Наричат го студен писател, високомерен вивисектор, чудовище, човекомразец. Наричат го блестящ стилист, ярка индивидуалност, нареждат го сред най-големите в модерната проза на XX век — до Джойс и Кафка. Навярно е единственият забележителен руски писател, смятан и за именит творец на американската литература.
Роден през 1899 г. в Петербург, от 1919 г. Владимир Набоков живее в емиграция — в Англия, Германия, Франция, САЩ и до края на живота си (1977 г.) — в Швейцария. Прекарва парниково детство сред аристократични паркове, с английски велосипед и мрежичка за пеперуди, в самото сърце на многострадална Русия. А после за цял живот остава заточеник на „други брегове“ — пространствени, езикови, духовни, творчески. В плен на неутолима носталгия и хипнотичен спомен.
Дълбокото му убеждение е, че съществуващият свят е случаен, нищожен, безмерно пошъл, затова трябва да се създава друга, по-достоверна действителност — светът на Словото, Литературата. Поет, романист, разказвач, драматург, литературовед, преводач — Набоков има над петдесет книги, достойни за класик и новатор. Сред тях „Защита Лужин“, „Покана за екзекуция“, „Други брегове“ са жалони в многоизмерния, омагьосващ дар на големия майстор — Владимир Набоков.
Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Както лудият вярва, че е Бог, така и ние вярваме, че сме смъртни.
I
Съобразно със закона обявиха смъртната присъда на Цинцинат Ц. шепнешком. Всички станаха, като си разменяха усмивки. Беловласият съдия, наведен до ухото му, си пое дъх, съобщи му и се отдръпна полека, сякаш се отлепваше. След това откараха Цинцинат отново в крепостта. Пътят се виеше около скалистото й подножие и се шмугваше под портите: змия в пукнатина. Беше спокоен, обаче го подкрепяха през пътешествието по дългите коридори, защото местеше несигурно крака като дете, току-що научило се да пристъпва, или сякаш пропадаше някъде като човек, който сънува, че върви по вода, но се усъмнява изведнъж: възможно ли е? Надзирателят Родион дълго отключва вратата на Цинцинатовата килия — не бе улучил ключа — вечното пипкане. Вратата най-сетне се предаде. Там, на кревата, вече чакаше адвокатът — седеше, потънал до раменете в мисли, без фрак (забравен върху виенския стол в съдебната зала — беше горещ, пронизващосин ден) — и нетърпеливо скочи, когато въведоха затворника. Но на Цинцинат не му беше до разговори. Нищо, че самотата в килия с шпионка прилича на продънена ладия. Все едно — той заяви, че иска да остане сам, и всички се поклониха, излязоха.
И така — движим се към края. Дясната, още неначената част на разтворения роман, която леко опипвахме посред апетитното четене, като машинално проверявахме има ли още много (и спокойната, сигурна дебелина все радваше пръстите), изведнъж, без всякаква причина, се оказа съвсем изтъняла: няколко минути бързо четене, вече по нанадолнището — и… ужасно! Купчината череши, чернееща се лепкаво и червено пред нас, се превърна внезапно в отделни зърна: ето тази, наранената, е загнила, тази се е сбръчкала, изсъхнала е около костилката (а най-последната непременно е твърда, недозряла). Ужасно! Цинцинат свали копринената си фланелка, облече халата и като потропваше, за да превъзмогне треперенето, закрачи из килията. На масата се белееше празен лист хартия, а изпъквайки върху белотата му, бе оставен и изумително подострен молив, дълъг като живота на всеки човек освен на Цинцинат, с ебонитов блясък на всяка от шестте си страни. Образован потомък на показалеца. Цинцинат написа: „И все пак аз сравнително. Нали този финал, аз предчувствувах този финал.“ Родион, застанал зад вратата, със строго шкиперско внимание гледаше през шпионката. Цинцинат усещаше как му хладенее на тила. Зачерта написаното и полека започна да го задрасква, при което възникна зачатъчен орнамент, който постепенно се разрасна и се нави в овенов рог. Ужасно! Родион гледаше през синкавата шпионка надигащия се и спускащ се хоризонт. На кого му прилошаваше? На Цинцинат. Изби го пот, всичко потъмня, усещаше корена на всяко косъмче. Часовникът би — четири или пет пъти, — крепостният отклик, отглас и заглъх се държа по съответния начин. Размахал крачета, от тавана по нишката се спусна паяк — официалният приятел на затворниците. Но никой не чукаше по стената, тъй като Цинцинат засега бе единственият арестант (в такава грамадна крепост!).
Подир някое време надзирателят Родион влезе и му предложи кръгче валс. Цинцинат се съгласи. Ключовете от кожения колан на Родион дрънчаха, от него лъхтеше на селяк, на тютюн, на чесън и той си тананикаше, като пъхтеше в червеникавата си брада (къде са онези години, уви, натежа, задух). Изнесоха се в коридора. Цинцинат бе доста по-дребен от своя кавалер. Цинцинат бе лек като лист. Вятърът от валса разбухваше светлите крайчета на дългите му, но редки мустаци, а големите му прозрачни очи се втренчваха разногледо като на всички плашливи танцьори. Да, той беше твърде дребен за зрял мъж. Марфинка казваше, че неговите обувки й стискат. До чупката на коридора бе застанал друг стражник, без име, с пушка, в кучешка маска с марлен отвор. Щом описаха кръг около него, се върнаха плавно в килията и тогава Цинцинат съжали, че дружеското ръкостискане на припадъка бе толкова кратко.
Отново банално и унило, удари часовникът. Времето вървеше в аритметична прогресия: осем. Безобразното прозорче се оказа достъпно за залеза: отстрани върху стената бе легнал пламенеещ паралелограм. Килията се напълни догоре с маслото на здрача, съдържащ необикновени пигменти. Тогава се попита: какво е това вдясно от вратата — картина от решителен колорист или друг прозорец, разкрасен, каквито вече няма? (В действителност висеше пергаментов лист с две колонки подробни „правила за затворниците“; подвито крайче, заглавие с червени букви, винетки, древният герб на града — а именно: доменна пещ с крила — тъкмо те даваха необходимия материал на вечерния отблясък.). Мебелите в килията бяха представени от маса, стол, креват. Отдавна донесената вечеря (осъдените на смърт се хранеха по директорската разкладка) стинеше върху цинковата табла. Мръкна съвсем. Изведнъж се разля златна, гъсто наситена електрическа светлина.
Цинцинат спусна крака от леглото. В главата му от тила към слепоочието по диагонал се търкулна топка за кегли, замря и пое обратно. През това време вратата се отвори и влезе директорът на затвора.
Беше както винаги с редингот, държеше се идеално изправен, изпъчил гърди, мушнал едната ръка под ревера, а другата сложил отзад на кръста. Идеална перука, черна като катран, с восъчен път, плътно обгръщаше черепа му. Избраното му без любов лице с тлъсти жълти бузи и донякъде остаряла система от бръчки беше условно оживено от двете, и само от двете изцъклени очи. Равномерно движейки крака в стълбовидни панталони, той премина между стената и масата, почти стигна до леглото — но въпреки представителната си закръгленост преспокойно изчезна, стопи се във въздуха. След минута обаче вратата се разтвори отново, с познато този път скърцане — и както винаги с редингот, изпъчил гърди, влезе отново той.
— Научавайки от достоверен източник, че понастоящем съдбата ви вече е решена — подхвана той с козуначен бас, — сметнах за свой дълг, почитаеми господине…
Цинцинат каза:
— Любезност. Вие. Много. (Това тепърва трябваше да се подреди.)
— Вие сте много любезен — произнесе, окашляйки се, някакъв допълнителен Цинцинат.
— Милостиви господине — възкликна директорът, без да забелязва неделикатността на думата. — Милостиви господине! Дългът. Аз винаги. Но защо така, ако смея да попитам, не сте докоснали храната?
Директорът вдигна похлупака и поднесе до чувствителния си нос купата със застинало рагу. Хвана с два пръста картоф и мощно задъвка, вече избирайки с вежда нещо от другото блюдо.
— Не зная какви толкова ястия ви трябват — избъбри той недоволно и пукайки с маншети, седна на масата, за да му е по-удобно да яде пудинга „Кабинет“.
Цинцинат каза:
— Бих искал все пак да узная още колко остава.
— Чудесен сабайон! Бихте искали все пак да знаете колко остава? За съжаление и аз не зная. Винаги ме известяват в последния момент, много пъти съм се оплаквал, мога да ви покажа цялата тази преписка, ако ви интересува.
— Така че може би в най-близкото утро? — запита Цинцинат.
— Щом ви интересува — каза директорът. — Да, просто е много вкусно и питателно, ето какво ще ви кажа, А сега pour la digestion2 разрешете да ви предложа цигара. Не се плашете, в краен случай тази ще е предпоследната — добави той уместно.
— Аз питам — каза Цинцинат, — питам не от любопитство. Наистина страхливците са винаги любопитни. Обаче ви уверявам… Хайде, не мога да овладея треперенето си и тъй нататък — това не значи нищо. Ездачът не отговаря за треперенето на коня. Искам да зная кога — ето защо: смъртната присъда се компенсира от точното сведение за смъртния час. Голям лукс, но заслужен. А мен ме оставят в неизвестност, поносима само за живеещите на свобода. И друго: в главата си имам множество започнати и прекъснати по различно време работи… Просто няма да се занимавам с тях, ако времето до смъртното наказание все едно се окаже недостатъчно за стройното им приключване. Ето защо.
— Ах, моля ви, недейте да мърморите — нервно изрече директорът. — Първо, това е нарушение на правилата, а второ — казах ви на чист руски и ви повтарям: не зная. Единственото, което мога да ви съобщя, е, че всеки момент се очаква пристигането на вашия предопределен от съдбата — а той, когато пристигне, когато си отпочине… когато свикне с обстановката, тепърва ще трябва да изпита инструмента, стига, разбира се, да не донесе свой, което е твърде, твърде вероятно. Тютюнът не ви ли е силен?!
— Не — отвърна Цинцинат, като разсеяно си погледна цигарата. — Но все пак ми се струва, че според закона — ако не вие, управителят на града е длъжен…
— Поприказвахме си, стига толкова — каза директорът, — аз съм тук всъщност не за да изслушвам оплаквания, а за да… — Той примигна, бръкна в единия си джоб, в другия; накрая измъкна от пазвата си лист на редове, явно откъснат от ученическа тетрадка.
— Тук няма пепелник — отбеляза той, като потърси с цигарата си, — какво тогава, хайде да ги удавим в остатъка от този сос… Мда. Светлината май леко дразни очите. Може би, ако… Но за кога тепърва, може и така.
Той разтвори листчето и без да слага роговите си очила, като ги държеше пред очите, зачете натъртено:
„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи…“ Мисля, че ще е по-добре да станем — загрижено се прекъсна той и стана от стола.
Цинцинат също се изправи.
„Затворнико! В този тържествен час, когато всички погледи са обърнати към теб и твоите съдии ликуват, и ти се готвиш за тези неволни телодвижения, които непосредствено следват подир отсичането на главата, аз се обръщам към теб с напътствено слово. Съдбата отреди — и никога не ще забравя това — да осигуря на твоя живот в тъмницата всички многобройни удобства, които законът разрешава. Ето защо ще бъда щастлив да окажа всевъзможно внимание на всяческа изява на твоята благодарност, но желателно в писмена форма и само от едната страна на листа.“
— Ето — каза директорът, като си сгъваше очилата. — Това е. Не ви задържам повече. Известете ме, ако нещо ви потрябва.
Той седна на масата и започна бързо да пише, като по този начин показваше, че аудиенцията е приключила. Цинцинат излезе.
В коридора на стената дремеше сянката на Родион, изгърбен върху засенченото столче — и само едва-едва, в края, пламнаха няколко червеникави косъмчета. По-нататък, до извивката на стената, другият стражник, смъкнал униформената си маска, бършеше лицето си с ръкав. Цинцинат заслиза по стълбището. Каменните стъпала бяха хлъзгави и тесни, с неосезаема спирала от прозрачни перила. Щом стигна додолу, отново тръгна по коридорите. Вратата с надпис в огледално отражение „Канцелария“ беше открехната; луната проблясваше върху мастилницата, а някакво кошче за боклук под писалището лудо дращеше и клокочеше: сигурно в него бе паднала мишка. Като отмина още много врати, Цинцинат се препъна, подскочи и се озова в малък двор, изпълнен с различните части на разглобената луна. Паролата тази нощ бе мълчание — и войникът на вратата отговори с мълчание на мълчанието на Цинцинат, докато му даваше път. На всички останали врати бе същото. Той остави зад гърба си мъгливата грамада на крепостта и се захлъзга надолу по стръмния росен чим, натъкна се на пепелява пътека между скалите, прекоси два пъти, три пъти извивките на главното шосе, което най-сетне, отърсило се от последната сянка на крепостта, потече по-право, по-свободно — и по ажурния мост през пресъхналата речица Цинцинат влезе в града. Изкатери се по полегатия склон, свърна наляво по Садовая, префуча покрай беловласите цъфнали храсти. Някъде се мярна осветен прозорец; зад някаква ограда куче раздрънка веригата си, но не залая. Ветрецът правеше всичко възможно, за да освежи голата шия на беглеца. Наплив от благоухания нарядко говореше за близостта на Тамарини градини. Как познаваше тези градини! Там, когато Марфинка му беше годеница, се плашеше от жаби, от майски бръмбари… Там понякога, когато всичко ставаше непоносимо и можеше самичък, с каша в устата от сдъвкания люляк, през сълзи… Зеленото, ливадно Там, тамошните хълмове, отмалата на езерата, тамтарамът на далечния оркестър… Той свърна по Матюхинска покрай развалините на древната фабрика, гордостта на града, покрай шушнещите липи, покрай празнично настроените бели вили на телеграфните служители, вечно празнуващи нечии имени дни, и излезе на Телеграфна. Оттам нагоре водеше тясна уличка и отново сдържано зашумоляха липите. Двама мъже тихо разговаряха в мрака на градинката на подразбираща се пейка. „Всъщност той греши“ — рече единият. Другият отвърна неразбрано и двамата като че въздъхнаха, естествено вливайки се в шепота на листака. Цинцинат изтича на кръглата площадка, където луната вардеше познатата статуя на поета, приличаща на снежен човек — глава като куб, слепнати крака, — и като изтича още няколко крачки, се озова на своята улица. Отдясно върху стените на еднаквите къщи нееднакво играеше лунният рисунък на вейките, така че само по изражението на сенките, по гънката над носа между прозорците Цинцинат позна своя дом. На горния етаж прозорецът на Марфинка бе тъмен, но разтворен. Децата сигурно спяха на гърбоносия балкон: там се белееше нещо. Цинцинат изтича на прага, блъсна вратата и влезе в своята осветена килия. Ужасно! На масата блестеше моливът. Паякът кротуваше на жълтата стена.
— Угасете! — извика Цинцинат.
Наблюдаващият го през шпионката изключи осветлението. Мракът и тишината започнаха да се съединяват, но се набърка часовникът, удари единайсет, помисли и би още веднъж, а Цинцинат бе легнал по гръб и гледаше в тъмнината, където тихо се пръскаха светли точки, изгубвайки се постепенно. Свърши се пълното сливане на тъмнината и тишината. Ето тогава, тъкмо тогава (тоест както лежеше по гръб на затворническото легло след полунощ след ужасния, ужасния, просто не мога да обясня колко ужасен ден) Цинцинат Ц. ясно оцени своето положение.
Отначало върху черното кадифе, с което нощем са подплатени клепачите отвътре, се появи като медальон лицето на Марфинка: кукленска руменина, блестящо чело, детински изпъкнало, редките вежди нагоре, високо над кръглите кафяви очи. Тя замига, като извиваше глава, и върху меката шия с белотата на краве масло имаше кадифена лентичка, а кадифената тишина на роклята, разширявайки се надолу, се сливаше с тъмнината. Такава я бе видял днес сред публиката, когато го заведоха до прясно боядисаната скамейка на подсъдимите, на която не се реши да седне, а застана до нея и все пак си изцапа ръцете с изумруденозелено, и журналистите настървено фотографираха отпечатъците от пръстите му, останали върху облегалката на пейката. Виждаше напрегнатите им чела, виждаше яркоцветните панталони на контетата, ръчните огледала и преливащите се шалове на пременените жени — но лицата бяха неясни, — едничка само кръглооката Марфинка от всичките зрители остана в паметта му. Адвокатът и прокурорът, двамата нацапотени и много приличащи си (законът изискваше да бъдат едноутробни братя, но невинаги можеше да се подберат такива и тогава се гримираха), издърдориха с виртуозна скорост петте хиляди думи, които се полагаха на всеки от тях. Те говориха един през друг и съдията, като следеше светкавичните реплики, въртеше глава, надясно, наляво, и равномерно се въртяха всички глави — и само Марфинка, леко извърната, неподвижно като учудено дете бе вперила очи в Цинцинат, застанал до яркозелената градинска скамейка. Адвокатът, привърженик на класическата декапитация, лесно спечели срещу усукванията на прокурора и съдията синтезира делото.
Откъслеците от тези речи, в които като водни мехурчета се устремяваха и се пукаха думите „прозрачност“ и „непроницаемост“, сега звучаха в ушите на Цинцинат, шумът на кръвта се превръщаше в ръкопляскания, а медальонното лице на Марфинка все оставаше в зрителното му поле и угасна едва тогава, когато съдията — приближил се плътно, така че върху едрия му мургав нос можеха да се различат разширените пори, една от които върху самия връх бе пуснала самотен, но дълъг косъм — произнесе с влажен шепот: „С любезното разрешение на публиката ще ви сложа червен цилиндър“ — изработената от закона евфемистична фраза, чието истинско значение бе известно на всеки ученик.
„А нали съм изготвен толкова грижливо — мислеше си Цинцинат, като плачеше в мрака. — Извивката на гръбначния ми стълб е изчислена толкова хубаво, толкова тайнствено. Чувствувам в прасците си толкова много стегнато навити версти, които тепърва бих могъл да пробягам в живота си. Главата ми е толкова удобна…“
Часовникът удари и половина, отнасяща се кой знае за какво.
II
Сутрешните вестници, които Родион му донесе с чаша възтопъл шоколад — местното вестниче „Добро утро“ и по-сериозният орган „Гласът на публиката“, както винаги гъмжаха от цветни снимки. В първото намери фасадата на своята къща: децата гледат от балкона, тъстът му гледа от кухненския прозорец, фотографът гледа от прозореца на Марфинка; във втория — познатия изглед от този прозорец към градинката с ябълката, отворената външна врата с фигурата на фотографа, който снима фасадата. Освен това намери и себе си на две снимки, които го представяха в кротката му младост.
Цинцинат се бе родил от неизвестен минувач и бе прекарал детството си в голямото общежитие оттатък Строп (чак след двайсетте си години се запозна мимоходом с чирикащата, крехка, още толкова млада наглед Цецилия Ц., заченала го една нощ край Езерата, когато била съвсем младо момиче). От ранни години, по чудо осъзнал опасността, Цинцинат бдително се усъвършенствуваше да скрива някои свои различия. Без да пропуска чужди лъчи и като създаваше в състояние на покой странното впечатление за единствено тъмно препятствие в този свят на прозрачни един за друг души, той се научи все пак да се преструва на проницаем, с тази цел прибягваше до сложна система от нещо като оптични заблуди, но стига да се отпуснеше за миг, да не следеше толкова внимателно себе си, извивките на умело осветените си душевни плоскости, наоколо изведнъж се надигаше тревога. В разгара на общите игри връстниците изведнъж се дръпваха от него, сякаш доловили, че яснотата на погледа и сините му слепоочия са лукава заблуда и че всъщност Цинцинат е непроницаем. Случваше се учителят сред настъпилото мълчание, събрал и сбърчил с досада и недоумение всичките си запаси кожа около очите, дълго да го гледа и накрая да попита:
— Какво става с теб, Цинцинат?
Тогава Цинцинат се вземаше в ръце и притиснал се до гърди, се отнасяше в безопасно място.
С течение на времето безопасните места ставаха все по-малко, навред проникваше гальовното слънце на публичните грижи и прозорчето във вратата бе така нагласено, че в килията не съществуваше ни една точка, която наблюдателят отвън да не можеше да прободе с поглед. Затова Цинцинат не смачка шарените вестници на топка, не ги хвърли — както стори неговият призрак (призракът, който съпровожда всекиго от нас — и теб, и мен, ето и него — и върши това, което ти се иска да сториш в дадения момент, а не бива…). Цинцинат преспокойно остави вестниците и си допи шоколада. Кафявият каймак, покрил шоколадената повърхност, се превърна върху устната му в сбръчкана дрипа. Сетне облече черен халат, прекалено дълъг за него, нахлузи черни пантофи с помпони, черна кръгла шапчица и тръгна из килията, както се разхождаше всяка сутрин от първия ден на затворничеството си.
Детство по крайградските морави. Играеха на топка, на свинка, на карамора, на прескочикобила, на малина, на бъз… Той беше лек и пъргав, но с него не обичаха да играят. През зимата градските склонове гладко се покриваха със сняг и колко дивно бе да се спускаш надолу със „стъклена“ сабуровска шейна… Колко бързо настъпваше нощта, когато се връщаше вкъщи от пързалката… Какви звезди — каква тъга и мисъл горе, — а долу нищо не знаят. В мразовития металически мрак с жълта и червена светлина горяха вкусни прозорци; жени с лисичи манта върху копринените рокли притичваха през улицата от къща в къща; електрически вагонетки, раздухвайки вихър, префучаваха по заснежените релси.
Гласче: „Аркадий Илич, погледнете Цинцинат…“
Не се сърдеше на доносниците, но те се множаха и възмъжавайки, ставаха страшни. Всъщност тъмен за тях, сякаш изрязан от кубическия сажен на нощта, непроницаемият Цинцинат се извръщаше натам-насам, за да улучи лъчите, панически припряно се мъчеше да застане така, че да изглежда светлопроводим. Околните се разбираха от половин дума — защото нямаха такива думи, които да свършват някак неочаквано, с ижица, да речем, като се превръщат в прашка или в птица, с учудващи последици. В прашния малък музей на Втория булевард, където го водеха през детството и където той самият по-късно водеше питомците, бяха събрани редки, прекрасни неща — но за всички граждани освен него всяко от тях бе също така ограничено и прозрачно, както и те самите един за друг. Това, което не е назовано, не съществува. За съжаление всичко бе назовано.
„Битие безименно, същественост безпредметна…“ — прочете Цинцинат на стената там, където разтворената врата закриваше стената.
„Вечно празнуващи, за вас ми…“ — пишеше на друго място.
По-вляво, с устремен и чист почерк, без ни една излишна чертица: „Обърнете внимание, че когато те говорят с вас…“ — по-нататък, уви, бе заличено.
До него — с разкривени детски букви: „Ще глобявам писателите“ — и подпис: директорът на затвора.
Можеше да се разчете още един вехт и загадъчен ред: „Измерете, преди да измрете — после ще бъде късно.“
— Мен във всеки случай ме измериха — каза Цинцинат, като пое отново на път и леко зачука в движение с кокалчетата на пръстите си по стените. — Как не ми се умира! Душата ми се е свряла във възглавницата. Ох, не ми се умира! Студено ще ми бъде да се измъквам от топлото тяло. Не ми се иска, почакайте, оставете ме още да подремя.
Дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Петнайсет години — на толкова бе Цинцинат, когато започна работа в ателието за играчки, бе изпратен там поради ниския си ръст. А вечер се наслаждаваше на старинни книги сред ленивия, очароващ плисък на дребните вълни в плаващата библиотека „Д-р Синеоков“, удавил се на същото това място в градската речица. Мърморещи вериги, плисък, оранжеви абажурчета на галерийката, плисък, лепнеща от луната водна шир — и в далечината, в черната паяжина — пробягващи светлинки. Но после ценните томове започнаха да се развалят от влагата, така че в края на краищата се наложи да пресушат реката, отклониха цялата вода в Строп по специално прокопан канал.
Докато работеше в ателието, дълго се блъска с разни чудати глупости, занимава се с изготвянето на меки кукли за ученичките — имаше мъничък рошав Пушкин с късо, стегнато в кръста палто, подобен на плъх Гогол с пъстра жилетка, едно старче Толстой, дебелоносичко, с ямурлуче, и множество други, например закопчан с всички копченца Добролюбов с очила без стъкла. Изкуствено встрастил се в този митичен деветнайсети век, Цинцинат вече бе готов съвсем да задълбае в мъглите на древността и в тях да намери лъжлив подслон, но друго отвлече вниманието му.
Там, в онази малка фабрика, работеше Марфинка — полуотворила влажни устни, целеше с конеца игленото ухо: „Здравей, Цинцинатик!“ — и ето започнаха тези упойващи скиталчества в много, много просторните (дори така се случваше — хълмовете в далечината бяха в омара заради насладата от своята далнина) Тамарини градини, където ивите без причина ронят три потока сълзи и на три каскади с малка дъга над всеки потоците се хвърлят в езерото, по което плава лебед ръка за ръка със своето отражение. Равни поляни, рододендрон, дъбрави, весели градинари със зелени ботуши, играещи по цял ден на криеница; някоя пещера, някоя идилична пейка, на която трима шегаджии са оставили три спретнати купчинки (уловка — имитация от кафява боядисана ламарина) — някаква сърничка, изскочила в алеята и начаса превърнала се пред очите им в трепкащи слънчеви петна — ето какви бяха тези градини! Там, там е бъбренето на Марфинка, нейните крака с бели чорапи и кадифени пантофки, студената й гръд и розовите целувки с вкус на горски ягоди. Ех, да ги види оттук — поне дървесните корони, поне веригата отдалечени хълмове…
Цинцинат пристегна по-силно халата. Сетне помести и задърпа заднишком крещящата от яд маса: как без желание, с какво потреперване се движеше по каменния под, потреперванията й се предаваха на пръстите на Цинцинат, на небцето му, както отстъпваше към прозореца (тоест към онази стена, където високо, високо зад решетката бе полегатата кухина на прозореца). Падна звънко лъжицата, чашата затанцува, моливът се търколи, захлъзгаха се книга след книга. Цинцинат вдигна ритащия стол върху масата. Най-сетне се покатери. Но, разбира се, не се виждаше нищо — само знойното небе с тънко сресани бели кичури, останали от облаците, неизтърпели синевата. Цинцинат едва стигаше до решетката, зад която под наклон се издигаше тунелът на прозорчето с друга решетка в края и с нейно светлинно повторение върху олющената стена на каменната падина. Там, отстрани, със същия чист презрителен почерк като на една от полуизтритите фрази, прочетени одеве, бе написано: „Нищо не се вижда, и аз опитвах.“
Цинцинат се бе изправил на пръсти, хванал се с малките си, съвсем бели от напрежението ръце за черните пръчки, половината от лицето му бе в слънчевата решетка, левият му мустак се златееше, в огледалните му гледци имаше по една мъничка златна клетка, а долу, отзад, петите му се надигаха от твърде големите пантофи.
— Ще вземете да паднете — каза Родион, който вече от половин минута бе застанал до него и сега здраво стисна крака на трепналия стол. — Нищо, нищо, държа. Можете да слезете.
Родион имаше очи като метличини и както винаги дивна червена грамадна брада. Това красиво руско лице бе обърнато нагоре към Цинцинат, който го настъпи с босо ходило, тоест призракът го настъпи, а самият Цинцинат вече слезе от стола на масата. Родион го прегърна като пеленаче и го свали внимателно, подир което с цигулков звук дръпна масата на предишното й място и приседна в края й, като люлееше единия си крак, а с другия се опираше в пода — бе взел фалшиво-безцеремонната поза на оперните гуляйджии в сцена с кръчма, а Цинцинат зачопли шнура на халата, свел поглед, едва сдържайки се да не заплаче.
Родион запя с бас-баритон, като въртеше очи и размахваше празното канче. Същата волна песен някога бе пяла Марфинка. Сълзи бликнаха от очите на Цинцинат. На най-високата нота Родион тресна канчето в пода и скочи от масата. По-нататък вече пееше с хор, макар да беше сам. Изведнъж вдигна двете си ръце и излезе.
Цинцинат, седнал на пода, погледна през сълзи нагоре, където отражението от решетката вече бе сменило мястото си. Опита — за стотен път — да премести масата, но, уви, краката й от векове бяха завинтени за пода. Изяде една сушена смокиня и отново закрачи из килията.
Деветнайсет, двайсет, двайсет и една. На двайсет и две години беше прехвърлен в детска градина като учител от категория „Ф“ и тогава се ожени за Марфинка. Почти през същия ден, в който пое своите нови задължения (състоящи се в това да занимава куцичките, гърбавичките, кривогледичките деца), важно лице написа срещу него донос от втора степен. Предпазливо като предположение се изказваше мисълта за основната нелегалност на Цинцинат. Заедно с този меморандум градските първенци разгледаха и старите оплаквания, изпращани от време на време от страна на най-прозорливите му другари по работа в ателието. Председателят на възпитателния съвет и някои други длъжностни лица се затваряха поред с него и провеждаха предписаните от закона опити. В продължение на няколко денонощия не му позволяваха да спи, принуждаваха го бързо и безсмислено да бърбори, като го докарваха до ръба на бълнуването, караха го да пише писма до различни предмети и природни явления, да разиграва житейски сценки, а също да подражава на различни животни, на занаяти и на болести. Извърши всичко това, издържа всичко това — защото беше млад, находчив, свеж, жадуваше да живее — да поживее малко с Марфинка. Освободиха го със съжаление, разрешиха му да продължи заниманията си с децата от най-ниско равнище, за които им бе все едно — за да видят какво ще излезе. Водеше ги на разходка по две, като им свиреше на малка портативна музикална кутийка, нещо като мелничка за кафе — а в празник ходеха на люлките: целият грозд замираше, излитайки; и пищеше, когато се спускаше надолу. Учеше някои да четат.
Междувременно Марфинка още първата година на брака започна да го мами с когото й падне и където й падне. Обикновено когато Цинцинат се връщаше вкъщи, тя, притиснала с някаква сита усмивчица пухкава брадичка до шията, сякаш укорно към себе си, вперила в него изпод вежди честните си кафяви очи, изричаше с ниско гукащо гласче: „А Марфинка днес пак прави това.“ Той я гледаше няколко секунди, допрял длан до бузата си като жена, сетне, беззвучно виещ, тръгваше през всички стаи, пълни с нейни роднини, и се заключваше в тоалетната, където тропаше, пускаше водата, кашляше, за да замаскира риданията си. Понякога, като се оправдаваше, тя му обясняваше: „Нали ме знаеш, добричка съм толкова малко нещо, а носи такова облекчение на мъжа.“
Скоро тя забременя — и не от него. Сдоби се с момченце, веднага забременя отново — и отново не от него — и роди момиченце. Момчето беше куцо и злобно; тъпото, тлъсто момиче — почти сляпо. Поради дефектите си двете деца попаднаха при него в градината и беше странно да гледаш пъргавата, спретната, румена Марфинка как води вкъщи един сакат и една лоена топка. Цинцинат полека-лека съвсем се запусна — и веднъж на някакво открито събрание в градския парк внезапно през публиката пробягна тревога, някой произнесе на висок глас: „Граждани, между нас се намира…“ — и последва страшна, почти забравена дума — вятър връхлетя акациите, Цинцинат не можа да стори нищо по-добро, освен да стане и да се оттегли, като разсеяно късаше листенца от крайпътните храсти. След десет дни бе арестуван.
„Вероятно утре — каза Цинцинат, докато бавно крачеше из килията. — Вероятно утре — каза Цинцинат и седна върху леглото, като разтъркваше челото си с длан. Залязващият лъч повтаряше познатите вече ефекти. — Вероятно утре — каза с въздишка Цинцинат. — Твърде тихо беше днес, а утре, виж, рано сутринта…“
Известно време всички мълчаха: пръстената кана с вода на дъното, утолявала жаждата на всички затворници по света; стените, положили ръце върху раменете си като четирима, обсъждащи с нечут шепот квадратната си тайна; кадифеният паяк, приличащ по нещо на Марфинка; големите черни книги върху масата…
„Какво недоразумение!“ — каза Цинцинат и изведнъж се разсмя. Стана, смъкна халата, шапчицата, пантофите. Свали платнените си панталони и ризата. Свали като перука главата си, свали ключиците като ремъци, свали гръдния си кош като ризница. Свали бедрата, нозете, свали и захвърли ръцете в ъгъла като ръкавици. Това, което остана от него, постепенно се стопи, едва обагри въздуха. Цинцинат отначало просто се наслаждаваше на прохладата; сетне волно и весело се потопи в тайната си среда.
Тресна железният гръм на резето и Цинцинат начаса обрасна с всичко, каквото бе смъкнал, дори с шапчицата. Надзирателят Родион донесе дузина бледожълти сливи в кръгла кошничка, настлана с лозови листа — подарък от съпругата на директора.
Цинцинат, теб те освежи престъпното ти упражнение.
III
Цинцинат се пробуди от съдбоносен гръм на гласове, нарастващ в коридора.
Макар че вечерта се бе готвил за такова събуждане — все едно, не се излизаше наглава със сърцето, с дишането. Закрил сърцето си с крайче, за да не вижда — тихо, няма нищо (както казват на дете в миг на невероятно бедствие), — закрил сърцето си и надигнал се леко, Цинцинат се заслуша. Тътрене на много крака в различни степени на чуваемост; гласове — също в много разрези; един се приближаваше, питащ, друг, по-наблизо, отговаряше. Забързан от дълбочина, някой префуча и се плъзна по плочите като по лед. Басът на директора произнесе сред гълчавата няколко думи — неясни, но безспорно повелителни. Най-страшното беше, че през тази суетня проникваше детски глас — директорът имаше дъщеричка. Цинцинат различаваше и плачливото тенорче на своя адвокат, и мрънкането на Родион… Ето отново някой тичешком зададе еклив въпрос, а друг екливо му отвърна. Пъхтене, трясък, трополене — като че шареха с пръчка под пейка. „Не намерихте ли?“ — ясно попита директорът. Притичаха крачки. Притичаха, върнаха се. Цинцинат, ни жив, ни мъртъв, спусна крака на пода: така и не му дадоха свиждане с Марфинка… Дали да се обличам, или ще дойдат да ме приготвят? Ах, стига вече, влизайте…
Но го мъчиха още две минути. Изведнъж вратата се отвори и като се хлъзгаше, нахлу адвокатът.
Беше разчорлен, потен. Опипваше лявата си маншета и очите му се въртяха.
— Изгубих си копчето за ръкавели — възкликна той, пъхтящ бързо като куче. — Закачил съм го за нещо… сигурно… когато с милата Емочка… лудетината винаги… за края на фрака… всеки път, щом вляза… най-важното чух като нещо… но не обърнах… вижте, верижката очевидно… много ми бяха скъпи… ех, какво да се прави… може би все пак… обещах на всички пазачи… но е досадно…
— Глупава, сънена грешка — тихо продума Цинцинат. — Погрешно съм изтълкувал суматохата. Това е вредно за сърцето.
— А, не, благодаря, дребна работа — разсеяно избъбри адвокатът. При това шареше с поглед из ъглите на килията. Личеше си, че му е мъчно заради изгубената скъпа дреболийка. Изгубената дреболийка го бе измъчила. Дреболийката бе скъпа. Беше му мъчно заради изгубената дреболийка.
Цинцинат с лек стон легна отново в постелята. Онзи седна в краката му.
— Бях тръгнал към вас — каза адвокатът — толкова бодър, весел… Но сега ме разстрои тази дребна работа — защото в края на краищата това си е дребна работа, съгласете се — има по-важни неща. Е, как се чувствувате?
— Склонен към откровен разговор — притворил очи, отвърна Цинцинат. — Искам да споделя с вас някои свои умозаключения. Аз съм заобиколен от жалки призраци, а не от хора. Те ме измъчват, както могат да измъчват само безсмислени видения, лоши сънища, отпадъци от бълнуване, измет от кошмари — и всичко това, което у нас минава за живот. На теория ми се иска да се събудя. Но не мога да се събудя без чужда помощ, а безумно се страхувам от такава помощ, пък и душата ми се измързеливи, свикна със стегнатите пелени. От всички призраци, които ме заобикалят, вие, Роман Висарионович, струва ми се, сте най-жалкият, но, от друга страна — според вашето логично положение в нашия измислен бит, — представлявате в известен смисъл съветник, застъпник…
— На вашите услуги — каза адвокатът, зарадван, че Цикцинат най-сетне се разприказва.
— Ето тъкмо искам да ви попитам: на какво се основава отказът да ми съобщят точния Ден на наказанието? Чакайте — не съм свършил още. Така нареченият директор избягва категоричния отговор, аргументира се с това, че… Ама почакайте! Искам да разбера, първо: от кого зависи определянето на деня? Искам да разбера, второ: как да изкопча от това учреждение или лице, или сбор от лица…
Адвокатът, който току-що понечваше да заговори, сега, кой знае защо, мълчеше. Гримираното му лице със сини вежди и с дълга заешка устна не изразяваше особено раздвижена мисъл.
