Сара Холанд

Евърмор

 Евърлес  #02

На моя брат Бен и на сестрите ми Рейчъл и Хана — нямам търпение да узная накъде водят вашите пътешествия.

Магьосницата видя сребриста сянка, която се издигаше от разкъсаното тяло на Алхимика, и се понесе над земята твърде бързо, за да я преследва. Вътре в среброто нещо светеше — тъмночервено и пулсиращо. Твърде късно Магьосницата осъзна, че Алхимика наистина я е измамил — той бе откраднал сърцето й.

Из „Класическите истории на Семпера“, „Митът за Алхимика и Магьосницата“

Но какво ще стане, ако Алхимика не е умрял, не и в действителност — ами ако тя е намерила начин да живее?

Из личните бележници на Лиъм Гърлинг

Магьосницата

Тази вечер ще превърна кръвта на Алхимика — кръвта на Джулс Ембър — в оръжие.

Стоя в някаква стая дълбоко под балните зали и балконите на Шорхейвън. Един търговец на време се е навел срещу мен и се поти, докато смесва прахове на работната си маса. Той е последният от дългата върволица от търговци на време, на които бях възложила да подмамят Алхимика да излезе от скривалището си. Досега те всички се бяха оказали неспособни и всички бяха умрели заради това. Но нещо ми подсказва, че тази вечер ще бъде различна.

Въздухът е настръхнал от опасност. От обещание.

Жителите на Семпера са толкова неизобретателни по отношение на своето скъпоценно време, на кръвните си монети. Когато не ги пият като зверове, ги прахосват, за да накарат цветята си да цъфтят, или ги хвърлят в огнищата си, за да се топлят през зимата.

Но правилното кръвно желязо може да изгори света.

Когато търговецът на време изсипва флакона с кръвта на Джулс Ембър в малкото си котле, през стаята проблясва светлина — сякаш не сме дълбоко под земята, сякаш денят е настъпил рано и внезапно. Пепелта и мръсотията се вдигат на талази около мен, преди взривът да събори и двама ни на земята. За миг. Мисля за света като за кожа, обтегната върху рамката на военен барабан, какъвто си спомням отпреди векове. Някой току-що го уцели с все сила.

Дори когато гърбът ми се удря в дъските на пода, кръвта ми пее триумфално. Зад клепачите ми гори един образ: пейзаж от пламъци, силуетът на разнебитен град с прочувственото име: Крофтън.

Засмивам се сама на себе си, докато с клатушкане се изправям на крака. Съборен от удара, търговецът на време лежи на пода проснат по очи и се задъхва, зяпнал като риба.

— Значи… действително си ти — промърморва той. Истинското ми име, Магьосницата, умира върху устните му.

Това няма значение. Вътре в бронзовото котле, излъчващо собствена слаба светлина, се появява движеща се, искряща течност. Безцветна и същевременно притежаваща всички цветове, трудно е да се гледа право към магията с тези човешки очи. Мъжът, който умира в краката ми, я беше създал от най-хубавите диаманти на Семпера и едва една година от кръвното желязо, което сладката Джулс Ембър бе оставила след себе си в Евърлес.

Допирам малкото котле до устните си и отпивам от времето на Алхимика. Само мъничко.

Имам планове за останалото.

Болка пронизва гърлото ми.

Дишам, жива съм и сграбчвам ръба на масата, докато слабото ми тяло трепери. Чакам времето да се слее в хиляди кинжали, както се случи онази нощ в Евърлес — нощта, в която най-сетне осъзнах коя е Джулс Ембър там някъде под кожата си, в сърцето си. Чакам времето й да се измъкне от мен като нещо живо.

Ала това не се случва. Вместо това силата се просмуква в мен.

Енергията потича из стаята, магията е във всяка частица и само чака да бъде отключена и освободена върху света, озъбена като глутница диви кучета.

Изсипвам няколко капки от течността в бутилка — тъмнозелена на цвят, за да скрия безценното качество на съдържанието й.

На повърхността на земята предавам бутилката на момъка от Евърлес, Айвън Тенбърн. Сега той се страхува от мен, държи я така, сякаш тя ще го ухапе. Добре. Налага се да внимава. Имам нужда нашето творение да стигне непокътнато до Крофтън.

Където ще ми предаде Алхимика.

— Запали ми пожар — прошепвам аз в ухото на Айвън.

ДО ГРАЖДАНИТЕ НА СЕМПЕРА

ОБЯВА за залавянето на Джулс Ембър от Крофтън, убийца на Първата кралица, покойната Спасителка на Семпера, Дамата на Вековете; и на лорд Роан Гърлинг, любим син на лорд Никълъс Гърлинг и лейди Вериса Гърлинг, предан брат на лорд Лиъм Гърлинг.

Обявена е награда от петстотин години кръвно желязо за залавянето на убийцата и предаването й жива на войниците на кралица Ина Голд.

1

Когато се събуждам, ръцете ми са покрити с кръв.

Това е само измамна игра на лунната светлина и променящите се сенки. Въпреки това трескаво бърша длани във влажната си наметка, като че такъв простичък жест би могъл да изтрие червеното, което оцветява паметта ми.

Седя в един ъгъл на бараката на моята приятелка Амма, намираща се точно извън очертанията на Крофтън, а зъбите ми тракат повече от страх, отколкото от студ, докато трите кокошки на леля й поклопват тихо към мен от своето ограждение. Пролетният дъжд трополи по покрива. Когато бях малко момиче, сгушено в ръцете на татко, звукът на дъжда беше като приспивна песен — напяваше за новия живот, за младата пшеница, която скоро ще бъде ожъната, омесена, а след това изпечена на хляб върху палещата каменна плоча на огнището. Дъждът ме приспиваше, толкова приглушен и истински като гласа на някого, когото обичам.

Сега той звучи като плахо барабанене, което се усилва с всеки порив на вятъра. Звукът на наближаващата гибел.

Очертанията на Крофтън ме привлякоха от гората — нащърбеният силует на покривите на фона на небето, който бях зървала толкова много пъти преди. Нашата колиба е само на десетина минути надолу по пътеката, осъзнавам аз, но тогава ме пробождат болка и скръб, защото си спомням, че тя вече не принадлежи на двама ни с татко. Бих заменила цялото великолепие и лукса на Евърлес за още една вечер край огъня с него. Ала дори Евърлес е изгубен за мен — първият ми истински дом, сега завинаги забранен.

Нямах намерение да спирам, след като избягах от Евърлес, но когато видях познатата барака, стърчаща на наскоро разораното поле, не можах да се удържа. Краката ми сами ме понесоха натам. Сякаш, потапяйки се в тази позната тъмнина, можех да върна времето, седмици и месеци от него, и да отменя всичко, което се бе разиграло.

Да кажа сбогом на Амма, ако имам късмет.

Това беше преди часове… в потайната доба на нощта. Навън има войници, които ме търсят. Джулс Ембър, убийцата на Кралицата. Понякога ги чувах как газят шумно през храсталаците и тромаво чупят клони, което неизменно ми даваше време да подиря подслон в някоя пещера или в клоните на някое дърво. Сега съм тук, сега съм в безопасност…

Нещо изпуква навън. Достатъчно силно е, така че го чувам през звука на дъжда и глухото тътнене на гръмотевиците.

Долепвам окото си до един процеп в старите дъски на стената, върху която се облягам, страхувайки се, че някой войник или скитащ кръволок се е натъкнал на скривалището ми. Не съм сигурна кое от двете би било по-лошо. Бродещият из гората кръволок вероятно би прерязал гърлото ми, би изпил всичките ми години за себе си, без да спре, за да погледне лицето ми. Но един войник би ме оковал във вериги и би ме завлякъл в замъка в затворническа каруца. Оказва се, че не е нещо важно. Единственото, което виждам отвън, са дърветата, които се люлеят от вятъра и чиито клони се огъват като свистящи сенчести ръце, сякаш сочещи към мен и шепнещи…

Убийца! Алхимик!

Преглъщам. Кълна се, че за момент съзирам лицето на момичето, което ме преследваше в кошмарите от детството ми, очертано в светлината на светкавица. Бледи животински очи, които носят добротата като маска. Косата му е тъмна като нощното небе. Белите му зъби са оголени в усмивка.

Когато бях дете, татко ми каза, че сънищата ми никога не могат да ме наранят, но всъщност ме излъга. Преди две седмици момичето се откъсна от кошмарите ми и влезе в истинския ми свят.

Каро. Магьосницата. Древният ми враг.

Вдишвам. Издишвам. Затварям клепачи, мъчейки се да успокоя ускореното си дишане, да послушам как дъждът ритмично трополи по покрива. Прегръщам коленете си и ги притискам до гърдите си, оставяйки звука да изпълни тъмнината наоколо, но това не е достатъчно, за да разсее възела на мъчителното безпокойство, което се събира в гърдите ми. В гората съумявах да пренебрегна страха си. Да го изтикам настрана и да позволя на вниманието си да бъде погълнато от настоящата ми задача: да вървя, да ловувам, да се крия. Да стигна до Амбъргрис, пристанищния град, където един кораб, уреден от Лиъм Гърлинг, чака да ме отведе далече от земите на Семпера.

Но сега, когато съм тук, как бих могла да си тръгна, без да се сбогувам с Амма?

Всеки ден след изгрев-слънце тя идва тук, за да събере яйцата за закуската със сестра й Алиа. Скоро тя ще ме открие и няма какво друго да сторя, освен да чакам. Да чакам, за да разбера дали старата ми приятелка ще изпищи, като ме види, дали ще изтича да повика войниците, които, без съмнение, патрулират в Крофтън по всяко време на денонощието, надявайки се да ме заловят.

Точно докато разсъждавам върху това, вратата се отваря. Очаквах го, но ето че страхът разкъсва тялото ми, а главата ми стреснато подскача нагоре.

На вратата се очертава силуетът на Амма, върху раменете й е наметнато одеяло, а в ръката й има плетена кошница. Изглежда добре и у мен за кратко проблясва радост при вида на румените й бузи. Дадох й кръвните монети, които Лиъм Гърлинг ми изпрати тайно, след като татко умря точно пред портите на Евърлес. Надявала се бях, че тежката кесия с монети ще й помогне да изгради по-приличен живот за себе си и Алиа.

Приятелката ми разтърква замъглените си очи с ръка, докато влиза вътре, след което ме забелязва и замръзва на място.

Възнамерявала бях да се изправя, но се оказва, че също съм застинала. Взирам се нагоре към Амма, опитвайки да подредя всички думи, които летят в главата ми, но тя заговаря първа:

— Джулс? — промълвява тя.

— Амма — докато изричам името й, гласът ми става дрезгав, отвикнал от всякаква реч заради седмицата, прекарана в мълчание в гората между Крофтън и имението на Гърлинг. Притискам ръка към стената и се подпирам, за да се изправя колебливо на краката си, но не пристъпвам към Амма. Все още не. Не и докато не съм убедена, че няма да избяга от мен с писъци.

Тя отваря уста, а сетне я затваря в изумление. Накрая прошепва:

— Моля те, кажи ми, че не си го извършила.

Не е необходимо да уточнява какво има предвид. Слухът за моите престъпления е стигнал до всяко кътче на Семпера — че съм съблазнила Роан Гърлинг, докато съм била прислужница в Евърлес, и съм го използвала, за да получа достъп до покоите на гостуващата Кралица. След това съм прерязала гърлото на Роан и съм пробола с нож сърцето на Кралицата.

— Не съм — казвам аз. Гласът ми излиза дрезгав, умоляващ. — Не съм, Амма.

Амма стои като вкаменена на прага, очите й са приковани в моите — кръгли и блестящи. После тя предприема предпазлива крачка към мен и се озовава под лъч светлина, процеждащ се през някаква дупка в покрива. Тя трепери.

— Тогава какво се случи? Кой ги уби?

— Името й е Каро — отвръщам, а гласът ми леко потреперва, макар че съм репетирала думите в главата си. Трудно ми е да произнеса името й, сякаш самата дума е камък, заседнал в гърлото ми. Цяла Семпера ме смята за убийца. Изправена там, безпомощна и разтреперана пред Амма, проумявам, че имам нужда някой да ми повярва. Имам нужда Амма да ми повярва.

Ако моята приятелка не вижда в мен същата Джулс, която винаги е познавала, не вижда истинската ми същност, мисля, че това ще ме съсипе.

— Каро беше придворната дама на Кралицата — продължавам аз, като си налагам гласът ми да остане спокоен. — Тя уби Кралицата и Роан и хвърли вината за всичко върху мен. Сега всички мислят, че аз съм виновна.

Едва не казвам: всички освен Лиъм Гърлинг, но се спирам.

Амма примигва, а после затваря вратата зад себе си. Сърцето ми прескача, докато фенерът й хвърля потрепващи сенки по стените.

— Защо? — прошепва тя с побледняло лице. — Защо придворната дама на Кралицата ще убива Роан?

Очите ми пламват — внезапно и яростно.

— Не знам — лъжа я аз, преглъщайки сълзите, които заплашват да потекат. — Разправят, че лейди Голд я слуша. Може би Каро вярва, че ще бъде по-могъща, ако Ина е кралица.

Отчаяно ми се иска това твърдение, тази половинчата истина да е задоволителна. За да изчезне бръчката между веждите на Амма и раменете й да се отпуснат от напрежението. Но тъй като бръчката и напрежението си остават, осъзнавам колко глупава е тази надежда. Амма винаги е можела да разбере кога лъжа, и то още откакто бяхме малки момичета, а и лъжите ми бяха все за неща като разлята супа и счупени кукли.

— Разправят, че ти си вещица, че само една вещица можеше да убие някой толкова могъщ като Кралицата на Семпера — гласът й е приглушен.

Стомахът ми се сгърчва от страх при идеята да й споделя истината: аз съм древният Алхимик, проклетият Алхимик… прероден. Стягам се и вдишвам дълбоко.

— Спомняш ли си историите, които често разказвах? За лисици и змии?

Очите на Амма проблясват.

— Май да.

По-скоро за да спечеля време, посягам към чантата си. Амма едва забележимо се сепва и проследява движенията ми с очи. Пренебрегвам слабата болка, която ми причинява това.

С бавни, отмерени движения изваждам подвързаната с кожа книга, която откраднах от трезора на Евърлес. Книгата, която си спомням от детството си и която изоставихме, когато с татко избягахме от имението на Гърлинг, изпълнена с истории и рисунки, които първоначално смятах само за несвързани измислици на едно малко момиченце. Докато татко не умря, понечвайки да си я вземе обратно, с надеждата да запази информацията в нея в безопасност — да запази мен в безопасност — от Магьосницата, най-стария ми враг. Сега книгата сякаш топли ръцете ми, пълна с тайно познание и нещо повече от това — връзка със замъка, който съхранява толкова много от моите спомени зад стените си.

Ти беше прав, татко. Аз наистина бях в опасност, мисля си тъжно, докато протягам книгата в пространството между мен и Амма. Той вярваше, че Кралицата е заплахата. Ала истинската Магьосница бе изчаквала, наблюдаваща от сенките през цялото време. Аз се сприятелих с нея — просто поредната слугиня. Разкрих й тайната си, преди дори самата аз да я науча.

Лисица и Змия. Магьосница и Алхимик.

Амма вдига фенера, за да надзърне към книгата, и устата й става равна като черта. Но тя пристъпва предпазливо напред и я отваря с една ръка, придържайки лампата по-близо с другата.

— Твоите истории — промърморва и прелиства няколко страници. След това вторачва поглед в мен. Загрижеността и подозрението се гонят по това лице, което познавам толкова добре. — Ти си ги записала? Какво е това, Джулс?

— Това не са просто истории. Те са ключ. Ключ към неща, които съм забравила — нервността изсушава езика ми. — Змията… така нарекох себе си. А Лисицата, това е Каро.

Очите на Амма се присвиват срещу мен.

— Момичето, което уби Кралицата.

— Ние бяхме приятелки от много по-отдавна, преди да те срещна. Поне аз мислех, че сме приятелки.

— Искаш да кажеш… когато с баща ти живеехте в Евърлес? — нещо проблясва в очите на Амма, изражението на мъничкото момиченце, което ме молеше за всяка най-дребна подробност, която можех да си спомня за имението на Гърлинг, и което се оставяше да бъде завладяно от приказките за лордове и дами.

— Нещо такова — вдишвам накъсано аз. — Амма, научих нещо за себе си, когато се върнах в Евърлес. Ще ти прозвучи налудничаво, когато ти кажа, но те моля само да ме изслушаш. А след това ще си тръгна. Ако ти искаш да го направя. — Но те моля да ми позволиш да остана, добавям наум. Изгубих толкова много през последните седмици: татко, дома си, приятелите си, дори Евърлес, мястото, което едновременно мразя и обичам. Не мога да изгубя и Амма.

Мисълта за Лиъм Гърлинг отново нахлува в съзнанието ми, непоклатимата вяра в очите му, когато стоеше сред откритото поле, заявявайки, че аз съм Алхимика. Приисква ми се той да е до мен дори само за да покажа на Амма, че не съм луда. Все още не.

— Вярваш ли в Магьосницата? — питам я аз.

— Разбира се — отговорът й идва без колебание. Спомням си дървената статуя на момичето, която тя държи на прозореца си, и листата и зърната на ледената бодлива зеленика, символа на Магьосницата, издълбан над вратите. Същите мотиви украсяват храмовете из цяла Семпера. За Амма, както и за всички други, Магьосницата е доброжелателно същество, а Алхимика — злодеят, откраднал сърцето й. Гневът прокарва пръст по гърлото ми. Каро е разполагала с векове, за да съшие историите си, докато Алхимика — докато аз — трябва да започвам отначало с всяко превъплъщение, потънала в неведение за онова, което е било преди.

— Магьосницата е реална — казвам аз и затварям очи, за да не ми се налага да наблюдавам реакцията на Амма на това, което добавям после: — Аз я срещнах.

Тя зяпва тихо срещу мен.

— Как е възможно? — гласът й е изпълнен със страхопочитание и благоговение. Никога не съм виждала очите й толкова ококорени.

— Каро… Каро е Магьосницата — думите звучат странно, изречени на глас. — Тя се е предрешила като слугиня на Кралицата, за да бъде близо до властта, без да събужда подозрение. Не е толкова могъща, колкото е била някога, така че трябва да се крие зад маската на прислужница.

Потръпвам, когато си припомням думите, които Каро изкрещя към мен точно преди да убие Роан Гърлинг пред очите ми. Искам пак да бъда безсмъртна… без страх от остаряването и смъртта, без да ми се налага да поглъщам селска кръв като някакъв проклет вълк. Лиъм ми каза, че когато съм откраднала сърцето на Каро, всъщност съм откраднала безсмъртието й, разбивайки го на дванайсет парчета, на дванайсет живота. Но все пак Магьосницата живее. Дори и без сърцето си тя е по-силна от всеки човек на земята. По-могъща от мен, въпреки че не разбирам как или защо.

— Джулс… — Амма ме гледа неуверено, с наклонена глава, като че това е една от загадките, които си разменяхме като деца. — Не схващам. — Една от кокошките издава приглушено, но и любопитно звучащо „к-о-о-о“. — Откъде знаеш, че тази Каро е Магьосницата? И защо й е да убива Роан?

— Тя самата ми го каза — макар да знаех, че тези въпроси ще дойдат, ми става все по-невъзможно и по-невъзможно да им отговарям. Чувствам как прииждащите сълзи се забиват в гърлото ми, докато в паметта ми не проблясва спомен: Кралицата се изплъзва от контрола на Каро и се строполява на пода като кукла на конци, чиито пресукани нишки са срязани. — Тя искаше да ме нарани. Опитваше се да разбие сърцето ми.

— Защо?

Гласът ми излиза като сподавен, умоляващ шепот.

— Защото си въобразява, че така ще си върне мощта.

Нищожното количество цвят, задържал се по лицето на Амма, бавно изчезва. Очите й се стрелват към книгата и обратно към мен. Към старите приказки и приятелката й, стояща пред нея. Знам, че парчетата от пъзела започват да се наместват.

— Но историите…

— В историите се разказва, че Алхимика е измамил Магьосницата — чувам гласа на Лиъм в съзнанието си, докато мисля за двете истории, за истината и легендата, преплитащи се през вековете. В кое се различават, къде се пресичат. — „Той“ — повечето хора смятат, че първият Алхимик е бил мъж — й предложил дванайсет камъка, казвайки й, че те са парчета от сърцето, което бил откраднал, а тя ги отхвърлила.

Амма кимва на познатата приказка.

— И вместо това тя го принудила да ги изяде — очите й са широко отворени в тъмното. Отпуснала е стиснатите си юмруци и се е приближила малко по-близо до мен. За миг мога почти да се престоря, че отново сме деца и си разказваме истории, докато се гушим близо до огъня, отчаяно желаейки да прогоним студа и мрака на зимата.

— Камъните действително са били сърцето на Магьосницата, нейният живот, Амма, нейното време — проронвам аз. — А когато Алхимика ги погълнал, то цялото се върнало в него. Но вместо да продължи да живее като Магьосницата, времето било разбито на части. Алхимика щял да поживее още малко, после да умре, а сетне да се роди наново. — Запъвам се над думите си аз. Това е история, която все още не помня да съм изживявала, независимо че долавям истинността й.

— Джулс, в онова, което говориш, няма никакъв смисъл — от устата на Амма излиза притаен смях и разбирам, че се опитва да прибегне до обичайната си жизнерадост. — Спри с тези неща. Можеш да се нахраниш, да си починеш и да ми разкажеш какво става, когато се почувстваш по-добре.

— Не, Амма, слушай — посягам към нея, без да се замисля. Тя трепва, сърцето ми се свива и аз отпускам ръката си върху книгата, поемайки успокояващата й тежест. Черпя сила от меката, овехтяла кожена подвързия, от историите, които преливат отвътре. Прелиствала я бях множество пъти, докато вървях из гората. На моменти това бе едничкото нещо, което ме убеждаваше, че не съм луда. — Аз съм Алхимика.

В очите й се събират сълзи и потичат надолу по бузите й. Улавят крехката утринна светлина и предизвикват сълзи в собствените ми очи.

— Защо ми го казваш? — шепне Амма.

Ето го и първия въпрос, който не бях предвидила и който спира дъха ми. Съзнавам, че държа книгата пред гърдите си като щит. Оставям я и тя се отваря на мястото, където някаква рисунка изпълва страницата: лисица, която замахва с нокти и зъби към отстъпваща змия.

— Вярваш ли ми? — питам аз и гласът ми трепери. Не е онова, което възнамерявам да кажа, но дотук ми стигат силите.

След още дълго проточило се мълчание Амма взема книгата в ръцете си и отгръща корицата.

— Никога не съм мислила, че си убийца — нежно казва тя, а очите й се вдигат бързо и почти срамежливо, за да се срещнат с моите. — Знаех, че не обичаш Кралицата, но Роан…

Името му разкъсва преградата, удържаща сълзите ми, и те се изливат мълчаливо. Амма си поема рязко дъх и се навежда с половин крачка напред, за да ме прегърне, преди да се отдръпне.

— Не исках това да се случи. Никога не съм искала…

Думите ми секват и аз ахвам, когато Амма прекосява помещението и обвива ръцете си около мен. Струва ми се, че мога да се разпадна на части, но вече от облекчение, от първия прилив на щастие, който изпитвам от — както ми изглежда — цяла вечност. Накланям се към нея и тя ме прегръща здраво, като че изобщо не я интересува, че съм покрита с горска мръсотия. Ароматът й ми е толкова познат, ароматът на дома, и дълго време не правя нищо друго, освен да го вдишвам.

— Ти си най-добрата ми приятелка, Джулс — промърморва тя. — Естествено, че ти вярвам.

При тези думи сълзите ми рукват по-неудържимо от всякога. Изпълват очите ми и се стичат по бузите ми, пресичайки натрупалата се от дни мръсотия.

— Благодаря ти, Амма.

Най-накрая тя се отдръпва назад, а лицето й остава замислено.

— Значи Каро е Лисицата, а ти си Змията?

Гласът й — търпелив, но скептичен, сякаш поставя под въпрос една от безумните истории на Алиа — ме кара да се засмея.

— Така изглежда.

— Моята Джулс, Алхимика от легендата — лицето на Амма придобива все по-сериозно изражение. Тя предпазливо слага книгата върху някаква щайга и пуска ръцете си, за да улови моите. — Ще трябва да ми простиш, ако ми отнеме известно време, за да го проумея.

— Самата аз все още не разбирам.

— Дори когато пратениците от Евърлес донесоха новината, аз не повярвах — тя поглежда надолу, а очите й се натъжават. — Заради това ли е убила Роан? За да разбие сърцето ти, след като… то първоначално е било нейно?

Кимвам с буца в гърлото си.

— Но нещо подобно не й свърши работа — въпреки че се усещам съсипана, все още съм жива и се вкопчвам в това като в спасително въже. Ръцете на Амма са топли около моите. — Може би не съм го обичала истински. Или просто… не достатъчно.

— Ти не си виновна, Джулс — казва тя. — Може би сърцето ти е по-силно, отколкото си мислиш.

Свивам рамене, нищо че дълбоко в себе си знам, че това не е вярно. Дори и сега се чувствам крехка, сякаш един удар по правилното място ще ме погуби напълно. Амма отстъпва назад — долавям ужаса от загубата, докато ръцете й пускат моите — и тя ме повежда за лакътя до една бала слама, карайки ме да седна. Стоварва се до мен и взема книгата в скута си, заемайки се бавно да прелиства страниците й.

— Тук пише… — очите й се стрелват към мен, а челото й се сбърчва. — Тук пише… Лисицата ще преследва Змията винаги и за вечни времена.

— Тя винаги го е правила — опитвам се да звуча безгрижно, ала стомахът ми се свива. — Единайсет живота и мисля, че ме е убивала във всеки от тях.

Амма докосва страницата с пръст.

— Какво ще сториш тогава?

Съзирам страха в изопнатите й рамене, но гласът й е толкова делови. Почти успокояващ е, като че всичко, което трябва да предприема, е да преосмисля нещата и така ще получа шанс да оцелея.

— Тръгнала съм към Амбъргрис, пристанищния град — казвам колебливо. — Ще напусна Семпера. Ето защо трябваше да те намеря.

Устните на Амма се стягат в права линия.

— Предполагам, че ти знаеш най-добре… — в гласа й звучи съмнение.

— Не си ли съгласна?

— Просто… — тя кръстосва ръце и пак ги отпуска, нервен навик, който означава, че мисли върху нещо. — Не искам да проявявам неуважение към баща ти, но той вършеше именно това през всичките тези години и изглежда, че то не е проработило.

— Ще се върна скоро — не знам дали е докрай вярно, ала не мога да понеса идеята за друг вариант. — Когато съм достатъчно силна, за да се изправя лице в лице с нея.

— Сграбчи момента, Джулс, преди той да те сграбчи първи — очите на Амма са светли, когато ме поглежда. Аз се засмивам. Това е един от любимите й изрази, макар че има мрачен подтекст. Живей сега и докрай, защото, когато си беден в Семпера, утрешният ден може никога да не настъпи. — Предполагам, че е по-разумно да направя всичко по възможностите си, за да те подготвя за този момент. Какво ти е необходимо?

Поклащам глава, а в очите ми все още се таят сълзи от благодарност. Тя току-що ми даде всичко, от което имах потребност, и дори повече, и ето че се чувствам, като че вярата й в мен може да ме зареди с енергия за целия път чак до Амбъргрис и кораба на Лиъм. Но разбира се, това не е така.

— Малко храна, ако имаш — казвам аз, усмихвайки се глуповато. — И може би бих могла да остана тук днес…?

— Естествено — казва Амма и се навежда да събере яйцата. Едва за няколко секунди придобива пак онези пъргавина и работоспособност, които винаги е притежавала и които й позволяват да се грижи за сестра си сама. — Войниците вече минаха оттук тази сутрин, затова мисля, че можеш да останеш толкова дълго, колкото ти е нужно.

Гърдите ме заболяват от благодарност.

— Благодаря ти, Амма.

— Трябва да бъда в месарницата след час, но ще мога да се измъкна след сутрешната лудница на пазара. Ще се върна с храна възможно най-скоро. И може би с някакъв сапун и топла вода, докато не съм забравила — усмихва ми се тя. — Приличаш на горска фея, покрита с кал вместо с дрехи.

Звукът на собствения ми смях ме стряска.

— Добре тогава — сапун, а аз ще дам най-доброто от себе си.

Амма се обръща, за да ме погледне за последен път, преди да излезе от бараката. Сега, когато вече е започнала да се усмихва, сякаш не може да спре и ъгълчетата на устните й непрекъснато се издърпват нагоре.

— Ще се върна, преди да се усетиш.

Напук на тясната колиба и компанията на кокошките успявам да поспя добре през целия ден за пръв път, откакто напуснах Евърлес. Усещам се изцяло възстановена от присъствието на Амма и успокоена от нейните думи. Нямам кошмари с Магьосницата, нито с момиче в тъмна равнина или бягащо през гората, преследващо ме или преследвано от мен. Вместо това сънищата ми са изпълнени с по-приятните спомени от Крофтън: как играя с Амма през лятото из пропитите с цветен прашец поля и как седя до кухненската маса с татко, който не се опитва да скрие от мен гордата си усмивка. В съня ми ние сме щастливи и доволни, на топло, а мъничката ни колиба е изпълнена с миризмата на пушек и дивечово месо, което съм донесла от лов и което се готви на огъня.

Нещо обаче не е наред. Някъде отвъд стените на колибата се чуват крясъци, писъци. Татко се напряга, усмивката изчезва от бледото му лице. Миризмата на дим е твърде натрапчива. Има нещо странно, остро и парливо в нея.

Когато се събуждам сред схлупения мрак в бараката на Амма, миризмата все още е там.

Обзема ме чувство за нереалност, докато сядам и се озъртам наоколо. Кокошките на Амма кудкудякат тревожно. Отсрещната страна на бараката е очертана в трепкаща оранжева светлина, чиито проблясващи лъчи проникват през цепнатините в дъските. Изправям се с усилие на нозете си и грабвам чантата си точно когато една начупена огнена линия се промъква вътре и подпалва сеното, разпръснато по пода.

За миг отново съм на седем години, на седем съм и не мога да помръдна краката си от земята, докато ковачницата на Евърлес гори около мен.

Но сега татко го няма, за да ме защити, да ме отнесе на ръце. Само аз съм.

Не си давам време да мисля. Стиснала чантата си в ръце, се обръщам и ритвам стената зад себе си, веднъж, два пъти, три пъти, докато гниещата дървесина поддава, сетне отварям кафеза на кокошките, за да могат да изприпкат след мен, изчезвайки в гората.

Но всякаква тревога заради изгубването на кокошките на Амма или изгарянето на нейната барака изчезва, когато се обръщам, проследявайки с очи реката от огън, вливаща се в моето скривалище.

Защото Крофтън е в пламъци.

2

Паника обзема сърцето ми. Димът е навсякъде.

Наблизо огънят разцъфва над заоблените краища на покривите на Крофтън. Тичам през нивите на дядото на Амма към димящото сърце на града, без да ме е грижа, че се спъвам в старите, разместени калдъръмени камъни и буците прясно разорана земя. Трябва да намеря Амма. В съзнанието ми се оформя картината на ниския месарски дюкян, където тя отделя месото от костите, сергията на пазара, където двете с Алиа прекарват дните си.

Всички тези хора, всички тези пламъци, цялата тази дървесина.

Белите ми дробове са изранени, крайниците вече ме болят, но аз продължавам, прескачайки разрушената стена, която отделя Крофтън от околните ферми. Стигам до главния път, после се втурвам към скупчените сгради, смътно забелязвам групичките хора, стичащи се в обратната посока. Мога да бъда разпозната, но това ми се струва най-маловажното нещо на света, докато стигам тичешком в града. Оранжевата светлина проблясва край стените на бледите къщи, ярка като гръмотевична светкавица. Гъст дим притулва небето над нас.

Магьоснице, помогни ми да намеря Амма, казвам си отчаяно. Абсурдно и детинско безпокойство обзема крайниците ми. Ала Магьосницата вече не е благословия. Тя е смъртоносно проклятие.

Скоро съм принудена да забавя ход, горещината изсушава лицето ми, прогаря очите ми. Навсякъде около мен дървените сгради димят. Надолу по пътя сградата на училището вече се е превърнала в купчина развалини. Тлеещи отломки задръстват улиците, останки от мебели и пазарски сергии. Налага се, докато тичам, да прескачам горящи парчета от всякакъв вид, отчаяно оглеждайки се наоколо за някакъв признак на живот. Пътят е тесен, пламъците се доближават, а косата ми започва да се сгърчва от топлината. Неприятна миризма ме удря в носа, извръщам рязко глава и установявам, че само на няколко крачки от мен е пламнал магазинът на търговеца на време. Кълна се, че чувам как кръвното желязо бълбука, докато се топи.

Връхлита ме споменът за градинско парти в Евърлес, сякаш случило се преди цял един живот. Огън в средата, запален в бронзово огнище, но излизащ и извън него, подхранван с кръвно желязо, равняващо се на часове, дни и години, така че пламъците да горят жарко и през зимата. Нова вълна от паника облива кожата ми.

Колко дълго ще гори този огън?

— Помощ! — извиквам, макар да не виждам никого, който би ме чул. — Амма!

Нито един човешки глас не отговаря на вика ми, но огънят изведнъж започва да се вълнува, като че лек бриз е преминал през него, и искри кацат върху ръкава ми. Дръпвам мълниеносно ръката си назад…

И спирам. Има нещо необичайно в огъня, по-необичайно дори ако се хранеше единствено с кръвно желязо. Пламъците, виещи се в жълто и червено, се свиват и растат с ритъм, който е равномерен като дишането — контролиран, постоянен, жив.

Някакъв трясък зад мен ме откъсва от мислите ми и аз се завъртам. Един мъж изхвърча от къща на няколко метра пред мен. От вратата зад него излитат искри.

Той се втурва стремглаво в моята посока, а огънят изтича от сградата и го следва по улицата. Не се разпростира, както би трябвало, а потича по стъпките му като живо същество, почти близва петите му, напредва по улицата в малки, буйни подскоци. Докато мъжът се приближава, а пламъците са на сантиметри зад него, аз си спомням за глутницата койоти, която зърнах веднъж, докато ловувах в гората — половин дузина от тях преследваха ранен елен, лаеха и скачаха с нещо подобно на радост, докато го обграждаха.

— Какво правиш? Бягай! — мъжът ме сграбчва за ръката, докато минава, и ме дърпа надолу по пътя обратно към фермата на Амма. Пламъците сякаш се оттласкват от човека, когато съм до него. Не си позволявам да разсъждавам какво означава това.

— Какво стана? — пъшкам аз, докато тичам, а гласът ми е дрезгав от дима и ужаса.

— Тенбърн — крещи мъжът, но думите му са прекъснати от кашлица. С другата си ръка той притиска към гърдите си нещо: миниатюрна медна статуя на Магьосницата, предназначена да носи късмет. Той продължава: — Нещо неестествено е, то няма да умре… Жена ми хукна към фермата на Ридис, потока… — И стисва статуята в ръката си като безмълвна молба за помощ.

Неестествено, мисля си аз, а след това: Каро. Това е нейно дело. Няма как да не е.

Статуята на Магьосницата в ръката на мъжа е необгорена, съвършена. И ми се присмива.

Забивам пета в земята, мъчейки се да измъкна ръката си от неговия захват.

— Пусни ме, моля те, трябва да се върна. Приятелката ми…

— Ларис! — изтичва по пътя към нас една жена. Дори и с тъмните петна от сажди по бузите й я разпознавам: Сузана, местната конярка, която често посещаваше колибата ни, когато се нуждаеше от знанията на баща ми. Отначало уплашените й очи са приковани в Ларис, но след това погледът й пада върху мен и аз забелязвам как лицето й се разтяга в маската на потрес и уплах. Тя спира и се взира в мен, сякаш самата аз съм от пламък.

— Змия! — изфучава злобно тя. Изражението й не може да бъде сгрешено: омраза. Мъжът, Ларис, пуска лакътя ми и отскача назад, а ръцете му се увиват около него като щит. Като че бих могла да се нахвърля и да си отхапя парче от него, ако ми се удаде възможност.

Преди да смогна да помисля каквото и да било, жената вече е пред мен и ръката й се сключва като менгеме около моята.

— Брат ми е мъртъв заради теб. Домът му се срути върху него. Ти ни докара това до главите — изсъсква тя, треперейки от ужас или гняв. Тя светкавично се озърта от ляво надясно. Търси някой друг, на когото да каже: Убийца!

И ме блъсва назад към адската постеля от пламъци.

Размахвам ръце, но няма за какво да се хвана. Глезенът ми се закача в останките от някаква стена и аз падам назад в огъня. Болката е ослепителна, всепоглъщаща… а сетне изчезва.

Когато зрението ми се прояснява от червената мъгла, виждам, че пламъците са се отдръпнали и прегрупирали, оформяйки пръстен, който ме заобикаля там, където съм се проснала сред руините на някаква сграда. Чувствам топлината от пламъците, но въглищата под мен са хладни. Ларис и Сузана стоят на улицата, зяпнали към мен.

— Помощ! — разкрещява се внезапно Сузана. — Войници!

— Не, моля те! — подемам аз, но думите замират в гърлото ми. Зрението ми се замъглява от сълзи, което ме кара да се усещам като в някой от моите сънища. Представям си как хората, с които съм израснала, ме виждат и закрещяват: Змия, вещица, лъжкиня, как смееш да показваш лицето си тук!

Вие ме познавате — искам да извикам аз на свой ред. — Аз съм само Джулс Ембър. Дъщерята на Пер. Това е моят дом.

