше в главата на Черната вдовица.

„Не! — В гърлото ѝ се надигна жлъчка и Алекс се изплю на снега. — Тя не е в мен; аз не съм в нея. Това не е възможно, просто не е!“

- Ей! — извика Шарън. — Веднага си довлечи задника тук!

„Боже, какво става с мен? — Мускулите на Алекс трепереха от немощ. Тя се облегна на вратата и притисна потното си лице към студеното дърво. — Аз не съм Черната вдовица. Аз съм Алекс и съм тук, ето тук, точно тук.“

Тогава обаче ѝ се стори, че чува едва доловим шепот, надигнал се от най-дълбокото и тъмно кътче на съзнанието ѝ. А може би нищо не бе чула и това беше само халюцинация, предизвикана от нейния размътен и болен мозък. Но все едно. Знаеше какво е чула — нисък язвителен шепот.

Може би самото чудовище бе изрекло думите: „Но аз също. Аз също“.

43

- Добра работа — каза Шарън, след което налапа цяла шепа ядки и задъвка. С другата си ръка подръпна червено-черната фланелена блуза, наметната върху Руби.

За кратко дребната жена бе изплувала 6 нещо като полусъзнание и Алекс бе успяла да й даде „Еритроми- цин“ и „Перкоцет“, преди отново да изпадне в нес- вяст. Алекс изпитваше известни тревоги за дозата, тъй като Руби беше толкова дребна, ала да я приспи, беше не само разумно, но и хуманно. Тъкмо щеше да има време да си почине преди ужаса на утрешната нощ.

- Никога не бих се сетила да използвам тиган. — Шарън приглади ризата под брадичката на Руби. — Много умно от твоя страна, Алекс.

- Ами… да. — Алекс скри в дланта си една розова таблетка „Еритромицин“. След като бе превързала Руби и се бе погрижила за собственото си рамо, тя бе прегледала шишенцата с хапчета, опитвайки се да реши кое ще е най-подходящо, и накрая се спря на еритромицина — лекарство, което познаваше от работата си с Кинкейд. Таблетките бяха принадлежали на някоя си Бев Улрих — извънредно лоша пациентка, тъй като бе изпила само четири хапчета, когато докторът изрично бе предписал по две на ден в продължение на четиринайсет дни. А може Бев да е била много добър пациент, преди да настъпи Енергийният срив и бронхитът да се окаже най-малкият ѝ проблем.

На етикета пишеше да се пие много вода и лекарството да се приема на пълен стомах. Как не? Можеше да чуе гласа на леля Хана: „Проклета да съм, ако това е възможно“.

„Какво да правя сега? — Споменът за леля ѝ накара ситните черни букви на рецептата да заподскачат и затрептят. Еритромицинът със сигурност нямаше да излекува това, което я мъчеше, ала тя бе глътната антибиотика без вода и сега той бе заседнал на гърлото ѝ. — То печели, лельо Хана. В крайна сметка чудовището ще спечели.“

- Ей. — Шарън извади една бутилка с вода и развъртя капачката. — Ето нещо, с което да го преглътнеш.

- Благодаря. — Алекс поднесе бутилката към устата си и направи гримаса. Водата миришеше на кръв, желязо и на мъртвия Джак…

- Добре ли си? — попита Шарън, докато дъвчеше фъстъци.

- Да, добре съм. — Повдигаше ѝ се от миризмата на влажни ядки и ужасно сладки стафиди. — Само че… — Преглътна с усилие и усети как хапчето си проправя път надолу по хранопровода ѝ. — Как можеш да ядеш след това, което се случи?

Очакваше да последва експлозия, но Шарън само преглътна, сви рамене и рече:

- И да умра от глад, така няма да върна онова дете. То е мъртво и това е ужасно, но аз още не съм умряла, нито пък ти. А сега се опитай да хапнеш нещо. Имаш ужасен вид.

- Какво те интересува дали се храня? — Алекс я изгледа накриво. — Нали така ще остане повече за теб.

- Имаш право, само че ти си умна. Ако пострадам, ще знаеш какво да направиш. Просто се подсигурявам. Така че вземи. — Шарън ѝ подхвърли порция полуготова храна. — Изяж това, преди да съм го натъпкала в гушата ти, както правеше дядо ми с гъските.

- С гъските ли?

- Ъхъм — изсумтя Шарън. — Беше си наумил, че може да забогатее, като произвежда онази французка храна, паста от гъши дроб?

- Пастет.

- Точно така. Имаше една голяма метална фуния. — Шарън разтвори ръце на разстояние от трийсет сантиметра. — Ей толкова дълга. Аз трябваше да държа главата на гъската, докато той наливаше зърното. Около един килограм, четири пъти на ден. Горките птици все се дърпаха и давеха… това ме докарваше до плач. Но старецът така и не забогатя. Беше толкова нетърпелив, че накрая повечето гъски умряха от преяждане, а не от разфасоване. Това начинание за малко не го разори и така му се падаше. Аз обаче натрупах доста опит с храненето насила. Надали ще искаш да се увериш лично.

Това, помисли си Алекс, беше нещо като извинение, и то единственото, което щеше да получи от Шарън. Плъзна поглед по етикета на порцията полуготова храна: спагети в сос от месо. Стомахът й се преобърна само при мисълта за тестените червейчета, плуващи в червения сос. Въпреки това се залови неохотно да отваря кутията и найлоновата опаковка с треперещи пръсти. Порцията вървеше в комплект с нагревател за еднократна употреба, ала опитвайки се да добави вода, Алекс я изля на дънките си.

- Чакай, чакай. Остави на мен. — Шарън измъкна умело порцията полуготова храна и нагревателя от ръцете на Алекс, след което добави вода и пъхна спагетите в кесията да се стоплят. — Да не се тревожиш за онова момче, Даниел? Страх те е, че може и него да накълцат?

Казано без заобикалки, но Шарън си беше такава.

- Не ми се вярва. Знаеш, че винаги ни карат да гледаме, както сториха със… — Тя замълча за миг. — Просто се питам зашо не го затвориха тук при нас. Какво ли искат от него?

- Може би информация. Нали чу момчето: идеята да устроят засада на тези копелета била негова. Така че сигурно смятат, че могат да изкопчат още нещо от него. На тяхно място бих постъпила точно така. Само че… — свъси вежди Шарън — не знам кaк ще го направят. Понеже не са от най-приказливите, ако се сещаш какво имам предвид.

Шарън имаше право, но обръщайки се към Променените, Даниел бе споменал нещо важно: „Обещахте да го пуснете“. Какво бе имал предвид? Вярно, Променените издаваха откъслечни звуци, но никога не говореха. А колкото до това дали можеха, Алекс нямаше никаква представа. Може би центърът на речта в мозъците им бе дал на късо. Така че кaк биха могли Променените да кажат каквото и да било на човек, който не е един от тях? Тя ги разбираше, но само частично и от време на време, и дори тогава с помощта на миризмите и онова странно припльзване на съзнанието. Но това бяха само впечатления, а не реален обмен на информация, пък и Вълка с нищо не бе показал, че я разбира. Това, което я свързваше с Променените, беше една особена интуитивност, подобна на шесто чувство, което ставаше все по-силно.

Понеже тя също се променяше?

„Не. — Съзнанието ѝ се опита да отхвърли тази идея в мига, в който ѝ хрумна. — Оттогава мина прекалено много време, пък и Том бе казал, че когато приятелят му Джим започнал да се променя, той бил страшно объркан; забравял всевъзможни неща.“

Само че тя знаеше, че промяната не настъпваше при малки деца и възрастни хора, а по-големите деца не се бяха променили по едно и също време. Някои се промениха моментално — още първия ден, само за няколко минути, — но при други този процес отне няколко дни. Което вероятно означаваше, че начинът, по който се променяш, зависи от това кой си всъщност. Хормоните при момчетата са различни от тези при момичетата; мозъкът на едно малко дете е различен от този на четиринайсетгодишен тийнейджър. А пък нейният разбъркан мозък имаше толкова общо с мозъка на един нормален човек, колкото котка с орангутан.

А може би Енергийният срив бе задействал нещо вътре в самото чудовище. Според Кинкейд не можело да се каже дали чудовището е мъртво, или само спи — дали е още живо, но претърпява някаква метаморфоза, дали еволюира. Събира сили, както се бе изразил Кинкейд.

„Божичко.“ При самата мисъл, че чудовището можеше да се превърне в нещо самостоятелно, косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, а по гърба ѝ полазиха тръпки. Звучеше малко зловещо. Но не беше невъзможно. Щом ѝ поставиха диагнозата, тя изчете цял куп литература. Всичко, написано от Оливър Сакс, се превърна в нейна лична библия. Затова знаеше, че — по неизвестни дори на докторите причини — някои тумори се превръщаха в самостоятелни твари: поникваха им зъби и кожа, израстваше им коса, образуваха се хрущяли и очни ябълки — досущ като твое миникопие. Мисълта за това я побъркваше.

Туморите причиняваха и пристъпи, особено когато голяма част от мозъка биваше обхваната от тях или избутана, натикана и навряна в някой ъгъл. Пристъпите можеха да предизвикаш извънтелесни преживявания, каквото бе преживяла и тя.

Така че, в крайна сметка, извършващата се в нея промяна можеше просто да означава, че чудовището ѝ изпраща сигнал за край на играта: „Двеминутно предизвестие, скъпа“. А това ще рече, че възможностите пред нея не бяха много по-различни от времето, преди този кошмар да започне, миналия октомври, когато бе избягала в Уакамау: можеше да остане във влака — до самия край на линията, където релсите свършваха, — или просто да скочеше.

- Но знам, че това продължава от известно време насам — додаде Шарън.

- Кое? — Потънала дълбоко в мислите си, Алекс напълно бе изгубила нишката на разговора и нямаше никаква представа накъде бие възрастната жена. — За какво говориш?

- За детските банди, воюващи с тези чудовища. Като се замислиш, в това има логика. Децата, останали непроменени, са единствените, които имат физическите сили да проследят Чъкитата. Не ме разбирай погрешно; знам как да се прицеля и да стрелям, но ако трябва да вървя пеша в снега, да се придвижвам на ски и да лагерувам на открито… — Устните ѝ се извиха в кисела самокритична гримаса, щом Шарън дръпна провисналата гуша под брадичката си, при което изтърканите очертания на татуираната там мрежа се разкривиха. — Килограмите са ми в повече, както всъщност и годините.

- Ами хората, с които си живяла преди това? — попита Алекс. — Някои от тях сражаваха ли се? Имаше ли деца във вашата група?

Шарън беше заета с приготвянето на още една порция полуготова храна.

- Почти не. Всичките ни деца — тоест предимно внуци — се промениха. Само с три от тях не се случи, но те бяха на практика бебета. А останалите бяхме твърде заети да си търсим храна и начин да се стоплим, за да се занимаваме със сражения.

„Всичките ни деца се промениха. — Алекс потисна желанието си да разпита възрастната жена как точно се бе случило това и какви бяха симптомите. — Какво ли е да гледаш, докато собствените ти внуци се променят? Какво можеш да направиш? Да ги убиеш?“ Сигурно имаше възрастни, които не биха могли да дръпнат спусъка или да се откажат от надеждата. Тогава обаче си спомни какво бе казал Лари в Уакамау, сякаш преди цял век: „И в двата случая после как ще живееш със себе си?“.

Реши да не повдига въпроса.

- Какво друго знаеш за децата като Даниел? За тези, които воюват?

- Нищо, но предположихме, че сред тях сигурно има по-големи деца като него или възрастни, най-малкото да им покажат как да не се гръмнат сами. Ето, вземи. — Шарън ѝ подаде картонената кутия, в която имаше спагети с кюфтенца. — Яж, докато е топло.

Картонената кутия беше прогизнала, а съдържанието в нея пареше. Алекс отстрани внимателно найлоновата кесия. Към тавана се извиха струйки пара с противния дъх на гореща пластмаса и попарени домати. Спагетите на дъното на кутията плуваха в лигавия мазен сос с цвят на мед и наподобяваха възлести нерви и разкъсани вени, удавени в престояла локва от кръв.

- Нещо не е наред със спагетите ли? — попита Шарън.

„Чувствам се така, сякаш самата aз съм сготвена и набодена на вилица, или нещо подобно.“

- Не — отвърна Алекс и натъпка устата си с просмукали със сос мазни спагети. „Но това още не е станало, а настъпи ли моментът, аз сама ще го направя, няма да позволя нито на Черната вдовица, нито на Леопарда, нито на който и да е друг.“ — Страхотни са — додаде Алекс, докато дъвчеше жилавите спагети. — Просто страхотни.

Един час след това Променените се върнаха за нея.

44

Вонята на секс и алкохол се усещаше на цели деветдесет метра от входната врата на старата викторианска къща, накъдето се бе отправила, водена от Белязаната. Ами, да, събота вечер, време за разпускане, за купон и щури танци. Не че на нея ѝ беше до забавления. Взе да изучава гърба на Променената, превила гръб срещу вятъра. По-кисела отвсякога, миризмата на момичето не издаваше никаква полезна информация. В къщата за гости Алекс бе озадачена от това, докато Белязаната не бе побутнала с върха на обувката си медицинските провизии, които Алекс бе подредила на спретнати купчинки.

- Изглежда, искат да влезеш в ролята на чичо доктор — отбелязала бе Шарън, махайки с ръка към лекарствата. — Ако не възразяваш, остави малко болкоуспокояващи и сънотворни тук. В случай, че Руби се събуди.

- Добре. — Всичко останало — марли, бинтове, комплекти със стерилни инструменти, мехлеми, шишенце кислородна вода — тя бе натъпкала в една от камуфлажните раници. — Само внимавай. Руби е доста дребна. Можеш лесно да я предозираш.

- Не се тревожи. Ще се погрижа и за себе си, и за нея. А сега върви и свърши, каквото трябва. И Алекс? — Очите на Шарън бяха останали приковани в нейните за един дълъг неловък момент. — Онова момче, Даниел… току-що е изгубило брат си. Очакват го доста тежки дни. Каквото и да стане, опитай се да му помогнеш.

В отговор Алекс бе изрекла нещо неангажиращо като: „Да, разбира се“. Но какво беше това, за бога? Несъмнено би помогнала на Даниел. Иска ли питане. Но ако я водеха при Беретата, това означаваше нещо съвсем различно. Хлапето заслужаваше да пукне, ако питаха нея. А и ако им помогнеше, щеше да е с една крачка по-близо до това да се превърне в една от тях.

„Това няма да стане. Няма да им позволя да ме победят — нито на тях, нито на него.“

Във вилата беше доста по-топло, отколкото в къщата за гости, и се усещаше наситената миризма на секс. И двете камини горяха. На място с такива размери беше задължително да има и поне две печки на дърва. Сред танца на оранжевите пламъци и тъмните сенки тя зърна полуголи преплетени тела и блясък на празни бутилки. Някой определено бе повърнал в далечния десен ъгъл. Едно момиче от шайката на Леопарда лежеше на кушетката, приклещено между гърчещите се тела на две момчета. Пъпчивия седеше отпуснат на един диван със смъкнати на глезените панталони, докато между краката му подскачаше главата на някакво момиче.

„Твърде много информация.“ Алекс пристъпи вътре крайно предпазливо, защото очакваше съзнанието ѝ отново да се плъзне навън. Но тъй като нищо подобно не се случи, тя се запита дали хипотезите ѝ не бяха погрешни. Може би това нямаше нищо общо с глада и секса. „Защото ако изобщо съществува подходящо място и време… — Тя заобиколи две момчета, които се галеха вза- имно на стълбите. — То определено е тук и сега.“

Щом се изкачиха на втория етаж, Белязаната свърна надясно. Което беше интересно. Защото миризмата ѝ подсказваше, че Беретата остава зад гърба ѝ, в последната стая отляво. Значи, не ставаше дума за него. Минаха покрай една маса с покривчици, всевъзможни джунджурии и редица поставени в рамка снимки. Както и покрай няколко спални. Почти веднага долови миризмата на Черната вдовица зад една от затворените врати. Смесицата от миризми я наведе на мисълта, че заедно с нея вътре имаше още двама души, единият от които май беше…

В същия миг дръжката на вратата се завъртя и на прага изникнаха Черната вдовица и Леопарда. Русата коса на момичето беше разчорлена, а Леопарда бе обвил ръка около кръста ѝ. Двамата бяха чисто голи и от тях се излъчваше миризма на секс и нечистотия. В мига, в който зърна Алекс, Леопарда се ухили похотливо и плъзна ленив поглед по цялото ѝ тяло, като регистрираше със задоволство наличния инвентар. Както би отбелязала Шарън, нямаше никакво съмнение коя своя краста копнееше да начеше това момче.

„По дяволите. — Сърцето на Алекс застина. — Моля ти се, господи, мога да мина и без странични забежки. Съсредоточи се върху нещо друго, каквото и да е.“ Тогава изви поглед към дупката на бузата на Черната вдовица и се втренчи така упорито в нея, че беше истинско чудо, че лицето на момичето не избухна в пламъци.

В отговор Черната вдовица само се ухили, което беше още по-лошо, тъй като усмивката ѝ се разтегли съвсем бавно и с таково блаженство, че Алекс очакваше момичето всеки миг да замърка. Това беше самодоволната усмивка, която всяко дете е виждало хиляди пъти на устните на най-известното момиче в училище:,Добре че не съм като теб“.

Миг по-късно, след като Черната вдовица и Леопарда затвориха отново вратата, Белязаната я заведе до прага на стаята в самия край на коридора. Миризмите тук също бяха много силни: мирис на момчешка пот, кръв и…

„О, боже.“ Сърцето подскочи в гърдите ѝ и за един кратък миг леко металният привкус на полуготовия сос от спагетите придоби такава острота, че в гърлото й се надигна горчива жлъчка.

Тъй като изведнъж бе проумяла причината Черната вдовица да се усмихва така.

45

Няколко секунди по-кьсно Белязаната излезе от стаята, връщайки се най-вероятно на долния етаж, за да удари още няколко чашки, да се изчука с някого и изобщо да навакса за изгубеното време. След като остана сама, Алекс трябваше да се почувства по-спокойна — „Тук няма нищо интересно, хора, разотивайте се…“, — но вместо това усещаше как напрежението пълзи по кожата й като електрически заряд.

„Само се успокой. — Тя навлажни устни, благодарна за вкуса на собствената си сол. Всичко друго беше за предпочитане пред възкиселото усещане върху езика й. — Може да е фалшива тревога. В къщата е пълно с тях, така че вонята е плъзнала навсякъде.“

Стаята, в която се намираше, явно бе принадлежала на момче с доста еклектичен вкус. Плакат на Леброн Джеймс ¹ делеше обща стена с Дерек Джетър². Бейзболна ръкавица бе натъпкана с топки за тенис. В единия ъгъл се виждаше червено-бяла електрическа китара. На вратата на дрешника имаше залепен плакат на неизвестен за Алекс барабанист, свирещ в група, за която никога не бе чувала.

Подпрян на таблата, Даниел лежеше под омачканите чаршафи на сини и кафяви райета, станали тъмно-пурпурни от кръвта му. На нощното шкафче бръмчеше един газов фенер с марка „Колман“. На ярката ослепителнобяла светлина сенките под очите му изглеждаха черни. Погледът му ѝ се стори далечен и отнесен и изобщо не се помръдна към нея, въпреки че Алекс спомена името на момчето два пъти и го докосна по лиието. Кожата му беше восъчнобледа и лепкава от потта.

Раната на Даниел се намираше ниско на левия хълбок, а куршумът бе излязъл от другата страна, което вероятно обясняваше защо е още жив. Тя почисти с внимателни движения кръвта от стомаха му, голяма част от която бе засъхнала под формата на коричка и сега се белеше на едри ръждиви люспи. После проми с кислородна вода моравите краища на входната рана. Препаратът засъска, образувайки отгоре розова пяна. Този път Даниел реагира. Клепачите му потрепнаха и по лицето му пробяга неуловимо изражение. Погледът му най-сетне се откъсна от някакъв невидим за нея ужас, след което се плъзна по лицето ѝ и веднага отскочи назад.

- Здрасти — каза той.

Това я накара да се стегне. Даниел, който беше тук и сега, се нуждаеше от помощта ѝ. Освен това думите, изречени от него навън на снега, не й даваха мира: „Обещахте да пуснете Джак“. Ако Даниел можеше да разговаря с Променените, дори само това си струваше риска.

- Здрасти — отвърна тя. — Можеш ли да се обърнеш на една страна? Трябва да почистя гърба ти. Предполагам, че куршумът е излязъл от другата страна, но искам да съм сигурна.

- Разбира се. — Той присви очи и се завъртя. От потрепването на кожата му ставаше ясно, че кислородната вода му причинява болка, но въпреки това той не отрони нито дума. На светлината на колмана кожата му изглеждаше мъртвешки бяла. Изходната рана с размерите на монета от двайсет и пет цента се облещи срещу нея като влажното черно око на риба. Тя подсуши раната, намаза я с антибиотичен мехлем и залепи отгоре ѝ марлята с помощта на хирургическо тиксо. После му даде „Еритромицин“ и го накара да изпие половин шише вода на малки глътки. С останалата намокри една хавлиена кърпа и избърса лицето му.

- Аз съм виновен — изрече той с дрезгав глас.

Ръката ѝ спря, притиснала кърпата на бузата му.

- Защото си организирал засадата?

- Да. — Погледът му се спря на лицето ѝ. — Мели ме предупреди да не предприемам нищо глупаво, но аз не я послушах.

- Коя е Мели?

- Жената, която ни събра всички заедно. Нещо като майката от филмите за Терминатора, нали се сещаш? Само че Мели приличаше повече на баба.

- Научила ви е да се биете? — Даниел кимна и тя попита: — А откъде взехте всички тези оръжия?

- О, пълно е с такива. — Гласът на Даниел бе едва доловим като вкуса на стара дъвка. — Можеш да намериш почти всичко, каквото ти хрумне. Добрахме се дори до няколко гранатомета.

Алекс си спомни за узитата и за онова дете от шайката на Леопарда, което носеше патрондаш. Сякаш отиваше на война.

- Къде е сега Мели? Мъртва ли е?

- Не. — Даниел завъртя глава на възглавницата. — Изчезна.

- Но защо би заминала?

- Каза, че е изгубила няколко деца, преди да се присъединим към нея, недалеч от Хърли.

- Къде е това?

- Уисконсин. На границата. Тревожеше се заради ловците на глави.

- Ловци ли? — Да отвличаш деца и да ги използваш на бартер, звучеше ужасяващо логично. Харлан гледаше на Пощадените като на купон за храна и това беше преди няколко месеца. За Рул Пощадените, особено момичетата, бяха от огромно значение. — За кого работят?

- Не е ясно. Носят се най-различни слухове, но не знам на какво да вярвам. Някои казват, че са военните… тоест… армията. А едно момиче, Сандра, смята, че се опитвали да разберат защо ние не се променяме. С други думи, става дума за експерименти.

Стомахът ѝ се сви. Изведнъж ѝ хрумна, че въпреки всичките си проблеми Рул не е било чак толкова лошо място. В селото със сигурност беше по-безопасно, отколкото навън, а и Променените се оказваха само един от многото врагове.

„Но какво ми става? Лена имаше право. Съветът искаше от нас само да правим бебета. За тях също бяхме разменна монета — нещо, което да използват.“

- Значи, получават награда срещу децата, които предават? — попита тя.

- Ъхъм. Аз бях най-големият и затова Мели ми възложи да отговарям за останалите. Каза ми да ги заведа в един лагер, където сме щели да бъдем в безопасност.

А Мели откъде ще знае всичко това, запита се Алекс. Идеята за старица, която приютява децата и ги води на сигурно място, я накара да се замисли. Какво я правеше по-достойна за доверие от всеки друг възрастен човек? Може би щеше да е най-добре да остави тези въпроси за по-кьсно. Даниел нямаше полза от нейните догадки, а на нея ѝ трябваше информация.

- Лагер ли? Къде? Какъв лагер?

- С други деца, в Мичиган, само че доста по на юг от мястото, където си… където сме сега. — Даниел повдигна замислено Вежди. — На около една седмица път. Пеша.

Други деца. Шарън бе споменала за групи деца, сражаващи се с Променените. Значи, всички се събираха заедно? А щом лагерът се намира на юг, значи, са се придвижили на север, само че колко на север?

- А къде точно се намираме сега? Тоест, има ли някакви градове наблизо? Защото накрая съвсем изгубих ориентация. Не сме спирали от… — Замисли се за резката, която бе направила тази сутрин. — Осем дни. Девет с днешния. Сега трябва да е неделя, малко след полунощ. Мисля, че сме минавали около десет, може би единайсет километра на нощ, зависи.

- Не знам много за Мичиган. Роден съм на запад оттук, в Уисконсин, близо до Мелен, ако си чувала името. — Когато Алекс поклати глава, Даниел додаде: — На около половината път между Клам Лейк и Хърли.

Тези имена нищо не ѝ говореха. Освен Шебойган, родния град на леля Хана, останалата част от Уисконсин за нея беше просто един транзитен щат, дълъг отрязък от магистралата между Чикаго и Мичиган, по който профучаваше с пълна газ.

- Но защо ще идвате тук? Защо не останахте в Уисконсин?

- Чухме, че на Горния полуостров било по-добре, по-безопасно.

„Е, не чак толкова.“

- И къде сме сега, значи?

- Съвсем близо до границата. На около… — Даниел въздъхна с досада, сякаш математиката му идваше в повече. — Два дни път. Пеша.

Алекс се чувстваше неудобно, задето го обсипваше с въпроси, но просто трябваше да научи отговорите.

- В каква посока? Помниш ли наблизо да има някакви градове? Границата на запад ли е? — Уисконсин се намираше право на запад от Рул. — Или на север? — Това предположение ѝ се стори по-близо до истината. Ами Хърли на запад от Уакамау ли беше? Боже, как ѝ се щеше да бе разгледала доста по-добре картите, които намериха заедно с Том.

- В момента сме на изток от границата. А Уисконсин е точно на запад — отвърна Даниел. — А лагерът, към който се бяхме отправили… — Напуканите му устни се размърдаха, докато пресмяташе наум. — Е на около седмица път оттук и на юг от старата мина, където според Мели се навъртали Чъкитата…

- Какво каза? — Дядото на Крис не беше ли ръководил някаква мина? Да, точно така; някои от по-възрастните миньори живееха в едното крило на хосписа. Когато беше в селото, Крис идваше да им почете. — Знаеш ли как се нарича мината?

- Не. Някака стара желязна мина, предполагам. Имах карта, само че я изгубих някъде. Знам само, че сме на около пет дни северозападно от мината и че там трябва да е пълно с Чъкита.

- Нещо като голямо племе?

- По-скоро малки групи, които постоянно пристигат и заминават. Нещо като базов лагер, струва ми се. Според Мели са предпочели мината, защото са знаели за нея още отпреди, а и колкото пo-навътре влизаш в една мина, толкова по-топло става.

Алекс се замисли за това. Дали Черната вдовица и Леопарда щяха също да поемат на юг? Да се помотаят с приятели, може би да изпият по халба бира и да си отрежат няколко хубави сочни пържоли, които да изпекат на скарата. Нямаше как да получи отговор на тези въпроси, а в известен смисъл може би дори не й трябваше. След изчезването на Вълка Алекс смяташе, че не разполага с много време. По редица причини Черната вдовица се нуждаеше от нея заради Даниел — в това нямаше никакво съмнение. Ала момичето едва ли щеше да отмени смъртната ѝ присъда за неопределено бреме, освен ако Променените не възнамеряваха да я превърнат в своя медицинска сестра. Но ако Даниел наистина говореше за мината в околностите на Рул, значи, все още бяха близо до селото.

„Трябва да разбера къде се намирам. — Мозъкът ѝ вече препускаше напред, набелязвайки всяка отделна стъпка. — Това може да се окаже моят най-добър и последен шанс. Дори една приблизителна карта ще свърши работа.“ Погледът ѝ се спря на писалището в отсрещния край на стаята.

- Ако ти дам лист и молив, ще можеш ли да я нарисуваш по памет?

Той поклати отпаднало глава.

- Не ме бива особено в това.

- Можеш ли поне да опиташ? — настоя Алекс, потискайки раздразнението си.

- Точно сега ли трябва да го правим? — Устните на Даниел трепереха. Изглеждаше изтерзан, тъй като напрежението и скръбта бяха оставили дълбоки бръчки по челото и от двете страни на носа му. — Не може ли по-късно?

Алекс овладя импулса си да го сграбчи за раменете и да го разтърси с все сили, викайки: „Не, не може. Нима не разбираш?“. Но тя положи усилие да се успокои.

- Знам, че ти е трудно, Даниел, само че е важно. Знам колко зле се чувстваш. Аз също изгубих близки хора. Първо едно малко момиченце, а после… — Усети, че очите ѝ се наливат със сълзи. — После предадох един човек, на когото наистина държах, и въпреки че дадох най-доброто от себе си, се оказа, че не е било достатъчно, и сега той е мъртъв заради мен. Така чe знам какво е да искаш да се предадеш, наистина знам. Но те моля да не го правиш. — Тя постави на гърдите му треперещата си ръка. — Моля те, Даниел. Помисли. Опитай се да си спомниш къде се намира лагерът.

Очите на Даниел се навлажниха.

- Алекс, аз… не знам, наистина не знам. Помня само, че Мели ми каза да вървим все на юг, щом прекосим границата.

- А каза ли защо?

- Само, че щяло да стане опасно, ако се отклоним твърде много на изток, към вътрешността на Мичиган. Друго не я попитах. Смятах, че имаме достатъчно време, а и освен това бях изморен и изплашен. Двамата с Джак оцелявахме сами прекалено дълго. Така че изпитах облекчение, след като вече имаше кой да ми казва какво да правя. Ще ми се само да бях я послушал.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами… — започна той, но гласът му пресекна. Една едра сълза затрептя в ъгълчето на окото му.

- Даниел? — Тъй като той не ѝ отговори, тя го докосна по бузата. Кожата му беше хладна и влажна като студен мрамор. — Даниел? — повтори тихо. — Какво искаше да кажеш? Защо не си послушал Мели? Защо не си постъпил, както ти е казала?

Като наблюдаваше как сълзата набъбва и се отронва на бузата му, Алекс усети мириса на неговата загуба и отчаяние, примесен с изгарящия дъх на самопрезрението му, които се събраха на топка в гърлото ѝ.

- Защото… защото не можах — отвърна сподавено той. — Не и след като те видях.

¹ Американски професионален баскетболист. — Б. ред.

² Американски бейзболист. — Б. ред.

46

Думите, които чу, я стъписаха.

- Мен ли? За какво говориш?

- Аз… ние забелязахме вашата групичка с хората вълци. Това беше преди около три дни и тогава… — Сълзящите му очи се извиха блуждаещи встрани, след което отново се спряха на нея. — Тогава ви проследихме.

- Вие… — започна тя. Преди три дни Брайън беше още жив. — Ти будалкаш ли се с мен? Следили сте ни? Цели три дни? — Идеше ѝ да го зашлеви през лицето. „Били сте въоръжени! Имали сте гранатомети! Какво сте чакали, по дяволите, официална покана?“ — Защо?

- Нали ти казах. — Даниел повдигна трепереща ръка към устните си. — Проследих те, защото те видях. Не можех да позволя Чъкитата да погубят някой нормален. Ти си една от нас. Аз… не можех да им позволя да те погубят. Така че ви проследихме и зачакахме удобен момент да ги очистим.

„Божичко.“ Даниел бе придумал останалите деца да се впуснат в спасителна мисия. Естествено беше децата да се притекат на помощ на свой връстник. А най-малките от тях, които са прекалено наивни, за да проумеят в какво се забъркват, могат лесно да бъдат надъхани. За тях спасителната мисия беше като видеоигра, в която да сритат задниците на лошите.

- Не разбирам само как са научили за нас хората вълци — каза Даниел. — Винаги гледахме да стоим срещу вятъра и други подобни трикове, на които ни научи Мели. Другото племе…

- Племе. — Разбира се, шайката на Леопарда би могла да се нарече племе, както и глутницата на Вълка. — Децата в бяло ли?

- Да. Появиха се изневиделица. Успяхме да гръмнем само няколко пъти и тогава Джак… — Той закри очите си с ръка и извърна глава към стената.

Гневът ѝ се изпари. Как бе могла да си помисли всички тези неща? Нямаше никакво право. Даниел не беше по-голям от самата нея и единствената му грешка беше, че се бе опитал да я спаси, а ето какво получаваше в замяна. Отново се почувства слаба и безсилна. Всъщност вината не беше нейна. В никакъв случай. Не би могла да контролира всичко. Гадости се случваха.

„Господи, първо Том, после и Крис пострада заради мен. А сега приятелите на Даниел изгубиха живота си и накрая Джак…“

Даниел пое пресекливо дъх и каза:

- Успяха да изненадат също и онзи тип с вълчата маска.

Горчивата мъгла на вината ѝ попречи веднага да проумее казаното.

- Какъв тип? Искаш да кажеш Вълка? — Внезапното свиване в гърдите, което изпита, я свари неподготвена. Все още не можеше да проумее защо трябва да ѝ пука за едно чудовище. — Значи, си го видял?

- Да. Онова момиче с маската — каза той и се потупа по бузата. — Тя го застреля.

- Застрелян… — Думата замря на езика ѝ. — Черната вдовица го е застреляла? — Щом Даниел я погледна въпросително, тя додаде: — Така я наричам. Заради марковата грейка… Защо го застреля? Каква беше причината?

Забеляза, че Даниел се замисли.

- Беше… ядосана. Сякаш изобщо не искаше да е там. Не ме питай откъде знам, но беше точно така.

- Къде не е искала да бъде?

- На едно сечище на около осемстотин метра оттук. Видяхме ги да извършват един много странен ритуал. Нали знаеш вълчите кожи, които носят? Там имаше истински жив вълк, огромно сиво животно, което вероятно бяха заловили с капан или примка. Не успях да видя всичко, защото се стъмваше, а и снегът вече бе завалял. Вълкът обаче беше страшно силен, бореше се да се освободи от въжетата. Момичето, Черната вдовица, беше въоръжена с един такъв грамадански нож, момчето също. Със сигурност се канеха да убият вълка и да го одерат.

Това беше нещо ново. Досега нямаше представа за тази страна на Променените. Припомни си онова място недалеч от Рул, осеяно с одрани вълчи трупове.

- После какво стана? — попита тя. — С онзи вълк.

- Не съм сигурен. Накрая може би е успял да се измъкне в настъпилата суматоха. Но начинът, по който хората вълци се бяха скупчили около него, сякаш участваха в нещо… — Взе да търси подходящата дума. — Религиозно. Но не и онова момиче, Черната вдовица. Изглеждаше ядосана, като че ли това не е било нейна идея.

„Хм.“ Това беше вторият… не, третият път, в който Даниел очевидно знаеше или усещаше по интуиция как се чувстват Променените.

- Така че си помислих: „Страхотно, ще ударим сега, когато не очакват“ — продължи той. — Но в този момент ни нападнаха другите и тогава я видях с един от новите, наистина висок тип…

- Леопарда.

- Така да бъде — съгласи се Даниел с новия прякор. — Леопарда отиде право при нея и тогава тя измъкна пистолета му. Обърна се бързо и изстреля два куршума в момчето вълк. Преди да успее да презареди, той побягна и се скри в гората, но е сигурно, че беше уцелен. Тя се спусна след него, но тогава онзи дребният се опита да я спре и тя го гръмна в гърба.

Изглежда, дребният беше Беретата. Тогава Алекс потъна в размисъл. Досега вярваше, че в известен смисъл Променените са в състояние да четат мислите си, сякаш са телепати. Но очевидно това не беше съвсем вярно. Вълка не е забелязал нападението на Черната вдовица или го е забелязал твърде кьсно и не е имал време да се предпази. Значи, Променените не „излъчваха емисии“ през цялото време, в случай че изобщо го правеха.

„Ето защо съм тук с Даниел. — Това беше поредното ѝ подозрение, но Алекс знаеше, че е права. — Черната вдовица е убила Вълка. А Белязаната ме доведе при Даниел, което значи, че Черната вдовица ще бъде доволна, ако Беретата бъде оставен да умре.“ Но защо? Защото Беретата е бил лоялен към Вълка? Звучеше правдоподобно. От всички останали в глутницата Беретата и Пъпчивия изглеждаха най-близки с Вълка. Мъжете предпочитат компанията на мъже. Белязаната и Черната вдовица бяха единствените момичета. Може би Белязаната е била само една лепка, едно от ония хлапета в училище, които се радват да плуват в сянката на голямата акула.

Но въпросът беше как бе успяла Черната вдовица да предупреди Леопарда? Как така го е познавала! Може би отпреди? Освен ако…

- Даниел — започна тя, — нали спомена, че в мината имало и други Про… ъ-ъ, Чъкита? Имаш ли представа колко са? И дали са племена, които действат заедно, или…

- Не знам. — Устните му потрепериха. Той извърна лице отново. — Наистина трябва да спра. Не ми се говори повече за това.

- Добре — рече Алекс. И наистина го мислеше. Зашото не беше сигурна дали ще може да понесе още неочаквани разкрития. Тя извади един пакет полуготова храна от пълната с медицински провизии камуфлажна раница. — Това са макарони с пилешко. Донесох и кубче бульон. Докторът, при когото работех, казваше, че пилешката супа с макарони е много полезна при загуба на кръв.

Той хвърли равнодушен поглед към храната.

- Не съм гладен.

- Трябва да хапнеш. — Когато Даниел поклати глава отново, Алекс настоя: — Жаден ли си?

- Малко. — От ъгълчетата на очите му се стичаха сълзи и мокреха възглавницата. — Единственото, което искам, е да заспя и повече да не се събудя.

Тя не отвърна нищо.

- Алекс, защо още не са ме убили? — прошепна той. — Защо ме държат жив?

Но тя не можеше да му даде отговорите, които той искаше да чуе. Когато раменете му започнаха да се тресат, тя изпита импулса да го прегърне, но не беше сигурна дали той иска това, нито дали ще е правилно да постъпи така. Досега не бе виждала момче да плаче по този начин. Е, не и след онзи ден в първи клас, когато — не съвсем без да иска — бе изтикала с лакът Скот Ритънхаус от катерушката. Мъчително беше да слуша как Даниел скърби, сякаш прокарваха трион през сърцето ѝ — а той плака дълго време.

- С-съжалявам. — Гласът му беше изтънял и не по-плътен от използвана хартиена салфетка. „Мъката е изплакана“ — помисли си тя. — Ще постоиш ли малко с мен? — попита той със същия крехък глас. — Не искам да оставам сам с тях.

Алекс се замисли за Шарън и Руби в къщата за гости.

Ако имаха късмет, Руби щеше да спи непробудно през остатъка от нощта. След това обаче просто не знаеше какво друго би могла да стори за нея, освен да я натъпче с антибиотици и болкоуспокояващи и да се надява, че ще се оправи.

- Ще остана колкото ми позволят — отвърна тя. — Опитай се да поспиш.

- Не искам да спя. Всеки път, щом затворя очи, виждам Джак. В-виждам…

- Шшт, всичко е наред — каза тя, осъзнавайки колко нелепо звучи. Защото нищо не беше наред. Тя постави ръка върху неговата. Даниел трепереше, а очите му бяха трескави и пълни с отчаяние. Алекс твърде кьсно се сети за болкоуспокояващите, които бе оставила на Шарън и Руби. Може би щеше да бъде по-добре и по-състрадателно, ако той заспеше и никога повече не се събудеше.

„Какво ме прихваща? Това решение не зависи от мен.“

- Алекс. — Даниел се тресеше, сякаш обхванат от внезапна треска. — Страх ме е да заспя. Ако заспя, какво ще заваря, щом се събудя?

- Просто си изморен — отвърна тя. — Освен това си ранен.

- Искам да умра — заяви той яростно. — Ако имах пистолет, щях да се г-гръмна в м-мозъка. Щях да се самоубия, само че аз съм един с-страхливец и сега Д-Джак е…

Този път тя го държа в обятията си, докато той плачеше. Имаше още много неизплакани сълзи.

Накрая той се отпусна в ръцете ѝ, а напрежението постепенно се отцеди от тялото му. А когато усети, че момчето се унася, Алекс си помисли, че за него сънят е истинска милост. Дълбоко в сърцето си тя се досещаше защо Променените го бяха оставили жив. Но не беше изключено и да грешеше. Може би, ако му дадеше цялата си подкрепа, това щеше да му помогне.

„Защото нищо не е написано на камък. И аз съм пример за това.“ Доловила го беше в очите на леля си и зад всички глупости, които докторите бяха наприказвали на тема „бъди оптимист“ — накрая всички бяха смаяни колко дълго бе оцеляла. По всички закони с това чудовище, което живееше в главата ѝ, трябваше отдавна да е мъртва. Който и да бе измислил думите:,Докато има живот, има надежда“, е бил напълно прав.

И все пак имаше едно нещо, което трябваше да узнае. Защото би могло да се окаже важно. Решаваща улика. Начин да разбере какво се случваше със самата нея. Може би.

- Даниел? — прошепна тя. Забеляза, че клепачите му потрепват. — Даниел, буден ли си още?

Той промърмори дрезгаво. Очите под клепачите му се размърдаха.

- Ммм…

Тя се наведе, докато накрая устните ѝ не докоснаха ухото му.

- Даниел, чух те да казваш, че са обещали да пуснат Джак. Как научи това, Даниел? Те говориха ли с теб?

Колкото и да чакаше, той не отговори, и затова тя реши, че сигурно е станало късно и вече е заспал. Тогава пружината на леглото проскърца и той се размърда.

- Не — измърмори тихо. Очите му бяха затворени, но той преглътна мъчително, при което адамовата му ябълка се повдигна, и навлажни устни с език, преди да продължи: — Не знам. — Пауза. — Не съвсем.

Това не беше отговор.

- Ами миризмата? Това ли е? Успяваш да ги надушиш ли? Даниел? — Тя го погали по бузата, изпитвайки вина, че го връща към ужаса, който сънят можеше да заличи, макар и само временно, но все пак трябваше да узнае. — Даниел, какви миризми усещаш?

Последва дълга, безкрайно дълга пауза.

- Твоята — отвърна той.

47

Според Mики Белязаната се домъкна да я отведе в седем. В стаята вече беше светло и през процепите на венецианските щори Алекс забеляза, че още вали сняг. През изминалите пет часа бе спала на пресекулки. Съзнанието ѝ беше препълнено с информация и скачаше от една мисъл на друга като щурец. Въпреки че се чувстваше зле, изпита леко задоволство от вида на Белязаната, която изглеждаше доста по-изтормозена от обикновено: явно имаше махмурлук, ако се съдеше по тъмните кръгове под зачервените очи на момичето.

Даниел не помръдна, докато Алекс се измъкваше от леглото. Тя придърпа юргана над раменете му и постави ръка на челото му. Все още нямаше температура, но кожата му беше влажна от потта. Дали Променените щяха да ѝ позволят да дойде отново? Това беше твърде вероятно. Засега искаха Даниел жив. В случай че грешеше за намеренията на Черната вдовица, тя остави шишенцето с „Еритромицин“ така, че Даниел да го види, щом се събуди.

После последва Белязаната в коридора. В къщата цареше гробна тишина, ала задушливата воня на мърша се усещаше по-силно, откогато и да било заради многото Променени, скупчени на това относително тясно пространство. Слава богу, вратата за стаята на Черната вдовица беше затворена. На сутрешната светлина наредените на масичката в коридора снимки блестяха примамливо. Алекс се наведе да ги разгледа. Тя хвърли поглед към Белязаната, която вървеше няколко крачки напред, и си помисли: „Може да нямам друга възможност“.

Без да губи време, свали раницата и я развърза, след което избърза напред и се престори, че се спъва веднъж, а после и втори път. Белязаната изсумтя, щом Алекс се блъсна в нея. Медицинските ѝ провизии — шишенца с таблетки, пакети с марля и инструменти, една ролка хирургическо тиксо и пластмасовото шишенце с кислородна вода — се изсипаха от раницата, разпилявайки се в коридора, а двете момичета се стовариха едно върху друго на пода. Ловната пушка на Белязаната издрънча при удара и в същия миг Алекс си помисли какъв късмет бе извадила, че оръжието не гръмна. При падането коляното на Алекс изпука, но тогава Белязаната я цапна толкова силно през лицето, че ушите и бръмнаха, и навехнатото коляно се оказа най-малкият ѝ проблем.

- Стига! — извика Алекс и отблъсна другото момиче, след което се сви назад, вдигнала ръце в знак, че се предава. — Стана случайно, разбра ли? Съвсем случайно.

Белязаната дишаше тежко, докато раздразнението буквално се процеждаше навън от всяка пора на тялото ѝ. Отново стискаше пушката и от напрежението в изопнатите ѝ рамене личеше без всякакво съмнение, че с удоволствие би гръмнала главата на жертвата си. Алекс не смееше да помръдне, като в същото време си мислеше, че идеята ѝ беше наистина тъпа и бе може би последната, която ѝ хрумваше. Накрая Белязаната свали едва-едва пушката и оголи зъби в безмълвна заплаха.

„Засега добре.“ Щом се изправи на крака, коляното ѝ нададе лек протест и тя закуца пресилено. Но коляното действително я болеше. Алекс събра провизиите бавно, една по една, което ѝ даде възможност да плъзне поглед по стените и по наредените в коридора снимки.

Както се оказа, напразно бе рискувала да я очистят, защото през следващите няколко дни щеше да има достатъчно възможности да разгледа тези снимки.

А това, което щеше да научи чак след пет минути, въпреки че липсата на пушек, кълбящ се от комина на къщата за гости, трябваше да е достатъчно красноречив факт, беше, че Шарьн и Руби са мъртви. Жените бяха мъртви от часове, съдейки по сковаността на телата, които бяха толкова вкочанени, че изнасянето им от къщата за гости струваше доста усилия и време на Белязаната, Пъпчивия и неколцина от хората на Леопарда. Не беше нужен задълбочен анализ, за да се разбере как го беше направила Шарън. В стаята се долавяше задушливата химическа воня на повръщано, полусмлени болкоуспокояващи и сънотворни, а по дъсчения под имаше пръснати хапчета, които жените не бяха успели да погълнат. Доколкото познаваше Шарън, помисли си Алекс, възрастната жена вероятно се бе хванала на работа веднага след излизането ѝ, раздавайки хапчетата като бонбонки „Ем енд Емс“: „Едно за теб, две за мен; две за теб, четири за мен“. Представяше си съвсем ясно картината.

След този неочакван обрат Алекс щеше да бъде настанена в стаята на Даниел. Вярно, не я завързаха за някой от столовете, но и не я пускаха да излиза навън, което ѝ напомни за паяците, за които бе учила в началното училище и които обвивали плячката си в пашкул от паяжина, за да скътат храна за черни дни.

Но това все още предстоеше. Сега обаче, докато елизаше надолу по стълбите и криволичеше сред покосените от махмурлука тела, проснати по столове и килими, Алекс научи няколко неща. Важни неща.

Първо: Като съдеше по приликата, Алекс заключи, че майката на Вълка се наричаше Емили. Този август се бяха навършили четири години от последния път, когато всички са били заедно във вилата. Научила бе това от снимката. По онова време Вълка е бил на тринайсет.

Второ: Вълка имаше баба и дядо. Но това не беше нищо ново за Алекс. До този момент тя бе убедена, че това са Джес и Йегър. Ала Джес я нямаше на снимката. Вместо до нея Иегър стоеше до една пълна ниска жена на име Одри, чиято сресана настрани коса бе платиненору- са. Така че ако Джес наистина беше баба на Вълка, това повдигаше цял куп любопитни въпроси.

Трето: Една от снимките не беше правена тук, в тази къща. Мястото не беше познато на Алекс, въпреки че тя забеляза нещо, което приличаше на… пещера? Или може би пукнатина в скалата; не беше сигурна. Личеше обаче, че е имало парти. На снимката се виждаше скара, използвани чинии и чаши и амбалажна хартия; имаше и много деца с газирана вода и бургери в ръце.

Децата бяха разделени на случайни групички, което говореше за формиране на естествена йерархия и показваше кои са в приятелски отношения и кои не могат да се понасят. По-късно, когато имаше повече време, щеше да преброи четирийсет и седем деца. В някои от тях щеше да разпознае взиращите се в нея лица от белите нинджа костюми, които хората от шайката на Лео- парда намираха за страхотни. Останалите й изглеждаха непознати. Всички правеха физиономии за снимката, а някой услужливо бе изписал имената с нечетлив почерк. Ето как Алекс научи, че преди Енергийния срив Черната вдовица се бе наричала Клеър Крюгер. Съдейки по самодоволната ѝ усмивчица, дори тогава е била на върха на йерархията. Но имената и лицата, които познаваше най-добре, засилиха подозренията ѝ за онова, което ставаше в Рул, и за самите причини.

Пъпчивия беше Бен Стимке. Андрю Борн щеше да умре след ден, но Алекс го познаваше като Беретата. Белязаната беше Бет Приг — хубава посвоему, не толкова намусена и, най-важното, с гладка кожа. Нямаше и следа от белега. Кой знае защо, Алекс се сети за Вълка и за полумесеца на врата му, където кожата му бе разпорена от ухото чак до гърлото. За първи път си зададе въпроса дали двата белега не бяха част от една и съща история.

Но най-вълнуващо и може би изобличаващо беше четвъртото разкритие, помисли си по-кьсно Алекс, понеже обясняваше толкова много неща.

Имаше две деца — момчета, — чиито лица сияеха с кристална яснота. Бяха съблекли ризите си; по всички тези голи крака, рамене и кореми личеше, че е лято и може би доста горещо. Всяко от тях бе обвило ръка около шията на другото в онази идиотска хватка, която момчетата намират за толкова готина.

Алекс забеляза, че кожата на голите му гърди бе гладка. Никакви белези. Хватката и пречеше да разгледа кожата на шията му, но тя беше готова да се обзаложи, че тогава не е правил опити да се заколи с онзи нож, нито пък с парче остро като бръснач стъкло. Чисто и просто предположение.

Тогава Вълка се наричал Саймън.

Отдясно стояха две много хубави момичета, превиващи се от смях. Пени, момичето с меденорусата коса, беше висока и стройна като фиданка. Другото момиче имаше очи с форма на бадеми и се казваше… Ейми? Анна? Аманда? Мастилото беше размазано и не се разчиташе.

Вниманието ѝ обаче беше привлечено от другото момче — приятеля на Вълка, който беше видимо по-голям с няколко години. Тогава косата му е била по-къса, но Алекс би го познала навсякъде; имаше и още нещо… Тя започна да мести поглед ту към това момче, ту към хубавото момиче с меденоруса коса, Пени. Каквато и да беше причината — челюстта, извивката на скулите или може би очите — нещо я накара да си помисли: „Имал е сестра?“.

Едно беше сигурно — Питър Ърнст бе познавал Саймън Йегър, при това доста добре. От това, което виждаше, не бе изключено двамата да са държали един на друг като братя.

Доказателството беше пред очите ѝ, подпечатано с черно мастило: Стимке, Приг, Борн, Ърнст, Йегър. Уликиките бяха съградени от пирамидите с черепите и костите на отлъчените. Историята беше написана с кръв. Нямаше никаква грешка.

Тези Променени бяха децата и внуците на Рул.

48

Нощта, в която напуснаха Рул — осем дни след като Алекс избяга, а Питър изчезна, — беше кошмар, в който едва не умряха. Дори да не беше болна и да не и се повдигаше, Лена пак щеше да е в незавидно положение още от самото началото — и тя го знаеше. Но това важеше за всички. Снегът продължаваше да вали право надолу заедно с бръснещия вятър. Картите бяха напълно безполезни. В снега ориентирите се размиваха, а пътеката изглеждаше не по-реална от бегла надежда.

На четири часа път от Рул и едва няколко километра източно от града конят ѝ затъна в дълбокия сняг, в основата на един паднал смърч. Плашливото животно през цялото време ѝ бе създавало проблеми, като се изправяше на задни крака, противеше се и на няколко пъти, дори се опита да я хвърли. За свой късмет, Лена седеше приведена ниско и леко напред, здраво заловена за гривата му, притиснала колене толкова високо, че на практика клечеше на седлото, когато конят изцвили. Силното бучене на вятъра ѝ попречи да чуе изпукването, но за сметка на това усети ясно внезапното разтърсване. Така че беше подготвена. И друг път бе ставала свидетел на това във фермата на Кръшър Карл. В мига, в който конят рухна на снега, тя скочи от седлото. Ако животното се претърколеше и я затиснеше под себе си, Лена можеше никога вече да не се изправи. След кратък и главозамайваш полет тя се приземи в дълбоката пряспа, затъвайки цели шейсет сантиметра в снега. Наложи се Крис да запъне крака от двете страни на дупката, за да я изтегли оттам. В това време конят бе вече мъртъв, а Нейтън прибираше пистолета в кобура си.

След тази случка всички се отказаха да яздят. Беше тъмно като в рог и дори да изглеждаха, сякаш са се побъркали, поне не бяха самоубийци. Вятърът духаше толкова силно, че беше безсмислено да се опитват да разпънат палатката, освен ако някой от тях не изпитваше силното желание да се пробва в парасейлинга¹. Затова събраха конете на едно място, връзвайки ги плътно, хълбок до хълбок, а после, използвайки телата им като параван срещу вятъра, закопчаха спалните чували един за друг и се скриха вътре. Лена прекара остатъка от тази първа нощ свита между Крис и Нейтън, като през цялото време трепереше така силно, че зъбите ѝ тракаха.

Щом започна да се развиделява, те поеха в бурята, като водеха конете за юздите и вървяха все на изток. Тъй като Уелър бе донесъл снегоходки само за Крис и Нейтън, момчето трябваше да дели своя чифт с Лена. Най-накрая Крис намери едно подходящо местенце на подветрената страна на малък хълм. С помощта на снегоходките Лена отъпка снега, а в това време Крис и Нейтън се редуваха на лопатата: докато единият копаеше, другият изгребваше снега с ръце. След по-малко от трийсет минути Лена, която не бе привикнала на тежка работа, бе плувнала в пот и силно запъхтяна. След това ѝ бе невъзможно да се стопли. Вятърът режеше като нож. Топлината започна да се отцежда през порите на тялото ѝ, което и бездруго бе изнемощяло от недохранване и недоспиване. Отначало само трепереше, но после започна да се тресе. Изтощението я стисна за гърлото като чудовище, без да я пусне повече. Искаше само да се свие някъде и да заспи. Но вместо това седна просто да си почине. Или поне така си каза. Нямаше спомен да е лягала.

Следващото, което помнеше, бе как някой я разтърсва силно. Стори ѝ се, че чува крясъци, ала мислите ѝ бяха като семки на диня, които се изплъзваха между пръстите ѝ, колкото и да се мъчеше да ги задържи. Вече не чувстваше студ, въпреки че жилеше лицето ѝ. Какво облекчение.

- Не бива да заспива — каза Нейтън, ала гласът на възрастния мъж прозвуча приглушено, сякаш идваше от много далеч.

- Знам. Цялата е потна. — Крис. — Може би е най-добре да се върнем. Тогава ще потърся помощ.

- По-безболезнено ще бъде да легнем в снега и да умрем. Съветът няма да допусне да ни се размине. А и в това време човек не би могъл да измине повече от три километра, без да се изгуби.

- Нима е възможно да се изгубим повече от това? — сопна се Крис. Долавяше гнева му въпреки странната мъгла, която обвиваше съзнанието ѝ. — Събуди се — каза той и я разтърси грубо. — Не бива да заспиваш, преди да сме свършили с това.

- Разкарай се — отвърна тя, но гласът ѝ прозвуча немощно и безучастно. Никога през живота си не бе била толкова изморена.

- По дяволите — изрече Крис и я зашлеви през лицето. Два пъти. Не твърде силно, но все пак достатъчно, за да я накара да извика.

- Махай се — рече троснато тя и го блъсна с ръце, сковани като препечена юфка. — Остави ме да спя.

- Не, няма. — Крис я накара да се изправи на крака. Ала коленете ѝ се подгънаха и тя отново се стовари в снега. — Хайде, събуди се! — изкрещя той в ухото ѝ. — Ставай! Да не искаш да умреш?

Не, искаше само да спи. До слуха ѝ достигна приглушеното стържене на цип — като тихичко жужене — и тогава Крис нахлузи спалния чувал през краката ѝ и го вдигна нагоре.

- Това няма да ѝ помогне особено — обади се Нейтън. — Цялата е вир вода. Ще измокри чувала и тогава ние също ще…

Гласовете избледняха отново. Но така беше по-добре. И бездруго не я интересуваше какво си говорят. Съзнанието ѝ се понесе като цвят на глухарче. А може би просто бе припаднала.

Дойде на себе си едва когато някой ѝ помогна да седне. Противната миризма на нещо сладко я удари в носа. Стомахът ѝ се преобърна.

- Изпий това. — Разпозна гласа на Крис. — Хайде, ще те стопли.

- Нееее — простена тя, но тогава усети на устните си нещо горещо и ужасно сладко, което потече в устата ѝ. Лена размаха ръце, но Крис успя да отдръпне чашата навреме, за да не се попарят и двамата. — Ох — извика тя. Езикът ѝ беше изгорен. — Какво е това?

- Горещ шоколад. — Крие бе обгърнал тялото ѝ с една ръка, притискайки я от другата страна с коляно. — Сега хълмът ни пази завет, а на лагерната печка разтопих малко сняг. Хайде — каза той и отново поднесе чашата към устните ѝ. — Изпий го.

От миризмата на шоколада ѝ се повдигна, но Крис настоя. Тя преглътна веднъж, а после и още веднъж и така, докато чашата не остана празна. Стомахът ѝ започна да се преобръща, но после реши да мирува. Малко по малко — дали от захарта, или от топлината — Лена започна да се разбужда. Забеляза, че е станало още по-светло, въпреки че снегът продължаваше да се сипе, образувайки плътна издуваща се завеса. Завързани под боровете и елите вдясно, двата оцелели коня приличаха на неясни тъмни петна.

- Майчице. — Тя се оригна и смръщи лице заради надигналите се в гърлото ѝ киселини и лепкаво какао. Извърна се настрани и се изплю. — Колко много сняг.

- Да, Нейтън твърди, че никога не е било толкова зле.

- А той къде е?

Крис наклони глава наляво.

- Зает е да отъпче хубаво снежната пещера и да оформи няколко стъпала, за да не се пребием. Почти свършихме. Хайде — каза той, след което разкопча спалния чувал и я подхвана под мишниците, — да влизаме вътре.

Входът представляваше дупка с диаметър около деветдесет сантиметра. Тунелът, прокопан в снега, беше тъмен, изглеждаше много дълъг и тъкмо толкова широк, колкото тя да се провре вътре по гръб. За част от секундата замръзна на място. Снежната стена беше само на сантиметри от носа ѝ и Лена имаше чувството, че не може да диша. Сякаш тунелът се свиваше около нея и ставаше все по-тесен и по-тесен.

- Продължавай — обади се Нейтън. — Надолу се разширява.

Лена измина оставащото разстояние. Не знаеше какво бе очаквала, но пещерата беше малка, приблизително два метра и четирийсет сантиметра на дължина, и не много висока, така че вътре имаше място, колкото да се разминат.

- Ето тук. — Нейтън бе коленичил върху широк насип на около шейсет сантиметра над земята. Покрил го беше с палатката, а отгоре беше разпънал спалния чувал. По-голямата част от провизиите им също бяха наредени върху тази платформа. Въпреки че вътре беше доста сумрачно, тя успя да забележи, че таванът на пещерата се извиваше като арка, което им позволяваше да седят удобно.

Лена се изкачи по стъпалата, които Нейтън бе оформил в снега. Вече на завет от вятъра, изведнъж тя осъзна, че сега не ѝ е толкова студено. Не че и беше топло, но поне не замръзваше.

- Как така е на две нива?

- Температурата се вдига. — Нейтън движеше нагоре-надолу една здрава тояга, промушена през единия от двата отвора, издълбани на тавана. Тук горе ще ни бъде достатъчно топло. Снегът се топи по малко, но успеем ли да опазим провизиите сухи, всичко ще е наред.

Тя се обърна, щом Крис се промуши през тунела и се появи в пещерата. Придвижвайки се по гръб, той закри входа с дисагите и една от празните раници, оставяйки пролука от петнайсет сантиметра.

- Ето, вземи — каза той и ѝ подаде спалния чувал, който бе домъкнал заедно със себе си. — Постели го горе. Мисля, че не е много влажен, а и няма да е лошо да съблечеш тези дрехи.

- И какво ще облека? — попита тя.

Извадил ловджийския нож от калъфа му, Крис насочи острието към малкия куп дрехи, струпани на платформата до останалите провизии. — Можеш да облечеш от моите дрехи. Няма да ти бъдат по мярка, но поне са сухи.

- Хм — огледа се наоколо Лена. — И къде да се преоблека?

- Няма друго освен това, което виждаш — каза Нейтън с едва доловима нотка на задоволство. — Можеш да свалиш дрехите си в чувала и по същия начин да облечеш другите.

Страните ѝ пламнаха, ала Нейтън се бе заел отново да ръчка с тоягата в по-близката дупка, а Крис разравяше с ножа си снега до входа на пещерата. Никой не поглеждаше към нея. Тя развърза обуквите си и грабна дрехите — камуфлажни панталони, комплект чисто нови долни дрехи за студено време, черна памучна блуза с дълъг ръкав, зелен шал и пуловер в същия цвят, — след което се мушна в чувала, а навън остана да стърчи само главата ѝ. С бързи движения тя свали мокрите чорапи, джинсите, прогизналия термоклин и накрая, след кратко колебание, бельото си. „Повече от това няма накъде.“ След това сви колене и започна да обува долните гащи.

- Какво правиш?

- Издълбавам дупка за печката. — С ножа си Крис очерта груб квадрат в снега и взе да отъпква мястото с ботуш. — По този начин влагата ще излиза през отворите на тавана и топенето ще е тук долу, вместо над главите ни.

Направо плуваше в камуфлажните панталони на Крис, но те бяха от непромокаема материя, с мъхеста подплата, връв за пристягане на кръста и ластик на глезените. И най-важното — бяха сухи. Все още скрита в чувала, тя свали блузата и копринения потник и разкопча сутиена си, след което навлече меката и суха долна блуза.

- Ами конете?

- Нищо им няма — отвърна Нейтън. — Слава богу, че не сме ги покривали много, така че си имат топла зимна козина. Ще бъдат добре, стига да стоят с гръб към вятъра и на завет сред дърветата.

- А какво ще ядат?

Той посочи с палец зад себе си.

- В дисагите има зърно. А щом свърши, ще обелим кора от дърветата.

- Може ли да останем толкова дълго тук? — Тя нахлузи пуловера, след което разпусна дългата си коса и започна да я разресва с пръсти.

- Ще останем колкото се налага — отвърна Нейтън, докато Крис се изкачваше по снежните стъпала. Тримата, наредени един до друг на платформата, се оказаха доста натясно, въпреки че имаше достатъчно място да легнат по гръб и ако искат, да се завъртят. — Навън е дяволска виелица. Бурите често се задържат в района на Горното езеро, така че има вероятност да останем приклещени тук около четири-пет дни. Дори снегът да спре, пак не можем да тръгнем, освен ако вятърът не утихне. Ледените пориви ще те довършат за нула време. Така че най-вероятно ще се наложи да поостанем.

- Няма ли да ни преследват? — попита Лена.

- По всяка вероятност, не — отвърна той. — Дори да не можехме да разчитаме на Уельр, който ще се погрижи да ни търсят не където трябва, никой не е толкова луд, че да тръгне на път в такова време.

- Ние обаче тръгнахме.

- Това казвам и аз — сви рамене Нейтън.

Останаха затворени в тази пещера четири ужасни дни, което, мислеше си Лена, беше с три и половина дни повече, отколкото човек би могъл да понесе. Без каквото и да било уединение и без да има нищо друго за правене, освен да мисли, тя усещаше, че започва да полудява. И бездруго не обичаше да прекарва твърде много време сама с мислите си, а пък сънищата ѝ бяха толкова кошмарни, че тя постоянно се стряскаше в съня си, убедена, че е бълнувала. Или крещяла. Никой от двамата мъже не обели дума за това, но на няколко пъти улови Нейтън да я изучава с критичен поглед. През повечето време Крис мълчеше, потънал в мислите си. Което означаваше, че наоколо бе влудяващо тихо.

На сутринта на петия ден Нейтън се провря през тунела в пещерата и обяви:

- Вятърът е утихнал. Прибирайте всичко. Аз ще приготвя конете.

- Слаба богу — Възкликна Лена, щом Нейтън се мушна отново в тунела. Изправи се до седнало положение и за момент остана така, като чакаше вълната на гадене да премине. Странно. Стомахът ѝ не спираше да се бунтува; освен малко бульон не бе успяла да хапне почти нищо друго. Продължи твърде дълго, за да е грип, пък и никой друг не се разболя.

Дали не беше цикълът ѝ? Не беше изключено. Лошото беше, че нямаше как да разбере със сигурност. Когато беше на тринайсет, педиатърът ѝ предписа противозачатъчни заради цикъла ѝ, който беше толкова нередовен и обилен, че разбираше защо го наричат проклятието на жените. Понякога се питаше дали тези хапчета не бяха причината Кръшър Карл да ѝ посегне. Без нежелани бременности, за които да дава обяснения.

На никого не бе казала за хапчетата и още по-малко на Джес. Какъв беше смисълът? Все пак светът се бе сринал и в скоро време никой нямаше да се нагърби с производството на противозачатъчни, това беше сигурно. Така или иначе нямаше откъде да намери необходимите хапчета. Беше очаквала цикълът ѝ да се върне още след първия месец, ала нищо такова не се случи.

„Може би това е причината да се чувствам зле. Ето какво става, след като дълго време си бил на такива лекарства.“ А тя имаше късмета да бъде пример за най-лошия случай на ПМС² в целия свят. Накрая Лена въздъхна, слезе от платформата, грабна една от раниците и започна да я тъпче с провизии. Тя хвърли поглед към Крие, който прибираше един от спалните чували, и го попита:

- Никога ли няма да обелиш дума за това?

Гърбът му се изопна, ала той не се обърна.

- За кое?

- Хайде стига, Крис. За четири дни не си казал повече от няколко изречения. Знам, че си ядосан. Може да се почувстваш по-добре, ако поговориш за това.

- Лена. — Крис мушна спалния чувал в калъфа за носене и стегна връвта. — Просто забрави, става ли?

- Не — отвърна тя, но тогава Крис измърмори нещо, което Лена не успя да чуе. — Моля?

- Нищо.

- Кажи!

- Божичко! — Той хвърли спалния чувал към тунела. — Винаги насилваш нещата. Не можеш ли просто да ме оставиш на мира? Няма какво да обсъждаме. Това не е твоя работа. Разбери го поне веднъж!

Това я засегна.

- Напротив. Тук сме заради мен. Защото ти отказа да признаеш, че аз съм човекът, който ти даде информация за децата, криещи се в околностите на Орен.

- Дори да те бях издал на дядо си, това нищо нямаше да промени. Той беше взел решението още преди да е влязъл в залата. Е, това, че му казах да върви по дяволите, определено не помогна да го омилостиви. — Крис се изсмя горчиво. — Моят велик бунт. Лена, забрави го най-сетне. Изборът да се връщам там, беше лично мой.

- Но аз не биваше да настоявам толкова. — Прониза я кратка болка, щом прехапа долната си устна. — Ако беше останал с Питър и другите…

- Сега щях да съм мъртъв. Алекс също щеше да е… — Той преглътна мъчително и отново изви поглед встрани. — Все едно.

- Крис. — Тя постави нерешително ръка на рамото му. Мускулът му потрепна, но въпреки очакванията ѝ той не отблъсна ръката ѝ. — Не знаеш със сигурност дали е мъртва.

- Ще ми се да вярвам в противното. Но ако Уелър и другите се окажат прави, не виждам как би могла да е жива. Дори да грешат обаче, оттогава са минали цели дванайсет дни. А през последните четири не е спирало да вали. Единствената причина ние да оцелеем са провизиите, които Уелър е успял да задигне. А Алекс не разполагаше с нищо друго освен една пушка и една раница.

- Тя е доста находчива.

- Алекс наистина си я бива, но тя е сама и в един момент мунициите ѝ ще свършат. Лена, би било невероятен късмет да не се натъкне на Променените. Най-вероятно вече са я заловили.

- Не бъди толкова сигурен. Уелър спомена, че всичко това са само предположения. Нали ги чу? Никой от онези мъже не е прекрачвал извън Зоната.

- И все пак мисля, че предположенията им са дяволски добри. — След дълга пауза той вдигна поглед. Очите му, кожата под които изглеждаше по-тъмна от графит, бяха зачервени от болката, която изпитваше, и от чувството на вина, помисли си тя. — Предполагам, че винаги съм знаел. Имам предвид, какво се криеше извън Зоната. Защо не се налагаше да оставяме много посто- ви на това място и защо обирджиите никога не идваха от тази посока. Ако се бях замислил малко повече, щях да го разбера. По дяволите. — Засмя се мрачно. — Питър добре ме изигра. Винаги се уверяваше, че пътят пред нас е чист. Ако Рул е в центъра на часовника, тогава този голям участък от седем до единайсет часа гъмжи от Променени — затова Питър гледаше да минаваме оттам само в точно определено време. Не би могло да е по-ясно от това, Лена.

- Виж, сега ти се струва ясно, защото вече знаеш. Но, за бога, Крис, светът около нас се срина! Умряха толкова много хора. А колкото до Питър, той правеше каквото можеше. Опитваше се да се грижи за нас.

- Имаше много други пътеки. Не беше задължително да минава по този маршрут. Ще ми се да разбера причината. Защото нещо не разбирам. Какво го е карало да смята, че идеята е добра?

- Не знаеш дали идеята е била негова. — Това прозвуча неубедително дори в собствените ѝ уши и тя додаде: — Може да е изпълнявал заповеди.

- В такъв случай заповедите са били ужасни и не е бивало да се съгласява с тях.

- Знаеш, че не си прав — сопна му се тя. — Ти също изпълняваше заповеди. Правеше каквото ти каже Питър. Позволи на дядо си да наложи правилото за отлъчването; не възрази нито веднъж, докато Питър и дядо ти решаваха кой да остане и кой да бъде прогонен.

Страните му пламнаха.

- Това… това е нещо различно.

- Така ли? Защото тези заповеди не са ужасни, а само лоши?

- Господи, нали не смяташ, че всичко това ми е минало през ума? Божичко. — Той се освободи от ръката й и зарови пръсти в косата си. — Как е възможно да съм бил такъв глупак! Имаше толкова много знаци, на които тогава не обърнах внимание. Например онзи тип, Харлан, който беше свил нещата на Алекс и прострелял приятеля ѝ Том — когато дядо ми го пропъди от селото, знаех, че има голям шанс той да умре навън. Но това не ме притесняваше. Той беше наранил Алекс. Затова си помислих: „Така ти се пада, приятел, заслужи си го“.

- Това означава единствено, че държиш на Алекс. Бил си ядосан, защото някой я е наранил.

- Лена, говориш така, сякаш някой я е обидил в столовата. Аз реших, че Харлан трябва да умре. Освен това знаех доста добре как точно ще се случи това. Всички знаехме, че Променените са някъде там. Не знаех само къде е това там; че Питър се е грижел системата да работи и че истината през цялото бреме е била пред очите ми. На няколко пъти се случваше например Питър да се отдели от групата. По същия начин, както аз се отправих към Орен. Взимаше каруца с провизии и просто заминаваше — винаги в един и същи район. А когато се връщаше, каруцата беше празна. И никога не казваше къде са отишли провизиите. Било е очевидно, че снабдява някого с храна, но аз просто съм си затварял очите.

- Крис — каза Лена. — Не си могъл да знаеш.

- Само защото не съм искал. — Устните на Крие се изкривиха, сякаш думите имаха горчив вкус. — Така че аз също имам вина. Сега Питър го няма, но аз вече знам. Все някой трябва да поеме отговорността, Лена. Някой трябва да се опита да поправи нещата. А единственият начин за това е старата система да бъде срината до основи. Предвид положението в Рул, аз съм единственият човек, който може да стори това.

Той стисна устни с изражение, каквото Лена никога не бе виждала на лицето му, нито пък бе вярвала, че някога ще види. Тази стоманена твърдост би изглеждала уместно на лицето на Питър, който виждаше света в бяло и черно. Но Крис беше различен. Ако изобщо имаше приятел, помисли си тя, това беше той. Само че тя не познаваше този нов човек, който се раждаше пред очите ѝ — с тази силно изопната кожа, под която се очертаваше черепът му, и яростта, която дразнеше обонянието като черен пипер. Това не беше момчето с добро сърце, рискувало толкова много, за да открие малкия ѝ брат.

- Крие. — Езикът ѝ беше толкова сух, сякаш устата ѝ бе пълна с прах. — Крис, това означава война.

- Да — отвърна Крис. — Мисля, че си права.

¹ При парасейлинга моторница или друго превозно средство тегли човек (понякога повече от един) със специален вид крило, напомнящо парашут, което пори въздуха. — Б. ред.

² Предменструалният синдром сс дължи на иикличните хормонални изменения в женския организъм и включва различни физиологични и емоционални симптоми на стрес и неразположение, които се проявяват преди, а понякога и по време на менструация. — Б. ред.

49

С напускането на снежната пещера неприятностите тепърва започваха. Снегът беше прекалено дълбок за конете. Пъстрият кон на Уелър имаше гвоздеи на подковите за разлика от червеникавокафявия скопец, който и бездруго беше дребно животно. Нейтън наряза една риза на ивици, с които превърза глезените и пищялите на двете животни, но въпреки това щеше да се наложи да вървят пеша. Тъй като разполагаха само с два чифта снегоходки, един от тях трябваше да язди пъстрия кон и Крис реши, че това ще бъде тя. По израза на лицето му Лена разбра, че Нейтън не е особено въодушевен от този факт.

- Вече изгубихме едно животно — каза той.

- Но не по моя вина — отвърна Лена.

По изражението на Нейтън личеше, че възрастният мъж е на друго мнение, но въпреки това той кимна и рече:

- Добре. Ще тръгна напред е коня, за да проправим пъртина.

- Аз ще водя — настоя Крис.

- Ако искате да знаете, мога и сама да държа проклетите юзди — обади се Лена, но както изглежда, пъстрият кон приветстваше идеята, че ще я носи на гърба си, колкото и животното, което Нейтън се наложи да застреля. Накрая Крис улови здраво поводите, ала конят започна да се мята още щом Лена се качи на седлото. — Стига — викна тя и дръпна рязко юздите. — Спри.

- Престани да опъваш юздите — скастри я Нейтън. — Отпусни леко.

- Знам как да водя проклетия кон — сопна се в отговор Лена.

- Ъхъм, видях колко добре се справи последния път — не ѝ остана длъжник Нейтън, след което въздъхна и плесна коня по задницата. — Така да бъде. Прави каквото знаеш. Сега не ми се спори. Да тръгваме, за да не губим повече дневна светлина.

Силно ядосана, Лена проследи с поглед Нейтън, който, газейки през дълбокия сняг, се върна при скопеца, нарамил раниците.

- Не му позволявай да те вбеси — каза ѝ Крис.

- Не съм виновна за случилото се с коня — отвърна Лена, въпреки че сама си даваше сметка, че не бе водила особено добре животното. Скопецът се бе поуспокоил, въпреки че все още пръхтеше и потрепваше. Усещаше как кожата на животното потреперва в желанието му да се отърве от нея, сякаш беше досадна муха. Може би усещаше, че е болна. Дали конете долавяха тези неща? Божичко, надяваше се конят да свикне с нея, за да могат всички да се успокоят.

Но това не се случи. Един час по-късно се наложи бързо да се смъкне от коня и да навести близката горичка. Съдържанието на стомаха ѝ се изля навън на силни напъни — нищожната половинка от енергийния десерт, който бе изяла насила, преди да напуснат пещерата, бульонът от сутринта и каквото още не бе успяла да смели, което, общо взето, означаваше всичко.

След това се просна на снега, стиснала с облечената си в ръкавица ръка една висока трепетлика. Нагазила беше навътре в гората зад параван от канадски ели и затова смяташе, че Нейтън и Крис не могат да я видят. В гърлото ѝ се надигна горчива слуз и тя се изплю. Господи, никога досега не бе имала такъв ПМС. Спазми — да, повръщане — също, но неразположението ѝ никога не бе продължавало толкова дълго. Дали беше възможно да получиш абстиненция или нещо такова след спиране на противозачатъчни? Нямаше никаква представа. Освен ако…

„Не. — Затвори очи, за да пропъди внезапната мисъл, както и виенето на свят. — Божичко, не, това не е честно. Направихме го само два пъти. Просто не е честно.“

- Лена? — извика Крие оттатък дърветата. — Добре ли си?

- Да — изрече е мъка тя. — Идвам след секунда.

„Може да падна отново — помисли си тя, щом възседна коня, който риеше е крака и пръхтеше недоволно. — А може пък ездата да свърши работа. Сигурно има нещо, което мога да изпия или да направя; трябва да има такова нещо.“

Някой все трябваше да знае какво би могла да стори. Щеше да попита Кинкейд, стига да го видеше отново. Би могла да каже на Крис, защото той беше добър човек и не би отказал да ѝ помогне. Да, но той и бездруго си имаше достатъчно неприятности. А тя щеше да бъде поредният проблем, за който да се чувства отговорен. Най-добре бе да изчака, докато не се увери. Какъв смисъл имаше от това да бие камбаната отсега? И без това в момента Крис не можеше да стори абсолютно нищо.

- Ей, Лена. — Сепна се от гласа на Крис, който държеше поводите на коня и я гледаше загрижено. — Ще се оправиш ли?

- Разбира се — излъга тя. — Няма проблем.

Ала в същото време си мислеше: „О, Питър. Страх ме е, че сериозно съм загазила”.

50

Успя да различи Щ-К и Ч-И: щабквартира и вероятно Чъки. Останалото не му говореше нищо. Но дори да не беше разбрал морзовата азбука, Питър разчиташе все по-добре настроенията на Фин и този мрачен поглед беше достатьчно красноречив.

- Л-лоши… — Гърлото му, ужасно пресъхнало, се сви почти моментално и той започна да се задъхва, разтърсван от силни конвулсии. При всяко вдишване се чувстваше, сякаш някой е забил кинжали между ребрата му.

Беше затворник от цели дванайсет дни. Преди ден и половина бяха започнали да му дават едни огромни таблетки, които, надяваше се той, щяха да подействат срещу пневмонията. Сега обаче му се струваше, че се влошава. Каквото и да инжектираха в тялото му, изглежда, изобщо не му помагаше. Съдейки по цветовете — белезникавожълто, тебеширенобяло, мръснокафяво — инжекциите може би щяха да го довършат още по-бързо. Питър изплю гъста зелена храчка, съдържаща парченца храна и стомашна слуз, в легенчето за повръщане, една трета от което вече бе пълно със същата лепкава маса. Изобщо не се изненада, когато забеляза ивиците яркочервена кръв. Температурата му отново се повишаваше. Треската го караше едновременно да изгаря и да трепери. Най-много го учудваше това, че раната от куршума всъщност зарастваше, като разкъсаната плът придобиваше пъстър зелено-жълт цвят.

Изтощен от острия пристъп на кашлицата, той се отпусна назад върху подгизналата от пот възглавница и реши да опита отново:

- Л-лоши н-нови-н-ни?

- Да кажем просто, че за известно време ще бъдеш единственият ни нормален гост. — Фин се обърна към Гриър: — Може ли да бъде местен?

- Ами… ъ-ъ… — Гриър беше нисичък дребен мъж с тежко късогледство. Той вдигна легенчето за повръщане, разклати го лекичко и присви очи към съдържанието му, след което сви рамене и каза: — Няма да му навреди.

- Добре. — Фин щракна с пръсти към Стайнър, най-новия пазач. Преди два дни, възползвайки се от изскочилата възможност, Питър бе налетял на Ланг. Разполагаше само с няколко безценни секунди, ала повече не му бяха нужни. След като бе направил лицето на Ланг на кайма, Питър отново бе завързан за носилката с каиши на глезените и китките. Но какво толкова. Това, че го смачка от бой, си струваше всички последици. Щеше му се само и Уелър да беше наблизо. — Вземете го — нареди Фин. — Но първо му намерете топли дрехи.

Стайнър се върна с още двама пазачи, които носеха купчина дрехи като тези, с които бяха облечени: маслиненозелени панталони и риза, чорапи и бельо, дебел пуловер и дори камуфлажна парка и плетена шапка. Освен това му върнаха ботушите, които бяха покрити с ръждиви петна кръв: неговата собствена, на Утопия и на Тайлър. Питър беше толкова отпаднал, че докато се опитваше да закопчае копчетата, пръстите му трепереха и затова се наложи Стайнър да му помогне.

- К-кьде — изрече той със свирещ звук — м-ме в-водите…

- Не мога да ти кажа — измърмори Стайнър, но Питър забеляза потта, избила на ситни капчици над горната устна на пазача. — Накрая може нищо да не се случи — додаде възрастният мъж.

- Какво? — Питър изви глава, докато накрая не откри Гриър, застанал на няколко стъпки встрани, с ръце, пъхнати в дълбоките джобове на докторската престилка. — Защо?

- Не зависи от мен — отвърна Гриър. Гласът му беше като на сприхав стар фермер с метални рамки на очилата и вила за сено с дълги зъбци. — Аз нямам нищо общо с това.

Все още му се струваше, че няма от какво да се бои. Не му се вярваше да го екзекутират; Фин го смяташе за ценна стока и освен това не беше приключил с експериментите. Така че нямаше смисъл да се съпротивлява. Нямаше и сили за това. Краката му бяха толкова омекнали, че Стайнър и другият пазач почти го изнесоха на ръце от палатката.

За първи път излизаше от лазарета. Ако беше добре, щеше да сканира околността с поглед и да запомни обстановката за всеки случай. След четири дни, изглежда, бурята най-сетне се оттегляше, въпреки че продължаваше да вали сняг. Не се виждаше много: шепа провиснали палатки; няколко по-здрави наглед затрупани със сняг колиби. Черна стена от дървета зад издуващата се тънка снежна завеса. Хрумна му, че дори нямаше представа дали още се намира в Мичиган. Обикновено бурите се задържаха толкова дълго в района на Големите езера¹. Когато са го намерили, е бил в безсъзнание и затова не изключваше възможността все още да са недалеч от Рул, въпреки че околността му изглеждаше непозната и се съмняваше да са толкова близо. Долови равномерното боботене на генератор, а приглушеното думкане го навеждаше на мисълта, че вдясно, зад дърветата, може да има оше два.

Пазачите го повлякоха наляво по една полуразчистена пътека, заградена от двете страни от гъста вечнозелена гора. Стори му се, че дълго време газиха в снега. Жуженето на генератора заглъхна почти напълно. Напред пътеката се разшири. Излязоха пред хижа от тъмно дърво: здрава постройка, направена от дървени трупи и сгушена на малка полянка. Хижата представляваше идеален по форма, но много дълъг правоъгълник, от чиито два каменни комина се извиваше сив пушек. Прозорците бяха с капаци. На перваза на всеки от тях имаше черна метална решетка, зазидана с дебел пласт цимент. Двама пазачи вардеха на вратата. Всеки от тях беше въоръжен с автоматична пушка М4 — напълно незаконна по времето, когато законите все още имаха значение. Подозираше, че Фин отдавна живееше по свои собствени правила.

Стайнър кимна на единия от пазачите, който се обърна, почука на вратата и зачака. Миг по-късно малкото прозорче на нивото на очите, монтирано в самата врата, се изпълни със светлина. Питър забеляза мярналото се там лице. Отекна дрънчене на желязо, щом човекът от другата страна дръпна резето.

Силната воня, която се разнесе отвътре — на изпражнения, стара урина и гниеща плът, — беше толкова непоносима, че дори очите на Стайнър се насълзиха. Тримата влязоха вътре — Стайнър от дясната му страна, а вторият пазач от лявата. Пресрещнаха ги други двама пазачи, въоръжени с пистолети и сгъваеми палки, прибрани в калъфи на хълбоците им. По драскотините по тях личеше, че се радват на честа употреба.

Вътре изглеждаше доста по-просторно, отколкото бе очаквал. Обстановката не се различаваше особено от всеки друг затвор, който бе посещавал. Вляво се виждаше просто дървено бюро с два стола за надзирателите, които се намираха зад желязна решетка, прокарана от пода то тавана. Зад паравана от ковано желязо, поставен пред дълбоката камина, гореше огън.

Вдясно бяха килиите — по пет от двете страни, значи, общо десет. Килиите представляваха най-обикновени клетки с решетки и канализационна тръба, която най-вероятно се изливаше в септична яма. Циментовият под обаче отдавна не бе виждал вода. Навсякъде имаше купчини с лайна — някои съвсем нови, а други толкова стари, че бяха станали на камък.

В клетките имаше Променени. Той разпозна децата от лазарета. Дейви беше единственият Променен, който носеше дрехи: мрьсна тениска и кирливи слипове. На врата му имаше нашийник от черна кожа с две лъскави халки с формата на полукръг отляво и отдясно и един малък катинар. Щом влязоха вътре, Дейви завъртя глава. Миг по-кьсно останалите Променени също се обърнаха и проточиха шии, за qa подушат по-добре въздуха. Всички те се изправиха бавно като един в мълчалив и зловещ синхрон, който накара косъмчетата по врата и ръцете на Питър да настръхнат.

Девет Променени. Десет клетки.

И кости. Множество дребни кости. Пръсти. Прешлени. Дори няколко зъба.

- Н-не. — Страхът заседна на гърлото му. И бездруго беше вир вода от температурата, но сега усети, че по ребрата му потича нова студена пот. Опита се да се отскубне. Въпреки че паниката му даваше допълнителни сили, Питър беше далеч под категорията на всички тези пазачи.

- Спри — каза единият пазач, опрял дулото на своята М4 в тила на Питър. — Няма да те убием, но ще ни принудиш да ти хвърлим един хубав бой. Така че не усложнявай нещата.

„Хайде, пребийте ме — помисли си Питър налудничаво. — Дръпнете спусъка. Моля ви, убийте ме още сега.“ Но вместо да откликне на мислите му, тялото му замръзна на място. Просто не можеше да помръдне. Сега разбираше как се чувства малкото зайче, когато лисицата е наблизо.

- М-моля ви. — Трепереше толкова силно, че чуваше ясно тракането на зъбите си. Очите му се извиха и се спряха на Стайнър. — Н-н-н-не.

- Съжалявам, момче — отвърна Стайнър, без да е груб. — На твое място обаче щях да запазя силите си за после.

¹ Група от пет големи сладководни езера (Горно езеро, Мичиган, Хюрън, Ери и Онтарио), разположени на границата между Канада и САЩ. — Б. ред.

51

Четири дни след като къщата на Джед изгоря в пламъци и на два дни път от границата с Мичиган, Том намери кости.

Придвижваше се през горите, като избягваше пътищата. Държеше се на разстояние от малкото отдавна изоставени къщи и селскостопански постройки. Знаеше, че тези хора не са излезли просто на разходка. Съдейки по размера на черепите, някои от тях са били на съвсем крехка възраст — деца и дори бебета. Мнозина от онези, чиито кости изглеждаха като слонова кост в снега, отдавна бяха намерили смъртта си. При смайващо голям брой от останките обаче все още имаше месо, замръзнало на камък, а това беше странно. Тежката зима означаваше много гладни животни. Храната беше тук, трябваше само да оглозгат кокалите. Изглежда, мършоядите не искаха да се докосват до остатъците от вечерята на Чъкитата.

Но имаше едно нещо, което го тревожеше повече от всичко друго: костите не би трябвало да се виждат. През цялото време той вървеше по петите на бурята и снегът беше пресен, но въпреки това по него се виждаха отпечатъци, сред които различи стъпки от ботуши.

„Сигурно се връщаш на едни и същи места да се хранят.“ При тази мисъл усети как въздухът напуска дробовете му. Чъкитата бяха като животни, които винаги се връщат в бърлогата си, или като кучета, заровили кокала си под някое дърво — освен това бяха в гората, Заедно с него.

„Е, какво да се прави — помисли си Том. — Просто трябва да внимавам.“

През онази ужасна нощ на Странното езеро кучето бе спасило живота му, като го буташе с нос и лапа, докато не дойде на себе си. Отне му известно време да се съвземе, но накрая се претърколи по корем и лека-полека взе да се плъзга по леда, използвайки ножа си като пикел, а сърцето му подскачаше дори при най-слабото пропукване под него. Докато се добере обратно до ветроходната шейна, дрехите му бяха станали на камък, а козината на кучето бе замръзнала на ледени висулки. Преоблече се още там, сваляйки от себе си вледенените джинси, чорапи, риза, долни термодрехи и дори бельото. Парката му беше във водата, на дъното на езерото, заедно с онзи стар ловец на глави. След като намъкна допълнителния комплект термобельо и навлече и последната дреха, с която разполагаше, Том изпразни един черен найлонов чувал и внимателно сряза дебелата здрава материя, за да направи достатъчно голям отвор за главата. Трябваше му само една пазарска количка и беше готов да се нареди край запалената кофа за боклук под някой мост заедно с останалите бездомници, което всъщност не беше далеч от истината.

Двамата с кучето прекараха нощта сгушени заедно в спалния му чувал, разпънат на дъното на една покрита със сняг яма навътре в гората и далече от вятъра. Не искаше да рискува, палейки огън или пък печката, но направи горещ шоколад от пакетите с полуготова храна, използвайки разтопен сняг за кесията с нагревателя, и даде на кучето да пие топла вода. Накрая дори поспаха.

Ловецът се появи още с първите лъчи на слънцето, както предполагаше Том. Самият той би постъпил точно така. Като взе завоя пеша, ловецът дълго време стоя на това място, изучавайки далечния бряг с помощта на бинокъла си и местейки бавно поглед напред-назад. В това време Том и кучето се намираха доста по-назад, загърнати на топло в спалния чувал и скрити зад паравана на дърветата. Върху леда Том забеляза ветроходната шейна с форма на цигара, която лежеше на същото място, където я беше оставил, както и ивицата с по-тъмен цвят — пролуката в леда. При малко повече късмет мъжът щеше да реши, че той също се е удавил.

Най-сетне ловецът си отиде. Том почака още един час според таймекса на Джед. Не чуваше нищо друго освен шумоленето на вятъра, а виждаше дори по-малко от това. Накрая реши, че трябва да опита късмета си.

Първо скри ветроходната шейна, след като я изтегли по леда и дълго време я влачи през гората, докато накрая не стигна до камара заоблени камъни в основата на един хребет. Те бяха струпани по такъв начин, че оформяха пещера. Том обърна спитфайъра на една страна, напъха шейната в клиновидния процеп и тогава със закъснение си спомни, че районът е обитаван от черни мечки. Ала отвътре не се появи нищо, което да го изяде. Може би добра поличба.

Ако ловецът се върнеше — а в това нямаше никакво съмнение, — един-единствен поглед щеше да е достатъчен, за да разбере, че Том е още жив. Риск, който трябваше да поеме. Нямаше представа кога и дали изобщо шейната ще му потрябва, но искаше за всеки случай да я прибере на сигурно място, където ще може да я намери отново.

Освен това беше изключено да остави Джед на мършоядите — и дори по-лошо, на Чъкитата, ако се случеше да минат оттук. Може да беше глупаво и загуба на време в момент, в който трябваше на всяка цена да бяга, но вместо това той покри главата на Джед, метна браво- то на рамо и замъкна приятеля си по целия обратен път нагоре по хълма.

Хижата беше развалина: обгорял дървен скелет и овъглени останки, плуващи в сива лапавица от разтопен сняг и пепел. Като стъпваше предпазливо, Том тръгна от камината, описвайки груб диагонал сред отломките, докато накрая не откри телата. Бяха общо три: изкривени и сгърчени почернели крайници като бебета в утроба, сварени сухожилия и безплътни устни, разкриващи тебеширенобели зъби в черепите с празни очни ябълки. Въпреки това не беше трудно да разпознае Грейс, тъй като тялото ѝ беше най-дребното и единственото, на което се виждаше обгорена готварска престилка и златен годежен пръстен с диаманти.

Положи двете тела заедно на едно хубаво място с изглед към езерото, после се спря, втренчил поглед в Джед, докато Райли душеше трупа и виеше. Том нямаше парка; за разлика от Джед. Дори самата мисъл за това го накара да изпита вина и срам, само че той наистина се нуждаеше от дрехата, докато на Джед палтото вече не му трябваше. Възрастният мъж дори би настоял той да го вземе.

- Съжалявам — изрече той. Отне му известно време, докато успее да разкопчае ципа с всичката тази замръзнала кръв. Още по-трудно се оказа да го свали от вкочаненото тяло на Джед. За да съблече дрехата, се наложи да го обръща ту на едната, ту на другата страна. Освен че му беше голямо, палтото миришеше на Джед и на кръв, но въпреки това щеше да свърши работа. После с помощта на тухли и камъни, взети от камината, издигна ниска пирамида. Опасяваше се, че камъните не са достатъчно здраво закрепени, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

Веднъж Джед му бе обяснил защо снайперистите от флота наричаха оръжието си Кейт. Това не беше име на момиче. Кейт означаваше: „Избий всички врагове“.

Том протегна ръка над студения надгробен камък.

- Това мога да го направя — каза той.

Спокойната кобила от породата американски рисак беше завързана в горичката до гаража, превърнат от Джед в импровизирана конюшня. Оставена сама, Дикси щеше да умре от глад. Конят на Грейс, който беше от породата шетланд, се бе подплашил и скочил от урвата, разбивайки се на скалите долу. Въпреки че понито сигурно беше мъртво, той нарами бравото и се спусна чак до подножието, за да се увери. Не би могъл да я остави да страда.

За късмет, Джед държеше храната за конете и за кучето в конюшнята, а не в избата под хижата. Напълни дисагите със сено и овес, а една платнена торба — с кучешка храна. Уисконсин беше на четири-пет дни път пеша в хубаво време, а в лошо на седмица-седмица и нещо. На кон щеше да е по-бързо, но в такъв случай щеше да се наложи да следва главните пътища, а това си беше просене на неприятности. Щом бе дошъл един ловец, щяха да се появят и други. Така че щеше да се наложи да се придвижва през гората, а това означаваше повече време и бъхтене пеша. Тоест никакви преки пътеки.

Въпреки съвета на Джед Том нямаше намерение да търси никого от старите му другари. Ето докъде стигнаха Джед и Грейс, след като му помогнаха. Не искаше да бъде отговорен за още смърт. Сега обаче трябваше да мисли и за животните. И ако той имаше провизии за две седмици, тяхната храната щеше да свърши доста преди това. А извиеше ли се още една буря, той също щеше сериозно да загази.

В конюшнята Том извади списъка и картите на Джед, докато Райли се пречкаше в ръцете му. Имаше три имена, отбелязани на равни интервали от тук до границата, и още едно в Мичиган. Дотогава можеше да няма друг избор освен да спре някъде. Той въздъхна, сгъна листа и го пъхна в един от вътрешните джобове на парката. „И в двата случая съм прецакан.“

Кучето изскимтя и отпусна муцуна в скута му.

- Да, знам, момчето ми. Всичко ще е наред. Хайде. — Той почеса кучето по ушите. — Отиваме да намерим едно момиче.

След четири дни на път още не беше напуснал територията на Уисконсин и пътуваше под унилата светлина на полумесеца.

„Напредвам твърде бавно. — Том отвори един пакет с мексикански макарони със сирене. Наоколо може би се навъртаха Чъкита и затова беше изключено да запали огън. Той наля вода в кесията с нагревателя, добави съдържанието на порцията и накрая изсипа всичко в картонената кутия. — Храната за коня почти свърши. — Остави кутията настрана, докато химикалите си свършат работата. — Би могла да яде от кората на дърветата, но…“

Застанал до него, изведнъж Райли настръхна. Кучето излая тихичко, веднага след което млъкна, сякаш осъзнало, че да вдига шум, ще бъде непростима грешка.

Том моментално разбра какво става. „По дяволите.“ Имаше само миг да се зарадва, че не бе запалил огън. Хвърли поглед към Дикси и забеляза, че очите на коня са изцъклени от ужас. Животното започна да пръхти. „Хайде, кротувай“ — замоли се той мълчаливо и посегна към бравото. Пушката беше заредена, така че той освободи предпазителя и стисна очи, щом металът изстърга леко.

Ослуша се напрегнато. Нищо. Нито звук. На мъртвешката светлина на луната снегът изглеждаше оловно-сив и се сливаше с по-тъмния фон на дърветата. Облачетата пара, които излизаха от устата му, приличаха на сивкави мрежи. Този път издиша по-дълго — сякаш духаше през пластмасова сламка, — като наблюдаваше накъде ще отиде парата. Наляво, а Райли се взираше надясно. Значи, вятърът беше насрещен.

„Това е добре. Ако се ориентират по миризмата, условията са на наша страна.“

Нещо прошумоля. Сърцето на Том подскочи като уловена на въдица риба.

Скърцане на сняг и после нещо тупна. Стъпки. Отново тупване.

Не бяха снегоходки, помисли си той. Явно наблизо имаше добре отъпкана пътека, която не бе забелязал. От кръста нагоре се изви надясно, вдигна пушката и притисна приклада към бузата си. Остави погледа си да блуждае наоколо, за да вижда по-добре на пепелявата лунна светлина.

На разстояние не повече от четирийсет и пет метра сред дърветата се мернаха две сенки. Двете фигури имаха дълги коси и Том си помисли, че по-дребната и по-слабата може да принадлежи на момиче. В дясната си ръка тя стискаше къса пушка, може би такава, която се държи като пистолет. Другият беше доста едър и широкоплещест като лайнбекър¹ в пълна спортна екипировка. Тогава момчето Чъки стъпи накриво, залитна и изведнъж от тялото му изникна трета ръка.

„О, боже. — По кожата на Том полазиха тръпки. — Та те носят труп.“

Момчето се наведе, нагласи тялото на гърба си и изпъшка под тежестта му. В този миг Том осъзна, че тялото разполагаше с една-единствена ръка — дясната. А на мястото на лявата зееше от черна по-черна дупка.

Тогава главата отскочи назад и дългата коса на мъртвото момиче се отметна от лицето ѝ…

„Алекс. — Ужас скова сърцето му. — Алекс?”

Момичето Чъки се обърна, поднесе пушката към устата си… и отхапа.

Не беше никаква пушка.

А ръка. Момичето заръфа месото. Челюстите ѝ се раздвижиха и на мъртвешката светлина на луната Том забеляза как гърлото и се изду, щом преглътна.

„Не. НЕ.“ Изведнъж Том изпита чувството, че земята под краката му се продънва и той започва да пропада все по-надолу и по-надолу, сякаш никога нямаше да спре, и Алекс… и Алекс… и Алекс…

- НЕ! — изкрещя той. Пръстът му се сви. Силен тътен разтърси нощта. Огнен език проряза мрака като комета. Зад себе си Том долови тревожното цвилене на коня. Главата на момичето изчезна още в същия миг, а експлозията постепенно избледня във виолетови отражения, сякаш отпечатани върху ретините му: черепът на момичето бе избухнал в нащърбен ореол.

Том се завъртя, възвръщайки зрението си, след което презареди и стреля отново. Проехтя втори гърмеж. В яркия проблясък от дулото Том зърна момчето, сякаш уловено от светкавица — полуизвърнато, зяпнало с уста в израз на пълно недоумение, — и тогава куршумът се заби в гърдите му, поваляйки го на земята.

Щом ехтежът от изстрела заглъхна, Том установи, че кучето лае. Изправена на задните си крака, Дикси продължаваше да цвили и да се опитва да се отскубне от въжето, като барабанеше по снега с предните си копита.

„Алекс!“ В следващия миг той се втурна напред, газейки в дълбокия сняг, а жилавите клонки от двете страни го шибаха през лицето. Дробовете му поглъщаха и изтласкваха въздуха на силни тласъци. В усилията си да не изостане от него кучето, което препускаше до Том, нямаше въздух дори да излае. Десетина метра по-нататък той усети внезапната промяна на снега под краката си. Излязоха на добре отъпкана пътека, загладена от редовна употреба. Точно пред себе си Том зърна трите тела: жертвата на Чъкитата, обезглавения труп и момчето. Там беше и полуизядената ръка.

- Алекс — изрече той съкрушено. — Алекс.

Рухна на колене до едноръкото тяло на момичето. Тя лежеше просната по лице, а дългата ѝ коса бе разпиляна върху покрития с кръв сняг. Том протегна скованата си ръка и преобърна тялото.

- Божичко.

Не беше момиче. Ни най-малко. На слабата светлина бе трудно да прецени възрастта ѝ, ала страните на жената бяха осеяни с бръчки. Косата и бе с цвят на чакъл, а от влаченето кожата на скалпа ѝ беше отпрана от челото до върха на главата, разкривайки гладък като топка за билярд череп. Носът ѝ беше изгризан до самата кост. Очите също.

„Господи, боже мой, мамка му. — Дишаше тежко. Във врата му се стичаше пот; усещаше как дрехите му залепват за кожата на гърдите и на гърба. Освен това плачеше: от гърлото му се изтръгваха силни хлипове на неудържимо облекчение. — Стига, стига, стига! — Свали едната си ръкавица и захапа юмрука си, впивайки зъби в кожата, докато накрая устата му не се изпълни с бакъ- рения вкус на кръв. — Стига, трябва да престанеш. Това не е тя; нормално е да се радваш, че не е тя, но все пак трябва да…“

И тогава… момчето се изкашля.

Или по-точно — изхърка. Всеки път, щом то си поемаше въздух, Том чуваше бълбукането на кръвта в гърлото му и свиренето на въздуха.

Този звук можеше да го отрезви така, както нишо друго на този свят. Всеки войник, преживял достатъчно престрелки и видял достатъчно свои другари да умират, можеше да разпознае една смъртоносна рана в гърдите в мига, в който я чуе. С всеки дъх дробовете на момчето се пълнеха с въздух. Накрая от налягането сърцето му щеше да спре, освен ако преди това не издъхнеше от загуба на кръв, което беше твърде вероятно.

Том можеше да сложи край на мъките му. Той втренчи поглед в момчето. Един-единствен куршум в мозъка или бърз разрез на сънната артерия. И едното, и другото означаваше да прояви състрадание, да постъпи правилно. Би могъл също да се опита да го спаси. Или поне на теория. Знаеше какво трябва да се направи. Всеки войник знаеше това. И всеки войник би могъл да го направи.

„Няма правилно или грешно, — Усещаше мозъка си нажежен до бяло като неутронна звезда. — Не съществуват нито закони, нито господ. Има само тук и сега и това, което ще направя сега… нещото, което ще направя сега…“

Очите на момчето приличаха на бездънни ями, а лицето му беше пепелявосиво. Черната локва кръв под тялото му се разширяваше все повече и повече. Момчето се изкашля отново. Кръвта завря на устните му, потече на тънка струйка по брадата и оттам по шията му.

„Не мога да те спася. — Том извади ножа от калъфа. — Нито пък мога да оправдая това, което ще направя.“

Том разтвори парката на момчето. Промененият не се възпротиви, само се взираше в него с черните си искрящи очи като лъскави обсидиани. Кръвта на момчето имаше дъх на сладко желязо. Куршумът бе пронизал дясната страна на гръдния му кош. Том се наведе над него и плъзна ножа точно под гръдната кост, след което завъртя дръжката нагоре и наляво. Мускулите поддадоха лесно, а и Том не искаше да губи време. Но тогава момчето потрепна и той се поколеба.

Можеше да го направи. Дръжката пулсираше в ръката му едновременно със сърцето на умирашия. Трябваше да го направи.

Очите на момчето се впиха в неговите. Устните му се размърдаха.

- Не, недей — каза Том, след което натисна ножа и пронизвайки сърцето, завъртя яростно дръжката.

Туп.

И отново… туп.

Туп.

И накрая нищо.

Момчето продължи да се взира в него.

Кучето изръмжа и този звук изтръгна Том от вцепенението му.

- Тихо, Райли — каза той, след което изтегли ножа и го потопи в снега, за да изчисти острието.

А после си плю на петите с всичката бързина, на която бе способен.

След два дни беше в Мичиган.

¹ Защитник в американския футбол. — Б. пр.

52

Венера блестеше като диамант на изток. Въздухът беше сух като шкурка и звънтеше от студа, докато светлината се отцеждаше от небето. Скоро идеше да се стъмни. Но Том трябваше да обмисли добре нещата. Направеше ли първата стъпка, нямаше връщане назад.

През мерника на бравото взе да изучава фермата, скрита зад параван от млади брези и гъсти елхови дървета в самия край на широко покрито със сняг полегато поле. Двуетажната фермерска къща представляваше масивна постройка от чист камък с триъгълни капандури, но, изглежда, се нуждаеше от сериозен ремонт. Американското знаме висеше като провесен език на високия прът, забит на едно малко възвишение вдясно. От единствения порутен комин, който бе изгубил шапката си и стоеше килнат на една страна като наредени едно върху друго детски кубчета, готови да се срутят при най-лекия допир, се извиваше тънък хилав пушек. До опасания с ограда правоъгълник, най-вероятно зеленчукова градина, се виждаше ниска камара от дърва. Дръжката на масивен чук беше облегната на купчина ненарязани дървета. Вляво от градината проблясваше предното стъкло на един затрупан от снега пикап, а в края на криволичещата пътека се мъдреха три химически тоалетни със зеления цвят на контейнери за смет.

Оттатък широката ивица незастроена земя клечаха няколко събрани накуп селскостопански бараки; виждаше се и път, който навярно водеше до фермата, но не беше използван от месеци. Единият хамбар, островърха сива постройка, със сигурност бе виждал и по-добри дни; югозападният край на покрива му беше хлътнал. В ограждението с отъпкан сняг самотен кон и една-единствена крава бяха навели унило глави над чугунена вана с бял емайл, а край каменното корито сновяха и ровичкаха три кози и шест кокошки. Вляво от хамбара се виждаше малка конюшня с плъзгащи се врати, както и една дълга ниска бетонна постройка, ориентирана в посока север-юг, с нещо като метална силажна яма. В съседство имаше открита кошара с три огромни прасета, свряни вътре. По-нататък се виждаха още три празни кошари с неотъпкан сняг.

Пазейки равновесие на снегоходките, Том прехапа устни, преценявайки положението. Семейство Кинг бяха последни в списъка на Джед. До този момент Том бе избягвал срещите с хора… е, без да се броят Чъкитата. Така че можеше да подмине и тези хора, да се върне обратно в гората и да прекара нощта там.

Само че двете животни изнемогваха. За Райли бе останала само шепа кучешка храна. А Дикси не бе яла от два дни. Опитал беше да бели кората на дърветата и бе копал в снега, докато не намери мъх, поникнал върху падналите дънери, но Дикси едва бе хапнала. Днес обаче конят се бе спънал и на предния му крак, от коляното до копитото, се бе отворила дълбока рана. Том бе успял да спре кръвта с помощта на две ролки бинт и еластична превръзка.

Господи, беше толкова близо! Усещаше го. Да намери Алекс, щеше да е добър знак. Ново начало. Не толкова компенсация, колкото помиряване със съдбата. Може би с Алекс кошмарите щяха най-сетне да изчезнат. Трябваше да я намери. Всяко спиране без основателна причина му се струваше непростима грешка.

Ако почукаше на тази врата, би се нагърбил с още един дълг, който не желаеше да изплаща. Не би било редно да взима храна и фураж от тези възрастни хора, без да им даде нищо в замяна. От вида на това място личеше, че малко помощ нямаше да им бъде излишна. Така че щеше да изгуби още един, вероятно два дни. А може би повече. Пропиляни. Пуф! Просто ей така.

Защо да не прояви малко егоизъм? Ей богу, беше си го заслужил. Само че животните се нуждаеха от почивка. Той потри напуканите си устни с ръка, облечена в ръкавица. Трябваше да правят каквото искаше от тях — а той много добре знаеше какво означава това. Не би било редно да изцежда силите им докрай.

„Но ако Дикси се възстанови достатъчно, за да мога да я яздя, накрая ще наваксаме изгубеното време, нали така? Само два-три дни.“

- Е, приятели — каза той и хвана юздите на Дикси. — Отиваме да кажем „здрасти“.

В мига, в който Том почука на вратата, Райли изви глава наляво. В гърдите на кучето се надигна ръмжене. Том се обърна, хвърли поглед към порутения хамбар с каменната силажна яма и за миг зърна една оранжева сянка да преминава от дясно наляво.

- Спокойно, момче — подхвърли на кучето. — Сигурно е била котка.

Тогава вратата се отвори, пропускайки навън вълна топъл въздух, който донесе мириса на пържен лук и нещо прясно с аромат на мая — като хляб или домашно приготвена бира, — и Том напълно забрави за оранжевата сянка.

Както се оказа, голяма грешка.

53

Уейд Кинг беше страстен любител на свинете. До следобеда на втория ден, понеделник, Том вече знаеше за свинефермите много повече, отколкото би било полезно за него.

- Последните две години не бяха много добри за другото бяло месо¹. — По обиколката на талията си Уейд Кинг приличаше на своите беркширци, тъй като имаше шкембе, което спокойно би могъл да превозва с ръчна количка. Изсипа царевица и ечемик в една хранилка за фураж и с патешка походка тръгна да излиза от кошарата, докато свинете се блъскаха и грухтяха около вечерята си. — Първо, хората решават, че свинете са харни за ядене. А после си внушават, че са мръсни. Колкото да свинската тор — тя е злато за всяка ферма, стига да знаеш как да я използваш, само че хората не искат и да чуят…

„Значи, и аз съм в кюпа.“ Том пъхна лопатата под третата и последна купчина свински тор. Подът беше наклонен, излят от бетон и проектиран така, че да се оттича лесно, когато се мие с маркуч. Поради тежката зима Уейд не успяваше да навакса с работата и купчините тор се бяха увеличили от една на три, всяка от които стигаща до коленете на Том. В кочината на свинете Уейд включваше пропанови нагреватели и затова само част от лайната бяха замръзнали, а останалите още вдигаха пара. Том усещаше миризмата полепнала по езика си, въпреки че вече бе изхабил половин тубичка паста за зъби.

- Нещо, което може да ме просълзи — започна Уейд, а Том загреба отново с лопатата, — са онези кавалерийски ботуши на Агенцията по опазване на околната среда…

Кавалерийски ботуши ли? Нямаше никаква представа за какво говори Уейд. Това, че мъжът роптаеше срещу едно несъществуващо правителство, му се струваше крайно нелепо. Божичко, дано само Дикси оценяваше по достойнство усилията му. В този момент кобилата се намираше в конюшнята при другия кон, забила нос в кофата с фуража.

Истинският проблем беше Райли. Тъй като нито Уейд, нито Ники обичаха кучета, което беше доста необичайно за фермери. Освен че не искаха да пуснат Райли в къщата, домакините не даваха и дума да става кучето да се разхожда свободно сред останалите животни. Накрая Том се принуди да скове надве-натри една груба къщичка, която постави в заградената зеленчукова градина. Лаят на Райли бе огласял околността почти през цялата първа нощ. А на другия ден, още щом Том бе пуснал кучето да потича, голдън ретривърът на мига се бе спуснал към порутения хамбар. Уейд бе изпаднал в ярост: „Това куче плаши носачките и те спират да снасят яйца; мен ако питаш, за вечеря ще яде дървото“. След това Райли не бе помръднал от запустялата градина. А Том се надяваше само, че кучето не се разболява. Може би просто бе развълнувано от всички тези непознати миризми.

Изведнъж осъзна, че Уейд бе попитал нещо, тъй като паузата се проточи твърде дълго.

- Извинявай, какво каза?

- Казах, че ще се радвам, ако можеш да поостанеш още някой и друг ден. Покривът трябва да се поправи, а аз съм малко скаран със стълбите.

- Слушай, Уейд, колкото до това… — Том подпря лопатата на ръчната количка. — Мисля, че свърших доста работа.

- Да не се тревожиш за кучето? — Уейд махна с ръка, по-голяма от свински бут. — Обикновено тук е тихо и спокойно и изведнъж се появява това куче, което не спира да лае. Просто ми лази по нервите. — После додаде оживено: — Знаеш ли, имаме малко заделена кайма. Не познавам куче, което да не обича такиви неща. Нали приятелите са за това. Накарай Ники да забърка малко от нея с няколко яйца и…

- Не, не мога — отвърна Том. — Ще имате нужда от това месо. А аз наистина трябва да тръгвам утре.

- Закъде бързаш?

- Просто трябва да стигна там, накъдето съм тръгнал.

- И къде е това?

- На изток, предполагам. — Том подхвана ръчната количка и се отправи към вратата на хамбара. — А после на юг.

Уейд се заклатушка подире му.

- Източното крайбрежие? Не е добра идея. От това, което чувам, нататък е истински ад.

- О, едва ли ще стигна чак дотам. — След относителния подслон на хамбара бръснещият вятър задуха в лицето му и Том премигна, за да пропъди сълзите. Поривите изопваха въжето на знамето. Халките дрънчаха, удряйки се в алуминия. Старото колониално знаме се издуваше и пърполеше на вятъра като закачено на простор пране. — Може би ще остана известно време в Мичиган, след което ще се върна в Уисконсин — излъга той само отчасти. Само да намереше Алекс и двамата щяха да се отправят на север, далече от цялата тази лудост: към Минесота или към мястото на Джед на онзи остров. Канада. — Ще видим.

- Имаш семейство?

Том наклони количката и започна да изсипва товара от свински тор.

- Не. Просто трябва да открия един човек.

- О, така ли? — Въпреки че оплешивяваше, Уейд имаше дебели като гъсеници вежди. Едната от тях се изви нагоре. — И къде е този човек?

- Не съм много сигурен, но… — Том се поколеба. Умишлено не даваше да се разбере накьде точно отива. Макар че сам не знаеше защо. — Знам само, че бе тръгнала към Рул.

- Момиче? В Рул?

Тонът му накара Том да вдигне поглед.

- Какво лошо има в това?

- Помисли си добре, преди да се запътиш натам. — Уейд носеше цайси с дебели стъкла — едни от онези очила страстоубийки, каквито само военните харесваха. Уейд дъхна на едно от стъклата и взе да го трие с мръсна червена кърпичка. — По ония места е въшливо от Чъкита. Повече са дори от бълхите в козината на помияр.

Том се замисли за двамата, които бе убил, и за трупа на полуизядената старица.

- И колко точно е това?

- Много. Слушай, Том, не искам да ти казвам какво да правиш. — Уейд нагласи очилата зад ушите си. — Но няма да навреди, ако останеш още ден-два. Освен това ми мирише на буря.

Беше истинско чудо, че Уейд успяваше да надуши нещо от тази воня на свински тор.

- Може би това е още една причина да тръгна веднага. Чъкитата най-вероятно ще се скрият някъде на сухо, пък и Рул е само на няколко дни път от тук. А ако времето се задържи, ще мога да стигна и по-рано. — Том остърга и последния тор и метна лопата в количката. Оставаше да изчисти само обора на коня и кравата, а ако искаше да изпревари лошото време, трябваше да стегне и багажа си. — Благодаря за гостоприемството, но наистина се налага да тръгна на сутринта.

- Както искаш. — Уейд пъхна ръце в джобовете на износената ватенка и сви рамене. — Ще кажа на Ники да ти приготви няколко твърдосварени яйца и два-три буркана…

- Наистина няма нужда, Уейд — отвърна Том с чувство за вина.

- Глупости — махна с ръка Уейд. — Това е най-малкото, което мога да направя.

Докато стигне до пилетата, вече работеше на светлината на фенера. Сламата в клетката не бе сменяна от месеци и вонята на амоняк едва не го повали. За такъв немарлив фермер Уейд беше особени придирчив, що се отнася до сепарирането на тор, и в резултат на това птичето гуано отиваше за наторяване на гората.

Което се подразбираше. Тъй като беше невъзможно да мине с количката през дълбокия сняг, наложи се първо да нахлузи снегоходките, да тръгне по пъртината, която вече бе проправил с помощта на животните, и да снове напред-назад, докато най-горният пласт сняг не се слегне достатъчно, та количката да не затъва. Като излизаше навън, зърна Ники, която се бе запътила към зеленчуковата градина с купата на кучето, и отвърна на помахването ѝ. Докато пуфтеше към гората с препълнената количка, той обърна жълтия лъч на фенерчето към градината и забеляза, че кучето се е свило в колибката, покрило носа си с опашка.

- Точно така, проспи целия ден — каза той, но в същото време изпита облекчение. За кучето щеше да е най-добре да тръгне на път отпочинало и с пълен стомах.

В момента, в който ръсеше храната за пилците, нещо привлече вниманието на Том.

Уейд имаше много фураж: ечемик, царевица, сено и зърно за пилетата. Той втренчи поглед в шепата семена и очукана царевица, стичаща се между пръстите му. Но как се снабдяваше с всичко това? Единствената му каруца беше със строшен теглич. Но дори да беше здрава, просто не можеше да си представи как един кон — пък бил той и товарен — ще може дълго да тегли каруцата в дълбокия сняг. Освен това във фермата нямаше дос- татъчно животни, които да оправдаят наличието на толкова много храна. Въпреки всички онези приказки за увеличаването на свинете във фермата Уейд не беше от най-енергичните хора, които Том познаваше. Старецът и бездруго не можеше да се грижи за животните, които вече притежаваше.

Освен това се питаше защо фуражът не бе складиран в силажната яма. Тя беше в идеално състояние и все пак Уейд държеше всичката храна затворена във варели в хамбара оттатък обора. Абсолютно всичката.

После Том се замисли за цялия този тор, който бе изринал, за посипаните наоколо купища изпражнения. Толкова много лайна — и нито един варел за изгаряне на отпадъци. Вместо това семейство Кинг разполагаха с химически тоалетни: но не една или две, а цели три.

„Сигурно ги е довлякъл отнякъде?“ Това определено беше възможност, а също и пример за далновидно мислене. Да разнасяш напред-назад нощното гърне, си беше направо старомодно, пък и преди Енергийния срив нямаше много ферми с външни клозети. Двамата с Джед бяха сковали един такъв с подвижен варел, като онези, които бе използвал в Афганистан, където задължението да палиш варела се заплащаше доста добре. Но ако химическите тоалетни наистина бяха довлечени от Уейд, тогава как бе успял да го направи?

„Може би в стария хамбар има друга каруца?“ Том затвори клетката и се върна при количката. Сигурно беше това. Той подпря количката на гърба на хамбара, в който бяха затворени свинете, и хвърли поглед към стария порутен сайвант. Не виждаше нищо извън очертанията на светлината на фенерчето, но му се струваше някак зловещо притихнал в снега.

Въпреки всичката работа, която Уейд бе изброил, старецът нито веднъж не бе предложил да поправят този хамбар. Защо обаче? Разбира се, имаше други далеч no-належащи проблеми. Но всеки фермер се стараеше да се грижи добре за инструментите и машините си.

Том хвърли бърз поглед към къщата. Прозорците отпред бяха тъмни, въпреки че кухненският прозорец грееше с приглушена жълта светлина. Вероятно Ники беше там, Уейд също.

Том извади електрическото фенерче от задния джоб на панталоните си.

Само щеше да надзърне.

¹ „Свинското. Другото бяло месо“ е лозунг от рекламна кампания, проведена в САЩ през 1987 г. — Б. пр.

54

Приличаше на машинно гробище.

Том плъзна фенерчето по един трактор, машина за наторяване и два форда F-150. Стената отдясно беше обточена с рафтове със селскостопански сечива и принадлежности. Зърна дори едно желязо за жигосване, което привлече вниманието му. Свинете дали бяха жигосани? Порови се из паметта си. Не, фермерите перфорираха ушите на прасетата. Някаква сложна система, с която не беше добре запознат. Жигосването беше за добитъка и конете. Значи, дойните крави и дорестия жребец. Но просто не си спомняше.

Над сложния работен тезгях с две менгемета висеше отрупано с инструменти табло. През дупката в продънения покрив снегът бе навалял един доста голям електрически верижен трион с циркуляр, който, помисли си Том, сигурно се използваше за рязане на месо и кости. В такъв случай този трион отдавна не бе виждал работа.

За разлика от брадвата и сатъра.

Двата инструмента лежаха на един отделен работен тезгях, който му напомни за касапската маса, на която баща му разсичаше говеждите ребра. Брадвата имаше острие от неръждаема стомана и облечена в кожа дръжка: олекотена, удобна за въртене, добре балансирана. Стоманата беше чиста, но надраскана на места, сякаш брадвата се използваше доста често. По кожената дръжка личаха пурпурни петна, а дървената ръкохватка на сатъра, също просмукана с кръв, се бе раздула и напукала. На циментовия под до касапската маса се виждаше тенекиена кофа за отпадъците. По ръба ѝ бяха наредени засъхнали парцали, покрити с тъмни мазни петна, миришещи на застояла кръв.

До работния тезгях имаше огромен бял хоризонтален фризер. Разбира се, изключен. В хамбара беше по-студено, отколкото в който и да било хладилен шкаф. Под ръба на фризера бяха потекли рьждивочервени езици.

Първата вечер Ники бе сервирала свинско задушено. А Уейд бе предложил да нахрани кучето с кайма.

„Не, това е лудост.“ Том изтръпна в мига, в който подозрението започна да придобива форма в съзнанието му. Значи, семейство Кинг си имаха собствена кланица. И какво от това?

„Бих ли разбрал? — Той насочи фенерчето към засъхналата кръв и усети, че му прилошава. — Боже мой, дали щях да разбера, ако месото не беше свинско или телешко… а човешко?“

С препускащо сърце той повдигна капака на фризера и изпусна рязко въздуха в гърдите си.

Празно.

И тогава вдясно нещо прошумоля.

Той се извърна стреснат и вдигна фенерчето, като очакваше да зърне изплашените очи на котка, плъх или пък миеща мечка. Светлината разкри три отдавна изоставени отделения за коне с плъзгащи се врати. Нещо премигна в далечния ъгъл. Том заобиколи фризера, нагласи светлината, улавяйки отново някакъв проблясък, и се намръщи. Четвърто отделение, затворено плътно с тежък лъскав катинар от неръждаема стомана, висящ на черна халка, дебела колкото палеца му.

Трополене. А после ниско скимтене.

Кученце. Това беше първото, което му хрумна. Семейство Кинг бяха заключили тук кученце, вероятно с намордник. Изведнъж се сети за начина, по който Райли бе изръмжал по посока на хамбара. Нищо чудно, че бе искал да дойде насам; тук беше заключено друго куче.

Може би беше болно. Сигурно бе така. Когато беше малък, баща му бе взел под наем „Стария Йелър“¹. Помнеше как след битката с вълка кучето побесня, след което момчето го заключи в хамбара с царевицата и го гръмна. Сигурно бе плакал цяла седмица след това. Като познаваше Уейд, не се съмняваше, че старецът би се отървал на мига от едно побесняло куче, но от друга страна, беше напълно в стила на семейство Кинг да заключат просто ей така едно болно кученце и да го оставят да умре. Спестявайки си един куршум.

„Горкото пале.“

- Хей, момче — извика полека той. Кучето изскимтя още веднъж, докато Том се приближаваше към затвореното отделение. Той плъзна светлината по ключалката, а после по вратата и близката стена, оглеждайки се за ключ. На един пирон вляво от вратата висяха два ключа, нанизани на метална халка. Том посегна към тях, но се отказа. Това не беше негова работа. И бездруго заминаваше. А семейство Кинг имаха правото да управляват фермата си според собствените си разбирания.

Кученцето изскимтя отново.

- Хей, момче. — Том свали халката от гвоздея и пъхна единия ключ в катинара. — Почакай…

Така и не успя да довърши.

В този момент установи, че вратата беше дъбова и здрава, но не изцяло плътна. На нивото на дясното му коляно имаше дупка от чеп. Тъй като беше тъмно, не би трябвало да е в състояние да я забележи. Нито пък който и да било друг.

Обаче там имаше нещо: почерняло от мръсотия и много тънко; но въпреки това можеше да е само едно.

Пръст.

И тогава пръстът се размърда.

¹ Old Yeller — американски игрален филм от 1957 г. — Б. пр.

55

- По дяволите! — възкликна изплашено Том. Ключовете издрънчаха на ледения цимент. Всяко косъмче на тила му беше настръхнало. Накрая той коленичи и каза: — Ехо? Ранен ли си?

Пръстът се скри и на негово място проблесна нещо бяло, щом детето — сигурен беше, че е дете — притисна око към дупката, след което се дръпна, сякаш бе заслепено от светлината.

- Извинявай. — Том премести фенерчето. От това близко разстояние той долови миризмата на нечисто- плътност, амоняк и гниеща слама, примесена с вонята на фекалии. — Ей, хлапе, добре ли си? Как се казваш?

Дори детето да бе казало нещо, сърцето на Том биеше така оглушително, че той не чуваше нищо друго. „Боже мой, звучи, сякаш е ранено. — Той плъзна светлината на фенерчето по пода, докато накрая не откри ключовете. — Трябва да го изкарам оттук, а след това ще осе- длая Дикси. После ще си взема нещата, оръжието и Райли. — Ръцете му трепереха. Той закрепи фенерчето под мишница и с помощта на двете си ръце пъхна ключа в катинара. Ако се наложеше, щеше да заключи семейство Кинг в някоя стая, докато не се приготви за път. — Ще почакам до сутринта, когато ще бъде светло. — Завъртя ключа. Катинарът щракна и се отвори, — После ще гледам бързо да се отдалечим от…“

Ярката светлина на прожектор го накара да застине на място. Сянката му, черна и идеално очертана на вратата, оживя пред очите му, сякаш актьор на сцена, осветен в гръб.

Сетне се разнесе силният отчетлив звук от зареждане на пушка: Ка-ЧЪНК-крънч.

В отделението зад вратата момчето изскимтя.

Том се обърна бавно и заслони очи с ръка.

- О, Том — каза Уейд. — Ще ми се да не беше го правил.

56

Hики го накара да се съблече. За разлика от мъжа си тя беше тънка като хрътка и крехка като сламка. Очите ѝ не издаваха никаква емоция, но когато Том спря, останал по бельо, тя каза:

- А, не. Всичко. Докрай.

Печката на дърва поддържаше висока температура в кухнята и в това тясно задно помещение. По тялото му бе избила студена пот, която се стичаше по слепоочията му, но въпреки това той трепереше. Военните плочки на Джед изтракаха на металната верижка.

- Но защо?

- За да не избягаш — провикна се Уейд от кухнята. През отворената врата Том проследи с поглед стареца, който извади от пещта желязото за жигосване, разгледа го и го върна обратно в огъня.

- Това са глупости. Няма да тръгна да бягам по долни гащи — възрази Том.

- О, не съм толкова сигурен — изръмжа Уейд и поставил ръце на кръста си, се изправи. — По „Нешънъл Джеографик“ гледах за един ескимос, който гол-голеничък пробягал няколко километра по леда.

- Хайде, Том. — Ники махна към него с пушката. — Бокcepките също.

- Не — запъна се Том.

- Добре тогава. Лявото или дясното коляно? — Той не отговори, така че тя продължи: — Не си въобразявай, че няма да го направя. Стига да си жив, не ги интересува как ще изглеждаш. За нас е все едно, но… — Тя плъзна очи по тялото му, първо надолу, а после пак нагоре, като опипваше с поглед всеки оставен от шрапнел белег, а накрая вниманието ѝ бе привлечено от вдлъбнатината на дясното му бедро. Но щом забеляза белега на шията му, тя изви устни и рече: — Хубава смучка. Някоя приятелка се е поувлякла? Е, едва ли ще възрази срещу още една-две драскотини, особено като се има предвид, че си доста поочукан. — Лицето ѝ отново стана безизразно. — Том, не ме карай да прахосвам патрони.

,Добре, въпросът е кой ще надделее. — Той мушна палци под ластика на боксерките си. — Хайде, това вече си го минал в обучението по оцеляване. Не им позволявай да те надвият.“

Но какво би могъл да стори, за да ги спре? Остави боксерките да се свлекат на глезените му, след което ги изрита настрани. Силата беше на тяхна страна, така че трябваше да е идиот, за да не се подчини.

- Точно така. — Ники кимна към един закован за пода стол с права облегалка. — А сега седни и си сложи тези пластмасови джунджурии. Първо привържи глезените към краката на стола, а после едната ръка. За другата ще трябва да си помогнеш със зъбите.

Боже, колко ли пъти го бяха правили досега? Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Изобщо не помръдна към стола. Може би това беше краят, но сложеше ли онези пластмасови белезници, все едно вече бе мъртъв.

- Какво направихте с Райли? Убихте ли го?

- Да се надяваме — сви рамене Ники. — Жалко е да се затрие такова хубаво фермерско куче, но не можехме да позволим да лае всеки път, щом надуши някой Чъки.

„Какво? — В гърдите му заседна студено предчувствие. Брадвата, кръвта по фризера… — О, господи, онова дете…“

- Вие го храните.

- Разбира се. Ако предадеш жив Чъки, получаваш по-добра награда. — Като видя израза на лицето му, Уейд се разсмя толкова силно, че коремът му се разтресе. — Не, няма да те накълцаме на пържоли, ако това те тревожи. Въпреки че оня ден свършихме месото, а знам, че малкото копеленце е гладно. Работата е там, че струваш много повече жив, отколкото в търбуха на някой Чъки. Пет пари не давам, дори да умира от глад. При всички положения ще го вземат, а на студено ще изкара по-дълго. И бездруго ловците трябва скоро да се появят.

- Как разбират кога да дойдат? — попита Том. Не че отговорът го интересуваше, но всяка секунда далече от онзи стол означаваше още един шанс.

- Когато имаме нещо за тях, вдигаме старото знаме. Предполагам, че имат съгледвачи.

Знамето. Том потисна една въздишка. Всичко беше толкова очевидно, ясно като бял ден. Искал бе само да се почувства в безопасност — а сега беше мъртъв.

- Не задавам много въпроси. Те си гледат тяхната работа, а аз своята. — Уейд отвори вратичката на пещта. — Интересува ме само да получавам каквото ми се полага.

- Значи, от тях взимате фуража? — попита Том.

- Точно така. — Уейд пъхна в пещта ръка, облечена в червена на цвят дебела кожена ръкавица. — Обзалагам се, че щом те предам, ще получа хубава нова каруца и може би сносен товарен кон.

Нещо като разменна търговия. Заловиш ли някой Чъки или дете, което не се е променило, получаваш награда. Том наблюдаваше с растящ ужас, докато Уейд изучаваше с поглед инструмента за жигосване. Черното желязо — с формата на римската цифра пет като символ на прекършена кост, както бе обяснил Уейд — започваше да изсветлява до пастелносиво. Задушливата миризма на нагорещено желязо заседна на гърлото му…

„Това е миризмата на прегряло автоматично оръжие; на порой от снаряди, изливащ се по сухия камънак; на толкова нагорещена цев на пушка, която се задръства и се налага да плюе в задния отвор, за да прочисти оръжието; и, разбира се, гласовете, неумолимите гласове, които се изливат от безмилостното слънце през слушалките в каската му: „Исусе Христе, срежи жицата, срежи проклетата жица и грабвай детето, или си мъртъв, мъртъв, мъртъв…“

- Том. — Като чу името си, Том премигна, за да пропъди ужасите на миналото и да осъзнае, че стои срещу Уейд в кошмара на настоящето. Дамгата с прекършената кост не беше огненочервена като по филмите, а с цвета на догарящи въглени. Том усети излъчващата се от нея топлина на метър и половина разстояние. — А сега трябва да седнеш — каза Уейд.

- Няма нужда да го правиш — изрече той с ясното съзнание, че си губи времето.

- Ако не те жигосам, не мога да докажа, че съм те предал. Не искам да ме изиграят.

Силата беше на тяхна страна, а и нямаше къде да избяга. По време на обучението за оцеляване бяха набивали една мисъл в главата му отново и отново — да избере живота, освен ако мисията не беше застрашена.

Беше научил и още нещо: очите винаги те издават. Контролирай погледа си и освен ако противникът ти не чете мисли…

Уейд се приближаваше. Ники държеше оръжието.

Погледна към Ники.

Но се хвърли към Уейд.

57

С бързи движения той протегна ръка и замахна нагоре. Нададе вик, щом металната дамга изсъска при допира с кожата му и огънят изгори плътта и опърли косъмчетата му. Но тогава Уейд изпусна желязото. То издрънча на пода, а Том се спусна, приведен напред, изтласквайки се с крака и свил ръката си в лакътя. Той заби щръкналата кост в стомаха на Уейд с такава сила, че усети сътресението от удара с рамото си. Мъжът издаде нисък гърлен стон и залитна, изгубил равновесие заради теглото си. Том зашляпа с боси крака подире му, тъй като ръцете му се бяха оплели в ризата на Уейд, и докато се олюляваше… С периферното си зрение забеляза как Ники се завърта и вдига пушката, при което той отскочи светкавично зад стареца.

Гърмежът отекна оглушително. В стаята изригна ярък фонтан от светлина. От такова близко разстояние изстрелът от пушка дванайсети калибър би трябвало да премине през тялото отпред и да прониже и него. Само че Уейд беше огромен: сто трийсет и пет килограмов човешки щит.

Едрият мъж рухна на земята; когато кръвта на Уейд се плисна по дъсчения под, се чу такъв звук, сякаш от пръснал се на цимент пълен с бода балон. Усети, че Уейд започва да се гърчи, долови писъците на Ники въпреки звънтенето в ушите си. Отново се надигна, използвайки за опора по-силния си ляв крак, и залегнал възможно най-ниско, претърколи тялото на стареца. Зърна Ники малко по-нататък, на не повече от три метра разстояние — с изцъклени очи и разтворена уста. Изпаднала в ступор, ръцете ѝ се бяха отпуснали и дулото на пушката сочеше надолу и встрани.

,Давай, давай, давай! — Том се втурна напред с протегната лява ръка и свит десен лакът. — Един удар право в целта и…“

С десния си крак стъпи в локвата, образувала се от кръвта на Уейд.

Усещането беше като подхлъзване на парче хлъзгав лед. Изгуби равновесие и десният му крак отхвърча напред. Нададе уплашен стон и се извъртя, опитвайки се да се задържи, ала напразно. Стовари се тежко на земята, удряйки левия си хълбок на твърдия дъсчен под. В таза му избухна взрив от болка и — останал без въздух — той се претърколи, опитвайки се да намери опора. Най-сетне на четири крака. В този миг погледът му се плъзна надясно и там, на пода, на петнайсет сантиметра разстояние…

Осмели се да хвърли един-единствен поглед през рамо. С изкривено от ярост лице Ники вдигна пушката и натисна спусъка…

Нищо.

Нито звук.

По израза на лицето ѝ Том разбра, че е осъзнала грешката си едновременно с него. В бързината бе забравила да презареди. Предмишниците ѝ се напрегнаха, докато работеше с трескави движения. Ръцете ѝ се напрегнаха. Тя издърпа ударника назад в мига, в който Том се спусна към желязото за жигосване…

Ка-ЧЪНК…

В същото бреме си мислеше: „Прекалено кьсно, прекалено кьсно, прекалено кьсно!“.

КРЪ…

Дясната му ръка се стрелна към желязото, все още ужасно нагорещено, и тогава той замахна, разсичайки въздуха с яростно движение. Ударът попадна в целта, подкосявайки краката ѝ. Пушката гръмна отново, но този път изстрелът беше неточен и бликналите искри облизаха тавана. Ники рухна на пода, оръжието издрънча далеч от нея и тя изкрещя:

- Ще те убия, ще те убия, ще те убия, проклет малък негод…

Въпреки болката, която разкъсваше ръката му, Том се хвърли към пушката и я грабна, след което се завъртя, издърпвайки ударника: ка-ЧЪНК-крьнч…

И замръзна на място.

Бяха двама: едра жена в тежко зимно камуфлажно облекло и по-възрастен от нея мъж с тъмни очи и струйки пара, които се вдигаха от черната плетена шапка, прилепнала плътно към черепа му. И двамата носеха пушки.

Ники запълзя заднешком по пода.

- Не, недейте, ние…

- Почакай — рече черноокият мъж на Том. — Остави на мен.

Пушката му гръмна и на лицето на Ники се отвори широк кратер.

58

Никой не помръдна. Семейство Кинг не бяха в състояние. А Том не посмя.

- Добре ли си? — попита мъжът. — Те нараниха ли те?

Лежеше чисто гол по гръб в локва от кръв и стискаше пушката с две ръце, а миризмата на изгорял барут и на собствената му изпечена кожа дразнеше носа му.

- Добре съм — отвърна той. — Вие кои сте?

Жената се обади за първи път. Белезникавите ѝ очи се стрелнаха към кухнята, след което се спряха отново на Том.

- Тук има ли едно момче?

- Мисля, че е навън, в хамбара, по-големия. Държат го заключен.

- Защо? — Кожата около устните ѝ побеля.

- Ами, той е… — преглътна Том. — Нали знаете.

- О, боже. — Жената затвори за миг очи. Закри устни с ръка. — По дяволите.

- Не си сигурна, че е той — каза мъжът.

- Обаче знаем кой го залови. — Тя се завъртя на пети. — Излизам навън.

- Мели — започна мъжът, — недей…

- Той е той — отсече тя и излезе.

Черноокият мъж се загледа за миг подире ѝ, след което се обърна отново към Том. Погледът му се спря на армейските плочки, които висяха на все същата метална верижка, след което мъжът кимна с глава към неугледната купчина, която образуваха дрехите на Том.

- Няма ли да се облечеш, войнико?

- Кои сте вие? — попита Том.

- Обличай се — каза мъжът и се обърна да си върви. — След това ще говорим.

Изстрелът проехтя, докато закопчаваше копчетата на фланелената си блуза. Той спря и като задържа дъха си, се ослуша за още, но повече изстрели не последваха. Малко след това долови стъпки и ниското боботене на гласовете им.

Дясната му ръка вече се покриваше с мехури и го болеше. От Афганистан знаеше, че при изгарянията от трета степен има слаба чувствителност. Но той издържаше на болка. Беше получавал доста по-сериозни наранявания. В най-скоро време обаче щеше да има нужда от антибиотичен мехлем и превръзки.

Той вдигна пушката. От това тясно задно помещение нямаше друг изход — нито дори прозорец, — а те бяха двама. Можеше първо да стреля и после да задава въпроси, но докато дойдеше това време, вече щяха да са го гръмнали, и то два пъти.

От друга страна, Кингови бяха споменали, че струвал повече жив.

Когато влезе в кухнята, завари жената седнала на кухненската маса. Пушката ѝ лежеше на пода. А старецът бе преметнал своята през рамо.

- Ето те и теб, войнико — каза той, поставяйки леген с вода пред третия стол. С държанието си напомняше на дружелюбен каубой. — Най-добре потопи ръката си вътре. Студена е, но това помага при изгаряния.

Том не помръдна. След последния си опит не искаше за втори път да допуска грешката да се довери на някого. Държеше пушката притисната до дясното си бедро, с цев, насочена към гърдите на мъжа. А жената трябваше да се наведе, да протегне ръка, да грабне оръжието и да стреля. В това време Том би могъл да презареди и да стреля, още преди да се е опомнила.

- Вие ли сте ловците на глави?

Жената се изсмя гърлено.

- Само в известен смисъл. Момчето навън, Теди, което търсех… — Гласът ѝ потрепери и тя спря за момент, след което преглътна и прокара ръка през лицето си. Щом погледът ѝ отново се спря на Том, белезникавите ѝ очи бяха пълни със сълзи. — Той беше част от група деца, за които се грижех, откакто… нали знаеш. Ловците го взеха от мен.

Звучеше правдоподобно. Бедното дете трябваше да е дошло все отнякъде.

- Как разбрахте къде да го търсите? — попита Том.

- Няма да повярваш колко бързо се разнася мълвата — отвърна мъжът. — В този край няма чак толкова много ферми. А когато се срещнахме — кимна той към жената, — знаех точно къде трябва да търсим.

Том се замисли за Джед и Грейс. Тримата бяха много предпазливи и живееха изолирано, но един-единствен шумен съсед бе достатъчен, за да се разчуе всичко. Това също беше правдоподобно. И все пак какво правеха тук тези хора? Заедно ли работеха? Старецът бе споменал, че са се срещнали. Какво означаваше това? Каква беше причината тези двама възрастни хора да скитат наоколо в разгара на зимата? Историята на жената беше ясна. Ала каква бе историята на този мним каубой?

- Но право да ти кажа — продължи старецът, — не бях напълно сигурен, докато не видях знамето. Много групи от милицията използват подобни средства. Разчитат на слухове и подозрения.

„Милиция ли?“ В гърдите му се прокрадна чувство на безпокойство. Джед го беше предупредил за това, само че Том бе вярвал наивно, че милициите съществуват на местно ниво в Уисконсин. Тъкмо той би трябвало да е наясно. Където имаше цивилни, имаше и милиции — част от тях по-добре организирани, укрепени и подготвени от други. Някои от тези групи вероятно се бяха надявали и очаквали, че светът ще се разпадне, чертаейки планове за такъв развой на събитията. Оцелелите членове щяха естествено да се съберат. По тази извратена логика се досещаше защо младите оцелели като него бяха толкова ценни — ако не за друго, можеха да послужат като нови попълнения. Но защо им бяха Чъкитата?

- Семейство Кинг казаха, че знамето било сигнал. Вдигнато е от два дни — обясни Том.

Старецът погледна към жената и рече:

- Тогава трябва да тръгваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

- Никъде не отивам с вас — отсече Том.

- С нас ще си в безопасност — отвърна мъжът.

- Не знам кои сте.

- Аз съм Мели Бриджър — представи се жената и протегна ръка, изпъстрена със старчески петна. Но тъй като Том не помръдна, тя прибра ръката си в скута. — Отиваме в базовия ни лагер. Тъкмо натам се бяхме запътили с цялата група преди десет дни, когато отвлякоха Теди. Останалите деца сигурно вече са там.

„Хм. — Наличието на базов лагер означаваше сериозна операция. Ако тези хора извършваха разузнавателна дейност за армията — или онова, което бе останало от нея, — не го чакаше нищо хубаво. — Накрая може да се окаже, че съм избягал от тигана, за да свърша в огъня.“

- Какъв лагер? Къде се намира?

- А ти къде отиваш? — попита мъжът със същия тон на дружелюбен каубой.

- Не мисля, че е ваша работа.

- Слушай. — Маската на скромна приветливост, която носеше старецът, се побдигна лекичко и Том зърна за миг на лицето му да проблясва едно почти хищно изражение. — Ако случайно не си забелязал, току-що ти спасихме задника. Опитваме се да ти помогнем.

- Благодаря. Оценявам го. Наистина е така. — Говореше искрено. — Но какбо ви е грижа за мен?

- Предпочиташ да бъдем на страната на онези ловци ли?

Този тип, помисли си Том, си го биваше В това да отклонява въпроси и да поставя хората в отбранителна позиция. В думите му се долавяше премерена доза заплаха.

- Това не е отговор.

Старецът отвори уста, но в този миг Мели постави ръка на рамото му.

- Не го притискай. Не виждаш ли, че момчето е изплашено и наранено? Отпусни малко юздите.

Мъжът явно искаше да каже нещо, но в крайна сметка сви рамене.

- Все едно. Какво ме интересува, ако иска да свърши като примамка. Само го съветвам да не тръгва на изток.

Тъкмо това беше посоката, в която трябваше да поеме.

- Отивам в Рул. — Том забеляза, че двамата се спогледаха. — Какво?

- Той има право — отвърна Мели и кимна към мъжа. — Не ти трябва да ходиш там.

Същото бе казал и Уейд.

- Но защо?

- Как си с късмета? — попита мъжът. — Защото пътят дотам гъмжи от Чъкита. Точно затова воюваме с тях и с Рул.

- Но защо с Рул?

- А на теб защо ти е притрябвало да ходиш там?

Том се поколеба за част от секундата, след което каза:

- Заради едно момиче. Преди известно време се наложи да се разделим, но знам, че се бе запътила натам.

Том забеляза, че сбръчканото лице на мъжа се оживи, сякаш бе събрал две и две.

- Тя има ли си име?

Не виждаше защо да не отговори на този въпрос.

- Алекс.

- Какво? — Устата на стареца буквално увисна в израз на неподправена изненада. — Алекс ли каза?

- Да. — Том забеляза, че Мели изучава преценяващо лицето на стареца, свъсила вежди. — Защо?

- Мътните ме взели, ако… — Старецът изглеждаше объркан, останал без думи. Той потри уста със своята кокалеста загрубяла ръка, ала Том не можеше да прецени дали мъжът се опитва да си спомни нещо, или просто да реши какво ще е най-безопасно да каже. Но очите му, които се спряха на Том, бяха тъмни, искрящи и предпазливи като тези на мишелов.

- Проклет да съм. Ти си онзи войник, нали? — каза мъжът. — Хлапакът, който разбира от експлозиви и който бяхме тръгнали да търсим преди няколко месеца. Ти си Toм.

59

„Той ме познава.“ Като чу този непознат да произнася името му, сякаш краката му се подкосиха. Стори му се, че Мели ахна стреснато, но беше толкова потресен, че не можеше да е сигурен. По-кьсно щеше да реши, че е сгрешил. А сега имаше чувството, че кръвта се оттегля от лицето му и светът около него се завърта. Този непознат, този възрастен мъж го познаваше, знаеше името му. А щом е било „преди няколко месеца“, значи…

- От-откъде… — започна дрезгаво той. — Откъде знаеш…?

- Защото преди време срещнах Алекс — отвърна старецът. — Защото я познавам.

„О, благодаря ти, боже, значи е успяла, тя е в безопасност. — Оцеляването след първата престрелка го бе изпълнило със същото чувство: пристъп на въодушевление, последван от вълна на облекчение, която го остави замаян, треперещ и потен като наркоман. Коленете му омекнаха, на гърлото му заседна буца, а в очите му пареха сълзи. — Тя е жива.“

- Успокой се, успокой се. — Мъжът се изправи и обви ръка около раменете на Том. — Хайде, синко, изтощен си. Да поседнем.

- Не, ние трябва… искам да я видя. Трябва да тръгвате — каза Том, но изведнъж се почувства страшно отпаднал, тъй като комбинацията от преживения шок и облекчение, както и всичко случило се през този ден, накрая бе изцедила и последните му сили. Той позволи на стареца да го отведе до един стол. — Далече ли е? За колко време се стига дотам?

- Не бързай толкова. — Мъжът извърна поглед, движейки устни, сякаш опитваше думите на вкус. След това отново се обърна към Том. — Не е толкова просто. Първо трябва да поговорим за онова, пред което сме изправени.

- Пред какво сме изправени? — Заля го паника. — Зашо? Какво не е наред? Алекс добре ли е? Да не е ранена? — Нешо щракна в мозъка му. „Върнали са се да ме търсят, но мен вече ме е нямало. Решили са, че съм мъртъв, и Алекс сигурно е…“ — Тя още ли е там? Какво се е случило?

- Много повече, отколкото предполагаш. — Лицето на мъжа сякаш се приближи към неговото. — Алекс ги убеди да изпратят спасителен отряд. Повярвай ми, не беше никак лесно, но тя е същински питбул. Всички знаеха, че има огромен риск, но в мига, в който каза на момчетата, които командват, че си войник и разбираш от експлозиви… ами, да беше видял как лицата им светнаха. Щяха да си изпотрошат краката да бързат. Но когато стигнахме, теб вече те нямаше. И всички решиха, че си мъртъв.

Значи, правилно се беше досетил. Едно ужасно предчувствие го разтърси из основи. „Ако Алекс е решила, че съм мъртъв, дали би останала? О, боже, ами ако не е повярвала в това? Ако е тръгнала да ме търси?“

- Тя… тя замина ли? Къде е сега?

- Ами ти къде беше? — До този момент Мели слушаше притихнала и Том съвсем бе забравил за присъствието ѝ. Тя постави ръка на рамото му и попита: — Къде беше през това време?

- Уисконсин. — Дали заради шока и объркването, ала думата се изтърколи от устата му, преди да е успял да помисли.

- Къде точно? — попита Мели.

- Ами… — Том прокара ръка през косата си. — Появиха се мъж и жена… Джед и Грейс, които отиваха на запад. Тогава не бях на себе си. Наистина не помня много. Знам само, че четири или пет дни по-късно се събудих в хижата им. Грейс беше медицинска сестра и…

- Хижа ли? — повтори Мели.

- Да, на Странното езеро. — Том се замисли и насочи вниманието си към мъжа. Усещаше как мозъкът му се опитва да сглоби парчетата от мозайката. — Нещо не разбирам. Казвате, че сте от Рул. Дошли сте да ме търсите. Тогава защо ще воювате с Рул? Ще ми кажете ли какво става? Защо сте тук, а не в Рул? Кои сте вие, бе хора?

- Казвам се Уелър. Том, чувствам се ужасно, че трябва да го кажа, но Алекс… — Уелър направи гримаса.

„О, не. Закъснял съм, чаках прекалено дълго…“

- Но какво? Какво за Алекс?

- Наистина съжалявам, Том, но последното, което чух за Алекс, е, че се намира в затворническата къща.

- Какво? Затворническа къща ли? — извика останал без дъх. Новината, че е жива, трябваше да го обнадежди, но това беше пет пъти по-лошо. Ако понятието „затворническа къща“ означаваше същото, каквото и в Афганистан — ако това бе място за изтезаване на хора, — то Алекс беше мъртва. — В Рул? Но защо!

- Ами… — Уелър отново потри бавно устата си с ръка. Това беше неволният жест на човек, който обмисля, и то много внимателно, какво точно да каже.

- Исусе — възкликна Том. Усещаше как по горната му устна избиват капчици пот. — Хайде, изплюй камъчето.

- Ами… нека просто да кажем, че в това село има някои наистина лоши хора — изрече накрая Уелър. После погледна Том право в очите. — Но нямам предвид начина, по който се управляваше селото преди всичко да отиде по дяволите. Говоря за сега: за начина, по който се отнасят с хората, и изобщо за средствата, които използват, за да подсигурят границите на селото.

- Какво общо има това с Алекс? Защо ще я хвърлят в затвора?

- Да кажем, че тя, ъ-ъ, отказваше да съдейства. — На лицето на Уелър се изписа израз на разкаяние.

- Тоест?

- Изглеждаш ми умно момче, Том — обади се Мели. — Бил си на война. Виждал си колко бързо нещата могат да се объркат. Така че какво според теб се случва с младите момичета, попаднали в ръцете на възрастни мъже?

- Но там не всички са възрастни — изрече внимателно Уелър. Двамата с Мели си размениха още един поглед, преди той да добави: — Не всички.

„О, боже. — Том затвори очи. В този миг нежеланието на Уелър да говори, предпазливостта, с която бе подбирал всяка своя дума, всичко това придоби смисъл. — Вината е моя. Ако не беше сама, ако не бях прострелян, всичко това нямаше да се случи.“

Усети как гласът му се надига, сякаш от непрогледния мрак в дъното на кладенец:

- Кажи ми какво да сторя, за да я измъкна оттам, и аз ще го направя. — Том отвори очи и срещна погледа на Уелър. — Каквото и да е.

Стори му се, че долови едно леко — почти незабележимо потрепване в ъгълчето на устата на Уелър, мимолетен израз на задоволство, изчезнал с едно мигване на окото.

- Слушай, хлапакът, който се разпореждаше в селото — каза той, — името му е Питър. Но той не бива да те притеснява. Беше убит в засада, и слава богу. Но хлапакът, който зае неговото място… кучият му син е истински психопат.

- Какъв хлапак? — попита Том. — Как му е името?

- Казва се Прентис — отвърна Уелър. — Крис Прентис.

60

- Добре ли си? — Все още задъхан от отчаяната битка, Крис се надигна на лакти от окървавения сняг. Той хвърли поглед към Нейтън, който лежеше проснат до северната стена на училището. Нейтън дишаше тежко, притиснал с ръка левия си бииепс. Между пръстите му се стичаше кръв. Парката му беше съдрана от рамото до лакътя. — Ухапа ли те на друго място?

- Не. Извадих късмет, че се подхлъзна. — Лицето на Нейтън беше пепеляво на цвят. — Малкото копеленце се залепи за нея като проклета пиявица. — Старецът изви глава и извика: — Ранена ли си?

- Не. — Лена седеше сгушена в купчина дрехи в ъгъла на сградата, малко под закрития проход, където бяха вързали конете. Проходът минаваше покрай източната стена и извеждаше до една покрита със сняг катерушка и самотен баскетболен кош. Промененият бе разкъсал парката ѝ на гърлото. На шията ѝ личаха няколко яркочервени успоредни следи от нокти, откъдето бе изтръгнат шалът ѝ, преди онзи да я сграбчи за пуловера. Цяло чудо бе, че не използва зъбите си. — Откъде ли се е взел? И защо беше тук? Училището е напълно изолирано. Наблизо няма никакви къщи.

- Не знам. — Крие се загледа в момчето, което лежеше на земята. Промененият, който беше полужиб, преглъщаше с усилие, опитвайки се да си поеме дъх през кръвта, която се процеждаше покрай ножа, забит до половината в гърлото му. Краката му риеха немощно снега. Накрая момчето успя да издаде слаб, гъргорещ звук и с това търпението на Крис се изчерпа. Той коленичи до него, обви ръце около дръжката на ножа, която пулсираше ведно с конвулсивните движения на разпореното му гърло, и заби острието докрай. Усети как върхът стърже по костта, а после и моментното колебание, преди да разкъса здравото сухожилие и мускула на гръбнака на момчето. Крис натисна ножа, използвайки цялата тежест на тялото си.

Момчето се отпусна, щом стоманата прониза гръбначния му мозък. От устата му изригна аленочервен фонтан. Ръцете му приличаха на пърхащи морски звезди, които потрепват и подскачат, преди да се свият, да станат незабележими и накрая да умрат. За всеки случай Крис изчака още няколко секунди, след което издърпа ножа си. Имаше кръв навсякъде: по снега, по момчето, по собствените му ръце.

- Тя има право. Нещо не се връзва — каза Нейтън. — Отвън не се виждат никакви следи. Сигурно се е криел вътре, в училището.

А това означаваше, че момчето се бе промъкнало покрай тях, за да се добере до Лена, в което нямаше никакъв смисъл. Когато Лена бе изкрещяла, Крис се намираше на втория етаж, прокрадвайки се от стая в стая. Беше пълно с трупове, подобни на човешки сладоледени блокета: купища замръзнали тела и само тук-там по някой захвърлен крайник — ръка или крак, — оглозган до кост. Коридорите бяха покрити с тънък пласт лед и сняг, ала Крис не бе забелязал никакви други следи освен своите собствени. При това изобилие от храна беше напълно излишно момчето да се показва. Съдейки по следите, Промененият бе офейкал през училищната библиотека, откъдето бяха проникнали двамата с Нейтън. Старецът, който по това време беше все оше на приземния етаж, в задната част на училището, го бе забелязал пръв.

„Нейтън е бил там, точно пред него. Тогава защо не е подгонил него или пък мен? И двамата бяхме вътре, много по-близо. Какво го е накарало да излезе навън? Защо е напуснал сградата и е нападнал Лена? Защо точно нея?“

Той хвърли поглед към момичето, което все още трепереше, притиснало ръка към издраната си шия. Въпреки че бе разполагало с достатъчно време, момчето не бе я захапало никъде. „Сякаш е искал да се добере точно до нея. — Той плъзна поглед към намачкания зелен шал и разкъсаната парка. — Сякаш е искал да…“ Полазиха го студени тръпки. Ако момчето се бе опитало просто да изтръгне гърлото на Лена, нямаше да е толкова потресен, колкото от мисълта, че може да е имало за цел да я изнасили.

- Мислиш ли, че има и други? — попита Лена.

Добър въпрос. Той стрелна с поглед конете, ала животните изглеждаха спокойни. Не че конете бяха чак такъв надежден показател — кучетата бяха много по-чувствителни към миризмата на Променените.

- Едва ли, но все пак може би ще е най-добре да изчезваме оттук. Дори да е бил сам, тук е пълно с трупове. Не е изключено да се появят и други, нали знаеш, да похапнат. Освен това конете вдигнаха доста шум, ние също.

- На път? Пак ли? — Кожата на Лена беше бяла като платно, а кръговете под очите ѝ — с тъмния цвят на въглени. Беше болна и се хранеше, колкото да не умре от глад, но не искаше да говори за това. Започваше да го измъчва ужасно подозрение за причината. Въпросът беше какво би могъл — или би искал — да направи той за нея. — Крис — обади се тя, — вървим без почивка от…

- От няколко дни. Да, знам. — Той изтича до пъстрия жребец, откачи раницата си, след което се Върна обратно и коленичи до Нейтън. Виждаше се как кръвта блика през назъбената рана. Крис извади комплекта за първа помощ и каза: — Не можем да останем тук, Лена. Не и сега.

- Намираме се насред нищото. Училището е единствената сграда в околността. Освен това не открихме други следи, така че сигурно е бил сам. Крис, все някога трябва да спрем за почивка.

Крис стисна зъби, за да не изтърси нещо прибързано. Сега нямаше смисъл от нерви. Така че насочи вниманието си към Нейтън, навивайки ръкава, скриващ наранената ръка на стареца, и започна да попива кръвта. Нямаше какво да отговори на Лена, пък и тя имаше право. И тримата бяха изморени. Въпреки решението им да свърнат на северозапад, вече цели единайсет дни бяха в движение. С това темпо от Орен ги деляха поне още десет дни път, и то ако имаха късмет, или две седмици, в случай че късметът им изневереше. Но определено имаха нужда от почивка.

- Някога било ли е толкова зле? — не се отказваше Лена. — С дебнещи по петите ви Променени? Това е четвъртото дете за последните два дни.

- Не познавам добре този район — отвърна Крие, превързвайки с бинт раната на Нейтън. — Когато сме пътували на изток от Рул, винаги сме били голяма група с много хора, пушки и кучета. — Нейтън, ти какво ще кажеш?

Старецът само поклати глава.

- Всички тези следи и кости, които открихме, са стари. Досега не сме попаднали на нито една ферма или група с оцелели — били те млади, или възрастни.

- Може да са избягали — допусна Лена.

- Или просто са мъртви — каза Нейтън. — Ето какво мисля: наоколо не се намира прясно месо. Така че тук не би трябвало да има Променени. В такъв случай откъде според вас са се взели всички тези тела, складирани в сградата на училището?

„О, боже.“ Досега тази възможност не бе минавала през ума му.

- Имаш предвид склад, нещо като… огромен фризер за месо.

- Точно това имам предвид. — Нейтън изсъска от болка, разкривайки пожълтелите си зъби и венци с цвят на маджун. — Мен ако питате, това не е особено добър знак.

- Искаш да кажеш, че ще дойдат още? — Гласът на Лена трепереше. — Че в момента може да идват насам?

- Никъде не видяхме пресни следи — отбеляза Крис. Това уединено частно училище се намираше на края на един четиристотинметров път, по който не се виждаха други следи освен техните. По всичко личеше, че цялата тази местност някога бе била пасище. Като се изключеха футболното игрище и затрупаните със сняг трибуни, наоколо нямаше други постройки, а най-близката гора се намираше най-малко на осемстотин метра оттук.

- Трябва ми още информация, за да сглобя цялата картина — каза Нейтън.

- Какво ще кажеш тогава? Да останем ли, или да тръгнем?

- Трябва да останем — обади се Лена. — Нали сам каза, че следите са стари. Ето виж. — С върха на обувката си тя поглади бялата снежна покривка, състояща се от фини кристалчета. — Последно валя миналата нощ. Снегът е съвсем пресен. Затова е ясно, че ние сме единствените хора, минали оттук.

- И двете възможности не са ми по вкуса — каза Нейтън, — но не сме спирали от двайсет часа насам. Конете са грохнали, а от най-близката гора ни делят поне два-три часа път. Щеше да е друга работа, ако животните бяха отпочинали и ако имаше ясна луна, която да осветява пътя ни. След единайсет дни в постоянно движение кожата на Нейтън изглеждаше изопната, а страните му — хлътнали от липсата на почивка и оскъдната храна. — Но дори да се доберем до гората, слънцето ще изгрее, преди да сме успели да си направим лагер.

- Трябва да останем — повтори Лена. — Най-вероятно е бил сам. Може пък това да е бил неговият личен склад за месо. Досега другите да бяха дошли, нали така? Липсата на пресни следи означава, че през последните два дни тук не е идвал никой друг. Може да се барикадираме в някое от помещенията на втория етаж. Ако се отървем от тялото на момчето и скрием конете вътре, може никой да не разбере, че изобщо сме тук.

Доводите ѝ бяха повече от добри. Крис плъзна поглед към тялото на момчето. Промененият беше още дете — на не повече от тринайсет — и изглеждаше здрав, като изключим факта, че беше мъртъв. Облеклото му беше подходящо за сезона. Взе да изучава лицето му, което още беше по детски закръглено. „Хранел се е доста добре. Сигурно просто е защитавал собствеността си. Но не може да не е знаел, че в това отношение не сме негови съперници. Пък и единственият човек, когото нападна, беше…“

- Крис? — обади се Лена.

- Почакай малко. — „Детето избра Лена. Можеше да нападне мен или Нейтън. Можеше да ни раздели. Но за него беше важно да се добере до нея — дори с риск за живота си.“

Господи, изобщо не му се нравеше накъде го водеше нишката на мисълта му Може би грешеше. Но тогава му хрумна, че има един начин да провери.

- Добре. — Изпусна дълга въздишка. — Гласувам да останем. Нейтън, на втория етаж, точно над нас, има една ъглова стая с изглед на изток и на север, а на срещуположния диагонален край има друга, чиито прозорци гледат на юг и на запад. Така ще имаме видимост към всеки, който се приближава. — С тези думи той се наведе и подхвана мъртвото момче под мишниците. — Лена, помогни ми да го махнем оттук и да заличим кръвта.

Лена би отвърнала със същия ентусиазъм, ако я бе помолил да вдигне кучешко лайно, но въпреки това кимна.

- Както кажеш — съгласи се тя и улови детето за глезените. — Едва ли ще е по-опасно, отколкото в гората.

В този момент щеше да я излъже за първи път.

- Да, сигурно си права — отвърна той.

61

- Заповядай. — Настанявайки се до Крис, който бе застанал на пост за наблюдение, Лена му подаде алуминиева чаша, от която се вдигаше пара. — Направих ти чай.

- Благодаря — отвърна той леко изненадан. Оставил беше Лена и Нейтън в съседната стая, служела преди за химическа лаборатория. Помещението беше на завет, но въпреки това за всеки случай бяха уплътнили с тиксо прозорците и пролуката под вратата. Прибрали бяха конете във физкултурния салон, защото там нямаше прозорци и не беше трудно да залостят единствения изход. Животните щяха да покрият баскетболното игрище с купчинки изпражнения, но надали щеше да се намери човек, който да има нещо против. Крис обви ръце около топлия метал. Парата имаше сладка портокалова миризма. — Защо си будна?

- Не можах да заспя. Чувствам се прекалено изморена и ушите ми са премръзнали. Не помня къде съм оставила шала си. Нейтън обаче спи. — В мрака лицето ѝ сияеше с мека сребриста светлина. — Някакво движение?

- Не. — Преди шест часа се бе мръкнало напълно. Намаляващата луна хвърляше върху снега усойни зеленикави отблясъци, напомнящи за разяден от времето бронз.

- Значи, може да няма други.

- Да се надяваме. — Той отпи от чашата. Чаят беше много горещ, но приятен на вкус. — Как се чувстваш?

- Не особено добре. — Тя замълча, след което додаде: — Трябва ми малко здрав сън.

„И нещо за стомаха.“

- Тогава се връщай в леглото.

- След мъничко — отвърна тя. — Не искам да оставам сама.

- Нейтън също е там.

- Знаеш какво имам предвид. Чувствам се по-спокойна, когато съм с теб.

Не беше сигурен как да отговори и затова не каза нищо. След кратко мълчание Лена попита:

- Говоря ли насън?

- Ъ. — След като подуха на чая си, той отвърна предпазливо: — Понякога.

Тя се обърна към него, но със същия успех би могъл да се опита да долови изражението на една сянка.

- И какво по-точно?

Крис отпи от чая си като тактика за печелене на време, но само изгори небцето си.

- Разни неща.

- Хм — изсумтя Лена и обви ръце около себе си. — Така си и мислех. Понякога се будя с чувството, че съм говорила насън.

- Лена, всички имаме кошмари.

- Но не като моите.

Припомни си онази ужасна сутрин, когато беше на осем и слизайки на долния етаж, вместо закуска на масата откри баща си, който смучеше ту окървавените кокалчета на пръстите си, ту една бутилка „Мейкърс Марк“¹. А Диъдри, приятелката на баща му, този месец я нямаше никаква.

- Недей да бъдеш толкова сиеурна.

- Имаш ли съниша за времето преди?

О, кошмарите му бяха започнали доста преди светът да се срине. Сънищата му бяха жестоки, брутални и много шумни: крясъци и молби на жена, последвани от странен ритмичен звук, който започваше някак тъпо и глухо и постепенно се усилваше, ставайки все по-влажен, месест и накрая сочен, сякаш някой удря презрял пъпеш с бейзболна бухалка.

- Сънищата ми от онова време не са никак приятни — каза той.

- Моите също. Предполагам, че всичките са кошмари, защото животът ми беше кошмар. Не е ли странно? Целият свят отива по дяволите, децата се превръщат в чудовища, а животът ми сега е много по-поносим отпреди.

Изобщо не му бе хрумвало да приеме положението от тази гледна точка, но Лена имаше право. Това, че се озова в Рул, беше най-хубавото нещо в живота му от години. С Питър се сприятелиха още от самото начало. Сега като се замислеше, когато се видяха за първи път, изразът на лицето на Питър бе преминал от шок към радост. В този миг Крис най-сетне бе изпитал чувството, че се намира у дома. Да бяха братя, пак нямаше да са толкова близки.

- Знаеш ли кое е най-странното? Мисля, че никога не съм бил по-щастлив, отколкото в Рул.

- Тогава ставаме двама — отвърна тя. — Защо никога не си ме питал за живота ми преди? За времето при амишите?

Защото знаеше, че там не се е случило нищо хубаво, а и самият той имаше достатъчно мрачни спомени.

- Не знам. Сигурно защото не е моя работа. Освен това двамата с Питър бяхте доста близки. Предполагах, че споделяш с него.

- Да, но не всичко. — Тя се изсмя тихичко. — Изглежда, че съм влюбена в човек, на когото никога не му е минавало през ума да ме пита какво търси езичница като мен при амишите. Всъщност исках само да забравя.

Струваше му се, че Лена иска да сподели с него.

- Е, как се озова при тях?

- Майка ми се дрогираше — отвърна сухо тя. — Метамфетамин на кристали или кокаин, за да се надруса; алкохол, за да се свести. Около десетина пъти се провали след рехабилитациите. Сигурно си е въобразявала, че приемането ѝ сред амишите ще бъде гаранция за изчистване, и в крайна сметка се омъжи за един противен стар развратник, който се казваше Кръшър Карл.

Карл беше името, което Лена често мълвеше в съня си.

- Какво е това име?

- Прякор. Почти всички амиши имат такива, като онзи тип, когото наричаха Джон Свинаря, тъй като отглеждаше прасета. Кръшър²  Карл работеше в една каменна кариера, а ръцете му бяха направо огромни. Беше голям мръсник, но въпреки това майка ми се омъжи за него. Двамата с брат ми нямахме никакво право на глас.

- Това е ужасно.

- На мен ли го казваш. Нали знаеш, че амишите не пращат децата си на училище след осми клас? Аз обаче бягах при всеки удобен случай и бъхтех цели осем километра пеша до автобусната спирка, само и само да отида. Можеш ли да си представиш? Но Карл винаги ме завличаше обратно и ме заключваше в плевнята. Докато накрая епископът не му каза да ме остави на мира. Само че старият негодник се постара добре да си платя. Биеше ме с камшика, който използваше за по-опърничавите коне. Майка ми знаеше, разбира се, но тя каза единствено на епископа, който не искаше англичаните⁴⁰² да си брат носа наоколо — изрече тя с провлечен немски акцент, след което изсумтя. — Задник.

Това беше история, която нямаше нужда и не искаше да чува, само че не знаеше как да я спре.

- Съжалявам.

- Важното е, че накрая съжаляваше той. Знаеш ли какво направих? — попита тя и без да дочака отговор, додаде: — Намушках проклетия негодник.

- Намушкала си епископа? — премигна той невярващо.

— Не — отвърна тя, сякаш беше малоумен. — Карл. Една нощ, когато дойде да ме посети. — Тя описа кавички във въздуха. — Често ме посещаваше.

- О — отвърна той, като искаше само тя да замълчи. — Честно казано, Лена, мисля, че това не е моя работа.

Ала тя продължи, сякаш нищо не беше казал:

- Епископът и пасторите решиха, че трябва да се отървем от тялото. Да не намесваме американската полиция, защото, както знаеш, амишите се славят с чистотата на произхода си. Нямам представа какво направиха с Карл, нито какво са казали на хората от каменната кариера, но това беше всичко. Карл изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Мисля, че тайно се радваха, задето ги отървах от този негодник.

Той не отвърна нищо.

- Досега не бях казвала на никого — додаде тя.

- Тогава защо ми го разказа?

- Не знам. Може би е нещо като последна изповед.

- Какви ги приказваш?

- Не знам. Просто си говоря. — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и тя въздъхна. — Много съм уморена, а главата ми ще се пръсне, сякаш всичко ще прелее наведнъж. Но има моменти, когато се чувствам съвсем… празна. Като бял лист хартия. Толкова е странно. Човек може ли да умре, ако не спи?

Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че може да се побърка, и тя определено се бе запътила в тази посока.

- Опитай се да поспиш — каза той с надежда, че Лена ще го послуша. — Моля те.

- Добре. — Тя постави ръка на рамото му. — Може ли да остана тук? Знам, че Нейтън не би ме наранил, но мисълта да остана насаме с него просто ме побърква.

Не му се искаше тя да остава, но въпреки това се измъкна от допълнителния спален чувал, който бяха намерили, и рече:

- Ето, можеш да го вземеш. На мен не ми трябва.

- Благодаря — отвърна тя.

Той се обърна да погледне снежната околност; зад себе си долови шумоленето на чувала, след което настъпи тишина. В следващия миг гласът ѝ изплува от мрака:

- Крис? Може ли да те питам нещо?

- Моля те, Лена, заспивай.

- Добре, но все се каня да те питам и после забравям. Не знам защо.

Имаше неща — като миналото му, а ако съдеше по разказа ѝ, като нейното също, — които беше най-добре да се забравят. Само че той се досещаше доста добре за въпроса, който Лена искаше да му зададе. На връщане от Орен мислеше само за това, като репетираше как ще ѝ съобщи новината. Но тогава Алекс избяга, Джес го фрасна по главата и всичко стана на пух и прах.

- Какво искаш да ме питаш?

- Помниш ли онова момче? Детето, което Грег доведе със себе си онази сутрин, когато Алекс избяга? Това не беше ли…

¹ Марка американски бърбън. — Б. пр.

² От crusher (англ.) — каменотрошачка. — Б. ред.

62

И тогава, по средата на изречението, съзнанието на Лена зацикли. Просто ей така… нещо изсъска, изпука и край, сякаш мозъкът ѝ бе задействал електрически прекъсвач, тъй като веригата бе дала на късо. Чувството беше изключително странно и необичайно, като че мислите ѝ бяха думи, изписани на страница, които някой внезапно бе изтрил. Съзнанието ѝ се превърна в огромно бяло петно.

„Къде съм? — Тя обхвана стаята с поглед, съзирайки цяла камара от столове и бюра. Разпилени по пода книги. И момчето, седнало на стола… — Кой е този? — Тогава забеляза спалния чувал, надиплен около кръста ѝ. — Спален чувал, на пода… Какво търся тук?“

Мрак. Това си го спомняше. Сънуваше нещо — да, точно така. И тогава се бе сепнала в съня си. „Чай.“ Сварила беше чай за… за това момче, защото искаше компания.

„Кой е той? Защо не мога да си спомня? — Внезапен страх прободе гърдите й и тя започна да трепери. — Сигурно съм болна.“ Челото ѝ беше влажно. Защо не помнеше нищо?

- Хей. — Нещо проблесна в тъмното и тогава ръката му докосна рамото ѝ. Гласът каза още нещо, но думите прозвучаха неясно и объркано.

„Какво става с мен? — Сякаш думите бяха заключени в някое тъмно кътче на съзнанието ѝ. Нищо не разбираше: нито къде се намираше и защо беше тук, нито пък обвитата в сянка фигура на момчето, надвиснала над нея. — Кой е той?“

И следващият въпрос: „Коя съм аз?“.

- Лена? — Момчето я разтърси леко. — Добре ли си?

Каквото и да беше това странно състояние, внезапно се изтръгна от него.

- Да — въздъхна объркана. — Да… добре съм. — Докосна с ръка слепоочието си. Главата и пулсираше. — Чувствам се малко замаяна.

- Нищо не си яла — каза момчето. — И наистина трябва да поспиш.

„Крис, това е Крис; какво става с мен? — И тогава последният половин час нахлу в съзнанието ѝ като воден поток, отприщен при спускането на язовирна стена. Кожата ѝ пламна от силното безпокойство, което бликна в съзнанието ѝ като горещ порой. — Господи, защо го направих? На никого не съм разказвала за Карл. Какво става с мен?“

- Ъхьм. — В очите ѝ пареха сълзи; тя прехапа устни, за да не изхлипа. — Съжалявам.

- Няма нищо. Опитай се да поспиш. — Той коленичи до нея и придърпа чувала чак до брадичката ѝ. — Хайде. Сутринта ще се чувстваш по-добре.

Гърлото ѝ се сви.

- К-Крис?

- Ей, ей — каза той и неловко я потупа по рамото. — Не плачи.

- Аз… — Тя преглътна. Усещаше стичащите се по бузите ѝ сълзи. — Страх ме е.

- Ей — изрече той отново, след което замълча и я остави да се наплаче, заровила лице в ризата му.

- С-сьжалявам — каза тя и изтри с ръка подутите си очи. — Н-наистина с-съжалявам.

- Всичко е наред. — Той обви тила ѝ с ръка и Лена отпусна глава на рамото му с признателна въздишка. — Всички се страхуваме — каза той.

„Но не като мен. Ти не губиш разсъдъка си. — Странна мисъл, която не разбираше напълно, но по някакъв начин усещаше, че е истина. Не искаше да се откъсва от обятията му. Този миг беше като мехур във времето, мимолетен като въздишка и крехък като най-тънкото и фино стъкло. — Аз съм истинска; тук и сега, в този момент съм себе си.“ Боеше се да помръдне или да проговори, защото тогава времето щеше да потече отново и мигът щеше да отлети завинаги. А може би и тя заедно с него. За първи път от седмици насам се усещаше истинска; нямаше друга дума, която да описва по-точно начина, по който се чувстваше, сякаш ръцете му не просто я прегръщаха, а определяха същността ѝ, задаваха ѝ граници, като не ѝ позволяваха да се разпадне, да се строши на парчета. Усещаше равномерния ритъм на сърцето му, а миризмата му беше… неописуема.

„Това е Крис. — Тя се притисна още по-плътно и вдиша аромата му. — Това е миризмата на Крис и той е истински също като този миг, също като мен.“

Преди да успее да се овладее — каква лъжа; нямаше никакво желание да се владее, — ръката ѝ се плъзна нагоре. Треперещите ѝ пръсти погалиха шията му и той ахна стреснато.

- Лена, аз… — започна той. — Ние…

- Замълчи, моля те, замълчи — прошепна тя. Тялото ѝ трепереше, стенеше, стопляше се. Тя прокара устни по кожата му, долавяйки силното туптене на пулса му, усещайки соления му вкус върху езика си. Когато го докосна, от гърлото му се изтръгна дълбок, плътен звук; тя усети внезапното свиване на гърдите му, тръпките, разтърсващи тялото му като бомба. Тя обви ръка около врата му, притегли устните му към своите и в следващия миг се целуваха, целуваха се жадно, а устните му бяха топли — с вкус на сладък портокал, и тя се фокусира върху това усещане, предаде се изцяло на чувството, което предизвикваха у нея устните му, ръцете му, заровени в косата ѝ, изгарящият допир на пръстите му, които галеха страните и шията ѝ. Беше цялата изтръпнала и жадна за вкуса му, стенеше, впила устни в неговите, и дишаше с неговия дъх, докато той мълвеше името ѝ, и всичко това ѝ се струваше по-необходимо дори от самия въздух.

„Да, това е истинско; аз съм Лена, аз съм Лена, аз…“

- Лена. — Той се дръпна задъхан от нея. — Не мога. Съжалявам. Не бива. Това не съм аз.

„Само че това съм аз.“

- Напротив — отвърна тя и додаде със сподавен глас: — Моля те, недей, не спирай.

- Лена. — Дишаше учестено. Ръцете му се свиха около нейните. — Това не е редно.

- Напротив. — Долови молбата в гласа си, но не я беше грижа. — Крис, това е нещо напълно естествено. В него няма нищо нередно.

- Лена, аз просто… не мога. Това не съм аз — повтори той.

- Обичаш я, нали? — Гласът ѝ прозвуча дрезгаво и сухо като хартия и тя отпусна безжизнено ръце. По тялото ѝ премина помитащо чувство на поражение като мътна вълна, която можеше да я изхвърли на брега или да я удави. Все едно.

- Не знам — отвърна той. — Може би си права. Аз наистина държа на теб, но…

- Страхотно. — От устата й се изтръгна сподавен смях. — Точно каквото мечтае да чуе всяко момиче.

- Това не е честно — каза той след кратко мълчание.

- Честно ли? Да ти издам ли една тайна: в живота няма нищо честно. — Долови жестоката нотка в гласа си, но и бездруго бе свикнала да заглушава страха си с гняв. — Нищо не е честно.

- Да, знам. Но не искам да влошавам нещата повече от необходимото. Това не означава, че не бива да постъпвам правилно.

- Сега пък аз постъпвам нередно?

- Не. Просто още не мога да се откажа от Алекс. За да съм с теб, трябва да е, защото искам теб, а не някой друг.

Лена не вярваше на ушите си.

- Глупости. На кого му пука? Ами моите нужди? Или аз не съм толкова важна?

- Лена, разбира се, че си важна, но…

- Но какво? — сопна се тя. — Не съм достатъчно добра? Не съм нея? Поне веднъж замислял ли си се за моите чувства? Възможно е да умрем тук, а ти се тревожиш дали си верен на едно мъртво момиче.

- Лена. — Гласът му прозвуча ниско и заплашително. — Недей.

- Недей какво? Да не казвам, че е мъртва? — Думата изсвистя като плющене на камшик.

- Спри — каза той, а в гласа му отекна предупредителна нотка. — Лена. Moля те.

- Спри. Лена. Моля те — изрече тя, като го имитираше. А после додаде с този нов за нея жесток глас: — Крис, тя е мъртва и ако ти трябва плод за размисъл, помисли върху това: тя не те обичаше. Тя те използва, а после избяга.

- Не е вярно — отвърна той рязко. — Тя не е като теб, пък и аз не съм Питър.

Думите му я нараниха, но така беше по-добре. Всичко беше за предпочитане пред този всепроникващ страх.

- О, значи си проумял истината — отвърна тя. — Питьр не беше някакво изплашено малко момченце.

- Не съм изплашен…

- Глупости.

- Какво става тук? Защо е нужно да се караме? Защо се държиш така? — попита той. В думите му не се долавяше гняв, а само чувство на предаденост и изумление, сякаш беше кученце, което не може да повярва, че е било изритано от стопанина си. — Какво искаш от мен?

„Да ми помогнеш да се почувствам истинска. — Това беше първата ѝ и най-неотложна нужда. — Искам единственото, което има значение, да е тук и сега, на този проклет под, в тази ужасна стая.“

Но на гласа каза само:

- Искам да съм в безопасност. — В мига, в който изрече тези думи, Лена усети, че гневът ѝ се уталожва като буря, която най-сетне утихва. — Ис-скам някой да ми каже, че всичко ще се оправи. Искам… — Гласът ѝ бе сподавен от ридание. — Ис-скам светът отново да с-стане като преди. 3-знам, че е невъзможно, но това не значи, че… — В този миг вече хлипаше, а раменете ѝ се тресяха. — Това не з-значи, че не ис-скам…

Този път, щом се намери в прегръдките му, Лена не стори нищо, а само заплака неутешимо, сякаш нямаше да има утре. И бездруго шансовете им не бяха особено добри. Освен това този път между тях не се случи нищо, но всичко беше наред. Просто чудесно.

По-късно.

Крис настояваше тя да поспи:

- На дневна светлина всичко изглежда по-ведро.

О, съмняваше се в това. Но въпреки това се изтегна отново, оставяйки го да закопчае ципа догоре. Накрая, след кратко колебание, той постави несигурно ръка на рамото ѝ и каза:

- Не мисля, че беше той.

- Той ли?

- Онова момче от Орен. — Той замълча за миг — може би очакваше от нея да каже нешо. Но после додаде: — Говоря за детето, което Грег доведе със себе си сутринта, когато избяга Алекс.

- О. — Спомените ѝ бяха неясни и малко нереални, сякаш историята на живота ѝ беше записана в някоя стара книга, принадлежала на отдавна изчезнала раса от друга планета. — Да, спомням си.

Стори ѝ се, че това не беше отговорът, който бе очаквал да чуе от нея, но все пак той продължи:

- Хлапето беше на осем, може би девет. Само че брат ти е на тринайсет, нали така? — Но тъй като дълго време не получи отговор, той я подкани: — Лена?

- Да, точно така — повтори тя като папагал. — Той е на тринайсет.

- Така си и мислех. Затова съм сигурен… че не е бил той. Което означава, че може да го намерим, щом се доберем до Орен.

- Добре. Благодаря, Крис. — А след миг додаде: — Съжалявам.

- Да, знам. — Той стисна окуражаващо рамото ѝ. — Аз също. Но помни, че всичко ще се оправи. Нещата сами ще се наредят. А сега се опитай да поспиш.

- Добре — отвърна тя, леко изненадана, че този път сълзите ѝ не потекоха. А когато Крис се изправи, тя добави: — Внимавай с чая.

— Какво?

- Чая — посочи тя. — Чашата е до левия ти крак, точно до стола.

- Така ли? — Последва леко щракване, появи се лъч светлина. И тогава чашата сякаш изплува от мрака. — Леле. Благодаря. Изобщо не я забелязах.

- Няма проблем. — Яркожълтото трептене, което се отразяваше от алуминия, я заслепяваше. Тя примигна и се завъртя на другата страна. След миг чу щракване — Крис бе изключил електрическото фенерче, — последвано от шумолене на плат, лекото проскърцване на студен метал и тиха въздишка, щом той седна на стола.

Тя придърпа спалния чувал до брадичката си и се загледа в мрака — първо в синкавите призрачни очертания на алуминиевата чаша, а когато те се изгубиха, в четвъртитите силуети на лабораторните маси и столове. После пред погледа ѝ изплуваха газови канелки, хромирани кранове, прозрачен куп от изпочупени стъкленици, цяла камара учебници и една разтворена като ветрило лабораторна книга. А над вратата на класната стая се мержелееше белият циферблат на часовник, чиито стрелки бяха замръзнали на девет часа и двайсет и една минути.

„Тук е тъмно. Не би трябвало да виждам всички тези неща. — Очите ѝ горяха, но сълзите в тях бяха пресъхнали. — Нещо става с мен, но не знам какво, искам обаче да спре и всичко пак да стане нормално.“ Но за едно си даваше сметка: за нея нищо нямаше да е нормално. Каквито и спомени да бе имала за този неин брат, всичко беше заличено. Извън всякакво съмнение знаеше, че трябва да има брат. Чувството не я лъжеше. Ала вътре в себе си долавяше някаква… празнота, все едно да издълбаеш черупката на авокадо ида изгребеш цялото месесто съдържание на плода, така че да остане само кожата. На мястото на този брат сега имаше една безкрайна пустота, някакво избледняло подобие на образ без лице или име, без проблясък от спомен.

Там нямаше нищо.

Абсолютно нищо.

63

Появиха се три часа преди съмване.

Крис не бе събудил Нейтън да го смени. И бездруго не би могъл да заспи след случилото се с Лена. Така че бе останал на пост, изпълнен с вина и вледеняващ ужас.

Постъпил беше толкова глупаво. Наистина харесваше Лена, но не по този начин. Трябваше просто да я пази. Тя беше болна и изплашена, и толкова объркана. Не разсъждаваше трезво. Каквото и да бе казала, тя беше влюбена в Питър; сигурен беше. Пък и той самият все още не можеше и не искаше да забрави Алекс. Може би надеждата беше нещо коварно, ала той се държеше здраво за нея въпреки онова, което бе казал на Лена. Така че бе най-добре да остави нещата да се уталожат и да се съсредоточи върху непосредствените задачи. Стъпка по стъпка.

Той хвърли поглед към неясната купчина до стола си. Дишането ѝ звучеше равномерно. Беше заспала. Този път не я мъчеха кошмари или поне така му се струваше. Отново насочи поглед към снега. Господи, надяваше се да греши, но просто не можеше да се отърси от мисълта, че Промененото момче бе напуснало скривалището си в момент, когато нямаше нужда да го прави, и също, че крайната му цел беше Лена.

Тя се разпадаше пред очите му. Преди да се целунат — каква глупост, глупост, глупост, — какво беше наприказвала? Прозвучало бе като изповед. А после, когато заговориха за брат ѝ, бе доловил една внезапна неувереност у нея. Може би се дължеше на дехидратация. Освен това не бе спала добре от дни, така че беше напълно естествено да е леко объркана.

Един момент. Докато размишляваше, започна да хапе със зъби напуканата си долна устна. Възможно ли бе Лена да умираше? Божичко, изобщо не бе помислил за това. Но ако тя умираше, тогава и тях ги грозеше същата участ. Самият той беше не по-малко изтощен, а Нейтън беше още по-слаб — един по-силен вятър щеше да го отвее.

„Явно ѝ се повдига. — Той отхапа парченце мъртва кожа от устните си. — Сутрин е най-зле. Така че може би…“

Движение. На снега. Погледът му се закова на един тъмен силует. Дори без помощта на бинокъла беше сигурен, че това не е вълк, нито койот. Реши, че може да е друго момче, но с тази широка парка бе трудно да се прецени.

Проследи с поглед детето, което пое право към телата. Когато предложи да изнесат част от труповете навън на снега, Крис обясни съвсем просто на Нейтън, че не иска да рискува Променените да влязат в училището. И тъй като съображенията му звучаха достоверно, старецът не се усъмни в него. Решиха, че десет тела ще бъдат напълно достатъчно за тази нощ, ала Нейтън не разбра единствено защо Крис бе настоял да разделят телата на две купчини.

В този миг Крис затаи дъх, докато наблюдаваше как далечната фигура се прокрадва към първата купчина, която умишлено бе разположил близо до гората. Неясният силует спря за един дълъг миг, след което продължи напред.

„По дяволите. — Целият изстина, докато мисълта му не спираше да работи: — Спокойно, все оше не знаеш какво значи това; може би просто иска да ги провери и двете. — Не откъсваше поглед от детето, което коленичи до втората пирамида от тела. — Ако се появят и други и повечето от тях се насочат към втората купчина, тогава всичко ще бъде ясно.“

В следващите няколко минути изникнаха още неясни силуети и поеха през откритото поле, пъплейки по снега като черни мравки, примамени от кристалчета разпиляна захар. По негова сметка бяха общо трийсет. Само неколцина от тях останаха при първата купчина. Повечето се насъбраха около втората. Доколкото виждаше с бинокъла, тези Променени бяха доста примитивни — въоръжени с бейзболни бухалки и стикове за голф. Един от тях стискаше човешка бедрена кост. Друг имаше брадва. Но не разполагаха нито с огнестрелни, нито с метателни оръжия. На оскъдната лунна светлина би било трудно да различи каквито и да било ножове, но предполагаше, че тези Променени разчитат най-вече на зъбите и ръцете си, за да оглозгват плътта от костите, да трошат и извиват крайници по начина, по който се разкъсва пуйка в Деня на благодарността. Тук крилце, там кълка. Що се отнася до бедрата и колената — за разлика от черепа, — с тях се налага доста да се потрудиш, за да прекъснеш дебелите защитни сухожилия. Главата беше като топка за боулинг, крепяща се несигурно на върха на паянтова кула от прешлени, и се държеше на мястото си единствено с помощта на мускулни влакна и съединителна тъкан, които лесно могат да бъдат прегризани.

Той извърна очи от двойка деца, които играеха на дърпане на въже с комплект черва, и сведе поглед към Лена, която спеше дълбоко. „Моля те, Лена — мислеше си той наум, — продължавай да спиш. Не се събуждай. Не бива да виждаш това.“

За негово облекчение, тя не се събуди, ала самият той видя предостатъчно. Променените останаха до края на нощта, като през цялото време се препираха за телата, вместо да си ги поделят по равно. Приличаха на ято лешояди. И нито веднъж не погледнаха към училището.

Най-кошмарният момент за него беше, когато един Променен — по всяка вероятност момче — измъкна нещо дълго подобно на въже от купчината тела и нави този трофей около врата си: веднъж, два пъти. „О, боже.“ Стомахът на Крис се преобърна. Той присви очи зад бинокъла, но не беше напълно сигурен. Май бяха черва. От това разстояние човек спокойно можеше да си помисли, че детето е омотало около врата си цяла върволица старовремски наденици. Това беше доста необичайно; досега не се бе натъквал на Променени, натруфени с части от човешки тела. А може би това дете просто бе решило да си вземе нещо за после.

Или пък… не беше чак толкова просто. Нямаше как да узнае отговора преди разсъмване.

Половин час преди да се зазори, Променените се изнизаха по снега и потънаха в сумрака на гората, изчезвайки яко дим. Нощта постепенно избледня. Тъй като луната отдавна бе залязла, трябваше да изчака настъпването на зората. Втората купчина трупове му напомняше за купа чипс, овалян в гъст сос. Нямаше нито едно непокътнато тяло, а само остатъци и разкъсани дрехи, пръснати по разорания сняг. Колкото и да се взираше, не откри онова, което търсеше. Все още нищо не се знаеше. Той сне бинокъла от очите си. Усещаше ръцете си натежали като олово, а очите си — възпалени и раздразнени от умората. Денят беше пред него и щеше да има възможност да си отдъхне, но преди това искаше да се увери, което значеше, че трябва да излезе навън съвсем сам, и то сега, преди Лена и Нейтън да са се събудили.

Когато се надигна от стола, Лена се размърда едва-едва. Сърцето му заби до полуда и той замръзна на място, целият настръхнал от ужас. „Не, не, не! Не сега, не сега!“ След миг Лена въздъхна и измърмори нещо несвързано, след което отново потъна в сън.

Това беше най-дългата разходка в живота му, сякаш отиваше към ешафода. От мразовития, но сух въздух имаше чувството, че очните му ябълки се спаружват. Дишането беше болезнено занимание. Постоянно се стряскаше от силното скриптене на ботушите си по заледения сняг. С гърба си усещаше напрежение, сякаш някой го наблюдаваше, ала всеки път, щом извръщаше поглед назад, виждаше само училището да се блещи срещу него. На всяка крачка очакваше нечии ръце да го сграбчат в гръб за гърлото, а вдигнеше ли поглед, търсеше да види непознати лица, взиращи се в него от мрака на гората. Никога не се бе чувствал толкова сам. А какво щеше да прави с онова, което откриеше — или не откриеше? Тогава какво? Би могъл просто да се върне. Навярно грешеше. Дори да не намери каквото търсеше, това пак не доказваше нищо. Променените също усещаха студ.

„И все пак, дано да го намеря — помисли си той. — Дано, дано.“

Но не го намери.

Два часа по-късно изведоха конете от салона. Слънцето беше изгряло; снегът блестеше като диамант. Очите на Крис, и бездруго възпалени, започнаха да сълзят.

- Крис — обади се Лена. Цяла сутрин почти не бяха разговаряли, но сега очите ѝ го стрелкаха с поглед, който не успяваше да разчете. — Търсих навсякъде, но не можах да го открия. Сигурен ли си, че не знаеш къде е шалът ми?

Той си сложи слънчевите очила, скривайки очите си, и я излъга за втори път.

- Не. Откъде бих могъл да знам?

64

- Най-добре да оставиш кучето — каза Мели, когато Том постави Райли на седлото, пристегнато на хлътналия гръб на коня. Улавяйки миризмата на кучето, конят на Мели, кротко животно с петниста окраска, изцвили. Мели го почеса окуражаващо по гривата. — Един допълнителен кон само ще ни забави.

- Това няма значение — отвърна кратко Том, след което се извърна на другата страна и започна старателно да пристяга въжетата, които щяха да държат тъжния вързоп, увит в син брезент. Болка прониза дясната му ръка, но той застави мускулите да му се подчинят. Раната на Дикси бе заздравяла достатъчно, така че да може да я язди спокойно, но тъй като се боеше, че тялото на Райли ще бъде допълнително бреме за нея, Том бе оседлал коня не семейство Кинг. Докато си вършеше работата, на пръта със знамето кацна самотен гарван и нададе печален писък като човек, който е тежко ранен: „Оу-оу“. Или може би на него му се стори така.

- Земята е замръзнала. — Уелър бе яхнал един мускулест червеникавокафяв кон. — Няма да можеш да го погребеш.

- Тогава ще го изгоря. Или ще го затрупам с камъни. Това куче спаси живота ми. Освен това беше на хора, които обичах, и няма да го оставя просто така да изгние. — Той стегна силно последния възел. Въпреки превръзката и болкоуспокояващия мехлем ръката му пулсираше от болка. Щеше да мине време, преди да заздравее. — Ами останалите животни?

Уелър му хвърли нетърпелив поглед.

- Нали ти казах! Знам една ферма, където можем да се отбием. Собственост на трима възрастни мъже. Братя. Те ще се грижат за животните.

- Сигурни ли сте, че ще дойдат дотук, ако наблизо има ловци?

- Доколкото е възможно — отвърна Мели. — Том, можем да направим само онова, което е по силите ни.

- Но животните не са сторили нищо лошо — заинати се Том. — Не заслужават да умрат.

- И това няма да се случи — каза Уелър. — Но сега трябва да тръгваме. Ако наистина искаш да спасиш онова момиче, тогава трябва да направиш бомбите, след което ние ще взривим мината, ще влезем вътре, а ти ще измъкнеш Алекс от затвора.

Том вдигна поглед към Уелър.

- Не е толкова просто. Трябва да се промъкнем вътре, без да ни забележат. После да разположа експлозивите както трябва, а те да избухнат в правилната последователност. Дори не съм сигурен дали това изобщо е възможно. За една сграда със здрави бетонни носещи колони ще са необходими поне сто-двеста килограма експлозиви.

- Слушай, ние също сме пресметнали това-онова — каза Уелър.

- Единственото, което сте пресметнали, е, че имате нужда от помощта ми, за да взривите някаква мина. Това, което аз искам да разбера обаче, е защо да го правя. С какво ще помогне на Алекс взривяването на една мина, пълна с Чъкита? И най-вече откъде изобщо знаете, че те са в мината?

От начина, по който мустаците на Уелър се наежиха, личеше, че старецът започва да губи търпение.

- Защото съм ги виждал — скръцна със зъби Уелър — и сме проследявали дотам цели групи Чъкита. Още преди светът да се промени напълно, децата имаха навика да се събират на това място. Правеха си партита, изучаваха галериите. Това беше място за срещи. Знам, че внуците ми, особено Манди, тя… — Уелър изви поглед встрани, след което се прокашля и изплю. — Така че на това място има много Променени…

- Променени ли?

Уелър сви рамене едва забележимо.

- Така наричаме малките проклетници в Рул. Но, честно казано, аз предпочитам името Чъки. „Променени“ звучи като нещо, сторено с помощта на Божията десница.

- Колко души има на това място във всеки един момент? Там ли живеят?

Уелър смръщи лице в замислена гримаса.

- Не, по-скоро отделните шайки и банди идват и си заминават на смени, също както хлапетата в училищен стол. Предполагам, че са някъде около двеста-двеста и петдесет. Понякога повече, друг път по-малко, зависи.

- Това са много деца. — Но казаното от Уелър прозвуча като ехо на онова, което Джед неведнъж бе споменавал: „Чъкитата се навъртат около познатите места. Какво по-добро място за сборен пункт от старата мина, където са имали страхотни партита и много хубави моменти?“. — Не им ли става студено?

- Вече ти казах, Том. Дълбоко в мините е доста топло, така че колкото по-надолу слизаш, толкова по-горещо става. Боже, имаше дни, когато не носех нищо друго освен долни дрехи, ботуши, твърда шапка, очила и ръкавици. Освен това в мината има предостатъчно място да се разположиш нашироко: издълбани в скалата помещения, които служеха като работилници и складове. Най-различни места, където да отдъхнеш, да се изтегнеш за малко и дори да похапнеш. Имаше един голям забой…

- Забой ли? — Всичко, което знаеше за мините, го беше научил от филмите. — Имаш предвид минна шахта?

Уелър поклати глава.

- Виждал ли си ферма за мравки като тези в училище? С всички онези изровени в пясъка килийки? Това е една миниатюрна мина, а мината представлява огромен мравуняк, набразден с множество галерии, водещи до най-различни килии, само дето килиите се наричат „забои“ и са прокопани в скалата, а не в пясъка. Някои са доста тесни, колкото да се побере един-единствен човек. А други са направо огромни. В мината, за която говорим, има едно помещение, високо около сто шейсет и седем метра, което не е нищо повече от една гигантска сфера, образувана в разядената скала, с няколко високи носещи колони, поддържащи тавана. В някои от стените има такива широки пукнатини, че вътре може да се побере цял камион.

- Сто шейсет и седем метра! — Това беше приблизително височината на Вашингтонския монумент. — До каква дълбочина достига мината?

- Малко повече от шестотин метра, не че малките проклетници могат да се спуснат чак толкова надолу От няколко години мината е наводнена на дълбочина под триста метра. Не бих се учудил, ако нивото на водата се е повишило още повече. В такива стари мини може да е проникнала вода в някое от горните или в съседните помещения и никой да не разбере, докато скалата не започне да пропуска. Сред хората, които изучават изоставените мини по тия места, постоянно има удавили се.

- В такъв случай коя част от мината ще е най-добре да взривим? Входа? Или онази зала?

- Не. Идеята ни е да срутим помещението на долното ниво. То не е така голямо, но е също толкова нестабилно. Между тези две помещения има скала с дебелина само осемнайсет метра.

С други думи, човекът, който щеше да залага бомбите, трябваше да се спусне на още по-голяма дълбочина.

- Осемнайсет метра скала никак не е малко — отбеляза Том.

Уелър изсумтя.

- За такава осемнайсет метра е нищо, а и както казах, скалата е разядена като корозирал лед, цялата е набраздена с пукнатини и пролуки заради тежестта на горните пластове. — Уелър сви лявата си ръка в шепа. — Представи си огромната зала и точно под нея — той мушна отдолу лявата си ръка — другото по-малко помещение. И двете са подложени на огромно налягане. Така че, щом направиш бомбите и взривиш колоните в помещението под голямата зала…

- Всичко ще изгуби опора. — Сега вече разбираше същността на плана: взривяват носещите колони и цялата конструкция отгоре щеше да рухне.

- Точно така. А направиш ли го както трябва — продължи Уелър, — ще погребем завинаги онези кучи синове.

- На теория звучи добре — отвърна Том, — само че има още много фактори, да не говорим, че все пак ще имате нужда от силен експлозив, фитили, запалителни вещества, детонатори, а също и от безопасен маршрут, извеждащ от мината.

- Подсигурили сме всичко, Том — обади се Мели.

- Наистина ли? — Той погледна с присвити очи първо нея, а после и Уелър. — В такъв случай защо още не сте взривили мината?

- Да не мислиш, че не сме искали? — Уелър се наведе напред, опирайки ръка в лъка на седлото. — Но ето как стоят нещата. Можеш да дадеш на малко дете разглобен пистолет и патрони. Ако е съобразително и разполага с достатъчно време, накрая детето би могло да сглоби оръжието и то да проработи. Обаче не е изключено малкият немирник да надникне в отвора на дулото и да натисне проклетия спусък само за да види какво ще стане. Разбираш ли какво имам предвид? Имаме всички компоненти, всички необходими инструменти. Само че никой от нас не е специалист. Отнема прекалено много време да се научиш как се прави бомба, без да взривиш собствената си глава. А ние не разполагаме с това време.

„Имаме всички компоненти.“ Разбира се. Днес оръжие можеше да се намери едва ли не навсякъде. Не беше трудно да се открадне, стига да знаеш какво търсиш, а Мели бе казала, че са се подсигурили. Значи, бяха събирали материалите и планирали всичко това от доста време насам. А това, че го срещнаха, беше щастлива случайност, шестица от тотото. Беше си чист късмет, нали така?

- Но какъв е смисълът? — попита той. — Какво ще постигнете, като ги убиете? Нали сам каза, че не стоят там през цялото време; отделните банди идват и си заминават.

- Да, но си струва; по-добре това, отколкото нищо. Вярно, няма да изтрепем всичките малки негодници. Те са като плъхове. Сигурно има стотици по тези гори. Само че мината е позната територия и сборен пункт. А като отрежем главата на змията, ще постигнем две неща. — Уелър вдигна един пръст. — Първо, ще разстроим организацията на малките проклетници и междувременно ще избием неколцина от тях. Голяма част от останалите ще се разпръснат и това е добре. И второ, което е по-важно, ще си осигурим достъп до Рул. Разбира се, това е само началото. Защото селото разполага с доста ефективен защитен периметър.

- Как така разрушаването на мината означава достъп до Рул?

Старецът се ухили заговорнически.