— Оставете си маншета — каза Цинцинат — и опитайте да се съсредоточите.
Роман Висарионович поривисто промени положението на тялото си и преплете неспокойно пръсти. Той избъбри с нажален глас:
— Тъкмо заради този тон…
— Ме осъдиха на смърт — каза Цинцинат, — зная. По-нататък!
— Хайде да променим разговора, моля ви — възкликна Роман Висарионович. — Защо не можете да останете поне сега в рамките на позволеното? Наистина това е ужасно, това надминава моите сили. Влязох просто да ви попитам дали нямате някакви законни желания… например (тук лицето му се оживи) може би ще пожелаете да имате напечатани речите, произнесени на съда? В такъв случай сте длъжен в най-кратък срок да подадете съответното прошение, което ние двамата с вас ей сега заедно бихме подготвили — с подробно мотивирано указание колко именно екземпляра от речите са ви необходими, с каква цел. Тъкмо имам свободен час, хайде, ах, хайде да се заемем с това, моля ви! Дори съм приготвил специален плик.
— За куриоз… — продума Цинцинат — но преди това… Нима наистина не може да получа отговор?
— Специален плик — повтори адвокатът, като го примамваше.
— Добре, дайте го — каза Цинцинат и скъса дебелия, напълнен с нещо плик, на къдрещи се парченца.
— Не биваше — почти разплакан извика адвокатът. — Никак не биваше. Дори не разбирате какво сторихте. Може там да е имало заповед за помилване. Втора не може да се вземе!
Цинцинат вдигна шепата хартийки, опита да сглоби поне едно свързано изречение, но всичко бе объркано, изопачено, разединено.
— Ето на, винаги сте такъв — завайка се адвокатът, стисна си слепоочията и закрачи из килията. — Може спасението ви да е било във вашите ръце, а вие… Ужасно! Е, какво да правя с вас? Сега го пиши загубено… А аз бях толкова доволен… Толкова ви подготвях…
— Може ли? — с разтегнат на ширина глас попита директорът, като открехна вратата.
— Заповядайте, Родриг Иванович, скъпи. Само че при нас не е много весело…
— Е, как е днес нашият симпатичен смъртник — пошегува се елегантният, представителен директор, като стискаше в месестите си лилави лапи малката студена ръка на Цинцинат. — Всичко наред ли е? Да не ви боли нещо? Все си бъбрите с нашия неуморим Роман Висарионович? А впрочем, драги ми Роман Висарионович… мога да ви зарадвам — моята лудетина току-що намери вашето копче за ръкавели на стълбището. La voici.3 Нали това е френско злато, не съм ли прав? Твърде изящно. Обикновено не правя комплименти, но трябва да ви кажа.
Двамата се отдалечиха в ъгъла, като си даваха вид, че оглеждат чудесната дреболия, обсъждат нейната история, ценност, чудят се. Цинцинат се възползува от това, за да измъкне изпод леглото… и с тъничък бисерен звук… към края с поспиране…
— Да, голям вкус, голям вкус — повтори директорът, завръщайки се от ъгъла под ръка с адвоката. — Вие значи сте здрав, младежо — безсмислено се обърна той към Цинцинат, намъкнал се отново, в постелята. — Но все пак не бива да капризничите. Публиката и всички ние, като представители на публиката, желаем вашето благо, това, струва ми се, е ясно. Дори сме готови да ви подадем ръка в смисъл да облекчим самотата ви. Тези дни в една от нашите специални килии ще се настани нов арестант. Запознайте се, това ще ви разнообрази.
— Тези дни ли — повтори Цинцинат. — Значи ще има още няколко дни?
— Е, вижте го — засмя се директорът, — всичко да знае. А, Роман Висарионович?
— Ох, приятелю, не е за приказване — въздъхна адвокатът.
— Мда — продължи онзи, като подрънкваше ключовете, — вие трябва да бъдете по-сговорчив, господинчо. А вие: гордост, гняв, глума. Снощи вечер таквизи сливи значи им поднесох — и кво мислите? — не благоволиха да куснат, погнусиха се. Мда. Ето за новото ни арестантче ви думах. Таман да си хортувате с него, че я какво сте увесили нос. Ха де, нали право думам, Роман Висарионович?
— Тъй, Родионе, тъй — потвърди адвокатът с неволна усмивка.
Родион си поглади брадата и продължи:
— Яката ми дожаля за тяхна милост — влизам, гледам — застанали на масата, на стола, протягат ръчички, крачета към решетката като някое кекаво маймунче. Пък небето синьо-синьо, лястовички хвъркат, че и облачета — благодат, ра-адост! Поех ги, таквоз, като малко дете от стола — пък рева, — на, право ви думам — рева… Яката значи ми дожаля.
— Дали да не го заведем горе? — нерешително предложи адвокатът.
— Не е лошо, може — проточи Родион възтежко, добродушно, — всякогаш може.
— Облечете си халата — произнесе Роман Висарионович.
Цинцинат каза:
— Покорявам ви се — призраци, вампири, пародии. Покорявам ви се. Но все пак аз настоявам — чувате ли, настоявам (и другият Цинцинат истерично затропа, като му падаха пантофите) — да ми кажат колко ми остава да живея… и ще дадат ли свиждане с жена ми.
— Вероятно ще ви дадат — отвърна Роман Висарионович, като се спогледа с Родион. — Само не говорете толкова много. Хайде, да тръгваме.
— Заповядайте — каза Родион и блъсна с рамо отключената врата. Тримата излязоха: отпред — Родион, кривокрак, със стари избелели шалвари, провиснали на задника; след него — адвокатът във фрак, с нечиста сянка върху целулоидната яка и с ивица розов муселин на тила, където свършваше черната перука; и накрая Цинцинат, който си губеше пантофите, загръщаше се с халата.
До извивката на коридора другият стражник, безименният, приятелски им отдаде чест. Бледата каменна светлина се сменяше от области здрач. Вървяха, вървяха — след извивката извивка — и няколко пъти преминаха покрай един и същ орнамент от влага върху стената, който приличаше на страшна ръбеста кранта. Тук-там се наложи да включат електричеството; прашната крушка пламваше отгоре или отстрани с измъчен, жълт огън. Случваше се впрочем тя да бъде мъртва и тогава шареха в плътната тъма. На едно място, където неочаквано и необходимо отгоре падаше небесен лъч и димеше, блещукаше, разпилян върху разкъртените плочи, дъщерята на директора, Емочка, с лъскава карирана рокля и карирани къси чорапи — душичка, но с мраморните прасци на малките танцьорки, — играеше на топка, топката равномерно тупкаше върху стената. Тя се обърна, като с четвъртия и петия пръст изличи далеч от бузата русоляв кичур, и изпрати с очи късото шествие. Докато минаваше, Родион гальовно раздрънка ключовете; адвокатът мимоходом я помилва по светещата коса; но тя гледаше Цинцинат, който й се усмихна уплашено. Щом стигнаха до следващата чупка на коридора, и тримата се обърнаха. Емочка гледаше след тях, като леко приплясваше лъскавата си червено-синя топка.
Отново дълго вървяха на тъмно, докато попаднаха в задънено място, където над навит пожарникарски маркуч светеше червена лампичка. Родион отключи ниска, обкована врата; зад нея стръмно нагоре се виеха стъпалата на каменно стълбище. Тук редът малко се промени: Родион, като потропа в такт на място, пусна напред първо адвоката, после Цинцинат, меко пристъпи и завърши шествието. По стръмното стълбище, с чието постепенно развитие съвпадаше бавното просветляване на мъглата, в която то растеше, не бе лесно да се изкачваш, а се изкачваха толкова дълго, че Цинцинат от нямане какво да прави взе да брои стъпалата, наброи тризначна цифра, но се обърка, като се препъна. Въздухът неусетно избледняваше. Цинцинат уморено се изкачваше и като дете пристъпваше все с един и същ крак. Още един завой, и изведнъж връхлетя гъст вятър, ослепително се разтвори лятното небе, пронизващо зазвуча писъкът на лястовиците.
Нашите пътешественици се озоваха на широката тераса върху кулата, откъдето се разкриваше изглед на разстояние, пресекващо дъха, защото не само кулата беше грамадна, но изобщо цялата крепост се извисяваше грамадно върху грамадна скала, сякаш нейна чудовищна рожба. Далеч долу се виждаха почти отвесни лозя и пътят се виеше, спускаше се към безводното речно корито, а по изпъкналия мост вървеше някакъв микроскопичен човек в червено, пред него — бягаща точка, вероятно куче.
По-нататък в голям полукръг се бе разположил на припек градът: разноцветните къщи ту вървяха на прави редове, съпровождани от кръгли дървета, ту криво се плъзгаха по склоновете, настъпваха сенките си — можеше да се различи движението по Първия булевард и особеното трепкане в края, където бликаше прочутият водоскок. А още по-нататък, по посока на потъналите в омара хълмисти гънки, сключващи хоризонта, се точеха тъмните браздулици на дъбовите горички, тук и там проблясваше като ръчно огледало езерце — а други ярки овали вода се сбираха, припламвайки в нежна мъгла, ей там на запад, където започваше животът на лъкатушната река Строп. Цинцинат, допрял длан до бузата, в неподвижно, неизразимо смутно и може би блажено отчаяние гледаше блясъка и мъглата на Тамарини градини, сивкавите, топящи се хълмове зад тях — ах, дълго не можа да се откъсне…
На няколко крачки от него, на широкия каменен парапет, обраснал отгоре с предприемчив треволяк, бе подпрял лакти адвокатът, гърбът му беше изцапан с вар. Замислено се бе загледал в пространството, като с лявата си лачена обувка бе настъпил дясната и така бе разтегнал с пръсти бузите си, че се бяха обърнали долните му клепачи. Родион изнамери отнякъде метла и мълчешком забръска плочника на терасата.
— Колко обаятелно е всичко това — обърна се Цинцинат към градините, към хълмовете (и му беше, кой знае защо, особено приятно да повтаря това „обаятелно“ на вятъра, както децата притискат и отново отпушват ушите си, забавлявайки се с обновяването на чувания свят). — Обаятелно! Никога не съм виждал именно такива тези хълмове, такива тайнствени. Нима в техните дипли, в техните сенчести долини не бих могъл… Не, по-добре да не мисля за това.
Той обиколи терасата околовръст. На север се бе простряла равнина, по нея бягаха сенки на облаци; ливадите се сменяха от нивя; зад извивката на Строп се мержелееха наполовина обрасналите очертания на аеродрума и постройката, в която се държеше почтеният, грохнал самолет с рижави крила на пъстри кръпки, който понякога се пускаше на празник — най-вече за развлечение на сакатите. Веществото се бе уморило. Сладко дремеше времето. Имаше един човек в града, аптекарят, неговият прадядо, разправяха, бил оставил писмено свидетелство как търговците летели до Китай.
Цинцинат обиколи терасата и отново се върна при южния й парапет. Очите му извършваха най-незаконни разходки. Сега му се струваше, че различава онзи цъфнал храст, онази птица, онази пътека, влизаща в навеса от бръшлян.
— Май стига толкова — добродушно промълви директорът, захвърли метлата в ъгъла и отново облече редингота си. — Хайде по къщята.
— Да, време е — обади се адвокатът, като си погледна часовника.
И същото малко шествие потегли по обратния път. Отпред — директорът Родриг Иванович, след него — Цинцинат, прозяващ се нервно след свежия въздух. Рединготът на директора отзад бе изцапан с вар.
IV
Тя влезе, като се възползува от сутрешното появяване на Родион — шмугна се под ръцете му, които държаха таблата.
— Бре-бре-бре — напрегнато изрече той, докато се мъчеше да успокои бурята в горещия шоколад. Меко притвори с крак вратата зад себе си и замърмори под мустаците: — Ама че беладжийка…
През това време Емочка се скри от него, клекна зад масата.
— Книжка ли си четете? — забеляза Родион, грейнал от доброта. — Бива, бива.
Без да вдига очи от страницата, Цинцинат нададе някакво мучене, утвърдителен ямб — но очите му вече не поемаха редовете.
Родион изпълни простичките си задължения, подгони с парцала разтанцувалия се в лъча прахоляк, нахрани паяка и се отдалечи.
Емочка — още клекнала, но малко по-свободно, като се поклащаше лекичко, сякаш беше на ресори — скръсти голите си пухкави ръце, полуразтвори розова уста и замигала с дългите си бледи, почти избелели ресници, се загледа над масата във вратата. Вече познато движение: рязко, с първите попаднали й пръсти отметна ленената коса от слепоочието си, хвърли бърз поглед на Цинцинат, който бе оставил книгата, и чакаше какво ще стане по-нататък.
— Отиде си — каза Цинцинат.
Тя стана, но все още приведена, загледана във вратата. Беше смутена, не знаеше какво да предприеме. Изведнъж, лъснала зъбки, блеснала с балерински прасци, се хвърли към вратата — разбира се, заключена. Широкият й колан от моаре оживи въздуха в килията.
Цинцинат й зададе двата обикновени въпроса. Тя с гримаски си каза името и отвърна, че е на дванайсет.
— Жал ли ти е за мен? — попита Цинцинат.
На това тя не отговори нищо. Вдигна до лицето си пръстената кана, оставена в ъгъла. Тя бе празна, кънтяща. Викна през отвора в нея, а след миг отново се втурна — и сега се подпря на стената, притиснала само плешки и лакти, плъзгаше напред напрегнати ходила в плоски пантофки — и отново се изправяше. Усмихна се на себе си, а сетне навъсено като към ниско слънце погледна Цинцинат и продължи да се плъзга. Както изглеждаше — бе диво, неспокойно дете.
— Нима не ти е жал за мен? — каза Цинцинат. — Невъзможно, не допускам. Хайде, ела насам, глупава сърничке, и ми разкажи кой ден ще умра.
Но Емочка не отговори нищо, а се плъзна на пода и кротко седна там, притиснала брадичка до вдигнатите си стиснати коленна, върху които бе дръпнала полата си, като показваше отдолу гладки бедра.
— Кажи ми, Емочка, толкова ти се моля… Нали всичко знаеш, аз чувствувам, че знаеш… Татко ти е говорил на масата, майка ти е говорила в кухнята… Всички, всички говорят. Вчера във вестника имаше едно празно правоъгълниче — значи се говори за това, единствено само аз…
Тя скочи от пода като понесена от вихър и отново се втурна към вратата, заблъска по нея — не с длани, а по-скоро с петите на ръцете си. Пуснатата й коприненобледа коса завършваше с дълги масури.
„Да беше голяма — помисли си Цинцинат, — да беше душата ти поне малко съзвучна с мен, ти както в поетичната древност щеше да избереш по-тъмна нощ, да напоиш пазачите…“
— Емочка! — възкликна той. — Моля те, кажи ми, няма да спра да те питам, кажи ми, кога ще умра?
Загризала пръста си, тя се приближи до масата, където бяха накамарени книги. Разтвори една, прелисти я с пукот, едва не изтръгна страниците, тръшна я, взе друга. Някакви сенки все пробягваха по лицето й — ту се сбръчкваше луничавият й нос, ту езикът издуваше бузата отвътре.
Вратата издрънча: Родион вероятно беше погледнал през шпионката и влезе доста навъсен.
— Стига, госпожице! Аз ще си патя сетне.
Тя пискливо се изкиска, извъртя се от ракообразната му ръка и се завтече към отворената врата. Там, на прага, се спря изведнъж с очарователна танцувална точност — и дали прати въздушна целувка, или сключи съюз за мълчание, — погледна Цинцинат през рамо, след което — със същия внезапен ритъм — скочи и избяга на високи, пружиниращи крачки, вече подготвящи полета.
Родион с мърморене и дрънчене я последва тромаво.
— Чакайте! — извика Цинцинат. — Свърших книгите. Отново ми донесете каталога.
— Книги… — сърдито се ухили Родион и подчертано звучно заключи вратата отвън.
Каква мъка, Цинцинат, каква мъка! Каква каменна мъка, Цинцинат — и безжалостно бие часовникът, и тлъстият паяк, и жълтите стени, и грапавото черно вълнено одеяло. Ципата върху шоколада в чашата. Да я хванеш в самия център с два пръста и да я дръпнеш изцяло от повърхността — вече не плосък покров, а сбърчена кафява поличка. Той е почти изстинал под нея — сладникав, гъст. Три препечени филийки с костенуркови сбгорели крайчета. Обло масло с пресован монограм на директора. Каква мъка, Цинцинат, колко трохи в постелята!
Като се повайка и поохка, той изпука всичките си стави, стана от леглото, облече омразния халат и тръгна да се скита. Отново прегледа всички надписи по стените с надеждата някъде да открие нов. Дълго стоя върху стола като гардже на пън, неподвижно загледан нагоре в просяшката порция небе. Отново обикаля. Отново чете вече научените наизуст осем правила за затворниците.
1. Абсолютно се забранява излизането от сградата на затвора.
2. Кротостта на затворника е украшение за тъмницата.
3. Настоятелно молим да пазите тишина между един и три всеки ден.
4. Забранява се воденето на жени.
5. Песни, танци и шеги с надзирателите са разрешени само по взаимно споразумение и в определени дни.
6. Желателно е затворникът да не сънува изобщо, а в противен случай веднага да прекратява сам нощните сънища, които по съдържание са несъвместими с положението и със званието на затворника, а именно: китни пейзажи, разходки с познати, семейни трапези, а също и полово общуване с личности, в реален вид и в състояние на бодърствуване недопускащи даденото лице, което поради това ще бъде разглеждано от закона като насилник.
7. Ползувайки се от гостоприемството на тъмницата, затворникът на свой ред не бива да избягва участието си в почистването и в другите дейности на затворническия персонал дотолкова, доколкото му бъде предложено такова участие.
8. Дирекцията в никакъв случай не отговаря за изгубването на вещи, както и на самия затворник.
Мъка, мъка, Цинцинат. Отново крачиш, Цинцинат, бръсвайки с халата ту стените, ту стола. Мъка! Натрупаните върху масата книги са прочетени до една. И макар да знаеше, че са прочетени до една, потърси, порови, надникна в един дебел том… прелисти, без да гледа, вижданите вече страници.
Това беше течение на списание, излизало някога — през едва въобразим век. Затворническата библиотека, която по брой и по рядкост на книгите минаваше за втора в града, съдържаше няколко такива чудатости. Това беше далечен свят, където най-обикновените предмети грееха от младост и вродено нахалство, обусловено от преклонението пред труда, влаган за изработването им. Това бяха години на всеобща плавност; смазаният с масло метал се занимаваше с безшумна акробатика; спретнатите линии на мъжките облекла се диктуваха от нечуваната гъвкавост на мускулестите тела; течното стъкло на огромните прозорци заоблено се извиваше, в ъглите на къщите; като лястовичка волно летеше дева по трико — толкова високо над бляскавия басейн, че той изглеждаше колкото чинийка; в скока на височина атлетът се озоваваше хоризонтално във въздуха, достигнал вече такова крайно напрежение, че да не бяха байрачните гънки върху гащетата му с лампази, то би приличало на мързелив покой, и безкрай се лееше, плъзгаше се вода; грацията на падащата вода, ослепителните подробности на баните, атлазените вълни на океана с двукрила сянка над тях. Всичко беше гланцово, преливаше се, всичко страстно се стремеше към някакво съвършенство, което се определяше само от липсата на триения. Опиянен от всичките съблазни на кръга, животът се довъртя до такова главозамайване, че загуби почва под краката и се подхлъзна, падна, отмалял от прилошаване и световъртеж… да го кажа ли?… Като че се озова в друго измерение; Да, веществото остаря, умори се, почти нищо не е оцеляло от легендарните времена — две-три машини, два-три водоскока — и на никого не му беше мъчно за миналото, пък и самото понятие „минало“ придоби друг вид.
„А може би — помисли си Цинцинат — тълкувам невярно тези картинки. Прехвърлям върху епохата качествата на нейните фотографии. Това богатство на сенки, потоци светлина, това лъскаво почерняло рамо, рядко срещаното отражение, плавните преходи от една стихия в друга — всичко това може би се отнася за снимката, за особения светопис, за особените форми на това изкуство, а светът всъщност изобщо не е бил толкова лъкатушен, влажен и пъргав — също както нашите елементарни апарати по свой начин предават нашия днешен, набързо скован и боядисан свят.“
„А може би (започна бързо да пише Цинцинат върху карирания лист) тълкувам неправилно… Прехвърлям върху епохата… Това богатство… Потоците… Плавните преходи… И светът е бил изобщо… Също като нашите… Но нима могат тези предположения да помогнат на мъката ми? Ах, мъко моя, какво да правя с теб, със себе си? Как смеят да ме държат в неизвестност… Аз, който трябва да премина през свръхмъчително изпитание, аз, който за запазване на достойнството си, поне на външното (все едно, няма да стигна по-далеч от безмълвната бледност — все едно, не съм герой…), трябва по време на това изпитание да владея всичките си способности, а аз, аз… полека заслабвам… неизвестността е ужасна — хайде, кажете ми най-сетне… Ама не, примирай, всяка сутрин… Между другото, ако знаех колко време ми е останало, бих успял все нещо… Малък труд… да запиша проверените си мисли… Някой някога ще ги прочете и ще стане както първата сутрин в непозната страна. Тоест искам да кажа, че бих го накарал изведнъж да се облее с щастливи сълзи, очите му да омекнат — и когато мине през това, светът ще бъде по-чист, умит, освежен. Но как да пристъпя към писане, като не зная дали ще успея, тъкмо в това е мъчението, че си казваш: ето вчера бих успял — и отново си мислиш: ето й вчера бих… И вместо необходимата, ясна и точна работа, вместо равномерната подготовка на душата за сутрешното ставане, когато… ведрото на палача, което ще ти подадат, душа, да се умиеш… та вместо това неволно се отдаваш на банална, безумна мечта за бягство… Когато тя дотърча днес, като тропаше и се заливаше в смях… тоест искам да кажа… Не, трябва все пак нещо да се изобрази, да се остави. Аз не съм обикновен… аз съм този, който е жив сред вас… Не само очите ми са други, и слухът, и вкусът — не само обонянието ми е като на елен, а осезанието като на прилеп — но важното е: дарбата да съчетавам всичко това в една точка… Не, тайната още не е разгадана — това е само огнивото — дори не съм намекнал още за зараждането на огъня, за него самия. Моят живот. Някога през детството, през едно далечно пътуване с училището, когато бе бях отделил от останалите — а може да съм сънувал, — попаднах в знойно пладне в едно сънно градче, дотолкова сънно, че когато човекът, задрямал на пейката до ярко белосаната стена, стана най-сетне да ме изпрати до крайния квартал, синята му сянка върху стената не го последва отведнъж… о, зная, зная, не съм забелязал, греша, сянката му изобщо не се е забавила, а просто, да речем, се е закачила за грапавата стена… — но ето какво искам да изразя: между неговото движение и движението на изостаналата сянка — тази секунда, този синкоп — ето онзи рядък вид време, в което живея — паузата, прекъсването, когато сърцето е като пух… И още бих написал за постоянния трепет… и че винаги част от моите мисли се блъска около невидима пъпна връв, която съединява света с нещо — с какво, още няма да кажа… Но как да пиша за това, когато се страхувам, че няма да смогна и само напразно ще разраня… Когато тя днес дотърча — още дете, — ето какво искам да кажа — още дете, с някакви пролуки за моите мисли — помислих си с думите на древни стихове — защо ли не вземе да напие стражниците… да ме спаси. Да бе си останала ей такова дете, а едновременно с това да бе пораснала, да бе разбрала — щяхме да успеем: пламнали бузи, черна ветровита нощ, спасение, спасение… И напразно повтарям, че няма подслон за мен в света… Има! Ще го намеря! Цъфтящо дере в пустинята! Малко сняг в сянката на планинска скала! Обаче това е вредно — това, което прага, — и бездруго съм слаб, а се разпалвам, унищожавам последните си сили. Каква мъка, ах, каква… И ми е ясно, че още не съм вдигнал най-последната ципа от своя страх.“
Той се замисли. После захвърли молива, стана, закрачи. Дочу се биенето на часовника. Възползувайки се от звука му като от платформа, на повърхността се изкачиха стъпки; рампата отплава, стъпките останаха и ето че в килията влязоха: Родион със супата и господин библиотекарят с каталога.
Той беше грамаден на ръст мъж, но с болнав вид, бледен, с кръгове под очите, с плешивина, заобиколена от тъмен венец коса, с източена снага в синя жилетка, на места избеляла и с индиговосини кръпки по лактите. Държеше ръце в джобовете на тесните си като смъртта панталони, стиснал под мишница голяма книга, подвързана с черна кожа. Цинцинат вече бе имал удоволствието да го види веднъж.
— Каталогът — каза библиотекарят, чието слово се отличаваше с някаква предизвикателна лаконичност.
— Добре, оставете го — каза Цинцинат, — ще си избера. Ако искате да почакате, седнете, заповядайте. А ако искате да си идете…
— Да си ида — каза библиотекарят.
— Добре. Тогава по-късно ще предам каталога по Родион. Ето, можете да ги вземете… Тези списания на древните — те са прекрасни, трогателни… С този тежък том, да ви кажа, като с камък потънах на дъното на времето. Упойващо чувство.
— Не — каза библиотекарят.
— Донесете ми други, ще ви напиша от кои години. И някакъв роман, по-нов. Отивате ли си вече? Всичко ли взехте?
Когато остана сам, Цинцинат се зае със супата; в същото време запрелиства каталога. Основната му част беше грижливо и красиво отпечатана; сред печатния текст бяха ситно, но ясно вписани на ръка с червено мастило множество заглавия. Неспециалист мъчно би се ориентирал в каталога заради подредбата на заглавията — не по азбучен ред, а по броя на страниците във всяка книга, при това пак там бе отбелязано колко (за да се избегнат съвпаденията) допълнителни листа са залепени към една или друга. Затова Цинцинат търсеше без определена цел, а ей така, както му падне. Каталогът се поддържаше в образцова чистота; толкова по-чудно беше, че върху белия гръб на една от първите страници детска ръка бе направила с молив серия рисунки, чийто смисъл Цинцинат не долови веднага.
V
— Разрешете да ви честитя от сърце — с кадифен бас каза директорът, когато на другата сутрин влизаше в килията при Цинцинат.
Родриг Иванович изглеждаше още по-празничен от обикновено: гърбът на парадния, му редингот беше като на файтонджия — бухнал от вата, широк, плоско загладен, перуката му лъщеше като нова, козуначното тесто на брадичката му беше напудрено като кекс, а в петлицата му се розовееше восъчно цветче на точки. Иззад снажната му фигура — той тържествено се спря на прага — надничаха любопитно също празнични, също напомадени служители от затвора. Родион дори бе окачил някакво орденче.
— Готов съм. Ей сега ще се облека. Знаех, че ще е днес.
— Честито — повтори директорът, без да обръща внимание на припрените движения на Цинцинат. — Имам честта да доложа, че от днес вече си имате съсед — да, да, току-що се нанесе. Изгледахте си очите, нали? Нищо — сега с обичен приятел, с другар в игри и забави няма да ви бъде толкова скучно. Освен това — разбира се, да си остане между нас, мога да ви съобщя, че дойде разрешение да се видите със съпругата си: demain matin4.
Цинцинат се отпусна върху леглото и каза:
— Да, това е добре. Благодаря ви, кукло, файтонджийо, нацапотен мръснико… Извинете, малко…
Тогава стените на килията започнаха да се огъват навътре-навън като отражения в разлюляна вода; директорът се набразди, креватът се превърна в лодка. Цинцинат се хвана за края, за да не падне, но клинът остана в ръката му — и до гуша сред хилядите цветя на точки заплува, заплете се и почна да потъва. С пръти, с куки, навили ръкави, взеха да го мушкат, да го закачат и да го измъкват на брега. Измъкнаха го.
— Нервозни сме като женичка — произнесе с усмивка лекарят на затвора, който бе същият Родриг Иванович. — Дишайте свободно. Можете да ядете всичко. Потите ли се нощем? Продължавайте в същия дух и ако бъдете много послушен, напълно е възможно, напълно възможно да ви позволим с едно оченце да погледнете новака… но дайте дума, само с едно оченце…
— Колко ще продължи… това свиждане… колко ще ми дадат… — пряко сили промълви Цинцинат.
— Сега, сега. Не бързайте толкова, не се вълнувайте. Щом сме ви обещали, ще ви го покажем. Обуйте си пантофите, срешете си косата. Мисля, че… — Директорът въпросително погледна Родион, той кимна. — Само, моля ви, пазете абсолютна тишина — обърна се отново към Цинцинат — и нищо не пипайте. Хайде, ставайте, ставайте. Не сте заслужили, вие, драги мой, лошо се държите, но все пак ви се разрешава… Сега — нито дума, тихичко…
На пръсти, като балансираше с ръце, Родриг Иванович излезе, а с него и Цинцинат с големите си фъфлещи пантофи. В дъното на коридора, до вратата с внушителни панти, бе застанал приведен Родион и гледаше през шпионката. Без да вдига глава, направи жест с ръка, с който настояваше за още по-голяма тишина, и неусетно го промени в друг — канещ. Директорът още повече се привдигна на пръсти, обърна се, като страховито гримасничеше, но Цинцинат нямаше как да не тътри поне малко пантофите. Ту тук, ту там из полумрака на коридорите се събираха неясните фигури на служителите в затвора, привеждаха се, допираха длан до челото като козирка, сякаш се напрягаха да съзрат нещо. Лаборантът Родион пропусна Родриг Иванович до насочения окуляр. Като скръцна як гръб, Родриг Иванович се втренчи… В същото време неясните фигури пробягваха беззвучно из сивия здрач, викаха се беззвучно, строяваха се в редици, а меките им многобройни крака се движеха на място като бутала, готови да потеглят. Директорът най-сетне бавно се отмести и лекичко дръпна Цинцинат за ръкава, както професор кани случайно наминал профан — да погледа препарата. Цинцинат кротко се долепи до светлото кръгче. Отначало видя само слънчеви мехурчета, нещо на ивички, а след това: креват, същия като неговия в килията, до кревата поставени два куфара с блещукащи закопчалки и голям продълговат калъф като за тромбон…
— Виждате ли нещо — прошепна директорът и наведен близко, благоухаеше на лилии като отворен ковчег.
Цинцинат кимна, макар че още не бе видял най-важното; премести поглед по-вляво и тогава видя истински.
На стола, ребром до масата, неподвижно като захарен седеше голобрад дебеланко, към трийсетгодишен, със старомодна, но чиста, току-що изгладена арестантска дреха — целият раиран, с раирани чорапи, с нови марокенени пантофи — демонстрираше девствена подметка, преметнал единия си крак връз другия, и бе хванал коляното си с пухкави ръце; на кутрето му припламваше прозрачен аквамарин, светлорусата коса на учудващо кръглата му глава бе разделена на път по средата, дългите ресници хвърляха сянка върху херувимската му буза, между малиновите устни се мяркаше белотата на дивни, равни зъби. Целият беше някак покрит с блясък, бавно се топеше в снопа слънчеви лъчи, които се лееха отгоре върху него. На масата нямаше нищо освен елегантен пътен часовник с кожена рамка.
— Стига — пошепна усмихнат директорът, — и Лодя състо иска. — Той отново долепи око.
Родион показа със знаци на Цинцинат, че му е време да се прибира. Неясните фигури на служителите почтително се приближаваха на върволичка; зад директора вече се бе образувала цяла опашка желаещи да погледат, някои бяха довели големите си синове.
— Само ви глезим — измърмори Родион накрая и дълго не можа да отключи вратата на Цинцинатовата килия, дори й каза една яка руска дума и това подействува.
Всичко утихна. Всичко бе както винаги.
— Не, не всичко — утре ти ще дойдеш — произнесе гласно Цинцинат, все още треперещ след одевешното прималяване.
„Какво ще ти кажа? — продължи да мисли той, да бъбри, да потръпва. — Какво ще ми кажеш ти? Напук на всичко те обичах и ще те обичам — на колене, с дръпнати назад рамене, показвайки пети на палача и напрягайки гъши врат — все едно, дори и тогава. И след това — може би най-много именно след това — ще те обичам — някога ще има между нас едно истинско, изчерпващо обяснение — и тогава вече все някак ще се наближим един друг, ще се наместим, ще решим главоблъсканицата: да се прокара от еди-коя си точка до еди-коя си… без нито веднъж… или — без да се вдига върхът на молива… или някак другояче… ще съединим, ще прокараме и от мен и теб ще се образува този единствен наш мотив, за който копнея. Ако те всяка сутрин правят така, ще ме дресират, ще стана съвсем като пън…“
Цинцинат се запрозява — сълзи потекоха по бузите му, и отново, и отново в устата му раснеше хълм. Нерви — не му се спеше. Трябваше да се заеме с нещо до утре — новите книги още ги нямаше, не бе върнал каталога… Да, рисунките! Но сега в светлината на утрешната среща…
Детска ръка, безспорно на Емочка, бе нарисувала редица картинки, които образуваха (както му се стори вчера) свързан разказ, обещание, образец на мечта. Отначало: хоризонтална черта, тоест ей този плочест под, на него — елементарен стол като насекомо, а горе — решетка с шест квадрата. Същото, но с участието на кръгла месечина, кисело извила устни зад решетката. По-нататък: на столче от три чертички надзирател без очи, значи — спящ, а на пода — халка с шест ключа. Същата халка с ключовете, но по-едра, към нея се е протегнала ръка, точно пет пръста, с късо ръкавче. Започва интересното: вратата е полуотворена — подава се нещо като птичи крак: само това се вижда от бягащия затворник.
Ето го и него, със запетайки на главата вместо къдрици, с тъмен халат, според възможностите изобразен във вид на равнобедрен триъгълник; води го момиченце: крачета като вилици, вълниста поличка, успоредни черти на косата. Същото, но във вид на план, а именно: килията като квадрат, коридорът като крива, с пунктиран маршрут и със стълбище като хармоника в края. Най-сетне епилогът: тъмна кула и над нея доволната луна — устните й извити нагоре.
Не — самозалъгва се, глупости. Детински драскулки, без мисъл… Ще изпишем заглавията и ще оставим каталога. Да, дете е… Изплезило езиче отдясно, стиснало здраво огризка от моливче, натиска го с побеляло пръстче… А после — след сполучливо затворената линия — се обляга, извива насам и натам, глава, върти плешки и отново, наведено над листа и преместило езиче отляво… толкова старателно… Глупости, не бива повече…
Като търсеше с какво да се заеме и как да оживи замрялото време, Цинцинат реши да освежи външността си за утрешната Марфинка. Родион се съгласи да домъкне същото дървено корито, в което Цинцинат се бе къпал преди съда. В очакване на водата седна до масата, масата днес малко се клатеше.