Ала вече никакво само не важи за мен. Разказите на Каро са се разпространили из Семпера като отровен облак. Аз съм демонът в тяло на момиче, убил Кралицата и Роан Гърлинг, враг на Магьосницата, на самата корона на Семпера. Не разбирам какво точно е сторила Каро тук, но знам, че е предназначено за мен.

Тя би убила всички в Семпера, ако това е необходимо, за да ме пречупи.

Амма. Мисълта за нея… сякаш огънят е скочил в сърцето ми и се е запалил там.

Заравям ръцете си във въглените и се оттласквам, за да се изправя на крака, а Ларис и Сузана изругават и си плюят на петите, сякаш най-лошият им кошмар е зад тях. Но вече не ме е грижа. Точно както в онзи момент, когато видях Роан да пада в огнището на татко като дете, аз просто не мисля. Не мога да мисля. Нещо по-голямо ме е обзело, изпълвайки гърдите ми, движейки нозете ми отвътре.

Обръщам се и се втурвам към пламъците, нахълтвайки още по-навътре в Крофтън, докато градът гори.

Пушекът покрива белите ми дробове като пясък. Очите ми изгарят от него и ми става трудно да виждам. Но на улицата огънят се разделя на две и потича близо до краката ми подобно на речна вода около камък. Той обаче не ме докосва, докато бягам към центъра на града, към познатата тясна пътека, водеща до месарницата на Амма. Може би вече е избягала и е в безопасност извън града, гледайки как той се срутва, страхувайки се за мен.

Скърцането и пукането на горяща дървесина изпълват въздуха наоколо. Един простор с дрехи, върху който ризите и одеялата са се превърнали в пламтящи знамена, се сгромолясва пред мен и те тупват на земята като есенни листа. Кашляйки и крещейки името на Амма, завивам по улицата, където тя прекарва толкова много от дните си.

И се заковавам на място.

Повечето от сградите вече са превърнати в пепел. Тук трябва да е започнал пожарът. А улицата — магазинът на Амма — е димяща руина, най-високата част от която се издига малко над главата ми. Вътрешността му е изложена на показ, складовите помещения са открити отгоре, а назъбените им форми проблясват слабо на сиянието на жаравата.

В небето се извива стълб от пушек и за миг изглежда така, сякаш придобива формата на върлинесто момиче. Не съм на себе си и умът ми придава на пушека черти: красива, но със зловеща усмивка. Каро.

Чувам гласа й в съзнанието си. Ще разбия сърцето ти, Джулс.

В рамките на безкрайно проточила се секунда не мога да се движа, не мога да разсъждавам, не мога да дишам. Каро не знае. Не би могла да знае, че Амма е моя приятелка. Или би могла?

Тогава свеж прилив на адреналин нахлува в крайниците ми и аз поемам напред през горещината и гъстия дим, който прониква във всичко, носи се на талази нагоре с поривите на вятъра, изгаря гърлото и кожата ми, щипе носа и очите ми. Проправям си път през развалините на месарницата, счупените дървени греди и натрошените работни плотове, овъглените останки от стаята, където се разтакавах часове наред, докато с Амма си споделяхме клюки и истории. Обгоряла от пламъците завеса, половината от строшен чайник с опърлена керамична повърхност. Няма следа от хора. Може би Амма е съумяла да избяга.

Тогава една таванска греда се срутва от мястото си с ужасяващ трясък. В дупката в стената, която тя оставя, съзирам нещо, което кара сърцето ми да спре.

Амма седи отпусната върху някаква паднала греда, а очите й са широко отворени и невиждащи.

— Амма — простенвам аз.

Устремявам се към нея и се свличам на колене, прихващайки я внимателно през раменете. Гърдите й са неподвижни. По кожата й няма белези от изгаряне, но тялото й е изцапано с кръв отстрани. Очите ми се стрелват към тъмнолилавата струйка, която почти не се забелязва върху мръсната й, зацапана с червено и черно пола. Цветът на сок от мава, който не може да бъде сбъркан, оставен от оръжието на кралския войник, и…

Дръжката на кама, която стърчи от гърба й. Макар полираното сребро да е потънало в кръв, веднага я разпознавам: принадлежи на Айвън Тенбърн, командира на стражата в Евърлес.

Каро вече се е заела да изпълнява обещанието си.

Връхлита ме ярост към Каро, а с нея и сила. Разпервам ръце, улавяйки се за нишките на времето, като искам то не само да спре, но и да потече назад, да се върне. Точно както сторих, за да спася Роан Гърлинг, когато бяхме деца в Евърлес. Спаси Амма! — пулсира някакъв ритъм в главата ми.

Димът около мен протяжно започва да се всмуква навътре, свивайки се към земята. Сивите му нишки кипят, завъртайки се по начин, който не е свързан с вятъра. Струва ми се, че в далечината виждам част от пламъците да примигват и да угасват. Локвата кръв сякаш се сгърчва и се връща в Амма.

Но тогава ме изпълва някакво дълбоко и болезнено чувство за нещо зловещо и несправедливо, за някакво стигащо до дълбините на душата ми гадене, което отслабва коленете ми. Тялото ми трепери, докато силата се изцежда бързо от мен, и преди дори да осъзная, че потъвам, се озовавам на ръце и колене сред развалините, разтърсвана конвулсивно от ридания, а по лицето ми се стичат черни от пепелта сълзи.

И ето че наистина започвам да крещя: от скръб, от отчаяние, от ярост.

Разрушените стени на месарницата се сриват и затрупват половината от изкривеното тяло на Амма. Зад тях, в открилата се сега уличка, дузина войници в тъмнолилави кралски униформи стоят в боен ред. Лицата им са покрити с платнени маски.

— Хванете я! — надава глас един от тях.

Отпускам главата си, докато се приближават, омекнала като кукла, а силата ми вече ме е напуснала. Едва съзирам нещо, което проблясва като сребро до ръката ми — месарски нож, блещукащ до разхлабения юмрук на Амма. Свивам пръсти около дръжката му и го пъхвам нагоре в ръкава си точно преди маскираните войници да се нахвърлят върху мен.

Повеждат ме извън Крофтън. Легендарният Алхимик — с окървавени ръце и прояждан от скръб. Пръстите на краката ми се влачат по земята и оставят дири по почернелите отломки. Всичко около мен се върти, като че се намирам в сън, думите на войниците звучат така, сякаш стигат до мен през стъкло. Единственото нещо, което мога да предвидя със сигурност, е, че ме водят в двореца, в Шорхейвън. При Каро.

Немощен глас в съзнанието ми шепне: Бий се с тях! Ако направя опит да свикам магията във вените си, да призова Алхимика, бих могла да спра времето за достатъчно дълго, за да се измъкна от тях и да избягам.

Ала не предприемам нищо такова. Защото знам от начина, по който омотават веригите около мен — стегнати, навити три пъти около ръцете и кръста ми, сякаш имам сила за десетима — че войниците се страхуват от мен. Дори не ме докосват, така че не откриват ножа. Страхът им успокоява ума ми дори когато ме мятат в каруца с метални стени и ме затварят в мрак. Смъртната маска на Амма е отпечатана върху катраненочерното платно вътре.

Каро е тази, която ми я отне, нищо че самата тя не бе забила острието. Тя просто сравни Крофтън със земята. Разруши дома ми и го превърна в купчина пепел.

Сега е мой ред да нахлуя в нейния.

Сграбчи момента! — прошепва Амма в ухото ми.

Няма да се бия. Все още не. Не и докато войниците не ме отведат в Шорхейвън.

3

Вратата на затворническата кола има малък правоъгълен отвор, преграден с ръждясали железни пръчки. През следващите три дни той става моят прозорец към света. Войниците ме прекарват с колата през Семпера, избягвайки градовете и придържайки се към гората или равнините. Представям си тълпата, която би се спуснала към затворническата кола, с която карат убийцата на Кралицата.

Войниците пъхат храна и вода през процепа, но аз почти не ям. Няма място за нищо друго в тялото ми освен за гняв и слаб, но неотменим страх. И за нарастващото усещане, докато пътуваме все по на изток към изгряващото слънце, че нещо се подрежда в мен, сякаш Алхимика, погребан в тялото ми, знае пътя към двореца на брега и копнее да бъде отведен там.

След два изгрева, в мъгливата утринна светлина, оскъдното късче от външния свят, което зървам, се променя: горите и равнините отстъпват място на ниски, вълнообразни хълмове, осеяни с шубраци и пясък. Пътищата стават по-широки и по-гладки. Там, където нашият път се слива с друг, изведнъж се появяват повече покрити каруци, които се движат в една и съща посока с нас и всяка от тях е пълна догоре с щайги с ябълки или блеещи и вряскащи животни. Дори въздухът е различен — пропит с мириса на морска вода, тежък и жужащ от нещо, което се усеща като сила.

Намираме се близо до Шорхейвън. До Магьосницата.

Мисълта за вещите ми прогаря кръвта ми, особено за книгата в кожена подвързия, която подскача в торбата на един от войниците. Въпреки че приказват помежду си тихо, понякога долавям разговорите на стражата през металните стени на колата.

— Не ми харесва това — казва нечий женски глас в някакъв момент. — Да я заведем в Шорхейвън по време на коронацията. Дворецът ще гъмжи от глупави благородници, които ще искат да я видят…

— Почти стигнахме вече — намесва се мъжки глас. — Още един ден и тя ще е проблем на Кралицата, като ни се разкара от главите. — Изсмива се мрачно. — Трябва ми кръвното желязо. Жена ми ще роди всеки момент.

Гласовете им ме заливат, докато след малко не престават да имат значение, а думите им носят по-нищожен смисъл и от ритмичния звук на стъпките им. Часовете се точат. Всеки път, когато спираме, за да ме пуснат да се облекча, половин дузина жени войници ме следват по петите с извадени ками и пушки в ръце. Опулените им очи и треперещи ръце ми носят слабо, перверзно удовлетворение. Прави са да се страхуват от мен — всички те — макар и не заради причините, които са си въобразили.

При тази идея у мен се надига безпокойство. Откога страхът на другите ми доставя удоволствие?

На третата нощ след пожара в Крофтън, след смъртта на моята най-стара приятелка, когато безлунният мрак се преобразява в кървава зора и мисля, че ще избухна от гнева, който кипи под кожата ми, аз го чувам: звука на разбиващи се в скалите вълни. Повдигам се до прозореца, без да обръщам внимание на игличките, сновящи по изтръпналите ми крака, и поглеждам навън точно когато колата преминава по тесен дървен мост, свързващ две сгушени една до друга скали.

Океанът е на дъното на тази трийсетметрова пропаст. Величествен и безкраен, той се разстила черен и спокоен в далечината, бял и пенлив в близост до бреговете. Това спира дъха ми. Винаги съм чувствала, че около Семпера има нещо като клетка, която ни отделя от другите земи, за които само съм чела в книгите. И ето я сега: цялата тази вода, която ни затваря тук като в капан, за да се изядем живи един друг.

От картата на Лиъм и от скалите, ограждащи водата в далечината, знам, че това е залив, а не дори същинският океан. Но никога досега не съм била толкова близо до морето, поне не в този живот. Не мога да не се загледам — първо във водата, а сетне в силуета, който се извисява в края на пътя. От короната на назъбените крайморски скали се издига Шорхейвън, дворецът на Семпера, засенчвайки луната.

От двореца, изграден от светъл камък, струи светлина. Той изглежда странно естествен, красив в своята асиметрия, сякаш е бил изтеглен от острите скали, които го заобикалят. Видът му изпраща жестока болка в гърдите ми. Никога преди не съм виждала двореца. Разбира се, че не съм. Но когато погледът ми преминава по стотиците му прозорци, осветени като полилей на фона на нощното море, осъзнавам, че това не е точно така. Познавам двореца, знам, че ако се приближа, ще ми разкрие, че има рудни жилки, пресичащи като вени мраморните му страни, както и въглища, злато, рубини и сапфири, така фино втъкани в камъка, че едва се забелязват, докато слънцето не залезе или не изгрее. Тогава дворецът сякаш гори в пламъци.

Споменът изплува изведнъж, както когато някой познат аромат внезапно ме повлича назад към спомените от детството. Била съм тук, в Шорхейвън. Страдала съм тук. Не като Джулс, а като Алхимика.

Образите, звуците, чувствата прелитат мълниеносно през мен: Каро ме е заловила. Държала ме е като затворник в тъмницата на двореца. Тогава, както и сега, се е опитвала да ме пречупи. Спомням си остриета, огън, болка. Вдигам яката на ризата си нагоре върху лицето си, така че войниците да не чуят звуците — наполовина стенание, наполовина ридание — които не мога да задържа в себе си.

Миризмата на пушек от Крофтън все още е просмукана в дрехите ми дори и след дни на пътуване. Закотвя ме към настоящето, напомня ми какво имам да свърша. Амма е мъртва, Роан е мъртъв, татко е мъртъв. Но все още има живи хора, хора, които Каро може да убие, за да стигне до мен.

Тя ще е проблем на Кралицата, каза войникът. Лицето на Ина се оформя в съзнанието ми такова, каквото бе последния път, когато я видях, усмихната и щастлива, преди да разбера истината за Каро и Кралицата. И за Ина, за това, че сме родени и двете от жена на име Наоми в град, наречен Брайърсмор… насред пожар и крясъци. Научих, че тя е моята близначка точно когато всичко се разпадна на парчета. Ина вероятно ме смята… Сестра ми вероятно ме смята за убийца сега.

Освен ако… би ли ми повярвала, както стори Амма?

Бихме ли могли заедно да унищожим Каро, да сломим невидимата й власт?

Поемам си дълбоко дъх, стараейки се да запазя разсъдъка си бистър, да овладея прилива на надежда, който разсича скръбта и гнева ми.

Когато наближаваме, пред нас изниква по-голям главен път, пълен с карети, пъплещи като лъскави черни бръмбари. Шествието е осветено от газени лампи, висящи в края на високите железни пилони, които очертават пътя. Това трябва да са благородниците от Семпера, пристигащи за коронацията на Ина. Дали Лиъм е някъде зад тези стени?

За секунда съзирам лицето му — очите му са тъмни като нощта, устните му се разтварят, докато издишва едничката дума. Алхимик.

Името ме разтърсва. Защото дори и във фантазиите ми той казва именно това. А не Джулс. Ако никой от нас не беше узнал истината, ако бях просто дъщерята на някакъв земеделец от Крофтън, щеше ли той изобщо да научи името ми?

Пропъждам мисълта. Това няма значение. Не може да има значение, не и докато Каро преследва всички, за които ме е грижа. Вместо това извиквам във въображението си лицето на Ина, интелигентните й очи върху бледото й луничаво лице, очертано от късо подстриганата тъмна коса, познато ми преди въобще да разбера защо. Тя е тази, която трябва да намеря. Ако предположа, че мога да избягам от стражата…

Вместо да се присъедини към бляскавия парад от карети, които се стичат през централната врата, нашата кола завива рязко по един от по-тесните пътища, разклоняващи се от главния като спици на колело. Стоя до преградения прозорец, а пръстите ми са сключени около хладните решетки.

От страната, която гледа към сушата, дворецът е обграден от равна стена в перлен цвят, измамно ниска, но гладка и еднородна като метал. Горе мярвам златиста светлина, процеждаща се през остъклени, покрити с цветя балкони, осветени от редици фенери. Долу огромни вълни се разбиват в основата на скалите, а пръските им почти стигат до най-ниските прозорци по страничните стени на двореца. Океанската вода оставя камъка мокър и блестящ.

Повтарям си онова, което трябва да направя, за да запазя спокойствие, докато навън дворецът расте пред очите ми. По един или друг начин, затворена или свободна, трябва да открия Ина. Трябва да спра Каро.

Докосвам касапския нож, все още пъхнат в ръкава ми, сякаш бих могла да почерпя сила от него.

Малките тъмни силуети на стражите крачат горе по стената, като повечето от тях наблюдават главната порта. Дори през звука на вълните чувам смеха и веселия хор от плътни и тънки гласове. Отляво гладката стена на двореца се спуска към земята, така че между него и океана няма нищо освен стръмна пропаст, дълбока най-малко двайсет и пет или трийсет метра. По-надолу огромни заострени камъни се извисяват коварно над вълните като металически сиви зъби на морско чудовище, чиято паст е зейнала, за да погълне целия дворец.

Обзема ме страх, когато минаваме през някаква тясна порта, разположена в северната стена. Тя се затваря зад нас със скърцане и отрязва шума на вълните. Настава тишина, нарушавана единствено от звуците на далечна музика и от вятъра, свистящ из дърветата.

Мисля за изгорелия месарски магазин на Амма, за захвърленото й тяло. Гневът и скръбта преминават през мен, избутвайки страха, докато навлизаме в една осветена от луната градина.

Вратите на колата се отварят и ме облива лунна светлина, гъста като кръв. Пъхнати в кожени ръкавици ръце се пресягат навътре. Излизам припряно навън, преди войниците да ме хванат, преглъщам скимтенето си, когато нозете ми се сгърчват и затреперват. Строполявам се върху хладната трева. Зад предпазливите войници, които ме заобикалят, градината цъфти с гъсталак от цветя и стройни дървета. Взирам се нагоре, оглеждайки блестящите прозорци, надявайки се да открия някаква следа, която да ми подскаже къде може да е Ина.

И тогава…

— Здравей, Джулс — казва някой.

Писъкът застива в гърлото ми.

Каро стои по-навътре в градината, неподвижна като статуя. Лицето й попада в сянката, но аз бих я познала навсякъде.

Стойката й, начинът, по който тъмната й коса се развява на вятъра. Искам да се отдръпна, но тялото ми като че е замръзнало, а въздухът в дробовете ми се е превърнал в лед.

Тя прави жест към войниците и те напускат през вратата, през която по-рано влязохме, и то така бързо и безшумно, както мишките се мъчат да избегнат залавянето. Един от тях й подава чантата ми, преди да си тръгне. Тя я отваря, изважда книгата и я стисва между пръстите си, преди да я захвърли на тревата. Гневът се надига в мен, но аз оставам на мястото си. Татко умря за тази книга.

— Джулс — понечва тя наново, а тихите й думи се носят в пространството между нас, обвивайки се около мен, сякаш шепне в ухото ми. — Радвам се да те видя! — И тя пристъпва напред, спира едва на няколко крачки от мен и изважда дълъг кинжал от колана си. Тръпка минава по кожата ми, която се стяга, очаквайки удар.

Ала Каро не замахва. По-лошо — усмихва ми се някак провлачено и апатично, с едно щедро движение, което сякаш разтяга секундите в минути, като благородник, отпиващ кръвно желязо от димяща чаша чай.

Предлага ми камата с дръжката към мен, докато нежните й пръсти стискат острието.

Лунната светлина обгръща лицето й, толкова познато от кратките ми дни в Евърлес и — някъде дълбоко в съзнанието ми — от гравираните през вековете спомени. Тя се усмихва, сякаш сме приятелки от училище, които се срещат след няколко дни раздяла. Зъбите и блестят в мрака.

Изправям се на крака колкото може по-стабилно и изваждам ножа на Амма от ръкава си, вместо да взема онзи, който тя ми предлага. Каро свива рамене и го обръща на обратно в ръцете си, а пръстите й леко се прихлупват върху дръжката.

Тя не се страхува от мен.

Въпреки това аз размахвам острието между нас, надявайки се, че не може да види как ръката ми с ножа потръпва. Ножът не е това, от което Каро трябва да се страхува. Призовавам времето в кръвта си, с мисълта си го заставям да се отзове и след това почти се задъхвам от болка, когато то се изтръгва от мен — повече времева магия, отколкото някога съм владеела, която кара земята под краката ми да затрепери.

И все пак нищо не застива. Въздухът в градината трепти, но времето не спира, не замръзва. Кръвта трепери във вените ми. Нещо ме задържа, пречи ми да спра или дори да забавя времето.

Каро не реагира, а само въздъхва:

— О, Джулс!

— Как правиш това? — изскърцвам със зъби побесняла.

Смехът й се издига като камбанен звън в нощта, смесвайки се с глъхнещата мелодия от вътрешността на двореца, която се носи край нас равномерно като дъжд. Каро предприема още една крачка към мен и се озовава достатъчно близо, за да мога да протегна ръка и да я докосна.

— Ти остави няколко годишни кръвни монети в Евърлес. Не бива да си толкова небрежна и лекомислена с кръвта си.

През тялото ми преминава неволна тръпка. Напълно съм забравила, че оставих монетите през онази ужасна нощ, когато тя скалъпи обвинението ми в кражба от трезора на Гърлинг и ме подлъга с измама да продам от своето време за нея. Когато се бях опитала да й дам кръвното си желязо, тя не бе успяла да го погълне и то отново бе приело старата си форма, засядайки в гърлото й. По този начин тя най-сетне бе разбрала, че Алхимика съм аз, а не Ина.

Каро явно разчита спомена по лицето ми.

— Намерих начин да го изпия, което имаше интересни ефекти, меко казано — обявява тя и по лицето й пропълзява усмивка. — Ти погълна цялото ми сърце, Джулс. Със сигурност не би ти досвидяло мъничко от твоята…

— Достатъчно! — изръмжавам аз. Дръжката на ножа е твърда, студена и груба под пръстите ми с побелели кокалчета, напомняне за това, което съм изгубила, както и защо съм тук. За момент се отказвам от опита си да огъна времето и се хвърлям към Каро с ножа, замахвайки широко.

Веднага съжалявам за действието си и се отдръпвам, когато тя се снишава, а собствената й кама разсича въздуха. Не е груба и обгорена като ножа на Амма, а е украсена със скъпоценни камъни, блестяща и болезнено остра.

— Мислех, че си зарязала опитите да се пребориш с мен, Джулс. Ти се проваляше във всеки един живот. Какво те кара да вярваш, че можеш да успееш сега?

Защото Амма ми каза, че съм силна — повтарям си вбесена аз, но истината в думите на Каро ме прорязва и ме кара да се чувствам невероятно дребна и незначителна до извисяващите се кули на Шорхейвън. Пред мен силата на Каро се излъчва на вълни. Старая се да не показвам страха си.

— Откраднах сърцето ти, нали?

Радвам се да забележа как тя стисва челюсти от гняв.

— Но дори и отслабнала, аз те побеждавам лесно — озъбва се тя. — А когато те пречупя, ще си върна онова, което е останало от него, въпреки че ти го пропиля в… — тя спира и вдига очи към синьото тъмно небе, сякаш си спомня… — единайсет жалки живота. Няма да те убия сега, Джулс. Ала не трябва да си толкова самонадеяна и нагла с мен, като се има предвид, че ти е останал само един живот. — Тя се изсмива злорадо. — Вместо това ще те изтърбуша и ще те превърна в своя марионетка, точно както направих с горката покойна Кралица. Всички в Семпера ще видят какво мога да сторя с времето, докато не разбия сърцето ти завинаги. Тогава ще се отърва от Ина и Семпера ще узнае какво може да направи една кралица, достойна за своя трон. Какво друго мога да обвържа с тяхната кръв, Алхимико?

От думите й по гръбнака ми пролазва лед. Да обвърже нещо друго с кръвта? Какво може да има наум, какво друго може да се вземе от нас, от вените ни? Страхът забавя действията ми и когато Каро се втурва яростно към мен, аз едва избягвам камата й.

— Но аз се надявах първо да си поприказваме малко — подема тя разговорливо. — Липсваше ми. А и не бива да безпокоим гостите за коронацията.

— Ти уби моята приятелка — просъсквам аз, докато в мен се надига вълна от гняв, избутваща думите ми навън. — Ти изгори дома ми.

— Трябваше да те доведа тук, нали? Не можех да ти позволя да продължаваш да се криеш в сенките — ухилва се подигравателно Каро, но очите й блестят с нещо подобно на болка. После болката е заменена от блажена усмивка, която озарява лицето й. — Беше ли там? Видя ли всичко?

— Видях го — отвръщам аз и пак замахвам с ножа. Опитвам се да си спомня спаринг уроците, които Роан ми преподаваше, когато бяхме деца, но това само предизвиква поредния прилив на ярост и усещане за загуба. Каро избягва удара ми, без да откъсва очи от мен.

— Можем да сътворим чудесни неща заедно, когато обединим силите си, Джулс.

Думите й горят вътре в мен. Мъча се да ги пренебрегна, да ги отблъсна — защото какво значение има сега случилото се преди пет века, когато с нея сме лице срещу лице, а в ръцете си стискаме ножове?

— Амма не е сторила нищо лошо — изръмжавам аз. — Не трябваше да я въвличаш в това. Както и всички в Крофтън.

— Те нямат значение — гласът й отново е гръмък и радостен. — Те са мравки в сравнение с нас, Джулс. Всички са такива.

Съчетанието от гняв и отвращение кара отговора ми да залепне в гърлото. Пак се хвърлям към Каро, разпервайки ножа високо.

Тя се отдръпва от мен със завъртане и собствената й кама проблясва във въздуха.

— Познавам те по-добре от всеки друг — почти припява тя. — Ти си точно толкова импулсивна, колкото винаги си била.

Докато говори, тя избягва с лекота всичките ми удари, движенията й са навременни, грациозни и резултатни. Изглежда, не се опитва да ме нарани, но си давам сметка, че сега сме по-близки отпреди. Каро ме примамва към себе си. Точно както ме примами тук — мисля си аз с горчивина. Вихрушка от усещане за неудовлетвореност се избистря в движение и аз се втурвам напред със сумтене… и падам на колене, когато Каро се изплъзва от пътя ми.

— Ина плаче за него всяка нощ — прошепва тя със зловеща извивка в гласа си. — Той не струваше и еднодневна монета, но все пак тя ридае за онова невярно момче Гърлинг.

Зад очите ми гори споменът за кръвта на Роан, за тялото на Амма, свито сред развалините. За татко също, както и за други — ненадеен призрачен хор в главата ми. За секунда усещам скръбта по-голяма от себе си, сякаш всеки миг ще избухне през кожата ми. Скачам напред и от устните ми се изтръгва ръмжене, лишено от думи…

И забивам ножа си странично в тялото на Каро.

Тя не извиква, но зяпва, като че съм я зашлевила. От раната шурва кръв. Триумф, шок и отвращение се боричкат в мен. Пускам ножа и се отпускам назад, дишайки учестено. Светът се върти около мен, но едно нещо остава на фокус: грубата дръжка на касапския нож на Амма, стърчаща от дантелената рокля на Каро.

Каро все още държи своята кама, но ръката й пада отстрани — безполезна и отмаляла. Твърде е тъмно, за да видя много, но кръвта блести като черно масло на лунната светлина, стичайки се край острието. Не мога да откъсна очи от нея.

— Джулс — прошепва тя, докосвайки раната си с ръка. Усмивката й е изчезнала. Гласът й е слаб и уязвим и кара нещо в гърдите ми да се извива болезнено.

После Магьосницата се свлича на колене с меко, жалко тупване.

Аз потръпвам нервно, докато инстинктът ме призовава да отида при нея, да й помогна, но ето че стоя безчувствено. Не, не, не! Умната слугиня, с която се сприятелих в Евърлес, бе просто измислица, маска. Каро е Магьосницата. Тя уби Роан Гърлинг. Тя уби Амма. Тя изравни Крофтън със земята. Това не се променя от накъсаното й дишане, от кръвта, която капе по пръстите й, и от агонизиращата извивка на устата й, която е като дълбока резка върху лицето й.

Нейното лице. Нещо в него не е както трябва… нещо в него се променя едва доловимо на лунната светлина. Аз пристъпвам крачка по-близо. Бръчки се разпростират по брадичката, бузите, челото й. Очите й потъват все по-навътре в ямките си и се обвиват във виолетови сенки. Кожата й е дори по-бледа от обикновено, придобива цвета на пергамент, а после на кост.

В шок осъзнавам, че черната й коса се превръща в сребро, сякаш лунната светлина е нещо материално, което се вкопчва в нея и оцветява плитката й, капейки надолу, докато бялото обхваща рамото й. Тя издава пронизителен стон и обгръща с ръце тялото си.

Нещо ме подтиква да скъся разстоянието между нас с две бързи крачки. Без да знам защо, пускам ръката си и я притискам до гърдите й, над сърцето й.

Или там, където би трябвало да е сърцето й. Защото поне що се отнася до това, приказките са верни.

Кожата й замръзва под роклята, като че в тялото й има заровена ледена буца, която вместо да тупти, изпраща вълни от студ, които веднага започват да вкочаняват дланта ми.

Студът прониква в мен чак до върха на пръстите ми, докосващи кожата на гърдите на Каро. Тръпката се плъзва нагоре по ръката ми и мога да се закълна, че усещам как един леден нокът проследява вътрешната част на ребрата ми и бавно обгръща собственото ми сърце. Студът е мразовит като смърт. Аз вдишвам, а сетне издишвам облак от скреж. Той увисва във въздуха между нас — ефирен като воал.

Въпреки че съм чувала историята за сърцето на Магьосницата безброй пъти, сега я усещам. Върху кожата си. В костите си. В гърдите си. Аз нося сърцето на Магьосницата.

За секунда пулсът ми ме избутва по-близо към нея, сякаш сърцето, затворено зад ребрата ми, се опитва да се върне там, където му е мястото.

— Спомням си това — казва тя изнемощяло, повече на себе си, отколкото на мен. Ръката й, студена като кост, се сключва над моята.

Ужасена, аз я поглеждам в лицето. То все още се променя плавно пред очите ми, фините бръчки, които тръгват от крайчеца на очите и устата й — фини спрямо браздите от болка, издълбани на челото й — стават все по-дълбоки и по-дълбоки, докато я наблюдавам.

И тогава…

Следва мощно дръпване в сърцевината на тялото ми. Аз затварям очи и чувам как светът се пресъздава отново край мен: един-единствен притаен набег на звук. На светлина дори зад притворените ми клепачи.

И мирис — мокър кедър, тамянен дим, вкус на кръв.

Още преди да отворя очите си, знам, че вече не съм в градината на двореца. Аз съм някъде… някъде другаде.

Подът под коленете ми е влажен, твърд. Луната също е погълната, заменена е от мъглява свещ. Каро е в ръцете ми, устата й е отворена в писък. Звукът е непоносим.

Само че това не е писъкът на Каро… а моят. Свещта, стените около нас, силуетът на Каро — всички са замръзнали във времето. Отбелязвам в ума си, че роклята й е мръсносиня, а не тъмната като нощ, украсена с дантелени дипли коприна, която ножът ми прониза.

После пак се завъртам и политам назад. При следващото си вдишване отново съм в двора на Шорхейвън.

Каро е в ръцете ми, очите й са затворени. Но кръвта, която потече по роклята й, се връща обратно в раната, а сивият цвят се оттегля от черното на косата й.

Тя се раздвижва. Отваря очи и поглежда нагоре към мен. Жива и ядосана.

4

Избутвам съживилата се Каро от себе си и се изправям на крака. Светът наоколо се размазва. Тя се взира в мен с блестящ и танцуващ поглед и се надига на колене. Гаденето прегъва стомаха ми наполовина. С едно движение Каро обвива ръката си около ножа и го изважда от тялото си, а сетне го оставя да падне в тревата.

Гледката с кръвта върху острието ми идва в повече, замайвам се от нея. Оглеждам се наоколо и се отдръпвам от Каро, укорявайки се, задето съм повярвала, че едно просто острие ще убие легендарната Магьосница. Наложително е да помня, че никога не съм успявала…

Не мога да я убия…

Ина. Трябва да открия Ина.

По-рано стражите ме въведоха в двора на двореца, когато ме захвърлиха в краката на Каро. Аз се затичвам стремглаво към най-близкия вход на Шорхейвън — към някаква арка, която води към тесен коридор — като не си позволявам да надзъртам към Каро, въпреки че мога да видя с крайчеца на окото си как все още се изправя на крака.

Всяка стъпка разтърсва кипящите ми вътрешности, но аз продължавам да бягам по някакъв коридор, който явно е на прислугата. Коридорът завива леко надясно, следвайки външната стена, а отляво съумявам да забележа малко стълбище през една каменна арка. Насочвам се в тази посока, надявайки се, че ако е подире ми, Каро няма да се досети дали съм тръгнала нагоре или надолу. Избирам нагоре, без да се замисля, и хуквам по стълбите — един, два, три етажа. Не след дълго дробовете и нозете ми пламтят неумолимо, но адреналинът и образът на Ина в съзнанието ми ме водят неотлъчно напред.

Отчаяно извиквам в ума си всеки далечен спомен от Шорхейвън, знанието, че съм била тук и преди. Познавам това място. И така — къде би отишла една млада кралица, докато чака да бъде коронясана?

Два приглушени, ниски гласа се прокрадват чак до сводестите тавани — има още някого на стълбището. Не съм сигурна дали са гости, или стражи, или прислужници. Тъй като могат да чуят тежките ми стъпки, се заставям да забавя ход и да се изкачвам по стълбите с нормална скорост. Сърцето ми бие толкова силно в ушите, че едва дочувам бърборенето на слугите в коридорите или шумоленето на копринени поли, докато благородни дами биват упътвани из двореца.

Щом стигам до една площадка, трябва да реша дали да продължа да се изкачвам, или да се спусна по друг коридор за слуги. Този път стъпките ми не са направлявани от заровените ми надълбоко спомени, а от обикновените ми спомени за Ина в Евърлес. Как тя се дразнеше от стражата пред покоите си и лъжеше най-безцеремонно лакеите на Гърлинг, които не я пускаха извън портите на имението.

Ако действително я познавам добре, ще пожелае да бъде някъде сама. Може би в някоя кула, колкото се може по-далече от стражата.

Нагоре.

Откъсвам мислите си от студа в гърдите на Каро. Подминавам няколко слуги в златисти ливреи по пътя си нагоре по стълбите и през тесните коридори, накъдето ме водят краката ми, но те изглеждат почти толкова изплашени, колкото съм и аз самата, и не ме поглеждат повторно.

Няма стража. Слабичък гласец в мен шепне, че това не е наред, това е друг капан, ала не мога да спра, за да помисля, защото се боя, че ще надзърна над перилата и ще видя нетърпеливото лице на Каро да се вторачва в мен. Краката ми ме носят нагоре и нагоре, и накрая по един коридор с множество прозорци до двойната врата в края му.

Отварям вратата и влизам в просторна стая с високи прозорци, осветена от няколко лампи и изобилна лунна светлина. През многоцветното стъкло съзирам проблясващите скатове и шпилове на покрива на Шорхейвън, а отвъд тях сиянието на морето. Вътре в стаята има купчини книги, кукли от плат, дрехи, разпръснати навсякъде като цветни листенца.

Но тогава я виждам и сърцето ми се свива в уплах.

Ина.

Новата кралица — моята сестра — стои пред високо огледало с гръб към мен и пудри лицето си. В мен нахлува спомен за нощта, в която влязох в покоите на старата Кралица, убедена, че тя е Магьосницата, и я зърнах да се гримира така — бледа като призрак в огледалото. Ина обаче не е старата Кралица. Не е само обвивка… не е обречена.

Пулсът ми е бясно ускорен и аз пристъпвам в стаята с прикован в Ина взор. Оглеждам приведените й рамене, тъжните й очи, в които няма искрици, начина, по който се движи, сякаш всяко движение й струва усилия и я затормозява. Моята приятелка.

Моята сестра. Родена от същата майка в Брайърсмор в деня, в който времето там се разцепва, взета и отнесена от Кралицата и Каро в Шорхейвън, когато татко е избягал с мен. Внезапно ме връхлита мисълта, че сега тя е единственото семейство, което ми е останало.

Ина среща погледа ми в огледалото. Пудрата се изплъзва от пръстите й, пада върху полираната тоалетка и вдига облак от блестящ прах около нея. Тя се извръща светкавично, очите й се разширяват.

За част от секундата допускам, че ще се затича и ще ме прегърне, виждам импулса, който преминава по откритото й, доверчиво лице, но после леденостудена омраза нахлува в белия потрес на очите й. Ръката й се спуска към сребърния звънец, оставен под огледалото. Пръстите й увисват над него. Готови да повикат рояка стражи.

— Ина — взирам се в нея, а умът ми е бавен, устата ми е пресъхнала. — Моля те, само ме изслушай!

Тя се движи мудно, сякаш изпитва болка. Вдига звънеца от тоалетката, както и една сребърна кама, която не съм забелязала преди, и понечва да стане от покрития си с възглавничка стол.

— Каро ми каза, че са те заловили — гласът й е по-спокоен от очакваното, но по-студен и от най-студения и тъмен зимен ден, който някога съм преживявала в Крофтън… дори когато с татко едва не умряхме от глад.

Моята приятелка. Моята кралица. Моята сестра. Наблюдаваща ме с нещо като омраза в очите. Ала болката в тях, скрита само наполовина под яростта й, е онова, което не мога да понеса.

— Съжалявам — прошепвам, без да съм възнамерявала. Дрезгава молба за милост, за разбиране.

— Защо? — думата излиза от устата й със съскане. — Знам, че си имала тежък живот, Джулс. Мога да проумея защо си мразела майка ми или семейство Гърлинг. Но аз никога не съм ти сторила нещо лошо. Роан ти помогна. — Гласът й трепери, но камата й не помръдва. — Аз ти вярвах.

— Ина — подемам аз на пресекулки и протягам дланите си напред. — Ина, аз не…

Искам да й кажа, че не съм убила Роан. Но преди да изрека останалата част от изречението, в съзнанието ми прелита лицето на Амма. Как ме бе прегърнала в бараката, а след това… мъртва върху изгорялата земя на месарския магазин и кръвта й, събираща се в локва край нея.

Аз убедих Амма да ми се довери. Тя ми повярва. И въпреки това ми я отнеха.

Гласът ми се снишава в гърлото по начин, който няма нищо общо с магията.

Ина пристъпва гордо към мен и сякаш излъчва студ. Усещам как в очите ми започват да напират сълзи.

