Toд Голдбърг

Другото лице

На Уенди

— ти си моят север и юг,

моят изток и запад

САЛ КУПЪРТИН

легендарен убиец за чикагската мафия

допуска сериозна грешка

очиства трима агенти на ФБР

няма друг избор, освен да изчезне

Фамилията инсценира смъртта му

поредица пластични операции

превръща се в… равин Дейвид Коен

Аз съм лицето на истината!

ДЖЕФ ХОПЪР

оглавява Специален отряд за борба

с организираната престъпност

не вярва, че Сал Купъртин е мъртъв

отказва да прекрати разследването

понижен е в длъжност и всички го отбягват

започва самостоятелно разследване

няма да спре пред нищо

ще открие „мъртвия“ наемен убиец

Аз съм лицето на справедливостта!

* * *

Глупакът не разбира от обида, точно както мъртвецът не усеща разреза от нож.

 Талмуда

ПРОЛОГ

Април, 1998 година

Когато Сал Купъртин трябваше да убие някого, го приближаваше и стреляше право в тила му. Застреляш ли някого в лицето, има доста голяма вероятност да оцелее. Сал никога не експериментираше с куршум в корема, нито пък опитваше да уцели някого право в сърцето. Беше глупаво и ставаше голяма каша. Когато ти кажат да убиеш някого, просто го убиваш. Не оставяш нещата да зависят от смяната на вятъра или атмосферното налягане и всички други глупости на Зелените барети, които Сал бе гледал по телевизията. Не, той знаеше, че просто отива и го прави. Действа професионално и всички са доволни.

И все пак бе започнал да разбира, че да спазва известно разстояние не е чак толкова лошо, особено след като през последните три часа му се наложи да чисти от себе си парченца от онези копелета, донибрасковците[1]. Единият имаше мустаци и Сал бе сигурен, че космите, които най-сетне успя да изтръгне изпод нокътя на палеца си, са негови. Бяха твърди, светлокестеняви и без кръв по тях, така че навярно бяха попаднали там, докато го е душил. Откъдето и да го погледнеш, беше станала голяма грешка. Но какво можеше да стори сега? Седеше от три часа на задната седалка на една тойота корола до Дебелия Монте (който вече дори не беше дебел, след като лежа шест месеца в пандиза и се уреди с някакви стероиди, а очевидно бе наблегнал доста сериозно и на щангите), а единственото заключение, до което успя да стигне, беше, че в най-добрия случай остават не повече от няколко часа до настъпването на собствената му смърт.

Не че Сал се страхуваше особено, поне засега не изпитваше нищо подобно. Дебелия Монте не му беше взел мобилния телефон, което бе добър знак, но устройството не спираше да вибрира в джоба му — очевидно жена му, Дженифър, се питаше къде е. Тя бе наясно, че Сал не е точно от оня тип хора с фиксирано работно време от девет до пет, и знаеше, че когато мъжът й отива да върши работа за Фамилията, се налага да отсъства до следващия ден, а понякога и да лети до Флорида или до Детройт, но дори и в тези случаи той съумяваше да я предупреди, че няма да се върне за вечеря. Босовете разбираха, че сега, когато вече има дете, Сал не може просто да изчезне за няколко поредни седмици, без да каже и дума. Защото ако съпругите се разприказват, това се превръща в проблем за всички. А точно днес Сал бе обещал на Дженифър, че ще й донесе предписаното лекарство от денонощната аптека на „Уолгрийнс“. Синът му Уилям беше в предучилищна група в „Маунт карамел академи“ и мъкнеше вкъщи десетина заразни болести на седмица. Поне такова беше усещането, тъй като и тримата се бореха с кашлицата цяла зима. Кодеиновият сироп помагаше и Сал бе обещал да купи отново на път за вкъщи. Щеше вече да го е сторил, ако не беше оплескал нещата с донибрасковците. А ето го сега — посред нощ, на може би триста километра от Чикаго, насред шосе, от двете страни на което нямаше нищо освен черна угар; Дебелия Монте се беше настанил до него и дишаше само през устата, а двама младоци седяха отпред. Хлапакът, който беше наполовина латинос, се наричаше Чема и стискаше помпа, а братовчедът на Дебелия Монте, Нийл, караше, макар че повече се взираше в огледалото за задно виждане, отколкото следеше пътя, което никак не облекчаваше тревогата на Сал.

Не се страхуваше да умре, притесняваше се да изостави Дженифър и Уилям сами. Не беше мислил по въпроса преди, но днешният ден бе изпълнен с откровения. Нямаше проблем с умирането. Можеше да се справи с него. Беше едва на трийсет и пет, но в миналото бе имал достатъчно близки срещи със смъртта, за да се заблуждава с разни мистични глупости какво ще стане после. Знаеше, че ще настъпи миг, когато ще се озове от другата страна на пистолета и всичко ще приключи. Но не искаше Дженифър и Уилям да страдат заради неговата глупост. По някакъв начин всичко щеше да рефлектира върху тях и този факт не спираше да го тормози.

Измъкна вибриращия телефон от джоба си. Ако трябваше да умре тази вечер, поне щеше да види името на жена си за последен път.

— Какво, по дяволите, правиш? — попита Дебелия Монте, макар че не грабна телефона от ръката му. Интересно.

— Звъни цяла нощ — обясни Сал. Не беше длъжен да се обяснява на Дебелия Монте и нямаше намерение да започва да го прави, затова запази спокойствие и реши да бъде откровен: — Жена ми е болна.

— Човече, ченгетата ще проследят тая идиотщина. Махни я.

— Мислиш, че ме издирват ли?

— А нима смяташ, че отпечатъците ти ги няма в архива? Първата ти грешка, и тя е кошмарна! Ако си беше сложил спирачки, сега щеше да си вкъщи.

— Да — съгласи се Сал. — Нещата се оплескаха. Признавам.

— Няма нужда да признаваш — отвърна Дебелия Монте. — Всички знаят, че е така.

Всички. Сал не искаше и да си помисля какво означава това. Монте все още не бе поискал телефона му, затова просто го изключи и го прибра обратно в джоба си.

Едно нещо беше сигурно: ако Монте бе оплескал нещата, Сал вече щеше да го е убил. Беше напълно сигурен. И не би взел със себе си свидетели, най-вече хлапака, който бе наполовина латинос и чийто врат бе подгизнал от пот. Напоследък босовете се опитваха да внесат повече разнообразие и при набирането на кадри не следваха строгия италиански обичай, навярно защото твърде много добри войници лежаха в пандиза. Търсенето и предлагането и липсата на добър персонал бяха преобърнали всичко наопаки.

Което бе и основната причина Сал да си навлече такива неприятности.

Преди време по периферията на Фамилията започнаха да се навъртат трима нови. По всякакъв начин се опитваха да проникнат в организацията: изнамираха последен модел телевизори, хероин и дори камиони, пълни с кожени офис мебели, докато се стигна до един момент, когато босовете вече не можеха да се правят, че не ги забелязват. Телевизорите и офис мебелите бяха едно на ръка, но когато онези предоставяха пакет след пакет от най-висококачествения хероин (наркотикът не влияеше добре на Сал, правеше го нервен и прекомерно агресивен, но го бяха убедили да пробва и същата нощ той бе имал нещо като мистично сексуално преживяване), шефовете започнаха да се чудят откъде се снабдяват, тъй като Фамилията контролираше хероина в Чикаго вече почти от век. Затова наредиха на Сал да се разрови за информация и да им докладва, когато разбере нещо сигурно.

Задачата да изрови истината бе много различна от обичайните му задължения и говореше за професионално израстване. Сал имаше опит в целия процес по проследяването и убиването, но сега Фамилията искаше от него да се превърне в по-значима фигура в бизнеса. Не само да се спотайва в сенките. Да излезе на светло и прочее. Той никога не позволяваше на някой непознат, замесен в играта, да види лицето му. Освен ако на въпросния непознат не му предстоеше да се превърне в труп. Сега му даваха възможност да стане легитимен играч, да не изпълнява повече среднощни убийства, да има повече време за жена си и за детето. И за всякакви други неща. Беше възможност за нещо по-добро от бизнеса с убийства. Сал дори се осмели да каже на Дженифър, че им предстоят големи неща, че ако всичко мине по план, през следващата година може да отидат на ваканция или да помислят за преместване на по-топло място, защото и на двамата им беше писнало да мръзнат в Чикаго всяка зима. Дженифър ходеше на уроци по рисуване в местен колеж — записа се в „Олив-Харви“, в най-далечния край на Саут Сайд, за да не я разпознае никой (което Сал смяташе за глупаво, тъй като никоя от съпругите на колегите му не би се доближила до колеж) — и през около седмица се прибираше у дома с рисунка на океана или скица на палми, полюшвани от вятъра. Не беше кой знае каква художничка, но на Сал му беше приятно да си представя, че някога жена му ще седи по цял ден на шезлонг на плажа и ще рисува.

Принудителното бездействие между задачите влудяваше Сал до такава степен, че той бе започнал да изпълнява и външни поръчки, само и само да свърже двата края по празниците и други подобни събития. Не беше кой знае какво да отидеш с автомобил до Източен Сейнт Луис, за да видиш сметката на някого от името на собственика на магазин, или да шофираш чак до Спрингфийлд, за да пуснеш куршум в главата на брачен партньор, който изневерява… И все пак това също бе опасно. Босовете позволяваха по малко странична работа, но не и в такава степен, в каквато напоследък я вършеше Сал. Ала когато хлапето ти се разболява през няколко седмици и нямаш здравна осигуровка, човече, тогава просто правиш каквото се налага.

Сал бе убеден, че от часове насам обикалят безцелно с колата. Чема, хлапето мелез, поглеждаше периодично картата и казваше на Нийл къде да слезе от магистралата, а той пък правеше няколко обиколки и отново се връщаше на главния път, само че в противоположната посока, като през цялото време не обелваше и дума. Дори Сал усещаше иронията в ситуацията: през последните петнайсет години убиваше хора по поръчка за Фамилията, а сега бе излязъл на нощна разходка сред полята, защото застреля в лицето трима от онези донибрасковци и удуши четвъртия. Наистина, постъпката му беше доста аматьорска. Обикновена грешка, нищо повече.

Отишъл бе в „Паркър“, лъскавия хотел точно след Мичиган авеню, за да говори с донибрасковците и тяхната мексиканска свръзка за хероин. Срещата протече доста прилично — мексиканецът му даде да пробва част от стоката, някаква „черна шоколадова смола“, която мигновено замъгли и успокои мозъка на Сал. Сложи съвсем малко от наркотика върху езика си и изпита спокойствие и пълна яснота. Когато напусна хотелската стая, се чувстваше… добре. Светът бе станал по-деликатен. Провел бе приятна среща с няколко предприемчиви бизнесмени, а и те изглеждаха като относително свестни хора. Нямаше да му се налага да ги убива. Щяха да умрат по свой си начин — навярно по-скоро рано, отколкото късно, защото бяха престъпници, но той нямаше да е причината за смъртта им.

Вече бе излязъл на улицата и се канеше да хапне гулаш в малкия руски ресторант отсреща, когато го озари случайна мисъл — „Кой всъщност е отседнал в хотела?“, последвана от друга: „Защо изобщо трябваше да се срещаме в хотел?“ Можеха да свършат цялата работа на паркинга на „Криспи Крийм“. Спря се на тротоара и се опита да си спомни точното разположение на стаята, в която седеше преди не повече от десет минути. Голямо легло, пакети с хероин, разпръснати върху бюрото до кревата като различни храни върху шведска маса, и четирима души, облечени в анцузи, които седяха там и се усмихваха. Отишъл бе до банята, за да пусне една вода, преди да си тръгне, защото — странно, но факт! — когато бе надрусан, изпитваше наслада от уринирането, и бе впечатлен от приятното помещение, в което всичко блестеше като позлатено. Защо обаче на поставката нямаше тубичка с паста за зъби? Защо нямаше багаж в стаята? Сал затвори очи точно там, насред тротоара, и се фокусира върху всеки детайл, който успя да си спомни, защото ако имаше нещо, с което бе известен, това бе паметта му. Дразнеше се, понеже хората го наричаха Рейнман[2], но фактът бе неоспорим: видеше ли нещо веднъж, никога не го забравяше.

После Сал се бе завъртял и бе тръгнал обратно към хотел „Паркър“. Когато влезе във фоайето, леката дезориентация от малкото количество хероин, което бе взел, се превърна в неприятно усещане и всички огледални повърхности го дразнеха. Интериорът напомняше за средата на трийсетте години — имаше снимки на Ал Капоне по стените и копринени абажури в стил „Тифани“, пръснати навсякъде. Светлините на лампите се усилваха хилядократно от богато украсения под, огледалните тавани и лъскавите мраморни плочки. Всяка стъпка, която Сал правеше към рецепцията, бе съпътствана с ново проблясване, после с още едно и накрая той можеше да се закълне, че го щракат с фотоапарати.

„О — помисли си, — така няма да стане.“

Приближи се до младата жена на рецепцията.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Искам да освободя стаята — отвърна Сал и й даде номера. Рецепционистката се вторачи в екрана на компютъра за секунди, чукна няколко пъти върху клавиатурата и въздъхна. — Проблем ли има?

— О, не — отвърна жената. — Съжалявам. Просто плащането минава през някаква корпоративна организация. Вие ли направихте резервацията?

— Не — отговори Сал, докато обмисляше и се опитваше да разбере накъде води всичко това, — направиха я от офиса ми.

— Добре тогава — каза рецепционистката. — Ами, изглежда, е оформена като държавна поръчка, така че можете да платите непредвидените си разходи в брой или с кредитна карта.

— В брой — заяви Сал. — А мога ли да получа копие от сметката?

— Разбира се.

Жената чукна още няколко пъти по клавиатурата и след секунди Сал вече гледаше сметката за малко над петстотин долара с включени плащания за румсървиз. Погледна на чие име е. Някой си Джеф Хопър с адрес на улица „Рузвелт“, Чикаго. Копелето дори не си беше направило труд да скрие факта, че работи за ФБР. Направо обидно.

Пресегна се към задния си джоб.

— О, по дяволите — прокле, — май съм си забравил портфейла в стаята. Бихте ли ми дали ключ? После веднага ще сляза долу, за да оформим освобождаването на стаята.

— Разбира се — отвърна рецепционистката, защото едва ли има човек, който не би се доверил на агент на ФБР с името Джеф Хопър, настанен с държавна поръчка и направил сметка за румсървиз на стойност петстотин долара.

Според общоприетия протокол да убиеш агент на ФБР — да не говорим за трима, а може би и четирима, ако се приеме, че мексиканецът също е един от тях — не съответства на добрите работни практики. Можеш да убиеш ченге, ако е корумпирано, или да пуснеш куршум на градски съветник, ако той се кани да се обърне към органите на правосъдието, за да се измъкне и да не плати дълговете си. Но няма как да ти се размине, ако видиш сметката на няколко агенти на ФБР. През последното десетилетие Фамилията бе позатоплила отношенията си с властите. Макар да пласираше огромни количества хероин на територията на Чикаго и в околностите, а даже и на север, в Канада, поне не убиваше невинни деца и домакини и никога нямаше загинали при престрелка в мола, което не можеше да се каже за действията на проклетите хлапетии гангстерчета с техните бейзболни шапки, провиснали панталони и понтиаци с ниско окачване. Фамилията въртеше професионален бизнес и — освен ако не направеше някоя колосална грешка — федералните не се бъркаха. През последната година обаче цялата икономика започна да се измества в интернет, а светът стана толкова малък, че вече не бе нужно да познаваш някого от района, за да си набавиш наркотици или нерегистрирано оръжие. Затова се разгорещиха нещата между Фамилията в Чикаго и конкурентите им на юг, в Мемфис. После дойде ред и на онлайн залаганията. Преди два месеца изпратиха Сал в Ямайка, за да убие един тип. В крайна сметка обаче очисти още петима само за да изпрати ясно послание. Всичко това накара Фамилията да ограничи и преразгледа различни потоци от постъпления. Да избиеш всички, които се интересуват от бизнеса, би било денонощна задача, в която трябва да се включи половин Холивуд. Но ако убиеш федерални служители, все едно си просиш законът РИКО[3] да се стовари върху теб като градушка.

Сал знаеше и разбираше всичко това. Но докато вървеше от рецепцията към асансьора, осъзна, че федералните биха могли да спипат единствено него. Ще го натикат в полевия офис на ФБР и ще започнат да му показват снимки на семейството му. Ще говорят за сина му — как ще бъде осиновен и отгледан в някой затънтен град (може би дори в Индиана) заради „неговата собствена безопасност“. После ще му пуснат да гледа видеозапис, на който притискат Дженифър, като й показват фотографии на всички хора, които е убил. И какво би могла да стори тя тогава? Трябваше да го изпее. Със сигурност нямаше да лежи в пандиза, нали?

Сал набързо направи няколко изчисления. Колко души бяха видели лицето му? Донибрасковците. Мексиканецът. Момичето на рецепцията. Със сигурност имаше камера над бюрото за регистрация, така че някой охранител вероятно също го бе съзрял.

Шестима души. Можеше да убие шест човека. О, да. Правил го беше много пъти.

Но ако убиеше момичето и охранителя, трябваше да убие още десетина човека, за да се измъкне жив от хотела, а честно казано, нямаше нито достатъчно куршуми, нито желание за този вариант. Не можеше да се надява да се отърве след нещо подобно.

По дяволите.

Щеше да направи онова, което е във възможностите му, и да остави Фамилията да се оправя с момичето и видеозаписите. Нямаше да е проблем за тях, особено в контролиран от профсъюзите хотел като „Паркър“. Но федералните трябваше да си заминат.

Стар хотел като „Паркър“ всъщност бе добро място за убийство — има дебели стени и плътни килими, които поглъщат звука. За разлика от някой скапан „Мариот“, старите хотели не струпват толкова нагъсто стаите си. Не разполагат и с огромен брой супермодерни асансьори, които сноват надолу-нагоре едновременно, натоварили стотици хора. Гостите им се носят между етажите в няколко очарователни дъбови ковчега. Но старите асансьори са приятни, най-вече защото разполагат с бутон „стоп“, който можеш да натиснеш, за да блокираш съоръжението на място. Тъкмо това направи Сал, когато пристигна на единайсетия етаж. Ако всичко минеше по план, докато той си свърши работата, никой нямаше да се замисли защо чака толкова да пристигне асансьорът.

Както си припомняше изминалите събития, Сал отчете, че е трябвало да установи дали мексиканецът е част от постановката. Не че беше от голямо значение, тъй като тъкмо него застреля пръв, когато онзи му отвори вратата на хотелската стая. Нищо лично — просто трябваше да се погрижи за кашата възможно най-бързо. После видя сметката на първите двама донибрасковци без проблем. Третият тип обаче поде игра на стражари и апаши и в крайна сметка Сал го свали с голи ръце на земята и прекърши трахеята му. Всичко приключи за около две минути. Най-много три. После Сал спокойно тръгна по коридора, качи се на служебния асансьор и си тръгна.

Първоначално възнамеряваше да вземе Дженифър и Уилям и да избяга, но знаеше, че развръзката ще е лоша за всички. Затова направи единственото, което му се стори смислено: обади се на братовчед си Рони Купъртин — единствения му роднина, който все още бе във Фамилията. В момента той прекарваше половината си време в Чикаго, а другата половина в Детройт, защото имаше автокъщи за автомобили втора употреба и в двата града. Рони беше от онези типове, за които човек би предположил, че имат връзка с мафията, и то най-вече заради клиширания му външен вид — носеше пръстени на кутретата и костюми с тънки райета. Пускаше обяви в „Трибюн“ и правеше на купувачите на коли втора употреба „предложения, на които не може да се откаже“. Рекламираше и по телевизията. За телевизионните реклами обличаше костюм с дълго сако и стеснени панталони, носеше автомат „Томпсън“, наричаше останалите търговци на коли „мръсни плъхове“ и обещаваше, че кредитните агенции „ще ритнат камбаната“, когато приключи с тях. Разбира се, големият майтап бе, че той си беше дяволски истински гангстер. Повечето от колите, които продаваше, бяха купени на едро или идваха от бартерни сделки в Канада, поради което можеше да ги продава на толкова ниски цени.

— Прецаках нещата — каза на Рони. На заден фон се чуваше звук от анимационен филм, който вървеше по телевизията. Братовчед му имаше четири деца под тринайсет години и всичките ходеха в частни училища. Истински бастион на обществото.

— Какво се е случило?

— Видях сметката на няколко федерални — отговори Сал. Навярно бе грешка да го казва. Използваше мобилен телефон, чиито симкарти сменяше поне два пъти седмично, но Рони все си мислеше, че го подслушват, въпреки че често сканираше къщата си с детектор за метали, а и Фамилията винаги имаше свои хора в телефонната компания. Целият свят се променяше, но във Фамилията никой не разбираше от компютри и технологии. Интересуваха се дотолкова, че да изпитват параноя.

— Къде си?

— Обикалям с колата — отвърна Сал, но всъщност беше паркирал срещу имението на Рони в Голд Коуст. Построено през петдесетте години, зданието беше на три етажа, със сутерен, който братовчед му бе превърнал в напълно работеща игрална зала. Но понеже имаше толкова много пари, сега вече я използваше само за организиране на партита и вечерни залагания, за да набира средства за благотворителното дружество „Клуб на момчетата и момичетата“. В края на осемдесетте и началото на деветдесетте години Рони бе превърнал мястото в истинско казино, но хазартни инициативи като тази бързо станаха старомодни заради онлайн залаганията на ямайците и казината на индианците. Защо да се замесва човек с група гангстери, когато може да играе комар легално?

Къщата бе обградена от двуметрова желязна порта, стара и висока северноамериканска дива череша и дъбове с едър плод, които придаваха на мястото вид на крепост, макар че сега на тротоара отпред бе изрисувана с тебешир игра на дама. Ако някой искаше да проникне в сградата, щяха да са му необходими добре екипирани лесовъди.

— Махни се от проклетата улица — нареди Рони. — Има камери навсякъде.

— И къде да отида, у вас ли да дойда? — Сал го дразнеше, даваше му да разбере, че ако иска, може да го повлече със себе си. Поне засега не желаеше да го прави, но трябваше да се увери, че Рони знае какви са рисковете.

— Не — спря го братовчед му, — да не си се побъркал? Децата ми са тук.

— Значи вече не мога да се виждам с роднините си, така ли, Рони? Така ли стоят нещата?

— Нека не драматизираме нещата, Сал.

— Къде тогава? Кажи ми къде да отида.

— Ако стане напечено, не мога да те приема тук — отвърна Рони. — Трябва да си дадеш сметка как би изглеждало подобно нещо.

— Може би ти трябва да си дадеш сметка какво е моето положение — заяви Сал. — Чистя парченца мозък от косата си, разбираш ли?

Рони остана безмълвен за около минута, което не се хареса на Сал. Братовчед му беше от хората, които смятат, че винаги знаят кое какво е, макар че дори не бе завършил гимназия. Беше самоиздигнал се милионер — или поне за пред обществото. В действителност братовчед му беше само брънка от същата порочна верига.

— На онова място, където играехме кикбол — заяви най-сетне Рони. — След петнайсет минути.

Рони беше с петнайсет години по-възрастен от Сал, но всички хлапета от фамилията — истинската им фамилия — бяха живели в квартала около „Уинстън академи“ и използваха големия затревен терен на учебното заведение, за да поритат топка. Кварталът беше приятно място за живеене, но сега там бавно си проправяха път бутици и кафенета, които променяха всичко. Сал не бе ходил в района денем от години — последният път беше, когато влезе в училището, за да счупи ръката на директора. Направи му сложна фрактура по заповед от най-високите етажи. Директорът дори нямаше дългове, така че Сал си помисли, че тук се крие нещо по-дълбоко, но така и не си направи труда да попита. Задаването на въпроси не му влизаше в работата.

— Добре — съгласи се Сал.

— Монте ще бъде там. Тръгни с него, а аз ще се опитам да оправя тази каша.

— Трябва да заведеш Дженифър и Уилям в скривалище.

— Ще го направим — обеща Рони. — Нека вършим нещата едно по едно.

— Съжалявам, че прецаках работата — каза Сал, защото наистина беше така.

— Знам — отвърна братовчед му.

— Просто, нали знаеш, загубих контрол. Разбрах, че онези са федерални, и сещаш се, просто целият пъзел изведнъж се подреди пред очите ми. Това ми се стори единственото правилно нещо, което можех да направя.

— Друсан ли си?

— Не — отрече Сал, но после добави: — Малко.

— Трябвало е просто да си тръгнеш.

— Никога не го правя — обясни Сал.

— Тъкмо в това е проблемът — заяви Рони.

Братовчед му си прочисти гърлото, мълчеше. В продължение на няколко секунди Сал слушаше писъците на децата му на заден фон. Нещата не бяха наред.

— Дженифър е болна.

— Да, добре — отвърна Рони.

— Детето също — добави Сал.

— Сал, виждам те на охранителните си камери.

— Казвам само, че някой трябва да се погрижи за нея, това е всичко.

— Просто отиди да се срещнеш с Монте. Ще се оправим с тази бъркотия. Ще дойдеш у нас в неделя и ще гледаме футбол.

— Да — потвърди Сал, — така ще направим.

Затвори, без да се сбогува, защото беше април и през следващите шест месеца нямаше да има футболни мачове.

* * *

И ето че сега се тръскаше в колата по черния път до магистралата. Нийл минаваше през всички възможни затревени площи, а никой в королата не обелваше и дума — всички се преструваха, че посред нощ редовно ходят на разходка с колата до някаква ферма. Къде се намираха? Може би в Мисури. Не, не бяха пътували толкова дълго. Индиана? Уисконсин? Сал беше объркан в тъмнината и му се гадеше от миризмата на пот, която се носеше от Дебелия Монте.

— Къде сме, по дяволите? — попита най-сетне.

— Рони каза да те доведем тук — обясни Дебелия Монте.

— Къде е това „тук“?

Другият мъж сви рамене:

— Не попитах.

Страхотно. Сал се бе отървал от деветмилиметровия си пистолет, като го хвърли в канала, и сега носеше със себе си само трийсет и осем милиметров револвер с пет патрона. Беше напълно сигурен, че може да очисти Дебелия Монте без проблем, но да види сметката на Нийл и Чема, щеше да е по-трудно. Бяха тъпи хлапета, но няма нужда да си умен, за да стреляш с пистолет, а и двамата със сигурност разполагаха с автоматични оръжия.

— Ами ти, шоколадово момче? Знаеш ли къде, по дяволите, се намираме?

Чема се обърна на седалката си и изгледа кръвнишки Сал. Тогава Дебелия Монте обяви:

— Почти пристигнахме.

— Нали каза, че не знаеш къде отиваме? — каза Сал.

— Не знам — потвърди Дебелия Монте, — затова картата е у Чема. Кажи му, че вече сме близо, Чема.

— Близо сме — заяви хлапето без каквато и да е емоция.

Минути по-късно мобилният телефон на Дебелия Монте иззвъня. Мъжът погледна устройството и го подаде на Сал.

— Рони.

— Добре ли си? — попита братовчед му, когато Сал прие обаждането.

— Да — отвърна Сал. — Трябва ли да се тревожа?

— Пречукал си трима федерални, нали разбираш…

— Ами мексиканеца?

— Все още не е ясно, няма кой знае каква информация за него — каза Рони. — Вероятно е някой тип с легитимен бизнес, който работи и за двете страни. От Канал 7 не го споменаха. Канал 2 го нарекоха „информатор“, така че не се знае нищо.

— Съобщиха ли името ми?

— Няма как да убиеш трима агенти на ФБР и да не попаднеш в новинарската емисия.

— Показаха ли лицето ми?

— Да — потвърди Рони. — В момента ченгетата са в къщата ти. Ситуацията не е добра.

По дяволите. Значи последното обаждане, което бе получил от Дженифър, най-вероятно не беше от нея.

— Не успя ли да измъкнеш семейството ми?

— Ти май не разбираш мащабите на ситуацията.

— На Дженифър може да се разчита, Рони. Знаеш, че е така.

— Има моменти, когато всеки се пречупва.

— Тя няма да го направи — увери го Сал, въпреки че не можеше да е сигурен.

Жена му знаеше какъв е, или поне бе запозната с неговата версия, която в основни линии си беше истината: Сал правеше лоши неща на лоши хора. Беше наясно също, че някои го считат за един от лошите, и не си го представяше като супергерой или пазител на реда. Бяха разговаряли през годините какво трябва да се предприеме, в случай че полицията дойде да го търси. Дженифър знаеше, че не бива да си отваря устата и че ченгетата не могат да я накарат да свидетелства срещу него; че ако го търсят от полицията, той най-вероятно вече е изчезнал.

Освен това бе наясно, че „изчезнал“ може да значи много неща.

— Ще видим — отвърна Рони. — Междувременно ти осигурихме превоз, който ще те отведе извън града.

— Чуй ме — каза Сал, като се извърна от Дебелия Монте и се опита да сниши глас, но беше трудно да е дискретен на задната седалка на миниседан. — Ако се стигне до крайности, няма да съм учтив. Просто да си наясно. Това не ти е някой филм. Поне двама ще си отидат с мен.

— Ние сме наясно с това — заяви братовчед му и затвори.

Ние. Все това проклето ние. По този начин Рони му даваше да разбере, че се е издънил толкова жестоко, че сега съдбата му не зависи само от него. Сал изключи телефона и го върна обратно на Дебелия Монте, който отвори капака на устройството, извади симкартата и я смачка с обувката си, преди да я изхвърли през прозореца.

— Искаш ли да ми дадеш телефона си? — попита го Монте.

Ако го направеше, Дженифър нямаше да може да се свърже с него. Може би никога.

— Все още не.

Дебелия Монте просто сви рамене. Сал не би се обадил на полицията. А и нямаше как да се свърже с жена си. Но му харесваше идеята, че все още има малка връзка с външния свят. Докато разполагаше с нея, значи още бе жив.

Королата зави надясно, неравният участък от пътя внезапно стана гладък (или поне по-гладък) и Сал успя да различи малко по-ясно фермата. Имаше основна сграда, до нея — нещо, което приличаше на плевня и бе с размерите на няколко склада, и половин дузина силози за зърно. Предните фарове на автомобила осветиха пасището и отразиха отблясъка на хиляди очи. Крави. Когато королата се приближи, Сал видя голям тир и два по-малки камиона. Наоколо се мяркаха фигури — може би десетина мъже, които се движеха напред-назад между плевните и камионите. Всеки от тях буташе ръчна количка, натрупана догоре с кутии.

Сал свали прозореца си и веднага го заля воня, която можеше да идва само от кланица: миризма на пикня, изпражнения и йод, носеща се от сурово месо; на зърно и пръст. Спомни си пътуванията от детството си — баща му винаги спираше в големи ферми, свързани с крайпътни ресторанти, убеден, че предлагат най-добрата храна на земята, защото всичко при тях е прясно. Баща му беше мъртъв от колко? Двайсет и пет години? Бяха го хвърлили от скапана сграда.

Королата спря до големия тир, но Нийл не си направи труда да изключи двигателя.

— Това ли е мястото? — попита.

— Да — потвърди Дебелия Монте. Слезе от колата и тръгна към разпрострялата се нашироко плевня.

Нито един от хората с количките не хвърли повторен поглед към Монте. Сега, когато королата осветяваше наоколо, Сал видя, че мъжете са с еднакви униформи: морскосини работнически панталони „Дикис“, сиви разкопчани ризи с лого над единия джоб, сини бейзболни шапки и ръкавици — макар че вечерта беше приятна въпреки всичко… Забеляза също, че отстрани на всички камиони личеше същото лого, придружено от надпис: „Прясно месо от ферма Кошел“. От задната част на камионите с хладилни камери се издигаше пара, което обясняваше ръкавиците.

Сал се пресегна и докосна револвера си. Щеше да пусне един на Чема и на Нийл, а после да се втурне в тъмнината. Надяваше се, че с всички тези свидетели наоколо Дебелия Монте няма да стреля по него, макар че вече не се знае на какво са способни хората. Не искаше да убива Нийл. Не искаше да убива дори Чема, но осъзнаваше, че може би след пет или десет минути ще е смлян на кайма и натоварен в хладилна камера, която прави доставки на супермаркетите в целия район оттук до Калифорния.

Погледна през прозореца за последен път, за да се увери, че знае накъде да побегне, и когато го направи, видя нещо, заради което се изправи на мястото си: Дебелия Монте бе на около шест метра от колата и говореше с плешив тип, който стискаше две одеяла в ръце, а до него стоеше детенце. Три или четиригодишно. Беше трудно да се прецени в тъмнината. Какво, по дяволите, правеше тук малко дете?

— Чема — рече Сал, — искам да се извиня. — Хлапето кимна, но не се обърна. Даваше го толкова голям тежкар, че дори не можеше да приеме едно извинение като истински мъж. — Освен това искам да ми благодариш.

Това го накара да се обърне.

— Така ли, защо?

— Защото възнамерявах да те застрелям в главата, но реших да не го правя. — Чема преглътна, но остана смълчан. — Струва ми се, че си ми доста голям длъжник.

— Ами Нийл, и него ли щеше да застреляш?

— Вероятно — отвърна Сал, — но с него се познаваме отдавна. — Обърна се към Нийл и продължи: — Когато беше бебе, те наглеждах всеки път, когато майка ти трябваше да изпълнява поръчка или си беше пийнала повечко коктейли „Бял руснак“. Едва ли си спомняш.

Нийл погледна към Сал в огледалото за задно виждане и каза:

— Мислех си, че тази история е просто шега.

— Не — заяви Сал, — истина е.

Отвън видя как плешивият мъж даде на малкото дете едно от одеялата и то се затича към големия тир. Плешивецът и Дебелия Монте си стиснаха ръцете, след което Монте се отправи отново към королата. В това време двата по-малки камиона също потеглиха и на мястото си остана само големият тир.

— И какво искаш да направя? — попита Чема.

Сал извади портфейла си и му го даде, момчето незабавно го прибра в джоба си.

— След две седмици го изпрати по пощата на жена ми. На адреса на шофьорската ми книжка.

— Това ли е всичко?

— Това е — потвърди Сал. — Вътре има около два бона. Нека парите са още там, когато жена ми го получи.

Чема прехапа долната си устна и за секунда не отвърна нищо.

— Жена ти — изрече най-накрая — обича ли мексиканска храна?

— Не особено — призна Сал.

— Приятелката ми прави едни мексикански сватбени курабии, мога да пратя нещо такова…

— Разбира се — съгласи се Сал. — Ако не тя, синът ми ще ги изяде.

Чема отново прехапа устна и Сал се запита какви мисли му минават през главата.

Дебелия Монте отвори вратата на колата, преди Чема да успее да отвърне.

— Нийл, Чема — обади се едрият мъж, — дайте палтата и ризите си на Сал. — Двамата се спогледаха леко изненадани, но изпълниха заповедта. В същото време Дебелия Монте свали якето си и също го даде на Сал. — Обличай всичко върху дрехите си.

— Къде отивам? — попита Сал. Вече бе излязъл от колата и навличаше ризи и якета върху дрехите си.

— Не знам — отвърна Дебелия Монте. — Но предполагам, че ще бъдеш в хладилната камера, поне докато те откарат на няколко щата оттук. В камиона температурата ще е само седем градуса, така че ще е като пролет в Чикаго.

Седем градуса. Сал щеше да се справи.

Дебелия Монте го изпрати до големия тир и двамата останаха за миг в долния край на товарната рампа. Наблюдаваха как един от униформените работници освобождава място в камиона. Имаше десетина одеяла, възглавница, фенерче, две бутилки с вода, кутия с крекери, радиостанция и дори стол. Щеше да разполага с всички домашни удобства, макар и обграден от кутии с говежда кайма. Когато работникът ги видя, попита:

— Ще се оправиш ли, шефе?

— Всичко ще е наред — отвърна Сал.

— Ако имаш проблем, просто се свържи с шофьора по радиостанцията и той ще спре.

Бяха се погрижили за всичко, което наведе Сал на мисълта, че Фамилията навярно има опит в нелегалното превозване на хора извън града, и го накара да почувства странно успокоение.

— Тук пътищата ни се разделят — заяви Дебелия Монте.

— Откога се познаваме? — попита Сал.

— Откакто излежавах две присъди по едно и също време — отвърна другият мъж. Опитваше се да бъде забавен, така че Сал замлъкна. Дебелия Монте не беше известен с остроумието си.

— Десет години за кражба — започна Сал. — Още петнайсет за нападение.

— Горе-долу — потвърди Монте. — Слушай, трябва да ми дадеш телефона и оръжието си.

Каза го достатъчно учтиво, не като заповед, така че Сал му ги предаде доброволно. Дебелия Монте хвърли телефона на земята и го смачка с крак, но не си направи труда да прибере в джоба трийсет и осем милиметровия револвер.

Ако някога пак се върнеш в Чикаго, ще трябва да убия теб и цялото ти семейство — предупреди го Монте, — а аз не искам да го правя. — Тупна Сал но рамото и се отправи обратно към королата.

Не бяха изминали и пет минути, откакто Сал намери сравнително удобен начин да седи, опрян в стената от месо, когато чу два бързи изстрела.

ПЪРВА ГЛАВА

Дейвид Коен. Сал Купъртин превърташе в ума си името непрекъснато. Дейвид Коен. Когато беше хлапе, ненавиждаше собственото си име, навярно защото всички деца в квартала имаха чичо на име Сал. Но като порасна, то взе да му харесва, защото внушаваше власт и заплаха — две неща, които му допадаха… поне като абстрактни понятия.

Дейвид беше библейско име и също имаше своята стойност. Сал не беше религиозен, така и не се увлече по вярата през годините, нали изкарваше прехраната си с убийства. С вината и разкаянието можеше да се справи, но да търси отговори за живот, който започва след смъртта? Не, на Сал не му пукаше за подобни измишльотини.

Коен. Добре. Беше съвсем различно. Сал познаваше доста евреи, а и Фамилията се спогаждаше добре с Кошер Ностра[4], които се занимаваха с дистрибуция на екстази и фалшиви билети из кампусите на колежите. Тези типове бяха основно израелски и руски евреи, а дните на Бъгси Сийгъл и Майер Лански[5] до голяма степен бяха останали в миналото. Израелците и руснаците в Чикаго бяха млади и имаха респект, защото Фамилията им се виждаше като нещо мистично, което бяха виждали само по филмите. Наричаха се Яков или Борис, или Виталий, или Звика, говореха завалено, носеха потници и големи часовници и караха рейндж роувъри, така че всички знаеха, че не са от местните фамилии Розенблат и Леви. В истинския бизнес обаче бяха безмилостни. Оставяха послание, като убиваха кучето и приятелката на длъжника си — по този начин го смазваха емоционално до края на живота му, без да са го докоснали и с пръст. „Ако някой ти дължи пари, пречупи духа му и той ще ти плаща, докато е жив“ — казваха. И макар да не му се щеше да признае, че е така, Сал съзнаваше колко проницателна е тази практика. Проблемът беше, че Фамилията бе останала в бизнеса толкова дълго тъкмо защото не нараняваше невинни граждани и домашни любимци. Ако убиеш нечие дете или куче, тази гадост веднага се появява във вестника и започва истинско разследване. Ако убиеш някоя отрепка, това си е просто една мъртва отрепка. Убиеш ли четирима федерални, животът ти може да се промени напълно.

Но Дейвид Коен! Изобщо не звучеше като име на корав тип. По-скоро бе име на човек, който ти оправя очилата. Или който може да ти е адвокат.

— Дейвид Коен — изрече Сал, но името не му звучеше достатъчно добре. Вероятно щеше да е така поне още две седмици, или докато челюстта му се възстанови напълно.

Изчезнал бе преди шест месеца и оттогава никой не го бе заговарял директно, нито го бе поглеждал в очите. Докато шефовете се опитваха да решат какво да правят с него, прекара седем дни в и около камиони с хладилни камери, които превозваха месо. Накрая го зарязаха в Лас Вегас.

Или поне той смяташе, че градът е Лас Вегас.

В местния вестник „Джърнъл ривю“ имаше журналист на име Харви Б. Къран, който прекарваше половината от времето си в писане на клюки за всички „босове“ в града, а през останалото дращеше клюки за хората, които вземат подкупи от „босовете“. Освен това Оскар Гудман вероятно щеше да се кандидатира за кмет, така че всяка вечер по местните новини течеше нов материал за това как той щял да вдъхне нов живот на града и да му върне атмосферата на Рат пак. На никого не му пукаше, че Гудман всъщност е говорител на гангстерския Олимп.

Всичко беше съвсем открито. Като се изключи Сал, разбира се. От шест месеца той живееше в една и съща къща, позволяваха му да излиза само през задния вход, и то единствено през нощта. Не че изгаряше от желание да пътува, особено след като премина през многобройни и мъчителни операции: на носа и брадичката, на няколко зъба, които му извадиха и смениха с постоянни импланти. Премахнаха татуировките му с лазер, обръснаха главата му, накараха го да носи очила. Последното нещо — поне Сал се надяваше да е последно — бе челюстта му. Дори операциите правеха тайно. Превозваха го в задното отделение на микробус без прозорци посред нощ и тайно го вкарваха в лекарски кабинет, после го наблъскваха с упойка, а Сал се събуждаше обратно в къщата. Вече дори не си правеше труда да взема болкоуспокояващи. Всяка част от тялото го болеше толкова, че и всичкият перкоцет на света нямаше да му помогне. Особено докато го държаха в плен в елегантната двуетажна къща, снабдена с басейн с морска вода, закрито джакузи и сауна, напълно оборудван фитнес салон и телевизори във всяка стая с около петстотин кабелни канала.

А сега и това: Дейвид Коен.

Сал тъкмо правеше упражнения за бицепс във фитнеса, когато Малкия Джо, хлапето, което живееше с него, влезе и му подаде кафеникав плик, пълен с нещо.

— Какво е това? — попита Сал.

— Бени каза да ти го дам — обясни хлапето. — Не съм задавал скапани въпроси.

Малкия Джо не поставяше под въпрос абсолютно нищо. Което вероятно не беше лошо. Но дори Сал да подпали къщата, малкият нямаше да си направи труда да попита защо, просто щеше да седи и да гледа как сградата гори — особено ако Сал му каже, че го е направил по заповед на Бени.

Името Бени Савоне не означаваше кой знае какво за Сал, когато живееше в Чикаго, но определено имаше своята тежест в Лac Вегас… Достатъчно голяма, за да се появява редовно в клюкарската рубрика на Къран. Бени имаше стриптийз клуб в града, наречен „Дивият кон“, но във вестникарската рубрика споменаваха основно брака му. Той го свързваше с религиозната еврейска фамилия Кейлс, която не беше забъркана в никакъв мръсен бизнес. Като се изключи тъстът на Бени, който беше равин в „Темпъл Бет Израел“.

Бени не му беше споменавал нищо по въпроса. Всъщност Сал все още не бе наясно как така се укриваше при фамилията Савоне, след като Фамилията в Чикаго не беше правила бизнес с тях преди. Не беше негова работа да разпитва за подробности, но начинът, по който се отнасяше Бени към него (с уважение, но и съвсем очевидно като с подчинен), му подсказваше, че каквато и сделка да са сключили двете фамилии, тя не представлява краткосрочна уговорка. Същото сочеха и многобройните операции за промяна на лицето му.

Сал взе плика и го занесе в спалнята си, където изпразни съдържанието му върху леглото. Акт за раждане, карта за социални осигуровки, копия от диплома от Юдейския общински колеж в Синсинати, дори стари сметки за комунални услуги — всичките на името на Дейвид Коен. Към копието от договор за наем на къщата, в която вече пребиваваше (споразумение между него и адвокатско сдружение, изготвено в настоящия ден), бе прикрепена бележка. Върху нея със старателния почерк на Бени бе написано: „Това си ти. Научи го наизуст, Рейнман. Абсолютно всичко.“

Рейнман. Не беше чувал това прозвище, откакто напусна Чикаго.

Имаше и още: родословно дърво на рода Коен, чиято история стигаше чак до Полша през XIX век; овехтяло копие на Талмуда с позлатени страници; ермолка[6].

— Дейвид Коен — отново произнесе Сал.

Стана от леглото и отиде в банята. Най-хубавата баня, която някога бе имал. С травертинови плочки, джакузи, душкабина с вградено място за сядане. Трудно му беше да разгадае защо е тази необходимост от място за сядане. Освен ако не се къпеш често с други хора. При мисълта за това му домъчня за жена му Дженифър, и то така внезапно, че чак му прилоша. Покри седалката с шампоани, сапуни и кърпи — всъщност с всичко, което можа да намери — и сега тя беше просто рафт. В далечния край на банята имаше прилежаща стаичка с приблизителните размери на спалнята, която споделяше е Дженифър в къщата им в Чикаго. Беше толкова голяма, че разполагаше със собствен килер: обкован с кедър дрешник, в който се поддържаше по-ниска температура, отколкото в останалата част на къщата, чрез отделен климатик. Дрешникът беше пълен с дизайнерски дрехи — костюми, официални ризи, всекидневни панталони, пуловери, обувки… И по всичките все още висяха етикети с цените. На всеки чифт обувки стоеше цена между петстотин и седемстотин долара, или приблизително сумата, която Сал предвиждаше да похарчи за обувки през цялата година.

Всъщност Сал едва ли би могъл да си позволи някога къща като тази, макар че тя определено бе по възможностите на братовчед му Рони.

Или може би на някого като равин Дейвид Коен.

През последните шест месеца обаче Сал се опитваше да измисли как да избяга. Не знаеше къде точно ще отиде, но беше сигурен, че завръщането в Чикаго щеше да е самоубийство — или ще попадне в ръцете на ченгетата, или в тези на Фамилията. Дебелия Монте бе пределно ясен по въпроса.

Никой не му даваше информация за положението в Чикаго и случая с донибрасковците, но Сал бе наясно, че щом от Фамилията са го оставили жив, значи имат по-сериозни планове за него. Възможно бе и да са получили в замяна нещо от фамилията Савоне, защото убийството на федералните им бе причинило големи неприятности. Те щяха да се разпространят из всички фамилии и да станат причина невинни — или относително невинни — хора да бъдат изправени на съд само за да има и позитивни статии в „Трибюн“ и „Сън-Таймс“.

Освен това, ако отново се появеше в Чикаго, Сал щеше да разполага най-много с час, за да влезе и излезе от града, преди да усетят присъствието му. Щяха да го изпеят доносниците, ченгетата (дори и корумпираните) или федералните, а можеше да го издаде и произволен гражданин. Хората на улицата търсеха начин да спечелят обявеното възнаграждение, така че шансовете да го предадат на полицията ставаха още по-сериозни. И все пак Сал си мечтаеше и кроеше планове как посред нощ ще отиде да вземе Дженифър и Уилям и тримата заедно ще избягат в Канада… Но винаги стигаше до въпроса, на който просто нямаше отговор: „А после какво?“

Въпрос, който го парализираше със своята наивност. Рони бе обещал да измъкне семейството му навреме — обещание, което Сал осъзна, че е напълно неосъществимо, щом камионът потегли в нощта, но все още се будеше сутрин и търсеше до себе си в леглото Дженифър. Успял бе да оцелее в играта петнайсет години, като съхраняваше стриктно навиците си. Трудно можеше да се откаже и от най-дребните.

Сал се наведе, включи джакузито и наблюдава няколко мига как ваната се пълни с вода, а струйките се включват с цвърчене. „Една година“ — помисли си. Една година, през която трябваше да бъде равин Дейвид Коен. После щеше да разполага с малко пари, с някакви връзки, с начин да се измъкне от тази бъркотия. В крайна сметка вече бе изкарал шест месеца. Какво беше още година? Може би щеше да успее да вземе Дженифър и Уилям в Лac Вегас, макар да знаеше, че федералните ще ги следят доста дълго време, в случай че той се опита да осъществи контакт. Значи може би две години. Да. Две години. След две години ще направи своя ход.

И така, равин Дейвид Коен се върна обратно в спалнята, събра всички документи, които му бяха предоставили, и ги постави на стола до джакузито. После свали дрехите си, потопи се във ваната и остави струйките да масажират гърба и врата му, докато започна да осъзнава, че в обозримото бъдеще Сал Купъртин — с всички неща, които бе извършил, и всички хора, които обичаше — щеше да е мъртъв.

След това се залови да чете.

* * *

Изминаха още три седмици, но когато настъпи моментът да свалят скобите от челюстта на Дейвид Коен, Бени реши, че е безопасно равинът да излиза през предната врата на собствената си къща. Оставаха две седмици до Деня на благодарността, а Дейвид бе прекарал предишните в четене, четене и пак четене, като всеки ден в къщата пристигаше нов религиозен текст с конкретни инструкции какво трябва да бъде научено. Дейвид оценяваше вниманието към детайлите, понеже подобряваха прикритието му, но и му се струваше малко прекалено. Дали някой би се приближил до него в хранителния магазин, за да поиска да му разтълкува части от Талмуда? А когато трябваше да очисти някой тип, дали се очакваше от него да се спре и да просветли скапаняка какво означава да си ветеран по история и цялата онази работа, че благородството задължава? Изглеждаше му излишно. Всички текстове идваха със съответните тестове — десет или петнайсет въпроса, изписани с елегантен почерк, на които Дейвид трябваше да отговори и да ги изпрати обратно. Не се опитваше да шмекерува. Просто отговаряше на въпросите и се надяваше, че този, който го оценява, ще вземе под внимание, че едва е завършил гимназия (макар това до голяма степен да се дължеше на факта, че се бе влюбил в Дженифър през последната си година в училище).

Най-странното нещо — или поне едно от най-странните — бе, че откакто Дейвид получи новата си самоличност, Бени изобщо не се мяркаше в къщата. Преди се появяваше за среднощните срещи при лекаря, за да провери как се развиват многобройните операции; задаваше въпроси за времето на лечение и кога ще е подходящо Дейвид да увеличи физическата си активност. Последното бе доста иронично, тъй като Бени имаше поне четирийсет и пет килограма наднормено тегло. Тъкмо затова Дейвид осъзна, че загрижеността на другия мъж не бе изцяло алтруистична. Нямаше нищо против визитите на Бени. Предпочиташе ги пред опитите да води разговор с Малкия Джо.

Един ден обаче Бени Савоне паркира пред къщата и се обади на Малкия Джо, който подаде телефона на Дейвид.

— Готов ли си да махнеш това проклето нещо от устата си? — попита Бени.

— Готов съм от деня, в който го поставиха — заяви Дейвид.

— Тогава да вървим. Паркирал съм отпред.

— Наистина ли?

— Днес е благословен ден, равине — отвърна Бени и затвори.

Дейвид излезе през предната врата и се почувства сравнително добре, макар да не носеше пистолет у себе си. Разбира се, през последната половин година той нямаше достъп до оръжие, но сега се намираше навън, на обществено място (доколкото може да се брои за такова къща зад частен портал), и осъзна, че за първи път от двайсет години излиза невъоръжен.

— Изглеждаш добре — похвали го Бени, когато се настани на седалката до шофьора.

— Свалил съм тринайсет килограма — отвърна Дейвид. Не можеше да отваря устата си почти от шест седмици. Една вечер, след полунощ, го бяха приспали в лекарски кабинет, а на следващата сутрин се бе събудил с болезнени рани от двете страни на главата, зад ушите. Имаше чувството, че са го фраснали с чук, което всъщност си беше точно така. Откъртили бяха челюстта му с чук и длето, за да я смъкнат надолу, и бяха поизгладили грубите ръбове, след което бяха сложили скобите. Беше му адски трудно да говори, но да кара Малкия Джо да му прави протеинови шейкове, направо го тласкаше към самоубийство.

— Май и аз трябва да си сложа скоба на челюстта — пошегува се Бени. — Това е мечтата на жена ми.

Бени потегли с колата по дългата алея и изчака вратата да се отвори. Дейвид установи, че порталът е почти три метра и половина висок и на всеки ъгъл има закачени камери, макар в къщата да не бе виждал система за видеонаблюдение. Трябваше непременно да попита. Бени зави надясно и Дейвид осъзна, че се намира в квартал с домове, които са също толкова просторни, колкото и неговата къща. Всъщност бяха почти идентични. Без нищо характерно. Просто множество къщи, боядисани в цвят между кафявото и бледоморавото, всяка с шадраван с пръскащи херувимчета отпред. Къде бяха многоетажните сгради и уютните американски домове? Още по-странни бяха имената на улиците: „Анасази“, „Хуалапай“, „Тюркоазена долина“.

Докато се движеха, Дейвид забеляза също, че от едната страна на улицата пространството между пресечките е запълнено със сгради, а от другата остават празни площи с натруфени табели, които рекламират бъдещата нова общност. На табелите винаги бе изписано име като „Езерата“ или „Общински градски Център“ и неизменно бе изрисувано усмихнато бяло семейство. Дори не се опитваха да имитират стремеж към политическа коректност или мултикултурна среда. Неговият собствен жилищен квартал се наричаше „Езерата край Съмърлин грийнс“, въпреки че Дейвид не видя нито езера, нито зелени площи. Но багерите, които мярна в пустите парцели, подсказваха, че и едните, и другите ще се появят в даден момент.

— Къде, по дяволите, се намираме? — попита най-сетне Дейвид.

— В Съмърлин.

Съмърлин. Дейвид бе прочел за това място във вестника. Ново населено място, проектирано от Хауърд Хюз[7].

— Защо всичко е едно и също?

— Добре дошъл във Вегас — каза Бени.

Пътуваха мълчаливо още няколко минути, а Дейвид попиваше света около себе си. Постоянно минаваха през кръгови кръстовища, които му се сториха изключително абсурдни, тъй като нямаше други хора по тях.

— Къде са казината? — попита Дейвид.

— На главната улица. — Бени посочи на юг. — Има ги и в малки мизерни дупки из града. Места, където се играят карти. Където можеш да пиеш. Да видиш как свири Еди Мъни[8]. И други такива неща.

— Казината — започна Дейвид, — те част от бизнеса ви ли са? — Избягваше да задава въпроси за операциите на фамилията Савоне, но сега, когато бе ясно, че ще прекара известно време по тези места, му се стори уместно.

— Не — заяви Бени. — Упражняваме влияние върху ресторантьорските и хотелиерските профсъюзи, както и върху счетоводните документи. Имаме договори за производство на цимент и желязо, държим и няколко строителни предприятия, но вече просто не можеш да си купиш казино. Нещата не са такива, каквито бяха. Става ли дума за място като „Беладжио“, говорим за десет хиляди работни места. А така или иначе, в града можеш да въртиш бизнес свободно. Половината фамилии нямат достатъчно акъл, за да осъзнаят, че могат да си спестят затвора, ако знаят къде да се подпишат и къде не. Дойдат ли при мен за съвет, им го давам, ако ли не, просто ги оставям да си чупят главите. За всички ни е по-добре да работим заедно, но ако някой не знае как се прави дружество с ограничена отговорност, проблемът си е негов. Нямам нищо против друга фамилия да си опита късмета с лесната печалба и да открие колко е прогнила тя в наши дни, нали схващаш?

Дейвид не проумяваше напълно. В Чикаго действаше като силов наемник, на когото основно му плащаха, за да не схваща, и така нещата вървяха добре, поне доскоро. Знаеше, че Фамилията в Чикаго прави много пари от хероин и кокаин, както и че истинските постъпления идват предимно от изхвърлянето на боклука и депото за отпадъци. Схванал бе, че договорите с общината носят истинските пари. Всъщност това бе още една причина, поради която федералните обикновено стояха настрана: никой не искаше контейнерите с боклук да стоят пълни по улиците. Но практическите подробности на бизнеса бяха в ръцете на хора, доста по-високо в йерархията — като братовчед му Рони.

— Тези еврейски глупости — рече Дейвид, но се сети за жената и децата на Бени и се спря. — Не исках да прозвучи неучтиво — продължи, — но не мога да ги разбера.

Бени се почеса по шията. Зави по главния път за Съмърлин, а после се качи на магистралата и пое на юг, като през цялото време мълчеше. Дейвид нямаше проблем с това. Самият той щеше да е доволен да не обели и дума до края на живота си.

— Нека те попитам нещо — обади се най-сетне Бени. В гласа му се усещаше напрегнатост. И може би раздразнение. Дали щеше да отбие и да го застреля в лицето? Дейвид нямаше как да е сигурен. Но беше напълно убеден, че Бени не е от типа хора, които биха изцапали тапицерията на колата си, да не говорим за костюма: перфектно скроен „Армани“, който вероятно бе доста скъп. — Ти имаш ли висше образование?

— Не — призна Дейвид, макар да му се струваше, че всичкото четене, което му се налагаше да върши сега, компенсира този пропуск.

— А бил ли си в чужбина някога?

— Няколко пъти в Канада — отвърна. Не спомена за еднодневното си пътуване по работа до Ямайка, защото прецени, не няма основателна причина да го разказва на Бени. Беше прекарал три часа там, за да измисли как да се отърве от петима мъртви ямайци.

Бени се почеса по шията на същото място като преди и Дейвид забеляза, че малки червени подутини се спускат от брадичката до адамовата му ябълка. Порязвания от бръснач. Но онова, което всъщност чешеше другият мъж, бе набъбнала и добре оформена черта в по-тъмен тон. Забелязвал я бе и преди, без да й обръща особено внимание, но сега беше достатъчно близо, за да види, че е белег от операция. Или просто някой се бе опитал да пререже гърлото му.

— Защо? — попита Бени.

— Какво имаш предвид?

— Защо не си излизал от страната?

— Жена ми все ме врънкаше да отидем на почивка на Бахамите — започна Дейвид. — Но знаеш какво става, като ти се роди дете.

— Ти нямаш съпруга — заяви Бени. Отново беше ядосан. Или просто се държеше злобно. Каква гадина.

— Не — потвърди Дейвид. — Явно нямам.

— А защо не си следвал?

— Когато навърших деветнайсет, вече се бях отдал напълно на бизнеса — обясни Дейвид.

— Някога чувал ли си за „Харвард“? — попита другият мъж. — Да.

— А за Европа?

Дейвид реши, че знае накъде върви разговорът.

— Да, чувал съм и за едното, и за другото.

— Мислиш ли, че има хора като мен и теб, които се размотават из „Харвард“ и Европа? Мислиш ли, че ако влезеш в „Харвард“, за да попиташ къде е тоалетната, ще ти отговорят на въпроса?

— Аз или новото ми аз?

— Ти, онзи тип, който застрелва хората в тила.

— Не зная — призна Дейвид.

— Разбира се, че знаеш — възрази Бени. — Ако гангстер влезе в „Харвард“ и попита за тоалетната, ще го качат на служебния асансьор и ще го заведат там, където пикаят чистачите. Същото ще се случи и в Европа. Да речем, че идеш в Хага, например. Знаеш ли какво е Хага? — Дейвид отговори, че не знае. — Там се провеждат съдебните процеси за военни престъпления. В общи линии е световната съдебна зала. Намира се в Холандия. Знаеш ли какво ще се случи, ако двамата с теб отидем там сега? Ще ни изтикат до стената и ще ни претърсят; ще ни попитат дали сме от скапаната Коза Ностра, въпреки че никой от нас дори не говори италиански, и ще ни хвърлят в килия е разни типове с чаршафи на главата.

— Какво ще правим в Холандия? — попита Дейвид.

— Забрави за Холандия. Искам да кажа следното: виждал ли си някога да качват евреин на служебния асансьор или да го изправят на съд за военни престъпления? Чувал ли си човек на име Дейвид Коен да е загазил заради повдигнати обвинения по закона РИКО?

— Обаче — вметна Дейвид — през повечето време половината свят се опитва да ги избие.

— Точно така — отвърна Бени. — А ако се закачаш с един евреин, ще си имаш работа с всички тях.

Дейвид се замисли над това. Замисли се и колко сериозно е притеснен, че братовчед му оттегли доверието си от него заради убийствата на федералните… Струваше си да се притеснява, тъй като със сигурност знаеше, че Дебелия Монте е убил собствения си братовчед Нийл същата онази вечер, само и само да не изтече информация. Но дори и при Кошер Ностра всичко се базираше на фамилията — истинското семейство и мафията като семейство. Дейвид не можеше да си спомни някой от тези типове да е имал проблеми с ченгетата някога.

— Значи искаш да съм твоят вътрешен човек при евреите? — предположи.

Бени почти се усмихна, но се спря и отново потърка онова място на шията си. Беше странен тип. Имаше нещо коварно в него, никога не ти съобщаваше информацията директно, а те караше да задаваш въпроси.

— Вярно ли е, че можеш да помниш всякакви глупости, както се говори? — попита Бени.

— Предполагам, че е така — потвърди Дейвид. Напред видя извисяващите се казина по главната улица, включително и онова, което приличаше на гигантска спринцовка.

Бени слезе от магистралата при хотел „Ел ранчо“ и зави наляво, завъртя се по няколко улици и спря на паркинг до просторен парк. Отпред имаше кемпер с двама чернокожи, които седяха на пластмасови шезлонги върху шосейната настилка, пушеха цигари и печаха хотдог на малко барбекю. Върху задната част на кемпера бе изрисувано залязващо слънце над планинско езеро. Возилото имаше частен регистрационен номер от Аризона, който гласеше: СКИТНИК, а на рамката му пишеше: КОЛАТА НА РАЛФ И ЛИНДА.

— Тези типове ще ти махнат гнусотията от устата.

— Лекари ли са? — попита Дейвид.

— Човекът, който ти направи операцията, претърпя злополука — каза Бени.

— Ще го изчакам да се излекува.

— Злополуката е от по-различно естество — поясни Бени и посочи един от чернокожите. На около петдесет и пет, с гъста прошарена брада и очила без рамки. — Работил е като лекар. Знае какво върши.

— Кога е бил лекар? Във Виетнам ли?

— Търсим го, когато не можем да използваме нашите доктори — обясни Бени. — Само трябва да клъцне две телени жици.

— Които се намират в устата ми — вметна Дейвид.

— Изборът е твой, равине. Или ще го направи той, или ще се върнем обратно у вас и ще накараме Малкия Джо. Когато не е на метамфетамини, ръцете му не треперят много.

Дейвид не смяташе, че Малкия Джо взема метамфетамин. Хлапето беше твърде мързеливо, за да го приготвя. Но разбра намека и слезе от мерцедеса.

— Кой от вас е лекарят? — попита. Искаше поне да се увери, че Бени знае кой какъв е.

— Аз — обади се Прошарената брада. Дори не си направи труд да вдигне поглед от открития огън, на който печеше хотдога си.

— Това е човекът, за когото ти казах — обади се Бени, бръкна в джоба си и извади портфейла. Измъкна пет банкноти и ги подаде на Прошарената брада, който на свой ред ги връчи на другия мъж. Онзи преброи парите, кимна два пъти и ги пъхна в чорапа си. — Колко време ще отнеме?

Прошарената брада се изправи и отиде при Дейвид.

— Усмихни се широко — рече и равинът го направи. Брадатият надникна в устата му и поклати глава едва забележимо. — Кой е правил процедурата?

— Доктор Крейн — отговори Бени.

Прошарената брада хвана брадичката на Дейвид и я завъртя първо на едната, после на другата страна.

— Боли ли те, като правя така?

— Да — потвърди Дейвид.

— Повече или по-малко, отколкото преди месец?

— По-малко.

— Поне това е добра новина — заяви мъжът. На Дейвид не му хареса това „поне“. — Протезите титаниеви ли са?

Дейвид нямаше представа, затова просто сви рамене, но Бени потвърди:

— Да, за удължаване.

— Ще пъхна пръст в устата ти — каза Прошарената брада на Дейвид. Не го молеше, просто му обясни какво ще се случи. Пръстът миришеше на комбинация от цигарен дим и деликатесна горчица, а и вкусът му бе същият, така че за миг Дейвид си помисли, че ще повърне — изключително трудна задача в настоящото му състояние. — Просто дишай през носа — препоръча брадатият и започна да мести пръста си към задната част на устата му. Притискаше ту долните, ту горните му венци, както и долната част на устната кухина. — Така боли ли? Просто кимни с глава.

Дейвид кимна.

— Доктор Крейн е поставил скобите твърде високо, около предкътниците и кътниците, така че венците ти да се сраснат със скобите — обясни Прошарената брада. — От старата школа е. Такива като него искат хората наистина да мразят лекарите. — Извади ръката си от устата на Дейвид, след което изчезна за момент в кемпера и се върна с компактно малко огледало. Подаде му го. — Погледни си венците — каза. — Имаш около осемдесет процента инфекция.

Дейвид видя, че венците му са тъмночервени и са се сраснали със скобите, които държат челюстта. Забелязал го бе и преди, но беше сметнал, че е част от процедурата. Бени се приближи и също погледна.

— Какво искаш да кажеш? — попита.

— Процедурата ще бъде кървава — предупреди Прошарената брада. — Още една стотачка и ще наблъскам приятеля ти с достатъчно новокаин, за да не почувства нищо. За двеста ще го сложа под пълна упойка.

— Просто махни проклетото нещо от устата ми — каза Дейвид.

— Не искаш ли упойка? — попита брадатият.

— Просто искам да махна проклетото нещо от устата си.

— Става дума за два часа, през които ще трябва да режа и да дърпам скоби от меката ти тъкан — поясни Прошарената брада. — Докторът е прокарал скобата чак през мъдреца ти. Ще е адски трудно и болезнено. В момента съм наистина откровен с теб.

— Просто махни тази гадост от устата ми — настоя Дейвид.

Прошарената брада погледна към Бени, за да получи одобрение, а той вдигна ръце:

— Направи каквото иска.

— Почакай тук още няколко минути, докато двамата с асистента ми стерилизираме всичко необходимо — каза Прошарената брада.

Тъмнокожите мъже влязоха в кемпера и ги оставиха сами навън. Дейвид си помисли, че ако онези извадят иглите и останалите медицински инструменти, за да ги стерилизират на барбекюто, той просто ще си извади сам скобите, а инфекцията да върви по дяволите.

— Бях готов да платя още стотачка — заяви Бени.

— Благодарен съм ти — отвърна Дейвид и наистина беше така. — Но няма да позволя на онова копеле да ми инжектира абсолютно нищо.

— Мисля, че асистентът му върши тази работа.

— Още по-лошо.

Тогава Бени се усмихна. Беше истинска, непресторена усмивка.

— Ще ти се отплатя за това — рече Бени. — След пет или десет години. Когато двамата с теб управляваме този град. Ще седим някъде и ще се смеем на тази история.

След десет години — помисли си Дейвид — ще съм на някой плаж с жена си и детето. А ти най-вероятно ще си мъртъв и сигурно аз ще съм те убил.“ Хубавата мисъл развесели Дейвид. Дори се усмихна, макар да бе сигурен, че заради скобите, стегнали челюстта му, никой не може да прецени каква емоция се опитва да изрази. Което също не беше лошо.

ВТОРА ГЛАВА

Докато следваше магистратура по криминология в Университета на Илинойс, Джеф Хопър от време на време пъхаше учебниците и обяда си в раницата и изтичваше разстоянието от километър и половина до полевия офис на ФБР, който се намираше на Рузвелт роуд, за да учи в почивката между лекциите. Наистина беше доста глупаво, тъй като не му позволяваха да влиза вътре. В края на осемдесетте Джеф вече бе навършил трийсет години, но все още му се струваше, че всичко е възможно, включително и да работи като специален агент на ФБР. За разлика от новобранците, които пристигаха в кампуса, той знаеше, че професията на агент не е бляскава и вероятно включва досадна рутинна работа. Но поне в нея имаше по-възвишена цел, което му харесваше.

В миналото Джеф бе работил като ченге в Уола Уола, щата Вашингтон, и макар работата да бе солидна и не много опасна (беше извадил пистолета си от кобура само веднъж за цялата си активна служба, за да прекрати сбиване между пияни имигранти, които работеха във ферма), не беше онази героична професия, която си представяше, че ще има, докато растеше в Сиатъл. Определено никога не си бе представял, че ще живее в градче като Уола Уола с очарователен градски център, буйни житни ниви и… толкова. Установи се там, купи си къща до кънтри клуба и дори изкара кратка любовна афера с гостуваща преподавателка от колежа „Уитман“. (На Джеф му харесваше, че връзки като тази траеха определено време, тъй като никой от посетителите на Уола Уола не се осмеляваше да остане там твърде дълго.) Но когато стана ясно, че полицейското звено на града трябва да се съкрати наполовина заради една неприятна бюджетна криза, Джеф на драго сърце напусна доброволно. Имаше малко спестени пари, тъй като бе добре заплатен ерген в населено място, което не бе особено приятно за живеене, и започна да проучва висшите учебни заведения.

Знаеше, че няма да го приемат в ЦРУ, защото не беше бивш военен, а и с бакалавърска степен от Университета на Вашингтон вероятно изглеждаше доста либерален, което не се харесваше на хората от тази институция. Възрастта навярно също играеше роля. От друга страна, във ФБР харесваха малко по-възрастни кандидати, по-зрели, които нямат против да извършват следователска работа от бюрото си, ако е необходимо. И така работата във ФБР се превърна в цел на Джеф. Не самата канцеларска работа, макар да бе осъзнал, че точно оттам ще започне. А ако с ФБР не се получеше? Тогава може би Агенцията за национална сигурност. Ако не станеше и там? Джеф имаше цял списък с варианти, записани в бележник с жълти листа. Дори считаше, че работата, свързана със специалните разследвания в данъчната служба, ще е приятно занимание — може би ще разобличава мафиоти, замесени в схеми за укриване на данъци, или нещо подобно. Но най-силно Джеф Хопър желаеше да носи костюм — много елегантен костюм със скрит отдолу пистолет — и да води борба срещу лошите, за да спаси Америка.

Но оттогава бяха изминали десет години и докато зяпаше през прозореца на офиса си към насипа отвън, където обичаше да сяда, сега Джеф се питаше какво, по дяволите, се е опитвал да докаже. Дали си е въобразявал, че призракът на Едгар Хувър ще пресече улицата и ще му предложи работа? Дали е вярвал, че ще научава изключителни сведения само защото диша същия въздух като полевите агенти? Как не се бе досетил, че ще му е необходимо толкова много време, само за да получи достъп до тази сграда; че ще трябва да премине през Куантико, Канзас, Кливланд и Рочестър, а докато най-сетне се озове в бленувания Чикаго, романтичната му представа за работата във ФБР ще е стъпкана от силното убеждение, че мрази да носи вратовръзка? Дали въобще бе научил нещо, докато седеше тук, сред всичките тези изгорели газове от преминаващи коли и камиони? Едва ли.

Вече много малко неща се струваха възможни на специален агент Джеф Хопър. През последните шест месеца бе прекарал повече време в офиса на психотерапевта си, отколкото в своя собствен. На подсъзнателно ниво осъзнаваше, че не е отговорен за смъртта на трима от колегите си и техния таен информатор, че не той е дръпнал спусъка, а легендарният наемен убиец Сал Купъртин. Ако знаеше нещо за него, то бе следното: пожелаеше ли Сал Купъртин смъртта ти, със сигурност си мъртъв. Освен това Джеф разбираше, че тези мъже — Кал Ходъл, Кийт Болдуин и Дерек Луис (непрестанно си напомняше, че са били живи същества, а не просто някакви хора) — са съзнавали колко опасна е работата под прикритие, дори смъртоносна. Всичко това му бе пределно ясно. „Работиш ли с диви животни, няма как да си изненадан, когато те действат като такива“ — обяснил му бе психотерапевтът и той бе съгласен с него.

Това не променяше факта, че Джеф не бе проявил необходимото внимание към подробностите — най-вече относно подадената информация за хотелската сметка, а резултатът се бе оказал фатален. И то четири пъти фатален. Въпреки че терапевтът му бе казал да не се самообвинява, да не поставя под съмнение способностите си, от ФБР вече бяха взели няколко решения за него: бяха го понижили от старши специален агент в специален агент и макар че му бяха разрешили да остане в работния отряд, който разследваше делата на криминалните фамилии в Чикаго, останалите му колеги напълно го отбягваха. Джеф не им се сърдеше. Идеята да внедри Кал, Кийт и Дерек във Фамилията беше негова и през последната година се бе занимавал само с това лека-полека да им извоюва място сред местните гангстери.

Най-добрият начин да се докопаш до информация бе да намериш доносник, само че в наши дни Фамилията бе изключително добре организирана. От ФБР не бяха правили знаков арест почти десет години — поне не и на важна фигура, само на обикновени „войници“ от Фамилията, но те имаха толкова ограничен достъп до информация, че просто не можеха да доносничат. Затова единственият начин да проникнат в организацията бе да следват пътя на Дони Браско. Но Кал, Кийт и Дерек бяха сериозни мъже и това допадаше на Джеф. Харесваше му, че искат да прочистят улиците от лоши хора. Харесваше му, че смятат практиката на ФБР да стои настрана от фамилиите в Чикаго (тъй като не бяха толкова агресивни като „Крипс“, Блъдс“[9] и мексиканските банди) за пълна идиотщина. Престъпната групировка си е престъпна групировка и Джеф се гордееше, че тримата мъже са съгласни с него.

Позволи им да се срещнат със Сал Купъртин без отряд за бързо реагиране в съседната стая, тъй като знаеше, че Сал е предпазлив и внимателен убиец (ако въобще съществуваше такова нещо), който не би се осмелил да започне престрелка на обществено място. Не беше в стила му и тъкмо това бе причината в онзи ден преди шест месеца той все още да е на свобода. Пък и ако всичко, което се говореше за слонската памет на Сал, беше истина, нямаше да е безопасно други хора да чакат наблизо, в случай че нещо стане. Ако по някаква случайност Сал забележеше някого от тях и после отново го видеше на друга, по-късна среща… щяха да си имат неприятности. Освен това срещата бе просто опознавателна. Момчетата нямаха нищо против, а и защо да имат? Все пак бяха трима (четирима със своя таен информатор) и всеки един от триото бе агент на ФБР от висок ранг. А Сал Купъртин беше просто един човек с пистолет.

— Прощавайте, агент Хопър? — Джеф извърна поглед от прозореца и видя млад мъж, застанал на прага на вратата му с ръчна количка, отрупана с кутии. Джеф не го разпозна, което навярно означаваше, че младежът е от чиновниците, наети през последните месеци. Може би дори студент по криминология, какъвто някога бе самият той. — Къде искате да оставя тези неща?

— Просто ги сложи в ъгъла — отвърна Джеф.

Докато наблюдаваше как чиновникът разтоварва кутиите, на всяка от които с черен маркер бе изписано „С. Купъртин“, се запита как е възможно човек, който убива хора за мафията от над петнайсет години, да е на свобода, щом за него има десет кутии със сведения в офис на ФБР, разположен толкова близо до дома му. Джеф се интересуваше най-силно от последната кутия, която хлапето разопакова. Маркирана с дата от 1998 г., тя съдържаше доклада за предполагаемото мъртво тяло на Купъртин, което бяха открили. Нямаше пръстови отпечатъци, нито стоматологична експертиза, защото в черепа нямаше останали зъби — нямаше дори челюст, а липсваха също ръце и крака.

Всъщност полицейските кучета бяха намерили (в сметище, което по една удобна случайност бе собственост на Фамилията) половината череп, овъглен до кости и с дупка от куршум трийсет и осми калибър в тила, прикрепен към тяло, което също бе овъглено до кости. Услужливо портфейлът на Сал Купъртин също бе подхвърлен наблизо. Шофьорската книжка, която необяснимо защо Купъртин подновяваше периодично, съдържаше единственото му потвърдено описание за последното десетилетие: сто осемдесет и два сантиметра, деветдесет и седем килограма, кестенява коса, кафяви очи. Имаше мургав тен, така че изглеждаше малко по-екзотичен, отколкото всъщност беше, въпреки че двамата му родители, а също и техните родители, бяха родени и израснали в Чикаго. В досието му пишеше, че има татуировка на черна билярдна топка номер осем на рамото, което би било добър идентификационен белег, ако тялото имаше ръце.

Всичко бе прекалено удобно, макар че се случваше Фамилията да убие някого от своите и да остави тялото му на лесно за откриване място. Няма как да правиш бизнес в Чикаго от близо столетие, без да знаеш как да изкупиш грешките си, дори и тези към властите. Колко корумпирани ченгета бяха убили през годините? Двайсет и пет? Петдесет? Достатъчно, за да опозорят града и да го прочистят донякъде. Да, имаше лоши ченгета… и ето какво им се случваше. Затова ФБР прие появата на тялото на Сал Купъртин като предложение за примирие. Бюрото не си даде труд да направи по-щателно разследване, за да установи дали това наистина е Купъртин, понеже посланието бе достатъчно ясно: „Ние ви се реванширахме.“ Джеф обаче знаеше, че трупът не е на убиеца, просто не бе възможно.

— Да ви донеса ли друго? — попита чиновникът.

Джеф вдигна поглед от документите и видя, че младежът е сортирал внимателно цялата информация. Кутиите с данни за предполагаемите жертви на Купъртин бяха наредени в добре оформена пирамида, тези за членовете на семейството му — в друга, а кутиите с обща информация — в трета. Агентът оцени старанието до известна степен.

— Как се казваш? — попита.

— Матю Дрю.

— Студент ли си?

— Миналия декември завърших Университета на Илинойс в Чикаго — обясни младежът. — От Куантико ме изпратиха обратно тук, за да видят дали ще пасна на обстановката. Така че сега просто изчаквам да видя къде ще ме разпределят.

— Значи си агент?

— Да — потвърди Матю. — Предполагам, че съм.

— Каква е специалността ти?

— Ако зависеше от мен, щях да съм в отдела по спасяване на заложници — призна. — Обучен съм за член на щурмова група.

— Защо ми разнасяш кутиите тогава?

Матю сви рамене. Беше млад, може би на двайсет и пет, предположи Джеф, но с широки рамене — навярно бе играл футбол в отбора на университета.

— Сигурно ще го правя, докато ми наредят друго.

— А този случай — започна Джеф, — какво знаеш за него?

— Само каквото видях по новините.

— Стига, де! Цяла сутрин местиш кутии с материали за големия лош Сал Купъртин и не си се спрял, за да прочетеш един-два документа?

Хлапето се ухили:

— Може и да съм хвърлил едно око.

— Какво ще кажеш? Смяташ ли, че трупът е на Купъртин? — Джеф подаде на Матю папката, която четеше, но той не я отвори веднага, което подсказа на старши агента, че вече бе отделил известно време на документите.

— Искате личното ми мнение или да направя обосновано предположение? — попита младежът.

— И двете — отговори Джеф.

Матю отвори папката и запрелиства документите.

— Тялото е намерено три дни след убийството, но заедно с боклука, който е бил транспортиран пет дни по-рано — започна. — Така че бих предположил, че Купъртин е бил скрит на сигурно място, а не е бил захвърлен в контейнер за смет. Всъщност са го пренесли и са го сложили под купчина с боклук. Без зъби. Без ръце. Без крака. Без нищо, така да се каже. Твърде брутален начин да убиеш човек, който ти е вършил доста добра работа, нали?

— Ти ми кажи — насърчи го Джеф.

— Изглежда ми прекалено. Все пак е бил техният най-добър убиец. Оплесква нещата и убива няколко от добрите момчета… лоши новини, нали така? Но не чак толкова лоши, колкото ако краде пари или участва в заговор срещу шефовете си. Ако са го убили, понеже е объркал нещата, би трябвало да е по по-сносен начин. Портфейлът? Това е твърде небрежно за хора като тях. Няма начин да го забравят сред бъркотията.

— Тоест?

— Това не е той.

— Защо са инсценирали смъртта му? Защо са убили друг човек?

Матю затвори очи за миг.

— Може би заради влиянието на братовчед му Рони. Може би като жест на признателност за неговите услуги. Може би са се страхували да тръгнат след него. Може би е комбинация от всичко това. Няма голяма логика. Тук е проблемът. По-лесно е да се инсценира, че това е Купъртин, и да си дойдат нещата отново на мястото. По-лесно е за семействата на жертвите, а и за нас също.

Матю беше прав, но Джеф не се тормозеше заради четиримата мъже, които Сал Купъртин бе убил. Да, тяхната смърт имаше значение. Определено. Но Джеф се измъчваше, защото за Сал Купъртин агент Джеф Хопър бе мъртъв; защото убиецът бе видял името му на хотелската сметка и бе решил, че трябва да се качи горе и да го очисти — да пусне куршум в главата му или да го удуши, както бе сторил с Кал. Където и да се намираше сега наемният убиец, а Джеф бе сигурен, че е някъде на свобода, той смяташе, че е убил Джеф Хопър.

И за известно време може би наистина го беше убил. За около шест месеца. Сега на агента му се искаше Сал Купъртин да разбере, че Джеф Хопър е жив и възнамерява да го залови.

— Имаш ли тук, в офиса, спортно сако или нещо подобно? — попита Джеф.

— He — отвърна Матю. Носеше светлокафяви панталони (марката им вероятно беше „Докърс“) и добре изгладена бяла блуза с поло яка, която се беше изцапала с мръсотия и прах от разтоварването на кутиите.

Джеф погледна часовника си. Беше малко след два.

— Наблизо ли живееш?

— Да — потвърди младежът, — до колежа.

— Там имаш ли костюм?

— Да.

— Добре — заяви Джеф. — Иди да се преоблечеш и се върни. Излизаме, за да свършим малко оперативна работа.

— Звучи ми добре — каза спокойно Матю, но Джеф усети, че младокът е развълнуван. Явно още не знаеше, че Джеф Хопър е неудачник. — Къде отиваме?