„Свиждане, свиждане — пишеше Цинцинат, — то вероятно означава, че моето ужасно утро е вече близко. Вдругиден, ето по това време, моята килия ще бъде празна. Но аз съм щастлив, че ще те видя. Ние се изкачвахме към ателиетата по две различни стълбища, мъжете по едното, жените по другото — но се събирахме на предпоследната площадка. Вече не мога да сглобя Марфинка във вида, в който я срещнах първия път, но си спомням, веднага забелязах, че леко разтваря устни секунда преди смеха — и кръгли кафяви очи, и коралови обички — ах, колко бих искал сега да я възпроизведа такава, съвсем новичка и още колосана, а после постепенно омекване — и гънката между бузата и шията, когато извръщаше глава към мен, вече затоплена, почти жива. Нейният свят. Нейният свят се състои от елементарни частици, елементарно съединени; най-елементарната рецепта по готварската книга е по-сложна от този свят, който тя пече, както си тананика — всеки ден за себе си, за мен, за всички. Но откъде — още тогава, през първите дни, — откъде тази злоба и инат, които изведнъж… Мека, смешна, топла и изведнъж… Отначало ми се струваше, че нарочно прави така: показва ми може би как друга на нейно място би побесняла, би се заинатила. А колко бях учуден, когато се оказа, че тя е именно тази! Заради нищо и никакво — глупачето ми, каква малка главица, ако стигнеш до нея през всичкото русо, гъсто, на което тя умее да придаде невинна гладкост, с момински блясък на темето. «Женичката ви — тиха и кротка, ама хаплива» — каза ми първият й, незабравимият любовник, при което долното е, че епитетът не е в преносен… че тя наистина в дадена минута… един от онези спомени, които веднага трябва да се пропъждат, иначе ще те надделеят, ще те прекършат. «Марфинка днес отново…» — а веднъж аз видях, видях, видях — от балкона, — видях и оттогава никога не влизах в нито една стая, без да предизвестя отдалеч за идването си — с кашлица, с безсмислено възклицание. Колко страшно бе да доловя онази извивка, онази задавяща се забързаност — всичко, каквото бе мое в сенчестите скрити кътчета на Тамарини градини, а сетне изгубено за мен. Да преброя колко бе имала… Вечното изтезание: да разговарям на трапезата с един или с друг неин любовник, да изглеждам весел, да чупя орехи, да бръщолевя — но до смърт да ме е страх да се наведа, та случайно под масата да не видя долната част на чудовището, чиято горна част, съвсем благоприлична, представлява млада жена и млад мъж, които се виждат до кръста над масата, спокойно се хранят и бъбрят, а долната част — това е нещо четирикрако, гърчещо се, бясно… Слязох в ада подир изпусната салфетка. Марфинка сетне казваше за себе си (в същото множествено число): «Ние много се срамуваме, че ни видяха» — и издуваше устни. И все пак: аз те обичам. Аз… безизходно, гибелно, непоправимо. Докато в онези градини има дъбове, аз ще… Когато нагледно ти доказаха, че не ме искат, че ме избягват, ти се учуди как така не си забелязала, а от теб бе толкова лесно да се скрива! Помня как ме умоляваше да се поправя, без всъщност да разбираш какво именно би трябвало да поправя у себе си и как се върши това, и досега ти не разбираш нищо, не се замисляш дали разбираш, или не, а когато се учудваш, ти се учудваш почти уютно. Но когато съдебният пристав започна да обикаля публиката с шапка в ръка, ти все пак пусна своя хартийка в нея.“ Над люлеещото се до пристана корито се вдигаше невинна, весела, примамлива пара. Цинцинат поривисто си пое на два пъти дъх — въздъхна и отмести изписаните страници. Измъкна чиста кърпа от скромното си сандъче. Цинцинат беше толкова дребничък и тесен, че успя целият да влезе в коритото. Седеше като в лодка еднодръвка и леко плаваше. Червеникавият вечерен лъч, смесен с парата, пораждаше в малкия свят на каменната килия разноцветен трепет. Щом доплува, Цинцинат стана и излезе на сушата. Докато се бършеше, се бореше със световъртежа, със сърдечната отмала. Беше много слаб — и сега, при залезната светлина, подчертаваща сенките от ребрата, самият строеж на гръдния му кош изглеждаше успех в мимикрията, защото изразяваше решетестата същност на неговата среда, на неговата тъмница. Клетият ми Цинцинат! Докато се бършеше, докато се мъчеше да се разсейва чрез себе си, той оглеждаше всичките си жилки и неволно си мислеше, че скоро ще го отпушат и всичко това ще се излее. Костите му бяха леки, тънки; в очакване, с детинско внимание от долу на горе го гледаха кротките нокти на краката (а вие, милите, вие, невинните) и когато седеше така на кревата — гол, изложил целия си кльощав гръб от опашната кост до вратните прешлени на наблюдателите зад вратата (там се чуваше шепот, обсъждаха, шумоляха — но нищо, нека), Цинцинат можеше да мине за болнав отрок — дори тилът му, с продълговатата трапчинка и с опашчицата мокра коса, беше хлапашки и рядко удобен. От същото сандъче Цинцинат извади огледалце и бурканче с ароматно пухче, което винаги му напомняше онова необикновено мишле с гъста козина върху хълбока на Марфинка. Натри бодливите си бузи, като внимателно заобикаляше мустаците.
Сега е хубаво, чисто. Въздъхна и облече прохладна, запазила мириса на домашно пране нощница. Мръкна се. Той лежеше и продължаваше да плава. Родион запали осветлението в обичайното време и отнесе кофата, коритото. Паякът се спусна при него по паяжината и спря на пръста му, който Родион подаде на мъхнатото животинче, и разговаряше с него като с канарче. През това време вратата към коридора оставаше леко открехната — и там се мярна нещо… за миг се провесиха завитите краища на бледи кичури и изчезнаха, когато Родион си тръгна, загледан нагоре в отдалечаващия се под купола на цирка мъничък акробат. Вратата си оставаше леко открехната. Тромав, с кожена престилка, с къдраво-червена брада, Родион полека се движеше из килията и когато часовникът захърка, преди да удари (звънът на часовника се бе приближил сега благодарение на въздушната връзка), извади някъде от пояса си объл часовник и го свери. Сетне, като предполагаше, че Цинцинат спи, доста дълго го гледа, подпрян на метлата като на алебарда. Стигнал в мислите си кой знае докъде, се размърда отново… В това време през вратата беззвучно и немного забързано се търколи червено-синя гумена топка, мина по катета направо под кревата, скри се за миг, там се чукна и се изтърколи по другия катет, тоест към Родион, който, без изобщо да я забележи, случайно я ритна, когато тръгваше — и тогава по хипотенузата топката замина през същата пролука на вратата, откъдето се бе появила. Родион вдигна метлата на рамо и напусна килията. Светлината угасна.
Цинцинат не спа, не спа, не спа — не, заспа, но със стон и отново се измъкна — и ето отново не спа, не спа, не спа — и всичко се объркваше: Марфинка, ешафодът, кадифето — как ли ще бъде, какво? Смърт или свиждане? Всичко се смеси напълно, но той още за миг разтвори стиснати очи, защото светлината се бе запалила, и Родион влезе на пръсти, взе от масата черния каталог, излезе, угасна.
VI
Какво беше това — през всичко страшно, нощно, неповратливо, — какво бе всъщност това? Последно се отдръпна то, неохотно отстъпи пред тежките, огромни талиги на съня и ето сега първо изтича — толкова приятно, приятно растящо, изсветляващо, обливащо горещо сърцето: Марфинка тепърва ще дойде!
На поднос като в театър Родион; внесе лилава бележка. Приседнал в постелята, Цинцинат прочете следното: „Милион извинения! Непростима грешка! След сверка с члена в закона стана ясно, че свиждане се дава едва след изтичането на седмица от съда. И така, ще отложим до утре. Бъдете ми здравичък, поздравете ни, при нас е все същото, грижи до гуша, боята, изпратена за караулните, отново се оказа негодна, за което вече писах, но без резултат.“
Родион, като внимаваше да не гледа към Цинцинат, прибираше вчерашните съдини от масата. Времето очевидно бе навъсено: проникващата отгоре светлина беше сива и тъмното кожено облекло на милозливия Родион изглеждаше овлажняло, сбръчкано.
— Какво да се прави — рече Цинцинат, — добре, добре… Все едно съм безсилен. (Другият Цинцинат, по-малкият, плачеше, свит на кравайче.) Като ще е утре, да е утре. Но аз ще ви помоля да извикате…
— Моментално — изтърси Родион с такава готовност, като че само за това бе жадувал — втурна се навън, — но директорът, след като бе чакал твърде нетърпеливо зад вратата, се появи секунда по-рано, затова се сблъскаха.
Родриг Иванович държеше стенен календар — и не знаеше къде да го остави.
— Милион извинения — провикна се той, — непростима грешка! След сверка с члена в закона… — Като повтори дословно бележката си, Родриг Иванович седна в краката на Цинцинат и припряно добави: — Във всеки случай можете да подадете оплакване, но мой дълг е да ви предупредя: най-близкият конгрес ще бъде свикан наесен, а дотогава много нещо ще изтече. Ясно ли е?
— Нямам намерение да се оплаквам — каза Цинцинат, — но искам да ви попитам: съществува ли в мнимата природа на мнимите неща, с които е пълен този мним свят, поне едно нещо, което да гарантира, че ще изпълните обещанието си?
— Обещание ли? — учудено попита директорът, като престана да си вее с картонената част на календара (крепостта по залез, акварел). — Какво обещание?
— За утрешното идване на моята жена. Дори в дадения случай да не ми дадете гаранция — поставям въпроса по-широко: съществува ли изобщо, може ли да съществува в този свят поне някаква осигуровка, сигурност за каквото и да било — или дори самата идея за гаранция е неизвестна тук?
Пауза.
— А горкият ни Роман Висарионович — каза директорът, — научихте ли? Разболя се, настинал е и както май изглежда, доста сериозно…
— Чувствувам, че за нищо на света няма да ми отговорите; това е логично — защото и безотговорността в края на краищата си изработва своя логика. Преживях трийсет години уж сред топли на допир привидения, като криех, че съм жив и действителен — но сега, когато съм заловен, няма защо да се свеня от вас. Поне ще проверя на практика цялата несъстоятелност на дадения свят.
Директорът се окашля и продължи преспокойно:
— Дотолкова сериозно, че аз като лекар не съм сигурен дали ще може да присъствува — тоест дали ще оздравее навреме bref5, дали ще успее да присъствува на вашия бенефис…
— Махнете се — едва намери сили да произнесе Цинцинат.
— Не падайте духом — продължи директорът. — Утре, утре ще се осъществи това, за което мечтаете… Ама приятен календар, нали? Художествена изработка. Не, не съм го донесъл за вас.
Цинцинат притвори очи. Когато погледна отново, директорът бе застанал гърбом към него насред килията. На стола още се виждаше кожената престилка и червеникавата брада, оставена очевидно от Родион.
— Понастоящем значи ще се наложи особено хубаво да подредим вашата обител — каза той, без да се обръща, — да сложим всичко в ред по случай утрешната среща… Докато мием тук пода, ще ви помоля… вас ще помоля.
Цинцинат отново стисна очи и смаленият глас продължи:
— … вас ще помоля да излезете в коридора. Няма да продължи много. Ще употребим всички усилия, та утре както трябва, чисто, празнично, тържествено…
— Махнете се — възкликна Цинцинат, като се надигна, целият разтреперан.
— Хич не можем — важно произнесе Родион, докато оправяше ремъците на престилката. — Ще требе тука таквоз — да пошетам. Я колко прахоляк… Сетне и вие ще сте доволен.
Той се погледна в джобното огледалце, бухна си брадата върху бузите и като се приближи най-сетне до кревата, подаде на Цинцинат да се облече. В пантофите предвидливо бе поставена малко смачкана хартия, а полите на халата бяха грижливо подгънати и забодени. Като се олюляваше, Цинцинат се облече и опрян леко на ръката на Родион, излезе в коридора. Там седна на столчето, мушнал ръце в ръкавите като болен. Родион се захвана да чисти, оставил вратата широко разтворена. Столът бе поставен върху масата; чаршафът бе смъкнат от кревата; издрънча дръжката на кофата; течението прелисти хартиите на масата и един лист се зарея към пода.
— Какво сте се умърлушили? — подвикна Родион, като извиси глас над шума от водата, шляпането, тракането. — Я идете да се разходите малко из коридорите… Няма страшно — тука съм, на, ако стане нещо, ще ми викнете…
Цинцинат послушно стана от столчето, но щом тръгна покрай студената стена, явно сродна на канарата, върху която бе израснала крепостта, щом се отдръпна на няколко крачки — и то какви крачки! — слаби, безтегловни, смирени, щом обърна местоположението на Родион, на отворената врата, на кофите в отдалечаващата се назад перспектива — и почувствува струя свобода. Тя се плисна по-нашироко, когато свърна зад ъгъла. Голите стени не бяха оживени от нищо освен от потни петна и пукнатини; само на едно място някой бе писал с охра, с бояджийски размах: „Проба на четката, проба на че“ — и уродливо петно. Нали не беше свикнал да се движи сам, мускулите му омекнаха, взе да го пробожда в ребрата.
И тогава Цинцинат се спря, като се озърташе, сякаш току-що бе попаднал в тези каменни дебри, събра цялата си воля, представи си своя живот в пълен ръст и се опита докрай точно да си изясни своето положение. Обвинен в най-страшното престъпление, в гносеологична гнусотия, толкова рядка и неудобна за назоваване, че се налагаше да използуват заобикалки от рода на: непроницаемост, непрозрачност, препятствие; осъденият на смъртно наказание заради това престъпление; затвореният в крепостта в очакване на неизвестния, но близък, неминуем срок на това наказание (което ясно се предусещаше от него като изскубване, изтръгване и изскърцване на чудовищен зъб, при което цялото му тяло беше възпален венец, а главата му този зъб); застаналият сега в коридора на тъмницата със замиращо сърце — още жив, неначенат, още цинцинатен — Цинцинат Ц. почувствува безумен порив за свобода, за най-обикновена, предметна, предметно-осъществима свобода и мигновено си представи — с такава чувствена яснота, сякаш всичко това бе течащо, венцеобразно излъчване на съществото му — града зад пресъхналата река, града, от всяка точка на който се виждаше — ту така, ту другояче, ту по-ясно, ту по-синкава — високата крепост, в която се намираше той сега. И толкова силна и сладка бе тази вълна от свобода, че всичко му се стори по-хубаво, отколкото беше наистина: неговите надзиратели, каквито всъщност бяха всички, му се сториха по-сговорчиви… в тесните видения на живота разумът се взираше за възможна пътечка… пред очите му играеше някаква мечта… като хиляди пъстроцветни иглици около ослепителния слънчев кръг върху никелирана топка… Застанал в коридора на зандана и заслушан в пълногласния звън на часовника, който тъкмо бе започнал отмереното си броене, той си представи живота на града такъв, какъвто биваше в този свеж утринен час: Марфинка, свела очи, върви с кошничка в ръка от къщи по синкавия плочник, зад нея на три крачки юначага с черни мустаци; плават, плават по булеварда изработените във вид на лебеди или лодки електрически вагончета, в които седиш като в люлка от въртележка; от мебелните складове изнасят за проветряване дивани, кресла, мимоходом на тях посядват да починат ученици, мъничкият дежурен с количка, пълна с дебели тетрадки и учебници, си бърше челото като хамалин; по освежения влажен паваж тракат механични двуместни „часовничета“, както ги наричат тук в провинцията (а това са изродените потомци на автомобилите от миналото, на онези великолепни лакирани раковини… защо ли си спомних? А, от снимките в списанието); Марфинка избира плодове; грохнали, страшни коне, отдавна, отдавна престанали да се чудят на забележителностите на ада, разкарват от фабриките стоки; улични продавачи на хляб със златисти лица, с бели манти дерат гърла, жонглират с хлебчета: подхвърлят ги високо, хващат ги и отново ги премятат; на прозореца, обраснал с глицинии, четирима весели телеграфисти пият, чукат се и вдигат чаши за здравето на минувачите; прочутият каламбурист, алчен качулат старец с червени копринени панталони, лапа горещи печени хухрики в павилиона до Малките езера; ето, облаците са се разкъсали и при музиката на духовия оркестър петнистото слънце тича по полегатите улици, наднича в пресечките; бързо вървят минувачи; мирише на липа, на карбурин, на мокър прахоляк; вечният водоскок пред мавзолея на капитан Сънни широко пръска каменния капитан, барелефа до слонските му крака и люшкащите се рози; Марфинка, свела очи, си отива към къщи с пълната кошница, след нея на три крачки русоляво конте… Така Цинцинат гледаше и слушаше през стените, докато биеше часовникът, и макар че всичко в този град наистина беше винаги напълно мъртво и ужасно в сравнение с тайния живот на Цинцинат и с неговия престъпен плам, макар да знаеше това със сигурност и да знаеше, че няма надежда, все пак в тази минута му се прииска да попадне на познатите пъстри улици… но ето часовникът отброи, въображаемото небе се замрежи и тъмницата отново влезе в сила.
Цинцинат затаи дъх, тръгна, спря отново, ослуша се: някъде отпред, от неизвестна далнина, долиташе чукане.
Това бе равномерно, ситно, тупкащо чукане и Цинцинат, на когото му затрепериха всичките листенца, усети покана в него. Той продължи нататък, много внимателен, блещукащ, лек; за кой ли път сви зад ъгъл. Чукането спря, но сетне като че прелитна по-близо като невидим кълвач. Чук, чук, чук. Цинцинат ускори крачка и отново тъмният коридор се прегъна. Изведнъж стана по-светло — макар и не като денем, — ето чукането стана определено, доволно от себе си. Отпред бледо осветената Емочка хвърляше топка по стената.
Проходът на това място бе широк и отначало на Цинцинат му се стори, че в лявата стена има голям дълбок прозорец, откъдето се лее тази странна допълнителна светлина. Навела се, за да вдигне топката, а заедно с това и да си дръпне чорапа, Емочка хитро и свенливо се озърна. По голите й ръце и покрай пищялките стърчаха светли косъмчета. Очите й блестяха през белезникавите мигли. Ето тя се изправи, като отметна от лицето ленените къдрици със същата ръка, с която държеше топката.
— Тук е забранено да се идва — каза тя; имаше нещо в устата си, то тропна зад бузата й, удари се в зъбите.
— Какво смучеш? — попита Цинцинат.
Емочка изплези език; върху самостоятелно живото му крайче трепкаше кисело бонбонче.
— Имам още — каза тя, — искате ли?
Цинцинат поклати глава.
— Тук е забранено — повтори Емочка.
— Защо? — попита Цинцинат.
Тя мръдна рамо и кръшно огъната, извила ръка с топката и напрегнала прасци, се, приближи до мястото, където, стори му се, бе нишата, прозорецът — и там, като се занамества, изведнъж станала по-кокалеста, се настани върху каменната издатина като на прозоречен перваз.
Не, това само беше подобие на прозорец; по-скоро — витрина, а в нея — да, разбира се, как да не ги познае! — изглед към Тамарини градини. Изрисуван в няколко ракурса, изпълнен в мътнозелени тонове и осветен със скрити крушки, този изглед приличаше не толкова на терариум или на театрален макет, колкото на декор, върху чийто фон се напъва духов оркестър. Всичко бе предадено доста точно в смисъл на групи и перспективи — и да не бяха унилите бои, да не бяха неподвижните дървесни върхари и тромавото осветление, човек можеше примижал да си представи, че гледа през прозореца в кулата, ето от тази тъмница към онези градини. Снизходителният поглед разпознаваше тези пътища, тези къдрави зелени горички и входа отдясно, и отделни тополи, и дори бледата мазка посред неубедителната синева на езерото — вероятно лебед. А в дълбочина, в условната мъгла се заобляха хълмовете, над тях, на това тъмносивкаво небе, под което, живеят и умират преструванковците, бяха застанали неподвижни кълбести облаци. И всичко това бе някак опушено, вехто, покрито с прах, и стъклото, през което гледаше Цинцинат, бе на петна — по някои от тях можеха да се възстановят детски пет пръста.
— Все пак ме изведи дотам — прошепна Цинцинат, — умолявам те.
Той седеше до Емочка на каменната издатина и двамата се вглеждаха в изкуствената далечина във витрината, тя загадъчно местеше пръст по лъкатушните пътеки и косата й миришеше на ванилия.
— Тейко идва — изведнъж дрезгаво и припряно избъбри тя, като се озърна; скочи на пода и се скри.
Наистина от страната, противоположна на тази, откъдето бе дошъл Цинцинат (отначало дори си помисли — има огледало), се приближаваше Родион, като подрънкваше ключовете.
— Заповядайте си вкъщи — рече той шеговито.
Светлината във витрината изгасна, Цинцинат направи крачка с намерението да се върне по същия път, по който бе стигнал дотук.
— Къде, къде — подвикна Родион, — вървете направо, по-близо е.
И едва тогава Цинцинат разбра, че чупките на коридора не са го отвеждали наникъде, а са представлявали широк многоъгълник — защото сега, свърнал зад ъгъла, видя в дъното своята врата, а преди да стигне до нея, мина покрай килията, в която държаха новия арестант. Вратата на тази килия бе широко разтворена и там в раираната си дреха бе стъпил на стола вече виденият симпатичен нисък дебеланко и закачваше календара на стената: чук, чук — като кълвач.
— Не се заглеждайте, моме гиздава — добродушно промълви Родион. — Вкъщи, вкъщи. Ама как ви е почистено, а? Сегинка не е срамота да срещате гости.
Особено май се гордееше, че паякът беше настанен в чиста, безупречно правилна паяжина, очевидно току-що създадена.
VII
Омайно утро! Свободно, без предишното триене, то проникваше през стъклото зад решетката, измито вчера от Родион. Направо лъхаше на нова къща от жълтите, лепкави стени. Масата беше покрита с чиста покривка, още с въздух, без да пада плътно. Щедро измитият плочест под дъхтеше фонтанна хладина.
Цинцинат облече най-хубавото, което имаше тук — и докато обуваше белите си копринени чорапи, бе получил право да ги носи на галапредставленията като педагог, — Родион внесе мокра кристална ваза с бузести божури от директорската градинка и я постави на масата, по средата — не, не съвсем по, средата; излезе заднишком, а след минута се върна със столче и с допълнителен стол, и мебелите разположи не как да е — а с точна преценка и с вкус. Влиза на няколко пъти, Цинцинат не смееше да попита „кога?“ — и както се случва в такова особено бездейно време, когато, празнично изгладен, чакаш гости и някак няма с какво да се заемеш — се разтакаваше, ту присядаше в непривични ъгли, ту поправяше цветята въз вазата, така че най-сетне Родион го съжали и каза, че сега вече остава малко.
Точно в десет изведнъж се яви Родриг Иванович в най-хубавия, в най-монументалния си редингот, бляскав, недостъпен, сдържано развълнуван; постави масивен пепелник и огледа всичко (с изключение само единствено на Цинцинат, постъпвайки като погълнат от работата си майордом, насочващ вниманието си само върху наредбата на мъртвия инвентар, като предоставя на живия сам да се разкрасява). Върна се, понесъл зелена стъкленица с гумена помпичка, и с мощен шум взе да издухва борово благовоние, като доста безцеремонно изблъска Цинцинат, когато той му се заплете в краката. Родриг Иванович постави столовете по друг начин, не като Родион, и дълго гледа, облещил очи в облегалките им — те бяха разнородни — едната като лира, другата като „П“. Най-сетне изду бузи, изпусна въздуха с пухтене и се извърна към Цинцинат.
— Ами вие готов ли сте? — попита той. — Намерихте ли всичко необходимо? Катарамите ви здрави ли са? Защо ей тук сте някак омачкан? Ама че сте… Покажете си ръцете. Воп. Сега се постарайте да не се изплескате. Мисля, че малко остава.
Той излезе и в коридора зазвуча на вълни сочният му разпоредителски бас. Родион отвори вратата на килията, закрепи я в такова положение и разви на прага килимче на напречни райета.
— Идат вече — пошепна той, като намигна, и отново се скри.
Ето някъде три пъти изскърца ключ в ключалка, дочуха се смесени гласове, премина ветрец, от който косата на Цинцинат се раздвижи…
Вълнуваше се много и треперенето върху устните му все вземаше образа на усмивка.
— Насам, ето че вече стигнахме — чу се басовият говор на директора и в следващия миг той се появи, подхванал галантно под лакътчето дебеличкото раираничко арестантче, което, преди да влезе, се спря на килимчето, беззвучно събра марокенените си стъпала и чевръсто се поклони.
— Разрешете да ви представя м’сю Пиер — обърна се възторжено директорът към Цинцинат. — Заповядайте, заповядайте, м’сю Пиер, не можете да си представите как ви очакват тук… Запознайте се, господа… Дългоочакваната среща… Поучителна гледка… Не ни се сърдете, м’сю Пиер, не ни придиряйте…
Сам не знаеше какво приказва — задавяше се, подскачаше тромаво, потриваше ръце, пукаше се от сладостен смут.
М’сю Пиер, много спокоен и стегнат, се приближи, поклони се отново — и Цинцинат машинално размени ръкостискане с него, при което дошлият за някаква си половин секунда по-дълго, отколкото е прието обикновено, задържа в меката си малка лапа изплъзващите се пръсти на Цинцинат, както удължава ръкостискането възрастен гальовен доктор — толкова меко, тъй апетитно, — и ето че ги пусна.
С напевен, звънък гърлен глас м’сю Пиер каза:
— Аз също съм изключително радостен да се запозная най-сетне с вас. Смея да се надявам, че ще се сближим доста.
— Именно, именно — разсмя се директорът, — ах, седнете… Чувствувайте се като у дома си… Колегата е толкова щастлив да ви види до себе си, че не намира думи.
М’сю Пиер седна и тогава се оказа, че крачетата му не стигат съвсем до пода: това впрочем никак не намали нито тежестта, нито тази особена грациозност, с която природата дарява някои избрани дебеланковци. Със светлите си глазирани очи той учтиво загледа Цинцинат; Родриг Иванович също приседна до масата, подсмиваше се, подтикваше ги, опиянен от удоволствие, местеше поглед от единия на другия, жадно следеше след всяка дума на госта впечатлението, което той правеше на Цинцинат.
М’сю Пиер каза:
— Вие невероятно приличате на своята майка. Лично никога не ми се е случвало да я видя, но Родриг Иванович любезно обеща да ми покаже нейна снимка.
— Тъй вярно — каза директорът, — ще намерим.
М’сю Пиер продължи:
— И изобщо извън това се увличам от фотографията още от младини, сега съм на трийсет години, а вие?
— Той е точно на трийсет — каза директорът.
— Ето, видяхте ли, познал съм значи. Щом и вие се интересувате, ей сега ще ви покажа…
С обичайната пъргавина той извади от нагръдното джобче на дрехата издут портфейл, а от него — дебело тесте любителски снимки от най-малкия формат. Като ги прехвърляше, сякаш бяха миниатюрни карти, ги занарежда по една върху масата, а Родриг Иванович ги грабваше, възкликваше от възторг, дълго ги разглеждаше и бавно, като продължаваше да се любува на снимката или вече протягаше ръка за следващата, ги предаваше по-нататък — макар че по-нататък всичко бе неподвижно и безмълвно. На всичките тези снимки бе м’сю Пиер, м’сю Пиер в най-разнообразни положения — ту в градината с огромен домат-шампион в ръцете, ту приседнал с едната кълка на някакъв парапет (профил, лула в устата), ту как чете в люлеещ се стол, а до него чаша със сламка…
— Прекрасно, забележително — мълвеше Родриг Иванович, като движеше рамене, клатеше глава, впивайки очи във всяка снимка или дори хванал наведнъж две и прехвърляше поглед от едната на другата. — Уух, какви са ви бицепсите тук! Направо невероятни при вашето изящно телосложение. Поразително! Ах, каква красота — говорите с птиче!
— Дресирано — каза м’сю Пиер.
— Извънредно забавно! Виж ти… Ами това какво значи — май си хапвате-диня!
— Тъй вярно — каза м’сю Пиер. — Тези вече ги разгледахте. Ето — заповядайте.
— Очарователно, уверявам ви. Я дайте тази порция насам, той още не ги е видял…
— Жонглирам с три ябълки — каза м’сю Пиер.
— Браво!
— По време на утринния чай — каза м’сю Пиер, — това съм аз, а това — покойният ми татко.
— О, да, да, познах го… Какви благородни бръчки!
— Край брега на Строп — каза м’сю Пиер. — Ходили ли сте там? — обърна се той към Цинцинат.
— Струва ми се, че не — отвърна Родриг Иванович. — Ами това къде е? Какво елегантно палтенце! Да ви кажа, тук изглеждате по-възрастен. Чакайте, искам още веднъж тази, с лейката.
— Ето… Това е всичко, каквото съм взел — каза м’сю Пиер и отново се обърна към Цинцинат: — Стига да знаех, че толкова се интересувате, щях да взема още, имам към десетина албума.
— Чудесно, поразително — повтаряше Родриг Иванович и бършеше очи с люлякова кърпичка, те бяха се навлажнили от всичкия този щастлив смях, ахкане, вълнения.
М’сю Пиер си затвори портфейла. Изведнъж в ръцете му изникна тесте карти.
— Намислете си някоя — предложи той, като нареждаше картите на масата; отмести с лакът пепелника; продължи да ги нарежда.
— Намислихме — бодро изрече директорът.
М’сю Пиер, като малко се превземаше, допря пръст до челото; сетне бързо събра картите, юначно шляпна тестето и хвърли тройка спатия.
— Това е невероятно — възкликна директорът. — Просто невероятно!
Тестето изчезна също тъй незабелязано, както се бе появило. Като си даде невъзмутим вид, м’сю Пиер каза:
— Отива една бабичка на доктор: „Да знаете, казва, господин докторе, каква болест ме е налегнала, страх ме е, че ще ме умори…“ — „Какви са й симптомите?“ — „Главата ми трепери, господин докторе.“ — И м’сю Пиер, като фъфлеше и се друсаше, представи старицата.
Родриг Иванович лудешки се закиска, тресна с юмрук по масата, за малко да падне от стола, закашля се, застена, едва се успокои.
— Ама вие, м’сю Пиер, сте незаменим в компания — избъбри той през сълзи, — направо незаменим! Толкова смешен виц не съм чувал, откак съм жив!
— Какви сме тъжни, какви сме нежни — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, издул устни, като че искаше да разсмее начумерено дете. — Все мълчим, та мълчим, а мустаците ни треперкат, а жилката на шийката ни тупка, а очичките ни плувнали…
— Всичко е от радост — припряно се намеси директорът… — N’y faites pas attention.6
— Да, наистина радостен ден, чуден ден — каза м’сю Пиер, — и на мен душата ми е направо кипнала… Не искам да се хваля, но у мен, колега, ще намерите рядко съчетание от външна общителност й вътрешна деликатност, от разговорливост и умение да мълча, от игривост и сериозност… Кой ще утеши ридаещия младенец, кой ще му залепи играчката? М’сю Пиер. Кой ще се застъпи за вдовицата? М’сю Пиер. Кой ще ви даде разумен съвет, кой ще ви посочи лекарство, кой ще донесе утешителна новина? Кой? Кой? М’сю Пиер. Винаги — м’сю Пиер.
— Изумително! Талант! — възкликна директорът, като да бе чул стихове, а в същото време все поглеждаше Цинцинат и шаваше вежда.
— И на мен така ми се струва — продължи м’сю Пиер. — Да, впрочем — прекъсна се той сам, — доволен ли сте от помещението? Да не е студено нощем? Храната достатъчна ли е?
— Той получава същото като мен — отговори Родриг Иванович, — столува се прекрасно.
— Прекрасен стол за сокол — пошегува се м’сю Пиер. Директорът отново се накани да избухне в смях, но вратата се отвори и се появи мрачният, дългунест библиотекар с купчина книги под мишница. Гърлото му бе омотано с вълнен шал. Без да поздрави, той изтърси книгите върху кревата — над тях във въздуха за миг увиснаха стереометричните призраци на тези книги, изградени от прах — увиснаха, трепнаха и се разсеяха.
— Чакайте — каза Родриг Иванович, — струва ми се, вие не се познавате.
Библиотекарят кимна, без да погледне, а учтивият м’сю Пиер се надигна от стола.
— М’сю Пиер, ако обичате — примоли се директорът, като допря длан до нагръдника си, — покажете, ако обичате, и на него вашия фокус!
— Ах, не си заслужава… Аз просто така… — взе да скромничи м’сю Пиер, но директорът не миряса:
— Чудо! Червена магия! Всички ви молим! Хайде, бъдете добър. Ама чакайте, чакайте — викна той на библиотекаря, който бе тръгнал към вратата. — Ей сега м’сю Пиер ще ви покаже нещо. Молим, молим! Ама не си отивайте де…
— Намислете си една от тези карти — с комична важност произнесе м’сю Пиер; размеси картите; извади петица пика.
— Не — каза библиотекарят и излезе. М’сю Пиер повдигна заоблено рамо.
— Ей сега ще се върна — избъбри директорът и също излезе.
Цинцинат и гостът му останаха сами. Цинцинат отвори книга и се зачете в нея, тоест все препрочиташе първата фраза. М’сю Пиер го гледаше с добра усмивка, отпуснал лапичка върху масата с дланта нагоре, сякаш предлагаше мир на Цинцинат. Директорът се върна. Здраво бе стиснал вълнения шал в ръката си.
— Може би ще ви потрябва, м’сю Пиер — каза той, подаде шала, седна, запъхтян шумно като кон, и взе да си оглежда палеца, от края на който като сърп стърчеше полуоткъснат нокът.
— Та за какво си говорехме значи? — с чаровна тактичност, като че нищо не беше се случило, възкликна м’сю Пиер. — Да — ние говорехме за фотографиите. Някой ден ще си донеса апарата и ще ви снимам. Ще бъде весело. Какво четете, може ли да погледна?
— Защо не оставите книгата — намеси се директорът с пресекващ глас, — гост ви е дошъл.
— Оставете го — усмихна се м’сю Пиер.
Настъпи мълчание.
— Става късно — сподавено произнесе директорът, като си погледна часовника.
— Да, ей сега ще си тръгнем… Фу, какъв сърдитко… Гледайте, гледайте — устничките му потрепват… май слънчицето отново ще надникне… Сърдитко, сърдитко!…
— Да си вървим — каза директорът и стана.
— Ей сега… Толкова ми е приятно тук, направо не мога да се откъсна… Във всеки случай, мили ми съседе, ще се ползувам от разрешението да идвам при вас често, често — ако, разбира се, вие ми разрешите, а нали вие ми разрешавате, прав ли съм?… И така, довиждане. Довиждане! Довиждане!
Като се кланяше смешно, подражавайки някому, м’сю Пиер се отдалечи; директорът отново го прихвана под лакътчето, като надаваше сладострастно гъгниви звуци. Отидоха си, но в последната минута се чу: „Виноват, забравил съм нещо, ей сега ще ви настигна.“
И директорът се втурна отново в килията, застана близко пред Цинцинат, усмивката се изгуби за миг от лилавото му лице.
— Срамувам се — изфуча той през зъби, — срамувам се заради вас. Държахте се като… Идвам, идвам — развика се отново той, грейнал, грабна от масата вазата с божурите и плискайки водата, излезе.
Цинцинат все гледаше в книгата. Върху страницата попадна капка. Няколко букви през капката от петит се обърнаха в цицер, издуха се като под оставена лупа.
VIII
(Има такива, които острят молива към себе си, като да белят картоф, а има и които дялкат навън като пръчка… Родион бе от последните. Винаги носеше стара чекия с няколко ножчета и с тирбушон. Тирбушонът се сгъваше отвън.)