- Защото Чъкитата са част от този периметър. Просто се замисли. Селото привлича много бегълци, които нямат стимул да го напускат. Но кой с всичкия си би рискувал да попадне под кръстосания огън на Чъкитата и на охраната на Рул? Разбираш ли какво имам предвид? Сякаш селото е изградило около себе си партизанска защита, буферна зона, която им позволява да съсредоточат бойната си сила по други места. — Уелър изсумтя презрително, ала на Том му се стори, че долавя и нотка на възхищение. — Трябва да признаеш, че това хрумване на Питър и Крис е направо брилянтно.

Брилянтно, но също и дяволски сбъркано. „Като лъвска стража.“

- Но дори планът да успее, не можем просто ей така да влезем с маршова стъпка в Рул. Нали каза, че онзи хлапак, Крис, е доста опасен?

- О, да, той е истински кучи син; много умен и страшно подмолен. Почти никой в селото не знае що за стока е. Ако питаш хората, ще ти кажат, че е прекрасен човек. Промил е мозъците на всички, защото не знаят какво съм виждал аз. Истинската му същност излиза наяве в затворническата къща. Да беше видял в какво състояние остави последното момиче, когато приключи с нея. Радвам се само, че бедното дете не оцеля. Направо ми се доповръща, въпреки че във Виетнам съм видял това-онова. Бях там по време на „Тет“¹ ; бяхме в Да Лат, а после във Фу Чонг и…

- Да, да, аз пък бях в Масум Гар, Коренгал и Пактика.

И какво от това? — При цялото си уважение към ветераните като Джед, вече започваше да му писва от Уелър, който не спираше да играе с виетнамската карта. — Това не е състезание кой от нас е видял по-големи страхотии. Но ти би трябвало да знаеш най-добре от всички, че да си осигурим достъп до селото с убийства…

- Е единственият начин — довърши Уелър. Кожата му беше побеляла от ярост. — Или може би не ти стиска, войнико?

- Знаеш ли, тези войнишки глупости вече не са на мода — сопна се Том. — Не си играй с мен. Ти си човекът, който е избягал от Рул.

Уелър настръхна.

- Виждам накъде биеш, но да избягаш от селото, не е толкова лесно. Първо, трябваше да организирам… издирване, после — да измисля претекст, за да се отделя от мъжете, на които не можеше да се има доверие, и накрая — да покрия следите си.

- Но не правиш всичко това от добро сърце. А защото имаш зъб на Рул.

- Какво те интересуват подбудите ми? Предлагам ти начин да се промъкнеш в селото.

- Но само ако направя каквото искаш от мен — възрази Том. — Каквато и ненавист да изпитваш, не може да няма начин да се доберем до Алекс, без да се налага да убиваме невинни хора.

- Чъкитата не са хора.

Том поклати глава.

- Не говоря за тях, Уелър. Ти осъждаш на смърт цяло едно село. Не всички хора там са виновни.

- Те са съучастници, защото си мълчат — обади се Мели. — Оцелелите, които са се подчинили на условията на Рул и са решили да опазят живота си на всяка цена, са също толкова виновни, колкото и чудовищата от Съвета. Замисли се за всички онези момичета и момчета, които минават от ръка на ръка. Представи си Алекс в леглото заедно с някой побъркан извратен мъж, достатъчно стар, за да ѝ бъде дядо.

Том стисна зъби.

- Казвам само, че трябва да обмислите много, много добре какво искате от мен. Трябва да има и друг начин.

- Такъв няма и освен това губим ценно време — сопна се Уелър и дръпна ядосано юздите. Конят изцвили изплашено, след което подскочи и затрополи наоколо, воден от Уелър. — Мен ако питаш, Том, нещата стоят съвсем просто: или участваш, или не участваш. С други думи, или си с нас, или си срещу нас. Така че кое избираш?

„Ами ако реша да не участвам?“ Съмняваше се, че Мели и Уелър щяха просто ей така да приемат отказа му, оставяйки го да води собствената си война. Отказът можеше да означава дори смъртна присъда. Уелър премълчаваше нещо и Том не вярваше нито на него, нито на Мели. Уелър сам бе признал, че е дезертьор. Предадеш ли веднъж приятел, преминаваш една невидима граница, отвъд която връщане назад няма.

Но въпреки това нямаше избор. Алекс беше в беда и той трябваше да се промъкне в Рул. Тези хора бяха единственият му шанс. Само да я откриеше, двамата с нея щяха да заминат някъде надалеч, където нямаше да ги открият, и вече никой нямаше да може да я нарани.

- Какво трябва да направя? — попита той.

¹ Офанзива по време на Виетнамската война, започната на 30 януари 1968 година от Виетконг и Северен Виетнам срещу Южен Виетнам, САЩ и съюзниците им. — Б. ред.

65

- Добри новини? — изграчи Питър. Тези две думи го изтощиха. Дишането беше агония. При всяко преглъщане гърлото му се свиваше. Питър вдигна охлузената си ръка, за да провери какви са щетите, проследявайки с пръсти очертанията на парче влажна плът и разкъсан мускул под лявото си ухо с размерите на листче за бележки. Много лошо. Мъничко по-надълбоко и Дейви щеше да прегризе сънната му артерия, ала нетърпението на момчето бе спасило живота му. Питър още усещаше болката от впитите палци на детето, които притискаха гърлото му, забиваха се навътре в опит да прекършат врата му, след което Дейви се отказа и се нахвърли върху него с оголени зъби. В мига, в който усети, че хватката около врата му се отпуска и Дейви захапва плътта му, Питър заби основата на дланта си право в брадичката на момчето. Не успя да го довърши само защото пазачът се бе намесил.

Но едно беше сигурно: Дейви ставаше все по-силен и находчив. Или пък той отслабваше с всеки изминал ден. А може би и двете.

- О, да. — Фин закопча уоки-токито на хълбока си, след което пъхна ръка в един дълбок джоб и извади отвътре манерка. — Казвам ти, друже, естественият подбор е нещо удивително.

- Нима? — Видът на манерката го хипнотизираше, както пламъкът привлича нощната пеперуда. Питър наблюдаваше захласнато как старецът развърта капачката.

- Ммм-ммм. — Фин пиеше на големи жадни глътки. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Капчица вода се търкулна по брадичката на стареца и Питър плъзна език към ъгълчето на устата си в опит да я улови. Но усети единствено вкуса на полепналата там мръсотия и засъхнала сол. Устата му лъхаше на стара тоалетна, а дъхът му вонеше на гнили плодове. Това беше лошо. Познаваше добре миризмата на глада.

Днес беше вторник: приблизително две седмици и половина след засадата, седем от които бе изкарал в тази клетка. От два дни не бе вкусвал дори капчица вода. Оттогава не разполагаше с нищо за пиене освен собствената си пикня. Пълната наполовина чаша, която бе успял да изцеди от себе си тази сутрин, беше тъмна като карамел, но въпреки това бе погълнал съдържанието ѝ. Но този номер нямаше да мине повече. Урината му ставаше прекалено концентрирана. Ако продължаваше в същия дух, бъбреците му щяха да откажат много по-бързо — което, сега като се замислеше, вероятно би било облекчение. Да потъне в приятна спокойна предсмъртна кома.

Фин въздъхна доволно като човек, отпил първата си глътка бира за деня. Той остави отворената манерка на мръсния цимент, след което бръкна отново в джоба си. Този път извади отвътре найлонов плик.

- Вземи за пример нашия малък експеримент — каза Фин и разтвори плика, от който се разнесе аромат на фъстъци, сол, шоколад и сладкият мирис на сушени плодове. — Например изследването ни върху стреса.

Не можеше да определи кое усещане бе по-мъчително: ужасната сухота в устата му или пронизващата болка в стомаха.

- Стрес ли?

- А защо не? — Фин изсипа в гърлото си шепа ядки и замляска. — Еволюцията изучава стреса на околната среда. А отделният индивид или се адаптира, или пък не. Адаптацията е представата на майката природа за — Фин се усмихна — изтезания.

- Да, а теб много те бива по тази част. — Вода, реши накрая Питър; нуждата от вода беше много по-непоносима. Наблюдаваше как Фин прокарва с вода ядките. Ако сълзите му не бяха пресъхнали, щеше да заплаче.

В клетката срещу неговата Дейви клечеше на обичайното си място и го наблюдаваше с все същия жаден поглед. Детето беше търпеливо като паяк в мрежата си: с хищен поглед чакаше само някоя муха да прелети наблизо. Останалите Променени също го държаха под око. Докато се съпротивляваше, изглеждаха наистина захласнати. Но Дейви беше единственият, който действително го изучаваше.

Тази сутрин Дейви за първи път бе навлякъл чифт маслиненозелени панталони. Все още беше гол до кръста и без обувки, но панталоните бяха крачка нагоре. Имаше само още едно хлапе с афинитет към дрехите и пъпчасало лице, нахлузило на главата си сутиен, така че чашките покриваха ушите му.

- Не се опитвам да те измъчвам. — Фин кимна с глава към Дейви. — Нито пък него, нито останалите Чъкита. Съгласен съм, че метафорите са все едни и същи. Но когато изтезаваш един човек, получаваш само лъжи, защото всеки иска болката да спре. Тук обаче боравим с истината. Изучаваме по какъв начин Чъкитата и нормалните хора се адаптират при определени условия на стрес. Някои Чъкита, като Дейви например, се адаптират по-усешно. Когато се опитваше да те души, това беше ново умение. Те се учат. — Фин се усмихна. — Също като теб.

Това беше вярно. Методът на Дейви се различаваше съвсем малко от начина, по който Питър бе убил Уенди. След два рунда с момичето накрая бе осъзнал, че тя беше левичарка и винаги нападаше с лявата ръка. Така че бе изчакал най-подходяшия момент, навеждайки се, за да избегне удара на момичето, след което бе строшил врата ѝ с юмрук.

А можеше вече да е мъртъв. Едно кратко изпукване на врата и всичко щеше да свърши. По същия начин, по който бе натрошил костите на едно хилаво дете в деня преди схватката с Уенди. Ала Фин не харесваше такива неща. Не беше му казал защо, но когато Питър не получи вода през този ден, проумя, че от него се искаше или да нанесе смъртоносен удар още от първия път, или да отстъпи и да позволи природата да си каже думата.

Затова бе оставил Уенди да се задуши бавно — в продължение на три ужасно дълги минути. Дори не посмя да отклони поглед, страхувайки се да не бъде наказан. Тогава за последен път получи вода и малко храна. А в схватката с Дейви замалко не плати с живота си.

- Защо ме държиш жив? — попита той Фин.

- Това не зависи от мен.

- Глупости. — Питър се опита да се засмее, ала единственият звук, който излезе от устата му, беше сухо свистене. — Пазачите издърпаха Дейви точно преди да ме довърши. Няма да ме убиеш направо, а ще ме накараш да се боря за водата и храната си. Но ако не мога да се бия, тогава ще умра от жажда или просто някой от тях ще ме довърши. Така че очевидно ме държиш жив. Защо?

- Ето какво ще ти кажа, Питър. — Фин опря ръце на коленете си и се изправи. — Следващия път недей да се биеш.

- Какво? — зяпна смаяно Питър. — Какви ги говориш? Как така да не се бия?

- Много лесно. Просто спри.

Но това беше лудост. Той трябваше да се бие, защото това бе единственият му шанс да получи вода и храна. Можеше да умре; но можеше и да оцелее. Но да не се бие, значи със сигурност да умре. А Промененият щеше да го изяде заедно с парцалите, и то буквално.

- Да не се бия, е равносилно на самоубийство — отвърна той. — Това не е вариант.

- Не и ако искаш всичко това да свърши — каза Фин.

Да се самоубие? Такова нещо никога не бе минавало през ума му. Всъщност да се остави да бъде разкъсан на парчета от някое от тези деца, не беше самоубийство… нали така? Разбира се, че не, самоубийство беше да си теглиш куршума, да си прережеш гърлото, да се обесиш. Убийството не може да бъде самоубийство.

- Не мога просто ей така да спра.

- Напротив — отвърна Фин. — Можеш. Това е въпрос на избор. Може да не ти харесва, но е избор. Но при теб всичко е на принципа vince aut morire. Покори или умри.

- Но аз винаги съм се борел — отвърна Питър и тогава му проблесна. — Значи, на това искаш да ги научиш: да се бият, докато не спечелят. Да не се отказват. Искаш да разбереш кои от тях могат да се учат.

- Знаех си, че си умно момче — заяви Фин и стана да си върви. В този миг той закачи манерката с ботуша си и тя се обърна, плисвайки вода по мръсния под. — Ето, видя ли, Питър? Не аз те държа жив. А ти самият.

Ала Питър вече не го слушаше. Лежеше проснат по корем и лочеше вода като куче.

ПЕТА ЧАСТ 

СМЪРТ НА ВСИЧКИ ВРАГОВЕ

66

Преди десет дни Том все още беше скептичен за целия този план. Отчасти защото нямаше доверие на Уелър и Мели. Но и защото трябваше да разчита напълно на спомените на Уелър за мината и за нейното разположение. Както сам бе признал, старецът не бе стъпвал под земята вече повече от трийсет години, откакто мината бе затворила.

- Има неща, които не се забравят — бе заявил Уелър, разгръщайки нагънат свитък пожълтяла хартия върху един нисък работен тезгях, който твърде много напомняше на Том за месарската маса на Джед. Но като се имаше предвид фактът, че лагерът на Уелър и Мели се намираше в една изоставена ферма, чийто свинарник бе превърнат в команден щаб, това не беше кой знае каква поличба.

Картата на Уелър беше пълен боклук: просто една груба схема, надраскана с химикалка, без почти никакви подробности и мащаби. При все това описанието на стареца се оказа точно. С тази груба решетка от вертикални шахти и хоризонтални галерии, осеяна тук-там с празни балончета, обозначаващи мястото на по-големите зали, планът на мината му приличаше на малко поразкрасена ферма за мравки.

- Когато става дума за копаене в твърда скала, общо взето, възможностите са две — каза Уелър. — Можеш или да прокараш странична галерия и да пренасяш рудата по наклонена рампа…

Том поклати глава.

- Вече съм объркан. Какво е наклонена рампа?

- Широк подземен път. Но когато се намираш прекалено дълбоко, използването на рампата става твърде скъпо и неефективно. — Показалецът на Уелър прескочи на една вертикална линия. — Тогава се спускаш по шахтата, както си виждал по филмите.

- И по същия начин изкарват на повърхността желязната руда?

- Не е желязо — поправи го Уелър. — А злато.

- Злато ли? — Том вдигна вежди. — В Мичиган? Сигурно се шегуваш.

- Нищо подобно — отвърна Уелър. — Най-известната мина е „Роупс Голд Майн“; но това е много, много на изток, в околностите на Маркет. Ние сме на второ място по добив на злато на територията на Горния полуостров, окръг Гогибик. Когато старият Йегър — това сигурно е бил бащата на Преподобния — е основал първата желязна мина…

- Тази, която впоследствие се превръща в Дяволския казан?

- Да, наводнената. По тези места често се случва в мините да нахлуе вода. Но както и да е, търсенето на злато беше идея на брат му, а когато наистина намериха, първата им работа беше да прокопаят тунел навътре в планината и едва след това да се спуснат в шахтите. Шахтата дава възможност да се копае право надолу. Тъй като жилата минава от изток на запад, най- добрият вариант е да спуснеш шахта точно отгоре и после да започнеш да копаеш. Освен това, когато се намираш на такава дълбочина, е хубаво да разполагаш с маршрут за евакуация, в случай че нещо се обърка — а в мините задължително се обърква нещо. Плюс това, изградиш ли правилно шахтата, можеш да уловиш въздуха за по-добра вентилация.

- С пресичащи се течения. — Това му беше ясно. Все едно да отвориш няколко прозореца в една къща в зависимост от преобладаващите ветрове. — Какъв е броят на шахтите? Тук виждам три.

- Да, това са най-големите, които минават от изток на запад. — Уелър докосна една вертикална линия в лявата част на хартията и близо до мястото, където бе обозначил входа на мината. — Първа шахта, или Шахтата на Йегър, е най-старата и се спуска на дълбочина двеста петдесет и девет метра. Малко по на изток прокопаха Втора шахта, която достига на триста осемдесет и седем метра под повърхността.

Том прочете името, надраскано до Втора шахта: „Ърнст“. Това задейства аларма в мозъка му.

- Чакай малко. Това не е ли фамилията на момчето, за което ми разказа — загинало по време на засада?

- Питър. — Уелър направи гримаса, сякаш името миришеше на развалено. — Да, това е той. фамилиите Ърнст и Йегър са в съдружие открай време. Винаги са били в близки отношения.

Том плъзна поглед към третата шахта, която беше най-дълбоката и най-източната.

- А кой е този Фин? Той също ли е в Съвета, за който ми разказваше?

Стори му се, че нещо проблясва в очите на Уелър, но после реши, че може да е било игра на светлината.

- Не — отвърна Уелър. — Честно казано, за фамилията Фин не знам нищо друго, освен че се включили в мината като съдружници, но после станало някакво спречкване. В момента в Рул няма никого от рода Фин.

- Добре. Значи си сигурен, че това са единствените шахти?

- Не, но са единствените, които имат значение. Знам, че има и други, но в сравнение с тези приличат на сламки с диаметър, колкото вътре да влязат двама-трима души. Право да ти кажа, дори не знам къде се намират. Повечето сигурно вече са затрупани или пък наводнени.

- Ами децата? Коя шахта използват, за да се придвижват нагоре-надолу?

- Доколкото ни е известно, не използват нито една от шахтите. Смятам, че Чъкитата са се настанили в едни от най-старите зали, в близост до Шахтата на Йегър. — Уелър проследи с показалец очертаните с мастило груби правоъгълници, разположени на не повече от пръст вдясно от Първа шахта. — Намират се точно на онзи подземен път и достъпът до тях е най-лесен.

- Щом скалата е толкова разядена, защо още не са се срутили?

- О, някои помещения вече поддадоха, някъде около 1962, и то точно в този участък, само че вляво от шахтата. Сега нищо не личи, защото Йегърови запълниха дупките, но тогава земята просто се продъни. Без никакво предупреждение, просто ей така. Пропастта беше дълбока трийсет метра и сто двайсет и един на ширина. Погълна няколко камиона и една от работилниците. Отне живота на седем миньори — каза Уелър, след което додаде: — Един от тях беше баща ми.

„Хм.“ Изглежда, имаше много неща, които още не знаеше за Уелър.

- Какво пречи да поддаде отново?

- Дали една мина ще поддаде, зависи от това колко добре е укрепена. Можеш да запълниш ямата с пясък, но това е скъпо решение, а „Братя Йегър“ беше евтино предприятие. Вместо това поставиха едни такива тънки и високи каменни колони. — Уелър плъзна показалец към друг правоъгълник, начертан непосредствено под голямата зала. — А колоните в залата, където ще поставим бомбите, са още по-лоши.

„Все едно да се опиташ да укрепиш втория етаж на паянтова къща с клечки за зъби.“

- Но как ще се промъкнем в тази зала, без да ни забележат?

- За тази цел ще използваме Шахтата на Ърнст. На чертежа не си личи, но тя се намира малко на югоизток от главния вход на мината. На равни интервали от нея тръгват галерии, като първата е на дълбочина двеста и четири метра. Така че ще слезем по тази шахта, след което ще се придвижим пеша нагоре, ще заложим бомбите и накрая ще се измъкнем по същия начин. В едната посока е около осемстотин метра, което не е чак толкова зле. Не е изключено да срещнем неколцина заблудени Чъкита, но с толкова можем да се справим. — Уелър сви рамене. — Трябва ни само малко късмет.

- Не вярвам в късмета. — Късметът означаваше неочаквана злополука, в която оцеляваш. Том виждаше поне дузина неща, които можеха да се объркат. Освен това беше нужно време, за да сглоби бомбите така, че да дадат максимални поражения там, където беше най-необходимо. А без прецизна електроника трябваше да измисли друг начин за отмерване на времето до експлозиите. Но дори да успееше, бомбите пак можеха да избухнат по-рано или пък изобщо да не се задействат. Ами ако Чъкитата бяха разположили постове или пък се натъкнеха на повече от неколцина от тях? Уелър бе споменал, че групите постоянно пристигат и заминават. Планът, който бяха съставили, означаваше, че можеха да изпратят съвсем малък ударен отряд: най-много трима души. Но ако се натъкнеха на голяма група Чъкита, изведнъж щяха да се озоват в крайно интересна ситуация. А ако всичко минеше успешно и едва накрая се окажеха в капан? Ами ако в мига, в който напускат мината, земята се разтвореше под краката им? Срутеха ли се основите, земята също можеше да поддаде, което, по думите на Уелър, вече се бе случило през 1962.

- Уелър, дори да успеем да взривим залата под децата, те пак ще останат над нас — отбеляза той. — Как ще им попречим да се измъкнат, използвайки Първа шахта или онзи подземен път?

- Това е невъзможно. Поддаде ли това помещение, всичко останало ще се срути заедно с него. Подкопаеш ли основите на жилищна сграда, е изключено да се добереш до противопожарния изход, освен ако не се изкатериш нагоре. Тук е съвсем същото. Единственият шанс на Чъкитата ще бъде да се спуснат надолу, но там няма директна връзка нито с Шахтата на Йегър, нито с подземния път. Следователно ще попаднат в капан. И тъй като няма да намерят изход нито нагоре, нито надолу, накрая просто ще бъдат премазани, задушени или издавени… — На лицето на Уелър се разля подла усмивка. — Знаеш ли, Том, не ми пука как ще свършат, стига мината да я няма, пътят към Рул да е чист, а онези чудовища — мъртви.

67

Десет дни по-кьсно Том заби лявата си щека в снега и се изтласка силно, плъзгайки се на дясната ска, след което прехвърли тежестта си на лявата и продължи напред. Беше си създал ритъм, а според стария таймекс на Джед времето му беше отлично. Преди един час бе минал покрай първия наблюдателен пост, камбанарията на една изоставена лютеранска църква. Вече се задъхваше, но въпреки това движението му се отразяваше чудесно, усещаше мускулите си живи и затоплени. Снегът беше идеален с наскоро образувалия се седемсантиметров пухкав слой, покриващ доста по-тежката ледена основа с дебелина шейсет сантиметра, като бухнал сметанов топинг върху сладолед.

Целта му беше друг наблюдателен пост, сгушен в източния край на Дяволския казан. Езерото беше изкуствено направено и единственото останало нещо от първата мина на „Братя Йегър“: издълбан в земята доста груб ров с формата на купа, който Йегърови бяха напълнили с вода след изчерпване на желязната руда. Останките от мината — огромни камари с боклук — бяха покрити с тънък почвен слой, превърнал се в дом на натежали от сняг шубраци и тънки фиданки, които след стотина години обещаваха да прераснат в гъста широколистна гора. В този момент шубраците предоставяха удобно прикритие и отличен изглед на запад към по-новата мина. Последните четиристотин и два метра до езерото пътят се изкачваше по едно възвишение и Том пъплеше бавно по склона, изтласквайки се с помощта на щеките. Когато стигна на върха, сърцето биеше бясно в гърдите му. Той избърса потта от челото си и въпреки че дишането му беше изострено и учестено, усещаше, че е станал много по-силен отпреди. А това беше добре, защото щеше да има нужда от всяко мускулче в тялото си, понеже при малко повече късмет след три часа щяха да бъдат дълбоко под земята.

В мига, в който спря, неочаквано пред него изскочи едно куче с намордник на муцуната. Миг по-кьсно се появи и едно момче, облечено в бяла зимна екипировка.

- Ей, Том — извика момчето.

- Чад. — Том разкопча ските и почеса кучето зад ушите. Детето носеше карабина узи със заглушител — една от играчките, с които Уелър и Мели разполагаха в изобилие. — Люк тук ли е?

- Да. Двамата с Уелър пристигнаха преди двайсет минути. — Чад кимна към раницата на Том. — Донесе ли ги? Може ли да хвърля едно око?

- Щом искаш. — Том коленичи в снега, отвори раницата и извади отвътре стоманен цилиндър с големината на кутийка сода. От единия му край се подаваха три метални крачета, залепени с тиксо.

- Ех че яко! — възкликна Чад, след което прокара пръста си в медна куха тръбичка и обхвана единия край на цилиндъра в шепа. — Също като тези, които използват в Ирак и Афганистан, нали? Самоделно взривно устройство?

- Но от по-малък калибър. — Том посочи тръбичката. — Това ти е пробивачът. Работи на същия принцип като патроните. Ако го хвърлиш по някой елен, ще отскочи. Но изстреляш ли го с голяма сила, ще пробие всичко, което срещне на пътя си. Заостреният снаряд натрупва енергия. Затова патроните са толкова разрушителни. Не умираш заради дупката. А от преноса на енергия към другите части на тялото — или в този случай на скалата. — Всъщност не беше толкова просто, но Том не изгаряше от желание да провежда пред детето курс по изработка на експлозиви. Това, че щеше да вземе Люк със себе си, беше достатъчно лошо, но щеше да изгуби твърде много време, ако работеше сам или ако разчиташе единствено на помощта на Уелър.

Той прибра цилиндрите в раницата си, след което стегна връзката и подаде ръка.

- До скоро, приятел.

- Да ти пожелая ли късмет? — попита Чад.

В Афганистан имаха всевъзможни суеверия, като например никога да не изяждат бонбонките „Чармс“ от пакетите с полуготова храна. „Ем енд Емс“ бяха позволени с изключение на сините. Но бонбонките „Чармс“ бяха като целувката на смъртта. Обикновено ги изсипваха в клозета. Пожелай на някого късмет и тутакси ще ти срита задника.

- О, разбира се — отвърна Том.

Останалите чакаха на малко възвишение, скрити зад параван от храсти. Люк пръв го чу да се приближава и му махна с ръка. Уелър само кимна. А Мели и другият постови изобщо не се обърнаха. Той също приклекна зад храстите, заставайки до Мели.

- Нещо ново?

Без да вдига поглед от бинокъла 26x70s, закрепен на нисък триножник, тя каза:

- Виждам някакво движение на север, а от запад може би се задава още една група. Синди?

- Още са много далече. — Надничайки през обективите на огромен бинокъл 25/45 х 100s, Синди, дванайсетгодишно момиченце с лунички по лицето, прехапа долната си устна и рече: — Но мисля, че групата, която се задава от север, води затворници.

Стомахът на Том се сви.

- Как разбра?

- По фенерчетата. — Люк беше на четиринайсет и втори по възраст след Том. Почти веднага се бе залепил за него; почти всички деца го бяха приели като по-голям брат. Но Том нямаше нищо против. В присъствието на всички тези деца се чувстваше малко по-добре. Но също се тревожеше какво ще се случи с тях, след като двамата с Алекс заминат. Например… биха могли да вземат със себе си децата, които искаха. Но дали щяха да се справят?

„Едно по едно — каза си той. — Първо завърши тази задача, а после намери Алекс. Останалото само ще се нареди.“

Люк сърбаше разтворимо кафе от метална чаша.

- Наблюдаваме ги от две-три седмици. Видим ли лъчите на джобните фенерчета, значи, водят затворници. Изглежда, на Чъкитата не им трябва много светлина, за да виждат къде стъпват.

Любопитен факт. Може би това беше една от причините да се настанят в мината.

— Знаеш ли колко са? — попита Том.

Синди повдигна рамо.

- В тази група са четири-пет души. А може би повече. Но Чъкитата вече са се презапасили. В мината е пълно с хора за… нали знаеш…

- Закуска — додаде Том. — Невинни хора, които държат в плен, в случай че настъпят гладни времена.

- О, боже — промърмори Уелър.

- Том — възкликна Мели.

- Ах… — Страните на Синди изведнъж поруменяха. Очите ѝ подскачаха като топче за пинг-понг ту към Том, ту към Мели. — Само да се приближат още малко, и ще мога да кажа по-точно.

- Том, знаехме, че ще има затворници — каза Мели. В тона ѝ се долавяше предупреждение. — Нали нямаш проблем с това?

- С кое по-точно? С убийството на невинни хора или с идеята да погребем Чъкитата живи? — Даваше си сметка, че не биваше да казва това, но просто не можа да се стърпи. — Това не е видеоигра, Мели. Ще умрат истински хора.

- Не е ли чудесно, че си намерихме някого, който да бъде живата съвест на групата? — изръмжа Уелър. — Кажи ми нещо, Том: размекваш ли се така и по време на мисия?

- Направих каквото се искаше от мен.

- Радвам се да го чуя. — Уелър разви капачката на термоса и отсипа кафе в чашата си. — Предполагам, че това обяснява защо си myк, а не там.

Щом забеляза стреснатите погледи, които си размениха Люк и Синди, в него се надигна вълна на гняв и кръвта нахлу в главата му:

- Слушай — започна той.

- Том! — Мели се изправи на крака. — Хайде да се поразходим. Уелър, защо не се присъединиш към нас?

Изражението на Уелър подсказваше, че по-скоро би предпочел да прегърне кобра, но въпреки това старецът затвори термоса и ги последва. Мели почака, докато не се скриха зад гъсталак от оголени храстовидни дъбове и един самотен бор. След това скръсти ръце на гърдите си.

- Том, има ли някакъв проблем?

- Знаеш какво ме притеснява — отвърна той.

- Да, знам. Затова нека бъда ясна. Това не е спасителна операция. Трябва да направим всичко възможно онези чудовища да не оцелеят.

- С цената на невинни животи?

- Не смей да ми говориш за това. Много добре знаеш, че Даниел и станалите ми деца изобщо не се върнаха.

- Това не означава, че са мъртви — отвърна Том. — Може да са поели по свой път.

- Малко вероятно е.

- Тогава не ти ли е хрумвало, че може да са там, в онази мина?

- Разбира се, че ми е хрумвало, но досега не сме забелязали никакви деца. Но дори да беше обратното, това нищо нямаше да промени. Мисията трябва да бъде изпълнена.

- Не знам какъв ти е проблемът — обади се Уелър. — Отдавна вече не си наивен хлапак. Знаеш, че цивилните жертви са част от играта.

- Това не е игра — отвърна Том. — Това е все едно да сринем концентрационен лагер.

- Божичко — изсумтя Уелър.

- Почакай, Уелър — обади се Мели. — Той има право. Само че, Том, тези хора са живи мъртъвци. Ако планът ни успее, част от тях могат да оцелеят. Мнозина ще загинат, но така или иначе нямаме избор. Ти си войник. Не ми казвай, че никога не си стрелял по вражески цели, когато наблизо е имало цивилно население.

Не и по свое желание. Тогава изпълняваха заповеди, капитанът му бе откачил, когато по време на засада убиха сержанта и раниха един от войниците. Том не беше запалил фитила; това не беше негова работа. Но с очите си видя как къщата се срутва, а после и трите малки трупа, покрити с окьрвавени чаршафи. Бащата също бе умрял, както и четиримата талибани, укрили се вътре. След това никой повече не стреля от тази къща.

Накрая Том каза:

- Тогава решението не беше мое, но сега ще бъде. От мен зависи дали ще доведем нещата докрай.

- Това е война — възрази Уелър, сякаш това обясняваше нещо. — Ние срещу Чъкитата. И ние срещу Рул. А превземането на мината е само първата крачка.

„Трудни решения. Цивилни жертви.“ Мели и Уелър имаха слабост към подобен вид лозунги.

- А замисляли ли сте се за хората без право на избор? За всички онези хора, които няма да могат да напуснат мината?

Уелър изруга, след което изхвърли утайката от кафета на снега.

- Няма да го обсъждам повече. Ти не командваш тази операция.

- Ти също не си ми командир — отвърна Том.

- И слава богу, защото той не е ли мъртъв? Всъщност обзалагам се, че целият ти отряд го е последвал.

Думите му се стовариха върху него като чук.

- Какво общо има това?

- Това, че ние сме единствените оцелели. Бил съм във Виетнам още преди родителите ти да проплачат. Знам всичко за войната. Така че ако искаш отново да видиш Алекс, ще го направим по моя начин.

- Уелър. — Мели сложи ръка на гърдите на стареца. — Всеки от нас има важна роля в тази операция.

- Не се тревожи за мен — отвърна грубо Том. По-късно сигурно щеше да намери върху какво да си излее гнева, сега обаче трябваше да помисли за Алекс. — Аз ще направя каквото се иска от мен.

- Добре тогава. — Уелър сви устни, сякаш щеше да се изплюе. — Да заровим томахавката.

„Лъжец.“ Но на глас не каза нищо. Поне беше опитал. Каквото и да кажеше сега на този възрастен мъж, щеше да е грешка.

- Том — каза Мели. Тя посегна към него, ала той се дръпна встрани и ръката ѝ увисна във въздуха. Изразът на съчувствие за кратко се отцеди от лицето ѝ, но в очите ѝ нямаше дори помен от него. — Всички сме на една и съща страна — каза тя.

- Разбира се — отвърна той.

68

Синди настрои увеличението на бинокъла си.

— Хм.

- Какво? — попита Люк.

- Струва ми се… — Да, сигурна беше. Слънцето още не беше потънало зад хоризонта и светлината беше зад нея, така че виждаше доста ясно. Образът първо се замъгли, след което се избистри. — Помниш ли онази банда Чъкита с вълчите кожи? Отново са тук.

- Така ли? Как разбра?

- Ела да погледнеш. — Тя зачака, докато Люк най-сетне пропълзя по корем и надникна през закрепения на триножник бинокъл. — Забелязваш ли онова потрепване? Тъй като вълчата кожа виси свободно, вятърът развява краищата ѝ. Така че съм сигурна. Момичето е същото, но момчето с нея е друго.

- Да, права си… майчице — възкликна Люк. — Какво се е случило с лицето ѝ?

- Не знам. — Момичето или се бе сдобило с най-огромната пъпка на света, или пък на бузата ѝ бе изникнало трето око. Но кой беше новият? И какво се бе случило със стария ѝ партньор? Може би беше мъртъв. Боже, това би било чудесно. Колкото по-малко Чъкита, толкова по-добре. Освен това от тези хора вълци я побиваха тръпки, с тия вълчи кожи ѝ напомняха за „Лудият Макс“⁵³.

- С тях има няколко нови деца — отбеляза Люк. — Виж само как са въоръжени.

- Да, забелязах. — Разполагаха със сериозна огнева мощ: няколко узита или може би МАС-10 — не беше на ти с оръжията. Едно от децата носеше много странен патрондаш, натъпкан с едни такива огромни патрони. Месинговите им глави сигурно бяха с големината на юмрука ѝ. — Дръпни се. Искам да видя колко нормални са довели.

- Според мен са най-малко петима — каза Люк и се премести. — Познават се по походката. Нали знаеш как си влачат краката?

- Ъхъм. — Тя настрои окуляра на фокус. — О, боже.

- Какво?

- Мисля, че има две деца. На възрастта на Чъкитата са.

Сякаш долови с ушите си как очите на Люк се разширяват.

- Наистина?

- Да. — До този момент не бе виждала ни едно нормално дете да влиза в мината, а ето че сега имаше цели две. Все още се намираха прекалено далече, за да различи някакви подробности, но смяташе, че едното е момиче. А другото пристъпваше някак странно. Може би беше ранено.

- Какво става?

Тя подскочи, след което се озърна през рамо и видя Том, който ги наблюдаваше с изпитателен поглед. Боже, беше тих като котка.

- Нищо — отвърна тя, като се надяваше, че Люк ще си държи езика зад зъбите. Мели бе споменала, че Том има нужда да събере мислите си: „Не го карайте да се чувства още пo-зле“. Новината за две нормални деца, озовали се най-неочаквано в менюто за вечеря на Чъкитата, щеше да бъде последната капка в чашата. — Искам да кажа… знаеш как е.

Том смръщи вежди.

- Добре ли си, Синди?

- Да, добре е — отвърна Люк. — Тъкмо наблюдавахме хората вълци. Децата от това племе си падат по вълчите кожи. Смятаме, че нещо се е случило с водача им — това е всичко.

- Освен това Чъкитата са повече, отколкото очаквахме — додаде тя. — Сякаш са срещнали приятелска банда и всички са дошли заедно насам.

- О. — Том помълча известно време, след което каза: — Люк, най-добре да вървим. Искам да бъда на позиция, когато луната изгрее. До скоро, Синди.

- Иска ли питане, Том. — Честно казано, онова пърхащо усещане, което изпитваше в присъствието на Том, ѝ се струваше страшно неуместно. Все пак беше на дванайсет. Само че Том беше толкова готин с тези тъмносини очи и чуплива коса в онзи невероятен оттенък на кафявото, примесен с много червено, като наистина скъпа канела. И разбира се, мускулите му. Като на истински мъж. И беше толкова смел. Изключено бе да му навреди. — И да се пазиш, чуваш ли? — Тя се сви ужасено в мига, в който думите излязоха от устата ѝ. „От всичко, което можех да измисля, това беше най-баналното.“

- Ти също. — Изражението на Том остана сериозно. — Ако нещо се обърка, веднага да си плюете на петите, разбрахте ли? Не позволявайте Мели да ви убеди да оставате.

- Нищо няма да се обърка — отвърна тя. — Късмет.

По лицето му премина мимолетна сянка.

- Да — отвърна той, ала скованата му усмивка приличаше повече на гримаса. — Късмет.

Доста по-кьсно Синди забеляза нещо, което промени мнението ѝ за двете непознати деца. Онова, което взе за момиче, наистина се оказа такова, най-вероятно от горните класове на гимназията. Освен това имаше хубава коса: дълга и червена. Би убила за такава коса. Но както и да е, Червенокосата помагаше на другото доста привлекателно на вид русокосо момче. Но това, което привлече вниманието на Синди, беше фактът, че Червенокосата се закова на място най-неочаквано в същия миг, в който и момичето вълк, онова с обезобразеното лице и русата коса.

В този момент Синди осъзна нещо: Червенокосата не беше пленница. Тя беше Чъки.

Слава богу, че не каза нищо на Том. Възелът в стомаха ѝ се разхлаби. Ако Том беше научил, вероятно щеше да откаже да взриви мината. След тази случка вече не изпитваше никакво съмнение. Само Чъкитата реагираха като кучета, надушили следа. Така че Том, Люк и Уелър спокойно можеха да направят на пух и прах Червенокосата заедно с нейните приятели.

„Ех, Червенокоске — помисли си Синди с умивка. — Не бих искала да съм на твое място.“

69

Минният комплекс, който приличаше на призрачен град или на кадър от новинарски репортаж за Ирак или Афганистан, беше осеян с рушащи се сгради и постройки, сякаш пострадали при бомбардировка, като от повечето бе останал само скелетът от тукашен камък и червени тухли. В далечината, на югоизток, стърчаха само ръждясалите подпорни греди на стоманена надшахтова кула. Ала подозренията ѝ се затвърдиха, когато зърна входа към самата мина. Това място ѝ беше познато от снимките, наредени на онази масичка в къщата край езерото. Нямаше ни най-малка представа защо Променените се събираха заедно, но ако беше истина, че се придържат към добре познатите им места, то идването им тук беше напълно разбираемо. Навярно мината е била любимо място за срещи не само за децата от Рул, а и за онези от околните села и градчета. Всъщност сцената пред очите ѝ страшно много ѝ напомняше за претъпкан с ученици огромен училищен двор малко преди биенето на сутрешния звънец.

„Край на пътуването.“ Тя тътреше натежалите си крака подир Черната вдовица и Леопарда, които се полюшваха нехайно във вълчите си кожи. Сигурно щеше да изпитва страх, стига да не беше толкова изморена. Раменете я боляха, превити под тежестта на Даниел, и от нея се лееше лепкава пот. През последните шестнайсет километра на практика го бе носила, докато се люшкаше между полусьзнанието и треската. Той висеше отпуснат върху нея със стържещи по снега ботуши като развален робот. Колкото повече наближаваха, толкова по-плътна ставаше вонята на варена мърша, която се разтваряше в задушливия въздух наоколо. Усещаше как гърлото ѝ се свива в опит да отблъсне тежкото зловоние. Тя се изплю, мъчейки се да прочисти устата си, ала гнусната миризма бе залепнала упорито на езика ѝ.

В този миг долови нещо различно. Съприкосновението беше съвсем кратко, резултат от ефирния повей на лек ветрец. Като имаше предвид болестта на Даниел, заобикалящата я смрад на канализация и соления дъх на собствената ѝ кожа, беше цяло чудо, че изобщо долавяше някакви странични миризми. Но когато това се случи, когато усети този безплътен полъх, Алекс застина на мига, забравила за момент непосилната тежест на увисналия на врата ѝ Даниел.

„Не, това е невъзможно.“ Алекс отправи трескав поглед на запад. Луната още не бе изгряла, ала хоризонтът се къпеше в аленочервена и неоновооранжева светлина. Денят си отиваше заедно с ветреца, но при все това миризмата погъделичка носа ѝ за миг: аромат на сутрешна омара, покрила с тънък воал тъмните сенки, отразени в огледалната повърхност на езеро.

„Крис?“ Осъзната истина заседна като буца на гърлото ѝ. От паметта ѝ изплува споменът за последния път, когато го бе видяла — проснат в безсъзнание на снега в локва кръв. Нима Крис беше жив и бе тук? Не, това беше невъзможно. Тя пое отново дъх, ала ветрецът явно бе сменил посоката си, защото момилетното ухание вече го нямаше. Тя се вкопчи в онова, което бе останало от него, оставяйки го да се разтвори в устата ѝ. Не, това не беше точно неговата миризма. Макар че в нея се долавяха следи от Крис. Може би задушливата воня на Променените объркваше обонянието ѝ, но миризмата ѝ напомняше за…

„Не. — Мисълта за това беше толкова разтърсваща, че тя ахна от изумление. — Но той е мъртъв. Това е невъзмож…“

Черната вдовица подуши внезапно въздуха. В следващия миг противна парлива миризма, остра като игла, прониза носа на Алекс. В нея се долавяше горчивият привкус на ярост, безсилие и смъртен ужас. Застанал до Черната вдовица, Леопарда също беше замръзнал. Отметнали назад глави и разтворили усти, двамата поглъщаха странната миризма. Тогава Черната вдовица рязко се завъртя. Сребристите ѝ очи, пълни с омраза, се приковаха в Алекс. Тя отстъпи крачка назад, сякаш получила удар, и усети как се свива, опитвайки се да стане невидима, като стеснително хлапе, което иска да остане незабелязано от хулигана на класа. Раната на Черната вдовица започваше да зараства, може би защото бе минало доста време, преди да поемат насам. Тъй като Леопарда и неговата шайка се грижеха килерът да е пълен, в продължение на две седмици Черната вдовица се бе хранила добре, разбира се, когато не бе заета с креватна гимнастика. (Да дели една стая с Даниел, си имаше своите плюсове и минуси. Но заради начина, по който Леопарда я опипваше с поглед, Алекс се радваше, че Черната вдовица не го оставяше на мира. Бог да ѝ е на помощ, ако се случеше Леопарда да я свари сама.) Но разкъсаната буза на Черната вдовица никога нямаше да зарасне напълно. Всъщност момичето приличаше малко на злодея от филма за Батман, онзи тип, който имаше само половин лице, така че зъбите, костта и мускулите му оставаха на показ. Двуликия ли беше?

В този момент Даниел се размърда, опитвайки се да се изправи. Очите му, зачервени и мътни, потрепнаха. Дъхът му вонеше на повръщано.

- Ъргх?

- Даниел? — През целия ден почти не бе продумал. Тя го разтърси лекичко. — Даниел, аз съм, Алекс. Можеш ли да…

- Ъгх — изсумтя Даниел и коленете му се огънаха.

- Не, недей — каза тя и го прегърна. — Хайде, Даниел, опитай се да вървиш. Почти стигнахме и скоро ще можеш да си починеш. — Забеляза, че Черната вдовица и Леопарда отново бяха поели напред, но безпокойството им не беше отминало. Мирисът му съскаше като пръскащи носа ѝ мехурчета сода.

Вече виждаше ясно входа на мината: покрита с ледени висулки озъбена паст, готова да я погълне. Дъхът ѝ издаваше застоялата миризма на смърт и кръв, на мръсна плът и пот от множеството затворници, които сигурно гниеха вътре, на студен камък. И на Променените, разбира се.

Алекс прехвърли тежестта на Даниел върху раменете си. Зад себе си долови бавните примирени стъпки на възрастните пленници, които ги заобиколиха и излязоха напред. Никой не погледна към тях. Тъй като последните две седмици бе прекарала буквално изолирана с Даниел, не бе имала случай да се запознае с всеки от тях, пък и те се държаха на разстояние, особено след като състоянието на Даниел се влоши. Но не беше сигурна, че ги вини за това.

„Вляза ли вътре, никога повече няма да изляза.“ Това, помисли си тя, беше последният ѝ шанс. Да бяга или да изчака? Тя огледа Променените, които се мотаеха около входа на мината. Най-малко петдесет и всичките въоръжени, въпреки че беше почти сигурна, че няма да я застрелят. Черната вдовица имаше други планове за нея.

Освен това, дори да успееше да се промъкне сред всички тези Променени, какво бъдеще я очакваше, накъде щеше да бяга? Към Рул? Или към Крис? Не. В нито една от тези две посоки. Знаеше това, защото — също като Черната вдовица и Леопарда — бе доловила миризмата му, долетяла с онзи неуловим повей на вятъра. И Алекс не беше напълно сигурна нито какви чувства изпитва, нито какво означава това.

Защото този, който дебнеше отвън, не беше Крис.

А Вълка.

70

- Значи, винаги оставят знак? — Кожата на Нейтън беше така изопната, че скулите му стърчаха като остриета на нож. — Вместо име и адрес?

- Да, винаги оставят символ, затворен в кръг — отвърна Крис и притисна пръст към слепоочието си, опитвайки се да пропъди упоритото главоболие. Червената резка на миниатюрния термометър на раницата му показваше нула градуса, ала с настъпването на нощта температурата навън падаше бързо. Пропълзявайки още по-дълбоко в спалния чувал, Крис кимна към грубата рисунка на синьо-червената пентаграма, заключена в бял кръг и начертана с цветни моливи. — Цветовете също са важни, защото, влизайки за първи път в хамбар със същия символ, само че в различни цветове — син фон и червено-бяла звезда, — не намерих нищо.

Той вдигна поглед при звука на плъзгащия се цип. Палатката притъмня и Лена се промуши през двойното платнище, донасяйки вътре повей леденостуден въздух и едва доловимия лъх на кисела жлъчка.

- Студено. — От устата ѝ излизаше пара. Тя закопча набързо платнището и се мушна в единствения свободен спален чувал. — Имам чувството, че навън е минус чеширийсет градуса, а освен това излезе и вятър.

Нейтън се обърна на дясната страна.

- Всичко ли е тип-топ?

- Ха-ха. — Върхът на носа и беше премръзнал от вятъра, но лицето ѝ изглеждаше почти прозрачно. — Не съм чувала този израз от втори клас.

Нейтън разтвори ръце.

- Само се опитвам да разведря обстановката.

Крис не каза нищо. И тримата бяха изтощени, а състоянието на Лена, чийто дъх миришеше на повръщано, се влошаваше. Тръпка на ужас полази по гърба му. „Колкото по-дълго стоим навън, толкова пo-зле ще става. Не мога да го отлагам до безкрай.“ Но все още имаше шанс да греши. Нейтън разполагаше с не по-малко опит и все пак не бе казал нищо, нито дума. Когато едно момиче имаше сутрешно гадене и това състояние продължаваше цял ден, значи, трябваше да има и друга причина, която един мъж, достатъчно възрастен, за да ѝ бъде дядо, би изпитал неудобство да спомене.

- Мисля, че се задава нова буря. — Тя придърпа чувала нагоре, така че навън се подаваше само бледият овал на лицето ѝ. — На север небето е мастиленосиньо.

- Дано да не е така. Нейтън прокара пръсти по наболата прошарена четина на лицето си. — Не можем да си позволим да спираме отново.

- Божичко, вече станаха няколко седмици. Колко още има? — попита Лена.

- Може би още два дни, ако времето се задържи и спрем само за една нощ. Но наоколо са плъзнали много Променени, така че ще е най-добре да продължим да се движим. Ще спираме за кратки почивки на равни интервали от време. Така ще бъдем в Орен много по-скоро, а там ще си намерим временно укритие, докато решим къде да търсим. А като стана дума за това… — Нейтън посочи скицата. — Тези знаци познати ли са ти?

- Разбира се. Не знам само в кои хамбари има такива. — Все още сгушена в чувала, Лена надигна глава и прехапа долната си устна. Голяма част от кожата беше изгризана. Грозни струпеи покриваха устата ѝ. — Вече разказах на Крис. Наричат го „петте рани“. На повечето хамбари има по няколко такива. Нямам представа какво означават, но…

- О, този символ ми е познат. Петте рани на Исус. Пентаграмата е ранен християнски символ, още преди кръста — каза Нейтън. — Символът винаги ли е един и същ?

Крис поклати глава.

- Нали ви казах. Когато искат да ги намеря, оставят такава рисунка в речника от книжарницата на колела. После обикалям от хамбар на хамбар, докато не открия този, който ми трябва. Отнема известно време.

- В този случай първата ни спирка ще бъде в тази книжарница. Освен ако не извадим късмет и не се окаже, че са оставили часови. — Нейтън го погледна напрегнато. — Виждал ли си някой от тях? Имал ли си усещането, че те наблюдават?

Да, но в това нямаше нищо необичайно. Тъй като често прекосяваха местности, където дебнеха обирджии или Променени — или пък и едните, и другите, — беше свикнал да си отваря очите на четири.

- Разбира се. От друга страна обаче, никога не съм идвал по този път и не съм водил никого със себе си — имам предвид, до книжарницата на колела. Нареждах на Грег и останалите да ме чакат извън града. Освен това сме подранили. Може да няма нищо.

- Мили боже — засмя се Лена. — Какво ще правим тогава?

- Ще се паникьосаме. — Искаше да прозвучи като шега, но когато Лена не се засмя, Крис сложи ръка на рамото ѝ. Не му харесваше, че трябваше да обмисля добре всеки свой жест. — Този път има една огромна разлика и това си ти. Ако те видят, може да решат, че е безопасно да се покажат.

- Може би. — Гласът на Лена прозвуча сухо и безжизнено като изсъхнала царевична шума. — Но да знаеш, че не бях всеобща любимка.

- Ами онзи тип, Исак Хънтър? Сигурна ли си, че никога не си чувала това име? — Щом момичето поклати глава, Крис се обърна към Нейтън. — Трябва да разбереш нещо. Знам, че имаш доверие на Джес, и щом ти е казала, че този мъж може да помогне, значи е така, но сега сме далече от Рул и решенията не ги взима тя. Така че, дори да са само слухове или предположения, всичко, което знаеш или подозираш, може да се окаже от полза.

Забеляза, че Нейтън се замисли.

- Името не ми говори нищо — отвърна накрая Нейтън, — но има една история, която се предаваше от уста на уста от времето, когато бях на шест. Значи… преди шейсет години.

- За Хънтър ли?

- Не. — Нейтън прокара ръка по брадата си. — За онези пощурели деца. Не, не — додаде той, забелязал изражението на Крис, — не е каквото си мислиш. Не става дума за деца, които са откачили. А за нещо, което правят децата на амишите.

- Говориш за румспринга — каза Лена и се повдигна на лакът. — Знам какво представлява.

- Но не и аз — обади се Крис. Мъртън се намираше достатъчно далеч на югоизток, така че от филмите бе научил всичко, което знаеше за амишите — с други думи, не много. — Какво е това?

- Един обичай на амишите — обясни Нейтън. — В превод означава „да тичаш наоколо“. Амишите се различават от нас по много неща и най-вече що се отнася до баптизма. Децата не се приемат в лоното на църквата още от раждането си. Това е начин на живот, който те трябва да изберат съзнателно, и амишите смятат, че такова решение може да вземе само един възрастен, опознал добре останалия свят. Така че, щом децата навършат шестнайсет, получават свободата да вършат каквото си поискат. На теория може да звучи добре, но на практика е ужасна идея.

- Как така?

- Тези деца не знаят абсолютно нищо. Нямат ни най-малка представа за живота извън тяхната общност, за американския свят, и когато им отпуснат юздите, без до тях да има човек, който да ги напътства, те просто пощуряват. — Едното ъгълче на устата му се изви надолу в кисела гримаса. — Познавах… доста такива момичета. Там е работата, че ние, момчетата, имахме навика да се възползваме от тях, защото по наше време никое от местните момичета не би стигнало толкова далече като момичетата на амишите. Всички тези деца се забавляваха до насита. Сега, като се връщам назад, това не е нещо, с което се гордея.

- Добре, мисля, че добих представа. — Крис усети как кожата му пламва от неудобство. Последното, което искаше, беше да слуша разказите на един старец на възрастта на дядо му за старите му забежки от едно време. — Но какво общо има това?

- Може би нищо — отвърна Нейтън. — В крайна сметка повечето деца на амишите си поживяват хубавичко в продължение на две-три години, след което решават да последват амишките традиции. Приемат светото кръщение и това е всичко. Но винаги има деца, които отказват да се върнат или се връщат, но после отново напускат общността, което изисква много повече кураж.

- Кураж ли?

- Да — обади се Лена. — Ако си тръгнат, след като са били покръстени, тогава биват низвергнати.

- Низвергнати. — В съзнанието му звънна нещо познато. — Нещо като отлъчени ли?

- Съвсем същото — отвърна Нейтън. — Нарича се мейдунг. Общо взето, това е представата на амишите за строга любов. Хората продължават да говорят с тях, но това е всичко. Те нямат право да взимат причастие и изобщо да бъдат част от общността. Целта е да ги доведат до разкаяние и да ги накарат да размислят. Не помня колко време трябваше да мине, за да стане пожизнено.

- Пожизнено ли? В смисъл, че няма връщане назад?

- Все едно си анатемосан. Ако това се случи, вече си мъртъв за тях. Горките деца остават без нищо: без образование, без семейство, без средства и място, където да отидат. — Нейтън замълча за миг. — Но в такъв случай за тях би било естествено да се държат заедно и да си помагат един на друг.

- Нещо като тайно общество. — Отговорът бавно взе да изплува в съзнанието му. Крис усещаше как мозъкът му обработва усьрдно наличната информация, правейки връзка между отделните факти. — Това ли търся?

- Всъщност — започна Нейтън — Джес смяташе, че си го открил. Или поне отчасти.

- Нищо не разбирам — каза Лена.

- Група отцепници. Затворено общество от деца, направили избора да напуснат амишите. Но тогава те ще имат нуждат от помощ, от хора, които знаят през какво са преминали, защото самите те също са били отлъчени… — Гласът на Крие замря, когато в ума му проблесна една нова идея, избистрила се от цялата тази супа от мисли и тревоги, които не му даваха мира през последните няколко седмици. Той впи поглед в Нейтън. — Те имат нужда от помощ.

- Ти го каза — отбеляза Лена.

- Джес — изрече Крис.

- Какво имаш предвид?

- Това, че Джес сигурно е една от тях. — Отново се обърна към Нейтън. — Точно така. Тя е от амишите или по-скоро е била. — Забелязал сянката на колебание, прекосила лицето на Нейтън, той додаде: — Само се замисли, за да ги познава толкова добре, че да ти даде име, значи, е живяла там.

- Това е само едно предположение.

- Предположение ли? — възкликна Лена. — Не разбирам защо трябва да е тайна. Какво от това ако е била една от тях, а после са я анатемосали, отлъчили или както там се нарича? Кого в Рул ще го е грижа за това?

- Е, ако водачът им е брат на Преподобния — каза Нейтън, — все ще се намери един, когото го е грижа.

71

- Брат ли? — повтори смаяно Крис. — Братът на дядо ми? Мислех, че е мъртъв.

- Такъв е — отвърна Нейтън.

- Но нали каза…

- Почакай, разбрах. Мъртъв, но не буквално, Крис. Мъртъв в смисъла на отлъчен — обясни Лена. Тя се надигна и седна. Кожата ѝ беше млечнобяла, а кръговете около огромните ѝ очи — тъмнолилави. — За амишите е едно и също.

- Но неговата фамилия е Хънтър, а не Йегър — възрази Крис.

- Ти също си Йегър — каза Лена.

- Само наполовина — отвърна Крис. — Баща ми дори не беше от Рул.

- Напуснеш ли амишите, вече си в американския свят — обясни Нейтън. — На немски Йегър означава „ловец“¹.

Крис замълча, за да осмисли тази нова информация. Ако братът на дядо му бе предложил убежище на анатемосаните или отлъчени амишки деца, значи, Рул беше общество на откачени отцепници. Това обясняваше някои техни обичаи и защо селото беше толкова религиозно. Но кой разкол бе настъпил първо: между Рул и Орен или между групата на Хънтър и Орен? А защо не и между Хънтър и Рул?

- При амишите има ли нещо като Съвет? Шепа хора, управляващи града?

- Знам само за епископа — отвърна Лена, след което ахна сепнато: — О, чакай малко, не е точно така. Амишите си имат комисия. — Тя изпъна палец. — Един епископ — каза тя и започна да отброява, вдигайки по един пръст за всеки, — трима пастори… и един църковен настоятел.

- Петима души — заключи Крис. — Също като в Рул.

- Не, не съвсем — поклати глава Нейтън. — Доколкото знам, епископът не приема законите. Всеки важен въпрос се поставя на гласуване в общността. Рул никога не е бил управляван по този начин. Затова пък на масата имаше шести стол като символ на всички жители на селото. Някой път обърни внимание на залата на Съвета. Сам ще се убедиш. Изглежда така, сякаш нещо липсва.

Сега, като се замисли, Крис си спомни, че преди време Алекс бе направила същото наблюдение — шести стол, отделен от останалите и поставен зад тях: „Шест стола, но само петима мъже… Сякаш някой липсва“. Значи, липсващият член на Съвета беше самият Рул?

От паметта му изплува още нещо, което Алекс бе казала. Дядо му проявяваше особен интерес към библейските притчи, разказващи за братя: Каин и Авел, Яков и Исав. Но любимата му беше за Исак и Исмаил и какво бе казал един път за света извън границите на Рул? „Последователите на сатаната са приели облика на зверове; те носят белега на Каин и проклятието на Исмаил.“ Но ако братът на дядо му беше Исак, тогава кой от двамата беше чудовището?

- Каква е връзката между Джес и Хънтър? — попита Крис. — Какво я кара да смята, че той ще ни помогне, че изобщо би му хрумнало да го направи? Едва ли е само защото е дал убежище на шепа деца.

- Наистина не знам, Крис — отвърна Нейтън. — Заедно с Док успяхме да сглобим само тази част от пъзела, а и повечето неща са само догадки. Но стига да го намериш, мисля, че най-сетне ще разберем какво се е объркало с Рул.

- Ами ако е мъртъв?

- Тогава не знам — отвърна Нейтън. — Можем само да се надяваме, че не е така.

- Какво мислиш? — попита Крис малко по-кьсно. Нейтън тъкмо бе излязъл под претекст, че ще провери конете, но Крис знаеше, че старецът ги е оставил насаме, за да обсъдят възможностите. Не че това щеше да промени нещо, помисли си Крис. Наистина не виждаше друг изход, освен да продължат право към Орен.

- Мисля, че това е лудост. Мили боже… — Лена разкопча спалния чувал, след което неохотно отметна горния му край, изкривявайки лице в гримаса. — Толкова е студено, че зъбите ме болят, като дишам.

Крис я наблюдаваше замислен, докато тя се измъкваше бавно и предпазливо от спалния чувал.

- Как се чувстваш?

- Зле. — След кратка пауза Лена допълни: — Съжалявам, че се бавите заради мен.

- Не се тревожи. Уелър има право. И бездруго трябваше да се отдалечим достатъчно на изток, преди да свием обратно. Във всеки случай резултатът е един и същ.

- Може би. — Тя натъпка чувала в калъфа и затегна връзката, без да вдига поглед. — Не се ли питаш какво става в Рул? Дали не са открили Питър например?

- Напоследък почти не се сещам за Рул, мястото ми вече не е там. Не ми дава мира единствено мисълта какво се върши там, какво е сторено. Колкото до Питър? Разбира се. — Крис щракна рязко закопчалката на раницата си. Звукът отекна силно в студа, като звън на ледена висулка. — Вече няма значение дали идеята да се хранят Променените… е била негова, или на Съвета. Трябвало е да се противопостави, но не го е направил.

- В такъв случай, ако той е жив… — Лена замълча за миг, след което продължи: — Ако е жив и решиш да воюваш с Рул, това значи ли, че ще воюваш и с него?

- Предполагам, че няма да имам избор. — Той се обърна и разкопча платнището на палатката. — Не знам. Надявам се да не се стигне дотам. Честно казано, Лена… надявам се да е мъртъв. Тогава няма да се налага да избирам.

- Ами ако не е?

- Тогава се надявам да мога да поговоря с него.

- Ами ако не иска да те чуе? Нали знаеш какъв е?

Да, познаваше го добре. Студът го блъсна в лицето. Въздухът беше толкова сух, сякаш очните му ябълки се сгърчиха. Би могъл да се накара да повярва, че вече е надмогнал гнева и мъката по приятеля си, ако не беше тази тъпа издайническа болка в гърдите му. „Боже, защо стана така? Не бих могъл да убия Питър; по-скоро бих гръмнал собствения си мозък. Дори не съм сигурен дали ще мога да се бия с Рул.“

- Има ли причина да питаш? — Не погледна към нея. — Като например… нещо, което трябва да знам?

- Може би. Така ми се струва. Аз… — Гласът ѝ звучеше глухо. — Случи се… случи се само два пъти. Сара не знае, но… аз съм сигурна. Или поне… така мисля.

„Това трябва да е. Не ни преследват, защото тя се променя. — Вълната на облекчение го остави толкова слаб, че той се залови за платнището. Спомни си момчето, увило шала около врата си — шала, който Крис бе скрил сред телата, защото това бе единственото логично обяснение. — Могат да ни открият по всяко време, защото тя е бременна, а Питър е…“

- Е, какво ще направиш? — настоя Лена. — Ако Питър е жив и откаже да те изслуша, ще се биеш ли с него?

- Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна Крие.

¹ В превод от английски фамилията Хънтър (hunter) означава същото. — Б. ред.

72

- По дяволите. — Люк се изхрани отново, но изкара само водниста слуз. На светлината на тази зелена луна лицето на момчето беше с цвета на мухлясало сирене. — По дяволите.

- По-тихо, освен ако не искаш проклетите Чъкита да ни чуят — изсъска Уелър, който продължаваше да стои, приклещил с ръце главата на мъртвото момче и забил коляно между лопатките на раменете му.

Момчето, което не беше по-голямо от Люк, бе направило грешката да се отдели от другите за скромна закуска. На осемнайсет метра от скривалището си, покрит със сняг ров зад гъстия шубрак на дванайсет метра от Втора шахта, бяха доловили звука от шумно мляскане и сърбане. Момчето бе така погълнато от гощавката си — двойна шепа мозъчна тъкан, — че забеляза Уелър едва в последния момент. Момчето се бореше за живота си, извивайки тяло на всички страни, и едва не се измъкна от хватката на стареца, но тогава Уелър натика главата му в снега, докато накрая детето не се задуши.

- Съжалявам. — Люк дишаше тежко. Той стрелна още един поглед към пихтиестата маса, размазана по снега. — Аз просто… никога досега…

- Ще видиш и по-лоши неща — отвърна Уелър и с опакото на ръката си изтри полепналата под брадичката му слуз.

- Успокой се, Люк. — Том сложи ръка на рамото на детето. — Просто нямахме друг избор. Не биваше да оставяме кръв по дрехите му. — Но всъщност беше ядосан. Един добър заключващ захват на главата и след десет секунди момчето щеше да е в безсъзнание. А с едно бързо завъртане надясно и после наляво всичко щеше да приключи. Момчето бе страдало само защото Уелър бе пожелал така. Том бе познавал такива като него в армията.

„Не му позволявай да те вбеси. — Сърцето му биеше твърде силно. Наложи си да се успокои и веднага усети промяната, щом адреналинът започна да се отцежда и пулсът му се забави. — Той е задник, обаче познава мината и Рул. Така че се нуждая от него, колкото и той от мен.“

- Добре, а сега да свалим ризата и якето му, от панталоните обаче ще се въздържа. — Уелър се надигна от снега с пуфтене. — Мисля, че малкият Чъки се изпусна.

Уелър намираше всичко това за прекалено забавно.

- Аз ще го направя — каза Том и претърколи тялото, след което бързо разкопча якето и съблече момчето от кръста нагоре, взимайки не само дрехите му, но и електрическото фенерче, ножа, пушката и резервния пълнител с муниции. След това хвърли ризата и парката на Люк. — Мисля, че са твоят размер.

- Пфу. — Люк държеше дрехите, като че бяха гърмящи змии. — Задължително ли е да ги обличам?

- Не, но така ще е по-добре. — Уелър покри със сняг остатъците от слузест мозък. — По този начин ще миришете като останалите Чъкита. Не забравяй, че влезем ли вътре, аз се превръщам в парче леберкез.

- Люк, ще се справиш. Термоблузата остави за мен. А сега да побързаме. — Том сключи ръце около глезените на мъртвото момче и завлече тялото в ямата, след което го покри със сняг. Пушката — „Браунинг“, модел 81 BLR с оптичен мерник — беше добро оръжие, но безполезно за такава операция. Узитата, с които разполагаха, имаха заглушители. След като изкара всички патрони с палец, той строши пушката и захвърли металните отломки на различни страни. Щом се върна, Люк тъкмо закопчаваше якето на мъртвото момче.

- Направо ме побиват тръпки. — Люк подръпна маншетите. — От това, че го нося.

- Такава беше целта — изграчи Уелър.

- След това можеш да ги изгориш — измърмори Том, който изучаваше с поглед неравния покрит с храсталаци терен между укритието им на възвишението и шахтата. На светлината на луната снегът блестеше с мекото фосфоресциращо сияние на светулка и му напомняше за гледката през очилата за нощно виждане. Отсреща се издигаше покрита със сняг могила. — Сигурен ли си, че това е шахтата?

- Да — отвърна Уелър. — Вървете плътно един зад друг. Не бива да допускаме някой да падне.

Те се помъкнаха тромаво по снега заради всички раници, въжета и узита, като Том усещаше как теренът под краката му се променя. Могилата беше покрита с лед. След като се изкатериха, лазейки, Уелър протегна ръка към малък нескопосано закрепен фар. Чу се лекичко щракване.

На внезапната ослепителна светлина шахтата зейна под тях като кръгла черна паст: широка циментова тръба с диаметър шест метра. Подемния механизъм го нямаше. Останала бе само една желязна стълба, закрепена с болтове за цимента. Уелър разрови снега, за да намери камък, след което разтвори ръка над шахтата. Том взе да брои наум. Пет секунди. Петнайсет. А на трийсетата каза:

- Нищо не чух. Ами вие?

Уелър поклати глава, след което се прехвърли на стълбата. Имаше здрав вид, но въпреки това Том долови мириса на ръжда и забеляза участъците окислено и ронещо се желязо по напречните стъпала. Около някои болтове бе полазила фина мрежа от пукнатини, тъй като на това място водата бе подлизвала, а после замръзнала, намалявайки здравината на цимента.

- Има само един начин да проверим — каза Уелър, след което завърза въже за един карабинер и го закопча за себе си. Люк обгърна през кръста Том, който запъна здраво крака, стиснал с две ръце въжето, което минаваше на гърба му, и тогава старецът предпазливо стъпи на първото стъпало и се отпусна с цялата си тежест. После на второто. А оттам на третото. — Мисля, че е безопасно.

Люк прокара ръка по желязото.

- Струва ми се доста прогнило.

- Слушай, момче, докато се спусках по скалите на Куанг Нгай, Чарли¹ ме обстрелваше с дъжд от куршуми — каза Уелър. — Това е нищо.

„Да, да, а в това време си чистел зъбите си с върха на ножа.“

- Люк, нямаме кой знае какъв избор — каза Том.

- Няма за какво да завържем въжето — отбеляза момчето. — Ако стълбата се откърти…

- Тогава ни чака дълго падане — отвърна Уелър. — Да не се изплаши?

- Гледай какво правя аз — прекъсна го Том. Да бъде проклет, ако позволеше на стареца да унижи хлапето. — Освен ако не се подхлъзна… това недей да го правиш.

Люк се засмя нервно.

- Добре. Ъ-ъ, може ли пак да попитам на каква дълбочина ще слезем? — На последната дума гласът на детето прозвуча сподавено.

- Достатъчно дълбоко, за да взривим земята под краката на онези малки негодници — отвърна Уелър.

- Ами ако не успеем? — попита Люк.

- Тогава ще стане доста интересно — отвърна Том.

¹ Прозвище на Виетконг, използвано от войниците от американската армия. — Б. пр.

73

Преди време родителите ѝ я бяха завели до мината „Айрън Маунтин“ в околностите на Валкън. След като се екипираха с червени каски и жълти мушамени престилки, се качиха на малкия трамвай, отвеждащ навътре в мината през една каменна галерия, толкова тясна, че разпереше ли ръце, щеше да докосне каменните стени. От ниския таван висяха крушки в телени клетки, но при все това плътните сенки и мастиленочерните галерии наоколо сякаш ги притискаха. До този момент нямаше представа, че страда от клаустрофобия — ала тогава, в главния забой, екскурзоводът бе изгасил светлините просто така, заради шоуто. Мракът, който се стегна около тях като юмрук, беше толкова непроницаем, че Алекс едва се сдържаше да не закрещи. Очите ѝ се разтваряха все по-широко и по-широко. Ако това беше серия на „Пътния бегач“, щяха да изскочат на малки пружинки от очните и ябълки: пинг-пинг. Но, уви, не можеше да види нищо, защото нямаше светлина. Никаква светлина.

Не че беше страхливка, но онова усещане беше ужасно.

А това сега — триста пъти по-лошо.

Двамата с Даниел бяха отделени от останалите, отведени все пo-навътре и пo-навътре в мината по безкраен лабиринт от криволичещи тунели и галерии, номерирани с изписани със спрей цифри и букви, и накрая надолу — по едно преградено с решетка стълбище. Споменът за безконечните завои и натрапчивата воня на Променените постепенно избледня.

Намираха се в пълен, абсолютен мрак. Освен ако не броеше Мики, според който Алекс клечеше на този нисък камък, в тази напълно изолирана странична зала, вече повече от седем часа. Не се чуваха други звуци освен плискане на вода върху камък, учестеното дишане на Даниел и ударите на собственото ѝ сърце. О, и прилепите. Дори да не бе доловила миризмата им — суха, прашна и леко нагарчаща, — щеше да чуе шумоленето на крилата им. От време на време издаваха пискливи звуци. Това можеше да го понесе. Само… не искаше да се блъскат в нея. „С моя късмет ще взема да хвана бяс.“ Започна да се чуди дали бясът не се предава чрез месото и тогава реши, че полудява.

Първата ѝ работа беше да се махне оттук. Но как? Очевидно Променените познаваха добре цялото място. Също като прилепите, помисли си тя. И едните, и другите можеха да бродят из дълбините на мината, стига въздухът да беше добър. Само дето въздухът тук не беше превъзходен. Всъщност не беше лош, ала до обонянието ѝ често достигаше лекичък лъх, който ѝ напомняше за мириса на сяра от връхчето на клечка кибрит. Но тъй като още не беше припаднала — пък и прилепите също бяха тук, — въздухът явно беше наред. Алекс се озърна през рамо. Нищо не видя, разбира се. „Чудя се обаче… — Тя облиза пръст и го вдигна във въздуха. — Хм.“ Едва доловим полъх от мястото, където висяха прилепите. Може би се дължеше на това, че пърхат с криле. Или на дишането им.

- Браво на теб, Алекс — рече тя на глас. — Точно сега ли намери да откачиш? — Прилепите зашумоляха, подплашени от гласа ѝ, и тогава Даниел простена дълго и ниско. — Даниел? — Тя се наведе надясно, опипвайки с пръсти мрака. Ръката ѝ намери бузата му. Кожата му беше гореща и влажна от пот. — Даниел?

Никакъв отговор. Нито звук. Тя почака още няколко секунди, след което отдръпна ръката си. Миризмата му полепна по пръстите ѝ, от което стомахът и леко се преобърна.

Имаше и друга възможност. Тя бръкна в якето си, напипвайки пакетчето, което бе зашила в подплатата. Двайсет таблетки „Перкоцет“, девет „Перкодан“ и един „Валиум“, увити в парче марля. Това бяха всички хапчета, които бе успяла да събере от пода на къщата за гости за краткото време, през което бе останала сама, докато хората на Леопарда изнасяха навън труповете на Шарън и Руби. Тези хапчета бяха… застраховка. Просто още една възможност, когато дойдеше времето да избира. Ала с нейния късмет като нищо щеше да се събуди като безмозъчен зеленчук в локва от повръщано. Но дали би могла да го направи? Да се самоубие, в случай че не ѝ оставаше друг изход? Може би. Хапчетата действаха бавно за разлика от оръжията, но ако наистина нямаше друг избор…

Ами Даниел? Колкото и да го премисляше, просто не можеше да реши. Едно беше да обещае на Том. Но Даниел беше нещо различно. Не го познаваше достатъчно добре, пък и той беше отделна личност. Освен това би могла да сгреши. Вярно, че през последните две седмици бяха на практика неразделни и Даниел беше болен, но все пак си оставаше Даниел. Ами ако…

- Стига — измърмори тя. — Ако ти трябва тема за размисъл, тогава помисли как да намериш оръжие.

Добре, наоколо имаше камъни, но какво друго? Тази малка странична галерия беше укрепена с дървени подпори. Сигурно имаше пирони, които би могла да откърти. Само че това щеше да е проблем. Замисли се за начин. Пръстите ѝ заиграха по часовника „Мики Маус“ на Ели и по катарамата. Там беше онова малко продълговато зъбче. Не беше много дълго, но би могло да свърши работа. Трябваше ѝ нещо здраво, направено от метал…

„Един момент.“ Тя плъзна ръка към шията си и извади оттам сребърната свирка, закачена на синджир. Опипа с пръсти накрайника. Не беше особено остър, но леката извивка щеше да е от помощ, пък и свирката беше достатъчно здрава, за да…

Мислите ѝ секнаха при звука на скърцащи ботуши. Мракът в основната галерия, далеч напред, се разпръсна — и тогава се появи светлина. Тя скочи на крака с широко отворени очи, разтреперана като приклещено в ъгъла зайче. О, боже, задаваха се неприятности. Сърцето ѝ се изстреля в гърлото. Позна го веднага, защото не би могла да сбърка миризмата му. Беше сам. Нямаше я нито Белязаната, нито Черната вдовица. Нито пък друг член на бандата му, защото искаше да запази това само за себе си. Ако изобщо бе имала някакви съмнения какво може да е намислил, точно в този момент зрението ѝ се замъгли — също като онези преливащи се кадри по филмите — и чудовището в главата ѝ се разбуди и размърда. Защото краставите магарета се надушваха.

Беше Леопарда.

74

- Почакай — изсъска Уелър, който провря ръка през стълбата, откърти още един камък и го пусна в зиналия отдолу мрак.

Том започна да отброява секундите. Този път плясъкът се разнесе, щом стигна до шест.

- Около шейсет метра.

- Ъхъм. — Уелър насочи лъча на фенерчето към циментовата стена отдолу. На шест метра под него пред погледа му изскочиха решетеста метална платформа и стълбище. Платформата извеждаше в широк отвор и в другия ѝ край Том зърна проблясъка на метални релси. В случай че имаше някакво съмнение, над отвора с тъмно-жълт спрей беше изписано ТН и 540, което означаваше, че транспортното ниво се намира на петстотин и четирийсет стъпки, или сто шейсет и четири метра под повърхостта. — Тук трябва да слезем.

- Не каза ли, че прави връзка с мината доста по-надолу.

- Сигурно съм сгрешил. Отдавна не съм слизал тук, а и картата е доста груба.

„Страхотно.“

- Уелър, трябва да се спуснем още шейсет метра надолу, а след това да се придвижим на запад, за да се озовем точно под голямата зала. Можем ли да го направим оттук?

- Така мисля. Обаче имаме друг проблем.

Том се намръщи. Слизайки надолу, състоянието на шахтата се бе влошило: циментът тук беше изронен, а разхлабените болтове дрънчаха заплашително. Стените на шахтата не бяха идеално гладки — на места се виждаше арматура от корозирало желязо, дебели изолирани жици и тръби. Тук-таме стърчаха счупени стоманени греди, част от ръждясалия скелет на първоначалната конструкция, служеща за опора на подемния механизъм. Подпорните греди и металните корнизи, които поддържаха тръбите на равни интервали, бяха осеяни с тъмни купчини от нещо, което бе взел за изпражнения на плъхове, но което, по думите на Уелър, било гуано от прилепи. Въздухът, който също се бе променил, бе станал по-топъл и толкова влажен, сякаш опипваше с пръсти лицето му.

Освен това наоколо миришеше, но не само на застояла вода. Зловонието приличаше на противно накъсано едва доловимо дихание, сякаш мината страдаше от хроничен сутрешен дъх.

Фенерчето на Люк, който се намираше на три стъпала над него, прониза мрака отдолу.

- Какво е това? Има дъх на… развалени яйца.

- Сероводород. Блатен газ. — Уелър замълча за миг, а щом заговори отново, Том долови първите признаци на тревога. — Трябваше да се сетя за това. Всички тези лайна от прилепи са идеалната храна. Засега усещаме леки изпарения само от време на време, обаче газът е по- тежък от въздуха. Колкото по-надолу слизаме, толкова по-концентриран ще става. Но може и да греша. Може тук-таме да има изолирани огнища.

- Може ли да ни навреди? — попита Том.

- При по-голяма концентрация, със сигурност. Убива като цианид.

„Страхотно.“

- Нещо друго?

- Ами, може да експлодира. Като сода под налягане. Само дето гори по-лесно. Ако камерата се разцепи, щом огнището избухне…

„Живи ще ни изпържи.“ Огненото кълбо се движеше бързо, изсмуквайки кислорода и изпичайки всичко по пътя си. Ако се наложеше да стрелят, искрата от дулото също би могла да предизвика експлозия. Том загриза долната си устна.

- Ще разберем ли, ако газът избухне?

Почти долавяше звука от препускащите мисли на Уелър.

- Ще усетите парене в очите и в носа; миризмата ще се засили, след което ще се промени, ставайки почти сладникава. Това е единственото, което знам.

- Връщаме ли се? — попита Люк.

Последва дълга пауза.

- Слушайте, няма никаква гаранция, но… Люк, ако решиш да излезеш, няма нищо унизително в това.

- Не — отвърна Люк малко колебливо и твърде бързо. — Ще се оправя. Освен това ако сме трима, ще свършим по-бързо.

- Помните ли, че споменах за друг проблем? Не говорех обаче за газа. Погледнете надолу към стълбата.

Тримата насочиха погледи надолу и на ярката светлина на електрическите фенерчета Том веднага разбра за какво говореше Уелър.

Продължилата десетилетия наред корозия бе нанесла своите щети. Стълбата просто свършваше, отчупена като коронка на загнил зъб. Между края на стълбата и платформата оставаше разстояние от около шест метра, при това не по права линия. Платформата беше захваната за цимента с помощта на метална скоба и езикът ѝ стърчеше на три метра вляво от липсващата стълба.

- Майчице — ахна Люк.

- Ето какво мисля — каза Уелър и извади навитото на обръчи въже с дебелина пет сантиметра, — един от нас се залюлява на въжето, приземява се на платформата и се развързва, след което идва ред на следващия.

Том вдигна поглед към Люк.

- Кога за последно си играл на катеругиките?

- Как ти звучи „толкова отдавна, че не помня“? — попита Люк. — Дано само не подмокря гащите.

- Напомни ми после да ти разкажа какво е да се засилиш над пропаст, широка петнайсет метра и дълбока девет.

- Това ли ви карат да правите в армията?

- И още как. В такъв момент гениите започват да умуват как да направят въжен мост. — Той погледна надолу и видя, че Уелър вече връзваше въжето за няколко от напречните летви на стълбата. — Мога да мина пръв.

- По-добре остави на мен. — Уелър дръпна силно въжето, а после го сви на кравай, за който бе завързал друго по-тънко въже. — Ако не успея, един стар глупак по-малко.

- За какво е другото въже? — попита Люк.

- Гледай и се учи, момко. — Обвивайки ръце около въжето, Уелър се захвана здраво с крака, като усука въжето под десния си ботуш и го прекара над левия, преди да се пусне от стълбата. Въжето изскьрца, при което възелът се затегна от допълнителната тежест, а желязото простена. Чу се отскачане и рикоширане на камък в камък, последвано от далечен плясък, когато откъртената мазилка падна във водата. — Не тръгвайте надолу, преди да съм стъпил на платформата.

„Не бери грижа за това.“ Том затаи дъх, докато Уелър напредваше надолу сантиметър по сантиметър, но както изглежда, старецът знаеше добре какво прави. Катеренето и спускането по въже нямаха нищо общо със силата на ръцете; краката вършеха по-голямата част от работата. На метър и половина от края на въжето Уелър се сви така, че краката му се оказаха почти на нивото на гърдите.

- Какво прави? — попита Люк.

- Сега ще хване другото въже. — Том не изпускаше из очи Уелър, който посегна с една ръка към тънкото въже. И тогава, все още увиснал на свободната си ръка и използвайки тялото си като махало, старецът започна да свива и изпъва колене. Въжето простена: скръц-скръц, СКРЪЦ-скръц… Уелър се залюля още по-силно и прелетя над платформата: веднъж, втори път. На третия път се пусна. Дъгата на скока му беше идеална; второто въже се разви подире му и той се приземи на свитите си колене с едно глухо туп, след което се изправи несигурно на крака.

- Фасулска работа — каза той, въпреки че беше задъхан. — Почакайте малко. — Уелър разви второто въже, върна се малко назад и завърза края му за една от подпорите на платформата.

- Еха. — Люк беше впечатлен. — Та това е мост.

- Използвайте краката и ръцете си — каза Уелър. Гласът му ехтеше в шахтата. — Достатъчно здраво е, за да издържи. Само не поглеждайте надолу.

Лесно бе да се каже. На половината път Том вече се потеше, притиснал въжето към гърдите си, с превито тяло и сключил здраво крака около въжето. И тогава направи огромна грешка, представяйки си водата отдолу и падането — студена пот изби на лицето му. Ръцете му затрепериха и той си помисли: „Ще се изпусна, а после ще падна…“

- Том — изрече остро Уелър. — Не спирай да се движиш! Продължавай!

Това го накара да се опомни.

- Добре — отвърна той, преглъщайки страха, събрал се на топка в гърлото му. После се фокусира върху въжето, като се опитваше да не мисли колко още му остава. Долови стъпките на Уелър по металната платформа, след което старецът зае позиция под него и го подхвана в мига, в който Том скочи на платформата. — Благодаря — каза той, преглъщайки въздуха, който имаше лек привкус на бъркани яйца. — Просто се вцепених.

Уелър го потупа по рамото.

- На всекиго се случва понякога.

- Защо се изкачваме нагоре? — прошепна Люк, докато се движеха в индианска нишка нагоре по галерията. — Не трябваше ли да вървим надолу?

- Отворът всъщност се намира по-ниско от нивото, на което ще работите — измърмори Уелър. — Тежките метални кофи се влачат по-лесно надолу, отколкото нагоре.

- Но все пак ще излезем под Чъкитата, нали така? — попита Том. Тунелът се оказа доста по-нисък и тесен, отколкото бе очаквал. Представял си бе просторни високи тавани, а всъщност само на деветдесет сантиметра над главите им минаваше плетеница от кабели и маркучи. Усещаше как тежестта на тоновете скала и земя отгоре го притискат.

Тогава нещо друго привлече вниманието му. Не стъпваха по суха земя, а шляпаха през локви вода, събрала се тук-таме на обточения с релси под. Въздухът беше много влажен и освен това усещаше и чуваше глухото барабанене на капките вода, които се отцеждаха от тавана по главите и раменете им. „Намираме се под воден пласт, но явно налягането на въздуха е достатъчно високо, за да попречи на нивото на водата да се повиши.“ Или просто мястото, където се намираха, представляваше изолиран джоб, а водата беше навсякъде около тях. В което нямаше никаква утеха. Ако пробиеха грешната стена, можеха да се окажат повлечени от буен воден поток.

В края на тунела свиха надясно. Том веднага усети разликата — тази галерия беше по-висока и по-широка. Тук-таме се виждаха пръснати части от машини: четвъртит метален контейнер, стърчаши от камъка парчета метал, оръфани мрежи, обточени по стените. Нещо проблясна на лъча на фенерчето му и Том чу Люк да казва:

- Еха, това злато ли е?

- Не, това е златото на глупците: пирит. Истинското злато е малко по-матово и около него винаги има много кварц. — Уелър опипа стената с лъча на фенерчето си и посочи към една дебела млечнобяла жилка. — Ето тук има малко. Това мръснооранжево вещество.

- Това ли било? — попита Люк разочаровано.

- Някои хора са губили живота си за доста по-малко — отвърна Уелър.

Том отвори уста да каже нещо, но тогава се чу едно стържещо бучене. Не бяха стъпки. Звучеше като кошер пчели. В този миг отнякъде далече долетя силен крясък.

Люк ахна сепнато:

- Какво беше това?

- Гласове — промърмори Том, усещайки как косъмчетата на тила му настръхват.

- Чъкитата не говорят.

- Не мисля, че това са Чъкита. — Том се завъртя, напрягайки слуха си, за да долови нещо повече от думкането на сърцето си и скърцането на влажната скала под краката си…

- Искаш да кажеш, нормални хора?

- Да. — От скалата се подаваше краят на една жълта метална тръба. Заприлича му на част от вентилационна система, само че отворът бе прекалено широк. От нея се чуваше слабо пресекливо жужене: далечен прилив и отлив като ромолящия шепот на ситни камъчета, търкаляни от вълните. „Човешки говор.“ — Това какво е?

- Тръба за пренос на руда. Идва от много високо над нас. — Уелър замълча, след което додаде мрачно: — Изглежда, малките негодници държат доста затворници.

- Трябва да направим нещо. — Очите на Люк бяха влажни. — Не можем ли да им помогнем?

- Точно това ще направим. — Уелър кимна с глава. — Да вървим.

Откриха каквото търсеха след двайсет минути, което, помисли си Том, беше на косъм. Още малко и можеха преспокойно да се сбогуват с шансовете си да напуснат мината навреме. Уелър ги преведе по едно преградено с решетка стълбище — първо едно, а после и още едно ниво надолу, — след което продължиха напред с бързо темпо, като минаваха от коридор в коридор, а Люк спираше на всеки завой, за да надраска по едно хиксче.

Първото помещение се оказа по-малко, отколкото бе предполагал — колоните, които дори не бяха равни, а с формата на гъба, се спускаха тънки като свещ от тавана, а надолу се разширяваха и образуваха широка каменна основа. Планът на помещението накара Том да си представи едно много просторно мазе с доста нисък таван, подкрепян от нищо и никакви тънки като клечки за зъби колони.

- Това ли е?

- Не. Забоят е на същото ниво, само че още по на запад. Просто трябва да го открием — каза Уелър.

- Мислех, че знаеш къде се намира — подхвърли Том.

- Оттогава мина доста време.

- Все това повтаряш.

- Ще го намерим.

- Е, да се хващаме на работа. — Люк свали раницата от гърба си. — Откъде да започнем?

Том посочи мястото.

- Постави два експлозива ей там, до голямата колона встрани от центъра. Остави ги тук зад главния вход, където няма да се виждат. По този начин, ако някой надуши миризмата или се приближи…

- Няма да може да го види — довърши Люк. — Хващам се на работа.

- Отивам да разузная — обади се Уелър.

- По-добре изчакай. — Том, отпуснал се на едно коляно и отворил раницата си, вдигна поглед. — Един от нас трябва да те придружи.

Уелър поклати глава, след което хвърли поглед през рамо и каза шепнешком:

- Ще се забавим твърде много. Погледни очите на момчето? Виждаш ли колко са зачервени? Мисля, че е от газа. А и ти също изглеждаш така, сякаш си препил.

- Какво? — Едва когато Уелър го спомена, Том усети парене и смъдене в очите си. — Но миризмата не се е променила.

- Възможно е да не се промени или просто след известно време преставаш да я усещаш — измърмори Уелър. — Дишането ти как е?

- Добре, преди да отвориш дума за това.

- Да, аз също започвам да се задъхвам. — Уелър погледна часовника си. — Колко време още ти трябва?

- Най-много пет минути.

- Значи, ще се видим след малко — отвърна Уелър.

Вече бе подготвил капсул-детонаторите, като постави внимателно всеки заряд върху фитила с помощта на тънки като пинсети клещи SOG, а после, използвайки шило С4, проби дупка за детонаторите. Настроил бе скоростта на изгаряне — тринайсет метра в секунда — и при нормални обстоятелства това нямаше непременно да е проблем: просто дърпаш възпламенителя и си плюеш на петите. В една мина обаче трудно ще намериш открито пространство. За случаи като този имаше дистанционна детонация. Ала единствената възможност на Том беше да инсталира часовников механизъм.

- Готово. — Люк клекна до него.

- Добре, дай ми още няколко секунди. — Погледна часовника си. Петте минути бяха почти изтекли. — Подръж това за момент. Подът е много неравен. — Почака Люк да хване заряда, след което залепи крачетата му за каменната настилка с няколко парчета тиксо. След това разви фитила и с помощта на малко тиксо се погрижи непромокаемата жица да не се навие от самосебе си. — Да вървим.

- Къде е Уелър? — попита Люк на изхода. След това приклекна и надраска два големи хикса с бял тебешир.

- Отиде да търси онова помещение, което си умира да взриви. — Том погледна часовника си. Бяха изминали седем минути. — Колко заряда ти останаха?

- Осем.

Самият той имаше единайсет, както и два калъпа С-4 и още фитил, защото човек никога не знае.

- Хайде. Ако е оставил знаци по пътя, ще можем да го настигнем. При всички случаи ще е по-добре, отколкото да чакаме тук.

- Добре — съгласи се Люк и се изкашля. Носът му беше червен като на елена Рудолф и изобщо изглеждаше така, сякаш току-що е участвал в сериозна кръчмарска свада. — Нещо ме стягат гърдите.

- Справяш се чудесно. Скоро ще бъдем готови. — Том се затътри надолу по галерията заедно с Люк по петите си. Тъй като дробовете му пламнаха от това усилие, той се изкашля и си помисли: „Още десет, най-много петнайсет минути, след което трябва да се измъкнем от тук на всяка цена“. Вдясно забеляза стълбище, а ниско на стената до него — хикс и сочеща надолу стрелка. Докато слизаха, стъпките им отекваха гръмко с отразяващ се в каменните стени екот. В подножието на стъпалата Уелър бе начертал обърната наляво стрелка. „Движим се или на запад, или на юг. — Том си представи плана на местността отгоре. Така щяха да се озоват по-близо до наклонената рампа и no-далече от първата серия заряди. Щяха да разполагат най-много с десет минути, преди първите експлозиви да избухнат. А дотогава вече трябваше да са на път за шахтата. — Дано само да имаме вре…“

- Чакай, чакай — изсъска Люк и забави темпо. — Чу ли това?

Том беше толкова погълнат от мислите си, че нищо не бе забелязал, сега обаче го долови съвсем ясно: ръмжене, последвано от остро дишане и дращещи по скалата крака.

„Уелър.“

Той се спусна с все сили по коридора и грабна ръката на Люк, преди момчето да хукне напред. Двамата се долепиха плътно до каменната стена, на която се четеше знак „X“…

Тъкмо навреме, за да чуят рева, изтръгнал се от гърдите на Уелър.

75

Том щракна превключвателя на узито, след което се завъртя, стиснал здраво оръжието на нивото на кръста си. Люк зае позиция до него.

Бяха четирима. По едно момче от двете му страни и трето, увито на кръста му. Момичето бе възседнало гърдите на Уелър, като Том и Люк бяха пристигнали тъкмо навреме, за да видят как тя откъсва със зъби парче от рамото му. Чу се рязък порещ звук и старецът изви гръб, опитвайки се да сподави писъка си. На слабата светлина кръвта му изглеждаше черна, а плътта му — сякаш разпорена от акула.

Щом долови стъпките от ботушите им по скалната настилка, момичето се обърна и по лицето ѝ премина израз на изненада. Продължаваше да дъвче, докато от устата ѝ висеше дрипаво парче от кожата на Уелър, като дете, натъпкало бузите си със спагети. Лицето на момичето бе изцапано във формата на кървава клоунска маска. Очите ѝ се разшириха, а устата ѝ зяпна, при което парчето кожа пльокна на скалата.

- По дяволите — изрече Люк и двамата с Том започнаха да гърмят с бързи приглушени изстрели: пуф, пуф, пуф, пуф! Том долови потракването на рикуширащите в камъка куршуми; забеляза алените петна, разцъфнали внезапно на гърдите на момичето. Тя се строполи назад, без да издаде и звук. Когато Люк и Том започнаха да стрелят отново, момчетата бяха стигнали до средата на галерията. Разтърсени от внезапни конвулсии, те се свлякоха на земята с изкълчени под неестествен ъгъл крайници.

- Уелър! — Том коленичи до стареца. Момичето бе отхапало достатъчно месо, разкривайки лъскавата повърхност на костта отдолу.

- От-крих го. — Уелър трепереше. Лицето му лъщеше от пот и кръв. Въпреки че бе притиснал с ръка рамото си, Том чуваше тихото кan-кan-кan. — В края на галерията. Тъкмо се в-връщах, когато тези малки к-копеленца ме нападнаха. Из-зобщо не ги в-видях.

- Защо не извика за помощ? — попита Люк.

Том знаеше защо; прочете го в сълзите, които се стичаха по лицето на стареца. Уелър не бе искал да ги издаде. „Не стига, че е такъв инат, ами дори е готов да плати с живота си, за да е сигурен, че планът ще успее.“ Той съблече термоблузата, която бе взел от мъртвото момче, и с ножа я наряза на ивици.

- Да знаеш, че ще боли — каза той.

- П-просто го направи — отвърна Уелър и издаде гъргорещ едва доловим писък, когато Том запуши раната с парче плат. Старецът дишаше тежко, докато Том превърза надве-натри мястото. — Отбелязах с тебешир залите. Безопасните помещения са малко по-нататък и надолу по едно стълбище. Само че трябва да побързате.

Том знаеше, че старецът има право. Там, откъдето бяха дошли тези деца, сигурно имаше още. След като двамата с Люк завлякоха телата в един ъгъл, той помогна на Уелър да заеме позиция, облегнат на стената, и постави в скута му едно узи.

- Не използвай фенерчето. Ако някой се появи и не чуеш името си, не издавай нито звук.

- Не се тревожи за мен — каза Уелър.

- Десет минути — отвърна Том и двамата с Люк се втурнаха напред.

Първият забой беше още по-подходящ за целта от онзи, който вече бяха заредили с експлозиви. Камерата, прокопана в скалата, беше по-просторна, а подпорните колони — no-нестабилни. По пода се виждаха пръснати камъни и чакъл. Осеяните с дупки колони изглеждаха като проядени от молци.

- Божичко — промърмори Люк. — Имам чувството, че само да го бутнеш, ще падне.

- Заеми се с тази зала. Използвай всичкия фитил. Съсредоточи се върху колоните в средата. После ме чакай. Не мърдай оттук, докато не се върна. — Като стигна до изхода, се обърна. — Ако не чуеш името си, вдигаш пушката и стреляш по всеки, който влезе.

- Можеш да разчиташ на това — отвърна Люк. — Късмет.

„Няма ли да спрат да го повтарят?“ В края на тунела, който взе на бегом, зърна следващия знак „X“ и сочеща надолу стрелка. Спусна се бързо по стълбите, свърна остро наляво и пробяга през изникналия пред него коридор — и тогава забеляза вдясно зейналата паст на залата.

Тази камера беше доста по-различна: гора от тънки и високи каменни колони, разположени в огромен купол с разкъртени стени и пукнатини, полазили под формата на паяжина. Стените бяха набраздени с лабиринт от цепнатини и почти хоризонтални пластове сив камък. Започна да изучава цепнатините, посоката, в която пресичаха и прорязваха скалата. Приличаше на гниещия гредоред на занемарено мазе, сгушено в основите на къща от солиден камък. Само да махнеш гредите и да издълбаеш стените, и стаята отгоре — не дай си боже и цялата къща — ще рухне.

Той се хвана за работа, поставяйки по един снаряд в основата на две колони. После започна да се катери по стените, запъвайки ботуши в процепите и пролуките и използвайки върховете на пръстите си, за да се повдигне и да достигне издълбаните ниши, където миньорите бяха къртили скалата с длета и чукове. Поставяше експлозивите възможно най-навътре, като, застанал на пръсти, се изтласкваше силно напред. Назъбените камъни дращеха и жулеха гърба и гърдите му, забиваха се в краката му. Работеше трескаво: промушваше се в изровената ниша, измъкваше се заднешком, после се придвижваше нататък, опрял гръб в стената, и прикрепяше експлозива към скалата само на няколко сантиметра от носа си.

Когато стигна до шестата ниша, му хрумна нова идея. Настройването на часовниковия механизъм на всеки заряд щеше да отнеме прекалено много време.

„Но ако мога да настроя само един…“

Измъкна се от нишата и клекна на земята; извади от раницата си четири, пет, шест фитила. Замисли се отново. После се залови за работа с ножа и тиксото, свързвайки отделните фитили под формата на голяма паяжина. Девет метра, четирийсет и пет секунди за трийсет сантиметра: почти двайсет и пет минути. Нямаше нужда от часовников механизъм. При всичкия този фитил това помещение щеше да избухне последно, но тук щеше да е най-мощната и концентрирана експлозия. Ако Уелър беше прав, от Чъкитата го деляха не повече от осемнайсет метра корозирала скала. Подът просто щеше да поддаде.

„Може да пропаднат дори до наводнените нива и ако там има джобове със сероводород, в крайна сметка ще експлодират. — Откъсна със зъби още едно парче тиксо и вдигна камъка, с който бе затиснал фитила. — Ако се запалят…“

До слуха му достигна силно стържене, когато някой изрита изпречил се на пътя му камък. Шумът накара Том да се обърне леко подразнен. Нали беше казал на Люк да остане на онова място, изобшо да не мърда оттам? Боже, само ако беше реагирал малко по-нервно, щеше да застреля хлапето.

В този миг обаче Том осъзна едновременно две неща.

Първо, не би могъл да гръмне Люк, защото бе проявил глупостта да остави узито подпряно на раницата си.

И второ, имаше посетители.

Момичето очевидно бе имало сериозни неприятности, преди да се промени. Може би с наркотици или с някоя банда. Или пък е била жертва на насилие. Белегът, който пресичаше лицето ѝ, вероятно беше от нож.

С екипировката си невротичното наглед момче му заприлича на нинджа. На хърбавите му рамене висеше патрондаш с гранати М430. Но те не могат да бъдат изстреляни без гранатомет, така че не бяха проблем.

Пушката на Обезобразената обаче…

76

Алекс се бе натрясквала до козирката един-единствен път, и то съвсем сама: тогава се бе затворила в мазето на леля си заедно с приятелите си Глок и Джак. В пиянството ѝ нямаше нищо забавно — не изпита никакво чувство на облекчение или еуфория, нямаше го и кискането, а само едно влудяващо замайване на главата: не толкова виене на свят, колкото усещането, че пада назад и потъва в много дълбока вода. Затвореше ли очи, ставаше триста пъти по-лошо — мракът зад клепачите ѝ се въртеше ли, въртеше. Не ѝ прилоша, нито ѝ се доплака, само че следващия път, когато се настани удобно с глока, реши да я кара по-полека с Джак.

Онова чувство — сякаш се носи в черен водовъртеж — го изпитваше и сега.

„О, не, защо точно сега?“ Тя стисна зъби, опитвайки се да овладее този шеметен световъртеж. Разбира се, знаеше каква е причината да се чувства така. Той мислеше за нея, кроеше какво ще направи. Дори нещо по-лошо — филмът вече се прожектираше в главата му, а образите проблясваха в забързан ярък калейдоскоп: Алекс размахва ръце, докато Леопарда я приковава към земята, стиска гърлото ѝ с една ръка, за да не може да вика, а с другата разкъсва и съдира нейните…

„Стига. — Тя се зашлеви по дясната буза с парещ шамар, от който дъхът ѝ пресекна, а очите ѝ се насълзиха. Образите моментално се разсеяха, също както идеалното отражение на небе и дървета в езеро се разкъсват в мига, в който хвърлиш камък във водата. — Хайде, хайде, съвземи се…“ Тя се зашлеви втори, а после и трети път, само че толкова силно, че плясъкът отекна оглушително в мрака. В главата ѝ сякаш нещо изщрака; ослепителна светкавица разсече влудяващия световъртеж и тогава ужасното чувство на пропадане се изпари, а умът ѝ се проясни.

Дишаше тежко. Леопарда, чиято миризма беше гореща, плътна и сладникава като врял мед, размесен с нечистотии, сигурно се бе хранил наскоро, защото дъхът му излъчваше лепкавата мазна воня на тлъсто месо и влажен бакър. Жълтата светлина на електрическото му фенерче приличаше на мътно сияние, което с всяка изминала секунда ставаше все по-ярко и по-отчетливо. Тя отстъпи заднешком като рак и в бързината се спъна в Даниел. Усетила, че дишането му се променя, Алекс си помисли, че би било от полза да извика, докато все още можеше. Глупачка. Тук нямаше кой да я чуе, да ѝ се притече на помощ, намираха се прекалено дълбоко. Единственото живо същество, което се интересуваше от Леопарда, беше Черната вдовица, но тя сигурно беше заета някъде. Може би да реже пържоли за дългата редица гладни гърла.

Лъчът на фенерчето обходи отрупания с камъни под и накрая я прикова на място. Алекс замижа, заслепена от внезапната ярка светлина, и заслони очите си с ръка, но при все това не виждаше нищо. Светлината за миг я остави на мира и приклещи Даниел, който почти не реагира. Клепачите му потрепнаха и той извърна глава; преглътна. Но това беше всичко. Той не можеше да ѝ помогне. Никой не можеше да ѝ помогне. Светлината се плъзна обратно и в продължение на пет секунди остана прикована върху нея. И тъй като вече знаеше какво да очаква, тя впрегна цялата си воля да попречи на мозъка си да даде на късо, но или чудовището си играеше на криеница, или наистина бе в състояние да го контролира. Във всеки случай нищо не се случи. Стига да останеше жива през следващите десет минути, би могла дори да открие причината за това.

Щрак.

Пълен мрак. Единственото, което виждаше, беше виолетовият контур на главата и раменете на Леопарда и очертанията на узито. Дали не би могла да грабне оръжието? Ушите ѝ се наостриха. Долови леко шумолене, търкането на памучен и кожен плат и накрая стържене- то на метал о скала. „Оставя оръжието си.“ Ботушите му проскърцаха наблизо. Изхрущя камък.

Тя приклекна, готова да побегне. Планът на галерията беше прост. Даниел се намираше от дясната ѝ страна; Леопарда — пред нея и малко наляво; тъй като беше десничар, той носеше узито с препасан на гърдите ремък, така че да може да го свали с дясната си ръка. Значи, пушката беше от лявата ѝ страна. Едно оръжие по-малко. Обикновено Леопарда носеше и един глок, затъкнат на кръста му. Беше ли го зърнала по-рано този ден? Не помнеше.

Усети как момчето се приближава. Миризмата му беше всепроникваща — вряща черна мъгла. Дъхът му беше накъсан и накиселяваше от възбудата.

Щрак Светлината, ярка и пареща, блесна право в очите ѝ. Беше толкова наситена, сякаш пронизваше очите ѝ с иглички, и Алекс усети, че по страните ѝ потичат сълзи.

Леопарда, който се намираше само на три метра от нея, беше изправен пред важно решение. За да остане верен на намерението си, което Алекс бе зърнала като мимолетно видение, той щеше да има нужда от двете си ръце. Би било трудно да усмири съпротивляващо се момиче с една-единствена ръка. Следователно щеше да изключи фенерчето или да го остави на земята, за да свободи ръцете си. По-скоро ще го остави, помисли си Алекс. От досегашния си опит знаеше, че Променените не изпитват особена нужда от светлина, но интуицията ѝ подсказваше, че момчето я бе донесло със себе си, за да може тя да проумее напълно какво ще се случи, а може би искаше жертвата му не само да усеща, но и да вижда какво прави с нея. Но не беше изключено да остави светлината просто по навик. В предишния си живот Леопарда сигурно е бил от онзи тип хора, които обичаха да наблюдават.

И тогава Леопарда стори нещо неочаквано. Той отстъпи вдясно, без да я изпуска из очи, и приклещи фенерчето между две дървени подпори на нивото на кръста си. Умно. Така светеше в гърба му и право в нея. Ала щом момчето отстъпи встрани, погледът ѝ попадна на кръста му и тя успя да го разгледа добре, тъй като Леопарда не носеше яке. Все пак в мината беше сравнително топло, пък и сигурно е смятал, че ще плувне в…

Изведнъж той се озова до нея с такава бързина, че не и остана време нито да побегне, нито да забие коляно в чатала му или палци в очите му. В първия миг беше на разстояние три метра, а в следващия я притискаше към студения под. Главата ѝ се удари в скалата. В черепа ѝ се отприщи болка и въздухът изсвистя от дробовете ѝ.

Останала без дъх, тя започна да се гърчи и извива, докато той я притискаше под себе си: яхнал гърдите ѝ, той се опита да сграбчи ръцете ѝ. Тогава тя замахна с лявата си ръка и усети как изпотрошените ѝ назъбени нокти издират лицето му. Той се дръпна от нея, изръмжавайки от болка, и на светлината на фенерчето Алекс зърна потеклите струйки кръв. Хватката му се отпусна и тогава тя се надигна, сви ръката си в юмрук и се прицели в адамовата му ябълка.

Ръката на Леопарда се стрелна напред. Избягвайки удара, той сграбчи китката ѝ и заби коляно в болното ѝ рамо. Алекс нададе писък. Тогава той я зашлеви с бързо отсечено движение и много по-силно, отколкото преди малко се бе ударила сама. Експлозия от болка избухна точно под лявото ѝ око. Съзнанието ѝ избледня и тя отпусна ръце. Като през мъгла забеляза как той се извива, сякаш да я удари отново…

Оттатък галерията отекна приглушен грохот, нисък, но непогрешим: изстрели от пушка.

Леопарда замръзна и тя усети как тежестта му се измества. Той изви шия, за да погледне през рамо, и тогава натискът върху рамото ѝ отслабна.

„Сега е моментът!“ Лявата ѝ ръка се стрелна напред, напипа с пръсти твърдата пластмаса и издърпа глока, затъкнат на кръста му. Тя заби дулото на пистолета в корема на Леопарда, точно в пъпа.

Глокьт си е глок, а красотата на всеки глок беше в това, че нямаше предпазител и изобщо нищо, което собственикът му да пропусне да дръпне напред или назад. Просто се прицелваш и стреляш. Алекс познаваше много добре това оръжие. А и бе разполагала с много време да изучи тъкмо този пистолет. С него Леопарда бе убил Рей пред очите и. Можеше да познае един „Сайдърлок“¹ в мига, в който го зърнеше, защото бе монтирала такъв на пистолета от баща си. Така че глокьт на баща ѝ разполагаше с вграден предпазител на спусъка.

За разлика от пистолета на Леопарда. Единственияш залог беше дали Леопарда държи патрон в дулото. Нямаше време да проверява, нито да натиска превключвателя, защото за това бяха нужни две ръце, а тя разполагаше с една.

Наистина голям залог.

А тя имаше право на един-единствен опит.

И просто го направи.

¹ Siderlock — американска марка спусъчни механизми. — Б. пр.

77

Грохотът от стрелбата беше истински кошмар, който ехтеше и отскачаше от каменните стени: ка-ка- ЧЪНК-ЧЪНК-крънч-кръ…

Том запрати камъка по права линия, сякаш мяташе фризби — номерът беше в китката. Камъкът изсвистя във въздуха и уцели момичето право в гърдите в мига, в който тя вдигаше пушката — Том бе забелязал проявената от нея немарливост и прекомерна самоувереност, щраквайки затвора на пушката още преди да е вдигнала приклада и насочила дулото. Разполагаше с две секунди за скок и той пое риска.

Пушката гръмна. Грохотът беше оглушителен. От дулото лумна ярка светлина, но той беше жив, за да я види. Втори шанс нямаше да получи. Въпросът беше: узито или нейната пушка, но узито беше по-близо. Той се хвърли надясно, но тя се завъртя, презареждайки пушката, и зачака да види къде ще се приземи.

Имаше време само да си помисли: „Твърде късно…“.

Изобщо не чу изстрела, защото още не бе възвърнал слуха си. Но болката, която очакваше да изпита от разкъсващия плътта му куршум, така и не дойде. В следващия миг той се строполи на пода и грабна узито…

Момичето падаше. Пушката се изплъзна от ръцете ѝ. В мрака на отсрещния коридор Том зърна нов проблясък, щом някой стреля по хилавото момче, ала то беше вече офейкало. Сърцето на Том биеше бясно — усещаше го, без да го чува, заради силното бучене в ушите си. Една налудничава мисъл прекоси съзнанието му: още няколко изстрела от близко разстояние, и щеше окончателно да оглушее. Той зачака, като трепереше и дишаше учестено, докато накрая светлината не стана съвсем ярка и той успя да зърне достатъчно, за да разбере кой стои пред него.

- Тук съм — каза той, без да си прави труда да шепне. Насочи узито към тавана.

Люк свърна към него. Лицето му беше бледо. Устните му се раздвижиха:

- Добре ли си?

- Да. Благодаря, че не ме послуша. — Том долови леко свистене, щом гласът му взе да си пробива път през монотонното бучене.

На угриженото лице на Люк се появи леко крива усмивка.

- Щях да остана на място, само че забелязах децата, които се бяха запътили право към теб. — Веждите му се извиха нагоре, щом зърна импровизираната мрежа от фитили. — Еха. Това е много яко.

- Да. — Ала тогава му хрумна, че целият му труд можеше да отиде на вятъра. Щом Хилавия се върнеше заедно с приятелчетата си, трябваше просто да прережат фитилите. Замисли се за двата калъпа С-4 в раницата си. — Хайде, трябва да блокираме достъпа до тази зала, след което да се омитаме.

Той накара Люк да постави единия калъп на пода на изхода, а другия закрепи на самия му свод. Всеки от тях свърза с фитил, втъкнат в капсул-детонатор, и с помощта на ножа преряза надве детониращия шнур.

- А сега върви. Довърши си експлозивите и включи часовниковите механизми. Ако не се появя до трийсет секунди, този път не ме търси.

Очите на Люк обходиха лицето му, вероятно за да провери дали говори сериозно.

- Не се шегувам — каза Том.

Люк кимна отривисто.

- Но се надявам да дойдеш. Моля те, Том.

„Повярвай ми, и аз искам същото. — Когато Люк се отдалечи, Том се втурна обратно в залата, извади от раницата си два възпламенителя М60, след това изрови едно фенерче и го включи. Докосна мрежата от фитили. — Дано само експлозията на изхода не ги запали прекалено рано.“ В такъв случай нямаше да успее да се измъкне навреме.

Той се спусна към изхода и огледа тунела. Люк вече не се виждаше. От стрелбата бе изминала близо една минута. Том закрепи фенерчето в джоба на панталоните си, извади възпламенителя, отстрани предпазната тапа и промуши свободния край на фитила възможно най-на- вътре. След това затегна тапата и махна безопасната игла. Повтори същото с другия фитил.

„Дано стане от първия път.“ В краен случай възпламенителите М60 позволяваха да бъдат запалени повторно, но той предпочиташе да не го прави. Том хвана халката, след което я натисна, завъртя и дръпна. Чу се едно остро nyк и въпламенителят се запали.

„Бързо, бързо, бързо.“ Той коленичи до другия възпламенител и хвана халката — натисна, завъртя и дръпна.

Пук.

И побягна.

78

Чу се оглушителен трясък — тътенът рикушираше, отскачаше и се отразяваше, подет от скалите. Глокьт отскочи и куршумът се заби в корема на Леопарда. Той се строполи моментално с безжизнено отпуснати крайници, напомняйки марионетка, чийто кукловод някой бе срьчкал внезапно. На жълтата светлина шурналата кръв изглеждаше тъмнооранжева. Обратният удар на газовете изпръска ръцете и лицето ѝ. Той взе да се гърчи, проснат върху нея като непосилен товар. Отблъсквайки го встрани, тя се претърколи и застана на ръце и крака, като продължаваше да стиска глока. Усещаше, че дишането ѝ е учестено, но не чуваше нищо; звукът беше далечен и приглушен.

Колко време измина, откакто бе стреляла? Пет секунди, най-много десет. Дали отвън не чакаха и други? Нямаше никаква представа. Стрелбата на онази пушка бе долетяла отдалече, но щом като тя ги чу, не беше изключено те също да са чули глока и да идват насам тиче- шком. Не разполагаше с никакво време; двамата с Даниел трябваше веднага да се…

Движение. Отляво. Тя се размърда, повдигайки дулото на глока…

- Даниел. — Разбра, че е изрекла името му на глас, по въздуха, излетял от устата ѝ. В носа ѝ се надигна вонята на изгорял барут и на станалите на пихтия вътрешности на Леопарда. Премигвайки срещу кръвта, тя се спусна към мястото, където Даниел седеше преди малко, подпрян на стената. А когато се втренчи в нея, ококорил очи, Алекс осъзна как трябва да изглежда с всичката тази кръв, плиснала по ръцете и лицето и потекла на гърдите ѝ. — Даниел, това съм аз, Алекс.

Устните му помръднаха. Стори ѝ се, че изговаря името ѝ. „Нямаме време за това.“ Тя остави глока настрана, след което го сграбчи за рамене и го разтресе, докато накрая главата му не увисна. Тогава приближи лице до неговото.

- Даниел, Даниел! Можеш ли да се изправиш? Хайде, кажи нещо!

- Алекс. — Този път го чу. Очите му примигнаха и се съсредоточиха върху нея. Веждите му се свиха в гримаса. — Алекс. Какво… какво…

„Време, време, време!“

- Хайде, Даниел, ставай, стани, изправи се! — Тя го сграбчи за парката. — Трябва да тръгваме! Можеш ли да вървиш? Можеш ли да се биеш?

- Д-да се б-бия? — попита неразбиращо той, сякаш думите бяха на суахили¹. — Аз…

В мрака нещо се стрелна покрай дясното ѝ рамо. Тя ахна изплашена и тогава зърна пърхащите очертания на един прилеп, който прекоси светлината и се стрелна в главната галерия. „Изстрелът сигурно го е подплашил.“ В галерията изхвърчаха още прилепи. Таванът ѝ беше сводест, но невисок — най-много три метра. Тя се наведе и усети как течението бръсва косата ѝ, докато животните прелитаха над нея.

И двамата трябваше да се махнат оттук. Ако Даниел можеше да върби сам, добре, но ако трябваше, беше готова да го влачи. Тя коленичи и претърколи тялото на Леопарда, забелязвайки дупката с големината на юмрук, която куршумът бе оставил на нивото на гръбначния му стълб. Кръвта му течеше на каменния под, образувайки пурпурна локва. С бързи движения тя свали от крака му калъфа заедно с ножа, след което потупа джобовете на туристическите му панталони. В джоба на дясното му бедро пръстите ѝ усетиха познатите очертания на два резервни пълнителя за глока и един за узито. Добре. — Тя напъха пълнителите в собствените си джобове и пристегна калъфа за ножа на десния си прасец. — Нямаме друг избор, освен да се върнем по пътя, по който дойдохме. — Докато стягаше каишката възможно най-плътно, вече планираше следващите си ходове. — Трябва да намеря стълбището… щом наближим, може да надуша миризмата на Променените и така да намерим вярната посока.“

Усетила, че Даниел се размърда, до слуха ѝ достигна стържене и проскърцване на камък и тогава тя замръзна…

Изведнъж миризмата му взе да лъха на нещо кисело и развалено — не можеше да има грешка. Съзнанието ѝ се завъртя и направи скок и тогава тя се видя да лежи просната на скалите със следи от кръв по шията, откъдето той щеше да къса със зъби парчета от плътта ѝ. Усещаше острата фантомна болка от впития в гърба ѝ остър камък и соления, но сладък вкус на собствената си кръв в устата му…

Това щеше да бъде мирисът и гледката на смъртта ѝ.

Погледът ѝ се плъзна надясно. Даниел седеше облегнат на стената. Окьрвавените ѝ ръце лежаха на раменете му. Тъй като той трепереше, черното око на глока се местеше насам-натам и все пак оставаше приковано в нея.

Тя отвори уста. Ала оттам не излезе нищо, дори въздух.

- Аз… — Лицето му се скова от паника и непознат до този момент ужас и тя забеляза — и надуши, — че той най-сетне бе осъзнал какво се случва с него.

Значи, правилно се бе досетила за причината, поради която Черната вдовица ги бе оставила заедно. Алекс не бе ходила на лов, но затова пък познаваше деца, които бяха. Отстреляш ли първия си елен, вече си изцапан с кръв и ще носиш дамгата на убийството като ръждивокафяв печат на челото си, като начертан с пепел символ в деня след Тлъстия вторник².

Даниел щеше да се изцапа с кръв, с нейната кръв. А може би това беше напълно естествено — като паяк, който обвива в пашкул снесените яйца, след което улавя в мрежата си някоя огромна тлъста муха. Черната вдовица знаеше, че щом Даниел се излюпеше, щеше да има нужда от хубаво прясно тяло, с което да се нахрани.

- Н-не мога — каза Даниел. — Ти… ти вече знаеш. С-сигу- рен съм. Алекс, ти… ти т-трябваше д-да…

- Не — отсече твърдо Алекс. — Даниел, аз не съм такъв човек. Познаваш ме добре. Освен това още нищо не се знае. Вероятно ще си различен, но засега не можем да бъдем сигурни…

- Н-не. — Той поклати бавно глава. Ръката му лепнеше от кръвта на Леопарда и тя наблюдаваше с ужас как Даниел поднася пръсти към носа си. Миг по-късно езикът му се плъзна навън да вкуси кръвта. „Променените не се хранят с Променени.“ В дробовете й не остана дори една молекула въздух. Следеше напрегнато емоциите, които прекосяваха лицето му: отвращение, страх и… глад. Челюстта му се раздвижи и той изплю червеникава слюнка.

Узито беше зад нея и твърде далече. В себе си имаше нож, но беше изключено да го извади навреме. И бездруго не знаеше как да го хвърли.

- А-Алекс. — В гласа му звучеше отчаяние. Зъбите му бяха оранжеви. Очите — прекалено изцъклени и тя подуши точно какво предстои да се случи. — Не мисля, че мога да го с-спра. Дори не знам дали ис-скам.

- Разбира се, че искаш — отвърна тя. — Даниел, борил си се с тях толкова дълго.

- Вече съм изморен — каза той. — Усещам го как р-расте в мен. Мисля, че… трябва.

„Не — помисли си тя, обзета от паника. — Това също е рак като моето чудовище.“

- Даниел, познаваш ме добре. Говориш с мен. Ти не си един от тях. Все още си самият себе си.

- Но това няма да продължи задълго. Усещам как… се изплъзвам. Все едно да уловиш мъгла. Вече… не мога да се владея. — Гърдите му се повдигнаха и той задиша тежко, изричайки с мъка думите. — Н-не знаеш… н-нямаш представа какво з-значи да губиш с-себе си малко по м-м-мал- ко.

Ала тя знаеше. Тя пое дъх, пресеклив и сподавен.

- Трябва да опиташ. Даниел, откажеш ли се, то ще победи.

- 3-знам. — Той отпусна глава на скалата и затвори очи, но само за миг. — Джак, о, Джак… в-вината е моя. Толкова с-сьжалявам.

- Даниел — започна тя.

Момчето опря дулото в челюстта си.

- О, господи — изрече той.

¹ Официален или национален език на пет африкански държави: Танзания, Кения, Уганда, Коморски острови и Демократична република Конго. Той е майчин за едва пет-шест милиона души, но е втори език за около четирийсет милиона африканци. — Б. ред.

² Денят преди началото на постите, четирийсет и седем дни преди Великден. — Б. ред.

79

Чу го два пъти: първо изстрела на метър и половина от нея, а след десет секунди и неговото далечно смътно ехо — сякаш този път, помисли си тя, разумът и най-сетне бе рухнал.

Изгорелите барутни газове увиснаха във въздуха като димна завеса. Виждаше всичко наоколо в червено и черно. Тогава стените завибрираха, а подът затрепери. Цялата се тресеше. Първата — всъщност единствената — ѝ мисъл беше, че е изпаднала в шок. Всичко в нея се сриваше, мозъкът й се разпадаше на парчета — може би завинаги. Сигурно чудовището се бе уморило от цялата тази игра, решавайки най-сетне да се вземе в ръце и да нанесе своя велик, запомнящ се — окончателен — удар. Алекс се примири със съдбата си. Само че светът не избледня. А самата тя не изгуби съзнание, не умря, дори не полудя. Очите ѝ бяха като обектив на фотоапарат и с всяко премигване затворът щракваше и заснемаше все една и съща картина: червено-черна; червена и очите на Даниел, черна и очите на Даниел и накрая — безжизнените потъмнели очи на Даниел.

Скалата отново се разтресе. Този път тя долови потракването на камък, отскочил от скала.

И далечния грохот на експлозия.

80

Крис може би щеше да забележи, че се задава, ако не бе настоял Нейтън да поспи пръв. Беше поел последния пост, преди да продължат, и затова не беше в най-добрата си форма и не разсъждаваше особено логично.

Непростима грешка.

Пътеката, по която вървяха, беше обточена с редица електрически стълбове, издигнати на тясна ивица обезлесена земя, опасана от двете страни с гъста широколистна и борова гора. На места дърветата сплитаха клони в плътен балдахин, ала пътят през гората беше относително проходим. На нивото на земята сечището представляваше прочистена от дърветата права отсечка, която можеше да им спести поне осем километра лъкатушене и лутане из горите. Пътеката беше истинско изкушение, но при други обстоятелства Крис щеше да прояви достатъчно здрав разум да стои далече от нея. Винаги беше за предпочитане да използваш прикритието на горските гъсталаци и сенки. Именно този естествен балдахин го изпълваше с измамно чувство за сигурност, както всъщност и фактът, че се придвижваха нощем. Тези две обстоятелства им осигуряваха добро прикритие, да не говорим, че пълната луна превръщаше пътеката в зелен паваж и щеше да бъде лудост да не се възползват от него.

„Още два дни, само още два. — Главата на Крис пулсираше от умора. Вятърът режеше като с нож и студът изсмукваше мозъка му. Снегоходките му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше изморен до смърт и вървеше повече по навик, отколкото е някаква ясна цел. — Тогава ще бъдем там и може би ще намерим онези деца.“

На около трийсет и шест метра напред червеникавокафявият скопец на Нейтън проправяше пъртина покрай призрачно зеленикавите сенки встрани от пътя. Това беше твърде много. Обикновено ги делеше не повече от девет метра разстояние. Обаче на Лена отново ѝ бе прилошало и сега той я чакаше да привърши.

- Само още два-три часа и ще спрем за почивка — каза Крис и ѝ помогна да се покатери на седлото. Щом Лена се отпусна на гърба на коня, той затропа недоволно с копита и тогава Крис забеляза, че животното свива уши, а тялото му се напряга. — Лена, дръж високо главата му и затегни юздите… Спокойно — каза той, щом жребецът се опита да я хвърли, след което се укроти и задиша тежко.

- Може би той също е на предела на силите си — отвърна Лена. На палтото ѝ личеше малко жълто петно от повръщано. — Така че трябва да спрем.

Далече напред Нейтън извика:

- Проблем ли има? — Крис извърна глава. В този миг Нейтън, който се намираше на четирийсет и пет метра разстояние от тях, тъкмо обръщаше коня си. — Да не се опитва да ви хвърли? — извика старецът. — Искате ли да спрем за кратка почивка?

- Да — измърмори Лена.

- Няма нужда — извика в отговор Крис. Трябваше да го настигнат. Цялото това крещене го изнервяше. Нейтън трябваше да е по-съобразителен, но явно всички бяха изморени. Крис махна на стареца да продължи и забеляза как Нейтън кимва утвърдително, след което извива коня напред и се отправя към малко възвишение.

В мига, в който се обръщаше към Лена, забеляза, че скопецът на Нейтън се спъна. Просто леко накуцване. Нищо сериозно.

В този миг нещо огромно изникна от дясната страна на стареца, формата му беше толкова необичайна и толкова високо над земята — на нивото на главата, — че умът му не можа да проумее какво вижда.

Цепеницата, която беше наистина голяма, изхвърча от гората с такава скорост, че разсече въздуха като свирка.

- Нейтън! — изкрещя Крис, ала твърде късно. Беше твърде късно още в мига, когато скопецът се препъна в нарочно обтегнатата на пътя жица.

Боздуганът — огромен стенобоен инструмент, издялан от едно-единствено солидно дърво — уцели Нейтън от дясната страна. После се завъртя във въздуха и се разби в дърветата от другата страна. Главата на стареца отскочи наляво, някаква кост изпука и накрая тялото му се изхлузи от седлото — но не падна. Десният му крак се заплете в стремето, а когато въжето, на което бе завързан боздуганът, се изопна и той се понесе назад, Нейтън вече падаше, тогава скопецът се изплаши и се вдигна на задните си крака.

Така че главата на Нейтън се оказа на точното място. Може да е бил само замаян или вече да се е намирал в безсъзнание. Това нямаше значение.

Тежкият край на боздугана се заби в лявото му слепоочие, издавайки едно мокро и кухо туп. Този път главата на Нейтън се изви така рязко, че Крис долови ясното щрак, когато вратът му се прекърши. От устата на стареца изригна фонтан от кръв, а смазаният му череп приличаше на черен кратер от съсирена кръв и натрошена кост. Скопецът изцвили ужасено и рухна в снега.

Всичко това отне не повече от четири секунди, ала Крис се бе размърдал още след първата.

- Нейтън! — Той се запрепъва в дълбокия сняг, забавен от снегоходките. Зад себе си чуваше ужасените писъци на Лена. Той се препъна в снега, след което бързо се изправи. Вината беше негова; не биваше да пътуват нощно време, ала вече беше твърде късно, твърде късно, твърде късно.

И тогава — пак твърде късно — се сети за нещо: където имаше един капан, често изникваше и втори.

Левият му крак пропадна в снега. Миг по-късно нещо тънко се вряза в пищяла му, изопна се докрай и накрая щракна. Тялото му полетя напред. В последния миг той се завъртя, за да поеме удара с рамо вместо с протегнатите си напред ръце, ала снегоходките пак го забавиха. Той се просна в снега по ръце и крака, а върховете на снегоходките се забиха в слегналия се твърд сняг.

Долови движение над себе си. До слуха му достигна силен бучащ и трещящ звук и нещо изхвърча от гората. Той наведе глава надясно, ала в крайна сметка нищо не се появи. Нямаше друга бухалка. Не и от тази страна. Не и оттам. Ала нещо определено се приближаваше, защото тогава се разнесе чудовищен трясък, и в този миг Крис най-сетне разбра.

Твърде късно.

Капанът се спусна отгоре — само че този път не беше боздуган, а плоска и тежка дървена талпа. Дори да беше ден и да се бе сетил да погледне нагоре вместо настрани, пак нямаше да я забележи заради тънката тъмнозелена мрежа, рзпъната отдолу за камуфлаж. А тази зелена луна я правеше още по-невидима.

Смъртоносният капан се носеше към лицето му. Той зърна острите шипове на пирони, зеления проблясък на стъкло…

И настръхналата четина от железни шипове.

81

Фитил с дължина един метър и половина и скорост на горене две минути и четирийсет и пет секунди на метър означаваше приблизително четири минути, а той го беше прерязал надве. През първата минута Том тичаше презглава по стълбите. А в края на втората се носеше по галерията, водеща към забоя, където би трябвало да го чака Люк.

Взривът беше много силен — нещо повече от двоен бумтеж. Експлозията проряза въздуха и скалата се разтресе толкова силно, че от тавана заваля дъжд от пясък и чакъл. Няколко секунди по-късно в тесния тунел нахлу задушлив поток стрита на прах скала и изгорели газове. Кашляйки заради посипалия се наоколо пясък, Том тичаше с все сили през галерията, без да се опитва да пази тишина и ослушвайки се за друг — още по-голям — взрив, но такъв не последва.

„Добре. — Помисли си, че самият забой не се е срутил, което беше добре. Това обясняваше също и повишената концентрация на сероводород. Но го измъчваше лошото предчувствие, че ако наистина имаше друг вход, тази част от мината съвсем скоро щеше да стане доста пренаселена. Часовникът в главата му тиктакаше. — Осемнайсет секунди.“

Наближавайки забоя, Том надуши острата миризма на никотин.

- Колко оше ти остават? — попита той.

Люк тъкмо палеше нова цигара.

- Шест — закашля се той и се изплю. С помощта на тиксо залепи запалената цигара от страната на филтъра за фитила. — Боже, тия неща са отвратитеани.

- На мен ли го казваш. — Беше единственият непушач във взвода си. — Минах през шест марки цигари. Накрая реших, че единствените, които стават, са „Лъки“. Ако бях продължил да сменям марките, сигурно щях да умра от рак на белите дробове.

Люк се закашля и засмя едновременно.

- Мислиш ли, че блокира изхода?

- Поне така се надявам.

- Добре. Стори ми се, че чух изстрел, но…

- Тук няма никой освен нас. — Том извади една цигара, запали я, вдиша дълбоко, усещайки парливия вкус в устата си, и бързо издиша. Устата му моментално се напълни със слюнка и той се извърна настрани да се изплюе, докато залепяше цигарата за фитила. — Поне засега.

- Има ли начин да стигнат дотук?

- Не знам — отвърна той. — Да се надяваме, че отговорът е „не“.

Уелър ги чакаше свит в ъгъла си.

- Какво направихте? — изгъгна старецът. — Първо чух пушката, а после експлозията. Ако не бяхте извикали, щях да ви отнеса главите.

Том му разказа надве-натри, след което подаде ръка на Уелър и каза:

- Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш? Ами въжето? С него ще се справиш ли?

- Разбира се. За мен не се тревожи. — Изкривявайки лице в гримаса, старецът се изправи на крака. — Мога да се закълна, че чух още един изстрел.

- Аз също — отвърна Люк.

- Може да са били Чъкитата. Има ли друг път надолу? — попита Том стареца.

Уелър се намръщи.

- Не би трябвало, но не е изключено. Дявол ги взел, ако наистина умират да се доберат до нас, могат да се спуснат до рудната жила и да се проврат по вентилационните тръби. Но не мисля, че са чак толкова съобразителни.

„Не съм толкова сигурен. — Том се замисли за Обезобразената и за приятеля ѝ с гранатите. — Открили са как да си служат с оръжията? Питам се само колко време ще им е нужно да се сдобият с гранатомет?“

Уелър вървеше по-бавно отпреди, така че им отне близо девет минути да стигнат до първия забой. Докато и тримата издухваха дима от цигарите, помещението заприлича на сбирка на пушачи, но след по-малко от минута и половина бяха приключили и — най-важното — още бяха сами.

- Няма да успеем да се доберем до шахтата, преди да са избухнали първите експлозиви — отбеляза Люк. Тъкмо прекосяваха галерията с релсовия път, осеяна с разглобени машини и късове от златото за глупци, които отразяваха светлината на фенерчетата им, като Уелър вървеше на чело, а Люк по средата. Право напред, от дясната страна на галерията, Том зърна широкия отвор на вентилационната шахта. Момчето се озърна през рамо: — Ще се озовем в капан.

- Едно помещение не е достатъчно за това — изтъкна Уелър, ала в гласа му отекна нотка на несигурност. — Няма смисъл да се тревожим сега. Първо трябва да…

Някъде над тях отекна серия от приглушени гърлени експлозии, с толкова кратки интервали помежду си, че прозвучаха почти като рев на животно. Ала Том знаеше какво е това: втората зала бе избухнала. Усети промяна едва ли не в мига, в който ударната вълна от детонациите премина по скалата и накара въздуха да завибрира, а краката му да заиграят. По стените потече водопад от каменни отломки, които изтрополиха като боб в тенекия, и в следваищя миг устата му беше покрита с плътен слой пясък и прах. Въздухът стана още по-тежък и труден за дишане. Отекнаха нови шумове: някакво монотонно стържене като далечна бетонобъркачка, последвано от странно пляскане, сякаш нещо клокочеше.

- Срутва се! — извика Уелър, ала в гласа му се долавяше вълнение, граничещо с радост. — Май ги спипахме, май спипахме онези малки негодници, май…

От лявата страна на стареца, където имаше тръба за пренос на руда, внезапно изригна силна струя вода. Макар и не с тягата на пожарникарски маркуч, налягането беше достатъчно силно, че да събори Уелър, който се озова легнал на земята, впил нокти в каменната стена, без да може да се изправи.

- Мили боже! — изкрещя Люк. Пропълзявайки под тръбата, двамата с Том изтеглиха Уелър от потока, изправиха го на крака и тримата се замъкнаха надолу по галерията.

Това, помисли си Том, беше истинска катастрофа. Водата, пенлива и сивкава, продължаваше да приижда, а пътят им се спускаше надолу, което означаваше, че потокът ще ги преследва по целия път. Освен това бяха прогизнали до кости.

- Какво става? — надвика грохота Люк. Косата му беше залепнала за главата, а по шията му се стичаше вода. — Откъде се взе всичката тази вода? Защо продължава да приижда?

Том знаеше отговора, също както и Уелър. Намираха се точно под водоносния пласт; дълбоките нива на мината отдабна бяха под вода, а този потоп се изливаше някъде отгоре. Така че в крайна сметка може би нямаше да свършат погребани живи, разкъсани на парчета или натровени от блатен газ.

Затова пък беше възможно да се удавят.

82

Само на един идиот би му хрумнало да тича към мястото на експлозия, ала това беше единственият изход, така че нямаше друг избор.

Излизайки от тунела, тя свърна надясно и се спусна по новата галерия, като следваше светлината на фенерчето и се отдалечаваше от телата, от кръвта и от вонята на Даниел, на Даниел, на Даниел.

„Защо го направи? — По страните ѝ се стичаха сълзи; продължаваше да чува призрака на онзи изстрел, който отекваше отново и отново в мозъка ѝ като неумиращо ехо. — Даниел, може би не беше твърде късно; може би щеше да го надвиеш.“

Това трябваше да спре. Просто нямаше смисъл. Даниел, миризмата на Даниел, беше толкова сходна с тази на Леопарда, на Черната вдовица и на Вълка: почти същата, а промяната му още не бе завършила. Разбрала бе истината още в онази първа нощ. Е, сега всичко бе приключило. Край. Беше късно за Даниел, но не и за нея — поне засега.

„Бягай.“

Прилепите кръжаха наоколо като черен писък. Пляскаха я през лицето, скубеха косата ѝ, ноктите им се забиваха в скалпа ѝ и дращеха лицето ѝ. Не можеше да се пази от тях; трябваше да стиска здраво фенерчето, пък и те бяха твърде много. Така че просто пореше морето от прилепи, като плуваше срещу подивелия прилив от пищящи тела. Част от тях пикираха надолу по тунела, точно пред нея, а останалите с не по-малка бързина се носеха в обратната посока. Струваше ѝ се, че са повече отпреди, а страхът им беше течен и възкисел като нейния. Прилепите извираха от откритите ниши и се стрелваха навън от назъбени цепнатини.

Не спираше да тича. Движенията ѝ бяха непохватни заради фенерчето в лявата ръка и узито, което държеше на нивото на хълбока си в дясната. Изобщо не се самозалъгваше. Само гангстерите от филмите и Арнолд Шварценегер можеха да изпразнят цял пълнител, стиснали по едно узи във всяка ръка, и то защото актьорите стреляха с халосни патрони. Без ритане, без откат. Но наложеше ли се да стреля, Алекс щеше да има нужда от двете си ръце, а това означаваше да остане без светлина.

Глокьт беше затъкнат на кръста ѝ. Дулото още пареше и лепнеше от кръвта на Даниел и Леопарда. За малко да го остави там, където бе паднал, след като пръстите на Даниел се отпуснаха, но тогава реши, че това ще бъде непростима глупост. Даниел бе направил своя избор, а сега беше неин ред.

Земята се разтресе и до слуха ѝ достигна нов тътен, отекнал като животински вой: този път по-силен и по-наблизо. Още една експлозия. Стори ѝ се, че звукът идва някъде отпред и отгоре.

От нишата вдясно се вдигна внезапен облак прилепи като тапата на шампанско, изхвърчала поради твърде високо налягане. Въпреки че носът ѝ беше изпълнен с миризмата на мъртвия Даниел и на мъртвия Леопард, вонята на изгоряла клечка кибрит беше много по-силна и тя усещаше как въздухът дращи гърлото ѝ. В устата си усещаше вкус на пръст и чуваше триенето и скърцането на пясъка между зъбите си.

Първо изстрел от пушка, а сега и две поредни експлозии.

„Нападение? Някой щурмува мината?“ Забави крачка за миг. Представяше си какво може да стане: с бой си пробива път до изхода само за да бъде покосена от свистящите куршуми. По нищо не се отличаваше от Променените и освен това беше въоръжена. Хората отвън щяха да я вземат за враг.

„Никой не знае, че съм тук. — Надуши отчаянието на прилепите, а също и своето. — Ако остана тук и мината се срути, ако това е планът…“

Трябваше да излезе навън. Да си опита късмета. Да се изкачи нагоре, да открие онази голяма рампа и да се опита да си пробие път с оръжие. Засега никой не бе дошъл да я търси. Но в това нямаше нищо чудно. Намираше се дълбоко във вътрешността на мината и нямаше защо да се тревожат за нея.

Вдясно зърна изписани със спрей цифри и си помисли: „Право напред има завой, където трябва да е първото стълбище и тогава…“.

Профучавайки покрай една тръба, до слуха ѝ достигна извънредно странен звук. Тя се закова на място. Върна се до тръбата. Опря длан на металната повърхност и усети вибрацията, докато металът се огъваше, а камъкът се тресеше.

Звукът е физическо усещане. Вибрациите предизвикват звук, който се предава с помощта на чувствителния слухов апарат. Дори глухите усещат звуците чрез физически контакт.

Всяко дете знае какво е тръба и какво стълба: стълбата те отвежда нагоре, а тръбата — надолу. Така че това, което чуваше — или по-скоро усещаше, — се случваше някъде отгоре.

От тръбата се разнесе силен грохот: оглушителен, безпощаден и неудържим. Този път миризмата беше из- лишна. Веднага разбра какво е това.

Вода. И то много.

Мината не просто се срутваше.

Но също се наводняваше.

83

Капанът се стовари върху него като машина за убиване. Крис изрева. Той изви гръб, изтласквайки се на свитите си крака, обути в снегоходки. Успя да се изстреля нагоре, но като жаба, чиито задни крайници са приковани към кутия за експонати. Беше здраво приклещен.

Капанът бе затънал дълбоко в снега. Пое силния удар с гърба си и усети, че потъва, а тежестта на дървената талпа, завършваща с остри шипове, го притискаше и караше да пропада през пухкавия горен слой на снега чак до сбитите пластове отдолу като бутало, което отцежда утайката в преса за кафе. Снегът запуши устата, носа и очите му и той взе да кашля и да го чисти с две ръце, за да може да диша.

И тогава всичко спря. Капанът или се бе закачил за нещо — навярно въжетата, които го придържаха, се бяха изопнали, — или просто снегът бе достатъчно отъпкан, за да спаси живота му. Ако не беше снегът, единственото, което би могло да сложи край на падането на капана, беше твърдата земя отдолу.

Пулсът бучеше в ушите му. Той въздъхна и си помисли: „Още съм жив“. Пронизваше го силна болка. Но по-лошото беше, че бе здраво заклещен. Дали гърбът му не беше счупен? След като мозъкът му изпрати команда към стъпалата, преживя миг на истински ужас, тъй като отначало нищо не се случи, но после усети, че пръстите на краката му се свиват. Дотук добре. Беше оцелял. Шиповете бяха пропуснали. Лежеше под огромна тежест, затънал в дълбокия сняг, но все пак беше жив. Лена беше тук. Тя можеше да му помогне. Непременно щеше да се измъкне оттук.

„Да можех само да се промуша…“ Той се придвижи напред, само на сантиметър. Да провери.

В гърлото му се надигна бушуваща вълна на болка, която изригна през устата му. Писъкът просто нямаше край и заглъхна едва когато Крис остана без дъх. Краката му горяха. Цялото му тяло бе обзето от пламъци.

„О, боже, о, боже. — Нещо влажно и топло потече между бедрата му и той изпадна в паника. — Това е кръв, аз умирам, ще умра за няколко минути, кръвта ми ще изтече и тогава…“

- Крис! — Гласът беше на Лена, ала не можеше да прецени дали момичето се намира наблизо, тъй като беше затънал надълбоко и снегът заглушаваше всички звуци като памук.

Той сви ръце в юмруци, пое си дъх и извика:

- Лена, стой настрана! — Това съвсем леко движение му струваше много. Болката го прониза отново чак до костта. Господи, изобщо не искаше тя да стои настрана. Искаше помощ; имаше нужда някой да му помогне! Ала щом се бяха натъкнали на два капана, значи, не беше изключено да изникне и трети — а ако Лена бъде ранена или убита, тогава щеше да остане съвсем сам. Краката му бяха заклещени и го очакваше сигурна смърт: или от премръзване, или от загуба на кръв. — Стой настрана!

- Но… но… какво да направя? Как да ти помогна?

Първо си помисли, че момичето е зад него, но после осъзна, че е по-наблизо.

- На коня ли си?

- Не. Аз…

Щом гласът на Лена замря, той се опита да помръдне съвсем мъничко и веднага съжали за това, защото болката стегна рязко примката си около него, оставяйки го без дъх. В този миг гърлото му се сви и той не беше в състояние да издаде никакъв звук, нито дори писък. Той зачака, опитвайки се да овладее болката, както сърфист следваше най-високата част на вълната, и тогава тя намаля до най-обикновена агония.

- Къ-къде? — Думата излезе от гърлото му като дрезгав грак. — Завърза ли го?

Тя направи толкова дълга пауза, че Крис се досети за отговора, още преди да го е чул. Пъстрият жребец и преди се бе съпротивлявал, а Лена не беше особено силна.

- Хвърли ме на земята. Предполагам, заради шума. — След миг мълчание тя додаде с нисък глас: — А когато се приближих, хукна по обратния път, по който дойдохме.

„О, не.“ Всичката му екипировка, пушката му. Имаше и нож, затъкнат в калъф на кръста му, само че изобщо не знаеше дали ще може да го достигне. Не че щеше да му бъде от особена полза, освен ако не искаше да пререже гърлото си, преди някой Променен да е откъснал главата му. Не бе в състояние да се претърколи. Дори да не беше заклещен, пак нямаше да може да пропълзи навън, защото не беше по силите на Лена да повдигне достатъчно високо капана.

„А това може да се окаже и най-голямата ми грешка.“ Гледал беше един филм за извънземни, приземили се в царевична нива, и си спомняше, че полицията не бе посмяла да премести огромния камион, приковал жената на проповедника към едно дърво, защото подозираха, че това е единственото нещо, което я държи жива. Може би и с него беше така.

- Слушай. — Крис започваше да трепери. — „Кръвозагуба, шок… и студ…“ — Орен не е далеч оттук. Ще… ще с-се с-спрабиш. Но ще ти трябва о-оръжие…

- Единственото оръжие е у Нейтън — отвърна тя.

Крис се опита да кимне. Беше наясно е това.

- Не мога, Крис. Той е мъртъв, конят му съшо, просто не бих могла да го докосна. Аз… — Лена плачеше. — Аз не съм като Алекс. И… и ме е страх.

„Мен също.“ Крис направи грешката да се опита да помръдне, след което се наложи да изчака придошлата болка да премине. Изглежда, този път го държа по-дълго, а когато най-сетне отшумя, дишането му беше учестено. По страните му се стичаше пот.

- Трябва да запазиш… — Ала нишката на мисълта му се изплъзна. Думите се разтвориха в устата му. Той отпусна глава на снега. „Само една секунда. Просто… трябва да си отдъхна.“

Тя изрече нещо, ала думите ѝ не бяха нищо повече от чист звук. Неразбираеми безсмислици като текста на непозната песен, процеждаща се от чужди слушалки, или като баща му, чиито крясъци и ругатни се сливаха в един общ наелектризиран и нажежен шум, който съскаше и прогаряше мозъка му. Не помнеше нищо за песента. Ала виковете на баща му бяха предизвикани от ярост.

„Губя съзнание. — Сякаш лепкава паяжина обвиваше ума му също като онази, която разкъсваше с голи ръце, за да се скрие зад пещта в избата, докато баща му буйстваше и беснееше из къщата. — Трябва… трябва да й помогна…“

- Страх ме е — повтори Лена. — Ще остана сама.

- Боли. — Той се пое въздух. — Ужасно. — Докато се опитваше да подреди думите в главата си, силите го напуснаха. Изведнъж се почувства толкова изморен и премръзнал. „Скоро ще почиваш. Сега ѝ помогни.“ — Орен… е близо. Намери… помощ. Аз не мога…

- Крис.

- Аз… не мога. — „Аз не мога да ти помогна повече“, искаше да ѝ каже, ала думите заседнаха зад зъбите му и просто отказаха да излязат навън. Тя отново изрече името му и той се опита да ѝ отвърне, да ѝ обясни какво да направи; имаше толкова много неща.

„Пръчка. Снегът. Претърсвай за… — Нишката на мисълта му се изплъзваше; съзнанието му избледняваше. — Бъди нащрек за… други капани. И внимавай, Лена, бъди…“

Гласът ѝ долетя сякаш от много далече:

- Крис, моля те, не ме оставяй.

„Намери… оръжие…“

- Крис…

„Върви, Лена…“

- Крис…

„Бягай…“

84

„Бягай.“

Премятайки узито на рамо, тя се спусна към стълбището. Докато трополеше нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж, усещаше как пушката подскача и вибрира. След продължително металическо стържене и едно силно ПУК от скалата изскочи болт. Сълбата се разтресе; Алекс се подхлъзна и прасна десния си лакът в каменната стена. Токовият удар потече по ръката ѝ. Следващата експлозия я повали на земята.

„Побързай, побързай, побързай!“ Тя се изкатери по стълбите на ръце и колене. Тъй като Леопарда бе оставил вратата отворена, тя профуча през нея, свърна остро наляво и се спусна да търси второто стълбище, вдигнала едната си ръка, за да се предпази от вълната прилепи, спуснали се стремглаво срещу нея. Въздухът беше натежал от прах, а от тавана валеше неспирен дъжд от камъни. Земята се тресеше и подскачаше. От стените се откъртваха късове скала. Вече трябваше да се пази не само от прилепите, но и от камъните. Един удар по главата и това щеше да е краят. Тя се приведе, вдигна ръка, за да предпази главата си, и нададе силен вик, щом един камък отскочи от гърба ѝ. „Къде е, къде е?“

Обзета от паника, тя заопипва стената с поглед и най-сетне забеляза изписаната със спрей маркировка, а малко по-нататък зърна разклонението. Стълбището се намираше наляво. Или пък беше надясно?

Последва нов трус, но този път тя долови далечния тътен на експлозията и тогава наоколо се разнесе шумът от громолящи камъни, които отскачаха, трополяха и се пързаляха по стените. Галерията се разтресе, а после простена и изпука, щом подложеният на прекомерно напрежение камък започна да поддава. Подът се наклони на една страна и тя се олюля, докато върху нея се изсипваше дъжд от ситни камъчета.

В следващия миг се разнесе силен продължителен грохот, който не би могла да опише с думи, последван от стържещия звук на триещи се един в друг каменни блокове и накрая нов, още по-мощен грохот: поредица високи оглушителни трясъци. Въпреки всичко ѝ остана време даже да си помисли, че същият този звук се възпроизвеждаше много точно във филмите. Защото звукът, който чуваше в момента, беше от избухването на бомби.

Тогава галерията вдясно от разклонението се сгромоляса. Шумът беше невъобразим. Вдигна се сив облак задушлива пушилка. Очите ѝ дращеха от прах и фини песъчинки. Алекс вдигна ръка на лицето си; по езика ѝ моментално полепна тънък слой мръсотия и тя взе да се дави и да кашля. Накрая пое по лявото разклонение, пробивайки си път сред плътния облак от прах и ситни отломки. През сълзите в очите си зърна нещо жълто и право.

„Стълбите.“ Тя повлече крака нагоре, към първата стълбищна площадка, ала движенията ѝ ставаха все по-бавни, тъй като дробовете ѝ се мъчеха да поемат въздух, въпреки че ползата от него би била все същата. Следващото стълбище се изкачваше право нагоре, но тук също имаше купища прилепи, макар и по-малко от преди, които профучаваха покрай нея в посоката, от която бе дошла.

И тогава стържещият звук на плъзгащи се каменни блокове и писъците на прилепите бяха заглушени от познатия ѝ вече грохот, идващ някъде отгоре. И малко по-нататък.

- О, боже. — Алекс стоеше парализирана от ужас, осъзнала внезапно, че прилепите летяха в обратната посока, защото знаеха нещо, което тя едва сега започваше да проумява.

Вода: отгоре и отдолу. Идваща право към нея.

Тя се завъртя на пети, втурна се надолу по стълбите, после свърна наляво и се хвърли сред облака от прах. Миризмата на развалени яйца се бе уталожила и сега въздухът беше странно сладникав. Това едва ли беше на добро. Тя се спусна след прилепите с узито, което се удряше в хълбока ѝ. Зад себе си долови клокоченето и плясъка на водата, която се събираше, за да образува един общ поток, който, даваше си сметка Алекс, щеше или да я удави, или да разбие тялото ѝ в скалите. Добра се до второто стълбище. Последва нов трус, предизвикан от срутването на стена или на цяло ниво, и тя се запремята надолу сред порой от по-малки и по-едри камъни.

За свой ужас, забеляза, че откъртените каменни блокове, които лежаха в галерията, са повече отпреди. Тя се хвърли към една камара от камъни, стигаща почти до тавана, и се закатери нагоре, забивайки пръсти в отломките. Пролуката беше съвсем тясна. Алекс свали узито от рамото си, отпусна се по корем и промуши през цепнатината пушката, фенерчето и накрая глока. После тя също се запровира през дупката, усещайки през парката как скалата жули и дере кожата ѝ. Допусна грешката да си представи как остава заклещена тук, докато водата приижда и изпълва целия тунел чак до тавана, и тогава се паникьоса. Пое си дълбоко дъх и — надавайки силен писък — се оттласна с ръце, като взе да напъва, да дърпа и да удря, докато накрая не се изтърколи от другата страна, премятайки се през глава. Приземи се по гръб с такъв силен удар, че острите камъни по пода се забиха в плътта ѝ.

„Ставай ставай, ставай!“ Олюлявайки се, тя се изправи на крака, след което се наведе, пое си въздух, закашля се, после отново пое въздух и събра оръжията и фенерчето от пода. „Бягай, бягай!“ Рухналите камъни щяха да ѝ спечелят известно време, ала прииждащата вода беше твърде много и накрая бентът нямаше да издържи.

Подът беше осеян с откъртени камъни. Тя забави темпото, тъй като се страхуваше да не изкълчи или да не счупи глезен. Ако това се случеше, следващият куршум от глока щеше да носи нейното име. Пред себе си видя един прилеп, който се мярна за миг в светлината, а после свърна наляво. В следващия момент го последваха още два прилепа и накрая самата тя, озовавайки се в същия онзи коридор, който бе напуснала само преди минути. Светлината потрепна за миг върху тялото на Леопарда, а после и върху тялото на Даниел, след което тя се отправи към другия край на коридора, оставяйки ги и двамата в миналото си.

„Течение. Знам, че преди усетих течение.“

Тук миризмата на гуано от прилепите беше много по-силна, а галерията се изкачваше нагоре. Тя плъзна светлината наляво и надясно. Скалата беше покрита с лайна на прилепи. Колкото по-напред отиваше, таванът ставаше все по-нисък — съвсем скоро тя вървеше приведена с патешка походка и тътреше узито с една ръка, тъй като проходът беше не по-висок от метър и двайсет. Тогава тя долови промяната във въздуха, веднага подуши разликата, усети, как пространството около нея се разширява, и накрая се озова в доста голяма зала. Светлината от фенерчето и обходи стените.

Помещението беше просторно, вероятно с големината на всекидневна, но с високия покрив на катедрала. Стените изглеждаха солидни. Други отвори не се виждаха. Нито пък галерии.

„По дяволите. — Тя насочи светлината към тавана. — Прилепите летят, идиотка такава.“

Изходът сигурно беше там: високо горе, невидим за погледа ѝ. За нищо на света не би могла да се изкатери дотам.

Тогава лъчът на фенерчето ѝ откри една хоризонтална ивица, заключена между две вертикални.

Стълба.

„Гледай сега. — Те се спусна нататък. — За късмет, ще се окаже счупена.“ Само че не беше — или поне не напълно, — въпреки че беше дървена и много стара. Тук-там скалата беше корозирала и осеяна с пукнатини, които се сливаха с плътния килим, образуван от фъшкиите на прилепите.

Шансовете ѝ бяха нулеви. Намираше се на десетки метри под повърхността. Нямаше никаква гаранция, че стълбата стигаше чак догоре. А ако стената беше под наклон, би могла да се изкатери по камъните, въпреки че мразеше скалното катерене. Защото винаги, винаги се подхлъзваше.

Така че имаше две възможности. Да остане тук и да умре. Или да си опита късмета и евентуално да се измъкне. Или може би да умре, докато се опитва да го направи. Може би. Но все пак глокът беше у нея. По дяволите, ако станеше чак толкова напечено, би могла да превключи узито на пълен автоматичен режим и да изпразни пълнителя за не повече от две секунди.

Но не още.

Тя се залови за прогнилото дърво и започна да се катери, надпреварвайки се с времето.

И борейки се за живота си.

85

Още не бяха мъртви: погребани живи, обгазени или удавени. Том беше допуснал грешка в изчисленията с около минута и когато голямата зала се срути, вече бяха прекосили въжения мост — Уелър използваше здравата си ръка — и се катереха нагоре по стълбата. Бяха твърде далече, за да чуят експлозията, но затова пък усетиха труса. Стълбата заподскача и завибрира под краката им и Том притаи дъх, щом металът заскърца. Въздухът се раздвижи, когато нещо голямо — може би част от самата шахта — се стрелна от мрака вляво от него. Миг по- късно се разнесе силен плясък — отломките бяха цопнали във врящата вода отдолу.

- Започва да се тресе! — кресна Люк, който беше замръзнал на място на пет стъпала над него. — Тресе се, цялата стълба се тресе!

Том също го усети: една постоянна дълбока вибрация, която преминаваше през всяка негова костица. Тялото му, подчинявайки се на инстинкта и на рефлекса, се опита да се пусне, ала той се залови още по-здраво за стълбата. Ако се вслушаше в страха, щеше да изгуби тази битка и да умре.

- Хайде! — изрева Уелър, който беше начело, и гласът му прогърмя, сякаш говореше сам господ. — Хайде, Люк, ше се справиш, момчето ми!

„Моля те, господи, измъкни ни оттук.“ Той се озърна нагоре, за да се увери, че краката на Люк продължават да се движат, след което прикова очи в стълбата, като не спираше да движи ръце и крака все нагоре, обвиваше ръце около желязото и се изтласкваше с крака от всяко следващо стъпало… „Давай, давай, давай…“ Носеше се силен и постоянен грохот, а те се намираха на изток от основното срутване. Един бог знаеше какво става там долу.

Сред скалите громолеше и изригваше вода, ала Том не можеше да прецени дали звукът идваше отгоре, отстрани, или някъде над тях. Нещо отскочи и рикошира в бетона и той се замисли за всички онези разхлабени камъни над главите им. Уелър бе споменал, че след последното срутване земята е потънала с около трийсет метра. Ала това рухване беше много по-голямо, по-мащабно и по-мощно, а до дъното ги чакаше дълго падане.

„Дори да стигнем до изхода, още няма да бъдем в безопасност.“ На практика тичаше нагоре по стьлбата. Дробовете му работеха на предела на възможностите си, а мускулите му бяха изтощени докрай, но въпреки това той продължаваше да се изкачва, докато стълбата под него се тресеше и подскачаше, а водата отдолу бушуваше.

- Хей! — извика Люк. — Виждам небето, виждам небето!

Извивайки глава назад, Том си позволи да хвърли един поглед и ахна от изненада. Малко по-нагоре от Люк зърна главата на Уелър в ореол от звезди. Стъписа го фактът колко близо изглеждаше избавлението им. Като онзи филм, в който героят си пробиваше път навън през окото на някакъв тип — с тази разлика, че те не се придвижваха по слъзния канал.

,Давай, давай, давай… — В този миг усети студения въздух с главата и раменете си и отново дочу виковете на Люк. Погледна нагоре и видя, че Уелър вече го няма. Тогава момчето изви тяло и докато се прехвърляше през ръба на шахтата, Том зърна само краката му. — Продължавай, продължавай…“ До изхода му оставаха дванайсет метра, девет, три…

Усети как нечия ръка се сключва около лявата му китка, а в следващия миг Уелър го сграбчи за дясната. Двамата с Люк напънаха силно, Том изхвърча от шахтата и се просна по корем в снега. В продължение на няколко секунди беше в състояние само да диша тежко и тогава Люк го тупна толкова силно по гърба, че изкара дъха му.

- У-успяхме — каза момчето, като едновременно се усмихваше широко и трепереше. — У-успяхме, у-успяхме!

- Ъ — беше единственият отговор, който се изтръгна от устата на Том. Усещаше как земята под него се тресе и някъде дълбоко от шахтата долетя ехото, тътенът и грохотът на рухваща скала и бушуваща вода.

- Хей — обади се отново Люк, вперил поглед надясно. — В-в-виждам прилепи, ч-човече.

Луната, която залязваше на хоризонта, изглеждаше огромна като окото на великан. Прилепите приличаха на черни пърхащи пощурели силуети, които се стрелваха във всички посоки.

- Сигурно има и друг изход — подхвърли Уелър. Той вдиша въздуха, изплю се на земята и се изправи, олюлявайки се, на крака. — Трябва да вървим. Тук ще замръзнем, а трусовете отдолу изобщо не ми харес… — Пауза. — Мътните ме взели.

„Опа.“ Умората и облекчението на Том мигом се изпариха. Уелър стоеше прегърбен, опрял ръце на коленете си, и се взираше към възвишението на запад. Щом проследи погледа му, Том вече не беше сигурен дали треперенето на краката му се дължеше единствено на земните трусове.

Не бяха далече. Може би, той присви очи на оскъдната светлина, около триста и шейсет метра.

- Колко мислиш, че са? — попита Люк.

- Не мога да преценя. — Уелър погледна към Том. — Ще стреляме или ще бягаме.

- Трябва да се б-бием — каза ЛЬк, след което додаде: — Не ме е с-страх, с-само ми е с-студено. Можем да ги д-довършим.

- Не — отсече Том, след което вдигна узито и погледна през мерника. Седмина, помисли си той. Вървяха разпръснати по несигурния сняг и напредваха бавно. По превитата стойка на телата им личеше, че вибриращите пластове сняг затрудняват придвижването им, да не говорим, че само двама бяха на ски. Само единият от тях представляваше заплаха. Той присви очи, впил поглед в най-високия Чъки. Момче, помисли си Том. От начина, по който се изтласкваше и плъзгаше, личеше, че хлапакът знае какво прави.

В този миг трима от стоящите на заден план вдигнаха пушки.

- Залегни! — кресна Том и тримата се хвърлиха на земята в мига, в който мракът проблесна и изтрещя. Според него куршумите дори не попаднаха близо до целта.

Той долови лекото щракване, щом Люк натисна превключвателя на обхвата.

- Можем да ги избием — каза момчето. Гласът му вече не трепереше. — Трябва да се бием. Заради всички онези нещастни хора, които останаха долу… Том, те заслужават да умрат.

- Почакай. Нека първо да помислим. Намираме се на възвишение. Гравитацията работи срещу тях и куршумите им. — Том вдигна показалец. — Освен това само онова момче знае какво прави. Той е най-близо до нас, а още не е стрелял нито веднъж. Но останем ли тук, ще го направи.

- Значи, да ги оставим да се измъкнат? — отвърна Люк. — Моля те. Нека го направим заради всички, които платиха с живота си.

- Люк, не е задължително да се бием. Все още имаме избор.

- Е, аз гласувам да останем — каза Люк.

Последваха още искри и гърмежи от пушките на Чъкитата. Тримата залегнаха отново, въпреки че Том знаеше, че няма опасност. Децата стреляха на вятъра.

„Колкото да ни изплашат.“

Което му се струваше доста странно.

- Хайде, нали виждате, че искат да се бием. Та те стрелят по нас — каза Люк.

- Не, само се опитват да ни прогонят — отвърна Том.

- Защо им е да го правят? — попита ЛЬк.

- Това няма значение. Въпросът е, че все още не стрелят по нас, но след около три минути ще… — Усети внезапно повдигане, сякаш земята си поемаше въздух, след което снегът под краката им взе да пропада. От устата му се изтръгна вик на изненада и той се просна на земята, балансирайки на четири крака. Очакваше пропадането да продължи, ала нищо повече не се случи, въпреки че снегът все още вибрираше.

- Какво беше това? — извика Люк, опитвайки се да се придвижи на колене. Какво стана?

- Започва слягане на повърхностните пластове — обясни Уелър. — Мината поддава и ще става все по-зле. Преди нямаше признаци за това, но този път…

„Има.“

- Трябва да тръгваме.

- Няма две мнения по въпроса — каза Уелър и се обърна. — Не е изключено да ги бием и да изпреварим пропадането със ските, но ще трябва да… — Последва нов трус. Уелър залитна и със сигурност щеше да падне, ако Том не беше го задържал. — Господи — изграчи старецът. — След всичко това ще бъдем истински късметлии, ако успеем да…

Изведнъж някъде отдясно се разнесе силен пронизителен звук.

От изненада Том се завъртя на пети, както беше клекнал с узито в ръце. Разбра, че останалите също приготвят оръжието си.

- Чухте ли това? — прошепна Люк. — Възможно ли е този звук да се дължи на пропадането на земята? Или пък това беше… прилеп?

- Не — отвърна Уелър. — По-скоро прозвуча като…

Звукът се разнесе отново и този път Том веднага разбра какво е това.

Свирка.

86

Щом далечното пропукване достигна до нея за първи път, тя не му обърна внимание. Катереше се по стълбата с постоянно темпо вече около десет минути. От време на време покрай нея профучаваше някой прилеп, но те не я притесняваха вече. Поведението им показваше, че е на прав път. По лицето ѝ се стичаше пот, а дрехите ѝ бяха залепнали за тялото. Дробовете ѝ се издуваха като мяхове, а бедрата ѝ горяха. Три от стъпалата бяха поддали и щом паднаха долу, до слуха ѝ достигна плясък от вода. Галерията се пълнеше, както и залата под нея. Водата се вливаше в камерата с непресекващо громолене и скалното помещение също се тресеше. Долавяше стърженето, отскачането и плъзгането на камъните, преди да цопнат във водата.

Предишният пукот се разнесе отново като звук от шумящ целофан и този път Алекс осъзна какво беше това.

„Стрелба от пушка.“

Тя вдигна глава, опипвайки с очи мрака. Не беше ли просветляло? Не можеше да прецени, пък и в това отношение усетът към миризмите нямаше как да ѝ бъде от полза. От време на време покрай нея профучаваше по някой заблуден прилеп, но, изглежда, останалите вече бяха навън. Беше сама тук, опитвайки се да се изкатери до повърхността по тази несигурна стенеща стълба.

„Щом се чуват гърмежи, значи, навън има битка.“

Вероятно там горе имаше хора, които избиваха Променените. Или пък Променените бяха заловили онези, които са заложили бомбите. Като се имаше предвид какво бе видяла, нямаше да се учуди, ако Променените се избиваха помежду си.

Тя замръзна на място, обмисляйки какво да предприеме. Би могла да изстреля един куршум с глока или два-три с узито… ала така нямаше да постигне нищо друго, освен да покаже на хората горе, че е въоръжена. Всеки знаеше, че Променените също разполагат с пушки. А ако горе наистина имаше хора, щеше да бъде достатъчно да я обстрелят с куршуми през отвора на камерата или да чакат тя да се изпусне.

Това не беше възможност.

- Ехо? — Заизкачва се отново по стълбата. — Ехо, аз съм тук долу! Помощ, по…

Прас. И… ПРАС!

Този път двете стъпала поддадоха едновременно. Тя нададе писък, усети как тялото ѝ увисва, а краката ѝ заритаха във въздуха, опитвайки се да намерят опора. Бицепсите ѝ простенаха от умората, но тогава единият ѝ ботуш се удари в стената и тя запъна върха му в скалата като катерач, какъвто определено не беше. Остана да виси така с треперещ от напрежение десен крак и изнемогващи ръце. Все още незарасналото ѝ дясно рамо пламна от болка. Водата отдолу вреше. Стените се тресяха и от тях се откъртваха отделни камъни. Разнебитената стълба вибрираше в ръцете ѝ. Накрая повдигна левия си крак възможно най-високо, усети с ботуша си ръба на стъпалото и най-сетне застана отново на стълбата.

„Божичко. — Тя преглътна и опря потното си чело на загнилото набъбнало дърво. — С това темпо ще се убиеш без чужда помощ.“

- Помощ! — извика тя. — Моля ви, помощ! — Излишна загуба на въздух и енергия. Нямаше никаква надежда. Намираше се далече от отбора, пък и гласът ѝ не можеше да се мери с непрекъснатия грохот на водата. Никой нямаше да я чуе.

„Един момент.“

Все още беше у нея, нали така?

Посегна с трепереща ръка към врата си и въздъхна от облекчение.

Баща ѝ бе казал: „Надуеш ли свирката, скъпа, след миг ще бъда при теб“.

Тя нагласи свирката между устните си.

„Моля те, татко, спази обещанието си.“

После пое дълбоко дъх и задуха с все сили.

87

„Мили боже. — Звукът сякаш прониза с нож ребрата му. — Това не е възможно.“

- Откъде идва това? — попита Люк.

- От мястото, където видяхме прилепите — отвърна Том. Земята потрепери отново и той залитна, след което запъна крака в несигурния сняг. Обходи с трескав поглед хоризонта. „Прилепите се виждаха като силуети на фона на луната; бяха точно там!“ Доловил ново движение, той промени посоката, в която гледаше, олюля се за миг, шом земята отново се разтресе, и накрая нагази в дълбоките преспи, вдигнал високо узито.

- Том! — извика Уелър. — Почакай, Том! Не знаеш къде…

Не обърна никакво внмание. Продължи напред, като си пробиваше път през несигурния сняг, и тогава зърна един прилеп, който се изстреля в небето на няколко метра вдясно от него. Том пусна узито на земята, коленичи в снега и включи светлината на фенерчето. Земята потръпна отново, той се олюля и започна да разчиства снега, като описваше широки дъги с ръце и търсеше отвора в земята. „Хайде, хайде, хайде, трябва само…“

Последва нов трус и той долови нешо ново: удар на скала о скала. И тогава го видя. Отворът представляваше тъмен процеп в снежната покривка, широк само шейсет-деветдесет сантиметра и също толкова дълъг.

Отпусна се по корем. Въпреки че земята не спираше да се люшка, той разчисти напълно снега, за да може да надникне вътре. Виковете на Уелър и на Люк вече звучаха по-наблизо, ала той не им обърна внимание. Отдолу долетя тътенът на далечен трясък и стърженето на плъзгаща се скала. Отвътре изхвърча още един прилеп.

Вероятно това също беше част от мината: някоя забравена шахта или странична галерия. А може би стар авариен маршрут.

Враговете им се намираха там долу. Но освен тях в мината имаше и хора.

Шансът беше едно на милион, но познаваше само един човек на света, който имаше свирка.

- Ели? — Том сви ръцете си на фуния и извика: — Ели?

Първо от тавана се посипа ситен сняг като бял пясък. Не много, само колкото да поръси леко косата ѝ.

В следващия миг се случи нещо невероятно и сърцето ѝ потрепна от разнеслия се аромат на мускус, сладък дим и подправки.

И накрая гласът. Далечен. Едва доловим.

Но тя различи тази една-единствена дума.

„Ели.“

„О, боже.“ За миг остана на мястото си като вцепенена. Сърцето ѝ се поколеба, след което отново се върна към живот.

„Това е той. Това е той! Значи е жив. Само той знае това. Усетих неговия аромат. Това е той. Не може да не е той. Това е…“

- Том! — изкрещя тя. — Том! Това съм аз, Алекс, аз…

„Алекс? — Той се вцепени от изненада. — Тя е тук?“

Гласът ѝ се разнесе отново и въпреки че едва я чуваше, разбра, че тя се намира много далеч, извън обсега му, а думите ѝ — името му — избухнаха вътре в него със силата на ядрен взрив. Земята отдолу трепереше, също както самия него, и тогава той изкрещя през процепа:

- Алекс! Алекс! Това съм аз, Том! Алекс, къде си? Къде…

- Какво става? — Люк коленичи до него и Том усети как момчето улавя ръцете му и се опитва да го издърпа обратно. — Божичко, Том, внимавай! Нали не искаш да паднеш!

Но той не му обърна внимание.

- Алекс! — продължи да вика. — На какво разстояние се намираш? Можеш ли да ме видиш? Виждаш ли светлината?

- Коя е Алекс? — попита Люк.

- Тихо. — Последва много дълга пауза, през която имаше чувството, че ще избухне на парченца, и затова той захапа юмрука си и зачака. Долови хруптящите стъпки на Уелър, но не се обърна. „Той каза, че била в Рул, само че тя е тук, тя е…“

- Далече. — Гласът ѝ беше като онези сребристи мехурчета, които излизаха от дробовете му и се пукаха във въздуха и в които се съдържаше остатъкът от живота му, преди да се удави. — Не… те… виждам.

„Но аз те чувам, чувам те, о, боже, чувам те.“

- Дръж се! Имам въже! Ще те измъкна! Ще можеш ли да се покатериш? Ще можеш ли… — Гласът му замря, защото Уелър го сграбчи за дясната ръка и го завъртя към себе си.

- Откажи се, Том — изграчи Уелър. — Сигурно е поне на шейсет-деветдесет метра разстояние. А въжето, с което разполагаме, е дълго само шест метра! Тя е прекалено далече и освен това нямаме време!

- Не, дай ми проклетото въже! — изкрещя Том. — Вие с Люк вървете, но аз оставам!

- И защо? Нима мислиш, че можеш да ѝ помогнеш?

- Дойдохме заедно, така че ще си тръгнем заедно! — извика Люк. — Никъде не отивам без теб, Том! Така че аз също оставам!

- Ето, видя ли? Ще обречеш на сигурна смърт това момче. — Уелър беше на сантиметри от лицето му. — Искаш ли да носиш такава отговорност? Искаш ли да изцапаш ръцете си с кръвта му?

- Не се опитвай да ми вмениш тази вина! — изкрещя в отговор Том. — Никой не иска от вас да оставате! Така че просто си вървете!

- В такъв случай можеш просто да си теглиш куршума! Защото цялото възвишение ще се сгромоляса! Но дори това да не стане, Чъкитата няма да се откажат и скоро ще бъдат myк!

- Тогава ще ги избия! — изрева Том. По лицето му се стичаха сълзи, ала изобщо не му пукаше. Малко му оставаше да гръмне стареца. Обръщайки се на другата страна, го наруга. — Нали каза, че била в Рул, точно така каза!

- Не знам какво съм казал! — кресна Уелър. В следващия миг се чу силен пукот, който не беше предизвикан от куршум, а от разцепващо се дърво, при което Люк започна да крещи нещо за поддаващи дървета, а Уелър додаде: — Ето, чуваш ли, чуваш ли? Ще убиеш това момче и себе си за едното нищо!

Не, не, не за нищо. „А заради нея.“ Тя извика отново името му, ала гласът ѝ беше съвсем слаб. Не беше сигурен дали това, което чува, е истинско, или само ехо. Или пък се намираше в капана на безкраен низ от спомени, защото наоколо имаше прахоляк, горещо слънце, сив камънак, а отнякъде долетя и гласът на Джим: „Срежи жицата, срежи жицата и се омитай оттук, просто вземи детето, вземи детето и бягай, бягай, бягай!“.

- Но, боже мой, кое от тях? — кресна той. Стоеше на колене в снега, на някакъв кален път, под тази странна луна, под палещото слънце, а главата му кънтеше от гласове, от пукота и тракането на автоматична стрелба, от стоновете на мъже и жени някъде наблизо, от гласовете на приятели — всичките мъртви, всичките покойници — по лицето му се стичаше солена пот и разяждащи сълзи. — Как да избера?

Защото онзи път — в онзи ден — детето с пристегната на тънкото му кръстче бомба не беше само едно.

Освен момичето имаше и едно момче.

- Господи, как да избера? — изкрещя отново, след което притисна длани към слепоочията си. — „Остави ме на мира, остави ме на мира, вземи детето, вземи детето, срежи жицата, срежи жицата, остави ме на мира, остави ме, остави ме, остави ме!“ — Как можеш да искаш това от мен?

- Том! — извика Люк, ала от друго време, от друг живот. — Моля те, Том, хайде!

„Божичко, Алекс. Помогни ми да остана.“ Той се хвърли към процепа в земята с последна надежда, като провря в мрака отдолу главата, а после и ръцете си. Усети хрущящите камъчета и снега, който се топеше от топлината на ръцете му. Отвътре се носеше чудовищен грохот, сякаш долу имаше нещо живо, което ревеше със зинала паст, готово да ги погълне и двамата.

- Алекс, моля те, опитай! Опитай да се покатериш!

- Стига, Том! — Усети нечии ръце да се увиват около кръста му. — Остави я — изрева Уелър. — Том, остави я! Трябва да вървим!

„Трябва да вървим, срежи жицата, срежи жицата, вземи детето и бягай, бягай!“ Като се изтласкваше с крака и сипеше ругатни, той протегна ръце през гърлото на прохода, като се напрягаше толкова силно, че мускулите му затрепериха, а ставите пламнаха от болка — но колкото и да се стараеше, пак не беше достатъчно. Тя беше просто един глас в необятната празнота, така безкрайна, че би могла да го погълне завинаги. Само че трябваше да опита; не можеше да се откаже. Трябваше да стигне до нея, защото така щеше да я докосне, а после да я спаси; щеше да я измъкне от този ад; двамата щяха да се избавят взаимно.

- Алекс!

- Опитвам се. — Гласът ѝ бе толкова слаб. — Много е далече… няма време. — А после: — Бягай, Том, бягай. Изчезвай оттук… махай се, преди да…

- Не! — изрева Том. — Не се отказвай, Алекс, да не си посмяла да се откажеш! Аз съм тук, Алекс, точно тук!

- Няма време. Моля те, Том, бягай…

- Изкачват се по възвишението! — изкрещя Люк над него. — Те са тук, те са тук, изкачват се по възвишението! — Нещо пропука — първо веднъж, а после още два пъти — и куршумите изсвистяха покрай тях. — Кажи какво да правя! — изкрещя Люк пискливо заради обзелата го паника. — Някой да ми каже какво да правя, да стрелям ли, ще се бием ли, ще…

„Дръж се, Алекс, дръж се; кажи отново името ми, кажи го отново, не ме оставяй тук, защото никога няма да си тръгна.“

- Алекс! — Юмруците му се свиха, ала нямаше какво да сграбчи освен треперещия мрак. Опита се да се провре още no-навътре, ала не можа да помръдне, защото Уелър се бе вкопчил здраво в кръста му, можеше само да балансира на ръба между кошмара отгоре и съдбата си отдолу. — Алекс, Але…

Без никакво предупреждение земята внезапно се надигна и набъбна, след което се отпусна с грохот и го фрасна в корема — удар, който усети с гръбнака си. Щом земята се раздвижи, от прохода изскочи силна струя въздух, а когато камъните под ръцете му поддадоха, откъртвайки се от мястото си, се разнесе съскащ, свистящ, надигащ се шепот. Накрая отскочиха и се понесоха надолу към шахтата. Внезапно изгубил равновесие, тъй като под ръцете му не остана нищо друго освен въздух, Том политна напред и сигурно щеше да се изтърколи надолу… може би точно това искаше.

Ала хватката на Уелър се оказа желязна. Старецът го изтегли от ръба, без изобщо да го пуска, като в това време Люк крещеше:

- Моля те, Том, да се махаме оттук; не мога да те оставя. Моля те!

„А аз не мога да оставя нея. — Само че нямаше кой да му помогне. Не можеше да я спаси. Беше невъзможно да стигне до нея навреме и тя го знаеше. — Да спася себе си ли? И за какво?“ Но останеше ли с нея до края, това момче щеше да плати с живота си, а също и Уелър — и всичко това по негова вина.

- Помогни ми! — Насъбралата се в него скръб и гняв се изляха от гърдите му в един-единствен мощен, продължителен и измъчен вик: — Господи, моля те, помогни ми! Моля те, недей, не ме карай да правя това отново!

И отговорът не закъсня. Миг по-късно въздухът наоколо затрещя и се изпълни със съскането и свистенето на куршуми. Сипейки проклятия, Уелър го остави на земята, след което Том се запрепъва в снега, отдалечавайки се от нея, а Люк не спираше да крещи, докато самият той викаше името ѝ сред глухото и пресекливо татататататата на узитата, а разстоянието помежду им растеше.

Случваше се отново. Изборът беше направен. Жицата беше прерязана и той се чувстваше също толкова прокълнат и изгубен, както през онзи ден, когато едното дете щеше да умре, защото не бе в състояние да спаси и двете.

И тогава — въпреки цялата дандания и пукотевица наоколо — му се стори, че долавя високия пронизителен звук на свирката. Но, разбира се, това беше невъзможно. Вероятно това беше звукът на неговия разпадащ се разсьдък: един вопъл, който ставаше все по-слаб и по-слаб, докато накрая не се стопи под блясъка на тази налудничава луна — също като сърцето му.

Ала земята продължаваше да се надига и разтърсва, а снегът се местеше и пропукваше под ските им, докато бягаха надалеч. Но накрая, даваше си той сметка, това също щеше да престане, когато земята се умореше и — също като него — се предадеше.

Само че той се предаде пръв.

88

Божичко, надяваше се да я е послушал. Най-вероятно беше така. Защото вече не го чуваше, чуваше само трополенето на камъните, тътена — сякаш от пневматичен чук, и съсъка на бушуващите отдолу черни води. След онзи гръмовен трясък, който едва не я събори от стълбата, вече не чуваше гласа му. Ароматът му се бе разпокъсал и избледнял. Така че явно си бе отишъл. Само че горе бе имало стрелба. Дали не беше улучен? Дали не беше мъртъв?

„Моля те, господи, не позволявай това да се случи. Запази го жив; накарай го да си отиде.“

Тя не искаше той да си отива. Това беше последното нещо на света, което искаше, защото бе останала напълно сама — с чудовището за компания, което се спотайваше в главата ѝ и чакаше само тя да направи грешка.

„Не, това няма да стане. — Наложи си да продължи: само още една стъпка, а после и още една, и още една. — Поне засега.“

Отново трябваше да разчита на себе си. Може би животът се свеждаше до това. Ала тя не беше Даниел. По дяволите, не беше сигурна дори дали още е Алекс.

Имаше значение единствено мисълта, че Том е жив някъде там горе, и затова си струваше да се бори. Не можеха да се докоснат, но той ѝ беше подал ръка, независимо дали го знаеше, или не — защото надеждата ѝ стигаше. Надеждата беше всичко, което имаше.

Тя щеше да го намери.

„Затова бягай, Том, бягай — повтаряше си наум. — Бягай, Том, издърпай ме горе, издърпай ме горе, бягай, бягай, бягай.“ Тя не спираше да си нашепва тази мантра, докато се изкачваше по стълбата, която по някаква необяснима причина все още отказваше да рухне. Осланяше се на късмета си, на интуицията и на вярата, че следващото стъпало ще бъде там, както и следващото, и така нататък — чак до света отгоре, който навярно нямаше да зърне повече, но поне щеше да се опита, защото той беше част от него. Том беше жив и това бе нещо, в което да вярва и което беше също толкова реално в заобикалящия я мрак като тази дървена стълба, като люшкането на земята и дивото биене на сърцето ѝ.

Залови се здраво за подскачащата вибрираща стълба; усети как дървото се впива в плътта ѝ. По ръцете ѝ имаше кръв; един камък, остър като счупено стъкло, бе одрал челото ѝ, докато падаше надолу, и сега тя обираше кръвта от очите си през няколко секунди. Парещата болка в лявото ѝ рамо бе отстъпила пред чувството за леденостудена скованост и вдървените ѝ пръсти бяха изтръпнали, сякаш покрити с безброй иглички. Наоколо се разнасяше странно съскане, което, знаеше тя, идваше от ронещите се по скалите сипеи. Миризмата на сяра се беше засилила и тя започваше да усеща главата си леко замаяна.

„Не губи съзнание, не се предавай. — Затвореха ли се очите ѝ, никога повече нямаше да ги отвори. Нареди на краката си да не спират да се движат. — Продължавай, давай, давай, бягай, Том, бягай, бя…“

Отекна нов трясък и тя се олюля. Левият ѝ крак се изплъзна и тя нададе писък, след което се хвърли напред и се залови с две ръце, докато стълбата се тресеше и накланяше. Някъде над нея прозвуча остър трясък, последван от пропукване. Нещо огромно профуча покрай нея и умът ѝ успя да изписка една-единствена дума: „грамаданско“.

Разнесе се мощен плясък. Вдигнаха се високи вълни, които облизаха глезените ѝ и се оттеглиха, съскайки.

„Това беше сериозно. Размина се на косъм. За малко да ме отнесе.“ Ами ако водата го стореше накрая? Вероятно би могла да плава отгоре. А ако нивото продължеше да се повишава, можеше да я издигне до повърхността — защото наистина беше изморена. Приливът на адреналин, заредил я с енергия, вече се уталожваше. Главата ѝ се въртеше, а устните ѝ бяха изтръпнали. От този газ ли? Най-вероятно. Може би тъкмо той караше водата да съска. Дали не беше метан? Не, не, това беше…

- Мини за въгледобив. — Изрече го само за да чуе гласа си и да се увери, че мозъкът ѝ още работи. После от устата ѝ се процедиха думите: — Метанът се среща в мините за добив на въглища. А в останалите има… — По дяволите, нямаше никаква представа. „Трябваше да внимавам повече в часовете по природни науки.“ Изморена до смърт, тя обгърна с ръце стълбата. Една треска се заби в бузата ѝ и одра и бездруго разраненото ѝ чело. — Хайде, Алекс — измърмори тя. — Остани будна. Недей да губиш съзнание.

„Бягай, Алекс — прошепна Том в главата ѝ. Не чудовището, не нейният глас, а Том. Може би Крис също. — Бягай. Бягай към мен. Бягай към нас.“

- Добре, добре, ще го направя — изрече уморено тя. Увисвайки на изтръпналата си лява ръка, посегна с дясната към следващото стъпало и погледна нагоре. — Ей сега ще…

Звезди.

За един кратък миг беше така зашеметена от това откритие, че остана зяпнала. Тя премигна, ала гледката пред очите й не се промени.

„Това са звезди. О, боже. Сигурно съм близо, сигурно е така.“ После се изтласка нагоре, докато земята не спираше да трепери. Усещаше главата си празна; лявата ѝ ръка не беше в най-добрата си форма, а и дясната не я биваше особено. Вложи иялата си енергия, движейки странично ръце като шимпанзе…

И пропусна.

Дясната ѝ ръка се стрелна в нищото. Внезапно изгубила равновесие, десният ѝ крак се изплъзна от стъпалото и тя се блъсна в дясната греда на стълбата. Лицето ѝ понесе основния удар. Последва експлозия от болка и зрението ѝ се замъгли; кожата ѝ беше разкъсана и тя проплака приглушено. Борейки се да запази равновесие, със сетни сили направи опит да се оттласне от скалата, която смяташе, че се намира точно пред нея…

Ала там нямаше нищо. Само черно празно пространство. Нямаше нито скала, нито стълба. Тежестта на тялото ѝ се бе изместила до една точка извън дясната греда на стълбата и докато се извиваше, по-слабата ѝ дясна ръка представляваше опорната ос, около която се въртеше тялото ѝ. Цялата дясна половина на тялото ѝ висеше във въздуха — а дървото беше хлъзгаво и старо — и тя продължаваше да се върти между скалата, която се намираше някъде зад гърба ѝ, и стълбата пред нея. Усети как подложеното на прекомерно напрежение дърво започва да поддава. Нещо изпука, след което отекна продължително високо скърцане, което проряза дори неспирния грохот и тътен на водата и скалите.

„Моля те, господи, толкова съм близо, моля те, помогни ми.“

Оставаха ѝ по-малко от трийсет метра, ала със същия успех можеха да бъдат сто и шейсет километра. А звездите над нея взеха да гаснат, внезапно затулени от студени сенки, по-тъмни от нощта. Земята започна да пропада и да се огъва, повърхността се разкъсваше; скалата се рушеше, а сенките се спускаха надолу; стълбата се тресеше все по-силно и се разпадаше; всеки миг щеше да рухне…

Изведнъж стълбата се строши на трески и в ръцете ѝ не остана нищо друго освен въздух. Галерията под нея зина като разтворена паст. Водата беше само звук, погълнал всичко останало. Устата ѝ беше отворена, даваше си сметка, че крещи, ала не чуваше нищо, и за един миг на лудост й се стори, че грохотът на водата е станал неин глас.

Алекс полетя надолу, без да спира да крещи, и последната ѝ мисъл преди сблъсъка беше: „С краката надолу“.

И водата я погълна.

ШЕСТА ЧАСТ 

ПОРТИТЕ НА АДА

Понякога се случваше да простене. Това беше единственият признак, че е още жив.

Тя седя до него през цялата нощ. Може би трябваше да потърси помощ, ала от страх не смееше да помръдне от мястото си. На няколко пъти го повика по име. Или поне така си мислеше. В продължение на няколко ужасни секунди не можа да си спомни името му — нито пък своето — и това я изплаши още повече.

А после, много по-късно, той спря да издава всякакви звуци.

Тя чакаше. Просто чакаше. Мракът стана прозирен и сив, щом тази гангренясала луна се плъзна на запад, и нощта започна да избледнява. В ореола на тази странна светлина гората грееше в убито бяло. Тогава забеляза, че това не беше част от врата, заради изписаната с черна боя дъга и незавършения символ над нея с три заострени стрелки като залязващо слънце, полускрито зад далечен хоризонт. Това също си имаше име. Какво беше то обаче? Не можеше да си спомни. Но защо?

Тя чакаше — недоспала, със зачервени очи. Премръзнала. Накрая преви гръб и се обгърна с ръце, за да се стопли. Страхът оставяше солен метален вкус в устата ѝ. Освен това беше гладна. Стомахът ѝ кьркореше. Беше толкова гладна. От известно време нуждата в нея растеше. Но бе решила да не мисли за нея. Сега обаче, с настъпването на зората, не можеше повече да я пренебрегва.

Утрото щеше да настъпи скоро. А после и денят. Не можеше да остане тук.

Само че… ароматът му я спираше. „Той е — вдъхна миризмата му и устата ѝ се напълни със слюнка — храна.“ „Недей.“

„Искам.“

„Недей.“

„Престани.“

Тя запълзя бавно и предпазливо, на четири крака. Вятърът щипеше страните ѝ. Въздухът изведнъж се насити с миризмата на желязо и месо. Той лежеше полузаровен в снега и тя започна да разкопава бялата покривка с ръце. В ямата беше неочаквано топло, а миризмата му беше толкова плътна, че стомахът ѝ се сви.

„Стига. Това все още си ти. Недей.“

Лицето му беше извърнато, а шапката — нахлузена леко накриво като импровизиран саван. Това го правеше по-лесно. Точно до кръста му, където дървото го бе пронизало, тя различи тъмно петно с неправилна форма. После загреба с шепи аленочервената буца лед и засмука още топлата кръв.

„Недей.“

„Топло. Да.“

- Престани — изрече на глас и хвърли надалече окървавената буца лед. В гърлото и се надигна жлъчка, прилоша ѝ и тя повърна, но тъй като не бе яла от цели два дни, в стомаха ѝ не бе останало нищо.

От нея също не бе останало нищо.

- Н-не — каза тя. Едва-едва се изправи на крака и се олюля обратно, далече от кръвта и от изкушението, далече от плътта му, от този аромат, от миризмата му. — Не. Стига. Бягай. Той каза да бя…

Надолу по пътя за… за… накъде бяха тръгнали? Не помнеше. Но затова пък разпозна звуците.

Кучета. Като съдеше по звука, бяха повече от едно, и то големи. Долови също нотката на вълнение в лая им, появила се в мига, в който усетиха миризмата ѝ като хрътки, преследващи дивеч. Трябваше веднага да се махне оттук. Където имаше кучета, можеха да се появят и хора, а тя не биваше да рискува да я хванат, нито да я видят, зашото трябваше да…

Зад нея прозвуча ниско злобно ръмжене. От гърлото на Лена се изтръгна внезапен писък, фините косъмчета по врата и по ръцете ѝ настръхнаха от ужас и с усилие на волята тя се завъртя бавно и предпазливо. Плъзна поглед надясно.

Кучето не беше далече от нея. В паниката си не бе в състояние да прецени разстоянието — не че имаше някакво значение. С черната си муцуна и щръкнали уши животното приличаше на дребна немска овчарка, но иначе козината му беше червеникавокафява като на дореста кобила. Беше оголило белите си зъби и ръмжеше.

Гърлото ѝ се сви. Устата ѝ се разтвори и тя си помисли, че се опитва да каже нещо, ала успя да издаде само един приглушен стон. Сякаш някой бе обвил с ръце гръдния ѝ кош и стискаше с все сили. Тя отстъпи крачка назад и спря, тъй като дълбокото ръмжене на кучето се усили.

„Ще ме убие.“

- Мо-мо-моля те — успя да отрони тя и тогава ушите на кучето потрепнаха, а ръмженето стана един тон по- ниско. Стори ѝ се, че кучето изглежда объркано. — Моля те, п-просто ме остави д-да си о…

- Мииинааа. — Далечният глас беше млад. — Мииинааа, къде си, момиче?

В този миг Мииинааа, или Мина, или каквото и да беше името на кучето, трепна колебливо. Щом кучето хвърли поглед през рамо, тя отстъпи бързо крачка назад, а после и още една. Когато се обърна отново, животното се напрегна и за миг ѝ се стори, че в крайна сметка ще ѝ се нахвърли, ала тогава то се завъртя на задните си лапи и се втурна напред с лай, следвайки гласа на момичето.

,Да бягам. — Тя се завъртя на пети и се спусна към гората. Клоните на дърветата я шибаха през лицето, драскаха кожата ѝ, скубеха косите ѝ. — Бягай, бягай, той каза да бягам…“

Гората все още беше с цвета на олово, но сред дърветата снегът не бе така дълбок и в него се вървеше по-лесно. Долови мига, в който лаят на кучетата, останали зад гърба ѝ, се промени; отново чу онзи вик и разбра, че ще го намерят. Най-вероятно нямаше да я последват веднага. Така че засега беше в безопасност.

„Бягай. — А после: — Лена, аз съм Лена. А той е Крис и каза да бягам: Бягай, Лена, бягай.“

Усещаше студения въздух като натрошено стъкло в гърлото си, но въпреки това продължаваше да се лута слепешком из гората. Нямаше представа нито къде отива, нито какво ще прави, но поне беше сама. Никой не можеше да я види.

„Аз съм страхливка. Ако имах поне капка кураж, щях да си тегля куршума или да му кажа истината и да го помоля да го направи той. Нямаше да има друг избор.“

Само че смъртта я плашеше точно колкото и мисълта да заспи. Защото не знаеше какво ще се събуди на нейно място.

„Това все още си ти. — Забеляза ярко петно, пролука сред дърветата, и усети как нещо я тегли натам като риба, хваната на въдица. Пое в тази посока. Но защо? Може би беше път. Това тя ли си го помисли? Разбира се, че беше тя. Кой друг, ако не тя, ще мисли със собствената ѝ глава? Тя ускори крачка. Ако това беше път, щеше да е в състояние да тича дори по-бързо от сега. — Това още си ти и можеш да спреш промяната.“

„Льжкиня. — Навлезе сред горичка жилави елши и остави клоните им да шибат лицето ѝ. — Не можеш, защото няма да го направиш. Страх те е да умреш, защото знаеш, че след това няма нищо — знаеш, че няма никакъв господ.“

Тя се устреми към пролуката, към тази жълтеникаво- бяла светлина, която идваше от слънцето, опитващо се да се издигне над хоризонта. Може би това щеше да я убие, както Във филмите или в книгите. Пуф! А после нищо друго освен пепел и една спаружена сянка — също като Хирошима и онзи безименен японец, нарисуван с черна боя на фона на развалините от бетон, сред един опустошен градски пейзаж от усукани железа, купчини камък и оголена стомана. Боже, как бе възможно да помни това, а да не може да се сети за собственото си име?

„Аз съм Лена, аз съм Лена и това не можеш да ми го отнемеш. — Тя се стрелна напред, пробивайки си път сред кьпинови храсти и драки. — Няма да ти го позволя, няма…“

И тогава се закова внезапно на място и ахна от изненада.

На седефената слаба светлина на настъпващия ден тя зърна ясно само четирима от тях, но усети присъствието на много повече отляво и отдясно. Те я наблюдаваха, докато първите отблясъци на бледото утро прорязваха тъмносивото небе, и всички изглеждаха като увенчани с искрящ ореол, като паднали черни ангели.

Дори момчето, увило зеления ѝ шал около врата си.

Сърцето ѝ блъскаше в гърдите и тя трепереше — както от страх, така и от дивото си препускане. И тогава изведнъж осъзна какво означаваше онази дъга и символът, начертан върху капана. Това беше Вратата на Дявола. Просто номер. Дъгата беше илюзия, а символът с разсечената надве звезда не бе разделен от рамката на вратата — умишлено бе нарисуван така, че да създаде впечатлението за нещо цяло, разрязано на две половини. Всъщност врата нямаше, но опиташе ли се да влезе, дяволът щеше да строши главата си.

Освен ако не беше умен и много, много търпелив и не откриеше друг начин.

- Не. Мо-моля ви — гласът ѝ замря в мига, в който Променените се раздвижиха; сенките им, падащи върху снега, се сгъстиха и взеха да протягат към нея черните си пръсти. — Все още съм аз, Лена. Аз н-не съм…

Кръгът около нея се затвори.

Бърборенето бе спряло. През повечето време Питър не бе в състояние да долови почти нищо през мъглата на собственото си изтощение и глад, но въпреки това научи достатъчно.

Рул. Фин и хората му се готвеха да нападнат Рул, ала той не бе в състояние да помогне нито на селото, нито на себе си.

Лежеше проснат в клетката си, близо до задната решетка. Дрехите му бяха изпокъсани — мръсни дрипи, завързани с парчета канап, за да не се разпаднат. Тялото му не беше в по-добро състояние: цялото покрито с кръпки от полузараснали рани, отворени язви, пресни следи от ухапване; купчина кости, облечени в дрипава кожа.

Ала той беше единственият оцелял. През последните няколко дни Фин изглеждаше изпълнен с разкаяние. Наоколо не се виждаха никакви Променени. Празни клетки, пропити с вонята на предишните си собственици — миризмата се бе вляла в желязото като кръв. И само времето щеше да я заличи.

Дейви също го нямаше, макар че Питър не беше го убил. Дейви бе придобил голяма бързина и увереност. Учеше се бързо. Накрая Фин го отведе… може би онзи ден. Или поне така му се струваше. За него дните не означаваха нищо. Единственото, което имаше значение, беше да спечели следваща схатка, за да получи своята половин чаша вода и парче хляб.

„Оставил е Дейви за накрая като черешката на сладолед.”

Дали беше в състояние да се бие? Той сви лявата си ръка, а с дланта на дясната притисна мястото, където момичето го бе ухапало, разкъсвайки плътта му чак до костта. Не помнеше много — Всичко бе станало толкоба бързо, — ала тя бе една от примитивните Променени, целите изтъкани от зъби, сбирепи очи и дива енергия. И беше много бърза с краката. Може би защото тъкмо се бе подкрепила. Малко бе останало да го изяде целия.

Но той също се учеше. Очите му се плъзнаха към тялото. Езерцето крьв, надигнало се от кратера, който бе прокопал със зъби на шията ѝ, беше замръзнало на камък. Цялото това време в компанията на Променените все пак се бе отплатило; взимайки пример от тях, той бе прегризал гърлото ѝ. И, божичко, кръвта действаше така омайващо. Тя беше течност. И влага.

„Жаден. Толкова съм жаден.“

Но следващия път, когато отвореха вратата на клетката му, вътре най-вероятно щеше да влезе Дейви. И това щеше да е за последно. О, със сигурност нямаше да се предаде без бой, но Дейви щеше да го убие, при това бавно, освен ако не извадеше късмет. Както изглежда, Дейви имаше слабост към удушаването. Фин му позволяваше да упражнява уменията си върху другите Променени. Понякога минаваха пет, десет, дори петнайсет минути, преди Дейви да се измори и с едно последно силно стискане да сложи край на мъките на своята жертва. Първия път Дейви упорито мушкаше с пръст очите на мъртвото дете. Сякаш не можеше да проумее защо хлапето, което току-що бе убил, не ставаше да се бие.

„Боже, дано поне стане бързо. — Той преглътна, усетил как риданието си пробива път нагоре към гърлото му. — Може би това е някакво наказание, само че аз вършех каквото смятах за правилно и каквото трябваше.“

- Р-Рул. — Устата му лепнеше от засъхналата кръв. — К- какво… с-смяташ да п-правиш?

- В Рул ли? — Фин закачи радиостанцията на кръста си. — О, малко страх, малко паника. Нали знаеш, всички онези типични за американците неща, в които сме много добри.

- Но защо? — Питър преглътна и лицето му се изкриви в гримаса при вкуса на мъртвото момиче. Събра дос- татъчно слюнка да се изплюе, но тъй като нямаше сили, пенливата храчка потече по брадичката му. — Какво с-са ти направили?

- Питър. — Този път Фин не се усмихна, с което му направи услуга. — Нима точно ти ми задаваш този въпрос? Но не се тревожи. И през ум не ми минава да те оставя някъде. Ти идваш с нас, друже. Искам твоите хора хубавичко да те разгледат. Но първо трябва да се погрижим за тази отвратителна рана от ухапване. После ще те изчистим и ще те нахраним, за да завъдиш малко месо по тия кости. Ще станеш като чисто нов. Нов ден, нова зора, нова Земя. — Фин мушна ръка в една раница и извади връзка дрънчащи ключове от джоба на работните панталони, които изрови отвътре. Пъхна единия в ключалката. — Изпитвам голямо уважение към теб. Беше подложен на сериозно изпитание — едно пътуване до тъмните дълбини на душата.

Добре, този тип определено беше луд. Питър се напрегна, щом вратата на клетката се отвори на стенещите метални панти. Заобикаляйки кръвта, старецът се приведе, докато не застанаха очи в очи, само на няколко стъпки един от друг.

- Казват, че всеки човек има слабо място. Но не можах да открия твоето, Питър, или поне засега — каза Фин. — Ти си неизчерпаем източник на енергия. Никога не се отказваш. Това е достойно за възхищение, друже. Но може би има разлика между това, което сам причиняваш на себе си, и това, което някой друг ти причинява. Вероятно хипотезата ми е била напълно погрешна.

- За какво… — Трябваше да събере достатъчно слюнка, за да продължи. — За какво, п-по дяволите, говориш?

- Просто размишлявам — отвърна Фин, след което пъхна ръце в раницата и извади отвътре пластмасова бутилка, пълна с вода. Шишето сигурно е било държано в снега, зашото по него трептяха кондензирали капчици вода, които, подчинявайки се на гравитацията, се затъркаляха по пластмасата, отцеждайки се по пръстите на Фин. — Има натиск отвън — като изтезанията, околната среда и така нататък — и, разбира се, натиск, който идва отвътре.

Питър почти не го слушаше. Погледът му шареше между търкалящите се капчици вода, пръстите на Фин и онова малко парченце лед, което подскачаше в хладната вода. Жаждата му за вода беше толкова неистова, че трябваше да впрегне цялата си воля, за да не сграбчи ръката на стареца и да оближе насъбралата се там влага.

- Мисля, че допуснах сериозен пропуск в първоначалната си хипотеза — продължи Фин, докато развиваше капачката. — Волята за оцеляване също представлява един вид натиск. До този момент ти давах стени, които да събаряш, препятствия, които да преодоляваш, и някого, когото да мразиш. Пропуснах обаче да си задам въпроса какво би се случило, в случай че тези стени внезапно изчезнат. — Фин му предложи отворената бутилка. — Ако не ти остане друг, когото да мразиш, освен себе си.

„Той ми дава вода. Наоколо няма пазачи, Дейви също не е тук и той няма да ме убие.“ Това беше единственото, което успя да си помисли. Усети гореща вълна на признателност, нелепа и ирационална, от която му се доплака. Позволи на Фин да намести бутилката на устните му и да подкрепя тила му, докато самият той пиеше жадно, а ледената вода се стичаше от устата му, разливаше се надолу по шията и експлодираше в празния му стомах с такава сила, че го накара да простене от болка.

- По-полека, друже, не бързай толкова — измърмори Фин почти любящо. Той не оттегли бутилката от устните му, но продължи да говори, докато Питър гълташе. — Така че ето какво си казах: „Фин, трябва да сложиш край на заплахите и на този натиск. Като караш момчето да се бори за живота си, може никога да не научиш това, което те интересува“.

- Какво… какво стана? — възкликна Питър. Не бе останала дори капчица вода. Той се облегна назад с въздишка. Водата се плискаше в стомаха му. Сигурно щеше да му прилошее; не беше изключено дори да я повърне всичката. Ала не му пукаше. Главата му се въртеше, гладът отново бушуваше в тялото му: нещо се бореше за живот вътре в него, което можеше да го разкъса надве.