— Винаги съм се опитвала да бъда мила с теб, а ти съсипа живота ми. Каро винаги казваше, че хората ще се възползват от мен заради добротата ми. Трябваше да се вслушам в думите й — тя спира едва на крачка от мен, стискайки камата близо до себе си. Пръстите й се сключват около дръжката толкова плътно, че острието изглежда като част от нея: един-единствен остър нокът.

Сълза, а сетне и още една се стича по лицето ми, но аз не ги изтривам. Не съм убила Роан или майка й, не съм чудовището, за което ме смята, но това не прави думите й по-малко истинни. Те са мъртви заради мен, и двамата. А Ина е сама с Каро. С Каро, която вероятно се изкачва по стъпалата на кулата, докато ние двете говорим.

Преглъщам малката реч, която бях подготвила за Амма. По-безопасно е, ако Ина вярва в една лъжа.

Призовавайки образа на Каро, на Айвън, на взаимозаменяемите лица на рода Гърлинг, които откраднаха и последната кръвна монета от колана на татко, аз слагам на лицето си маска на гняв.

— Майка ти и семейство Гърлинг съсипаха живота ми — изричам ядно аз. Старият гняв се завихря в мен, събуден от бодливите думи върху езика ми. — Те убиха баща ми само заради това, че беше влязъл в Евърлес. Но едва след като не можаха да ни уморят от глад… заедно с цялото ни село.

Тя още не е усвоила изкуството да крие чувствата, преминаващи по лицето й. Дори през сълзите си смогвам да ги разпозная — объркване, гняв, шок, отново гняв. Всяко от тях ме блъсва като удар, докато търся подходящите думи. Дори сега ми се иска да върна назад онова, което казах, издирвайки думите, с които да покажа истината на Ина, без да я излагам на опасност от страна на Каро.

Но няма нищичко, дори и частица от истината, която да я запази в безопасност. Търся и търся, ала няма нищо.

— Кралицата беше като пагубна чума за Семпера, източвайки кръвта на бедните. Какво значение имат за вас годините ни? За майка ти? За семейство Гърлинг? Гледах как хората умират, докато вие с Роан се тъпчехте на пиршествата, поглъщайки и кръвното желязо на гладуващите — давя се и плюя, но продължавам: — Кралицата заслужаваше да умре.

Ина разклаща звънеца.

Силният му, ясен звън се врязва право в мен. Чувам стъпки, много на брой, трополящи по коридора отвън. Нечий висок женски глас прорязва трополенето, изкрещявайки някаква команда.

Макар да й казах, че аз съм чудовището, което е очаквала да види, гърлото ми се запушва от ужаса и предателството, когато тя се придвижва напред с по-смъртоносна грация, отколкото съм виждала у нея в Евърлес, и притиска върха на камата си към гърдите ми. На свой ред срещам очите й, копнееща да й кажа истината за мен, за нас само с поглед. Спомняйки си безмълвния език, на който Амма и сестра й общуваха помежду си и пазеха в тайна с такава любов.

Мускулите около устата на Ина се стягат. Объркване и предпазливост се борят върху лицето й. Мълчанието между нас се разпростира, по-оглушително от яростната атака на стъпките от другата страна на вратата. Гледам я втренчено, сълзи се стичат по бузите ми и съм разкъсвана между това да я отблъсна и да й разкрия истината, противно на всякакво благоразумие.

Най-накрая точно когато вратата се отваря и крещящите стражи се втурват вътре, а полите на Каро се завихрят сред тях като пристан на смъртоносно спокойствие в сърцето на бурята Ина отдръпва камата от гърдите ми.

Тогава нещо ме удря мощно в слепоочието и всичко потъва в мрак.

Щом идвам на себе си, пред очите ми бавно изплува лицето на Каро, а острите й черти и зелените очи са прекрасни като отровно пълзящо растение. За момент си представям, че съм обратно в Евърлес, строполила се в леглото с нея след дълга нощ, както в деня, в който с Каро и Ина отидохме в Лаиста и пихме мейдъл, за да отпразнуваме предстоящата сватба на Ина и Роан. И за миг се чувствам щастлива. Чувствам се в безопасност.

После болката отново се завръща у мен, а с нея и осъзнаването. Останалата част от стаята се прояснява около нас. През високите прозорци се показва осеяното със звезди небе, отразено в огледалата, които ни заобикалят, така че всичко изглежда като сребро и звезди.

Все още сме в стаята на Ина. Но Ина я няма.

Каро — лицето й пак е младо и красиво и няма и следа, че съм забила нож в тялото й — е над мен и ме държи в ръцете си. С едната си ръка ме подкрепя наполовина изправена, а с другата прокарва пръст по челото ми. През мен преминава хлад. Тя отдръпва ръката си, разглеждайки с възхищение кръвта върху пръстите си, която прилича на черна под светлината на звездите. Прошепва някаква дума на език, който не разбирам, и от пръстите й избухват пламъци, пламтящи ярко като свещи, а след това угасват за секунда, преди да помръдна, оставяйки ръцете й чисти. Като че пламъкът се храни с кръвта ми.

Мрачно си мисля колко глупаво съм постъпила. Въобразих си, че се превръщам в неин равностоен противник с незначителния си контрол върху времето. Само че нейните сили са далеч отвъд моето разбиране. От дивото изражение в очите й не съм сигурна, че дори самата Каро ги разбира.

— Престани да си играеш с мен — изсъсквам през замайването си. — Ако смяташ да ме убиеш, направи го!

Тя замръзва, а сетне накланя лицето си надолу към моето.

— Вече сме обсъждали това, Джулс — казва и въпреки зловещия отпечатък по лицето й гласът й звучи нормално, ниско и напевно както винаги. Малко нетърпеливо. — Никога няма да те нараня, докато не ми се наложи.

— Докато не разбиеш сърцето ми — изръмжавам аз.

— Точно така — очите й се забождат в мен. — А сега ми кажи…

Внезапно далечна музика секва думите й. Прииждащият звук е толкова чужд тук, в разгара на този ужас, че ми отнема известно време да го проумея. Струнни инструменти, множество на брой, приглушени от стените. Далечни барабани, които карат пода да трепери, но толкова леко, че вероятно не бих забелязала, ако съм изправена на крака.

Каро си поема дъх, челото й се сбърчва от разочарование.

— Коронацията. Боя се, че трябва да те оставя засега, Джулс.

Тя посяга към роклята си и изважда флакон, пълен с нещо като кафява сол. Преди да съумея да помръдна или да помисля, тя го вдига към носа ми и когато си поемам дъх, някаква блестяща мъгла се прокрадва над мен, изсмуквайки и мъничкото сили, притаили се в тялото ми. После остра и режеща болка се спуска в центъра на скалпа ми, сякаш умът ми се е разцепил на две.

Изобщо не мога да се съпротивлявам, когато Каро ме плъзва от скута си. Строполявам се на пода като парцалена кукла.

През пулсиращата болка чувам гласа й — висок, пронизителен и уверен, да се извисява към стълбището. Не мога да различа какво казва, но минава миг и после тя си отива, стъпките й се отдалечават, а гласът й се слива с оркестъра.

Приближават се два издигащи се на талази тъмни силуета, през замъгленото си зрение установявам, че това са двама дворцови стражи, идващи предпазливо към мен.

Не съм в състояние да се противопоставя, когато ме вдигат за ръцете и ги завързват зад гърба ми с парче грубо отрязано въже. Мъча се да извикам, но успявам единствено да изкривя думите. Сякаш Каро е хвърлила тежка сянка върху ума ми, скривайки онова, което ми е нужно, за да се защитя.

Няма значение — мисля си безславно аз, — защото кой би дошъл да помогне на убийца?

Лицето на Лиъм изниква в съзнанието ми. Трябваше да го послушам — отбелязвам мрачно аз. Трябваше да избягам в Амбъргрис. Сега планът ни е провален.

Неясният ми говор като че дава увереност на стражите. Скоро те ме замъкват до вратата, повличат ме надолу по стълбите, по някакъв коридор… каквото и лекарство да ме накара да вдишам Каро, то прави крайниците ми слаби и безполезни. Единственото, което мога да сторя, е да се опитам да запомня пътя, по който вървим — надолу по каменно стълбище след каменно стълбище, по коридори, които стават все по-тъмни и по-тесни — но в главата си чувам постоянен шепот, звучащ наполовина като гласа на Каро и наполовина като моя собствен. Шепот, който ме пита: Защо се тревожиш? Защо да опитваш? Никога няма да избягаш от нея.

Дори той замлъква, когато стражите ме натикват в някаква тясна килия и затръшват вратата зад мен.

5

В сънищата си ставам змия, източените ми мускули са покрити с люспи, блестящи като изумруди. Плъзгам се през мрака и сенките, които протягат дългите си пръсти и се опитват да ме хванат. Златото притичва бързо край мен. Стройно тяло, кехлибарени очи. Лисица — казвам си аз, а мислите ми са сведени единствено до проблясъци на усещания и чувства. Мразовит въздух по тялото ми, светлина пред мен, докато Лисицата поглежда назад.

Страх, ужасен страх и шум зад мен като бой на силен вятър или лай на хрътка, чиито челюсти щракат и ръмжат по петите на плячката й, приближавайки се все повече…

Стряскам се и се събуждам от страх. Поне мисля, че съм будна; твърде тъмно е, за да съм сигурна. Примигвам. Очите ми се съсредоточават върху ивицата светлина, която прорязва тъмнината. Светлината идва изпод вратата на килията ми. През мен пробягва адреналин, останал от кошмара. Онзи отвратителен вой.

Надигам се на лакти, мъчейки се да се отърся от съня. Примигвам отново, докато очите ми свикнат с мрака. Това трябва да са килиите на тъмницата в подземието на двореца на Семпера. Подът под мен е от същия камък с цвят на слонова кост като всичко останало, но е зацапан с прах и мръсотия. В мрака край себе си мога да различа следите върху протрития под, където затворниците са сновали напред-назад. Нозете ми се стягат болезнено, докато се изправям до седнало положение.

Тихо е, ала тишината не е пълна. Ако се вслушам повече, мога да чуя слаби гласове пред вратата, да забележа как светлината се прекъсва, когато стражите крачат пред килията ми.

Времето минава, изтича през пръстите ми като пясък. Аз се взирам през мъничкия отвор във вратата на килията в продължение на часове, стараейки се очите ми да останат съсредоточени върху правоъгълника със светлината. Броя прашинките, които се въртят в сянката и извън нея. Поглъщам всяка дума на стражите, всяка следваща по-приглушена от предишната заради дебелата дървена дъска, която ни разделя. Опитвам се да чуя мелодията и ритъма на говора им и да позная всеки от тях откъде е. Всичко, върху което да фокусирам мислите си след упойващото вещество, което Каро ме принуди да вдишам… Всичко, което отвлича разсъдъка ми от блясъка на камата на Каро, леденостудения поглед на Ина и начина, по който се промениха очите й, след като светлината изчезна от тях.

Когато някаква нова сянка смущава лъча светлина, проникващ върху пода на килията ми, и спира там, цялото ми тяло се напряга и застава нащрек.

— Вие двамата пропускате много от пиршеството долу — казва непознат женски глас. — Можете да слезете там, тази няма да иде никъде.

— Капитане — подема единият страж, а гласът му е груб, но нервен. — Имаме заповед от лейди Каро да я пазим тук.

— Тя е опасна — добавя другият мъж, подритвайки вратата с ботуша си. — Дръзна да нападне Кралицата с голи ръце. Видях го със собствените си очи.

Внимателно, използвайки лакътя си, за да се изправя, аз се измествам към вратата, за да чувам по-добре. Чувствам се всякак, но не и опасна, упойващото вещество обаче явно отслабва и сетивността ми се възвръща, макар и едва доловимо.

Една жена — капитанът? — отваря вратата, доколкото позволява веригата, и надниква в килията. Тя спира очи върху мен, оглеждайки ме критично. После лицето й се променя. Облещва се насреща ми и изговаря нещо без глас.

Взирам се в нея объркана. Тя повтаря мълчаливо думите и този път ги разпознавам по устните й.

Спри времето.

Умът ми все още е притъпен, стенещ, но това означава, че не спирам за момент, запитвайки се защо този капитан ми казва да използвам магията си. Сърцето ми бие лудо. Лесно е да притисна дланите си към пода и да поискам времето да се забави около мен. В замайването си почти мога да си представя как нишките му се излъчват от ръцете ми, заобикалят жената и се увиват около двамата мъже. Те замръзват на мястото си подобно на кукли, чиито пружини са се развили.

Не мога да го задържа така за дълго, защото съм немощна. Но и не ми е потребно. Жената прекосява коридора и стисва с пръсти нетрепващите пламъци на факлите. Движенията й са експедитивни. След това се връща на мястото си точно когато губя контрола си върху времето.

Светът ускорява ход. Пламъците изгасват в миг.

Спуска се мрак и тя извиква от страх, който отминава. После се чуват два глухи удара, последвани от по-мощни звуци от падане. Вторият страж има време да извика — кратък, приглушен шум — преди също да се стовари със силно тупване на пода. Дишането ми се нормализира. Чувам пращенето от факлите, които пламват наново.

Стъпките на жената отекват по каменния под и вратата на килията ми изскърцва.

Присвивам очи срещу светлината и съзирам някаква жена страж от Шорхейвън с дълга плитка, спускаща се по гърба й, облечена в същата униформа, каквато носеха и стражите, които ме заловиха. Не я познавам. Докато жената стои там, дишайки учестено, някой друг излиза от сенките в другия край на коридора.

Лиъм е.

Почти си мисля, че е халюцинация, причинена от онова, което Каро ми даде в стаята на Ина, но когато той отривисто прекрачва в килията, съзнавам, че е истински. Лиъм, който ми каза, че аз съм Алхимика, който ме измъкна от Каро в Евърлес. Никога не бих могла да си съчиня премерения и стремителен начин, по който се движи; начина, по който няколко кичура коса се измъкват от опашката му, за да се извият около лицето му. По-блед и по-изпит е, отколкото бе в Евърлес, но изглежда спретнат в зелената си военна дреха, проблясваща със златните си копчета и нашивки. Символът на рода Гърлинг лъщи на гърдите му.

Той кимва към жената капитан, която си тръгва мълчаливо по коридора, а плитката й е последното нещо от нея, което изчезва зад притъмнелия ъгъл.

Старият страх от семейство Гърлинг и най-вече от Лиъм се надига у мен, когато той прекосява килията с три широки крачки. Отдръпвам се леко назад. Знаела бях, че може да е тук, в Шорхейвън, но то е напълно различно от това да стои пред мен точно в този момент.

Преглъщам. Въпреки че зрението ми все още е замъглено и излиняло по краищата, лицето му се откроява на фона на струящата светлина. В очите му се прокрадват и се сменят дистанцираност, облекчение и страх.

— Джулс — казва той и това прозвучава като дъх, който е чакал да освободи. — Ти си жива.

Когато го видях за последно, той ми помогна да избягам от тъмницата на Евърлес и ме изпрати на път с инструкции да се срещна с неговия очакващ ме приятел в Амбъргрис. Той спаси живота ми. Не беше длъжен, ала го стори. И ето че сега прикляка пред мен и ме оглежда: дрипавите ми дрехи, раната, която кърви край линията на косата ми. От него се излъчва топлина, а с нея и загриженост.

— Така и не си стигнала до Амбъргрис, както бяхме планирали. Помислих си… може би кръволоци…

Отново свеждам очи. Не ми бе хрумнало, че той ще се тревожи.

— Добре съм.

Не показвай нищо.

Имаше причина да напусна Евърлес, без да кажа нещо повече от благодаря. Едва познавам Лиъм, но аз едва познавах и Роан, а Каро въпреки всичко го уби. Твърде много се беше случило между мен и Лиъм за краткото време, в което бяхме съюзници. Чувствам тази тишина някак тежка. Опасна.

Слагам ръка на стената, за да се подпра, и се опитвам да се оттласна, за да се изправя, стараейки се да не изглеждам слаба. Той протяга ръка, сякаш за да ме докосне, и аз се отдръпвам стреснато, без да го искам. Ако Каро разбере, че той ми помага…

— Не трябва да си тук — казвам аз.

Наранено изражение преминава по лицето му, но само за кратко.

— Е, значи, ставаме двама. Още по-сериозна причина да се измъкнем оттук веднага — той улавя ръката ми и ми помага да се надигна, а после бързо ме пуска и се заема да развързва въжето на китките ми. — Какво стана? Каро нарани ли те?

Този път срещам погледа му. Знам, че има предвид раната на слепоочието ми, но тя е само прелюдия към онова, което е извършила Каро.

— Тя изгори Крофтън — казвам аз. Гърлото ми се стяга наново, докато мисля за градчето, за крясъците и дима. За омразата на останалите живи хора към мен. За тялото на Амма.

Цветът се оттегля от лицето на Лиъм.

— Изгори? Какво искаш да кажеш?

— Изпепели — кръвта ми кипва. — Не си ли чул? Никой от семейство Гърлинг не присъстваше там.

Той засрамено навежда очи към земята, но гласът му прозвучава грубо:

— Не съм следил за интересите на Гърлинг. Не съм разсъждавал за нищо друго освен за теб. За твоята безопасност — добавя той припряно.

— Айвън беше там — казвам тихо аз, а гърлото ми се свива от отминалото страдание. — Нищо не остана.

Лиъм застива, ръцете му не помръдват от китките ми. Гърдите му се повдигат веднъж… безшумно. Сетне той като че се съвзема и въжето пада на пода. Лиъм проверява коридора пред вратата и след това ме подканва да го последвам, хващайки ме под ръка.

— Имахме план — казва той с нисък, безцеремонен глас.

— Ти имаше план — отговарям аз, пробвайки да го отблъсна. Представям си очите на Каро върху мен как ме наблюдават от някакво невидимо скривалище. Заради раздразнението, което напира в гърдите ми и ги избутва от устните ми, думите излизат по-гръмки, отколкото възнамерявам. Дори и след всичко, което се разигра, натрапчивата му услужливост все още ме дразни.

Лиъм ми помага да изляза от килията в някакъв тъмен, тесен коридор, придържайки здраво с ръката си предмишницата ми.

— Това вече няма значение. Трябва да се махнем оттук.

Аз се облягам на стената, докато той издърпва двамата стражи вътре в килията, вземайки ключовете и заключвайки вратата. Очите му срещат моите за съвсем кратък миг. И макар че владее изражението си, забелязвам поредната искра от емоции, подобно на просветването на монета на дъното на кладенец. Страх… за мен. Той изчезва мълниеносно, но това кара стомаха ми да се свие.

Лиъм сваля някаква маслена лампа от стената и я понася със себе си, докато вървим.

— Поне ми кажи, че Каро не те е видяла.

Мълчанието ми е еднозначно.

Гласът на Лиъм е остър.

— Джулс, Крофтън вероятно е бил капан за теб.

Гневът пламва в мен.

— Разбрах това.

— Тя те познава…

— Тя познава Алхимика — изсъсквам аз, независимо че зрънцето на истината се таи неприятно под кожата ми. Каро наистина ми заложи капан. Знаеше, че ще отида, ако Крофтън е в опасност. Само преди няколко часа, с насочен към мен нож, тя се подиграваше с моята сантименталност. Напук на това казвам:

— Тя обаче не познава мен.

Кошмарът от килията заискрява в съзнанието ми, отрязъците от миналото са се забили надълбоко. Проблясъци на кръв и магия, слабост и сила, Лисица и Змия, и нещо, надаващо вой.

— Какво има? — пита сподавено Лиъм. Неусетно съм забавила крачка.

Отново забързвам.

— Спомените ми започват да се връщат. От други… други животи — опитвам се да звуча незаинтересовано. Все още чувствам истината неестествена, някак погрешна. — Откъде разбра, че съм тук?

— Намерих това в двора на двореца — докато бързаме през зловещо притихналите коридори, той изважда нещо от джоба на палтото си и ми го показва. Моята книга.

— Не трябваше да я носиш — казвам аз с треперещ глас. — Някой може да те види с нея и да разбере, че ми помагаш.

— Помисли, Джулс — отвръща Лиъм, плъзвайки книгата обратно в джоба на палтото си, върху гърдите си. Той забавя ход и отваря някаква врата отдясно. Озоваваме се в друг глух коридор, по който са наредени врати на голямо разстояние помежду си. Жилищно пространство. Във всеки един момент една от тези врати може да се отвори и с нас ще бъде свършено. Мога само да се моля всички гости да празнуват долу. — Има още една причина да те търся. Според слуховете ти си убила брат ми. Никой не вярва, че сме съюзници.

През мен преминава хлад, когато проумявам смисъла на думите му. Каро и Айвън смятат, че Лиъм ми мисли злото. И би трябвало. Той би трябвало да ме мрази. Не съм убила Роан, но той все още щеше да е жив, ако не бях аз и моето детинско увлечение.

Лиъм не проговаря отново, докато не достигаме до горното ниво, постлано и тапицирано с плюш в сребристо и синьо. Гоблени, изобразяващи историята на Семпера, покриват стените. Следвам Лиъм, докато животът на Кралицата се разиграва край мен в пресуканите нишки, сложно изтъканите бойни сцени с лъщящи локви червена кръв, гротескни за гледане на мъждукащата светлина.

Ала една фигура от картините привлича погледа ми. Мъж на средна възраст върху черен кон, издигащ знаме в зелено и златисто, докато битката бушува около него. Сребриста хрътка стои гордо в краката му. Мъжът е достатъчно незабележителен с изключение на изражението върху лицето му: дори в миниатюра той изглежда почти отегчен.

Спирам. Ръката ми се вдига напълно непреднамерено и се насочва към гоблена. Тогава далечният смях на някаква жена ме връща светкавично към реалността и аз забързвам след Лиъм.

Близо до края на коридора той се бори непохватно с някакъв ключ и ме въвежда през една синя врата. Шмугваме се вътре и аз най-накрая си поемам облекчено дъх.

Това е стая на благородница, пълна със захвърлени рокли и дрънкулки, сякаш някой е прекарал часове в пробването на дрехи и е зарязал безгрижно всеки отхвърлен тоалет. Едва не настъпвам наниз от перли, лежащ на пода. Пронизва ме гняв срещу този безметежен разкош, но той е по-приглушен, отколкото би бил преди, тъй като умът ми все още е изпълнен с огън и дим.

Намирам един мек стол и сядам на него — нозете ми са натежали и сковани — а Лиъм отива до гардероба в далечния край на стаята. Той е отворен и от него се изливат кадифе и коприна.

Сега, когато седя неподвижна и безмълвна, цялото бреме на опасността, в която се намираме, се стоварва върху мен.

— Защо поемаш този риск, Лиъм? — питам тихо, докато той се роби в дрехите.

Отнема му малко време, за да отговори.

— Съдбата на Семпера е свързана с твоята — отговаря най-накрая той с гръб към мен. Спомням си какво ми заяви, когато ме взе от Евърлес и ми каза, че аз съм Алхимика, когато се опита да ме убеди да бягам.

Ако ти умреш, всички сме изгубени.

Тръпки ме полазват като плащ, докато си припомням гласа на Каро, която описва как ще ме пречупи, а после ще ме превземе точно както бе сторила с Кралицата, нахлузвайки си моята магия като ръкавица, за да подчини света на своята воля. Отхвърлям тази идея и съм почти благодарна за отвличането на вниманието ми, когато Лиъм се обръща, а ръцете му преливат от нещо, ушито от мастиленосиньо кадифе и дантела.

— Какво е това? — недоумявам аз, почти през смях.

Той примигва. Тръгва през помещението към мен, сетне спира и слага роклята на една странична маса.

— Шорхейвън ще бъде нащрек, докато ти си тук — казва той. — Няма да мине много време, докато намерят пазачите, които оставихме в безсъзнание. Другите ще следят зорко за всичко необичайно, но Ина и Каро ще бъдат заети с коронацията до края на нощта. Няма да очакват от теб да се измъкнеш сред гостите, и то точно пред очите им. Това е най-добрият ни шанс за бягство.

— Коронацията на Ина — повтарям като ехо аз. Дори след като я видях, тази мисъл е странна: Ина — моята приятелка, моята сестра — новата кралица на Семпера. След това останалите думи на Лиъм ме настигат и аз се изсмивам подигравателно. — Смяташ ли, че само защото съм в рокля, Ина няма да ме познае?

Лиъм вдига нещо тъмно и ефирно от върха на купчината плат. Осъзнавам, че това е воалетка.

— Всички жени ще ги носят — казва приглушено той с някакво потиснато чувство, което не мога да определя. — В знак на уважение и почит. За онова, което трябваше да бъде сватба.

Сватбата на Роан. Преглъщам появилата се внезапно в гърлото ми буца.

— Ако ни разкрият, дори и ти няма да можеш да обясниш това.

— Мислиш ли, че не го знам? — гласът на Лиъм е ядосан. — Знам, че съм мъртъв, ако това се обърка. Ето защо трябва да ми се довериш. — Той отново взема роклята и я хвърля в скута ми, като избягва да ме погледне в очите. — Приготви се, за да можем да се измъкнем оттук и да те отведем в Амбъргрис.

Пъхвам ръката си в хладната материя, но не се помръдвам да облека роклята.

— Трябва да си тръгнеш, преди да ни хванат.

Мъча се да извикам в съзнанието си старото си впечатление от Лиъм от дните ми в Крофтън и Евърлес, когато гледах на него като на враг — перфектната му поза, каменното му лице, студените му очи. Старият лорд Гърлинг, всяваш страх, неуязвим, с броня, направена от плът и кости, егоистичен и жесток.

Това почти свършва работа, докато той не ми казва:

— Не ме интересува опасността.

— Не ми разправяй такива неща — срязвам го аз, надниквайки някъде над рамото му. Намира се достатъчно близо до мен, за да се протегна и да го докосна.

Ала аз не го правя. Не мога. Трябва да го отблъсна точно както сторих с Ина. Това е единственият начин той да бъде в безопасност.

Думите се леят от устата ми като гореща отрова.

— Аз просто… не искам повече кръв по ръцете си, дори твоята.

— Не — казва едва доловимо Лиъм. — Предполагам, че не.

Някаква студена тежест се настанява върху гърдите ми.

Издърпвам ръкавите върху ръцете си и стисвам силно юмруци, фокусирайки се върху болката от впитите в дланите ми нокти вместо върху тръна, който се забива все по-дълбоко в мен с всяка изречена дума.

— Мразех те в продължение на години. Страхувах се от теб. Можеш ли да проумееш защо сега ми е трудно да ти се доверя?

Очите на Лиъм се взират в моите, сякаш иска да открие отговор там. Но аз не му предлагам нищо.

И накрая той казва:

— Вече не сме деца. Независимо дали ме обичаш, или мразиш, сега имаме общ враг.

Скръствам ръцете си, за да не се разтреперя видимо. Надявам се Лиъм да го приеме за израз на гняв.

— Това е всичко, което имаме.

Събирам в ръце дрехите, които той ми подава, и тръгвам с изправен гръб към съседната баня, принуждавайки се да не го поглеждам през рамо, макар че това е единственото, което искам да направя. По пътя грабвам някаква тънка кама, пъхната в ножница, оставена върху един от шкафовете.

Не е месарският нож на Амма, но е по-сносно от нищо.

Докато измивам лицето и ръцете си и събличам дрехите, с които пътувах, Лиъм ми дава кратки инструкции през вратата. По време на разговора ни тече коронацията на Ина за кралица — от мисълта кожата ми настръхва — а след церемонията всички ще се съберат в източната бална зала, за да празнуват. Балконът там гледа към залива, а под него, в долната част на едно стълбище, има плаж. Ще минем през балната зала, през балкона и ще слезем по стълбите право до плажа, където неговият приятел Илайъс, друг гост на коронацията, е уредил лодка, която да ни отведе.

Докато забождам фиби в косата си и обличам роклята през глава, ми се иска да го попитам дали наистина вярва, че това ще сработи. И въпреки че въпросът е като острие, притиснато до гърдите ми, ми се ще да го попитам дали възнамерява да избяга заедно с мен, зарязвайки измамната си лоялност и безопасността, която върви с нея.

Вместо това мълчаливо оставям воалетката да се спусне пред лицето ми и светът се покрива с полупрозрачно парче сива тафта. Едва тогава — докато Лиъм ме инструктира да кажа, ако ме попитат, че съм посетителка от Кънимор, братовчедка на Илайъс — аз свиквам смелостта си да погледна в огледалото.

Роклята ми приляга идеално. Кадифето е тъмносиньо като нощното небе в разгара на лятото, със съзвездия от бяла дантела върху лактите и ключиците. Дълбоко деколте отзад разкрива лопатките. С лице, скрито под воалетката, и нож, завързан за прасеца с колана, всъщност мога да мина за гостенка на коронацията. Поне докато никой не се вгледа прекалено внимателно в това, което е под воалетката.

Лиъм е насред описанието на най-подходящия път, по който да минем през балната зала, ала щом излизам от банята, думите му секват. Очите му се ококорват и устните му зяпват. За секунда искам повече от всичко това да е истина. Да бъда добре дошла за коронацията на сестра си, да вляза в балната зала под ръка с някого, който ме гледа по начина, по който го прави Лиъм сега, да танцувам с него, без да се налага да крия лицето си.

Само че аз никога не съм принадлежала на този свят. И дори сега изненадата на Лиъм избледнява в хладна безизразност. Може и да е мой съюзник, но не може да се превърне в нещо друго. Не мога да подаря на Каро още възможности, за да разбие сърцето ми. Тя вече ми взе достатъчно.

Преглъщам и минавам край него през вратата. С Лиъм подир мен следвам звука на музиката, носеща се отдолу.

6

Когато стигаме до балната зала, целият ми страх и гневът се стопяват за миг в страхопочитание.

Подът и стените са от същия блед камък както останалата част на двореца, набраздени с блестящи сребристи и черни нишки. Таванът е стъклен купол, през който нахлуват ослепително ярки лъчи, обагрени в червено, оранжево и лилаво — слънцето залязва над океана. То кърви със златиста светлина по стените, по пода и кара хората, въртящи се на дансинга — толкова много на брой, сигурно повече от двеста — да изглеждат позлатени дори през полупрозрачния сив цвят на воалетката ми. Забравата ме обзема и улавям по-здраво ръката на Лиъм.

Ала усещам напрежението му под пръстите си и това ми напомня, че въпреки усмивката на лицето му той се страхува и ние сме в опасност. Лиъм ме хваща силно за лакътя и ме дръпва надолу по стълбите към тълпата. Подгъвът на роклята ми се влачи по пода, камата под полата ми тежи в ножницата си.

В предната част на стаята мраморният под се издига в широко стълбище, където над стъпалата е подреден оркестър. Никога не съм съзирала нещо подобно: десетки музиканти извличат мелодията от виолончела и флейти, барабани и инструменти, които дори не мога да назова. Една дълга флейта, изглежда, е направена от човешка кост. Мелодията е красива, макар че не мога да се сдържа и потръпвам. Докато се придвижваме напред, музиката ме обгръща като нещо осезаемо, като език, който не говоря, но все пак ме тегли по начин, който не разбирам.

Над оркестъра един трон, изваян от блестящо тъмно дърво, стои празен.

По средата на стълбището Лиъм спира и се обръща към мен. Навежда се, за да прошепне в ухото ми. Опитвам се да не треперя.

— Вратата. Там. Виждаш ли я?

Проследявам погледа му през цялата стая към стъклените врати, подпрени отворени, за да се открие гледка към друга буйна градина и да се чува лекият звук на плискащи се вълни. Вратите ми се струват много далече заради морето от танцуващи хора между нас и спасението. Аз кимвам.

Лиъм се усмихва сковано на една минаваща двойка.

— Те водят към балкона.

Докато слизаме по стълбите, очаквам главите на всички в тълпата да се обърнат към мен, със или без воал, и викове убийца да изпълнят стаята.

Но това не се случва. Тълпата — хора във военно облекло като Лиъм или обемисти рокли и воали, движещи се по двойки и в сложни фигури, не ме гледа. Наблюдават се един друг, очите им блестят под воалетките. Няколко погледа се спират върху мен и сърцето ми започва да препуска, докато не си спомням настойчивите клюки, които се разнасяха из Евърлес, за различните богати перспективи, които лейди Вериса намираше за Лиъм само за да ги отхвърли той. Едно момиче, хванало го под ръка, неминуемо би привлякло вниманието, ала това не може да се избегне.

Наблизо минават хора с чаши с вино в ръце и бъбрят на висок глас за ястията на банкетната маса. Един от тях, мъж с тъмнолилаво сако, се откъсва от групата и тръгва към нас с приковани в Лиъм очи. Сякаш камък натежава в стомаха ми, когато разпознавам лорд Реналди от първото ми вечерно парти в Евърлес. Той беше човекът, който заплаши Беа да й източи кръв, равняваща се на една година живот, защото беше разляла вино върху него, преди Роан да разпръсне напрежението с чара си.

— Живеем в интересни времена — казва той прекалено гръмогласно, а думите му прозвучават злостно и обидно. — Първата ни смяна на властта от пет века насам, а ние получаваме някакво си момиченце за кралица. — И се ухилва към Лиъм, потупвайки ръката му, докато се разсмива все повече.

Гръбнакът ми се втвърдява. Ина може да не ми вярва, но ме боли, като слушам да се говори така за нея. Необходими са всички усилия на волята ми, за да не изтръгна питието от ръцете на благородника и да му го плисна в лицето заради тона му.

— Не е ли така, лорд Гърлинг?

Лиъм се усмихва. Очите му са чист лед, но предполагам, че Реналди е твърде пиян, за да забележи.

— Ще видим — казва той. После кимва, прекъсвайки разговора, и се отдръпва от Реналди, като все още ме води едва-едва за ръкава.

Звучен смях полита към тавана. Групата се отдалечава. Когато Лиъм поглежда надолу към мен, съзнавам, че юмруците ми са стиснати, а ноктите ми са впити в дланите. И ти ли се съмняваш в Ина? — искам да го попитам, но сега не му е нито времето, нито мястото.

— Както казах, никой няма да те забележи — промърморва Лиъм. И протяга ръка, за да я сложи на талията ми. Никой външен човек, който ни гледа, не би го видял, но ръката му върху кръста ми е лека и безучастна, усмивката му е куха. Формална, далечна.

В дъното на стълбите се струпват хора и всеки, който слиза, спира, за да се присъедини към тях. Лиъм ни насочва в тяхната посока, докато аз накланям глава в опит да зърна какво има сред тях. И тогава устата ми пресъхва.

Една търговка на време на средна възраст, облечена красиво като всички нас — в тъмнозелена рокля, украсена със златисти дантели, седи на малка масичка с лъскавите си инструменти пред себе си. По-миниатюрни и по-бляскави от инструментите на Дуейд в Крофтън или на Уик, търговеца на време, който ми източи десет години кръв в Лаиста, но въпреки това резливи и опасни.

Ала в тази секунда ме обзема някакво странно, неспокойно чувство. Нещо е различно… защото тук хората идват при нея един по един, усмихват се и разговарят, докато доброволно предлагат ръцете си. В Крофтън опашката пред магазина на Дуейд беше дълга и отчаяна: главите на хората бяха наведени и тихите им гласове се молеха на Магьосницата да ги благослови с допълнителни час или два. Когато отидох при Уик в Лаиста, той вземаше капка кръв от всеки продаващ, след което измерваше времето му живот, поръсвайки специален прах в кръвта, нагряваше я на огън, като внимателно броеше секундите, през които пламъкът гори, за да се увери, че няма да източи повече кръв и да убие продавача. Търговката на време, облечена в зелено, сега не измерва нищо. Всеки тук може да отдели години, вероятно дори десетилетия, ако това е, което тя им взема.

Двойка се отлепя от масата и минава покрай нас. Чувам жената да казва:

— Скъпи! Внимавай, ще изцапаш роклята ми с кръв.

— Какво е това? — шепотът ми е твърде настоятелен. Гневът от несправедливостта кипи в мен.

Очите на Лиъм се стрелват от едната страна на другата и обратно. Той вижда същото нещо, което виждам и аз — че тази опашка се намира между нас и нашето спасение. Каквото и да е тя, се налага да преминем през нея.

— Дан за Ина — промърморва той и ме хваща за ръката. — Всеки трябва да предложи една година от собствената си кръв. Това е нещо като дар. Съжалявам, не осъзнах…

Стомахът ми се бунтува. Една година. А тези хора дори не ги е грижа. Смеят се, усмихват се, докато навиват нагоре ръкавите си, оголвайки ръце и длани като коремите на риби под танцуващата светлина на свещите в залата. Тяхната плът е гладка. Чиста. Няма белези някога да им е източвана кръв и преди.

Една година не означава нищо за тях. Никога не им се е налагало да пожертват дори една.

Когато един среброкос джентълмен отстъпва от масата, наблюдавам как търговката на кръв затваря с коркова тапа флакона с кръвта му и го поставя редом с десетки други върху кадифена постелка. Мъжът е по-загрижен да не изцапа натруфената си премяна, попивайки една капчица кръв с бродираната си кърпичка.

Толкова много кръв, искряща красиво във флакони като гнездо със скъпоценни камъни. Някакъв човек зад мен улавя погледа ми и повдига вежда.

— На опашката ли сте?

Лиъм отговаря вместо мен:

— Да — той ме слага до себе си и добавя приглушено: — Всичко е наред. Аз ще дам още една година вместо теб…

— Не е за това — заеквам аз, изричайки подобна полулъжа. — Аз просто… не мисля, че моето време може да бъде погълнато. То нарани Каро, когато тя се опита да го изпие първия път в Евърлес. Мислиш ли, че това би навредило и на Ина? — Думите ми пресъхват, докато друг, още по-отвратителен страх се надига у мен. Какво ще стане, ако Каро пак сложи ръка върху кръвта ми? Каква тъмна магия би могла да причини за отмъщение тогава?