— До дома на Сал.

* * *

Джеф Хопър винаги се изненадваше от къщите, в които живееха лошите хора, тъй като приличаха досущ на онези, в които живееха добрите. Пред жилището на Сал Купъртин в Лънкълнуд дори имаше бяла ограда, скована от колчета. Тя си подхождаше отлично с павираната автомобилна алея, над която се извисяваше внушителен ясен. За дървото даже бе завързана люлка от автомобилна гума — нещо, което Джеф също си бе мечтал да има един ден, ако въобще се сдобие с деца, макар че на неговата възраст те навярно щяха да са доведени деца. Беше на четирийсет и пет, неженен и без ясни перспективи на хоризонта, което потвърждаваше тази теза.

Хопър накара Матю да обиколят района още веднъж, преди да се срещнат с колата за наблюдение, паркирана в края на улицата — странно място за надзираване на къща, тъй като служителите трябваше цял ден да се взират в страничните огледала, както и в това за задно виждане. Джеф се запита колко дълго ще продължат да наблюдават дома на Купъртин. Може би още месец? Или два? В къщата сигурно имаше монтирани подслушвателни устройства, а на колата на Дженифър Купъртин бе прикрепено проследяващо устройство, така че нямаше реална причина за безпокойство, че жената ще напусне града, за да открие съпруга си или да се срещне с него, без от ФБР да узнаят. Още имаше минимална вероятност тя и синът й да са в опасност от страна на Фамилията, но Джеф смяташе тази идея за неправдоподобна. Това бяха идиотщини на руската мафия, на които дори италианците не гледаха с добро око.

Матю спря до черния крайслер и Джеф свали прозореца си, за да разговаря с агентите в другия автомобил. Бяха двама, горе-долу на възрастта на Матю и с подобно телосложение, така че в свободното си време навярно проклинаха онези, които ги бяха вербували за ФБР с обещанието, че ще са на фронтовата линия във войната срещу престъпността.

— Нещо интересно да ни споделите? — попита Джеф. Не разпозна двамата мъже, което вероятно означаваше, че и те не го познават. Така беше най-добре за всички.

— Напоследък е доста спокойно — отговори онзи на волана.

— Откога?

Шофьорът погледна часовника.

— Знам ли, може би от деветдесет дни. Прав ли съм, Куп?

Куп, агентът на седалката до шофьора, бе твърде зает да реди пасианси върху таблото, за да погледне към Джеф.

— Да — потвърди. — Плюс-минус месец. — Обърна деветка купа, но се затрудни да й намери място.

— Добре — рече Джеф. — Кога за последно е идвал някой от Фамилията?

— Никога — отвърна шофьорът. — Идват само съпругите и приятелките. Жената на Рони Купъртин дойде с две деца преди около седмица. Остана десетина минути и си тръгна разплакана. Оказа се доста забавен ден.

— Нима? — поинтересува се Джеф.

— Да — кимна шофьорът. — Дженифър остана около час на моравата с чук в ръка и доста лошо блъскаше по онова голямо дърво до павираната алея. Когато й писна, излезе на улицата с кошница за пикник, пълна с храна, и в следващите… знам ли, двайсетина минути хвърля плодове и зеленчуци по нас.

— Има доста точен мерник — добави Куп.

Това обясняваше защо са паркирали толкова надолу по улицата.

— Добре — каза отново Джеф. — Искаме да й зададем няколко въпроса, така че ми се обадете на мобилния, ако Ал Капоне се появи.

Джеф подаде на шофьора визитната си картичка и когато агентът прочете името му, стана ясно, че го е разпознал.

— Добре — заяви шофьорът, — точно така ще направя.

После смачка визитката и я пусна на пътя между двете коли.

Матю не остави възможност на Джеф да каже каквото и да е — даде бързо газ, за да покаже пределно ясно, че е достатъчно учтив да не обели и дума. Подкара същия черен крайслер надолу по пресечката, след което отби като по учебник в автомобилната алея на семейство Купъртин. Нека заподозряният знае, че се чувстваш съвсем уютно на неговата частна собственост… докато съвсем очевидно блокираш колата му и отнемаш възможността му за бягство. Матю откопча предпазния колан, но Джеф сложи ръка на гърдите му:

— Спри.

— Какво ще правим? — попита младежът.

— Ще изчакаме госпожа Купъртин да излезе — отговори Джеф.

— А ако не се появи?

— Ще се появи — увери го Джеф. — И когато го стори, не се притеснявай да й задаваш въпроси.

— Неловко ми е да я разпитвам — призна Матю. — Не съм запознат с всички подробности по случая.

— Знаеш, че съпругът й е убил трима агенти и един таен информатор — заяви Джеф. — Не е ли достатъчно?

— Предполагам. Да изключа ли двигателя?

— Не, нека работи — каза Джеф.

Матю остана мълчаливо на мястото си през следващите десет минути, не включи радиото и дори не свали прозореца. Джеф беше впечатлен. Не беше типично за агент на ФБР, бил той и новобранец, да стои тихо и спокойно. Но хлапето се размърда на седалката си няколко пъти. После изпука кокалчетата на пръстите си.

— Спортувал ли си нещо в университета?

— Лакрос — отвърна Матю.

— В някое от скъпите университетчета, дето са целите в бръшлян ли[10]?

— На цели туфи.

— Добро училище ли е? — Джеф вече се занасяше с младока.

— По-добро от някои — отговори Матю. — По-скъпо от повечето. — Вирна глава и свали прозореца. — Мисля, че венецианските щори мърдат.

— Да — потвърди старшият агент. — Госпожа Купъртин надникна няколко пъти.

— Знаете ли — започна младежът, — тя все пак не е убила онези агенти.

— Зная.

— Тогава защо я притискаме да излезе? Защо просто не отидем до вратата?

— За да ни огледа добре — обясни Джеф. — Така няма да се страхува да излезе и да говори. Ако отидем да почукаме на вратата и й покажем значките си, е възможно детето й да изпадне в паника, да започне да пищи, да плаче и да вдигне врява. Тогава кучето ще започне да лае и всичко отива по дяволите. Не искам това да става. Когато е готова, ще излезе сама навън и ще започне да ни задава въпроси.

— Това стандартна процедура ли е?

— Не — отвърна Джеф. — Стандартната процедура е да си вършим другата работа и да се преструваме, че тялото от бунището е на Сал Купъртин.

— Двамата агенти, с които разговаряхме, подразниха ли ви?

— Малко — призна Джеф.

— Не мога да разбера едно — заяви Матю. — Не искам да прозвучи обидно, но как така все още сте на работа?

— Защото не съм напуснал.

Матю стисна волана. На Джеф му хареса, че хлапето не се плаши да задава въпроси. Не се притесняваше, че може да каже нещо неправилно, а дори и да изпитваше смущение, бе преценил, че Джеф не е от типа хора, които биха злоупотребили с положението си. В интерес на истината преди шест месеца старшият агент бе тъкмо от тези хора. Беше такъв тип човек още от годините, прекарани в Уола Уола. Може би дори от годините, когато ходеше на ясла в Сиатъл. Отгледан бе по този начин от баща си — човек, когото презираше до деня на смъртта му. Макар че след като татко му легна на два метра под земята, взаимоотношения им се подобриха неимоверно.

— Започва се — предупреди Матю.

Предната врата се отвори и навън изтича малко момче, следвано плътно от майка си. Джеф видя, че Уилям все още е малко дете на не повече от четири или пет години. Имаше русата коса на Дженифър, но беше взел мургавата кожа и дълбоките очи на баща си. При повече късмет, помисли си Джеф, майка му ще се отърве от всички следи, останали от баща му, и момчето ще може да започне на чисто. Ще се премести на място като Небраска и ще изживее целия си живот със съзнанието, че баща му никога не е бил част от него. Можеш ли да причиниш подобно нещо на четиригодишно дете? Вероятно. Ако е на три, със сигурност. Но когато станат на пет, децата вече помнят твърде много. Хлапето все още имаше шанс да не бъде покварено от Фамилията.

Дженифър стоеше на верандата и наблюдаваше момчето. То заобиколи къщата тичешком и се върна на велосипед с три колела. Мина покрай колата и излезе на улицата, след което се завъртя, обърна, премина отново по дългата алея и покрай колата (този път от страната на седалката до шофьора), преди да завие наляво и да изчезне. Няколко мига по-късно момченцето отново се появи иззад къщата. Дженифър слезе от верандата, прескочи нещо, което приличаше на няколко динозавъра, вкопчили се в битка на предната ливада, и се приближи до крайслера. Беше висока — може би около метър и седемдесет и пет, и изсипа в купето на колата дългата си руса коса. Имаше зелени очи, макар днес да бяха силно зачервени, а около тях имаше дълбоки тъмни кръгове, които също не й помагаха да изглежда по-добре.

— Моля ви, махнете се от имота ми — настоя. Учтиво. Мило. Сякаш агентите бяха просто още едно неудобство в живота й. Все едно на вратата й се бяха появили Свидетелите на Йехова, докато е гледала телевизия.

— Искам само да ви задам няколко въпроса — обясни Джеф.

— Какви сте? ФБР или ченгета? Не сте от пресата, личи си пределно ясно от хубавите ви вратовръзки.

— ФБР — заяви старшият агент.

Дженифър загриза кожата около дясното си кутре. То изглеждаше доста възпалено и на Джеф му се прииска да се пресегне през Матю и да го извади от устата й, сякаш тя бе малко дете. Не можеше да се сети за всичко, което имаха за нея в досиетата, но онова, което си спомни, му подсказа, че не е типичната съпруга от Фамилията. Преди брака си позната като Дженифър Франджело, тя ходеше на уроци по рисуване в колежа „Олив-Харви“, получаваше добри оценки, двамата й родители бяха мъртви (рак и сърдечно заболяване) и нямаха роднински връзки с никоя от известните криминални фамилии. Дженифър бе просто жена, която се е влюбила в социопат. Случваше се всеки ден и ако Джеф можеше да разбере каква е причината, щеше да се пенсионира и да започне да води свое собствено вечерно шоу.

— Ако моментът е неподходящ, можем да дойдем друг път — добави.

— Подходящ е — каза Дженифър. — Повечето съседи още са на работа, така че няма да могат да излязат, за да гледат шоуто на изродите. — Спря и огледа пръста си. Започнал бе да кърви, затова тя улови края на тениската си и го притисна към ръката. — Съжалявам за това, което смятате, че е извършил съпругът ми — продължи. — Искам да кажа, че съжалявам за вашите приятели. Такива ли бяха?

— Да — потвърди Джеф.

— Никой не заслужава да си отиде по такъв начин.

— На едно мнение сме по този въпрос — съгласи се с нея старшият агент.

— Съпругът ми — започна Дженифър — е добър човек. Зная, че не вярвате. Той обича сина си. И е грижовен човек. Много грижовен.

Незнайно защо Джеф не се съмняваше в думите й. Беше изслушал всички записи от подслушванията, които бяха направили на Купъртин при срещите му с момчетата — дори и последния, и установи, че той му се струва… нормален. Имаше нелошо чувство за хумор. Дори за кратко и съвсем неочаквано бяха засекли негов личен разговор седмици по-рано, когато Купъртин бе прекарал петнайсетина минути пред метрото, близо до университета. Говореше по телефона за някакво лекарство за кашлица и наричаше жена си „бебчо“. Преди да затвори, й каза, че я обича. После си купи сандвич с риба тон. Като съвсем нормален човек.

— Вашият съпруг — започна Джеф — работи като наемен убиец за Фамилията.

— Той никога не е бил арестуван, знаете ли?

— Разбира се — отвърна Джеф.

— А знаете ли, че онези хора, които наричате Фамилията, хвърлиха баща му от една сграда? Защо би работил за хора, които са му причинили подобно нещо?

Дженифър се разплака и Джеф се запита колко ли е трудно да изживееш един ден от нейния живот. Обикновено не се опитваше да бъде съпричастен към хората, които разследва, но пък той не разследваше Дженифър.

— Не съм тук, за да ви тормозя — каза й.

— Ченгетата се появяват всеки път, когато изляза. Не идват тук, защото сигурно знаят, че вие подслушвате всичко, но карат зад мен, когато ходя да пазарувам. На Уилям много му харесва. Но нали ги знаете чикагските ченгета. Вече не водят разследване. А тези, които ме спират, смятат, че Сал е станал защитен свидетел, и затова искат да се уверят, че съм добре. Питат ме дали се нуждая от нещо, предлагат ми пари и разни други неща. Последния път един от тях дойде при мен в пицария „Тино“ и ме попита от какво се нуждая. Отвърнах му, че би било най-добре да ми плати сметката за електричество. Само се шегувах, нали разбирате, макар че се питам дали го е направил. Може би другия път ще го помоля да ми плати химическото чистене.

— И вие ли така смятате? — попита Джеф. — Че той е станал защитен свидетел?

— Мисля, че ако остана тук и продължа да разговарям с вас, Рони пак ще прати жена си да говори с мен.

— Затова ли не организирате погребение? — намеси се Матю.

Дженифър вирна глава и хвърли на младежа поглед, в който се четеше и веселие, и тъга.

— Вижте се само — изрече. — Липсвало ли ви е някога нещо в живота?

— Всеки е желал нещо, което няма, в даден момент — отвърна спокойно и хладнокръвно Матю, може би с лека снизходителност, което беше добре, защото все пак работеше във ФБР. Тогава Джеф забеляза, че младият агент носи брачна халка, и всичко му стана ясно. Беше младеж, но все пак имаше свой живот и всъщност му се случваха повече неща, отколкото на Джеф. — Всичко се свежда до въпроса как подхожда човек към онова, което желае, нали така? Поне според мен.

— Какъв умник си ми само с този костюм от „Брукс брадърс“ и шикозната халка на пръста. Нима смяташ, че това ти дава право да ми говориш така? Не си достатъчно възрастен дори да ми почистиш колата.

— Нека я караме по-спокойно — намеси се старшият агент.

— Не, нека отговоря на въпроса ви — каза Дженифър. — Не организирах погребение, защото не искам да повярвам, че той е мъртъв. Не искам и синът му да вярва в това. Може би съпругът ми наистина е станал защитен свидетел, живее в Спрингфийлд или някъде другаде и всяка вечер похапва пържола, докато ви разказва всичко, което знае, за бизнеса с коли втора употреба на братовчед си Рони.

— Това ли искате да се е случило? — попита Джеф.

— Надявам се — отвърна Дженифър. — Това е възможно най-добрият сценарий. Иначе трябва да повярвам, че прахът в кутията за обувки в килера е всичко, останало от моя съпруг, а аз не мога да приема тази мисъл.

Уилям отново се появи пред къщата. Въртеше силно педалите, яхнал своя велосипед. Майка му се изправи и проследи с поглед как момчето обиколи отново колата, преди да се отправи към задния двор.

— Уилям, внимавай — извика, макар и не достатъчно силно. Направи го почти по инерция.

— Синът ви е пълен с енергия — отбеляза Матю. — Моят е горе-долу на същата възраст. Никога не се изморява. Жена ми Нина винаги търси нови начини да го измори.

— Вземете му кученце — предложи разсеяно Дженифър. — Или братче.

— Синът ви е очарователен — заяви младият агент.

— Сега е такъв — отвърна тя. Поклати леко глава, след което отново върна кутрето в устата си. Беше едва на трийсет и пет — все още млада жена, но Джеф се запита колко още напрежение може да понесе Дженифър.

Старшият агент свали предпазния колан и слезе от колата, без да си прави труда да облече сакото. Не си представяше, че жената има много съюзници на този свят. Искаше да сложи ръка на рамото й, да я успокои, че всичко ще е наред, макар, разбира се, да знаеше, че не е така. Вместо това й подаде визитната си картичка. Дженифър я погледна за кратко и я пъхна в задния си джоб.

— Съпругът ви — започна Джеф — не е защитен свидетел, а онова тяло не е негово.

— Да не би да имате негова ДНК или нещо такова?

— Не. Но и не ми е нужна. Знам истината.

— И каква е тя? — попита Дженифър.

— В даден момент ще дойдем със съдебна заповед и ще вземем ДНК от сина ви. Ще я сравним с пробите, с които разполагаме, и във вестниците ще се вдигне голям шум. Няма да го направим сега, защото ще се отрази зле на имиджа ни. Може би след около година.

— Не зная къде е той. Не ми пука дали ми вярвате.

— Вярвам ви — каза Джеф.

— Наистина ли?

— Няма причина да лъжете — отвърна агентът, макар да не беше вярно. Всички, които някога бе познавал, имаха основателни причини да лъжат, просто тези причини рядко ставаха ясни.

Дженифър Купъртин кимна два пъти, пое си дълбоко въздух през носа и бавно го издиша през устата, после повтори. На Джеф Хопър му мина през ума, че не е трябвало да идва. Не защото не бе благодарен за малкото информация, която бе получил, а понеже бе сигурен, че за Дженифър Купъртин това ще е още един от поредицата ужасни дни, които нямаше да забрави до края на живота си. В него се бяха появили специален агент Джеф Хопър и неопитният му колега Матю Дрю — суперзвездата по лакрос. Младежът вече бе на прага на кариерен провал, или щеше да бъде, щом се върне в офиса и старшите агенти го разпитат какво, по дяволите, е правил пред къщата на Сал Купъртин, вместо да разнася кутии.

— Защо сте тук? — попита Дженифър.

— Исках да знаете, че съпругът ви е жив — отвърна Джеф. — И да ви кажа да стоите настрана от Рони Купъртин и хората му. Те не мислят най-доброто на сина ви, госпожо Купъртин. Това е възможност за вас, за сина ви. Да промените живота си. Да се махнете от Чикаго. Да се измъкнете от тези гангстерски проблеми.

— Не — възрази жената. — Тази къща е изплатена и аз ще остана в нея, докато Сал се върне.

— Ако се върне, ще влезе в затвора — изрече Джеф. — Ако има късмет.

— Така да бъде — заяви Дженифър, — но първо ще се върне тук, а аз ще го чакам, без значение кога ще се случи.

— Чудесно — заяви агентът. Протегна ръка към нея и за негова изненада тя я пое. — Обадете ми се, ако се чуете със съпруга си. Мога да му помогна.

Дженифър се изсмя.

— Добре — съгласи се. — Непременно ще го направя.

Джеф се взираше в Дженифър Купъртин, докато тя събра разпръснатите из предния двор динозаври, а после извика на сина си да остави колелото и се запъти към вратата на дома си. Съвсем обикновена домашна сцена. Жената бе описала Сал Купъртин като най-любящия човек на земята и може би беше права. Но това не променяше факта, че той беше и убиец.

Нещо друго, което бе казала Дженифър, започна да притеснява Джеф и преди да се е прибрала, агентът извика:

— Госпожо Купъртин, само още един въпрос.

— Какъв е той, агент Хопър?

— Как си изплатихте къщата?

Жената се усмихна.

— Не знаете ли?

— Ако знаех, нямаше да ви питам.

— Плати я братовчедът Рони — обясни тя. — Подранил подарък за рождения ден на Уилям.

ТРЕТА ГЛАВА

През първата седмица равин Дейвид Коен не можеше да си отваря устата повече от сантиметър и половина — достатъчно пространство, за да успее да навре вилица вътре и да сдъвче добре храната. Хранеше се основно с меки храни. Картофена салата, макарони. Но в понеделника преди Деня на благодарността, докато си миеше зъбите с луксозната електрическа четка, която си бе взел, след като Прошарената брада приключи със свалянето на скобите, Дейвид осъзна, че почти е възвърнал пълната подвижност на челюстта си.

Е, устата още го наболяваше при дълги разговори, но двамата с Малкия Джо така или иначе не провеждаха дълги и сложни беседи. Научи, че съквартирантът му е портиер в „Дивият кон“ — работа, към която Малкия Джо се бе завърнал, след като разрешиха на Дейвид да излиза през предната врата на къщата. Хлапето отговаряше за събирането на пари от сводниците, които водеха момичетата си в клуба. Получаваше малък процент от печалбата на около двеста стриптийзьорки, които работеха нощем през уикенда, и това му даваше възможност да си купува анцузи „Найк“ и златни ланци. Дейвид подразбра, че другата работа на Малкия Джо е да осигурява малко лична охрана за самия него. Техниката за видеонаблюдение се намираше в гардероба на хлапето, в който бяха складирани толкова оръжия, че с тяхна помощ при необходимост можеше да се изкара една доста дълга обсада.

Дейвид научи още, че Малкия Джо има две големи амбиции. Първата бе да си има каравана на главната улица във Вегас, от която да продава най-различни видове хотдог и парчета домашно изпечен пай. Представяше си, че майка му ще се занимава с приготвянето на храната. Караваната трябваше да работи от полунощ до пет сутринта, когато всички пияници и наркомани излизат да си търсят стока, а танцьорките свършват смените си.

— Ще го направя много изискано — обясняваше Малкия Джо. — Нищо общо с долнопробните камиончета за тако, където нямаш представа какво сирене ти слагат. Ще предлагам също и свежи сирена. Ще бъде много яко.

— За това ще ти трябва разрешително — заяви Дейвид. — Наистина ли искаш да привлечеш вниманието на щатските власти?

— Ама сериозно ли?

— Каква е другата ти идея?

— Бени ме накара да запиша някакви курсове в местния колеж в Южна Невада — продължи Малкия Джо. — За компютри и други такива глупости. Оттам ми хрумна идея да направя уебсайт, където хората просто ще могат ежедневно да си споделят мислите. Да разказват в две изречения това, което им идва наум. Ще го нарека „Изрази“, но със „с“.

— Защо просто не го наречеш „Доносници“?

— Не ме бъзикай, кучко — пошегува се Малкия Джо, сякаш бяха приятели.

Дейвид каза на Малкия Джо, че ако някога отново го нарече „кучка“, двамата с майка му ще продават хотдог и пайове в пустинята от задния багажник на изгорял кадилак. За първи път от шест месеца насам заплашваше някого и се почувства страхотно.

Сякаш отново се бе върнал в играта.

Но всички книги, които бе изчел, имаха остатъчен ефект върху Дейвид. Въодушевлението му се оказа краткотрайно заради простодушното оскърбление, което видя по лицето на Малкия Джо. Замисли се върху нещо, което бе прочел в Талмуда — „Недей да търсиш отговорност от човека за онова, което той изрича в яда си“. Истината бе, че въобще не му пукаше дали Малкия Джо му вика „кучка“ или нещо друго. Това бяха просто думи, а и хлапето на практика беше неграмотно, едва ли разбираше какво точно казва. Дейвид просто беше ядосан на всичко. Смисълът на живота му беше отишъл по дяволите.

— Виж — започна, — няма нищо по-отегчително от това да слушаш мечтите на някой друг, нали? Но имаш хубави идеи. Трябва да спестиш малко пари и да ги реализираш.

— Наистина ли? — Малкия Джо се ободри веднага като куче, което гони топка по улицата, само за да бъде прегазено, но все пак държи да стигне до скапаната топка. — На никого не съм казвал тези неща, защото не искам никой да ми краде идеите. Значи наистина смяташ, че от това може да излезе нещо?

— Наистина — потвърди Дейвид, след което се качи в стаята си, за да прекара там остатъка от вечерта. Не можеше повече да слуша каквото и да е.

Дейвид изплю пяната от пастата за зъби, избърса лицето си и влезе в килера, за да си избере костюм. Трябваше да се срещне с Бени след трийсет минути в закусвалня „Бейгъл“.

„Носи всичките си луксозни еврейски книги — беше му заръчал Бени, — ще се срещнеш с много важен човек.“ Дейвид нямаше представа кой може да е той, но поръчението да вземе със себе си книгите го постави пред известна практическа дилема. Хубавото на християните беше, че си имат само една книга, Библията, и в нея са описани всички тайни на живота. Евреите обаче имаха още Тора — която включва първите пет книги от Библията — и Талмуда, който беше дълъг шест хиляди страници и за Дейвид бе като приспивателно хапче преди лягане.

После идваше ред на Мидраш — тълкувание на Тората, което попълваше пропуските и обясняваше какво означава всичко. Или какво се предполага, че означава, тъй като някои неща бяха съвсем ясни за Дейвид, но обяснението им бе напълно противоположно на неговото разбиране. Най-накрая оставаха купища и купища книги за философията на юдаизма, които напомняха за нечий дневник, изпълнен с размисли за всички останали книги, взети заедно.

И цялата тази идиотщина заради едно проклето прикритие? Дейвид си помисли, че би било много по-лесно да казва, че е месар.

Избра сив костюм „Хюго Бос“ и го съчета с бяла риза, синя вратовръзка и онези обувки „Коул Хаан“ за петстотин долара. Намери кърпичка и я сложи в горния джоб на сакото си, след което извика Малкия Джо от долния етаж, за да му помогне с книгите.

— Приличаш на сводник, куче — каза хлапето, като го видя, а после бързо добави: — Брей, това наистина ти стои добре. Честно.

През цялото това време Малкия Джо се бе отнасял към него с пълно безразличие. Не се страхуваше от него. Не го уважаваше. Не се държеше и непочтително, но гледаше на него като на някакво същество, на което трябва да носи храна и да му помага да си сменя превръзките в ранните етапи от процеса по промяна. Но откакто Дейвид го бе заплашил преди дванайсет часа, хлапето вече се държеше почтително, може би дори малко уплашено, което се стори забавно на новоизлюпения равин, тъй като видът му вече изобщо не изглеждаше заплашителен, за разлика отпреди. Думите му обаче все още имаха своята тежест, което му се понрави.

— Така ли мислиш? — попита Дейвид. — Не изглеждам ли като някоя фльорца?

— Категорично не, куче — отвърна Малкия Джо. Огледа купчината книги върху скрина на Дейвид. — Трябва ли да вземеш всичките?

— Така заръча Бени.

— Понякога си мисля, че той само казва някакви работи, колкото да ги каже, схващащ ли?

— Той е босът — заяви Дейвид.

— На теб шеф ли ти е?

Малкия Джо досега никога не му бе задавал въпроси, свързани с йерархията, сякаш бе стриктно инструктиран да избягва напълно подобни разговори, което изглеждаше основателно, така че внезапната му демонстрация на смелост се стори подозрителна на Дейвид.

— Просто сложи книгите в колата — разпореди се той.

* * *

У дома Дейвид караше линкълн, модел „Таун кар“ от 1993 година, подарък от братовчед му Рони. Когато трябваше да свърши нещо за Фамилията, се появяваше някой и му даваше кола, която да използва — превозно средство, което после можеше да се изгори или почисти и препродаде. Когато поемаше независими поръчки, вземаше автобус до летище, О’Хеър“ или „Мидуей“ и задигаше автомобил от паркинга за неограничен престой. Странното беше, че винаги носеше със себе си шофьорската си книжка, дори когато поемаше независими поръчки, заради възможността ненадейно да го спре полицай за превишена скорост или защото не е спрял на знак „стоп“. Не че бе получавал глоба от времето, когато беше тийнейджър. Да притежаваш валиден документ за самоличност, беше нелош начин да избегнеш допълнителни проблеми.

Сега в портфейла си имаше временна шофьорска книжка, издадена в Невада. Бени му я донесе през уикенда заедно с още един тест (този път темата бе какво се случва с евреите, когато възкръснат — една от най-абсурдните идиотщини, които Дейвид бе чел някога, защото се твърдеше, че евреите се надигат от гробовете си и отиват чак до Израел, в което нямаше абсолютно никакъв смисъл) и му повтори милион пъти, че документите му са легални и няма за какво да се тревожи. Лесно му беше да го каже, в крайна сметка не той шофираше златист рейндж роувър със затъмнени стъкла — детайл, който караше Дейвид да се чувства незабележим като кулата „Сиърс“ и също толкова „дребен“[11]. Затова взе осемте километра път между своята къща и закусвалня „Бейгъл“, като се придвижваше с около двайсет километра в час под позволената скорост, и пристигна в заведението с петнайсет минути закъснение.

Когато влезе вътре, първото, което му направи впечатление, бе големият брой възрастни хора. В предната част на сградата имаше пекарна и старците се бяха наредили плътно до витрината с тестени изделия, а глъчката от техните разговори, осъществявани с помощта на слухови апарати, отекваше между стените на закусвалнята. Какофонията напомни на Дейвид за бинго залата, която някога Фамилията въртеше на Южното крайбрежие. От другата страна на пекарната имаше салон с места за сядане — сепарета, разположени под формата на буквата С, които гледаха към улицата и паркинга. По средата между тях имаше около дузина маси. Дейвид винаги се бе притеснявал от възрастни хора. Никога не бе допускал, че може да доживее до петдесет или нагоре, дори когато се появиха Дженифър и Уилям и животът започна да му се струва… различен. По-ценен. Просто не изглеждаше правдоподобно. Баща му умря на четиридесет. Никога не бе познавал баба си и дядо си. Майка му се ожени повторно и се премести в Аризона веднага щом той завърши гимназия. Загубил бе напълно връзка с нея, макар да предполагаше, че е още жива. Мечтата му да зареже бизнеса и да се премести в Калифорния като преуспял човек си оставаше просто мечта — нещо, което заравяше дълбоко в ума си, когато вършеше поръчкови убийства в Шампейн. Оказа се, че Сал Купъртин е мъртъв. Дейвид си помисли, че може да започне да съставя списък с всичките жестоки шеги, които му поднасяше животът, само за да е сигурен, че не си въобразява половината от глупостите, които се случваха.

Забеляза Бени, който седеше сам на едно сепаре в ъгъла. Пред него на масата имаше разтворени документи и три бутилки с вода. Бени държеше чифт очила за четене в едната си ръка, които Дейвид никога преди не бе забелязвал.

— Закъсня — заяви босът, когато Дейвид се мушна в сепарето.

— На Малкия Джо му отне малко време, за да свали всички книги на долния етаж.

— Как вървят нещата там?

Хлапето става — отвърна Дейвид, макар да не искаше Малкия Джо в къщата, тъй като от половин година насам не бе имал възможност да остане сам със себе си поне за известно време.

— Той е тъпанар — възрази Бени.

— Нямам проблеми с него — каза Дейвид, без да е сигурен защо защитава Малкия Джо.

Бени си сложи очилата и огледа лицето му.

— Усещаш ли някаква болка?

— Не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Имаш ли отоци?

— Леки, около брадичката — отговори Дейвид. — Едва ли ще понеса ъперкът, ако това ме питаш.

— Челюстта ти изглежда добре — заяви Бени. — Брадата, която си пускаш, ти отива.

— Не мога да се позная, като се погледна в огледалото.

— Такава беше идеята. — Събра хартиите пред себе си, които според Дейвид приличаха на проекти и таблици, на истинска бизнес документация, и ги пъхна в кафеникав пощенски плик. — Както и да е — продължи Бени. — Готов ли си да започнеш да изкарваш пари?

— Да — каза Дейвид, без да знае с какво точно се съгласява. Всичко му се струваше по-добро занимание от това да седи, да чете и да гледа местните новини. Може би Бени щеше да го изпрати да убие синоптика на Канал 3, който съобщаваше на гражданите на Лас Вегас прогнозата (а тя гласеше, че за петдесети пореден ден температурата ще е трийсет и един градуса) в компанията на кучето си, сякаш стресът от сините небеса, сухия въздух и града, пълен със стриптийзьорки, бе твърде голям, за да може водещият да се справи сам с бремето. — Имам нужда да се махна от къщата.

До масата се приближи сервитьорка и се усмихна топло на Бени.

— Здравейте, господин Савоне — поздрави момичето. Беше на около осемнайсет, не повече от двайсет години, висока, с кестенява коса. На едната й ноздра имаше дупка, където навярно закачаше халка обикновено, на глезена си имаше татуировка на малка пеперуда, точно над късите чорапи и белите кецове. Всички сервитьори и сервитьорки носеха еднакви униформи: жълтокафяви къси панталони, червени блузи с поло яка, бели обувки. На Дейвид му се стори, че тази сервитьорка е подгънала късите си панталонки малко повече от колегите си. Не че това му пречеше.

— Как си, Триша?

— Супер — отговори тя. — Как е жена ви? Не съм я виждала в синагогата от цяла вечност.

— Болна е от известно време — обясни Бени.

— Надявам се да не е нещо сериозно.

— Женски проблеми — отвърна Бени. Дейвид се възхити на неговата прямост. — Как се наричаше? Ендометриоза? Когато се влоши, едва става на крака. Но какво да се прави, нали така?

— О, не! — възкликна Триша. — Е, когато се почувства по-добре, ако имате нужда някой да гледа децата, за да излезете на вечеря или нещо такова, с удоволствие ще дойда по всяко време да ви помогна.

— Благодаря ти — заяви Бени искрено.

— Равин Кейлс ли чакате?

— Той отиде до тоалетната, така че най-добре му донеси обичайното — каза Бени. — Аз искам бъркани яйца с бекон. И порция наденички.

— А за вас? — Триша хвърли същата топла усмивка на Дейвид и той се почувства неудобно. Кога за последно бе виждал и разговарял с жена?

— Равине — обърна се към него Бени, — и ти ли искаш бекон с яйца? — Вече не само се бъзикаше с него, но и му даваше да разбере, че трябва да се държи като равин на това място.

— По-скоро бих искал лучен геврек и кафе — обади се Дейвид. Една чиния с проклети наденички също щеше да свърши работа, самата мисъл изпълни устата му със слюнка за първи път от месеци насам. Не, не, не наденички. Едно плато медена шунка с две пържени яйца и малко яхния от солено говеждо и зеленчуци. Чаша мътеница, за да прокара храната. Защо се срещаха в заведение за бързо хранене, след като Бени знаеше, че равин Дейвид Коен не би могъл да яде всичко, което си пожелае?

Триша си записа поръчката му, но не се затича да я изпълни, както Дейвид се надяваше. Комбинацията от фантазията за шунката и дългите й крака, които трябваше да са поне три метра, му действаше разсейващо.

— Трябва да ви попитам — започна Триша, — вие ли сте новият младши равин, за когото чуваме?

— Същият — потвърди Бени вместо него. — Ще приеме длъжността след две седмици.

Дейвид внезапно си спомни нещо, свързано с естеството на доброто и злото, което бе прочел преди няколко сутрини. В общи линии в текста се твърдеше, че никой не е роден изцяло в едната или в другата крайност, че всеки човек разполага с душевната свобода да бъде истински задник. Ако като цяло си добро човешко същество, това се наричаше йецер тов. Ако не си, названието бе йецер хара. Дебелата лоена топка Бени Савоне, който си бе поръчал наденички и бекон и пропускаше да съобщи на Дейвид важни неща като факта, че ще става младши равин, очевидно бе направил своя избор. Личен избор, който изненада Дейвид, извади го от равновесие и му показа, че няма контрол над нищо. Евреите непрекъснато споменаваха личната свобода и истината. Как наричаха истината? Божият печат. Дейвид не вярваше в бог, но това му се струваше подходящо лаконично.

— Страхотно! — възкликна Триша. — На всички толкова много ни липсва равин Готлиб.

— Чувал съм само добри неща за него — намеси се Дейвид, като си помисли: „Не мога просто да стоя тук като идиот и да позволя на Бени да ме притиска в ъгъла“, макар в същия момент да осъзна, че няма избор. Неговият собствен отговор целеше да успокои това хубаво младо момиче. Какво ставаше с него?

— Той беше толкова млад, случилото се е пълна трагедия — продължи тя и Дейвид осъзна, че равин Готлиб едва ли се е преместил в Рино. — Начинът, по който говореше за Тора…

Триша бе твърде разстроена, за да продължи. Бени леко я потупа по кръста.

— Трагедия — изрече. — Сега бъди добро момиче и иди да провериш дали беконът ми не е твърде препечен. Не мога да ям тези хрупкави неща. — Бени проследи внимателно с поглед Триша, докато тя се отдалечаваше. После каза: — Баща й притежаваше половината Северен Лac Вегас. Джордън Розен. Ще го срещнеш в синагогата.

Чудесно.

— Какво му се е случило?

— Започна да идва в „Дивият кон“ — отвърна Бени. — Влюби се в едно момиче, което работеше при нас. Тя твърдеше, че е иранка, когато нещата не вървяха добре с иранците, обяснявате, че е иракчанка, когато нещата при тях тръгнаха на зле, но истината е, че просто беше мургава. Истинското й име беше Карън, но се появяваше на сцената като Шоле и твърдеше, че означава „пламък“ или „огън“, или „гореща мацка“. Наистина я биваше в игричките. Понякога идват разни идиоти от Канзас, които искат жена с чаршаф на главата да си навира циците в лицето им, докато й говорят мръсотии — тогава нещата вървят гладко и времената са добри. Но бащата на Триша искаше някакви странни неща, нали разбираш? Не можеше да понесе тези туристи да я обиждат, затова я наемаше за цяла нощ. Хвърляше по пет, десет хиляди на вечер за нея. Това усложни нещата. — Направи пауза, отпи от кафето и отново си сложи очилата. — Снимките, които му изпратихме, свършиха останалата работа.

— Трябваше ли да го правите? — попита Дейвид. Проверяваше го, в главата му още се въртеше онова, което бе прочел. Обмисляше как точно да подходи към цялата ситуация, за да види дали Бени е правил добър избор някога.

— Започна да плаща за танците с кредитната си карта, но все му отказваха кредит — продължи босът. — Първия път, както и да е, оставихме го без последствия. Беше добър клиент, затова казах на управителя да плати на момичето за времето й, а другия път да удвои цената. При следващата случка — същата работа. Оказах се вътре с двайсет бона. Дадох му няколко дни да се оправи, нали разбираш, като джентълмен на друг джентълмен, но той не направи нищо. Каза ми да не се притеснявам и да му имам доверие, държал половината град, просто имал проблеми с ликвидността. А пък аз съм благоразумен човек, нали? Смяташ ли, че съм благоразумен?

— Да — потвърди Дейвид, но си помисли, че другият мъж е благоразумно откачен.

— Разиграваше ме така два месеца — продължи Бени. — Живее на три къщи от моята, жена му и децата му са братовчеди на моята жена и моите деца, така че какво да правя?

Преди Дейвид да успее да отвърне (а неговият отговор щеше да е: „Спукай от бой нещастника, дългът си е дълг и ако имаш задължения към някого, трябва да си платиш!“), Бени посочи висок, добре облечен по-възрастен джентълмен, който вървеше през ресторанта.

— Това е равин Кейлс — обясни. Мъжът се спря и размени по няколко думи с хората на почти всяка маса, като непрестанно стискаше нечие рамо. — Наблюдавай как владее помещението. Това е урокът ти за деня.

Равин Кейлс не приличаше много на равин, или поне не отговаряше на представите на Дейвид за еврейски свещеник. Не носеше черна премяна, нямаше дълга брада и шапка, отсъстваха всички онези компоненти, присъщи на хасидизма[12]. Всъщност равинът приличаше на президент на банка: син костюм, не много лъскав, но очевидно скъп; хубави обувки, макар и не чак като тези, с които бе обут Дейвид; вратовръзка, завързана на голям уиндзорски възел; часовник, който изглеждаше доста сносен. (Някога Дейвид имаше „Ролекс“, който не бе платил, а беше взел от едно тяло. В крайна сметка от часовника започнаха да го побиват тръпки, така че го замени за хубав самозаряден пистолет ГШ-18, когато Фамилията му възложи да надзирава една оръжейна сделка преди няколко години.) Равин Кейлс дори не носеше ермолка и Дейвид изпита огромно облекчение, тъй като осъзна, че и той ще може да ходи така.

Когато равинът най-сетне приключи с обиколката на ресторанта, седна в сепарето до зет си и му подаде пачка чекове.

— Занеси ги в банката, Бенджамин — нареди.

Бенджамин? По някаква причина Дейвид никога не си бе помислял, че Бени има друго име. При тази мисъл се усмихна за първи път от много време насам.

Бени прегледа пачката внимателно, като кимваше при всеки чек.

— Доста добра сума — заяви накрая. — Може би трябва да се върнем и за вечеря.

Равин Кейлс не отговори. Беше твърде зает да оглежда Дейвид, а онова приветливо поведение, което демонстрираше, докато обикаляше от маса на маса, отдавна бе изчезнало.

— Значи — започна най-накрая равинът, — ти си той.

— Предполагам — отвърна Дейвид.

— Донесе ли си книгите?

— В колата са. Ако са ти притрябвали, ще ида да ги взема.

Равинът се изсмя, но смехът му прозвуча по-скоро като изсумтяване.

— Дали през целия си живот си чувал някой освен хората, с които си работил, да използва фрази като „Ако са ти притрябвали, ще ида да ги взема“?

Дейвид усети как лицето му пламна.

— Аз не… — започна, но възрастният мъж махна с ръка и го прекъсна.

— Умен човек си — заяви равин Кейлс. — Говори като такъв.

Дейвид не знаеше дали е умен. Харесваше му да смята, че не е тъп, дори до известна степен му харесваше да учи, стига това да не му пречи да се занимава с други неща, които наистина желае да прави. Беше наясно обаче, че не умее да говори като умен човек.

— Зная да говоря само по един начин — оправда се.

— Ще поправим това — отвърна равинът. Не прозвуча грубо. Нито снизходително. Просто изложи фактите. Дейвид му се възхити. Видя различен тип решителност. — Трябва да знаеш, че равин Готлиб бе много популярен сред хората. Предстои ти доста работа.

— Къде е той? — попита Дейвид.

— Падна от една лодка — отговори Бени.

— Беше добро момче — добави тихо равин Кейлс. — И отличен равин. Не заслужаваше съдбата си.

— Кой ли въобще я заслужава? — подхвърли зет му.

— Той беше вярващ човек, Бенджамин — заяви равинът.

— Тогава сигурно е щастлив — каза Бени. — Сега е на по-добро място.

— Ти нищо не знаеш за нашата религия — възрази възрастният мъж. Произнесе думите с такава жлъч, че Дейвид се отдръпна от масата и удари коляното си в долната й част толкова силно, че водата се разплиска от чашите, но всичко това като че ли поуспокои равина. — Поне в името на внучките ми не е лошо да научиш какво ще се случи с тях, когато умрат — продължи. — Децата са склонни да задават такива въпроси.

„О, да — помисли се Дейвид, — йецер хара със сигурност.“

За щастие в този миг Триша се появи с поръчките: чиния със свинско и яйца за Бени, пушена сьомга и лук за равин Кейлс, самотен геврек за Дейвид. През живота си не бе изпитвал такова щастие при вида на сервитьорка. Всичко, на което бе станал свидетел досега, го бе смутило напълно. Очевидно Бени и тъст му, равин Кейлс, бяха убедени, че той ще работи като равин, вместо само да се преструва на такъв, докато се укрива през следващите месеци, години или колкото е необходимо.

Нямаше добра причина Бени и равин Кейлс да смятат, че той е квалифициран да работи с деца или да се занимава с каквато и да е работа, която не е свързана с убиване на хора. Това бе неговият уникален и обработен набор от умения.

Дейвид не можеше да проумее какъв е случаят с равин Кейлс. С какво точно го държеше Бени? Той бе женен за дъщеря му, имаха деца и очевидно Бени бе достатъчно замесен в ежедневните операции на синагогата, щом равинът не се притесняваше, че го виждат да му дава пари насред ресторанта.

— Слушайте — каза Дейвид. Наведе се над масата и произнесе думите възможно най-тихо, но така, че да го чуят. — Бях добър войник дотук. Поискахте да ми смените лицето. Добре. Сменихте го. Искахте да прочета петстотин книги за юдаизма. Прочетох ги. Искахте да попълвам тестове, да пиша есета. Няма проблем. Дайте ми молив НВ. Поискахте шест месеца да живея като в кафез, напълно изолиран от външния свят, в една къща с онзи полуидиот Малкия Джо. Усмихнах се и го изтърпях. Сега или някой ще ми каже какъв е планът, или излизам от играта. А ако изляза от играта, ще пострадат хора. Това е всичко, което имам да кажа.

За миг другите двама мъже се смълчаха, затова Дейвид се облегна назад, отхапа от геврека си и започна да дъвче ядосано. Поне си помисли, че равин Кейлс и Бени ще приемат поведението му за гневно, макар всъщност да дъвчеше с облекчение, защото най-сетне бе казал това, което си мислеше (освен това най-сетне можеше да дъвче с реална цел, което беше приятна изненада). Беше леко загрижен дали е изиграл правилно картите си.

Бени и равин Кейлс изглеждаха изненадани — нито един от тях не бе свикнал да му поставят ултиматум, но ако имаше нещо, което Дейвид бе научил в живота си, то бе, че щом позволиш на някой друг да диктува условията на собственото ти оцеляване, се превръщащ в мъртвец. Ето защо, макар да бе част от Фамилията през всичките тези години, той все още работеше на свободна практика и не му пукаше дали някой ще се ядоса, че не е получил процент от печалбата му. Ако някой искаше процент, можеше да дойде и да се опита да си го вземе.

— Кажи ми нещо, Дейвид — започна равин Кейлс напълно спокоен, държанието му си остана съвсем естествено. — Разбираш ли какво си прочел, или просто го запомняш?

— Разбирам това, което разбирам — обясни Дейвид. — Някои неща просто ми звучат като странни истории, които някой е измислил, докато е бил на метамфетамини.

Равинът отхапа от закуската си — пушена сьомга и лук, нито едно от двете не блазнеше Дейвид, но тази храна явно бе популярна в заведението, защото половината от осемдесетгодишните старци наоколо имаха големи парчета от розовата риба в чиниите си — и започна да я дъвче напълно спокоен, като в това време не откъсваше очи от Дейвид.

— Дай ми пример — каза равинът.

Цялата тази работа ставаше твърде странна. Дейвид съвсем откровено бе заплашил да убие и двамата мъже, но никой от тях не изглеждаше обиден. Ако си беше у дома, някой вече щеше да е мъртъв. В Лac Вегас всичко бе различно, дори закусвалнята, в която седяха — сякаш някой бе взел чикагска закусвалня и я бе преместил насред пустинята. Самият Дейвид също бе друг — седеше в някакво сепаре, облечен в костюм за хиляда долара, и отправяше заплахи, които вече дори не знаеше как да изпълни. А сега му задаваха въпроси за религиозни текстове, сякаш е нормален човек, а не някой, който е изпратил на два метра под земята колко… петдесет човека? Или по-скоро седемдесет и пет. По дяволите, може би дори сто. Никога не си бе водил отчет за бройката на жертвите, никога не се беше и опитвал, но можеше да види всяка една от тях. Спомняше си всеки детайл. Защото това му беше работата. Съхраняваше информацията в една папка в главата си, която можеше да отвори по всяко време. Ето какъв бе планът му за справяне с рискове — знаеше, че най-меката част от трахеята всъщност се намира долу, при ключицата, и ако искаш да си милостив, притискаш сънната артерия за около трийсет секунди. Така човекът първо изгубва съзнание, а после можеш да му прекършиш трахеята без много съпротива. Но какво можеше да направи сега? Да се пресегне през масата и да наръга равина в гърлото с ножа за мазане на масло? Да го задуши с геврека? А после да убие двадесетина възрастни граждани на път за изхода?

— Ами — започна Дейвид, след като обмисли нещата още малко, — този Езекил е доста омотан. Виденията му за Долината на сухите кости се споменават в половината от ортодоксалните писания. Искам да кажа, че този тип е бил откачалка от най-висша класа и въпреки това всяка втора книга в колата ми говори за него, сякаш е божествено създание. Моето мнение? Той е или с деменция, или с шизофрения. Определено не е уравновесен човек.

Равин Кейлс се опита да сдържи усмивката си, но не успя.

— Е — заяви, — имаш късмет, че паството на „Темпъл Бет Израел“ е реформистки настроено. Няма да ти се налага да се оправяш с такива неща често. — Отхапа отново от пушената сьомга и лука, отпи глътка чай, избърса елегантно ъгълчетата на устата си със салфетка и въздъхна. — Виждаш ли хората тук, Дейвид?

— Да, виждам ги.

— Знаеш ли защо са тук?

— Не зная — призна Дейвид. — Гевреците не са лоши.

— Тук са, защото това е тяхната общност — обясни равинът. — В това заведение не сервират най-добрата храна в града. Нито правят най-добрите гевреци. Но тази закусвалня представлява това, което са те, техните традиции. Храната, която ям? Тя е свързана с баща ми. През 1919 година, когато бил малко момче, го извели незаконно от Русия, Украйна, за да съм по-точен, през Черно море до Румъния в чувал с картофи. До него бил неговият по-малък брат, който умирал. Можеш ли да си представиш какво е изпитвал?

— Мога да си представя — подхвърли Дейвид.

— Не можеш — възрази равин Кейлс, — защото никога не са те преследвали само защото си роден, заради това, което духовно и метафорично съществува в теб. Но всички тези хора тук? В техните родове има същите истории и дори по-тежки. Книгите, които имаш? Те имат същите книги. Храната, която ядеш? Те ядат същата. На теб Езекил може да ти се струва ненормален и навярно наистина е бил. Но за всички тук, независимо дали го знаят, или не, той е бил свидетел както на началото, така и на края, а това е достойно поне за малко уважение. Като стоиш тук, просто за да хапнеш простичко ястие, осъществяващ връзка с колективната история, голяма част от която се е зародила от нещастие, което няма нищо общо с който и да е от тези хора директно. А ти, ти трябва да приемеш последствията от своите ужасни решения.

— Прощавайте — започна Дейвид, като се увери, че не е повишил глас, — но какво ще кажете за вашите ужасни решения, равине? — От онова, което бе прочел, вече познаваше достатъчно еврейската история, за да е наясно, че казаното от равин Кейлс е абсолютно вярно, но това не означаваше, че иска някой да го поучава или да парадира с лицемерна набожност. — Вие също стоите тук, до мен и Бени, а не с вашите, хмм, как се наричаше? Миш… нещо си, или каквото е там.

— Мишпоха — намеси се Бени. — Това е думата, за която си мислиш.

— Точно така — потвърди Дейвид и внезапно почувства другия мъж като свой съперник. — Това е думата.

— Твоят народ ще бъде мой народ — изрецитира равин Кейлс. — Сигурен съм, че си чувал тези думи, нали?

Дженифър бе поставила в рамка този пасаж от Книга Рут в спалнята им, точно под снимката от сватбения им ден: 5 май 1988 година. Споменът внезапно парализира Дейвид. За пореден път бе осъзнал, че е започнал да забравя подробности от лицето й — специфични черти, бенки и пигментни петна, както и начина, по който двамата изглеждаха на онази снимка. Вече не можеше да си представи дори собственото си лице. Сети се, че е пропуснал десетгодишнината от сватбата им, и един нов стадий на тъга премина през него. Равин Кейлс беше прав. Всички тези неща бяха последствие от неговата огромна грешка.

— Добре ли си? — попита Бени.

— Аз, хмм — изрече Дейвид, но не можа да довърши. Всички маси край тях не бяха заети просто от възрастни хора… стари евреи… а от стари мъже и жени, които бяха заедно. Гледаха се, говореха за живота си, за миналото си, за незначителните подробности от ежедневното съжителство. Семейни двойки. Възрастни женени хора.

Дейвид трябваше да се махне от тази закусвалня.

— Челюстта ми — обясни. Не откъсна поглед от скута си, не посмя да погледне Бени, защото бе сигурен, че в очите му има сълзи. За бога. Наистина ли се бе стигнало толкова бързо дотук? Малко над шест месеца, няколко хиляди страници от книгите на юдаизма и внезапно се бе превърнал в голяма проклета фльорца. Проблемът бе, че на евреите не им се нравеха тези идиотщини със самосъжалението. Те си отмъщаваха и ако се будалкаш не с когото трябва, се събуждаш в леглото си и над теб са надвиснали агенти на Мосад. — Май имам нужда от перкоцет. Нещо ме стяга. Имам болки в очите.

— Добре — кимна Бени напълно сериозно. — Защо не отидете с равин Кейлс да си вземеш детския аспирин и ще се срещнем пак в синагогата след, да речем, трийсет минути? Ще имате още малко време да поспорите за значението на храната.

Равинът не бе откъснал очи от Дейвид през цялото време, или поне той имаше такова усещане. Възрастният мъж излъчваше някакъв вид доброта. Беше корав тип, това бе напълно ясно — странното бе, че изглеждаше и като някой със съвсем искрен интерес към благополучието на другите хора, което озадачи Дейвид.

— Така ще направим — съгласи се равинът.

Когато Дейвид най-сетне успя да се съвземе достатъчно, за да вдигне очи, видя, че равин Кейлс все още се взира в него. И изглеждаше дълбоко натъжен.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Задаваш добри въпроси — каза равин Кейлс, докато лъкатушеха през улиците на Съмърлин.

Дейвид все още поддържаше ниска скорост, макар че вече се питаше защо го прави, тъй като равинът периодично махаше с ръка на хората в съседните коли. Възрастният мъж явно не знаеше значението на думата „незабележим“. Държеше в скута си том от Талмуда и го прелистваше — преглеждаше бележките, които Дейвид бе оставил между полетата на страниците. Затвори книгата, но задържа ръка върху нея, като движеше напред-назад палец по позлатените листи.

— Когато знаеш, че ти предстои тест — отвърна Дейвид, — е по-лесно да установиш какво не разбираш.

— Това ли е философията ти?

— Не — отрече, но като се замисли, това звучеше по-добре от „всички умират“, мотото, на което се бе уповавал през последните трийсет и пет години. — Просто нещо, което забелязах.

— Ами — започна равинът, — това е в основата на много от нещата, които си прочел. Да се опиташ да разбереш непознатото. Да поставиш ред в хаоса. Всичко, което човек иска да знае, е как да намери щастие, какво е усещането да умре и какво се случва след това.

— А ти имаш ли отговор на тези въпроси?

— Разбира се, че не — отговори равин Кейлс. — Никой няма. Не и категоричен отговор.

— Мислех, че всички евреи отиват в Израел. А Елеонският хълм се разтваря. Не е ли казал така пророк Езекил?

— Това ще се случи, когато пророк Мошиах се завърне — поясни равинът. — Това е един от тринайсетте принципа на нашата вяра. Но никой не знае. Как биха могли? Дори пророците… те просто правят предсказания. — Цъкна с език. — Всички са загрижени какво се случва след това. Никой не се интересува какво прави сега. Вече не съществува настояще.

— Значи е нещо като бизнес — заключи Дейвид. Ако искаш да въртиш бизнес, трябва да дадеш на хората надежда, че накрая ще има реален резултат: пари, секс, безплатни мебели, телевизор, пътешествие до езерото Тахо, каквото и да е. Изглежда, Господ бе най-големият бизнес. Продаваш на хората задгробен живот и възкресения и няма да си наоколо, когато те разберат дали си бил прав, или не.

— Да — потвърди равин Кейлс, — предполагам, че е нещо подобно.

Дейвид скришом хвърли поглед към него и видя, че равинът се е вторачил през прозореца. Не бе отдръпнал ръка от Талмуда и все така движеше пръсти по ръбовете на страниците.

— Кажи ми нещо. С какво те държи Бени?

— Той обича дъщеря ми — отвърна възрастният мъж.

— Не ме баламосвай.

— Напълно вярно е — заяви равинът.

— Имах предвид да не ме баламосваш, че това е всичко, с което те държи Бени — поясни Дейвид. — Човек като теб не влиза в бизнес начинания. Не се опитвай да ме изпързаляш по този начин. Поне прояви малко уважение.

Равин Кейлс почука с пръсти по прозореца.

— Виждаш ли всичката тази земя? Всички тези къщи? Когато бях на твоите години, това беше истинска пустиня. Само допреди трийсет, трийсет и пет години. Нямаше сгради. Нямаше хора, може би само неколцина, които живееха напълно откъснати от света. Можех да дойда тук, да се разхождам, да размишлявам и да си представям какъв ще е животът ми, без да се притеснявам, че ще ме сгази някой, който шофира автомобилния еквивалент на самолетоносач. Койоти, зайци, пустинни катерички, полски мишки… всички тези животни вече ги няма. За какво? Кой ще живее във всичките тези къщи? Помислил ли е някой по въпроса? — Равин Кейлс замлъкна и отново почука по прозореца. — Виждаш ли онези планини?

— Червените скали ли? — попита Дейвид.

— Да — потвърди другият мъж. — Когато пристигнах от Ню Йорк през 1965 година, можеше да се види истинският им цвят. Това, което виждаш в момента, е резултат от замърсения въздух, с който разполагаме сега. Всичките тези сгради и казина промениха начина, по който падат сенките, начина, по който въздейства светлината. Всички тези неща се промениха само за последните десет години. Всичко започна да се размива направо пред очите ми.

— Може би е просто от зрението ти — подметна Дейвид, който отново си бе върнал дар словото. Така разговаряше със старите кучета от Фамилията преди. Неговият начин да им демонстрира уважението си бе да ги дразни по малко.

Започваше да разбира, че да се оправяш с пенсионирани членове на Фамилията и с религиозни фигури не е чак толкова различно. И двата типа хора искаха сам да разрешиш проблемите си, да бъдеш мъж и да слушаш истории за това как са стояли нещата преди. Миналото винаги бе безоблачно видение за златна ера, настоящето винаги бе отвратително, а бъдещето — необятна, непозната пустош. Понякога да бъдеш мъж означаваше да си достатъчно дързък, за да подразниш леко някого, уверен, че замисълът ти е бил очевиден; да покажеш, че си човек, който знае как стоят нещата, каквито и да се те.

— Допускам, че е възможно — призна равин Кейлс. Остана замислен за около минута, но странното бе, че самият Дейвид си бе мислил нещо подобно за планината. Тук всичко бе с цвят на стара засъхнала кръв, скалите бяха назъбени и напукани, а вечер се открояваха в небето като парчета натрошено стъкло. — Зет ми — продължи възрастният мъж — ми даде възможност да запълня тази пустиня със своята вяра, да видя как мечтата ми се сбъдва, да осигуря образование и култура на своя народ, да създам едно място на разбирателство и вяра. А с възможностите идват и саможертвите. — Сви рамене, сякаш да изградиш синагога, финансирана от мафията, е нищо работа. — Имаме големи планове за „Темпъл Бет Израел“.

— Не ме баламосвай — каза отново Дейвид.

— Правил съм грешки през живота си — заяви равинът с такава решителност, че Дейвид не можа да попита какви са били тези прегрешения. Каза си обаче, че щом Бени е основният благодетел на равина, те най-вероятно са били доста големи. — Моят зет ми даде шанс да започна на чисто. Така че може би двамата с теб не сме толкова различни.

— Не знаеш какво съм оставил зад гърба си — възрази Дейвид, — така че недей да ми твърдиш, че си приличаме.

— Защо не ми разкажеш нещо тогава? — предложи равинът. — Кой си ти?

Дейвид се поколеба. Не трябваше да изговаря името. Своето собствено.

— Не мога да ти кажа — призна.

— Аз съм твоят равин — отвърна възрастният мъж. — Според закона не мога да повторя нищо, което ми споделиш.

— Наистина ли? Дори да не сме в синагогата?

— Синагогата е там, където съм аз — обясни равинът. — Това е законът.

И на Дейвид отново му проблесна. Този тип Бени беше намислил нещо. Ако равин Кейлс беше равин и Дейвид Коен беше равин, тогава имаше ужасно много варианти за маневриране. Най-сетне започваше да прозира в какво се състои далаверата.

— Така че защо поне не ми кажеш какво си направил, за да се озовеш тук — добави възрастният мъж.

— Убих едни хора — заяви равнодушно Дейвид, сякаш отново си беше у дома и говореше с момчетата.

— Едни ли?

— Това ми е работата. Убивам хора. Но убих погрешните и ето ме сега.

— Защо са били погрешни?

— Бяха федерални агенти.

— О, да! — възкликна равин Кейлс. — Четох за това. В Чикаго, нали?

— Чел си за това?

— Харви Б. Къран писа за инцидента в „Джърнъл ривю“ — разясни равинът. — Твърдеше, че са те открили мъртъв. Разчленен и изгорен, доколкото си спомням.

Звучеше достоверно. Горкият Чема или онзи малоумник Нийл, а може би и двамата — мъртви само защото знаеха името му и къде е видян за последно. Дженифър щеше да се досети, че не е вярно. Може би Рони щеше да й подскаже някак, нищо конкретно, защото вече нищо не можеше да е конкретно. Навсякъде ставаше въпрос за условия и консенсус, правеше се всичко, само и само да се запази марката. Сега Фамилията приличаше на франчайз на „Макдоналдс“.

— Какво друго е написало копелето?

Равин Кейлс се усмихна, щом чу тези думи. Беше странен човек. Набожен — със сигурност, но в каквото и да беше забъркан заедно с Бени, то бе другата част от играта му, която все още не се връзваше. Без значение какви бяха „грешките“ му, без значение какви рани оставяха, равинът трябваше да има и друга изгода освен духовното удовлетворение.

— Единствено, че това е от онзи тип прецакване, което ще накара всички фамилии да си пазят гърба в следващите десетина години.

— Направих грешка — призна Дейвид. — Откачих.

— И при какви обстоятелства „откача“ един професионален убиец? — попита равин Кейлс. Отново съвсем спокойно. Човекът беше като чаша с топло мляко.

Дейвид трябваше да признае, че въпросът не е лош.

— Лош ден, предполагам — обясни. Разбира се, не беше само това, но трябваше да прогони Дженифър и Уилям от главата си. Справяше се толкова успешно с това през последните месеци, но ето че срещна този равин и сега мислите му се въртяха единствено около нещата, които бе загърбил. — Истината е, че един ден нещо лошо щеше да се случи по един или друг начин. Тази бъркотия най-вероятно ми спаси живота. Привлече твърде много внимание, за да може в действителност да ме убият заради нея, нали разбираш, равине?

Възрастният мъж обмисли думите му няколко мига, след което каза:

— Ти струваше доста на Бенджамин.

— Какво означава това?

— Каквото ти казах — заяви равин Кейлс. — Той плати голяма сума пари за теб.

— Купил ме е?

— Говореше се, че притежаваш специални умения — обясни равинът. — Обемът на прочетеното от теб и на това, което помниш, са удивителни. Знаеш ли?

— Имам много свободно време — подхвърли Дейвид.

— Ти си умен — каза му отново другият мъж. — Ако вярваше в нещо от прочетеното, щях да съм напълно уверен, че би станал отличен равин.

— Защо смяташ, че не вярвам?

— Ако вярваше — отвърна равинът, — нямаше да ме заплашиш с убийство, докато седяхме в закусвалнята.

Дейвид зави наляво по Палмър лейн и премина през натруфения параден вход на квартала си, Езерата край Съмърлин Грийнс. Обикновено — или поне през последната седмица, откакто му позволиха сам да шофира — Дейвид влизаше и излизаше през задния портал на жилищния комплекс, тъй като там никога нямаше хора (нямаше градинари, нито деца с велосипеди или възрастни дами по хавлиени халати, които разхождат своите голдън ретривъри), а той все още държеше да не се набива на очи. Сега Дейвид реши да преведе равин Кейлс през предния портал и да му покаже как живее, защото внезапно му се прииска да го уведоми, че не е някакъв звяр, който обикаля наоколо и заплашва хората с убийство по време на закуска. Поне не всеки ден.

На парадния вход имаше фонтан с форма на разцъфнало цвете. Ограден бе от бели розови храсти, високи метър и половина, които бяха разположени по средата в полукръг, павиран с имитация на испански тухли. Когато човек минеше оттам, имаше чувството, че шофира по пресъхналото корито на река. Гениално измислено, няма що. Единственото, за което Дейвид и Малкия Джо наистина бяха на едно мнение, беше, че ако им се отдаде възможност, ще намерят човека, който е правил дизайна на входа, и ще го влачат насам-натам върху тухлите, за да му покажат, че това, което на него му изглежда добре, не носи никакво удобство на хората, които го използват.

Дейвид зави надясно по Тревино уей, после наляво по улица „Никлаус“, а след това кривна по „Снийд Плейс“.

Мина през своя входен портал и продължи по автомобилната алея.

— Само ще отскоча да си взема хапчето и веднага се връщам — обясни, след като паркира. Не му трябваше болкоуспокоително, но все пак се замисли дали да не потърси някое от хапчетата, които му бяха дали преди няколко месеца. — Освен ако не искаш да влезеш вътре.

— Не — отвърна равин Кейлс. — Стига ми, че те виждам в колата на равин Готлиб. Ако стъпя и в неговата къща, ще се почувствам като действителен съучастник в смъртта му.

— Това е неговата къща, така ли?

— Да, беше — потвърди равинът.

— И аз спя в леглото му? И използвам банята му?

— И живееш с човека, който го уби — добави другият мъж. — Предполагам, че Бенджамин не ти е споменавал тези подробности, нали?

— Не, пропуснал е всичко — потвърди Дейвид. Малкия Джо нямаше вид на убиец. Освен това Бени бе казал, че равин Готлиб се е удавил в язовира „Мийд“. Явно са го бутнали. — Истината е, че не се нуждая от хапче. Просто исках да се махна от закусвалнята. Мястото ме влудяваше. Но сега разбирам, че спя в леглото на мъртвец. Сигурно следващото нещо, което ще ми съобщиш, е, че нося дрехите му.

— Не обичаше да носи толкова бляскави дрехи като твоите. Обличаше се като народен човек, а не за самия себе си. Ти ще правиш същото.

Дейвид не беше сигурен в това. Знаеше само, че няма да прекара и нощ повече в леглото на равин Готлиб. Ако спиш в постелята на убит човек, търсиш собствената си гибел. Дейвид не вярваше в много неща — дори равин Кейлс го беше разбрал, но беше напълно наясно, че не бива да дърпаш дявола за опашката.

Дори не си направи труда да обърне колата, просто я подкара на заден ход надолу по алеята и попита равина:

— Как да стигна до синагогата?

* * *

Темпъл Бет Израел“ се намираше само на няколко километра оттам, от другата страна на шосето за Съмърлин, на един почти пуст участък от Хилпонте роуд… което означаваше, че синагогата бе разположена на няколко пресечки от стотици къщи и частни жилищни квартали като онзи, в който живееше Дейвид. Стори му се повече от странно, че толкова много евреи — народ, прекарал четиридесет години изгубен в пустинята — са се установили на място, което напомняше на пустиня с всичките си прецизно окосени ливади, пастелни и кремави къщи и златисти лексуси.

Синагогата се простираше върху голям квадратен сектор от квартала и граничеше с две широки открити пространства. От едната страна имаше табела, която гласеше: „Бъдещият дом на новата академия Беърър. Записвания за ученици до XII клас сега!“, а втори надпис оповестяваше, че другият имот е „Бъдещият дом на обществен парк и на образователен център към „Темпъл Бет Израел“. На отсрещния край на улицата бе разположено гробището на синагогата, както и Погребално бюро и дом на покойника „Кейлс“ — щом Дейвид го видя, започна да му се изяснява откъде идват приходите на добрия равин.

Спря на паркинга и видя, че Бени вече е пристигнал. Разхождаше се напред-назад пред детска площадка, пълна с дечица на не повече от пет години, докато говореше по мобилния си телефон. Макар заради ширината й Дейвид да бе преценил, че синагогата е доста просторна, не бе очаквал да види, че в задната си част мястото прилича повече на кампус. Имаше табела, която указваше посоката към детски център „Дороти Коуплънд“ — едноетажна сграда в съседство с площадката за игра, а друга табела сочеше към детска градина „Тиква“. И двете сгради бяха модерни, направени от стъкло и метал. На Дейвид му приличаха повече на офиса на ФБР в Чикаго, отколкото на училище. Самата детска площадка сякаш бе излязла от онези рекламни пана с образцови домове, които виждаше из цял Съмърлин. Катерушките наподобяваха тренировъчна база на морски пехотинци, пълна с въжета за прескачане, тунели, басейни с филтрирана вода, лостове за висене над мека дунапренена подова настилка, стена за катерене.

— Направили сте всичко това — обърна се Дейвид към равин Кейлс, докато пресичаха паркинга на път към Бени, — а не можахте да си позволите един пясъчник?

— Опасявам се, че ако плащаш по хиляда долара на седмица за детска градина, пясъчникът не е достатъчен.

— По хиляда долара на седмица? За колко седмици?

— Зависи — каза равинът. — Повечето плащат поне за шест месеца. Мнозина за девет, колкото е една нормална учебна година. И сам можеш да направиш сметката.

На площадката имаше поне шейсет деца. Два милиона. Без никакви кръвопролития.

— За колко години?

— Обикновено за две — обясни равин Кейлс.

— Боже мой! — възкликна Дейвид.

— Когато частното училище отвори врати следващата есен — продължи равинът, — ще има още повече.

— Колко още?

— По трийсет и пет хиляди на година за учениците в гимназията, може би дори повече. За по-малките деца сумата ще е по-скромна, но разликата няма да е голяма.

— И хората ще плащат тези пари?

— Хората ще се редят на опашка, за да си платят — отвърна равин Кейлс. — А на тези, които не могат да си го позволят, ще им бъдат предложени заеми.

— А какво става, ако не могат да си изплатят заемите?

— Ще задържим имотите им, нещо такова — обясни Кейлс. — Но подозирам, че това няма да е проблем.

— Всеки просрочва плащанията си — каза Дейвид. — Повярвай ми.

— Е, тогава ти ще се намесиш, за да разрешиш проблема — заяви възрастният мъж.

В този момент Бени им махна да се приближат, макар все още да говореше по телефона. За времето, което Дейвид бе прекарал в Лac Вегас, беше останал с впечатлението, че Бени е доста зает тип. Държеше „Дивият кон“, където ходеше почти всяка вечер, а освен това имаше и други бизнес интереси. Дейвид знаеше само това, което Бени му беше разказал за участието си в строителния бизнес — инвестираше доста пари в грейдерите на „Савоне констръкшън“ — и за работата в профсъюзите, която вероятно му отнемаше доста време и енергия. Нямаше представа обаче как войниците на фамилия Савоне си изкарват прехраната, нито какъв процент взема Бени от печалбата. Малкия Джо изтръскваше пари от разни сводници, което явно не му изглеждаше като страхотен вариант за дългосрочно изкарване на доходи, ако вече не обмисляше да влезе в бизнеса с хотдог и пайове.

У дома Дейвид беше просто един обикновен войник и не се очакваше да върти далавери, но знаеше, че основното задължение на Дебелия Монте например е разпространението на нискокачествен хероин — боклука, който даваха на хлапетата от колежите и на канадците. Дебелия Монге въртеше цялата операция, прибираше своя дял, а останалите приходи препращаше на по-горните нива. Имаше един глупак, когото наричаха Лимонената глава, защото винаги смучеше лимонови бонбони. Той се занимаваше със залаганията на конни състезания извън пистите, които Фамилията ръководеше от няколко ресторанта. Напълно законен бизнес, само че Лимонената глава въртеше сенчестата част от операцията — високи залози и допълнителни залагания, а освен това имаше и малък дял в бизнеса с момичета.

В Лас Вегас обаче — при толкова много неща, които на практика бяха легални — Дейвид не виждаше как Бени би могъл да получава приходи от подобни начинания. Но щом можеш да ограбиш някого за обучението на невръстното му дете, може би тези неща нямаха значение.

— Току-що говорих с дъщеря ти по телефона — обърна се Бени към тъста си. — Пита какво искаш за Деня на благодарността и дали да поканим новия равин. Очевидно на Триша Розен й отнело само пет минути, за да уведоми родителите си, че го е срещнала.

— Перфектно — каза равин Кейлс.

— Така ли? — учуди се Дейвид.

— Важно е да не се появиш от нищото един ден просто така — обясни равинът. — Ако си тук няколко седмици по-рано и се появяваш от време на време, хората ще свикнат с теб. Няма да има голям проблем, когато започнеш същинската работа.

— Мислиш ли, че Къран ни е видял? — попита Бени.

— Седеше на обичайната си маса — отвърна равин Кейлс.

— Хубаво.

— Чакайте малко! — намеси се Дейвид. — Журналистът е бил в закусвалнята, така ли?

— Идва всеки понеделник — потвърди Бени.

— Тогава защо ходите там? — поиска да знае Дейвид. Нищо от това не се връзваше и той си помисли, че колкото и пари да е платил Бени, за да го докара в Лac Вегас, щеше да ги изразходи по-добре за сносен юридически съветник.

— За да види, че седим там — изтъкна Бени. — А уж ми казаха, че си умен.

— Казвам само, че не вършехме така нещата в Чикаго — поясни Дейвид.

— И въпреки това ето те тук — отвърна другият мъж.

Дейвид трябваше да спре да сравнява Лac Вегас с познатите му неща от Чикаго. Не искаше да е като онези типове от Ню Йорк, които преценяват всичко, като търсят прилики и разлики с техния град.

— Просто — започна тихо — не желая да се събудя и да установя, че на предната ми поляна има дузина щатски шерифи само защото искате да спазвам благоприличие.

— Единственият начин да избегнеш щатските шерифи е като запазиш благоприличие — обади се равин Кейлс. — Никой не те търси тук, Дейвид. Трябва да го осъзнаеш.

Бени посочи часовника си:

— Разполагам с час — заяви и се отправи към главната синагога. — Или се придържай към правилата и научи нещо, или си хващай полета обратно за Чикаго, където всичко е цветя и рози.

* * *

Всичко, свързано с религията, плашеше равин Дейвид Коен. Той бе наясно, че една църква или синагога е просто сграда — само пръст, дърво, цимент и стъкло. Знаеше, че свещеници, равини и всякакви други подобни са просто мъже (и от време на време жени), които някога са били деца. Гледали са анимационни филмчета с Дафи Дък и сериала „Семейство Брейди“, а в един по-късен етап от живота си са решили, че искат да се посветят на една книга. И все пак в религиозните храмове имаше нещо, което караше Дейвид да осъзнае колко различен е неговият живот. Струваше му се, че ако някой от хората в сградата (освен Бени и равин Кейлс) научи що за човек е той, ще го полее със свещена вода и ще се опита да прогони демоните му. Беше лошо момче и го осъзнаваше. Дали беше зъл? Не, Дейвид не смяташе, че е такъв. Откачен? Със сигурност. Гледал бе достатъчно предавания по канал „Дискавъри“, за да разбере, че мозъкът му навярно не работи като този на другите хора, макар че по негово мнение онези индивиди, които празнуват Великден, като ядат желирани бонбони под формата на малки птиченца, бяха също толкова извратени.

Така че, докато вървеше след Бени и равин Кейлс през синагогата и те му разясняваха различни дребни факти, които вероятно бяха много важни, Дейвид трябваше да положи огромни усилия, за да се концентрира, заради стъклописите по прозорците, староеврейските букви по стените, свещите в памет на мъртви евреи, съобщенията за Шабат, за ежедневните и празничните литургии, както и за предстоящото празненство по случай Ханука. Странното бе, че за първи път в живота си влизаше на подобно място и действително знаеше какво означава всичко. Не че можеше да чете староеврейски, но имаше мрачното предчувствие, че скоро това ще се промени. Някои неща му бяха толкова познати от прочетеното, че непрекъснато го спохождаше странно усещане за дежа вю.

— В Лac Вегас живеят сто хиляди евреи — заяви равин Кейлс, когато завиха по дълъг коридор, който водеше към административните офиси на синагогата. — Тук всеки месец се местят по шестстотин евреи, което, както можеш да си представиш, създава нужда от повече и по-добри помещения. Построихме гробището и погребалното бюро тук през 1990 година и ще разполагаме с академия „Беърър“ идната есен, която ще приема ученици от всички класове. Учебният център трябва да отвори врати по същото време. Следващата фаза ще е крилото за изкуства, макар че то може да се забави с няколко години в зависимост от финансирането.

— Колко умират всяка година? — попита Дейвид.

Децата от предучилищна възраст носеха печалба на дружеството от два милиона долара, макар че все пак някой трябваше да ги учи на нещо, а и да ги храни, пък и сградата на детската градина вероятно също струваше някой и друг долар. Но погребенията? Те бяха друго нещо. Когато Карло Лупино, чикагски мафиот от старата школа, бе умрял преди няколко години, Дейвид бе дочул, че за едно луксозно погребение отиват към седемдесет и пет хиляди долара, като се включат храната, цветята, балсамирането, ковчегът, църковната служба и всичко останало. А обикновеното опело навярно струваше десет-петнайсет, може би дори двайсет и пет бона. В бизнеса с трупове имаше пари, Дейвид го знаеше от първа ръка. При погребването им обаче се правеше истинската печалба.

— Какво каза? — Бени отново почеса онова място на шията си, което изглеждаше така, сякаш някой се е опитал да го удуши.

— Попита колко души умират — обади се равин Кейлс, който изглеждаше блед и за първи път прозвуча наистина разстроен.

— Да — потвърди Дейвид, — това попитах.

— Зависи — отвърна лековато Бени. Той не беше ни най-малко разстроен. Даже напротив. — В добра година между седемстотин и петдесет и деветстотин. Разбира се, не погребваме всички. Някои от телата се транспортират до места като Бока Ратон, Сиатъл или Палм Спрингс. Други ги погребват в старото еврейско гробище, макар че не виждам как това ще продължи още дълго. Както и да е, напоследък имаме много повече работа.

— Напоследък ли? — поиска да узнае повече Дейвид.

— Следващата година вече изглежда обещаваща — разясни Бени.

Кейлс избута зет си и мина покрай него, след което неумело се престори, че тършува за нещо из джобовете си. Дейвид прие държанието му като знак, че равинът не иска да чуе остатъка от разговора им.

— А тази седмица как се очертава? — попита.

Бени сви рамене:

— Кой би могъл да знае?

— Спокойно — каза Дейвид, вече започваше да осъзнава как стоят нещата, или поне си мислеше, че е разбрал част от тях. — Аз съм равин. Ние имаме привилегията да пазим конфиденциалност.

— Периодът около Деня на благодарността обикновено е слаб — рече Бени. — Но през първата седмица от месеца е доста натоварено.

— Тук ли?

— Навсякъде — разясни Бени. — Имаме заможни клиенти, които предпочитат услугите на нашето гробище вместо тези в родните им градове.

— Тези клиенти — започна Дейвид — в Чикаго ли живеят?

— Някои от тях. Имаме и клиенти от Ню Йорк. От Лос Анджелис. Дори няколко нови от Кливланд. В Детройт също се отвориха възможности наскоро.

— И всички те са… евреи?

— Стават такива, когато ги заровят под земята — обясни Бени.

— Кой отговаря за погребенията?

— Ами, вие, равин Коен.

Евреите имаха доста специални традиции при погребенията. Нямаше балсамиране. Нямаше отворени ковчези. Нямаше и излишно разтакаване. Евреите искаха тялото да бъде положено в земята в рамките на двайсет и четири часа, не беше добре да се чака повече от три дни. Препоръчваха обикновени чамови ковчези — много държаха хората им да се върнат в земята, и то колкото се може по-бързо.

Бени Савоне. Този тип беше гений. Какво по-добро място от гробище, за да заровиш някоя жертва? Никой съд не би дал разрешение на федералните да разкопават еврейско гробище. А дори да получат разрешение, какво щяха да намерят и как? Хората на Бени можеха да слагат по две тела в един ковчег, без никой да узнае.

— Кой е наясно? — попита Дейвид.

— Малък кръг от хора — отвърна Бени. — Ние тримата. Моят човек Рубен, с когото ще се срещнеш и който се грижи за телата от другата страна на улицата.

— А Малкия Джо?

— Той познава теб. Но не за много дълго. Не ми хареса онази идиотщина, която каза днес.

— Подслушваш къщата ми?

— Първо, къщата не е твоя — обясни Бени. — Второ, правя го за твоята собствена безопасност. Да не искаш онзи тъпанар да насъска щатските шерифи след теб?

Имаше логика. Цялата история. Защо Бени бе готов да го откупи от Фамилията в Чикаго. Новото му лице. Четенето… цялото това четене… а сега и това по-директно разкритие.

— Какъв е моят дял? — попита Дейвид.

— Ще бъдеш обезпечен — увери го Бени.

— Какъв е моят дял? — повтори.

— Зависи колко си ефективен — обясни другият мъж. — Двайсет, двайсет и пет процента.

— От какво?

— От много — отвърна Бени. — Освен това искам да свършиш и малко допълнителна работа из града, като се започне с твоя приятел Малкия Джо. Имаш ли нещо против?

— Кой получава останалите седемдесет и пет процента? — попита Дейвид, без да си прави труд да отговори на въпроса.

— Това място евтино ли ти изглежда?

Колко пари му трябваха, за да се върне обратно в Чикаго при семейството си? За да си купи онзи вид свобода, за който копнееше, щяха да са му нужни повече от няколкостотин хиляди долара. Колко щяха да са му необходими, за да върне сред живите Сал Купъртин? Навярно милиони.

— Искам да получавам отчет — заяви Дейвид.

— Сега вече си бизнесмен, така ли? — попита Бени.

— Предполагам.

— Добре — съгласи се другият мъж и погледна часовника си. — Да имаш други изисквания? Трябва да заведа жена си на лекар.

— Не — отвърна Дейвид, след което добави: — поне засега.

— Чудесно. — Бени се огледа през рамо внимателно, като преувеличи шеговито жеста. Бръкна в спортното си сако, извади един деветмилиметров и го подаде на Дейвид. — Гледай да не оплескаш нещата, освен ако не искаш и да разчистваш после.

— Кога искаш да го направя?

— Вчера — каза му Бени, — но остави хлапето да отпразнува Деня на благодарността. Нека майка му получи един последен добър спомен с него, а после може да я пречукаме. Не искам да дърдори излишно.

— Ликвидирането на семейства не ми е по вкуса — обясни Дейвид.