- Накрая всеки се пречупва. — Фин завъртя капачката на шишето. — Дори Исус се е пречупил накрая. Но не заради онова, което другите са му сторили. Неговият натиск е било съмнението, идващо отвътре, но той винаги е имал избор. Просто сме свикнали да се оправдаваме със съдбата, когато вече е твърде късно да променим решението си. Накрая осъзнах, че твоят избор трябва да си остане твой, а не мой. Единственото, за което мечтае един човек в разгара на битката, е да оцелее.

Нямаше никаква представа за какво изобщо говореше Фин. Виеше му се свят и твърде късно се запита дали водата не е била инжектирана с нещо. „Убива ме нежно“ — помисли си той и едва не се изкиска. От водата се чувстваше леко замаян. Но за сметка на това гладът му се бе изострил, сякаш някой разсичаше корема му с нож, и когато стомахът му се сви от болка, той положи усилие на волята да не простене.

Оттатък клетките отекна дрьнчене на ключалка и щом вратата се отвори, в затвора нахлу студен въздух.

- А — възкликна фин и погледна часовника си, след което се изправи. — Точно навреме.

Трима пазачи водеха Дейви с помощта на прътове с примки на края, закрпени за широкия кожен нашийник. Промененото момче беше напълно облечено в същата униформа, каквато носеха всички от разнородната банда на фин.

Сърцето на Питър подскочи в гръдния му кош. Значи, всичко е било само номер. Фин му е дал вода, за да събере сили за един последен рунд.

„Продължавай да се бориш. — Използвайки стената за опора, той се изправи на крака, докато пазачите водеха Дейви по пътеката между килиите. Искрящите очи на детето се приковаха върху Питър, а ноздрите му се издуваха също като на хрьтка, нетърпелива да се спусне след някоя лисица. Питър се плъзна по стената, а после и по редицата метални прътове, докато накрая не се озова в ъгъла на килията. Ако използваше железата за опора, би могъл да го изрита. По-добре, отколкото Дейви да го спипа в средата на клетката. — Стига да можеш, изритай го в лицето. — Той обви ръце около студените железа. — Каквото и да става, само не се предавай.“

- Така е добре — каза Фин, щом пазачите стигнаха до килията. — Останете там. — Фин взе отново раницата и щом я отвори, главата на Дейви внезапно се завъртя към стареца. Промененото момче се напрегна, повдигайки се на пръсти като хлапе по време на Хелоуин, което се опитва да изрови любимия си бонбон от купата с лакомства. — Съжалявам, Дейви, но това не е за теб — каза Фин, след което се ухили, протегна ръка към Дейви и разроши косата му. Промененото момче изобщо не реагира.

„Божичко. — Сърцето на Питър заби по-силно. — Превърнал го е в домашен любимец.“

- Да започваме — каза Фин и извади от раницата пакет, увит в бяла хартия. Восьчна хартия? Питър не беше сигурен. Той проследи с поглед Фин, който се наведе, остави пакета на земята и разгъна хартията. Във въздуха се изви пара, наситена със сочния аромат на току-що изпечено месо и идеално запържена мазнина.

От устните му се отрони стон, преди да успее да се овладее. Под езика му се насъбра слюнка и гладът се надигна като чудовище, което се опитваше да го стисне за гърлото.

- Мирише добре, нали? Няма нищо по-хубаво от една добре приготвена пържола. Надявам се, харесваш месото средноизпечено. О, да знаеш, че е прясно. Заклано е тази сутрин. — Фин повдигна кожичката с върха на ножа си, за да може Питър да види кръстосаните ивици, оставени от скарата…

И избледнялото червено татуирано сърце.

Отначало нищо не разбра. Стоеше с вренчен в татуировката поглед, докато мозъкът му се опитваше да разреши загадката, сякаш е сложна геометрична задача. Там имаше месо и… татуировка; пържола и…

- Н-не! — ахна той, след което се отдръпна, притискайки се в решетките. Не можеше да прецени кое е по-лошо: неспирното болезнено дращене на глада му, който отказваше да спре — защото ароматът на това месо беше толкова силен, а самият той наистина умираше от глад, — или внезапната студена прегръдка на ужаса. — Това… няма да стане. Не можеш да ме накараш да с-сложа това нещо в у-устата си. Не можеш да ме накараш да го изям.

- Дори не ми е минавало през ума. Питър, не чу ли какво казах? От сега нататък изборът е твой. Без заплахи. Без болка. И никакви Чъкита, готови да избодат очите ти. Измивам си ръцете от тази битка. Сега си само ти, Питър — той посочи с ножа, — и това парче месо. Тази битка е с теб самия. Тук има храна и това е единствената храна. Така че яж, за да оцелееш.

- Н-няма. — Той заплака. Краката вече не го държаха и той се свлече на мръсния окървавен под. — Просто… не мога.

- Напротив, можеш — отвърна Фин. — Разбира се, че можеш. Въпросът е дали ще го направиш? Заради натиска, Питър, нали разбираш? Във всяка битка, пък била тя и душевна, човек би направил всичко, за да оцелее. Светци има само в приказките и легендите. Може да не се пречупиш днес или утре… но скоро и това ше стане.

„Не. — Питър извърна лице към решетките. Миризмата на сочно печено на скара месо беше неустоима. — Не, няма. По-скоро бих умрял, бих…“

- Гледай и се учи, Дейви — каза Фин. — Гледай и се учи.

Оставаха два часа до зазоряване, небето приличаше на черна купа, поръсена със звезди. На подскачащата светлина на челника ивицата сняг между лагера и църквата се извиваше като яркозлатиста панделка. Люк се движеше с лекота, ала от триото, изглежда, се забавляваше само кучето — жълт лабрадор, който вървеше уверено напред, като махаше весело с опашка. На всеки шест метра то се спускаше назад и подканяше Синди с окуражителен лай.

- Добре — изпъшка момичето. Не беше майстор на ските, но при все това можеше да изкара няколко километра. Или поне така смяташе. Имаше чувството, че цял ден е била на тези ски, а не само четирийсет и пет минути. — Идвам.

В подножието на стъпалата, водещи към църквата, тя спря и пое мощна струя студен въздух, докато накрая не усети сърцето си, пулсиращо в ушите. Когато дишането ѝ най-сетне се възстанови и тя престана да плюе, Люк каза:

- Може би трябва да го оставим на мира. Да му дадем малко пространство, както казаха Мели и Уелър.

- Да вървят по дяволите. — С помощта на щеките разкопча ските си. — Не е мръднал оттам цели два дни. Не е хубаво да оставаш сам толкова дълго.

Люк изправи ските си и ги забучи в снега.

- Откъде знаеш кое е най-добро за него?

- Майка ми беше психиатър. — Синди закрепи ските си до неговите. — Тя казваше, че човек трябва да помага на хората да си върнат желанието за живот. Искам да кажа, може да си изгубил близък човек, но наоколо има и други, които държат на теб. — Тя намести раницата по-високо на гърба си. — Така че сега ние сме тези други за Том.

Лицето на Люк се изкриви, сякаш бе подушил нещо противно.

- Може би ще е най-добре да остана тук с кучето. Нали знаеш, да не би Чъкитата случайно да се появят.

- В радиус от осем километра оттук няма да срещнеш нито един Чъки — отвърна Синди. Макар че ако бяха напълно сигурни в това, кучето нямаше да е с тях. Немалко Чъкита бяха оцелели след срутването на мината и наводнението, така че в момента никой не можеше да каже къде точно се намират. Уелър и Мели смятаха, че част от тях са се насочили на север към Рул. Ако беше така, чудовищата съвсем скоро щяха да се сдобият с компания. Тя изгледа сурово Люк. — Хайде. Не бъди такъв страхопъзльо.

Люк накара кучето да легне на земята, след което двамата със Синди се заизкачваха по стъпалата. Вътре в църквата беше сумрачно и студено като в гробница. Те заобиколиха нефа и поеха по една странична пътека, водеща към стълбището и потъналата в прах библиотека на третия етаж. Под камерата за тръбите на органа имаше капак на пода, откъдето стигнаха до спираловидно желязно стълбище, което водеше право в камбанарията. В кулата имаше седем стълбищни площадки, до които се стигаше по железни стъпала, заковани за стените от варовик. Южната половина на седмата площадка беше заета от отдавна замлъкнал карийон¹ с дървена конструкция. С всички тези педали, лостове и въжета, закачени за двайсет и трите камбани, карийонът заприлича на Синди на огромен тъкачен стан. Или може би на паяжина.

На върха на последната желязна стълба Синди се пресегна и повдигна масивната дървена капандура. Капакът изскьрца и вълна от студен въздух заля главата и раменете ѝ.

- Ехо, Том — извика тя и изкачи последните стъпала. Камбанарията беше открита от всички страни и тя хвърли поглед на север, разкъсвайки мрака с лъча на фенерчето си. От тази страна се откриваше отличен изглед към мината. Всъщност… към каквото бе останало от нея. Беше убедена, че Том ще избере тъкмо тази наблюдателна позиция, и наистина се оказа права — той седеше изгърбен на високия стол, наметнал обемист спален чувал на раменете си, а пушката с оптичен мерник, носеща име на момиче, стоеше подпряна на каменната стена. Той не се обърна, но от начина, по който наклони глава, момичето разбра, че е буден.

- Синди е. Донесох ти нещо за ядене.

Отговор не последва. Не че очакваше друго. Останалата част от камбанарията беше потънала в мрак под сянката на камбаните, които висяха от вертикални подпори, разположени зад жалузите под формата на решетка. Вярно, че осигуряваха известен подслон, но въздухът тук горе беше много по-студен и Синди започваше да замръзва. Тя потрепери, щом вятърът облиза потта от врата ѝ. Усети Люк зад себе си, който се изкачи по стълбата и затвори капандурата.

- Люк също е тук — додаде тя.

Никакъв отговор. Люк я стрелна с поглед, означаващ: „Нали ти казах“, на който Синди не обърна внимание. Тя прекоси камбанарията, остави раницата на пода, разкопча я и извади отвътре термос и чаша.

- Хрумна ми, че може да искаш малко супа. — Когато не получи отговор, тя разви капачката на термоса, при което наоколо се разнесе миризма на пиле. — Пилешка супа с фиде. Всъщност не е истинско фиде. Използвах бульон на кубчета, китайски спагети и…

- Благодаря, Синди. — Гласът на Том беше толкова слаб, че едва го чу. Без изобщо да поглежда към нея, той додаде: — Наистина не съм гладен.

Усети, че Люк се размърда, но не се обърна. Щеше ѝ се той да каже нещо. Едно „здрасти“ щеше да е добро начало.

- Да, знам — отвърна тя. Това ли беше най-подходящият отговор? Може би не. Боже, как съжаляваше, че майка ѝ не е тук. — Когато боледувах, мама ми приготвяше пилешка супа. Затова си помислих, че може да ти дойде добре. Да те ободри. — Ама че неумел опит. Да си тъжен, не е никаква болест. Това е нещо човешко. Тя остави внимателно термоса до стола и извади от раницата три вързопа. — Приготвих ти и сандвичи. Не са нищо особено. Само фъстъчено масло и няколко пакетчета леко воднист мед. Щях да донеса и кафе, само че… — Само че какво? „Само че изобщо не си мигнал, а имаш нужда от сън. И освен това кога смяташ да слезеш долу и отново да се превърнеш в стария Том?“

Той пое дълбоко въздух и когато Синди вдигна поглед към него, момичето за малко да извика от изненада. И преди беше достатъчно слаб. Но сега видът му беше изпит; скулите му бяха изскочили, а кожата на страните — хлътнала. Устните му, чиято кожа бе изгризал, бяха разкървавени.

- Защо не опиташ поне мъничко? — Не знаеше какво друго да каже.

- Не искам. — Той пое отново въздух и отклони поглед. — Най-добре се връщайте. Студено е.

- Трябва да дойдеш с нас — отвърна тя. Божичко, Люк нямаше ли най-сетне да каже нещо?

Том поклати глава.

- Още не съм готов.

- А кога ще бъдеш? — Не мислеше, че поведението му се дължи на детински превземки, но кой знае? Чувстваше се много странно. Все пак не беше майка си.

Пауза.

- Не знам. — В гласа му се прокрадна нотка на несигурност, сякаш наистина го обмисляше. — Предполагам, когато се уморя да се взирам нататък. Проблемът е… че още не съм готов да спра — отвърна Том.

Синди знаеше какво има предвид. На дневна светлина мината представляваше само една дупка в земята: черна на фона на снега, много дълбока и силно назъбена като спукан цирей, от който бе изтекла всичката гной. Миризмата беше малко по-поносима, тъй като вятърът духаше откъдето трябва, а върху водата се бе образувал тънък слой лед. Мели бе отбелязала, че вече ще има две езера, блестящи като чифт несиметрични очи. Беше една от онези ужасни гледки, които караха минаващите наблизо хора да забавят крачка: грозни и в същото време напълно хипнотизиращи.

Синди се питаше какво е станало с телата. Би трябвало да има цели купища, ала не бе забелязала нито един да се носи във водата. Преди доста време бе гледала един филм за потънала подводница. Най-противната част бяха телата, които изплуваха като коркови тапи, с накъдрени като водорасли коси. Може би в мината бяха погребани и телата на много нормални хора. Не че искаше да ги вижда, ала ѝ беше невъзможно да не мисли за тях.

- Аз пък избягвам да мисля за това — каза тя. — Мама… тя казваше, че лошите неща се забравят с времето. Том, трябва само да поискаш да спреш да мислиш за това.

Стори ѝ се, че Том претегля наум думите ѝ.

- Може би тъкмо в това е проблемът. Ако спра да се взирам в мината, значи, да спра да се взирам и в нея. Предполагам, че от дълго време насам очите ми не виждат нищо друго. И може би това никога няма да се промени.

- Минаха само няколко дни — обади се ЛЬк.

- Не, Люк — отвърна Том. — Минаха много, страшно много месеци.

- Какво имаш предвид? — попита объркана Синди.

Мълчанието му се проточи толкова дълго, че тя изгуби надежда да получи отговор, ала накрая той каза:

- Афганистан. Там имаше едно училише. Беше за момичета, само че хората се страхуваха да изпращат децата си там, защото талибаните, военните диктатори, местните лидери… те бяха против тези неща. Не искат момичетата им да бъдат образовани. Затова палеха училищата, обгазяваха ги, избиваха учителите. Пред нищо не се спираха. Когато ни разквартируваха на това място, обещахме на селото, че ще пазим децата им и на всяка цена ще се погрижим училището да остане отворено. Само че не се получи точно така.

- О — възкликна Синди, хвърли бърз поглед към Люк, който само поклати глава, и отново се обърна към Том. — Какво се случи?

- Взривиха го.

- От самолет ли? Или с реактивна граната?

Когато Том поклати глава, Люк попита:

- Да не е бил терорист-самоубиец?

- Да. — Пауза. — И не.

- Не раз… — Гласът на Люк пресекна и той се изкашля. — Не разбирам. Как така и да, и не?

- Защото — започна Том и се обърна да ги погледне — завързаха експлозивите за децата. За две от тях: малко момченце и малко момиченце.

- О — възкликна ужасена Синди и сърцето ѝ се сви. — О, не. На колко години бяха? — Боже, какво значение имаше това?

- Не знам. Най-много на шест-седем. Но човекът, сглобил бомбите, си е разбирал от работата. Осъзнах твърде късно, че нямаме достатъчно време да обезвредим и двете. Разполагах с около трийсет секунди. Така че се наложи да избирам. Трябваше да реша кое дете ще ж-живее и к-кое ще оставя д-да… — Настъпи мълчание, след което гласът на Том прозвуча още по-гневно: — Принудиха ме да решавам кое дете заслужава да бъде спасено, не разбирате ли?

- Божичко — изрече Люк, а Синди едва се сдържа да не стисне ръката му и да не извика: „Не го питай кое дете е избрал! Да не си посмял!“.

- Всеки ден го преживявам отново — прошепна Том. — Сънувам го. Чувам го, усещам миризмите… топлината, която се излъчваше от скалите, прахоляка, приятеля ми, който крещеше: „Срежи жицата, срежи жицата, срежи проклетата жица…“. — Той пое пресекливо дъх. — В последния миг, когато изборът беше направен и вече нямаше връщане назад, погледнах назад, защото ми се струваше нередно да извърна очи, защото някой трябваше да запомни… и тогава в-видях… в-видях лицето ѝ…

„Момичето. Явно нея е оставил да…“ Синди дишаше тежко. Какво е правилно да се каже в такъв момент? Опита се да си представи какво е да гледаш отстрани как едно момиченце избухва на парчета. Майка ѝ не ѝ позволяваше да гледа филми и да играе на компютърни игри, в които имаше насилие. Какво караше хората да смятат, че в убиването, пък било то и наужким, може да има нещо забавно?

- Споменът е също като кръвта. Колкото и да се опитваш да я отмиеш, петното завинаги ще остане там. — Последва дълга пауза. — А сега си вървете — каза Том. Гласът му отново бе станал безжизнен, лишен от всякаква емоция. — Не се тревожете. Добре съм.

- Аз обаче не съм — отвърна Люк. Лицето му беше бяло като платно, а в очите му имаше сълзи. — И мисля, че скоро няма да се оправя. Аз съм виновен. Аз те накарах да си тръгнеш. Ако не бях аз, щеше да останеш. И може би щеше да я спасиш.

- А може би не — отвърна Том, а Синди си помисли, че ако гласовете бяха нещо материално, гласът на Том щеше да е от камък. — Тя беше прекалено далече. И сега и двамата щяхме да сме мъртви.

„Каквото е желанието ти в момента. — Вече знаеше това без капка съмнение. — Иска ти се да бе умрял заедно с нея.“

- Люк, няма нищо срамно в това да избереш живота — каза Том.

- Тогава се вслушай в собствения си съвет — отвърна Люк, докато сълзите се стичаха по лицето му. — Защото искам да останеш жив, но ме е страх, че ти не го искаш. Страх ме е, че ще сложиш край на живота си, и то заради мен.

- Не, Люк — отвърна Том. — Ще бъде само заради мен. Но няма защо да се тревожиш. Никога не бих ти причинил такова нещо.

„Може би не тук и не сега“ — помисли си Синди. Може би щом престанеше да се взира, щеше да отиде някъде да умре сам. Просто ще легне някъде и ще заспи завинаги.

Сякаш прочел мислите ѝ, Люк каза:

- Но никога няма да знам със сигурност, освен ако не се върнеш. Съмнението ще остане завинаги. Тогава ти казах, че не мога да си тръгна без теб, и сега също няма да тръгна без теб, нито пък после, когато нападнем селото.

- Да нападнем селото ли? — попита Том.

- Мели каза, че скоро трябвало да превземем Рул — обясни Синди, след което си рече наум: „Те са деца. А Том има добро сърце, знам, че е така, и той ще иска да им помогне“. — Казва, че трябвало да спасим останалите деца.

- Аз няма какво да търся в Рул — отвърна Том.

- Дори онзи тип, Крис Прентис? — подхвърли Люк, а Синди се намръщи. Може би не биваше да го казва, но от всичко, което Мели и Уелър им бяха разказали за Крис, ставаше ясно, че той е лош човек. — Уелър каза, че Крис я е прогонил от селото, за да могат Чъкитата да я заловят. Не искаш ли да го накараш да си плати за това? — попита Люк. — На твое място щях да го направя.

- Разбира се, че искам — отвърна Том. — И тъкмо това ме плаши. За първи път в живота си искам да убия някого. Искам да видя с очите си как Крис Прентис умира. Искам да съм последното нещо на този свят, което ще види, преди да издъхне. Мисля, че убийството му ще ми достави удоволствие.

- И защо не? — отвърна Люк. — Той го заслужава.

- Не съм сигурен в това. Не го познавам. Само че аз… усещам как… се променят. — Той сви ръка на сърцето си. — Ето тук. Не че го искам, но не зависи от мен. Страх ме е, че отида ли в Рул, то ще надделее.

- То ли? — попита Синди. Гласът на Том не вещаеше нищо добро.

- Онова чудовище вътре в мен — прошепна Том. — Усещам го. Боя се, че отида ли с вас, няма да мога да го спра. Може би дори няма да искам да го направя.

Изведнъж Синди изтръпна от страх, ала просто трябваше да разбере.

- Какво е чувството?

Очите му изглеждаха ужасно: изморени, обсебени и хлътнали дълбоко в очните ябълки. Кръговете около тях бяха морави и оловносиви като плътни облаци, вещаещи буря. Да гледаш в пълните му със скръб очи, беше все едно дълго време да се взираш директно в слънцето — толкова ярко, че бе в състояние да те ослепи.

- Мрак — отвърна Том. — Чувството е сякаш си в пълен мрак.

¹ Вид музикален инструмент, при който се използва ансамбъл от различни камбани. — Б. пр.

Благодарности

Aкo съм научила нещо от работата си с екипа на „Пепел“, това е, че тези хора никога не се отказват, и книгата, която държите в ръцете си, е доказателство за това. Taкa че ми се иска още веднъж да изкажа своите най-искрени благодарности:

На редактора ми, Грег Фъргюсън, който всеки път настояваше да стигна още по-далече, да се разровя по-надълбоко и да разрия точно каквото искам да предам — подкрепата и вярата ти означават много за тен. Но какво ще кажеш за другия сезон? „Игълс“, друже… освен ако не бият „Пакьрс“. Е, хайде, само заради теб тази година кашкавалените пити¹ остават в склада.

На Райън Съливан, най-всеотдайния и прецизен коректор в целия свят: човече, ентусиасмът ти е наистина заразителен;

На Мери Олби, Кейти Халата, Робърт Гузман и Алисън Уайс за това, че изглаждахте спънките по пътя, размахвахте помпони, отговаряхте на тревожни имейли по всяко време на денонощието, пишехте постинги до премаляване и — най-важното — дадохте най-доброто от себе си;

На Деб Шапиро: сестричке, благодаря ти, че се грижеше да не гладувам;

На Елизабет Лоу за протегнатата ръка и за усилията да разбера;

На моя неуморен агент и адвокат Дженифър Локран: при всеки случай да си побъбрим, разбирам колко много причини имам да те харесвам;

На Дийн Уесли Смит — сега и завинаги — за това, че беше до мен;

И, разбира се, на Дейвид: всичко това без теб? Шегуваш ли се? Би било невъзможно. Но не бих се отказала от идеята за Тасмания.

¹ Прозвище на феновете на американския футболен отбор „Грийн Бей Пакьрс“. — Б. пр.

ЧУДОВИЩА - ПЪРВА КНИГА

(книга 3 от " Пепел")

В себе си държа звяр, ангел и луд

Дилън Томас

АЛЕКС беше падала така само веднъж в живота си. Това се случи, когато беше на девет и направи онзи див скок от Черната скала на остров Преск в дълбокото сапфиреносиньо Горно езеро. Тя помнеше, че въздухът беше наситен с аромата на диви люляци и подранили орлови нокти. И въпреки че горещото слънце беше опърлило раменете и кожата по голите и ръце и крака, тя беше настръхнала от носещия се над езерото вятър, който дори през юни все оше беше студен, а и тя, честно казано, беше уплашена. Застанала на ръба на скалата, стиснала грубия базалт с тъничките си маймунски пръсти, тя беше погледнала надолу над новия си изум- руденозелен бански костюм, беше почувствала как стомахът и пропада и беше помислила: „Сериозно ли?“. Заливчето изглеждаше съвсем малко, а баща и, който беше скочил пръв с крясък и отскок, беше като една точица.

-      Хайде, можеш да го направиш, скъпа!

Тя бе видяла блестящата бяла усмивка на загорелия от слънцето мускулест прям и самоуверен мъж, който често я носеше на раменете си и пееше.

-      Д-д-д... - Искала бе да каже „добре“, но зъбите и бяха изтракали.

Височините я плашеха. Беше глупаво. Партито за рождения ден на Стефани миналия месец? Беше грешка. Не само че беше единствената, която бе замръзнала и после се беше подхлъзнала, но и за малко не беше подмокрила гащите. А сега баща и я предизвикваше да скочи чак отгоре? За забавление?

„Не мога да го направя, не мога... - Всеки мускул беше заключен във внезапно замръзналото и тяло освен главата, която се беше подула като балон. - Ще припадна. - Умът и изглеждаше изненадан. - Значи това било да...“

Имаше едно бръмчащо усещане, сякаш вятър от самолетен двигател беше избликнал през черепа и, отнасяйки я високо в небето. Внезапно тя вече изобщо не беше в тялото си, а се носеше висо-о-око горе, гледаше надолу към това тъничко момиченце в тъмнозелен бански костюм - изумрудено петно с червена като кръв коса. А далеч долу толкова мъничък, че приличаше на прашинка в едно много синьо и мокро око, беше баща и.

-      Алекс? - Гласът му се чуваше като жужене на комар. - Хайде, скъпа, скачай при мен!

-      Ако не иска... - Майка и, която вечно се тревожеше, беше застанала на далечния край на полумесеца от ситен чакъл с ръка на очите, а вятърът разбъркваше косите и. - Тя няма нужда да доказва...

„Обаче имам.“ Думите на майка и, съмнението, че Алекс има куража, бяха скъсали конеца на странното хвърчило, за което умът и се бе закачил. Шантавото разстояние се беше свило и Алекс се беше гмурнала обратно в главата си по-бързо от комета, изпълвайки мястото зад очите.

След това тя беше вече над откритата вода, без спомен да е отскачала от скалите, което може би беше добре, защото иначе щеше да загуби контрол и да си помисли: „Ще се подхлъзна, ще се подхлъзна, ще счупя крак или ще си размажа лицето“ и щеше да се уплаши повече. С дълга червена коса, развята като парашут, тя беше разпорила въздуха, свистейки на вятъра.

Плясването в езерото, все още ледено по това време на годината, беше шок. Тя бе пробила водата с хълбок - един здрав удар, който беше изкарал въздуха от стиснатите и устни. Блещукащи сребърни мехурчета бяха изскочили от устата и и се бяха понесли около нея. Водата беше нахлула в носа и, а болката в замръзналия и мозък я беше уплашила дори повече от загубата на тази последна глътчица въздух. Можеше да се чуе как като потопена във вода малка малина издава едно „блуп“ - не съвсем писък, но достатъчно близо. Езерото изобщо не беше синьо, а тъмно и някак странно месинговозелено. Тя не можеше да види нищо на повече от няколко стъпки и не знаеше дали все още потъва? „Ще се удавя!“ Беше усетила как паниката се втурва в черепа и, щипейки очните и ябълки, докато се въртеше с разпиляна като водорасли коса. „Ще се удавя!“ Подивяла от страх, тя беше потърсила баща си, но не беше видяла стъпало, крак или ръка, нищо. Не беше сигурна къде е повърхността. Тогава Алекс беше протегнала врат и беше видяла как водата пожълтява от разсеяните лъчи на слънцето. „Давай! Това е нагоре! Хайде, давай! Плувай!“ Беше се метнала нагоре като куршум и беше пробила водата, а дъхът и беше избликнал в слаб писък: „Ах!“.

-      Браво, момиче! - Баща и мигновено се беше появил до нея и се беше засмял. Косата му беше тъмна, а кожата гладка като на тюлен. - Това е моята Алекс! Не беше ли забавно?

-      Ъгхр... - беше изгрухтяла тя.

Все още бумтейки с доволен смях, баща и я беше хванал и я бе вдигнал над водата, докато тя пищеше не на себе си от ужас, а след това я беше върнал обратно. Той беше толкова силен.

После заедно се бяха отправили към пясъчния плаж. Баща и беше плувал бавно на една страна и беше останал близо до нея през целия път, докато тя се беше бъхтила към брега и към дома.

Тук споменът свършваше. Алекс не знаеше дали тя и баща и се бяха покатерили отново на скалата. Но доколкото познаваше баща си и като имаше предвид колко го беше обожавала и колко беше искала да го радва, да бъде неговото момиче и да приема всяко предизвикателство, вероятно бяха. Той сигурно я бе угостил с вафлена фунийка крем карамел, поръсен с парченца шоколадови десертчета с кокос и бадеми, защото понякога просто трябва да хапнеш малко ядки. Баща и вероятно беше откраднал от нейната фунийка, за да може и тя да топне в неговата. Тя можеше да се обзаложи, че баща и бе казал на майка и:

-      Успокой се, скъпа, ще я измием лесно! - докато Алекс е хрупала бадеми и сочен кокос и е облизвала сладките стопени от следобедната жега шоколадови поточета от китката, от дланта и от лакътя си. Баща и беше такъв човек.

Най-вероятно е била под водата за по-малко от десет секунди. Беше се измъкнала от нея само защото баща и я беше предизвикал да опита. След този скок тя беше повярвала, че може да направи всичко, защото каквото и да стане, ако тя скочеше, той щеше да я чака, за да плува до нея загребване след загребване към вечността.

Разбира се, тя беше на девет, а баща и беше безсмъртен.

Но нищо не продължава вечно.

Години по-късно, след като родителите и бяха умрели, докторите и бяха казали, че е имала извънтелесно преживяване. Обикновено. Не вуду. На някои епилептици например им се случвали подобни неща непрекъснато. С надеждата да ходят по звездите и да срещнат боговете мистици и шамани пиели отвари. Но всичко е въпрос на проста мозъчна химия, казаха докторите, ключовете на ума са вече подредени, иска се само да погъделичкаш мозъка на правилното място, да го сръчкаш. Лесна работа. Разбери как да го бутилираш и всички ще сме богати!

Всъщност последният и доктор смяташе, че случилото се на Черната скала, този тласък от черупката на ума и, може да е бил чудовището, което по онова време тъкмо е започвало да се събужда. Че сънят и, който бе отишъл по дяволите, и мирисът на въображаем дим изобщо не са били първите симптоми. Че малкото бебе чудовище се е излюпило - чук-чук-чук, - пробивайки шпионка в черупката, за да надзърне още тогава с едно жълто чудовищно око: „Здравейте“.

И оттогава тя падаше, падаше, падаше...

В настоящето.

ПЪРВА ЧАСТ

В МРАКА

1

Алекс падаше бързо в мрака сред градушка от натрошено дърво и душ от камъни, докато срутващата се мина проглушаваше ушите и, а водата бушуваше към входа на тунела и за бягство. Тя можеше да подуши края, който бързаше да я срещне. Водата беше толкова ледена, с мирис на сняг и стомана, смесени с някакво странно съскане на развалени яйца. Високо горе, много далеч, тя видя как звездите угаснаха. Изходът, където Том беше стоял само преди минути, сега гъмжеше от лепкави мазни сенки, докато земята се нагъваше и се сриваше в себе си.

Тя беше учила физика. Терминалната скорост беше... Е, не я наричаха терминална току-така. Падни достатъчно отвисоко и дори да си мравка, ще се разбиеш. Внезапното спиране след спускане от определена височина дори във вода би било като удряне на кола в тухлена стена. Със сигурност колата се смачква, а всичко останало - пътници, седалки и всичко подвижно - има собствена инерция. Хората биха се ударили един в друг или в седалките и предното стъкло, а освен това мозъкът, сърцето и дробовете им биха се размазали в костите. Така че, ако паднеше достатъчно отвисоко върху каквото и да било, ударът просто би я натрошил, би я унищожил.

Тя мислеше, че крещи, но не можеше да се чуе през обединения грохот на падащи скали и пенеща се вода. Нещо твърдо удари главата и отзад, не камък, а узито на Леопарда, все още овесено на рамото и, каишът прерязваше дясната и подмишница. Глокът на Леопарда бе първото, което се вкопа в кръста и. За първи път в живота си тя си пожела всички глокове да имат предпазител. Не мислеше, че оръжието може да стреля и да пробие дупка в гръбнака или в задника и, но и за това сигурно имаше първи път, както и за края на света и за възможността да падаш към смъртта си. От друга страна, един хубав бърз смъртоносен куршум...

И тогава внезапно се случи. В последната секунда тя затвори уста, задържа дъха си, помисли дали не може да се спаси заради... Е, заради нещо. Заради някого. Заради Том, може би. Не, не може би - определено заради него. Тя не искаше Том да си тръгне, но не можеше да го остави да умре на това място, не и заради нея. Беше последното добро, което можеше да стори. Толкова отчаяно искаше той да живее, че чак я болеше...

После нямаше вече секунди. Нямаше повече мисли или спомени. Нямаше желания или мечти, или съжаления. Нищо. Край на реда.

Тя се удари.

2

Не беше нежно.

Алекс удари водата като ковашки чук. Клин на агония се заби в десния и глезен, ударът взриви хълбоците и. Поле от болка профуча през гръбнака и и избухна в главата. Пред погледа и причерня от гръбначния шок. За секунда, може би две, тя беше студена и безпомощна като кукла, отрязана от конците си.

По ирония водата, която току-що се бе опитала да я убие, я събуди рязко за втори рунд. Умът и се завърна с писък, докато ледената вълна нахлуваше в носа и устата и и се опитваше да наводни дробовете и. В опит да я предпази от удавяне гърлото и се бе стегнало на възел. Не можеше да поеме и един дъх. Пробивайки си път единствено със силата на волята, тя пое с пищящо вдишване въздух, преди водата да обвие стоманени пръсти около глезените и прасците и и да я задърпа надолу, надолу, далеч под повърхността.

„Не!“ Юмрук червена пламтяща паника удари гърдите и. Напълно под водата и в мрака тя се мяташе без никаква представа къде е повърхността. Хваната във водовъртеж, създаден от борещи се течения, тя се въртеше и преобръщаше. Дясното и рамо се блъсна в камък. Зашеметяващият удар прати електрически вълни до китката и вдърви пръстите и. Опита се да плува - „Накъде е горе? Накъде е горе?“, - но движенията и бяха спастични, немощни. Гърбът и беше един дълъг писък болка. Не беше сигурна дали краката и изобщо работят.

„Свършва ми въздухът. Трябва да направя нещо.“ Гърлото и беше свито и стиснато, устата и се опитваше да поеме въздух, който не беше там. Плътен пояс стомана стягаше все по-здраво гърдите и, стискайки, стискайки. Отчаяно за кислород, сърцето и биеше все по-бързо и по-бързо, и по-бързо като един юмрук, който неистово думкаше по ребрата и и пищеше: „Пусни ме навън, пусни ме НАВЪН, ПУСНИ МЕ НАВЪН!“.

Внезапен наклон. Нещо се промени. Тя почувства разтърсване между лопатките и ужасно порязване, когато ремъкът на узито се впи във врата и. Повдигнати от течението, краката и застанаха почти отвесно. Още беше под водата, на границата на удавянето, но вече не се въртеше - поне за момента.

„Закачих се.“ Узито. Металното дуло трябва да се бе закачило в скалите. Ако беше вярно и оръжието беше блокирано и не мърдаше... „Ако мога да се обърна, ще има за какво да се държа, за да си извадя главата от водата.“ Напрягайки се срещу течението, тя сви лявата си ръка около ремъка на узито, който все още прорязваше врата и, и се пресегна назад с дясната. Загреба само вода. Опита се да се изтласка по-близо. „Хайде, хайде, хайде!“ Гърдите и бяха ярък мехур. Гърлото и правеше „ърг-ърг-ърг“, бореше се с нея да се предаде, да спре да се съпротивлява и да се пусне. „Моля те, боже, помогни ми!“

Пръстите и остъргаха скала и узито беше там, заклещено в клинообразна цепнатина над главата и, не на два или пет сантиметра, а поне на трийсет. Нямаше начин да измъкне главата си над водата, не и докато беше оплетена в ремъка и по гръб. Необходимо бе напълно да се обърне. За да го направи, тя трябваше да се освободи от смъртоносната хватка на този ремък и да се увери, че е достатьчно силна, за да се пребори с дърпането на течението. Че може да се задържи само с дясната си ръка за тези няколко секунди. Иначе щеше да се удави.

Опита се да пусне ремъка, наистина се опита. Но лявата и ръка, замръзнала в спазъм на паника, отказа да се подчини. Не можеше да го направи. Нямаше начин. Не беше достатъчно силна. Водата щеше да я погълне. Една последна секунда на сляп страх и после трябваше да диша. Устата и щеше да се отвори и с живота и щеше да е свършено.

Тогава дойде глас, призрак на спомен, толкова тих и далечен, едва доловим през ужаса.

-      Хайде, скъпа, пусни това оръжие, или ще умреш! Скачай, Алекс, скачай...

Но изведнъж вече беше твърде късно. Всичко беше свършило и дори баща и, колкото и силен и сигурен да беше, не можеше да я спаси.

Въздухът, който и беше останал, избълбука от устните и, рисувайки тънката пламтяща панделка на един последен писък. Умът и затрептя и тя се отдели от тялото си, съзнанието и се откъсна, пусна се, профуча нагоре и надалеч, докато тя не се видя - сякаш от голяма височина и от грешната страна на пиратски бинокъл - далечна и безпомощна в пенещата се вода, в която червената и коса се носеше като сноп кървави водорасли. Без никаква съзнателна мисъл, без каквото и да е планиране лявата и ръка се изплъзна от узито. Алчното течение веднага грабна глезените и. Ако не беше извивката на дясното и рамо, тя щеше да бъде откъсната от ремъка, за да се понесе и да се удави. Но тя я задържа и тогава някак започна да се усуква, да се превърта. Дясната и ръка беше здраво стегната. Лявата намери оръжието и узито удържа. И тогава тя се издигна нагоре с мощен ритник, а внезапното срязване в глезена и беше просто трепване в сравнение с по-голямата агония в гърдите и, защото нямаше въздух. Времето и свършваше, но оръжието още се държеше...

Тя проби повърхността като непохватен кит. Успя с едно хъхрещо, задушено „а-а-ах“ и това беше. Неспособна да се пребори с блъскащото течение, с откачен лакът, тя веднага започна да потъва и за миг главата и се оказа изцяло под повърхността.

,Дръж се, дръж се, дръж се!“ Свредел от страх задълба право в сърцето и. Доколкото можеше да прецени, узито беше здраво заклещено. Но с всяко потръпване на земята оръжието се опъваше като муле и беше толкова далеч под повърхността, че тя трябваше да се бори за всяко вдишване.

Още един ритник, още една режеща глътка въздух и тя отново се спусна отдолу. Пламъкът в гърдите и беше по-малък, което значеше, че дробовете и не горяха и умът и се прочистваше, възвръщайки способностите си. Но Алекс не можеше да прави това вечно. Въпреки че имаше чувството, че е минал цял век, вероятно не беше във водата повече от две минути. Подгизналите и дрехи и ботуши бяха толкова тежки, че все едно носеше вериги. Уморяваше се, мускулите и се тресяха като желе, ледената вода изгаряше кожата и, изсмуквайки топлината и остатъка от волята и. Още един ритник. Едно хълцащо вдишване. Имаше почти непрестанен поток от камъни - малки скали, които хапеха ръцете и, хапеха скалпа и и пускаха кръв, която водата отмиваше още щом се покажеше. Много по-големи парчета падаха отгоре, някои толкова близо, че тя чуваше цопването им.

„Може би трябва да си почина някак, да изчакам, докато нещата се успокоят.“ Което беше почти смешно по един чудат начин. Да се успокоят ли? Щеше да стане сладолед на клечка много преди това. Ако не се нуждаеше от кислород, може би щеше да се изсмее. Ритайки към повърхността, тя отвори уста за въздух...

И точно тогава осъзна, докато засмукваше не въздух, а вода, че тунелът все още се пълни и че нивото на водата се вдига, и то бързо.

3

„Не!“ Размахвайки ръце, тя падна назад с плясък. Лявата и ръка се изплъзна от оръжието и тя едва не бе отнесена. Риташе и се бореше, отново сграбчи узито и се надигна, за да вдиша. Едва успя. Нивото беше толкова високо, че трябваше да надигне глава, и въпреки това водата се плисна над брадичката и и облиза долната и устна.

„Трябва да се измъкна.“ Но как? Тя се спусна под повърхността. Далеч отдолу дойде странно придърпване, сякаш земята беше черупка, която някой гигант се опитваше да строши. Секунда по-късно се чу притъпено бух, докато друг голям скален блок цопна във водата точно до дясното и рамо. Боже, ами ако тунелът се срутеше или някоя стена се сринеше? Това също можеше да се случи и тогава щеше да е като в „Титаник“. Отново проклетата физика - вода, заместваща въздуха. Внезапният приток на вода от тунела към съседната суха кухина щеше да е твърде силен. Тя нямаше да може да се удържи и щеше да бъде пометена, да се понесе и да се удави в мрака.

Задържа дъха си колкото можеше, преди да се напрегне за още една скъпоценна глътка въздух. Опита се да реши какво може да направи, за да се спаси, но не измисли нищо. Единствените и инструменти бяха узито, около което беше сключила здраво ръце, глокът на кръста и и кинжалът на Леопарда, пристегнат за крака и. Въпреки че беше страхотен за пръст или дори за кълцане на захвати в леда, кинжалът беше непотребен тук. Глокът беше възможност, но само ако искаше да свърши с куршум. Можеше ли да рискува да освободи узито и да го закрепи по-високо? Гмурвайки се отново, тя принуди очите си да се отворят. Студът беше като поялник за роговиците и. Не можеше да види нищо, нито дори ръцете си. Възможността да работи на сляпо, само по усета на вдървените си замръзнали пръсти, не предвещаваше никакви изгледи за успех.

Без инструменти тогава. Само вдървени ръце и непохватни крака. Показа се отгоре за поредната оскъдна глътка въздух. Високо горе тунелът изглеждаше напълно затворен и беше съвсем почернял. „Луната сигурно е залязла.“ Но пространството се усещаше плътно и... заето. Нещо се беше натъпкало там горе - вероятно скали, които бяха запечатали отвора на тунела и я бяха затворили като дух в бутилка. Това беше всичко, нали? Нагоре беше задънен край. Вероятно точно като шахта. Тя наистина беше зле с катеренето.

Но животът е безценен, а тялото е упорито, каквато е и самата тя.

„Татко беше прав. Трябва да опитам!“ Показвайки се отново, тя надигна носа си едва-едва над водата и всмука още един панически дъх. Може би още два и това беше. Умът и продължаваше да прави онова плаващо плъзгане, едно мисловно умение, което и показа кратка гледка от птичи поглед към нея самата, чааак там долу. „Скачай, Алекс, скачай! Катери се и го направи, преди да загубиш куража си!“

Със стиснати очи тя се остави да падне обратно. Водата се затвори над главата и. После, стискайки зъби, тя замахна силно с крака в същия момент, в който отскубна ръце. Разменяйки ги възможно най-бързо – първо дясната, после лявата, - тя смени захвата. Със закрепени рамене тя завъртя левия си ботуш толкова бързо, силно и високо, че ставата й изпищя. Натисна скалата, усети удара в коляното и после метала под стъпалото и си каза: „Бутай!“. Алекс увисна, тласкайки се нагоре, и закрепи левия си крак, докато се изпъваше. Главата и разби повърхността, последвана от гърдите, а след това и от торса и. Пъхтейки, тя прегърна камъка, заклати се за част от секундата, след което сви дясното коляно и повтори процеса. Усети бяло жегване от болка в глезена, преди здравият връх на ботуша и да удари скалата. Успя с едно тромаво странично влачене, постепенно отпускайки се на дясното стъпало и изпробвайки ставата на коляното си. „Леко, леко, карай бавно и не насилвай късмета си!“ Все по-успокоена тя остави краката си да поемат тежестта от пищящите и ръце. Глезенът удържа, коляното също. Както и узито.

„О, боже!“ За първи път, откакто стълбата се разпадна, тя си позволи един мъничък триумф. Нямаше облекчение, не още. Ако беше права, трябваше да покрие още много разстояние и, о, да - освен това и всички тези скали, натъпкани в устието на тунела. Болка изригна в глезена и, а слепоочията и туптяха с едно бързо „ту-туп, ту-туп, ту-туп“ в ритъм с пулса и. Вода се лееше от косата и дрехите и. Въздухът поглади бузите и врата и и тя започна наистина да трепери. Но стоеше, стиснала тънка като бръснач скала, несигурно закрепена на тънка ивица метал, докато тунелът се тресеше, а водата се въртеше около коленете и. Потръпването беше много по-силно отпреди, скалата режеше пръстите и. Между водата, която се биеше и надигаше в дребни процепи и пукнатини, и продължителното местене на самата земя скалата, рано или късно, щеше да поддаде. Алекс не мислеше, че и остава още много.

-      Добре, хайде, Алекс! - прошепна тя. - Задвижи се, скъпа! Не можеш да останеш тук.

Но, боже, беше толкова уплашена. Обзе я пристъп на нервна треска. Очите и плувнаха, първата сълза набъбна, после се процеди по дясната и буза. „Не плачи, хайде, спри!

Внезапен припадък помете мозъка и. В черепа и чудовището трепна, усука се и се протегна. Под ръцете и скалата, изглежда, се изпари, докато черната бездна се отваряше в ума и.

„Не, не сега! - Коленете и се бяха свлекли от припадъка. - Не и когато стигнах толкова далеч...“

И тогава една ръка пропълзя по рамото и.

4

Това докосване я отпрати назад отривисто и рязко, подобно на шамар. Алекс се сепна и изпищя. Левият и крак се стрелна по гладкия метал така, както анимационен герой се хльзва върху кора от банан. Цялата и тежест се сгромоляса на очукания и десен глезен. Тя изпищя отново - този път от болка. Пред очите и причерня. Загубила равновесие, тя се притисна към стената, а ноктите и диво задращиха камъка. Точно когато Алекс беше на път да се потопи, ръката сграбчи парката и и я дръпна назад. Тя възвърна равновесието си, блъскайки се върху несигурния ръб на узито.

-      Не! - ахна тя ужасена. Сърцето и се сви на възел в гърдите, защото всички части от пъзела попаднаха на мястото си. Всичко съвпадаше - подхлъзванията на ума и, чудовището, което се събуди така внезапно, и това усещане за тълпа и струпани над главата й сенки.

А имаше и миризма. Не я беше забелязала преди. Беше твърде заета да се опитва да спаси задника си. Но сега беше близо - мирис на гнило и прегазени животни.

И на сенки. На хладна мъгла - мрак, по-дълбок от беззвездно небе.

-      Боже мой! - каза тя. - Вълк!

5

Мълния от ярка жълта светлина изскочи от мрака. Почти заслепена от блясъка, Алекс присви очи. Тя би ги заслонила, ако и двете ръце не и трябваха, за да се държи. Накрая осъзна, че светлината трябва да е за нея. Променените виждаха много добре в мрака. Тя видя Вълка, краката му бяха стегнали една скала, той висеше от нещо като груб въжен хамут, впримчен около бедрата му.

„Подушил ме е, точно както аз долових миризмата му по-рано сутринта. Дошъл е да ме вземе. Дали ги е проследил? Вероятно. Променените следваха курс, придържаха се към модел. Значи може би Вълка е изчакал удобен момент, искал е да види дали е още жива, после е планирал как да я измъкне. Преди Енергийния срив, когато Вълка е бил Саймън Йегър, а не чудовище, може би той и приятелите му са тренирали скално катерене, изследвали са всички входове и изходи на мината в Рул.“

После тя си спомни. Том. Сърцето и прескочи. Том беше там горе. Беше я викал, а после тя беше чула изстрели.

-      Уби ли го? - Тя беше толкова уплашена за Том, че мислеше, че сърцето и ще се скъса. Дали Том лежеше мъртъв в снега заради нея? - Ако си го убил, ако си го наранил...

Вълка не каза нищо. Не можеше. Но сега, когато беше толкова близо, тя надуши нещо друго сред мъглата и сенките - мирис сладък и мек, лек аромат на люляк и орлови нокти. Лицето на баща и внезапно проблясна в ярък спомен: „Скочи при мен, скъпа!“.

-      Безопасност - думата се изплъзна от езика и. На мига това къде беше и какво се случваше спря да има значение. Сякаш тя и Вълка се бяха плъзнали в частна тиха добре осветена стая, създадена само за тях. „И не просто безопасност...“ - Дом - прошепна тя. - Семейство?

Миризмата се задълбочи. Лицето му омекна и за секунда това беше призракът на Крис - устните, които беше целунала, ъглите и равнините на лице, което пръстите и познаваха. И тя почувства, че нейното чудовище внезапно се пресяга. Беше наясно с болката и страстния пламтеж, които нуждата и желанието прогаряха като с лава във вените и.

Чудовището познаваше Вълка. Това беше нещо ново, както и силното пулсиране във врата и и ноктите на нещо близо до сурово червено желание, което тя почувства да се бунтува в гърдите и. Какво, по дяволите, ставаше? Само няколко пъти умът и беше отстъпвал от нея, за да свърши зад очите на Променените - Паяка, Леопарда, Вълка, и то главно в отговор на техните наситени емоции, не на нейните. Много отдавна Кинкейд се чудеше дали туморът и не се реорганизира, дали чудовището не става нещо отделно и различно от нея. „Боже, сега вече е така.“ Чудовището искаше Вълка.

-      Не, аз държа контрола - заяви тя, вече без да е сигурна дали говори на чудовището, или на Вълка. Тя се прилепи до скалата. - Аз съм Алекс, не чу...

ПУК!

От устата и изскочи лай. Звукът някъде отляво на нея беше огромен. В началото Алекс помисли, че вижда още вода - широк поток, препускащ по нащърбен тъмен курс по камъка. Но тогава се чу още тракане и пукане, ясни звуци като лед над дълбоко езеро посред зима, защото ледът е неспокоен, ледът не е неподвижен, той винаги е в движение, а напрежението се трупа и трупа до точката на пречупване. Пред очите и този нащърбен поток стана черна светкавица, порасна по-широк, по-тъмен и по-дълъг... Водата все още се въртеше около кръста и, но сега вече тя откри едно скрито течение, много по-силно отпреди.

Отгоре дойдоха силно банг и тънк, щом скалите отскочиха и рикошираха, преди да се разбият долу в каменен залп. Пук! Скалната стена изхленчи под силата на напъна. Пук! ПУК!

И точно тогава узито се премести.

Ужас пламна във вените и. Почти без да мисли, тя отскочи, а дясната и ръка се изпъна в опит да се хване. Ако глезенът и бе изпищял, тя не беше усетила. Виждаше единствено ръцете на Вълка: едната - заплетена за парката и, а другата - с ръкавица, стиснала опънатата змия на въже, което трябваше да е достатъчно здраво, за да удържи и двамата. Усети как китката му се удари в дланта и, а после се извъртя в несполучлив трапец, когато Вълка я дръпна силно и бързо, опитвайки се да я притисне към гърдите си. И щеше да успее. Имаше силата, която на нея и липсваше, и освен това беше здраво закотвен. Но тогава узито отново се отмести с рязко друсване надолу, което изкара въздуха и.

Тя пропусна и пропадна, докато скалата се натрошаваше под краката и. Изплъзвайки се, узито се понесе във внезапна приливна вълна в тази нова разширяваща се пукнатина, която беше станала толкова широка, сякаш беше коса усмивка, после беззъбо ухилване, а накрая черен писък - точно копие на нейния собствен.

В следващия момент стената се разби, разцепи се и се отвори с рев.

6

-      Kвuк-квuк-квuк. - Дясната ръка на Ейдън се замъгли пред очите му. Чу се цвилещ звук, а после противен удар, когато жилавата антена за кола се свърза с кървавата каша, която някога беше табан на дясно стъпало. - Квик- квик-квuк, прасенце!

-      Не ме удряй повече, моля те, недей... А-а-а! - Човекът, Дейл Прайвът, изпищя още веднъж, когато Ейдън шибна левия му крак, а в същото време Мик Джагър крещеше колко му е приятно да се запознаят.

Боже, Грег толкова искаше този хъхрещ стар касетофон просто да умре вече. Той беше получил поредния пристъп на чудовищната мигрена, която блъскаше в главата му с ритъма на Чарли Уотс¹. Но Ейдън обичаше Стоунс. Можеше да ги пуска по двайсет и четири часа на ден. Това, че този малък плъх изобщо знаеше нещо за професионалистите в мъченията на други хора, го плашеше до смърт. Целият този кошмар беше също като онзи път, когато Грег беше на шест и по-големият му брат - такъв задник, че Ейдън щеше да го хареса - го заведе в старото мексиканско място, гнила черупка, сгушена в края на еднопосочен селски път. Това, което Грег си спомняше най-ясно, беше как група хилещи се момчета с онези маски, които светеха в мрака, пъхнаха ръката му в нещо лепкаво, студено и джвакащо, което те нарекоха „чудовищни черва“. Бяха просто спагети, но Грег бе толкова ужасен, че се напика.

Още едно живачно блясване, изцвилване и туп! Дейл се наклони силно. Сродните души на Ейдън - Лушън и Сам - се спуснаха да задържат цялата тази каша, разположена върху врата на плевня, на която бяха закрепили колани и въжета, за да не се преобърне от магарето за рязане на дърва и да се разбие на пода. Ейдън харесваше магаретата. Ако или когато се прибягваше до мъчение с вода, трябваше само да пъхнат две дъски под магарето в краката на Дейл. (Ейдън казваше, че всичко е въпрос на ъгъл. Трябва да го нагласиш така или водата няма да залее носа и гърлото на жертвата.) Всеки път щом Дейл подскочеше, вратата подскачаше с него.

-      А-А-А, спрете! - плещеше той. - Спрете, спрете, моля, спрете!

-      Тогава ни кажи, прасенце! - Езикът на Ейдън се плъзна над долната му устна и над едно лъщящо петно от кръвта на Дейл. Ейдън беше трениран психопат, мършав и с лице на плъх, със скосени сиви очи. Косата му изглеждаше толкова мръсна и лепкава, сякаш я беше дъвкал, за да изсмуче въшките от нея за закуска. Двойна следа от татуирани сълзи се стичаше по тесните му бузи. Когато Ейдън пречупеше поредния затворник, Лушън - факир с игли, пирони и чукове, татуираше на лицето му нова сълза. След още месец Ейдън щеше да плаче само мастило.

-      Колко са в лагера ви?

-      Казах ви - изхриптя Дейл.

По увисналата кожа на ръцете му Грег съдеше, че мъжът някога е бил доста голям и вероятно силен. Сега беше просто още един дядка с мръсни боксерки, вонящи на урина, мазна пот и прясна кръв. На Грег не му харесваше да гледа редките сиви косми, стърчащи от гърдите на Дейл. Беше все едно да бият собствения му дядо.

Не че нещо от това им беше от някаква проклета полза.

Беше третата седмица на февруари от най-лошата зима в живота му. Попаднал в собствената си клопка, Рул почти беше свършил храната, амунициите и лекарствата. Селото се сриваше в себе си като трескавата огнена буря на болест, която бушува в тялото на домакина си изгаряща и ярка, докато не остави след себе си нищо друго освен кости. Без достатъчно хора, които да ги защитават, фермите бяха опустошени, останките от стадата им бяха или откраднати, или умрели от глад. След като бяха заклали повечето животни за месо, те бяха останали с двайсет коня и около две дузини кучета. Хората - стари и млади - падаха от болести и глад. С всичките му способности, със странните отвари, задигнати от тайнствени книги за билкови лекарства, с гъбите и с претенциите за познания по магия нямаше и едно проклето нещо, което Кинкейд можеше да направи, за да помогне.

Говореше се, че всичко е започнало със засадата. Началото на края. Денят преди почти шест седмици, когато Питър беше убит в засада, която Съветът каза, че Исус е заложил. Каква беше първата мисъл на Грег, когато чу? Тези хора не знаеха нищо. Крис беше приятел на Грег и добър човек, смел. Такъв номер никога нямаше да мине радара на Крис. Той и Питър бяха екип, бяха близки като братя. Но хората спореха. Крис беше избягал, когато нещата станаха напечени. Значи това беше доказателство, нали? Марко 13:12: „Брат, брата ще предаде на смърт, и баща - чедо“, беше казал Преподобният. По дяволите, Матю толкова хареса това, че се беше заровил в същите лайна - глава десета, стих двайсет и едно. Следващият стих също споменаваше, че деца ще възстанат срешу родителите си и ще ги умъртвят, а добрите трябва да се противопоставят до самия край и дрън- дрън. Грег просто не знаеше какво трябва да значи това. Напоследък му беше трудно да каже кои са добрите или какво мисли момчето в огледалото.

От друга страна, Грег нямаше по-добри идеи. Беше изтощен, прегладнял и ужасен от това, което ситуацията го заставяше да прави, от нуждата да обмисля; и толкова уплашен от чернотата, извираща в гърдите му, че отново е на шест години и едва е осъзнал, че е влязъл слепешката в къща на ужасите. През повечето време той усещаше, че ще избухне в сълзи. Но трябваше да е силен. Тук бяха в голяма беда, въпросът беше на живот и смърт, а нито Питър, нито Крис бяха на разположение, за да му кажат кое е правилно.

Като се вземе предвид как се развиваха нещата, имаше моменти, в които Грег истински се гневеше: „Покажи си лицето в Рул, Крис, и ще ти вкарам куршум в окото!“.

Което само доказваше колко далеч бе стигнал.

-      Няма никой друг. - Устата на Дейл се разтегна в отчаяно, ужасно ухилване. - Това е истината.

-      О, глупости! - гласът на Сам беше ленив, почти отегчен. Но Грег знаеше. Ако Дейл не изкашляше информацията, тези боксерки щяха да са следващите. После Сам, въоръжен с колекцията си от железария - клещи, резачки за жици и ръчни триони, - щеше да се заеме за работа. Стомахът на Грег направи салто. Защото момчетата от екипа на Ейдън бяха наистина болни малки изроди. След като беше харесал Лушън и Сам като еднакво мислещи братя, сега Ейдън осигуряваше на Рул неговата версия на гангстери - хулигани с предпочитание към кръвта и мъченията и не толкова към графитите. Грег си представяше, че това е била основната причина Питър да даде на Ейдън тази работа. Ето защо Грег нямаше куража да ги спре, въпреки че се предполагаше, че той е този, който командва сега.

„Командвам друг път!“ За около милиарден път той се почуди какво, по дяволите, пуши Йегър. Грег не беше Питър или Крис. Едва беше навършил петнайсет. Беше му достатъчно трудно да бъде себе си, какъвто и да беше.

-      Не, не, казвам истината. Бях аз, само аз... А-А-А-А! - изпищя Дейл, когато антената на Ейдън сряза месото чак до кокала. - Исусе, Исусе, Ису...

И точно тогава Грег почувства как земята се движи.

¹ Чарлз Робърт „Чарли“ Уотс, барабанист на Ролинг Стоунс. - Б.пр.

7

Когато едната стена на тунела се пропука и скалата поддаде, Алекс изкрещя. Дясното и рамо беше огнено кълбо червена течна болка, сухожилията и мускулите бяха обтегнати до такава степен, че тя си представяше как кожата и ще се сцепи и ръката просто ще изскочи от гнездото си. Стискайки ръката на Вълк в смъртоносна хватка, тя можеше да почувства как мускулите му трептят от усилието. Имаше видения как въжето, за което се държеше Вълка, се протрива, как се разнищва, къса се и двамата биват пометени от стихията. Нямаше представа дали Променените горе се опитваха да ги издърпат. Вероятно не можеха заради течението. Тя едва се държеше, а болката се увеличаваше, рамото и се опитваше да се откъсне. Поне тегленето да беше спряло!

„Освен ако не го направи. - Водата беше спаднала до под коленете и, но не повече. - Сигурно се пълни почти толкова бързо от другаде.“ Въжето се люшна наляво и остана там, изопнато от гибелното течение на водата, тежестта им закована в края на гигантско махало. Ако въжето се скъсаше или Вълка не можеше да удържи...

„Трябва да се пусна. - Откачена мисъл, но при тези обстоятелства имаше цялата проста сигурност на неопровержима логика. - Твърде тежка съм за него. Ще умрем и двамата.“

Друсване. Тя почувства трептенето по ръката си чак до зъбите. Видя как главата на Вълка горе рязко се дръпна, а после левият му крак се плъзна по скалната стена. Още едно друсване и вече можеше да види доста ясно, че грубият хамут се стяга, когато той успя да направи още една полукрачка, забивайки десния си ботуш в ръба на стърчаща скала, за която тя можеше да се закълне, че бе поне на десет сантиметра над него само преди секунда. Погледна към краката си. Дали си въобразяваше, или водата беше спаднала съвсем мъничко? „Опитват се да го издърпат.“ Дали можеше да помръдне краката си? Да измъкне един навън? Всичко би помогнало. „Хайде, хайде!“ Бедрата и се стегнаха, борейки се с хватката на всичката тази вода. Сякаш усетил какво се кани да прави тя, Вълка затегна захвата си около китката и и дръпна, опитвайки се да я измъкне поне малко по-високо...

Земята внезапно се надигна. Можеше да усети налягането и. В следващия момент се чу пукване, а после БУМ - като гръмотевица. Отломки се пръснаха по скалите вдясно от нея, нащърбените пластове внезапно се наклониха. Някой изкрещя и едно момче с ръце и крака, разтворени като звезда, профуча във внезапно изсипалата се градушка от камъни. То падна във водата на няма и шест метра от нея, но тя не чу плясъка през целия този тътен. Момчето изплува на повърхността и една ръка се посегна да сграбчи въздуха. Челюстите му бяха откачени, може би за да извика, но какъвто и звук да беше излязъл, се изгуби, когато рукналата вода заля гърлото му. Ръката се стегна в агонизиращ юмрук. Изпъкналите му очи се завъртяха до бяло. Момент по-кьсно момчето бе дръпнато рязко надолу и надалеч.

Последва внезапен наклон. Напрежението в крещящото и рамо се облекчи мъничко и тя помисли: „О, по дяволите!“. Погледна отново нагоре и ахна. Лицето на Вълка беше кървава маска. „Сигурно е бил ударен от камък.“

Видя го как замаяно разклати глава и едва не се подхлъзна. Ръцете му вече потръпваха неконтролируемо, мускулите му приближаваха точката си на пречупване.

„Той ще се изпусне.“ Вместо паниката, която очакваше, осъзнаването и донесе уверено спокойствие. Чудовище или не, той си рискуваше главата, за да я спаси. Математиката беше проста, уравнението - чисто. Ако искаше да живее, имаше наистина само един начин.

„Помогни му! Направи нещо!“

Непоколебимо тя вложи всичко в това да измъкне ботушите си от водата. Коленете и се свиха, тя почувства спазъма и трептенето на бедрата си и стъпалата и се надигнаха. Не много. Малко, но достатъчно.

„Да!“

-      Хайде, хайде! - припяваше тя. Стиснала зъби, усети как коремът и се стяга, а мускулите на врата и се опъват от усилието. Не оценяваш колко плътна, колко могъща е водата, докато не ти се наложи да се бориш с нея. Алекс имаше чувството, че гигантски ръце държат всяка от натежалите и пети, но или тя печелеше, или нивото на водата спадаше. Все едно. „Хайде, хайде...“

Двата ботуша изскочиха на свобода толкова бързо, че пламтящите и бедра се опитаха да се отпуснат и пратиха краката и като бутала надолу. Пъшкайки, наясно, че истински се люшка и е свободна от водата, тя се стегна точно навреме. За момент просто се клатеше, ръката и се измъкваше от раменната става в хватката на Вълка, а водата бушуваше само на сантиметри отдолу, готова да я сграбчи отново и да я завлече завинаги.

Тогава Вълка се напрегна, пръстите му я стискаха толкова силно, че тя имаше чувството, че костите на китката и ще бъдат стрити на прах. Залюля се няколко градуса напред-назад - първо само няколко сантиметра, после малко повече, докато се опитваше да стигне по- близо до скалната стена, за да може да се хване. Дъгата на люшкането и се удължи. Тялото и беше като просмукано йо-йо, висящо на много къс конец. Към трептящата стена, после обратно, после по-близо. Пърбоначално зъберите бяха на три метра, после само на метър, но все още твърде далеч, за да смее дори решителен и много отчаян човек да се надява. Полетя обратно и още веднъж...

„Сега! - изпищя мозъкът и. - Направи го сега, направи го сега, направи го сега, направи го сега!“

Лявата и ръка успя да се хване. Скалата сдъвка пръстите и. Тя заби нокти диво, но тогава физиката, тази кучка, пое нещата. Инерцията от залюляването се обърна и я отнесе.

-      Мамка му! Мамка му! Боже... - Накланяне и думите пресъхнаха на езика и, когато пръстите на Вълка се изплъзнаха, мускулите му потръпнаха и тази алчна вода се приближи. Толкова близо! „Не, не, не се изпускай, Вълк! Не се изпускай сега, само още няколко секунди!“ Тя се понесе назад и можеше да усети от неистовото усукване на пръстите му, хлъзгави от кръв, вода и пот, че той няма да може да удържи още един опит. Това беше. Тя усети вятъра, профучал през косата и, лъхнал край ушите и. Каменната стена внезапно се изправи, но тя беше избрала мястото си - на десет часа имаше лека извивка от сянка, обърната усмивка от камък. В последната секунда, точно преди да блъсне стената, ръката и се стрелна, пръстите и се вкопчиха. Тя сграбчи каменната устна и усети ръба на скалния прорез под кокалчетата си...

Вълк сигурно беше доловил момента, в който тя се хвана, защото лакътят му внезапно се изви и той се наведе, променяйки тежестта си, като се опитваше да не я пусне или да я издърпа. Всеки, който гледаше, щеше да се закълне, че тя и Вълка се бяха вкопчили в странна разновидност на канадска борба. И все пак в този момент на скалата те бяха едно цяло - екип, отдаден на една цел. Притискайки колене срещу острия камък, Алекс се прилепи към стената с двата крака и с лявата си ръка като трикрака муха.

-      Накарай ги да ни издърпат, Вълк! - изграчи тя. Не знаеше дали той разбира говор, пък и не и пукаше. Земята стенеше, изтощавайки се бързо в един припадък, който все още можеше да смъкне всички тях долу, и тя знаеше, че изобщо не са близо до спасението все още. - Побързай!

8

„Какво? - Грег отправи поглед към грубия тухлен под. Можеше да се закълне, че тухлите бяха помръднали. - Освен ако не полудявам.“ Оборът беше толкова студен, че дъхът им излизаше на струйки, но Грег все още чувстваше внезапна тревожна пот по горната си устна. Още едно ярко бодване прониза очите му, докато чукът на главоболието блъскаше в главата му. „Моля те, боже, моля те! Не може да полудявам сега. Не сега!“

Това, което го убеди, че все още е полунормален, беше Дейзи - неговият голдън ретривър, - която взе да плете крака и да лае предупредително. Така Грег разбра, че и тя го е почувствала. Имаше и нещо друго - звук, който не беше от Мик Джагър или от китара, нито пък от лигавите хлипания на Дейл. Беше слаб и далечен кух тътен.

„Това беше истинско. Чух го. Какво, по...“ Грег хвърли поглед нагоре към Пру, който стоеше, подпрян на десния си лакът. Бръчка на безпокойство бе врязана между веждите му. На седемнайсет Пру беше две години по-стар от него и едно от най-големите деца, които Грег някога бе виждал: два метра висок, с квадратни челюсти и широк - от онзи тип дебеловрати мечоци, за които всеки училищен треньор по американски футбол би продал душата на баба си. Пру беше и единственото момче, което Грег смяташе за нещо близко до приятел напоследък, след като Питър и Крис ги нямаше. „Пру също го чу. Може ли да е гръмотевица?“ Грег хвърли бърз поглед към прозорците на обора. Нямаше светкавица, само спокойната разсеяна зелена светлина на пълната луна. Освен ако не валеше сняг близо до Горното езеро. Това можеше да е обяснение. Непрекъснато имаше гръмотевични бури със сняг около Големите езера. „Но езерото е на повече от 150 километра. Дори там да гърмеше, не би трябвало да го чуваме тук.“

Подът потръпна отново в странно полюляване. Мръсните опръскани с кръв тухли се надигнаха, сякаш гигантско подземно чудовище се бе претърколило в съня си. Вибрацията - много по-силна отпреди - се разля по прасците и бедрата на Грег.

-      По дяволите! - каза той. - Почувствахте ли това, момчета?

9

Бяха само на три метра от ръба, после на метър и половина. Прихванала се за издатината, стиснала лявата китка на Вълка, Алекс успя да направи едно последно спънато накланяне и почувства скалата под ботушите си да се хлъзга и да мърда. Червена ракета от болка премина през десния и глезен. Без да и обръща внимание, тя се оттласна от издатината...

И попадна право в кошмар.

Светът се разпадаше по шевовете. Тътенът на земята беше внушителен. Отдолу се чуваше стържене, което контрастираше с острите пукания и писъци на пренапрегнатата скала. Неравни пукнатини бележеха снега, шепата дървета от лявата и страна не се люлееха, а буквално подскачаха напред-назад. Короните на няколко дървета се прекършиха, оставяйки дънери, които не бяха нищо повече от разрушени отломки. Имаше прясно навалял сняг от предишната нощ, но жестокият студ беше втвърдил долните слоеве. С всяко потрепване на земята този по-скован и по-твърд леден слой се пукаше и отместваше на нестабилни пластове.

„Боже, не започваха ли така лавините? - Тя гледаше назъбеното парче, голямо колкото детска шейна, да трепти при издигането. - Трябва да се махнем от хълма, преди да се срине.“

Кратък бърз поглед. Луната залязваше и светлината вече не беше неоновозелена, а мрачносребриста и толкова лоша, че останалите - общо шестима Променени, включително Вълка - бяха само тъмносиви силуети с момчешка форма, качулките на анораците им бяха стегнати здраво, а лицата им изглеждаха като призрачни овали. Петимата, които ги издърпаха догоре, трепереха като студено масло, пращящо по горещ тиган. Страхът им беше червено сьскане в носа и. На Вълка му беше толкова трудно да се държи на краката си, колкото и на нея, той пусна китката и, за да подхване неумело въжения хамут. Другите момчета се олюляваха, работеха по безнадеждната задача да съберат въжето и се опитваха да приберат принадлежностите си. Но един Променен привлече вниманието и, защото миришеше... познато. Кой беше това? Тя повдигна нос и вдиша въздуха. Към тях от края на колоната от Променени, които издърпаха нея и Вълка на безопасно място, залиташе едно високо момче със скосени рамене, а чертите му бавно излизаха от мрака.

И тя помисли: „Не, не, не може да бъде!“.

Колебала се бе за това по целия път от тунела - дали да избяга, ако успее да излезе на върха, или да остане. Глезенът и беше наранен, но тя се справяше. От Кинкейд и от опита си като турист Алекс знаеше как да го шинира, ако стане нужда. Но това, че бе мокра до кости, беше много по-голям проблем. Подгизналите и панталони вече се втвърдяваха и тя трепереше, настъпваше хипотермия. Това, което и беше нужно, бе да се стопли. Трябваше и огън, смяна на дрехите и нещо топло за пиене. Мокра, без провизии и нищо, което да я държи жива освен ножа на Леопарда и онзи глог 19, беше все едно да се бе пуснала от въжето и да бе спестила на Вълка грижата да я спасява от тунела. Сигурно щеше да умре, ако сега избягаше.

От друга страна, Вълка се беше върнал. Искаше я. Или може би... имаше нужда от нея. Дали да отиде с него? И да изчака удобен случай? Боже, щеше да е отново като в Рул и вероятно също толкова глупаво, но тя почти се беше навила.

До този момент. Защото към тях се беше отправило едно момче, което тя разпозна не само по вида, а и по миризмата - Бен Стимке.

„Пъпчивия.“ Той беше част от първата банда на Вълка, преди Паяка и Леопарда да вземат властта, фактът, че Пъпчивия беше тук, на повърхността, всъщност я уплаши точно толкова, колкото и този кошмар. Но нямаше грешка. Пъпчивия беше излязъл от мината. Беше ли тръгнал преди атаката, преди експлозиите? Може би се бе измъкнал, когато всички други бяха на опашката, защото беше подушил Вълка по-рано през деня точно като нея, като Черната вдовица и Леопарда. Нямаше как да разбере. Важното беше, че сега Пъпчивия беше с Вълка. Това значеше, че някои от другите - Черната вдовица или Белязаната - може също да се бяха измъкнали.

Това реши нещата. Тя нямаше да мине през това отново.

Притвори очи и отправи поглед към трептящия сняг. Вляво, може би на петнайсет метра от нея, имаше пръснати ски за бягане, щеки... и пушки. Една от тях лежеше точно до чифт ски, набодени в снега, и хвана окото и. Тя имаше плъзгащ се затвор, оптичен мерник и ремък за носене. Алекс се втурна вляво, влачейки болния си десен глезен, и се хвърли към оръжието. Видя как Вълка се стресна, видя другите, които се опитваха да стигнат до нея, видя как хлапето с много дълги расти, най-високото от шестте, се пресяга към нея и почувства как пръстите му забърсаха косата и...

-      Не! - изпъшка тя, завъртайки се и танцувайки встрани. Внезапното завъртане прати шип от червена болка от глезена чак до капачката на коляното и, толкова силна, че и потекоха сълзи. Тя преглътна писъка, който се опита да изклокочи през зъбите и. „Продължавай, хайде, не е толкова далече!“

Снежни късове се плъзгаха и клатеха под ботушите и като чинии върху лед. Внезапно хлъзване вдясно и тя едва не загуби опора. Десният и крак изрита въздух. Левият, притиснат здраво долу, пореше снега, който сковаваше прасеца и, но тя отскочи и почти стигна пушката: девет метра, седем - „Пъхни пълнителя в гнездото...“, - не повече от пет метра сега... „Вдигни затвора, извий се като дъга, защото те се движат, те са точно зад теб!“ Това беше нещо, което бе упражнявала с баща си - стреляне по подвижни мишени с глока. „Води, скъпа, и насочи пистолета! Не се навеждай!“

Земята потрепери. Алекс виждаше как ските се поклащат напред-назад. Пушката започна да подскача. Но тя вече беше близо, почти беше свършило, можеше да го направи. Пушката бе вляво от нея, на по-малко от метър. Ами ако Вълка стигнеше до оръжие или извадеше пистолет? Можеше ли да го застреля? След всичко това? Беше все едно да тикне оръжие в лицето на Крие. Не искаше да и се налага да взема това решение.

Измина и последните сантиметри и тогава почувства как снегът се тресе. Последва чудовищно друсване, зашеметяващ удар, когато нещо много голямо - вероятно друга пещера - се срути под земята. Усещането беше неописуемо, сякаш тя беше чаша на бяла покривка, която някой фокусник опитва да дръпне, само дето оплесква номера. Ударът подкоси краката и отдолу, тя почувства как коленете и се подгъват, а стъпалата и напускат снега. Със скимтене падна тежко на задника си. Бял фойерверк от болка подпали гръбнака и. За секунда съзнанието и я изостави в поразителна празнота. Тя не можеше да се движи. Гърдите и не работеха. Електрически вълни танцуваха по кожата и и гъделичкаха пръстите и. Най-после успя да поеме глътка въздух, после оше една. Претърколи се по корем, засмука оше малко въздух и се опита да изчисти петната от зрението си.

Всички момчета бяха долу. Повечето се бяха катурнали по корем, ровеха, държаха се или яздеха земята като каубои, покатерили се върху гърбовете на диви коне по време на родео. Хлапето с растите, което бе по-ниско от останалите, беше паднало близо до ръба на височината, далеч от нея. Късмет. Тя видя как то се опитва да се покатери нагоре. Към нея. Беше глупаво, беше грешка. Трябваше да се премести от ръба и след това нагоре, преди снегът да се срине.

Но тогава и просветна - хлапето с растите не идваше към нея. Грешен ъгъл. Очите и потърсиха отново и тогава видя къде отиваше той.

Вълка беше може би на петнайсет метра вдясно от нея, близо до мястото, където бяха изскочили от мината. Той лежеше по гръб, но не мърдаше. Боже, в безсъзнание ли беше? Беше загубил много кръв. Може би не беше от падането. Може би бе припаднал. Тя се опита да му извика, но се спря, преди викът да се изплъзне от езика и. „Няма значение. Нека старият Боб Марли се тревожи за него! - и продължи още по-сурово: - Поне така няма да се налага да решавам дали да го застрелям.“

Но не можеше да нагласи крака си. Земята се мяташе, опитваше се да я отръска от кожата си. Дишайки тежко, тя придърпа лявото си коляно към корема, заби ръце и се надигна. Ските се бяха прекатурили в снега, а пушката... Къде беше пушката? Погледът и закачи сиво-зелен отблясък лунна светлина точно от другата страна на купчината ски, отразена от мерника на пушката. „Да!“ На ръце и колене тя пропълзя към оръжието, борейки се с тресящата се земя, пробивайки си път около ските.

Протегна се към оръжието и почувства как пръстите и докоснаха студената черна стомана на цевта...

Отнякъде зад нея дойде силен нисък стон.

Първата и мисъл беше: „Вълка?“. Не, това изобшо не беше естествен звук. Беше твърде дълбок, сякаш нещо, което живееше само в центъра на земята, се събуждаше. Звукът беше голям.

„Това е земята. Това е скалата, която се отваря.“ Тя се боеше да погледне назад. Пушката беше право пред нея. Още два сантиметра и щеше да я вземе и да избяга, просто да продължи. Да пресече хълма, да се махне от линията на срутване и вън от опасност, да се щптькне.

„Но Вълка е в безсъзнание. Цялото възвишение се срива.“

„И какво? - Това беше нейният мозък тук и сега, един глас, твърдо забит в един свят, в който имаше черно и бяло, правилно и грешно. - Луда ли си? Забрави го! Той е чудовище, за бога! Хващай пушката и се измъквай, измъквай се сега!“

-      О, я млъквай! - каза тя. Доколкото знаеше, светът, на който този глас принадлежеше, беше изчезнал след Енергийния срив. Нищо вече не беше черно и бяло. Затова тя рискува да погледне назад и почувства как в гърлото и се събира писък.

Каквото и да беше, отворът, през който се бяха измъкнали само преди минути, вече не беше просто дупка. Зевът се разширяваше с всяка секунда, докато вътрешностите на възвишението и на цялата мина пропадаха. Това, което лежеше зад нея, беше една жестока, черна и коварна гибел. Беше устата на чудовище, което ядеше земята и дъвчеше всичко по пътя си към Вълка.

-      Събуди се! Вълк! - Извивайки се назад към пушката, ръката и се стрелна и грабна една ска. Тя се обърна и се мушна назад към кратера. - Вълк, събуди се! Събуди се!

Тя запълзя към него несигурно през снега, паниката и даваше сили, докато се бореше с треперещата земя. Отвъд Вълка, може би на петнайсет метра, хълмът се разтваряше, снегът поддаваше и се огъваше. Въздухът, мъглив от скален прах и лед, кълвеше бузите и.

Междувременно онзи глас, който живееше в черно-белия свят, дърдореше: „Какво правиш? Луда ли си? Откачи ли? Остави неговите хора да му помогнат! Изчезвай от възвишението, вземи пушката и се махай, махай, махай!“.

-      Вълк! - Този път помисли, че видя как главата му помръдва. Тя вече беше на три метра от него, не повече. „Достатъчно далеч.“ Все още по корем, тя запъна пръстите на ботушите си в снега и бутна ската към него, протягайки се колкото може по-далеч. Ако можеше да събуди Вълка, да го накара да хване ската, принципът трябваше да е същият като да дърпаш някого по тънък лед. Трябваше само да се дръпне назад, да го издърпа далеч от дупката и да му даде шанс да се бори.

„И тогава край - квит сме.“

-      Вълк, хайде! - провикна се тя през тропота на скалите и бумтенето на земята. - Стани, събуди се!

Това, което чу в отговор, беше тътен. Не пред нея, а отзад, където беше стояла. „Какво?“ Стрелна бърз поглед през рамо точно навреме, за да види как снегът под пушката потръпва. В следващия миг оръжието се плъзна по подутината, преди да се гмурне през ръба на възвишението и да изчезне. Ако тя беше още там, щеше да потъне с него. И това все още можеше да се случи.

Усети дръпване и погледна назад. Вълка беше буден, по корем и стискаше ската. Странно, но тя не знаеше какво чувства относно факта, че се опитва да спаси живота му, а само, че точно това трябва да направи. Беше нелогично, но и някак си правилно.

-      Хайде, Вълк, по дяволите! Размърдай си задника!

Той започна да пълзи далеч от дупката, измъквайки се към нея, като използваше ската като водач и котва, докато тя се плъзгаше назад два метра, после три. „Само още малко, достатъчно, за да ти дам шанс.“

Цялото възвишение вече се тресеше. Тя усети как снегът се изплъзва пред нея, земята се движеше под корема и. „Тогава ще пусна и ще съм приключила, аз...“

В следващия миг повърхността на земята се надигна с мощно вдишване. Тя го усети и помисли: „О, мамка му!“. Напук на всякакъв здрав разум тя погледна по продължението на ската към Вълка, към момчето с лицето на Крис, което я беше вкарало в този ад, спасявайки я от друг. Погледите им се сключиха и тя видя своя ужас отразен в очите му, в окървавеното му лице.

-      Вълк... - започна тя.

Земята внезапно рухна. Гигантът издиша и тя падна с трясък. Силата - толкова здрава и бърза - беше юмрук, който изби пъшкащ писък от гърдите и. Снежната маса просто се разцепи, пръскайки се на части като дебело бяло стъкло. Секунда по-късно тя почувства как започва да се плъзга настрани, когато ледената плоча, върху която се беше проснала, последва наклона на земята.

Започна да се движи и да набира скорост, пластът сняг, върху който се беше прилепила, се отскубваше. Загуби ската и започна да се завърта, плочата под нея беше като пумпал. От устата и се изтръгна писък. В същото време плочата профучаваше към ръба на възвишението. Снежното поле вече беше едно неясно петно, отзад и отгоре хълмът се разбиваше. Нямаше представа къде са другите, нито какво е станало с Вълка, имаше време само да помисли: „Не!“.

Склонът на възвишението пропадна с гръмотевичен тътен в тръпнеща лавина от сняг, лед и скали.

И тя падна с него.

10

-      Това беше втори път.

Беше Кинкейт от мястото си до далечната стена между двама мънкаши загубеняци, които служеха като пазачи на затворническата къща. Старият лекар обърна сбръчканото си лице първо наляво, после надясно и повдигна брадичка като хрътка, изопната да улови миризма, претърсвайки тъмните ъгли на стария обор.

-      Почувствах го - каза той и погледна назад към двамата пазачи. - А вие?

Те не отговориха. Ако Грег, Пру, Ейдън и лакеите му не бяха наоколо, може би щяха да кажат нещо. А може би не. След като реши, че един лекар е твърде ценен, за да бъде отлъчен или екзекутиран, Съветът превърна Кинкейд в призрак, в недостъпен за другите мъж, който трябва да бъде избягван, освен ако обратното не е абсолютно необходимо.

-      Млъквай, дърт задник! - каза Аушън. Сребърната обеца на езика му почукваше по зъбите. Заради струпеите, които изпъкваха по неравния скалп, кожата му изглеждаше като проядена от молци. Грег се чудеше дали някой от тези дни ръката на хлапето няма да се подхлъзне, докато си бръсне главата, и вместо това да среже сънната артерия или югуларната вена и по този начин да направи услуга на всички.

-      Не почувствах нищо - каза Аушън. - И не чух нищо също така. Вероятно е онзи, който подскача наоколо, или е от музиката.

-      Не, не мисля така. - Кинкейд прехвърли очите си върху Грег. Всъщност... окото. Лявото. Дясното го нямаше вследствие от работата на Ейдън. Грег мислеше, че Кинкейд не носи превръзка нарочно. Сякаш го предизвикваше да хвърли един добър дълъг поглед на това, което бяха му сторили. Най-лошото беше през първата седмица или малко след това, когато раната беше прясна и сълзеше кръв. - Звукът дойде от юг. - Бебешкирозовата плът на очното гнездо на Кинкейд трепна. - Може би ще искаш да провериш...

-      Глух ли си, старче? Ние сме заети, а ти не си тук. Освен ако - Ейдън удостои Кинкейд с лукава усмивка - нещо не е наред и с другото ти око. Искаш ли да извадя и него и да погледна?

-      Виж сега, Ейдън - каза меко Кинкейд, - направи го и със сигурност ще те разстрелят! Защото тогава ще трябва да оперирам по усет. Не бих заложил, че от това ще излезе нещо доб...

Последва бърз кикот и нещо проряза въздуха. Плющене, което накара Грег да подскочи, а Пру да стегне размъкнатата си стойка, докато Кинкейд, превит на две, сумтеше от болка и изненада, а под останалото му око се отвори разрез като две твърде червени устни.

-      Пи-и-ич! - изграчи Сам, когато Лушън изплющя.

Двамата беззъби пазачи се избутаха встрани като стреснати овце, оставяйки разстояние между тях и мъжа, когото вероятно някога бяха наричали приятел.

-      Ейдън, луд ли си?

Избутвайки болката от главата си, Грег тръгна напред, но бе спрян, когато Пру тупна огромна лапа около китката му, кимна с глава към Ейдън и разклати предупредително глава. Значението беше достатъчно ясно, но нямаше да бъде добре за никого, ако Ейдън накълцаше единствения им лекар на панделки.

-      Док, добре ли си?

-      Разбира се, че е добре. - Устните на Ейдън се оголиха над развалина от жълтеникави зъби. За каквото и да се бе грижил той, преди светът да бъде унишожен, добрата устна хигиена едва ли е била в челото на списъка. - Ако исках нещо друго, щях да го направя по-лошо.

-      Да. Дъртият задник има късмет, че не му отскубнах езика с резачката за жици и не нахраних кучетата с него - провлече Сам.

-      Не знам. - Лушън разви езика си подобно на много дълго розово мускулно въже и го насочи към Кинкейд като змия, която вкусва въздуха. Обецата му блесна. - Баща ми вареше голям кравешки език всяка зима, ядеше го със сос от стафиди, вино и някакви други лайна. Нещо еврейско, но беше много добро.

-      Да, но ти трябва първо крава - каза Сам.

-      Или евреин - додаде Ейдън и трите момчета се разкикотиха.

Грег ги пренебрегна.

- Док?

-      Добре съм, Грег. Б-благодаря ти, синко! - Тършувайки из торбата си, Кинкейд разкъса пакет марля с треперещи ръце. Дейзи напусна ъгъла си със скимтене, за да подуши лакътя на Кинкейд. - Да, момиче, благодаря, всичко е наред! - каза Кинкейд, нежно бутайки назад кучето, докато се опитваше да оближе кръвта, покрила пръстите му. - Грег, тя е разтревожена. Ще я повикаш ли, моля?

-      Дейзи, долу! - отсече засрамен Грег. Жегата пропълзя по врата му. Трябваше да отиде при Кинкейд. - Ела тук, седни!.

-      Остави дъртото копеле! - каза Ейдън. - Той е добре.

-      Не, не е - изстреля Грег. - Направи го отново...

-      И кaквo? - Ейдън хвърли оцапаната с кръв антена настрани. Тънкият бич отскочи от мърлявата тухла и се изтъркаля в пурпурната локва с кръвта на Дейл. Ейдън разкопча анорака си, разкривайки безформена бархетна риза на червени квадрати и бяло термобельо, което бе толкова кирливо, че яката имаше цвят на пепел. - Искаш да се биеш ли, Грег? Искаш да опиташ? Хайде! - изправяйки кокалестите си рамене, той се върна към фалцета. - Или бедничкото патенце Греги е много упла-а-ашено!

Лакеите на Ейдън изреваха.

-      Хей, хей, престани, Ей! - каза Пру, очите му отскачаха от Тримата мускетари към Грег и обратно. - Грег, мъжки, остави!

-      Майната му! - Жега пропълзя по врата на Грег и преди да спре и да помисли, той започна да сваля анорака си. - Не се бъркай, Пру!

-      Грег, послушай го! Не го прави! - Кинкейд се изправи с мъка. Ръката му още притискаше бузата, марлята бе станала пурпурна и капеше. - Добре съм. Само се успокой!

-      Стой настрана, Док! - изрева Грег, като си помисли: „Не искам да се успокоя. Не съм бил спокоен от месеци. Защо да започвам сега?“. Сърцето му барабанеше толкова силно, че усещаше ударите чак в зъбите си. Мозъкът му кървеше, мигрената забиваше ножове в главата му. Никой не трябваше да е над него, никой! Той командваше, Питър беше мъртъв, а Крис беше избягал. Беше избягал и беше оставил Грег да събира парчетата. „Проклет да е Крис! Що за приятел прави това?“ А Ейдън беше там, хилеше се и със сигурност или той, или някой от хората му имаше добър остър нож. Те биха намушкали Грег в червата или в сърцето, биха казали, че е било самоотбрана, и биха се измъкнали свободни, защото Пощадените си бяха Пощадени и специални и се измъкваха с убийство.

А Мик Джагър стенеше: „Моля те, докторе, наранен съм .

-      Всички бие назад! - Горещ червен цвяш от ярост разшири гърдите на Грег. - Просто се дръпнете! Назад!

-      Не, Грег! - извикаха едновременно Кинкейд и Пру, но от всички вероятно горкият Дейл спаси живота на Грег.

-      Боже мой! - каза старецът с нотка на почуда в хъхрещия си старчески глас. - Какво ви става, хора? Какво си причинявате един на друг, момчета?

11

Алекс нямаше представа какво трябва да прави или как да се спаси. Не е трудно да се катурнеш от обикновена планина. Претърколи се по гръб, вкопавай краката си, пази главата и се опитай да спреш плъзгането! О, да, и не се паникьосвай!

Но едно нещо баща и никога не я научи и това беше какво, по дяволите, да прави в случай на лавина.

Снегът беше целият и свят. Сякаш се носеше в блъсканицата на огромна вълна, но вместо Алекс да я язди като сърфист, снегът я беше загребал и погълнал цялата в своя луд, кипящ гръм. Тя се търкаляше, мяташе и блъскаше встрани, а после се сгромолясваше по гръб. Снегът беше като ботуш, забит между плешките и, и я набиваше надолу неумолим и непрощаващ като гравитацията. Беше изгубила ориентация, не бе сигурна дори накъде е горе. Алекс продължаваше да се опитва да се вкопае с ботуши и с ръце, да спре плъзгането така, както би го направила, ако се беше препънала по стръмен склон. Но снегът продължаваше да се трупа около главата и, да се надига, после да се къдри и да се разбива. Сняг задръсти устата и носа и. Пръскайки слюнка, тя го изкашля и започна да маха ръце пред лицето си, за да разрие около себе си и да си направи въздушен джоб.

„Снегът е като водата.“ Лавината все още се носеше надолу по възвишението и тя знаеше, че най-вероятно се движи много бързо. Продължи да плува, насочвайки се натам, накъдето се надяваше да е горе, като загребваше сняг и разриваше място за въздух. „Ако мога само да стигна до повърхността...“

Нещо шибна лявото и бедро. Може би дърво или скала, не знаеше. Огнена болка пробяга през таза и и тя отвори уста, за да изкрещи. Юмрук от сняг моментално запуши устата и, пробивайки си път надолу към гърлото и, и тя вече се задушаваше без никакъв въздух. Още едно бам! Ударът беше в лопатките и. Тапата от сняг изскочи на езика и и тя започна да плюе, махайки с ръце в бялото пространство пред устата и носа си, пълнейки дробовете си с въздух отново и отново...

Скоростта намаляваше, а свличащият се сняг вече не я мяташе с рев. „Приближаваме дъното. - Алекс продължаваше да чисти снега от лицето си, вдишвайки колкото въздух можеше. - Възвишението не може да е толкова високо. Трябва да спре...“

Изведнъж движението спря. Сякаш някой беше натиснал бутона, спирайки захранването. Зашеметена, за момент тя можеше само да лежи. Там, където доскоро имаше рев, сега нямаше нищо освен дълбока, мъртва тишина. Беше пълен мрак. Тя знаеше, че очите и са отворени, но нямаше какво да види. Изобщо.

„Под снега съм. - Ужас изригна в гърдите и. - Трябва да се изкопая. Ще ми свърши въздухът, ще се задуша, трябва да...“ Лявата и ръка беше сгъната в лакътя близо до лицето и. Дясната си бе проправила път над главата и и започваше да я боли. Трябваха и и двете ръце, за да се изкопае, и нещо твърдо - ножа на Леопарда или дори приклада на глока, само че... нямаше натиск на пластмаса в гръбнака и. Загубила беше пистолета, сигурно се беше откъснал. Но ножа беше закрепила в канията на крака си и вероятно още бе там. Трудно беше да разбере при всичкия този сняг, но ако можеше да стигне до него...

Усети как десният и бицепс се прегъва.

Но ръката и не помръдваше. За един луд, див, ужасен момент тя помисли: „Счупила съм си гръбнака. Парализирана съм, това е“. После прати тиха команда към пръстите на краката и почувства как шават в ботушите. След още три секунди обаче откри, че краката и не помръдват изобщо, независимо колко мускули впрягаше в задачата. Усети пръстите на лявата ръка да докосват бузата и, но тази ръка също не помръдваше.

Тогава разбра истината. Не беше парализирана. О, тя можеше да мърда, но само малко заради всичкия този сняг, сбит върху тялото и, излят върху нея като цимент. Снегът я беше хванал и не мислеше да я пуска.

Беше погребана жива.

12

-      Млъкни! - Бърз като змия, преди мисълта да се оформи от проблясък в сигурност, Грег шибна Дейл бързо в челюстта. Ударът беше силен, пукване като орех, който се пръска от налягането. Той изтръгна пъшкане от Дейл в същия момент, в който експлодира в ръката на Грег - ярко кълбо, което прерасна в изгаряне чак в лакътя му. - Млъкни, по дяволите! - изкрещя той.

-      Браво! - изграчи Ейдън, докато Лушън и Сам подвикваха одобренията си.

Пру само изстена:

-      Грег, човече, какво правиш?

Кинкейд - приятелят му, приятен мъж, някой, когото Грег наистина харесваше, протегна ръце. Те бяха напоени с кръв.

-      Грег - каза той, единственото му око бляскаше толкова ярко, че болеше да го гледа. - Спри, синко! Ти си по-добър от това. Не виждаш ли какво става? Питър и Крис никога не биха...

-      НО ТЕ НЕ СА ТУК! - изрева Грег. Можеше да почувства въжетата, завързващи се във врата му. Още секунда и главата му щеше да гръмне като граната. - Няма ги и всичко остана на мен, а ти си шибан призрак, ти си нищо!

Но в същия момент си помисли колко засрамени биха били майка му и баща му от тези негови думи. Майка му никога не проклинаше, а единствения път, когато баща му се изпусна, си беше премазал палеца с чук, така че беше разбираемо. Двамата никога не бяха вдигали ръка срещу него или идиотския му брат. Никога.

„Да, да, но и вие не сте тук. Нещата вече не са толкова лесни, така че ме оставете!“

-      А ти - каза на Дейл Прайвът, - ти ли ще ми говориш за нас? Ти си крадец. Дошъл си да крадеш. Не си по-добър от никой от нас.

-      Но ти не разбираш. Просто бях толкова гладен - прошепна Дейл, сълзите напираха да се процедят по слепоочията му. Пурпурен отпечатък от юмрука на Грег беше белязал бузата му, а по брадичката си имаше петно прясна кръв. Останалата част от лицето му беше с цвета на сол. - Не знаеш какво е, когато нищо не идва. Питър и момчетата ви носеха храна, но сега нямаме нищо. Нито дори елени, нито миещи мечки. Всичкият дивеч е избягал или мъртъв. Там навън вече няма нищо, а аз нямам амуниции, които да използвам, дори да имаше дивеч. Какво трябваше да ям? Кора? Кал? А внучката ми, тя е още бебе, тя... - Устата на Дейл внезапно се стегна.

-      Внучка? - Грег дишаше трудно и, боже, главата го болеше от блъскането на мигрената, разтопено туптене, което притискаше очите му и можеше просто да покапе от ушите му. Но сърцето му... той усети свиването и се втвърди като камък. - Каза, че си сам.

-      Аз... - Очите на Дейл бяха станали огромни от ужас и страх, ирисите като убождания. - Моля ви! Те не са направили нищо. Бях аз. Вие имате силата да ги спасите. Правете каквото искате с мен, но...

В този момент радиото на Грег, закачено за бедрото му, изпусна бърза серия щракания. Чук-чук-чук.

-      Виж това, Дейл! - каза Грег без никакъв хумор. - Беше спасен от проклетия звънец.

Като се дръпна назад, той потвърди, че е получил съобщението с бързо двойно чукване. Една от половин дузината реликви от Втората световна война, които Рул беше задигнал, а после раздал на ключовите служители, радиото винаги стоеше на един-единствен посветен канал. За да се пестят батерии и да се увеличи предавателният обхват, никой не използваше нищо друго освен кодирани щракания и морзова азбука. Грег изслуша върнатото, отговори, после отново окачи радиото на бедрото си.

-      Хайде! - каза на Пру. - Стражата казва, че нещо става.

-      Точно това ви казвам и аз. - Кинкейд приключи с потупването на марлята по бузата. Кръвта вече засъхваше на ръждив лигавник върху анорака му. Той ги удостои със своето еднооко втренчване. - Почувствах го, а в този район няма земетресения. Това е началото на нещо друго, нещо... лошо.

-      А-ха - изсумтя Ейдън. - Докато се усетим, ще декламира библейски глупости като Джес.

-      Остави го на мира, Ей!

Въпреки всичко Грег трябваше да признае, че ставащото с Джес беше странно. Кинкейд я държеше настрана от всички останали, даваше и странни отвари и дори спеше в нейната стая в хосписа. Слуховете бяха, че тя е напълно изперкала и дрънка безсмислици през повечето време или дори, че напълно се е пренесла в Кукуландия и не осъзнава нищо. Грег беше толкова любопитен, че в един от случаите, при които доставяше затворник в хосписа, беше издебнал Кинкейд да е зает и се беше промъкнал в стаята на Джес. Освен разбърканата койка и нощната масичка, отрупана с книги, стаята не бе нищо особено. Но пък, разбира се, там беше Джес.

„Тя дори не изглежда истинска. Прилича на пластмасова.“ Джес беше като тяло, положено за оглед, само дето бе подпряна на лявата си страна с възглавница, подпъхната под гърба и, за да я предпази от изтърколване, и още една под дясната и ръка. Гривата и от стоманеносива коса беше прибрана назад в дълга стегната плитка, а бялата лента на челото и подчертаваше бледостта на кожата и. Лицето и беше изкривено, а черепът и бе хлътнал над лявата вежда, където беше попаднал прикладът на пушката.

Но тогава Грег беше забелязал, че очите на Джес блуждаят в орбитите си под затворените клепачи. „Сънува ли?“ Той не беше очаквал това. Ефектът беше странен и повече от зловещ, зашото останалото от нея беше толкова обезпокоително отпуснато. А после съвсем ненадейно устните и бяха помръднали в пъшкане и тя бе промълвила: „Оставигимомчетесаслепи...“.

Косата на врата му беше настръхнала. Момче? За него ли говореше, на него? „Това е откачено, това е лудост.“ Думите бяха само въздух. Не съдържаха смисъл. Бяха толкова невероятно призрачни, че той се беше завъртял кръгом, беше си плюл на петите и дори да му бяха платили, нямаше да се върне.

Сега, пренебрегвайки обиденото ломотене на Ейдън, Грег се обърна към Сам и Лушън:

-      След като Кинкейд го закърпи, искам, момчета, да вкарате Дейл в килия, ясно? Повече няма да го обработвате точно сега. Дайте му възможност да премисли нещата!

-      Разбира се, каквото кажеш, шефе - каза Сам, тонът му беше изпълнен със сарказъм.

-      Да, шефе. Искаш ли да използваме вериги, да го обесим за ръцете? - попита Лушън. - Ще направи нещата по-бързи.

Кинкейд поклати глава.

-      Горкият човек е толкова изтощен, няма да може да издържи теглото си. Остави момчетата да го обесят, Грег, и ти гарантирам, че до сутринта ще се е задушил.

-      Така ли? - каза Грег. - Питай ме дали ми пука!

13

Нищо и никой не бяха подготвили Алекс за това.

Тя се пречупи.

-      Помощ, помощ!

Плюейки и духайки, тя се опита да завърти глава, но не можа да помръдне повече от няколко сантиметра наляво или надясно. Тежестта на снега беше ужасна, не отпускаше и Алекс ридаеше несвързано, един писък искаше да излезе и да продължава и продължава.

„Спри, спри, спри! - овладя страха тя. - Не мърдай, спри да крещиш! Ще ти свърши въздухът и само ще се убиеш по-бързо.“

И какво? Тя беше сама. Не можеше да стигне до свирката. „Никой няма и да я чуе.“ Сърцето и бумтеше, сълзите се стичаха по бузите и. „Ще умра тук.“ Вдишването на въздух беше много трудно - като изсмукването на последните капки лимонада през бавно сплескваща се сламка. Дробовете и започваха да болят, тя вече се задъхваше. Три секунди по-кьсно осъзна, че клепачите и се бяха затворили, без дори да разбере.

„Не, не! - Тя ги отвори в пореден спазъм на паника. - Не съм готова да умра още. Не...“ Но клепките и отново се плъзнаха, както и съзнанието и. Отдолу, толкова далеч, беше толкова тъмно...

„Не... съм... готова...“

14

-      Готови ли сте?

Момче. Глас. Не неговият. Чий? Крис не знаеше. Умът му сякаш се олюляваше на ръба, сякаш най-лекичкото почукване или най-малката грешна стъпка биха го запокитили в забвение и може би този път завинаги.

-      Дърпайте! - каза момчето.

Секунда по-късно сякаш горелка премина по гърба му и прогори пътя си от таза до врата му. Болката беше чудовищна като атомна бомба. До този момент той дори не беше осъзнал, че е бил в безсъзнание, но сега се свести бързо и всичко наведнъж избухна в главата му сред надигащата се червена вълна на агонията.

„А-а-а...!“ - изстена той.

-      Това той ли е? - момчето звучеше изненадано.

-      Да, чакай! - глас на момиче, младо и много наблизо, почти до ухото му. - Чакай, спри! Мисля, че е буден. Ехо? Там ли си?

„Там... да...“ - Той изгуби нишката. Беше ли проговорил? Може би беше припаднал. Просто не можеше да каже.

-      Вероятно просто рефлекс - отново момчето. - Ели, нека опитаме...

-      Чакай! - второ момиче, по-голямо, с по-плътен, леко настоятелен глас. - Очите му отворени ли са? Помръднаха ли?

Момчето:

-      Какво значение има?

-      Ако е в съзнание... - започна по-голямото момиче.

-      Не, очите му още са затворени - отново беше по-младото момиче и той осъзна, че е много близо. Можеше да усети топлия шепот на дъха и. - Но когато преместихте вратата, лиието му потрепна. Може би го нараняваме повече.

„Врата... какво... къде...“ Не можеше да задържи мисълта. Припадаше и се съвземаше, съзнанието му беше като опашка на изгубен балон високо над светлините на далечен карнавал. Помисли, че може би е по корем. Какво беше последното нещо, което си спомняше?

-      Не знам дали имаме избор. Освен ако вие нямате по-добра идея как да го измъкнем изпод това. - Когато не получи отговор, по-голямото момче каза: - Добре, тогава да го направим! Готови ли сте там?

-      Само секунда! - обади се малкото момиче. Гласът и се сниши. - Трябва да тръгваш, момиче. Хайде!

Той усети движение. Чу влачене на нещо по снега, шумолене, а после странно пуфкане. „Куче?“ Момент по-късно тежестта върху гърба му се разклати. Кръстът му се сгърчи от пристъпа на болка и той чу как едно „ъгх...“ се откъсна от устата му.

-      Съжалявам! - прошепна малкото момиче. - Съжалявам, съжалявам, но трябва да го направя, толкова съжалявам!

-      Готова ли си? - извика момчето.

-      Да. Той изстена отново - малкото момиче звучеше така, сякаш трепереше.

-      Не се плаши, скъпа! - каза по-голямото момиче. - Вероятно е в безсъзнание.

„Не... тук... съм...“

-      Добре съм. - Пауза. - Вдигнах си краката.

-      Добре, на три! - каза момчето. - Вие бутате, аз дърпам!

Това прикова вниманието му, както нищо друго не би могло. „Не, чакайте... боли, не ме наранявайте отново!“ Събирайки кураж, Крис вложи всичките си сили в простия акт да отвори очите си. Но имаше странно притискане върху челото и върху очите му и той просто не успя.

Секунда по-късно последва друго парливо друсване. „Не, не!“ Стържещо подръпване разлюля бедрата му и той изстена. „Врата. Това трябва да е. Те се опитват да вдигнат... - Умът му подскочи, опита се да подскочи от скалата на това, което минаваше за съзнание отново. - Не-е...“

-      Спрете, спрете! - малкото момиче, гласът му сякаш прорязваше бразда. - Причиняваме му болка.

-      Нищо не мога да направя - отново момчето, не ядосано, но нетърпеливо и нещастно, почти раздразнено, гласът на човек, който би предпочел да е другаде. - Ще боли, каквото и да...

-      Чакай, нека го обмислим! - каза по-голямото момиче. - Ако му дадем няколко секунди да се събуди, той може да е в състояние да ни помогне да му помогнем.

-      Как ще го направи, ако гръбнакът му е счупен? - попита момчето.

„Счупен. - Думата беше като бръснач, който проряза болката на Крис. - Счупен?“

-      Не мога да го достигна, ако не е в съзнание. Дори да не може да си помръдне краката, би могъл да се прегърне с ръце - каза по-голямото момиче.

-      Не знам - каза момчето. - Ти видя ръката му.

„Ръка.“ За какво говореха те? Крис не чувстваше нищо. Боже, може би това значеше, че ръката му беше...

-      Сигурно можем да я превържем. Не знам. Но ако той може да помогне достатъчно, че да мушнем нещо солидно отдолу и да го измъкнем от снега...

„Сняг.“ Още щом тя каза това, той усети мокрото под дясната буза и гърдите си, където топлината на тялото му беше разтопила снега. „Аз съм върху сняг.“ Не, това не беше съвсем вярно. Той беше в него. Това трябваше да е. Беше долу в снега. Но не замръзваше. Въздухът около него беше топъл, но имаше и следа от нещо странно и мокро, не стопен сняг или обикновена вода, а като ръждясала броня.

-      Хана е права - не голямото момче, а друго, което беше по-близо до възрастта на малкото момиче на име Ели. - Сигурно мога да стигна дотам с резачката за арматура. После само трябва да срежа шиповете и ще вдигнем вратата направо. Сигурно няма да го боли толкова. Може дори да стане по-бързо.

„Резачка за арматура? Шипове?“

-      Ще е по-добре, отколкото да рискуваме да ги изтръгнем, Джейдън - каза Хана. - Той вече кърви доста лошо.

„Кръв. - Това, което му беше замирисало на мокра ръжда и в което лежеше, беше собствената му кръв. - Боли. Кървене... какво...“ Но гръбнакът му не можеше да е счупен, не можеше, не...

-      Нали ти каза, че кръвта му изтича? - каза Джейдън.

-      Казах „може би“, а няма смисъл да правим нещата по-лоши. Колкото повече го обмислям, толкова повече се притеснявам дали някой шип не притиска артерия и дали, ако го извадим...

„О, Исусе!“ - Момичето, Хана, все още говореше, но гласът и избледня до жужене, когато споменът внезапно се разля в ума му, сякаш язовирната стена, която го задържаше, се беше разбила. Нейтън и трошащият удар във врата му, когато онзи гигантски дънер се беше залюлял обратно и го бе съборил от коня му. После той бе забързал напред - глупава грешка - и се бе чул чудовищен звук от нещо, което троши дърветата, но не отстрани. Отгоре. Нещо огромно и тъмно се беше втурнало към лицето му. За момент той не беше в състояние да помръдне, не само от изненада, а и защото краката му... „Не, снегоходките, те заседнаха в снега...“ Беше съзрял бутилковозелен проблясък на стъкло, четина от железни шипове и тогава беше разбрал - това нещо бе капан, направен от огромна врата на обор, която пердашеше надолу от дърветата право към него.

„Отблъснах се, опитах се да се измъкна от пътя му. Но не бях достатъчно бърз.“ Спомни си как тежестта го притисна надолу, как разпори краката му и съдра плътта му. Невероятната болка от тези шипове. Внезапния тласък кръв. „Не мога да им позволя да преместят вратата.“ Направо виждаше как тези шипове може да го застрашават и да го спасяват, защото, ако бъдеха извадени внезапно като коркови тапи, тогава животът му щеше да избликне в горещи червени реки по снега.

„Хайде! - Крис вложи всички сили, които успя да събере, в това. Почувства трепването на малките мускули. Притискането върху очите му беше огромно. - Наистина ли съм толкова слаб? Ако съм, ще умра.“

-      Хей! - обади се по-младото момиче. - Той отваря очите си, той...

-      Ъх... - Клепачите му се мръднаха назад едва. Свръхчовешко усилие, от което по горната му устна и по врата му изби пот. Но просто не можеше да отвори очите си изцяло. - Ъх...

-      О, боже! - каза момичето и той почувства пръстите и да дърпат и притискането внезапно отслабна, когато тя издърпа шапката към челото му. - Нищо чудно. Така по-добре ли е?

„Да.“ Клепачите му се отвориха рязко и ето я и нея - на по-малко от 15 сантиметра от лицето му. Не можеше да каже много. Не само че усилието го беше пресушило, а и светлината беше мъждива и очите му не искаха да се фокусират.

-      Ъх - каза отново.

-      Хей, той е буден. Очите му са отворени. - Малкото момиче грейна. - Здравей!

-      Ъх - изгрухтя той, после остърга с подут език изтръпналите си сухи устни.

-      Жаден ли си? Искаш ли да пиеш вода?

-      Ммм... - Той помисли, че очите и бяха светлосини и изглеждаше на осем, може би на девет години. Как го беше намерила? Нейтън беше мъртъв. Тогава кой? „Някой друг...“ После дойде името, видя лицето й да се носи върху прозрачен облак през зрението му. „Лена.“ Бяха тръгнали за Орен, бяха поели по дългия път, защото... „Рул... Преследват ни. Уелър...“

-      Хей, той е жаден - извика тя. Зад нея той видя широк тунел, прокопан в снега, през който тя вероятно си бе пробила път. - Иска да пие.

-      Дръпни се, скъпа! - каза Хана. - Нека го погледна!

-      Добре - а към него: - Не се тревожи! Има много време, преди да се стъмни. Ще те измъкнем. Намерихме те аз и Илай. Разгънах спасителното одеяло, за да ти направя палатка, а после аз и кучето ми пропълзяхме вътре, за да ти пазим топло, докато Илай се върне с помощ. Но сега всичко ще бъде наред. Намерихме те. Как се казваш?

-      Кх... - пресъхналото му гърло издаде хъркащ звук. - Кх... Криссс - думата звучеше като балон, въздухът от който бързаше да излезе. - Криссс...

-      Крис? - каза тя оживено, когато той успя да кимне.

Внезапни сълзи напълниха очите му. О, боже, никога не е бил толкова щастлив да чуе името си.

-      Здравей! - каза малкото момиче. - Моето име е Ели.

15

„Ели?“ Топлият цвят на облекчението внезапно се сбръчка в корема му. Той си спомни спора. Алекс го умоляваше да търсят малкото момиче. Не можеше да има толкова много Елита в този район. „На същата възраст е. Това трябва да е тя.“

-      Крис, добре ли си? - Гънка на тревога набръчка мястото над носа на Ели. - Гади ли ти се? Повече ли боли?

-      Аз... - Езикът му се сви. С нов ужас той помисли: „Не мога да и кажа. Не трябва“. Можеше да го оставят тук да умре. Можеше да го убият. - Д-да... б-боли - успя да каже той и не беше лъжа.

-      Ели - беше Хана, - той...

-      Мисля, че е по-добре да дойдеш тук. Той не изглежда много добре. - Измъквайки се странично, Ели бутна един накьдрен край на спасителното одеяло. Спица от светлина проби мрака. Крис можеше ясно да види как вратата го беше забила около стъпка в снега, преди да се закрепи здраво. Имаше и много по-добра видимост към кръвта.

„Не! - Пресен спазъм на ужас усука гърдите му. Когато издиша, дъхът му раздвижи малки червени вълнички. - Това е твърде много, изгубил съм твърде много...“

Отвъд границите на затвора му от сняг, шипове и кръв той чу поздравителното пухтене на куче и тогава Ели каза:

-      Какво? - Пауза и мърморене от страна на по-голямото момиче. - Да - каза Ели, - има много и усещам, че още тече. Не се разпространява, но... - Очевидно някой там разбра, че може да не е много добре за него да ги чува, защото спасителното одеяло се спусна на мястото си, отрязвайки светлината.

„Говорят за кръвта. - Той преглътна един писък. - Не се разпространява, защото се топи в снега под мен.“

Миг по-кьсно той чу шумолене, видя мракът да се свлича назад и една длан в ръкавица се появи, последвана от ръка, рамо и накрая от момиче, което се плъзгаше по гръб през улея.

-      Здравей! - спирайки близо до езерото кръв, в което той лежеше, тя махна дебела кестенява плитка от рамото си и се дръпна настрана, за да се обърне към него. - Аз съм Хан... - Тя замръзна, израз на неверие се разстла по лицето и. - Боже мой! - гласът и беше тънък и шокиран. Тя вдигна облечена в ръкавица ръка към устата си, сякаш да спре това, което щеше да излезе оттам. - Саймън?

16

-      Какво? - собственият му глас беше далечен, замъглен от болка. - Кой?

-      Аз... - започна тя, а после видя очите и, които бяха с цвета на мека пепел, да се отместват бързо към врата му. Веждите и се сключиха в намръщване. - Как каза, че е името ти?

-      Кх-Крис. - Пресъхналото му гърло се сви. - Прентис.

-      О! Разбирам. - Тя отново го огледа отблизо, после, изглежда, си върна самообладанието. Сваляйки ръкавица, сложи два пръста на врата му в ъгъла на челюстта. - Извинявай! Аз съм Хана. Тук съм, за да ти помогна. Нека проверя пулса ти!

-      К-колко... - Гърлото му се сви, когато той преглътна. - Колко е з-зле...

-      Ш-ш-шт! - устните и помръдваха, докато тя тихо броеше секундите на часовника. - Как е дишането ти?

-      Б-боли. Труд но е да...

-      Да дишаш? Сякаш не можеш да си поемеш достатъчно въздух? - Сивият и поглед изучаваше лицето му. - А болката?

-      Като н-н-ножове. - Той се намръщи при следващото вдишване. - Ста-става...

-      По-трудно да дишаш ли? - Когато той помръдна глава в утвърдително кимване, тя продължи: - Болката по-лоша ли е от едната страна?

-      Д-дясната. - Той затвори очи за момент, за да се стегне. - Колко е з-зле?

-      Много. - Пръстите и проследиха възвишението на адамовата му ябълка и сивите и очи помръкнаха. - Къде още боли?

-      С-стомахът. - Езикът му беше толкова огромен, че се боеше да не се задуши. - Г-г-гърбът.

-      За гърба очаквах. Тази врата е доста тежка. Можеш ли да си мръднеш пръстите на краката?

Не му беше хрумнало да опита. Беше ли, преди да припадне? Той се съсредоточи, прати команда надолу към стъпалата. След няколко тревожни секунди почувства надиплянето на вълна, но усещането беше много далечно, сякаш сигналът беше предаван по много дълъг и бав- нотечащ кабел.

- Да.

-      Добре - каза тя, само че Крис помисли, че изражението и изобщо не съответства на думите. - Слушай, ще пъхна ръка отдолу и ще натисна стомаха ти малко. Ще се опитам да съм възможно най-нежна, но трябва да проверя.

Той се стегна, щом пръстите и се провряха под парката му и започнаха да си проправят път през дясната му страна. Когато усети натиск, той потрепна.

-      Това боли ли? - попита тя, а очите и не изпускаха лицето му. - Ами... - Тя рязко натисна, после пусна.

-      Ъгх! - Стрела от гадене набразди гърлото му и той почувства внезапни сълзи да потичат по бузите му. - Н-не... недей...

-      Добре, добре. - Тя докосна с ръка бузата му. - Опитай се да се отпуснеш!

-      Прос... - Той трепереше, а това само влоши болката. Най-добре беше да не мърда.- М-моля те, извадете м-ме оттук, из-измъкнете ме!

-      Ще те измъкнем - каза тя. Той не беше сигурен дали беше заради неговата паника, но усмивката не стигна до очите и. - Искаш ли да ти дам малко вода? Жаден ли си?

-      Д-да, но н-не ме оставяйте... не м-ме оставяйте тук! - осъзна колко ужасено звучеше, но не му пукаше. Страхът и едно внезапно усещане за гибел го бяха обвили в плътна безвъздушна мантия. - М-моля!

-      Няма, разбира се. Опитай да не се паникьосваш, Крис! Нека само... - Тя се обърна, завъртя се, повдигна крайчето на одеялото и се провикна: - Трябва ми бутилката с вода, моля!

-      Коя? - беше по-голямото момче, Джейдън.

-      В левите дисаги.

Пауза.

-      Добре - каза Джейдън в същия момент, в който Ели попита:

-      Какво? Чакай...

Хана я отряза:

-      Илай, мисля, че ти и Ели трябва да сте сигурни, че сме извън опасност.

-      Извън опасност... - започна Ели.

-      Добре - каза по-младото момче, Илай. - Хайде, Ели!

-      Не, недей! - каза тя. Тонът и беше рязък и през филтъра на страха на Крис ядосан, почти ужасен. - Знаеш, че е... - Каквото и още да имаше да казва, се изгуби в скриптене на сняг, когато някой, вероятно Илай, я отведе настрана.

„Разтревожена. Защо?“ Той видя как Хана взе бутилката, която и бе подадена, издърпа дълго маркуче за пиене и плъзна края в устата му.

-      Ето! - каза тя.

Миризмата на водата - топла, но някак сладка и земна - и писъкът на нуждата му бяха толкова непреодолими, че страхът и предчувствието се стопиха. Но той още беше толкова ужасно слаб, че когато смукна от маркучето, само една слаба капка се процеди по пресъхналия му език, преди да изтече от ъгъла на устата му.

-      О! - Тя издаде лек съчувствен звук. - Чакай секунда!

Хана се приближи и размота шала си, след което плъзна нежна ръка под бузата му

-      Нека те повдигнем малко! - каза тя, подкрепяйки главата му и пъхвайки шала на топка като импровизирана възглавница. Беше толкова близо, че можеше да помирише кожата и - аромат на мляко и топла овесена каша. Тя пъхна главата му в сгъвката на ръката си и му предложи накрайника отново. - Опитай сега! - каза.

Той засмука и първите скъпоценни капки се плъзнаха по езика надолу към изтерзаното му гърло. Сладостта на водата беше в контраст с един пенлив аромат, който му напомни за прясно опечен хляб. Той изпусна нисък стон.

-      Полека! - чу я да казва и осъзна, че очите му са се затворили. Водата беше толкова добра, толкова добра. - Не бързаме за никъде - каза тя. - Няма да те оставя. Няма да направят нищо, преди да им кажа, че може.

Той почувства как тялото му се отпуска до нейното и за няколко блажени секунди не правеше нищо, освен да пие. Когато водата прокара топъл пръст надолу през средата на гърдите и към стомаха, страхът му изчезна. Забрави да се чувства засрамен от факта, че непознато момиче го държи като бебе. С всяка глътка чувстваше как сърцето му, препускащо преди от страх и болка, започва да забавя ритъм.

След още минута тя докосна бузата му.

-      Достатъчно засега! - каза. Той отвори очи, за да види, че нейните са втренчени в лицето му. Тя имаше много високи скули, но лицето и беше квадратно, устата широка, носът малко прекалено голям. - Не бих искала да повърнеш тази. Нека почакаме малко и да видим как ще мине!

-      Благодаря! - ръждата в гласа му се беше махнала. Той плъзна лениво език по устните си. - Сладко.

-      Това е от меда - тонът и беше много спокоен, но някак познат. Като мелодия от любима песен, която той почти си спомняше. - Поддържаме собствени кошери. Нека... - Тя се плъзна назад, издърпвайки ръката си. - Крис, какво правеше тук? Откъде си?

-      Опитвахме се... - Той се чувстваше по-добре, почти спокоен. - Опитвахме се... да стигнем до О-орен. Д-да намерим... - Той отново облиза устни. - Колония.

-      Колония в Орен - тонът и не издаваше нищо. - Защо?

-      Ммм... - Странно, но не и нежелано усещане за сънливост премина през него. Можеше да почувства как мускулите му започват да се отпускат. - Д-дойдохме от Р-Рул...

-      Рул - думата звучеше плоска и твърда. - Защо? Защо по този път? Той не е най-бързият, нито дори най- прекият.

-      Б-бягахме.

-      Бягали сте? - когато той кимна, тя продължи: - Следяха ли ви?

-      Н-не мисля. Пътувахме... дълго време.

-      Разбирам. - Тя отново му предложи накрайника. - Пий!

Водата бе все така прекрасно мокра и въпреки това този път имаше нещо друго. Точно под меда и този пенлив дъх той откри нещо странно - леко солен остатъчен привкус.

-      Бил ли си в Орен преди? - попита тя.

-      Ммм... - Трябваше да работи върху дишането си, да внимава кога говори, за да има достатъчно въздух. Гърдите му отново натежаха. - В-взимах деца.

-      Да, всички знаят, че Рул прави това.

-      Н-не е каквото мислиш - каза той. - Болни деца.

Пауза.

-      Това си бил ти? Ти си онова момче? - Той забеляза нотка на изненада в гласа и. Още една пауза. - Кажи ми как ги намираше!

Това изпит ли беше?

-      Рисунките... на оборите... - Устните му изтръпнаха, сякаш беше изял твърде много панирани люти чушки. - Така... така ги... - той опипа ума си за мисълта, но я изгуби.

-      Да, точно така - каза тя, сякаш потвърждаваше нещо на себе си. - Какво правиш тук, Крис? Никога не си идвал насам досега.

-      Бягам. Дойдох да н-намеря... - Кого? Може би беше от светлината, но лицето и излизаше от фокус. „Уморен.“ Колко странно се усещаше времето, сякаш се размотаваше като пружина в края на ценния му живот. Тиктакането на сърцето му се забавяше. Клепачите му искаха да се затворят. „Искам да спя.“ - Хънтър.

Ъгълчетата на устата й се стегнаха.

-      Защо искаш да видиш Исак?

„Исак.“

-      Познаваш ли го?

-      Защо искаш да го видиш? - повтори тя.

-      Т-трябва... - Мислите му започваха да се замъгляват. Не можеше да си спомни за какво беше отишъл там. Отново му ставаше студено, слънчевото усещане в гърдите му започваше да се разсейва, въпреки че треперенето, което го беше обхванало преди, почти беше изчезнало. - Трябва ми, за да...

-      Трябва ти Исак за какво? - Тя потупа бузата му. - Крис?

Той едва забеляза пръстите и. Имаше чувството, че сивите и очи го наблюдаваха много внимателно, но собственият му поглед се колебаеше, съзнанието му започваше да се изплъзва. Умът му отново се отнасяше.

Конецът, свързващ тънкия подскачащ балон на ума му към настоящето, се развързваше. Не можеше да мисли, не си спомняше. В гърдите му имаше тъмнина, унилост, която първо беше Ьмрук, а след това бавна и лукава длан с гъвкави пръсти, които си проправяха път през дробовете му, следвайки течението на кръвта му. Една студена мрачна ръка, която се пресягаше към мозъка му, обвивайки ума му и задушавайки мислите му за това кой е и къде е.

„Ели - миниатюрна искра проблесна в ума му. Ели беше разстроена, а после я избутаха надалеч. - Когато Хана поиска бутилката...“

И тогава разбра. Те не го спасяваха. Убиваха го.

17

-      Ъ... - Крис не знаеше дали иска да попита какво или защо, а и нямаше значение. Очите му се плъзнаха като смазани лагери в орбитите си. Ако можеше само да се задържи... „Тъмно, толкова тъмно - като гърдите ми... не е правилно.“ - Ха... ъ - измърмори той. Дали го беше оставила? Беше ли си отишла? Защо беше толкова тъмно? - Какво...

Но каквото и да искаше да каже, просто замръзна на езика му, когато осъзна, че е тъмно, защото беше напълно сляп.

„Не виждам... - Унасяше се, светът се разлагаше, умът му, този плаващ балон, се отнасяше във въздуха, който беше твърде рядък. - Не мога да дишам, не мога...“

-      Хана. - Той почувства внезапен порив на сила, породен от паника. - Хана, с-сляп...

-      Знам, съжалявам! - гласът и беше прозрачен и крехък като сапунен мехур. - Отпусни се, Крис! Престани да се бориш! Отпусни се!

-      Н-не! - Студът беше като ботуш върху гърба му, юмрук върху гърдите му и ръка, застлана върху очите му. „Не виждам, не мога да мръдна, не...“ - Ъ... защо...

-      Ш-ш-шт! - каза тя. - Съжалявам, Крис, но нищо не можем да направим за теб. Твърде лошо си ранен. Така е по-добре. Довери ми се! Ще стане по-лесно, ако спреш да се бориш.

Ами ако той искаше да се бори? „Не искам да умра, не съм готов, не съм...“

-      Не-е-е - изстена той. - Недей!

-      Ш-ш-шт! - отново каза тя, но гласът и вече не беше повече от тресчииа, избледняващ сърп от звук. - Не се бори, Крис! Приеми го и се отпусни! Ще остана с теб до края. Няма да си сам.

„Не! - Но не можеше да го спре. Умът му се отнасяше все по-високо и по-високо, границите на света му се затваряха като ирис. - Не! Не се отпускай, Крис... не... се... отп...“

18

Тя се събуди в агония.

Пъшкайки, не пъшкайки, а грачейки, напрягаща се за въздух. Звукът излезе като разкъсано „ак-ак“, невидим юмрук смазваше гърлото и. Тя изплува от мрака, от нищото в тъмнината, която беше самата тя сега. Болката в дробовете и беше ужасна, нещо повече от изгаряне. Всеки дъх беше като засмукване на счупени стъкла. Мозъкът и пулсираше толкова силно, сякаш сърцето и беше пропълзяло в черепа. Или може би това беше чудовището, което се напъваше да се измъкне, като блъскаше с юмруците си черепа и.

Точно над лявото и око се появи мъждив жълто-зелен блясък. „Бяла светлина?“ Така ли се предполагаше да стане? Първо светлината, докато мозъкът и, изгладнял за кислород, предаде богу дух, а после онзи тунел и в края му...

Не, не блясък. Леки убождания. Нито разчупване на снега. Тя се опита да хване светлината на фокус и разбра: часовникът с Мики Маус на Ели. Не го беше сваляла от нощта преди онази ужасна сутрин, когато Харлан простреля Том и взе Ели. Мики казваше, че е - тя насили погледа си да се закрепи - седем и пет.

„След изгрев. Тук съм от...“ Не можа да сметне. Блясъкът от часовника на Ели гаснеше, светлинките примигваха и се отдръпваха, докато мозъкът и трептеше и, както изглежда, опитваше да излезе отвъд пределите на черепа и. За кратък миг тя дори си помисли, че стои отгоре, върху снега, а погледът и обърсва натрошените дървета, скалите, раздробени на чакъл, и... купчина ски? Не можеше да каже, нямаше време да направи разбор. Зрението и се замъгли и това, което остана, беше нещо заслепяващо и твърде бяло като окото на пълната луна, преди светът да умре.

Това трябваше да е онзи последен тунел. Имаше светлина. Тя трябваше да тръгне по него, защото Том беше там - недостижим високо горе - и ако само можеше да се отнесе достатъчно далеч, достатъчно бързо... „Том... чакай... чакай ме...“

Изведнъж умът и превключи със здраво паническо стисване и плясък - внезапно усукване на чудовището, усетило, че тя наистина е на път да се измъкне. Това беше. Краят на линията. И чудовището се бореше адски, за да се измъкне на свобода.

Въпреки всичко тя искаше да се изсмее. И щеше да го направи, ако имаше въздух. Чудовището беше станало нещо повече - Кинкейд беше предположил, че това може да се случи, - но все още бе впримчено в главата и, а тя беше заровена жива.

„Пипнах те... Аз те п-пипнах...“ Мислите и се замазваха. „Боли, това боли.“ Трудно беше да се концентрира. Думите се изплъзваха през пръстите и, изпадаха от ума и. Всичко отминаваше освен болката. „Боли. Няма въздух. Гърдите... болят, болят. Мрак. Няма... въздух... н-не, не мога да се предам.“

Тя се опита да засмуче още една глътка въздух.

„Не мога... да...“

19

Конете пред къщата за мъчения бяха неспокойни, цвилеха леко и мятаха глави. Дейзи, голдън ретривърът на Грег, не се отделяше от него, като редуваше тревожно пъхтене и високо скимтене.

-      Човече, виждаш ли това? - попита Пру с тих глас.

-      Да. Всички животни са уплашени. - Той погледна по-голямото момче. - Ти също го усети. Знам, че го усети.

-      Какво? - След като му бяха отказали забавлението, Ейдън се беше присламчил към Грег и Пру. Според него тревогата по радиото беше нещо чудесно! Той обичаше да бъде там, където има проблеми. Никога не се знае кога ще се отвори възможност за малко хаос. - Не усетих нищо.

-      Но аз усетих. Земята потрепери, точно както каза Кинкейд. Като... тътен, нещо вибриращо. Нали знаете? Както когато мине голям камион. Или когато голяма светкавица удари много близо. - Пру вдигна нос и подуши.

-      Какво правиш? - попита Ейдън.

-      Душа за озон - каза Пру. - Нали знаеш как мирише въздухът след светкавица?

-      Млъквай! - изсумтя Ейдън. - Светкавиците са електричество. Нямат миризма.

-      Напротив, имат - каза Грег. - Като отработени газове от кола през лятото.

-      Озон - повтори Пру, после поклати глава. - Не надушвам нищо освен сняг.

-      Аз не мога да подуша, защото е толкова дяволски студено - каза Ейдън. - Носът ми замръзна преди пет минути. Вие двамата сте бъзльовци, щом се оставяте Кинкейд да ви уплаши.

-      Така ли? - Пру посочи наляво от плъзгащата се врата на обора. - Погледни снега, Ей!

Грег веднага разбра какво има предвид Пру. Предишната нощ беше навалял пресен сняг, но вместо само нов пласт сняг, натрупан върху входната рампа, имаше дискретни хълмчета като миниатюрни планини от пресята пудра захар.

Вдигайки фенерчето си, Грег разгледа внимателно покрива. Оборът нямаше улуци и каквото се стопеше там, се появяваше като блестящи дълги ледени висулки - остри като окървавени зъби. Няколко се бяха откършили и сега се подаваха като сребърни ками от твърдия лед.

-      И? - Ейдън вдигна качулката си, пъхна облечените си в ръкавици ръце в джобовете на парката си и изгърби рамене срещу внезапния порив на вятъра. - Снегът се е свлякъл - каза, а гласът му беше толкова заглушен и далечен, че напомни на Грег за втори клас и за тенекиените кутии, вързани за канап.

-      Да, вярно, Шерлок - каза Пру. - Но защо да се свлече? Не е било достатъчно топло, за да се стопи, а и снегът не е мек. Висулките са като отрязани.

-      Плочите са се разтърсили толкова силно, че снегът се е свлякъл. - Грег плъзна светлината по покрива и видя покривните плочи, върху които вече нямаше сняг. - Също като при лавина.

-      Стига! - но Ейдън вече звучеше несигурно. - Какво може да го причини? Нещо като... земетресение? Това е лудост! Тук е Мичиган. Такива неща не са се случвали тук.

-      Досега - каза Грег.

ВТОРА ЧАСТ

КЪДЕТО СА ТЕЛАТА

20

Беше още едно стъпало - този път ляво, на мъж. А тези туфи косми, поникнали по палците? Беше очевидно: мъжът е бил свиня. Имаше ужасни мазоли - две огромни подутини на палеца, - толкова втвърдени пети, че можеха да се използват за шкурка, и изгнил нокът. Изглежда, човекът е бил стар, те всички бяха стари. Кожата беше на петна, суха като пергамент, с изпъкнали сини вени. Трошливите нокти бяха толкова дълги, че бяха като изкривени жълтеникави нокти на хищна птица. Питър не можеше да си представи как бе ходил дядката.

-      Трябва да убиеш пазачите - просъска Саймън.

-      Знам - каза Питър през бам-бам-бамкането. Проклетите камбани бяха започнали преди осем дни, точно след като гръмна мината на Рул, и просто не спряха. Гол като сойка, той седеше с кръстосани крака върху вледенения цимент в ъгъла на клетката си и се опитваше с всички сили да не се оглежда за Саймън. Нямаше смисъл. Малкият мръсник...

... халюцинация...

... беше бърз. А Питър безспорно не искаше да оглежда дълго другите, които се взираха в него от останалите девет клетки - Променени с искряши очи и с лица, притиснати в решетките като маймуни в зоологическа градина.

Единственото, което не правеха, беше да реват. Питър смяташе, че имаше поне шестдесет деца. Познавайки Фин, вероятно още много Променени бяха натъпкани в други клетки из лагера.

Това, което тормозеше Питър - освен Саймън, онова бам-бам-бам на камбаните и това, че е гол и се въргаля в собствените си лайна, - беше, че някои от тези Променени имаха имена. Познаваше тези деца и това го подлудяваше. Например в клетката точно отсреща това едро момче с неандерталско чело беше Лий Травърс - Горския път, третата къща отдясно. Подобната му на катерица баба по цял ден биеше лехите с онази злобно заострена мотика, независимо дали градината имаше нужда от прекопаване, или не.

Ами тази много красива брюнетка с очи на кошута в клетката отляво? Това момиче, което го правеше гладен по начин, който не можеше да скрие без дрехи? Беше съвсем сигурен, че това е Кейт Ландри - на шестнайсет, обичаше котки и - боже мой - тези устни, тези гьрди! Питър имаше проблясъци как двамата голи се мятат в снега...

„Престани! - дишането на Питър се беше учестило, устата му бе пресъхнала от желание. - Контролирай се! Мисли! Защо Фин е докарал точно тези хлапета? Техните приятели?“

-      Знаеш ли, вместо да мислиш за секс - каза Саймън, - трябва да търсиш начин да избягаш.

-      Разбирам това, Саймън - промърмори Питър, отвръщайки очи от много сочната Кейт - тези устни, тези гърди! На моменти друга идея се носеше в ума му, нещо направо от „Възходът на планетата на маймуните“: убий пазачите, отвори клетките и ги остави да излязат и да завладеят света! Или от „Вълшебникът от Оз“: „Летете, мои красавци! Летете, летете!“. Но първо секс. Много и много секс в снега, на цимента, навсякъде. Да хване Кейт, да я наведе назад и да я има, да я има, да я има...

-      Не си и мечтай! - каза Саймън. - Ще имаш късмет, ако не ти го отхапе за закуска.

-      Исусе, Саймън, млъкни, по дяволите! - Боже, не можеше да има и една добра фантазия на спокойствие!

-      Принуди ме! Имаш много по-важни неща, за които да се тревожиш. Например за мен и за Пени (да не споменавам Фин и това, че събира Променени), за децата от Рул и за мината, а ти можеш да мислиш единствено за това да се чукаш с някакво момиче? Нуждаем се от теб.

-      Да, знам. Спри, Саймън, моля те! - Стенейки, той се изтъркаля по корем далеч от очите на Кейт, от нейния глад, от своите мисли. Саймън беше като шип в дясното ухо на Питър, като онези игли, които използваха върху жабите по... Боже!... по биология в прогимназията.

„Виж кой сега е жабата!“

Шокиращо, но истина.

Мината в Рул беше взривена преди осем дни и когато Питър не пищеше и не вилнееше като побъркан заради камбаните, тези проклети камбани в главата му, тези бам-бам-БАМ... когато не правеше това, Питър или беше буден и сънуваше ужасни кошмари, които прилепваха като дъвка по подметка - вода и тъмно ветрило от морски водорасли, и лодката, и очите в камъка; или беше буден и не сънуваше, а мислеше здраво; мислите кипяха в тенджерата под налягане на черепа му: „Махай се оттук, Питър, махай се, махай се, трябва да се махнеш!“. Ако не намереше начин да се махне, умът му щеше да направи БУМ.

Нищо нямаше да остане освен един капещ червен чорап.

Защото там имаше нещо.

Да. Наистина. В черепа му. Тази червена... капандура зад очните му ябълки, лазеща по мекото розово сирене на мозъка му. Той мислеше, че може да е пропълзяла през някое ухо. Или през носа му. Не беше сигурен. Но я усещаше. Проклетията растеше.

Опита се да се отърве от нея. Веднъж използва ризата си. Спомняше си само откъси: задушаваше се бавно от собственото си тегло; грубата болка; онзи див, безумен момент, когато зрението му се замъгли, щом въздухът му свърши и дробовете му се спукаха; възелът - толкова опънат, че клупът се беше врязал в кожата му като тънка струна за пиано. Още десет, петнайсет секунди и щеше да пререже сънните артерии.

Затова му взеха дрехите. Сега се въргаляше гол като бебе в собствената си мръсотия, защото му взеха и кофата за изпражнения. Вината беше негова, но опитът си струваше. Суровото, първично задоволство да накисне Ланг - този предател - с воняща пикня и течни лайна... О, Господи, това беше добро!

Но тези камбани го убиваха. Бяха толкова ужасно силни. Когато можеше да мисли за това, Питър подозираше, че е водата. Добра проводникова система. Когато прозвучаха първите заглушени удари, той се опита да разпредели дажбите. Само глътка тук и там, докато езикът му не се удебелеше толкова, че залепваше за небцето, а дишането му не станеше твърде трудно. Накрая Питър пиеше, защото трябваше, и тогава камбаните просто гърмяха. Крещенето по Фин: ИСУСЕ, БОЖЕ, БИ ЛИ СПРЯЛ ТЕЗИ ПРОКЛЕТИ НЕЩА? - само му докара едно загадъчно дърдорене.

-      Не е ли очарователно, момченце, че хората, които най-много викат бог, най-малко вярват в него?

В пo-тихите, по-разумни моменти Питър разбираше колко изкушаващо беше да вижда Фин като луд съсипан стар ветеран от Виетнам, превърнал се във водач на милиция: зловещо интелигентен и садистичен кучи син, който гледаше на Рул като на трън в задника; човек, който беше организирал засада преди седем седмици, за да изкара объркването си първо върху Питър. Ако това беше единствената истина, тогава заключенията на Фин, методите и експериментите му щяха да са много по-лесни за пренебрегване.

Но Питър беше учил в колеж. Не беше завършил поради... причини, които имаха нещо общо с очи в камъка и оранжева вода. С Пени. И със Саймън. И с онази проклета лодка. Той не говореше за тези неща, нито за колежа, нито за нещастния случай. Дори Крис не знаеше. Нямаше смисъл. Но Питър беше изучавал консервационна биология, еволюция и застрашени видове. Някога бе имал големи идеи и велики мечти. Щеше да спаси света. Така че понякога Питър наистина разбираше Фин. Имаше някаква безмилостна логика в лудостта му, която един истински дарвинист можеше да намери за трогателна.

После отново: бам-бам-БАМ.

Питър не беше точно нормален.

-      Е, кога? - тормозеше го Саймън. - Ти просто си седиш на задника.

Това си беше чистата истина.

-      Малко по-сложно е от това - каза Питър, все още опитвайки да се сдържа, да запази тона си тих. - Дай ми малко почивка, Саймън! Става ли?

-      На кого говори, по дяволите? - това беше новият пазач: старче с отпуснати бузи, с лице като на хрътка и с дръжки от стомна вместо уши, облечено в стандартна маслиненобозава униформа. Нож на десния хълбок, кобур на левия, разтегателна палка на кръста. Стомната и другият пазач на смяна бяха зад едно обикновено дървено бюро, поставено пред дълбока камина, в която пращеше огън, чак в другия край на затворническата къща.

Един глас, който разпозна:

-      Убий ме, ако знам!

Вторият пазач, Ланг - „Предател, изсъска Саймън, разкъсай гръкляна му, избоди очите му и ги изяж като грозде!“, - се прозя широко и се протегна.

-      Винаги говори така.

Тези пазачи трябваше да са на петнайсет-двайсет метра, но все пак Питър чу всичко това високо и чисто въпреки камбаните. Беше станал като прилеп, прихващаше звуци: „сссс” когато остатъчна вода по някой пресен дънер изсъскаше и се изпареше, КРЪЦ-кръц от кожения колан на Ланг, когато той ходеше; дори скърцането на ботуши по снега извън затворническата къща. Понякога мислеше, че чува други много тънички гласове в главата си. Нищо отчетливо, по-скоро врява като от претъпкана гара с много висок таван.

-      Господи, така, както си говори - каза Стомната, - е малко призрачно.

„Призрачно. ХАХАХАХА!“ Не. знаеха какво е призрачно. Тези бам-бам-БАМ бяха призрачни. Да не спиш изобщо, беше призрачно. И старият кошмар, който виждаш, когато си буден - оранжева кръв в тъмна вода и лодката, и очите, които бяха дупки в камък, - това беше призрачно. Нещото, на което растяха електрически червени крила в мозъка ти, беше призрачно.

Изгледа как ръката на Ланг пропълзя в мазния сив шлем от изтъняла коса и се зарови там за едно хубаво драс-драс.

-      Шефът казва, че са халюцинации - каза Ланг, докато пърхотът посоляваше раменете му. - Трябва да преминат. Ако стане много шумен, иди и го цапардосай няколко пъти! Това ще го накара да млъкне.

-      Аз не съм халюцинация - прошепна Саймън. Гласът му винаги идваше от сляпата точка отдясно на Питър. Надявайки се да го хване, Питър понякога рязко се извърташе, но Саймън се изплъзваше като проблясване на живак.

-      Знам го - каза Питър, въпреки че една малка все още нормална част от ума му също прошепна: „О, да беее!“.

-      Къде е шефът все пак? - попита Стомната. - Няма го от седмица.

-      Знам, че съм истински - каза Саймън.

-      Ш-ш-шт! - прошепна Питър. - Саймън, моля те, бъди тих! Искам...

-      Последно чух, че шефът е взел група Чъкита. Иска да види как се справят - каза Ланг. - Каза, че се учат по-бързо, когато излизат в екипи, особено когато имат достатъчно в тях.

-      О-хо - каза Саймън.

Това привлече вниманието на Питър. Достатъчно в тях? Какво? Ланг и Стомната не говореха само за съкилийниците му. Тогава за кои? Фин имаше различни Променени? Колко различни? Помисли си за камбаните. Помисли за това колко добре чуваше всичко и за постоянната завеса на стария сън. Помисли за мръсника в черепа си. „И Саймън. Чувам някой, който знам, че не може да е тук. Ами ако...“

-      Исусе! Те и ние заедно - от това ме полазват тръпки. А какво става с онова нещо? С очите им? Като това, което става с него? - Стомната изкриви палец към килията на Питър. - Изкарва ми ангелите. Като нещо от филм.

„Чакай! Какво става с мен? - Пръстите му проследиха очертанията на очните му гнезда и хьлмчетата на затворените му клепачи. Очите му бяха толкова ожулени, че можеше да плаче кръв. - Очи, очи в мрака, дупки в камъка. Но аз имам истински очи. Освен ако и аз не се променям в нещо друго. Освен ако Фин е...“

-      Да, но ще се радваш, когато дойде времето. Още много от тях. По-добре едно Чъки да изяде куршума вместо мен - каза Ланг.

-      Може би - Стомната прозвуча колебливо. - Но ти казвам, ще отнеса шибаната глава на първия, който ме погледне накриво. Ами тези Чъкита тук и на другите места? Имаш ли представа какво иска шефът от тях?

-      Някои от тях той взема - каза Ланг. - Тези, които смята, че са по-умни, предполагам. Но какво ще правим с всички останали? Да пукна, ако знам!

„Фин има повече Променени, не само тези тук. Разделил ги е на групи: тези, които оставя на мира, и тези, които... дрогира?“ Питър можеше да си представи. Колко беше глупаво да повярва на Фин, когато дъртото копеле каза, че могат да се справят само с десет Променени наведнъж? Трябва да бяха минали повече от пет месеца, откакто нещата отидоха по дяволите. Милицията на Фин е била тук много преди това. Фин е бил подготвен светът да се разпадне. „Значи работи с Променените и върху тях по някакъв начин, не само опитомява неколцина като любимци. Подбира най-умните, най-бързите, най-добрите.“

Какво можеше да иска фин от останалите обаче - от тези, които бяха тук с него, Питър не можеше да си представи. Те не бяха храна - е, поне не за Променените, които убиваха, но не се хранеха един с друг. Какво можеше да е замислил фин за тези деца, много от които бяха от Рул?

Още една мисъл: „Той има мен. Той знае всичко за мен“. А дали Фин знаеше за Саймън? За Пени? Ами ако търсеше и тях?

„Успокой се, няма да ги намери! Никой не знае къде е Пени...“

-      Не знам - каза Саймън. - Фин има теб. Какво те кара да мислиш, че не може да разбере? Трябва да направиш нещо, Питър.

-      Направих, каквото можах. Запазих те жив. - Питър имаше чувството, че някой е пъхнал претоварения му мозък в блендер. - Загубих всичко заради теб.

-      Не - каза Саймън. И проклет да беше, ако не прозвуча като Фин. - Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея. Беше изгубен, когато излъга в полицията, не каза истината за нещастния случай, за лодката и за Пени.

-      Мислиш ли, че не знам? - Един крясък кипна в гърдите му. „Недей, недей, недей, не може да крещиш!“ Той захапа меката плът на бузата си до кръв. Болката беше ярка, но не съвсем достатъчна, не. „Крещенето не помага. Ако крещиш, те нараняват. Ланг ще те рита, ще те бие. Но няма да те убие. Така че това няма да свърши, докато ти...“

-      Тогава направи нещо, Питър! - каза Саймън. - Спри Фин! Направи ход! Направи нещо!

-      Млъкни! - Ръмжейки, Питър хвърли онова ляво стъпало през клетката си. - Млъкни, Саймън, просто млъкни!

-      Хей, хей! - каза Ланг.

-      Моля те, боже! - Стенейки, Питър се помъчи да се изправи, обви пръстите си около железните решетки, прилепи се до стената и се хвана здраво с юмруци за метала срещу поредната вълна от болка. „Не, не, не, Питър, не крещи, Питър, не крещи!“

Не за първи път се почуди колко дълго и силно трябва да удря главата си, за да се пукне черепът му и мозъкът му да се смачка като жълтък на яйце. Можеше да се приближи до решетките, където чакаха Променените. Да провре ръце и да придърпа Кейт по-близо, да я остави да забие зъби в гърлото му, да и даде да опита първа. Щеше да е свършило, преди пазачите да отблъснат нея и съкилийниците и назад. Но той беше страхливец, не можеше да се остави да умре. Не беше готов, а и трябваше да мисли за Пени и за Саймън. Имаше го и Крис.

Да брои, можеше да брои. Броенето беше добро нешо. ,Десет клетки, има десет... - Трескавият му поглед ги докосваше една след друга. - Пет от едната страна, една, две, три, четири, пет...“

-      Това малко прасенце отишло на пазар, това малко прасенце останало у дома, това малко прасенце имало печено говеждо... помогни ми, помогни ми, помощ,... бам- бам-бам...

-      Добре, това е доста откачено - каза Стомната.

-      Не, не, не, нененене - припяваше Питър, удряйки слепоочията си и клатейки глава напред-назад. - Осем... осем, осем, осем, осем дни от камбаните, но десет клетки, десет, десет, десет, десет малки прасенца, квик, квик, квик... - той чу гласа си да се издига в дрезгав фал- цет. - Квик, квик, квик, квикквикквик... не, спри! Спри, спри! - Питър не осъзнаваше, че подсилва думата с удари по челюстта си, докато кокалчетата му не се ожулиха болезнено.

-      Да направим ли нещо? - попита Стомната.

-      Ако започне да рови из очите си или нещо такова - каза Ланг.

-      Правил ли го е някога?

-      Само веднъж.

-      Спри! - изпъшка Питър, но вече не бе сигурен на кого говори. Трябваше да спре с това, да започне да се контролира. Удряше челюстта си отново и отново: по-силно, по-силно. Този път меката вътрешна плът на бузата се раздра от зъбите му. Устата му се напълни с вкус на метал и блатна вода - лодкama дълбоко в тъмното, - вкус, който той познаваше много добре. „Но това съм аз, това е добре, отрезви се той. Това е моята кръв, не е някой, когото е трябвало да изям...“ - Не! - Той се изправи рязко, сякаш някаква скрита пружина внезапно се беше разбила 6 кръста му. - Няма да мисля и за това. Ще мисля за нещо друго. Ще мисля, мисля, мисля. - Започна да обикаля килията си пред очите на Променените, но далеч от сграбчващите им ръце и... „Кейт, Кейт, Кейт, обикаляй, обикаляй, обикаляй. Брой, прави нещо, прави каквото и да е, но се стегни!“ - Стегни се, стегни се, стегни се, аз съм Питър, аз съм в килия, аз съм в лагер...

-      Ти си Питър, ти си в килия, ти си в лагер. - Саймън беше ехо, призрак от гробището на спомените на Питър. - Ти си в килия, това е ад, а аз съм Саймън и десет малки прасенца започнали да квичат. Квик-квик- квик...

-      Не те слушам.

-      Говориш с мен.

-      Не те чувам - изкрещя Питър през онова бам-бам-БАМ. - Исусе, моля те, остави ме! - Горната част на главата го болеше толкова много, сякаш някой бе пробил черепа му с тухла. - Моля те, боже, моля те! Защо не ме оставиш да умра?

-      Защото не ти е дошло времето - каза Саймън.

-      Но аз не мога да понеса повече. - Питър прокара език по горната си устна, обирайки един ред вече много позната ивица изсъхнал бакър и стара сол. - Моля те, Саймън...

-      Саймън? - попита Стомната.

-      Внук на Преподобния - отвърна Ланг отегчен. - Беше много близък с това хлапе.

-      Внук? Мислех, че Крис Прентис е внук на Йегър.

-      Той също, което е странно, защото старецът имаше само едно дете.

-      И как е станало това? - попита Стомната.

-      Да пукна, ако знам - отвърна Ланг.

-      Не ти е позволено още да умреш, Питър - рече Саймън. - Пени и аз имаме нужда от теб.

-      Не мислиш ли, че знам? - Вбесен, той се завъртя, опиша се да го сграбчи, но не хвана нищо, защото Саймън се изплъзна извън обхват. - Ти имаш нужда от мен, Пени има нужда от мен. Но не мога да ви помогна точно сега. Не разбираш ли? Дори не мога да помогна на себе си.

-      Коя е Пени? - попита Стомната.

-      Сестра му. Хората от Рул казаха, че била истинска красавица. Просто - Ланг сви ръце пред гърдите си - супер.

-      Млъкни! - Питър извърна глава толкова бързо, че хвръкна кървава слюнка. Но в сърцето си се зарадва, защото така можеше да мрази някой друг освен себе си. - Не произнасяй името на сестра ми! Дори не си го помисляй!

-      Беше заминала, когато аз дойдох. Чух, че може би е подивяла - пазачът продължаваше да говори, сякаш Питър не беше там. И това беше истина в известен смисъл. Ланг плъзна бледорозовата змиорка на езика си по зъбите, нацапани с черни петна от загниване и никотин. - Срамота! Истински хубаво е да покажеш на всички тези момичета какво може един мъж...

- Млъкни! - Стискайки решетките с две ръце, Питър сгъна лакти като шимпанзе. - Млъкни, Ланг! Ще те убия, ако не млъкнеш, млъкни, млъкни!

-      Така ли? Така ли? - Остъргвайки стола си назад, Ланг се пресегна към калъфа. С един замах на китката му шейсет сантиметра черна хромирана стомана прещрака на мястото си. Пазачът премина половината разстояние до килията на Питър, пляскайки желязото с остро метално дрънчене дан-дан-дан, което някак беше в синхрон с онова бам-бам-бам. В другите клетки Променените се свиха назад. - Ставаш корав ли, момче? Ще ме убиеш ли? Искам да видя как ще опиташ.

„Да! Давай, пръсни ми черепа, смачкай мозъка ми, убий ме, убий ме, убий ме!“

-      Давай! Давай!. - изви Питър. - Хайде, тъпако, хайде! Там си достатъчно смел, можеш да говориш как ще покажеш на момичетата що за мъж си, така че, давай!

Бузите на Ланг почервеняха.

-      Не мисли, че аз няма...

-      Ланг! - Стомната беше на крака. - Не мисля, че е добра...

-      Млъкни! - Напредвайки, Ланг удари желязото с едно свирепо БАМ. - Ти, малък пикльо...

-      Питър - беше Саймън, но и не беше. Спокоен и тих, този глас беше въпреки това мощен; ритник в стомаха, който му изкара въздуха. - Питър, недей!

И просто така Питър почувства как желанието му за бой се изпарява, оставя го без кости, слаб. Погледна надясно, където Саймън винаги се носеше извън погледа му, но ахна, щом въздухът внезапно се раздвои и Крис - блещукащ и сияен - се появи.

-      Питър. - Лицето на Крис беше яркобяло. - Спри! Не можеш да ги победиш така.

-      Крис? - Питър вдиша. Коленете му опитаха да се сгънат. Гледката го хвърли назад толкова силно, че ако не стискаше решетките, щеше да рухне на мръсния цимент. Крис не можеше да е тук, той го знаеше, фактът, че Крис беше... „Ами ако е мъртъв? Не, моля те, боже!“ Гърлото на Питър се стегна от мъка. Зрението му се замъгли и той стисна здраво очите си. - Крие, не може да си тук. Не може да те виждам. Не те виждам.

-      Така ли? - излая Ланг. Когато отново удари решетките, звукът беше много по-слаб и не нарани ушите на Питър толкова. Защо беше така? - Гледай в мен, когато говоря!

-      Отвори очи, Питър! - каза Крис. - Погледни ме! Нека ти помогна!

-      Не. - Питър трепереше, беше му студено, толкова студено. - Ако го направя... ако те виждам, значи си мъртъв или Променен и...

-      Виж ме! - каза Крис. - Чуй ме!

Не можа да се спре. Клепачите му се отвориха и той извика. Лицето на Крис беше тебеширенобяло, очите му не бяха черни, а шокиращо блестящовиолетови. Не трябваше да поглежда. Трябваше да закрие очите си. Ако продължаваше така, щеше да ослепее. Но се боеше, че ако погледнеше другаде, ако потърсеше Саймън или Кейт с очите като кошута, или Ланг, или дори Фин, гледката щеше да го унищожи напълно. Мракът имаше своя собствена ужасна светлина.

-      Виждам те. - Беше халюцинация, видение, призовано от трескавия му ум, защото нямаше нищо друго, никаква надежда. „Никога няма да се събудя от това, защото никога не спя.“ - Крис... Боже... помогни ми!

-      Аз ще ти помогна. - Ланг отново удари решетките.

-      Ще ти помогна. - Винаги спокоен, гласът на Крис бе хладна кърпа върху горещо чело, вода в пустиня. - Но трябва да слушаш. Трябва да ми се довериш и да правиш каквото кажа.

Крис не беше там. И той като Саймън не беше истински. Те бяха халюцинации. Бяха симптоми от миналото и неговият избор, и очи като дупки в камък, и черна вода, дълбока и спокойна като гроб. Това беше едно съзнание, раздвоено само срещу себе си. И все пак Крис беше гласът на разума, частица от ума на Питър, не по- голяма от стотинка, която се опитваше да се изрази и да му помогне да оцелее... „Слушай този глас, слушай го внимателно!“

-      Какво? - каза Питър. - Какво искаш да направя?

-      Отдръпни се от решетките, Питър! - рече Крис. Не им позволявай да те нараняват повече! Още не си достатъчно силен.

-      Вече не съм каквото и да било. - Бавна гореща капка се процеди по бузите му. - Не съм силен. Саймън е прав. Аз съм нищо.

-      Сега вече се учиш - каза Ланг.

-      Можеш отново да бъдеш силен - продължи Крис. - Ще бъдеш. Но трябва да си достатъчно смел, за да се откажеш от този бой засега.

-      Но аз ще падна - възрази той.

-      Само на пода. Довери ми се, Питър!

-      Оооох! - изстена той. Направи четири препъващи се стъпки назад, преди ставите му напълно да омекнат и да се свлече на коленете си.

-      Видя ли? - Ланг прибра палката. - Не можеш да оставиш малкото лайно да ти се качва на главата.

„Вече са се качили на моята.“ Свеждайки глава, Питър разтърка очи с юмруци като уморено дете и започна да се дави от насъбраната мъка и вина в един ужасен звук, който все пак някак, изглежда, караше тези проклети дрънчащи камбани да затихнат поне за малко. Или може би Ланг беше прав и каквото и да беше направил Фин, щеше да прерасне в нещо много по-лошо, ако изобщо беше възможно. Допускаше, че беше, и това го плашеше. Може би беше добре, че не можеше да спи, защото може би в съня си щеше да се промени. И какво щеше да бъде тогава? „Съжалявам, Крис, толкова съжалявам, толкова...“

-      Няма нищо - каза Крис, сякаш успокояваше малко дете, което си е ожулило коляното. - Ш-ш-шт, всичко е наред. Ти направи, каквото можеше. Не трябва да се предаваш.

-      Но какво направих! - Питър покри лице е ръцете си. „Боже, никога няма да ми простиш.“

-      Първо трябва да простиш на себе си - продължи Крис и халюцинация или не, Питър имаше нужда да чуе точно това. Много по-късно той щеше да се зачуди точно кой беше отговорил.

-      Помогни ми! - прошепна.

-      Помогни си сам! - беше гласът на Крис и не беше.

Беше малко от Саймън и не беше. Беше тих, спокойствие в центъра на буря, окото на урагана, мястото, където въздухът е неподвижен като стъкло, мехур извън времето. - Контролирай се! Намери място, където да се скриеш!

-      Място, където да се скрия?

-      Да, специално място, за което само ти да знаеш. Прати Питър там и ще те намеря отново! Чакай точния момент! - Пауза. - Сега яж, Питър! Прости на себе си и живей!

-      Добре - думата беше солена, а гласът му далечен. Изтривайки сълзите си, той се повлече на ръце и колене през изсъхналата урина и спаружените изпражнения по пода към стъпалото, което лежеше настрана като забравена обувка.

-      Давай! - каза тихият глас. - Прави каквото трябва!

-      Добре - каза отново Питър. Пънчето над глезена завършваше със съсирек, оскъдни парцали суров мускул и мишешкисиво сухожилие. Стискайки с предните си зъби парче увиснала кожа, Питър дръпна внимателно, експериментално. Първоначално имаше лека съпротива. Помогна си с ръце, оголвайки месото от стъпалото като препечени ребърца. Кожата издаде мек звук, който му напомни как майка му късаше стари памучни гащи на парцали за прах и Питър започна да дъвче.

Вкусът беше невероятно гаден - като загнил черен дроб, оставен да позеленее. Вкусът беше животът му.

-      Сега това - каза Стомната - е толкова шибано гадно, че нямам думи.

21

-      Имам да ти казвам нещо, скъпа. За онова обаждане. - Баща и бавно се оттегля назад, макарата прави трак-трак-трак, докато той дърпа рязко въдицата нагоре и надолу, нагоре и надолу. Рибките обичат кукичката да подскача. - За онова снощи.

-      Ъ-хъ? - Ели не слуша наистина. Лек бриз, все още хладен за ранния юни, шепне през ръцете и. Водата е толкова стъклена, че сякаш има друго небе, уловено под повърхността и. Трябва да се фокусира върху своята плувка, но вниманиято и се е отклонило към един мъжки гмурец, който се носи покрай далечния бряг. Когато накланя глава, тя вижда червения блясък на очите му. Повдигайки врат, гмурецът изкряква малко призрачно - това е звукът на езерото Гранични води в Минесота и на риболова с баща и - и както винаги праща тръпки по гръбнака на Ели.

-      Студено ли ти е? - Баща и плъзва ръка по рамената и. - Искаш ли моя пуловер?

-      Не - гушва се тя в него. Той мирише на сапун „Дав“ и на обгорен пясък, защото Ирак никога не се отмива. След първата си мисия баща и влезе под душа на дядо Джак с всичките си дрехи и екипировка, докато тя се бе курдисала на ваната, а дядо и се беше облегнал на касата на вратата, без да се усмихва.

-      Измих и изпрах всичко, преди да тръгна - каза баща и, пускайки душа с пълна сила, - но вижте това!

Водата рукна чиста и се оттече калносива, което я изненада. Дядо Джак беше писал статия във вестника за войниците, а баща и бе пратил видеофилм с пясьчна буря. На него цветът на Ирак изглеждаше ярко неоновооранжев, а не мъртво пепелявосив.

-      Две минути след като вземеш душ, отново си мръсен - каза баща и през течащата вода. - Пясъкът никога не се отмива.

Дядо Джак беше бесен с дни след това:

-      Всичкият този проклет пясък задръства каналите ми - но тя го хвана внимателно да събира пясъка в малък буркан като за сувенир.

-      Просто гледам гмурците - добавя тя. Иска и се баща и да не беше говорил. Тя най-много харесва момента, преди рибата да клъвне. Веднъж отнесена, стръвта вече е като нещо счупено, защото това, което става после, е въпрос на живот и смърт. Животът на рибата свършва просто така - само защото Ели е подмятала кукичка със сочен червей точно тази сутрин, когато тя е минала наблизо и е решила: „Хей, това изглежда доста интересно“.

-      О! - баща и замълчава. - Както и да е, онова обаждане...

-      Да? - От шубрака на брега внезапно излиза мама гмурец с две кафяво-черни пухени топки. Ели усеща вълнение. Сутринта е толкова спокойна, въздишката на вятъра е толкова лека, че тя може да чуе писукането на патенцата и мекото бухане на майката. - Виж! - прошепва тя. - Бебета!

-      А-ха. - Той стиска ръката и. - Скъпа, трябва да ти кажа нещо важно.

-      Добре. - Очите и са залепнали за писукащите пиленца. Бащата се носи плавно, докато майката се плъзва във водата, а бебетата я следват: пльос-пльос. - Какво?

-      Трябва да замина отново - казва той.

За секунда думите просто не стигат до нея. В другия край на езерото семейството гмурци се потапя под лилиите. Тя чува как някъде наблизо цопва риба, която е разбила повърхността, за да хване буболечка. Но вътре в нея всичко е станало мъртво и сиво като иракския пясък.

-      Какво?! - пита тя, изправяйки се бързо, сякаш тя е червеят на кукичката. Възрастните гмурци също извръщат глави, сякаш и те са стреснати от новината. - Ти едва се върна!

-      Преди шест месеца - казва той, очите му гледат водата и той подмята кукичката, сякаш животът му зависи от това. Баща и носи косата си войнишки къса и по бялата като коремче на риба кожа зад ушите и в основата на врата му е плъзнала червенина. - Трябваше да е година, но имат нужда от мен. Един от другите водачи и кучето му са били... те са извадени от употреба - начинът, по който го казва, означава, че са мъртви, но темата е табу, нещо, което баща и нарича лошо джуджу. Изразът „убит по време на акция“ носи нещастие. Ако кажеш „мъртъв“, все едно стъпваш на мина. Мъжете и кучетата не умират, те са „извадени от употреба“. - Мина е с друг водач, но аз я познавам, така че...

„Не тя е важна, а аз - това иска да каже Ели. - Тъпо куче!“ Сякаш баща и и дядо Джак са решили, че тя е като тази Мина, сигурно е време да пратят Ели при друг водач.

-      Кога? - и това не е каквото иска да каже, но споровете няма да помогнат. Погледът и отскача от него към двойника му във водата. - Все едно. Няма значение.

-      Две седмици. - Във водата двойникът на баща и отвръща на погледа. - Трябва да подредя някои неща, но можем да... - гласът му заглъхва. Тя дори не може да си представи какво е мислел, че може да каже, за да оправи нещата.

Тя не казва „добре“. Или „мразя те“. Или „всеки път, щом заминеш, все едно умираш, а аз съм толкова уплашена, сякаш и аз умирам“. Освен това първото е дребна лъжа. Тя загубва интерес към гмурците. Вместо това се взира в малкото водно момиче точно до нейния воден баща, който казва:

-      Колко още?

-      А? - Ели примигна назад от спомена за онази юнска утрин към тук и сега, през март. Изпълнено с високи облаци, следобедното небе беше с цвета на варен белтък. Когато вдигна поглед от синьо-черното око на дупката в леда за риболов, трябваше да заслони очите си с ръка. - Какво каза?

-      Казах, колко още? - Дългите мигли на Илай бяха заскрежени. Точици лед бяха полепнали по шала му и висяха от оръфаната му шапка като коледни украшения. Бузите му бяха червени като боровинки. Гушнал пушката си, той тропна крака с преувеличено потръпване. - Замръзвам. Как можеш да правиш това? - Той посочи с брадичка въдицата в голата и дясна ръка. - Пръстите ми щяха да окапят.

-      Защото не се движиш наоколо - каза тя и върна вниманието си към въдицата, като я подръпваше нежно нагоре-надолу, нагоре-надолу и подмяташе кукичката. Честно казано, ръката и се вледеняваше, а ноктите и посиняваха от студ. Няколкото пъти, когато с дядо Джак бяха ловили риба в леда, той винаги палеше огън на брега, за да може тя да се стопли с горещо какао, овъглени наденички и почернели сандвичи. Устата и се напълни със слюнка при спомена. Можеше да убие за сандвич. С горчица и сос. И със запечен лук.

-      Добре ли си? - Веждите на Илай, деликатни и с цвят на мед, се сключиха.

-      Да. - Тя се помъчи да спре въздишката. Нещо, което дядо и беше казвал, изплува: „Ако желанията бяха риби...“. Не беше добра идея да мечтаеш за каквото и да било напоследък. Само свършваш депресиран или разплакан, или и двете, а проклета да е, ако се разревеше пред Илай. Той беше сладък и въпреки факта, че беше на дванайсет, двамата се мотаеха заедно. (Джейдън ги наричаше „убийците“, което Ели просто не разбираше.) Но Илай можеше да е и малко глупав. Понякога тя мислеше, че трябва да пази него. Ели кривна глава към двете близки дупки, където беше заложила нанизите. - Можеш ли да извадиш тези? Трябва да разчупя заложените въдици, а след като имам около петнайсет от тези...

-      Аз? - Илай не си падаше по рибешката слуз, а Ели беше имала добър следобед: четиринайсет черни риби, всичките по двайсет и пет сантиметра.

-      Е - каза Ели, извръщайки поглед към брега и към търпеливите им коне, които чакаха под клюмналите клони на висока канадска ела. Наблизо няколко гарвана подскачаха по снега и вероятно се надяваха на пареща купчина рибешки черва, докато една строго изглеждаща чайка беше кацнала на върха на ледена скала. - Предполагам, мога да почакам. Ще ти трябва помощ със свредела.

„Да, значи аз нося цялата риба и такъмите.“ От друга страна, тя знаеше, че това, което Илай наистина искаше да избегне, беше прибирането на такъмите. По-точно, да избегне мястото, което беше близо до склада за такъмите. Дори конете мразеха онази част от гората. И тя не беше луда по нея, но не беше такова момиче.

-      Е - каза тя, изтегляйки въдицата и посягайки със заучена небрежност към един вътрешен джоб на парката. Извади оттам пластмасов контейнер и отвори капачето. В легло от дървени стърготини, затоплени от телесната и топлина, лежаха тлъсти бели личинки, всяка с дължината на върха на кутрето и. Тя нежно измъкна едно дебело момче от гърчещата се маса. - До-бреее - каза, промушвайки личинката с кукичката. Беше истинско прахосничество - тя вече беше набучила една. Но Илай имаше нужда да усети огън под задника си. - Ако искаш да изчааакаш и да ми помогнеш с такъъъмите...

-      Боже! - Устните на Илай, ярки като череши и твърде деликатни за момче, се изкривиха. - Мразя, когато правиш това.

-      Ам-ам - отскубвайки още една гъсеница, Ели млясна с устни. - Вкуусноо...

-      Гадост! - Илай се престори, че повръща, но се хилеше. „Веселяк“, би казал дядо Джак. - Добре, печелиш. Само спри! - каза Илай, навивайки стоманената верига с наниза и осем изпъстрени с черни петна риби, закачени през хрилата, от дупка в леда. - Гадост - каза отново, като държеше пляскащите риби на една ръка разстояние. Сивият помияр Рок долетя като куршум, следван неотлъчно от Мина. - Ръкавиците ми миришат на риба - оплака се Илай, докато развълнуваните кучета подскачаха в кръг около него. - Рок винаги мирише на риба. Седлото ми мирише на сардини.

Ели преглътна изръмжаване за убийствени пръдни, въпреки че дори и тя беше уморена от пушена риба. Виж, един хотдог...

-      Поне всички ядат.

-      И ти винаги миришеш на риба. - Илай издърпа втория наниз. - Колко още ще се бавиш, за да знам кога да се притесня, че си била изядена?

-      О! Ха-ха! Може би още час, час и половина - каза го просто така. Откакто загуби Алекс и светещия Мики Маус, Ели нямаше и най-смътна представа кое време е. - Не много дълго. Все още има достатъчно светлина.

-      Сигурна ли си, че ще се оправиш с такъмите?

-      Разбира се. Винаги се оправям - промърмори тя под нос, но повика Мина и накъдри една весела вълна.

Гарваните се напериха, когато Илай приближи брега, но щом подмина към коня си, без да спре, се вдигнаха като черен облак да го гълчат по пътя му.

Само на две въдици имаше нещо - рибките нямаха и двайсет сантиметра и тя ги пусна. С Мина, която припкаше до нея, тя окачи дръжката на стара пластмасова кофа за боя, която използваше за такъми, и се отправи по леда към дупки, дето беше издълбала тази сутрин чаак ей там.

Езерото беше много дълбоко и се подхранваше от поток някъде в западната част. Това значеше, че водата близо до потока беше много по-топла и езерото никога не замръзваше изцяло. Вместо това леденият чаршаф постепенно се превръщаше в парцалив кишав ръб, от който тя винаги стоеше на здравословно разстояние. Когато приближи далечната въдица, тя видя изправено оранжево флагче и почувства прилив на въодушевление.

-Добре - каза тя на кучето. - Там има нещо. След като взе останалата част от пътя на бегом, тя се отпусна на колене и започна да откача кордата. Когато я подръпна и усети колко е лека, въодушевлението и се изпари. - Ех, да му се не види! - Нещо бе грабнало стръвта и изчезнало. Тогава видя как единичната корда се беше накьдрила и разбра, че няма никаква тежест в края. Влакното беше скъсано надве. Нарочно беше използвала единично влакно. Беше много по-еластично и смекчаваше пораженията от кукичката, така че устата на рибата не се разкъсваше.

-      О, това е била една силна риба! - И голяма. Жълтият костур обичаше дълбоки води. Както и щуката. Имаше много месо в тези риби. - Може би трябва да използвам сплетено влакно - каза тя на Мина, която само облиза водата от пръстите и. - И да издълбая малко по-широки дупки, ако искаме да хванем тези големи момчета. Откопчавайки ножа си, марка „Лийк“, от неръждаема стомана, от джоба на панталона, тя освободи острието с отработено перване на палеца. В едно много мъничко тъмно килерче на ума си си пожела да можеше да покаже на Том и Алекс какво може да прави сега. Тя винаги си пожелаваше това.

„Трябва да престанеш!“ Тя използва острия връх на ножа, за да махне възела на скъсаното влакно, после хвърли въдицата в пластмасовата кофа. През последната седмица след случилото се с Крис тя беше мислила твърде често за Том и Алекс, много повече, отколкото беше добре за нея.

„Това е твоят дом сега, така че се справяй!“ Щеше и се да мисли за неща, върху които би могла да въздейства. Например как да хване повече и по-големи риби, които сънуваха бавните си зимни сънища в дълбоките води под по-тънкия и по-слаб лед на плитчината. Но повече дупки означаваха повече време, за да ги поддържа чисти с брадвата си. Хрущейки по снега към брега, тя обмисли проблема. Дядо Джак използваше гумените постелки от стария пикап, за да покрива риболовните дупки. Но да намери кола, можеше да е трудно. Исак, Хана и доста от другите деца някога бяха амиши и все още силно вярваха в бог. Всички места, на които живееха, бяха на амиши, а те не използваха коли. Но може би обикновен килим или парцалена черга?

-      Трябва да попитам Джейдън - каза тя на Мина. - Той е като Том. Нали знаеш? Поправя всичко. Помниш ли например онзи стар камион, който Том и аз...

„Спри!“ Потискайки спомена, тя избърса една бърза парлива сълза. Трябваше да престане с това тъпо връщане към Том и Алекс или към баща и и дядо Джак. Ръката и се промъкна към врата и намери кожената връв, на която висеше малък дървен медальон. Хана беше казала, че амулетът - някаква странна амишка или германска магическа джунджурия - ще я предпазва от зло и от тъжни мисли. „Ха!“ Беше просто обърнат знак на мира. Тъпо. Сякаш можеше да бърши работа при всички спомени, които все се измъкваха от онзи тъмен килер. Тези за Том винаги я подсещаха за Алекс и обратното. Всеки водеше до една и съща картина: Том, чието лиие беше изкривено в агония, докато снегът разцъфваше буйно в червено под крака му, а Алекс с ръце, оцапани с кръвта му, крещеше: „Копелета! Копелета!.“.

Амулети за добър късмет? „Ха!“ Пръстите и пуснаха кожената връв. Тя беше истински джуджу за лош късмет. Нейна беше вината, че простреляха Том. „Той каза, че се грижи за хората си, Алекс ме спаси от планината, а виж сега! Заради мен вероятно и двамата са...“

-      Неее! - тя спря стона със свита ръка. Още една бърза сълза се търкулна по бузата и. Сега и се искаше да беше задържала свирката на Алекс. Тъпо беше да я дава. Една свирка беше нещо, което можеш да използваш, не тъпо парче дърво с германска дрункулка на него. Свирката беше като част от Алекс. „Точно като писмото от майка и.“ Полагайки длан на сърцето си, Ели усети как пликът прошумолява в найлоновата си обвивка, сгънат в един вътрешен джоб. Не можа да спре Харлан да открадне родителите на Алекс. „Но взех писмото на майка ти, Алекс. Спасих го за теб.“

Както може би Алекс и Том щяха да спасят нея? Не че Хана или Джейдън, или Илай бяха толкова ужасни, но Ели просто не можеше да се отърве от усещането, че нещата нямаше да бъдат нормални отново, докато не се съберат всички заедно. Което водеше до свирката. Да даде на Тоб свирката на Алекс, беше отчасти импулс, отчасти умишлено. Той беше толкова болен и уплашен да не го изоставят. Тя се надяваше, че свирката - все едно самата Алекс - ще го развесели и ще го направи силен по същия начин, по който караше нея да се чувства по-добре и в същото време наистина тъжна. „Ще ми я върнеш, когато оздравееш“ - казала му беше тя.

Но в една скрита част на ума и - място, което тя не посещаваше често, защото беше твърде болезнено - се таеше друга идея. В нощта, преди да се появят Харлан, Марджъри и Брет, Том и Алекс бяха говорили за Рул. Ели помнеше шумоленето на карти и гласа на Том. Тя се беше опитала да отиде в Рул след Харлан, само че се беше загубила. Беше извадила късмет, че Джейдън я откри. Но след като момчето от Рул дойде и взе Тоб, Ели се надяваше, че докато го лекуват, някой ще намери свирката и ще я покаже на Алекс. (Защо някой би го направил, тя не знаеше. Беше глупаво. Но беше нещо като писмо в бутилка.) Тогава тя щеше да разбере къде да я намери и щеше да каже на Том, защото, разбира се, Алекс щеше да го е спасила, и те щяха да дойдат за нея... просто така.

Ако Том беше добре. Ако все още беше жив. Ако не беше като горкия Крис - момчето от Рул, което само се беше опитало да помогне.

Докато Хана не беше отишла и не беше сторила онова, което бе сторила, и вече нямаше как да го върнат обратно.

От небето дойдоха още силни печални викове, когато трио гарвани отлетяха от запад на изток, следвани от още шест. Още по-високо тя забеляза издайническото реене на няколко чайки. Намръщена, Ели обърна поглед назад към брега. Чайката все още беше там, но гарваните бяха изчезнали. Дълбоко сред дърветата проблясна нещо в светлозелено и един кедър, залюлян внезапно, разпръсна фина завеса от сняг.

-      Това е странно - каза Ели. Гарваните обичаха рибешки черва точно толкова, колкото и всичко умряло или умиращо. (Е, може би без човекоядците.) Това беше още нещо, което Джейдън беше казал: „Ако искаш да знаеш къде е отишъл еленът, който си ударил, не следвай кръвта! Търси гарваните!“.

„Но сега тях ги няма.“ Тя прокара очи по ниските клони и по заснежените вечнозелени храсти. Все още виждаше издуващия се облак от фин сняг. Там, където преди имаше много птици, сега беше останала само чайката. Което беше малко странно.

Със свредела на лявото рамо и с пушката 22-ри калибър на дясното тя грабна отново пластмасовата кофа и се затътри отново бавно към брега. Пушката беше марка „Савидж“, но Джейдън я наричаше „пукало“, което значеше, че не прави нищо, а само добавя тежест, но я караше да се чувства по-добре. Свределът и не беше петнайсет килограма като онзи на дядо Джак, но беше дълъг и неудобен за носене. По същество беше по-скоро копие, на чийто връх имаше две невероятно добре наточени остриета от неръждаема стомана.

Напред тя видя Мина да подскача след чайката. С тревожен грак птицата се вдигна от мястото си, направи кръг и пусна една дълга струя. Мина спря в последната секунда, но не достатъчно бързо. Струята в зелено и бяло се размаза по муцуната и и чайката размаха крила нависоко с един гръмогласен писък: „А-ха-ха-ха!“.

-      Да ти е за урок! - каза Ели, докато Мина просто изсумтя и се отъркаля в снега. Когато навлязоха сред дърветата, тя видя чайката обратно на скалата и можеше да се закълне, че птицата още се смееше.

Точно този имот беше огромен, вероятно някога е бил съставен от две и дори може би три ферми с много декари земя и много допълнителни постройки. Илай беше тръгнал наляво по гориста пътека, която щеше да го отведе обратно към къщата. Ели се отправи надясно с коня си - дребна калнокафява кобила на име Бела - по криволичещата пътека през гората от дъбове и високи лиственици. Напред в едно сърповидно оформено сечище пътеката се разклоняваше надясно и наляво. Един поглед към това разклонение и Бела се подплаши, изправи се на задните си крака и разтресе глава с дрънкане на метал и кожа.

-      Добре, добре, голямо бебе! - Ели слезе от коня и завърза юздите около един як дъб. Никой от конете не обичаше тази част от гората. Дясната пътека не водеше до нищо хубаво. - Куца работа! - измърмори тя мрачно. Подтичвайки до нея, Мина я погледна и Ели каза на кучето: - Обзалагам се, че ако ставаше въпрос за теб и за мен, те нямаше да се откажат толкова бързо.

Да, но когато Джейдън и Хана намериха нея и Мина, те не бяха ранени толкова тежко, колкото беше Крис. „Смъртно ранен“, беше казала Хана за Крис, което бе начин да каже „ранен толкова лошо, че не мога да го оправя“. Но може би имаше шанс. Крис можеше да е много силен или пък Хана можеше да е сбъркала. Това, че не опитаха, не беше честно. Том и Алекс винаги опитваха. Те щяха да се борят...

-      Знаеш ли, Ели, никак не е добре да мислиш за това. Само ще започнеш да се самосъжаляваш. - Тя изпусна мъчителна въздишка. Защо си спомняше Том и Алекс, баща си и дядо Джак толкова много днес? Не можеше да е заради риболова. Тя ловеше риба през цялото време. - Да, но ми липсват непрекъснато - каза тя, ядосана, че носът отново започваше да я сърби. Скоро щеше да се разврещи като малко дете. „Концентрирай се върху положителното, както казваше дядо Джак винаги.“ А Хана, Джейдън и Исак бяха мили. - Но не са Алекс. - Тя свърна по лявата пътека. - Те не са Т...

До нея Мина внезапно сигнализира с тихо, но отчетливо пухтене. „Опа!“ Хваната насред крачка, с единия крак над снега, Ели остана напълно неподвижна. В гърдите сърцето и се преобърна от тревога. Мина не гледаше лявото, а дясното разклонение. Не ръмжеше (добър признак), но ушите и бяха изправени, тялото и - вцепенено. Това не беше добре. Беше злe. Ръмженето беше нещо лошо, защото означаваше, че там има или непознати възрастни, от които тя нямаше полза, или човекоядци, от които имаше още по-малка полза. „А и това не беше тяхното време на деня все пак.“ Но нещо беше подплашило кучето. Какво?

От небето долетя още един рязък писък и тогава тя най-после чу това, което Мина беше доловила. По дяволите! Доколкото можеше да се досети, конят и вероятно се беше подплашил по-рано, защото беше доловил това, което тя не беше. Но сега Ели го чу. Звучеше като... гласове? И то много. Като претъпкан училищен двор в междучасие. И идваше някъде от дясната пътека. Наблюдаваше как Мина слуша. Кучето все още беше нащрек, но не ръмжеше. Значи... не е опасно? Вероятно не възрастни все пак, не хора. Не живи във всеки случай.

После я озари.

-      О, боже! - каза и едва не се плесна по челото като Хоумър Симпсън¹. Птиците. Гарваните. Затова имаше толкова много. Гарваните бяха мършояди, привлечени от смъртта. Беше както Джейдън каза: Ако искаш да разбереш къде е горкият ранен елен, гледай за гарвани! Беше напълно логично.

„Да, но искам ли да отида там?“ Защото сега имаше избор, нали? Някой трябваше да провери това. Щеше да и отнеме един час да стовари екипировката си, да се довлече обратно до коня си, а после да трамбова до къщата. Тя беше тук сега. Някой трябваше да избави горкия елен от мъките му, а тя трябваше вече да порасне.

Том щеше да го стори. Алекс също.

Като постави внимателно свредела напряко на ведpoто, тя свали пушката от рамо и освободи затвора. При този звук Мина завъртя опашка одобрително.

-      Да, по-добре да играем на сигурно, отколкото да съжаляваме. Така че, хайде! - Ели погали кучето си. - Да го направим бързо!

Вървенето не беше ужасно, въпреки че за Ели това не бяха нито любимата пътека, нито любимото място във Вселената. За десет минути шумът се усили и вече се различаваха грачене и крякане. Глъчката беше огромна като в планината в Уакамау, когато дядо Джак умря, а главата и щеше да експлодира. Този път обаче, вместо да затъмнят небето, лъскавите гарвани се бяха стълпили по дърветата.

„Еха!“ Нещо привлече вниманието и. Един студен пръст пропълзя по прешлените на гръбнака и. Нещо и подсказваше, че птиците едва ли са се събрали тук само за да чакат нещо да умре. Но каква ли беше причината? Тя сведе очи към снега. Последния път, когато тя, Джейдън, Хана и Илай минаха по този път, беше преди седмица. Междувременно беше валял сняг и тя видя, че следите им са запълнени.

Но видя и нови. Човешки следи.

„О, боже! - Едните бяха малки. Не много по-големи от нейните всъщност. - Дете? - Ръцете и се стегнаха около пушката. - Дете, ранено дете?“

Или можеше да е типът дете, което тя наистина не искаше да среща. „Не, не може да е човекоядец. Мина щеше да знае, тя винаги знае.“ Провери кучето, което все още беше нащрек, но поддържаше крачка. Отново не разтревожена, но определено и казваше, че нещо не беше съвсем наред. Вниманието на кучето беше приковано от нещо право напред. Ели също погледна в тази посока и се чу как изпуска тежко ахване.

Сечището беше малко и в средата му се издигаше сива варовикова сграда с покрив от плочи. Имаше два прозореца от двете страни на дървена плъзгаща се врата. Пред нея бе разположена рампа, която приличаше на широк изплезен език.

Магьосническите знаци, нарисувани върху камъка, бяха малко странни. Точно под стряхата имаше бели като кост звезди с по пет лъча, които минаваха около цялата сграда, а това бяха символи, които според Хана трябваше да изобразяват небесата. Над плъзгащата се врата имаше единична висока арка, очертана с черна боя и запълнена с пурпурна. Вътре в арката имаше три еднакви сини триъгълника. Предполагаше се, че арката е фалшива врата - врата на дявола, беше казала Хана, - направена, за да измами Сатаната да си удари главата.

Имаше и други магии. Нарисувани полуарки, направени в същия стил над и под всеки прозорец, тъй че, ако някоя вещица се опиташе да се покатери, щеше да се препъне в това, което Исак наричаше „крак на вещица“.

С тези магьоснически знаци на пръв поглед човек би помислил, че това е хамбар. Но това не беше логично, защото цялата сграда беше от камък, издигаше се съвсем самотна в гората и наистина беше доста отдалечена от всякакви полета и пасища. Нито Джейдън, нито Хана имаха представа какво е било първоначалното предназначение на тази постройка. Когато за първи път попаднаха на нея, тя беше съвсем празна.

На Ели обаче тези прозорци винаги бяха приличали на празни очни гнезда със странни пурпурни и сини клепачи. Ако оставеше очите си да се разфокусират малко, можеше да види и черепа.

Което беше съвсем уместно, като се имаше предвид какво се намираше вътре в момента.

Изглежда, нещо се беше пресегнало и привлякло тези гарвани, защото имаше стотици. Птиците се бяха наредили по плочите на покрива, крепяха се по дъските, стискаха стряхата. Още гарвани се рояха по снега или пристъпваха наперено по рампата като войници. Разстилаха се по сградата като вълнуваща се маса от ярки очи, блестящи пера и черни човки.

Гарваните знаеха къде живее смъртта.

Защото тази сива прилична на череп сграда беше мястото, където бяха телата.

¹ Герой от анимационната поредица „Семейство Симпсън“. - Б.пр.

22

Осем дни след като взриви мината, в самото начало на март, като големи буреносни облаци пристигнаха гарваните. Том знаеше какво значат те. Постой около военна зона и ще научиш. Искаш да разбереш къде са телата? Огледай се!

Факт. Колкото е по-студено, толкова по-бавно се разлага плътта. Но също така е вярно, че най-дълбоките нива на мината са много топли, дори толкова горещи, че е невъзможно да се работи в тях без вентилатори и проветрение. Очевидно старата мина на Рул беше просто достатъчно топла, за да започнат труповете на хората да гният и пълни с газ да изскачат на повърхността на новото езеро като безброй балони от човешка кожа.

Въпросът беше кога да тръгне. Синди идваше всяка сутрин, така че това време отпадаше. Следобедите бяха по-безопасни, но трябваше да се предвидят стражите. Не искаше никой - особено Синди или Люк - да разбере какво прави. Щяха да се опитат да го спрат, да настояват да дойдат с него, а той искаше да е сам. Така че оставаха късните следобеди. Ако изчислеше времето правилно, със ските можеше да стигне доста бързо, да заобиколи пътя, който би го вкарал в полезрението на стражите, и пак да му остане достатъчно дневна светлина, въпреки че щеше да се върне след мръкнало.

„Кога?“ Всъщност въпросът не беше ли по-скоро дали ще се върне? Някога? Или никога? Защото в известен смисъл Том беше заминал, беше довършен, напълно изчерпан. Той не се беше чувствал така никога. Нито след Афганистан, нито след Джим. Нито дори когато бе прострелян и Харлан взе Ели. Не и след Джед и Грейс, когато си мислеше: „Да, убий всички врагове! Не е трудно“. Въпреки това, което каза на Люк, възможността да избере живот без никаква надежда да види Алекс отново, беше като да се остави на течението. Слагаш единия крак пред другия, докато повече не можеш да вървиш.

Независимо от това едно нещо бе кристално ясно. Очевидно тя беше там, в това езеро, заедно с всички останали мъртви.

И нямаше абсолютно никакъв начин Том да я остави на гарваните.

Беше участвал в Дългата разходка и преди. В Афганистан противобомбеният костюм винаги беше крайна мярка, когато роботите не вършеха работа или - както в неговия случай - трябваше да се направи избор между губещи ситуации. Така че бе вървял сам към смъртта много пъти. И все пак в този случай беше още по-лошо. Това щеше да бъде най-дългата и най-самотната разходка в живота му.

Езерото беше сюрреалистично. Задръстване от частично разложени тела, затънали в леда и почернели от гарвани. Изглеждаше, че Променените са вярвали в запасяването с продукти за черни дни. Или може би просто бе имало много гладни малки Чъкита на тази опашка за храна и е било по-лесно да се отскочи до обора за добитък, когато е трябвало да се намери нещо за кльопане. Имаше и много умрели Чъкита, които лесно се различаваха от другите мъртви, не само защото всички те бяха млади, но и понеже нищо - дори гарваните - не ги докосваше.

Том огледа през бинокъла езерото, прокарвайки внимателно поглед от лице на лице. Без да му обръщат внимание, птиците кълвяха празни очни ябълки, удряха с клюновете си по костите, скачаха от едно противно раздуто тяло към друго, сякаш играеха сложна игра на дама. Един гарван се подхлъзна при кацането върху заледения подпухнал корем на един възрастен мъж, преди да се оттегли на по-безопасно място върху носа му. Птицата намушка с клюн и отцепи парче от буза. Замръзналата зеленикава плът се откъсна със звук, който напомни на Том за накъдрен целофан.

Той гледаше как гарванът пъха месото в човката си и после в гърлото. Ако това беше Алекс, щеше да се спусне долу толкова бързо с бравото на Джед, че гарванът щеше да стане на облак от пера и червена мъгла и да иде в ада, преди да разбере, че е мъртъв. „Или може би е по-добре само да раня това нещо. После да го хвана и да го разкъсам.“ Можеше да види и това. Толкова подробно като прожектиран наобратно кадър, филмът се въртеше в ума му. Том виждаше как птицата се бори, а той стиска все по-силно и по-силно, докато не усети лекото тупкане на сърцето и в дланите си и хрущенето на костите...

Само че някак в ума му филмът се беше променил. Вместо гарван сега държеше момче за врата и то се опъваше и бореше, но Том го беше яхнал, душеше го и гледаше как лицето му става мораво. Той убиваше Крис Прентис за това, което беше направил. Това видение беше толкова реално, че Том можеше да почувства обезумялото драскане на ноктите на Крис върху ръцете си.

„Не можеш да се измъкнеш, Крис. Няма да ти позволя. Аз съм силен и ще те убия, ще те смачкам, ще те накарам да платиш за това, което си и направил...“

Един дълбок стон си проправи път през гърдите на Том. Боже, да убие Крис, щеше да е хубаво, щеше да е толкова хубаво и, Исусе, той го желаеше. Тази нужда да убие нещо беше нокътят на нещо ново, драскащо ребрата на Том, беснеещо да бъде родено.

„Но не мога да те пусна. - Измъкването на ума му от видението изпоти горната му устна. - Трябва да се държа.“ Притиснал трепереща рька към гърдите си, Том почувства двете плочки, които висяха на верижка около врата му. Едната беше на Джед от Виетнам, другата бе принадлежала на сина му Майкъл, който беше умрял в Ирак. Том стисна плочките по начина, по който баба му стискаше молитвената броеница. „Трябва да спра. Не мога да си позволя да се изгубя в това.“

Езикът го болеше там, където зъбите бяха пробили плътта. Той изплю събралата се в устата му кръв и видя как тя стопи снега сред приличащите на неправилни звезди следи, оставени от птичите крака. Много животни имаше насам всъщност. Погледът му се прехвърли на няколко издължени петпръсти следи, които трябваше да са от еноти, а после към една единична дълбоко през снега. От вълци вероятно. Те бяха достатъчно тежки и повечето глутници вървяха в индианска нишка. „Гарвани, вълци и еноти се тълпят за храна.“ В устата му отново се бе събрала кръв, която имаше вкус на ръжда, и Том се изплю. Много животни. Погледът му се плъзна по по-малка група отпечатъци, които изглеждаха почти като на куче. „Лисиците също са били заети.“ Нищо чудно. С всичките тези тела езерото на практика беше...

-      Шведска маса - прошепна той и при това мислите му се препънаха и спряха, защото внезапно разбра какъв тип следи нямаше.

„Чакай малко!“ Взривяването на мината беше като да ритнеш мравуняк. Много от Чъкитата бяха умрели, но останалите се бяха пръснали - вероятно се бяха отправили на север към Рул. Оттогава не беше имало активност при мината. Но той беше виждал военна зона. Оцелелите винаги се връщаха, за да спасят каквото могат. И въпреки това единствените човешки отпечатъци около езерото бяха неговите, в което нямаше смисъл. Цялата тази безплатна храна и нищо, което да спре Чъкитата да дойдат или по-старите да се върнат. Само че никой не беше го направил.

„Тогава къде са, по дяволите?“

Надигайки се върху плоския камък, той огледа брега надясно и наляво. Доколкото виждаше, изобщо нямаше човешки отпечатъци. Той обърна поглед право на запад. Слънцето вече беше на средата на пътя към хоризонта, слабата му светлина започваше да добива цвета на пресен съсирек кръв. Очите му докоснаха първо пълната с отломки плоскост, преди да се прехвърлят на повалените дървета. Нощта, в която взриви мината, Чъкитата бяха дошли от тази посока. В ума си той повтори това, което беше видял, докато мината се срутваше под краката им - тези момчета, черни като мравки, които се превиваха през преспите. Петима бяха дошли пеша, но двама бяха на ски. Накрая Чъкитата бяха открили огън и бяха прогонили него, Люк и Уелър от възвишението. Но това, за което Том не се беше замислял много, беше защо тези момчета изобщо се бяха отправили в тази посока. Защо тичаха към бедствието? И още по-интересно беше какво имаше тук, което липсваше другаде?

-      Алекс? - това беше точно, той можеше да усети туптенето, тръпката, която си проправяше път през вените му. - Господи! Не ви интересувахме ние. Бяхте дошли за Алекс, това трябваше да е. Стотици вкусни ястия, сред които да избират, но те бяха дошли за Алекс и само за нея. Но откъде знаеха? Свирката беше първата му мисъл, но той я беше чул, след като забеляза Чъкитата, така че можеше да бъде само...

-      Миризма? - думата излезе в облаче пара. - Подушили сте я? Боже мой! - Оглеждайки равнината, погледът му помете през снега от ляво надясно, следвайки естествената линия на земята и на потопа от чакъл. - Вие бяхте на ски. Качихте се на възвишението. Дойдохте право за нея, не се отклонихте, не се поколебахте, защото знаехте къде е тя... - Той трепереше, мислите му подскачаха като номерираните топки на тотото. - Слизате долу, взимате я, а после духвате бързо. Само насочвате ските си, заставате на линията на срива и се спускате надолу...

Думите се изпариха на езика му, когато погледът му беше привлечен от нещо източено, което стърчеше от малка планина отломки. Клон? Не. Твърде право. Какво беше това?

-      О, боже! О, боже! Моля те, моля те! - припяваше той, докато бавно настройваше фокуса. - Моля те, моля те, мо... - нещо нечленоразделно, бездиханно, не съвсем вик, изскочи от устата му. Сърцето му подскочи толкова силно, че го усети в зъбите си. - Боже! - ахна той. - О, боже!

Защото там - заковани в обсега на бинокъла - бяха черната дръжка и каишката за китка на щека.

23

През зимата, когато някой умреше, имаше три възможности. Можеше да погребеш тялото, да го изгориш или да го складираш. Погребението беше за предпочитане, беше нещо религиозно за Хана и Исак. За Ели беше нещо като „добре, все едно“. Но без багери нямаше начин да разкопаят достатъчно дълбоко за приличен гроб до пролетта. Плиткият гроб беше като покана за мършоядите и - никой не го казваше, но всички го мислеха - може би дори за човекоядците, ако изпаднеха в отчаяние. Или ако бяха като гарваните и можеха да ядат всичко.

Кремирането отпадаше. Исак просто не позволяваше. Отново онова религиозно нещо или може би бяха неговите и на Хана магически работи... Ели не знаеше. Единствените тела, които изобщо изгаряха, бяха на човекоядците. Но не бяха го правили отпреди Коледа, защото просто беше твърде студено и Джейдън мислеше, че всички човекоядци са заминали на юг, където остатъците бяха по-добри.

И оставаше складът - място, където в дълбокия мраз на Горния полуостров телата не можеха, нямаше да изгният. Без разлагане, без миризма, без мършояди.

И все пак сега над къщата на смъртта имаше гарвани.

* * *

-      Не разбирам. - Зашеметена, Ели направи предпазливо кръг, местейки поглед от редиците гарвани по покрива на къщата на смъртта към върховете на гората. Повечето дървета нямаха листа, а голите им клони бяха преплетени като пръсти на скелет. Някои от тях сега бяха натежали от птиците и се огъваха под тежестта им. „Откъде дойдоха всички те? Защо?“ Звукът, който издаваха гарваните, беше почти механичен, сякаш хиляди ножици се отваряха и затваряха рязко. Но птиците не изглеждаха опасни. Мина щеше да изръмжи или да излае, или нещо такова. А тя не беше разтревожена. Беше просто... любопитна.

-      Е, аз не съм - каза Ели на кучето. Това беше много плашещо. - Трябва да се върнем. Трябва да кажем на Джейдън... - Какво? Боже, всички онези гарвани бяха при къщата на смъртта, а тя беше уплашена до напикаване, за да погледне?

„Алекс нямаше да се подплаши. - Тя стегна захвата върху пушката. - Том щеше да отиде.“

-      Добре, хайде, Мина! Можем да го направим. - С туптящо сърце тя тръгна по пътеката, а кучето вървеше редом до нея. Отпред птиците се въртяха, отдръпваха и прииждаха към сградата като вълни на безспирно черно море. На ръба, където свършваше снегът и започваха гарваните, тя спря, после плъзна ботуш напред около петнайсет сантиметра. Птиците се завихриха настрани. Тя направи още една бавна плъзгаща стъпка, после още една, докато ятото първо се раздели, а после затвори редици, след като тя и Мина преминаха. Ефектът беше зловещ, сякаш се носеха през басейн от черен живак.

Спря при плъзгащите се врати. Не бяха заключени. Исак и Хана винаги казваха, че магическите знаци са достатъчна защита. Но за да влезе, Ели трябваше да използва и двете си ръце, а не гореше от желание да пуска пушката.

-      Не позволявай нещо лошо да се случи, момиче! - каза на Мина. Окачвайки ремъка на пушката на дясното си рамо, Ели обви ръце около дръжката от ковано желязо и дръпна. Вратата издаде неохотен писък, железните колела изстъргаха в метал, къщата на смъртта изпусна леден въздух, който миришеше на платно и борова смола. Сбърчила нос от силната миризма, Ели се извърна да провери птиците. В отговор гарваните килнаха глави, обръщайки черните перли на очите си към Ели, сякаш за да я видят по-добре. Внезапно уплашена да ги гледа твърде дълго, тя бързо отмести поглед и пристъпи от рампата в сградата, преди да си спомни - твърде късно, - че птиците могат просто да я последват. Но не го направиха. Тракайки с човки и грачейки, гарваните се струпаха точно на прага. И все пак нито една птица не протегна крило, нито скочи да я последва. А тя затвори вратата само за да бъде от сигурната страна.

Изчака малко, докато очите и се пригодят към внезапния мрак. Къщата отвътре беше огромна, почти като пещера с тези каменни стени, които се извисяваха до тавана от оголени греди, направени от същото тъмно дърво като плъзгащата се врата. Право напред, в центъра, имаше дървени палети, от тези, които фермерите обикновено използват за сено, наредени по три на дължина и три на височина.

Само че сега на тях имаше тела.

* * *

Ели знаеше реда. Телата първо се измиваха, след това в тях се втриваха ароматни масла и накрая се обвиваха в бял чаршаф. Хана винаги слагаше подсилена със заклинания малка торбичка върху гърдите на мъртвите, после зашиваше конопеното платно и слагаше върху него пурпурна петолъчна звезда. Тогава тялото се слагаше така, че главата, подкрепена от малка възглавница, да гледа на изток. Посоката беше важна - някакви дрън-дрън за рая и възкресението, - но Ели беше изключила. Баща и беше умрял далеееч на изток от тук и се беше върнал у дома в еквивалента на много малка кутия за обувки. Със сигурност нямаше да го види скоро да се върне към живота и да мине през вратата. Добре, това беше язвително. Но все пак...

След врявата отвън къщата на смъртта беше толкова тиха, че Ели чу как преглъща слюнката си. Доколкото знаеше, тук всичко беше наред. Е, ако не броеше телата. От умрелите деца там две бяха ранени от човекоядци. И оставаха пет, на които беше дадена отрова, защото бяха започнали да се променят. Предпоследното тяло беше на стареца с Крис - този, чийто врат беше счупен от люлеещия се боздуган.

-      Е, сега какво? - прошепна тя, защото не изглеждаше редно да говори по-силно. При звука на гласа и Мина неспокойно премести тежестта си и после направи няколко колебливи крачки към палетите. Ноктите и цъкаха по камъка. Ели мислеше, че може би трябва да повика кучето обратно, но после се сети: „Чакай! Виж какво прави кучето!“.

Очакваше Мина да подуши всяка торба. Но тя не го направи. Вместо това отиде право при краката на последния палет и тялото там - толкова тъжно, - преди да обърне поглед към Ели.

„Е? - изглежда, питаха кехлибарените очи на кучето. - Няма ли да дойдеш?“

Ели не беше осъзнала, че се движи, и дори не беше помислила за това, докато не усети ледената милувка на камъка под коляното си, докато коленичеше до Мина. Кучето не толкова се взираше в тялото, колкото... е, наблюдаваше го много, много внимателно. „Но какво търсиш?“ Ели остави очите си да пропълзят по издутината на главата, после се спуснаха надолу до издатината на стъпалата и пръстите. Нищо за виждане. Погледът и се върна на тънката палатка на пурпурната звезда върху гърдите на тялото. Нямаше представа какво означаваше този магичен знак или с каква цел Хана слагаше торбичките на врата на умрелите...