„Днес е осмият ден (пишеше Цинцинат с молива, скъсил се с повече от една трета), а аз не само съм още жив, тоест съм обло ограничен в себе си и затъмнен, но и като всеки смъртен не познавам смъртния си предел и мога да приложа спрямо себе си общата формула; вероятността от бъдеще намалява в обратна зависимост от въобразимото му отдалечаване. Наистина в моя случай предпазливостта ми говори да боравя само с твърде малки цифри — но нищо, нищо, жив съм. През тази нощ — и това не ми е за пръв път — ме споходи особено видение: смъквам от себе си обвивка след обвивка и най-сетне… не зная как да го опиша, но зная ето какво: стигам по пътя на постепенното разсъбличане до последната, неделима, твърда, сияеща точка и тази точка изрича: има ме! — като пръстен с перла в кървавата мас на акула — о, мое вярно, мое вечно… И тази точка ми стига — всъщност нищо друго не ми трябва. Може би гражданин на бъдния век, прибързал гост (а домакинята още не е станала от сън), може би просто така — панаирджийски изрод в зяпащия, безнадеждно празничен свят — си преживях мъчителния живот, тъкмо това мъчение искам да изложа, но все се страхувам, че няма да имам време. Откак се помня — а аз се помня с беззаконна зоркост — като свой съзаклятник, който твърде много знае за себе си и затова е опасен, а затова… Произхождам от такъв парещ мрак, въртя се като такъв пумпал, с такава тласкаща сила, с плам, че и досега усещам (понякога насън, понякога като се потапям в много гореща вода) този изконен мой трепет, първото изгаряне, пружината на моето «аз». Как изскочих — хлъзгав, гол! Да, от областта, затворена за другите и недостъпна, да, аз зная нещичко, да… но дори сега, когато все едно е свършено, дори сега — страхувам ли се да не прелъстя някого? Или нищо няма да излезе от това, което искам да разкажа, само ще останат черните трупове на удушените думи като обесени вечерни силуети на слова, гарвани… Струва ми се, че бих предпочел въжето, тъй като достоверно и неминуемо зная, че ще бъде секира; печеленето на време, което сега ми е толкова скъпо, че ценя всяко поемане на дъх, всяко отлагане… имам предвид времето на мисълта — отпуск, който давам на мисълта си за безплатно пътешествие от факта до фантазията — и обратно… Още много неща имам предвид, но неумението да пиша, бързането, вълнението, слабостта… Аз зная нещичко. Аз зная нещичко. Но то е тъй мъчно изразимо! Не, не мога… иска ми се да захвърля — а в същото време — такова чувство, че кипнал, се надигаш като мляко, че ще се побъркаш от гъдел, ако поне някак не го изразиш. О, не — не се облизвам над своята личност, не подхващам трескава суетня с душата си в тъмна стая; никакви, никакви желания освен желанието да се изкажа — напук на цялата световна немота. Колко ме е страх. Страх ме е отвратително. Обаче никой не може да ме отнеме от мен. Страх ме е — и ето че губя някаква нишка, която току-що тъй осезаемо държах. Къде е тя? Изплъзна се! Треперя над хартията, доизгризвам се до графита, мъча се с гръб да се закрия от вратата, през която пронизващ поглед ме пробожда в тила — и като че ей сега ще смачкам, ще скъсам написаното… По погрешка попаднах тук — не именно в тъмницата, а въобще в този страшен, раиран свят, приличен образец на занаятчийско умение, но всъщност беда, ужас, безумие, грешка — и ето че стовари върху мен дървения си чук гигантският изрязан от дърво мечок. А нали от ранно детство ме спохождаха сънища… В сънищата ми светът бе облагороден, одухотворен; хората, от които наяве толкова се страхувах, се появяваха там трепетно преобразени, сякаш просмукани и обкръжени от тази игра на въздуха, която в зной дава живот на самите очертания на предметите; техните гласове, походка, изразът на очите и дори изразът на дрехите придобиваха вълнуваща многозначителност; по-просто казано: в моите сънища светът оживяваше, ставаше толкова пленително важен, волен и въздушно лек, че после вече ми беше тясно да дишам праха на нарисувания живот. При това аз отдавна бях свикнал с мисълта, че назоваваното от сънищата е полудействителност, обещание за действителност, нейно преддверие и полъх, тоест, че те съдържат в себе си в много неясно, разредено състояние повече истинска действителност от прехваления ни днешен ден, който на свой ред е полусън, тежка дрямка, където отвън проникват странно, диво изкривени звуците и образите на действителния свят, протичащ зад периферията на съзнанието — както се случва през сън да дочуваш лукава, страховита повест, защото шушне клонка по стъклото, или да се виждаш как затъваш в снега, защото одеялото ти се е смъкнало. Но колко се страхувам да се събудя! Колко се страхувам от мига, по-точно от половината миг — още тогава пресечен, когато с удар като дървар… А от какво да се страхувам? Нали за мен това вече ще бъде само сянка на секира и сгромолясващото се «чат» ще чуя не с този си слух. Все пак ме е страх! Толкова лесно не можеш се отписа. И не е хубаво, че мисълта ми през цялото време се засмуква в дупката на бъдещето — искам за друго, искам друго да обясня… но пиша смътно и вяло като при Пушкин поетичният дуелист. Сигурно ще ми се отвори скоро трето око отзад, между моите крехки прешлени: безумно око, широко зейнало, с дишаща зеница и розови извивки върху лъщящата ябълка. Не пипай! Дори по-силно, предрезгавяло: не барай! Всичко предчувствувам! И често дочувам в ушите си своя бъдещ хлип и страшната клокочеща кашлица, която се излива от току-що обезглавения. Но всичко това не е същото, и моето разсъждение за съня, за действителността — също не е това… Стой! Ето отново чувствувам, че ей сега ще се изкажа истински, ще впримча думата. Уви, никой не ме е учил на тази ловитба и отдавна е забравено древното вродено изкуство да пишеш, когато то не се е нуждаело от обучение, а е пламвало и е лумвало като пожар, а сега изглежда също тъй невъзможно като музиката, някога извличана от чудовищен роял, която пъргаво е ромоляла или изведнъж е разпуквала света на огромни, бляскави, цялостни късове — аз самият толкова ясно си представям всичко това, но вие не сте аз, ето къде е непоправимото нещастие. Без да умея да пиша, но като се догаждам с престъпния си усет как трябва да се подреждат думите, как трябва да се постъпи, за да оживее обикновената дума, за да заимствува от съседката си нейния блясък, жар, сянка, сама отразявайки се в нея и обновявайки я чрез това отражение, така че целият ред е живо преливане; досещайки се за такова съседство между думите, аз обаче не мога да го постигна, а нали тъкмо това ми е необходимо за неднешната и нетукашната ми задача. Не тук! Тъпото «тук», подпряно и запряно от двойка «твърдо», тъмният зандан, в който е заключен неудържимо виещ ужас, ме държи и стяга. Но какви проблясъци нощем, той съществува, моя свят в, съня не може да го няма, защото нали трябва да съществува образецът, щом съществува разкривеното му копие. Сънен, релефен, син, той полека се извръща към мен. Също както в навъсен ден се търкаляш по гръб със затворени очи и изведнъж трепва мракът под клепачите, полека преминава в морна усмивка, а сетне в горещо осезаемо щастие и знаеш: изплувало е слънцето от облаците. Ето с такова усещане започва моят свят: постепенно се прояснява димният въздух — и такава лъчезарна, трепетна доброта е разлята в него, така се разгъва душата ми в родната област. Но по-нататък, по-нататък? Да, ето я чертата, отвъд която губя власт… Думата, измъкната на въздух, се пръсва, както се пръскат в мрежите онези мехурообразни риби, които дишат и блестят само в тъмните си, премазани бездни. Но аз правя сетно усилие и ето, май има улов — о, само мигновен облик на улов! Там неподражаемо разумно свети човешки поглед; там на воля се скитат изтерзаните тук чудаци; там времето се подрежда по желание като килим с орнамент, чиито гънки могат така да се съберат, че да се докоснат които и да било две негови шарки — и отново се раздипля килимът, и живееш по-нататък, или полагаш бъдещата картина върху отминалата, без край, без край, с отпуснатото продължително внимание на жена, избираща копринен колан за роклята, и ето тя плавно поема към мен, равномерно бодва кадифето с колена — тя всичко е разбрала и е разбираема за мен. Там, там е оригиналът на онези градини, из които бродихме тук, криехме се; там всичко поразява с омайната си очевидност, с простотата на съвършеното си благо; там всичко радва душата, всичко е проникнато от тази забавност, която познават децата; там бляска това огледало, от което понякога дотук прескача лъч… И всичко това не е така, не е съвсем така, и аз се обърквам, тъпча на място, заплитам се — и колкото повече се движа и шаря из водата, където търся по пясъчното дъно мярналия се блясък, толкова е по-мътна водата, толкова по-малка е вероятността, че ще намеря, ще хвана. Не, още нищо не съм казал или съм казал само книжно… и в края на краищата би трябвало да се откажа и бих се отказал, ако се трудех за някого сега, но тъй като на света няма нито един човек, говорещ на моя език; или по-кратко — нито един човек, говорещ; или още по-кратко — нито един човек, налага се да се грижа само за себе си, за тази сила, която ме подтиква да се изкажа. Студено ми е, губя сили, страхувам се, тилът ми мига и примижава, и отново гледа безумно втренчено, но все пак аз като канче за фонтан съм прикован с верига към тази маса и няма да стана, преди да се изкажа… Повтарям (в ритъма на повторните възклицания, набирайки нов устрем), повтарям: зная нещичко, зная нещичко, нещичко… Още като дете, още докато живеех в яркожълта, голяма, студена къща, където мен и стотици други деца ни готвеха за благополучното небитие на пораснали истукани, в каквито връстниците ми без мъка, без болка се превърнаха всички; още тогава, през онези проклети дни, сред парцалените книги и ярко нацапотените пособия, и проникващите в душата ледени струи — аз знаех, без да познавам, аз знаех без учудване, аз знаех, както познаваш себе си, аз знаех това, което не може да се знае, знаех може би още по-ясно, отколкото зная сега. Защото животът ме обезсили: постоянният трепет, затаяването на знанието, преструването, страхът, болезненото напрягане на всички нерви да не се предам, да не прозвънне… и досега ме боли още мястото в паметта, където се е отпечатало самото начало на това усилие, тоест първия път, когато разбрах, че нещата, които ми се струват естествени, всъщност са забранени, невъзможни, че всеки помисъл за тях е престъпен. Обаче хубаво съм запомнил този ден! Сигурно тогава тъкмо съм се научил да изписвам буквите, защото се виждам с онова медно пръстенче на кутрето, което слагаха на децата, научили се вече да преписват думите от лехите в училищната градина, където петуниите, флоксът и камшицата образуваха дълги изречения. Бях коленичил върху ниския перваз и гледах отгоре как на моравата в градината моите връстници в същите дълги розови ризи, с каквато бях и аз, хванали се за ръце, се въртяха около стълба с панделките. Дали съм бил наказан? Не, по-скоро нежеланието на другите деца да ме приемат, в играта и жестокото притеснение, срамът, мъката, които чувствувах, щом се присъединях към тях, ме бяха накарали да предпочета този бял ъгъл на перваза, рязко ограничен от сянката на полуотворената рамка. До мен достигаха възклицанията, изисквани от играта, заповедно-звънкият глас на червенокосата хърба, виждах нейните букли и очила — и с ужасено отвращение, което никога не ме напускаше, наблюдавах как блъска най-малките, за да се въртят по-чевръсто. И тази учителка, и шареният стълб, и белите облаци, пропускащи пронизващото ги слънце, което внезапно проливаше толкова страстна, търсеща нещо светлина, така искрометно се повтаряха в стъклото на отворения прозорец… Накратко, чувствувах такъв страх и мъка, че исках да потъна в самия себе си, да се спотая там, като че исках да се удържа и да се изплъзна от безсмисления живот, който ме бе понесъл. През това време в края на каменната галерия, където се намирах, се появи най-възрастният от възпитателите — не помня името му, — дебел, потен, с мъхнати черни гърди, бе тръгнал да се къпе. Като ми подвикна отдалеч с глас, преувеличен от акустиката, да отивам в градината, той бързо се приближи, замахна с пешкира. В мъката си, разсеяно, безчувствено и невинно — вместо да се спусна в градината по стълбището (галерията се намираше на третия етаж), аз, без да мисля какво върша, но всъщност послушно, дори смирено, направо от перваза слязох върху пухкавия въздух и без да изпитам нищо особено, освен чувството за босота (макар да бях обут), поех полека, по най-естествен начин пристъпих напред, като все така разсеяно си посмуквах и оглеждах пръста, който бях убол заранта… но изведнъж необикновената, оглушителна тишина ме извади от моята умисленост — видях долу вдигнатите към мен като бледи маргаритки лица на вцепенените деца и сякаш падащата по гръб хърба, видях и закръглено подстриганите храсти, и още недолетелия до моравата пешкир, видях самия себе си — момче по розова риза, застинало право посред въздуха, видях, като се обърнах, на три въздушни крачки от себе си току-що напуснатия прозорец и протегналия мъхнатата си ръка в зловеща почуда…“
(В този момент за съжаление угасна светлината в килията — Родион я гасеше точно в десет.)
IX
И отново денят бе открит от шумен говор. Родион мрачно се разпореждаше, помагаха му други трима служители. На свиждането бе дошло цялото семейство на Марфинка с всичките си мебели. Не така, не така си бе представял тази дългоочаквана среща… Как нахлуха само! Старият баща на Марфинка — огромна плешива глава, торбички под очите, каучуково потропване на черния бастун; братята на Марфинка — близнаците, напълно еднакви, но единият със златни мустаци, а другият с катранени; дядото и бабата на Марфинка по майка — толкова стари, че вече прозираха; трите наперени братовчедки, които обаче, кой знае защо, не ги пуснаха в последната минута; децата на Марфинка — куцият Диомедон и болезнено пълната Полина; най-сетне самата Марфинка в празничната си черна рокля, с кадифена лентичка на бялата студена шия и с огледало в ръка; до нея неизменно се намираше много коректен младеж с безукорен профил.
Тъстът, като се подпираше с бастуна, седна в пристигналото заедно с него кожено кресло, постави с усилие дебелия си велурен крак върху малката пейчица и като клатеше злобно глава, впери очи изпод тежките си клепачи в Цинцинат, който бе обзет от познатото мътно чувство при вида на ширитите, украсяващи дебелата кабинетна пижама на тъста, бръчките около устата му, като че изразяващи вечно отвращение, и моравите петна върху слепоочието му с изпъкнали жили и подутина върху жилата колкото едра стафида.
Дядото и бабата (той — треперлив, проскубан, с кърпени панталони; тя — късо подстригана, с щръкнала бяла коса и толкова слабичка, че би могла да облече копринен калъф от чадър) се разположиха един до друг на два еднакви стола с високи облегалки; дядото не изпускаше от малките си космати ръце грамадния портрет на майка си в позлатена рамка — неясна млада жена, която също на свой ред държеше някакъв портрет. Междувременно все продължаваха да пристигат мебели, покъщнина, дори отделни части от стени. Бляскаше широкият гардероб с огледалата, явил се със свое лично отражение (а именно: кътче от съпружеската спалня — на пода ивица слънце, изпусната ръкавица и в дъното отворена врата). Вкараха мрачно велосипедче с ортопедични приспособления. Върху масичката с инкрустациите вече десет години имаше плоско, алено като нар шишенце и фиба. Марфинка седна върху своята черна кушетка с втъкани рози.
— Мъка, мъка! — провъзгласи тъстът и тропна с бастуна.
Старчетата сепнато се усмихнаха.
— Татенце, недейте, хиляди пъти сме го повтаряли — тихо избъбри Марфинка и зиморничаво раздвижи рамо.
Нейният младеж й подаде шал с ресни, обаче тя, нежно усмихната само с кранчето на тънките си устни, отстрани внимателната му ръка. („Най-напред гледам ръцете на мъжете.“) Той беше с елегантната черна униформа на телеграфен служител и парфюмиран с виолетки.
— Мъка! — натъртено повтори тъстът и започна подробно и живописно да проклина Цинцинат. Погледът на Цинцинат бе привлечен от зелената на бели точки рокля на Полина: червенокоса, кривогледа, с очила, будеща не смях, а тъга с тези точки и със закръглеността си, като местеше тъпо тумбести крачета с кафяви вълнени чорапи и чепички с копчета, тя се приближаваше до присъствуващите и сякаш изучаваше всекиго, сериозно и мълчаливо вперила малките си тъмни очи, които се събираха над носа. Клетницата бе с вързана салфетка — сигурно бяха забравили да й я свалят след закуската.
Тъстът си пое дъх, отново удари с бастуна и тогава Цинцинат каза:
— Да, слушам ви.
— Млък, грубиян — извика онзи, — имам право да очаквам от теб, — поне днес, когато си на прага на смъртта — малко почтителност. Успя да стигнеш до ешафода… Бъди тъй добър да ми обясниш как можа, как посмя…
Марфинка попита нещо тихо своя младеж, който предпазливо се суетеше, като шареше около себе си и под себе си на кушетката.
— Не, не, нищо — отвърна той също тихо, — сигурно съм я… из пътя. Нищо, ще се намери… Но кажете, сигурна ли сте, че не ви е студено?
Марфинка поклати отрицателно глава и отпусна мека длан върху китката му, и начаса вдигна ръка, поправи роклята върху коленете си и със съскащ шепот повика сина си, който досаждаше на своите вуйчовци, а те го отблъскваха — пречеше им да слушат. Дисмедон, със сива блуза с ластик на бедрата, като се изкривяваше целият в ритмични тласъци, все пак доста пъргаво измина разстоянието от тях до майка си. Левият му крак беше здрав, румен; десният обаче приличаше на пушка в доста сложните си такъми: ствол, ремъци. Кръглите кафяви очи и редките вежди бяха от майка му, но долната част на лицето, провисналите като на булдог бузи — това, разбира се, беше чуждо.
— Седни тук — каза полугласно Марфинка и с бърз удар задържа плъзналото се от кушетката ръчно огледало.
— Ти ми отговори — продължи тъстът — как посмя ти, щастливият баща на семейство — прекрасно обзавеждане, чудни дечица, любеща съпруга, — как посмя да не вземеш под внимание, как не се отказа, злосторнико? Понякога ми се струва, че чисто и просто съм стар дръвник и нищо не разбирам, защото иначе трябва да предположа такава бездна от низост… Млък! — изрева той и старчетата отново трепнаха и се усмихнаха.
Черната котка се протегна, изпънала задните си крачета, потърка хълбок в крака на Цинцинат, който я съпроводи с поглед, сетне се озова върху бюфета и оттам беззвучно скочи върху рамото на адвоката — току-що влязъл на пръсти, той седна в ъгъла върху плюшената мека табуретка — бе силно настинал и над приготвената за употреба носна кърпа оглеждаше присъствуващите и различните предмети от покъщнината, придаващи такъв вид на килията, сякаш в нея се провеждаше търг; котката го сепна, той трескаво я отхвърли.
Тъстът клокочеше, множеше проклятията и вече започваше да хъхри. Марфинка закри очите си с ръка, нейният младеж я гледаше, като стягаше мускулите на челюстите си. На диванчето с извита облегалка седяха братята на Марфинка; брюнетът, целият в жълто, с разкопчана яка, държеше свита на руло нотна хартия, още без ноти — той бе един от най-добрите певци в града; брат му в лазурни шалвари, конте и шегобиец, бе донесъл подарък на зет си — фруктиера с ярки, направени от восък плодове. Освен това бе си вързал креп на ръкава и щом хванеше погледа на Цинцинат, сочеше лентата с пръст.
Тъстът на върха на красноречивия си гняв изведнъж се задави и така изтътри креслото, че кротичката Полина, застанала до него и зяпнала го в устата, се стовари по гръб зад креслото, където остана да лежи с надеждата, че никой не я е забелязал. Тъстът започна с пукот да разопакова кутия цигари. Всички мълчаха.
Сподавените звуци постепенно започнаха да се възстановяват. Братът на Марфинка, брюнетът, се прокашля и пропя полугласно: „Mali è trano t’amesti“ — но се запъна и погледна брат си, който го изгледа страшно. Адвокатът, усмихнат кой знае на какво, отново си хвана кърпата. На кушетката Марфинка си зашепна със своя кавалер, който я убеждаваше да се наметне с шала — затворническият въздух бил малко влажен. Говореха си на „ви“, но с какво бреме от нежност плаваше това „ви“ върху хоризонта на едва доловимия им разговор. Старчето, ужасно разтреперано, се надигна от стола, подаде портрета на старицата и като закриваше треперещото като него самия пламъче, се приближи до своя зет, тъст на Цинцинат, и понечи — но пламъкът угасна и онзи сърдито се тросна:
— Дотегнахте ми вече с глупашката си запалка — рече той навъсен, но вече без яд, и тогава въздухът съвсем се оживи и всички се разприказваха наведнъж.
„Mali è trano t’amesti“ — с пълен глас пропя братът на Марфинка.
— Диомедон, остави веднага котката — каза Марфинка, — онзи ден вече удуши една, недей всеки ден. Вземете му я, ако обичате, Виктор, мили.
Възползувайки се от всеобщото оживление, Полина изпълзя иззад креслото и полека се изправи. Адвокатът се приближи до тъста на Цинцинат и му даде огънче.
— Вземи думата „ропот“ — говореше на Цинцинат неговият шурей, шегобиецът — и я прочети отзад напред. А? Нали е смешно? Да, братко — натопи се ти в една история. Ама наистина, как можа?
През това време вратата незабелязано се отвори. На прага, като и двамата еднакво държаха ръце зад гърба, застанаха м’сю Пиер и директорът и тихо, деликатно, движейки само очи, огледаха присъствуващите. Гледаха така към минута, преди отново да си излязат.
— Знаеш ли какво — подхвана шуреят, като дъхтеше горещо, — чуй какво ще ти каже твоят приятел некалафатен. Разкай се, Цинцинатик. Хайде, направи ми тази услуга. Току-виж, ти простили. А? Помисли си колко е неприятно да ти секат главата. Какво ти струва? Хайде, разкай се, не ставай пън.
— Моите почитания, моите почитания, моите почитания — каза адвокатът, като се приближаваше. — Не ме целувайте, още съм много хремав. С какво мога да ви бъда полезен?
— Оставете ме да мина — прошепна Цинцинат, — искам две думи на жена си…
— Сега да обсъдим материалния въпрос, драги — каза освежилият се тъст и така протегна бастуна, че Цинцинат се блъсна в него. — Чакай, чакай, на теб ти говоря!
Цинцинат премина по-нататък; трябваше да заобиколи голямата маса, сервирана за десет души, а сетне да се промъкне между паравана и гардероба, за да стигне до Марфинка, полегнала върху кушетката. Младежът беше заметнал краката й с шала. Цинцинат вече почти беше стигнал, когато изведнъж отекна злобният крясък на Диомедон. Обърна се и видя Емочка, кой знае как попаднала тук, тя сега дразнеше момчето: подражаваше на куцането му, като се навеждаше на една страна със сложни гримаси. Цинцинат я хвана за гегата ръка, но тя се изскубна, завтече се; след нея се разбърза с клатушкане Полина в тих любопитен екстаз.
Марфинка се извърна към него. Младежът стана много коректно.
— Марфинка, само две думи, умолявам те — забързано произнесе Цинцинат, препъна се във възглавницата на пода и неудобно седна в края на кушетката, като се загръщаше с изцапания си с пепел халат.
— Лека мигрена — каза младежът, — обяснимо е. За нея са вредни такива вълнения.
— Прав сте — каза Цинцинат. — Да, прав сте. Искам да ви помоля… налага се насаме…
— Ако обичате, господине — дочу се гласът на Родион до него.
Цинцинат стана, Родион и един друг служител хванаха, загледани пред себе си, кушетката, на която се бе полуизлегнала Марфинка, изпъшкаха, вдигнаха я и я понесоха към изхода.
— Довиждане, довиждане — детински се развика Марфинка, полюляваща се в такт с крачките на носачите, но изведнъж замижа и закри лице. Кавалерът й угрижено вървеше отзад, понесъл вдигнатите от пода черен шал, букет, своята фуражка, единствена ръкавица. Наоколо цареше суетня. Братята прибираха съдините в сандъка. Баща им, астматично задъхан, се преборваше с многостенния параван. Адвокатът предлагаше на всички обширен лист амбалажна хартия, измъкнат кой знае откъде; видяха го безуспешно да се мъчи да увие в него качето с бледооранжева рибка в мътната вода. Сред суматохата широкият гардероб с личното си отражение стърчеше като бременна жена, придържайки предпазливо и отмествайки огледалния си корем, за да не го закачат. Наведоха го назад и като стъпваха несигурно, го изнесоха. Идваха при Цинцинат да си вземат сбогом.
— Е, дано ме запомниш с добро — каза тъстът и със студена учтивост целуна ръката на Цинцинат, Както го изискваше обичаят. Русолявият брат качи черния на раменете си и в такова положение се сбогуваха с Цинцинат и си отидоха като жива планина. Дядото с бабата, потрепервайки, се кланяха и придържаха мъглявия портрет. Служителите продължаваха да изнасят мебелите. Приближиха се децата; Полина, сериозна, вдигна лице, а Диомедон, обратно, се взираше в пода. Последна долетя Емочка: бледа, разплакана, с розов нос и трепереща мокра уста — тя мълчеше, но изведнъж се надигна на леко изпукалите си пръсти, обви горещи ръце около врата му, неразбираемо зашепна нещо и високо изхлипа. Родион я хвана за китката — както личеше от мърморенето му, отдавна вече я викаше и сега решително я повлече към изхода. А тя, извила се назад, както бе навела и обърнала към Цинцинат главата си със струяща коса, както бе протегнала към него очарователна ръка с дланта нагоре, имаше вид на балетна пленничка, но със сянка на истинско отчаяние; тя без желание следваше мъкнещия я Родион — очите й се обръщаха, презрамката се бе плъзнала от рамото й — и ето той със замах, като вода от кофа, я лисна в коридора; мърморейки, се върна с лопатка, за да прибере трупа на котката, плоско изпружен под стола. Вратата се затръшна с гръм. Мъчно можеше да повярва сега, че в тази килия току-що…
X
— Когато вълчето се запознае по-отблизо с моите възгледи, ще престане да ме отбягва. Впрочем нещичко е вече постигнато и аз от сърце се радвам — говореше м’сю Пиер, седнал по навик странишком до масата, плътно кръстосал тлъсти кълки, вземайки с една ръка беззвучни акорди върху покритата с мушама маса. Подпрял глава, Цинцинат лежеше на кревата.
— Сега сме сами, а вън вали — продължи м’сю Пиер. — Такова време подпомага задушевните шушукания. Хайде веднъж завинаги да изясним… Имам чувството, че ви учудва, дори ви отблъсква отношението на нашето началство към мен; излиза, че положението ми е по-особено — не, не, не възразявайте — хайде да бъдем наясно, щом се е стигнало дотам. Разрешете да ви кажа две неща. Вие познавате нашия мил директор (между другото вълчето не е съвсем справедливо към него, но за това по-късно…), вие знаете колко е впечатлителен, колко е пламенен, как се увлича по всичко ново — мисля, че и по вас се е увличал през първите дни, — така че огънят, който е пламнал у него към мен, не бива да ви смущава. Защо да сме толкова ревниви, приятелю. Второ, колкото и да е чудно, очевидно вие досега не знаете заради какво съм попаднал тук — а ето, когато ви кажа, ще разберете много неща. Извинете, какво е това на врата ви — ето тук, тук, да, тук?
— Къде? — машинално попита Цинцинат, като си опипваше вратните прешлени.
М’сю Пиер се приближи до него и седна в края на кревата.
— Ето тук — каза той, — но сега виждам, че просто сянката е падала така. Стори ми се — някаква малка подутина. Вие малко сковано си движите главата. Боли ли ви? Да не сте простинали?
— Ах, не се занимавайте с мен, моля ви — скръбно продума Цинцинат.
— Не, чакайте. Ръцете ми са чисти, позволете да опипам тук. Като че все пак… Ето тук не боли ли? А тук?
С малката си, но мускулеста ръка той бързо докосваше Цинцинат по врата, внимателно го оглеждаше и дишаше през нос с леко свирене.
— Не, нищо ви няма. Всичко е наред — каза той най-сетне, като се отдръпна и плесна пациента по тила. — Само дето ви е ужасно тънък, но иначе всичко е нормално, защото, знаете ли, понякога се случва… Покажете си езика. Езикът е огледалото на стомаха. Завийте се, завийте се, тук е хладно. Та за какво разговаряхме? Напомнете ми.
— Ако наистина ми желаехте доброто — каза Цинцинат, — щяхте да ме оставите на мира. Идете си, моля ви.
— Нима не искате да ме изслушате — възрази с усмивка м’сю Пиер, — нима толкова упорито вярвате в безпогрешността на своите изводи, които на всичкото отгоре не зная — забележете, — не ги зная.
Цинцинат мълчеше умърлушен.
— Затова ми разрешете да ви разкажа — някак тържествено продължи м’сю Пиер — какъв вид престъпление съм извършил. Обвиниха ме — с право или не, това е друг въпрос, — обвиниха ме… В какво, как смятате?
— Хайде вече, казвайте — изрече с унила усмивка Цинцинат.
— Ще останете поразен. Обвиниха ме в опит… Ах, неблагодарни, недоверчиви приятелю… Обвиниха ме, че съм опитал да ви помогна да избягате оттук.
— Вярно ли е? — попита Цинцинат.
— Аз никога не лъжа — внушително заяви м’сю Пиер. — Може би понякога трябва да се лъже — това е друго нещо — и може би такава крайна правдивост да е глупава и в края на краищата да не носи никаква полза — възможно е. Но фактът си остава факт: аз никога не лъжа. Тук, мили мой, попаднах заради вас. Прибраха ме една нощ… Откъде ли? Да речем, от Вишнеград. Да — аз съм вишнеградец. Солеломните, овощните градини. Ако бихте пожелали някога да ме навестите, бих ви почерпил с нашите вишни — не отговарям за каламбура, — те са в градския ни герб. Там — не в герба, а в ареста — вашият покорен слуга седя три денонощия. Последва екстрен съд. След това ме прехвърлиха тук.
— Значи сте искали да ме спасите… — замислено произнесе Цинцинат.
— Дали съм искал, или не съм искал — си е моя работа, скъпи ми друже, пиле шарено. Във всеки случай в това ме обвиниха — доносниците, нали знаете, са все млади хора, ентусиасти, и ето на — „стоя пред вас във унес аз…“ — помните ли романса? Като най-важна улика послужи някакъв план на тази крепост уж с мои бележки. Аз, представете си, уж съм бил обмислил до най-малки подробности идеята за вашето бягство, пиленце мое.
— Уж или… — попита Цинцинат.
— Какво наивно, чаровно същество! — ухили се м’сю Пиер, многобройните му зъби лъснаха. — За него всичко е толкова просто, както, уви, не се случва в живота!
— Но бих искал да знам — каза Цинцинат.
— Какво? Дали са били прави моите съдии ли? Дали наистина съм смятал да ви спася ли? Ех, че сте…
М’сю Пиер стана и се заразхожда из килията.
— Както и да е — промълви той с въздишка, — мислете каквото си искате, недоверчиви приятелю. Така или иначе, но съм тук заради вас. Нещо повече: и на ешафода ще се качим заедно.
Той се разхождаше из килията, като стъпваше тихо, гъвкаво, меките части на тялото му се подрусваха, обхванати от затворническата дреха — и Цинцинат с тежко унило внимание следеше всяка крачка на пъргавия дебеланко.
— Да речем, че ви повярвам — каза най-сетне Цинцинат, — ще видим какво ще излезе. Чувате ли — вярвам ви. И дори за още по-правдоподобно — ви благодаря.
— Ах, защо, нямаше нужда — избъбри м’сю Пиер и отново седна до масата. — Просто ми се искаше да сте наясно. Добре. Сега ни олекна и на двамата, нали? Не зная за вас, но на мен ми идва да заплача. И това е хубаво чувство. Плачете, не удържайте тези хубави сълзи.
— Колко е ужасно тук — плахо каза Цинцинат.
— Никак не е ужасно. Впрочем отдавна исках да ви посмъмря заради отношението ви към тукашния живот. Не, не ме възпирайте, разрешете ми като ваш приятел… Не сте справедлив нито към нашия добряк Родион, нито към господин директора. Хайде, може да не е много умен човек, малко се перчи, вятърничав е, при това е доста бъбрив — така е, и на мен понякога ми досажда, и аз, разбира се, не мога да споделя съкровените си мисли с него, както ги споделям с вас, особено когато ме яде отвътре, извинете за израза. Но каквито и недостатъци да има — той е човек прям, честен и добър. Да, рядко добър — не ми възразявайте, — не бих говорил, ако не знаех, никога не говоря на вятъра, по-опитен съм, по-добре познавам живота от вас. Затова ми е мъчно да гледам с каква жестока студенина, с какво надменно презрение отблъсквате Родриг Иванович. В очите му понякога чета такава мъка… Що се отнася до Родион, как вие, толкова умен, не можете да съзрете зад привидната, му грубоватост цялата трогателна благост на това голямо дете. Ах, разбирам, че сте изнервен, че ви е трудно без жена — но все пак, Цинцинат, извинете ме, не е хубаво, не е хубаво… И изобщо обиждате хората… Едва докосвате чудесните ястия, които получаваме тук. Добре, дори да не ви харесват — повярвайте, и аз нещо разбирам от кулинария, — но вие издевателствувате, а някой ги е готвил, някой се е старал… Разбирам, че понякога тук бива скучно, че ви се иска да се разходите, да се разсеете, но защо мислите само за себе си, за своите прищевки, защо нито веднъж не се усмихнахте на усърдните шегички на милия, трогателния Родриг Иванович… Може би той сетне плаче и цели нощи не мигва, като си припомня как сте реагирали…
— Във всеки случай остроумна защита — каза Цинцинат, — но аз разбирам от кукли. Няма да отстъпя.
— Жалко — засегнат изрече м’сю Пиер. — Просто още сте млад — добави той след мълчание. — Не, не, не бива да бъдете толкова несправедлив…
— Ами кажете ми — попита Цинцинат, — вие също ли се лутате в догадки? Още ли не е пристигнал фаталният мъж? Гилотината няма ли да е утре?
— По-добре да не употребявате такива думи — доверително отбеляза м’сю Пиер. — Особено с такава интонация… Има нещо вулгарно, недостойно за почтен човек. Как може да се изрече такова нещо — чудя ви се…
— И все пак — кога? — попита Цинцинат.
— Когато му дойде времето — уклончиво отвърна м’сю Пиер, — какво е това глупаво любопитство? И изобщо… Още много ще трябва да се учите, не бива така. Това възгордяване, тази предубеденост…
— Но колко протакат… — сънено продума Цинцинат. — Свикваш, естествено… Ден след ден душата ти е нащрек, а всъщност ще те изненадат. Така изминаха десет дни и не се побърках. Обаче и някаква надежда… Неясна, сякаш размита, но толкова по-привлекателна. Вие говорите за бягство… Аз мисля, досещам се, че и още някой напряга сили за това… Някакви намеци… Ами ако е измама, ако е гънка плат, която изглежда човешко лице…
Той спря с въздишка.
— Чакайте, това е интересно — каза м’сю Пиер, — какви са тези надежди, кой е този спасител?
— Въображение — отвърна Цинцинат. — А вие бихте ли избягали?
— Как — да избягам? Къде? — учуди се м’сю Пиер. Цинцинат въздъхна отново:
— Все едно къде. Заедно с вас бихме… Но не зная дали ще можете да бягате бързо при вашето телосложение. Краката ви…
— А, прекалявате — избъбри м’сю Пиер, като се въртеше на стола. — Само в детските приказки бягат от тъмницата. А забележките относно моята фигура можете да задържите за себе си.
— Доспа ми се — каза Цинцинат.
М’сю Пиер нави десния си ръкав. Мярна се татуировка. Под учудващо бялата кожа се местеше мускул като дебело закръглено животно. Той стъпи здраво, хвана стола с една ръка, преобърна го и бавно започна да го вдига. Олюлявайки се от напрежение, го задържа високо над главата си и полека го свали. Това бе само уводът.
Дишайки незабележимо, той дълго, грижливо бърса ръцете си с червена кърпичка, а през това време паякът като най-дребния в цирково семейство извършваше малък и лесен трик над паяжината.
М’сю Пиер му хвърли кърпата си, подвикна на френски и се озова изправен на ръце. Кръглата му глава постепенно се наливаше с красива розова кръв, левият му крачол се спусна и оголи глезена; облещените му очи — като на всеки в такава поза — заприличаха на очи на октопод.
— Е, как е? — попита той, като отново стъпи на крака и се заотърсва.
От коридора се чуха гръмки ръкопляскания, а сетне отделно, в движение, нехайно заръкопляска клоунът, но се тресна в бариерата.
— Е, как? — повтори м’сю Пиер. — Имам ли сила? Забелязва ли се ловкост? Или това не ви е достатъчно?
М’сю Пиер с един скок се озова върху масата, изправи се на ръце и хвана облегалката на стола със зъби. Музиката замря. М’сю, Пиер заиздига здраво захапания стол, напрегнатите му мускули потрепваха и челюстта му скърцаше.
Вратата тихо се разтвори и… и с високи кавалерийски ботуши, с бич, напудрен и ярко осветен в ослепително лилаво, влезе директорът на цирка.
— Сензация! За първи път в света! — прошепна той и като си свали цилиндъра, седна до Цинцинат.
Нещо изпука, м’сю Пиер пусна стола от устата си, преметна се и отново се озова на пода. Но очевидно не всичко беше наред. Той веднага закри устата си с кърпата, бързо погледна под масата, сетне към стола, изведнъж видя и със задавена ругатня опита да откачи от облегалката на стола изкуствената си челюст с панти. Великолепно озъбена, тя стискаше непоклатимо. Тогава, без да се смути, м’сю Пиер прегърна стола и си излезе заедно с него.
Родриг Иванович, без да е забелязал нищо, заръкопляска бясно. Арената обаче си остана пуста. Той мнително изгледа Цинцинат, пляска още малко, но без предишната жар, трепна и с разстроен вид напусна ложата.
С това представлението свърши.
XI
Сега не му носеха вестници в килията: щом забеляза, че от тях се изрязва всичко, евентуално свързано с екзекуцията, Цинцинат сам се отказа да ги получава. Утринната закуска се опрости: вместо шоколада — макар и разводнен — му даваха някаква мътилка с рой чаени листца; от запечените филийки не можеше да се отхапе залък. Родион не криеше, че обслужването на мълчаливо-капризния затворник му е дотегнало.
Извън всичко това той сякаш нарочно все по-дълго и по-дълго се туткаше из килията. Пламеннорижавата му брада, безсмислената синева на очите му, кожената престилка, ръцете като клещи — всичко това повторно се наслагваше в такова потискащо, тягостно впечатление, че Цинцинат се извръщаше към стената, докато му чистеше килията.
Същото беше и сега и само завръщането на стола с дълбоките следи от булдожките зъби на горния край на правата облегалка послужи като по-особен белег за началото на този ден. Заедно със стола Родион донесе бележка от м’сю Пиер — почеркът завит на лимби, достолепни препинателни знаци, подпис като танц с воал. С шеговити и гальовни думи съседът благодареше за вчерашния дружески разговор и изразяваше надежда, че той скоро ще се повтори.
„Разрешете да ви уверя — така завършваше бележката, — че физически съм много, много силен (подчертано два пъти с линийка) и ако още не сте се убедили в това, ще имам честта при възможност да ви покажа още някои интересни (подчертано) примери на ловкост и поразително мускулно развитие.“
След това три часа непрекъснато, с неусетни паузи от тежко вцепенение, Цинцинат обикаля из килията, като ту прелистваше книга, ту си пощипваше мустаците. Сега вече я бе изучил до тънкости — познаваше я по-добре, да речем, от стаята, в която бе преживял дълги години.
Положението със стените бе такова: те неизменно бяха четири; целите бяха боядисани в жълт цвят, но там, където падаше сянка, основният тон изглеждаше тъмно гладък, някак глинест, в сравнение с онова променливо място, където денуваше ярксохровото отражение от прозореца. Тук, на светлото, ясно личаха всичките пъпчици на гъстата жълта боя — дори вълнистата извивка на браздулките от задружно преминалите космици на четката — и имаше една позната драскотина, до която скъпоценният паралелограм светлина достигаше в десет часа сутринта.