— Тя ми е братовчедка — довери му другият мъж. — Така че не си мисли, че това ще те наскърби повече от мен, ясно? Както и да е. Ако си късметлия, до неделя ще се е качила обратно на самолета и няма да ти се налага да се занимаваш с нея. Ти ще вземеш решението. Ако смяташ, че знае за теб, ще инсценираме инцидент. Имаш ли опит с отровите?

— Не. — Идеята да убие майката на Малкия Джо не се нравеше никак на Дейвид, но той разбираше посланието: никой не е застрахован, когато се налага да се вземе подобно решение.

— Ще измисля нещо — обеща Бени.

В този момент равин Кейлс откри онова, което търсеше — връзка с ключове, и отключи дървената врата на няколко метра от главния офис, на чието стъкло бе щампована Звездата на Давид. Дейвид видя жена на средна възраст, която стоеше на бюрото в приемната. Беше долепила телефон до ухото си и разсеяно прелистваше страниците на списание. Тя вдигна очи, щом равин Кейлс отвори широко вратата на офиса, и коридорът се изпълни със слънчева светлина и частици прах. Жената дари Дейвид с разсеяна половинчата усмивка, а причината за това стана ясна, когато старецът му обясни:

— Това беше офисът на равин Готлиб. Сега ще бъде твоят офис. Донеси книгите си тук. — Стоеше на прага, докато му обясняваше тези неща, и Дейвид виждаше само едната страна на лицето му. — Всяка сутрин в седем ще се срещаме за твоите уроци. Не мога да ти позволя да работиш с децата, докато не натрупаш необходимата информация, нали разбираш… — Обърна се и изгледа Дейвид. — Разбираш ме, нали?

— Да — потвърди той. За първи път от седем месеца разбираше всичко.

ПЕТА ГЛАВА

Платен административен отпуск. Специален агент Джеф Хопър размишляваше върху тези три думи, докато пресичаше паркинга пред местния офис в Чикаго. Отделени една от друга, те не означаваха кой знае какво. Но ако ги комбинираш, поне на езика на ФБР придобиваха смисъла, че си сгафил по грандиозен начин, който не е достоен за фактическо уволнение. От ФБР не обичаха да отстраняват действащи агенти, освен ако не са направили нещо, заради което можеше да ги арестуват. Беше по-лесно да ги пуснат в платен административен отпуск, а след две или три години, прекарани в разследване на действията (или понякога бездействието) им, да ги прехвърлят на някое забравено от бога място като офиса в Анкъридж, щата Аляска, или още по-лошо — в Сан Хуан, Пуерто Рико. Идеята беше времето, прекарано в платен административен отпуск, и бремето от разследването да накарат агента сам да напусне и да си потърси друга работа. От ФБР дори осигуряваха учтиви писмени препоръки, когато такива агенти ходеха на интервюта за работа в частния сектор. Хопър знаеше всичко това твърде добре — като старши специален агент неведнъж му се бе налагало да пише подобни препоръки.

Не беше изненадан, че се случва точно сега — ден след Деня на благодарността, тъй като той самият предпочиташе да наказва агенти след празника. Ако го направиш преди Деня на благодарността, все едно предизвикваш човека да направи нещо откачено. Ако го сториш твърде близо до Коледа — също. Но непосредствено след Деня на благодарността е подходящ момент. Това е мъртъв период, всички са толкова натъпкани с холестерол, наситени мазнини и триптофан, че е невъзможно да се разтревожат за каквото и да е. Специален агент Джеф Хопър — сега вече принудително излязъл в платен административен отпуск — се изненада от друго: бързата реакция на ФБР. Обикновено отнемаше поне три-четири седмици на агентите да проверят записите от подслушвания на по-маловажни обекти под наблюдение като Дженифър Купъртин, макар сега Джеф да осъзна, че колегите му навярно са били нащрек при всяко споменаване на Сал Купъртин.

Стори му се, че старши специален агент Биглионе — човек, когото познаваше от почти пет години, с когото предната зима бе ходил за риба и който веднъж му довери, че всъщност иска да стане майстор-сладкар — се забавлява твърде много, докато пускаше записа, в който Хопър обясняваше на Дженифър Купъртин, че съпругът й е жив.

— Това твоят глас ли е? — попита го Биглионе, след като го изключи.

— Знаеш, че е моят — потвърди Джеф.

— Такова поведение е неприемливо — каза колегата му. — Смятам, че си наясно с това, нали?

— Просто ми дай формуляра.

Процедурата отне по-малко от петнайсет минути, като се брои и времето, необходимо на жената от човешки ресурси да произнесе речта си, в която се обясняваше, че той ще запази всичките си привилегии, но ще трябва да предаде оръжието, служебния лаптоп, служебния телефон и ключовете си.

Джеф се качи в своя форд „Експлорър“ и сподави смеха си. Беше убеден, че някъде някой го наблюдава (особено предвид факта, че паркингът бе обграден с камери), и нямаше да е уместно камерите да го уловят как се хили, след като е бил пуснат в платен административен отпуск. Ако всичко минеше по план, това щеше да е най-добрият развой на събитията за Джеф. Прекарал бе по-голямата част от Деня на благодарността в копиране на по-значимите материали от папките и сега можеше да издирва Сал Купъртин, без да му тежи бремето, че е агент на ФБР. Щеше да го открие… и какво щеше да направи тогава?

Дори не желаеше отмъщение. Нямаше намерение да убива Купъртин, макар да бе наясно, че ако или когато бъде заловен наемният убиец няма да вдигне ръце и да каже „Предавам се!“. Джеф просто искаше справедливост и да изчисти името си. Не пред ФБР, репутацията му в службата вече не можеше да се спаси, а по-скоро пред самия Купъртин. Идеята, че наемният убиец го счита за глупак — за толкова слабоумен, че да впише собственото си име в хотелската сметка — и вярва, че го е убил (като го е застрелял в лицето или удушил лице в лице), вбесяваше Хопър. Държа го буден три месеца и дори сега не му позволяваше да намери покой.

Не че на ФБР им пукаше. Те разполагаха с тяло. Продължаваха да разследват Фамилията. Никой освен Джеф не бе изгубил съня си.

Излезе на Рузвелт роуд и хвърли поглед към мястото, където прекарваше обедните си почивки. Имаше толкова много работа за вършене, толкова много неща, които трябваше да започне, но първо се налагаше да се прибере вкъщи и да отстрани всички подслушвателни устройства. Навярно трябваше да ги махне и от колата. Нямаше да е зле да скъса и кабела на домашния си телефон и да провежда всичките си разговори по мобилен… макар че първо трябваше да се сдобие с такъв. Оръжието не беше проблем, имаше пистолет. Разполагаше и с малко спестени пари — около двайсет бона.

Чак когато сви по улица „Моргън“ и зърна университета, посипан с първия по-значителен сняг за сезона, Джеф Хопър забеляза неколцината студенти, които влизаха в библиотеката през този последен уикенд на празниците. Едва тогава си даде сметка, че Матю Дрю вероятно е бил уволнен.

* * *

Матю Дрю живееше на седмия етаж в жилищна сграда в медицинския квартал, разположена само на няколко километра от офисите на ФБР и надолу по улицата от университета, но на Джеф му отне цял час, за да установи това. От ФБР умееха да укриват адресите на агентите си, така че му се наложи да действа по старомодния начин. Трябваше да се опита да си спомни името на съпругата на Матю. Струваше му се, че името й бе… Сара. Или Джина? Нещо такова. Трийсет минути не се отдели от платения обществен телефон пред кампуса и задникът му замръзна от студ, докато избираше „411“ и питаше за различни женски имена с фамилията Дрю. После искаше адресите, като се надяваше да открие някой, разположен на няколко километра от офиса, тъй като си спомни, че Матю бе успял да отиде до вкъщи и да се върне в службата за трийсет минути. Имаше две добри следи — Трина Дрю, което му звучеше познато, и Нанси Дрю, което бе невъзможно[13], но операторът потвърди, че някой с това име действително живее в района на Чикаго, и като агент на ФБР Джеф почти се изкуши да провери… Реши обаче да поиска информация за Нина Дрю и се сдоби с адрес, който се намираше само на няколко пресечки. Помисли си, че навярно е открил мястото, и наистина, когато стигна до жилищната сграда и прегледа имената върху домофона, откри, че това е жилището на Матю и Нина Дрю.

Въведе „713“ и изчака до интеркома. Имаше камера, насочена право към вратата, което вероятно означаваше, че всички обитатели имат достъп до видеонаблюдението. (За Джеф бе удивително, че неща, които преди десет или петнайсет години се считаха за шпионска технология, сега бяха обикновени удобства в жилищни комплекси за средната класа.) Означаваше също, че Матю може да реши дали иска да отвори вратата.

— Да? — От интеркома се чу гласът на млада жена. Най-вероятно Нина.

— Да, хмм — започна Джеф, — аз съм специален агент Хопър. Тук съм, за да се видя с… хмм, агент Дрю?

— Значи трябваше да дойдете вчера — отвърна жената. Това изясни нещата. — Качете се — добави, след което входната врата избръмча.

Докато се возеше в асансьора, Джеф обмисляше какво да каже на съпругата на Матю, но въпреки това, когато почука на вратата и му отвори млада жена, установи, че няма идея какво да обясни. Отчасти защото не беше решил как да формулира извинението си и отчасти понеже жената пред него изглеждаше много млада. На осемнайсет, не повече. Макар навън да бе леденостудено, тя беше облякла само тениска с шпиц яка и къси розови панталонки, не носеше чорапи или обувки.

— Вие ли сте Нина? — попита Джеф.

— Да — потвърди тя, — влезте. Мат се къпе.

Джеф пристъпи в апартамента и се огледа. До едната стена имаше кожен диван, пред него стоеше масичка за кафе, отрупана с учебници — „Въведение в западните цивилизации“, „Антология на съвременната художествена проза“, речник — и две мръсни чинии. В другия край на стаята имаше кресло, покрито със списания, пътека за бягане, от която висеше торба с дрехи за химическо чистене, и телевизор с изключен звук, разположен на пода. Върху телевизора беше поставен (не особено стабилно) видеокасетофон, а на пода лежеше конзола „Нинтендо“ заедно с купчина видеоигри. По телевизията вървеше стар филм с Харисън Форд, макар че Джеф не можеше да познае кой точно. Форд или преследваше някого, или преследваха него — трудно бе да се каже заради изключения звук.

Освен тази стая имаше малка кухня, две спални и баня, поне така предположи Джеф. Чуваше звука от работещия душ, който идваше някъде отблизо. Нямаше следи от деца.

— Значи — започна Джеф — вие сте… съпругата на Матю?

— О, не — отвърна Нина. Тръсна се върху кожения диван и взе учебника за западните цивилизации. — Аз съм сестра му.

— Да. В кой университет учите?

— Университета на Илинойс, Чикаго — отвърна момичето. — Току-що започнах и ми е доста трудно.

— Ще стане по-лесно — успокои я Джеф.

— И вие ли сте завършили там?

— Магистратура — потвърди той.

— Бакалавърската степен е напълно различна — заяви Нина. — Всички казват, че първите две години са лесни, учат се само общи, глупави неща — история, математика, компютри — и чак като се заемеш с основния си предмет, хората започват да скачат от сгради заради напрежението и всичко останало. Така че… да. Не очаквам този момент с нетърпение, щом вече съм закъсала.

Малкият рафт до дивана бе пълен с книги по криминология, съдебни разследвания и методи за потушаване на размирици. Имаше и сложени в рамка снимки на Матю и Нина заедно с родителите им по време на круиз, всички бяха застанали на носа на кораба. Имаше и снимки, на които двете деца играят лакрос.

— Значи с брат ти живеете заедно в този апартамент?

— Да, така е по-евтино — обясни Нина. — Или поне беше. Не зная какво ще правим сега. Не мисля, че Мат има някакви спестявания. Заемите му са астрономически.

По дяволите.

— Да, ами, имам новини за Матю, които ще помогнат — заяви Джеф, без дори да знае какво, по дяволите, има предвид.

— Супер — каза момичето. Стана от дивана, сякаш бе забравила нещо, и се запъти към малката кухня. — Много съм нелюбезна. Искате ли малко пуйка, зелен боб или нещо друго? Получихме огромна пратка с храна от майка ни и се тъпчем с нея от снощи. Имаме и три различни вида пай.

Преди Джеф да отговори, че би опитал зеления фасул, Матю излезе от банята, облечен само по долнище на анцуг, с влажна кърпа в дясната си ръка. На лявата нямаше брачна халка.

— Какво правиш тук? — попита младият мъж. Не изглеждаше никак изненадан, само леко ядосан.

— Исках да говоря с теб — обясни Джеф.

— Уволниха ме, знаеш ли?

— Подозирах, да — потвърди.

— Знаел си предварително?

— Не — отрече Джеф, — днес ме пуснаха в принудителен отпуск и допуснах, че теб са те изхвърлили. Така бих постъпил аз. — Матю започна да бърше косата си с кърпата и изсумтя раздразнено. — Виж, искам да се извиня. Въвлякох те в нещо глупаво.

— Знаеш ли, че дори не ми дадоха обезщетение? — попита младежът. — Не ми стигнаха две седмици. Можеш ли да повярваш? Очевидно, двайсетте седмици, които изкарах в Куантико, не се броят.

— Знам — каза Джеф. Беше уволнил много хора като Матю, докато работеше във ФБР, защото по време на стажа си младите агенти можеха да бъдат освободени без предизвестие и компенсация. Винаги се бе чувствал некомфортно по този въпрос, но си казваше, че поне могат да сложат ФБР в своите резюмета и да си осигурят хубава работа като охранители в корпоративния сектор, което си беше нелошо обезщетение. — Виж, имам предложение за теб. Нещо временно, с което ще можеш поне да си плащащ сметките. — Посочи тавана, а след това ухото си, за да му подскаже, че е възможно да ги подслушват, макар да се съмняваше, тъй като Матю на практика още не беше агент. Все пак тази постъпка придаваше повече тежест на разговора им. — Нека да те черпя едно кафе някъде, където ще можем да си поговорим спокойно.

В този момент Нина се върна с две чинии, пълни с храна, и подаде едната на Джеф.

— Хей — подвикна на брат си, след което отново зае мястото си на дивана. — Той мислеше, че съм ти жена.

Матю остана безмълвен за миг, така че Джеф взе чинията си, седна на дивана до сестра му и се зае със зеления фасул.

— Дай ми няколко минути да се облека — каза младежът.

— Не бързай — отвърна Джеф. Внезапно беше огладнял.

* * *

Закусвалнята „Уайт палас грил“ бе едно от онези места, които Джеф посещаваше често, когато нямаше пари. Там ти позволяваха да седиш в сепарето цяла нощ на цената на едно кафе, особено ако си с учебници, и постоянно доливаха чашата ти, без да се държат високомерно. Заведението се намираше на улица „Канал“ и поради тази причина клиентите му бяха комбинация от колежани, проститутки, ченгета и някой случаен всезнайко.

Джеф не беше идвал тук почти десет години, но въпреки това, докато седеше на сепарето срещу Матю, разпозна всички в закусвалнята. Сервитьорката с татуировките по врата; двамата детективи до вратата с огромна камара документи между тях; хипстърите, които стояха със слънчеви очила в заведението; младата жена с очила с рогови рамки, седнала на бара до момиче с подобни очила, макар да не изглеждаше двете да са заедно. А накрая и самотните възрастни хора, които хапваха пилешка салата и пиеха чай. Джеф се запита дали те също са го разпознали, дали се чудеха къде е бил през всичките тези години.

Сервитьорката с татуировките по врата дойде и остави храната и напитките им. Матю си беше поръчал ягодов шейк и пържени картофки с думите, че вече няма нужда да е в перфектна форма. Джеф си каза, че решението му е доста мъдро, макар и недалновидно, и си поръча пържени картофки със сирене и чили и шоколадов шейк.

През последните двайсет минути Джеф бе разяснявал на Матю плана си… план, който до голяма степен разви в движение, докато говореше, но основата беше проста: щеше да открие Сал Купъртин. Където и да се намираше, Джеф щеше да го намери. И ако Матю искаше да участва, той бе готов да плати за услугите му.

— Значи ще поемеш цялата ми заплата? — попита Матю, след като сервитьорката си тръгна.

— Не — отвърна Джеф. Не беше сигурен колко изкарва един младши агент в днешно време, но каквато и да бе сумата, не можеше да си я позволи.

— Значи ще ми плащаш на час?

— Още не са ми ясни всички детайли — призна Джеф. — Но не се притеснявай, ако жена ти и детето имат нужда да отседнат някъде, имам стая за гости у нас.

— Много забавно — отбеляза Матю.

— Не и колкото да ми разкажеш, че имаш жена и дете.

— Никога не съм ти казвал подобно нещо — оправда се младежът. — Споменах го на Дженифър Купъртин. Ти просто си приел, че е истина.

— Халката изглеждаше доста убедително.

Матю се наведе към него.

— Цял живот се трудих, за да си осигуря работа във ФБР. Когато дойдох тук, не желаех разни типове като теб да ми викат „хлапе, това“ и „хлапе, онова“, да ме питат дали съм твърде голям пикльо, за да отида да пия с тях след работа. Затова си купих една обикновена златна халка и внезапно се оказах човек, на когото се случват малко повече неща от това да ходи на работа. И знаеш ли какво? Явно ми е вършела повече от добра работа, след като сега седя тук заедно с теб, а ти не се опитващ да ми четеш лекции.

— Казах, че съжалявам — повтори Джеф.

— Не, не си — отвърна Матю. — Каза „Искам да се извиня“, което всъщност не означава, че си се извинил. Нека просто приемем, че си отишъл там и си направил каквото искаш с госпожа Купъртин, без да се замислиш, че може да си загубя скапаната работа, защото съм бил достатъчно тъп да дойда с теб.

— Добре. Съгласен съм.

— Чудесно — заяви младежът, след което се облегна назад, разпери ръце върху меката облегалка на сепарето и сякаш за първи път забеляза заведението. — Как откри това място?

— Преди идвах тук — отговори Джеф.

— Намира се на километър и половина от апартамента ми, а никога не съм го забелязвал — рече Матю.

— Скрито е на съвсем видно място.

— Това метафора ли е? — попита младият мъж.

— Неволна — поясни Джеф, — но може би вярна.

През последните няколко дни бе прегледал всичко, което успя да открие за Сал Купъртин — записи, информация, получена от свидетели. Проучил бе дори един стар таен информатор на име Пол Бруно, който сега живееше в Милуоки и продаваше недвижими имоти, но бе отраснал в Чикаго с Фамилията и навярно още помнеше някои от неприятните тайни на някогашните си познайници. Хопър възнамеряваше да го потърси в събота, за да научи от него това-онова за навиците на Купъртин, а и да го попита дали е чувал слухове за него. Джеф бе съумял да научи сам поне едно: Фамилията не можеше да държи Купъртин в някое скривалище, поне не и вечно. Щом оцеляването му бе толкова важно за босовете, трябваше да има реална причина да го оставят жив. Джеф бе убеден, че наемният убиец върши някаква работа.

Тази теория бе най-смислена по отношение на организацията, но имаше и друго. Профилът, съставен от ФБР за Сал Купъртин, бе обширен. Човекът беше професионалист, дори работохолик. Възприемаше насилието като социопат, без действително да е такъв, макар работата му на свободна практика извън Фамилията да подсказваше, че етиката му си има цена. Баща му беше убит по време на междуособици във Фамилията и Сал Купъртин най-вероятно бе станал свидетел на смъртта му, което сигурно го е белязало от ранна възраст и го е направило по-дистанциран. Но кой би могъл да знае в действителност? На Купъртин може би просто му харесваше да убива хора, макар Джеф да се съмняваше. Това беше неговата работа, а почти всички мразеха работата си.

Проблемът беше, че досега никой не бе успял да разпита Сал Купъртин. Той никога не бе попадал в ареста. За първи път бе оставил отпечатъци на местопрестъплението в хотел „Паркър“. За да развият профила му, от ФБР бяха използвали само хипотези и косвени доказателства, което обикновено бе достатъчно, за да се залови сериен убиец. Те често бяха душевноболни и съответно — по-лесни за арестуване, понеже психическото им разстройство обикновено попадаше в предсказуеми медицински граници. Един психически здрав човек обаче бе много по-труден за разгадаване.

— Нали не вярваш, че Купъртин е в Чикаго? — попита Матю, след като Джеф сподели мислите си с него.

— Не. Съмнявам се дори, че е в Илинойс.

— Канада?

— Може би — допусна Джеф, — но не мога да си представя Сал Купъртин да успее да се включи в работата на синдиката в Уиндзор. Там вече се занимават предимно с измами. Технически измами. Ипотеки. Без много насилие, просто много пари. Нямат основателна причина да приютят международен беглец. Би привлякло твърде много нежелано внимание върху тях. Дори да е отишъл в Торонто или в Британска Колумбия, там мафията е от друг тип. Като за начало те говорят италиански.

— А Купъртин не говори?

— Не — потвърди Джеф. — А не виждам как ще научи и френски.

— Но той е умен, нали? Поне така пишеше в документите.

— Да. Или поне има добра памет. Наричали го Рейнман.

— Хубаво е да знаеш, че дори мафията се позовава на филмите — подхвърли Матю. — Значи Купъртин просто се мести в Канада и заживява един хубав, скромен живот?

— Човекът няма никакви умения — възрази Джеф. Това беше проблемът с всички мафиоти, които бе успявал да вкара в програмата за защита на свидетели. Те просто не знаеха как да вършат друго, освен да мамят хората. Беше чул, че Сами Бика пак е в играта някъде в Аризона. Направо си просеше да го убият.

— Навярно е наивно от моя страна, но ми се стори, че госпожа Купъртин говори достоверни неща — призна младежът. — Имам усещането, че ако мъжът й се намираше на около триста километра от нея, вече щеше да се е върнал в града. — Извади сламката от млечния си шейк, погълна половината от съдържанието на чашата и избърса уста с опакото на ръката си.

„Той е хлапе“ — помисли си Джеф, но това не беше лошо. Може би щеше да вижда нещата от една по-модерна перспектива.

— А какво ще кажеш за Вегас? — попита Матю.

— Твърде трудно е да го държат скрит там. В града има журналист, който списва клюкарска рубрика за мафиотите, сякаш те са някаква момчешка музикална банда.

— А не смяташ ли, че Рони Купъртин знае къде е той?

— Навярно ще ни каже, че Сал Купъртин е в сметището, точно където го намерихме.

— Това са глупости — възмути се младежът. — Защо някой не го хване, не го хвърли в тъмна стая и не го пръска с пожарен маркуч, докато издаде информацията?

— Защото не сме ЦРУ — отвърна Джеф. — Или КГБ.

— Купих си колата от него — призна Матю.

— Ти и половин Чикаго. Там е проблемът.

Рони Купъртин не беше просто човек с връзки, а част от живата материя на Чикаго: ходеше на благотворителни обеди с кмета, играеше голф с политици от Флорида от всички политически партии, имаше луксозна ложа, откъдето гледаше „Биковете“, посещаваше официални приеми в музея „Фийлд“. Освен това целият град караше крадени коли от автокъщата му. Говореше се, че е сключил сделка с албански синдикат в Канада за много луксозни автомобили, но това така и не се потвърди.

Джеф бе напълно убеден, че Сал Купъртин е още жив само благодарение на Рони Купъртин. Като умел бизнесмен той навярно бе измислил как да се възползва максимално от братовчед си Сал. Джеф наистина искаше да си поговори лице в лице с Рони, но това нямаше да се случи. Поне засега. Рони Купъртин бе от онези хора, които знаят правата си, държат номерата на адвокатите си на бутоните за бързо избиране и не биха признали наивно, че небето е синьо.

— Ще са ми необходими поне две хиляди долара на месец — обади се в този момент Матю — плюс разходите.

— Какви разходи?

— Откъде да знам? — учуди се младежът. — Никога не съм бил частен детектив. Но след като трябва да избирам между това и да остана безработен… мисля, че ще се справя за няколко месеца. Сестра ми няма да се озове на улицата.

— Не смятам, че ще отнеме толкова време — заяви Джеф. — Имам предчувствие, че ще успеем да го открием още преди Коледа.

— Защо си толкова уверен? — попита Матю.

Джеф нямаше представа защо смята така. Без никакви улики (нова информация едва ли щеше да се появи, тъй като от ФБР бяха обявили наемния убиец за мъртъв) и без солидна следа къде би могъл да е Сал Купъртин, на Джеф щеше да му се наложи да започне от най-ниското стъпало. Но Матю беше прав — някой знаеше къде е Сал Купъртин и ако имаше един човек, който разполага с информацията, трябваше да има и втори. А ако са двама, имаше доста голяма вероятност всъщност да са четирима. В криминалните организации си имаше йерархия. Рони Купъртин не би изцапал ръцете си с кръв, така че след убийствата в хотел „Паркър“ в разчистването на инцидента навярно се бяха намесили още няколко души от Фамилията.

Джеф се замисли за спестяванията си — двайсетте бона, които беше скътал. Ако заловеше Сал Купъртин, после можеше да прави каквото си ще, дори просто да се върне в Източен Вашингтон и по цял ден да се размотава вкъщи по бельо.

— Виж — започна, — дай ми три месеца, не повече. Ако след три месеца нямаме напредък, ти тръгваш по своя път, а аз по моя. Ще ти платя заплата за още два месеца като обезщетение за прекъсване на договорните ни отношения.

Матю си взе един пържен картоф и издуха солта по него преди да го сложи в устата си.

— А ако го хванем?

— Сделката остава същата — обеща Джеф.

— Значи ще ми дадеш десет хиляди долара, без значение дали ще заловим Сал Купъртин?

— Имам нужда от помощта ти — призна Джеф. Нямаше как да се справи сам с тази задача, нуждаеше се най-вече от физическа подкрепа. Смяташе, че ако се стигне до схватка, ще може да направи това, което се налага. Все още можеше да борави с оръжие, но да има подкрепление в лицето на човек, квалифициран за работа в отряд за бързо реагиране, не беше никак лошо.

Матю изяде още един пържен картоф и изпи шейка си.

— Това е откачено — заяви.

Джеф беше съгласен.

— Ако го направим, ако успеем да го хванем — продължи младежът, — смяташ ли, че има шанс да ме върнат обратно на работа?

— Не — заяви Джеф. — Не и в Бюрото. Може би в Агенцията за национална сигурност ще харесат решителността ти, но кой знае. Имам връзки в сектора за частна охрана, хора, които се занимават с паравоенни и разузнавателни поръчки и други подобни неща. Там се правят истинските пари.

— При мен никога не е ставало въпрос за пари — изтъкна Матю.

— Аз също исках да бъда супергерой — каза по-възрастният мъж — и виж ни къде сме сега.

Матю поклати глава. Джеф не можа да прецени дали от отвращение, примирение или просто от безсилие. А може и да беше нещо съвсем друго. Каквото и да бе, скоро го последва груб смях и Матю попита:

— Кога тръгваме за Милуоки?

* * *

Джеф Хопър срещна за първи път Пол Бруно в края на 1995 година. Бруно току-що бе освободен от окръжния затвор, където бе лежал два месеца. Арестували го бяха за нападение, когато се опитал да събере някакъв комарджийски дълг, но той пледира и получи присъда по обвинение за дребен рекет (термин, създаден през 1927 година от Асоциацията на работодателите в Чикаго в отговор на непрекъснатите изнудвания от страна на фигури от организираната престъпност). Започна да се навърта около Бюрото веднага щом осъзна, че затворническата килия не е място, което иска да посети отново.

Официално Бруно не беше член на Фамилията, но имаше пръст в техните бизнес интереси, защото бе добър с числата. Помагаше за изготвянето на две от счетоводните им книги — попълваше електронните таблици и други подобни неща, а и понеже работеше с баща си Денис в семейния месарски бизнес „Висококачествени месни продукти Бруно", знаеше как да се оправя с трупове.

Човекът обаче имаше два проблема. Първо, беше прикрит хомосексуалист, което не беше най-страхотната тайна, ако се опитваш да се правиш на мъжкар. Не че Бруно не беше такъв, но тази особеност го правеше уязвим към изнудване от други синдикати или от някого, който иска да накърни него или бизнес интересите му, свързани основно с Фамилията. Пол беше достатъчно умен и го осъзнаваше, поради тази причина стоеше колкото се може по-настрани. Разбира се, помагаше и оказваше съдействие, дори осигуряваше няколко ключови услуги — просто не поемаше нещата изцяло в свои ръце. Последното го правеше още по-ценен, защото можеше да се сприятели с хора по всички етажи на командващата йерархия. Фактът, че е израснал с тях, също му помагаше.

Вторият проблем не беше толкова очевиден, или поне така стояха нещата, преди Бруно да попадне в затворническа килия: той страдаше от клаустрофобия, която водеше до силна тревога, последвана от плач, а след него винаги се стигаше и до повръщане.

Джеф знаеше за първия проблем на Бруно далеч преди той да се озове в окръжния затвор и да разкрие втория. След разкритието обаче се роди планът да сложат таен информатор в килията на Пол през последните седмици от наказанието, за да може той неусетно да му втълпи разни идеи.

През следващата година в замяна на заличаване на съдебното му досие и финансиране на обучението му за агент на недвижими имоти Пол Бруно осигури информация на ФБР, въпреки че оперативните му знания бяха слаби. Беше обучил няколко от членовете на Фамилията в изкуството на рязане на трупове и знаеше, че организацията е разчленила поне няколко тела, но не беше запознат със самоличността на мъртвите. А онова, което знаеше за счетоводните книги, на практика бе всеобщо достояние, така че до голяма степен беше безполезно. Поради тази причина Джеф имаше навика да използва Бруно, за да вникне в самите хора, да открие незначителните им прегрешения, навиците им — да научи кои са те извън престъпленията, които извършват. Пол Бруно се превърна в добър информатор. Беше толкова потаен и сдържан в личния си живот, че с лекота влезе в ролята на доносник.

Сега, когато Джеф и Матю тръгнаха по пътя към квартал в провинциалния езерен град Окономовок, близо до Милуоки, беше невъзможно да не забележиш колко са се променили нещата. Първо, имаше поредица от билбордове, на които бяха показани Бруно и неговият „златен професионален екип“ от агенти на недвижими имоти. Рекламните пана бяха наредени по „Сребърното езеро“ — дълга улица, която се виеше през Окономовок към „Приветливи фермерски езера“ — и обявяваха Бруно за „крал на сделките за домове в района на езерата“. После идваше ред на жълтия хамър, който Джеф видя пред една недостроена двуетажна къща на входа на жилищния комплекс. От страната на шофьора джипът бе облепен със снимка на Бруно и неговия „златен професионален екип“.

— Нали каза, че човекът е дискретен? — попита Матю.

— Такъв беше — потвърди Джеф. Когато говориха по телефона, Бруно бе предложил да се срещнат на строежа. Една недостроена къща винаги е подходящо място за бизнес — добрите момчета не биха сложили подслушвателни устройства в нея, а лошите момчета не са достатъчно умни, за да се сетят да го направят. Затова Джеф си помисли, че Бруно още се занимава с някакви (макар и дребни) незаконни дела. В което не би имало нищо лошо. Стига Пол да не издига купчина от трупове, на Джеф вече не му пукаше за дребни тъпотии като измамите — в даден момент от живота всеки го ограбват.

Джеф паркира надолу по улицата до офиса за продажби — който всъщност щеше да е гараж, щом работата по строежа приключи — и изчака отвън, близо до син миниван и широка три метра карта на проекта. От „Приветливи фермерски езера“ се хвалеха, че мястото ще включва над двеста жилища, голф игрище, парк за кучета, здравен център, три изкуствени езера (всяко от които заредено с различни видове риба). На картата пишеше още, че „няколко парцела са подготвени за строеж на религиозни храмове“.

— Хубаво местенце — подхвърли Матю.

— Прилича ми на основен план на федерален затвор — каза Джеф. — Като изключим парка за кучета.

— Бих живял на подобно място един ден — заяви младежът, — след като изгубя цялата си надежда. — Посочи с три пръста картата. — Опитвам се да разгадая каква е логиката да правят изкуствени езера в езерна провинция.

— По-лесно е да изхвърляш пестициди в свое собствено езеро — обясни Джеф.

Жълтият хамър се спусна по улицата и спря на няколко метра от тях. Вратите се отвориха и от него слезе четиричленно семейство, последвано от самия Бруно. Семейството изглеждаше щастливо или поне нормално: бащата беше на около трийсет и пет, облечен от главата до петите в „Ел Ел Бийн“, докато майката изглеждаше, сякаш е обрала „Джей Крю“, същото се отнасяше и за двете им момиченца. Пол Бруно обаче бе променил много външния си вид. Джеф го помнеше като човек, който носи анцуг по всякакъв повод, но сега се беше изтупал в жълтокафяви панталони, бяла риза и черен кашмирен пуловер. На китката си имаше часовник „Мовадо“ с кожена каишка и черен циферблат, много елегантен. Пуснал си беше брада и имаше слънчев загар — навярно прекарваше свободното си време в солариум, защото от около два месеца температурите в града бяха между четири и минус един градуса, а небето беше сиво.

Бащата благодари на Бруно, че ги е развел наоколо, а после цялото семейство се качи в синия миниван и потегли. Сияещ и с усмивка на лице, Пол им махна, когато те продължиха с криволичене надолу по пътя. С широко разтворените си блестящи очи, изпълнени с безкраен оптимизъм, напомняше за всички агенти на недвижими имоти, вперили поглед в теб от рекламните календари, оставени пред прага на вратата ти. Джеф нямаше как да не се запита къде е за Бруно пресечната точка между разрязването на трупове за мафията и предлагането на недвижими имоти на американски семейства, които едва ли могат да си ги позволят.

Когато ванът най-сетне зави зад ъгъла, Джеф получи отговора си.

— Скапани червеи! — извика Бруно. Свали кашмирения си пуловер, смачка го на топка и го метна в хамъра, след което влезе в офиса за продажби и се върна с флакон почистващ препарат „Уиндекс“ и няколко хартиени кърпички. Отвори задната врата на джипа и започна да чисти седалките.

Джеф отиде до него и надникна в колата. Кафяв кожен салон, вградени телевизори. Истинско произведение на изкуството. Матю остана няколко метра по-назад, вероятно се опитваше да разбере какво, по дяволите, се случва.

— Проклетите хлапета разляха цяла кола върху задната седалка — оплака се Бруно, без Джеф да го е попитал. — Опръскаха и гърба на скапания ми пуловер. Струва двеста долара и сега целият е лепкав като лайна! Не правят ли вече детски чаши със сламки? Трябва ли да даваш на децата си пълна кутийка с газирано? — Спря тирадата за миг, сякаш забеляза агентите за първи път, и изрече: — Мислех, че ще дойдеш сам.

— И аз се радвам да те видя, Бруно — заяви Джеф.

Пол Бруно му хвърли такъв гневен поглед, сякаш заедно са преминали през ужасяващо преживяване, след което възобнови почистването.

— Прекарах два часа с това семейство. И какво ми казват накрая? Само гледали. Нали разбираш, просто така си гледат и ми губят времето!

— Това е Матю — вметна Джеф. — Работи с мен.

— И още нещо — продължи Бруно, — ако имаш проблем с двуетажните къщи, премести се в Сахара и си вземи палатка, ясно! Какво им става на хората в наши дни? Двуетажната къща е символ на Америка. Това е мечтата. Не съм ли прав?

— Аз живея в апартамент — обади се Джеф.

— Ти не се броиш. Работиш за правителството. — Бруно най-сетне спря и огледа критично Матю. — А ти какво мислиш по въпроса, момченце? Искаш ли двуетажна къща? Със сутерен, баня с линейни сифони, голям двор. Искаш, нали?

— Аз си мечтая само да се отърва от студентските си заеми — отвърна Матю.

— Когато бях хлапе, знаеш ли какво исках? — попита Бруно.

— Да станеш голям? — предположи Джеф.

— Точно така, точно така — потвърди Бруно. — Исках да съм по-голям. Нали разбираш? Онези хлапета непрекъснато казваха на родителите си от какво се нуждаят в една къща, сякаш те ще си спукат задниците от работа заради ипотеката. Находчиви са и им стиска. Ето това ме вбесява.

— Струва ми се, че този тип изказвания не са те направили „крал на сделките за домове в района на езерата“ — намеси се Джеф. — Едва ли някой би очаквал подобно нещо от човек, който има свой собствен „златен професионален екип“.

— Искаш ли да ти кажа истината? — попита го Бруно.

— Не знам. Искам ли?

Пол Бруно се засмя.

— Няма никакъв златен професионален екип. Екипът съм аз. Колкото до всички онези други хора, просто ги намерих в някаква книга с картинки. Те не съществуват.

— Доколкото си спомням, това се нарича организирана измама — вметна Джеф.

— Просто фалшива реклама — поясни Бруно. — Както и да е, продадох повече къщи в тази помийна яма от всеки друг. Това тук е моето творение. Знаеш ли, че в Уисконсин се местят повече хора, отколкото в който и да е щат в Америка?

— Не може да е вярно — заяви Джеф.

— Не е — съгласи се Бруно. — Затова винаги го казвам по този начин. Обръщам го във въпрос. Хората чуват това, което искат да чуят, нали? — Погледна часовника си. — Имам друг клиент след час. Хайде, качвайте се в хамъра. Ще ви закарам до строежа, който изкупувам. Можем да говорим в колата.

Джеф седна до шофьорското място и остави лепкавата задна седалка за Матю, който не изглеждаше да има нещо против. Бруно се настани на волана и запали мотора. Последва звук, сякаш избухва бомба. Джеф не се сещаше за добра причина да си купиш хамър, освен ако нямаш намерение да атакуваш Багдад. Познаваше няколко агенти с такива джипове, но те бяха типичните бивши военни — умираха си хората да знаят колко им е било удобно да управляват бронетранспортьори, така че си бяха купили най-близкото подобие, за да го карат из центъра на града.

Бруно ги преведе през „Приветливи фермерски езера“ и посочи къде ще се намират всички места за отдих и култура (засега всяко едно от тях представляваше просто купчина пръст). После излезе от комплекса и пое по път, който беше павиран съвсем наскоро. Надолу по него имаше портал, а голяма табела обясняваше, че строежът, наречен „Заветът на езерната провинция“, е първият в Окономовок „луксозен парцел за пенсионери над 55 години“. Зад портала Джеф видя само пръст и чакъл. Бруно натисна бутон на дистанционно, вратата се отвори и хамърът мина през нея. Спря след стотина метра до строителен фургон. В далечината Джеф различи два грейдера, които се движеха напред-назад край ниската оголена скала, където растяха лиственици и пекани.

— Това място — обясни Бруно — е моето тайно гнездо.

— Колко е тайно, щом ни го показваш? — попита Джеф.

Пол Бруно обмисли въпроса.

— Изгониха те, нали? За онази идиотщина с Купъртин.

— В платен отпуск съм — каза Джеф.

— Същата работа. Ами ти, момченце детектив?

— Уволнен съм — призна Матю. — Само защото познавам агент Хопър.

— Значи нито един от вас не работи във ФБР в момента, нали така?

— Правилно — потвърди Джеф, макар официално все още да работеше там.

Бруно се обърна на седалката си така, че да вижда добре Джеф и Матю.

— В такъв случай, ако ви кажа какъв е планът, вие ще ми обясните какъв вид правни неприятности ще си навлека, става ли?

— Добре — съгласи се Джеф. Беше провеждал подобни разговори с него и преди. Бруно винаги въртеше някакви схеми.

— Значи относно строителите… Те са ми приятели, а и освен това, нали разбираш, аз съм вкарал кеш в сделката. Както и да е. Сделката е добра, нали така? Те ще поставят прозорци и плъзгащи се механизми с ключалки. Всички ги е страх от заобикалящия ги свят и затова искат ключалки. Всяка къща ще бъде като Форт Нокс, защото дъртите скапаняци ще се нанесат с всичките си земни блага и ще чакат Второто пришествие и всичко останало. Работата е там, че ще направя собствен комплект от ключовете за всяка къща. Ако случайно закъсам финансово и имам нужда от бърз удар, за да се измъкна от града на лодка за Хаваите, или просто искам малко допълнителни мангизи за храна и други подобни неща, ще си имам свой собствен мол точно тук. Мога да открадна всичко. Какво мислите за идеята?

— Сигурен план — призна Джеф. — Биха те осъдили на десет години, може би петнайсет. Но можеш да обжалваш и да получиш пет.

— Не — възрази Матю. — Обзалагам се, че ще му дадат само две години. За престъпление без упражняване на насилие ще го пуснат на свобода след година.

— Може би — съгласи се Джеф. — Навярно е най-добре да пледираш, че си душевноболен, Бруно, и да се надяваш, че хората, които ограбиш, ще се разболеят от алцхаймер, преди да се наложи да свидетелстват.

— Онези дърти скапаняци — започна Пол — няма да забележат, ако им изчезнат един или два пръстена. Нямам намерение да обирам цялото им имущество. Само диаманти, кристални сервизи… неща, които се продават лесно и бързо. Дребни предмети тук и там. Може би някоя кола, ако имам нужда. Безплатно и безопасно, струва ми се.

— Трудно ще те хванат — потвърди Матю. — Имаш ли ключове, ще е по-лесно да си дискретен. А ако се добереш до автомобилните ключове, нещата стават дори по-лесни, в случай че решиш да започнеш бизнес с крадени коли

— Ето за това говоря! — обади се Бруно. — Виждаш ли, агент Хопър, това момченце детектив знае какво е добър удар.

— Естествено — добави младежът, — може да влезеш с взлом в къщата на старец, служил дълго време в армията, който те очаква с пушка в ръце. Или пък да попаднеш на нечий внук с деветмилиметров и добър мерник. Нещата може да се объркат.

— Бизнесът винаги е свързан с поемане на рискове — обясни Бруно. — Какво мислиш, агент Хопър? Ако това проработи, навярно ще мога да използвам тази схема из цялата страна.

— Не бих разчитал на това — заяви Джеф, макар че от всички измами на Бруно тази имаше най-голям шанс за успех, — но ако смяташ, че в бъдеще ще са ти необходими допълнителни средства, кой съм аз, че да ти казвам кого да не ограбваш? Можеш да опростиш нещата обаче, като накараш строителите да ти направят фалшива стена отстрани на къщата, близо до гаража, която да се отваря в задната част на гардероб или нещо подобно. Така ще можеш да влизаш и да излизаш лесно.

Бруно обмисли предложението.

— В общи линии, да се направи сглобка чеп и длаб?

— Точно така.

— Може би трябва да сложим пред стената някакъв храст, да се уверим, че е в гардероб в стаята за гости или нещо от този род, нали така?

— Да — съгласи се Джеф. Цял живот се опитваше да е на една крачка пред мошениците и това бе идея, на която действително се радваше, че се е натъкнал. Един дребен оръжеен дилър, който работеше извън Рочестър, разполагаше с подобна стена в къщата си, за да има вариант за бягство.

— Идеята е доста добра — призна Бруно. — Защо, по дяволите, ми я даваш?

— Нужен си ми жив — обясни агентът. — Стори ми се, че това е по-добър начин да не се озовеш на два метра под земята.

— Наистина ли те изгониха от ФБР?

— Наистина.

— Само защото Купъртин уби твоите хора?

— Не — отвърна Джеф. — Може да съм обезпокоил съпругата на Купъртин, като й казах, че съпругът й е още жив и ФБР прикрива този факт.

Бруно се изкикоти.

— Как е Дженифър?

— Трудно й е.

— Тя е хубаво момиче — заяви Бруно. — Нейният и моят баща преди ходеха заедно на боулинг.

— Така ли? — заинтересува се Джеф.

— Да, семейство Франджело бяха добри хора. Дженифър много сериозно се увлече по Сал. Баща й, нали разбираш, ненавиждаше, че тя е женена за гангстер. Не беше глупак. Всички знаеха, че Сал Купъртин е убиец. Но, предполагам, Сал е казал на стария Франджело, че никога няма да става дума за такива гадости вкъщи, че ще живеят нормален живот, и навярно е било така. Имаха къщичка в Линкълнуд, нали така?

— С бяла, скована от колчета ограда и всичко останало — потвърди Джеф.

Бруно се изсмя.

— Какво е толкова забавно? — попита Матю.

— Просто си мислех — започна Бруно, но замлъкна за секунда. — Познавам ли някое от твоите момчета, които бяха убити?

— Не и като агенти на ФБР — отвърна Джеф. — Някога правил ли си бизнес с човек на име Джино Руджио?

— Човекът с мебелите? Дето стоката му винаги е от хубава кожа и с всякакви други екстри?

— Да — потвърди Джеф. — Той беше от нашите хора.

— Хмм. Добър човек.

— С две деца — допълни агентът.

Бруно отново се изсмя.

— Не се смея, задето твоят приятел си го е получил — обясни бързо. — Просто си мисля как си седя тук, на деветдесет минути път от вкъщи, показвам недвижими имоти на хората и си живея доста добър живот. А всичката онази идиотщина си продължава като преди. В края на краищата, вече съм на четиридесет, искам просто да си имам уютно място, където да седя, някой, с когото да разговарям, от време на време да ходя на кино, нещо от този сорт. Вече не виждам смисъл в нещата, които продължават да вършат в Чикаго.

— Правят го за пари — обади се Джеф. — Но не и това, което стори Купъртин.

— Не се заблуждавай, винаги става въпрос за пари — отвърна Бруно. — Убийството на федерален агент е лоша идея. Но ако не смяташ, че зад тази каша стои финансова изгода, заслужаваш да си в отпуск.

— Трима души — намеси се Матю. — Трима души бяха убити.

— И както вече казах, съжалявам да го чуя — отвърна вече леко нервно Бруно.

— И един таен информатор — добави младежът. — С куршум право между очите. Имаше парчета мозък из целия хотел. — Матю си играеше с Бруно, напомняше му, че знае точно какво представлява. Джеф уважаваше това, макар да бе леко погрешно.

Старшият агент наблюдаваше Бруно, за да види дали казаното от Матю го е накарало да се замисли за състоянието на живота си. Ако Фамилията вече се занимаваше с убийства на федерални агенти и доносници, Бруно едва ли го очакваше много дълъг живот.

— Разказа ли на момченцето детектив как ме спаси от моя престъпен начин на живот? — обърна се Бруно към Джеф.

— Казах му основните неща.

— Спомена ли, че си падам по мъже? — този път Пол насочи въпроса си към Матю.

— Да — потвърди младежът.

— И какво мислиш по въпроса? — Бруно вече го изпитваше, а Джеф нямаше нищо против да наблюдава спокойно отстрани.

— Не ми пука — отвърна Матю.

— Виждаш ли — заяви Пол, — сега всички хлапета са такива. — Поклати глава. — Обзалагам се, че ако сега навлизах в бизнеса, животът ми щеше да е по-лесен. Навярно вече щях да съм капо[14]. — Замлъкна за миг и хвърли поглед през предния прозорец на хамъра. — Чу ли, че баща ми умря? — попита той Джеф.

— Не — призна агентът.

— Страдаше от болестта на Лу Гериг. През целия си живот се стараеше да бъде колкото се може по-прецизен в рязането на пържоли и други неща. Един ден идва на работа и не може да реже правилно. Целите му ръце треперят. Знам го от майка ми, защото баща ми не искаше и да чуе за мен. Както и да е, знаете ли какво направил този скапаняк? Погълнал цяла шепа от валиума на майка ми, сложил си торба на главата и просто ей така: „Лека нощ, свят!“ Можете ли да повярвате?

— И аз бих постъпил така — заяви Матю.

— Наистина ли? — попита Бруно.

— Категорично — потвърди младежът. — По-малко страдание за всички.

Бруно подсмръкна, потърка лицето си и замълча за няколко секунди.

— Причината да ти споделя това, човече, е, че просто никога не знаеш как хората ще си отидат, нали? Винаги трябва да се разбираш с онези, за които те е грижа. Смъртта на татко ми повлия. Често си мисля за това, откакто ти, агент Хопър, ми се обади и ме попита за Сал и тялото на бунището.

Обикновено, когато Бруно идваше, за да сподели определена информация, караше по същество, без да увърта. Този дълъг разговор разколеба Джеф. Никога не бе смятал Пол Бруно за емоционален човек, поне не и за такъв, който е склонен към самоанализ. Тук се криеше нещо по-дълбоко.

— Какво знаеш за Сал? — попита.

— Добър човек — отвърна Бруно. — Адски умен.

— Ако е толкова умен — подхвърли Матю, — защо е убил онези мъже?

„Добре — помисли си Джеф. — Точна така.“

— Доста си блъсках главата по въпроса — отвърна Бруно. — Както вече казах, трябва да са намесени пари по един или друг начин. Фамилията не изпраща Сал Купъртин да се разкарва наоколо просто така, нали разбираш? Имам предвид, намирали ли сте някога отпечатъците му изобщо?

— Никога — каза старшият агент.

— Познавам Сал от хлапе — заяви Пол — и откакто започна да се занимава с тази работа, не съм го виждал през деня нито веднъж. Човекът е като сянка, нали разбираш, такъв му е стилът. Той не е глупав. Знае, че така си създава репутация на нещо като зъл дух.

— Той уби хората ми посред бял ден — контрира Джеф. — Неговата ДНК е навсякъде.

— В такъв случай това няма как да е било поръчково убийство — обясни Бруно. — Няма начин.

— Не е било — потвърди старшият агент. После разказа на Бруно как Сал Купъртин бе разбрал, че работи с федерални агенти, как бе открил името на Джеф и бе убил всички в хотелската стая.

— Затова ли си тук? — попита Пол. — Приел си нещата лично?

— Да — потвърди Джеф.

— Това е тъпо — каза му Бруно. — Сал Купъртин ще те пречука и дори няма да пропусне обяда си след това. Личните вендети са глупаво нещо, казва ти го човек, който има много такива.

— Тук става дума за справедливост — възрази Джеф.

— Продължавай да си го повтаряш — посъветва го Бруно. — Както и да е, моето мнение е, че Сал е откачил. Просто е избухнал.

— Помниш ли това да му се е случвало преди? — попита Матю. Една от фразите, които набиваха в главите на младите агенти, беше „Ако е възможно, открийте някаква тенденция“.

— Когато бяхме деца, да, със сигурност — заяви Пол. — След като хвърлиха баща му от онази сграда, той имаше проблеми с гнева. Но през последните десет-петнайсет години? Нищо. Така и не разбрах защо той се захвана с бизнеса с убийства, като изключим, че наистина го биваше в това. А Рони беше единственото му семейство. Сал нямаше нищо. Убит баща, майка откачалка. Известно време се носеше слух, че тя се чука с директора на академия „Уинстън“, за да може Сал да получава безплатен обяд. Разни такива откачени неща. Такъв беше животът му. С това трябваше да се справя, преди да започне работа за Рони. Така че не му завиждам за проблемите, нали разбираш?

— Но защо се е случило сега? — попита Матю. — Той е методичен. Умен. Има си чудесно семейство. Живее перфектния гангстерски живот. Защо би го изгубил просто така?

— Има ли намесени наркотици?

— Хероин — потвърди Джеф. — Според първоначалните сведения е опитал по малко от всичко.

— Сал ставаше доста злобен, когато е на хероин — сподели Бруно. — Когато му се роди дете, спря да взема всякакви боклуци. Но ако се появеше добра стока, я опитваше. Сал Купъртин е последният тип, когото искаш да го хване параноята по време на парти.

— В такъв случай се прибираш, вземаш семейството си и бягаш — обади се Матю. — Не убиваш четирима души.

— Може би, ако си нормален човек — кимна Пол. — Но Сал не е нормален човек. Убийствата са негова професия, в природата му са. Поставиш ли го в ситуация, в която може да убие някого, той ще го направи. Вероятно е осъзнал, че са го измамили, че всичко, което е постигнал през последните петнайсет години, ще бъде погубено, и е сторил каквото може, за да се измъкне. Честно казано, съм учуден, че не е убил всички от Фамилията, задето са го поставили в тази ситуация.

— Не е разполагал с необходимото време, за да го направи — заяви Джеф.

— И все пак — вметна Бруно, — ако Рони Купъртин се появи някъде без глава на раменете, не се изненадвайте. Единствената причина да изпрати Сал някъде посред бял ден е, за да бъде заловен. Рони е този, който има проблеми. Появява се по телевизията и се прави на гангстер. Перфектното прикритие. Скапано унижение, ако питате мен. Сал просто е вършел това, което са му заръчали, и ако е оплескал нещата, то е защото някой го е поставил в позиция, при която не е имал друг избор.

Това беше проблемът. Сал Купъртин беше последователен. С едно безразсъдно, нелогично действие бе захвърлил всичко постигнато на боклука. Джеф не можеше да прецени какъв може да е бил следващият ход на убиеца, нямаше идея къде се намира той. Щом получиха записите, от ФБР проследиха мобилния му телефон. Отначало той се намираше в близост до дома на Рони Купъртин, час по-късно шофираше в кръг из Южен Илинойс, а после… нищо. Със сигурност се беше отървал от телефона си, но фактът, че всички от Фамилията говореха за него в минало време и Дженифър Купъртин беше останала сама и далеч не благоденстваше, донякъде изясняваше нещата.

— Ами онова тяло на бунището? — попита Джеф.

— Не е той — отсече Бруно. — Според мен тялото е на едно хлапе, на което викаха Чема, истинското му име е Хосе Еспиноза. Наполовина мексиканец по бащина линия. Трябва да е бил на не повече от двайсет и две, двайсет и три.

Джеф не беше чувал за член на Фамилията, който е наполовина мексиканец, но допусна, че това не е съвсем невъзможно. Имаше една улична банда, която разпространяваше много кокаин и хероин в града от името на Фамилията, така че беше възможно да са си подбрали някое здраво момче оттам. И все пак беше любопитно, че Бруно има конкретна идея кой е бил убит и изхвърлен на сметището.

— Откъде го познаваш? — попита Джеф.

— Идваше в Милуоки, за да се забавлява в гей клубовете — обясни Бруно. — Брат му Нето разнасяше хероин за Фамилията, преди да го пратят в затвора „Стейтвил“. На ваше място бих проверил дали и той не е мъртъв. Навярно е. Фамилията я бива в тези неща. Ако Нето не е сред живите, тялото на сметището със сигурност е на Чема.

Пол Бруно се смълча за миг и Джеф осъзна, че трябва да зададе въпрос, който всъщност не искаше да задава; въпрос, който се надяваше Бруно сам да изясни.

— Значи — започна, — двамата сте били двойка?

— Не в традиционния смисъл на думата — поясни Бруно. — Забавлявахме се, но той беше глупаво, объркано хлапе. Имаше си приятелка и беше католик, което объркваше всичко. Освен това смяташе, че ще се издигне във Фамилията, макар да бе видял какво се случи с Нето.

— Знаеш ли за кого работеше? — попита Джеф.

— Тъкмо беше станал част от шайката на Дебелия Монте. Обади ми се в деня, когато са били убити твоите хора, за да ми каже, че няма да дойде да се види с мен. Трябвало да свърши нещо за Монте. Повече не ми се обади.

— Това не означава, че Чема е онзи труп — намеси се Матю. — Може би просто вече не иска да те вижда. Или е решил да се отдаде сериозно на връзката си с онова момиче. Има стотици варианти.

— Възможно е, възможно е — призна Бруно. — Колко време мина? Седем месеца? Колко души остават част от бандата на Дебелия Монте седем месеца, без да ги хванат за някоя глупава гангстерска идиотщина?

Пол Бруно остави твърдението си без допълнителен коментар.

— Ако Нето е мъртъв — започна Джеф, — ще ти препоръчам да си смениш адреса. Може би и името. Все още имаш връзки в Бюрото.

— Дебелия Монте не ме плаши — заяви Бруно.

— Ти не си гангстер, Пол — напомни му старшият агент. Използва малкото му име целенасочено, за да му напомни, че е просто човек на име Пол, а не Бруно Касапина — името, с което го познаваха хората от улицата. Може би някога наистина е бил закоравял гангстер, но не беше на нивото на Дебелия Монте. Поне не и сега. — Не ти трябва да се замесваш в тази каша.

— Ако видя копелето — закани се Бруно, — ще му смачкам задника с хамъра, ще го довлека тук и ще накарам хората си да го сложат в основите на някоя хубава къща с три спални. Ще му осигуря гледка към басейна и всичко останало. — Извърна се и започна да клати глава. — Бях се зарекъл, че няма да го правя — изрече тихо, след което внезапно изскочи от хамъра.

— Какво беше това? — попита Матю.

— Май най-сетне осъзна, че приятелят му е мъртъв — каза Джеф.

Хопър се досети за още две съществени истини, докато наблюдаваше как Пол Бруно се отдалечава бавно и целеустремено, стиснал с ръце главата си. Първата бе, че има само един начин информаторът да умре и той не включваше влизане с взлом в къщата на богата възрастна дама. Рано или късно някой някъде щеше да съобщи на Рони Купъртин за дейностите на Пол Бруно в Милуоки. Щеше да му подхвърли, че той се занимава с хубав нов законен бизнес и не смята ли Рони, че Пол му дължи нещичко за всичките тези години приятелство? А знаеше ли също така, че Бруно е гей? И тогава, един ден, Пол Бруно щеше да се събуди и да открие, че Дебелия Монте или някой, който много напомня на него, е насочил пистолета си в лицето му Пол не просто трябваше да се разправи с Дебелия Монте, той искаше да го направи.

Втората истина бе, че информаторът е бил влюбен.

— Изчакай тук — обърна се Джеф към Матю и също слезе от хамъра. Навън беше студено и агентът се запита къде ли се надяваше Бруно да намери възрастни хора, които биха поискали да изживеят златните си години тук.

Бруно отиде до строителния фургон и седна на второто от трите стъпала, които водеха към вратата. Отвън нямаше осветление, така че Джеф също се запъти натам, седна до информатора и двамата останаха смълчани за няколко минути. Чуваше се само периодичното подсмърчане на Бруно и чуруликането на птички.

— Съжалявам — обади се най-накрая Пол. — Явно минавам през някаква менопауза или нещо от този сорт.

— Всичко е наред — успокои го агентът.

— Той беше просто едно глупаво хлапе — каза Бруно. — Дори не сме го правили. Опитваше се да си разреши проблемите и да разбере накъде отиват нещата, което ме устройваше. Искам да кажа, кой съм аз, че да притискам някого? Но да го очистят по такъв грозен начин?

— Виж — започна Джеф, — имам нужда от помощта ти за Купъртин. Ако го открия, ще подпечатам смъртната присъда на цялата фамилия. Всички нейни членове ще си получат заслуженото.

Думите му разсмяха Бруно.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Тези неща ще продължат. Дори да откриеш Купъртин, нищо няма да се промени. Мислиш ли, че Елиът Нес[15] не е смятал, че е разрешил всички проблеми веднъж завинаги? Горкото копеле дори не доживя до шейсет, знаеш ли? Умря на петдесет и четири. И не успя да спре абсолютно нищо. Ако откриеш Сал Купъртин, трябва да си доволен от това постижение.

— Имаш ли някакви идеи? — попита агентът.

— Къде е видян за последно?

— Мобилният му телефон показваше, че се намира в Южен Илинойс, близо до границата с Мисури — отговори Джеф. — Последното потвърдено местонахождение е извън Дивернон.

— Там няма нищо освен фермерски ниви — отбеляза Бруно. — И кланици. Възможно ли е и двамата да бъркаме и последния път, когато си ял „Биг Мак“, да си похапнал от Сал Купъртин?

Тази мисъл също бе хрумнала на Джеф, докато оглеждаше картата.

— Сещаш ли се за някакви убежища, които Фамилията има извън Чикаго? Или за други фамилии, с които са достатъчно близки, за да приютят Купъртин?

— Никой няма да поеме такава тежест, без да получи нещо в замяна — отвърна Бруно. — Потърси синдикат, който може да го използва за нещо; някой, който ще го откупи от Рони, а не обратното.

Идеята беше толкова проста и смислена и така добре отговаряше на начина, по който Рони Купъртин върти бизнеса си (да продава на хората неща, които самият той не желае да държи при себе си повече от месец, бе в основата на бизнеса му с коли втора ръка. Причината, поради която на федералните им бе толкова трудно да започнат разследване срещу него във връзка с колите му, бе, че автомобилите се разпродаваха, преди да бъдат проследени), че Джеф се почувства глупаво. Освен това за първи път чуваше за търговия с човешки кадри между криминалните фамилии.

— Това случва ли се? — попита.

— Работил съм за много хора — заяви Бруно. — Всички те ме откриваха по някакъв начин. Предполагам, че са платили на Рони за информацията.

Джеф не можеше да се сети какво би могъл да иска друг синдикат от Сал Купъртин. Да, той беше ефикасен убиец, но във всички фамилии имаше хора като него.

— Кой е посредникът на Рони? — поинтересува се.

— Няма да е лошо да попиташ Дебелия Монте, когато го видиш — отвърна Бруно. В този момент мобилният му телефон иззвъня. Извади го от калъфа на колана си и погледна номера. — О, по дяволите! — изруга и вдигна при второто иззвъняване. — Пол Бруно — изрече с напълно различен и дори леко мелодичен тон. — Аха. Аха. Да, ами, радвам се да го науча. Да, разбира се, ще бъде удоволствие за мен. Определено смятам, че двуетажната къща е нещо, което трябва да се вземе предвид. Вашите две момичета ще вдигат голяма врява след няколко години и ще ви е необходимо убежище! Да, да, разбира се. Добре, така ще направим. Благодаря, че ми се обадихте, господин Стъбс. Благодаря ви отново.

Пол Бруно прекъсна обаждането и пъхна телефона в калъфа на колана си.

— В крайна сметка искат да купят къщата, а? — попита Джеф.

— Така изглежда — отговори Бруно. Изправи се и пъхна ръце в джобовете си.

Джеф също стана и за миг двамата впериха поглед в пейзажа. Беше малко занемарен, но агентът виждаше потенциал. Въздухът бе свеж и ясен. Дърветата в далечината бяха високи и величествени. Малко фантазия, няколко изкуствени езера… Може би мястото щеше да се превърне в рай. И по-странни неща са се пръквали от купчина пръст.

— Ако построиш това — каза агентът, — може би след петнайсет години ще се върна тук и ще си купя къща.

— Не трябваше да казвам онези неща за Дебелия Монте — изрече Бруно.

— Да — потвърди Джеф, — вероятно не трябваше.

Информаторът подсмръкна още един, последен път. После изруга:

— Майната му. Надявам се, че няма да споменеш името ми пред никого?

— Разбира се.

Бруно посочи хамъра, където още седеше Матю.

— Какво е неговото участие в тази работа?

— Длъжник съм му — отвърна агентът. — Загуби работата си заради мен. Той е добър агент, или ще стане такъв някой ден.

— Не ме харесва — изтъкна Бруно.

— Да — потвърди Джеф, — така е. Честно казано, вероятно така е по-добре и за двама ни.

Пол Бруно се изплю през зъби — гаден навик, за който Джеф бе забравил.

— Никога не съм те разбирал, агент Хопър — призна информаторът след известно време.

ШЕСТА ГЛАВА

Дейвид имаше предпочитан метод за справяне с оръжията, които използва при убийство. Купуваше ги лично, употребяваше ги само по веднъж, а после незабавно ги претопяваше.

Не ги продаваше.

Не ги изхвърляше в река или езеро, нито ги заравяше под кучешката колиба.

Дори не ги унищожаваше. Претопяваше ги.

Процесът отнемаше доста време. В Чикаго Дейвид наемаше някоя преустроена работилница в Западен Фултън, оборудвана с метален струг, леярна, преса и пещ. След финализиране на поръчката отиваше направо там, за да се отърве от всички доказателства, дори от дрехите, с които е бил облечен. Ако имаше основание за притеснение, че са останали улики в откраднатата кола, която е шофирал, разглобяваше и претопяваше вратите на превозното средство или изгаряше облицовката на багажника. Понякога унищожаваше една по една всички части от арматурното табло. Не е възможно да имаш петнайсет години опит в убиването на хора и да не си се научил как да се предпазваш от залавяне.

Дейвид беше убивал млади хора, хора на средна възраст, дори възрастни. Първата му поръчка бе един немски нещастник на име Ролф Хубер, който беше в бизнеса с момичета в предградията още от началото на петдесетте години. Когато навърши осемдесет обаче, започна да говори как ще напише мемоарите си за федералните. Фасулска работа. Спипа го, докато Хубер излизаше от бара си, „Фенерджията“, на Бъдни вечер. Един изстрел отстрани в главата.

Сега не би постъпил така — понякога изстрел отстрани в главата не върши работа, твърде несигурен е. Но тогава още не бе наясно какво върши. Беше само на деветнайсет и бе придобил всичките си познания за убийствата, докато наблюдаваше братовчеда Рони, който си падаше повече по бухалките и не смяташе, че е свършил работата, докато не се изцапа с нечия кръв. По онова време не се знаеше нищо за съдебна медицина и ДНК.

В момента Дейвид бе паркирал в близост до солариум „Ибиса“ — салона, който Малкия Джо посещаваше през ден, за да поддържа хубавия си портокалов загар — и не можеше да повярва на късмета, който бе извадил в онези години. Да се занимаваш с убийствата на хора, които трябва да бъдат премахнати, беше полезна работа. Никой не плачеше за поредния очистен гангстер. Освен това в онези дни всички ченгета в Чикаго вземаха подкупи, а вниманието на ФБР беше съсредоточено изцяло върху Ню Йорк и Джон Готи[16].

Преди да се превърне в Рейнман, преди да си изгради репутация, която да пази, Дейвид обикаляше навън и убиваше уличните дилъри, за които Рони му каже, че крадат. Без значение дали хлапето е на седемнайсет. Дейвид дебнеше жертвата си по седмица-две, колкото беше необходимо, за да измисли начин да я очисти, без да се стига до невинни жертви. Следеше хлапето във влака до Аурора, наблюдаваше го как краде от магазините в мола, а на следващия ден отиваше пред училището му, за да види дали то ще го разпознае. След няколко дни се появяваше и в квартала му, минаваше точно покрай него, изчакваше дали то ще реагира, като го изгледа кръвнишки или се държи наперено, или му се фука с пъхнатия в колана пистолет, каквото и да е.

Нищо.

Никой никога не го разпознаваше. Простата му тайна за убийствата бе, че винаги вървеше зад гърба на човека, който ще умре — дни, седмици, понякога дори месеци преди деянието да се случи. Това бе част от легендата, която разказваха за него, и Дейвид на драго сърце я беше развил през годините. Беше като емболията: може да не го виждаш, но това не означава, че не е там и не те причаква.

Единственото нещо, което го притесняваше в момента, бе осъзнатата истина, че е бил обучаван; че дилърите, които е застрелял тогава, вероятно не са направили почти нищо, за да заслужат съдбата си; че всичко се дължеше на Рони, който го бе манипулирал и превърнал в перфектна машина за убиване. Рони бе изградил тази легенда, за да държи под контрол по-крупния си бизнес, а когато се налагаше да нанесе удар по истинските си цели, това бе само рутинна работа за Дейвид.

Погледна часовника си. Имаше доста неща за вършене, а следенето на Малкия Джо му отнемаше цяла вечност. Беше прекарал последните няколко дни в опити да разбере как да го убие. Не искаше да го прави в къщата, където навсякъде имаше следи от неговата ДНК — нямаше намерение да се захваща с почистване, след като види сметката на Малкия Джо. Не и след онази задача, която бе изпълнил в Чикаго няколко месеца преди бъркотията с донибрасковците.

Целта беше Франк Пиконе, свръзката на синдиката „Уиндзор“ в Чикаго. Първоначално Рони каза на Дейвид, че иска само информация за човека — да открие какво правят в града канадците, но да не го убива. Нямаше смисъл да пречукаш някого, ако това означаваше, че позицията ще се отвори за някой друг, по-компетентен задник.

В Канада синдикатът „Уиндзор“ се занимаваше с измами с компютри и ипотечни заеми, от които Рони и останалите от Фамилията не се интересуваха. Рони не изглеждаше да има нищо против, че канадците са се преместили в Детройт, а после и в Чикаго, където въртяха измами в старчески домове. Крадяха личните данни на пациентите, измъкваха всичките ценни книжа изпод носовете им и връщаха парите в Канада. Тази схема беше неуместна и твърде рискована за Рони.

— Занимават се с обикновените граждани — обяснил бе той на Дейвид. — Гражданите имат роднини. А роднините се обаждат на ченгетата.

Но когато Пиконе започна да работи по независими поръчки, когато обърна парите си в оксикодон и се зае да прави сделки онлайн, когато създаде мрежа от внимателни анонимни купувачи и наводни улиците с опиат, който бе по-евтин и по-лесен за търгуване от хероина… Рони не можа да го понесе. Бизнесът с опиати принадлежеше на Фамилията. А този задник беше заобиколил Фамилията и бе извадил напълно от играта сплашването и страха. Нарушение, достойно за обесване.

Не че на Дейвид му пукаше за тези неща. Единственото, което го касаеше, бе, че Пиконе действа хаотично. Успя да разгадае схемата му на поведение, след като го следи по-малко от седмица. Съумя да влезе с взлом в къщата му без никакъв проблем, дори седна зад Пиконе и жена му в ресторант „Чилис“ една вечер, докато двамата обсъждаха бизнеса си, сякаш дискутират епизод от сериала „Закон и ред“.

Пиконе и жена му бяха наели къща с фасада от червени тухли чак в Евънстън — един от кварталите, където всички карат аудита или беемвета, а единствената американска кола в околността е на бавачката. Затова на Дейвид му се наложи да краде по-хубави автомобили, отколкото му харесваше, само за да не го разобличат. Пиконе прекарваше дните си или като се размотаваше из дома си по бельо и работеше на лаптопа, или като правеше доставки до места като музея „Фийлд“, хотел „Хилтън“ и бейзболния стадион „Ригли фийлд“ — навсякъде, където се събират много хора. Голямата му шпионска маневра се състоеше в това да накара купувача да залепи плик, пълен с пари, от долната страна на някоя пейка на автобусна спирка. Ако всичко беше наред, Пиконе оставяше платнена чанта, пълна с хапчета, в някой храст или контейнер за боклук. Ако пликът липсваше или парите не бяха достатъчно, канадецът просто продължаваше нататък. Нямаше сделка, нямаше проблем. Никой не завираше пистолет в лицето на друг. Пиконе можеше да отиде да види някой динозавър в музея или да си вземе лютива храна и да си тръгне. Дори не носеше пистолет.

Все пак Дейвид нямаше как да го застреля пред „Ригли фийлд“. Не можеше и да нахлуе в къщата му и да му пусне един в главата, докато спи. Е, можеше, но просто не беше благоразумно. Ако убиеш канадски гражданин в спокойно предградие на горната средна класа, това ще се появи в новините. Нямаше да се получи така. Освен това Дейвид не изгаряше от желание да убие съпругата на Пиконе.

Трябваше му по-заобиколен метод. Затова направи единственото, което изглеждаше смислено. Обади се на ченгетата.

Всяка събота Пиконе правеше големи доставки на кея „Нейви пиър“, обикновено пред детския музей. Паркираше на няколко пресечки оттам и влачеше със себе си куфар, преструваше се, че прави снимки и говори по мобилния си телефон, правеше се на объркан, понякога спираше и питаше за посоката. Цяла актьорска роля. Ако не беше толкова предсказуем, прикритието му щеше да е доста сносно. Когато Дейвид успя да го различи сред тълпата, канадецът се разхождаше по крайбрежния булевард. Носеше хавайска риза, дънки, големи слънчеви очила и бейзболна шапка. Единственото, което се набиваше на очи, бяха двамата мъже с татуировки по врата, застанали до стойките за велосипеди — гангстери от бандата „Латино крале“. Изглежда, още някой следеше Франк Пиконе.

Възрастен мъж се движеше с помощта на проходилка на няколко метра зад канадеца.

Перфектно.

Дейвид се обади в полицията.

— Един тип с проходилка си показва патката на хлапетата пред детския музей — обясни, след което затвори, метна телефона в сандък с цветя и тръгна след Пиконе. Вървя с неговото темпо няколко минути, докато охраната на „Нейви пиър“ и ченгетата започнаха да изникват от всеки ъгъл.

Пиконе се напрегна, а Дейвид опря ръка в гърба му и го придърпа близо до себе си.

— Разкриха те — прошепна на канадеца. — Върни се обратно при колата си.

Пиконе кимна, продължи към музея още няколко секунди (провеждаше се панаир на науката, имаше деца, родители, захарен памук, клоуни и няколко охранители, опрели радиостанции до ушите си) и после си плю на петите. Дейвид вече бе на крачка зад него.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Пиконе. Опитваше се да звучи високомерно, но не му се получаваше. Бяха стигнали до парка „Гейтуей“, а канадецът още мъкнеше куфара с оксикодон.

— Рони Купъртин иска да си поговорите — отвърна Дейвид.

— Не го познавам — заяви Пиконе.

— Той иска да прави бизнес с теб.

— Не съм аз човекът, който взема решенията.

— Вече си — каза му Дейвид.

Пиконе се развесели и се осмели да го погледне.

— Така ли мислиш?

— Да — потвърди Дейвид, — ти си човекът, когото Рони търси.

Когато се качиха в колата на канадеца — черно беемве с тъмни прозорци и регистрационен номер от Онтарио, Дейвид му даде указания как да стигнат до хранилището му. Никога не беше убивал там — ако трябваше да пречука местен гангстер, го застрелваше на улицата, а ако вършеше поръчково убийство, беше по-лесно да направи нещата да изглеждат като обир, който се е объркал. Тогава използваше къщата или работното място на жертвата — за предпочитане работното място, тъй като никой не ходи на работа с децата или домашните си любимци. Този случай обаче изискваше специални обстоятелства. Когато влязоха вътре, преди Пиконе да обели и дума за леярната или металната преса, Дейвид пусна един куршум в тила му.

После се залови за работа.

Обади се на „Еър Канада“ от мобилния телефон на Пиконе и използва дебитната му карта, за да му запази еднопосочен билет за Уиндзор. Полетът бе за същата вечер от летище „Мидуей“. Позвъни на цветарски магазин „Къркпатрик“ в Евънстън, поръча две дузини рози и ги изпрати на жената на Пиконе заедно с бележка, в която се казваше, че са го повикали на среща извън града. Съпругата му беше умна. Щеше да се досети, че щом Пиконе не й се е обадил, а просто й е изпратил цветя, навярно има работа за вършене. Нямаше да задава въпроси. Две дузини рози биха направили всекиго щастлив за няколко дни. Може би за седмица. Рано или късно тя щеше да се разтревожи, но тогава щеше да види сметката от картата на Пиконе и това щеше да я успокои за още седмица. Във всеки случай нямаше да подаде сигнал за изчезнало лице. Изчезнал в този бизнес означаваше, че си си отишъл. Тя знаеше този факт. Освен това името на съпруга й навярно дори не бе Франк Пиконе.

Рони не искаше да остават никакви доказателства, което означаваше да не бъде открито тяло. Затова Дейвид първо разряза канадеца на парчета, после използва металната преса, а накрая пещта, но се получи ужасна бъркотия. Металната преса беше вдъхновяваща идея, но му отне часове, за да я почисти после. Толкова дълго, че му се наложи да откара колата на Пиконе до един паркинг за неограничен престой, да я остави, да хване автобус и отново да се върне, за да почисти още малко. Той беше проклетият Рейнман. Не се занимаваше с почистване на подове. В крайна сметка му отне цели три дни чистене с индустриална прахосмукачка, някое и друго разтопяване, а после и щателна проверка с ултравиолетова светлина, за да се почувства сигурен в свършеното.

В Лac Вегас не разполагаше с такова тайно местенце, дори не бе сигурен как да си потърси такова. В този град нямаше нищо старинно. Щом нещо станеше безполезно, просто го срутваха и застрояваха наново. Или го правеха като улица „Фримонт“ — пускаха милиони светлини по него, раздаваха на минувачите сувенирна футболна топка, пълна с бира, и го наричаха „преживяване“. Освен това Дейвид вече бе уважаван член на обществото, или щеше да стане такъв от понеделник. Дори имаше връзка с ключове за синагогата, което означаваше, че трябва да се държи малко по-различно. Не можеше просто да си наеме работилница за убийства.

Така че се налагаше да се довери на Бени.

Малко по-късно Малкия Джо най-сетне излезе от солариум „Ибиса“. Беше изкарал една пълна трийсетминутна процедура, а мобилният телефон вече бе долепен до ухото му, сякаш на идиота не му стигаше радиацията, която се разнасяше по вените му. Едва десет сутринта бе и Дейвид не можеше да си представи, че някой, който познава Малкия Джо, би могъл да е буден по това време. Хлапето нямаше да липсва на никого през следващите десет-петнайсет часа, а дори и тогава, ако някой случайно се сетеше за него, щеше да е от онзи тип хора, които не биха се свързали с полицията. Собствената му майка се беше видяла с него съвсем скоро, така че дори тя нямаше да забележи отсъствието му няколко дни. Жената можеше също да е мъртва тогава, макар че Дейвид се надяваше да го избегне.

Наблюдаваше как Малкия Джо се качва в колата си — черен мустанг със заден спойлер, на който можеш да приземиш самолет — и се опитваше да разбере как се е стигнало дотам Бени да си има вземане-даване с човек, който е очевидна пречка, без значение дали му е братовчед, или не. Първото, което хлапето направи, щом се настани в колата, бе да свали прозорците и да надуе рап музика. В това време продължаваше да се преструва, че говори по мобилния си телефон, което изпълни Дейвид с толкова необичайно презрение, че едва не застреля Джо на място.

Вместо това слезе от скапания буик, който Бени му бе осигурил, провери повторно дали наоколо не се навъртат ченгета (не вярваше, че площад „Съмърхил“ е гнездо на престъпна дейност, макар в единия ъгъл на центъра да имаше фитнес зала, пълна с типове, които явно си мислеха, че изглеждат доста здрави, докато висяха пред елипсовидните машини) и се запъти към мустанга, след което влезе в него. Малкия Джо мигновено се отдръпна и на практика изскочи през прозореца. На Дейвид му се стори, че той дори изписка леко, но не можеше да е сигурен, защото басът бумтеше на всяка втора секунда. Опита се да намали звука, но по радиото на Малкия Джо имаше повече светлинки и бутони, отколкото на скапан космически кораб, затова просто измъкна ключовете на мустанга.

— Така е по-добре — заяви Дейвид.

— Божичко! — извика Малкия Джо. — Изкара ми акъла, куче.

— Каква е тая миризма?

— Какво?

— Усещам някаква миризма тук — поясни Дейвид. — Нещо като плод, смесен с трева и пикня.

— От бронзанта ми е — отвърна Малкия Джо.

— Какво е това?

— Ами, задържа ми тена — обясни хлапето. — Куче, изкара ми акъла. Можех да ти пусна някоя гилза.

Малкия Джо носеше обичайната си екипировка: бял потник, спортен панталон „Найк“, бели маратонки „Пума“, часовник с размерите на автомобилна джанта. Нямаше много място, където да се пъхне пистолет, не че някой би носил оръжие в солариума. Куршумите и силната жега обикновено не се погаждаха. Дори Малкия Джо не беше толкова тъп. Може би държеше пистолет в жабката.

— Този бронзант колко пари ти излиза?

— Знам ли, петнайсет кинта. Все тая, човече. Не искам да ме помислиш за неучтив, но какво, по дяволите, правиш тук?

Не искам да ме помислиш за неучтив. Думи, които Дейвид ненавиждаше. Ако някой каже „не искам да ме помислиш за неучтив“, значи ще се отнесе неуважително с теб. Евреите имаха правилен подход: на практика бяха казали на палестинците, че или могат да имат парче прогнила земя, или могат да вървят на майната си. Учтивото държание водеше до унищожението ти. Сега те убиваха първи.

— Може би искам да хвана загар — подхвърли Дейвид. — Това е единственото, на което не съм обърнал внимание, откакто пристигнах в града. Мислиш ли, че имам нужда от малко тен?

— Не, куче, изглеждаш добре. — Малкия Джо стрелна поглед към огледалото за задно виждане, след което се обърна, за да огледа паркинга. — С кола ли дойде дотук? Не я виждам.

Дейвид усещаше, че хлапакът е развълнуван, което бе хубаво. Искаше той да е развълнуван. Когато си изваден от равновесие, е по-вероятно да пропуснеш очевидни неща. Беше по-добре да държиш хората под напрежение.

Отново пъхна ключовете на Джо в стартера, но не запали колата.

— Трябва да си поговорим. Съгласен ли си?

— Готов съм на всичко, нали знаеш.

— Да отидем на разходка тогава — предложи Дейвид.

— Не можем ли да говорим в къщурката?

Къщата се подслушва — обясни на хлапето. — А това, за което искам да си поговорим, не включва Бени. Става въпрос за нещо, от което двамата с теб можем да припечелим.

— О, по дяволите! — възкликна Малкия Джо, макар на Дейвид да не му стана ясно дали е щастлив, или е изплашен от предложението. — От колко време?

— От колко време живея там?

— По дяволите! — повтори хлапето. — Всички стаи ли?

— Предполагам.

— Мислиш ли, че Бени слуша всичко?

— Той ти е братовчед — напомни Дейвид. — Аз едва го познавам.

— О, по дяволите! — възкликна отново Малкия Джо.

— Сега схващаш ли?

Малкия Джо не обели и дума повече. Излезе от центъра и Дейвид му заръча да се насочи към синагогата. Хлапакът често хвърляше тайни погледи към мобилния си телефон, докато шофираше.