В следващата секунда мислите и избледняха, когато най-после видя нещо, което не трябваше да се случва, не можеше да бъде.

Когато звездата върху гърдите... помръдна.

24

Том нямаше истински спомен да е мърдал. Но сигурно го беше направил, и то много бързо, прехвърляйки се от ски на снегоходки и тътрейки се надолу с дълги помитащи крачки, за да се изтъркаля през снега, покрай скали и около повалени дървета. Имаше скок във времето - една странна запъваща стъпка, нещо като зацепване на повредено дивиди, и той вече беше на колене до щеката. Раницата му и бравото на Джед бяха сега на снега, а той трошеше ледени отломки с ножа си „Кабар“. Дъхът му излизаше на резки задъхани хрипове, докато мушкаше с острието, за да разкрие сребристото копие от фибростъкло, нашарено с весели бели снежинки. Когато освободи достатъчно, прибра ножа в калъфа на крака си, после обви с две ръце пластмасовата дръжка и дръпна бързо. Щеката се измъкна. Кръглият накрайник го нямаше, но твърдият метален край беше непокътнат. По дължината той реши, че може би е била използвана от момче или високо момиче.

„Трябва да е била от техните.“ Пот изби по бузите му и се процеди във врата му. Поглеждайки през рамо, видя подутина на земята зад себе си. Беше на линията на пропадане, както и щеката. Това значеше едно от три неща. В най-лошия случай щеката е била пометена дотук, докато собственикът и е бил още на възвишението. В най-добрия собственикът е бил със ски и е надбягал лавината, но е загубил щеката някъде по пътя.

„А има и нещо по средата.“ Той прокара очи по земята, търсейки издайническа издатина от счупена ска, може би дори от друга щека. „Той лети надолу на ските си, сърфира по снега, но тогава лавината го преобръща...“

Тази мисъл се закова на място, когато умът му регистрира нещо, подаващо се от снега може би на около два метра вдясно - малка кафява гърбица, която лесно можеше да се пропусне, защото приличаше много на камъче.

Само че не беше. Слънцето вече бе достатъчно ниско и светлината по искрящия сняг беше яркочервена като прясна кръв. Той знаеше точно каква беше тази кафява гърбица.

„Ботуш. - Дъхът на Том замря в гърдите му. - Това е върхът на ботуш, това е ботуш, това е...“

-      Не, не! Алекс, Aлeкc! - Разкъсвайки ръкавиците си, той напъха пръсти в тънкия слой хрущящ лед, въпреки че умът му крещеше, че не може да е тя, че това е лудост. Но тук беше щеката, а сега имаше и ботуш и те бяха дошли за нея, така че това можеше да е тя, може би, той трябваше да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне, да я измъкне! Обезумял, Том загреба снега. След няколко минути се показаха връзките, после тънкият ръб на син вълнен чорап. Петата беше здраво вклинена в дълбоката цепнатина между два камъка и той можеше да познае, че тя е спряла под ъгъл, главата по-ниско от ботушите.

Освен ако не беше Алекс. Не беше ли този ботуш твърде голям? И глезенът... ,Дебел, твърде голям, но може би това е от чорапа и ъгъла, и...“

-      Не, ти си, ти си, трябва да си ти, знам го. О, боже, Алекс! Алекс! - каза той, пъхайки ръце в снега чак до лактите. Пръстите му се склкзчиха около нещо твърдо, вдървено. Крак и това беше нейният десен, позна по ботуша. Имаше тяло тук и то беше на Алекс, тя беше тук долу, знаеше го.

Освен ако... Огромна черна буца ужас кипна в гърдите му. Освен ако този крак не беше всичко, което щеше да намери. Нещо, достатъчно мощно, за да образува кратер във възвишение и да повлече чудовищен поток от сняг, скали и дървета, нямаше да се затрудни да разкъса човек на парчета, чупейки кости толкова лесно, сякаш са вейки, пръсвайки крак тук, ръка там.

Разкрачен над мястото, където мислеше, че трябва да е тялото и, той започна да блъска с юмруци снега, сякаш бяха пневматични чукове. Не смееше да използва ножа. Ами ако я наранеше, ако я порежеше? Снегът се разделяше на буци, сбити не само от налягането от инерцията на лавината, но и от собствената му тежест. Имаше и камъни, които, внезапно освободени, отскачаха встрани. Не можеше да спре, не би спрял, но, боже, искаше да спре. Знаеше, че трябва.

„Трябва да знам, не искам да знам... Това не може да е тя, защото ако е тя, за мен няма да остане нищо след това.“

Но трябваше да види, трябваше да знае. Той копаеше и изхвърляше тежки блокчета сняг, изравяйки този гроб, изсечен от лед и скали. Появи се извивката на бедрата и - първоначално просто като лек намек, след това се оформиха очертанията на торса, обвит в леден балон - мъхестозелена парка, издута от сняг, надиплена отстрани. Погледна бегло и продължи. По-късно, да, по-късно щеше да я освободи напълно, но сега трябваше да я види, да намери лицето и, лицето и, лицето и... Той заора през снега, като удряше, разбиваше и издраскваше пътя си към раменете й, после към врата, крещейки като побъркан: „Алекс, Алекс, Алекс, Алекс, Алекс?“.

Най-накрая - стори му се, че е минала цяла вечност, но всъщност стана за минута - всичко, което ги разделяше, беше тънък воал от сняг и лед. И точно тогава той спря.

„Не искам да видя това.“ Дълбока и силна тръпка на ужас премина през костите му. Малки червени следи от одраните му ръце бяха опръскали снега като захарни пръчици. Беше виждал такива хора - обвити плътно в метри превръзки, превърнати в груби анонимни мумии. Опитът да се намерят лицата им беше винаги най-лошото. Понякога мястото на кръвта помагаше - огромни ръждиви петна, просмукали се през марлята, за да бележат, че тук нещо липсва. Но най-лошите моменти идваха, когато това, в което се взираше, беше празно: без извисението на носа, без разширението на челото и дупки там, където трябваше да са очите. Най-лошото беше, когато нямаше нищо.

И сега беше така - сякаш Том бе закрепен над подплатен със сатен ковчег и гледаше надолу към тяло, толкова осакатено, толкова напълно унищожено, че погребалният агент е трябвало да увие тънък лен около лицето като последна добрина, като знак на милост.

„Моля те, боже, не може да е тя! Имам нужда да я открия, но няма да мога да понеса, ако това е тя.“

-      О, Алекс - каза той и използва мекото на дланта си, за да помете възможно най-нежно последните части от ледения покров от лицето и.

Пет шокиращи секунди по-късно той започна да крещи.

25

-      А-а-а-а! - крещейки, Ели замаха с ръце като Уили Койота, току-що открил, че пада от скала. Пушката и издрънча на камъка. Кучето изскимтя, когато Ели се катурна от коленете на задника си. Обезумяла, тя пропълзя обратно. Можеше да усети как устата и виси отворена, очите и се опитват да изскочат от местата си, а следващият писък си проправя път от стомаха и.

Това беше. Тя се махаше оттук. Гарваните, тази зловеща стая, пълна с мъртви хора, чувал, който мръдна... Вероятно там имаше мишка или плъх, или нещо друго, което ядеше очите на трупа или езика, или...

„Но няма миши изпражнения - каза един тънък глас от някоя по-разумна част от ума и. - Няма дупки в платното.“

-      Значи е м-м-малка д-дупка - каза тя.

„Студено е - каза търпеливо гласът. - Телата са замръзнали, забрави ли? Не могат да изгният. И не миришат.“

-      Да, но тогава защо гарваните са тук? - това беше глупаво. Тя спореше със себе си. Но се почувства по-добре да чуе собствения си глас. Сякаш се сдоби с повече контрол. - Все едно, че не са замръзнали, нали?

„Може би това е причината. Освен ако гарваните също не значат нещо друго“ - предположи гласът.

-      Какво? - Ели се намръщи. Как можеше гарваните да са нещо повече от това, което бяха? Тя беше на път да попита гласа какво, по дяволите, иска да каже, когато си помисли: „Глупачке, говориш със себе си. Какво мислиш ти, че имаш предвид?“. Нямаше никаква представа, а гласът със сигурност не казваше. От своето място до палета Мина я гледаше с озадачено изражение, сякаш се чудеше за какво беше цялото това нервничене.

„Звездата помръдна, нали? - Можеше ли да греши? Ели стисна очи толкова здраво, че видя светулки да изпълват мрака. - Може би беше облак или нещо друго.“ Фактът, че нямаше синьо небе, нито каквато и да било възможност да има облак, беше...е, това нямаше значение.

„О, я стига, голямо бебе! - отваряйки отново очи, Ели разклати ядосано глава. - Ти мина през гарваните. Отвори тъпата врата. Защо ти беше всичко това, ако ще се държиш като малко момиченце?“

Тя взе отново пушката, ръцете и трепереха много силно. Стисна ги здраво, за да изгони страха. Краката и бяха омекнали като преварени макарони, затова се издърпа към палета на ръце и колене, като си повтаряше наум отново и отновно като молитва: „Том може да го направи. Алекс щеше да го направи. Том може да го направи. Алекс щеше...“ Но държа очите си приковани към пода през целия път и не посмя да погледне към тялото в тази торба, все още не. Вместо това тя остави главата си леко да се опре в рамото на Мина по начина, по който тя понякога пъхаше муцуна в дланта и, когато искаше да бъде погалена. Кучето изсумтя във врата и, после прокара топъл успокоителен език по бузата и, сякаш за да каже: „Хей, няма нищо, Ели. Всички имаме право да полудяваме от време на време“.

-      Да. - Заравяйки лице в рамото на кучето, Ели обви с ръце врата му. После издиша и обърна очи към палета. Пурпурната звезда беше неподвижна. Както и конопеният чувал. Нямаше голям лош таласъм. Само мъртъв човек. Замразен.

Малкият глас внезапно се върна: „Да, ами птиците и Мина...“.

-      О, я мълчи! - Ели реши, че е било сянка. Въображението и. За секунда почувства абсурдно разочарование, сякаш паниката беше само начална емоция, нешо, което трябва да разкараш от пътя, преди да стигнеш до истинските чувства. „Както когато дядо Джак те заведе вкъщи и не ти каза за тате, за когото ти мислеше, че е в Ирак и няма да се върне още два месеца. Но тогава отвори вратата и там беше тате, а дядо крещеше: „Изненада!“, но ти беше толкова зашеметена, че се протегна да докоснеш бузата на тате...“ - За да си сигурна, че не сънуваш. Да си сигурна, че е истински - гласът и беше пресипнал. Тя заплака отново. Колко тъпо беше това! „Защо никога не може да стане нещо добро?“ Все още плачеща, без да разбира защо, тя положи ръка върху звездата, а леката издатина на торбичката на Хана остана точно отдолу. Тялото беше неподвижно, но...

„Не! - Тя примигна, сълзите и внезапно пресъхнаха. Ели отдръпна ръката си и я обърна, за да провери дланта като гадателка, която изучава линията на живота. - Не, това не може да е вярно.“

„Е - каза малкото гласче на ума, - можеш да провериш един от другите. После да сравниш, нали?“

-      Това е тъпо - но дясното и коляно изпращя в тишината, докато тя се изправяше и отстъпваше странично към друго тяло в горната редица. Травис, мъртъв - е, „отърван от нещастието“, както Хана обичаше да казва - само отпреди месец. Ели прокара длан по платното върху торбичката на Хана. Пурпурната боя на звездата беше надупчена от тънки цепнатини като пресъхнало корито на река. Травис беше неподвижен. Но Травис беше и много, много студен. Студен като камъка, като снега. Като лед. Както и Руди едно тяло по-нататък и госпожа Реймайер два реда по-нагоре.

„Всички са студени. - Връщайки се при последното и най-прясно тяло, тя положи ръка върху звездата. - Всички са ледени кубчета. Но това тук е...“

-      Топло. - Пиката на страха промуши гърдите и. - Ти си топъл.

Не беше пламтящо горещ или трескаво, нито дори нормално топъл като нея. Но разликата между неговото тяло и другите... „Това е истинско.“ Тя проследи с поглед как пръстите и изследват хълмовете и браздите на ребрата, сякаш слепец четеше гръдния му кош. По-надолу, точно под последното ребро, тя проследи парчето чвор от ясен, подготвено по някакъв шантав амишки магичен начин, което Хана беше поставила върху мястото, където онзи убийствен шип беше пробил гръдния му кош. „Наистина усещам това.“

Ръката и се върна върху звездата. Сега, когато си позволяваше да спре за повече време, тя откри много леко, но много отчетливо пърхане като пляскане на златна рибка в твърде голяма купа. Хана казваше, че когато мериш пулс, трябва много да внимаваш да не объркаш собственото си сърцебиене с това на другия човек. Затова Ели притисна ръка още малко по-плътно към гърдите на тялото. Рибешкото приплясване отново побутна дланта й, но този път по-силно, сякаш торбичката на Хана беше сърце, което се мъчеше да се изпълни с кръв.

-      О! - Ахвайки, Ели се дръпна отново и видя, че тя... че звездата се... - Движи - прошепна. - Ти наистина се движиш - думите звучаха твърде обикновено, но нямаше грешка.

Магическият знак се повдигна и спадна, но не нагоре-надолу - „навътре доброто, навън лошото“ - тип дъх, а бавно поклащане на вълна, сякаш нещо пълзеше там отдолу. „Животно.“ Можеше да усети как умът и сграбчва идеята. Мишка или дори змия, но не, не я притесниха дребни подробности като това, че змиите не излизат, когато е вледеняващо студено. Сигурно имаше животно вътре. Това беше единственото разумно обяснение.

„Но тялото е топло, Ели - каза малкият глас. - Не е замръзнало или леденостудено, то е...“

Ели загуби представа какво каза след това гласът. Защото от конопения саван дойде силен стон.

26

Не беше Алекс.

Том беше разчистил лицето на някакво момче. То сякаш се взираше през него и отвъд - в червеното зарево на това умиращо небе. Ако погледът имаше звук, то този на хлапето щеше да бъде тишина. Празните му очи с равния си и мрачен цвят приличаха на камъни в дълбока вода и бяха също толкова неподвижни. Почти избеляло на цвят, лицето на момчето беше замръзнало в смъртна маска: един безкръвен зяпнал писък. Може би просто се бе задушил до смърт, след като топка лед е заседнала в устата му като ябълка в печено прасе, а снегът е запълнил и двете му ноздри.

-      Неее! - изстена Том. Странна тръпка проникна дълбоко в костите му. В един по-нормален момент той може би щеше да се радва, че това не е Алекс. Всяка секунда, в която не я намираше, погребана в леда, разкъсана под снега или натрошена на парчета сред скалите, щеше да бъде още един миг надежда, че тя може да е жива. Онези Чъкита явно са имали време. Те бяха стигнали до нея, бяха я откраднали от него, бяха я отвлекли. Той отново потъна в усещането за земя, която сякаш се раздуваше, повдигаше и пропадаше с трясък. След миг Том дишаше тежко, трепереше и се взираше надолу през сълзящите си очи към мъртвото момче, а яркият пламък в гърдите му се взриви в крясък: - Боже, защо? Какво правиш, какво правиш, какво правиш?

Пред очите му почервеня. Не си спомняше да е вдигал камъка, който, както видя по-късно, беше нащърбен и дълъг като глава на брадва, напълно подходящ за работата. Но времето изпищя, запъна се и спря...

А когато се върна, се чу звук - груб, хрущящ и стъклен. Замръзналата плът на момчето се трошеше, лицето и черепът му се разбиваха на парчета. Или може би това беше умът на Том, който най-после се пръскаше, може би черното нещо отвътре го разпукваше широко, широко, за да бъде родено с вик на агония и скръб.

-      Не, боже, не, не, не! - Изправен на колене, ръцете му блъскаха, камъкът брадва цепеше въздуха със свистене, докато той смазваше и удряше, удряше и унищожаваше. - Мамка ти, мамка ти, мaмкa ти!

Защо спря? По дяволите, ако знаеше. Но този приток на маниакална енергия внезапно пресъхна, мускулите му станаха слаби и треперливи и той повече не можеше да издържи. Камъкът се катурна от пръстите му, а Том падна назад, потта се стичаше на вадички по лицето, врата и гърдите му. Боже, той гореше. Опипвайки парката си, той най-после успя да смъкне ципа и да се освободи от тази заплетена прегръдка.

Разбира се, че не беше Алекс. „Ти знаеше, че беше ботуш на момче, погледни глезена, погледни размера, идиот такъв! Как можа да пропуснеш това?“

-      Защото... - Той се задави, вдишвайки ледения въздух, който разряза дробовете му. - Ти искаш да е тя, Том. Молиш се да не е тя, но го искаш, имаш нужда от това, имаш нужда от нея и, боже, о, боже...

Полуделите му очи се плъзнаха по тялото - вече видя, че бедрата бяха твърде тесни. „А ръцете? Погледни ръцете, ръцете!“ Беше погледнал право през кокалчетата. Прилепнал до дясното бедро, точно под мястото, където парката се беше дръпнала, имаше кобур с истинско оръжие, което той би познал навсякъде: „Пустинен орел 50 АЕ“ - огромно оръжие за Чъки с големи ръце.

-      Губя ума си. - Стенейки, той се претърколи по корем и загреба снега, бялото ставаше розово, докато се отдалечаваше от пихтията, в която беше превърнал главата на това момче. Когато просто не можеше да продължи, той спря и се остави да потъне. Главата му пулсираше, напрежението разпъваше черепа му до крайност. Той долепи охлузените си и окървавени пръсти към слепоочията си и притисна. Под корема си можеше да усети как земята се отваря гостоприемна като гроб; снегът се топеше, превръщаше се във вода и крадеше топлината му. Капризният вятър се спусна от езерото, облиза потта от врата и от плешките му и изсуши влагата от косата му, така че той потрепери. Дъхът му излизаше на хрипове, а вкусът на снега по езика му беше горчив като бронз.

„Просто остани да лежиш тук и забрави! Остани достатъчно, за да заспиш, да загубиш съзнание и да замръзнеш до смърт! Или поеми проклетия изстрел, страхливецо! Един изстрел и ще можеш просто да се измъкнеш от всичко това.“ Не с бравото обаче. Нямаше да е редно да използва оръжието на Джед за това. Мъртвото Чъки обаче имаше игъл - истинско чудовище. Да, но пистолетът е бил под снега. „Механизмът сигурно е замръзнал. С моя късмет ще ми гръмне в ръката.“

Значи не и с игъла. И не тук. Някой от лагера накрая щеше да почне да се чуди и да дойде да търси, при това скоро. Най-вероятно Синди, която щеше да доведе Люк. Дори на гарваните и лешоядите щеше да им трябва доста време, за да го оглозгат до кокал. Не можеше да причини това на никое дете. Нямаше да е редно. Стенейки, той започна да се изправя в снега, докато вятърът въздишаше покрай дясната му буза. Беше се преобърнал и сега гледаше на северозапад. Мъртвото Чъки беше на два часа, поразената гора на девет. Ярки като лазер стрели от светлина напълниха очите му с горещи сълзи и той потрепна инстинктивно, вдигайки ръка. „Дори не знам какво е да живея като всеки...“

Той примигна.

Може би беше заради ъгъла и заради това, че беше се снижил в снега и гледаше в друга посока. Или може би беше толкова съсредоточен върху онази щека, а после и върху ботуша, че виждаше само това, което искаше, вместо това, което беше под носа му през цялото време.

Още един пистолет.

„Не! - Не можеше да повярва. - Не е възможно. Това е трик. Привиждат ми се разни неща.“ Той избърса насълзените си очи. Тази част от снежното поле беше невероятно надъвкана, изпръскана с камъни и дупки. Когато се замисли, снегът също беше натрупан много странно на няколко места, сякаш някой беше копал в него. Сякаш някой бе търсил нещо.

Но формата оставаше ясно очертана и непогрешима. Това, върху което се беше спрял погледът му, беше пистолет, заровен с цевта надолу в снега.

Беше достатъчна изненада. Но той се отърси от шока, след което се заклатушка нататък. Ботушите му се закачаха в скрити камъни и отломки, които се опитваха да го препънат. Достатъчна част от оръжието беше видима за него, за да разбере марката, много преди да падне на колене и да избърше думите „Австрия“ и „19“, отпечатани върху цевта.

Беше глок.

27

Ели не спря да помисли. Когато по-късно си припомняше станалото, не можеше да се сети как ножът се беше озовал в ръката и. Но в следващата секунда имаше проблясване на стомана и клъцване, когато острието проби плата, а после тя грабна платното и започна да пори с върха на ножа здравата тъкан колкото можеше по-бързо. „Внимателно, внимателно!“ Тя проби дупка, достатъчно голяма за ръцете й, после остави настрана ножа, хвана с пръсти от двете страни и дръпна. Чу се едно дълго „храаасс“, когато платното се разпра на две.

Ароматният въздух се изсипа навън. Подсилената със заклинания червена торбичка върху гърдите му, която не бе по-голяма от юмрука й, потрепваше като сърце, което се опитва да си спомни как да бие. Тялото беше напълно пашкулирано в този бял чаршаф, само че... материята не беше съвсем бяла вече. Тънки рубинени паячета бяха прострели краката си през плата, обвиващ бедрата и гърдите от лявата страна.

„Прясна кръв. Кървене... - Тя зяпна омагьосана, ужасът и отстъпи на нещо като благоговение. - Как може да има кървене?“

И тогава гръдният кош... се надигна.

-      А! - изцвърка като мишле. Тялото беше започнало да се тресе и да трепери, сякаш се бореше с чаршафа като пеперуда, твърде слаба да пробие пашкула. „Трябва да му помогна, трябва да направя нещо.“

Но чакай, трябваше ли? То... той беше жив или се връщаше към живота, а това беше откачено. Никога не беше гледала някой от филмите от поредицата „Мумията“, но лошите неща не ставаха ли точно така? Глупав човек се препъва в гробница или в нещо такова, намира каменен ковчег и си мисли: „Хей, я просто да отворим този приятел и да видим какво има вътре!“.

-      А после глупавият човек умира - прошепна тя. Мумията му изяжда езика, изтръгва му очите или нещо такова.

За части от секундата тя си помисли: „Бягай, бягай бързо, просто тръгвай!“. Можеше да си тръгне и да плъзне на място вратата, да пъхне пръсти в ушите си - „Тра-ла-ла-ла, не те чувам...“ - и да се престори, че не е видяла нищичко. Никой нямаше да узнае. Разбира се, когато се върнеха при пролетното топене, за да заровят телата, щяха да забележат, че платното е разкъсано. Щяха да видят кръвта. Но тя нямаше нужда да си признава. Защото ето какво - как тя можеше да знае, че точно това не се случваше с някои деца, когато се превръщаха в човекоядци? Не всички бяха завършили промяната, нито пък се бяха променили по един и същи начин. Така че, ами ако? Ами ако в секундата, в която тя отвореше този чаршаф, човекът там, който можеше вече да не е човек, я грабнеше и...

До нея Мина сложи лапа на рамото и и изскимтя неспокойно.

„Слушай, Мина! - каза малкото гласче от дълбините на ума и. - Тя щеше да знае, ако това е беда. Хайде, трябва да направиш нещо, Ели, и трябва да го направиш бързо, или той ще умре.“

-      Но той вече е мъртъв - каза тя кротко, по начина, по който в час предлагаш отговор, в който не си съвсем сигурен. „Освен ако не е мъртъв. Може да е станала грешка. Хана не знае всичко.“ И това я успокои достатъчно, за да спре мислите си да препускаш извън контрол като ботуши по гладък лед. „Мина знае, че всичко е наред. Тя иска да помогна. Мина винаги знае.“

По дяволите! Ели преглътна в опит да върне сърцето си, което се беше качило в гърлото и, на мястото му, след което потупа с ръце купола над главата на мъжа. От всички места, на които можеше да среже, това беше най-безопасно - вероятността да го нарани беше много малка. Тя повдигна част от чаршафа, мушна с ножа и сряза хоризонтално. „Той е мъртъв или беше мъртъв...“ Сега вече можеше да го чуе - ниско заглушено стенание, което не спираше. През прореза, който направи, Ели можеше да види черната коса и широката плоскост на челото му. Тя пъхна пръстите си под памучния чаршаф, дръпна силно и изсумтя, когато платът се опъна, но след това дръпна отново, тъканта поддаде и се съдра. Кожата му беше много бледа - почти като на личинка. Синьо-сиви петна украсяваха хлътналите места под затворените му очи. Устните му бяха тъмносини като умрели червеи след тежък дъжд. Устата му беше отворена и той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха под чаршафа, острите връзки опираха в гърлото му.

-      Крис! Крис! - тя отново плачеше, разкъсваше чаршафа, плачеше и крещеше името му.

Той беше гол - нямаше никакви дрехи, - факт, който умът и регистрира бегло, като проблясване на нещо, което си подминал на пътя с много бърза кола. Гърдите му се напрягаха да засмучат въздух. Тя можеше да види как кожата му се изпъва между ребрата.

Но това, което я прикова на място и я накара да започне отново с тих писък, беше кръвта. Алени рози разцъфтяваха там, където Хана беше положила чвора, след като го беше благословила.

„Така не може да стане. - Тя видя, че раните вече не са груби или разкъсани, а накьдрени с новообразувана гранулационна тъкан¹. - Това е просто амулет, просто дърво.“

Цялото тяло на Крис потръпваше, сякаш беше пъхнал пръста си в контакт. Тя отметна чаршафа от бедрата му, а после от треперешите крака. По него имаше много рани - дълбоки срязвания и по-малки разкъсвания, дупки на всяка длан и пробождания в бедрата. Убийственият удар - истински чудовищното разкъсване, което беше подпечатало смъртната му присъда - беше минал надолу и разкъсал първо диафрагмата, за която Хана каза, че помагала при дишането, а после и черния дроб. Последният не беше нищо повече от голям кървав сак, който лесно се късаше от счупено ребро. Или в случая на Крис, който беше унищожен от тежестта на вратата и от един железен шип. Нямаше начин да се спре кървенето, не и от лоша рана като тази. Крис беше останал жив толкова дълго само защото беше млад и силен.

„Но сега има кръв.“ Тази ужасна рана лъщеше като червеното око на гмурец в разгара на лятото и все пак там имаше и ръб от розова плът като кожа на новородено. „Това е просто вуду. Няма такова нещо като магия, няма такова нещо.“

-      Крис! - Ели сграбчи лицето му и осъзна шокирана, че откакто беше започнал да диша, кожата му беше станала по-топла, а бузите му трескаво се оживяваха със свеж цвят. - Крис, чуваш ли ме? Ти...

И изведнъж очите му се отвориха. В същата секунда ръцете му се изстреляха, пръскайки тънки струйки нова кръв, и хванаха раменете и. Случи се толкова бързо, че писъкът и беше едва на половината път към устата и, когато той проговори:

-      Помощ! - думата излезе със свирепо пъшкане. Очите на Крис, огромни и черни, задълбаха в нейните и на Ели се стори, че той вижда всичко и нищо едновременно. - Моля те - изпъшка той отново, - п-помогни ми!

¹ Незряла съединителна тъкан със зърнист сроеж, която се образува при зарастване на рани, язви и др. и кърви лесно при допир. - Б.ред.

28

Том може u да не беше съвсем с всичкия си точно в този момент, но знаеше, че това не е нейният пистолет. От една страна, нямаше предпазител на спусъка, а пък и този на Алекс беше „Глок 22“ - стандартен полицейски тираж с 15-патронен пълнител. Освен това Алекс беше затворник. Нямаше начин Чъкитата да и бяха оставили оръжието на баща и.

Този пистолет беше по-малък - „Глок 19“, но с разширен пълнител. Той прецени, че побира общо 19 патрона. Но все пак нямаше как да провери, нито дори да дръпне назад, за да свали патрона в гнездото. Тънък слой лед покриваше оръжието като вкаменена захарна глазура върху застояла поничка.

„Намокрил се е.“ Собствените му очукани ръце бяха вдървени от студ и той започваше да се тресе. Треперейки, пъхна дясната си ръка под лявата мишница, за да я стопли, докато се навеждаше обратно над мъртвото Чъки. Подпирайки задника си на скалите, той се сви в парката си, но разранените му ръце трепереха толкова силно, че не можеше да затвори ципа, и накрая се предаде. Трябваше първо да стопли ръцете си. Нахлузвайки непохватно ръкавиците си, той проучи възвишението от източната страна. Нямаше никакво съмнение - този глок е попаднал в линията на свличане и или е бил отнесен съвсем сам, или се е изплъзнал от собственика си, докато лавината е фучала надолу. Значи... този глок бе принадлежал на Чъки? Това беше очевидно. Беше видял как седем от тях си пробиваха път нагоре по възвишението, но едва бяха стигнали склона, когато Люк и Уелър го принудиха да тръгне. Значи - подготвени или не, - освен ако не бяха истински маймуни или тренирани рейнджъри като Уелър, който познаваше достатъчно добре въжетата и скалите, достигането до Алекс щеше да е отнело ценно време, с което Чъкитата може би не са разполагали. Така че не беше ли по-вероятно никой да не беше оцелял и други мъртъвци да чакаха, погребани под краката му? Разбира се. Беше намерил щеката. Това мъртво хлапе имаше игъл, а сега намери и глок. Вероятно под снега имаше пушки, ски и всякакви други неща. Само времето и пролетното топене щяха да покажат какви точно, освен ако не се върнеше с лопата и не разринеше цялото поле. Напразно усилие. Знаеше го. Това не значеше, че няма да го направи, но...

„Ледът. - Той плъзна палец по дръжката на глока, усети гладкото плъзване на ръкавицата. Проследи малка замръзнала сълза, която висеше от края на спусъка. - Ледът е сбъркан.“

Приклекнал над Чъкито, той усърдно се опита да измъкне игъла от кобура му. Не се изненада, че масивното оръжие бе заключено здраво и че не успя дори да помръдне предпазителя.

-      Но по него няма лед - промърмори, претегляйки игъла, тежък мръсник, в лявата си ръка. Значи оръжието не е било накиснато. - Какво, по дяволите, значи това?

Преди лавината водата беше под земята в мината и се издигаше. Сега имаше много лед, не само ледена покривка върху новото езеро, а също и замръзнал по скалите покрай брега. Но единственият лед тук долу беше крехка повърхностна коричка, а това се очаква от сняг, изложен на слънце и вятър.

Оставяйки игъла върху стомаха на мъртвото момче, но все още стиснал глока, той се надигна. Липсата на лед по игъла значеше липса на вода, но това не обясняваше как се беше намокрил глокьт. „Освен ако Алекс не се е докопала до оръжие. - Мисълта беше като златен пламък, но също така беше и достатъчно откачена, просто поредната лудост в този дълъг следобед на умопомрачение, но Том не можеше да се спре. - Това би обяснило всичко, защото би значело, че...“

-      О, Господи! - Той усети как един възел се разхлабва в гърдите му. Очите му запариха. „Стегни се! Не се опитвай да се прескочиш! Но може да е бил неин, нали? Алекс беше в онзи тунел и сигурно си е проправяла път към повърхността. Ако някой може да намери начин да вземе оръжие, това е Алекс и... Ами ако, ами ако...“ - Алекс! - Затворил очи, той кръстоса ръце, притискайки оръжието към гърдите си. - Алекс, о, боже, успя ли? Измъкна ли се? - „Или те отведоха? Така ли загуби пистолета?“ Той не искаше да мисли, че е най-вероятно тя да е тук, под снега, и да чака той да я открие.

Том не получи никакви отговори на въпросите, които го измъчваха. Само вятърът, носещ миризма на развала, въздишаше откъм езерото.

И тогава чу слабо проскърцване на камък зад гърба си. Просто цъкане отляво. Да кажем... на осем часа. Леко чукване, подобно на звука от ударени един в друг камъни, звук, който Том не беше предизвикал и който чу дори през оглушителното туптене на кръвта в ушите си, защото въпреки всичко той все още беше войник. Така че разбра.

Нещо бушуваше през снега и идваше бързо.

29

Трябваше да го измъкне оттук, и то бързо. Но как? Пъхнала голите си длани под мишниците, Ели потрепери от студ. След като първоначалният шок се беше оттекъл, тя започваше да усеща студа. Свали палтото си и го уви около гърдите му, след това свали платната, с които бяха покрити останалите тела, и ги натрупа върху Крис, за да го запази колкото можеше по-топъл. Той лежеше на палета съвсем тихо, очите му отново бяха затворени, дишаше тежко и дъхът му излизаше на колебливи сиви облаци.

Имаше само две неща, които тя можеше да направи - да остави Крис и да отиде за помощ или да го вземе със себе си. Първото беше най-лесно. Ще остави Мина да го пази, ще изтича обратно до Бела и ще галопира чак до къщата. Може би час, може би много по-малко, ако накараше туткавата стара Бела наистина да се затича.

Но имаше и проблем с времето, а и Ели не искаше да го изпуска от поглед. Тя хвърли неспокоен взор към прозорците. От посивялото небе можеше да познае, че онова, което доскоро беше ранен следобед, вече се стопяваше в късен. Можеше да имат късмет да дойдат до тук преди мрак, но трябваше да се връщат през нощта. Истина беше също така, че от седмици не бяха забелязвали човекоядци толкова далеч на север. Крис и онзи старец, с когото той пътуваше, онзи, смазаният от боздугана, бяха задействали капани, които не бяха привеждани в действие от цели два месеца.

„Значи трябва аз да го взема.“ Ели задъвка бузата си. Осъзна, че очите и са приковани върху гърдите му. Тя очакваше всяко трудно вдишване, като задържаше дъха си, докато купчината платна не се надигнеше отново. Знаеше, че очаква всеки дъх да е последният му като във филмите. Едно драматично изпъшкване и сбогом. „Трябва някак да го кача на коня.“ Но Крис беше твърде тежък, за да го вдигне. Очите и пробягаха по задълбочаващите се сенки, които хвърляха голите мертеци. Дори да намереше въже и да го завържеше около гърдите му или нещо такова, и да успееше да намери начин да прехвърли въжето през гредата, не беше достатъчно силна, за да го издигне и на пет сантиметра. Можеше ли да го влачи? Това изглеждаше възможно. Просто ще го изтърколи от палето, ще гледа главата му да не прави дрън-дрън по камъка, а после ще го извлече по начина, по който се дърпа малко дете върху шейна нагоре по хълм. Крис щеше да е много по-тежък, разбира се, но тя трябваше да се справи само със седем-осем метра. Сега тя беше много по-силна, отколкото през октомври, когато започнаха всички лоши неща. Яздеше кон, ходеше пеша с километри, влачеше свредели и такъми и се оправяше с пушката си без много проблеми. Значи можеше да го направи. Но качването му на коня беше сериозен проблем.

Ами птиците? „Ще го оставят ли да си тръгне?“ Извивайки глава, тя се заслуша, после долови металическото им бърборене. Още бяха там. Не бяха я притеснили, но може би това беше всичко. Птиците можеше да са - тя не знаеше - някакъв знак или нещо такова. Както Алекс беше казала веднъж, можеш да познаеш, че се задава буря, щом животните притихнат напълно.

-      Не мога да направя нищо - каза тя на Мина, която се облегна на крака и. Замръзналите и пръсти се заровиха в козината зад ушите на кучето. - Трябва да го опазя топъл и да го измъкна.

Ами ако останеше? Другите щяха да дойдат да я търсят. Вероятно скоро. Щяха да знаят къде да отидат. Бела беше вързана на разклонението. Тя можеше да стои мирна и да поддържа Крис топъл. Но можеше да чака дълго време. Никой нямаше да се разтревожи за нея още час, може би час и половина. Можеше да чуе Илай: „О, знаете каква е Ели, когато се захване да лови риба - може да стои навън цяла вечност“.

Изпод платното Крис нададе още един дълъг стон. Тя пресече стаята на момента, падайки на колене, за да проучи лицето му. През полумесеците на клепачите му можеше да види как очите му блуждаят. Крис сънуваше, и то лош сън. Дълбоки мрачни линии на страх и болка прорязваха носа и челото му. Може би сънуваше някакъв кошмар или че е мъртъв, което вероятно беше също толкова лошо.

Тя застана и потупа палета.

-      Мина, ела! - Кучето послушно скочи, като внимаваше да не настъпи Крис. Мина обърна очакващ поглед, но Ели поклати глава, сложи ръка на врата на кучето и го приближи до Крис колкото успя. - Само ти - каза тя, притискайки леко, за да подсили думите. - Долу, момиче! Легни! Искам да го пазиш топъл. - „И да го защитаваш, докато се върна.“ Мина не беше толкова голяма, колкото овчарка, но легнала по цялата си дължина, топлината на тялото и трябваше да помогне. - Остани! - каза Ели и вдигна ръка като регулировчик.

С леко скимтене Мина протегна врат и подуши пръстите и.

-      И аз те обичам, момиче! - каза Ели и млясна голяма целувка между ушите и. Обърна се да тръгне, но се поколеба. Придърпа кожената каишка от врата си и прокара пръст по обърнатия знак на мира. „За защита“ - казала бе Хана. Коленичейки, Ели нежно плъзна каишката през главата на Крис. Той беше момче, почти мъж, и вратът му беше по-голям, затова каишката прилепна, а амулетът едва стигаше до пулсиращата вдлъбнатина на гърлото му.

И тогава - не питайте защо - тя го целуна. Просто докосна с устни челото му така, както правеше баща и: „Обичам те, хлапе!“.

-      За късмет - каза тя.

30

Сляп късмет, това беше. С изтропването на камъка обучението на Том се върна. Реакциите му бяха инстинктивни като дишането. Бързо преместване на тежестта, замахване назад с лявата ръка, докато се завърта, глокът, посичаш нагоре и назад по стръмна траектория, защото се цели в брадичка, в буза.

Пропусна. По дяволите, дори не можа да види какво се опитваше да удари. Чъкито беше застанало точно на линията на залязващото слънце и идваше към него откъм сляпата му точка, за да го ритне. Единственото, което Том успя да види, беше сиво-бяла мъгла и две тъмни монети, когато Чъкито разгада движението му и се смъкна под дъгата на замаха му. Том премина в залитащо въртене, инерцията му го извади от равновесие, а глокът профуча в празния въздух. В следващата секунда Чъкито се метна ниско и силно, забивайки се в гърба на Том, обгръщайки го, избутвайки го в сляпо гмуркане.

-      Ъх! - Том усети как въздухът изскача от гърлото му. Ръцете му се стрелнаха напред, за да омекотят падането, и той си помисли: „Извий се, подложи юмрук и се завърти настрани!“. Ако паднеше по лице, всичко щеше да свърши бързо. Можеше да види края си: Чъкито скача, възсяда го, натиска лицето му в снега и го държи там, докато не се задуши. Или може би беше планирало просто да го избута да падне. Един добър юмручен удар, който да го зашемети, и Том щеше да прекара последните си трийсет секунди живот с ръце върху бликащия разрез на гърлото си, докато кръвта му изтича пулсираща, топла и мокра, а Чъкито гледа и чака устните на Том да пресъхнат. „Завърти се, трябва да се завъртиш, за...“

Опита се, наистина. Но две неща се случиха в бърза последователност като два светкавични удара. Първото беше друсване на десния му ботуш върху скрит камък. Том се препъна, десният му крак се сгъна в коляното. Чъкито го държеше толкова ниско около кръста, че лекото запъване щеше да е достатъчно да нагласи краката си и да избута гърдите на Том по останалия път надолу. Но той се опитваше да се претърколи и докато Чъкито беше добро, даже доста добро и знаеше как да предвижда и да се бие, то Том все още стискаше глока в лявата си ръка.

Пистолетът, нейният пистолет, му спаси живота, не защото можеше да стреля или да го използва като сопа, а защото ръката му беше стегната в смъртна хватка, а стегнатият юмрук е по-силен от отворената празна ръка.

Лявата ръка на Том прониза снега. Юмрукът му удържа, лакътят му не се сгърчи и китката му не се счупи. Болеше адски, електрически искри болка разтърсиха костта. Сумтейки, той застави ръцете си да останат изпънати, твърди като тръби. За част от секундата удържаше себе си и Чъкито на тръпнещите си ръце, а гърдите му се повдигнаха на стъпка от снега.

После моментът се изплъзна и Том вече се стягаше и мислеше: „Имам само един удар“.

Свивайки лявото коляно към гърдите си, той се изви, а после изстреля крака си обратно толкова силно и бързо, колкото можа, влагайки цялата си сила в единичен ожесточен ритник. Усети, когато ботушът направи контакт, по разтърсването в хълбока си и разбра, че беше улучил лявото бедро на Чъкито високо над коляното.

Беше перфектен, невероятно щастлив удар. С рев Чъкито се сгърчи вляво. Том прехвърли тежестта си и се хвърли надясно, избутвайки се с по-силния си ляв крак, като се бореше срещу засмукването на дълбокия сняг, докато се извърташе.

И все още държеше глока. В друго време и на друго място можеше да го е запокитил. Оръжието беше безполезно, докато пръстите можеха да стискат, да дерат и да изваждат очи. Но ако пистолетът се измъкнеше от него, да кажем, ако Чъкито го хванеше, с достатъчно натиск на замръзналия спусък той можеше просто да гръмне. Том не можеше да рискува. От друга страна, ако го хвърлеше, Чъкито можеше да тръгне след него. Да го остави да опита, можеше да е умно, начин да отклони вниманието му, така че Том да има време да удари с кабара. Все пак един нож никога не свършва патроните.

Но не можеше да го направи, не можеше да се накара да пусне глока. Този пистолет току-що беше спасил живота му. Беше поличба, знак, сякаш Алекс се бореше до него. Можеше да я усети във вкуса на адреналин по езика си, в кръвта, която тътнеше из вените му. Затова той задържа оръжието - и нея, - докато дърпаше ножа от калъфа му.

,Добре, хайде!“ Погледът му обходи обсипаната с натрошен камък плоскост. За един объркващ момент си помисли, че Чъкито беше заминало. Беше възможно. Един удар, засегнал перонеалния нерв над коляното, би могъл да извади от строя враг за време от порядъка на между половин и пет минути. Може би знаеше, че няма шанс, или се беше уплашило лесно. Но, боже, ако беше отишло да доведе на помощ приятелите си или още по- лошо - ако приятелите на Чъкито бяха вече тук, най- добре беше да си среже сам гърлото и да им спести грижите. Може би можеше да свали двама или трима, но без прилично оръжие...

„Чакай, бравото!“ Но пушката беше зад него, до раницата му и до онази шека, и той не искаше да рискува да надзърне. Освен това просто не вярваше, че Чъкито е изчезнало толкова бързо. „Е, къде е?“ Обезумял от паниката, която започваше да се катери по гръбнака му, той хвърли поглед на запад към гората. Щеше да мине поне още час, преди да се стъмни напълно, и засега имаше достатъчно рубинена светлина, но дългите сенки вече караха снега да посивява. И все пак... той беше сигурен, че в края на тези очукани дървета нещо помръдна. „Някой друг ли има там?“

Шъткащ звук отдясно на него, а после тихо изскърцване - звукът на заледен сняг, смачкан от натиск. Докато се извърташе, той осъзна какъв късмет имаше, че още беше жив.

Чъкито беше там, на снега, съвземаше се. То се беше стягало тихо през цялото време. Сега се беше изправило на крака, но през страха и объркването на Том му изглеждаше сякаш самият сняг беше приел човешка форма. Белият камуфлаж на Чъкито беше най-добрият, който беше виждал. Дори ботушите бяха обшити с бяло. Някъде по пътя бялата скиорска маска беше паднала. И вместо само тъмните монети на очите, които изглеждаха странно, Том видя устните му, извити в озъбване, и кафявата змия на плитка.

Защото това беше тя - на приблизително същата възраст като Алекс, но много по-висока и по-мускулеста. Той все пак беше по-тежък от нея, но предимството от височината му го нямаше, а тя беше бърз и добър боец.

И да, той имаше нож.

А Чъкито имаше два.

31

Гарваните не дойдоха към Ели. Вместо това се отдръпнаха от пътя и, както бяха сторили преди. Веднъж излязла от къщата и слязла долу, тя нагази сред килима от гарвани, мина покрай рампата и стигна до мястото, където тя се събираше с плъзгащите се врати. Нищо не знаеше за геометрията, но точката, в която рампата беше свързана с входа, беше над главата и. На последния и преглед педиатърът беше казал, че е средна на ръст: „Метър и двайсет и два сантиметра. Има още много да растеш в обувките си“. Каквото и да значеше това. Но Ели смяташе, че това, което беше намислила, щеше нистина да се получи.

Съкрати времето, което и беше необходимо, за да стигне до коня, от петнайсет на пет минути с тичане, но започна да усеща бодежи отстрани. Въпреки това и беше много студено и тя трепереше, докато потта между лопатките и и по лицето и моментално започна да попива.

-      Д-добре - каза тя на кобилата. Пръстите и трепереха, докато отвързваше повода. Лицето и беше ледено, а устните вкочанени. - Х-хайде, момиче! - Но Бела не искаше и да чуе. Запъвайки се, конят изпръхтя шумно и заби копита. - Моля те!

Ели изпъшка. Хващайки юздата, тя се опита да отпусне тежестта си. Животното оголи устни над жълтите си зъби и се извъртя в опит да захапе, докато приготвяше задното си копито за един бърз и решителен ритник. Дишайки тежко, Ели дръпна ръка точно в този момент и зъбите на коня щракнаха във въздуха. Успя да избегне и копитото, което профуча покрай главата и и заора в пластмасовата кофа. Кофата излетя към дърветата и въдиците се разпиляха по пътя и. По-тежкият свредел профуча в пълен кръг като пумпал по игрална дъска.

-      Спокойно, спокойно! - каза Ели. Събирайки цялата си смелост, тя се стрелна, хвана дръжката на свредела и успя да го издърпа обратно, преди Бела да си пореже някой крак. - Успокой се! Съжалявам, ясно?

Това беше лошо. Без кобилата щеше да се наложи или да чака, или да върви, а и двете не вършеха работа. „Забавих се твърде дълго, губим време.“ Беше ядосана, нетърпението бодеше кожата и толкова силно, че и се искаше да я обели, но се насили да почака, докато Бела тъпчеше и пухтеше. Трябваше да се справи с това. Зъбите и задъвкаха вътрешната страна на бузата. Как се успокоява кон? „Юздите са спирачки. Спираш беглец, като издърпваш главата.“ Но затова трябваше да е върху коня, а пък и кобилата не се опитваше да избяга. Проблемът беше, че глупавото добиче не искаше да тръгне. „Трябва да има начин да хвана главата и обаче.“ Замисли се за това, което знаеше за уплашените коне. Съвсем малко. Но имаше една книга... „Флика“? Не - „Черният красавец“. Пожарът. „Джеймс връзва шал около очите на Черния красавец.“

Ръката и се плъзна към врата. Беше оставила палтото на Крис, но беше запазила шалчето и вълнената наметка. Внимателно и бавно разви връзките, после надипли наметката и гънките на шала.

-      Добре, момиче - каза тя, като се движеше много по-бавно, отколкото и се искаше. Кобилата трепереше и можеше да се види как кожата и потрепва. Когато отново хвана оглавника на животното, Ели устоя на порива да дръпне или да направи нещо друго, освен да погали врата му. - Спокойно! - каза тя. Кобилата ритна и пусна една дълга и шумна конска пръдня. Ели продължи да я гали и да нарежда: - Всичко е наред, няма проблем, всичко е наред. - Когато конят се поуспокои и вече не тъпчеше с копито, Ели измъкна бавно шала, като помисли за секунда: „Само гледай! Това става само в книгите“. После се пресегна и обви шала около очите на Бела.

За нейно учудване кобилата не започна да тупа с копито и дори не помръдна. Ели можеше да види как напрежението се накъдря, а след това се оттича от мощните плешки на коня. Все още говорейки глупости, тя завърза шала леко под челюстта на коня.

-      Добре, да вървим! - каза тя, внимателно събирайки юздите и стягайки се за дръпването, което Бела със сигурност щеше да опита. Конят наистина дръпна, но само веднъж.

Това, реши Ели, беше добра поличба.

След пет минути механичното тракане от човките на гарваните се процеди през дърветата. Ушите на Бела щръкнаха, насочвайки се към звука като радарни чинии, които търсят извънземен сигнал.

„Не скачай, моля те, не се плаши!“ Ели задържа дъха си, но после си помисли, че ако тя не се уплаши, конят вероятно също ще остане спокоен. Гарваните се разделиха както преди - като вълни, отдръпващи се от брега. Ели поведе коня чак до мястото, където рампата се свързваше с вратата, и усети прилив на въодушевление. Седлото и беше наравно с рампата в най-високата и точка.

„Ще се получи.“ Прехвърляйки юздите през главата на коня, така че да увиснат на рога, тя изтича по рампата. Вратата се оплака и това накара Бела да извърне глава, но Ели вече влизаше вътре, където Мина, тупкаща с опашка, чакаше търпеливо. „Трябва.“

Вече обратно в къщата Ели отдели няколко секунди, за да долепи ухо до гърдите на Крие. Сърцето му подскачаше с глухо туп... пауза... туп... пауза... туп... Боже, това беше наистина бавно. Искаше и се да знае дали това е хубаво, или лошо, но реши, че дори редките удари са по- добре от никакви. Очите на Крис все още блуждаеха, но той вече дишаше по-леко, без да пъшка, а кожата му беше по-розова.

„Ще го влача.“ Беше решила. Грабвайки възглавниците от другите тела, тя измери с очи Крис и прецени мястото, на което той щеше да падне, после ги подреди в зоната за приземяване. Отърсвайки два от конопените чувала, тя ги постла върху възглавниците, след това се покатери обратно при момчето, подпря се на колене, пъхна ръце под мишниците му и го повдигна към себе си. Ръцете му бяха тежки, но отпуснати и висяха като краката на умрял паяк. Главата на Крис се обърна, после се отпусна и тя успя да види бавното, но стабилно туптене на вената на врата му. Петната под очите му сега бяха не толкова сиви, а по-скоро сини.

-      Добре - каза тя и го задърпа към края на палета на пресекулки, премествайки го, както изглеждаше, сантиметър по сантиметър, опипвайки с крак за момента, в който ботушът щеше да премине края на палета. Крис беше много по-тежък, отколкото бе очаквала, и тя се изпоти. Дъхът и излизаше на грубо пъхтене. Размахваща опашка за насърчение, Мина гледаше как Ели се придвижва заднишком към края с още едно силно дръпване...

Десният и крак се стрелна в празния въздух. Задъхана, тя усети как се накланя, когато тежестта на Крис се прехвърли върху гърдите и. Лявото и коляно, все още сгънато, за да го подкрепя, пламна с внезапна разкъсваща болка, когато тя се катурна странично от палета. Ели падна тежко по гръб върху възглавниците, под странен ъгъл като балерина, която прави много лош шпагат. Ударът изкара въздуха от дробовете и, а болката се втурна към слабините и. Крис тежеше твърде много върху гърдите и и се беше свил надве, въпреки че вече беше предимно извън палета, а краката му бяха леко сгънати в колената. Извъртайки се изпод него, тя запъна ботуши и се опита да стане. Лявото и коляно пищеше от болка, но тя все още можеше да се подпира на него и това беше важното.

,Добре, бързо, бързо!“ Издърпвайки краката на Крис по останалия път, тя го настани на конопената шейна и подпъхна останалите чували и палтото си около тялото му. После отиде при главата му, сграбчи краищата на платното и дръпна, като напъна с пълна сила. Той не помръдна много, но платното издаде един шъткащ звук, сякаш буксуваше по камъка, и не щеш ли главата му беше на петнайсет сантиметра по-близо до плъзгащата се врата, отколкото беше само преди секунда. Пухтейки и сумтейки, с ботуши, тупащи по камъка, и с Мина до нея, Ели го изтегли чак до вратата, която този път беше оставила отворена. Гарваните се бяха събрали на края, но се отдръпнаха като черен въртоп, когато тя плъзна платното на снега. Тук влаченето стана дори по-лесно. Докато теглеше Крис наляво към Бела, тя огледа седлото. ,Добре, плъзни го колкото можеш по-близо, после го претърколи по корем и ще трябва само да бутнеш, за да преметнеш гърдите му през седлото...“

Сякаш някой някъде беше щракнал копче: гарваните станаха напълно неподвижни и тихи. Рязка тишина, сякаш някакъв саундтрак внезапно е спрял. „Какво?“ За секунда Ели дори си помисли, че нещо се беше случило с ушите и. Но тогава чу пъхтенето на Мина, собствените си дрезгави вдишвания и тежкото бумтене на сърцето си. „О-хо!“ Фините косъмчета по врата и настръхнаха. Все още беше клекнала, но пусна платното и се изправи. Под ботушите и снегът изпусна тънки тревожни изскьрцвания. В своя пашкул от платно Крис издаде нисък стон.

Като един гарваните се вдигнаха в огромна тиха буря и полетяха във вихрен облак далеч от снега и от къщата на смъртта. Това толкова и заприлича на деня, в който всичко умря, че Ели вдигна ръце към главата си и изкрещя:

-      Не, не, не отново!

Не можа да се възпре. Но нямаше взрив от болка в главата и. „Значи не е това.“ С широко отворени очи тя отметна коса назад и проследи оттеглянето на гарваните. „Тогава какво? Какво би могло...“

До нея Мина започна да ръмжи дълбоко, един звук, който премина в озъбване.

„О... - Умът и не можа да изписка това „не“. С блъскащо в ребрата си сърце Ели прехвърли поглед от небето и от тези утихнали птици надолу към снега и към гората. - О, боже, много съм загазила!“

Защото там, в сечището, и в началото на пътеката, която щеше да отведе нея и Крис от къщата на смъртта към безопасността, стоеше едно момиче.

32

Тези ножове бяха истинска беля. Глокът в ръката му нямаше да стреля. Нито пък игълът. Бравото беше извън обхвата му. Том мислеше за сребърния проблясък в дърветата и се чудеше още колко Чъкита бяха там с готови ножове и какво чакаха. Освен ако това не беше просто начинът, по който те правеха нещата. Изпращат първо един нападател, после друг, за да уморят противника, а след това всички се струпват за убийството му като вълци.

За първи път се зачуди колко дълго беше чакало това момиче, колко време го беше гледало. Беше стоял на снега, изложен за... колко? За половин час? Поне за толкова. И през по-голямата част от това време той не присъстваше, беше твърде погълнат от видения, от спомени и от маниакалния трепет на нещо, толкова близко до лудостта, че би било много по-умно и лесно да го беше премахнала още тогава.

„Но тя иска да се бие.“ Беше отново на крака и, боже, беше се възстановила бързо. Страх заледи гърлото му. Тя не искаше просто да го убие. Имаше ножове, а се беше забила право в него. Трябваше вече да е мъртъв. Като си помислеше, тя вероятно можеше да се справи с пушка или с пистолет съвсем добре. Но момичето преследваше тръпката, забавлението от убийството. Кръвта.

„Има нещо нередно в нея, нещо различно.“ Тъй като тя беше Чъки, това беше омаловажаване. „Очите и. Има нещо в тях. Цветът... твърде тъмен е.“ Но тя беше толкова далеч, че той не беше сигурен, и това беше достатъчно, благодаря.

„Забрави лицето! Концентрирай се! Не губи от поглед ножовете!“ Том гледаше как тя започва да обикаля в кръг много бавно, движейки се внимателно от ляво надясно и, Исусе, не потъваше много. Той се обърна, влачейки крака, като не я изпускаше от поглед. Усети преместването на нестабилен камък под ботушите си и мрачно осъзна, че тя компенсира неговия по-дълъг обсег, като го кара да протяга ръката си по-далеч и извън целта. Том не знаеше какви точно са нейните ножове, но изглеждаха зли - от посребрена стомана, дълги и тънки, единично заострени, с много лек намек за извивка. Бяха истински бойни ножове, направени да режат и да секат. Те вече бяха в движение, косяха напред-назад, проблясвайки на залязващото слънце, а той се затрудняваше да следи движенията и на двете. Когато светлината станеше по-лоша, щеше да стане по-трудно. Стига да издържеше толкова дълго. Реши, че ще свърши доста бързо. Тя нямаше нужда от убийствена атака. Трябваше само да го среже няколко пъти, а после да отстъпи и да го чака да отслабне достатъчно или да му изтече кръвта.

Всеки войник знаеше бойните техники, как да се бори и как да убива, а част от основното обучение беше курсът с щик. Действителността беше много по-проста. Оцеляваше този, който успееше да удържи нападателя, докато приятелите му пристигнеха с пушки. За разлика от момчетата от Специалните сили и от Секретните операции, които бяха много добри в ръкопашния бой, Том знаеше само основните техники на боя с нож: „Покривай средата, защитавай лицето и врата, отклонявай с лявата ръка, мушкай силно и бързо, използвай тежестта си“. Ако можеше да се приближи до нея, щеше да успее да посече лицето и. Даже още по-добре - да пореже челото и и да остави кръвта да потече в очите и и да я заслепи. Но знаеше, че не е достатьчно добър за нещо такова. Ако се хвърлеше към нея, вероятно щеше да се набоде на ножовете и и да свърши нейната работа.

Едно беше сигурно обаче. Нямаше никаква причина да стиска глока. Ръцете му трябваха свободни. Но вместо да пусне оръжието на снега - умният ход, - Том направи нещо невероятно тъпо. Извивайки тялото си под ъгъл и задържайки ножа насочен към главата и, той пъхна лявата си ръка под разкопчаната парка, за да затъкне оръжието на кръста си...

И това леко движение беше всичко. Не беше съсредоточен и тя го знаеше. Видя я как се понесе напред ниско като бяла мъгла. Реакцията му беше непохватна, залитна тромаво, когато се опита да отстъпи назад. Дясната и ръка, която беше по-близо, замахна отвисоко. Той ахна, опита се да измъкне обратно лявата си ръка, за да парира удара, но твърде кьсно. Видя свиването на лакътя и, отчете маневрата.

Внезапно тя вече беше там, извивайки се под дясната му ръка, избягвайки ножа му. Острието и проблясна, сребърният му език срещу ребрата му - едно, две, три, зип-зип-зип. Не можеше да го проследи, изобщо не виждаше ножа, но на третото замахване почувства близва- нето на студа, когато дрехите му се разпраха, а после и едно злобно порване, което остави огнена линия през оголения му корем. Преглъщайки крясък, той се изви и се опита да се издърпа извън обсега и, но тя вече се изтегляше назад. Залязващото слънце окъпа кожата и в наситено червено като кръвта, бликаща от раната на корема му. Можеше да усети сълзенето и - топло и обилно.

„Тя можеше да ме убие.“ Студена пот се стече по лицето му, когато тя започна да обикаля в кръг отново с балетна стъпка, а ножовете и продължаваха хипнотичното си движение напред-назад. „Бях неин без съмнение.“ Лек тласък, извиване и тя можеше да гледа как кръвта му изтича. „Играе си. Иска да стане бавно.“ Пухтейки, той притисна лявата си ръка към талията. Бавен поток кръв беше започнал да си пробива път над хълбоците му и да капе на снега. Това нямаше да го убие, но ако го порежеше още твърде много пъти или ако решеше да натисне само малко повече, да го отвори и червата му да се изсипят, той никога нямаше да се задържи. „Трябва да направя нещо...“

Тя се размърда отново. Движеше се леко въпреки снега. Тръгна бързо напред, мушкайки с дясната си ръка. Действайки единствено по инстинкт, той се опита да я блокира със собствения си нож, което значеше, че трябва да се извие наляво. Докато тя изтегли забиването в перфектно изчислен финт, той осъзна твърде късно, че не само дясната му страна е изложена, но и че е изпуснал от око ножа в лявата и ръка. „Мамка му!“ Опита се да се поправи и да се обърне, но тя беше толкова дяволски бърза. Ножът и прокара срез от дясното му бедро чак до гърдите.

Този път от устата му изскочи вик на болка. Превит надве, той се опита да предпази торса си - глупаво, глупаво, глупаво! Това докара лицето му в зоната на замаха и, а тя беше вече там, ножът свистеше към главата му.

Това, което стана след това, беше просто рефлекс. Разгъвайки се, Том замахна с лявата ръка, за да се защити... и проклет да беше, ако глокът не беше още в ръката му.

Тя прецени траекторията му и се опита да се измъкне, но закъсня с част от секундата. Твърдата дръжка цапна носа и. Стана много бързо. Той не знаеше, че е улучил, докато главата и не отскочи назад. Яркочервен лигавник се запени по брадичката и гърдите и. Тя залитна, загубила равновесие, и изтръска глава като ранено куче, а кръвта и се разлетя на пръски.

„Хайде, хайде, мърдай, мърдай!“ Тя беше на по-малко от шест метра, когато той се хвърли напред. Беше решил, че, така или иначе, го превъзхождаше и щеше да го убие, ако я оставеше да диктува боя. Така че трябваше да се задвижи, трябваше да влезе отблизо, да се пребори със страха си и да овладее положението.

С рев той скъси разстоянието с три големи крачки. Тя изръмжа, а лицето и се сгърчи от ярост, заби крака в снега, за да отклони удара му с лявата си ръка и да го прободе с дясната, но обсегът му беше по-голям и поне този път Том направи правилното движение в точния момент.

Падайки на лявото си коляно, той вдигна лявата си ръка и изби ножа и настрани, а после заби кабара в корема и с всичка сила. Усети как острието проби дебела подплата и дрехи. За една ужасна секунда си помисли, че тя или има много пластове дрехи, или дори жилетка от кевлар. Но после усети как отскача, чу писъка и, почувства допира с плът и мускул.

Смъквайки десния си лакът, Том завъртя ножа, разкъса дрехите и нещо много по-пльтно и влажно. Все още пищяща, тя се изви назад в опит да се измъкне. Ножът отскочи в ръката му, когато назъбеният край закачи плат и много вероятно черва. Сега имаше две възможности и само две. Да продължи напред, да се възползва от предимството си и да я бутне по гръб в снега. Да я удуши до смърт и да удря черепа и с глока, а може би дори да вземе един от нейните ножове.

Или да пусне глока и да отиде за бравото.

Метна пистолета настрани. Не проследи движението му. После или щеше да го намери, или щеше да е мъртъв. Стискайки парката и, той я дръпна близо като любовница, напъна с всичка сила и заби ножа си в нея колкото можа по-бързо и по-набътре.

Тя отново изпищя. Ножовете и проблеснаха, той се наведе и сви главата и врата си. Единият нож. Вторият не. Първо парката, а след това и плътта на лявата му предмишница се разкъсаха за миг. Ревящ от болка и все още държащ я близо, той натисна с кабара още по- дълбоко, все едно Чъкито беше парче телешко, набучено на шиш за кебап. Кръвта от раните им се смесваше и той долавяше натрапчивата миризма на желязо. Стомахът му беше станал хлъзгав, гърдите и лявата му ръка бяха мокри. Преди тя да успее да замахне нагоре, той я избута силно. Тя отлетя поне на три метра и се срина като отпуснат вързоп. Ножовете излетяха от ръцете и и пробляснаха в снега, който първоначално изглеждаше розов, а после яркочервен, след като кръвта преля от корема и и се разля отстрани.

За всеки или всичко друго това щеше да бъде краят. Само във филмите лошият може да извади ножа от корема си и да те нападне с него. В истинския живот този малък номер никога не минаваше добре и не само защото болеше адски. Изваждането на ножа или на което и да било пробождащо оръжие беше чудесен начин да ускориш смъртта. Ножът може да среже артерия, но може да бъде и тапа. Издърпваш го и гледаш как кръвта го следва. А ако ножът беше назъбен като неговия кабар, ставаше още по-лошо. Зъбците се закачаха. Това беше целта. В допълнение към кървенето, което си беше само по себе си лошо, щом ставаше дума за коремни рани, беше напълно възможно да издърпаш и нанизани като наденици черва в същото време. Взводният медик веднъж му беше казал да си представи как някой обелва кожата на лицето му, а след това да го умножи поне по един милиард. Да си избодеш очите, би боляло по-малко, отколкото да си изтръгнеш сам вътрешностите. Такава болка би ти се искало да можеше да те убие.

Но това... нещо? Изглежда, не усещаше болка, не за дълго. Виж колко бързо се беше съвзело от онзи ритник! Сега Том зашеметен гледаше как тя обвива ръце около дръжката на кабара. Дори такова леко побутване на острието причиняваше болка - той можеше да го види в трепването на кървящите и ноздри, в стегнатата гримаса, в напрягането на врата, в извивката на гърба и.

„Боже мой!“ Какво беше това? Не можеше да е подивяло Чъки, освен ако нямаше разлика между новите Чъките, които се променяха сега, и тези, които се бяха променили веднага. Дивите не бяха организирани. Тя бяха луди. Не можеха да планират. Неговият приятел Джим не беше нищо повече от бясно животно. Значи това момиче беше нещо ново и различно. Почти имунизирано към болка и безстрашно до лудост. Умно. Машина за убиване. „Аз съм виждал това и преди, но къде?“

Тя дръпна...

И тогава, за ужас на Том... кабарът помръдна.

33

Ели се беше вцепенила. Вътрешностите и омекнаха, коленете и започнаха да треперят. Когато преглътна, чу остро пукане в гърлото си. „Пушката ми къде е?“ Не смееше да свали очи от момичето и да погледне, но не си спомняше да беше взела пушката, когато отиде за Бела. „Това значи, че е зад мен, все още в къщата на смъртта.“ Момичето само гледаше, което беше добре, зашото оставяше на Ели малко място да диша. „Освен ако няма други, които обикалят наоколо.“ Ръмженето на Мина беше преминало в широко озъбване и Ели рискува да плъзне очи надолу за бърз поглед. Вниманието на кучето беше заковано върху момичето. Значи или беше само тази човекоядка, или ако имаше други, те бяха достатъчно далеч, за да не може Мина да ги подуши. Ели видя също, че ноздрите на Бела се бяха разширили, кобилата рязко тръсна глава, когато подуши човекоядката. „Не, не, не, моля те, не бягай, глупав кон! Само чакай, чакай!“

Момичето чакаше нещо. Ели усещаше, че това е така, без да разбира защо. Погледът и пробяга по мръсната оплетена коса, която беше замръзнала там, където висеше под шапка, някога с цвят на сметана, но сега мръсно-сива. Не можеше да каже какъв цвят е била оцапаната и парка, но от врата на човекоядката висеше опашка от шал в цвят на лайм.

Този шал... Ели се замисли за момент за езерото, когато всички гарвани бяха излетели. „Този сняг, полюшването на кедъра и проблясъкът с цвят на лайм, който мислех, че е от бор...“ Момичето е било там. Беше гледала през цялото време, беше ги проследила, като се беше държала по посока на вятъра, за да не може Мина да я надуши? „Умно.“ Но защо да се показва сега? Защо не беше почакала още малко?

„Може би знае, че няма да има друга възможност.“ Тясното лице на момичето беше цялото в ъгли и сенки. Бузите му бяха хлътнали, а очите - потънали дълбоко в гнездата си. „Тя умира от глад, толкова е гладна, че не е могла да почака още една секунда.“

Но момичето не се държеше както трябва. Човекоядците се нахвърляха с огнестрелни оръжия, ножове, голи зъби, ръце. Нокти. Всички го правеха - устройваха засади, изскачаха от гората. Може би щяха да се покажат, след като я обградят, това се беше случило с Илай и сестра му, но това момиче беше самичко и само гледаше. На снега до краката и Крис изстена.

„Трябва да се махам оттук. Защо се мотая още? - Тя пъшкаше, част от ума и се вихреше в писък: - Бягай, бягай, бягай в къщата на смъртта! Затвори вратата, за да не може да влезе! - Тя можеше да го направи, да грабне Мина... - Ами Бела? Ами Бела? Ще бъде ли всичко наред с нея? - Да влезе вътре, да си вземе пушката и после да чака, да чака, да чака като заек в дупката си Илай и Джейдън да я намерят. Но Крис? Ами Крис? - Тя ще го убие, тя ще го изяде и...“

„Не можеш да позволиш това да се случи - беше малкото гласче от килера. - Мисли, Ели! Мисли, мисли, мисли! Тя наблюдава, не се движи.“

-      Защото чака другите - гласът и беше треперлив, хрипкав и тих, сякаш беше яхнал влакчето към истерията. Ако се оставеше, нямаше да може да се спре и щеше да затъне в паника. От другата страна на сечището главата на момичето се вирна, кривна се малко при звука на гласа и така, както Мина правеше, когато беше озадачена. - Знае, че не може сама да мине покрай Мина.

„Не дишай толкова бързо! Чуй се какво каза! Ако това е истина, значи все още имаш време.“

-      Ами ако не е?

„Мина ще те защити - гласът от килера беше много търпелив. Като дядо Джак, когато каза, че да, животът не беше честен, но не, нямаше полза от омразата. - Тя има зъби, знаеш.“

-      Това шега ли е? - изписка тя, после помисли: „О, и ако това не е тъпо!“. Но гласът от килера имаше право. Трябваше ли да вземе пушката?

„Не оставяй Крис!“ - не беше сигурна кой беше това, гласът от килера или нейният собствен, но знаеше, че е прав. Само трябваше да запази хладнокръвие, да остане спокойна като Алекс и Том. Нужни и бяха всички късчета самоконтрол, за да обърне гръб, но не можеше едновременно да претърколи Крис по корем, да го издърпа върху седлото и да гледа момичето.

-      Не и позволявай да ме пипне, Мина! - каза тя с писклив, уплашен глас.

Ели се наведе, пъхна ръце отстрани на Крис и повдигна - жалко бутане, защото силата и почти се стопи, както и гласът и. Крис беше голям, а тя беше такъв изтърсак. „Хайде, не бъди такова момиче!“ Но трябваше да опита два пъти, преди Крис да се преобърне по корем. Платното се плъзна, разкривайки бяло бедро и част от дупето му.

-      До-бре-е-е - изпя тя, мислейки, че никога не е виждала толкова много от момче no moзu начин. Затъкна торбите обратно на място колкото можа. - О, Алекс, о, Алекс, о, Т-том...

Забила ботуши, Ели стисна платното и издърпа Крис чак до края на рампата, толкова близо, че ръцете му увиснаха. Скочи долу, приготви се да чуе хрущенето на снега, ако момичето нападнеше, и се метна на Бела. После закачи левия си крак в стремето и заби петата на десния в рампата. Недоволен, конят се опита да отстъпи встрани.

-      Не, не, не, хайде! - Тя дръпна дясната юзда, за да обърне главата на кобилата. После се пресегна, хвана ръцете на Крис над лактите и затегли. - Тате, помагай! - каза тя, когато главата на Крис мина над седлото. - О, тате, тате, тате! - Продължи да дърпа, като използваше ботуша си, за да държи коня на място, докато издърпваше момчето върху седлото, прокарвайки ръце отстрани по тялото му, докато не го намести върху плешките на Бела. Раменете му висяха като твърде дълго одеяло.

Това сигурно беше достатъчно. За кратък момент се замисли за пушката, която все още беше вътре в къщата на смъртта, и се зачуди дали трябваше да затвори плъзгащата се врата. Хана щеше наистина да се ядоса, ако това момиче и неговите приятели влезеха вътре да похапнат. „По дяволите! Ще измъкна Крис оттук.“ Вдиша дълбоко и убеди Бела да се обърне. На седлото тялото на Крис се отмести, но не изпадна. Момичето беше точно там, където и преди - нито по-близо, нито по-далеч.

-      Мина, приготви се, момиче! - пръстите на Ели трепереха. Тя развърза шала на Бела, но не го махна. Прехвърляйки юздите в лявата си ръка, Ели се наведе напред през Крис и постави лакти от дясната му страна, за да задържи тялото му на място. Тогава с бързо движение на китката свали шала. - Мина! - В същия момент тя срита рязко коня, който се опитваше да се изправи на задни крака. - Мина, марш! Свободно!

Озъбено, кучето скочи от рампата в мига, в който Бела се приземи на крака с разтърсващ гръбнака трясък и хукна. Дъхът на Ели заседна в гърлото и и тя се друсна тежко на седлото. Тялото на Крис се разтърси и започна да се плъзга. „Не, не, не!“ Тя заби лакти толкова здраво, че усети ребрата му. „Дръж се, дръж се, дръж се!“ Можеше да види лицето на момичето отпред, което внезапно се стегна, гладният поглед бързо се смени с учудване, а после със страх. Момичето отскочи встрани, сякаш тайфун от мръсна коса и шал с цвят на лайм, когато Бела профуча покрай него. След това вече се бяха отдалечили достатъчно. Кобилата разриваше снега, Мина бягаше отзад, а дърветата се скриваха във вихрушка от снежинки, докато те препускаха с грохот по пътеката.

Протегнала врат, Ели хвърли бърз поглед назад. Човекоядката не тичаше след тях, нито се беше хвърлила по пътеката с приятелчетата си. Вместо това просто стоеше там и за Ели не изглеждаше дори смътно опасна. Единственото, което видя, беше едно жалко, самотно и парцаливо подобно на плашило момиче със зелен шал и за момент дори се зачуди дали то не бе някак различно. Но после Бела кривна вдясно и момичето изчезна.

„В безопасност, ние сме в безопасност! - мисълта порази Ели като пълната сила на слънцето, което внезапно прорязва облаците. - Успяхме! Аз, Мина и Бела, ние наистина успяхме.“ И то съвсем сами, без Илай, без Джейдън, без никой друг освен нея, Мина и коня и. Искаше и се да разкаже на тате и на дядо Джак всичко. Искаше и се да разкаже на Алекс и на Том. Искаше и се толкова силно, че можеше да усети историята в устата си, всяка дума, всяка сричка.

„Липсвате ми.“ Очите и запариха и след секунда усети как една сълза се спуска по лицето и. Или може би беше заради ледения вятър. Все едно. Поне веднъж всичко беше наред. Беше добър плач.

„Да - каза гласът от килера, - стига да не паднеш.“

-      О, замълчи! - Смехът и беше треперлив и малко слаб, когато тя прегърна Крис още по-плътно. „Дръж се, Крис! Всичко ще бъде наред, намерих те.“ И тогава Ели започна да припява, а сърцето и подскачаше с всяко надигане на копитата на Бела: - Намерих те, Крис. Намерих те, намерих те, намерих те.

34

„Тя ще ме пипне. - Ужасът на Том се втвърди в мрачна убеденост, когато момичето дръпна и ножът, зацапан с кръвта на Чъкито, започна да излиза сантиметър по сантиметър. - Тя ще го измъкне след пет секунди.“ Трябваше да стигне до бравото - последното му оръжие, единственото, което можеше да свърши работа. Ако тя отново се приближеше, той не мислеше, че ще може да я спре. Олюлявайки се на дясното си стъпало, Том се обърна и тръгна със странно клатушкане през сняг и отломки. Раницата му изглеждаше невъзможно далеч, а бравото още на километър отвъд нея и се отдалечаваше като при някакъв трик на камера. Той мислеше, че се движи бързо, но зрението му се замъгляваше с всяка стъпка, а главата му започна да се издува. Все още губеше твърде много кръв. Гърдите му бяха лепкави и мокри. Съсирена кръв охлаждаше хълбоците му. „Продължавай да се движиш, не припадай, не се проваляй!“

Отпред камъните, които маркираха гроба на момчето Чъки, приеха застрашителни размери и изпълниха зрението му. Залитайки към скалите, той едва не падна, но се подпря с дясната си ръка. Люшкаше се, но вече можеше да види раницата си, а зад нея и бравото. Когато се наклони покрай отворения окоп, ботушът му перна онзи камък топор, който беше използвал, за да размаже замръзналото Чъки на парчета, и Том се препъна. Вече напълно загубил равновесие, той се завъртя в полукръг и се помъчи да остане на крака. Но не можа и разбра, че пада.

Тя беше там. Идваше към него и порейки снега, му се нахвърли. Ударът беше като с чук върху гръдната му кост. Ужасен заряд, който Том почувства чак до гръбнака. Въздухът му изхвръкна със свистене. Наясно бе, че е повален, и падаше право назад, дробовете му горяха, а електрическият шок от удара си пробиваше път към мозъка му. През сивата мъгла, която минаваше за негово зрение, той видя как момичето се изправи, почувства капките от кръвта и по бузата си и твърдия натиск на коленете и, когато тя притисна раменете му. Пихтията, която беше оставил от онова мъртво Чъки, беше отляво и той видя как главата и трепва в тази посока, щом игълът проблесна на залязващото слънце.

За една откачена секунда той искаше да изкрещи: „Вдигни игъла, вдигни го, вдигни го, вдигни го, стреляй, стреляй!“. Беше самоубийствена мисъл, беше лудост, но тя беше върху него, а той беше отчаян, нямаше никаква друга възможност. Игълът нямаше да работи, щеше да се разпадне в ръцете и. Нямаше да я убие - това също ставаше само във филмите, - но ако тя опиташе и оръжието пръснеше шрапнели и куршуми, това можеше да му даде още малко време. Защото той нямаше нищо друго - нито въздух, нито оръжия. Бяха му останали много малко сили и нямаше никакви възможности.

За съжаление, пистолетът или не беше в неин стил, или не беше краят, който си беше наумила за него. Озъбена, тя притисна лявата си ръка под брадичката му. Мускулите на врата му инстинктивно се стегнаха, борейки се с безмилостния натиск. Той се опита да я отхвърли, но въпреки камъните дълбокият сняг не му даде предимство. Беше потънал толкова дълбоко, че бедрата и краката му бяха над него. Бореше се за живота си от еквивалента на вана. Вдигни някого за глезените и той няма да може да държи главата си над водата. Дръж го достатъчно дълго и ще се удави. Така че тя имаше избор: да го натисне дълбоко в снега и да чака да се задуши или да му изтръгне гръкляна. Той не можеше да се бори с нея вечно. Тя го беше яхнала, центърът на тежестта и беше точно върху гърдите му и ако той се предадеше...

„Ако се предам.“ Не точно мисъл. По-скоро нещо като последно ахване. Всичко стана наведнъж. Той спря да блъска и остави раменете си да хлътнат, а врата си да се протегне. Усети как коленете и се запънаха, когато тя започна да се плъзга, а центърът на тежестта и се промени. Загубила равновесие, тя се люшна напред.

-      А-А-А!!! - изпищя той, без да осъзнава дори, че писъкът е в устата му, докато не излетя оттам, а след това той вече се надигаше. Дланта на дясната му ръка, която се беше закачила в парката и, внезапно се освободи. Той я дръпна долу толкова бързо и яростно, колкото можа. В същото време вдигна рязко главата си. Чу се едно силно nyк, когато твърдата кост на челото му се заби в деликатния хълм точно над лявото и око. Разбра, че ударът е добър, когато почувства как окото и хлътва и цялото и тяло се вкоравява от шока.

Чъкито не изстена, нито изкрещя. Нямаше време, нито въздух за това. Зашеметена, тя тупна вдясно и той заедно с нея, като използваше тежестта си за опорна точка. Дори тогава - окървавена, ранена в корема, сляпа с едното око и вероятно изпитваща неистови болки - тя усети какво искаше да направи той. Успя да вдигне ръце с пръсти, извити като животински нокти, и замаха диво в опит да докопа нещо: парката му, ръка, каквото и да е. За негово облекчение, тя нямаше нож и сега предимството беше негово.

Бяха слепени като лъжици - гърбът и срещу гърдите му. В някой роман той щеше с лекота да счупи врата и.

Бързо прищракване, хрущене и готово. Но това, което по телевизията или на кино изглеждаше така, сякаш не беше нищо особено, беше измислица. Вратът е много по-силен, отколкото човек си мисли.

Вместо това Том пъхна дясната си ръка под брадичката и, после запъна с лявата си длан главата и, а с дясната хвана лявата си ръка малко над китката в захват, наречен „Кърваво душене“.

И усети нещо, което не беше на мястото си.

В класическия захват на задно душене осем до десет секунди притискане на сънните артерии, тринайсет максимум, бяха достатъчни за силен противник. За това време дори плещест, двойно по-едър от нея мъж с врат на бивол би изпаднал в безсъзнание.

Освен ако не е бил достатъчно умен да предпази врата си по някакъв начин.

Което, очевидно, това Чъки беше направило, защото около врата му имаше кожен нашийник с метална халка. „Исусе, кучешки нашийник?“ Обезумял, Том се опита да промени захвата, да премести ръката си по-високо, за да стегне точно под ушите, но двамата вече се въргаляха в снега и той се уморяваше, а захватът му започваше да отслабва. Тогава ръката му се хлъзна.

Реакцията и беше мигновена. Запъвайки се, тя протегна лявата си ръка нагоре и назад. Пръстите и се целеха в очите му. Той дръпна рязко глава надясно. Рефлекс, за който твърде късно разбра, че беше грешка и тъкмо това, на което тя разчиташе. Вдигайки десния си лакът, тя отправи бърз удар в ребрата му. Зрението му се замъгли от болка и той се отдръпна. Смътно усети как тя се извърта и разбра, че вече няма предимство. „Стани, измъкни се изпод нея, вземи бравото!“ Да отиде за пушката, би било грешка, защото значеше да и обърне гръб, но Том просто не виждаше друга възможност. Тя беше силна, а той не можеше да удържа вечно. Това, че дори беше помислила да носи нещо, което да предпазва врата и, беше изцяло ново ниво на лудост, а той не можеше да чака и да се надява кръвта и да изтече, защото коремните рани отнемат време - повече, отколкото той имаше. Избутвайки я наляво, той се пусна, претърколи се надясно и се завъртя на ръце и колене.

Само това успя да направи. Тя го изрита високо в кръста. Червена приливна вълна на агония профуча по гръбнака му и той изпусна едно сподавено „ЪГХ!“. Когато се опомни, беше по корем, гърчеше се, кашляше в снега и се опитваше да пропълзи настрани. Всеки нерв пращеше, мускулите му горяха. От гръбначния шок се чувстваше като мекотело. Примигвайки от внезапните сълзи на болка, той тръгна към раницата си и към бравото, но те бяха толкова далеч. Тогава забеляза нещо друго много по-близо, на по-малко от трийсет сантиметра от носа му...

Чу се скриптене на сняг, потракване на камъни. Слънцето беше зад него и той видя сянката и - черна и мастилена, която се процеждаше над снега и се просмукваше в плътта му. Тя идваше за него.

С див крясък той протегна ръка и хвана щеката, която беше само на стъпка от него, превъртя се по гръб, щеката изсвистя във въздуха и Чъкито вече не беше черна сянка, а червено-бяла ракета, която се изстрелваше...

Точно навреме Том сви ръце. Тя видя какво прави той, опита се да се извърти във въздуха, но не беше котка, а просто едно откачено и много умно Чъки, и се провали.

Тя се тръшна с писък надолу, а металният връх на щеката продупчи костта точно под гърдите и. Ударът беше с такава сила, че ръцете на Том едва не се изметнаха. По някакво чудо щеката от фибростъкло не се счупи надве, а удържа. За миг ръцете и краката на Чъкито останаха разперени и образуваха странна звезда.

„Да!“ Без да изпуска щеката, Том избута момичето на една страна. Това беше оръжие, което той нямаше да загуби. Не знаеше как се е изправил на крака, но в един момент осъзна, че е клекнал със събрани колене, а тя все още висеше като набодена на шиш. Краката и бяха запънати, а ръцете и - обвити около щеката в опит да се напрегне, сякаш бяха решили да играят някакво странно подобие на дърпане на въже. Останаха така за секунда, която изглеждаше като век.

В този момент той най-после забеляза какво не беше наред. Очите и бяха ужасно странни. Не само че бяха изпълнени с убийствена ярост, но бяха трескави и нервни, а зениците им бяха толкова разширени, че ирисите се бяха превърнали в много тънки тъмни рамки.

И нямаше бяло. Изобщо. Бялото на очите и не беше кървясало, беше пурпурно, сякаш очните и ябълки са били изгребани с лъжичка за грейпфрут, за да оставят оцапани изпълнени с кръв гнезда.

„Боже мой! - Гледката го смрази до кости. - Откъде дойде ти? Какво си?“

Сякаш в отговор устните и се оголиха назад в оранжево ухилване.

-      Исусе! - каза той. - Просто умри! - Повдигна я с цялата си сила и я метна на снега по начин, по който рибар би метнал нанизана на харпун риба на пясъка, а после отпусна цялата си тежест в едно убийствено мушване.

И тогава свърши.

Почти.

Той беше изчерпан. Адреналинът, който го беше поддържал достатъчно дълго, сега се отцеждаше заедно с кръвта му. Том можеше да усети как ставите му се опитват да се огънат. Целият треперещ, той се олюля назад, докато не усети изпъкналостта на камък под гърба си. Умората и загубата на кръв отнеха силите му и му стана студено. Подпирайки ръце на бедрата си, той се помъчи да остане прав, пое въздух и се опита да изчисти паяжините в главата си, докато чакаше умът му да се успокои.

„Трябва да се махна оттук, да се върна в лагера.“ Той нямаше медицински пакет, а щеше скоро да се стъмни. Кръвта му буквално парфюмираше въздуха, така че следващото Чъки можеше да се появи всеки момент. „Да съблека колкото мога от моите неща и да взема нейните. Този бял камуфлаж е напоен с нейната кръв. Може би няма да ме надушат. Но трябва да съм внимателен. Не мога да заведа Чъкита в лагера, трябва да защитя децата.“

Всичко това беше толкова странно. Купчина мъртви хора на езерото - изобилие от храна, но абсолютно никакви Чъкита, които да похапват от тях. Множество сочни деца в лагера - един изоставен чифлик на открито, множество паша и нито едно Чъки и там, сякаш лагерът съществуваше под купол, в невидимо силово поле. Той винаги се беше чудил на това.

Том се взря в мъртвото момиче. Беше виждал много трупове. Смъртта беше нещо, което разпознаваш само с поглед, защото тя краде - особено от очите. Нещо се изпарява. Очите на мъртвите са като прозорци на изоставена къща. Но я имаше и магията на бойното поле. Онези няколко момента, когато един раздразнителен паяк върви по врата ти, когато ужасът прояжда пътя си към гърлото ти и избльсква всичко друго. В такива моменти просто не можеш да повярваш, че мъртвите няма да се вдигнат.

Това Чъки беше такова. Дори в смъртта аленият му поглед, все още луд и маниашки, беше това, което остава с теб след кошмара.

„А аз съм виждал твоя тип и преди. Но къде? Какво си ти? - Една яростна тръпка го накара да ахне. Истински обезпокоен, той се обгърна с ръце здраво. – Откъде дойде ти?“

После, изскачайки напред в ума му като неволен тик: „Кой те създаде!“.

-      Полудяваш, Том - гласът му звучеше странно, но усещането беше добро. Имаше нужда да се чуе. - Това е лудост. Кой би могъл да направи Чъкитата по-лоши, отколкото са? И защо някой би го направил? - Това го накара да се разсмее, звукът беше сух, рязък и дълбоко в гърлото му, приличаше на далечния грак на онези гарвани. - Исусе, чуй се само! Ти беше в армията. Кой не би искал една по-добра машина за убиване, войник, който дори не знае как да се откаже? И кой, почуди се той, не би го тренирал?

„Гората. Черната мъгла. Онзи блясък.“ Той грабна бинокъла от парката си, благодарен, че не го беше обесил през врата си. Добър начин да свърши удушен.

-      Нямаш време за това - каза той, оглеждайки дърветата. - Имаш десет секунди, Том, а после наистина трябва да...

Но не му отне десет секунди, нито дори седем.

Нужни бяха само три.

35

Това беше много лошо. Синди беше разбрала, че Том е намислил нещо ужасно. Инстинктът и беше доловил, както би казала майка и, онова наистина колебливо чувство, че Том ще опита нещо наистина тъпо.

От втория ден след мината Синди ходеше да види Том рано сутрин, преди да отиде на наблюдателния си пост. (Който беше пълна скука, преди да стане ужасен. Не се виждаше нищо освен издълбани хълмове и онова голямо синьо-бяло око на езерото. Гледката оставаше неизменна много дълго време, докато не се появиха гарваните, и тогава... Е, тя беше на дванайсет, но не беше глупава) Понякога Люк я придружаваше, но той беше на четиринайсет, следващият по възраст след Том, и нямаше много време. Така че тя ходеше предимно сама и носеше храна, защото Том не ядеше достатъчно, за да задържи жив дори кърлеж. Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че когато го погледнеше, и се струваше, че се взира в дълбоки мрачни пещери. Можеше да се загуби там. Никога не го притискаше и не говореха много, но тя не мислеше, че това е важно. „Просто бъди с него! - така щеше да каже майка и. - Напомняй му, че си още там, че го чакаш да се върне.“

На четвъртия ден, уморена от виждането си за цялата ужасна каша, което в общи линии се изразяваше с израза „Да дадем пространство на Том“, Мели внезапно попита: „Хей, имаш ли нещо против да дойда с теб?“. Какво можеше да каже Синди? „Не, чупката, дърта вещице!“ Боже, ако преди беше студено в тази кула, температурата падна мно-о-ого под нулата, когато очите на Том се спряха на Мели, която излизаше от отвора в пода. Всичко човешко у него изсъхна, докато остана само черупка, която по една случайност носеше лицето на Том.

Мели заслужаваше да и се признае, че опита. Беше мила, започна с „можеш да ми кажеш“, мина през твърдото „стегни се, войнико“ (но само Уелър беше добър в това), в отчаянието си дори пусна едно хленчещо „но ние имаме нужда от теб“.

На което Том отговори с няколко срички, всичките изсечени от лед: „Остави ме на мира!“.

Двайсет минути по-късно Мели затрополи надолу по пътя, откъдето беше дошла. Но когато Том обърна поглед към Синди, тя можеше да каже, че за първи път от дни воала го нямаше и той виждаше нея, познаваше коя е тя.

-      Не беше моя идея - каза му. - Тя се самопокани.

-      Знам. - Том направи пауза. - Няма нужда да си ходиш, Синди. Би ми харесало, ако останеш.

-      Добре.

Буца заседна в гърлото и. Том не беше се усмихнал. Нямаше хор от ангели, нито нещо подобно. Съществуваше само Том с неговото чудовище - черния юмрук около сърцето му, за който тя се тревожеше, че някой път може да стисне толкова силно, че да го откъсне напълно. Признанието, че ще му хареса тя да остане, беше начало. Беше място, откъдето да започне.

А сега... това!

* * *

-      И сте абсолютно сигурни, че никога не е споменавал за ходене в мината? - Мели изгледа гадно Синди, а после и Люк, седнал зад нея на грубо издяланата кухненска маса. Бяха направили лагера си в отдавна изоставен чифлик. Той имаше разнородна архитектура, която включваше стара двуетажна къща, кочина, краварник, силоз и шепа порутени допълнителни постройки, оградени от всички страни от просторни пасища и далечни могили, на които бяха разположили няколко наблюдателни поста. Само Уелър и Мели спяха в къщата, както и тези, които бяха болни или ранени. Към момента - „лоша новина, лоша, лоша, лоша“ - това беше Том, който бе напъхан в задната спалня на първия етаж на Уелър. - Не е дал никакво предупреждение?

-      Не - послъга Синди, а десният и крак подскачаше, играеше и караше масата да се тресе: наистина лош навик, който подлудяваше майка и. „Синди, изнервяш кафето“, казваше тя. Като се има предвид, че майка и беше детски психиатър, това говореше нещо. - Той ще се оправи ли?

-      Сигурна съм, че ще се оправи, и... моля те! - Мели положи ръка върху китката на Синди. Другата беше обвита около димяща чаша. - Не е лесно да попаднеш на кафе тези дни. Не искам да изгубя и капка.

-      Съжалявам! - Синди стисна длани между бедрата си. - Имаше ужасно много кръв. Беше доста нарязан.

-      Не всичката кръв беше на Том. Вероятно изглежда пo-зле, отколкото е.

-      Е, надявам се. - Люк беше толкова блед, че очите му изглеждаха оцапани със синя боя. - Защото ако беше малко по-лошо, щеше да е мъртъв. Каза ли Том колко е видял? Тръгваме ли след тях? Или може би трябва, нали знаеш, да се преместим?

-      Хайде да не избързваме, става ли? - Мели беше много добра в това да се хлъзга около въпросите. - Мисля, че най-важното, което можем да направим сега, за да помогнем на Том, е... - Тя се огледа при звука на тежките стъпки. - Е?

-      Добре се справяме - каза Уелър, но тонът му беше груб и замислен. Той винаги беше малко кисел, а плътната четина от посивяла брада, набола по бузите и брадичката му, само го правеше да изглежда пo-зъл. Като стара мечка с болен зъб. Синди мислеше, че Уелър ше бъде много пo-мил, щом мината бъде взривена, но колкото повече Том киснеше в кулата, толкова пo-мрачен изглеждаше старецът. От друга страна, като се имаше предвид овехтелият бинт, поставен от дясната страна на врата на Уелър, и това рамо... Е, тя също щеше да е в лошо настроение, ако някое Чъки беше хруснало от нея.

-      Добре като... - подсказа Мели.

-      Като „ще видим“. - Отправяйки се към тезгяха, където съскаше един туристически котлон, Уелър разрови в една картонена кутия. - Вие, деца, се връщайте в койките си! Най-добре за Том сега е да го оставим да почива.

От изражението на лицето му Синди мислеше, че Люк ще спори, но той само кимна и бутна стола си назад, при което се чу изстъргване по пода.

-      Само му кажи, че сме били тук, става ли? - каза той на Уелър.

-      Може ли да дойдем утре сутрин? - попита Синди.

-      Да видим какво ще ни донесе утрото! - каза Мели и потупа ръката на Синди по начин, по който човек потупва кутрето си, за да го окуражи да направи пиш. - Става ли?

-      Това изглежда ли ти добре? - Синди хвърли поглед към Люк, чието изражение се губеше в мрака, а после върна вниманието си към жълтия конус светлина, която фенерчето им хвърляше по пътя, и се заслуша в скърцането на обувките им по снега. Луната нямаше да изгрее още няколко часа, което я устройваше прекрасно. Всеки път, щом я видеше, не можеше да спре да мисли за нея като за някакъв ококорен зеленоок циклоп, а за нощното небе - като за клепач, на който е нужен цял месец да се отвори и затвори бавно.

-      Не - каза Люк. - Но не мога да разбера какво ме изнервя повече: че има Чъкита наблизо и още не са ни открили, или че Том едва не беше убит.

-      А защо не правим нищо по въпроса?

-      Освен да слагаме на пост още деца, които не могат да държат пушки ли? Да. Изглежда, сякаш...

Синди почака, после каза:

-      Сякаш Мели изобщо не е разтревожена.

-      А-ха. - Пауза. - Може би не иска да се паникьосваме. Баща ми беше такъв. Винаги се тревожеше, че няма да се справим, затова казваше, че нещата са наред, или измисляше нещо, което да отвлече вниманието на нас, тъпите малки деца.

-      Това ли е единственото, което те тревожи?

-      Не - каза Люк и въздъхна. - Те не го казват, но Том просто е извадил късмет. Трябваше наистина да е мъртъв.

Жегна я страх.

-      Но не е. Успя да се върне.

-      Повярвай ми, Синди, и аз се радвам колкото теб. Не мисля, че щях да понеса, ако... Но ако Том беше убит, тогава какво? Щяхме да сме само ти и аз, и Чад с трийсет други деца, всичките по-малки.

-      Уелър щеше още да е тук. Както и Мели - тя също не беше очарована, но те бяха по-добре от нищо.

-      Стига! Уелър дойде при нас заедно с Том. Преди да избухне мината, Мели все изчезваше.

-      При другите деца. Никога не заминаваше за дълго.

-      Но достатъчно дълго. - Той спря да върви и погледна надолу към нея. - Може да не си се чудила какво би станало, ако тя не се появеше отново, но аз съм. Тревожа се през цялото време. Например какво щяхме да ядем? Къде щяхме да идем? И това, което се случи с Рул? Лудост е да мислим, че ще отидем на поход където и да било. Само помисли! Аз и Том, Уелър и Мели и може би още двама-трима, които са достатъчно добри стрелци - това е всичко, с което разполагаме. Том никога не го е казвал направо, но според мен той мислеше, че да се тръгне срещу Рул, е лоша идея. Единствената причина да ни помогне изобщо, беше тя. Направи го заради Алекс.

-      Няма нужда да ми го казваш. - Зъбите и хванаха долната и устна навреме, за да задушат хлипа. Избърса нетърпеливо парещите си очи с юмрук. Само бебетата плачеха. - Да не мислиш, че сега няма да ни помогне?

-      Не. Ако реши да остане, ще ни помогне. Ще озапти хлапета като Джаспър. Нали видя какво направи Джаспър с кофата онзи ден? Имам предвид, да, имаме наръчници и онзи стар учебник по химия, който изкопахме. Аз го разбирам само донякъде, но наистина нямаше нищо в това, което прочетохме, в което да се казва, че термитната смес може да накара пластмасата да се запали.

-      Термитна смес ли? - Джаспър беше умно, нервно десетгодишно хлапе и пълен пироман с идея фикс към тръбните бомби, водно-импулсните заряди и всичко, което правеше бум.

-      Отнема време да се обясни. - Люк издуха бяло облаче. - Проблемът е, че Мели окуражава Джаспър да продължава. Има и други деца, които експериментират с напалм и коктейли „Молотов“¹.

-      Но не трябва ли да се научим как да го правим? Как да се защитаваме сами?

-      А трябва ли? Не мислиш ли, че има нещо откачено във възможността да си отнесем главите? Тези неща, по които Мели толкова си пада... са опасни. Затова Том никога не ни позволява да гледаме как работи, затова не иска да ни учи какво да правим. На Мели, изглежда, не и пука.

-      Но... - Синди поглади устните си. - Тя е възрастна.

-      И? Помниш ли какво каза Том за чудовището вътре в нас и за това, че те кара да убиваш, защото се чувстваш добре? Видях как го направи Уелър. Той уби онова Чъки наистина бавно. Душеше го в снега и се усмихваше. Беше страшно. Не беше просто убийство при самозащита. Това, което Уелър направи, беше злонамерено. А сега Мели иска термитна смес, огнехвъргачки и двуостри мечове. Но как ще ни помогне това? Взривяваме неколцина, спасяваме децата, а после какво?

-      Ами... - започна тя и спря. - Не знам. Никога не съм се замисляла.

-      Да. Възрастните се грижат за мисленето. Ами ако ние искаме нещо различно?

-      Какво се опитваш да кажеш?

-      Чудя се - каза Люк - дали Чъкитата и Рул са единствените ни врагове.

¹ Самоделна запалителна бомба, изобретена във Финландия в края на 30-те години на XX век. Обикновено представлява стъклена бутилка или друг съд, напълнен с гориво и снабден с фитил. - Б.ред.

36

-      Е? - намръщи се Мели. - Толкова ли е зле, колкото изглежда?

-      По-зле. - Пресягайки се за две емайлирани чаши, Уелър трепна от внезапното стягане в дясното си рамо. Проклетото нещо се схващаше, ако не се сетеше да движи ставата.

-      Нали каза, че можеш да се справиш с раните?

-      О, да. - Уелър не беше и наполовина лекар, но всеки войник, дори стара, разнебитена развалина като него, имаше представа от полева медицина. - Том е силен, той е млад. Трябва да оздравее. Дяволски късмет е, че нямаше ухапвания.

-      Той има късмет, че е жив. - Мели не беше висока жена, нито дори особено набита, но беше солидна като тухла. Също така беше свадлива и особено привързана към големи оръжия като онзи хромиран „Магнум 44“, който висеше високо на левия и хълбок. - Какво, по дяво- лите, е мислил? Да не се е опитвал да се убие?

-      Не мисля, че знае какво е преследвал, Мели. - Един поглед към Том в окървавения бял камуфлаж и към тези лоши прорезни рани и първият му импулс беше да набие малко разум в главата на момчето. - Просто трябва да му дадем време и малко пространство, за да преживее това.

-      Пространство? Стоя в кулата повече от седмица.

-      Остави момчето на мира, Мели! Става ли? - Уелър разтърси пакетчето, преди да го разкъса и да изсипе съдържанието в чашата. - Знам какво правя.

-      Дали? - На слабата светлина на котлона сивите и очи бяха като камъни, а устните и бяха пурпурни. - Защото започвам да се чудя, Уелър. Никой не е крайно необходим, нито дори Том.

-      Исусе Христе! Дано се чуваш! - Разгневен, той се обърна и подпря задник на кухненския плот. - Том е единственият по рода си в този лагер. Помисли какво са готови да направят Люк и Синди за него! Гарантирам ти, че никое хлапе няма да се жертва за теб или за мен.

-      Том е полезен само докато е придобивка, Уелър, а не отговорност. Последното, което ни трябва сега, е той да реши, че онова момиче е живо и че мисията му е да го проследи.

Уелър трябваше да положи усилие, за да не допусне раздразнението да стигне до лицето му. Защото точно това беше нещото, което Том мислеше и желаеше. „Там беше щеката, Уелър. Там беше глокът. Кажи ми, как бих могъл да пренебрегна това! Ако тези Чъкита са я измъкнали, ако има и най-слаба възможност тя да е жива...“

-      Защо не се фокусираш върху факта, че е излязъл от проклетата кула и че се върна? - Въпреки това Уелър си помисли, че този факт беше повече въпрос на късмет, отколкото на нещо друго. Ако онова Чъки не си беше показало лицето, Уелър не беше сигурен, че Том щеше да се върне. Можеше да си представи как момчето тръгва, търсейки знаци за това къде са отвели Алекс, което не беше чак толкова откачено, колкото звучеше. В това, което Том каза за цялото фиаско на възвишението в нощта, когато взривиха мината, и за начина, по който онези Чъкита продължаваха да идват, имаше много смисъл, по дяволите. - Точно сега той иска да говори, затова аз слушам.

-      Да, и се обзалагам, че ти си много отзивчив. - Очите и внезапно станаха като цепки. - Обеща ли да му помогнеш да я търси?

Беше малко объркващо, че тя стигна до това заключение толкова лесно.

-      Не точно.

-      О, за бога... - изпухтя тя. - Какво си казал?

-      Че когато свършим с Рул, ако има някакви знаци, някаква насока... ще му помогна.

Устата на Мели се откачи.

-      Тя е мъртва, Уелър. Той базира надеждите си на една щека и на пистолет, които дори не са нейни.

-      Виж, Мели, той не е толкова отнесен, че да не вижда, че това е лудост или поне твърде малко вероятно в най-добрия случай. Но ти не беше горе на това възвишение. Не носиш неговото тегло. Последното, от което има нужда, е да му натриваме носа или ти да се бъркаш, да четеш лекции...

-      Ще правя, каквото мисля...

-      Млъкни, по дяволите! - отсече той. - Мели, искам да ме чуеш хубаво. Том е войник. Той е умен и силен. Той е пo-смел и по-предан от почти всички, които някога съм познавал...

-      И достатъчно луд да отиде горе сам...

-      Защото все още има сърце за разбиване - изстърга Уелър. - За бога, Мели, помисли за една проклета секунда! Том не яде, едва спи. Той скърби. Намерил е пистолета и се е хванал за този малък мехур надежда, но това е нещо крехко, както и душата му, а аз няма да съм човекът, който ще я смаже. Знам, че накрая трябва да се откаже. Мисля, че той също го знае. Но хората го правят по собствен начин и когато са готови. Той още не е готов, но ще бъде. Този бой всъщност беше нещо добро.

-      Как стигна до този извод?

-      Няма нищо по-добро от малко преживяване, приближаващо те до смъртта, за да те накара да преоцениш достойнствата на живота - каза Уелър, но не се усмихна. - Момчето едва не си загуби главата днес и това го е изплашило адски. Сега той говори и това е добре. Но може да тръгне навсякъде. Ако го притиснеш твърде много, той ще се затвори обратно в себе си. Това прави Том: справя се с нещата по свой начин.

-      Като отива на езерото сам?

-      Да, да. - Тя го уморяваше. - Може ли да приключим с това вече? И трябва да го признаеш на хлапето, други момчета щяха да се свият в черупките си и никога да не излязат от нея след такъв бой.

-      Боже мой! - Погледът и се изостри. - Ти му се възхищаваш. Какво е той? Момчето, което винаги си искал да бъдеш, но никога не си бил? Или има нещо повече? Не ми казвай, че те е грижа за него! За бога... той е инструмент, Уелър!

-      Всеки ще ти каже, че трябва добре да се грижиш за инструментите си, ако искаш да ти вършат работа.

-      Не ми пробутвай твоите простонародни каубойски глупости! - изсумтя тя без следа от хумор. - И кога стана внезапната промяна?

„На възвишението. Когато я чух да вика и него да отговаря, а той едва не се уби, за да стигне до нея. Тогава осъзнах точно какво съм направил и че нищо, дори отмъщението, не заслужава това.“ Ако някой някога е трябвало да забрави миналото... Но той се съмняваше, че беше мъдро да сподели това с Мели, която беше положила свои собствени клетви за вярност, нито една от които към него. Обръщайки и гръб, Уелър разкъса второ пакетче. Ароматът на силното разтворимо кафе го удари в носа, както винаги. Това беше нещо толкова хубаво, че го болеше, щом си помислеше, че може да дойде време, когато това просто удоволствие също ще изчезне. Никой нямаше да изнася кафе на зърна или да произвежда разтворимо кафе за години напред, може би дори десетилетия.

-      Казвам само, че разбирам какво му е. Също така мисля, че е в наш интерес да се захванем с това, което го притеснява по отношение на Чъкито. Просто не съм сигурен, че ни е казал всичко.

-      О! - Той на практика чу как веждите и се извиват. - Какво, мислиш, премълчава?

-      Не мисля, че е съзнателно - каза той, потупвайки пакетчето кафе така, че гранулите да излязат в бавен поток. - Просто имам предчувствие. Мисля, че той знае нещо, но просто не може да го напипа. Разбираш ли какво казвам? Все едно да видиш някого в тълпата, за когото си готов да се закълнеш, че ти е познат, но не можеш да си спомниш името му, нито как сте се запознали. Все едно, мисля, че трябва да стоя с него известно време, да не го притискам, да го оставя да се успокои... И каквото и да го притеснява, ще намери начин да излезе наяве.

„С малко помощ, разбира се.“ Но Мели нямаше нужда да го знае.

-      Най-добре за него сега е да почива, после ще го пратим навън с децата. Те ще го закотвят по-добре от всичко друго.

-      А-ха. - Пауза. - Чудя се колко добре ще се разбирате с Том, когато стигнем до Рул.

Сърцето му пропусна удар. „Полека! Не и позволявай да те предизвиква!“ Той се опита да отпусне ядно щръкналата си челюст.

-      Да, какво се чува за това все пак? Колко още ще седим тук?

-      Не ти ли харесва да седиш тук?

Той разбърка, гледайки как течността се завихря и потъмнява.

-      Просто питам.

Още една пауза.

-      Трябва да чакаме.

Той обърна поглед.

-      Какво?

Тя го удостои с мразовита усмивка.

-      Ами, да видим! Ти си малко бинтован, Том е целият в рани и само няколко от децата могат да се бият. Съгласна съм, че след като Том се върна, е най-добре да оползотворим времето му правилно. Вместо да тича без цел и посока и да търси момиче, което е мъртво, по- добре да направи няколко бомби и няколко огнехвъргачки.

-      Но не затова чакаме - каза той. - Той разполага с много огнева мощ, която може да сподели с нас. Оттам взехме експлозива С4. Така че защо е забавянето?

-      Какво те интересува? Честно казано, мислех, че ще си облекчен. Всяка секунда забавяне е секунда повече, в която Том не знае точно колко си го излъгал.

Въпреки нежеланието си да се поддаде на емоциите, той почувства жегване от страх.

-      Не си спомням ти самата да беше особено откровена.

-      Вярно, но ти и Том сте като кръвни братя, а така внезапно... Замислял ли си се, че може да е по-добре, ако той никога не се оправи?

Той я погледна рязко.

-      Дори не си го помисляй!

-      Все някой трябва да помисли и за това. - Тя разпери длани, които бяха загрубели и закалени като всичко останало у нея. - След като Том открие истината, няма да се изненадам, ако не може да реши дали да те хвърли на Чъкитата, или да те убие бавно, много бавно.

-      Защо не оставиш на мен задачата да се тревожа за това?

-      Добре. Решението е твое... а може би не. Колкото до това кога тръгваме... - Тя сви рамо, после го остави да падне. - Правя каквото ми кажат. Той иска да чакаме.

Да чакаме какво? Това беше въпросът. Честно казано, идеята да се върне в Рул не беше привлекателна за него. Мели беше права. Уелър беше казал твърде много лъжи на твърде много хора. Той мислеше, че след като предаде Питър, който наистина беше виновен, и след като унищожи мината и убие всички скъпоценни малки Чъкита на Рул, това ще облекчи старата тъга, която просто не си отиваше. Или че ще накара лицето на сладката мъртва Манди най-после да избледнее. Но беше станало много no-зле. Не само че излъга, но и предаде Кинкейд, който беше приятел, за да може малкият пикльо Ейдън да върши дяволското си дело, докато Кинкейд пищеше и пищеше, жертвайки себе си, за да осигури малко време на Крис да избяга. И за какво? Ако студът не беше довършил Крис, Чъкитата щяха да го направят. Нейтън също и момичето - Лена.

„А сега Том се самоунищожава пред очите ми. И това също е на моята сметка.“

-      Е? - тя го откъсна от мислите му и Уелър срещна твърдия и поглед. - Можеш ли да го контролираш?

-      О, да - каза той. Не беше съвсем сигурен, а това изобщо не му харесваше. Пресегна се към кутията, за да потърси захар. - Последното, което ни трябва, е мъченик.

Тъй като беше обърнат с гръб към нея, той пропусна изражението и.

И щеше да съжалява.

37

-      Освен ако нямаш по-добра идея, най-вероятно е достатъчно да го държим заключен. Имам предвид, той не е пизрак или зомби, нито пък Лазар. - Джейдън прокара ръка през светлокестенявата си рошава коса. - Кучетата го провериха, знаем, че не се променя. Трябва да си поемеш дъх, Хана. Това, че хлапето е живо, не е чудо, нито Ели е супергерой.

-      Тя е влачила момче, два пъти по-тежко от самата нея. - Хана сръбна от анасоновия чай, превъртя горещата напитка около езика си, наслаждавайки се на аромата на сладко женско биле. Фактът, че напитката беше все още гореща, почти половин час след като беше сварена, бе почти толкова чудесен. Екипирана със собствена печка на дърва, тази спалня на втория етаж беше приятно топла и просторна, с обособено пространство за сядане. Беше също единствената стая, която можеше да се заключва отвън - нещо необичайно за амишки дом. Понякога Хана се чудеше дали предишните собственици са били принудени да държат побъркан роднина под ключ, както господин Рочестър беше крил лудата Берта¹.

„Само ако можем да удържим Ели да не лагерува в коридора.“ Малкото момиче не желаеше да изпусне Крис от поглед и беше спорило да се премести в стаята за болни. Слава на бога, Илай беше казал: „Ели, той не е домашен любимец“.

-      Познаваш къщата на смъртта - каза Хана. - Няма начин тя да е домъкнала Крие до рампата, още по-малко да го е вдигнала върху седлото. Няма нужната сила.

-      Което не го прави чудо. В критични моменти повече адреналин означава увеличен кръвен поток към мускулите и оттам - повече сила. Познаваш научните аргументи толкова добре, колкото и аз.

-      Така е, но науката не обяснява всичко. Ами гарваните? Гарвани и врани, и врабчета: това са психопомпи². - Тя беше довлякла някои книги от колекцията си долу и сега почука с пръст върху текста от един семинар за втори курс в „Енциклопедия за митове, магия и мистицизъм“. - Водачи, които помагат на душата да премине в задгробния живот.

-      И носят душа на новородените - сви рамене Джейдън. - Четох същия пасаж. Ангелите изпълняват същата функция. Казваш, че гарваните са върнали душата на това хлапе?

„Или са били привлечени да я отнемат.“ Тя се взря в чашата си.

-      Не знам какво имам предвид. Просто има толкова много въпроси, на които нямам отговори.

-      Което, повтарям, не превръща случая в чудо. - Джейдън я изгледа подозрително. - Знам, че ти и Исак правите амулетите и магиите, но нали не вярваш в това? Та ти си ходила в колеж.

О, тя можеше да му разкаже няколко истории. Амишките пау-уау³ и народната магия бледнееха в сравнение със странните ритуали, изпълнявани от някои деца в училище, които бяха решили, че са уикани⁴.

-      Но всяка симпатична магия⁵ е основана на някои факти. Умът е склонен да търси загадъчното, така че...

-      Това, че имаме вродено желание да вярваме, че нещо е истинско, не значи, че то наистина е такова.

Тя можеше лесно да посочи, че трябва да има някакво еволюционно предимство на вярата или на преживяванията извън тялото. Стабилната наука беше език, който Джейдън щеше да разбере. Той не се противеше на Исак и Хана за магическите знаци, за торбичките и амулетите, защото не виждаше как биха могли да навредят. Освен това тя беше ботаник, а също така беше и чирак на Исак с достатъчно познания по физиология и биология, за да разбира кои народни лекове може наистина да помагат.

-      Добре тогава. Не е магия - каза тя. - Ти имаш ли теория?

-      Имам идеи. Мисля, че случилото се с него - Джейдън посочи с глава към леглото и момчето под купчината завивки - е плод на комбинация от щастлива случайност и много добър късмет. Има логично обяснение защо е оцелял. Просто не знаем какво е. Но това не значи, че няма научнообоснована причина. Все едно да кажеш за гръмотевицата, че е чукът на Тор⁶. Много по-голям проблем е какво ще правим, когато се събуди.

-      Ако го направи. - Докато цветът на Крие се беше подобрил през последния час и руменината се връщаше в ноктите и венците му, очите му не показваха признаци на събуждане. Ако беше заспал. Тя наистина не знаеше. В тишината грубите му, накъсани вдишвания бяха много шумни, но нормални, ако сънуваше. Неравните пъшкания, които Ели беше чула, може изобщо да не са били дишане, не и в техническия смисъл на поемане на въздух. Беше нормално за хора на ръба на смъртта и за тези, които се олюляваха на ръба на дълбока кома, да дишат тежко.

„Само че аз вече го видях. Видях и чух как това момче умира, а сега се връща към живота?“

-      Ако? - Джейдън се намръщи. - Струва ми се, че каза, че той сънува?

-      Така мисля, но той е в това състояние от часове. Ели каза, че в къщата на смъртта е бил във фаза „бързо движение на очите“. - От нейния преглед стана ясно, че Крис не беше изпаднал в кома или в някоя друга форма на безсъзнание, описана в книгите, които бяха на нейно разположение. Във всеки един аспект той беше изпаднал в дълбокия сън на сънуващите мъртви - състояние, от което не можеше и нямаше да бъде изваден. Бог знае, че тя беше опитала: освети с фенерчето си очите му, бодна го с игла, крещя, пръсна ледена вода в ушите му. Нищо. - Тя не би трябвало да трае толкова дълго.

-      Но ти каза, че има хора, които получават епизоди от типа „бързо движение на очите“ през цялото време.

-      Тези, които страдат от нарколепсия, да. Това е най-близкото съвпадение. - Тя постави ръка върху най-горната книга от купчината: „Стандартно ръководство по клинична неврология“, десето издание. Солидността на релефните букви под дланта и беше успокоителна. - Това не е заболяване, не е истинска болест на съня. Нарколепсията е разстройство като диабета, при което хората са завладени от нужда да спят.

-      Но ти каза, че страдащите от нарколепсия имат наистина живи халюцинации.

-      Полусънни, да. Те не са истински сънища. - Тя защипа частица въздух между двата си пръста. - Случват се в много тесни интервали между съня и будното състояние.

-      Откъде знаеш, че той не е надрусан? Не са ли точно затова гъбите? - Джейдън посочи с пръст един ръчно подвързан кожен дневник. - Не да убият, а да ти помогнат да сънуваш?

-      Според оригиналната рецепта. Енциклопедията казва, че индианците от племето Оджибуе са пили отварата, за да помогне на душата да намери своя път към Земята на духовете.

-      Чрез видения, нали? И чрез странни съниша? Все едно да вземаш опиати?

-      Да, в малки дози. А по-големите убиват - каза Хана вече малко нетърпелива. Какво правеше формула, която използваше халюциногенни гъби, в стар ръчно написан дневник с амишки заклинания и пау-уау магии тя нямаше представа. Нито пък Исак. И двамата бяха предположили, че първите амишки заселници са приели някои местни обичаи. Но защо тази отвара от точно тази гъба? Докато старите обичаи включваха достатъчно количество чародейства и бяла магия, а повечето практикуващи бяха пенсилвански датчани, по правило амишите не си падаха по възторжени преживявания. Ако беше отново в „Хоугтаун“, тя можеше да се консултира с университетската библиотека, с базата данни на научния факултет и може би щеше да разбере причините, но... Тя изблъска идеята раздразнено. Желанията нямаше да я доведат доникъде. - Знам всичко това, Джейдън, но не е ли по-належащ въпросът защо Крис не е мъртъв? - „И какво го е върнало?“

-      Това е лесно. Дозата зависи от теглото, а ти е трябвало да налучкваш. Той вече е бил толкова слаб, че бързо се е отнесъл, и ти си решила, че си му дала достатъчно.

Тя вече беше мислила за същото.

-      Приемам това. Но помисли, Джейдън! Наистина е студено. Защо тъканите му не са замръзнали? Или, да кажем, че по някакво чудо вътрешната му температура не е паднала достатъчно. През цялото това време пръстите на ръцете и краката, носът и ушите му са били изложени на студа. Но той няма измръзвания. Раните му са наполовина зараснали. Как е станало това? - Тя не си направи труда да спомене лошо разкъсания черен дроб, който сам по себе си трябваше да е смъртна присъда. Той и колабиралите му бели дробове бяха основната причина тя да го отрови. Да го остави да се плъзне в съня беше последна милост.

„Изглежда, и за това си сгрешила.“ Което изкара наяве неудобните въпроси за другите деца, на които беше дала отровата. „Но ти нямаше друг избор. Те се променяха. Кучетата ти казаха. След като това стане, вече няма връщане назад.“ Доколкото знаеха. Като се имаше предвид ограниченото меню на човекоядците, за колко време можеше да се запази жив някой, за да се разбере?

-      В енциклопедията не пише ли също, че според старата рецепта на ведите, ако се добави мед, това те прави безсмъртен? - Когато тя го погледна, Джейдън сви рамене. - Виж, трябва просто да продължиш напред, приемам, че има научно обяснение за всичко това. Но никога няма да разберем какво е то без подробен химичен анализ и няколко дузини експерименти.

-      Значи приемаме това съживяване на доверие? - Тя не можа да устои. Да се придържаш към науката, когато правиш нещо подобно, беше като другото лице на бога.

-      Ха-ха! Да изградим хипотеза, става ли? Явно по някаква причина метаболизмът му се е забавил. Има прецеденти в природата. Много видове риби и насекоми могат да живеят доста добре и при много ниски температури. Те произвеждат глицерол, който понижава точката на замръзване на кръвта им. И преди да ми кажеш, че той не е муха или риба, ще ти напомня, че човешкото тяло също произвежда глицерол като вторичен продукт от метаболизма на мазнините. Ами ако точно тази гъба стимулира производството му? Тогава Крис би бил предпазен от измръзване. Тялото му се е охладило, но вътрешната му температура и състоянието на мозъка му не са довели до смърт. - Той посочи неврологичния текст. - Тук пише, че вкарват в кома пациенти върху охладителни одеяла и използват лекарства, за да понижат телесната им температура.

-      За да предпазят мозъка - каза тя, - знам. Но все пак остават много други ако.

-      Все пак това обяснение е по-лесно за приемане, отколкото идеята за чудо. Има и нещо друго, което не взимаме предвид. Може би той просто, сещаш се, е различен. - Джейдън потупа слепоочието си. - Нещо в мозъка му го е предпазило от отровата и я е превърнало в нещо друго. Имам предвид, помисли за нас! Трябваше да сме човекоядци, но не сме. Можеш да кажеш, че е чудо, но се обзалагам, че ако имаше учени, накрая щяха да разберат защо все още сме добре.

-      Ако останем така. Все още е възможно някои от по-малките деца като Илай, Ели и Конър да се променят. Всички можем.

-      Добре, да. Не съм във възторг от идеята да се събудя някоя сутрин с копнеж за бургер с човешко, но не мога да живея в очакване това да стане. Знаеш ли, мисля, че знам какво наистина те тормози? - Джейдън се протегна през масата и докосна нерешително лявата и ръка. - Уплашена си, защото смяташ, че си направила грешка.

-      Очевидно е, че съм направила грешка, а аз не обичам грешките. Когато греша, умират хора. - Тя обърна поглед към пръстите му, които бяха дълги, но вече загрубели и покрити с мазоли вследствие на дългите часове упражнения с брадвата и от юздите на конете. - А аз не дадох избор на Крис.

-      Той нямаше да вземе лекарството. Знаеш го – каза той нежно. - Освен това откъде знаеш, че не сме го спасили? Ами ако отварата е била точно това, което му е било нужно? Помисли за това! Може да е нешо наистина голямо. - Ръката му се отпусна върху нейната. - Може да ни помогне в бъдеще.

Тя трябваше да бъде внимателна. Бяха добър отбор. Това, че Джейдън искаше нещо повече, не значеше, че тя трябва да го окуражава - особено сега с появата на това странно момче, чието лице съживи куп други спомени, повечето от които много лоши.

-      Ако сме разбрали какво е станало. Това не е експеримент, който мога да направя отново, освен ако... - „Освен ако някой от нас не бъде ранен толкова зле, че би умрял така или иначе.“ След още един момент тя освободи ръката си и прикри движението си, като взе чашата. - Ами момичето? Това, което Ели е видяла?

-      Не знам - каза Джейдън. Тонът му се вкамени внезапно като лицето му. - Утре ще взема Конър и ще доведем Исак да погледне това хлапе. Докато съм там, мога да проверя другите, да видя дали някой не се е променил и измъкнал, преди да могат да... знаеш, да се справят с него. Просто се радвам, че момичето е било само. Не съм сигурен, че Ели щеше да успее да се измъкне, ако имаше и други.

-      Но какво е правило онова момиче там? Бяхме толкова внимателни. Насред нищото сме. Зимата няма да свърши още месец или два. Няма причина никое хлапе да се мотае там, където изобщо не е имало деца. И е била навън през деня. Джейдън, ами ако се адаптират или отново се променят? - Бог знаеше, че вече имаха достатъчно проблеми и без да трябва да се тревожат, че човекоядците ще превземат и дните им.

-      Не знам, Хана. Ако е така, не можем да направим много по въпроса. Нека го отбележим като поредната свръхестествена мистерия, а? - Той се отблъсна от маcaта и и се усмихна. - Или Божие чудо? Какво ще кажеш за това?

-      Недей! - Очите и се извъртяха към книгите. - Не ми се ядосвай!

-      Да се ядосвам ли? О, Хана! - Имаше кратка тишина, а после тежките стъпки на ботушите му, докато той се отправяше към вратата. - Иска ми се да можех, защото тогава щеше да е много по-лесно.

¹ Препратка към романа „Джейн Еър“ на Шарлот Бронте. - Б.ред.

² Психопомп - същество, дух, ангел или божество, което в много религии е отговорно за съпровождането на душите по пътя им към задгробния живот. - Б.пр.

³ Система от американски народни поверия и магия, която се асоциира с пенсилванските нидерландци. - Б.ред.

⁴ Уика - съвременно неопаганистично (новоезическо) религиозно движение. - Б.пр.

⁵ Магия, базираща се на правилото, че подобното привлича подобно. - Б.ред.

⁶ Бог на гръмотевицата в скандинавската митология. - Б.ред.

38

Вече два часа говореше предимно той. Разказваше истории от времето след Виетнам.

-      Разпарям си крака с триона и си мисля: „Няма начин да отида в спешното!“. Затова се замъквам при съседката си, която беше лекарка, и и показвам...

-      Н-някой... някой ги е н-направил.

Историята беше забравена и Уелър изостави отпуснатата поза. „Вече говорим.“ Беше настанил Том в койката си и сега забеляза, че очите на момчето са изцъклени, малко разфокусирани. Оставяйки собствената си чаша на пода, Уелър плъзна пръст по едната китка на Том и усети бавния му стабилен пулс. Том беше костелив орех, но дори той не можеше да се бори с два ксанакса. Алуминиевият им вкус беше прикрит със силно кафе и захар. „По-добре да живеем чрез химия.“ Мрачна мисъл, но съвсем подходяща.

-      Направил ги е? - Когато не получи отговор, Уелър разтърси леко момчето. - Том?

-      Ъ-ъ... - Той се разбуди и преглътна. - Ами... По-скоро като... - Том беше поставил чашата на гърдите си, но когато се опита да пие, тя едва не се изплъзна от отпуснатите му пръсти.

-      Чакай, дай да взема това! - Уелър нежно изтръгна чашата и я сложи долу до неговата. - Кажи ми какво видя!

-      Те са различни.

-      Повече от един?

-      А-ха. - Том кимна летаргично. - Момче в... в дърветата.

-      Момче. Чакаше ли?

-      Не. - Главата на Том се килна наляво, после надясно. - Гледаше. - Той облиза устни. - Трябваше да... да ме нападне. Бях пребит. Ранен. Ако бях взел бравото, вероятно щях да го очистя, но ако е имало още... не знам дали щях да се справя. Само че момчето... не го направи. То се... учеше? Не, не е точно така. Изучаваше. Може би дори... двамата бяха някак свързани.

-      Свързани? - това привлече вниманието му. „Мили боже, не ми казвай, че той е разбрал как!“ - Откъде знаеш, Том? Как така свързани? С момичето?

-      Да. Прос-с-с... усещане. Мисля, че имаше и други.

-      Още Чъкита? Там, в дърветата?

Том отново кимна. Кожата му беше по-бледа от превръзките.

-      Но ми се стори, че... видях и мъже.

Уелър усети как слюнката залепва езика му.

-      Какво?

-      Мъже. Стари. Поне двама, може би трима. Те...

-      Наблюдаваха - Уелър довърши вместо него. Стомахът му се вледени. - Може би оценяваха?

-      Или работеха заедно. Така мисля. - Измъквайки дяс- ната си ръка изпод дебелото одеяло, Том я задържа нестабилно пред лицето си, преди да я обърне бавно, за да покаже на Уелър мрежата от разрези и ожулвания. - Няма никакъв смисъл. Това момиче можеше да дойде за мен по-рано. Аз бях... - Очите му се завъртяха и отплуваха, после постепенно се фокусираха. Думите му станаха по-размазани. - Аз не... аз не внимавах. Т-тя се показа, едва след като...

-      След като си си порязал ръцете. Когато вятърът е сменил посоката и тя е уловила миризмата ти. - Това значеше нещо, което Том не казваше: че момичето, момчето, онези другите Чъкита и мъжете вероятно бяха дошли от някъде относително наблизо... и, по дяволите!

-      Нейните... нейните очи. Из-изчанчени. - Том потри бавно с ръка устата си. - Д-дрогирана.

Въпреки че се беше подготвил за това, думата го повали.

-      Дрогирана. Мислиш, че са и дали нещо?

Том премести глава в бавно преднамерено кимване.

-      Когато си извън з-загражденията... н-не спиш. Не можеш.

-      Защото има хапчета. - Уелър знаеше точно накъде отива това. Стандартният виетнамски мит беше, че всеки американски войник е някакъв откачен наркоман. Пълни глупости. О, той познаваше неколцина пушещи трева и други, които си падаха по хероин или пушеха хероин. Не беше вярно, че армията се стараеше това да се случва. Бащата на Уелър беше служил като пилот по време на Втората световна война, когато Военновъздушните сили са си умирали от радост да раздават малките хапченца: добрият старомоден спийд, който Уелър също беше използвал доволно някога. Случвало се беше да гълта таблетките като бонбони. Нямаше друг начин да останеш буден и да бъдеш нащрек. Това обаче можеше страшно да те прецака. Сривът, който настъпваше по-късно, беше толкова лош, че те караше да мислиш, че никога няма да можеш да се изкопаеш от дупката, в която си изпаднал.

Имаше и други хапчета, които правеха много повече. Те не само те държаха буден, но изключваха съня напълно. Уелър познаваше много момчета, които бяха се подложили на опити доброволно, като морски свинчета. По дяволите, самият той беше работил върху тях. За тези войници всичко беше за предпочитане, пред това да поемат риска, при положение че очакваната продължителност на живота на картечар в гореща точка беше около осем секунди.

-      Или намираш хапчета. Аз никога... бях твърде уплашен, че ще ме объркат по начина, по който армията... - Том спря рязко.

„Започваме. Ето за това беше всичко.“

-      Какво за армията, Том? Какво са направили? -Том продължи да мълчи и Уелър го притисна: - Във Виетнам имаше доброволци. Правеха експерименти. Не само с ЛСД, зарин или BZ¹. Говоря за наркотици, които те правят адски добър в убиването...

-      Мисля, че може да са опитали и това - прошепна Том. Излезе бързо, сякаш знаеше, че потъва, и трябваше да го изрече. - Защото трябва да останеш нащрек. Не можеш да се оставиш да заспиш. Живееш със спийд и със страха или само със страха.

-      Или си мъртъв.

-      Или сънуваш - каза Том. - Това е също толкова лошо. Сънищата... те превземат като спомени, докато не започне да изглежда, че си в бутилка, няма как да се измъкнеш, а сънищата и реалните неща... всичко се смесва. Затова психиатрите... те имат много хапчета. - Той се изсмя грачещо. - Наричат го „контрол на щетите“. Държат най-лошото за момчетата, които са близо до фронтовата линия, оставят ги да почиват, после им дават прилично ядене, а също така ги захранват и с всевъзможни хапчета. Затова вземаш това, което военните психиатри ти дават, а също и някои други неща.

-      Черен пазар?

-      Някои. Да. Но ако вземеш твърде много или от грешния вид...

-      Полудяваш.

-      По-лошо. - Петната под очите на Том бяха посинели като натъртвания. - Нищо не може да те спре. Потъваш в този... този бяс. А онова момиче... очите и. Кървави очи.

-      Какво? - каза Уелър рязко. - Имаш предвид кървясали, нали? Като при лош махмурлук?

-      Не. - Главата на Том се поклати, а гласът му се беше стопил като вода по водосточна тръба. - Не, не, не... нямаше бяло. Само червено и черно.

„О, откачено копеле, наистина си го направил този път.“

-      Виждал съм нещо подобно - каза Уелър. - Във Виетнам ги наричахме берсерки².

-      Така ли? - Устните на Том изтъняха в немощна гримаса. Очите му се затвориха. - Ние не.

-      Не ли? - Уелър почака, но нямаше нищо, дишането на Том се беше успокоило. - Том?

Той не отговори. Дълбоките линии, причинени от умора и от скръб, все още бяха там, но мускулите му се бяха отпуснали в съня. Това беше добре. Уелър беше научил повече от достатъчно, за да стигне до извода, че може би всички те бяха в истинска беда. Ако имаше възможност Чъкитата да бъдат манипулирани, имаше един човек, който беше достатъчно луд и достатъчно умен, за да го постигне, и Уелър го познаваше. Светът беше отишъл по дяволите преди почти пет месеца. Достатъчно време, особено ако си добре снабден, бива те в планирането, обичаш да експериментираш и имаш трениран ум. Бог му беше свидетел, че този мъж беше подхранвал и неговия глад за отмъщение достатъчно дълго.

„И какво, по дяволите, ще правя сега?“ Уелър плъзна ръка по челото си и изобщо не беше изненадан, че дланта му беше овлажняла от вкиснала пот. Цялата тази грозна работа беше излязла от контрол. Беше се променила в нещо, което той не разпознаваше. Той трябваше да се оттегли още след взривяването на мината. Просто да си събере багажа и да си тръгне. За бога, не беше ли отмъстил за Манди все още? Питър беше мъртъв, Рул едва ли беше много далеч от гибелта, а безценните им малки Чъкита бяха на път към дома. Не трябваше ли това да е достатъчно за него? Защото той беше получил своето отмъщение, но имаше и думи за... края на света. Откровения. „А аз дори не вярвам в тези глупости.“

Трябваше ли да се бори с това? Да направи нещо? Дали изобщо трябваше да се опитва? Да, той можеше да рискува и като войник на войник да каже на Том това, което знаеше. Но Мели беше права. Том беше на ръба, беше там от доста време и нямаше начин да се предскаже каква щеше да бъде реакцията му. А да се остави да го убият, докато се опитва да бъде честен, беше нещо, което нямаше да помогне на никого, при положение че дори той не беше сигурен за това какво се случва и не можеше да обхване цялостната картина. Всичко, което имаше, бяха късове и частици, предположения и съмнения. Щеше ли да бъде по-добре да се измъкне сега, докато все още имаше тази възможност? Да си изгради нов живот някъде, където не го познават, и да изживее времето, което му оставаше?

„Но тук има деца, които едва започват живота си. Има го и Том, който носи скръб, с която не би трябвало да се справя сам. И ние ги забъркахме в това.“ Без съмнение Мели смяташе, че и децата са заменими. Но Уелър просто не знаеше какво трябва да прави, кое беше по- безопасното и кое беше по-малкото зло.

Том внезапно пое въздух, сякаш току-що беше намерил нещо в тъмните ъгли на ума си и го влачеше към светлината. Когато Уелър погледна, очите на момчето отново бяха отворени и бяха толкова ясни, сякаш гледаше в чистата дълбока синева на Горното езеро.

-      Какво? - попита Уелър.

-      Зомбита - каза Том много ясно. - Наричахме ги зомбита.

¹ Бойно отровно вещество. - Б.пр.

² Берсерк - викингски воин, посветил се на бог Один, който преди битка изпадал в неконтролируема ярост. В сражението са се отличавали с изключителна сила, свирепост и безстрашие. - Б.пр.

ТРЕТА ЧАСТ

ТОЧКА НА ПРЕЧУПВАНЕ

39

Десет дни след лавината, в първата седмица на март, Алекс залиташе по пътя между останките от една полуразрушена хижа и трудно различима противопожарна просека някъде западно от мината и югозападно от Рул. Поне тя мислеше, че е запад-югозапад. След изминалите дни в следене на дирята тя имаше много грижи. Например да намери храна, преди да се превърне в такава.

Имаше прясна кръв в устата и и огромна цицина отзад на главата. Не и трябваше огледало, за да види отока под лявата буза, където Пъпчивия я беше изпердашил не толкова отдавна. Боже, беше усетила юмрука на хлапето като вилицата на мотокар.

Беше се отправила към заслона и към онази странна могила, която беше видяла по-рано, но на половината път дотам или беше паднала, или се беше спънала, не бе сигурна. Ботушите и вероятно се бяха заплели, докато вървеше слепешката през снега. След като падна, се остави да потъне, да се зарови, така че студът да свърши работата си: да прогори плътта и чак до мозъка. И може би да превърне чудовището в купчина пепел.

„Боже, моля те! Моля те, помогни ми! - Трябваше да се бори. - Не мога да се пречупя. Не мога да се предам. Трябва да остана вярна на себе си, независимо какво иска Вълка или какво мисли.“

Алекс започна да плува, да се влачи на ръце и колене.

Подобно на охлюв тя извайваше следа през снега по пътя си към порутения заслон, който се намираше близо до завесата от ръждясала пилешка мрежа. Ако Пъпчивия беше стискал още няколко секунди врата и, тя щеше да е мъртва.

Вече стоеше на колене пред могилата. Неравен от снега, хълмът беше висок около метър и стоеше от южната страна на заслона, където имаше най-много светлина и топлина. Тя се взря в могилата за около десет секунди или може би трийсет. От богатата тъмна земя се носеше аромат на глина. Миризмата и напомняше донякъде на изветряла бира.

А след това очите и се спряха на нещо малко и черно върху бяла кръпка.

„Не мисли, Алекс! - Тя проследи с очи още едно мъничко черно капаче. - Бори се! Трябва да се бориш. Просто го направи!“

Защото положението беше лошо. Наистина много лошо.

Преди десет дни:

Спомените и от станалото след лавината бяха смътен, несигурен колаж, разбираем точно толкова, колкото и някой лошо монтиран клип в YouTube. Това, което първо достигна до нея, беше едно ритмично люлеене като клатенето на малка лодка при мъртво вълнение. Гърдите и пламтяха, измъчените и бели дробове буквално изгаряха, въпреки че тялото и трепереше от студ. Умът и беше като завихрен в мъгла, докато тя се люшкаше напред-назад, напред-назад. А после отново пропадна, потъна в мрачните води на безсъзнанието. Вероятно беше успяла да изплува няколко пъти - като перископ, който изскача за един бърз поглед.

Накрая, докато се връщаше в съзнание, усети първо ръка, която обгръщаше тила и. След това започна да пада и се приземи върху... Легло? Лодка? Главата и се маеше, но също така се издуваше като балон, разширяваше се. Чудовището нарастваше и се протягаше, сякаш му бяха изникнали ръце, длани и пръсти и търсеше нещо, някой, когото да сграбчи. Тя беше много отпусната, почти спокойна, което беше странно, като се имаше предвид студът и непрестанният натиск върху гърдите й като от ток на здрав ботуш.

После нещо докосна леко дясната и буза. Опако на длан? А това пръсти ли бяха? Главата и се килна към спирала от аромат, който беше черна мъгла и нещо сладко, свежо... „Крис?“ Или чакай, не - ароматът беше дълбок, богат и миришеше на пушек. „Том.“ Усети го като мисъл, а после като въздишка, защото вкуси името му в замечтан шепот. „Том. Том?“

В следващия миг тя започна да пропада още повече, потъваше далеч от самата себе си, но издърпваше и него надолу с нея, вкусваше го - топъл, толкова топъл. Настоятелната уста на Том беше върху нейната, въздишката му погали върха на езика и, а желанието беше като гореща роза, която растеше в гърдите и. Странна течна жега пробяха през бедрата и и тя усети как гърбът и се извива, как сърцето и започва да тупти по-силно и по-силно. После почувства тежестта му върху тялото си, ръцете и бяха обвити около врата му, неговите се плъзгаха в косата и по лицето и, а тя стенеше в устата му: „да, да, да, да“, докато пръстите на Том проследяваха чувствителната кожа на врата и, изпъкналостта на ключицата и, преди да се плъзнат още малко по-нататък...

И тогава тя усети много странно дърпане.

Том... Цип ли разкопчаваше? Да, точно така и тя нямаше нищо против. Беше хубаво, тя го искаше. Тя почувства как горещината я изгаря, а в същото време и беше странно студено. Защо беше така?

Внезапно всичките и усещания и мислите и се плъзнаха и се отместиха като бавно преливане на кадри във филм. Вече имаше други ръце и различно тяло. Ароматът на опушено дърво и мускус отстъпи пред този на сенки и сладки ябълки, когато - „Крис, това е Крис!“ - устата му намери нейната. Моментът беше наелектризиран, точно както преди месеци през онази сутрин в Рул, когато тя и Крис се целунаха в шейната. Мъгла и мрак, и пожарът на желанието се сляха, когато ръцете им се сплетоха, телата им също.

Но въпреки това имаше нещо нередно. Алекс почувства придърпването, когато умът и се спъна в една подробност, която не беше на мястото си, и тя се досети. Беше миризмата - вече не на мъгла и ябълки, а на нещо зловонно и развалено. Тинестозелена гной наводни устата и. „Чакай!“ Задушавайки се, тя се отдръпна, гърлото и работеше, а мръсотията се спускаше надолу по него, вече не можеше да диша, не можеше да диша, не можеше...

-      Ъх! - Дишайки тежко, тя внезапно дойде на себе си, а съзнанието и се срина в една точка, когато тя се измъкна от съня и се събуди.

Вълка беше там, обкръжен с ореол, на фона на едно зашеметяващо яркосиньо небе. Не беше обвит около тялото и. Ръцете му не проследяваха бузите и ъгъла на челюстта и, а устата му определено не беше върху нейната. Но тя лежеше по гръб не в снега, а върху спален чувал, а пръстите му се бореха с част от парката и, защипана в зъбците на цип, и той се опитваше да я съблече.

-      Не! - Тя помръдна спазматично. Опита се да удари, но ръцете и тежаха като оловни тръби, а мускулите и бяха треперливи и неотзивчиви. Така беше и когато Леопарда дойде за нея в мината и... „Чакай! Нож. Ножът на Леопарда е у мен... Стани, стани!“ Тя седна рязко. Хванат неподготвен, Вълка се дръпна назад и се просна на снега, опасно близо до малък пращящ огън. С туптящо сърце тя шляпна непохватните си пръсти върху десния си крак и несръчно започна да търси канията.

Някой притисна с ръка дясното и рамо и я блъсна обратно. Падайки, тя вдигна и двете си ръце, преди Пъпчивия - момчето, което някога е било Бен Стимке - да сграбчи китките и. Той я притисна и остави тежестта си да се отпусне с тежко тупване, което изкара въздуха от дробовете и със сумтене. Ако мислеше, тя щеше да се извърти за ухапване или да подвие колене, но беше толкова паникьосана, че вместо това се издърпа назад, протегна врат и зъбите и изщракаха. Той дръпна рязко лицето си настрани, малко твърде далеч, и това беше достатъчно. Тя усети как натискът върху гърдите и намалява, разчете извивката на гърба му. Пъпчивия беше загубил равновесие и Алекс нямаше да има друга възможност. С вой тя заби коляно в слабините му.

Той изпусна едно „ъгх“. Сякаш беше дръпнала внезапно спирачка. Очите на Пъпчивия станаха кръгли като фарове, всичката кръв се оттече от лицето му. Алекс предполагаше, че дори е спрял да диша. После той се сгърчи, падна на една страна, ръцете му се притискаха към чатала, а устата му увисна отворена, за да изпусне едно странно, задавено „а-а-а“.

Веднага щом тежестта му освободи краката и, тя го избута напълно. Непохватна като рак се измъкна от спалния чувал. Тялото и беше наелектризирано, сякаш всички прекъсвачи по веригата са били пренастроени, а връзките - върнати към живот. Тя чу неясното тракане на вдигнати затвори, стърженето на метал и разбра, че другите, където и да бяха те - тя беше толкова уплашена, че беше изгубила от очи дори Вълка, - бяха вдигнали оръжията си. Не и пукаше. С ножа на Леопарда вече в ръка, тя се изправи с вик и ужасена изкрещя през сълзи:

-      Махайте се, махайте се, махайте се!

Освен Вълка и Пъпчивия, който сега стенеше и се лигавеше на снега, имаше още трима други: Марли - дългурестото хлапе с растите, което тя помнеше, и две по-малки момчета, вероятно второкурсници и очевидно братя. Еднакви чипи носове, еднакви свински очички. Косите им бяха или много тъмнокестеняви, или черни; и двамата бяха насочили автомати бушмастър към нея. По-високият брат беше нервак и ментовият съсък на безпокойството му се процеждаше през порите му. За разлика от него брат му беше по-закръглен, по-нисък, по- спокоен. Тя си помисли: „Бърт и Ърни¹“.

Вълка се беше изправил на крака. Изражението му - като на Крис от някой друг живот - беше напрегнато и съсредоточено, но не изтеглено в хищническото озъбване, което придобиваше точно преди да се прицели в следващото си детско меню. Секунда по-кьсно тя долови издайническия пукот, припламването на борова смола от огън, който гореше твърде буен и много жарък. Въздухът натежа като покривка, когато Променените заговориха на техния странен, неразбираем език. Заседналото в мозъка и чудовище се премести и се опита да подуши, сякаш щеше да се включи в разговора. Или само щеше да я вкара отново в главата на Вълка, както се случи в тунела, когато мината се срина.

„О, не, няма. - Устата и беше изтръпнала, сякаш в нея имаше работлив малък паяк, който беше оплел мрежа върху езика и. Дали Вълка я беше целунал? - Не, не, това беше сън.“ Или може би това искаше Вълка: той и тя заедно. Усещаше ново разгаряне на истерията, докато самоконтролът и се опитваше да се справи. „Не се е случило. Ти не го искаш, не го искаш. Беше чудовището, всичко това беше работа на чудовището.“ Беше ли се пресегнало към собствения си вид, когато тя се отнасяше и бавно се задушаваше под снега? Тя си спомни онзи странен момент, в който умът и трепна и отстъпи, и как тя беше видяла поле от сняг, счупени дървета и скали...

„И щека. Боже мой, не е било ярката светлина в края на тунела. Отново съм била в главата на Вълка. Той ме е търсил след лавината, опитвал се е да разбере къде съм под снега.“

Това беше единственото обяснение за това защо още е жива. Когато беше припаднала за последен път, а от смъртта я деляха минути, чудовището беше хлъзнало примката си и беше изпълзяло навън като черни филизи. Защото подобните неща се привличат.

-      Какво искате от мен? - гласът и потрепери. Ножът на Леопарда се разклати и тя го стисна с две ръце, за да го закрепи. Алекс беше изгърбена, беше и много студено и трепереше неконтролируемо. Косата и висеше на ледени буци, въпреки че парката и беше... суха? Как беше възможно? Дрехите и бяха още мокри. „Чакай, чакай малко! Дъхът и заседна в гърлото. Парката ми беше подгизнала. Как може...“

Погледът и се плъзна по дясната ръка и тя веднага забеляза защо тази парка беше суха. Тъмносивият цвят беше различен. Беше и твърде голяма, а маншетите висяха хлабаво около китките и. Издуваше се на гърдите и явно беше предназначена за някой много по-голям и по- мускулест от нея. Парката всъщност и напомни за полото на Том, което той и беше дал в Уакамау, след като я беше отнесъл кървяща, в безсъзнание и подгизнала в своя лагер, а после я беше измъкнал от мокрите и дрехи, за да я затопли.

Очите и се стрелнаха към Вълка, който вонеше на пот, сварени черва от енот и влажно желязо. Кръвта беше образувала коричка върху половината му лице. Онзи камък... Тя си спомни, че беше ударен. Беше достатъчно шокирана, след като забеляза това, а после осъзна, че той носи само обемист вълнен пуловер, върху който беше завързал вълча кожа. От жилките кехлибар в кожата тя разбра, че тази качулка е нова и замества онази, която Леопарда беше откраднал, когато Черната вдовица превзе глутницата.

Тогава тя си даде сметка, че Вълка и беше дал своята парка. Нейното мръсно бяло палто, все още мокро, беше разстлано върху скалите близо до огъня.

По-късно тя щеше да оцени и огромния риск, който Вълка беше поел. Денят, в който се беше събудила, беше ясен. Съдейки по струите силна светлина между дърветата, беше някъде към средата на сутринта, може би дори наближаваше обяд, а Променените бяха все още будни и все още се движеха. Хората на Вълка бяха нощни птици и само този факт трябваше да и подскаже колко отчаяни трябва да са и колко опасна беше настоящата ситуация. Мината я нямаше. Много Променени и затворници бяха мъртви, а тези, които се бяха измъкнали, бяха някъде наблизо и сигурно бяха гладни, а тя беше прясно месо. Ако някой от тях доловеше миризмата и, щеше да бъде равносилно на това да бие звънеца за вечеря. След като Вълка и екипът му са я извадили от ледения гроб, е трябвало да си проправят нови пътеки или да рискуват да бъдат надвити.

А Вълка ги е накарал да спрат и да запалят огън. Съблякъл е подгизналата и парка и и е дал неговата, за да я спаси от замръзване и от смърт. Беше точно това, което Том беше направил, което и Крис би сторил в същата ситуация. Вълка правеше каквото може, за да я запази жива и да я стопли.

-      Защо? - го попита тя. - Какво искаш от мен, Вълк? Какво искаш?

Алекс получи частичен отговор, когато Променените се приготвиха да тръгнат и Вълка и подаде зелена брезентова медицинска полева раница.

Беше виждала такава преди. Баща и веднъж беше прибрал нещо подобно в багажника на патрулната кола, защото ченгетата по подразбиране бяха първите, които се отзоваваха на местопроизшествие. Неговата не беше напълно оборудвана. Вътре имаше само най-основни неща, необходими да се запази животът на размазан човек до момента, в който пристигне линейката.

Тази раница беше много различна. Тя имаше хиляди джобове и капаци и беше заредена за всякакви ситуации. Имаше бинтове, марли, глюкоза на таблетки, спринцовки, ножици, няколко дузини пакети с антибиотици и дори специални марли за бързо сьсирване, които полевите медици използваха, за да спрат кървенето възможно най-бързо. Кинкейд би дал кучешките си зъби за нещо такова.

Тя беше наясно за какво се използва тази раница и вече се досещаше защо Вълка беше поел толкова рискове, за да я спаси. Той знаеше, че тя има основни познания. Все пак беше изял част от рамото и, а после я беше видял да превързва раната. Вярно, Вълка може би се беше привързал към нея, може би я искаше... Но за него тя беше и много ценен затворник - полева сестра с комплект умения, които можеха да се окажат много полезни.

На Горния полуостров зимите бяха дълги, не се очакваше пролетта да дойде още месец и половина. Дните бяха толкова смразяващи, че когато и да отиваха на лов Вълка и екипът му, винаги се заравяха дълбоко в чувалите си и във всяка дреха. Алекс спеше с ботушите, стиснати между коленете и, и с бутилка топла вода до корема, за да се предпази от замръзване.

Все по-често Вълка и хората му ловуваха и през деня, защото тогава оскъдният дивеч излизаше и се движеше наоколо. (Или може би Променените се променяха по други начини. Ако започнеха да владеят и дните... щеше да бъде лошо.) Толкова далеч от Рул вече нямаше спирки за презареждане като еквивалент на „Макдоналдс“, нямаше редовни следи от дивеч, нито пътека, която те биха могли да следват. Това значеше, че не можеха да разчитат на удобно стадо, което да подкарват от едната къща за забавления към другата. Така че вече нямаше купони, нямаше пиене, нямаше секс, нямаше разпускане в събота вечер.

Това се отразяваше и в липсата на редовни доставки за нея. Понякога ядеше, когато и те ядяха - в зависимост от това дали човекът, когото бяха уловили, имаше раница. Ако горкият човечец имаше такава, тя можеше да открие пастърма или овесени ядки, или сардини. Веднъж дори откри тънък пакет котешки лакомства, които обещаваха да поддържат венците в добро здраве и да изчистят всичкия гаден зъбен камък. „Хрупкави отвън, меки отвътре.“ Каквото и да станеше.

Най-често обаче тя не получаваше нищо, защото Вълка се връщаше с празни ръце. После тя премина на вкаменени изсушени шипки, увехнал папур и изсъхнали гъби кладница. И забравете популярните романи, в които героинята размишлява как ще изглежда суровият бор в краен случай. Ха! ХА! Пиенето на терпентин щеше да е по-лесно. Ако свареше кашата, ставаше, но Алекс не беше подготвена за това, което се случваше с водата. Тя ставаше ярко кървавочервена. Толкова подходящо. От друга страна, след като шипките и боровете съдържаха много витамин С, тя нямаше да умре от скорбут.

О! Ура!

Нещо ги преследваше през последната седмица. Животно, въпреки че Алекс не беше сигурна какво точно. Миризмата беше позната, но все пак мъчно определима и я караше да мисли за Призрак - нейния синеок ваймаранер - и за пътя за Рул, където беше видяла вълците и онзи жълтоок алфа мъжкар. Каквото и да беше това, не беше вълк, не точно. Тя все оше не го беше забелязала, но си отваряше очите, а носът и беше нащрек. Всяко животно, което беше гладно и достатъчно отчаяно, щеше да рискува да нападне човек. Или може би търсеше само остатъците? Имаше лош късмет, ако беше така. Хората на Вълка чупеха дори костите, за да изсмучат всичкия вкусен костен мозък. Ако не друго, то един полъх от качулката на Вълка трябваше да накара животното да избяга.

И това също беше странно. Вълка наистина носеше тази вълча кожа, но нито той, нито другите показваха, че са наясно с присъствието на това животно. Може би бяха твърде гладни, за да им пука.

И все пак. Това я плашеше страшно. И беше поредното нещо, за което да се тревожи.

Тя не знаеше накъде отиваха, нито защо. Но имаше нещо, което Вълка си беше наумил. Усещаше го в миризмата му, която сякаш казваше „семейство“. Алекс вдишваше „безопасност“ в сладък парфюм от люляци и орлови нокти, а това беше миризмата на баща и, изскочил от обитавания от духове таван на ума и. „Скачай, скъпа!“

И тя знаеше, че Вълка вече е бил на мястото, към което се бяха отправили, крил се е, лекувал се е и е чакал. Беше чакал идеалния момент да се върне и да я отвлече.

Тя предполагаше, че трябва да е благодарна, че не присъстваше в менюто на Променените и че Вълка я оставяше да тършува. Като се имаше предвид колко добре се справяха те - тоест никак, - новите му другари можеше да въстанат, да го убият и после да я изядат. Фактът, че другите деца оставаха с Вълка, беше мистерия, въпреки че в тежки времена отчаяните хора гравитират около водач, който поне им дава надежда. Предвид редките остатъци тя се съмняваше, че другите Променени се справяха по-добре. Том беше казал, че Наполеон разбрал нещо важно, а именно че армиите маршируват върху стомасите си, а най-добрите лидери са тези, които не само влизат в окопите със своите войници, но първо се грижат за тях.

Вълка, изглежда, разбираше това. Когато той и хората му успяваха да пипнат някой сочен, винаги се отдръпваше и се грижеше първо другите да ядат, преди да се обслужи с каквито оскъдни остатъци имаше. Значи Вълка знаеше точно колко рискована е ситуацията.

Което вероятно обясняваше защо, когато спяха, той винаги се вмъкваше между нея и другите, обгръщайки гърба и - близост, която караше гърлото и да се свива и пулсът и да се ускорява, когато кожата и не се опитваше да се откъсне от костите.

Сега, десет дни след като оживя, късметът и най-сетне се изчерпа. И тя можеше да обвинява само себе си. По това време вареше каша от бял бор, мечтаеше за храна и планираше убийство, затова не беше съвсем на себе си.

Настоящият им подслон беше мизерен - жалка двустайна купчина стареещи трупи с няколко разбити прозореца. Стените бяха толкова криви, че вятърът бе навял тънки преспи сняг през отворите. Застоялият аромат на алуминий и малката планина от смачкани консервни кутии я караше да подозира, че първоначалният собственик е идвал тук, за да се измъкне от всичко. Малко стрелба, много пиячка - какво да не му харесваш?

Съдейки по розовата светлина, която се пръскаше през непокътнатия западен прозорец, беше късен следобед. По навик очите на Алекс автоматично паднаха върху часовника с Мики Маус на Ели, все още на китката и - 7,13. Разбира се, това не беше точното време. За Мики беше винаги 7,13 - моментът, в който часовникът най-накрая беше приключил пътя си след цялата тази вода. Още минута под снега и тя смяташе, че също щеше да го е направила.

Все едно, да кажем... пет следобед? Вълка и другите трябваше да се върнат скоро, о, супер!

„Боже, дано носи нещо!“ Ужасна мисъл, но дори да я беше потиснала, това нямаше да помогне на този, когото Вълка преследваше. Внимателно отпускайки ножа в пробитото лагерно гърне, поставено върху жаравата в камината на хижата, тя разбърка кървавочервеното задушено от борова кора. Не можеше да живее от него. Това не беше храна, както и жълъдите. Разбира се, след като умираше от глад, беше по-добре от нищо. Не беше ли чела някъде, че можеш да изпържиш кората със зехтин и да добавиш щипка сол? Да, горският еквивалент на картофен чипс. При тази мисъл призрачна миризма на хрупкаво изпържени картофи с мазнина и сол изпълни устата и със слюнка.

„Хайде, престани!“ Това беше проблемът с глада. Всичко, за което мислеше, беше храна. Трябваше да се стегне. Тя го беше преживяла и знаеше, че се отправя към опасна територия. Тялото и я приближаваше с всеки изминал ден към едно много отчаяно място. Всеки път, когато се изправеше, главата и се замайваше. Понякога мислеше, че чудовището се е преместило долу и се опитва да прогризе пътя си навън през червата и.

„Всички гладуваме.“ Тя смушка бора, като се движеше много бавно, наясно с блесналия поглед на Пъпчивия, с настоятелната груба мъгла на глада му и с това колко отблизо я следеше неговият мозберг. Последното, което и трябваше, беше той да не разбере правилно внезапното и движение и да и пръсне мозъка заради скапано парче сварена кора. Като се имаше предвид колко беше прегладнял, можеше да го направи, а после да моли Вълка за прошка: „Да, шефе, знам, лоша преценка“. Гладът на Пъпчивия също смърдеше - аромат на ферментиращ плод. „Чудно, дали и аз мириша по същия начин.“ Никога не се беше замисляла много за това. Вероятно за Пъпчивия и за другите тя миришеше на недопечена пържола. „Хубав южняшки сос, сочна и недопечена, за да се топи мазнината, когато отхапеш...“

-      Боже, какво не бих дала за една пържола! - каза тя. (Вляво от нея долетя отговорът на Пъпчивия, беше полъх от аромат на гнило и глад. Нищо изненадващо.) Само ако Пъпчивия не беше бързал толкова да се върнат вътре! Навън беше забелязала пилешката мрежа и си беше помислила: „Градина?“. Тези смачкани тенекии не говореха в подкрепа на това, но си струваше да се провери. Тя би убила за сбръчкан стар картоф или съсухрен морков.

Също така близо до градината, срещу един заслон, имаше странна могила, която миришеше на пекарна. Купчина за компостиране? Беше възможно. Неща, които още не бяха изгнили - особено при този студ: огризани динени кори, вкоравени сърцевини на ябълки. Полуизядени царевични кочани. Банановите кори съдържаха калий. Тя би взела всичко, което можеше да намери. Щеше да го свари, да го глътне и да не му мисли много-много. Ами разнебитеният заслон? Хората оставят всякакви неща по чекмеджета, напъхани в раници, висящи от куки и греди или натъпкани в долапчета. Вкаменени закуски. Бонбони. Енергийни блокчета. Малки кутии стафиди и торбички с ядки. Само при мисълта какво би могла да намери, слюнката се събра на езерце под езика и.

„А там може да има и неща, които бих могла да използвам.“ Заслоните бяха чудесни места, на които да търси оръжия. Всичко би свършило работа, тя не беше капризна. Пирони, стар чук. Въже. Електрически кабели. Остриета за трион. Би било най-добре да намери пистолет, но и патрони за пушка биха свършили работа. Може да ги отвори, да извади барута и да направи гърмяши пръчки. Нещо.

Но трябваше да е предпазлива. Този път имаше повече свобода. Вълка я беше оставил да тършува и и беше позволил да задържи ножа на Леопарда. Нямаше начин да рискува това. Ножът и огнивото бяха единствените и инструменти за оцеляване. Без тях щеше да бъде мъртва, когато и ако успееше да избяга.

„Когато и ако? О, мечтай си, скъпа!“ Честно казано, в някои дни дори тя се дразнеше на себе си. Беше като да седи в „Титаник“: „Просто потъни вече!“. Тя винаги имаше охрана. И къде тогава щеше да скрие тези прекрасни оръжия? Ако я хванеха, можеше да се сбогува с малките си тършувания. Тогава щеше да умре от глад. Тя смяташе, че Вълка може би я защитава, но едва ли щеше да приеме добре налагането с железен лост. Ако изобщо можеше да го фрасне с такъв. Защото вече имаше нож. Това, че Вълка и позволи да го задържи след онзи първи ден, беше истинско чудо. Дали не трябваше да се направи на Принцесата булка², да се прокрадне през нощта и да резне няколко гърла? Да се пресегне, докато Вълка лежи и сънува своите щастливи, енергични малки вълчи сънища и да изтръгне сърцето му?

„Не. Събуди се!“ Тези неща ставаха само в същите онези книги, в които героинята набива сурова кора от бял бор. А това беше истинският живот.

Но тя имаше мотив. Имаше възможност. Знаеше точно къде са сънните артерии и колко дълбоко да клъцне. Ако го направеше бързо, можеше наистина да се измъкне. Все пак бяха само петима срещу един. И какво чакаше тогава?

„По дяволите, не знам. Фокусирай се върху това, което можеш да направиш, става ли? Като онази градина. Трябва да я провериш. - Въздишайки, Алекс прибра ножа. - Само ако имах възможност...“

Пъпчивия се взриви. Без предупреждение, без сигнал за тревога от чудовището, без никаква промяна в миризмата му - наистина, колко по-гладно можеше да стане хлапето? Той го направи бързо, в пълна тишина, изстреля се като ракета, която тя забеляза единствено с ъгълчето на окото си. Ахвайки, Алекс вдигна рязко ръката си нагоре, точно когато юмрукът му летеше към лицето и.

Ударът беше заслепяващ, заслепяваща бяла детонация в лявата буза, точно под окото. От устата и се опита да изскочи вик, но ръката му се стегна около врата и и сграбчи челюстта. Издърпвайки я рязко нагоре, Пъпчивия започна да я влачи през хижата.

-      Пъп... Б-б-бен! - тя изхриптя, докато се препъваше, загубила равновесие, сграбчила с ръце неговите. - Бен, н-недей! Сп-спри, спри!

Но Пъпчивия, момчето, което се беше наричало Бен Стимке, беше неутолима буря, беше в настроение за месо. Той я повлече през цялата дължина на стаята и я блъсна в стената. Главата и се удари достатъчно силно, за да замъгли зрението и. Беше като скок, спрян във времето. Челюстите и се хлопнаха. Болката изригна като червен блясък, когато зъбите и разкъсаха езика. Устата и се напълни с кръв. Давейки се, Алекс усети как ръката на Пъпчивия се премести и разбра веднага какво се опитваше да направи.

Паника обви мозъка и. Опитваше се да я убие, като я удуши, и тя още имаше шанс - коляно в слабините, удар с юмрук, може би да бръкне в очите му с пръсти. Но ако Пъпчивия затиснеше сънните и артерии в хватка, тя шеше да загуби съзнание за секунди и да умре за минути, при това с много по-малко врява.

Тогава си помисли: „Ножът“. Беше го прибрала в канията. Отпусна дясното си рамо, усука се и протегна пръсти. Беше отчаян ход, безнадежден, защото дори в безумието си Пъпчивия разчете позицията на тялото и. Бърз като пепелянка, той грабна ножа от канията и обърна острието, докато не насочи върха към лявото и око.

Кръвта и се смрази и тя спря да се бие. Можеше да види как щеше да продължи това нападение. Бърз проблясък на студената стомана и тя щеше да запищи, окото нямаше да го има, от ужасната дупка щеше да тече желе и кръв.

Те замръзнаха там, без да се движат, потрепвайки извън времето. Тогава Пъпчивия пое рязък подготвителен дъх и тя имаше време да помисли: „Не!“.

С оголени в озъбване устни той нападна. Ножът с бръмчене проблясна покрай лицето и, за да се забие в стената. От зелената кисела миризма, кипяща от кожата му, тя разбра, че колкото и Пъпчивия да искаше да изтръгне гръкляна и и да се натъпче с месото и - да почувства топлината му и кръвта и в устата си, - толкова му се искаше тя да страда. Беше я хванал и щеше да се наслаждава. Да се наслаждава с нея.

Алекс започна да се бори. Опирайки гръб в дървото, тя ритна, като се целеше в слабините на Пъпчивия. Но не беше както преди няколко дни в снега. Обхватът му беше толкова по-голям от нейния, че дори и дума не можеше да става за борба. Той се изви. Но това все пак и помогна, осигури и още няколко секунди, защото той трябваше да премести захвата си, за да се задържи. Щом той я пусна, тя успя да поеме глътка въздух с ужасното усещане, че диша през бързо огъваща се сламка, и това изобщо не беше достатъчно. Тя нямаше нищо, с което да се бори, и започваше да губи. Зрението и започна първо да се замъглява, после стана като проядено от молци.

Дълбоко в мрака чудовището се съживи като паяк, който пълзеше в пещерата на черепа и. Тя се премяташе в черния водовъртеж зад очите на Пъпчивия, гледаше как лицето и добива цвета на патладжан, как очите и се подбелиха и се показаха белите полумесеци. Краят на живота и се развиваше в миш-маш от образи: Пъпчивия я души, но само до момента, в който тя припада, после и позволява да се съвземе, влачи я по пода, оставя я да се събуди само толкова, колкото да го направи отново... три пъти, може би четири... със странния съдизъм на дете, което къса крилата на муха, преди да я размаже с крака си. Изчакваше я да изплува, да се върне в съзнание, за да почувства по-добре момента, в който зъбите му ще се стегнат около шията и, ще я разкъсат и кръвта ще шурне, за да измие бузите му с ярко, жилещо червено.

От... някъде... дойде тежко хлопване, което можеше да е по-рязко и силно, ако не беше памукът, запушващ ушите и. Секунда по-късно Пъпчивия изпусна едно внезапно болнаво „ъгх“ и натискът около врата и изчезна. Защо, тя не знаеше. Нещо ожули гърба и. „Дърво, стена... падам.“ Кашляйки, се приземи като купчина, увиснала като мокро пране. За няколко секунди тя се концентрира единствено в това да поема въздух през гърлото си, което беше твърдо като стебло на лале.

През мъглата, която минаваше за зрение, тя видя Вълка и Пъпчивия в другия край на стаята, изправени един срещу друг. Въздухът в хижата беше оживял, пукайки от жега, с парливото жило на убийство и студената стомана на яростта на Вълка. Кръв капеше от носа на Пъпчивия и той клатеше глава като бик. Приведен, със свити очи Вълка започна да обикаля. Пъпчивия се опита да го последва, но или беше още зашеметен от първия удар на Вълка, или просто беше отслабнал критично от липсата на храна, защото се препъна. Сграбчвайки шанса си, Вълка се спусна и нападна. Замаян, Пъпчивия се дръпна назад и се опита да се отмести встрани, но не беше достатъчно бърз. Забивайки се в него, Вълка обви ръце около кръста му и повдигна силно. Краката на Пъпчивия излетяха, когато Вълка го преобърна и го тръшна на пода. Главата на Пъпчивия отскочи от дървото с остър пукот. Крайниците му омекнаха, връзката между мозъка и тялото му примигна, когато Вълка се стовари върху него като скала. Стовари юмрука си като чук веднъж, два пъти...

Силен рев разтърси хижата. От мястото си на пода Алекс видя как Марли - дългите му плитки бяха все още заскрежени от студа - завърта дулото на мозберга от тавана, за да го насочи към двете момчета. Вълка и Пъпчивия замръзнаха в почти комична жива картина: Вълка възседнал гърдите на Пъпчивия, окървавеният му юмрук вдигнат за още един удар. Очите на Пъпчивия се подуваха и почервеняваха в маска от кръв. В комбинация с белезите от акне момчето изглеждаше сякаш кожата му е сдъвкана отвътре навън. Гърдите му бяха голям лигавник в червено. С всяко вдишване кръвта излизаше на мехури през разбития му нос.

Отляво на Марли бяха братята - Бърт и Ърни. От миризмата, която се носеше от зеления вързоп, който висеше от рамото на Бърт, тя разбра, че жената е била крехка и слаба, увенчана в плодов букет от гладуване, с много малко месо. Погледнато иначе, може би Вълка и екипът му бяха направили услуга на тази жена по същия начин, по който шерифите застрелваха елените, които бяха твърде слаби, за да осъзнаят, че са се залутали по средата на пътя през сурова зима. Ако беше това, наистина можеше да разбере гледната точка на Променените.

Уплаши я това, че можеше.

Вълка не уби Пъпчивия, нито го направи някой от екипа му. Това, което направиха, беше да го пратят да си събира багажа. Свита в ъгъла, с болки в гърлото и с пулсиращи бузи, Алекс остана неподвижна, докато Пъпчивия, който се движеше много бавно и сковано, навиваше спалния си чувал под бдителния поглед на Марли и мозберга му.

„Не ме забелязвай! - Тя обгърна коленете си още по-плътно. - Не ме виждай! Аз не съм тук.“ Малко вероятно. През всичкото това време тя мислеше за чудовището, за скока зад очите на Пъпчивия, за внезапното появяване на Вълка. Беше възможно той все пак да е бил наблизо и да е нахлул през вратата точно навреме. „Но също толкова вероятно е чудовището да има нещо общо с това, точно както под снега.“ И този път като тогава тя се бе люшкала на ръба на съзнанието, а чудовището се беше паникьосало. Нямаше да е за първи път и какво щеше да прави тя, по дяволите? Какво можеше да направи?

„Трябва да измисля нещо, за да държа чудовището под контрол.“ Сърцето и пулсираше. Мислеше за медицинската раница. Там можеше да има нещо за болката. „Не, запази разсъдъка си! Когато започнеш да го губиш, чудовището излиза.“ Тя изсмука кръвта от разкъсаната си долна устна. „Мога да се справя. Освен това наистина трябва да запазя тези неща за момента, в който ни потрябват.“

Само секунда по-късно тя осъзна какво беше помислила: „Ни?“.

„Спри, Алекс! Ще се побъркаш.“ В желанието си да намери нещо по-добро, с което да се занимава, тя се загледа в Бърт, който грабна зеления вързоп, издърпа го и изтърси найлоновата торба. Тялото на крехката жена се изхлузи в отпусната купчина като бяло оскубано пиле. След като Бърт разстла плата на пода, Ърни изтъркаля тялото върху него, после извади добре наточен нож с хубаво сребристо острие от калъфа на крака си и започна работа.

„Не гледай, Алекс!“ Борейки се с жилото на сълзите, тя отпусна глава върху коленете си. Въздухът разцъфна с миризма на мокро желязо, сурово месо, прясна кост. „По дяволите и чудовището! Ти винаги ще бъдеш Алекс, каквото и да става...“

Тя усети полъха на студения въздух, когато вратата се затвори зад Пъпчивия. В следващия момент чу колебливи стъпки, които идваха иззад нея. Дори преди той да коленичи, преди да почувства неуверената му длан на косата си, тя знаеше кой беше. За момент не помръдна, но не защото беше уплашена.

Алекс не помръдна, защото - бог да и е на помощ! - не беше уплашена от него. Изобщо.

Яростта на Вълка, онова стоманено парене, беше изчезнала. Беше останала миризмата на гнило и мъгла, пълна с газ плът и свежи ябълки и за секунда тя се отдаде на една много проста, основна нужда. За нея в този момент дори докосване на чудовище щеше да свърши работа.

„Толкова съм уплашена! - и изведнъж тя плачеше тихо, а раменете и трепереха. Беше и ядосана на себе си. - Престани, престани... никой няма да те спаси, ако не се спасиш сама. Никой друг не може.“ И все пак там беше Вълка и тя не се бореше с него. Може би трябваше. Но беше толкова изтощена. Тя почувства как ръката му се движи през косата и много нежно, съвсем внимателно, сякаш се опитваше да не я нарани повече, отколкото вече беше. „Не ме докосвай, не ме докосвай!“ Но тя го искаше, жадуваше за докосване, за нещо, което не беше удар, и си мислеше, че е затънала много. Остави пръстите му да преминат по ненаранената и буза, усети как палецът му обърса сълзите и, как проследи челюстта и. Когато повдигна брадичката и, тя също не се противопостави.

Лицето на Вълка - лицето на Крис - беше много спокойно. Бдително. Опитваше се... да разбере, мислеше тя. Тъмните му очи бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да види отвъд прозорците на ума и. Миризмата му беше трудна за разбиране, но беше лека и цветна - миризма на безопасност и семейство. Може би имаше дори частица жалост или състрадание.

-      Моля те, пусни ме, Вълк! - Тя трепна от парещото преглъщане на сол. - Не виждаш ли? Мястото ми не е с вас. Не съм една от вас.

Нищо не се промени в миризмата му. Може би не можеше, защото той не разбираше или не искаше да разбере. Но палецът му продължи да гали бузата и по начин, по който успокояваш малко дете или изгубено коте. Точно тогава тя разбра, че вече не плаче.

„Що за чудовище си ти, Вълк?“ Беше въпрос, който можеше да зададе на себе си. Какво беше тя сега? Какво беше това, което живееше в главата й, което можеше да направи тези неща: да скочи зад очита на Пъпчивия, да се пъхне в Черната вдовица, да се плъзне в Леопарда?

Да се пресегне към Вълка?

„Чудовището го иска. - Защото тя го искаше? - Не, не по този начин, никога.“ Каквото и да правеше чудовището, нуждите му бяха негови собствени, тя трябваше да повярва в това или можеше да използва ножа върху себе си.

„Но... ако аз мога да използвам чудовището? - Умът и забърса идеята леко, без да се спира върху нея задълго. Докосването беше нежно като допира на Вълка до бузата и. - Ако мога да контролирам кога и как да скочи чудовището? Или може би да го оставя да се опита да се пресегне към Вълка, да говори с него? Да се отпусна и да вляза във Вълка, за да видя себе си така, както той наистина ме вижда...“

-      Какво? - Тя се изправи рязко. - Какво, по дяволите, мислиш, Алекс? - гласът и излезе гневен и това беше нещо, което Вълка разбра, защото го видя как се сепна, усети как ръката му падна от лицето и. - Отивам навън. - Тя нямаше да избяга, не беше глупава, но трябваше да се измъкне от тази нещастна малка стая с миризмите на смърт и Променени. Подпирайки се на стената, се изправи на крака. За момент помисли, че Вълка ще се опита да и помогне. - Недей! - каза тя, прилепвайки се към студеното дърво. - Остави ме на мира! Не искам...

Тогава спря да говори, думите се стриха на прах в устата и, когато видя Бърт точно отзад, който идваше към нея...

С вечеря.

Ръката беше източена. Беше дясната. Нямаше много месо. Дрипави останки от кожа и жилести вени, събрани върху розовата буца на лакътната кост на жената, и - о, боже! - стоманената каишка на часовник бе още стегната около тънката като вейка китка.

Нещо, изглежда, прещрака в главата и. Тя се взря в ръката ужасена, но все пак толкова гладна, че мисълта сама изскочи на повърхността: „Ако няма друга възможност, ако е въпрос на живот и смърт...“

-      Не! - Преглъщайки един писък, тя избута Вълка и Бърт. Отвори вратата на хижата и се препъна в бронзовия блясък на залеза. Студът беше зашеметяващ: все едно да се блъскаш в стъкло, но не можеше да стои дори секунда повече в тази хижа. Разбира се, Променените щяха да се хранят, те трябваше да ядат. „Но аз имам избор.“ След пет-шест метра коленете и се вкочаниха, просто се предадоха, и тя се катурна върху снега. Зарови се, докато лицето, вратът и голите и ръце потрепнаха от студ. Накрая щеше да усети изгаряне, което беше добре.

„Изгори очите ми, стопи с поялник мозъка ми, каквото и да е!“ Тя провлачи главата си от страна до страна като куче, което се опитва да изчисти лоша миризма от муцуната си. „Не мога да тръгна по този път. Все едно да бях изяла Джак и да бях закусила с онези деца или да пусна чудовището на свобода.“

Без значение какво мислеше Вълка, какво искаше, тя трябваше да се бори. „Не мога да се предам, не мога да тръгна натам“. Зад себе си чу вратата на хижата да се отваря, почувства очите му, позна миризмата му. Но той само гледаше и не я последва.

„Аз съм аз. - Напред до заслона тя видя странна могила. - Аз съм аз. Аз съм Алекс.“ Проправи си път нататък, плъзгайки се през снега, докато не стигна до могилата. Коленичи пред нея, прокарвайки очи по неравния сняг, и проследи тъмна дупчица върху късче от лед. И още една дупчица, и още една. И още една.

„Бори се!“

Тя мушна и двата си юмрука в могилата чак до китките. Въпреки студа почти веднага една червена вълна изригна към повърхността и по ръцете и. Извадила длан, тя разгледа внимателно пръстите си, зацапани с кал и толкова много мравки, че кожата и се беше превърнала в черен гърчещ се килим. Много от тях носеха яйца и тънки млечни ларви в челюстите си.

„Направи го, Алекс! Просто го направи! Дръж се за мисълта коя си! Не ги оставяй да те пречупят!“

Преди умът и да може наистина да се включи и да я спре, тя заби два пръста в устата си и засмука. Мравките заляха езика и. Тя усети вкуса на пръст, грубото пукане на песъчинки и пенливия дъх на ферментираща земя, почувства тичането на много крачета, лекото убождане на челюсти, хапещи плътта и, но тя сдьвка и уби всички, преглътна ги и бръкна за втори път. И за трети.

Защото - да, положението беше толкова лошо.

¹ Мъпети, герои от „Улица Сезам“. - Б.ред.

² Princess Bride е фентъзи роман от 1973 г. на Уилям Голдман. Филмовата му екранизация от 1987 г. се превръща в култова класика. - Б.ред.

40

-      Сара, знам, че ситуацията е критична. Това странно земетресение изплаши всички... – Грег прекъсна изречението по средата, когато Тори, следвана по петите от Призрак, влетя в главния офис на църквата. - Всичко наред ли е?

-      Да, защо се забави? - Пру беше подпрял задника си на бюрото, все още отрупано с купчина ксерокопирани обяви за втори октомври. При положение че вече наближаваше краят на първата седмица от март, възможността да се състои продажба на амишки приятелски хляб и пай, предвидена за октомври миналата година, беше повече от съмнителна. - Кътър и Бентън ще се върнат след по-малко от двайсет минути, а Грег и аз трябва да сме излезли. Няколко кутии препържен боб осигуряват само толкова време.

-      Знам, съжалявам! Калеб е много болен. - Тори забърса с опакото на дланта си една меденоруса къдрица от челото си. Дългурестият ваймаранер на Алекс се отправи напряко към мускулестата немска овчарка, свита в краката на Сара. - Честно - каза Тори, - ако още едно хлапе реши да дъвче пластилин, ще изхвърля всичкия.

Грег направи физиономия.

-      Пластилин ли? Това нещо смърди.

-      Не и домашно направеният. Малките деца го направиха, когато още имахме брашно. Изглежда, и мирише като тесто за хляб. Обаче е много солено. - Тори подпря в ъгъла пушката си, „Ремингтън 870“ с гравиран цветен мотив на ореховата дръжка, и каза: - После трябваше да се измъкна на Беки. Искаше да знае дали ще се виждам с теб.

-      Какво? Как е разбрала? - изтърси Грег. Като видя смаяния поглед в очите на Тори, му се прищя да се ритне. Когато момичетата живееха с Джес, той пиеше толкова много чай, само за да е близо до Тори, че можеше да пусне собствен боен кораб. След бягството на Алекс и засадата съветът премести Тори и Сара в жилището на пастора. Това трябваше да направи отношенията им малко по-лесни, особено след като надзирателката на момичетата, една тежка старица на име Хамърбах, се катурна от удар. Но той, изглежда, винаги казваше грешното нещо.

-      Беки ме видя да отключвам вратата на балкона за хора, след като изметох мазето. Беше под олтара, каза, че играела на криеница. Но мисля, че проверяваше килера. Няколко деца се опитаха да влязат вчера.

-      Защото гладуват. - Слабичката по природа Сара потрепери. На дясното и бедро като черна издутина висеше в кобур един „Зиг Зауер Р225“. Грег се чудеше дали тя изобщо знае как да стреля с това нещо. Тя му върна празен поглед. - Трудно се живее само с разводнена овесена каша, царевичен сироп и фъстъчено масло, а понякога и жълъди. Вече изгубихме седем деца. Още няколко седмици и ще започнат да падат като старците.

-      Без лекарствата си тези старци щяха да ритнат камбаната и без това - каза Пру. - Кинкейд не може да направи нищо и за това. Хвани пневмония и сбогом! Ще бъде голям проблем.

-      Вече имаме достатъчно големи проблеми. - Сара нави една отпусната къдрица около пръста си. - Защо, мислиш, преместиха всички нас, Пощадените, в центъра на града? И получаваме малко повече ядене, отколкото всички останали. Но със същия успех могат да нарисуват и мишени на гърбовете ни.

-      Онзи „Спрингфийлд 30-06“? - каза Пру. - Мислех, че Грег ще се изпусне в гащите.

-      Човекът беше просто уплашен. - Грег все още мислеше, че могат да уговорят стареца, но пушката на Пру, „Рюгер Мини-14“, сложи точка на разговора. В спалнята му откриха това, което старецът защитаваше: клетка с три мършави дългоопашати папагала. От гледката на Грег му се доплака.

-      Но хората стрелят и стана по-лошо, откакто въведоха дажбите. Убиват коне, стрелят по кучета. - Сара разроши ухото на овчарката. - Джет и Призрак са все още живи, защото пазят децата, а Дейзи е твоя, Грег. Но ще дойдат и за тях накрая.

-      После ще се стигне и до хора, обзалагам се. - Изражението на Пру се помрачи. - Ще започнат с най-старите, които и без това няма да изкарат дълго.

-      Да ядем хора? Стига, осъзнай се! - каза Грег. - Това не е „Повелителят на мухите“¹. Съветът няма никога да го позволи.

-      О, сякаш те са много наясно. - Пру обърна очи преувеличено. - Единствената причина да издържат толкова дълго е понеже имаше храна за всички и селото беше наистина спретнато, преди всичко да отиде по дяволите. Имаха Питър, тяхното момче чудо. Твърде стар, за да се промени, не достатъчно, за да оцелее, но все пак Пощаден. И дядо му е в Съвета. После се появява Крис, още един Пощаден, и, о, той просто случайно е внук на Йегър. Истинско Божие дело. И всички се успокоиха. Питър очисти Променените, изби ги всички. Хората бяха нахранени, чувстваха се в безопасност. Помните ли церемониите в неделя? Как Йегър ни благославяше и бълваше всички онези глупости за свещените мисии? Сега, когато ги няма Питър и Крис и нищо не влиза в селото, нещата се разпадат.

-      Тогава трябва да се махнем оттук, преди да ни изтър- гуват за храна или за нещо друго - каза Сара. - Или може би ще раздадат нас, момичетата, за награди. Начинът, по който зяпат някои като Кътър...

-      Кътър? - Нещо прелетя през очите на Тори, но когато тя не каза нищо, Грег погледна отново Сара. - Той е един от пазачите ви.

-      Да, спя много по-добре, като знам, че той държи ключовете. Не е направил нищо, но мога да чуя как се въртят колелцата. Ако можеше да измисли начин...

-      Ще уредя да го преместят другаде.

-      Накрая пак ще стане същото, без значение кой е на пост - гласът на Тори беше странно бездушен. - Преди никога не се тревожех. Когато Питър и Крис отговаряха за безопасността, те бяха невероятен отбор. Но сега? - Тя му хвърли трепкащ поглед. - Грег, вече не можем да разчитаме на възрастните. Трябва да се погрижим за себе си. Така че или ние поемаме контрола, или напускаме.

Грег вдигна ръце:

-      И къде да отидем? На изток не може. Много градове, много хора, тонове Променени. Ето защо Питър и Крис не искаха да патрулираме в тази посока. На юг също не е по-добре. Отвъд мината и близо до Айрън Маунтин започва да става наистина претъпкано.

-      Ако е останал някой. - Тори сбръчка нос. - И на мен не ми харесва на юг. Земетресението, което беше предизвикано от хлътването преди две седмици, беше много странно.

„Ако беше просто хлътване.“ Един пръст на безпокойство премина през врата на Грег. Вибрациите под повърхността бяха причината един от кореняците да каже: „Може да се получи споншанно самозапалване във въглищна мина. Но мината на Рул първо е желязна, после - за злато, а скалата е инертна. За да се срути тази мина толкова лошо, че да предизвика земетресение, са необходими силни експлозиви, при това много“.

Което повдигаше някои въпроси. Кой има достъп до силни експлозиви? И защо му е да го прави?

На глас той каза:

-      Значи остава запад. Уисконсин, Минесота...

-      Уайоминг - каза Пру. - Обзалагам се, че е доста празно.

-      Или отиваме на север, може би дори в Канада.

-      Орен е на север - каза Сара. - Крис и Лена тръгнаха на север.

Настъпи мълчание.

-      Те тръгнаха на изток - каза Грег.

-      Грег, Крис знаеше, че на изток е опасно, и е ходил в Орен. Така че, ако е жив...

-      Голямо „ако“ - каза Грег.

-      Да, и се обзалагам, че много ще се радва да ни види, като гледам как се е разбързал да се върне и да ни спаси - добави Пру огорчено.

-      Без значение накъде решим да тръгнем, трябва да вземем с нас четирийсет деца - каза Грег. - Ще са ни необходими фургони, храна, амуниции, коне. Все неща, които нямаме.

-      Ако вземем всички - каза Сара. - Но не е задължително.

-      О? - Пру повдигна вежда. - Има някой, когото искаш да изриташ от острова?

-      Да. Ейдьн, Лушън и Сам. - Сара сведе очи. - Не им вярвам.

Пру сви рамене.

-      Нямам нищо против.

-      Чакайте! Не знам дали трябва да е толкова просто - каза Грег. - Не избираме отбори за игра. Със сигурност и аз не ги харесвам, но нямам никакви по-добри идеи.

-      Не трябва да го правите - намеси се Тори. - Това, че Питър беше решил, че мъченията са нещо нормално, не значи, че те наистина са. Не се ли предполага, че затворникът би признал всичко, за да спрете да го измъчвате?

-      Хей, това не е честно - каза Пру. - Съветът също трябваше да одобри.

-      Което повечето от нас не знаеха, докато Крис не избяга. Ако мъченията бяха нещо толкова добро, защо са ги крили? - Вниманието на Тори остана приковано върху Грег. - Какво би станало, ако беше отказал?

-      Не знам. - Грег не искаше да разбира. Беше като да каже на директора, че върши скапана работа: „Боже, благодаря за мнението ти, хлапе. Получаваш наказание до края на живота си“. Колко лесно Йегър реши да хвърли Крис в затворническата къща, при положение че той му беше внук. Грег се изправи. - Трябва да вървим. Не е нужно да решаваме кого, докато не открием как и дали трябва да го правим сега. Все още е зима, за бога.

-      Не за дълго. Трябва да решим, и то скоро. - Когато Грег се наведе да закопчае парката си, Сара продължи: - Виж, ако не си с нас, добре. Но не заставай на пътя ни!

-      Какво? - сопна се той. - Сара, ако не си забелязала, аз не съм врагът.

-      Тя просто е разтревожена - каза Тори.

„А аз не съм?“

-      Не я извинявай!

-      Не виждаш ли, Грег? Всичко се сгромолясва. - Очите на Сара се напълниха. - Питър е мъртъв, а Крис го няма и всичко се разпада.

-      Мислиш ли, че не знам? - Червеният пламък на внезапен гняв беше като киселина върху езика му. - Нека ти кажа какво е да се разпадаш! Питър беше мой приятел. Единствената причина да не умра в онази засада е, че отидох до Орен с Крис. Не минава и ден, в който да не мисля как може би щях да мога да спася Питър. Ами Крис? Той ми се доверяваше. Ако беше помолил, щях да му помогна да се измъкне. Но не го направи, а сега го няма. Когато има решения, които Съветът иска да наложи, идват при мен и знаете ли какво трябва да правя сега? Да тършувам из дома на някакви старци заради слух, че имат няколко хамстера, които се мотаят наоколо. Затова не ти казвай, че нещата се разпадат, Сара! - Ако беше дръпнал ципа само малко по-силно, металът сигурно щеше да пусне искри. - Бях там, правил съм го, купих си даже скапана тениска.

Тори ги настигна, когато той и Пру вече бяха преминали наполовина нефа².

-      Тя просто е разтревожена.

-      Както и повечето хора наоколо - каза Пру.

-      Не се тревожи! - каза Грег още ядосан. - Не е голяма работа.

-      Напротив, голяма е. Виж, аз... - Очите на Тори изпърхаха към Пру, а после обратно. - Може ли да поговорим за секунда?

-      Ъ... добре. - Грег погледна към Пру, който само сви рамо и се отправи към олтара, зави наляво и се промуши през сводестия вход. Грег почака, докато чу тропота от ботушите на Пру по стълбите, после се обърна отново към Тори: - Да?

-      Не исках да бъда сурова с теб - каза тя и стисна леко ръката му. - Радвам се, че Съветът избра теб да заемеш мястото на Крис, а не Пру.

-      О! - Устата му пресъхна. Тори никога не го беше докосвала. Никоя друга не беше. Колко странно беше това да стои в църква c момиче, по което си падаше много, и при това въоръжен. - Аз не... ъ... - Той потисна кашлицата. - Не е като да съм имал голям избор.

Очите на Тори изглеждаха много сини - може би защото сега тя стоеше дори още по-близо отпреди.

-      Можеше да кажеш „не“. Но не го направи. Лесно е хората да се оплакват. Аз например тормозех мама, когато не ми позволяваше да стоя до късно. - Устата на Тори се разтегна в усмивка, толкова тъжна, че Грег почувства странен импулс да постави ръка на бузата и, както правеше неговата майка, когато той имаше лоша треска. - Сега, когато се грижим за всички тези малки деца, разбирам какво и е било.

-      Повечето дни бих дал всичко, само за да може мама отново да ми натяква за домашното или да ми вземе видеоиграта. Не мисля, че би ме познала сега.

-      Би те познала. Ти даваш най-доброто от себе си.

-      А ако това не е най-доброто от мен?

-      Тогава го проумей! - каза тя и преди той да разбере какво става, устата и беше върху неговата.

Грег толкова се стресна, че ахна. Сърцето му започна да бие силно и той си помисли, че може да припадне - чувстваше се толкова добре. Не знаеше какво да прави с ръцете си, не можеше да си поеме дъх и наистина вече не мислеше. Спряха, за да си поемат въздух едновременно, и той каза:

-      Т-тори...

-      Ш-ш-т! - прошепна тя.

Те помълчаха известно време и това беше хубаво. Това беше хубаво.

Поне имаше няколко момента, в които Грег не трябваше да мисли за това колко ужасен човек е, отправяйки се да убие горката стара котка на някоя баба.

¹ Роман от 1954 г. на британския писател и поет Уилям Голдинг, който през 1983 г. печели Нобелова награда за литература. - Б.ред.

² Издължено помещение (обикновено в храмове), ограничено от едната или двете си дълги страни с редове от колони, отделящи го от съседните помещения. - Б.пр.

41

Един час по-кьсно.

-      Иди да си починеш! - прошепна Тори и леко положи ръка на рамото на Сара. - Аз ще поседя с Калеб.

-      Не. Всичко е наред. - Сара се опита да се усмихне, но мускулите и бяха сковани. Чувство, което и напомни за времето, когато баща и направи алеята им, а тя изпробва колко дълго може да задържи маратонка в мокрия цимент. След милион години някой археолог щеше да открие малката розова обувка и да се чуди къде е останалата част от тялото.

-      Кое е толкова смешно?

-      А? - Сара трябваше да сложи ръка на лицето си. Устните и бяха толкова вдървени, че щяха да бъдат по на мястото си върху труп. - Нищо. Просто си спомних нещо. - До краката си тя усети как Джет скимти. Обикновено спокоен, той се бе изнервил, след като Грег и Пру излязоха. - Съжалявам за това, което казах на Грег. Не беше честно.

-      Не, не беше. - Тори покри с мокра кърпа челото на малкото момче. - Трябва да спреш да се самосъжаляваш. Питър липсва на всички ни. Аз всеки момент очаквам Крис да влезе.

-      И да ни спаси? - Тя се почуди колко лесно горчилката се върна. Кога беше станала толкова зла? Всичките тези вайкания и „горката аз“... Все още скимтящ, Джет се вдигна с мъка на крака. Тя разроши ушите му, за да успокои животното, а и себе си. - Съжалявам! Беше гадно. Просто, изглежда, не мога да открия равновесие, сякаш съм в емоционална люлка.

-      Не си единствената, на която и е трудно. Грег се опитва, а е и раним. Мислиш, че винаги съм толкова весела и разбираща? През повечето време се преструвам. Иначе бих прекарвала половината ден в плач, а другата половина в мечти за храна, която не мога да имам. Ще стана на осемнайсет след два месеца. Трябваше да мисля за колеж, как да вбесявам майка си и дали ще изглеждам като цепелин в роклята за бала. - Тори изстиска безрадостна усмивка. - Иска ми се мама да можеше да ме види. Винаги ми натякваше за теглото ми.

-      Е, искрена ли беше? За това как да се измъкнем, имам предвид.

-      Да. По-добре да го направим скоро. Пру е прав. Можеш да усетиш във въздуха колко ядосани са всички. Храната свърши толкова бързо, както и останалите запаси. Имаме много оръжия, но нямаме патрони и не е останал дивеч, който да ловуваме. Ще имаме късмет, ако не линчуват Съвета. Нещата започват да се изплъзват от контрол. - Тори направи пауза. - Помниш ли, споменах, че отключих вратата на балкона за хора? Това, което не казах, беше, че... Кьтър чакаше точно отпред. Часове преди да трябва да се появи.

-      Какво? - От нощните пазачи тя най-много не харесваше косматия набит старец, който беше дошъл в Рул с Ланг и Уелър. Другите възрастни мъже хвърляха по един бърз поглед, но Кьтър винаги зяпаше. - Защо не каза нищо?

-      Защото не е направил нищо. Престори се, че е трябвало да провери вратата. Нали знаеш колко е малка площадката?

Знаеше. Стълбите бяха тесни, по тях хористите трябваше да се изкачват до мястото над олтара. Площадката между мазето и светилището беше квадратна, не по-голяма от две изтривалки, поставени една до друга.

-      Той дали... знаеш... - тя не искаше да каже на глас „те опипа“.

-      Доста добре. Притисна ме бързо и успя да си измъкне доста добро опипване. Лицето му беше... опасно. Сякаш беше по-добре да не крещя или да се боря.

-      Наистина ли мислиш, че щеше да те нарани?

-      Честно казано, не исках да разбирам. Но имаше по-малки деца и си помислих внезапно, е... по-добре aз, отколкото някое от тях. Това сигурно звучи болно?

-      Не звучи болно. Ти си защитавала децата. - Сара пое замръзналите длани на Тори в своите. - Но има и нещо друго. Мога да позная. Какво беше?

-      Той каза, че ако не искам Пру или Грег да си имат проблеми, може да предпочета да съм мила с него. Затова аз... оставих го да направи едно добро, дълго, мръсно опипване. - Когато Сара пое въздух, Тори каза: - Недей, става ли? Бездруго се чувствам, сякаш съм пропълзяла през клоака. Но знаеш ли онзи боб, който Пру му даде? Кътър ми предложи кутията като плащане. Каза, че не е очаквал нещо за нищо. Че... че децата може да получат повече храна, ако аз, нали знаеш, направя повече. И знаеш ли кое е най-ужасното? - Очите на Тори се сведоха към скута и. - За секунда си помислих... „добре“.

-      Тори - Сара можеше да усети как киселината кипва в празния и стомах, - нямаш предвид това.

-      Не знам. - Тори сви рамене безнадеждно. - Може би имам. Децата са гладни. А ако Кътър реши да нарани Грег? Или Пру? Никой от нас не е в безопасност.

-      Виж, нека просто се върнем назад за малко! Още нищо не е станало. Ще говорим с Грег и с Пру. Ще измислим нещо. Знаеш ли какво? Бих пийнала малко чай. Ти искаш ли? - Сара се изправи толкова рязко, че сърцето и не можа да навакса и пристъп на замайване замъгли зрението и. Тя преглътна едно немощно вдишване, после още едно. - Лайка ли искаш, или лайка?

-      Лайка би било чудесно. - Тори успя да изкара една колеблива усмивка. - Виж, вече оставих Дейзи и Призрак при момичетата. Ще оставиш ли Джет при момчетата? Кучето подивява, когато не си наоколо.

„Не толкова, колкото се чувствам аз в момента.“

-      Разбира се. - Тя се обърна да тръгне с Джет по петите и. - Всичко ще се оправи, Тори.

-      Хубаво е - каза другото момиче, - че мислиш така.

Боже, мисълта за Кътър, който натиска Тори... Сара потрепера, докато вървеше под навеса, свързващ училището с църквата. От идеята и се прищя да сложи чаша белина в мозъка си и да натисне „изплакни“. Мисълта за гадните му мазни ръце върху нея или устата му...

-      Каква гадост! - Леденият въздух обгърна лицето и, докато тя буташе двойната врата към западния вестибюл. Право напред имаше две стълбища. Ако се тръгнеше наляво, имаше две възможности: или нагоре три стъпала до гардеробната, или дванайсет надолу до мазето. По десните стълби пък се стигаше до каменна вита стълба, която излизаше чак до камбанарията.

Сара включи фенерчето и тръгна по лявото стълбище. Църквата не беше любимото и място. Тръпки я побиваха от нея ден и нощ. Построена изцяло от светлосив местен варовик, сградата беше шумоизолиран куб лед, в който цареше дълбок мрак и каменно студен хлад. Следвайки светлината си, тя слезе в полунощния здрач на мазето, което нямаше прозорци. Пясъкът изхрущя като пистолет с капси под обувките и. Леденият въздух пареше кожата и. Мазето представляваше едно изключително мрачно общо помещение, което изглеждаше още по-мрачно от студа. Треперейки, тя сви наляво към кухнята - дълга и тясна обзаведена евтино стая. Шкафовете в цвят повръщано жълто бяха от добър шперплат. Подът и плотовете бяха на пръски. Мивката от неръждаема стомана с индустриални размери имаше две батерии, не че Сара помнеше някога от тях да беше текла вода. Всичката вода идваше от топенето на снеговете и те винаги държаха в готовност едно алуминиево котле с лед.

И точно докато тършуваше непохватно в един кибрит, тя го чу - много тихо, но ясно хрускане, като на пясък под тежки ботуши. „Какво?“ Сърцето и се стегна. Застана напълно неподвижна с незапален кибрит в ръка, после се отпусна надясно, за да надзърне по дължината на кухнята към затворения склад, където държаха под ключ оскъдните си дажби. Когато тежестта и се измести, тя отново долови пукането и хрущенето - пясък под краката и. „Чула си себе си, глупачке!“ Тя запали примуса и постави котлето с лед върху горелката. „Просто се уплаши.“

Разтърси ключовете си, отиде до склада, пъхна ключа в ключалката и го завъртя, но той не се превъртя, не се чу отключващото прищракване, а вратата се отвори. „А?“ Тя се намръщи. Вратата беше отключена? Това не беше правилно.

После си спомни какво каза Тори: „Когато отидох да помета мазето...“ Тори беше използвала задължението като извинение да отвори страничната врата, за да могат Грег и Пру да се вмъкнат вътре. „Но сега има пясък.“ Тя се замисли за това колко по-студен изглеждаше вестибюлът и пулсът и скочи още повече. Винаги ледена, църквата беше още по-мразовита, защото страничната врата беше отворена? Щеше ли да разбере? Не, не и ако не беше спряла да провери или да опипа уплътнението на вратата. „А мазето е ледено, което се връзва, защото ако вратата е отворена, въздухът има два пътя, по които да мине - нагоре в храма...“

Или тук долу, в мазето при нея.

Но чакай, чакай! Тори беше тръгнала след Грег. Беше ли споменала, че е заключила, след като момчетата си тръгнаха? Сара не беше попитала. Не беше нещо, което щеше да проверява, защото Тори имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че винаги трябва да заключва вратата.

„Дори да я е заключила, нещо може да е влязло по-рано и все още да е тук.“

Не, това беше глупаво. Защо някой би се мотал в мразовитото мазе? Какво имаше тук, което го нямаше другаде? Ами, храна. Да бе. И това я накара да се замисли за нещо друго, което Тори каза - когато отворила страничната врата, Кътър вече бил там.

„О, боже!“ Ами ако Тори си беше направила грешно заключение? Кьтър имаше ключове. „Значи може би е бил там, за да краде храна. Лъжица фъстъчено масло тук, няколко бисквити там - кой би разбрал?“ Не брояха всяко зърно боб.

Може би просто трябваше да се махне оттук и да затвори мазето. Да, но това значеше да мине през тъмната призрачна обща стая към стълбите. Оттам единственият изход навън беше през страничната врата или през олтара по следващото стълбище. Значи може би беше най-добре да се върне по стъпките си, да мине направо в училището и после с момичетата да се заключат. Ако нещо дойдеше за тях...

„Тори има пушка помпа. Аз имам пистолет. Но тя не беше добра с оръжията, не ги харесваше. Добре, недей да се биеш с Торбалан! Заключи вратите, отвори прозореца и викай!“ Ако някой я чуеше. Беше късен следобед, който преминаваше в ранна вечер. Наоколо не се движеха много хора, а и не се знаеше дали някой можеше да и помогне. Малкото количество храна означаваше и много малко енергия...

Звукът отново се появи и този път беше no-груб, не просто пукане и хрущене, а тътрене като от тежък ботуш.

Тогава тя разбра. В склада нямаше нищо, което я дебне. Имаше нещо зад нея, нещо, което излизаше от черното гърло на общата стая.

И идваше право към нея.

42

-      Недейте! - Грег пъхна ботуша си между вратата и касата. - Не правете нешата по-тежки, отколкото трябва да бъдат!

-      Направили сте грешка. - От това, което Грег можеше да види през цепнатината, едно блестящо прилепово око, хлътнало дълбоко назад в пещерата на гнездото си, Верна Ландри изглеждаше така, сякаш изправена едва щеше да хвърли сянка. - Не знам кой ви е казал...

-      Ами, можем да поговорим за това - каза той, като се опитваше да внуши едновременно симпатия и твърдост. „Котка. Тормозя горката жена заради една котка.“ Винаги беше несигурно, трябваше да решава колко хора да вземе и дали трябва да са наистина древни или просто нормално стари. Този път се спря на шестима. Четирима Пощадени - той, Пру, Ейдън и Лушън - и двама старци: един наистина древен беззъбец с гръмовен глас на име Хенри и Джарвис, който беше просто обикновен старец и познаваше съпруга на жената, Честър. - Наистина искам да отворите вратата, госпожо Ландри.

-      Това е моята къща. Нямате право да влизате тук и да ми отправяте обвинения. -Това единствено пронизващо око щракна надясно. - Джарвис, ти взе всичката ни храна преди седем седмици.

-      Ами, Верна, виж, това е проблемът. - Бледият старец притежаваше онзи вид топчест врат, който Грег винаги беше свързвал с пуйки, но беше корава стара птица. - Честър все повтаря как получава разстройство, защото яде котешка храна...

-      Беше от дажбата.