Дори и с воалетката между нас улавям как шок, а после и съмнение преминават по лицето на Лиъм. Защото дори и с всичките си години на учене не знае това за моята кръв.

Изведнъж той започва да ми изглежда по-малък, отколкото е, а аз самата се чувствам незащитена заради онова, което сме: момче, което въпреки цялата си интелигентност и образованието си е едва на деветнайсет години, и момиче, което има векове от спомени и знания, й магия, но няма достъп до тях.

Опашката се придвижва напред и идва ред на Лиъм. Той стисва ръката ми нежно и се приближава, оставяйки ме вцепенена, докато главата ми се върти от новата информация. Този мрачен данък. Предложението му да даде година от своя живот заради мен. Съкрушителният страх, че Каро може да получи още от моята кръв и да ме накара да стана съучастник в нейния опустошителен поход.

Виждам как острието прорязва кожата на Лиъм и зрението ми се надробява. Това е само дланта му. Само дланта му. Надниквам встрани, за да не се налага да гледам как кърви.

Когато всичко свършва, той поглежда назад към мен и се усмихва снизходително, докато търговката на време превързва ръката му.

— Надявам се, че ще извините моята любима — чувам го да казва. — Тя изобщо не е в състояние да понесе гледката на кръв.

— О, хайде сега! — гласът на търговката на време, който му отговаря, съдържа същото леко, аристократично очарование, но в него има и неумолима острота. — Тя може да затвори очи или пък вие да я държите за ръката.

Тя повишава глас, обръщайки се към мен, и не ми харесва особено колко проницателен е погледът й.

— Със сигурност, милейди — подема тя със заплашителен намек в гласа си, — не желаете да пропуснете честта вашето време да тече във вените на Кралицата? Чувам също, че тя възнамерява да й изработят бижу от кръвно желязо за нейната корона.

Стомахът ми се свива, докато навсякъде около нас хората започват да се извръщат към мен. Глави се накланят любопитно. Чувствам вниманието им като опасен вятър, готов да разкъса воалетката ми и да покаже лицето на убийцата на цялата бална зала.

Затова, въпреки че крайниците ми са натежали като олово от страх, аз пристъпвам напред.

— Разбира се, че не — прошепвам плахо, докато навивам ръкава си. Лиъм ме обгръща с ръка и въпреки по-ранното си нежелание да му позволя да ме докосва, сега съм му благодарна за това. Докато острието на търговката на време разрязва кожата на дланта ми, той се навежда, преструвайки се, че целува слепоочието ми, за да ме утеши. Вместо това устните му докосват ухото ми.

— Всичко ще бъде наред.

Но точно когато търговката се пресяга за превръзка, залата притихва и всички глави около мен се обръщат към трона. Търговката пуска ръката ми и се навежда в нисък поклон, щом някаква врата в стената зад трона се отваря и оттам излизат две момичета в дълги рокли.

Каро. И новата коронована кралица на Семпера: Ина Голд.

7

Изпълва ме страх, защитата на воалетката изглежда крехка, когато Каро е в стаята, но не мога да откъсна очи от Ина. Тя също носи воал, но той е прозрачен, осеян с втъкани мънички блещукащи сълзи, всяка от които е направена от кръвно желязо. Не само че мога да видя лицето й, но дори и от това разстояние то изглежда така, сякаш блести. Роклята й се дипли около нея като черен водопад по стълбите.

В тъмната й коса искри корона — заострените й шипове също са в червено-златистия цвят на кръвното желязо, осъзнавам стреснато аз, което създава впечатлението, че короната е била потопена в кръв. Тя се плъзва леко нагоре към престола от изваян дъб и остава изправена там за момент, преди да седне царствено на трона. Всеки сантиметър от нея е кралски. Хората около мен прекъсват разговорите си и се отправят към подиума, а около нея се скупчва тълпа, лордовете и дамите се нареждат да целунат ръцете й и да изрекат думи, които не чувам.

Стряскам се от докосването на ръката на Лиъм по бузата ми през паяжината на воалетката. Изпод ръкава му се показва копринена превръзка. Кожата му е много по-топла от моята. Не знам защо това ме изненадва.

Той ме обръща с лице към себе си. Усмихва ми се, но аз съзирам напрежението в очите му, усещам го в забързания му пулс. Оставям го да ме поведе към открития дансинг, далеч от търговката на време, която се е захласнала твърде много по величествената поява на новата кралица, за да забележи, че съм избягала от опашката.

Не искам нищо повече от това да си проправя път през тълпата и да изтичам до трона на Ина, изкрещявайки всичко, което не можах да й кажа само преди няколко часа. Че съм неин съюзник, че не може да се доверява на Каро, че прислужницата й може да се опита да я контролира точно както направи и със старата Кралица. Че двете с нея сме родени в град, наречен Брайърсмор. Че името на родната ни майка е Наоми.

Ала вместо това просто подражавам на действията на всички останали двойки в балната зала, като слагам едната си ръка на рамото на Лиъм и му позволявам да ме придърпа по-близо — ръката му се озовава върху кръста ми, пръстите на дясната ми ръка са преплетени с неговите. От сключената му челюст мога да разбера, че и той се страхува.

Поглеждам настрани, убедена, че всеки миг някой ще установи, че не знам стъпките, и ще ме уличи като измамница. Изпълнена със страх, съм наясно и с присъствието на Каро, намираща се в предната част на залата. Въпреки че не мога да я видя, присъствието й упражнява някакво тъмно притегляне върху мен. Лиъм обаче улавя погледа ми и поклаща глава. Навежда се, за да прошепне в ухото ми, а тъмните му къдрици погалват бузата ми. През мен преминава хлад.

— Не се оглеждай — казва той малко по-рязко. — Не бъди нервна. Просто трябва да стигнем до вратата и да се измъкнем, без да ни забележат.

Роклята ми стига чак до пода и скрива ботушите за път, които все още нося. Съумяла съм да вдигна косата си в нещо, наподобяващо елегантните прически, които другите жени имат, корони от плитки, за които да закрепим воалите си. Но все още се усещам видима, различна от всички останали. Само хора, в чиито вени текат векове, знаят как да танцуват по този начин. Движа се неумело наоколо по най-добрия начин, на който съм способна. Двойката от опашката за даряване на кръв се върти край нас, бляскава сега и в танца. През воала на жената, по-светъл от моя, съзирам лицето й, докато се усмихва свенливо на партньора си.

Мощна болка от загубата на нещо, което никога не съм познавала, протича през мен, докато музикантите преминават към някаква тъжна песен. В някой друг свят, в някой друг живот това можеше да бъда аз. Позволявам си да си представя как танцувам тук като почетен гост, а мисълта за това бълбука в мен като глътка мейдъл. Нямаше да нося воал. Никой нямаше да носи, защото нямаше да има нищо за жалеене, а само за празнуване. Ина нямаше да бъде студена и далечна на своя трон, а щеше да танцува сред нас, толкова радостна в своето кралство, колкото беше като принцеса.

И Роан щеше да танцува с нея. Двамата с Лиъм щяхме да танцуваме покрай тях и също да се усмихваме… може би докосването, усмивките и споделеният смях щяха да бъдат възможни за мен, и не само възможни, но и лесни, плавни, свободни… вместо заключени и забранени.

Вместо смъртоносни.

Ала онзи свят не е този свят. Под повърхността на всичко, през цялата красота тук преминава някаква скрита скръбна жилка, проявяваща се и в нашите воали, и в тягостната песен на цигулката, и в Ина, толкова близка и все пак толкова далечна, недостижима. В мен има такава празнота, пространството, оставено от всичко, което никога не съм имала, всичко, което доскоро никога не бих си представила, че може да ми липсва. Никога няма да танцувам така с Лиъм или с друг, без никакви грижи на света.

Не и докато Каро не умре.

Не и докато не се науча как да я убия.

Изведнъж нуждата да избягам ме повлича и аз правя всичко възможно да не хукна към вратата.

Някакъв млад мъж с бронзова кожа и поразителни златисти коси се завърта покрай нас, ръката му се отърква в моята, а една жена в лилава коприна се засмива след него. Виждам го да се усмихва топло на Лиъм, докато отминават. Лиъм кимва, макар усмивката му да е напрегната. Мъжът му кимва в отговор, след това се слива с тълпата и изчезва.

— Това е Илайъс — казва той в ухото ми, след като сме се отдалечили на няколко крачки. — Ще се срещнем с него навън.

Не мога да се сдържа и извръщам глава, за да се загледам след Илайъс, а устата ми пресъхва. Без да го знам, съм минала покрай някого, който не е от Семпера, покрай някого, който няма време в кръвта си. Само нашата страна носи подобно проклятие.

Когато зървам още веднъж Илайъс сред танцуващите, търся нещо странно в широките му рамене, в смеещите се устни, ала не откривам нищо. На пръв поглед той изглежда нормален — макар и красив, очевидно богат и елегантен — но дали само си въобразявам едва доловимото свръхестествено изящество в движенията му, сякаш кръвта във вените му е някак по-лека от нашата? Дали това е благословия, или проклятие… никога да не знаеш с колко време разполагаш?

— Можем ли да му се доверим? — прошепвам аз на Лиъм.

— Колкото можеш да се довериш и на мен.

Песента се сменя отново в нещо по-шумно и по-бързо. Озъртам се крадешком из стаята, така че не се налага да срещам очите на Лиъм, докато се приближаваме бавно към вратата на балкона. Само няколко минути, обещавам си аз, докато сърцето ми бие учестено, и тогава ще се измъкна, скрита от другите гости. Само няколко песни с тази твърде напрегната близост, от която настръхвам, и ще си тръгна.

Но докато се придвижваме към вратата, се приближаваме все повече и повече до Каро и нейното мълчаливо като сянка присъствие до трона.

Лиъм пак се накланя, за да ми прошепне нещо. Налагам си да не реагирам, да не треперя от докосването му.

— В края на тази песен е най-добрата ни възможност — казва той. Отвън виждам ивица от океана, оцветена от залеза. Докато наблюдаваме случващото се, две жени се отделят от валса и излизат през вратата. Отзад Каро поглежда за секунда след тях. Сърцето ми бие лудо. — Ще трябва да се преструваш, че моята компания ти е приятна. — Допълва той в ухото ми. Ако не съм толкова нервна, бих се присмяла на това колко студено и раздразнително може да звучи той дори когато ме води в един грациозен танц. Но в мен няма място за смях, а само за страх.

Лиъм променя посоката на нашия танц, насочвайки ни право към вратата. Това ме сварва неподготвена и аз пропускам стъпка, което го кара да ме притегли по-плътно, стисвайки по-здраво талията ми. Дъхът ми спира, но Лиъм или не забелязва, или се преструва, че не го прави.

Тогава си давам сметка, че сме прекосили по-голямата част от дансинга и се приближаваме до отворената стъклена врата, водеща навън. Лиъм ме стисва още по-силно и аз си поставям за задача да се усмихвам, да го гледам в очите и да излъчвам непринудена грация, докато стигаме до края на тълпата точно когато песента свършва. Пулсът ми лудува, докато в ума ми препускат въпроси. Дали стражите са се освободили? Очите на Каро към мен ли са насочени там, горе на подиума? Не смея да се обърна, за да проверя, но сякаш иглички ме пробождат по врата. Лиъм се отдръпва от мен, продължавайки да ме държи за ръка, и макар че не ми се иска да го призная, именно това не позволява на страха ми да се отприщи.

Заедно излизаме на терасата градина, която обрамчва извивката на двореца. В далечния си край терасата се простира над острите скали. Земята отдолу е цялата в назъбени камъни и пясък, въпреки че тук горе е засадена със стройни дървета и огромни цветя, които ни заобикалят, избуяли почти толкова, че да забравя за отвесните, оцветени от солта скали, стигащи до двореца. Но неотменимият нисък тътен на вълните под нас е достатъчен, за да ме провокира да си спомня, а мускулите ми се стягат от страх и адреналин. Свободата е толкова близо. Чувам вълните, които ще ме отнесат надалеч.

Зървам водата през дърветата. Заливът е осеян с лодки, малки плавателни съдове за развлечение и великолепни яхти, на които се веят вимпелите на петте най-могъщи земевладелски фамилии на Семпера в допълнение към някои други фамилни гербове, които не познавам. Взорът ми веднага попада върху един лъскав плавателен съд, върху който се развяват цветовете на Кънимор — червено и златно — кораба на Илайъс, който ще ни отведе оттук. Закотвен е на десетина метра от брега и подскача неспокойно по вълните в тъмното. Не знам как ще се качим на него, без да ни забележат.

Лиъм не спира да държи ръката ми, докато вървим, минавайки покрай неколцина от другите гости, излезли от балната зала. Музиката отвътре постепенно се предава пред напора от звука на вълните. Една жена извръща глава след нас, когато преминаваме край нея. Отметнала е назад воала си, разкривайки силно, бронзово, прекрасно лице, и аз виждам как тъмните й очи се задържат върху Лиъм. Това е нещо повече от небрежен поглед. Гърдите ми се свиват от страх, че е уловила нещо нередно.

Но това не означава нищо, казвам си аз. Лиъм е висок, красив, поразителен в своята премяна. Не е изненадващо, че хорските погледи ще го следват.

Толкова сме близо до морето, че мога да вкуся солта върху езика си. Краката ме сърбят да се затичам, но Лиъм е сграбчил здраво ръката ми, принуждавайки ме да не бягам. Да се държа като всички други млади хора, които пренебрегват танца, наслаждавайки се на градините.

И точно тогава всичко се обърква.

Музиката от балната зала спира, но не като нежно затихване на завършваща песен, а някак внезапно. Престанала бях да я чувам, защото се смесваше с вълните отдолу, ала ушите ми откриват мълчание там, където не могат да доловят звук.

И изведнъж разбирам със сигурност — Каро е узнала, че не съм в килията си. Ръката ми се стрелва към крака, за да усети дръжката на камата под роклята, и само това, че две жени се разхождат зад нас, ме спира да не я извадя.

На Лиъм му отнема един миг повече отколкото на мен да чуе заплашителната тишина, но когато това се случва, очите му се отварят широко и чувствам как тялото му се сковава. Походката му изгубва своята увереност.

— Трябва ли да побегнем? — прошепвам аз, макар че няма къде да отидем освен надолу или да се върнем обратно в балната зала.

Той поклаща глава — едва забележимо движение. Лицето му е бяло на фона на разстилащия се мрак.

— Тя не знае къде си — казва той с толкова глух глас, че трябва да се напрегна, за да го чуя. — Само това, че се намираш някъде в двореца. Все още можем да си тръгнем, без да ни видят.

Кимам, но кръвта на Роан изниква светкавично в паметта ми и нозете ми закрещяват да бягам от Лиъм, да очертая колкото се може по-голямо разстояние между него и мен — опасната, смъртоносната мен. Това е всичко, което мога да сторя, за да продължа да вървя. Пръстите ми потръпват от усилието да не докоснат ножа. Вместо това дръпвам воала още по-надолу върху лицето си.

Докато крачим, мълчанието отстъпва място на глъчката от объркани гласове, предизвикана от хората, които се стичат от балната зала към терасата. Лиъм стисва ръката ми още по-здраво. Зад себе си чувам напрегнати гласове, хора, които крещят един през друг, опитвайки се да научат какво се случва.

Убийцата на Кралицата?

Тук?

Избягала?

Ненадейно ме обзема страх, по-силен от всичко друго, откакто Каро ме държа в ръцете си… и коленете ми се огъват без предупреждение, а светът около мен се олюлява. Лиъм не пропуска и частица от ставащото. Той ме прегръща през кръста и ме придърпва към себе си, като че просто подкрепя любимата си, която е изпила чаши мейдъл в повече. И ме повлича със себе си през тълпата. Цялото напрежение между нас е забравено на мига и аз се притискам в него, мъчейки се да почерпя решителност от местата, на които тялото му се допира до моето.

Мога да видя края на терасата, където той се спуска надолу към тревата. Съвсем малко разстояние…

Но тогава се появяват войниците. Дузина от тях се стичат от една странична врата на двореца, всичките с широки рамене и блестящи нагръдници, и се разпръсват из мраморната тераса. Стражите пристъпват напред към гостите за коронацията и сграбчват грубо мъже и жени за ръцете. Някаква стъклена чаша пада на земята и се разбива. Аз наблюдавам как един страж говори на жената, която я е изпуснала. Тя се поколебава за момент, преди да вдигне воала си.

Те проверяват гостите. За мен. Във вените ми нахлува паника.

Лиъм побягва и ме издърпва със себе си. Стреснати гости отскачат от пътя ни, когато се устремяваме напред, опитвайки се да подминем стражите, преди те да се подредят във верига. Порив на вятъра, носещ солен мирис, духва нагоре воала и го вдига от лицето ми…

В този момент очите ми се изпълват със светлина, която се излива отгоре. Някаква врата е отворена към още един по-малък балкон над нас и светлината от факлите облива долната тераса, осветява кожата ми. Каро и Ина се появяват. Лицата и на двете са ми толкова познати, но лицето на Ина е ожесточено от ярост. От омраза. А лицето на Каро е изкривено в потресаваща усмивка.

Навсякъде около мен хората престават да се движат и поглеждат нагоре, хипнотизирани от светлината, която се излива от Шорхейвън. Сетне Ина посочва с ръка към мен.

Надигат се викове. Войниците сгъстяват редицата си пред нас, а златните им нагръдници са като линия от кръвно желязо, която препречва пътя ми за бягство.

Не — казвам си, когато стотици лица веднага се обръщат към мен. Те ме виждат — всички те — но виждат и Лиъм, стоящ до мен. Твърде близо.

В главата ми се избистря една мисъл. Без значение какво ще стане с мен, Каро не може да има Лиъм.

Издърпвам ножа си… и се хвърлям към него.

8

Дори и насред хаоса зървам за миг лицето на Лиъм. Цялата високомерна сдържаност, която показваше в балната зала, е изчезнала. Зяпналата уста и широко отворените му очи спират дъха ми. Болка пронизва тялото ми.

Трябва да го направя да изглежда достоверно. Издигам острието във въздуха като дъга над гърдите му, от рамото до ребрата, като се прицелвам в мястото, където знам, че се намира подвързаната ми с кожа книга, пъхната в джоба му. Забивам върха на ножа в сакото му, но той само пробива плата и кожената книга под него.

Това свършва работа. Навсякъде около нас хората пищят. Той се препъва назад с ръка на гърдите, а аз тръгвам след него, ножът пак се издига драматично нагоре, като през цялото време не отмествам поглед от очите му. Докато той се отдръпва, слагайки ръка върху дръжката на меча си, виждам как на лицето му се появява изражение, подсказващо ми, че той разбира.

Замахвам към него още веднъж — атаката ми е прекалено неточна, небрежна, но не мога да си наложа да се приближа. Благодарна съм, когато една жена страж дръпва Лиъм назад и се нахвърля върху мен. На сантиметри от изпънатите й ръце аз се обръщам и се втурвам напред, размахвайки ножа, докато бягам.

Гостите се блъскат, докато отстъпват от пътя ми, но стражите ме нападат, приближавайки се отзад. Бягам с всички сили, пренебрегвайки изгарящото чувство в гърдите и краката си. Стотици погледи загряват гърба ми и усещам присъствието на Каро, представям си вълните във въздуха, излъчвани от нейната отвратителна сила, на която станах свидетел в Евърлес.

Ала не съм достатъчно бърза. Някакъв огромен страж се блъсва в мен отзад и запраща тялото ми върху парапета на терасата толкова мощно, че едва не се катурвам през ръба. Въздухът излиза от дробовете ми, но през болката замахвам с камата на сляпо към ръката му. Той изругава и отскача назад, но вече съм заобиколена, обградена от петима стражи на два метра от мен, а гърбът ми е обърнат към океана. Зад мен терасата виси над водата. Под нея, по склона към морския залив се спускат гигантски, заострени бледи камъни. Корабът на Илайъс се поклаща в тъмната вода, а платната му трептят, махайки за сбогом.

В капан съм.

Нямам избор.

Замахвам на свой ред със силата си, понечвайки да замразя стражите във времето като мухи в мед, но те сякаш не съществуват в селенията на времето. Опитите ми да ги спра минават покрай тях като вода около втечнено масло. Паника сграбчва сърцето ми и аз поглеждам към далечните фигури на Каро и Ина на горния балкон.

Отчаяно търся лицето на Лиъм сред зяпащата ни глуповато тълпа. Той е по средата на терасата, заобиколен от купчина загрижени стражи и гости и се взира безпомощно към мен.

— Арестувайте я! — изкрещява Ина, а гласът й се удря в гърбовете на стражите.

Докато те пристъпват напред, приближавайки се към мен, аз надниквам през рамо към морето.

Достатъчно дълбоко е, така че един скок няма да доведе до сигурна смърт, но няма и да е безопасен. Мога да си счупя крак и да позволя на Каро да ме завлече обратно в тъмницата си, и то в този случай напълно безпомощна. Или има вероятност да счупя врата си и всичко да свърши за миг. Ала ако остана тук да умувам, стражите ще ме върнат при Каро. А Лиъм вече ме освободи два пъти от нейния плен.

Щеше ли да бъде толкова нехайна, че да допусне това да се разиграе наново? Или пък това ще е моментът, когато тя най-сетне ще ме пречупи?

Не. Ако не мога да я убия сега, трябва да се махна оттук, докато не се окажа в състояние да приключа с онова, което започнах.

Запращам камата си към предвождащия отряда страж, осъзнавайки твърде късно, че това е същата жена, която помогна на Лиъм да ме измъкне от килията ми. За щастие, нямам умението или силата да се прицеля точно и тя прелита над рамото й, изтраквайки върху мраморния под, без да я нарани. Но от тълпата се понасят още писъци и стражите се споглеждат тревожно. Възползвам се от момента, за да вдигна роклята нагоре около бедрата си — иска ми се да мога да я разкъсам, но нямам време — и решавам да се прехвърля през перилата, така че заставам на външния ръб, морето се пени далече под мен, а между нас има само назъбени скали и струпани грамадни камъни.

Още писъци и въздишки. Очите на Каро се впиват в моите от разстояние, два спокойни вира сред морето от паника. Надзъртам надолу дотолкова, че да придобия представа къде са камъните, и мълниеносно ми се завива свят. Но вече няма връщане назад.

Обръщам се и скачам от перваза.

Вятърът изпълва очите и ушите ми. Вълните и миниатюрните далечни лодки се размазват от всички страни. Едва запазвам хладнокръвие, за да сгъна колене и леко да забавя времето — незабележимо, надявам се — преди да се ударя в камъка с това, което чувствам като раздробяваща костите сила. Глезените ми се плъзват изпод мен с отвратително хрущене на скали и плът, запращайки ме неистово на една страна.

В продължение на няколко дълги минути лежа там и стискам камъка под себе си с цялата си сила, за да не се приплъзна в океана. Над себе си виждам множество лица на фона на нощното небе, които надничат надолу към мен… и стражите, които вече завързват въжета към железата на парапета, подготвяйки се да се спуснат след мен.

Все още замаяна от падането, аз се отблъсквам, за да се изправя, и местя поглед напред и назад между дребните им силуети и водата. Няма къде да отида освен надолу по скалата… към морето. Вече съм подгизнала от ледената солена вода. Кадифето на роклята е полепнало безполезно по тялото ми, а полата и дланите ми са разкъсани от острите камъни.

Бих могла да се помъча да доплувам до лодката на Илайъс, но дори и от тук мога да кажа, че теченията са прекалено неудържими, а вълните се пенят като стръвен звяр, копнеещ да ме захапе.

Идеята за удавяне, за това, че мога да бъда завлечена към смъртта си като паникьосано животно, изпраща приток на адреналин, който се раздвижва из тялото ми. С всяка накъсана глътка въздух времето бушува все по-силно в кръвта ми и крещи, за да излезе на свобода. Затварям очи, опитвайки се да събера затихващата магия в кръвта си и да я превърна в буря. Времето може да бъде облак, който излиза от мен и се разпростира, улавяйки всичко по пътя си. То може да бъде таран. А сега…

Отново поглеждам към спускащите се надолу стражи и дъхът ми залепва в гърлото. Запомням къде се намират спрямо нощното небе. А после затварям очи и си представям как оформям времето като камшик, блестяща линия от светлина, виеща се като дъга над океана и скалистия бряг. Изтръгвайки магията си от по-дълбоко, отколкото някога ми се е налагало, си представям как времето се втъкава във въжетата и състарява влакната им с по десет години за миг, с петдесет години, с век. Това изсмуква силата ми и трябва да не забравям да дишам, а гърдите ме болят от липсата на въздух. Но дори и от подобно разстояние усещам, че тя действа, чувствам, че се освобождавам от невидимите вериги, с които Каро ме е оковала, и знам, че въжетата на войниците ще започнат да се протриват и късат.

Не мисля за последствията, докато първият войник не полита рязко към почернялото море.

Викове се разнасят отгоре. Отварям очи, когато разтревожените стражи се заемат да се спускат по-бързо и падат върху камъните. Друг войник не е достатъчно бърз, въжето се къса и той се устремява с крясъци надолу. Не го чувам да се приземява сред прибоя, но в гърлото ми се надига гадене. Още един човек, двама души… вероятно мъртви заради мен.

Но дори когато мисълта преминава през съзнанието ми, аз насочвам вниманието си към скалите, които задържат тримата останали стражи, представям си какви ще бъдат те след векове, блъскани от тези вълни, гладки, смалени и накрая срутващи се в морето. Съсредоточавам се с всяка капчица сила, която имам. Захватът за собственото ми сигурно място отслабва, ако ме блъсне някоя вълна, няма да мога да се удържа и ще бъда отнесена.

Един от стражите обаче се изпуска и се плъзва надолу, като едва се улавя за по-ниска скала. Другите двама — тежък и тромав мъж и капитанът с плитката, които са достатъчно близо до мен, за да съзра ужасените им лица — се спускат надолу по скалите към мен. Жената се доближава най-много, залавяйки се за камък, отделен от моята скала с около шест метра вода.

— Джулс! — извиква тя.

Но аз не мога да отговоря. Цялата ми концентрация сега е събрана в това да запазя равновесие, да се боря с вълните, които сграбчват глезените ми като живи същества. Спряла съм ерозията на скалите, но нагоре между тях е започнало някакво дълбоко, притеснително скърцане.

Подобно на грубите дървени плочки за домино, с които играехме с Амма като деца, не мога да спра онова, което съм наченала. И скалите започват да се срутват, търкаляйки се по песъчливия, стръмен наклон надолу от двореца, увличайки по пътя си и други камъни. Отначало само един или два, сетне половин дузина, а после настъпва злощастен момент, когато знам какво ще се случи, миг преди да е станало.

Искам времето да спре, но съм изчерпана, силата ми е изчезнала. Нищо не спира.

Един по един всички камъни от скалата започват да падат надолу. И ако изглежда, че се движат бавно, не мога да преценя дали това се дължи на моята сила, или просто същинският потрес деформира възприятието ми. Но един след друг те се срутват с някакво дълбинно, чудовищно стържене и скърцане. Скалата под краката ми се тресе, заплашвайки да се откъсне.

Обръщам се, докато крясъците от терасата горе се блъскат в гърба ми, и скачам от скалата в морето.

Най-напред ме зашлевява студът. Над водата е мека пролетна вечер, но морето е задържало с ревностна привързаност най-суровата зима, запазвайки я, за да може да ме обгърне с нея сега. Сякаш някакви ледени ръце сграбчват крайниците ми и ме дърпат надолу, бръкват в гърлото ми и търсят пипнешком топлите жизненоважни неща, които ме държат жива. Не мога да помръдна дори за да изплувам на повърхността или да се преборя с вълните, които ме въртят в кръг — пети над главата, глава над петите. Въртя се, мехурчета излитат бързо от устата и носа ми и не знам дали сребристите проблясъци в очите ми са от лунната светлина върху водата, или мозъкът ми сътворява образи в отчаяната си молба за въздух.

Смътно осъзнавам, че камъните падат в морето около мен, като всеки от тях удря водата с дълбок, отекващ и заглушаван от водата звук, гърмящ в костите ми. Сблъсъците объркват водата и я задвижват срещу съществуващите течения, подмятайки ме като парцалена кукла между тях. Нищо не мога да сторя, за да избегна камъните, няма как да разбера къде ще паднат, нямам и въздух.

Насилвам се да изпъна крайниците си и се опитвам да плувам в посоката, за която си мисля, че е нагоре, и главата ми се подава над повърхността за момент — съзирам жената страж, която плува към мен — преди някаква вълна да ме повлече надолу. Въпреки цялата древна магия и спомените, които бушуват в мен, аз съм безпомощна срещу водата. Когато се показвам на повърхността за втори път, дори нямам време да си поема дъх, преди да бъда повлечена още по-надолу. Уплахата превзема ума ми, когато нозете ми започват да горят, а ледът пропълзява навътре. Черни петна заиграват по краищата на зрението ми. Ще умра така, удавена.

Не искам да умра.

Не мога да умра.

Внезапен, необуздан изблик на сила раздвижва тялото ми, начева в сърцето и се разпространява стремително навън. Това ме кара да извикам, изпускайки безполезни мехурчета, да разтворя широко ръце и крака и да се втурна наново да се боря с теченията. Времето като че ли прескача във вените ми.

Ала не мога да контролирам океана, той е прекалено голям, прекалено бурен. Чувствам как хилядите години, които вече се завихрят във водите му, протичат през мен. Всичко, което ми е останало, е само собственото ми тяло и ето че се оттеглям в него, дръпвам магията си навътре, искам секундите ми да не текат, моля сърцето си да отложи момента и да не се предава все още. Кожата ми настръхва от странно усещане: чувствам как кръвта ми се забавя и изстива, като че се превръща в олово във вените.

Никога преди не съм се опитвала да замразя себе си във времето. Смътно си мисля, че нещо такова вероятно ще ме убие, но дори и трескавият ми, излиняващ ум знае, че ще съм мъртва, ако това продължи. Остават ми минути, малко от тях в съзнание и още по-малко, ако някой от камъните падне там, където се боря с вълните. Собствената ми кръв ме влачи надолу.

Нечии пръсти се увиват здраво около китката ми. Това е последното нещо, което чувствам, преди изобщо да спра да чувствам.

9

Смътно съзнавам, че някой ме дърпа нагоре, извън морето. Някакви ръце ме слагат да легна на една страна върху твърда повърхност и започват да ме удрят в лопатките, докато не изкарам с кашляне морската вода, която съм погълнала. Вдигат ме и ме настаняват на една пейка, увиват ме в одеяло; твърде изнемощяла и премръзнала съм, за да се движа или дори да отворя очи, да сторя нещо друго, освен да плюя морска вода и жадно да поглъщам въздух. Около мен се чуват неясни стъпки и гласове, както и гневното блъскане на вълните през дъските на онова, което би трябвало да е подът на платноходка, сякаш вълните са бесни, задето са ме изгубили.

После — болка. Планини от болка преминават през тялото ми, корави, назъбени и непроходими. Изкрещявам, преди да мога да се спра.

Някой повдига главата ми и я слага в скута си, след това внимателно избърсва морската вода от лицето ми и ме увива по-плътно в одеялото, докато болката отстъпва място на слаб пулс. Каро — мисля си хладно… с нейната изопачена нежност.

Ала тези ръце са големи, топли и грижовни, и само наполовина познати. Щом най-накрая отварям очи, над мен не е Каро. Това е Лиъм, чието чело е сбърчено от тревога, а лицето му е много бледо.

— Ти си жива — прошепва той за втори път, откакто войниците ме завлякоха в Шорхейвън.

Аз се засмивам едва доловимо.

— Така мисля.

Зад него виждам как жената страж, която, предполагам, не е страж, бързо вдига едно тъмно платно, което се слива с водата, толкова черно, че изглежда като изтъкано от самата нощ. Отвъд нея зървам Илайъс, приятеля на Лиъм, който разгъва още от черното платно на палубата, за да покрие бордовете на платноходката. Някакво знаме в червено и златисто лежи смачкано в краката на Илайъс.

— Джулс, това е Дана от Кънимор — казва Лиъм, проследявайки погледа ми към жената. — Тя те извади от водата.

Дана кимва отсечено към мен. Може да ме е спасила, но не смятам, че е забравила, че аз случайно я хвърлих в морето, опитвайки се да избягам от двореца.

— И разбира се, това е Илайъс — добавя Лиъм.

— Радвам се най-накрая да се запозная с вас, госпожице Ембър — провиква се Илайъс към мен. В гласа му се спотайва следа от напрежение, но има напевен говор и широка бяла усмивка дори когато морският вятър развява косата му. Той взема едно навито въже и го хвърля на Дана. — Слушал съм много за легендарния Алхимик на Семпера.

Бузите ми поруменяват. Искам да задам още въпроси, но съм прекалено разтърсена и изтощена, за да го сторя. Не отблъсквам ръцете на Лиъм, когато той ми помага да седна. Треперя ужасно силно даже и под одеялото. Чувствам се така, сякаш вътрешностите ми са били изстъргани и заменени със солена вода.

Лиъм се изкачва от другата ми страна, за да застане с лице към мен. Зад него се извисява силуетът на Шорхейвън, някак по-далечен, отколкото съм очаквала, светлините на балната зала са просто мержелеещ се отблясък за разлика от разрухата на плажа, където скалите са паднали в морето. Прахта още се носи из въздуха.

Вятърът в залива издува черните платна с меко свистене и ни отвежда към откритото море. Тук е по-тихо, далеч от разбиващите се в брега вълни. В мен се прокрадва облекчение, докато наблюдавам как потъналият в прах дворец се отдалечава.

Докато заобикаляме двореца, дребни светлинки оживяват с примигване и плъзват из залива — знам, че това са войниците на Каро в лодки, които претърсват водата за мен или за мъртвото ми тяло. Сърцето ми трепери, сякаш знае, че го издирват. Слагам ръка на гърдите си, мъчейки се да заглуша тази неразбираема магия, която ме свързва с Каро.

— Колко време мина? — питам дрезгаво аз.

— Един час — Лиъм вади една карта. Естествено, че той има карта. — Когато Шорхейвън изчезне от погледа ни, Илайъс ще ни остави на брега, където можем да наемем карета. Заради хаоса в двореца хората едва ли ще забележат, че той е изчезнал.

Гърлото ми е сухо. Опитвам се да проследя маршрута, който той очертава с пръст по картата, но погледът ми се размазва, а дишането ми е накъсано, докато се старая да въведа контрол над емоциите си.

— Това и за теб ли се отнася? Ще осъзнае ли някой от гостите на коронацията, че те няма?

Лиъм вдига поглед, а очите му са празни.

Стомахът ми се свива. Вече го познавам достатъчно добре, за да знам, че предпочита да замълчи, отколкото да излъже.

— Ти беше под водата девет минути. И все още в безсъзнание, когато Илайъс ме взе от брега — казва ми, а гласът му е студен и напрегнат.

Девет минути. Без да разсъждавам, стисвам ръцете му, за да се уверя, че съм жива. Че съм над водата. Че съм в безопасност.

— Мислех, че съм мъртва — казвам аз, чувайки гласа си сякаш от разстояние. — Как така не съм мъртва?

— Ти сама си спасила себе си — гласът на Лиъм е приглушен, разбирам го заради това, че е близо, лицата ни са едва на стъпка едно от друго. Нещо вътре в мен ми казва да се отдръпна, но единственото, което мога да направя, е да стоя изправена и да държа одеялото обвито плътно около треперещото ми тяло. — Не дишаше, когато Дана те извади. Сърцето ти не биеше. Отначало не осъзнаха, че си… спряла. Помислиха…

Тук гласът му секва и си давам сметка, че той също трепери. Обичайно прибраната му на тила коса се е развързала и виси на влажни къдрици около лицето му.

Ненадейно ме обзема някакъв топъл импулс, залива ме като вълна и аз се навеждам напред, обвивам ръцете си около него, притискам лицето си в рамото му и не искам нищо повече от това да се чувствам в безопасност. Усещам как цялото му тяло се напряга, а сетне бавно се отпуска. Той вдига ръце и ги слага на гърба ми, а аз за кратко се замислям да спра времето.

Отдръпвам се. Когато проговарям, гласът ми излиза тих, студен и уплашен — не само заради Каро, но и заради докосването на Лиъм.

— Аз… мислех, че ще умра.

Сподавен, изпълнен с болка звук се изтръгва дълбоко от гърлото на Лиъм. Той затваря очи за момент. Поглеждам през рамо към Илайъс и Дана, но те са се оттеглили към носа на платноходката. Дана държи курса, докато Илайъс изследва тъмния хоризонт с бинокъл. Тялото му е неподвижно, докато гледа втренчено напред. Определено доблестен опит от тяхна страна да ни оставят с Лиъм насаме.

— Съжалявам — казвам аз. — За това, което направих на терасата. За това, че те нападнах.

Лиъм примигва, прокарва ръката си по дневника, който все още е пъхнат в джоба му. Не мога да разчета изражението му.

— Трябваше да го направиш.

— Вятърът е с нас — обажда се Дана. — Можем да стигнем до Амбъргрис до утре, ако се задържи така.

— Амбъргрис? — изправям се толкова отривисто, че Лиъм трепва. — Там ли отиваме?

Той накланя глава към мен.

— А после към Кънимор. Не трябва ли да отиваме там?

Отпускам глава в ръцете си и ме завладява внезапното усещане, че ако лодката не е под мен, тежестта на подобно решение ще ме завлече на дъното на морето. Въпреки че сега сме далеч от двореца, заобикаляме брега и се отправяме на юг, си представям как Каро гледа навън през един от прозорците на Шорхейвън — през едно от онези далечни стъкла от прозрачен кварц, облени в златиста светлина — а очите й са приковани в мен.

— Трябва да я спра. Тя ми каза, че докато е жива, няма да престане да преследва хората, които обичам.

Лиъм поставя ръката си върху рамото ми.