Дейвид взе телефона и го огледа. Както и очакваше, Малкия Джо нямаше нито приети, нито изходящи обаждания от предната вечер. Не беше сигурен кога е станало модерно да се правиш, че говориш с някого. Предната вечер бе прочел нещо, което остана в главата му — „Смисъл е малка дума, но е нещо изключително“. Казал го бе някакъв стар гръцки евреин, докато обясняваше, че трябва да си благодарен за природните сили, които човек притежава: живот, смърт, душа, въображение и други подобни. Никой от евреите в книгите на Дейвид не съветваше да се стараеш да бъдеш готин или да впечатляваш някого. Те никога не настояваха за уважение, нито се оплакваха, че се държат непочтително с тях. Искаха да си наясно, че делата ти са твоят завет, а мнението за теб не се основава на нещо толкова илюзорно като уважението. Основно бе съдържанието.

Последното твърдение не допадаше много на Дейвид. Не че не вярваше в тази идея, но се надяваше да не се отнася за всеки човек. Защото ако беше така, той бе прецакан.

Но що се отнася до хора като Малкия Джо, твърдението изглеждаше уместно. За какво, по дяволите, беше благодарен хлапакът изобщо? Единственото, което искаше, бе хората да се заглеждат по него, може би и да им вдъхва страх. Дейвид обикновено се опитваше да не мисли за хората, които му предстои да убие. Ако се превърнат в живи същества за теб, започваш да си ги представяш като нечий съпруг, брат или син, дори като бебета, и работата ти става по-трудна. Дейвид се стараеше да не влага нищо лично в преживяването — поне доколкото бе възможно. В повечето случаи светът ставаше по-добро място благодарение на работата му. Дори когато вършеше поръчкови убийства, се стремеше да убива предимно лоши момчета, а не изневеряващи брачни партньори, макар от време на време да поемаше и такива задачи (като онзи път, когато Дженифър беше бременна и не можеха да си позволят предродилната грижа за нея).

Дейвид отвори жабката на мустанга и вътре наистина откри полуавтоматичен пистолет ТЕС-9 — едно от най-лошите оръжия, които човек би могъл да държи в колата си, тъй като засичаше по-често, отколкото стреляше. Изглеждаше яко обаче, което навярно е било достатъчно, за да го предпочете Малкия Джо пред арсенала от практични щурмови оръжия в къщата. Дейвид извади пистолета и го сложи в скута си, след което хвърли телефона на Малкия Джо в жабката и я затвори.

— Защо го направи? — попита Малкия Джо.

— Обаждане ли очакваш?

— Не, човече, просто съм малко стреснат — призна хлапето. — Ти просто ми налетя на паркинга и ми нареди да карам. Малко съм изнервен от тая простотия, нали схващаш? Сега си сложил в скута си моя ТЕС.

— Разбирам те — отвърна Дейвид.

— Дошъл си, за да ме убиеш ли? — попита Малкия Джо. Може би не беше чак толкова глупав.

— Да предположим, че е така. Има ли нещо, което искаш да си признаеш, за да не се налага първо да те изтезавам?

— Искам да знаеш — започна хлапакът, — че каквито и проблеми да имам с Бени, те нямат нищо общо с теб. Това са семейни простотии, нали схващаш? Имам чувството, че с теб се сближихме, докато ти оправяха лицето.

— Разбира се — кимна Дейвид. Завъртя пистолета в скута си и провери пълнителя. Беше зареден. Трийсет и два патрона. Това решаваше един от проблемите. Оръжието бе относително леко — един-два килограма, което означаваше, че трябва да използваш голяма сила, ако искаш да пребиеш някого с него, но не беше невъзможно. Битката между метал и плът имаше предвидими резултати.

— Значи всичко между нас е наред, нали така?

— Да — потвърди Дейвид.

— Радвам се, куче.

— Разказвал ли си на някого за мен?

Малкия Джо преглътна. Изглеждаше така, сякаш има трудности с някои основни телесни функции, особено сега, когато капчици пот бяха избили по челото му.

— Не — увери го Малкия Джо. — Бени каза да не споменавам името ти, така че това и направих.

— А когато разни приятели те питат къде живееш през последните месеци, какво им отговаряш?

— Просто казвам, че Бени ме е уредил с голяма къща, защото съм му направил услуга.

— Равин Готлиб?

— Да — потвърди хлапакът развълнуван, сякаш Дейвид не си играеше с неговия ТЕС-9. — Чу ли за това? Защото братовчедът Бени ми каза да си мълча.

— Всичко е наред — окуражи го Дейвид. Тъпото копеле си умираше да разкаже историята. — Как минаха нещата?

— Накратко? Завързах го и го накарах да погълне около двайсет шота „Джак Даниелс“, нали разбираш? Трябваше да изглежда, че е бил пиян, ако някога открият тялото му, защото Бени държеше да не го бия и така нататък. Обаче равинът почна много да ми се надува и накрая се наложи да му счупя няколко пръста на ръцете и краката. Мислех си, че тая идиотщина ще ми се върне тъпкано, но тогава моторът на лодката изяде почти целия труп, така че нещата ми се получиха добре.

— Къде го направи?

— В къщата — отвърна хлапето. — В стаята с тежестите. Сложих го пред огледалото, за да може да гледа. Мислех си, че действам доста твърдо, малко мъчения в стил „Глутница кучета“[17].

Сега Малкия Джо се държеше лекомислено.

Дейвид бе убеден, че убиването на хора е нещо, което се върши с възможно най-малко фанфари. Беше се занимавал за кратко с мъчения, дори веднъж строши коляното на един тип — Франк Моти, член на общинския съвет на Първи градски район на Чикаго, за когото Рони твърдеше, че го бил прецакал с парите по една градоустройствена сделка. Цапардосваш някого по капачката на коляното с шлосерски чук няколко пъти, той повръща от болката, мръсотията е навсякъде, жертвата не може да говори, нито да ходи. Тогава се опитваш да я изпратиш до банката, за да ти донесе парите, но тя рухва на улицата или някой вижда, че от панталона й се подава счупена кост, и се обажда на ченгетата. С Моти не се случи така, човекът получи сърдечен удар в мазето на Рони и на Дебелия Монте му се наложи да го изхвърли на една пресечка от болницата. Накрая Моти изкара още десетина години в общината с парализа на окото и накуцване. Той никога не обели и дума за станалото, а Рони така и не си получи парите. Какъв беше смисълът от цялата дандания?

Обикновено от Фамилията го изпращаха да убие някого, за да е сигурно, че дадена тайна ще си остане такава. Или за да се подсигури мирът. Случваше се и да е за отмъщение, но това не ставаше толкова често, колкото преди. Отмъщението беше типично за уличните банди и водеше само до по-големи проблеми. Самият Дейвид все още бе жив, не го убиха, за да се запази мирът с федералните, и това донякъде му тежеше. Знаеше, че заради този проблем навярно бе мъртъв Чема или братовчедът на Дебелия Монте, Нийл, а може би и двамата.

На Дейвид му хрумна, че и този разговор с Малкия Джо си беше вид мъчение, тъй като само отлагаше неизбежното, но се налагаше да узнае някои неща.

— Значи си го убил в къщата?

— Не, там само го пребих — обясни Малкия Джо. — Удавих го в язовира „Мийд“, а после го метнах през борда и минах през него с лодката. — Дейвид осъзна, че споменът за убийството на равин Готлиб подклаждаше вълнението в гласа на Малкия Джо. — Там има толкова много тела. Направо е невероятно, че някой е успял да го открие. Като морга е.

— Защо те накараха да го очистиш?

— Бени не ми обясни — отвърна хлапето.

— Не научи ли причината, докато го пребиваше?

Малкия Джо се усмихна.

— Може и да съм му задал разни въпроси.

— И какво ти каза той?

— Основно ревеше. После обеща, че няма да каже на никого за Бени. Предполагам, е чул за някоя далавера, която е планирал Бени.

Дейвид беше едновременно объркан и изненадан. Объркан, тъй като те се бяха пробвали да въртят бизнеса с трупове под носа на истински равин, което изглеждаше доста рисковано начинание. Изненадан, понеже на Бени му бе отнело толкова дълго време, за да направи ход при една съвсем очевидна ситуация. Ако Бени държеше с нещо Готлиб (така, както държеше тъста си), младият равин навярно щеше да изтича в полицията, затова Дейвид предположи, че не са искали да го вкарат в бизнеса. Бедното копеле вероятно бе открило тайната, защото е било добро и трудолюбиво човешко същество. Грешният тип човек за убиване според разбиранията на Дейвид.

— Но ако питаш мен — продължи Малкия Джо, — очистването му по-скоро е свързано с това, че е пипал малките деца. Поне така дочух.

— Задирял е деца?

— Според слуховете. Бени ми каза да го пречукам.

Дейвид се съмняваше да е така. Ако беше вярно, Бени щеше лично да се занимае със случая. Все пак едно от децата му учеше в това училище. По-скоро са скалъпили историята, за да заинтригуват Малкия Джо да свърши работата. Малко допълнителна мотивация. Той си спомни, че в началото на кариерата си също имаше нужда от такава.

— Това първата ти задача ли беше? — попита Дейвид.

— Да — потвърди Малкия Джо. — Отначало ми се струваше откачено, но сега имам чувството, че наистина се наслаждавам на усещането. Надявам се, че ще ми покажеш някой и друг трик. Дочух, че в Чикаго си бил проклетият вестител на смъртта.

— Къде си го чул?

— Нали се сещаш — започна хлапето, — има интернет.

— Значи знаеш името ми?

Малкия Джо облиза устни, протегна се и включи климатика, макар отвън температурата да бе едва десет градуса, а след това не отговори нищо. Мълчанието му казваше всичко.

— Споменавал ли си пред някого името ми?

— Не. Държа на омертата[18], човече.

„Очевидно“ — помисли си Дейвид.

— И не си ме споменавал пред майка си?

— Не — каза Малкия Джо. — Разказах й само, че съм срещнал човек, който наистина вярва в бизнес начинанието ми, защото тя знае, че Бени го смята за пълна глупост. Но майка ми го познава, откакто се помни, и е наясно, че той се интересува само от далавери, които носят големи пари, а не от подобни малки бизнес начинания.

— Значи — започна Дейвид — изобщо не си споменавал името ми пред майка си.

— Точно така. — Малкия Джо бе започнал да се изнервя, което означаваше, че навярно лъже. Дейвид трябваше да съобщи на Бени. — Кълна се в гроба й.

— Не бива да се кълнеш в нечий гроб, преди човекът да е умрял — заяви Дейвид. — Иначе все едно молиш да го убият.

— Наистина ли? — Хлапакът изглеждаше объркан.

— Така пише в Тора — потвърди Дейвид. Самият той не смяташе, че е вярно, но понякога, например точно преди да убиеш някого, просто бе по-лесно да излъжеш.

* * *

Десет минути по-късно се движеха надолу по Хилпонте роуд. Синагогата се появи от дясната им страна, гробището и погребалното бюро — отляво, навсякъде имаше табели за училищата, Звезди на Давид надничаха иззад всеки ъгъл. Беше неделя, така че не се извършваха строителни дейности, но имаше няколко коли на паркинга на синагогата. От другата страна на улицата гробището беше пусто и въпреки че осветлението на погребалното бюро работеше, нямаше коли на предния паркинг, което беше хубаво. Нещата щяха да се подредят добре. Дейвид нареди на Малкия Джо да завие към служебния вход на погребалното бюро, а после да се насочи към задната част на главната сграда. Там, между погребалното бюро и истинската морга, в която се разтоварваха труповете, имаше алея. Целият парцел бе обграден от двуметрова тухлена ограда, а покрай нея имаше редици от пораснали плачещи върби, чието залесяване навярно бе струвало цяло състояние, но Дейвид отново се възхити на предвидливостта на Бени. Определено изглеждаше красиво. И по-важното — благодарение на тухлената стена и на дърветата гледката бе напълно затулена. Звуците също бяха надлежно приглушени.

— Паркирай тук — нареди Дейвид — и остави двигателя да работи.

Малкия Джо го направи, защото бе обучен да изпълнява заповеди, но Дейвид виждаше, че хлапакът смята всичко това за съмнително.

— И каква е далаверата? — попита Малкия Джо. — Гробове ли ще плячкосваме?

— Не знаеш ли за това място? — попита Дейвид.

Момчето се огледа.

— Ами, да — отвърна. — Не върти ли тук голямата си далавера Бени?

— Не знам, тук ли я върти?

— Да, ами — започна Малкия Джо, — нали това е причината да очистя равина и ти да си тук? За да въртиш далаверата? Да не би да искаш да елиминираме Бени и да я въртим само двамата? Като Бони и Клайд?

— С най-добри чувства, а? — подхвърли Дейвид, а Малкия Джо просто го изгледа втренчено, без да схване думите. Все тая. Дейвид беше научил достатъчно. Хлапакът знаеше твърде много и вероятно бе споменал за него поне пред майка си, може би дори й бе казал истинското му име.

Пресегна се, включи радиото и увеличи звука, докато колата се изпълни с ритъма на баса. Някъде сред шумотевицата звучаха рими — Дейвид беше убеден в това, но не можеше да ги различи заради пращящото „бум-ди-бум-ди-бум-бум“ на баса и бумтящите изстрели от помпа в песента, които навярно бяха използвани за заплашителна достоверност. Сякаш хората още използваха помпи…

Малкия Джо отвори уста, за да каже нещо, и Дейвид напъха в нея пистолета ТЕС-9. Усети как предните зъби на хлапака се строшиха и се отвори празно място, след което натисна спусъка. Пусна куршум право в продълговатия му мозък — предпочитаното от Дейвид слабо място, който продупчи дори облегалката на седалката. Човешкият череп е най-добрият заглушител в света, а хубавите нови модели облегалки за глава също смекчават звука до голяма степен. И все пак това, което свърши най-добра работа в случая, бе рап музиката.

Дейвид отново остави оръжието в скута си, извади пакетче мокри кърпички от джоба си и внимателно избърса пистолета, след което го сложи в ръката на Малкия Джо. Увери се, че отпечатъците на хлапето са навсякъде по оръжието, и го пусна на земята. Отдели няколко мига, за да избърше всички покрития, които бе докоснал, после извади телефона на Джо и почисти и него. Направи повече от необходимото. Не бе нужно да е чак толкова внимателен, тъй като никой никога нямаше да открие тялото на Малкия Джо или колата му, но все пак. Или си професионалист, или не си. Не бива да ставаш невнимателен само защото смяташ, че държиш нещата под контрол.

Дейвид надникна в огледалото за задно виждане, за да се увери, че е чист — последното, което искаше, бе да се разхожда наоколо с парченца от Малкия Джо по лицето си. После изгаси двигателя, огледа колата за последно и щом се убеди, че не е оставил нищо важно в нея, излезе от возилото и се отдалечи.

Навън бе късна, но свежа утрин с лек ветрец, съвсем различен от бурните ветрове у дома, и равин Дейвид Коен долови уханието на сготвено месо, което се носеше от някоя къща в квартала. Беше около десет и половина — доста рано за барбекю, макар че в град като Лас Вегас, който е буден по двайсет и четири часа в денонощието, не беше извън сферата на възможното. Миришеше му на пържола с яйца. Да, това щеше да му дойде добре. Мисълта за червено месо събуди апетита му. Щеше да поръси цялото ястие с малко табаско, да добави пресни картофки, да си вземе една хубава пура и да си направи брънч[19].

Дейвид пресече улицата и се насочи към синагогата, където бе паркиран рейндж роувърът му. Влезе през задната врата с помощта на ключовете си, избегна същинската част на храма, откъдето дочу смях и говор — двама души водеха нормален разговор в пълно неведение, че на стотина метра от тях има мъртъв гангстер, — след което влезе в офиса. Помещението бе прашно и мрачно, по рафтовете и по пода бяха наредени множество книги и безличните вещи на равин Готлиб. Сред тях имаше купчини с вероятно непрочетени издания на „Ню Йоркър“, статии, изрязани от „Джърнъл ривю“, и дори коркова дъска, покрита със закарфичени купони за безплатна автомивка. Дейвид щеше да почисти мястото сам, да пусне малко светлина и да помисли от какво може да се отърве. Сега това бе неговото работно място и той не искаше да се чувства твърде уютно тук, защото уютът бързо водеше до мързел, а Дейвид не искаше да става мързелив.

Извади парче хартия от джоба си и се обади от служебния телефон.

— Приключи ли? — попита го Бени, щом вдигна. Дори не му каза „здравей“.

— Да — потвърди Дейвид. — Той е зад погребалното бюро, точно както заръча.

— Някой видя ли те там?

— Само Малкия Джо.

— Добре — каза шефът му

— Слушай — започна Дейвид. — Майка му вероятно знае името ми.

Последва мълчание, последвано от дълбока въздишка.

— По дяволите — изруга Бени. — След две години той можеше да върти „Дивият кон“, нали разбираш? Глупав идиот. — Остана смълчан за доста дълго. — Е, тя така или иначе ще започне да се чуди защо той не й се обажда. Добре. Ще изпратя някой в Палм Спрингс утре сутрин, за да се погрижи за проблема. Ти добре ли си? Имаш ли нужда от нещо?

— Пържоли с яйца.

— Какво?

— Искам една пържола с яйца — повтори Дейвид. Замисли се за миг, след което добави: — И порция палачинки.

— Отиди да си вземеш тогава — предложи Бени.

— Нима искаш новият ти равин да яде навън ястия, които не са кашер[20]?

— Божичко! — възкликна шефът му. — Да не мислиш, че си на круиз? Нещо друго?

— Две пури — поръча Дейвид. — И малко пресни картофи, необелени. Може би и от онова с боровинките… компот.

— Божичко! — повтори Бени. — Трябваше да ми кажеш за това, преди да свършиш работата, щях да накарам Джо да ти донесе всичко. — Покри телефонната слушалка с ръка и извика жена си Рейчъл. Дейвид не можа да разбере какво й каза Бени, но когато отново чу гласа му, той го попита: — Как искаш да ти приготвят пържолата, равине?

СЕДМА ГЛАВА

През първите две седмици на декември равин Дейвид Коен се будеше всяка сутрин в пет и тичаше по няколко километра на пътеката за бягане, докато слушаше серия от записи за изучаване на иврит. Равин Кейлс му даде касетите ден след убийството на Малкия Джо.

В онзи понеделник той отиде сутринта в офиса, както му бе наредено, и равин Кейлс започна да му говори на иврит. Когато Дейвид не отвърна, възрастният мъж спря, огледа книгите му, които още не бяха разопаковани напълно, и извади тънка учебна тетрадка, озаглавена „Съвременен иврит за деца“.

— Не си ли я прочел? — попита равинът.

— Опитах — призна Дейвид.

— Какво искаш да кажеш? Прочете сто книги дотук, дори по-голямата част от Мидраш! И си направил само опит да прочетеш тази книжка?

Дейвид не смяташе, че може да научи чужд език. Прочел бе първите десет-петнайсет страници от учебната тетрадка, където се обясняваха азбуката и фразеологията, но нещата не се получаваха. Италианският също не му се удаваше, макар да смяташе, че това е по-скоро свързано с майка му. След като хвърлиха баща му от една сграда, тя забрани в къщата да се говори италиански. Казваше, че това е звукът на бащината му глупост и злоба; звукът, който я бе оставил вдовица; звукът, който я бе оставил сама да отглежда сина си.

— Не ме бива с чуждите езици — обясни Дейвид. — Щом си в Америка, говори английски, така смятам аз. В противен случай си вдигай гълъбите.

— Ксенофобията ти е очарователна — отбеляза равин Кейлс и когато Дейвид не отвърна, добави: — Не всички евреи говорят иврит, в Америка броят им не е толкова голям. Но равин, който не знае сносно иврит, е като риба, която не може да плува.

Равин Кейлс му даде серия касети — разказвачите звучаха като цял град стогодишни евреи — и му обясни, че е важно не само да научи думите, но също така да опознае и гласовете.

Отначало Дейвид не успяваше да хване нишката на разговорите. Говорещите бяха толкова възрастни и произношението им бе толкова изразително, че той долавяше само срички, а понякога дори не можеше да прецени дали чува мъжки или женски глас. Едва когато осъзна, че всеки път, когато зазвучи диалог, той започва да тича по-бързо, да спринтира, всичко започна да му се изяснява. Не можеше да ги разбере, защото не желаеше да чуе какво казват.

Щом си даде сметка, че равин Готлиб е бил измъчван само на няколко метра от мястото, където той се опитваше да учи иврит, Дейвид се притесни и започна да тича за здраве навън, сред претворената природа на квартала му. Докато бягаше на пътя покрай хълмчета, извивки и камъни и подминаваше беемвета седма серия, които препречваха част от тротоара (Дейвид бе убеден, че това не е разрешено), установи, че трябва да се концентрира повече върху собствените си стъпки, отколкото върху записа. В резултат започна да чува историите, да разбира гласовете и да не се плаши от тях.

Слушането на записите и тичането на обществено място се оказаха ползотворни. Равин Кейлс все му обясняваше, че трябва да се интегрира в обществото, да не се страхува от членовете на своето паство, да започне да се държи като равин, особено по време на наближаващите празници, когато Дейвид трябваше да поеме по-активна роля. Откакто уби Малкия Джо, прекарваше по-голямата част от времето си в обучение с Кейлс в синагогата; срещаше се тук-там с разни хора, учеше разговорен иврит от възрастния равин и от касетите. Беше му трудно — най-вече защото равин Кейлс го караше да учи два нови езика: иврит и нещо, което наричаше „достоен език“. Последното в общи линии означаваше, че на Дейвид вече не му бе разрешено да ругае. Поне на глас.

Докато тичаше, отговаряше на гласовете от касетите — малък напредък в сравнение с началото, когато просто кимаше на другите тичащи или на хората, които се прибираха у дома след края на смените си. Много от тях работеха от девет вечерта до пет сутринта в някой хотел (или в казино, или в стриптийз клуб, или в параклис за венчавки, или някъде другаде), така че в пет сутринта кварталът бе точно толкова оживен, колкото и в пет следобед. Нощем градът не спеше и Дейвид се дразнеше от това, тъй като в последните петнайсет години работеше предимно по тъмни и беше започнал да се чувства доста уютно сам в сенките. Тук всички се придвижваха под прикритието на нощта, което изваждаше Дейвид от равновесие дори повече от обичайното.

Затова не трябваше да се изненадва, когато в пет и половина сутринта, в първия ден на Ханука, се отправи от ъгъла на Пебъл бийч уей към улица „Соуграс“ и откри, че там го причаква мъж в костюм. По фигура напомняше на Дейвид (висок към метър и осемдесет и два, здрав, но не прекомерно), макар да бе с поне десет години по-възрастен. В първия момент Дейвид си помисли, че непознатият е федерален агент. Напомни си да не изпада в параноя, никой в Лас Вегас не го търсеше, а и той вече не изглеждаше като Сал — факт, който го изненадваше всеки път, щом се види в огледалото, и особено сега, когато си бе пуснал гъста брада, нашарена с малки бели участъци.

И все пак първото, което му се прииска да стори, бе да счупи врата на този тип и да продължи напред. Стори му се обаче, че в тази идея има нещо нередно, макар да предлагаше най-простото решение на проблема.

Мъжът го доближи без никакво безпокойство и започна да говори, но Дейвид не го чуваше заради записа, който слушаше. Мъжът бе застанал до един мерцедес и не личеше да носи пистолет или белезници, нито радиостанция или мобилен телефон. Дори и най-добрите федерални не можеха да си позволят мерцедес, затова Дейвид свали слушалките и се опита да си придаде изненадан вид (а не вид на убиец). Все пак остана на достатъчно разстояние, за да има възможност да действа, ако се наложи. Не беше параноичен. Но не беше и скапан страхливец.

— Извинете, съжалявам — изрече мъжът. — Не видях, че сте със слушалки. — Протегна ръка и Дейвид я стисна. — Джери Форд. Като президента, само че аз още имам коса… поне засега.

Дейвид не отговори. Опитваше се да разбере защо този мъж го причаква. Изглеждаше му смътно познат по онзи начин, по който хората в сънищата изглеждат смътно познати.

— Живея ей тук — обясни Джери, когато мълчанието стана неловко — и исках да си побъбря с вас. Виждам ви всяка сутрин, но до скоро просто не можех да направя връзката. Някак си очаквах от дрехите ви да висят онези идиотщини…

Масленожълтата къща на непознатия се намираше на три пресечки от жилището на Дейвид, а мерцедесът му — масленожълт кабриолет, бе с местна регистрация.

— Не са идиотщини — продължи Джери, — божичко, изобщо не са идиотщини, но как се наричаха онези неща, които хасидите носят около кръста си?

— Цицит — отговори Дейвид. Кейлс го бе предупредил, че щом хората разберат, че той е равин, ще започнат да му задават всякакви въпроси, и напрежението от този факт караше Дейвид да будува всяка нощ и да се събужда рано всяка сутрин преди бягането. Спазвал бе същия график и у дома, само че сега се налагаше да чете повече.

Джери щракна с пръсти.

— Точно така, точно така! — съгласи се. — Не знам защо очаквах да видя изцяло черна премяна с… как произнесохте онази дума?

— Цицит — повтори Дейвид.

— О, все едно чирика някое птиче, нали?

— Да. — Дейвид не беше сигурен дали е така. Знаеше обаче, че има правото да бърка и никой да не оспорва грешката му, което доста му харесваше.

— Не зная защо си помислих така — продължи Джери. — Равин Готлиб и равин Кейлс са като вас, нали?

— Никога не съм го срещал — отвърна Дейвид. — Равин Готлиб.

— Адски приятен човек — заяви другият мъж, но заради начина, по който го каза, Дейвид се усъмни в думите му. — Никога не съм го смятал за пияница. Нито за фен на плаването, но пък кой би могъл да знае, нали? Личният живот на равините сигурно е голяма мистерия.

— Съжалявам — изрече Дейвид. Наскоро равин Кейлс го бе посъветвал: „Започвай разговори с думата „съжалявам“ и хората ще предположат, че се извиняваш, защото си много зает, дори ако просто се опитваш да се отървеш от тях. После добави „но“ и ако си късметлия, човекът ще разбере намека и ще те остави на мира.

— Не, не, аз съжалявам, вие сте зает човек — каза Джери. — А аз ви спрях, докато си тичате, сякаш съм престъпник. Ставам в ранните часове също като вас и си помислих, че това може да е единствената възможност да си поговорим за малко. Иска ми се да довърша един бизнес разговор, който така и не успях да доведа докрай с равин Готлиб. — Измъкна визитна картичка от сакото си и я подаде на Дейвид. — Ръководя свой собствен биомедицински бизнес и искам да се свържа с погребалното бюро към синагогата. Трябва да отбележа, че съм неин член и имам отлична репутация.

Дейвид се вгледа във визитката и се опита да проумее какво става. Не успя.

— Съжалявам — повтори и се опита да върне визитката на непознатия.

— Не, не, задръжте я — настоя Джери. — Не се опитвам да ви продам нещо. С равин Готлиб разговаряхме по този въпрос надълго и широко преди злополуката, а после равин Кейлс отказа да приеме обажданията ми. Опитах се да се свържа с неговия зет, но той също започна да шикалкави. Каза, че се занимава единствено с набирането на средства, което напълно разбирам. Не трябва да смесваш бизнеса със семейния живот, нали?

— Не познавам добре господин Савоне — отвърна Дейвид, — но според Талмуда бизнесът е тест за нашата нравственост. А аз знам, че господин Савоне е нравствен човек.

— Няма спор — кимна другият мъж. — Моят бизнес е свързан с тъканите, а при тях няма дискриминация. Имаме много общи проекти със стоматологичния факултет към Университета на Невада, Лас Вегас и с медицинското училище в Рино, с някои частни медицински клиники в Невада и в Орегон. Опитваме се да разширим бизнеса и в Юта, но мормоните са същински големи[21], нали така?

Джери се вторачи в него, сякаш търсеше одобрение. Това бе едно от странните неща, които Дейвид бе забелязал при евреите. Те не се втурваха веднага да ти обясняват, че са евреи, щом разберат, че си равин, или когато срещнат непознати, за които смятат, че също са евреи. Вместо това пускаха еврейски кодови думи по време на разговора само за да ти подскажат тайно, че са членове на племето. Подходът им напомняше на Дейвид за начина, по който говореха много от кандидат-гангстерите. Всяка тяхна втора дума беше „очистен“ или „респект“, или някоя друга простотия, която бяха запомнили от „Кръстникът“, сякаш всички тичаха наоколо и говореха за започване на война с останалите фамилии.

— Трябва да се интересуваш, да търсиш и да питаш усърдно — изрецитира Дейвид. Беше прочел фразата в Талмуда и тя му звучеше като нещо, което равин Кейлс би произнесъл без обяснение, затова реши да я използва.

— Разбирам, разбирам — каза Джери. — Проблемът е, че се опитвам да развия партньорство с едно-две местни погребални бюра за онези хора, които искат да дарят тъканите си. Честно казано, ние разполагаме с едни от най-чистите тела, дори възрастните водят хигиеничен начин на живот, нали така?

— Съжалявам, но… — изрече пак Дейвид.

— Не, не, разбирам. Темата не е приятна. Но нали разбирате, за нашите хора това е голяма възможност да се отблагодарят на местната общност. Разбира се, има правила за тези неща. Синагогата ще бъде компенсирана. За това говорихме с равин Готлиб, само че той не вярваше, че равин Кейлс би склонил. Но сега ви мяркам всеки ден, докато тичате навън, и във вас виждам един изискан млад човек, който, доколкото разбирам, разполага с вниманието и благоразположението на равина. И си помислих, че може би има по-добра възможност да създадем една симбиозна връзка.

Джери замлъкна, сякаш се опитваше да открие онази последна частица от липсващата информация, която би могла да заинтересува Дейвид, без да знае, че вече е попаднал на нея при споменаването на компенсацията.

— Искам да кажа — добави той, — че това ще бъде мицва. Нещо добро за евреите.

— Колко? — попита Дейвид.

— Много добро — отвърна Джери. — Една наистина значителна мицва.

— Не — заяви равинът. — С колко ще бъде компенсирана синагогата?

— О! — възкликна другият мъж. Изглеждаше искрено изненадан. — Зависи от услугата.

— Значи няма да ни платите за това, че ви осигуряваме… как го нарекохте? Тъкан? А само за отстраняването на нещата. Добре ли ви разбрах?

— Да, да — потвърди Джери. — Такъв е законът.

— Колко изкарвате?

— Справям се добре. Бих искал да се справям още по-добре, затова провеждаме този разговор.

— Ако повдигна въпроса пред равин Кейлс — започна Дейвид, — ще се наложи да му посоча как това ще допринесе за доброто на синагогата, нали разбирате. Да го представя в позитивна светлина…

— Разбирам — кимна Джери. — Искате ли да извикаме пресата по този повод?

— Не — каза Дейвид. — Никаква преса. Никога.

— Ясно. Да речем, че говорим за роговици. В Съединените щати има излишък от роговици, но аз мога да ги продам в Китай, в Индия и в други страни, където наистина ще помогнат на хората. Не зная дали имате това предвид.

Нямаше това предвид. Но беше интересно.

— Колко изкарвате от подобна сделка? — попита Дейвид.

— Получавам за тях към петнайсет-двайсет хиляди — отвърна Джери. — Не всичко е чиста печалба, разбира се.

— Разбира се — повтори Дейвид, докато си мислеше: „Да, може би само деветдесет и девет процента печалба. — И това е законно?

— Мислите ли, че бих ви предложил нещо незаконно, равине?

Детекторът за баламосване на Дейвид мигновено се включи, тъй като Джери не бе дошъл да говори с него в синагогата, а бе предпочел да го причака на улицата, сякаш продава часовници от куфар, но равинът харесваше находчивостта на този тип.

Лас Вегас бе единственото място, на което бе ходил Дейвид, където всеки се опитваше да те изтръска. Имаше буркан за бакшиши в химическото чистене, сякаш си длъжен да им хвърляш някой и друг допълнителен долар само защото са се справили добре с колосването; буркан за бакшиши на автоматичната автомивка, навярно за да се чувстват оценени роботите. Имаше буркан и в книжарница „Бордърс“ на булевард „Декатур“, където понякога Дейвид се укриваше през деня. Там често виждаше как хората дават по няколко долара на момичето с пиърсинг на носа от информационното гише, защото им е показала къде да намерят книгите за самопомощ.

Но Дейвид можеше да оцени бизнес като този на Джери (компанията му се наричаше „Лайф кор“), чиято цел бе да помага на другите. Проблемът бе, че колкото повече говореше Джери, толкова по-малко Дейвид вярваше, че всичко се прави с алтруистични цели. Особено когато отговаряше уклончиво на въпросите вместо с „да“ или „не“.

Ами ако вземаше подкупи? И какво от това. Целият град вземаше подкупи, дори хора като равин Кейлс.

Един ден „Джърнъл ривю“ пускаше дълга статия за това как един музей на мафията би бил чудесен начин за примамване на семейства и на любители на историята, които не си падат по хазарта, към главната улица на Лас Вегас. А на следващия ден Харви Б. Къран пишеше предубеден текст, в който твърдеше, че фамилиите от Ню Йорк се намесват в проекта за монорелсова железница. Журналистът смяташе, че ако това се бе случило преди трийсет години, по улиците щяла да се лее кръв, и то за добро. Седмица по-късно се появяваше бляскава статия, в която се изтъкваше как Стив Уин[22] спасява изкуствата, като докарва редки картини на Сезан, Моне и Ван Гог в „Беладжио“, за да може светът да ги види. Хората сякаш забравяха, че всяко от тези произведения е купено на гърба на цяло поколение задници, губили парите си на уредени игри на късмета.

Но хората бяха без значение. Местните жители, които виждаше всеки ден в магазин „Смитс“, купуваха наперено хранителни продукти, облечени в анцузи и окичени със златни ланци. Гледаха като тежкари, сякаш искаха да сплашат някоя кутия със зърнена закуска, за да върне парите, които им дължи. А туристите — докато пътуваха по магистрала 15, те преставаха да бъдат счетоводители и архивари и започваха да се превръщат в корави мъжаги с лъскави ризи. Дейвид нямаше да се изненада, ако след петнайсет-двайсет години в града се построи увеселителен парк върху гробището на синагогата с името „Гангстерленд“.

Може би Джери Форд вземаше Дейвид за селяндур.

Може би смяташе, че човек като равин Дейвид Коен не би желал да влезе в играта, а по-скоро би предпочел да види доброто дело в начинанието. Затова Дейвид си каза, че трябва да се престори поне на леко загрижен за цялата процедура. Последното, което искаше, бе някой мошеник да си помисли, че и той е мошеник. Но точно това правеше нещата интересни — нещо във вида на Дейвид бе навело Джери на мисълта, че може да му отправи предложение за бизнес сделка. Възможно бе това да е просто обикновена бизнес сделка. Може би Дейвид бе разчел погрешно нещата, но не смяташе, че е така. Джери Форд най-вероятно го бе набелязал още преди седмица-две и просто бе изчакал, за да му налети със своята измамническа игра. Навярно дори го бе видял с Малкия Джо един-два пъти в квартала и се бе запитал защо новият равин общува с някакъв гангстер.

— Защо не сте пред някоя болница? — попита Дейвид.

— Знаете ли колко хора умират в Лас Вегас всеки ден? — отвърна Джери. — Болниците нямат време да даряват тъкани. И обикновено работят с банки за органи. Но да речем, че почине госпожа Розентал, която е донор на тъкани. Ние отиваме да я вземем, транспортираме я до вашето местенце, извинете, че го нарекох така, и вашият човек извършва процедурата. Предполагам, имате някой, който е квалифициран за подобна дейност?

Дейвид нямаше представа. Бени още не го бе представил на персонала в погребалното бюро. Искаше да се увери, че новият равин „се е поеврейчил колкото се може повече“, преди да започне да общува със служителите.

— Да — потвърди Дейвид.

— Ако се насрочват повече погребения тук, в Съмърлин, това може като цяло да повлияе добре на бизнеса — заяви Джери. — Не че това, което вършите, е бизнес, разбира се.

— Разбира се.

Слънцето бе започнало да изгрява. Това бе любимото време на Дейвид в Лас Вегас, тъй като само по изгрев мястото изглеждаше чисто. Той трябваше да се върне в къщата, да се изкъпе и да отиде в синагогата. Денят щеше да е доста натоварен заради празненството по случай Ханука, а и Дейвид навярно щеше да отслужи първото си погребение (според Бени може би и второто). Цялата седмица го чакаха всевъзможни срещи, литургии и Господ знае още какво. Бени му каза, че след Ханука можело да има много трупове, тъй като в Рино се случвала някаква идиотщина, която би могла да се окаже доходоносна за тях. Но идеите на Джери можеха да помогнат на Дейвид да припечелва нещо допълнително, дори да си проправи малко по-бързо път обратно към Чикаго. Имаше нужда от време, за да обмисли нещата.

— Съжалявам — изрече за пореден път, за да прекъсне монолога на Джери. Човекът тъкмо обясняваше, че в момента са на мода операциите на тазобедрените стави и как с подмяната им хората ще могат да живеят по-дълго. — Имах предвид, че според мен равин Кейлс ще иска да научи каква част от печалбата възнамерявате да дарите на синагогата. — Дейвид не можеше да проумее как, но наистина започваше да говори като нормален човек. Малка крачка за човечеството и така нататък[23].

— О! Явно не съм разбрал… — заекна за миг Джери, докато се опитваше да проумее думите му. — Какъв процент е подходящ според вас?

— Десет процента — отвърна Дейвид. — Петнайсет. Може би дори двайсет. — Този разговор му се стори толкова нормален. Да изтръсква пари от хората бе като втора природа за него. Дейвид знаеше, че ако говори на Джери със собствения си глас, ще измъкне петдесет процента от него. Може би шейсет. По дяволите, вероятно можеше да договори дори седемдесет.

— Петнайсет процента — повтори другият мъж. — Нещо като бакшиш?

— В наши дни хората оставят двайсет процента бакшиш — каза Дейвид.

— Тузарите дават двайсет процента — заяви Джери.

— А вие сте тузар, нали? — Дейвид прибра визитката в джоба на анцуга си и си помисли, че може да започне да си носи джобно ножче за всеки случай. — Ще говоря с равин Кейлс.

— Моля ви само за това, равин Коен — каза бизнесменът.

Стиснаха си ръцете отново и Дейвид остана изненадан, когато усети пот по дланта на Джери.

— Кажете ми нещо — започна равинът, като все още държеше ръката на другия мъж. Усмивката му бе широка и приятелска, или поне се стараеше да е такава, челюстта му все още не бе напълно наред. — Откъде научихте името ми?

— А, да… — Джери се опита да отдръпне ръката си, затова Дейвид я захлупи със свободната си длан. Беше видял Кейлс да прави подобно нещо, за да попречи на някого да приключи разговора, преди равинът да е готов. — В един бюлетин на Асоциацията на собственици на къщи. Голяма новина е, когато някой равин се нанесе. Отразява се добре на стойността на домовете.

* * *

Беше следобед и „Темпъл Бет Израел“ бе пълен с деца. Всички те или пищяха, или ревяха, или тичаха, или правеха всички тези неща едновременно — детското парти по случай Ханука в синагогата бе в разгара си. Цялата детска площадка бе превърната в карнавална зона: имаше пунктове за рисуване на лица; павилиони, натъпкани с готвена храна — картофени палачинки, хотдог, бургери с пържени картофки, сладкиши; някакъв човек, който рисуваше по балоните; висок три метра надуваем дрейдъл, в който децата можеха да влизат и да го карат да се върти. А в периметъра, който ограждаше детската площадка, родителите — включително Бени и съпругата му — пиеха кафе и не обръщаха голямо внимание на децата си. Оставили бяха тежката задача на тийнейджърите доброволци.

В центъра на всичко това имаше малка сцена, на която се бе покачил Дейвид. Опитваше се да потисне гаденето си, докато равин Кейлс държеше реч, с която приветстваше всички на тържеството. През целия си живот Дейвид се бе спотайвал на заден план като сянка, като човека в стаята, с когото никой не желае да говори. А сега бе застанал най-отпред, в центъра на събитията, и оставаха само няколко минути, преди равин Кейлс да го представи официално.

Боеше се, че след това възрастните ще искат да общуват с него, да водят учтиви разговори — нещо, което Дейвид не бе правил през целия си живот. Ами ако объркаше работата? Ако кажеше нещо, което напълно противоречи на еврейската вяра? Равин Кейлс го бе посъветвал да не се притеснява. Ако някой постави под въпрос думите му, той трябва само да обясни, че се позовава на Талмуда, и всичко ще се потули. Защото нито един обикновен квазипрактикуващ евреин, от каквито се състоеше паството на синагогата (Кейлс ги наричаше „свинеядни евреи“), не бе разтварял страниците на Талмуда. Освен това, добавил бе равин Кейлс, всичко е въпрос на тълкуване. Той би могъл да предложи интерпретация, която да е различна от тази на всеки друг равин по света.

И Дейвид имаше силното усещане, че ще стане точно така.

— Някои от вас може би са забелязали едно ново лице тук, в „Темпъл Бет Израел“ — изрече равин Кейлс.

Дейвид огледа детската площадка за някое по-меко място, където да скочи, но вместо това откри Бени Савоне, който се бе преместил точно пред сцената заедно със съпругата си Рейчъл. Тя се усмихваше на Дейвид с искрена топлота и на него му хрумна, че тя го смята за истински равин. Бяха се срещнали за кратко само два пъти. Рейчъл бе дошла в синагогата, за да вземе дъщеря си, докато той и равин Кейлс провеждаха разговор. Жената просто надникна в офиса му и го поздрави, каза му, че ако има нужда от нещо, да не се притеснява да се обади. Поведението й се стори изключително любезно на Дейвид, особено за жена, която е омъжена за такъв скапан задник. По някаква причина самото му изражение се оказа достатъчно, за да му повярва Рейчъл.

Дейвид си помисли, че хората просто искат да повярват, че ти си този, за когото се представяш. В това бе разковничето.

Рейчъл си беше направила скъпа прическа, сложила си бе хубав грим, носеше бял ангорски пуловер и семпло златно бижу, на брачната си халка имаше инкрустиран доста голям диамант — може би два, два и половина карата, — но той изглеждаше като приятно допълнение към пръстена (за разлика от нея съпругата на братовчед му Рони имаше толкова голям диамант, че можеше да изпраща SOS сигнали в слънчеви дни). Рейчъл не си беше сложила пищни обеци е големи висящи кристали. Ортодоксалните евреи държаха много на скромното облекло, особено при жените. Всички се обличаха, сякаш току-що са избягали от Русия и казаците ги гонят по петите. Рейчъл не беше чак толкова скромна, но в сравнение с другите жени, които Дейвид виждаше в Лac Вегас — особено онези, които го гледаха втренчено иззад чашите е кафе на „Старбъкс“ и иззад черните си слънчеви очила е огромни стъкла, — приличаше на монахиня.

Дейвид се съсредоточи върху нея, опита се да си представи, че Рейчъл го насърчава, помисли си колко разочарована ще е, ако той започне да повръща, и това сякаш леко го успокои. Въпреки бученето на кръвта, нахлула в ушите му, до него отново достигна гласът на равин Кейлс. Той говореше за макавейските воини, възприели идеята да живеят или да умрат доблестно — някаква притча за това колко е благородно да си убиец, ако убиваш хора в името на свободата да вярваш в нещо. От Фамилията се опитваха да пробутват същите простотии на новобранците. Проблемът бе, че с течение на времето започваш да осъзнаваш, че си просто част от същата бюрокрация, която съществува във всеки бизнес. Единственото доблестно нещо в работата за Фамилията бе, че поне знаеш, че е по-вероятно приятелите ти да те наръгат в гърдите, отколкото да ти забият нож в гърба.

Равин Кейлс замълча по средата на речта си и се обърна, за да го погледне. Дейвид се усмихна, все още имаше чувството, че ако се придвижи твърде бързо или си отвори устата дори само на милиметър, може да се издрайфа. За един кратък миг на лицето на стария равин се появи болезнено изражение — само за част от секундата, вероятно не достатъчно дълго, за да го забележи някой, — след което той прочисти гърло и отново продължи.

— Никой не може да замени равин Готлиб — бяха първите думи на равин Кейлс след паузата, — не и в сърцата ни, не и с обикновено присъствие. Всички ние в „Темпъл Бет Израел“ носим в себе си трагедията от смъртта му. Особено днес, в първата свещена вечер на Ханука, когато празнуваме началото на едно истинско чудо. Мисля, че ще установите, че равин Коен е сърдечен и предан служител на Тора.

Дейвид видя как възрастните в публиката кимнаха почти неуловимо и неговото предположение се потвърди: старият равин им казваше в какво да вярват и понеже хората вярваха на Кейлс, вярваха и в това, което той проповядваше.

— Като всички нас равин Коен все още научава, че животът е малко по-различен тук, в Лac Вегас. — Публиката се изсмя, тъй като всъщност никой не бе родом от Лас Вегас, поне според статистиките, които Дейвид бе прочел във вестника. Дори Бени се засмя, макар най-вероятно по съвсем други причини. — Затова, моля ви, вземете под внимание, че равин Коен все още се обучава, както като равин, така и като гражданин на Лас Вегас. Това означава, че не искам да чувам как някой го е поканил на покер поне през следващите шест месеца. И му е абсолютно забранено да се доближава до главната улица, когато в града пристигне някое родео, това е заповед! — Още смях. Равинът вече използваше малко от жаргона на нощните клубове, пълен с местни шеги, за да повдигне отново настроението на събралите се. Все пак се бяха събрали на празник. — Особено в компанията на зет ми!

И публиката се взриви — или поне доколкото това бе възможно, тъй като се състоеше от кални шестгодишни деца, богати евреи и бос на мафията, който по стечение на обстоятелствата държеше стриптийз клуб и необяснимо защо бе женен за дъщерята на равина.

Кейлс се отдръпна и даде знак на Дейвид да заеме мястото му. Упражнявали бяха този момент по-рано сутринта. Равинът му бе казал просто да благодари на всички, да им каже колко е щастлив, че се намира в Лac Вегас, и как се надява да бъде от полза на синагогата, а след това да се чупи от сцената.

Звучеше простичко, но когато пристъпи към центъра на подиума и погледна към детската площадка, изпълнена с еврейски деца; когато усети миризмата на готвена храна, чу учтивите ръкопляскания на възрастните и видя Бени Савоне, обгърнал с ръка раменете на съпругата си (жената, чийто баща — равинът — бе сторил нещо толкова покварено, че сега работеше рамо до рамо с гангстер. Човек, който щеше да построи империя от трупове по начин, по който никоя друга мафия не го бе сторила, и бе избрал Дейвид да бъде негов представител. Видял бе в него необходимите качества, за да го остави да отговаря за развитието и просперитета не само на криминалния му проект, но и на непрестъпните му планове да развие паство в Лac Вегас)… е, Дейвид почувства огромен изблик на гордост.

През всичкото това време бе чакал да му се случи нещо голямо. Бе повтарял на Дженифър, че ще се преместят на Запад, отвъд тази каша в Чикаго. Беше се питал дали ще доживее до петдесет, дали ще го хвърлят от някоя сграда. Карал бе нощем из щата Илинойс в крадена кола с десет бона в джоба от някоя странична задача, за да могат да оправят скоростите, да си купят готварска печка, която не изпуска газ, за да помогнат на бащата на Дженифър да си плати болничните сметки или просто за да изкарат най-мразовитите месеци от зимата, когато периодът бе слаб.

Преминал бе през всичко това… и ето го сега — успял. Единственото нещо, което трябваше да стори, бе да изчака своя момент. Да прави каквото му нареди Бени, да слуша равин Кейлс, да направи всички верни ходове. И когато настъпи подходящият момент, щеше да приключи с цялото това мъчение. Щеше да има пари в банката и тогава… тогава щеше да отиде да вземе Дженифър и Уилям. Може би нямаше да минат просто година или две. Може би щяха да са нужни поне пет или седем. И това щеше да е приемливо. Евреите бяха бродили из пустинята четиридесет години. Той можеше да изкара пет без проблем.

Отначало Дейвид отвори леко уста, за да се увери, че няма да повърне, и откри Рейчъл в публиката. Осъзна, че не търси нея, нито някой друг, а по-скоро идеята за приятелско лице, защото знаеше, че в даден момент от живота си ще разочарова Рейчъл — навярно щеше да я остави вдовица, защото играта винаги свършва така за хора като Бени. После се наведе над микрофона и изрече:

— Шалом[24].

ОСМА ГЛАВА

Същия следобед, след като помогна на тийнейджърите да пропъдят и последното омазано със захар хлапе от детската площадка, Дейвид прибра тентите и дрейдъла, пресече улицата и се отправи към погребалното бюро. Отпред се размотаваше Бени.

— Добре ли си изкара днес, равине? — попита го той. Все още говореше по телефона, затова покри слушалката с ръка.

— Беше хубаво.

— За миг изглеждаше, сякаш ще повърнеш.

— Не обичам да говоря пред хора — обясни Дейвид.

— Искаш ли да ти донеса валиум? Или още една пържола?

— Ще се справя.

Бени вдигна ръка, за да даде знак, че отново ще говори по телефона.

— Ето каква е сделката — заяви, — ще кажеш на Дани да се махне от града, не ме интересува къде ще отиде. Нека тази каша утихне и ще се оправяме след празниците. Последното, което искам, е да получа призовка на Бъдни вечер. Те действат точно по този начин, нали? Добре. — Бени затвори и пъхна мобилния телефон в джоба си, след което изсумтя. — Знаеш ли какво ме дразни? Вече не можеш да треснеш телефона. Трябва само леко да го натиснеш, за да приключиш разговора. Преди можеше да си изкараш малко от яда на телефона, но вече не. И ето, сега просто трябва да си стоя тук и да се чувствам разгневен.

— Проблем ли има?

Бени изгледа Дейвид с любопитство.

— Искаш да знаеш ли?

— Няма значение дали искам — отвърна Дейвид.

— Значи вече си моят консилиери[25]?

— Тази дума е голяма глупост.

— Да — съгласи се Бени, — и аз винаги съм смятал така. Копола е виновен за тази простотия. — Разсеяно потърка белега на врата си. — Бих убил някого за цигара в този момент.

— По-лесно е да си намериш цигара и да оставиш убиването на друг.

— Не мога — обясни Бени и посочи белега си. — Виждаш ли това? Рак на щитовидната жлеза. От седем години съм чист. Няма да започна да пуша пак, само за да се почувствам по-добре. Едва не умрях от тази гадост, рака. Вероятно в даден момент ще умра от нея. Ракът е единственото нещо, което убива по-ефективно от теб. — Отново потърка белега. — Станала е каша снощи в клуба. Някакъв тип започнал да опипва едно от момичетата на дансинга и охраната го предупредила да престане или да отиде във ВИП стаята. Онзи казал на бодигардовете да си го начукат, а те го извлекли през задния вход и го спукали от бой.

— Този тип ли ще погребвам? — попита Дейвид.

— Не — отвърна Бени. — Сега той е в болница „Сънрайз“, парализиран надолу от врата. Явно си е отхапал езика, изгубил е и око. Когато приключила с него, охраната го хвърлила в контейнер за боклук, без да подозира, че онзи е още жив.

— Това е глупаво.

— Не, глупавото е, че цялата случка е заснета с камера — отвърна Бени. — Заложният магазин в съседство записва всичко. Единственият легален заложен магазин в целия свят и той се намира точно до клуба ми.

— Охранителите твои хора ли са?

— Да.

— Ти беше ли там?

— И да, и не — заяви Бени. — Ако жена ми пита, да. Ако пита някой друг, не.

— Нещо незаконно ли си правил?

— Не — отвърна Бени. — Онази нова танцьорка Сиера искаше да ме облекчи по френски и нямаше как да й откажа. — За миг наистина изглеждаше, сякаш се разкайва. — Рейчъл е болна почти цяла година.

— Вярваш ли на тази Сиера?

— Дори не й знам истинското име — призна Бени.

— Трябва да ги предадеш на полицията — посъветва го Дейвид.

Бени обмисли предложението.

— Заради закона за участие в улична банда могат да получат двайсет години за това.

— Те ще получат двайсет, а ти може да получиш доживотна, ако решат да свидетелстват срещу теб. Кое от двете ти звучи по-добре? — попита Дейвид. — Намери им адвокат, ако не са от момчетата, които губят самообладание. Ако успее да им издейства обжалване, ще получат пет години, а ще са навън след три за добро поведение.

— Те не са от хората с добро поведение — обясни Бени. Дейвид обаче виждаше, че идеята постепенно покълва в съзнанието му. — Така ли правите в Чикаго?

— В Чикаго не позволяваме да ни хващат.

— Не бих бил толкова сигурен в това. — Погледна часовника си. — Божичко, трябва да отида до мола, преди слънцето да е залязло, за да взема подаръци за момичетата. Тази работа с осемте нощи с подаръци си е адски сериозно задължение. Опитах се да убедя Рейчъл, че просто можем да запалим свещите и в течение на осем дни да пеем песни на Нийл Даймънд, след което да раздадем подаръци по Коледа. Тя обаче не иска и да чуе. Имаме си дръвче. Това е единствената й отстъпка. Когато бях хлапе, баща ми се качваше на покрива по Бъдни вечер и оставяше стъпки от северен елен върху снега, хвърляше малко брокат през комина. — Замлъкна, изгубен в спомена. — Ами ти?

— Когато навърших десет, баща ми вече беше мъртъв — обясни Дейвид. — Не си спомням много от времето преди смъртта му.

— Как си отиде татко ти?

— Директно от сградата на Ай Би Ем.

— От сградата на Ай Би Ем? Тоест от покрива й?

— По онова време още я строяха — поясни Дейвид. — Хвърлиха го през прозореца на трийсет и втория етаж.

— В Чикаго си вършат работата, признавам им го.

Един миниван спря надолу по улицата и Бени махна на шофьора. Даде му знак да паркира пред погребалното бюро. Вратите се отвориха с приплъзване и шестима възрастни мъже бавно слязоха на тротоара. Двама от тях използваха проходилки, а останалите също имаха нужда от такива. Дейвид си каза, че ако са под осемдесетгодишна възраст, ще си изяде обувката. Бени се здрависа сърдечно с всеки, прегърна неколцина и целуна един от тях по бузата. Група стари гангстери, осъзна Дейвид, само дето мафиотските костюми и автоматите „Томпсън“ бяха заменени с панталони „Сансабелт“ и кислородни апарати.

Бени подаде на шофьора пачка банкноти.

— Дай по сто на всеки — нареди му. — Придружи ги, после отиди да вземеш малко паста от венецианския ресторант и я донеси, да речем, след деветдесет минути. Задръж рестото.

— Какво беше това? — попита Дейвид, когато шофьорът тръгна след шляещите се мъже.

— Твоите наемни оплаквачи — обясни Бени.

— Не се ли притесняваш?

— Знаеш ли какво е необходимо, за да получиш съдебна заповед за подслушване на погребално бюро? На гробище? А още повече на синагога? Освен това бизнес интересите ми не са свързани с това място. Просто съм загрижен член на паството, който с радост е готов да даде назаем чековата си книжка за достойна кауза.

Предната врата на погребалното бюро се отвори и един мексиканец в тъмносив костюм пристъпи навън. Дейвид го бе виждал няколко пъти през последните две седмици, човекът обикновено се разхождаше напред-назад до синагогата с документи за бизнес офиса. Всеки път, когато погледите им се срещаха, мексиканецът свеждаше очи, сякаш се страхува, че ще лумне в пламъци само задето го е погледнал.

— Господин Савоне — започна той, — всичко е готово, ако равин Коен би желал да започне. — Подаде на боса две жълтокафяви папки.

— Благодаря ти, Рубен — каза Бени. — Дай ни пет минути.

— Разбира се — отвърна мексиканецът и изчезна обратно вътре.

— Това е Рубен — обясни Бени на Дейвид. — Не сте ли се срещали?

— Не.

— Добре — каза босът. — Той беше първият ми проект. Изпратих го в Аризона, за да изкара научна степен по погребални науки. Тук е от пет години.

— Какво знае? — попита Дейвид.

— Достатъчно — отвърна Бени. — Може да се разчита на него. Върши си работата, отдава на всеки, който минава оттук, уважението и почитта, които заслужава, освен ако не му се нареди друго.

— Какъв е неговият дял?

— Заплата и привилегии — обясни Бени. — А що се касае до теб, за него ти си равин, затова не си мисли, че Рубен е още един човек, когото рано или късно ще трябва да убиеш.

За Дейвид нямаше значение колко плащат на Рубен. Просто искаше да знае по какъв начин Бени го кара да си държи устата затворена. Така щеше да е наясно какво да стори самият той, за да си осигури мълчанието му, ако онази далавера с тъканите се осъществи. Макар че колкото повече я обмисляше, толкова по-разумно му изглеждаше да информира Бени и да му даде дял от печалбата, вместо да се принуди да го вкара в схемата в по-късен момент.

Бени му подаде папките и каза:

— Това са хората, които ще погребваш днес.

Дейвид отвори първата папка и се зачете за миг. Вътре пишеше, че името на човека е Лионел Берковиц. Бил на шейсет и семейството му пожелало частно опело и обикновен надгробен камък. Простичка рецитация на заупокойна молитва и няколко слова щяха да са достатъчни. Имаше обаче напечатана пълна проповед, за да може Дейвид да я каже, а молитвите на иврит бяха предадени фонетично за всеки случай.

— Защо изобщо да си правим труда? — попита.

— Така пожела семейството — обясни Бени. — Правим каквото семействата поискат.

Коментарът му се стори странен — босът нямаше навика да говори толкова мистериозно, затова Дейвид отвори втората папка и видя, че е за жена на име Рода Кохман. Седемдесет и три годишна; родена под името Рода Хийтън в Сейнт Луис в семейството на Лони и Идит Хийтън; изпреварена в смъртта от своя любим съпруг Реймънд Кохман, един от учредителите на „Темпъл Бет Израел“; наследена от…

— Какво е това? — попита Дейвид.

— Погребението ти за четири часа.

— Някой е очистил седемдесет и три годишна дама?

— Не зная как е умряла — призна Бени. — Рейчъл сигурно е наясно. Участваха заедно в няколко комисии. Дамата прекарваше повече време в къщата ми, отколкото аз.

Дейвид осъзна, че няма да отговаря само за погребенията на загиналите в уличните войни. При някои от покойниците смъртта щеше да е настъпила по естествен път и той невинаги щеше да знае при кои. Така вероятно бе по-добре, каза си, а и беше хитро решение от страна на Бени. Но нямаше как да не запита:

— Равин Готлиб и двете неща ли вършеше?

— На няколко пъти. Но не е благоразумно да говорим лошо за мъртвите — отвърна Бени. — Равин Кейлс не би одобрил. — Отново погледна часовника си. — Налага се да тръгвам, а ти да се залавяш с погребенията.

— Ако пристигне тяло от Чикаго — заяви Дейвид, — искам първо аз да го видя.

— Те идват в затворен ковчег — напомни Бени. — Няма какво да се направи.

— Не те моля за разрешение.

Бени изгледа Дейвид, без да обели дума за около десет, петнайсет, трийсет секунди.

— Добре — изрече най-сетне. Отново замлъкна. Още един промеждутък от петнайсет секунди, без да премигне. — Но това означава, че ще виждаш всички трупове, които минават оттук. Подготвен ли си?

— Няма да видя нещо, което не съм виждал и преди.

— Виждал ли си мъртво хлапе? А някое току-що проходило? Новородено? Виждал ли си някога мъртвородено?

— Знай, че наградата за праведните не е на този свят — отвърна Дейвид.

Бени си пое дълбоко въздух, после още веднъж.

— По-добре иди да кажеш на Рубен, че искаш да видиш телата. Обясни му, че е за някакъв религиозен ритуал. Той няма да се досети.

Бени започна да се отдалечава, след което се обърна. Вече беше извадил телефона си.

— Наистина ли смяташ, че трябва да ги предам?

— Знаят ли нещо важно? — попита Дейвид.

— Те са просто наемна сила.

— Онзи тип, когото са парализирали, местен ли е?

— Зъболекар от Омаха — отвърна Бени. — Дошъл за някакъв конгрес в хотел-казино „Ем Джи Ем“. Жена, две деца.

— Предай ги — посъветва го Дейвид.

— Сметката за лечението му е космическа. Щеше да е по-лесно, ако го бяха убили. — Бени погледна към главната улица. От това място не можеше да се види нито едно казино, нищо освен къщи, палмови дървета и синьо небе. — Знаеш ли какво е казал Бъгси Сийгъл за това място? То превръща жените в мъже, а мъжете в идиоти. Какво ли би казал, ако можеше да го види днес? Вероятно би си помислил, че е попаднал в лудница.

— Може би е добре да се обадиш на онзи тип от вестника — препоръча Дейвид.

— Къран ли?

— Действай преди него — добави Дейвид. — Направи му предложение. Кажи му, че се срамуваш от случилото се и ще се увериш, че този човек ще получи възможно най-доброто лечение. Такива неща.

— И после какво? Да отида и да го обсипя с целувки ли?

— Просто постъпи правилно — отвърна Дейвид — и му плати сметките.

Бени стисна устни и размишлява няколко секунди.

— Весела Ханука, равине.

— И на теб — отвърна Дейвид.

* * *

Мъртвите тела не притесняваха равин Дейвид Коен. Виждал бе много такива през годините. Или поне това си казваше, докато следваше Рубен към моргата, за да огледа телата на Лионел Берковиц и Рода Кохман.

Преминаха през погребалното бюро — първо през частта, която приличаше на истински дом, в този случай на къщата на нечия баба. Вътре бе пълно с кадифени дивани, плътни завеси, богато украсени масички за кафе, пасторална живопис и — необяснимо защо — чинии с маслени курабии, пръснати навсякъде. Навярно затова мястото се наричаше Погребално бюро и дом на покойника „Кейлс“. После се озоваха отвън, на мястото, където Дейвид бе убил Малкия Джо. Моргата се намираше само на няколко метра оттам и те се приближаваха все по-бързо към нея.

— Виждали ли сте някога мъртво тяло? — попита Рубен.

— Разбира се — потвърди Дейвид.

— Някой, който е попаднал в злополука?

— Да.

— Не е като при удавяне или предозиране с наркотици — обясни Рубен. Сега вече бяха пред вратата, чиято табела гласеше, че вътре се допуска само упълномощен персонал. Рубен бе видимо нервен.

— Разбирам — каза Дейвид.

— Както сигурно знаете, тук не се занимаваме много с възстановителна работа, освен ако семейството на покойника не ни помоли — продължи Рубен, — а в този случай, хмм, роднините на господин Берковиц заявиха съвсем недвусмислено, че желаят той да бъде оставен недокоснат.

— Рубен — започна Дейвид, — имаш ли нещо против да те наричам Рубен?

— Разбира се, че не, равин Коен.

— Рубен, знаеш ли какво се случва с евреите, когато настъпи Краят на дните?

— Не искам да ме помислите за неучтив — изрече другият мъж и на Дейвид му се прииска да го грабне за гърлото и да го удуши на място, — не съм наясно с много от нещата, присъщи на юдаизма. Оценявам всичко, което вършите вие и равин Кейлс, но аз просто не съм вярващ от този тип.

— Всичко е наред — успокои го Дейвид, след което обясни: — Росата на възкресението напръсква мъртвите евреи и те се връщат към най-изпълнената си с живот същност, след което се претъркулват през серия от тунели до Елеонския хълм в Израел.

Дейвид се надяваше другият мъж да не му задава въпроси във връзка с казаното, тъй като това бе едно най-странните неща, които бе прочел през последните месеци.

— Идеята, Рубен, е, че дори и най-ужасно обезобразените евреи в крайна сметка отново ще бъдат цели — продължи Дейвид. Замълча за миг, опитваше се да си спомни нещо друго, което да добави, за да убеди мексиканеца, че каквото и да види, няма да припадне. — Това е един от тринайсетте принципа на нашата вяра, Рубен, и когато настъпи моментът, всичко ще се изясни. В това вярваме ние.

— Добре тогава.

Рубен отвори вратата и Дейвид го последва покрай рецепцията, където млада жена седеше и четеше списание „Пийпъл“, а после надолу по тесен коридор, който водеше към моргата. Мексиканецът пристъпи през двойка предпазни врати и първото, което Дейвид видя, бе тялото на гол мъж, обърнат с корема нагоре върху масата за балсамиране.

В помещението имаше друго мексиканско хлапе в медицинско облекло, което почистваше тялото. В стаята лъхаше на смесица от дезинфектант, телесна миризма (не беше ясно дали последното идва от мъртвеца, или от младежа, който се занимава с почистването му) и остра миризма, която напомни на Дейвид за разложено агне и навярно завинаги щеше да му попречи да яде агнешко. До едната стена имаше хладилна камера и три празни (за радост на Дейвид) маси, а помещението бе осветено с ярки халогени. Равин Коен не познаваше човека на масата, знаеше само, че не е ангажиран за погребения през следващия ден, така че навярно за покойника щеше да се погрижи равин Кейлс или някой, който работи на свободна практика.

— Мигел — обърна се Рубен към хлапето, което работеше над голото тяло, — това е равин Коен. Той поема задълженията на равин Готлиб.

— Приятно ми е — изрече момчето и се усмихна срамежливо.

„Той е просто още един човек за мръсната работа“ — помисли си Дейвид, след което огледа по-внимателно Рубен. Мъжът бе облечен в старомоден костюм, но дрехата бе скроена прецизно, на китката си имаше дебел златен часовник, носеше абсурден пръстен с топаз на кутрето си и перфектно излъскани черни обувки на краката. Колкото повече Дейвид проучваше костюма, толкова по-познат му изглеждаше. Имаше абсолютно същия модел в гардероба си.

„Заплата, привилегии и вероятно всичко, което можеха да свият от мъртвите или да вземат с намаление от контактите на Бени“ — каза си Дейвид.

Последва Рубен през още една двойна врата до добре осветена чакалня, в която върху платформи на колелца стояха два ковчега — и двата бяха обикновени чамови кутии. Имаше също два стола и кадифен диван. Една врата водеше навън, към служебния път, който се виеше през гробището. Дейвид видя през единствения прозорец в помещението, че отвън е паркирала катафалка. Шофьорът седеше до нея и пиеше кафе от стиропорена чаша.

— От сега нататък — обади се Рубен и Дейвид осъзна, че е бил толкова съсредоточен да изглежда максимално естествено и спокойно, че не знае дали мексиканецът не е говорил през цялото време — може би ще е по-лесно да идвате сутрин преди службата, за да не се налага да отваряме отново ковчезите, което противоречи на еврейските закони.

— Да — съгласи се Дейвид. Не беше сигурен дали казаното от мексиканеца е вярно, но прецени, че щом Рубен знае този факт, вероятно в твърдението има доза истина.

Другият мъж се завъртя около ковчезите и отключи капаците, но не ги отвори.

— Да изляза ли навън? — попита. Учтив човек. Навярно поведението му даваше утеха на семействата, които наистина скърбяха, тъй като дори Дейвид се почувства спокоен.

— Да — кимна равин Коен, — заради еврейските закони.

— Ще бъда отвън — увери го Рубен. — Само ми кажете, когато сте готови, и ще откараме господин Берковиц до мястото, където ще почива в мир.

— Кой от двамата е господин Берковиц?

— Този отдясно.

— Чудесно, благодаря ти — каза Дейвид. После си помисли, че навярно се държи твърде неофициално, затова добави: — И благословен да си за работата, която вършиш.

Дейвид изчака, докато Рубен излезе навън и започна разговор с шофьора на катафалката, преди да отвори изцяло ковчега. Забеляза няколко неща почти веднага. Първо, не беше напълно сигурен какво точно вижда. Очевидно в ковчега имаше труп — глава, врат, гръден кош, можеше да различи тези неща… но липсваха ушите. И не изглеждаше да са били отрязани при нещастен случай. Дейвид видя назъбените разрези, направени около ушите, въпреки всичката засъхнала кръв, която се бе насъбрала там. И все пак не това бе убило човека, нито цепнатите клепачи или изгарянията от цигара по кожата му. От подобни рани можеше да се оцелее.

Дейвид не познаваше обаче никого, който би оцелял без гърло. Пък и работата беше свършена добре. Вратът на Пол Бруно бе прерязан под формата на кръг — навярно бе използвана струна от пиано откъм лицето. Дебелия Монте обичаше да пречуква по този начин доносниците, за да виждат какво се случва.

Бруно Касапина. Горкото копеле. Беше доносник от години, но на никого не му пукаше, защото доносничеше срещу хора, за които Фамилията му позволяваше да плямпа — хлабавите брънки, идиотите, които работеха на ръба. Хора като Лимонената глава, който се бе опитал да изнудва градски съветник за някаква простотия, свързана с проституция. Рони бе достатъчно умен, за да позволи на хора като Пол Бруно да вършат мръсната работа вместо него.

Какво, по дяволите, ставаше в Чикаго? Познавал бе Пол Бруно през целия си живот, спомняше си как играеха на ашици заедно пред месарницата на татко му, докато бащите им си говореха вътре в магазина. Бащата на Пол им даваше пуйка за всеки Ден на благодарността, и то безплатно, след като майката на Дейвид се отрече от Фамилията и средствата им станаха оскъдни. Майката на Пол винаги им носеше супи, касероли списания и книги. Семейството на Дженифър също бе близко е тях — фамилиите Франджело и Бруно играеха боулинг и бридж заедно като обикновените хора.

Пол бе доста объркан, докато растеше, опитваше се да се прави на тежкар. Дейвид си спомняше всичко това, както и признанието на Дженифър, че винаги е знаела, че Пол е гей. Още от времето, когато били деца.

И ето го сега. Не просто пречукан по грозен начин. В убийството бе вложено и лично отношение — изгарянията от цигара, клепачите. Фактът, че Пол се намираше тук, а не бе изхвърлен в някоя канавка, подсказваше на Дейвид, че каквато и информация да бе издал този път, тя не е била незначителна като в миналото. Защото в противен случай от Фамилията щяха да го използват за назидание; да го оставят някъде, където Бруно ще послужи за предупреждение на останалите доносници. Тази работа беше поверителна и лична, затова Дейвид се разколеба.

Затвори ковчега и го избута обратно в моргата.

— Мигел — заяви, — трябва да почистиш това тяло.

— Мъжа ли?

— Да, него — потвърди Дейвид.

— Съжалявам, равине, но Рубен каза, че семейството е поискало тялото да не бъде докосвано. Доколкото разбирам, това значи човекът да не бъде почистван.

— А аз ти казвам да го почистиш.

— Съжалявам, равине — каза Мигел, — но не съм сигурен, че ви разбирам.

— Не ме интересува какво разбираш — сопна се Дейвид.

Мигел понечи да каже нещо, но спря за миг и обеща:

— Веднага ще се заема, равине.

— Искам само да оправиш тези рани — обясни Дейвид. — Разбираш ли?

— Да, равине, няма проблем.

Дейвид се върна обратно в чакалнята, сграбчи един стол и го плъзна в моргата, където остана да наблюдава как Мигел измива цялото тяло на Бруно от главата до петите.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Специален агент Джеф Хопър винаги се изненадваше колко приятно изглеждат затворите отвън. Щатският затвор в Уола Уола например имаше красиво окосена предна поляна, перфектно подкастрени храсти, редици от вечнозелени растения, здрава фасада от червени тухли. Ако копираш и поставиш пейзажа в друга част на града, можеш да сбъркаш зданието с някоя от сградите на колежа „Уитман“.

Затворът „Стейтвил“ беше подобен. Разположен само на петдесет и шест километра западно от Чикаго по магистрала 55, насред зелени поля и земеделски земи, той се намираше на три километра от новото голф игрище „Преъри блъф“. За да влезеш в затвора, трябваше да шофираш около половин километър по път, покрай който имаше редици от дървета, а през пролетта и нацъфтели лехи с рози. В първата неделя на 1999 година обаче те бяха покрити с дебело одеяло от сняг и лед, което се дължеше на свирепата двудневна буря, затрупала града с петдесетсантиметров сняг и смъкнала температурите до минус десет градуса. Отвън административната сграда — четириетажно здание от червени и жълти тухли — приличаше на стар чикагски хотел, от онези с ресторант на приземния етаж, където се сервират само пържоли алангле. Всъщност, ако човек успее да игнорира високите девет метра циментови стени и снайперистките кули, би си казал, че затворът „Стейтвил“ има доста привлекателен вид.

Ричард Спек и Джон Уейн Гейси[26] навярно нямаше да се съгласят, помисли си Джеф, но пък на тях им се бе наложило да видят мястото отвън само веднъж. Също като на Нето Еспиноза.

— Питал ли си се някога как хората започват да правят нещата, които ги вкарват на подобни места? Какъв е процесът, през който преминават, за да решат да бъдат такъв тип личности? — попита Матю, когато излязоха от административната сграда, озоваха се обратно навън сред лютия студ на зимния ден и се спуснаха по дългия чакълест път, който водеше към паркинга. През цялото време, докато бяха вътре и чакаха официалните документи, свързани с последните дни на Нето Еспиноза в затвора, младият мъж не бе казал почти нищо, както и преди това, докато пътуваха от Чикаго.

През последните няколко седмици Джеф се бе научил да тълкува поведението на Матю. Понякога беше мълчалив, защото искаше да слуша внимателно какво се говори около него — както когато се бяха срещнали с Пол Бруно — и да разбере как да се държи в съответната ситуация. Понякога мълчеше просто от необходимост: не знаеше достатъчно за работата на агентите, за да оспорва разсъжденията на Джеф по даден въпрос, макар това да не означаваше, че е съгласен с него. Означаваше всъщност, че ще се захване с темата след час или ден, или пък седмица по-късно, когато си е оформил твърдо мнение. Според Джеф това бе едно от най-възхитителните качества на Матю и бе рядко срещано при полевите агенти.

В други случаи младежът държеше устата си затворена, за да размишлява по въпрос, който намира труден за анализиране. Както когато откриха, че Нето Еспиноза, братът на Чема Еспиноза, е починал от инфаркт, докато е излежавал присъдата си в „Стейтвил“. Този факт нямаше да е толкова обезпокояващ, ако по време на смъртта си Нето не е бил на двайсет и шест години и — както се твърдеше в смъртния му акт — физически здрав във всяко друго отношение. Днес, когато от затвора им дадоха рапорта за смъртта на Нето, той показваше точно каквото Джеф предполагаше, че ще показва: нищо. Просто обикновен инфаркт на един напълно здрав млад мъж.

— Това е причината да стана ченге — обясни Джеф — и агент на ФБР.

— Настина ли? Мислех си, че просто искаш да ловиш лошите момчета.

— Със сигурност и това е част от причината — призна старшият агент. — Но след известно време виждаш достатъчно тъпотии и започваш да се питаш за по-дълбоките причини. Не е нужно да си зъл, за да направиш грешен избор. Не е нужно да си добър, за да направиш правилния. Спасяваш задавило се хлапе в „Макдоналдс“ през деня например, а същата вечер, за да го отпразнуваш, се натряскваш в бара и забиваш колата си в групичка сирачета инвалиди. Докато се осъзнаеш, си се превърнал в най-лошия човек на земята.

— Може би хората просто са увредени — предположи Матю.

Последното беше трудно да се оспори. Тъкмо поради тази причина на Джеф и Матю им бе отнело седмици, за да открият къде точно се намира Нето Еспиноза. Лесно беше да разберат, че е мъртъв — в крайна сметка беше вписано в официален документ, но когато двамата отидоха да разпитат майката на Нето, тя не пожела да говори с тях. Без значение, че единият от синовете й бе мъртъв, а другият — изчезнал. Джеф не обясни на госпожа Еспиноза какво знае за Чема, прецени, че тази информация може само да доведе и до нейното убийство. Не че агентът си въобразяваше, че много хора от Фамилията ще дойдат по работа на Двайсет и четвърта улица и Карлов авеню. Идеята да навлязат в територията на гангстерската банда „2–6“ едва ли беше чак толкова примамлива, макар мафията да наемаше много хора от нейните редици. Бандата се нуждаеше от дрогата, която осигуряваше Фамилията, но членовете на „2–6“ бяха предани един на друг, а не на група италианци — особено такива, които навярно убиваха някои от техните момчета.

За госпожа Еспиноза това не бе важно. В нейните очи проблемът беше, че Джеф и Матю изобщо водеха разследване. Цялото семейство Еспиноза бе свързано с бандите (бащата на Нето и Чема — истински гангстер в бандата „2–6“, излежаваше петнайсетгодишна присъда в затвора „Лоугън“), така че госпожа Еспиноза нямаше да признае нищо пред никого.

Наложи им се да минават по „задните“ канали. Джеф се обади на всички свои контакти от системата на затворите, за да се опита да се докопа до допълнителна информация за смъртта на Нето. Надяваше се да събере оттук-оттам сведения, които да го отведат до опитите на Фамилията да прикрие следите си по отношение на Сал Купъртин. Ако Нето беше убит, значи съществуваше още една брънка във веригата, още един човек, който би могъл да ги снабди с информация, още един пукнат прозорец. Проблемът бе, че никой не искаше да му даде нищо заради огромния натиск върху затворническата система в Илинойс — историите за подкупи и възпрепятстване на правосъдието бяха толкова чести, че започнаха да омаловажават престъпленията, извършвани от мъжете и жените зад решетките.

Така че Джеф направи единственото, което не искаше да прави, а именно да се свърже с офиса на Денис Триън. Денис му беше колега от университета и бе станал част от управата на затвора „Стейтвил“ точно навреме за десетилетието на корупционните скандали. Заради липсата на дисциплина в „Стейтвил“ от миналото (имаше запис, на който Ричард Спек се появява с купчини кокаин и пачка пари, обявява колко страхотно си изкарва в затвора и се залавя да прави френска любов на друг затворник) сега дори най-невинните съмнения за корупция се появяваха на първа страница на вестниците. Така че да моли Денис за нещо извън установените процедури беше стриктно забранено.

Да го излъже обаче, не беше. Поне на теория. Затова предния ден Джеф се бе обадил в офиса на Денис, за да поиска всички документи, които можеха да се съберат по случая, във връзка с нещо, което нарече „широкомащабно разследване на ФБР“. Не си направи труда да спомене на чиновника, че се намира в платен административен отпуск. Надяваше се формулярът да стигне до бюрото на Денис, а той просто да го подпише по молба на своя стар приятел. Обикновено така се вършеше бизнес между хора, които си вярват един на друг.

Джеф бе посещавал достатъчно пъти „Стейтвил“ през последните години, за да е наясно, че в тази помийна яма все още могат да се извършат всякакви престъпни дела. От управата на затвора бяха успели да поразчистят през последните години, макар и не дотам, че смърт, свързана с Фамилията (а на практика и с гангстерската банда „2–6“), да не може да остане неразследвана, ако се плати подходяща цена… както се потвърждаваше от липсващата документация за Еспиноза. Нето е бил заменим човек в семейство на престъпници. На Денис Триън не му дремеше за такива хора.

Джеф извади мобилния си телефон и се опита да позвъни на Пол Бруно. Беше говорил на два пъти с него след първото им посещение: веднъж, за да го информира, че Нето наистина е мъртъв, и втори път, за да го попита дали все още има контакти в кланиците, за да провери дали някой може да му даде информация за съмнителна случка от последните месеци. И след това… нищо. Общоприетата политика бе да не се оставят гласови съобщения на информаторите, така че първоначално Джеф му звънеше и затваряше, а след време му остави съобщение за всеки случай.

— По дяволите! — изруга и затвори телефона.

— Нищо ли? — попита Матю.

— Гласовата му поща е пълна — отвърна Джеф.

Извървяха още няколко метра, потънали в мълчание, хрускането на леда под обувките им бе единственият звук, който и двамата можеха да доловят.

— Тази вечер — започна старшият агент — ще си поговорим с Дебелия Монте. Готов ли си за това?

— Готов съм от един месец — отвърна младежът.

Изсвири клаксон и Джеф се обърна, зад него и Матю се бе появил черен автомобил кътлас от управлението на затворите. Отдръпнаха се от пътя, за да позволят на колата да премине, но тя спря и от нея излезе Денис Триън.

Денис бе с няколко години по-голям от агент Хопър и работеше в органите на наказателното правосъдие от осемнайсетгодишен. Джеф си спомняше този факт. Когато учеха заедно, Денис все повтаряше, че работи с лошите момчета още от тийнейджър — това бе решителният му коз. Сега обаче имаше шкембе на човек, който е на шейсет (макар още да не бе навършил и петдесет), и провиснала шия, която подхождаше добре на търбуха. Носеше морскосини панталони, раирана риза в синьо и бяло, която се бе измъкнала от панталоните му, червена вратовръзка и синьо спортно сако. Преди десет години Денис бе симпатичен на Джеф, но сега старшият агент не бе сигурен дали е още така.

— Не трябва ли да си на някое бюро? — попита Джеф.

— Ти не мина през офиса да кажеш едно здрасти — контрира Денис.

Хопър размаха пред лицето му плика с рапорта за Нето Еспиноза:

— Получих това, за което съм дошъл.

— Знаеш ли, че си в платен административен отпуск? — попита Денис.

— Да, наясно съм.

— Забравил си да го споменеш, когато си поискал документите за смъртта на Еспиноза.

— Не сметнах, че е важно — отвърна Джеф.

— Разбира се. — Денис потрепери и се загърна със спортното си сако. Не можа да го закопчее над корема, затова просто притисна двете му страни. — Божичко, тук, навън, е студено. Чух, че Чикаго е потънал в сняг. Вярно ли е?