-      Никой не дава котешка храна на хора. - Лушън плъзна змийския си език по устните. Сребърната му обеца примигна. - Котки, може би - провлече Лушън, - но не и котешка храна. До него Ейдън се изкикоти и затисна ноздра с палеца си, изсекна се звучно, огледа се набързо, а после изтри ръка в джинсите си.

-      Тя всичката отива за кучетата - каза Грег, несигурен дали иска да ритне Лушън в зъбите, или никога да не докосне нищо, покрай което е минал Ейдън. Може би и двете. - Е, откъде я е намерил Честър?

-      Добре - гласът на Верна се повиши леко. - Добре, да, имахме котка. Беше на Лиза, но избяга, когато тя... - Верна се смали, после отново се съвзе. - Все още имаме от храната.

-      Тогава трябваше да сте я предали последния път, когато обикаляхме от врата на врата. - Пру се премести малко по-близо и каза: - Съветът издаде заповеди веднага след засадата.

-      Добре, направихме грешка. Но намерихте ли котка тогава? Не. И защо сте си нарочили котките? Защо не кучетата и конете?

Ето затова Грег беше оставил Дейзи при Тори и Сара. Само това им трябваше сега - някакъв ядосан селянин да започне да стреля напосоки.

-      Моля ви, госпожо, това ще мине много по-лесно, ако просто отворите вратата.

-      Не и преди Честър да се прибере. Просто трябва да се върнете, когато той...

-      Направете го! - на Грег внезапно му бе писнало от цялото това нещо. Нека само влязат и излязат и да се свършва с това, за да може да се върне при Тори.

-      Свирят нашата песен - каза Ейдън. Движейки се с бърза странична стъпка около Грег, той и Лушън изритаха вратата като ченгета. Старата жена ги видя да идват, нададе слаб грак, но не успя да се премести достатъчно бързо. Чу се свистящ звук от разцепване на дърво, когато планката за заключване и веригата се отскубнаха от касата. Вратата се отвори. Грег чу про- тивно тупване и едно „ъгх“, когато главата на старицата първо удари дървото, а после прищрака във врата. Наклонена назад с ръка върху течащия си нос, тя започна да крещи задавено: „Нофът ми, нофът ми!“.

-      Имаш късмет, че още си е на мястото - каза Ейдън.

-      Шибаният Ей! - каза Лушън, но дали се съгласяваше, или коментираше мъжеството на приятеля си с чупенето на носа на старицата, Грег не знаеше и не го интересуваше.

-      Хенри, погрижи се да не отиде никъде! - каза Грег, прекрачвайки циврещата стара жена, а Хенри се заклатушка и затрьби с невероятно висок глас:

-      Верна, можех да ти кажа...

„Човече, мразя това!“ Крачейки покрай един килер под стълбите, Грег мина през коридора, притъмнял от мрака на късния следобед, и влезе в кухнята с Пру и Джарвис по петите. Без някаква причина скалпът му внезапно изтръпна и влудяващ сърбеж се появи във врата му. „Хей, нещо не е наред тук.“ Той имаше много странно чувство, че къщата е едновременно празна, но и обитавана. Хвърли поглед през рамо. Ейдън и Лушън се мотаеха, очите им блуждаеха по стените със снимки, по масите, отрупани с дребни джунджурии, и бяха готови да свият всичко, което намереха за интересно, на секундата, в която Грег, Пру или Джарвис не гледаха. Видя как Ейдън отвори килера под стълбите, надзърна, после продължи.

Нямаше нищо толкова неестествено. Той се намръщи. „Тогава защо съм толкова настръхнал? Нещо не е наред...“

-      Бинго! Купа за храна. - Пру посочи с брадичка една жизнерадостна жълта подложка за храна, пъхната в ъгъла на кухнята, зад масата и столовете. Кръгла керамична купа с нарисувани рибешки скелети и думите „мяу“ и „вкусно“ стоеше до алуминиева купа за вода, която беше наполовина пълна. Купата за храна съдържаше една-единствена гранула. - Не виждам котешка тоалетна.

-      Може да са я пуснали навън - каза Ейдън. - Може още да е там, освен ако дъртият дядка не е избягал.

-      Хей - каза Грег, чувствайки се неудобно от Джарвис, за когото също можеше да се каже, че е дърт дядка. Ейдън наистина трябваше да внимава какво говори. - Дръж си устата затворена, става ли?

-      Какво? - Ейдън успя да докара объркан вид. - Какво казах?

-      Нищо, хлапе - каза Джарвис натъртено, а после погледна към Грег. - Честър не би избягал. А тази врява, която вдигна Верна? Десет към едно, че котката е още тук.

-      Може би са я натикали в килер или нещо подобно - Грег забеляза един ъглов килер и отвори вратата му. Той беше напълно ограден и тъмен като рог. Грег извади фенерчето си и пръсна оранжева светлина по чамовия под. - Има чувал суха храна, няколко кутии консерви...

-      Какво? - Ейдън и Лушън попитаха едновременно, когато Грег затихна.

-      Чакайте! - Дървените подове в старата къща не бяха много чисти, но с малкото движение тук чамът беше много по-светъл и той забеляза една дъска, която изглеждаше протрита, а снадките и бяха по-широки, отколкото на останалите. „Сякаш е била подменена или подпъхната.“ Когато натисна, дъската се разклати. „О, боже!“ Беше го страх да се надява, но сърцето му затуптя малко по-бързо. „Може да имаме нещо тук, може наистина...“ Извади джобното си ножче и пъхна върха му в снадката. Острието премина лесно.

-      Хей! - повика той. Когато другите се стълпиха на вратата, той посочи: - Тази дъска е била отделена. Но нямам достатъчна опора, за да я извадя.

-      Ето. - Лушън извади от ножницата на кръста си мачете от черна въглеродна стомана, с което вероятно можеше да нареже бивол. - Опитай с това!

Грег напъха острието и го премести цели двайсет сантиметра през дупката, преди стоманата да цъкне. Метал?

-      Намерих нещо.

-      Сигурен ли си, че не е просто греда? - попита Пру.

-      Не е дърво. Усещам материала. Мисля, че това е тайно пространство под къщата. - Още пет секунди и Грег измъкна дъската, взря се и после каза: - О, мамичката му!

В конуса оранжева светлина, хвърлян от фенерчето му в това скривалище, бурканите проблясваха като съкровище от редки скъпоценни камъни. Малки стъклени буркани с ягодово желе, тъмнооранжев мармалад, желе от боровинки. По-големи буркани от половин и цял литър, целите пълни с мариновани моркови, аспержи, гъби, картофи и други зеленчуци, както и с плодове.

-      Еха! - каза Лушън, а Ейдън добави:

-      Да си го начукам!

-      Исусе Христе! - каза Джарвис като молитва. Напъхвайки се вътре, той се протегна през Грег и издърпа един голям буркан, плътно напълнен с плодове, плуващи в бистър сироп. На светлината прасковите изглеждаха като златни полулуни. - Имат всичката тази храна! Те имат храна!.

„Цариградско грозде“, прочете Грег на друг буркан, думите бяха изписани с нежни отмерени букви заедно с дата. Той никога не беше Вкусвал цариградско грозде, но звучеше извънредно добре. Стомахът му стенеше и под езика му се събра толкова слЬнка, че се уплаши да не започне да се лигави. „Кайсии. Череши.“ За да се разсее, той преброи бурканите.

-      Трийсет и седем. Не е нещо огромно, но...

-      Как да не е огромно! - Джарвис беше гушнал буркана с праскови до гърдите си по начина, по който преподобният Йегър понякога стискаше Библията по време на служба. - Трябваше да се сетя. Познавам Верна, откакто бяхме деца, това са вече шейсет години. Майка и консервираше като луда по цяло лято и цяла есен. Претърсихме тук преди шест седмици. Те бяха голи като мишки и тогава си помислих колко е странно. Изобщо не беше в стила на Верна, но бяха минали месеци, откакто всичко отиде по дяволите и си помислих, че може да са изяли всичко. - Лицето на Джарвис внезапно потъмня. - Но те все пак приемаха дажбите.

-      Задници - каза Ейдън.

-      Да, това не е правилно, не е, нали знаеш, честно - включи се Лушън. - Но не разбирам.

Пру изучаваше буркан яркочервени яйца, мариновани в сок от цвекло. Грег можеше да се обзаложи, че ако преди пет месеца някой му беше предложил да яде нещо такова, Пру щеше да му каже да се съвземе.

-      А защо старата дама изглежда така, сякаш гладува? - попита Пру.

-      Може би това са запасите им за спешни случаи - предположи Лушън.

-      Или може би ядат по малко от време на време. - Ейдън вдигна буркан мариновано брюкселско зеле. - Човече, някога мразех тази гадост, но сега? Няма проблем. Трябва да преровим останалата част от къщата. Трябва да преровим всички къщи, да ги разкъртим!

-      Чакай, чакай, не толкова бързо! - Грег започваше да се замайва. Поривът да отвори капачката на буркана с череши беше почти непреодолим. - Това е супер, но ние дойдохме за котката. - „Какви ги говоря?“

-      Майната и на котката! - Лушън грабна един буркан, в който плуваха рубиненочервени сливи. - Човече, можем...

-      Дори не си го помисляй! - Грег върна черешите, въпреки че за да ги остави, беше нужно усилие. - Хайде, подайте ги!

-      Почакай! - Лушън вирна лакътя си, като държеше буркана далеч от Грег, който хвана само въздух. - Ние нямаме ли думата?

-      Не. - Стомахът на Грег изпърха. От възела на объркване на лицето на Пру не беше сигурен дали накрая няма да се окаже сам срещу четирима. Може би дори срещу петима, ако се броеше изкуфелият стар Хенри. - Слушайте, разбирам ви, но не може. Не е честно към всички останали.

-      Майната и на честността! - В мрака татуировките на Ейдън изглеждаха като насекоми, прогризали пътя си навън през бузите му. - Пич, гладен съм. Ще си мълчим, няма нужда някой да разбира.

-      Старата жена ще знае - избоботи Лушън.

-      Можем да направим нещо по въпроса - каза Ейдън.

-      Не! - повтори Грег. - Единственото, което ще направим, е да предадем тези неща.

-      Ами ако не се подчиня? - каза Ейдън. - Можеш ли да ме накараш?

Поведението му беше като на петгодишен и Грег трябваше да прехапе бузата си. „Просто накарай един от тях да подаде буркан!“

-      Не можем да го направим. Хайде, момчета! - Той протегна ръце към Пру, за когото смяташе, че пръв ще омекне. - Подай ми го!

След една, както изглеждаше, много дълга секунда Пру бутна буркана в ръцете на Грег.

-      Ето! - каза той. - Вземи проклетото нещо, преди да взема да го счупя нарочно!

Поставяйки буркана обратно, Грег килна глава към Ейдън и Лушън.

-      Вие също. Знаете правилата. Делим храната. Така трябва да бъде.

Главата на Ейдън се завъртя към Лушън, чиито очи като на акула отскочиха към Пру, а после обратно, претегляйки възможностите. Момент по-късно Лушън сви рамене и тихо предаде буркана си.

-      Мамка му! - Ейдън хвърли неговото брюкселско зеле изотдолу и Грег го хвана непохватно, като едва не го изтърва. - Задник! Дано се задавиш!

-      Джарвис? - С препускащо сърце Грег погледна нагоре към стареца. - Хайде!

-      Това е буркан праскови. - Езикът проблясна по устните му. - Никой няма нужда да знае.

-      С теб съм, братко - включи се Ейдън.

-      Аз съм на седемдесет и пет шибани години - каза Джарвис, а после лицето му се свъси. - Съветът е загрижен повече за вас. Пощадените ядат по-добре. Вие получавате всичко.

-      Хей, майната му на това всичко, Джарвис! - каза Лушън. - Стомахът ми е празен.

-      Да - обади се Пру, - ние, Пощадените, се справяме толкова добре.

-      Всичко, за което моля, е един скапан буркан с праскови, за бога - каза Джарвис.

-      Джарвис - Грег се опита да преглътне камъка в гърлото си, - ние всички сме гладни. Но ти знаеш правилата.

-      Правила? - Очите на Джарвис се стесниха. - Много ви е лесно, когато са във ваша полза. Предполагам, върви с това, че сте личните любимци на Съвета.

-      Хей, хей! Кого наричаш любимец? - каза Ейдън. – Ние също предадохме нашата храна, нали?

-      Да, но защо? - Джарвис изгледа гневно Грег. - Защото Съветът ви дава привилегии? Ние ги поддържахме с години. Дадохме им нашите внуци. Оставихме ги да ги подредят и да ги застрелят, без дори да им дадат шанс да се оправят, да се върнат при нас. А сега трябва и да гладуваме, за да спасим вас? Деца, които не са нито от нашата кръв, нито от нашите семейства? По дяволите!

-      Добре, чакай! - Пру вдигна ръце с дланите навън. - Нека всички се успокоим!

-      Ами ако не искат да се успокоя? - Очите на Джарвис не изпускаха Грег. - Ами ако ми е писнало да приемам заповеди от Съвета? От хулигани?

-      Хей! - Челото на Лушън се набразди толкова дълбоко, че коричките по кубето му се скупчиха. - Внимавай с шибаните приказки!

Внезапно килерчето стана много претъпкано и твърде тъмно, а Грег беше оставил пушката си в кухнята. Както и Джарвис, но той носеше и пистолет в кобур. Грег хвърли поглед към кръста на стареца, после му се прииска да не се беше издавал така.

Джарвис го разбра.

-      Боиш се, че ще стрелям?

Преди Грег да може да измисли точния отговор - ако изобщо имаше такъв, - Пру каза:

-      Като се има предвид, че съм точно зад теб, Джарвис, би било наистина лоша идея.

-      Ти имаш рюгер, хлапе. - Джарвис се разсмя. Адамовата му ябълка се заклатушка в пуешкия му врат. - Ще продупчи направо. Отнасяш мен, отнасяш и него.

Чу се звук от метал, плъзгащ се по пластмаса, и Грег видя как гърбът на Джарвис се стегна.

-      Да, но тук няма куршуми - каза Ейдън и сигурно беше натиснал върха на ножа си малко по-силно във врата на Джарвис, защото старецът ахна. - Направих нещо подобно веднъж по биология с една голяма крякаща жаба.

-      Помня това упражнение - каза Лушън. - И как бързо се гътна жабата.

-      Никой няма да убива жаби и никой няма да стреля по никого. Сега ще взема ножа на Лушън, ясно? Всички да останат спокойни! - Бавно надигайки се от пода, Грег обърна дясната си длан навън, докато държеше острието на мачетето с лявата и се молеше Лушън да не го грабне толкова бързо, че да му отреже няколко пръста в объркването. Отзад можеше да види Пру, който държеше своя „Рюгер Мини-14“ опрян в главата на Джарвис, и Ейдън, чиито устни бяха изтеглени в хищническа усмивка, която Грег познаваше твърде добре. Лушън изглеждаше просто замислен, сякаш всички зъбни колелца прищракваха на място и всички гледни точки биваха обмисляни. Това беше някак още по-плашещо.

-      Ето какво ще направим - челюстта му беше толкова стегната, че Грег едва изкарваше думите през зъбите си. - Майната и на котката! Ще съберем тези неща и после всички ще си тръгнем заедно. Отнасяме всичко в складовете за храна и повече няма да се тревожим за това, нали?

-      Далеч от очите, далеч от ума, а? - Джарвис се изкикоти горчиво, звукът бе като пукане на слаб лед. Вече не изглеждаше много алчен. - Мислиш, че е толкова лесно?

-      Хей! - Зъбите на Ейдън се оголиха в ръмжене. - Да не заплашваш нас, горките малки хулигани?

-      Ейдън, дръпни ножа! - Очите на Грег се плъзнаха към Пру. - Ти също. - След една дълга секунда лактите на Пру се отпуснаха и Грег чу щракането на предпазителя на рюгера. - Ейдън! - повтори Грег.

-      Да, да - каза той, но от начина, по който трепна бузата на Джарвис, Грег помисли, че малкият плъх все пак е успял да го пореже.

-      Добре - каза Грег. - Трябва ни нещо, с което да отнесем тези консерви. Пру, ти и Джарвис потърсете калъфки за възглавници!

-      Откъде да знаем, че няма да пъхнеш буркан в джоба или дисагите си, докато ни няма? - каза Джарвис. - Защо трябва да ти вярваме?

-      Защото можете. Джарвис, моля те, ние сме на една страна - отвърна Грег.

-      Така ли? - попита старецът. - И коя е тази страна?

43

„Мърдай! - фините косъмчета по брата на Сара настръхнаха от внезапен прилив на ужас. - Нещо идва, мърдай, мърдай!“

-      Не! - Дишайки тежко, тя се стрелна като уплашен заек и скочи към вратата на склада. Ключовете издрънчаха по плота, но тя нямаше време да ги търси, а само толкова, колкото да се измъкне. Вратата се отвори със зверски трясък. Докато Сара прелиташе през нея, усети пръсти, които забърсаха косата и. С див вик тя се завъртя на пета и се мушна към вратата, за да я затвори, фенерчето й трепереше бясно и прокарваше широки цепнатини, изрязвайки рафтове в тъмнината, но тя го изпусна. То издрънча на пода, оранжевият лъч примигна и угасна. Вече напълно сляпа, тя се хвърли през мрака, замахна рязко, усети дървото под ръцете си, натисна вратата и тя се затвори със силно хлопване.

В безопасност, беше в безопасност. С повдигащи се гърди тя се облегна назад, като запъна вратата с тялото си, очаквайки да усети тупването. Но нищо не се случи. Нямаше удар. Нямаше думкане на юмрук. Нямаше ритници.

„Барикадирай вратата!“ Без ключовете не можеше да я заключи, а това можеше да е единствената и възможност. Тя познаваше мястото около склада достатъчно добре, за да се ориентира в тъмното. Свободно изправени и предимно пустеещи метални рафтове отдясно и отляво. Единствените с някаква храна по тях бяха вляво от нея. Трябваше да грабне рафта отдясно и да го издърпа пред вратата. Освен ако не си бе въобразила всичко това. Тя пое един свистящ дъх, задържа го и се заслуша през грохота на сърцето си. Въздухът миришеше много слабо на фъстъчено масло, но тя не чу нищо. Значи нерви? Не, тя беше усетила посягането към косата и. Освен ако и това не е било допир, роден от ужас.

„Усещането беше толкова истинско. - Може би умът и и играеше номера. - Защото съм напрегната, прегладняла, изтощена...“

Въпросът беше какво да прави. Можеше да остане там, да барикадира вратата. Но примусът гореше. Накрая ледът щеше да се стопи и да изкипи. Дори да оставеше настрана загубата на гориво, пламъкът щеше да прогори дупка през гърнето и щеше да стане пожар.

Тя се ослуша отново, притискайки ухо към ключалката. Още нищо. Ако решеше да излезе, щеше да й трябва светлина. Което значеше, че трябва да си вземе фенерчето от пода и да се надява, че все още работи. Сара се отпусна на ръце и колене. Песъчинките я одраха през дънките. „Добре, накъде?“ Тя се беше завъртяла към вратата, когато изпусна фенерчето. По звука, който се беше разнесъл при падането му, Сара можеше да определи, че то се намира някъде отпред - грубо на десет часа. Движейки се внимателно, тя прокара треперещата си дясна ръка по студения под. Все очакваше нещо да се втурне по кожата и. Паяк, може би. Но никой самоуважаващ себе си паяк нямаше да си устрои работилницата тук, а освен това беше твърде студено. Пръстите и обраха още мръсотия, и то много, което беше странно, защото Тори беше ужасно педантична към хигиената. Но пък Кътър я беше прекъснал същия следобед. Така че може да не беше помела изобщо.

Сара се промъкна напред, ръката и се движеше насам-натам като метален детектор, както и се стори, цял час, но по-скоро беше не повече от минута, преди пръстите и да докоснат студена метална тръба, която се опита да се изтърколи, фенерчето. Тя го грабна, изправи се на колене, пусна една дълга въздишка на облекчение и натисна с палеца си металното копче.

Конус жълта светлина разпръсна мрака и пред нея се разкри гол метал, тухла и...

-      Не! - думата изскочи от гърлото и в момента, в който две огромни ръце се стрелнаха към нея от мрака. Едната се спря върху челюстта и и затисна устата и, а другата продължи към косата и, сграбчи я и дръпна рязко, сякаш беше дълга връв. Главата и отскочи назад, излагайки шията и, и тогава тя залитна, изгубила равновесие. Срути се върху леденостудения под, краката и се изкривиха под мъчителен ъгъл, а ударът изкара въздуха от дробовете и. Ужасена, подивяла не само от страх, но и от нуждата да диша, тя размаха ръце, а фенерчето, което още стискаше, фучеше наоколо. Усети как то удари кост, а солидното тупване разтърси ръката и. От плътния мрак над нея дойде приглушено грухтене, едно дълбоко и гърлено „ъх“. Ръката в косата и се стрелна рязко като риба, която се опитва да изскочи от мрежа, после потърси опипом нейната мятаща се китка, откри я и я прикова надолу. Ужасна стрела на болка пробяга през лакътя и и тя отпусна хватката си. фенерчето отново се изтърколи на пода. Но този път светлината не угасна, което въобще не беше милостиво.

-      Тихо! - изръмжа Кътър. Отпускайки се върху гърдите и, той доближи лицето си толкова, че слюнката му опръска бузите и. Стисна китките и с едната си ръка и ги закова на пода. - Мъпчи, освен ако не искаш да прекърша малкото ти вратле още сега!

Тя не крещеше, нямаше въздух за това. Клатейки диво глава настрани, се напрегна, измъчените и дробове свистяха, а кръвта туптеше в слепоочията и. Дишането и беше толкова трудно, все едно върху гърдите и имаше цяла планина и тя се опитваше да я избута. Успя да поеме още една глътка въздух, сбръчквайки нос срещу странния аромат, носещ се от плътта на Кътър: мазен лук, мазна пот... и фъстъчено масло.

-      Ох! - Ако можеше да отвори устата си, щеше да го ухапе. - Махни се!

-      Ще крещиш ли? - Когато тя поклати глава, той дръпна ръката си. - Ние двамата трябва малко да си поговорим.

-      Няма з-за какво да г-говорим - заекна тя. - Ти... ти кр-крадеш х-храна от малките д-деца.

Очите на Кьтър се свиха.

-      Взимам моя дял. Взимам това, което е мое.

-      Ти п-получаваш дажби. - В този момент Тори трябваше вече да се чуди къде е. Щеше да слезе да провери, вероятно с някое от кучетата. Дори да не вземеше куче, Тори имаше пушка. Ако можеше да накара Кътър да говори още малко... Боже, къде беше другият им пазач, Бентън? Освен ако и той не беше в играта. - Всички сме на дажби.

-      Но вие, децата, получавате повече. Запазват най-доброто за вас. - Кътър беше отгледал огромна сива четина за брада, толкова гъста, че в нея като нищо можеше да живеят разни неща. - Ние поемаме всички рискове, а трябва да сме благодарни за купа разводнена доматена супа?

-      Моля те! Само ме пусни! Няма да кажа нищо. - По някаква причина очите и се спряха на капка фъстъчено масло, което беше полепнало върху кичур заплетени косми вляво от устата му. На лошата светлина петното изглеждаше като изпражнение на плъх. - Може да вземеш моите дажби. Може просто да ги вземеш.

-      Така ли? Ами ако искам повече? - Той натърти думата, гласът му отново беше в ухото и, а вонящият му дъх пареше бузата и, но въпреки това тя никога не беше усешала такъв студ в живота си.

Сърцето и спря да бие.

-      Аз... нямам нищо друго. Моля те, просто... Няма да кажа на никого, обещавам.

-      На кого ще кажеш? На Съвета? На гаджето си, на онзи Пру? Ами ако аз ти кажа как някое хлапе мисли, че може да ме купи с мизерна кутия боб? Мислиш ли, че хората ще се заинтересуват как тези момчета прекарват времето си с такива красиви момичета? Питър е едва от седем седмици в гроба, а ти вече си намерила някой да те топли.

-      Не. Аз... - Езикът и залепна за небцето. - Не е каквото мислиш.

-      О, имаме добро въображение. Е... ти харе-е-есваш Пру? - той провлачи думата, гласът му беше ленив, въпреки че тя усети засиления натиск на бедрата му. - Харе-е-есва ти какво прави той?

-      Не. Той просто... - Тя се напрегна срещу теглото на Кътър. - Моля те, пусни ме, пусни...

-      Ето какво искам аз! - Устата му, устните му, дебели и студени, и влажни като червеи, се провлачиха по шията и. - Искам от теб да си толкова мила с мен, колкото си с този Пру.

-      Не! - тя отново се задъхваше, опитваше се да сдържи сълзите си. - Моля те! Ще викам.

-      Ако викаш, ще кажа как тези момчета бяха тук и няма да има значение какво сте намислили и колко мил е Пру. Ще бъдете наблюдавани. Но ти не ги искаш и без това. Искаш мъж, а аз мога да бъда ми-и-ил. - Бедрата му се притиснаха с внезапен здрав тласък, дъхът му се накъса, докато плъзгаше коляно между краката и. - Мога да съм сладък за нещо сладко.

В следващия момент тя усети как тялото му се повдига, свободната му ръка се спуска и започва да опипва талията и. Тя изпусна кратък остър вик:

-      Не! Н... - Устата му се притисна върху нейната и тя се задави, когато той пъхна дебелия си език между устните и и облиза зъбите и. Опъвайки се, тя се опита да го захапе, но той обви свободната си ръка около врата и и стисна толкова силно, че всички вериги дадоха на късо.

-      Харесва ти да съм груб?. - гласът му беше накъсан, лицето му се давеше в кръв. - Ще ти покажа колко груб мога да бъда. Ще ти покажа как един мъж...

Тя чу силен удар - експлозия на дърво върху тухла. Погълната от ужас, Сара си помисли, че умът и беше прещракал. Не бяха ли говорили за това в часовете по здраве? Как мозъкът може да изключи, да бъде другаде, да се скрие? Но после усети как Кътър се надига с изненада, видя как очите му се разшириха от уплаха и си помисли: „Тори” .

-      Исусе! - започна Кътър. - Н...

Нещо, по-точно някой, профуча покрай главата и. Блъсвайки все още викащия Кътър по гръб. Каквото и да беше това, главата му се стрелна веднъж по начина, по който змията напада плячката си. Чу се силен разкъсващ шум като разпаряне на мокра тъкан и после Кътър просто се мяташе и бълбукаше, двете му ръце се опитваха да спрат внезапно избликналите червени струи от гърлото си, което вече не беше там. Кръвта му се пръскаше по цимента на големи алени петна. Промененият - непознато момче - го възседна, но само за секунда.

Това, което стана след това, почти разби съзнанието и.

Поставил ръка на челото на Кътър, Промененият потопи нокти право в гърлото му. Сара не можеше да види лицето му, но краката на стареца се стегнаха, ботушите му се разтресоха, сякаш беше сложен на електрически стол. Гърбът на момчето се опъна и се чу още един от онези силни звуци като разпаряне на мокра тъкан. Кътър все още се тресеше в смъртния си танц, когато Промененият впи зъби във вдигащия пара кървав гръклян.

На пода Сара започна да пищи.

44

Грег спря коня си и слезе пред кметството - тежка двуетажна сграда от кафяв камък, увенчана с часовникова кула. Върза кобилата за парапета от ковано желязо и развърза издутата калъфка за възглавница в морскосиньо от седлото. Докато прехвърляше импровизирания чувал на лявото си рамо, съдържанието подрънкваше - бурканите се удряха един в друг. Отне им доста време да претърсят останалата част от къщата и да пакетират всичко от тайния склад. Верна с все още запушен и кървящ нос ги увери, че това са най-последните запаси, които бяха заделили. Честър все още не се беше появил, когато те си тръгнаха. Нито пък котката.

Дотогава на Грег вече не му пукаше. Единствената му грижа беше да се отърве от бурканите, да ги махне от очите си, а после да намери място, където да полегне и майната и на храната! Той прокара ръка по внезапно овлажнелите си очи и трепна от болката, пробола слепоочията му. Поредната мигрена вече не мърмореше тихо, а набъбваше в истински рев, в краля на чудовищните главоболия, правеше го слаб и размазваше зрението му в колебливи линии и в пробождащи очите светлини. Кинкейд каза, че било нормално, нарече го блещукащо нещо си¹  и му даде неохотен съвет: „Намали нивото на стрес, синко, и може да се почувстваш по-добре!“.

О, да бе! Неприятностите в къщата на Ландри се разминаха на косъм. Без значение какво казваше Тори... И да, целувката им беше най-хубавото нещо, което му се беше случвало от месеци, той знаеше, че всичко това са глупости. „Може би тя вярва в мен, но аз със сигурност не вярвам в себе си.“ Това фиаско само доказа, че той не е Крис или Питър. Не беше добър в преструването, че може да е някой от тях, без значение какво казваше Съветът или какво искаше. Ако Ейдън се беше разбунтувал или Пру беше взел страната на Джарвис, или ако Джарвис беше стрелял, тогава какво? Щеше ли да убие стареца? Да стреля по всеки, който не се беше подчинил? Или щеше да направи изключение и да погледне встрани, докато момчетата отваряха бурканите и изяждаха доказателството? По дяволите, той можеше дори да се включи.

„Не мога да се доверя на себе си. Утре сутрин трябва да отида при Съвета и да напусна. Да им кажа, че Пру е по-добър избор. Той е по-голям и обмисля нещата по-добре от мен.“

И наистина, какво можеше да направи Съветът? Да го прати в кабинета на директора? Да го отлъчи?. Устните му се извиха в горчива усмивка. Не беше много вероятно. Той не отказваше да помогне. Имаше патрули, за които не достигаха хора, места, които трябваше да се охраняват, случайни експедиции за търсене на храна. Щеше да се съгласи дори да цепи дърва. Имаше много работа. Освен това той беше Пощаден - иха! - и твърде ценен, за да бъде захвърлен.

„Бих заменил ценен за нормален във всеки един момент.“ Той плъзна поглед към църквата. Умът му се зарея обратно към шока от целувката на Тори. Колко хубаво беше чувството и колко топло! За тези няколко секунди отново се бе почувствал човешко съшество. „Значи, след като свършим тук, може да се промъкна в църквата? Скоро ще се стъмни. Ще хвърля снежна топка по прозореца и и тогава...“

-      На какво се хилиш? - беше Пру две стъпала по-надолу.

-      На нищо. - Боже, не можеше дори да мечтае на спокойствие. Още една блещукаща дъга от светлина се появи в лявото му око. Трябваше да види Кинкейд, може би да измоли един аспирин или тиленол, ако изобщо беше останал. Или пък във всички писания на Кинкейд за треви и гъби, тъпкани с отвари и запарки, той можеше да открие нещо, което да се справи с чудовищното главоболие, което просто не го оставяше на мира.

-      Хайде! - каза и докато се обръщаше, погледът му се плъзна покрай църквата. - Нека... - внезапно замръзна.

Пру се спря до него.

-      Грег?

Той не отговори. Можеше да усети как веждите му се сключват в ненадейно намръщване. Би се заклел, че с ъгъла на окото си долови светлина. „Не, искра.“ Но това вероятно беше главоболието....

-      Грег?

-      Не знам - каза той на Пру. - Стори ми се, че чух нещо.

¹ Блещукаща скотома е най-често срещаната аура, предвестяваща мигрена. Може да има много варианти, но обикновено започва като точка трептяща светлина по средата на зрителното поле, след това се разширява в една или повече трептящи дъги от бели или цветни примигващи светлини. - Б.пр.

45

От това, което можеше да види Сара, Кътър още не беше съвсем умрял. Пръстите му пърхаха и пляскаха като умираща морска звезда. Затвореният въздух в този заден склад беше наситен, почти замъглен с опиващата миризма на мокри монети. Прегърбен над тялото, с две ръце, пълни с месото на Кътър, Промененият се хранеше с целенасочена свирепост, която напомни на Сара един филм за вълците, който бяха гледали в час по наука - в него глутницата бе повалила възрастен лос. Щом животното падна на снега, хищниците разкъсаха корема му и буквално го изядоха жив.

„Умира от глад.“ Ужасена, Сара гледаше как адамовата ябълка на момчето подскача, докато преглъщаше и едновременно с това тъпчеше още в устата си. Момчето имаше един от най-лошите случаи на акне, които беше виждала. Лицето му изглеждаше разбито и натъртено. С цялата тази кръв, размазана по неравната му кожа, и с пъпките, пълни с жълта гной, Промененият изглеждаше болен и сякаш бе излязъл от „Живите мъртви“.

Сара трябваше да се измъкне оттук. Изправяйки се на крака, тя се наклони в нещо средно между спъване и залитане, което я запрати право във вратата. При звука от удара Промененият се обърна - изглежда, я забеляза за първи път и започна да се надига от пода. Обръщайки се, тя тръгна слепешката през тясната кухня, блъскайки се в плотовете като топче за пинбол. Без фенерче тя беше сляпа, вървеше напред, водена от спомени и страх. Докато се удряше в мрака, усети внезапна лека промяна в температурата, повей от още по-студен въздух от общата стая. Тя зави като пияна надясно, откри опипом ъгъла и после с препъване се затича нагоре по стълбите.

Ушите и доловиха тупване отзад и отдолу. Уверен бърз тропот на ботуши. Той идваше за нея. Нямаше много време. Дори умиращ от глад, Промененият беше много по-бърз. Сара пое накъсано въздух, после още веднъж. Над себе си можеше да види лекия сиво-зелен блясък на вестибюла. Веднъж само да стигнеше там, а после в прохода и до вратата и щеше да го заключи извън училището...

„Ключовете ми!“ От устата и се откъсна стон. Ключовете и бяха зад нея, на пода. Тя се съмняваше, че бе достатъчно бърза да изпревари момчето. Дори да можеше, беше възможно да има още Променени. Кътър беше мъртъв. Нямаше причина някой да ги проверява преди времето за смяна на пазачите. Ами ако някой наистина забележеше, че страничната врата е отворена, и дойдеше да провери? Ако този някой беше Пру или Грег? Промененият можеше да им се нахвърли за секунда.

Прелитайки последното стъпало, тя се олюля във вестибюла. Долу можеше да чуе как момчето сумти. Беше се спънало, тъй като не беше преценило разстоянието между стъпалата. „Не мога да го отведа в училището. - Тя се втурна към вратата на камбанарията и опипом затърси дръжката. - Моля те, дано не е заключена!“ Издърпвайки леденото желязно петле, тя сви лакти и натисна здраво. Вратата беше дъбова и солидна като всяка друга в църквата, но се премести с ръждив рев. Плисна студен въздух и тя видя блещукащите тесни каменни стъпала. „Камбанарията сигурно е открита на върха. Затова тук е по-студено и има светлина.“

Внезапна струя въздух обърса гърба и и за миг ушите и заглъхнаха. Някой се опитваше да влезе от прохода във вестибюла, като осветяваше пътя си с конус от оранжева светлина, която пращаше сянката й върху камъка. За един луд момент тя помисли, че Промененият е взел фенерчето й, но той идваше от друга посока. После чу как Тори я вика:

-      Сара? Къде отиваш? Какво ста...

„Не!“ Хвърляйки поглед наляво, Сара видя момчето да изкачва последните няколко стъпала.

-      Тори, бягай! - Сара се завъртя на пета и махна на другото момиче. - Бягай! Бя...

Надигайки се от мрака като демон, призован от ада, Промененият се хвърли във вестибюла. Тори се сви и вдигна две ръце, за да се предпази от него. Фенерчето и се катурна от дясната и ръка, докато тя откачаше пушката си, вдигна я, закрепи я на рамото си...

И в този малък промеждутък от време Сара най-после си спомни.

„Пистолетът!“ Запотена, Сара опипа непохватно за пистолета, щом момчето смъкна рамена, спусна се под линията на огъня на Тори и се стрелна през вестибюла тичешком. Тори изпусна едно „ох“, когато момчето я грабна през средата и двамата се сгромолясаха на камъка. Тя все още стискаше пушката в дясната си ръка и се опитваше да я вдигне, когато момчето сви юмрук, все още омацан с кръвта на Кътър, и удари Тори по челюстта. От устата и изскочи стон, захватът и върху пушката се охлаби и с едно бързо отработено движение Промененото момче и отне оръжието и пъхна дулото под брадичката и.

-      Н-не! - Окървавените устни на Тори бяха морави на жълтата светлина на фенерчето. - Мо...

-      Cпри! - Сара насочи пистолета с две ръце, но оръжието се клатеше, а тя трепереше толкова силно, че коленете и се огъваха. Промененият се вкочани и тя си помисли: „Сега го застреляй! Стреляй!“. Стиснала зъби, Сара натисна спусъка и нищо не стана. Той не помръдна.

-      Предпазителят! - изпищя Тори. - Сара, освободи...

Твърде късно.

46

-      Да съм чул какво? - попита Пру.

-      Не знам... - Грег потърси думата. Тупване, но толкова заглушено, че беше по-скоро като звука на тежка картонена кутия върху дървен под. - Някакъв тъп звук. Не съм сигурен, че наистина съм го чул. - Дали мигрените не те караха да халюцинираш и звуци? Той не си спомняше Кинкейд да е споменавал нещо подобно.

-      Аз не чух нищо. - Пру обърна поглед надолу към другите, събрани накуп в основата на стълбището. - А вие, момчета?

В отговор Джарвис кимна грубо с глава към Пру, докато Хенри и Лушън само погледнаха празно.

-      Човече, аз едва чувам теб - каза Ейдън от дълбините на парката си. - Може ли вече да вървим? Задникът ми измръзна.

-      Само секунда!

„Може би е от главоболието, но...“ Озадачен, Грег се взря през сгъстяващия се здрач към клекналото здание на църквата, към костеливия пръст на камбанарията, пробождащ небето, което беше започнало да става кобалтово. От тази удобна позиция той не можеше да види свързаното с храма училище или жилището на пастора. Взря се за една дълга секунда, не видя нищо, после хвърли поглед насреща към мрачната редица затворени магазини и замрялата християнска комбинация от кафене и книжарница в далечния край на площада. Витрините бяха тъмни, а черните прозорци празни като очни гнезда. В центъра на площада под трио извисяващи се дъбове се гушеше осмоъгълен павилион, вероятно някога използван за летни концерти.

-      Стори ми се и че видях нещо. Този пробляськ.

-      Какво? Къде? - Пру изви поглед наляво и надясно, а после и назад през площада. - Не виждам нищо.

-      Аз също - намеси се парката.

-      Ново главоболие ли имаш? - попита Пру. - Кинкейд не каза ли, че може да те накара да виждаш проблясьци от светлина и такива неща?

-      Да. - Грег осъзна, че ръката му щипе основата на носа. - Но можех да се закълна... - Зад себе си Грег чу стърженето на врата и един пазач каза:

-      Всичко наред ли е там?

-      Той мисли, че е видял нещо - каза Пру на пазача.

-      И чух нещо - каза Грег.

-      Така ли? Аз не видях нищо. - Пазачът хвърли поглед към придружителя си, който поклати глава, и после об- ратно. Посочи с брадичка чувалите: - Какво имате?

-      Плячка - каза парката, - която наистина бих искал вече да оставя, моля!

-      Разбира се. Добре - каза Грег. Имаше чувството, че главоболието му протяга нокти и дълбае в мозъка му точно зад лявото око. - Прави сте. Вероятно няма нищо.

47

Изстрелът на помпата беше чудовищен, едно БУМ, което Сара усети и чу да се забива в каменните стени на вестибюла. Искрящ ярък като светкавица език избликна от гърлото на оръжието и оцвети камъка в червено от кръвта на Тори, като разпръсна парчета от мозъка и черепа и.

Без пауза момчето едновременно зареди пушката и се завъртя в момента, в който Сара изпищя и скочи отново към стълбите на камбанарията. Хващайки резето от ковано желязо с лява ръка, тя успя да притвори вратата точно навреме. Още един блясък, още едно гигантско БУМ. Нещо шляпна десния и прасец и тя се препъна, когато сачмите пробиха дървото, пръсвайки го на парчета, които надупчиха гърба и и прелетяха покрай бузите и. Тя се устреми нагоре по хлъзгавите стълби. Кракът и гореше от болка и кръвта и се стичаше на потоци в крачола и чорапа и.

„Улучи ме. Ранена съм.“ Тя изкуцука няколко стъпала, преди кракът и да поддаде внезапно. Полетя напред и се просна на камъка. Сърцето и пищеше не само от страх, но и от болка. Все някой щеше да чуе изстрелите, нали? Тя не беше сигурна. Всичкият този тежък плътен камък, пък и дървото... Може би не беше възможно да ги чуят.

Той беше там долу, чакаше, решаваше. Можеше да го усети. „Трябва да се спася. - Тя още държеше пистолета. - Има ли зареден патрон?“ Сара не помнеше, нито знаеше как да провери. Всеки звук би я издал. Промененият вече я беше видял с оръжието. Ако той мислеше, че тя не знае какво да прави с него, а това не беше далеч от истината, щеше да е по-добре за нея.

После и просветна... „Намери предпазителя!“ Пръстите и опипаха оръжието. Този път намери лостчето и го свали. С гримаса се отпусна по гръб, пресегна се и обра шепа сълзяща топла кръв, за да намаца бузите и врата си. Загребвайки още една шепа, тя намаза обилно гърдите си. „Така, това трябва да е убедително. Един поглед към мен и ще реши, че умирам.“

Потръпвайки, тя обърса ръка от джинсите си, после се подготви за скок, доколкото можа, съскайки от болката в прасеца. Не беше експерт по оръжията, но беше учила геометрия. Бяха в тясна тръба, кръгло пространство с тесни и предимно триъгълни стъпала, които се заостряха към каменна колона. Той беше момче и беше много по-едър от нея, освен това имаше дълга пушка, което значеше, че няма да има друг избор, освен да се движи плътно до външната стена. Но тя беше на по-високо място и беше дребна. Стискайки пистолета, подпря ръце на коленете си, прицелвайки се в това, което смяташе, че ще бъде най-логичната точка.

-      Помощ! - вложи толкова страх и болка в това тихо хленчене, колкото можа. Не беше толкова трудно. - Ранена съм. Моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого, че си тук, обещавам.

Нищо. „Няма да се получи.“ Тя се заслуша през туптенето на сърцето и бученето в ушите си. Трепереше толкова силно, че зъбите и тракаха. Пот - мазна и толкова пльтна, колкото кръвта, която се процеждаше в десния и ботуш - се стече от веждите и и подлюти очите и.

-      Помощ! - тя подсили вика с един дълъг стон. - Ранена съм. Моля би, помогнете ми!

Секунда по-късно някъде отдолу тя чу отчетливото изстъргване на ботуш по камък. Туп. После оше едно туп.

„Качва се.“ Колко стъпала беше качила? Не можеше да си спомни.

-      Помощ! - ръцете и бяха толкова здраво сключени около дръжката на пистолета, че набраздената повърхност се впиваше в дланите и. Десният и показалец се сви върху спусъка. - Ранена съм.

Още едно туп. И още едно.

-      Моля ви! Помогнете ми! - Колоната беше студена до врата и. Сара се взираше толкова напрегнато в сребристия мрак, че очите и се насълзиха. - Аз кървя, аз съм...

Тъмен твърд пръст се плъзна в полезрението и. Усети как дъхът й спира, когато дулото на пушката на Тори - само върхът - застина там за момент. Боеше се да извика отново, защото не искаше той да поглежда към нея. Звукът от ботушите му по камъка отново стигна до нея: само една стъпка. Пушката помръдна. Беше насочена нагоре, встрани от нея и под ъгъл. Промененият нямаше избор заради геометрията на кулата. Щеше да отнеме време да я извие надолу, за да стреля.

С бушуващо в гърдите и сърце тя гледаше как дулото се олюля, когато той взе още едно стъпало, после още едно. Първо се появиха ръцете му. „Чакай, чакай!“ После челото му, върхът на носа му... „Чакай още една секунда!“ Сетне той беше само на три стъпъла под нея. „Чакай, чакай!“ Тя видя раменете и гърдите му и как главата му се завърта, а лицето му се издува до сив овал. „Почти, почти!“ И тогава чу бързото му вдишване в момента, в който той осъзна, че гледа в грешната посока в грешния момент, и острото остъргване на приклада на пушката в камъка, когато той се опита да я завърти надолу, но не можа, защото той беше високо момче с дълга пушка, което се опитваше да се обърне в твърде тясно пространство.

-      А-а-а! - звукът беше повече хриптене, отколкото писък. Но Сара натисна спусъка.

И този път пистолетът гръмна.

48

Главоболието на Грег все още пулсираше чак в зъбите му. Зрението му се замазваше по края, но той отвори с рамо вратата, пристъпи от антрето на кметството обратно в студа и изпухтя от облекчение. Сградата отключваше в него много лоши спомени - картини на бежанци, всичките стари и грохнали, които седяха присвити до стените, и как членовете на Съвета го гледаха като бухали от издигнатите си седалки в онази приличаща на пещера на прилепи съдебна зала в деня, в който беше потърсил убежище тук.

„Вероятно това се нарича посттравматичен стрес.“ Нахлузвайки ръкавиците си, той потропа с крака като замръзващо дете и провлачи две стъпки от дясно наляво, докато чакаше. Другите бяха още вътре и разтоварваха плячката си. Разположен под земята, зад двойка железни врати, затворът беше мястото, където складираха остатъците от храната и фуража, както и купчини гориво, висококачествен тор и амуниции.

Това, което го измъчваше още повече, беше колко много неща нямаха. Затворът беше широк и дълбок, оборудван с десет килии за по четирима души - по пет в редица. Една огромна желязна клетка, която някога вероятно е била изтрезвител, ако се съдеше по слабата миризма на престояло повръщано, с която бе пропита, заемаше по-голямата част от стената в самото дъно. Тук държаха запасите си от гориво: бутилки пропан, червени пластмасови кутии с бензин, източен от заседнали коли, мазут и бутилки с кислород. От всичките им запаси тези бяха най-обилни, просто защото никой не заваряваше, не излизаше с лодка, не палеше верижен трион, нито се отправяше на разходка с кола из околността. Лесно запалимите материали го изнервяха. Никой не го беше питал, но той винаги се беше притеснявал какво може да стане, ако някой проявеше непредпазливост или ако отнякъде случайно долетеше искра. Не се ли използваше кислород или мазут и изкуствена тор, за да се правят самоделни бомби?

От останалите килии само в три имаше храна, а от тях една беше отделена за кучешка храна - кутии с консерви и десеткилограмови чували суха храна. Стоманените рафтове в останалите килии не бяха точно голи, но и не бяха напълно заредени. Това, което изглеждаше толкова удивително в тясната тъмна бърлога на скривалището в килера на Ландри, тук едва се забелязваше. Тези осем буркана, които той носеше, сега се гушеха в окаян малък възел, заобиколени от много празно пространство. Докато пазачът подреждаше бурканите, Грег беше преброил кутиите кондензирана супа на горния рафт... само за да види.

„Трийсет кутии.“ Мисълта прати тръпки по врата му. Пазачите отмятаха много внимателно всяка една кутия, всеки буркан, всеки чувал с гранули. И как се предполагаше те да отмъкнат храна, че и амуниции за великото бягство? „Безнадеждно.“ Той разтри дясното си слепоочие с показалец. „Никога няма да намерим достатъчно...“

Нещо изщрака. Звукът беше много кратък и ясен, къс като фишек. Грег се стегна, ушите му внезапно изтръпнаха, долавящи най-лекото ехо, отскачащо от камъка. Това беше изстрел. Забравил главоболието си, той направи пълен кръг. Но откъде?

Зад себе си чу как вратата изстърга и се отвори.

-      Боже, радвам се, че това... - Пру сигурно беше видял изражението на лицето му. - Какво има?

-      Или полудявам - каза Грег, - или току-що чух изстрел.

49

Сара не беше осъзнала, че крещи, или дори, че е стреляла, докато не усети огъня в гърлото си и отката в ръцете си. Звукът беше чудовищен, макар че проблясъкът от дулото беше по-скоро като гръмнала крушка. Но все пак в тази кратка светлина тя го видя да пада - не право надолу, като да е клекнал, нито - още по-добре - така, сякаш нямаше глава, а назад. Просто падна? Или бе мъртъв? Тя не знаеше, не можеше да чуе нищо. Изправи се на крака, обърна се да препусне нагоре, но се завъртя твърде бързо. Десният и ботуш се плъзна в локва от кръвта и. Центърът на тежестта и се премести. Сара усети как губи равновесие и писъкът сам се изтръгна от гърлото и.

Знаеше как да тича с оръжие точно толкова, колкото и как да стреля с него. Затова държеше пистолета по най-грешния възможен начин: с пръст на спусъка. Когато се препъна и падна на стъпалата, ръката и се удари в камъка и той гръмна отново. Този път тя загуби и захвата си. Пистолетът полетя надолу по стълбите, а каменните отломки от мястото, където куршумът бе ударил колоната, се врязаха в лицето и врата и и я нараниха.

„Боже! Боже, направи така, че да е мъртъв или ранен, или изчезнал... - Ако беше още жив, щеше да вземе пистолета и. Колко патрона събираше това нещо? – Няма значение. Един е достатъчен.“

Тя задраска нагоре по хлъзгавите стълби. Всичко, на което можеше да се надява сега, беше Промененият да тича в противоположна посока. Може би никой не беше чул изстрела от пушката, защото стените на църквата бяха твърде дебели, но някой сигурно бе чул изстрелите от пистолета през отворената камбанария. Къде бяха всички?

Изведнъж стъпалата свършиха и тя залитна в ограден с камък къс проход с прорязани правоъгълни отвори от двете страни, през които влизаше светлина. Право напред на не повече от три метра тя видя редица връзки, въжета и дръжки, които и напомниха на тъкачен стан.

„А къде са камбаните?“ Тя стоеше, дишаше тежко, сърцето и препускаше, прасецът и пищеше от болка, а ушите и все още тътнеха. Камбаните трябваше да са някъде над нея. Наведе се към плетеницата от въжета и видя как са промушени през халки и са завързани на здрави възли. Ледените въжета бяха корави, а замръзналите и пръсти лепкави от кръв. Ако възлите бяха твърде стегнати, никога нямаше да успее да ги разхлаби. Но и трябваше само един, нали? Тя дръпна въжетата, търсейки възлите с треперещи пръсти, и ахна, когато краят на показалеца й се плъзна през една много малка халка.

„Да!“ Сара дръпна и усети как въжето поддаде. Тя включи още един пръст, после трети и усети как възелът внезапно се отпусна, когато въжетата се отделиха в ръцете и. „Добре, хайде!“ Стиснала едно-единствено въже, тя дръпна право надолу с всичката си сила, използва тежестта си, пъшкайки, когато раненият й прасец изпищя и чу едно глухо „бам“.

„Побързайте! Моля ви, побързайте! - тя пращаше тази мисъл след всяко бам-бам, бам-бам на камбаната. - Бързо, бързо, помогнете ни, помогнете ни, помогнете ни!“

50

-      Хайде! - спускайки се надолу по стълбите, Грег се втурна към коня си и издърпа бушмастера от кобура му Вече се завърташе, когато вратата на кметството се отвори и Ейдън изскочи, крещейки през звъненето на камбаната:

-      Какво, по дяволите?...

Грег затича към църквата, отдалечена само на стотина метра, с Пру по петите. Сега, след като камбаната биеше и той знаеше, че нещо не е наред, можеше да чуе и кучетата: много слабо, но несъмнено и ритмично аф-аф-аф, което се носеше от задната част на църквата. Кучетата и децата трябва да бяха в училището. Боже, той се надяваше на това. Което значеше, че Тори и Сара бяха в камбанарията.

„Или може би само една от тях.“ Вместо да хукне по предните стълби, той се обърна, видя Ейдън, Лушън, а вече и Джарвис и двама от градските стражи да тичат след тях и се провикна:

-      Децата! Погрижете се децата да... - после се завъртя, профуча покрай предния вход на църквата, зави надясно и се отправи към задната част, плъзвайки се в сивите сенки, изрисувани по снега от идващата нощ.

-      Страничната врата? - от лявата си страна чуваше накъсаното дишане на Пру.

-      Мислех... че Тори я заключи. Къде... по дяволите... са Кътър и Бентън?

-      Не знам. - Беше сигурен, че Тори заключи, след като той си беше тръгнал. „Какво има в църквата, което всички искат? Храна най-вече. Не много, но по-лесна за взимане, отколкото тази в затвора.“ Внезапно ботушите му се подхлъзнаха на нещо гладко. Той се приземи с плясък в мръсна хлъзгава бъркотия, която смърдеше на окислен метал и носеше още по-гадната противна воня на черва.

-      Ъгх! - Пру звучеше сякаш му беше толкова гадно, колкото се чувстваше Грег. - О, мамка му!

-      Боже! - гласът на Грег беше пресипнал от порива за повръщане. Изплю се. На лошата светлина не можеше да види дали се въргаляше в Кътър или Бентън. Нямаше голямо значение. От размера на локвата и от масурите замръзнали вътрешности личеше, че по-голямата част от тялото - или телата - беше навсякъде. Той се изтегли напред, оставяйки диря съсирена кръв, а после се изправи на коляно с помощта на Пру.

-      Господи! - Пру притисна ръка към челото си, както дете мери температурата си. - Променен?

-      Може би повече от един. - Камбаната още биеше. Грег усещаше сухия въздух, който изсмукваше влагата от лицето и гърдите му, оставяйки лепкава отровна киша от полусъсирена кръв и разкъсани черва. - Все едно. Влизам вътре.

-      Луд ли си? - Ръката на Пру се стрелна към рамото на Грег. - Това, което си е заминало, вече го няма.

-      Остани тук, ако искаш! - Грег се освободи. - Не ми пука какво ще правиш, но Тори е там и Сара също, а аз отивам.

-      Не! - Пру се опита отново да го хване, но пропусна. - Грег, бъди умен! Крис или Питър не биха...

-      Майната му! - каза той. - И това показва, че нищо не знаеш, защото те биха влезли, както ще направя и аз.

Той се обърна и пробяга последните трийсет метра. Вратата беше отворена, не зейнала, но достатъчно широко отворена, за да може той да профучи спокойно през нея. Задържа дъха си в очакване на изстрел. Когато такъв не последва, издиша. Щом се озова вътре, звънът на камбаната отслабна. Право напред и нагоре по къси, но много стръмни стъпала и през вход с арка той влезе в светилището. Достатъчно от умиращата дневна светлина се процеждаше през отворената врата, за да може да види купчина сгъваеми столове, облегнати на стената вдясно от него. Това беше лошо, защото означаваше, че може да бъде видян, ако имаше някой на платформата на олтара, който може би чакаше извън полезрението му.

„Ако все още има някой тук.“ Когато камбаните забиха, умният ход за Променените щеше да е да се измъкнат бързо, точно както за Грег щеше да е по-мъдро, ако беше изчакал, както каза Пру. Надяваше се Променените да са по-умни от него. Беше минал оттук само преди няколко часа и си спомни разположението - стълбите към мазето бяха вдясно от него. Надзърна, видя, че вратата беше отворена, и помисли: „О, боже, това е лошо“. Без фенерче би било лудост да слезе долу...

Чу как нещо прошумоля до лявото му рамо, стегна се, завъртя се, постави бушмастера на място, а после усети прилив на облекчение.

-      Мислех, че това не е умно.

-      Да, значи и двамата сме глупави. Сега ка... - гласът на Пру замря, когато той видя зеещия търбух на вратата към мазето. - Мамка му! Да я блокираме?

Вратата се отваряше навън, така че щеше да свърши работа.

-      Аз ще го направя - промърмори той. Не искаше да пуска оръжието, но не можеше да го направи с една ръка. Остави бушмастера да легне, после леко издърпа един сгъваем стол от купчината, металът издаде слаб стържещ звук, който го накара да трепне. Бавно, заглушавайки стъпките си, той затвори вратата и подпря бравата, а мускулите му се опитваха да станат на желе при всяко скърцане. Той повтори маневрата още два пъти, като се движеше колкото е възможно по-бързо. Общо време: минута, може би.

-      Много добре. Всичко там вътре ще бъде като бръмбар в буркан. Помниш ли разположението? - Пру посочи с брадичка към светилището. - В неделите се опитвам да спя с отворени очи.

-      Три стъпала и си на платформата. Хорът е вдясно, олтарът вляво покрай стената и под кръста. Амвонът е на един часа в далечния край. Ако минеш право напред, ще се озовеш в кабината на органиста. - Той помисли. - Аз ще тръгна надясно по страничното крило. В зависимост от това, което стане после, ти тръгни към платформата!

Пру кимна, а Грег пое по стълбите колкото бързо се осмеляваше. Кръстът внезапно влезе в зрителното му поле отляво, а после и високите арки от стъклопис, опасващи далечната стена на светилището. Чу неочаквано скърцане и помисли: „Мамка му, по филмите се притискат до стената, така че стълбите да не...“.

Имаше гръмовен рев, светкавица. Грег ахна стреснато, когато в стената над главата му се отвори дупка. Олюля се, залитна назад, препъна се в ботушите си и падна, когато още един изстрел изфуча до него. Грег усети как един куршум разцепи въздуха до лявото му слепоочие.

-      Мамка му! - лицето на Пру изплува. - Улучи ли те?

-      Не. - Сякаш някой беше натъпкал шепа памук в лявото му ухо, но все пак можеше да чуе лекото цък-цък-цък от сачмите и по-тихото трополене от песъчинки и натрошен хоросан. Е, поне знаеха какво оръжие има Промененият. Поглеждайки дупката в хоросана, Грег видя, че е с форма на сълза, и как се е извила. - Мисля, че е под масата на олтара.

-      Да? И? - Пру звучеше ядосан. - Как, по дяволите, се предполага да... Чакай, Грег! Защо сваляш ботушите си?

,Давам му нещо друго, което да гледа.“ Освен ако камбаната не спреше, той не се безпокоеше за шума, но Промененият виждаше доста добре. Дръпвайки рязко другия си ботуш, Грег измъкна и чорапа, после напъха чифта в джоба на парката си. Повдигайки обувката в лявата си ръка, Грег погледна към Пру.

-      Той има помпа.

-      И? - Пру го изгледа странно, после Грег видя как приятелят му схвана какво имаше предвид. Една помпа имаше ефективен обсег около четирийсет метра. Много възпираща мощ, но ако можеше да се отдалечи достатъчно, неговата пушка или тази на Пру щеше да бъде много по-ефективна. Пру кимна. - Добре - каза той. - Само... тичай бързо!

„Знам това. - Грег вдиша. - О, боже, моля те, нека се получи!“

После спря да мисли и тръгна. Втурвайки се нагоре по стълбите, метна високо ботуша с нескопосано хвърляне и после веднага сви надясно. Пушката изрева в същия момент, проследявайки траекторията на ботуша. През звънтенето се чу как Пру стреля, докато Грег падаше на пода с тежко тупване. Помпата изгърмя отново. Този път пейката точно над главата му експлодира в облак от дървени отломки. Грег се сви и вдигна ръка, за да защити главата и врата си, и се опита да се измъкне по страничната алея колкото може по-бързо. Зад себе си долови острото nyk-nyk-nyk, изстрелите на рюгера ставаха по-близки и по-силни, докато Пру тичаше нагоре по стълбите. Завивайки наляво все още изгърбен, Грег се хвърли по дължината на пейката, голите му стъпала шляпаха по камъка, а централната алея отпред беше пуста.

В този момент камбаната спря да бие. ,Другите са вътре. В безопасност са. - Усети ужилване в гърлото си и го преглътна. - Тори е в безопасност.“

От олтара вляво се чу някакъв шум - вик, писък? - после Грег се повдигна на пръсти, бедрата му се стегнаха, бушмастерът се извъртя над пейката и той си помисли: „Прицели се!“.

Но така и не получи възможност да стреля.

51

В кънтящата тишина Грег видя Пру да се надвесва над гърчещото се тяло на момчето. От начина, по който се беше свил на кравай, личеше, че има коремна рана. Когато Грег се беше промъкнал към него, Промененият се бе опитал да се изтърколи настрани. Беше разбрал, че ако не се премести бързо, ще свърши пълен с дупки. Но хлапето не можеше да се премести нито бързо, нито достатъчно далеч, за да избяга от куршумите на Пру, и Грег видя защо.

Раздвоена отломка от кост стърчеше от влажно разкъсване в бедрото на момчето. След като вече беше прав, Грег видя следата от кръв, оцапала пода на светилището и стъпалата към платформата на олтара. Килимът там беше пурпурен и подгизнал. „Влачил се е през целия път.“ Грег се обърна, проследи колебливия път на кървавата следа и осъзна, че момчето трябва да си беше счупило крака извън светилището. Може би във вестибюла или дори навън. Но как? Сигурно бе паднал доста далеч.

През плътните двойни врати на светилището можеше да чуе засилващо се ломотене и може би... Това вик ли беше? Не можеше да каже. Някога отдавна беше чел, че човек губи част от слуха си, ако стреля в стрелбище и не носи заглушители. Ако продължаваше така, щеше да оглушее, преди да стане на двайсет. Ушите му още бръмчаха толкова силно, че не можеше да разпознае или да отдели приглушените звуци, които се процеждаха през вратите. Нямаше изстрели обаче и това беше добре. Колкото и отчаяно да искаше да се хвърли през вратите и да намери Тори, знаеше, че трябва да чака. Не биваше да бърза сега. Момичетата бяха в безопасност.

„Успяхме.“ Но защо не се чувстваше добре от това? Беше заради Промененото момче, заради изкривеното му лице и заради начина, по който се гърчеше. „Умира трудно“ - би казал Кинкейд. Не беше редно да се чувства добре от това. Тръгна назад към Пру.

-      Добре ли си? - помисли, че го е казал твърде силно.

-      Да. Не мога да кажа същото за приятелчето ни. - Пру издърпа пушката от пръстите на момчето. - Не мога да реша дали да го довърша, или да го оставя да му изтече кръвта - направи пауза. - Пичът е пълна каша. Килимът е съсипан. Както и платното на олтара.

Грег видя пръски кръв по дървото, дори по стените точно под кръста. Ако не знаеше какво е станало, човек би помислил, че призракът на Исус е бил там и от тялото му е покапала кръв. Взря се надолу в момчето. На седемнайсет или осемнайсет, предположи той. Мазна коса се спускаше по раменете, а по лицето му имаше множество белези и жълти гнойни пъпки. Някой също така беше преподредил носа му, и то наскоро. Кожата на момчето беше с цвета на плесенясало сирене, а очите му, които вече се изцъкляха, бяха хлътнали дълбоко в орбитите си и обградени от избледняващи жълтеникави натъртвания. Този Променен умираше от глад също като тях.

Той се наведе, пресегна се за пушката и замръзна. Трябва също така да беше... Какво?! Ахна ли? Или извика? Не знаеше, но Пру каза рязко:

-      Какво, Грег?

„Не!“ Може би сърцето му беше спряло в онзи момент. Помисли, че сигурно е така, защото усети как мускулът се свива в гърдите му, а вътрешностите му стават студени, неподвижни и черни. В момент на лудост помисли: „Ето така ще бъде, когато умра“. Гледаше как ръката му се носи към оръжието, видя пръстите си - малки и далечни - да се обвиват около ореховата дръжка на пушката, после да се плъзват по ивиците и спиралите на заплетените заврънкулки от гравирани цветя и лози, както сляпо момче чете браиловата азбука.

-      Исусе! - каза Пру, а после: - Грег, погледни ме, човече! Това не значи нищо...

Но Грег вече се беше изправил и пристъпваше назад с препъващи се крака, стъпка, после още една и вече се обръщаше и започваше да бяга, а кръвта на Променения лепнеше по босите му ходила. Двойните врати внезапно се отвориха, сякаш бяха издухани, а гласовете се втурнаха с трясък като огромна вълна, която хората яздеха, плисвайки се в светилището. Лицата се замъглиха, останаха само черни усти, черни очи и ръце, които се протягаха към него, за да го посрещнат като някакво екзотично морско животно в приливната вълна.

От всички той позна само трима души в тези първи секунди: Сара с разрошена коса и лице, нацапано с кръв; Йегър, някак жалък с фланелата на червени квадрати, която не беше успял да закопчае правилно, и Кинкейд, който се промушваше през тълпата с протегнати ръце, за да го хване, да го задържи и да му спести още една секунда.

-      Не, синко! Не гледай, не гледай, синко, недей...

-      Не-е-е-е! Тори? Тори! - Грег ридаеше, когато Кинкейд го обгърна, а после се появиха още ръце и други мъже, които го задържаха на студения камък, докато Грег се мяташе. - Не, не, не!

И насред всичко това имаше още нещо. Моментът, в който изкуфелият стар Хенри приближи до олтара, за да се взре надолу към Промененото момче, което като по чудо беше оше живо.

-      Мили боже! - изписка Хенри, а високият му глас проряза дърдоренето. - Това е Бен Стимке!

52

-      Какво? - в началото Грег не беше сигурен, че този толкова мъртъв и равен глас беше негов. Все още сгушен в ръцете на Кинкейд върху студения нацапан с кръв камък, той отново се почувства като осемгодишен, малко момче, което чака възрастните да направят всичко както трябва, а баща му никога не му беше липсвал толкова. - Стимке? Като съветника?

-      Мамка му, сигурно се шегувате - каза Пру, пушката му все още беше насочена към умиращото момче. - Мислех, че всички деца от Рул са мъртви.

-      О, боже! - Кинкейд изстена с тих глас. Лицето му беше пепеляво. - Кучи синове, вие сте го направили! Наистина сте го направили!

-      Какво? - попита Грег, докато Сара се олюляваше към тях през тълпата. Десният и крачол беше подгизнал, а сълзите бяха прокарали чисти следи през кръвта по бузите и. - Док, за какво говориш?

Преди Кинкейд да може да отговори, Хенри каза с ясния си глас:

-      Да, това е Бен. Познавам го, откакто беше малко момче... ей толкова високо. - Старецът потупа въздуха около коленете си. - Бих го познал навсякъде с това акне.

Хенри погледна надолу по алеята към членовете на Съвета, които си проправяха път през прииждащите хора, тълпящи се в светилището. Никой от тях не носеше роба. Йегър беше начело, но само Ърнст - широкоплещест и много висок, с все още значителен корем въпреки оскъдните дажби - поддържаше слаба следа от властност. Стимке, повяхнал дребен мъж, който бе сляп с едното око, се свиваше до Ърнст. Грег не можеше да реши дали мъжът беше в шок, или се опитваше да се скрие.

-      Господин Стимке! - повика го Хенри. - Това е внукът ви, нали?

Йегър проговори вместо свития от страх Стимке:

-      Да, това е Бен.

Тонът на Йегър бе достатъчно равен, но кожата му беше станала толкова бяла, че плешивата му глава изглеждаше като билярдна топка. Без робата си той изглеждаше като бездомник с разменени чорапи, провиснали панталони и фланела на червени квадрати. Обикновено блестящите му очи изглеждаха потайни и малко уплашени като на мишка, която не може да реши дали бягането няма само да накара котката да скочи по-бързо.

-      Очевидно Бен се е измъкнал, факт, с който не бяхме наясно.

-      Очевидно? Измъкнал се е? Не сте били наясно? - С високо вдигната пушка Джарвис си проби път покрай другите, за да застане в центъра на пътеката. Всяка прилика с пуйка си беше отишла. Сега старецът изглеждаше по-скоро като мишелов. - Управлявате това място от десетилетия, вземате всички решения. Карате нас, възрастните мъже, да следваме заповедите на деца... - Джарвис кривна глава към Грег. - И ние го правим, защото сме лоялни и богобоязливи, а сега ни казвате, че не сте знаели, че това момче се е измъкнало?

„Питър - осъзнаването се разби над Грег като леден душ. - Той каза, че са събрали всички Променени и са ги застреляли, че никой не се е измъкнал. - Очите му се отклониха към умиращото момче. - Значи Питър трябваше да знае, че Бен не е мъртъв.“

-      Там, където бях преди Рул, тези хлапета винаги се връщаха - каза някой в тълпата. Шепот на съгласие премина през останалите мъже и Грег видя, че няколко жени също бяха влезли, въоръжени с бейзболни бухалки и пушки като селската тълпа от някой стар черно-бял филм за чудовища. Забеляза една сивокоса жена. Май се казваше Травърс. Тя стискаше мотика, чието острие беше заострено в зъл връх. - Много от тях ловуваха на глутници. Една от причините да смятаме, че сме в безопасност тук, бе, че вие ни уверихте, че всичките ви деца са мъртви.

-      На първо място искам да знам как малкото чудовище е оцеляло - беше Травърс, яростната жена, която сега разклащаше мотиката си към Стимке. - Какво направихте? Убихте само деца като моя Дий? Защото ние не сме достатъчно важни? Да не пощадихте това чудовище, защото е ваше?

-      По дяволите! - избоботи някой друг. - Колко други като този има? Защото ако едно хлапе се е измъкнало...

-      Или са го оставили да се измъкне - извика друг.

-      Сигурно има и други. - Травърс размаха мотиката си като копие. - Така че къде са?

-      Къде, мислиш, по дяволите? - Джарвис насочи поглед като черна гръмотевица към Стимке. - Били са там, навън, през цялото време, може би дори са наблизо. Но защо? Казахте, че вършите Божието дело, като взимате внуците ни и слагате край на мъките им. Какво направихте? Вие и онези кучи синове Питър и Крис...

-      Внукът ми не знаеше нищо за това - каза Йегър и от тона му Грег реши, че това беше истината. Но Ърнст остана тих, нямаше и пробляськ на емоция по набитите му черти.

„Но Питър е знаел.“ Грег видя Сара да изучава лицето на Ърнст, после спусна надолу очи, когато първите алени пръсти пропълзяха по врата и. Сълза измокри бузата и и тя веднага я обърса. Грег стисна леко свободната и ръка, но тя не погледна нагоре, нито му отговори по някакъв начин. „Сара вече също знае. Питър е бил вътре през цялото време. Да пуснат част от Променените, може дори да е било негова идея.“ Питър беше този, който казваше на всеки патрул къде да отиде и кога. Защото е знаел къде най-вероятно са били Променените по всяко време?

А Джарвис беше казал „може би дори наблизо“... Променени в Зоната? „Разбира се.“ Сега, след като някой най-после го беше казал, изглеждаше напълно логично.

-      Дали Крис е разбрал? - извика Травърс, жената с мотиката. - Затова ли се отървахте от него, казахте, че е организирал засада, но може би не е?

-      Крис избяга - Иегър каза думите като проклятие. - Той ни предаде.

-      Както вие предадохте нас ли? - докато думите не увиснаха във въздуха, Грег не знаеше, че бяха на езика му. Той се олюля на краката си. - Не дадохте на Крис шанс. Той отрече, но вие вече бяхте решили. Без значение какво беше казал, щяхте да го пратите в затворническата къща.

-      Защото той не ми се подчини. - Йегър, изглежда, си връщаше част от стария огън. Антрацитночерните му очи се прехвърлиха върху Джарвис. - Дължите на Рул живота си. Не смейте да съдите...

-      Млъкни! Нека сега да съдим теб за разнообразие! - Джарвис мушна с пръст гърдите на Йегър достатъчно силно, за да накара стареца да залитне и да отстъпи назад. - Вие излъгахте. Не знам колко от внуците ни сте пуснали, но тази гадост до олтара е внук на съветник. Ти трябва да си знаел. Това значи ли, че внуците ни са още живи? Защо сте ги пуснали?

-      И какво ще направим по въпроса сега? - Сбръчканото лице на Травърс беше с цвета на синя слива. Тя насочи върха на мотиката си към Бен. - Какво ще правим с това?

„О-хо!“ Грег хвърли предупредителен поглед към Пру. Другото момче кимна леко и отстъпи назад от Бен Стимке, който беше станал неподвижен и бдителен, а устните му бяха запенени с кървави мехурчета.

-      Оставете го! - изхриптя Стимке. Лицето му беше разкривено, сляпото му ляво око беше млечно-бяло като мрамор. Останалото му око с избелял сив ирис беше гуреливо, а долният му клепач беше виснал като стопен восък, за да разкрие бледорозова плът. - Оставете горкото момче да умре в мир!

-      Мир? - Начинът, по който ръцете на Травърс обвиха дървената дръжка на мотиката, напомни на Грег за бойните тояги, които героите от „Наруто“ използваха в играта „Последната нинджа буря“. - Момче? Това е гадост - изпищя тя и се хвърли към Стимке. С внезапен яростен напън жената удари с тъпата дръжка на мотиката като с бухалка. Чу се приглушено „туп“. Главата на съветника се отметна назад толкова бързо, че беше цяло чудо, че вратът му не се пречупи. От устата на Стимке се разгъна ветрило от кръв, той издаде едно гъргорещо „ъх“ и се отпусна на каменния под.

-      Не! - изграчи Йегър в момента, в който Кинкейд изрева:

-      Боже мой, какво правиш?

-      Док, не! - Грег грабна ръката му, когато докторът тръгна напред. – Недей!.

-      Послушай хлапето! Стой настрана, Кинкейд! - предупреди го Джарвис.

-      Мир? Ще ви покажа шибан мир! - Травърс насочи ритник към Стимке, който беше по корем, стенеше и се опитваше да изпълзи настрани. Този път хрущенето и изпукването, когато носът му се строши, а вратът му се изви твърде надясно, не бяха приглушени. По устата и брадичката му се стече кръв, но вратът му не се завъртя обратно. Остана точно там, където беше - с едното ухо плътно прилепнало към лявото му рамо. Тялото на Стимке беше отпуснато и провиснало като на мъртъв червей.

За момент се чуваше само смаяното, изненадано беззвучно хлъцване, което Грег неведнъж бе чувал по време на обедите в училище, щом някой изпуснеше поднос, а всички проточваха врат да погледнат и бяха готови да избухнат в смях и викове: „Пи-и-ич!“.

„Тя го уби. - Грег не можеше да откъсне поглед от бялото мраморно око на Стимке. Усети как краката му се опитват да се превърнат във вода. - Тя му счупи врата, тя...“

Издърпвайки се от внезапно омекналите пръсти на Грег, Кинкейд клекна до Стимке. Сложи пръст под ухото му, после вдигна обзетото си от ужас лице към жената.

-      Осъзнаваш ли какво направи? Какво правиш? Мислиш, че това ще оправи нещата? Да се избиваме един друг, не е най-добрият начин да се разреши един проблем.

-      Така ли? Е, това е едно добро проклето начало. - Травърс изкашля въже от плюнка. Половината опръска ръката на Кинкейд, останалото се размаза по безжизнената буза на Стимке, за да се плъзне в лигава следа върху устните на стареца.

Това, изглежда, отключи нещо, сякаш тълпата беше навита пружина под повече напрежение, отколкото можеше да понесе. В следващия момент това, което приличаше на солидна шокова вълна от крещящи хора, се надигна напред, някои тропаха към олтара, а други тръгнаха да заобиколят Йегър и останалите от Съвета. Грег усети как някакви ръце се положиха на гърдите му и Джарвис го бутна мощно.

-      Махни се от пътя ми, момче! Махни се от пътя ми! - изкрещя старецът, когато Грег се олюля обратно. - Това беше. Чуваш ли? От сега нататък ти ще приемаш заповеди от мен, момче, от мен!

Грег не можеше да отговори, дори да искаше. Той видя замаян как Травърс отмята сивата си коса и повежда атаката към олтара, а Пру се стрелва вляво, за да се дръпне от пътя им. С увиснало от тревога чене Хенри скръсти ръце в защитен жест.

-      Чакайте, чакайте! Аз не съм направил нищо. Аз съм на ваша страна - изкряска той. - Аз съм...

Нападащата тълпа просто заля дребния човек. На килима пред отнесения олтар Бен Стимке успя да вдигне ръка, толкова плувнала в кръв, че изглеждаше сякаш ръси червена боя. С крясък, който беше и ръмжене - една нота, дива и ужасна в яростта си, - Травърс вдигна мотиката в огромна фучаща дъга. Острието изсвистя.

Бен изпусна един-единствен пронизващ писък, когато острието отряза три от пръстите му, откъсвайки ги от ръката му като наденици. Върхът на мотиката се зарови в гърдите му със силен и глух звук като от брадва, захапваща дърво. Бен успя да сграбчи дръжката, преди Травърс да успее да я издърпа, и увисна на нея. Зловещото издълбано от акне лице беше изкривено от нова болка и от нов страх. От осакатената му ръка започна да се лее кръв.

-      Кучи с... - неспособна да издърпа мотиката си, Травърс нададе още един чудовищен вой.

Стрелвайки се напред, Джарвис вдигна пушката си и спусна ръцете си. Прикладът се заби в корема на Бен и Джарвис натисна с цялата си тежест, смазвайки го. Фонтан от кръв плисна от устата на момчето в беззвучен вик. Ръцеше му се отпуснаха, когато Травърс натисна с ботуш и рязко издърпа мотиката, счупвайки костите му.

Тълпата стегна редиците си. Гъргорещ, даващ се до смърт в собствената си кръв, Бен Стимке се изгуби под издигащото се море от гърбове и крака, пушки и юмруци, бухалки, гребло, мотика. В подобната на пещера църква глъчката нарасна и се подхрани от само себе си, издувайки се в експлозия от нечленоразделни викове, грухтене и ръмжене. Беше като да гледаш как мравки извират от могила, за да се натрупат върху слабо ранено животно. Грег не се изненада да види Ейдън, Лушън и Сам в мелето. Пресни рубинени сълзи се смесваха с тези от синьо мастило, стичащи се по бузите на Ейдън. За да не остане no-назад, Лушън провлече дългия си неприлично розов език по лицето на Ейдън, облизвайки кръвта. Смеейки се, двамата пляснаха ръце.

В този момент Грег осъзна, че този момент му прилича на сутринта, в която неговият свят се разпадна; когато родителите му го накараха да седне, за да му кажат, че се развеждат, и той изплю нещо ужасно, преди да се стрелне далеч от баща си, който викаше след него: „Сине, сине, чакай, моля те! Знаеш, че винаги ще те обичам“. А това, което Грег каза в отговор, беше толкова омразно, че чак болеше да мисли за него: „Начукай си го! Майната и на любовта!“. След това все още вбесен бе погледнал навън от прозореца на стаята си - точно навреме, за да види как баща му се свлича на земята, а тяхната древна косачка продължава да бръмчи и едва не закача майка му. Не че имаше значение, защото тя вече бе мъртва като камък. Старата косачка продължи да прояжда пътя си през моравата, изравяйки леха от късни хризантеми, преди да пробие дупка в бараката.

Случващото се тук беше същото: катастрофа в прогрес, невъзможна за спиране, може би неизбежна.

Чу се див триумфиращ рев. На платформата на олтара приливна вълна от ръце вдигна Бен Стимке във въздуха. Кръвта на момчето заваля по каменните стъпала. Дясното око на Бен беше кратер от пурпурно желе. Грег и другите се свиха назад, когато тълпата се разбушува към центъра на пътеката, спирайки само да загребе и тялото на стария Стимке.

Когато тълпата си отиде, внезапната тишина беше като отделен звук. На олтара едно огромно езеро преливаше по каменните стъпала, простирайки кървав език към центъра на пътеката. Остатъци от тялото на Бен бяха пръснати тук и там. Грег забеляза палец и буца от нещо кървящо и меко.

-      Какво ще направят? - попита Сара с тих глас.

-      Няма да стоим тук, за да разберем - каза Кинкейд. - Да отидем в болницата. Там е по-безопасно. Трябва да обработя този крак, Сара. Хайде, ще те нося.

-      Не! - каза тя, свивайки лице в гримаса, щом направи една стъпка. - Ще се справя.

-      О, я млъкни! - Пру я вдигна на ръце толкова лесно, че Сара едва не прелетя през рамото му. Голямото момче кимна към страничната пътека. - Грег, ботушите ти. Единият е доста омацан от... знаеш.

-      Кръвта се отмива - каза Грег. Левият ботуш беше като пълен със супа и петносан с влажна розова плът. Бял дроб или мозък, може би. Нямаше смисъл да съсипва чорапите си. Той пъхна левия си крак в ботуша и се намръщи, когато усети как пръстите му изджвакаха. - Конете са вързани пред кметството. Освен ако не искаме да вървим пеша, трябва да пресечем площада.

-      Не можем да го избегнем - каза Кинкейд. - Стига да успеем...

-      Док? - когато докторът не отговори, Грег погледна нагоре, докато напъхваше десния си крак в ботуша, и сърцето му подскочи.

-      Оръжията! На пода! - каза Ейдън иззад една пушка и петна съсирена кръв.

Лушън насочи чифт различни пистолети в гангстерски стил:

-      Сега!

53

Небето беше изгубило цвят. Луната нямаше да изгрее оше няколко часа, но звездите бяха ярки като слюда. Снегът блестеше, отразявайки комбинираната светлина от фенерчета и газови фенери, и Грег едва сега забеляза мръсножълтите пламъци на факлите, направени от натопени в нафта парцали. Въздухът беше плътен и горчив от миризмата на сажди и гориво.

Грег помисли, че повечето от останалите възрастни в селото се бяха събрали тук, на площада. Някои се бяха отдали на разрушителните си инстинкти. Вляво от него, около зеещи дупки, стърчаха нащърбените зъби на счупени витрини. Натрошеното стъкло примигваше от заснежената пътека. Тълпата вреше и се въртеше в неуморен кръг около основата на един гол дъб. Отдясно Йегър и останалите членове на Съвета стояха неподвижни, оградени от кръг въоръжени мъже.

-      Какво правят? - попита Грег, гласът му беше тънък като струна на пиано.

Ейдън и Лушън ги бяха изкарали навън през вестибюла и покрай тялото на Тори. Някой бе имал приличието да покрие тялото и с палто и Грег щеше да падне на колене, ако Кинкейд не беше стиснал силно ръката му и на практика не го беше понесъл надолу по стъпалата на църквата.

-      Нищо добро - промърмори Кинкейд.

Вратите на кметството се отвориха с трясък, от тях излязоха четирима мъже, които залитаха под издути чували. Бяха последвани от Джарвис и един друг мъж, които се измъкнаха с намотано въже. Някои от хората нападнаха чувалите с храна и започнаха диво да вадят кутии и буркани, други ръце грабнаха намотаното въже от раменете на Джарвис и партньора му. Мъж на кон прехвърли въже през един здрав ниско висящ клон на дъба, който все пак беше на поне петнайсет метра от снега. Нетърпеливите граждани се струпаха да грабнат свободните краища. Тези, които не успяха да хванат въжето, сграбчиха китките на хората пред тях в човешка верига. Джарвис се повдигна и направи широки, помитащи движения с едната си ръка. Стипчив аромат удари носа на Грег и той си помисли: ,Дървени въглища“. Отстъпвайки назад, Джарвис каза нещо, което Грег не можа да разбере, после се чу още един див рев, когато хората, хванали въжето и оформящи тези вериги, дръпнаха.

Осветени от комбинирания блясък на всички светлини, Бен Стимке и дядо му се издигнаха отпуснато над снега, висейки от клупове като мъртвешки изпразнени парадни платформи. Тъй като старият мъж беше много по-лек, той се издигна далеч по-бързо, ходилата му се отделиха от земята за секунди. Бен се издигна много по-бавно, защото беше тежко момче...

И защото беше още жив.

Не за дълго, може би. Грег се надяваше, че тази част от мозъка на Бен, която предупреждаваше човек за надвиснали опасности, го е известила за близкия му край. Но не беше сигурен.

Когато клупът се стегна и въздухът на Бен спря, здравият му крак започна да рита неконтролируемо, а окървавените му ръце задращиха по въжето. Бяха твърде далеч, за да видят лицето му, но Грег можеше да си го представи. Устата му сигурно беше зейнала, здравото му око трепкаше, а размазаната кухина на другото се взираше в тълпата в израз на ужасяващо смайване.

Присмиващата се тълпа се събра около момчето, като всеки удряше по ритащия му крак и по тялото му с приклади на пушка или сопи. После някой се стрелна напред с факла и на светлината и Грег разпозна онази сива ярост. С писък Травърс заби пламъка в подгизналия от кръв корем на Бен.

С внезапен тъп звук Бен Стимке избухна в син пламък, когато леката течност, която Джарвис беше използвал, за да просмуче тялото, се запали. Сара изпищя, звукът се изгуби в окуражителните ревове на тълпата. Тялото на Бен се затресе, здравият му крак започна да прави кръгове, сякаш караше колело, но вече много по-вяло, влачейки синя следа, която бързо пожълтяваше, докато течността изгаряше и новото гориво - дрехите на Бен - се запалваше. Тялото на дядо му, вече също в пламъци, гореше като свещ.

Тълпата замлъкна напълно. Ейдън и Лушън стояха прехласнати, лицата им бяха замечтани. Беше толкова тихо, толкова спокойно, че Грег чуваше съскането и прашенето, докато пламъците пируваха, а резките движения на Бен се превръщаха във все по-слабо треперене и накрая спряха напълно.

Щеше да мисли за това с дни, да му се повръща от останалия на езика му вкус на сготвена кръв и опърлена коса. И щеше да го сънува. Старите мъже и жени, и малцината момчета; техните изражения, които се сменяха в тази игра на сянка и светлина, превърнали се в нещо, което Грег вече не разпознаваше като човешко.

Това, което му дойде наум също така, беше Джес в нейния безкраен лунатичен сън и думите, които му беше казала единствения път, когато я беше видял: „Остави ги, момче! Те са слепи“.

-      О, пич - вдиша Лушън, - това е толкова яко!

54

-      Ланг казва, че се прави на луд - каза Стомната. - Аз работя тук само от няколко дни, а той е все така смахнат. Крещи, говори на въздуха, понякога се удря сам доста лошо. Виждаш ли лицето му? Но никога не съм го виждал такъв преди.

-      Да, изглежда доста откачено. За бога, той и мирише. Като животно. По-лошо от тези Чъкита. - („Стар глупак.“ Питър не си спомняше името му. Следващото, което чу, беше стъргането на ботуш по цимента и хрущенето на песъчинки. Но не чуваше бам-бам-бам или Саймън. Нямаше видения за дупки в камък или за оранжева вода. Нито за Крис. Това лошо ли беше? „Ха-ха-ха!“ Кой знаеше?) - От колко време е така? - попита Стария Глупак.

Стомната:

-      Имаш предвид тресенето или това, че не диша добре?

Стария Глупак:

-      И двете.

-      Ами... - мърморене, докато Стомната броеше под нос. - Няколко часа? Беше така, когато дойдох на смяна. Ланг го фрасна с палката си. Ето тук, отстрани. Виждаш ли къде е натъртеното? Хлапето дори не мигна. Питай ме... Не знам. Начинът, по който диша, или е наистина луд, или умира.

„И двете. Никое от тях. Ха-ха-ха!“ Гол, със стиснати очи, проснат на пода в килията си, Питър изпусна още един гъргорещ гърлен стон и потрепери, ръцете му изпърхаха като умиращи нощни пеперуди. Кожата му беше толкова спечена с мръсотия, че големи изсушени парчета се отлюспваха от хълбоците му. „И време е за шоу, приятели!“ Поемайки отново задавено въздух, той започна да трепери и да се мята като умираща риба, пръскаше слюнка и се давеше, от устните му излизаше пяна. По вкуса и позна, че и в нея има кръв. Главата му отскочи от цимента и той почувства болка, но тя беше заглушена и много далечна.

-      О, мамка му, мамка му! - Чу дрънчащото потракване на метал, после очакваното трак, когато Стария Глупак вкара ключа в ключалката. - Кучият син има припадък. Хайде, преди да си е глътнал езика!

-      Не знам - Стомната. - Ланг каза, че не трябва...

-      Майната му на Ланг! Той не е тук. И шефът се върна от тренировъчните занимания. Ти искаш ли да обясниш как това хлапе се е задушило до смърт със собствения си език, докато сме го гледали с палци в задниците? Вземи нещо, което да пъхнем между зъбите му, и ела!

Чу се остро стържене на метални панти, а после ботуши по цимент. Ръка на челото му и друга на челюстта. Стомната отляво на него крещеше:

-      Добре, намерих една линия. Тя ще свърши работа. Хайде, отвори му устата! Отвори мy устата!.

-      Чакай! - Стария Глупак изсумтя, като се опитваше да закачи пръстите си в меките прорези на ъглите на устата на Питър и далеч от тракащите се зъби.

Питър позволи на долната си челюст да виене, пускайки едно давещо се гхь-гхь-гхь колкото трябва.

-      Исусе, той умира, по дяволите! - Стария Глупак отвори рязко челюстите на Питър толкова широко, че той чу изскьрцванешо на сухожилията си. - Проклятие! Хайде, дай това нещо тук, сложи го на езика му! Дай го...

-      Готово. - Твърдият край на нещо дървено поряза долната устна на Питър и се чу едно muk-muk-muk-muk, когато Стомната се опита да набута линията между зъбите му. После пазачът напъха пръсти върху езика на Питър. - Хванах го - пропя той, - хван...

Питър щракна зъби бързо и силно. Чу се звучно хрущене и в устата му шурна кръв, а после започна да трие челюстите си наляво-надясно, зъбите му прерязваха кожата и сухожилията чак до ставите. Костите му изпукаха, Стомната изпищя и удари лицето на Питър със свободния си юмрук.

-      Махни го от мен! Махни го от мен, махни...

Плюейки останките от двата пръста на пазача, Питър се надигна от пода. Лявата му ръка вече се спускаше към гърлото на мъжа, а дясната помиташе изпуснатата линия. Стомната издаде едно болезнено агх, когато Питър сви десния си лакът и после заби ръката си бързо, набутвайки линията в устата на стареца. Стомната се сгърчи ужасно. Бликна огромна струя кръв - гореща и мокра, - която опръска лицето и ръката на Питър. През дървото той усещаше по-твърдата плоча на костта в дъното на гърлото. Очите на пазача се оцъклиха, ръцете му полетяха към китката на Питър и се опитаха да извадят линията. Ноктите му и стърчащите чуканчета от липсващите части на пръстите му отчаяно дращеха китката на Питър. Надигайки се, момчето хвърли Стомната по гръб, набучи линията като копие и изкрещя:

-      Изяж я, изяж я, изяж я!

Чу се още едно изхрущяване на кости, този път по-тъпо, заглушено от шурналата кръв. Стомната се разтърси в кратък, но бурен спазъм, сякаш беше забил мокър пръст в контакт, а връзките между мозъка и тялото му внезапно бяха прекъснати, когато линията се заби, за да пререже гръбначния стълб и деликатния гръбначен мозък.

Всичко това отне по-малко от пет секунди. Без пауза Питър се завъртя към Стария Глупак, който се беше дръпнал назад само няколко стъпки и се беше притиснал към железните пръти на килията. Кокалестите му пръсти се опитваха да достигнат пистолета, но когато сянката на Питър падна върху тялото му, пазачът извика:

-      Н-не, н-не, не-е-е! - Ужасът беше източил всякакъв цвят от лицето му. Разсъдъкът на Питър за момент се проясни и той разбра как вероятно изглежда в очите на този старец: гол, омазан в съсирена кръв, със стърчаща коса като короната на Медуза и безжалостен като съдбата. Беше нещо, родено от кошмар или от ада. - Н-не м-ме гледай с т-тези очи! - изпищя Стария Глупак. - Аз н-никога... никога не съм те н-наранил.

-      Вярно - каза Питър. - Но и никога не ми помогна.

Две минути по-късно, подхвърляйки върху езика си лявото око на Стария Глупак, Питър стигна до вратата. Беше закачил ножа на пазача на десния си прасец, но не беше взел нищо друго. Нито дрехи, нито палто, нито ботуши, нито дори ръкавици. Нямаше нужда от нито едно от тези неща.

„Но е студено, Питър - това беше онази все още здрава част от ума му с размер на стотинка. - Те те превъзхождат. Не мислиш ли, че ще ти трябват пушка и някакви дрехи?“

-      Дрехите са за останалите от вас. - Преглъщайки пихтията от окото, той заръфа лещите между зъбите си, после ги схруска. Бяха с плътността на леко застоял бонбон „Тик-так“, но без ментата. Съдейки по млечния цвят, Стария Глупак беше на път да получи страшно перде.

Усети напрежението, лъхащо от взиращите се в него Променени, но не погледна назад. Въпреки че да, беше обмислял да ги освободи („Летете, мои красавци! Летете, летете!“) и да вземе Кейт с очите на кошута още тук, на мръсния цимент. Но колкото и да беше откачил, не беше луд. Колкото и силен да беше сега, се съмняваше, че ще оцелее след бой с толкова много Променени.

Вместо това Питър наведе глава и впрегна изострения си слух, за да чуе дали Ланг или някой друг пазач не идва към него. Чуваше се единствено фученето на вятъра. Леденият въздух миришеше на бръсначи и понесе противната смрад, издигаща се от плътта му.

„Искам да съм чист.“ Притичвайки през прага, той се гмурна с лицето напред в една пряспа сняг. Сърцето му подскочи, стреснато от шока на това кръщение с лед, което го прогори като с огън. След толкова време в затворническата къща му се струваше, че това е най-чудесното нещо, което е изпитвал през живота си. Пъшкайки, той се претърколи веднъж, втори път и се спря легнал по гръб. Косата му висеше, пълна със сняг, и Питър усещаше и миглите си заледени. Нададе смях, който беше още един възторжен стон. Снегът обгърна гърба му, топеше се в него, но той не чувстваше мраз. Студът беше само концепция - нищо повече от слабо трепкане на далечна звезда.

„Аз съм нов.“ Усети как крилатото присъствие, което растеше вече от дни в него, пулсираше и се издуваше. Ниското му мърморене се извиси. „Да!“ Удари се в гърдите с юмрук. „Да, да!“ Беше гол като пушка и може би ненормален, но това беше неговото време, беше негово. „Никой никога не е виждал нещо като мен. Аз съм шибан воин, аз съм...“

Много отдалечено, много тъпо тупване. И още едно. Ушите му изтръпнаха, когато мозъкът му преведе: ботуши върху сняг, идват оттам. „Ланг. Или Фин.“ И двете ставаха. Той се изправи и се стрелна към пътеката между дърветата, към завоя, където, ако си спомняше правилно, канадските ели бяха дебели и бяха перфектното прикритие, зашото никой не се сешаше да поглежда нагоре. Стъпалата му зашляпаха в снега с тъпо пуф-пуф-пуф. Табаните му трябваше да са разкъсани и нарязани от леда, но той не чувстваше никаква болка, никакви студени пръсти не мачкаха плътта му. Вятърът раздърпваше русата му коса. Сърцето му туптеше силно и стабилно, подхранвано от маниакалната бодрост на окриленото нещо и от свободата.

Пред него елите изскочиха от мрака. После той забеляза възлест смолист бор отдясно. Това беше още по-добре, защото най-ниските му клони бяха още по-високо - на около два метра от земята, и бяха дебели колкото бедрото му. Той се хвана за ствола, заби пръстите си в него и се закатери нагоре. Дори не помисли за това, че може да се подхлъзне. Като момче се беше катерил и по-високо, беше поемал по-големи рискове. В ума му проблясна мисълта, че вече отдавна не е хлапе от категория „перо“, което се катери към къщата си на дървото, за да чете, да мечтае или да дръпне първата си цигара, и че това беше ужасен риск, и откъде щеше да намери сила и издръжливост?

После спря да мисли и скочи. Дланите му шляпнаха върху дървото, той се вкопчи в кората и започна да се изтегля, да се издига от снега, люлеейки се като гимнастик. Прехвърлил крак нагоре, седна, подпъхна първо едното стъпало под себе си, после другото и се изправи. Отдясно стърчеше друг клон под ъгъл трийсет градуса, който беше лесен за възсядане. Пътеката оставаше точно между краката му.

Питър бръкна в дългата си руса коса и извади тънък шип от кост. Същата, която беше крил между бузите на задника си. Беше от онова ляво стъпало. През последната седмица той усърдно беше изпилил костта до игла - идеална за вадене на око или напъхване в гърло. Разбира се, ако всичко друго пропаднеше, той все още имаше ножа. Ръцете си. Зъбите си. Но наистина искаше да опита костта.

Наостри уши при звука на мъжко дишане, скърцане на сняг. „Изчакай, чакай...“ В ума му онова крилато нещо също чакаше напрегнато, с притаен дъх. После се появи Ланг, минаващ точно отдолу: изгърбен влачещ се старец в сивкавозелена униформа.

„Сега!“ Питър се пусна. За милисекунда падаше свободно, въздухът свистеше покрай ушите му. В последния миг Ланг сигурно беше усетил нещо, защото Питър видя как стреснат обърна сребристия овал на лицето си към него и взря нагоре черните си подобни на дупки очи. „Очи, очи в мрака, очи в камъка.“ Стъпалата на Питър цапардосаха челото на Ланг, ударът разтърси петите му и потръпна в пищялите му. Едно диво ах изскочи от устата на пазача. Питър падна на снега, претърколи се, нагласи стъпала и се покатери върху Ланг, който все още беше по гръб като костенурка и се давеше в кръв. Старецът го забеляза, опита се да вдигне ръцете си, но Питър ги избута встрани и падна върху гърдите му, а когато Ланг се опита да го отхвърли, момчето го блъсна със зашеметяващ удар. Чу се пукане, когато носът на пазача се сплеска и цяла река кръв рукна от него.

-      Ка-как? - изгъргори Ланг. Старецът беше дълбоко в снега, загубил всякакво предимство. Опита слаб удар, който Питър блокира с ръка. - Как у-успя да...

-      Има ли значение? - Запъвайки колене в издутините на раменете на мъжа, Питър натисна, докато Ланг изстена. Пъхна костената игла между средния и безименния пръст на дясната си ръка, а с лявата обхвана врата на Ланг и стисна - не за да го смачка, но достатъчно, за да потъмнее лицето на пазача. Питър задържа трептящия костен шип точно под лявото му око толкова близо, че очите на стареца се кръстосаха. - Ти си предател и ще те убия. Но първо ще те ослепя. Ще го чуеш като тихо пукване. - Питър погледна злобно и прокара език по долната си устна, почиствайки я от кръвта на Ланг. - После ще го изям. Ще изтръгна езика ти, за да не можеш да викаш. Ще те разкъсам парче по парче.

-      Питър - гласът на Ланг беше носов, заглушен и думата прозвуча като „Пиуъ“. Дишаше тежко, гърдите му се надигаха под бедрата на момчето. - Не бях... не бях само аз. Беше и Уелър, беше... ъх! - думите му заглъхнаха, когато Питър натисна.

-      Не ми пука. - С оголени зъби Питър стисна мятащия се старец. Цветът на лицето на Ланг премина от червено цвекло до пурпурно, посиняващият му език се издаде напред през розова пяна. - Искам само ти да умреш, Ланг. Да умреш и да знаеш, че аз те бия, че аз те бия, че аз съм те хванал и...

Питър почувства удара, отчете сблъсъка като твърдо блъсване, което го тръшна вляво и го събори от тялото на Ланг. Той се търколи по снега и падна тежко на лявата си китка. Болка прогори лакътя му. Китката се огъна, той се преметна и се удари в нещо, а лицето му беше наполовина заровено в снега. Плюейки, се претърколи, наясно, че иглата беше изчезнала. „Още имам ножа.“ Той запъна пети и се изправи, прасците му бяха напрегнати. Готов бе да скочи... и усети как сърцето му се сгърчи от ярост.

Заел бойна позиция, Дейви - Променено момче, което Питър не беше виждал от повече от две седмици - само чакаше. Носеше бял камуфлаж. Коженият му нашийник беше като черен прорез през врата му и имаше нещо ужасно сбъркано с очите му. В началото Питър помисли, че Дейви е бил ослепен, че очните му ябълки са били издълбани, оставяйки само алени кухини. Но после осъзна, че бялото в очите му вече е наситено тъмно кървавочервено.

Шепотът на Стомната: „Какво става с онова нещо? С очите им?“.

-      Не! - думата излезе като ръмжене от устните на Питър. - Не, той е мой! Ланг е...

Изправяйки се, той скочи. В същия момент Дейви копира точно движението на Питър: едно зловещо тихо pas de deux¹. Двамата се сблъскаха във въздуха, после се строполиха на снега в една разменяща си удари плетеница. Юмруците на Питър блъскаха по камуфлажния костюм на Дейви, докато той плъзгаше ръцете си по голата му кожа. Пъхайки крака под гърдите на момчето, Питър го отхвърли в салто, а после, залитайки в дълбокия сняг, се претърколи на лявата си страна точно навреме, за да види как Дейви някак се катурна, удари се, падна и се закрепи на крака пъргаво като акробат. За част от секундата момчето вече беше стабилно и напредваше през снега. Питър се обърна на ръце и колене, но не достатъчно бързо, за да избегне Дейви, който се метна на гърба му. Секунда по-късно дясното рамо на Питър се взриви от болка.

-      А-а-а! - това вече болеше. Надигайки се, Питър замахна и започна да се върти в луд кръг.

Притискайки се като вълк, залепен за плячката си, Дейви пренагласи челюстите си и заби зъби още по-дълбоко в мускула. Питър усети как по гърба му шурва кръв. Той се пресегна диво с нокти към лицето на момчето, но после съобрази, че е по-тежък, хвърли се право назад и падна в снега. Усети как хватката на хлапето отслабна, а подлудяващого триене на челюсти внезапно спря. Ревящ от болка и ярост, Питър изрита, извъртя се, впи единия си юмрук в косата на Дейви и приготви другия за удар...

Оранжево-червен пламък от болка се взриви в главата му - необятен гръм като вълна от напалм. Питър изстена в агония, когато друга шокова вълна удари гърба му. Все още крещящ, той рухна. Болката беше като разтопена лава и го погълна напълно. През врявата той долови глас, който познаваше твърде добре:

-      Добре, момко. А сега нека всички се успокоят!

Така внезапно, както го беше помела, болката се изпари, сякаш някой беше натиснал скрит ключ. Търкаляйки се в снега, Питър обърна поглед към мястото, на което стоеше Фин - масивен и набит монолит в униформа, черна като гарваново крило. Дълъг извит паранг²  стоеше в ножница на лявото му бедро. На дясното почиваше колт с перлена дръжка. На двата фланга имаше две Променени момичета в бели камуфлажни униформи. И техните очи бяха като тези на Дейви: кървавочервени езера.

-      Отпусни се, момко! - каза Фин.

-      Не, не! - Питър се претърколи на четири крака като животно. - Остави ме да довърша!.

-      Ще довършиш, но не днес и не с Дейви. Освен ако не искаш да повторим?

Беше въпрос, който не изискваше отговор. Питър изплю топка кръв.

-      Как го направи?

-      О, сложно е. Хайде, на крака! Всички тук сме приятели.

-      Не съм твой приятел. - Кръвта от разкъсаното рамо се разтече до кръста му и по дясната му ръка, като покапа от върха на лакътя му и стопи снега. Червеното искреше зловещо върху бялото като очите на момичетата и на Дейви върху белите овали на лицата им и вероятно като неговите собствени. - Нито негов. Нито техен.

-      Ти си мой. - Напуканото лице на Фин не се ухили. - Аз съм твоят свят, Питър. Погледни се! Гол като сойка, но не ти е студено, нали? Нямаш нужда да спиш?

-      Не. Но сънувам. - Отляво видя Ланг, който кашляше и се мъчеше да седне. Вече на крака, Дейви се плъзна отдясно на Фин. Кръвта на Питър беше оцапала устата на хлапето в капеща клоунска усмивка. - С широко отворени очи - каза Питър. - Сънувам кошмари.

-      А, да, ретроспекциите. Те ще отшумят. Те са... бъг.

-      Даваш ми наркотици от началото, нали? Когато бях в лазарета и после, когато се пречупих и ядох... - премълча останалото. - Ще отшуми ли?

-      Вероятно, но искрено се надявам да не става. Връщането е гадно. Но ти беше твърде добър образец, за да пропусна. Мозъкът ти вече беше различен. Знаем го, защото си още жив - Фин го възнагради с един вид любопитство, запазен за нов и очарователен лабораторен образец. - Наистина ли искаш това да отшуми, Питър? Да свърши?

-      А-аз... - започна той и спря. Не бяха ли това два различни въпроса? Да бъде с Фин, да, той искаше това да свърши. Но язденето на тази еуфория не приличаше на нищо, изпитвано досега. И наистина, беше ли толкова лошо? „Не. Искам това чувство да се върне. Аз съм нов, различен, по-добър, отколкото бях, но ако мога да се придържам към този, който бях, може би мога да го използвам по някакъв начин.“ А колкото до крилатото нещо, мърморещо на мрачния си език... можеше да живее с това. Което май доказваше, че наистина беше ненормален и никога нямаше да се върне независимо от всичко. Може би Саймън беше прав: „Ти беше изгубен, когато реши, че Зоната е добра идея - Н- каза той.

-      Не съм изненадан. Страхотно надрусване, нали? Обзалагам се, че това рамо не е много щастливо, но ти ще го преживееш. И цялата тази енергия? Ма-а-ания? - Фин размърда дебелите си вежди, които бяха бели също като подстриганата му във войнишко каре коса. - Не си неразрушим, но си различен. Кажи ми! Да предположим, че беше убил Ланг, какво се надяваше да се случи после? Къде щеше да избягаш?

Питър осъзна, че не беше мислил толкова напред. Странно как тази електрическа червена еуфория се оттичаше. Вече можеше да усети как тялото му хленчи след нея, копнеещо за треската.

„Няма връщане в Рул или дори при Крис. Мога само да притискам лице към прозореца. Аз съм изгнаник, Азазел³, червената юница, която носи всички грехове, пратена да се скита в пустинята.“ Като се имаха предвид очите му, това беше уместно.

-      Стигнал си твърде далеч, за да се върнеш - каза Фин, сякаш Питър беше проговорил на глас. - И знаеш ли защо? Защото ти избра да живееш. Да оцелееш на каквато и да е цена.

-      Избрах?! - тук нямаше замесен избор, Фин го беше пречупил. - Даде ми наркотици, заключи ме в клетка, накара ме да се бия, не ми даваше вода или х-храна... - езикът му се препъна.

-      Ти избра да се биеш, да ядеш. Ти сам се пречупи, Питър, заради компромисите, които искаше да направиш, и заради правилата, които беше готов да нарушиш, за да останеш жив. И не виждаш ли? Ти си Промененият.

-      Не. - Трябваше да има начин да се излезе от другия край на това. - Какво искаш? Ако съм бил експеримент, ако те са... - Той кривна глава към червенооките ужаси. - Сега какво?

-      Зависи. Какво би искал ти?

„Отмъщение.“ Защото какво пък? Вече беше загубен.

-      Искам това, което идва при мен. - Посочи с капещ пръст към Ланг. - Ти имаш мен, но аз искам него.

-      В мечтите ти - изгъгна пазачът и изплю желиран сьсирек.

-      Какво ще кажеш за размяна? - каза Фин. - Аз ти давам нещо, ти ми даваш нещо.

-      Какво? - Стреснат, Ланг погледна нагоре, очите му бяха ококорени над пурпурния лигавник. - Шефе?

-      Размяна? - смехът на Питър беше като рязък грак. - Какво е останало, което бих могъл да имам или да дам?

-      Няколко неща - каза Фин. - Зависи колко силно искаш Ланг, предполагам.

-      Какво? - Ръката на пазача се плъзгаше към пистолета, докато той отстъпваше назад. - Сделката ни не беше такава.

-      Е... - Черните очи на Фин се стрелнаха към Дейви. - Сделките се развалят.

-      Не мисля така - започна Ланг, когато хлапето се вцепени като куче, доловило нова миризма. За по-малко време от това, необходимо за едно мигване на око, двете момичета се завъртяха в зловещ тих синхрон към Ланг.

-      Как го правиш? - попита Питър остро, точно когато осъзна нещо друго. В момента, в който Променените реагираха на Фин, тази електрическа червена треска също прогърмя през мозъка му, но вече беше много по-заглушена, едва сърбеж. Мислите му все още бяха ясни. „Сякаш прихващам само излишъка.“

-      О, проба и грешка. - Устата на Фин се разтегна в озъбено ухилване. - Работя по това от известно време. От десетилетия. Много преди светът да ми направи огромната услуга и да ни даде Чъкитата.

Сякаш внезапно освободени от това, което ги държеше на място, момичетата нападнаха. Тръгнаха толкова бързо, че Ланг не можа да освободи оръжието си. За миг първото момиче избута с глава стареца на снега, докато другото притисна ножа си до гърлото му.

„Как прави това?“ Питър гледаше как едното от момичетата конфискува пистолета на Ланг.

-      Това... телепатия ли е?

-      Не съвсем - каза Фин. - Поне не по начина, по който ти го описват книгите и филмите.

-      Ш-ш-шефе! - изрева Ланг, очите му бяха кръгли като луни, когато проточи врат над острието на момичето. - Бях верен. Имахме сделка!

-      Аз... - фин вдигна пръст, когато вечно висящото на хълбока му уоки-токи изцвърча. - Би ли задържал тази мисъл, Ланг? Малко съм зает тук.

-      Ама, шефе!

-      Ш-ш-шт! - Фин изшътка на стария човек, сякаш гълчеше двегодишно дете: „Не, Джони, никакви бонбони преди вечеря!“. - Не ме ядосвай, Ланг!

Беше морзовата азбука с още нещо, което Питър не разбираше. Долови „т“ и „в“, може би и „р“. Гледаше как Фин потвърждава: „Чук-чук“.

-      Докъде бяхме стигнали? А, да. Телепатията. Не е нищо свръхестествено, момко. Ти имаш дарбата. Всички я имаме. Помисли за екстатичните преживявания, как хората проговарят чужди езици или копнеят да пуснат И-и-исуус - Фин го пропя като проповедник - в сърцата си. Хората обичат това мощно усещане, че нещо е по-голямо от тях. Ето затова смесват отвари и използват психеделици от векове, откакто Ог се е скитал сред звездите. Мои лични любимци са тези, открити в писанията на индусите. Ведите се посветили на отвари и халюциногенни еликсири, извлечени от много специфично и много особено семейство гъби, които не само позволявали общуването с божествата, но удостоявали с безсмъртие и връщали умрелите към живот. Но прочети който и да е религиозен текст и ще откриеш, че всички велики - Шива, Вишну, Мойсей, Езекил, И-и-исуус - се друсат, имат видения, връщат се от подземния свят или от Земята на мъртвите... и всички те чуват онзи спокоен, тих глас.

„Крие - Питър си спомни как внезапно се бе появил приятелят му... и онзи ясен, спокоен глас. - Е, какво съм чул? Кого? - Една ужасна нова мисъл: - Боже, ами ако е бил Фин?“

-      Но да чуваш... да кажем, бог... това не е общуване.

-      Да, момко, но е начало. - Фин потупа с пръст слепоочието си. - Всичко това предполага множество модалности, чрез които мозъкът може да бъде свързан, за да приема и издава команди. Знаем, че не само мозъкът е програмиран да търси мистичното. Ние можем да пресъздадем преживяване. Сръгай слепоочния дял с електрод на точното място, пусни му само ето толкова искра и ти също можеш да имаш преживяване извън тялото. Потенциалът си го има, само че ние сме го оставили недоразвит и вместо това използваме реч. Но сега имаме Променените, които не говорят, но все още действат заедно и явно общуват едни с други. - Фин удостои Дейви с поглед на горд баща, чието хлапе току-що е пробягало сто метра за десет секунди. - Какво те кара да вярваш, че те не тогат да имат усещания и да развиват способности, които ти си оставил да атрофират, и чиито химически спусък ние, или по-точно аз, не можем да променим, за да позволим тези нови способности? Ти не си единственият, чийто мозък е различен, момко.

„Или на когото са давани наркотици.“ И какво имаше предвид Фин с това „не си единственият“? Само Променените ли имаше предвид? Или Фин говореше за себе си?

„Боже мой, дали Фин е различен? Дали е бил като Променените от години и само е чакал да намери хора като себе си?“

Или е вземал съшия наркотик като този, който даваше на Питър, Дейви и на тези момичета? Историята беше пълна с примери на лекари и учени, които експериментират първо със себе си.

-      Не може да си разбрал всичко това едва сега - каза Питър.

-      Не, разбира се. Казах ти, Питър. - Фин нагласи пръсти в професорски жест. - Аз експериментирам. Винаги съм експериментирал. И правя заключения. Помисли колко по-ефикасна може да бъде една армия, ако всички се движеха с една цел! Ако котандите не разчитаха само на една сензорна модалност или комуникационен канал! Няма чудеса, момко, само неща, които не можем да обясним, и способности, които не знаем как да използваме, копчета, които не можем да изхвърлим... А после изведнъж вече можем да ги използваме.

Тази идея - представата за Фин, ръководещ армия от Променени - смрази кръвта му. „А той каза десетилетия Фин е бил във Виетнам, може би е експериментирал още тогава по начина, по който военните го правеха с ЛСД, със зарин и с други наркотици. Значи, ако Фин се е занимавал с това толкова време, може просто да е успял. Променените бяха щастлива случайност, добър късмет, но я имаше и способността на Фин да открива ценни неща. Да получава внезапни прозрения.

„Аз трябва да съм същото. Не умрях, нито се промених, а трябваше. Всички Пощадени - Крис, Алекс, Сара, Грег, аз - ние сме образци.“

-      Какво искаш? - най-накрая го осени, не беше напълно гол в снега и води разговор с лунатик. Болката в рамото беше притъпена до тихо напомняне, а тази в главата му беше само спомен. Той обгърна гърдите си с ръце повече по навик, отколкото защото му беше студено. Можеш ли да се престориш отново на човешко същество? - Ти отне всичко останало. Не ми позволи дори да умра.

-      Това не е вярно. Ти не си позволи да умреш. Не, чакай! - Фин се плясна като Хоумър Симпсьн. – О! Имаш предвид, че не те оставих да се обесиш? Ти не беше с всичкия си тогава, но ако наистина толкова ти се иска да довършиш работата, имаш нож. Давай, срежи си гърлото! Намушкай се в сърцето! Извади си очите! Не ми пука.

Избори, които не бяха избори, Фин беше ненадминат в това.

-      Какво искаш? - повтори Питър.

И Фин му каза.

* * *

Това, което тревожеше Питър най-много, беше, че успяваше да събере съвсем малко оскърбление. Но все пак, докато слушаше, разбра, че е получил отговор на един много важен въпрос, „Фин трябваше да попита. Не може да чете мислите ми, а само да ми влияе. - Той си спомни експлозията в главата си и екстаза от червената еуфория. - Може да ми причинява болка и да ми доставя удоволствие.“ Което беше много по-малко, отколкото Фин бе постигнал с Дейви и другите Променени. И какво значеше това?

-      Не - каза той, когато Фин свърши.

-      Тогава гарантираш изтребване - каза Фин. - Знаеш, че се връщат към познатото, а часовникът тиктака, момко. Остават по-малко от два месеца, нали?

„Откъде знае това?“ Ако Фин не можеше да чете мислите на Питър, тогава сигурно беше чул слухове или може би имаше шпиони в Рул от самото начало. Вместо да отговаря на въпроса, той каза:

-      Защо да се съгласявам?

-      Защото въпросът опира до по-малкото зло. Това е изход.

-      Изход? - Сега се засмя. - Как?

-      Искаш да ти го кажа буква по буква ли? Ти си умен, колежанин. Техническия в Мичиган, нали? О, но не си завършил, точно така. Останал ти е само един семестър, доколкото си спомням, заради онзи малък - Фин завъртя пръсти - инцидент. Но ти си изучавал този феномен, правил си полево проучване върху вълците от остров Роял.

-      Да. - Боже, Фин наистина знаеше всичко за него. - Консервационна биология на популации в плен.

-      Е, мисли за това, което предлагам, Питър: защита, достатъчно разнообразие, за да се поддържа популацията, храна. - Фин направи услуга на Питър, като не се усмихна. - Мисли за мен, сякаш предоставям консервация.

-      Но ти не използваш всички Променени по начина, по който използваш Дейви и тези момичета. Ами онези в затворническата къща? Разпознавам някои. Какво ще правиш, Фин?

-      Може изобщо да не се наложи да правя нещо особено. Познаваш историята, Питър. Рим не е построен за един ден, но е паднал за три. Рул е същият. Мината я няма, няма доставки и всички са толкова стари, че селото ще се изяде само, като рак, отвътре навън. Помни! Чъкитата се връщат към познатото! Само помисли какво се е отправило към тях, докато говорим!

Идеята дори неколцина Променени да се върнат в селото прати бавна тръпка по гръбнака му. Знаеше, че Фин държи деца от Рул, беше познал Кейт Ландри с очи като кошута и плещестия Дий Трабърс. „И ако Фин събира Променени като Кейт и Дий, и останалите, и ако това е неговата нова армия...“ Щеше да е като последният император на Рим, който гледал как вестготите нахлуват в града през Порта Салария, за да завземат Седемте хълма.

-      Давам им - Фин потупа с пръст китката си, сякаш да провери невидим часовник - оше ден или два. Или блудните синове може вече да са там, Питър. Какво си представяш, че ще стане?

Беше на върха на езика му да каже, че Съветът няма да падне и Крис би намерил начин. „Но Крис се появи във видение. Забрави наркотика! Нещо се е случило с него и в Рул, знам го. Фин е твърде самоуверен.“ Идеята, че Крис може да е мъртъв, беше като шип от скръб в сърцето му. Но все пак той го сграбчи, дръпна го по-близо, по-дълбоко, искайки болката, страданието. „Ако си спомня какво е да скърбиш, има възможност да премина от другата страна.“

-      Защо мразиш Рул толкова много? - попита той. - Кой си ти, Фин?

-      Аз съм това, което съм. - Фин разпери ръце. - И моят начин е верният, момко.

„Не, но ти си единственият останал.“ Питър затвори очи не толкова срещу Фин, колкото срещу внезапната ледена вълна, която минаваше за кръвта му. Можеше да усети как в мозъка му ноктите на крилатото нещо се захващат малко по-здраво. Почти си пожела да чуе отново камбаните. Или Саймън. Тогава щеше да е само луд и да има извинение.

-      Добре. - Той отвори очи. - Но искам да бъда там. Трябва ми думата ти.

-      Честна скаутска! А сега какво ще кажеш да влезем вътре, преди да изгубиш някой крак? - Фин му намигна. - Или нещо по-важно, за чиято липса здрав и млад самец като теб би съжалявал? Но почакай! - Фин отново се плясна в имитация на Хоумър. - Забравихме Ланг. Още ли го искаш?

-      Да. - Питър усети как крилатото нещо се премества. - Казват, че отмъщението се сервира студено.

-      Не! - Ланг се пресегна към Фин като ревящо бебе. - Шефе, не! Аз съм твой човек.

-      Има още много стари пръдни там, откъдето дойде. - Чу се триене на остра стомана върху кожа, когато Фин извади паранга от ножницата. - Кой е гладен?

¹ Pas de deux (фр.), тип танц за двама в балета, обикновено мъж и жена. - Б.пр.

² Малайски нож. - Б.пр.

³ Според дребните евреи Азазел е демонът на пустинята и първи знаменосец на армиите на ада. - Б.пр.

ЧУДОВИЩА - ВТОРА КНИГА

(книга 3 от " Пепел")

В себе си държа звяр, ангел и луд

Дилън Томас

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

ИЗПИТАНИЯ С ОГЪН И ЛЕД

55

-      Мислиш, че можеш да ме изоставиш? - викът на баша му беше като рев, който се понесе от кухнята долу като от мегафон. Чу се доста силно блъскане на метал в дърво, тракане на съдове и после заглушеният писък на Диъдри, приятелката на стареца в момента. - Мислиш, че нямам очи? - беснееше той.

„Не чувам това. - Треперещ под тъмния купол на одеялото, Крис стисна очи здраво, здраво. Затисна ушите си с ръце. - Това е просто лош сън...“

Но тогава някак се озова сгушен на стълбите. Баща му се показа отдолу. Ярки червени пръски кръв се бяха размазали по лицето и потника му. По чука имаше полепнала кръв, сьсиреци, руса коса и мозък.

-      Н-н-недей! - с разтреперан глас каза Дий. Но сега Крис видя, че това изобщо не беше Диъдри, а Лена. Лицето ѝ представляваше кашкав, безформен ужас. Лявата половина от главата ѝ беше смазана. Блестящ плужек от розов мозък се хлъзгаше по врата ѝ. - М-толя те! - Лена вдигна ръце, но не към бащата на Крис.

Към него. Защото сега Крис не беше на осем. Не беше и в леглото или свит на стълбището, прегърнал коленете си и изгарящ от желание да бъде където и да е другаде. Вместо това стоеше във вихъра на леден вятър, изложен на жилещия сняг, и сега ръката с чука беше неговата. Той го вдигна, почувства тежестта му, дръжката беше хлъзгава от кръвта на Лена. По лицето му беше покапала кръв, която кьпеше врата му. Той изсмука едно топло мокро петно с вкус на бакър от устните си. Това беше най-доброто нещо, което беше вкусвал, и искаше още.

-      М-моля те, Крис! - каза Лена. - П-помогни ми!

-      Не мога да ти помогна - гласът му беше по-стар, по-груб. И това му хареса. - Никой не може.

-      Н-но... - От очите на Лена покапаха капки кръв вместо сълзи. - Аз н-не искам да умра.

-      Трябваше да помислиш за това, преди да се Промениш. Някой трябва да умре.

-      Да, но някой трябва да умре - беше още един глас, човек когото Крис също познаваше добре. Джес се беше озовала ненадейно при тях, сребърната ѝ коса се развяваше на вятъра като къдрите на горгона, а снегът се завихряше в дълга бяла мантия. - Някой ще умре - каза тя.

-      Но не аз - изплака Лена. - Защо трябва да съм...

-      Ти вече загуби, момиче - гласът на Джес беше като вятър. - Но ти не си, Крис. Напусни това място! Това е битка, която няма да спечелиш тук. Мястото ти не е в Земята на мъртвите.

-      Как ли пък не! - каза баща му, който сега се хилеше към друго тяло. То потрепваше в огромно езеро от димяща кръв. Крис погледна и видя, че беше на Питър, проснат по гръб, главата му счупена и безформена като тиква за Хелоуин, прегазена от кола. - Говориш за моето момче - каза баща му на Джес, - а то ми принадлежи, мястото му е при мен, то е моята кръв.

-      Има време, когато трябва да убиеш, Крис, но има и време, когато трябва да лекуваш. - Очите на Джес бяха черни огледала, в които той видя себе си удвоен: Крис отдясно и Крис отляво, като двата ангела на същността му - баща му и Джес, - но той не можеше да каже кой от тях беше добрият. Може би нито един напълно. - Остави това нещо с лицето на баща ти! - каза Джес. - Върни се! Твоето време още не е дошло.

-      Как ли не е дошло - каза той, после започна да се върти, двамата Крис се завъртяха, чуковете им свистяха, но когато се свързаха, се сринаха в един Крис, един чук, едно желание. Чу се тъп удар и разкъсващ звук, когато черепът на Лена се спука. Чукът трепна в ръката му, металът проби костта, преди да премине към по-меката розова каша на мозъка ѝ. Лена се сгърчи. Когато чукът излезе, Крис погледна нагоре и видя, че Джес е изчезнала.

-      Браво, момчето ми! - Обърсвайки буца мозък от бузата си, баща му пъхна пръсти в устата си. - Вкусно...

И тогава сцената се смени с бързо разтърсване, сякаш някаква ръка се беше вклинила в гърба му и го беше дръпнала силно, изхвърляйки Крис от този ужас в нещо напълно различно. Имаше само секунда да помисли: „Кошмар, това е кошмар, това не е истина, не е...“. Гърдите му внезапно избухнаха в груба агония. Електрически пламък премина през тялото му и всички свръзки се съживиха с прашене. Той забеляза, че въздухът беше топъл. Беше някъде вътре, не на снега, и имаше плискане и бълбукане на вода, скърцане на пружина, шумолене на плат. Тиктакане на часовник като от насекомо. „Легло, спалня, къде?“ Лежеше по гръб и трепереше, а всеки негов нерв виеше. Върху гърдите си усещаше странен натиск - „ръка, мъж“ - и един палец върху челото му проследяваше нещо, чертаеше надолу-нагоре, скицираше някакъв символ като перо върху празен лист хартия. Това, което последва, беше вихър от звуци, шепот и гърлено мърморене на мрачен език - като дървета, натежали от гарванови ята, всичките говорещи на непознати езици: „Durch das Blut und das Wasser seiner Seite...“¹.

Къде се намираше? Помнеше студа и снега, капана, който прорязваше дърветата - „Лена, бягай, бягай!“, - а после мазната унилост, пълзяща през тялото му, обгръщаща ума му „Вода. Нещо във водата...“ Отново се чу плискане наблизо и нещо мокро премина по гърдите му. Обхвана го чудовищен порив на страх. „Господи, не, отрова, убиват ме, не, не!“

-      Не! - Крис се чу как преглътна един внезапен разкъсан вик. - Не! - Очите му се отвориха рязко в същото време, в което ръцете отстрани подскочиха като стреснати птици. Някой извика, когато той подскочи и се върна към живота в стая, пълна със сенки и твърде малко светлина, все още крещейки: - Не! Не ме докосвайте, не ме докосвайте, махнете се от...

-      Кристофър! - Лице на старец изплува от мрака. - Кристофър, спри! Всичко е...

„Да се измъкна, трябва да се измъкна.“ Крис реагираше по инстинкт и чиста паника. Лявата му ръка замахна и се закачи за плат. Чу се стреснат грак, когато той дръпна мъжа, приближи го към себе си, ръката му се плъзна около врата му, очите му подскочиха при проблясъка на метал на левия хълбок на стареца. Ръката на Крис се стрелна. За миг пистолетът беше в юмрука му, а дулото се притискаше към слепоочието на стареца.

-      Махнете се от мен, махнете се от мен, махнете се!

-      Не, Крис, не, не! - хор от гласове, момичета и момчета. Стържене на метал върху кожа, звуците на изваждащи се пистолети, непогрешимото тракане на затвора на пушка. Гласовете продължаваха да бърборят, всички говореха едновременно: - Крис, недей! Крис, всичко е наред. В безопасност си, Крис, в безопасност си.

Едно момче боботеше по-силно от другите иззад пушката си:

-      Свали пистолета, свали пистолета, пусни го, пусни го!

-      Не, Джейдън! - каза старецът с изненадващо силен глас. - Всички да се успокоят! Дайте му минута да...

-      Но той ми беше на мушката - каза Джейдън. – Беше ми на мушката.

-      Джейдън, не! - гласът на момичето беше познат и Крисш се сети: „Хана“. - Крис - каза тя, - моля те, свали пистолета!

-      Всички да се дръпнат назад! - извика Крис, но думите излязоха дрезгави и стържещи. Една свещ хвърляше слаба, несигурна светлина, но беше достатъчно, за да види, че стои в бъркотия от чаршафи и юрган, наполовина върху, наполовина извън легло, и че е напълно гол.

-      Къде съм?

„Не е било сън. Ранен, бях ранен лошо. Кървях, чувствах... - Беше почувствал как онази черна тръпка в гърдите стиска сърцето му. - Почувствах как умирам. Аз умирах, аз...“ Не, не можеше да мисли за това. Да се махне, трябваше да се махне. Още държеше стареца за врата, но очите му подскачаха от лице на лице: Джейдън, Хана, две други момчета, после по дългия правоъгълник на стаята с наклонения таван и тройка прозорци. „Таван или втори етаж. Спалня.“ Затворена врата - пътят навън, - беше отляво, но другите я блокираха.

Чу се приглушен лай, а после някой при вратата:

-      Добре ли си? Той добре ли е? Какво става?

-      Не, не, чакай... - Хана се пресегна, но малкото момиче се стрелна внезапно напред.

-      Крис? - Лицето на момичето беше стегнато от безпокойство. Сините ѝ очи се разшириха и той разбра как трябва да изглежда: гол, обезумял, с пистолет в едната ръка и хванал за гърлото старец. Кучето до нея, по-малко от овчарка и със самурена козина, го гледаше през черна маска. - Крис, всичко е наред - каза малкото момиче. - Помниш ли ме?

-      Д-да. - Крис преглътна, за да спре внезапната вълна на замайване. „Не, не може отново да загубя съзнание!“ Помъчи се да прочисти главата си. - Ти си... ти си Ели.

-      Да, а това е Мина, кучето ми. - Облекчението се разля по лицето му. - Ние те пазихме топъл, помниш ли? Ние те спасихме. Сега си в безопасност.

-      В безопасност? - Той усети шибването на страха. Ръката му се стегна около брата на стареца. - Не съм в безопасност. Оставете ме на мира всички! Просто стойте настрана!

-      Кристофър... - Старецът не се бореше, вместо това галеше ръката, която Крис беше сключил около врата му, по начин, по който се успокоява уплашено животно. - Кристофър, знам, че е объркващо. Уплашен си. Свали пистолета, преди да нараниш някого!

-      Не! - Но Крис усети как паниката се стопява. Беше започнал да я губи, странната сила се оттичаше от него. - Кои сте вие, хора? Къде съм?

-      В безопасност си - каза Хана от вихър на сенки или това беше неговото зрение, което започваше да отслабва. - Крис - каза тя, - нека ти помогнем!

-      Да помогнете? - Смехът му беше слаб и сподавен. - Опитахте се да ме убиете.

„Трябва да се измъкна оттук.“ Той направи една залитаща стъпка. Краката му внезапно се бяха вдървили. Пистолетът ставаше невероятно тежък като камък и той разбра, че след две или три секунди ще припадне.

-      Моля ви! - изстена той. - Пуснете ме! Не искам да нараня никого. Аз не...

Без никакво предупреждение силата го напусна, сякаш беше изключен. Коленете му се подгънаха. Някъде отдалеч Крис чу тупване, когато пистолетът падна на пода. Ръцете му вече не държаха нищо, дори стареца.

-      Опитахте се да ме убиете, в-вие с-се опитахте... О, боже... - Очите му се завъртяха. Вече нямаше светлина и нищо за гледане и той бързо изпадаше в черен припадък.

-      Бързо, хвани го! - каза някой. Той помисли, че може да е Ели. - Не го оставяйте да падне...

-      Крис? - глас от тъмното. - Крис, отговори ми! Добре ли си?

-      Аз... не з-знам. - Езикът му беше подут, устата му - вцепенена. Гърдите му бяха натежали, огромен товар го притискаше надолу, надолу в мрака.

„Отново съм на снега. Под капана съм.“

-      Н-не! - когато се опита да завърти глава към гласа, вратът му се стегна. - Не ме у-убивайте отново! М-мо- ля! Не и-искам да у-умра.

-      Ш-шт! Не се страхувай! Сега съм тук, Крис. Няма да те оставя. - Една ръка, силна и сигурна, обгърна бузата му. - Отвори очи! Време е да се върнеш. Време е да видиш.

-      Аз н-не мога. - Той трепереше. - Н-н-не искам да видя.

-      Трябва. Повече никакво криене в сенките. - Гласът беше спокоен, но безмилостен. - Вече не си на осем. Хайде! Върни се вече!

-      Н-н-не... - Но клепачите му се вдигаха, мракът се отцеждаше, воалът се разтваряше от очите му. В началото нямаше нищо освен ослепително ярка пара, сякаш силна светлина си пробиваше път през тежка мъгла. После видя как мъглата се къдри, когато лицето на Питър се материализира, частите се заплетоха от врата нагоре: брадичка и уста, нос и чело.

Но без очи. Само празнини, гладка кожа върху костта.

-      Къде са очите т-ти? - Юмрук ужас сви сърцето му. - П-питър, к-къде...

-      О, колко съм глупав! - И кожата върху очните кухини на Питър се обели. - Ето! По-добре ли е?

Крис усети как писъкът си проправя път през гърлото му и се опитва да изскочи през устата му. Очите на Питър бяха пещери, не дълбоки черни огледала като тези на Джес, а червени и необятни - и се изпълваха бързо. Преляха в кървави ручеи, които се процедиха надолу по бузите му и върху устните му. Когато Питър се усмихна, устните му се отвориха, за да разкрият твърде много зъби, които бяха мокри и оранжеви.

-      Ку-ку! - каза Питър. Плътни алени капки потрепваха по долната му устна, за да покапят направо върху лицето на Крис и да напръскат собствените му взиращи се очи.

Чу се едно „с-с-с-с-с“ като сьскане на змия, като прогаряне на киселина, а после дойде болката. Крис беше сляп и крещеше...

- А! - Крис чу как викът изскача от устата му.

-      Кристофър? - не Питър или Лена, нито баща му, а старецът. Една суха и хладна длан намери челото му. - Кристофър, върна ли се отново при нас?

„Това друг сън ли е? - Той остана напълно неподвижен един дълъг момент. - Нов кошмар?“ Беше под дебел юрган и все още почти гол, въпреки че някой му беше нахлузил чифт долни гащи. Имаше и нещо непознато около врата му. Каишка?

-      Кристофър?

-      Д-да - изграчи той. Вдигна клепачи, потрепвайки срещу ярките спици жълто-бяла светлина, проникваща през два прозореца право срещу леглото. Би вдигнал длан, за да засенчи очите си, но не можеше да движи ръцете си. Чаршафи бяха стегнати около китките му, глезените му бяха вързани за таблите на кревата.

-      Ето те! Добре дошъл! - Пресягайки се за керамична стомна върху нощното шкафче, старецът изля вода в чиста чаша. - Жаден ли си?

Щеше да попита защо е вързан, но отчете, че ако някое дете беше грабнало пистолета му, щеше да направи същото.

-      Упойваща ли е? - изстърга.

-      Не. Ето! - Старецът плъзна ръка под раменете на Крис и го подпря, докато пиеше. Водата беше чиста, без мирис и хладна като балсам. Усети я да се плъзга по измъченото му гърло надолу към гърдите му, а после избухна като ледена експлозия в празния му стомах. Когато пресуши чашата, старецът го пусна и се настани обратно в стола си. - Надявам се да я задържиш. Дадохме ти малко бульон вчера, така че...

-      Вчера? - Когато прокара език по все още сухите си устни, усети вкуса на стара кръв на мястото, на което кожата му се беше напукала. - От колко време съм тук?

-      В тази стая ли? - Старецът преплете пръсти върху стомаха си. Косата му, която се носеше около раменете, беше снежнобяла като брадата му, а горната му устна беше гола. Но приликата беше явна - особено в очите, които бяха ярки, черни и пронизващи като на древен пророк. - От шест дни. Пристигнах снощи, точно преди залез. Бях тук, когато изплува предишния път.

Усети наблягането.

-      Как така в тази стая? Къде бях преди?

-      Какво си спомняш?

-      Сняг - каза той пресипнало. Не искаше да мисли за сънищата. - Дърветата. Шипове и зелено стъкло, и звук от чупещи се крайници като бомби.

-      Това е бил капанът. Какво друго?

-      Тежестта върху гърба ми и студа, и как боляха... гърдите ми, когато се опитвах да помръдна. Не можех да дишам, сякаш н-ножове... - Започваше да трепери. - Аз н-не можех...

-      Спокойно! - Старецът положи успокояваща ръка върху челото на Крис. - Това е в миналото.

-      Но колко далеч в миналото?

-      Две седмици.

-      Бил съм в безсъзнание две седмици? - Сърцето му прескочи. - Кой месец е сега?

-      Краят на първата седмица на март. По-спокойно, Крис! Сега си в безопасност.

-      Все това повтаряш. В кома ли бях? Какво е станало с мен?

-      Беше попаднал в капана. Хана каза, че не си можел да дишаш, имал си невероятни болки, бил си изгубил огромно количество кръв. Всеки път, щом се опитвали да помръднат теб или капана...

-      Болеше. - Натежалите му гърди внезапно се обляха в пот. - Аз... не можех...

-      Успокой се! - Старецът го потупа по ръката. - По- бавно!

-      Мислех, че умирам - прошепна Крис. - Когато Хана ми даде онази вода... Мислех, че е отрова и че тя се опитва да ме убие. Предполагам... - „Всичко е било лош сън като онзи за баща ми и мен, и Лена, а после и Питър.“ Не знаеше дали да се смее, или да избухне в сълзи. - Сънувах, че умрях. Мислех, че съм мъртъв.

-      Това е, защото във всеки един смисъл - каза старецът - ти беше мъртъв.

¹ „Който е дошъл чрез вода и кръв...“ (от немски); Първо послание на Йоан, глава 5. - Б.пр.

56

-      Какво?! - Когато се опита да скочи от леглото, възлите се впиха в китките и глезените му. - За какво говориш? Какво казваш?

-      Полека, Кристофър! - каза старецът. - Успокой се!

-      Да се успокоя? - мислеше, че крещи, но бе успял да събере само един измъчен грак. Напъна се срещу чаршафите, вратът му беше толкова стегнат, че чу скърцането на прешлените си. - Казваш ми, че съм бил мъртъв? Че Хана наистина ме е отровила?

-      Да. Искала е да облекчи страданията ти, да ти помогне да си отидеш. Останала е с теб, докато си се отнесъл. Не е отнело много време. Вече си бил доста слаб. Ако Ели не те беше намерила, когато те намери, и не беше пратила Илай за помощ, можеше да си мъртъв като камък, преди Хана и Джейдън да стигнат до теб.

-      Ели и кучето ѝ ме з-запазиха жив. Т-те... - Гърлото му внезапно се стегна, когато се срина обратно на леглото. - Те ме поддържаха т-топъл. - Очите на Крис горяха и когато ги затвори, усети една сълза да се процежда по слепоочието му. „Защо плача?“ Засрамен, той завъртя лице настрани.

-      Да, нашата малка рибарка е доста изобретателна - каза старецът и Крис усети лек натиск на палец, който бършеше влагата от лицето му. - Не е слабост да си емоционален след шок. Ти явно си много силно момче, Кристофър.

-      Но как може да съм още жив? - прошепна Крис. Той отвори очи. - Каза, че съм бил мъртъв. Аз у-усетих как умирам.

-      Знам какво казах. Беше ти дадена отрова, която трябваше да те е убила, но не е. Трябваше да си мъртъв, но не си. - Старецът положи нежна длан на бузата на Крис. Докосване, за което той беше почти абсурдно благодарен. - Не мога да го обясня.

-      Може би не е било толкова лошо, колкото Хана е мислела. - Той усещаше сълзите, капещи в косата му. - Не е трябвало да го прави. Не съм кон със счупен крак.

-      Така е, но щеше ли да изпиеш отровата доброволно? Щеше ли да се довериш на момиче, което никога не си срещал, да приемеш, че е право да мисли, че ще умреш и че това е просто един жест на милосърдие?

-      Но тя е сбъркала, нали?

-      Може да е сбъркала за обхвата на нараняванията ти. Хана е доста умела. Някой ден ще стане добър лечител. Но не, тя не е лекар.

-      А ти?

-      Не. Но съм лечител от много време и познавам онзи капан.

-      Как те... - Усети, че въздухът започва да не му достига, но не можеше да спре. - Не можеха да махнат капана. Болеше твърде много. Чух ги да спорят. Хана се тревожеше, че ще започна да кървя още повече.

-      Точно така - тонът на стареца беше сух, само факти. - След като си си отишъл, са те обърнали и са те издърпали. Вярвам, че са срязали един или два шипа, за да го направят.

„Срязали са ме.“ От представата за това как обръщат вратата и за отпуснатото му тяло, закачено на железните шипове като жаба, забита на масата за дисекция, фините косъмчета по врата му настръхнаха. Сигурно го бяха и овързали, преди да хвърлят убитото му тяло върху кон. „Или конят ме е влачил, ако се е уплашил.“ Предполагаше, че е имал достатъчно късмет, че не са решили да го заровят под камъни.

-      Нейтън беше ударен от боздуган - каза той. - От онзи голям дънер. Чух как се счупи вратът му. И той ли се върна от мъртвите?

-      Не. Тялото му все още е в къщата на смъртта.

„Все още. - Усещаше писъка, който се опитваше да се измъкне през зъбите му. - Там съм бил и аз. Мислели са, че съм мъртъв. Сложили са ме с Нейтън. Тогава как...“

-      Ще го погребем, когато дойде пролетта, ако искаш. Не кремираме останките, но заклахме коня му за кучетата ни. Запазихме и вещите на Нейтън: дрехи, пушка, радио. Предполагам, че сега са твои. - Старецът направи пауза. - Знам, че не си съгласен, Кристофър, но имах достатъчно време да те прегледам. От размера на нараняванията ти и от видимите рани, или по-точно от това, което е останало от тях, смятам, че Хана е постъпила правилно.

-      Останало от тях? - Всеки път, щом старецът отвореше уста, Крис имаше чувството, че умът му се бори, за да не изостава. - Какво имаш предвид с това?

В отговор старецът се пресегна и махна чаршафа от гърдите на Крис.

-      Имаш половин дузина рани, три от които доста сериозни. Тази - старецът сложи суха длан върху дясната страна на Крис, точно под ребрата му - беше най-лошата, заради нея е колабирал белият ти дроб. Затрудненото ти дишане? Хана каза, че трахеята ти е била изместена. - Докосна е пръст собствената си възлеста адамова ябълка. - Въздухопроводът ти се е бил изместил на една страна. Така става, когато въздухът се събира в гръдния ти кош вместо в дроба. А помниш ли болката в корема? Вероятно е била от кръвта, събираща се там. Но виж сега!

Крис проточи врат, за да погледне надолу към стомаха си. Розовото око на изопнат, грубо изглеждащ белег, голям колкото монета от половин долар, се пулеше от корема му, точно под ръба на ребрата. „Боже мой! - Крис внезапно си пое дъх. Първия път, когато дойде в... спомни си ръката на стареца върху стомаха си. - Как е възможно?“

-      Имаш и съответстваща изходна рана отдясно на гръбнака. От местоположението ѝ подозирам, че си претърпял разкъсване на бъбрека също така. Но и тази рана е почти заздравяла. Ето! - Крис усети дръпване в лявата китка, когато старецът развърза възела. - Ако ми обещаеш да не ме душиш отново, ще... Така. Погледни ръката си, Кристофър!

В началото помисли, че няма нищо, но очите му доловиха полумесеца на почти излекуван разрез, започващ от кожата между палеца и показалеца и продължаващ надолу към китката. Той се взря втрещен.

-      Шип е направил това - каза старецът, но думите му бяха немощни, почти изгубени сред внезапното жужене, което изпълваше ушите на Крис. - Както можеш да видиш, палецът беше почти отрязан. Но ето, сега е почти заздравял. Всичките ти рани са в това състояние.

-      Но как? - Той обърна ръката си, после сви юмрук. Изобщо не болеше. - Това не е възможно. Как може да се случва? Защо съм още жив?

-      Не мога да кажа. - Старецът вдигна ръце. - Дали е от отварата? Или е грешка, както казваш? Комбинация от двете: отварата и твоята физиология? Или това е просто чудо, или пък магия?

-      Няма такова нещо като магия - промърмори Крис през вцепенените си устни. Спомни си мрачното гърлено мърморене, странния мирис на тамян, който беше изпълнил ноздрите му. „И ръцете му на гърдите ми. Помня, усетих как нещо... ме напуска.“ Стрела от нов страх прогори пътя си през гърдите му. - Не вярвам в чудеса.

-      Аз също. Но може да поспорим дали това, че осемгодишно момиченце е намерило сила да вдигне седемнайсетгодишно момче върху кон, е нещо естествено. Въпреки че трябва да се вземе предвид, че човешкото тяло реагира на спешните случаи, като зарежда тъканите с адреналин. Това увеличава притока на кръв, дава повече енергия и съответно по-голяма сила. Ели е била уплашена, случаят е бил спешен и тялото ѝ е реагирало. Дори ти е дала палтото си, а денят е бил наистина много мразовит. Но тя не е почувствала студа, защото същият физиологичен механизъм я е държал топла. Така че, виждаш ли? - Старецът разтвори ръце в жест „нямам трикове в ръкава“. - Няма чудеса. Просто наука.

-      Но ти не правеше това, когато се събудих. Онова не беше наука.

-      Не, онова беше вяра. Като тези неща. - Старецът погали с пръст дървения амулет, провесен от кожена каишка на гърдите на Крис. - Ели е вярвала, че това ще те предпази. Дали се е получило, е без значение. Било е нещо, което тя е можела да даде, а в замяна се е сдобила със смелост. Сдобила се е е вяра. Но всички емоции се осъществяват химически и могат да бъдат манипулирани. Всеки пияница, всеки любовник, всеки възторжен мистик го знае. Няма сърце - старецът положи длан на гърдите си, после докосна слепоочието си - без главата.

-      Тогава какво правеше?

-      Молех Бог да те излекува - каза просто старецът. - Също така ти внушавах, че може би е време да се събудиш. А ти го направи доста драматично. И не възразявай! Сигурен съм, че е било съвпадение, а не чудо. Това е просто нещо, което не разбираме. Трябва обаче да призная, че това - старецът докосна корема на Крис - изобщо не го разбирам.

-      Аз не разбирам абсолютно нищо - каза Крис.

-      Помниш ли нещо изобщо? Защото мислим, че сънуваше, и то от доста време. С дни. Твоите... - Старецът направи кръг във въздуха пред собствените си очи. - Движеха се, сякаш беше в интензивен БДО¹ сън.

-      Аз... - Езикът му се оплете. „Сънища, всички тези сънища бяха толкова истински.“ - Помня само малко, точно преди...

-      Да? - подкани го старецът. - Видя ли нещо, Кристофър?

Кошмарите бяха на парчета, стъклени ками от лошо разбити огледала и също толкова опасни, мислеше сега. „Видях Лена и Питър, и баща ми...“ Усети сърцето си внезапно да препуска в гърдите. „Лена!“ Боже, с всичко, което беше станало, беше забравил за нея. Тя беше с него. Къде можеше да е отишла? И не познаваше ли тя Джейдън? „Да, тя каза, че е била в група от десет деца с Джейдън. Това значи, че съм намерил групата, нейната група.“

-      Кристофър?

-      Не искам да говоря за това - каза Крис, като се надяваше да не звучи толкова уплашен, колкото се беше почувствал внезапно. Ако Лена не беше мъртва, къде беше? Можеше ли да е тръгнала обратно към Рул? „Но Лена не можеше да се справя в гората, не и сама, освен това беше болна и бременна.“ Беше казала, че Питър е бащата, сигурно затова той ги беше свързал двамата в кошмарите си. В това да се върне в Рул също нямаше никакъв смисъл, след като Джейдън беше тук. Какво беше станало? Дали просто се беше уплашила и беше избягала в гората? Дали се беше загубила? Никога нямаше да оцелее. Можеше ли Променените да са я хванали? „Но тогава защо не са убили мен?“ Може би просто не са могли да стигнат до него. Лена беше лесна плячка. Но и в това нямаше смисъл. На Променените нямаше да им пука дали е жив, полужив или мъртъв. Месото си е месо. Той трябваше да е на парчета или дори на голи кости.

Въпреки всичко да каже нещо за Лена сега, щеше да е грешка. Умът му премина през същото умствено пресмятане, на каквото беше подложил връзката между Ели и Алекс. Споменаването на Алекс нямаше да помогне на малкото момиче, а можеше да направи нещата десет пъти по-лоши за него. Тук той беше в неизгодно положение и на практика затворник. Тези хора не бяха негови приятели. Хана само беше доказала, че не може да им се довери.

„Така че си дръж устата затворена! Те вече се опитаха да те убият веднъж. Не казвай нищо!“

-      Беше много лош сън - каза той. - Само това помня.

-      Разбирам. - Тъмният поглед беше ясен и много прям, Крис имаше неудобното чувство, че този старец чете всичко, което беше в главата му. - Беше ли единствен?

-      Не знам - каза, устоявайки на порива да премести своя поглед другаде.

-      Звучеше много уплашен.

-      Аз бях уплашен. - Това беше истина. - Не можех да мърдам. Сънят беше много... истински.

-      А! - кимна старецът. - Вероятно хипнагогична²  халюцинация. Могат да са много плашещи, защото тялото ти е все още в хватката на сънната парализа. Това е начинът на мозъка да те предпази от самия теб. В противен случай всички ще отреагираме на най-лошите си кошмари. Като се вземе предвид колко дълго беше в БДО сън и колко активен беше мозъкът ти, не съм изненадан.

-      Може ли да е страничен ефект от отровата? Имам предвид, друг, различен от това да свърша мъртъв.

-      Може би. - Старецът показа тънка усмивка. - Наситени сънища често са докладвани. Това е била и основната причина да се поглъщат гъбите поначало. Точно този вид е зареден с психеделици, токсини и други интересни съставки.

-      Гъби?

-      Атанита псеудотори. Гъбата „фалшива смърт“. Подхожда ѝ. Тя и братовчедка ѝ, мухоморката, имат много дълга и колоритна история. Можеш да прочетеш за това, ако искаш. Така или иначе Джейдън - доста умно момче, истински учен - мисли, че отварата причинява странна сънна кома. В комбинация със студа тя те е вкарала в състояние на хибернация. Забавила е метаболитните ти процеси и някак е предпазила мозъка ти. Прилична теория. Знаем, че комата понякога предпазва пациенти с мозъчни наранявания, деца, които са се удавили в студена вода.

-      Моят мозък не е бил наранен. Не съм се давил. - „Кръвта ми изтече. Не можех да дишам. А какво би обяснило белезите?“

-      Не, не си. Ти си уникален, Кристофър, отвъд факта, че все още си ти.

-      Имаш предвид, че не съм се Променил. И това име. На твоя брат. Той е мой... - Отново преглътна на сухо. - Мой дядо. Преподобният Йегър.

-      А! Да. Казвали са ми, че с брат ми имаме еднакви очи. - Исак Хьнтър все още беше мил. - Предполагам, това те прави мой праплеменник.

-      Предполагам. - Той нямаше представа. - Пратиха ме да те намеря.

-      Допусках го. Джесика ли беше?

-      Донякъде. - „Джес с черни огледала за очи в Земята на мъртвите. И Питър беше там, и Лена.“ Внезапно се почувства изтощен, резултатът от всичко, което се беше случило, най-после го настигаше. - Дълга история е... - И толкова безсмислена. Нейтън беше мъртъв. Ако се съдеше по съня му, Лена също.

„Какво си мисля? Аз не вярвам в магия, нито в сънища.“

И все пак той беше направил... какво? Беше като Лазар? Това беше лудост. Беше изпаднал в странна кома, преди да се върне от Земята на мъртвите.

-      Не разбирам какво трябва да намеря тук или зашо е толкова важно - каза той. - Йегър ми е дядо. Това не е новина. Добре, ти си негов брат, също така си амиш или водиш някаква отцепническа секта. Но какво от това?

-      Съгласен съм - каза Хънтър. - Ако това беше единствената история или всичко, което имаше да се открива.

-      Какво още има?

-      Зависи.

-      От какво?

-      От това колко знаеш за Саймън Йегър - каза Хьнтър. - И Пени Ърнст.

¹ Фаза на съня, която се характеризира с бързо движение на очите. - Б.пр.

² Хипнагогия - преходът между будно състояние и сън. - Б.пр.

57

Някъде на запад от Рул четири дни след мравките, две седмици след лавината, Вълка ги водеше надолу по единичен небелязан коловоз без изход покрай изолирано и много голямо езеро, разположено сред големи обрасли морени. Съдейки по липсата на къщи по брега и по този коловоз, Алекс смяташе, че езерото може да е частна собственост, тайно място за бягство. На малко повече от три километра забеляза къща за лодки и дървен док с единичен кей, кацнал на ръба на водата, със стръмен хълм отдясно на нея. На високо възвишение отляво, оттатък езерото, имаше грубо изсечена двуетажна къща с голям панорамен прозорец отляво и частично завършена веранда, която беше все още на тухли и циментови блокове и която започваше от предната врата и завиваше надясно. От три страни къщата беше заобиколена от високи гъсто насадени вечнозелени дървета...

И тъмните одрани и изкормени трупове на четири вълка висяха като тотеми.

Цялата кръв се оттече от главата ѝ. За последно видя нещо такова точно до Зоната, която охраняваше пътя на Вълка към местата му за хранене, при онази арена със зловещите пирамиди от разлагащи се човешки черепи. Пурпурен език стърчеше като вкочанен апостроф, един вълк висеше от дебела желязна кука, пробила гърдите му. Тялото беше окачено отдясно на предната врата, къдетo обикновено се слагаше приветствен цветен банер с надпис: ,Добре дошли, приятели!“. Крайно вляво втори вълк с празни очни гнезда, ококорени сякаш в безкрайно учудване, беше провесен на девет метра височина в клоните на един закален в бури смърч. До него някаква много голяма морскосиня торба висеше на карабинер, който беше закачен за червено въже, завързано около дънера на растящото наблизо по-малко дърво.

„Сак за мечки.“ Тя продължи да гледа, докато пръстите на лекия западен бриз грабнаха голия вълк и го завъртяха игриво. От въжето се чу меко „скръц“. Устните ѝ се вцепеняваха, както и умът ѝ. От миризмата на замразени човешки пържоли тя разбра, че в тази торба Променените складираха улова си. Идеята, че е дошла чак дотук, само за да бъде насечена за складиране в еквивалента на дълбоко замразяване... Гърлото ѝ започна да се свива и тя закри уста с двете си ръце, несигурна дали предстои да повърне, или да изпищи, или и двете.

Предната врата се отвори. Секунда по-кьсно навън излезе момче с бичи врат, последвано от друга Променена - меденоруса, синеока.

Шокът от разпознаването беше физически като плисък на ледена вода. Косата, украсяваща изпитите черти на момичето, беше това, което Алекс си спомни от снимка в една друга езерна къща. Квадратната челюст и носът бяха същите. Стройно преди, сега момичето беше много по-слабо. Е, предимно слабо. Алекс не беше сигурна, докато то не се обърна така, че тя да види профила му.

Тогава всичко си дойде на мястото: зелената медицинска раница; това, което Вълка беше направил, за да я спаси и защити; миризмата му на люляк и орлови нокти - знак за безопасност и семейство. Независимо от това какво може би чувстваше към нея, Алекс разбра и защо бе нужна на Вълка. Най-после схвана какво ставаше.

Пени Ърнст, сестрата на Питър, беше бременна.

58

...отговаря на изображенията на гол червеноок див бог, познат във вeдичеcкaтa митология като Червения Ревльо, Звяра с кървящи очи или Червената буря. Като баща на хиндуистките богове на бурите Рудра очевидно се свързва с интоксикацията. С лудите си очи и златна коса той е белокож бог, божествената връзка със Земята на мъртвите...

-      Което не доказва нищо друго, освен че хората се друсат от хиляди години - промърмори той, поглеждайки купчината книги, които Исак му беше домъкнал. „Етно- ботаническа енциклопедия на психеделични растения“, „Медицински растения от района на Големите езера“, „Малка смърт: физиология на комата и състоянията на транс“. Не бяха леко четиво, но го държаха изолиран в спалнята му за последните два дни, а Крис имаше много време. Всичко беше по-добро, отколкото да се вълнува за това, което Исак беше казал за Пени Ърнст и за Питър, за Саймън, за неговия дядо... и за Джес.

Колкото и изкушаващо да е да считаме Рудра за физическата проява на гъбата мухоморка, вярвам, че има много по-добър кандидат за това изгубено, тайнствено и мистично питие. Щателно изучаване на ведическата поезия - с честите и споменавания на регенеративен „смъртен сън“, възкресения и божествени видения - сочи към много по-рядката и по-смъртоносна нейна братовчедка А. псеудомори. Смъртният сън очевидно е кома с различно продължение, по време на която изискванията на метаболизма...

От другата страна на стаята дойде свенливо почукване.

-      Крис?

-      Влез! О, избинявай, забравих! Заключено е. - Да, беше извратено и малко гадно, но той започваше да полудява. Никой човек не можеше да направи повече лицеви опори и коремни преси. Ако останеше оше малко време сам, щеше да стане силен като затворник. Но фактът, че се чувстваше толкова силен след двете седмици път и времето в студения склад... той не искаше да мисли за това.

Несигурна пауза от другата страна на вратата.

-      Искаш ли да си отида?

„Не бъди мръсник! Вината не е нейна.“ С изключение на Исак всички други се държаха настрани и прекарваха колкото е възможно по-малко време с него. И като се има предвид колко гневен беше, не беше сигурен, че ги обвинява.

-      Не - каза той и се отблъсна от масата. - Влез, Ели!

Чу се прищракбане на ключалка, която се отключваше.

Вратата проскърца на няколко сантиметра, разкривайки разтревожените очи на сутрешния пазач - ягодоворусо момче на име Илай, а после пробляськ на златни плитки, когато Ели се промъкна.

-      Ели! - Илай се опита да я сграбчи, но тя лесно се отскубна. - Джейдьн каза, че трябва да чакаме кучетата.

-      Мина знае, че той е наред. - Ели разроши нежно козината на кучето си. - Нали, момиче?

-      Спокойно, Илай! Още говоря - каза Крис. Мина дотича при него, изсумтя приветствено в ръката му, после веднага се тръшна по гръб, а опашката ѝ тупаше радостно. Ухилен, той се подчини и зачеса корема ѝ бързо, от което кучето започна да се гърчи. - Харесва ли ти това, момиче, харесва ли ти? - каза той, докато задните крака на кучето се движеха в кръгове. - Добро момиче!

-      Такова е бебе. - Падайки на колене, Ели забърса настрани къдрица с цвят на царевична свила, която беше избягала от лявата ѝ плитка, за да се накъдри на слепоочието ѝ. - Сякаш никога не ѝ обръщам внимание.

-      Няма нищо - каза Крис, а Мина опъна предните си крака и изпусна блажен стон. - Харесва ми. Моето куче правеше така всеки път.

-      Липсва ли ти?

-      Да. Джет е добро куче. Обзалагам се, че ще ти хареса. - Крис потупа корема на Мина, после погледна малкото момиче. - За риба ли отиваш?

-      Винаги ходи за риба - включи се Илай.

Ели завъртя преувеличено очи към Крис.

-      Чудех се, може би... след няколко дни, ако те пуснат... искаш ли да дойдеш с мен?

-      Да - каза той, но не устоя да не задълбае. - Но, предполагам, всичко зависи от това дали Исак и Хана мислят, че ще те изям.

-      Боже! - Лицето на Илай помръкна. - Не бъди такъв идиот!

Обнадежденият блясък на лицето на Ели помръкна.

-      Те не мислят така, Крис. Но, нали разбираш, трябва да са сигурни.

-      Да, да. - „Не бъди такова лайно!“ - Извинявай! Обикновено не съм такъв задник... ъ-ъ... такъв гадняр.

-      Няма нищо. Ти си просто объркан. - Но усмивката ѝ беше пo-несигурна отпреди.

-      Това не е извинение. - Пресегна се над кучето, затъкна къдрицата зад ухото ѝ и остави ръката си да се задържи за момент, наслаждавайки се на изчервяването от приятната изненада, което се разпростря по лицето ѝ. Сладко хлапе, но той можеше да види тъгата в тъмните кръгове под очите ѝ. - Най-малкото, което мога да направя, е да бъда мил с момичето, което ми спаси живота. И недей да спориш! - Той вдигна пръст. - Наистина е голяма работа.

-      Да, предполагам. - Ели изглеждаше толкова доволна, че щеше да се пръсне. - Сега, след като се чувстваш по-добре, може ли да ти задам един въпрос?

-      Разбира се - каза го достатъчно лесно, но усети как стомахът му се връзва на възел от предчувствие. - Давай!

-      Преди да дойда тук, имах едни приятели. - Ели загриза долната си устна. - Алекс и Том. Не са на моята възраст, а по-големи като теб. Дори мисля, че Том беше още по-стар. Беше войник като баща ми, но Том е бил в Афганистан, не в Ирак, и е работил с бомби и такива неща. Все едно, всички бяхме заедно. Те... те се грижеха за мен, но после ни разделиха. Когато Том... - Очите ѝ блеснаха и устата ѝ се изкриви по начина, по който всяко малко момиче би го направило, ако се опитваше много силно да не се разплаче. - Когато онези възрастни ме взеха, Том беше ранен и...

С нарастваща тревога той слушаше как тя разказва история, която вече беше чувал и преди. Още от онази сутрин на снега, когато беше изпитал такава болка и страх да събере две и две, знаеше, че този момент ще настъпи. До тази секунда той се чудеше какво ще направи и защо това трябва да е проблем.

„Това дете си рискува кожата заради теб. Най-малкото, което можеш да направиш, е да бъдеш мъж.“

-      Така че се чудех... - Ели спусна поглед към ръцете си, сякаш се страхуваше да намери отговора в лицето му. - Ами ако Том и Алекс... ако са стигнали до Рул? - Една сълза се спусна към пръстите ѝ.

С все още обърнати настрана очи Ели избърса буза с кокалчетата си.

-      Те там ли са? Добре ли са?

Той винаги щеше да се мрази заради това.

-      Съжалявам, Ели - каза, - но никога не съм ги срещал.

„Такъв си задник!“ Крис гледаше през прозореца как Исак слага ръка на главата на малкото момиче. Това, изглежда, освободи нещо, защото Ели внезапно обви с ръце кръста на стареца и зарови лице. Дори от два етажа височина и през два декара Крис можеше да види как раменете на момиченцето потрепват. „Тя е единствената, на която ѝ пука, а ти я лъжеш.“

-      Да, ама и на теб да ти дадат отрова, да те отрежат от няколко шипа и да те оставят да умреш, да видим как ще се чувстваш! - Самоотвращението на езика му беше толкова плътно, че и бутилка вода за уста нямаше да отмие вкуса. - Мислиш ли, че ще те харесва толкова, след като открие, че заради теб са убили Алекс? Че си решил, че е по-лесно да се преструваш, че това, което става в Зоната, не е странно? - Нямаше да се учуди, ако Ели изискаше отряда за разстрел, и не, той не реагираше прекалено. Тези деца убиваха хора.

Това, което също го притесняваше, беше колко бързо бяха дошли лъжите. Мислеше, че е надживял всичко. Нощта на чука и баща му, и странните месни тупвания, и писъците на Диъдри. Бяха минали десет години, а той все още помнеше как отговаря на въпросите на онзи детектив: „Не, господине, не съм чул нищо. Не, бях заспал. Чук? Не, господине, не съм виждал чук никъде. Дори не мисля, че имаме.“

-      Не, детектив, аз обичам баща си. - Той облегна чело на студеното стъкло. Точно под перваза бяха скованите от студ спирали на много дебела, но покрита със сняг лоза, виещи се по високи железни рамки. - Аз съм само на осем и току-що слушах как баща ми убива някого и не, господине, той никога не ме е наранявал.

Въпреки яркото слънце на ранния следобед двойният прозорец се замъгли от дъха му. През неравната мъгла гледаше как Ели се хвърля на седлото на мрьсна кафява кобила. Пътят към езерото минаваше през гъста гора и ограждаше голяма купа блестящ сняг, който, съдейки по жицитe и железните стълбове, трябва да беше градината на чифлика. Крис видя как старецът вдигна ръка, когато Ели, Илай и техните кучета изчезнаха, а после събра юздите на сиво-кафяв кон, който поведе към наклонена тъмносива конюшня, разположена точно до дългия замръзнал овал на езеро за патици южно от къщата. Крис се прехвърли на южния прозорец и проследи придвижването на Исак, докато сенките на мъжа и коня, дълги и тънки, пришпориха към гористата околност. Недалеч, от дясната страна на конюшнята, група крави се бяха насъбрали около хранилка, разположена пред червен обор с каменни основи, увенчан с висок фронтон. Както и конюшнята, оборът беше украсен с няколко магически знака: полузвезди, оформящи фалшиви арки над прозорците, които Хана бе нарекла „врати на дявола“, и бели розетки. Беше ориентиран в посока изток-запад и Крис лесно можеше да си представи въртящо се синьо-златно колело на късмета под козирката в края на фронтона. Докато приближаваше обора, Исак помаха на друго момче - недостатъчно високо, за да е Джейдьн, значи може би Конър или Роб, - което буташе количка мрьсно сено.

„Човече, бих чистил конюшните цял ден и цяла нощ, само ако ме пуснат оттук.“ Крис въздъхна и затвори очи. Не беше глупак, така че защо се държеше като такъв? Дори да забрави, че щеше да нарани Ели все някога, оставаше фактът, че само се заравяше още по-дълбоко в лъжи. След като истината излезеше наяве, а това щеше да се случи все някога, за тях щеше да е много по-трудно да му се доверят.

„Да, но виж колко дълго всички са лъгали мен!“

Историята беше толкова невероятна, че се съмняваше някой да може да я измисли. Колкото и да не му се искаше да повярва, казаното от Исак отговаряше на много въпроси. Дори обясняваше реакцията на Питър, когато Крис се беше появил в Рул. Един поглед към Крис и Питър вероятно е нахлул в Съвета, настоявайки за обяснение. Какво бе признал Йегър?

-      Обзалагам се, не много - каза Крис. - Наистина ли мислиш, че такъв дърт задник ще признае, че е забременил жената на бизнес партньора си?

Или че баба на Крис... беше Джес?

Исак знаеше само, че когато майката на Крис - дъщерята на Йегър и на Джес - се появила с момчета близнаци, Йегър се съгласил да вземе само едното, което се оказало Саймън. Крис бил пратен обратно на баща си, който вероятно измъкнал някакви пари от това. Не че баща му беше изхарчил и цент повече за Крис, отколкото трябваше. Това беше човек, който никога нямаше пари, който винаги прибираше това, което Крис изкарваше от косенето на морави през лятото. „На съхранение - винаги казваше той. - За колежа.“ Да. Когато къркаш колкото баща му, ти трябват всичките дребни, които можеш да събереш.

Но как Йегър е решил кой да бъде? Сложил е него и Саймън един до друг и е броил „онче бонче“ ли? Или е теглил сламки?

Крис можеше да преброи случаите, в които е прекарвал повече от пет минути с Йегър, на едната си ръка. Но сега разбираше защо срещите с Йегър се случваха само веднъж годишно и винаги в ресторанти в други градове, извън Мертон и възможно най-далеч от Рул. Йегър нямаше да рискува някой да го види и да пита Крис: „Хей, Саймън, как я караш, хлапе?“. Или пък той и Саймън да се видят.

„Нищо чудно, че татко винаги се напиваше безпаметно след това. Всеки път, когато се е виждал с Йегър, за него е бил като напомняне как е свършил с...“

Почукването беше формално, по-скоро предупреждение, отколкото искане на позволение. Крис чу дрънчене на ключове, тракане на дръжка, а после Хана избута с хълбок вратата, следвана от аромата на задушени моркови, варени картофи и богат сос. Един пистолет висеше точно под десния ѝ хълбок.

-      Обяд. По-добре кьсно, отколкото никога - каза тя като поздрав. - Вързана съм с агненето. Все още имаме четири овце, които ще раждат.

-      Какво? Ти си тук без Джейдън, който да се увери, че няма да ти скоча? - попита той.

-      Той и Конър са на лов и проверяват капаните. Няма да се върнат, освен ако не хванат нещо. Джейдън винаги прекалява.

-      Той поне прави нещо. Аз мога да помагам, да знаеш.

-      Не, това няма да е необходимо. - Хана избута вратата да се затвори и отиде до масата, където той беше оставил книгите. - Може ли?

Въпреки че миризмата го подлудяваше, той не помръдна и мускул.

-      Не се ли тревожиш, че внезапно може да закопнея за пилешко крилце, вместо за телешко варено?

-      Не, все още говориш. Това е еленско и не се обиждам лесно. - Сивият ѝ поглед беше непоколебим. - Също съм много по-бърза, по-млада, а вероятно и доста по-добра в стрелбата от Исак. Сега ще помогнеш ли, или искаш да оставя това на пода?

Той безмълвно събра книгите в нестройна купчина и ги тупна върху дюшека. Облегна се на месинговата табла на леглото, кръстоса ръце и загледа как Хана оставя храната му с ефикасни икономични движения. Притесняваше го, че забелязва колко спретнато тази грива с цвят на елда преминава в гладка плитка. Или че все още мирише на мед и овесена каша.

-      Освен вареното - каза тя, показвайки му гърба си - има праскови, които консервирахме миналата година, и ти сварих чаша чай от коприва. Има много желязо и е добър за възстановяване от всякаква анемия.

-      Така ли? Може би някой трябва да го пробва първо.

Когато се обърна, тя го направи без много драма, по начина, по който детска учителка разбира, че крясъците по досадно малко дете само ще направят избухването му по-лошо.

-      Вече се извиних. Знам, че не съм перфектна, но като се вземат предвид обстоятелствата...

-      Да, дрън-дрън-дрън... ако трябваше да го направиш отново, пак щеше да вземеш същото решение. Знам. Както каза, това вече го минахме.

-      Тогава какво искаш от мен?

„Някой, с когото да споря, за да не трябва да мисля какво ще правя после.“

-      Какво ще кажеш да ме пуснеш навън за начало?

-      Знаеш, че това решение не е мое.

-      Но Исак би те послушал.

-      Вероятно, но мисля, че и това би било лошо решение. Може да не съм виждала толкова много деца да се Променят, но станалото с теб е много различно.

-      Както каза, аз още говоря. Върнах се като себе си. - Но откъде беше въпрос, за който не искаше да мисли и на който не можеше да отговори. Направи помитащ жест към книгите. - Ти си била в колеж. Ето я науката. Какво още искаш?

-      Моят съвет е все още същият. Обсъди го с Исак! Ако това е всичко - тя тръгна към вратата, - имам задачи, които трябва да се свършат. Агнетата имат нужда от хранене.

-      Чакай! - Беше твърде ядосан и му трябваше почивка от самия него. - Виж, съжалявам, държа се като идиот. Предполагам, че просто не съм свикнал да ме убиват, а после да се събуждам... Съжалявам! - Той протегна ръка. - Съжалявам! Това не трябваше да го казвам. Можеш ли да останеш още малко? Никой освен Исак и Ели не говори с мен. Ти се държиш като че ли съм прокажен. Не мога да преценя единствено дали Джейдън иска да ми направи дисекция, или би предпочел да проведе някои научни експерименти, за да реши какво ме прави такъв.

-      Ако Джейдън имаше достъп до лаборатория, вероятно щеше да направи и двете - каза Хана, но не се усмихна.

Това не го накара да се почувства по-добре.

-      Защо всички толкова се боите от мен?

-      И трябва да питаш? Нямаме обяснение за теб, не знаем какво ще стане и, о, ти беше малко буен.

-      Бях объркан, ясно? Опитай теб да те смажат и отровят, а после да се събудиш с някакъв старец, който прави фокус-мокус върху теб, и да видим дали няма и ти да откачиш.

-      Някога хрумвало ли ти е, че може и да съм, Крис? Не съм точно въодушевена, че съм изтълкувала грешно ситуацията - тя вече звучеше ядосана.

„Изтълкувала е грешно ситуацията?“ Да не би да призна току-що, че е направила грешка?

-      Е, може ли да се съгласим, че всички сме малко изнервени? Моля те, остани за известно време! Не понасям да стоя сам непрестанно. Занимавам се само с това, което се върти в главата ми. Пет минути! Ако решиш, че отново се държа като идиот, може да си тръгнеш.

-      Не ми трябва твоето разрешение - каза тя, но въпреки това той реши, че този път в гласа ѝ може би има сянка на усмивка. - За какво искаш да говорим?

-      Ами... - Сега, след като тя остана, всичко, изглежда, се струпа зад зъбите му. „Мислеше, че съм Саймън. Колко добре го познаваше? Познаваш ли Питър? Разкажи ми повече за Пени!“ Но всичко това беше твърде лично, твърде бързо. - Искаш ли да седнеш?

-      Благодаря! - Тя се плъзна в един стол с права облегалка и стисна таблата пред гърдите си като щит. - Е... какво си намислил?

-      Добре, ето какво не разбирам. - Всъщност имаше няколко неща, които не разбираше, но реши да започне с нещо, което не само беше безопасно, но и сочеше, че наистина може да му се вярва. („О, дааа - обади се вътрешният му глас, - това толкова добре обяснява защо излъга Ели и не им каза за Лена.“) - Знаеш, че аз съм този, който прибираше вашите най-болни деца в Рул. Aз съм този, който оставяше храна и провизии.

-      Да. Може да оставяш гранули и за улична котка - каза тя със същия неутрален тон, - но това не значи, че няма да я одереш за яхния в момента, в който се приближи.

-      Но единственото, което направих, беше да се появя в онази пътуваща библиотека. Така и не знаех, че вие сте там, докато не ми оставихте онова първо момиченце, за да го намеря. - Това беше само една малка лъжа. Той се постара да включи Орен в обиколките си, след като Джес го насочи натам. Защо никога не каза, че се е отделила от амишите, и защо не спомена нищо за Исак, бе нещо, на което само Джес можеше да отговори.

-      Всъщност, не. Това беше решение на друга група. Аз нямах участие в него и нямаше да се съглася, ако ме бяха питали.

-      Това е доста сурово.

-      Това въпрос ли е, или наблюдение?

-      И двете. Вие нямате ли правила или нещо такова? Исак не ви ли казва какво да правите?

-      Разбира се, че не. Той е... съветник.

-      Значи вие сами ръководите нещата?

-      Повече или по-малко. Свободни сме да не приемаме мнението на Исак, но трябва да има определено съгласие между групите.

„Да, като да убивате деца, за които не смятате, че ще се справят.“ Но дори това, изглежда, не беше безусловно. Той бе спасил няколко много болни деца, някои от които бяха умрели в Рул.

-      Исак ли е единственият възрастен?

-      Единственият останал. Той ни наблюдава, мести се от група в група.

-      Колко групи има?

-      Това важно ли е?

Така, значи нямаше да тръгнат натам.

-      Добре, права си. Не е важно. - Не съвсем. Питър беше говорил за капацитет на средата, за това колко тревожно бързо Рул се беше разраснал отвъд ресурсите си. - Ами по първия ми въпрос? Вие направихте първия ход, не аз.

Което не беше съвсем вярно. След като Джес бе споменала, че може да има деца около старото амишко поселище, той прие за своя мисия да спаси възможно най-много от тях. Беше посещавал района често, беше наясно с очите, които го следяха, и внимаваше винаги да оставя символични припаси като батерии и храна в старата пътуваща библиотека, където беше намерил първата Пощадена - много болно момиче, - точно до входната врата. Тя беше и единственото дете, за чието намиране не трябваше да скача през обръчи.

-      Откриването на онова момиче не беше щастлива случайност - каза той. - Онези деца се бяха погрижили да я намеря. След нея ми оставяха бележка, за да ми дадат указания за магичните знаци. Очевидно не смятаха, че съм заплаха.

-      Както казах, решението не беше мое. Виж, можем да обсъждаме това с дни, затова нека аз те питам нещо, Крис! - Тя се наведе напред. - Ако беше имало други деца, които не са болни... ако, да кажем, ти случайно се беше препънал в нас... щеше ли да ни заведеш в Рул? Насила?

-      Вероятно. - Усещаше как горещина залива бузите му. - Да.

-      Тогава това не те прави по-добър от хората, които са откраднали Ели.

-      Нещата не са в черно и бяло.

-      Напротив. Аз никога не съм откраднала дете. Никога не съм позволила на никого да използва дете като начин да си купи убежище.

-      Както ти каза... това не съм го решил аз.

-      Но ти го прилагаше.

-      Всички трябваше да направим избор. Единственото, което съм искал, е да помогна. Правех, каквото мислех, че е правилно по онова време - излизайки от устата му, това звучеше банално, каквото и беше.

-      И отново би го направил.

-      Имаш предвид, както ти би решила да ме убиеш? - изстреля в отговор. - Да, предполагам, че бих. Така че сме квит. Бих се опитал да намеря начин да опазя децата живи, а ти би мамила хората да вземат отрова.

Можеше да чуе ехото от вика си във внезапната тишина. Тя беше скована, кожата около устата ѝ беше опъната, бузите ѝ горяха. „Идиот!“ Трябваше да остане спокоен, да бъде разумен. Ако притиснеш хората твърде силно, те избухват. „Съжалявам, татко, съжалявам, аз съм виновен. Няма да го направя повече.“

-      Аз никога... - Тя прочисти гърлото си. - Никога не е измама. Когато на някого вече не може да се помогне, когато няма надежда, е избор. Когато знаем със сигурност, когато кучетата ни предупредят, че някое дете се - сивите ѝ очи се стрелнаха настрани - променя, е все още избор.

-      Избор между какво и какво?

-      Ти какво мислиш, Крис? Ако ти се променяше, ако знаеше, че би се опитал да убиеш приятелите си, хората, които обичаш... да не ми казваш, че би избрал да станеш един от тях?

-      Между какво и какво? - попита той отново. В този момент разбра напълно защо Питър беше устроил Зоната. Въпреки тайните и лъжите той знаеше, че приятелят му все още го обича и би умрял за него. Ако Питър му се беше доверил, щеше ли да му помогне?

„Може би щях. Защото ако промяната засегнеше Алекс... или Питър... аз никога не бих могъл да дръпна спусъка.“ Можеше да се обзаложи, че Питър се е чувствал не по-различно, като е гледал приятелите си и хората, които обича, да се променят пред очите му. Той сигурно се е опитал да намери начин. Където има живот, има и надежда. Можеше да се променят обратно, да се оправят. Номерът беше да ги държиш достатъчно дълго време живи, да им дадеш този шанс.

„Да, но колко дълго би провеждал експеримента? Месеци? Години? Надеждата има ли краен срок?“

-      Не ми казвай, че сте пускали всяко дете, което мислите, че се променя, да се скита наоколо! Какъв е изборът? - Осъзна, че си търси повод да се скара, начин да удари. - Какво правите? Заключвате ги да умрат от гладна смърт или ги застрелвате само когато побеснеят?

-      Не ни съди! - Сивите ѝ очи станаха сурови. - Да не си посмял! Не ти дължа отговори, Крис. Мислиш, че ни превъзхождаш, нали? Не знаеш нищо за нас.

-      Ти също не ме познаваш. Дори не те интересува моята гледна точка. Вече си ме осъдила - гласът му беше несигурен. Тихото къкрене в корема му беше вече почти кипене. - Добре тогава, да смятаме малко, Хана, защото математиката е чиста, първична и толкова научна, че Джейдън би одобрил. Не можеш да нагласяваш цифрите. Няма спор относно две плюс две.

-      Това е безсмислено...

Той се понесе към нея.

-      Без да броим мен и Нейтън, има единайсет тела в онази къща на смъртта. Да приемем, че групата е започнала с двайсет души, това значи, че горе-долу сте изгубили седемдесет процента от първоначалната популация за пет месеца.

-      Някои от тези хора бяха стари.

-      Но болшинството не са били, така ли е? Някои деца са се променили и вие или сте ги убили, преди да се променят изцяло, или след като са го направили. Но е имало и други, Хана. Други, които са били болни, а вие не сте могли да им помогнете. И те са умрели.

-      Не можеш винаги да мамиш смъртта, Крис.

„Да, но има време за всичко, нали? Дори за смърт. - После помисли: - Махни се от главата ми, Джес!“ На глас каза:

-      Да изключим децата, които са се променили! Ами другите, тези, които са били просто болни? Защо да не приемете помощ? Хана, сметни! При това темпо до края на годината от вас няма да остане никой.

-      За това ли дойде, Крис? - гласът ѝ беше студен. - Да ни убедиш да се върнем с теб?

-      Може би. В началото.

-      Ами сега?

-      Не мога да разбера. - Той вдигна ръце. - Не знам. Мисля, че има по-добър начин, отколкото просто да се предадеш и да се примириш.

-      Искаш да се бориш?

-      Разбира се, че искам да се боря. Животът може да не е страхотен, но е по-добър от смъртта. Просто не знам как да променя нещата в Рул и дали изобщо мога.

-      Там ли искаш да отидеш? Обратно в Рул?

-      Не знам. - Ако дядо му имаше думата по въпроса, щеше да е или мъртъв, или в затворническата къща, преди да има възможност да направи каквото и да било. - Всичко това за Исак беше нагласено. Трябвало е да разбера за Джес и за Саймън, и за Йегър. Трябвало е да разбера за Зоната. - „И за Питър.“ - Виждам, че е грешно. Но също така разбирам.

-      Ти разбираш?

-      Да. Наистина виждам и двете страни - каза той и помисли: „Крис отдясно, Крис отляво. Онче бонче...“. - Не всичко в Рул е лошо. Вземи Ели, например! Сериозно ли вярваш, че едно осемгодишно момиче няма да е по-добре на място, където би било защитено? И дали е способна да направи този избор сама? Ами ако беше на седем? Или на четири? На колко би била твърде млада, за да знае?

-      Целиш ли нещо?

-      Да. Имате граница, под която изборът вече не е на детето. Но как стигате до там, Хана? Какво ви кара да мислите, че сте прави?

Хана вдигна ръце:

-      Добре. Никога няма да се разберем. Ти толкова приличаш на Питър, искаш да ограничиш живота и смъртта до граници и проценти, кога да се застъпиш, кога не.

Той изобщо не очакваше тя да каже това.

-      Чакай малко! - каза, докато тя ставаше. - Какво имаш предвид? Колко добре познаваш Питър?

-      Достатъчно добре. - Тя вече се обръщаше. - Наистина не искам да говоря за това сега, Крис.

-      Ами ако аз искам? Ако аз имам нужда, Хана! - Той трябваше да потисне импулса да я хване за китката. - Моля те! Моля те, не си тръгвай! Моля те... за какво говореше?

Видя противоречиви емоции да се гонят по лицето й и момента, в който тя взе решение.

-      Говоря за инцидента - каза тя.

-      Инцидент? - попита той. - Какъв инцидент?

-      Няма да ти хареса, Крис. Мислиш ли, че си открил всичко, което има да се открива за Питър? И за Саймън? - Тя показа крехка усмивка. - Повярвай ми, тези води са дълбоки!

-      Какъв инцидент? - повтори той.

-      Онзи преди две години - каза тя. - Когато Пени уби едно момиче.

59

-      Чакай! Само... само почакай! - Гълтайки въздух, Алекс хвърли око на мократа плетеница от черва и една тънка лапичка със счупена кост. Смазаното зайче не я притесняваше. Това, което я дразнеше, беше, че за последните два дни, откакто пристигна в къщата на езерото, това беше единственият заек, който хвана в капан.

Когато окьрвавеният сняг потрепери, Алекс подпря ръце на бедрата си и отпусна глава, молейки се замайването да отмине и Дарт - този прякор беше дала на пазача си - да не се вдъхнови да използва приклада на пушката или юмрука си. Дарт постоянно дишаше през устата и беше от онези затормозени от синузит хора с аденоиди колкото топки за бейзбол, които винаги сядат зад теб на важен изпит. Но пък ако някой почувстваше нуждата да направи нови „Междузвездни войни“... Когато Вълка не беше наоколо, Дарт се наслаждаваше на произволни бързи удари. Разбираше го. Тя също ставаше раздразнителна, когато гладуваше. Само че Дарт имаше мозберг.

-      Дай ми само минута, Дарт! - каза тя. - Става ли?

За нея това беше едва вторият ден в къщата на езерото, но тя бързо опознаваше миризмите и настроенията на Дарт. От нетърпеливото му съскане тя разбираше, че чакането изобщо не му харесва, но майната му. Хлапето беше зло и шумно като локомотив. Не би изключила възможността Дарт да я остави да припадне, а после или тиxo да се хлъзне обрашно в къщата, докато тя замръзне, или да сложи ботуш на гърлото ѝ. Докато Вълка се върнеше от ловната си експедиция с Ърни и Марли, от нея щяха да са останали само кости. „Боже, шефе, не знам. Тя току-що беше тук.“ След фиаското в хижата тя се съмняваше, че Вълка би я оставил жива, ако в мечия чувал нямаше достатъчно храна, за да се справят местните до неговото завръщане. На Алекс ѝ беше много трудно да се отпусне, докато Дарт си играеше на „познай кой ще дойде на вечеря“.

„Точно когато помислих, че нещата ще се извъртят в моя полза!“ Онази намотка жица, която беше открила в един кашон с други дреболии за къмпинг преди четири дни, беше само първата частица добър късмет, който имаше. С Дарт, който се беше лепнал за нея, Алекс скиташе дълбоко навътре в гората и около къщата, проверявайки за следи от дивеч. Достатъчно следи - много сочни малки зайчета, тичащи наоколо. Беше положила шестнайсет примки и се молеше като луда.

Е, тя огледа кашата на снега, беше успяла да хване зайче, но то ѝ беше отнето от някое животно, не по-малко гладно от нея. „Сигурно е това, което ни следваше.“ Вероятно също вълк. Тези следи съвпадаха. Както и миризмата, но все още го имаше онова чудато нещо, което беше малко не на място и...

„О, майната му! Вълк, не-вълк, на кого му пука?“ Тя ядосано размаза сълзата от ъгъла на дясното си око. Плачът също нямаше да помогне. Можеше единствено да премести примката на друга пътека и да започне отначало.

„И погледни от хубавата страна, Алекс! Ти се тревожеше какво да използваш за стръв за рибата.“ Събра полузамрьзналите черва в груба снежна топка, мушна свирепо с показалец в купчината и извади малко триъгълно парче плът. „О-о-о! И какво имаме тук?“

-      Дарт, искаш ли да видиш още един номер, на който ме научи баща ми? - Пъхна заешкото сърце в устата си, преглътна го и облиза устни. - М-м-м - каза Алекс, - вку-усно!

Може би около час по-кьсно тя погледна часовника на Ели. (Навик. Мики беше все още мъртъв. Но носенето на часовника я караше да се чувства по-добре.) Колкото и часът да беше сега, моментът беше достатъчно добър да претърси къщата за лодки, преди всички тези страхотни заешки черва да отидат на халос.

Денят беше великолепен, снегът блестеше достатъчно ярко, за да прогаря пурпурни послеобрази в очите ѝ, слънцето като златна монета караше сянката ѝ да изглежда като локва в краката ѝ. Тя затвори очи срещу блясъка и се опита да си представи как клетките ѝ изтръгват енергия от слънчевата светлина. Трябваше да намери нещо повече за ядене освен кора, клонки и понякога мравки или заешко сърце. Къщата за гости беше единственото останало място, където можеше да намери нещо полезно. След като беше претършувала главната къща, мазето и гаража, беше намерила някои добри неща: жицата за примка, лагерна печка, бутилки пропан, фенер, дори прилична единична палатка. Печката изглеждаше като подигравка. Но жицата, която използваше за примките, беше твърде корава, за да стане за риболов. Освен ако не започнеше да си скубе косата и да я сплита в рибарско влакно, оставаше къщата за лодки. Защото в езерата има риба, нали? Да пробие леда някак, да пусне въдица. Да предложи жертва на боговете или нещо такова.

По-рано, когато Алекс вареше своята толкова чудесна супа от бял бор, случайно беше погледнала към Пени, излегната върху оръфан кожен диван, поставен под големия панорамен прозорец на стаята. Имаше достатъчно светлина, за да види, и проклета да е, ако не забеляза краткoтo, но много отчетливо накъдряне. Не удар или ритник. По-скоро като нещо, което се обръщаше в съня си.

Тя знаеше повече за квантовата физика, отколкото за бременността, а след като познанията ѝ за квантовата физика бяха колкото тези за Външна Монголия, можеше да се приеме, че на практика си беше неука. Никое от малкото деца, с които излизаше в гимназията, не беше забременяло и тя не познаваше абсолютно никой, който беше. Всичко, което си спомняше от онези информационни брошури в училище, беше, че колко ти личи и кога зависи от това колко си слаба. И можеш да усетиш, че бебето мърда отвътре... в четвъртия месец? А отвън в петия или шестия? Нещо такова.

„Така че Пени е поне в петия месец, а може би по-скоро в шестия или седмия. - Алекс беше сгънала капеща ивица сварена борова кора в устата си. Миришеше на Коледа и на вкус беше като остаряла дъвка, отлепена от долната страна на училищно бюро, точно до някой сопол. - Значи е била бременна преди Срива.“

Което беше нещо, за което да мисли.

Дали Питър бе довел Пени тук преди или след като нещата са се разпаднали? Питър трябваше някак да е замесен. Той и Съветът бяха уредили Зоната. Питър беше началник на сигурността и се грижеше Променените да са нахранени. А ако Пени вече е била тук преди Срива? Алекс не можеше да разбере как Питър е успял да я премести тук, без тя да му отхапе лицето. Някак я е зашеметил?

„Дали тя познава Питър по начина, по който Вълка познава мен?“

Никой сценарий не взимаше предвид Вълка, който беше с Черната вдовица и с останалите си гимназиални приятелчета, когато Алекс се появи в Зоната. Освен ако не го е разбрала грешно. От снимката в езерната къща на Йегър беше видяла, че Саймън и Питър са били близки. Значи може би Саймън е знаел за тази къща, а Вълка е искал да заведе Пени някъде на сигурно място, където ще може да я посещава понякога, да проверява запасите и и да я вижда?

Това извикваше и очевидния въпрос. Алекс беше приела, че Вълка е бащата. Сега не беше сигурна. О, Вълка се грижеше много за Пени. Винаги я наблюдаваше, носеше неща, които бяха твърде тежки, гледаше тя, а после и момчетата му да ядат, преди той да вземе и хапка за себе си.

Но Вълка никога не докосваше Пени. Не се гушкаха. Той не я прегръщаше. Никога не слагаше ръка на корема ѝ. (Въпреки че момчетата може би правеха така само във филмите за момичета, тя не знаеше.) Нямаше нищо наситено между Пени и Вълка, нямаше искра. В гимназията винаги знаеш кои са двойките, независимо дали го демонстрираха, или се опитваха да се скрият. Пламъкът се виждаше в очите им, в погледите, които споделяха, в начина, по който въздухът се сгъстяваше край тях. Както първия път, когато тя се приближи до Том, вдиша миризмата му на пушек и мускус, а усещането за привличане беше мигновено. Когато се целунаха, този единствен момент задълбочи изживяването до нещо жизненоважно и първично като въздуха.

Единственият път, когато нещо такова се случи с Вълка, когато миризмата му се превърна в аромат на безопасност, семейство и желание, беше около нея. Единственият човек, към когото Вълка изглеждаше истински привързан и привлечен, за когото би рискувал и живота си, беше... тя.

Което беше просто толкова шибано страхотно.

Къщата за лодки беше едностайна колиба върху колове, която, погледната отстрани, имаше формата на буква „А“, но в нея нямаше нито лодки, нито канута, нито дори каяци на пристан. Още щом насили вратата, Алекс осъзна, че е попаднала в мъжко леговище - място, където мъжът и приятелите му се събираха, за да се измъкнат от главната къща. Декорът също крещеше „момче“. Две единични легла, едното все още разбъркано, малко бюро с четири чекмеджета, два стола с прави облегалки, шкаф за книги, пълен с пъзели, дъска за крибидж¹, две колоди карти, игри и купчина омацани списания, които знаеше, че е по-добре да не прелиства. Стар нагърчен постер на „Междузвездни войни“, на който Люк се бие с Вейдър, забоден с кабарчета върху шкафа за книги. Връзка с ключове и стар будилник, който се навива на ръка, почиваха върху дъсчена полица на лявата стена до леглото заедно с пътни атласи на Уисконсин, Минесота и Мичиган. Няколко якета висяха на пирони от вътрешната страна на вратата. Въпреки дълбокия студ и пропилата навсякъде воня на изсушен на слънцето опосум, която запушваше носа ѝ, къщата за лодки имаше просто правилната момчешка миризма: остър дезодорант, пудра за крака, сапун „Ирландска пролет“.

Но все пак там имаше и две други сбръчкващи носа миризми. Едната беше на лагерен огън или на час по химия, в който се палеше магнезий. Другата беше... Умът ѝ се върна на химиотерапията. Спомни си как една сестра от онкологията търси вена, преди да закачи Алекс на кафява венозна торба с цисплатин. Болнична миризма, това беше. Алекс притегли още въздух, разучавайки миризмата... а после забрави всичко за сяра и запалими метали. Защото този път...

„О, боже! - Стомахът ѝ се стегна при полъха на сладко лято. Пред очите ѝ изскочи спомен от баща ѝ: - Успокой се, скъпа, ще я измием лесно!“

-      О, моля те! - гласът ѝ излезе писклив. Очите ѝ се върнаха обратно на леглото, тя се хвърли по корем и, разхвърляйки одеялата от пътя си, се пресегна под леглото. - О, моля те, моля те, моля те! - припяваше, помитайки с ръкавицата си голите дъски на пода, улавяйки топки прах, молив, стар чорап, преди да удари на метал. Тя се претърколи, седна с кръстосани крака и извади очукана червена кутия за инструменти. Трепереше толкова силно, че трябваше със зъби да свали ръкавиците си, преди да отвори непохватно заледената ключалка и да махне двойния капак.

Вместо инструменти вътре имаше шепа обвивки от бонбони и - нямаше грешка - замайващият аромат на шоколад и кокосови ядки.

-      О! - каза го по онзи задъхан, удивен начин, по който би възкликнала за прекрасен залез или за някой подарък, прекалено красив, за да може да повярва. Тя потопи ръце в обвивките и извади огромен, гигантски десерт, който би разпознала дори без помощта на синьо-бялата опаковка и големите черни букви: БАДЕМОВА НАСЛАДА.

-      Понякога просто трябва да хапнеш ядки - пропя тя. Пръстите ѝ продължаваха да се плъзгат по гладката хартия и накрая тя разкъса опаковката със зъби. Изпълни я сладък парфюм на захар, масло и шоколад. Твърдите парчета масло се бяха разделили, давайки на млечния шоколад прашен, нездрав оттенък. - И питай ме дали ми пука! - каза тя. Откъсвайки едно парче, го пъхна в устата си и захапа. Имаше глухо хруп и внезапна болка в челюстта. Десертът беше солидно замръзнал и буквално твърд като камък. Тя едва успя да изчегърта няколко шоколадови късчета.

„Може би е по-добре. - Тя затвори очи и се наслади на сладкото шоколадово топене върху езика си. - Може да го повърна, ако ям твърде...“

Едно „шип-шип, пук-пук“ кипна в носа ѝ и тя разбра, секунда преди той да я бутне предупредително по рамото: Дарт ставаше нетърпелив.

-      Иди си го начукай, Дарт!

Но все пак, когато се пресегна за ножа, тя го направи бавно. Нямаше нужда да дава извинение на хлапето. Поставила блокчето на дървения под, тя пъхна върха на ножа в шоколада, точно зад първия бадем, после го разлюля напред-назад, натискайки здраво, докато десертът не се разчупи в малък дъжд от покрит с шоколад кокос.

-      О-о-о! Не знаеш какво пропускаш, Дарт. От друга страна, ще има повече за мен. - Наплюнчвайки пръст, Алекс обра всички късчета, после го пъхна в устата си. - О, благодаря ти, боже! - изстена. Определено щеше да вземе всички обвивки за по-късно. Щеше да ги облизва хубаво и дълго. Пъхайки отчупеното парче в устата си, тя го натъпка в бузата си като катерица. Останалото зави грижливо, а после го пусна във вътрешния си джоб. Там телесната ѝ топлина щеше да размрази лакомството. Все още умираше от глад, но дори малкото парченце шоколад накара кръвта ѝ да се развълнува.

„Да. Е, не бъди лекомислена, скъпа!“ Десертът можеше да е целият ѝ късмет. Не виждаше никакво рибарско оборудване, а носът ѝ не беше открил нищо друго, освен онзи странен аромат на лагерен огън и миризмата на болница. Откъде ли идваха? Не изглеждаше да има още много неща тук, като се изключеха бюрото и другата етажерка за книги - направена от хлътнали дъски и подпряна на циментови тухли, тя бе запълнена с книги с твърди и меки корици. Много романи, все неща, които или беше чела, или възнамеряваше да прочете, но така и не й се удаде възможност. Толкин, Азимов, Бредбъри, Матисън. Разкъсан и подлепен със скоч екземпляр на „Краят на детството“. „Повелителят на мухите“. „Дюн“ - книга, която тя бе прочела, докато беше на хемодиализа; мантрата за страха, който погубва разума, изглеждаше съвсем реално, докато тя гледаше как оноба „кап-кап“ на жълтата отрова се влива във вените ѝ. Добра колекция и на Стивън Кинг: „Мъртвата зона“, „Град Отчаяние“ и „Сблъсък“. „Дума Ки“. „Гънка във времето“ се разпадаше, а гръбчето на „Хълмът Уотършип“ беше толкова намачкано, че едва се четеше заглавието.

Но имаше и един тон по-нови учебници. „Биология на вълците“. „Видообразуване на бозайниците“. „Екология на консервационната биология“. „Водач на глутницата: вълците от мичиганския остров Роял“. По-голяма купчина по популационна генетика и еволюция. Една трета от рафта беше посветена само на история. „Там, където броди бизонът: Рузвелт и укрепената пустош“. „Когато царуваше мрак: Рухване на цивилизациите в Средновековието“.

-      Еха! - промърмори тя. Ненаситен читател, който си падаше по история и бе също така упорит изследовател на бозайниците, беше последното, което очакваше. От друга страна, Питър беше добър в разрешаването на проблеми. Човек, който очевидно беше мислил за разпределяне на ресурсите. Някой, който би признал, че храненето на Променените осигурява допълнителни ползи като един спретнат буфер между Рул и останалия свят. Някак си се връзваше, че би чел за Тъмните векове.

Тя нямаше нищо против да поседи тук за малко. „Краят на детството“ изглеждаше ужасно изкушаваща. Както и всичкият този Стивън Кинг. Да препрочете Гънката, щеше да бъде като подхващане на разговор с най-добрия ти приятел от мястото, докъдето сте стигнали при последната си среща. Крис също щеше да хареса това. Момче, което беше изпразнило и преместило цяла пътуваща библиотека, вероятно би искало да хвърли един поглед на тези книги. Ако се измъкнеше от това, трябваше да го доведе тук.

„Не се увличай! - Трябваше да бъде практична. - Можеш да мечтаеш, но храната е на първо място.“

Претърсването на всяко палто и обръщането на всички джобове не ѝ донесе нищо освен смачкана шепа банкноти, извадени от едно дънково яке, които тя натъпка в един джоб на парката си. Подпалките са си подпалки. Тъкмо връщаше обратно якето, когато спря. Дрехата беше голяма и - както къщата за лодки - имаше усещане за по-голямо момче. Ароматът беше на сковано вечнозелено растение и ледено желязо. Докато беше в Рул, никога не беше обръщала толкова много внимание, но сега вдиша дълбоко, чудейки се как толкова дръзка миризма би могла така да се скрие.

„Е, била ли е къщата подарък?“ Шоколадът от парчето „Бадемова наслада“ се беше стопил, а езикът ѝ бе покрит с кокос. Подмятайки бадема от торбичката на бузата си, тя сдъвка, омешвайки всичко. Любопитството ѝ беше разпалено, което някак си беше по-добре, отколкото да се фокусира върху острото гризане в стомаха си. „Или е било наистина стара семейна къща за почивка, където Питър е идвал, когато е имал нужда да обмисли нещо?“ Това изглеждаше доста вероятно. Предишния ден, когато обикаляше гората, за да заложи капаните си, в клоните на един извисяващ се дъб Алекс бе открила стара дървена къщичка, скована на около десет метра височина.

Съдейки по недовършената веранда на главната къща, тя реши, че Питър е бил доста зает. Явно личеше, че постройката наскоро е била подготвена за зимата. Бяха сложени двойни прозорци, от които все още се носеше наситена миризма на маджун и смола. Алекс надуши и сравнително прясна изолация зад стената долу и остатъчен дъх на боя. Имаше и печка на дърва, която беше толкова нова, че къщата миришеше на обгорен чугун. Тя отопляваше сградата до голяма степен. (Беше чист късмет, че я имаше. Разполагаха и с две камини - едната горе, едната долу, но и двете бяха много стари, огнищата им бяха почернели и напукани. Вкусът на креозот² по езика ѝ беше толкова силен, че можеше да се обзаложи, че дори със секач нямаше да може да откърти всички налепи от комина. Цяло чудо беше, че никой не го беше подпалил и не беше изгоряла цялата кьша.)

„Ходил е в колеж, изучавал е генетика и еволюция, а също и история.“ Може би това е бил смисълът на тази къща. Питър явно е имал изцяло друг живот. Той може би си е представял накрая да живее тук целогодишно.

Зад гърба си чу как Дарт внезапно се наежи, а миризмата му премина от шипящо изгнило в начумерена смрад. Въпреки това по устните ѝ пропълзя усмивка. Знаеше какво го тормози. Дарт може да беше като вол, но мехурът му бе с размер на орех. Може би това обясняваше защо тъкмо той бе натоварен с ролята на бавачката. Човек, който трябваше да ходи по нужда на всеки няколко километра, можеше да е истинско бреме. За нея честата нужда на Дарт да пишка не беше проблем, въпреки че той имаше навика да си върши работата на практика върху нея, което не само беше твърде много информация, но и я дразнеше. Искаш зайците да стоят настрана? Пишкай върху примката! Идиот!

Изкушаваше се да побърза, но си помисли: „О, майната му! Не прибързвай! Тук има нещо, нещо важно“.

Докато приближаваше бюрото, проблесна втори спомен. Том с блестящи от треската очи, бедрото му лъщи, опънато от инфекцията. Но защо? Химическа лаборатория и Том.

„Защото трябваше да стерилизирам ножа, преди да срежа.“ Това беше. Миризма на запалени кибритени клечки, на кремък върху огниво. Имаше ли кибрит в чекмеджетата? Не, миризмата беше твърде силна. Барут?

„Или пистолет. - Опитвайки се да преглътне възела в гърлото си, тя се наведе малко по-близо, отвори уста и вкуси въздуха. - Не се надявай много! Може би не е това.“ Но тук миризмата беше по-силна и идваше от долното чекмедже на това бюро.

И? Ако беше пистолет, тогава какво? Не можеше да го промъкне покрай Дарт. „Освен ако не го застрелям. Но трябва да е зареден, а няма начин да проверя. Може дори да гръмне в ръката ми, ако е стар и мръсен или ако механизмът му е замръзнал.“

Но Дарт трябваше да пишка. Тя плъзна очи в кос поглед. Момчето подскачаше в танца „умирам да пикая“. „Умори го! Когато започне, ще имаш шанс.“

Бавно, колкото можеше, тя дръпна горното чекмедже. Дървото се беше издуло и се съпротивляваше, но все пак отстъпваше със сърдит писък. От тежестта му и от глухия звук на дърво, триещо се в дърво, можеше да познае, че е празно. Във второто имаше два чифта мъжко бельо и три чифта чорапи на топка.