От скалния каменен под се надигаше пълзящ, пронизващ откъм краката студ, недоразвито, злобно, малко ехо обитаваше някаква част на леко вдлъбнатия таван с крушка (в мрежа) по средата — тоест не, не съвсем в средата, неправилност, която мъчително му дразнеше очите — и в този смисъл не по-малко мъчителен бе несполучливият опит да бъде боядисана желязната врата.
От трите представители на мебелите — кревата, масата, стола — само последният можеше да се мести. Местеше се и паякът. Горе, там, където започваше наклонената падина на прозореца, охраненото черно животинче бе намерило опорни точки за първокачествена паяжина със същата съобразителност, която проявяваше Марфинка, когато в най-неподходящ наглед ъгъл намираше къде и как да окачи прането да съхне. Събрал крачета пред себе си, така че настрани стърчаха мъхнати лакти, той с кръглите си очи следеше ръката с молива, приближаващ се до него, и почваше да се отдръпва назад, без да го изпуска от очи. За сметка на това с голямо удоволствие поемаше с крачката си мухата или пеперудата от грамадните пръсти на Родион — и ето сега например в югозападната част на паяжината висеше самотно крило на пеперуда, румено, с копринена отсянка и със сини ромбчета по назъбения край. То едва-едва помръдваше от тънкия полъх.
Надписите по стените сега бяха замазани. Изчезнал бе и правилникът. Беше отнесена — а може и да беше строшена — класическата кана с тъмната пещерна вода на екливото дънце. Голо, страховито и студено беше в това помещение, където качеството „затворничество“ бе по-слабо изразено от равнодушието на канцеларска, болнична или някаква друга чакалня, когато вече се свечерява и само ушите ти са бръмнали… при което ужасът от това очакване бе някак съчетан с неправилно намерения център на тавана.
Върху масата, покрита от известно време с карирана мушама, бяха оставени в обущарскочерни подвързии томовете от библиотеката. Моливът, изгубил стройността си и доста изподъвкан, почиваше върху наслаганите ветрилообразно, устремно изписани листове. Там имаше и едно писмо до Марфинка, завършено от Цинцинат още предния ден, тоест в деня след свиждането, но той все не се решаваше да го изпрати, затова го остави да отлежи, като че от самия предмет очакваше онова съзряване, което вече не можеше да достигне анемичната му мисъл, нуждаеща се от друг климат.
Ще стане дума сега за скъпоценността на Цинцинат, за неговата плътска непълнота, за това, че основната му част се намираше на съвсем друго място, а тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат, както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.
Прозрачно-пребледнялото лице на Цинцинат с мъх върху хлътналите страни и с мустаци с толкова нежна косъмна субстанция, че изглеждаха по-скоро разпиляна над устната слънчева светлина, дребното и още младо въпреки всички терзания лице на Цинцинат с плъзгащи се, непостоянни на цвят, като че леко прозрачни очи беше съвсем недопустимо по своя израз у нас — особено сега, когато бе престанал да се таи. Ризата с разкопчана яка, разгърденото черно халатче, твърде големите за тънките крака пантофи, философската шапчица върху темето му и лекото помръдване (все пак отнякъде духаше!) на прозрачната му коса до слепоочията допълваха този образ, цялото неприличие на който мъчно можеше да се изрази с думи — то се състоеше от хиляди едва забележими, пресичащи се дреболии, от светлите очертания на някак не съвсем дорисуваните, но очертани от велик майстор устни, от пърхащото движение на празните, още незащриховани ръце, от разпиляващите се и събиращи се отново лъчи в дишащите очи… но и всичко това, разглобено и разгледано, не можеше да изтълкува Цинцинат: също като че с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост, както цялата съвкупност от дървесния листак преминава от сянката в блясъка, така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия. Сякаш всеки миг в движението си из затвореното пространство на криво-ляво измислената килия Цинцинат щеше да стъпи така, че естествено и без усилие да се плъзне зад въздушната кулиса през някаква въздушна светлинна пролука — и да се отдалечи със същата непринудена гладкост, с каквато се движи по всички предмети, и изведнъж си отива като че отвъд въздуха, в друга дълбина пробягващият отблясък на завъртяно огледало. При това всичко у него излъчваше тънък, сънен, но всъщност необикновено силен, горещ и самобитен живот: сини като най-синьото пулсираха вените му, чиста, кристална слюнка овлажняваше устните, трепкаше кожата върху бузите, върху челото, обрамчено от разтворена светлина… и всичко това толкова дразнеше, че на наблюдателя му се искаше още веднага да разедини, да накълца, да унищожи нахално изплъзващата се плът и всичко, каквото се подразбираше от нея, което тя неясно изразяваше чрез себе си, всичко това невъзможно, волно, ослепително — стига, стига, не обикаляй повече, легни на кревата, Цинцинат, за да не възбуждаш и да не дразниш — и наистина, почувствувал хищния порив на погледа през вратата, Цинцинат лягаше или сядаше на масата, разтваряше книга.
Книгите, които се чернееха на масата, бяха следните: първо, съвременен роман, за който Цинцинат, докато бе на свобода, не бе намерил време; второ, една от тези издавани безброй пъти христоматии, в които са събрани стегнати адаптации и откъси от древната литература; трето, подвързаните книжки на старо списание; четвърто, няколко опърпани томчета от дебел труд на неразбираем език, донесени погрешка — не беше ги поръчвал.
Романът беше прочутият „Quercus“ и Цинцинат беше прочел от него една третина: към хиляда страници. Герой на романа беше един дъб. Романът представляваше биография на дъба. Там, където Цинцинат беше спрял, дъбът беше подкарал третия си век; лесно пресмятане подсказваше, че към края на книгата той ще достигне най-малко шестстотингодишна възраст.
Идеята на романа се смяташе за връх на съвременната мисъл. Като използуваше постепенното развитие на дървото (пораснало мощно и самотно върху склона над планински дол, в който вечно шуми вода), авторът разгръщаше едно след друго все същите исторически събития — или сенки на събития, — свидетел на които можеше да бъде дъбът; това беше ту диалог между воини, слезли от конете — с изабелов цвят единият, другият петнист, — за да си отдъхнат под освежаващата шатра на благородните листи; ту разбойнически стан и песен на гологлава бегълка; ту под синия зигзаг на бурята забързано преминаващ големец, спасяващ се от царския гняв; ту върху наметало труп, който сякаш още потръпваше от движението на листната сянка; ту мимолетна драма между селяни. Имаше и параграф от страница и половина, в който всички думи започваха с „п“.
Авторът като че бе седнал с апарата си някъде сред горните клони на „Quercus“-а — там дебнеше и улавяше плячката си. Идваха и си отиваха различни начини на живот, удържаха се за миг сред зелените отблясъци. А естествените промеждутъци на бездействие се запълваха от учените с описанията на самия дъб от гледна точка на дендрологията, на орнитологията, колеоптерологията, митологията или с популярни описания, изпъстрени с народен хумор. Между другото се даваше подробен списък на всички монограми върху кората с тяхното тълкуване. Най-сетне значително внимание се отделяше на музиката на водата, на изгревната и залезната палитра и на промените във времето.
Цинцинат почете, остави книгата. Това произведение безспорно беше най-хубавото, каквото бе създало неговото време, обаче той превъзмогваше страниците с тягостно чувство, като непрестанно удавяше повествованието във вълната на собствената си мисъл: за какво ми е това далечно, измамно, мъртво на мен, който се готвя да умра? Или започваше да си представя как авторът, още млад човек, който живееше според слуховете май на остров в Северно море, ще умира — и това бе някак смешно, че ето на, авторът все някога ще умре, а беше смешно, защото единственото истинско тук, реално неоспоримо, беше единствена само смъртта — неизбежната физическа смърт на автора.
Светлината си променяше мястото на стената. Появяваше се Родион с това, което той наричаше фрищик. Отново в пръстите му се плъзваше пеперудено крило, като оставяше цветна пудра по тях.
— Нима все още не е пристигнал? — попита Цинцинат. Задаваше вече не за пръв път този дразнещ въпрос на Родион, който и сега не отговори нищо.
— А свиждания няма ли повече да ми дадат? — попита Цинцинат.
В очакване на обичайното парене в стомаха той полегна и като се извърна към стената, дълго, дълго помага да се образуват по нея рисунки, които сговорчиво се оформяха от издатинките на лъскавата боя и от заоблените им сенчици: намираше например мъничък профил с голямо мише ухо; сетне го изгубваше и вече не можеше да го възстанови. Тази охра дъхтеше на гроб, беше пъпчива, ужасна, но все пак погледът продължаваше да избира и да съчетава необходимите пъпчици — така не му достигаха, толкова копнееше поне за едва набелязани човешки черти. Най-сетне се обърна, отпусна се по гръб и със същото внимание заразглежда сенките и пукнатините по тавана.
„Обаче, общо взето, те май ме довършиха — помисли си Цинцинат. — Така съм се размекнал, че това може да се извърши с нож за плодове.“
Известно време седя на ръба на кревата, стиснал ръце между коленете, прегърбен. Треперливо въздъхна, отново тръгна да обикаля. Интересно все пак на какъв език е. Дребен, гъст, орнамента лен набор с някакви точки и заврънкулки вътре в сърповидните букви, май ще да е източен — напомняше по нещо надписите на музейните кинжали. Томчетата са толкова стари, страниците толкова мрачни… някои с жълти следи от влага…
Часовникът удари седем и скоро се появи Родион с вечерята.
— Той сигурно още не е пристигнал? — попита Цинцинат.
Родион уж си тръгна, обаче на прага се спря.
— Срамота — изрече той и изхлипа, — денонощно врели-некипели… храни ви човек, трепери ви, едва се държи на крака, а вие само това си знаете — да го тормозите с празни работи. Пу, срама си нямате.
Времето продължаваше да тече с равномерно бръмчене. Въздухът в килията потъмня и когато стана вече съвсем сляп и отпуснат, делово пламна крушката по средата на тавана, не, там е работата, че не по средата — мъчително напомняне. Цинцинат се съблече и легна в постелята с „Quercus“-а. Авторът вече наближаваше цивилизованите епохи, като се съди от разговора на тримата весели пътници — Тит, Пуд и Скитника Евреин, които си пийваха вино от манерките върху прохладния мъх под черния вечерен дъб.
— Никой ли няма да ме спаси? — изведнъж високо попита Цинцинат и седна в постелята (ръце на бедняк, показващ, че няма нищо). — Никой ли няма — повтори Цинцинат, загледан в безпощадното жълто на стените и все така извърнал празните си длани.
Въздушното течение се превърна в дъбов полъх. Падна, подскочи и се търкулна по одеялото, откъснал се от тилилейските сенки, разраснали се горе, едър, двойно по-едър от естествения, за чудо и приказ боядисан в лъскаво жълто, полиран и здраво като яйце затъкнат в корковата си чашка бутафорен желъд.
XII
Събуди се от глухо почукване, от сърбеж, нещо някъде се ронеше. Така си лягаш вечер здрав и след полунощ се пробуждаш трескав. Доста дълго слуша тези звуци — такър, такър, чук, чук, чук — без мисъл за значението им, просто така, защото го бяха събудили и защото на слуха му не оставаше нищо друго. Къртене, чукане, стържене, шрът-шрът-шрът-шрът. Къде? Отдясно? Отляво? Цинцинат се надигна.
Заслуша се — цялата му глава се превърна в слух, цялото му тяло — в стегнато сърце; слушаше и вече смислено се ориентираше в някои признаци: слаба настойка от мрак в килията… тъмното се е утаило на дъното… Зад решетката на прозореца — сива полусветлина, значи е три, три и половина… Премръзналите стражници спят… Звуците идват някъде изотдолу — не, май отгоре, не, все пак отдолу — като че зад стената, на равнището на пода, голяма мишка стърже с железни нокти.
Цинцинат се вълнуваше особено от съсредоточената увереност на звуците, от настойчивата сериозност, с която те преследваха в тишината на крепостната нощ — може би още далечна, но безспорно достижима цел. Възпирайки дишането си, той се плъзна с призрачна лекота като лист цигарена хартия… и на пръсти по лепкавото, вкопчващо се… към онзи ъгъл, откъдето като че ли… като че ли… но щом се приближи, разбра, че се е излъгал — чукането беше по-вдясно и горе; тръгна — и отново се обърка, подвел се от слуховата измама, когато звукът, преминавайки косо през главата, в бързината се обслужва не от това ухо.
Пристъпил несполучливо, Цинцинат закачи таблата, изправена на пода до стената: „Цинцинат!“ — каза таблата укорно. Тогава чукането спря с рязка внезапност, в която за слушателя имаше приятна разумност — и застанал неподвижно до стената, притиснал с палеца на крака лъжичката върху таблата и навел отпушената си, куха глава, Цинцинат чувствуваше, че неизвестният копач също замря и се ослушва като него.
Половин минута по-късно, по-тихо, по-сдържано, но още по-изразително, по-умно, звуците се възобновиха. Като се обръщаше и полека отместваше стъпало от цинка, Цинцинат се опита отново да определи положението им: отдясно, ако застане с лице към вратата — да, отдясно, и във всеки случай са още далеч… Ето какво успя да заключи след дълго ослушване. Като тръгна най-сетне обратно към кревата за пантофите — не издържаше вече бос, — в мъглата сепна гръмконогия стол, който никога не нощуваше на едно и също място, и звуците отново се прекъснаха — този път окончателно, тоест може би щяха да продължат след предпазливо прекъсване, обаче утрото вече набираше сила и Цинцинат виждаше — с очите на привичната представа — как на столчето си в коридора, целият вдигнал пара от влагата и раззинвайки яркочервена уста, се протяга Родион.
Цялото утро Цинцинат се ослушваше и преценяваше с какво и как да изяви отношението си към звуците в случай, че се повторят. Навън се развилня — простичко, но с вкус режисирана — лятна буря, в килията бе тъмно като вечер, чуваше се гръм ту едър, объл, ту чуплив, с пукотевица, и светкавицата отпечатваше отражението на решетката в неочаквани места. По пладне се яви Родриг Иванович.
— Имате посещение — каза той, — но първо бих искал да узная…
— Кой е? — попита Цинцинат, като в същото време си помисли: само не сега… (тоест чукането да не се възобнови сега).
— Вижте какъв номер — каза директорът, — не съм сигурен дали ще желаете… Работата е там, че е дошла майка ви.
— Мама ли? — попита Цинцинат.
— Ами да — майка ви, майчето ви, мамахен — накратко, жената, която ви е родила. Ще я приемете ли? Решавайте бързо.
— Виждал съм я само веднъж през живота си — каза Цинцинат — и наистина, никакви чувства… не, не, не си заслужава, не бива, няма защо…
— Както искате — каза директорът и излезе.
След минута, като гугукаше любезно, той въведе дребничката, в черна мушама Цедилия Ц.
— Ще ви оставя насаме — добави той добродушно, — макар че това е против нашите правила, но има положения… изключения… майка и син… прекланям се…
Exit, като стъпваше заднишком, същински придворен.
В лъскавата си черна мушама и с такава също непромокаема шапка с отпусната периферия (която й придаваше нещо буреносно-рибарско), Цецилия Ц. остана да стои насред килията, вперила ясен взор в сина си; тя се разкопча; шумно подсмръкна и каза с припрения си ситен бъбреж:
— Сприя, лапавица, мислех, никога няма да се изкатеря, отгоре по пътя потоци, потопи…
— Седнете — каза Цинцинат, — не стойте така.
— За друго не зная, ама е тихо при вас — продължи тя, като все подсмърчаше и силно, като с ренде търкаше с пръст под носа си, така че розовото му крайче се сбръчкваше и се клатеше. — Едно може да се каже — тихо е и доста чисто. При нас в приюта между другото няма толкова големи стаи за сам човек. Ах, постелята, миличък мой — в такъв вид ви е постелята!
Тя тръшна професионалната си чанта, пъргаво смъкна черните тънки плетени ръкавици от малките си подвижни ръце и като се наведе ниско над кревата, се залови да го застила наново, стелейки се като че ли и тя самата. Черен гръб с тюленова лъскавина, коланче, закърпени чорапи.
— Ето така е по-добре — каза тя, като се изправи, и сетне, сложила ръце на кръста, изви очи към отрупаната с книги маса.
Беше младолика, всичките й черти даваха пример на Цинцинатовите, които по свой начин ги следваха; Цинцинат също смътно усещаше приликата, като гледаше остроносото й личице, наклонения блясък на прозрачните очи. Посред доста откритите гърди се червенееше под ямичката надолу триъгълник луничав загар, но изобщо кожата беше същата, от която някога е бил скроен отрязъкът, послужил за Цинцинат — бледа, тънка, с вени небесен цвят.
— Леле, леле, и тук би трябвало… — изчурулика тя и бързо, както всичко, което вършеше, се залови за книгите, занарежда ги на купчинки. Заинтересувала се мимоходом от една картинка в разтвореното списание, тя измъкна от джоба на мушамата бобовиден калъф и отпуснала крайчетата на устните си, сложи пенсне. — Двайсет и шеста година — промълви тя усмихната, — колко старо време, направо не ти се вярва.
(… две снимки: на едната белозъбият президент на гарата в Манчестър стиска ръката на превитата от годините правнучка на последния изобретател; на другата — двуглаво теле, родило се в някакво село край Дунава…)
Тя въздъхна без причина, отмести списанието, събори молива, не успя да го хване и произнесе: уп!
— Оставете — каза Цинцинат, — тук не може да съществува безредие, тук може да има само преместване.
— Ето — донесох ви (измъкна, като извади и хастара на джоба, пакетче от палтото си). Ето. Бонбони. Хапвайте си ги със здраве.
Седна и изду бузи.
— Катерих се, изкатерих се и се уморих — каза тя, като пресилено пъхтеше, а сетне застина, вгледана с неясен копнеж в паяжината горе.
— Защо сте дошли? — попита Цинцинат, като закрачи из килията. — Нито на вас ви е нужно, нито на мен. Защо? Нали това е глупаво и безинтересно. Нали прекрасно виждам, че сте същата пародия като всички, като всички. И щом ме залисват с такава умела пародия на майка… Обаче представете си например, че съм възложил надежда на някакъв далечен звук, как мога да вярвам в него, щом дори вие сте измама. Да бяхте казали на всичкото отгоре: армаганче. И защо ви е мокра мушамата, а обувките ви са сухи — нали това е небрежност. Предайте на реквизитора.
Тя — Припряно и виновно:
— Ама нали бях с галоши, долу в канцеларията ги оставих, честна дума…
— Ах, недейте, недейте. Само не се впускайте в обяснения. Играйте си ролята — повече чуруликане, повече безгрижие и няма що — ще мине.
— Дойдох, защото съм ваша майка — промълви тихо тя и Цинцинат се разсмя.
— Не, не, не изпадайте във фарс. Помнете, че тук има драма. Смешното си е смешно, но все пак не бива много да се отдалечавате от гарата: драмата може да си замине. Вие по-добре… да, ето какво, повторете, повторете ми впрочем преданието за моя баща. Нима той наистина е потънал в мрака на нощта и никога не сте узнали нито кой е, нито откъде е — това е странно…
— Само гласа, лицето му не видях — отвърна тя все така тихо.
— Ето, ето, пригласяйте ми, смятам да го направим скитник, избягал моряк — с тъга продължи Цинцинат, като щракаше с пръсти и все крачеше, крачеше. — Или горски разбойник, гастролиращ в парка. Или запил се занаятчия, дърводелец… Хайде, измислете нещо по-скоро.
— Вие не разбирате — възкликна тя (във вълнението си стана и веднага седна отново), — да, не зная кой беше — скитник ли, беглец ли, всичко е възможно… Но как не разбирате това… да — беше празник, беше тъмно в парка и аз бях момиче, но нали работата не е там. Нали няма как да се излъжа! Човек, който изгаря жив, сигурно е убеден, че не се къпе в нашата Строп. Тоест искам да кажа: не бива, не бива да се излъжа… Ах, как не разбирате!
— Какво не разбирам?
— Ах, Цинцинат, той — също…
— Какво също?
— Той също като вас, Цинцинат…
Тя съвсем наведе лице, отрони пенснето в шепата си. Пауза.
— Откъде ви е известно това — мрачно попита Цинцинат, — как така веднага може да се забележи…
— Нищо повече няма да ви кажа — произнесе тя, без да вдига очи.
Цинцинат седна на кревата и се замисли. Майка му се изсекна с необикновен тръбен звук, който мъчно можеше да се очаква от такава дребна женица, и погледна нагоре към падината на прозореца. Небето очевидно се бе прояснило, чувствуваше се близкото присъствие на синева, слънцето бе прокарало своята ивичка по стената — ту побледняваща, ту разгаряща се отново.
— Сега има метличини в ръжта — бързо забъбри тя — и всичко е така дивно, облаците бързат, все тъй е неспокойно и светло. Живея далеч оттук, в Докторския, и когато пристигам при вас в града, когато пътувам през нивята със старата двуколка и виждам как блести Строп, и виждам този хълм с крепостта, и всичко — винаги ми се струва, че се повтаря, повтаря се някаква чудесна история, която все не смогвам и не умея да разбера — и все пак някой ми я повтаря толкова търпеливо! Работя по цял ден в нашия приют, пет пари не давам за нищо, имам любовници, обожавам ледена лимонада, но оставих пушенето, защото имам разширена аорта — и ето седя при вас, седя при вас и не зная защо седя и защо рева, и защо разправям това, сега ще ми бъде горещо да бия път надолу с тази мушама и с вълнената рокля, слънцето съвсем ще се разбеснее след такава буря…
— Не, вие все пак сте само пародия — прошепна Цинцинат.
Тя въпросително се усмихна.
— Като този паяк, като тази решетка, като ей това биене на часовника — прошепна Цинцинат.
— Тъй ли било — каза тя и отново се изсекна. — Да, значи тъй било — повтори тя.
Двамата мълчаха, не се гледаха, а в същото време безсмислено гръмко биеше часовникът.
— Обърнете внимание, когато излезете — каза Цинцинат, — на часовника в коридора. Той е празен циферблат, но за сметка на това пазачът на всеки половин час избърсва старата стрелка и рисува нова — ето така живееш по боядисано време, а биенето се извършва от часовоя, именно затова се нарича така.
— А вие не се шегувайте — каза Цецилия Ц., — да знаете, има удивителни уловки. Ето спомням си: когато бях дете, излязоха на мода — ах, не само сред децата, но и сред възрастните — едни такива неща, казваха се „нетки“, и към тях бе редно да има значи специално огледало, не просто криво — абсолютно преиначено, нищо не може да се разбере, дупки, бъркотия, всичко се плъзга пред очите, но кривината му не е току-така, а нарочно направена… Или по-скоро към кривината му бяха така подбрани… Не, чакайте, лошо обяснявам. С една дума, вие имате ей такова диво огледало и цяла колекция различни нетки, тоест абсолютно нелепи предмети: всякакви безформени, шарени, на дупки, на петна, изпъстрени, буцести като някакви изкопаеми, но огледалото, което абсолютно разкривяваше обикновените предмети, сега значи получаваше истинска храна, тоест когато поставяхте един от тези неразбираеми и уродливи предмети така, че да се отразява в неразбираемото и уродливо огледало, беше чудесно; минус по минус — плюс, всичко се възстановяваше, всичко беше добре и ето че от безформената шарения в огледалото се оформяше дивен строен образ: цветя, кораб, фигура, някакъв пейзаж. Можеше — по поръчка — да видите там собствения си портрет, тоест дава ви някаква кошмарна каша и тъкмо сега сте вие, но ключът от вас е в огледалото. Ах, спомням си колко весело беше и малко ужасно — ами ако нищо не излезе! — да вземеш в ръка такава нова неразбираема нетка и да я приближаваш до огледалото, да виждаш в него как ръката ти се разлага напълно за сметка на това как от безсмислената нетка се подрежда очарователна картина, ясна, ясна…
— Защо ми разказвате всичко това? — попита Цинцинат.
Тя мълчеше.
— Защо е всичко това? Нима не ви е известно, че тези дни, може би утре…
Той изведнъж забеляза израза на очите на Цецилия Ц. — мигновен, о, мигновен, но бе така, като че прониква навън нещо истинско, безспорно (в този свят, където всичко беше съмнително), като че се бе повдигнало крайчето на този ужасен живот и за миг беше лъснал хастарът. В погледа на майка си Цинцинат внезапно улови тази последна, сигурна, обясняваща всичко и предпазваща от всичко точка, която и у себе си умееше да напипа. За какво крещеше сега тази точка? О, без значение за какво, нека за ужас, за жалост… Но да го кажем по-добре: тя сама по себе си, тази точка, изразяваше такава буря от истина, че душата на Цинцинат не можеше да не се разбуни. Мигът се наклони и префуча. Цецилия Ц. стана, като направи невероятно малък жест, а именно разперила ръце със сочещи показалци, като че показваше размер — да кажем, дължината на младенец… После изведнъж се засуети, вдигна от пода черната си тумбеста чанта на дакелски крака, поправи клапана на джоба си.
— Ами ето — произнесе тя с предишния си чуруликащ говор, — поседях и да си вървя. Хапвайте си от моите бонбонки. Заседях се. Да тръгвам, време е.
— О, да, време е! — страховито развеселен кресна Родриг Иванович, който разтваряше широко вратата.
Наклонила глава, тя се плъзна навън. Цинцинат, разтреперан, направи крачка напред…
— Не се безпокойте — каза директорът, като вдигна длан, — тази малка акушерка никак не е опасна за нас. Назад!
— Но аз все пак… — подхвана Цинцинат.
— Ариер! — изрева Родриг Иванович.
От дълбините на коридора през това време се появи охранената раирана фигура на м’сю Пиер. Той идваше насам, усмихвайки се приятно отдалеч, като обаче леко възпираше крачка, с леко шарещи очи като у хора, които са попаднали на скандал, но не искат да подчертават това, и носеше игра на шашки пред себе си, кутия, под мишницата си един палячо, още нещо…
— Гости ли имахте? — учтиво се поинтересува той, когато директорът ги остави двамата с Цинцинат в килията. — Майчицата ви ли? Мда, мда. А сега аз, горкичкият, слабичкият м’сю Пиер, съм дошъл да ви поразвлека и сам да се поразвлека. Погледнете само как ви гледа. Поклони се на чичкото. Нали е забавен? Хайде, седни изправен, съименнико. А аз ви донесох още много приятни неща. Искате ли най-напред на шах? Да не би на карти? Да не би на котвичка? Изумителна игра! Хайде да ви науча!
XIII
Чака, чака и ето — в най-мъртвия нощен час звуците заработиха отново. Самичък в тъмнината, Цинцинат се усмихна. Напълно съм готов да допусна, че и те са измама, но толкова вярвам сега в тях, че и тях заразявам с истина.
Те бяха още по-твърди и по-точни, отколкото през миналата нощ; не блъскаха слепешката; как да се съмнява в тяхното приближаващо се, настъпателно движение? Скромността им! Умът! Тайнственото, пресметливо упорство! Дали с обикновена кирка, или е някакво чудновато оръдие (от амалгамата на най-неподходящо вещество и от всесилната човешка воля), но някой някак — това беше ясно — си пробиваше проход.
Беше студена нощ, сивият мазен отблясък на луната, като се делеше на квадрати, полягаше върху вътрешната страна на прозоречната долина; цялата крепост се усещаше като налята отвътре с гъст мрак и лъсната отвън от луната, с черни начупени сенки, които се смъкваха по скалистите склонове и безшумно рухваха в урвите; да, беше безстрастна каменна нощ, но в нея, в глухото й лоно, като подкопаваше мощта й, си пробиваше път нещо съвсем чуждо на нейния състав и система. Да не би това да са старите ти романтични бълнувания, Цинцинат?
Той взе покорния стол и доста силно удари с него по пода, после няколко пъти по стената — мъчейки се поне чрез ритъма да придаде някакъв смисъл на звука. И наистина промъкващият се в нощта отначало спря, като че преценяваше дали са враждебни отсрещните звуци, или не — и изведнъж възобнови работата си с такава тържествуваща живост на звука, която доказваше на Цинцинат, че откликът му е разбран.
Той се убеди — да, идват именно при него, него искат да спасят — и като продължаваше да почуква по най-болезнените места на камъка, предизвикваше — в друг диапазон и ключ — по-пълно, по-сложно, по-сладко повторението на тези простички ритми, които бе предлагал.
Вече взе да мисли как да създаде азбука, когато забеляза, че не месечината, а друга, неканена светлина разрежда здрача — и тъкмо забеляза това, когато звуците се изтеглиха. Сетне доста време се рони нещо, но и то постепенно утихна и беше странно да си представиш, че толкова доскоро нощната тишина бе нарушавана от жаден, жарък, промъкващ се хитро живот, душещ отблизо й хъхрещо притиснатата си щипка — и отново ровещ настървено като куче, което напира към борсук.
През колебливата дрямка видя как влезе Родион — а беше вече следобед, когато се пробуди напълно — и както винаги помисли, че краят още не е днес, а нали можеше да бъде и днес, както можеше да бъде и утре, но утре е още далеч.
Целия ден се ослушва в шума на ушите си, като си стиска ръцете, тихо се здрависва сам със себе си; обикаля около масата, където се белееше неизпратеното още писмо; или си представяше мигновения, пресекващ дъха като пауза в този живот, поглед на вчерашната гостенка, или слушаше шумоленето на Емочка. Хайде, добре, пий тази помия от надежда, мътната сладка боза, надеждите ми не се сбъднаха, а нали си мислех, че поне сега, поне тук, където самотата е толкова на почит, то ще се разпадне само на двамина, на теб и на мен, а няма да се размножи, както се беше размножило — шумно, дребнаво, нелепо, дори не можах да се приближа до теб, твоят страшен баща за малко да ми претроши краката с тоягата си, затова ти пиша, това е последният опит да ти обясня какво става, Марфинка, направи необичайно усилие и разбери, макар и през мъгла, макар и с крайчеца на мозъка, но разбери какво става, Марфинка, разбери, че ще ме убиват, нима е толкова трудно, не искам от теб дълги вдовишки воздихания, траурни лилии, но те моля, необходимо ми е — сега, днес — ти да се изплашиш като дете, че ето с мен искат да сторят нещо страшно, долно, от което ти прилошава, и така изкрещяваш посред нощ, че дори когато чуваш как се приближава бавачката — „тихо, тихо“, — все още продължаваш да се дереш, ето колко страшно трябва да ти стане, Марфинка, нищо, че малко ме обичаш, но трябва да разбереш поне за миг, а после можеш отново да заспиш. Как да те раздвижа? Ах, нашият живот с теб беше ужасен, ужасен и няма с това да те раздвижа, много се старах в началото, но ти знаеш — темпото ни беше различно и аз веднага изостанах. Кажи ми колко ръце са мачкали меката плът, с която тъй щедро е обраснала твоята твърда, горчива, малка душа? Да, отново като привидение се връщам към твоите първи измени и с вой, раздрънкал вериги, плувам през тях. Целувките, които неволно съм съзирал. Целувките ви, които приличаха най-вече на някакво хранене, съсредоточено, нечисто и шумно. Или когато ти, примижала, нагъваше пръскаща праскова и после, завършила, но гълтайки още, още с пълна уста, канибалка, разперваше пръсти, замаяният ти поглед блуждаеше, лъщяха възпалените устни, трепкаше брадичката, цялата в капки мътен сок, пропълзяващи върху оголената гръд, в същото време, когато приапът, който те насищаше, внезапно се обръщаше с конвулсивно проклятие, с превит гръб към мен, влезлият ненавреме в стаята. „За Марфинка са полезни всякакви плодове“ — с някаква сладкобълбукаща влага в гърлото говореше ти, събрана цялата в една влажна, сладка, проклета гънчица — и ако отново се връщам към всичко това, то е само за да се отърва, да го изтласкам от себе си, да се очистя — и още за да знаеш, за да знаеш… Какво? Вероятно все пак те вземам за някоя друга — като мисля, че ще ме разбереш, — както лудият взема влезлите си роднини за звезди, за логаритми, за хиени с увиснали задници — но има още безумци — те са неуязвими! — които вземат самите себе си за безумци, и тогава кръгът се затваря. Марфинка, в някакъв такъв кръг се въртим с тебе — о, да можеше да се изскубнеш за миг — после ще се върнеш в него, обещавам ти, не се иска много от теб, но се изтръгни за миг и разбери, че ме убиват, че сме заобиколени от кукли и че самата ти си кукла. Не зная защо ме измъчваха много твоите измени, тоест по-точно всъщност зная защо, но не зная тези думи, които би трябвало да се подберат, за да разбереш защо се измъчвах толкова. Няма ги тези думи в онзи малък размер, който ти употребяваш за всекидневните си нужди. Но все пак отново ще опитам: „Мен ме убиват!“ Добре, всички заедно, още веднъж: „Мен ме убиват!“ Още веднъж: „… убиват!“ — искам така да напиша това, че да си затиснеш ушите — своите тънкокожи маймунски уши, които криеш под кичурите дивна женска коса, но аз ги зная, виждам ги, пощипвам ги, студени са, мачкам ги в неспокойните си пръсти, за да ги стопля някак, да ги оживя, да ги очовеча, да ги накарам да ме чуят. Марфинка, искам да настояваш за ново свиждане и тогава вече, разбира се, ела сама, ела сама! Тъй нареченият живот е свършен, пред мен е само хлъзгавият ешафод, стражниците ми се изхитриха да ме докарат до такова състояние, че моят почерк — нали виждаш — е като пиян, но нищо, ще ми стигнат силите, Марфинка, за такъв разговор с теб, какъвто никога не сме водили, защото така е необходимо — да дойдеш още веднъж, — и не си мисли, че това писмо е измамно, аз ти пиша, Цинцинат, аз плача, Цинцинат, който всъщност обикаляше около масата, а сетне, когато Родион му донесе вечерята, каза:
— Ето това писмо. Ето това писмо ще ви помоля… Има адрес…
— По-добре да бяхте се научили като другите да плетете — измърмори Родион, — че да ми бяхте изплели фланела. Писател! Нали току-що се видяхте с жената.
— Ще се реша все пак да попитам — каза Цинцинат. — Има ли тук освен мен и този доста натрапчив Пиер още някакви затворници?
Родион поморавя, но премълча.
— Ами онзи селяк още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.
Родион тъкмо, вбесен, да затръшне вече скимтящата врата, но както и вчера — като шляпаше лепкаво с марокенените си пантофи, като трепкаше с раираните си телеса, хванал в ръце шах, карти, чашка, с която се лови подхвърляно топче…
— На симпатичния Родион най-сърдечни поздрави — с тънко гласче произнесе м’сю Пиер и без да променя крачката, тръскащ се, шляпащ, влезе в килията.
— Виждам — каза той, като сядаше, — че симпатягата понесе писмо от вас. Сигурно същото, което беше вчера тук на масата? До съпругата ли? Не, не — просто дедукция, не чета чужди писма, макар че наистина то бе оставено на съвсем открито място, докато играехме на котвичка. Искате ли днес на шах?
Той разтвори вълнената кутия за шашки и с пухкавата си ръка с вирнато кутре нареди фигурите, направени яко — по старата арестантска рецепта — от средата на хляб, на която можеше да завиди дори камъкът.
— Самият аз съм ерген, но разбирам, естествено… Напред. Сега… бързичко… Добрите играчи никога не мислят много. Напред. Мярнах вашата съпруга — налята женичка, няма що, — а шията й твърде хубава, обичам такива… А, чакайте. Заплеснах се, разрешете да местя другаде. Ей така ще е по-добре. Много си падам по жените, а те пък как ме обичат, пущините, няма да ми повярвате. Ето вие пишете на вашата съпруга там за нейните очички, устнички. Наскоро, знаете ли, имах — защо да не мога да го изям? Ах, така ли било. Бива си ви, бива си ви. Хайде, добре, махам се. Та наскоро имах полово общуване с изключително здрава и разкошна особа. Какво удоволствие получаваш, когато някоя едра брюнетка… Ама какво е това? Хубава работа. Трябва да предупреждавате, може ли така? Хайде, другояче ще играя. Мда. Та разкошна, страстна — а аз, да ви кажа, не съм от заспалите, притежавам такава пружина, че — ух! Изобщо казано, от многобройните съблазни на живота, сякаш на игра, но заедно с това много сериозно се готвя постепенно да предоставя на вашето внимание съблазънта на любовта — не, чакайте, не съм решил още дали ще местя тук. Да, ще местя. Как — мат? Защо мат? Насам — не мога, насам — не мога, насам. Също не мога. Чакайте, но къде беше това по-рано? Не, още по-рано. А, виж, така е друго нещо. Прозяпал съм. Ще местя така. Да, червена роза, прехапана в устните, черни ажурни чорапи до ей тези места и друго ни-щич-ко — това го разбирам, това е най-висшето… а сега вместо любовни възторзи — влажни камъни, ръждиво желязо, а пред мен… нали знаете какво. Не съм забелязал. Ами ако сложа тук? Тук е по-добре. Играта все едно е моя, допускате грешка след грешка. Нека да ви е изменяла, но нали и вие сте я държали в прегръдките си. Когато се обръщат към мен за съвет, винаги казвам: господа, повече изобретателност. Няма нищо по-приятно например от това да се заобиколиш с огледала и да гледаш как кипи там работата — приказно! А ето това никак не е приказно. Честна дума, мислех, че съм местил не тук, а тук. Така че вие не сте могли… Назад, моля. Обичам при това да пуша пура и да говоря за незначителни работи, и тя също да говори — какво да се прави, известна развратност… Да — мъчно, страшно и обидно е да кажеш на всичко това „сбогом“ и да мислиш, че други също такива млади и сочни ще продължат да работят, да работят… — ех! — не зная вие как, но аз в смисъл на милувки обожавам това, което ние, борците, наричаме макарони: шляп по врата, и колкото е по-стегнато месото… Първо, мога да го изям, второ, просто мога да се махна; ами ей така. Чакайте, чакайте, все пак да помисля още. Какъв беше последният ход? Сложете го обратно и ме оставете да помисля. Глупости, няма никакъв мат. Вие според мен тук нещо, извинете, изментихте, ей това беше тук или тук, а не тук, абсолютно съм сигурен. Хайде, сложете го, сложете…
Той уж случайно повали няколко фигури и като не се стърпя, изпъшка и разбърка останалите. Цинцинат седеше, подпрян на едната си ръка; замислено чоплеше коня, който в областта на шията беше като че готов да се върне в онази хлебна стихия, от която беше излязъл.