— Искаш да разговаряме за нещо ли? — попита Джеф.

— Обадих се в офиса ти — започна Денис — и ми казаха, че си в дълга ваканция. „Стейтвил“ не е сред предпочитаните ваканционни дестинации за повечето хора. А дори още по-малко хора правят независими разследвания за естествената смърт на наркокуриери. — Замълча и погледна към Матю, който наблюдаваше отстрани цялата сцена и изглеждаше развеселен. — Ами ти — обърна се Денис към младежа, — кой точно си ти?

— Просто приятел — обади се Матю.

— Сигурен съм. — Още един черен кътлас мина надолу по пътя и Денис се поизправи, за да изглежда важно. Автомобилът намали, докато минаваше, а Денис му махна, сякаш за да подскаже на шофьора, че Джеф и Матю не са бегълци. — Джеф винаги е умеел да се сприятелява — продължи, щом колата подмина. — Поддържаш ли връзка с някой друг от университета?

Джеф не поддържаше връзка с много хора. Виждаше се рядко с Денис Триън, и то по работа в затвора. Не си правеше илюзии, че той е от добрите момчета или пък от лошите момчета. Управленските постове в затворите обикновено са доста ветровити, така че всичко около Денис бе доста съмнително. Беше помогнал на Джеф няколко пъти, Джеф също му бе помогнал няколко пъти, но дори тези взаимоотношения бяха чисто делови, макар и подсолени с периодични опити за фамилиарничене. Денис винаги разказваше за жена си Лиса, която работеше в зоологическата градина в Чикаго, и за сина си Девън, който страдаше от умствена изостаналост, или показваше на Джеф снимки от ловуванията си. Джеф му обещаваше, че следващия път, когато дойде, ще пият бира в „Крест Хил“ след работа и ще си припомнят разни истории, неща от този тип.

Не беше точно приятелство. По-скоро двама души, които мълчаливо разбираха, че трябва да се отнасят един към друг по-добре, отколкото към обикновени непознати. „Дългът, който плащаш за споделените случки“ — помисли си Джеф.

— Не — отвърна агент Хопър. — Не бих искал да се лиша от възможността за случайни срещи с бивши колеги.

Денис се изсмя и се обърна към Матю:

— Виждаш ли? Джеф има приятели навсякъде. — Отново отиде до кътласа и отвори багажника, когато се върна, държеше издут жълтокафяв плик, залепен с тиксо. — Забравил си го — каза и подаде плика на стария си колега.

— Ако скритото в този плик е толкова лошо, че се налага да се подложим на всичко това — обади се Джеф, — не съм сигурен, че искам да ми го даваш.

— Прочетох за проблема с Фамилията във вестника — заяви Денис, — сетих се, че загиналите са били твои хора. Трябваше да ти се обадя, но си помислих, че едва ли искаш да се чуваш с някого.

— Не съм се чувал с никого — потвърди агентът.

— Това е проблемът в нашата работа — каза Денис. — Всички са твърде горди. — Потупа Джеф по рамото.

Денис Триън се качи обратно в кътласа. Тръгна нагоре по улицата, направи обратен завой и спря. Свали прозореца и даде знак на Джеф да се приближи.

— Да? — провикна се Хопър.

— Слушай — започна колегата му, — внимавай да не те убият никой няма да дойде на погребението ти от страх, че ще бъде разпознат. — Протегна ръка през прозореца, но Джеф не я пое веднага. — Здрависай се с мен — настоя Денис.

— Не зная дали трябва да го правя.

— Едва ли е по-лошо, отколкото очакваш.

— Там е работата — каза Джеф. — Нямаше нужда да ми даваш тези неща. Вече подозирах, че има нещо мътно.

— Е — заяви Денис, — може и така да е. Тук виждам неща, от които ми се гади. Но ми остават още пет години до възможността за ранна пенсия. Когато този ден настъпи, няма да се колебая, уверявам те.

— Тогава може би трябва да задържиш тези неща — подхвърли Хопър, — в случай че ти се наложи да изнудваш някого.

— Няма да лъжа, обмислих възможността — призна Денис. — Предполагам, че това не ме прави по-добър от животните, за които се грижа. — Извади смачкана на топка хартиена кърпичка от джоба и издуха носа си. — Каквото и да правиш с информацията в плика, просто знай, че преди пет години това момче навярно щеше да е като гумена играчка за дъвчене в „Стейтвил“.

— Единственото, което ще направя, е да я прочета — отвърна Джеф.

— Е, добре тогава — кимна колегата му — Мислиш ли, че ще се върнеш в Бюрото?

— Не — призна Хопър. — Не и сега. Така че не се притеснявай, не съм тук, за да ти създавам проблеми.

— Знам — каза Денис. — Не съм казвал нищо в офиса ти, да знаеш.

— Наистина е без значение — отвърна Джеф. Замлъкна и се замисли за постъпките, които го бяха довели до този миг, за серията от грешки, които бе натрупал, докато се опитваше да бъде доброто момче. — Само се надявам да не открия, че Рони Купъртин е почетен пазач на затвора, или нещо от този род.

Денис се изсмя фалшиво и подхвърли:

— Е, следващия път, когато наминаваш, първо се обади. Ще обядваме заедно.

— Не възнамерявам да идвам насам никога повече — заяви Джеф.

Старият му колега вдигна прозореца на колата, отдаде чест с два пръста и си тръгна.

* * *

За Джеф бе удивително колко много документация се натрупва, когато човек прикрива нещо. С Матю бяха паркирали от другата страна на улицата срещу таверната „Четирите тройки“ в Роскоу Вилидж и изчакваха, за да се срещнат с Дебелия Монте. Открили го бяха още преди часове, докато той излизаше от апартамента си. Най-вероятно отиваше да гледа мача между „Грийн Бей пакърс“ и „Сан Франциско фортинайнърс“ за влизане в плейофите, така че решиха да го оставят да се позабавлява, преди да направят своя ход. Освен това имаха изобилие от материали за четене.

— Нищо чудно, че „Стейтвил“ е винаги затънал до колене в проблеми — обади се Матю. — Безкрайно добросъвестно пазят всички официални документи за проявена небрежност.

Денис не им беше дал точно архивите на Пентагона. Всъщност за един лаик голяма част от предоставената информация щеше да изглежда незначителна и шаблонна. Нето Еспиноза е бил изпратен направо в „Стейтвил“ във връзка с нарушаване на условното си предсрочно освобождаване и висящото си дело по обвинение за трафик на наркотици (бил арестуван близо до канадската граница с над двайсет килограма хероин) и е щял да получи тежка присъда — най-вече заради обвиненията по закона за участие в улични банди, които бяха черешката на тортата.

Обикновено човек като Нето, който има връзки с бандите, а също и с Фамилията, би трябвало да бъде изолиран от останалите затворници, докато изчаква изслушването си в съда, тъй като нивото на опасност е високо. В неговия случай Фамилията и бандата навярно са настоявали за уверение, че той няма да доносничи, а може и да са искали възмездие за загубата на толкова много продукт, защото двайсет килограма хероин струват около един милион долара, може би дори повече в по-студените зимни месеци, когато продажбите намаляват.

Щатът от своя страна имаше интерес Нето да е изолиран — хлапе като него бе лесна стръв за един сносен разпитващ и можеше да се превърне в доносник. Джеф бе открил по този начин информатора, който в крайна сметка стана жертва на Сал Купъртин. Сигурен беше, че ако му бяха дали възможност, щеше да успее да вербува и Нето Еспиноза, стига да бе научил за съществуването му.

Заради всичко това бе изключително подозрително, че са пуснали момчето сред общото затворническо население.

Първият съкилийник на Нето бил професионален банков обирджия на име Кайл Биън, който изчаквал започването на съдебния си процес, но бил преместен. На негово място дошъл Томас Николино, по прякор Лимонената глава — член на Фамилията (и част от екипа на Дебелия Монте), срещу когото Бруно бе доносничил преди години. Пет дни по-късно Нето бил мъртъв. След десет вече бил кремиран.

Докладът от аутопсията показваше огромни количества кокаин и хероин в тялото на младежа — достатъчно, за да може един напълно здрав човек да умре от инфаркт. Проблемът беше, че според същия този доклад Нето си бе инжектирал наркотиците сам.

В гръдния кош.

Трийсет и седем пъти.

Матю поклати глава възмутено и подаде документите на Джеф.

— Това трябва да е някаква шега. Така си мисля.

В доклада от аутопсията се твърдеше, че „инжекциите“ са успели да пукнат гръдната кост на Нето на пет места — недотам обикновени следи от самонараняване. Джеф прелисти купчина с документи, за да види кога е бил изпратен докладът от аутопсията: 27 юни, 1998 година. Почти три месеца след смъртта и кремацията на Нето. Просто още един сърдечен удар, причинен от наркотици. Не се споменаваше за възможно съучастничество от трета страна.

А и кой да се оплаче? Не и семейството на Нето. Не и служебният защитник на Нето. Определено не и колегите на Нето от бандата „2–6“ или от Фамилията. Ползата от убийството на някой като Нето Еспиноза в затвора бе, че той съществуваше извън закона — единствените хора, на които им пукаше за него, бяха престъпници.

Вечното предизвикателство, когато се налага да се справяш с организираната престъпност, бе, че трябва да притискаш тези, които страдат най-много — живите, да загърбят изцяло своя начин на живот. Джеф си беше помислил, че е осъществил някакъв напредък с Дженифър Купъртин, но после осъзна, че тя вече е загърбила Фамилията. Не беше загърбила обаче съпруга си и тъкмо в това беше проблемът.

Нето Еспиноза бе убит в затвора за това, което можеше да направи или каже, когато открие, че брат му Чема е бил убит. Беше съвсем простичко. Джеф не смяташе Лимонената глава за убиец, но кой знае вече. Целият свят беше една огромна измама.

Матю изпука кокалчетата на дясната си ръка, а после и на лявата. Улови брадичката си и изпука врата и раменете си. Разтърси ръцете и краката си. Всяка става в тялото му изпукваше звучно. Джеф го наблюдава няколко секунди, представи си какво ли е чувството да видиш този млад мъж да тича срещу теб на игрището за лакрос. Не изглеждаше разгневен, а готов да се изстреля като пружина.

Младежът включи радиото, за да провери резултата от мача. „Фортинайнърс“ водеха на „Пакърс“ с три точки и оставаха две минути.

— Какво мислиш? — попита Матю.

— В момента трябва да е много доволен — заяви Джеф. Протегна се към жабката и извади два пистолета, подаде единия на Матю и напъха другия в кобура до глезена си. Не смяташе, че ще им се наложи да застрелят Дебелия Монте, но никога не е зле да си подготвен.

— Нека аз да се оправя с този — предложи Матю.

— Да не се притесняваш, че мога да полудея и да си го изкарам на него?

— Знам, че харесваше Пол Бруно.

— Все още е така — отвърна Джеф.

— Добре — каза Матю. — Нека аз го разпитам. Ако ти се прииска да се включиш в разговора, го направи, но нека аз да го разпитам.

* * *

„Четирите тройки“ бе една от онези квартални таверни, които не претендират да са нещо повече от място, където отиващ, за да се напиеш и да гледаш спорт. Правоъгълен бар бе разположен в средата на главното помещение, обграден от кафяви столове тип „щъркел“ с високи облегалки. Встрани имаше няколко кръгли трикраки маси и още едно по-голямо помещение с билярдна маса и пространство, където някой да застане с китара и да опропасти песента „Американски пай“ в понеделник, когато имаше вечер на открития микрофон. През уикендите мястото се пълнеше с двайсетгодишни младежи, които живееха достатъчно близо, за да могат да се приберат вкъщи със залитане; отбори по софтбол и някое случайно ергенско или моминско парти. Джеф си спомни, че дори е идвал веднъж на среща тук след мач на „Чикаго къбс“, Ригливил беше само на двайсет минути разстояние пеша.

Таверната не беше от онези места, в които очакваш да се засечеш с уличен гангстер мафиот като Дебелия Монте, но той беше тук. Седеше на една от трикраките маси с кана бира пред себе си, втренчил поглед в големия екран на телевизора, за да гледа мача, като още петдесет души в бара. Оставаха малко над две минути, а „Пакърс“ атакуваха с дълги пасове.

— Имате ли нещо против да седнем при вас? — попита Матю.

— Настанявайте се — отвърна Дебелия Монте, без дори да отмести очи от екрана. — Фарв ще им спечели този мач. Невероятно.

Двамата седнаха и се загледаха в мача. И наистина след няколко секунди Брет Фарв направи прехвърлящ пас към Антонио Фриймън в крайната зона.

— Нещастник! — изруга Дебелия Монте и блъсна два пъти с ръка по масата. Най-сетне се обърна и погледна към Джеф и Матю. — Къде е защитата?

— Има достатъчно време — заяви Матю.

— „Фортинайнърс“ не могат да победят „Пакърс“. Просто така стоят нещата — отвърна Дебелия Монте.

— Трябва да признаеш — започна Матю, — че ако Фарв играеше за „Мечките“, щеше да го обожаваш.

— Няма нужда да признавам абсолютно нищо — тросна се гангстерът, макар и не заплашително. Бяха просто двама души, които си говорят за футбол в бара. — Фарв не може да държи дори патката на Джим Макман.

— Макман не беше ли резерва на Фарв преди няколко години? — попита Матю.

— Не знам — призна Дебелия Монте. — Не гледах футбол тогава.

„Да — помисли си Джеф, — сигурно е трудно да следиш кариерата на резервни футболисти, докато си в затвора.“

„Пакърс“ подновиха играта и Дебелия Монте отново се съсредоточи върху мача. За последен път Джеф бе виждал мафиота на снимки от наблюдение в края на 1997 година, точно преди да влезе в затвора за шест месеца за притежание на наркотици. Агентът напразно се бе опитал да му лепне убийството на Джеймс Даймънд — наркодилър, застрелян пред къщата си, като привикваше свидетел след свидетел… но всеки един от тях или изчезваше, или променяше показанията си. За разлика от Сал Купъртин, когото по онова време никой никога не бе виждал, Дебелия Монте го забелязваха навсякъде. През 1997 година той беше над метър и осемдесет и тежеше сто трийсет и шест килограма. Фактът, че караше черен джип „Линкълн Навигатор“ с петдесетсантиметрови гуми, не го правеше особено незабележим.

Сега обаче той бе по-слаб и по-мускулест, навярно бе наблегнал на вдигането на тежести и на стероидите в затвора. Вероятно още се тъпчеше със стероиди, защото Джеф забеляза, че по тила на Дебелия Монте са избили пъпки — нещо необичайно за човек на близо четиридесет години, освен ако не взема добавки. Агент Хопър също така забеляза, че Дебелия Монте вече носи брачна халка, което обясняваше защо живее в квартал като Роскоу Вилидж. Рано или късно дори мафиотите се облагородяват. Всъщност фактът, че Дебелия Монте седеше в „Четирите тройки“ вместо в някой от баровете за покер на Фамилията, бе достатъчно показателен, за да си даде сметка Джеф как се променя светът.

— Най-сетне — обади се гангстерът. — Видяхте ли това? Йънг избягва Райе през цялото време. Божичко!

— Да не си заложил пари на мача? — попита Матю.

— Не и мои — отвърна Дебелия Монте. — Пък и тук никой не иска да залага срещу мен. — Изсмя се на собствената си шега, или поне Джеф прие, че е така. Може би се смееше на обикновеното стечение на обстоятелствата: седнал бе в бар в Роскоу Вилидж без абсолютно никакъв залог за най-големия мач на годината. Прекъснаха играта за таймаут и Дебелия Монте се възползва от възможността, за да се изправи и да се разтъпче.

— Изглежда, си поотслабнал — подхвърли Матю.

— Така ли? Виждал ли си ме преди? — попита Дебелия Монте. Вече бе заинтригуван, но не по приятен начин, забеляза Джеф.

— Няколко пъти — каза Матю. — Казват, че камерите за видеонаблюдение добавят по пет-шест килограма, но при теб по-скоро ми се струват двайсет.

Дебелия Монте хвърли поглед през рамо, а после огледа помещението. Вероятно търсеше униформени ченгета или поне няколко човека във ФБР анораци и обмисляше какво означава всичко това, докато Джеф го наблюдаваше. Навярно гангстерът преценяваше какви са шансовете му, ако направи нещо глупаво, като да извади собственото си оръжие, например. Джеф бе убеден, че Дебелия Монте е въоръжен. Може би имаше пистолет в якето си, което бе закачено на облегалката на стола, но дори той не бе чак толкова тъп, че да се опита да застреля някого насред бар — особено федерален. И то такъв, който е един ход напред.

— За каквото и да става дума — изрече Дебелия Монте, — първо ще си догледам мача. Ако не ви харесва, просто ме застреляйте в тила и да се свършва.

Матю се обърна към Джеф и сви рамене. Какво пък толкова. Агент Хопър помоли сервитьорката за две чаши, доля бирата на Дебелия Монте, сипа една за Матю и една за себе си, след което се облегна назад и продължи да гледа мача. Стив Йънг успя да направи пас към Тери Кърби на два метра разстояние, а после още един към Гарисън Хърст. „Фортинайнърс“ се придвижваха напред, оставаха четиринайсет секунди, целият бар крещеше към телевизора, докато не обявиха таймаут и Джеф чу как петдесет души въздъхнаха по един и същи начин. Дебелия Монте видя бирата и отпи.

— Отговорете ми на следното — започна, — в затвора ли отивам тази вечер? Защото ако е така, ще си поръчам шот. Вие искате ли шотове?

— Ще видим как ще се стекат нещата — отвърна Матю.

— Вие федерални ли сте? — попита Дебелия Монте. — Щях да знам, ако сте от местните.

— Да — потвърди Джеф, преценил, че трябва да се намеси.

— Федерални, които работят в неделя вечер — изрече гангстерът. — Сигурно е нещо много специално. — Отпи отново от бирата си и се обърна към телевизора.

Какво знаеше в действителност Джеф за Монте Морети? Монте обичаше да наранява хората. Не беше от новото поколение гангстери на Рони Купъртин — типове, които изкарват пари и не оставят много външни поражения. Не, той беше човекът, към когото Рони все още се обръщаше, за да поддържа живо онова клише; човекът, който чупеше ръце, говореше тежкарски и беше лежал в пандиза. В организационната структура Дебелия Монте Морети бе вписан като капо, но в действителност беше нещо като войник с висок ранг, тъй като все още му харесваше да върши сам мръсната работа и не можеше да стои настрана от затвора за повече от година. Имаше си собствени източници на препитание, но освен това вършеше работа директно за Рони — като аферата със Сал Купъртин.

На телевизора Сгив Йънг залитна назад в централната зона. Часовникът отброяваше осем секунди, седем, шест… и тогава Йънг хвърли страйк към Теръл Оуънс в крайната зона. Дебелия Монте скочи от стола си и изкрещя:

— Мачкай „Пакърс“! Мачкай „Пакърс“!

Скоро останалата част от бара се присъедини към него, докато се сформира хор от пияни юпита и уличен гангстер мафиот. Скандираха заедно, потупваха се, прегръщаха се и размахваха юмруци във въздуха. „Мечките“ дори не бяха стигнали до плейофите, но „Пакърс“ загубиха, което бе достатъчно, за да обяви барманът, че през следващия половин час ще има шотове за един долар. Дебелия Монте измъкна двайсет кинта, подаде ги на една сервитьорка и й каза да донесе десет шота от каквото и да е. После добави „И задръж рестото, бебче!“, зае мястото си, изпи останалата бира и се облегна назад.

— И така — започна гангстерът, — кои по дяволите сте вие?

— Търсим Сал Купъртин — отвърна Матю. — Виждал ли си го наскоро?

— Чух, че вашите хора са го открили хрупкаво препечен в някакво бунище.

— Не — каза Матю. — Това беше Чема Еспиноза.

В този момент ненадейно се появи сервитьорката и остави десетте шота. Дебелия Монте незабавно изпи единия, направи пауза и изгълта още един. Джеф не обели и дума, наблюдаваше как Матю подготвя примамката си. Младежът действаше съвсем спокойно, изчакваше Дебелия Монте да направи следващия си ход… макар че пресушаването на два шота с миризма на „Иегермайстер“ навярно минаваше поне за знак, ако не за ход.

— Може би трябва да доведа адвоката си — заяви Дебелия Монте.

— Може би — изрече тихо Матю. Не го каза гневно или силно, просто съобщи фактите, за да обясни на Дебелия Монте как стоят нещата. — А аз може би ще пусна слух, че Дебелия Монте Морети вече прекарва неделните си вечери в таверни из Роскоу Вилидж, обграден от счетоводители костюмари. Може би ще отида с колата до затвора „Лоугън“ и ще кажа на бащата на Чема и Нето Еспиноза, че Дебелия Монте Морети и съпругата му живеят в многоетажна сграда без охранителна техника на Деймън авеню. И може би някоя вечер ти и съпругата ти ще си седите на дивана, ще ядете пуканки и ще гледате „Приятели“, когато може би четирима-петима от членовете на гангстерската банда „2–6“ ще се появят в жилището ти. Ще те завържат, ще изнасилят жена ти пред очите ти и може би тогава ще решат да се позабавляват и с теб, за да се уверят, че още си спомнят как се оцелява в пандиза.

Дебелия Монте изслуша всичко това, без да обели и дума. Изпи още един шот и огледа празната чаша, след което посочи Джеф.

— Познавам те — заяви.

— Така ли? — попита агент Хопър.

— Да, първоначално не можех да се сетя откъде, но сега вече си спомням. Ти си онзи, който се опитваше да ми припише убийството на Даймънд, нали? Хопър?

Джеф даде всичко от себе си, за да не изглежда изненадан. Опита се да разбере как, по дяволите, Дебелия Монте се е досетил, че той е движил фигурите в онова разследване, после осъзна, че има логика. Фамилията явно също пазеше архиви. Интересно.

— Точно така — потвърди.

— Така и не успя да го докажеш, нали? — попита Дебелия Монте.

— Не, не успях — призна Джеф. — За щастие, при убийствата няма срок на давност.

— И така да е, нямаш ли свидетели, нямаш нищо — отвърна Дебелия Монте.

— Да ти споделя ли нещо? — Джеф се наведе над масата така, че да остане само на няколко сантиметра от лицето на Дебелия Монте. Беше толкова близо, че можеше да помирише парливия му дъх, гадното копеле дишаше през устата си през тези кратки, бързи мигове. — Нямах нищо против, че си убил наркодилър. По-малко канцеларска работа, за която да се притеснявам. Това, което не ми дава мира, е защо си убил Чема и Нето Еспиноза. Предполагам, че Чема е видял какво се е случило със Сал. — Замлъкна за секунда, обмисли внимателно следващите си думи, изчака да види как ще реагира Дебелия Монте. — Навярно е видял как е станала сделката. Или просто е бил шофьорът. Не мога да си представя Сал Купъртин да седи мирно, докато дебел задник като теб го разкарва с колата из тъмното. Добре, хубаво. Не можеш да оставиш свидетели на случката. Но Нето? Той вече е бил в затвора и е нямало как да излезе скоро, особено с такова обвинение. Това ми изглежда като проява на… небрежност. Затова се наложи да проверя следата, да видя с кого се е движил Нето, да разбера, че е бил част от екипа ти, а в „Стейтвил“ по някакъв начин се е озовал в една килия с Лимонената глава. Не можа ли да платиш на Арийците да свършат тази работа?

Джеф се облегна назад, отпи от бирата си и остави Дебелия Монте да асимилира информацията.

— Нямаш никаква представа за какво говориш — обади се гангстерът.

— Трийсет и седем пъти, Монте? Мислиш ли, че не съм забелязал, че Нето е бил наръган трийсет и седем пъти в гърдите?

Дебелия Монте реши да изпие още един шот, но в последния момент размисли. Остави чашата обратно на масата. Ръката му като че ли потрепери леко.

— Може би си мислиш, че съм жалко псе като твоя приятел Пол Бруно — изрече. — Нали виждаш, че аз не се плаша. Затворът също не ме плаши, така че защо просто не се обадиш на щурмовия отряд да обезопаси бара и да ме прибере.

Когато чу името на Пол Бруно, агент Хопър замълча. Дебелия Монте очевидно знаеше, че Бруно е доносник, което го накара да преосмисли няколко неща. Откритието не трябваше да е кой знае каква изненада за Джеф, не и с връзките на Рони Купъртин. Може би босът имаше свой човек в Бюрото. Или просто беше сложил подслушвателни устройства на всички коли, които продаваше. По-вероятно обаче беше следил Пол Бруно. Джеф бе предсказал съдбата на информатора, просто не му се искаше да повярва, че смъртта го е сполетяла толкова бързо.

— Искаш да те разследваме и за убийството на Пол ли? — попита Хопър, само за да види как ще реагира Дебелия Монте. — Защото с удоволствие ще добавя и това към обвинението ти.

— Първо трябва да намерите тялото — изтъкна Монте.

— Странно — изрече Джеф, — дори не знаех, че е изчезнал.

Дебелия Монте тръгна да казва нещо, спря се и започна да се смее.

— Може би се е самоубил — подхвърли гангстерът. — Човек никога не знае.

— Доста е трудно сам да скриеш тялото си — контрира Джеф.

— Трябва да тръгвам, имам работа — заяви Дебелия Монте. Изпи още един шот, тресна чашата на масата и понечи да стане.

Преди Джеф дори да е помръднал, Матю протегна дясната си ръка, улови гангстера за топките и ги дръпна надолу. Дебелия Монте изкрещя и падна на колене, а после на една страна. Матю стана, сякаш искаше да му помогне да се изправи, но в това време успя да изрита Монте в лицето. Не много силно. Само колкото да му счупи носа.

Ехей — извика Матю възможно най-приятелски, — по-спокойно. — Пресегна се и хвана Дебелия Монте за тила, след което го настани обратно на стола. Цялото лице на гангстера беше в кръв, носът му се беше кривнал надясно, очите му бяха насълзени. — Може би трябва да я караш по-полека с шотовете.

Сервитьорка се втурна към тях с парцал, пълен с лед, който Дебелия Монте взе, без да обели и дума.

— Ще се оправи ли? — попита жената.

— Ще се оправи — потвърди Матю.

— Искаш ли да викна линейка, Монте? — попита тя.

Монте. Знаеше дори името му — гангстерът явно бе редовен посетител на „Четирите тройки“; от онези хора, които сервитьорките познават по име; от типа хора, които в такъв момент не правят сцени, защото идват тук, за да разпуснат, за да не бъдат себе си известно време.

— Да — изкряка Дебелия Монте, — обади се на 911.

Сервитьорката се обърна към Джеф.

— Той сериозно ли говори?

— Не мисля — отвърна Хопър. — Но пък ти май го познаваш по-добре от мен.

— Сериозно ли говориш, Монте? — попита тя. — Искаш ли да се обадя на жена ти?

— Не — отсече гангстерът.

— Не, не искаш да се обаждам на жена ти… или не, не говориш сериозно? — попита сервитьорката.

— И двете — отвърна той. — И ако можеш, ми донеси малко тайленол, кукло.

— Няма да завеждаш дело или нещо подобно, нали Монте? — попита сервитьорката. Дебелия Монте поклати глава, от което, изглежда, изпита болка. — Добре тогава — заяви тя и се отдалечи.

— Хубаво момиче — подхвърли Матю, щом сервитьорката си тръгна. — Сигурен ли си, че не искаш да се обади на жена ти, Монте? Ами на майка ти?

— Майната ти — изруга Дебелия Монте, макар да не вложи много емоция в думите.

На Джеф му хрумна, че гангстерът навярно за пръв път в живота си попада в ситуация, при която той е пребитият, макар да не бе нанесен нито един юмручен удар. Когато си обучен да се биеш като професионалист, а не на улицата, знаеш как да нанесеш максимални щети с възможно най-малко усилия. Матю бе успял да обезсили Дебелия Монте по два напълно различни начина.

— Как, по дяволите, ще обясня на жена си защо ми е счупен носът?

— Може би трябва да се запиташ как ще го обясниш на Рони Купъртин — вметна Джеф.

Гангстерът отмести парцала от лицето си, огледа всичката кръв по него, сякаш това можеше да оправи ситуацията по някакъв начин, а после го притисна обратно към носа си.

— Що за федерални сте вие?

— Разкажи ми за Сал Купъртин — намеси се Матю, — или един ден ще си вървиш по улицата, а аз ще съм в някоя сграда със снайпер и ще се целя точно тук. — Пресегна се и докосна гърба на Дебелия Монте. — Усещаш ли? Тази част от гръбначния ти стълб контролира пикочния мехур, червата и всички сексуални функции. Натам ще насоча куршума. И знаеш ли какво? Ще бъде напълно законно, защото ти си известен престъпник с оръжие, а аз съм агент от ФБР. Ще ти се налага да ходиш по голяма нужда в торбичка до края на живота си и безуспешно ще се опитваш да накараш оная си работа да проработи. Може би ще го направя още днес, когато си тръгваш от това място, защото съм сигурен, че от полицията те следят и несъмнено си в изпитателен срок. Спести на всички ни малко време.

— Искам да се видя с адвоката си — заяви Дебелия Монте.

Матю започна да се смее. Джеф си помисли, че младежът се наслаждава на момента малко повече от необходимото. Пред тях стоеше Дебелия Монте Морети — един от най-страховитите гангстери в цял Чикаго; човек, който навярно бе отговорен за дузина или повече убийства — и молеше да се види с адвоката си, съсипан, със счупен нос, осъзнал, че понякога наистина нямаш никакви права.

— Нека ти обясня нещата по следния начин — започна Джеф. — Свободен си да си тръгнеш по всяко време. Но разбери, че веднага щом излезеш през вратата, си мъртвец. Или партньорът ми ще те застреля, или членовете на гангстерската банда „2–6“, или пък някой от Фамилията, щом пуснем слух, че си бил засечен да общуваш с ФБР в този хубав бар. Може да се каже всъщност, че ние сме тук, за да ти помогнем.

— Да ми помогнете ли? — изненада се Дебелия Монте. — Този задник ми счупи скапания нос и иска да ме остави инвалид.

— Зная, че си помогнал Фамилията да се отърве от Сал Купъртин — заяви Джеф. — Зная, че си убил Чема. Зная, че си разпоредил да убият Нето. Това са два трупа на сметката ти. Добавяме и оказване на помощ на беглец, който е убил федерални агенти. Вече съм напълно убеден, че си убил и Пол Бруно, защото си отвори тъпата уста. Искаш ли да поемеш цялата тази тежест? Готов ли си да прекараш следващите петстотин години в затвора? Защото толкова ще получиш, Монте. Няма да можеш да влизаш и да излизаш от затвора всяка година. Рони вече няма да замазва нещата, така че ти да си живееш като важна клечка. Защото вече се превръщаш в пречка за него. Говоря ти за вероятността да прекараш остатъка от живота си в затвор с максимално строг тъмничен режим и стриктно лишаване от свобода по двайсет и три часа на денонощие. Това ще те сполети, ако оцелееш до края на седмицата. Към всичко това прибави и факта, че гангстерската банда „2–6“ навярно ще обяви награда за задника на жена ти, задето си убил две от техните момчета. Готов ли си за подобно нещо?

— Ако говоря с вас — започна Дебелия Монте, — какво можете да сторите за жена ми?

Матю хвърли бърз поглед към колегата си. Монте не просто се бе хванал на куката, беше я налапал цялата. Е, Джеф не бе напълно убеден, че ситуацията е такава, но беше очевидно, че гангстерът осъзнава, че казаното от него е напълно вярно. Разбира се, ако Дебелия Монте наистина отидеше при адвоката си, можеха да възникнат известни проблеми… тъй като Матю се бе представил за агент от ФБР. От друга страна, на Дебелия Монте щеше да му е трудно да докаже, че гражданските му права са били нарушени, понеже беше известен престъпник.

— Можем да й осигурим защита моментално — излъга Джеф. Но щеше да намери начин да изпълни тази лъжа, ако се наложи. Още имаше приятели на разни места.

— Като например къща във Финикс, или нещо подобно? — попита Дебелия Монте. — Може би малко местенце на някой остров? Ще й сложите ли и нови цици? Може би ще я уредите да започне някакъв бизнес? Да си отвори лавка за сладолед или малък бутик, в който да продава пуловери и ароматизирани свещи?

— Това не е телевизионно шоу — напомни Джеф.

— Тогава не ме будалкайте, сякаш ме снимате по телевизията! — изсъска Дебелия Монте. Дръпна парцала от лицето си, взе салфетка от масата и попи носа си, за да провери за кръв. Кървенето бе намаляло само до няколко капчици, но Монте нямаше да остане доволен, щом се погледне в огледало. — Ако не видя няколко щатски шерифа в това заведение, дори нямате пълномощията да правите такива обещания. Не сте първите федерални, които ми тропат на вратата с предложения за имунитет и други простотии.

Джеф много отдавна бе останал с впечатлението, че Дебелия Монте не е особено интелигентен. От всички членове на Фамилията, които бе разследвал, Монте бе единственият ясен пасив; единствената брънка от управлението на мафията, предразположена към обикновена тъпотия. През годините в добавка към изтъкнатите му престъпления и без да се споменава склонността му да убива други човешки същества, Дебелия Монте бе арестуван още за шофиране в нетрезво състояние и за побой над прислужник (когото обвинил, че е откраднал три долара на дребни монети от колата му), а веднъж дори се бе опитал да се качи в самолет с шишенце кокаин в джоба. Сега обаче, докато седеше тук с него, Джеф осъзна, че Дебелия Монте не бе много умен, но се беше сдобил с известна институционална интелигентност.

— Добре тогава — кимна Хопър. Изправи се и облече палтото си, Матю последва примера му и едва тогава Джеф помоли една минаваща сервитьорка за химикалка. Надраска телефона си върху гърба на салфетка и я подаде на Дебелия Монте. — Обади ми се и ще ти извикам линейка.

— Това ли е всичко? Питбулът ти ми счупи скапания нос, заплаши ме и сега си тръгвате?

— Няма нужда да си кучката на Рони Купъртин — подхвърли Матю. — Кажи ни само къде е Сал и може би ще забравим за Чема и Нето.

— Те вече са забравени — отвърна Дебелия Монте.

— И ние ще те забравим, когато вече нямаме нужда от теб — обеща Джеф. — Не те моля да ми кажеш какви престъпления е извършил Сал Купъртин. Искам само местонахождение. Посочваш някое място върху картата и жена ти е в безопасност през остатъка от живота си.

— Докато аз излежавам… колко? Петстотин години? Нали така каза?

— Ти сам си избрал този живот, Монте — каза Хопър, като повиши тон. Това бе единственото, което успя да стори, за да не сграбчи Дебелия Монте за яката и да го разтърси. Все пак съумя да запази спокойствие и да насочи пръст към Дебелия Монте вместо пистолета си. — Но не и жена ти. Тя може да попита Дженифър Купъртин какъв е животът, когато съпругът ти е оставен на произвола на съдбата от Фамилията. Да провери докъде стига омертата, когато не можеш да си позволиш да пуснеш казанчето на тоалетната.

— Майната ти — отново изруга Дебелия Монте, но пак не вложи много емоция в думите си.

— Така действа Рони Купъртин — изтъкна Джеф. — Ако не ми вярваш, просто изчакай, докато той види изкривеното ти лице и чуе историята ти как федералните са издевателствали над теб. Рони ще бъде много любопитен защо не си в затвора и докато се осъзнаеш, ще вадим и твоето овъглено тяло от бунището.

Хопър се запъти към вратата, Матю вървеше на няколко крачки зад него. Едва сега Джеф осъзна колко притихнал е барът, най-вече защото той се бе развикал на Дебелия Монте — убиец на хора и редовен посетител на таверната „Четирите тройки“ в пасторалния квартал „Роскоу Вилидж“. Поведението му със сигурност бе лошо, но му беше все тая.

* * *

Изминали бяха по-малко от трийсет минути, откакто излязоха от колата на Джеф, но щом се върнаха, вътрешността й вече бе леденостудена. Пара замъгляваше прозорците заради топлината, която се излъчваше от двамата мъже. Джеф извади пистолета от кобура на глезена си и го прибра обратно в жабката. Матю като че ли не забеляза. Хопър провери лицето си в огледалото за задно виждане и избърса капка засъхнала кръв от челото си.

— Мога да го направя, нали знаеш — обади се младежът. — Да му пусна един право в тила.

— Знам — кимна Джеф.

— Искам да го направя сега. Какво ни спира да го направим веднага?

— Остави пистолета си — нареди Хопър.

— Трябва да пренесем нещата на друго ниво — каза Матю. Извади пистолета си и го огледа за миг. — Искам да го нараня. — Погледна ръцете си и ги избърса в панталоните. — Целият съм изцапан с кръвта му.

— Наруши гражданските му права — изтъкна Джеф. — Ако още работеше във ФБР, щях да те уволня.

— Искам да го нараня — повтори Матю, сякаш се опитваше да проумее смисъла на това откровение. Хвърли пистолета си в жабката.

— Знам — каза Хопър. Излезе от Деймън авеню, зави надясно по Роскоу и отново се запъти към бара.

— Какво правим? — попита младежът.

— Искам да видя какво ще направи той — обясни Джеф. — Ако се прибере вкъщи при жена си, значи сме го хванали натясно. Ако остане вътре, звънне на няколко от момчетата си и започне да крои планове как да ни убие, трябва да вземем различни мерки.

— Той дори не ми знае името — възрази Матю.

— Може да го намери — отвърна Джеф. — Знаеше кой съм аз.

— Трябва ли да се притеснявам за сестра си?

— Скоро ще разберем.

Джеф паркира на половин пресечка от бара, до синя многоетажна къща, пред която се вееха знамената на „Чикаго къбс“ и „Чикаго уайт сокс“. Извади мобилния си телефон и се опита отново да позвъни на Пол Бруно. Гласовата поща все още беше задръстена. По дяволите.

— Някакви новини? — попита Матю.

— Не — отвърна Джеф.

Младежът кимна и продължи да зяпа през прозореца в очакване да се появят Дебелия Монте и група типове в анцузи.

— Ако е мъртъв — заяви Хопър, — вината е моя.

— Вината е негова — възрази Матю. — Какво каза на Дебелия Монте? Че той сам си е избрал този живот? Същото се отнася и за твоя приятел.

— Може би е така — отвърна Джеф, макар че не искаше да повярва в това. Набра „411“ и взе номера на майката на Пол. Госпожа Бруно вдигна на третото позвъняване. — Госпожо — започна той, — казвам се Джеф Хопър. Приятел съм на сина ви. Чудех се дали сте се чували наскоро с него.

— Приятели от квартала ли сте? — попита тя.

— Не.

— Някое от гаджетата му тогава?

— Не — отрече отново Джеф. Опита се да намери учтив начин да каже истината, но реши да я каже такава, каквато беше. — Познавам го от работата му с ФБР.

— О! — възкликна тя. — Вие сте неговата свръзка, така ли?

— Точно така — потвърди Хопър.

— О! — възкликна отново жената. Джеф чу как тя въздъхна и се запита какво ли знае за сина си. — Не съм го чувала от седмици. Обикновено се обажда през ден или два. По-често, откакто баща му почина. Измина повече от месец. Мислите ли, че е добре?

— Не — отвърна Джеф. — Госпожо, ако бях на ваше място, бих подал сигнал за изчезнало лице. Да започнат разследване.

— О, разбирам — изрече тя. — Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна Джеф.

— За глупачка ли ме вземате?

— Госпожо?

— Просто искам да разбера дали ме смятате за глупачка — повтори жената. Гласът й звучеше сподавено и Джеф осъзна че тя плаче.

— Разбира се, че не — отрече.

— Тогава, моля ви, не се обаждайте повече тук — каза тя и затвори.

Джеф прибра телефона си. Беше 1999 година, щеше да започне цял един нов век, а хората все още бяха твърде изплашени, за да направят това, което бе правилно. След цялото това време Чикаго все още бе от онези градове, където хората се страхуват от властите и уважават престъпните босове.

— Пол Бруно е мъртъв — изрече тихо.

Матю кимна.

— Какво искаш да направим по въпроса?

— Цялата тази работа — започна Джеф — е една глупост. Нали? Нали в това се опитваше да ме убедиш, когато бяхме в „Уайт палас грил“?

— Но съм тук, нали така?

— Къде другаде можеш да отидеш?

— Знаеш кой го е убил — напомни Матю. — Досега седя и пи питиета с него. Кръвта му е по целите ми панталони.

— Ето това ме обезсърчава — каза Джеф. — Какво прави Сал Купъртин по-различен? Защо да си правя труда да го търся, ако всичко ще продължи до безкрай? Може да го наследи всеки един от задниците, които работят за Фамилията.

— Нима от ФБР са по-добри? Оставиха Сал Купъртин да се измъкне. Ти сам го каза. Ще изчакат, докато не стане удобно да започнат да го издирват. И знаеш ли какво? Няма да го открият. А онези големци в „Стейтвил“? Не трябва ли все някой да направи това, което е правилно? Не е ли цялата тази работа в името на това, Джеф? Да постъпим правилно?

— Вече не знам — призна Хопър.

— По-добре вземи решение по въпроса — заяви Матю, — защото обикалям с теб и не мога да рискувам живота си напразно. Трябва да открия този тип, ако искам кариера, иначе ще бъда най-високо квалифицираният охранител в „Ситибанк“.

Десет минути по-късно, докато си седяха на предните седалки в кротко паркирания „Експлорър“ на Джеф, една жена прекоси улицата пред тях и влезе в „Четирите тройки“. Излезе отново след по-малко от минута, уловила за ръка Дебелия Монте Морети.

* * *

Джеф се събуди в четири сутринта от звука на звънящия мобилен телефон. Вдигна и погледна номера на входящото обаждане, но не го разпозна. Надяваше се, че е Пол Бруно, който се обажда от Канада или нещо подобно, но беше напълно сигурен, че това няма как да се случи.

— Хопър — изрече.

— Защо хората от правораздавателната система винаги отговарят така по телефона? — попита Дебелия Монте. — Никой ли не ви учи да казвате „ало“?

— Политика на ФБР — обясни Джеф. — Винаги е добре да се идентифицираш, това разбулва мистерията.

— Да, обзалагам се — изкоментира гангстерът.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Монте? — попита Джеф. — Или просто искаш да се увериш, че съм ти дал истинския си номер?

— Знаеш ли — започна Дебелия Монте, — вашите хора не са много наблюдателни. Имаше още едно тяло на онова сметище.

— Така ли? — изненада се Хопър.

— Бяло момче — поясни Монте. — С почти същата височина и килограми като Сал. Но вие открихте мексиканчето гей и решихте, че той е вашият човек. Ето затова никога няма да спечелите, разбираш ли?

— Какво има за печелене, Монте?

— Тази вечер — продължи гангстерът, — защо просто не ме прибрахте? Защо ме спипахте натясно, а после ме оставихте да се прибера вкъщи? Обикновено не вършите така нещата.

— Нова политика, наскоро влезе в сила — заяви Джеф, — веднага след като един от вашите хора уби трима федерални. — Седна на леглото и включи лампата, огледа се за минидиктофона си, защото не му се обаждаше всяка нощ член на Фамилията с няколко неща, които явно иска да изповяда. Беше напълно убеден, че е оставил диктофона в колата, и нямаше намерение да тича дотам по бельо, когато навън беше минус седемнайсет градуса. Разтършува се из нощното си шкафче и успя да намери молив, но не и хартия. Ако се наложи, щеше да пише и на стената. — Искаш ли да ми разкажеш за онзи ден, Монте? За това ли се обаждаш?

— Трябва да ми обещаеш — изрече Дебелия Монте, — че ако ти кажа някои неща, ще се върнеш на сметището и ще извадиш онова скапано тяло. Защото не искам да ми тежи на съвестта.

Джеф се опита да си спомни разни клюки за липсващи хора от отряда на Дебелия Монте по времето, когато Сал бе изчезнал, но част от мозъка му все още отказваше да се събуди. А и не беше чак толкова съществено, защото Чема Еспиноза например не беше вписан в нито един от файловете. На ФБР не им пукаше много за малките риби, особено когато наоколо плуваха китове като Дебелия Монте.

— Минаха месеци, Монте. Когото и да си хвърлил там, навярно е оглозган от плъховете.

— Недей да говориш така, мамка му! — изруга гангстерът. — Божичко, недей да говориш такива гнусотии. Вземи от онези кучета, които намират трупове, и отиди там още утре, става ли? Утре. Обещай ми, че ще закараш кучетата там, или този разговор приключва.

— Добре — обеща Джеф. Беше изненадан от отчаянието в гласа на Дебелия Монте. Случваше се нещо, и то не беше хубаво. — Добре. Ще ги взема. Ще взема кучетата, радар и всичко останало, става ли? Ще вземем всичко необходимо. Можем да отидем заедно, ако искаш.

— Не, не, майната му! — Дебелия Монте остана смълчан за миг и Джеф чу нещо, което му се стори като дрънчене на лед в чаша. — Още нещо. Няма да намесваш името на жена ми в тази каша. Тя си има семейство и братовчеди и не е нужно те да научават какъв живот е живяла, ясно?

— Няма причина да я въвличам в каквото и да е — обясни Хопър. Думите на гангстера мигновено го притесниха. Дебелия Монте бе казал „е живяла“ и „не намесвай името на жена ми“, а не „дръж жена ми настрана от тази каша“. — Къде си в момента, Монте? Защо не се срещнем, за да си поговорим.

— Да не мислиш, че имам нужда да ме натупат още веднъж? Топките най-сетне спряха да ме болят.

— Няма да има нищо такова — обеща Джеф. — Ще седнем, ще пием по чаша кафе и ти ще ми споделиш какво те притеснява.

Дебелия Монте се изсмя на предложението.

— Ще ти кажа две неща и това е всичко. Днес ти влезе в живота ми и го съсипа, разбираш ли? Съсипа го. Сега няма къде да отида, разбираш ли?

— Разбирам — потвърди Джеф. — Но ти давам възможност, каквато Нето и Чема не получиха. — Хопър замлъкна. — Нито моите хора, които Сал уби. Давам ти шанс да се измъкнеш от тази работа жив.

— Не го вярваш наистина, нали? — попита Дебелия Монте. — Сигурно си казал същата реплика на Бруно, когато си го вербувал, а сега той е мъртъв. Знаеш, че Рони не забравя, нали?

— Тогава за какво е всичко това? — попита Хопър.

— Постилам си собственото легло — призна Монте. Прокашля се и Джеф отново чу дрънченето на лед. — Първо, извади онова тяло от сметището. Обади се на майка ми, имаш ли й номера?

— Да — потвърди Джеф. Имаше телефонните номера на всички от Фамилията, както и на семействата им, ФБР подслушваше повечето от тях.

— Обади й се и кажи, че си намерил братовчед ми Нийл. Тя ще откачи. Не си играй с нея, не я закачай, не я притискай, ясно? Тя не е в играта, никога не е била. Направи каквото можеш, разбираш ли? Това хлапе на практика беше бавноразвиващо се, нямаше нищо злобно в него, наистина много мило, искаше да отвори ферма за кученца, все гледаше пясъчни мишки, хамстери и други такива гризачи, къпеше ги… Рони смяташе, че Нийл е перфектният човек, когото да вземеш със себе си, защото, ами, мамка му, какво знаеше той? Разбираш ли?

Джеф само бе чувал за Нийл Морети, той беше незначителна фигура дори в най-дребните разследвания на ФБР. Най-забележителната му черта бе фамилното му име и често го използваха като шофьор.

А сега гниеше на бунището.

Дебелия Монте продължи да говори несвързано за братовчед си, думите му се сливаха и Джеф осъзна, че това не е просто изповед. Дебелия Монте сякаш криволичеше надолу към нещо ужасяващо, опитваше се да прочисти ума си. Нещата не звучаха добре.

— Добре, добре — съгласи се. — Ще намерим Нийл. Ще се обадя на майка ти. Ще направим каквото трябва, за да стане веднага.

— Той ми беше като брат — призна Дебелия Монте. — Вършил съм много лоши неща, знаеш това, нали? Знаеш ли?

— Знам.

— Но никога не съм бил като Сал. Опитах се да съм като това студенокръвно копеле и може би през по-голямата част от времето бях такъв. Тази простотия със стероидите направи нещата по-лоши за известно време, но се опитах да ги спра, когато срещнах моето момиче. Но внезапно последните събития започнаха да ме навестяват като в ретроспекция. Затова отново започнах със стероидите, почувствах онзи прилив, нали разбираш, все едно си неуязвим. През по-голямата част от времето успявам да потисна тези мисли, но Нийл, Нийл, той ми беше като брат, разбираш ли? А трябваше да го очистя. Няма връщане назад, все си мисля за това. Напоследък често си мислех: „Ами ако жена ми разбере за станалото?“ Името й беше Хана, знаеш за нея, нали? Казвах си, че ако тя разбере, никога вече няма да ме приема както преди. И това, това, това не е нещо, с което мога да се справя.

— Всичко ще бъде наред — каза Джеф. Обуваше си панталоните, вече си беше облякъл фланелката, докато Монте продължаваше да говори. Търсеше обувките си, чудеше се как да се обади на 911, без да затваря на гангстера. Опитваше се да измисли как да обясни на ченгетата, по дяволите, на ФБР — също, как така си говори по телефона с Дебелия Монте Морети и за какво. Трябваше да намери начин. Но в момента най-голямата му грижа бе да стигне там, където е Монте, тъй като започна да осъзнава, че той все повече говори за жена си така, сякаш тя вече не съществува.

— Да, да — отвърна Дебелия Монте.

— Защо не ми кажеш къде си? — Хопър намери ключовете за колата си и излезе в мразовитата тъмнина. — Кажи ми къде можем да се срещнем и да си поговорим. Само двамата. Без глупости.

— Ферма „Кошел“.

— Трябва да ми кажеш къде се намира това — настоя Джеф.

— Не съм там, но ти ще го намериш — поясни Дебелия Монте.

— Добре. Нека караме нещата едно по едно. В момента се качвам в колата си. Защо не те черпя пържола и яйца в „Уайт палас грил“? Знаеш мястото, нали?

— Твърде късно.

— Не, не, не е, Монте — каза Джеф. — Можем да измислим добро решение. Ще те измъкнем от града, ще те вкараме в програма за защита на свидетели, ти и Хана ще имате къща с поляна и гараж. Ще ви изпратим в Калифорния, където поискате. Става ли? Можем да го направим. Разполагам с такава власт.

— Просто го извадете от бунището — изрече Дебелия Монте, а следващото, което Джеф чу, бе гръм от револвер, последван от непогрешимия звук на падащо на пода тяло.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Равин Дейвид Коен мразеше да чака. В Чикаго, ако трябваше да дебне някого, за да го очисти, това не беше точно чакане. Беше работа. Част от процес с обозрима крайна цел. Сега обаче историята беше напълно различна. Откакто се проведе партито за неговото представяне по време на Ханука, Дейвид сякаш се бе превърнал в доверения равин или интелигентния анализатор, при когото ходеше всеки евреин в Лас Вегас под петдесетгодишна възраст. И той трябваше да изостави всичко, да отиде в синагогата, да седне в офиса си и да чака тези хора да се появят.

Повечето от членовете на новото му паство пристигаха навреме, но щом се озовяха в офиса му, нямаха угризения да останат по-дълго от определеното им време. На Дейвид се налагаше да ги изчака да стигнат до същината на своя проблем, което беше уморително, защото изискваше голямо количество психическа концентрация в допълнение към монашеското умение просто да седиш и да слушаш. Спокойствието беше от първостепенно значение според равин Кейлс, който бе взискателен в това отношение и непрекъснато му повтаряше, че повечето хора просто имат нужда някой да ги изслуша, че не е негова задача да разрешава проблемите им, а да им осигури пътна карта към техните собствени решения.

Дейвид трябваше да го стори, като раздава колкото се може повече мъдри мисли от всичко прочетено — Тора, Мидраш, Талмуда, каквото и да е, макар да установи, че ако перифразира песни на Нийл Йънг или Брус Спрингстийн, ефектът в общи линии е същият.

Днес този похват едва ли щеше да има ефект, не и при Клаудия Левин. Тя беше еврейка от Ню Йорк, преселила се в Лас Вегас преди пет години, когато съпругът й Марк постъпил на работа в счетоводния отдел на хотел-казино „Рио“. Не след дълго се преместил няколко пресечки по-надолу, до хотел-казино „Палас стейшън“, но мястото било твърде мръсно за неговия вкус (мръсно в буквалния смисъл на думата, тъй като не го почиствали достатъчно често), затова с жена му се нанесли в ново жилище в Съмърлин, което съкратило пътуването му до работа и обратно. Сега те живееха в очарователна градска къщичка в Адажио, на ъгъла на „Бъфало“ и „Вегас“, само на няколко пресечки от синагогата, макар че за вкуса на Клаудия там имаше малко повече стриптийзьорки от необходимото и тя се страхуваше да използва местния плувен басейн.

Дейвид все още нямаше точна представа за естеството на проблема на Клаудия, а трябваше да се срещне с Джери Форд след петнайсет минути. Общата им бизнес дейност бе започнала през последните седмици. След празниците имаше твърде много тела, с които да се справя. Много хора се бяха споминали от естествена и от неестествена смърт. Възрастните, установил бе Дейвид, явно се бяха концентрирали върху това да изкарат празниците, преди да ритнат камбаната, тъй като никой не обича дядо му да гушне букета по време на Ханука или точно на Нова година. Имаше логика и за случаите на неестествена смърт — той не можеше да си спомни някога да е убивал някого по Коледа или дори в седмицата след празника. И наемните убийци си почиваха по това време.

Но настъпеше ли втори януари, откриваха сезона. До края на месеца Дейвид вече бе провел над петнайсет погребения, поделени поравно между реални хора и поръчкови убийства.

Най-много го разстройваха самоубийствата. Едно беше чувството да погребва възрастна дама, която е живяла още преди появата на павираните пътища, и съвсем различно — да сипе похвали за студент, който се е хвърлил от прозореца на общежитието си. Обикновено равин Кейлс се намесваше заради дългата връзка, която имаше със семействата, но все по-често и по-често Дейвид се оказваше в ситуации, които нямаха никакъв криминален оттенък. Бени му обясняваше, че всичко това е част от техния широкомащабен план.

Ето защо в момента Дейвид слушаше измъчената история на Клаудия Девин за… какво? По дяволите. Не знаеше за какво говори жената, но осъзнаваше, че трябва да я прекъсне. Трудно му бе да играе фалшивата си роля пред преселниците от Ню Йорк — те бяха повече евреи, отколкото средностатистическия член на синагогата, така че се налагаше Дейвид да е възможно най-концентриран. Беше изтощително.

— Затова казах на Мартин… нали познавате Мартин Коуплънд, равине? — попита го Клаудия и Дейвид осъзна, че е направил точно това, което не биваше: позволил си бе да се разсее.

— Мартин Коуплънд — повтори той. Опря пръст до устните си — равин Кейлс го правеше често, жестът бе впечатлил Дейвид, защото така равинът изглеждаше замислен и в същото време сякаш пасивно преценяваше. Като че ли светът пред погледа му не бе на нужната висота. Остана в това положение за миг, докато се опитваше да хване нишката на разговора.

Познаваше Мартин Коуплънд. Той бе осигурил началния капитал за детския център „Дороти Коуплънд“, беше дал на синагогата чек за двеста хиляди долара, за да види името на мъртвата си жена изписано на стената. Според Бени човекът някога въртял сметките на цяло едно поколение, но сега през половината време не знаел къде се намира. „Той е малко закъсал с горивото — казал бе Бени, — но когато започна, имаше много повече в запас.“ Дейвид се беше срещнал с Мартин преди седмица, за да разговарят за сериозните духовни въпроси, които го безпокояха, най-вече дали всичките му години работа в хазартната индустрия бяха шанда[27] (макар това да не се споменаваше точно в Тора). Мартин се притесняваше, че може би Бъгси Сийгъл е насочил всички тях по лош път, че може би Сийгъл е голем и сега, когато оставаше само година до началото на новото хилядолетие, имаше съвсем реален шанс всичко да се окаже ужасно предзнаменование за унищожението на еврейския народ. Бени бе поръчал на Дейвид да изслуша

Коуплънд и да се съгласи с всяка дума, която той му сподели; да се увери, че старецът не планира да промени завещанието си, тъй като към момента бе заделил цял милион за синагогата. „Започне ли да прави намеци, че харчи повече, отколкото са разходите му за прехрана, че иска да дари пари на организацията на анонимните комарджии или нещо подобно, удави го в тоалетната“ — заявил бе Бени.

— Да, да, Мартин Коуплънд — изрече най-сетне Дейвид. — Опасявам се, Клаудия, че господин Коуплънд не е човек, към когото трябва да се обръщаш за съвет. — Не че Дейвид знаеше за какво, по дяволите, говори тя.

— Той каза, че ще ме посъветвате точно това — отвърна Клаудия.

Дейвид опря една до друга дланите си и се облегна назад в стола. Хвърли крадешком поглед през прозореца и видя, че Джери Форд стои на тротоара и разговаря с Бени Савоне, а децата им тичат наоколо. Това общо взето беше добре. Дейвид бе взел административното решение да уведоми Бени за всички подробности по сделката, която беше сключил с Джери. На него не му пукаше, стига да получава парче от пая. Затова легализираха цялата операция, проведоха обучение на персонала на моргата за извличане на тъкани и дори се сдобиха с всички необходими формуляри. После нагласиха документите, за да ги използват при онези „клиенти“, от чиито тела можеше да се извлича материал, а те не бяха много. „Навсякъде има толкова много аматьори“ — помисли си Дейвид. В работата на колегите му нямаше никакъв морал.

Погребалното бюро все още не бе получило първото си официално заплащане от Джери, който бе обяснил, че компанията му изплаща нетната печалба шейсет дни след обработка на тъканите. Това звучеше приемливо за Дейвид, макар той да не бе съвсем сигурен какво означава. Джери обаче бе направил хубаво дарение на синагогата миналата седмица — чек за пет бона, обещал бе и още пет за тази седмица, което подсказваше на Дейвид, че каквото и да означава нетна печалба след шейсет дни, плащането ще си го бива.

И все пак не му харесваше да вижда Бени и Джери заедно на обществено място — на улицата, където всеки можеше да ги снима. Особено след като онази простотия с туриста, наритан почти до смърт пред клуба, се бе превърнала в по-голям проблем, отколкото Бени си бе представял. Той бе последвал съвета на Дейвид и беше предал охранителите на ченгетата. Дори бе предложил да плати болничната сметка на жертвата, което поукроти градската полиция, но имаше слухове, че сега федералните държат под зорко око „Дивият кон“, тъй като в „Джърнъл ривю“ наричаха бодигардовете „сътрудници на мафията“ отново и отново. А и предложението на Бени да поеме медицинските разходи не успя съвсем да успокои семейството на пострадалия. Сега роднините му се подготвяха да съдят клуба за „петдесет скапани милиарда долара“ по думите на Бени.

Един от седмичните вестници направи експозе за стриптийз клубовете в града, в което се твърдеше, че половината такива заведения са фасада за организираната престъпност. Обясняваше се с точни детайли как Фамилиите са се преориентирали от казината към легалния бизнес с плът, защото е по-доходоносно да продаваш частни еротични танци и метамфетамини на по-високи цени, отколкото незаконно да предлагаш момичета за секс. Клубовете вземаха на клиентите двайсет кинта само за вход, получаваха двайсет процента от парите в брой, които изкарваше всяко момиче, както и още четиридесет процента от заплатеното с кредитни карти. Освен това момичетата трябваше да оставят бакшиши на барманите, бодигардовете, диджея, домакинята, чистачите на тоалетните и на всеки друг от персонала на заведението… А тези хора също трябваше да оставят двайсет процента от своята печалба на клуба плюс четиридесет процента от постъпленията по кредитните си карти. Накрая идваше ред на обичайните хитринки: да искаш по сто долара на калпак за двайсетдоларови частни еротични танци, да искаш по хилядарка за бутилка петдесетдоларово шампанско, а ако клиентът се оплаче на ръководството на клуба, оттам можеха да отговорят на оплакването му с чук по коленете. Ако човекът бе умен, навярно щеше да се прибере вкъщи и да оспори тези такси на безопасно разстояние от момчетата на Бени, но пък кой ли беше разумен в три сутринта в стриптийз клуб, когато на корпоративната му карта „Американ експрес“ са начислени две хилядарки?

Кредитни карти. На Дейвид му се завиваше свят, като се замисли как „Виза“ и „Мастъркард“ финансират голяма част от бандата на Бени.

Парите в брой бяха друга работа. А един стриптийз клуб бе най-удобното място на света да ги изпереш. Особено ако си направиш документи, в които се твърди, че е законно да таксуваш петстотин долара за бутилка шампанско. Не е забавно да переш пари на по двайсетачки, но ако си в мафията, това е най-лесният начин да ги завъртиш.

Направил го бе отново. Вперила очи в него, Клаудия все още чакаше равинското му мнение за… нещо… а той се бе отнесъл, замислил се бе за бизнес, накарал я бе да чака.

— Да, ами — започна Дейвид. Огледа се из офиса за нещо, на което да се опре, частица мистериозна мъдрост, която да разреши проблема на тази жена и в същото време да прикрие факта, че той няма никаква представа за какво му говори Клаудия.

Погледът му попадна върху една книга с поезия за евреите, останала от равин Готлиб. Дейвид взе тома от рафта и се разходи за момент из офиса в мълчаливо размишление.

— Да — повтори. — Ти запозната ли си с Лонгфелоу, Клаудия?

— Единственият Лонгфелоу, когато познавам добре, е онзи от песента на Нийл Даймънд — обясни тя. — Дори я пуснахме на сватбата ни.

Дейвид седна на ръба на бюрото си, само на трийсетина сантиметра от Клаудия, достатъчно близо, за да може да долови химическата реакция между отвратителния й парфюм и спрея й за коса, и прелисти страниците на книгата с поезия с нещо, което се надяваше да изглежда като дълбокомислено разбиране, преди да се върне на единственото стихотворение, което бе прочел. Разковничето бе това да изглежда като божествено вдъхновение.

Дейвид почука с показалец по носа си, опитваше се да заеме правилната поза.

— В стихотворението си „Еврейското гробище в Нюпорт“ Лонгфелоу нарича нашия народ стъпкан и смачкан като пясъка, но непоколебим като континента. — Дейвид се надяваше, че Клаудия никога не се е натъквала на това, тъй като той си позволяваше доста свободна интерпретация на стиховете от гледна точка на съдържанието (макар че, както му бе обяснил равин Кейлс, съдържанието рядко беше важно, когато искащ да обърнеш внимание на нещо). Остави книгата обратно на бюрото и се наведе към Клаудия. — Думите са много силни, нали?

— Да, така е — потвърди Клаудия и затвори очи. Дейвид видя една сълза, която се опитваше да избяга от ъгълчето на дясното й око. Плачещите жени нямаха разписание — той бе наясно с този факт и трябваше да намери начин да я изкара от офиса си.

Протегна се и стисна ръцете на Клаудия. Те бяха леденостудени. Може би истинският й проблем бе лошото кръвообращение.

— Вярвай в Тора — изрече Дейвид с глас, малко по-силен от шепот — и проблемите ти ще бъдат разрешени. Мисля, че го знаеш.

— Това, което не разбирам, равине… — започна Клаудия, но Дейвид я прекъсна.

— Ако един сън не се сбъдне — изрече, като се надяваше тя да не е голям фен на Брус Спрингстийн, или ако е, да харесва по-късните му песни, — лъжа ли е той? Помисли върху това, Клаудия.

Изправи се, жената се принуди да направи същото и Дейвид я съпроводи до вратата на офиса, а после и навън в коридора… където откри, че го чака Бени Савоне вместо Джери Форд. Изненадващо мъжът не говореше по мобилния си телефон. Стоеше си там, държеше ръката на дъщеря си Софи и изглеждаше нетърпелив. Клаудия му кимна учтиво и продължи по коридора.

— Имаш ли минутка? — попита Бени.

— Трябва да се срещна с господин Форд — отвърна Дейвид.

— Да, но срещата се отменя.

Бени и Софи седнаха в офиса му — Бени на стола, който Клаудия бе освободила, а Софи на земята, където незабавно отвори раницата си и започна да вади кукли. Понякога беше трудно да отгатнеш дали Бени говори закодирано, или не, но Дейвид го беше видял да говори отвън с Джери преди малко и предположи, че на господин Форд наистина му се е наложило да отмени срещата. Още повече, че нито Бени, нито дъщеря му бяха покрити в кръв.

Софи беше най-малкото дете на Бени — беше само на пет и имаше сестра, Джийн, на тринайсет — и от това, което бе видял Дейвид в синагогата, момиченцето тънеше в блажено неведение, че баща й е социопат. На външен вид Софи приличаше повече на майка си, което щеше да й е от полза по-нататък, а беше и истинска сладкодумница. Малката посещаваше храма на обяд всеки четвъртък заедно с групата си от детска градина „Тиква“.

Част от работата на Дейвид бе да наминава и да се усмихва на децата, да им казва по някоя добра дума, да ги кара да се чувстват така, сякаш Господ е дошъл да похапне. Така се уверяваше, че родителите им ще напишат голям дебел чек в края на месеца само защото хлапетата им са щастливи. Всъщност това беше любимото му време от седмицата. През този един час, който Дейвид прекарваше с децата, не му се налагаше да се преструва. Просто сядаше до тях и ги питаше за деня им, за живота им, какво им се случва. Никога не ги питаше за миналото, което бе честа тема за обсъждане с възрастните. Зрелите хора вечно обясняваха как някой ги е прецакал и увредил и как само Господ или Дейвид може да им помогне да се преборят с миналото, сякаш то е някакъв вечно ръмжащ звяр, който живее в съседство и ако го храниш и поиш, всичко ще бъде наред. Възрастните граждани искаха само да похленчат как нещата са били по-добри едно време и да се уверят, че са прави, че светът се е превърнал в една помия, но те, разбира се, не са виновни.

Софи беше загрижена най-вече за здравето на майка си. Миналата седмица, когато Дейвид седна при нея за момент, за да си побъбрят, тя му каза, че може да се наложи да направят на майка й „истериктомия“. На Дейвид това му се стори странно очарователно и ужасно тъжно, не беше сигурен дали тя сама е комбинирала двете думи, или е дочула родителите си да говорят.

Затвори вратата на офиса си и седна зад бюрото.

— Какво мога да направя за теб? — попита.

— Снощи получих обаждане — започна Бени. — Изглежда, в Чикаго има развитие. Познаваш ли тип на име Дебелия Монте?

Дейвид насочи поглед към Софи, която бе потънала в дълбок разговор между Кен и Барби за нуждата да си вземат кон. На Бени или не му пукаше, или се стараеше да изглежда така.

— Познавах го — потвърди Дейвид.

— Взел е решение сам да си спре тока. Пуснал един в главата на жена си, докато спяла, а после и един в собствената си тиква. Жената е в мозъчна смърт. Той е мъртъв.

— Не знаех, че е имал съпруга — каза Дейвид. Дебелия Монте обичаше да спи с проститутки и стриптийзьорки, твърдеше, че е по-добре, отколкото да се занимава с разни простотии след това. Имаше дете, което живееше в Спрингфийлд, сети се Дейвид и се запита дали някой друг си спомня това.

— Какво общо има с мен тази история?

— Познаваш ли федерален на име Хопър?

Хопър. Онзи тъпанар, който беше платил хотелската сметка.

— Чух, че е умрял — отвърна Дейвид.

— Де да имаше този късмет — подхвърли Бени. — Изглежда, те издирва в свободното си време. В последните минути от живота си Дебелия Монте е разговарял по телефона с него. Пъха си носа тук и там, опитва се да разбере къде си.

— Нали уж съм мъртъв?

— Да, ами, така е. Но на този Хопър явно не му пука.

Може би затова Пол Бруно се бе появил целият нарязан на парчета. И ако Дебелия Монте бе почувствал достатъчно натиск, че да убие собствената си жена — или поне да се опита, а после и себе си, значи този тип ровеше все по-близо и по-близо до нещо, което нямаше да се хареса на братовчеда Рони. Нещо, което бе накарало Дебелия Монте да се страхува толкова за живота си, че да премахне посредника.

Дейвид не виждаше логиката. Защо федералните ще търсят мъртвец? А ако знаеха, че той не е мъртъв, или поне ако един от тях беше наясно, тогава може би и жена му Дженифър също знаеше. Или подозираше. Особено ако Чема не бе успял да й занесе портфейла му. Дейвид се съмняваше, че мексиканецът е имал тази възможност. Какво беше казал равин Кейлс? Разчленен и изгорен. Ако Чема и Нийл бяха мъртви, а сега вече и Дебелия Монте, оставаше ли друг освен Рони, който да знае нещо за онази последна вечер? При всички случаи това развитие на нещата така и не обясняваше защо Пол Бруно е бил очистен, освен ако просто не се е разприказвал.

— Нещо, за което да се притеснявам — измърмори Дейвид.

— Все още не — каза Бени.

— Това не беше въпрос.

— Този тип, Дебелия Монте, от бъбривите ли е?

— Беше предан на организацията — заяви Дейвид. Колко пъти бе поемал вината върху себе си Монте? Три? Четири? Достатъчно, за да си спечели сериозен кредит на доверие в сметките на Рони, а да не говорим колко поръчки беше изпълнил. От онези неща, с които Дейвид не се занимаваше от години: чупене на ръце, вадене на очи, всички гадости с бейзболни бухалки и отвертки. Но ако беше издал информация, свързана с убийството на тримата федерални, и цялото доверие на света нямаше да му е достатъчно. Проблемът беше, че Дейвид не виждаше как Дебелия Монте би извършил подобно нещо доброволно. Което означаваше, че този Хопър навярно е разполагал с достатъчно доказателства, че да повдигне съдебно разследване срещу Монте за сериозни престъпления. — Не си го представям като доносник.

— Значи е просто от онези типове, които пускат един на съпругата си, а после опръскват с мозъка си пода, така ли?

— Не зная — призна Дейвид. — В това няма логика.

— Покрай тази лайнарщина в клуба и този задник може да се наложи да направим едно леко домашно почистване — каза Бени.

— Тате! — внезапно се намеси Софи и сепна Дейвид, който напълно беше забравил за нея. — Ти каза лоша дума.

Бени сведе поглед към дъщеря си. Момиченцето все още беше на пода с куклите си.

— Всъщност две — призна той.

— Това са два долара — изтъкна Софи.

— Да не би да ме изтръскваш? — попита Бени. Беше просто един татко, който говореше на малкото си момиче.

— Имаме уговорка — заяви Софи. Изправи се, сложи едната си ръка на кръста и протегна другата. — Плащай.

Бени извади портфейла си, прелисти банкнотите, но не извади нищо.

— Имам само по петдесет — обясни. — Намират ли ти се дребни банкноти, равине?

Дейвид вече нямаше портфейл. За първи път в живота си държеше парите си хванати с щипка, защото бе връчил на Чема портфейла си, за да го предаде на Дженифър, а после така и не пожела да си купи друг. Мислено прехвърли връзките — мъртвите федерални, Чема, Дебелия Монте, цялата тази каша… чак до хлапето на Бени, което искаше пари от баща си, а той пък ги поиска от него. Беше като притча от Талмуда. Какво беше прочел? Съкровищата, които моите предци са положили на този свят, са мои за вечни времена.

Дейвид измъкна петдоларова банкнота от прегънатата пачка и я подаде на Софи.

— Вчера го чух да казва три лоши думи — заяви.

Момиченцето изписка доволно и отново се съсредоточи върху куклите си. Бени я наблюдава няколко мига, по лицето му се бе очертала усмивка като по гранитен камък.

— Истински майстор по изтръскване — изрече.

— В гените й е — заяви Дейвид.

— От страна на майка й — поясни Бени. — Като стана въпрос за почистване, ти готов ли си за пролетно чистене, ако се стигне дотам?

Въпросът не беше дали е готов да си свърши работата — щеше да го направи. Проблемът беше мащабът. Това, за което намекваше Бени, предполагаше стесняване на тесния кръг още повече… което навярно означаваше премахване на равин Кейлс. Може би не сега. Може би не през следващия месец. Но в даден момент. Това щеше да доведе до повече усложнения от обикновено, тъй като човекът бе тъст на Бени. Босът държеше с нещо стареца, това беше сигурно, равин Кейлс обаче не беше толкова откровен с Дейвид както при първата им среща в закусвалня „Бейгъл“ — поне не и за неща, свързани с друго освен еврейската вяра, а Бени също не бе издавал никакви тайни.

Нямаше опасност равин Кейлс внезапно да бъде разследван от федералните, да се пречупи и да разкрие, че в синагогата се перат пари под всякакви незаконни форми. Не, проблемът, който Дейвид бе забелязал през последните два месеца, бе много по-обикновен: равин Кейлс се чувстваше дълбоко виновен. Започваше да гледа критично на живота си, а това караше хората да вършат глупави неща. А в момента Бени загатваше за серия от потенциални проблеми, които бегло включваха и равин Кейлс, навярно само за да види как ще реагира добрият равин Дейвид Коен, било то и само пред едно дете. Дейвид не бе сигурен до каква степен Бени е доловил емоционалното състояние на равин Кейлс, макар че нямаше да се изненада, ако босът подслушва и синагогата.

„Да му се не види“ — помисли си. Вероятно беше така. Бени сигурно знаеше тайните на цялата синагога, макар че Дейвид не можеше да си представи, че той разполага с времето, което имаха от ФБР, за да улови с подслушвателно устройство и най-лекия намек за нещо подозрително.

— Мога да почистя всичко — отвърна Дейвид, — което е необходимо да се почисти.

Бени въздъхна:

— Покрай цялата тази помия ти си единственият човек, на когото имам доверие в момента. Само ти можеш да направиш каквото се налага.

Бръкна в джоба на сакото си, извади два плика и ги постави на бюрото на Дейвид. На единия бе изобразено логото на компанията на Джери Форд — „Лайф кор“, а другият беше чисто бял. Дейвид разтвори плика от „Лайф кор“ и видя, че в него има чек за седем хиляди долара, платени директно на фонда за сценични изкуства към синагогата и придружени от официално писмо, в което Джери Форд благодареше на храма за всеотдайната подкрепа на изкуствата.

— Нещо не е наред ли? — попита Бени.

— Ти ми кажи — отвърна Дейвид и му показа чека и писмото.

— Данъчни облекчения за бизнеса — обясни Бени. — Миналата година „Дивият кон“ дари десет бона, за да екипира цялата детска бейзболна лига. Всичко в този град е легално. Не е ли точно това неприятното, равине? След двайсет години няма да има нужда от хора като нас. Всичко ще е законно.

Дейвид отвори другия плик. Вътре имаше фотокопие на шофьорска книжка, издадена на някой си Лари Кирш. Адресът му беше в Лас Вегас, а четиридесетият му рожден ден щеше да е през април.

— Искам да се заемеш с почистването на този проблем — заяви Бени.

— Кой е той? — попита Дейвид, което беше глупаво. Никога не задаваше въпроси, но това не му приличаше на случайна поръчка. Заради бъркотията в клуба Бени се опитваше да ограничи престъпната си дейност до минимум, а този мъж бе първият човек, когото му поръчваше да убие, откакто Дейвид бе премахнал Малкия Джо.

— Направи ти лицето — обясни Бени.

— Той не беше ли претърпял злополука?

— Не, това беше онзи, който ти направи челюстта — поясни Бени. — Постарай се да изглежда като пожар в къщата или атака от пума, или нещо такова. Последното, от което се нуждаем, е още една халка по веригата. Разбираш ли какво ти казвам?

Дейвид разбираше. Ако се налага да бъде убит обикновен гражданин като този доктор, деянието се превръща в убийство, не в удар на мафията, което означава, че не можеш да дадеш поръчката на горила, защото тя със сигурност ще прецака нещата.

— Само ми кажи кога — каза Дейвид.

— Скоро. Ще го направиш преди Свети Валентин, може би ще успея да изненадам Рейчъл с круиз, или нещо подобно. — Бени наклони глава, затвори очи и ги задържа така, докато говореше. — Спя по четири часа, ако имам късмет, защото Рейчъл е будна през половината нощ. Ако тя не спи, и аз не спя.

— Тя още ли не е добре? — Дейвид не знаеше как да подходи към въпроса, нито пък искаше, но изглежда, днес Бени желаеше да говори за много неща. Странното беше, че той все по-често и по-често идваше в офиса му за разговори, които започваха с делови въпроси, а после се насочваха към ситуацията у дома. — Още ли има онзи проблем? — продължи най-сетне.

— Да — потвърди Бени. — Имаме две прекрасни дъщери, не се оплаквам, нали разбираш? Просто си мислех, че по-нататък може би ще се опитаме да си направим още едно, за да си имаме някой, с когото да си подавам футболната топка. Лекарят ни забрани. А после се появи болката. Тайленолът не помага за това, което преживява тя, затова през половината време е друсана с лоразепам.

— Този, който носи своя дял от бремето, ще доживее да се наслади на последния миг утеха — изрецитира Дейвид.

Бени подскочи, разтворил широко очи.

— От Талмуда е — обясни Дейвид. — Мойсей.

— Зная откъде е. Тъст ми харесва този цитат. Да не би вече да вярваш в тези глупости?

— Не — отрече Дейвид. — Това е нещо, което съм прочел и запомнил. Имам подготвени всякакви цитати.

В общи линии беше вярно.

Но беше вярно също така, че Дейвид постоянно получаваше миниатюрни разтърсващи прозрения, особено когато четеше за светостта на живота. В предишния си живот не бе особено начетен — прелистваше основно „Спортс илюстрейтид“ и разни евтини романи, които купуваше от универсалния магазин, за да ги чете, докато изчаква поредната си мишена. (Беше достатъчно придирчив обаче, за да знае, че мрази Том Кланси и всичко, свързано с мафията. Стоеше настрани и от онези книги за истински престъпления, понеже беше малко притеснен, че ще открие в тях нещо, което е извършил.) Така че самият процес по асимилиране на всичките тези религиозни текстове пълнеше мозъка му с изцяло нови потоци мисли.

Не беше сантиментален по отношение на повечето неща и до голяма степен успяваше да държи Дженифър и Уилям на втори план. Но от време на време прочиташе нещо в Талмуда или в Мидраш, което свързваше със собствените си затруднения, и внезапно намираше начин да се справи с проблем, с който бе смятал, че само той се е сблъсквал. Макар че осъзнаваше колко е нелепо това.

— Тя иска да те заведе на обяд — каза Бени.

— Кой?

— Рейчъл. Слушаш ли ме, равине?

— Не мисля, че е добра идея — отвърна Дейвид.

— Жена ми има нужда да поговори с човек, който няма просто да й подхвърли хапчета, а ще й даде духовен съвет.

— И този човек съм аз, така ли?

— Утре ще обядваш с нея в ресторант „Грейп стрийт“ — заяви Бени. — Това не подлежи на разискване. — Мобилният му телефон иззвъня и той погледна към входящия номер с нещо, което много напомняше отвращение. — Адвокатът ми — измънка под нос, за да не го чуе дъщеря му. — Трябва да се обадя. Ще наглеждаш ли Софи за минутка?

— Разбира се — кимна Дейвид.

Бени излезе от офиса и след няколко секунди Дейвид го видя как се разхожда напред-назад по тротоара. Винаги се движеше така. Бени Савоне определено беше човек с проблеми, но Дейвид му се възхищаваше до известна степен. Ръководеше тази измама, имаше стриптийз клуб, въртеше нещата с евреите, което му печелеше обществени симпатии (дори Харви Б. Къран напоследък го описваше в добра светлина: пишеше, че хората, които ходят в стриптийз клубове, не бива да приемат бодигардовете за група свещеници и трябва да се отнасят подобаващо с тях, и изтъкваше колко много прави Бени Савоне за обществото)… а се грижеше и за бъбривото момиченце, което седеше на пода и говореше на своите кукли Барби.

Дейвид трудно успяваше да намрази човек, когото го е грижа за децата му. Не би се поколебал да убие такава личност, разбира се, но би се запитал кой ли е бил този човек, преди да се окаже замесен в делата на Фамилията.

Дейвид знаеше, че един ден синът му Уилям ще се поинтересува от баща си. И какво щеше да открие? Че е бил психопат. Дженифър щеше да му каже друго, но хлапето беше умно и чувствително и щеше да разбере, че баща му е бил едно лайно. После щеше да научи същото за дядо си, защото не биха хвърлили добър човек от сградата на Ай Би Ем. Колко ли назад в историята щеше да се рови Уилям? До началото на Чикаго? Някога бащата на Дейвид му казваше, че неговият прадядо е бил от хората, които са се занимавали с алкохола, когато в града пристигнало Световното изложение през 1893 година, но кой би могъл да знае всъщност? Може би Уилям щеше да открие всичко и да осъзнае, че произлиза от дълъг род на престъпници, а след това — да стане федерален и един ден да почука на вратата на синагогата, за да арестува баща си.

„Децата никога не трябва да научават някои неща за родителите си“ — помисли си Дейвид. Премести се от мястото си зад бюрото и седна на пода до Софи.

— Какво ще правят Барби и Кен? — попита я.