Докато затваряше второто чекмедже, Дарт не издържа и се стрелна извън къщата за лодки. В следващия момент тя го видя да тича към дока. „Е, и това е начин да се стопи дупка за риболов.“ Без да губи и секунда повече, тя се наведе и напъна последното чекмедже. Не- отзивчивото дърво се запъна в металния плъзгач. „Хайде! Не проваляй това! - Рискувайки едно бързо надникване покрай бюрото, тя видя Дарт да сваля ръкавиците си със зъби. - Минута и половина максимум.“ Смазвайки нетърпението си, тя с мъка затвори чекмеджето, а после бавно го издърпа обратно.

Този път то съдейства. „По дяволите!“ Два чифта джинси, два чифта панталони с джобове. Миризмата на изгорял магнезий беше все още силна, но тя нямаше как да прерови всеки джоб, преди Дарт да се върне.

-      Хайде! - Алекс пъхна ръка под джинсите. - Моля те, боже, просто ми... - Тя ахна, когато пръстите ѝ се свиха около гладък метал. - Няма начин! - каза. - Няма начин това да е...

Но беше.

Пистолет.

¹ Игра на карти за двама или повече играчи, при която резултатите се отбелязват на специална дъска. - Б.пр.

² Най-често безцветна маслена запалима течност, извличана от катран посредством дестилация. - Б.ред.

60

-      Пени е убила някого? - Крис усети как челюстта му пада. - Кога? Кого?

-      Е, по-скоро стана причина тя да умре. Преди около две години и половина. - С изморена въздишка Хана се отпусна обратно на стола си. - Дълга история.

Преди две години и половина той беше втора година в гимназията. Саймън трябва да е бил на шестнайсет. Исак Хьнтър беше казал, че Пени е година по-млада от Саймън.

-      Дай ми кратката версия! В Рул ли си израснала, или си амиш, или...

-      Бях. Напуснах преди години. - Тя сви рамене. - Исках повече. Училище, образование отвъд осми клас. С Питър се запознахме в Хотън, когато бях първа година в Технологическия в Мичиган. Той вече беше последна.

-      Питър е ходил в колеж? - Той примигна от изненада. - Винаги съм мислел, че е бил заместник-шериф, откакто е завършил гимназия или нещо такова.

-      Едва ли. Беше технически асистент за моя първокурсен семинар по сравнителна зоология, ръководеше лабораторията. Приятен човек. - Устата ѝ се изви в почти тъжна усмивка. - Много убедителен, с мнение по всичко. Имаше едно кафене на една или две преки от реката - „Сайберия“. Питър ме води там на няколко пъти след лабораторията. Взимахме си кафе и седяхме пред библиотеката до канала Кийуинау.

Кийуинау. Крис имаше бегла представа, че това е някъде далеч на север и на изток.

-      Никога не съм бил извън Мертън, докато не отидох в Рул.

-      О, Кийуинау е много красив. Има мост между Хотън и Хенкок. Хенкок е много по-малък град на Бакърения остров, точно отсреща през канала. След като го подминеш, на острова няма буквално нищо друго чак до Горното езеро, освен ферми и игрища за голф, а после пристанището на самия му край. Понякога мисля за него. Мисля, че може да се устроя там. - Изражението ѝ стана замечтано. - Да нападна университетската библиотека, после да мина покрай Хенкок, да намеря приятна изолирана ферма до езерото. Да ловя риба, да отглеждам посеви, да чета книги. Би било добре.

Звучеше като нещо, на което той би се наслаждавал.

-      Може би трябва да го направиш.

-      Е, не мога да го направя сама, от една страна, а и трябва да стигна дотам, от друга. А също така и да се надявам, че всички тези човекоядци са се изнесли от града. - Тя още веднъж сви рамене. - Както и да е. Питър наистина обичаше училището. Голямата му страст беше остров Роял. Непрекъснато говорехме какво трябва да направят за вълците.

-      Вълци? Остров Роял? - беше като да слуша някой да му разказва приказка на чужд език. - Къде е това?

-      В Горното езеро. Национален парк е, но почти никой не ходи там. Трудно се стига. На този остров правеха петдесетгодишно проучване върху популациите на вълци и лосове.

-      Така ли? - Почувства се невероятно тъп. - Защо?

Тя го погледна.

- Роял е остров, но на него има вълци и лосове. Как са стигнали там?

-      С плуване?

-      Само лосовете. Вълците не могат да плуват толкова надалеч. Водещите учени се събраха в университета в Хотън. Решиха, че вълците са преминали по ледени мостове много отдавна, но вследствие на промените в климата между острова и сушата не е имало стабилна връзка от средата на осемдесетте. Така че вълците са заседнали. Популацията им намалява през последните десет години. Преди светът да изпадне в мрак, бяха останали около девет вълка. Само два бяха женски. През летата Питър работеше на място. Упояваше вълци, събираше образци, слагаше им нашийници, намираше трупове на лосове. Беше много страстен, смяташе, че вината за сьсипването на околната среда е наша. Мисля, че ако беше открил начин да промъкне вълци на острова, щеше да го направи. Това е достойно за възхищение.

-      Предполагам. - Крис усети гадно бодване на завист. Ако светът не се беше разпаднал, може би и той щеше да посещава лекции и да спори по етични проблеми на чаша кафе. - Как всичко това се свързва с Пени?

-      Заради едно наистина лошо решение, което Питър взе. Островът е много изолиран и отдалечен. Или трябва да пътуваш от пет до седем часа с ферибот, или да летиш с хидроплан, или да си със собствена лодка. Питър имаше една стара лодка с корпус от фибростъкло, която беше поправил. Беше като лодката на Куинт в „Челюсти“: кабина, машинно, камбуз. Мястото под носа бе превърнал в спално помещение. През пролетната ваканция на последната си година той предложи на група приятели да ги заведе на острова. Само че паркът официално отваряше в средата на април, а това се случи в средата на март. Може сериозно да загазиш, ако те хванат, но Питър знаеше един залив, в който да се промъкне, в северния край, близо до Канада. Реших, че малко зимно лагеруване, малко туризъм и возене на лодка ще бъде за- бавно. Дванайсет души се натъпкахме на старата лодка, включително Пени - тя направи пауза - и Саймън. Той и Питър бяха приятели тогава. А мисля, че дядовците им се надяваха Саймън и Пени да се сближат.

Това също беше точно както Исак го беше описал.

-      Не стана ли така?

-      Не усетих такава вибрация. Саймън каза, че винаги е мислил, че трябва да се грижи за нея така, както Питър за него.

Интересно. Точно колко близки са били Хана и Саймън?

-      Как се чувстваше Пени?

-      Ами, с нея никога не се - тя сложи кавички с пръсти - сближихме. Тя беше почти на петнайсет и все още доста млада в много отношения. Питър беше предубеден за нея. Направо я обожаваше. Но тя вече създаваше много проблеми. Виждаше се по начина, по който се увисваше на някои от приятелите на Питър от колежа. А беше - сивите ѝ очи се плъзнаха настрани - пролетната ваканция.

Значи много алкохол.

-      Какво стана?

-      Всички се напиха - каза тя просто. - Всички освен Саймън. Дори тогава той беше много внимателно, много усамотено дете. Като първокурсничка не познавах приятелите на Питър много добре, затова със Саймън се сдружихме. Говорехме за колежа, за неговите интереси, за това какво правя аз. И така, ето ни и нас насред Горното езеро. Никой не носеше спасителна жилетка. Беше март и времето беше вледеняващо. Водата беше четири градуса. Питър беше напълно пиян, с бира в едната ръка или шот и гълташе здраво. Хората се мотаеха наоколо. Една група бяха долу, някои се натискаха на койките... - Тя подчерта изречението с вдигната вежда. - И Пени също с едно момче. Мисля, че Саймън я беше изпуснал от поглед. Ако знаеше, щеше да я е измъкнал, но предполагам, че беше малко разсеян да говори с мен и да държи под око Питър.

Крис все още не разбираше къде води това или как заради Пени е умряло момиче.

-      И какво стана?

-      Пени подпали лодката - каза тя.

61

Това не беше обикновен пистолет. Алекс го разбра в момента, в който видя стоманената цев на панти и пластмасова дръжка с патрон с размера на гилза дванайсети калибър.

„Сигнален пистолет.“ Беше виждала само един през живота си, когато с родителите ѝ бяха взели движещия се на въглища ферибот, който пухтеше между Лъдингтън, Мичиган и Манитоуок, Уисконсин. Капитанът ѝ показа своя сигнален пистолет, когато ги разведе из кабината. Той беше от оранжева пластмаса. Този тук беше метален и изглеждаше стар и очукан.

Тя освободи предпазителя с палец и отвори оръжието по начин, по който би го направила с пушка. В цевта имаше подвижна метална втулка. Отваряйки пистолета, тя изтръска патрона. Главата беше месингова, патронът - червен, с отпечатан в черно надпис: ВАМ-РМ 1-060-062. Под него беше изписана думата Kaliber, а после и цифри: 12/70. На гърба също в черно пишеше: SIGNALPATRONEN.

Нямаше как да го изостави.

-      И къде си, Дарт? - Сърцето и се сви неприятно, когато надзърна зад бюрото точно навреме, за да види как пазачът ѝ си закопчава ципа. „По дяволите!“

Панталоните ѝ не бяха съвсем тесни, но някой можеше да забележи издутия джоб. Тя пъхна патрона в дулото и бързо натъпка сигналния пистолет на кръста, под суичъра и под фланелата, после бухна парката си.

„Ти си луда, откачила си! Веднъж да гръмне този пистолет и си мъртва.“ Беше готова да се изправи пред отвореното чекмедже, но се поколеба, вниманието ѝ все още беше приковано от странната болнична миризма. „Има още нещо тук.“ Взирайки се в дъното на чекмеджето, окото ѝ се спря на пухкаво, пернато червено петно. Тя протегна бързо ръка и дланта ѝ се сви около много тънка пластмасова тръба, която беше твърде тясна и твърде дълга, за да е резервен патрон за сигналния пистолет.

За осемте секунди преди Дарт да изтрополи до вратата, тя имаше достатъчно време да помисли колко странно беше да намери сигнален пистолет под купчина джинси. Въпреки че можеше да го разбере. Това беше къща за лодки. Когато си на плавателен съд и ти трябва помощ пускаш сигнална ракета, фактът, че нямаше лодка, беше малко странен. Мястото на пистолета не беше ли там, където може евентуално да ти потрябва и да го използваш? Защо да го криеш?

А ето ти и нова загадка, затрупана под обвивки точно като сигналния пистолет - обикновен болничен предмет на необикновено място.

Докато се взираше, можеше единствено да помисли: „Питър, какво, по дяволите?“.

Защото това, което държеше в ръка, беше пълна с течност спринцовка.

62

След като чу историята на Хана, Крис беше доста изненадан, че някой се е измъкнал от лодката жив. Непромокаемият корпус от фибростъкло значел, че дървото отдолу било сухо като борина. Пожар, който само чакал да избухне.

По това време Хана била на палубата, подпряна на кабината, очите ѝ били затворени от замайването в главата и надигането в стомаха.

-      Беше толкова студено, че посинявах.

Тя лежала там, треперейки, докато Саймън не свалил якето си и не го обвил около раменете и. „Не искам да измръзнеш до смърт“ - това си спомняше, че бил казал. Тъкмо отворила уста да му благодари, когато се чуло едно огромно „бам“ и нещо горещо и бяло внезапно се изстреляло през корпуса на няма и метър от лицето ѝ.

След това спомените на Хана бяха хаотична мъгла: пищящи деца, бягащи панически от долу, пламъци, които изригвали първо от носа, а после от отвора на палубата, лодката започнала да поема вода, електричеството спряло секунда след като Питър, изтрезняващ бързо, изпратил сигнал за помощ. Имало малък сал, но той бил предназначен за осем, не за дванайсет души. След като Саймън и Питър пуснали сала във водата, успокоявайки хората достатъчно, за да не го обърнат, започнал нов кошмар, особено когато лодката на Питър взела да потъва.

-      Още не беше тъмно, но водата беше толкова черна, че Питър използва фенерче. Лодката се пълнеше и обръщаше доста бързо. Веднъж попаднал във водата, не можеше да видиш, нямаше представа къде е горе. Не мисля, че той или Саймън бяха разбрали, че Пени и другото дете ги нямаше, докато не ни преброиха - каза Хана. Дотогава огънят бил спрял, но лодката била изчезнала.

Питър и Саймън - и двамата обезумели - скочили от сала и заплували обратно към мястото, където била потънала лодката. Какво станало после, е... „малко мъгляво“, както обясни Хана. По-късно Питър казал на Брегова охрана, че той и Саймън се гмурнали на пет-шест метра, промъкнали се през това, което било останало от отвора на палубата, и влезли в обгорелите останки от машинното отделение. Останалият въздушен джоб бил малък, не повече от петнайсетсантиметрова пролука. Вдървена от студ и почти изтощена, Пени плувала права, а водата била до брадичката ѝ. Другото хлапе - местно момиче, което не познавал никой освен момчето, довело я на лодката - било вече мъртво.

-      Питър им каза, че другото момиче трябва да се е било закачило за нещо, което го е задържало под водата - продължи Хана. - Саймън твърдеше същото.

-      Коя е била тя? Момичето, което е умряло?

-      Аманда... Питърсън. Не, Педерсън. - Тя направи пауза. - Знаеш ли, помня, че по това време имаше едно нещо, което беше... странно. Веднага след като момчетата извадиха Пени на повърхността, Питър изкрещя на Саймън да се погрижи за нея и да не го следва, след което се гмурна обратно сам и го нямаше дълго време. Помислих, че се е удавил.

-      Защо това да е странно? - попита Крис. - Вероятно се е опитал да извади тялото на онова момиче.

-      Предполагам. - Приглаждайки назад косата си с една ръка, Хана се надигна да си тръгне. - Може би трябваше да си там, но знам, че нещо се е случило там долу на лодката. Просто не знам какво.

-      Защо мислиш така?

-      Защото Питър не се върна в училище - каза тя, - а шест месеца по-късно Саймън се опита да се самоубие.

63

Цопвайки на последното стъпало на къщата за лодки, Алекс реши да открадне няколко минути, за да се държи като идиот насаме. Пуф-пафкайки напред като малък астматичен локомотив, Дарт вече беше на средата на пътя към къщата. Или може би я предизвикваше да избяга, за да може първо да стреля, после да яде и накрая да задава въпроси.

„Изгубила си си ума, скъпа.“ Тя подпря гръб на един чворест червен бор. Пистолетът притисна гръбнака ѝ. Беше сложила капачка на спринцовката и я беше пъхнала в десния джоб на панталона си. Какво си мислеше? Вълка винаги спеше наблизо. А ако подушеше този пистолет? Тя потъваше.

Дотук всичките ѝ велики схеми бяха въздушни кули на едно твърде смело бягство. Но сега имаше истинско оръжие. Две, ако броеше ножа танто. (Не беше сигурна за странната спринцовка. Колкото повече мислеше за онова пернато нещо, толкова повече си представяше стрели. Беше ли нещо като стреличка за дартс?) Но без глупости този път. Трябваше да го приложи правилно: да заслепи някого, да подпали двама-трима Променени, можеше да задигне няколко пушки, да си намери истински пистолет. Колкото до това, можеше да застреля Дарт още тогава и там. Разбира се, дванайсеткалибров патрон в малък пистолет сигурно щеше да е шумен. Но все пак тя можеше да грабне пушката му и да офейка, преди някой да разбере какво става. Ако наистина искаше да хвърли прът в спиците. Да подпали къщата. Бутилките с пропан, които беше намерила, в комбинация със сухите като пуканки и богати на смола борове сигурно щяха да хвърлят много искри. Какво да не му харесваш?

„И какво ми става? Вълка не е тук. - Значи не ставаше въпрос дали може да го нарани, или убие. Но ако някой останеше, можеше да си го изкара на Вълка. Щеше да е за негова сметка. - И какво?“

Уморена от безкрайното безсмислено усилие, тя бръкна в парката, извади десертчето и вдиша спомени. „Скачай, скъпа!“

-      Сьгласна съм, тате. - Тя плъзна още една хапка на езика си. - Наслаждавай се!

Защо да ѝ пука за Вълка? Колко дълго трябваше да му е благодарна? Той не беше Крис. Започваше да мисли като онези жертви на отвличане... Как беше? Стокхолмски синдром? „Съчувствие към дявола по-вероятно. - Захапа кокос между зъбите си. - Какво е това? Целунах зомби и ти хареса? Той изяде част от рамото ти, за бога! И какво като те защитава сега? Той те постави в тази позиция...“ Внезапно замръзна. „Здравей!“ Тази позната и все пак много странна миризма - вълк и не-вълк - беше много близо, много по-близо, отколкото някога преди. Право отпред, всъщност на практика в скута ѝ. „О, мамка му!“ Дали беше надушило лесна плячка? Тя беше тук, сама, на открито. На каквато и помощ да можеше да разчита - „Ха!“ - беше твърде далеч, за да е от значение, ако Дарт изобщо си дадеше труд.

„Просто бъди спокойна!“ Миризмата не беше се задълбочила до „и какви големи зъби имаш“, но тя усещаше как сърцето ѝ препуска в спазматичен галоп. Алекс извърна очи, насочвайки поглед от заснежената поляна към по-наситеното зелено на гората и към заслона от ниски кедри. То беше там - толкова перфектно неподвижно, че ако не беше миризмата му, тя никога нямаше да знае къде да гледа.

„Какво - помисли тя - си ти?“

64

„Сигнален пистолет? - Крис разтри болезнените си слепоочия и се остави да потъне още по-дълбоко в леглото. - Какво, по дяволите, е мислила Пени?“

Беше отново сам, Хана го беше заключила преди почти половин час, ако се съдеше по стария часовник. Можеше да я чуе как се движи из кухнята долу, долавяше тракането на чинии и звънтенето на стъкло, докато тя приготвяше храна, която да занесе на Исак в кошарата за агнене. Неговият обяд още чакаше. Може би трябваше да яде, но перспективата да се измъкне от леглото го накара да изстене и да дръпне възглавница върху очите си, за да се скрие от ярката следобедна светлина. След две седмици, прекарани в сънуване, би помислил, че никога няма да поиска да легне отново. И все пак дълбокото изтощение беше твърде мощно, за да бъде пренебрегнато, леглото изглеждаше приканващо... а на него му трябваше време, за да смели всичко това.

След като изгоряла бързо и жарко, лодката на Питър потънала бързо във водата на повече от сто и петдесет метра. Нито съдът, нито момичето били извадени и така те се присъединили към боклука от останки на дъното на най-голямото и най-дълбокото от Големите езера. Което значеше, че показанията на Питър за пожар в машинното отделение, запален от електрическа искра, никога нямаше да бъдат проверени. Според Хана Бреговата охрана, а после и полицията ги разпитвали, но не стигнали доникъде. Саймън бил единственият свидетел, който бил трезвен по време на инцидента, и той подкрепил Питър.

-      Знам какво видях - казала бе Хана. - Но всичко стана толкова бързо, че си мислех, че може да греша. Не знаех дори, че пистолетът е бил сигнален, докато Саймън не ми каза. Можеш ли да повярваш, че Пени го беше запазила? След като стреляла с него, тя натъпкала всичко в джобовете си.

Отдолу се чу заглушено тупване на врата - Хана отиваше в кошарата. Настъпи тишина. Часовникът отброяваше секундите.

Беше мистерия защо Хана е поддържала контакт със Саймън. Единственото, което тя каза, беше: „Сближихме се“. Дори така опитът за самоубийство на Саймън беше шок. Но Крис го виждаше. Можеше да разбере импулса.

„Баща ти убива приятелката си. - Крис притисна възглавницата към очите си. - Ти, малкото дете, му помагаш да скрие доказателството. Лъжеш полицията, защото татко ти казва, че това е единственият начин.“

Той помнеше и това. Баща му, вонящ на пиячка, а той подушваше мириса на кръв като куче. „Те ще ни разделят, момче. Ще те сложат в дом, където няма да има кой да дава и пукната пара за теб. Искаш ли да си в безопасност? Не искаш момчета и старци да правят мръсни неща с теб, нали? Искаш ли покрив над главата? Тогава трябва да кажеш това и да направиш така.“

-      Млъкни, татко! - промърмори Крис. - Не ставаше дума за мен. Винаги трябваше да предпазвам теб.

„И да пазиш тайни, докато се събудиш един ден и разбереш, че живееш с две чудовища, едното е лицето на баща ти, а нещото, изгниващо отвътре...“

-      Крис!

Звукът на името му беше нереален като чертичката на удивителен знак в края на изречение, което не си осъзнал, че си написал. Гласът беше кратък и остър - както и почукването на кокалчета по врата - и го измъкна от мислите му. Преди да може да отговори, той чу тропането на бравата.

-      Влез - каза, без да мърда от леглото. Вероятно Хана, върнала се от кошарата, идваше за съдовете му. Когато не чу пантите да се оплакват, почака един момент. - Хана?

Почукването дойде отново. Този път той хвърли възглавницата със стон.

-      Чакай! - викна, провесвайки стъпала към пода. Тогава си спомни: - Не мога да отключа от моята страна.

Хана каза нещо, което той не долови.

-      Какво? - попита той. Тя каза още нещо, но гласът ѝ беше глух. Чу се още едно тропане, последвано този път от стърженето на резе. Без да мисли много за това, той завъртя бравата и отвори вратата. - Съжалявам, бях...

Всичко в него - мозъкът му, дъхът и кръвта му, думкането на сърцето му - спря.

Там, със зеления шал все още увит около врата ѝ, беше Лена.

65

Алекс беше права. Беше вълк... и не беше. По-скоро беше нещо като мелез. Това животно беше много по-голямо дори от маламут, но без завъртяната опашка. Козината му беше почти бяла, с няколко ивици сиво. Формата на главата, муцуната и ушите му ѝ напомняха за Джет - черната немска овчарка на Крис, но по петната по лицето и маската приличаше на хъски.

Защо се показваше сега? Заради десерта ли? Мислело си е, че е предложение за храна? Вероятно, но миризмата му не беше правилна.

Както при вълка водач, миризмата на това животно не крещеше „глад“ или „опасност“. През задържалата се сладост на шоколад и кокос тя можеше да вкуси празнотата тук: само студен прах и сива пепел. Този вълчак беше сам и самотен.

„Но откъде дойде ти?“ Всъщност защо животното беше рискувало да я последва? Може би беше като при кучетата преди - те винаги гледаха да са близо до нея и да я защитават, ако има нужда.

Те се взряха един в друг. За разлика от Джет, очите на вълчака бяха наситени и смайващо златни. Едва след като сключиха погледи, тя си спомни, че беше опасно да гледаш в очите диво животно. И все пак, докато се гледаха, този самотен вкус отново се появи на езика ѝ, гърдите я заболяха. Беше минало много време, откакто беше виждала куче. Дори вълчак беше нещо по-нормално. Накара я да се почувства... човек.

Движейки се бавно, тя завъртя глава надясно. С изпъкнала като на неандерталец глава Дарт тъпчеше покрай верандата, отправил се към Бърт и Пени, които тъкмо излизаха от гората. От къдравия остър дъх във въздуха Алекс разбра, че са довлекли предимно сухи като пустиня борове, които тя - о, радост! - щеше да сортира после, защото тези хлапета просто не се научиха, че бор + огън = голяма беля. Но това значеше, че тя има още няколко минути.

Обърна се отново към животното.

-      Хей, момче, какво правиш? - попита тя меко, като знаеше, че не трябва да го прави. Това беше нещо жалко, чудато и сладко, което Ели би направила: „Хей, странно животно, ела ми дай бяс!“. Мисълта избута буца в гърлото ѝ. Имайки предвид интересния фетиш на Вълка, желанието ѝ да окуражава това животно да се задържи наоколо беше като смъртна присъда за него. Но внезапно закопня да го докосне. Просто да разроши с пръсти козината зад ушите му. Егоистично беше, знаеше го, но наистина, наистина имаше нужда от това.

-      Хей, момче, какво правиш? Крадеш ми храната ли? А? Няма нищо - прикотка го тя и видя как върхът на опашката му трепва напред-назад. „Успокой се, издишай! Отпусни се, за да може да се отпусне и то!“ - Но следващия път, мислиш ли, че можеш да ми оставиш малко...

Внезапен настоятелен тласък в ума, нещо като блъскане в центъра на мозъка ѝ. Секунда по-кьсно тя усети отместване, което беше като разгъване на ръце и крака, като завъртане на гигантска глава и оголване на зъби-игли. Като отваряне на жълти очи. „Какво, по дяволите?“ Умът ѝ затрептя, сякаш земята се преместваше под краката ѝ, а снегът беше готов да се издигне и да я помете. Задъхана, тя се дръпна настрани, като едва не падна по стълбите и почти не забеляза тихото странно тревожно излайване на вълчака.

Чудовището? Защо се събуждаше сега? „Не е заради Вълка.“ Нямаше начин да свикне с което и да е чудовище, но тя започваше да усеща разлика в това, което правеше нейното. Никога напълно заспало, то винаги виреше нос да подуши, когато Вълка беше наблизо. Това чувство беше близо до съня ѝ: огън и нужда. Желание. Чудовището се пресяга в любовна прегръдка, защото иска Вълка.

Но сега беше различно. „Като в нощта, когато Черната вдовица уби Джак, когато бях привлечена зад очите ѝ. Както когато Леопарда ме пожела в мината.“ И както когато само преди няколко дни Пъпчивия се опита да я убие. Това беше кръвожадност, убийствен бяс. Имаше нещо или някой, който притегляше чудовището, пресягаше се с ноктести ръце и го извличаше напред в...

... в ум, който не беше неин, зад чужди очи - „давай-давай, върви-върви“, - в тяло, което тя не познаваше - „давай-давай-давай“- и не беше сигурна, че принадлежеше на момиче. „Върви-върви, давай-давай“, тя/той/то се движеше в група с четирима други, които бяха също толкова бързи и тихи, и вървивървивърви: Червена буря, давайдавай през снега, през дървета, давайдавайдавай, водовъртеж който тя/той/то вижда през много очи. Отляво през пролуките в гората слънцето проблясва ярко. Taзи част от гората извива, следвайки широк откос покрай купа от ненабразден сняг. Oтзад, не много далеч, е онова, давайдавайвървивърви. Има и още едно, почти като брат, но все пак враг и то крещи: ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, ОСТАВИ МЕ...

Много далеч напред има още шестима и Червената буря ги подкарва, давайдавайдавай, вървивървивърви... а после това, което тя вижда, и мястото, на което е, се срива. Още едно потреперване и отместване. Внезапно тя отново скача и се плъзва зад очите на някой друг, който преследва трима. Главата на един от тях е с дива, неопитомена коса, другият е малък и болката му е зряла, ярка миризма. И има и трети, но той... то?... е трудно да се определи, няма нищо, което да изтъркаля в уста... освен давайдавайдавай, главата ѝ е червена буря, пълна с вървивървивървидавайдавайДАВАЙ...

66

Kpис yceти как умът му се опитва да се избута, да избяга. Но можеше само да гледа втренчено замръзнал. Вкаменен.

Лена беше като скелет, цялата остри ъгли и опъната кожа. Хлътнали в орбитите си, мрачните ѝ очи бяха зацапани с петна с цвета на старо кафе. С изключение на шала ѝ, дрехите ѝ бяха разкъсани, мръсни. Сплъстените ѝ с горски боклук гъсти коси бяха оплетени с мъртви листа и счупени клонки.

-      Лена! - името ѝ излезе като диво задавяне. Сърцето му внезапно подскочи в гръден кош, който, изглежда, беше твърде тесен за него, дробовете му бяха стиснати между железни стени. - К-кьде... К-как...

Тя не каза нищо и за част от секундата той помисли: „Тя не е истинска. Това е номер. Чувстваш се гузен, това е...

После очите му - единствената работеща част от него, както изглеждаше - се спряха на яркия шал с цвят на лайм. „О, боже! - Главата му се изду от ужас. - Последният път, когато видях този шал, беше в нощта, когато останахме в онова училище, когато дойдоха Променените.“ Крис беше откраднал шала на Лена и преднамерено го беше поставил в купчина тела. „Защото не бях сигурен какво ставаше с нея.“ Той си спомни как стомахът му се обърна, когато онова момче, един Променен, обви шала на Лена около врата си. Но сега тя си беше върнала шала, а това значеше...

-      Ч-ч-чакай! - опита се да отстъпи, но стъпалата му не помръднаха. - Л-лена...

Без никакъв звук тя тръгна към него, мъгла от ноктести ръце и зъ...

-      Не! - Размахвайки ръце, той скочи прав, мятайки се от леглото. Тупна на пода достатъчно силно, за да разтърси прозорците. Задъхан, се просна по гръб. Гърдите му бяха мокри, косата му бе прилепнала за черепа. - Спокойно, било е сън - каза той на тавана. Обърса студена пот от челото си. - Само сън.

Боже, но толкова истински - като кошмарите. Очите му се плъзнаха към будилника на нощното шкафче. Бяха минали едва пет минути. Чуваше се само тиктакането на часовника. Къщата беше мъртвешки тиха.

„Задрямал съм.“ Избута се да седне и се подпря на ръце.

-      Защо продължавам да те сънувам, Лена? - прошепна.

Това щеше да го изяде жив, ако не внимаваше. Стенейки, Крис се претърколи на ръце и колене, после сгъна крак, изправи се и се заклатушка към южния прозорец. Замръзналото езерце беше като златен овал. Дълъг правоъгълник от синьо-черна сянка, хвърлена от къщата, се протягаше към далечния обор. Кошарата беше празна, всички крави вероятно бяха вътре за следобедното доене.

-      Спри да се самосъжаляваш, Крис! Възползвай се, както направи с Алекс! Спри да се криеш! - каза той на стаята. Сложи длан на леденото стъкло. - За бога, вече не си на осем години. Кажи на Хана или на Исак за Лена и Алекс, но кажи на някого! Просто го направи! Ако разберат, разберат. Ако не...

Е, не биха го убили, за да се предпазят, нали? Челото му се набръчка от внезапно безпокойство. Не, това беше лудост. Той би ли го направил, ако ситуацията беше обратната?

-      Не - каза си. Би дал на човек като него припаси, после би вързал очите му, би го извел далеч, би му посочил правилната посока и би му пожелал късмет. Ако Хана и Джейдън бяха умни, щяха да се преместят и никога да не му дадат възможност да се върне по стъпките си. Да напуснат всичко, което бяха построили, щеше да е трудно, но те бяха силни, нали? Щяха да се справят.

При първа възможност трябваше да се махне. Нямаше какво повече да прави тук или да открива. Нямаше и армия от желаещи деца. Ако това беше планът на Джес, значи беше луда. Имаше само деца, опитващи се да оцеляват. Не можеше да ги принуди да се върнат, дори не би ги питал.

Колкото до останалото, до всички тези тайни - добре, той вече знаеше. Еха! И какво? Единственият въпрос, на който нямаше отговор, беше дали хората в Рул подозираха какво са забъркали Питър и Съветът и просто си държаха устите затворени. Наистина ли му пукаше дос- татъчно, за да рискува да се върне, за да премахне Зоната и да се справи със Съвета?

-      Може би.

Но не заради тях. „Хлапетата, които Питър и аз върнахме, те нямаха думата. Не можеш да ги оставиш да растат в сянката на това. Що за хора ще станат накрая?“ Той най-добре би трябвало да разбира какво е да растеш с призраци и кръв, която никога не се отмива.

Стомахът му избра този момент, за да измърмори - неуместен звук, който го накара да се засмее. Трябваше да яде. Това можеше да е последното му добро ядене за дълго време. Точно когато се обръщаше от прозореца, очите му засякоха много лека промяна в светлината, някакво мрачно промъкване в ъгъла на окото му. Той хвърли бърз, но внимателен поглед - повече по навик, отколкото по друга причина.

Две момчета - Крис реши, че това вероятно са Джейдън и Конър - бързаха през снега към обора. „О!“ - каза си и повече не се сети за тях, защото беше зает с мисли за храната и как да съобщи за Лена и Алекс, преди да се отправи обратно към Рул. На юг беше най-добре: права черта, която щеше да му отнеме не повече от четири дни пеша. Три, ако бързаше. Хьнтър беше казал, че са прибрали нещата на Нейтън. Късмет. Можеше да слуша радиото и да разбере как е най-добре да се вмъкне в селото, без да му отнесат главата.

Вареното беше ледено като камък, вкусният сос се беше стегнал на буци от картофи, моркови и еленско месо. Той натъпка една хапка. Месото имаше вкус на старо, беше вмирисано и жилаво. Вероятно беше от по-стар елен или Джейдън може би не го беше сварил веднага. Питър веднъж беше казал, че колкото по-дълго бяга един елен, след като е ранен, толкова повече се вмирисва месото му заради киселината, която се натрупва в...

-      Мускулите - каза Крис на глас над вареното. „Чакай малко! Какво видях току-що?“ Облегна се назад, внимателно постави лъжицата в купата и превъртя видяното от прозореца. Две момчета, отправили се към обора. И това беше проблем, защото? - Защото - преглътна той - те ловуваха.

„Значи, ако Джейдън и Конър са на лов и проверяват капаните...“

-      Къде е дивечът? - каза на стаята си. - Е, може да не са хванали нищо, нали? Всеки има лоши дни.

Но не беше ли казала Хана, че Джейдън никога не се връща, докато не хване нещо, че винаги си насилва късмета и това я плаши до смърт?

Тогава Крис осъзна какво не е видял.

-      О, мамка му! - Столът му се срина назад, когато Крис се стрелна обратно към прозореца. - Не само че нямат дивеч. Те нямат оръжия.

Момчетата вече бяха много по-близо до обора. Нямаше оръжия. Нямаше коне. Нямаше улов... но това беше, защото тези момчета бяха още на лов.

И вместо само двама Променени, сега... там имаше десет.

67

-      Върви, върви, върви! - Алекс можеше да се чуе, но гласът ѝ беше тъничък, Червената буря все още беше огромна в ума ѝ. - Давай, давай! - каза тя, думите падаха от езика ѝ незабелязани. - Давай, давай, давай! Вървете, вървете след тях! Вървете по-бързо, вървете...

Шок от болка пламна в дясното ѝ бедро. Сумтейки, тя изпусна дъх и в същото време усети как това, което беше сграбчило чудовището в главата ѝ, изведнъж го пусна. Погледна нагоре и видя Дарт, който тъкмо се приготвяше за още един ритник.

-      Спри, Дарт, спри! - каза тя, докато се изправяше с мъка на крака. - Ставам, ясно? - Но този път беше почти доволна да го види. „Боже, какво беше всичко това?“ Тя сложи разсеяно ръка върху сърбежа на горната си устна, после усети как мислите ѝ запъват, когато очите ѝ попаднаха първо на ръкавицата ѝ, а после отскочиха на стъпалото. Червени паяци бяха опръскали снега. „О, не!“ Буца натежа в гърдите ѝ. Последния път, когато беше текла кръв от носа ѝ, чудовището беше отхапало достатъчно пространство, за да удвои размера си. Може би Червената буря - давайдавайдавай - не беше друго, а чудовището, вече по-силно и по-голямо, раздиращо мозъка ѝ.

„Значи може би това се случи току-що. Чудовището явно вече се е развило до точка, в която може да прави това... това...“ Каквото се беше случило току-що. Тя дори не знаеше как би могла да го нарече.

Дарт я смуши отново - този път с дулото на пушката.

-      Да, да - каза Алекс, преглъщайки кръвта. Щом тя започна да стъпва бавно през просеката към алеята, Дарт отново мина напред и тя можеше да хвърли бърз поглед към групата ниски кедри. В началото помисли, че Вълчака го няма, но после го забеляза доста назад, почти скрит в гъстите сенки под един смърч. „И колко странно е това?“ Дарт, изглежда, не забеляза или не му пукаше за животното. Взимайки предвид труповете на вълците, стоящи като ритуални стражи пред къщата, и гуглата на Вълка, можеше да се предположи, че Дарт имаше достатъчно усет, за да разбере, че животното беше там. Освен ако това не беше чудат малък фетиш на Вълка, негов духовен водач или каквото там беше, с който Дарт и останалите се примиряваха.

Тя върна мислите си отново към това, което току-що беше преживяла. Как би го нарекла? Умствен скок? Или някой друг се беше отбил? И двете? „Мисли, Алекс! Как започна?“ Тя беше с Вълчака... но не, не беше съвсем точно. Умственият скок се беше случил, когато тя се беше отпуснала, за да придума животното да дойде по-близо. Беше свалила гарда и тогава или нейното чудовище беше излязло, или нещо - някой - го беше сграбчил. Какво точно значеше това?

Чудовището ѝ винаги се будеше, когато Вълка беше наоколо. Значи той може би се връщаше, а тя беше прихванала подсъзнателен полъх от него и не го беше забелязала наистина, нито му беше обърнала внимание, защото вече беше свикнала с Променените. Това беше възможно. Нямаше представа какъв можеше да е обхватът на нейното сетиво и вероятно зависеше от вятъра, който беше относително спокоен в момента. „Но Вълка може да е наблизо.“ С едно око върху Дарт тя се забави и изпробва въздуха, оставяйки го да забърше езика ѝ. Но всичко, което усети, беше мед от собствената ѝ кръв, бор, сняг, мимолетното суетене на вълчака. Но не и Вълка.

Добре, задраскай тази идея! „Освен ако Вълка се връща, а чудовището някак не го е разбрало.“ Да, но как би се получило? Може би по същия начин, по който получаваш предчувствие за някого и в този миг мобилният ти телефон звънва. Което би значело, че нейното чудовище се синхронизираше по някакъв странен начин с Вълка.

-      Е, скъпа, надявам се да не е това. - Дъхът ѝ излезе на кълбо пара, което ветрецът отнесе настрани. „Но какво видях? Какво беше това?“

Тя извърна поглед от къщата и се взря надолу по хълма към езерото. Просто не можеше да го напипа...

-      Чакай малко! - Алекс присви очи срещу жълтия блясък, отразяващ се от ненабраздения сняг върху замръзналата вода.

„Видях това. - Чувство на нереалност премина през нея. - Не е същата перспектива, но ако онова беше езерото...

-      По време на умствения скок видях езерото отляво. Това значи, че съм идвала от запад. - Очите ѝ се разшириха. „И видях три деца много напред, бягаха...“ - Не, това не е съвсем точно. Давай-давай-давай - прошепна тя, очите ѝ се насълзиха от светлината. - Върви-върви-върви! - Какво значеше това? - Обмисли го, Алекс, хайде!

Първо тя и чудовището бяха скочили - не, не, бяха издърпани - в някого, момче. Променен, чийто ум преливаше от целенасочената настойчивост и напрежение на гонитбата. Той беше с тази Червена буря, това „давай-давай, върви-върви“. Имаше и още някой, който крещеше: „Пуснете ме да вървя-вървя-вървя!“.

Но после перспективата ѝ се беше променила. „Скочих напред и в някой друг, друго момче.“ Чувството, което беше усетила тогава, също беше различно - не само това „давай-давай, върви-върви“, но усещане, че е подкарван, тикан след двама... не, трима други Променени по начин, по който старомодните каубои може би са подкарвали стадо говеда. Двама беше видяла доста ясно: онова дългуресто хлапе с дивата коса и по-ниското, по-малкото...

-      Боже мой! - Тя вдиша. „Алекс, идиотка такава! Това беше Марли, което значи, че по-малкото хлапе трябва да е било Ърни.“ - А това предполагаше, че онези другите Променени всичките гонят...

Следобедът се разби с изстрел.

68

-      Хана! - Kpис удари прозореца c юмрук. Долу на снега, вече много по-близо до обора, Променените се разделяха: петима отдясно, петима отляво. „Идват към тях от двете страни.“ Той отново удари дебелото двойно стъкло. - Хана! Хана!

„Тъп и безполезен, какво правиш?“ Трябваше да се измъкне от стаята. Пръстите му опипваха непохватно резето на прозореца, но то не се помръдна, а секунда по-късно, когато видя отвора за ключа, разбра защо.

-      Ключалка? - Който и да бе направил тази стая, наистина не искаше никой да се измъкне навън. Значи или трябваше да разбие прозореца и да се спусне по дървената рамка, или да изкърти вратата. Нито една от двете възможности не беше добра, но с прозореца щеше да се справи по-бързо.

Крис грабна краката на стола, замахна и се завъртя. Усети удара в китките си, когато високата права облегалка халоса прозореца, преди да отскочи. Стъклото се набразди със сребърна плетеница от пукнатини, напомняща паяжина на откачен паяк. Изрева от безсилие и замахна отново. Този път стъклата се разбиха с ужасен трясък, а облегалката се строши. Той дръпна платнените салфетки, които Хана беше използвала, за да покрие храната му, уви юмруците си в тях, избута висящите парчета стъкло от рамката и изкрещя:

-      Хана! Хана, внимавай! Внимавай! Исак! Исак!

През снега видя как стабилният смъртоносен поток от Променени внезапно се закова на място. Бяха твърде далеч от него, за да различи лица, но видя, когато се извърнаха, за да погледнат назад към къщата. Добре, добре. Беше ги забавил поне за секунда. Сви ръце на фуния и завика:

-      Хана! Хан...

Западната врата на обора внезапно се отвори. Показа се глава: бяла пяна над широки рамене.

-      Исак! - извика Крис. - Барикадирайте вратите! Има десет! Има десет!.

Главата на стареца се дръпна рязко назад, а вратата на обора се хлопна толкова здраво, че Крис чу слабото плясване, а после и неговото ехо. ,Добре.“ Беше ги предупредил. Сега да им помогне. Пресече стаята и се поколеба, докато проучваше касата на вратата и ключалката. „Боже, секретна? - Все едно. - Просто го направи!“ Дръпна се назад, насочи дясното си рамо, хвана дясната си ръка с лявата и нападна. Удари вратата достатъчно силно, за да усети сблъсъка в зъбите си. Рамото му изрева от болка. Вратата, която беше от солиден дъб и доста плътна, потрепери, но нямаше и една отчупена треска или пукнатина в дървото. Крис удари втори и трети път, а през зъбите му изскочи сумтене. На четвъртия път ревът в рамото му беше вече крясък, но вратата все още се държеше здраво.

-      Проклятие!

Студен въздух нахлу през натрошения прозорец. Запъхтяният му дъх излизаше на струйка, когато постави юмруци на хълбоците си и се опита да мисли през болката в рамото си. „Може би все пак трябваше да се смъкна през прозореца.“ Тогава забеляза това, което трябваше да види още в началото. Вратата се заключваше отвън, но се отваряше навътре.

-      Панти. - Завъртя се обратно към масата. Хана не му беше дала нож или вилица, но... - Няма лъжица - каза той замаяно, но в същия момент я помете с една от книгите на Хана. Лъжицата беше от тежка неръждаема стомана и би се счупила, преди да се огъне. Крис вклини дръжката под главата на оста на пантата и удари с книгата. За негова изненада, оста издаде металическо свистене само след няколко удара и изскочи един сантиметър. - Хайде, хайде!

През счупения прозорец дойде непогрешимото пукане на огнестрелно оръжие. Той замръзна с думкащо сърце. Още един изстрел. Далечно мучене на добитък и цвилене на коне.

„Мамка му!“

-      Трябва да се измъкна - каза той и използва пръстите си, за да доизмъкне оста. Пантата се раздвои и той вече виждаше процепа между горната част на вратата и рамката. „Още малко и после мога просто да я отскубна.“

Той клекна, подпря рамо на рамката и наби вече нащърбената дръжка под главата на средната панта. Този път имаше повече съпротива заради тежестта на вратата. Лявата длан го болеше от здравата хватка около лъжицата, дясната му китка пулсираше. Лъжицата беше пробила, а после изрязала полумесец в корицата на книгата и на почти сантиметър навътре в страниците. „Слава богу, че не беше с меки корици!“ Крис се зачуди дали не става малко истеричен. Още свистене и заглушено пукане от изстрели и той започна да говори на оста:

-      Пусни, пусни, пусни...

Оста се изстреля от средната панта и издрънча в тавана. Крис натъпка лъжицата в задния си джоб, захвърли книгата настрани, обви длани около ръба на вратата и напъна с цялата си тежест. Долната панта нададе дълъг висок писък, преди да поддаде съвсем внезапно. Той изблъска вратата настрани и нахлу в коридора.

Стаята му беше в единия край. Имаше две врати отдясно, една отляво, а малко след тях къс парапет бележеше началото на стълбището. Завъртя се около колоната и изтрополи надолу. През матовото стъкло от прозорците от двете страни на предната врата можеше да види огромна веранда, за която не знаеше, че е там, защото стаята му беше в задната част на къщата. Отляво имаше огромна предна стая с няколко дълги пейки, която приличаше на нещо като стая за срещи. Забеляза летяща врата в далечния край. В къщата на Джес имаше съвсем същата между кухнята и гостната.

„Грабни нож! - Крис претича през предната стая и изблъска вратата с ръка. - Може би ръжена от печката.“

Кухнята беше в югоизточния край на къщата също като стаята на Крис и вече бе изпълнена със сенки. Право напред имаше осем стола, подредени около дългия овал на дървена маса със светлосиня покривка, подредена за хранене - вероятно за късна вечеря на Джейдън и Конър. Старомоден газов фенер с орнаменти, абажур от матирано стъкло и зелена основа стоеше в центъра. Отдясно имаше черна чугунена готварска печка върху каре от издигнати червени блокчета с кутия дъбови цепеници, кофа за пепел, четка и лопатка. Върху печката димеше гърне. Три железни тенджери и два големи тигана висяха на куки от тавана. Зад кухненската маса имаше дъбови шкафове. Една дъска за кьлцане беше настръхнала от ножове. Пътят навън беше през врата с басмено перде на цветя вляво от старомоден хладилник.

После осъзна това, което не беше част от общата картина преди част от секундата - стаята не беше приятно затоплена, но не беше и ледена. В нея все още се усещаше полъх студен въздух, сякаш някой току-що беше излязъл...

Или влязъл.

В същия момент забеляза как пердето на онази кухненска врата... все още се люлее. Не много, но достатъчно.

И тогава му просветна. Кухнята беше точно под неговата стая. Когато Хана работеше тук, той я чуваше. Значи когато беше изкрещял предупреждението си, беше показал на Променените точно къде е, в кой ъгъл на къщата трябва да започнат да търсят.

Тихо влачене.

Точно зад него.

69

„Пушка. - Алекс го разбра по отчетливото изпукване. - Близо, идва от запад.“ Преди да отмре първото ехо, тя вече бързаше нагоре по хълма.

-      Пени, влез в къщата, влез в къщата!

Миризмата се търкаляше от гората - не само познатите хладни сенки, но гранясалата смрад на отчаяние. „Вълка, достатъчно близо, за да го подуша вече.“ Беше в беда, може би ранен. Тя усети как се пресяга към него, преди да е осъзнала какво прави. Дълбоко в мозъка ѝ чудовището отново потръпна и се съживи, мислите ѝ се плъзнаха настрани. На мига беше и в своето тяло, и някъде другаде, виждаше през очите на Вълка. Остър вкус на страх в устата ѝ, кисела пот по гърдите. Отпред къщата изплуваше между дърветата, светлините примигваха по прозорците като маяци. Нещо тежко - сакът - се опитваше да се изплъзне от рамото ѝ...

„Само че не съм аз.“ Главата и беше огромна. Но всичко, което беше нейно, се усещаше далечно като виковете на Алиса, след като беше гризнала от онази торта „изяж ме“. Алекс беше тук и там, с Вълка.

Във въздуха изтрещяха още изстрели. Звукът я запрати обратно в собствената ѝ глава. „Отправят се право към нас. - Стомахът ѝ се стегна от ужас. - Мърдай, мърдай, мърдай!“

Алекс затича към къщата. Пени и Бърт тъкмо бяха влезли вътре, въпреки че Пени беше тромава, бавна. Дарт грабна ръката на момичето и го завлече вътре. Когато Алекс прелетя последните няколко стъпала, едрото момче стисна рамото ѝ с ръка колкото бут и я издърпа последните три метра. Тя изскимтя стреснато, докато профучаваше през прага, за да се срути на пода.

-      Чакай! - Изправяйки се, Алекс се вмъкна между вратата и касата, преди Дарт да може да я затръшне. Той може да не разбираше, но речта беше единственото, което тя имаше. Дори Дарт щеше да схване какво имаше предвид тя. - Почти са тук. Тези изстрели са отблизо. Дай на Вълка възможност! - Можеше да познае, че той не искаше да го направи, подуши го през порите му, но ръката му се отпусна.

„Минута, може би по-скоро трийсет секунди.“ Тя диво огледа стаята, опитвайки се да намери най-доброто прикритие. Голямата стая беше оскъдно обзаведена: камина и печка на дърва върху тухлена основа отляво, кожен диван и два тапицирани фотьойла върху овална черга в центъра, от които можеше да се наблюдава красивата гледка през големия панорамен прозорец. Недостатъчно, за да барикадират вратата, а да се опитват да се прикриват в тази огромна стая, щеше да бъде самоубийство. Този диван не би спрял и плюнка. С панорамния прозорец щяха да са като риби в аквариум.

Очите ѝ прелетяха покрай Пени, която се беше оттеглила зад дългия бар за закуска, върху който Алекс беше подредила лагерната печка, походния фенер и резервните кутии гориво. Момичето се беше ориентирало правилно. Кухнята беше пo-назад, а прозорецът над мивката им даваше път за измъкване. Ако прекатуреше хладилника, щеше да може да се прикрие там.

Второто най-добро място беше нагоре по стълбите крайно вдясно, които свършваха в отворен етаж, после къс коридор, по който имаше баня и две спални – една вдясно, една вляво. По-лесно за защита, но също толкова лесно можеше да попаднат в капан.

„Кухнята тогава. - Беше по-близо и на нея онзи заден прозорец ѝ харесваше все повече и повече. Без оръжие тя и без това не можеше да помага да отбраняват къщата. За кратък момент се зачуди защо би помогнала на тях все пак, а после помисли: - Имам по-добър шанс с Вълка, отколкото с хората, които го преследват.“

Профуча покрай Бърт, който стискаше дванайсеткалиброва пушка, но иначе беше закован за пода, и връхлетя в кухнята. Отляво стоеше стар хладилник: ретро модел в светлосиньо и бяло с хромирана дръжка. Вече беше търсила в него и беше открила само четири отровни яйца и някакъв сиво-зелен мъх, чийто буркан твърдеше, че някога е бил майонеза. Алекс се сви в процепа между стената и хладилника, подпря гръб, подви колене, заби крака и бутна силно. Той се наклони, после се олюля и се тръшна гръмовно. От металните му вътрешности се чу разбиване на стъкло и звън на рафтове, секунда по-късно се понесе за- душливата фекална миризма на плесен и лепкаво умряло пиле.

-      Пени, насам! - Скачайки към бара за закуска, тя грабна китката на момичето. То хлъцна стреснато и се опита да се отскубне. - Престани! - изрече Алекс задъхано и затегли мятащата се Пени по начин, по който би го направила с упорито дете. - Искаш ли да те застрелят? Скрий се зад хладилника! Скрий...

От другия край на стаята долетя писък на панти. Марли влетя през предната врата във вихър от мразовит въздух и плитки. Завъртя се, подпря пушката на рамо и пусна един изстрел, Дарт също отвърна на пукането на другите оръжия.

„Вълка, къде е Вълка?“

-      Залегни! - Алекс изблъска Пени зад хладилника и пропълзя в голямата стая. Чу звучно „пльок“, когато един куршум се заби в тежката дървена врата и откърти трески. - Марли! Къде е...?

Секунда по-кьсно, за свой ужас, получи отговор, когато момчетата се качиха, блъскайки се, по стъпалата. Издут сак висеше от лявото рамо на Вълка. Дясната му ръка беше обвита около Ърни. Докато двамата се олюляваха вътре през нов залп и бръмченето на куршуми над главите си, тя можа да ги огледа добре. Лицето на Вълка беше по-бледо от избелен лен.

И покрито е кръв.

70

Крис не се обърна. Дори не мислеше. Може би умът му вече беше пресметнал възможностите и беше осъзнал, че да се обърне към това, което беше отзад, щеше да е само загуба на време... или щеше да го накара да замръзне.

Извъртя се надясно. Откъм лявото си ухо чу бързо вдишване, внезапно тупване на ботуш, усети нешо да се втурва отстрани. Една ръка забърса косата му. Крис приклекна и дръпна първия стол, който му попадна, като го катурна, без да се обръща назад. Чу тропането на дърво по пода, а после запъбането на ботуши, когато нещото отзад се препъна в стола. Но който и да беше, каквото и да беше, не падна. Секунда по-късно огромна ръка се протегна към врата му, сграбчи яката на ризата и опънатото копринено термобельо отдолу и усука.

Внезапно дъхът на Крис спря. Сърцето му започна да блъска тежко и пред очите му почервеня първо от паника, а след това от липса на въздух. Мятайки се като риба, безнадеждно закачена на въдица, от която не може да се освободи, той вдигна ръце, но термобельото беше толкова стегнато, че не можа да провре пръстите си. Памучната риза се разпра, копчетата изхвръкнаха, тропайки по пода като подскачащи бобчета. Но здравата копринена тъкан само стана по-опъната и по-стегната. Нещото, което го беше хванало, сега го разтърсваше като марионетка. Крис чу, но глухо думкането на ботушите му, които се пързаляха по пода. Коленете му се огънаха. Той почувства, че пада, усети как челото му удря масата, когато се заби напред. Нещо, много неща, отскочиха към пода и се разбиха. Чинии, стъкло...? Крис не знаеше. Краката и бедрата му бяха на пода, но гърдите му - не. Дървото беше все още на петнайсет сантиметра от носа му, защото Промененият го държеше за този клуп от коприна, провесвайки главата и гърдите му, за да позволи на гравитацията да си свърши работата. Щеше да остави собственото тегло на Крис да го убие малко по малко. Това, което стана после, беше случайност.

Дясната ръка на Крис се сключи около нещо. Той отбеляза, че е остро и че е последният му шанс.

Пръстите му стиснаха тази кама от стъкло и той удари.

71

-      He! - Алекс се шмугна покрай Бърт и се пресегна към Вълка, докато Дарт и Марли затръшваха вратата.

Пръски кръв бяха боядисали лицето и ръцете на Вълка, както и вълчата кожа, закопчана около врата му. Издутият сак, който беше преметнал през рамо, беше пропит.

„Не! - За една секунда, един ужасяващ момент, глупавото ѝ глупаво сърце се обърна. - Не, не можеш да умреш, Вълк, не можеш да умреш!“

И тогава осъзна, че кръвта не беше негова.

Лицето на Ърни беше сиво, устните му - почернели. От двете страни на свинското носле малките му куршуменосиви очи се въртяха. Ръцете стискаха чорбестия му корем. От силната миризма на желязо и екскременти, която лъхна, когато Вълка отвори якето на момчето, тя доби доста добра представа за това точно колко зле беше.

Коремът на Ърни беше плувнал в кръв. Част от нея вече се беше съсирила на лигаво гроздово желе, но повечето още не беше засъхнала - очевидно беше прясна. Разкъсванията в коремната му област бяха парцаливи, неприятни и много дълбоки: зеещи рани, които започваха точно под последното ляво ребро, за да разсекат кожа, коремни мазнини и мускули. Синеещи торби от подобни на червеи вътрешности се издуваха от три от разкъсванията. Миризмата на фекалии беше задушаваща, плътна и гъста.

Оглеждайки бавно наранените органи, Алекс видя как те вече бяха започнали да се издуват и усети как възелът в стомаха и се опитва да си проправи път към гърлото ѝ.

„Вероятно първо са го закачили, после са разкъсали.“ Зъби и нокти, предположи тя, което значеше, че групата на Вълка се беше въвлякла в бой с онази глутница по петите им. Тя гледаше, докато струя кръв шурна в ярък нов фонтан. Засегната артерия със сигурност. Е, това хлапе нямаше нужда да се тревожи да не пипне инфекция от всички тези разкъсани вътрешности. Кухината на корема му се препълваше и устните му ставаха все по-бледи, докато артериите му се изпразваха. Студена пот овлажни лицето и врата му и момчето започна да потръпва от шока.

Очите ѝ проследиха издутия напоен с кръв сак. От миризмата можеше да прецени, че тялото вътре този път беше на мъж и имаше много кръв. Но нямаше вътрешности. Което беше сбъркано. От опит знаеше, че Вълка и екипът му харесваха черния дроб, обичаха сърцата, търпяха бъбреците и не им пукаше за шкембето. Освен това Вълка никога не колеше, нито забиваше зъбите си в плячката, докато той и хората му не се скриеха на безопасно място. Тя разбираше защо. Някога, в един друг живот, нейният баща винаги окачваше храната им нависоко, в меча торба, също както Вълка и хората му бяха подсигурили запасите си в онзи чувал. Когато си на лов, не искаш нежелани посетители да откраднат нещата ти. (Защо други Променени не се тълпяха в малкото скривалище на Вълка като мравки по разпиляна захар, Алекс не знаеше. А беше убедена, че са подушили месото. Тя със сигурност беше.)

Но тялото на мъжа в този сак беше на парчета и му липсваха няколко части. От друга страна, тук беше и Ърни, разкъсан на парченца, а имаше и други Променени, които искаха кръвта на Вълка.

-      Откраднали сте го от тях? Хванали са ви да крадете? - А тя се притесняваше да не е ранен!

Устните на Вълка бяха стиснати и пепеляви, но тъмните му очи - очите на Крис - бляскаха. Бърт, братът на Ърни, се суетеше през голямата стая. В едната му ръка беше помпата, а нейната медицинска раница се люлееше от другата. С ъгъла на окото си Алекс видя Дарт да се накланя от вратата и да се отправя към далечния край на стаята със странно присвиване. За част от секундата тя едва не извика: „Залегни, идиот!“. Дарт шеше да е толкова изкушаваща мишена, колкото метална патица на панаир. „Три изстрела и малката дама получава плюшено прасе.“ Вместо това тя грабна медицинската си раница от Бърт и извика:

-      Вълк, какво очакваш да направя? Не мога да поправя...

Панорамният прозорец избухна в огромен стъклен фонтан. Главата на Дарт беше там в един момент, а в следващия на мястото ѝ имаше червена мъгла. Ахвайки, Алекс се наведе бързо, когато стрелички от остро като бръснач стъкло профучаха над главата ѝ. Миг по-късно някой нададе задавен писък. Тя извърна глава и видя ръцете на Бърт да се стрелват към лицето му. Парче стъкло, дълго колкото кутрето ѝ, вибрираше от останките на лявото му око. Друга нащърбена кама се беше забила в меката част под челюстта му.

-      Бърт! - Ужасена, тя избута Вълка настрани, въпреки че последните останки от здрав разум протестираха: „Залегни! Остани долу!“. Тя се запъти към момчето. - Бърт, Бърт, не го докосвай, недей...

Той изпусна още един хълцащ писък... и пушката си.

Алекс видя бедствието да се развива на забавен каданс: струите от кръвта на Бърт се разбиха на отделни капки, стъклото проблесна и потрепера, дори помпата се движеше в странен танц. После времето забърза, окото на дулото гледаше право в нея и мозъкът ѝ пищеше: „Долу! Залегни!“.

Частица от секундата твърде късно.

Помпата удари, точно когато нещо се блъсна в нея и я повали. Вълка я покри, докато пушката изрева едно оглушително БУМ. Куршумът изсвистя над главата на Вълка, оставяйки диря от горещ месинг и изгорял барут, преди да се забие в стената с тежко „туп“. Още изстрели профучаха през разбития прозорец. Протягайки глава над рамото на Вълка, тя видя тялото на Бърт да трепти в спазматичен танц, после да пада по лице. Дори през заглушеното жужене в ушите си тя чу хрущенето, с което стъклената кама проби костта, а после и мозъка. Ръцете и краката на Бърт се протегнаха като на малко дете, което крещи от изненада, а после се отпуснаха.

На прозореца Марли скачаше нагоре-надолу и стреляше диво през перваза. С всичките „пук-пук“ от ответния огън и „плянк“, когато куршумите рикошираха от чугунената печка, тя не мислеше, че Марли улучва често. „Да се надяваме, че искрите няма да възпламенят онзи бор! Пожарът е последното, което ни трябва.“ Ърни беше восъчна кукла в езеро от кръв. В кухнята Пени пищеше.

-      Трябва да я измъкнеш. - Алекс все още беше под Вълка, лицата им бяха на сантиметри, вълчата му кожа беше толкова близо, че тя подуши мухлясалия дъх на животното, което някога я бе носило. Тя разчете паниката му, подуши прашенето на страха по кожата му. Ако само можеше да му предаде идеята си! За момент си помисли: „Алекс, успокой се, пусни чудовището! Нека то ти помогне!“. Тя натика обратно този импулс. Щеше да бъде лудост. Вместо това тя сложи ръце на раменете на Вълка и хвана очите му в своите. - Дай ми оръжие, Вълк! Нека помогна...

Чу се още едно огромно БУМ, проблесна оранжева светлина и нещо избухна отвън. Секунда по-късно циклон от стрита на прах земя и пренагрят въздух нахлу през счупения прозорец, отхвърляйки Марли. Стаята внезапно стана много гореща, знойна. Алекс усети изгарянето в гърлото и дробовете си. Над нея тялото на Вълка се скова, лицето му се изопна в болезнена гримаса. Въздухът навън натежа от звуци, миризми и усещания: пиперливото жилене на взривени експлозиви, изолиран писък иззад прозореца, мръсен дъжд от пушещи парчета трептяща плът, пелтеченето на стрелящи оръжия.

После настана тишина, сякаш времето беше решило да си поеме много дълбоко дъх... и точно тогава Алекс разбра какво беше забравила, защото сега почувства внезапен пламък в центъра на мозъка си: „Върви-върви! Давай-давай!“.

Червената буря, онзи странен ум, беше там.

72

В продължение на три секунди Крис знаеше само, че е по очи на пода. Той кашляше и се опитваше да диша през гърло, за което имаше усещането, че е стъпкано от ботуш, който бе смлял трахеята му на каша. Кръвта от раната на челото капеше в очите му и се стичаше надолу по бузите. Усещаше вкус на бакър в устата си, след като си беше прехапал бузата, а дясната му ръка също беше хлъзгава и пръстите му започваха да горят. През леките хрипове, които свистяха навътре и навън от гърлото му, можеше да чуе едно гърлено „о-о, о-о“. Не идваше от него обаче. Примигна през кръвта и успя да обърне глава. Усети как сърцето му се опитва да спре.

На далечната стена се беше подпряло едно рошаво момче с блестящи очи. Гигант. Крис беше висок - метър и осемдесет, - но това момче беше по-високо с поне десет сантиметра. Беше масивен като каца и повечето от тази маса беше мускули. Но някой или нещо го беше докопало. Огромни разрези бележеха по-голямата част от лицето на Променения и от тях се процеждаше гной. Долната му устна беше разкъсана на две, а парчетата бяха толкова увиснали, че разкриваха тъмносини венци и петносани зъби.

Ръцете на момчето бяха сключени върху дясното му бедро. Триъгълник от стъкло, зацапан с кръв, блещукаше слабо в избледняващата светлина, а кръвта капеше по пода. Докато Крис го гледаше, момчето отбори разранената си уста и изрева отново:

- Оо!

„Трябва да се махна.“ Гърдите му потръпваха с всеки измъчен дъх. Свали с мъка повредената риза, после издърпа термобельото. Беше си порязал дясната ръка на онази стъклена кама, но пръстите му се движеха. Залитна да се изправи, опита се да пристъпи, но се подхлъзна и стисна масата за опора. През блъскането на сърцето си чу тежкото тупване на ботуш, когато момчето се отблъсна от стената.

„О, боже!“ Крис се обърна, ръцете му се сгърчиха, когато се олюля. Ако не беше масата да го подпира, коленете му щяха да се предадат. За част от секундата умът на Крис се изпразни. Забрави, че искаше да се бие. Без оръжия и вече ранен, беше хванат в капан. Преди по-малко от минута бе толкова близо до смъртта, колкото когато отровата на Хана беше напоила мозъка му. Всичко, което можеше да използва като оръжие - тенджери, тигани, ножове, - беше на километри зад него. Така че можеше само да гледа момчето, това чудовище, да се клатушка към него. Това беше кошмарът от спомените му и от трескавите сънища за Питър и Лена, от цял живот, в който се събуждаше, за да открие баща си, смърдящ на пиячка, да се взира надолу в него с омраза. От разбирането за това, което беше зад кьрвясалите очи на татко му: „Ще бъда в безопасност само когато ти си мъртъв“.

„Бори се!“ Ръката на Крис слепешком се сключи около някаква чиния. Метна я бързо като фризби. Момчето я видя и я отхвърли настрани, но Крис вече беше докопал нещо стъклено, после друга чиния и сосиера и запращаше към него всичко, което докопаше с ръце. Слушаше как се разбиват и хрущят и се опитваше да намери път около масата. Промененият просто продължаваше да приближава неумолим като съдбата. Крис реши, че въпреки очевидната му болка хлапето всъщност се наслаждава. Може би чакаше с нетърпение някаква разплата. Да откъсне парче плът със зъби, да нарани Крис доста лошо, а после да го пусне: „Върви, малък Крис! Бягай! Върви! Виж колко далеч ще стигнеш!“.

Накрая, сякаш най-сетне уморено от играта - може би му беше омръзнало да отбива чинии, а и бедрото вероятно го болеше, - едрото момче сграбчи покривката и дръпна рязко. С вик на изненада Крис се отдръпна от пътя, докато чиниите и приборите се понесоха към пода с трясък. Зелената основа за гориво на лампата се пръсна, изпускайки задушаваща смрад на газ, която накара изтормозеното гърло на Крис да се стегне. Помитайки един стол, момчето го хвърли внезапно като баскетболист, който прави светкавично подаване. Прицелът му беше перфектен и столът растеше пред лицето на Крис. Стреснат, той нямаше време да се наведе и бе цапардосан в гърдите. Препъна се зашеметено и после падна назад в локва от газ.

„Стани, стани!“ От изпаренията му се повдигаше. Крис изрита стола настрани, завъртя се и се опита да се обърне и да вмъкне крака под себе си, за да се измъкне оттам. С ъгъла на окото си видя коляното на момчето да се сгъва, а след това да се задава ритник. Крис се просна по очи и чу свистенето на ботуша над главата си. Когато се превъртя надясно, за да се мушне под масата, усети как момчето сграбчва левия му глезен. Обезумял, той обви за опора ръце около тежкия център на поставката за кълцане, после изрита обратно с десния крак. Ботушът му улучи със задоволително „туп“, последвано след секунда от тежко грухтене. Когато хватката на момчето се отпусна, Крис пропълзя останалата част от пътя, нагласи краката си и изскочи от другата страна на масата. Печката беше точно пред него и вдясно той забеляза точно оръжието, което му трябваше. Само ако имаше време...

Крис се извъртя, постави ръце под тежката маса, дръпна право нагоре и после блъсна с всичка сила. Масата се прекатури с ужасен трясък. Промененият просто се измъкна надясно, но това беше всичко, което Крис искаше - само да го забави за още няколко секунди. Докато момчето обикаляше масата, ръцете на Крис се стрелнаха към печката и дръжката на димящата тенджера. Извика рязко от болка, когато горещият метал прогори дланите му, но се насили да не пуска. Това беше единственият му ход. Все още крещейки, Крис хвърли съда.

Тенджерата удари Променения, а струя вода с температура, близка до точката на кипене, заля лицето му. С кух звън желязото отскочи от костта. Кръв изригна от челото на момчето. За половин секунда то остана напълно сковано, а после вместо гърленото „о-о“ издаде дълъг и висок момичешки писък. Накланяйки се назад в непохватно клатушкане, момчето се изтърколи във вихър от синя покривка и газ от лампата.

С рев, тъй като ръцете му виеха от болка, Крис се пресегна не към поставката за кълцане и изкушаващата ѝ добре наточена стомана, а към куките на тавана. Той грабна един дълбок тиган и го изтръгна от куката. На две стъпки от него Промененият беше коленичил, пръстите му трепереха върху плът, която пламтеше гореща и пурпурна там, където не беше червена от кръвта. С касерола в ръка Крис тръгна напред, вече сигурен какво трябва да се направи, знаейки, че нищо на земята не би могло да го спре. В последната секунда Промененият вдигна глава и Крис видя, че лявото му око беше станало млечно като белтъка на сварено яйце.

Някъде отдалеч, от друга планета, дойде вик, хлопване на врата.

Името му:

-      Крис! Крис, чакай!

73

-      Ставай! Хайде! - Алекс избута с рамо Вълка настрани и се измъкна. Тъпо бръмчене отекваше в ушите ѝ. Миризмата на сготвено месо и горяща коса беше толкова наситена, че тя имаше чувството, че смуче въглени от барбекю. Буци опърлено месо бяха полепнали по гърба на Вълка и по косата ѝ.

Марли беше повален. Носът, клепачите и устните му ги нямаше. Огънят беше изял растите му до скалпа, парката му беше разтопена на гърдите. Там, където лицето му не беше сварено, кожата беше черна като въглен. Зъбите му, ненормално бели, се показваха в мъртвешко озъбване.

-      Полека! - вик, заглушен от бръмченето в ушите ѝ. Гласът беше стар, ядосан. Мъжки. - Искаш да убиеш всички ли?

„Мъже? - Те ли бяха Червената буря, или работеха с нея? - И какво е това?“ Усети как умът ѝ се лута, чудовището не беше сигурно какво да прави. Дори то не знаеше какво е това. В същото време тя можеше да почувства придърпването, изкушението да се остави, да се изгуби в този барабанен устрем, който сякаш пулсираше с всеки удар на сърцето ѝ: „Давай-давай-давай, върви-върви-върви“.

Алекс приклекна, измъкна се към предната част на къщата и рискува да надзърне набързо през празния правоъгълник на взривения прозорец. Това, което преди беше покрит със сняг хълм, сега беше пушещ кратер, язва от почерняла земя и пушещи останки. „Използвали са някаква граната или бомба.“ Беше трудно да каже колко са телата, защото всичко беше на парчета - чуканче от нещо, което изглеждаше като лакът, стъпало без четири пръста и половин табан, три-четвърти от пръсната глава се клатушкаше на ръба на кратера като размазана тиква за Хелоуин. Друг Променен - късметлия или не, зависи от гледната точка - беше проснат в объркана плетеница с ореол от опръскана кръв около главата си.

„Какво, по дяволите?“ Каквото и да ставаше тук - и особено в светлината на факта, че там отвън имаше мъже, - този бой беше за нещо много повече, отколкото за това кой какво беше решил, че е негово. Очите ѝ засякоха проблясване крайно вляво, в същата посока, от която Вълка и тези мъртви Променени бяха дошли само преди пет минути. Нещо бяло се промъкваше през зелените кедри и канадски ели. Тя видя овала на лице, но имаше нещо сбъркано в него, а миризмата беше...

„Шантава.“ Имаше Променени, нямаше съмнение в това, но под характерната смрад на сварени канални води имаше и друг мирис - остър и химически, напълно изкуствен. Напомни ѝ за металическия аромат на химиотерапията, която лекарите бяха използвали върху чудовището, и по-точно на цисплатин - лекарство, което я караше да си изповръща червата. Но защо някой Променен да мирише така?

Зад тези странни Променени и сред дърветата тя забеляза други фигури, които не излизаха напред, носът ѝ се напълни с миризма на спарени стари хора и коне.

„Хора... с Променените? Как е възможно?“

Чудовището ѝ внезапно потрепери, придърпвайки ума ѝ с онзи странен тласък - „върви-върви-върви, давай-давай-давай“, - когато или то, или това, което беше отвън, се опита да се докопа до контрола върху ума ѝ. „О, не, няма да стане!“ Залитайки назад, тя грабна парче стъкло. Без да разбира, Вълка се пресегна към китката ѝ, но тя се измъкна.

-      Не, остави ме, само... - Сбърчила лице в гримаса, тя заби стъклото в бедрото си с бързо движение: вътре-вън. Извика от болка, но в тъмния център на ума си усети рязко хлопване, когато чудовището се отдръпна. ,Достатъчно.“ Умът ѝ се проясни и тя погледна в очите на Вълка, които бяха разширени в шок.

-      Хайде, Вълк - изпъшка тя и хвърли настрана окървавеното стъкло, - преди всички да умрем! - Алекс загреба падналата помпа на Бърт и пушката на Ърни и скочи към кухнята, завивайки надясно, за да се скрие зад гранитния тезгях. Размисли дали да отвори помпата, за да изброи колко патрони са ѝ останали, но реши да не го прави. Последното, което ѝ трябваше, беше да пълзи след разпилени патрони. Реши, че един вече го няма и вероятно оставаха четири. В пушката може би имаше пет или шест, в зависимост от това дали Ърни беше пуснал няколко откоса.

„Но в това няма никакъв смисъл. Какво искат? Тези, които преследваха Вълка и неговата банда, защото са откраднали храната им, бяха ударени от някакви странни Променени. Те, от своя страна, наистина щурмуват мястото, но защо? Не може да е просто за храна.“

Отдясно видя ужасените очи на Пени над ръба на хладилника. Внезапно една лампа светна в ума ѝ и освети гадна мисъл, която не можеше да пренебрегне. „Боже мой!“

-      Не ми казвай, че това е заради теб! - каза на момичето. От голямата стая се чу страшен трясък, последван от скърцането на дърво, огъващо се под удара на метал, когато нещо блъсна предната врата. Тежкият дъб потрепери, но удържа. Имайки предвид звука, Алекс реши, че който и да беше отвън, сигурно имаше или тежък чук, или дънер.

Въздухът отново се взриви от изстрел, но този път беше близо и идваше отвътре. Алекс се обърна назад и видя Вълка, все още в голямата стая, но зад преобърнатия кожен диван. Той скочи на крака, пусна още един изстрел, след това залегна отново, когато куршумите засвистяха навътре. Още едно „бум“ по вратата. Тя видя как странните Променени се промъкват зад взривения прозорец. Измъквайки се от прикритието, Вълка отстъпи наляво, като се опита да стреля по този, който разбиваше вратата, после се хвърли по очи, когато във въздуха затрака още един откос. Куршумите издрънчаха по кюнците на печката. Миниатюрни гейзери от камък и бял прах изригнаха от стените и от камината.

Автоматични оръжия? Вълка все още беше на пода по лице и за част от секундата сърцето ѝ се сви.

-      Вълк! - Тя видя бялото просветване на лицето му, когато погледна към нея. - Вълк, хайде, не можеш да... - Още един откос изстрели в същия момент, в който вратата поддаде с едно огромно ТРЯС. Дървото се пръсна навътре като цирей, а тя беше толкова заета да го гледа, че само наполовина регистрира нещо, което влизаше в полезрението ѝ през счупения панорамен прозорец. Поглеждайки назад, тя видя Вълка все още на пода и чифт ръце с ръкавици, закачени на строшения перваз.

„Опитва се да влезе.“

-      Вълк! - Зарязвайки прикритието си, Алекс изскочи покрай тезгяха с готова за стрелба помпа. - Стой долу! Стой долу! - Тя стреля веднъж, дулото припламна. Беше твърде високо, но тя видя как ръцете се пуснаха. Още куршуми профучаха край нея и издрънчаха в печката. Един попадна в огнището точно над главата ѝ, отприщвайки гейзер от каменни отломки, които се забиха в косата и врата ѝ. Тя се смъкна надолу и продължи напред на ръце и колене през отломките, усещайки всяко парче стъкло и откъртен камък, жегата от печката на по-малко от шест метра, както и ледения въздушен водопад, който сякаш се изливаше през взривения прозорец.

Алекс стигна до Вълка.

-      Или по стълбите нагоре, или навън отзад - каза тя, - но не можем да останем тук. - Нито едната възможност не беше особено добра. Ако избиеха прозореца на кухнята, за да избягат, можеха със същия успех да публикуват обява. Тогава оставаше да се качат горе. Да идат в банята, да сложат Пени във ваната, а после тя и Вълка можеха да довършат тези, които щяха да се опитат да дойдат.

„Първо ще ни свършат амунициите. - Тя прехвърли поглед от стълбите към кухнята, преглеждайки тезгяха с разхвърляната по него плячка, която беше намерила в мазето: лагерна печка, фенер, бутилка газ. - Все пак, по-високо е по-до...“

-      Чакай малко! - Погледът ѝ се закова върху лагерната печка. Газта. - Огън - каза тя на глас. Да, наистина можеше да стане. Имаше толкова много свеж бор. Коминът беше задръстен с нагар и креозот. Близо до огнището въздухът дори имаше вкус на бучка въглища. „Да, но това е откачено. Ще се изпечем.“ И въпреки това беше единственото нещо, което Алекс можеше да измисли. Изтича обратно до тезгяха, награби трите кутии с газ в ръцете си и се стрелна обратно, за да ги хвърли в огнището до влажния бор, който Пени и Бърт бяха донесли преди по- малко от половин час.

Зад нея, откъм кухнята, долетя още една стъклена експлозия, последвана от момичешки писък.

-      Пени! - Алекс се втурна в кухнята и нагази в река от счупени стъкла от разбития прозорец над мивката. Парчета стъкло проблясваха от косата на момичето, кръв капеше от скалпа ѝ надолу по бузите. - Хайде! - каза, опитвайки се да изправи паникьосаната Пени на крака. - Хайде, Пени! Не се бори с мен! Ние ще...

Чу се пукане от изстрел на пушка, писъкът на куршум над главата ѝ, последван от силен, остър вик. Тя ахна и погледна нагоре, право към дулото на пушката на Вълка, насочено сякаш към нея. После се обърна рязко точно навреме, за да види един старец в зимен ловен камуфлаж да вдига ръка към лицето си и да се катурва назад от прозореца.

„Атакуват мястото и отпред, и отзад.“ Миг по-кьсно въздухът затрептя от пукането на смола, Пени спря да се съпротивлява и се измъкна иззад хладилника, а Вълка се втурна от голямата стая, за да я посрещне. Излизайки от кухнята, Алекс посочи стълбите:

-      Банята! Банята! - Зад себе си чу мъчителното изскьрцване на насилени панти и уморено дърво и помисли, че имат не повече от десет секунди.

Когато се обърна да последва Вълка и Пени, забеляза зелената брезентова медицинска раница на пода, близо до вратата, където беше запратена при първата експлозия. Даде си точно една милисекунда за размисъл, после се стрелна през стаята, грабна чантата с една ръка, обърна се и хукна по стълбите. Обръщайки се надясно, видя как Вълка отвори с ритник вратата на банята, дръпна настрани завесата на душа и натъпка Пени във ваната.

Долу Алекс чу още един удар на метал в дърво и още изстрели. И гласове. Беше ѝ нужна цялата ѝ воля, за да не изтича след Вълка и Пени. „Само още няколко секунди.“ Усети как Вълка се движи зад нея, а после ръката му се впи в рамото ѝ, когато се опита да я издърпа от пътя си. Но неговият изстрел трябваше да бъде точен, а нямаше да има време за друг.

Тя го погледна.

-      Имам нещо по-добро от пушката - каза тя и извади сигналния пистолет от кръста си. Прочете по лицето му и подуши в миризмата му шока от разпознаването и разбра: Вълка познаваше този пистолет.

Чу как долу вратата се разби. Надзъртайки иззад ъгъла, тя видя трима от странните Променени в бели камуфлажи и въоръжени с нещо, което тя помисли, че е картечен пистолет „Мак-10“, да се разпръсват из голямата стая. В центъра на главата си усети заглушеното думте- не: „върви-върви, давай-давай“. После чу шепот - гласове - и забеляза четирима старци да излизат от кухнята, за да ги посрещнат.

,Добре, тате. - Алекс се сви, мушна пистолета между пречките на парапета, закрепи го с две ръце, прицели се... - Точно като на стрелбището.“

И дръпна спусъка.

74

-      Kpис! - извика някой. - Крис, чакай! Остави, аз...

Но Крис не спря да погледне, не спря да помисли, не спря, не можеше да спре, не би спрял. С рев той засили касеролата като бухалка - толкова здраво и с толкова сила, че имаше чувството, че раменете му се опитват да изскочат от гнездата си. Промененото момче все още зяпаше в Крис, когато тиганът го халоса. Звукът, вече толкова дълбоко в паметта на Крис и в кошмарите му, стана отново истински: солиден удар, дрънченето на брадва, захапваща дънера на дърво. На чук, пробиваш дупка в череп и мозък. На дъното на чугунена касерола, разбиваща нечие чело.

Главата на момчето се килна настрани. През врявата в ума си Крис чу острото пукане, когато вратът се счупи.

Дишаше тежко, кръв беше боядисала бузите му. Стоеше над тялото, когато един глас изтътна: „Давай, момче! Удари го отново! Удари го! Давай...“.

-      Давай! - каза той с глас, който не беше негов. - Давай, момче! Удари го жестоко! Накарай го да си плати! Знаеш, че го и-искаш... ти з-знаеш...

Тогава коленете му се подгънаха, а земята се отвори и Крис пропадна в мрак...

-      Крис! - глас в ухото му, а после разтърсване. - Събуди се! Отвори очи!

-      Нееее! - Той отново беше на снега, под капана, в езеро от кръв, и бавно умираше. Измръзваше до смърт. Всичко го болеше. Опита се да се обърне, за да бъде по-далеч от гласа, но една ръка хвана брадичката му - Не мога - каза той. - Твърде трудно е. Боли твърде много да гледам.

-      Престани! - каза гласът. - Отвори очи!

-      Защо? - попита той, въпреки че клепачите му се отвориха. Разбира се, беше Джес с нейната коса като на Медуза и очи като черни огледала. Крис отдясно, Крис отляво. Или Саймън и Саймън, зависи как погледнеш. - Защо това да зависи от мен? Какво искаш? Какво ми помага това, че мога да видя нещо? Не мога да променя нещо, което вече е станало. Не можах да помогна на Алекс. Не помогнах на Лена. Питър не ми позволи, защото никога не ми каза.

-      Ти отказа да видиш.

-      Добре! - Нова болка стисна гърлото му. - Остави ме на мира! - изхриптя той с изтънял глас. - Моля те, Джес, защо не можеш да ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш да умра?

-      Някой ще умре. Някой трябва да умре. Без кръв няма прошка.

-      Ти си мъртва. Това е Земята на мъртвите, а аз сънувам, но не разбирам. Искам да знам какво значи това.

-      Разкажи ми съня си и ще ти кажа истината!

-      И какво е тя? - Хилав смях изскочи от устата му заедно със струйка кръв. - Какво е истината?

-      Това, което живее тук - тя прокара пръсти, студени и сухи, по челото му, - не е същото като това, което живее тук. - Тя постави ръка върху сърцето му и той извика, защото докосването ѝ беше електрическо, ярко и ужасно. - Раздели се с чука, Крис! Прости на себе си! Прости на Питър!

-      Какво значение има това? - Той облиза кръв от устните си. - Вече казах, че разбирам.

-      Ще ти кажа защо - още един електрически пръст към гърдите му, пораждащ вик - те боли толкова много. Истината на сърцето е много по-ужасна за понасяне, защото от любовта пониква скръб. Истината е в устата ти, на езика ти, в кръвта ти. Раздели се с гнева си, Крис! Нека Питър, такъв, какъвто го помниш, да говори с теб.

-      Той не може - каза Крис. - Мъртъв е.

-      Повикай го обратно! - Джес притисна длан върху очите му и той отново беше в пълен мрак. - Бързо, Крис! В твоята слепота и със скръбта си повикай с любов и го направи, преди да стане твърде късно, преди Питър да е изгубен, преди светлината да...

-      ...изчезне?

-      Не. Мисля, че се връща. Крис? - Потупване по бузата му. - Крис, събуди се!

Крис се съвзе, долови първо острите ръбове на счупени чинии под краката си, а после стената зад гърба си и накрая една ръка, която придържаше тила му.

-      Крис! - Джейдън отново потупа бузата му. - Добре ли си? Този ли е единственият? Къде са останалите? Къде е...

-      Хана... - Очите му се отвориха рязко. Всичко се върна рязко в главата му като вода в празна чаша. - Исак - изхриптя отново, стискайки ръката на Джейдън. - Обор.

-      Какво? - Джейдън хвърли поглед към Конър, който също беше клекнал до него. - За какво говориш? Какво за обора?

-      Оръжия. - Изстрелите се чуваха надалеч, особено сега, когато нямаше нищо, нито коли, нито самолети, нито машини, които да ги маскират. От колко време беше в безсъзнание? - Не чухте ли?

-      Чухме изстрел - каза Конър. - Но бяхме на север. Не можехме да разберем откъде идва. Когато приближихме, аз всъщност помислих, че идва от изток.

„Изток.“ Имаше нещо важно в тази дума.

-      Не, Хана и Исак са в обора, натам се бяха запътили Променените.

-      Какво? - Конър беше истински скептичен. - Те не могат да ни намерят. Никога не са ни намирали.

-      Не? Тогава как наричаш това? - каза Крис и килна глава към мъртвия гигант с деформиран череп, който лежеше в локва газ и вода, оцветена в червено от кръв. Стискайки лакътя на Джейдън за опора, той се изправи на крака. - Преброих десет. Счупих прозореца в моята стая. Знам, че Исак ме чу и ги видя. Но трябва да вървим. Чух изстрели, но ако вече няма...

-      Добре. - Кожата на Джейдън беше като стъкло от ужас, но устата му беше стегната, когато съблече парката си. - Вземи това! Аз съм по-дребен от теб, но...

-      Ще стане. - Маншетите на парката бяха доста над китките му и раменете му сякаш бяха пъхнати в усмирителна риза. Дръпна ципа и успя да го вдигне до средата. - Така е добре.

-      Добре. - Джейдън изглеждаше несигурен. - Доста си пострадал. Можеш ли да се биеш?

-      Да. - Крис дръпна една платнена салфетка, изтри кръвта от челото си, а после уви кървящата си длан. - Но ми трябва оръжие. - Когато другото момче се поколеба, той го сряза: - По дяволите, Джейдън! Нека помогна!

-      Добре, добре. Навън в кобура имам резервна пушка. - Джейдън килна глава към вратата. - Хайде!

-      Как искаш да го направим? - попита Крис, докато трополяха по задните стълби на излизане от кухнята.

Три коня, единият от които натоварен с обемисти торби за дивеч, бяха вързани набързо за парапета от ковано желязо. Кухнята гледаше на изток и слънцето вече беше доста зад тях. Тънки облаци се носеха плавно през синьото небе, движени от северен бриз. Отдясно единствената част от южния край на фермата, която Крис успя да види, бе слюдестият отблясък на замръзналото езерце. Долавяше и странен шум като вятър, свирещ в тунел, но не можеше да каже от коя посока идваше той.

-      Открит съм за предложения. Ние тук не сме се били с тези неща като теб. - Джейдън измъкна доста използвана пушка „Ремингтън 798“ с оптичен мерник от кобура. - Заредена е. Не е стреляно с нея днес. Ето! - Той пъхна ръка в дисагите и извади шепа патрони. - Никой не стреля сега, но...

-      Ш-ш-ш! - Намръщен, Крис килна глава, после се огледа наоколо. Свистенето все още беше там, но можеше да се закълне, че имаше и един звънтящ звук, който му напомняше за боя е Променения. „Стъкло.“ - Чухте ли това? Прозвуча, сякаш нещо...

-      Се чупи - кимна Джейдън. - Да. Чух. - Той протегна глава обратно към къщата. - Сигурен ли си, че никой друг не е...

-      Хей, Джейдън! - Конър беше отишъл до югоизточния ъгъл на къщата. - Мисля, че ти... Мисля, че е по-добре да дойдете тук.

Джейдън стрелна с поглед Крис, а после и двамата затичаха към по-малкото момче.

-      Какво има? - гласът на Джейдьн беше толкова стегнат, че изпука. - Хан...

След като вече бе по-близо, Крис можеше да види това, което не беше успял преди заради ъгъла и вятъра. Ако бяха излезли отпред или ако Джейдън и Конър се бяха върнали дори малко по на запад, всички щяха да видят - и да помиришат - веднага. Мистерията защо и двамата бяха чули шум от пръскащо се стъкло вече беше разгадана.

Оборът гореше.

75

Чу се много силен гърмеж, последван от наситеноярко изригване на червен блясък от дулото и възглавница парлив сив дим, когато сигналната ракета излетя от пистолета. Тя се разби с пукот в купчината бор и кутиите с газ.

Но не се случи нищо невероятно. Нямаше експлозия, нито огнени кълба. Една оранжевожълта роза разцъфна за миг - за не повече от част от секундата, - но това беше достатъчно, за да може Алекс да помисли: „Мам...“

Пукване, задъхано „фъш“, сякаш някакъв гигант беше цапардосан внезапно, а после газта се запали с рев. Взривът се разду в наситенонеоново оранжево, а боровите дънери изригнаха в дъжд от жълти искри. Долу тримата Променени и четиримата мъже замръзнаха, после се обърнаха като хипнотизирани към огъня, пламъците размиваха очертанията им, сенките им бяха като танцуващи паяци върху отсрещната стена. Алекс чу висок вой, усети внезапния приток на студен въздух, засмукан от горящия огън, и помисли: „О, боже...“.

-      Тръгвай! - извика тя точно когато огромен език оранжев пламък изскочи от устата на огнището.

Звукът от разбиващия се прозорец на банята се изгуби в масивна експлозия като сътресение от оръдие. Коминът се спука. Избликна огнен стълб, подпалвайки на мига тримата Променени в бяло и превръщайки старците в пищящи, гърчещи се човешки факли. Изригнаха накъсани искри от избухващи куршуми, когато огънят достигна до оръжията и амунициите им. Буци камък и зидария прелетяха в душ от шрапнели. Въздухът кипна горещ и ярък. Пламъци плувнаха по стените и се разляха по пода. Порив на горещ вятър шибна косата ѝ и Алекс си помисли, че може би крещи. Усети как Вълка я сграбчва за врата и я повлича по коридора към банята.

Единият край на тънката пластмасова завеса за баня беше вързан за душа, докато другият шляпаше като език от зеещия прозорец, през който той беше провесил парката си. Вече навън Пени се беше хванала с ръце за нея, а стъпалата ѝ я прикрепяха към стената и тя слизаше надолу по дъските като бременен морски рак.

-      Добре съм - каза Алекс задъхано. Тъпанчетата ѝ бяха като спукани. - Ти върви! Помогни ѝ! Аз съм точно зад теб.

След като беше тук горе, изведнъж вече не беше сигурна дали това е толкова добра идея. Земята все още изглеждаше доста далеч, а този северозападен край на верандата блестеше от ледени кристали. „Ако се подхлъзна, ще си счупя врата.“ Застанала във ваната, Алекс гледаше как Вълка пълзи към Пени, после я прикарва до ръба на верандата. Зад гърба си усещаше нарастващата жега и чу един висок, зловещ вой през локомотивното кипене на огъня. Над мивката едно медицинско шкафче с огледало внезапно поддаде и се разпльока в порцелановата купа. Под краката ѝ ваната се премести и потрепери и тя осъзна, че къщата се срутваше.

„Махай се от къщата!“ Алекс преметна медицинската раница през двете си рамена, грабна завесата за душа и се прехвърли през перваза. Стъклени зъби захапаха задника ѝ през парката на Вълка, но тя беше навън, дясната ѝ ръка все още стискаше завесата, лявата пета удряше по облицованата с дърво стена. Вече на верандата можеше да усети треперенето и накланянето. Нещо биеше, ревеше като прегряла пещ. Извила глава през рамо, тя зърна как един оранжевожълт меч от пламък се заби през комина в небето. Отдясно пламъци се къдреха през разбития панорамен прозорец и облизваха покрива. За една ужасяваща секунда Алекс беше замръзнала на място, хипнотизирана от танца и прашенето на огъня. Всеки момент къщата щеше да се срине, а тя все още щеше да е тук, стиснала завесата, само за да бъде дръпната назад като йо-йо и погребана под тази пламтяща лавина.

Още един дрънчащ трясък. „Пусни завесата! - Оранжев гейзер се запени от прозореца на спалнята. - Алекс, пусни! - Видя, че Вълка и Пени бяха почти стигнали верандата, но бяха разтърсени, когато къщата потрепери. - Пусни, Алекс! Мърдай! - Умът ѝ знаеше какво да прави, но тялото ѝ беше сковано, парализирано. - Хайде, върви, пусни, пусни!“

Последва ново изригване. Тя видя Пени внезапно да отскача, ръката на Вълка се стрелна да я хване. Нещо много голямо - парче почернял чугун, се изстреля от страничната част на къщата право в гората. Вечнозелените дървета се разпаднаха на трески. Под нея къщата се накланяше, стените започваха да се сриват, верандата се разпадаше. Секунда по-късно огромна ударна вълна избликна нагоре по стълбището. Гигантски юмрук жега шляпна раменете ѝ и я издуха от прозореца. Съдраната завеса пърхаше в юмрука ѝ. Алекс полетя в едно шеметно премятане, удряйки се в ламперията и отскачайки неконтролируемо. През писъците си зърна ярко небе, черни дъски, оранжеви пламъци, а после всичко изчезна, когато се заби във Вълка...

И полетя надолу.

76

Крис, Джейдън и Конър затичаха през снега. Оборът, досущ някой парен локомотив, бълваше огромни кълба сив и черен дим. Когато приближиха, Крис чу мученето на крави и цвиленето на коне. Овцете блееха високо и пронизително през пукота и прашенето на огъня. Всичкият сняг, натрупан върху покрива и напластен върху корнизите, се беше стопил и той долавяше съскащото цвъртене на оранжевите езици, които облизваха разбитите прозорци на северната страна на обора. Магическите знаци блестяха, цветната боя припламваше в кървавочервено от светлината на огъня.

-      В кой край са отделенията за агнене? - изкрещя Крис на Джейдън.

-      3-запад - изпъшка Джейдън. - Защо?

- Погледни прозорците! - Крис пое въздух, после изкрещя задъхано: - Те... те всички са счупени от север и... и от запад. Най-безопасният път да влезем...

-      Е от изток. - Лицето на Конър лъщеше от пот. - Кравите... и конете...

„Но Хана и Исак бяха с агнетата.“ И това беше точно мястото, от което най-вероятно беше започнал пожарът. Всичко, което знаеше за огъня, беше от това, което упражняваха в училище: залегни, където въздухът е добър, дръж очите си върху хлапето пред теб и пълзи като луд! Борбата с огъня беше съвсем различен проблем. Този нямаше да се разпростре заради снега и студа, но можеше да мине бреме, преди да му свърши горивото.

-      Вижте! - Джейдън извика и посочи. Но този път звучеше радостен. - Вижте, вижте!

Източната врата се отвори и изпусна мътен стълб черен дим. Секунда по-късно кравите се понесоха навън с блеещи по петите им овце. Две човешки фигури се измъкнаха след тях. Едната беше по-едра, с размерите на мъж. Това беше Исак, който беше обвил ръка около рамото на Хана. Тя стискаше нещо в ръцете си и когато Крис се дръпна от подивелите животни, видя, че това беше все още лъщящо новородено агне, чиято кожа бе нашарена със сажди и пепел.

-      Трябва да изкараме агнетата! Трябва да изкараме агнетата! - тя се опита да извика, но гласът ѝ беше задушен грак. Лицето ѝ беше зацапано и имаше сажди около устата.

-      Все още ли са в яслите? - попита Джейдън. Пронизително конско изцвилване разряза въздуха. - Къде е Роб?

-      С конете. Те все още са...

-      Заемам се. - Конър размота вълнения шал от врата си, сви го на топка и го потопи в поилката за добитъка. - Трябва да се изведат само три.

-      Трябва да стигнеш до агнетата! - настоя Хана.

-      Ще направя каквото мога - каза Конър, но Крис разчете погледа, който момчето хвърли на Джейдън. После завърза капещия шал върху носа и устата си. - Дай ми шала си, Хана! Мога да го използвам за някой кон.

-      Да. - Замаяна, Хана дръпна опушената вълна от врата си. - Но агнетата...

-      Ами Променените? - попита Крис.

Тя обърна към него разсеян поглед.

-      Мъртви. Дойдоха толкова бързо. - Тя прокара трепереща ръка през течащите си очи. - Ако не ни беше предупредил... Все още не разбирам как са ни намерили... -

Очите ѝ се стрелнаха между Джейдън и Крис и се разшириха. - Исак... Исак!

Крис се извъртя точно навреме, за да види стареца, който залиташе към далечния край на загражденията за животните и започваше да клюма.

-      Добре съм - изпъшка той, когато Крис и Джейдън изтичаха към него. Устните на Исак бяха пурпурни. Той притисна ръка към гърдите си. - Само трябва да... - Изкашля пенлива буца плътна слуз и черна плюнка. - Трябва да изведем... конете... агнетата...

-      Ние ще се погрижим за това. Сега трябва да те махнем от студа и пушека - каза Хана. Все още гушнала агнето, тя изглеждаше по-спокойна, сякаш грижата за Исак ѝ даваше нещо, върху което да се съсредоточи.

-      Аг... агнетата... - Исак плю отново, когато Джейдън и Крис го изправиха на крака. - Трябва да идем... да идем в къщата, докато... докато можем да...

Чу се още един писък, който можеше да е далечен вик на ястреб, но звучеше много повече като паникьосан кон. Но посоката беше сбъркана. Не идваше от обора.

-      Чухте ли това? - попита Джейдън?

-      Да. - Намръщен, Крис огледа фермата. От този ъгъл не можеше да види конете на Джейдън и Конър зад къщата. През рамо видя Роб да се появява с два коня. Няколко секунди по-късно Конър излезе от пушека с третия. - Джейдън, ти каза, че си помислил, че си чул изстрели от изток.

-      Но преди това чух повече от север - каза Джейдън. - Две серии изстрели.

-      Аз също. Тогава аз... - Крис прекъсна, когато се чу серия къси остри пляскащи звуци. Но не изстрели.

-      Кучета? - попита Хана.

-      Да. Идват от изток. От езерото. - Крис погледна Джейдън. - Ели!

77

Земята се надигна към лицето ѝ. Извивайки се, Алекс тупна в някаква купчина на дясната си страна, ударът изкара въздуха от дробовете ѝ с противно грухтене. Тя лежа там за секунда зашеметена, дясното ѝ рамо пищеше от болка, тежката медицинска раница беше като наковалня върху гърба ѝ. Въздухът беше оживял с прашенето на пламъците и с рев като на бягащ влак. Тя се претърколи наляво, за да застане на ръце и колене. Снегът тук вече се топеше на локви ледена киша. Недалеч Вълка беше по корем, избутваше се от водата, кашляше и плюеше. Все още опитвайки да си поеме въздух, тя завъртя очи надясно. Замаяната Пени беше там, косата ѝ падаше около лицето.

Но това, което Алекс видя надолу по хълма, заби кука от страх в гърдите и.

Бяха паднали близо до къщата, на хълма, но достатъчно далеч, за да има тя видимост към езерото и - по-специално - да види, че пътят е без изход. Вълка и другите бяха дошли от запад, както и техните преследвачи. Беше забелязала коне, принадлежащи вероятно на мъжете, които току-що бяха опекли. Тези животни все още бяха там, събрани на нервна купчина, борейки се да скъсат въжетата и да избягат от огъня.

Но това, което смразяваше сърцето ѝ, в момента излизаше от дърветата: още мъже на коне. Имаше и двама младежи. Единият беше по-млад от другия, но и двамата носеха същите бели камуфлажи и бяха обвити в онази странна смрад на химиотерапия. Миризмата, идваща от по-младия, беше по-силна.

Последен от гората се измъкна друг старец. В контраст с останалите той носеше черно вместо бял ловджийски камуфлаж и яздеше лъскав катраненочерен скопец. Щом той се появи, усещането за онази Червена буря - „давай-давай, върви-върви“ - се усили.

Тя се сниши и се опита да мисли. Трябваше да тръгват. „Да избягаме към гората. Ако можем да се отдалечим достатъчно, преди да ни видят...“ Къде беше пушката на Вълка? Погледът ѝ пробяга по снега, не видя нищо и знаеше, че няма време да търси. Бягството сигурно нямаше да помогне. Преследвачите им само трябваше да вървят по следите ѝ, но проклета да е, ако се оставеше да я хванат.

Виждаше как мъжете напредват по пътя. Няколко бяха слезли от конете, сред тях и единият от младежите. Другият се движеше много странно и докато гледаше как един от мъжете се пресяга, за да успокои коня му, Алекс разбра защо: ръцете му бяха вързани. Също така, за разлика от другите, този Променен беше гологлав. Косата му, златна като слънцето, падаше по раменете. И имаше нещо познато в него.

Но това, което наистина я разтърси, беше моментът, в който златокосият Променен погледна към тях и се провикна:

-      Пени! Саймън! Не бягайте! Не бягайте!

„О, боже!“ Тя усети как лед потече във вените ѝ. Питър.

78

-      Спреше! Спрете! - извика Ели миг преди конят ѝ да изцвили. Далечният бряг бе ярко оцветен от кьсното следобедно слънце. Така че тя нямаше проблем да види струята кръв, извираща от хълбока на Бела. Кобилата се изправи на задни крака и заби въздуха с предните. - Оставете Бела на мира!

-      Ели, не! - Все още стискайки свредела с една ръка, Илай я дръпна назад. Двете кучета лаеха и когато Рок се стрелна към брега, момчето я пусна, за да грабне нашийника му - Опитват се да ни накарат да идем при тях... Рок, не! Седни!

-      Но те нараняват Бела! - Цвиленето на кобилата дълбаеше дупки в мозъка ѝ.

Конете бяха лесна плячка - вързани за дърветата, неспособни да направят нещо повече от това да ритат, когато човекоядците ги приближат. Беше лошо, че те изобщо се бяха появили, но Ели мислеше, че ще оставят животните на мира. Изглеждаше като загуба на енергия, щом можеш да пипнеш сочни малки момичета и момчета. Но тогава, след като тя и Илай се оттеглиха по-навътре от брега, човекоядците започнаха с конете - удряха ги с тояги, а сега и това... Тя гледаше с ужас как кобилата ѝ внезапно се срути на снега. Един човекоядец отново вдигна ръка. Каквото и да използваха - тя мислеше, че е мачете, - се стрелна надолу в проблясваща мъгла. Този път писъците на Бела бяха неочаквано слаби.

-      Трябва да направиш нещо.

-      Не можем. - Илай обърса потта от челото си. Лицето на момчето беше с цвета на варено цвекло. - Трябва да продължим да се движим.

-      Но те ще я убият! - Ели не можеше да спре сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Тя скърбеше за своята глупава и упорита Бела и се ужасяваше при мисълта какво ли очаква самите тях.

-      Нищо не можем да направим. Вероятно ще започнат да нараняват и моя кон след това - гласът на Илай беше задавен от гняв. - Хайде, Ели! Това беше твоя идея. Побързай!

-      Добре, добре. - Ели заби брадвата си с нов бърз и силен удар. Ръбът отхапа разкашкан лед с глухо „туп“. Снегът под краката ѝ посивя, когато водата бликна през процепа. - Почти свърших тук. Ами ти?

-      Бързам, колкото мога. - Свределът беше червена мъгла, остриетата се въртяха, Илай го движеше ожесточено. Толкова силно се потеше, че от косата му се виеше пара. - Веднага щом свърша с тази...

„Тогава ще разбием леда и ще се надяваме Хана да дойде тук бързо.“ Тя удари отново и чу пукането на натрошения лед. През снега, от твърде далечния бряг, чу как Бела изцвили още веднъж и това прати сърцето и зад зъбите. Ели хвърли още един мрачен поглед натам. Бела риташе, но по-вяло. Човекоядците се въртяха насам-натам, може би се опитваха да решат какво да правят сега, след като тя и Илай не бяха дотичали да спасят конете.

„Мразя ви!“ Тя фрасна леда отново. Имаше девет човекоядци. Десет, ако броеше момичето, което беше видяла при къщата на смъртта. Те нямаха пушки - това беше плюс. От друга страна, Илай имаше още само два патрона, останали в неговата, а нейната беше в калъфа на седлото. В началото беше помислила, че човекоядците може да я грабнат, но пушката нямаше оптичен мерник. Или те не знаеха как да боравят с нея, или идеята да стрелят по нея и Илай не изглеждаше изобщо толкова забавна за човекоядците, колкото убиването на горкия беззащитен кон. Тя беше бясна и изплашена до мозъка на костите си и мислеше, че ако не бъде изядена в този ден, ще бъде същинско чудо.

Зад нея към бръмченето на свредела се прибави и бълбукането на вода през новопоявилия се отвор. Пресните дупки, подредени в крива линия, бяха пробити толкова близо, че изглеждаха като наниз черни перли. Тя беше казала на Илай да сгъсти дупките нарочно, за да може водата да се разлее между процепите. За да пробие напълно, щяха да са ѝ нужни един или два добри, здрави удара.

-      Готово. - Илай се изправи, дишайки тежко, после хвърли нервен поглед към дантелата от плаващ лед и по-големия, по-широк полумесец от черна вода отвъд края на ледения ръб. - Станаха пет. Мисля, че това е... - гласът му заглъхна, когато погледна назад към брега. - Ели!

Тя разбра, преди да се обърне. Очевидно уморени от чакането, човекоядците се изсипваха на леда.

-      Хайде! - Тя бръкна в кофата, извади веригата за про- весване на улова, намота я веднъж около кръста си и закопча халката. - Добре, дръж се за мен! Ще отсека леда.

-      Това ще те удържи ли, ако паднеш?

-      Разбира се - излъга Ели, показвайки на Илай пресилена усмивка през сълзи, за която знаеше, че е само зъби. - Щях да се пробвам със сом, а те са наистина големи. Но може би не искаме да разберем.

-      Да. - Оставяйки свредела настрани, Илай разтвори крака, подгъна колене, уви веригата два пъти около юмруците си, облечени в ръкавици, и кимна. - Давай!

Наведена над процепа, Ели замахна. Този път вместо „пльок“ се чу „пук“. Усети разликата веднага, тъй като ледът се разклати.

-      Готово, започва се, дръж се! - пропя тя.

После постави крака си върху далечния ръб и бутна.

Лош ход.

79

Трябваше да тръгнат бързо.

-      Вълк! - Алекс се извъртя от Пени, от мъжа в черно и неговата Червена буря, от Питър, който не беше нито изцяло човек, нито Променен. - Хайде, трябва да...

Тя спря, когато видя сълзите. С бяло като тебешир лице Вълка седеше, но тя видя как беше стиснал левия си глезен и разбра.

-      Не! Не, не, не! - Тя нагази в кишата, за да хване ръката му. Той трепереше от ярост и болка. - Чуй ме! - каза му. - Може да не е толкова лошо, колкото мислиш. Хайде, Вълк! Можеш да го направиш. Ще ти помогна. Щом се измъкнем, ще го бинтовам или шинирам. Имам много запаси. Но трябва да станеш, трябва да...

Вълка поклати глава. Бяха достатъчно близо, когато миризмата му стана тази на Крис: не само хладна мъгла, но горчивосладка - промяната и значението бяха непогрешими.

-      Не прави това! - Очите ѝ внезапно пламнаха с яростни сълзи. - Вълк, те ще те убият. Ще вземат Пени. Но ако можем да се бием...

Този път, когато поклати глава, той протегна колебливо ръка. За част от секундата Алекс почти се дръпна, но Вълка обви с длан мократа ѝ буза и нямаше връщане назад. Докосването беше сеизмично. Не желание, нито искане, нито дори нужда, а нещо неизразимо тъжно. Докосването му беше като сутринта, седмица след като родителите ѝ умряха, когато леля ѝ я погали по косата: „Бих дала всичко, за да ти ги върна“. В този момент Алекс бе разбрала какво е част от теб, вътрешният ти огън, да изстине.

Не беше очаквала това. Вълка я беше докосвал и преди, почти както господар утешава домашен любимец. И все пак тези мисли бяха мечти. Но тя никога не беше вярвала, че въпреки своята трансформация някои Променени - малцина от тях като Вълка - може истински да разбират какво бяха изгубили. Някои от тях може би бяха и също толкова отчаяни да си го върнат.

-      Какво правиш, Вълк? Какво правиш? - прошепна тя, когато ръката му се задвижи, пръстите му проследиха вежда, погалиха челото ѝ, спряха се на устата ѝ.

През рева на огъня Алекс чу, че мъжете приближаваха. Усети юмрука на Червената буря, който се опитваше да си пробие път до мозъка ѝ. Знаеше, че Питър е довел тези мъже тук - „Видяха ли ме? Питър позна ли ме?“ - и че те ще са на хълма за нула време. Но остави тези въпроси за по-късно. Можеха да почакат. Вместо това даде на Вълка лукса от няколко секунди, за да си спомни кой е бил Саймън и какво е представлявал.

После побягна.

80

Това, което Ели не беше взела предвид, беше тежестта - или факта, че сега имаше двама души и две кучета, натъпкани на нащърбена ледена елипса, по-тънка в някои части, отколкото в други, и хлъзгава.

Внезапно леденият къс се наклони, топвайки се достатъчно, така че един воден език да близне лявото ѝ коляно. Тя се олюля. Видения как се плъзгат от ледения си остров право в езерото - как ледът се затваря над главата ѝ и как тя се дави - се рояха в ужасения ѝ ум. Зад себе си чу Илай да пъшка, а после драскането на кучешки нокти по леда. Задъхано „а-а-а-а“ изскочи от устата ѝ, когато центърът на тежестта ѝ се промени и техният нащърбен леден остров - четириметрово парче нестабилен кишав лед, дебел по средата и тънък като бръснач по ръбовете - се килна и залюля.

-      Не мърдай! Не мърдай! - повтори Илай. Беше свит ниско, краката му видимо трепереха от усилието да се задържи стабилен. - Изчакай да се успокои!

-      О, боже! - каза Ели, без да мърда и мускул. - Не знам дали беше наистина добра идея.

-      Сега ли ми го казваш? - но закачката беше изчезнала от гласа му и тя можеше да чуе леко треперене. Веригата около кръста ѝ се стегна, когато Илай издърпа още една намотка. - Добре, Ели, все още се накланяме. Трябва да се плъзнеш към центъра по задник, разбра ли? Дори не се опитвай да се обърнеш и го направи наистина бавно! Мисли като паяк!

-      Мразя паяци! - въздъхна тя, но запълзя възможно най-бавно. Премести първо едната си ръка, а после срещуположния крак - деликатно, меко, раз-два, - сетне размени крайниците, като поддържаше три точки на контакт. Салът се клатеше и накланяше, ледът се килна първо наляво, а после надясно.

-      Страхотно се справяш - каза Илай с притаен дъх. - Почти стигна... Добре, спри! Спри да мърдаш! Аз съм точно зад теб. Виждаш ли? - Той отпусна ръка на рамото ѝ.

-      Да. Благодаря! - Когато се опита да пъхне крака под себе си, за да може да се изправи, салът внезапно се килна вдясно.

-      Хей, хей, хей! - Пръстите на Илай стиснаха яката ѝ. Веригата издрънча, когато той я прихвана. - Ели, слушай, не трябва да мърдаш...

-      Толкова бързо - изхриптя тя. - Знам. Съжалявам! - Това можеше да е последната тъпа идея в целия ѝ глупав живот. Отдалечавайки се от човекоядците възможно най-бавно, Ели застана на ръце и колене.

Все още приведен, Илай обхвана китките ѝ и заедно започнаха да се изправят, докато салът се клатеше и отклоняваше два сантиметра наляво, после надясно.

-      Ако стоим в центъра, ще бъдем добре. - Илай не беше отпуснал хватката си. Бяха толкова близо един до друг, че тя можеше да види как устните му потръпнаха, когато се опита да се ухили накриво. - Сега какво?

-      Чакаме помощ. Ти стреля. Хана трябва да е чула - Ели вложи в гласа си увереност, каквато не чувстваше. Изстрелите, идващи откъм фермата, бяха първият сигнал, че нещо не беше наред, а това беше преди доста време. Някой от другите трябваше да се е сетил за тях досега. Но може би нещо ги спираше. „Не, Ели, престани! Те са добре. Хана, Джейдън и Крис са добре.“ Алтернативата беше твърде ужасна, за да мисли за нея. - Те ще ги прогонят или убият. После всичко, което трябва да направим, е или да чакаме водата да замръзне отново, или... знаеш. Джейдън ще вземе въже, ще го хвърли и ще ни издърпа. Ще се оправим.

„Стига да не отплаваме много далеч. - На водата можеше да ѝ трябва много време да замръзне отново, ако изобщо го направеше. Или можеше да не замръзне в достатъчно плътен мост, който да ги удържи. - О, спри да се тревожиш, Ели! Джейдън ще измисли нещо. Той е умен.“ Въже, това щеше да направи той. Да намери въже, да им го хвърли и после с кон да ги изтегли достатъчно близо, за да могат да стъпят на по-добър лед. Точно като плаващия сал в онова езеро, на който баща ѝ я беше завел веднъж в... Палм Брукс. Това беше. Същият принцип.

-      Надявам се. - Илай не беше спрял да я прегръща. Със сигурност така беше по-безопасно, а и тя не възразяваше ръцете му да са около нея ни най-малко. - Боже - каза той, - тръпки ме побиват от тях.

Ели можеше да види защо. Човекоядците все още напредваха в колона, момичето с шала с цвят на лайм се носеше най-отзад. Със слънцето зад тях черните им сенки се протягаха като сграбчващи пръсти. При тази гледка дори кучетата на практика бяха замлъкнали, само незначително ръмжене се изтръгваше от устите им.

„Какво си мислят, че ще направят човекоядците? Ще прескочат?“

-      Ами ако скочат? - попита Илай. - Разстоянието е... само има-няма и метър.

Напълно я изплаши това, че мислеха за едно и също нещо. Процепът вода между техния сал и по-солидния лед беше пораснал съвсем малко, но не достатъчно. Не беше бързо отдалечаване с метри, каквото им трябваше, а бавно, лениво носене със сантиметри.

-      Трябва да се погрижим да не го направят - каза Ели.

-      Как? Мога да застрелям двама, но нищо повече - каза Илай. - Само толкова патрони са ми останали.

Щяха да останат осем Променени, и то само ако Илай улучеше някого.

-      Трябва да пестим патроните - каза тя, но не знаеше защо или за кого... освен ако не планираше да помоли Илай да я застреля. Обаче тя не мислеше, че е толкова смела. Освен това какво щеше да стане с Мина, ако тя беше мъртва?

-      Тогава как?

-      Свределът. Удължи дръжките и ще стане достатъчно дълъг. Ако държиш краката ми, мога да се протегна и да го използвам, за да ни избутам.

-      О, боже! Мразя това! - каза Илай, но беше започнал да се смъква полека.

Ели го следваше плътно, а сърцето ѝ риташе в зъбите всеки път, щом салът се наклонеше. Когато вече беше по корем и се обърна, той удължи дръжките и ѝ подаде свредела.

-      Знаеш ли на какво ми напомня това? - попита я. - „Съкровището“. На момента, в който Никълъс Кейдж и всички останали са в капан на онова голямо квадратно нещо.

-      Не съм го гледала. - Тя се придвижи към ръба. Едно от кучетата сигурно беше мръднало, защото чу неистово дращене в същото време, в което салът се топна и водата потече по леда пред лицето ѝ. „О, боже! И аз мразя това!“ Почувства как водата под техния леден блок се издига, когато салът се разклати. Гадно видение премина през ума ѝ: как блокът се накланя толкова, че тя се плъзва с главата напред във водата. Щеше да повлече и Илай със себе си. После щеше или салът да се обърне като палачинка, захлупвайки всички тях, или само тя щеше да бъде закачена, без възможност да се обърне и да хване ръба.

Повечето езера, независимо колко бяха спокойни, имаха течения. Това тук беше по-силно от повечето заради потока вдясно от тях. Значи щеше да я отнесе вляво под сала и да я удави с гръб, залепен за леда.

Тя искаше да изчака водата да се отдръпне, но човекоядците наближаваха. Затова запълзя напред, после прехвърли свредела в ръце и се протегна, като се опитваше да удържи тежките остриета стабилни. Тя се загърчи още няколко сантиметра напред и вдиша през зъби, когато салът се топна още малко. Водата започваше да пълзи към ръцете ѝ. Може би трябваше да остави Илай да направи това - той беше по-висок, само че тя не беше достатъчно силна, за да го удържи, ако той се подхлъзнеше...

Сенки пропълзяха по ръцете ѝ. Очите ѝ се стрелнаха нагоре и пулсът ѝ спря. Девет от човекоядците бяха почти там. В челото момчето с мачетето се хилеше злобно и сечеше въздуха с почервеняло от кръвта на Бела острие. Недалеч зад основната група ги следваше онова момиче, чийто шал с цвят на лайм се влачеше като змия. Този път Ели не мислеше, че момичето изглежда уплашено. Всъщност изглеждаше така, сякаш наистина си умираше да се приближи.

„Ще ни насекат. - Парализирана, тя зяпаше как смъртта ѝ настъпва по леда. - Ще боли...“

-      Не спирай! - каза Илай и подръпна веригата. - Хайде, Ели! Побързай!

-      Добре де - сопна му се тя. - Опитвам се.

-      Говоря сериозно.

-      Знам. - Бицепсите ѝ тръпнеха от усилието. Колкото и силна да беше станала, почти четири килограма стомана в края на тънък алуминиев прът представляваха твърде голямо усилие за нея. Тя заби лакти и притисна свредела към гърдите си. - Те измъкват ли се?

-      Какво? Кои?

-      Онези от филма. - Човекоядците вече бяха много близо, сенките им като пръсти забърсваха косата и ръцете ѝ.

-      О, да. - Тя усети веригата отново да се впива, когато Илай стисна още по-здраво. - Добрите винаги се измъкват. Ние също ще се измъкнем. Ние сме „убийците“ на Джейдън, помниш ли? Добрите? Така че...

Тя изчака един удар. Равномерното думкане на човекоядците по леда беше в унисон с туптенето на сърцето ѝ.

-      Илай? - Когато не отговори, тя рискува да погледне. - И...

Тя познаваше изражението му. Нейният дядо Джак беше носил същата смес от тъга, шок и ярост в деня, когато хората от армията дойдоха, за да им кажат, че баща й е мъртъв.

-      Илай - каза тя, сърцето биеше толкова силно в гърдите й, че щеше да изхвръкне. - Какво има?

-      Лена - прошепна Илай втрещен. После по-силно: - Лена?

Това, което се случи после, стана бързо.

81

Стрелвайки се по снега, Алекс забърза през гората. Приливът на сила, който бе изпитала по време на престрелката, а после и при бягството им, намаляваше. Вкусът на адреналин по езика и губеше свежестта си. Тя пухтеше, дробовете ѝ се мъчеха от студа и димната мъгла, която се стелеше през дърветата и се сгъстяваше. Хвърли поглед назад и успя да види горящата къща. Покривът пламтеше, гигантски огнен език ближеше небето. „Малко по-наляво, на югоизток, докато се изравня с мястото, където беше коминът.“

Проблемът беше да намери отново това, което търсеше. Първия път беше дошла от различен ъгъл. Тук снегът целият беше накъсан, не само от честите преходи на дивеч, а и от собственото ѝ криволичене. „Да, но всички тези следи може да са за добро. - Спряла за секунда, тя огледа пътеката, по която беше дошла. - Ще им е трудно да решат по кой път съм минала...“

-      О, по дяволите! - Тя вдиша. Върху снега отпечатъците ѝ бяха като застинали дупки, поръбени със сиво-черни петна. „Сигурно от последното кълбо огън. Всичката тази пепел.“ Нужно беше само някой да последва пътя с жълтите павета право до онзи стар дъб...

Далечен пронизителен писък. „Пени.“ Онези мъже сигурно се бяха качили на хълма. „Моля те, Питър, не им позволявай да наранят Вълка!“ Тя се стегна и зачака изстрела, който не идваше и не идваше. Което не значеше нишо. Тя се замисли за странните Променени, за Червената буря. Ами ако опитаха същото и върху Вълка? А Питър? Нещо беше много сбъркано в Питър, тя можеше да го подуши...

„Не можеш да се тревожиш за това. Хайде, мисли за друго, за план Б!“ Само че тя нямаше никакъв, а тези почернени със сажди следи щяха да доведат преследвачите ѝ право при нея. Когато я настигнеха, нямаше да може да се бие дълго. Тя се уморяваше бързо. Снегът засмукваше и сграбчваше прасците ѝ. Бедрата ѝ бяха като олово, а тя се бореше не само със снега и чепатите храсталаци, които се закачваха за панталоните и за парката ѝ, а и с дните, в които не беше яла подходяща храна.

„Продължавай, не спирай! - Заоравайки през плетеница тънки клонки, тя чу хрущене и пукане, усети как скубят и дърпат косата ѝ. Отдясно видя да проблясва примка. - Преминавам редица капани. - Един поглед и това също щеше да я издаде. - Ще разберат, че не са ги поставили Променените.“ Можеше дори да даде на мъжа в черно някои идеи. Щеше да е любопитен защо Променените не я бяха изяли. Това щеше да направи Вълка още по-интересен за него - променено момче, което защитава бременно момиче и държи друго, непроменено, за... любимец?

„Не. Приятел.“ Може би в ума на Вълка тя беше дори нещо повече.

Слаб аромат на човешка кожа, конска пот и крака с гъбички се понесе с пушека. Мъже. Тръгнали са. Колко? Не можеше да каже. Промененото момче също беше голям проблем, но носът ѝ още не го беше намерил.

На петнайсет метра видя лек процеп в дърветата и сърцето ѝ подскочи от облекчение. Почти беше стигнала. Няколко секунди по-късно забеляза четири овехтели дъски, заковани за дънера на извисяващ се дъб. Отляво, зад дъба, имаше изкривен като тирбушон червен бор. Не ставаше. Но вдясно растеше четина от малки, недоразвити канадски ели, а точно зад тях се изправяше огромен, раздърпан бял смърч с ниско висящи клони, все още натежали от снега. Тя изгледа смърча, в главата ѝ проблесна заформяща се идея и тя помисли: „Чакай малко!“.

Първоначалният ѝ план беше прост. На девет метра височина, в разклонението на дъба, беше старата къщичка. Дъските се бяха изкривили леко с времето и пропускаха дневна светлина, но платформата беше солидна. Тя смяташе да се качи горе и да гледа да не я застрелят, може би дори да се покачи още по-високо или да пропълзи по някой дълъг як клон, да скочи в снега далеч от дървото и да продължи да бяга, докато те се опитваха да разберат къде е отишла. Сега обаче забеляза този смърч...

При дъба тя хвана с две ръце най-ниската дъска и дръпна. Почерняла от плесен, издутата дъска щеше да се счупи през лятото, но ледът я беше занитил на мястото ѝ. Покатервайки се нагоре, тя откри, че същото се е случило и с втората, и с третата дъска. Може би щеше да им пробута онова, което бе решила, и без това, но една счупена дъска добавяше допълнителен оттенък, който я караше да изглежда лесна плячка - уплашено момиченце, чиито възможности са изчерпани. „И няма значение, че е така.“

Тя скочи на снега, отдръпна се, изгледа дънера, после помисли: „По дяволите!“. Ако не станеше от първия път, нямаше да опитва отново. Свивайки десния си крак, тя обърна хълбок и изрита бързо и силно. Усети удара в подметката на ботуша си. За своя изненада, не си счупи нито стъпалото, нито глезена. Дори не болеше толкова. Дъската се спука шумно там, където бе закована.

„Чудесно!“ Тя извади отцепеното парче от снега и го постави близо до дънера. После падна на снега и размаха ръце и крака. „Така.“ Изтърсвайки снега от косата си, се изправи. Ако тези следи не успееха да убедят преследвачите ѝ, че се е опитала да се покатери в къщичката, но после е паднала в снега, тъй като дъската се е счупила, Алекс не знаеше какво друго би успяло.

„Добре, сега да им покажем паника!“ Тя се хвърли през ненабраздения сняг, атакува гъсталака от ели, счупи клонки и прати дъжд от зеленина по снега. Всеки, който погледнеше, щеше да види, че това беше едно уплашено като зайче момиче, толкова пощуряло, че се беше опитало да избяга право през дърветата, преди да се обърне. Дори идиот би могъл да го разбере.

Загази към клюмналите тежки клони на смърча, гмурна се под арката и през натрупалия сняг се мушна в ароматна пещера. Повечето светлина беше блокирана от провисналите ниско като камбана клони. Въздухът тук беше малко по-топъл, земята беше покрита с мъртви кафяви иглички. Тупвайки по задник, тя свали раницата и я избута далеч назад, близо до дънера. Събу нацапаните си със сажди ботуши, помисли за секунда, а после свали и натъпка и чорапите вътре. Чорапите щяха да предпазят стъпалата ѝ от игличките на смърча и от студа, но щяха да я забавят, а тя усещаше, че ще има само една възможност да го направи. Строи ботушите под един гъст и отрупан със сняг клон и се измъкна от пещерата. Заподскача назад, босите ѝ стъпала вече се оплакваха на висок глас от студа. Хвърли поглед през пролуката между клоните и снега. Върховете на ботушите ѝ едва се виждаха.

Добре, това трябваше да свърши работа. Ако имаше късмет, за преследвачите ѝ щеше да изглежда, че първо е опитала къщичката на дървото, паникьосала се е, когато дъската се е счупила, а после се е опитала да избяга през канадските ели, след което се е отказала и се е промъкнала под смърча, където се е скрила като щраус.

Гмурна се обратно в пещерата си, измъкна мърлявата си, но все още предимно бяла парка, обви я около главата си, успокои се и приклекна. Прасците ѝ скоро щяха да се оплачат. Това можеше да е облекчение, след като стъпалата ѝ наистина ѝ натякваха, а палците ѝ викаха от студ. Но за нея болката беше нещо добро. Държеше я нащрек. При бегъл поглед парката ѝ трябваше да прилича на натрупан сняг. Ботушите бяха това, което тя искаше да бъде видяно. А какво щеше да стане по-нататък... тя не беше работила по въпроса. Сигналният пистолет беше твърде шумен. Тантото? Дълго острие, по-добро пресягане, но каква полза от нож в престрелка?

Пукането на счупена клонка накара сърцето ѝ да прескочи удар. Отляво човешката миризма беше много по-силна и...

„О, не, не, не!“ Космите по врата ѝ настръхнаха от смрадта, която се носеше отдясно. Тя беше много по-далечна, но нотката на химиотерапия, на цисплатин, увит в гнило, беше непогрешима.

„Променен, вероятно онова момче. Идват към мен от двете страни.“

Тя навлажни устни. Не можеше да се измъкне от това. Но ако успееше да намери оръжие, да им се опъне... „Не мога да ги оставя да ме хванат. - Използвайки пръстите си, тя разхлаби парката, докато не се получи малка цепнатина светлина. - Ще ме превърнат в Питър.“ Или по-лошо. Ако Червената буря беше показателна, мъжът в черно щеше да усети, че тя е различна, а после просто нямаше кой да каже какво ще се случи. С нейния късмет той щеше да отвори черепа ѝ и да се опита да разбере как е устроено чудовището. Ако беше наистина добър и знаеше какво прави, това нямаше и да я убие. Мозъкът не изпитва болка. Веднъж преминала черепа и твърдата мозъчна обвивка, Червената буря можеше да полети и да сондира всяко кътче, всеки процеп чак до чудовището.

Тупване, скърцане на сняг отляво. Ботуши. Голям мъж. Спици мъгливо късно следобедно слънце пробиха плътния дървесен балдахин. През тясната цепка тя видя бял сняг, преграда от ели и високия дъб зад тях.

Още едно тупване...

После мъжът премина през лъча от светлина. Бяло-сивият му гащеризон беше украсен. Странно триизмерно яке с ивици плат, направени да изглеждат като пърхащи листа. Когато застана абсолютно неподвижен, тя почти го изгуби сред дърветата. Светлина примигна от пушката му с мерник. Главата му се наведе, за да проучи следата ѝ. Когато той вдигна глава нагоре, тя видя, че отправя дълъг поглед към дъба.

,Давай, давай! Провери!“ Тя задуши един стон на разочарование, когато мъжът, който не беше глупак, изчезна зад близкия бор. Той свали пушката от рамо, прицели се и стреля бързо. Рикошетът избръмча като стършел. Отнякъде дойде стреснат грак на гарван. Секунда по-кьсно ушите ѝ щръкнаха към странна серия от щракания като от цикада.

„Радио. - Тя разпозна звука от дните си в Рул. - Някой е чул стрелбата, иска да знае какво става.“ Вероятно Червената буря. Имаше пауза, а после серия от „пук-пук-пук“, докато ловецът пращаше собствения си код. „Мислел е, че съм горе в дървото.“ Но тя не беше отвърнала на огъня, не беше изпищяла, нито умряла. Тогава какво чакаше той?

Внезапно изскочил от прикритието си, ловецът притича диво на зигзаг към дъба. Бързо за старец. Ако тя беше там горе, щеше да ѝ е трудно да го улучи. Притиснат до дънера, той стреля право нагоре, презареди, стреля отново и отново, и отново: „бам-бам-бам-бам“. Вероятно в къщата на дървото вече имаше големи дупки и много светлина. Достатъчно, за да му покаже, че там няма никой.

Още пукане на радио. Още отговори от ловеца. Вероятно нещо като: „Разбрано, да, добре“.

„Добре, а сега, моля те! - Алекс загриза бузата си. - Погледни надолу! Виж счупената дъска!“

Ловецът закачи радиото на хълбока си, отстъпи от дървото и наклони глава назад, докато очите му се катереха нагоре, търсейки човек, свит в по-високите клони. После, най-накрая, спусна поглед към снега. Преувеличената му, почти замаяна закъсняла реакция, а след това и бавното проточване на врата, когато очите му проследиха хаотичното ѝ движение, накараха топка истерия да изскочи към устните ѝ. Тя бързо замря, когато той дръпна затвора, зареди нов патрон и тръгна към нея, фалшивите листа на шантавия му триизмерен камуфлаж пърхаха.

Тя знаеше, че гледа към ботушите ѝ, което беше добре. Знаеше също така, че нещо друго не беше толкова добре. Това беше пушка с шест изстрела, а той беше използвал пет. Тогава ѝ проблесна, че не може да си позволи той да стреля дори още веднъж. Всеки път щом пушката пукнеше, радиото щракаше.

Внезапно отляво дойде нова миризма, но тази ѝ беше позната. „Не, не! - Внезапен ужас прободе стомаха ѝ. Трябваше да помисли за това. Все пак това се беше случило в Рул още първата нощ. - Махай се! Не го прави! Стой настрана! Стой...“

-      Хайде, излез! - Сега, когато ловецът беше близо, тя можеше да види единствено крака в здрави зимни ботуши с дебели подметки. На три метра, не повече. - Знам, че си там.

„Да изиграем пиесата, преди да започне да стреля!“

-      Ранена съм - тя изтъни глас до висок, тих, треперлив хленч. Всъщност помогна и това, че беше наистина уплашена. - Паднах... когато се о-опитах...

-      Излез! - тонът му беше твърд. - Не остана къде да бягаш.

-      Ти и-имаш п-пушка - каза тя. - Не с-стреляй по мен!

-      Ще го направя, ако не излезеш.

Може би този човек мразеше да е дядо.

-      Щяха да ме изядат. Не им позволявай да ме хванат!

-      Никой няма да те нарани - каза той. Това по-нежно ли беше? Не можеше да каже. Ботушите му се преместиха малко, после тя видя единият да се тътри напред, когато той приклекна. Това беше лошо. Още малко по-ниско и щеше да разбере, че ботушите бяха празни. - Излез...

Миризмата, която беше разпознала, внезапно разцъфна пиперлива и люта. „Не, не, не! Той ще те застреля! - Стомахът ѝ се обърна. - Стой назад!“

Но вълчакьт не остана назад. Нападна, защото тя беше в беда, той беше отчасти куче, а кучетата бяха направили това за нея преди, в онази първа ужасна нощ в Рул.

Тя видя как ловецът се извърна бързо.

-      Исусе...

-      Не, насам! - Блъскайки парката настрани, тя изскочи от пещерата си. - Тук!

82

Черна сянка трепна над главата на Ели, когато момчето с мачетето прескочи процепа и се приземи зад нея. Секунда по-късно Илай пищеше, ръцете му бяха сключени върху корема, кръвта вече се лееше, а кучетата се вълнуваха.

Салът трябваше да се обърне оше в същия момент. Но точно тогава Ели почувства как нещо дръпна силно ръцете ѝ. Инстинктивно противопоставяйки се на дърпането, тя погледна назад и едва не извика.

Беше момичето със зеления шал, което Илай бе нарекъл Лена, протегнало се на леда. Двама човекоядци държаха краката ѝ и я закрепваха. Хванала витлото на свредела, а с другата ръка леда, тя дръпна отново. Водата се разплиска по ледения къс, докато той се накланяше все по-близо.

-      Не! - Ели блъсна свредела яростно като таран към лицето на момичето.

Стресната, Лена го пусна и се дръпна, когато острите като бръснач остриета профучаха покрай нея. За част от секундата Ели видя не само глад, но и объркване в изражението на човекоядката. В този момент тя изглеждаше почти като момиче, което просто не може да разбере в какво се е превърнало.

Но тук свършваха добрите новини. Мигът премина като светкавица. След като вече нямаше кой да я закотвя, а салът беше пренапрегнат и извън равновесие - горкият Илай все още пищеше, кучетата ръмжаха, човекоядецът виеше и удряше, - целият леден блок се килна. Освобождавайки безполезния свредел, Ели се опита да се завърти, за да хване леда с нокти, но със същия успех можеше да се опитва да се покатери по вертикална стена от идеално гладко стъкло. Усети как плъзгането започва, а тялото ѝ набира скорост. „Не, не, не, не!“ Нещо изпука, после изпука още два пъти, Ели реши, че чува писъци, но пък тя също пищеше и не беше сигурна дали пукаше ледът, или нещо друго.

После времето ѝ свърши. Всички и всичко зад Ели - хапещите кучета, Илай, момчето с мачетето - я удариха странично.

И тя падна от леда с писък.

83

Алекс се изстреля от скривалището си. Периферното ѝ зрение се замъгли в сиво и бяло, но тя се надяваше адски много вълчакът да спре нападението си. После вече нямаше време да се тревожи. Интересуваше я само пушката на този старец да не гръмне.

При нейния вик ловецът се завъртя, дългата му пушка се залюля наоколо. Дясната ѝ ръка вече беше свита и тя се мушна под пушката, но не достатъчно бързо. Припламването и пукотът на дулото бяха почти мигновени. Алекс не чу писъка, който изскочи от устата ѝ. Куршумът прогори бразда над лявото ѝ слепоочие. Нещо все едно се взриви в ухото ѝ и в мига, в който тя отчете изстрела и осъзна, че старецът е останал без амуниции, набръчканото му лице изпълни зрението ѝ.

И тогава Алекс го намушка.

Беше имала време да размишлява върху болничната миризма на тази спринцовка и за какво е била нужна на Питър. Припомни си книгите. Наука за бозайниците. Еволюция. Генетика. Вълци.

Дали Питър пръв беше завел Пени в къщата на езерото, или Вълка, проблемът оставаше - как? Как укротяваш един запенен, побеснял Променен? Как успяваш да сложиш под контрол нещо такова?

Ако си следвал дисциплина, свързана с бозайниците, и си изучавал животни в дива среда, или ако просто си бил заместник-шериф, щеше да си го правил и преди - с уплашени кучета, с вълци, които е трябвало да бъдат преместени, с койоти, които не си искал да убиеш. Дори с мечка или две. Или може би си виждал друг да го прави. Все едно. Знаел си теорията - да упоиш здравата тъпаците. Приспиваш ги с херметизирана стреличка с успокоително.

Тя заби иглата с един бърз удар.

Целеше се в гърлото на ловеца.

Улучи окото.

84

Щом ледената вода удари лицето ѝ, повечето въздух на Ели изскочи в блестящ бълбукащ водопад. Сърцето ѝ удряше ребрата като стоманен връх на ботуш. За един стряскащ момент, който изглеждаше като цяла вечност, умът ѝ изключи.

Тогава някой - Илай или куче, или човекоядецът с мачетето - се приземи отгоре ѝ и я заби още по-дълбоко. Бучка ледена вода запуши носа ѝ, болка като от нажежени до червено ръжени смазваше мозъка ѝ. Студът удари очите ѝ. Веригата беше още около кръста ѝ и за една откачена секунда тя си помисли, че езерото може да грабне края ѝ и да дръпне надолу. С малкото безценен въздух, който ѝ беше останал, тя се пребори с плетеницата от тела и крака и погледна нагоре - точно навреме, за да види нещо, идващо право надолу като снаряд. Изпускайки бълбукащ тих вик - и последната трошица въздух, - тя се изви настрани, когато мачетето се плъзна край нея.

Отгоре запенената вода беше потъмняла от надигащи се вълни кръв, разбърквани от размахани крака и лапи. Беше като да си в самото дъно на гигантска перална машина. Дробовете ѝ горяха, тя зарита и мощно загреба с ръце.

Разбивайки повърхността, Ели глътна въздух, толкова студен, че прогори гърлото ѝ. Илай не се виждаше никъде. Нито кучетата. „Не! Току-що бяха тук!“

-      М-мина? - изкашля Ели. - Илай?

Отдясно на нея главата на Мина изскочи внезапно като плувка, освободена от чудовищна риба, налапала кукичката. Пъхтейки, Мина направи няколко кръга обезумяла, търсейки място, където да отиде.

„Салът. - Ожесточено загребвайки вода, Ели се обърна и се опита да прецени къде се намира. - Трябва да намеря сала, нещо, за което да се хвана. И Илай къде е...“

Отляво на нея се чу плясък, а после звукът от някой, който кашляше и плюеше. Вълна от облекчение. „Илай! - Той щеше да знае какво да прави. Беше по-силен от нея. - Но той е ранен, ранен е, той кърви...“ Не, Илай беше добре, той не можеше да умре. Щеше да се оправи, двамата щяха да се измъкнат от това и тя повече никога нямаше да му се присмее.

-      Илай! - изграчи тя и изпъшка. - Илай, добре...

Пристъп на паника пресече дъха ѝ. Вместо Илай там беше човекоядецът, само на стъпка от нея. От косата му течеше вода, лицето му побеляваше от студ. „Не!“ Ели задуши писъка и загреба непохватно, оставяйки разстояние между тях, като се надяваше, че дори човекоядецът нямаше да е толкова луд, за да тръгне след нея сега. За момент той изглеждаше просто объркан и в шок като нея и може би това ѝ даде време. Право напред тя забеляза ледения сал, който още се клатушкаше. За нейно учудване, леденият къс се движеше, влачен от течението, тласкан напред от вълнението и от запенената вода.

„Може би леденият бряг?“ Не, не беше добра идея. Човекоядците бяха там. И какъв беше изборът ѝ? Да плува и да се надява да дойде помощ? Колко време щеше да мине, преди да измръзне до смърт или да се удави? „Аз не тежа много.“ Може би изобщо не много. Ели се обърна в един див полукръг, търсейки нещо, за което да се хване, което да я задържи отгоре. „А къде е Рок? Къде е Илай? - Сигурно са в капан под леда, Илай може би се давеше точно сега. - Не, не!“ Тя стисна здраво очи, за да пропъди образа на горкия Илай, блъскащ по леда с юмрук и с излизащи от устата му големи треперещи балони. Или още по-лошо: Илай, твърде слаб, за да плува, потъва, докато кръвта изтича от тялото му, а Рок е заклещен в ръцете му. „Трябва да ги намеря, трябва да се гмурна, трябва да опитам.“ Той щеше да го направи за нея.

-      Не мога. Не мога - гласът ѝ беше писклив и тънък като на мишле. Тя знаеше да плува горе-долу: да прави звезда във водата, да гребе странично, един отпуснат кроул, от който винаги ѝ влизаше вода в носа, но не беше много добра във водата. Студът я удари в лицето и изсмука малкото топлина, която ѝ беше останала. Ръцете и краката ѝ бяха толкова тежки. Ботушите ѝ се бяха напълнили с вода, а парката ѝ се беше раздула. Да загребва водата, сега беше като да се опитва да тича в цимент. „Илай, Илай, съжалявам, съжалявам!“

Тя се обърна отново и забеляза ледения бряг като нащърбена бяла граница, която изглеждаше много далеч. Очакваше да види там момичето със зеления шал, но Лена беше изчезнала. Трябваше да опита. Ако можеше да се пребори и да стигне до здравия бряг, може би щеше да успее да се хване и да помогне и на кучето си. Колко време би могла да издържи, тя не знаеше, но всичко друго беше по-добре, отколкото да се удави.

Ели се повлече с тромав, спазматичен плясък, който само изсмука огромно количество енергия, без да я приближи до безопасността. Пръстите на езерото, мрачни и дълги, се обвиха около глезените ѝ и дръпнаха, опитвайки се да я потопят, да я убият. Всичко я болеше. Ръцете, стъпалата и лицето ѝ пулсираха. Студът кълцаше кожата ѝ и тя цялата трепереше. Без да има намерение или да осъзнава, че това се случва, главата ѝ просто се плъзна под повърхността. За една дълга, дъълга секунда тя продължи да потъва. Тялото ѝ, изглежда, не разбираше, че тя е под водата. А после сякаш нещо дълбоко в нея, което беше заспало, се събуди. Обезумяла, Ели загреба към повърхността, като плюеше и кашляше вода. Огледа се за кучето.

Мина я нямаше.

„Не!“ Мозъкът ѝ дори не можеше да изскимти. Нямаше енергия. И къде беше човекоядецът? Всичко започваше да става черно...

-      Н-нъ... М-мъ-мъ... Устата ѝ не работеше. Загреба като куче, главата ѝ беше извита толкова назад, че зяпаше как синьото небе пламва в оранжево и червено, краят идваше.

Чу се тихо „ух“, когато Мина отново излезе на повърхността, но този път едва: над водата се подаваха само муцуна и две ужасени очи.

Плясък вода напръска брадичката на Ели. Една вълна се разби около главата ѝ и продължи нататък. Още едно силно шляпване по-близо. Отзад. Тя се обърна и видя човекоядеца, който пореше водата към нея.

-      Н-н-не... - Изцеждайки последната струя енергия, тя загреба с две ръце към открити води, мислите ѝ бяха тънки и треперливи като сапунени мехурчета. „Какво прави той? Луд ли е?“ Шляпането на човекоядеца беше по-близо, по-силно, по-диво. Ели рискува да надзърне и изпусна един задавен, гъргорещ вик. Пухтейки като бик, полудял от глад, той я настигаше. Ще я удави, ще извлече тялото ѝ, а после ще яде... - Не-е-е! - изпищя тя, докато той покриваше оставащия около метър и половина с един гигантски устрем.

Дланите му се сключиха върху главата ѝ. Ели размаха ръце, но беше като да се опитваш да се бориш с октопод. Тялото ѝ потъна изцяло. Един некоординиран, задушен вик се опита да изскочи от устните ѝ, но тя стисна здраво и го върна обратно. „Не мога да го удържа, не мога да го удържа, не мога...“ И изведнъж наистина не можеше повече да издържа. Въздухът се стрелна от устата ѝ, а с него и последната частица от гласа ѝ в отчаян стон.

Над нея момчето се разтърси силно и спазматично. Хватката му се отпусна. Без никаква друга мисъл, освен да извади лицето си над водата, Ели заора към повърхността. Грабнала една безценна глътка въздух, тя видя човекоядецът да се надига, а ръцете му отново се стрелнаха към нея. Тя помисли: „Хвана ме“.

-      Ели!

Беше толкова дезориентирана, че помисли, че човекоядецът беше проговорил. „Не, отляво!“ Очите ѝ се стрелнаха към ледения бряг.

Там стоеше една фигура като изсечена в синьото небе. И имаше пушка.

-      Ели! - извика Крис. - Не мърдай!

85

Иглата продупчи орбитата на лявото око на ловеца с тихо, но отчетливо „пук“. Алекс имаше толкова инерция, че не можеше да спре. Двамата паднаха оплетени. Мъжът залитна, тя беше изцяло върху него. Когато удариха земята, тя усети как иглата задра и проби деликатната кост в задната част на гнездото. Ако не беше пищенето в лявото ѝ ухо, може би щеше да чуе впръскването на успокоителното, изливащо се под налягане в мозъка на ловеца.

Старецът на мига се вкочани. Останалото му око, замъглено от възрастта, се изцъкли. Устата му се отвори рязко. „Не викай! Не викай!“ Алекс пусна спринцовката и стисна с ръце устните на мъжа. Бузите му се издуха навътре и навън. Заглушеният звук се опитваше да избута устните му към дланите ѝ. Здравото око на ловеца се прикова в нея невярващо. Тя не знаеше колко беше видял наистина и се надяваше всичко това да е рефлекс. Тялото му започна да трепти, ръцете му изпърхаха, стреличката с веселата си червена опашка затанцува, ботушите му заудряха снега.

Алекс усети вълчака вляво от себе си и извърна поглед. Ушите му бяха вдигнати, опашката бе опъната хоризонтално, муцуната му - набръчкана, а зъбите - оголени. Това, което тя долови от миризмата му, беше само заплаха. Ако беше искал нея, досега тя щеше да кърви. „Ти, голямо момче, си направо лудо.“

Под ръцете ѝ обезумялото пухтене на ловеца беше замряло. Самотното око се взираше със стъклено обвинение. Миг по-кьсно тя чу щракането от радиото на мъртвия.

„Трябва да се махам оттук.“ Тя се върна, олюлявайки се, до смърча, пъхна се в парката и хвана ботушите. Тревогата на вълчака удари носа ѝ като червена пяна. Той застана като сянка до нея и направи две танцуващи стъпки, които ясно значеха: „Да тръгваме!“.

-      Аз ли не знам?

Но къде да отиде? След няколко метра щеше да е в девствен сняг, следите ѝ щяха да са очевидни, а те имаха оръжия. Очите ѝ се спуснаха върху мъртвия ловец и неговия спрингфийлд. Беше останал един изстрел, но тя надушваше още патрони в левия преден джоб на това камуфлажно яке. „Да, ама вземи пушката и ще знаят, че си въоръжена.“ Можеше да повикат подкрепления и тогава беше свършено с нея. Би могла да си замине и в двата случая, освен ако не убиеше онова променено момче. Всъщност можеше и да не им трябва момчето. Онова „давай-давай, върви-върви“ щеше да я изтощи накрая. Ако чудовището скочеше отново, или по-лошо, ако Червената буря успееше да се настани зад очите ѝ...

„О, майната му! - Тя грабна пушката. - Няма да си ида без бой.“

Но можеше и да не се стигне до това. Ако съумееше да се скрие... Но как? „Как се криеш от Променен?“ Тя мислеше, че от момента, в който ловецът бе стрелял за първи път по къщата на дървото, са минали пет минути. Острият дъх на химиотерапия беше по-близо, не нападаше, но се спускаше по права линия към този последен изстрел. Ако оставеше радиото да щрака, щяха да намерят тялото още по-бързо.

Това, което я уплаши повече - след като вече бе за почнала да обръща внимание на подробностите, - беше стабилно увеличаващото се барабанене на „давай-давай, върви-върви“. Може би това искаше Червената буря. Ако тя изгубеше контрол, щеше да е по-лесна за контролиране или поне за намиране. Всяка логична частица от нея крещеше, че трябва да бяга. Но влечугото в мозъка ѝ - всичко, което беше инстинкт, хленчеше, че е по-добре да се скрие. Понякога на зайчетата им хрумват точните идеи. Бъди малък, не мърдай, не привличай внимание!

„Не привличай внимание! - Тя се обърна към вълчака, който я гледаше. - Дарт не те видя. Може би не те е забелязал. Или може би не можеше? Нямам време да преценявам сега.“ Металическата смрад на цисплатина се запени през дърветата. Червената буря беше туптене в средата на челото ѝ като скрито трето око, което се мъчеше да се отвори. „Решавай!“

Вместо да надене ботушите си, тя ги върза заедно, преди да ги окачи около врата си. Стъпалата ѝ минаваха от изгаряне към изтръпване, но следите от боси крака не бяха толкова забележими, колкото тези от ботуши. Преметна ремъка на спрингфийлда през рамо като са- мурайски меч и клекна над тялото. Единствената кръв беше лепкава криволичеща струйка от съсипаното ляво око. „Не трябва да оставям спринцовката. Това ме прави опасна и любопитна.“ Стиснала зъби, Алекс хвана с ръка пластмасовата тръбичка и дръпна. Отново усети стърженето на кост и когато издърпа иглата, орбитата плувна в червено. Тя потръпна и сложи капачката на иглата с треперещи пръсти, преди да пъхне спринцовката обратно в страничния джоб. После, като работеше бързо, тя съблече странното триизмерно яке на ловеца.

-      Хайде! - прошепна тя на вълчака, трепвайки от туптенето на постоянното „давай-давай“ на Червената буря. Устната ѝ се сгърчи под една бавна извиваща се струйка. Обгърнала кървящия си нос с длан, тя побягна към едно прикритие от гъсти калини на около петдесет метра назад, като се присвиваше при всяко пукане, което все по-непохватните ѝ стъпала предизвикваха. Чу дъха на вълчака, когато я последва. Добре. Животинските стъпки щяха да заличат нейните.

Гората тук беше дива, претъпкана с почти непроходими трънаци и храсталаци. Тя се гмурна в снега, свали пушката, после заплува през тесния процеп между два бодливи храста, растящи толкова близо един до друг, че клоните им се бяха сплели. Направи гримаса, когато трънакът закачи косата ѝ, дръпна ранения ѝ скалп и - „О, по дяволите! - медицинската раница беше все още под смърча. - Няма време. Няма време.“ Когато реши, че вече е достатъчно далеч, тя се загърми по корем, като мислеше как да примами животното, но вълчакът вече се промъкваше вътре. „Умно момче!“ Той знаеше, че нещо зло идва към тях.

Хвърляйки тревожен поглед назад, тя не видя бонбоненочервена следа от кръв, която да маркира пътя им. Добре, това трябва да свърши работа, защото времето ни свърши.“ Тя натъпка сняг в процепа, обви с ръка врата на животното, подпъхна стъпала под задника си и се присви. Острите стръкове бяха толкова гъсти, че можеше да останат невидими, ако бяха абсолютно неподвижни. Наистина можеше да стане. Ловците седяха в скривалища през цялото време, висяха по дървета с часове. А петдесет метра беше разстояние, колкото половин футболно игрище. Много пространство, в което да се изгубиш. Доста хора пренебрегваха очевидното и това, което лежеше пред очите им, всеки ден. Миризмата... нищо не можеше да направи за нея. Тук нямаше истински вятър, нито дори полъх. Но тя продължи да мисли за Дарт, а после за вълчите тотеми, които висяха до онзи чувал. В това имаше нещо важно...

Чу се тежко тупване, после още едно. Пукане, после чупене на клончета и храсти, хрущене на сняг. Не бяха много изкусни, но може би мислеха, че няма нужда да бъдат. Смрадта на химиотерапия от онова момче беше вече навсякъде. Миризмата на мъжа в черно - Червената буря - също беше отчетлива. Спъвайки се в него, носът ѝ засече същия определено стар спарен аромат на мокри вълнени чорапи, но и просмукан с вонята на замърсена сивозеленикава вода, смърдяща на изгорена урина и пенлив препарат за почистване. Такава беше миризмата на река Чикаго след буря.

Колкото и много информация да ѝ даде носът ѝ, тя не можеше да види на повече от стъпка-две през балдахина от калина. Това беше някак още по-плашещо, защото не можеше да прикачи лице към тази страховита миризма, да го смали, да го направи човек. Беше като да вървиш пипнешком в обитавана от духове къща, където това, което си представяш, винаги е по-лошо от това, което е там наистина. „Спри, спри!“ Тя стисна зъби, стегна се, опита се да изблъска назад страха, който заплашваше да погълне ума ѝ. Тя трепереше, всеки мускул се опитваше да се освободи от тялото й и да побегне, да побегне, да побегне. „Успокой се! Трябва да се опиташ да удържиш контрола. То иска да изскочиш, да се покажеш.“

Алекс затвори очи. Върху екрана на клепачите ѝ онова „върви-върви, давай-давай“ беше като кръв, пулсираща в артерии. Червената буря прокарваше пръсти през очите ѝ, в ума ѝ, надолу през гърлото и в сърцето ѝ, стискайки мускула, принуждавайки го да бие в различен ритъм: „давай-давай, давай-давай, върви-върви, върви...“.

-      Къде си?

Звукът беше толкова внезапен, че тя едва не подскочи. Стисна устни толкова здраво, че те изтръпнаха. Под ръката ѝ вълчакьт беше неподвижен като мъртъв. „Не мърдай, не откачай!“ Като се чудеше кой от двама им успокояваше, тя прегърна животното още по-плътно. Зъбите ѝ тракаха: „трака-трака-трак“. Тя пъхна език между челюстите си и го захапа, за да спре шума и да се фокусира. „Не скачай, малко зайче! Ловците те хващат точно тогава, тъй като виждат проблясването на малката ти бяла пухкава опашка.“

-      Знам, че си близо. Мога да усетя ръбовете ти.

Дори през половин футболно игрище, пълно с дървета, гласът носеше определена мекота и авторитетна увереност, които я накараха да мисли за актьора, който играеше Лушъс Фокс¹ във филмите за Батман.

-      Името ми е Фин. Твоето как е?

Това отговори на един въпрос. Не беше телепатия от сорта „чета мислите ти“, което щеше да е прекалено вуду за нея. „Както и да го прави това, той не може да ме намери, защото не ме вижда.“ Чакай, това не беше съвсем правилно. Тя си спомни странните измествания на перспективата, чувството, че разстоянието се срива, а това се беше случвало с нея и преди, нали? Когато беше на Черната скала и се готвеше да скочи. Преживяване извън тялото, за което докторите казаха, че било хълцане на темпоралния лоб, провокирано от страх и подхранено може би от чудовището в нея.

Значи... Фин е епилептик или взима лекарства. Тази замърсена миризма беше много силна, но изкуствена като на онези Променени с тяхната воня на химиотерапия. Може би взимаше същия наркотик, защото това сигурно беше наркотик. Тя просто знаеше. И как действаше при него?

Важното беше, че гласът не беше по-близо и Червената буря не можеше да я намери. Което значеше, че той само предполагаше, изчисляваше възможностите.

Също толкова важно беше, че тази миризма на химиотерапия, смрадта на цисплатин, не ставаше по-силна. Значи онзи изменен, нагласен Променен също не можеше да я подуши. Можеше да има няколко различни причини за това.

„Или може би само ти. - Тя прегърна по-силно вълчака. Ушите на животното се завъртяха като на прилеп, но това беше единственото движение, което то изобщо показа. - Или сме двамата заедно.“

-      Защо си още жива? - Натискът на Фин се увеличи. - Има нещо различно в теб, нали? И онова момче... Саймън? Може би ще го разглобя и ще разбера.

Ако тази мръсна Червена буря мислеше, че тя ще се вкисне като някое момиче, Фин се заблуждаваше жестоко. Но как да се бори с него? С рака тя знаеше как. Едно нещо, което психиатрите се опитваха да те научат, беше как да зазидаш чудовището, да го сложиш в кутия и да заключиш вратата.

-      Хайде - каза Червената буря. - Знам, че си там.

„О, глупости! Тогава щеше да спреш да говориш и твоето момче хрьтка щеше да ме е намерило вече.“ Мисълта беше гневна, нещо като умствен тласък...

И тогава тя се стегна. Какво беше казал той? „Усещам ръбовете ти.“

Добре, имаше нещо важно в това. Единственият начин да можеш да усетиш ръб, беше да удариш нещо твърдо. „Като да затвориш очи и да се опиташ да намериш пътя си покрай стена. Разбираш къде свършва, когато пръстите ти ударят въздуха.“ Може би Червената буря я беше намерила по препятствията, които тя хвърляше, за да се предпази.

-      Как се казваш? - Още едно силно, червено „давай-давай“ като радар, който се опитва да улови. - Хайде, мога да ти помогна! – „Давай-давай.“- Имаме много общо, не виждаш ли?

Тя не го видя, а вече не можеше да позволи и той да я види. „Не му давай ръб! Когато притисне, не притискай обратно!“ Идеята я подплаши до смърт. Щеше да значи да остави това нещо да я окъпе, без да остави петно. Тя си спомни рафта с книги на Питър и „Дюн“ - с онази мантра за страха и убийците на разума.

„Ще избягам. Нека премине през мен, над мен! - Тя знаеше как да избяга. Беше го направила в деня, в който замина за Уакамау за една битка, която знаеше, че не може да спечели. - Значи да избягам от това. Да не давам на Червената буря ръбове, които да усеща.“

Но дали щеше да подейства? Нямаше ли заключеното в кутия дълбоко в ума ѝ чудовище да се измъкне? Дори да не го направеше, кутията беше като капка черно мастило на бяла хартия. Ако Червената буря я видеше, беше свършено с нея.

„Освен ако не потъна в същия мрак. - Затваряйки отново очи, тя притаи ума си точно както вълчакьт бе замръзнал като статуя до нея. - Има само нощ, но не и звезди.“

„Потъни в мрак!“

„Не мърдай!“

¹ В трилогията за Батман на режисьора Кристофър Нолан в ролята на фокс влиза Морган Фриймън. - Б.ред.

86

-      Стреляй! - припяваше Джейдън. - Хайде, Крис, стреляй!

-      Още една секунда - каза Крис. - Ако тя излезе твърде близо... - Той и Джейдън стояха на около девет метра от ръба, притеснени, че нащърбеният бряг може да е твърде нестабилен и би могъл да се натроши. Във водата, на поне още петнайсет метра, Промененият все още се виждаше, но Ели не. Първият изстрел беше с цел да ги стресне. Ели беше твърде близо и той се боеше, че може да я убие. Затова стреля високо, видя как момчето се дръпна настрани при гърмежа на пушката и хватката му върху момичето се отпусна.

„Чакай, докато тя се покаже, чакай, докато я видиш! - Натисна спусъка толкова, колкото смееше. - Ели, Ели, хайде! Ти току-що беше там, току-що беше...“

-      Там! - извика Джейдън, когато главата на момиченцето разби повърхността на няма и два метра от Променения. - Давай, Крис! Стреляй!

-      Ели! - изкрещя Крис, като се надяваше тя да чува и да разбира. - Не мърдай!

Гърмежът от изстрела. Ритането в рамото му. Внезапна червена мъгла се пръсна над раменете на Променения, а после обезглавеното тяло се килна наляво и отплава, носено над водата от балон въздух, хванат под парката на мъртвото момче.

-      Ели! - Джейдън стискаше намотано въже, което беше вързал за седлото на товарния си кон. - Плувай насам! Можеш ли да плуваш?

-      Не мисля, че може да го направи - каза Крис. При звука на името ѝ Ели се обърна в почти апатичен кръг. Имаше шокираното изражение на единствен оцелял от автомобилна катастрофа. На три метра зад нея беше Мина, която изглеждаше също толкова изтощена. „Няма да се справи.“ Събличайки парката на Джейдън, Крис вдиша рязко от удара на студа по голите си гърди, после се отпусна на снега и започна да развързва връзките на ботушите си. - Отивам при нея.

- Луд ли си? - Джейдън стисна рамото му. - Ти също ще се удавиш.

-      Не, няма - възрази Крис, събувайки ботушите си. Но хора на неговата възраст наистина умираха. Беше чел за петнайсетгодишно хлапе, което беше пропаднало през лед и беше получило сърдечен удар от шока. - Дори в ледени води е нужно малко време, а аз няма да съм вътре толкова дълго. При теб остават краят на въжето и конят. - Той смъкна чорапите, грабна въжето и добави бърз моряшки възел. Ели щеше да е твърде уплашена и вероятно твърде слаба, за да се държи, но ако можеше да прекара въжето под мишниците ѝ... Той се изправи, гърчейки лице от жиленето в босите си крака. - Аз трябва само да стигна до нея. После ти ще я издърпаш. - Щеше да се опита да хване и кучето или поне да го подмами да ги последва.

-      Добре. - Челюстта на Джейдън се стегна. - Върви! Бързо, Крис! Върви, върви, върви!

Издишвайки два пъти бързо, Крис вдиша дълбоко и дълго, после се хвърли от леда. Студът беше много по-лош, отколкото беше очаквал, но той остана съсредоточен и продължи да се движи. Изскочи на повърхността, издиша, пое отново въздух и започна да плува към момичето.

-      Ели - изпъшка той. Опитваше се да не се задъхва, напомняше си, че би използвал по-малко енергия, ако останеше спокоен, ако вдишваше по-бавно. „Но, боже мой, изгарянето..“ Голите му гърди бяха вече вкочанени. Светкавични удари от болка се стрелкаха от стъпалата към бедрата му. - Ели, аз съм тук - каза той. Тези петнайсет метра не бяха изглеждали толкова дълги и той внезапно се зачуди точно колко въже имат. „Боже, ние така и не проверихме.“ Гледаше как водата се плиска около брадичката ѝ, а после около носа ѝ, видя как тя не трепна. „Губи битката.“

-      Чуй ме, Ели! - извика той. - Слушаш ли ме? Вдигни глава много назад! Погледни небето, Ели! Погледни небето!

Опулените ѝ очи се завъртяха. Бяха изцъклени и той не беше сигурен, че тя знае кой е той. После главата ѝ се люшна назад, но съвсем бавно, сякаш тя наистина беше на края на силите си.

„Почти стигнах.“

-      Добре, добре. - Обърна лице в посоката, от която беше дошъл, разви въже, молейки се то да не свърши. Джейдън, видя той, беше довел коня малко по-близо. „Не трябва и да изпускам въжето.“ То щеше да потъне, а веднъж потънало, край. Можеше вероятно да плува с нея, но студът започваше да го хваща. Отляво кучето вече плуваше към него. „Слагам въжето на Ели, грабвам кучето и после ние всички...“

Тогава внезапно въжето свърши, а още не беше стигнал. „Мамка му!“

-      Ели! - Хващайки примката в една ръка, той заплува, докато въжето се изопна, дори беше извън водата, после протегна капещата си и замръзваща свободна ръка. Петнайсет скапани сантиметра... - Ели, трябва да дойдеш към мен. Е-Ели, скъпа, хвани ръката ми! Х-хайде, можеш да го направиш!

Той видя как ръцете ѝ се мърдат, но едва-едва. Една отпусната ръка изскочи на повърхността, пляскайки като риба.

-      Е-Ели, о-опитай отново! - каза той, стъпалата му се вдървяваха, дъхът му започна да излиза накъсан, студът като желязо пристягаше ребрата му. „Толкова близо!“ Помисли, че наистина ще трябва да пусне въжето, да я грабне и после да плува. „Направи нещо, и то сега!“

Ръката ѝ се показа отново в същия сънлив забавен каданс. Този път той се хвърли напред, като се надяваше внезапното дръпване да не паникьоса коня. Усети пляскането на дланта ѝ, ледена и вдървена. Неговите собствени пръсти, които бързо се вцепеняваха, се сключиха около китката ѝ и я придърпаха.

-      Добре, добре, страхотно се справяш - каза той. Тя трепереше толкова силно, че водата танцуваше. Крис прекара въжето през главата ѝ и под раменете. Кучето вече беше там и мушкаше с нос рамото му - Виждам те, момиче. Дръж се, дръж се! - каза той, като не беше сигурен на кое момиче говореше. - Ели - каза той, приближи лицето си към нейното, хвана ръцете ѝ и се опита да свие пръстите около въжето. - Трябва да се държиш. Аз ще ти помагам, но трябва да помогна и на Мина...

Това подейства. Той видя как лицето на Ели потръпна, главата ѝ бавно се завъртя, замаяните ѝ от шока очи пропълзяха покрай него.

-      Мъ-мъ-мъ... - запелтечи тя.

-      Точно така, това е Мина. Трябва да помогнеш на Мина - вече дишаше тежко, плуваше по памет, стъпалата му бяха вдървени, краката бяха като олово. Колко дълго беше във водата? Пет минути? Можеше да си представи как нейният ум отказва да работи сега. „Но тя познава кучето.“ Все още държейки ръцете ѝ около въжето, той пъхна свободната си ръка под гърдите на кучето. „Моля те, Мина, не се паникьосвай, не ме хапи!“ Пуфкайки, кучето изскимтя жално и после се протегна към Ели, езикът му се стрелна навън в опит да близне бузата ѝ.

-      Мъ-мъ-мъ... - задъхано произнесе Ели. Крис видя белите полумесеци, когато очите ѝ започнаха отново да се извъртат навътре. Пръстите ѝ бяха като тебешир. - Къ-Къ-Крисссс...

-      Т-тук съм - заекна той. „Няма да те пусна.“ Крис вдиша рязко и изкрещя: - Дж-Джейдън, дърпай! Дърпай!

87

-      Трябва да съм аз - каза Ели, гушнала главата на Бела в скута си. Въпреки танца на оранжевите светлини от огъня, който Джейдън и Конър бяха запалили преди два часа, лицето ѝ беше изпито и пепеляво. Очите ѝ се плъзнаха от Джейдън, който изглеждаше несигурен, към стисналата устни Хана, която ѝ се струваше все по-бясна с всяка изминала секунда. - Тя е моят кон.

-      Но няма нужда. Джейдън може да го направи или Конър - каза Хана и Крис помисли, че тя наистина се опитва да се сдържа. Джейдън беше отказал да иде където и да било, преди първо да затопли Ели. Замръзнал до костния си мозък, Крис се беше съгласил. Бяха свалили дрехите на момичето и го бяха обвили в одеяло за седло и в парката на Джейдън. Крис беше приел пуловера на Джейдън и после беше чакал до огъня с Ели, сгушена в ръцете му, и с кучето, легнало на практика в скута му, докато Джейдън беше отишъл с коня за помощ. Беше се върнал с дрехи, термоси с топла супа, чай... и с вбесената Хана.

-      Трябва да спреш да се бориш с мен, Ели - притисна я Хана. - Трябва да си дойдеш у дома.

-      Не се боря. Просто казвам. - Долната устна на Ели потрепери.

Опакована в шапка, два пуловера, грейка, два чифта чорапи и парка, тя напомняше на Крис за смалилите се старици, увити под топове одеяла, на които той четеше в болницата в Рул. Щом чу гласа на Ели, Бела изпусна още един стон през алена пяна.

-      Не е същото. Илай и Рок не бяха твоя вина - каза Хана на Ели, но се целеше с ками в него.

Крис знаеше, че тя е права. Цялата тази каша - оборът, Бела, Илай и Рок в капан под леда или на дъното на езерото - беше на неговата глава. Никой не искаше да го каже, но Крис мислеше, че може да не намерят момчето и кучето до пролетта, а може би дори и тогава.

-      Напротив. Да срежем леда, беше моя идея, а сега И-Илай... - Ели вдигна поглед към Джейдън. - Пушката ми достатъчно голяма ли е? За Бела?

Джейдън поклати глава.

-      Ще трябва да използваш някоя от нашите пушки.

-      Която би била твърде тежка - намеси се Хана. - Не е твоя работа, Ели. Не си достатъчно голяма. Ако обичаш Бела, ще оставиш ние да сложим край на мъките ѝ.

-      Хана е права. - Джейдън се наведе и протегна колебливо ръка. - Трябва да тръгваме, Ели. Става късно. Хана трябва да провери Исак, а животните имат нужда от нас. Не искаш ли да помогнеш?

-      Да, но... - Пълните със сълзи очи на Ели преляха. Бела отново изстена. - Ш-ш-шт, момиче! - Ели нетърпеливо избърса сълзите от бузите си с опакото на ръката. - Няма нищо - каза, а на Джейдън: - Разбира се, ще ви помогна. Но искам да помогна и на коня.

-      Тогава ще оставиш ние... - започна Хана.

-      Аз ще ти помогна, Ели - каза Крис.

Хана обърна към него леден поглед.

-      Благодаря, Крис - каза, сякаш той беше насекомо, - но това няма нищо общо с теб.

„Не, има всичко общо с мен.“ Пренебрегвайки Хана, той клекна, докато не се озова очи в очи с Ели.

-      Можем да използваме моята пушка.

-      Крис! - каза Хана.

Страданието върху лицето на Ели отслабна за секунда, преди отново да стисне зъби.

-      Но тя е твърде тежка за мен.

-      Крис! - каза отново Хана.

-      Остави го, Хана! - каза Джейдън.

-      Какво?! - Тя се опули срещу другото момче, което само ѝ върна поглед с решително изражение. - Какво каза?

-      Чу ме - отвърна той. - И аз имам думата в това, помниш ли?

-      Джейдън, сега не е времето да...

-      Ето какво ще направим - каза Крис на Ели. - Ще държим пушката заедно. Аз ще я крепя стабилна, а ти ще натиснеш спусъка. Ще трябва да използваш и двата си пръста, но можеш да го направиш.

-      Наистина ли? - Брадичката на Ели потрепери. - Би ли го направил?

-      Крис! - сряза го Хана, явно изоставила спора си с Джейдън. На него му се струваше, че тя се опитва да потуши изкушението да извика или да му пръсне мозъка. Може би и двете. - Ели е твърде млада, за да...

-      Изборът е неин, Хана - Крис мислеше, че няма ирония в тона му. - Не е ли изборът това, на което държите тук?

-      Какво? - Хана примигна, сякаш я беше зашлевил, а после цялото ѝ безсилие и скръбта ѝ, помисли Крис, се изляха в отровен щурм. - Не извъртай нещата! Вината е твоя, отговорността е твоя. Ти ни донесе това. Мислиш, че като ѝ помагаш с нещо като това, ще поправиш стореното? Това, което не направи днес?

-      Хана - каза Джейдън, - това не е честно. Убихме трима. Ти не беше тук.

Очите ѝ проблеснаха в светлината на огъня.

-      Не е нужно да съм била тук. Крис е можел да убие Лена. Ти го каза. Но не е стрелял. Не знам дали ми пука да разбера защо...

-      По същата причина, поради която не съм сигурен, че бих застрелял теб - каза грубо Крис. Той преживяваше момента отново и отново. Лена в полезрението му, лицето ѝ огромно в оптическия мерник и толкова... променено. Онова ужасно помитане от смесени жал и тревога, което спря дъха му и му отне шанса да сложи край. Е, да сложи край на нея. Той не стреля, но се спря в последната секунда. А после всичко се завъртя около Ели. - Бих се чувствал така и за Джейдън или за всеки, когото познавам и за когото ме е грижа.

Хана се изсмя иронично.

-      Това ли е грижа? Ти ги доведе при нас. Трябваше да си разпознал какво става с Лена, но си бил сляп, Крис. Бил си доброволно сляп. Ако беше честен от началото, можеше да вземем предпазни мерки. Можеше да заминем.

-      Все още трябва да заминем - каза Джейдън. Лицето му беше пребледняло.

-      Да, но при нашите условия, не след като загубим животни, дете. След като Лена уби собствения си брат.

-      Хана! - Лицето на Ели се стегна. - Недей! Не викай на Крис!

-      Мислиш ли, че можеш да отмиеш такава кръв, Крис? Няма начин да оправиш това. - Тя сви юмрук и го размаха в лицето му. - Исак е стар. Пожарът не му направи услуга. Ако живее, той може да ти прости. Ти и Джейдън може внезапно да станете най-добри приятели...

-      Хана! - каза Джейдън.

-      И може би той разбира, но аз не. Иска ми се ти да беше умрял.

-      Хана! - Джейдън сграбчи китката ѝ. - Престани!

-      Пусни ме! Пусни... - Пукотът от плесницата ѝ върху бузата на Джейдън беше отсечен като изстрел от пушка. Кипнала, тя се изтръгна и изкрещя на Крис: - Иска ми се никога да не бяхме те срещали. Иска ми се да си беше останал мъртъв. Защо не можа да умреш? Защо не умря?

-      Хана! - каза Ели. - Спри! Джейдън, накарай я...

-      Не знам, Хана. - Всяка дума беше ново завъртане на ножа и Крис мислеше, че го заслужава. Какво можеше да каже? „Бях уплашен“? - Не знам защо съм жив и съжалявам, че не умрях. Ако искаш да си тръгна, ще го сторя веднага.

-      Не - започна Ели.

-      О, да, разбира се. - Хана тръгна към него. - Тръгни сега, остави ни да се оправяме с твоята каша...

Джейдън застана между Крис и Хана.

-      Какво правиш? - Когато изглеждаше, че тя ще замахне отново, Джейдън вдигна ръце, за да я спре. - Какво си ти?

-      Какво съм аз? - Това я остави безмълвна за секунда. Тя се обърна към него е невярващ поглед. - Какво имаш предвид? Аз съм тази, която винаги съм била. Опитвам се да ни опазя живи.

-      Не по този начин - каза Джейдън тихо. - Твоят глас не е единственият, Хана. Не може да бъде.

-      Ако не искаш да чуеш мен, чуй Джейдън! - каза Крис. - Трябва да се контролираш. Това е право на Ели и аз ще ѝ помогна. Ако наистина те интересуваше и ставаше дума само за нея, а не за теб, щеше да го видиш.

Хана отвори уста, но Джейдън каза:

-      Моля те, млъкни, за бога, Хана!

-      Джейдън - лицето ѝ се сгърчи от шок, - ти взимаш неговата страна?

-      Крис беше уплашен, а аз никога не бих те ударил. Помисли за това! И не, взимам страната на Ели. - Обръщайки ѝ гръб, преди тя да може да отговори, Джейдън кимна на Крис.

Не му трябваха повече разрешения и не обърна повече внимание на Хана. Крис обгърна дланите на Ели.

-      Нека ти помогна с Бела, става ли? И кажи на Мина да лежи долу!

Заедно положиха главата на коня на снега. Той почака, пренебрегвайки Хана, която още пушеше, но вече тихо, докато Ели се погрижи за кучето и се наведе да прошепне нешо в ухото на кобилата и да целуне носа ѝ.

-      Добре, пушката има здрав откат, така че бъди готова! - Застанал зад малкото момиче, той постави ръцете ѝ върху пушката, после задържа дулото на около два сантиметра от ухото на Бела. - Държа я. Дръпни спусъка, когато си готова!

-      Добре. - Ели извъртя поглед. - Благодаря, Крис!

Лицето ѝ трепна и той помисли, че е добре, че не трябва да се прицелва много, защото трябваше да обърше очите си. Никога не се бе чувствал по-засрамен. Момиченцето му благодареше за това, че заради него приятелят му беше убит, а сега щяха да убият и коня ѝ. След няколко часа щеше да се наложи да ѝ каже за Алекс и да разбие сърцето ѝ отново. Джейдън също щеше да го намрази.

„Но без повече лъжи, тате! С теб приключихме.“

И сега това вече беше Джес - тази въздишка, която можеше да е вятър или дух: „Точно така, Крис. Остави чука!“.

-      Толкова съжалявам, Ели! - каза той.

-      Знам. - Тя погледна отново към коня си. - Обичам те, момиче! - каза на Бела и дръпна спусъка.

88

-      О, момко, не е толкова трудно - каза Фин, сякаш наистина не му пукаше, сякаш бяха двама приятели, които си седяха в палатката на стареца и пиеха студени бири след тежък ден. Фин обръсна внимателно с паранга си парче кожа от печения бут, поставен на дъска за рязане, който можеше да е говежди, превъзходно изпъстрен с тлъстина. В един по-нормален свят. Заради онова петно синьо мастило можеше да се обзаложи, че не пишеше: „Подбрано от Министерството на земеделието“. - Само ми кажи кое е момичето!

-      Аз... Аз н-не знам... ъх. - Вратът на Пит се люшна, когато оше един внезапен спазъм премина през главата му. Челюстите му се сключиха, за да задържат сьскането. - Не...знам.

-      Защо ли не вярвам в това? - Фин отряза дебело петсантиметрово парче, вероятно напряко на мускула. - Може да не чета мисли, но видях лицето ти. Зашо не ми даваш име?

-      Защото аз... - Още една пронизваща мозъчна бомба. Играеха тази брутална игра през последните пет часа, откакто бяха напуснали тлеещите руини на къщата при езерото. Питър беше чел истории за хора с мозъчен аневризъм. Малцината оцелели казваха, че усещането е като от нокти, впиващи се в черепа им. Това беше нещо такова: наситена болка, пулсиране в центъра на главата и точно зад очите му - като крилато същество, което беше загребало още пространство с ноктите си. Не толкова ужасно като мозъчната буря, която го беше грабнала онзи ден на снега с Дейви обаче. А защо не? „Мисли, Питър! Това е важно.“

И все пак... той не искаше пръстите на Фин напълно извън главата си. Колкото и да болеше мозъчната бомба, Питър жадуваше онази електрическа червена еуфория повече. Когато Фин прати Дейви и подобрените си Променени след Саймън и Пени, приливът беше толкова наситен, толкова добър, че стонът на удоволствие се измъкна, преди Питър да може да го спре. Всеки мускул го болеше да се включи в лова. Кръвта, Фин също го знаеше: „Харесва ти, нали, момко? Аз мога да давам и да взимам, да знаеш. Да давам... и да взимам“.

Фин обучаваше себе си и Променените като хищниии, изкачващи се по хранителната верига. Първо ги извеждаше навън за „тренировка“. После в по-големи екипи като днес. Питър усещаше, че има още една награда, която Фин искаше, още една проверка, която да направи, и те щяха да се отправят към Рул.

-      Колко пъти трябва да го казвам? - успя да каже Питър през стиснати зъби. - Не знам коя е тя. Защо е толкова важно?

-      О, момко! Разочароваш ме - въздишайки, Фин използва паранга, за да избута парчетата с размери на пържола върху алуминиева лагерна плоча. Палатката беше топла, въздухът бе наситен с меден мускус. - Добре, да си починем! Пфю! - Той изтръска измислена пот от широкото си чело. - Направо се запених. Какво ще кажеш да опитаме нещо по-лесно?

-      Все едно. - Питър обърса с опакото на ръката истинска пот от челото си. Белезниците около китките му издрънчаха. Един пазач ги беше пристегнал толкова здраво, че на мястото, където стоманата беше трила кожата грубо, имаше кръв. Той преглътна, но трудно. Контролиращият нашийник не само жулеше, но веригата, прекарана през металната халка, беше закачена толкова високо за решетките, че Питър нямаше друг избор, освен да седи изправен. За негов късмет, не му трябваше сън от седмици, иначе щеше да се удуши от собственото си тегло.

През мрежата, разделяща тази транспортна клетка от неръждаема стомана, той видя Пени, свита в Саймън. Поне не бяха вързани и Фин беше накарал полевия си лекар да увие изкълчването на Саймън, така че и това беше нещо.

-      Ще ти кажа какво... - Фин взе пълната чиния и се приближи предпазливо до половината на Пени и Саймън. - Да поговорим за малката Пени... е, не толкова малката Пени.

-      Какво искаш да знаеш? - каза Питър с равен тон.

Очите на Саймън се свиха при приближаването на Фин. Внезапно отнесена, Пени се изправи, ноздрите ѝ се разшириха.

-      Любопитен съм. - Фин премести чинията от ръка в ръка и се усмихна, когато Пени я проследи, както зрител следеше топката на тенис мач. - Да, мирише добре, нали, Пени? Искаш ли? - Той премести чинията в обхвата на ръката ѝ. - Давай, скъпа! Знаеш, че го искаш. Вземи го!

„Не го прави, Пени!“ Глупава мисъл. Нелогична. Да гледа как лицето на сестра му се променя и суров животински глад заменя страха и подозрението, причини на Питър толкова много болка, че той би предпочел умствена бомба вместо това.

-      Хей, полека сега! - Фин се усмихна, когато ръката на Пени се стрелна да грабне шепа месо. - Не бих искал да се задавиш, скъпа. В кой месец е тя, Питър?

-      Седми, повече или по-малко. - „Повече вероятно.“

-      О! - Рунтавите вежди на Фин се извиха, докато той пресмяташе на пръсти месеците, а после направи гримаса на фалшиво учудване. - Е, изчакали сме до последната секунда, нали?

Пени беше. Още помнеше шока си, когато тя му каза: „Мислех, че ми закъснява“. Трябваше да прехапе вика си: „Мислела си, че ти закъснява три месеца?. Но тя беше едва на шестнайсет. Твърде късно беше открил, че тя е споделила с приятелка, и слухът вече се беше пръснал из града. „Вероятно така Фин е разбрал. От Уелър може би или от Ланг.“ Или ако се съдеше по дълбочината на омразата му към Рул, старецът можеше да е имал шпионин там през цялото време.

-      Как я заведе в къщата? - попита Фин, предлагайки чинията отново. Бузите на Пени бяха кръгли като на катерица, но тя пак грабна месо с две шепи. - Сигурно е било трудно.

Опита се да поклати глава, но нашийникът бързо го върна на място.

-      Заведох я в петък, в деня, преди... знаеш.

-      А, в деня, преди светът да си замине. Ти щеше ли да се върнеш?

-      В неделя вечер. - Къщата при езерото не беше предвидена за друго освен като място, където Пени да отиде за един уикенд, докато той събереше парите и уговореше срещата в Илиноис. Да обърка живота на Пени още повече, като я принуди да износи бременността, нямаше да донесе на никого нищо добро. Щеше да моли за прошка по-късно. - Не успях да го направя.

-      Кога успя да се върнеш?

-      Във вторник вечер. - Толкова време му беше отнело да проследи Саймън и да язди като луд.

-      И тя беше още там? Горкото момиче, сигурно е умирало от глад.

-      Не съвсем. - Когато Фин го изгледа, Питър продължи: - Тя беше с... приятел. Мой приятел. - Направи пауза. - От колежа.

-      Бащата? Това е интересно. Наистина показва в нова светлина женската богомолка. - Фин направи жест към Саймън, който не беше помръднал към храната. - Аз бих си помислил, че той...

-      Никога, дори и след милион години. Не и Саймън. Ние сме семейство.

-      Защо, мислиш, е останала в къщата?

-      Да пукна, ако знам. - Отчасти той подозираше, че им беше осигурил... е, да кажем, запаси... Беше помогнал. Имаше много пресни трупове, които лежаха наоколо в онези ранни дни. Наистина, той се беше опитал да мисли като за вземане на дрехи от собственици, на които вече не им пукаше за тях. Да, беше откачено. Но тя беше негова сестра. Който беше казал, че щом веднъж преминеш дадена граница, става все по-лесно да го правиш отново и отново... беше доловил същината. Имаше късмет, че беше помислил да отнесе храна, защото приятелят му от колежа беше превърнат в купчина оглозгани кокали, докато той стигне. Но също така му беше хрумнало, че идеята се беше настанила в ума ѝ от самото начало. Безопасна, защото беше отдалечена, къщата при езерото беше също така и позната територия.

-      Ами Саймън?

Питър обясни за стреличките с успокоителното. Да откара Саймън при Пени, беше единственият начин, който успя да измисли, за да опази приятеля си жив, а също и да предаде съобщението: „Грижи се за нея!“. Не толкова сложно. Дори кучетата разбираха прости команди. От вида на къщата при езерото и от чувала със запаси беше ясно, че съобщението беше разбрано, въпреки че знаеше, че Саймън се беше скитал надалеч. През цялото време, след като светът умря, Питър беше зървал само няколко пъти Саймън и глутницата му близо до Рул - винаги на разстояние и срещу вятъра, - но никога не бе виждал Пени.

Онази ловна територия беше ужасна, но очарователна със строените вълчи трупове и пирамидата от черепи. Не можеше да не се зачуди защо Саймън е избрал да носи вълча кожа. Питър се интересуваше от вълци. Отиваха на остров Роял, когато се случи злополуката. Така че дали за Саймън вълците представляваха връзка с него? Възможно беше, но Питър винаги беше чувствал, че пропуска нещо.

-      Е, ти си изобретателен, нали, момко? - След това Фин сведе поглед към Саймън. - Ами ти? Не си ли гладен, синко?

Единствената промяна в Саймън бяха очите му, които станаха твърди като диаманти. Това беше нещо, което Питър никога не беше виждал в Променен, нито дори в Дейви. Гладът беше едно. Но омразата беше нещо лично. Така че и това беше интересно.

-      Е - каза Фин отново, въпреки че тонът му носеше известна доза смайване и... раздразнение? - Ти наистина си различен. Какво ли не бих дал, за да се вмъкна в главата ти.

-      Сделката не беше такава. Обеща ми да не ги нараняваш - каза Питър, като мислеше колко кухо звучеше това. Погледни го! Фин беше нарязал Ланг на кебап.

-      Не съм забравил - каза Фин, гласът му беше студен, добродушният дядо беше изчезнал. Когато Пени опита да грабне още нещо, той дръпна чинията извън досега ѝ. - Достатъчно засега! Жадна ли си, Пени? - Той дръпна бутилка вода от хълбока си. - Искаш ли нещо, с което да прекараш това?

„Наркотикът!“ Сърцето на Питър се сви.

-      Фин! - Опита се да удари, но нашийникьт го задържа. Душейки се, той се напъна, мятайки глава наляво-надясно. - П-Пени... н-не пий!

-      Успокой се, момко! - Фин хвърли бутилката през решетките. - Мислиш ли, че искам да рискувам бебето? Не и в този живот. Много се интересувам от това малко чудовище.

-      Защо? - Питър усещаше гърлото си сякаш бе погълнал поялник.

-      От една страна, съм любопитен дали ще изяде малкото. Напълно съм сериозен за това. От друга страна, плодът е бил изложен. Интересно е да видим какво ще изскочи и какво ще стане. - Кръстосвайки ръце, Фин кимна към момичето, което се наливаше с вода. - Погледни това! Осъзнаваш ли, че тя нито веднъж не предложи нещо на Саймън? Почти сякаш той не е там.

Питър беше забелязал. Това също беше особено странно, като се имаше предвид колко близки бяха двамата преди време. „Сякаш Пени е била заличена.“ Очите му се преместиха върху Саймън и се стресна, когато откри, че той също се вглежда в него. В погледа му нямаше омраза, но Питър прочете много болка и объркване. Измяна.

Видя как Саймън внезапно се стегна, после застана между Пени и решетките. Миг по-кьсно отворът на палатката прошумоля, когато Дейви в неговия бял камуфлаж се появи с пазач, който изглеждаше предимно като украса.

-      Дейви! - Фин му хвърли парче. Сграбчвайки с една ръка месото с изкусно хващане, Дейви натъпка храната в устата си. Бдителните му очи не изпускаха Фин. - Добро момче! - Старецът потупа крака му по начина, по който собственик хвали послушно кутре. - Да поговорим с Питър, става ли?

-      За какво още искаш да говорим? - Но той знаеше. Червеното крилато нещо се местеше, ноктите бодяха и се вкопаваха като игли. Подготвяше се за... е, който поред рунд беше това. - Казах ти за Пени и Саймън...

-      Ах! - Фин вдигна пръст като медицински администратор при важно обаждане. - Но не и за момичето.

-      Не я познавам - каза Питър, чудейки се защо работи толкова усърдно по това. Може би беше нещо, за което да се хване, малко достойнство. Но той също така имаше по-дълбока причина, Фин беше бесен, че не я е хванал. На Питър му хареса, че някой го беше бил в собствената му игра. Или може би изобщо не я беше играл. - Защо те интересува коя е тя?

-      Не е ли очевидно? - Фин метна на Дейви още едно парче месо като хвърляне на фризби. - Която и да е тя, не е Чъки. Видях момичето да говори. Извика на Пени, говореше на Саймън, а после се отскубна, уби един от най-добрите ми стрелци... Не, не, Дейви! - Фин задържа чинията извън досега му, когато момчето се опита да грабне нещо. - Чакай сега! Добро момче!

-      Дори да знаех коя е тя, което не знам, защо името е толкова важно?

-      И ти се наричаш добър християнин? В началото беше името, Питър. - Очите на Фин бяха безцветни като на мъртва змия. - Какво направил Адам, щом отворил тези бебешки сини очи? Дал е име на всичко. Сложил е света под палеца си. После се почувствал самотен и Бог направил жена. Като и дал име, Адам заявил господството си и всичко останало било лесна работа. Да дадеш име, е начин да разпознаеш. Да получиш достъп и контрол. Нещата са много пo-страшни в тъмното, където са без форма, отколкото на ярка дневна светлина. Просто искам да я изкарам на светло, това е.

„Достъп? - Сякаш Фин говореше за хакване на твърд диск. Не точно, може би. Казваш морков и образът, вкусът, може би и миризмата изскачат в главата ти. Така правят и спомените. - Значи едно име би било като... парола? За мозъка?“

Това си просеше за мозъчна бомба, но не можеше да се сдържи:

-      Страх ли те е от нея, Фин?

-      Интересувам се.

„Да, обзалагам се.“ Начинът, по който кучетата реагираха на нея, винаги го притесняваше. Сега Питър се чудеше дали тя не се беше променяла в нещо много странно през цялото това време. Може би Крис беше направил същия избор, който Питър и Съветът за всички други деца - да я прокуди, преди да бъде убита. Или може би тя беше избягала. Но това, което му помогна да разбере колко е уникална всъщност, дойде, когато видя каквото и Фин: тя говореше... а Саймън я беше слушал.

Саймън разбираше на някакво ниво, Питър го беше видял в позата му. После докосна лицето ѝ - и тя му позволи. Тя даде на Саймън този момент. Значи там имаше нещо все пак. Те работеха заедно, помагаха си един на друг. Имаше връзка и какво, по дяволите, беше това?. Защото, боже, дали това не значеше, че Саймън може да се върне? Или той беше това, което Фин беше казал: много различен, шанс едно на милион, Променен с по един крак в двата свята?

„И тя се скри някак. - Нямаше начин да е убила ловеца и да е избягала достатъчно бързо, за да се измъкне. - Тя беше някъде наблизо, а Фин все пак не можа да вмъкне ноктите си под нея. Дейви не можа да я проследи. Как го направи тя?“

-      Съжалявам! - каза той, въпреки че гърлото му се противеше. - Не мога да ти помогна. Не я познавам.

-      М-хм. Мислех си, че може да кажеш това. - Поставяйки чинията с месо на лагерната маса, Фин бръкна в горния си джоб. - Все забравям, че ти си много по-ефикасно оръжие срещу себе си, отколкото аз или някой друг би могъл някога да бъде - каза Фин, като внимателно почистваше кръвта от всеки пръст с ленена кърпичка. - Помни! Аз мога да давам и да взимам, Питър. - Фин сгъна кърпичката на три и я пъхна обратно в джоба. - Да давам - очите му се плъзнаха от Питър - и...

-      Не! - Питър размаха ръце, борейки се с нашийника. - Не, Фин, остави го на мира! Недей...

Но Саймън вече крещеше.

89

Бавното връщане откъдето и да беше била - с тъмен ум, затворени очи и тяло, неподвижно като статуя от сол - към тишината на гората и посиняващите сенки беше като да навлезе отново в света след дълго спане без сънища. Вълчакьт още беше до нея. Единствените миризми, проникващи през дърветата, бяха на овъглен бор, обгорен камък и изпечени кости. Опечен вълк и стопен найлон. Но нямаше Променени, нямаше Фин. Нямаше го Вълка или Пени. Нямаше мъже.

Босите ѝ стъпала бяха бели и толкова студени, че сълзи рукнаха от очите ѝ, когато се опита да пъхне пръстите си в чорапите, а после в ботушите, преди да се изправи нестабилно. Използвайки спрингфийлда като патерица, тя избра пътя си през паравана от калини, куцайки като старица.

Тялото на ловеца лежеше там, където бе паднало. Само радиото му беше изчезнало. Интересно. Трупът можеше да е начинът на Фин да каже точно колко изобщо не му пука. А може би щеше да се върне и да види дали други Променени са захапали примамката, но това ѝ се стори грешно.

Което оставяше трета възможност. Мъжът в черно беше оставил еквивалента на гранули за гладни бездомни животни: „Ето, котенце! Не се страхувай!“. Ако беше вярно, това би предположило, че той я мисли за Променена. Дали Фин бльфираше с всички тези приказки, просто хвърляйки въдици? Може би.

Единственото, което Фин можеше да знае със сигурност, беше, че Променена или не, тя беше тази, която се измъкна.

Да рови в дрехите на мъртвец, не беше любимото ѝ занимание, но този мъж беше зареден за лов на мечки. Освен патроните в якето, ловецът имаше още една кутия в панталоните, малък фенер, както и кремък, огниво, кутия въглен, спасително одеяло, малко снопче юта и пластмасова торбичка намазани с вазелин топчета памук. Осемнайсетсантиметров нож „Бък“ в ножница беше окачен на колана му. Тя натъпка всичко в медицинската си раница. Имаше чувството, че обира гробове, но въпреки това развърза шала и свали шапката му. Те миришеха на мъртъв старец, но ѝ трябваха.

Къщата беше тлееща развалина в кратер от натрошен камък и стопен сняг, който отново замръзваше. От вълчите тотеми беше останал само този, който висеше до торбата с провизии. Огънят беше горял жарко и достатъчно дълго, за да опече тялото и частично да стопи торбата. Частите от тела, които съдържаше - ребра, цял таз от кръста до бедрата, един крак, - сега бяха на купчина върху снега. Обгореният вълк миришеше като стари изгорени гуми. Човешките части - като прегоряло свинско филе. Всички тела, на Променени или не, се трошаха: препечени фигури с почти невъзможно бели зъби, оголени в ухилване без устни върху почернелите черепи.

Алекс обиколи кратера и отиде от страната на верандата. Нямаше ги Вълка или Пени, но имаше много отпечатъци. Нямаше кръв. „Не са наранили Вълка. Взели са го жив.“ Поривът на облекчение накара коленете ѝ да потреперят. Това, че беше облекчена... беше нещо, за което все още не искаше да мисли.

-      Но Фин трябва да е дошъл заради бебето - каза тя на вълчака. - Вече е експериментирал с Променени. Мисля, че е опитал същото нещо и с горкия Питър.

Е, трябваше ли да направи нещо за това?

Не, по-добър въпрос: Трябваше ли тя изобщо да направи нещо?

Можеше да действа, ако искаше. Тя имаше предимство, малко знание, което Фин нямаше.

В началото беше помислила, че вълчата работа беше някаква откачена религия и все още не беше отхвърлила тази идея. Но Вълка беше изключение. Беше предположение, но тя мислеше, че е права. По някакъв начин той също го беше разбрал.

Променените не можеха да надушват вълци.

Това, което бе взела за мистичен идол, за начин за маркиране на територия, беше нещо друго. Вълка беше използвал вълчи кожи и трупове, за да скрие ловната си територия извън Рул и плячката си от други Променени. Вероятно по същата причина беше окачил тотеми тук - за да скрие къщата и да защити хранителните им запаси. Тя си спомни краткия скок зад очите на Променените, които гонеха Вълка, Марли и Ърни. Променените нямаха проблем да проследят последните две момчета. „Но не можеха точно да засекат Вълка.“ Беше скрит, замаскиран и невидим.

-      Ето защо Дарт не те видя - каза тя на вълчака. - Не можеше да те подуши, затова така и не разбра, че си там.

Как можеше да помогне това? Кучетата имаха връзка с вълците. Винаги душеха задниците си, а тя можеше да се обзаложи, че и вълците го правеха. Като се замислеше, когато котката на леля ѝ се подплашеше, изпускаше нещо гадно, смърдящо и лепкаво от задника си. Може би не беше толкова трудно да си представи, че същият секрет, който привличаше един вид, можеше да отблъсква или да не бъде засичан от друг.

Вълчакьт беше ключът. Докато стоеше наблизо, Променените не можеха да я подушат. Разбира се, ако я забележеха, беше свършено с нея. Но иначе?

Беше невидима.

-      Преди седмица дъвчех мравки, а сега хващам два заека за един ден. Не мислиш ли, че съм ударила джакпота? Ето! - Алекс беше обелила кожата от предните лапи и главата и хвърли трупа на чакащия вълчак. - Гледай да те засити! - каза тя, когато животното започна да лапа заека.

„Откъдето и да си дошъл, по каквато и причина да си ме избрал, много се радвам, че се появи, когато го направи.“ Тя хвана втория заек за задния крак, продупчи тънката кожа с палец и започна да го дере, като отделяше ципата от мускулите, и завърши, като затъкна кожата през главата на трупа като обърнат наопаки костюм. Този заек тя щеше да изкорми и опече. Нямаше нужда от сурово сърце този път.

Тя и вълчакьт бяха прекарали нощта в къщата за лодки на Питър. Странното беше, че не можа да се настани комфортно. Бяха минали месеци, откакто бе спала на дюшек и възглавница, и се чувстваше неудобно и неспокойна. След няколко часа въртене тя се предаде. Загърна се с одеяло, препаса фенера и разгъна атласите от етажерката на Питър на пода.

След като се измъкнеше на някой главен път и се ориентираше, можеше да отиде навсякъде. По-ранните ѝ идеи да предупреди Крис сега изглеждаха наивни, прекалена загуба на енергия. Ако Питър бе с Фин, Рул беше в много по-голяма беда, отколкото бе осъзнавала. Също така нямаше начин да проследи Том. Ако останеше в Мичиган, само две направления имаха смисъл: Рул или Орен. Мъртвото момче от Орен носеше нейната свирка, което значеше, че Ели е била там. Тя можеше да е още там, но шансовете да се спъне в едно малко момиче бяха десет трилиона към едно.

Което оставяше Рул - място, което беше като радиоактивно.

„Но Фин хвана Вълка. Държи Пени и Питър. Не мога просто да оставя това.“

-      О, не бъди луда, Алекс! Ти не си Батман. - На пода, прилепен към левия ѝ крак, вълчакьт наостри уши. - Сериозно? - попита тя животното. - Да ги спася, за да умрат от глад, или да ги застрелям, за да се предпазя, или, да кажем, Ели? Том? Крис? Ако се стигне до избор между Вълка и Том, ще избера Том. Не казвам, че ще бъде лесно, а и изглежда грешно, защото Вълка е... по средата точно като мен - завърши с шепот, определено без да разбира защо очите ѝ пареха.

„О, спри да се самосъжаляваш!“ Тя положи буза на коленете си. И все пак Вълка беше различен сега. В началото тя беше само храна, той беше сдъвкал парче от рамото ѝ, за бога. Но после Вълка я спаси от Черната вдовица, държеше я извън менюто, спаси я от мината и после от Пъпчивия. Биха се заедно срещу хората на Фин, преди той да я накара да го зареже и да се спаси. Вълка беше загрижен за нея. Усещаше се в това, което правеше, и в миризмата му.

-      И мен ме е грижа какво ще стане с него - каза тя и усети как от очите ѝ се плъзна сълза, а някаква странна празнота разцъфна в гърдите ѝ. Е, добре, добре. Тя беше зла и може би с промит мозък, а това определено не беше любов... нали? Не, разбира се, но тя беше загрижена. Ясно!

„Но Вълка все пак трябва да яде.“ Нямаше как той внезапно да стане веган. Да, той беше загрижен за нея и тя беше съвсем сигурна, че вече не би я наранил. Тази амнистия можеше да се простира за хората, за които тя беше загрижена. Но за да живее, Вълка трябваше да яде.

-      Не знам кое е правилно - каза тя на вълчака. - Може би е по-умно да убия Вълка, но би било като да опра пистолет в главата на Том или на Крис.

Не беше ли точно това, което Том искаше тя да направи, ако той се Променеше? Том беше убил Джим, неговия приятел, за да спаси нея и Ели. Можеше ли тя да направи нещо такова? В последната секунда, ако нямаше друг избор, вероятно би го направила.

-      Но може би още не сме стигнали дотам. Ами ако Вълка може да се върне? Тогава трябва да направя нещо. Не мога просто да го оставя с Фин. Не би било редно.

Пени... тя не беше сигурна какво да прави с нея. Но там беше и Питър, хванат по средата като нея и Вълка. Каквото и да му беше направил Фин, той също можеше да се върне рано или късно.

Значи да отиде в Рул? Да види дали може да хване миризмата на Вълка? Беше безумно, но с вълчака можеше и да се справи. Стига да не се поддадеше на „давай-давай, върви-върви“...

-      Знаеш ли какво не мога да разбера? - попита тя вълчака. - Какво беше цялото това нещо? Сякаш чудовището или се беше сграбчило за нещо, или беше грабнато от Фин, после ме хвърли напред да се повозя. И аз скочих. Първо се озовах зад един чифт очи, а после зад цяла група други, а накрая се пренесох в някой друг, който беше много по-напред. - Тя помисли малко. - Знаеш ли за какво ми напомня това? - При погледа на вълчака: „Не, наистина. Кажи ми!“, тя обяви: - За биологията в гимназията.

„Наистина ли? - Вълчакьт килна глава. - Коя част?“

-      Как работи мозъкът и как клетките говорят една с друга. - На този етап от биологията чудовището се беше показало и тя беше станала един вид експерт. - Мозъкът е електрическа система, в която ролята на посредници играят различни химикали. Но ето какво - каза тя на вълчака. Вече беше започнала да се вълнува, усещаше, че е напипала нещо. - Мозъкът има купища синапси, повече от звездите в Млечния път. Дори електрическият импулс би бил твърде бавен сам по себе си, за да може всичко да работи заедно, както трябва. Затова импулсът трябва да скача. Скача като заек от възел на възел по аксона и това ускорява всичко.

Ами ако Фин правеше това?

-      Като извънтелесно нешо. Сигнал, който подскача от ум на ум. Само че не може да бъде права линия. Твърде неефикасно е.

И нямаше ли сигналът да залинее? Тя мислеше, че е права. В зависимост от честотата един радиосигнал може да изчезне бързо, а не работеха ли предавателните кули на клетъчните телефони по същия начин? Освен ако някак не усилиш сигнала. И как Фин се беше справил с това? Тя се замисли как онова „давай-давай, върви-върви“ се усилваше, когато той беше наблизо. Като роуминг или безжичен интернет. Чудовището прихващаше част от него, както клетъчен телефон прихваща само една или две чертички вместо четири или пет. А после какво беше станало? Чудовището се беше опитало да я включи на своя глава?