— Знам, че искаш да унищожиш Каро, но Джулс, ти си твърде важна, за да захвърлиш така живота си.

— Толкова ли си убеден, че ще се проваля? — свивам рамене аз и се измъквам от пръстите му.

Той изпуска раздразнена въздишка — въплъщение на надменния владетел, какъвто е.

— Нямах това предвид. Ти трябва да си в безопасност. Някой друг може да се погрижи за Каро.

Вътрешностите ми крещят, че той не е прав, че толкова греши.

— Кой? Не всички сме Гърлинг, Лиъм. Не разполагам с някого, който да свърши черната ми работа.

Той нервно прокарва ръка през косата си и веднага разбирам, че съм права.

— Да убиеш Каро… това просто не си ти, Джулс. Веднъж те наблюдавах как храниш мъничко мишле, за да го спасиш от смърт, след като някой го бе прогонил от кухнята.

— Това беше преди много време — казвам студено аз. — Ти не ме познаваш толкова добре, колкото си въобразяваш. Вече се опитах да я убия.

Лиъм настръхва. В другия край на платноходката Илайъс изпуска едно гребло.

— Ти… ти какво?

Едва след като думите ми излитат навън, проумявам колко налудничаво звучат. Лиъм, Дана и Илайъс са спрели и ме зяпат с широко отворени и невярващи очи. Преглъщам изникналата в гърлото ми буца.

— Стражите ме отведоха веднага при нея. Имах нож… отначало си помислих, че съм я убила, тя кървеше толкова силно, но лицето й започна да се променя, а после цялата кръв се върна в нея, сякаш никога не съм я намушквала. Не мога да проумея това, което се случи — разтрепервам се, спомняйки си Рин, жената, която срещнах в Брайърсмор и която всеки ден в продължение на седемнайсет години преживяваше отново и отново смъртта си.

Отпускам се назад, подпирам се върху грубия дървен парапет на лодката и се съсредоточавам върху черното одеяло от небе и вода около нас, опитвайки се да си спомня много точно онова, което видях. Съзирам под себе си изражението на Каро, белязано от шок и уплаха. Звукът от нечий писък, от моя писък кара кожата ми да потръпва от страх. Затварям очи. Имаше и още нещо. Нещо точно в крайчеца на окото ми, някакъв тъмен проблясък, сякаш някаква сянка примигваше. Само ако се обърна, ще мога да го видя…

— Това просто влошава нещата, Джулс. Не можеш да я убиеш. Тя е Магьосницата — Лиъм изпухтява с раздразнение. — Тя е Магьосницата, а ти си се опитала да я убиеш с нож.

Думите му като че нарязват остатъците ми от смелост на парчета. Цялата сила на Каро, цялата ми история… изгубена за мен. Аз съм просто една селянка от Крофтън. Сълзи парят в очите ми. Но Лиъм не спира.

— Двете с Каро сте били вкопчени в тази битка в продължение на години. Повярвай ми, прекарал съм половината си живот в изучаването й. Най-разумното решение е да бягаш, да изживееш живота си, като се криеш. В безопасност.

Сълзите ми вече потичат. Ръката на Лиъм помръдва и аз се питам дали не обмисля да ги изтрие от бузата ми. Бих могла да избягам в Амбъргрис, на сигурното място, което Лиъм е уредил. Да се кача на кораба и да го оставя да ме отведе до Кънимор — бряг, където времето все още е неделимо, земя, където Джулс Ембър може да забрави завинаги името Алхимик.

Но ако Каро изпепели цяла Семпера, сривайки я със земята, и не ме намери, какво ще я спре да ме преследва и през морето? Може ли един океан да възпре момичето, което е чакало единайсет живота, за да ме пречупи? Ще спре ли това Каро да пререже гърлото на Лиъм, ако открие какво е сторил той?

Сърцето ми блъска отговора в гърдите ми. Не. Не. Не.

Гласът на Амма звучи в главата ми. Сграбчи момента, преди той да те сграбчи!

Няма — не мога — да избягам в необвързаната земя.

Боря се с буцата в гърлото си, с плетеница от мисли, на които не мога да дам глас, за да говоря.

— Тя разруши дома ми. Тя уби моята приятелка. Няма да отида в Амбъргрис.

Лиъм вдишва рязко.

— Джулс…

— Когато ми разкри, че аз съм Алхимика, ти каза, че притежавам мъдростта от предишните си животи. Борила съм се с Каро години наред, както самият ти заяви, и трябва да има някакво познание, заключено в мен, което ще ми помогне да я унищожа.

— Да, но… — той замлъква, а устните му остават стиснати в права линия. Мога да прочета мисълта по лицето му — не притежавам мъдростта от предишните си животи. Те прелитат през ума ми като сенки.

— Спомените ми се връщат, когато посещавам места, на които съм била и преди — сещам се за мрачните си впечатления и догадки, че съм била измъчвана в двореца. — Ако отида в Кънимор, няма да мога да науча повече за тях. Трябва да има някакво познание, което да ми помогне да победя Каро, но то е тук, в Семпера. Тя също е тук. — Грабвам кожената книга изпод сакото на Лиъм, оставяйки кокалчетата на пръстите ми да се допрат до гърдите му. — Познание, толкова опасно и важно, че баща ми умря заради него.

Думите ми се задържат в студения нощен въздух. Подхранвам мъничка надежда в гърдите си: изричането на думите може да ги превърне в истина.

Лиъм отваря уста, а после я затваря.

— Какво ще правиш? Къде ще отидеш?

Илайъс веднага надава глас от другия край на лодката, сякаш е чакал да заговори:

— Винаги има Белууд.

Името ми звучи познато; отнема ми малко време да си спомня, че това е училището, където Лиъм прекара детството си далеч от Евърлес.

— Белууд? — питам аз.

Илайъс се споглежда с Лиъм и нещо неизказано преминава между тях. След това лицето на Лиъм се отпуска и става спокойно, израз на примирение, запечатано в лед.

Лицето на Илайъс обаче се разтапя от пакостлива радост.

— Просто допуснах, че родовият дом на Алхимика ще бъде удачно място да започнеш да преоткриваш себе си.

Думата дом ме тегли въпреки объркването ми. И аз кимвам. Не знам откъде да започна, а Белууд е толкова добър избор, колкото и всеки друг. Преди Лиъм да възрази или да ме заразпитва още, аз го изпреварвам:

— А ти какво ще правиш?

Той приковава поглед точно над рамото ми, взирайки се в бреговата линия на Семпера, докато минаваме край нея, сякаш ще намери отговор там. Най-накрая казва:

— Идвам с теб.

Боях се, че ще каже именно това…

— Не можеш просто да изчезнеш. Как ще го обясниш? Ти… имаш отговорности в Евърлес — не успявам напълно да скрия емоцията от гласа си. Тя се промъква издайнически и мога само да се надявам, че Лиъм ще изтълкува дрезгавината като раздразнение, а не като дива, отчаяна надежда.

— Ти си по-важна от Евърлес.

Стисвам юмруци. Как се случва така, че думите му могат едновременно да ме накарат да замръзна и да запалят огън в мен?

— Ако се върнеш в двореца сега и ме оставиш, тя може да не те заподозре.

— Ти направи избора си да останеш, Джулс. Позволи ми сега аз да направя своя.

Преди да смогна да отговоря, той се изправя и се отдалечава от мен. Искам да му изкрещя да не ме следва, че ще умре… но същевременно ми се иска да го помоля да остане с мен, докато всичко не свърши по един или друг начин. Искам да извикам, че съм имала единайсет възможности да победя Магьосницата и съм се проваляла всеки път; че доколкото знам, това е последният шанс на Алхимика. Както и че съм толкова объркана, колкото и се страхувам от Каро, от него… от възможността, промъкваща се в далечината като дебнещ вълк, това да е поредният капан на Каро…

Но най-вече, че се страхувам от тайните, заключени в мен. Вместо това просто казвам:

— Към Белууд тогава.

10

След като вече се оказваме извън полезрението на двореца и в по-спокойни води — толкова неподвижни, че Илайъс се бои да продължи твърде надалече, за да не заседне на място с платноходката си поради липсата на вятър — ние се разделяме с него и Дана. Преоблякла съм се в една от практичните рокли на Дана, дълга и сива, значително подобрение в сравнение с открадната бална рокля, въпреки че виси свободно около тялото ми. Дана ще продължи на север, за да вземе пари и продоволствия от съюзници на семейството на Илайъс, доколкото подразбрах от откъслечните разговори, които бях дочула, а Илайъс ще се върне в Шорхейвън, за да се покаже пред гостите и да събере новини. Но очите ми не спират да се затварят, когато не се концентрирам върху усилията да ги държа отворени.

С Лиъм се качваме в една малка спасителна лодка и той я подкарва с гребане към брега. Коленете ми се притискат в гърба му, а собственият ми гръб — в задния ръб на лодката. Струва ми се, че всеки момент ще се преобърнем, ако се появи бриз и задуха към нас от погрешен ъгъл. Ръцете му се движат с неизменната непоколебимост на часовникови стрелки, а мускулите на гърба му ритмично се отъркват в коленете ми.

Скоро започвам да се унасям от движението, а изтощението ме връхлита светкавично. Единственото ни осветление е оскъдният лъч от отслабващата лунна светлина, който преобразява профила на Лиъм в скулптура от бял като кост цвят и черен като мастило. Копнея да го докосна, да почувствам топлината му и да си припомня, че той не е статуя, а жив човек, пълен с жар и енергия, но не го правя.

Вместо това усещам, че се унасям в полусън. В последните си съзнателни мигове едновременно се надявам и се страхувам, че ще срещна Каро там, в мрака на съня. Ала сънувам най-вече Амма искрящо жива: как се промъквам в гората с нея и коленича до потока, как играем с хартиените лодки, които сгъвахме от пергамента, който бях откраднала от запасите на татко, фантазирайки си за онзи ден в бъдещето, когато най-сетне ще отидем до морето.

Удряме се в сушата с меко тупване и очите ми се отварят. След като сме плавали с гребане цяла нощ, тъмнината на небето започва да отстъпва място на зората и през мен минава мощна болка, докато мисля за Амма. Приятелството ни беше съзвучие от някой ден. Някой ден ще отидем до морето. Някой ден ще надраснем Крофтън.

Надеждите на Амма за някой ден й бяха откраднати.

Излизаме от лодката, краката ми са нестабилни върху мекия мъх на брега, а след това с един по-силен тласък я пускаме да се носи в морето и обръщаме гръб на вълните, докато тя се превръща във все по-миниатюрна и по-миниатюрна точка на просветляващия се хоризонт.

Докато вървим, а изпръсканите със сол скали отстъпват място на каменисти равнини, осеяни с крайморски градчета, се опитвам да се съсредоточа върху задачата, която ни предстои. Да унищожа Каро. Каро — живата, дишаща легендарна Магьосница, бродила из Семпера в продължение на векове, трупайки знания и сила, които са изгубени за мен. Потръпвам, спомняйки си отново как забивам камата в тялото й, шепота на метала, който пробива плътта й. Усещанията проблясват в съзнанието ми наново и наново, докато крачим, и изведнъж се чувствам смазана. Препъвайки се, стигам до брега на потока, течащ успоредно на нашия път. Коленича, загребвам хладна вода в шепите си и я плисвам върху зачервеното си лице.

Забелязвам отражението си на повърхността на водата… и едва разпознавам лицето, което примигва насреща ми. Бузите ми изглеждат заострени като бръсначи, проблясващи в отразената светлина на потока. Образът ми играе по водите на бавно течащия поток и сякаш се премества и пресъздава отново с всяка следваща секунда. Въображаеми шепоти се надигат от гората… убийца… вещица…

Сетивността ми се притъпява и аз добавям: Алхимик. Това е, което ще трябва да бъда, ако искам да сложа край на господството на Каро.

Една ръка хваща рамото ми, карайки ме да подскоча. Обръщам се, за да видя, че това е просто Лиъм.

— Добре ли си? — пита той.

— Добре съм — промърморвам. Ала устата ми е пресъхнала, стомахът ми е празен. Той протяга ръка, за да ми помогне да се изправя. Без да го удостоя с внимание, минавам край него и се връщам на черния път.

Пустошта и малките градчета бавно отстъпват място на началото на голям град — Монтмиър. Той не прилича по нищо на Крофтън или Лаиста, които са заобиколени от гори и полета — това е истински град, в който се вливат пътища и реки. Умът ми полита назад към времето, когато седяхме с Амма с картата на Семпера, разгърната върху скутовете ни, а дядо й проследяваше с пръст реките и градовете и ни разказваше за пътуванията си, когато е бил млад. Монтмиър е в сърцето на Семпера, най-старата й част, където според мълвата са бродили Магьосницата и Алхимика. Белууд се намира в центъра на заплетена мрежа от тесни пътища и реки. Въпреки ранните часове каруци и карети трополят покрай нас по пътя, по който вървим, и аз долавям мириса на хляб и риба, на кафе и плодове и чувам звука на звънтящи кръвни монети, които неизменно ги следват. Капаците на прозорците над нас се отварят широко, за да пуснат вътре лекия ветрец, и липсват бродещи по улицата просяци с неизменната им тиха и напевна молба: един час, един час.

Лиъм ми е дал наметката си, за да се покрия. Аз повдигам качулката, за да зърна крадешком изпод ръба й спретнатите, хълмисти калдъръмени улички. И макар че трябва да навеждам глава, когато някой минава покрай мен, не мога да пренебрегна лекото, жужащо чувство в гърдите си. Монтмиър е странен, но все пак нещо в него ме привлича, сякаш съм била тук и преди. Смътно си спомням някаква историческа книга, която бях чела в библиотеката на Евърлес и в която се развиваше теорията, че това е родното място на Алхимика, но подобна идея ме кара да се тревожа, ето защо я отхвърлям. Това е от типа места, за които винаги съм молила татко да ме доведе като дете, когато все още живеехме в Евърлес и когато исках да пребродя целия свят.

Чуваме глъчка пред себе си, тежки стъпки и превъзбудени викове с шорхейвънски акцент. Аз инстинктивно свивам в една тясна уличка вдясно от нас, а Лиъм е плътно зад мен и двамата опираме раменете си до стената. Страхът замъглява ума ми. Но войниците отминават.

— Мислиш ли, че знаят, че сме тук? — питам го приглушено, когато се връщаме обратно на улицата.

Лиъм свива рамене, но виждам как безпокойството сбърчва челото му.

— Съмнявам се. Просто те са навсякъде.

В съзнанието ми проблясва лицето на Ина и начинът, по който ме гледаше, когато се изправих пред нея в стаята й.

Ярост, граничеща с омраза. Мисълта, че тя ме мрази, ме пронизва с тъга и ужас отново. Но по-лошо от това е възможността Каро да контролира Ина като марионетка, както стори с предишната Кралица и заплаши да направи и с мен. Спомням си думите й от обляния в кръв ден, когато се възправих срещу нея в Евърлес — как прошепна нещо в ухото на Кралицата и похити ума й, за да я направлява — и се вкопчвам в надеждата, че съзнанието на Ина е по-силно от това на Кралицата, че Каро все още не е нахлула в него с пипалата на магията си.

След като гласовете на войниците затихват, Лиъм ме повежда напред и нагоре по хълма към по-тихата част на града, където широките улици са почти празни. От едната страна на улицата по протежението на няколко пресечки се простира висока каменна стена, отвъд която мога да видя върховете на дърветата и да чуя притаения зов на пойните птици. Следваме леката извивка на стената и накрая стигаме до огромна врата от дъбово дърво и ковано желязо, върху която се мъдри една-единствена дума, изписана със заврънкулки върху месингова табела:

БЕЛУУД.

Щом се приближаваме към портата, забелязвам, че тя е покрита с поредица от прорези в метала. Лиъм не се колебае. Той изважда три еднодневни монети от кесията си и ги пуска в три от прорезите: в третия, седмия и после в първия. Долавям приглушеното стържене на зъбни колела и след това вратите щракват леко при отварянето си. Брава, отключваща се с шифър.

Лиъм отваря вратата. Отвъд нея виждам поляна с яркозелена трева, обградена от тухлени сгради, обрасли с бръшлян. Навсякъде около нас по дърветата с пепеляв цвят са напъпили мънички петънца във виолетово и жълто, което кара цялото място да изглежда като обточено с гирлянди. След като не съзирам никого, Лиъм ми махва с ръка и аз го следвам вътре.

Чувствам се полумъртва върху нозете си, но се надявам поне видът ми да е приличен. Косата ми е прибрана и покрита с качулката на Лиъм. В роклята на Дана бих могла да мина за ученичка… или поне така ми бе споменал Лиъм. Нямам представа как се обличат учащите се тук, нито как се държат, нито дали поне малко наподобявам на тях.

Страхът ме кара да стоя будна и нащрек, като никога не изчезва напълно. Чувствам дневната светлина като нова заплаха, но Белууд и всичко, което се крие там, трябва да доведе до успех. Трябва да вярвам в това, да вярвам в миналото или няма да мога да продължа да местя краката си, правейки стъпка след стъпка.

— Сигурен ли си, че тук е безопасно? — прошепвам аз, докато се промушваме вътре, вървейки под оскъдното прикритие на овощните дървета, растящи край пътя.

Лиъм прокарва ръка през косата си.

— По-безопасно, отколкото навсякъде другаде — казва той, крачейки по-припряно. — Поне според мен, независимо дали ти се струва важно или полезно. И оттук ще можем да следим пакостите на Каро.

В гърлото ми напира старото негодувание.

— Изпепеляването на цяло село за теб пакост ли е?

— Не. Но за Каро е.

Скръцвам със зъби, потискайки гнева си, сякаш отново сме в избата на Евърлес.

— Хайде, трябва да сме вътре, преди първият звънец да удари в осем часа.

Надпреварваме се с изгряващото слънце нагоре по хълма към спретната група от сгради, покрити с бръшлян и оградени с ниска стена от червени тухли с лъскави железни шипове отгоре. Лиъм е израснал тук след пожара, който разруши ковачницата на баща ми, а родителите му го изпратиха далеч от Евърлес. Тук се е превърнал в момчето, прекарало живота си, изучавайки митовете за Алхимика, рискувало живота си повече от веднъж, за да бъда в безопасност.

Ето че от небето се процежда светлина. Оставаме в сянката на външната стена, Лиъм е малко пред мен. Забързвам крачка, решена да стоя до него.

— Всички би трябвало още да спят — казва ми едва доловимо той. — Но ще бъдем внимателни за всеки случай. — Не е възможно за него да се скрие тук, защото е прекалено разпознаваем. Мисълта кара стомаха ми да се разбушува от притеснение. Колко ли време остава, докато Каро и Ина съберат две и две и проумеят, че той ми помага? Дали вече са го сторили?

— Красиво е — казвам аз, нетърпелива да наруша мълчанието помежду ни. — Как беше да израснеш тук?

Лиъм ме поглежда, изражението му е изненадано и неуверено, като че не е сигурен дали наистина искам да знам. Когато не отмествам очи от неговите, по лицето му се прокрадва лека усмивка, караща сърцето ми да потръпне.

— Родителите ми бяха замислили това като наказание… да ме изпратят тук — казва глухо той. — Далеч от Евърлес, от празниците, ловните излети и лукса. Но аз никога не съм го усещал по този начин. — Той оглежда очертаните в златисто силуети на сградите, а по лицето му се чете непозната мекота. — Аз исках да уча. Харесваха ми учебните часове, учените. Първокурсниците не се допускаха в библиотеката, имаше твърде много стари книги, които можеха да се разпаднат, ако ги прелистваш неправилно, но въпреки това се промъквах през нощта, за да прочета историите.

Позволявам си да изостана само на крачка зад него, за да не забележи, че го гледам втренчено. Не знам дали някога съм го чувала да изрича толкова много думи на един дъх. Това ме кара да усещам липсата на Евърлес със свирепа болка. И може би е само заради изгряващото слънце, но в очите му има светлина и почти не мога да откъсна поглед от тях.

— Как се запозна с приятелите си? — хващам се за някакви думи, тъй като ми се иска да продължи да говори. Осъзнавам, че вероятно има безкрайно много хора тук, които е познавал, хора, които е уважавал и с които е учил и общувал. Може би дори хора, които е обичал.

Усмивката му се връща веднага — сега още повече е изпълнена със светлина. Промяната в него спира дъха ми.

— С Илайъс се срещнахме през първата ни година тук. Беше по време на първия ни учебен час — казва той, а ъгълчетата на очите му се присвиват. — „Основи на историята на Семпера“. Двамата бяхме отишли там първи и седнахме на първия ред, а не в дъното като всички останали. Никой не ни беше казал, че ученият, който водеше тези часове, има ужасен дъх.

Аз се изсмивам прекалено силно, но просто не мога да се сдържа. Щастието в гласа му провокира у мен чувството, че се отърсваме от бремето на годините, че сме деца и историята се е променила, за да ни превърне в приятели. Крайчето на устата му се повдига нагоре и той се вглежда в мен.

— Винаги съм искал и ти да можеше да дойдеш тук, Джулс — проронва той. — Щеше да ти хареса.

Аз му изпращам една крива усмивка.

— Казваш това само защото знаеш, че аз съм Алхимика.

— Не — отвръща той с изненадваща увереност. — На теб, Джулс Ембър, щеше да ти хареса. — И той махва с ръка. — Най-голямата библиотека, която някога си виждала. Да седиш до късно със съучениците си, да си разказвате истории. Точно както ти често правеше в Евърлес с нас и с децата на слугите.

Сърцето ми се оплита в спомени — горчиво-сладко чувство. Копнеж по живота, който никога не съм имала, но също и топлина, защото Лиъм е прав. Дори сега думите му ме призовават, рисувайки живи картини на щастие в съзнанието ми. Предполагам, че ме познава по-добре от всеки друг човек.

— Може би е така — признавам, мъчейки се да укротя чувствата, напиращи у мен като ято птици. Няма смисъл да изпитвам носталгия по имението на семейство Гърлинг, не и когато не мога да се върна.

— Ами да, говори се, че Алхимика е пребродил целия град, когато той не е бил нищо друго освен пустош. Това е бил твоят дом — той прочиства гърлото си, променя тона си, като че е казал твърде много. — Винаги съм планирал да се върна в Белууд след сватбата на Роан, макар че майка ми имаше по-различна идея — додава, докато ме води през двора на академията: по един сводест мост, под масив от провиснали клони на дървета, през широко, открито затревено каре, по калдъръмени пътеки, покрай високи тухлени сгради, които изглеждат както стари, така и вечни. — Не се притеснявай. Никой няма да се чуди защо съм тук…

Сепвам се от някакви гласове зад нас. Обръщам се, мускулите ми вече се напрягат, а ръката на Лиъм полита към предмишницата ми, сякаш за да ме дръпне зад себе си, но това не са войници. Това са ученици, две момичета и едно момче, които залитат от твърде много мейдъл, смеят се и се олюляват, докато излизат от сграда само на няколко крачки от нас.

— Да живее Кралицата! — извиква за поздрав момичето с кафява кожа и вдига въображаема чаша към Лиъм. — Да видим колко време ще продължи тази!

Лиъм замръзва като заек, който е забелязал лисица, но те продължават да вървят. Погледът на момичето обаче се задържа върху мен. Въпреки размазания му грим и препъваща се походка тъмните му очи са пронизващи и настоятелни и ме карат да застина на място.

— Тя ме видя — прошепвам, след като отминават. — Видя лицето ми.

Лиъм се намръщва, но поклаща глава, за да пропъди мисълта ми.

— Не се тревожи за нея — очите му следват отдалечаващата се тройка. — Дори и да те е разпознала, в което се съмнявам, никой не взима Стеф на сериозно.

Мисля за изпитателния й поглед.

— Защо не?

Той повдига едното си рамо.

— Тя е незаконна дъщеря на един от семейство Чембърлейн.

Кожата ми настръхва, когато чувам името. Гърлинг са най-влиятелното семейство в Семпера и е всеизвестно, че са жестоки към своите служители. Ала според слуховете са смятани едва ли не за мили в сравнение със семейство Чембърлейн.

Лиъм продължава:

— Родът й е пълен с долнопробни селски вещици знахарки. И ти я чу, има лошия навик да изригва предателски, когато е изпила прекалено много мейдъл.

— Долнопробна вещица? — в голяма част от Семпера вещиците се толерират като забавление за суеверните, забавление, което според татко изсмуква от бедните градове като Крофтън оскъдните им кръвни монети. Говореше се, че старата Кралица събирала могъщи вещици, макар някои да твърдяха, че ги е убивала, ако не й се понравят. Потръпвам, припомняйки си колко близо до истината е това убеждение. Какво биха казали жителите на Семпера, ако знаеха, че Кралицата държи Магьосницата до себе си, или по-скоро, че Магьосницата е държала Кралицата до себе си, под своя власт, и се е отървала от нея с един невъзмутим удар с ножа си.

— Изненадана съм да видя подобна долнопробна вещица в Белууд — казвам аз, стараейки се да прогоня мислите си. — Не са ли нужни пари, за да учи човек тук?

Бузите на Лиъм почервеняват. Той се покашля, но не казва нищо повече. Вървим още известно време, преди той най-накрая да забави крачка. Пред нас се простира древна руина, скелет на сграда, голяма колкото постройката за карети в Евърлес, с разпадащи се каменни стени, с две полусрутени кули и една извисяваща се кула, напомняща на малък замък. Рушащата се сграда е заобиколена от кръг гола земя или може би пепел, сякаш тревата и снегът са се наговорили да избягват това място.

И все пак нещо в него ме зове, дърпа ме натам и се налага да се удържам, за да не пристъпя напред и да не заровя ръцете си в пепелта.

— Това ли е…?

Лиъм кимва.

— Крепостта на Крадеца. Където някога е живял Алхимика.

Дъхът ми спира. Руината пред нас е като сиво тризъбо петно на фона на красивото синьо небе. Опитвам се да си представя как е изглеждала, преди да се разпадне на парчета, убежище… дом.

— Какво се е случило с него? — питам аз, докато пристъпвам в сянката на вътрешността през ръба на някаква нащърбена дупка в стената. Всичко вътре е недокоснато от слънцето, а прахта или може би пепелта заглушава напълно звука от нашите стъпки. Изглежда странно, че вятърът и дъждът не са я отмили напълно. Останките от стените навеждат на идеята за огромно, кръгло пространство, оградено от двор с полуразрушени арки, водещи в различни посоки. Някакво стълбище се извива стръмно нагоре покрай една от стените, но завършва в нищото при тавана. Докато се разхождам наоколо, Лиъм ме следва отдалече. Осъзнавам, че очите му се задържат върху мен. Кожата ми настръхва от топлина въпреки студа — температурата тук вътре е необичайна, по-топло е отколкото отвън.

— Кралицата го изгори преди векове. Повечето от тайните на кръвното време бяха загубени — отговаря Лиъм. Той ме оглежда за момент. Погледът му изпраща още топли вълни през тялото ми. — Повечето от тях във всеки случай. Някои книги останаха… хората никога не осъзнават колко тайни може да съдържа дадена книга.

Аз кимвам. Гърлото ми се стяга, като си мисля сега за пърхането на страниците в книгата ми, венчелистчетата на скритото познание, които са притиснати вътре, плоски, сухи и безжизнени, всяко едно от тях по-неразгадаемо от предишното. Дали престоят ми тук, сред тези руини, ще ми помогне да открия какво би могло да е укрито в книгата, заради която умря баща ми?

— Погледни — вдига ръка Лиъм, за да посочи към една арка в срещуположната страна на помещението, непокътната арка, гледаща на изток, която идеално обрамчва сутрешното слънце. Той хваща ръката ми… аз се стряскам… но Лиъм ме повежда навън през една от счупените арки и сетне обратно през непокътнатия портал.

Отварям уста, за да го попитам, защо ходим в кръг, но после дъхът засяда в гърлото ми.

Помещението вътре се е преобразило. Вместо със сенки е изпълнено със светлина, лъчите на лятното слънце нахлуват през някои от остъклените арки. Другите водят към нови помещения, в които мога да зърна шкафове за книги, порцеланова вана, потънала в зеленина градина. Гоблени украсяват пространствата между вратите и прозорците. Мръсният каменен под е отстъпил място на чисти, сияйни плочки, покрити със син килим в това помещение, а в средата му има маса с наредена върху нея храна. Странна, слабо позната храна, хляб, вино и цветя. А отвън, през прозирните завеси, съзирам бледосиньото обедно небе на един пролетен ден.

— Какво е това? — разнася се шепнешком гласът ми.

— Магия — прозвучава радостно Лиъм. Той посочва назад към арката, през която сме влезли и на която се е материализирала една завеса. — Ако минеш през тази врата с някаква вещ, принадлежала на Алхимика, можеш да влезеш вътре… в това… — И той посочва с ръка около себе си, поне веднъж останал без думи.

Мисля си за застиналия град Брайърсмор, дванайсет часа назад от другия свят, за единствената му жителка, захваната в примка от живот и смърт като муха в кехлибар. Ала онова там беше страшно, гротескно. Това тук е някак мирно, правдиво. Спохожда ме същото усещане като да вляза в нашата топла колиба, за да избягам от виещия зимен вятър, когато живеех с татко в Крофтън.

— Открих това случайно, когато минах оттук с книгата ти — казва Лиъм малко смутено. — Надявам се, че всичко е наред.

— Наред? — повтарям аз объркана. — Защо да не е?

Той ме поглежда странно.

— Защото това е… бил е… твоят дом. Домът на Алхимика.

Поемам си дълбоко дъх, вдишвам миризмата на мястото, на хляба и цветята, и на нещо друго, нещо, което ми е болезнено познато. Спомням си, че съм чела за това място много отдавна, не съм сигурна дали в училището в Крофтън, или в библиотеката на Евърлес. Около двеста години, след като Кралицата отблъснала чуждестранното нашествие и се възкачила на престола, неравенството в Семпера се задълбочило, така че кръвното желязо вече не било бляскаво обещание, а смъртна присъда за бедните. Насред това група учени се опитали да освободят страната, отделяйки времето от кръвта. И Кралицата ги изгорила, за да отправи предупреждение както към жителите на Семпера, така и към пришълците, че тайните на кръвното време били само нейни.

Или само на Каро — отбелязвам наум аз. Кралицата не би изгорила това място, не би изгорила дома ми, освен ако не е било по нейна команда. Дали Каро се е опитвала да намери Алхимика, да открие мен преди толкова много години? Или просто се е мъчила да заличи от лицето на земята всяка следа от моето влияние, всичко, което съм обичала? В следващия миг загубата се разтваря в мен като кръвно желязо в чай. Чувствам се отново като в Крофтън, въздействието е притъпено от вековете, но все още е болезнено. Щастието ми от магията избледнява.

— Защо се нарича Крепостта на Крадеца? — ехото от гласа на жената в Крофтън, която крещеше към мен, пак изплува в ума ми, рефрен, който не мога да прогоня от главата си. Крадла. Змия. Убийца.

Лиъм примигва, сякаш прочита болката в очите ми.

— Не знам как е започнало — той говори бавно, като че подбира думите си предпазливо. — Но според един надпис на стената самият Алхимик също я е наричал така. И нейните последователи в своите писания. Тя — ти — си възродила името за себе си.

Думите разпалват дребна топлинка в гърдите ми като запалена клечка кибрит.

— Още нещо — казва Лиъм. Той посочва към стълбището, което се простира покрай стената в двете посоки. — Надолу то води до тунелите, така че можеш да обикаляш из Белууд, без да бъдеш забелязана. Учениците използват тунелите, но не често напоследък. — Той вдига ръка, сочейки нагоре. — А там… — На върха на стълбището вместо задънения край, който видях по-рано, се е материализирала дървена врата с бронзови орнаменти.

Без да дочака отговор, Лиъм ме повежда към стълбището и се изкачва нагоре. Изважда един древен, сложен ключ на кожена връв и ми го подава.

Нервност ме изпълва, когато го вземам. Завъртам ключа в ключалката, той проскърцва слабо, но се движи безпроблемно и аз минавам край Лиъм, за да вляза вътре. Отнема ми малко време да разпозная чувството като развълнувано очакване, толкова отдавна не съм имала нещо, от което да се усещам наистина щастлива. Сега се засилва чувството, че се връщам към нещо познато и обичано, и макар да знам, че трябва да бъда внимателна, не мога да не изтичам нагоре по стълбите, а пръстите ми се плъзват по стената, докато се изкачвам.

Стените и стълбищата са от каменни тухли, загладени с годините, и би трябвало да ги усещам студени, но всъщност не са. Топлата слънчева светлина се просмуква през мъничките прозорци, вградени в кръглите стени, и превръща прашинките във въздуха в злато. Чувствам това място като познато, чувствам го правилно, а нещо в гърдите ми набъбва жизнерадостно и ме тегли нагоре.

Гледката от върха ме кара да се закова на място, а Лиъм се блъсва в гърба ми миг по-късно. Озовали сме се в онова, което би трябвало да е една от трите кули, които зърнах по-рано — каменна стая, огряна от следобедната светлина.

Помещението е сухо и мирише на стара хартия и канела. Вместо прозорец — половината от стената е изчезнала, а нащърбените й ръбове разкриват гледка към червените тухлени сгради на Белууд и земеделските земи отвъд него, облени от слънцето в златисто. Не чувствам никакъв студ отвън. Вътре някакъв тъмночервен килим покрива пода, в средата на стаята има огромно легло, застлано с тъкан в зелено и златисто, а в основата на леглото има сандък, от който преливат дрехи. До една от стените има малък умивалник, а срещу друга — бюро. Подвързани с кожа книги са струпани произволно на пода.

— Как е възможно това? — гласът ми излиза като шепот. Лиъм ме отмества внимателно настрана, за да може да се вмъкне в стаята. Той застава до мен и се взира в заобикалящата ни обстановка с благоговение в очите.

— Погледни — хваща ме за ръката, карайки ме да потръпна, и ме дръпва леко към прозореца. Докато гледам навън, мога да разпозная мозайката от покриви на Монтмиър, както и поле, което току-що е започнало да се раззеленява. Лиъм вдига хванатите ни ръце и ги протяга заедно извън кулата. За секунда долавям хладовития ранен пролетен въздух, преди той бързо да дръпне ръцете ни назад.

— Това е твоята стая, Джулс — промълвява Лиъм. — Тук си построила дома си.

Едва смогвам да чуя гласа му от бученето в ушите си. Конкретните спомени ми убягват, завихряйки се извън възможността ми да ги докосна, но ето че чувството е налице — това е моят дом, тук съм в безопасност.

— Крепостта на Крадеца е изгоряла, но ти си съумяла да я запазиш такава, каквато е била през онзи ден — допълва Лиъм и от вълнение речта му се забързва, а очите му заблестяват. — Само хора, верни на Алхимика, които притежават нещо нейно, имат достъп тук. Аз имах книгата ти. Тук вътре винаги е пролет, никога не влизат дъжд и сняг. А ако погледнеш отвън, това е просто една руина.

— В капана на времето — казвам аз, учудвайки се, че някога съм успяла да сътворя такова нещо. Лиъм кимва. Най-накрая аз откъсвам очи от него и се озъртам наоколо. Всичко е чисто и — не е ново, но не е и древно, сякаш току-що съм излязла по някаква работа и сега се връщам у дома. У дома.

Цветът танцува буйно по бузите на Лиъм.

— Обикновено седях долу, понякога и четях. Аз… аз се надявам, че всичко е наред.

Отнема ми миг да прозра смисъла на думите му, а сетне избухвам в смях. Първоначално това ме стряска — толкова отдавна не съм се смяла, толкова дълго време е минало, откакто наистина съм била щастлива заради нещо. Очите на Лиъм се разширяват.

— Всичко е наред — казвам припряно аз. — Разбира се, че всичко е наред.

Усмивката му е леко посърнала и това неволно ми припомня изражението му, когато беше на девет години в Евърлес и местеше поглед от едно лице на друго, за да прецени реакцията на децата прислужници относно някакъв стар факт, който той бе изрекъл набързо. Винаги го бях смятала за надут заради това — провесваше знанията си над нас като кесия с кръвни монети, очаквайки да установи колко впечатлени сме всички — но като премисля отново спомена, виждам копнежа в очите на малкия Лиъм, желанието му за близост и общуване, което пламти там заедно с неговата несигурност.

— Чудесно е — додавам аз отривисто. — Харесва ми тук. Усещам го… безопасно.

Усмивката му става по-широка и кара нещо в гърдите ми да подскочи.

— Независимо че ми е неприятно да призная, че Илайъс е прав, но мисля, че е безопасно, Джулс — казва той. — Май Каро не знае, че нещо е останало.

Съумявам да потисна смеха си.

— Колко успокояващо! — осъзнавам, че Лиъм все още държи ръката ми. Гали с палеца си дланта ми толкова неуловимо, че не съм убедена дали не си въобразявам топлото докосване върху кожата си.

Гърлото ми се стяга. Вътре, сред безопасното пространство на тези стени, се чувствам като отскубната от времето, далече от обсега на Каро, невидима за всички в Семпера освен за Лиъм, който стои пред мен. Изведнъж напълно спонтанно ми се приисква да го притегля към себе си.

Нищо не се случва обаче и ме пробожда пристъп на глупаво разочарование. Дръпвам ръката си от неговата.

— Имали нещо тук, което да ни помогне да унищожим Каро?

Насилвам се да срещна очите му, когато той пак ми се усмихва.

— Може би. Искаш ли да видиш за какво дойдохме?

11

В долната стая аз седя на дървената маса, докато Лиъм крачи пред мен. Очите му светят по начина, по който изглеждат само когато обсъжда някаква история, както вече бях разбрала. Зад него виси един прост гоблен: обикновена, овехтяла карта на Семпера, изработена в синьо и златисто. Той се обръща към мен с разперени пред себе си ръце и видът му е такъв, все едно се намира в предната част на някоя класна стая и се кани да започне лекцията си. За миг отново съм на седем години и наблюдавам как много по-малкият Лиъм се тътри след Роан по моравата на Евърлес и разяснява някакъв тайнствен факт, а думите му биват отнесени от вятъра.