— На друга игра, на друга игра, не ви бива за шах — суетливо се развика м’сю Пиер и разтвори ярко боядисана дъска за игра на гъска.
Хвърли заровете и веднага скочи от три на двайсет и седем, но после се наложи отново да слезе — за сметка на това от двайсет и два на четирийсет и шест излетя Цинцинат. Играта се проточи. М’сю Пиер поруменяваше като малина, тропаше, ядосваше се, навираше се под масата за заровете и се измъкваше оттам, сложил ги на дланта си, като се кълнеше, че точно така били обърнати на пода.
— Защо миришете така? — попита Цинцинат с въздишка.
Дебеличкото лице на м’сю Пиер се изкриви от пресилена усмивка.
— Наследствено ми е — обясни той с достойнство, — краката ми малко се потят. Опитвах със стипца, не помага. Трябва да ви кажа, че макар да страдам от дете и макар че към всяко страдание да трябва да се отнасяме с уважение, досега никой така безцеремонно…
— Задушавам се — каза Цинцинат.
XIV
Те бяха още по-близо — и сега бързаха толкова, че би било грехота да ги разсейва с чукането на въпроси. И те продължиха по до късно от вчера, и Цинцинат се бе проснал на плочите кръстом, по очи, като повален от слънчев удар, и поощрявайки маскирането на чувствата, ясно чрез слуха си виждаше тайния проход, удължаващ се с всяко човъркане, и усещаше, сякаш му облекчаваха тъмната, тегнеща болка в гърдите, как се разклащат камъните и вече гадаеше, загледан в стената, къде точно ще се пропука и ще зейне с трясък.
Още пропукваше и се ронеше, когато дойде Родион. След него, с балетни обувки на бос крак и с вълнена рокличка на шотландски карета, се шмугна Емочка и както се бе случвало неведнъж, се скри под масата, клекнала свита там, така че ленената й коса, къдреща се в краищата, закриваше и лицето, и коленете, и дори глезените. Щом Родион се отдалечи, тя подскочи — и право към Цинцинат, който седеше на кревата, събори го, закатери се по него, беше се озъбила, на предните й зъби се бе залепило парченце зелен лист.
— Седи мирно — каза Цинцинат, — уморен съм, цяла нощ не съм затворил очи — седи мирно и ми разкажи…
Емочка пъхтеше, заби чело в гърдите му; изпод разпилелите се и увиснали на една страна букли в задния отвор на роклята се оголи горната част на гърба с ладийката, променяща се от движението на плешките и цялата равномерно обраснала с белезникав мъх, който изглеждаше симетрично наресан.
Цинцинат я погали по топлата глава, като се мъчеше да я привдигне. Тя го хвана за пръстите и почна да ги стиска и да ги допира до бързите си устни.
— Ама че си галена — сънливо каза Цинцинат, — хайде, стига, стига. Разкажи ми…
Но бе я обзел порив на детско буйство. Това мускулесто дете търкаляше Цинцинат като кутре.
— Престани! — извика Цинцинат. — Не те ли е срам!
— Утре — изведнъж каза тя, като го стискаше и бе вперила очи над носа му.
— Утре ще умра ли? — попита Цинцинат.
— Не, ще ви спася — замислено пророни Емочка (тя беше го яхнала).
— Виж, това е чудесно — каза Цинцинат, — отвред спасители! Отдавна беше време, че инак ще се побъркам. Моля те, слез, тежиш ми, горещо ми е.
— Ще избягаме и вие ще се ожените за мен.
— Може би — когато пораснеш, но само че вече имам жена.
— Дебела, стара — каза Емочка.
Тя скочи от постелята и се затича покрай стените, както бягат танцьорките, в едър тръс, раздрусвайки коса, сетне скочи, като че летеше, и накрая се завъртя на място, разперила множество ръце.
— Скоро съм пак на училище — каза тя, сетне мигновено седна върху коленете на Цинцинат и начаса забравила всичко, потъна в ново занимание: залови се да чопли черната дълга коричка върху лъскавата си пищялка, коричката вече наполовина се беше отделила, белегът се розовееше нежно.
Присвил очи, Цинцинат гледаше наведения й профил, очертан от пухкава ивица светлина, оборваше го дрямка.
— Ах, Емочка, помни, помни, помни какво си обещала. Утре! Кажи ми, как ще го направиш?
— Дайте си ухото — каза Емочка.
Като го прегърна с една ръка през врата, тя жарко, влажно и съвсем неразбираемо му забоботи в ухото.
— Нищо не чувам — каза Цинцинат.
Тя нетърпеливо отметна косата от лицето си и отново се долепи до него.
— Бу… бу… бу… — екливо боботеше тя и ето отскочи, завъртя се, и ето че вече си почиваше на леко разклатения трапец, събрала и изпънала пръсти като клин.
— Все пак много разчитам на това — през нарастваща дрямка избъбри Цинцинат и бавно отпусна мокрото си бучащо ухо на възглавницата.
Когато заспиваше, усети как тя се прехвърли през него — и сетне неясно му се привиждаше, че тя или някой друг безкрайно сгъва някаква бляскава тъкан, хваща я за крайчетата и я сгъва, поглажда я с длан, отново я сгъва — и за минута се събуди от писъка на Емочка, която Родион тътреше навън.
Сетне му се стори, че предпазливо се възобновиха заветните звуци зад стената… колко рисковано! Нали е средата на деня… но те не можеха да се стърпят и тихичко се промъкваха все по-близо, по-близо до него, а той, уплашен, че стражниците ще чуят, започна да се разхожда, да тропа, да кашля, да си тананика и когато със силно разтупало се сърце седна на масата, звуците вече ги нямаше.
Привечер — както му бе станало навик — се появи м’сю Пиер с брокатена тюбетейка; непринудено, като у дома си, полегна върху кревата на Цинцинат и като вдигна облак, докато разпали дългата си лула от морска пяна с резбовано подобие на пери, се облегна на лакът. Цинцинат бе седнал на масата, дояждаше вечерята си и излавяше сушените сливи от кафявия сок.
— Днес съм ги напудрил — бойко заяви м’сю Пиер, — така че моля без оплаквания и забележки. Хайде да продължим вчерашния разговор. Говорехме за насладите. Насладата от любов — каза м’сю Пиер — се постига по пътя на едно от, най-красивите и полезни физически упражнения, каквито изобщо са известни. Казах — постига се, но може би думата „добива се“ или „добиване“ ще е по-уместна, защото става дума именно за планомерно и упорито добиване на насладата, заложена в самите недра на обработваното същество. В минути на отдих труженикът на любовта веднага поразява наблюдателя със соколовия израз на очите си, с веселия си нрав и със свежия цвят на лицето. Обърнете също внимание колко е плавна моята походка. И така, ние имаме пред себе си известно явление или редица явления, които могат да се обединят под общия термин любовна или еротична наслада.
Тогава на пръсти, сочейки с жестове да не го забелязват, влезе директорът и, седна на столчето, което си беше донесъл.
М’сю Пиер обърна към него поглед, блеснал доброжелателно.
— Продължавайте, продължавайте — зашепна Родриг Иванович, — дойдох да послушам. Pardon, само минутка — да го поставя така, че да се опира на стената. Voilà. Уморих се все пак, а вие?
— Защото не сте свикнали — каза м’сю Пиер. — Та разрешете да продължа. Ние тук разговаряхме, Родриг Иванович, за насладите в живота и в общи черти анализирахме ероса.
— Разбирам — каза директорът.
— Отбелязах следните точки… извинете, колега, ще повторя, но ми се иска да бъде интересно и за Родриг Иванович. Забелязал съм, Родриг Иванович, че за мъжа, осъден на смърт, е най-трудно да забрави жената, вкусното женско тяло.
— И лириката на лунните нощи — добави от себе си Родриг Иванович, като изгледа строго Цинцинат.
— А, не ми пречете обаче да развивам темата, ако поискате — после се изкажете. И така, продължавам. Освен любовните наслади има редица други и сега ще преминем към тях. Вероятно неведнъж сте чувствували как се разтварят гърдите ви през дивен пролетен ден, когато пъпките се наливат и пернатите певци огласят горичките, облечени с първите лепкави листенца. Ранните скромни цветенца кокетно надничат от тревата и сякаш искат да примамят страстния любител на природата, като шепнат боязливо: „Ах, недей, не ни късай, животът ни е кратък.“ Разтварят се и широко дишат гърдите в такъв ден, когато птичетата пеят и на първите дървета се появяват първите скромни листенца. Всичко се радва и всичко ликува.
— Майсторско описание на април — каза директорът, като тръсна бузи.
— Мисля, че всеки е изпитал това — продължи м’сю Пиер, — и сега, когато днес-утре ще се качим всички на ешафода, незабравимият спомен за такъв ден ни кара да извикаме: „О, върни се, върни се, дай ми отново да те преживея.“ Да те преживея — повтори м’сю Пиер, като доста откровено надникна в изписаното руло, което стискаше в шепа.
— По-нататък — каза м’сю Пиер — преминаваме към насладите от духовно естество. Спомнете си какво сте изпитвали в грандиозна картинна галерия или в музей, вие сте се спирали изведнъж и не сте можели да откъснете очи от някой пикантен торс — уви, от бронз или от мрамор. Това ние можем да наречем наслада от изкуството — тя заема доста голямо място в живота.
— И още как — изрече през нос Родриг Иванович и погледна Цинцинат.
— Гастрономическите наслади — продължи м’сю Пиер. — Вижте, ето — най-хубавите сортове овощия виснат от клоните на дърветата; ето — месарят и неговият помощник тътрят свиня, тя квичи, сякаш я колят; ето — върху красива чиния дебело парче бяла сланина; ето — трапезно вино, вишновка; ето — рибка, — не зная как е за другите, но аз съм голям любител на платиката.
— Одобрявам — избоботи Родриг Иванович.
— Този чуден пир се налага да бъде изоставен. И още много неща се налага да изоставим: празничната музика; любимите нещица като фотоапарата или лулата; дружеските разговори; блаженството от удовлетворяването на естествените нужди, което някои поставят наравно с блаженството на любовта; пушенето… Какво друго. Любимите нещица — да, това вече го казах (отново се появи свитъкът хартия). Блаженството… и това казах. Е, също и други разни дреболии…
— Може ли да допълня още нещо? — раболепно попита директорът, но м’сю Пиер поклати глава:
— Не, напълно достатъчно. Струва ми се, че разгърнах пред вътрешния поглед на колегата такива далнини от чувствени царства…
— Исках само за яденето — забеляза полугласно директорът. — Тук според мен могат да се дадат известни подробности. Например en fait de potage7. Мълча, мълча — сепнато довърши той, като срещна погледа на м’сю Пиер.
— Е, какво — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, — какво ще кажете за това?
— Наистина какво да кажа? — продума Цинцинат. — Приспивна, натрапчива нелепост.
— Непоправим е! — възкликна Родриг Иванович.
— Нарочно прави така — заяви със заплашителна порцеланова усмивка м’сю Пиер. — Повярвайте ми, той в достатъчна степен чувствува целия чар на описаните от мен явления.
— … Но не разбира някои неща — гладко вмъкна Родриг Иванович, — той не разбира, че ако сега честно бе признал своята заблуда, ако честно бе признал, че обича същото, което обичаме ние с вас, например за първо супа от костенурка — разправят, че било стихийно вкусно, — тоест само искам да отбележа, че ако беше признал честно и се беше разкаял, да, ако се бе разкаял — това е моята мисъл, — тогава за него би възникнала известна далечина — не искам да кажа надежда, но във всеки случай…
— Изпуснал съм за гимнастиката — зашепна м’сю Пиер, като си преглеждаше хартийката, — ама че досадно!
— Не, не, прекрасно го казахте, прекрасно — въздъхна Родриг Иванович, — по-добре не можеше. У мен се възродиха желания, дремали десетки години. Вие какво — ще останете ли още! Или идвате с мен?
— С вас идвам. Той днес е просто опак. Дори не ме поглежда. Царства му предлагаш, а той се надува. Искам толкова малко — една думичка, кимване. Но какво да се прави. Хайде, Родриго.
Скоро след излизането им светлината угасна и Цинцинат в тъмното напипа кревата (неприятно, чужда пепел, но няма къде другаде да легне) и като разпукваше дългата мъка от всичките си хрущялчета и прешлени, се изопна целият; пое въздух и го подържа четвърт минута. Може би просто зидари. Ремонтират. Слухова измама: може би всичко това става далеч, далеч (издиша). Лежеше по гръб, като мърдаше щръкналите изпод одеялото пръсти на краката си и извръщаше лице ту към невъзможното спасение, ту към неизбежния ешафод. Светлината пламна отново.
Като почесваше червеникавите си гърди под ризата, довтаса Родион за столчето. Щом видя търсения предмет, без много да му мисли, седна на него, тежко изпухтя, с грамадна длан помачка наведеното си лице и очевидно се накани да захърка.
— Още ли не е пристигнал? — попита Цинцинат.
Родион веднага стана и излезе със столчето.
Мрак, мрак.
Дали защото от деня на съда измина един цялостен къс време: две седмици, дали защото приближаването на спасителните звуци обещаваше промяна в съдбата — но през тази нощ Цинцинат мислено се занимава с това, че направи преглед на часовете, прекарани в крепостта. Като отстъпваше неволно пред съблазънта от логично развитие, неволно (внимавай, Цинцинат!) сковавайки във верига това, което беше напълно безопасно като отделни, неизвестно към какво отнасящи се брънки, той придаваше смисъл на безсмисленото и живот на неживото. Върху фона на каменната тъмнина сега разрешаваше да се появяват осветените фигури на всичките си обичайни посетители… за пръв път, за пръв път въображението му бе толкова снизходително към тях. Появяваше се досадният съсед арестант с налятото лице, лъскаво като восъчна ябълка, каквато тези дни му бе донесъл шуреят бъбрица; появяваше се адвокатът, подвижен, сух, изваждащ маншетите си от ръкавите на фрака; появяваше се мрачният библиотекар и с черната си гладка перука дебелият Родриг Иванович, и Емочка, и цялото семейство на Марфинка, и Родион, и другите неясни пазачи и войници — и като ги извикваше — макар че не вярваше в тях, все пак ги извикваше, — Цинцинат им даваше право на живот, поддържаше ги, хранеше ги със себе си. Към всичко това се присъединяваше всеминутната възможност от връщането на вълнуващото чукане, действуваща като разкъсващо очакване на музика — така че Цинцинат се намираше в странно, трепетно, опасно състояние — и с някакво нарастващо тържествуване биеше далечният часовник — и ето, излизаха от мрака, подаваха си ръце, сключваха кръга осветените фигури и като леко се накланяха встрани, навеждайки се, влачейки се взаимно, започваха — отначало с напън, с усилие — движение в кръг, което постепенно се разгръщаше, олекваше, ускоряваше се и ето вече се завъртя, завъртя — и чудовищните сенки от раменете и главите пробягваха, като се повтаряха, все по-пъргаво по каменните сводове и този неизбежен веселяк, който вдига високо крака в хорото, като разсмива останалите, по-благоприличните, отхвърляше върху стените грамадни черни ъгли от безобразните си колене.
XV
Утрото отмина тихо, но за сметка на това към пет следобед започна най-унищожителен трясък: този, който работеше, бързаше стръвно, громолеше безсрамно; впрочем не беше се приближил много от вчерашния ден.
Внезапно се случи нещо особено: като че рухна някаква вътрешна преграда и звуците вече се появяваха с такава релефност и сила (мигновено преминали от един план в друг — направо пред рампата), че стана ясно — те са тук, точно зад топящата се като лед стена, и ето сега, сега ще избият навън.
И тогава затворникът реши, че е време да действува. Страшно забързан, разтреперан, но все пак стремейки се да не губи самообладание, той извади и обу тези гумени обувки, тези платнени панталони и яке, с които беше, когато го арестуваха, намери носна кърпа, две носни кърпи, три носни кърпи (бегло преобразяване на кърпите в чаршафи, които се навързват един за друг); за всеки случай мушна в джоба си някаква връвчица с още усукана в нея дървена дръжка за носене на пакети (не се побираше, крайчето й висеше), втурна се към постелята, за да бухне възглавницата и така да я покрие с одеялото, че да стане нещо като чучело на спящ; не стори това, а се хвърли към масата с намерение да грабне написаното, но и тук насред път промени намерението си, защото мислите му се объркваха от победоносното, бясно къртене… Той стоеше изопнат като стрела, вцепенен, когато, до съвършенство въплъщавайки мечтата му, жълтата стена на аршин от пода се пропука с формата на светкавица, веднага набъбна, блъскана отвътре, и внезапно изригна с трясък.
От черната дупка в облак дребни отломки се измъкна с кирка в ръка, целият обсипан с вар, целият извиващ се и пълзящ като дебела риба сред прахоляка, целият разлюлян от смях, м’сю Пиер и веднага след него — но рачешката, — с дебелия задник напред, с цепка, от която стърчеше фъндък сива вата, без редингота, също обсипан с всякакви боклуци, също примиращ от смях, Родриг Иванович, и двамата се изтърколиха от дупката, седнаха на пода и вече неудържимо се задрусаха с всичките преходи от „хо-хо-хо“ до „кхи-кхи-кхи“ и обратно, с жални изписквания в интервалите между прихванията — блъскаха се един друг, поваляха се един върху друг…
— Ние, ние, ние сме — успя да пророни най-после м’сю Пиер, като обърна варното си лице към Цинцинат, при което жълтата му перучка с комично свиркане се надигна и падна.
— Ние сме — избъбри с неочакван фалцет Родриг Иванович и дебело се закикоти, вирнал меките си крака с невъзможните гамаши на ексцентрик.
— Уф! — произнесе м’сю Пиер и изведнъж се успокои, стана от пода и изтупвайки ръцете си, се озърна към дупката: — Ама поработихме двамата, Родриг Иванович! Ставайте, драги, стига вече. Каква работа падна! Много добре, сега можем дори да се възползуваме от този прекрасен тунел… Разрешете да ви поканя, мили съседе, при мен на чаша чай.
— Само да сте ме докоснали… — прошушна Цинцинат. И тъй като от едната страна, готов да го прегърне и да го тикне напред, бе застанал белият, потен м’сю Пиер, а от другата — също разтворил обятия, с голи плещи, със свободно висящ нагръдник — Родриг Иванович, и двамата като че се поклащаха леко, готови да го връхлетят, Цинцинат избра единствената възможна посока, именно тази, която му сочеха. М’сю Пиер лекичко го подтикваше отзад, като му помагаше да пропълзи в отвора.
— Хайде с нас — обърна се той към Родриг Иванович, но той отказа, като се оправда с разбъркания си тоалет.
Сплескан и примижал, Цинцинат пълзеше на четири крака, отзад пълзеше м’сю Пиер и отвред го избутваше, притискаше гръбнака, бодеше дланите, коленете му плътен мрак, изпълнен с ронлив пукот, на няколко пъти Цинцинат се натъкваше на стена и тогава м’сю Пиер го дърпаше за прасците, като го караше да се отмести назад от разклонението без изход, всяка минута ръб, издатина, кой знае какво болезнено блъсваше главата му и изобщо над него тегнеше толкова ужасна, безизходна мъка, че да не беше сумтящият, блъскащ го отзад спътник, тук щеше да легне и да умре. Но ето след дългото придвижване в тясната, въгленочерна тъма (на едно място отстрани червено фенерче мътно обля с лъскавина чернотата), след теснотията, слепотата, задуха в далечината се провидя заобляща се бледа светлина: там имаше завой и най-сетне — изход; несръчно и кротко Цинцинат падна на каменния под — в пронизаната от слънце килия на м’сю Пиер.
— Заповядайте, моля — каза домакинът, като се измъкна след него. Веднага извади четка за дрехи и се зае чевръсто да чисти мигащия Цинцинат, като деликатно сдържаше и смекчаваше движението си там, където можеше да бъде чувствително. При това наведен, като че го уплиташе в нещо, обикаляше около Цинцинат, който стоеше съвсем неподвижно, сразен от една необикновено проста мисъл, по-точно не от самата мисъл, а от това, че не беше му минала през ума по-рано.
— А аз с ваше позволение ще направя така — произнесе м’сю Пиер и съблече прашната си жилетка; за миг, уж случайно, напрегна ръка, изви очи към тюркоазно-белия си бицепс и разпространи присъщото си зловоние. Около лявото зърно на гърдите му имаше находчива татуировка — две зелени листенца, — така че самото зърно приличаше на розова пъпка (от марципан и захаросан плод). — Заповядайте, седнете — каза той, като си навличаше халата на ярки разлети петна — разполагайте се. Моята килия, както виждате, почти не се различава от вашата. Само я поддържам чиста и я украсявам… украсявам я с каквото мога. (Той леко се задъха като от вълнение.)
„Украсявам я.“ Стенният календар с акварелното изображение на крепостта при залез-слънце акуратно бе изпъчил малинова цифра. Юрганът, съшит от разноцветни ромбове, бе метнат върху кревата. Над него с кабари бяха закрепени снимки от лекия жанр и висеше кабинетна фотография на м’сю Пиер; от края на рамката бе разгърнало гофрирани гънки хартиено ветрило. На масата имаше крокодилов албум, златееше се циферблатът на пътен часовник и над лъскавия ръб на порцеланова чаша с немски пейзаж в различни посоки гледаха пет-шест градински теменужки. В ъгъла на килията до стената бе подпрян голям калъф, който сякаш съдържаше музикален инструмент.
— Изключително съм щастлив да ви посрещна — говореше м’сю Пиер, като се разхождаше назад-напред, и всеки път преминаваше през косата слънчева ивица, в която още се виеше варен прах. — Струва ми се, че през тази седмица се сприятелихме толкова, някак толкова хубаво, толкова топло се сближихме, както рядко се случва. Виждам, интересува ви какво има вътре, нали? Ето, само (той си пое дъх) да си довърша думата, и тогава ще ви покажа… — Нашата дружба — продължи, като се разхождаше и леко се задъхваше м’сю Пиер, — нашата дружба разцъфтя в парниковата атмосфера на тъмницата, където се хранеше с еднакви тревоги и надежди. Мисля, че сега ви познавам по-добре от който и да било на света и, разбира се, по-интимно, отколкото ви е познавала вашата жена. Затова ми е особено мъчно, когато се поддавате на злобно чувство или бивате невнимателен към хората… Ето сега, когато толкова весело се появихме при вас, вие отново оскърбихте Родриг Иванович с престореното си безразличие към сюрприза, в който той вземаше толкова мило, енергично участие, а нали вече никак не е млад, има доста свои грижи. Не, не ми се говори сега за това… За мен е важно само да установя, че нито един ваш душевен оттенък не ми убягва, затова ми се струва не съвсем справедливо известно обвинение… За мен вие сте прозрачен, както — извинете за изисканото сравнение, — както поруменяващата годеница е прозрачна за погледа на опитния годеник. Не зная, нещо става с дишането ми, простете, ей сега ще ми мине. Но аз съм ви изучил толкова отблизо и — защо да крия — съм ви обикнал, силно съм ви обикнал и вие значи сте ме опознали, свикнали сте с мен — нещо повече, привързали сте се към мен, както аз към вас. Да постигна такава дружба, ето в какво се състоеше моята първа задача и очевидно я реших успешно. Успешно. Сега ще пием чай. Не разбирам защо не го донасят.
Той седна, като се държеше за гърдите, до масата срещу Цинцинат, но веднага отново скочи, измъкна изпод възглавницата кожена кесия, от кесията — велурено калъфче, от калъфчето — ключ, и се приближи до големия калъф, изправен в ъгъла.
— Виждам, че сте потресен от моята акуратност — каза той и предпазливо отпусна калъфа върху пода, калъфът се оказа тежък и тромав. — Но, да ви кажа, акуратността украсява живота на самотния човек, който по този начин доказва на себе си…
В разтворения калъф върху черно кадифе лежеше широка, светла брадва.
— … доказва на самия себе си, че си има гнезденце… Гнезденце — продължи м’сю Пиер, като отново заключи калъфа, изправи го до стената и сам се подпря на него, — гнезденце, което той е заслужил, свил, изпълнил с топлината си… Това изобщо е голяма философска тема, но по някои признаци ми се струва, че и на вас, както и на мен, не ви е до теми. Знаете ли какво? Ето ви моя съвет: чай ще си пийнем по-късно, а сега си идете и си полегнете, идете. И двамата сме млади, не бива да оставате повече тук. Утре ще ви обяснят, а сега си вървете. Аз също съм възбуден, също не се владея, вие трябва да разберете…
Цинцинат тихо заопипва заключената врата.
— Не, не — по нашия тунел. Нахалост ли се трудихме! Пълзешком, пълзешком. Ще окача нещо да закрия дупката, че е грозно така. Заповядайте…
— Мога сам — каза Цинцинат.
Той се промъкна в черния отвор и като шумолеше с натъртените си колене, запълзя на четири крака и проникваше все по-надълбоко в тясната тъмнина. М’сю Пиер подвикна екливо след него нещо за чая и очевидно спусна щора, защото Цинцинат веднага се почувствува отрязан от светлата килия, където бе току-що.
Загълтал мъчително грапавия въздух, като се натъкваше на нещо остро — и очакваше без особен страх срутване, — Цинцинат слепешката се промъкваше през лъкатушния проход и попадаше в каменни ниши, като кротко отстъпващо животно се връщаше заднишком и напипал продължението на прохода, пълзеше по-нататък. Нямаше търпение да легне на меко, пък било то и на неговия креват, да се завие през глава и да не мисли за нищо. Това обратно пътешествие се проточи толкова, че като дереше рамене, той се разбърза, доколкото му позволяваше постоянното предчувствие за задънена стена. Задухът го замайваше и по едно време реши да спре, да се отпусне, да си представи, че е в кревата, и при тази мисъл може би да заспи, но тогава дъното, по което пълзеше, се наклони надолу под доста осезаем ъгъл и ето отпред се мярна червеникаво-блестяща пролука, лъхна го влага, плесен, като че от недрата на крепостната стена бе преминал в естествена пещера, от ниския свод над него, всеки на нокътче, с главицата надолу, завили се с криле, висяха в редица като сбръчкани плодове прилепи в очакване на своето участие — пролуката пламенеещо се разтвори и го облъхна свежият дъх на вечерта и Цинцинат се измъкна на свобода от пролуката в скалата.
Озова се на един от многото тревисти полегати склонове, които като изострени тъмнозелени вълни ближеха на различна височина скалите и стените на възправилата се крепост. В първата минута направо му се зави свят от свободата, височината и простора, той, вкопчил се въз влажния чим, едва ли забелязваше нещо, освен че лястовичките цвърчат силно, вечерно, като стрижат с черните си ножици боядисания въздух, че залезното зарево е обхванало половината небе, че над тила му със страшна бързина се издига сляпата каменна стръмнина на крепостта, от която се бе изцедил като капка, а под краката му — кошмарни урви, плъзнала като детелина мъгла.
Щом уталожи дъха си, щом овладя подскачането в очите и треперенето на тялото си, с напора от ахаща, ухаща, широко и далеко разляла се волност, той залепи гръб за канарата и обиколи с поглед димящата околност. Далеч долу, където здрачът вече се бе утаил, в струите мъгла едва се мержелееше ажурната гърбица на моста. А там, от другата страна, синият град в омара, с прозорци като разпалени въгленчета или вземаше още на заем блясък от залеза, или вече светеше за своя сметка, и можеше да се различи как светваха и се нанизваха постепенно мънистата от фенери по улица Стръмна и тънката арка в горния й край бе необикновено ясна. Оттатък града всичко трепкаше мъгливо, нагъваше се, изплъзваше се и над невидимите градини, в розовата дълбина на небето, стояха на върволица прозрачно огнени облачета, точеше се един дълъг лилав облак с горящи прорези по долния край и докато Цинцинат гледаше, там, там в далечината, пламна във венецианско зелено обрасналият с дъбак хълм и полека се затъмни.
Пиян, слаб, плъзгайки се по коравия чим и балансирайки, той пое надолу и към него веднага иззад скалната издатина, където предупреждаващо шушнеше траурен трънак, изскочи Емочка, с лице и крака, розови от залеза, и като го стисна здраво за ръката, го повлече надолу. Във всичките й движения личеше вълнение, възторжена забързаност.
— Къде отиваме? Надолу ли? — задъхано питаше Цинцинат, като се смееше от нетърпение.
Тя бързо го поведе покрай стената. В стената се отвори малка зелена врата. Надолу водеха стъпала, незабелязано изредили се под краката. Отново скръцна врата; зад нея зееше възтъмен проход, където имаше сандъци, гардероб, изправена до стената стълба и миришеше на газ; оказа се, че от задния вход са проникнали в директорската квартира, защото — без вече толкова да му стиска пръстите, като ги изпускаше разсеяно — Емочка го водеше към трапезарията, където до осветената овална маса бяха насядали всички и пиеха чай. Салфетката на Родриг Иванович покриваше широко гърдите му; жена му — кльощава, луничава, с бели ресници — предаваше гевречетата на м’сю Пиер, който се бе пременил в руска рубашка на петлета; до самовара в кошничка бяха оставени кълбета цветна прежда и бляскаха стъклени куки. Остроноса бабичка с боне и с черна пелерина се бе накокошинила в края на масата.
Щом зърна Цинцинат, директорът зяпна и нещо потече от крайчето на устата му.
— Пфу, лудетина! — с лек немски акцент проговори директоршата.
М’сю Пиер, като си разбъркваше чая, свенливо наведе очи.
— Ама наистина, какви са тези лудории? — през пъпешовия сок произнесе Родриг Иванович. — Да не говорим, че това е извън всякакви правила!
— Оставете — каза м’сю Пиер, без да вдига очи. — Нали и двамата са деца.
— Ваканцията свършва, та й се иска да полудува — бързо избъбри директоршата.
Емочка, която нарочно тътреше стола, като се въртеше и облизваше, седна на масата и забравила завинаги за Цинцинат, се залови да посипва със захар, веднага пооранжевяващ, мъхнат резен пъпеш, в който сетне щастливо се впи, държеше го от двата края, стигащи до ушите й, и блъскаше с лакът съседа. Съседът продължаваше да си сърба чая и придържаше между показалеца и средния си пръст стърчащата лъжичка, но незабелязано спусна лявата си ръка под масата.
— Ай — трепна от гъдела Емочка, без впрочем да се отделя от пъпеша.
— Засега седнете ей там — каза директорът, като посочи с ножа за плодове зеленото кресло, сложено отделно сред полумрака на дамаската до диплите на завесата. — Когато свършим, ще ви отведа оттук. Ама сядайте де, ви казвам. Какво ви е? Какво му е? Ама че неразбран човек!
М’сю Пиер се наклони към Родриг Иванович и леко изчервен, му съобщи нещо.
Гърлото на директора направо изгърмя:
— Е, честито, честито — каза той, като едва възпираше поривите на гласа си. — Радостно!… Отдавна беше време… Ние всички… — Той погледна Цинцинат и вече се накани тържествено.
— Не, рано е още, приятелю, не ме притеснявайте — прошепна м’сю Пиер и го докосна по ръкава.
— Във всеки случай няма да се откажете от втора чашка чай — игриво произнесе Родриг Иванович, а сетне, като помисли и помляска, се обърна към Цинцинат: — Ей, вие там. Можете засега да прегледате албума. Дете, дай му албума. По случай нейното (жест с ножа) завръщане в училището нашият скъп гост и направи… й направи… Пардон, Пьотр Петрович, забравих как го казахте.
— Фотохороскоп — скромно отвърна м’сю Пиер.
— Да оставя ли лимончето? — попита директоршата.
Висящата газена лампа, оставяйки в тъмнина дълбините на трапезарията (където само припламваше, като отчупваше едри секунди, отблясъкът от махалото), изливаше върху уютно сервираната маса домашна светлина, преминаваща в звън от чайно естество.
XVI
Спокойствие. Паякът изсмука малката пеперудка с бял мъх и три стайни мухи, но още не беше се заситил напълно и все поглеждаше към вратата. Спокойствие. Цинцинат беше целият в цицини и синини. Спокойствие, нищо не се е случило. Снощи, когато го върнаха обратно в килията, двама служители завършваха замазването на мястото, където преди това бе зейнала дупката. Сега то личеше само от един поглед към ослепялата, оглушала и уплътнила се стена.
Друга останка от вчерашния ден беше крокодилският албум с масивен тъмносребърен монограм, който бе взел със себе си в смирената си разсеяност: албум не какъв да е, а именно фотохороскоп, съставен от изобретателния м’сю Пиер, тоест серия от снимки, представящи с естествена постепенност целия предстоящ живот на дадената персона. Как се правеше това? Ами ето как. Силно подправените снимки на днешното лице на Емочка се допълваха с части от чужди снимки — заради тоалетите, мебелировките, пейзажите, — така че се образуваше цялата бутафория на бъдещето й. Поред наместени в многоъгълните прозорчета на каменно-плътния картон със златен обрез и снабдени със ситно изписани дати, тези отчетливи и на пръв поглед истински фотографии представяха Емочка отначало каквато си беше днес, по-нататък — след завършване на училището, тоест след три години, скромна девойка, с куфарче на балерина в ръката, след това — на шестнайсет години, в пачка, с розови крилца на гърба, свободно седяща на стол, с вдигната чаша, сред бледи гуляйджии, след това — на осемнайсет, във фатален траур, до парапета над каскадата, след това… ах, в още много видове и пози, чак до най-последната — лежащата.
С помощта на ретуша и на другите фотографски фокуси като че се постигаше последователната промяна в лицето на Емочка (майсторът впрочем използуваше снимки на майка й), но стига да погледнеш по-отблизо, и ставаше безобразно ясна цялата недодяланост на тази пародия спрямо действието на времето. Емочка, когато излизаше от театъра с кожено манто и с цветя, притиснати до рамото, имаше крака, които никога не бяха танцували, а на следващата снимка, която я изобразяваше вече във венчална омара, до нея бе застанал младоженецът, строен и висок, но със закръглената физиономия на м’сю Пиер. На трийсет години й се появяваха условни бръчки, прокарани безсмислено, безжизнено, без да се знае истинското им значение, но говорещи на познавача съвсем странни неща, както се случва, че случайното движение на клоните съвпада с жеста, разбираем за глухонемия. А на четирийсет години Емочка умираше — и тук позволете да ви поздравя с обратната грешка; лицето й на смъртния одър никак не би могло да мине за лице на смъртта!
Родион отнесе този албум, като мърмореше, че госпожицата ей сега заминава, а когато се яви отново, сметна за необходимо да съобщи, че госпожицата е заминала.
(С въздишка.) „Замиина!… (На паяка.) Стига ти толкоз… (Показва си дланите.) Нищо нямам. (Отново на Цинцинат.) Скучно, ей, че ще ни бъде скучно без щерката, ама как търчеше, как пееше песни нашата глезанка, златното ни цветенце. (След пауза с друг тон.) Какво тъй днес, господинчо мили, не задавате никакви такива заядливи въпроси? А?“
„Ха така“ — сам внушително си отговори Родион и с достойнство се отдалечи.
А следобеда, съвсем официален, вече не с арестантски дрехи, а с кадифена куртка, с артистична фльонга на врата и с нови, с високи токове, поскърцващи крадешком ботуши с лъскави кончови (които по нещо го уподобяваха на оперен горски), влезе м’сю Пиер, а след него, като почтително му отстъпваше предно място в придвижването, в разговора и във всичко — Родриг Иванович, и с чанта под мишница адвокатът. И тримата се наместиха около масата в плетени кресла (от приемната). Цинцинат отначало ходеше из килията, като се бореше със срамния страх, но после също седна.