-      Или може би чудовището не можеше да не го направи - каза тя бавно, вкусвайки всяка дума. - Освен ако не изключиш безжичната връзка на компютъра, той винаги автоматично ще търси връзка, мрежа, нещо, за което да се закачи.

С изключение на Вълка, към когото чудовището, изглежда, имаше специално влечение, всеки път, когато тя скочеше в ума на някой Променен, беше на базата на близост и сила на емоцията - похот, глад. Гняв.

-      Но чудовището не може винаги да е отзивчиво, защото не се случва непрекъснато. Никога не знам със сигурност какво става. Като да влезеш в час по френски, когато единственият език, който говориш, е руски. Чуваш звуци, но не е същото като да знаеш какво означават, а аз не винаги чувам нещо. Това, което разбирам, е благодарение на миризмата.

„Защото миризмата не е точният тип сигнал, нещо, което да грабне вниманието на чудовището? Като обяд в кафене... винаги има бръмчене от разговори, но освен ако не положиш усилие, не обръщаш внимание, защото или не те интересува, или си се концентрирал върху нещо друго - да намериш приятелите си, например, - или пък чуваш как някой те вика по име от другия край на стаята. Тогава ти не чуваш нищо, въпреки че отчиташ шума.“

Значи един обикновен разговор между Променени не беше достатъчно силен или интересен, за да сръчка чудовището? Дори когато тя скачаше - например онзи път в къщата при езерото, след като Черната вдовица беше убила горкия малък Джак, - не беше като подслушване. Никога не беше притегляна в по-обширен разговор. „Защото наистина не разбирам езика? Или може би...“

-      Има някоя друга част, която не виждам.

Тя имаше също така много гадното чувство, че трябваше да изпита умствения скок още няколко пъти, преди да го разбере. Ако последваше Фин, щеше да си търси белята, защото ако беше права за близостта и чудовището беше отзивчиво, да се приближи до Фин и неговите шантави, преправени Променени, щеше да увеличи шансовете да бъде засечена или придърпана, или да загуби себе си в Червената буря.

-      А Фин усети чудовището. Усети ръбовете ми.

Което също беше различно. Вълка и Черната вдовица, Леопарда, Пъпчивия... никой изобщо не беше показал някакво осъзнаване за нейното съществуване или за това на чудовището. Но Фин беше. Как успяваше да го направи?

-      По дяволите, ако знам, и няма да го разбера тази нощ.

Главата я болеше и имаше нужда от сън. Изключи фенера и се настани долу до вълчака, който изстена и сложи брадичката си върху корема ѝ.

-      И аз те харесвам. Ако някога отново видим моето куче, не може да го ядеш, ясно? - Тя погали ушите на животното. - Трябва дa ти дам име.

„Име. - Тя се замисли за това. - Фин искаше името ми. Попита два пъти. Зашо?“

-      Има нешо важно в името... - Тя потърка брадичката на вълчака. - Какво ще кажеш за Бък? Страхотна книга и ти пасваш. Аз също. И двамата сме полудиви сега, нали, момче? - Това я накара да се замисли за книгите на Питър. Трябваше да вземе няколко. Дълъг път ѝ предстоеше, но нямаше проблем. Трябваше ѝ време да помисли какво да прави.

Все още нервна, тя се претърколи настрана и чу шумоленето на опаковката „Бадемова наслада“ в джоба, където беше прибрала десерта. Беше толкова изкушаващо да изяде и другата половина. Но трябваше да се сдържи, може би да почака истинско празнуване.

Тя изпусна една много дълга въздишка.

-      Защото понякога - каза на вълчака - просто ти се ядат ядки.

ПЕТА ЧАСТ

ЧУДОВИЩА

90

-      Том! - Уелър, далеч назад на своя сив кон и едва доловим през тътнежа на копита. - Чакай, Том! Почакай!

Не, не можеше да чака, не би спрял, още не, може би никога. „Давай, давай, давай!“ Главата му беше с размера на небето, паниката се впиваше в гърдите му като нокти. „Измъкни се, измъкни се, срежи жицата, давай!“ Том ритна коня отново. Усети как кобилата заби още по-дълбоко с копита. Светът потече край него - сняг и задушаващи червени фуниевидни облаци, вдигнати от перката; вечнозелени растения и „туп-туп-туп“ от хеликоптерите; пръстите на дъбовете, драскащи синьото небе; човешки части, падащи на земята в ужасен дъжд; и онова мъртво куче. Внимателно, внимателно, те слагат бомби във всичко - в кучета, в боклук, в мъртви деца и „давай, давай, давай“!

Ако беше останал още малко, можеше да вкара куршум в главата на Мели. Това си беше представял - как щеше да изглежда главата ѝ и какъв звук щеше да произведе, ако го беше уплашила още малко.

„Не мога да позволя да ме хване.“ Прелетя покрай купчина горящи гуми, раздути кучета, люлеещи се в канала, грамада боклук и онази бутилка, в която можеше изобщо да няма вода. Отломки там, където преди пет секунди имаше къща с деца и пране, което се вееше на простор. „Не мога да позволя да ме обземе.“ Покрай строени пищящи, ридаещи жени - „млъкнете, млъкнете, млъкнете“ - и Джим. Джим в Уакамау, Джим, който ревеше и нападаше...

-      Том! - извика Уелър. - Спри, преди да си осакатил или убил горкия кон, по дяволите!

Разбира се, Уельр беше прав. Това беше лош ход, глупав. Едно силно мушване през раницата в заплетени клони или в скали щеше да осакати кобилата. Щеше да се наложи да я убие - да я застреля като Джим - заради нещо, което е можел да предотврати.

-      Стой, момиче! Полека, полека! - Олекна му, когато чу собствения си глас. Дръпна наляво, достатъчно, за да обърне главата на кобилата и да спре този галоп. Под себе си усети гърдите на коня да се напрягат да поемат въздух. Гъста пяна покриваше лицето му чак до темето. - Съжалявам, момиче! - каза той и потупа потръпващия врат на животното, усещайки ударите на кръвта под собствената си заздравяваща все още плът. Той също дишаше тежко и не можеше да каже дали по бузите му имаше само пот. Отдясно едно хъмви бе преобърнато на почти деветдесет градуса, ръката на шофьора едва видима в жълтата вода на канала, защото бронята беше прекалено тежка. Той погледна настрани. - Полека, момиче! Ще се оправим.

„Но само ако започнеш да се контролираш. - Той обърна кобилата и видя как Уелър забавя собствения си кон до тръс. - Стегни се, Том, или няма да можеш да помогнеш на никого!“

-      Господи! - Уелър дръпна юздите на запъхтяното животно, обърса чело и сви повреденото си дясно рамо. - Няма да питам какво, по дяволите, мислиш, че правиш.

На врата на Уелър, под челюстта, имаше кафява кръв, спечена там, където преди нямаше такава, и Том можеше да види безполезния син език. „Не е истинско.“ Отвръщайки очи, той пое въздух, който смърдеше на дизел и горящо масло.

-      Трябваше да изляза. Не можех да мисля... - Той се стегна. „Хайде, Том, погледни го! Уелър е добре. Останалото са проклети спомени.“ Той принуди очите си да се върнат и помисли, за свое най-голямо облекчение, че Уелър би могъл да се обръсне. - Това, което иска Мели, няма никакъв смисъл. Ти трябва да го знаеш.

-      Знам. - Уелър му хвърли ядосан поглед. - Но има по-добри начини да покажеш гледната си точка, отколкото да я предизвикваш пред децата. Това само я заинатява.

-      Знам. Тръгнах, защото не исках напълно да се изпусна пред тях.

-      О, не, за децата беше много по-добре да видят как изхвърчаш от лагера като някой безумец. - Изкривявайки уста, Уелър се изплю, въздъхна, после смуши сребристобелия си скопец на север. - Хайде, можем да водим конете по останалия път до църквата и да вземем Синди и Чад. Бихме могли да поговорим за това. Ти и аз, Том. Ще намерим начин.

-      Как? Мели няма да чуе. Тя мисли, че сте по-добре без мен. Може би е права.

-      Не бъди глупав, Том! Тези деца имат нужда от теб и мисля, че и ти имаш също толкова нужда от тях.

-      Тогава трябва да я спрем.

След пет секунди Том осъзна, че миризмата на гориво и масло беше изчезнала и вече не чуваше виещите стонове на жени.

-      Тя ще притиска децата, докато не стане злополука, Уелър, или още по-лошо. Ще продължи, докато тези деца умрат.

-      Том, поеми си дъх! - тонът на Мели беше като на отговорник на детска площадка, който се справяше с избухването на осемгодишно хлапе, принудено да напусне катерушката. - Чувам те, но не трябва ли да се отправяш към църквата? Ще говорим, когато се върнеш, става ли? Сега не е времето за тази дискусия.

-      Не, Мели, ти не ме чуваш и точно сега е времето. - Том погледна набързо към група от около две дузини деца. Само Люк стоеше отстрани, хвърляше тревожни погледи и явно искаше Том да се озапти. Останалите развълнувано обикаляха около циментовия капак на една цистерна зад ламаринената барака за инструменти, където Том беше устроил работилница преди няколко седмици.

Беше се страхувал, че това ще се случи. Децата обичаха гърмежите. Точно затова не беше позволил на никого да гледа как приготвя експлозивите, които бяха използвали в мината. Събирайки каквото беше останало - шнур на детонатор, С4, капсули, детонатори, всичко, - той го раздели и скъта повечето неща на места, където никой не би се сетил да погледне. Само се надяваше да се е сетил за алуминиевата прах и магнезиевата лента. И за бутилката глицерин. Глупаво.

-      Да, страхотно е, че Джаспър е мотивиран. Съгласен съм, че е умен. Но, Мели... сериозно? Десетгодишно момче да си играе с термитна смес? Да се опитва да забави реакцията?

-      Да не казваш, че не може да се направи? Беше твоя идея, нали?

-      Да, за забавянето в мината, когато мислех, че може да ми потрябва. - Термитната смес беше страхотен първичен възпламенител. Проблемът беше, че реакцията му е много бърза. Беше му хрумнала шантавата идея да използва забавители за огън, за да разтегне времето за реакция, и се беше получило. Последния път, когато опита, получи забавяне от почти десет минути, но дозите трябваше да са точни и той все още се чувстваше неудобно с непредвидимия възпламенител, чиято температура превишаваше хиляда и шестстотин градуса. - Освен ако не планираш да обереш банка, не мога да се сетя защо ти трябва нещо, което може да топи стомана. Мели, това са деца. Аз знам какво правя.

-      Така ли? Поглеждал ли си хубаво в огледалото? - Тя перна с ръка висящото на ремъка узи, за да може ръката му да е на дръжката на пистолета по всяко време. Бравото на Джед беше прибрано на гърба в калъф. В кобур на лявото бедро държеше „Глок 19“ и носеше два ножа - кабара в канията на крака му и един в ботуша като последно средство. - Въоръжен до зъби. Яздиш до църквата всеки ден като ескорт? Изглеждаш готов за Армагедон.

-      Аз... Това, което правя... - Беше какво? Само здрав разум? Това беше лъжа. Някога много далечни, всички стари ужаси - спомени, кошмари, онази страшна паника - го бяха връхлетели отново след боя в снега, за да подхранят черното чудовище, растящо в гърдите му. Когато влезеше в къщата или в обора, незабавно сканираше всички изходи, опитваше се да определи най-бързия начин за излизане. „Излез, мърдай, върви, избягай!“ Преди два дни, когато група деца бяха застанали между него и вратата, приток на адреналин беше удавил мозъка му и той се беше облял в студена пот, сърцето му се беше разтуптяло, а той беше започнал да пресмята: „Трийсет и два в узито, деветнайсет в глока, пет в бравото“, докато методично планираше пътя за бягство, кои деца да застреля и в какъв ред да ги убие. Това го уплаши толкова силно, че побегна, избутвайки Люк настрани. В момента, в който излезе, се тръшна на снега и единственото, което усещаше, беше как въздухът раздира дробовете му, докато най-накрая острата като бръснач паника се беше притъпила.

На Мели каза:

-      Не извъртай темата така, че да излезе, че става въпрос за мен, става ли?

-      Но в случая е точно така. Ти искаш да се преместим. Искаш да намерим по-сигурно място. Криеш шнура на нашия детонатор, нашия С4, всичко. И изведнъж решаваш, че няма нужда да ходим в Рул. Нямаш право на тези решения, ToM. Аз командвам тук, не ти.

-      Последния път, като проверих, аз също имах право на глас. - Уелър беше стоял толкова тихо, че Том бе забравил, че е там. - Том е прав. Може би има по-добри неща, на които да учим тези деца.

-      О, перфектно! - Ледът в тона на Мели беше непогрешим. - Обръщенец.

-      Онези неща бяха там, навън - каза Том. - Бих се с едно. Видях още. Трябва да се преместим.

-      Това беше преди две седмици, Том. И къде са тези чудовища? Не мислиш ли, че ако имаше нещо, за което да се тревожим, щяхме вече да сме го видели? Съжалявам за мината! Съжалявам за Алекс! Но вече трябва да го превъзмогнеш.

-      Мели! - каза Уелър рязко.

-      Ако ми даваха пет цента всеки път, когато някой предположеше, че вече е време да превъзмогна Афганистан, щях да съм станал пет пъти милионер - каза Том. Как можеш да превъзмогнеш треска, която е влязла в окото ти и се набива все по-дълбоко всеки път, щом мигнеш? - Изслушай ме, става ли? Нека оставим... - Гърлото му се опита да се върже на възел. - Нека оставим Алекс настрана! Да говорим за реалността! Люк е на четиринайсет, Синди на дванайсет, Чад на тринайсет. Освен тях има колко? Още трима други на по дванайсет години?

-      Да. - Очите на Мели бяха също толкова раздразнителни, колкото гласът ѝ. - И?

-      Трябва ли да го казвам буква по буква? За бога, Мели, напалм. Те са деца! Не могат да се бият и със сигурност не трябва да тръгват на война. Няма причина да се ходи в Рул.

-      О? Знам, че не искаш да споменаваме Алекс, но кажи ми, Том, щеше ли така внезапно да промениш мнението си, ако тя не беше в мината?

-      Да. Чакай... нека довърша! - Беше достатъчно честен, за да разбира, че този въпрос е неизбежен, но все пак Мели сякаш заби нож в сърцето му. - Разбира се, щях да отида в Рул. Нищо нямаше да ме спре.

-      Значи сега, когато няма нищо, което да получиш...

-      Казах, че аз бих отишъл. Измъкването на Алекс щеше да е моя битка.

-      Нима? Беше достатъчно щастлив, когато Люк дойде с теб и с Уелър.

Том отвори уста, после я затвори. „Щастлив“ беше грешна дума. Но тя беше права.

-      А-ха. - Мели кимна с глава, когато той замълча. - Не се преструвай, че си по-благороден или по-добър! Помисли как използва Люк, как рискува живота му за собствената си цел и после ми кажи, че аз съм по-лоша! Има само един човек, за когото наистина те е грижа, Том, и тя е мъртва. Така че го преживей, Том, или се махай!

-      Мели! - каза Уелър. - Нека всички просто се успокоим, става ли?

-      О, млъквай, Уелър! - Тя се обърна към него. - Писна ми да вземаш неговата страна. Погледни го! Той е непредвидим и опасен. Не е годен да бъде около тези деца.

-      Аз... знам, че имах няколко... - Том отново спря. Какво щеше да каже?

-      Да, няколко. Върви! - Тя направи прогонващ жест. - Махай се оттук! Отиди на малката си езда до църквата, ескортирай Чад и Синди, играй си на войник, прави нещо полезно, но и двамата се махнете от очите ми! О, и Том! Ще съм ти благодарна да ми върнеш експлозивите.

Това беше моментът, в който показалецът му трепна и той си представи как куршумът се забива в окото ѝ и минава през черепа - червена мъгла, розов мозък, - а за него остава сладостта на звука.

-      Под конското корито - чу се да казва. - Вземи всичко! Не искам никога да виждам или да правя друга бомба, докато съм жив.

После излезе оттам бързо, уплашен, че ще докаже точно колко опасен би могъл да бъде.

-      Тя е права. - Том погледна Уелър уморено. - Кой съм аз да казвам каквото и да било на тези деца?

-      Ти си човек. Но тя наистина ти нарита задника. Не разбирам какво ѝ става. - Уелър поклати глава. - Пренапрегната е като всички нас, предполагам. Е, какво си наумил?

-      Казах го: забравете за Рул! - Отляво камбанарията на лютеранската църква се изправи от далечен хълм, ограден от вечнозелени растения. През пролуката в дърветата Том реши, че е видял конете на Чад и Синди, вързани за стойката за велосипеди. Но дали лежаха? Искаше му се да не беше оставил бинокъла си в лагера. След няколко крачки дърветата затвориха гледката. Той погледна към Уелър. - Това не е роман или филм, където можеш да се местиш от град на град и да събираш отпадъци. Накрая всичко ще свърши. Вземи Джаспър! Той е достатъчно умен, за да направи термитна смес, но няма никаква представа как да обработва земя, да ловува, да се стопли, да построи къща, която няма да падне. Трябва да помогнем на тези деца да създадат живот.

Това не значеше ли също така да се откаже от Алекс? Ако наистина имаше предвид това, което каза, трябваше да се откаже от идеята да я търси. Не искаше. Грижата за тези деца изобщо не беше близо до облекчаването на болката. Но Люк беше дошъл при него. Синди идваше със ските до църквата всеки ден, за да бъде с него. Не можеше да ги предаде. И да, все още се боеше да отиде в Рул. От това, което можеше да направи, ако изобщо срещнеше Крис Прентис лице в лице.

-      Не мога да споря - каза Уелър. - Имаш ли представа къде?

-      Да. - Том винаги си представяше хижата на хвърлей камък от остров Мичипикотен като място, на което води Алекс. Но трийсет деца? Такова начинание нямаше никакви изгледи за успех. Дори ако за момент спреше да мисли за ограничените ресурси на острова, самото транспортиране на децата дотам щеше да е подвиг. Но му харесваше идеята за голям остров. - Отиваме на запад или на север и стоим далеч от Рул.

-      Няма много на север освен Уакамау - каза Уелър, все още взирайки се право напред.

-      Там е Орен, има амишко поселище на запад от него. Те са фермери, нали? Орна земя е точно това, което ни трябва.

-      Ще бъде трудно да намерим семена - каза Уелър. - Да се опитаме да отгледаме достатъчно, за да нахраним всички тези деца, да разберем как да запазим зърното през зимата...

-      Ще бъде трудно - каза Том. - Разбирам го. Но трябва да го направим в някакъв момент и този момент е настъпил. Сезонът за засяване тук е кратък. Колкото повече чакаме, толкова по-трудно ще стане и преди да се усетим, отново ще дойде зима. Доколкото знаем, все още има добитък, който да бъде намерен, коне. Трябва да се доберем до тези животни, преди да умрат или да подивеят толкова, че никога да не можем да ги проследим.

Ръката на Уелър се промъкна към устата му. Жест, който Том винаги свързваше с човек, който наум репетираше какво да каже.

-      Може би - каза Уелър, - но амишите... ако са останали някои живи, те се държат настрана. Не искат външни хора... - Мръщейки се, старецът рязко се изправи на седлото и проточи врат. - Том... виждаш ли добре онзи кон? Там, до църквата?

Том премести поглед от Уелър към близкия завой на пътя и към църквата на нейния плешив хълм, която тъкмо се беше появила. Все още бяха на четиристотин метра, но от това място можеше да види снега отзад, под който трябваше да има паркинг. Отпред снежната покривка беше разорана от коне, ски и ботуши. Стойката за велосипеди, където беше видял конете, беше отдясно на каменните стъпала и едва видима.

Както и единственият кон, легнал на една страна в купа от сянка. На върха на езика му бе да отбележи, че конете можеха да лежат толкова неподвижно, че беше лесно да ги помислиш за мъртви.

Но тогава видя кръвта.

91

-      Е, какво мислиш? - Вече напълно превъртял, Джаспър на практика трепереше. Свали алуминиевата кука от скобите, окачени над кофа с пясък, и я сложи пред очите си. - Доста яко, а?

-      Ммм. - Люк отдели поглед към синьото копче на окото на Джаспър, което се взираше през дъното. Никога не беше виждал термитна смес в действие и се беше стреснал колко високо беше отскочил душът от искри - на цели метър и петдесет. Огненият стълб беше дори по-висок и толкова ярък, че той беше заслонил очите си.

Но къде беше Том? По-рано нямаше как да сбърка мрачния му поглед или гнева му. Това, което изненада Люк, беше как вместо да остане и да спре тази лудост, той изхвърча наистина бързо, а после се втурна с коня си в посока църквата. А Уелър тръгна след него почти веднага. Сега, час по-късно, все още нямаше и следа от двамата.

„Това не е добре.“

-      Да, яко беше - каза на Джаспър, който танцуваше от крак на крак, сякаш му се пишкаше. - Но освен ако не можеш да го забавиш доста - той искаше да добави „без да пръснеш собствената си глава“, но реши, че ще е пълна загуба на време с откачалка като Джаспър, - за какво ни е потрябвало?

-      Това е с цели петнайсет секунди по-бавно от предишната партида - Джаспър прозвуча обидено. – Счуках алуминиевия пясък и той забави реакцията. Но гледах едно телевизионно предаване, където един подпалвач използвал неща от пожарогасители, за да забави реакцията, и се замислих - защо не? Том каза нещо подобно и знам, че работеше по него, само че го правеше тайно и не ми показа какво е направил. Но мисля, че беше открил как да използва... ъм... - Джаспър замислено изкриви устни в розова пъпка. - Амониев фосфат. Така мисля.

-      Супер - каза Люк без никакъв ентусиазъм. Издърпа кофата с пясък от циментовия капак. В центъра имаше голяма сива буца като кравешко лайно от стопено желязо и алуминиева шлака, все още трептяща от жега. - Обгази ни с амоняк! Това ще е просто супер!

-      Не, просто фосфорна киселина, когато фосфорът се комбинира с вода. Няма да те убие. Не веднага. Все едно, може да стане - каза Джаспър. - Получи се в предаването.

Какво са му позволявали да гледа родителите му?

-      Това е реалността, Джаспър - каза Люк и се обърна да тръгне към бараката за инструменти. Вървенето беше много по-лесно тези дни, след като снежната покривка бе намаляла и беше не повече от петнайсет сантиметра - с около трийсет по-малко, отколкото при взривяването на мината. Вече бяха в средата на март и първите намеци за пролет понякога идваха като внезапен полък на затоплен от слънцето въздух. Покривите на сградите се показваха. За да разчупят леда над поилката, конете трябваше само да ударят по него с копито.

След демонстрацията Мели изглеждаше ентусиазирана, но след това изкьшка другите деца обратно към различните им задачи: да се грижат за конете, да събират дърва за огън, да изсипят готови храни в гърнето за обща вечеря. Огледа се за нея, прехвърляйки поглед наляво от бараката с инструменти, която беше в основата на северния склон и бе най-далечната постройка, към краварника, където Мели и Уелър бяха устроили командния пост. Там бяха складирали и оръжията. Двамата раздаваха пушки от заключен шкаф на онези деца, които отиваха на пост или да пазят нещо. Отвъд червения правоъгълник на обора беше кочината на прасетата, където бяха настанени половината деца. Малко по-нататък имаше конюшня с продънен покрив, но половината пространство бе все още здраво. Можеше да види как наоколо се движат хора, как огънят пламти в центъра на ограждението за крави, докато децата го подклаждат. Шепа лаещи кучета тичаха и се въргаляха на близкото парче земя, издигащо се на изток в хьлмче, а после в пасище. Доколкото виждаше, Мели не беше с децата.

„Вероятно е в къщата. На мен се пада да говоря с нея, предполагам.“ След Том той беше най-възрастният. Трябваше просто да събере кураж, това беше. Да каже на Мели колко кофти идея беше всичко това и как трябва да мислят за идването на пролетта, за намирането на дом. Кое беше най-лошото, което можеше да му отвърне?

При бараката той остави кофата с пясък до плъзгащата се врата, после се промъкна вътре през страничната, а Джаспър го следваше по петите. Изпразнена от фермерските инструменти, постройката беше разделена на работни места - дълги талпи, закрепени на магарета. Участъкът на Том беше напълно чист, всичката му екипировка беше прибрана на място, което само той знаеше. Този на Джаспър беше затрупан с ролки магнезиева лента, бутилки с алуминиева прах, сяра, калиев нитрат, глицерин, голяма пластмасова вана за гипсови отливки. Наблизо друг от приятелите му експериментираше с парчета пенопласт, бензин, различни сапуни, захар и с някаква по-лека течност, като се опитваше да намери начин да прави подходящо лепкава версия на напалм. Един друг екип пълнеше стари бутилки от сода със стъклени парчета за коктейли „Молотов“. Въздухът миришеше на химически заварки, бензин и стари яйца.

„Какво правим?“ Тс изобретяваха оръжия, просто за да правят нещо. Мели им даваше различни задачи като съветник, който ги напътства в избора на различна кариера. След няколко месеца щеше да е пролет. Щяха ли още да живеят в палатки? В разрушени обори? Колко продължаваха бедствията?

-      Трябва да намерим дом - каза той.

-      А? - Джаспър вдигна очи от упътването на един тънък червен пожарогасител. - Какво?

-      Нищо. - Думата „дом“ болеше в устата му. Зрението му потрепери и той се изправи внезапно, ожулвайки коляно на магарето.

-      Добре ли си? - попита Джаспър.

-      Да. - С пулсиращо коляно той се втурна към вратата. - Не отваряй никой от тези пожарогасители, докато не се върна, става ли?

-      Не бих - каза Джаспър с наранената гордост на дете, което зяпа буркана с бисквити. - Ами калиев хлорид? Нали знаеш? Пожарогасителите с химикали?

-      Нямаше ли хлоридът да се превърне в хлор? И той няма ли да те убие доста бързо?

Видя как Джаспър го обмисля.

-      О! Може би. - Хлапето направи физиономия. - Гадост!

-      Да - каза Люк, докато се обръщаше да тръгне. - Реалността е гадна.

Отдели си време, докато се тътреше към къщата, за да отрепетира какво ще каже. Да създава неприятности, беше специалитет на по-голямата му сестра. Докато родителите му стигнеха до него, тя или ги беше изтощила, или на тях вече не им пукаше особено. Майка му веднъж беше казала, че да се ядосваш на деца, е като да се тревожиш за изпуснат биберон - за първото дете стерилизираш гадината, за второто избърсваш бибата в джинсите си. „А за третото оставяш кучето да го оближе.“

Това му докара усмивка. Майка му винаги го хвалеше. Трябваше да каже това на Синди. Тя идеше да го оцени. Беше много добра в разказването на истории, повечето от които бяха за майка ѝ. На него му харесваше да слуша, защото тя успяваше да ги разкаже така, все едно бяха приказки.

„Това би трябвало да правим. Да си разменяме истории и да печем меки бонбони. Като у дома.“ Мисълта избута една буца в гърлото му. На стъпалата на къщата той погледна назад. Три от кучетата все още се боричкаха, но четвъртото гледаше на изток, душеше могилата и джафкаше. Сега, когато беше по-високо, Люк можеше лесно да види полетата отвъд конюшнята, както и наблюдателните постове - черни петна върху далечния хълм.

„Трябва ни дом. - Той разгледа внимателно палатковия им град и хлапетата, заети със задачите си, оранжевата свещ на големия огън. - Място, което да наречем наше.“

* * *

Къщата - двуетажна с тавански прозорци - беше тиха. Кухнята беше празна, въпреки че една чаша, от която висеше конец от чай с черно-червено етикетче, стоеше на масата, а един стол беше избутан назад. Въздухът миришеше на портокали. Може би Мели спеше? Вече несигурен, той застана неподвижно за момент. Погледна към тавана и се ослуша за стъпки. Нищо не се движеше горе. Знаеше, че Уелър спи на приземния етаж, но нямаше представа дали Мели използвa и другите задни стаи.

Отвори уста да извика, после се поколеба. Заслуша се. Джафкането на кучето беше приглушено, но той си помисли, че може би вече лаят две кучета. Една истински зловеща тръпка внезапно погъделичка врата му като в деня, когато се промъкна в спалнята на родителите си и започна да отваря чекмеджета, за да открие... е, неща.

Kaтo: „Татко чете тези? Те правят такива неща?“. Все очакваше баща му да изскочи от килера. Със седмици, когато татко му обгръщаше с ръка майка му, Люк се изпотяваше.

Сега беше същото. Той беше някъде, където не му беше мястото, щеше да види нещо, което не му беше работа да вижда, не и ако знаеше кое е добре...

От края на коридора дойде механично щракане. После още две.

Той се вкочани. След миг звуците отново прозвучаха: щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак. Пауза. Щрак-щрак-щрак.

Сърцето на Люк пропусна удар. Може да не знаеше какво означава, но разбра какво беше.

Код.

92

Когато забеляза кръвта, Том накара Уелър да се издърпат от пътя, да се прикрият и да чакат. Това беше срещу всички импулси, които крещяха, че трябва да отиде при Синди и Чад веднага. Но беше същото, както и в бараката на Джед, когато бяха дошли ловците на глави. Така че вместо това той и Уелър пълзяха бавно, свивайки се зад и под каквото оскьдно прикритие имаха.

Предната врата на църквата беше открехната - отворена покана, която те приеха. Уелър оглеждаше ниско, докато той вдигна поглед към високото, защото всички забравяха да гледат нагоре. Вътрешността на църквата беше силно засенчена, с тъмни ъгли, от които можеше да изскочи всичко. Очите на Том обходиха каменния под и скамейките за опънати жици или шнур на детонатор. Но нямаше нищо.

Кулата разполагаше със седем площадки, достъпни през стълби от ковано желязо, закрепени към варовикови стени. Уелър поведе напред, като изследваше внимателно всяко стъпало и перило за жици и детонатори. До този момент никой не се беше опитал да стреля по тях отгоре. Замрялата подпора на камбаните беше също толкова плътно покрита с прах и паяжини, както и когато Том се беше покатерил там преди две седмици.

Което оставяше единствено капака на върха на седмата стълба. Том застана там за около минута, ослушвайки се за стъпване на ботуш или проскърцване на дърво. Усешаше студения въздух, който проникваше от отворената камбанария, а тънките резени дневна светлина проблясваха през дупките в дървото. Но нямаше мъртви точки, нищо не ги затъмняваше. Използва върха на узито, за да открехне капака. Нищо не гръмна и нямаше припламване от изстрел.

Първото, което видя в камбанарията, беше, че столът, на който беше седял с часове, лежеше на една страна. До него на пода имаше намачкан на купчина спален чувал. Паднала с лицето надолу книга до стола и бинокълът на Синди - „Никон 8x42“, който тя обичаше да ползва, когато светлината започваше да си отива. По пода бяха пръснати най-различни вещи. Малък безпорядък от смачкани чанти за обяд и свита на топка намаслена хартия почти покриваха никона на Синди. Бутилката с вода и термосът бяха прекатурени. Въздухът миришеше на студена пилешка супа и мокра юфка.

Изглежда, децата се бяха борили. И все пак, докато с Уелър се спускаха надолу от камбанарията и излизаха от църквата, Том се чувстваше разтревожен. Нещо не беше наред, но проклет да беше, ако знаеше точно какво.

-      Не знам за това. - Уелър беше клекнал над осакатеното тяло на кучето на Чад. Животното беше обезглавено, отрязаната глава лежеше в основата на стълбите като изоставена топка. - Разрезът е чист и бих се обзаложил, че е бил и първият. Виж фонтана кръв! Но - той се пресегна да обърне кучето - ако погледнеш тези разрези тук...

-      Недей! - Том сграбчи китката на Уелър. - Може да е капан, слагат бомби в мъртви кучета.

-      Спокойно, Том! Не сме в Афганистан. - Уелър подчертано изгледа ръката си. - Нещо против?

-      Не. Просто... бъди внимателен! - Издишайки, Том принуди ръката си да пусне. Но положението изобщо не му харесваше. Вратът му подскачаше. Изнервяше го това, че стояха на открито, на голия хълм. Той и Уелър бяха статични мишени и буквално се молеха да ги прихванат. - Има първи път за всичко.

-      Няма да споря за това. - Уелър претърколи вкочане- ното тяло на кучето, после изсумтя. - Погледни кръвта!

Червената локва беше малка: няколко лъжици.

-      Не е достатъчно. - Том се обърна и огледа напръсканите камъни на стената на църквата. - Значи тези са дошли първи, когато сърцето още е изпомпвало. Казваш, че първо са отрязали главата, а после са осакатили тялото, след като кучето е било мъртво?

-      Така предполагам. - Уелър задържа ръка над изсипани- те черва на кучето. - Студени. Кръвта е много гъста. Каквото и да е станало тук, е станало преди време. Часове, може би. Също както и с коня на Чад.

Подобно на кучето, коремът на кобилата беше разпран. Смазани органи бяха пръснати по снега. Миризмата беше ужасна - гранясала смрад на изпражнения, от която в гърлото на Том се надигна жлъчка. Черепът на коня беше разцепен на две надолу от темето в цепнатина, оформена като от удар с брадва.

-      Брадва или голямо мачете за първия удар, а после са могли спокойно да разкъсат животното, след като е паднало. Но, Том... - Уелър посочи с пръст към врата на кучето. - Това е чист разрез.

Том се взря в Уелър за цели десет секунди, преди да схване.

-      Кучето е стояло неподвижно. Познавало е този, който го е направил.

-      Или е изпълнявало команди, да. Или може някой да му е помогнал.

-      За какво говориш?

-      Погледни главата! Какво липсва? Нещо, което кучетo на Чад винаги носеше?

Погледът на Том се плъзна от оцъклените очи на кучето, през хлътналите полустиснати клепачи, до оплезения син език.

-      Намордникът! Чад винаги слагаше намордник на кучето си, когато отиваше на пост.

-      Да. Мисля, че някой го е махнал и е дал на кучето нешо. Приспал го е, а после много лесно е отсякъл главата му. Значи едно е сигурно: не може да е било Чъки. Кучето никога не би стояло неподвижно и не би позволило да го приближат, а и са убили само този кон. Зашо да го правят, освен ако не им е трябвал другият? Чъкитата не яздят.

-      Освен ако вече някои не могат да го правят. - Том се замисли за това. - Знаеш ли какво оше е грешно? Няма нищо скрито в това. Сякаш се опитват да ни уплашат или впечатлят. Усещането е, че всичко това е - той размаха ръка - уредено. - Това смушка още нещо неясно. - Помниш ли горе? Изглежда, сякаш е имало борба, нали? Но какво нямаше там, Уелър?

-      Нямам представа.

-      Нямаше гилзи. Нямаше миризма на барут.

-      Може би Чад не е могъл да стреля.

-      Стига! Мястото беше в пълен безпорядък. Синди е изпуснала книгата, бинокъла, ритнала е стола и термоса, но Чад не е стрелял? - Имаше още нещо грешно в онази сцена: дразнене в ума му като хлабав зъб, който молеше да бъде изтръгнат от гнездото си.

-      Казваш, че е същото като с кучето? Че са го познавали?

-      Или не са имали причина да са уплашени, докато не е станало късно, да. Но колко хора, които биха могли да направят нещо такова, познават децата? Има само трима: ти, аз и Мели.

-      Чувам те, но... - Уелър поклати глава. - Не разбирам. Освен това тя беше в лагера целия ден. Не би могла да е Мели, а знам, че не съм бил аз.

Беше ли видял Уелър по-рано през деня?

-      Може да го е уредила да стане.

-      Какво? Тя никога не би го направила. Какво говориш?

-      Чу ме - каза Том. - Мисля, че има друг играч.

93

-      Друг играч? - повтори като ехо Уелър.

Том кимна.

-      Така трябва да е, освен ако наистина не е била Мели. Но мисля, че е някой друг, когото тя познава и който би могъл да убеди децата, че не е заплаха.

-      Аз... - Втренченият поглед на Уелър танцуваше по снега, докато той прокарваше внимателно ръка през устата си. - Не го виждам, Том. Защо би направила това?

Стомахът му натежа като олово. Познаваше маниерността на Уелър и приказките му, а сега трябваше да внимава. Дъгата на завъртане, за да насочи по-компактното си узи, беше по-къса от тази за пушката на Уельр. В това състезание той можеше да победи. Но още не бяха стигнали дотам и нямаше желание да избутва нещата още по- близо до ръба. Ако старецът беше искал Том мъртъв, вече беше имал достатъчно възможности.

-      Предполагам, точно това те питам - каза той.

За един дълъг напрегнат миг Уелър само го гледаше. Сигурно беше прочел нещо в лицето на Том, което не беше му харесало, защото старецът внезапно вдигна две ръце, сякаш се предаваше. Нямаше начин Уелър да спечели точно сега.

-      Успокой се, Том!

-      Две деца са изчезнали, този кон и кучето са накълцани, а аз трябва да се успокоя? - Когато Уельр не каза нищо, той продължи: - Знаеш ли какво става?

-      Не - изстърга старецът, после въздъхна. - Не изцяло и не знам нищо за това.

-      Искаш ли да ми кажеш какво знаеш? - При мълчанието на Уелър той продължи: - Предполага ли се да не се върна жив?

Категоричното учудване на лицето на Уелър беше истинско.

-      Какво? Том, това е лудост!

-      Според Мели аз съм местният експерт по лудост. - Сега усети надигането на гняв, промъкването на пръста по предпазителя на спусъка. „Полека! Не прави нещо, което не можеш да върнеш!“ - Какво става?

-      Не знам какво става - отсече Уелър. - Каквато и игра да играе Мели, ако изобщо го прави, нямам представа. Сега ще си сваля ръцете.

Като оставеше настрана сантименталността, не беше глупав. Том отстъпи още назад.

-      Можеш да оставиш и пушката.

-      Никакъв шанс за това. Искам да доживея да видя утре, много благодаря, а няма начин да ми вземеш оръжието. Така че или ме застреляй и иди да спасиш тези деца, или още сега се махаме оттук заедно, защото аз... не... харесват това, Том. Нещо става тук а ние не сме на подходящото място, за да го спрем. - Когато Том не помръдна, Уелър изстърга: - Исус Христос ми е свидетел, Том! Не те искам мъртъв. Няма да позволя повече никакви деца да умират, ако мога да го предотвратя. Ще ти кажа каквото знам, но точно сега с теб сме само двамата и трябва да стигнем до децата. Ще трябва да ми се довериш. Имаш думата ми, Том. Като войник на войник.

На това повярва.

-      Добре - отвърна Том, прегъвайки лакът, като се надяваше да не е последното нещо, което прави. - Но не съм сигурен, че трябва да тичаме обратно. Нужно е да обмислим стратегия, защото може би това, което става, се случва сега. Трябва да намерим Синди и Чад.

-      Съгласен съм с всичко това. - Раменете на Уелър се отпуснаха с облекчение. - И което е по-важно, не мисля, че Мели би наранила децата, не и умишлено.

-      Не звучиш много сигурен.

-      Защото не съм - каза Уелър. - Затова нека решим какво да правим!

Бяха на половината път към конете, Том на стъпка или две след Уелър, защото му вярваше като войник на войник, но въпреки всичко си струваше да е внимателен. Внезапно старецът се закова на място и насочи поглед към небето.

-      Къде, по дяволите, ми е главата?

Том едва не се заби в гърба му.

- Какво?

-      Ще трябва да разузнаем, да проучим нещата, нали? Е, аз не съм си взел бинокъла. А ти?

-      В лагера е. Можем да вземем този на Синди. Ще се върна горе...

-      Не, ти върви и доведи конете! По-далеч е, а аз съм мързелив. - С широка усмивка Уелър вече се тътреше назад. - Няма да отнеме повече от минута.

* * *

Когато водеше конете обратно към църквата, Том осъзна какво още го беше смутило по отношение на бъркотията в камбанарията.

Обърнат стол. Изпусната книга. Катурнатият термос. И боклук.

„Синди е чистница.“ Когато го беше посещавала, тя внимателно беше сгъвала хартиените пликове и промазаната хартия. Но все пак там имаше боклук и не просто навсякъде, а...

„Стреснат си достатъчно, за да изпуснеш книга и бинокъла си. Риташ стола. Има пилешка супа по пода и боклук. - Очите му се разшириха. - Но тази купчина боклук е скупчена върху бинокъла, а това не може да бъде, не и ако е изпуснала...

-      Уелър! - Том хукна към църквата. - Уелър, не, НЕ!

94

Щрак-щрак-щрак. Щрак. Щрак. А сега пращене като змия.

„Статично. - Косата по скалпа на Люк се изправи. - Мели има радио и говори с някого кодирано.“

Против всяка частица здрав разум, с която разполагаше, той тръгна надолу по коридора. Щраканията звучаха на неравни интервали. Пулсът думтеше в ушите му. Това беше тъпо. Какво можеше да каже на Том? „Ами, имаше едно такова странно щракане?“ Но ако имаше радио и някой говореше...

Изпод левия му ботуш се чу силен висок писък на износена дъска. Истинско СКРЪЪЪЦ като от филм на ужасите, което смрази мозъка му. Секунда по-кьсно чу издайническия писък на пружина на легло и...

-      Ехо? - тонът беше рязък звукът се засилваше, докато Мели се придвижваше към вратата на спалнята. - Кой е...

„Махай се, махай се!“ Хвърли се към предния изход, спъна се във верандата в същия момент, в който една врата се удари в стената и Мели извика:

-      Кой...

Все още тичайки, той взе предните стъпала по три наведнъж и се хвърли надолу. Какво да прави, какво да прави? „Том, Том, къде си?“ Той щеше да знае. На Том можеше да се довери. Но Люк беше сам и всичко, за което можеше да мисли, беше да бяга. Автоматично се отправи към бараката за инструменти, но си помисли: „Чакай, по-безопасно е сред други хора“. Той се обърна към краварника и заграждението, бързайки през снега. Отпред видя групи деца и огъня. Всички кучета бяха изтичали на половината път към хълма, покрай далечната конюшня, и лаеха с техното общо „джаф-джаф-джаф“. В задната част на ума му, преди нещата да се разпаднат завинаги, се прокрадна една мисъл: „Чакай, какво им стана на всички...“.

Имаше огромна експлозия. Не просто „бум“, а трясък който беше толкова свиреп, че усети как звукът отскача и се търкаля около и през него. Взривът отекна и отскочи от сградите. Задъхан, със сърце, пърхащо в гърлото му, той се завъртя и погледна на север.

Стълб дим, огромен сиво-черен облак като гъба, се изду и понесе над дърветата. Можеше да чуе как бъбренето на другите деца долу внезапно спря. За секунда дори кучетата замлъкнаха и той забрави за Мели и странните кодирани щракания.

Защото единственото там горе, което си струваше да се взриви, беше църквата.

95

„Църквата!“ Кръвта на Люк се смрази. Синди беше на пост и Чад... и Уелър беше отишъл натам преди час, беше тръгнал след... след...

-      Не! - беше отчаян звук, едва ли изобщо дума, и той се затича в тромав бяг, наясно, че Мели викаше след него. Чу тряскането на врата и видя Джаспър с тебеширенобяло лице да се препъва от бараката за инструменти. Други деца бързаха към и след него, защото той беше най-старият и ако мислеше, че има нещо, което си струва да се види... - Не, не! Синди, Синди! Toм!

-      Какво стана? - викът на Джаспър беше уплашен. - Какво стана, какво...

Всички кучета изведнъж започнаха отново, но стабил- ното допреди малко „джаф-джаф-джаф“ беше вече обезумяло скоростно стакато, пронизително като аларма. Звукът проряза яркия балон на паниката му... „Синди, Синди, Синди, ТОМ...“ Той се спря толкова рязко, че едва не се препъна и не падна на колене. Обърна се, зачуден какво може да е разтревожило кучетата повече от бомбата, която току-що беше унищожила църквата и убила приятелите му.

От изток все още доста отвъд конюшнята, два коня бягаха по хълма, пръскайки всички кучета освен едно - непохватен шоколадов лабрадор, който просто не беше достатъчно бърз. Чу се висок писък, когато единият кон се спъна в него, и после втори, по-дълъг, когато краката му се оплетоха. Сгромолясвайки се на колене, конят се преобърна. С писък момчето - по пясъчната му коса Люк реши, че може би беше дванайсетгодишният Колин - профуча над главата на коня. Приземи се на купчина отвъд коня си, който вече се беше изправил. Обръщайки рязко наляво, другият ездач и конят пропуснаха за малко момчето, докато продължиха стремителния си бяг надолу по хълма.

„Какво, по дяволите?“ Колин беше още на снега, опитваше се да се изправи на крака, но конят му беше подивял, паникьосан, изправяше се на задни крака и се хвърляше напред.

-      Колин, стани! Внимавай! - изкрещя Люк, когато момчето само вдигна ръка. - Ставай! Бягай, бя...

Конят се спусна надолу и викът на Колин беше прекъснат рязко.

„Не!“ Люк притисна двете си ръце към устата, за да задържи крясъка. И Колин, и кучето бяха рубинени петна като онези, които остават, след като размажеш издути комари. Затича се към по-високо място - вече не му пукаше дали Мели го е хванала, или не - нагоре по хълма, докато не се откри добра гледка на изток по посоката, от която бяха дошли стражите, чудейки се какво, по дяволите, ги беше уплашило.

И тогава ги видя в далечината.

Чудовища, идващи право към тях.

96

-      Влизайте в обора! - Завъртайки се на пети, Люк замаха на децата долу. - Влизайте в обора! Джаспър, всички, влизайте в обора, барикадирайте вратите, хайде, хайде!

Видя как Джаспър внезапно се завъртя кръгом и хукна към заграждението. Други деца, които бързаха към него, рязко смениха курса, само за да се сблъскат с тези отзад. Въздухът закипя с паникьосани писъци и Люк чуваше конете в загражденията да цвилят тревожно. Деца се стрелкаха надясно и наляво като билярдни топки при първо разбиване. Едно от най-малките падна и Люк гледаше ужасен как две други хлапета стъпкаха падналото момче, докато трето го издърпа в движение. Някои се отправиха към обора, докато разкъсана група забърза на север, насочвайки се покрай бараката с инструменти и надолу по пътя, към дърветата. Това не беше лоша идея, но гората беше на четиристотин метра и децата щяха да бъдат хванати на открито, без никаква защита.

Той отпусна ръце и спря да вика. Безполезно беше да се опитва да ги скупчи или да ги насочи и нямаше начин да ги събере заедно. Това беше нещо, което никога не бяха упражнявали и за което не се бяха подготвяли.

„Но аз мога да се бия.“ Обърна се и видя Мели да стои на около девет метра. Тя беше обърната на изток и гледаше прииждащия прилив с ръце на кръста. Нейният „Магнум 44“ проблясваше в кобура си.

-      Мели, трябва да отключим оръжията. Трябва ми оръжие.

-      Не мога. Ключовете са в Уелър. - Последва пауза. - Взривът в църквата беше ужасен.

-      Нямаш ключове! - Това не можеше да е вярно. Опита се да мисли. Дали са в нея, или ги е оставила в къщата? Някъде в нея, реши той. В джоб, в палтото, някъде. Но не можеше просто да ги вземе. Какво трябваше да направи? Да я цапардоса? - Е... - той се запъна. Оръжията бяха в един стар маслиненосив сандък заключен с катинар. - Тогава... тогава стреляй в катинара!

Тя не го погледна.

-      Това става само във филмите, Люк. Трябва ти резачка за тел.

-      Мели, ти трябва да имаш ключове. Отвори сандъка! - Когато тя не се обърна, той сграбчи ръката ѝ. - Трябва да се бием.

-      Не, няма. Не можем. Не и срещу толкова много Чъкита. Върви, Люк! Отиди в обора! Дръж всички вътре! Не искам да пострадат повече деца, отколкото е абсолютно необходимо. После ще съберем тези, които избягаха в гората. Няма да стигнат далеч.

-      Да не си... - Щеше да каже „луда“, но думата се изпари от устата му, когато нейните най-после достигнаха съзнанието му. - После? - Той пусна ръката ѝ. - Какво имаш предвид с това, че ще ги съберем после?

Тя не отговори, а само се взря в напредващите Чъкита.

Предвид това, че снегът беше плитък, идваха доста бързо, но той вече имаше представа за броя им. Може би... трийсет? Четирийсет? И десет шяха да са твърде много. Но той се уплаши много повече от тишината, в която напредваха. Нямаше викове, нямаше крясъци като в джунглата. За една ужасяваща секунда той реши, че може би гледа някаква формация: въоръжени Чъките отпрред и отзад...

„О, не!“ Усети как отстъпва една крачка далеч от Мели. Отвъд тези Чъкита имаше поне двайсет коня на около осемстотин метра от челната сила, които напредваха бързо, прорязвайки снега в клин. Без бинокъл не можеше да е сигурен, но помисли, че има две отделни групи: мъже в сиво-бели зимни камуфлажи...

И деца. Деца в бяло, все оше твърде далеч, за да види лица, но помисли, че имаше момичета и всички бяха достатъчно големи, за да бъдат Чъкита. „Не, това е лудост! - Конете не харесваха Чъкита, въпреки че някои не откачаха толкова, колкото други. - Или може би има нещо различно в тези Чъкита. Трябва да има.“ Защото яздеха и бяха с хора. Мъже.

Той опита отново:

-      Мели, още имаме време. Моля те, помогни ни! Дай ми ключовете!

-      Най-добрата помощ, която мога да ти дам, е съвет - каза тя със зловещо спокойствие. - Влизай в обора! Бягай, Люк!

За част от секундата едва не я послуша, защото беше по-възрастна. Но тогава той направи немислимото - това, което никога не би се осмелил с никой възрастен, защото добрите деца като него не правеха такива неща.

Удари я.

Движението - внезапен удар в гърдите - го изненада почти колкото и нея. Мели беше по-дребна, но набита като цимент и не беше лека категория. Извадена от равновесие, тя само отстъпи назад. След това, което беше направил, Люк пристъпи към нея, хващайки парката ѝ, за да я предпази от падане, като се боеше, че ако тя паднеше по задник той нямаше да стигне до пистолета навреме. Искрицата шок в очите ѝ се втвърди в гняв и дясната ѝ ръка се пресегна за онзи огромен злобен „Магнум 44“. Вече нямаше избор. Свободната ръка на Люк се стрелна към оръжието. Пръстите му намериха дръжката и дръпнаха в същия момент, в който той блъсна Мели и я прати по задник на земята.

„Полудял съм.“ Дишайки тежко, той хвана масивния револвер с двете си треперещи ръце. Оръжието потрепна в захвата му. Това нещо беше като оръдие. Можеше да го изпразни и да не уцели нито веднъж мишена. Хрумна му, че ако тя не носеше кобур, той вероятно щеше да има нова дупка в главата. Не, две - отпред и отзад - и по-голямата част от черепа му също щеше да липсва.

-      Дай ми ключовете, Мели! - Стомахът му се стегна, когато дръпна петлето на пистолета. - Моля те! Не искам да те нараня, но...

-      Ще ме застреляш ли, Люк? - Тя се взря нагоре с очи, толкова безцветни и студени, че той усети мраз да обвива пръсти около сърцето му. - Няма да го направиш. Ти не си убиец.

-      Но защо го правиш? Защо отказваш да се биеш?

-      Това не е битка, която можем да спечелим...

-      Но е по-добре да се бием, отколкото просто да умрем.

-      Не - каза тя. - Ти няма да умреш, Люк.

Увереността ѝ, това смъртно спокойствие, го уплаши дори повече.

-      Какво правиш, Мели? Какво правиш? Дай ми ключовете, моля те, дай ми...

През думкането на сърцето си той чу нов звук: постоянно неуловимо „хъш-хъш-хъш“ - звукът, който стотици змии можеха да издадат по пясък. Очите му се извиха към хълма. Първата вълна Чъкита тъкмо се изсипваше надолу. Някои носеха палки или бухалки, а слънцето проблясваше от мачетета. Повечето обаче нямаха никакви оръжия. „Само зъби и ръце.“ Можеше да види също така картинката: Чъкитата се спускат и разкъсват малки деца на парчета, изскубвайки ръце и крака толкова лесно, сякаш са крилца и кълки на нежни пиленца.

Нещо се замъгли отляво - тих устрем, когато Мели се изправи бързо от снега. Стреснат, Лкж нададе несполучлив вик:

-      Мел...

Нямаше спомен да е натискал спусъка. Най-вероятно беше просто трепване. Магнумът ритна. Изстрелът беше като гръмотевица. Откатът разтресе китките му. Дори на следобедното слънце пламъкът беше много ярък.

И пропусна. Разбира се, че ще пропусне. Пистолетът беше твърде голям, а той не беше подготвен. В следващата секунда юмрукът на Мели се заби в стомаха му. Задушавайки се, той се преви надве, а пистолетът се изплъзна от ръцете му.

-      Имаш късмет, че мозъкът ти е още в черепа. - Мели прибра в кобура магнума. - Не опитвай това отново, Люк!

-      Ме-Мели... - дъхът му изхриптя. - За-защо си...

Откъм кучетата се надигна ожесточена врява. Спринтирайки нагоре, трите останали животни се стрелнаха покрай Колин и стъпкания лабрадор. На върха на копието беше бързо и слабо бордър коли на име Тес. Ужасен, Люк гледаше как тя скочи към момиче с руса коса... и бухалка. Чъкито удари силно и бързо. Съмняваше се, че горкото куче изобщо го видя. Трябваше да са на разстояние поне колкото три футболни игрища, но той все пак чу тупва- нето, когато бухалката удари, докато Тес беше още във въздуха. Струя кръв шурна право нагоре в стряскаща удивителна и главата на животното се пръсна.

При това другите кучета се разделиха. Едното, клепоух питбул в червено и бяло, се стрелна наляво и после изквича, когато едно Чъки го посече с мачете с двурьчен замах. Третото, четвъртит и як елкхунд, разбра посланието. Извивайки се насред крачка, той се хвърли надолу по хълма, профуча покрай обора и заграждението и се отправи на север към пътя и отвъд него - към прикритието на гората. Това куче винаги беше правило впечатление на Люк като доста умно.

Люк погледна отвъд напредващите Чъкита. От тази наблюдателна точка можеше да види много по-ясно отпреди мъжете на коне... и един в центъра: целият в черно, яхнал бляскав кон с цвят на гарваново крило.

-      Не - каза той смазано. Щраканията, които беше чул, експлозията, а сега това... - Не, не, не. Какво си направила, Мели? Какво си направила?

-      Каквото трябваше да бъде направено - каза Мели, - за да поемем пътя към Рул.

97

-      Къде е Пени? - Питър хвърли див поглед около сала. - Къде е тя, къде е...

-      Аз... Аз... - Крис трепереше. Ледена вода се стичаше от косата му надолу по врата. Беше толкова вкочанен от студ, че не усещаше краката си. Погледна наляво и някак не беше изненадан да намери Джес, царствена като кралица, с нейните очи като черни огледала и коса като на Медуза.

-      Какво е това? - попита я той. - Защо съм тук? Това не е мой кошмар. Дори не е мой спомен, а на Питър и Саймън...

-      Трябва да се върна. - Питър разкъса спасителната си жилетка. Отдолу носеше чифт бели камуфлажни панталони, но имаше нещо странно около врата му: широк черен... нашийник? - Пени е още на лодката, тя е още... - Той дръпна подводен фенер от колана си и се хвърли във водата.

-      Иди с него! - каза Джес. - Там долу е тъмно и студено. Дори с фенера ще изгуби пътя си.

-      Не. - Крис се сви. Ръцете му бяха вкаменени, а кожата настръхнала. - И не ме докосвай отново! Това не е мой кошмар. Негов е.

-      Също и на Саймън.

-      Тогава нека си го запазят! Имам мои собствени проблеми. Моля те, Джес! - Той затвори очи, но все още чуваше виковете на чайките отгоре и плясъка на водата по гумата. - Казах на Ели истината за Алекс. На път съм към Рул. Ако съм прав, Лена ни следва. Така че Хана и Исак са в безопасност поне от нея. Какво още искаш от мен? Кога ще бъде достатъчно?

-      Истината идва от вода и кръв - каза Джес. - Ако наистина си загрижен за Питър, тогава това е единственият начин, Крис.

-      Какво значи това, Джес? - Той задържа очите си здраво стиснати. Не можеше да понесе да види как изглеждаше в тези черни огледала: изкривен и странен, приличаше на себе си, но беше и нещо чуждо. Как се случваше това? Защо? - Питър жив ли е? Това ли е?

-      Искаш ли да е жив?

-      Боже, да!

-      Тогава го последвай в мрака му, Крис! - Той усети ръцете ѝ на гърба си. - Но не забравяй да сдържиш дъха си!

-      Това е сън, Джес. - Отваряйки очи, той се взря в близнака си във водата. - Не можеш да умреш в сънищата си.

-      Това е кошмар на Питър и не мисля, че искаш да правиш опити - каза тя и го бутна.

Водата беше толкова студена, че беше като огън. Крис потъна, все едно тежки вериги го дръпнаха надолу. Под него се виждаше слабият лъч от фенера на Питър и потъваща изкормена лодка. По-голямата част от кърмата я нямаше, мостикът беше развалина, дупката, която огънят беше пробил, зееше като рана. Вече нямаше избор. Беше се поддал. Дробовете му се напрегнаха, налягането се увеличаваше и отвътре, и отвън. Водата беше толкова мазна, че се боеше да погледне настрани от Питър и лодката. Когато приближи, видя лъчът на Питър да извива. По някакво чудо кърмата над машинното отделение беше непокътната. Използвайки метална стълба за водач, Питър се мушна през един квадратен капак.

Крис го последва. Вътре в разбитата лодка пенещата се вода беше дори още пo-черна, накьдрена с нещо, което приличаше на пушек. Когато се измъкна в много малък въздушен клин, в който се чуваха само писъци, той осъзна, че това, което гледаше и през което плуваше, беше кръв.

-      Успокойте се! Трябва да се успокоите! - Питър крещеше. И двете момичета бяха хванали една тръба. Крис нямаше проблем да разпознае Пени, тя имаше челюстта и очите на брат си. Другото момиче, което изглеждаше доста по-възрастно, беше не по-малко уплашено. Кръв шуртеше от голяма рана в черепа ѝ. - Просто ме последвай, Пени! - каза Питър. - Всички ще се измъкнем, обещавам.

-      Не мога. - Устните на Пени бяха разтегнати в ужасена гримаса. - Не мога да сдържа дъха си толкова дълго. Ще се удавя, ще умра!

-      Пени! - Питър се опитваше да откопчи ръцете на сестра си. - Пусни!

-      Не мога! - Пени започна да се мята и да удря. - Не искат да утра, не искам да...

-      Помогнете ми! - Другото момиче беше бледо като мрамор, кръвта ѝ беше почти черна на светлината на фенера на Питър. Водата беше заляла брадичката ѝ. - Не мога да плувам, не мога...

-      Не можем да вземем и двете едновременно. - Очите на Питър блестяха от паника и сълзи. - Ще сме нужни и двамата, за да се справим с Пени, а не можем...

-      Н-не! - Една ръка се изплъзна и момичето замаха. Въздушният джоб се беше свил до петнайсет сантиметра. - Не, не ме оставяйте сама! Н-недейте...

-      Дръж се! - Поемайки дъх, Крис върна ръцете ѝ обратно на тръбата. Въздушният джоб се свиваше много бързо и той замръзваше, уморяваше се. Беше ужасно наясно, че колкото по-дълго стояха, толкова по-дълбоко потъваше лодката. И така едва щяха да успеят. - Изобщо ли не можеш да плуваш?

-      Н-не - простена момичето. - Не...

-      Трябва да тръгвате. - Питър беше успял да охлаби една от ръцете на Пени, но другата стискаше толкова ожесточено тръбата, че той не можеше да я държи и да я освободи. - Помогни ми!

-      Не! - проплака момичето. - Чакайте!

Но Крис вече обвиваше двете си ръце около китката на Пени, дръпна с всичка сила, борейки се с ужаса ѝ, ръцете ѝ се освободиха и той изкрещя:

-      Питър! Върви сега, тръгвай сега!

-      Пени! - Питър сграбчи лицето на все още пищящото момиче. - Пени, задръж дъха си, спри да пищиш, задръж...

-      Не! - изписка другото момиче. - Не, не ме оставяйте тук, не...

-      Хайде! - извика Питър.

Тримата се потопиха под водата, оттласнаха се от машинното отделение и загребаха през капака. Пени все още се мяташе, брат ѝ държеше едната ѝ ръка, Крис другата. Фенерът на Питър сочеше нагоре, но Крис вече не беше сигурен дали това е наистина вярната посока. Можеше да чуе Пени: бълбукането от дъха ѝ и едно тънко „ммм-ммм-ммм“.

„Спри да крещиш, спри да крещиш!“ Притискайки ръка върху носа и устата ѝ, Крис се оттласна силно. Твърде далеч отгоре слабият блясък на далечно небе се простираше над водата, но въздухът му беше почти свършил, дробовете му горяха. „Сгреших. Ще умра тук долу, в мрака. Ще се удавя в кошмара на Питър...“

-      Не! - каза Питър и тъй като това беше сън, изведнъж се озоваха отново на подскачащия сал един до друг. Без Пени. Без Джес. Без разбитата лодка, разбира се - тя се беше изгубила в мрака, както и момичето. - Не можеш да останеш тук, Крис. - Питър се взираше през безкрайната черна вода. - Няма да ти позволя.

-      М-мъртъв ли с-си? - Трепереше толкова силно, че устата отказваше да му служи.

-      Отчасти.

-      К-какво значи т-това?

-      Аз самият не съм сигурен. - С все още обърнато лице Питър поклати глава. - Мисля, че част от мен умря точно тук. Наистина трябва да тръгваш, Крие. Не знам колко дълго ще е безопасно да останеш.

-      Н-няма да те оставя, Питър. Нека ти п-помогна!

-      Не мисля, че можеш. - И тогава Питър се обърна. Очите му вече не бяха сини, а червени, каквато беше кръвта на удавеното момиче на светлината на фенера. - Още ли ме обичаш, Крис? - попита Питър. А после: - Полека! Внимавай да не стреляш...

-      Ъх! - Крис се стресна и се събуди, ръката му се протягаше за пушката, преди още да се е изправил напълно.

-      Хей, внимавай! - Ели подскочи, а нарьчът дърва в ръцете ѝ изтрополи на земята.

Джейдън подскочи и седна, като едновременно се опита да се измъкне от спалния чувал и да освободи ръката, с която стреляше.

-      Какво? - каза диво Джейдън. - Какво?

-      Нищо - отвърна Крис, усещайки как внезапното напрежение се оттича. Когато бяха взели решение да спрат преди няколко часа, източният хоризонт беше едва сребристо петно. Сега яркото слънце пробиваше през дърветата. Той разтърка лице с ръцете си. - Съжалявам! Сънувах лош сън и...

-      Имаш много лоши сънища - каза Ели рязко. Тя потупа кучето по задницата и започна да събира пръснатите клони и вейки. - Мислех, че можем да пием чай, преди да тръгнем.

-      Чакай! - Крис опита да се изправи. - Нека ти помогна!

-      Мога да го направя. - Ели дръпна един клон извън достъпа му. - Добре съм.

-      Добре. Да. - Когато Ели не отговори, той погледна към Джейдън. - Съжалявам за това.

-      Тя е права. Наистина имаш много лоши сънища. - Прозявайки се, Джейдън изрита спалния чувал, изправи се и грабна раницата си. - Боже, знаех си, че има причина бог да е измислил леглото... Не, съжалявам! - Той вдигна ръка. - Не казах това. Не ми казвай, че не си ме молил да дойда!

-      Но не съм - каза Крис.

-      Защото ще ти кажа да си го натъпчеш... - започна Джейдън.

-      Където слънцето не огрява - довърши Ели, все още без да се усмихва, въпреки че Мина се ухили.

-      Да. - Обръщайки се, Джейдън се запрепъва към гората. - Сега се връщам.

Крис гледаше как Ели първо начупи големите вейки на по-малки, а после извади ножа си и започна внимателно да бели кората.

-      Добра си в това.

-      Алекс ме научи - каза Ели, очите ѝ бяха приковани в задачата. Откакто бяха тръгнали, малкото момиче говореше с него само при необходимост. Не беше я притискал. Бе достатъчно зашеметен, че тя и Джейдън бяха настояли да дойдат, въпреки че Джейдън беше разумен, той почти разбра и се съгласи с него: „Не си само ти. Познавах Лена преди теб и не знам дали мога да остана с Хана сега“. Ели, от друга страна, просто беше отказала да отстъпи: „Изборът е мой“. Без друго обяснение. При това Хана беше готова да плюе огън. Но какво можеха да кажат тя или Крис? - Колко дни остават до Рул? - попита момиченцето.

-      Ако продължим да бързаме? Два. Не повече от три, особено ако времето се задържи.

-      Ще я убиеш ли?

Той знаеше за кого пита.

-      Ако я видя. Това беше идеята за тръгването.

-      Не знам дали би могъл. Да застреляш Лена, имам предвид. Тя все още изглежда... различна.

-      Защо го казваш?

-      Защото бях наистина близо на два пъти и добре огледах лицето ѝ. Нали знаеш как човекоядците имат изгладнял поглед? Сякаш умират от глад, а ти си хотдог? Тя не беше през цялото време така. Очите ѝ изглеждаха... - Той видя как Ели търсеше точната дума. - Съжаляват! Като баща ми, когато се върна от Ирак. Това беше неговата работа. Той нямаше избор. Мисля, че Лена е в същото положение. Тя е заседнала.

-      Ако не може да се спре, няма значение. Не е същото като да е болна и да можем да изчакаме да се оправи. Не знаем дали това изобщо ще стане някога. Няма да е редно да я оставим и тя да продължи да наранява... да убива други хора. - Или да бъде нещастна, въпреки че това беше пожелателно мислене. Онази Лена, която беше видял, беше дива и никога не идваше в сънищата му като нещо друго.

„Но какво е Питър?“

-      Ами ако може? - попита Ели. - Да се спре?

-      Това е експеримент, който не можем да проведем, Ели.

-      Добре. - Лицето на малкото момиче се затвори. Ели бръкна в джоба на парката си, извади малка пластмасова кутия и развинти капачката. Съдържанието, лепкаво и гъсто, вонеше на терпентин.

Това беше най-дългият разговор, който беше провела с него от дни. Надявайки се тя да продължи, Крис попита:

-      Алекс ли те научи и на това?

-      Да. Намерих добро дърво недалеч. - Тя използва клечка, за да измъкне борова смола с размера на монета. - Не се опитвай да се правиш на мил! Не говоря с теб.

-      Добре. - Изправяйки се, той раздвижи схванатите си крака. - Колко дълго спа?

-      Достатъчно. - Тя застърга с кремък над купчина кедров мъх и борови иглички. Изскочи дъжд от искри. Оградила с ръце огнивото, Ели започна да духа, докато не разцъфна едно жълто цвете, после пъхна пакета под хлабаво наредени вейки. - Питър нещо като най-добър приятел ли ти е?

-      Да. - Имаше нещо хипнотично в това да гледа как се разстила огънят. - Най-добрият приятел, който някога съм имал.

-      Отдавна ли го познаваш?

-      Не, но имам такова чувство.

-      Тревожиш ли се, че е мъртъв?

Беше странен въпрос.

-      Защо питаш?

Все още без да гледа в него, тя повдигна рамо.

-      Защото не мисля, че си сигурен. Попита го току-що, докато спеше.

-      Беше сън.

-      Може би. Но когато беше болен, седях при теб понякога. Ти говореше с Питър много, но беше много уплашен от него тогава. Сега си... - Тя направи пауза. - Тъжен.

-      О! - Внезапно очите го засърбяха. - Предполагам, че съм.

-      Още ли си му ядосан? - Преди той да успее да ѝ отговори, тя обърна пълните си със сълзи очи към него. - Защото последния път, когато тате отиде в Ирак, бях ядосана, а той се върна в кутия. Бях бясна на дядо Джак и тогава той умря. Последната сутрин, когато видях Том и Алекс, също им се бях ядосала. Сдобрихме се, но... - Една сълза се търкулна надолу по бузата.

-      Ти не си причината това да се случи - каза той, част от него си представяше, че ако злите мисли можеха да убиват, баща му щеше да се е тръшнал пет години преди Нощта на чука. От друга страна, не можеше да го е желал толкова силно, защото излъга заради копелето, когато стана напечено. - Беше ли ядосана на Илай? - Когато тя поклати глава, той каза: - Виждаш ли?

-      Но ме е страх. - Долната ѝ устна потрепери. - Още съм ти ядосана. Разбирам защо... но повече не ме лъжи, Крис! Твърде много боли, а не искам и ти да умреш.

Правилното нещо беше да я прегърне или да я докосне. Но той не искаше да направи грешка.

-      Няма да умра - каза, въпреки че не трябваше да дава обещания, които не можеше да спази. - Просто искам да се опитам да постъпя правилно. Не съм се захванал с това, за да ме убият.

-      Какво облекчение! - каза Джейдън, стъпвайки тежко откъм гората. Той изгледа Ели, която потискаше смеха си. - Какво? Какво казах? - Но устата му се беше разтегнала в усмивка. - О-о-о! - Той придърпа Ели, за да потърка с кокалчетата на ръката си главата ѝ. - Помисли си, че имам предвид онова...

-      Не-е-е - изписка Ели, разсмивайки се отново.

-      Това обаче е чудесен въпрос. - Джейдън разроши главата на Ели за последно. - Лена или не, какъв е планът за игра, след като стигнем в Рул? Има ли хора там, на които можеш да вярваш?

-      Неколцина. - Крис приклекна над малко парче чист сняг и нарисува X. - Ако Рул е в центъра на часовник, ние идваме оттук. - Той мушна с пръст на десет часа. - Имаме два избора. Или да извием по часовника до болницата тук - той очерта арка до два часа, - или да продължим по този път и да стигнем до югозападния ъгъл тук. - Кръстче на седем часа.

-      Кое е по-бързо? - попита Ели.

-      Шест по единия, половин дузина по другия. Можем да се доверим на Кинкейд, доктора, мисля. И на някои момичета, които познавам, те живееха с Алекс. Сара и Тори. Грег и Пру от моята група са добри момчета, но са чак от другата страна на града. - Той посочи на четири часа. - Единствената уловка е къщата на Джес, където беше Алекс. Не е далеч от Зоната.

-      Където са човекоядците. - Когато Крис кимна, Ели продължи: - Не може ли да отидем право там и накрая да се озовем там, където е живяла Алекс?

-      Е, има повече къщи и хора, но... да, ако сме внимателни.

-      Явно тези момичета са първата ни спирка. - Джейдън отиде до коня си, отвори дисагите и извади лагерна тенджера и три емайлирани чаши, както и пакет чай и друг със сушена риба. - Тогава какво?

-      Не знам. Нямаше ме два месеца - каза Крис, докато Джейдън внимателно загребваше шепи чист сняг в тенджерата. - Сега е средата на март. Много неща може да са станали. - И като се имаха предвид сънищата му, беше готов да се обзаложи, че е така.

-      Добре. - Джейдън закрепи тенджерата над пламъците и раздаде чашите. - Значи отиваме при Сара и Тори и какво? Правиш като Мойсей - „Пуснете хората ми!“ - или просто ще пребиваме всеки?

-      Честно, не съм мислил толкова далеч. Предполагам, че ще свърша в затворническата къща.

-      Няма да позволим това да стане - каза Ели бързо.

Джейдън само напълни цедката с листата за чай.

-      Колко вероятно е това?

-      Ще излъжа, ако кажа, че не е силно вероятно. Това, на което се надявам, е Съветът да ме послуша. Не мога да повярвам, че просто ще ме застрелят - излъга той.

-      Няма - каза Ели, взимайки си парче риба.

-      Нима? - Джейдън вдигна двете вежди. - А ти знаеш това, защото?...

-      Защото - каза тя, дъвчейки риба с цвета на стари мокасини - ще трябва да стрелят първо през мен.

Крис и Джейдън се спогледаха, а после Крис каза:

-      Я повтори!

-      Аз ти спасих живота, Крис, така че съм отговорна за теб от сега нататък.

-      Мисля, че е точно обратното - каза Джейдън. - Той ти е задължен.

-      Да, но после ме спаси от езерото.

-      Значи сме квит - каза Крис. - Няма да ти позволя да направиш нищо глупаво, Ели.

-      Твърде късно. Аз съм тук - каза тя. - Сериозно, момчета, мислите ли, че ще застрелят едно сладко хлапе и малкото му кученце Тото?

-      Аз... - започна Крис, после стисна уста. С Джейдън си размениха по още един дълъг поглед, а след това и двамата започнаха да се смеят.

-      Видяхте ли? - каза Ели, като изглеждаше много доволна. Предложи на Крис плика. - Риба?

98

Между картите на Джес и умалено копие на разположението на селото, Зоната, патрулите и пътищата за достъп, които Уелър нарисува някога, Том щеше да намери каквото търсеше достатъчно лесно. Колкото до езерото, гарваните сочеха пътя, като скицираха лениви кръгове над гората югозападно от Рул. След като вече беше март и дневните температури се качваха над нулата през повечето дни, слабата миризма също помагаше. Както и конят му, който спря на около километър от града и отказа да помръдне нататък. Това беше добре. Пеша той имаше по-добър шанс да се вмъкне незабелязан. Затова разтовари екипировката си, после разпрегна коня и го шляпна здраво, за да го прати по пътя му.

„Ако не знаеше - помисли си Том, - можеше почти да си представиш, че си попаднал в някаква история на ужасите, където се молиш на местни богове, като правиш случайни жертвоприношения.“ Но той знаеше. Историята на Рул беше написана с произволно разпръснати потъмнели кокали, белязана от зъби и ножове, с останки от дрехи и захвърлени раници, с побеляла мърша на перука - толкова оръфана, че не беше останало нищо освен разпрана дантела и няколко кичура твърде червена коса.

Това, което го тревожеше повече обаче, беше една развалена пирамида от гниещи човешки глави, която лежеше в края на нещо като пътека за шествия. Тя беше маркирана от останките на животни, натрупани върху изтъняващия сняг под нежно люшкащи се ребра, които все още висяха на въже. По формата на черепите и зъбите им Том реши, че са били на вълци. Цялата сцена беше ритуална и странно му напомняше за вещицата Блеър¹. Той се зачуди дали това място е било на вълчето племе - онези Чъкита, които Синди беше видяла с Алекс. Ако беше вярно, Том стоеше близо или на същото място, където някога беше стояла Алекс. Не знаеше дали това беше поличба и дали е на добро, или не.

„Което и да е, никакви Чъкита не са били тук от известно време.“ Том погледа гарваните, играещи на дама върху тази бъркотия от човешки черепи и разкачени долни челюсти. Само най-слаби останки от кожа и изсушени мускули висяха от костта. Нещо се беше случило с тази пирамида. Черепите не бяха просто паднали на снега, а бяха избутани, някои на няколко стъпки. Един от тях лежеше далеч вдясно. От позицията, в която се намираше, Том можеше да си представи, че някой се беше опитал да хвърли черепа като камък. Наблизо имаше две парцаливи, оцапани с кръв парчета плат - част от парка и бархетна риза. Откъснати в бой, може би, но краищата не бяха толкова разръфани, колкото можеше да очаква да бъдат, ако бяха разпорени. Вероятно бяха срязани с остър нож.

Но къде беше потопът от Чъкита, които се предполагаше, че са връхлетели Рул? През последните четири дни Том беше видял едва две, и то от разстояние... и двата пъти в следобедно време, което беше също много лоша новина.

Той спря да диша и се ослуша. Стоеше напълно неподвижно. От толкова близо трябваше да чуе нещо: удар на брадва, далечно тракане на каруци или коне. Вероятно дори случаен глас. В мъртвата тишина на Хиндукуш² някога беше патрулирал и беше доловил откъслеци от вечерни молитви на три километра от село Пащун, което никога не беше виждал. Но тук? Нямаше нищо.

„Къде са всички?“ Беше сигурен, че не е закъснял. С всички тези мъже и техните фургони и коне - а сега и с децата - трябваше да е изпреварил Мели и онзи стар командир в черно. Може би с не повече от половин ден, но дори няколко часа бяха по-добре от нищо.

„Има нещо много сбъркано тук. - Леко движение вдясно и погледът му се спусна навреме, за да види малка полева мишка, която се измъкваше от празната очна кухина на онзи самотен череп. Животното замръзна, само мустаците му трепнаха, преди да се извърне и да избяга. - Има нещо гнило в Дания³, Йорик.“

Време беше да разбере какво. Том се надяваше, че е дошъл навреме, за да спаси децата.

Сигурно е бил стар живачен ключ от термостат, свързан с батерия. Преместваш боклука, смущаваш ключа, оловото дава искра и „бум“. Лесна бомба.

В една секунда той крещеше по Уелър и тичаше към църквата, в следващата му беше много студено и беше сгърчен на една страна, което си беше късмет, защото в устата му имаше вкус на стара мед, а кръвта засъхваше под носа му и около врата. Ако беше паднал по гръб, можеше да се е задушил до смърт. Усещаше гърдите си, сякаш някой беше пуснал скала върху него. Ушите го боляха и свистяха, което беше признак, че все още има тъпанчета, с които да чува. В началото беше помислил, че звукът е само от взривната вълна, но после, когато се претърколи по гръб, дишайки тежко от болката, видя кълба черен пушек, които се биеха по синьото небе, и осъзна, че това, което беше чул, беше заглушеното пукане на огън, който още не се е разгорял.

Да седне, беше упражнение, което се превърна в бавно мъчение. Всичко го болеше. Вече не кашляше от червеното нещо, така че дробовете му май бяха добре. Един взрив би могъл да убие по много различни начини. Някои (като например да бъдеш изпарен или набучен от шрапнели, или да ти изтече кръвта, защото кракът ти го няма) бяха много по-бързи от други. Ако имаш късмета да си твърде близо до взривната вълна, кухите органи - дробове, сърце и черва - можеха да се пръснат понякога бързо, понякога бавно. Когато най-накрая се изправи, се подпря на лакти и се концентрира върху това да движи въздуха навътре и навън от болезнените си дробове. Той разгледа това, което беше останало от сградата... и осъзна точно какъв късмет беше имал.

Църквата приличаше на нещо, излязло от туристическа брошура, която рекламираше обиколка на руини на замък. Кулата се беше сринала в ореол от камък и натрошено дърво. Осакатени месингови камбани и пръски разбито цветно стъкло блестяха в снега. Взривът беше достатъчно мощен, за да запрати най-малките камбани към края на гората, там, където се намираше паркингът на църквата. Короните на няколко близки дървета, предимно стари вечнозелени, бяха прекършени, докато други - по-тънки широколистни - бяха прекатурени от ударната вълна. Три стени все още стояха, но останалото от църквата беше изтърбушена коруба, заобиколена от взривени седалки и от пърхащи останки от парцаливи книги с химни.

Той трябваше да е мъртъв. Бяха вързали животните на около двеста метра. Беше решил, че е покрил половината от това разстояние, преди да пусне поводите и да се затича към църквата. Така че плюс още петдесет метра преди експлозията? И в двата случая беше прекалено близо. Това, че беше отхвърлен толкова далеч назад, че беше изпаднал в безсъзнание и че от носа и от ушите му беше потекла кръв, го доказваше. Ако експлозията беше станала, да речем, в град или на тясна улица, сврьхналягането от взрива щеше да спука сърцето му и да пръсне дробовете му на парчета. Това, което му беше спасило задника, беше, че църквата стоеше сама, без близки сгради или дори дървета, които да хванат и да усилят ударната вълна.

Той беше жив благодарение на сляп късмет и това беше всичко.

По някакво чудо все още имаше оръжията си: узито на ремъка, бравото на Джед, прибрано в калъфа на гърба му, и глока - глока на Алекс, както мислеше за него, в кобура на кръста. Имаше и допълнителни амуниции, прибрани в жилетката му, което също беше късмет, защото конете се бяха пръснали. От следите им беше разбрал, че поне единият не се беше отправил обратно към лагера. И точно той, както се надяваше, щеше да бъде неговият транспорт, но да го проследява сега, щеше да бъде грешка. Вместо това Том беше разритал снега, за да скрие кръвта си, после бе съблякъл жилетката и я беше използвал, за да разчисти мястото, където беше лежал, и обърканите следи, които беше направил, когато беше тръгнал към дърветата.

Те дойдоха няколко часа по-късно. По това време Том вече се беше преместил по посока на вятъра дълбоко в гората, скривайки се високо в короната на гъст як кедър. Бяха трима и той разпозна всички тях. Четвъртитата компактна рамка на Мели беше лесна. С бялата коса, от- рязана късо и стегнато, и с черната униформа, с начина, по който се държеше, Том беше решил, че старецът беше свикнал да командва.

„Боже мой, познавам те! - Умът му се беше върнал към битката с онова момиче с кръвясалите очи на снега. - Ти си един от хората, които видях да гледат от гората.“ Третият беше хлапе, момче в бял камуфлаж. Главата му беше вирната, сякаш изпробваше въздуха. Търсеше него. Том беше твърде далеч, за да види очите на момчето, но знаеше, че са оцветени в същото побъркано червено като на Чъкито, с което се беше бил до смърт. Предвид мъжа в черно това трябва да беше същото момче, което беше забелязал в дърветата преди две седмици.

Но сега това хлапе яздеше кон. „И работи с хора. - Кожата на Том се ороси с нова пот. - Как е възможно това?“ Беше гледал как тримата правеха бавни кръгове около църквата в разширяваща се спирала. „Търсят следи, опитват се да разберат дали някой се е измъкнал.“ Старците бяха навели глави над снега, но хлапето бе държало главата си вирната като хрътка. Узито беше заглушено, заредено и готово да стреля и той беше плъзнал пръст към предпазителя. „Да ги убия сега? Няма начин някой да чуе изстрелите.“ Но той не беше снайперист и можеше да пропусне. Още по-лошо - беше сам, а можеше да се обзаложи, че старият командир имаше приличен брой мъже. Ако се опиташе да спаси децата сам, вероятно щеше да свърши мъртъв.

„Изчакай по-добър момент! Измисли план!“

С разтуптяно сърце бе гледал как те продължават претърсването, докато останките не свършиха. Мели и командирът се бяха посъветвали за нещо, Чъкито само беше сканирало, обръщайки носа си бавно на триста и шейсет градуса. А после си бяха тръгнали, връщайки се в лагера по пътя, от който бяха дошли.

През останалата част от този ден и през нощта Том беше останал буден, използвайки ремъци, за да се закрепи, в случай че задремеше. Оранжевото на огъня накрая беше намаляло. Останалата светлина се плискаше сива и мъждива от нарастващата луна. Съскането в ушите му беше намаляло достатъчно, за да чува умиращото пращене на пламъците и в някакъв момент дрънченето на железа, което беше накарало пулса му да се ускори, докато не беше размислил, че нямаше логика някой да тръгне на езда сам, и то посред нощ. Това вероятно беше или неговият кон, или този на Уельр. Беше размислил няколко секунди, после беше решил, че е много по-добре с превоз, отколкото без. Затова беше повикал коня възможно най-тихо, примамвайки го към дърветата и трепвайки при всяко пукване и чупене на храст или къпинак. На лунната светлина беше видял, че конят се приближава към дървото, на което се беше скрил, а после беше спрял.

Това беше единственото добро в иначе много дългата и ужасна нощ. Все още го болеше, сакатият му десен крак се оплакваше, а вече беше гладен и жаден. Беше загребал сняг от близките клони и го беше оставил да се стопи в устата му, за да облекчи жаждата. Дори беше успял да дремне на пресекулки.

Най-много се тревожеше за децата и за следващия си ход. Не вярваше, че Мели би ги убила. Просто не се връзваше. Вярно, онзи командир имаше Чъкита. На тях им трябваше храна. Но защо да хабят децата? Имаше повече от достатъчно старци наоколо, за да бъдат Чъкитата щастливи за известно време.

В главата му непрестанно се връщаше онова момче. Старият командир, изглежда, някак си се занимаваше с Чъкитата. Но как? „И защо му трябват моите деца?“ Трябваше да има причина Мели да събира деца за приятеля си в черно. Том подозираше, че тя и командирът искаха децата на Рул по същата причина.

Каквато и да беше тя.

Освен двете мъртви кучета, едно по-голямо кърваво петно, което изглеждаше сякаш можеше да е било човек, и един кон без ездач, който нервно обикаляше около конюшнята, чифликът беше безлюден. Поилката за конете беше преместена и купчината принадлежности за експлозиви я нямаше. На това беше разчитал. Първи принцип: цялата война се основава на измама.

Всички палатки бяха съборени и отнесени, освен неговата, вдигната отделно и близо до дърветата. Беше се взирал дълго време - първо иззад заграждението и върху коня си, а после на крака, докато обхождаше внимателно периметъра и мислеше: „Заблуди ме веднъж...“. Можеше да се обзаложи, че Фин съшо бе чел Сун Дзъ.

Отне му известно време. Снегът беше отъпкан: дълбоко нашарен от конски подкови, ботуши и - за негова изненада - прорезите от поне седем или осем фургона. Но най-накрая беше забелязал това, което не беше на мястото си - тънка къдрица шнур на детонатор, намотана около колче и халка на палатката му. Когато го беше проследил, бе стигнал до ключ, закачен за предния цип. Взирайки се през един шев, бе видял половин блок пластичен експлозив с детонатор М28 от виетнамската ера, забоден в единия край, прикрепен към централния кол на палатката. Ключът предполагаше той да използва повече сила на ципа. Едно бързо дръпване щеше да включи възпламенителя, а после „бум“.

„Не е добре. - Той сряза шнура с кабара, после развали останалата част от бомбата. - Явно мислят, че един от нас или и двамата сме се измъкнали, а може би са предпазливи.“ И в двата случая беше лошо и означаваше, че трябва да бъде двойно по-внимателен, когато претърсва останалата част от чифлика.

В никой от оборите не беше заложена бомба. Огледа внимателно бараката за инструменти, изучавайки покрива и мястото, където стените срещаха цимента, а после снега. Нищо. След като вече бе взел екипировката и бинокъла си, се беше взрял през единия прозорец. Голи магарета, празни рафтове. Внимателно беше вързал единия край на въже за бравата и го беше опънал назад. После беше метнал другия край около рога на седлото, беше се метнал на коня и се бе хвърлил във внезапен галоп. Стреснат, конят се бе стрелнал, а вратата се беше изтръгнала от пантите. Но нищо не беше изгърмяло.

Освен половин ролка магнезиева лента и бутилка с алуминиева прах, която се беше изтърколила под едно магаре, бараката за инструменти беше черупка от метал и цимент. Прибра в джоба си откритото и тръгна към цистерната. Капакът още беше на място, но парен каша духа. След като се увери, че не е пипан, той издърпа тежкия цимент на една страна и се взря вътре. Изпухтя от облекчение. Все още закачено за железен болт на долната страна на капака, черното въже беше опънато точно както го беше оставил. Пресегна се и издърпа тежкия пакет, в който беше скътал лъвския дял от материалите за приготвяне на бомби.

Държеше го там, под носа на Мели, през цялото време.

Необходимо е време една къща да се почисти от потенциални капани. Всички стаи бяха чисти и празни освен тази на Уелър. „Интересно.“ С двете ръце на узито Том огледа бавно. С опънатите си болнични ъгли рафтовете на Уелър можеха да минат всяка проверка на фелдфе- бел. От няколкото дрехи за смяна от дебел вълнен плат до нацепения кожен несесер всичко беше подредено. „Защо да не изпразнят стаята или да не заредят бомба-капан? - Две причини: или съдържанието нямаше стойност... - Или ако по някаква малка вероятност Уелър беше оцелял, така му казват да го духа.“

Всеки войник носи неща за спомен и талисмани, обикновено по себе си или в жилетката: писма, снимки, Библии, броеници, медальони. Неговите собствени – медал „Свети Георги“ от прабаба му и снимка на малките му сестри - бяха натъпкани в подобно чекмедже у дома заедно с личните му военни знаци и с толкова много прах. Плочките, които сега носеше, бяха на Джед. Доколкото знаеше, Уельр нямаше такива, но беше стар войник, а навиците умират трудно.

Бяха в несесера - първото място, на което Том погледна, - защитени в найлонов плик с цип. Изрезка от вестник и стара полароидна снимка. На изрезката от преди почти три години пишеше:

ЖЕРТВАТА ОТ ХЮТЬН ЗАПОМНЕНА КАТО „РЕШИТЕЛНА“ И „ДОБРА ПРИЯТЕЛКА“

Приятели на Аманда Л. Педерсьн си спомнят една жизнена, щедра и трудолюбива млада жена, готова да предложи помощ и решена да се върне в училище и да завърши колеж.

„Напълно опустошена - така Клер Мейсън описва реакцията си на новината 3а изчезването на Педерсьн след странен инцидент с лодка в Горното езеро. - Дори не мога да си представя какво е правила там с група колежани. Тя не можеше да плува, а представяте ли си горките и родители? Как така никога няма да получат тялото? Това е просто ужасно!”

Лодката, на която Педерсьн е била пътник, е потънала във все още ледените води на Горното езеро, след като избухнал пожар в машинното отделение на съда. Няколкократните опити на спътниците и да освободят Педерсьн, заклещена под палубата, се провалили и съдът потънал, преди хеликоптерът на Брегова охрана да пристигне на мястото. Опитите за изваждане били прекратени заради лошата видимост и дълбочината на езерото, която в тази област е повече от сто и петдесет метра според докладите. Не са били планирани други опити за търсене на изчезналата лодка или на жителката на Хютън.

„Аманда беше най-милото момиче - казва Джак Лапарма, близък приятел. - Беше преживяла трудни времена, но беше напълно решена, готова да продължи напред.“

Педерсьн е харесвала снегомобили и е обичала да прекарва свободното си време със семейството и приятелите си.

Имената на спътниците на Педерсьн, както и на собственика на лодката, понастоящем остават неразкрити, докато не бъде завършено предварителното разследване и не бъде установена причината за пожара в двигателя. Поради загубата на лодката обаче и поради липсата на свидетелски показания източник, близък до разследването, предположи, че смъртта ще бъде класифицирана като нещастен случай. До момента не са предявени и не се очаква да бъдат повдигнати криминални обвинения.

Педерсьн има родители - Клер и Бенджамин, брат Тиодор, прародители - Рон и Естер Педерсьн от Хютън и Уилям и Розмари Уелър от Марениско.

Снимката, придружаваща статията, показваше внучката на Уелър по джинси и тениска, седяща върху масичка за пикник. На заден план имаше река, лодки и подвижен мост.

Полароидната фотография беше толкова стара, че цветовете бяха избелели. Призрачните образи на двама мъже позираха пред военна барака. Всеки държеше М-16. Двамата бяха с бойни камуфлажни униформи, но само Уелър, също толкова прошарен, колкото и сега, носеше три петлици на ръкава - на специалните сили, на рейнджърите и на въздушнодесантните сили - и цигара, затъкната зад едното ухо.

Мъжът, към когото Том насочи погледа си, стоеше отдясно на Уелър - строг и солиден, с гърди като бъчва и бедра като дънери. Черепът му беше много голям, а тъмната му коса беше подстригана късо и стегнато и изглеждаше като четина на метла.

На гърба с избледняло мастило: „Фин, 68-ма, Бен Че“. Името на града или селото не говореше нищо на Том. Той огледа бързо униформата на Фин, опитвайки се да разбере ранга му. Майор или подполковник. А това дали беше отличителен знак на медицински корпус? Помисли, че е възможно. Трите нашивки на Уелър го прабеха сержант. „Командирът и неговият сержант.“

Сега Том имаше две имена - Крис Прентис и Фин.

С кое чудовище да се захване първо... това беше въпросът.

Уелър беше отбелязал най-вероятните места, където Рул можеше да разположи стрелци с лъкове, но Том не забеляза никого и нито една стрела не дойде звънтяща от дърветата. И макар да беше щастлив, че не е свършил със стрела във врата или в гърба, Том започваше да подозира, че тук имаше нещо сериозно сбъркано. На третата пряка от гората вече беше сигурен.

Вратите на всички къщи бяха отворени. От нацепените каси и от комарниците, които висяха под странни ъгли, можеше да прецени, че е влизано насилствено. Всеки дом е бил нападнат, претърсен, а после - очите му се плъзнаха по капещ червен знак X, напръскан със спрей направо върху касата - отметнат в списъка. Нападения за храна и други запаси, това беше първото му предположение.

„Ами ако са търсели Чъкита?“ Ако децата и внуците на Рул и всички техни приятели се бяха върнали, минаването от врата на врата, за да ги заловят, имаше смисъл. И времето съвпадаше. Съдейки по снега в антретата, всичко се беше случило преди няколко седмици. Но не биха спрели дотук, нали? Нямаше график нямаше как да се каже кога щяха да се появят още деца. Затова трябваше да са оставили патрули и пазачи. И къде бяха всички?

Той направи бавен, предпазлив кръг. Дълги ледени висулки украсяваха стрехите и улуците на домовете с южно и западно изложение. Повечето от къщите, обърнати на север, бяха покрити с дебел сняг. Ако някой бе останал все още, трябваше да се топли. Подуши въздуха и усети лека миризма на пушек от изгоряло дърво, идващ от североизток, откъм центъра на града. Все още не чуваше нищо друго освен слабо свистене и лек бриз. Но хората биха пестили енергия, нямаше да се движат много.

Нещо голямо и оранжево внезапно се промъкна покрай ъгъла на двуетажна къща отляво. Стреснат, той изви узито, преди да разбере какво гледа. В мига, в който забеляза Том, котката замръзна с една лапа, вдигната над снега. Нещо космато висеше от челюстта ѝ. Гледаха се един друг за малко. Очевидно безразлична, котката притича по заснежените стъпала и се вмъкна през отворената предна врата.

Том свали оръжието. „Котка?“ В това нямаше смисъл. Разбиваш врати, търсиш запаси. При такова гладуване домашните любимци бяха допустима плячка. Имаше причина да не се посяга на кучетата - те усещаха Чъкитата. И конете бяха нужни. Но на никой не му трябваха...

Ако не се беше зазяпал след котката, никога нямаше да ги види. Изглежда, това, на което се беше закачило окото му, беше далечна маслиненозелена мъгла - парка - и бърз отблясък на слънце в далечните дървета отляво зад къщата.

На теория можеше да влезеш в Рул от много места. Тези две момчета, които вървяха косо през дърветата, трябва да бяха дошли от север. И двете носеха пушки и се движеха бавно и внимателно, главите им - наклонени към снега. Още не го бяха забелязали, но щяха.

Том се хвърли по стълбите и връхлетя в къщата след котката. Щом се озова вътре, забеляза две неща едновременно: отдавна изсъхнало кърваво петно на пода и смрад на разложено. Котката имаше добър запас от гниещи мишки някъде. Притича покрай тесен килер под стълбите отляво и влезе в кухнята, която беше в пълна бъркотия. Шкафовете стояха отворени, чекмеджета бяха издърпани и обърнати. Вратата на килера беше отворена едва-едва. Няколко дъски на пода бяха изкъртени в кухнята и в килера и тъмните правоъгълни цепнатини бяха достатъчни някой да падне в тях. Смрадта на разложено беше по-силна тук, както и миризмата на студена пръст от пространството под пода на къщата. Котката не се виждаше никъде.

Прескачайки една дупка, той се взря през прозореца над мивката. Двете момчета тъкмо преминаваха покрай купчина дърва до отделен гараж. И двете едновременно погледнаха през рамо към нещо далеч назад. Едното момче - по-дребно, с рошава кестенява коса - направи отблъскващ жест, махайки на някого назад. „Лоши новини, ако са повече от само тези двамата.“ Том изви глава и отдели очи за секунда, за да провери дали може да разбере кой още беше там и колко бяха.

Беше за част от секундата и пак твърде дълго. Когато върна погледа си, другото момче - по-голямо, по-високо и тъмнооко - гледаше право в него.

-      Мамка му! - изсъска. Наведе се, но знаеше, че е твърде късно. И все пак може би още можеше да избегне боя. Той се завъртя и тръгна да излиза от кухнята, като възнамеряваше да се качи на втория етаж, защото винаги е по-лесно да защитаваш височина, а можеше да успее да излезе и през прозорец. Нещо проблясна отляво и той видя едното момче да бърза към предната част, а второто, по-високото, да завива покрай страничните стълби на кухнята.

Нямаше време за стълбите. Том седна на пода, прехвърли крака през ръба на пролуката в кухненския под, после се плъзна надолу. Не повече от шейсет сантиметра високо, подподовото пространство беше тъмно като катран, с изключение на тънки жилки светлина, процеждащи се през цепнатините в пода. Въздухът смърдеше на плесен и на сълзящата воня на мъртви мишки. Езикът му се сгърчи от мириса на разложено и той започна да поема малки глътки въздух през зъбите си, докато пълзеше по корем по студената земя пo-навътре в подподовото пространство. Миришеше на гнило, а вече и на септична система, която отчаяно се нуждаеше от изпразване. Хората, които бяха живели тук, явно бяха продължавали да използват тоалетните, без да ги е грижа за ямата.

„Достатъчно далеч.“ Обръщайки се на ребро, той погледна към мястото, откъдето беше дошъл. През процепа мъждукаше светлина. Ако погледнеха, нямаше да го видят, стига да останеше неподвижен. После си спомни, че Чъкитата виждаха много добре в тъмното. И в двата случая, ако се стигнеше до бой, той мислеше, че има шанс. Дори с бравото на Джед в калъфа му, имаше около трийсет сантиметра свободно пространство между неговото узи и долната част на къщата - достатъчно място да се претърколи.

„Сваляш всичко, което мине през процепа!“ Той притисна узито до гърдите си и насочи дулото към малкия къс клин сребърна светлина. Трябваше да е бърз. Третото хлапе можеше да стреля надолу, но двете момчета носеха пушки с подвижен затвор. Той прехвърли узито на автоматична стрелба. „Стреляй, пръсни ги, а после...“

Точно над главата му дъските се обадиха с едно леко „скръъц“. Още стъпки, тънки ивици светлина, когато момчето се придвижи през кухнята. Чу още тропане, когато второто момче мина през предния коридор. Свивайки се назад, Том се опита да стане колкото може по- малък...

И усети една ръка на рамото си.

¹ Препратка към „Проклятието Блеър“(1999) - нискобюджетен филм на ужасите, разказващ историята на трима студенти, които мистериозно изчезват в гора, за която се говори, че е обитавана от призрак на зла вещица. - Б.ред.

² Планинска верига в Афганистан и Северен Пакистан. - Б.ред

³ Прочутата реплика, която Том цитира, е от трагедията „Хамлет“ (1601) на Уилям Шекспир. - Б.ред.

99

Вик се надигна от гърлото на Том, припльзна се върху езика му, а после се разби в стената на зъбите му Той се обърна и се завъртя два пъти, като насочи узито. Точно преди да стане твърде късно, част от секундата преди пръстът му да натисне спусъка и да пусне откос, който не би могъл да върне, той видя това, което беше пропуснал преди, защото очите му не се бяха адаптирали и защото той се беше фокусирал върху пролуката, а не към това, което го чакаше отзад в тъмното.

Чъкито, което беше решило да използва подподовото пространство като личен склад за месо, е било много, много заето момче. В сивия сумрак Том помисли, че има поне четири тела - две със сигурност заради главите. (Основно за точното преброяване на място, където е избухнала бомба, е да забравиш главите. Те отскачат като тапи от шампанско. Брой левите стъпала!) Меките месни части - очи, носове, устни, езици - бяха изчезнали. Главите се взираха с широко чернооко учудване. Едно от телата беше систематично ядено от кръста нагоре. Чъкито вероятно е бъркало вътре, като е изгребало всички добри неща, преди да се захване за работа с по-сухото месо от ребрата. До полуогризано бедро имаше масур черво в спретната намотка като кобра.

„Исусе! - Страх се плъзна по врата му. Тези момчета или живееха тук, или се бяха отбили да грабнат нещо за закуска. - И ето, аз им спестих усилието да ме ловят.“

Но още не бяха открили къде беше той. Пот се стече по слепоочията му, той се изтърколи далеч от мрачната гледка и приготви узито. Все още можеше да ги довърши. Ако тези Чъкита не бяха единствените или живееха наблизо, той трябваше да изчезне много бързо. Може би затова селото се беше отдръпнало - защото имаше твърде много Чъкита и никакъв начин да се защитават срещу тях. „Но в такъв случай трябваше да съм забелязал повече, не само тези двете...“

Тогава той чу едно от момчетата:

-      Ти...

-      ... чу ли това? - прошепна Джейдън.

От мястото си в средата на кухнята Крис кимна бавно, после сложи пръст на устните си. Звукът беше кратък - нещо като притичване на плъх или опосум. Или енот. Той насочи поглед към дупката в пода. По миризмата личеше, че нещо се беше настанило отдолу. Може би котката, чиито отпечатъци беше забелязал отзад. Премести очи от дупката към коридора зад другото момче. На слабата светлина видя воднисти отпечатъци от стъпки. Твърде късно беше да пита Джейдън дали е имало вода преди.

Бяха спрели първо у Джес. Къщата беше пуста, спалнята на момичетата опразнена. Но подовете в къщата бяха непокътнати. Не такъв беше случаят с две други къщи на същата пряка, за които знаеше, че са населени, още когато беше в Рул. Единствената разлика между тях и къщата на Джес беше, че нейната имаше изба и мазе. Всяка къща, която нямаше нито едното, нито другото, имаше подобни повреди: изкъртени дъски от пода или просто разбити с чукове или брадви отворени чекмеджета, лайна по пода, счупени чинии и шкафове, продънени отзад с чукове.

Крис плъзна очи по руините, които някога бяха представлявали кухнята на Ландри. Мислеше, че разбира какво се беше случило тук. Който беше останал в Рул, беше обиколил къщите, разкьртвайки подовете, за да търси в подподовите пространства и зад стените това, което беше скътано настрана. После всяка къша беше задраскана с Х в списъка.

„Което значи, че са доста отчаяни.“ Взря се във вратата на килерчето, леко открехната. Нещата тук бяха тръгнали надолу за...

Слабо „скръц“, а после тътрене право над главата му. При звука очите му се стрелнаха към тавана. Знаеше си. Този призрачен пробляськ на лице не беше въображението му. Беше много доволен, че беше накарал Ели да чака зад купчината дърва с Мина, когато кучето беше започнало да става неспокойно. Поглеждайки към Джейдън, той посочи с пръст нагоре, после вдигна брадичка в посока входния коридор. Кимайки, другото момче направи тихо кръгом, притисна се към лявата стена и тръгна с тихи стъпки към входната врата. Крис беше само на стъпка след него. Джейдън спря в началото на стълбището, облегна се за бързо надзъртане, после се втурна напред, за да заеме позиция при вратата, която водеше в трапезарията. Придвижвайки се покрай килера под стълбите, Крис спря до колоната на стълбището, почука гърдите си с показалец, после се обърна да посочи нагоре. За кратък момент се зачуди защо си прави труда да почисти тази къща, но после размисли, че нещо беше влязло под кожата на кучето и че единственото добро Чъки е мъртвото Чъки.

„Освен ако не е Лена - прошепна едно тънко вътрешно гласче. - Ти това искаше, нали? Тя да ви последва. И какво ако е стигнала тук първа?“

„Няма начин - помисли той в отговор. - Лена познава Джес, не семейство Ландри. Няма причина да бъде в тази къща.“

„Освен ако не е решила да заобиколи - каза гласчето. - Ти тръгваш на север, затова тя прави кръг, проследява те по миризмата и те пресреща.“

Да, но с каква цел? Твърде много мислеше за това. Лена не се беше показвала изобщо през последните четири дни. Вече се чудеше дали ги е последвала. Може би той и Джейдън не бяха достатъчна примамка.

„Не мога да се тревожа за Лена сега.“ Само се надяваше това, което беше горе, да не беше въоръжено. Притискайки пушката към гърдите си, той последва оръжието си в бавно пълзене по стълбите, като се придържаше вдясно, далеч от скърцащия център. Коридорът отгоре се отваряше надясно и наляво и той огледа десния ъгъл, после левия, като пушката следваше очите му, проверявайки всеки сантиметър. За негово облекчение, зад гърба му имаше стена по целия път. „Стигни до ъгъла, провери вляво, после се завърти, иди вдясно, провери онзи ъгъл, после се разкарай от стълбите!“ Следващите им действия зависеха от това колко врати бяха отворени...

Точно когато стигна десния ъгъл, нещо изскочи от масичка, подпряна до далечната стена. Дръпвайки се вдясно, той обърна пушката си, но беше изваден от равновесие. Котката скочи на гърдите му, заби нокти, изфуча, а после се изстреля, използвайки го за трамплин, за да се катапултира по останалия път до долу. С вой Крис стреля, после се олюля, когато петата му се закачи. Падна назад, главата му удари едно стъпало достатъчно силно, за да види фонтан от звезди, а после изгледа как ботушите му прелетяват назад, когато направи салто и се строполи надолу по стълбите.

-      Добре ли си? - Лицето на Джейдън, тебеширенобяло от тревога, изплува пред него. - Можеше да си счупиш врата. Котката ме уплаши страшно.

-      Ъх... - изграчи Крис. Можеше само да лежи за момент и да слуша воя в очуканата си глава. Подпря се на лакти, преглътна, за да спре пристъп на замайване, после изкриви лице, раздвижи челюст и изплю храчка червена пяна. - Прехапах се. Тъпа котка!

-      Радвай се, че беше само това! - Подпирайки собствената си пушка на стената, Джейдън му помогна да стане. - Може ли да се махаме оттук? От това място ме побиват тръпки и смърди. Котката сигурно е довлякла всякакви боклуци. Вероятно сере навсякъде.

-      Да. - Разтърсвайки глава, за да я прочисти, той се огледа и намери пушката си, която беше изскочила от ръцете му, за да се плъзне на няколко стъпки от килера, под стълбището. Наведе се със стон. - И без това трябва - каза, като перна предпазителя. - Въпреки че сме вътре, някой може да е чул изстрела и да дойде да провери...

Зад гърба му вратата на килера се отвори със силен удар и Джейдън извика:

-      Крис! Внимавай, внимавай, вни...

100

-      Това е тъпо - промърмори Ели мрачно, едната ѝ ръка беше закачена за нашийника на кучето, а другата стискаше савиджа. Сгушена до нея, Мина само се завъртя леко, но не промени позата си. Всеки звук, който можеше да е издала - а тя не беше, независимо какво беше казал Крис, защото Мина беше обучена да бъде тиха, - беше задушен от каишката, пристегната около муцуната ѝ. Ели пропълзя напред и се загледа от ъгъла на купчината дърва на три метра, но видя единствено гаража, сгушен в дърветата, и далечния ъгъл на къщата, в която Джейдън и Крис бяха отишли, както изглеждаше, преди часове.

Дръпна се назад и загриза долната си устна, като се опитваше да мисли какво да направи и колко дълго да чака. Можеше да усети как кучето трепери под ръката ѝ. Мина искаше да отиде и да се включи в боя... ако имаше такъв. Ели все още не беше сигурна. О, тя не беше глупава. Изстрелът беше много заглушен - едно тихо пукване от това разстояние, - но достатъчно ясен, за да разбере какво беше. И все пак беше само един, изобщо нямаше ответен огън. Нямаше крясъци или викове също, което, дори да имаше километри между нея и къщата, тя вероятно щеше да чуе, защото беше толкова зловещо тихо.

Във всеки случай тя нямаше да отиде тичешком да провери какво е станало. Само малките деца го правеха. Но трябваше да направи нещо, защото точно сега прецени, че се е случило едно от следните две неща: или Крис, или Джейдън се вдигаше от пода, защото единият от тях беше паднал; или и двамата бяха скочили и сега ги разкъсваше рояк човекоядци. И какво тогава правеха тя и Мина, като седяха на задниците си?

Тя перна предпазителя на пушката си - включен, изключен, включен, изключен. Включен. Изключен. Взе решение.

-      Ще броя до десет - каза на Мина. - После отиваме.

Кой път да поеме? Трябваше да стои под прикритие, да не се вижда. Пропълзя напред и дръпна леко Мина, за да я махне от пътя си, после се издърпа зад ъгъла за по-добра гледка към онзи двор чааак там. Честно, трябваше ѝ бинокъл. Очите ѝ пребродиха сивите дървета и чистия бял сняг, зачервен тук и там от лъчите на залязващото слънце, и се спряха на гаража, построен навътре в дърветата. Бързо бягане право дотам, а после би могла...

Примигване на светлина. Секунда по-късно вратата на гаража се отвори. Появи се длан, после ръка, последвана от рамо... и Ели видя как момичето, дебнещо и подобно на паяк, излезе... с голям ловджийски нож.

„О! - Сърцето на Ели подскочи. Тя дръпна себе си и Мина бързо назад. - Не ме виждаш, не ме виждаш!“ За краткия миг, в който беше видяла момичето - и боже, беше човекоядка, - Ели отбеляза само дълга коса, сплъстена с мръсотия, и нещо сбъркано в лицето ѝ. Сякаш друг човекоядец беше отхапал голяма хапка? Ели не беше сигурна. Зачака, а сърцето правеше „бонг-бонг-бонг“ в гърдите ѝ, ушите ѝ бяха нащрек за хрущене на сняг или пукане на клонка. Нищо не се чу и Мина не помръдна.

„Добре, значи човекоядката не знае, че съм тук.“ Извади късмет. Но сега Ели наистина трябваше да направи нещо. Може би този изстрел беше сигнал: „Елате, имаме сочни момчета!“.

Показвайки се едва толкова, че да погледне зад купчината дърва, Ели видя момичето ниско до земята, пълзящо като тарантула. Голям и четвъртит, ножът ѝ приличаше повече на сатър.

Ръката на Ели стисна пушката, но кого заблуждаваше? Ако пратеше Мина след човекоядката, кучето ѝ можеше да бъде накълцано. Ако стреляше предупредително обаче, можеше да помогне на Джейдън и Крис, но пък и човекоядката щеше да я намери доста бързо. „И все пак трябва да направя нещо...“

От дълбините на къщата дойде див, но много заглушен вик - като увит в памук звук, а после меко „бам“. Нещо се счупи или врата се трясна?

В същия момент момичето стигна до ъгъла, провря се под дълго и тънко парче метал, където стената достигаше земята, и мина под къщата.

Това реши нещата. Имаше нещо вътре с Крис и Джейдън, нещо много лошо, а сега тази еднакво ужасна човекоядка идваше към тях откъм гърбовете им.

-      Върви, Мина! - Скачайки на крака, Ели махна каишката от муцуната ѝ. Кучето хукна като ракета, а Ели тичаше точно зад нея и викаше: - Давай, Мина, давай, Мина, давай, давай, давай!

101

Крис имаше време само да отбележи вика на Джейдън и трясъка на вратата. В следващия момент нещо се изстреля върху гърба му и го завъртя напълно. Зърна за кратко кухнята, преди Промененият - момиче или момче, той не знаеше - да го събори, блъскайки го с лице на пода. Челото му удари дърво и той усети как нежната кожа, която едва беше започнала да заздравява от боя с онзи Променен в кухнята на Хана, се разкъсва. Лицето му гореше от болка. Примигна няколко пъти, за да премахне внезапния поток топла кръв, пъхна коляно под себе си и се опита да отхвърли Променения от гърба си. Зад него, близо до стълбите, Джейдън още крещеше и тогава Крис чу неясно нещо, което звучеше като тежки ботуши, трополящи надолу по стълби. Още един вик от Джейдън - този път от паника - бе бързо задушен и Крис осъзна, че горе все пак беше имало още нещо освен котка.

Чу прьхтене над главата си и усети как нещо се плъзва около врата му. Миг по-късно нямаше въздух. Пускайки безполезната пушка, той заби нокти, опитвайки се да пъхне пръсти под въжето, докато Промененият заби коляно в средата на гърба му и натисна, като в същото време дръпна въжето. Крис усети как ноктите му одраха кожата, кръвта му започна да бумти, черни паяци замъглиха зрението му. Усещаше гърдите си така, сякаш някой беше спуснал огромна тежест, сплесквайки ребрата му и размазвайки дробовете му. Пресегна се назад, за да удари нападателя си с две ръце, но успя да нанесе единствено слаби шляпвания. Усети как Промененият опипва, а после сграбчва с юмрук косата му и дръпва главата му назад, за да оголи врата му, докато въжето мачкаше гърлото му. Крис губеше контрол върху тялото си, започваше да трепери. Болката в гърдите му беше свирепа като твърд цирей, който щеше да го взриви. Всичко почерняваше отвътре и отвън. Вече не можеше да се бори. Краката му се тресяха неконтролируемо, както и ръцете му. Можеше единствено да забележи шляпването в дървото, барабаненето на ботушите си.

Изведнъж силата му изчезна. Усети как се отпусна, как въжето прерязва нежната кожа на шията му. Това, което трябваше да е изблик на ярка болка, бе само мехурче от далечен фишек, което бързо се пукаше. Умът му се изплъзна, захватът му за съзнанието се обръщаше, както когато отровата на Хана беше потекла по вените му. Коварен мрак се просмука в зрението му, когато краищата на света му се сринаха. Точно преди напълно да загуби съзнание, видя нещо - някого? - внезапно да изскача, сякаш излизаше от недрата на земята. Един глас - много далечен и едва доловим като пушек:

-      Насам!

И това беше. Изведнъж Крис пропадаше, всички мисли се изпаряваха и там, където трябваше да има под или почва, или земя, които да го задържат, нямаше нищо - освен Джес, която се появяваше в рояк сенки. Помисли, че тя може би казваше нещо, но той се движеше бързо, профуча и никога...

102

Том се претърколи и изскочи от процепа. Близкото Чъки - набито хлапе в петносани джинси и твърде голямо камуфлажно яке - беше забило коляно в гърба на тъмноокото момче и държеше въже в една ръка. Том виждаше, че тъмноокото момче почти си е заминало, тялото му се тресеше, лицето му беше черно, а очите му се бяха извъртели, за да покажат бялото, което ставаше пурпурно от кръвоизлива. Зад тях Том зърна по-дребното момче да удря и рита друго Чъки - много голямо момиче, което раздаваше юмруци.

-      Насам! - извика той. Якото Чъки се сепна и отпусна хватката си върху момчето, което се срина на купчина и не помръдна. Том пусна три бързи изстрела в едно меко „пиу-пиу-пиу“. На гърдите на Чъкито разцъфнаха пурпурни звезди и то падна назад, докато Том се измъкваше от подподовото пространство и напредваше бързо. Момичето все още пердашеше по-дребното момче, но, изглежда, беше осъзнало опасността и се дърпаше назад, започваше да се обръща.

-      Стой долу! - извика Том на по-дребното момче. Момичето се хвърли настрана, когато той пусна още един откос изстрели в предната врата. Парчета стъкло се пръснаха по пода и по-дребното момче завика:

-      Пушка, пушка, тя взе моята пушка!

Том го видя в същия момент, в който момичето се завъртя, чу отварянето на предпазителя, когато дулото на една дълга пушка се завъртя. Отпусна се на едно коляно, смъкна се под огневата ѝ линия и се прицели. В един миг главата на момичето беше там, в следващия...

-      Кой... - Второто момче пъшкаше, опитваше се да се обърне, да се изправи на крака. Кръв течеше по лицето му. Том не знаеше дали всичката е негова, но поне това хлапе дишаше. - Кой си...

Том не отговори. Обърна се и забърза обратно към тъмноокото момче. Хлапето - на седемнайсет или осемнайсет, помисли той - беше все още долу, изобщо не мърдаше, безжизнените му очи се взираха, езикът му беше пурпурен и издут, имаше кръв по шията, въжето беше здраво стегнато. „Боже, не!“ Том падна на колене, после изсъска през зъби, когато видя колко дълбоко беше порязан врата на хлапето.

-      Не! - беше по-малкото момче, гласът му пресекваше. Коленичи до тялото. - Не, не, не може да е мъртъв, не може...

-      Тихо! - Обръщайки глава, Том се заслуша за дишане.

Нищо. Нямаше шептене на въздух към бузата му. „Хлапе, хайде! - Затвори очи и допря глава до гърдите на момчето. Тишина. - Не прави това, хлапе, недей...“

От кухнята зад Том дойде едно силно „тряс“ на врата, удряща се в стена. Стреснат, все още на колене, той се обърна. Изскачайки от килерчето, измъквайки се от дупката в пода, през която той беше пропълзял само преди мигове, идваше момиче - тих, смъртоносен ужас с чудовищно разкъсване на едната буза, през която можеше да види зъби, розови венци и език. В ръката си държеше най-големия, най-острия нож, който Том беше виждал.

-      Назад! - Избутвайки по-малкото момче настрани с дясната си ръка, Том хвана узито с лявата.

Тя беше толкова бърза, че той имаше време само за хващане с една ръка, левият му юмрук се сключи около дулото на узито и той се извъртя, прицелвайки се в ръката с ножа. Тя разгада маневрата му и се спусна в мушване като фехтовач, който минава под острието, докато узито изсвистя покрай нея. Изваден от равновесие от собствената си инерция, Том видя проблясъка, чу как ножът свисти към него в бързо странично посичане към изложения му ляв фланг и помисли, че това може да е последната грешка, която прави.

Кафява мъгла се изстреля в момичето откъм гърба му Чу се хлопване на зъби и Чъкито започна да пищи, вдигайки се на крака, когато кучето стисна челюсти около лявата ѝ ръка и ги впи дълбоко. Ножът се завъртя свободно, прелетя покрай гърдите на Том, като пропусна за част от сантиметъра, за да се забие в отсрещната стена. С ъгъла на лявото си око видя как по-малкото момче търси пушката си. На няма и три стъпки Чъкито се завъртя като дервиш, а кучето, стиснало здраво зъби, полетя около него като гюлле.

Когато видя кучето, Том помисли: „Чакай...“.

Отдясно вратата на кухнята се отвори широко с трясък. Том перна предпазителя на узито, заби приклада на рамо и обърна оръжието точно когато една блондинка с коса като царевична свила - твърде млада, за да бъде Чъки, Том все още беше запазил разсъдъка си, за да види това - се стрелна в помещението.

-      Мина! - извика момичето, поставяйки савиджа си на рамо. - Пусни!

Том усети как сърцето му се пръска от шок и неверие, и внезапна сладка зашеметяваща радост. За част от секундата светът просто спря, изчезна и нямаше нищо, което да иска повече, отколкото да я прегърне, да я стисне до себе си, но той вече връщаше позата си, завърташе се обратно към Чъкито, пръстът му на спусъка обираше луфта.

-      Застреляй я! - изкрещя момчето с кестенявата коса, докато зареждаше до Том. - Застреляй я, Ели, застреляй я!

Всички стреляха едновременно - неговото узи все още със заглушител, но пушката на момчето изрева и дори савиджьт издаде много силен шум за такова хилаво оръжие.

После, все още на колене, защото внезапно не можеше да намери краката си и със сигурност щеше да падне, Том крещеше, разтворил широко ръце:

-      Ели! Скъпа! Ели, Ели!

Тя беше толкова съсредоточена върху кучето и Чъкито, че той се съмняваше да е забелязала нещо друго. Когато чу гласа му, се обърна, очите ѝ бяха станали огромни, недоверчиви и невероятно сини, тя вече летеше през стаята, а Мина, джафкаща истерично, също се стрелна към него.

-      Том! - пищеше Ели. - Том! Том! Том!

Тя щеше да го събори, беше сигурен, защото тичаше прекалено бързо, но сърцето му беше толкова пълно, че щеше да понесе всичко, искаше го... и сигурно щеше да стане.

Ако не беше Мина - извън себе си от радост, - която стигна там първа.

103

-      Обичам огньове. - Нанизвайки още един мек бонбон, Крис задържа пръчката доста над пламъците. - Всъщност аз просто обичам бисквити с маршмелоу... Хей, ти гориш!

-      Точно както ги харесвам. - Облизвайки пръстите си, за да избегне обгаряне, Питър сложи почернелите стопени меки бонбони между квадратни грахамови бисквити „Хьрши“ с шоколадова глазура и задържа, докато бялата лава преля. Питър натъпка лакомството в устата си. - И по-бързо! - каза той през лепкавата вкусотия. - Ще оставиш да ми прилошее само на мен ли?

-      Не - каза Крис, но не приближи пръчката си по-близо до огъня. Хвърли поглед на нощното небе, побеляло от звезди. Окото на луната, по-бяло от маршмелоу, гледаше втренчено.

„Това не е правилно. - С гримаса той сложи ръка на гърдите си, в които почувства внезапна болка, странен натиск. - Отново сънувам.“

-      Не бързам за никъде. - Пламъците пулсираха. Дъхът на Крис се замъгли, въпреки че нито той, нито Питър носеха якета или дори туристически обувки, само джинси, тениски и кецове. - Харесва ми тук.

-      На мен също - каза Питър, гласът му беше лепкав. Косата му се изливаше върху раменете като предено злато. Очите му бяха сини диаманти. - Едно от любимите ми места на земята.

-      Но не можем да бъдем тук, нали? - Крис помисли, че са на върха на планина, високо над равнината. И все пак само огънят пращеше там върху плоча от плоска скала и нищо не се виждаше зад Питър освен тъмна пустота. Съдейки по звездите, това може би беше космосът. Или раят.

-      Не. Огънят не е позволен наистина, но това е моето място с моите правила и моя маршмелоу. - Преглъщайки, той плъзна език по една стопена капка и простена: - И шоколад. Боже мой, забравил бях колко е хубав вкусът му.

-      Значи сме в главата ти?

-      Да. По-скоро... фантазия. Моето скривалище. Където се крие последната част от мен. - Питър набучи още маршмелоу на пръчката си. - По-добре побързай с тези лакомства, преди да те дръпнат обратно!

„Да ме дръпнат обратно?“

-      Колко време имаме? Липсват ми разговорите ни - не беше това, което искаше да каже, но истината беше смущаваща. Сгърчи се при ново бодване на болка. - Какво е това? Имам чувството, че някой бъхти гърдите ми.

-      Защото е точно така. Опитват се да спасят задника ти.

-      Какво? - Мозъкът му прихвана това, което Питър току-що беше казал, и си спомни предупреждението на Джес или може би пророчество: „Някой ще умре. Някой трябва да умре“. - Спасяват ми задника? Имаш предвид, че съм...

-      Толкова близо. - Питър стисна сантиметър въздух между два пръста. - Сърцето ти спря и не дишаш. Мисля, че Том може да ти е счупил ребро. Един от Червения кръст, който помагаше на заместник-шерифите, каза, че се случва понякога.

-      Том? - Той примигна. - Том на Алекс?

-      Да, на Ал... - Питър, изглежда, се стегна. - Нейният - каза той, гризвайки малко маршмелоу. - Знаеш ли, че са добри и сурови? Бях го забравил. Това е лошото. Мога да идвам тук, но ще забравя и за теб. Няма друг начин да запазя всичко това в безопасност от него. Сякаш съм зад еднопосочно огледало, само дето не мога да остана дълго и никой отвън не знае, че съм тук.

Това беше толкова различно от предишните му преживявания. Крис се чувстваше... по-сигурно.

-      Защо не те виждам в кошмар? Само това имах досега - каза, мислейки, че също така не се беше и опитвал да умре толкова много пъти преди. Той се взря в пръчката си с мекия маршмелоу, който отказваше да покафенее. - И какво му става на това? - Импулсивно той хвърли пръчката в пламъците. Нищо не се случи. Бонбоните не направиха мехури и не почерняха. Издърпа пръчката, отчупи върха ѝ и я хвърли в огъня, като гледаше как пламъците отказват да я докоснат. Един дънер изпука, пускайки рояк искри, но самото дърво оставаше непроменено. Протягайки ръка, той остави дланта си да приближи и да влезе в пламъците. Нямаше жега. Нямаше болка.

-      Както казах, ние сме в моето специално място. Предполагам, всичко това - Питър отскубна малко маршмелоу и се взря в него, сякаш изучаваше лабораторен образец - вероятно няма да действа за теб.

-      Защо? - Отчупвайки парче шоколад, Крис докосна с език тъмната бисквита. За момент се замисли за Мег Мъри¹, седяща пред ястие с вкус на пясък, докато брат ѝ, изгубен и вече под контрол, ядеше съвсем щастливо. Шоколадът нямаше миризма и бе с по-малко вкус от въздуха. - Защо нямах възможност да идвам тук от самото начало?

-      Може би защото все още проумяваше нещата. Търсеше истината, събираше парчетата. - Размахвайки блестящите си бонбони, Питър направи жест с пръчката, очертавайки ленти бяла пара. - Трябваше да ми простиш, за да намериш част от истинската ми същност, предполагам.

„Истината идва от кръв и вода.“

-      Да оставя чука.

-      Да, но няма нужда да задълбаваме в Библията. Случващото се има много повече общо с биологията и с мозъка. Говоря за темпоралния лоб, за преживявания извън тялото. Исак беше прав за това.

-      А ти? Наистина ли си мъртъв, или си се променил, или...

-      Мисля, че за мен всички са свързани. - Питър въздъхна тежко. - Има толкова неща, които искам да ти кажа, а нямаме време за всичко. Не съм сигурен дори че можем отново да го направим.

-      Как изобщо го правим?

-      Не знам. Изградих мястото преди няколко седмици, когато ти ми каза да го направя.

-      Аз? Как бих могъл...

-      Ние сме различни. Всички Пощадени. Някои са наистина уникални като теб и начина, по който мозъкът ти реагира на наркотика, който Хана ти даде. Аз... аз вече се променях преди Промяната. Лодката? Лъжата? - Питър погледна встрани. - Да оставя онова момиче да се удави.

Беше мислил много за това.

-      Питър, не е имало време. Не си могъл да спасиш и двете. - Едва не добави: „Някой е трябвало да умре“, но не го направи. - Питър, тя ти е била сестра.

-      Но после влоших нещата още повече. Казах, че момичето вече е било мъртво. - Питър вдиша, потръпвайки. - Добрите не лъжат. Те не избират. Те спасяват всички.

„Това става само в книгите.“

-      Хана каза, че си опитал.

-      Да. - Питър се изсмя кратко. - Но дали направих нещо добро? Този единствен избор съсипа живота на Саймън, вероятно и на Пени, а после устроих Зоната, хранех... - Хвърли пръчката си в огъня, а гласът му се насити с отвращение. - Унищожавам всичко, което изграждам, и всеки, когото обичам.

-      Аз съм все още тук - каза Крис тихо. Видя как бонбоните на Питър се превърнаха в пепел. Пулсиращата болка в гърдите му беше станала по-остра и много по-силна в последните няколко секунди. - Ние не сме в кошмар. Няма никой тук освен нас, а очите ти са сини, Питър.

-      Защото виждаш тази част, която е - той потупа тила си - скрита, и също така, защото ти ме познаваш. Това е тази част, която трябваше да достигнеш.

„И частта, която искам да спася, ако мога“ - мисълта изскочи в ума му напълно нежелана.

-      Може би защото и ти искаш да достигнеш до мен. Каза, че си бил уплашен, но аз съм тук. Намерих това място и теб. Нека ти помогна, Питър!

-      Каза ми това веднъж. Мисля, че тогава ме спаси малко. Каза ми да си простя. - Питър поклати глава. - Но не мога. Ти също не трябва да ми прощаваш.

-      Но аз ти прощавам, Питър - каза той, после се стегна, когато гърдите му пламнаха. „Не, моля ви, още не!“ - Ти не си изгубен, не и докато все още мога да те намирам.

-      Но аз съм почти свършен. Мога да го почувствам. Това място? - Питър огледа малкия балон светлина, който удържаше мрака. - Не знам колко още мога да се задържа в него. Да, то е част, която той не може да контролира. Не съм сигурен, че дори знае за нея. Но той става все по-силен, а пространството ми се свива. Този огън, бонбоните? Те са единственото, което остана.

-      Той?

-      Да. Ф-ф... - Главата на Питър внезапно се отметна назад. Стрела от болка премина през лицето му.

-      Питър! - Разтревожен, Крис се пресегна към приятеля си. - Питър, какво...

-      Н-не! - Той се сви. - Н-не ме докосвай! М-моя е вината. Да к-кажеш името, е да контролираш, да имаш д-достъп...

-      Достъп? Контрол? За какво говориш?

-      За него. Той иска да з-знае, но аз не съм к-казал... - Дишайки тежко, Питър притисна слепоочията си с двете длани. - Не мога да казвам имена. Върви в двете посоки. Като го н-назова, го пускам вътре.

-      Кого? Как?

-      Ф-фин... О, боже, това боли! - Питър се изви в дъга от нов пристъп на болка и изсъска: - Използва н-наркотик, не съшия, който ти д-даде Хана, но бл-близък.

-      Върху кого? Върху теб?

-      Д-да и... - Питър вдиша на пресекулки. - И Пр-променени. Твърде много за об-обясняване. Няма време. Питай Т-Том! Той се досети за една част... а-ах!

-      Питър! - Крис имаше нужда от цялата си воля, за да не докосне приятеля си. - Питър, кажи ми какво да правя!

-      Н-нищо не можеш да направиш. - Още една вълна от болка премина през Питър и изтръгна стон. - Ф-фин и-и-идва.

-      Идва. - Прясна пот блестеше по челото и по врата на Питър, но вече на светлината на огън, който не беше толкова ярък, колкото преди. Крис хвърли поглед на избледняващите пламъци точно когато острата болка отново сграбчи гърдите му. „Няма време.“ Или Фин беше намерил Питър, или него го издърпваха, или може би и двете. - Къде? В Рул?

С все още затворени очи Питър успя да кимне.

-      Той има о-оръжия. Мъже и Променени...

-      Какво... - Мощна болка като от нокът на хищна птица се заби в гърдите му. Крис не можа да сдържи стона. Беше започнало познатото усещане за падане, зрението му се замъгляваше, но той трябваше да узнае, трябваше да се задържи. „Не ме връщайте обратно само още няколко секунди!“ - К-какво иска той?

-      Д-деца. Повече опи... А-а-ах! - Питър се претърколи на колене и стисна главата си с ръце. - Излизай, Крис! М-моля те! Преди той да те в-види, преди наистина да те п-познае! П-позволи им да те в-върнат, с-спаси се, спаси...

-      Не! - Може би беше заради болката му или заради ужаса на Питър и неговата сигурност, че когато и ако се срещнат отново, нещата щяха да са много различни, или може би защото Джес го беше отпратила от Рул, за да намери пътя си, но сега Крис избра различен път. Стисна е ръка врата на Питър, придърпа приятеля си близо и го задържа. - Не, Питър, няма.

-      К-Крис, недей! - Очите на Питър се напълниха и Крис видя как истинският им цвят започва да кърви. Ръцете му стиснаха лактите на Крис. - Не ме докосвай! Ти трябва да...

-      Не ми казвай какво да правя! - Крис чу как гласът му се пречупва, усети сълзите по бузите си. - Ще ни спася, Питър. Ще спася и двама ни.

После черният прилив дойде и го отнесе.

¹ Маргарет „Мег“ Мъри О’Кийфи - героиня от многократно награждавания научнофантастичен роман на Маделин Ленгъл „Гънка във времето“(1962). - Б.пр.

104

-      Чуйте ме! Виждал съм този човек. Виждал съм тези Чъкита... Променените. Тези, които е изменил. Знам какво имат и какво могат да направят. - Том посочи към узито, както и към съдържанието на раницата, което беше изсипал на маса в конферентната зала на болницата. - Фин е добре въоръжен, добре запасен и има войници, които вие нямате. Гарантирам ви, няма да изкарате и час, още по-малко ден. Ще ви помете, после ще вземе децата и ще каже, че сте квит.

-      Значи казваш просто да се предадем, да го оставим да мине през нас и да паднем без бой? - Джарвис се намръщи и хвърли мрачен поглед към двамата мъже, еднакво стари и точно толкова скептични, които седяха от двете му страни. - Що за войник, по дяволите, си ти?

-      Хей, хей! - намеси се Кинкейд от мястото си отляво на Крис. - Глух ли си, Джарвис? Това момче се опитва да ни помогне да спасим каквото можем...

-      Няма нищо - каза Том, но Крис видя червенина от гняв да се плъзга по челюстта му. - Уплашени сте, гладувате, нещата тук са се разпаднали. Това го разбирам. Не ме познавате и определено не ми се доверявате, особено щом се появявам с Обществен враг номер едно. - Том килна глава към Крис. - И това го разбирам. Но няма да спечелите този бой.

-      Имаме право да се защитим - каза Джарвис.

-      Никой не оспорва това. Но трябва да решите какво наистина защитавате.

-      Какво значи това?

-      Значи, че не говорим за битка за Руа - изхриптя Крис и трепна. През изминалите четири часа можеше единствено да шепти грубо през гърло, което сякаш беше преглъщало бръснарски ножчета. Но истински се побъркваше, когато погледнеше в огледалото. Покрито с кървава кора синьо-черно охлузване обикаляше гърлото му като кучешки нашийник. Бялото на очите му беше плувнало в червен кръвоизлив от спукани капиляри и почти толкова кървавочервено, каквото бе това на Питър в съня му. Болеше го да диша, мускулите му се сгърчваха с всяко поемане на въздух, а две пукнати ребра се оплакваха, въпреки че Кинкейд беше казал, че счупените болят много по-лошо. „Имаш късмет, че това момче има умения по полева медицина.“ За негов късмет, Том беше и много силен. След като сърцето му беше забило и беше започнал отново да диша, Том просто беше награбил Крис, беше отвел всички до пазачите на периметъра и веднага се беше предал.

Въпреки това Джейдън беше казал, че е имало момент, след като бяха убили момичето с ножа, когато Том се е... поколебал. „Когато произнесох името ти, по лицето му пролича колко е изненадан да разбере кой си и... беше много шантаво. Том беше ядосан. Сякаш вече знаеше нещо за теб и те мразеше и в червата. Ако Ели не го беше попитала какво не е наред...“

Джейдън не беше казал останалото, но смисълът беше ясен. Което накара Крис да се зачуди какво, по дяволите, беше казал Уелър на Том. Не беше имал време да разбере. За момента поне Том, изглежда, беше преглътнал гнева си към Крис, за да работят заедно и да накарат тези старци да се вслушат в разума.

-      Говорим за защитата на децата. - Чувайки гласа му, черната му овчарка Джет зарови нос в бедрото му и изпъхтя. Крис беше толкова щастлив да види кучето, че едва не изкрещя. - Това е единствената останала битка - каза той и почеса козината на животното.

-      Знаем това - каза Джарвис. - Трябва да задържим онези копелета далеч от тук.

-      Не! - Джейдън проговори за първи път от стола си вдясно от Крис. - Не това казва Том. Не слушате. Ако той е прав, със същия успех можете да изхвърлите куршумите. Не, още по-добре... плюйте нависоко и се простреляйте в краката! Така ще употребите оръжията си по-добре.

-      Не ти искам мнението - започна разгорещено Джарвис.

-      Ако искаш да крещиш, крещи по мен! - каза Том търпеливо. - Знам, че имате причина да не ми вярвате, но моля ви, слушайте! Всичко това има смисъл, особено ако вземете предвид онази снимка на Уелър и Фин и какви може да са били мотивите на Уелър. Взривяването на мината трябваше да изпрати Променените към вас, защото твърде много от тях са от Рул. Това са вашите внуци и техните приятели. Но те не са се появили тук.

-      Това не значи, че са били заловени. Няколко се върнаха. - Йегър заглади с ръка измачканата си сива карирана риза и се изправи малко, но гърдите му бяха хлътнали, бледите му бузи бяха изпити, прозорливите му, някога ярки като на птица очи сега бяха замъглени и празни. - След онази работа с Бен Стимке... открихме и убихме още четирима, но това беше всичко.

-      Всички, които ние намерихме. - Тънка кървава линия се процеди по брадичката на Джарвис от грозните драскотини по двете страни на устата му. Той я отри с дланта си, после я погледна и обърса ръка в панталона си. - Но сега се появиха тези двамата, които застреляхте вие, а онова момиче с ножа и... - Той се потупа по бузата. - Може да съм я виждал в града и преди.

-      Клер Крюгер. - Някога едър и пълен, сега Ърнст изглеждаше като човечето на „Мишелин“ с изпуснат въздух. - Не беше от Рул, но учеше в гимназията заедно с Бен.

-      И кой знае откога са клечали там долу - каза Джарвис. - Измъкнахме поне пет тела от онова подподово пространство, а имаме около дузина изчезнали през последните няколко седмици, без да броим семейство Ландри. Те изчезнаха в деня след онова... - Той метна кос поглед към Съвета, после бързо погледна встрани, мускулите по челюстта му се свиха. - Онова нещо с Бен Стимке. Честно казано, мислехме, че хората се измъкват. Не можем да ги виним. В интерес на истината, не се стараехме много да задържим тези, които искаха да напуснат. Така че ако това е всичко, което е дошло след срутването на мината, не е нищо, с което да не можем да се справим.

- Но не е всичко - каза Крис с пресипналия си груб глас. Звучеше като закоравял пушач. - Това казва Том.

-      Имаше много деца в онази мина, няколкостотин поне, и дори повече влизаха и излизаха - добави Том. - Това, което Уелър не знаеше, беше, че Фин е искал аз да взривя мината, за да бъде по-лесно на хората му да ги изловят. Било е като да подкарат добитък или бизони. Ако само неколцина са показали лицата си тук, обзалагам се, че той е заловил доста голяма част от останалите и ако прави с тях това, което видях при онези Променени, нямате никакъв шанс. Нито вие, нито децата.

-      Казваш, че ше убие децата? - попита Джарвис. - Ще ги застреля или ще нахрани с тях Променените?

-      Не. Децата са ценни, но по различни причини. - Крис беше запазил за себе си подробностите от своя... Сън? Видение? Преживяване извън тялото?... - Ще експериментира с тях.

Том кимна.

-      Мисля, че затова Мели събираше деца. Всъщност идеята не е била да се събере армия за поход срещу Рул. Трябвало е да се намерят опитни мишки, експериментални субекти, Фин вероятно иска да види какво става с нормални деца или с онези, които може да хване в процеса на променяне. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че лагерът на Фин е бил относително наблизо също така. Само това може да обясни защо Мели толкова силно се бореше да ни задържи там и защо Променените никога не ни нападаха, Фин защитаваше лагера. Вероятно е назначавал мъже да охраняват периметъра, особено след като мината беше взривена.

-      Добре. Да кажем, че си прав. Но... да бягаме? - Джарвис клатеше глава. - Едва се държим сега. Няма достатъчно провизии, за да стигнат за всички.

-      Кой казва нещо за всички? - обади се Крис дрезгаво. Думите висяха там и той беше доволен да ги пусне. По внезапното свиване на очите му Крис реши, че от всички събрани мъже само дядо му има някаква идея какво предлагаха.

-      Но... - Джарвис се взря празно из стаята. - Но ако не можем да се бием и да победим...

-      Той има предвид децата. - Погледът на Йегър, изглежда, беше върнал част от специфичната си яснота. - И само децата.

-      За какво говориш?

-      Можете да напуснете Рул или да останете. Но ние взимаме децата, не вие. Не може да дойдете с нас - каза Крис. - Не може да ни последвате или да се опитате да ни намерите.

-      Kaквo? - заекна Джарвис. - Това... това е лудост! Ще ни оставите тук да умрем!

-      Не. Ако повечето от вас искат да напуснат, да вървят! - каза Крис. - Мисля, че трябва да се махнете оттук.

-      Да се махнем? - Две сини вени се издуха на слепоочията на Джарвис. - Повечето?

-      Някой трябва да остане - каза тихо Том. - Ако не направите представление, Фин ще разбере, че сте били предупредени. Трябва да осигурите на децата време да се измъкнат.

-      Чакай малко, чакай малко! Току-що каза, че не трябва да се бием.

-      Имах предвид, че трябва да се включите в точния бой по точната причина и в точното време - обясни Том. - Събрали сте деца, някои насила, други не. Казвали сте си, че е за тяхно добро. Но един затвор не е дом. Да се държите за тези деца, не обслужва друга цел освен вашата. Те държат правата върху живота си. Моля ви! - Том погледна към Джарвис, а после към останалите мъже поред. - Нека Джейдън и Крис ги отведат на някое безопасно място!

-      Никое място не е наистина безопасно - каза Йегър.

-      Но ще бъде по-добре от тук - каза Крис. - Искаме достатъчно провизии и фургони, за да отведем децата на север, това е всичко. Да кажем, за четири-пет дни.

-      Това означава да ви дадем всичко - каза Джарвис. - Ще ни останат само няколко пръчки замразен сироп.

-      Ако това е вярно, вече сте свършени - каза Том. - Имате твърде много усти и недостатъчно ресурси. Дори ако можете да намерите семена за засяване, ще минат месеци преди жътвата. Четете история! Това е Големият глад в Джеймстаун¹. Единственото нещо, което още не сте направили, е да ядете мъртъвците си.

Джарвис беше като камък.

-      Никога няма да се стигне до това.

-      Никой не е мислил и че светът ще свърши - каза Кинкейд. - Джарвис, за бога...

-      Кинкейд, не мога просто да реша. Трябва да го гласуваме. Да свикаме селото...

-      Не можете - каза Том. - Нямате толкова време, а хората ще го обсъждат до смърт. Ще се паникьосат, а нямате силите, нужни да контролират тълпата. След като бъде направено и се стигне до простия избор между това да заминете или да останете, ще имате много по-добри шансове да запазите хората спокойни, а може би и да спасите още няколко живота. Ако съм прав, Фин е на половин ден зад мен, но може да е и на много по-малко. Пълнолунието също работи за него, което значи, че може да се придвижва и да бъде готов да нападне това място призори.

-      Постната луна - намеси се Йегър. - Последното пълнолуние за зимата. Подходящо предвид ситуацията ни. „Слънцето ще се превърне в тъмнина и Луната в кръв.“² - Той вдигна ръце в извинение. - Йоил. Също уместно, като се има предвид земетресението. Момчето е право, Джарвис. Ти искаше място в Съвета. Е, сега си в Съвета. Вземи решение и моли за прошка по-кьсно, но за бога, вземи правилното решение!

-      Боже мой! - Джарвис се взря надолу в масата за един дълъг момент, после кимна на нещо, което беше видял там, и погледна към Крис. - Чух какво каза за възрастните, но вземете и Кинкейд!

Лекарят се размърда.

-      Джарвис, не моля за...

-      Децата ще имат нужда от него. Той вероятно е единственият възрастен тук, на когото можете наистина да се доверите. - Окото на Джарвис отскочи към Джейдън. - Той се грижеше добре за вашите болни преди и е проклет и упорит, когато се налага.

Крис се беше надявал, че може да успеят да убедят Кинкейд насаме. Сега с Джейдън се изгледаха, после другото момче се обърна към Кинкейд и попита:

-      Ще дойдеш ли? Би ни харесало.

-      Аз... - Гърлото на Кинкейд изхрущя, когато преглътна сухо, а после той кимна. - Трябва да се погрижа за няколко неща, но... добре.

-      Тогава трябва да се размърдате - каза Том. - Подберете децата, съберете провизиите си на едно място и тръгвайте сега! И така едва ще има време.

-      А какво ще правим, след като заминеш? - попита Джарвис.

-      Аз не тръгвам - каза Том. - Още не.

-      Какво? - Крис чу думата да изпада от устата му.

Зад него Джейдън каза:

-      Том, не можеш...

-      Да, мога - каза Том, като все още гледаше в Джарвис. - Вие имате вашите деца, а Фин взе моите. Не мога да тръгна сега, когато все още има шанс да направя нещо, за да им помогна.

-      Фин няма да ги доведе - каза Крис.

-      Не на предните линии. Вероятно са в тила, на пет-шест километра назад. Няма да има друга или по-добра възможност да ги измъкна. Просто трябва да държим Фин съсредоточен върху Рул.

-      И как ще го направим? - попита Джарвис? - Ще пищим и ще тичаме наоколо като пилци ли?

-      Не. Фин идва от юг. Трябва да вдигнете защита или да изградите барикада... може би абатис³...

- Какво?

-      Дървета. Отсечете ги, така че клоните да са насочени към врага. Не само вашите хора ще имат прикритие, но ще бъде и много по-трудно за хората на Фин да преминат. Ще трябва да обиколят. Едно такова препятствие също така ще го държи зает с Рул, а не със собствения му тил.

Джарвис се взря в другите мъже, които кимнаха.

-      Можем да направим това за теб - каза той.

-      Добре. Тогава събери хората си, Джарвис! Тези, на които можеш да разчиташ, че няма да избягат при първия изстрел - поясни Том. - И ми осигурете малко време, за да си върна децата!

¹ Период на голямо гладуване в град Джеймстаун, колонията Вирджиния, през зимата на 1609-1610 г. по време на което от 500 колонисти оцелели едва 60. - Б.ред.

² Библия, Деяния 2:20. - Б.пр.

³ Барикада от отсечени дървета. - Б.пр.

105

Тайната за това какво правеха и кой идваше към Рул се запази докъм три сутринта - достатъчно дълго, за да могат Крис и хората му да съберат необходимите провизии и да започнат да приготвят децата, които сега бяха скупчени в болницата. За изненада на Том, само петдесетина старци, повечето поначало бегълци в Рул, избраха да вземат част от останалите провизии и да се махнат от града. От оставащите близо сто и петдесет възрастни Джарвис беше избрал десет, които да вдигнат барикада от дърветата, които повалиха, а после набързо подредиха, за да пазят южния път - най-прекия откъм мината, той минаваше през хълмиста и рядко залесена област.

-      Няколко от мъжете ми събират дървета, за да барикадират северния път извън града, след като децата заминат. Всички останали искат да чакат в църквата - каза Джарвис на Том, който беше посетил замрялото училище за няколко много специфични предмета, преди да се отправи към камбанарията на черквата. - Поне докато Фин е в селото.

-      Какво? Защо? Не може да си сериозен. - Том беше ужасен. - Джарвис, трябва да накараш хората да се махнат. Ще бъдат седящи мишени. Трябва да се махнат от Рул. Това не е Денят на Страшния съд. Това не е Джоунстаун¹. За бога, никой не иска от бас да пиете смъртоносен коктейл. Те ще ви убият.

-      Но преподобният е прав. Никое място не е истински безопасно. - Очите на Джарвис бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че беше нужно фенерче, за да се видят. - Утешава ни да се събираме. Не мога да им го отнема. Освен това нашите внуци най-после си идват у дома и... - гласът му пресипна. - Те са наша отговорност, винаги са били. Ако внук ми е с Фин, трябва да знам, че е в покой.

Никакви аргументи не можаха да променят решението на стареца, нито на някой друг и накрая Том се предаде.

По-късно, докато пресичаше площада към кметството, Том забеляза хора да пълнят църквата. Витражите блестяха в различни цветове, нещо, което за него би било успокояващо във всяка друга нощ. Докато изкачваше стъпалата на кметството, слабите звуци на химн долетяха през отворената врата на църквата: „Не се страхувам от враг, когато Твоята ръка ме благославя“².

Осакатеният крак го мъчеше от всичкото това качване и слизане, да не споменаваме борбата с кофите грунд и торбите висококачествена тор, които качи в задната стая на склада, разположена точно над затвора, и за кутиите с дизел и мазут, които също беше качвал на гръб. Надяваше се да е улучил точните пропорции. Отправи се надолу, за да провери вентилационните тръби на сградата. Вече беше открил, че са достатъчно широки, за да може той да пропълзи през тях. (Слава богу, че нямаше клаустрофобия.) Сега трябваше само да разбере колко далеч може да опъне шнура на детонатора и дали сметките му бяха точни. Нужно беше само да спечели някакви си петнайсет-двайсет минути отвън.

„А после мракът ще се задълбочи - помисли си Том. - Независимо дали ни харесва, или не.“

Два часа по-кьсно чу тропота на ботуши.

-      Том?

-      Тук горе, Крис. Отляво на теб. Задръж! - Беше легнал по гръб на високия рафт, в ръцете му имаше отчасти разглобен часовник, а таванът на затвора беше на стъпка от лицето му. Пъхайки пръст върху едно от колелцата на часовника, той внимателно постави тресчица от издялана кибритена клечка между един зъб и входния палец на лоста, преди бавно да освободи натиска върху колелцето. Палецът се заби в дървото, но не го счупи. Механизмите на часовника бяха неподвижни, стрелките бяха замръзнали. - Така - каза Том, като нежно постави часовника настрани и извади чифт клещи, - хората на барикадата готови ли са?

-      Толкова, колкото могат да бъдат. Децата ще тръгнат след още час.

-      Доста рисковано. Скоро ще се съмне.

-      Нищо не може да се направи. - Крис внасяше кутии с пропан и бензин. - Знаех, че всички тези неща са тук, но какво планираш? Това ми дава изцяло нова перспектива.

-      Да. Само се надявам, че взривът ще бъде достатъчен.

Том проби дупка в единия край на сивкавобял блок и плъзна вътре тънко парче патинирана тръба - да, достатъчно близо, за да мине за M18 с малко късмет, - после използва зъбите си, за да откъсне парчета изолирбанд.

-      Събра ли хората си?

-      Които са останали. Поначало Пощадените не бяхме много, а сега са дори по-малко. Пру и Грег са най-големите. Щях да пратя и двамата, но предпочитам Грег да дойде с нас. Има едни момчета - Ейдьн, Лушън и Сам, - след като заминах, те са минали към тъмната страна. Заключили са Пру и Грег. Не вярвам на Ейдън и на хората му, но не мога да ги оставя. Няма да е редно.

-      Това са твоите хора, ти решаваш. Но наистина ли ги искаш за дълго време? Накрая ще трябва да избираш.

-      Знам. - Крис сви рамене. - Всички сме Пощадени. Ако успеем да се измъкнем, може би ще е най-добре да им дам дял и да ги отпратя. Все едно, Пру и още три други момчета ще тръгнат след твоите деца, когато им кажем.

-      Чудесно! - Том посочи един термос на пода. - Кафе, ако искаш. Наливам се от часове. Толкова съм надрусан, че вибрирам.

-      Благодаря! - Крис отвинти капачката на термоса, сипа си в една чаша, сръбна и примигна. - Еха, това е силно! Мисля, че зъбите ми се накьдриха.

-      Наслаждавай му се, докато го има. Открих го в нещата на Уелър. - Том върна вниманието си към работата. Кървавото море в очите на Крис толкова много му напомняше за изменените Променени на Фин, че го изнервяше. - Звучиш по-добре.

-      Да. Кинкейд каза, че имам късмет, че ларингсът ми не се е скъсал. - Том чу как Крис отпива още веднъж колебливо от кафето. - Как точно ще стане това?

-      Ще свържа блока с будилник по начина, по който вече направих с четири други. След като дръпна клечката, часовникът започва да тиктака. По този начин мога да контролирам точно кога започваме, вместо да го нагласявам сега и да се надявам да имаме късмет.

-      Няма ли да го чуят през вратата? Тиктакането? - Крис посочи с пръст една довършена бомба, прикачена към най-долния рафт. Тази се вижда веднага.

-      Нещо интересно, което да привлече вниманието на Фин. Обзалагам се, че няма да имат време да спрат всички, преди поне една да успее да гръмне - каза той, учуден колко гладко излезе лъжата от езика му.

-      Еха! Наистина ви учат на много неща. - Крис плъзна пръст по ръба на чашата. - Гледах онзи филм за отряда за обезвреждане на бомби. Правил ли си такива неща?

-      Да. - Том използва ножа си, за да одере кабела. Колкото по-набързо сглобено изглеждаше, толкова по-добре щеше да заблуди Фин. - Знам филма.

-      Верни ли са нещата, които показват в него?

-      Отчасти. Повечето пъти пращахме роботи и правехме водни заряди или използвахме парчета С4, за да взривим самоделни взривни устройства. Костюмът е последно средство. - Той направи пауза. - Не се правя на задник, но наистина не искам да говоря за това сега. Трябва да съм съсредоточен. Да се връщам към онези спомени... не е добра идея.

-      Добре. - Том усети очите на Крис. - Какво каза Уелър?

Знаеше какво има предвид Крис.

-      Нищо хубаво - каза, като откъсна още едно дълго парче изолирбанд. Слава Богу, че имаше много. Беше се притеснявал, че няма да има достатъчно за истинската. - Не така си представях нашата среща.

-      О? - гласът на Крис беше станал по-предпазлив. - А как?

-      Щях да те убия. - Той заглади изолирбанда е палеца си. - За това, което Уелър каза, че си направил на Алекс. След като избухна мината, да те убия, беше всичко, за което можех да мисля. Беше... като отрова? - Усети как езикът му вкусва думата, после поклати глава. - Не е правилно. Тази омраза беше единственото, за което можех да се държа. Омразата те кара да се чувстваш по-силен, сякаш можеш да се задържиш напомпан, така че да слагаш единия крак пред другия и да мислиш, че отиваш някъде, дори ако това, което правиш, е да въртиш един и същи филм отново и отново в главата си.

-      За това как си щял да ме убиеш.

-      Цветен. - Той кимна. - Днес следобед... е, вече вчера... когато Джейдън те повика по име, помислих: „Боже, това е той, това е този, когото дойдох да убия“. - Том въздъхна и кръстоса ръце на гърдите си. Като дете обичаше да лежи така в ароматната трева и да изучава облаците. - За една секунда си мислех:,Добре, нека умре!“.

Последва дълга пауза.

-      Какво промени решението ти?

-      Ели. - Той завъртя глава, за да погледне надолу. - Беше обезумяла. Накрая ми просветна, че Уелър каза толкова много лъжи, че казаното за теб може би беше просто поредната.

Кратка усмивка проблесна на устните на Крис.

-      Благодаря, че си ме оправдал поради липса на доказателства!

-      Моля! - Въпреки седмиците, в които подхранваше чудовищната гнилост в душата си, Том харесваше това момче. В друго време и на друго място можеше да са добри приятели. Усети докосването на тъгата при мисълта, че сега шансовете са равни на нула. Той имаше толкова много въпроси и никакво време. Искаше да пита за Алекс, за всеки спомен, как е изглеждала, какво е казала. Дори мислеше, че може да го приеме, ако Крис и Алекс... но имаше ли значение сега? Нищо не можеше да промени чувствата му към нея, нищо, а и все пак имаше чудото Ели - един толкова сладък дар.

„Дръж се за това! - Всичко, което станеше впоследствие, щеше да зависи от Крис, момчето, което беше сънувал толкова често и което едва познаваше. - Дръж се за Ели и Алекс до последната секунда!“

-      Децата са почти готови - каза Крис. - Трябва да тръгваме.

-      Да. - Том се усмихна стегнато на другото момче, откъсна няколко ивици изолирбанд и започна да пристяга будилника към сивкавобелия блок, който беше оформил. Не изглеждаше зле, ако можеше да каже така. Щеше да върне в ритъм няколко сърца. - Още няколко секунди.

-      Добре. - Крис помълча за момент. - Някога чудил ли си се кой го направи?

-      Кое? Електромагнитния пулс ли? - Той поклати глава. - Ако беше книга или филм, щеше да има някой, който да го обясни, да ти даде всички отговори. Да оправи всичко, да го опакова с фльонга. Никога няма да разберем, а и няма значение. Това е като война, Крис. Когато войниците маршируват, всичко, което те интересува, е да защитаваш семейството си. Когато си стъпил на земята, мислиш само за мисията, за приятелите си, твоите братя. Няма политика. Няма голяма картина. Не агонизираш над морала. Всичко се свежда до същественото. Да, в някои дни, в невъзможните дни, когато без значение колко си внимателен, някой умира, се чудиш за какво е всичко това. Но накрая там са братята ти, твоите хора, и само това. Не търсиш смъртта, но ще жертваш всичко за тях. Аз за малко бях изгубил почва под краката си. Когато се върнах в отпуска и се прибрах у дома... - Той спря, чудейки се дали наистина иска да го признае на глас, но после си помисли, че след още няколко часа нищо, което е казал, няма да има значение. - Бях на ръба, може би на стъпка от това да не се върна. Да дезертирам. Бях планирал всичко. Как ще оставя следи в Мичиган, а после ще се промъкна в Минесота и оттам в Канада. Голяма страна, лесно е да се загубиш. Но най-добрият ми приятел Джим, бяхме в един екип за обезвреждане на бомби с него, явно разбра, че нещо става, когато споменах Уакамау, тъй като семейството ми беше в Мериленд. Има много приятни места за лагеруване там. Така че защо да ходя до Горния полуостров? Мисля, че затова Джим се самопокани, за да ми напомня за братята ми, за моите хора. Но тогава... светът умря и това просто вече не беше проблем.

-      Щеше ли да се върнеш, ако нищо не се беше случило?

-      Никога няма да разбера, нали? Иска ми се да мисля, че щях. Но после намерих - той преглътна една буца, - намерих моите хора. Намерих Алекс и Ели. За малко си върнах това, което бях изгубил. Така че по дяволите всичко останало, Крис! Как се е случило, кой го е направил... единственото, което ме интересува, което има значение, е, че Алекс и Ели ми помогнаха да открия отново себе си.

Крис остана смълчан за един дълъг момент.

-      Беше свирката, Том - каза той тихо.

-      Какво? - За секунда се беше върнал в Уакамау. Крачеше с наръч дърва, когато Алекс погледна към него с усмивка, която си проправи път в гърдите му. - За какво говориш?

-      Алекс - каза Крис, отръсквайки утайката, преди внимателно да завинти обратно капачката на термоса. - Тя избяга заради свирката.

Той си спомни високата невъзможна нота, която прониза сърцето му.

-      Откъде знаеш?

Завинтването на капачката, изглежда, отнемаше цялото внимание на Крис.

-      Ели ми каза. Дала е свирката на момче, което ние докарахме от Орен. Мисля, че идеята ѝ е била, ако ти и Алекс сте в Рул, да разберете, че тя е някъде там и да отидете за нея. Така че, щом Алекс е имала свирка в мината, значи трябва да е намерила своята у онова момче. Иначе стават твърде много съвпадения, нали? Алекс тръгна след Ели. Аз дойдох тук твърде кьсно, а останалото беше просто - Крис затегна капачката - лошо подбиране на времето. Или добро за Джес, предполагам. Ако се бях върнал по-скоро, може би щях да спася Алекс. Познавайки Джес обаче, вероятно нямаше да мога. По един или друг начин тя беше сигурна и решена, че Алекс трябва да замине, а после и аз.

Том не знаеше как се предполага да се чувства.

-      Защо ми казваш това?

Яркочервените очи на Крис срещнаха неговите.

-      Това е краят на света, Том. С Рул е свършено. Не знам дали ще имаме утре. Така че има едно нещо, което трябва да изясниш в главата си. Намираш хората си и никога не ги губиш. Алекс замина, защото не беше сигурна дали може да разчита, че ще ѝ помогна. Като знам какъв бях тогава, вероятно е била права. Но не мисля, че щеше да има подобни съмнения за теб, Том - каза Крис. - Нито тогава, нито пък когато и да било.

* * *

Оставаше около час до разсъмване, когато Криs влезе в празните вече коридори на болницата. Всички неизлечимо болни пациенти, s които беше прекарал известно време, бяха умрели отдавна. Осветени само от лунната светлина, коридорите бяха изпълнени със сенки. Той забави крачка, когато приближи единствената заета стая вляво. През отворената врата долиташе ароматът на лек цветен парфюм, но останалото беше тишина. Поколебавайки се за момент, той зави тихо зад ъгъла и видя първо жената на леглото, а после със закъснение една фигура, сгушена в голям стол.

-      О! Съжалявам! - каза той, вече започвайки да стъпва назад. - Не знаех...

-      Не, не. - Между меката тапицерия и одеялото дядо му изглеждаше като джудже. Върху плешивия му череп блестеше петно от сребристозелена лунна светлина, която прорязваше лицето му в дълбоки черни клинове и опъната кожа върху острите ръбове на костта. - Не ме безпокоиш. Скоро ли тръгвате?

-      Да. Сара и Джейдън още оправят децата, но... скоро - каза Крис.

-      Ами ти?

-      Оставам тук още малко с Том. Ще заминем заедно. - Въпреки че Крис имаше много лошо предчувствие, което не можеше да облече в думи или да премахне: че заминаването нямаше да е толкова просто.

-      Е, Влез! - каза Йегър подканящо. - He ти трябва моето разрешение.

Крис прекоси стаята, за да застане до леглото. Тишината беше зловеща. Джес лежеше по гръб, ръцете ѝ бяха свити на корема, защото мускулите ѝ бяха атрофирали от бездействието. Някой беше изчеткал косата ѝ, която се разстилаше по възглавницата и раменете ѝ. Кинкейд, вероятно. На лунната светлина бялото на очите ѝ се показваше през клепачите като миниатюрни резенчета. Крие все очакваше тя да каже нещо или клепачите да се отворят рязко и да види себе си, хванат в онези черни очи-огледала. Кинкейд му беше казал, че продължителният период на БДО сън, който държеше Джес от седмици, беше свършил рязко преди половин час. Крис беше почувствал само лек шок, когато докторът му показа книгата, от която беше събрал формулата за наркотика - „Ходещи привидения: Етно-ботаническа енциклопедия на медицински и психоактивни гъби“. След още половин час, а вероятно по-малко, защото Кинкейд не беше се скъпил за дозата този път, Джес щеше да е отвъд сънищата.

-      Искаш ли да седнеш? - Йегър посочи един стол с кокалеста длан, която стърчеше от ръка, тънка като пръчка. Дрехите му се размърдаха. - Не сме говорили.

Беше на върха на езика му да посочи, че през част от времето е бил в кардиален арест, а през останалата е бил зает, но остави поривът да отшуми. Последния път, когато се бяха видели, дядо му го беше зашлевил. Сядането също го накара да се чувства неспокоен, сякаш беше отстъпил за нещо, може би се оставяше под палеца на стареца.

-      За какво? Нямам какво да кажа. Не ти прощавам, ако това искаш. Ти и Съветът сте позволили да станат ужасни неща. Дори не ми пука чия идея е било, защото ако е била на Питър, е трябвало да кажете „не“. Ако е била ваша, тогава сте се възползвали от Питър, а това е дори по-лошо. Имал си всяка възможност да спреш това, но не си го направил. Дори не си спасил Кинкейд, който ти беше приятел. Оставил си Ейдън да му извади окото, за бога! Какво би могъл да кажеш, за да направиш нещата по-добри или да ги оправдаеш?

-      Нищо - отвърна Йегър, тонът му беше лишен от емоция, но не безразличен или студен. - Но мислех, че ти може да имаш въпроси.

-      Както казах...

-      Тогава аз имам един. Как е брат ми?

-      Последния път, когато го видях, беше доста зле, след като продължително време беше вдишвал пушек по време на един пожар. - „Което стана изцяло по моя вина.“

-      Съжалявам за това. Не винаги сме били на едно мнение, но му се възхищавам, че устрои място за деца, които искаха различен живот от този на родителите си. Винаги е искал да помага.

-      Помогна ми, когато бях ранен. Дълга история. - Завръщането му от мъртвите не беше тема, която искаше да зачеква със стареца.

-      Колко ти каза той?

-      Доста от всичко. За някои неща се досетих сам.

-      А! Имаш ли въпроси?

„О! Около милион.“ Беше взел решение, че това няма значение, че ще изтече като вода под мост, но не можеше да спре да се пита.

-      Да. Как реши? Между мен и Саймън, имам предвид.

-      Ммм... - Йегър сплете кокалестите си длани. Ако имаше коса, щеше да мине за Онази с косата. - Честно казано, избрах бебето отдясно.

-      Какво имаш предвид?

-      Можех да взема само едно. Майка ти държеше и двама ви едновременно, а теб беше сгушила отляво.

-      Какво общо има това? - Споменаването на майка му го жилна. Усети остротата на кькрещия си гняв и реши:

„Майната му!“. - Какво значение имаше страната?

-      О... - Йегър прокара бавно длан по плешивия си череп, жест на човек, който някога беше имал коса, която да заглади. - Защото Христос седи до дясната ръка на Бог, предполагам. Ако искаш нещо библейско. Но всъщност е окултно. Още от евреите. За тях двете страни на тялото отразяват разделената природа на душата ни. Има силата да дава и да задържа. Дясната ръка е по-силна, даваш с нея, независимо дали справедливост, или добрина. С лявата задържаш. Лявата ръка е дисциплина и въздържание. Лявата ръка пази тайните си.

„И живее в сенките.“ Дядо му току-що беше описал него и живота му перфектно.

-      Значи избра силата.

-      Избрах меча. - Йегър замълча за миг. - Но в своята надменност забравих, че е нужна също толкова сила да го задържиш, да не се ядосваш лесно и да не прибързваш. Лесно е да се измамиш да мислиш, че в праведността на гнева ти жестокостта е оправдана. Но ти си силен, Крис, много по-силен, отколкото ти го признавах.

-      Не съм силен - каза Крис. Но все пак от всички неща, които помнеше за Рул, мястото, където мислеше, че може най-после да намери дом, утрините след бой бяха най-ярки: коленичил до Питър в църквата, докато всички, включително Алекс, особено Алекс, гледаха, и усещаше ръцете на дядо си върху главата си в благословия. Беше блудкаво и тъпо, и невероятно сексистко, но все пак изпитваше гордост: „Това значи да не се страхуваш. Това значи да усещаш, че принадлежиш някъде“. Той беше като Том, нали? „Търся моите хора...“ Само че Алекс я нямаше, а ако сънищата му бяха истински, за Питър щеше да бъде по-добре да беше умрял. Странна буца си проправи път към гърлото му. Трябваше да тръгва. Нямаше да се пречупи сега. Не прости на Йегър, не можеше. Крис можеше да остави чука за Питър, но никога за този старец. - Понякога чакам прекалено дълго и тогава вече е твърде кьсно.

-      Но никога не се пречупваш, Крис. Ти следваш своя курс и все още търсиш своя път. Приеми го от един старец: понякога получаваш втори шанс.

„Не и с Алекс.“ Това, което каза, го изненада:

-      Какво да правя със Саймън? Ако е жив... ние сме врагове. Той знае ли изобщо за мен?

Йегър поклати глава.

-      Какво да направиш, зависи от това какво ще намериш.

-      Той яде хора. - „Той ми е брат, ние сме еднояйчни близнаци. Той е аз и аз съм той.“

-      Ако той е единствено това, значи имаш своя отговор, нали?

-      Как може да е повече от това?

-      Обичам го, Крис. - Беше твърде тъмно, за да види изражението на дядо си, но Крис чу уловката в гласа му. - Това го прави повече.

Това, че Йегър не можеше да каже същото за него, го нарани повече, отколкото Крис можеше да си представи. Е, какво беше очаквал? Беше се появил в града буквално непознат, просто имитация, избледняло ксерокопие.

-      Опитай се да не задържаш горчивината твърде дълго - каза Йегър. - Животът е достатъчно труден.

-      Чия е вината за това? Аз бях дете. Виждал съм те колко? Пет пъти, преди светът да се срине. Питър беше този, който беше наистина загрижен, който се отклони от пътя си... - Той преглътна останалото. - Как иначе се предполага да се чувствам?

-      Имаш право на своя гняв.

-      Не ми трябва разрешението ти.

-      Но ти не си глупав, Крис. От всички ти най-добре трябва да знаеш какво причинява гневът на душата. Трябва само да си спомниш за баща си.

Крис зяпна.

-      Ще ми изнесеш лекция за гнева и за баша ми ли? Знаел си какъв е. Затова си се съгласил да вземеш Саймън на първо място. Беше богат. Можеше да оправиш някои неща, да направиш нещо, за да ме измъкнеш оттам. Но ти ме остави сам с него. Затова не ми пробутвай глупости за това какво прави гневът! Не ти прощавам. Точно това наистина искаш, за да можеш да умреш и да вярваш, че всичко е наред. Това, което направи, което позволи да се случи с мен, с Питър, с Алекс, това са твои грешки, твои грехове. Знаеш ли какво? Разбери се с бог, ако го видиш!

-      „Защото е време за въздаяние от Господа, който ще му отдаде отплата.“ Еремия е имал предвид Вавилон, не Рул, но разбирам гледната ти точка. Ти попита за Саймън. Има само един избор, който трябва да направиш: живот или смърт.

„Някой ще умре. - Крис погледна назад към Джес. - Някой трябва да умре.“

-      Трябва да вървя - каза. - Децата тръгват скоро.

-      Добре. - Йегър се вгледа в него. - Защо дойде? Даде ясно да се разбере, че не е било, за да ме видиш.

-      Предполагам, че мислех много за Джес. - Сега беше негов ред да направи пауза. - Защо мислеше, че всичко е наред? Тя е била омъжена. Ти си бил женен. Ти си свещеник.

-      О... - Дядо му забърса заблуден кичур коса от челото на Джес. - Сърцето има свои закони и само аз бях женен. Бях егоистичен, а тя беше уязвима, красива вдовица... Поне така мислехме. Съпругът ѝ беше обявен официално за мъртъв.

-      Било е грешка или наистина беше изчезнал?

-      Може би по малко от двете. Дори преди Виетнам той беше замесен в някои много... спорни проекти. - Ръката на Йегър се задържа на бузата на Джес. - Кога го разбра?

Технически беше знаел, откакто Питър беше споменал името в един сън. Но не беше нещо, което можеш да кажеш, дори на човек, който вярваше в двете половини на душата.

-      Когато Том ни показа снимката. Исак каза, че мъжът ѝ ти е бил бизнес партньор, и тогава си спомних, че онова беше единствената шахта на мината, която никога не е била довършена - рече Крис. - Тогава разбрах, че Джес е била жена на Фин.

-      Не-е-е! - Стиснала своя савидж в юмрук, Ели тропна с крак, после избута муцуната на Мина, когато кучето се обърна разтревожено. - Моля те, не ме карай! Искам да остана с теб. Защо да не мога?

-      Ели, скъпа! - Луната беше много ярка, но продължаваше да се крие и показва зад носещите се високо облаци и на него му беше трудно да вижда лицето на момиченцето. Том клекна и наклони глава, опитвайки се да хване погледа ѝ.,Давай полека! Тя е пораснала много, но все още е само на осем.“ - Погледни ме! Трябва да ме послушаш. Тук няма да бъде безопасно.

-      Но аз не искам да отида с тях! - Тя махна с ръка в обща посока на фургоните, спрени на паркинга на болницата. От там те щяха да се отправят на север по един стар път на дървосекачи, който лесно можеше да бъде блокиран, след като заминеха. Въздухът беше изпълнен с тракане на подкови върху заледен асфалт, нетърпеливо скимтене и джафкане на останалите кучета и пискливите възклицания и въпроси на децата. Повечето бяха на по-малко от дванайсет години и бяха наблъскани в един от двата чакащи фургона. Отляво на Том едно плешиво хлапе с повече пиърсинг от игленик вдигаше момче с глава като яйце върху платформа, където го посрещаше стройната и леко накуцваща Сара.

-      Познаваш Джейдън - каза той.

-      Нямам това предвид. Трябва да остана. Мога да помогна - настоя Ели. - Както и Мина. - При произнасянето на името опашката на кучето се развя. - Не трябва да се разделяме, Том. Ние едва се...

-      Знам, скъпа. - Той се наведе напред, за да бъде чут през ударите на брадвите, хапещи дървета, и през бръмченето на ръчните триони, режещи дънери. След като децата заминеха, дърветата щяха да бъдат положени така, че да попречат на хората на Фин да използват пътя. Един голям отряд щеше да се наложи да се отклони с километри, за да ги последва. Ако Фин все още имаше желание да преследва когото и да било. Том можеше да се обзаложи, че няма да е така. - Но аз трябва да остана. Ако ти си още тук, ще се тревожа за теб и няма да съм в състояние да си свърша работата.

-      Но защо трябва да си ти? Защо не може някой друг да остане?

-      Крис остава. - Не беше много въодушевен от това, но Крис не искаше да отстъпи: „Твоят план, моят град, а ще ти трябва и помощ“. Но най-добре беше да не спори е него. При първа възможност щеше да го прати да си събира багажа. - Аз съм единственият, който може да го направи, Ели. Това е начинът да бъдеш в безопасност. - При вида на растящата буря в изражението ѝ той обви с ръце лицето ѝ. - Ти и Алекс сте най-доброто, което някога ми се е случвало. Мислех, че съм ви изгубил, а после се появи ти като по чудо. Бях толкова щастлив, че мислех, че ще се пръсна. Бих направил всичко за теб. Знам, че ти е трудно, но моля те, направи го заради мен!

-      Том - Ели примигна яростно, - нямам нищо, което да ти дам, за да те пази. Дадох на Крис своя талисман за добър късмет. Нямам нищо друго.

-      О, скъпа! - Той целуна първо дясната ѝ длан, после лявата, преди да притисне малките ѝ ръце към гърдите си. - Ти си точно тук. Това е всичко, което ми трябва.

-      Ами Алекс?

Той се опиша да преглътне буцата в гърлото си.

-      Тя също е там. Винаги ще бъде.

-      Но аз я искам наистина, Том. Обещай ми да я потърсим заедно! - Ели повдигна разплаканото си лице. - Моля те! Честен кръст и ако лъжеш, да умреш?

За втори път за по-малко от пет минути той излъга:

-      Честен кръст и... - Видя Крис да препуска към тях. Езикът на тялото му беше достатъчен.

„Това е.“

-      Трябва да тръгваш, скъпа. - Стисна Ели в прегръдката си, изтича до фургона на Сара и я качи. - Ще дойда веднага щом мога.

-      Том! - Ели стисна за врата Мина, която бе скочила след нея. - Том, чакай!

-      Ще дойда - повтори той, после изтича до първия фургон, натъпкан с деца и кучета. Джейдън прехвърляше една раница на Кинкейд, който настаняваше просълзено момиче и мъмреше коприненозлатен ретривър, който се опитваше да измие лицето на хлапето. - Трябва да тръгвате - каза Том.

-      Разбирам. - Кинкейд се наведе и сграбчи ръката на Том. - Късмет! Пази се, синко!

-      Ти също! - Том предложи ръка на Джейдън. - Внимавайте! Пази Ели!

-      Ти сам я пази! - Джейдън го изненада, като го придърпа в прегръдка. - Така и не ти благодарих - каза момчето грубо. - За... знаеш...

-      Няма нищо. - Том притисна момчето. - Късмет!

-      Нали няма да се бавиш? - Джейдън се задържа в ръцете на Том. - Стой с Крис! Той има радио. Ще държа моето включено, така че да знаете къде да ни намерите. Да не ти хрумват разни тъпи, глупави идеи, Том!

Дали Джейдън не беше прочел нещо по лицето му?

-      Не се тревожи! Сега тръгвайте! - Обърна се и видя Крис при фургона на Ели да се протяга, за да прегърне момичето. Голямата черна овчарка на Крис подскачаше чевръсто покрай Мина и около един лъскав ваймаранер, за който Крис беше казал, че принадлежи на Алекс. Това, че видя всички заедно по този начин, и убедеността, че за Ели ше се грижат и ще бъде обичана, накара Том да се почувства... малко по-леко.

Напред един огромен товарен кон, впрегнат пред третия продоволствен фургон, сумтеше, усетил внезапната спешност, и беше нетърпелив да тръгне. Три други момчета - Ейдън, Сам и Грег - вече бяха на конете си. Ейдън и Сам, които миришеха на неприятности, се придвижиха до челото, докато Грег изчака, за да застане в края.

„Моля те, боже! - Когато фургонът на Ели изтрополи покрай него, той вдигна ръка. Стори му се, че тя изкрещя нещо, но думите ѝ бяха удавени в тропота на конски копита, скърцането на фургоните и развълнуваното сумтене на кучета. - Моля те, пази я!“

След още един момент луната скри лицето си, плътни сенки погълнаха фургона и Ели изчезна отново, изгубена в мрака.

¹ Религиозен култ, официално известен като „Народния храм“. На 18 ноември 1978 г. повече от деветстотин души от последователите на култа извършват масово самоубийство в поселище в Гвиана, известно като Джоунстаун. - Б.пр.

² Стих от християнския химн Abide with Ме от Хенри Франсис Лайт. - Б.ред. 

106

-      Колко още ще стоим тук? - попита Синди пазача. Беше се свила в Люк по начина, по който неговата котка го правеше. Търсещо топлина поведение, както го беше нарекла майка му. Люк мразеше космите, които котката оставяше по него, но сега глупавото животно наистина му липсваше, да не споменаваме родителите му. Плъзна ръка около раменете на Синди и я придърпа по-близо. Половин час след като хората на Фин и техните Чъкита бяха нахлули в лагера, още двама мъже бяха дошли, водейки кобила. Когато Люк забеляза Синди и посивелия Чад, яхнали коня, той се направи на идиот, като се изскубна от Мели и хвана Синди в мечешка прегръдка: „Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва! Мислех, че си мъртва!“.

-      Зависи от момчетата - каза пазачът, наливайки кафе в полева чаша. Половин цигара беше залепнала за долната му устна. Той издиша една сива струя, сръбна, въздъхна, дръпна още веднъж и каза със сподавен глас: - Не бих отказал едно прилично спане, когато това свърши обаче.

-      Значи сме в Рул? - Люк отпъди с ръка дима. Тези хора пушеха с такова настървение, че може би беше по-добре да минат направо на изгорели дънери и да приключат с живота веднъж завинаги.

Точно този стар пазач имаше мустак, с който приличаше на плъх и който беше толкова пропит с никотин, че беше станал мрьснооранжев на цвят.

-      Тук ли ще останем? Ами децата от Рул?

-      Задавате твърде много въпроси, знаете ли? - Обръщайки се с мързеливо свиване на рамене, мустакатият пазач закачи с палец ремъка на узито си. - Ако бях на ваше място, деца - каза той, отправяйки се бавно към много по-големия огън и към другите трима пазачи, кандидати за белодробен рак, - щях да поспя, вместо да ми замръзва задникът. Ще се съмне след около час.

От мястото си срещу Люк Чад промърмори:

-      Да, ама това си е моят задник и мога да си го замразявам, ако искам, гъз такъв! - въздъхна и разбърка вдигащата пара порция готова храна, апатично сдъвка лъжица макарони със сирене, после пусна лъжицата в торбичката. - Стомахът ми е твърде нервен.

Отляво на Чад Джаспър изписка:

-      Ще го довършваш ли това?

-      Как можеш да ядеш? - попита Синди.

-      Гладен съм. - Джаспър загреба голяма хапка. - Твърде съм нервен, за да спя - каза той, гласът му беше приглушен от макароните. - Това трябва да е. Имам предвид, че той сигурно е прибрал всички Чъкита. - Посочи с лъжицата към голяма клетка за животни от неръждаема стомана, която стоеше празна на открит фургон, подреден до други такива. - Дори тези.

-      Ако това е Рул - каза Синди, - и децата са все още тук, какво ще правят с нас сега? Мислиш ли, че те... че те може да...

-      Не - каза Люк и я обгърна с двете си ръце. Искаше да каже нещо кораво като от филм, че хората на Фин трябва да минат първо през него, но думите просто не излязоха.

-      Но ние трябва да действаме. - Чад метна поглед през рамо, за да провери пазачите, после се наведе по-близо. - Ние сме тримата най-големи. Те са четирима, ние трима.

-      Хей! - каза Джаспър с пълна с макарони уста. - Аз съм тук.

-      Ти си на десет. Продължавай да ядеш! - Чад извъртя очи. - Ако можем да вземем някакво оръжие...

-      Да. Ако е доста голяма дума точно сега - каза Люк.

-      Но ние просто седим тук.

-      Не виждам как можем да направим нещо друго.

-      Съгласна съм с Чад. - Когато Люк погледна към нея, Синди продължи шепнешком: - Освен тези пазачи всички останали заминаха. Вероятно няма да имаме по-добра възможност.

-      И къде ще отидем, Синди? - попита Люк.

-      Където и да е. Люк, можем да нападнем продоволствения фургон, да вземем оръжия, храна и да се махнем.

-      Синди, имаме трийсет деца. Само ние тримата и още няколко можем да боравим с оръжие и толкова. Как ще придвижим всички и нещата, които ни трябват? Не можем да надбягаме Фин.

-      Но не мога да чакам, докато той реши какво да стане. - Чад кривна глава към транспортната клетка. - Искаш да свършиш в една от тези ли?

-      Не, не искам - каза Люк на Чад. - Но предпочитам да остана жив, отколкото да умра.

-      Не и ако свършим като Питър - възрази Джаспър.

След пет дни с Фин и шантавите му Чъкита, които бяха точно като момичето, с което Том се беше бил преди няколко седмиии, Люк имаше гадно усещане какво може да се очаква.

Питър беше твърде стар, за да е Чъки, по-стар от Том със сигурност с поне няколко години. Но очите му бяха бясночервени и, боже, той ядеше каквото и Чъкитата - размразени парчета от замразени старци, натрупани като дърва в специален фургон. Което значеше, че Фин вероятно беше дал на Питър от същата гадост, с която според Том някой експериментираше върху онези Чъкита в бяло. Само че тя не беше подействала на Питър, който прекарваше половината от времето си в клетката, крещейки: „Пусни ме, пусни ме, пусни ме, пусни, пусни, пусни...“, а през другата половина се опитваше да докопа Фин. Понякога старецът го нараняваше доста зле. Никога не вдигаше ръка срещу него, но само за няколко секунди, които той и зловещият Дейви прекарваха наблизо, караха Питър да започне да стене, да вие и да стиска главата си.

-      Сякаш чува нещо. - Когато Люк отмести поглед от транспортната клетка, Синди каза: - Нали знаеш? Когато Питър започне с онова „пусни ме“? Но как? Той е едва... наполовина Чъки.

-      Но е луд - каза Чад.

-      Не през цялото време - каза Люк. - Всички тези неща, онова „давай-давай-давай“, което започва, когато Фин тръгне.

-      Телепатия? - попита Синди?

-      Не може да е чиста телепатия. - Преглъщайки последните макарони със сирене, Джаспър облиза пластмасовата лъжица. - Поне не като във филмите или както мислите.

-      Какво друго може да е? Ти беше в обора. - Това, което беше станало, когато Чъкитата на Фин се спуснаха в лагера им, беше уплашило Люк до смърт. Как бяха разделили строя, половината бяха тръгнали наляво, а останалите като маршируващ оркестър в спортно полувреме се бяха извили надясно. После Чъкитата... не бяха направили нищо. Само чакаха и се взираха, а концентрацията им беше съвършена. Беше толкова тихо, че Люк можеше да чуе пукането на огъня и дрънченето на сбруите на конете, които отмятаха глави. Това беше най-странното нещо, но Люк беше усетил, че Чъкитата биваха... възпирани? Да, те го искаха. Искаха Мели. Това, което най-много жадуваха, бяха всички онези сочни деца, сгушени в обора.

„Но не им беше позволено. Те бяха като... марионетки.“ Това не беше съвсем правилно. Беше сякаш нещо или някой ги държеше на невидими каишки - „дотук и не по-нататък“.

-      Да, но опитвал ли си се някога да проследиш собствените си мисли? Наистина е сложно. - Джаспър приглади празния плик от готовата храна върху бедрото си и започна да го нагъва в стегната тръба. - Освен това имаш проблем със силата на сигнала и сложността.

Люк и Синди се спогледаха.

-      За какво говориш? - попита Люк.

-      Мислите са объркани - каза Джаспър.

-      Добре. И?

В погледа на Джаспър се четеше досада.

-      Какво прави Питър? Говори ли за милиони неща? Не. Продължава да повтаря едно и също отново и отново: „давай-давай-давай, пусни ме“.

-      Да, но е луд - каза Чад.

-      Не през цялото време. - Джаспър се взря през тръбата, която беше направил, като пират през далекоглед. - Най-зле е, когато Чъкитата нападат. През другото време е нормален.

-      Той яде хора - настоя Синди. - Очите му са странни.

-      Добре, ненормален нормален, но не и изцяло Чъки. Когато Фин го вземе със себе си, Питър или е вързан, или е с неколцина пазачи.

-      Вероятно защото Фин още не може да го контролира много добре - каза Люк.

-      Или поне не през цялото време, да. А когато Фин го оставя тук? Питър не е толкова шумен и луд. И колкото по-дълго отсъства Фин, толкова по-добре изглежда той. Мисля, че е излагане с натрупване и нещо с разстоянието като безжичен интернет.

- А?И? - попита Люк, а когато Джаспър се завъртя все още с тръбата на окото, добави: - Ще спреш ли с това? Досадно е.

-      Добре. - Хлапето изпусна една дълга страдалческа въздишка. - Не мисля, че Питър казва „пусни ме“ като „пусни ме от тази клетка, за да си ида у дома“. Може би има предвид „пусни ме, давай-давай-давай след тях“. ,Давай-давай-давай“ е командата. Може би всичко, което прави Фин, е да дава прости команди, които се носят на гърба на други сигнали.

-      Дори не знам какво означава това - каза Синди.

-      Да, Чъкитата не са радиоприемници - додаде Чад.

„Радиоприемници. - Люк преметна мисълта в ума си. - Безжичен интернет. Тук има нещо важно... Нещо, което Джаспър каза за силата на сигнала, не просто разстояние, а нещо друго.“

-      Хора! Какво смятате, че са мислите? - попита Джаспър. - Електрически импулси, това е. Тялото е пълно с електричество. Имате градиенти през кожата си и поток йони в клетките.

-      Какво? - поиска да разбере Синди. - Как действа това в тази ситуация?

-      Ами, мислите са химически и електрически... Не знам. - Раменете на Джаспър се вдигнаха и паднаха. - Вижте, не мога да ви кажа как го прави Фин, но той не може да прехвърля наистина сложни мисли. Или ако може, само неколцина Чъкита могат да ги приемат. Може би дори само едно Чъки.

-      Хей! Чакай малко! - Синди седна. - Той е прав. Две групи Чъкита: едните в бяло...

-      И всички останали - добави Чад. - Сякаш може би не действа при всяко Чъки.

-      Или няма нужда от много, за да се свърши работата - предположи Люк. - Но е ограничен откъм разстояние, както когато безжичният интернет сигнал прекъсне, ако си твърде далеч от мрежата. - Той продължи да мисли: „Сила на сигнала, сила на сигнала и мрежа...“.

-      Добре, приемам това. Но... - Чад вдигна ръце. - И какво? Все още сме заседнали тук.

Люк не виждаше как това би помогнало, но усещаше главата си така, сякаш беше прекарал цяла нощ зубрейки за тест, на който беше сигурен, че ще се провали. Понякога, когато се отдалечеше от един проблем, отговорът цъфваше право в главата му.

-      Отивам за вода - каза. Когато се изправи, и четиримата пазачи вирнаха глави. - Вода - каза той, като протегна манерката си и я разклати.

-      Чакай! - Мустакатият пазач се вдигна на крака и се за- тътри към него. Запалена цигара висеше от устата му. - Добре, да вървим! - каза той, подавайки му фенерче.

-      Не че мога да избягам някъде - подметна Люк, но пазачът само изсумтя и направи подканящ жест с узито.

Потокът беше зад палатката на децата, в близката гора. Следвайки лъча на фенерчето, той се гмурна сред дърветата, където светлината беше по-лоша, а сенките по-гъсти. Напред чуваше как водата се пени върху камъните. Последните шест метра до потока бяха рязко спускане.

-      Аз няма да слизам до долу. Коленете ме болят. Давай бързо! - каза пазачът, а оранжевата жарава на цигарата му танцуваше. - Задникът ми замръзва.

„О, я го духай!“ Внимателно подбирайки пътя си през камъни и лед, Люк прокара светлината през пръснатия сняг покрай брега на потока, като търсеше безопасно място, където нямаше да се измокри целият. Когато лъчът премина през петно кишав сняг, той забеляза нещо, което достигна до него едва когато светлината вече беше преминала. Озадачен, той върна лъча обратно и видя две неща: сняг, натрупан около една скала, макар всички останали наоколо да бяха все още покрити, и три животински следи. Вероятно животно беше разместило снега, когато бе стъпило наблизо. С един поглед към следите реши: „вълк“. Огромен. Отпечатъкът беше по-голям от дланта му и пресен. Беше виждал такъв не много отдавна.

Обмисляйки това, внезапно беше доволен, че е с въоръжен пазач. ,Добре е да побързам.“ Последното, което му трябваше, беше да налети на гладен вълк. Имаше си достатъчно проблеми. С разтуптяно сърце той сви надясно, прокарвайки светлината по една извивка, и замръзна, когато две зелени монети лумнаха до сребърния овал на лице.

Зелените очи принадлежаха на гигантски сиво-бял вълк. Но лицето бе на момиче.

107

Люк беше толкова уплашен, че едва успя да спре зад стиснатите си зъби писъка, тръгнал от гърлото му. Импулсът да се обърне и да избяга беше толкова силен, че лъчът на фенерчето потрепери от внезапното му разтърсване.

Вълкът не помръдна. За разлика от момичето, което вдигна предупредително пръст до устните си, а после изви ръка по начина, по който Морфей беше кимнал на Нео - не като „да започваме“, а по-скоро „ела тук“.

За част от секундата помисли: „О, сигурно се шегуваш“. Беше като вълка от „Червената шапчица“. Да се приближи до странно хлапе, което е точно на подходящата възраст да бъде Чъки? Как не! После размисли, че това момиче: а) се криеше и б) беше с животно, а освен шантавите Чъкита на Фин всички, които той познаваше, бяха от типа, дето първо закусва, а после задава въпроси.

-      Хлапе, какво... - гласът на мустакатия пазач се изгуби, когато той се закашля, после изкара нещо от дълбините на гърдите си. Изплю се и изграчи: - Проклети пирони на ковчега! - И по-високо: - Защо се бавиш?

-      Ъ... - Люк извлече гласа си чак от ноктите на краката. Момичето клатеше глава. - Има много лед. Ще се кача след малко.

Пазачът измърмори нещо и Люк помисли, че може все пак да слезе долу. Но после видя играта на пламъче, когато старецът запали нова цигара. Обърна се и видя, че момичето вече беше само на една стъпка от него, а вълкът ѝ - или може би беше наистина голямо хъски или нещо такова - стоеше мирно до нея.

-      Коя си ти? - прошепна той.

-      Колко пазачи? - промърмори тя. След като вече беше по-близо, той реши, че трябва да е на около седемнайсет-осемнайсет години, облечена в смрадливо, пърхащо камуфлажно яке, качулката на което беше пристегната здраво и подчертаваше високи скули, тесен нос и волева челюст. Рязката черта на линията на косата ѝ беше едва видима високо на челото, но той не можеше да познае какъв цвят е косата ѝ. Очите ѝ обаче бяха наситено смарагдовозелени и ярки като на вълка. От дрехите ѝ и от загрубелите ръце - да не споменаваме онзи спрингфийлд, който носеше, и ножовете в кании, пристегнати на всеки крак, той реши, че е била в гората сама от доста време. Приличаше на диво момиче вълк.

-      Четирима. Един тук, трима при палатките. - Той направи пауза. - От Рул ли си?

Тя поклати глава.

-      Оръжия?

-      Узита, а имат и пистолети.

Между очите ѝ се оформи дълбока бръчка.

-      Можеш ли да боравиш с оръжие? - Когато той кимна, тя добави: - Накарай пазача да слезе долу!

Беше на върха на езика му да я попита какво ще прави, но после осъзна точно колко тъп беше подобен въпрос. Кимна, после се изправи и извика:

-      Хей! Трябва ми малко помощ тук долу. Аз... аз...

-      Какво, по дяволите - каза пазачът отегчен, а в тона му изобщо нямаше въпрос. - Какво стана?

Люк вкара нотка на страдание.

-      Паднах - каза той, после потопи ръка в ледената бода и разплиска наоколо. - И ботушът ми падна. Не мога да го намеря и...

-      О, господи! - Раздразнена въздишка, последвана от тропота на тежки крака. - Дръж се!

-      Благодаря! - Люк успя да докара жалка нота. Рискува да надзърне набързо с фенерчето, но момичето и огромният му вълк, куче или каквото там беше, бяха изчезнали. Той се завъртя и насочи лъча на фенерчето към пазача, който си проправяше път надолу настрани като рак. Твърде късно си спомни: „Мамка му! Предполага се, че съм си изгубил ботуша!“. - Хей! - каза, после падна на колене, насочвайки светлината, докато лъчът не се плисна право по лицето на пазача. - Насам!

-      Боже, хлапе! - Пазачът присви очи и вдигна две ръце, за да предпази очите си. Нова цигара беше стисната в устата му. - Махни светлината, ще ме...

Люк видя как момичето, което трябва да се беше покачило доста високо, докато се озове над пазача, внезапно се появи като актьор, хванат в светлината на прожектора. Лактите ѝ бяха сгънати и тя мушна бързо. Прикладът на пушката ѝ удари черепа на стареца с едно шумно „туп“. Той изсумтя с кратко „ъх“, цигарата му се стрелна от устата, а оранжевото ѝ око проблясна като комета. Краката на пазача се оплетоха, но той вече беше в безсъзнание, напълно отпуснат, само инерцията му го прекатури с лице напред и той се приплъзна близо до водата.

„Еха!“ За една шеметна секунда Люк можеше само да зяпа как момичето бързо свали оръжието от пазача и му подаде пистолет. Тя се изправи и се изкашля шумно в същия момент, в който върна затвора на узито, и металическото „щрак-щрак“ се изгуби в шума.

-      Наистина не искам да рискувам да стрелям - прошепна тя и внезапно трепна. Едната ръка се плъзна към слепоочието ѝ и тя се олюля от внезапен тласък. – Звукът ще... - Тя прекъсна с рязко сумтене.

-      Добре ли си? - Той протегна автоматично ръка, но размисли, когато вълкът, очевидно усещайки безпокойството на момичето, изскимтя и побутна с нос бедрото му. Тя изглеждаше така, сякаш някой току-що я беше цапардосал, но изражението ѝ беше зловещо, нещо, което той беше виждал преди. После се сети. Тя изглеждаше малко като Питър, когато Фин му запращаше една от неговите умствени бомби. Люк остави ръката си да се отпусне, внезапно несигурен дали тя няма просто да откачи. Може би беше експеримент на Фин, но беше успяла да избяга.

-      Добре съм. - Стегната усмивка умря на път към устата ѝ. Проснат в краката им, падналият пазач изхърка. Тя коленичи и завъртя главата на стареца, докато дишането утихна.

-      Коя си ти? Откъде дойде?

-      Следвам ви през последните два дни - каза тя. Вълкът ѝ, реши той, беше някакъв мелез, кръстоска между куче и маламут или огромно хьски. - Трябваше да изчакам, докато се махнат. Бък! - Обръщайки се, тя потупа крака си и вълчакьт допълзя до нея. - Добре - рече, кимвайки към склона. - Прати колкото можеш тук долу!

-      Как да го направя?

Сега вече една истинска усмивка, мимолетна като прелитащ високо облак, докосна устните ѝ.

-      Паникьосай се!

-      Помощ! Помощ! - И докато Синди все още смилаше това, Люк последва вика с писък, който изправи космите на ръцете и врата ѝ.

-      О! - Сърцето ѝ се качи чак в гърлото. Тя подскочи и хвърли див поглед в посоката, от която бяха дошли писъците на момчето. - Люк? - извика тя. - Люк, какво...

-      Какво става? - извика Чад. Той и Джаспър бяха скочили на крака. С извадени оръжия тримата пазачи наскачаха припряно точно когато Люк драсна от сумрака. Очите му бляскаха като фарове.

-      Какво има, хлапе? - настоя един от пазачите, когато Люк се препъна. - Къде е...

-      При потока. Мисля, че... че получи инфаркт или нещо такова. Просто се хвана за гърдите и... - Лицето на Люк се сгърчи. - Не знам как да му дам първа помощ.

-      О, мамка му! Той не диша ли? Мамка му! Добре, хайде, хайде, спри да врещиш и ни заведи, хлапе! - Премятайки оръжието си през рамо, пазачът побутна Люк. - Ще трябва да го носим - каза той на другите, докато те бързаха и говореха вкупом.

-      Къде е фенерчето, по дяволите?

-      Как така си го изпуснал, хлапе?

-      Боже, казах му да спре проклетите цигари, след като му свършиха хапчетата за часовника...

Синди изчака, докато пазачите изчезнаха сред дърветата, после погледна към Чад и Джаспър.

-      Люк знае как се дава първа помощ - каза тя тихо. - Том ни научи, помните ли?

-      Не е научил мен - каза Джаспър.

-      Ти си твърде малък. - Синди видя как Чад вече беше хванал още съскащото канче за кафе в една ръка. - Нещо става долу Синди, Джаспър! - каза Чад. - Грабнете по няколко камъка от тези, които са около огъня! Да не се изгорите!

-      Те имат оръжия! - възрази Синди, докато грабваше един камък с остри ръбове, голям колкото ръката ѝ.

-      Може би не за дълго - каза Чад, като премести тялото си и зае отбранителна позиция, така че Синди и Джаспър да останат зад него. - Ако се случи нещо наистина лошо, просто бягайте...

Откъм дърветата дойдоха приглушени викове, едно рязко „какво...“. После едно дълбоко, гърлено ръмжене и едно „туп“ от пистолет, което накара Синди да подскочи.

-      О, мамка му! - Чад дишаше тежко. - Не мога да кажа дали...

„Ами ако са животни или Чъкита?“ Синди пое пронизително дъх, но го заглуши с ръка. Още звуци долитаха сега: тропане на скали, странен скимтящ вик, пукане.

-      Боже, това беше узи! Може би е по-добре да се махате оттук - каза Чад.

-      Оставаме заедно. - Сърцето на Синди трептеше като крилата на малък папагал в клетка. - Няма да те оставя да те изядат.

-      Не може да са Чъкита или животни. Люк е още жив... Хей! - Джаспър посочи към мястото, където бяха изчезнали пазачите и момчето. - Вижте!

От дърветата първо се появи един гигантски сиво-бял вълк, голям като варгите от онази битка във втората част на филма „Властелинът на пръстените“, само че не толкова грозен и без озъбена, размахваща меч орка върху него. Неподвижна, Синди ахна и отстъпи назад. „Няма начин да избягам достатъчно бързо.“

-      О, човече! Това нещо е огромно! - каза Чад, гласът му трепереше. - Къде...

Две фигури изскочиха след него. Първи беше Люк, отрупан с пушки.

-      Люк! - Синди тръгна напред, облекчението пееше във вените ѝ. Беше си го представяла с разкъсано гърло и в кръв, кьпеща гърдите му. - Какво е... - Тя спря, когато вторият човек стана видим. Беше по-голямо момиче в странно камуфлажно облекло, с узи в ръце и пушка през рамо.

„Хей, не съм ли я виждала някъде преди?“

-      Коя си ти? - попита Синди.

-      Името ми е Алекс - каза момичето. - Вие кои сте? Как така сте с Фин?

И четиримата - Синди, Люк, Джаспър и Чад - се спогледаха, преди да се обърнат към момичето. Синди отвори уста, но Люк я изпревари.

-      Алекс? - каза той. - Алекс на Том?

Момичето спря насред крачка, учудването се просмукваше по лицето и.

-      Вие... вие познавате Том? - Едната ръка се качи на гърлото ѝ. - Виждали сте Том? Видели сте го?

-      Разбира се, всички го видяхме - каза Джаспър, а Синди искаше да удуши глупавото хлапе. - Том беше наш приятел. Той ни помогна.

-      Беше? - Алекс пребледня. Зелените ѝ очи внезапно станаха бляскави и влажни. - Беше?

-      Да. - Люк хвърли на Синди нещастен поглед, преди да се обърне. Тя знаеше точно как се чувстваше той.

-      Съжалявам, Алекс - каза момчето безпомощно, - но Том е мъртъв.

108

-      Не ги виждам - каза Том. Той и Крис бяха стигнали бързо, пришпорвайки конете си надолу по блещукащата пътека, която минаваше през гъст участък от широколистни и вечнозелени дървета до наблюдателния пост, който беше разположен високо на югоизток върху базалтова плоча на сто метра от набързо вдигнатия абатис. Сега, застанал в кабината на наблюдателницата на около двайсет и три метра над земята, той свали бинокъла. Над главата му светеха най-ярките звезди от дълбоко тъмнокобалтово небе, но на изток сребристо петно зацапваше хоризонта. Отдясно облаците пушеха над светлозелена луна като баскетболна топка, закрепена на ръба на дърветата. С намалената снежна покривка и с големите ивици гола земя вече нямаха предимството на отразената лунна светлина. Сенки потрепваха над този южен подстъп. Лош късмет за тях, добър за Фин.

-      Трябва да съмне скоро. Проклетите облаци! Нагласи го на юг и чакай! - каза Джарвис. - Вече са минали възвишението. Не можем да се измъкнем, ако имат оръжия... Там! Право напред! Виждаш ли ги?

-      Да. - Сенките се търколиха встрани, сякаш някой беше дръпнал одеяло, а после през бинокъла си Том видя нещо, което му напомни за колони черни мравки, тълпящи се по карирана покривка. На колебливата светлина беше невъзможно да се каже точно за колко ставаше дума, но той предположи, че трябва да има поне няколкостотин Променени. Размерът изглеждаше точен. Това бяха деца, които се придвижваха чевръсто и бързо в един неумолим прилив, идваха бързо и се изсипваха надолу по хълма. С тази скорост щяха да са там за по-малко от трийсет минути, точно навреме за първите проблясъци на слънцето.

„Умно. Хората му ше могат да виждат по какво стрелят. - Светлината щеше да работи за Том по-кьсно. Номерът беше да задържат хората на Фин на площада достатъчно дълго. - Десет, петнайсет минути, това е всичко.“

-      Хей! - каза Крис, заставайки до десния лакът на Том. - На върха на хълма! Виждаш ли тези коне?

-      Виждам ги. - Беше невъзможно да ги пропусне. Тъкмо прехвърляха билото. Знаеше, че част от тях ще яздят: Мели, Фин, някои от хората му. Това, което не беше очаквал, беше блясъкът на бели камуфлажи. - Това са те! Изменените Променени, за които ви казах.

-      Тези в бяло? На коне? - Джарвис изглеждаше стреснат. - Знам, че конете не реагират чак толкова лошо, но... боже мой... трябва да има поне двайсет или трийсет от тях.

-      Ако са добри в боя, защо не водят атаката? - попита Крие. - Не би ли искал най-добрите ти хора да са отпред?