— Ще чистят къщи — обясни му Софи, — точно както вие с татко.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Равин Дейвид Коен никога не се връщаше на местопрестъплението. Така хората се оказваха разпознати от свидетели, които преди не са им обърнали внимание, или пък ги улавяха камери за видеонаблюдение. И все пак той спря на същото място за паркиране, което Малкия Джо бе използвал пред солариума в последния ден от живота си. Разбира се, никой не си беше направил труда да докладва, че Малкия Джо е изчезнал — той беше от онези типове, с които повечето хора предпочитат да не се срещат повторно. Дейвид така и не бе попитал Бени за майката на хлапето, но допускаше, че жената е излязла в постоянна ваканция.

Бени бе инструктирал Дейвид никога да не стъпва в казино заради софтуера за лицево разпознаване, с който разполагат на такива места, и сега той не можеше да се оплаче от желанието на Рейчъл Савоне да се срещнат в квартален ресторант като „Грейп стрийт“, макар заведението да се намираше в същия търговски център, където бе разположен и любимият солариум на Малкия Джо. Дейвид никога не би посетил сам подобен ресторант — не влизаше по какъвто и да е повод в заведение, пред което има черна тебеширена дъска, а когато стигна до входната врата, видя, че на това място има две дъски. Една със специалитетите на деня и втора с подходящите вина към всеки специалитет.

Дейвид се върна до колата, възможно най-дискретно извади ножчето тип „пеперуда“, което държеше в чорапа си, и го пъхна в жабката. Нямаше защо да предизвиква съдбата, особено след като идеята да прекара един час в разговор със съпругата на Бени, и то без наличието на каквито и да е опиати (под формата на хапчета или в течно състояние), го караше да обмисля потенциални възможности за самоубийство. Да не говорим, че на подобно място някой можеше да го разпознае. Дейвид винаги внимаваше за това, когато беше сред хора, макар сам да не можеше да се разпознае в огледалото.

Ситуацията бързо можеше да стане зловеща. Но преди Дейвид да успее да си плюе на петите, Рейчъл се появи със своя малък сребрист мерцедес кабриолет, чийто покрив беше прибран, макар навън да бе едва петнайсет градуса. Говореше по телефона и когато видя Дейвид, му махна, но не затвори.

Дейвид продължи да я наблюдава още няколко мига. Опита се да реши дали наистина я намира за привлекателна, или така му се струва, защото не бе оставал насаме с жена вече почти година. Лесно му беше да отхвърли подобни мисли в синагогата, тъй като повечето жени там бяха опустошени от притеснение или от вина или бяха изпаднали в някаква екзистенциална криза, така че въобще не гледаше на тях като на жени. Те бяха просто хора, изтъкани от проблеми, които носеха скъпи неофициални дрехи.

С Рейчъл обаче Дейвид почувства известна интимност. Не че тя му напомняше за Дженифър. Не беше точно така. Двете бяха различни почти във всяко отношение — неговата жена например никога не би карала мерцедес кабриолет, докато говори по мобилния си телефон, — изключение правеше само един факт: и двете бяха омъжени за лоши хора.

Само специална жена би могла да реши, че да се събере с наемен убиец на мафията или с професионален убиец на свободна практика (или в случая на Рейчъл с мафиотски бос, който навярно вече не убива много хора със собствените си ръце, но със сигурност е вземал участие в подобни неща, когато с жена му са били още гаджета) е забавен начин да прекара не просто няколко срещи, но и остатъка от живота си.

Може би отначало, когато всички са млади и глупави и гледат тъпи филми, е вълнуващо, но станат ли нещата сериозни, започнат ли да пристигат сметките, появят ли се деца, развалени радиатори, разходи по колата и за погребения, както и всички онези миниатюрни бедствия, които съпътстват ежедневието на една семейна двойка, тогава трябва наистина да го желаеш. Трябва да наречеш това помежду ви любов. Трябва да гледаш човека в леглото до теб и да го уважаваш, макар да знаеш какъв е всъщност.

— Съжалявам, че закъснях — извини се Рейчъл, когато най-сетне приближи Дейвид. — Денят беше доста шантав.

Носеше светлосиня блуза с къс ръкав и жилетка в тон, а черните й панталони се разширяваха под глезените, така че Дейвид не можеше да види обувките. Нямаше слънчеви очила. Беше си сложила същите бижута, които винаги носеше: диамантени обеци, семпла златна огърлица, онази хубава брачна халка, която той бе забелязал за първи път на карнавала по случай Ханука. Дамската чанта, която държеше, изглеждаше скъпа.

— Току-що пристигнах — призна Дейвид.

— Ако приличате поне малко на баща ми — заяви тя, — направо ще се влюбите в това място.

— А господин Савоне?

— О, той не би дошъл тук — обясни Рейчъл. — Не би се доближил до винен бар.

* * *

След като си поръчаха, на Рейчъл й трябваха двайсет минути, за да стигне най-после до причината за тяхната среща. Запълниха ги с безсмислени приказки за синагогата, като от време на време хапваха по малко от салатите си „Цезар“.

— Съжалявам — извини се тя. — Просто си седя и бърборя. Сигурно много се отегчавате.

— Всичко е наред — отвърна Дейвид и до голяма степен беше така. Рейчъл още не го бе помолила да намери решение на даден проблем, което отличаваше разговора им от всеки друг, който той бе провел като равин през последните два месеца.

— Не, не, наистина не е — възрази жената. — Когато баща ми беше на вашите години, не му се налагаше да се занимава с това, което правите вие. Татко можеше да се прибере вкъщи в края на деня и да не се чувства, сякаш е съучастник във всяка несправедливост по света, а само в онези, пред които се изправят евреите. — Отпи от виното си, беше поръчала бутилка мерло още щом се настаниха и виното бе почти свършило. После изгледа Дейвид един дълъг миг. — Извинете за въпроса, равине, но защо нямате съпруга?

— Женен съм за работата си — обясни той. Използвал бе тази реплика десетина хиляди пъти, откакто пое поста в синагогата. Всяка млада майка искаше да го уреди със своя неомъжена приятелка, всеки кореняк желаеше да го представи на дъщерите или внучките си.

— Всички казват, че Лас Вегас е страхотно място да бъдеш ерген — започна Рейчъл, — но аз не вярвам, че е така. Може да бъде доста самотно, ако си търсиш момиче, с което да създадеш семейство.

— Е, в момента това не ми е приоритет.

Дейвид се опита да се усмихне, но това му се стори неестествено. Никога не му се струваше естествено. Не защото още усещаше лицето си като маска, макар да беше точно така, а по-скоро заради дългите години, които бе прекарал в опити да не се усмихва, да стане непоклатим още от дете. Докато растеше, онова, което изглеждаше радостно, обикновено му носеше болка, така че бе по-лесно да третира всичко с равнодушие. А когато влезе в бизнеса, гледаше да не получи някой идиотски прякор като Ухиления или Венците.

— Ако стане — заяви Рейчъл, — не забравяйте да ми се обадите.

— Ще го направя — обеща й той.

— Баща ми казва, че сте отличен равин.

— Баща ви е любезен човек.

— Татко може да бъде истински задник — заяви Рейчъл без следа от гняв, — но аз го обичам. — Отпи от виното и напълни отново чашата си с остатъка от съдържанието на бутилката. — Съжалявам, че не сме имали възможността да говорим много, защото всички казват, че сте невероятен слушател. Клаудия Левин смята, че сте прекрасен.

— Е, да.

Рейчъл се усмихна.

— Баща ми ли ви научи да го казвате?

— Учат ни на това още първия ден в училището за равини — обясни Дейвид и двамата се засмяха.

— Чувството е хубаво — каза Рейчъл. — Не си спомням кога за последно се смях.

— Де да можехме да се смеем и да плачем едновременно.

— Маймонид[28] ли цитирате? — попита Рейчъл.

— Спрингстийн — поясни Дейвид, с което отново я разсмя. Отпи от виното си, лицето му леко се зачерви, а мускулите на раменете му се поотпуснаха. Не беше като да пиеш скоч, но бе по-добре от вода. Може би нещата днес щяха да минат благополучно.

На три маси от тях Дейвид видя познато лице.

— Това Оскар Гудман ли е? — попита.

Рейчъл хвърли поглед през рамо.

— Всички идват тук — обясни тя.

— Изглежда, той ще стане кмет — подхвърли Дейвид. Опитваше се да подхване разговор, но и да разбере какви връзки имат семейство Савоне.

— Ще бъде добре за града — каза Рейчъл. — Гудмън беше част от борда на „Бет Шалом“ години наред, така че знае какво е да работиш с неотстъпчиви идеолози.

Тази реплика отговори на въпроса му.

— Какво ви е разказвал съпругът ми за мен? — Рейчъл все още се усмихваше, но Дейвид видя, че бе охладняла. Преминала бе към онази част от разговора, от която и тя се страхуваше. Това му подейства успокояващо до някаква степен. Поне веднъж започваше на равни начала.

— Всъщност нищо — отвърна.

— Съжалявам — заяви тя, — но ми е трудно да го повярвам. Той прекарва повече време с вас, отколкото с когото и да е друг, като изключим адвоката му.

— Това, за което си говорим, е… — започна Дейвид, но Рейчъл махна с ръка.

— Знам, знам — прекъсна го. — Поверително е.

— Всъщност е свързано основно с бизнес. Съпругът ви много помага на синагогата. Наистина съм му безкрайно благодарен. — Дейвид бе упражнявал тези думи хиляди пъти, за да се подготви за нечии евентуални въпроси относно връзката му с Бени Савоне. — Водим и множество интересни разговори за вярата му, която, както предполагам добре знаете, е едно постоянно предизвикателство.

Рейчъл поклати глава и отново се засмя.

— Равине, оценявам опитите ви да бъдете учтив, но няма нужда. Зная кой е съпругът ми.

— Той каза, че не сте щастлива — изрече Дейвид.

— Получавате награда за най-сдържан коментар на годината — заяви тя, — а сме едва януари, така че може би трябва да включа и предходната.

— И че не се чувствате добре физически.

Този път Рейчъл не се засмя.

— Радвам се, че той е наясно с тези неща. Радвам се, че може да говори с вас. Щеше да е хубаво, ако можеше да разговаря и с мен.

— Той е сложен човек — вметна Дейвид, защото не знаеше какво друго да каже.

— Не е сложен човек — възрази тя, — а лъжец. Съжалявам, но има разлика, равине.

Слава богу, сервитьорът им пристигна и донесе обяда. Дейвид си беше поръчал пиле марсала по препоръка на Рейчъл, но осъзна, че едва ли ще има възможност да му се наслади, тъй като събеседницата му вече попиваше напиращите си сълзи в напразен опит да спаси грима си. Той извади кърпичката от джоба на сакото си — внезапно осъзна, че когато носиш хубав костюм всеки ден, си принуден да бъдеш джентълмен около плачещи жени, дори да не искаш — и я бутна към Рейчъл.

— Благодаря ви — кимна тя. — Вижте ме. Плача насред ресторанта.

— Според Талмуда дори когато портите на Рая са затворени за молитва, те са отворени за сълзи — обясни Дейвид.

— Ще го напусна — заяви тя.

Дейвид огледа ресторанта и се опита да прецени дали има начин Бени да е сложил подслушвателни устройства тук. Човекът на бара, който наливаше вино в мънички чашки за дегустация, би могъл да носи подслушвателно устройство. Или сервитьорът. Или пък Оскар Гудман, който си тръгваше в този миг, се бе запътил да докладва право на Бени.

— Извинете — каза Дейвид. — Да не би да казахте, че обмисляте да напуснете господин Савоне?

— Не го обмислям, правя го — отсече Рейчъл. — Затова исках да говоря с вас. Баща ми няма да ме изслуша, просто ми казва да преживея страданието. Не мога да говоря за това с приятелките си. Не мога да говоря с никого освен с вас. — Пресегна се през масата и хвана ръката му. Всички винаги искаха да докоснат ръката му, сякаш каквато и мъдрост да притежаваше той, можеше да бъде предадена през потта на дланта му (което в този случай може и да бе по-близо до истината, тъй като Дейвид бе сигурен, че се поти като баптистки проповедник). — Вече не съм млада, равине. Не заслужавам ли да бъда щастлива? Не заслужавам ли да бъда обичана от някого, който е способен да обича?

— Вие все още сте млада жена — възрази Дейвид.

— На трийсет и девет съм — поясни тя. — Ще стана на четиридесет след шест месеца. Тогава вече ще е официално.

— Мисля, че трябва да обмислите всичките си възможности.

— Това и правя — отвърна Рейчъл. Захлупи ръката му със своите две и оформи малка пещ, която загря цялото му тяло.

Дейвид огледа масата за нещо остро, но сервитьорът бе взел ножовете за пържоли. Така или иначе, не знаеше какво иска да среже… освен собствената си ръка от китката надолу. В този момент навярно можеше да го стори дори с лъжица.

— Трябва да помислите за децата си — изрече Дейвид. Реши, че е подходящо да започне с това, докато преценява какво да прави с тази информация.

— Той няма да им липсва — заяви Рейчъл. — Предполагам, че може да липсва на Софи, но Джийн знае що за човек е баща й. Тя е на тринайсет, а все едно е на четиридесет и пет. Нямам намерение да чакам още десет години, за да стане ясна картинката и на Софи, равине. Не мога да го направя.

Дейвид прелисти каталога в главата си, за да потърси някаква интерпретация на развода в Талмуда, която би накарала Рейчъл да осъзнае грешката си. Не че разводът се забраняваше в Талмуда, евреите бяха доста прями по този въпрос. За голяма изненада на Дейвид, те приемаха, че живот в лош брак не е никакъв живот, а разводът, макар и да не е добър избор, е неизбежен. И това дори не беше модерна интерпретация.

И все пак. В този случай не беше допустим.

— Може би е добре да опитате брачни консултации?

— Мъжът ми не е от хората, които ходят по брачни консултации.

— И все пак смятате, че е от типа хора, които се развеждат в съда.

Рейчъл трепна на мястото си и Дейвид осъзна, че е проговорил със стария си глас, че не е понижил модулацията си. По дяволите. Все пак това му даде възможност да измъкне ръката си от хватката й. Прокашля се. Отпи глътка вино. Извика сервитьор, поиска нож. Отряза си парче пиле, потопи го в соса, сложи го в устата си и започна да дъвче възможно най-бавно… докато Рейчъл го наблюдаваше с безмълвно удивление.

— Може би не мога да се разведа с него — заяви тя примирено. — Но това не означава, че не мога да го напусна.

— Мислите ли, че ще можете просто да избягате? Мислите ли, че можете да го сторите? — Дейвид си отряза още едно парче от пилето, нави малко спагети на вилицата си и погълна всичко, без дори да го сдъвче. Отново говореше с онзи глас. — Как ще оцелеете? — По дяволите. — Финансово. Как ще оцелеете финансово, ако просто избягате? Трябва да го обмислите. — Още една хапка пилешко. Глътка вино.

— Ами — започна Рейчъл, — рано или късно ще наследя погребалното бюро от баща си. — Отдръпна се от масата, облегна се назад и въздъхна. — Не е нещо, от което се интересувам, но ако може да се вярва на баща ми, от него се печели добре целогодишно.

— Ще мине много време, преди равин Кейлс да си отиде — изтъкна Дейвид, макар да не бе сигурен, че е вярно. Възможно ли беше Бени да не знае нещо толкова очевидно за погребалното бюро? Дейвид не допускаше, че Рейчъл би желала да е собственик на погребално бюро, което пере пари… и трупове… за мафията. Какво остава за новия бизнес с тъканите… и всичко останало, за което Дейвид и Бени си мечтаеха. По-важното: това бе млекодайната крава, чрез която самият той щеше да се върне обратно в Чикаго, обратно при Дженифър и Уилям, обратно към Сал Купъртин.

„О — помисли си, — това не е приемливо.“

— Разбира се, разбира се — потвърди Рейчъл. — Но знаете ли, от известно време умът му изневерява. Сигурна съм, че той го прикрива добре, когато е на работа, но, равине, очевидно има причина вие да сте тук сега.

— Очевидно — потвърди Дейвид.

— Искам да кажа, че баща ми няма да може да върти бизнеса още дълго — обясни тя. — Трябва да получа пълномощия, така че ако се наложи, да мога да се намеся, за да ръководя делата. Не бих искала да го правя, но ако съпругът ми откаже да издържа децата, какъв избор ми остава?

Фактът, че Рейчъл не бе наясно кой всъщност ръководи делата на погребалното бюро, беше обезпокоителен. Ако тя започнеше да се рови или накараше някой адвокат да го стори, нещата нямаше да се развият добре. На Дейвид не му допадаше идеята, че може да се наложи да убие съпругата на Бени. Но също така не му харесваше идеята да лежи в затвора.

— Нека помисля за момент — помоли той.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Рейчъл.

Дейвид беше научил, че ако искаш наистина да накараш хората да те слушат, е важно да се престориш, че ти трябва миг да се вслушаш в Бог, преди да дадеш подходящия отговор за нещо. Извършваше тази процедура, като си затваряше очите и дишаше бавно. Само че когато затвореше очи, не говореше с Господ, а по-скоро се стараеше да намери начин как да не отнеме живота на човека, който седи пред него, чрез удушаване.

В този случай се опитваше да прецени дали няма да е по-добре просто да последва Рейчъл навън до паркинга и докато тя върви към автомобила си, да я застреля в тила. Само че не носеше пистолет в себе си. Само нож, който в момента се намираше в колата. Можеше да я наръга в гърлото с вилица, но това му се стори твърде лично, а и обикновено хората забелязваха, ако от нечий врат започне да извира кръв насред претъпкан паркинг.

Пък и Дейвид никога не убиваше жени. Вярно, руснаците и Кошер Ностра в Чикаго го правеха, но подбудите им бяха съвсем различни от тази. Това тук бе въпрос на оцеляване, не на събиране на дългове, което звучеше като по-уместна причина. И все пак. Трябваше да отхвърли този вариант. Какво друго оставаше?

„Здравият разум“ — каза си. Можеше да се опита да убеди Рейчъл. Или пък да й посочи безразсъдството й, като изтъкне колко е откачена, щом дори допуска, че би могла да зареже Бени Савоне.

— Доколкото ми е известно — започна Дейвид с все още затворени очи, — съпругът ви е помогнал на баща ви да купи погребалното бюро. Прав ли съм?

— Това беше преди години — отвърна тя. — Дългът е бил изплатен, сигурна съм.

Дейвид не можа да прецени дали в отговора й има сарказъм. А може би той самият търсеше… нещо, каквото и да е, за да придобие представа с какво Бени държи равин Кейлс.

Отвори очи и се постара да й вдъхне утеха, опита се да накара Рейчъл да си промени решението само на базата на отговорите на простички въпроси. Беше научил тази тактика от стари калени убийци на Фамилията. Те я използваха, когато се опитваха да измъкнат информация от хората, преди да ги очистят.

— Сигурна ли сте?

Рейчъл пак въздъхна дълбоко.

— Не съвсем — призна. — Бени не е много откровен за подобни неща. — Замлъкна. — Предполагам, че мога да попитам баща си, но той вече ми обясни, че се държа глупаво поради безброй причини, дори и само защото обмислям това. Но вие разбирате, нали, равин Коен? Имам правото бракът ми да ме кара да се чувствам удовлетворена, нали?

— Разбира се — кимна Дейвид. — Нека ви попитам нещо. Смятате ли, че това е свързано с вашите медицински проблеми?

— Не — отрече тя… твърде бързо по преценката на Дейвид.

— Защото знам, че една такава промяна в живота понякога кара човек да разсъждава по-скоро емоционално, отколкото благоразумно.

— Откъде знаете, равине? Имате ли много опит с „такава промяна в живота“, както се изразихте?

— Според Талмуда не бива да гледаме каната, а какво съдържа тя — изрече Дейвид.

— Съдържа глупости, взаимни обвинения и лъжи — отвърна Рейчъл. Махна на сервитьор и помоли за още една бутилка вино, този път кианти. — Равине, интересно ми е знаете ли изобщо какво е тялото ви да започне да ви предава? Наясно ли сте, че ще трябва да си направя хистеректомия[29]? Знаете ли за това? И не смятате ли, че бих искала, когато преминавам през това, да имам подкрепата на любящ съпруг? Не ви ли звучи благоразумно?

— Говорете по-тихо — помоли Дейвид. Този път умишлено използва стария си глас.

Сервитьорът пристигна, напълни отново чашата на Рейчъл и остави бутилката в средата на масата. Рейчъл я взе и огледа етикета.

— Последното хубаво нещо, което идва от Италия — изрече тихо. — Знаете ли къде отидох, за да се омъжа?

— Не — призна Дейвид.

— Във Флоренция — поясни Рейчъл — през 1982 година. Бях на двайсет и две, а Бени на трийсет, тогава беше голяма работа, парите се ръсеха от джобовете му, или поне аз така си мислех. Но знаете ли, когато си млад, някой с хиляда долара ти се струва богат. Исках да се омъжа в „Темпъл Айсая“, когато още беше долу на „Оуки“, но Бени не беше евреин и в храма шумно изразиха недоволството си от това. Баща ми беше равин там и на него очевидно не му пукаше, но бордът не позволи да се случи по политически причини. Не искаха семейството на Бени да се появява по снимки в синагогата, особено когато един от техните членове смяташе да се кандидатира за Сената. Така че Бени каза „майната им“. Помня го съвсем ясно. Каза „майната им“. Затова качи на самолет семейството и приятелите ми, неговите близки и приятели и членовете на „Айсая“, които искаха да дойдат. Закара със самолет всички до Флоренция, а аз се омъжих в Голямата синагога на Флоренция.

— Звучи ми като хубав миг — заяви Дейвид.

— И беше — призна Рейчъл. — Но едва наскоро осъзнах, че той не го е направил от чувство за справедливост или дори за да ме направи щастлива. Сторил го е от яд. Може би трябваше да разбера още тогава, но какво знае човек, когато е на двайсет и две?

— Смяташ, че знаеш всичко — обади се Дейвид.

— Точно така — съгласи се Рейчъл. — Това е толкова вярно, равине. Смяташ, че знаеш всичко. Смяташ, че целият ти живот ще е като този хубав миг. Не можеш да си представиш, че нещо някога ще е различно, че някога ще разсъждаваш различно за нещата, за които сега не ти пука. Година по-късно майка ми почина от рак на яйчниците и внезапно осъзнах колко съм млада. Че единственото, което искам, е мама. И ето ме сега с тези две момичета, осъзнала, че целият ми брак е базиран основно на яд. Не е никак приятно, равине. Не искам дъщерите ми да погледнат назад един ден и да си помислят, че майка им ги е оставила да живеят ужасен живот.

Когато разговаряше с членовете на своето паство, равин Дейвид Коен често се изправяше пред едно затруднение: не можеше да се постави на тяхно място, когато слуша за проблемите им. Но сега беше различно. Дейвид се бе сблъскал лично с проблем, подобен на този на Рейчъл, в нощта, когато се бе озовал в хладилен камион, пълен само с месо и време за размишление. Трудно беше, след като вече имаш дете, да не започнеш да се замисляш за наследството си. Макар че, преди да изчезне, Дейвид не бе размишлявал по въпроса какво оставя на Уилям, което бе странно, тъй като самият той все по-често се връщаше към собствения си баща и неговото кратко пътешествие надолу от онази сграда.

Все пак не можеше просто да остави Рейчъл да се измъкне посред нощ, особено след като бе почти убеден, че ще трябва да я намери той.

— Моето мнение — започна Дейвид — е, че имате нужда първо да се вгледате навътре в себе си и да потърсите точно от какво сте недоволна. Мисля, че в края на краищата може да откриете, че вашият съпруг няма вина. Оставете Тора да говори с вас.

Рейчъл отмести недокоснатата си чиния със зеленчуци и макарони с форма на папийонки, за да направи място на масата за дамската си чанта, която обърна и изсипа. Сред вещите имаше евтин пистолет: малък сребристочерен „Лорсън“ с теглото на преспапие — пълен боклук.

— Виждате ли това? — попита Рейчъл.

— Пистолета ли?

— Естествено, че пистолета — потвърди тя. — Защо не сте в луда паника?

— Не е насочен към мен — обясни Дейвид. — А и не се страхувам да умра. — Взе оръжието и го огледа върху скута си. Всъщност теглото му беше доста прилично, но Дейвид не можеше да повярва, че Бени ще позволи на жена си да напуска къщата с нещо по-малко от девет милиметров. Тогава му хрумна, че шефът му едва ли знае за оръжието… и навярно това бе смисълът на цялото упражнение. Уви пистолета в салфетката си, избърса го и го остави обратно на масата покрит. — Пуснете предпазителя, ако не искате да съсипете дамската си чанта.

— Налага се да нося оръжие заради съпруга си, равине. Днес ще взема Джийн, ще я заведа на тренировка по софтбол и ще нося машина за убиване в чантата си. Заради него. И защото си мисля, че хората ще се опитат да ме наранят, когато съм с него — обясни Рейчъл. — Или да наранят децата ми. Затова не ми казвайте, че вината е моя. Става ли?

Половината ресторант вече подслушваше разговора им, да не говорим за персонала. Хората бяха склонни да обръщат внимание на думата „оръжие“ и ако в заведението разполагаха с що-годе прилично осветление, всички щяха да са под масите, след като Рейчъл изсипа пистолета си до солницата и пипера.

— Гримът ми се е размазал, божичко, на нищо не приличам — изрече тихо и напудри лицето си. — Как е сега?

Изглеждаше, сякаш се опитва да прикрие нещо.

— По-добре — отвърна Дейвид.

Рейчъл се окопити, дори се опита да се усмихне.

— Не ви моля за позволение, равине, а за напътствие. Така че, моля ви, дайте ми някаква надежда.

Дейвид трябваше да приключи този разговор и да се махне от ресторанта.

— Добре — обеща й. Осъзна, че се намира в абсурдна ситуация. Беше прекарал целия си живот в убиване на хора, а седеше тук срещу една жена с пистолет и се опитваше да я убеди, че светът е безопасно и добро място, макар да бе наясно колко ужасно е решението й. Ужасно решение, което можеше да провали дори собствения му живот. — Съпругът ви не се опитва да ви нарани — изрече спокойно.

— Откъде знаете?

— Защото ако искаше да го стори — отвърна Дейвид възможно най-спокойно, — вече щяхте да сте наранена. — Рейчъл се ококори, но Дейвид продължи да я гледа втренчено. Надяваше се, че тя ще схване подтекста на думите му. — Така че моята идея за надежда е следната. Живейте живота си заради вас и децата си, но не правете нищо, което би принудило съпруга ви да действа… безразсъдно.

— Божичко! — възкликна Рейчъл. — Той ви държи с нещо, нали?

— Никой не ме държи с нищо — заяви Дейвид.

— Лъжете.

— Госпожо Савоне, никога не съм бил по-откровен. Аз съм равин, а не глупак. Получавам същия вестник като вас. В него всичко е написано.

Рейчъл дълго не откъсваше поглед от Дейвид, след което се изкикоти.

— Трябваше да го видя — изрече. — Не зная как съм го пропуснала.

— Какво е трябвало да видите?

— Нищо — отвърна тя. — Абсолютно нищо. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам — каза, а по лицето й вече имаше широка усмивка, сякаш бе открила нещо зашеметяващо. — Имам среща.

— Не правете нищо глупаво — посъветва я Дейвид.

— Обмислях да си направя ботокс, ако искате да знаете — обясни Рейчъл. Изправи се, отиде от страната на масата, където седеше Дейвид, и коленичи до него, за да може той наистина да види лицето й. — Виждате ли тези бръчки покрай устата ми?

— Не — отрече Дейвид.

— Вие сте лъжец. — Рейчъл го докосна леко по лицето, точно под лявото ухо, където брадата му още не бе израснала правилно. — Белезите вече почти не се забелязват. — Остави за миг ръката си върху бузата му, след което отново се усмихна, този път ужасно тъжно. — Доктор Кирш направи и моето лице.

* * *

Същия следобед Дейвид седеше на шезлонга до басейна си, пушеше пура и се опитваше да намери най-добрия начин да избяга. Времето се бе стоплило, температурата беше двайсет и няколко градуса, небето беше тъмносиньо и в далечината се чуваше детски смях.

Дейвид стана от шезлонга и направи една обиколка, опита се да събере мислите си, да прецени дали ще успее да вземе решение. Ако Дебелия Монте наистина беше мъртъв (не можеше да се съмнява в правдивостта на информацията от Бени, но бе наясно, че понякога хора от Фамилията, за които се предполагаше, че са мъртви, се оказваха живи), значи имаше една пречка по-малко към завръщането му у дома. Или поне един човек по-малко, който можеше да нарани Дженифър и Уилям. Не че Рони не би поверил работата на гангстерската банда „2–6“ или на разни наркомани, готови да убият семейство за по хилядарка на калпак, а може би и за по-малко.

Не, ако искаше да се върне обратно в Чикаго и да осигури безопасността на семейството си, трябваше да види сметката на Рони. Защото колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече подозираше, че нищо от случилото се не е било случайно. Имало е план да създадат на Сал проблем. План, който се е основавал на желанието му за по-добър живот. Закачен на връв морков, който го бе накарал да излезе от сенките (където, честно казано, обичаше да работи) и да проведе една делова среща с ФБР. Сал Купъртин е трябвало да умре в онзи ден. Четирима срещу един. Но той се беше измъкнал и Рони навярно бе преминал към план Б.

Еврейският обичай изискваше да посрещнеш мъката изправен и точно това се опитваше да направи Дейвид. Рони очевидно бе искал да се отърве от Сал, което означаваше, че крие нещо от него. Нещо, което е от такова голямо значение за Дейвид, че би го накарало да убие собствения си братовчед.

Само че бе почти невъзможно да се добереш до Рони. Той никога не оставаше сам, дори децата по улицата тичаха да се снимат с телевизионния гангстер, който продаваше коли на старо. А и никой местен не бе толкова глупав, че да приеме подобна поръчка. Дори многобройните корумпирани чикагски ченгета, половината от които бяха в тефтерите на Рони.

Дейвид прибързваше, отдаваше се на същата фантазия, която си представяше от месеци. Първо трябваше да се оправи с Лac Вегас, а после да се безпокои за Чикаго. С изключение на едно нещо: трябваше да прати пари на Дженифър, да я уведоми някак, че все още е жив, без да се издава пред федералните. Ех, федералните. Джеф Хопър — още един мъртвец, който внезапно се оказа жив. Още един човек, с когото трябваше да се справи.

Кафяв самолет на авиолиниите „Саутуест“ прелетя над него и Дейвид проследи траекторията му, докато машината се спускаше надолу към летище „Маккарън“. На всеки четиридесет-петдесет минути същият този кафяв самолет прелиташе над главата му — или пристигаше, или заминаваше. Дейвид се запита дали някой от пътниците някога си бе направил труда да погледне какво всъщност се намира под тях: зловонна, почерняла от слънцето купчина прах по средата на нищото. Просто още един остров на удоволствията, пълен с лъжци и крадци.

Пари. Това бе първата задача, с която трябваше да се захване. Налагаше се да намери начин да прати на Дженифър солидна сума, в случай че Рони й спре кранчето. Защото сега, когато Монте бе мъртъв, той щеше да стегне примката, за да я накара да си мълчи.

Не беше съвсем наясно обаче как да й прати пари по начин, който нямаше да бъде проследен. За това щеше да е необходима известна доза финес.

Дейвид знаеше със сигурност, че доктор Кирш трябва да изчезне. Но щеше трудно да изфабрикува напълно убедителен инцидент сега, когато Рейчъл бе научила… нещо. Макар че какво знаеше тя? Че Дейвид Коен си е правил пластична операция? Какво доказваше това? Нищо. Абсолютно нищо.

И все пак Рейчъл Савоне знаеше, че съпругът й е част от мафията. И сега си мислеше, че знае нещо за него. Нещо, което не бе възможно да докаже, защото нямаше никакъв Дейвид Коен. Той не съществуваше. Да, разполагаше с всички надлежни документи, но колко надеждни бяха те? Щом Бени не му позволяваше да влиза в казино заради софтуера за лицево разпознаване, Дейвид нямаше намерение да ходи на летището или дори извън Лас Вегас.

Трябваше да си поговори с равин Кейлс. Един откровен, открит разговор, в който съвсем ясно щеше да му даде да разбере, че няма проблем да го убие, освен ако той не му сподели с какво го държи Бени. После, ако се наложи, щеше да се оправи и с Рейчъл. Нямаше намерение да споделя с мъжа й какво планира тя, защото тогава щеше да получи заповед да я премахне. Не, първо щеше да се увери, че погребалното бюро не е завещано на Рейчъл, дори ако трябва да опре пистолет в главата на равин Кейлс.

Но колко време щеше да е необходимо на федералните да започнат да душат не само около клуба, но и в личния живот на Бени? Колко време щеше да мине, преди да видят колко много пари е дарил на синагогата? Преди да изпратят призовка за ревизия на счетоводните книги на синагогата? Прецени, че Бени Савоне е достатъчно умен, за да избегне подобен тип непристойност, но това не означаваше, че федералните няма да поискат да си поговорят с него, само за да накарат Бени да се поизпоти.

Дейвид влезе в къщата и се върна обратно навън няколко минути по-късно с бележник с жълти листове, химикалка, чаша трийсетгодишен отлежал скоч и своя екземпляр на Тора. Направи списък на всички хора, с които трябваше да се оправи на местно ниво. Включи дори бодигардовете, пребили онзи турист, тъй като бяха навън под гаранция с висящо дело и кой знае какво можеха да кажат. После скъса страницата и направи списък с всички хора, с които трябваше да се разправи в Чикаго. Името на Джеф Хопър бе най-отгоре. Скъса и тази страница от бележника, сгъна двата листа и ги пъхна заедно в Тора, така че да има лесен достъп до тях — нещо, което да му напомня защо върши всичко това.

Направи и кратък списък на всички материали, от които щеше да се нуждае: оръжия, сносни ножове, в случай че реши да поеме по този път, ботуши с метални върхове, ръкавици белина, неръждаема тел за почистване на съдове, патрони с кух връх, въже… Минало бе много време, откакто си беше подготвял приличен комплект инструменти за убиване, затова се наложи да си припомни всички важни пособия, които обичаше да държи подръка.

Това го подсети за още една важна подробност. Дейвид отново влезе в къщата и се върна с бутилка скоч, телефонния указател и телефона. Наля си още едно питие и прелисти телефонния указател. Накрая попадна на списъка за доставка на строително оборудване. Подмина първия магазин, защото името му се стори подозрително, и продължи да преглежда надолу по страницата, докато не се натъкна на „Кърбис машийн тулс дайрект & рентъл“. Магазинът се намираше от другата страна на Крейг роуд, на около шестнайсет километра. Там още нямаше много строителни площадки. Имаше казино, естествено, и едно твърде скъпо кино, но липсваха сносни къщи, което беше перфектно, тъй като липсата на сносни къщи означаваше, че в района няма много евреи. Последното, което искаше, бе да се сблъска с някой от паството си, докато върши другата си работа. На практика беше прецакал нещата с Рейчъл днес, а беше поне отчасти подготвен за разговора с нея.

От „Кърбис“ отговориха след първото позвъняване.

— Здравейте — каза Дейвид, — искам да наема преносима леярна.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Провинциалният Южен Илинойс се бе превърнал в неясно очертание на силоз за жито и поле от мръсен сняг. Джеф Хопър седеше на задната седалка на черен шевролет „Събърбан“, управляван от старши специален агент Кърк Биглионе, и бездействаше, докато пътуваха през градове, които никога не бе посещавал — Понтиак, Нормал Сити, Линкълн и по-далеч. Човек можеше да се укрива тук навеки.

— Удобно ли ти е там, отзад, Хопър? — попита Биглионе. Джеф не отговори. — Радвай се, че не си с белезници — продължи старши агентът. Човекът, който седеше до него, агент на име Лий Поремба, с когото Хопър бе работил дълги години в Канзас Сити, се обърна и го изгледа кръвнишки. Явно никой не смяташе, че Кърк Биглионе е забавен.

Движеха се на юг по магистрала 1-55 почти от пет часа на път за ферма „Кошел“, която се намираше между Дивърнън и Фармсвил, по средата на нищото. Планът беше да се срещнат с щатските шерифи и да връчат заповедта за обиск точно преди началото на Супербоул[30]. От ФБР винаги предпочитаха да организират внезапните си хайки в дни, когато семействата се събират — Деня на благодарността, Коледа, неделята на Супербоул, или когато знаеха, че дори най-долната отрепка на планетата най-вероятно си е вкъщи, седнала на дивана. Не че Джеф очакваше да пристигнат на мястото и да открият как собственикът на фермата похапва чипс и салса със Сал Купъртин.

Ферма „Кошел“ бе собственост на Мел Кошел-младши от 1979 година насам. Фермата и трийсетте хиляди глави добитък, които редовно се колеха в нея, за да се зареждат хранителните магазини и ресторантите за бързо хранене из страната, се намираха там много преди тази дата. Бизнесът бе започнат от Мел-старши през 1959 година, а ежедневните дейности на фермата наскоро бяха прехвърлени на сина на Мел-младши — Трей.

Нямаше и следа от престъпна дейност в историята на семейство Кошел, освен фиша за превишена скорост на Трей от 1992 година. През изминалите седмици от самоубийството на Дебелия Монте бе разследвана всяка възможна следа, за да се установи връзка между Фамилията и фермата, но единственото, което успяха да докажат от ФБР (и дори то бе доста съмнително), беше, че един от баровете на Фамилията в Бриджпорт — „Кроталът“, от време на време купува говежда кайма от дистрибутор, който понякога взема месо от ферма „Кошел“. В основни линии единствената връзка беше чиста случайност.

Това не означаваше, че няма нещо, наясно бе Джеф. Само че то бе заровено толкова дълбоко, че не съществуваше на хартия. Дебелия Монте не бе споменал за ферма „Кошел“ просто защото бе прочел името й отстрани на някой камион и бе сметнал, че може да погоди забавна шега на ФБР. Не и след като тъкмо бе пуснал куршум в главата на съпругата си и събираше кураж да пусне един и в своята. Джеф бе наясно с това. Нямаше представа обаче защо Монте го бе насочил към ферма „Кошел“.

Възможно ли бе Сал Купъртин вече да е „Биг Мак“? В това нямаше много логика. Не можеше да си представи Рони Куиъртин да се възползва от услугите на обикновени граждани, за да му помогнат да се отърве от мъртво тяло. Беше твърде рисковано да накараш един работник с надница десет долара на час да напъха човешко същество в мелницата, дори да раздадеш купчина с банкноти като компенсация. Възможно бе с честта да са били удостоени Чема Еспиноза и Нийл Морети (така и не бяха открили тялото на Нийл в бунището, Джеф не смяташе, че изобщо ще успеят), но все пак защо да го вършат тук, щом Рони би могъл да възложи задачата на човека, наследил старата работа на Пол Бруно? (Не бяха намерили и неговото тяло.)

Ако ферма „Кошел“ бе намесена по някакъв начин в изчезването на Сал Купъртин, Джеф смяташе, че става въпрос за пасивно участие… Опитваше се да го обясни на ФБР през последните няколко седмици без почти никакъв резултат. В което също имаше логика, тъй като ръководителите на ФБР в Чикаго не бяха големи фенове на Джеф Хопър, особено след като самоубийството на Дебелия Монте лъсна в „Сън-Таймс“ и „Трибюн“.

Минали бяха няколко дни, преди всичко да излезе наяве, най-вече поради факта, че Чикаго се интересуваше преди всичко от справянето с голямата буря, която бе бушувала в града, и не толкова от самоубийството на някакъв гангстер и опита за убийство на жена му. Но щом снегът в града се стопи и журналистите успяха да стигнат до офисите си, незначителната новина от трета страница се превърна в неловко положение на първа страница с „поверителни източници“, според които „работещият за Фамилията уличен гангстер“ Дебелия Монте Морети е провел последния си разговор с агент на ФБР, който към момента бе в платен административен отпуск заради лошо поведение. Същите тези „поверителни източници“ на драго сърце правеха предположение, че въпросният агент — Джеф Хопър, навярно скоро ще бъде напълно освободен от задълженията си заради убийството на четирима души под негово ръководство предходната година, а сега и заради съмнителната му връзка с известна криминална фигура.

Джеф бе напълно убеден, че зад така наречените „поверителни източници“ от всички публикувани материали всъщност се криеше Кърк Биглионе, който в момента се опитваше да обясни на специален агент Поремба колко много ще му хареса Чикаго през пролетта. Поремба вече официално бе назначен на мястото на Джеф.

— Изобилие от добри ресторанти — обясняваше Биглионе. — А ако обичаш да ловиш риба, има няколко страхотни места в Уисконсин само на два часа път. Има едно местенце във Фон дю Лак, където отдавна си мечтая да си построя вила.

— Не ловя риба — отсече Поремба.

— Какво обичаш да правиш? — попита Биглионе.

По времето, когато Джеф работеше с Дий Поремба, вечно му задаваха този въпрос. Поремба, изглежда, не харесваше нищо освен работата си и приличаше на човек, който би ти забил нож в гърба. Всъщност се оказа просто скучен тип, който искаше само да хваща лошите момчета в работно време, а после да се прибира вкъщи и да се грижи за трите си спрингер шпаньола. Джеф научи тази информация едва когато го помолиха да направи малко проучване на колегата си, преди да повишат Поремба. Във ФБР по принцип се притесняваха за агенти, които сякаш не съществуват извън работното си място. Не беше нормално да не оставиш някаква следа някъде.

Изминали бяха няколко години, откакто проучи Поремба, но Джеф все още си спомняше някои детайли: имаше брат в Тампа, а бившата му съпруга живееше в Санта Фе. Доколкото бе успял да открие, в живота на колегата му нямаше никой друг. „Неподкупен“, беше написал Джеф за него в доклада си, защото не му бе необходимо много. Хубава книга, кучетата му, място, където да седне, дневна прожекция всяка събота следобед, когато не е на работа. А ако в събота работеше, отиваше на дневна прожекция в неделя. Предпочиташе романтични комедии и филми с говорещи животни.

— Обичам да чета — обясни Поремба.

— Още ли имаш спрингер шпаньоли? — попита го Джеф.

Поремба се обърна и се втренчи в него за няколко секунди.

— Още са в Канзас Сити. Не мога да ги взема при мен в хотел „Камфърт Суийтс“.

— Доколкото си спомням — започна Джеф, — имаше три кучета. Ще ти трябва жилище с двор в Чикаго. Може би трябва да потърсиш в предградията. Чувал съм, че в Батавия е хубаво.

— Не знам колко дълго ще остана — призна Поремба.

— Така ли? — попита Джеф. — Мислех, че си тук за постоянно.

— Струва ми се, че ще се местя пак в следващите няколко седмици — каза Поремба.

— Аз не бих бил толкова сигурен — намеси се Биглионе. — Ако днес открием това, което търсим, до края на седмицата ще си затънал до колене в преместване на кашони.

— Може би — изрече Поремба.

Биглионе на практика имаше същия чин като Поремба, но за Джеф бе ясно, че последният е извикан, за да оправи една потенциално кошмарна ситуация за ФБР. Щом се разчуеше, че тялото от сметището не е на Сал Купъртин, че някъде там има и друго тяло, което не могат да намерят, щяха да бъдат повдигнати големи въпроси относно разследването на Фамилията от ФБР. Единствената причина пресата още да не е разкрила тази информация навярно бе ситуацията, в която беше попаднал Джеф.

Веднага щом чу как тялото на Дебелия Монте се строполи на пода, Джеф разбра, че правилата са се променили. Работил бе дълги години по случаи, свързани с организираната престъпност, но никога не се беше натъквал на член на мафията, който се е самоубил извън затвора, и дори това беше рядкост. А опитът за убийство на жена му? Това също никога не се случваше. В онзи момент Джеф осъзна още нещо: фактът, че Дебелия Монте е говорил по телефона с него, щеше да попадне в медиите рано или късно. ФБР щеше да им го предостави като жертвоприношение — пикантна новина, която ще спре ровичкането им в истинската история, а именно — защо е било позволено на Сал Купъртин да изчезне. Действията на ФБР в този случай напомняха за стратегията на Фамилията, която бе пренесла в жертва тялото на Чема Еспиноза. Танто за танто, всички остават в бизнеса, а светът продължава да се върти.

Така се вършеше бизнес в Чикаго. На Джеф Хопър му се догади, когато разбра, че и той ще трябва да сключи подобна сделка, ако иска да предпази единствения човек, който наистина имаше какво да губи: Матю. Можеше да го направи само ако притисне ФБР в ъгъла. Джеф знаеше, че разполага с единственото нещо, от което те имаха нужда — информация.

Ако обществеността научеше за решението на ФБР да позволи тялото на Чема Еспиноза да замести това на Сал Купъртин, макар и за да се разреши убийството на трима агенти и един таен информатор, без да се излага на опасност дългосрочното разследване на Фамилията, имаше голяма вероятност Рузвелт роуд да се напълни с хора, носещи факли. Още по-остро щяха да реагират семействата на загиналите, които бяха подведени, че справедливостта е възтържествувала, макар и раздадена на улицата. Не можеш да искаш повече от това човекът, убил съпруга ти, брат ти или сина ти, да бъде открит изкормен и изгорен… А и Джеф бе убеден, че специален агент Биглионе е намекнал на семействата, че за Купъртин са се погрижили съвестни граждани, пазители на реда, а не Фамилията, в опит да изглади нещата с Бюрото. Остави семействата да вярват, че проблемът им е решен в стил „стария Див Запад“ и всички се чувстват малко по-добре, когато се приберат вкъщи. Биглионе определено би направил подобно нещо. По дяволите, би го направил и Джеф.

И така, в онази мразовита нощ, когато Дебелия Монте си пръсна главата, Джеф проведе два разговора по телефона. Първо набра 911, за да съобщи за вероятно самоубийство — или може би убийство и самоубийство — и по този начин регистрираха номера му в обществения архив. Следващото обаждане бе до Кърк Биглионе в дома му в Барингтън. Можеше да го потърси на мобилния, но Джеф искаше да се увери, че номерът му ще се появи в домашния телефонен регистър на Биглионе — нещо, за което лесно можеше да се поиска разрешение за проверка от съда. Искаше това обаждане да бъде отчетено в рамките на пет минути от смъртта на Дебелия Монте. Освен това имаше голяма вероятност телефонните разговори на Биглионе да се проследяват пасивно, както всички останали във ФБР. Постъпката беше гадна, помисли си Джеф, докато избираше номера на Биглионе, но беше наясно, че от ФБР на драго сърце ще го заровят жив. Трябваше да се увери, че ще си остави начин да диша, когато е под земята.

— Кой се обажда? — попита Биглионе, когато се добра до телефона.

— Джеф Хопър — отговори той. — Исках да те информирам, че Дебелия Монте току-що се самоуби.

— Какво? Откъде знаеш? — Биглионе току-що се събуждаше и Джеф долови по гласа му, че бавно започва да осъзнава чутото. — Кой се обажда?

— Обажда се специален агент Джеф Хопър — повтори Джеф. — Докладвам, че току-що разговарях по телефона с Дебелия Монте Морети, когато той се застреля. Звучеше като деветмилиметров, но може и да бъркам. Трябва да се направи балистичен анализ. Подозирам, че е убил и съпругата си. — Джеф долови дишането на Биглионе. Звучеше някак тежко, затова той продължи: — По-рано тази вечер се срещнах с него в бар, наречен „Четирите тройки“ в Роскоу Вилидж. По време на разговора ни той в основни линии призна, че е убил Пол Бруно. Не че очаквам да ти пука за незначителен човек като него, след като бе позволено на Сал Купъртин да избяга съвсем спокойно. В тази връзка съвсем случайно Дебелия Монте потвърди пред мен, че тялото на Сал Купъртин не е било изхвърлено на сметището. Всъщност там са били оставени два трупа на някой си, хмм, Нийл Морети и на Чема Еспиноза. Изглежда, сме открили Еспиноза, но Нийл — не. Някъде на бунището има още едно тяло.

— Хопър — започна Биглионе, — ще ти затворя.

— Освен това — настоя Джеф, — може да съм изтръгнал тази информация от него чрез насилие. Когато намерите тялото му, ако по средата на лицето му няма дупка, навярно ще искате да узнаете как е бил счупен носът му. Аз бях. Аз го направих.

— Хопър — отново се обади Биглионе. Този път думите прозвучаха повече като молба. — Затварям ти. Разбираш ли? Затварям.

— Само още едно нещо тогава — продължи Джеф. — Дебелия Монте ми подсказа, че ферма „Кошел“ е свързана по някакъв начин с изчезването на Сал Купъртин и че трябва по-сериозно да ги разследваме.

— Уволнен си — заяви Биглионе.

— Знам — каза Джеф, — затова продължавам напред и се обаждам на някои приятели от „Трибюн“, за да видя дали ще харесат тази информация.

— Водим разследване, Хопър — изрече Биглионе. Гласът му в този миг бе странно спокоен и Джеф си спомни, че преди колегата му се бе занимавал с преговори за заложници. Беше се издигнал бързо в йерархията, след като бе успял да убеди някакъв ненормален в банка в Мемфис да освободи двайсет и двама заложници, без никой да пострада. — Ако от Фамилията научат, че все още разследваме Сал Купъртин, информацията може да съсипе почти цяло десетилетие работа. Знаеш го.

Разбира се, че Джеф знаеше. Целта на този разговор бе да остане в обществените — а и в частните — архиви, Биглионе навярно бе прозрял каква е първопричината за това обаждане. Някой трябваше да си застрахова задника.

— Виждаш ли, точно там е проблемът, Кърк — заяви Джеф. — Вие не издирвате Сал Купъртин. Никой не се занимава с този проблем. Никой и не се е занимавал. Но аз го направих. И знаеш ли какво открих? Или просто искаш да го прочетеш във вестника?

Колегата му не отговори, но Джеф чу как мобилният му телефон издаде сигнал, че някой чака разговор с него. Отдръпна слушалката от ухото си и погледна дисплея — обаждане от мобилния на Биглионе. Не си направи труда да му отговори и просто затвори. Изрекъл бе това, което трябваше да бъде казано. И двамата знаеха, че Джеф няма да се обади на „Трибюн“. Поне засега.

Беше 4,42 сутринта, имаше поне два часа до изгрева, когато Джеф се качи в своя „Експлорър“ и тръгна по затрупаните със сняг улици на Чикаго към жилищния комплекс на Матю Дрю. Докато шофираше, се опита да направи равносметка къде го бяха отвели последните няколко месеца. Беше ли извършил престъпления? Не, не беше. Беше ли извършил нещо, което да е морално укорително?

Блъсна с ръка по волана. Беше убеден, че е извършил. Беше накарал друго човешко същество да посегне на живота си. Няма значение, че Дебелия Монте беше престъпник. Джеф трябваше да се надява, че гангстерът не е застрелял и съпругата си. Отново блъсна волана с ръка. Какво си въобразяваше? Какво, по дяволите, си въобразяваше? Невинната жена навярно беше мъртва, защото той си бе наумил, че ще постъпи правилно, че ще залови Сал Купъртин, който беше убил четирима невинни мъже.

Но не. Не беше вярно. Тези четирима мъже не бяха невинни. Взели бяха участие в измама тип „ужилване“. За трима от тях това бе част от работата им. Четвъртият бе заловен и склонен да им съдейства, защото беше престъпник. В тази ситуация никой не беше напълно невинен. Замесването в подобен тип бизнес предполагаше рискове, дори смърт. Вината не падаше върху Джеф, който бе оставил името си върху сметката. Вината дори не падаше съвсем върху Сал Купъртин, ако човек наистина се замисли по въпроса. Не, Джеф се опита да се убеди, че вината се крие в неограничените правила на играта. Хората умираха, защото извършваха незаконни деяния.

На Джеф му отне трийсет минути, за да измине десетминутното разстояние до сградата на Матю, но когато пристигна там, осъзна колко лошо би било за всички замесени, ако го засекат камерите за видеонаблюдение на жилищния комплекс, затова продължи нагоре по улицата към закусвалня „Уайт палас грил“ и се обади на мобилния на Матю от платения телефон в заведението.

— Колко е часът? — попита младежът, когато отговори на обаждането.

— Малко след пет — отвърна Джеф. — Знаеш ли кой се обажда?

— Никой освен теб не ми се обажда — заяви Матю, който вече бе започнал да схваща ситуацията и не произнесе името му. Не че Джеф вярваше, че мобилният телефон на Матю се подслушва, но човек никога не знае. Момчето се прокашля. — Какъв е проблемът?

— Дебелия Монте е мъртъв — каза Джеф.

— Ти ли го уби?

Въпросът беше смислен.

— Не — призна Джеф.

— Да не би да съм аз?

— Не, освен ако не си го накарал да се застреля в главата.

Матю остана смълчан за дълго, а когато проговори, попита единствено:

— Къде си?

— „Уайт палас“.

— Трябва да си извикам такси. Колата ми е затрупана с метър сняг.

— Не — възрази Джеф, — чакай, изслушай ме. Вземи си малко дрехи и се махни от града за няколко седмици. Сестра ти също.

— Това няма как да стане — обясни Матю. — Сестра ми не може просто да напусне училище. Чуваш ли се какви ги говориш? Божичко! Какво става?

Джеф му разказа какво бе споделил Дебелия Монте, каза му за телефонното обаждане, което бе направил до Биглионе, обясни му, че жената на Дебелия Монте навярно също е мъртва.

— Не зная какво ще се случи от тук нататък — призна Джеф. — Всички може да сме в опасност, ако Фамилията реши да направи някакъв ход.

— Дай ми трийсет минути, за да събудя сестра си и да я запозная със случващото се — помоли Матю. — Поръчай ми шейк.

Преди Хопър да успее да възрази отново, телефонният разговор прекъсна. Отиде до една маса и седна. Когато сервитьорката пристигна, Джеф си поръча шоколадов шейк и я помоли да му намери отнякъде лист хартия и жълтокафяв плик. Сервитьорката го изгледа озадачено, но това едва ли бе най-екстравагантната молба, която някой й бе отправял, особено след като тя имаше татуировка на врата си, на която пишеше Робърт, и още една от вътрешната страна на ръката си, която гласеше „Всички мъже да ходят по дяволите“.

Сервитьорката се върна след малко с шейка, пощенски плик и лист хартия от тетрадка с широки редове.

— Управителят каза, че трябва да ми платите плика — заяви.

— Добре — съгласи се Джеф.

— Струвате ми се познат.

— Преди идвах тук доста често.

Сервитьорката поклати глава:

— Ченге ли сте?

— ФБР — обясни Джеф за последен път в живота си.

— Позволено ли ви е да споделяте това? Не трябва ли да е тайна?

— Не — каза Джеф. — Това важи за ЦРУ.

— Предполагам, че всички си приличате — отвърна сервитьорката. — Насладете се на пощенския си плик.

Джеф извади ключовете за колата и мобилния си телефон от джоба и ги сложи в плика, след което написа бележка до Матю.

Джипът ми е паркиран зад ресторанта. Вземи го. Приготви си нещата и се махай от града, преди да съобщят сутрешните новини, ако е възможно. Използвай само моя телефон. Зарядното е в жабката. Ще ти се обадя довечера. Махни се от Илинойс. Кажи на сестра си, че съжалявам и че ще може да се върне вкъщи след седмица.

Джеф прегледа бележката, опита се да реши дали тя звучи абсурдно, предупредително или просто откровено. Всъщност навярно бе без значение, тъй като най-важното в момента бе Матю и Нина да са в безопасност, както и че от ФБР няма да могат да използват момчето за изкупителна жертва. Джеф бе готов да поеме това бреме изцяло върху себе си и имаше план.

Взе дебелото си зимно палто и ръкавиците и отиде до касата, където махна на сервитьорката и й подаде плика.

— След няколко минути тук ще пристигне друг агент на ФБР заедно с млада жена. Дайте му този плик — помоли той. — А също и шейка. За него е.

— Да не би да участвам в предаване със скрита камера? — попита сервитьорката.

Джеф огледа „Уайт палас грил“. Над касата имаше камера, над вратата — също, а най-вероятно бяха монтирани още няколко и отвън, около сградата. Всеки и всичко се записваше, в случай че някой реши да хвърли едно око.

— Вероятно — отвърна Джеф.

Излезе от заведението и застана на ъгъла на Канал стрийт и Рузвелт. Офисите на ФБР бяха само на три километра оттук, на около двайсет минути пеш в перфектно време, навярно на около час през снежните преспи, които обграждаха улицата. Достатъчно време, за да си изясни Хопър всичко, така че когато влезе в Бюрото, да знае точно каква сделка иска да приеме.

* * *

Сега, седнал на задната седалка в автомобила на Биглионе, на Джеф му се струваше, че може би е трябвало да се опита да издейства по-добра сделка. Такава, която не включваше да прекарва времето си с Биглионе. Така, както стояха нещата в момента, да се съгласи да бъде уволнен (не се беше съгласил да бъде безпощадно разкритикуван в пресата, макар че трябваше да го очаква) и назначен отново като независим консултант с условието, че Бюрото ще разследва следите, които бе открил за изчезването на Сал Купъртин, навярно бе повече, отколкото можеше да се надява да получи. В замяна бе гарантирал, че няма да споделя с пресата нищо от информацията, която бе събрал оттук-оттам, докато беше в отпуск. Биглионе дори не спомена Матю, когато договаряха условията. Всъщност младежът бе споменат едва три дни по-късно, когато Биглионе преглеждаше доклада на Джеф, в който той описваше какво бе научил (или по-скоро информацията, която бе решил да сподели).

— И какво точно е участието на агент Дрю във всичко това? — попита Биглионе. Сложил си бе очилата и все още преглеждаше доклада, макар Джеф да забеляза, че в действителност не го чете.

Хопър бе наясно, че Биглионе не може да си позволи все още да открие Сал Купъртин, което означаваше, че освен ако наемният убиец не се появи на входа, от ФБР нямаше да направят всичко по силите си, за да го задържат. Щяха да тръгнат по следите, с които разполагаха, защото им се налагаше. Съпругата на Дебелия Монте лежеше в болницата с куршум в главата. Жива, макар и много зле. Очите й бяха широко отворени, дишаше, но само толкова. Достатъчно, за да може семейството й да я поддържа жива и да поддържа натиска върху ФБР във връзка с последните часове живот на Дебелия Монте.

— Не съм сигурен какво имаш предвид — каза Джеф, макар да знаеше точно какво има предвид Биглионе. От Бюрото най-вероятно бяха разровили щателно всичките му дела от последните месеци и нямаше да им отнеме дълго, за да видят, че е писал чекове на Матю.

— Имам свидетел от „Четирите тройки“, който твърди, че е чул как агент Дрю заплашил да убие Дебелия Монте — заяви Биглионе. — Как ще обясниш това?

— Ако издирвате всеки човек в Чикаго, който е заплашвал да убие Дебелия Монте — отвърна Джеф, — ще трябва да наемете стадион „Ригли“ за събитието.

— Хайде да не се будалкаме, става ли? Знам, че е работил за теб.

— И какво от това?

— От Фамилията може да го искат мъртъв — обясни Биглионе. — И честно казано, не намирам за особено приятен факта, че той е заплашвал да убие човек в компанията на агент на ФБР.

— Е, това беше коригирано.

Биглионе остави доклада на масата и потърка очи.

— Знам, че се е представил за агент на ФБР — поясни той. — Мога да го докажа, ако се наложи.

— Каква ще е ползата?

— Пред вратата му започват да се трупат вестници, а сестра му ще пропусне важен изпит от курса си по западни цивилизации. Ако успехът й падне, това може да се окаже проблем за нейния федерален студентски заем — заяви Биглионе.

— Той е в безопасност — призна Джеф. — Двамата със сестра му са на пътешествие.

— Да не би да търси Сал Купъртин по време на това пътешествие?

— Не — отрече Джеф. Всъщност Матю и Нина вече бяха в безопасност в хотел „Маркъс Уитмън“ в Уола Уола, единствения град в Америка, където Джеф бе напълно сигурен, че пипалата на Фамилията не са достигнали.

— Не мога да ги предпазя, ако не знам къде са — обясни Биглионе. — Ако от Фамилията решат да изпратят след тях екип по заличаване, те са съвсем сами.

— Матю може да се оправи сам — отвърна Джеф.

— Как ще го направи, ако десетина типа с автоматични оръжия стрелят по къщата му?

Добър въпрос, но по-големият проблем бе, че Фамилията намираше начин да се добере до имената на играчите от ФБР. Джеф се съмняваше в Бюрото да има къртица. Това беше шпионска простотия, която бе извън компетентността на Фамилията. Въпреки това Джеф бе убеден, че има тайни информатори, които играят и за двете страни, а не забравяше и за хората, които бяха под много дълбоко прикритие и подхвърляха по малко полезна информация на Фамилията, за да предпазят собствените си задници. Връзката на Джеф с Матю бе достатъчна, за да превърне младежа в една от мишените, за които тези хора са склонни да говорят, ако решат, че има добра възможност той да не пострада. Пусни името на някой незначителен, просто за да регистрираш изтичане на информация. Същата игра на котка и мишка, която Бюрото и Фамилията играеха от дните на Капоне и Нес.

— Той заслужава още един шанс — заяви Джеф.

— Да не би да предоговаряш сделката?

— Не — отрече Джеф. — Тази работа с Купъртин е заради мен. Когато го заловим, приключвам. Но Матю свърши добра работа. Той е истински агент.

В онзи миг Биглионе не отвърна нищо и сега, седмици по-късно, когато се бяха запътили към ферма „Кошел“, а Матю все още се намираше в Уола Уола (сестра му се беше върнала в Чикаго, но ФБР я следеше за всеки случай), Джеф се запита дали не е трябвало да постави условие да върнат младежа на работа. Матю обаче нямаше да му позволи, според него единственото останало преимущество на Джеф бе, че той е някъде там… далеч… с всичката информация, която бяха събрали, дори онази, която Хопър не бе споделил с Бюрото. За съжаление, беше прав.

— Пристигнахме — обяви Биглионе.

Пред тях, паркирани отстрани на шосето, на около сто и осемдесет метра от един изход, имаше три черни линкълна „Навигатор“ и един черен линкълн „Таун Кар“ — щатските шерифи винаги запазваха превозните средства с хубави размери за себе си. Биглионе намали и примигна два пъти с фаровете, след което се нареди зад щатските шерифи и ги последва към ферма „Кошел“.

— Каква е тази миризма? — попита Джеф.

— От кравите е — обясни Поремба и почука по прозореца. — Навярно държат повечето зад преграда или в плевня заради студа, но е трудно да побереш цели трийсет хиляди глави добитък вътре.

Докато се движеха, Джеф видя няколко крави. Животните пасяха от нещо, което приличаше на съвсем скоро натрупани бали сено. През пролетните месеци обаче полето навярно почерняваше от крави, сто и двайсет хиляди копита отъпкваха земята отново, и отново всеки ден. Доста добро място да оставиш труп, помисли си Джеф.

* * *

Джеф се свари, докато стоя четиридесет минути в колата. В това време щатските шерифи и агентите Биглионе и Поремба обискираха къщата, което се оказа нелека задача, тъй като семейство Кошел си бяха спретнали парти за Супербоул за около двайсет и пет души. Повечето гости излязоха от къщата с такива физиономии, сякаш бяха получили ритник в корема. Шерифите не си бяха направили труда да почукат. Вместо това бяха използвали таран за врати, за да нахлуят. Такива си бяха, винаги действаха като откачени шерифи от Дивия Запад. Джеф бе на мнение, че ако искаш да постигнеш нещо с даден заподозрян, трябва да се увериш, че не започваш проверката при ескалирали емоции. Притесни се, като си спомни колко бързо бе преминал Матю от разговор с Дебелия Монте към нанасяне на побой. Колко лесно се беше случило. Колко много му беше харесало.

Биглионе бе оставил на Джеф радиостанция, за да чува всичко, което се случва вътре — приятна отстъпка от негова страна, тъй като на Хопър не му бе позволено да влиза в къщата по време на обиска. След настъпилия хаос бяха започнали да проверяват самоличността на всеки човек на партито, за да определят дали случайно някой от тях не е Сал Купъртин. Не го намериха, разбира се. Повечето хора бяха бизнес съдружници, служители във фермата или просто приятели на семейството. Веднага щом щатските шерифи и агентите успяха да идентифицират участниците и оставиха всички гости да се разотидат, Поремба излезе отвън, застана пред главната къща и си пое дълбоко въздух няколко пъти, а дъхът му се издигна на стълбове и изчезна в мразовития въздух.

Поремба извади носна кърпа от джоба, издуха си носа и разсеяно махна на Джеф да слезе от колата. Докато Хопър вървеше към него, четирима шерифи излязоха от къщата с наперена походка, единият носеше тарана, а другите трима държаха пушки тип помпи. Бяха облечени в кевларени бронежилетки, на които пишеше „щатски шериф“.

Когато Джеф стигна до Поремба, шерифите вече се бяха качили в единия „Навигатор“ и потегляха.

— Да не са открили Джими Хофа[31] в гуакамолето? — подхвърли Джеф.

— Не и днес — отвърна Поремба. Издуха си отново носа и посочи към плевнята с размери на склад, която се намираше на около четиридесет и пет метра разстояние. — Там държат пакетираното месо. Транспортират по три, понякога по четири камиона със стока на ден. Всеки ден освен неделята на Супербоул и Коледа.

— Ами в Деня на благодарността? — попита Джеф.

— Една пратка — обясни Поремба — до местна хранителна банка.

— Открил си всичко това за четиридесет минути?

— Не. Проучих нещата, преди да дойда от Канзас Сити. Месната индустрия в Канзас Сити е корумпирана както винаги. Това място е модел за ефикасност.

— Сицилианците още ли са там?

— Почти седемдесет години държат бизнеса с месо в Сейнт Луис и Канзас Сити, държат и профсъюзите, а ето ни тук, замръзваме до смърт в някаква скотовъдна ферма в неделята на Супербоул. — Поремба се изсмя по един не особено забавен начин. — Това са работещи хора — заяви той — и ние току-що нахлухме в къщата им. Това дори не е ферма на профсъюзите, Джеф.

— Знам какво ми каза Дебелия Монте — отвърна Хопър.

Поремба сгъна кърпичката си и я изгледа в продължение на няколко секунди.

— Баща ти носеше ли си носна кърпичка?

— Той беше военен — каза Джеф. — Духаше си носа в ръката.

— И моят не носеше — отвърна Поремба. — Това вече е отживелица, нали? — В далечината Джеф можеше да различи бял полицейски ван за транспортиране на задържани, който се бе запътил към фермата. Поремба го забеляза в същия момент. — Напразни надежди от страна на агент Биглионе, без съмнение.

— Трябва да ми позволиш да разпитам тези хора — помоли Джеф. — Знам, че мога да науча… нещо. Дебелия Монте не е изхабил последния си дъх, за да ми каже да дойда на това място без причина.

— Ако Фамилията беше свързана с тази ферма, досега да е избухнала война с момчетата от Мисури, не разбираш ли? Тези хора са твърде преуспели, за да са свързани с мафията. Можеш ли да си представиш Рони Купъртин да седи тук, облечен в едно от своите палта, и да си пълни ноздрите с този прекрасен аромат?

Джеф не можеше да си го представи. Но във всичко това имаше нещо, което непрекъснато човъркаше ума му така беше от седмици. Никъде нямаше доказателство, че Фамилията участва в бизнеса с месо. Бяха излезли от него през двайсетте години на XX век, когато Джон Джианола се бе преместил по на юг, в Сейнт Луис, за да живее с братята си, и бе учредил „Грийн уанс“ — единствения свестен организиран престъпен синдикат в селското стопанство в страната. Така че фамилиите от Мисури навярно още имаха участие в бизнеса, макар и съвсем минимално.

— Ако тук има толкова много пари — започна Джеф, — няма основателна причина сицилианците от Мисури да не се преместят малко по на север и поне да се намесят в транспортния бизнес, нали? Намираме се на деветдесет минути път от тяхната компания в Сейнт Луис. Каква причина биха имали те да не са на това място? Тази ферма е тук от петдесетте години и искаш да ми кажеш, че никой в Мисури не се е опитал да пусне пипалата си тук?

Поремба понечи да каже нещо, но се спря. Въпросът беше простичък.

— Компанията в Сейнт Луис е слаба — изрече най-сетне. — Имат късмет, че удържат това, с което разполагат.

— Да — съгласи се Джеф, — но ако държат месната индустрия, а на Фамилията не й пука за нея, нямаше ли да сключат някаква сделка? Не се ли занимават в момента точно с това? Не са ли всички едно голямо щастливо криминално семейство?

Полицейският ван спря пред къщата, един млад шериф слезе от него и се огледа, сякаш очакваше да види всички членове на оригиналните пет Фамилии, наредени в редица и с белезници — историята и бъдещето на организираната престъпност, унищожени в една ферма в Южен Илинойс.

— На правилното място ли съм? — попита той.

— Можеш да се прибираш — отвърна Поремба.

— Шофирах пет часа — оплака се шерифът. — От Чикаго.

— Можеш да се прибираш — повтори Поремба. — Или да влезеш вътре, да отидеш при началника си и той да ти нареди да се прибираш.

Шерифът не каза нищо. Просто се върна при вана, влезе вътре, но не си направи труда да потегли.

— Мисля, че някой в Бюрото дава информация на Фамилията във връзка с този случай — заяви Джеф. — И то от началото, още преди Сал Купъртин да убие хората ми. Защото колкото повече научавам за него, толкова по-нереалистично ми изглежда той да е човекът, с когото е трябвало да се срещнат нашите. Просто няма логика. Мисля, че някой е подшушнал на Рони Купъртин, че сме близо до разкриването на далаверите му, и той е решил да пожертва братовчед си, но после всичко се е обърнало с главата надолу. Всичко е прекалено удобно. Дори и това тук днес.

— Вероятно — съгласи се Поремба.

— Това ли е всичко? — попита Джеф. — Вероятно?

— Когато ръководеше екипа си, колко тайни информатори имаше?

— На които съм имал доверие? Може би двама.

— Защо те изненадва всичко това тогава? Дребните риби винаги се жертват, за да могат големите да продължат да плуват. — Поремба пак извади носната кърпичка от джоба, издуха си носа, след което я сви и я хвърли в снега.

Вратата зад тях се отвори и млада жена пристъпи навън, за ръка я държеше момченце, облечено в зимно яке на „Мечките“. Тя не беше на повече от двайсет и пет, което навярно означаваше, че е Тина Кошел, по-голямата племенница на Мел Кошел. Студентка в Университета в Спрингфийлд, ако Джеф си спомняше правилно досиетата. Не знаеше чие е детето, но се почувства ужасно, че то най-вероятно ще запомни всичко това — деня, в който въоръжени мъже са се появили в дома му по време на футболен мач.

Тина пристъпи напред заедно с момчето, но когато видя, че Поремба няма да й разреши да мине, попита:

— Позволено ли ми е да излизам от собствения си имот?

— Този имот ваш ли е? — попита Поремба.

— На семейството ми е — отговори тя. — Нямате никакво право да постъпвате така.

— Всъщност — започна Поремба, — разполагаме с всички необходими права, в противен случай нямаше да сме тук. Така работи федералното правителство. Можете да сте сигурна, че ако се появим някъде с куп оръжия, имаме правото да го направим. Заповедта за обиск също помага.

Джеф се изненада да чуе хапливия отговор на агента. Момичето очевидно бе изплашено и не представляваше интерес за ФБР, а за разлика от Биглионе, у Поремба все още имаше някаква човечност, затова цялата тази работа изглеждаше ненужна.

— Синът ми е много изплашен — заяви Тина. — Бих искала да взема някои от играчките му от колата си. Това противозаконно ли е? Имам ли право да го направя?

— Няма проблем — каза Поремба. — Къде е колата ви?

— Под навеса — отвърна тя. Посочи една покрита зона в съседство с плевнята, където бяха паркирани пет камиона.

Поремба отстъпи встрани, но точно когато Тина щеше да мине, Джеф сложи ръка на рамото й и я спря.

— Като мярка за безопасност — изрече — защо не оставите сина си с нас.

— Ще ме побъркате — заяви Тина.

— Такъв е редът — излъга Джеф. Със сигурност не бе прочел никъде, че Тина Кошел има дете. Щеше да го запомни. Освен това бе сигурен, че макар да бе незаконно Поремба да разпита детето (от ФБР не можеха да разпитват деца в предучилищна възраст, а според него хлапето бе на около четири), нямаше нищо лошо в това да го направи непознат.

— Добре — съгласи се тя. Коленичи и улови с ръце лицето на сина си. — Ще те оставя при тези приятни хора за две минути. Веднага се връщам. Бъди добро момче и не ги безпокой.

— Добре! — отвърна момчето. Или по-скоро извика.

Тина се изправи и изгледа кръвнишки Джеф и Поремба.

— Знам, че просто си вършите работата, но това е тъпотия — каза им.

— Убити са федерални агенти — обясни Поремба, — така че трябва да проследим всички възможни следи. Като данъкоплатец съм сигурен, че ще одобрите това.

— Днес е Супербоул — отвърна Тина.

— Затова си представете колко малко ни се иска и на нас да сме тук — вметна Джеф.

Щом Тина се отдалечи достатъчно, за да не чува, Джеф каза на Поремба да не слуша това, което ще последва. После коленичи пред момчето, за да го гледа в очите, и попита:

— Как се казваш? Мел?

— Не! — отвърна момчето и тупна с крак. Не изглеждаше много уплашено. Всъщност май доста се забавляваше. Или беше така, или просто викаше постоянно. — Мел е чичо ми! Аз съм Николас!

— Точно така — съгласи се Джеф. Погледна през рамо към Поремба, който наблюдаваше как се развиват събитията с някаква смесица между любопитство и ужас, но не беше толкова глупав, че да се обади. — Точно така. Чичо ти се казва Мел. А кой е татко ти?

Николас отново тропна с крак.

— Татко ми е баща ми!

— Добре — каза Джеф. — Но знаеш ли как се казва?

— Тате — отвърна Николас, но не прозвуча много убеден в думите си. Странно.

— Къде живее татко ти? — попита Джеф.

— На небето.

Джеф си каза, че е възможно да забрави, че Тина Кошел има дете. Тя не бе от никакво значение за случая, така че може би просто бе видял, че е студентка в Спрингфийлд, и повече не се бе поинтересувал от нея. Но нямаше как да не е обърнал внимание на мъртъв съпруг. Жените на двайсет и пет още нямаха мъртви съпрузи. Или мъртви бащи на децата си.

— Приключвай — спокойно изрече Поремба. — В момента е при колата.

На Джеф всъщност му трябваха около трийсет минути с детето. Може би в компанията на добър детски психолог. Но това нямаше как да стане.

— От колко време татко ти е на небето?

Николас сви рамене.

— Десет години! — извика.

По дяволите. По дяволите. По дяволите. Проблемът с децата и времето бе, че докато не станат на около шест години, идеята за минало, настояще и бъдеще им е доста неясна. Николас беше на около четири. Нищо, което казваше, не бе надеждно. Нищо, което казваше, не беше и допустимо.

— Какво получи за Коледа?

— „Нинтендо“ — отвърна Николас. — Джи Ай Джо и пет игри, а също и пуканки.

— Тогава ли го видя за последно?

Момчето кимна.

— Можеш ли да ми кажеш как изглежда татко ти?

— Той е голям! — възкликна Николас.

— По-голям от мен?

— По-голям от всички!

— По-висок от мен и по-голям от Дядо Коледа? — попита Джеф, при което се изправи и изпъчи корем.

— По-голям от Дядо Коледа — потвърди Николас.

— Името на татко ти… — Джеф спря, опита се да реши дали наистина иска да причини това на хлапето, дали иска да причини това на Тина Кошел, дали иска да даде това на ФБР. Възможно ли бе Дебелия Монте да е баща на детето?

— Луси също е на небето — сподели Николас, преди Джеф да довърши изречението си.

— Коя е Луси?

— Котката ми — поясни хлапето.

Поремба потупа Джеф по рамото. Той се обърна и видя, че Тина вече е на десетина метра от тях. Пушеше цигара и беше преметнала на рамо малка черна раница с формата на тигър. Беше привлекателна, реши Джеф, но не прекалено. Косата й бе руса — навярно изрусена, тъй като хлапето й имаше червеникавокестенява коса — и беше слаба, с дълги крака. Какво знаеше Джеф за нея? Всъщност нищо. Само, че живее и учи в Университета в Спрингфийлд. Но тя беше на двайсет и пет.

Не трябваше ли вече да е завършила?

— Добре ли се държа? — обърна се Тина към Николас, когато стигна до входа.

— Да — потвърди Джеф. — Разказа ни за баща си.

Джеф видя как цветът се оттече от бузите на Тина, което си беше сериозен подвиг, тъй като навън бе леденостудено и лицето й беше поруменяло от вятъра.

— Той не познава баща си — заяви тя.

— Така ли? — попита Джеф.

— Ако искате да знаете, аз също не зная кой е баща му — поясни Тина. — И извинете, но какво ви интересува вас това?

— Той ни сподели доброволно тази информация — заяви Поремба. В гласа му се долавяше равнодушие, което се стори странно успокояващо на Джеф. Хареса му, че бившият му колега също разбира какъв е залогът в тази ситуация, без да е изречено каквото и да е.

— Каза ни, че баща му е мъртъв — обади се Джеф. — Което е доста странно, не мислите ли?

— Така съм му казала аз — отвърна Тина. Протегна се, хвана Николас за ръка и се насочи към къщата.

— Почакайте — намеси се Поремба и жената спря. Агентът посочи с брадичка към Джеф. — Той иска да ви зададе още няколко въпроса.

Каква връзка можеше да има Тина Кошел с Дебелия Монте? Джеф разполагаше с около две минути да разбере, преди да е станало очевидно, че прави догадки.

— Къде работите? — попита я.

— Защо?

— Защото ви питам. Знам, че сте студентка в Университета в Спрингфийлд. Сега просто искам да науча къде работите. Ако не ми кажете, просто ще проверя социалната ви осигуровка. От вас зависи до каква степен ще съдействате. Какъв пример искате да дадете.

Тина погледна сина си и въздъхна.

— В клуб „Котенцето“.

— Това стриптийз клуб ли е? — попита Джеф.

— Опитвам се да си плащам следването, ясно? Не искам да съм фермерка, така че положението е такова.

— Каква е основната ви специалност?

— Социални дейности.

— Добре — каза Джеф. — Кой гледа сина ви, когато танцувате?

— Някои вечери го водя тук — обясни Тина. — Понякога го гледа една приятелка. Приключихме ли?

— Семейството ви знае ли, че танцувате? — попита Хопър.

— Не — отвърна тя. — Смятат, че съм барманка. Бих искала това да си остане така, ясно?

— Разбира се. — Джеф й се усмихна. — Синът ви е много сладък. Сигурно сте много горда с него.

— Приключихме ли? — попита отново жената.

— Разбира се. — Джеф се пресегна и отвори входната врата, а Тина и Николас се запътиха навътре, където щатските шерифи и агент Биглионе претърсваха къщата стая по стая в търсене на улики, които Джеф бе дълбоко убеден, че няма да открият.

Специален агент Лий Поремба застана до Джеф и проследи с поглед как Тина и Николас изчезнаха, когато вратата се затвори.

— Кой държи клуб „Котенцето“? — попита Поремба.

— Доколкото знам, последно беше един тип на име Тимо

Флокари — отвърна Джеф. — Ако не е мъртъв, значи е в затвора и скоро ще му видят сметката. Ако е жив, няма да е лошо да го задържиш под засилена охрана, където и да се намира.

— Войник ли е?

— Да — потвърди Джеф. — Пласираше оксикодон за Дебелия Монте.

Поремба погледна часовника си.

— Защо не се върнеш обратно с полицейския ван. Ние ще останем тук още известно време.

— Добре — съгласи се Джеф.

Двамата останаха смълчани за няколко мига. Джеф се опитваше да пресметне всички възможности, да отгатне какъв ще е следващият ход на бившия му колега.

— Мога да ти дам седмица. Най-много десет дни — заяви Поремба. — След това ще трябва да предприема някакви действия. Какво искаш от мен?

— Манифеста за превоз на стоки за всички камиони, които са тръгнали оттук в нощта на убийствата и след това — отвърна Джеф. — Искам да знам къде е попаднало всяко парче месо, превозено от фермата в онзи ден. Все някой е видял нещо.

— Какво друго?

— Хлапето не е нужно да разбира, че баща му е бил гангстер.

— Не зависи от мен — изтъкна Поремба.

— Свидетелството му за раждане най-вероятно е чисто — каза Джеф. — Може да си остане така. — Поремба не отвърна, затова Хопър продължи: — Сключи сделка за момичето — помоли. — Можеш да го направиш.

— Ще се опитам — обеща Поремба. — Ако хванеш Купъртин, навярно ще можеш да диктуваш всички условия.

— Тогава ще го хвана — заяви Джеф. Премисли следващите си думи, преди да ги произнесе. Трябваше да научи отговора. — Защо правиш това за мен?

— Случилото се с онези хора в хотел „Паркър“ можеше да стане с всеки един от нас — изрече Поремба. — Техническа грешка.

— Грешката беше моя — напомни Джеф.

— Да не би да оглавяваш отдела по плащане на сметки във ФБР? Хайде, стига.

— Веднага щом разбрах, че хората ми ще се срещат със Сал Купъртин, трябваше да се досетя да отменя сделката. Фамилията би го изпратила посред бял ден някъде само по една причина: за да го разобличи. Вината е моя. Вината винаги ще бъде моя.

— Не можеш да мислиш по този начин — възрази Поремба.

— Да — каза Джеф, — психотерапевтите ми казват същото.