— С Илайъс събрахме сведения за Алхимика и Магьосницата през последните няколко години.

Усмивката на лицето му е широка. Странно е — толкова много радост в очите му, освободен е от навъсеността, която обикновено носи върху плещите си като палто. Не мога да се сдържа и усмивка дръпва нагоре ъгълчетата и на моята уста.

— Мислех, че се колебаеш дали да дойдеш тук.

— Е… победата над Магьосницата е загадка, нали? Загадките могат да се решат — прочиствайки гърлото си, той взема купчина хартия от една книжна лавица и се навежда пред мен, избутвайки чиниите настрана, преди внимателно да постави всяка страница върху масата. Някои от листовете са древни като книгата ми, други са по-нови, съдейки по свежестта на пергамента. Един от тях, представляващ груба илюстрация на лицето на някакво момиче — нито моето, нито на Каро — е надраскан на гърба на онова, което явно е данъчната книга на семейство Гърлинг.

Оглеждам разпилените страници, но забелязвам само рисунки и откъси от истории за Лисицата и Змията. В мен се вихри безпокойство, което пропъжда радостта, която почувствах, докато гледах труда на Лиъм.

— Какво би трябвало да видя тук?

Той посочва, а показалецът му прелита от страница на страница.

— Проучих ги отзад напред първоначално само заради тайната на Алхимика — изчервява се той, но продължава: — Ала след това открих повтаряща се особеност. Тук, тук и тук алхимичните символи за отрова и смърт са открити в писанията, които ти си оставила, или в други писмени сведения за познанието, които според мен се предават от Алхимика. — Пояснява той по-оживено, отколкото изглежда подходящо за разговор за отрова и смърт. — От това, което можем да съберем, всички те са от различни животи поне седем на брой. Предположихме, че това е информация, която си се опитвала да предадеш.

— Или да запомня — отвръщам автоматично аз, докато нещо в мен се раздвижва развълнувано.

Лиъм сбърчва чело, подемайки наново:

— Символите… те продължават да се появяват в истории, които разказват за смъртта на Лисицата.

Изпитвам някакво странно чувство — завист? — наред с прилив на увереност.

— Не си спомням да съм съчинявала истории за смъртта на Лисицата, но това може да означава само, че съм права. Аз съм мислила за смъртта на Лисицата. Смъртта на Магьосницата.

Лиъм сяда назад върху петите си.

— Тази история разказва за нокътя на хрътка, който пронизва скривалището на Лисицата. Тази е за един зъб, който отнема живота й с едно-единствено ухапване. Което пък не е толкова интересно, докато не узнаеш, че на изискан семперански език една и съща дума се е използвала и за зъб и за животински нокът, което означава, че може би са имали предвид едно и също нещо. Те просто са преведени по различен начин от учените, които са работили върху тях.

Той ме гледа в очакване, но аз не казвам нищо, замаяна от стоварилата се върху мен информация. Спотайва се и горчивина, която се събира толкова бързо в гърдите ми, че се страхувам да проговоря. През цялото това време, докато с татко живеехме ден за ден, от едно хранене до следващото, Лиъм е седял тук, изследвайки моята тайна и тайната на Магьосницата, която ме преследваше из Семпера, обвита в мъчно разбираеми символи и пластове от тайни. Той знае повече за Алхимика, отколкото аз — напомням си тягостно.

— Има още — обажда се той колебливо.

— Чудесно — промърморвам аз.

Лиъм вече се придвижва към стената, където предпазливо отдръпва гоблена. Каменната стена под него е гладка, тоест гладка с изключение на нещо, издълбано в нея. Древен глиф, странен и все пак някак познат, груба форма на кръг с излизащи от него детайли и заврънкулки. Разпознаването ме пронизва. Аз ставам и се приближавам към него.

От по-близко разстояние виждам, че глифът няма само една форма, а няколко, усукани в невъзможен лабиринт от извивки, спирали и остри ъгли. Обикновените кръгове и квадрати се превръщат в начупени линии, избухващи в символи, които са — или биха могли да бъдат, доколкото знам — на дребен семперански. Всички форми са подредени една върху друга толкова сложно — като преплетени бодли и сламки в птиче гнездо — и се свързват, за да образуват монолитната триизмерна форма, която бях съзряла отдалече. С почти притиснат към нея нос забелязвам, че деликатните линии всъщност са изсечени от камъка. Инструментът трябва да е бил невъзможно малък и остър. Във вътрешността на всяка вдлъбнатина има фин златен прашец, който кара глифа да блести меко на светлината, проникваща през прозореца.

Разтрепервам се неудържимо.

— Това ми е познато — казвам и поглеждам през рамо, за да видя как очите на Лиъм се разширяват. — Не точно това, но нещо подобно беше издълбано над вратата на дюкяна на Кала. Долнопробната вещица на Крофтън. Не толкова сложно или толкова… красиво.

Глифът наистина е красив, почти неземен, заплетен и изкусен и не прилича на нищо друго, на което съм се натъквала. Затварям очи, опитвайки се да си спомня подробно дюкяна на Кала от времето, преди татко да ми забрани да ходя при нея. Винаги съм вярвала, че татко е строг само защото се мъчи да ме предпази да не израсна суеверна и да не пропилея кръвта си в уловките на долнопробните вещици, но сега осъзнавам, че ме е спрял, за да не науча за тайните, които се крият вътре в мен. Обичах да слушам историите на вещиците, без да знам каква истина биха могли да съдържат те.

— Кала ми каза, че формата е предназначена да отблъсне… — Духа на Алхимика, спомням си аз и гласът ми заглъхва. — Но един ден се върнах там и тя беше свалена.

— Майка ми нареждаше рутинни прочиствания на всички градове по нашите земи, за да премахне всякакви стари алхимични символи. Обикновено всеки път, когато се стараеше да се подмаже на Кралицата… — Лиъм посочва към разбитата стена зад нас, където поразената Крепост на Крадеца сякаш е отворена за нощта.

— Тогава тези… — впервам отново очите си в глифа, опитвайки се да дешифрирам една форма над множество други. Умът ми бучи. — Какво означават тези символи? Нямаше да бъдат издълбани в стена, ако не бяха важни, нали?

Вдигам ръка, за да докосна стената, а сетне спирам, застинала от страх. След миг Лиъм се присъединява към мен до стената и проследява линиите с увереността от отдавнашното им познаване.

— Това е някакъв древен език, използван от старите учени и алхимици. Много от тези символи са дори по-стари от древния семперански и никой не знае къде са възникнали — посочва той към една проста крива линия. — Този означава вода. — Лиъм спира, прокарвайки пръста си по някакъв кръг с по-малък кръг в него. — Този прилича на кучешка глава. А този е самото време. Алхимиците — ти и твоите последователи — са предавали своята история по всякакъв възможен начин, въпреки че Кралицата или може би Каро я е унищожавала на всяка крачка. Предавали са я на парчета, чрез истории. Налагало се е да защитят познанията си от Магьосницата. Така че при тях нищо не е било просто.

— Разбира се, че не е било — но моите стари истории вече изплуват в съзнанието ми. Когато Змията открадна сърцето на Лисицата, тя го погълна цялото.

— Отне ни години, за да научим какво означават всички тези символи, и дори още по-дълго, за да ги разграничим. Но този, който се повтаря няколко пъти, означава оръжие също както и в документите. А пък този, най-големият от всички, означава любов или сърце. А този… — той се отдръпва от стената. — Този означавало. Поставени по този начин, образуват нещо като изречение: оръжие срещу голямо зло.

— Оръжие срещу голямо зло? Срещу Каро — задъхвам се аз.

Една студена тръпка се спуска надолу по гръбнака ми. Изведнъж сякаш всичките ми спомени започват да танцуват мъчително близо до повърхността и единственото, което трябва да сторя, е да пристъпя напред и да хлътна в тях. Нещо като че се движи над рамото ми, в крайчеца на окото ми, но когато извръщам бързо глава, за да погледна, там няма нищо.

Смътно дочувам гласа на Лиъм над рамото си.

— Има и други символи, чието значение все още не знам. Потребни ми бяха години, за да проучвам и търся дискретно, но не мога да намеря никакъв запис за тях, нито пък Илайъс успя…

Думите му обаче звучат далечни, като че ли се намира на другия край на дълъг тунел. Аз потръпвам.

Зрението ми се размазва. Всичко се размазва с изключение на глифа на стената пред мен, който ми се струва някак по-рязък и отчетлив, по-видим. Дъхът и сърдечният ми ритъм се ускоряват и аз протягам ръка назад към Лиъм, нуждаейки се отчаяно от нещо, от някого, който да ме закотви към настоящия момент. Ала преди да смогна да го докосна, образът му се разтваря в очите ми и гласът му заглъхва, заменен от плетеница от други гласове. Навсякъде около мен… някак познати, но паникьосани.

Зрението ми се избистря. Вдишвам миризмата на нещо остро и сладко. Лиъм не е там. Крепостта на Крадеца е цяла, но й липсва блясъкът, който имаше преди малко, а светлината извън прозорците съответства на светлината вътре. Изглежда някак по-реално. И навсякъде около мен има хора. Мъже и жени в одежди с багрите на скъпоценни камъни.

И те са в хаос.

Тичат, крещят, издърпват книги и свитъци от рафтовете и ги пъхат под наметалата си, скупчват се около прозореца, за да гледат навън в нощта. До вратата един тъмнокож старец раздава мечове на хората, докато те минават, а близо до мен една изнурена, но с блеснали очи млада жена стои до някаква маса, а ръцете й треперят, докато увива стъклени буркани в кърпи и ги прибира в торба от зебло. Докато се взирам втренчено натам, по бузата й се стича сълза.

Какво се случва? — опитвам се да попитам, но думите излизат разкривени и приглушени, като че говоря под водата. Въпреки това жената се обръща рязко към мен и протяга ръка да ми помогне да се изправя.

— Трябва да тръгваме, милейди — казва тя, а гласът й е дрезгав от страх и сълзи. — Тя е тук. Магьосницата.

На долния етаж се разнася силен трясък, някой пищи. И през отворената врата усещам миризмата на дим, виещ се нагоре по стълбите.

Запомни — мисля трескаво, докато паниката ме пронизва, преди да успея дори да регистрирам онова, което трябва да се запомни — паника, защото знам, че Магьосницата е тук за мен и че няма да изляза жива от портите на Белууд. Наблюдавам как собствените ми ръце се протягат към каменната стена, долавям болката, докато наново и наново проследявам символите с пръстите си, докато кожата ми не се разранява и не започва да кърви, а кръвта ми разтваря камъка под пръстите ми във формата на послание. Вода. Олово. Рубин. Зло. Оръжие. Нокът.

Окървавеният ми пръст понечва да проследи още един знак във формата на полумесец и спира.

Обръщам се, за да се изправя срещу Магьосницата. Разпуснатата й тъмна коса е оплетена от кръв и пепел, макар че една синя копринена панделка се усуква през нея като змия. Погледът ми попада там, където роклята й е разкъсана, разкривайки резка от белязана кожа — розова, назъбена и крещяща — право над сърцето й. Белегът проблясва в засилващата се топлина.

— Помисли си, че можеш да избягаш? — Каро изръмжава и се хвърля към мен, дръпва синята панделка от косата си и я увива около врата ми с плавно движение.

А после…

Мрак, празнота. Аз съм някъде другаде, въпреки че пространството около мен е толкова тъмно, че изглежда така, сякаш съм никъде.

Болка избухва в тялото ми. Горещина пулсира в дланта ми — пронизваща и упорита. Надзъртам надолу и разтварям пръстите си. Болезнения си юмрук. Едновременно кървящ и пулсиращ.

Държа някакво кървавочервено бижу с големината на монета, равняваща се на година време, заострено в единия край, сякаш съм го изтръгнала от гигантски звяр. Скъпоценният камък е обвит от каменна змия, която се развива в някаква дръжка. Кинжал. Нокът. Зъб. Оръжие. Връхлитат ме поравно и ужас, и благоговение. Скъпоценният камък разпръсва пурпурна светлина върху пръстите ми, сякаш действително кърви в ръката ми. Вглеждайки се настойчиво в светлината, танцуваща върху острието, забелязвам едно отражение, което ми се усмихва…

Не. Каро ми се усмихва. Лицето на Магьосницата, пречупено дузина пъти в огледалната повърхност на кинжала.

И… Каро е там, наистина е там. На земята под мен, с отметната назад глава, с широко отворени очи.

Аз сторих това.

И сега трябва да го скрия, да го опазя. Запомни. Трябва да бягам…

Нечия невидима ръка сграбчва моята и аз изпищявам.

— Джулс! — изревава някой. Глас на момче, на познат. Писъкът и ревът стихват в главата ми, мракът се разтваря в бледа светлина и стаята изплува на фокус…

Но сега е тиха, празна… с изключение на двама ни с Лиъм.

Лиъм се вторачва надолу към мен с ококорени очи и бледо изражение, но не гледа в лицето ми. Проследявам погледа му до собствените си ръце и вълна от шок минава през мен точно преди болката да ме застигне. Пръстите ми са окървавени, ноктите начупени. Юмруците ми са стиснати до бяло, с червени ивици точно както бяха във видението ми. Бавно, докато сърцето ми бие силно, аз разтварям ръката си…

За да се разкрие… Нищо. Само въздух.

12

Разочарование нахлува в гърдите ми, толкова внезапно и мощно, че трябва да положа усилие да сдържа риданието си. На колене съм до масата, треперя и мразя факта колко лесно видението открадна уюта и топлината на Крепостта на Крадеца. Стомахът ми се свива. Лиъм прикляка до мен и погалва рамото ми с ръка. Трябва да го отблъсна, но не мога. И не го правя.

— Какво стана? Какво видя? — пита нежно той.

Но думите се носят около мен като вятър, без да попият в съзнанието ми. Чувствам се толкова натежала и объркана, както когато се събуждам от сън през деня, за да установя, че дневната светлина е избледняла в здрач. Паникьосаните лица на хората от съня ми — по-нископоставени алхимици осъзнавам аз, мои последователи — проблясват в ума ми. Магьосницата дойде тук, в Крепостта на Крадеца, за да ме преследва. Обви лентата си около врата ми, опитвайки се да ме удуши. Дали успя? Колко от алхимиците са избягали? Колко са загинали от дима на Магьосницата?

Дишам тежко, пресекливо. Лиъм ме обгръща с ръка и ме придърпва към себе си, разкопчава наметалото си и го оправя така, че то да ме завие като одеяло. Затопля ме, скрива ме. Не осъзнавам до този момент, че замръзвам и треперя неудържимо. Сърцето на Лиъм отново бие до мен; този път усещам напрежението в мускулите му, приглушения порой от думи, които трябва да ме утешат. Трябва да се отдръпна, знам, но имам чувството, че ще се разпадна на парчета, ако го сторя. Крепостта на Крадеца — моят дом — разигра пред мен своето обещание за разбулване само за да го грабне обратно.

— Всичко е наред — промърморва Лиъм в косата ми. Придърпва ме още по-плътно до себе си, въпреки че вече съм престанала да треперя, и обвива и другата си ръка около мен, сякаш може да ме защити от злото. Все още долавям напрежението в него, но в тялото му има и топлина, която измества студения възел на страха, загнездил се в гърдите ми.

Из ума ми сноват образи, всеки от тях връхлита внезапно предишния и го измества, а после следващия и следващия, прехвърчат зад затворените ми клепачи толкова стремително, колкото и цветните книжки с движещи се картинки, които Роан Гърлинг имаше, когато бяхме деца. Опитвам се да ги подредя, да проумея смисъла на онова, което току-що съм видяла. До мен Лиъм стои мълчаливо. Никой от нас не помръдва и за няколко минути се възцарява тишина. Когато проговарям, то е, за да кажа:

— Съзрях нещо. Някакво оръжие.

Очите му се разширяват.

— Оръжие?

— Да — поглеждам надолу към ръката си, все още с остатъчно очакване кинжалът със скъпоценния камък да е там. Стряскам се, като си спомням Каро в нозете ми с разкривена от писък уста. Същият образ, който видях, след като я намушках с ножа в градините на Шорхейвън. — Не знам какво представляваше кинжалът или откъде се взе, но аз го почувствах. Беше толкова истински, колкото да се държа за…

Спирам внезапно, когато осъзнавам, че съм хванала ръката на Лиъм, за да го убедя в думите си. Бързо издърпвам пръстите си от неговите. Измъквайки се леко от закрилата на наметалото му, аз посочвам към разпръснатите пред нас хартии, а след това към блестящия глиф на стената.

— Ами ако това е оръжието, което си отбелязал в документите си? Символът на стената… — извръщам се, за да погледна златния глиф, издълбан в камъка. — Защо иначе ще имам такова ясно видение с него?

Лиъм мълчи няколко секунди, преди да кимне, прочиствайки гърлото си.

— Предполагам, че е възможно. Може би е нещо, което си създала в някой минал живот. Тук ли е?

Издишвам рязко. Вълнението от това, което видях, и разочарованието от колебанието на Лиъм се срещат в гърдите ми като горещ и студен въздух. Заражда се буря.

— Аз… аз не знам.

Лицето му помръква.

— Видя ли къде беше?

— Не — стисвам очи, стараейки се да се задържа за образите. Ала те вече са избледнели. — Бях в тази стая, Крепостта на Крадеца гореше, а Каро влезе тук, за да ме намери, но после видението стана просто… черно. Празно с изключение на кинжала. Знаех, че трябва да го скрия някъде, да запомня къде, но не знам…

Думите донасят горчив привкус в гърлото ми. Аз замълчавам и оставям погледа ми да се насочи надолу към бледите ми, кървящи ръце. Аз съм Алхимика — казвам си. Но не се чувствам всесилна или трепереща тук от страх, криеща се, докато хищници обикалят наяве пред вратата ни. Това, което наистина чувствам, е внезапна, засилваща се неудовлетвореност от всичко, което не знам, не разбирам…

От напиращия у мен инстинкт да напусна Семпера завинаги точно както Лиъм искаше да направя, преди да отида в Крофтън, и както настояваше, когато избягахме от Шорхейвън.

Взирам се в тъмнината на очите му, а вътрешностите ми се преобръщат и гърчат от съмнение. Колко години съм загубила? Колко години съм прекарала да търся в Крофтън, докато Лиъм Гърлинг е изучавал непознатите части от мен самата в старите книги? На колко години съм осъдена да остана непозната за самата себе си, за Алхимика, заровен дълбоко в сянката на съзнанието ми? Дори и моят древен дом не ме приветства сега, не изцяло. Връхчетата на пръстите на ръцете ми, покрити с кръв и разранени там, където съживиха видението, ме болят. Сърцето също ме боли.

Ако Алхимика остане потънал в мен завинаги, разкривайки себе си в отломки от откъслечни спомени, но никога не цели — то коя съм аз тогава? Не съм Джулс Ембър. Не съм никоя.

Изправям се и отстъпвам към вратата. Изведнъж необходимостта да бъда сама — и да изляза от измамно красивата Крепост на Крадеца — се оказва непреодолима.

Лиъм също се изправя на крака, отправил несигурен поглед към мен.

— Недей — казвам аз. — Трябва да помисля.

— Не можеш да си тръгнеш, Джулс, не е безопасно…

— Недей! — сега гласът ми е по-силен, почти крещя.

Той примигва, а ръката, която е протегнал към мен, се отпуска встрани до тялото му. Зървам болката, която изпълва очите му, но въпреки това се обръщам и се затичвам надолу по стълбите.

Навън жадно поглъщам прохладния пролетен въздух, нищо че това не разсейва объркването ми. Повече от всичко друго в носа ми се задържа миризмата на дим, а в ушите ми — звуците от писъци.

Преди колко стотици години е била онази нощ, онзи пожар, който е изпепелил Крепостта на Крадеца и е разпръснал по-нископоставените алхимици с вятъра? Колко хора са умрели тогава — както и сега — заради мен? Тяхната загуба — защото те са били изгубени, знам го с цялото си същество — все още ме измъчва. Те ме последваха — шепне някаква съвест, по-древна от тялото ми. — Те ми се довериха.

Това беше различно от другите видения, които бях имала в Евърлес и по пътя. Не тичах през гората, нито бях окована в тъмница, безпомощна, следваща предопределен път като колело на каруца. Аз бях там, в Крепостта на Крадеца, там с по-дребните алхимици, споделяйки техния ужас и адреналин. Аз бях жива в спомена, можех да се движа, да говоря и да чувствам. А след това… тежестта на странния кинжал със скъпоценен камък в ръката ми, толкова истински, колкото болката от счупените ми нокти или топлината от докосването на Лиъм по ръката ми.

Коленича на земята и вдишвам аромата на хладната трева, отчаяно жадувайки да почувствам огромното истинско притискане на земята под мен. Образите и усещанията от спомена избледняват малко, заменени от приятно влажната миризма на почвата наред със звука на вятъра из дърветата. Спомените бяха увиснали във въздуха на онази малка стая, обгръщайки белите ми дробове, но сега вече съм излязла извън обхвата на облака.

Вдигам глава и се обръщам, за да погледна назад към Крепостта на Крадеца. Оставих Лиъм вътре със запалени лампи, но отвън, както и преди, тя изглежда просто прекрасна, празна руина.

В главата ми се прокрадва подозрение. Всичко това може по някакъв начин да е жесток трик на Каро, друга част от измамната й игра. Подобно на начина, по който бе манипулирала бившата Кралица, приплъзвайки пипалата на магията си в главата й…

Или може би това изобщо не е Каро, а само моята собствена слабост? Разпадам ли се, полудявам ли, без да притежавам силата да задържа паметта от векове?

Не. Формата на глифа плува зад очите ми, изписана в изгарящо златисто с моята собствена кръв. Глифът и Крепостта на Крадеца — заедно те ме притеглиха в спомена, а формите и линиите се преплитат едни в други над мен като мрежа.

Едно послание, оставено… за мен.

Кинжалът. Той беше в ръката ми, все още долавям топлината му, светлината му, неразличимия вик на смисъла от моето минало. Дръжката му беше змия, което не може да не означава нещо. Огъвам и свивам пръстите си, сякаш само с чиста воля бих могла да я накарам да се покаже. Стисвам очите си и опитвам да се видя как издълбавам тези странни форми, да видя повече от случилото се преди, от това, което толкова отчаяно се мъчех да запомня. Пробвам да отмия тъмнината на последния спомен, да дръпна плътните мрачни завеси в главата си, да разкрия какъвто и да е знак къде се е разиграло това.

Ала няма никаква полза. Спомените танцуват мъчително по краищата на съзнанието ми, а сенките на смисъла им примигват навътре и навън като светулки в здрача.

Шум от гласове в далечината ме кара светкавично да отворя очи. Осъзнавам със свиване в стомаха, че съм отишла далеч от Крепостта на Крадеца. Навсякъде около мен има борови дървета, а под краката ми — килим от иглички. Дочувам леко глъчката на града. Не е безопасно — беше ме предупредил Лиъм.

Обзема ме страх. Не биваше да бягам от Лиъм, не и когато спомените замъгляват сетивата ми така.

А сетне някъде напред, в посоката, която смятам, че води към главната порта, забелязвам една фигура. Отнема ми няколко секунди да разпозная силуета като човешки, защото то — момиче в дрехите на ученичка — не се движи. Седи на тревата с извърнато от мен лице, приведено над нещо на земята. От неподвижността на тялото му става ясно, че е напълно погълнато от онова, което прави. Зад него се прокрадва късче слънчева светлина подобно на обърната наопаки сянка.

Знам, че трябва да бягам, но инстинктът ме дърпа напред. Сред дърветата е тъмно и студено. Достатъчно тъмно, надявам се, за да не може момичето да различи чертите на лицето ми.

Колебая се дали да извикам, когато някакво клонче изпуква под крака ми. Преди да успея да размисля, момичето скача и се обръща, разпръсквайки нещата, оставени на земята около него — виждам блясъка на метал, бялото на кости.

Атрибути на долнопробна вещица.

— Кой е там? — извисява глас момичето. Разпознавам го като част от пияните минувачи от по-рано — момичето, Стеф, за което Лиъм каза, че е от семейство на долнопробни вещици и което извика подигравателно: Да живее Кралицата! Във всеки случай сега то изобщо не е пияно. Тъмните му очи оглеждат гората, а стойката му е напрегната, като че е готово да побегне или да се бие.

Мога да остана на мястото си или да се опитам да се измъкна. Но споменът все още е забил ноктите си в мен и ръмжи в ухото ми. В ума ми разцъфва идея — опасна, отчаяна.

Преди да узная, че аз съм Алхимика, а Каро — Магьосницата, с нея и Ина посетихме една селска вещица в Лаиста. Това беше в нощта, преди всичко да се промени завинаги: Ина искаше кръвна регресия, провинциалния ритуал, при който можеш да се върнеш обратно назад през собственото си време и да позволиш на изгубените спомени да изплуват на повърхността, моменти, които можеш да прелистиш като страници на книга. Подобно на много други изолирани градчета, с които е осеяна Семпера, селската вещица в Лаиста бе измамница, но задименият й дюкян събуди у мен спомени и живи подробности, които бяха погребани дълбоко. Онези възстановени мигове ме отведоха в Брайърсмор, където открих истината за своето раждане.

Ако Стеф действително е вещица, може би ще може да ми помогне там, където Лиъм не може. Където дори аз не мога да си помогна.

Ето защо пристъпвам напред в локвата от светлина помежду ни и я викам.

13

— Стеф.

Задържам дъха си, когато тя извръща бързо глава, за да ме погледне, а безразсъдството на онова, което току-що съм извършила, се просмуква в мен. Твърде късно е да го върна назад. Пронизващият й, нетрепващ поглед запалва у мен страх — като искри при удара на кремък в огниво. Може би нейните лекомислени думи за Кралицата по-рано са били просто представление. Ако това е така и тя ме разпознае като Джулс Ембър от Крофтън, издирвана за убийството на Кралицата, може би току-що съм обрекла себе си заради съкрушителната си потребност от помощ.

Но за щастие, тя не ме разпознава или ако го е сторила, поне не го показва. Очите й се движат бавно по лицето ми, а устата й се изкривява в подозрително смръщване.

— Чух, че си вещица от по-нисък клас — опитвам се да поведа разговора аз. Карам гласа си да звучи наперено и ведро, както допускам, че би звучал гласът на някоя ученичка, ако това е само отвличане на вниманието.

Тя се вторачва в мен.

— От кого си го чула?

— От Лиъм Гърлинг — казвам аз, припомняйки си урока, който татко ми преподаде, а Евърлес затвърди: да казвам истината колкото може повече, така че лъжите да се забелязват по-трудно. Докато говоря, се опитвам да погледна скришом към нещата, разпръснати в краката й, а сърцето ми се ускорява от гледката. Парчета метал, извити в странни форми, издълбани дрънкулки, които може да са от светло дърво или животински кости, малка месингова купа с прах.

Очите й се разширяват от изненада, после отново се присвиват.

— Елитна компания. Никога не съм те виждала преди.

Вдигам рамене.

— Е, верни ли са слуховете?

С непоколебима експедитивност Стеф събира предметите си в кадифената кърпа в бургундско червено, върху която са сложени. Тя вдига някаква кожена връвчица от тревата, овързва плата на мъничката бохча и я закачва на колана си.

— Кои слухове? — отвръща, без да откъсва очи от мен. — Има няколко. Трябва да си по-конкретна.

— Че имаш познания в по-дребната алхимия. И че не таиш любов към Кралицата — добавям импулсивно второто изречение, след което спирам, а сърцето ми препуска лудо. Може ли тя да си каже, че се стремя да изпитам нейната лоялност?

Стеф ме измерва спокойно и изглежда толкова предпазлива, колкото се чувствам и самата аз. Но все пак долавям весели искри в очите й. Надявам се, че се дължат на моята смелост.

— Не хранех любов към старата Кралица. Още не съм решила за малкото сираче, което стана Кралица. Но се съмнявам, че животът ми ще се промени по някакъв начин.

Стомахът ми се свива при нападката към Ина. Потискам гнева си.

— Ами алхимията? — питам аз. — Имам нужда от услуга и мога да платя.

Тя ме поглежда незаинтересовано.

— Ако наистина имах това, което търсиш, защо да ти казвам, непознато момиче?

Сърцето ми прескача.

— Защо то имам нужда от помощта на вещица. Важно е.

— Какво искаш тогава? — казва тя невъзмутимо, изправяйки се на крака.

Изтривам изпотените си ръце в роклята на Дана. Виждам как очите на Стеф трепват, когато забелязва това.

— Да си спомня неща, които съм забравила — казвам аз. — Искам да направя кръвна регресия.

Стеф прави крачка към мен. Тя е висока, тъмнокожа, с дълги плитки, падащи върху раменете й. Зелената й роба изглежда безупречна въпреки факта, че е седяла на земята в гората.

— Кръвните регресии са за отегчени благородници или отчаяни глупаци — очите й бързо се спускат надолу по тялото ми, а сетне се връщат нагоре, за да срещнат погледа ми, преценявайки ме неумолимо. — Ти не си благородница. Трябва да е нещо важно, щом идваш при мен за помощ. Но ако това е така, как изобщо си могла да забравиш спомена?

Сърцето ми бие учестено. Тя сякаш изучава изражението ми и аз отчаяно се надявам, че през последните седмици е стояла затворена в двора на академията и не е видяла листовките с рисунка на лицето ми, разлепени навсякъде из града.

— Това са историите на някого, който е изчезнал — казвам аз, което всъщност не е лъжа.

— Всички сме изгубили близки. Да си спомним техните истории, няма да ги върне обратно — лицето на Стеф остава каменно. После с по-тих глас тя добавя: — Хората забравят, за да оцелеят.

Независимо от думите й в гласа й има нотка на предпазливост, която запалва надеждата в мен, а по лицето й се чете любопитство. Сега аз съм тази, която пристъпва напред.

— Моля те! Ще ти платя за отделеното бреме, но аз наистина се нуждая от помощ.

— Ще трябва да я намериш някъде другаде — гласът й става по-студен. Тя ми обръща гръб, за да довърши събирането на нещата си, очевидно заключила, че не представлявам заплаха за нея. Мъничка купа, къс нож, който блести сред постеля от цветя. — Лиъм Гърлинг каза ли ти също, че старата Кралица екзекутира половината ми семейство за практикуване на магия?

Преглъщам.

— Не.

Тя се обръща към мен, а по лицето й преминава тъжна усмивка.

— Е, не искам да мина по същия път.

— И все пак ти си тук, в гората, и практикуваш магия — отговарям бързо аз.

Тя се извръща към мен, веждите й описват дъга, но не казва нищо. Мълчанието ме окуражава.

— Съжалявам да чуя това за семейството ти — проронвам аз. Раздвижвам двата си пръста в кръг над тялото, правейки знака на часовника, традиционен жест на почит, когато оплакваме мъртвите. — Всичко, от което имам нужда, е една-единствена кръвна регресия. И както казах, мога да платя.

Устата на Стеф потръпва.

— Ако си чула слухове за мен, сигурна съм, че си чула тези и за моите родители. Ще си призная, че да бъда дъщеря на един Чембърлейн, ми позволява някои несъответствия… — ръката й несъзнателно докосва торбичката на колана й… — Ала няма да рискувам себе си, извършвайки кръвни регресии за непознати момичета, които ме следват в гората. А сега… довиждане! — Тя се обръща и си тръгва, а зелената й копринена пелерина се развява зад нея.

— Името ми е Джулс! — гласът ми секва след извиканата дума.

Ехото от вика — Джулс, Джулс, Джулс — сякаш изпълва дърветата. Веднага ми се приисква да си го върна обратно. Стоя там застинала, докато Стеф бавно се извръща отново към мен. Името ми се носи във въздуха между нас, отровна змия, която е разтворила качулката си, готова да нанесе удар. Знак за предупреждение. За опасност.

— Джулс — повтаря бавно и замислено Стеф. Тя пак оглежда лицето ми и ми се струва, че виждам как очите й се разширяват леко, почти незабележимо. Оставам неподвижна. — Предполагам, че не си Джулс Ембър?

Мълчанието ми е красноречив отговор.

Дъхът на Стеф изсвистява през зъбите й. Тя пристъпва напред, краката й се движат глухо по земята, но аз не пропускам начина, по който едната й ръка се насочва към кръста. Напрягам се, готова да използвам магията си, ако тя извади нож изпод наметалото. Но тя просто спира на крачка от мен.

Усмивка се прокрадва лениво по лицето й като тясна ивица над буйни пламъци.

— Ти наистина ли уби Кралицата?

Пот се стича по гърба ми. Поклащам глава.

— Не.

Лицето й помръква.

— О! Жалко. Ако го беше сторила, може би щях да размисля и да ти помогна.

— Щях да го направя — изричам припряно аз. Достатъчно от истината вече се е изляла от мен и какво значение има, ако позволя и на другата част да излезе наяве?! — Но тя беше просто марионетка. Някой друг дърпаше конците й. — Прочиствам гърло и преглъщам страха си. — Именно него искам да убия.

— Ти ли? — пита тя. Веждите й пак се вирват. Объркване, любопитство и дори намек за страх се борят върху лицето на Стеф, но разумната страна в нея явно надделява или сигурно не ми вярва, защото се обръща на пети. — Успех в това! — Извиква ми през рамо.

Чувство на безизходица свива вътрешностите ми. Да, аз — искам да извикам. — Кой друг? Кой друг, ако не Алхимика?

Има един начин, по който да й покажа. Тялото ми се движи с по-бясна скорост, отколкото бих могла да променя решението си.

Разпервам ръце, запращайки мисълта си във въздуха. Преди да поразсъдя особено за онова, което се втурвам да извърша, попадам на дървета и спирам времето край тях, така че клоните около мисълта ми остават неподвижни въпреки бриза. Светът край нас замлъква, а песента е отнета от гърлата на птиците. Стеф спира да върви.

Едната й ръка се вдига, за да подръпне стегнатата плитка около бузите й. Секундите се сгъстяват около нея като мед. Не мога да разчета изражението й. Емоцията изкривява лицето й в равни части от страхопочитание и ярост, и…

Разпознаване.

Потръпвам и позволявам на магията да си отиде. Вятърът отново зашептява край нас, птичите песни пак избухват във въздуха. За миг звуците са неистови, забързани, сякаш се опитват да наваксат.

Най-накрая тя проговаря:

— Майка ми ми каза, че ще дойдеш един ден… — влачейки се, тя прави поредна крачка към мен, а гласът и затихва почти до шепот, когато най-сетне изрича името „Алхимик“.

Потиснатите чувства са все още там, едновременно благоговение и гняв.

Сърцето ми слиза в стомаха. Да чуя тази дума от непозната, провокира някаква тръпка, която пролазва мълниеносно нагоре и надолу по гръбнака ми заедно с ужаса.

— Майка ти? — отговарям аз и веднага ми се приисква да мога да върна думите си обратно, защото прозвучават толкова младежки и глуповато.

Стеф не обръща внимание на въпроса ми. Или не забелязва, или не я е грижа.

— Истина е, нали? — тя ме поглежда строго, след това взема все още отворените ми ръце в своите, като ги обръща, сякаш ще й разкрият някаква голяма тайна или трик. А после за секунда лицето й се променя от изненада към ярост. Тя мощно отблъсква ръцете ми. Аз ги притискам до гърдите си.

— Ако ти си Алхимика, това е още една причина да стоя надалече — гласът й се издига над птичите песни и шепота на вятъра. Спомням си колко близо трябва да сме до Белууд. Стеф обаче май не се интересува от това. — Ти беше като чума за семейството ми. Няма ли вече достатъчно косвени щети в битката ти с Магьосницата?

Сърцето ми се изкривява, докато думите й потъват в мен. Спомням си последователите на Алхимика, които зърнах преди по-малко от час във видението си в Крепостта на Крадеца. Дали предците на Стеф са били сред мъртвите? И все пак още се нуждая от помощ — и вече съм се въвлякла в това, напомням горчиво на себе си, подсещайки се и за думите на Амма — ето защо си поемам дълбоко дъх.

— Вярно е. Сега не те моля да бъдеш част от каквото и да е — казвам аз. — Трябва ми само една кръвна регресия. И както потвърдих, ще ти платя.

Стеф изучава лицето ми за миг, а челото й се сбърчва съсредоточено. После скръства ръце на гърдите си.

— Пет години.

Вдишвам рязко. Сумата ме кара да потръпна. Колко хора в Крофтън са умрели за по-малко? Но макар да не съм го виждала лично, знам, че Лиъм има достатъчно кръвни монети в чантата си. Със свит стомах аз се съгласявам.

— Добре. Пет години.

— Това са истински ритуали, датиращи от векове, практикувани от семейството ми в продължение на стотици години. Не е магия, силна колкото твоята, но… — пояснява накратко Стеф, а очите й отново се плъзват към ръцете ми. — Не е и измислица или номер за забавление. Може да не видиш нищо или пък да видиш нещо, което не искаш да виждаш.

Кимвам с разбиране.

— Да започваме.

С нахлупена на главата си качулка аз следвам Стеф към ученическите общежития, за да може тя да събере необходимите за кръвната регресия предмети. Чувство на триумф звъни в мен, удавяйки страха. Протакам завръщането си в Крепостта на Крадеца, защото не бързам да се изправя лице в лице с Лиъм. Кълна се, че дори и от разстояние усещам как въздухът става по-топъл от гнева му към мен за това, че съм се изложила на опасност, че прибързано и необмислено съм издала самоличността си на Стеф. Но не каза ли той самият една зимна нощ в Лаиста, че се хвърлям с открито сърце в опасностите? Лиъм знае, че отговорът е „да“. Винаги.