Адвокатът немного сръчно (тази несръчност обаче беше изпитана, привична) се зае с чантата, като отдръпваше черната й буза, хванал я частично на коленете си, частично подпрял я на масата, и като я изпускаше ту от едната точка, ту от другата, извади голям бележник, заключи я или по-точно затвори твърде податливата и поради това невинаги улучваща зъбеца чанта; уж я остави на масата, но размисли и я хвана за врата, пусна я на пода, като я подпря в седнало положение на пиян до крака на креслото си; бързо извади — май от петлицата — емайлиран молив, разтвори със замах бележника върху масата и без да обръща внимание на никого и на нищо, започна равномерно да изписва леко закрепените страници, но именно това невнимание към всичко наоколо дебело подчертаваше връзката между бързината на неговия молив и това заседание, на което се бяха събрали тук.
Родриг Иванович седеше в креслото, леко облегнат — с натиск върху плътната облегалка караше цялото кресло да пука — и отпуснал едната си лилава лапа върху страничната облегалка, а другата мушнал под ревера на редингота; от време на време извършваше такова движение с провисналите си бузи и с напудрената си като локум брадичка, като че ги освобождаваше от някаква лепкава засмукваща среда.
М’сю Пиер, седнал между тях, си наля вода от гарафата, сетне внимателно-внимателно отпусна върху масата дланите си с преплетени пръсти (фалшивият аквамарин блесна на кутрето му) и свел дълги ресници, десетина секунди благоговейно обмисля как да започне речта си.
— Уважаеми господа — без да вдига очи, с тънък глас изрече най-сетне м’сю Пиер, — най-напред и преди всичко ми разрешете да обрисувам с два-три сполучливи щриха това, което вече е изпълнено от мен.
— Молим — избоботи директорът и строго изскърца с креслото.
— На вас, разбира се, са ви известни причините за онази забавна мистификация, която се изисква от традициите на нашето изкуство. Наистина. Какво би било, ако бях се разкрил на бърза ръка и бях предложил своята дружба на Цинцинат Ц.? Нали това би значило, господа, със сигурност да го отблъсна, да го изплаша, да го настроя против себе си — тоест да извърша съдбовна грешка.
Докладчикът отпи от чашата и внимателно я остави.
— Няма да обяснявам — продължи той, като замахна с ресници — колко скъпоценна е за общия успех атмосферата на топла дружеска близост, която постепенно, с помощта на търпението и гальовността се създава между осъдения и изпълнителя на присъдата. Трудно, дори невъзможно е да си припомним без потрес варварството на отдавна отминалите дни, когато тези двамата, без изобщо да се познават, но свързани от неумолимия закон, се срещали лице в лице едва в последния миг преди самото тайнство. Всичко това се промени, също както се промени с течение на вековете древното, диво сключване на браковете, приличащо повече на заколение — когато покорната девственица бе хвърляна от родителите в шатрата на непознатия.
(Цинцинат намери в джоба си станиолова хартийка от шоколад и взе да я мачка.)
— И ето, господа, за да осигуря най-дружески отношения с осъдения, аз се настаних в също такава мрачна килия като неговата, в образа на също такъв, да не кажа и на повече пазен затворник. Невинната ми измама не можеше да не сполучи, затова би било странно да изпитвам каквито и да било угризения, но аз не желая дори най-малката капка горчивина на дъното на нашата дружба. Въпреки присъствието на очевидци и съзнанието за своята конкретна правота аз ви моля (той подаде ръка на Цинцинат) за извинение.
— Да, това е истинска деликатност — полугласно произнесе директорът, възпалените му жабешки очи се навлажниха; той извади сгъната кърпа, вдигна я до трепкащия си клепач, ала се отказа и вместо това сърдито и очаквателно се втренчи в Цинцинат. Адвокатът също погледна, но набързо, като при това беззвучно мърдаше устни, заприличали на неговия почерк, тоест без да се прекъсва връзката с реда, отделил се от хартията, и ето отново готов да се втурне по-нататък по нея.
— Ръката! — поморавял, с напън извика директорът и така тресна по масата, че се натърти.
— Не, не го принуждавайте, ако не иска — каза спокойно м’сю Пиер. — Нали това е само проформа. Да продължим.
— Кроткият! — проромоли Родриг Иванович, като хвърли изпод вежди влажен като целувка поглед на м’сю Пиер.
— Да продължим — каза м’сю Пиер. — През това време сполучих тясно да се сближа със съседа. Ние прекарвахме…
Цинцинат погледна под масата. М’сю Пиер, кой знае защо, се обърка, размърда се на стола и хвърли поглед надолу. Директорът, надигнал кранчето на мушамата, погледна също натам и сетне подозрително изгледа Цинцинат, Адвокатът на свой ред се шмугна, след което огледа всички и отново взе да пише. Цинцинат се изправи. (Нищо особено — бе изпуснал сребристата топчица.)
— Ние прекарвахме — продължи м’сю Пиер с обиден глас — дълги вечери заедно в непрекъснати разговори, в игри и всякакви развлечения. Ние като деца се състезавахме по сила; аз, слабичкият, клетият м’сю Пиер, разбира се, о, разбира се, отстъпвах пред могъщия си връстник. Ние правехме разбор на всичко — на еротиката и на други възвишени неща — и часовете прелитаха като минути, минутите като часове. Понякога в тихо мълчание…
Тук Родриг Иванович изведнъж прихна басово:
— Impayable8, това се подразбира — прошепна той, с леко закъснение оценил шегата.
— … Понякога в тихо мълчание седяхме един до друг, почти прегърнати в тихия здрач, всеки потънал в своите мисли, и двамата се сливахме като реки, щом отворехме уста. Споделях с него сърдечния си опит, учех го на изкуството на шахматната игра, веселях го със съвременен виц. Така ни течаха дните. Резултатът е налице. Ние се заобичахме и устройството на душата на Цинцинат ми е също така известно, както устройството на неговия врат. По такъв начин не някой чужд, страшен чичо, а мил приятел ще му помогне да изкачи червените стъпала и той без страх ще се остави на мен — завинаги, през цялата смърт. Да бъде изпълнена волята на публиката! (Той стана; стана и директорът; адвокатът, погълнат от писането, само леко се повдигна.) Така. Ще ви помоля сега, Родриг Иванович, официално да обявите моето звание, да ме представите.
Директорът припряно сложи очила, разглади някаква хартийка и като изсили глас, се обърна към Цинцинат:
— Да… Това е м’сю Пиер… Bref9… Ръководителят на смъртното наказание… Благодаря за честта — добави той, като обърка нещо, и с учуден израз на лицето отново се отпусна в креслото.
— Е, вие нещо не твърде — изрече недоволно м’сю Пиер. — Нали съществуват известни официални форми, които трябва да се спазват. Изобщо не съм педант, но в толкова важна минута… Няма какво да слагате ръка на гърдите, изложихте се, драги. Не, не, седете си, достатъчно. Сега да преминем… Роман Висарионович, къде е програмката?
— Че нали ви я дадох — бодро заяви адвокатът, — но впрочем… — И той бръкна в чантата.
— Намерих я, не се безпокойте — каза м’сю Пиер, — и така… Представлението е определено за вдругиден… на Интересния площад. Не можаха да изберат по-свестен… Чудно нещо! (Продължава да чете, като си мърмори под носа.) Допускат се пълнолетни… Билетите от цирковия абонамент важат… Така, така, така… Ръководителят на смъртното наказание — в червени еленови… е, за това, да речем, имат много здраве, пак са прекалили както винаги… (На Цинцинат.) Значи — вдругиден. Разбрахте ли? А утре — както го изисква прекрасният обичай — ще трябва двамата с вас да тръгнем с визити при градските първенци — струва ми се, списъчето е у вас, Родриг Иванович.
Родриг Иванович взе да се удря по разните части на обвитото с вата тяло, облещил очи и, кой знае защо, станал прав. Най-сетне листчето се намери.
— Ммм, добре — каза м’сю Пиер, — приложете това към делото, Роман Висарионович. Май това беше. Сега според закона думата се дава…
— Ах, не, c’est vraiment superflu10 — избърза да го прекъсне Родриг Иванович. — Нали този закон е много остарял.
— Според закона — твърдо повтори м’сю Пиер, като се обърна към Цинцинат — думата се предоставя на вас.
— Честният! — с прекъслечен глас произнесе директорът, като си друсаше бузите.
Последва мълчание. Адвокатът пишеше толкова бързо, че човек го заболяваха очите от мяркането на молива му.
— Ще изчакам една пълна минута — каза м’сю Пиер, поставил дебелия си часовник на масата пред себе си.
Адвокатът поривисто въздъхна; започна да събира ситно изписаните листи.
Минутата отмина.
— Заседанието е приключено — каза м’сю Пиер, — да вървим, господа. Дайте ми протокола, Роман Висарионович, преди да го отнесете за хектографиране. Не, по-късно, сега очите ми се измориха.
— Да си призная — каза директорът, — понякога неволно съжалявам, че бе извадена от употреба сис… — Той до вратата се наведе към ухото на м’сю Пиер.
— За какво става дума, Родриг Иванович? — ревниво се поинтересува адвокатът. Директорът пошепна и на него.
— Да, наистина — съгласи се адвокатът, — впрочем закончето може да се заобиколи. Например ако се разтегли за няколко пъти…
— Ей, ей — каза м’сю Пиер, — по-полека, палячовци. Аз не си играя на резки.
— Не, ние просто така, теоретически — подмилкващо се усмихна директорът, — защото по-рано, когато можеше да се прилага…
Вратата се затръшна, гласовете се отдалечиха.
Но почти в същия миг при Цинцинат се яви още един гост, библиотекарят, дошъл да прибере книгите. Неговото дълго, бледо лице с ореол от прашно-черна коса около плешивината, дългата му треперлива снага в синкава платнена жилетка, дългите крака във възкъси панталони — всичко това оставяше странно, болезнено впечатление, като че са го били прискрипчили и сплескали. На Цинцинат обаче му се струваше, че заедно с праха от книгите върху него е полепнал тънък слой от нещо близко до човешкото.
— Вие сигурно сте чули — каза Цинцинат, — вдругиден е моето унищожение. Няма повече да вземам книги.
— Няма повече да вземате — потвърди библиотекарят.
Цинцинат продължи:
— Иска ми се да оплевя няколко буренчета-истини. Имате ли време? Искам да кажа, че сега, когато знам със сигурност… Какъв чар имаше в онова незнание, което толкова ме потискаше… Книги вече не…
— Нещо митологично? — предложи библиотекарят.
— Не, няма смисъл. Някак не ми е до четене.
— Някои вземат — каза библиотекарят.
— Да, знам, но наистина не си струва.
— За последната нощ — с усилие довърши мисълта си библиотекарят.
— Днес сте страшно разговорлив — усмихна се Цинцинат. — Не, приберете всичко това. Не можах да надвия Quercus! Да, тъкмо стана дума: тук по грешка… тези томчета… на арабски ли са, не знам… но аз, уви, не успях да изуча източните езици.
— Жалко — каза библиотекарят.
— Нищо, душата ще навакса. Чакайте, не си отивайте още. Макар да зная, че сте само така — само сте подвързан в човешка кожа, все пак… задоволявам се с малко… Вдругиден…
Но треперлив, библиотекарят излезе.
XVII
Обичаят изискваше преди смъртното наказание неговият пасивен и неговият активен участник заедно да се явят на кратко прощално посещение при всички най-важни чиновници, но за ускоряване на ритуала бе решено, че тези лица ще се съберат в извънградската къща на заместник-управителя на града (самият управител, негов племенник, отсъствуваше — гостуваше у приятели в Притомск) и че за вечеря, без церемонии, там ще пристигнат Цинцинат и м’сю Пиер.
Беше тъмна нощ със силен топъл вятър, когато те двамата с еднакви наметала, пеш, съпровождани от шестима войници с алебарди и фенери, преминаха през моста за спящия град и като прекосиха главните улици, по скалистите пътеки между шумящите градини тръгнаха да се качват нагоре по склона.
(Още на моста Цинцинат се обърна, освободи главата си от качулката на наметалото: синята, сложна грамада на крепостта с многото кули се издигаше в матовото небе, където кайсиената луна бе зачеркната от облак. Тъмнината над моста мигаше и се бърчеше от прилепите.
— Вие обещахте… — прошепна м’сю Пиер, като му стисна леко лакътя, и Цинцинат отново си нахлупи пашкула.)
Тази нощна разходка, която изглеждаше, че ще бъде толкова изобилна на печални, безгрижни, пеещи, шепнещи впечатления — защото какво е споменът, ако не душата на впечатлението, — се оказа всъщност неясна, незначителна и префуча толкова бързо, както бива само сред твърде позната местност, в мрака, когато разноцветните дневни дроби се заменят от целите числа на нощта.
В края на тясната и мрачна алея, където пукаше чакълът и миришеше на смрика, изведнъж се появи театрално осветен вход с белезникави колони, с фризове по фронтона, с лаврови дръвчета в качета и след като едва се забавиха във вестибюла, където прехвръкваха сякаш райски птици слугите, ронещи пера върху черно-белите плочи — Цинцинат и м’сю Пиер преминаха в залата, бучаща от многолюдното сборище. Тук бяха всички.
Тук изпъкваше с характерната си буйна коса завеждащият градските фонтани; тук припламваше с тежките си златни ордени черният мундир на шефа на телеграфистите; тук се намираше руменият, с неприличен нос началник на снабдяването; и с италианското фамилно име укротителят на лъвове; и съдията, глух старец; и със зелени лачени обувки управителят на парковете; и множество още други свръхтежки, именити, беловласи личности с отблъскващи лица. Дами липсваха, ако не се смята настоятелката на учебния окръг, малко пълна, със сив редингот мъжка кройка, възрастна жена с големи плоски бузи и гладка, лъскава като стомана прическа.
Някой сред общ смях се подхлъзна на паркета. Полилеят изпусна една от своите свещи. Върху малкия ковчег, вече изложен за оглед, някой бе положил букет. Застанал отстрани с Цинцинат, м’сю Пиер посочи тези явления на своя възпитаник.
Но ето че домакинът, мургав старец с къса остра брадичка, плесна с ръце, вратите се разтвориха и всички преминаха в трапезарията. М’сю Пиер и Цинцинат бяха настанени един до друг начело на ослепителната трапеза и отначало сдържано, без да нарушат приличието, с доброжелателно любопитство, преминаващо у някои в скрито умиление, всички почнаха да поглеждат еднакво, с хамлетовски вид, облечената двоица; след това, тъй като върху устните на м’сю Пиер взе да се разгаря усмивка и той започна да говори, погледите на гостите все по-откровено се насочваха към него и Цинцинат, който, без да бърза, усърдно и съсредоточено — като че търсеше решението на задача — балансираше ножа за рибата по различни начини, ту върху солницата, ту върху извивката на вилицата, ту го изправяше до кристалната вазичка с бяла роза, украсяваща неговия прибор за разлика от останалите.
Слугите, комплектувани от най-чевръстите контета в града — най-добрите представители на неговата малинова младеж, — пъргаво разнасяха ястията (като понякога дори прехвърчаваха с блюдото над масата) и общото внимание бе привлечено от учтивата грижовност, с която м’сю Пиер ухажваше Цинцинат, веднага променяйки разговорната си усмивка с минутна сериозност, докато внимателно слагаше вкусното късче в чинията му — след което, с предишния закачлив блясък върху розовото неокосмено лице, продължаваше да води извънредно остроумен разговор с цялата маса — и изведнъж, насред думата, леко привел се, да грабва сосиерата или съдинката с пипера, поглеждайки въпросително Цинцинат, който впрочем не докосваше никакво ядене, а все така тихо, внимателно и усърдно местеше ножа.
— Вашата бележка — весело каза м’сю Пиер, като се обърна към началника на градското движение, който го бе прекъснал и сега предвкусваше очарователна реплика, — вашата забележка ми напомни известния анекдот за лекарската тайна.
— Разкажете, ние не го знаем, ах, разкажете го — насочиха се към него гласове от всички страни.
— Моля — каза м’сю Пиер. — Отива при гинеколога…
— Ще прощавате, дето се бъркам — каза укротителят на лъвовете (прошарен мустакат мъж с пурпурна орденска лента), — но утвърден ли е господинът, че таз анекдота е целева за ушите… — Той изразително посочи Цинцинат с очи.
— Оставете, оставете — строго отвърна м’сю Пиер, — аз никога не бих си разрешил дори най-малката непристойност в присъствието… Значи една старичка дама отива на гинеколог (м’сю Пиер леко издаде долната си устна), „Имам, казва, доста сериозна болест и се страхувам, че ще умра от нея,“ — „Симптомите?“ — пита докторът. „Главата ми трепери, докторе…“ — М’сю Пиер, като фъфлеше и трепереше, изобрази старицата.
Гръмна смях. На другия край на трапезата глухият съдия, страдалчески изкривил лице като от запек, на смях въвираше голямото си сиво ухо в лицето на егоиста, свой съсед, превиващ се от смях, и като го дърпаше за ръкава, го умоляваше да съобщи какво е разказал м’сю Пиер, който в същото време през цялата дължина на масата лениво следеше съдбата на своя анекдот и примигна едва когато някой най-сетне удовлетвори любопитството на клетника.
— Вашият удивителен афоризъм, че животът е една лекарска тайна — подхвана завеждащ фонтаните, който така пръскаше ситни слюнки, че около устата му се извиваше дъга, — може да бъде чудесно приложен към странния случай, станал тези дни в семейството на моя секретар. Представете си…
— Как е, Цинцинат, плашиш ли се? — със състрадателен полушепот попита един от бляскавите слуги, докато наливаше вино на Цинцинат; той вдигна поглед; беше неговият шурей шегобиецът. — Плашиш се, нали? Я му гаврътни преди венчавката…
— Какво си позволявате? — студено пресече бъбривеца м’сю Пиер и той прегърбен отстъпи, и ето вече се наведе с бутилката си през рамото на следващия гост.
— Господа! — възкликна домакинът, като се привдигна и застана с чаша бледожълта ледена напитка в ръката на равнището на колосания си нагръдник. — Предлагам наздравица за…
— Горчиво! — подвикна някой и останалите подхванаха вика.
— … На брудершафт, заклинам ви… — с променен глас, тихо, с лице, изкривено в молба, се обърна м’сю Пиер към Цинцинат, — не ми отказвайте това, заклинам ви, така се прави винаги, винаги…
Цинцинат безучастно докосваше провисналите на коси тръбички краища на мократа бяла роза, която машинално бе извадил от съборената ваза.
— … В края на краищата имам право да изисквам — трескаво прошепна м’сю Пиер и изведнъж с рязък, пресилен смях изля от чашата си капка вино върху темето на Цинцинат, а сетне ръсна и себе си.
— Браво, браво! — екнаха викове наоколо и съсед се обръщаше към съседа, изразявайки с патетична мимика почуда, възхищение, звънваха, чукнали се, нечупливите чаши, ябълки колкото детска глава ярко се трупаха сред прашносините чепки грозде върху наперения сребърен кораб, масата се издигаше като полегата елмазена планина, из мъглите на живописта върху тавана пътешествуваше многоръкият полилей, разплакан, бликащ лъчи, без да намира пристан.
— Трогнат съм, трогнат съм — повтаряше м’сю Пиер, до него се приближаваха поред, поздравяваха го. Някои при това се препъваха, тук-таме пееха. Шефът на градските пожарникари беше неприлично пиян; в залисията двама слуги се мъчеха незабелязано да го извлекат навън, но той пожертвува задните поли на фрака си, както гущерът опашката си, и остана. Почтената настоятелка, като се изчервяваше на петна, като се отмяташе безмълвно и напрегнато на облегалката на стола, се бранеше от началника на снабдяването, който закачливо насочваше към нея пръста си, приличащ на морков, сякаш се канеше да я прободе или да я погъделичка, и повтаряше: „Гъди-гъди-гъди-гъди!“
— Хайде да излезем на терасата, господа — провъзгласи домакинът и тогава братът на Марфинка и синът на доктор Синеоков дръпнаха завесата, дървените й халки изтрещяха; сред люлеещата се светлина на изрисувани улични лампи се разкри каменна площадка, преградена в дълбочина от кегловидните стълбчета на парапета, между които гъсто се чернееха двойни късчета от нощта.
Ситите мъркащи гости се разположиха в ниските кресла. Някои се навъртаха около колоните, други край парапета. Там бе и Цинцинат, който въртеше в пръстите си мумия на пура, и до него, без да го поглежда, но като го докосваше непрекъснато ту с гръб, ту с хълбок, м’сю Пиер говореше сред одобрителните възгласи на слушателите:
— Фотографията и риболовът — ето моите най-важни увлечения. Колкото и да ви се види странно, за мен славата, почестите са нищо в сравнение със селската тишина. Ето вие недоверчиво се усмихвате, драги ми господине (между другото се обърна той към един от гостите, който веднага се отрече от усмивката си), но ви се кълна, че е така, а аз не се кълна на вятъра. Тази любов към природата ми завеща моят татко, който също не умееше да лъже. Мнозина от вас, разбира се, го помнят и могат да потвърдят дори писмено, ако се наложи.
Застанал до парапета, Цинцинат неясно се вглеждаше в тъмнината — и ето че като по поръчка тъмнината примамливо побледня, защото чистата сега и висока луна се изплъзна от астраганените облачета, покри с лак храсталаците и пламна в езерата с трели от светлина. Изведнъж с рязко движение на душата си Цинцинат разбра, че се намира в самото сърце на Тамарини градини, толкова паметни за него и изглеждащи толкова недостижими; мигновено свързал едно с друго, разбра, че неведнъж бе минавал оттук с Марфинка покрай същата тази къща, в която се намираше сега и която тогава му се явяваше като бяла вила със заковани прозорци, прозираща сред листака на хълмчето… Сега, като оглеждаше местността с угрижен поглед, той без усилие освобождаваше от обвивката на нощната мъгла познатите полянки или, напротив, избърсваше от тях излишния лунен прах, за да ги направи точно такива, каквито бяха в паметта му. Като реставрираше изчернената от саждите на нощта картина, виждаше как по стария начин се разпределят горичките, пътеките, ручеите… В далечината, опиращи в металното небе, бяха застинали на гигантски вълни примамливи хълмове сред синкавия блясък и сред гънките на мрака…
— Балкон, луна, той и тя — каза м’сю Пиер, усмихвайки се на Цинцинат, който сега забеляза, че всички го гледат с гальовно, очаквателно внимание.
— На пейзажа ли се любувате? — мазно изрече, положил ръце на гърба, управителят на парковете. — Вие… — Той млъкна и като че леко смутен, се обърна към м’сю Пиер: — Извинете, ще разрешите ли? Аз всъщност не бях представен…
— Ах, моля ви, моето разрешение не е необходимо — учтиво отвърна м’сю Пиер, докосна Цинцинат и тихо каза: — Този господин иска да поговори с теб.
— Пейзажът… На пейзажа ли се любувате? — повтори, като се окашля в шепа, управителят на парковете. — Но сега малко нещо се вижда. Почакайте само, точно в полунощ — това ми обеща главният инженер… Никита Лукич! Ей, Никита Лукич!
— Аз го замествам — с бодър глас се обади Никита Лукич и се наведе напред, като услужливо, въпросително и радостно обръщаше ту към един, ту към друг своето младолико, месесто лице с бели мустаци като четчица и удобно положил ръце върху раменете на управителя на парковете и на м’сю Пиер, между които надничаше, зачака.
— Тъкмо разказвах, Никита Лукич, че обещахте точно в полунощ по случай…
— Ама разбира се — сочно отсече главният инженер. — Всякак ще има сюрприз. Не берете грижа. А колко стана часът, момчета?
Той освободи чуждите рамене от натиска на широките си ръце и угрижено потъна из стаите.
— Ето, след някакви си осем часа вече ще бъдем на площада — каза м’сю Пиер и отново натисна капачето на джобния си часовник. — Ще се наложи да поспим малко. Не ти ли е студено, мили? Господинът каза, че ще има сюрприз. Наистина много ни глезят. Тази рибка на вечерята беше безподобна.
— Стига, спрете се — дочу се ниският глас на настоятелката, насочила генералския си гръб и кифличката на побелялата си перука право към м’сю Пиер, както отстъпваше пред показалеца на началника на снабдяването.
— Гъди-гъди-гъди — закачливо писукаше той, — гъди-гъди-гъди.
— По-кротко, мадам — извика м’сю Пиер, — мазолите ми не са за обществено ползуване.
— Чаровна жена — съвсем безизразно, между другото отбеляза началникът на снабдяването и като подскачаше леко, се насочи към групата мъже, застанали до колоната — сянката му се смеси с техните сенки, ветрецът залюля хартиените фенери и от мрака се отделяше ту ръка, важно засукваща мустак, ту чашка, вдигната до старчески рибешки устни, които се напъваха да стигнат захарта на дъното.
— Внимание! — извика внезапно домакинът, като профуча вихрено между гостите.
Отначало в градината, сетне по-нататък, после още по-далече, покрай алеите, в дъбравите, из полянките и ливадите, поотделно и на групи се запалваха рубинени, сапфирени, топазени светлинки, които постепенно изпълваха нощта с пъстрите си мъниста. Гостите заахкаха. М’сю Пиер, вдишал със свистене въздух, сграбчи Цинцинат за китката. Светлинните заемаха все по-голяма площ: ето проточиха се по дължината на отдалечената долина, ето че се прехвърлиха във вид на дълга брошка от другата страна, ето вече наизскачаха по първите склонове, а сетне се закатериха по хълмовете, като се промъкваха в най-скритите гънки, душеха върховете, прехвърляха се през тях!
— Ах, колко чудесно! — прошепна м’сю Пиер, притиснал за миг бузата си до бузата на Цинцинат.
Гостите заръкопляскаха. В продължение на три минути светиха разноцветно към милион крушки, умело наредени в тревата, на клоните, по скалите и разположени по такъв начин, че по целия нощен пейзаж да образуват разкрит нашироко монограм от П. и Ц., обаче не съвсем сполучлив. След това угаснаха всичките изведнъж и непроницаемата тъмнина се приближи до терасата.
Когато инженер Никита Лукич се появи отново, го наобиколиха и искаха да го подхвърлят на ръце. Но беше време вече да мислят за заслужена почивка. Преди гостите да си затръгват, домакинът предложи м’сю Пиер и Цинцинат да бъдат фотографирани до парапета. М’сю Пиер, макар и сниман, все пак сам ръководеше операцията. Светлинният взрив озари белия профил на Цинцинат и безокото лице до него. Лично домакинът подаде наметалата и излезе да ги изпрати. Във вестибюла мрачните войници громоляха сънено и си вземаха алебардите.
— Неописуемо съм поласкан от посещението — обърна се на раздяла домакинът към Цинцинат. — Утре — по-точно тази сутрин — ще бъда там, разбира се, и не само като официално лице, но и като частно. Моят племенник ми каза, че се очаквало голямо струпване на публика. — Е, наслука — в промеждутъка между трикратното разцелуване каза той на м’сю Пиер.
Цинцинат и м’сю Пиер, съпровождани от войниците, навлязоха в алеята.
— Ти, общо взето, си добро момче — произнесе м’сю Пиер, когато малко се отдалечиха, — само защо винаги някак… Твоята свенливост оставя най-тягостно впечатление у външните хора. Не зная как е за теб — добави той, — но макар че аз, разбира се, съм във възторг от тази илюминация и тъй нататък, ми се появиха киселини и подозирам, че далеч не всичко е било приготвено с краве масло.
Вървяха дълго. Беше много тихо и мъгливо.
„Чук-чук-чук“ — неясно се дочу някъде отляво, когато слизаха по улица Стръмна. — „Чук-чук-чук.“
— Подлеци — измърмори м’ею Пиер. — А се клеха, че е вече готово.
Най-сетне преминаха през моста и започнаха да се изкачват нагоре. Вече бяха прибрали луната и гъстите кули на крепостта се сливаха с облаците. Горе до трите порти по халат и нощен калпак ги чакаше Родриг Иванович.
— Е, как беше? — попита нетърпеливо той.
— Само вие ни липсвахте — сухо рече м’сю Пиер.
XVIII
„Полегнах, не заспах, само се намръзнах и сега — ето го утрото (бързо, неясно, без да довършва думите — както бягащият оставя непълна следа от подметката си — пишеше Цинцинат), сега въздухът е бледен и аз толкова зъзна, че според мен отвлеченото понятие «студ» трябва да има формата на моето тяло, а сега ще дойдат да ме вземат. Срамувам се, че ме е страх, а жестоко ме е страх — без да спира нито за минута, страхът препуска с ужасяващ шум през мен като поток и тялото трепери като мост над водопад, и трябва да говоря много високо, за да се чуя през този шум. Срамувам се, душата ми се опозори, това не би трябвало, не би трябвало да бъде, би трябвало да… — само върху кората на руския език е могло да порасне това гъбно бърнесто условно — о, колко ме е срам, че ме занимават, че държат душата ми за полата ей такива подроби, подрасти, въвират се мокри да се сбогуват, въвират се някакви спомени: аз, дете с книга, седя на припека до бягащата с шум вода, когато водата хвърля колеблив отблясък върху равните редове стари, стари стихове — о, как на залез ние пак… — а всъщност зная, че не бива за това… — и още по-суеверно! — нито спомени, нито боязън, нито това страстно хълцане… и още по-суеверно! — и аз толкова се надявах, че всичко ще бъде подредено, всичко ще е просто и чисто. Нали зная, че ужасът от смъртта е просто само така, нещо безвредно, може би здравословно за душата потрепване, задавен вопъл на новородено или бесен отказ да бъде изпусната играчката и че са живели някога из пещерите, където звънти вечна капка и висят сталактити, смърторадостни мъдреци, които — объркани глави наистина, а по свой начин са преодолели — и макар че зная всичко това, зная и още едно важно, най-важното нещо, което никой тук не знае — все пак гледайте, кукли, колко ме е страх, как всичко у мен трепери и бучи, и препуска — и сега ще дойдат да ме поведат, а аз не съм готов, срам ме е…“
Цинцинат стана, затича се и тресна главата си в стената, но истинският Цинцинат седеше по халат до масата и гледаше в стената, като си дъвчеше молива, и ето, леко потътрил крака под масата, продължи да пише — малко по-бавно:
„Запазете тези листове — не зная кого моля, — но запазете тези листове — уверявам ви, има такъв закон, това е законно, проверете, ще видите! — нека си стоят — какво ще ви стане? — а аз толкова, толкова моля — последното ми желание не бива да не се изпълни. Необходима ми е поне теоретическа възможност да имам читател, защото наистина ще е по-добре да ги накъсам. Ето това беше необходимо да изкажа. Сега е време да се стягам.“
Той отново спря. Вече в килията напълно се бе развиделило и по разположението на светлината Цинцинат знаеше, че сега ще бие пет и половина. Като дочака отдалечения звън, той продължи да пише — но сега вече съвсем бавно и прекъслечно, сякаш бе изразходвал себе си целия за някакво първоначално възклицание.
„Думите ми тъпчат на място — пишеше Цинцинат. — Завист към поетите. Колко ли е хубаво да префучиш по страницата и направо от страницата, където остава да бяга само сянката, да се вдигнеш — и право в синевата. Нечистоплътността на екзекуцията, на всички манипулации преди и след това. Какво студено острие, колко гладка топоришка. С късче шкурка. Предполагам, че болката от раздялата ще бъде червена, гръмка. Написаната мисъл по-малко те притиска, макар че има някои като раков тумор: изразиш я, изрежеш я и отново пораства, по-люта отпреди. Мъчно ми е да си представя, че тази сутрин, след час или два…“
Но изминаха и два часа, и повече, като да няма нищо. Родион донесе закуската, почисти килията, подостри молива, нахрани паяка, изнесе кофата. Цинцинат нищо не попита, но когато Родион излезе и времето се затъркаля по-нататък в обичайния си ситен тръс, той разбра, че отново са го излъгали, че без нужда е напрягал толкова душата си и че всичко си е останало все толкова неопределено, лепкаво и безсмислено, каквото си беше.
Часовникът току-що удари три или четири (задрямал, без да се събуди напълно, не преброи ударите, а само приблизително запомни звуковата им сума), когато вратата изведнъж се разтвори и влезе Марфинка. Тя бе румена, отзад гребенът й бе изскочил, тесният корсаж на черната й кадифена рокля се надигаше — при това нещо на нея бе не както трябва, това я изкривяваше, тя все се оправяше, дърпаше си роклята или на място бързо-бързо въртеше бедра, като че нещо долу не й бе в ред, не и бе удобно.
— Метличините са за теб — каза тя, като хвърли синия букет на масата и почти едновременно, чевръсто отметнала полата от коляното си, постави пълничкия си крак с бял чорап върху столчето, издърпа го до мястото, където ластикът бе оставил релефна следа върху трепкащата нежна сланина. — А колко мъчно беше да си издействам разрешение! Наложи се, разбира се, да направя малък компромис — накратко, обикновената история. Е, как си ти, мой клети Цинцинатик?
— Да си призная, не те очаквах — каза Цинцинат. — Седни някъде.
— От вчера действувам, а днес си казах: да пукна, ако не вляза. Цял час ме забави този твой директор — между другото страшно те хвалеше. Ах, колко бързах днес, колко се страхувах, че ще закъснея. Заранта на площад Интересни беше нещо ужасно.
— Защо го отложиха? — попита Цинцинат.
— Ами казват, всички били уморени, не си доспали. Да знаеш, публиката не искаше да се разотива. Трябва да се гордееш.
Продълговати, чудно полирани сълзи пропълзяха по бузите на Марфинка, по брадичката й, гъвкаво следвайки всички извивки — една дори се стече до трапчинката над ключицата… но очите й гледаха все така кръгло, кръглите пръстчета с бели петънца на ноктите бяха разперени и тънките устни се движеха бързо, говореха своето.
— Някои уверяват, че сега за дълго било отложено, ама от никого не можеш да разбереш истината. Изобщо не можеш да си представиш колко слухове, каква безсмислица…
— Но защо плачеш? — попита Цинцинат, като се поусмихна.
— И аз не зная, съсипах се… (С гръден глас.) Омръзнахте ми всички. Цинцинат, Цинцинат — ама и ти ги забърка едни… Какво приказват за тебе — направо ужас! Ах, чувай… — изведнъж промени тя бяга на говора си, заусмихва се, като примляскваше и си поправяше косата: — Тези дни — кога ли беше? Да, онзи ден идва при мен ни в клин, ни в ръкав една такава мадама, нещо като докторка май, съвсем непозната, с ужасна мушама и започва: тъй и тъй… работата е там… нали ме разбирате… Аз й казвам: не, засега не разбирам нищо. Тя — ах, не, аз ви познавам, вие не ме знаете… Аз й казвам… — Марфинка, като имитираше събеседничката си, изпадаше в суетлив и безсмислен тон, но трезво удряше спирачки на разточените места: „аз й казвам“ — и когато вече предаваше своя говор, се изобразяваше спокойна като сняг. — Накратко, тя взе да ме убеждава, че била твоята майка, макар че според мен дори по възраст не подхожда, но все едно, и че безумно се страхувала от преследвания, уж значи я били разпитвали и всякак я тормозили. Аз и казвам: какво общо имам аз и защо всъщност сте искали да ме видите? Тя — ах, не, така и така, зная, че сте страшно добра, че вие ще сторите всичко… Тогава й казвам: защо всъщност смятате, че съм добра? Тя — така и така, ах, не, ах, да… И ето моли не можело ли да й дам такава бележка значи. С ръце и крака се подписвам, че тя никога не е идвала у нас, не се е виждала с теб… Да знаеш, Марфинка толкова я досмеша, толкова! Мисля си (с провлачено ниско гласче), че тази ще е някоя ненормална, смахната, нали? Във всеки случай аз, разбира се, нищо не й дадох. Виктор и другите казаха, че това би било твърде компроментантно — че значи съм знаела всяка твоя крачка, щом зная, че не сте се познавали, — и тя си отиде май доста сконфузена.
— Но наистина е била моята майка — каза Цинцинат.
— Възможно, възможно. В края на краищата това не е толкова важно. Но защо си така умърлушен, кисел, Цин Цин? Мислех, че ще ми се зарадваш, а ти…
Тя погледна кревата, сетне вратата.
— Не зная какви са правилата — каза тя полугласно, — но ако ти е нужно, Цинцинатик, моля, само по-бързичко.
— Остави. Ама че глупости — каза Цинцинат.
— Е, както искате. Само пожелах да ти доставя удоволствие, щом това е последната ни среща и тъй нататък. Ах, да знаеш, предлагат ми женитба — хайде, познай кой? Никога не можеш отгатна — помниш ли, имаше един стар пергиш, по едно време живееше до нас, все ни усмърдяваше с лулата си през стобора и надзърташе, когато се качвах на ябълката? Бива си го, а? И най-важното — съвсем сериозно! Как ли няма да се омъжа за него, за туй раздърпано плашило, пфу! Изобщо чувствувам, че трябва хубавичко, хубавичко да си отпочина — да затворя очи, нали знаеш, да се изтегна, да не мисля за нищо, — да си почина, да си почина и, разбира се, съвсем сама или с човек, който наистина да се грижи, да разбира всичко, всичко…
Отново блеснаха късите й корави ресници и запълзяха сълзи, запъплиха змиевидно по трапчинките на ябълково румените й бузи.