Агент Лий Поремба се засмя. Джеф бе напълно убеден, че за първи път вижда този човек да показва каквато и да е емоция, различна от обичайното спокойствие и случайно раздразнение.

— Да не би да ходиш при няколко терапевта? — попита Поремба.

— Годината беше ужасна.

— Разполагаш със седмица — напомни Поремба. Стиснаха си ръцете и агентът отново влезе в къщата, споразумението бе сключено.

Джеф прекара още час, седнал на задната седалка на полицейския ван за превоз на арестувани, преди да разполага с достатъчно надеждна мобилна връзка, за да се обади на Матю в Уола Уола.

— Събирай си багажа — каза, след като му разясни подробностите.

— Къде отивам? — попита младежът.

Джеф погледна през прозореца на полицейския ван. На изток не виждаше нищо освен покрити със сняг поля, на запад бе същото. Къде ли бяха закарали Сал Купъртин? Къде ли щеше да се чувства комфортно човек като него — най-изкусния убиец, който Фамилията бе вербувала? Къде биха го изпратили, за да са сигурни, че няма да може да се върне просто така, да убие всички, да вземе жена си и детето и да избяга? Някъде, където имаха връзки, където не се конкурираха за едни и същи пари. Най-вероятно достатъчно далеч, на разстояние, което може да се вземе със самолетен полет, тъй като Фамилията не би рискувала с възможността Сал Купъртин да реши да се измъкне посред нощ от мястото, където живее, и да се появи на прага им в шест сутринта с импровизирана бомба от тръби. Това изключваше Детройт, Кливланд и Нашвил.

Ако Фамилията наистина бе продала Сал Купъртин, както беше предположил Бруно, единствените вероятни търговски партньори бяха фамилии, които разполагаха с капитал за харчене и способност да държат Купъртин в подчинение или ангажиран с работа, или и двете. Къде имаше все още влияние чикагската Фамилия? Колегите им от Ню Йорк нямаха нужда от помощ, а и ги изтласкваха от Маями. Със сигурност все още имаха връзки в Лас Вегас и Рино, където бяха пуснали пипалата си в порнографската индустрия, в стриптийз клубовете и в някои профсъюзи на развлекателния бизнес, както и в бързо разрастващите се индиански казина, осеяли пустинята извън Палм Спрингс. Там законите трудно се спазваха заради суверенния статут на индианците. Да не говорим за Сан Франциско, където бизнеса държаха руснаците и азиатците.

Палм Спрингс беше вероятна дестинация, но Джеф не виждаше как това положение може да е дълготрайно. Корпорациите превземаха голф игрищата и курортите и оставяха на италианците ресторантите и клубовете, но това бяха дребни пари. Печалбите от хазарта се деляха с индианците, ако изобщо стигаха до Фамилията. А колкото до наркотиците, картелите и мексиканската мафия бяха пристигнали с евтин кокаин и трева в страната и бяха завладели всичко от границата нагоре до Ел Ей.

Влиянието на Фамилията върху профсъюзите в Лoc Анджелис също не можеше да трае още дълго. Най-добрата им опция за дълготрайно оцеляване бе печалбата от порнографската индустрия, и то ако успееха да държат под контрол разпространението на СПИН. Не че Джеф смяташе, че е възможно Фамилията да върти законен бизнес.

Лас Вегас беше свободен град, но все още имаше историческа преданост към Чикаго, макар Спилотро да бе мъртъв, а Анджелини[32] да бе в затвора. Но като цяло Лас Вегас беше слаба работа. Хора без връзки с мафията въртяха уличния бизнес и говореха, сякаш са важни клечки, но всъщност бяха просто глупаци в магазини за мобилни телефони, които се опитваха да се правят на тежкари. Едрият бизнес в Лас Вегас се въртеше изцяло чрез стриптийз клубовете и Джеф не виждаше как Сал Купъртин би могъл да се впише там. Каква работа можеше да върши? Да стане диджей? Да си приказва с пияниците? Да стои на входа, облечен в смокинг, и да изтръсква гостите на ергенските партита? Тази сцена не подхождаше на Купъртин. В Лас Вегас не бе имало значимо убийство от страна на мафията, откакто Хърби Блицщайн[33] си го получи през 1997 година. А и бяха необходими четирима души от Бъфало и Ел Ей, за да свършат работата. Купъртин не би работил по подобен начин. Навярно го бе приела някоя малка и относително скромна организирана група. Необходим й е бил ръководител на средно ниво, който може да се занимава и е изпълнение на поръчки. Разбрала бе за Рейнман и за потенциала на Сал.

Освен това случайно бе имала нужда от голямо количество замразено месо. Манифестите щяха да са от ключово значение. Нужни бяха умели действия, а те не разполагаха с много време. Джеф искаше да залови Сал Купъртин жив.

— Някъде на топло — каза на Матю.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Доктор Лари Кирш имаше натоварен график. Първата му работа сутрин бе да напусне своя скъп имот с охраняван портал и ограда — безвкусен палат в Съмърлин, наречен „Ливадите при Сахара“ — и да отиде в кабинета си. Правеше няколко уголемявания на бюст преди обед, може би липосукция на корем или ринопластика, а после обикновено ходеше в „При Пиеро“, за да похапне. В някои дни след това отиваше да пие бира в „Шампанско“ — един от онези барове, където никой не знае името ти. После прескачаше до болница „Дезърт спрингс“, за да види някои от оперираните си пациенти. Връщаше се в кабинета си около три, където правеше пилинг, слагаше ботокс и приключваше работния ден е пластика на лице, последвана от частен танц в скута му в „Олимпийските градини“ или „Леопардите“, но никога в „Дивият кон“.

Понякога плащаше на някое момиче да му лъсне бастуна на паркинга, а понякога го правеше сам.

След това прекарваше час или два в дома на бившата си съпруга, помагаше на единайсетгодишния си син с домашните, вземаше си бургер от „Соник“ и се връщаше обратно в „Ливадите при Сахара“. Бившата съпруга на Кирш и детето му имаха къща в един от старите квартали на Лас Вегас — Скоч 80, където в миналото гангстери и градски чиновници живееха врата до врата, без да има нужда от портали. Ако някой възнамеряваше да те убие, просто те измъкваше навън, застрелваше те в лицето, а после те заравяше в собствения ти заден двор.

За съжаление, нещата вече не бяха толкова прости. Дейвид следеше доктора вече почти две седмици и се опитваше да прецени кое е най-доброто време и място, където да го убие. Но задникът никога не беше сам и навсякъде, където ходеше, имаше камери и хора. А на Дейвид за първи път му се налагаше да остави след себе си малко бъркотия.

Затова на сутринта преди мача за Супербоул позвъни на мобилния на доктор Кирш.

— Обажда се един приятел на Бени Савоне — представи се Дейвид, когато Кирш вдигна.

— О, да, да — отвърна докторът. — Всеки приятел на Бени е и мой приятел.

— Чудесно. Трябва да свършим малко работа тази вечер.

— Тази работа — поинтересува се Кирш — изисква ли незабавни медицински грижи? — Сниши глас. — Да не би да е прострелва рана?

— Незначителна процедура — увери го Дейвид. — Няма да има нужда от медицински сестри или нещо подобно.

— Естествено, естествено, разбирам — каза Кирш. — Просто имам планове за тази вечер. Днес е мачът за Супербоул, както със сигурност знаете, и…

— Или ще си в кабинета си в седем вечерта — заяви Дейвид, — или „Джърнъл ривю“ ще получи купчина снимки как лъскаш бастуна на обществено място.

Мълчание.

— Когато всичките ти охранителни камери са изключени — продължи Дейвид, — остави вратата на кабинета си отворена. Онази, която води към Хамрън. Някакви въпроси?

— Не — отвърна доктор Кирш.

— Ако закъснееш дори две минути — заплаши Дейвид, — бившата ти съпруга също ще получи снимките.

— Господин Савоне обикновено не разговаря с мен по този начин — изтъкна доктор Кирш.

— Аз не съм господин Савоне — напомни Дейвид. После хвърли предплатения мобилен телефон в преносимата си леярна — инвестиция, която вече се изплащаше сама, и направи бърза инвентаризация, за да се увери, че е подготвен.

Гумени ръкавици.

Мокри кърпички.

Нож.

За тази задача дори си бе направил заглушител, което по принцип избягваше, тъй като говореше за някакъв вид слабост. Но разликата между убиването на човек в Чикаго и в Лac Вегас се свеждаше до обикновена акустика. Чикаго беше шумен град заради метрото, големия трафик, виещия вятър и населението от около три милиона души, които вършеха ежедневните си задачи. В Лас Вегас обаче, махнеш ли се от главната улица, всичко ставаше тихо, пустинята обграждаше града с ехтежи.

Нямаше голям избор на оръжие, затова Дейвид си беше взел деветмилиметров от тайния оръжеен склад в гардероба на Малкия Джо. Изпили серийния номер, почисти го щателно, но не си направи труда да облепи дръжката с тиксо, понеже така имаше по-голяма вероятност да остави скрит отпечатък някъде. А и така или иначе щеше да разтопи пистолета. Щеше да си поръча такси до „Дезърт спрингс“, а оттам — да извърви разстоянието от километър и половина до кабинета на Кирш и да го изчака.

Ако всичко минеше по план, щеше да си е вкъщи навреме, за да се подготви добре за сутрешния минян. А ако нещата се обърнеха с главата надолу, някой друг трябваше да чете молитви в понеделник.

* * *

В седем без петнайсет Дейвид вече наблюдаваше от другата страна на улицата как доктор Кирш паркира зеления ягуар на личното си паркомясто — в Лас Вегас нямаше по-голяма чест от това да изпишат името ти на паветата, дори синагогата предлагаше паркоместа по седемстотин и петдесет кинта на месец — и влезе в кабинета си. Петнайсет минути по-късно Кирш излезе навън, огледа се в двете посоки и остави вратата отворена.

Когато Дейвид влезе, доктор Кирш седеше на бюрото в кабинета си, което се разпростираше от стена до стена. От двете му страни имаше рафтове, пълни със снимки в рамки. На тях се виждаше докторът с различни знаменитости. Дани Ганс. Уейн Нютън. Капитана от „Кораба на любовта“. Онзи, който играеше Дан Тана във „Вегас“. Бял тигър. Последната снимка беше с автограф.

Доктор Кирш не изглеждаше изненадан да види Дейвид, но заяви:

— Не очаквах да се срещнем отново.

— Никога не си ме виждал — поправи го Дейвид.

— Така е, така е, не съм — съгласи се доктор Кирш. Надникна зад гърба му. — Тук ли е господин Савоне?

— Не — отвърна Дейвид. — Сам съм. Искаш ли да си спуснеш щорите?

— Да, правилно. — Доктор Кирш стана от бюрото и спусна дървените бамбукови щори зад себе си, но Дейвид все още различаваше светлините от преминаващия трафик. Нима вече не правеха свестни завеси? — Човекът, който се обади, каза, че трябва да се направи някаква незначителна процедура. Да не би да имате проблем с кожата си? Зоната около ушите ви беше трудна.

— Да — потвърди Дейвид. — Бузите ми не се движат нормално. А имам и болки в челюстта.

Вярно беше. Ако стиснеше силно зъби, имаше чувството, че пробива с пирон окото си.

— Някакво кървене?

— Не съм забелязал — отвърна Дейвид. — Но понякога усещам вкус на кръв в устата си.

— Добре — каза доктор Кирш, — хайде да проверим. — Изведе Дейвид от кабинета си и го поведе надолу по дълъг коридор, по чиито стени бяха наредени снимки на кабаретни танцьорки, манекенки и на една дама, която съобщаваше прогнозата за времето в неделя вечер по Канал 8. Кирш спря и отключи една стая за прегледи. — Легнете на кушетката за прегледи и ще ви погледна, равине.

Дейвид видя как докторът трепна неволно, сякаш бе шокиран от собствената си глупост да се обърне към човек, когото не би трябвало да е срещал, с прозвището му. Кирш понечи да се завърти, което бе грешка, защото половината от лицето му се пръсна, когато Дейвид го застреля.

Докторът се свлече на земята, челюстта и по-голямата част от носа му ги нямаше, но той все още бе жив. Гърчеше се върху плочките, а половината му лице бе пръснато навсякъде около него.

Добрата новина бе, че сега убийството наистина не приличаше на професионална поръчка, което беше целта от самото начало. Дейвид възнамеряваше да застреля доктора в гърлото — обичайна грешка на хората, които нямат представа какво вършат. Ако жертвата не умреше мигновено, смъртта настъпваше съвсем скоро, така че разликата не беше голяма. Но Дейвид бе виждал как разни хора оцеляват след изстрел в лицето, дори оставаха в съзнание. Човешкото тяло просто искаше да живее.

Макар че в момента доктор Кирш не изглеждаше като човек, който копнее за този свят.

Дейвид надяна гумените си ръкавици и се наведе над доктора. Опита се да отгатне откъде точно диша — тъй като вече нямаше уста, нито бе останало голяма част от носа му — и реши просто да покрие с две ръце това, което бе останало от лицето му, докато човекът спре да мърда. Можеше да стреля по него отново, но не искаше да вади куршума от главата му. Оставаха най-много трийсет секунди. Или по-малко. Жертвата най-вероятно бе вече в кома.

Дейвид притисна ръце към отворилия се кратер в центъра на лицето на доктор Кирш, но така успя само да спре потока на кръвта, което бе напълно противоположно на идеята му. Другият проблем бе, че докторът, изглежда, се свестяваше. Размърда клепачи, отвори очи и замята обезумяло ръце. Дейвид не знаеше дали това се дължи на адреналина, или е реална съпротива, дали докторът изобщо осъзнава какво се случва. Дали знаеше, че няма лице.

— Спри да мърдаш — каза тихо Дейвид. — Просто се отпусни.

В този миг доктор Кирш се концентрира върху Дейвид — още един неочакван резултат, след което се опита да му одере лицето, като посегна към него и с двете си ръце, докато Дейвид не взе решение да каже „майната му“. Седна върху гърдите на доктора, застопори на земята ръцете му с колене, сграбчи го за гърлото, където откри златна верижка, което му бе от полза, и го удуши лице в лице, очи в очи, точно както бе сторил с онзи шибан донибраско в Чикаго (онзи тип, който се оказа, че не е Джеф Хопър — човекът, който постави началото на целия проблем), само дето доктор Кирш се оказа по-труден за убиване.

Дейвид остана за миг на мястото си и се опита да се окопити. Имаше начертан план и той леко се бе изменил, но като се вземе предвид всичко, което се бе случило, това беше незначително главоболие. Доктор Кирш бе мъртъв. Беше време да се насочи към втората фаза. Трябваше да се следва някакъв ред, защото иначе щеше да се стигне дотам да търси следи от кръв из целия град.

Куршумът, който отнесе по-голямата част от лицето на доктор Кирш, бе продължил полета си и се беше забил в стената, така че Дейвид го извади оттам с ножа тип „пеперуда“ и го пъхна в джоба си. Така сцената изглеждаше автентична — вече дори най-големите тъпанари не оставяха наоколо куршуми и гилзи, защото телевизионните предавания за криминални разследвания бяха изиграли възпитателна роля за престъпниците.

Пристъпи обратно към тялото на Кирш и заби ножа си в задния джоб на панталоните му. Разкъса плата и измъкна портфейла му, без дори веднъж да докосне тялото, после сряза предния джоб и измъкна ключовете за колата и мобилния му телефон. Щеше лесно да стопи всичко това. Докторът не носеше пръстени, дори нямаше часовник — само онази дебела златна верижка, която вече бе пристегната около врата му, така че Дейвид скъса и нея… и тогава забеляза медальона, окачен в единия й край.

Трябваше да се досети какво ще види, когато го разгледа, и все пак остана изненадан. Две букви от иврит, инкрустирани с диаманти, формираха символа за живот, декрета да бъдеш етичен, декрета за сила: Ам Израел Хай. Народът на Израел е жив.

На Дейвид не му бе хрумнало, че доктор Кирш е евреин. Преди година това нямаше да има значение. Дори преди два месеца нямаше да му направи впечатление. Но сега евреите бяха неговите хора, хай бе част от неговото ежедневие точно толкова, колкото и омертата. Само че омертата беше измислен устав, създаден, за да кара престъпниците да си мълчат; фалшива лоялност, произлязла от филмите. Тъпанари като Малкия Джо я възприемаха като религия вместо нещо, което имаше истинско значение. Повечето евреи може би не вярваха и в половината неща от религията си, но Дейвид не бе срещал нито един, който не разбира борбата за оцеляване, независимо дали е вярващ, или не.

Доктор Кирш трябваше да умре. Но всичко пак се свеждаше до онзи ден в хотел „Паркър“, в онази хотелска стая, при онези четирима души, които Сал Купъртин се наложи да убие. Не беше ли той вече различен човек, а Сал просто част от миналото? Сал трябваше да убие онези мъже. Нямаше друг начин. Натъкнал се бе на фалшиви свидетели и беше сторил каквото трябва. Дори Господ считаше това за капан. Какво се казваше в Тора? Тогава му стори това, което той е кроил да стори на брат си, и така ще премахнеш злото.

Дейвид напъха портфейла, ключовете и верижката на доктор Кирш в джобовете си. Беше 7,07 вечерта. Движеше се с две минути закъснение по разписанието си, но въпреки това равин Дейвид Коен внезапно осъзна, че си мърмори. Погребалният кадиш се изплъзна от устатата му с обичайното за Дейвид спокойствие, макар той да знаеше, че доктор Кирш всъщност никога няма да бъде погребан. Поне не и в цялостен вид.

* * *

След като се почисти, Дейвид се върна в района на болница „Дезърт спрингс“, където бе слязъл по-рано тази вечер, за да си извика такси. Разходката му даде възможност да овладее адреналина си. След като убие някого, обичаше да похапва, но тази нощ работата му все още не бе завършена, макар вечерта да бе стриктно разграфена.

Входът за спешното отделение се намираше вдясно от Дейвид. Имаше няколко души отвън, които говореха по мобилните си телефони или пушеха, а през плъзгащите се врати Дейвид можеше да види чакалнята, пълна с хора. През последните два месеца бе посещавал болницата поне веднъж всяка седмица в официалната си длъжност, а понякога и по два-три пъти на ден, ако имаше някой особено богат или много болен, когото Бени му заръчваше да види. Последния път бе отишъл с равин Кейлс. Един от членовете на синагогата им, Берт Файнщайн, бе получил удар, докато играел на зарове в казино „Мираж“, и беше докаран в „Дезърт спрингс“, изпаднал в кома. Семейството бе помолило равин Кейлс да дойде, когато вече изглеждаше, че са настъпили последните часове на Берт, а равин Кейлс бе помолил Дейвид също да дойде.

— Предполагам, че имам нужда от практика — заяви той.

Първоначално равин Кейлс не отвърна, просто седеше на прага на кабинета му и го зяпаше скептично.

— Тогава трябва да останеш тук — изрече най-сетне равин Кейлс с глас, малко по-силен от шепот, след което наперено си излезе.

Дейвид го настигна на паркинга. Беше малко след обед и всички деца бяха отвън, на площадката, смееха се и викаха.

— Почакай — извика Дейвид. — Ще те закарам.

— Не си прави труда — отвърна равин Кейлс. — Нали се преструваш, че нямаш душа.

Дейвид се смълча. Това копеле Равин Кейлс винаги знаеше точните думи за всеки случай, затова той самият се замисли какво да каже и се спря на:

— Съжалявам. — Опита се да си спомни последния път, когато наистина се бе извинявал на някого.

— Това не е някой, който е вършил злини — изрече равин Кейлс. — А нечий баща, нечий съпруг, нечий приятел. Близките му се обръщат към нас за утеха. Ако не можеш да я осигуриш, ако не можеш да се отнасяш искрено към смъртта на един човек, тогава остани тук.

— Мога да се справя — обеща Дейвид.

— Тогава си вземи ермолката и Тора.

Във фоайето на болницата ги посрещна внучката на Берт, Елиса. Дейвид я беше виждал много пъти в синагогата, защото тя идваше след училище и работеше като наставник на някои от по-малките деца. Но когато я видя в болницата, бе поразен колко малко Елиса приличаше на младата жена, която си спомняше. Беше плакала, затова очите й бяха подпухнали, състаряваха я на слабата болнична светлина.

Стаята на Берт бе пълна е хора: съпругата му Луис, която веднъж бе накарала Дейвид да изяде курабийка, направена от ябълково пюре, кокосов орех и нещо, което той бе помислил за сланина; родителите на Елиса — Джак и Рошел; леля й и чичо й — Маргарет и Карл, и техните двама сина, тийнейджъри, чиито имена Дейвид не можеше да си спомни, защото момчетата се появяваха в синагогата само в крайно редки случаи. Всички те се обърнаха и впериха погледи в равин Кейлс със смесица от меланхолия и успокоение.

Равинът незабавно се захвана за работа. Докосна нежно всеки, като се отправи първо към Луис, която прегърна, докато тя хлипаше на рамото му. И там, по средата на стаята, стоеше Берт Файнщайн. На едната му ръка бе закачена система за интравенозна инфузия, но в стаята имаше подозрително малко апарати. Дейвид си помисли, че към този момент е без значение, явно нямаше шанс за героично излекуване.

Хрумна му, че през живота си бе видял множество мъртви хора, но малцина от тях си бяха отишли от естествена смърт. Собственият му баща бе убит. Майка му? Възможно бе вече и тя да е мъртва, допусна, а след тази мисъл го заля вълна от мъка. Как можеше да не знае? Как можеше да изживее остатъка от живота си, без да знае? А дали тя щеше да умре сама? Дали щеше да е в някоя болница съвсем самичка? Ами Дженифър? Уилям… Дейвид дори не можеше да понесе да си представи евентуалната му смърт.

— Равин Коен — тихо изрече равин Кейлс — ще ни каже „Мишеберах“.

— На английски, ако обичате — помоли Луис. — Берт никога не е разбирал иврит.

Дейвид бе произнасял „Мишеберах“ много пъти през последните месеци, но никога в подобна ситуация. Това бе молитва за болните и обикновено се четеше по време на литургия. Знаеше я фонетично на иврит, но понеже хората, загрижени за здравето на близките си, имаха желание да знаят какво се изрича, Дейвид бе установил, че доста по-често го молят да прочете молитвата на английски. И всеки път Дейвид се трогваше, че тя не призовава просто за физическо изцеление на болния — ако някой се нуждаеше от тази молитва, обикновено ситуацията бе мрачна, — а настояваше и духът му да бъде пречистен.

— Разбира се — откликна Дейвид. Берт Файнщайн остана между живите само до първата част от молитвата, но младшият равин продължи да рецитира, за да изпрати излекуваната душа на Берт някъде там, към онова, което идваше след смъртта.

Дейвид и равин Кейлс прекараха следващите няколко часа със семейството, помогнаха им да се оправят с подробностите по смъртта, така че когато най-сетне се отправиха обратно към Съмърлин, вече беше час пик.

— Днес се справи много добре, равин Коен — похвали го равин Кейлс. Червената светлина от стоповете на колите хвърляше призрачен отблясък върху всичко.

— Беше просто една молитва — отвърна Дейвид.

— Не, беше нещо повече — възрази равин Кейлс. — Присъствието ти там подейства успокояващо на по-младите. Те гледат с уважение на теб. Това е специална дарба, Дейвид, дори да не я желаеш.

— Ето какво се опитвам да проумея — призна Дейвид. — Имам чувството, че съм добре запознат със смъртта, но когато видях как този мъж просто си отиде, без да се мята насам-натам, без да се опита да си поеме въздух, не ми изглеждаше правилно. Той просто… просто спря. Защо не се бори повече?

— Борим се всеки ден — изтъкна равин Кейлс.

Дейвид предположи, че е вярно. Но за какво?

— Кажи ми тогава какво става след това? — попита.

— На сутринта той ще бъде в погребалното бюро.

— Не — каза Дейвид. — Имам предвид, какво става след това!

— Рано или късно, когато Мошиах се завърне, всички ще живеем в мир в нашето най-перфектно състояние и целият свят ще бъде Израел.

— Знам за това — заяви Дейвид. — Знам какво казва книгата. Но какво ще се случи с мен, равин Кейлс? Ами аз?

Равинът въздъхна:

— Сал Купъртин вече го няма. Равин Дейвид Коен все още има шанс.

— Той не си е отишъл — възрази Дейвид. — Никога няма да си отиде. Докато жена ми е жива, Сал Купъртин също ще е жив. Защото някой ден ще се върна обратно при нея, равине. Повярвай ми.

— Вярвам ти — отвърна равин Кейлс. — Но заради решенията, които сме взели, вероятно ще гнием заедно.

Сега, докато вървеше към главния вход на болницата, Дейвид си повтори наум думите на равин Кейлс. Всъщност той си мислеше за тях почти постоянно през последните няколко седмици. Наистина ли щеше да прекара вечността с онези, с които бе работил през всичките тези години — хора като Дебелия Монте и Малкия Джо? Или там щяха да са Дженифър и Уилям? Ами баща му? Дали и той щеше да е там? Дейвид дори не бе обмислял идеята за задгробен живот, преди да се влюби, и дори тогава не смяташе, че има значение, преди да си даде сметка, че може никога повече да не види Дженифър и Уилям.

За първи път в живота си Дейвид наистина имаше някаква цел. Понякога прекарваше часове наред — часове! — в изслушване на чужди проблеми, даваше на хората съвети, които те, изглежда, намираха за полезни. Първоначално ненавиждаше тази глупост. Ако трябваше да избира как да живее живота си, нямаше да се занимава с това. И все пак. Същите тези хора се връщаха няколко дни по-късно и му казваха, че думите му са им помогнали да си изяснят как да планират сватбата на дъщеря си, как да се оправят с данъците си, дали да прекарат празниците у дома, или да отлетят обратно към Портланд, за да се видят с децата. Това бяха обикновени проблеми, но Дейвид научи, че именно обикновените простотии в живота са нещата, които вкарват хората във вечно разширяващите се спирали на безпокойството.

Имаше опашка от петнайсетина души, които стояха пред входа на болницата и чакаха таксита, както пред някое от казината, затова Дейвид застана отзад на опашката и зачака своя ред. Когато той най-сетне дойде, най-отпред имаше млад мъж, облечен изцяло в черно. Той наду свирката си и едно жълто такси спря.

— Закъде пътувате, господине? — попита младежът.

— До онзи парк след „Ел ранчо“ — отвърна Дейвид. Погледна часовника си. Закъсняваше с няколко минути за срещата, която си бе уговорил с Прошарената брада, „лекаря“, извадил теловете от челюстта му.

— „Туин лейкс“ ли?

— Да, точно той.

— Сигурен ли сте? — попита младият мъж.

— Да — потвърди Дейвид. — Да не би да има проблем?

— Питам ви, защото през нощта това не е много хубава част от града, сър, така че ако търсите място за разходка или нещо подобно, мога да ви препоръчам няколко прекрасни места в Грийн вали.

— Приличам ли на някой, който не може да се оправи сам в парка? — попита Дейвид.

Качи се в таксито, без да каже нищо повече.

— Към парк „Лоренци“ тогава? — попита шофьорът на таксито. — Това е „Туин лейкс“. Всичко тук си има по две имена.

— Да — потвърди Дейвид и чу как старата му същност се промъква обратно в гласа му: — Освен ако не смяташ, че е твърде страшно.

Шофьорът на таксито погледна Дейвид в огледалото за обратно виждане.

— Мисля, че ще се оправиш, приятелю.

* * *

Дейвид не накара шофьора на таксито да го остави там, където трябваше да се срещне с Прошарената брада, а от противоположната страна на парк „Лоренци“. Поръча му да го изчака. Дошъл бе по-рано през седмицата до парка с предложение: ако осигуреше някакво сносно медицинско оборудване, дори да беше просто автоклав от този век, за да може да стерилизира инструментите си над нещо, по-различно от скапания грил, дали Прошарената брада бе склонен да му направи няколко малки услуги?

— Аз съм лекар — отвърнал бе Прошарената брада, — така че няма да ми се налага да убивам, нали? Държа на Хипократовата клетва.

— Да — потвърди Дейвид. Намираха се в кемпера, а партньорът на Прошарената брада, за когото Дейвид бе научил, че се казва Марвин, седеше отзад, в спалнята, пушеше трева и гледаше филм с бойни изкуства. — Виждам.

— За какво оборудване става дума?

— От каквото имаш нужда — отвърна Дейвид. — Единственото, с което ще бъдеш обременен, е колко време ще можеш да отделиш, за да плячкосаш мястото. Предполагам, че да извършиш малък грабеж не е против Хипократовата ти клетва?

Прошарената брада кимна към спалнята.

— Марвин не е лекар, така че всичко е наред.

— Това ме успокои — отвърна Дейвид.

— Ами лекарствата?

— Кабинетът е на твое разположение — заяви Дейвид. — Ако искаш, вземи дори ксерокса и факса, за мен няма значение.

Прошарената брада обмисли предложението за миг.

— Ще те притесни ли, ако взема със себе си още един сътрудник?

— Да — потвърди Дейвид. — Притеснява ме.

— Значи ще трябва да съм по-внимателен — каза Прошарената брада. Протегна ръка и двамата се здрависаха. Дейвид не им спомена, че ще трябва да пренесат и един труп, но смяташе, че Бени бе използвал Прошарената брада в миналото за подобни неща в допълнение към медицинските му услуги. Да познаваш човек с кемпер, си беше полезно по доста причини.

Във всеки случай, макар че Бени се доверяваше на Прошарената брада, това не означаваше, че докторът внезапно няма да почувства нравствена принуда да издаде Дейвид, затова равинът прояви допълнително старание и направи малка проверка из парка.

Зави зад ъгъла и видя, че Прошарената брада и Марвин седят отвън, пред тях имаше портативен телевизор, поставен върху шезлонг, звукът му бе изключен, а в краката на доктора имаше минихладилник с бира.

— Помислих си, че няма да дойдеш — каза Прошарената брада, когато Дейвид се приближи.

— Малко ме забавиха — обясни той.

— Видях те по-рано да обикаляш из парка — заяви докторът.

— Трябваше да се уверя, че не влизам в клопка — отвърна Дейвид. — Нищо лично.

Прошарената брада се намръщи.

— Чувал ли си някога за „Първо, не вреди“?

Дейвид бръкна в джоба си, извади ключовете на доктор Кирш и ги подаде на Прошарената брада заедно с къс хартия, на който бе адресът на кабинета.

— Тези ключове ти дават достъп до кола и цял медицински кабинет — обясни Дейвид.

— Нямам нужда от кола.

— Ягуар е — поясни Дейвид.

Прошарената брада погледна към Марвин. Той съвсем леко сви рамене в съгласие.

— Предполагам, че можем да я продадем — каза Прошарената брада.

— Какво искаш в замяна?

— В кабинета има тяло — заяви Дейвид. — Искам да го почистите и да го докарате на това място. — Даде на Прошарената брада визитка на погребалното бюро. Докторът й хвърли един поглед и я върна обратно на Дейвид.

— Знам мястото. Какво искаш да направим с тялото?

— Не е останало много от главата му. Бих искал изобщо да няма глава. Нито ръце и крака.

Прошарената брада отново погледна към Марвин, който пак сви рамене.

— Какво друго?

— Сложете го бързо в лед — нареди Дейвид — и не си правете експерименти с органите.

— Не правим подобни неща — увери го Прошарената брада. — Ако искаш да свършим нещо, правим го. В противен случай държим на професионалната етика. Гумени ръкавици, почистващ препарат, ултравиолетова светлина за течности, каквото поискаш. Какво друго?

Добре. Най-после някой, който се гордееше със своята работа.

— Не почиствайте бъркотията, която съм направил — каза Дейвид. — Искам ченгетата да знаят, че там е имало тяло. Направете го да изглежда като грабеж. Счупете разни ненужни предмети. Нещо от този род.

— Лесна работа — отвърна Прошарената брада.

— В най-добрия случай каква печалба ще успеете да изкарате? — попита Дейвид.

— Зависи на какво ще се натъкнем в кабинета — обясни Прошарената брада. — И какво ще вземем за возилото. Можем да се договорим за някакъв приличен процент от печалбата.

— Мисля, че мястото ще ви се стори рентабилно — каза Дейвид. — Щом видите с какво разполагате, ми направете предложение. Бени ви има доверие, така че и аз ви имам доверие.

— Недей — предупреди го Прошарената брада, но все пак си стиснаха ръцете.

— Може би ще успееш да разшириш бизнеса — подхвърли Дейвид, — ще си вземеш кемпър и в Рино.

— Рино не е в мой стил.

— Тогава може би ще преместиш бизнеса някъде по пътищата — внимателно изрече Дейвид.

— Може да отида на ваканция.

— Добре — кимна Дейвид. — Ако свършите работата чисто и ми направите приемлива оферта за плячката, може би периодично ще ви давам поръчки, които да изпълнявате.

— Харесва ми да помагам на хората — започна Прошарената брада, — но си имам граници, нали разбираш.

— Добре — повтори Дейвид. — Аз също обичам да помагам на хората. — Провери часовника си, беше почти девет. — Искам да докарате тялото в погребалното бюро до един часа тази нощ. Ще имате ли проблем с това?

Погледна към партньора на Прошарената брада, тъй като вече знаеше кой отговаря за силовата страна на задачата.

— Не — каза Марвин. — Без ръце. Без крака. Без глава. Няма проблем. — Бръкна в портативния хладилник и си извади още една бира, отвори със завъртане капачката, отпи голяма глътка и се облегна назад на стола си.

Дейвид се готвеше да си тръгне, преценил, че сделката е сключена, но Прошарената брада извика след него:

— Искаш ли да ти погледна устата?

— Защо? — попита Дейвид.

— Питам, защото захапката ти е разместена — каза той. — Виждам я оттук. Имаш ли болка в челюстта?

Всъщност Дейвид бе споделил на доктор Кирш, че има. Просто бе преценил, че когато цялото ти лице е било напълно префасонирано, няма как да нямаш трайни възпаления.

— Малко — призна Дейвид.

— Почакай — изрече Прошарената брада. Стана от стола си и отиде до кемпера, като остави госта отвън с партньора си. Или поне Дейвид възприемаше Марвин като такъв. Не виждаше допълнителна спалня в кемпера, така че може би двамата мъже бяха двойка. Не можеше да се сети за друга причина двамата да са заедно. Макар че когато му махаха скобите, Марвин асистираше при процедурата, даваше му вода, за да се жабури, напъха малко памук по венците му, когато кървенето стана доста обилно, подобни неща. Така че може би Марвин някога бе работил в Бърза помощ.

Прошарената брада се появи отново с цял топ листове.

— Това са някои упражнения, които може да правиш — обясни на Дейвид. — Навярно имаш ТМД.

— ТМД ли?

— Темпоромандибуларна дисфункция на челюстта — поясни Прошарената брада. Когато Дейвид не отвърна, той добави: — Челюстта ти е излязла. Тези упражнения ще помогнат.

Дейвид прегледа страниците. Упражненията изглеждаха достатъчно прости (сложи езика си на най-горната част на небцето, докато си отваряш и затваряш челюстта) и той почувства облекчение, защото един малък, дразнещ проблем бе на път да се разреши.

— Нещо друго? — попита.

— Избягвай да стискаш зъби, когато си под стрес — добави Прошарената брада. Седна обратно до Марвин, отвори си бира и погълна по-голямата част от нея на три глътки. — Добре е да избягваш стресови ситуации, ако можеш.

— Това възнамерявам да сторя днес — отвърна Дейвид. — Да се отърва малко от стреса.

— Няма ръце, няма крака, няма глава, няма стрес — обади се Марвин и двамата с Прошарената брада вдигнаха наздравица.

— Един тази нощ — напомни Дейвид. — Не закъснявай.

— Никога не закъснявам — отвърна докторът. — Ако не си точен в този бизнес, някой може да умре, нали?

Докато Дейвид вървеше обратно през парка, си мислеше, че евентуално в един момент може да му се наложи да убие Прошарената брада и Марвин, макар този момент да изглеждаше като нещо отдалечено във времето, защото двамата вдъхваха повече сигурност, отколкото вероятно заслужаваха. Може би беше заради онази реплика на Прошарената брада, че Дейвид не бива да му се доверява. Харесваше този тип откровеност, тъй като допускаше възможна несигурност. Но Прошарената брада със сигурност знаеше, че в този момент вариантът да прецака нещата не съществува, нито пък когато и да е било, щом това е свързано с работата му. Ако следващите двайсет и четири часа минеха по възможно най-добрия начин, може би Дейвид щеше да се види с Прошарената брада и с Марвин само още един или два пъти. Това също щеше да е добре.

За всички.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Таксито остави равин Дейвид Коен пред „Темпъл Бет Израел“ няколко минути след девет и половина. Точно навреме, за да види той как равин Кейлс излиза от административните офиси и пали цигара. В месеците, откакто работеха заедно, Дейвид никога не го бе виждал да пуши, дори не бе усещал от него да идва миризма на цигарен дим. По мнението на Дейвид този навик бе някак недостоен за длъжността на възрастния равин, макар самият той да обичаше да запалва от време на време по някоя пура.

— Звъня ти цяла вечер — каза равин Кейлс, когато Дейвид се приближи. Изглеждаше паникьосан. — Къде беше?

— Забравих си телефона в колата.

— Къде беше? — повтори равин Кейлс.

— Не ти трябва да знаеш — отговори Дейвид. — По-добре да спрем дотук.

— Вече си мислех най-лошото.

— За кое?

Равин Кейлс не му обърна внимание.

— Той е в затвора — заяви. — Бенджамин.

— В затвора ли? Какви ги говориш, по дяволите?

— Тази вечер от ФБР са нахлули в „Дивият кон“ — обясни Кейлс.

Проклетите федерални. Ако беше неделята на Супербоул или Коледа, или Деня на благодарността, можеш да очакваш, че те ще почукат на вратата ти.

— За какво са го задържали?

— За конспирация — отвърна равин Кейлс.

По дяволите. Това си беше федерално обвинение. Когато от ФБР искаха свободно да се ровят наоколо, докато открият нещо, което си заслужава, винаги следваха курса на конспирацията. Така можеха да осъдят някой бос за това, което са направили войниците, за това, което са прикрили войниците, или дори за това, което са си мислели да сторят войниците му.

Дейвид се опита да събере мислите си. Ако ставаше въпрос за конспирацията с погребалното бюро и труповете, равин Кейлс вече също щеше да е с белезници. Ако беше нещо, свързано с Дейвид, по улиците щеше да има федерални, щатски шерифи, ченгета и репортери, наредени като за парад по случай Деня на благодарността. А ако пък беше просто някоя местна простотия — комисията по строежите или нещо също толкова досадно, Бени държеше достатъчно хора в джоба си, за да се погрижи за подобен проблем, или поне да бъде предупреден за внезапния обиск в неделята на Супербоул. Бени не говореше много за политиката в живота си, но всеки ден във вестниците пишеше за „известни фигури от мафията“ и „собственици на заведения за еротични танци“ (или какъвто друг евфемизъм са измислили от „Джърнъл ривю“ в конкретния ден), които правят дарения на всички местни избори за кмет, общински съветници, съдия, шериф… По дяволите, дори хората, които хващаха бездомни кучета, получаваха чекове.

Всичко това правеше Бени Савоне не по-различен от Рони Купъртин. И двамата търгуваха с някакъв вид стока и незначително влияние, стига никой да не пострада.

И ето къде беше проблемът.

— Туристът — изрече Дейвид.

— Нима обвиняваш един парализиран човек за случилото се?

— Не обвинявам него — обясни Дейвид, — а ситуацията. — Някой от охранителите се беше издънил, беше казал нещо на някого, трябваше да е това. От ФБР не ставаха от леглото в неделята на Супербоул, ако не смятаха, че разполагат с нещо, което ще се появи във вестниците. Така работеха те. В Чикаго всички замесени вече щяха да са в чували за трупове без съмнение: охранителите, жертвата, може би семейството на жертвата, а навярно и клубът щеше да е изгорял до основи, просто за да изчистят досието напълно… Щом осъзна това, Дейвид затаи дъх.

Не за първи път стигаше до заключението, че трябва да е мъртъв заради ролята, която бе изиграл в онази каша в хотел „Паркър“. Но за първи път осъзна, че не беше мъртъв поради някаква специфична причина. Братовчедът Рони го беше измъкнал тайно от Чикаго и бе убил Чема или Нийл, или и двамата, за да изглеждат нещата наред… а след това бе наредил да убият Пол Бруно… после Дебелия Монте бе пуснал куршум в главата на жена си и още един в собствената си, вместо да се оправи с онова, което му беше съобщил Хопър. Отнело бе известно време, но Рони не просто почистваше досието, той го дезинфекцираше с пепелива вода и го заравяше в Сибир.

Дейвид бе посъветвал Бени да предаде охранителите и той го бе послушал. Беше им назначил добри адвокати и всичко останало, но въпреки това в „Дивият кон“ се беше провела хайка. Бодигардовете не знаеха достатъчно, за да издадат нещо, което не е известно на федералните — че Бени Савоне май не е точно ангел. Дейвид беше сигурен, че Бени е обещал на момчетата да се погрижи за тях, ако се окаже, че ще лежат в пандиза, стига да си държат устата затворена. И те вероятно щяха да лежат в затвора заради престъплението, което бяха извършили — конкретно заради заснетия от камерата побой, а според Дейвид си го бяха заслужили. Въпросът беше да не получат по-дълги присъди, да не ги заклеймят като част от организирана криминална конспирация. Така че охранителите нямаха основателна причина да започнат да подмятат името на Бени наляво и надясно. Дейвид просто не виждаше как федералните биха могли да използват един обикновен пердах — макар той да бе довел до парализиране на жертвата, — за да направят сериозен ход срещу Бени Савоне.

Значи бяха получили информацията си отнякъде другаде, от някого, който знае достатъчно за операциите на Бени, за да звънне на федералните и да предложи съществени сведения, които да накарат костюмарите да се размърдат.

— Къде е Рейчъл? — попита.

— Вкъщи, с момичетата — отвърна равин Кейлс. — На Бенджамин още не му е повдигнато обвинение, така че не може да се направи кой знае какво до утре, когато ще му определят гаранцията.

— Ако въобще има гаранция — вметна Дейвид.

— Той е просто бизнесмен — изтъкна равин Кейлс.

— Никога ли не е бил арестуван?

— Никога.

— Плаща ли си данъците?

— Разбира се.

— А данъците на фирмата си?

Дейвид си помисли за всички онези босове, които бяха влезли в затвора не заради убийство, а понеже бяха укривали доходите си от данъчните. Плащайте си данъците — това беше един от уроците, които Рони Купъртин бе предал на всички във Фамилията. „Харесва ли ви да шофирате по хубави улици? Обичате ли да се возите в метрото? Обичате ли да дишате чист въздух? Плащайте си шибаните данъци. Иска ли ви се да стоите далеч от затвора? Не искате визита от Рейнман, нали? Тогава си плащайте шибаните данъци.“

— Откъде мога да знам? — отвърна равин Кейлс.

— Защото явно знаеш всичко останало.

Равин Кейлс хвърли цигарата на тротоара, стъпка я с крак, бръкна в джоба си, извади пакет „Кемъл“ и запалка и отново запали.

— Не съм пушил от петнайсет години — обясни. — Не знам защо изобщо съм спирал.

— Проблемът ще се разреши — увери го Дейвид, макар че кой знае, по дяволите. Щом бяха задържали Бени по обвинение в конспирация, навярно първо бяха свикали пълен състав от съдебни заседатели и си бяха осигурили обвинителен акт. Може би за конспирация по възпрепятстване на правосъдието или нещо не по-малко незначително в сравнение с всичко останало, което беше вършил Бени Савоне през живота си. — Бени има добър адвокат. Сега трябва да се концентрираме върху Рейчъл.

— Тя е добре — заяви равин Кейлс. — Няма нужда да се притесняваш за нея.

— Не ми звучеше много добре, когато ми разказа, че обмисля да напусне съпруга си — контрира Дейвид. — Нито когато ми сподели, че ти знаеш.

— Няма нужда да се притесняваш за Рейчъл — повтори равин Кейлс.

— Може би тя трябва да се притеснява от мен — подхвърли Дейвид.

Равин Кейлс пое дълбоко дим и го издиша през носа си. Хвърли запалената цигара на паркинга и в продължение на няколко мига я гледаше как гори.

— Мислиш ли, че ме е страх от теб? — изрече най-сетне.

— Мисля, че би трябвало.

— Името на сина ти е Уилям — започна равин Кейлс. — Той учи в „Маунт карамел академи“, макар че съпругата ти изпитва трудности да плаща таксата за обучението му. Жена ти Дженифър наскоро взе заем за дома ви, който бе изплатен изцяло няколко месеца след смъртта ти. За съжаление, й е трудно да си намери работа. Заради фамилията Купъртин хората смятат, че тя е или роднина на братовчед ти, който доколкото разбирам, е известна мафиотска фигура, или е съпруга на Сал Купъртин, който е убил няколко федерални. Сигурно й е трудно да носи това бреме само защото като тийнейджърка се е влюбила, не си ли съгласен?

— Затваряй си устата.

— Баща ти — продължи равин Кейлс — е бил хвърлен от сградата на Ай Би Ем. Знаеш ли при какви обстоятелства? Защото на драго сърце ще ти ги споделя, равин Коен.

— Казах ти да си затваряш устата.

— Чух те — отвърна равин Кейлс. — Всички си имаме тайни, равин Коен. Просто искам да знаеш, че аз съм наясно с твоите.

— Мислиш си, че е толкова лесно ли? Че просто можеш да ми наговориш разни простотии и ще оставя дъщерята ти на мира? Ако тя е изпяла Бени, вероятно й остават само още няколко хода, за да разбере, че баща й също е леке.

— Тя вече е наясно с това.

— Не мисля, че е наясно с факта, че погребваш убити хора в гробището, което смята, че ще наследи — отвърна Дейвид. — Или че всичко тук е просто една скапана измама.

— Според теб как се омъжи тя за Бени, Дейвид? Мислиш ли, че дъщерята на равина просто ще се омъжи за Бени Савоне? Наистина ли смяташ, че всичко, което виждаш тук, е станало по една случайност? Че Бенджамин е извадил късмет с това споразумение?

Дейвид бе преценил, че Бени държи с нещо равин Кейлс, мислеше си, че той носи някакво бреме заради възможността да притежава собствена синагога. В онзи ден след срещата им в закусвалня „Бейгъл“ равинът му бе споделил, че е направил грешки с живота си. Че Бени му е предоставил невероятна възможност. Дейвид бе предположил, че Бени държи с нещо равин Кейлс, но може би бе тъкмо обратното. Бени очевидно обожаваше съпругата и децата си. Или поне дотолкова, доколкото Бени Савоне бе способен да обожава каквото и да е.

Значи това беше споразумението. Равин Кейлс знаеше, че Бени обича дъщеря му, използвал бе тази информация, за да го контролира, и бе сключил сделка. Бени беше получил възможност да се ожени за жената, която обича, а равин Кейлс бе получил свой собствен храм, свое собствено паство. Но не е можел да си представи какво ще стори след това Бени. Кой би могъл? И точно затова равин Кейлс не можеше да позволи на Рейчъл да се разведе с Бени, нямаше просто да й позволи да си тръгне, дори да знаеше, че това е най-доброто нещо, което тя би могла да направи с живота си. Не можеше и просто да се обади на ченгетата и да им каже, че го изтръсква мафията. В замяна Бени не можеше да прави каквото и да е в синагогата без съгласието на равин Кейлс. Ето защо бе станало необходимо там да има някой като Дейвид.

Мафиотски бос, който трябваше да се отчита пред равин.

„Каква скапана елегантна измама“ — помисли си Дейвид. Всяка от двете страни ограбваше другата.

Засега Дейвид отговаряше пред Бени. Той не бе казал нищо конкретно за премахването на равин Кейлс, но Дейвид не бе глупав. Знаеше, че това предстои, и бе много вероятно да се случи съвсем скоро. Но проблемът бе, че равин Кейлс също не беше глупав.

— Не ме интересува — каза Дейвид. — За мен единственото важно е какво ще ми нареди Бени.

— Не е вярно — възрази равинът.

— Ако Рейчъл е отишла при федералните във връзка с тази каша — изрече напълно спокойно Дейвид, — ще убия и двама ви. Защото за мен е от значение само един ден да се разкарам от това място и да се върна при семейството си. А аз мога да го направя само с твоето съдействие, равин Кейлс. Считам съдействието на Рейчъл като съдействие от твоя страна.

Равин Кейлс се усмихна:

— Бени се оказа прав за теб.

— Така ли, в какъв смисъл?

— Каза, че имаш необикновена концентрация.

— Обръщам внимание на нещата — призна Дейвид.

И точно това го бе довело тук тази вечер, пред този човек, който навярно бе относително почтен, който прекарваше деветдесет процента от времето си в услуга на нещо, по-голямо от самия него. Останалите десет процента бяха отредени за ръководенето на криминално начинание, облагата от което даваше на всеки член на храма надежда, че животът му не е без значение. В основни линии равин Кейлс бе продал дъщеря си на Бени Савоне, за да може да построи империя за евреите в Съмърлин.

Какъв бе резултатът от това космическо уравнение? Ако направиш нещо лошо в името на по-голямото добро и единствените хора, които са пострадали, са хората, решили да си имат вземане-даване с гангстери, когато теглиш чертата, не беше ли балансът положителен? Защото със сигурност, когато е била на двайсет и две, Рейчъл Кейлс се е влюбила в неподходящ човек. Направила е избор. А баща й се е договорил с един престъпник за своя дял от тази размяна и в крайна сметка членовете на „Темпъл Бет Израел“ са останали доволни.

С оглед на всичко това Дейвид си каза, че единственият човек със смислено оплакване бе самият той — особено сега, когато разбра, че всички, с които върши бизнес, са шарлатани. Но осъзна също, че това бе все едно боксьор да се оплаква колко често получава удари. Само дето не бе направил той избора да бъде на ринга с Бени Савоне и равин Кейлс. Дейвид дълго време смяташе, че изборът да бъде Сал Купъртин — човек, който убива хора за прехраната си, е бил негов. Но всъщност Рони бе направил този избор вместо него. И сега Дейвид бе замесен в съвсем различна откачена ситуация.

Дженифър бе избрала да е от жените, които са омъжени за поръчкови убийци, от жените, които имаха деца от поръчкови убийци, от жените, които знаеха, че един ден ще останат сами, защото са се омъжили за поръчкови убийци. Бяха направили този избор заедно, ако не гласно, то поне мълчаливо. Затова равин Кейлс можеше да заплашва Дейвид колкото си иска. Нямаше значение. Дейвид бе такъв, какъвто е, и жена му го знаеше. Смъртта на баща му бе нещо, което щеше да разгадае сам, защото се съмняваше равин Кейлс да знае всички причини… Но в крайна сметка причината бе съвсем проста: някой от Фамилията бе пожелал смъртта му.

И този човек навярно бе Рони Купъртин.

Дълго време бе избягвал да се изправи очи в очи с тази истина, но през последните седмици за него бе все по-лесно и по-лесно да я приеме. Рони най-вероятно бе искал и Дейвид мъртъв, а когато той бе нападнал онези копелета от ФБР в хотела, бе намерил начин да излезе от ситуацията. Нямаше начин Рони да е смятал, че Дейвид ще излезе жив от онази среща, ако е знаел кои са участниците в нея — четирима срещу един, дори Сал Купъртин нямаше никакъв шанс за успех.

Рони винаги играеше, за да спечели. Навярно си бе седял у дома и бе чакал да му съобщят по телефона, че братовчед му е мъртъв, но обаждането се бе оказало от самия Сал. Нищо чудно, че звучеше толкова изненадан. Рони не бе свикнал да търпи поражения и се беше наложило да намери заобиколен начин да се справи с положението, който нямаше да завърши с това Сал да избие всички в Чикаго.

Само че Сал Купъртин бе жив, здрав и проспериращ. Именно този просперитет бе започнал да притеснява Дейвид, идеята, че успехът му е инсцениран. Просто нямаше логика. Рони не вършеше бизнеса си по този начин.

Мобилният телефон на равин Кейлс иззвъня и възрастният мъж — защото той бе такъв, забеляза Дейвид, един възрастен мъж, застанал пред молитвен храм, който пушеше една след друга цигари без филтър „Кемъл“ — го извади от джоба си и погледна дисплея.

— Обажда се адвокатът на Бенджамин.

— Дай ми да говоря с него — нареди Дейвид.

— Не мисля, че е добра идея — възрази равинът.

— Това не беше молба.

— Когато си в „Темпъл Бет Израел“ — заяви равин Кейлс, — работиш за мен, равин Коен. — Вдигна телефона и обърна гръб на Дейвид.

Равин Кейлс все още имаше буйна прошарена коса, която носеше късо подстригана, така че се виждаха осем или десет сантиметра от врата му. Дейвид можеше да го застреля на това място и равинът щеше да е мъртъв, преди да рухне на земята; косата му щеше да е все така перфектно сресана, докато очакваше Мошиах да се завърне с гръм и трясък, за да събере всички евреи и да ги отведе на Елеонския хълм.

С един натиск върху спусъка на пистолета си Дейвид можеше да приключи с равин Кейлс точно тук. Това бе всичко необходимо. Един натиск. Щеше да му коства по-малко усилие, отколкото да го зашлеви. Дейвид усети, че пистолетът му е притиснат до кръста под вече неизменното сако. Можеше да го извади за секунда… секунда и половина, ако не искаше да бърза много. От упор куршумът щеше да проникне в тялото на Равин Кейлс само за част от секундата. И за какво? Заради високомерието му да пожелае да даде на своята общност място, където да се събират, без да осъзнава последиците от постъпката си?

До Йом Кипур[34] оставаха осем месеца, но Дейвид не можеше да не си спомни какво бе научил за Деня на изкуплението — как преди почти сто години равин Херц бе написал, че грехът не е зла сила, чиито окови човек трябва да влачи през остатъка от живота си. Винаги можеш да се отърсиш от ярема му, твърдеше той, и на първо място никога не трябва да приемаш този ярем.

Според Талмуда евреите живееха в дела, а не в години, и сега Дейвид разбра парадокса на всички неща, които бе научил по време на равинското си обучение: никога не можеш напълно да се откъснеш от тъпотиите, които си вършил, но това не означаваше, че не можеш да бъдеш по-добър човек, след като си направил лош избор.

В този момент равин Кейлс отново се обърна, притиснал бе телефона до ухото си и слушаше внимателно какво му казват, затова Дейвид много спокойно извади пистолета си и го опря право в челото му.

— Всеки си има шеф — заяви Дейвид.

Стори му се, че лека усмивка заигра по устата на равин Кейлс, макар че не беше напълно убеден. Това, което видя, не бе страх. И тогава властовата структура между Бени и равин Кейлс му се изясни напълно. Равинът не бе изплашен, защото знаеше, че още не е дошъл моментът да умре. Ако го откриеха с куршум в главата същия ден, в който Бени Савоне бе арестуван, всички щяха да бъдат окошарени.

— Имаш късмет — заяви равин Кейлс. — Адвокатът на Бенджамин би желал да говори с теб. — Подаде му телефона, измъкна още една цигара и я запали.

Дейвид пъхна пистолета обратно в колана на панталона си, прокашля се, събра мислите си за миг, опита се да реши кой глас да използва и попита:

— С кого разговарям?

— Кой, по дяволите, се обажда? — попита адвокатът на Бени.

— Равин Дейвид Коен.

За миг последва пауза и на Дейвид му се стори, че чува как адвокатът на Бени размишлява от другата страна на линията.

— Добре — каза той. Още една дълга пауза. — Добре.

— Аз съм равинът на господин Савоне — заяви Дейвид.

Още една дълга пауза.

— Обажда се Винсънт Зангари, адвокатът на господин Савоне. Не очаквах гласът ви да звучи така.

— Как?

— Спокойно — обясни Винсънт.

— Е, аз съм много загрижен за господин Савоне — заяви Дейвид.

— Той каза, че сигурно е така.

В този момент Винсънт се изхихика, или поне трябваше да мине за хихикане. Имаше нещо потискащо в това, което този човек намираше за забавно. Дейвид се запита точно колко знае той. Може би всичко. Никога не беше срещал Винсънт Зангари, но знаеше всичко за него от новините, вестниците и рекламите по телевизията. Това бе едно от странните неща в Лac Вегас: гледаш новините и в тях се съобщава за някакъв канибал, който е изял съпругата и децата си; после пускат кадри, заснети пред съда, и там някой като Винсънт Зангари, облечен в костюм за десет хиляди долара, разказва на всички колко е неразбран неговият клиент, как ситуацията е обикновен инцидент, в който са замесени сготвени човешки същества. Следват рекламите и там се появява същият адвокат, облечен в същия костюм, крачи по неоновите улици на Лас Вегас и те уведомява, че ако се окажеш в „безизходна ситуация“, той е човекът, който ще ти помогне да се измъкнеш от нея.

Рекламите на Зангари бяха с малко по-високо качество на продукцията и винаги показваха как той влиза и излиза от своето бентли. Имаше една конкретна реклама, която се въртеше непрекъснато по време на новините в единайсет часа. Бентлито на Зангари спираше пред местопрестъплението и адвокатът слизаше от задната седалка на автомобила. Мобилният телефон бе опрян до ухото му, а той се приближаваше до редица от ченгета, застанали пред жълтата лента, която ограждаше местопрестъплението. Веднага щом видеха Зангари, ченгетата вдигаха лентата и му позволяваха да се разходи из местопрестъплението, сякаш е шефът на полицията. Той се обръщаше към камерата, без да отлепя телефона от ухото си, и изричаше: „Дръжте си устата затворена. Имате права.“ Това беше всичко. Дръжте си устата затворена. Имате права. Просто, но ефективно. Сега, когато Оскар Гудман се бе кандидатирал за кмет, Зангари явно бе човекът, към когото да се обърнеш, ако имаш проблеми от типа „връзки с престъпна фамилия“. Лас Вегас бе отворен град, така че имаше изобилие от работа за типове като Зангари.

— Колко дълго смятате, че той ще остане в затвора? — попита Дейвид.

— Зависи — отвърна Винсънт. — Може да не му назначат изслушване за пускане под гаранция седемдесет и два часа, а след това ще го призоват в съда. Ако има изслушване, ще го измъкнем веднага. Това не е проблем. Но когато става въпрос за федерален случай, могат да претендират, че има риск той да избяга със самолет, и да го задържат без изслушване. Възможно е да отложат призоваването му в съда с трийсет дни, дори с шейсет, ако се придържат към точките на закона РИКО. Виждал съм и по-лоши ситуации. Дните могат да бъдат и деветдесет.

— Но какво смятате вие?

Още една дълга пауза.

— Мисля, че господин Савоне има добра местна репутация — заяви адвокатът. — Има много, много приятели във всички нива на местното управление. Мисля, че това ще му помогне, но няма да го спаси от федералните, които ще направят всичко по силите си да удължат процеса. Към този момент дори не зная какъв е предполагаемият заговор, в който е замесен. От беглите си впечатления бих предположил, че федералните ще се опитат да му издействат поне трийсет дни и няма да му назначат изслушване, и то само заради фамилното му име. Трябва да вдигна малко врява. Но дори тогава ще го държат под наблюдение месец-два, а може би дори цяла година. Нещата няма да са лесни. Измъкваме го — това е приоритет, а после ще видим с какво разполагат срещу него. Най-вероятно е нещо солидно, доколкото познавам тези типове.

— Е — започна Дейвид, — господин Савоне трябва да знае, че има подкрепата на „Темпъл Бет Израел“.

— Той знае, че е така — потвърди Винсънт. — Затова исках да говоря с вас. Господин Савоне иска да ви предам колко важно е да се уверите, че се полагат необходимите грижи за съпругата и децата му, докато него го няма.

— Разбира се — обеща Дейвид.

— Той би искал да държите под око Рейчъл — обясни Винсънт. — Тя може да почувства, че в Лас Вегас не е безопасно за нея, и да обмисля да си тръгне. Трябва да направите така, че тя да се чувства в безопасност.

— Разбира се.

— Отлично — каза адвокатът, — защото Бени се притеснява, че Рейчъл може би обмисля да напусне града, но знае, че вие няма да позволите това да се случи. Жена му трябва да е наясно, че вие сте там, за да я наглеждате. Да я предпазите.

— Да — потвърди Дейвид, докато си мислеше: „Шибаният Бени. Знаел е всичко. Вероятно е сложил подслушвателни устройства из собствената си скапана къща“. — Няма да позволя това да се случи.

— Защото господин Савоне иска да сте напълно наясно, че ако вашата съпруга планира изненадващо пътешествие, той ще ви уведоми предварително от обикновена учтивост. В случай че искате да й купите пътна застраховка или нещо подобно. Нали разбирате?

— Разбирам.

— Той иска да знаете още, че има пълно доверие във вашата работа и че не бива да се притеснявате за неговата всеотдайност към синагогата и общия ви проект. И че категорично трябва да останете в Лac Вегас.

— Нямам намерение да ходя никъде — увери го Дейвид.

— Хората невинаги планират тези неща — обясни Винсънт. — Понякога просто си казват „Какво по дяволите, може би ще си взема ваканция“. Това не би било правилно в такива тежки времена.

„В такива тежки времена. За бога.“

— Бени няма нужда да се тревожи за това — тихо изрече Дейвид.

— Отлично — заяви Винсънт. — Също така би искал да държите под око бизнес делата на синагогата, за която той е направил толкова големи инвестиции. Доверява се на вашата преценка, докато не е на разположение. Има неща, за които най-вероятно равин Кейлс не е достатъчно енергичен. Вие отговаряте за тях. Ясно ли е?

— Нима успяхте да уточните всичко това тази вечер? — изуми се Дейвид.

Винсънт Зангари отново се изхили. Смехът му прозвуча така, сякаш някой поглъщаше пилешки кости.

— Нека просто да кажем, че наскоро дискутирахме въпроса. Винаги е хубаво да имаш план за непредвидени обстоятелства.

— По-различен от „Дръжте си устата затворена“ и „Имате права“?

— Това е най-добрият план за непредвидени обстоятелства — изрече Винсънт. — Една последна молба. Тази вечер господин Савоне ми спомена колко е важно да се планира ефикасен начин за почистване на къщата. Не тази вечер или утре, но в кратък срок. Разбирате ли?

— Разбирам — потвърди Дейвид.

— Много добре — каза Винсънт. — Ще се свържа с вас, когато имам някакви новини. И още нещо, равине. Вдигайте си телефона, става ли? Не ми харесва да звъня из целия град и да ви търся. Говоря сериозно. В момента имате късмет, че сте жив.

* * *

Когато Дейвид откри равин Кейлс, той седеше на бюрото си и четеше Тора. Кабинетът му бе два пъти по-голям от този на Дейвид. Имаше два дивана, разположени един срещу друг, ниска масичка за кафе между тях и богато украсен порцеланов сервиз за чай, макар че Дейвид никога не бе виждал някой да пие чай в офиса на равина, дори самият Кейлс.

Седна на един от диваните и вдигна самовара.

— Откъде го имаш? — попита.

— Принадлежеше на родителите ми — отвърна равин Кейлс. — А преди това е бил на техните родители в Русия.

— Къде в Русия?

— Украйна, за да съм по-точен — обясни равинът. — Но не бях сигурен дали знаеш каква е разликата.

— Знам каква е — отвърна Дейвид и се запита дали Кейлс си спомня, че веднъж му бе разказвал за семейството си. — Кога е било това?

— Дошли са тук през 1909 година — каза равинът, но от предния му разказ Дейвид си спомни, че е било през 1919 година. Може би нямаше значение.

— И са пренесли това нещо чак от Украйна?

— Да — потвърди равин Кейлс.

— И ти никога не го използваш?

— Много е чупливо.

— Колко чупливо би могло да е, щом е оцеляло през всичкото това време? — попита Дейвид и взе една от чашите за чай. Беше декорирана с пасторален пейзаж: зелено поле с разцъфнали цветя, а в далечината — синия цвят на морето. По ръба й имаше кант от нещо, което приличаше на истинско злато. — Трябва да го използваш. Баба ти и дядо ти не са го донесли тук чак от Украйна, за да бъде просто украса.

— Един ден ще принадлежи на Рейчъл и тя ще може да прави с него каквото реши — обясни равин Кейлс.

Дейвид остави чашата.

— Значи такава е процедурата? Това е наследство?

— Не — отрече равинът. — Получих го, когато се ожених, както е станало и с родителите ми. Но не изглеждаше редно да го дам на Рейчъл, когато тя се ожени.

— Защото Бени не е евреин ли?

— Съпругата ми не одобряваше, беше против.

— Никога не говориш за жена си — отбеляза Дейвид.

— И ти никога не говориш за своята.

„Има право“ — помисли си Дейвид.

— Слушай — започна, — тук ще настъпят някои промени.

— Наясно съм с това — отвърна равин Кейлс.

— Това, което се случва с теб и Бени, си остава между вас. Аз имам работа за вършене.

— Както ми намекна по-рано. — Равин Кейлс потърка очи, придвижи се до диваните и седна срещу Дейвид. — Колко време очакваш, че ще отнеме?

— Вече се случва.

— Не — каза равин Кейлс. — Имам предвид, колко време остава до момента, когато трябва да ме убиеш?

— Предполагам, че зависи от теб — отвърна Дейвид.

— Така ли смяташ?

— Не си представям, че ще изтичаш при ченгетата. Вярвам, че ще ми помогнеш да държим устата на Рейчъл затворена — продължи Дейвид, макар да не бе убеден, че тя не си е отворила устата вече. — В момента нямам никакви заповеди.

— Но си наясно, че тези заповеди скоро ще пристигнат.

— Равин Кейлс — рече Дейвид, — такива заповеди винаги пристигат.

— Как ще го направиш?

— Безболезнено — обеща Дейвид.

— Вярвам ти — призна равин Кейлс. Извади още една цигара и я запали направо тук, в офиса си.

— Може би най-добрият вариант ще е да хванеш рак — каза Дейвид. Но после му хрумна една идея, нещо, което вече бе пред очите му. — Алцхаймер също не би било зле.

Равин Кейлс поклати глава.

— Моля?

— Може би не точно алцхаймер — обясни Дейвид. — Може би просто деменция. Имаш ли някой в семейството с подобни проблеми?

— Преди го наричаха болест на старостта. Баща ми беше сенилен. Майка му беше сенилна, спомням си как бръщолевеше на руски, че ще се прибере вкъщи, където се чувствала уютно. — Равин Кейлс въздъхна. — Половината от хората на паркинга на магазин „Смитс“ вероятно са сенилни. Много е тъжно.

— Не е необходимо да е така — каза Дейвид. — Може просто да се събудиш една сутрин и да се почувстваш леко объркан. Не си сигурен къде се намираш, излизаш навън с две различни обувки, каквото и да е. Мисли за това като за ранно пенсиониране.

Равин Кейлс втренчи поглед в Дейвид и дълго мълча.

— Колко време ще ми спечели това? — попита най-сетне.

— Може да е завинаги. Ако Бени не смята, че си пречка, няма да има нужда да се отърве от теб.

— Това ли си мисли той? Че съм пречка?

— Знаеш твърде много — изтъкна равнодушно Дейвид. — Така стоят нещата. Един ден той ще реши, че аз знам твърде много, и някой ще дойде и за мен.

— Ти си твърде ценен — възрази равин Кейлс.

— Засега — кимна Дейвид. — Но това място се променя. Целият свят се променя. Вече няма много място за гангстери. Всичко, което преди е било незаконно, вече е законно.

Дейвид нямаше нищо против да бъде поръчков убиец, но фактът, че сега той беше и нещо като погребален агент, показваше колко малко неговият набор от умения щеше да е нужен за в бъдеще. Човек вече не се нуждаеше от пистолет, за да ограби някого, достатъчна беше просто една електронна таблица.

— На колко си години, Дейвид?

— На трийсет и пет. — По дяволите. Не, не беше вярно. Станал бе на трийсет и шест. Рожденият му ден беше през септември. Как така бе забравил да отпразнува собствения си рожден ден? А сега му оставаше половин година, докато навърши трийсет и седем. По дяволите. В Лac Вегас времето си играеше с хората.

— Говориш като някой на моите години.

— Виждал съм всякакви гнусотии — обясни Дейвид.

Равин Кейлс изгаси цигарата си в долната страна на масичката за кафе, а после взе една от чашите за чай. Беше покрита с лози, които се проточваха от дръжката й, имаше и хубава рисунка на напъпило дърво.

— Тази винаги ми е била любимата — заяви той. — Баба ми даваше да я подържа за минутка, но само ако съм седнал и само ако на пода има килим. — Равин Кейлс се засмя тихичко. — Тя е мъртва от шейсет години, а все още си мисля за нея. Не е ли странно?

— Не чак толкова — отвърна Дейвид.

— Но на нея никой не й даде избор кога да умре, така че всеки ден можеше да й е последен.

— Това се отнася за всички нас.

— Не е вярно — възрази равин Кейлс. — Не мога да ти кажа колко от роднините ми са умрели в концлагерите, Дейвид. Мислиш ли, че са имали избор?

— Можели са да се съпротивляват — отвърна Дейвид. — Може би са го правили. Няма как да знаеш.

— Избили са цялото село в Украйна, откъдето идва семейството ми. Не е останал нито един жив евреин. Никаква съпротива ни би могла да ги спаси от тази съдба, освен ако не са разполагали с танкове и самолети.

— С цялото ми уважение — започна Дейвид и наистина беше искрен, — ти сам си направил избора да влезеш в този живот. С Бени, с мен, с всички тези простотии. А сега ти предлагам как да го напуснеш. Или можеш да изчакаш един ден да се появя на вратата ти с пистолет в ръка, или можеш да си спечелиш малко време.

— Това не е избор, а ултиматум. Да се държа така, сякаш съм си изгубил ума, или ти ще ме убиеш?

— Наречи го както искаш — отвърна Дейвид. Осъзнаваше, че Бени не би накарал другиго да очисти равин Кейлс, така че ако се стигнеше дотам, щеше да намекне на равина, че един хубав коктейл и шепа хапчета перкоцет може да са добър начин да напусне този свят. — Предлагам ти спасителна лодка.

— Вземаш ми всичко — възрази равин Кейлс.

— Давам ти шанс — настоя Дейвид. — Това е повече, отколкото е нужно да ти дам.

Равин Кейлс обмисли казаното.

— Кога ще трябва да започне тази лудост?

— Зависи колко дълго ще е задържан Бени — отговори Дейвид. — В напрегнат момент като този едно психично разстройство не би изглеждало толкова необикновено. Така че след около седмица би могъл да споделиш на Рейчъл, че се чувстваш дезориентиран, например.

— Тя ще ме заведе на лекар — каза равин Кейлс.

— Чудесно. Дори още по-добре.

— Лекарят няма ли да разбере, че лъжа?

— Равине — рече Дейвид, — на колко си години?

— На седемдесет и две — отвърна Кейлс. Когато схвана идеята, кимна. — И това е всичко? Позволено ли ще ми е да идвам тук?

— Разбира се — потвърди Дейвид, макар да подозираше, че Бени ще е на различно мнение.

— Нещо друго?

— Само едно — заяви Дейвид. — Преди да започнеш да губиш разсъдъка си, трябва да преработиш завещанието си. Погребалното бюро трябва да бъде завещано на синагогата.

— То трябваше да остане за Рейчъл — възрази равинът.

— Да — кимна Дейвид, — но това няма да стане. Сигурен съм, че господин Зангари може да ти препоръча адвокат, който се занимава с недвижими имоти.

— Вземаш ми всичко — повтори равин Кейлс.

Вярно беше, осъзна Дейвид. За един ден — за един час — той бе ошушкал напълно равин Кейлс. Не беше най-гордият момент в живота му, но в крайна сметка щеше да му позволи да живее. А това си имаше цена, нали?

— Живял си добър живот, равине. Защо не се поотпуснеш? Прекарай известно време с внучките си. Играй голф.

Дейвид осъзнаваше, че е трудно да правиш тези неща, докато си целият в лиги и се преструваш на объркан, но предположи, че „болестта“ на равина би могла да доведе до една постепенна и бавна разруха. Равин Кейлс беше на седемдесет и две. Според Рейчъл той вече започваше да губи разсъдъка си. Отначало Дейвид не й повярва, но сега, докато си мислеше за последните девет месеца, това му се стори повече от правдоподобно, макар равинът все още да изглеждаше във форма и в добро здраве.

— Тази работа може да е мицва — изрече Дейвид.

— В какво вярваше Сал Купъртин? — попита равин Кейлс.

— Във Фамилията. В дълга, предполагам. В отмъщението.

— И в нищо друго?

— Всички умират — каза Дейвид. — Това ми беше нещо като мото.

— А в какво вярва равин Дейвид Коен?

— В основните елементи на нашата вяра, равине.

Равин Кейлс се усмихна на Дейвид, изправи се, отиде до бюрото си, изпразни съдържанието на една кутия, върна се и сложи сервиза за чай в нея. Отвън остави само една чашка и чинийката към нея — онази с дървото и лозите — и ги подаде на Дейвид.

— Жена ти пие ли чай? — попита.

— Понякога — каза Дейвид. — Когато не може да заспи.

— Следващия път, когато я видиш, й дай тази чаша и чинийка и й предай моите почитания — помоли равин Кейлс. — Това ще бъде мицва.

* * *

Точно преди полунощ Дейвид пресече улицата в посока погребалното бюро, за да се обади на Джери Форд. Двамата бяха установили добри работни взаимоотношения и Дейвид не бе забелязал Форд да го смята за нещо повече от равин. Беше се погрижил съдействието между погребалния дом и компанията на Форд да е в разумни граници, в случай че някой си направеше труда да разследва бизнеса. Цялата документация беше законна — или поне изглеждаше законна, и поне на пръв поглед всички бяха щастливи. Дейвид не беше сигурен кога му е хрумнало, че появата на Джери с това прекрасно бизнес предложение не е било просто щастлива случайност, но онзи следобед, когато го видя да си приказва дружески пред синагогата с Бени, осъзна нещо, което трябваше отдавна да е проумял — Бени бе замесен от самото начало. Още един пласт потайност. И целта му беше ясна: ако Дейвид не знаеше, че Бени стои зад първоначалната идея, това бе един свидетел по-малко за прокурорите.

Начинанието се нуждаеше от равин… и това никога нямаше да е равин Кейлс, нито покойният равин Готлиб. А и кой знае с какво Бени държеше Джери Форд. Навярно с нищо, като се замисли. Хора като Джери искаха да работят с мафията. Изпитваха усещането, че са като във филм. В Чикаго нещата не стояха точно така, защото залогът бе твърде висок. Хората в Чикаго бяха много по-откровени, когато решат да те убият. Тук просто бе по-лесно да влизаш в хубави стриптийз клубове и да получаваш още малко радост срещу своята двайсетачка.

Поради тази причина Дейвид бе останал с впечатлението, че Джери Форд ще е склонен да направи малка услуга на него и синагогата. Затова седна в директорския кабинет на погребалното бюро и позвъни на мобилния му телефон.

Джери вдигна на първото позвъняване.

— Как си, Рубен? — попита той.

— Не е Рубен — поправи го Дейвид. — Обажда се равин Коен.

— О, съжалявам, равине — извини се Джери. — Рубен ми се обажда толкова често посред нощ, че жена ми започва да си мисли разни неща.

— Е, да — рече Дейвид.

— Не че жена ми има причина да се притеснява, нали разбирате — поясни Джери. На заден фон Дейвид чу музика и хора, които говореха. Беше полунощ в неделята на Супербоул и Джери явно не стоеше на нощно бдение в някоя местна болница.

— Слушай — каза Дейвид, — един човек се самоуби и е помолил тялото му да бъде погребано с традиционна еврейска церемония, но е поставил условия и се надявам, че ти ще можеш да помогнеш.

— Как си е отишъл?

— Опасявам се, че се е застрелял в главата — отговори Дейвид.

— Добре, слушам — заяви Джери. Ако този мъж бе честен човек, вече щеше да е затворил, но Дейвид можеше да чуе как той си прави сметки наум. Вътрешните органи бяха голям бизнес… а куршум в главата не би увредил един бъбрек.

— Той би искал да бъдат погребани само ръцете, краката и главата му, а останалата част от тялото да бъде изхвърлена — обясни Дейвид.

— Странно…

— Е, да, той не е бил напълно с всичкия си — каза Дейвид. — И макар да бих искал да се отнеса с уважение към желанието му, ми е крайно неприятно, че един иначе съвсем здрав млад мъж не е готов да дари живот, особено ако човек в нужда би могъл да използва неговия бъбрек или черен дроб, или сърце.

— Разбира се — съгласи се Джери.

Дейвид прецени, че Джери вече е излязъл навън — музиката бе изчезнала, заменена от звуците на преминаващия трафик. Навярно беше на главната улица или в някое от местните казина, където играеше долнопробен покер с типове, облечени в лъскави сака.

— За съжаление, Рубен си е тръгнал тази вечер, така че се налага да извършиш операцията сам. Вярвам, че ще се разпоредиш с вътрешните органи по уместен начин.

Джери направи пауза за момент, след което каза:

— Да, мога да се погрижа за всичко това. Няма проблем. Няма никакъв проблем. Имам един човек, който може да свърши работата.

— Защото знам, че ти самият не можеш да се занимаваш с органите — вметна Дейвид.

— Така е — потвърди Джери. — А крайниците, погрижихте ли се за този проблем? Избягвайте дългите кости, това е най-добрият начин. Говоря за бедрената кост, пищяла, раменната кост. Ако те бъдат запазени непокътнати, това, хмм, ще е полезно, предвид възможността да се помогне на човек в нужда.

— Да — потвърди Дейвид. — Един от нашите техници се е погрижил за това, но няма сертификат да извърши останалата работа. Така че, ако смяташ, че можеш да се справиш, ще се радвам на помощта ти. Но смятам, че няма да е излишно да действаш предпазливо. Би било ужасно, ако си изгубиш лиценза.

— Ще бъда изключително предпазлив, равине. Непременно.

— Добре. — Дейвид направи пауза за миг и обмисли всичко, което се бе случило през последните седмици. Опита се да прецени как да обясни следващото, което иска да каже, и реши, че е най-добре да бъде непринуден и директен. — Не зная дали си чул, но господин Савоне бе арестуван днес.

— Да, да, сериозни проблеми — каза Джери. — Видях по новините тази вечер как го извеждат за снимки пред репортерите. Ужасно.

— Да, ужасно. Наистина ужасно. Надяваме се да му помогнем да бъде допуснат до изслушване и да го пуснат под гаранция, разбира се, така че би било от полза тази вечер да донесеш пари в брой, вместо да чакаме шейсет дни.

— Пари в брой? За каква сума говорим?

— Такава, която считаш за подходяща.

— И това е за Бени?

— Като се има предвид всичко — обясни Дейвид. Това бе един от онези изрази, които равин Кейлс използваше периодично. Той, изглежда, успокояваше всички, без да съобщава абсолютно нищо.

— Ясно, добре — съгласи се Джери. — За синагогата.

— Да, за синагогата.

— Няма проблем, равине — обеща Джери. — Ще осребря чек в „Беладжио“ и ще съм готов. Всичко ще е налице. Кога да дойда?

— След деветдесет минути — заяви Дейвид. Така щеше да разполага с достатъчно време, за да измъкне Прошарената брада и Марвин през задната врата, да замрази тялото и да се увери, че няма други спънки по пътя. Като например друго тяло, което да доставят за несвързани с престъпление цели. — Ще подготвя цялата документация, която ще ти е необходима. Моля, не закъснявай.

Дейвид прекъсна връзката и се облегна назад на стола. Офисът на Рубен бе малък и спретнат — бюро, компютър, телефон, списък с контакти, шкаф с досиета, копие от лиценза му за директор на погребално бюро, поставено в рамка, още една диплома от училище за погребални агенти в Аризона. В помещението миришеше на препарат за почистване на мебели с дъх на лимон. На бюрото имаше две снимки: едната на момченце, облечено в униформа на детската бейзболна лига, и втора с Рубен, някаква жена — най-вероятно съпругата му, и същото дете, облечени в хавайски ризи. Сините вълни на Тихия океан се разбиваха зад тях, а над хоризонта бе надвиснало залязващото слънце в оранжеви и розови цветове.

Какво знаеше за този задник? Всъщност нищо. Работеше с него ежедневно и дори не знаеше фамилията му. Погледна към дипломата на Рубен. Рубен Топаз. Звучеше като име на шибан магьосник.

На снимката съпругата на Рубен носеше диамантен пръстен, който можеше да се види от руски сателит (отиваше си с инкрустирания с диаманти часовник на Рубен от снимката, който беше различен от хубавия му ежедневен златен часовник за офиса), диамантена огърлица с медальон, диамантена гривна и диамантени обеци на ушите… Всичко това помогна донякъде на Дейвид да разбере защо Рубен бе единственият човек на планетата, на когото Бени имаше пълно доверие.

Снимката накара Дейвид да се почувства най-вече… натъжен. Да, това беше чувството. Тъга. Почувства се зле, че наум нарече Рубен задник — това бе едно на ръка, но имаше и други неща, които също го глождеха тази вечер. Вече бе изминала почти година… а дали Дженифър имаше негови снимки изобщо? Той не обичаше да позира за фотографии по обясними причини, но сега това му се стори ужасно. А после се запита можеше ли въобще да си спомни гласа на жена си? Щеше ли да разпознае Уилям? Дали някой от тях двамата щеше да разпознае него?