С изненада откривам, че тъмните, вкопани коридори на спалните помещения, които водят до стаята на Стеф, не изглеждат много по-различни от задушните коридори на прислужниците в Евърлес. Но без слугите, сновящи по коридорите в имението на Гърлинг, носейки пране или лек за болни крака, мрачните тунели на Белууд се усещат някак по-светли. Из въздуха витае усещането за история, наситено и с приглушения прилив на радост.

Стеф разполага със собствена стая. Малка и тясна е, осветена само от тесен прозорец, гледащ към града. Трябва да се наведа, за да не ударя главата си в корниза. В единия ъгъл се намира правоъгълно бюро. Тя отваря долното чекмедже и изважда дървена кутия, пълна с разни предмети.

Стоя неловко зад нея, любопитна съм, но не искам да надничам, докато тя слага в кожената си торбичка смесителна чаша с размерите на дланта й, дървено хаванче, както и няколко снопчета билки. Подава ми някаква захабена брошура, надраскана с думи на древен семперански. Очевидно е стара, а повърхността й е мека под пръстите ми. Мирише леко на метал и пепел или на горчиво-сладките парфюми, които всички долнопробни вещици явно имат в дюкяните си. После Стеф прекосява стаята и вдига една дървена дъска от пода, под която се разкрива ред от проблясващи бутилки вино. Тя пъхва една под наметалото си, промърморвайки:

— Дължа ти една, Рути.

След като вече е прикрила торбичката и бутилката, Стеф се изправя и ме поглежда с очакване.

— Е… накъде?

Чувствам как кръвта се оттича от лицето ми. Не бих имала нищо против да заведа Стеф в Крепостта на Крадеца — в края на краищата това е моят дом — но Лиъм е там. И макар тя да знае, че аз съм Алхимика, е опасно да й позволявам да вижда, че Лиъм е с мен.

— Вече съм на крачка от това да бъда изключена, както стоят нещата — казва многозначително тя. — Няма да правя магия в собствената си стая. Къде си отседнала?

Пробожда ме съмнение, но няма да се откажа сега. Сграбчи момента! — както каза Амма.

Нищо не нарушава мълчанието между нас, докато водя Стеф към Крепостта на Крадеца, а тишината сякаш е изпълнена с дебнеща опасност. Група ученици се разминават с нас, смеейки се. В стомаха ми се надига ужас. Чувствам се така, сякаш съм отново в Шорхейвън, пръстите на нозете ми висят над скалата, а под мен има само назъбени скали и неистова бездна. Очите на Стеф също се стрелват непрестанно от една страна на друга. Нервна е — мисля си аз и това освобождава известно напрежение в мускулите ми. Аз съм тази, от която трябва да се боят, не тя.

Оставям Стеф да изчака долу, докато се изкачвам по стълбите. Крепостта на Крадеца е моя тайна, но Лиъм ще трябва да я напусне, преди Стеф да прекрачи прага й. Никой не бива да узнава, че той е с мен.

Когато влизам обаче, минавайки през арката в моята собствена част от откраднатото време, Лиъм не е там.

Вероятно е излязъл да ме търси, това е всичко — казвам си, в опит да разсея страха, който се събира в мен. Но образът на войник, влачещ го надалеч, е причината в гърлото ми да се събира жлъчка.

Не знам какво друго да сторя и викам Стеф да дойде горе. Когато тя стига до стаята на Алхимика, устните й се разтварят, очите й се разширяват, за да погълнат пространството, задържайки се на лятната картина на Белууд, появила се извън разрушената стена, откъдето на пода се излива слънчева светлина.

— Майка ми ми каза за това място, когато бях малка. Никога не съм знаела… — очите й се плъзват по разрушената стена с удивление, на устните й се заформя усмивка, бърза и мимолетна, но неподправена.

— По-рано ти каза, че тя ти е говорила за мен. Какво ти каза? Аз… — спирам заради странността на думите, които изричам. — Тя познаваше ли Алхимика?

Стеф не отговаря веднага. Вместо това отива до масата и започва да нарежда нещата си. Най-накрая ми казва:

— Като момиче, да. Израснала е с истории за Алхимика и Магьосницата както всяко друго дете, макар че нашите истории са се предавали от човек на човек, а не са били взети от книгите. Но когато баба ми умря в твоя служба, майка ми спря да мечтае за теб. Историите, които ми разказваше, бяха по-скоро предупреждения.

— О! — промълвявам аз. Неловко. Чупя пръсти, вината ме изгаря отвътре. Но в същото време не мога да не изпитам и мъничко завист. Какво щеше да стане, ако вместо да крие истината зад лъжи, татко беше честен с мен, когато бях дете, след като ме бе спасил от Кралицата — от Каро — в Брайърсмор? Какво щеше да стане, ако Лиъм ми беше разказал за моето минало, вместо да го къта за себе си като шепа кръвни монети, пъхнати под дюшека? Бих ли отбягвала истината също като Стеф? Бих ли избягала?

Или щях действително да бъда Алхимика, по-силна и по-могъща от своя враг?

В мен разцъфват емоции — заплетени и парещи. Стеф е израснала с магия и аз долавям непреодолимо желание да й споделя.

— Научих за миналото си съвсем наскоро. Не познавам никого от миналото си освен самата Магьосница…

— Колкото по-малко знам, толкова по-добре — прекъсва ме тя и махва с ръка, за да ме накара да млъкна.

— Права си, разбира се — затварям уста, мъчейки се да не показвам болезненото разочарование върху лицето си.

Тя въздиша.

— Трудно е да се отърсим от старите порядки. Майка ми ми казваше, че всяко нещо в Семпера, може би дори всичко в самата природа, някога е съдържало магия. Че все още, и до ден днешен, можеш да изцедиш магия от камъка, ако знаеш как да го сториш.

Давайки ми знак да се присъединя към нея на масата близо до прозореца, Стеф събира в дланта си едно черно листо, наподобяващо връх на стрела, един яркочервен плод, наполовина по-малък от слива, и един познат низ от листа, покрити със сребро. Гласът й е груб, но мисля, че мога да открия и нотка на вълнение в него.

— Спейдсмарк — листо от най-старото дърво в Семпера, за да те свърже с миналото. Ауърс Блайт — силна отрова, за да се отърси умът ти от настоящето, и накрая…

— Ледена бодлива зеленика — опитвам се да запазя гласа си весел. — Тя расте само на места, където Магьосницата е правила магията си.

Знам това, защото Каро сама ми го каза. В съзнанието ми тя се усмихва.

— Силната магия винаги оставя нещо след себе си — заявява Стеф равнодушно.

Тя накъсва на парчета листата и плода на трите съставки в месинговата купа, която е сложила на върха на коленете си. Взема чукалото и нетърпеливо смачква сместа, въртейки купата, докато чука. После доволна поставя чукалото на пода и отваря откраднатата бутилка с вино с лек пукащ звук. Сладникавият му аромат разцъфва между нас и изпълва стаята.

Тя бавно изсипва тъмночервената течност в купата, където растенията плуват върху блестящата бледоморава повърхност. Отначало не се случва нищо, но скоро тънка струйка бледозелен дим започва да се издига от сместа. Отварата няма нищо общо с течността, която вещицата в Лаиста държеше в бутилка в дюкяна си. Точно когато си мисля, че странната усукана струйка дим прилича на стъблото на цвете, краят й, който се простира към мен, избухва в цвят: корона от пет златни листенца, обгръщащи пулсиращ червен център. Дъхът ми спира в гърдите.

— Красиво е. Никога не съм виждала нещо подобно.

Наблюдавам със страхопочитание, докато Стеф изтръгва димното цвете от стъблото му с палеца и показалеца си. Почти прозрачната пъпка сякаш плува нагоре към сводестия таван като птица, сграбчена за върха на кралото й.

— Слушай внимателно. Съсредоточи се върху онова, което искаш да запомниш — наставлява ме тя.

Отварям уста, за да се възпротивя — толкова много сенки се вихрят в миналото ми, че всички те веднага избухват в главата ми. Правя всичко по силите си, за да ги отблъсна, за да се съсредоточа върху предмета, който чувствах по-истински: кинжала със скъпоценния камък. Трябва да знам какво е той, откъде идва. Къде се намира.

Докато се мъча да изтикам далеч от ума си всичко друго освен образа на кинжала, Стеф започва да шепне думи на древен семперански. Съзнанието ми се приковава към звуците, замайва се и се завърта, изтънява като дима, който ме заобикаля…

Със свободната си ръка Стеф накланя брадичката ми назад и отваря устата ми с леко движение, след което пуска димното цвете вътре. Димът се разтваря незабавно върху езика ми, сладък като мед, после студен като лед, накрая горещ като пламък…

И макар да седя напълно неподвижно, чувствам, че пропадам право надолу, надолу, надолу.

Чувствам, че някакъв камък ме притиска от всички страни. Намирам се в една малка стая, по-малка от тази в Крепостта на Крадеца и без светлина. Ръцете ми са притиснати до някаква стена и аз се съсредоточавам, изливам време в камъка, искам той да ерозира и да се разруши, докато накрая отстъпи, посипвайки прах върху ръцете ми.

Нещо ме изтласква рязко нагоре, обгръща ме дим, попадам в нов спомен. Каро стои сред тъмна равнина, лицето й е в сянка и тя разперва длани към мен. Очите й са диви, набраздени с червени сълзи. По дланите й има кръв. Обръщам се и побягвам от нея.

А сетне… все още бягам, но мракът избухва в слънчева светлина със силата на експлозия. Къдриците ми летят около мен и аз не плача, а се смея затова че ме преследват. Камъче прелита покрай главата ми и разплисква повърхността на реката до мен. Навеждам се задъхана, за да нарисувам по детски някаква форма върху камък с пръчка, обгорена до черно откъм единия си край. Внезапно водата се надига в грамадна вълна…

Твърде могъща — обажда се глас от нищото, а проблясващите образи се разтварят в абсолютно, беззвездно черно. Кинжалът с рубина се появява и се завърта в пространството пред мен, като че изведнъж се е родил от нищото.

Тогава нещо в ума ми ме дръпва силно. Чувствам, че се издигам към някаква бледа светлина, задъхана, готова да нанеса удар…

Но пред мен е само лицето на Лиъм, а в очите му блести огън.

14

Замръзвам на място. На лицето му кипи гняв, а под него и объркване. Лиъм се полюшва на пръсти, сякаш се кани да скочи. Погледът му полита от мен към Стеф. Изглежда напълно като студения, арогантен лорд, когото познавах в Евърлес, което кара стомаха ми да се свие.

Той се нахвърля върху Стеф.

— Ти какво правиш тук?

— Всъщност ти какво правиш тук? — отвръща на нападката му тя. Стеф също вече е на крака, заела войнствена поза с изправени рамене и предизвикателно изражение в очите.

Аз се надигам неуверено, все още замаяна от яростната атака на тресавището от спомени.

— Стеф, Лиъм пътува с мен. Лиъм, тя ми помага да осъществя кръвна регресия.

Стеф ме стрелва за момент с обвинение в очите.

— Ти каза, че си чула слухове от него. Не каза, че пътуваш с него.

— Но не съм казала и обратното — чувствам се толкова малка, колкото думите ми ме карат да звуча. Главата ми се върти, но аз се навеждам над масата.

— Защо споделяш тайните на Алхимика точно с някого от Гърлинг, и то измежду всички възможни хора?

Лиъм се намръщва и долавям, че Стеф е засегнала уязвимото му място.

— Аз не съм семейството си. Джулс знае, че може да ми се довери. Ти можеш ли да кажеш това, долнопробна вещице?

— Не ми говори за семейство, господинчо — изрича ядно Стеф. — Баба ми умря в служба на Алхимика. Баща ми не ме признава, защото се срамува да има вещица за дъщеря, затова ме изпрати в училище, където всички шушукат за мен зад гърба ми. Джулс — завърта се тя към мен, — има други хора, които ще те подкрепят и които не подкрепят короната. Не е необходимо да разчиташ на един Гърлинг…

— Лиъм ми спаси живота — казвам аз. — Имам му доверие.

Стеф се усмирява, а в стаята се настанява напрегната тишина. Очите на Лиъм са празни, а устата му е стисната, предполагам от чувство на безсилие, че губи контрол над ситуацията. Накрая лицето му се смекчава и той ме поглежда, кимвайки леко в знак на благодарност.

— Стеф — подемам аз с дрезгав глас. — Искам отново да изпробвам кръвната регресия. Моля те!

Гримаса изкривява устните й. Тихо, по-скоро на себе си, отколкото на нас, тя казва:

— Мама и баба биха се ужасили, ако можеха да научат, че техният Алхимик е поверил живота си на един Гърлинг.

— Джулс — в гласа на Лиъм се прокрадва някакво обтягане, сякаш се опитва да не прозвучи грубо. — Не мисля…

— Кажи ми какво видя — прекъсва го Стеф, а гласът й е напрегнат.

Лиъм също млъква и двамата се втренчват в мен. Затварям очи, както за да избегна любопитните им погледи, така и за да опиша поредицата от образи. Когато приключвам с разказа си за тресавището от видения, на което се натъкнах, завършвайки с тъмното празно пространство, заобикалящо кинжала, аз треперя от топлина и студ. Стеф се взира настоятелно в мен и единствената следа от колебание върху лицето й е леката нервност в стиснатите й устни.

— Джулс, не смятам, че още една кръвна регресия ще ти помогне.

— Но… трябва — довършвам немощно аз. Горещи, отчаяни сълзи парят очите ми. — Защо казваш това?

Поклащайки глава, Стеф изважда един стъклен флакон от кожената си торбичка и го пълни с останалата течност от месинговата купа.

— Споменът може да приеме много форми, но никога не е пуст, празен и променен, както ти го описа. Това звучи като сън.

— Не — възроптавам горчиво аз. — Не съм сънувала. Това не е плод на въображението ми. Лиъм, кажи й какво си открил в изследванията си — гласът ми прозвучава умоляващо.

Лиъм се размърдва неудобно. Лицето му почервенява.

— В старите летописи се говори за оръжие, което ще убие Магьосницата. На стената има изписани символи — той посочва глифа, издълбан в камъка, — които подсказват същото.

Въпреки че Стеф присвива очи, е ясно, че го слуша внимателно. Тя се обръща отново към мен.

— Не вярвам, че това е плод на въображението ти, Джулс. Не казах това. Знам само, че умът ти изглежда… някак си разпилян. Засегнат от магията.

— Засегнат? Какво имаш предвид?

— Когато си отнела сърцето на Магьосницата, ти си извадила от нея чистата магия, а после си я нарязала на парчета. Това е като… — тя прави жест в търсене на думата — да нарежеш небето на парчета. Никой не знае как тази магия може да те промени… — И Стеф притихва, взирайки се през прозореца със замъглени от размисъл очи. — Може би ти просто си прекалено далече от това оръжие, за да го видиш ясно. Но за Алхимика споменът е моменти, а моментите са време. Кой знае как твоята магия може да взаимодейства с тях…

Докато разсъждавам върху това, вниманието на Стеф попада върху книгата ми. Ръцете й са спокойни, а после тя се раздвижва. Прекосява стаята, за да седне на един от столовете, слага книгата в скута си и се заема да прелиства страниците.

Аз спонтанно тръгвам след нея. Необичайно е да наблюдавам как една почти непозната прелиства книгата ми. Искам да си я взема обратно, но все пак се сдържам. Движенията й изглеждат хаотични, но очите й са съсредоточени.

— Да опитаме нещо, един стар трик. Дай ми ножа си — казва внезапно тя. Отпуска книгата и аз установявам, че я е отворила на една празна страница. Кремавият пергамент се е накъдрил от годините.

Лиъм се вкаменява.

— Джулс…

Докосвам Лиъм по кръста и той запазва мълчание. Намирам ножа, който съм оставила на нощното шкафче. Гърдите ми са стегнати от нещо, не точно надежда, но донякъде сходно с нея. Боя се от това да го обмислям прекалено внимателно, за да не изчезне.

Когато подавам ножа на Стеф, тя хваща китката ми и опира върха на острието до левия ми палец.

Лиъм изругава под нос, но тя вече е натиснала острието и върху пръста ми се събира ярка капка кръв. Тя притиска порязания ми палец към пергамента.

Лиъм се навежда напред, но спира, когато аз накланям хартията, за да може той да вижда какво се случва. Кръвта ми не попива в пергамента и не го поврежда, а се разклонява надолу по хартията в тънки червени нишки, като се разделя, за да последва някакви предопределени пътечки.

Думи. Кръвта образува думи, завихря се надолу, за да образува редове и букви, изписани от позната ръка. Ръката на Алхимика, моята ръка, както се вижда в книгата. Оставам без дъх.

Потърси червената река.

— Потърси червената река — изрича глухо Лиъм, докато чете наобратно. Очите му се стрелват към купчината книги на бюрото и знам, че обмисля колко ли още други тайни може да са скрити там. — Как направи това?

— Това със сигурност не влиза в работата на един Гърлинг — отговаря му невъзмутимо Стеф.

От безсилие дъхът на Лиъм се процежда през зъбите му като съскане.

— Ако това е някакъв номер…

— Не е номер. Както казах — додава със стоманен глас тя, — моето семейство винаги е било в служба на Алхимика. — И тя вдига очите си към моите. — Не желая да се забърквам в това, каквото и да е то. — Махва с ръка с оскърбление в гласа си. — Но аз никога няма да й навредя.

Лиъм и Стеф продължават да се разправят тихо, но единственото, за което мога да мисля, е: Потърси червената река.

Кръвта ми се надига. Долавям познанието, роящо се в нея, тайните, които припяват във вените ми и които не мога да доближа. Трябва да съм написала тази бележка, да съм положила тази магия в някой минал живот. Множество реки текат през Семпера, повечето от тях са кръстени на градовете, които пресичат, ала аз не знам нищо за червена река. Затварям очи и си представям картите на Семпера, които татко ме учеше да рисувам като дете. Трябва да познаваме собствената си земя. Със свит стомах се питам, дали той настояваше за това, защото е знаел, че един ден ще се наложи да бягам.

Образите ме дърпат надълбоко, навътре, но когато се опитам да ги проследя, се изправям срещу поредната отчайваща празна стена. Думите на Лиъм и Стеф бучат в ушите ми.

— Спрете! — срязвам ги аз.

Двамата притихват, а после Стеф се изправя с книгата ми в ръце.

— Имам предложение, Алхимико — казва тя.

— Какво? — страните ми настръхват от титлата, но Стеф издържа на погледа ми.

— Нека да прочета това — казва тя. — Като вид заплащане вместо кръвните монети.

Надниквам към Лиъм, без да искам. Той изглежда засегнат, но може би е научил урока си по-рано, защото мълчи.

Преглъщам.

— Ще се грижиш ли за нея?

— По най-добрия начин — гласът й е уверен. — Ще ти я върна по-късно тази вечер.

Аз кимвам.

Стеф свежда глава в благодарност, след което излиза, без да се сбогува.

Щом вратата се затваря зад нея, Лиъм изпуска дълга въздишка.

— Не ми харесва, че оставяш тази книга извън полезрението ни — казва той сковано.

— Тя вече знае, че съм Алхимика — отвръщам аз. Всякакви други тайни изглеждат малки и незначителни в сравнение с тази. — Освен това тя намери откъса за червената река… може би ще открие и още нещо.

Отчаянието се процежда в мен заедно с надеждата. Изправям се и отивам до разрушената стена.

— Това трябва да означава нещо. Знаеш ли нещо за червена река?

— Може би има нещо в документите ми… — промърморва Лиъм и се оттегля към купчината си книги на рафта. Сваля ги една по една, докато аз стоя до прозореца, мъчейки се да измъкна някакъв смисъл от онова, което видях по време на кръвната регресия. Въпреки че образът е проблясващ и избледняващ, си припомням камъка, който прелита покрай къдриците ми и пада в краката ми в реката. Как рисувам змия и лисица върху голям, заоблен речен камък. Точно както шарех в полетата на книгата си като дете.

Разтърсвам глава, опитвайки се да освободя един погребан отговор, но нищо не излиза на повърхността. Връщам се до прозореца и се заглеждам как Стеф крачи през полето долу към спалните помещения. От подобна височина и разстояние зелената й мантия прилича на листо, търкалящо се през тревата. Слънцето се стопява зад хоризонта. Тя се обръща, засенчва очи с една ръка и надзърта назад към кулата. Аз й махвам за поздрав, осъзнавайки само миг по-късно, че заради магията на времето тя няма да види нищо друго освен един празен прозорец.

— Джулс — казва Лиъм, вадейки ме от унеса ми. — В научните версии на митовете не се споменава за червена река освен за реката, в която Каро те е удавила през първия ти живот. — Той хапе устни. — Тя е доста далече и граничи с град на име Прайстън. Това е територия на семейство Чембърлейн и знам със сигурност, че те държат града силно охраняван. Не мисля, че трябва да пътуваме дотам, освен ако не сме напълно убедени, че рискът е необходим. Но виж това…

Побутвайки ме внимателно по рамото, той ме отвежда до картата на Семпера и посочва към една дебела синя нишка, която разрязва страната наполовина.

— Тук е мястото, където се смята, че си била убита от Магьосницата — Лиъм посочва към едно място, отбелязано с тъмночервен щифт. Пръстът му проследява синьото, а след това спира едва на няколко сантиметра от мястото, където на картата е отбелязан Белууд. И той потупва това място, за да подчертае думите си. — Водата блести в червено, когато слънцето изгрява или залязва… сякаш е прокълната. Или поне така се разказва в легендите.

— Колко далече е?

— Само на час или два, ако минем напряко през Монтмиър.

— Някога съм живяла тук — промълвявам аз, мислейки си за Крепостта на Крадеца, която съм скрила за по-сетнешно обитаване. Може би има още парченца от мен, закътани наблизо, разпръснати в момент на отчаяние и борба за оцеляване. Поглеждам надолу към засъхналата по палеца ми кръв, припомняйки си непознатото послание, изписано със собствения ми почерк.

— Това е място, от което да започнем.

15

Не мога да си позволя какъвто и да било сън, докато Стеф не се появява отново с книгата ми. Когато ми я подава, погледът й е замислен. Искам да я попитам какво е прочела, но се чувствам странно смутена, затова само й благодаря и й пожелавам лека нощ.

След като тя си тръгва, с Лиъм прекарваме нощта в Крепостта на Крадеца: аз — свита на леглото до книгата си, а той в другия край на стаята, на пода, използвайки наметалото си за одеяло. Лиъм притежава собствен апартамент в Белууд, но отказва да ме остави сама.

На следващата сутрин, след като донася чиния с плодове и кифлички, ние напускаме Белууд час по-късно, и двамата облечени в обикновени, кафяви наметала на ученици, които Лиъм е взел назаем. Опитвам се да не забелязвам как простотата на облеклото му го кара да изглежда по-красив, как, лишен от цветовете и накитите на Гърлинг, прилича много повече на себе си. По-свободен е, макар че все още е завладян от някаква разяждаща го мъка.

Миризмата на Монтмиър — на конски тор, печен хляб, разорана земя и дим — е успокояваща след слабия мирис на тамян от Крепостта на Крадеца, за който не си давах сметка, докато не си тръгнахме оттам. Сърцето ми се свива. Да бъда отново на път, ме провокира да се чувствам твърде открита; като мишена, която чака да бъде пронизана от стрела.

Но въпреки това вените ми трептят от нетърпение. Ще намерим оръжието днес — казвам си аз, или поне информация, която ще ни доближи до него. Тогава ще можем да се върнем в Шорхейвън, където ще се отърва от Магьосницата завинаги. Най-накрая ще бъда в безопасност, както и Ина, и Лиъм.

Спирам тази мисъл, преди тя да се разрасне до нещо далеч по-заплашително.

Някои от входовете, край които минаваме, са поръсени с изсъхнали теменужки или пък са украсени с лилав плат. Сърцето ми затуптява малко по-бързо — това са остатъци от онова, което трябва да е било честването на коронацията на Ина. Натъкваме се на някакъв висок, тънък дървен стълб по средата на пътя. Покрит е от горе до долу с ленти, всяка от които е завързана около него с различен по големина възел.

— По една за всяка година от нейното царуване, госпожице — обажда се нечий слаб глас. Сепвам се и отклонявам погледа си; не очаквам, че някой ни наблюдава, но старата жена просто ни гледа с добродушна усмивка. Тя протяга ръката си, която е пълна с ленти. — Добавете още една и Кралица Ина ще царува една година в повече. Струват само един час.

Бръквам в кесията си и изваждам монета от един час. Отначало искам просто да се слея с хората, но когато вземам копринената панделка от жената, знам, че е нещо повече от това. Сестра ми ми липсва и ми се иска да направя нещо, каквото и да е, за да се почувствам по-близо до нея. Да й обещая, че скоро ще сложа край на това. И за двете ни.

С наметната над лицето си качулка аз се приближавам до стълба. Пронизва ме същият копнеж, който почувствах на бала за коронацията. Докато слагам коприната върху дървото, ми се иска действието ми да е просто възхвала. Сестра ми е Кралицата. Вярвам, че тя ще бъде добра, доколкото нещо подобно е възможно в тази покварена земя. Но вместо това се налага да скрия една сълза от продавачката на ленти, докато връзвам внимателно възела и се отдръпвам.

Лиъм избира някакъв търговски път, който заобикаля покрайнините на Монтмиър, като твърди, че търговците са свикнали с непознати и се интересуват единствено от собствените си дела.

— Знам, че реката е от другата страна на града, но не съм сигурен за пътя след това. Ще трябва да намерим някого, който да ни каже.

Докато вървим, мога да видя — да усетя — бремето на Лиъм. Чувствам го от начина, по който крачи с приведени рамене, сякаш носи тежък товар на гърба си, още по-намусен от обикновено. Осъзнавам, че през последните няколко дни, които прекарахме заедно, той нито веднъж не заговори за дома или семейството си, освен ако аз не ги споменах.

— Какви новини имаш от Евърлес? — питам го, докато се движим по празния път. Като цяло пазя въпросите си за себе си, тъй като не желая да го разстройвам, но Евърлес е част и от моето детство. Грижа ме е за хората там. Коридорите на Евърлес се вият през съдбата ми така, както и кръвта във вените ми заедно с нейните тайни.

Болка преминава по лицето на Лиъм, задържа се за миг и после изчезва.

— Там е пълен хаос, ако наистина те интересува — казва той, а гласът му е пълен с емоции. — Баща ми източва хазната, опитвайки се да те преследва. Айвън командва мястото, а той е пионка на Каро. Без Роан… — Гласът му замира.

Тъга, тежка и студена, се настанява в мен. Независимо от всичките си недостатъци Роан обединяваше хората в Евърлес, обичан бе от всички. Имението със сигурност е по-мрачно без него…

Може би, ако преживеем това, Лиъм ще промени Евърлес към по-добро. Мисълта ме стопля въпреки хладния утринен въздух — мъничка свещичка на надеждата в гърдите ми. Искам да подхранвам пламъка й. Заедно двамата с Лиъм бихме могли…

Не бива да си позволявам да разсъждавам за това. Ето защо питам:

— Какво знаят родителите ти?

— Преди да замина за Шорхейвън, им казах, че ще възобновя обучението си в Белууд след коронацията — той поглежда напред, а гърлото му се раздвижва, докато преглъща. — Не исках да им казвам нищо, в случай… в случай че Каро се върне в Евърлес.

Мисълта за това ме кара да потръпна.

— Защо Каро би се върнала?

Лиъм ме поглежда спокойно.

— Защото тя очаква, че ти ще го сториш.

Стомахът ми се свива. Знаех, че присъствието ми в Евърлес ще постави всички там в опасност. Но това допълнително напомняне, че никога вече не мога да се върна… просто заради него се чувствам още по-самотна.

Напред забелязвам някаква дребна фигура — далече надолу по пътя и бързо приближаваща се. Гърдите ми се стягат, но след това изпускам дъха си, когато виждам, че това е просто едно дете, момче със същата подтичваща походка като Хинтън, малкия прислужник от Евърлес. То има жълт шарф, преметнат през рамото му — униформата на млад паж, нает да разнася новини и съобщения из града.

— Попитай го за реката — прошепвам аз. След което се отклонявам, притаявайки се в един тесен отвор между две къщи и държейки се така, сякаш се прибирам у дома. Заслушвам се, когато Лиъм отминава на няколко метра. Секунда по-късно един детски глас го поздравява:

— Добро утро, сър!

Надниквам крадешком иззад ъгъла. Без да ме погледне, Лиъм умело застава така, че да гледа към мен, и момчето е принудено да се обърне в другата посока. Връщам се в тясната уличка и притискам раменете си към една груба дървена стена.

— Новините на деня? — чувам да казва момчето, а гласът му е изпълнен с надежда. — Струват само един час, сър! — И след малко: — Кралица Ина продължава да приема молители от цяла Семпера — допълва то. — Като своя първа делова заповед въведе временно данък десятък в допълнение към обещанието да облекчи глада и да даде награда от петстотин години на този, който отведе при нея предателката Джулс Ембър.

Скрита в сенките, аз се разтрепервам. Момчето изрича това доста гордо и самоуверено. И гръмогласно и важно то продължава с новините:

— Има съобщения за странно време по източното крайбрежие…

— Искам да те питам нещо друго — казва Лиъм, прекъсвайки момчето. Той бързо се озърта нагоре и надолу по пътя, а после отново се обръща към детето. — Пътешествам по тези места. Можеш ли да ми кажеш дали тук някъде има място за плуване, където реката тече в червен цвят?

При тези думи момчето се стяга.

— Извинете ме, сър, но аз не бих отишъл да го търся — отвръща то. — Духът на Алхимика броди там. Ако докоснете водата, тя ще отмие годините ви. Почти се случи с един мой приятел, кълна се…

Сърцето ми блъска силно в ушите. Може ли посланието, скрито в книгата ми, да води до място, намиращо се толкова наблизо? Настъпва кратко мълчание, по време на което Лиъм бръква в джоба си, а сетне следва проблясване и едва доловим звън на още една монета.

— Но ако аз наистина искам да го намеря… — тихо настоява Лиъм. — Къде мога да отида?

След още един миг момчето свива рамене, след което вдига ръка и посочва покрай Лиъм и къщите към гъстия масив от гори, опасващ града.

— Ето натам — казва сподавено то. И премята отново и отново кръвната монета в дланта си. — Тръгнете направо и следвайте реката на юг, докато стигнете до една поляна с малък водопад. Точно там, разправят, пада светлината. Но честно казано, сър, аз не бих отишъл.

— Не се тревожи — отговаря безгрижно Лиъм. — Няма да отида. Благодаря ти за новините!

Момчето се обръща да си върви и аз се дръпвам в уличката, докато не отминава. Давам му време да стигне малко по-надолу по пътя и след това се връщам при Лиъм.

Крачим мълчаливо, за да не привличаме вниманието към себе си. След половин час ходене по пътя и около сградите в посоката, указана от момчето, градът остава зад нас, а горите се простират отпред, глухи и мрачни, сякаш по някакъв начин отблъскват светлината на изгряващото слънце. Спираме в края на гората. Тъмнината се просмуква в мен като дим, който се издига към небето. Гърлото ми се стяга.

Пръстите ми потрепват нервно от внезапното желание да протегна ръка и да уловя ръката на Лиъм. Вместо това ги свивам в хлабави юмруци и тръгвам напред към дърветата първа, а Лиъм ме следва на половин крачка отзад.

Сенките веднага ни обгръщат, потапяйки ни в ненадейно и непривично мълчание. Звуците, които очаквам да чуя в гората — ефирното шумолене на листата и разговорът на птиците — са там, но са омекотени, като че се държат на известно разстояние от нас. Въпреки че току-що сме навлезли сред дърветата, храстите са гъсти и аз изведнъж изпитвам благодарност за роклята си с дълги ръкави, за наметалото и ботушите. Те предпазват кожата ми, докато крача упорито през клони, млади раззеленили се листа и тръни.

Само след няколко минути откриваме реката, както момчето я описа — макар че всъщност прилича по-скоро на поток в тази своя част — и я следваме на юг срещу течението й. Въздухът става по-хладен и по-плътен. Тежък, наситен като въздуха в Евърлес.

И тогава ме завладява увереност, чувство, подобно на онова, което ме сполетя, когато влязохме в Крепостта на Крадеца. Била съм тук и преди.

Съзнателно оставям ума си несъсредоточен върху нищо, позволявам на краката си да ме водят накъдето пожелаят, докато ръцете ми разчистват клоните. Няма пътека през храсталака с изключение на леките дири от елени, но не чувствам напълно клоните, които драскат ръцете ми. Не се намирам в никакъв спомен или видение, все още съм Джулс, мислите ми са достатъчно ясни, за да се прокрадне в тях усещането за страх, докато се придвижваме все по-далече и по-далече навътре. Зад нас гледката на града, процеждаща се през дърветата, е избледняла напълно.

Нервите ми започват да горят, отначало бавно, но все по-бързо с всяка следваща стъпка, докато накрая имам чувството, че някой е хвърлил мрежа от пламъци върху тялото ми. Какво ще открием, когато стигнем до червената река? Ако не намерим оръжието, няма да имаме нищо, няма да имаме надежда, че ще победим Каро. А ако го намерим…

Ако го намерим, ще трябва да го използвам. Ще трябва да я довърша.

Мисълта е неочаквана, думите да я довърша ми припомнят усещането как ножът ми потъва в тялото на Каро. Потръпвам, стомахът и сърцето ми се свиват. Мисълта да го сторя наново е ужасяваща. Моите собствени чувства са като тъмен лабиринт. Трябва да убия Каро — трябва — и все пак идеята за това ми се струва невъзможна. Едновременно защото ми е непоносимо да си го представя, но и защото оръжието, от което се нуждая — странният, блестящ кинжал от Крепостта на Крадеца — не може да бъде намерено никъде въпреки факта, че неизменно е било само мое притежание.

В мен се загнездва една необичайна мисъл. Ами ако нарочно съм скрила оръжието? Не от Каро, ами ако съм го скрила от себе си?

Ала в това няма смисъл. Ако съм откраднала сърцето на Каро, сигурно съм се опитвала да й навредя. Да я убия, да я спра да упражнява властта си над цяла Семпера. Тя е мой враг.

След протяжното и както изглежда мълчаливо вървене, придружено от тихото ромолене на реката встрани от нас, ние стигаме до една поляна в гората, до долчинка, изпълнена с петниста светлина. Макар че слънцето вече трябва да е високо в небето, преплетените клони над главите ни не го пропускат напълно и то хвърля над нас мрежа от сенки. Напред потокът се забавя и се разширява в широка, леко течаща вода. В другия край точно както каза момчето, има малък водопад, който се разбива долу, разпръсквайки във въздуха сребриста мъгла, караща дърветата да сияят.

Дъхът ми спира. Сцената е красива и аз се обръщам спонтанно към Лиъм, тъй като искам да видя отражението й в очите му. Той е свалил наметалото си, докато вървяхме, и сега раменете му се раздвижват под бялата тъкан на ризата му, докато отмята с ръка косата от челото си. Устните му са разтворени, очите му са разширени и аз си открадвам един момент само за да го погледам.

— Мислиш ли, че е тук? Оръжието? — пита той.

Не мога да се сдържа и се усмихвам. Сега той пита мен, а не обратното.

— Не знам, но скоро ще разберем.

Краката ми пак ме теглят напред към някакъв голям объл камък, затънал в тинята, наполовина във водата и наполовина извън нея. С една ръка събирам полите на роклята и събувам ботушите, за да мога да нагазя във водата и да го огледам от всички страни. Чувствам, че Лиъм ме наблюдава, но съм прекалено развълнувана от привличането в гърдите си веднага щом влизам в реката, за да ме е грижа колко странно изглежда това. Студената вода изпраща приятна тръпка в тялото ми.

И тогава я виждам — бледа следа върху тъмната скала, поредица от плитки драскотини, образуващи формите на навита змия и лисица, седнали една до друга.

Сърцето ми се свива. Запленена протягам ръка, за да докосна изображението. Когато потривам пръстите си върху влажния камък, въздухът около мен се променя, сякаш се свива и разширява отново, а сетивата ми са облени от аромата на диви цветя.

Друг запечатан спомен.

Вдигам очи, за да повикам Лиъм, но той не е там. Вместо това едно момиче стои на ръба на водата от другата страна на потока. Слабо и задъхано, с тъмна, влажна около раменете коса, лицето му ми е по-познато от моето собствено.

Моят отколешен враг.

Каро.

16

Лиъм го няма. Влязла съм в друг свят, в друго време.

Долчинката се е изместила, тя е едновременно същата и различна. Дърветата са по-тънки и вместо гъст покрив над главите ни те образуват нещо като рехава решетка, която пропуска ярките слънчеви лъчи над водата. Птиците пеят, скрити в клоните си. Ароматът на топла пръст и диви цветя се носи лениво с ветреца.

След това онази мъничка част от мен, която е в състояние да наблюдава заобикалящата ме среда като Джулс Ембър, е пометена от вълна от чувства. Които не са моите собствени.

Паника бушува в сърцето на Алхимика, моето сърце. То се блъска в ребрата ми, оглушително и непрестанно, опитвайки се да се откъсне от мен и да избяга. Кръвта бушува във вените ми, а в ума ми рязко проблясват разбъркани, неразбираеми образи. Голяма зала с блестящ дървен под. Маса, покрита с метал и искрящи прахове. Каро… Каро е до мен, както и някакъв мъж, който ми подава проблясващ флакон. Усмивка от ухо до ухо разделя лицето му.

А сетне… чувство за вина. Вълни от вина се разбиват в мен отново и отново. Строполявам се на колене на ръба на водата, дишайки с мъка. Пронизваща болка в бедрото ми.