Цинцинат взе една от тези сълзи и я опита: не беше солена, нито сладка — просто капка стайна вода. Цинцинат не стори това.
Внезапно вратата изквича, открехна се, червеникав пръст помами Марфинка. Тя бързо се приближи към вратата.
— Какво искате, рано е още, обещаха ми цял час — прошепна тя забързано. Възразиха й нещо.
— Дума да не става! — каза тя възмутено. — Точно така предайте. Съгласих се само с дирек…
Прекъснаха я; тя се вслуша в настойчивото мърморене; сведе очи, като се мръщеше и ровеше пода с обувка.
— Хайде, добре — възгрубо тръсна тя и с някаква невинна живост се извърна към мъжа си: — След пет минутки ще се върна, Цинцинатик.
(Докато тя отсъствуваше, той си помисли, че не само още не е пристъпил към неотложния, към важния разговор с нея, но че не можеше сега дори да изрази това важно… Заедно с това сърцето го болеше и все същият спомен скимтеше в ъгъла — а бе време, време беше да поотвикне от тази мъка.)
Тя се върна едва след три четвърти час, кой знае за какво презрително усмихвайки се под нос, постави крака си на стола, шляпна с ластика и дръпна сърдито диплите около талията си, седна на масата, както бе седяла одеве.
— Жалко — произнесе тя, като се подсмиваше, и започна да прехвърля сините цветя на масата. — Хайде, кажи ми нещо, Цинцинатик, петленце мое, нали… Да знаеш, аз ги набрах, не обичам маковете, а тези са чудни. Не се бутай, щом не те бива — с друг тон неочаквано добави тя, като присви очи. — Не, Цин-Цин, не говоря за теб. (Въздъхна.) Хайде, кажи ми нещо, утеши ме.
— Ти моето писмо… — подхвана Цинцинат и се покашля. — Ти прочете ли внимателно моето писмо?
— Моля те — възкликна Марфинка и се хвана за слепоочията, — само недей за писмото.
— Не, ще говорим — каза Цинцинат.
Тя скочи, трескаво си заоправя роклята и заговори прекъслечно, леко фъфлещо, както говореше, когато се ядосваше:
— Това е ужасно писмо, това е някакво бълнуване, все едно, не го разбрах, да си помисли човек, че си седял тук с бутилка на масата и си го писал. Не исках за това писмо, но щом ти… Нали сигурно вече са го прочели надзирателите, преписали са го, казали са: аха! Тя е с него, щом й пише така. Разбери, нищо не искам да зная за твоите работи, нямаш право да пращаш такива писма до мен, да ми натрапваш своите престъпления…
— Не съм ти писал нищо престъпно — каза Цинцинат.
— Ти мислиш така, но всички изпаднаха в ужас от твоето писмо — просто в ужас! Аз, глупачката, може нищо да не разбирам от закони, но и аз почувствувах с усета си, че всяка твоя дума е невъзможна, недопустима… Ах, Цинцинатик, в какво положение ме поставяш — и децата, помисли за децата… Чуй, хайде, чуй ме за миг — продължи тя с такъв плам, че говорът й ставаше съвсем неразбираем, — откажи се от всичко. Кажи им, че не си виновен, ами че просто си се изфукал, кажи им, разкай се, направи това — дори да не си спасиш главата, но помисли за мен, вече с пръст ме сочат: ей я вдовицата, ей я!
— Чакай, Марфинка. Не мога да те разбера. За какво да се разкая?
— Ха така! Уплитай ме, задавай ми коварни… Че нали ако знаех за какво, щях да ти бъда съучастничка. Това е ясно. Не, стига, стига. Безумно се страхувам от всичко това. Кажи ми за последен път — нима не искаш заради мен, заради всички нас…
— Сбогом, Марфинка — каза Цинцинат.
Тя се замисли, седна, облакътила се на дясната си ръка, а с лявата рисуваше своя свят върху масата.
— Колко лошо, колко тежко — избъбри тя и въздъхна дълбоко, дълбоко. Намръщи се и прокара река с нокът. — Мислех, че срещата ни ще мине съвсем другояче. Бях готова всичко да ти дам. За какво ли! Е, няма накъде. (Реката се вля в морето — от ръба на масата.) Да знаеш, отивам си с мъка на сърцето. Добре, но как ще се измъкна? — изведнъж невинно и дори весело се сепна тя. — Няма да дойдат много скоро да ме вземат, издействувах си куп време.
— Не се безпокой — каза Цинцинат, — всяка наша дума… Ей сега ще отключат.
Той не се излъга.
— Сбогом, сбогом — забъбли Марфинка. — Чакайте, не ме награбвайте, нека се сбогувам с мъжа си. Сбогом. Ако ти потрябва нещо в смисъл на ризки или нещо… Да, децата казаха силно, силно да те целуна. Имаше още нещо… Ах, едва не забравих: татко взе твоето канче, което ти бях подарила, и каза, че ти тук…
— Побързай, мадамче — прекъсна я Родион, като я изтикваше с фамилиарно коляно към изхода.
XIX
На другата сутрин му донесоха вестници — и това му напомни за първите дни в затвора. Веднага се натъкна на цветна снимка: под синьото небе — площад, толкова гъсто пъстреещ от публика, че се виждаше само крайчето на тъмночервения ешафод. В колонката, която се отнасяше до смъртното наказание, половината редове бяха заличени, а от другата Цинцинат измъкна само това, което вече знаеше от Марфинка — че маестрото не е съвсем здрав и че представлението е отложено — може би за дълго.
— Ама пък армаган ти нося днеска — каза Родион не на Цинцинат, а на паяка.
Бе понесъл с две ръце твърде предпазливо, но и с отвращение (грижовността го караше да притисне товара си до гърдите, страхът — да го отстрани) сграбчения на топка пешкир, в който нещо голямо шаваше и шумолеше.
— На прозореца в кулата го сбарах. Същинско страшилище! Я го как рита, не се удържа…
Имаше намерение да премести стола както винаги, та сетне, като стъпи на него, да подаде жертвата на лакомия паяк в яката мрежа, паякът вече се надуваше, усетил плячката, но стана беля — без да иска, изпусна от грубите си плашливи пръсти най-важната гънка на пешкира и веднага извика, целият настръхнал, както викат и настръхват тези, на които не само прилепът, но и най-обикновената домашна мишка вдъхва отвращение и ужас. От пешкира изскочи нещо голямо, тъмно, мустакато и тогава Родион изрева с пълно гърло, като тъпчеше на място в страха си да не го изтърве, но без да смее да го хване. Пешкирът падна; пленницата обаче увисна на маншета на Родион, вкопчила се с шестте си лепкави крачета.
Беше просто нощна пеперуда — обаче каква! — едра колкото мъжка длан, с плътни, отдолу сивкави, тъмнокафяви крила, на места като че посипани с прах, всяко беше украсено по средата с кръгло петно като око, преливащо в стоманен цвят. Тя ту вкопчваше, ту отлепваше членести крачета с мъхести гащички и бавно поклащаше вдигнатите перки на крилата, по които отдолу се провиждаха същите ококорени петна и вълниста шарка по пепелявите краища, и сякаш пипнешком запълзя по ръкава му, а Родион през това време, съвсем пощурял, отхвърляше, отритваше собствената си ръка, все нареждаше: „Мани я! Мани я!“ — и се блещеше. Щом стигна до лакътя, пеперудата беззвучно запляска, тежките крила май повлякоха тялото и върху сгъвката на лакътя се преобърна с крилата надолу, все още здраво вкопчена в ръкава — сега можеше да се огледа надипленото й, с по-светли места кафеникаво коремче, катеричата й муцунка, очите като две черни сачми и приличащите на заострени ушички пипала.
— Ох, махни я! — обезумял се завайка Родион. От лудешкото му движение великолепното насекомо се откъсна, удари се в масата, спря се върху нея трепкащо-мощно и изведнъж излитна от края. „Но за мен е толкова тъмен вашият ден, тъй напразно разбудихте моята дрямка.“ Полетът — гмуркащ се, натежал — не продължи много. Родион вдигна пешкира и като го размахваше диво, се мъчеше да повали сляпата пеперуда, но тя внезапно се изгуби, човек би казал, че самият въздух я погълна.
Родион я потърси, не я намери и застана посред килията, обърна се към Цинцинат.
— А? Брей, че шмекерка! — възкликна той след изразително мълчание. Плюна, поклати глава и извади силно чукаща кибритена кутийка с оставени в резерва мухи, с които разочарованото животно трябваше да се задоволи. Но Цинцинат прекрасно бе видял къде бе кацнала.
Когато Родион си отиде най-после, като сърдито сваляше в движение брадата си заедно с чорлавия калпак коса, Цинцинат се премести от кревата към масата. Съжали, че бе избързал да предаде всички книги, и от нямане какво да прави седна да пише.
„Всичко съвпадна — пишеше той, — тоест всичко ме измами, всичкото това театрално, жалко — обещанията на палавниците, влажният поглед на майката, чукането зад стената, доброжелателността на съседа, накрая — хълмовете, покрили се със смъртоносен обрив… Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот — и не в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране. Така се създава математиката; тя си има своя пагубен недостатък. Аз го открих. Открих дупчицата в живота — там, където някога се е бил отчупил, където е бил запоен с нещо друго, наистина живо, важно и огромно — колко обемни епитети са ми нужни, за да ги изпълня с кристален смисъл… по-добре да не довършвам, че отново ще се объркам. В тази непоправима дупчица е загнило — о, струва ми се, че все пак ще изразя всичко за съня, за сливането, за разпада — не, отново се изплъзна — по-добрата част от думите ми са забягнали и не се откликват на тръбата, а другите са сакати. Ах, ако знаех, че толкова дълго ще остана тук, щях да започна от «а, б» и постепенно, по магистралния път на свързващите понятия, щях да стигна, щях да доизградя, душата ми щеше да се съгради в думи… Всичко, каквото съм написал досега тук, е само пяната на моето вълнение, напразен порив — именно защото бързах толкова. Но сега, когато съм закален, когато почти не ме плаши…“
С това страницата приключи и Цинцинат разбра, че хартията му се е свършила. Впрочем намери още един лист.
„… смъртта“ — като продължаваше фразата, написа той, но веднага зачеркна тази дума; трябваше другояче, по-точно: смъртното наказание, може би болката, раздялата — нещо такова; като въртеше огризката от молива, той се замисли, а за края на масата се бе залепило кафяво пухче, там, където тя наскоро бе потрепвала, и Цинцинат, щом си спомни за нея, се отдалечи от масата, остави там белия лист с единствената, и то зачеркната дума и се наведе (престорил се, че си оправя пантофа отзад) до кревата, на чийто железен крак най-отдолу бе кацнала тя, спяща, разперила зрящи крила в тържествено неуязвимо вцепенение, само бе жалко за мъхестия й гръб, където прашецът на едно място се бе ожулил, така че се бе образувала мъничка плешивина, лъскава като орехче — но грамадните тъмни крила с пепелявата им ивица и с вечно разтворените очи бяха неприкосновени — горните, леко сведени, похлупваха отчасти долните и в този наклон би имало сънливо безволие, ако не беше единната прямота на предните очертания и съвършената симетрия на всички раздалечаващи се черти — толкова обаятелна, че Цинцинат не се удържа, прокара крайчето на пръста си по сивкавия ръб на дясното крило до основата му, сетне по ръба на лявото (Нежна твърдост! Неподатлива нежност!) — но пеперудата не се събуди и той се изправи, отдръпна се с лека въздишка, отново се канеше да седне на масата, когато изведнъж изскърца ключ в бравата и като квичеше, громолеше и скърцаше по всички правила на затворническия контрапункт, вратата се отвори. Надникна, а сетне влезе целият розов м’сю Пиер в ловджийското си с грахов цвят костюмче, след него още двамина, в които бе почти невъзможно да се познаят директорът и адвокатът; посърнали, помъртвели, двамата облечени в дълги сиви ризи, обути с подпетени калеври — без всякакъв грим, без подплънки и перуки, със сълзящи очи, с провиждащо се през откровените дрипи хилаво тяло — те си приличаха, така се оказа, еднакво се въртяха еднаквите главици на тънкуляви вратлета, бледо плешиви главици на буци със сивкави пунктири и с щръкнали от двете страни уши.
Красиво начервеният м’сю Пиер се поклони, събра лачените си кончови и каза със смешен тънък глас:
— Каретата чака, заповядайте.
— Закъде? — попита Цинцинат, наистина не разбрал веднага, толкова беше сигурен, че непременно ще бъде на разсъмване.
— Закъде, закъде… — имитира го м’сю Пиер — нали знаете закъде. Да правим кръц-кръц.
— Но нали няма да е на минутата — каза Цинцинат, зачуден сам на думите си, — аз не съм напълно готов… (Цинцинат, ти ли си това?)
— Не, именно на минутата. Бива ли така, драги, имаше почти три седмици, за да се подготвиш. Хайде, стига вече. Ето ги моите помощници, Родя и Рома, препоръчвам ги от сърце. Наглед са кекави юнаци, но пък се стараят.
— Тъй вярно — изреваха юнаците.
— За малко да ми изхвърчи от ума — продължи м’сю Пиер, — по закон още ти се разрешава. Роман, приятелю, дай ми списъка.
Роман, като преувеличено се разбърза, извади от подплатата на каскета си сгънато на две картонче с траурен кант; докато го измъкваше, Родриг механично се опипваше, уж че си бъркаше из пазвата, тъпо загледан в другаря си.
— Ето тук за опростяване на работата — каза м’сю Пиер — е готово менюто на последните желания. Можеш да си избереш едно и само едно. Ще ти ги прочета на глас. Ето: чаша вино; кратко пребиваване в тоалетната; бърз оглед на затворническата колекция от снимки с особено естество; или… ама какво е това… изготвяне на обръщение към дирекцията с изразяване… с изразяване на благодарност за внимателното… А, без тези работи — ти си го вмъкнал, Родриг, подлец такъв. Не разбирам кой те е карал. В официален документ. Спрямо мене това е повече от възмутително — след като съм толкова прецизен в смисъл на законите, толкова се старая…
М’сю Пиер, кипнал, плесна картончето на пода, Родриг начаса го вдигна, поглади го, като мрънкаше виновно:
— Ама не се ядосвайте… не съм аз, този палячо Ромка… нали зная реда. Тук всичко си е редовно… дежурните желания… а може и по поръчка…
— Възмутително! Нетърпимо! — кряскаше м’сю Пиер, като крачеше из килията. — Не се чувствувам добре, обаче си изпълнявам задълженията. Гощават ме с развалена риба, пробутват ми някаква уличница, държат се с мен направо безобразно, а после искат от мен изрядна работа. А, не! Баста! Чашата на дългото ми търпение е изпита! Направо отказвам — правете каквото искате, сечете, кълцайте, справяйте се както си знаете, чупете ми инструмента…
— Публиката е луда по вас — изрече подмазвачът Роман, — умоляваме ви, успокойте се, маестро. Ако има нещо не в ред, то е в резултат на недомислие, на глупост, на прекалено усърдна глупост — и нищо друго! Хайде, простете ни. Галенико на жените, всеобщи любимецо, сменете гневния израз на лицето си с усмивка, с която той е свикнал от…
— Хайде, хайде, бъбривецо — вече омеквайки, измърмори м’сю Пиер, — във всеки случай по-добросъвестно си гледам работата от някои други. Добре, прощавам ви. Но все пак трябва да решим за това проклето последно желание. Е, какво си избра? — попита той Цинцинат (незабелязано приседнал на кревата). — По-живо, по-живо. Искам най-сетне да се отърва, а нервните няма защо да гледат.
— Да допиша нещо — прошепна полувъпросително Цинцинат, но после се смръщи, напрегнал мисълта си, и изведнъж разбра, че всъщност вече всичко е дописано.
— Не го разбирам какво говори — каза м’сю Пиер. — Може някой да го разбира, но аз — не.
Цинцинат вдигна глава.
— Вижте какво — произнесе той отчетливо, — моля за три минути — излезте през това време или поне млъкнете, — да, три минути антракт, след което, така да бъде, ще доиграя с вас тази безсмислена пиеса.
— Последно — две и половина — каза м’сю Пиер и извади дебелото си часовниче, — хайде отстъпи половинка, а, братко? Не желаеш ли? Добре, граби ме — съгласен съм.
Той се подпря в непринудена поза на стената; Роман и Родриг последваха примера му, но кракът на Родриг се подгъна и той за малко да падне — като при това панически погледна маестрото.
— Шшт, калпазанино — изсъска му м’сю Пиер. — И изобщо какво сте се разпуснали такива? Я ръцете вън от джобовете! Да си опичате ума… (С ръмжене седна на стола.) Има за тебе работа тук, Родка — можеш полека-лека да започваш да почистваш; само да не вдигаш много шум.
Подадоха метлата на Родриг през вратата и той се развъртя.
Най-напред с края на метлата изби напълно решетката в дъното на прозореца, дочу се като от бездна далечно, слабо ура и в килията лъхна свеж въздух — листата литнаха от масата и Родриг ги бръсна в ъгъла. Сетне отново с метлата смъкна сивата дебела паяжина и с нея паяка, който бе лелеян някога. От нямане какво да прави с паяка се зае Роман. Изработен грубо, но забавно, той се състоеше от обло плюшено тяло с ритащи пружинени крачета и с дълъг ластик, проточил се от средата на гърба, тъкмо за ластика го държеше Роман, като си движеше ръцете нагоре-надолу във въздуха. М’сю Пиер изкриво хвърли порцеланов поглед към играчката и Роман, вдигнал вежди, набързо я мушна в джоба си. През това време Родриг понечи да издърпа чекмеджето на масата, натисна го, блъсна го и масата се пукна по средата. В същото време и столът, на който седеше м’сю Пиер, издаде жален звук, нещо поддаде и м’сю Пиер за малко да си изпусне часовника. Таванът взе да се рони. По стената лъкатушно пробяга пукнатина. Ненужната вече килия по най-явен начин се разрушаваше.
— … петдесет и осем, петдесет и девет, шейсет — довърши м’сю Пиер, — това е. Моля, ставай. Вън времето е чудесно, пътуването ще бъде от най-приятните, друг на твое място имаше да припира.
— Още миг. Напушва ме смях, като гледам колко позорно ми треперят ръцете, но не мога да спра или да скрия това — да, те треперят, и толкова. Вие ще унищожите моите книжа, ще изметете боклука, пеперудата нощес ще излети през строшения прозорец — така че от мен не ще остане нищо сред тези четири стени, готови още сега да рухнат. Но вече тленът и забравата не ме вълнуват, аз чувствувам само едно — страх, страх, недостоен, напразен…
Всичко това Цинцинат не произнесе в действителност, той мълчаливо се преобуваше. На челото му се беше издула жила, върху нея падаха светли къдрици, рубашката му беше с широко отворена бродирана яка, придаваща нещо необикновено младичко на шията, на зачервеното му лице със светли потрепващи мустаци.
— Тръгваме вече! — изписка м’сю Пиер.
Цинцинат, като се мъчеше нищо и никого да не закачи, като стъпваше сякаш по гол наклонен лед, се измъкна най-сетне от килията, която вече всъщност не съществуваше.
XX
Поведоха Цинцинат по каменните преходи. Ту отпред, ту отзад изскачаше обезумяло ехо — убежищата му се срутваха. Често попадаха в области от мрак, тъй като крушките бяха изгорели. М’сю Пиер настояваше да вървят в крак.
Ето към тях се присъединиха неколцина войници с кучешки маски според регламента, тогава Родриг и Роман с разрешението на господаря си избързаха, напред — с големи, доволни крачки, делово размахваха ръце, изпреварваха се и с врява се скриха зад ъгъла.
Внезапно, уви, отвикнал да ходи, Цинцинат бе подкрепян от м’сю Пиер и от войника с муцуна на хрътка. Много дълго изкачваха стълбища — сигурно крепостта бе сполетяна от лек удар, защото слизащите надолу стълбища се издигаха и обратното. Наново се проточиха коридори, но по-обитаеми наглед, тоест явно показващи — или с линолеума си, или с тапетите, или с пътна чанта до стената, — че съседствуват с жилищни помещения. До един завой дори ги лъхна на зеле. По-нататък преминаха покрай стъклена врата, на която пишеше „анцелария“, и след нов период тъма се озоваха внезапно в гръмнал от обедно слънце двор.
По време на цялото това пътешествие Цинцинат се занимаваше само да овладява своя задавен, разкъсващ, нежелаещ нищо да знае страх. Разбираше, че страхът го въвлича тъкмо в тази лъжлива логика на нещата, която се бе изработила около него и от която още през онова утро като че бе успял да излезе. Самата мисъл как този закръгленичък, румен ловец ще го съсича, беше вече непозволителна слабост, мъчително вмъкваща Цинцинат в пагубния за него ред. Той напълно разбираше това, но като човек, който не може да се удържи да не възрази на халюцинациите си, макар да знае чудесно, че целият маскарад става в неговия мозък — Цинцинат напразно се мъчеше да надприказва своя страх, макар да знаеше, че трябва да се радва на пробуждането, чието приближаване се долавяше в едва забележимите явления, в особения отпечатък върху принадлежностите на живота, в тази обща неустойчивост, в някакъв порок на всичко видимо, но слънцето все още бе правдоподобно, светът все още се държеше, вещите все още спазваха външно приличие.
Вън до третите порти чакаше кола. Войниците не отидоха по-нататък, а насядаха на гредите, струпани край стената, и насваляха платнените си маски. Около портите плашливо се свиваше затворническата прислуга, семействата на пазачите — изскачаха боси дечурлига, зазяпани в апарата, и веднага се втурваха обратно — скарваха им се майките със забрадки, жежка светлина позлатяваше разпиляната слама, миришеше на напечена коприва, а отстрани се трупаха дузина сдържано изгракващи гъски.
— Е, да потегляме — бодро — каза м’сю Пиер и надяна граховата си шапка с перо от фазан.
В старата очукана каляска, която със скърцане остро се наклони, когато чевръстият м’сю Пиер сложи крак на стъпалото, бе запретната дореста кранта, озъбена, с лъскавочерни от мухите охлузени рани по острите издатини на бедрата, цялата толкова кльощава, с такива ребра, че туловището й изглеждаше напряко обхванато от редица обръчи. В гривата си имаше червена панделка. М’сю Пиер се отдръпна, за да стори място на Цинцинат, и попита дали не му пречи тежкият калъф, който сетне бе поставен в краката им.
— Постарай се да не го настъпваш, приятелче — добави той. На капрата се покатериха Родриг и Роман. Родриг, който хвана поводите като кочияш, плесна с дългия камшик, конят се напъна, не можа да поеме от първия път и приклекна. Неуместно отекна нестройното ура на служителите. — Надигнал се и наведен напред, Родриг шибна вирналата се муцуна и когато каляската конвулсивно се дръпна, падна от тласъка почти по гръб на капрата, като дърпаше поводите и викаше „тпру“.
— Полека, полека — с усмивка каза м’сю Пиер и докосна гърба му с пухкава ръка в контешка ръкавица.
Бледият път се увиваше в, долнопробна живописност няколко пъти около основите на крепостта. Наклонът на места бе стръмен и тогава Родриг припряно издърпваше скърцащата ръчка на спирачката. М’сю Пиер, отпуснал ръце върху дръжката на бастуна си с муцуна на булдог, весело оглеждаше скалите, зелените склонове между тях, детелината, и лозята, въртележката от бял прах и заедно с това галеше с поглед профила на Цинцинат, който все още се бореше. Хилавите, сиви, превити гърбове на седящите на капрата бяха съвсем еднакви. Копитата шляпаха, пляскаха. Като спътници се въртяха стършели. Колата от време на време изпреварваше бързащи поклонници (например затворническия готвач и жена му), които се поспирваха, закрили лица от слънцето и праха, а сетне ускоряваха крачка. Още един завой на пътя — и той се проточи към моста, като напълно се отвърза от бавно въртящата се крепост (вече застанала съвсем зле, перспективата се бе разместила, нещо се кандилкаше…)
— Съжалявам, че така избухнах — умилно говореше м’сю Пиер. — Не ми се сърди, пиленце мое. Нали разбираш колко е обидна чуждата разпасаност, когато ти самият влагаш цялата си душа в работата.
Изгромоляха по моста. Вестта за смъртното наказание започна да се пръска из града едва сега. След колата тичаха червени и сини момчетии. Мнимият смахнат, едно старче евреин, вече от много години ловящо несъществуваща риба в безводната река, заприбира партакешите си, бързаше да се присъедини още към първата група граждани, запътили се за Интересния площад.
— … но не си заслужава да си спомняме за това — говореше м’сю Пиер, — хората с натура като моята са сприхави, но бързо им минава. По-добре да обърнем внимание на поведението на прекрасния пол.
Няколко девойки без шапки, като бързаха и пискаха, изкупиха всичките цветя на тлъстата цветарка с кафяви гърди и най-пъргавата успя да замери колата с букет, като едва не свали каскета от главата на Роман. М’сю Пиер я заплаши с пръстче.
Кобилата, извила голямо мътно око към плоските петнисти песове, стелещи се до нейните копита, пряко сили ги мъкнеше нагоре по Садовая и тълпата вече ги настигаше — по колата удари още един букет. Но ето свърнаха надясно по Матюхинска, покрай огромните развалини на древната фабрика, сетне по Телеграфна, вече звънтяща, плачеща, дудукаща със звуците на настройваните инструменти — и по-нататък — по непавираната шушнеща пресечка, покрай градинката, където от скамейките се вдигнаха двама мъже с цивилни дрехи, с брадички, щом видяха каляската, и жестикулирайки силно, взеха да си я сочат взаимно — страшно възбудени, с квадратни рамене — и ето, завтекоха се, като усилено и ъгловато размахваха крака, и те натам, накъдето тичаха всички. Зад градинката една бяла дебела статуя се бе разцепила на две — вестниците бяха писали, че от светкавица.
— Ей сега ще минем покрай твоята къща — много тихо каза м’сю Пиер.
Роман се завъртя на капрата и обърнал се назад, към Цинцинат, подвикна:
— Ей сега ще минем покрай вашата къща. — И веднага се обърна отново, подскачайки от удоволствие, седнал като момче.
Цинцинат не искаше да гледа, но все пак погледна. Марфинка, седнала в клоните на безплодната ябълка, махаше с кърпичка, а в съседната градина сред слънчогледите и слеза махаше с ръкав плашило с продънен цилиндър. Стената на къщата, особено там, където преди играеше сянката от листата, странно се бе откъртила, а част от покрива… Отминаха.
— Ти все пак си някак безсърдечен — каза м’сю Пиер, въздъхвайки, и нетърпеливо мушна с бастуна си коларя, който се надигна и с бесни удари на бича постигна чудо: крантата препусна в галоп.
Сега пътуваха по булеварда. Вълнението в града растеше. Разноцветните фасади на къщите, разлюлени и плющящи, припряно се украсяваха с приветствени плакати. Една къщурка бе особено нагиздена: там вратата се отвори бързо, излезе юноша, изпращаше го цялото семейство — тъкмо днес бе достигнал присъствената възраст, майка му се смееше през сълзи, бабата му тикаше пакет в торбата, малкият му брат му подаваше тояжката. По старинните каменни мостчета над улицата (някога толкова спасителни за пешеходците, а сега употребявани само от зяпачите и от началниците на улиците) вече се блъскаха фотографи. М’сю Пиер повдигаше шапка. Контетата с лъскави „часовничета“ изпреварваха каляската и надничаха в нея. От кафенето изтърча някакъв с червени шалвари и с кофа конфети, но неулучил, обля в цветна виелица завтеклия се от отсрещния тротоар, подстриган равно юнак с хляб и сол върху блюдо.
От статуята на капитан Сънни бяха останали само краката до бедрата, заобиколени с рози — очевидно също я бе ударила бурята. Някъде напред духов оркестър пердашеше марша „Гълъбчето“. През цялото небе на тласъци се местеха бели облаци — според мен те се повтарят, според мен са само три вида, според мен всичко това е мрежесто и подозрително позеленяло…
— Ей, ей, моля без глупости — каза м’сю Пиер. — Без да ми припадаш. Това е недостойно за мъж.
Ето че пристигнаха. Публиката сравнително не беше много, но притокът й продължаваше непрекъснато. В центъра на квадратния площад — не, именно не в самия център, именно това беше отвратителното — стърчеше пурпурният подиум на ешафода. Малко по-встрани скромно бе спряла стара държавна бричка с електрически двигател. Духовият оркестър очевидно свиреше с все сила, еднокракият инвалид диригент страстно размахваше ръце, но сега не се чуваше никакъв звук.
М’сю Пиер, надигнал тлъсти раменца, излезе грациозно от каляската и начаса се обърна, искаше да помогне на Цинцинат, но Цинцинат слезе от другата страна. В тълпата зашъткаха.
Родриг и Роман скочиха от капрата; и тримата заизбутваха Цинцинат.
— Сам — каза Цинцинат.
До ешафода имаше към двайсет крачки и за да не го докосва никой, Цинцинат бе принуден да се затича. В тълпата залая куче. Щом достигна яркочервените стъпала, Цинцинат спря. М’сю Пиер го подхвана под лакътя.
— Сам — каза Цинцинат.
Той се изкачи на подиума, където именно се намираше ешафодът, тоест полегат, гладък дъбов дънер с такива размери, че на него свободно можеше да легне човек с разперени ръце. М’сю Пиер също се изкачи. Публиката забръмча.
Докато шетаха с кофите и насипваха дървени стърготини, Цинцинат не знаеше какво да прави, опря се на дървените перила, но почувствувал, че те целите се тресат от ситни тръпки и че някакви хора отдолу опипват любопитно пищялите му, отдръпна се и задъхан, облизвайки устни, някак неумело скръсти ръце на гърдите, сякаш за пръв път ги слагаше така, и се залови да гледа насам-натам. Нещо се бе случило с осветлението — нещо не бе в ред със слънцето и част от небето се разтърсваше. Площадът бе обиколен с тополи, не гъвкави, тромави — едната от тях много бавно…
Но ето че през тълпата отново премина шум: Родриг и Роман, като се препъваха и се блъскаха, с пъхтене и пухтене, тромаво изтътриха и стовариха тежкия калъф върху дъските. М’сю Пиер си съблече куртката и се оказа по долна фланелка без ръкави. Върху белия му бицепс беше изобразена тюркоазна жена, а в един от първите редове на тълпата, блъскаща се въпреки убеждаванията на пожарникарите до самия ешафод, бе застанала същата тази жена от плът, и нейните две сестри, а също старчето с въдицата, и почернялата цветарка, и младежът с тояжката, и един от шуреите на Цинцинат, и библиотекарят, четящ вестник, и здравенякът инженер Никита Лукич — и освен тях Цинцинат забеляза човека, когото някога срещаше всяка сутрин по пътя за училищната градина, но не му знаеше името. След тези първи редове следваха редове по-посредствени, в смисъл на неясни очи и лица, а по-нататък — най-далечните бяха вече съвсем грозно наплескани върху задния фон на площада. Ето че се катурна още една топола.
Изведнъж оркестърът замлъкна — или по-точно: когато той замлъкна, изведнъж се почувствува, че досега бе свирил през цялото време. Един от музикантите, пълен, кротък, разединил своя инструмент, изтърсваше слюнката от лъскавите му стави. Зад оркестъра се зеленееше безжизнена алегорична далечина: портик, скали, сапунена каскада.
На подиума ловко и енергично (така че Цинцинат се отдръпна) скочи заместник-управителят на града и небрежно поставил единия си високо вдигнат крак върху ешафода (владееше непринуденото красноречие), високо обяви:
— Граждани! Малка забележка. Напоследък по нашите улици се забелязва стремеж на някои лица от младото поколение да крачат толкова бързо, че се налага ние, старците, да им правим път и да нагазваме в локвите. Освен това искам да кажа, че вдругиден на ъгъла на Първи булевард и на Бригадна се открива изложба на мебели и изразявам твърдата надежда да видя всички ви на нея. Напомням също, че тази вечер се играе с грамаден успех по злободневността си операта-фарс „Съкрати се, Сократче“. Също така има молба да ви съобщя, че Китерският склад е получил голям избор от дамски колани и че предложението може да не се повтори. Сега отстъпвам място на другите изпълнители и се надявам, граждани, че всички вие сте добре със здравето и че нямате нужда от нищо.
Също така пъргаво той се провря между подпорките на перилата, скочи от подиума сред одобрителния говор. М’сю Пиер, вече надянал бяла престилка (под която странно се подаваха кончовите на ботушите), грижливо си избърсваше ръцете с пешкира, като поглеждаше спокойно и благожелателно наоколо. Щом заместник-управителят свърши, той хвърли пешкира на асистентите си и пристъпи към Цинцинат.
(Разлюляха се и замряха черните квадратни мутри на фотографите.)
— Никакво вълнение, никакви капризи, моля — изрече м’сю Пиер. — Преди всичко ще трябва да съблечем ризката.
— Сам — каза Цинцинат.
— Точно така. Вземете ризката. Сега ще покажа как трябва да легнете.
М’сю Пиер се стовари върху ешафода. През публиката премина шум.
— Ясно ли е? — попита м’сю Пиер, скочи и си заоправя престилката (отзад се бе развързала, Родриг помогна да я вържат). Мда. Пристъпваме. Светлината е малко ярка… Ако обичате… Ето така, благодаря. Още може би съвсем мъничко… Чудесно! Сега ще те помоля да легнеш.
— Сам, сам — каза Цинцинат и легна по очи, както му бяха показали, но начаса си закри тила с ръце.
— Ей, че глупаче — каза отгоре му м’сю Пиер, — че как ще мога така… (Да, дайте след това веднага кофата.) И изобщо защо е това стягане на мускулите, няма нужда от никакво напрягане. Съвсем свободно. Ръцете си прибери, моля… (Дайте.) Съвсем се отпусни и брой на глас.
— До десет — каза Цинцинат.
— Не разбирам, приятелче? — май попита м’сю Пиер и добави тихо, като вече почваше да стене: — Дръпнете се малко, господа.
— До десет — повтори Цинцинат, разперил ръце.
— Аз още нищо не правя — произнесе м’сю Пиер с някакво странично дрезгаво усилие и вече пробяга сянка по дъските, когато Цинцинат гръмко и твърдо започна да брои: единият Цинцинат броеше, а другият Цинцинат вече беше престанал да слуша отдалечаващия се звън на ненужното броене — и с неизпитана дотогава яснота, в началото дори болезнена по своя наплив, но после препълнила естеството му с веселие, си помисли: „Защо съм тук? Защо лежа така?“ И като си зададе този прост въпрос, отвърна с това, че се надигна и се огледа.
Наоколо всичко бе в странна бъркотия. През кръста на все още въртящия се палач прозираха перилата. Сгърчен на стъпалото, повръщаше бледият библиотекар. Зрителите бяха съвсем, съвсем прозрачни и вече не ги биваше за нищо, и всички поемаха нанякъде един през друг — само задните нарисувани редове си оставаха на място. Цинцинат бавно се спусна от подиума и тръгна по меката смет. Настигна го многократно умалилият се Роман, той беше и Родриг:
— Кво правите! — хъхреше той, подскачайки. — Не може, не може! Не е честно спрямо него, спрямо всички… Върнете се, легнете — нали лежахте, всичко беше готово, всичко беше свършено!
Цинцинат го отстрани и той, унило възкликнал, отскочи, вече замислен само за собственото си спасение.
Малко бе останало от площада. Подиумът отдавна бе рухнал сред облак червеникав прахоляк. Последна префуча жена с черен шал, понесла на ръце мъничкия палач като някоя личинка. Нападалите дървета се бяха проснали без всякакъв релеф, а останалите, още прави, също плоски, със странична сянка по стеблото за илюзия на заобленост, едва се удържаха с клони за разкъсващите се мрежи на небето. Всичко се разкапваше. Всичко падаше. Винтов вихър подемаше и завърташе прах, парцали, боядисани трески, дребни парченца от позлатен гипс, картонени тухли, афиши; летеше суха мъгла; и Цинцинат тръгна сред праха и падналите вещи, сред трепкащите платна, насочил се натам, където, съдейки по гласовете, стояха същества, подобни на него.
Информация за текста
$source = Моята библиотека
$id = 37152
$book_id = 7786
Издание:
Владимир Набоков
Покана за екзекуция
Рецензент: Сергей Райков
Руска
Първо издание
© Владимир Набоков, наследники
Машенька. Защита Лужина
Приглашение на казнь
Другие берега (Фрагменты)
Художественная литература, М., 1988
Превод © Пенка Кънева
Послеслов © Сергей Райков
Народна култура, София 1989
С-3
Литературна група — ХЛ. 04/9536329611/5532-77-89
Редактор: София Брани
Художник: Росица Скорчева
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Стефка Добрева
Дадена за набор: юли 1989 г.
Подписана за печат: октомври 1989 г.
Излязла от печат: ноември 1989 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 33.
Издателски коли 27,72
УИК 32,08
Цена 3,68 лв.
ДИ „Народна култура“ — София
ДП „Димитър Благоев“ — София