-      Не и ако искаш да останат най-добрите ти хора. Това е като монголските орди. - Том вече можеше да види и мъжете крайно вляво и крайно вдясно, по-широки в гърдите и облечени в нещо, което изглеждаше като мек зимен камуфлаж в сиво и бяло. От случайните намигвания на метал той знаеше, че са въоръжение, а някои, помисли си, може би носеха по-обемисти боеприпаси, просто не можеше още да каже какви. - Нека пехотата обере куршумите.

-      Нашите внуци като пушечно месо. - Джарвис се смълча за момент. - Плашещо е как се движат, колко са тихи. - Още едно кратко мълчание. - Как ги контролира?

-      Нямам идея. - Том все още се мъчеше да открие Фин, но не успяваше. Докато изгревът или ездачите не дойдеха по-близо, той - вероятно целият в черно на онзи скопец - щеше да е буквално невидим. Вместо това Том насочи бинокъла си отвъд, помитайки далечните могилки и равнини.

-      Може би влиза в главите им - раздраният глас на Крис беше приглушен. - Каза, че сигурно им дава нещо, съдейки по очите им. Ами ако могат да чуят мислите му?

-      Мога да приема това за изменените. - Том бавно огледа от дясно наляво. Нощта беше започнала да се разнищва и посивява и той леко разфокусира погледа си по начина, по който би се опитал да зърне далечна галактика. „Боже, моля те, нека са там!“ - Но това не обяснява другите... - Той спря, когато долови оранжев проблясък в далечината. - Видях ги. На запад, близо до линията на гората. Там има поток, все още заледен частично, но тече доста добре сега. Там бих устроил моя лагер. - Том погледна към Крис. - Моментът е достатъчно добър да пратиш Пру и момчетата си. Могат да стигнат доста бързо.

Кимайки, Крис се пресегна за радиото си, когато Джарвис каза:

-      Том, виждаш ли онези, които се откъсват от основната група?

-      Да, виждам. - Четирима мъже на коне преминаваха челната линия на Променените. Все още беше твърде мрачно, за да види добре, но имаше много лошо предчувствие.

-      Какво - попита Джарвис - правят те?

109

През последните няколко минути онова „давай-давай, върви-върви-върви“ беше нахлуло здраво, изкарвайки въздуха от дробовете на Алекс. От дълбоката си пещера чудовището се движеше по начина, по който червей се вмъква под кожата на презрял плод.

„Свършва ми времето.“ Леля ѝ винаги беше казвала, че времето лекува. Но времето ѝ беше донесло само още хора, за които да се грижи и които да загуби. Риданието, което беше преглътнала, се опитваше да изпълзи през гърлото ѝ. Искаше ѝ се единствено да вие, да счупи нещо. Може би да застреля някого. „Спри, Алекс! Ти не си по-различна от тези деца. Концентрирай се! Остават още Вълка и Питър. Крис също може да е в Рул. Трябва да им помогнеш. Том не би искал да те види такава. Бъди силна за него!“

-      Вземи това! - Навеждайки се от седлото, Алекс подаде спрингфийлда на Люк. Без калъфа на пушката по-компактното узи щеше да е по-лесно за употреба. Затъквайки пистолета на пазача - посинял „Колт Голд Кьп 45“ - на кръста си, тя сложи по един допълнителен пълнител за двете оръжия в джобовете на панталоните си. Усети лекото бодване на безпокойство, че нямаше време да потърси глок, но после го избута настрана. Колтът щеше да нанесе също толкова щети. „Само помни да дръпнеш предпазителя!“ И все пак това, че нямаше глог, беше като лоша поличба. - С него и с намиращото се във фургоните имате достатъчно храна и огнева мощ.

-      За бой? - гласът на Люк беше стегнат.

-      Ако се стигне до там. - Денят настъпваше бързо. С първите вълни сребро, пръскащи се по източния хоризонт, идваше достатъчно светлина, за да види колко стегнато и бяло беше лицето на Люк. - Няма нужда да се стига. Вземете палатките, няколко фургона и се махайте оттук!

-      Алекс, ние сме трийсет. Ще бъде лесно да ни проследят и да ни заловят отново.

Нямаше как да го каже по-нежно.

-      Предпочитате да чакате Фин ли?

-      Но защо не можеш ти да останеш с нас? - Очилата на Синди блестяха от отразената светлина на огъня. - Те са Чъкита. Какво ти пука? Ние сме нормални. Ние се нуждаем от теб повече. Том никога нямаше да ни остави. Трябва ли да вярваме, че има добри Чъкита? И Питър, който е само наполовина Чъки. И какво от това? Защо взимаш неговата страна?

-      Хей! - каза Люк. - Синди, успокой се!

-      А ако не искам да се успокоя? Това е като да помагаш на терористи. Само защото Вълка не те е убил, Алекс, не значи, че е добър. Все едно са ти промили мозъка или нещо такова.

-      Може да си права - каза Алекс. - Но Питър е приятел. Имам и други приятели в Рул. Вълка ми спаси живота, а не беше длъжен. Това се брои за нещо и аз трябва да му помогна сега. Трябва да отида в града и да се опитам да направя нещо, каквото и да е, или ще умрат още хора, включително деца като вас. Ако мога да изненадам Фин, ако мога да го спра или да го убия... - Откъде идваха тези мисли? - Тогава той няма да тръгне след вас отново. Всички печелят. - Помълча. - Доста.

-      Ами всички онези други Чъкита? - попита Синди.

-      Те са поне на шест километра. Повечето са пеша. Имате достатъчно време.

-      Е, белите Чъкита имат коне - каза Джаспър, а после добави: - Разбира се, ако убиеш Фин, мрежата един вид ше се разпадне и може би няма да действа толкова добре. Наситеността на сигнала ще се понижи със сигурност.

-      Какво? Какво г... - започна Алекс, но Синди я прекъсна.

-      Значи казваш да продължим да бягаме. - Устните на по-младото момиче вече трепереха. - Ти просто ни изоставяш.

Алекс усети бодване на нетърпение.

-      О, за бога, да, бягайте! Не сте на три години. Започнете да се грижите за себе си, защото точно сега няма кой друг да го направи. Дори ако остана, аз съм само един човек. Не съм много по-голяма от вас и имам... - Тя прехапа възможните думи „рак чудовище“, преди някоя от тях да може да изскочи от устата ѝ. „Боже, Алекс, успокой се! Тя е просто дете!“ Затваряйки очи, тя пое успокояващо дъх, после погледна надолу към разплаканото момиче. - Съжалявам, Синди! Може би Том щеше да остане. Това не значи, че той щеше да бъде прав и че аз греша. Значи, че сме различни. Иска ми се... - Натъпка назад внезапното задушаване. - Иска ми се той да беше жив, за да можем да спорим за това. Но не мисли, че е лесно или че не съм уплашена до смърт!

Никой не каза нищо за един дълъг момент. После Люк пристъпи по-близо.

-      Ами ако те изчакаме? Том би искал да го направим. Събираме багажа и се местим, да кажем, на километър-два западно в гората.

Беше отново като в планината в деня на Енергийния срив, когато се беше натоварила с Ели и беше ужасена до лудост. Не искаше това. И все пак, ако не беше Ели, щеше ли тя да се опитва толкова усилено? Щеше ли да напусне Уакамау? Всяка стъпка, която беше предприемала след Срива, беше заради някой друг. Може би шеше все още да е изгубена, ако не бяха Ели и Том, и Крис. И дори Вълка. Всички тези връзки я бяха извели от гората, от едно много мрачно място, и я бяха издърпали от ръба на скок към място, на което не я чакаше нищо и никой освен смъртта.

„Том каза, че сме се спасили един друг. - Тя прокара очи по обърнатите към нея лица. - Може би той ме е спасил, за да мога да направя точно това.“

-      Ако мога - каза на Люк, - ще се върна. Ще го измислим. Но не чакайте твърде дълго...

Ритник от болка, огнено кълбо зад очите ѝ. Дълбоко в ума ѝ чудовището се огъна, събуди се и тя усети как се разтяга и как се опитва да отвори онази кутия. Алекс примигна и сякаш затворът на камера внезапно се отвори и се появи едно трето око...

...Тя отново е зад тези очи, в това тяло, за което започваше да мисли, че може да е на момче, и в сърцето на онова „давайдавай, вървивърви“. Високо на кон, облечена в бяло, Червената буря отляво, а другият крещеше: ДАВАМДАВАЙДАВАЙ, ПУСНИ МЕ. Тихо се спускаше по разкъсания сняг, движеше се с „давайдавай, вървивърви“ на Червената буря, вдишваше миризмата на зряло месо, то иска, той иска, тя жадува. Напред са далечният хълм и скованите очертания на кула...

... после преместване...

... в и през много очи...

... блещукане...

... и вече още по-близо... „давайдавай, вървивървивървивърви“... тя гледа през оплетена завеса от сплъстена коса. Това тяло е на друго момче, подлудяло от аромата на сол и месо, на плячка право напред и отгоре на оня хъам, в кулата... „вървивърви, давайдавай”... искам, искам, искам, нуждая се... „давайдавай, вървивървивър.

Две боботещи „бум“ внезапно отекнаха като далечна гръмотевица. Някои от децата изпискаха стреснато. Връщайки се рязко зад очите си, Алекс видя две немощни жълтооранжеви свещи да се стрелкат към калаеното небе на север. Пламъците бързо избледняха, погълнати от далечния приближаващ ден отляво на нея и от блясъка на луната на западния хоризонт.

„Онази кула.“ Там се беше фокусирало промененото момче - кулата и мъже. Месо.

-      Върви, Алекс! Късмет! - каза Люк. - Ще се оглеждаме за теб. Върни се!

Тя искаше да каже, че ще го направи, но всички тези думи заседнаха в гърлото ѝ.

-      Пазете се!

После пришпори коня си и отпраши в галоп към Рул, а Бък побегна след нея.

110

Том изгуби десет минути да събере нещата. Дотогава Джарвис беше на земята, а Крис слизаше по последните стъпала. На крайната площадка, на около шест метра от земята, Том обърна разтревожено поглед назад. Онези мъже трябва да бяха до тях или много близо. Един бърз кон можеше да покрие много разстояние за нула време. И все пак... Оглеждайки с бинокъла полето през пролуки между дърветата, той видя, че бяха слезли от конете. Може би - той задьвка долната си устна - осемстотин метра? Работят по...

-      Том? - Крис точно отдолу. - Какво има? Виждаш ли нещо?

-      Да, но са с гръб към мен. Не мога да кажа какво... - Когато един облак най-после се дръпна настрани, за да окъпе полето с лунна светлина, той вдигна бинокъла. - Защо да праща само четирима...

-      Том? - гласът на Крис беше рязък. - Какво...

-      О, господи! - Тревогата сряза корема на Том, когато най-после разбра. Двама мъже бяха коленичили и той вече можеше да види какво крепяха на раменете си. - РПГ! - Завъртайки се, той сложи ръце на металния парапет. - РПГ! РП...

111

-      Исусе, хлапе! - изръмжа плешивото момче. На светлината, процеждаща се през ниските вечнозелени дървета, Ели видя, че косата на кретена растеше отново около приличащи на паяци струпеи. - Дай ми проклетото оръжие!

-      Не! - Ели прегърна савиджа до гърдите си. Това беше толкова срамно! Всички деца наоколо, повечето по-големи и няколко по-малки, бяха просто едни големи очи и кикотещи се усти. Отдясно на нея едно слабо момиче с пяна от фина, почти бяла коса се свиваше, сякаш Ели беше кихнала и цялата я беше напръскала със сополи. - Това е моята пушка. Джейдьн ми позволява да я нося.

-      Това не е фургонът на Джейдън и не ми пука. - Кретенът я плашеше ужасно. Всички тези халки по веждите и безопасната игла със засъхнала стара кръв през дясното му ухо, да не споменаваме езика... беше просто гадно. Изглежда, хлапето се беше увлякло, когато беше решавало коя част да надупчи. Сякаш животът не беше вече достатъчно лош. - Сега ми я дай! - каза ѝ той.

-      Лушън, остави я на мира! - Беше слабото, уморено изглеждащо момиче, Сара, което караше люшкащия се фургон, докато се друсаха през издут лед и рядък сняг. - Тя не вреди на никого.

-      Все още - каза Лушън. - Искаш ли тази пушка да гръмне?

-      С предпазител е - възрази Ели. Усещайки бедата, Мина се изправи с мъка на крака и бутна муцуната си в корема на Ели, Джет и Призрак също се заизправяха, за да видят какво става. Това сложи началото на общо местене и блъскане на другите кучета. Те се клатушкаха и блъскаха деца, които започнаха да се оплакват и дрън-дрън-дрьн... Може би щяха да и позволят да върви. Това определено щеше да реши проблема с пушката. Вбесена, тя натисна Мина да седне. - Пръстът ми дори не е на предпазителя. Какво мислиш? Че ще гръмне сама ли?

-      Добре, слушай! - каза Сара, спирайки коня. Изражението ѝ напомняше на Ели за лицата на учителите, които тя искаше да забрави: съчувстваха ѝ за баща ѝ, но винаги казваха, че не могат да допуснат такова поведение в час. - Дай на Лушън пушката, моля те! Не мога да карам, докато вие двамата спорите и заредена пушка е насочена в гърба ми.

-      Насочена е в небето - каза Ели. Е, в дърветата. Гъста гора ограждаше тази извиваща се част от пътя. Клони стърчаха като пръсти, които сякаш се опитваха да те сграбчат. Лошо се справяха с времето. Можеше да се обзаложи, че не бяха минали повече от пет-шест километра. А ако трябваше да обърнат или да се движат бързо? Щяха да се провалят. Джейдън сигурно щеше да получи инфаркт. Ели го видя на капрата на първия фургон, главата му се въртеше наляво и надясно. Явно се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. - Дори да гръмне, което няма да стане - каза тя, - няма да нарани никого.

-      Не ми пука. Не ме карай да се връщам, хлапе! - предупреди Лушън.

Очите на другите деца бяха като паници. Група момчета започнаха да се ръгат с лакти: „Хей, гледай!“. О, защо Том я беше сложил в този фургон? Тя трябваше да скочи веднага и да изтича в онзи на Джейдън.

-      Но аз знам какво правя - каза тя, докато едно от момчетата на коне приближи техния фургон, навеждайки се под клоните.

-      Проблем ли има? - Момчето бе на възрастта на Джейдън и с тъмна къдрава коса, подобна на тази на Том, която бе вълниста и гъста. Ели помисли, че дори приличаше малко на него, а после, когато го погледна в очите, разбра и зашо. Те бяха толкова... тъжни. Като на Том. Той гледаше нещастно дори когато ѝ беше казал, че е щастлив да я види. И Ели знаеше защо. През цялото време Том страдаше заради Алекс. Тя само се надяваше, че знае как да оправи това. „Може би ако го обичам достатъчно, ако го прегръщам достатъчно...“

-      Всичко е наред, Грег - каза Лушън, а тонът му беше като на момче, едното око на което гледаше наблюдателя на детската площадка, а другото хлапето, чийто задник иска да срита.

-      Да, предполагам, че затова фургонът ви спря - отвърна Грег по един невпечатлен начин, който накара Ели да прехапе бузата си, за да спре кикота. Грег хвърли поглед към момичето. - Сара?

-      Казах, че ние ще се справим. - Вдигайки се на крака, Лушън стъпи на платформата, избутвайки клоните, за да мине през кучета и деца. Извисявайки се над Ели като гигант убиец, Лушън мушна с пръст гърдите на Грег. - Това е моят фургон. Това хлапе има пушка, аз я искам, а ти не командваш тук, Грегчо.

-      Успокой се, Лушън! - Сара приличаше на шибнато кутре. - Момчета, нека се оправим с това и да тръгваме, става ли?

-      Но пушката е със спуснат предпазител, нали? Така че къде е проблемът? - попита Грег.

-      Да - каза Ели. Този Грег ставаше. - Ако се озовем в беда, ще ни трябва всяко оръжие, което имаме.

-      О, глупости! - изгрухтя Лушън. - Ако попаднем в беда, двайсет и вторият калибър на малкото момиченце няма да ни спаси задниците.

-      Добре - изстреля Ели. - Тогава, щом няма да спасявам твоя задник, имаш ли нещо против да опазя моя? - Това накара всички отново да се срьчкат с лакти и да зашепнат. „Не ми пука. Вие не сте мои приятели.“ Тя се намръщи към Лушън. - Какъв ти е проблемът?

-      Много добър въпрос - каза Грег.

-      Грег - изръмжа Лушън, - не ме притискай, човече!

-      Или какво? Ще ме убиеш сега? Ти вече имаше такава възможност - напомни Грег.

-      Тя трябва да я даде - белокосото момиче внезапно изписка с онзи фъфлещ и напевен тон, който всички деца знаеха: ,Добре, но не обвинявай мен!“. Трябваше да е на колко? На шест? Момичето стискаше парцалена кукла с морави къдрици. - Моята мама каза, че пушките убиват хора.

Около половината деца закимаха важно, но трио момчета свиха рамене, а едно подобно на елф по-голямо момче с големи уши каза:

- Не виждам защо е толкова важно. Иска ми се аз да имах пушка.

-      Грег! - каза Сара, все още с изнервения поглед на ударено кутре. - Това няма да промени станалото.

-      Ти не беше заключена в килия, Сара - каза той, но гледаше към Лушън. - Не беше оплювана и удряна. Не си чистила парчета от мъртво хлапе от пода на църквата и не си изгребвала конски лайна с голите си ръце.

„Леле!“ Нищо чудно, че Крис беше напуснал Рул. Както се гледаха Грег и Лушън, тя имаше ужасното усещане, че на нито един от тях не му трябва извинение.

Гласът от килера: „Не създавай проблеми, Ели!“.

-      Добре. Виж, давам я! - Вбесена, гледаше как Лушън махна патрона от гнездото, после изпразни пълнителя на савиджа.

-      Заповядай! - по цялото лице на Лушън се беше разляла голяма гадна самодоволна усмивка. Пъхайки патроните в джоба си, той й върна пушката. - Като стигнем, закъдето сме тръгнали, можеш да си получиш патроните об- ратно. И Грег? - Лушън тръгна към капрата. - Благодаря за загрижеността, човече. Сега върви се шибай!

-      Лушън! - каза Сара.

„Изобщо няма да живеем в една и съща ферма.“ Вероятно нямаше да ѝ върне патроните. Ели се обърна и се пресегна да докосне крака на Грег.

-      Той е идиот, нали?

-      Чух това - обади се Лушън.

-      Да. Ама... сериозно - каза Грег с перфектно празно лице.

Тя едва не избухна в смях.

-      Не исках да ти създавам неприятности.

-      Не си. Не се тревожи за това! - рече Грег, но не се усмихна. Когато Сара шляпна юздите и фургонът им тръгна, той ги остави да го подминат. - Ще се видим после.

Добре, значи Грег ставаше. „Но все още искам Том да беше тук. Крис също. Искам да си ида у дома. - Прокарвайки ръка през очите си, тя се смъкна в парката си и зарови брадичката си под ципа, докато яката не застана над носа ѝ, а после се взря в ботушите си. - Искам тате и дядо Джак, и Том, и Алекс.“ Кучетата се бяха успокоили, но Мина продължаваше да бута брадичката си в скута на Ели.

-      Престани! - каза тя, избутвайки животното. - Добре съм.

-      Наистина е по-безопасно - каза белокосото момиче. - Моята майка...

-      Да, но твоята майка е мъртва, както и моята, така че млъкни! - още щом думите изскочиха, тя се сви и гласът от килера изкрещя: ЕЛИ!

-      Това не беше мило - каза елфчето.

-      Знам. - Вдишвайки дълбоко, тя се обърна към момиченцето. - Съжалявам! Това беше злобно.

-      Ммм-ммм. - Очите на момичето бяха влажни сини езера. Устните ѝ, нежни като розови венчелистчета, потрепериха, когато зарови лице в разрошената коса на куклата си.

Щеше ли да се научи някога да си държи голямата уста затворена? Ели положи пушката долу и сложи ръка около повдигащите се рамене на детето. За нейно учудване, сълзите, които беше задържала, потекоха и по нейните бузи.

-      Не плачи! Понякога просто откачам.

-      Аз откачам през цялото време - каза елфчето.

-      Липсва ми мама. - Белокосото момиче използва косата на куклата, за да обърше сълзите си. - Все чакам нещата да се оправят, но те не се оправят.

-      Ще се оправят - каза Ели, опитвайки се да заглуши цяла купчина протести. Дядо Джак винаги казваше да гледа от добрата страна, само че накъдето и да се обърнеше, беше все още тъмно, дори в средата на деня. „Ангажирай ума преди езика“, бе казвал баща ѝ. - Спомняш ли си колко ужасно беше всичко в началото, когато всичко полудя?

-      И сега все още е лошо - каза едно от ръчкащите се момчета. Другарчетата му кимнаха.

-      Не и там, където отиваме. Имаме крави и овце, а има и езера. Хана знае за растенията, а аз ловя много риба.

-      Ловиш риба? - Елфчето изглеждаше впечатлено. - Мога ли да дойда?

Твърде късно си спомни за Илай и Рок все още някъде там, долу. „Никога няма да ловя риба отново там.“ Но на глас каза:

-      Разбира се. - Всички деца вече я гледаха и се усмихваха, сякаш тя им беше изнесла страхотно представление. Ели притисна момиченцето. - Наистина, нещата ще бъдат страхотни...

Някъде далеч назад се чуха два гръмовни тътена. Всички косъмчета по ръцете на Ели се изправиха. Тя ахна, изправи гръб и се обърна в посоката, откъдето бяха дошли, както и всички деца и кучета. Фургоните спряха да се търкалят, конете престанаха да тракат. И докато гората беше все още мрачна от разлагащите се сенки, цепнатини от ярка светлина се показваха между дърветата на изток. От юг Ели зърна къси ярки възглавници от пулсираща оранжева светлина.

-      О! - Ръката на Сара беше върху устата ѝ. До нея Лушън беше толкова пребледнял, че четината му изглеждаше като мръсотия. - О, Боже! - каза Сара.

Кучетата започнаха да лаят. Всички деца наоколо дърдореха:

-      Еха!

-      Какво беше това?

-      Видяхте ли това?

-      Това пожар ли е?

До лакътя ѝ белокосото момиче беше стиснало ушите си с длани и пискаше отново и отново:

-      Какво беше това? Какво беше това? Какво беше това?

-      Експлозии - гласът на елфчето се извиси над общата глъчка. - Като бомби.

„Том прави бомби.“ Тя трепереше. Толкова много страх и ужас се беше свил в тялото ѝ, че когато Мина внезапно изпусна един обезумял, яростен лай, Ели едва не скочи от фургона.

-      Мина, спри! - Извъртя се и зарови лице във врата на кучето, като не забеляза веднага, че то диво се опитва да се изтръгне. „Моля те, боже, не Том! Не Том, не...

-      Хей! Хей, вижте! - беше белокосото момиче. Гласът ѝ беше треперлив шепот, не по-реален от слаб бриз и толкова тих, че Ели беше единствената, която го чу. - Всички!

„Не искам повече да гледам. - Тя задържа главата си надолу. - Никога не става по-добре. Всички умират.“ Когато Мина внезапно изръмжа, Ели погледна нагоре и каза:

-      Не, Ми...

И спря.

Всички останали, всички освен вече ръмжащите кучета и белокосото момиче, все още се взираха назад, откъдето бяха дошли, и всички говореха наведнъж. Много деца бяха започнали да плачат, въпреки че над врявата тя помисли, че чува гласа на стария доктор да се носи от фургона на Джейдън:

-      Какво има, Дейзи? Къде? Джейдън, синко, мисля, че загазихме. Мисля...

„О, боже, мисля, че е прав.“ Кучетата им и малкото момиче бяха обърнати към дърветата отляво. Момиченцето беше толкова ужасено, че беше спряло да плаче. Едва смеейки да диша, Ели извърна очи на запад, далеч от новия ден...

И видя сковани силуети да се плъзгат иззад дънерите на дърветата. На тази лоша светлина можеше да бъдат сбъркани за стълбове на ограда. Или за мъртви дървета.

Само че стълбовете не мърдаха. Дърветата нямаха ръце или крака.

Или зъби.

112

Миг след предупредителния вик на Том светът хльцна. Нещо изрита Крис в гърба. За кратко имаше усещането, че профучава през въздуха. После нямаше нищо - нито удар, нито сънища този път, нито кошмари, вероятно защото беше жив. Но времето се наклони, а той имаше чувството, че е в наистина стар филм, на който липсваше средната ролка и историята се губеше.

Следващото нещо, което осъзна, беше, че лежи по лице, а ръцете му дращеха да се заловят за нещо. Крис сляпо си проправяше път през все още съскащите отломки от разцепено дърво, усукан метал и стопено стъкло. В далечината чу църковната камбана да бие „бим-бам“ като тревога. Кога беше започнало това? Въздухът кипеше от писъци и стонове. Някой крещеше:

-      Kaквo, кaквo, кaквo, какво?

Много по-близо някой стенеше. След още една секунда той разбра, че стоновете бяха негови. Вкуси кръв в гърлото си. Парещото му лице беше мокро от стопен лед и сняг, но ръката му беше червена и той си помисли: „Виждам това, виждам цвят“.

Защото имаше светлина.

Време, време... колко беше минало? Светът беше едновременно ярък и мрачен. Пулсиращи черни облаци пушеха по небе, което беше синьо над главата му и по-светло тюркоазено на изток от първите спици слънчева светлина. Въздухът смърдеше на изгорели газове, горящо дърво, обгорен метал и прегоряло неделно печено. „Тези облаци... пушек...“ Редките борове на това плато бяха като факли. Зад и вдясно от него идваше пукането и прашенето на още един, по-голям огън.

„Трябва да се махна оттук.“ Претърколи се и погледна към кулата на около трийсет метра. Бяха останали само изкривена развалина от скелетни подпори и стълба, която не водеше никъде. Един кон - този на Джарвис - беше долу, коремът му бе разпран кратер, пълен с разкъсани вътрешности. Нощ, неговият червеникавокафяв кон, беше още на крака. Сиво-кафявата кобила на Том беше сред дърветата. С една ръка, притисната към главата, и друга, стиснала пушката, един мъж залиташе и крещеше:

-      Какво, какво, кaквo, какво?

-      Джарвис? - Крис се изправи, олюлявайки се, закашля се и изстена отново, когато пукнатите му ребра пратиха кинжали през гърдите му. - Джарвис, къде е Том, къ...

-      Тук. - Отдясно до него купчина мрежа се помръдна. Крис видя първо дулото на бравото, все още в калъфа си, а после Том на ръце и колене, борещ се е купчина отломки.

„Ъх-ох!“ Крис се заклатушка и издърпа мрежата и счупените парчета дърво. Сърцето му се обърна, когато видя металния шип, който стърчеше от звезда от кръв и разкъсан плат високо на лявото бедро на Том, точно под хълбока.

-      Колко е зле?

Крис се смъкна на колене. Протегна ръка, после я дръпна обратно. Боеше се да не влоши положението.

-      Не знам. Но не мисля, че е дълбоко. Не изглежда счупено и не пулсира. Помогни ми! - Том потисна стон, когато Крис подложи рамо и го вдигна.

-      Боли адски - каза. Лицето му беше изкривено от болка.

-      Можеш ли да вървиш? Да яздиш?

-      Да. - Съскайки, Том направи една пробна накуцваща стъпка, а после друга. - Ще успея. И двамата имаме късмет, че не сме мъртви от налягането... - Той спря, подуши, после каза: - О, мамка му!

-      Какво? - попита Крис, но Том вече се накланяше към края на базалтовата плоча. Избликна пушек като издишване на подземен дракон някъде точно отдолу. Трепвайки с всяка стъпка, Крис го настигна и се хвърли долу. В тишина огледаха кратера и Крис си спомни как взривът беше изравнил всички тези дървета. Не беше толкова лошо, но беше близо. Горящият абатис изглеждаше така, сякаш бе смазан от гигантски ботуш. Близките дървета бяха рухнали. Можеше да види къде снегът беше изпарен мигновено от жегата.

„Четирима мъже, две РПГ-та.“ Очите на Крис огледаха останките. Краката лесно се разпознаваха, както и разполовените торсове и... и...

-      Г-глави - не беше имал намерение да каже нещо. Просто излезе. Главите бяха ясно различими. Няколко изглеждаха като билярдни топки, само че без бялото - без кожа, без коса. Други се бяха разпукнали като орехи, за да освободят червена и розова киша. - Том, виждам...

-      Да. Хайде! - Том се обърна и закуцука бързо към дърветата. - Загубихме много време. Скоро ще бъде съвсем светло. Трябва да стигнем в града преди Променените. Джарвис! - Том повика стареца, който още се въртеше в кръгове. - Хайде, трябва да...

-      Kaквo? - Джарвис се завъртя толкова бързо, че от устата му излетя храчка от пяна. Очите му, пурпурни от спуканите капиляри, подскачаха в гнездата си. Кръв се процеждаше от носа му и от едното ухо. Дръпна предпазителя на пушката си. - Стой далеч от мен, стой далеч!

-      Хей, хей, хей! - Том вдигна двете си ръце. - Джарвис, успокой се, човече! Трябва да вървим, Променените...

-      Кои? Какво? - изкрещя Джарвис. - Kaквo, кaквo...

-      Какво му е? - попиша Крие.

-      Вероятно ударната вълна. Обърква някои хора. Джарвис - опита отново Том, - чуй ме, човече! Всичко е наред, но трябва да тръгвате, трябва да... - Внезапно Том се вцепени и се обърна към платото и димящата кула.

-      Какво? - попита Крис. - Какво... - И тогава през прашенето на пламъците той също го чу. Рязкото чупене на храсти, удрянето на ботуши по камък.

Дълбоко в пушека нещо се движеше. Нещо... тъмносиньо. За един объркващ момент Крис помисли, че пушекът се събира, променя цвета си, става на якета и джинси, а после осъзна, че това, което вижда, бяха Променени - много, прииждащи нагоре по хълма само на трийсетина метра, материализирайки се като нашественици, телепортирани от далечна планета.

-      Крис! - Том стисна с ръка рамото му и дръпна. - Хайде! Не гледай, просто тръгвай!

„Боже мой!“ Крис беше парализиран, прикован на място. Джарвис отново крещеше:

-      Kaквo, кaквo, кaквo...

А Крис мислеше: „Не знам, не знам, не знам...“

-      Крис! - Том го завъртя толкова бързо, че Крис трябваше да стисне ръцете му, за да се задържи на крака. - Казах да не ги гледаш. Качвай се на коня си, Крис! Качвай се на коня си сега!

-      Д-добре - изпъшка. И тръгна в препъващ се бяг. Плътно зад него Том го подканваше. Хванал юздите на коня си, Крис се опита да скочи на седлото, но краката му не работеха. - Хайде! - чу се да се моли. - Хайде, хайде, хайде...

Чуваше ги: ботуши разместваха останките, ритаха парчета дърво, хрущяха върху стъкла. „Звукът се засилва. - Гърбът му настръхна. - Приближават, не гледай, не гледай, недей!“ Но после хвърли поглед... „тъпо“... и нокти на ужас стиснаха сърцето му. Променените - толкова много, твърде много - се разгръщаха, изпълваха платото и напредваха право към тях.

-      Крис, не! - Том вече шибаше коня си. - Не гледай! Хайде! Имаш време, само не се паникьосвай!

„Твърде кьсно.“ Мушнал ботуш в стремето, Крис сграбчи коня и се завъртя в тромава полуседнала позиция на седлото. Опита се да не гледа. Не можа. Променените, тези деца на Рул, бяха на по-малко от петнайсет метра. На светлината на идващия ден можеше да види устите им, отворени в тихо ръмжене, а очите им, очите им - толкова големи, толкова диви. Без оръжия, само зъби и пръсти с нокти, и...

„Не гледай, Крис! - беше неговият глас, този, който искаше той да живее. - Мърдай, или си мъртъв!“

Но беше очарователно, страховито, ужасяващо. Всеки кошмар оживява и защо еленът замръзва пред фаровете и хората умират на железопътните прелези, а Мойсей си е затворил очите. Никой не можеше да спре да гледа в чудовището, защото ужасът е братовчед на благоговението.

-      Крис, не! Какво правиш? Крис! - извика Том, докато в същия момент Джарвис крещеше: „Kaквooo! Каквоооо, кaааа..“.

С цвилене Нощ най-после се подплаши. Паниката на Крис сама говореше на шокираното животно, което разбра, че смъртта бе на косъм. Конят се изправи на задни крака. Още не съвсем добре закрепен, Крис изкрещя задушено, когато започна да се плъзга. Усети как се смъква назад, падаше, щеше да падне в Променените, в ръцете им, и те щяха да го хванат, те бяха там, те бяха...

-      Стой! - Изравнявайки подскачащата си кобила, Том грабна юздата на Нощ. - Крис, нагласи си проклетите колена, сграбчи гривата или гърба му и се изправи, изправи се!

Крис издиша задавено и се помъчи да се хване. Ужасените очи на Нощ се въртяха, главата му се метна назад и удари Крис по лицето. Ударът беше толкова страшен, толкова силен, че зрението му почерня. Зашеметен, той изпусна захвата си и започна да се свлича...

И тогава се появиха ръце навсякъде - втурваха се по левия му крак и по бедрото, пръсти стискаха, за да го издърпат... и той помисли: „Свършен съм!“.

Страшен гръм дойде някъде от над главата му. Търсещите ръце внезапно се махнаха. Още един гръм. Отляво на Крис едно променено момче шляпна двете си ръце върху кратера, където доскоро беше носът му, и се катурна назад. Все още замаян, Крис усети пръстите на Том да стискат рамото му.

-      Не се отпускай, човече! - извика Том, връщайки го на седлото. - Не можеш да се отпускаш, Крис, хайде! - Въпреки раната Том се държеше за кобилата си само е колене. В едната си ръка беше хванал голям черен глок, а в другата рамото на Крис. Друго момиче с много дълга мрьсна коса се опита да го сграбчи. Проклинайки, Том се изви надолу и пъхна пистолета в лицето ѝ. Променената беше толкова устремена към него, че не видя Том, още по-малко пистолета и „бам“! Главата ѝ се разби, череп, скалп, мозък, кръв и чорлава коса пламнаха в мокра струя. - Седни! - изкрещя Том. - Изправи се, Крис, седни!

Пукот от изстрел, не от Том, а от тяхно дясно. Високото „зинг“ на куршум, рикоширащ от дърво. Крещейки, Джарвис стреля отново. Този път едно променено момче се олюля, когато върху лявата му гръд внезапно разцъфна червено петно. Линията не точно се разпадна, но някои от Променените се отделиха, отправяйки се към Джарвис, което даде на Крис две безценни секунди, нужни му, за да закрепи крака си в стремето.

-      Добре, хайде! - извика Том. Завъртя се, ритна конете им да побегнат и се стрелна към дърветата, отправяйки се обратно към центъра на Рул на пет километра в бъдещето им.

Не беше грешка, но Крис открадна един последен поглед. Двама Променени бяха сложили ръце около все още крещящия Джарвис. Тримата танцуваха някакъв пиянски пирует. После друг Променен се присъедини, а после още и още, Джарвис вече не крещеше, а пищеше, те се тълпяха върху него по начина, по който мравките поглъщат плячката си, и имаше кръв, толкова много кръв.

„И ще има още, защото това е краят на света. - Крис се обърна напред. Очите му щипеха. Бузите му бяха мокри и той не мислеше, че беше само от кръвта. - Това е краят, това е краят, това е краят.“

113

-      Махнете се от края! Махнете се от края на фургона! - крещеше Ели, но никой не слушаше. Всички пищяха, децата се сучеха насам и натам, за да видят. Беше като филм за бедствие, в който марсианците внезапно нахлуват и всички се превръщат в уплашени зайци, целите в опулени очи и отворени усти, точно преди пришълците да ги издухат от дрехите им. - Мърдай! Стани! - Стиснала савиджа за цевта, тя скочи на крака, килнала оръжието като бухалка, точно когато една ръка се закачи за фургона зад елфчето, което искаше да лови риба. - Махни се от пътя! - извика тя и удари с приклада надолу като с чук.

Човекоядецът изврещя, щом кокалчетата му се разцепиха. Когато момчето - беше ли това момче под цялата тази коса? - зяпна от изненада и болка, тя го удари по лицето с приклада. Залитайки, то се препъна в двама други и тримата паднаха като кегли за боулинг.

„О, боже, ужасно сме загазили!“ Около краката ѝ ръмжащите кучета се блъскаха, опитваха да се вклинят заедно в стена от свити мускули и оголени зъби. Отпред на капрата Лушън беше застанал на крака. Дръпна помпата на пушката си, стреля и внезапно главата на едно момиче изчезна, а две въжета от кръв все още пулсираха, защото сърцето още не беше получило съобщението. Стреляйки с огромен черен пистолет, Сара не улучваше абсолютно нищо, само отблъскваше рояка със силата на гърмежите.

Колко още можеше да продължи обаче? Ели знаеше, че нямат достатъчно амуниции. Както харчеше патроните, освен ако нямаше няколко допълнителни пълнителя...

Може би Лушън беше осъзнал същото в този момент - че Сара само хаби патроните. Че ако иска да си задържи зловещия скалп, по-добре да се чупи. Внезапно той се наведе, грабна една раница, метна я през рамо, удари с приклада един човекоядец, ритна друг в лицето и скочи от капрата.

-      Чакай! Ти ми взе патроните! - извика Ели, когато Лушън скочи на земята и хукна към далечните дървета. Тя го изгуби от поглед почти веднага в плътната плетеница от храсти и ниско висящи клони. Нито един човекоядец не го последва, вероятно защото имаше толкова много вкусни деца.

Сега какво? Наоколо децата все още пищяха и само седяха, докато кучетата се опитваха да се нахвърлят към лявата ѝ страна, където бяха болшинството от човекоядците. Само ако децата пуснеха кучетата! Ели сграбчи елфчето за рамото и го дръпна.

-      Стой зад мен! Стой зад кучетата! - извика.

Хлапето ѝ хвърли див поглед със зяпнала уста. За секунда Ели помисли, че я е разбрал, но после момчето се хвърли точно в грешната посока, към капрата. Един човекоядец с плоско лице и само с половин нос се надигна внезапно. Елфчето започна да пищи и вдигна ръка. Онзи с половината нос я сграбчи и дръпна рязко. Елфчето се сви надве и успя да се запъне със свободната си ръка за фургона. За секунда се олюля с лице надолу като зле балансирана люлка.

-      Сара! - извика Ели, когато човекоядецът се дръпна, за да удари. - Сара, зад теб! -Тя се извъртя, мушна в Полуносия онзи огромен пистолет, натисна спусъка... и нищо, бяха свършили патроните, беше напълно празен. Елфчето нададе смразяващ кръвта писък, когато човекоядецът сключи челюсти върху врата му в горната част на гръбнака. Миг по-късно все още ритащото елфче изчезна от поглед.

-      Не-е-е-е! - Мигвайки, за да махне сълзите, Ели се обърна и започна да замахва сляпо в дъга, съвсем наясно, че беше само въпрос на време някой човекоядец да изтръгне пушката ѝ или друг да се мушне под замаха ѝ. „Забави, забави! Избери си мишена! Ще се измориш и те ше те пипнат.“ Тя се принуди да изчака, да остави кучетата да я пазят. Джет и Призрак - най-големите - стояха един до друг и захапваха, когато някой човекоядец приближеше. Блъскайки се отпред, Мина притискаше задницата си към Ели, за да я избута назад, само че малкото белокосо момиче се беше свило зад краката ѝ. Хваната в сандвич между куче и малко момиче, Ели усети как започва да губи равновесие. „Не, не!“ Ако паднеше, можеше да не успее да се вдигне навреме.

-      Мина, стой! - едва можеше да чуе себе си през врявата от пищящи деца, лаещи кучета и цвилещи коне. Чуваха се изстрели, когато няколкото деца с оръжие стреляха. Но те нямаха място да маневрират и се прицелваха диво.

Във фургона на Джейдън един човекоядец с бухалка в ръка скочи върху капрата. Джейдън се наведе, когато оръжието изфуча. Докторът с превръзка на окото беше закрепил дълга пушка на рамо и извика нещо - може би „стой долу“ или „не мърдай“, - а после от дулото изскочи яркожълт пламък. Човекоядецът размаха изненадано ръце като Уили Койота и се катурна назад. В задната част още двама човекоядци, целите ръце, крака и тояги, се покатериха на платформата. Един се хвърли в пищящите деца като гмуркач от висока платформа. Когато златният ретривър Дейзи и три други кучета се приближиха, децата се изсипаха през фургона. Това беше единственото им движение и то беше ужасно - като бизони, избутани от скала.

„Къде са момчетата на конете, Ейдън и Сам, къде са?“

Писък далеч назад. Ели се обърна. Конят на Грег се опитваше да се освободи от четирима човекоядци, сграбчили краката на ездача и юздите на животното. Още трима се трупаха върху капрата на третия фургон. Коларят - момиче с дълга до кръста кафява плитка - изпищя отново, когато едно дългуресто момче с палто като на Нео от „Матрицата“ уви плитката около врата ѝ. Дърпайки се с оцъклени очи, момичето се мяташе и пляскаше като риба, бавно задушаваща се на дъното на лодка. Свило юмрук, хлапето с палтото удари лицето на момичето, когато втори човекоядец - момче е мише лице в яркочервена грейка, скочи върху мятащото се момиче. Главата му се стрелна към шията ѝ като скорпион, мушкащ с жилото си. Шурна кръв. Момчето с мише лице се дръпна с парче месо в устата. Цвилещият кон се изправи на задните си крака, биейки с копита, и се хвърли напред.

Фургонът направи на Грег услуга, а на тях никаква. Когато профуча покрай него, човекоядците, стиснали коня му, се пръснаха. Едно мършаво хлапе се подхлъзна с писък, който спря рязко, когато едното колело преряза корема му. Конят на Грег подскочи към тясна ивица от пътя покрай дърветата. Момчето се приведе ниско към врата на коня, когато ниски клони изсвистяха над главата му. Все още на капрата, хлапето с палтото и момчето с мише лице залитнаха и се обърнаха. Разстоянието между тях и фургона на Ели се беше стопило.

Докато гледаше как конят настъпва и фургонът расте, Ели имаше шест секунди. Една - да бъде парализирана, две - да разбере, че сблъсъкът беше неизбежен, и три - че или конят ще връхлети върху тяхната платформа, или ще спре внезапно, катапултирайки двамата човекоядци право в техния фургон, където щяха да намерят не само кучета, с които да се бият, но и много нови неща за ядене. В последните три секунди Ели знаеше, че е по-добре да направи нещо, или беше мъртва.

-      Мина, свободно! Скачай от фургона! - Тя сграбчи ръката на белокосото момиче и мина по ширината на платформата с две огромни крачки. - Скачайте, скачайте, скачайте!

114

Площадът беше напълно празен. Препускайки покрай беседката, Том и Крис спряха при северозападния ъгъл между кметството и църквата. Том скочи от сивокафявата си кобила, преди да е напълно спряла, и сграбчи юздите на Нощ, преди Крис да е успял да слезе.

-      Не! - Лицето на Том беше стегнато. Стискайки раненото си и все още сълзящо бедро точно над щръкналото парче желязо, той каза дрезгаво: - Ти не!

-      Какво? Не, вече съм добре. - От отворените врати на църквата долитаха звуците на химн, но камбаната беше тиха. - Ти не трябва да се катериш с този крак. Аз ще поема камбанарията, ти отиди в затвора и...

-      Не! - Том избърса потта от горната си устна с опакото на дланта. - Не може да бъдеш част от това.

-      Какво? - Въпреки предупреждението на Том той слезе от коня. - Том, какво правиш?

-      Някой трябва да остане - каза Том. - И двамата го знаем.

-      Не, аз не го знам. - Крие сграбчи раменете му. - Луд ли си? Те ще дойдат. Бомбите са с таймери, за бога! Защо?

-      Защото ако нещо се обърка, аз съм единственият, който знае какво да прави.

-      Том, ако останеш, ще умреш. Те ще те хванат.

-      Няма. Ще стоя настрана. Ще наглеждам тези бебчета до последната секунда. - Том положи длан върху една от неговите ръце. - Крис, моля те, няма време! Не го прави трудно и за двама ни. Ако бомбите не избухнат, всичко ще бъде загубено. Тези хора в църквата ще умрат за нищо.

-      Те, така или иначе, ще умрат. - Очите на Крис започваха да парят. - Те направиха своя избор.

-      А това е моят. Крис, трябва. По този начин ще ти спечеля време. Спираме Променените на Фин. Спираме Фин. Тогава децата, твоите и моите, ще са в безопасност.

-      Още не знаем дали сме спасили твоите. Ако не сме...

-      Тогава ще сме опитали. Ако можеш, намери ги! Виж, и двамата знаем, че заплахата не свършва тук. Има много повече Променени от нас. Но по този начин вие имате шанс.

-      Моля те, Том! - Очите му се напълниха. - Ти ми спаси живота два пъти. Моля те, моля те, не оставай тук! Нагласи бомбите и ела с мен!

-      Не мога, Крис. - Том стисна врата му. - Хайде, човече, моля те! Достатъчно ми е трудно. Повярвай ми, не искам да умра. Ели и Алекс са все още някъде там, усещам го. Не трябва да губя вяра, защото тя е силна, тя няма да се откаже. Но трябва да го направя заради моите хора...

От север, и то не много отдалеч, дойде слабото, но непогрешимо пукане на огнестрелно оръжие.

-      О, боже! - Крис усети как сърцето му спира. - Том, това трябва да са фургоните.

-      Още Променени? Но как? - Кожата на Том беше по-бяла от кост. - Фин е на юг.

-      Не знам, но трябва да тръгваме. Хайде! - Когато Том не помръдна, Крис стисна ръката му. - Том, те се нуждаят от нас.

-      Крис, аз... не мога. По дяволите, аз... - Том свали от рамото си узито, после натисна затвора, щракна предпазителя и бутна оръжието. - Ключът за избор - каза той и посочи. - Един или три изстрела. За бога, не го оставяй на пълен автомат, защото ще свършиш патроните за четири секунди.

-      Том, не мога...

-      Да, Крис, можеш. Трябва. Точно както аз трябва да остана. Няма друг начин. Ти можеш да го направиш. - Том пусна два резервни пълнителя в ръцете му. - Не спирай да броиш, избирай мишените си, бъди внимателен и не се шашкай! Имаш четирийсет патрона във всеки пълнител и трийсет и един останали в оръжието, един е вече в патронника. Имаш достатъчно огнева мощ и заглушител. Огромно предимство. Няма да разберат, че си там, докато не им се качиш на главите. Децата са близо, Крис. Можеш да стигнеш за минути, ако се движиш бързо, но трябва да тръгнеш сега.

-      Но, Том, децата имат нужда от помощ...

-      Мислиш ли, че не го знам? - Том сграбчи Крис и го разтърси. Странните му опушеносини очи блестяха от ярост и безсилие. Жилите на врата му бяха изопнати като стомана. - Не разбираш ли, че това ме убива? Ели е там, но Фин ще бъде тук и няма друга възможност, а вретето ни изтича. Сега спри да спориш и върви, преди да е станало твърде кьсно!

Знаеше, че трябва да го направи.

-      Проклет да си! - каза Крис. Вместо да избута ръката на Том, той го придърпа в бърза и свирепа прегръдка. После без повече думи се откъсна, хукна към Нощ и се метна на седлото. Хвърли последен поглед - не към Рул, а към Том, толкова силен и готов да пожертва всичко, защото когато няма друг начин, се жертваш, за да запазиш хората си в безопасност.

-      Върви, Крис! - каза Том.

Крис обърна Нощ и срита коня в галоп.

115

Връхлитащият фургон беше на три секунди... и човекоядците, обсадили техния, видяха опасността, пръснаха се, паднаха... вече имаше две секунди и животните скачаха навън...

Без да спре, за да види дали някой я следва, Ели закрепи десния си ботуш, после запрати себе си и белокосото момиче във висока дълга дъга. Малката пищеше, звукът беше остър като нокът. Ели се приземи със силно тупване. Момиченцето се блъсна в нея секунда по-късно, като заби брадичката на Ели в земята. Устата ѝ пламна от ярка болка.

Чу се силен разцепващ трясък, когато излезлият от контрол кон се блъсна в задния край на тяхната платформа. Ели изпъшка, по езика ѝ имаше кръв. Изви глава назад. Цвилейки, животното изтрополи настрани, като се опитваше да си проправи път покрай спрелия фургон. Пищящи деца се изливаха през него. Нещо се премести в продоволствения фургон или може би се закачи ос, защото внезапно той се наклони, повличайки беснеещия кон. Кашони и пакети се прекатуриха навън. Много от тях се изсипаха. Човекоядците, които се бяха пръснали точно преди сблъсъка, сключиха редиците си. Когато Мина се стрелна до Ели, Джет, Призрак и други четири кучета заобиколиха другите деца, ръмжаха и щракаха със зъби, опитвайки се да държат човекоядците на разстояние. Единствено Сара беше останала на вече празния фургон, все още притисната към капрата, косата като завеса покриваше лицето ѝ, а в едната ръка държеше празния пистолет.

-      Сара! - Размахвайки пушката, Ели се изправи на крака. - Сара, махни се от фургона, хайде!

Замаяно, по-голямото момиче завъртя глава, сякаш изплуваше от лепкав сън, и после полускочи, полупадна от капрата. Един дългурест човекоядец с конски зъби се спускаше отляво и бързо приближаваше. Сара го видя и замръзна.

-      Не, Сара, не спирай! Продължавай да бягаш! - изкрещя Ели. - Продължавай...

Отдясно се чу пукотът на изстрел. Пурпурен цвят разцъфна на гърба на Конските зъби. Човекоядецът се сгромоляса на пътя в зрелищно пльосване по корем едва на стъпка от мястото, където Сара се беше свила. Грег изскочи от дърветата на крака, три деца го следваха.

-      Сара, събери децата, събери децата! Минете зад кучетата!

Част от Ели искаше да се върне при другите хлапета, при Грег и Джейдън. Но точно сега тя и белокосото момиче не бяха забелязани, а това щеше да се промени. Дори с Мина щяха да са в твърде опасна позиция. Но тя си спомни колко бързо Лушън се изгуби от поглед. ,Да се отдалеча достатъчно възможно най-бързо и да се скрия, докато Том и Крис дойдат!“ Фургоните не бяха напредвали бързо, а това значеше, че не бяха твърде далеч от Рул. Значи Том щеше да чуе изстрелите и щеше да дойде наистина бързо. Нямаше да се наложи да се крие много дълго.

-      Хайде! - каза тя на белокосото момиче, все още проснато на земята.

-      Ама куклата ми! - белокосото момиче врещеше. Съдейки по рубиненото петно на долната му устна, сигурно си беше захапало езика. - Куклата ми, изгубих си куклата!

-      Забрави тъпата кукла! Мина! - Ели преметна савиджа на рамо, обърна се и повлече момиченцето в препъващ се бяг по оскъдния сняг. Нямаше чиста пътека. Тя се провираше през гъсти шубраци, които закачаха и дърпаха краката ѝ. Хлапето се препъваше и нареждаше: „Чакай, чакай, чакай!“, но Ели не забави, не отговори, само продължи напред. Остри клони деряха бузите и челото ѝ, заплитаха се в косата ѝ. Мина ги беше изпреварила с няколко крачки и Ели последва кучето през шипковите храсти, все още натежали от лед. Не ѝ харесваше, че вдигаше толкова много шум. Ако можеха да стигнат до безопасно място и да се скрият... Зад тях се чуваха крясъци и изстрели, цвилеха коне, но звуците отслабваха, шумът винаги замираше в гъста гора. Трябваше да внимава да не изгуби напълно пътя, защото Том и Крис накрая щяха да дойдат. Ако можеха. Ако онези експлозии не значеха, че те...

„Престани, Ели, престани! - Тя вдигна ръка, за да предпази очите си, наведе глава и заора напред, пробивайки път там, където такъв не съществуваше. - Том ще дойде. Както и Крис. Джейдън вече е тук, Грег също. Ти трябва само да се скриеш.“

-      А! - момиченцето извика от болка. - Спри, спри! Заклещих се, заклещих се!

-      Тихо! - изсъска Ели. „Само хората говорят, глупачке, искаш някой да чуе ли?“ Нетърпелива и уплашена до смърт, Ели видя, че усуканите пръсти на трънливите калини бяха стиснали косата на момиченцето на темето в гъста плетеница. - Добре, стой! - измърмори, сваляйки пушката. - Само не мърдай!

-      Ох-ох-ох! - оплака се белокосото момиче, когато Ели задърпа с ръмжене. Присвило очи, детето оголи зъби. - Това боли!

-      Защото е много заплетено - каза Ели извън себе си от страх и мислеше, че просто трябва вече да тръгват. Потрепвайки от бодежа на тръните, тя опипа плетеницата. Хвърли поглед към кучето си. Ушите наострени, устата затворена, ноздрите потрепваха, но нямаше истинска тревога. Това беше добре. Но глупавият възел не искаше да се разплете. Извади ножа от джоба си и отвори сребристосивото назъбено острие с палец.

Очите на момиченцето бяха като паници.

-      Какво правиш?

-      Ще го срежа.

-      Защо? Не!

Ели отвори уста да ѝ кресне, но после каза:

-      Аз съм Ели. Ти как се казваш?

-      Деби. - Брадичката на момичето отново трепереше. - Тате ме наричаше Ди.

-      Ди, не мога да разплета косата ти. - Още пращене на храсти някъде зад тях, но звукът изчезна, а тя беше съсредоточена върху Ди. - Трябва да я отрежа или да я изскубна. Скубането ще боли. Рязането няма.

-      Не-е-е! - каза Ди, сините ѝ очи плувнаха отново. - Това е моята коса!

„Просто го направи!“ Ели плъзна назъбения край под оплетения кичур коса на момичето и сряза.

-      Ще порасне отново.

-      Но, но... - Ди продължи да се гърчи. - Не можеш ли да отрежеш клоните?

-      Не, не мога. - Щеше да намушка това хлапе, ако не престанеше. - Спри да мърдаш! Само малко остана... - Вътрешностите и застанаха неподвижно, както искаше от Ди, когато Мина... изпухтя.

„О, боже!“ Мина не гледаше в посоката, откъдето бяха дошли, а напред, където искаха да отидат. Зад нея. Зад гърба ѝ.

-      Какво? - попита Ди, когато Ели замръзна. - Какво и...

-      Ш-ш-т! - С опънати нерви Ели се наведе, взе савиджа и бавно се изправи. Когато се премести, един клон на бор се счупи с хрущене. Ушите на Мина само помръднаха. Кучето ѝ изобщо не промени позата си, за да погледне към нея.

-      О! - беше Ди и Ели разпозна тона, с който момичето ги беше предупредило във фургона: „Хей! Хей, всички!“.

Ели се обърна и това, което се промъкваше през дърветата, превърна червата ѝ в треперещо желе.

Беше само една, но, боже, това беше достатъчно. Момичето имаше зацапана ръждива алуминиева бухалка, което значеше, че се беше упражнявала.

И имаше още нещо, което беше съвсем характерно. Щом го видя, Ели веднага разбра как всички тези човекоядци ги бяха намерили изобщо.

* * *

В ужаса си това беше единственото нещо, за което всъщност мислеше. Как така човекоядците бяха тук и ги чакаха? Фин се промъкваше от юг. Това не значеше, че пътят на север беше чист, но тя, Джейдън и Крис бяха дошли в Рул от приблизително тази посока преди малко повече от дванайсет часа. Да, вярно, бяха се спуснали малко по на запад. Но не бяха налетели на човекоядци. Мина не беше предупредила нито веднъж. Тогава защо имаше такива сега?

Всички знаеха, че човекоядците се връщаха към познатото. Крис беше нещо познато. Както и Джейдън. Идеята на Крис беше да се използва като примамка, за да ги отведе далеч, за да могат Хана, Исак и другите да са в безопасност, а после да убият човекоядците, когато нападнеха. Само че никой никога не нападна.

След като бяха стигнали в Рул, всичко беше станало толкова бързо, беше станало направо спешно. Крис беше ранен лошо и почти умираше, после Том, а сега Фин идваше и голямото бързане да се махнат от града... е, накрая просто бяха забравили. Беше им се изплъзнало от ума.

И ето - планът на Крис беше подействал. Само че в грешния момент. Защото тук беше това момиче, а Ели познаваше само една човекоядка със зелен шал с цвят на лайм. Лена.

116

-      Стой зад мен! - каза Ели, затвори ножа и го пусна в предния си джоб. Не си даде труда да види дали Ди има нещо против, само вдигна савиджа. Ръмжейки, сякаш казваше: „Дори не си го помисляй“, Мина беше застанала между тях и Лена.

Човекоядката спря за кратко на около десет метра. Очите ѝ вече не бяха толкова хлътнали, колкото преди. С изключение на шала дрехите ѝ бяха различни. От петната по бухалката Ели съдеше, че Лена беше спирала за няколко закуски по пътя, както татко ѝ спираше някога на бензиностанции за понички и вафли. Вече мършаво, момичето изглеждаше като вълк, сякаш ходенето, свежият въздух и времето, прекарано в гората, бяха подмамили животното навън от скривалището му. Или може би Лена най-после си беше отишла, чудовището я беше изяло отвътре, докато беше останала само ръкавицата на кожата ѝ.

„Но все още носи шала.“ Ели нямаше представа защо, но после мислите ѝ скочиха към Ди и куклата и, свирката, която Алекс винаги носеше, докато не я даде на Ели. Свирката беше... сувенир? Не беше точно така. За нея свирката беше Алекс. За Алекс свирката беше баща ѝ. Може би шалът беше това, което беше била Лена, преди всичко да се разпадне.

Откъм пътя зад Ели дойде слабо пукане на пушка. Още едно. Още две. Не можеше да каже дали стрелбата беше спряла. Който и да стреляше, беше на грешното място да им помогне. През ума ѝ прелетя идеята, че може да изкрещи или да накара Ди да пищи. Ако бяха добрите, можеше да ги намерят навреме.

„Но може и да не са.“ Може би Фин беше минал през Рул и беше отпрашил на север, за да ги хване. Ако беше така, викането само щеше да постави нея и Ди в еднакво ужасна ситуация.

-      Остави ни на мира, Лена! - Ели не знаеше защо го каза. Думите просто изскочиха от устата и.

-      Познаваш ли я? - гласът на Ди беше като цвъртене на мишка.

-      Може да се каже. - Главата на Лена се вирна като на куче, после момичето направи една стъпка. - Недей! - каза Ели и плъзна ръце по пушката си. Да замахне първа, щеше да е лоша идея. Лена беше по-висока и ръцете ѝ бяха по-дълги. Трябваше само да изчака Ели да пропусне. После с един удар на бухалката черепът на Ели щеше да се спука като яйце. Мина щеше да се опита да я защити, но тя не искаше Лена да убие кучето ѝ.

Човекоядката направи още една стъпка, после спря, когато ръмженето на Мина се усили.

-      Моля те, Лена! - каза Ели. - Върви си, просто си върви, просто...

Момичето стигна до тях толкова бързо и тихо, че Ели нямаше време да каже нещо, още по-малко да даде команда. В същия момент Мина се хвърли, без да чака Ели да ѝ каже какво да прави, забързана да затвори празнината. На две стъпки от Лена кучето се приготви да скочи и едва тогава Ели се сепна, видя опасността, защото беше разчела ъгъла на бухалката, знаеше точно какво ще направи Лена, понеже, както Джейдън веднъж беше обяснил: „Ако някога те нападне куче или койот, помни, че никога не идват направо. Кучетата, койотите и вълците винаги скачат“.

-      Мина, не! - изкрещя Ели твърде късно, твърне бавно, защото Мина беше толкова бърза, толкова смела, а тя беше толкова глупава, глупава, гаупава...

Лена замахна. Ели чу свистенето и удара на бухалката, видя слабия блясък на алуминия на светлината на този нов и последен ден. Бухалката удари Мина под челюстта, смазвайки я със свирепа сила, която отпрати главата на кучето назад със силен и противен пукот. Мина така и не издаде звук. Нямаше кръв. Ударът запрати кучето в дъга настрани, за да падне в могила от мръсен сняг и горски боклук.

- Мина!- изпищя Ели и се хвърли напред. Зад нея Ди отново пищеше, звук, който тя едва чу през тътнежа в главата си. Пред себе си през яростна червена мъгла видя как Лена крачи към падналото ѝ куче, нейната Мина, и вдига бухалката високо над главата си като чук. За момент Ели имаше надежда, когато се зачуди дали Мина беше все още жива... или човекоядката просто искаше да е сигурна.

После вече не ѝ пукаше, не можеше да мисли, само се движеше, нападаше с мисъл за убийство, а сърцето ѝ вече беше разбито. С рев тя замахна със савиджа в свирепо странично посичане точно когато Лена започна да се обръща. Засилената пушка посече човекоядката в кръста, отхвърляйки я далеч от кучето ѝ, нейното куче! Ели едва отчете удара, не беше съвсем наясно, че е улучила, докато Лена не се препъна на токовете си. Извадена от равновесие, тя пристъпи назад няколко крачки, преди стъпалата ѝ да политнат напред, когато стигна до петно хлъзгав сняг. Когато падна, Лена изпусна бухалката, която се преметна като пиян акробат, преди да тупне на земята на няколко стъпки вдясно от нея и съвсем близо до Ели, която имаше една секунда, една секунда... и се поколеба, несигурна дали трябва да се опита да я вземе, или не.

Една секунда беше всичко, от което се нуждаше животното в Лена. За миг тя се претърколи, ръката ѝ се стрелна към бухалката с протегнати пръсти.

-      Не! - Ели свали савиджа като онзи огромен чук, с който баща ѝ веднъж беше ударил камбаната на средата на селския панаир и ѝ беше спечелил плюшена маймуна.

Пушката улучи лявата ръка на Лена в лакътя с ужасен пукот. Тя изпищя. Оръжието се счупи от силата на удара и се пръсна на трески, целият дървен корпус се отдели от дулото. Залитайки от собствената си инерция, Ели усети как ботушите ѝ се плъзгат по снега, натрупал върху стари листа, а после краката ѝ изчезнаха изпод нея. Дулото на савиджа се завъртя като захвърлен жезъл. Ели се срина тежко първо на левия си глезен, после по хълбок. Падането изкара въздуха ѝ и прати електрошок в гръбнака ѝ. Хрипкав вик се изтръгна от езика ѝ. Започна да ѝ се гади, но тя се обърна по корем. Гората потрепери и за секунда Ели се зачуди дали това се случва, когато припаднеш.

После се чу шумолене на листа, когато чудовището се съвзе. Ели погледна нагоре. Вече на крака на около три метра, Лена се олюляваше, на лицето ѝ беше изписана гримаса на ярост и болка. Шалът ѝ висеше като дълъг зелен език на болно влечуго. От гадния удар лявата ръка на човекоядката изглеждаше така, сякаш внезапно ѝ беше поникнал втори лакът.

Лена вдигна бухалката със здравата си дясна ръка.

-      Мразя те! - задави се Ели. Сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Ти уби кучето ми! - вътрешният ѝ глас пищеше: „Ставай, Ели, ставай, ставай!“. Тогава защо тя не слушаше? Защото беше по корем. Да се изправи, значеше да се избута на ръце и колене, а тя беше твърде ядосана и уплашена, за да свали очи от това момиче. Това, което не виждаш и само си представяш, винаги е по-страшно от това, което е истинско. Лена вече беше достатъчно лошо нещо.

Но Ели направи друго. Ръката ѝ се промъкна в джоба... и намери ножа. Той беше тънък и с прибрано острие и точно пасваше в ръката ѝ.

Лена тръгна към нея, Ели я гледаше как приближава и помисли: „Трябва да се повдигнеш. Дори за такъв удар трябва да замахнеш“.

-      Преди те съжалявах. - Тя нямаше представа къде беше Ди. След като не пищеше, може би беше избягала или припаднала. Нямаше значение. Имаше значение единствено тази убийца, която беше довела човекоядците при Илай и Рок и чиито приятели бяха изгорили обора на Исак и агънцата. Която току-що беше убила нейното куче, нейната сладка Мина, която беше толкова добра и която беше най-последната ѝ връзка с баща ѝ. Най-последната. - Мислех, че ти си различна. Но се надявам Крис да те намери - каза тя, когато загуби от поглед лицето на Лена, защото момичето беше прекалено близо. Пред очите на Ели изплуваха ботуши и крака... и онази зацапана бухалка, която все още висеше от дясната ръка на Лена. - Надявам се той да те убие - заяви тя на бухалката. - Надявам се Крис...

Оръжието се люшна извън погледа ѝ.

„Замахва.“ Отваряйки ножа, Ели стисна силно и намушка. Много остро и с чудесен връх, идеално за вадене на рибарско влакно, острието се заби в прасеца на Лена точно над левия ѝ ботуш, срязвайки плат, после кожа и месо. Ели заби толкова силно и бързо, че усети стържене- то на метал в кост.

Лена изкрещя. Не писък, а пронизителен трептящ вой. Ели беше запазила достатъчно разум, за да стисне и да издърпа ножа, когато човекоядката се наклони назад. Бухалката тупна на земята на няма и осем сантиметра от носа ѝ. Ели я грабна и се вдигна по нея. Хълбокът и глезенът ѝ не харесаха това, но на нея ѝ беше все едно. Врещейки, Лена се беше сгърчила над кървящия си крак и се опитваше да го хване с дясната си ръка, защото лявата беше счупена.

„Не можеш да избягаш сега, нали? - Ели замахна с бухалката. - Ще те убия. С едно добро замахване.“

В този момент главата на Лена се вдигна рязко. Изражение на разпознаване и учудване, и... беше ли това страх, копнеж... се разля по лицето ѝ, когато се взря в нешо зад Ели. За секунда Ели помисли, че момичето отново изглежда почти човек.

-      Ели! - гласът беше близо. - Не го прави!

-      Защо не? - гласът ѝ звучеше много странно. Погледът ѝ не помръдна, но Лена затрептя, сякаш внезапно ги беше разделило напукано стъкло. - Тя уби кучето ми. А то ми беше от татко. Вече не съм малко дете, Крис.

-      Знам, Ели - каза Крис, - и съжалявам за това.

-      Но аз искат да я убия.

-      Точно затова не трябва.

Сега тя го погледна. Крис носеше оръжието на Том, малкото, и тя се зачуди - една мимолетна следа от мисъл, едва осъзната, потръпна в ума ѝ - защо Том не беше там. Но Джейдън беше наблизо с пушка на рамо. Бяла разрошена коса и едно синьо око надничаха иззад краката му. Тя беше направила същото с дядо Джак на погребението. Сякаш ако можеше да не гледа, сбогуването с баща ѝ щеше да боли по-малко.

А зад тях, на земята, беше Мина, нейната Мина, която лежеше толкова неподвижна.

-      Аз я пуснах веднъж. - Тъмните очи на Крис, все още толкова кървави, се спряха на нея, после се върнаха обратно. Радиото на хълбока му цвърчеше като побъркан щурец, но той не обръщаше внимание. - Тя е моя отговорност.

Лена отново изглеждаше малка и тъжна със счупената си ръка и окьрвавения крак. Ако това беше филм, Ели можеше да се обзаложи, че точно тук съвсем внезапно дивото момиче ще се съвземе и ще извика: „Крис!“. И тогава всички щяха да ахнат, защото - виждате ли? - и чудовищата имаха чувства. После Лена щеше да избяга в гората - тра-ла-ла - като в глупава приказка с „и заживели щастливо“ накрая, защото хората искаха щастлив край и може би очакваха чудовищата да се поправят.

Но това беше истинският живот на Ели, а Лена беше врагът и нямаше поправителни.

-      Не е твоя вината, Крис. Ти не си я направил чудовище - тя спря, мислейки, че в това имаше нещо. Както когато направиш кофти избор, после трябва да си признаеш грешката и да живееш с последствията. - Ти не си убил никого.

-      Не и когато трябваше - каза Крис и дръпна спусъка.

117

Червената буря ѝ правеше компания през целия път - едно непрестанно мърморене като пулсиране на зъбобол. Чудовището ѝ беше много заинтригувано. Тя го усети да блъска с лакти наоколо, да притиска нос в ограниченията на черепа ѝ като дете, което жадува да излезе и да поиграе. „О, не мисля.“ Тя се напъна, заби зъби в долната си устна и усети как чудовището ритна рязко и ядосано. „На ти сега! Горкото бебче!“

Тя свърна на северозапад, като оставяше добро разстояние и малко гора между себе си и Фин. Източното небе изсветля, стана сребърно, а после бяло, преди да посинее до светло тюркоазено. През тътнежа от копитата на коня си тя чу някой да вика. Не толкова да крещи, колкото да реве една дива и несвързана нота, която Алекс помисли, че беше една дума, повтаряна отново и отново. „Идва от платото. Все още има някой жив там горе.“ Тя хвърли поглед, но имаше твърде много дървета, а тя беше твърде далеч, за да долови миризма. Дори да беше по-близо, можеше и да не успее заради огъня и всички тези Променени. Въздухът беше наситен с тяхната смрад.

Пристигна на юг от ловното поле и онази ужасна пирамида. Нямаше желание да ги вижда отново, освен това нямаше време, но ги подушваше. Както и конят, който се уплаши.

-      Добре - каза тя, прехвърляйки крак през седлото, за да слезе. - Не съм сигурна, че те виня... - Алекс ахна от внезапното трепване и преместване, когато чудовището се съживи, проправяйки си път с пръсти, и тя усети как започва да пада...

... в някой друг, зад очи, неговите очи. Отпред има черен пушек и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, докато другите си проправят път към далечните пламъци и писъка на месо. То - той - поглежда наляво към Червената буря в черно на черен кон и „давайдавай“, и „вървивърви“, и онзи, който само крещи: ПУСНИ МЕ, ПУСНИ МЕ, ДАВАЙДАВАЙДАВАИ. По-напред има други, устремени нагоре по хълма, и вече много очи, пълни с ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...

А после скокът, който тя познава, трепване и преместване, и после е там в друго тяло - на момиче. Може да усети разликата. Тя е в средата на блъсканица от тела, плетеница от ръце и крака и ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...

Право напред има момче изобщо не като нея. Той е писък на месо. Той е храна и тя надушва отчаянието и паниката му, когато се опитва да се качи на коня си. Но няма да успее, защото страхът на това момче е силен, а тя вече е близо. Пълният му богат суров аромат изпълва устата и и - ДАВАИДАВАИ - тя ще го има. Тя забърква към момчето, изблъсквайки другите от пътя си - ВЪРВИВЪРВИ, - тя мушва ръка, усеща загребването на ноктите си пo кpaкa му, той хвърля ужасен поглед и тя вижда...

-      Не! - но едва се чу. - Крис, бягай, измъкни се, бягай...

Внезапно „щрак“. Или чудовището ѝ пусна, или тя най-после се беше съвзела, не беше сигурна. Зрението ѝ се изчисти и тя видя Бък надвиснал над нея с лапа върху гърдите ѝ. Взорът ѝ се отмести към накъсани парчета небе, което се показваше между клоните. „Паднах от коня.“ Седна с мъка, избърса кръв от ъгъла на устата си и заслуша бумтенето на пулса си.

„Това беше Крис.“ Тя беше почти сигурна. Конят, червеникавокафяв, беше неговият и тя успя да зърне за кратко лицето му... Същата коса, лицето беше същото, но натъртено и имаше нещо сбъркано в очите му.

-      Червени - вдиша тя. Бък побутна врата ѝ и тя си позволи да се облегне на вълчака. Очите на Крис бяха червени. Същите като на Питър? Не. Колкото повече мислеше, толкова по-сигурна беше, че Крис беше ранен. От гледната точка на онова момиче той беше храна - кръв и сол, страх и пот. Месо.

Беше силна тази Червена буря. Всеки път, когато онова давай-давай, върви-върви я сграбчеше, чудовището се измъкваше. Да го натъпче обратно, когато наоколо бяха само Фин и няколко изменени Променени, не беше толкова трудно. Но увеличаването на бройката значеше по-голяма наситеност, по-широко излъчване. Тя не беше сигурна, че може да удържи контрола.

Вдигна узито, откъдето го беше изпуснала, и се изправи на крака. За момент помисли да остави зелената брезентова медицинска раница, сега натъпкана до краен предел не само с медицински запаси, но и с няколко книги и дреболии, които беше събрала по пътя. Чантата само щеше да ѝ тежи и да я забави.

„Но Крис изглеждаше ранен. - Повдигна раницата на раменете си и се хвърли в залитащ, клатушкащ се бяг с Бък, който подтичваше до нея. - Крис е тук и е в беда. Трябва да направя нещо, да помогна някак, да сторя нещо.“

Само ако можеше да измисли какво.

Преминаването през Рул - пустите му улици, разрушените къщи - беше като да се скиташ през изоставена снимачна площадка на филм за бедствие. Прозорците на много къщи бяха разбити. Някои нямаха врати. Тя спря само веднъж - при къщата на Джес. Вратата ѝ висеше накриво като изгнил зъб, готов да падне от гнездото си. Част от Алекс искаше да влезе. Беше оставила родителите си тук, на бюрото в стаята си. Но шансовете прахът им да бе още шук бяха толкова големи, колкото и тя да спре Фин.

„Трябва да продължавам. - Зърна напръскан със спрей червен знак X, потекъл от трегера над разрушената врата. - Като онази история от Стария завет за ангела на смъртта.“ Само че не всички къщи бяха отбелязани. Все още имаше тела в няколко, а също и мъртви Променени.

Но Крис беше между живите, а те имаха нужда от помощ. „А Питър, Вълка, Пени... какво да правя, какво трябва да направя?“ Все още преобръщаше това в главата си, докато приближаваше центъра, промъквайки се от къща в къща през задните дворове. Както си спомняше разположението на площада, църквата беше в северозападния ъгъл. Къщата на Джес беше западно от площада, което значеше, че тя идваше иззад кметството. Не знаеше какво щеше да прави, щом веднъж стигнеше. Имаше ли заден вход в сградата? И ако имаше... тогава какво? Да се качи на покрива? Можеше ли изобщо да го направи? Как щеше да помогне това?

„По-добре да го измислиш, скъпа!“ Смрадта на всички тези Променени - изменени и други, се носеше във въздуха и ставаше все по-силна, колкото повече Алекс се приближаваше. Хората на Фин трябваше да са близо до площада. Усети как и чудовището ѝ изведнъж се изпъчи право нагоре, а след секунда тя разбра защо, когато долови аромата на сенки, студена мъгла и гнило.

„Вълка. - Тя проучи още миризми, долови дочени дрехи и вечнозелени растения, твърда стомана и отчаяние да се смесват с мириса на химиотерапия. - Питър също е там.“

Толкова беше изкушаващо да отпусне каишката на чудовището, да види дали може да се плъзне зад очите на Вълка. „Ами ако мога да го контролирам?“ Да го прати при определени обекти? Това беше... малко зловещо и откачено също така. Ако оставеше Червената буря да забие куките си, щеше да бъде безпомощна като плувка в бързо течение. Но идеята наистина да пусне чудовището, да го накара да работи нея... „Мога ли да го направя? Ръката ѝ се спусна, за да погали врата на вълчака. Боже, това щеше да е като да даде име на чудовището си. Което нейните онколози окуражаваха. Да се бори, като мисли за тумора като за нещо отделно и далечно. Някакъв дори беше направил на рака си профил в Туитър. Тя не беше искала никаква част от тумора си - нито да го назовава, нито да го рисува, нито да го визуализира. Беше се борила, докато повече не можеше, и тръгна за Уакамау, където ракът ѝ стана чудовище с очи като цепки и зъби като игли, а това беше спасило живота ѝ вече няколко пъти.

„Признай си, Алекс! Чудовището е част от теб, независимо дали ти харесва, или не.“

-      И какво казваш, откачалке? - промърмори. - Искаш да скочиш от Черната скала? Ще пратиш чудовището със съобщение? - Беше откачена фантастика. „Но Фин някак го прави.“ Виж тези шантави Променени и горкия Питър! Ами ако я закачеше Червената буря и не успееше да се измъкне? Ами ако това, което беше тя, се удавеше в нея? Алекс смяташе, че е възможно това да се случи.

Хора, всичките стари, се събираха на площада. Носът ѝ се изпълни с мухлясало, петносано бельо и отпусната кожа. Чу ги също така като ниско жужене. „Но няма деца.“ Къде можеше да са? Не подушваше и Крис и стомахът ѝ се сви от тревога. „Полека! Той беше на кон.“ Ако беше умен, щеше отдавна да се е махнал. С навременно предупреждение и всички деца също. Може би затова не надушваше нито едно. „Само че Фин направи хода си, докато беше още тъмно.“ Така че как можеше в Рул да знаят, че той беше на път?

Далечно пукане като поредица пиратки. Тя погледна на север. Някой стреляше там, но далеч, сигурно на няколко километра. Децата? Може би и вероятно не се биеха с хората на Фин. Беше ги следвала достатъчно дълго, за да знае, че нито един не се беше отделил от оснобната група.

„О, боже!“ Ами ако това бяха децата на Рул и там имаше Променени? Би ли могъл Фин, е... сигналът би ли стигнал толкова далеч? Толкова нашироко? Какъв обхват имаше този човек?

„Обхват. Има нещо в тази мисъл. Онова хлапе Джаспър спомена Питър и как той се оправял, когато Фин бил далеч. Каза, че ако Фин умре, мрежата ще се разпадне.“

Беше мислила за същото, когато се опитваше да разбере как Фин се справя с всички тези Променени. „Знам, че сигналът скача, защото чудовището го прави, а аз вървя с него.“ И виж какво беше станало с нея, когато Променените на Фин атакуваха онова плато - голям наплив, огромен сигнал и тя се събуди на снега. „Но какво значи това? Как мога да го използвам? Какво означава?'

Право напред забеляза къса алея, обградена с отделени гаражи, която чезнеше в паркинга на кметството. Подуши до задната стена голяма зелена кофа за боклук, където бяха паркирани три шерифски автомобила без гуми и врати, оставени на шаситата си. Отдясно имаше единична алея, която водеше до площада. Дългият навес от оцветено стъкло, който свързваше училището с църквата, ѝ се падаше отляво. Високи дървета се изправяха чак до жилището на пастора и до училището, а ако спомените не я лъжеха, и до странична врата в църквата през двора.

Алекс придърпа Бък близо и клекна в пряспа стар сняг зад последния гараж отляво и в самия край на алеята. Имаше две възможности: кметството или църквата. Ако се придържаха към дърветата, тя и вълчака имаха много подобри шансове да се вмъкнат в църквата. „Биеха камбаната. - Което значеше, че камбанарията беше отворена. - Качи се високо, огледай нещата, виж къде Питър, Вълка и Пени са във връзка с Фин!“ Можеше дори да види Крис. Узито имаше оптичен мерник. Чакай, можеше ли да убие Фин? „О, я се събуди, скъпа!“ Тя не беше снайперист. Дори не знаеше дали узито има такъв обхват. Освен това - тя усети как гърдите ѝ се свиха - какво щеше да стане, ако Фин умреше? С всички тези Променени наоколо тя се обзалагаше, че нищо добро.

-      Ще бъдат свободни. Никой няма да ги контролира. - Когато вълчакьт изскимтя тихо, тя погали ушите му. - Знам. И аз ги надушвам. - Миризмата на Променените се усилваше с всяка секунда. - Разбирам те, момче, тръгваме.

Когато притича покрай кметството, тя долови странен мирис - просто лек намек като дим от подправки, разнасящ се от силния бриз. Подправките я накараха да залитне. „Не! - Тя стъпка асоциацията, преди тъгата да се беше върнала и да я беше погубила. - Достатъчно, Алекс! - Тя се стегна, фокусира се върху биенето на сърцето си. - Ти си разстроена, това е въображението ти. Ти искаш това да е Том.“

-      Мини през това и ще плачеш после! - промърмори.

Вдиша преднамерено още веднъж. Този път нямаше подправки, нямаше го призрака на Том. Усети само дизелово гориво и обгорял... метал? Като почернена консерва боб, поставена да се стопли на лагерен огън. Все пак миризмата беше странно химическа - на барут и... Тя се върна в един летен следобед, когато баща ѝ, проклинайки, насочваше пожарогасител. Помнеше тебеширенобялата химическа струя и как майка ѝ фучеше за това, че трябвало да носят маски, за да изчистят кашата. „За фосфорната киселина трябва да се тревожа.“

После кметството се оказа зад нея и двамата с вълчака се стрелнаха между дърветата около дома на пастора. След като се вмъкнаха през страничната врата, тя и Бък се свиха на площадката, като душеха и се ослушваха. Нещо ужасно беше станало при олтара и в мазето. Устата ѝ се сбръчка от острия мирис на студена кръв и изгорял барут. Черният търбух на вратата на мазето отделяше миризма на разкъсана плът, пот и страх, и на Променен със сигурност - просълзябашата смрад на задушен размазан енот.

Прашни стрели от цветна светлина се спускаха през стъклописа в източния край на църквата. Пейките бяха празни, въпреки че се беше задържала миризма на хора и няколко изгорели свещи... „Чакай малко!“ Събирайки още въздух в устата си, тя опипа с език аромата и ахна:

-      О, боже! Пъпчивия... Бен?

Беше се върнал в Рул все пак. „И е умрял тук, в църквата.“ Ароматът беше... насилствен. Оплетена в смесица от белина и борова смола, миризмата на Бен беше навсякъде, сякаш бяха трили и трили, знаейки, че нищо не би могло да изтрие смрадта на тази ужасна смърт. Покривката на олтара я нямаше, както и килимът на платформата. Някой се беше опитал да изчегърта кръвта на Бен от стената, където все още висеше кръстът, но твърде късно. При вида на тези призрачни пурпурни пръски сякаш студен пръст се плъзна по врата ѝ. Не можеше да си представи как някой би могъл все още да се моли тук.

Още кръв в преддверието, набита в пукнатините на камъка. Не можеше да каже чия и нямаше време да души. Вратата на камбанарията беше отворена. Горе нямаше никой, доколкото можеше да долови, въпреки че смрадта от Променените на Фин падаше като водопад от студен въздух. Вратите на църквата също бяха леко открехнати и през процепа тя ги видя, както и хората на Фин, и коне, изпълващи площада.

Алекс изкачи витите стълби на камбанарията и скочи в къс каменен коридор. Бък вървеше по петите ѝ, а ноктите му драскаха по камъка. Светлината влизаше през правоъгълни процепи в стената, които ѝ напомняха за бойници в замък, само че много по-широки. От площада долетя тракане на подкови, ниско мърморене на хора, но не и писъци. Което беше странно. С всички тези Променени тя беше очаквала истерия и бой. И все пак изобшо нямаше стрелба, нито тук, нито на север. Пред себе си видя въжета и дървена конзола, с която изкарваха мелодия от камбаните. Едното въже висеше, вероятно закрепено към онази работеща камбана.

Толкова беше устремена да огледа площада, че вече се беше обърнала настрани, преди умът ѝ да отбележи какво беше видяла: огромен правоъгълник в сянката, закрепен за най-долния ляв ъгъл на конзолата на камбаните.

„О! - Очите ѝ се върнаха обратно. - Мамка му!“ Бомба.

118

-      Какво? - Грег чу как Крис кресна в уоки-токито. Гласът му беше много силен в тишината - повечето деца бяха спрели да плачат. Сара беше събрала най-малките в церемониална група, за да чакат, докато станеха готови да продължат. На дъното на фургона на Джейдън опръсканият с кръв Кинкейд се грижеше за момче, чиято ръка беше счупена от бухалка. Бяха извадили късмет обаче. Оцелелите имаха предимно подутини, ожулвания, порязвания и натъртвания. Освен Призрак, чието дясно ухо беше откъснато от Променен, кучетата се бяха справили чудесно.

„Е... - Грег хвърли поглед към задната част на редицата фургони. - Почти всички кучета.“ Седнала с кръстосани крака на земята, Ели изглеждаше като дете, чиито родители току-що са били убити. Не беше далеч от истината, след като Том беше останал. Пъхнало показалец в устата си, малкото момиче - Ди? - се беше облегнало на нея, докато Призрак с петносан бинт, сякаш накривен тюрбан върху главата му, се беше изтегнал също до Ели. Джет и Дейзи седяха наблизо.

-      Какво каза? - попита Крис. Обикновено използваха кодирани съобщения, но Пру се беше включил в развълнувано пращене. Значи или съобщението беше сложно, или той бързаше много. Крис затапи ухото си е малкия пръст, отдалечи се от Ели и кучетата и вдигна уоки-токито дo другото си ухо. - Повтори, Пру!

„Чуваш ли ме сега?“ А Грег си помисли: „Това изобшо не е смешно“. Притисна една окьрвавена парка с лакътя си, наведе се, хвана ръцете на момичето, което беше карало продоволствения фургон, и погледна Джейдън, който държеше краката ѝ. Когато другото момче кимна, те вдигнаха тялото, прескочиха мъртво променено момче с буца вместо нос и поставиха момичето до другите. Бяха изгубили общо девет деца - включително Ейдьн, Сам и Лушън, които бяха избягали. Не беше катастрофа, но и едно дете беше твърде много. Липсваха им и двата коня, с които Ейдън и Лушън се бяха измъкнали.

„О, вие, момчета, по-добре се дръжте далеч от нас, защото аз ще ви застрелям.“ Грег наистина го мислеше. Изтърси парката и покри главата и раменете на момичето. Така. Това беше последното. Щом пренаредяха провизиите, щяха да натоварят мъртвите - включително Мина - и щяха да продължат. Побиваха го тръпки от идеята да пътуват цял ден с мъртвите. Не можеха да губят време да погребват телата тук обаче. Миризмата щеше да издаде позицията им. „Ако стрелбата вече не го е направила.“ Но никой друг освен Крис не беше дошъл по пътя, а той им беше казал, че Фин е близо, но още не е в Рул.

-      Мислиш ли, че са ги намерили? - Джейдън беше застанал до Крис. Той имаше нова колекция натъртвания в добавка към онези, които беше получил по-рано. Дясното му око със засъхнала кръв по него вече се затваряше от отока. - Децата на Том?

-      Или това, или...

Грег видя внезапното вдървяване на гърба на Крис, чу го как излая нещо в радиото. „Мамка му! - Колкото и да съжаляваше за Лена, беше доволен, че Крис я застреля. - Със сигурност би било добре нещо да тръгне в наша полза за разнообразие.“

-      О, братко! - каза Джейдън.

Крис се завъртя на пета, но не се отправи към тях. Тичаше към Нощ и нареждаше заповеди в уоки-токито.

-      Крис, чакай! - Грег затича към него е Джейдън по петите. - Къде отиваш? Какво?...

-      Трябва да се върна. - Натъртеното и очукано лице на Крис беше стегнато. Метна се на седлото на Нощ. - Вие се махайте оттук! Оставете радиото включено! Ще ви настигна, когато мога.

-      Защо? Но ти си тук! Какво...

-      Намерили са децата на километър и половина от мястото, където Том мислеше, че са. - Крис събра юздите на Нощ. - Но чуй това! Фин е хванал и Питър.

-      Питър? - Грег усети как устните му се сковаха. - Крис, не можем да оставим Питър...

-      Знам това - гласът на Крис беше мрачен. - Но става по-лошо. Фин е направил нещо на Питър, направил го е като Променен. Не изцяло, но децата казват, че е стигнал доста далеч.

Стомахът на Грег се стегна в студен възел.

-      Ако все още е Питър, трябва да стигнем до него. Ти и аз ще се върнем.

-      И да ви убият? - Джейдън сложи ръка на рамото на Грег. - Помислете за минута! Том постави бомби. Колко време мислите, че имате, преди те да гръмнат? Фин вече е там или е съвсем близо. Том ще чака, докато стигнат на площада, но това е всичко.

-      Виж, току-що убих момиче, което познавах дяволски добре. Не мога да изоставя Питър, не и ако има шанс да се върне при нас. Ти, Хана и Исак имате вашите начини, аз имам моя. Може би, ако съм истински късметлия, ще грабна и Том. - Крис пое дълбоко въздух. - И няма отново да предам Алекс. Не отново.

-      Какво? - Грег не беше сигурен дали е чул правилно. – Алекс? Какво общо...

-      Пазачите вече са били убити, когато Пру е стигнал. Децата на Том са казали, че Алекс им е помогнала. - Той обърна Нощ. - И се е отправила към Рул.

119

„Бомба.“

Вълна от червен ужас едва не събори Алекс. С размера на малка кутия за обувки бомбата се състоеше от огромен будилник, закрепен за подобен на маджун блок, вероятно С4, с черен изолирбанд. Жици излизаха от тръба с цвят на олово, за да свържат камбанката на будилника с чукчето. Бомбата беше прикрепена за конзолата с още изолирбанд.

„Трябва да се махам оттук. - Внезапно по вдлъбнатината между ключиците ѝ се стече пот. - Трябва да се махна от църквата.“ Кой знае кога това нещо щеше да избухне.

И тогава забеляза две неща, които беше пропуснала заради обзелия я страх. Първо, часовникът не тиктакаше. Второ, бомбата не миришеше правилно.

Наистина, тя не знаеше нищо за бомбите. Това, че в Рул изобщо имаха такива неща, беше удивително. А че бяха решили да заложат бомба в църквата, беше направо поразително. Но не трябваше ли бомба с механизъм да цъка? Това беше старомоден будилник. Леля ѝ бе имала такъв, а тези гадове бяха шумни. Преглътна пърхането в гърлото си и пропълзя достатъчно близо, за да изучи циферблата. Стрелката за алармата сочеше дванайсет. Стрелките за минутите и часовете показваха, че часовникът е нагласен с трийсет минути закъснение, преди да направи „бум“. Точно този будилник имаше много тънка, източена секундна стрелка, но тя също беше неподвижна.

„Не са имали възможност да го нагласят.“ Тя изпусна дълга облекчена въздишка. И все пак може би не беше безопасно тук. Ами ако бомбата паднеше или някакви външни вибрации станеха причина за начало на отброяването?

Но пък миризмата... Тя я подуши. От всички миризми, които С4 можеше да има...

-      Хляб? - Все още на ръце и колене, тя се отпусна по корем, загърчи се напред и доближи носа си на два сантиметра. Вдиша въздух.

Пластмаса от изолирбанда, стомана от будилника, барут от онова нещо с цвят на олово - значи детонатор или капсул-детонатор, или каквото там беше - и нещо друго, нещо важно, което подразни паметта ѝ. Но това, което долови, беше брашно и масло, и много сол: аромати, които я върнаха в първи клас.

-      Боже мой! - прошепна. - Това е домашно направен пластилин, фалшива е.

Защо някой би я поставил? Само за да уплаши някого до смърт ли? Трябва да имаше друга причина.

-      Може би са искали да си спечелят време - каза на Бък. - Да накарат някого да мисли, че е намерил бомба, когато не е. Но да спечелят време за какво? - За да държат хората на Фин заети? Или може би... - Уверяваш ги, че нямаш нищо. Викай „вълк“ достатъчно често и всички се успокояват. Смятат те за идиот.

Можеше да усети как в ума и се трупат въпроси. Откъде са знаели как да поставят примамка? Кой би могъл да го направи? Но единственият въпрос, на който можеше да си позволи да отдели време, беше дали да се махне от камбанарията. „Да, но къде да отида?“ Ако някой се качеше горе, тя щеше да загази, но тя беше тук, Фин беше там долу, а това беше достатъчно добро място за криене...

Отдолу се чу едно силно „бам“. Не изстрел, а по-скоро като трясване на врата. Примъквайки се до една пролука в камъка, тя се надигна на пръсти, докато площадът долу не се появи.

И усети как почвата под краката ѝ изчезва.

Беше като сцена от „Властелинът на пръстените“. Тълпа от стари хора в надути парки и вълнени шапки бяха събрани пред стълбите на кметството. Като парадна стража ги заобикаляха редици момчета и момичета - около двеста в дрипави дрехи. Променените бяха без оръжия, защото не им трябваха. Съдейки по кухата впиваща се воня, смесена с миризмата на сгазени животни, тези деца бяха гладни. Много от старците плачеха. Миризма на вода и сол се вплиташе във въздуха. Това имаше смисъл. Ако Бен Стимке се беше върнал, а тези Променени са били около мината, тогава мнозина от старците гледаха в лицата на внуците си.

Зад гладната тълпа имаше коне и около двайсет облечени в бяло деца, които бяха изменените Променени на Фин. И нашийници ли носеха? В издължен полукръг ги заобикаляха мъже в стандартни зимни камуфлажи.

В основата на стълбището на кметството Алекс забеляза голата глава на Йегър и закръглеността на Ърнст. Двама други - Борн и Приг - изглеждаха изсъхнали. Без роби. Като се вземеше предвид Бен Стимке и всичката тази стара кръв в църквата, Алекс можеше да се обзаложи, че Съветът от известно време не командва.

Обкръжени от въоръжени пазачи на площадката стояха трима други, които тя позна. С нашийник и в бяло, със златна грива, падаща свободно около раменете, Питър стоеше вкочанен. Тя беше изненадана да види, че ръцете му не са вързани. От друга страна, пистолетите - единият притиснат към слепоочието на Вълка, а другият към Пени - вероятно бяха достатъчен контрол. При миризмата от яростта на Вълка нейното чудовище се размърда, искаше да излезе навън, да направи контакт.

Висок, широк и в черно Фин също беше на площадката. Четвъртита жена с много голям пистолет стоеше отляво. Момче с тъмна коса - изменен Променен, целият облечен в бяло - се носеше отдясно като куче. Но този, когото видя след това, накара сърцето ѝ да се опита да изскочи от гърдите.

Тряскането бе дошло от вратите на кметството. Двама от мъжете на Фин влачеха някого - окървавен и пребит, - който все още се бореше истински, риташе и се дърпаше толкова, че още двама мъже се качиха по стълбите, за да помогнат. Един от тях удари затворника в корема много силно, бързо и жестоко, достатъчно лошо, за да го накара да се превие надве. Толкова лошо, че Алекс въпреки разстоянието между тях чу вика, който изскочи от устата му, когато рухна и падна на колене.

При този звук тя самата падна. Всичко си дойде на мястото, всички части - ранното предупреждение, защо децата ги нямаше, прелитащата миризма при кметството и тази бомба примамка, за която не беше мислила много, нещо толкова дребно, сякаш изобщо не беше там, - но трябваше да задържи скръбта си, защото имаше толкова много по-важни неща, за които да се тревожи, като да обуздава чудовището и да пази главата си да не гръмне.

Разбира се, той го беше направил, беше го оформил, беше се постарал да го направи толкова безупречно и перфектно, колкото беше възможно. Нещо, което да заблуди окото достатъчно дълго. Нямаше друг, способен на това. Трябваше да разбере от самото начало заради миризмата му - мускус и пушек, и подправки, толкова богати и сладки, и силни, - че това, което си беше казала, не е само пожелание.

„Било е истинско. Той е истински. Той е жив, той е...“ Ако не беше затиснала устата си с две ръце, сигурно щеше да извика името му.

Том.

„Боже мой!“

Бяха хванали Том.

120

Не беше излъгал Крис. Когато беше подготвил този нелеп план, имаше един съвсем здрав крак и един, който беше достатъчно силен, само леко куц. Беше се справил добре във времето. Но след атаката с РПГ-тата това се промени. Така че той сбърка сметките, не отчете разстоянието - колко далеч и колко бързо можеше да куцука на окьрвавен крак с парче желязо в него, който искаше да сс предаде. Много време му беше отнело, докато завърти колелото, докато се провре до огромния компресор на покрива и обратно, проверявайки два пъти дали всички външни вентилатори са затворени. Не трябваше да допусне миризмата на горяша термитна смес да се процеди навън. Направи го бързо, колкото можеше, но по времето, когато куцукаше отново около сградата и нагоре по стълбите, за да отиде в затвора, хората на Фин бяха почти преполовили плошада и той просто... замръзна. Като Крис на платото. Той беше погледнал и гледката на всички онези Променени го беше заковала на място за цели пет секунди. Три секунди в повече, както се оказа.

Което не влизаше в плана. Отново първият принцип: покажи примамка, подлъжи врага, успокой го, че е в безопасност! Идеята беше да зареди примамките, да стартира запалителя, после да се върне при истинското нещо - онази задна стая, пълна с кутии пропан и нафта, с С4 и с домашно направения му АСДГ... и да не изпуска от очи Фин, докато чакаше термитната смес три етажа по-нагоре да разяде пода и да влезе във вентилационната тръба, където щеше да запали дългата змия на детонаторния шнур. Ако нещо се провалеше по пътя - например термитната смес не свършеше работата си или детонаторният шнур не се запалеше - или изглеждаше, че Фин се бави или е готов да си тръгне, Том само трябваше да изчака точния момент и сам да запали експлозивите. Така че нека Фин да открие фалшивите! Дори да подозираха, че е оцелял след църквата, Мели вече смяташе, че е прибрала всичките му материали за направа на бомби. Това беше целият смисъл от пъхането на малката торба под поилката на конете в стария им лагер. Примамките тук щяха да ги успокоят, че са били прави. Щеше да спечели на децата още малко време, а после „бум“!

Страхотен план! Който се скапа заради крака. Все едно, оказа се лош. Уплашените мъже са жестоки. Влитайки в сградата, те се натъпкаха в затвора, където той отчаяно се катереше по металните рафтове. Бяха нужни четирима, за да го свалят, и го направиха достатъчно яростно, та тилът му да пукне камъка. Все още усещаше топлия мокър език на кръвта по врата си. Дъждът от удари беше по-лош. Един особено сполучливо насочен ритник почти заби металната кама в лявото му бедро, а левият му хълбок - получател на обкован със стомана ботуш - пищеше. Имаше късмет, че не беше улучил бъбрека му. Единствената утеха? Очите на Том се плъзнаха по часовника на Джед. Ако приемеше, че пропорциите на счукания алуминий и гипсовата смес и сметките му са точни - след като беше експериментирал достатъчно с пожарогасителите, - а той беше почти сигурен, че са, имаше около... о, четиринайсет минути, за да се тревожи за това.

-      Намерихме го в затвора - казваше Ритача на бъбреци със стоманен ботуш, - при запасите с гориво. Опитваше се да запали тези, но те са фалшиви. Не знам точно, тесто или нещо такова.

-      Няма ли нищо? - Фин беше много по-голям, отколкото Том бе предположил, гледайки онази снимка; широк внушителен гигант, целият в обсидианово черно, с глава, която приличаше на издялана от камък. От друга страна, може би изглеждаше огромен, защото Том беше на колене. Леко зад дясното рамо на Фин беше застанало тъмнокосо момче в бяло, същото, което беше с него при взривената църква. След като вече беше близо, Том видя как дивите червени очи на хлапето го гледаха със зловещо трептящо внимание, напомнящо за наистина добре обучено куче, което чака команда.

-      Нито една бомба? - попита Фин Ритача на бъбреци.

-      Ами цигари? - това дойде от жената до Фин. - Нещо горящо? Точно така го направи последния път.

Ритача на бъбреци се смръщи.

-      Нищо такова. Щяхме да подушим горящ детонаторен шнур или цигари. Нямаше и С4. Само тези фалшивите. Сигурно е решил, че може да ни накара да се разтичаме да търсим истинската, за да спечели малко време на децата. Дори да беше опитал номера с цигарата, ние сме тук достатъчно отдавна, така че ако имаше бомба, щеше да е избухнала досега.

-      И всички щяхме да сме в ада, преди да сме разбрали, че сме мъртви - добави Фин без следа от ирония. Хвърли поглед през рамо. - Което съм сигурен, че ти би одобрил, Йегър.

-      Трябва ти моето одобрение ли? - Лицето на Йегър беше спокойно, но гладните му очи се взираха в лицето на момче, вдясно от Том. Той едва не беше получил удар, когато забеляза хлапето. За секунда беше помислил; „Боже мой, хванали са го, преди да може да се измъкне!“. Но косата на това момче беше по-дълга, почти до раменете. Нямаше прясна кръв по лицето или по косата му, нямаше огърлица от синьо-черни охлузвания, нито рани, нито ожулвания. Очите на това момче бяха тъмнокафяви, почти черни, и изобшо нямаше кръвоизлив. Крис беше слаб, но този Променен беше мършав, бузите му бяха хлътнали. Разбира се, едно много бременно момиче висеше на лявата му ръка.

„Саймън? - Което значеше, че момичето е Пени. Очите му отскочиха към едрия блондин с лудите червени очи и той забеляза призрака на сестрата в челюстта на брата и във формата на носа. - Това трябва да е Питър.“

При звука на гласа на Йегър Саймън се размърда, но без много енергия. Том познаваше този поглед. Хвърли едно платно през главата на хлапето, сложи му белезници, бутни го да клекне до стена от печени тухли и можеше да мине за заловен талибан. Фин беше пречупил Саймън, а ставаше дума за пречупване на чудовище.

Йегър също го видя. На Том старецът му приличаше на изтощено плашило без слама.

-      Няма да моля, Фин. - Йегър посочи към чакащата тълпа. - Ние направихме избора си.

-      Бързаш да умреш? Ще се удивиш колко упорито е тялото, Йегър. - Фин се обърна отново към Ритача на бъбреци.

-      Само оръжията му. - Мъжът подаде бравото на Джед и Глока. - За късмет, беше зает да ни заблуждава и не стреля. Няколко ножа също така.

-      Нещо не е както трябва. - Мели го изгледа косо, сивите ѝ очи бяха внимателни и подозрителни. Не приличаше на брат си освен по четвъртитата глава. - Той имаше узи.

-      Да, би трябвало да знаеш. Видях къде си сложила всичките ми неща от под поилката - каза Том, като осъзнаваше, че тревогата му личи. Опита се да се изпъне малко, но коремът му се стегна и думите излязоха като грухтене. Той притисна ръка до стомаха си. Задържа другата отпусната върху дясното си бедро, върху белега от куршума на Харлан, за да се предпази да не падне. През ума му се стрелна откачената мисъл как беше успял да събере комплект: белег отдясно, белег отляво. - Изгубих узито при експлозията в църквата.

-      Но не и главата си. - Дясната ръка на Фин почиваше върху перлената дръжка на револвера, показалецът му отмерваше времето с бавни, замислени „туп-туп-туп“. Като тиктакане при обратно броене. От лявото му бедро висеше паранг в кания. - Мели каза, че си умен. Чудех се дали си оцелял.

-      Да, забелязах, че си заредил палатката ми. Какво щеше да направиш? - Устните му се разтегнаха в гримаса срещу бодването на болката. - Да броиш леви стъпала?

-      Щях, ако имаше за броене. - Една от рошавите бели вежди на Фин се изви. - Предполагам, на теб трябва да благодарим за всичко това. Няма деца. Обаче онези изстрели. Уплашиха те, нали? Всички онези деца на шиш кебап.

Този беше истински задник.

-      Вече няма изстрели - възрази Том и забеляза как погледът на Саймън се отмести от дядо му към камбанарията. Между очите на момчето се появи тънка бръчица, почти сякаш беше забелязало нещо. Дали някой от хората на Фин не беше горе? Е, голяма работа. Щеше да намери само още една примамка.

-      Надявам се, че не. Но пък аз държа твоите деца. - Фин го погледна. - По какво разбра?

-      По боклука. - Да притиска удареното, помагаше, стига да не поемаше твърде дълбоко въздух. Поне вече не пъшкаше. Болката в гърба му беше намаляла до глух тътен. Не се налагаше да се справя още дълго с това или с Фин. „Първи принцип: дръж го зает, дръж го успокоен! Трябва да гледа в мен! Всички войни се основават на заблуда.“ - Синди винаги разчистваше. Не че никога не съм виждал самоделки, скрити под боклук. Само ми се иска да не ми беше отнело толкова много време.

-      Впечатлен съм. Наистина. - Фин го изгледа замислено с очи, които бяха безцветни като на кобра. - Вече два пъти оцеляваш. Първо на снега, сега и това. А аз си мислех, че си просто поредният тъп пехотинец. Това ще ми е за урок. На колко години си?

-      Какво значение има?

-      Ами... - Фин обърна палец към Питър, който само гледаше кръвнишки и мълчеше. - Да кажем, че той е от лошия сектор на предметното стъкло. Ако не съм се объркал, ти си по-млад.

-      Никога! - Том знаеше накъде отива това. Фактът, че никой от тях нямаше още много време да спори, не спря тръпките по гръбнака му. - Не и след милион години.

-      Това казах и аз. - Питър внезапно се изсмя задавено. - Мислех, че аз...

-      Питър! - Отпуснатите челюсти на Ърнст бяха нашарени от сълзи. Той направи една тежка крачка, преди хората на Фин да го спрат. - Недей! Ти нямаш вина.

-      Тогава кой? - Питър погледна Том с пълни със сълзи червени очи. - Няма да можеш да издържиш вечно. Най- добре е да умреш бързо. Да срежеш гърлото си при първа възможност...

-      Моля те, мълчи, Питър! Имахме толкова много интересни разговори, че бих съжалявал да те изгубя сега. - Ръката на Фин обви колта, въпреки че очите му не се отделиха от Том. - Но Питър има право. Всеки има цена, ахилесова пета. Просто трябва да намерим твоята.

-      Държиш децата ми. Не ми е останало нищо, което да ми отнемеш. - Боеше се да погледне часовника на Джед. Странно колко субективно беше времето. Влачеше се точно когато Том искаше да лети. Не беше излъгал Крис. Не искаше да умре. Имаше децата и Ели, за които да живее, и Алекс бе някъде там. „Остани жива, Алекс, остани в безопасност! Моля те, разбери, че това беше единственият начин!“

-      Не си пожелавай смъртта, Том. - И в този момент се чу изстъргването на метал в кожа, Том видя движение като мъгла, когато Фин извади паранга в посичане, което разцепи въздуха със свистене. Лазер прогори гърдите му, когато кръвта потече по дрехите му. Том извика и започна да пада, но Фин сграбчи с юмрук косата му и опря прясно окьрвавеното острие в гърлото му. Том чу ахвания и тревожни викове откъм старците. Йегър и Ърнст крещяха, опитваха се да стигнат до стъпалата, но Питър беше този, който се откъсна от пазачите си и тръгна напред.

-      Фин, не!

-      Мълчи, Питър! - каза Фин. През внезапния трептящ блясък на сълзите Том видя как главата на голямото момче отскача назад. От устата на Питър се изтръгна писък, докато той рухваше.

-      Н-недей! - успя да каже Том. Сърцето му препускаше. Топли капки кръв се стичаха по студения камък. Милиметър по-дълбоко и Фин щеше да среже кост. „Дръж се, Том! Ти можеш да издържиш. Само още няколко минути.“ От друга страна, ако Фин му срежеше гърлото, за него всичко щеше да свърши много по-скоро. Шест от едната страна, половин дузина от другата. - Остави го на мира! Битката ти е с мен, Фин.

-      Бием ли се? Не мисля. Погледни какво направи, докъде стигна и какво изстрада и ми кажи, че твоята битка е с мен. Не е ли със самия теб, Том?

-      Фин! - Йегър се напъна срещу мъжете, които бяха не по-малко стари, но много по-силни. - В името на Бога...

-      Бог напусна Рул много отдавна. Ти знаеш истинския въпрос, Йегър. Как може твоят бог да допусне някой като мен да съществува? Защото не прави грешка, Том! – Фин се изду пред очите му огромен и ужасен. - Може да мислиш, че си свършен, че си готов да умреш. Гарантирам ти, че не си. Тялото устоява, дори ако духът не може. Знам къде са артериите, какво наистина ти е нужно, за да оцелееш, как да направя така, че да издържиш много дълго време. Мислиш ли, че ти е нужно това? - Той изви острието, докато острият ръб докосна долната част на носа на Том. - Или клепачите, или устните, или пръстите? Тези ръце? Повярвай ми, не...

-      Спри! - внезапен ясен глас отляво на Том. - Недей!

„Какво? - През бумтенето в ушите си Том усети как умът му се бори да се измъкне от мъглата на новата болка. Над себе си видя главата на Фин да се обръща рязко, безцветните змийски очи внезапно се разшириха от шок... и беше ли това разпознаване? - Кой?“

-      Чакайте! - Бърз като светкавица Фин пусна Том при звука на приготвящите се оръжия.

Огромният магнум на Мели вече беше в ръката ѝ, когато хората на Фин заредиха. Пазачът до Пени се беше покачил върху каменния парапет, за да се прицели по-добре...

-      Не! - извика Фин. Наполовина извърнат, той забеляза пазача на парапета и скочи изненадващо бързо за старец, а окървавеният паранг вече замахваше. - Не стреляй, не...

Чу се пукот, мъжът стреля в същия момент, в който острието на Фин достигна дулото на оръжието. Стрелецът извика и се олюля, гърмейки напосоки, сетне изпищя силно, щом Фин прокара с паранга широка дъга през корема му. Струя яркочервена кръв оплиска камъка, когато пазачът стисна шурналия си стомах и се преви, падайки от парапета.

-      Не, боже! - изпищя пазачът. Беше вдигнал ръка. - Недей... - каквото и да беше на езика му, умря, когато Фин го посече рязко с паранга.

-      Kaзax - извика Фин, докато изрита с мощен шут главата на пазача, която отлетя надолу по стъпалата на кметството - никой да не стреля!

-      Илайьс? - Все още насочила магнума, Мели хвърли несигурен поглед назад и пребледня от гледката на струите гъста кръв, които все още пулсираха от обезглавения труп на пазача. - Какво...

-      Правете каквото казвам! - извика Фин, размахал капещия паранг. - Никой да не стреля! Пуснете я!

„Боже мой, Фин я познава!“ Осъзнаването проблесна като стълб оранжев огън от самоделна бомба. Все още превит, Том видя, че Саймън - момчето с лице на Крис, което изглеждаше толкова пребито само преди секунди - се взираше с неверие, което бързо се смени с тревога и ужас. На земята, недалеч от него, Питър стенеше:

-      Не, не, не, недей! Точно това иска той, точно това иска Фин.

Те всички я познаваха, Фин и Питър. Саймън. Но как? „Не, боже! - Сърцето на Том заби още по-бързо, този път с нов ужас. Студ пълзеше по вените му и се просмукваше в мозъка и в костите му и той се чу как стене, усети как умира още малко. - Не, моля те, боже, не прави това! Не е ли достатъчно? Какво още мога да ти дам? Моля те, не взимай нея, моля те!“

Опита да се изправи на крака, докато я гледаше да идва с ръце над главата, вдигнала пушката високо. Тя беше по-строга, отколкото я помнеше. Изражението ѝ беше стоманено, стегнато от решителност. Очите ѝ бяха много ярки и блестящозелени, дългата ѝ коса беше гъста и червена като кръвта му.

Тя беше дъхът му и той би дал всичко, за да я спаси. Би могъл, все още имаше време да се махнат, Фин нищо не можеше да направи за скритата термитна смес, прояждаща метала, нито за кофите самоделен АСДГ и за изобилните намотки детонаторен шнур, в който след няколко секунди щеше да припламне живот. Съществуването с Фин нямаше да е бог знае какво, но без живот нямаше надежда, а тя беше за него преди всичко надежда.

Но не можеше да остави Фин да се измъкне. Имаше деца, за които да мисли - и Ели, която беше само на осем и която едва започваше живота си.

Това отново беше Афганистан, денят под блясъка на слънцето, върху скалите, с малкото момче и малкото момиче - невъзможен избор.

„Боже, колко добър е избор, който изобщо не е избор? Когато трябва да избереш между две злини, а нито една не е по-малка от другата? Ако спася Алекс, Фин ще вземе децата. Ако не кажа нищо и бомбата гръмне...“

„Избирай, Том! - Той усети стабилния натиск, ръката в ума му, която се опитваше да го нокаутира, да го повали и пречупи. - Алекс или децата? Избирай и го направи бързо!“

Защото той и Алекс имаха по-малко от осем минути.

121

След като ѝ отнеха оръжията, тя застана отдясно на Том. Когато мина покрай него, ръката ѝ обърса неговата, докосването беше толкова мощно, че той едва не ахна от жегата и внезапния пламък в сърцето му. Когато тя се обърна към Фин, очите ѝ се плъзнаха по неговите за миг, но достатъчно, за да може Том да види лекото поклащане на главата ѝ. Не беше съвсем сигурен за какво го предупреждаваше, но той задържа устата си затворена. И без това не беше сигурен дали може да се довери на себе си да говори.

-      Искаше да ме намериш - каза тя на Фин. - Е, ето ме.

-      Ти познаваш това момиче? - попита Мели. Сивите ѝ очи се стрелнаха към Том, после към Фин. - Как? Откъде?

-      О, от тук и там. - Фин обърса окьрвавения паранг в панталоните на обезглавения пазач и прибра оръжието в канията. Змийските му очи се прехвърлиха от нея на Том, после обратно. Фин изглеждаше едновременно очарован... и бдителен. - Ти уби един от най-добрите ми ловци - каза на Алекс.

-      Беше нещастен случай. - Ако имаше страх в гласа ѝ, Том не можа да го чуе. Но долови, че тя очакваше нещо, и по вида на стегнатата ѝ челюст реши, че работеше здраво върху нещо. Но върху какво точно? „Или се сдържа?“ - Сигурно не ти е пукало много за него, иначе нямаше да оставиш тялото и всички онези хубави неща – каза тя. - Благодаря за което, между другото!

-      Моля! - Змийските му очи я оглеждаха от горе до долу. - Как го направи? Дори Дейви не можа да те намери.

-      Дейви? - Може би беше само въображението на Том, но му се стори, че имаше лека разлика в тона ѝ. Лазернозелените ѝ очи се плъзнаха към момчето, Дейви, после обратно.

-      Да. Ти си много различна. - Фин се обърна, за да огледа Саймън, чието лице беше образец на страдание, преди да се върне отново на нея с искрено любопитство. - Саймън... харесва ли те? Затова ли те остави да живееш?

„Какво? - Том усети как стомахът му се качва в гърлото. - Какво?“

-      Какво искаш, Фин? - попита тя.

-      Ти си способна да ме блокираш - каза Фин. - Как? Какво в теб е толкова различно?

Тя изгледа Фин дълго.

-      Имам рак.

Думите удариха Том толкова силно, че едва не загуби разсъдък. Вероятно щеше - да рухне, да я грабне, да я обвие с ръце, защото никой нямаше да я докосва, никой нямаше да я нарани отново и той щеше да се бие за нея, щеше да се бие, - ако тя не го беше предупредила да си държи устата затворена. „Не, Исусе, моля те!“ Левият му крак вече трепереше и той помисли, че може наистина да падне. Червена мъгла пропълзя пред очите му. Наистина не можеше да стане пo-зле. Нямаше ад в отвъдното, за който да се тревожи. Той живееше в него.

-      Мозъчен тумор - гласът ѝ потрепна едва. Алени петна пропълзяха по бузите ѝ.

-      Нима? - Фин изглеждаше заинтригуван. - Последен стадий?

-      Така казаха. - Тя повдигна рамо. - Но още съм тук.

-      Очарователно! Епилептичка ли си? От тумора?

-      Не. А ти?

-      Не. - Ъгълчето на устата на Фин трепна. - Значи го усещаш. Как го контролираш? Можеш ли? Изглеждаш напрегната. Едва се държиш, това ли е? Обзалагам се, че е по-лошо, когато ги подкарвам, нали? - Когато тя не отговори, Фин попита: - Как е името ти?

-      Недей! - Питър опита да се отскубне от тримата пазачи, които го задържаха. - Не го прави, не му казвай! Така той получава достъп.

„Достъп? - Том се взря в Питър. - Към какво?“

-      Питър, всичко е наред - каза тя.

-      Но тогава той ще контролира...

-      Тихо, момко! - Револверът на Фин беше в ръката му със същата скорост, с която беше размахал паранга. - Не си пресилвай...

-      Спри, Фин! Не го наранявай! - каза тя и погледна в Дейви. - Алекс. Името ми е Алекс.

„Алекс! - Том видя как очите на Дейви изпърхаха и ноздрите му се разшириха. - Какво правиш?“

-      Не-е-е-е! - изстена Питър. - Алекс, не, ти не разбираш...

-      Не, Питър - каза Алекс, - мисля, че разбирам.

-      Така ли, Алекс? - каза Фин с нежния почти подкупващ тон на мил дядо. - Съмнявам се. Така че нека... ти покажа!

Алекс потрепери, пое бърз болезнен дъх, главата ѝ внезапно отхвъркна назад, както беше направил Питър, когато Фин го нарани... и Том не можеше да понесе повече.

-      Спри, Фин! Моля те! - каза той дрезгаво. Питър беше свил лице в гримаса, главата му подскочи в спазматичен гърч, а юмруците му се свиха. Около тях въздухът, изглежда, бучеше, сякаш Променените, включително Дейви, се отместиха по начина, по който бегачите заемат позиция. Усети как пазачите сграбчиха ръцете му, когато се опита да застане между Фин и Алекс. - Спри с това, което правиш! Не я наранявай! Недей...

- Н-не, Фин - заекна Алекс. Очите ѝ се подбелиха. Тънка струйка кръв се стече от едната ѝ ноздра. - Н-нека аз...

* * *

В камбанарията:

Том. Бяха го хванали. Тя трябваше да пусне чудовището и да направи нещо. И трябваше да го направи сега, точно сега, преди да е станало твърде късно. А дали можеше да се върне в себе си?

„Няма да има значение. Не мога да оставя Том да умре. Спри да си такова уплашено зайче и го направи! Това е за Том, за Крис, за Вълка и за Питър, за всички!“ Никой от тези, които обичаше, нямаше да е в безопасност, ако не опиташе. Трябваше да се довери на себе си, да спре да се бори с това, което беше, да пусне чудовището, да го остави да докосне Вълка. То и бездруго го искаше, а Вълка щеше да бъде най-лесен за достигане, защото интересът на чудовището беше селективен.

Тя се стегна и даде на тумора същност. Изгради тяло на гаргойл, стигна чак до края, както лекарите винаги искаха. Нахвърли цепнати очи, зъби-игли, люспи и крила, дълги като ятагани нокти и опашка като тризъбец. После си представи как чудовището се пресяга навън с люспеста ръка, усети да се измъква от ума ѝ - „туп-туп“ - на един-единствен нокът. Вълка реагира и обърна поглед, всъщност знаеше, че тя е там. И за секунда Алекс видя Том много по-ясно - с очи, които не бяха нейни. Нямаше размяна на мисли, нямаше проникновения, но тя беше в главата на Вълка за част от секундата.

Тя направи съобщението много просто, глупаво: „Погледни!“. И Вълка погледна.

Дейви беше по-труден, различен, по-лош - като да скочи от Черната скала, само че през нощта в нещо черно и лепкаво. Неговият език беше мрачен и тя го долови едва когато той се засили в потока на „вървивърви, давайдавай“. Тя мина за кратко. Бързо спускане - вътре и вън - без съобщение, Фин щеше да е там, да задържа момчето, иначе Дейви и всички Променени щяха да разкъсват хората на парчета. Тя не искаше старецът да я усети, все още не.

Още веднъж замайваща стъпка встрани, прегъване, падане зад клепачите в очите на Дейви...

И отново видя Том, този път през погледа на Дейви. Но фокусът на Дейви - толкова напрегнат и ярък, сякаш яздеше лазер - беше Фин. Миризмата му, очите му, дори гласът.

Старецът - неговият сигнал? - също беше там, на заден план, като тънка червена река през объркан пейзаж. Но не ревящата ярост на „давай-давай, върви-върви“, защото нямаше убийства за момента.

Тя остави чудовището да се понесе по течението за съвсем кратко време; да се влее от перспективата на Дейви към другите - всички изменени Променени: Том и Фин, и площадът, видени от различни ъгли и различни точки на същата река като бегъл поглед през безбройните фасети на очите на гигантска муха.

Защото Дейви и изменените Променени бяха мрежата на Фин, неговите предавателни кули, а обикновените Променени бяха в мрежа един с друг. Тя го знаеше, защото нито един от Променените - нито дори Дейви - не беше реагирал, когато Фин нарани Питър. Той нямаше нужда да използва изменените Променени, за да достигне до Питър. Но когато искаше да повлияе на Променените, които не беше изменил, трябваше да го направи през Дейви. Фин беше ограничен по същия начин както и тя. Променените бяха в различна верига, говореха един с друг на честота, която нито Фин, нито тя можеха да достигнат директно без нещо като вход.

„Прости команди, разнасяни на гърба на по-обобщен сигнал.“ Това трябва да беше начинът, по който Фин го правеше. За него Дейви беше входът в разговора. Когато Фин пришпорваше Променените, Питър приемаше само утечките също като нея. Колкото по-далеч беше Фин, толкова по-малко тя и Питър бяха засегнати от „давай-давай, вьрви-върви“.

Един-единствен сигнал, повторен и усилен през един-единствен канал, а после размножен. Точно както беше казал Джаспър.

Сега, когато Фин го беше усилил, когато се беше показал в устрема на Червената буря, тя усети чука и барабаненето, и помитащата сила на „давай-давай, върви-върви“, Алекс се пусна. Остави всичко да падне, всички онези бариери и стени, без да се сдържа, защото това беше скокът, за който баща ѝ се беше опитал да я подготви преди толкова много години на Черната скала, независимо дали го беше осъзнавал, или не. „Скочи при мен, скъпа! Рискувай и скочи!“ Това беше краят и беше завинаги. „Направи го, Алекс, направи го, направи го от любов, направи го за Том! Спаси го!“ Защото това беше последният и единствен възможен ход на играта.

Можеше да усети същото издуване в ума си, отстъпването встрани, трептенето и отместването.

Събирайки силите си, провеждайки колкото можеше повече от неистовата енергия на чудовището, тя махна всички бариери, всяка умствена защитна стена, и скочи. Усети как тя и чудовището падат и се разбиват в ревящия червен прилив на „върви-върви-върви-върви“, поглъщайки Дейви, поглъщайки Променените, когато чудовището - цялото жълти очи, зъби-игли и люспести ръце - изригна от дълбоката си мрачна дупка и се разгърна във внезапно кърваво цвете, за да се просмуче в Дейви, в изменените Променени и във всички други, дори в Питър: „вървивървивървивървивървиВЪРВИВЪРВИВЪРВИ...“

-      Н-не, Фин - каза Алекс, като се мъчеше да изкара думите навън, и Том чу дълбоката отрова в гласа ѝ почти като ръмжене. - Н-нека аз... ти п-покажа!

Гърбът ѝ се изви, очите ѝ заблестяха, чертите ѝ се изкривиха в някакъв вид сурова ярост, която той познаваше от битките, в които врагът се тълпи по скалите, а ти нямаш амуниции и всичко, което ти е останало, всичко, което разделя живота от смъртта, е тънката като бръснач граница на това, което тялото знае и би направило, за да се закрепи до последния възможен момент. В очите му Алекс, изглежда, порасна в нещо ново, сякаш се излюпваше от пашкул и разкриваше нещо не съвсем човешко, което живееше зад очите на момиче, чието лице беше гравирано с диамант в паметта му и все пак не истински познато и невидяно досега. До момента, в който тя се остави да се пречупи, остави маската да падне и се осмели да се разкрие цялата.

За част от секундата времето се събра, изду се като трептяща капка, готова да падне... а после се пръсна и разби.

И Алекс зави. Викът беше остър, толкова чист и пронизващ, като звука от свирката на баща ѝ, която сякаш призоваваше Том от безкрайната нощ на едно мрачно и отчаяно място, където живееше чудовището. Но това беше също и рев, зов за битка - връхлитащо кресчендо, което продължаваше и продължаваше, което изправи космите на главата му и натъпка сърцето в устата му.

-      Алекс! - Той трябваше да направи нещо, трябваше да прекъсне това, да я измъкне, да измъкне и двамата. Пазачите бяха отстъпили, всички изглеждаха замръзнали. Без да осъзнава, Том също беше отстъпил крачка, но тръгна напред без ясна идея какво има намерение да прави, само знаеше, че трябва да я отведе оттук...

Но тогава отляво, точно зад Фин, главата на Дейви се завъртя рязко, онези луди червени очи се разшириха, когато и той започна да пищи, а неговият вик се сплете с този на Алекс и двата се сляха в едно. Отдясно Питър виеше, а Саймън и Пени пищяха пронизително. И тогава всички изменени и Променени завиха. Беше вик, който се издигна до безумен рев от много гласове, които се сливаха в един, в една-единствена нота. И този глас беше Алекс, беше Алекс и казваше...

* * *

На минути от Рул, все още в гората, по пътя за болницата Крис рязко дръпна юздите на Нощ. През дърветата отпред се надигна рев, от който го побиха тръпки. Беше нещо от телевизията, от съботите през есента, когато баща му се наливаше с бира и проклинаше „Росомахите“. Точно онзи тип крещящ рев, който издаваше колежанска тълпа на претъпкан футболен стадион. Но този вик също така беше неземен - един-единствен тон, съставен от много гласове, и Крис не можеше да разбере дали чува болка, или екстаз... или по малко от двете.

-      Боже мой! - каза той, когато конят се изправи и изпръхтя. - Чуваш ли това?

-      Да. А също и писъци, не само този... този звук. - Очите на Грег блестяха от неотложната нужда и от ранната утринна светлина. - Закъснели ли сме? Мислиш ли, че бомбите...

-      Не. Щом чуваме това, щяхме да сме чули и експлозията. - „Или експлозиите.“ Идеята беше да не е останал никой, който да крещи, или поне не за дълго - Мисля... боже, мисля, че това са Променени.

-      Крис! - Грег гледаше ококорено. - Променените не говорят.

„Сега го правят. Нещо им е дало глас.“ Звукът беше толкова зловещ, че Крис трепереше.

-      Мисля, че казват нещо. Чуваш ли? Истински думи?

-      Да, чувам - каза Грег. - Звучи като...

-      ВЪРВИ, ВЪРВИ, ВЪРВИ! - С блеснали очи, пращяща от внезапната енергия, Алекс зави: - УБИЙ ФИН, УБИЙ ФИН, УБИЙ ХОРАТА МУ, УБИЙ ФИН, УБИЙ...

-      Какво става? - изписка Мели. Обръщайки се диво, тя притисна ръце до ушите си, докато Променените ревяха. - Илайъс! Илайъс, какво правят те, какво...

-      Не! - извика Фин, но гласът му беше глас в пустиня като малко зрънце. Беше като да слушаш писък, изгубен в бученето на водопад.

И тогава за Том всичко се разби, светът се разпукна в яростен водовъртеж от звук и движение - точно както в деня, когато светът умря, и в нощта, когато взривиха мината и земята под краката му потрепери. Само че сега вместо черно торнадо от птици, вилнеещи елени и объркани животни, мозъкът му се опитваше да се разпадне, а земята все едно се бе прозинала широко, за да го погълне завинаги... Този път краят принадлежеше на Променените.

Всички те се задвижиха като един, вилнеейки през площада. Хората на Рул крещяха, подхлъзваха се, заплитаха се едни в други в бързината да избягат, но нямаше къде да отидат. Бяха обградени от Променените, от мъжете на Фин и от хаос от коне, които цвилеха и се изправяха, а копитата им удряха по лед и земя, трошаха тела и разбиваха глави. Променените се завъртяха към хората на Фин, повечето от които все още се опитваха да вдигнат оръжията си, но бяха закъснели. Променените нападнаха - странните изменени Променени скачаха от цвилещите коне, а другите изглеждаха като марионетки, внезапно освободили се от конците си - и се хвърлиха към хората на Фин в едно кипящо безумие. Площадът избухна, когато мъжете на Фин започнаха да стрелят напосоки. Куршумите свистяха като вой на стършели. Беше като да гледаш сцена от филм, в която армия превзема село и скоро няма да има нито един оцелял.

На площадката Алекс пищеше, ръцете ѝ бяха на главата, пръстите разтворени широко, очите изцъклени, а в устата ѝ се събираше кръв от червената река, течаща от носа ѝ, сякаш нещото, което беше изригнало в нея, я разкъсваше. Отляво на Том Мели отново изкрещя, когато едно момиче на кон дойде до стълбите, за да се хвърли върху жената с бързо гмуркане. Тя се удари в парапета, отскочи, претърколи се и се опита да се измъкне. Но момичето се покатери на гърба ѝ и заби зъби във врата на старата жена. Мели изрева и се изправи като кон, опитващ се да хвърли ездача си, ръцете ѝ диво драскаха в опит да се хванат за нещо.

Отдясно на Том Питър внезапно се хвърли в яростна вихрушка от златна коса и луди очи, а Саймън - това момче, което можеше да е Крис в един друг живот - само на стъпка зад него: „Убий го, убий го, убий го...“.

Но Дейви - любимецът на Фин, неговото специално момче - беше по-близо и вече се обръщаше. Устните му оголваха зъбите, а маниашките му червени очи бяха подивели от бяс.

-      Не, Дейви! - изпищя Фин с една вдигната ръка и друга, търсеща колта, докато хлапето скачаше като пантера, която най-после се измъкваше от затвора си. - НЕ, НЕ, Н...

Колкото и да беше бърз Фин, нямаше никакъв шанс. Дейви се заби в стареца, събаряйки и двамата с трясък върху камъка. Пистолетът на Фин отлетя. Ритайки диво с крака като човек, който отчаяно се опитва да спре бясно куче да не разкъса гърлото му, Фин удари брадичката на Дейви с десния си ботуш. По бялата униформа на момчето се пръсна запенена кръв. Очите му се подбелиха и то започна да се свлича, Фин замахна за още един ритник, който така и не стигна целта си, тъй като Питър и Саймън, все още ревящи, се приближиха. Питър крещеше:

-      Той е мой, той е той!

Сграбчил стареца за врата, той удари главата му в парапета силно. Кръв шурна от спукания череп на Фин, но старецът все още се бореше и пищеше като сестра си. Той заби ботуш в гърдите на Питър и го отхвърли назад. Том видя блясък на метал, когато старецът измъкна паранга от канията, чу свистенето на злобното острие като нападаща змия. Питър изпищя, рукна яркочервена кръв и той притисна корема си, блъскайки се назад, докато Променените се трупаха през площада, отправили се към тях, идващи за Фин.

Всичко това стана за по-малко от десет секунди и най- накрая накара Том да се задвижи. „Пет минути, по-малко от пет минути. Трябва да намеря кон и да ни измъкна оттук.“ И да спре Алекс, да пресече това. Когато се обърна към нея, Том долови мъгла с ъгъла на дясното си око. Подлудена от убийствената ярост, Пени се обръщаше към пазача си. Съвземайки се от парализата, той завъртя оръжието си - помпа „Мосберг 500“. Когато голямото черно дуло започна широката си дъга, Том знаеше, че старецът не само ще умре, докато се опитва, но и ще пропусне и вместо Пени ще застреля Алекс.

-      Алекс! - Том се завъртя и направи една тромава стъпка с ранения крак, после втора. Невероятно, той я видя във вихър от кървавочервена коса. За момент помисли, че тя тича към него. Но не. Тя нападаше Фин и промяната, която видя в чертите ѝ - същата убийствена ярост, която бе на лицата на Питър, Дейви, Саймън и всички Променени, - смрази сърцето му. Том разбра на мига, че ако не прекъсне това сега, преди Алекс да е достигнала Фин, тя щеше да се изгуби, тогава той можеше спокойно да остави куршума на мосберга да намери целта си. Дори щеше да застане, да я държи здраво и да се погрижи да убие и двама им.

Хвърли се отчаяно и се заби в нея наносекунда преди пушката да гръмне. Куршумът остави нажежена следа над главата му. Чу как се пръсна стъкло, когато един прозорец се разби някъде зад него. Том я прихвана, вдигнал една ръка, за да предпази главата и врата ѝ, а с другата обви кръста ѝ. Строполиха се долу. Той се опита да се извърти по гръб в последната секунда, за да поеме удара, но беше непохватен, болеше го, беше изгубил равновесие и успя само наполовина. Паднаха върху камък, който беше мокър и червен от цялата тази кръв. Щом се удариха, писъкът на Алекс прекъсна. Том усети дъхът да изхвърча от дробовете му, но се задържа и я прегърна още по-плътно, докато тя се мяташе, риташе и ръмжеше, за да се измъкне. Усети ухапването на стъкло и камък под гърба си и дивото туптене на сърцето ѝ до неговото и той също завика, закрещя в беснеещото ѝ окьрвавено лице:

-      Алекс, Алекс, аз съм, аз съм, Том!

За миг - и само за миг - дивият блясък в зелените ѝ очи се засили към него. Той си помисли, че ако тя се хвърли към гърлото му, той ще ѝ позволи. След още пет минути и няколко секунди Алекс нямаше и бездруго да е тук. Ако той трябваше да умре, по-добре да станеше по този начин - с нея и до нея. Но после главата ѝ се люшна. Той имаше усещането, че нещо прещрака и се отмести или пък се намести на мястото си, а може би и двете. Очите ѝ, все още толкова зелени и ярки, се закрепиха в различна реалност. Закрепиха се върху него.

-      Том! - Имаше учудване, търсене и шепот, който той чу като вик, защото сега наистина я държеше без задръжки, този момент беше началото на вечността. - Том!

Копнееше да обере косата от лицето ѝ и да я погълне жадно. Вместо това светът се върна внезапно, времето тръгна отново и той отчете изстрелите, писъците и бунта на Променени и хора, насилието, кипящо навсякъде наоколо.

-      Алекс, трябва да се махнем оттук сега. Това място ще гръмне след пет минути, може би по-малко. - Той се претърколи, помогна ѝ да се изправи на крака и сграбчи ръката ѝ. На площада имаше коне, а на тях им трябваше само един. - Хайде, хайде!

-      Чакай! - Хвърляйки див поглед наоколо, тя извика. - Не, не, Питър, Питър!

Когато започнаха писъците и изстрелите, на Крис изобщо не му хрумна да обърне. Дори пришпори Нощ още по-бързо. Това беше сблъсък, който той нямаше да пропусне, битка, от която нямаше да се оттегли. Ако изобщо имаше точен момент да вдигне чука, този момент беше настъпил.

Идваха бързо откъм североизточния ъгъл, на около сто метра от далечния край на църквата. Вече можеше да види хаоса и вълната Променени, които помитаха хората на Фин. Излезлите от контрол Променени разкъсваха хората на парчета, гмуркаха ръцете си в кървавите кратери, за да измъкнат с две шепи вътрешности. Площадът беше залят от тела, части от тела и от кръв... и старци, които все още стояха, докато миналото прегръщаше загнилото бъдеще. Видя една жена, сивата ѝ коса беше като облак, да се хвърля към подобно на добиче момче:

-      Лий, Лий, Лий!

Огромните ръце на Лий събориха старата жена. „Травърс - помисли Крис, - името ѝ е Травърс, обича да работи в градината си.“ Момчето завъртя баба си наоколо в нещо, което почти можеше да е радост. Когато Лий впи зъби в гърлото на жената, изражението на лицето ѝ беше образец на ужасен, безвъзвратен екстаз.

-      Виж! - Грег сочеше към кметството. - На площадката!

Крис погледна... и усети как сърцето му спира. Стъпалата гъмжаха от Променени, които се блъскаха, бореха се и разкъсваха тела. Един от мъртвите беше Ърнст. И собственият му дядо? Не видя Йегър, но този, когото забеляза на площадката да се надига като някакъв бегемот, разбиващ морската повърхност, беше Том.

Том беше просмукан с толкова много кръв, че изглеждаше сякаш се беше гмуркал в дълбок басейн с червена боя. Той се олюляваше, около врата и раменете му беше провесено тяло. Държеше пистолет в свободната си ръка и стреляше, опитваше се да разчисти път. Алекс беше до него с черна пушка в ръка, Крис я позна веднага и имаше... Боже мой, това куче ли беше? Откъде се появи? Беше огромно. Бялата му козина беше опръскана е кръв, а животното се зъбеше и въртеше към всеки Променен, който се опиташе да се приближи. Калъфът с пушката на Том висеше от дясното рамо на Алекс. Тя сграбчи огромна брезентова раница, преметна я през лявото си рамо и закрещя нещо на Том, после се завъртя към промененото момче, което го нападаше откъм сляпото му място. Помпата подскочи в ръката ѝ с ужасно „бум“. Промененият се катурна назад. Алекс хвърли поглед надясно и Крис видя устните ѝ да мърдат, разбра какво крещеше: „Хайде!“. Но не можеше да види на кого говореше и изведнъж вече не го интересуваше, защото до съзнанието му достигна, че тялото върху раменете на Том носеше бяла дреха, която ставаше пурпурна. Там, където водопадът от коса не беше златен, беше ръждивочервен.

„Питър!“

-      Не! Алекс! Том! - Крис пришпори Нощ и се гмурна в тълпата, пробивайки си път. Сграбчи юздите на един тъпчещ шарен кон без ездач, като мислеше яростно: „Качи Питър на кон, закарай го при Кинкейд и се измъкни, измъкни се!“. Да се опитва да скъси разстоянието помежду им, беше като да плава с лодка в бурно море, като вместо гребло ползва лъжица. Чуждият кон се дърпаше и цвилеше, а Крис усещаше как Нощ се напряга в опит да намери безопасно място, на което да стъпи. Ръце задращиха по краката му. Площадът беше море от зъби и ръмжащи лица. Това отново беше кошмарът от платото, само че този път той се опитваше да контролира два коня. Грег беше до него и Крис чуваше пукота на изстрелите, докато си проправяха път през последните петнайсет метра.

-      Крис, не! Остани на коня си! - Лицето на Том беше напрегнато, сковано от болка, мокро от пот и кръв. На гърдите му имаше огромен кървав разрез и дишаше трудно. Гърбът на Алекс беше притиснат до неговия, мосбергът беше в ръцете ѝ, а огромното куче все още се въртеше и хапеше. - Грег, помогни ми! Крис - каза той, - подай ми узито!

-      Ето! - Крис свали оръжието от рамото си и го подаде с приклада напред. - Колко зле е той? Колко е зле?

-      Зле е. Алекс! - изкрещя Том през рамо. - Вземи узито!

На мига тя отпусна лакти и мосбергът посочи небето. Извърна се и едната ѝ ръка се протегна за новото оръжие. Щом пръстите ѝ се сключиха около приклада на узито и усети, че е хванала, Крис пусна. Но тя погледна нагоре. Очите им се срещнаха и той каза:

-      Aлeкc...

-      Знам, Крис. Аз също. Помогни на Питър! - Тя закачи мосберга на рамо и се обърна, за да ги прикрива и да им спечели време.

-      Крис! - извика Том. - Ще трябва да го опазиш жив, докато се измъкнем.

-      Колко време остава? - попита той, усмирявайки Нощ с колене.

-      Недостатъчно. Добре, хайде, давай! - Том премести тежестта си, смъкна се на коляно и Питър се люшна в ръцете на Грег, когато повдигна краката му.

-      Бързо! - извика Алекс. Тя напредваше гърбом с узито в две ръце, опитвайки се да покрие всички страни.

Един от хората на Фин - стар, но само с няколко кичура бяла коса - заплува към нея паникьосано, ръцете му се въртяха в непохватен кроул. Преди Алекс да може да стреля, вълчакът нападна. Старецът изкрещя и залитна назад, щом от раната над лакътя му шурна кръв.

-      Долу, Бък! - Когато вълчакът скочи обратно, Алекс се хвърли напред с узито, забивайки бързо и яростно приклада в челюстта на мъжа.

Пурпурна струя бликна от сцепената кожа на стареца и той падна. В следващата секунда Променените го подхванаха и той изчезна с писъци, кървавата му ръка се протягаше право нагоре, сякаш се опитваше да издраска от гроб.

-      Вдигай го, Грег! Полека, полека! - каза Том.

Лицето на Питър беше бяло като платно, кръвта по него - като ярка боя. Когато успяха да го наместят в седлото, Крис видя сгърченото му от болка лице и чу стона му.

-      Боже! О, боже, Питър, дръж се! Дръж се! - каза Крис, щом Питър падна върху него, облегнал гръб върху гърдите му. - Държа те, ще се оправиш.

-      С-с-студено ми е. - Питър дишаше тежко. Имаше толкова много кръв, че Крис усещаше вкуса на желязо в устата си. Главата на Питър се олюля. - Т-толкова ми е студено... К-Крис, с-съжалявам, т-толкова съжалявам, оп-п-питах се...

-      Ш-шт! Добре се справи - каза Крис треперливо, от гърлото му извираха хлипове. - Ще се оправиш. Държа те, Питър. - Приятелят му трепереше, опитваше се да си поеме дъх. „Ще те спася. Ще спася и двама ни.“ Крис обви ръце около него, пое тежестта му и го задържа здраво. - Няма да те оставя да паднеш, Питър. Държа те, държа те, няма да паднеш.

-      Добре, Грег, скачай на коня си, хайде! - Том сграбчи юздите на коня от Крис и се обърна да извика: - Алекс, ти ще яздиш с мен... - Той спря и на лицето му разцъфна внезапна паника. - Алекс! Къде е Алекс?

-      Какво? - Объркан, Крис хвърли поглед надолу, където бе стояла тя, после нагоре към кметството. Забеляза я, видя червената коса, докато тя и кучето се промъкваха покрай Променени и биещи се мъже и се хвърлиха към стълбите и към едно тяло. - Там! - извика той.

-      Алекс, не! - Ужасен, Том вече се беше устремил към нея, размахал пистолета като тояга, опитвайки се да си проправи път. - Алекс, няма време... по-малко от деветдесет секунди. Какво правиш, какво правиш?

Но тя продължи и не се запъна, а в последната секунда преди изстрела Крис разбра защо.

Положен като жертвоприношение, дядо му се беше сгърчил върху стъпалата. Крис успя да го познае единствено защото Йегър беше плешив. Лицето му беше разкъсано, но главата още стоеше на мястото си. Останалото беше купчина отпуснати крайници, кръв и разкъсана плът.

До тялото на Иегър се беше свило момче - окьрвавено и натъртено. Несигурно и явно ужасено, едно много бременно момиче се въртеше наблизо. Когато Алекс извика, само момчето погледна.

„Боже мой!“ Изненадата беше като светкавица, разкъсваща мозъка му. В един миг двигателят на времето зацепи, подскочи в релсите си и просто спря.

-      Крис? - започна Грег очевидно объркан. - Кой...

-      Вълк, моля те! - все още чуваше виковете ѝ над глъчката. - Трябва да се махнеш, трябва да тръгваш, Вълк! Трябва да бягаш, трябва да...

И в този ужасен момент всички видяха това, което Алекс не можеше. Едно чудовище се изправи внезапно - развалина от плът и кост - буквално голо, облечено само в дрипи и с реки от кръв, шурнали от разрези, рани и ухапвания. Дълъг парцал висеше от скалпа му като отпуснато знаме от кафява кожа и сива коса. Розовият череп се показваше гол от челото до темето, сякаш това чудовище отделяше кожата си, за да се роди.

-      ТИ! - И гласът му беше единственото, по което Крис разбра, че това нещо някога е било жена. Ръката ѝ, от която капеше кръв и блещукаше кост, замахна към Алекс, хромът на огромен револвер примигна на светлината на новия ден. - ТИ!

-      МЕЛИ, НЕ! - изкрещя Том, вадейки пистолета си в същия миг, в който Крис извика:

-      Алекс, Алекс, внимавай! Внимавай! Вни...

Тя мислеше, че това е най-странното чувство. Сякаш се будеше от мрачния хаос на дълъг трескав сън, умът ѝ гореше ярък и чист, тя се завръщаше към себе си не в прегръдките на родителите си, а в заслона на ръцете на Том.

И ето ги тук, борещи се за всяка оставаща секунда насред края на света, а не беше останало време в тази растяща градина от мъртъвци. Но на земята нямаше друго място, където тя искаше да бъде, освен с Том, Крис и нейните хора, които чакаха, за да я приветстват обратно, да я отведат.

Макар че чудовището все още търсеше нещо. Тя усети как то се пресяга, защото тя искаше Вълка да избяга и да бъде в безопасност. И когато забеляза Вълка с Йегър, можеше да мисли само за това, че той трябваше да се махне и да направи последния скок далеч от Рул към бъдещето. Може би беше грешно да чувства това към момче, което беше наполовина чудовище, но какво пък, по дяволите?

-      Вълк! - Тя сграбчи ръката му като обезумяла. Държеше под око Пени, но момичето изглеждаше само вкаменено, което беше добре, защото имаха достатъчно проблеми. - Трябва да тръгваш, трябва да се махаш.

Вълка плачеше. Големи сълзи прогаряха рубинени следи през кръвта. За секунда тя разбра какво изпитва той. За това не ѝ трябваше чудовище. Това беше момче, което току-що беше загубило не само Йегър, но и Питър. За него не беше останал дом, нито място, където да отиде. Сякаш гледаше себе си на погребението на родителите си. Или в деня, в който ѝ поставиха диагнозата: беше се сгушила в стол в един ужасно студен офис, след като за първи път беше видяла как изглежда чудовише, живеещо в мрака и изяждащо те жив.

-      Вълк, моля те! - Тя усещаше как устните ѝ треперят, сълзи горяха очите ѝ. - Ще стане по-добре, обещавам ти, но трябва да се опиташ да тръгнеш, Вълк, трябва да бягаш, трябва...

Изобщо нямаше промяна. Въпреки всичко станало бяха минали по-малко от три минути, откакто бе освободила чудовището си. Имаше много стрелба и хората още пищяха. Пукотът на едно оръжие не беше нищо ново, въпреки че... какво крещеше Том?

Нещо я удари много силно в гърба. Видя как Вълка трепна. Огън облиза гърдите ѝ. В мъртвия промеждутък между два удара на сърцето тя и Вълка само се взираха един в друг. Алекс все още чуваше стрелбата, но тя вече беше толкова различна. Нямаше пукот или тежко „бам“. Само заглушено далечно пукане като от изтъркан целофан.

Краката ѝ се подгънаха. Там беше мракът, който я чакаше долу, но само той. Беше на Черната скала отново.

Само че този път водата - студена и дълбока - се надигна за нея.

Алекс вероятно така и не чу. Беше толкова шумно. Бумтежът на магнума се изгуби в двойния рев от пистолета на Том и пушката на Грег. Останките от Мели се сринаха назад, двете момчета вече се препъваха напред, а Крис подкара Нощ след тях.

Непохватно сгушил Алекс в ръцете си, Саймън, неговият брат, се изправяше със залитане, а огромното куче се зъбеше, но не смееше да нападне. Алекс беше висока, трудна за всеки, а сега беше отпусната. Тежеше като мъртвец, очите ѝ бяха затворени, бялата лебедова шия бе извита назад. От седлото на Нощ Крис можеше да види къде се беше забил куршумът в гърба ѝ по червената звезда отдясно на гръдния кош. Когато гърдите ѝ с мъка се повдигнаха, Крис чу ужасен грачещ звук като крякане на умиращ гарван.

Пени вече се опитваше да се отдръпне. Когато Саймън видя, че идват, направи стъпка назад, сякаш искаше да се обърне и да се опита да избяга. Но тогава очите му се спряха върху Крис и лицето му - „Моето лице“, помисли Крис - пребледня.

-      Моля те! - каза Том, гласът му се пречупи. Той протегна ръце. - Вълк... Саймън, моля те, дай ми я! Нека ѝ помогнем!

-      Том! Крис, какво, по дяволите... - Грег беше слязъл от коня и се беше качил горе е узито, което бе насочил към Саймън. - Момчета - каза той разтреперано, - трябва да тръгваме, трябва да тръгвате!

-      Знам. - За част от секундата Крис видя в терзанието и сълзите, стичащи се по бузите на Саймън, не Променен, а момче, борещо се да избере между това, което желаеше, и това, което можеше да има. - Саймън... моля те - опита той, стягайки ръце около Питър, който вече беше в безсъзнание. Приятелят му беше много тежък, но Крис можеше да понесе тази тежест. - Мястото ѝ е при нас.

При тези думи Саймън пристъпи непохватно и колебливо. Том го пресрещна, обгърна с ръце Алекс, обърна се към коня си и закуцука бързо, а кучето остави Саймън и тръгна след него.

-      Дай му оръжието! - викна Том през рамо към Грег. - Дай му го, скачай на коня и да се махаме сега, сега!

-      Какво? - Главата на Грег се люшна към Крис. - Крис, знам, че той сигурно е брат ти, но това е като е Лена. Той все още...

-      Направи го! - Крис погледна надолу към Саймън, докато Грег му подаваше узито по начина, по който предлагаш закуска на питон. Щом другото момче хвана дулото, Грег го пусна и изтича към коня си. - Бягай, Саймън! - каза Крис на брат си. - Разбираш ли? Върви, махай се, вземи Пени и бягайте...

-      Хайде! - извика Том. Той закрепи Алекс на седлото, притисната в гърдите му, както Крис беше направил с Питър. Тя беше неподвижна като мъртвец и Крис не можеше да каже дали все още диша. Том обърна коня и смуши животното в галоп. - Четирийсет секунди. Давайте, давайте!

-      Бягай, Саймън! - извика Крис, след което обърна окьрвавения кон и го пришпори в смъртен бяг, като го подканяше: - Давай, Нощ давай, Нощ, давай!

„Четирийсет секунди.“ Стрелнаха се покрай възел от хранещи се Променени, новите мъртви и тези, които щяха скоро да се присъединят към тях. В главата си броеше, докато препускаха през площада: „Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем...“

Стигна до трийсет.

Краят дойде, когато се беше отдалечил на пет преки. Точно така си беше представял края на света - не тишината на електромагнитния импулс и писъците на птиците, а огромния набъбващ рев като от детонация на неутронна бомба, плясък, а после ярко, издуващо се БАМ- БАМ-БАМ-БУМ. Заловен между сградите и отразен в камъка, звукът беше чудовищен. Крис усети как въздухът профучава край него със зверско „фъш“. Прозорците на къщите на тази улица внезапно се разбиха, когато ударната вълна премина и се опита да го измъкне от седлото. Земята потрепери толкова силно, че той усети тръпката в гръбнака си, видя я в падащия остатъчен сняг, изтръскан от покривите.

Дишайки тежко, Крис обърна поглед назад. Невъзможно ярки, невъзможно блестящи буци кървава светлина изригнаха от разбитите прозорци на кметството като пламтящ дъх, издишан от много усти на чудовища, надигащи се от дълбините. Той усети помитащата гореща вълна и затихващите, идващи след нея. Цялото кметство не просто се срина, а се взриви в градушка от камък и стомана и в бушуващи огнени кълба, които се пръскаха в оранжево-червени вълни през Променени и цвилещи коне, и през всяка жива душа на онзи площад. Светлината беше толкова ярка, че всичко хвърляше дълги бягащи сенки. Очите му извикаха от болка, сякаш се беше опитал да се взре в сърцето на слънцето. Ако имаше писъци и викове, той не можеше да ги чуе.

Но усети как Питър се върти в ръцете му и долови стоновете му.

Върху тях като дъжд падаха камък и горящо дърво. Изтръгнати клони от дървета се забиваха като пламтящи копия. И имаше парчета от тела - крака и ръце, обгорени, почернели черепи. Бутове от коне и остатъци от кости, и още плът, твърде обгорена, за да може дори да се предположи откъде е или от какво е. На пряка и половина напред една конска глава с пламнала грива прелетя в горяща дъга, за да се забие в покрива на някаква къща.

-      Крис! - беше Том.

Все още замаян, Крис се обърна и видя него и Грег с онзи огромен вълчак да чакат в края на пътя, който щеше да ги отведе до болницата и извън Рул.

Когато ги настигна, Крис каза глупавато:

-      Беше толкова... толкова голямо.

-      Знам - каза Том. В ръцете му Алекс пое дъх. Той я притисна към себе си, завъртя коня и се насочи на север. - Остави, Крис! - рече. - Не гледай назад!

ДЪЛГАТА РАЗХОДКА

Изглежда, беше ранно лято, въпреки че той не можеше да е напълно сигурен. Крис седеше с кръстосани крака на плоска изпъстрена със зелени петна базалтова плоча под лъчите на слънцето. Денят беше безоблачен, небето бе замъглено в бяло там, където се срещаше с индигото на езерото, и малко по-тъмно, с цвят на протъркани дънки, точно над главата му. Северният ветрец с аромат на студено желязо и на смърч разроши косата му. Понесено от долината на около триста метра надолу, дойде самотното крякане на дървесна жаба. Право на север, край далечния бряг, той преброи поне пет тънки и скалисти обрасли с дървета резени и по-голямо зелено петно, разстлано над водата като протегната ръка.

Измъкна острието на джобното си ножче, отряза парче сирене, откъсна комат от ронлива франзела и постави резена отгоре. Задържа храната под носа си, вдиша масления аромат на топъл чедър и прясно изпечен хляб, после отхапа. И изстена.

Точно зад дясното му рамо дойде нисък смях.

-      Добро е, нали? - каза Питър.

-      Боже мой! - измънка той през хляб и сирене. - Трябва да се науча как да го правя.

Смехът на Питър беше лек като въздишка.

-      Е, първо трябва да имаш няколко крави. О, и малко брашно. Мая. Захар. Химозин¹ и...

-      Човек може да си помечтае. - Той откъсна още хляб. - Не бъди такъв досадник!

-      Аз? Никога! - Бълбукане, после преглъщането на Питър и доволна въздишка. - Искаш ли?

-      Боже! - Той се престори, че мисли. - Не знам... Не съм пълнолетен.

-      Като надлежно назначен служител на реда и твой водач, настоявам. Обещай да не падаш от хребета и никой няма да разбере - каза Питър. - Освен това старите правила не са приложими вече, особено тук.

-      Е, щом поставяш въпроса по този начин. - Крис пое бутилката, която Питър подаде през рамото му. Тя беше запотена от студ. Когато допря гърлото ѝ до устата си, това, което потече по езика му, беше свежо и студено, миришеше малко... на грейпфрут? Затворил очи, той отпи, съсредоточен върху вкуса на виното.

Замисли се: „Трябва да запомня това, всичко, всяка секунда. Може никога да не се появи отново“.

-      Е? - Можеше да усети как топлината вече се разлива към главата му и помисли, че трябва много да внимава по пътя надолу. Ако това беше проблем тук. Ако Питър изобщо следеше. - Кажи ми какво гледам!

-      Тъндърбей отляво - каза Питър, посочвайки на северозапад към далечна мъглива панделка от пурпурни планини. - От тук, където сме сега, на Нефритения хребет, остров Амигдалоид е най-далечният бариерен остров, онзи много дългият и тънък на север. Това голямо петно отдясно - с периферното си зрение Крис видя ръката, която сочеше - е западният край на Петопръстия залив. Пренасял съм лодката чак дотам. Истински убиец. Носех само каяк и раница. Представяй си кану. Раменете ме боляха с дни.

-      Звучи ужасно.

-      Ето защо има нужда от медицинско вино. Но наистина е... рай.

-      He - каза Крис, леко замаян от виното. - Това е Мичиган.

-      Умник. Можех да вървя по целия хребет, всичките шейсет и пет километра от единия край на остров Роял до другия, да не бързам, да проточа разходката колкото искам, и пак да не видя нито един човек, нито да чуя друго освен птици и жаби. През пролетта има повече пеперуди, отколкото можеш да си представиш. Няколко пъти дори чух вълци.

-      Не беше ли самотен?

-      Тогава ли? Не. Може би защото не беше завинаги. Винаги се връщахме към живота си.

-      Ами сега? - Провесил бутилката между пръстите си, Крис завъртя виното, после пое още една глътка. „Грейпфрут и ябълки, и... ванилия?“ Не, това не беше правилно.

-      Дали съм самотен ли? - Питър въздъхна дълбоко и Крис усети ръката на приятеля му да стиска дясното му рамо. - Малко. Свиква се. Това е моето място, Крис. Не мога да замина или да бъда някъде другаде. Но ти можеш. - Кратка тишина. - Ще го направиш ли?

-      Не знам. - Той глътна вино. - Не съм сигурен.

-      Не си ли? - Когато Крис не отговори, Питър отново стисна рамото му. - Хей! Говори с мен! Какво става? Това не е заради Алекс, нали?

-      О... не, не в това е проблемът. Не става дума за някакъв глупав любовен триъгълник като в книгите или нещо подобно. Тя трябваше да се справи с достатъчно неща. Тревожи ме, че вдига палатката си далеч от нас. Прави го, откакто стигнахме в Уакамау.

-      Може би защото тя започна тази разходка сама преди много време. Освен това едва не умря. Ти знаеш какво е.

Вярно беше. Благодарение на Том и това, което всеки войник знаеше, за да спаси живота на другаря си или своя собствен. Иначе Алекс нямаше да преживее ездата до Кинкейд. Крис помнеше съскането на излизащия въздух, когато Том заби венозната игла високо между две десни ребра, за да ѝ помогне да диша. Помнеше също как той полагаше толкова усилия, за да даде шанс и на Питър. Хубавото при Алекс беше, че куршумът беше минал достатъчно ниско, за да пропусне големите артерии, и достатъчно високо, за да не отнесе черния дроб. Но все още оставаха колапсът на белия дроб, изтощените мускули и тъкани и двете смазани ребра. Кинкейд използва много добре онази бойна раница. Някой - Ели, Том или Крис - седеше до Алекс по време на цялото пътуване до новото място, на което се беше устроил Исак. Когато тя се надигна, Том прекара часове да я кара да ходи, дори когато тя не искаше, изнасяйки я навън, и изобщо кръжеше над нея като ястреб.

После Алекс се беше справила, да кажем, добре. Това, че преди седмица Крис, Ели, Том и тя се бяха отделили от Джейдън, Грег, Пру, Сара и останалите деца (тези от Рул и другите - на Том), изглежда, докосна някаква струна у Алекс. А когато минаха покрай разрушената кабина на рейнджърите и още повече, когато видяха останките от колата ѝ, които още стояха на онзи паркинг, на Крис му се стори, че Алекс се оттегля още пo-навътре в себе си.

-      С Том просто искаме да ѝ дадем пространство да обмисли положението - каза Крис. - Не можем да я накараме да иска да бъде с нас, въпреки че за Ели е тежко. Не сме ѝ казали всичко, а и тя няма да разбере.

-      А ти?

-      Малко. Алекс е... тя не е изцяло тук. Можеш да видиш отдалечеността в очите ѝ. - Понякога той се чудеше дали тя не вижда единствено спомени. Като се вземеше предвид какво живееше в главата ѝ, винаги имаше и друга възможност, твърде тревожна, за да иска да мисли за нея по-дълго. - Том прекарва всяка вечер с нея. Тя ще говори с него. Той разбира много по-добре, отколкото аз някога бих могъл. - Болката беше слаба, но все пак го жилна. Държеше на всяка дума, която беше казал на Том в затвора на Рул. Том и Алекс бяха просто... точно един за друг. - Том казва, че Алекс сякаш се е върнала от дълга война. В това има смисъл. Тя беше с Променените месеии наред. И наистина беше загрижена за Саймън.

-      Но Саймън има твоето лице. Тя никога не би си позволила да е загрижена, нито би рискувала живота си за него, ако не усещаше същото към теб.

-      Знам това. Ние сме семейство, предполагам. Том каза, че когато намериш своите хора, намираш себе си. Само че... още не съм сигурен.

-      Мислех, че харесваш Джейдън.

-      О, не, той е страхотен. Облекчен съм, че измисли това. Дори да забравим всичко, което стана, никога нямаше да съм на мястото си с Хана. Тя е толкова териториална. Аз искам да живея на място, което аз съм създал, което да се опитам да направя както трябва, за да намеря хармония. И да избегна всякаква възможност да се променя или да бъда изяден.

-      И двете ще са проблем дълго време, но не вечно. Промяната е задънена улица, Крис. Не е болест. Беше събитие. Единствените деца, които ще се променят от сега нататък, ще бъдат като Ели - твърде млади да се променят веднага, или като теб - които все още могат да се променят.

-      Благодаря! Това е толкова успокояващо.

-      Но е истината. А има и такива като бебето на Пени. Може би ще се пръкне точно като Променените, а може би няма. Фин говореше за това веднъж, каза, че тези бебета, които не са Променени, едва ли ще оживеят, защото родителите им ще ги изядат.

-      Стига! Те не са хамстери.

-      Повечето бозайници унищожават дефектните бебета. Но да кажем, че оцелеят. Те изобщо няма да бъдат като родителите си. Може би дори няма да могат да общуват с тях. Единственото общо помежду им ще бъде това, че ядат хора. Но това е поведение, Крис. Не е съдба. Променените биха могли да ядат друго месо, растения. Храносмилателната им система не се е променила. Само техните мозъци са били изменени. За тях това е постоянно.

„Е... може би.“ Съществуваше Саймън, но това вероятно беше само мечта. Как би могъл да провериш такова нещо все пак?

-      По един или друг начин - продължи Питър, - Променените са обречени. Или вие ги убивате, или техните деца го правят, или пък те убиват незасегнатите си деца, за да се спасят. Без деца те са свършени като вид. И това, което казвам, е, че може да се тревожиш да не бъдеш изяден, но не трябва да градиш цялото си бъдеще на тази мисъл! - Питър стисна по-силно рамото му. - Крис, трябва да отидеш на Бакърения остров с тях. Хана няма да бъде там. Дошло е твоето време. За секунда забрави обработваемата земя и колко трудно ще бъде оцеляването през първите няколко години! Мисли за университета, за библиотеката, за книгите! Професорите ще се навъртат наоколо, докато капнат. Ако някои са оцелели, могат да ти помогнат. Това ти е нужно колкото и децата, а може би повече, защото ти, Том, Алекс, Кинкейд и Пру, всички, които сте по-стари... вие сега сте учителите. Не само за неща като фермерството и строенето на къщи...

-      Аз не знам нищо за всички тези неща - каза той, сложи парче франзела на езика си и я остави да се стопи. - Или как да пека хляб.

-      Но може да се научиш. Напълно съм сериозен. Тъмните векове са били тъмни по много причини, но главно защото Църквата е контролирала всичко и е изгаряла книгите. Хората спрели да се учат и забравили как да мечтаят. Да, Крис, ти може да се промениш. Но също така знаеш как да сънуваш по един специален начин.

-      Това беше от наркотика. - И как трябваше да разбира всичко това? Факта, че се върна от онзи свят два пъти, и това, на което беше способен в сьнищата си - да премине на друго място и да намери Питър? Бяха ли това видения? Халюцинации? Беше ли това наистина рай, или само един остров в Земята на мъртвите?

-      Не, това сега си изцяло ти, Крис - каза Питър. - Да, наркотикът отключи способността ти, но ти държиш контрола.

-      На какво? Знаеш ли какво е това, Питър? Разбираш ли защо бях... - едва не каза „избран“. - Как го правя? Какво означава?

-      Не, но затова е бъдещето, Крис. Да станеш и да откриеш кой си. Важното е, че ме намери. Ти дойде тук и никой освен теб не може да го направи. Ти си наистина уникален. Стани нещо повече! Осмелявай се на повече! Мечтай различно и после учи децата! Дай им дара на познанието! Помогни им да се научат как да опитват, защото от това извира надеждата. Може ти да не го направиш, Крис, но едно от тези деца или техните деца ще открият как да пуснат отново светлините. - Ръката на Питър внезапно се изплъзна. - По дяволите! Съжалявам, но...

-      Време ли е? Вече? - Сълзи изпълниха очите му. Не изглеждаше правилно, че всичко това - планината и долината, езерото - можеше да изглежда толкова перфектно, когато той беше толкова тъжен. - Ами ако не мога да те намеря отново?

-      Ще ме намериш - гласът на Питър беше равен и много спокоен, сякаш ролите им се бяха сменили. - Можеш да се върнеш всеки път, когато поискаш. Всичко, което трябва да направиш, Крис, е да си спомниш как да сънуваш.

-      Но аз се страхувам. - Той затвори очи. - Боя се, че отново ще направя грешка, голяма като с Лена. Ами Саймън?

-      Саймън ще бъде това, което ще бъде. Ти ще правиш грешки. Разчитай на това! Ти си просто човек. Но ти намери своите хора, Крис. Върни се сега! Помогни им и им позволи да те излекуват! - Ръката на Питър обгърна врата му. - Довърши виното! Не искам да се съсипе.

Крис задържа последната сладка глътка върху езика си. „Ябълки - реши той. - Ябълки и мед.“

Обърна лице към приятеля си.

-      Питър, аз... - Но забрави това, което искаше да каже, гласът му внезапно заседна в гърлото, когато най-после го видя такъв, какъвто беше сега.

Питър беше срещу слънцето. Замаяните очи на Крис успяха само да доловят груб силует - формата на главата, широките рамене, силните гърди и искрящия водопад от златна коса. Блясъкът около него беше толкова ярък, че Крис трябваше да затвори очи.

-      Ш-шт! Знам. И аз те обичам! Всичко ще бъде наред, обещавам. - Питър постави хладна длан върху очите на Крис. - Събуди се сега, Крис, и им върни светлината!

Докосването на Питър изчезна. Когато Крис се събуди, Ели се взираше в него.

-      Здрасти! Съжалявам, но Том каза, че е по-добре да тръгваме, докато още имаме дневна светлина. - Тя беше прегърнала платнен сак с размера на топка за софтбол в двете си ръце. Призрак беше зад нея. Когато кучето видя, че очите на Крис се отварят, дясното му ухо се вирна, докато остатъкът от лявото само трепна.

-      Добре. - Той лежеше увит в спален чувал върху ароматна канадска ела. Не искаше да мърда, не още, боеше се да не скъса крехката паяжина на това видение. Тревожеше се, че няма да може да се върне.

-      Крис? - Очите на Ели изучаваха лицето му, веждите ѝ се свиваха намръщено. - Ще се оправиш ли? Отново ли имаше лош сън?

-      Не - каза той, седна и забърса влагата от бузите си.

На запад слънцето започваше да се стопява в езерото. Вятърът се беше усилил и пращаше ледени тръпки по гръбнака му. Събираха се облаци и повърхностите им блестяха като сочни праскови на залез. Някъде високо от дърветата дойде стакатото на кълвач. Аромат на изгоряло дърво увисна във въздуха. Той погледна към пращящия огън, където Алекс и Том седяха на ниски камъни. Не говореха, но Крис видя Том да поема ръката ѝ и пръстите им се сплетоха. Не го заболя, може би защото вече беше свикнал, а това наистина не беше един от онези романи. Беше късен април, почти май и пролетта идваше, а това бяха неговите хора.

-      Сигурен ли си, че си добре? - попита Ели.

-      Да, добре съм. - Той се пресегна и обхвана бузата ѝ. - Този път, скъпа, беше наистина добър сън.

-      Пространство - това беше всичко, което Том каза, когато Ели го попита. - Дай ѝ малко време, скъпа!

Време, пространство. Ели просто не разбираше. Имаше ужасно чувство за Алекс, което не можеше да изрази с думи, защото беше твърде оплетено в спомените за баща ѝ и за това колко странен беше той, когато се връщаше от Ирак. Спеше на пода вместо в легло. Просто... не беше съвсем при тях. Като Алекс.

А времето почти свършваше. С платнената чанта в двете си ръце Ели вървеше между Крис и Том, а Призрак, Джет и Бък ги следваха. Утре щяха да напуснат Огледалната точка, за да си проправят път от Уакамау към Хютън, а после през моста към Бакърения остров. Тревожеше се и за това. Хютън беше главен град. Големите градове бяха проблем. Не я успокояваше мисълта, че щяха да взривят моста, след като минат по него, ако се наложи.

Крис и Том казаха, че не могат да се крият вечно в гората. Всички онези книги и оборудване, а може би и някои професори, стари колкото Исак и Кинкейд, бяха твърде ценни, за да ги оставяш на произвола на съдбата. Том каза, че някой трябва пръв да излезе от скривалището - „да остави жиците“, както го нарече той - и да се противопостави. Така че можеше и да са те.

„Да, стига само да не ме изядат. - Тя хвърли бърз поглед към Алекс, но тя беше отдясно на Том. Ели зърна единствено косата ѝ. - И Алекс да се върне изцяло.“ Ако можеше. Не... това беше грешно. Ако Алекс си позволеше.

„Трябва да ѝ помогнем да остане.“ Ели не беше сигурна, че знае как. Вече бяха вървели толкова дълго. Може би Алекс не искаше нищо повече от това. Не беше казала нищо... но Ели просто имаше усещането.

Тя дори почти разбираше защо. Първата нощ, когато направиха лагер в Уакамау, тя беше събрала кураж и бе помолила Том да отидат до Мос Ноб: „Там аз и Алекс оставихме дядо Джак“. Не беше много вероятно, Ели не беше тъпа. Октомври беше преди шест месеца, а вече беше краят на април. Почти пролет, което също така значеше, че тя нямаше нужда да носи парка, поне не всяка секунда. Но Алекс каза, че пролетта винаги идва късно в Горния полуостров - затова дърветата бяха още голи и ставаше студено нощем - и все още може да завали сняг. По дяволите, Алекс бе виждала сняг през юни, когато с родителите ѝ отишли до Маркет и бащата на Алекс я предизвикал да скочи от Черната скала, защото понякога просто се чувстваш смахнато.

Ели истински се зарадва, когато тя им разказа някаква история за родителите си. Прекараха си много добре, въпреки че след това Алекс отиде в палатката си далеч от всички тях. Ели не знаеше защо за Алекс беше толкова важно да им разкаже всичко това, но имаше чувството, че историите бяха начин да си спомниш. (Като да им чете около огъня вечер. Това беше другото хубаво нещо, което Алекс правеше. Тя им четеше „Гънка във времето“, една от книгите на Питър. Страхотна история впрочем, за която Алекс спомена, че ѝ е чела майка ѝ.) Алекс също така ѝ върна свирката и ѝ каза, че трябва да я пази. Самата тя все още носеше часовника с Мики Маус. Значи, щом Алекс им доверяваше всички тези спомени - книгите, историите и свирката, - това беше хубаво, нали? Не разказваш спомените си на всеки срещнат просто така, нали?

Все едно. Том я беше изслушал за Мос Ноб и после беше казал:

-      Ели, ако държиш на това, разбира се, ще ти помогна. Но, скъпа, честно казано, не мисля, че той е още там. Минало е много време.

Тя вече не беше глупаво малко дете. Нямаше нужда Том да казва останалото. Идеята беше тъпа. Така че не отидоха. Но това не значеше, че духът на дядо Джак не се навърташе все още около Мос Ноб. Това я накара да се чувства тъжна и малко виновна. Сякаш когато си отидеше оттук, духът му щеше да бъде самотен. Само ако можеше да намери начин да оправи това...

-      О, момчета! - каза внезапно Алекс и Ели долови учудването в гласа ѝ. - Вижте!

Ели погледна нагоре. Само на няколко стъпки напред пътеката изчезваше. Това, което забеляза първо, бяха златните краища на облаците в небето и огромния простор синьо-черни води отдолу, простиращи се докъдето ѝ стигаше погледът, чак във вечността. Дърветата просто свършваха. След още четири стъпки Ели се озова на тънък полумесец извисяващ се пясъчник, обрасъл плътно е мъх. Отдясно върху червени, кафяви и жълти скали падаше водопад като сребърнобяла панделка. Чуваше тракането на кучешките нокти по камъка и искрено се надяваше да не се подхлъзнат, защото пътят надолу беше дълъг. Това беше Огледалната точка и тя се чудеше дали наистина можеш да се видиш от толкова високо. Съдейки по облаците във водата, тя мислеше, че сигурно може. (Облаците, които бяха с тях, откакто бяха пристигнали в Уакамау, бяха супер. Ели беше държала под око луната. Не беше казала на никого. Но продължаваше да си повтаря: „Ами ако?“.)

И все пак имаше достатъчно слънце, за да освети скалите. Гледката накара гърдите ѝ да се стегнат, но по един хубав начин. Светлината превръщаше обикновените на вид стари скали в тъмноръждиви и златни ивици, а което беше най-хубавото, някои бяха сигналнооранжеви - ярки като пясъка в Ирак. Върху самата вода вълничките от водопада блещукаха като стопена лава.

Когато видя това, Ели осъзна, че родителите на Алекс бяха прави. Тук те двамата се бяха влюбили. Огледалната точка беше толкова ярка и красива и имаше толкова много цветове, дори когато облаците ги заплашваха. Наистина беше перфектното място да започнеш... и да завършиш. Да заспиш завинаги. Това не значеше, че всичко изведнъж е станало нормално. Но болката в гърдите на Ели вече не беше толкова остра. Сякаш вътрешностите ѝ бяха гърлото на буркан с ягодово сладко, затворено твърде плътно, и сега някой достатъчно силен най-после беше успял да отвори капачката, за да освободи цялото вътрешно напрежение с леко „пук“.

Том сигурно беше усетил нещо. Много го биваше в това. Без дори да го попита, той се наведе и я вдигна, за да може тя да обвие краката си около кръста му, да промъкне ръце около врата му и да му позволи да я отнесе до ръба, точно както нейният татко го правеше, когато тя беше мъничка.

„Моля те, господи! - Стиснала платнената си торба за гърлото, Ели зарови лице в рамото на Том. - Моля те, нека всичко бъде наред! Моля те, направи нещата по-добри, за да можем отново да бъдем нормални!“

Крис мина пръв. Неговата торба беше по-тежка от техните. Задържайки юмрук над водата, той каза:

-      Не знам какво би било правилно да кажа в този момент. Странно е, че живях в Рул, но не познавам Библията. Може би защото винаги четяхме неподходящи пасажи, не знам. Но продължавам да сънувам този сън за... - Крис спря и прочисти гърло. Когато започна отново, гласът му трепереше и Ели видя първите сълзи да се стичат по бузите му. - Продължавам да сънувам тази планина и една долина. Мястото е невероятно красиво. Най-красивото, което някога съм виждал. Но мисля, че в съня ми е красиво само защото ти си там, Питър. Ти направи много... много неща, които бяха грешни, наистина грешни, но мисля, че ти... ти ги направи от любов. Това не те оправдава... но аз вече разбирам малко по-добре... любовта. Защото ти ме спаси. Ти беше загрижен какво ще стане с м-мен. Никой... Никой никога не е мислил за мен преди това. Ето защо ми се иска да можех да те спася. Защото така и не ми се удаде в-възможност да ти кажа, никога не ти к-казах... - Крис отново спря и избърса очите си с ръка. - Обичам те, Питър! - промълви той. Устните му трепереха, а сълзите му продължаваха да се стичат... и неговите не бяха единствените. - Аз ти прощавам... и се надявам да ми позволиш да те намеря отново, защото ми липсваш... л-липсваш...

Крис не можа да продължи. Плачеше силно. Юмрукът му се отпусна и той остави част от Питър да се изсипе в дъжд от сива пепел, която вятърът сграбчи и завъртя надолу към златната вода. После те изсипаха праха му на вятъра и езерото, докато той не се разпръсна напълно.

За известно време, може би само за няколко мига, Крис стоеше сам с празната торба. Алекс беше тази, която отиде при него първа, и тогава той заплака на рамото ѝ. За секунда бяха само двамата, полюшващи се заедно, докато Алекс не погледна към нея и към Том. Лицето и беше мокро. Косата ѝ беше червена като скалите на слънцето. И когато тя протегна ръка, сърцето на Ели изпърха в гърдите ѝ.

„Това е добре.“ Тя увисна на врата на Том, докато той я носеше, накуцвайки, защото кракът му все още не се беше оправил. Кучетата заподскачаха след тях, не само защото не искаха да бъдат изключени, но и защото където отидеше Алекс, те я следваха, освен ако не ги накараше да останат. Когато наближиха, Алекс придърпа Том и Ели в прегръдката.

„А това - Ели плъзна ръка около врата на Крис, за да задържи всички заедно - е по-добре. Това е Мег Мъри в градината.“

Останаха в прегръдка дълго време. Никой не се отдръпна, докато Крис не беше готов да го направи. Отне им малко време, но нямаше проблем. Не бързаха за никъде. Дори когато плачеше с Крис, Ели не бе чувствала такава топлина дори в много дебела парка. Но накрая дойде и нейният ред. Торбата ѝ не беше и наполовина толкова голяма. Мина беше много по-дребна от Питър, но въпреки това имаше достатъчно за всички.

Седмица по-рано, в същата нощ, когато беше попитала Том за дядо Джак, Ели каза:

-      Не знам какво да кажа. Не е нужно да бъде за бог или нещо такова, нали?

-      Може да бъде за каквото поискаш. И няма нужда да казваш нищо, ако не искаш, скъпа. - Том клекна и разтри ръцете ѝ, сякаш се опитваше да и помогне да се стопли. И едва тогава тя забеляза, че трепери, и разбра защо той я разтрива. - Няма правила. Ако има думи, кажи ги! Ако няма, ако сърцето ти е препълнено, също няма проблем.

Сега - с десния юмрук, висящ над водата, и с левия в ръката на Том - тя стоеше на собствените си крака. Алекс беше отдясно, много близо, а Ели усещаше как Крис мърда зад нея, което беше перфектно.

„Можеш да го направиш. Това е и за Илай и Рок. Това е за всички.“

-      He тe исках. - Зъбите захапаха долната ѝ устна, която беше започнала да трепери, но не можеше да дъвче устната си и да говори едновременно, затова я пусна. Очите ѝ се бяха замъглили отново и тя разбра, че ще плаче през цялото време. - Ти не беше моя идея... и аз... аз наистина бях зла с теб д-дълго в-време. Бях з-зла с вс-всички, осособено с дядо Джак - гласът ѝ изтъня и стана писклив и тя трябваше да продължи да гъгне. Зад себе си чу Призрак да скимти и после усети носа му да удря дупето ѝ. - И наистина с-съжалявам за това. Ти се оказа н-най-добрият приятел, който аз... някога съм имала... и той беше добър дядо, а ти ме за-защитаваше и ме караше да се чувствам по-добре. Г-главно...

Тя спря. Гърлото ѝ беше задръстено и едва можеше да вижда. Сякаш беше под вода. Боже, тя знаеше, че това ше се случи.

„Просто го кажи, Ели! - беше гласът от килера, онзи, който ѝ помогна да спаси Крис. Гласът, който беше съставен от всички, които някога беше обичала. Не беше ли чудесно, че някои от тези хора бяха още тук? - Кажи го бързо, скъпа, и ще ти олекне!“

-      Ели? - обади се Том. Гласът му беше тих и нежен и той каза най-правилното нещо. Не „няма нужда да продължаваш“, сякаш тя беше някое глупаво малко дете, а: - Каквото и да кажеш, както и да го кажеш, ще бъде правилно.

„Послушай Том! - каза гласът от килера. - Той е умен.“

Тя вдиша бързо.

-      Главно защото бях бясна на тате - Ели го изрече бързо, избута го навън и внезапно вече не плачеше. За част от секундата беше същото като излизането от пътеката на това открито пространство от небе и вода, което изглеждаше като златна лава. Сякаш беше излязла от собствения си път, за да намери вярната пътека към нещо, което беше истинско. - Той замина въпреки че аз не исках, а после умря и аз реших, че това означава, че не ме обича достатъчно. Но ти беше негова и ме обичаше. И това може би значи, че и той ме е обичал. - Тя отново плачеше. - Сбогом, Мина! - каза Ели и отвори шепата си. - Обичам те, момиче! Сбогом, дядо Джак! - А после успя да изрече и останалото: - О-обичам те, тате!

Опита се да гледа как Мина си отива, да види точно къде ще свърши кучето ѝ, но не успя. Всичко беше замъглено от водата долу и от сълзите в очите ѝ, а имаше и толкова много цветове, че сякаш Мина, татко ѝ и дядо Джак бяха навсякъде.

И може би беше така, защото раят също е навсякъде.

-      Това е. - Том разбърка горещата вода в емайлирана лагерна чаша и загледа как тъмните гранули се разтварят, после поръси белия сняг на сметаната. - Наслаждавай се на всяка капка!

-      Повярвай ми, ще го направя! - поемайки чашата безкофеиново кафе, Алекс отпи и въздъхна. - Вкусът му е толкова добър, че дори не ми пука, че е без кофеин. Сериозно, няма ли повече?

-      Последно пакетче, докато не стигнем в Хютън. Освен ако не извадим късмет с някой супермаркет, който не е бил ошушкан. Или с някой „Старбъкс“. - Обгърнал собствената си чаша с лявата ръка, Том се подпря на един голям камък. Положи дясната си ръка върху раменете ѝ и нежно, загрижен за все още незарасналите ѝ ребра, той я придърпа малко по-близо. - Ако изобщо са имали „Старбъкс“ тук.

-      Имаха. - Тя остави главата си да почива върху гърдите му. - Но мисля, че само в Маркет и... на остров Макинак? Да, помня, защото много хотели на острова нямаха климатици. Беше толкова горещо, когато идвахме, а татко пухтеше пред вентилатора и лицето му беше цялото в пот.

-      Мой тип. Приоритетите му са били на място.

Огънят беше прегорял до жарки оранжеви въглени.

Право отсреша с брадичка върху лапите Бък беше полузадрямал, очите му бяха като цепки срещу блясъка. Том обичаше тази част от деня най-много - да седят и да говорят с часове, а понякога двамата само се взираха в пламъците. Тя се свиваше в него и той галеше косата ѝ. Да я оставя тук само с Бък за компания, не беше нещо, което му харесваше. Всяка вечер се надяваше, че тя ще каже: „Чакай секунда! Ще дойда с теб“.

-      Крис каза, че Хана е споменала за кафене недалеч от университета, където са се събирали колежаните. - Том духна в чашата и засмука обратно една димяща глътка. Горещата течност се плъзна надолу по гърдите му, за да се разлее в стомаха му - топлина, която съответстваше на пулса на огъня срещу лицето му. - Може да извадим късмет. Бих смукал използван филтър, ако мислех, че ще помогне.

Тя се изсмя тихо.

-      Колко е далеч?

-      Щом излезем от Уакамао, на около сто и трийсет, сто и петдесет километра птичи полет.

-      Дълга разходка.

Не можа съвсем да дешифрира тона ѝ. Може би защото за него дълга разходка беше нещо много специфично и толкова различно.

-      Вероятно ще ни отнеме около седмица. - Той отпи от кафето. - Не е като да не сме вървели и преди. Вече го планирахме с Джейдън. Разбрахме се за места по пътя и за лесни ориентири, така че, ако нещо се промени, той би могъл да оставя съобщения. Като кафенето в Хютън. Той каза също така, че като преминем моста, ще стигнем до една стара синагога от червеникавокафяв пясъчник, която...

-      Може да е по-добре - прекъсна го тя тихо, - ако аз не дойда.

За секунда той не можа да свърже думите със значението им. А после сякаш кафето замръзна в стомаха му. „Не, стига! Боже! Не и когато сме толкова близо!“ Том остави чашата си толкова концентрирано и грижовно, сякаш боравеше с експлозив.

-      Какво казваш?

Още една пауза. Тя се изправи, докато вече не се докосваха, и каза на огъня:

-      Мислих за това, наистина.

Гласът ѝ беше малко мъртъв - тонът, който познаваше от историята ѝ за бавното плъзгане на Даниел към Промяната и накрая за самоубийството му. Кръвта на Том замръзна.

-      Казваш, че оставаш. Тук. В Уакамау, съвсем сама. - „Поеми дъх, Том! Полека, не я притискай! Брой до десет!“ Стигна до три. - Алекс, какво, по дяволите, мислиш?

Дори на светлината на огъня очите ѝ бяха твърде мрачни.

-      Смятам, че е опасно за вас. Вълка вече ме намери преди. Може да го направи отново.

-      Ако е още жив.

-      Мисля, че може да е. Не мога да съм сигурна, но това нещо в главата ми... контролирам го, но то е... самотно. Нали знаеш? Чувствам го понякога как търси.

-      Нали каза, че ставаш все по-добра в това да го държиш здраво? - Той чу остротата в гласа си, която беше почти обвинение. Но не можа да се спре. Паника пробяга по гръбнака му. „Не, тя не може да направи това, не може, няма да ѝ позволя.“ Том продължи по-бавно: - Дори да е жив, ти не си подушвала Променени. Нито кучетата.

-      Все още. Щом напуснем Уакамау и се отправим натам, където е имало хора и може би все още има... вероятно ще надуша.

-      И какво? Променените са житейски факт. Те са врагът. Голяма работа.

-      За теб е различно. Ти нямаш нещо, което живее в главата ти.

-      О, глупости! Какво, мислиш, са спомените ми? - „Том...“ Когато сгъна коленете си, левият му крак изхленчи. Поне веднъж болката беше добре дошла, защото затъкна останалото обратно в гърлото му. Затвори очи, наведе глава и изпусна навън внезапния гняв. „Лошото навън!“ - Съжалявам! Не беше честно. Знам, че не е същото.

-      Няма нищо. Може би е същото по някакъв начин. Мисля, че това, което казвам, е, че да, аз подушвам Променените. Да, чудовището се държи доста добре... за чудовище.

-      Не си прави шеги с това! - Сега ѝ хвърли остър поглед. - Не си прави шега с чувствата ми!

-      Не си правя шеги - очите ѝ трепнаха, но гласът ѝ беше стабилен. - Опитвам се да те накарам да разбереш. Понякога имам сънища и те са нови. Това, което направих с Фин... Мисля, че отвори нещо като врата в главата ми.

-      Сънуваш Променените? - Усети как гневът му отстъпва пред шока. - Виждаш ли ги?

-      Понякога. - Гърлото ѝ помръдна, когато преглътна. - Мисля, че е защото виждам през някого, както направих в Рул накрая. Не съм сигурна кой или какво е. Но става, когато съм заспала, Том. Не мога да го контролирам. Не мога да направя нищо за сънищата си.

-      Алекс! - Том изправи гръб. - Защо не каза нищо? Защо не ми каза?

-      Казвам ти сега. Том, ако в Рул не ме беше съборил на площадката, не съм сигурна дали нямаше да съм все още в онова... - тя направи неясен жест с ръка близо до главата си - безумие. Беше ужасно и чудесно в същото време. Знам, че звучи откачено. Но разбирам какво може да е чувствал Питър. Онзи щурм е ужасно мощен и нищо друго няма значение освен убиването. Така че знам, че мога да се изгубя.

-      Още по-добра причина да останеш с нас, да имаш котва. Позволи ни да ти помогнем! - „Позволи на мен!“

-      Но, Том, помисли! Ако аз мога да виждам през тях, какви са шансовете накрая да стане обратното? Ами ако привлека или доведа Променени при нас? Никой няма да е в безопасност.

-      Това са твърде много „ако“... Не, замълчи! Нека довърша! - каза той, когато Алекс отвори уста. - През последния месец нищо не е станало. Не е имало Променени. Никой не ни е последвал. Останахме при Исак седмици близо до мястото, където са били Променените, и не видяхме нито един. Ти си права, аз не съм ти. Но знам нещо за страшните сънища и как те те обземат. Не вярвам и че сънищата ти са единствената причина да не искаш да дойдеш. Защото какво ще стане, ако чудовищата дойдат, Алекс? - Той искаше да я докосне, да сграбчи ръцете и, да я придърпа към себе си. През цялото това време, през всички тези дълги седмици, той никога не я беше притискал, не беше я целунал, не беше направил нищо, освен да се опитва да ѝ помогне да се върне. Ако тя мислеше, че той ще я пусне без бой... - Нека дойдат, Алекс! Нека чудовищата се опитат да те вземат! Ще трябва да минат през мен, а това никога няма да стане.

-      Не можеш да дадеш такова обещание, Том.

-      Ще ги убия - каза той много отчетливо. - Никой няма да те отнеме от мен. И това е всичко.

-      А ако умреш заради мен?

-      Изборът ще бъде мой, Алекс, но няма да се стигне дотам.

-      И за Ели ли ще избереш? За Крис и за Кинкейд? За Джейдън? И за всички останали деца?

Затворил очи, той облегна глава назад и заговори на нощното небе:

-      Аз... няма... да те оставя тук. - Той свали погледа си към нея. - Отказвам. Ако ти няма да дойдеш, и аз оставам. Няма да те изоставя, Алекс, никога повече.

-      Не! - Шокът мина на вълни през лицето ѝ. - Не, Том, няма да ти позволя да го направиш.

-      Няма да те изоставя - повтори той. - Ти не си единствената, която избира. Сега или тръгваш с нас от тук утре, или махаш за сбогом на Ели и Крис. Точка.

Устата ѝ се превърна в тънка линия над брадичката.

-      Том, защо правиш това? Защо го правиш още по-трудно за мен?

-      Не мислиш ли, че е трудно за мен?

-      Разбира се, знам, че е. Но не виждаш ли, че се опитвам да те предпазя?

-      А ти не виждаш ли, че те обичат? - изкрещя той. „По дяволите всичко това!“

Том я прегърна. Ако тя се дръпнеше, той щеше да я пусне. Не можеш да задържиш някой, който е решен да се измъкне. Но тя не се дръпна, въпреки че плачеше тихо с широко отворени очи и сълзите ѝ се стичаха по бузите, които изглеждаха бледни дори на светлината на огъня.

-      Алекс!

И тогава той направи това, което жадуваше да стори от седмици. Отдръпна косата от лицето ѝ, за да я вижда, да може да я докосва по-добре и за да запомни всеки сантиметър, всяка черта - от извивката на веждите ѝ до дъгата на устните ѝ и ъгъла на тази упорита челюст.

-      Алекс, не ми пука, че имаш рак. Не ми пука дали целият или част от този тумор е чудовище. Загрижен съм за теб. Вървях сам много дълго. Направих го в Афганистан, направих го в Уакамау. Щях да вървя, докато не ми останат сили, ако не се бяхме намерили. Но ние се открихме, а аз съм толкова уморен да вървя сам. Моля те, Алекс, върви с мен! Бъди достатъчно смела, за да си тръгнеш оттук с мен! Напусни това място! Тук живеят само призраци. Ела с нас! Ела с мен!

-      Том! - Тя вдигна трепереща ръка към устата си. - Аз умирах, когато дойдох тук.

-      Аз също - каза той. - Само че по различен начин.

-      Ами ако наистина все още умирам и не го знам? Ами ако стане по-силен и отново се разболея? Достатъчно лошо е, че живея с това чудовище. Ами ако туморът не е само чудовище? Ако е и рак? Не знам колко още време ще имаме.

-      Присъедини се към останалата част от човешката раса! - каза той, което я накара да се изсмее леко и така освободи ужасен възел в гърдите му. „Боже, да, моля те, направи го за мен! Само този път, моля те!“ - Знам само, и това е единственото, за което съм абсолютно сигурен, че те обичам. Върви с мен, Алекс! Върви с мен днес - той целуна едната буза, после другата, вкусвайки кожата ѝ и мократа сол - и утре - после докосна устните ѝ със своите и усети как се разделят, усети въздишката ѝ в устата си.

-      Върви с мен, Алекс! - прошепна той. - Върви с мен за толкова време, колкото имаме!

Какво стана после, беше само за тях.

Чудовището я събуди.

За секунда тя се зачуди дали не беше сън, приятен сън, но все пак... самозалъгваше ли се? После вдиша мускус и сладък пушек, и подправки, и Том - Том, топъл и солиден, и истински - и чу дълбокото му дишане в съня. Тя надигна глава, докато успя да го фокусира на мъждивата светлина, изпълваща палатката. Сложил ръка на корема ѝ, той лежеше на една страна, един лъч светлина посребряваше косата му.

Очите ѝ се плъзнаха по лицето му. Имаше един научнофантастичен сериал, който баща ѝ обичаше. Доста стар, но не беше „Стар Трек“, а нещо за космическа станция и имаше цифра в името... шест? Не, пет. Все едно. Имаше странни извънземни с техните странни ритуали. Един от тях беше да гледаш възлюбения си, докато спи, защото тогава всички маски падат и можеш да видиш личността такава, каквато е. Звучеше доста глуповато. И все пак... В съня си Том - той може би за първи път сънуваше добри сънища - беше такъв, какъвто винаги е бил: стабилен и сигурен, смел и упорит. Някой, с когото да вървиш. Някой, когото да обичаш, а това беше достатъчно чудо. Нямаше разлика, въпреки че...

„Чакай малко!“

Устоя на порива да скочи. Затвори очи, отвори ги. Нищо не се промени. Там беше Том, спеше и имаше...

„Гледай! - Алекс освободи ръката си от спалния чувал и протегна един пръст. - Това е откачена халюцинация или нещо такова. Не виждам това наистина.“

С туптящо сърце гледаше как върхът на пръста ѝ излезе от мрака и стана видим. Изскочи от сенките, за да влезе в снопчето светлина, което се процеждаше през тънък шев на входа на палатката и блестеше в косата на Том.

„Боже мой!“ Тя дръпна ръката си и я изгледа дълго, сякаш очакваше да се появи петно от светеща боя. Разбира се, че не се появи. Все още внимавайки да не го събуди - нямаше смисъл да бъде глупачка, особено ако грешеше, - тя изви главата си назад, за да може да вижда през шева. Работата беше там, че не можеше да види от другата страна.

Защото блясъкът през шева беше твърде ярък.

Дъхът ѝ излезе в ненадейна струя, изкарвайки тихо „О!“ от гърлото ѝ. Полежа неподвижно още един момент и го обмисли, преди внимателно да се измъкне от чувала, усещайки ръката на Том да се плъзга по кожата ѝ. Слава богу, страната с ципа беше откъм нея. Отне ѝ още няколко секунди да се напъха в парката. Направи гримаса, когато стъпалата ѝ докоснаха студения найлон, и заситни към изхода на палатката, сдържайки дъха си при лекото „с-с-с“, когато дръпна ципа. После се измъкна... и се закова на място.

Отпред, на няма и петнайсет метра, гората беше залята от трепкащи сребристосини снопове светлина, достатъчно ярки, за да хвърлят високи мастилени сенки. Можеше да види клоните на дърветата върху легла от иглички, отделните камъни около огъня, въглените, дремещи под одеяло от пепел, дори проблясването на отделните халки на нейната палатка. От мястото си близо до огъня Бък изправи глава и я килна въпросително при внезапното ѝ появяване посред нощ, особено след като го беше изритала от палатката.

-      По дяволите! - прошепна тя и загледа с благоговение как дъхът ѝ излиза не болнаво зеленосив... а син. Беше оставила ботушите си пред палатката и сега ги придърпа непохватно, пръстите ѝ внезапно бяха станали тромави, устата ѝ беше пресъхнала. „Трябва да събудя Том. Той би искал да види това. Трябва да вдигнем другите.“ Да, но тя искаше първо да е сигурна. Натъпка босите си крака в обувките. Твърде късно осъзна, че в бързината беше забравила да ги изтръска. За нейно облекчение, палците ѝ откриха, че никой не беше се отбил на посещение.

Беше направила лагера в закътано място между канадски ели и захарен клен и вляво от него имаше сечище. Изправи се на крака и забърза нататък с Бък, подскачащ от радост по петите ѝ. Само след няколко секунди се гмурна в басейн от светлина, толкова наситена, че тя първо видя само дългите пръсти на сянката си, която избяга. Можеше да види и сянката на Бък, и двойния блясък в очите му, докато се взираше и се чудеше какво я беше прихванало. Алекс се завъртя на пети, погледна наляво и нагоре през процепа в балдахина от клони...

И към едно нощно небе, където плътната мрежа от облаци най-после се беше отдръпнала. Виждаха се само най- ярките звезди. Беше така, защото луната беше високо и беше пълна... и бяла.

-      Боже мой! - Ръката ѝ полетя към устата. - Ти си там, ти наистина си там, върнала си се, ти си луната, ти си...

В този момент Бък изръмжа ниско предупреждение. Алекс чу едно тихо „хъш“ на ботуш, стъпващ по земята.

После някъде отляво, от дълбокия мрак на гората, долетя миризмата.

Не беше излъгала. Наистина вярваше, че чудовището ѝ работи само в една посока - спускане зад очите на някой друг, а не обратното.

Миризмата може да бе стояла там известно време, но не твърде дълго. По-рано тя беше навън с Том и усети единствено силния остър студен метал на Горното езеро, прясната смола на дърветата, огъня... и Том, разбира се. Беше много съсредоточена върху него, върху вкуса му и усещането за устата и ръцете му, а после и върху натиска на тялото му срещу нейното. Том беше толкова силен като бучене в кръвта ѝ и това, което направиха заедно, беше толкова сладко, че затъмняваше всичко останало.

Но сега тя си спомни съня - кратък, но жив, - който я беше събудил. Картината беше повече като снимка от замъглено видео: връхлитаща панорама, показваща дървета и мъгла, която можеше да е палатка, а после езеро, не черно или болнавозелено, а стоманеносиньо и искрящо на лунната светлина, където малки вълнички се къдреха по скалите.

Точно тогава чудовището повдигна глава и подуши, а тя се събуди.

-      Всичко е наред - каза Алекс на вълчака, като не знаеше дали е вярно. Но все пак не надушваше следа от опасност тук, само миризма на хладни сенки, на студена мъгла и намек за ябълка.

И на изгнило. Този аромат също беше там. Все още.

Може би щеше да го забележи, ако не беше луната. Той беше доста далеч назад, сред дърветата. Просто намек за човек там, залепена фигура, изрязана от черен кадастрон.

При тази гледка всичко в нея, което беше човешко, се заледи. Не и чудовището обаче с неговите люспести ръце и зъби-игли. Вълка беше другарче, някой, с когото да си играе. За нея сякаш чудовището беше решило да вземе най-лошия ѝ кошмар и да го направи истина.

Това щеше да свърши или със смъртта на Вълка, или - онче бонче - Том, Крис, Ели. Ти реши!

-      Не може да направиш това, Вълк - каза тя на тъмния силует сред дърветата. - Те ще те убият. - „Или пък аз, за да ги защитя.“ - Искам да тръгна с Том. Съжалявам, Вълк! Върни се при Пени! Тя се нуждае от теб. Иска ми се да ти помогна отново да станеш Саймън, но не знам как. Не знам дали можеш. - „И дали трябва да опитвам.“

Случайно напъха дясната си ръка в джоба на парката и усети две неща, които прошумоляха. Едното беше сложила там преди време. Беше го забравила. Пазеше го за специален случай. До тази секунда смяташе, че ще го раздели с Том, Крис и Ели. Нещо, с което да отпразнуват началото на дългата им разходка заедно към нещо ново.

Другото беше писмото от майка ѝ, което Ели беше откраднала обратно от Харлан. Беше го чела достатъчно пъти, за да го запомни наизуст, и не ѝ трябваше силната светлина на луната. Но редовете, които сега изскочиха от мрака на ума ѝ, бяха тези, които баща ѝ беше написал.

„Един съвет, скъпа: когато си на ръба, когато изборът е между безопасност и нещо, което може да е по-добро, дори ако е плашещо, рискувай, скъпа! Поеми дълбоко дъх и...”

Не беше излъгала Том. Тя беше... пропуснала? Не, това също беше грешно. Просто не беше разбрала съвсем добре. Сега, когато погледнеше назад, Алекс виждаше, че чудовището скачаше зад чужди очи само когато знаеше къде отива.

През последната седмица сънищата ѝ бяха препълнени с картини, които тя познаваше - изоставената станция на рейнджърите, разбитата ѝ тойота, онзи знак, който сочеше пътя към Мос Ноб и Лунното езеро. Все познати места по продължение на дългата разходка към миналото ѝ.

За Вълка обаче всички те бяха нови.

Значи сега... Вълка виждаше какво прави тя? Като се вмъкваше в сънищата ѝ? Или тихо се плъзваше зад очите ѝ, когато тя беше будна, но не усещаше? Нямаше начин да разбере кое от двете се случваше, но и двете можеха да обяснят как беше успял да я проследи. При положение, че Бък беше близо до нея, Вълка не трябваше да е в състояние да я подуши изобщо. Освен ако и това не се променяше.

Още нещо, за което да мисли. Ако Вълка можеше да вижда през нея, дори само когато сънуваше, какво можеше да каже за емоциите? Мислите? Ами ако някак сега тя можеше да прави това, което Фин не можеше? Не да се носи на гърба на сигнал, а истински да приема такъв?

„Рискувай!“

Можеше ли да го направи? Тя усети нетърпението на чудовището, притиснало нос в стъклената задна част на очите ѝ. Трябваше ли? Това нямаше да е „чук-чук“. Щеше да е като в онзи момент на снега пред горящата къща при езерото. Но вместо Вълка да се опитва да преоткрие кой е бил, докато я гали по лицето, сега тя щеше да се пресегне към него като Мег Мъри, която напредваше през извънземните, за да намери брат си.

„Когато си на ръба, когато изборът е между безопасност и нещо, което може да е по-добро...“

Алекс събра сили, затвори очи и пусна филиз, една чудовищна люспеста малка ръка, да се протегне. Умът ѝ забибрира от усещането за припадък, който беше като скок... и тя вече беше зад очите на Вълка и можеше да види себе си - със спусната коса и с голи крака на сребристосинята перла на луната.

И после за момент - и само толкова - тя се пусна от себе си, доверявайки се на любовта и на силата си, позволи на вратата да се отвори достатъчно, за да забърше ума му с нерешителни призрачни пръсти и истински да усети момчето под чудовището. Тя ахна, когато гърдите ѝ се изпълниха с дълбока и горчива болка, със скръбта на Вълка, със самота и с копнеж.

Тя отвори очи. Чудовището ѝ не беше доволно да се върне - можеше да познае по спазматичното пърхане, - но то знаеше какво може да направи само. Във всеки случай тя беше заета. Трябваше да опита още нещо.

-      Вълк, не искам да умреш, при положение че отново може да станеш Саймън. Ако мислиш, че може да си близо... - Тя извади половината „Бадемова наслада“, която беше запазила за почерпка, за да отпразнуват новата възможност. Наведе се, очите ѝ все още бяха вперени в момчето, свито в сенките, и вдигна съдържанието на кутийката.

Опаковката прошумоля. Изригна ухание на богат шоколад, на сладък кокос и на ароматен бадем. Движейки се внимателно, Алекс постави сладкиша върху опаковката му на земята между тях.

Защото, какво пък, понякога се чувстваш смахнато.

„Рискувай, скъпа! Поеми дълбоко дъх и...“

-      Скачай, Вълк! - каза тя.

И тогава Алекс отстъпи назад и с Бък, седнал до нея на лунната светлина, зачака да види какво ще стане.

¹ Ренин или химозин - сирищен ензим, който предизвиква коагулация (пресичане) на млякото. - Б.пр.