В Чикаго часът бе 2,15 сутринта. Дженифър сигурно спеше — обърната надясно, с одеяла, придърпани плътно около врата й; оставила бе скицника си на нощното шкафче, а дистанционното върху него. Уилям навярно спеше по корем, а леглото му бе пълно с войници и фигурки от „Междузвездни войни“. А може би вече имаше нови интереси. Беше минала почти година.

Дейвид вдигна телефона.

„Майната му!“

Набра първите девет цифри от номера. Оставаше единствено да натисне „5“. Това беше всичко. Просто цифрата пет и можеше да чуе гласа на Дженифър, да й каже, че е жив, да й каже, че ще се върне рано или късно, че тя трябва да го изчака. Щеше да й обясни, че ще вземе нея и Уилям от Чикаго; че ще отидат на Хаваите или в Барбадос, или дори в Грийн Бей, ако тя поиска. Щеше да й каже, че вече няма да е в играта, веднага щом свърши с почистването на килера…

— О, извинете ме, равин Коен, не знаех, че сте тук.

Дейвид рязко се завъртя на мястото си, изпусна телефона, който падна шумно, и видя Мигел — момчето, работило по тялото на Пол Бруно, да стои на прага. Облечен бе в костюм и държеше в ръка един от трионите, които използваха за разрязване на трупове.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дейвид, преди да успее да се овладее.

— Днес е моята вечер — обясни Мигел, но изражението му казваше нещо съвършено различно. А и този отговор в никакъв случай не обясняваше скапания гигантски трион в ръката му.

— Твоята вечер ли? — Дейвид все още бе стъписан, сметките му се бяха объркали. Скоро с кемпера щяха да му докарат онова шибано тяло, на което му липсваха глава, крака и ръце. Не съвсем стандартна процедура. Когато труповете пристигаха от останалите фамилии, винаги Рубен ги приемаше. Позволяваше на Мигел и останалите техници да работят по тях, но лично отговаряше за транспортирането и контрола на операциите.

— Неделята на Супербоул често е доста натоварена вечер — каза Мигел. — Хората губят доста пари. — Дейвид се втренчи в техника и се опита да проумее какво, по дяволите, говори той. — Нали знаете, хората получават инфаркти или скачат отнякъде. Доста емоционална вечер. Затова винаги има някой дежурен за спешни случаи.

— Какво правиш с този трион?

Мигел сведе поглед към ръцете си и остана изненадан, че все още държи триона.

— Помислих си, че някой е влязъл с взлом — обясни Мигел.

— И щеше да го срежеш на две ли?

— Май не съм съвсем наясно какво щях да направя — призна Мигел и се усмихна стеснително на Дейвид.

Равинът отвърна на усмивката му. Просто двама души в моргата — единият с трион в ръце, а другият с пистолет, пъхнат в колана.

— Откога си тук?

— Автобусът ме остави към десет — отвърна Мигел. — Задрямах отзад и не съм чул, че сте влезли.

— Не, питам откога работиш тук. — Всъщност Дейвид бе имал предвид и двете неща.

— О, през юни ще станат три години.

— Харесваш ли работата си?

— Готина е — каза Мигел и сви рамене. — Харесвам отговорността.

— Чу ли телефонния ми разговор?

Мигел изглеждаше объркан.

— Моля?

— Говорех по телефона — поясни Дейвид. — Чу ли ме, докато говорех?

— Чух гласове — внимателно изрече Мигел. — Това ме събуди.

Дейвид огледа внимателно Мигел. Костюмът му бе масленозелен и евтин. Часовникът му беше с кожена каишка. По ръцете му нямаше пръстени. Обувките му бяха кафяви и не отиваха много на костюма, не носеше колан. През целия си живот едва ли бе печелил повече от петнайсет долара на час. Какво знаеше този Мигел за него? Вероятно нищо. Какво знаеше Мигел за Бени Савоне? Вероятно ужасно много.

Над горната устна на Мигел висеше едра капка пот.

Дейвид виждаше как една вена на врата му пулсира.

Момчето постоянно преглъщаше.

— Да или не — отново попита Дейвид, макар да бе узнал отговора, докато го гледаше.

— Предполагам — рече Мигел. — Да. Предполагам.

— Имаш ли съпруга?

— Не — каза Мигел.

— Деца? Имаш ли някакви бебчета, които да търчат наоколо? Така ли ги наричате сега? Бебчета?

Мигел поклати глава.

— Не, това означава гаджета. Всъщност означава и двете неща. Зависи как го казваш. От контекста.

— Имаш ли някое от двете?

— Не, не в момента.

— Значи нямаш съпруга. Нямаш деца. Нямаш приятелка. Какво, по дяволите, имаш, Мигел?

— Равине?

— Какво, по дяволите, имаш?

— Опасявам се, че не разбирам какво ме питате — изрече Мигел.

— Въпросът е простичък, Мигел. Какво, по дяволите, имаш?

— Предполагам, че нищо голямо — обясни момчето.

— Нищо, за което си заслужава да загубиш живота си, така ли?

Мигел преглътна тежко.

— Не, нищо, за което си заслужава да умра.

— Тогава, ако смяташ, че това място ще бъде ограбено някога — започна Дейвид, — избягай през задната врата. Защото не си заслужава да умреш за нещо маловажно… особено за нещо, което си мислиш, че си дочул.

— Да, равине — обеща Мигел. Над горната му устна вече висяха поне седем капки пот и Дейвид се притесни, че момчето може да получи удар.

— Прибирай се — нареди му Дейвид.

— На работа съм до шест.

— Остави триона и се прибирай — настоя Дейвид и този път Мигел не си направи труда да спори. Остави триона на бюрото, кимна на равина и си тръгна.

Дейвид вдигна телефона, който бе започнал да издава монотонен звук заради прекъснатото набиране, и го изгледа за момент. Беше толкова близо. Само на една цифра разстояние. Но тук нямаше нищо, за което си заслужава да умреш. Това беше абсолютно вярно.

* * *

В 12,57 Прошарената брада и Марвин спряха на платформата за приемане на тела на погребалното бюро с бял товарен ван, на който от двете страни пишеше „Медицински доставки и униформи Линкълн“. Първоначално Дейвид си помисли, че е забравил да вземе под внимание нещо важно, но после видя Марвин зад волана и осъзна, че Прошарената брада не го будалкаше: те вършеха всичко професионално.

Марвин паркира на заден до сградата, слезе и отиде до товарната врата на вана. Държеше папка и беше облечен в чисто бяла униформа с лого на „Линкълн медикъл“ на гърба. Дори носеше бадж с името си, като изключим, че на него пишеше „Алекс“.

— Носим доставка — заяви Марвин.

— Добре — отвърна Дейвид.

Марвин отвори задните врати на вана и издърпа къса метална рампа. После се качи при товара и избута надолу по рампата голяма количка, покрита с току-що изпрани кърпи.

— Всичко, което поръчахте, трябва да е в количката — докладва Марвин.

Отмести няколко пласта кърпи, за да разкрие, че количката е пълна с лед. В два чувала за трупове се намираше онова, което бе останало от доктор Кирш. Дейвид си беше мислил, че да бъдеш транспортиран из страната в леденостуден камион за месо е лоша участ, но сега си каза, че всъщност има и по-лоши начини да стигнеш от точка „А“ до точка „Б“.

— Трябва само да се подпишете тук — Марвин подаде на Дейвид официално изглеждащата папка, която държеше — и ние си тръгваме.

Според документите бяха разнасяли доставки из целия град през последните часове; бяха се отбили дори в моргата „Братя Маршал“, която се намираше на няколко километра разстояние оттук. Дейвид се подписа там, където бе указано, като реши, че щом двамата мъже са решили да стигнат толкова далеч в разиграването на този спектакъл, той също щеше да се придържа към него. Върна папката обратно на Марвин, който безмълвно кимна и се запъти към предната част на вана.

Дейвид заобиколи и спря при мястото до шофьора. Прошарената брада свали прозореца си. Той също бе облечен в униформа на „Линкълн медикъл“.

— Всичко наред ли е? — попита докторът.

— Така изглежда — отвърна Дейвид.

— Оставил си голяма бъркотия там — каза Прошарената брада. — Но ние се справихме доста добре. Погрижихме се за няколко косъма, които намерихме, малко клетки, разни такива неща. Безплатно. — Мъжът се усмихна. — Като предплата за това, че ми осигуряваш ранно пенсиониране.

— Бъди дискретен — предупреди го Дейвид.

— Винаги съм — отвърна Прошарената брада.

— Имаш ли приблизителна сума за мен?

— Защо не се споразумеем за чисти двайсет хиляди сега и още по-късно, щом успеем да пласираме малко оборудване и онзи ягуар. Не знам кой би искал рентгенов апарат и хирургическо оборудване, но ще разбера.

— Това ще свърши работа — кимна Дейвид, докато правеше изчисления наум. Двайсет хиляди долара бе сума, която щеше да му свърши работа за известно време. Може би още осем или десет от Джери Форд и сумата щеше да стигне за по-дълго. Петдесет хиляди, ето това бе сума, с която възрастен човек и дете биха могли да изкарат около година, особено ако нямат много други сметки. — Но ако успееш да ми намериш петдесет през следващите ден или два, ще приемем, че сме квит за цялата тази работа.

— Дай ми време до сряда — каза Прошарената брада. — До вторник вечер, ако бързаш много.

— Вярвам ти — отвърна Дейвид.

— След това, което видях — заяви докторът, — се радвам, че е така.

* * *

Трийсет минути по-късно, точно навреме, Джери Форд се появи с хладилния камион на „Лайф кор“.

Дейвид вече бе подготвил главата и крайниците на доктор Кирш за погребението на следващия ден, а останалата част от тялото се намираше на медицинска носилка, подготвено за транспортиране. Когато видя Джери да спира, Дейвид го посрещна отвън с тялото.

— Само вие ли сте на работа тази вечер, равине? — попита той.

— Неделята на Супербоул е — заяви Дейвид.

— По-хубаво от Коледа — вметна Джери. Отвори чувала за трупове и огледа доктор Кирш. — На хладно ли го държахте?

— Да — потвърди Дейвид.

— През цялото време?

— След като тялото му беше открито, да — обясни Дейвид.

— Основните органи вероятно са съсипани, но ще видим — каза Джери. Щипна кожата по бицепса на доктор Кирш. — Всичко останало изглежда наред. — Затвори чувала и натовари доктор Кирш в задната част на камиона, след което затвори вратите.

Дейвид му подаде дебел жълтокафяв плик, пълен с всички необходими документи за предаването на някой си Гейб Крантц на добрите хора от „Лайф кор“, на който Джери не хвърли дори бегъл поглед. Просто бръкна в джоба си, извади пачка със стотачки, хваната с ластик, и я предаде на Дейвид.

— Всичко наред ли е? — попита Джери.

Дейвид прегледа парите, за да се увери, че пачката не е пълна с банкноти по един долар, и внезапно се почувства като в онези отминали дни, когато събираше парите от рекет; когато всичко това му се струваше доста очарователно; когато си мислеше, че братовчедът Рони е най-готиният тип на света; когато той и Дебелия Монте бяха приятели, излизаха заедно, ходеха на двойни срещи. Когато нищо от това не му изглеждаше дори съвсем малко вероятно. Върна се чак в онези дни.

— Да — потвърди Дейвид.

— Ле’хаим — каза Джери, след което се качи обратно в камиона и си тръгна. На Дейвид му хрумна, че има доста голяма вероятност Джери Форд въобще да не е евреин. Не че имаше значение.

Равин Дейвид Коен заключи погребалното бюро и моргата, след което дълго време остана пред входа на гробището, загледан в небето. Обикновено бе невъзможно да видиш звезди тук, светлинното замърсяване от главната улица на Лас Вегас придаваше на всичко странен зеленикав отблясък през нощта. В Съмърлин обаче все още имаше правила за подобни неща и ако човек обърнеше гръб на главната улица, всъщност можеше да си представи, че се намира някъде другаде.

Нямаше да е винаги така, наясно бе Дейвид. През ден във вестниците имаше истории за одобрен строеж на ново казино в този край на града, както и за огромни търговски центрове, които трябваше да задоволят нуждите на стоте хиляди души, които се предполагаше, че ще населят Съмърлин.

Не беше лошо място за живеене. През последните девет месеца Дейвид бе започнал да изпитва топли чувства към удобствата на Съмърлин. Имаше си кафене, където пиеше кафе. Беше си избрал пицария, която харесваше. Разчиташе на закусвалня „Бейгъл“ за сносно говеждо и нелоши гевреци. Дори имаше места, които обичаше да обикаля: кръчма, наречена „Аутсайд ин“, в която имаше евтино уиски и първокачествени ребра и в която не ходеха евреи (което се дължеше основно на ловните мотиви в заведението според Дейвид); търговски център „Бест ин дъ уест“, където имаше магазин за сладолед, в който някакво гневно хлапе смесваше различните вкусове върху мраморна плоча. Понякога ходеше в този магазин и си представяше какви вкусове биха избрали Дженифър и Уилям.

Идеята, че жена му изпитва затруднения е плащането на сметките, караше Дейвид да се чувства зле. Не беше сигурен дали равин Кейлс му е казал това, за да го нарани. Щом вземеше парите от Прошарената брада, щеше да й прати малко в брой и тя щеше да се оправи за известно време. Дженифър просто имаше нужда от глътка въздух, докато той измисли някакъв план.

А може би планът се променяше. Може би вече не мислеше да се връща обратно в Чикаго. Може би искаше да доведе Дженифър и Уилям в Лac Вегас, където би могъл да ги предпази. Щеше да запише Уилям в детска градина „Тиква“. Щеше да го остави да учи тук, докато завърши гимназия. Щеше да го вкара в добър колеж. Може би той щеше да стане лекар или адвокат, или просто човек, с когото околните не се притесняват да завържат разговор в бара. Какво ли щеше да е усещането?

А какво ли щеше да си помисли Дженифър за този нов живот? Дейвид се сети, че само за девет месеца бе успял да си изгради съвсем нов живот тук, в пустинята, и макар той да не беше перфектен, в него със сигурност имаше място за съпругата и за детето му. И за първи път, откакто се помнеше, Дейвид беше на върха. Бени беше в затвора поне за известно време. А после кой знае? Може би щеше да се окаже, че ще лежи година или две, или десет, или само шест месеца. Все тая. Не присъстваше физически, което означаваше, че единственият човек, който знаеше истината за Дейвид, бе равин Кейлс, който скоро щеше също да е без значение. Ежедневната работа на две законни фирми — синагогата и погребалното бюро, както и свързаното с него гробище — щяха да са под негов контрол.

Щеше да има толкова много пари — всички дарения, учебни такси и основния оперативен бюджет на синагогата, а също така и сумите, които минаваха през погребалното бюро. Дори само законният бизнес беше доходоносен. Бизнесът с труповете бе истинска златна мина, а те дори не го бяха развили извън италианските фамилии. Ако започнеха да общуват с китайците или руснаците, с мексиканците и чернокожите… е, имаше много потенциални пазари, които не бяха разработени — най-вече защото Бени не обичаше да върти бизнес с хора извън традиционните фамилии. Той просто не мислеше за бъдещето. Бандите „Блъдс“ и „Крипс“ се избиваха помежду си с доста забележително темпо, и то съвсем наблизо.

В Чикаго Фамилията преотстъпваше голяма част от търговията с наркотици на мексиканската гангстерска банда „2–6“ и това работеше доста добре за тях, така че поне имаше някакъв работен шаблон… Макар че нямаше да е много лесно да се обясни внезапният приток на мъртви евреи, които бяха китайци, мексиканци или чернокожи, предположи Дейвид. Така че това можеше да почака.

„Навярно трябва просто да убия Бени Савоне и да задържа всичко за себе си“ — помисли си Дейвид.

Беше обречен да успее. И тази вечер, девет месеца след идването си в Лac Вегас, бе направил точно това. Не беше ли то всичко, което някога бе искал?

— Не — изрече на глас.

И ето къде беше проблемът.

Имаше само един жив човек, който можеше да предвиди как ще реагира на този нов живот Сал Купъртин; един човек, който знаеше, че Сал Купъртин не е просто ефективен, не е просто безскрупулен, а е също така адаптивен и може да бъде приучен към нов живот.

Само един човек, който можеше да измисли начин да спечели от това, че е изпратил Сал Купъртин в Лac Вегас, за да се превърне в равин Дейвид Коен.

Имаше само един човек, който знаеше къде се намира той.

Братовчедът Рони.

Сега вече всичко придобиваше толкова голям смисъл.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Джеф Хопър обожаваше Лас Вегас. Когато живееше в Уола Уола, отиваше с кола до Паско, вземаше полет до Лac Вегас в петък следобед и вечерта вече играеше блекджек в „Сахара“. Понякога ходеше с приятели, но предпочиташе да го прави най-вече сам. Щом се премести в Чикаго, пътуванията му дотам намаляха, но все пак успяваше да се измъкне поне веднъж годишно… с изключение на миналата година, която напълно бе пропилял.

Имаше си цяла система. Никога не отсядаше в казино, така че през годините се бе озовавал във всякакви долнопробни хотели, наречени неизменно „Ройъл плаза ин“, но пък отидеше ли да си легне, не можеше да се изкуши да изиграе само още една ръка. Винаги си вземаше евтина пържола за вечеря в „Барбъри коуст викториан рум“. И никога не пропускаше да изиграе няколко игри в хотел-казино „Фронтиър“, просто за да види дали Кулинарният профсъюз там все още стачкува, както го правеше от началото на деветдесетте години.

Хотелът представяше в умален вариант до каква крайна степен бе прецакан градът всъщност. Хауърд Хюз го бе закупил заедно с „Дезърт ин“, „Сандс“ и още няколко други казина през шейсетте години на XX век като част от идеята си да изчисти мафията от Лac Вегас и да превърне тези места в свое собствено феодално владение. А няколко години след смъртта му „Фронтиър“ бе продаден на фамилията Еларди, които набързо унищожиха казиното. Опитаха се да укротят профсъюзите, но се оказаха обградени от стачкуващи през по-голямата част от десетилетието. И никой дори не бе убит в хода на тези действия.

Сега обаче, четири дни след обиска на ферма „Кошел“, докато се отдалечаваше от главната улица на Лас Вегас в посока към шикозното предградие Съмърлин (също построено от корпорацията на Хауърд Хюз), Джеф се замисли, че по онова време нещата са били по-добре, защото от мафията никога не биха сложили родео стриптийз клуб във „Фронтиър“. Идеята за механичен бик на главната улица бе точно толкова абсурдна, колкото и гигантски меч Екскалибур, издигащ се в небето, или пък лазерен лъч на върха на „Луксор“. Трудно бе да си представиш Франк, Дийн и Сами да правят своето шоу в светеща пирамида. Разбира се мафията все още действаше тук, просто вече не можеха да си позволят да управляват казината.

Поне не и големите.

Имаше няколко анонимни играчи, които още бяха замесени със спортните букмейкъри, но от ФБР си затваряха очите, тъй като те не чупеха краката на туристите и нямаха пръст в уреждане на мачове (поне не толкова очевидно, колкото преди). При машините за видеопокер във всеки бар и ресторант в града се извършваха доста порядъчни измами. Но всички тези престъпления бяха без жертви, а и никой не тичаше във ФБР, за да се оплаче, че е загубил на видеопокер.

В наши дни мафията в Лас Вегас оперираше основно на второстепенните пазари — като процъфтяващия строителен бизнес, стриптийз клубовете (които обещаваха огромна печалба в брой всяка вечер), търговията е екстази, кокаин и хапчета. Оставяха хероина, крека и тревата на бандите „Блъдс“ и „Крипс“, които въртяха бизнеса си основно от гетата на Северен Лас Вегас.

Джеф наистина обожаваше една от странностите на града: местната преса лепваше на всички главорези италианско име, което получаваха като прякор за някое свое престъпление. Първите страници на „Джърнъл ривю“ и „Сън“ тази седмица бяха запълнени е огромна история за някой си Бени Савоне — местен гангстер, който дори не бе обвързан с някоя фамилия, а просто ръководеше собствена банда от стриптийз клуб, наречен „Дивият кон“. Изглежда, Савоне бе ръководил серия от масови побои и изнудвания на клиенти, както и няколко обикновени измами с кредитни карти. Джеф не си направи труда да дочете цялата история — беше ниска топка. Проблемът с отворените градове като Лас Вегас беше, че ако имаш престъпни намерения, никой няма да ти каже какво не можеш да правиш, особено ако си от полза за екосистемата. В това число се включваха и местните медии. За какво друго да пишат те?

Лас Вегас винаги е бил втори дом за престъпните фамилии. Бандите от Чикаго в продължение на десетилетия бяха контролирали огромни територии от града, преди в крайна сметка да се оттеглят на заден план чрез профсъюзите, по-конкретно „Тиймстърс“ и Кулинарния профсъюз, макар че при превръщането на казината в корпорации те просто вече не бяха толкова влиятелни. Оказа се, че дори мафията не може да се противопостави на корпорациите.

Не толкова влиятелни обаче не означаваше изчезнали. Което бе основната причина Джеф да се намира в Лас Вегас. Камионите за доставки, тръгнали от ферма „Кошел“ в онази нощ, миналия април, се бяха насочили към дестинации из цялата страна. На изток чак до Върмонт, на запад до Калифорния, на юг не по-далеч от Мисури (което бе логично, тъй като групировките от Канзас Сити все още имаха значително влияние върху света на пържолите), а най-голяма концентрация на доставки имаше в Невада и Калифорния — дом на безброй хотели и ресторанти. Но като се вземеше предвид къде има реална организирана престъпност и къде са спирали камионите (поне според регистрите, които можеше да са фалшифицирани), оставаха само няколко възможни локации.

— Смяташ ли, че Купъртин живее в някой ресторант „Сизлър“? — подхвърли Матю на Джеф по телефона на сутринта след обиска. По това време агент Поремба вече бе успял да набави информацията за камионите, която бе поискал Хопър.

— Някой трябва да го е видял — отвърна Джеф. — Сигурен съм. Това е достатъчно да ни насочи в правилната посока.

— Ами шофьорите?

— Още не можем да стигнем до тях — обясни Джеф. — Нямат причина да говорят с мен или теб. След седмица от ФБР може и да ги съберат, но какво ще кажат те? Ще имат адвокати много преди разпита.

— Може би някой от тях има съвест — допусна Матю. — Може би е добре да изчакаме една седмица. Защо не?

— Защото това е нашият момент, Матю — заяви Хопър. — През цялото време се стремяхме към тази цел. Тъкмо затова ти плащам. — Матю въздъхна от другата страна на линията. Все още се намираше в Уола Уола, а Джеф бе в Чикаго, на летище „Мидуей“, и изчакваше, за да прецени накъде да отлети. — Ще имаме успех само ако действаме поотделно.

— Това е свързано с онази нощ в „Четирите тройки“. Вече ми нямаш доверие — предположи Матю.

— Нямам доверие на нас, когато работим заедно — поясни Джеф.

— От Бюрото щяха да предложат сделка на Дебелия Монте — подхвърли Матю. — Така по-добре ли щеше да е?

— Съпругата му дава признаци, че може да излезе от комата.

— И какво от това, няма ли Рони Купъртин да я изхвърли в езерото Мичиган? По-добре да остане в кома през остатъка от живота си.

— Ако тя може да говори — обясни Джеф, — ще имаме още един коз. Разполагаме със седмица да открием нещо солидно и ако това се случи, всичко е твое. Аз приключвам.

— Това е голямо „ако“ — заяви Матю.

— Само това ни е останало.

— Какво предчувствие имаш? — попита Матю.

Ферма „Кошел“ работеше със стотици търговски обекти: шейсет и девет в Лас Вегас, седемнайсет в Рино, още една дузина в Тахо, други седем в Карсън Сити. Над сто и петдесет от тях бяха в Калифорния — трийсет и два в района на залива на Сан Франциско, седемдесет и пет в Лос Анджелис и околностите, двайсет в Палм Спрингс, а имаше и още няколко, разпръснати из Сан Диего, Тахо и Силициевата долина.

Джеф прегледа списъка с обекти. Ферма „Кошел“ снабдяваше както е висококачествени меса (първокачествени ребра, филета за пържоли и други подобни), така и с нискокачествени (говежда кайма, печени бутове), затова работеше с елитни хотели и скъпи ресторанти, но и с училища, месни етнически пазари и лавки за бургери.

Нямаше начин да наврат Купъртин в Тахо — щеше да бие твърде много на очи, а и в наши дни мафията там беше като бутиков бизнес, въртеше най-вече измами с ротативките и малко проституция, а от време на време се занимаваше и с прибиране на заеми. Нямаше място за главорези. А и никой там не можеше да си позволи цената, която би поискал Рони.

В тази ситуация трябваше да се действа стратегически.

— Познавам Лac Вегас — заяви Джеф, — така че ще започна оттам, а после ще отида до Рино. Някога бил ли си в Ел Ей?

— Ходих в „Дисниленд“, когато бях на единайсет — призна Матю, — така че мога да поставя под наблюдение „Имението с призраците“, ако смяташ, че ще е от полза.

— А Палм Спрингс?

— Дядо ми и баба ми имат имот за временно ползване там — отвърна Матю. — Да не би да мислиш, че фамилията Бонано са купили Купъртин и сега той чете изтеглените числа на бинго? Това ли е най-доброто ни предположение?

— Не е невъзможно — каза Джеф.

— Имаш ли някаква система за проучването на списъка с възможни места?

— Едно по едно ми се струва единствената възможност. Ще започнем с всички, които имат здрави връзки с престъпността и старите профсъюзи. Хора, които все още са готови да направят услуга на Фамилията или действително имат нужда от някого като Сал Купъртин — обясни Джеф. — Трябва да действаме бързо, Матю. Раздай снимки. Говори за хората, които той е убил. Накарай всеки, който може би се страхува да говори, да се почувства комфортно, защото ще му бъде осигурена защита.

— Така ли е наистина? — попита Матю, след което добави: — А на мен? Защото този въпрос ме интересува.

— Знам — призна Джеф.

— Ако по някакъв начин успеем да оправим тази каша, искам да живея дълго и да не се оглеждам през рамо цял живот.

— Виж — започна Хопър, — след тази задача приключваш, става ли? Ще ти изплатя всичко наведнъж и ще приемем, че сделката ни е приключена. Със или без Купъртин.

Матю не каза нищо за момент и Джеф предположи, че хлапето ще откаже, че той е тук заради дългосрочната цел, че това е и негова фикс идея, че ще преследва този бял кит дори из гибелните пламъци, ако се наложи.

Вместо това Матю каза:

— Добре.

Сега, три дни след този разговор, Джеф пое по шосето за Съмърлин, без да се чувства по-близо до Сал Купъртин. Беше прекарал последните дни в проучване на главната улица на Лac Вегас, центъра, заведенията, струпани около университета, а после продължи надолу към Грийн вали и честно казано, бе доста потискащо. През последните няколко години градът Лac Вегас, който Джеф си спомняше, се бе превърнал едновременно в място, където да заведеш семейството си (броят на хората, които видя да бутат детски колички по главната улица, бе ужасяващ), и в място, където да се впуснеш в пълен, изобилен, захранван от задници разврат. Заведенията с първокачествени ребърца за 3,99 долара бяха заменени от стодоларови гурме бургери. Стриптийз клубовете в основни линии предлагаха легализирана проституция по двайсет и четири часа на ден. С една двайсетачка можеш да наемеш някое момиче да се друса в скута ти за пет минути. А във всеки ресторант, бар, казино и стриптийз клуб имаше група от пет или десет намръщени типа, които се опитваха да изглеждат като тежкари. Прекаляваха с одеколона и бижутата и наричаха момичетата, които им носеха коктейли, „кучки“, като им хвърляха пари, сякаш бяха влезли в ролята на филмови герои.

Джеф мина през няколко от големите стари хотели като „Съркъс, съркъс“ и „Сахара“, чиито договори с ферма „Кошел“ навярно датираха отпреди двайсет години, и които имаха силни исторически връзки със стария Кулинарен профсъюз. На места като тези, ако Рони Купъртин се нуждаеше от нещо, се отнасяха с уважение и се съобразяваха с него. Но хората, които Джеф срещна в заведенията за хранене там, бяха между двайсет и трийсет годишни и основно мексиканци. Мениджърите бяха нови лица от корпоративния свят — хора, които щяха да напълнят гащите, ако някой навре пистолет в лицето им, или просто щяха да се обадят на ченгетата, ако някой се опита да ги изтръска. Ако човек от по-високите етажи слезеше до площадката за разтоварване, за да прибере някакъв гангстер от задната част на камион, щеше да има поне петдесет свидетели и навярно никой от тях нямаше да е готов да заложи живота си за петнайсет долара на час. Освен това нивото на охрана бе поразително — навсякъде имаше камери и въоръжени частни охранители. Казината, в крайна сметка, бяха просто гигантски банки.

Новите луксозни хотели, които имаха договори с ферма „Кошел“ — „Монте Карло“, „Ем Джи Ем“, „Беладжио“, дори обновеният „При Цезар“, едва допуснаха Джеф да прекрачи прага им, така че изглеждаше крайно невероятно там да се е приютил наемен убиец. А и по-голямата част от ресторантите вътре бяха изцяло корпоративна собственост, никой от тях не бе свързан с познати криминални фигури.

Джеф мина през баровете, вертепите и малките частни заведения в списъка и реакцията, която го посрещаше навсякъде, бе една и съща, макар и с малки вариации: „Защо, по дяволите, ще укриваме този тип? Разкарай се от моя терен!“ Дори излезе от начертания маршрут на няколко пъти и се завъртя около уважавани заведения е мафиотска репутация като „Венецианецът“ и „При Пиеро“, за да придобие отново усещане за града. Но там дочу само туристи, които цитираха „Кръстникът“, докато си поръчваха десерт.

И сега Съмърлин. Огромното парче земя, закупено от Хауърд Хюз, което някога бе заето само от шубраци и пустиня, се бе превърнало в изискано предградие, натъпкано с голф игрища, лъскави частни имоти, изкуствени езера и хора, пръснали милиони долари за пластична хирургия. Хюз бе искал да отърве Лac Вегас от организираната престъпност и се беше справил доста добре със задачата. Но той беше заменил едни престъпници с други елементи, които бяха не по-малко безнравствени и безскрупулни — строителни предприемачи и болници за доброволна хирургична намеса.

Докато минаваше покрай заградени строителни площадки с имена като „Адажио“, „Сиело виста“ и „Пейнтид шедоу кейниън“, покрай табели за голф игрища и свободни имоти, които обещаваха „уникални вечни домове на ексклузивна цена за членове!“, Джеф нямаше как да не се сети за Пол Бруно.

Имаше шест места в Съмърлин и околностите, които Джеф трябваше да посети днес. Прецени, че ще мине първо през най-лесното — ресторанта на самообслужване при детска градина „Тиква“ и детски център „Дороти Коуплънд“ към „Темпъл Бет Израел“.

Идеята, че една частна детска градина може да се нуждае от свой собствен дистрибутор на месо, изглеждаше абсурдна на пръв поглед, докато пред очите на Джеф не се разкри огромната площ, на която се простираше „Темпъл Бет Израел“. От едната страна на улицата бе разположена синагогата, като сградите, свързани с нея, и прилежащите зелени площи оформяха овал край пътя. Встрани от този овал имаше още една редица здания — според табелите това бе частно училище, наречено академия „Беърър“, което изглеждаше на осемдесет процента завършено. В момента там бе пълно със строителни работници.

От другата страна на улицата имаше погребално бюро, гробище и още строежи — център за обучение и още един парк, където се очакваше да се разположат тенис кортове и център за водни спортове до 2001 година. Джеф отново си спомни за Пол Бруно — човек като него би изкарал милиарди, ако продава недвижими имоти в Лас Вегас.

Паркира на паркинга на синагогата и събра вещите си — бележник, химикалка, купчина снимки на Сал Купъртин, мобилния си телефон и пистолета си, но после размисли и пъхна оръжието в жабката на взетия под наем понтиак. Прецени, че да вземе пистолет със себе си в молитвен дом, пълен с деца, е лоша идея. Нямаше защо да си създава ненужни неприятности и проблеми, особено заради упражнение, което навярно щеше да приключи за десет минути или по-малко. Е, в баровете и в магазините за деликатеси щеше да влезе въоръжен. Никога не знаеш кой се крие в задните помещения на такива места.

Джеф се разходи из синагогата, надникна в малкия им магазин за юдейско изкуство, който бе добре снабден, но не изглеждаше някой действително да работи в него, а после се отправи по дългия коридор към административните офиси на синагогата… Там му се наложи да седи неловко петнайсет минути на един неудобен стол, докато изчакваше някой с поне малко пълномощия да дойде и да разговаря с него, тъй като рецепционистката не му бе от никаква полза. Беше девет и половина сутринта. Ако искаше да свърши всичко, което бе планирал за деня, трябваше да си ходи след още петнайсет минути и да се върне на следващия ден или просто да задраска този обект в списъка си като проверен.

Беше показал на рецепционистката — жена на почти шейсет години на име Естер — няколко снимки на Сал Купъртин, тя не го бе разпознала и беше обяснила, че работи тук само от три години, като се изключат ваканциите и отпуските, когато ходела на почивка в хотел „Дел коронадо“ в Сан Диего.

— Равин Коен трябва да пристигне всеки момент — заяви жената накрая.

— Само той ли може да ме заведе в ресторанта?

— О, да — отвърна Естер. — Имаме много стриктни правила относно непознати, които посещават кампуса по време на училищните часове. Равин Коен или равин Кейлс трябва да са с вас през цялото време като мярка за безопасност. Не можем да допуснем непознати при децата, нали разбирате.

— Равин Кейлс тук ли е?

— О, не, няма го, болен е. Равин Коен трябва да пристигне всеки момент — Естер изрече тези думи малко по-твърдо, отколкото се понрави на Джеф, — аз обаче винаги съм смятала, че с чаша кафе времето минава по-бързо.

— Добре, благодаря ви — каза Джеф.

Жената се отдръпна, затова Хопър стана и погледна през прозореца към строежа от другата страна на улицата. Каква странна комбинация от сгради: погребално бюро и еврейско гробище, заобиколени от център за водни спортове, тенис кортове и (според надписите на табелите) център за изкуствата. Целият кръговрат на живота, събран на една улица.

— Мога ли да ви помогна?

Джеф се обърна. На прага стоеше човек, облечен в скъп черен костюм, с гъста прошарена брада, очила, късо подстригана черна коса, по която имаше съвсем малки прошарени петна около слепоочията, и с черна ермолка на темето. Беше висок около сто осемдесет и два сантиметра, със слабо тяло, но лицето му бе пълно, сякаш бе хапвал твърде много курабийки. Джеф предположи, че мъжът е на около четиридесет.

— Чакам равин Коен — каза Джеф.

Мъжът наклони глава, сякаш не го бе чул добре.

— Среща ли имате?

— Не — призна Джеф. — Всъщност съм тук във връзка с един доста деликатен въпрос, който се надявах да обсъдя с него. — Върна се при неудобния стол и събра вещите си. — Всъщност исках да попитам дали някой тук е виждал този човек. — Подаде на мъжа снимка на Сал Купъртин. Човекът се втренчи в снимката за миг, след което му я върна.

— Не ми казахте името си — заяви.

— Джеф Хопър — представи се и протегна ръка.

— Равин Дейвид Коен — отвърна мъжът и прибра ръце зад гърба си. — Опасявам се, че току-що се връщам от погребение и ръцете ми са изцапани.

— О, разбира се, правилно — каза Джеф. Едно от малкото неща, които знаеше за еврейските погребения, бе, че всички хвърлят пръст върху ковчега. Беше едновременно трогателно и малко зловещо, макар че някой трябваше да зарови мъртвите, разбира се.

„Какво ли изпитва този човек — запита се, — на когото всеки ден му се налага да хвърля пръст върху гробовете на хората? Какво ли е усещането да си толкова близо до смъртта?“ Джеф не беше религиозен, така че никога не се бе замислял особено за хора като свещениците и равините. Никога не бе вземал под внимание, че когато се стигне до края, те винаги бяха там, за да се оправят с най-лошата част. Как се прибираха вкъщи вечер, без да носят със себе си това бреме? Четирима души бяха загинали заради действията на Джеф — или заради бездействието му — и той носеше спомена за това като плетена ризница. А после дойде ред на Пол Бруно… и на Дебелия Монте… И кой знае какво щеше да се случи със съпругата на Дебелия Монте, която все още бе в мозъчна смърт.

— Мога да се върна по друго време — заяви Джеф, защото внезапно осъзна колко безплодно е да идва точно в „Темпъл Бет Израел“ и да досажда на този човек.

— Не, всичко е наред — отвърна равин Коен. После се усмихна, но явно само половината от устата му се движеше правилно. Сякаш може би в миналото бе получил удар.

Естер се върна с чаша кафе и със сутрешния „Джърнъл ривю“ под мишница.

— Равин Коен, този приятен мъж ви чакаше, за да говори с вас — обясни тя.

— О, да, да — потвърди равин Коен. Хвърли на Естер същата изкривена усмивка. Не, не беше удар, реши Джеф. Този тип просто не се чувстваше комфортно да се усмихва. — Защо не заведеш господин Хупър в офиса ми, докато аз се измия. Имате ли нещо против, господин Хупър?

— Да, звучи чудесно — съгласи се Джеф. — Името ми е Хопър, не Хупър.

— О, да, да — рече равин Коен. Отново онази усмивка. Имаше нещо странно и в зъбите му, помисли си Джеф, сякаш захапката му бе изместена и те не съвпадаха много добре. — Естер, би ли ми направила една малка услуга? — продължи равинът. — Ще съм ти много благодарен, ако отидеш до закусвалня „Бейгъл“, за да вземеш поръчката от пушена сьомга за равин Кейлс и да я занесеш в дома му. Трябваше да го сторя аз, но сутринта бе доста уморителна, както можеш да си представиш, и смятам да затворим врати до следобедното погребение.

— О, да, равин Коен — отвърна Естер. — Веднага ще се заема със задачата. — Тя кимна тържествено, сякаш равинът току-що я бе помолил да приспи кучето му. Очевидно това бе свят, който Джеф не разбираше.

Тогава равинът помоли да бъде извинен, а Джеф последва Естер надолу по коридора до малък спретнат кабинет. На едната стена имаше полица за книги на нивото на гърдите и всички те бяха подредени в предната част на рафта, без нито една да е на мястото си. Голямо дъбово бюро бе поставено точно срещу вратата, зад него имаше стол от черна кожа с висока облегалка, а пред него — два не чак толкова удобно изглеждащи стола. Зад бюрото имаше и прозорец, който бе съвсем леко открехнат, така че Джеф чуваше гласовете на деца, които си играеха наблизо. Най-вероятно бе междучасие.

В другия край на кабинета имаше голям календар, разчертан върху бялата дъска на стената и наситен с предстоящи събития. Под него стоеше дървен шкаф с джунджурии по него: чаена чаша с чинийка, диплома от равинското училище, поставена в рамка, менора. Никъде нямаше дори петънце прах.

Естер остави чашата с кафе и вестника на ръба на бюрото и закърши ръце, сякаш бе искрено притеснена.

— Добре ли сте? — попита Джеф.

— Равин Коен никога не ми е възлагал някаква задача. Това е голяма крачка. Не ми спомена също дали иска и гевреци, а аз определено не искам да предполагам каквото и да било, тъй като знаете как може да бъде разтълкувано това!

— Моят съвет е да вземете и гевреци — заяви Джеф. — Кой би отказал един геврек, дори да не е помолил за него?

Думите му значително разведриха Естер.

— Отличен довод! — Тя потупа Джеф по коляното. — Благодаря ви. Колко прекрасен начин да гледаш на света.

След като Естер го остави в кабинета на равина, Джеф се опита да си представи как ли би се чувствал, ако светът му се въртеше около дребни неща като гевреците.

Щеше да отдели на равина десет минути, а после щеше да се насочи към магазина за деликатеси „При Микеланджело“ — едно от по-обещаващите заведения в списъка му, тъй като Джеф никога не бе чувал за италианска закусвалня за деликатеси, която не крие нещо. Мястото бе старо, датираше от шейсетте години. Когато идваше да играе комар в града, Джеф обичаше да посещава подобни заведения, тъй като те не криеха много факта, че освен месо сервират и други неща. Имаше голям брой хора в анцузи, които непрекъснато влизаха и излизаха от кухнята, броейки пари.

Джеф взе вестника и прегледа статиите. „Руски астронавти ще насочат гигантски огледала към Слънцето, които ще отразят светлина върху части от Земята за няколко минути“; „Повдигнати са въпроси във връзка с масивните бомбардировки над Ирак от страна на Съединените щати…“ Джеф потърси местните новини. Строежът на „Спагетената купа“ щял да усложни трафика за седмици напред. Седемдесет и пет милиона долара били заложени на Супербоул, казината щели да съберат

печалби от почти три милиона. Местен пластичен хирург навярно бил мъртъв. После следваше отново снимка на онзи тип Бени Савоне, този път до статия, написана от Харви Б. Къран, личния клюкар на мафията в града.

На улицата още се шепне за собственика на стриптийз бар Бени Савоне, арестуван по обвинения в конспирация заради побоя, нанесен от охранителите му на Луис Макдоналд, 42-годишен зъболекар от Небраска, който вече е парализиран и без едно око. Обвинителният акт е засекретен, но се говори, че Савоне е наредил записът от охранителните камери на клуба да бъде унищожен, а след това е изпратил приятел да види дали не може да се сдобие и със записите от заложна къща „При Ейс". Всичко това се случи, след като той предложи на близките на Макдоналд сериозна седемцифрена сума в брой, за да ги накара да си мълчат за престъплението и да предотврати гражданско дело срещу своя клуб за джентълмени „Дивият кон". Федералните също дишат във врата на Савоне заради „нередности с кредитни карти" по думите на наш източник. В наши дни това би могло да означава какво ли не, но ако някога сте посещавали „Дивият кон", знаете, че чаша вода струва 10 долара… или 100 долара, ако искате лед. Савоне е наел за свой правен защитник питбула Винсънт Зангари, така че със сигурност му е обяснено да си „държи устата затворена" и че „има права", но това едва ли ще спре федералните да погледнат по-отблизо някои от любимите договори за строеж, които Савоне е сключил от двете страни на главната улица. Бени Савоне не е имал сериозни проблеми със закона през последните десет години, така че има голяма вероятност да се върне за нула време към ежеседмичната си следобедна закуска в закусвалня „Бейгъл". Там той и тъстът му, равин Кейлс, разговарят за разширяването на Темпъл Бет Израел — амбициозния проект на „Савоне констръкшън партнърс" в Съмърлин. За босове като Бени Савоне „за нула време" обикновено означава шейсет дни, докато успеят да му уредят изслушване за пускане под гаранция.

Джеф застина за миг и се опита да прочете отново статията. Сърцето му блъскаше толкова силно, че не успя да се фокусира напълно върху думите. Никога не бе чувал за Бени Савоне, преди да пристигне в Лас Вегас. Колкото до „Дивият кон“ — нямаше как да го подминеш. Заведението имаше реклами из целия град, а и бе с размерите на футболно игрище… футболно игрище, пълно с жени без горни дрехи.

Джеф знаеше всички думи, използвани в статията, но никога не ги бе слагал на едно място. Бос. Стриптийз клуб. Равин. Синагога. Звучеше като началото на тъп виц. А и за първи път от миналия април насам Джеф Хопър усети, че Сал Купъртин е някъде много близо. Все още не бе наясно как ще се свържат точките, нямаше дори бегла представа как се е натъкнал на тези факти, но знаеше нещо простичко и ясно: миналия април, в същата нощ, когато Сал Купъртин бе убил четирима души в хотел „Паркър“ в Чикаго, един камион бе тръгнал на път от ферма „Кошел“ и се беше озовал в „Темпъл Бет Израел“ в Лас Вегас седем дни по-късно. Може би на около петдесет метра от мястото, където сега седеше Джеф. Това беше факт. Освен това един от равините на „Темпъл Бет Израел“ очевидно бе тъст на известен „бос“ на име Бени Савоне, който — ако можеше да се вярва на клюкарската статия — отговаряше за строителството на разрастващия се кампус на синагогата.

В това нямаше нищо незаконно. Поне на пръв поглед. Нищо незаконно нямаше и в получаването на месни доставки, макар че Джеф се запита откога „Темпъл Бет Израел“ използват ферма „Кошел“. Всъщност още нямаше доказателство, че този Савоне е извършил нещо нередно, но легитимните бизнесмени обикновено не позволяваха на местните вестници да ги наричат „босове“.

Джеф се изправи и погледна през прозореца. Виждаше паркинга, малка част от площадката за игра, която сега бе пълна с деца, а по-нататък, в далечината, бяха тракторите, които местеха пръст. Може би имаше около трийсет строителни работници, които вършеха най-различни задачи, както и цистерна с вода и десетки акри необработена земя, която дори още не бе изравнена. Колко ли струваше подобен строеж? Милиони. Много милиони. Откъде идваха парите? И как се вписваше в това Сал Купъртин? Или той бе заровен под онази гимназия? Имаше го и този вариант. Джеф трябваше да научи от агент Поремба всичко, което може, за Бени Савоне и как, по дяволите, се беше оженил той за дъщерята на равина. Агентите от Лас Вегас щяха да знаят повече от Поремба, но Джеф вече нямаше как да стъпи в полевия офис. Към този момент имаше малко повече права от частните охранители. После щеше да се обади на Матю, за да го повика от Палм Спрингс, което бе само на четири часа оттук, и щеше да постави под наблюдение тази синагога.

— Прекрасна гледка, нали?

Джеф се стресна от гласа на равин Коен, обърна се и видя, че равинът стои точно зад него, само на няколко сантиметра разстояние. Вратата на кабинета беше затворена. Божичко. Кога беше влязъл?

— Строежът ли? — попита Джеф.

— Не — отвърна равин Коен, — как си играят децата.

— Да, да, предполагам, че е приятна гледка — потвърди Джеф.

— Но могат да бъдат и малко шумни. — Равинът се пресегна през Джеф, затвори прозореца с плъзгане, след което спусна дебелите кафяви завеси и светлината в кабинета намаля наполовина. — Моля, седнете и ще видя дали мога да ви помогна.

Джеф седна. Трябваше да подреди мислите си, да обмисли нещата едно по едно. Все още не разполагаше с нищо — просто думи от вестникарска статия. Трябваше да бъде щателен както винаги.

— Така — рече Джеф най-вече на себе си. Извади отново снимките на Сал Купъртин от бележника си и ги постави на бюрото на равина, до вестника. — Както обясних, търся този мъж. Виждали ли сте го?

— А кой сте вие? — попита равинът.

— Частен консултант на ФБР — отвърна Джеф.

— Какво означава това?

— Работя по специален проект заедно с тях — обясни Джеф.

— Нямат ли си достатъчно агенти?

— Не и за този случай, не.

— Струва ми се, че има доста агенти в Лас Вегас — възрази равин Коен. Посочи към вестника, който все още бе отворен на страницата със статията за Бени Савоне. — Ако може да се вярва на това, което твърди господин Къран в „Джърнъл ривю“. — Взе снимките на Сал Купъртин и внимателно огледа всяка една. — Боя се, че не ми изглежда познат — изрече най-накрая.

— Трябва да е бил тук през април — каза Джеф. Прелисти документите си. — На двайсет и втори, за да съм точен.

— И какво е правил тук? — попита равин Коен.

— Не сме сигурни. Но има улики, че е бил транспортиран чрез компанията, която доставя месо в ресторанта ви. Ферма „Кошел“.

— Какво е сторил, за да му се наложи да избяга в камион за месо?

— Убил е трима федерални агенти и един таен информатор — поясни Джеф.

— О, мисля, че четох за този случай — заяви равин Коен. — В Детройт, нали?

— Чикаго — поправи го Джеф.

— Разбирам — отвърна равинът. — И според вас сега той стои в ресторанта ни и ви чака?

— Не — възрази Джеф. — Според мен оттук е отишъл някъде другаде, но бих искал да разговарям с персонала ви, за да видя дали ще го разпознаят, дали ще си спомнят подробности за въпросния ден.

— А този човек има ли си име?

— Сал Купъртин — отговори Джеф.

— О! — възкликна равин Коен. — Сега разбирам. — Взе вестника и в продължение на няколко мига преглежда статията за Бени Савоне. — Това, очевидно, е единственият град в Америка, където е незаконно да си италианец. Както можете да си представите, равин Кейлс се поболя от всичко това. Господин Савоне е баща на внучките му и съпруг на единственото му дете, а този… този… голем… само го клевети.

— Ако е невинен — изрече Джеф, — няма от какво да се притеснява.

Равин Коен отвори едно чекмедже на бюрото си, извади чифт сребристи ножици и се зае да изрязва статията от вестника.

— В Талмуда се казва, че има хора, които печелят безсмъртие през целия си живот, а други се сдобиват с него за един час — заяви равинът и продължи да изрязва статията, докато тя заприлича на конфети. После внимателно събра парченцата и ги хвърли в коша за боклук. — Според вас колко дълъг е животът на една вестникарска статия?

— Бени Савоне не ми влиза в работата — обясни Джеф.

— И въпреки това сте тук — изтъкна равин Коен. Сключи върховете на пръстите си под формата на палатка и за момент остана безмълвен.

Джеф не можеше да разгадае напълно интонацията на равина, не можеше да прецени дали той е ядосан, или заинтригуван, или просто отегчен. Равин Коен не изглеждаше изненадан от появата на човек, който работи за ФБР, и това бе странно. Колкото повече се вглеждаше в него, толкова повече Джеф имаше усещането, че той е преживял някаква злополука, защото кожата по врата и покрай косата му изглеждаше гладка. Не си беше правил фейслифт, но като че ли бе претърпял някакви корекции. Може да е бил нападнат от куче или нещо подобно. Това щеше да обясни странния начин, по който се усмихваше. А и брадата не се свързваше напълно с бакенбардите му… трябва да е било злополука. Или може би изгаряне? Беше невъзможно да прецени как изглежда кожата му под гъстата брада.

— Чудите се какво ми има на лицето — отгатна равин Коен.

— Моля? — изрече Джеф, защото не знаеше какво да отговори.

— Видях, че оглеждате лицето ми — заяви равинът, — опитвате се да отгатнете какво не му е наред. Няма проблем. Не сте първият. Оказва се, че децата често задават същия въпрос.

— Извинете ме — каза Джеф, — просто…

Равин Коен махна с ръка:

— Няма нужда да се извинявате. Според Талмуда не можем да очакваме Тора да живее само в красивите хора. Рано или късно и най-хубавото вино се разваля в златни бокали. — Отново се опита да се усмихне. — Е, предвид обстоятелствата, господин Хопър, се опасявам, че не мога да ви позволя да претърсите имотите ни без съдебна заповед. Макар да вярвам, че намеренията ви са чисти, трябва да ме извините, че в момента не се доверявам много на ФБР.

— Аз не съм агент на ФБР — напомни Джеф.

— Тогава сте просто нарушител — заяви равин Коен — и се опасявам, че ще се наложи да ви помоля да напуснете.

— Така ли искате да направим нещата? — попита Джеф. — Искате утре тук да пристигнат двайсет души, така ли?

— Ако желаете — изрече равин Коен, — аз с удоволствие ще ви разведа на обиколка из нашите обществени сгради. Ще ви покажа, че тук крием единствено пръст и пясък. И ако утре се върнете със съдебна заповед, „Темпъл Бет Израел“ с радост ще ви позволи да претърсите каквото пожелаете.

Джеф Хопър знаеше със сигурност едно — Поремба нямаше да успее да извади съдебна заповед за претърсване на синагога за двайсет и четири часа. Щеше да е цял късмет, ако изобщо успееше да получи такава. А и Джеф нямаше да участва в претърсването дори тогава. Утре двамата с Матю щяха да свършат тази работа по своите правила.

Джеф се изправи.

— Водете ме, равине.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Равин Дейвид Коен бе научил, че християнството, за разлика от юдейството, отхвърля идеята за късмета. Всичко се свеждаше до последствията. Ако водиш благочестив живот, ще ти се случат хубави неща. Ако водиш грешен живот, със сигурност ще те застигнат лоши неща. А ако водиш благочестив живот и все пак ти се случват лоши неща, значи така е било писано и в живота след смъртта ще бъдеш възнаграден с дара на вечната божия любов. Бог създаваше хората и им даваше свободна воля, само за да изиска пълна преданост от тях. А когато не я получеше, ги караше да заплатят адски висока цена за това. Нищо не зависеше от късмета. Всичко беше или награда, или наказание.

В мафията бе почти същото. Макар че при Господ, ако изчакаш до последната минута и кажеш, че съжаляваш и наистина уважаваш властта му, може да продължиш да живееш живота си в безкраен мир. Докато братовчед му Рони и Бени Савоне не действаха по тези правила, забелязал бе Дейвид. Той беше убеден, че и от ФБР не биха приели извинението му за убийството на агентите им, поне този Джеф Хопър — човек, когото смяташе, че е убил — със сигурност не би го сторил.

И все пак те бяха тук — двама мъже, възкръснали от мъртвите, — разхождаха се из гробище, Дейвид показваше къде ще се помещава центърът за водни спортове и обясняваше за баира, на който щяха да построят центъра за изкуствата, за да се вижда той и от най-ниската точка на улицата.

— А и така ще привлича естествената светлина, нали разбирате, и ще улавя ярките цветове на пустинния залез, сякаш сме в Израел — добави. — Защото според Талмуда, който не е видял Йерусалим в дните на неговото великолепие, така и не е видял красив град през живота си.

— Прощавайте, равине, но това все пак си остава Лас Вегас — напомни Джеф.

Дейвид долови намек на отегчение в гласа на агента, което беше добре. Прекарали бяха последните трийсет минути в разходка из синагогата и прилежащите й имоти. Дейвид говореше през цялото време, описваше на агент Хопър всички планове, които имаха за бъдещето в „Темпъл Бет Израел“, в най-големи детайли. Агентът слушаше мълчаливо през по-голямата част от времето, а понякога измърморваше по някоя куха, банална фраза.

През цялото време Дейвид вървеше поне с половин крачка зад Хопър, за да се заблуди агентът, че той води обиколката. В действителност Дейвид го насочваше през цялото време. Малко по малко се доближаваха до далечния край на гробището, на значително разстояние от улицата, хората и суматохата, където по-късно следобед Дейвид трябваше да погребе мъж на име Алън Розен, докаран от Палм Спрингс, който навярно всъщност бе индианец. Гробът вече бе изкопан — виждаше се купчина пръст, покрита със зелена мушама, в далечината. Обикновената зелена лопата, която използваха по време на погребалната церемония, бе оставена там за опечалените, които предпочитаха да не използват ръцете си. Липсваше единствено тялото.

— Където има синагога, има и Израел — заяви Дейвид.

— Сигурен съм, че е вярно — отвърна Хопър. — Но не ви ли е трудно да вярвате в светостта на вярата си, след като живеете в подобен град?

— В Чикаго по-добре ли е?

Агент Хопър се изсмя.

— Кажете ми, винаги ли сте били вярващ?

— Има ли човек с безусловна вяра? — отвърна Дейвид.

— Семейството ми не беше особено религиозно — призна Хопър. — Аз лично никога не повярвах в каквото и да е.

— Значи смятате, че светът е просто порочен?

— Това подсказват доказателствата — заяви агентът. После спря и се обърна, пред него бе полето на мъртвите. — Дали някои от тези хора са умрели с малко вяра, останала в тях? Или пък гордост?

— А вие пазите ли в себе си някаква вяра и гордост? — попита Дейвид. Както го бе научил равин Кейлс, отговаряше на въпросите с въпроси като истински евреин.

— Не знам — призна агент Хопър, — но все още съм жив.

— Мазелтов[35] — изрече Дейвид. Бръкна в джоба си и докосна ножа тип „пеперуда“, който се намираше там. Не късметът го бе накарал да носи ножа всеки ден, нито пък вярата — беше страхът. Господ бе казал на Аврам, че Израел няма мазел, затова евреите бяха създали свой собствен. Една мицва, изпълнена безусловно, изпълнена без нужда от признание, бе вратата към намиране на мазел. Късметът не идваше заради мазел, късметът бе неговото олицетворение. Всички можеха да се издигнат над орисията си и поне за миг да открият просперитет и неизмеримо щастие. Сватба, бебе, нова работа? Мазелтов. Евреите бяха забравили какво всъщност означава фразата. Само конкретният миг бе благословен. Винаги имаш възможност да прецакаш онова, което ще последва.

Не беше ли точно такъв животът на Дейвид? Той бе открил истинската любов, родило му се беше бебе, получил бе нова работа. А после, мазелтов, ФБР се появиха. Това бе нечий друг късмет. Дейвид трябваше да си създаде свой.

Агент Хопър отиде до дупката, изкопана в земята за погребението на Розен, и погледна надолу.

— Наистина ли е два метра дълбока? — попита.

— Еврейските обичаи изискват десет педи — обясни Дейвид. Застана до агента и огледа гроба. — Изглежда достатъчно дълбока, нали?

— Съвсем неофициално, равине — започна Хопър, — виждали ли сте нещо странно тук?

— Как бих могъл да знам? — отвърна Дейвид.

— Имате вид на човек, който обръща внимание на детайлите.

— Човекът, когото издирвате, чудовище ли е?

— Той е просто човек — заяви агент Хопър. — Няма нищо специално в него.

— Тогава не би трябвало да е трудно да го откриете — каза Дейвид. Беше огледал добре агент Хопър през последния половин час. Не носеше бронежилетка, нямаше пистолет нито на колана, нито препасан през рамото. Само бележник, папка, пълна със снимки, и някакво предчувствие. Това ли беше човекът, който бе накарал Дебелия Монте да се самоубие? Ако знаеше нещо, щеше да пристигне с щурмова група. Ако знаеше нещо, щеше още да е агент на ФБР, а не консултант. Ако знаеше нещо, щеше да побегне.

— Случайно да си спомняте къде бяхте на двайсет и втори април миналата година? — попита Хопър.

Дейвид поклати глава.

— А вие помните ли?

— Да — отвърна агент Хопър. — На погребението на един от приятелите ми.

— Според Талмуда имаме две лица — обясни Дейвид, — едно, което живее в скръб, и едно, което живее във веселие.

— Това не го ли пееше Брус Спрингстийн? — попита агент Хопър.

„По дяволите.“

— Така ли? — Дейвид стисна ножа в джоба си.

— Да — тихо изрече агент Хопър. Отстъпи назад от гроба, на лицето му бе изписано озадачено изражение.

Дейвид се намираше на не повече от метър разстояние, но за да го достигне, щеше да му се наложи да се хвърли към агента. Трябваше да се приближи.

— Знаете ли, не отговорихте на нито един въпрос, който ви зададох.

— Надявам се да откриете вашия човек — изрече Дейвид. Протегна ръка, но агент Хопър направи стъпка встрани, към купчината с пръст и лопатата.

— Не ми казахте какво се е случило с лицето ви.

— Всичко е суета — отвърна Дейвид. Опита се да се усмихне, но устата му отказа да изпълнява нареждания.

— Тогава трябва да си намерите по-добър пластичен хирург.

Според Талмуда, ако някой дойде, за да те убие, трябва да се събудиш рано и да го убиеш пръв. Дейвид се съмняваше, че Джеф Хопър знае за тази повеля в религиозния й смисъл, но със сигурност я познаваше като агент на ФБР, в противен случай нямаше да направи такова рязко движение, за да сграбчи правата лопата.

Веднага след това Дейвид се хвърли върху него.

Заби ножа си в гърба на Хопър веднъж, два, три пъти, а острието се счупи в гръдния му кош, когато Дейвид се опита да го извади, за да пререже гърлото на агента. И двамата паднаха на земята, затънали дълбоко в пръст.

Дейвид се изправи и обърна Джеф по гръб. Отворил широко очи, агентът отваряше и затваряше уста като риба. Дейвид бе виждал това и преди. Нямаше нужда да използва лопатата, за да убие мъжа.

— Открих те — произнесе Джеф Хопър с едва доловим шепот.

— Не трябваше да идваш тук — каза Дейвид.

— Щях да те оставя жив. — Джеф Хопър се опита да си поеме глътка въздух, после още веднъж, но не успя. Напрегна се и се опита да повдигне глава, опита се да се пребори с това, което предстоеше, после се отпусна и клепачите му трепнаха. — Открих Сал Купъртин — изрече.

— Да, така е — потвърди Сал Купъртин. Наведе се и притисна сънната артерия на Джеф Хопър, за да припадне, преди да се удави в собствената си кръв.

Мицва.

* * *

Сал Купъртин паркира взетия под наем понтиак на Джеф Хопър в близост до Уингфийлд парк в Рино, след което тръгна пеша надолу по Второ авеню в търсене на телефон. Беше полунощ и макар да бе прекарал последните седем часа в шофиране, Сал не се чувстваше изморен. Всъщност за първи път от около девет месеца се чувстваше неоспоримо жив.

Макар че бе четвъртък вечер и навън не бе повече от един градус под нулата, имаше поток от хора, които влизаха и излизаха от хотелите, казината и ресторантите по пътя на Сал. Имаше и музика — кънтри, рок, рап, която звучеше от всяка минаваща кола, от всяка отворена врата на всяко казино, от всеки чифт слушалки на хората, които минаваха твърде близо до Сал. Но в това нямаше нищо лошо. Колко време беше изминало, откакто бе позволил на някого да се доближи до него? Наистина да го докосне? Много хора в „Темпъл Бет Израел“ го прегръщаха и го целуваха по бузата — имаха нужда да осъществят човешки контакт с него, след като са получили съветите му, но това никога не бе по избор на Сал, той никога не търсеше сам тази близост.

Макар че и това бе някакъв избор. Искаше да запази ласките си за двамата души, чието докосване наистина му липсваше. Но днес, през първия му ден обратно сред живите — и последния за един доста дълъг период от време всъщност, — Сал позволи на хората да се блъскат в него, остави хората да го погледнат в очите, дори им позволи да му се усмихват.

Не че много от тях го правеха. В крайна сметка той все още бе Сал Купъртин. Все още бе Рейнман. Все още бе последният човек, когото искаш да видиш зад гърба си, където и да си. Напоследък обаче Сал Купъртин убиваше жертвата си без значение накъде гледа тя.

Докато шофираше от Лac Вегас за Рино, Сал прекара голяма част от времето в опити да намери нещо позитивно във всичко това освен факта, че навярно нямаше да му се налага да убива за известно време. Което беше добре, защото убийството на Джеф Хопър не му донесе никакво удовлетворение. Всъщност го разстрои дълбоко — поне за известно време, защото осъзна колко надалеч се простира измамата, която му бяха погодили. За пореден път той бе направил това, което някой друг трябваше да стори.

И сега благодарение на една малка промяна в сделката, която Сал бе направил по-рано с Прошарената брада, Джеф Хопър — или поне част от него — се връщаше обратно към Чикаго. Изглеждаше някак подобаващо, защото от Чикаго бяха изпратили Пол Бруно в Лас Вегас, а след като Сал прегледа документите, които откри в колата на Джеф, си помисли, че навярно в това има справедливост и дори малко ирония.

Денят бе дълъг и Сал имаше нужда от питие, а може би и от голямо парче риба, тъй като не можеше да понесе идеята да разрязва кървав къс месо за втори път през деня.

Сал не знаеше дали казината в Рино разполагат със софтуер за лицево разпознаване като в Лac Вегас, но не искаше да рискува, затова се вмъкна в един бар, наречен „Месинговото петаче“. Намираше се между заложна къща и виетнамски ресторант на име „Фо Сайгон“, който Сал разпозна от списъка на Хопър с клиенти на ферма „Кошел“. Беше от онези ресторанти, на чиито прозорци бяха залепени снимки на предлаганите ястия с ужасно качество. Сал известно време наблюдава нещо, наречено бо лук лак, което май съдържаше само месо, лук, маруля и бял ориз, и благодари на Господ, че не се бе озовал в тази чиния.

В „Месинговото петаче“ имаше около дузина посетители. Сал отиде до бара, поръча си „Джони Уокър“, черен етикет, е лед, развали пет долара на по двайсет и пет цента и се запъти към платения телефон. Намираше се между мъжката тоалетна (чиято врата бе изрисувана с каубой с изваден пистолет) и женската тоалетна (нарисувана жена бе надигнала роклята си и разкриваше секси жартиери), в задния коридор, който миришеше на почистващ препарат и бирена пикня. Не беше от типа места, където човек би прекарал твърде много време в чакане.

„Перфектно.“

Сал въведе цифрите, пусна долар и седемдесет и пет за пет минути време и се заслуша как миналото и настоящето му се съединяват в звука на звънящия телефон.

Рони Купъртин вдигна мобилния си телефон на третото позвъняване и изрече:

— Кой, по дяволите, се обажда?

— Мъртвият ти братовчед — отвърна Сал.

Настъпи тишина по телефонната линия и на заден фон Сал чу „Спортен център“ (някой от „Лейкърс“ беше „толкова готин, че няма как да не го харесате!“) и звук от течаща вода. Рони навярно се бе отдал на своето любимо занимание: гледаше телевизия в кенефа на мазето си.

— Радвам се, че се обади — заяви Рони. — Спести ми усилията.

— Предположих — каза Сал.

— На безопасно място ли си?

— Относително безопасно — потвърди Сал.

— В Чикаго ли си?

— Ако бях в Чикаго, щеше да знаеш.

Рони се изсмя:

— Сигурно е така.

— Оплескал си нещата — посочи Сал.

— Така ли мислиш? — попита Рони и последва звук, сякаш бе пуснал казанчето на тоалетната.

— Пак трябваше да ти почиствам кашата.

— Знаех, че ще го направиш — отвърна Рони. — Винаги те е бивало в тази работа. Затова си толкова ценен за мен. За всички.

— Вече не работя за теб — заяви Сал, — да сме наясно. Работя за Бени Савоне.

— Аз обаче чух, че някой го е изпял на федералните — подхвърли Рони. — Изглежда, онзи негов стриптийз клуб се е занимавал с доста съмнителни неща. Срамота наистина.

— Той ще е на свобода след трийсет дни — изтъкна Сал, макар че сам не вярваше в това. — Може би и след по-малко.

— Възможно е някой отново да го изпее — предположи Рони. — Възможно е на всеки няколко месеца федералните да научават по още нещо за твоя бос. Рано или късно може да започнат да проучват дори онзи еврейски бизнес. Проучил съм добре нещата и знам, че макар колите и наркотиците да са доходоносни, не могат да се сравняват с Господ и смъртта. Ето това се казва широкомащабен бизнес. Възможно е да имаш нужда от малко закрила сега, когато са повдигнати федерални обвинения срещу шефа ти. Възможно е да се погрижа телефонът на федералните да не звъни известно време.

— Да доносничиш за самия себе си — изрече Сал. — Къде си научил този номер?

— Не можеш да останеш в бизнеса толкова дълго като мен, без да научиш няколко трика — отвърна Рони. — Понякога е по-лесно да накараш федералните да се погрижат за проблемите ти. Възможно е и ти да си научил този урок през последните дни.

— Възможно е — започна Сал — някоя сутрин да се качиш в колата си, а аз да съм на задната седалка.

— И тогава какво? Ще съм мъртъв. Какво от това? Мъртъв съм. А при теб най-добрият сценарий все още включва газовата камера, ако извадиш късмет. По-добре би било ти и аз да се наслаждаваме на времето си заедно.

— Колко? — попита Сал.

— Босът ти върти доста сериозна измамническа схема там — започна Рони. — Знаеш ли колко взема само за погребването на едно тяло? Мога да накарам някой мексиканец да изкопае дупка за доста по-малко.

— Колко? — повтори Сал.

— Не мога да ти кажа колко, преди да погледна счетоводните книги — обясни Рони, — а нямам планове да пътувам скоро до Лac Вегас. Едва ли ще изглежда много добре, нали разбираш? Така че защо просто не се договорим, че вече участвам в това начинание. Като пълноправен партньор. Ти ще си моят човек в Лас Вегас.

Ето го. Очакваше го, разбира се, но искаше да го чуе, искаше Рони да признае.

— Аз не съм твоят човек — заяви Сал. — Аз съм ти братовчед. Ние сме семейство.

— Разбира се, че сме — потвърди Рони.

— Точно както ти и баща ми, нали?

— За това ли е всичко? Искаш да говориш за татко си? Добре. Но таксувам фиксирана сума за този разговор. — Рони се изсмя. — Нали винаги си искал това, Сал? Сега ти си големият човек.

— Не — отвърна Сал, — аз съм мъртвец. Но знаеш ли какво? Няма да съм мъртъв още дълго. И когато от ФБР осъзнаят това, на теб също ще ти се прииска да си мъртъв. Докато те са наясно, че аз съм жив, ти ми принадлежиш. Защото зная къде са всички трупове, Рони. Всяко едно тяло. И всички те са твоя собственост.

Сал затвори, преди Рони да успее да отговори, отпи няколко глътки „Джони Уокър“, след което направи второто си и последно обаждане за вечерта — този път до „Чикаго трибюн“. Налагаше се да бърза, тъй като после трябваше да си хване такси до летището, да открадне кола от паркинга за неограничен престой и да се върне в Лас Вегас навреме за срещата си в два следобед с Барбара Олтман, Камил Лорънс и Филис Гейблър, за да обсъди с тях тийнейджърското модно шоу, което искаха да организират в синагогата идната пролет. Може би след месец или два равин Дейвид Коен щеше да се опита да си намери помощник-равин — някой, когото да обучи, тъй като синагогата наистина се нуждаеше от двама равина, за да функционира добре. Задаваха се панаирът на книгата, откриването на новото училище, безброй сватби, погребения, ритуали за бар мицва… а и бизнесът не биваше да изостава, докато Бени го няма. Може би равин Коен трябваше да прояви малко творчество и там, да създаде по-добри условия за развитие на бизнеса на местно ниво, по-голямо търсене… Възможно бе останалите шест синагоги в града да се изправят пред някои трагедии през годината. Кой би могъл да каже кога в „Темпъл Бет Зион“ ще се запали пожар поради електрическа неизправност? Или кога друг храм може да загуби свой равин заради натравяне на кръвта? И кой е казал, че гробището трябва да си остане еврейско? Да, всички тези възможности трябваше да се обмислят. И просто ей така, докато телефонът започна да звъни, Сал Купъртин вече си представяше как огромната празна пустиня се превръща в павиран път към съпругата му Дженифър и сина му Уилям. Рони щеше да си остане проблем, затова Сал трябваше да намери безопасно място за семейството си, но това бе следващата стъпка. Засега просто щеше да пусне топката да се търкаля.

— Градски офис на „Трибюн“, разговаряте с Том.

— Здравей, Том — започна Сал, — името ми е Джеф Хопър и разполагам с информация за миналогодишните убийства в хотел „Паркър“, която трябва да обсъдя с някого.

ЕПИЛОГ

Март, 1999 година

Дженифър Купъртин седеше пред „Кафенето на художника“ на Мичиган авеню и се опитваше да проумее написаното на заглавната страница на „Чикаго трибюн“. Беше се отбила в заведението, за да обядва, след като прекара последните три часа в близкия музей за съвременна фотография, където работеше почасово през последните два месеца. Днес прегледа щателно огромна кутия със снимки, направени в началото на XX век във Франция, на които имаше основно разсеяни хора, натюрморти е различни видове хляб и почти нищо с артистична или историческа стойност. Понякога беше така, но не й пречеше. Работата беше самотна и изискваше концентрация, което помагаше умът й да не се отплесва към други, по-обезпокоителни неща. Като изчезналия й съпруг, за когото от ФБР услужливо я бяха информирали, че вероятно все пак е мъртъв, но не бил онази пепел, която й дадоха миналата година. Тя принадлежала на някой си Чема Еспиноза — факт, е който всяка местна новинарска станция запълваше програмата си. Мъчеха я, разбира се, и други належащи въпроси като сметката за ток, необходимостта от нови дрехи за Уилям и това, че не знаеше какво да прави с остатъка от живота си.

И все пак беше трудно да не забележи заглавието в долната част на първата страница на вестника, който си купи, за да й прави компания, докато хапва пилешката си салата.

МЪРТВО ТЯЛО ПРИНАДЛЕЖИ НА БИВШ АГЕНТ НА ФБР

Чрез снемане на зъбен статус бе потвърдено, че силно разложената и отделена от тялото глава, открита миналата седмица в контейнер за боклук на улица „Онтарио", принадлежи на 45-годишния Джефри Хопър.

До неотдавна бившият старши специален агент бе начело на градския Специален отряд за организирана престъпност на ФБР. Хопър бе обявен за изчезнал през февруари, малко след като осъществи контакт с нашия вестник във връзка с прикриването на информация от страна на Бюрото за убийството на трима федерални агента и един таен информатор. Според слуховете то е било извършено миналия април от свързания с Фамилията Сал Купъртин, по прякор Рейнман. Хопър твърдеше, че от ФБР под ръководството на старши специален агент Кърк Биглионе охотно са подвели органите на реда (и близките на жертвите), че господин Купъртин е бил намерен мъртъв в сметище „Пойтър" на 17 април 1998 година. Всъщност тялото, открито на бунището, било на Хосе Мария Еспиноза от гангстерската банда „2–6". Купъртин е все още на свобода въпреки преките доказателства, които го свързват с убийствата от април 1998 година, а вероятно и с още десетки убийства, датиращи още от средата на 80-те години…

За Дженифър бе по-лесно да смята, че Сал е най-вероятно мъртъв, макар да не й се искаше да повярва в смъртта му. Можеше да се самозалъгва по въпроса, можеше да гледа благосклонно на идеята да продължи напред с живота си, но сега това бе невъзможно — не и щом специален агент Хопър бе мъртъв. Защото ако този човек беше мъртъв, това със сигурност означаваше, че съпругът й е жив.

Беше й жал за специален агент Хопър. Той имаше вид на приятен човек и смъртта му не я зарадва по никакъв начин. Дженифър се запита какво ли се е случило с партньора му… дали и той не гниеше някъде? Или пък още търсеше съпруга й? Дали Сал го беше извършил? Сал в Чикаго ли беше? Не й звучеше правдоподобно, особено предвид огромния натиск, който властите упражняваха върху Рони и останалите момчета, откакто историята на Хопър се появи на първа страница миналия месец. Всичко звучеше абсурдно — историите, които бе чула… че Сал е бил превозен тайно в камион за месо… че Рони се е отървал от всички, които знаели нещо… А и сега проблемът не бе толкова каква е била ролята на Фамилията в това престъпление, на преден план бе прикриването на информация от страна на ФБР и какво точно криеха те освен идентификацията на телата, които бяха открили. Нима всичко бе заради имиджа им, както бе казал специален агент Хопър преди толкова много месеци?

Дженифър остави вестника и погледна към улицата. За първи път от седмици беше слънчево и макар въздухът да бе все още хладен, хората по Мичиган авеню бяха заменили тежките си палта е леки пуловери. Утре отново щеше да е облачно, навярно отново щеше да вали сняг малко преди април, но днес бе един от онези следобеди, когато Чикаго беше идеален, един от онези дни, които със Сал прекарваха в задния двор заедно е Уилям. Работеха в градината, събираха листа, поливаха безгрижно с пръскачките, оплакваха се колко лоши са улуците им, но никой не проявяваше желание да се качи на стълба и да ги почисти — беше много по-лесно да се оплакваш. Уилям вече почти не говореше за баща си и може би така бе по-добре.

Дженифър се плашеше обаче колко много детето започва да й напомня за Сал. Заради съвсем незначителни неща: начина, по който свиваше палец в юмрука си, когато е нервен или притеснен; зеленикавите петънца, които се появиха в очите му; това колко чувствителен и съсредоточен беше. Дженифър знаеше, че трябва да му намери модели за подражание, които не са престъпници — може би трябваше да започне да ходи по срещи. Може би трябваше да продаде къщата и да се премести, както специален агент Хопър бе предложил. Може би трябваше да наблюдава по-внимателно Уилям, да му обясни, че баща му не е бил добър човек, но е бил добър съпруг и баща.

Не можеше да загуби и двамата.

Дженифър довърши сандвича си, плати сметката и се запъти обратно към музея. Да, щеше да направи някои промени, налагаше се, това бе единственото, което можеше да стори. Но щеше да остане в Чикаго поне заради дни като днешния, когато всичко сякаш й напомняше колко хубави бяха нещата преди. Дори вятърът в косата й напомняше за Сал, напомняше й как той пъхаше кичури коса зад ушите й, когато се гледаха лице в лице в леглото. Искаше й се да може да го почувства само още веднъж.

Дженифър Купъртин тръгна обратно към музея, когато се натъкна на голям кемпер в златисто и черно, паркиран близо до ъгъла на „Харисън“, заел три паркоместа. Двама чернокожи мъже седяха отвън на сгъваеми столове, точно на средата на тротоара, сякаш си бяха устроили пикник. Когато Дженифър се приближи, забеляза, че разполагаха и с малък преносим грил, а един от тях се опитваше да го изгаси, което не беше лесно заради вятъра.

— Прекрасен ден! — изрече един от мъжете, когато Дженифър се доближи. Той бе по-възрастният от двамата, с дълга прошарена брада, очила и хубави обувки. Другият мъж бе твърде зает с грила, за да вдигне поглед.

— Да — отвърна Дженифър. Не знаеше защо отговори на мъжа. Никога не разговаряше с непознати и незабавно съжали за постъпката си, когато Прошарената брада се изправи и застана на пътя й. Тя пъхна ръка в дамската си чанта, където държеше един от старите пистолети на Сал, защото не знаеше кой ще дойде за нея. Не че можеше да използва оръжието. И едва ли щеше да й е нужно в този миг, след като стотици хора вървяха около нея, макар Дженифър да бе склонна да се чувства самотна сред тълпите, сякаш бе единственият човек, когото никой не забелязваше.

Прошарената брада обаче й се усмихна и това я успокои.

— Учтиво е да се изправиш, когато хубава жена влезе в къщата ти — рече той, след което се отдръпна от пътя й. — Сега ви пожелавам приятен ден.

— Убедена съм, че ще бъде такъв — отвърна Дженифър и на свой ред се опита да се усмихне. Беше й трудно, но имаше нещо странно успокояващо в обикновената любезност.

Дженифър се отправи към другата страна на улицата и влезе в музея. Малката й кабинка се намираше на горния етаж, до изложбената зала на първия етаж, в едно миниатюрно пространство, където се помещаваха също развален ксерокс и минихладилник. Остави дамската си чанта, след което забеляза жълтокафеникавия плик върху стола си. Името й бе напечатано на него с дебели главни букви. По плика нямаше следи от пощенски марки, нито пишеше от кого е оставен. Нямаше и залепена бележка с предупредителен надпис „внимание“, е каквато обикновено пристигаше почти всеки пакет, изпратен до нея в музея.

Странно.

Пликът беше запечатан с толкова много тиксо, че на Дженифър й отне около трийсет секунди, за да среже горната му част с калпавите си ножици, после изсипа съдържанието му върху бюрото.

Или поне се опита, тъй като пачките стодоларови банкноти в плика не успяха да се промушат през тясната дупка, която беше направила.

— Божичко! — изрече. Бръкна в плика и започна да вади пачките. Една, две… три… четири… пет… шест… общо седем. — Божичко! — повтори. На дъното на плика имаше самотен лист хартия, сгънат веднъж по дължина. Бележка, написана с почерка на съпруга й.

Ще изпратя повече, когато мога. Обичам теб и Уилям. Винаги съм ви обичал и винаги ще ви обичам.

Дженифър пъхна парите в дамската си чанта, сграбчи плика и изтича до гишето за информация пред изложбената зала, където дипломиран студент на име Чад седеше и четеше някакъв учебник.

— Ти ли остави този плик на бюрото ми? — попита Дженифър. Даде всичко от себе си, за да звучи спокойно, но размахваше плика като някой откачен, което едва ли беше в нейна полза.

— Не — отвърна Чад. — Оставих го на стола ти. Човекът, който го донесе, каза, че иска да е сигурен, че ще го видиш.

— Ясно — отвърна Дженифър, — ясно. — Опита се да си поеме въздух. Опита се да почувства пръстите си. Опита се да се концентрира, за да не привлече внимание към себе си. — Мъжът… как изглеждаше?

— Просто някакъв доставчик — обясни Чад и сви рамене. — Чернокож, с прошарена брада.

— Кога?

— Веднага след като ти отиде да обядваш. Добре ли си? Изглеждаш пребледняла.

— От пилешката салата е — отвърна Дженифър, вече излизаше през двойните врати на музея, за да се върне обратно на Мичиган авеню. Изтича половината разстояние надолу по пресечката, макар да виждаше ясно, че кемперът е изчезнал. Знаеше, че превозното средство няма да е там, знаеше, че съпругът й не седи вътре, знаеше, че мъжът е прошарената брада е просто куриер, но искаше да бъде близо до някого, който е бил близо до Сал. Искаше да каже на мъжа с прошарената брада да предаде на съпруга й, че тя е готова да чака, че ще бъде точно тук и ще го чака, колкото е необходимо… и никога да не изпраща пари, никога повече. Защото тя не ги искаше. Предпочиташе да мизерства, отколкото да вземе още един цент, заплатен с кръвта на друг човек.

„Никога повече — помисли си Дженифър Купъртин, когато се обърна и бавно се отправи обратно към музея, внезапно осъзнала тежестта в дамската си чанта, която се дължеше на седемдесетте хиляди долара и пистолета — след този последен път.“