Поглеждам надолу, за да видя кинжала с рубина, който се впива в плата на панталоните ми. Уплаха преминава през мен. Острието не е в кания, а е мушнато набързо в колана ми. Дръжката с усуканата змия е топла под пръстите ми и сякаш едва ли не вибрира като нещо живо. Тя е изящна, елегантна, остра и…

По острието има размазана кръв. Хлъзгав, влажен, искрящ червен цвят.

— Не, не, не — промърморвам тихо аз. С треперещи ръце потапям кинжала във водата при коленете си. Кръвта разцъфва във водата. Когато дръпвам острието обратно, то пак светва и в мен нахлува облекчение, но след секунди пръстите ми разтъркват някакво кърваво петно, което не се е измило, една червена капчица, плътно целуваща дръжката. Потапям острието отново и търкам, но всеки път, когато го изваждам, намирам недостатъка в него. Всеки път нагазвам все по-навътре във водата, докато накрая не се оказвам потопена до шията, и изведнъж се разплаквам, а раменете ми се разтрисат от сподавени ридания.

Една клонка, която се счупва с пращене някъде зад мен, ме кара да спра. Заставайки нащрек, поглеждам нагоре. Някаква хрътка ме наблюдава с черните си като въглен очи.

Гърдите ми се свиват. Паника.

Тогава между дърветата изниква фигура точно зад неподвижната опашка на кучето: Каро, тъмна коса, късо подстригана. До шия във водата аз я виждам, преди тя да ме види, очи с цвят на мъх, които оглеждат поляната, главата й бавно се завърта, сякаш тя е доловила миризмата ми.

Каро ме забелязва и се успокоява, а сетне небрежно тръгва към ръба на водата.

— Антония — гласът и е лек, небрежен, но аз знам по-добре истината и не вярвам в това. — Помислих си, че ще те открия тук.

Не помръдвам, очите ми се стрелкат между Каро и хрътката.

— Евър ли те е изпратил да ме накажеш?

В отговор Каро само въздъхва, после сваля ботушите си на брега и вдига полите си.

— Не. Ти винаги си толкова драматична. Дойдох просто за да разбера какво, за бога, се случва с теб. Какво стана там? — обажда се тя, а гласът й се носи над водата.

— Нараних ли те? — питам аз, стараейки се да запазя гласа си монотонен.

— Наранена? Аз? Ти никога не би могла — Каро се усмихва, но усмивката й веднага угасва. — В случай че се чудиш, с Евър всичко е наред. Но ти ни стресна и разтревожи, Антония.

Стисвам здраво кинжала под водата.

— Съжалявам. Аз… аз изгубих контрол.

Тя пак ми се усмихва, но мога да забележа, че усмивката й е позагубила яркостта си отпреди малко. В погледа й се крие подозрение. Дори когато прави крачка напред, накланя игриво главата си и загребва с разтворена длан по повърхността на вира, изпращайки вълна от искряща вода към мен.

Отскачам назад, смеейки се силно, но смехът ми звучи кух и изкуствен в ушите ми. Каро пристъпва напред. През мен преминава студ, който няма нищо общо с хладната вода или с летния бриз, който гали влажната ми кожа.

Като че ли четейки мислите ми, тя ме приканва с жест.

— Излез, Антония. Ела у дома.

— Или какво? Той ще насъска кучетата след мен? — отвръщам сопнато аз, а гласът ми е груб и изнемощял.

— Знаеш, че това е само шега — казва насмешливо тя, макар че не може да се сдържи и се отдръпва от кучето до себе си, като че се опитва да се дистанцира от лъжата. — Той не е разстроен, кълна ти се. Какво очакваш да се случи, когато експериментираш с толкова мощна магия като нашата? Ще има пострадали хора. Силните оцеляват.

Обзема ме ужас, но аз тръгвам с неохота към нея и й подавам кинжала с дръжката напред. Каро напредва грациозно, водата пълзи нагоре по ризата й подобно на тъмни пръсти. Тя го взема от мен и го държи така, сякаш е топ фин плат. Устните й се вирват нагоре в усмивка, докато тя се взира в него.

— Унищожи толкова стаи, колкото искаш, Антония — казва тя леко задъхана. — Ако това е необходимо, за да създадеш нещо такова. Виж!

Тя вдига острието и за миг цялото ми тяло се напряга в очакване то да падне. Но Каро само замахва с него във въздуха, възхищавайки се на начина, по който то блести на нашарената със сенки слънчева светлина, като че изобщо не тежи. Иска ми се да мога да го взема от нея и да го пусна, да го оставя да потъне на дъното на долчинката и да се загуби завинаги в мекия пясък. Страхът натиска кожата ми отвътре. Дълбоко познание, че това е грешно. Не бива да имаме това.

— Ти си обвързала силата с острието — гласът на Каро е изпълнен със страхопочитание, почти благоговеен. — То е точно онова, за което работим. И виж какво мога да направя, без то да ме наранява повече.

Тя се втурва обратно към брега и изскубва от почвата едно яркожълто цвете. Наблюдавам го, докато вехне и изсъхва в отворената й длан, а след това, докато пак се изпълва със сила и цвят, преди да избухне, покривайки ръцете й със зелени и жълти конфети. Отнемането на живота му, връщането му обратно — и всичко това с лекотата на дишането.

Когато тя ме поглежда, за да прецени реакцията ми, гордата й широка усмивка се спаружва в смръщена гримаса.

— Защо не си щастлива?

Сърцето ми бие учестено.

— Щастлива съм.

— Не ме лъжи — гласът й е ефирен както винаги, но кара страха да затрепери в мен. Каро пристъпва по-близо и завърта небрежно кинжала в ръката си. Въобразявам ли си, че за момент върхът му е насочен право към гърлото ми?

Примигвам и острието наново се преобръща, а Каро ми го предлага с обичайната си усмивка.

— Чудесно е, Антония — казва тя, докато си го вземам обратно. — Твоята сила. Не се страхувай от нея. — Ръката й се вдига към рамото ми и остава да лежи там за секунда, гореща като огън през влажния плат на роклята ми.

— Не се страхувам. Може би ти трябва да се страхуваш — отговарям припряно аз.

Тя накланя глава към мен.

— И защо да се страхувам? Силата е неудържима. Ние ще бъдем неудържими заедно един ден, знаеш това.

— Нищо не е неудържимо, не и наистина — проронвам аз, плъзвайки кинжала в колана си. — Трябва само да намериш нещо по-силно.

17

Когато отварям очи, пара се издига леко от повърхността на водата, която сега е топла около кръста ми. Косата и ризата ми са подгизнали, но парата ме обгръща. В безопасност. Защитена.

Само че след това тя става по-гъста, достатъчно, за да накара приближаващата се към мен фигура да изглежда като ходеща сянка. Обзема ме животинска паника, която пулсира с името Магьосница в кръвта ми. Тя е тук. Дошла е за мен.

Тогава фигурата ме сграбчва за китката и аз изпищявам, а крясъкът сякаш изпраща вълни след вълни от студ във водата, унищожаващи цялата топлина. Пукотът на образуващия се лед покрива шумовете на гората като фина дантела, докато парата около нас се превръща мълниеносно в сняг. С едно движение тя пада върху повърхността на водата, безброй замръзнали телца се спускат надолу.

— Джулс!

Лиъм. Вече не съм в спомена. Дишам, напомняйки на себе си, че аз съм Джулс, и разбира се, този, който приближава, е Лиъм, чиито устни са посинели от внезапния студ. Около мен светлината се е изместила, дърветата наоколо са станали по-големи и по-стари, отколкото изглеждаха едва преди миг. Спомням си изражението върху лицето на младата Каро — чиста, стръвна сила — и моментално узнавам къде съм, кога съм.

Разтрепервам се силно. Толкова е студено.

— Съжалявам, съжалявам… не исках. Това никога не се е случвало преди — гласът ми звучи по-раздразнено, отколкото ми се ще, но след секунди водата се връща към нормалната си температура. Сега, когато пак съм възвърнала сетивата си, осъзнавам, че и двамата стоим във водата. Наметалото на Лиъм е струпано на купчина върху една скала наблизо. Устата ми се разтваря.

— Какво… какво се случи?

Той прочиства гърло.

— Ти нагази навътре във водата.

— Аз… бягах, така мисля… — поглеждам надолу. Потокът тече около кръста ми, докато в спомена ми стигаше само до коленете. — Аз отново бях Антония. Споменът трябва да е отпреди векове.

Лиъм се размърдва.

— Започна да се издига пара и беше толкова гъста, че не можех да те видя. Не знаех какво се разиграва.

Сега наистина започва да се прокрадва неудобство. Усещам, че бузите ми поруменяват.

— Бях ядосана. А също и уплашена — спомням си кръвта по кинжала и как се опитвах да измия острието, като че не можех да издържа да го гледам така. — Бях наранила някого. Каро… струва ми се.

Минава миг и аз се стягам, за да се отдръпне той от мен. Вместо това Лиъм пристъпва по-близо, мърморейки нещо за студа, макар да виждам, че топлината се надига бързо към лицето му. Обзема ме вълнение дори когато се обръщам наполовина встрани, отмествайки очите си, противопоставяйки се на желанието си да обвия ръцете си около него. Изглежда, че всичките ми сетива са се задействали. Чувствам по свръхестествен начин всеки малък звук и движение, прилива на топлина към шията и лицето му, деликатното плискане на водата, докато той се приближава и спира едва когато е на една ръка разстояние. Водата пълзи нагоре по белия плат на ризата му. В тъмната му коса се настанява и заблестява мъгла, а под ребрата ми се размърдва нещо топло и неспокойно.

— Какво видя? — пита той. Позата му е някак вдървена, очите му предпазливо са приковани в лицето ми.

По-младото, смеещо се лице на Каро просветва пред мен, а очите й сякаш сменят цвета си между различни нюанси на зеленото.

— Кинжалът беше у мен и аз бягах от нещо, което бях сторила. Но Каро ме намери както винаги.

Разтърсвам глава, за да изчистя спомена от бъркотията на емоциите. Лиъм стисва рамото ми и аз не го отблъсквам дори когато погледът му описва малко по-меко движение. Обвивайки ръка около кръста ми, така че едва усещам кожата му през мократа си риза, той ме повежда обратно към брега. Сядам на една плоска скала. Той увива наметалото си около раменете ми. Когато спирам да треперя, ме пита:

— Забрави за Каро. Научи ли нещо за оръжието?

— Да — поемам си дъх аз, благодарна за съсредоточения му ум и за това, че не ми се налага да нося подобен товар сама. С колкото е възможно повече подробности му разказвам за кинжала, който съм направила — който Антония е направила — за украсеното със скъпоценен камък острие, обвързано с някаква сила. Как той бучеше от тази мощ, как Каро насочи върха му към гърлото ми. Докато разказвам, образът на малко по-младата Каро като че се отдалечава от мен, сплесква се, докато заприличва по-скоро на илюстрация в книга, а не на истински спомен. Препускащото ми сърце се успокоява — поне докато Каро, която познавам в този живот, не се надига, за да заеме мястото й — студена, жестока, настървена.

— Какво мислиш, че означава това? Това ли е всичко, от което се нуждаем? Сила?

— Не знам — прошепва Лиъм.

Може ли оръжието действително да бъде обвързано със сила? Ала съмнението на Лиъм се отразява в мен като ехо и аз скоро отхвърлям тази идея. Ако беше само сила, Каро щеше да е използвала оръжието върху мен. Не, щеше да ми е необходимо нещо повече от сила, за да победя Магьосницата.

— Това ще е без значение, ако не можем да го намерим. Имаше ли нещо друго, нещо конкретно?

Налага се да се върна обратно в бъркотията си от мисли.

— Говорихме за един мъж, Евър — затварям наполовина очи, размазвайки образа на поляната около себе си, опитвайки се да върна спомена. Припомням си смесицата от благоговение и страх, докато изговарях името му. — Каро трябва да ме е връщала обратно при него.

Лиъм поглежда надолу към водата, крехка руменина оцветява бузите му.

— Лорд Евър. Мой родоначалник.

Думите увисват във въздуха между нас, очевидно е сега, когато вече са изречени. Мъжът от историите — злият лорд — нямаше име досега. Не присъстваше в моите спомени или в детските ми кошмари. Но сякаш изричайки името му в спомена си, ние сме му вдъхнали живот. Страхът стяга кожата ми, капки студена пот избиват по гръбнака ми.

— Не се гордея с това — продължава Лиъм рязко.

Поемам си дълбоко дъх. Казвам си, че той е нещо повече от своята кръв. Виждала съм как хора от семейство Гърлинг, без да се замислят, разтварят години време в чая си, като че са бучка захар. Лиъм изобщо не е такъв. Сърцето му е добро.

— Може би това означава нещо, може би има нещо в Евърлес — казвам аз. Кожата ми се стяга като някакво предупреждение. Не мога да се върна. — Там няма река, а езеро…

— Айвън е там — прекъсва ме рязко той. — Баща ми е там. Евърлес вероятно е по-малко безопасен за теб дори от Шорхейвън. Освен това съм претърсил мястото и в него няма нищо друго освен безполезен порцелан и прашасало кръвно желязо. Не можем да рискуваме. — В гласа му се промъква съвсем слаба нотка на съжаление. Раменете му се привеждат и той надзърта настрани към водопада, избърсвайки лекия блясък от мъгла върху лицето си. — Лорд Евър е отдавна мъртъв и погребан. Няма нещо, което вече да не знаем от историите.

— Може би историите са грешни — отговарям аз на мига.

Бузите на Лиъм почервеняват, това е знак да спра, ала аз не вземам обратно думите си. Не съм длъжна.

— Историите ни бяха полезни, но те не са безпогрешни — допълвам аз.

— Не съм казвал, че са съвършени, но те ме доведоха до теб, нали? — той рязко сменя темата: — Видя ли изобщо нещо за убийството на Каро?

— Ами… — умът ми се задейства, разравяйки отново припомнения момент, за да го огледам от всеки ъгъл, сякаш е монета от кръвно желязо. Надниквам надолу към ръцете си, обмисляйки онова, което научих. Ръцете на Алхимика, когато тя е била Антония, ръцете, които са сътворили силата в острието. Същите ръце, които са втъкали времето в кръвта.

— Обвързала съм силата с острието — казвам на глас аз. — Това е само доказателство, че оръжието, което видях, наистина съществува. Обвързано със сила или… не знам, с нещо достатъчно мощно, за да убие Магьосницата. Казах нещо подобно на Каро. Аз на практика я заплаших.

Лиъм поклаща глава, загледан някъде в далечината.

— Джулс, никакви истории не разказват за оръжие, каквото ти описа. Дори и в най-кървавата война на Семпера.

— Само защото не е записано някъде, не означава, че това не се е случило — имам нужда това да е истина, защото знам, че там има някакво скрито познание, което ще ни помогне да унищожим Каро. — Покойната Кралица е унищожила тайните на кръвното време, за да ги запази за себе си, нали? Кой знае какви други тайни са били погребани от историята?

— Помисляла ли си… — той спира рязко, после ме поглежда, а ъгълчетата на устата му са извити надолу.

— Какво? — в мен пламва вълнение, дори надежда. Чакам го да завърши думите си, очаквайки някакъв брилянтен неочакван обрат на логиката да се отрони от устата му, някакъв незабравен факт, който би поставил всичко на фокус.

На Лиъм му е потребен момент, за да отговори:

— Помисляла ли си, че тези спомени може да са лъжа? Или просто още един от капаните на Каро?

Вдишвам, ужилена от думите му. Част от мен признава, че на мястото на Лиъм и аз бих могла да си помисля същото… но другата, ядосаната част от мен, иска да му изкрещи. Защото, ако не се доверя на себе си, ако греша, че истината не е вътре в мен, заключена надалече от триковете на Каро и измамата, се чувствам така, сякаш напълно ще се разпадна.

— Защо? Защото нямаш източници за това? В документите ти се споменава за оръжие.

Той прокарва ръка през все още влажната си коса и въздъхва разочаровано.

— Дори Стеф каза, че има нещо не както трябва в спомените ти.

— Не както трябва… — аз ставам и отхвърлям наметката му от раменете си. Цялото ми тяло гори като жарава. — Ти каза, че Стеф не знае какво приказва. Освен това не дойдохме тук само заради някаква прищявка. Книгата ми каза да потърсим червената река. Ти ни доведе тук, помниш ли? И ние открихме нещо, проследявайки миналото ми.

— Имахме късмет, но нямаме време да търчим из цяла Семпера, събирайки парчетата от пъзела. Пристигнахме тук с определена цел и се провалихме. Не сме по-близо до откриването на оръжието — изстрелва отговора си Лиъм. — Междувременно хрътките на Каро те преследват.

— Не знам какво да правя, освен да сглобя парчетата от загадката, доколкото мога — стисвам юмруци аз. — Може би трябваше да ми кажеш по-рано коя съм.

— Може би изобщо не трябваше да се връщаш в Евърлес — обобщава той хладно.

Извръщам се от него, за да скрия сълзите, които плуват в очите ми, и внезапно усещам ризата си неприятно студена и лепкава върху кожата. Настъпва миг мълчание, а сетне чувам как Лиъм се изправя зад мен. Бавно и внимателно той се доближава до мен и пак плъзва наметалото върху раменете ми.

— Съжалявам, Джулс — думите му са по-меки и умоляващи по начин, който събужда у мен различен вид страх от онзи, който Каро някога е предизвиквала. И най-страшното е… че му вярвам. — Просто не мога да ти позволя… не мога да понеса идеята…

Моля те, не довършвай думите си — мисля си аз, защото вече знам какво иска да каже той. — Не мога да понеса идеята да те загубя.

Преглъщам, примигвам. Болката и страхът в гласа му заплашват да разсеят гнева ми. Вместо това аз го кристализирам, превръщам гнева си в нещо студено, твърдо и устойчиво като камък.

— Този свят щеше да е по-приятно място, ако твоето семейство никога не беше съществувало — изричам аз. — Нищо от това никога нямаше да се случи.

Минава един миг, протяжен и непоносим, толкова дълъг, че си помислям, че неволно съм замразила времето. Тогава Лиъм вдига собственото си наметало от земята и го слага на раменете си, а движенията му са стегнати и отсечени заради едва контролирания му гняв. Пристъпи на вина и страх проблясват през мен, но това няма значение.

Това е цената да го запазя в безопасност.

И преди да продължа да споря, той се обръща и закрачва надалеч от мен право към гората.

Емоциите, трептящи между нас, не се разсейват, когато с Лиъм поемаме с усилие назад към Белууд, без да говорим. Щом излизаме от гората и тръгваме покрай куполообразните сгради на Монтмиър, продължаваме да мълчим. Някакво младо момиче, продаващо цветя от кошница в ръката си, минава край нас. Кървавочервените рози ми напомнят за цветето в дланта на Каро — за начина, по който тя отне живота му и го върна без усилие.

Лишила съм я от тази сила или поне от част от нея. Необичайна смесица от гордост и объркване се прокрадва в мен при тази мисъл. Сега силата на Каро зависи от други. Спомням си старата Кралица, бледа и студена на допир дори когато беше жива. Думите на Каро, след като тя се строполи на земята. Изпила съм кръвни монети, равняващи се на стотици години, и мразя вкуса им.

Слънцето залязва, разстилайки тъмнината над нас. В настъпващата вечер е по-лесно да оставя ума си да се скита. Откривам, че искам повече от всякога пътят да е по-чист, аз да съм по-силна, миналото ми да не е обвито в тайнственост. Отправям молитва към всички, които съм изгубила — Роан, татко, Амма — когато се върнем в Белууд, пътят към унищожаването на Магьосницата да се отвори пред нас светъл, блестящ и ясен.

Не, не молитва… обещание.

Взирам се в гърба на Лиъм и ми се иска да мога да му кажа това. Мускулите му се движат под наметалото с мрачна решителност.

Напред пред нас се появява главната порта на Белууд. Илайъс е там.

Усещам пристъп на облекчение, като го виждам в безопасност, жив… но гледката зад него вкопава нозете ми в земята. Това е тъмен силует на кон, придружен от група войници, фигурата е покрита с наметало от главата до петите и се движи с почти свръхестествена грация, която запраща ледени тръпки по гръбнака ми.

Тук са за мен — шепне един притаен, тъничък глас в мен.

18

Лиъм вдига ръка пред мен, за да ме предпази, преди да ме дръпне в една редица от храсти. Това е най-сносното прикритие, което имаме, освен да рискуваме да покажем магия. Аз притискам лицето си към влажната пролетна трева до него, за да заглуша дишането си.

Не смея дори да обърна глава, за да погледна назад към входната порта, но сме достатъчно близо, за да разпозная гласа на Илайъс, и дори през силното думкане на сърцето ми в ушите мисля, че мога да доловя напрежението в него.

— Благодаря ви за ескорта, макар че изобщо не беше необходимо. Кънимор също е видял своя дял от наемни и други убийци…

Струва ми се, че отнема цяла вечност на войниците и странния човек на кон — толкова са много, сигурно десетина души — да влязат в училището. Сърцебиенето ми не отслабва, докато стъпките им заглъхват. Когато с Лиъм се отправяме обратно към Крепостта на Крадеца, вече е съвсем тъмно. Илайъс е точно зад арката и ни чака да влезем.

На горния етаж Лиъм веднага започва да крачи. По-лесно ми е да бъда спокойна, когато го виждам толкова объркан. Илайъс ми се усмихва дори когато Лиъм избухва:

— Кой беше онзи, конникът?

— Здравей и на теб — усмивката на Илайъс се разколебава за кратко. — Наемник, на когото Ина е поръчала да те намери, мис Ембър. Кралицата настояваше той да ме придружи до Белууд, тъй като аз нямах търпение да се върна към обучението си.

— Те знаят ли, че съм тук? — питам аз.

Илайъс спира за малко.

— Не мисля. Но този ловец на глави не е особено приказлив. Нямам представа с каква информация разполага. Никой не знае нищо за него: откъде е, защо тя го е избрала — размърдва се Илайъс от крак на крак. — Въпреки това Каро явно му се доверява много. Заповядала е повечето от войниците да наблюдават реките и пристанищата, а на Ловеца е позволила да властва във вътрешността на страната. Допусках, че това може да е хитрост, за да запази хората спокойни, но тя изглежда искрено уверена, че той може да те намери.

По гръбнака ми се спуска лед. Каква магия или средство може да е дала Ина чрез Каро на този ловец? Войниците, разположени из цяла Семпера, така или иначе бяха прекомерна заплаха, но мъжът с наметалото, чийто силует бе достатъчен, за да замръзна на място — кой знае на какво е способен той. В миналото ми се крие изобилие от заплахи. Мисълта за още един враг, дебнещ в Семпера, изпраща вълна на изтощение през мен.

— Има още нещо — Илайъс навежда смутено очи към пода. — Линфорт, директорът на Белууд, поиска Лиъм да присъства на вечерята, която дава в чест на Ловеца и неговите кралски войници.

Кръвта се оттича от лицето ми.

— Той знае ли нещо? Че Лиъм ми помага?

— Не — отвръща презрително Илайъс. — Магистър Линфорт не може да запази такава тайна за себе си дори ако му предложите кръвни монети за хиляда години. Той просто обича да се фука пред важните си гости със своя високо ценен питомец Гърлинг. Не се притеснявай, Джулс.

Лиъм спира внезапно.

— Трябва да си тръгнем. Веднага.

Не — мисля си аз. Независимо от пристигането на Ловеца — продължение на влиянието на Каро, вътре в Крепостта на Крадеца аз се чувствам в най-голяма безопасност, откакто избягах от Евърлес. Освен това споменът от водопада изпълва съзнанието ми отново и този път с него се появява и едно ново усещане: мъничко потрепване на силата. Тогава може и да не се бях изправила срещу Каро, но думите й още витаят наоколо: Твоята сила. Не се страхувай от нея.

Не се страхувам.

Искам това да е вярно. Не желая повече да се страхувам.

Ала от изражението на животински страх върху лицето на Лиъм си давам сметка, че той няма да го приеме.

Ето защо казвам:

— Илайъс е прав. Не можем да си тръгнем сега. Ако не се появиш на вечерята, ще събудиш подозрение.

Прекъсва ме изпукването на корк. Илайъс се ухилва дяволито. Извадил е бутилка вино от чантата си. Налива една доста голяма чаша и ми я подава.

— Докато те няма, с Джулс ще се позабавляваме. В края на краищата досега сме оцелявали от набезите на Магьосницата.

— Не му обръщай внимание, Джулс! — възкликва Лиъм надменно. А на Илайъс казва: — Сега не е време за черния ти хумор.

— Напротив, винаги е време — Илайъс се протяга и се обляга назад на стола си. — Вие, семперанците, сте така лишени от чувство за хумор.

— О? — предизвикателството идва от мен. — Как са къниморците тогава?

Илайъс ми се усмихва.

— Толкова се радвам, че попита, госпожице Ембър — казва той. — На първо място, имаме страхотен външен вид. Щастливи сме и мисля, че това се дължи на липсата на зими, които продължават цял век. Освен това в Кънимор не се гледа с одобрение, когато чувстваш нещо, да го погребваш под пластове високомерие и официалност.

Илайъс хвърля поглед на Лиъм.

— Не ме зяпай така намръщено. Това не е ли нещото, за което винаги си мечтал, да бъдеш тук с… — Илайъс разперва ръката си и посочва неопределено в моята посока, а след това я отпуска, когато Лиъм бързо се изправя на крака. Изчервявайки се силно, аз осъзнавам какво искаше да каже той: Да бъдеш тук с Алхимика.

Позата на Лиъм изведнъж става скована, а пръстите му забарабаняват по масата.

— Ще отида на вечеря, но си тръгваме оттук веднага щом се върна. Поне един от нас трябва да приема това на сериозно — заявява той.

Язвителните му думи пробождат кожата ми, но аз не възразявам. След като Лиъм излиза, напрежението се излива от мен и аз се тръшвам на леглото. По-лесно е да забравя слабата тръпка при мисълта за Лиъм, който седи тук с разтворени в скута си книги и мечтае за Алхимика… за мен.

Навън зазвъняват камбаните на училищната кула — за специални случаи, както ме осведомява Илайъс, а след това звукът им заглъхва в нощта. Оживлението на птиците по дърветата е отстъпило място на първите за сезона щурци. Разказвам на Илайъс всичко: за Стеф, за оръжието, оформено като извивката на зъб и направено от скъпоценен и обикновен камък с издълбана метална змия, увита около него, както и за следата, открита в книгата ми, която се надявам да ни отведе до него.

Той ме слуша с интерес. Маниерът му — чар, подплатен със сериозна енергия и задълбоченост — предизвиква възхищение у мен. След като свършвам, Илайъс изважда още няколко бутилки вино и храна.

— Откъде ги взе? — питам аз.

— Откраднах ги от двореца, когато показах лицето си там… очевидно. Останаха множество неизпити бутилки след коронацията, която беше доста съкратена.

— Да, спомням си — засмивам се аз.

А за капак той обобщава:

— Успехът ти трябва да се отпразнува.

— Успех? Какъв успех? — запазвам сарказма в гласа си, като се опитвам да не се издам, че искам той да отговори искрено.

— Знаеш, че съществува оръжие, което ще я убие. Трябва само да го намериш — отвръща простичко той. Навежда се напред и стисва ръката ми. — И най-вече… ти си тук.

Въздухът е белязан от леката топлина на лятото и ние седим заедно до малката писалищна маса, където ядем хляб, сирене и ябълки. Накрая след няколко глътки вино аз събирам смелост да полюбопитствам.

— Вие с Лиъм знаете моята история. Справедливо е и аз да знам вашата.

— Това е скучна приказка, госпожице Ембър — отбелязва Илайъс.

— Ти помогна за спасяването на живота ми. Мисля, че можем да се откажем от тази работа с госпожица Ембър — изпращам му най-хубавата си усмивка. — Просто Джулс е добре, благодаря ти.

Зъбите му просветват в сърдечна усмивка.

— Хубаво тогава, Просто Джулс. — Акцентът му омекотява звука „дж“ в името ми. — Не ти завиждам, че пътуваш сама с Лиъм, пък било то и за няколко дни. Изненадан съм, че не си забравила как се говори.

Тонът му не е язвителен, както когато Ина или Каро се подиграваха на Лиъм в Евърлес. Той е топъл и любящ, може би дори малко покровителствен. Това ми напомня за нещо, което с Амма правехме — дразнехме се една друга, преди който и да било друг да успее, защото от шегата на някого, когото обичаш, изобщо не боли. Обзема ме мъка. Отпивам глътка вино, за да я потисна.

Хрумва ми, че Илайъс вероятно познава Лиъм Гърлинг по-добре от всеки, когото съм срещала в Евърлес, може би от всеки по света, и чувствам прилив на любопитство.

— Ти си от необвързаните земи… как се озова на нашите брегове?

— Необвързаните земи? — засмива се Илайъс. Не грубо, но все пак долавям как се изчервявам. — Това е екзотичен начин да го формулираме, когато всъщност вие, семперанците, сте странните птици в целия останал свят. Единствената земя с магия.

— Никога не съм заминавала оттук — казвам аз. — Така че не знам.

— Повечето хора не са и в двете посоки — навежда се напред той. — Те се страхуват от вас. — Може би вижда шокираното ми изражение, защото се разсмива. — Не, не от теб, Джулс. Страхуват се от Семпера и нейната магия. Трябва да чуете историите за това място. Някои разправят, че веднага щом стъпиш на бреговете на Семпера, самата земя ще източи всяка капчица кръв от теб. Страхът работеше в полза на бившата ви Кралица.

И аз знам, че казаното е вярно.

— Значи семейството ти е било смело… изпратили са те тук да учиш и…

— Ами, моето семейство, ние сме своего рода посланици. Но също така и учени, да. Имахме специално разрешение от вашата Кралица да влизаме в Семпера, когато никой друг не можеше. — Илайъс протяга краката си напред. Аз замълчавам, тъй като не желая да се издавам, че нямам никаква представа за семейството му. — От векове почти всички деца в нашето семейство са прекарвали време в друга страна по свой избор, изучавайки обичаите, историята, търговията, преди да се върнат по собствените ни брегове, за да поемат служебните си задължения. Смята се, че тази практика превръща страната ни в по-силна. По-безопасна. По-добра — бързо добавя той.

— По-добра? — в мен се появява подозрение. Мога да видя причината за него дори и през завистта, която изпитвам, но пък по друг начин това, което Илайъс описва, звучи в смътна близост до онова, което семейство Гърлинг върши с кръвното желязо. В известен смисъл звучи като кражба.

Илайъс посочва навън към една голяма, обрасла с бръшлян сграда със заострен покрив и с прозорци, светещи в златисто в мрака.

— Виж, можеш да зърнеш библиотеката, където съм прекарал по-значимата част от последните шест години.

— Какво учиш? — питам аз като че прекалено нетърпеливо. Но откривам, че искам да знам всичко за Илайъс, за това място и за живота му тук. Животът, който споделя с Лиъм. Някакво странно по вида си желание, отчасти водено от топло чувство и отчасти — от завист.

— Официално ли? — вирва вежди Илайъс. — Философия.

Аз се изсмивам подигравателно. Никога не съм чувала за философ в Семпера.

— А… неофициално? — напомням аз.

Той обмисля въпроса ми, прокарвайки пръста си по чашата за вино.

— Вашата страна не е единствената, заразена с магия. Нашата също беше така някога… и ние много отдавна се заклехме да не позволим това да се случи наново.

— Заразена? — причудлив избор на думи, силно наподобяващ този на Стеф.

Той притихва и отпива от виното си.

— Преди векове двама жители на Кънимор били родени със способността да променят форми. Разказват, че това е било само началото… че когато били деца, те усъвършенствали способностите си и се стремели да ги развиват повече. Ще ти спестя подробностите, но е достатъчно да кажа, че са успели. Силата ги обсебила напълно. Те не станали нищо друго освен зло в най-чистата му форма.

Аз кимвам прехласната. Не мога да си представя, че Каро може да бъде по-обсебена от магията, по-зла, отколкото вече е. Потрепервам от тази мисъл.

Илайъс продължава:

— Кънимор надделял над тях… в крайна сметка с големи жертви. А аз избрах да дойда във вашата страна, за да науча каквото мога за кръвното време. Най-добре е човек да знае каква магия се крие в тъмните краища на света.

Мисля си за Каро… и за това, че колкото повече се мъча да науча за нея и за своето минало, толкова по-бързо всяко знание, което вярвам, че съм придобила, ми се изплъзва през пръстите. Спомням си внезапното нападение на Кралицата и опожаряването на Крепостта на Крадеца като послание, че тайните на времето са единствено нейни. Клането на учените, които са работили тук…

— Не мога да проумея, че смяташ, че в Семпера сега е много безопасно.

Зъбите на Илайъс отново просветват с онази усмивка.

— Не знаеш ли, Джулс? Всичко, което си струва, е опасно.

— Преди няколко седмици нямаше да се съглася с теб — промърморвам аз. Старите ми амбиции проблясват в съзнанието ми: малка, добре поддържана къщичка в покрайнините на града. Парцел земя, достатъчно плодороден, за да изхранва мен и семейството ми, а стените да ни пазят на топло и безопасно през зимата. — Значи… ти си тук по задължение?

— Е, вече не само дългът ме държи тук. То е по-… лично — той отпива глътка вино и пак се взира в мен, сякаш ме измерва.

— Защо? — питам аз предпазливо.

Илайъс изпуска смутена въздишка.

— Защото — подема той — най-добрият ми приятел е влюб…

Аз почти извиквам Спри!, преди думата да се изниже от устата му. Олюлявам се назад на коленете си, а думите на Илайъс ми въздействат като нещо физическо.

Седя мълчаливо и поемам тази информация, а огромните мащаби на онова, което все още не знам, ме заливат. Лицето на Лиъм преминава бързо зад очите ми. Най-накрая намирам гласа си, макар че той излиза бавно и тихо…

— Не го изричай. Вече съм изгубила толкова много хора, не мога… Не мога да мисля за това.

Илайъс ме изучава предпазливо. Известно време стоим в мълчание, отпиваме от виното си и гледаме как луната изгрява извън прозореца. Почти усещам как думите му се загнездват в мен като черно мастило, което се смесва с кръвта ми и се вписва в костите ми. Сякаш изричането им изпраща сигнал към Каро, към Ловеца и белязва Лиъм със смъртен знак.

Илайъс нарушава мълчанието ни:

— Винаги съм вярвал, че ако знаем миналото, можем да променим бъдещето. Но ти, Джулс, си в уникална позиция да сториш точно това.

— Какво искаш да кажеш? — напрягам се аз, чувствайки се неудобно от факта колко близо са думите му до най-съкровените ми мисли.

Той не проговаря дълго, лицето му все още е обляно от лунната светлина, а пламъкът на лампите ни гори ниско. Инстинктивно чувствам, че взема някакво решение, претегля избора си.

— Ти измежду всички други хора знаеш, че миналото има навика да се повтаря…

Изсмивам се горчиво.

— Но това не означава, че миналото непременно трябва да се повтори. Нужно е да вярваме, че можем да променим бъдещето. Иначе какъв е смисълът на нещата?

Отварям и затварям уста, все още не мога да свикам думите си. Изреченото от него раздвижва нещо в мен, ала се страхувам да го разгледам отблизо. Лицето на Каро се оформя в съзнанието ми и се понася там, очите й са с тъмнозеления цвят на стъклена бутилка, устните й са изкривени в усмивка. Мисълта да се прекъсне цикълът на смъртта, изпраща тръпка през тялото ми, дълбоко, чак до мозъка на костите.

— Най-малкото просто знай, че искам да ти помогна, Джулс. Защото Лиъм ми е близък като член от семейството — отпива от виното си той. На лицето му цъфва поредната закачлива усмивка. — Или пък просто ми е скучно. Все пак помисли какво би било възможно, какви неща би могла да постигнеш — казва Илайъс, а в гласа му се преплитат игривост и ужасна сериозност. В изреченото от него има нещо познато. Стреснато проумявам, че Каро каза подобни неща на Антония. — Ако имах твоите способности…

— Но ги нямаш — отвръщам рязко аз. — Нямаш моите способности и нямаш идея какво е.

Очаквам Илайъс да се засмее отново, но той не го прави. Вместо това се вторачва в мен — непроницаем както винаги.

— Тогава, Просто Джулс — казва той спокойно, — какво ще правиш ти с тях?

Някакъв образ се материализира пред мен, мълниеносно и пронизващо като горещ ръжен върху кожата ми. Бъдеще… но бъдеще, в което съм се провалила, където Каро е взела обратно сърцето и живота си, където телата на всички, които някога съм се опитвала да обичам, са погребани в студената земя.

Ако има някакъв смисъл в това да бъда жива, той трябва да е да спра подобно бъдеще. Поемам си дълбоко дъх.

— Ще намеря оръжието, което ще убие Каро. И ако Каро ме открие, преди да го сторя, ще умра, преди да ме залови отново.

Челото на Илайъс се сбърчва, но при думите ми лицето му не изразява пълния ужас, който Лиъм би имал на своето. И аз мигом разбирам защо имам нужда от него.

— Обещай ми — казвам разпалено аз. — Обещай ми, че ако тя ме намери, ти ще ме убиеш, преди да може да ме отведе, за да експериментира с мен, да източи кръвта ми, да изтезава всеки, когото обичам, с надеждата да ме съкруши, докато накрая не го направи.

Илайъс се размърдва неловко.

— Джулс…

— Аз просто… — запъвам се, а гърлото ми пари от чувства. — Само въпрос на време е Каро да научи, че той ми помага, ако вече не го е сторила. Трябва да знаеш, че ако ме пречупи, тя ще си върне силата. Господството й може никога да не свърши. И не е известно доколко брегове ще се разпространи то…

Илайъс примигва и изглежда смаян за първи път. Той свежда очи надолу. Но не казва „не“.

— Обещай ми. Ако не заради Семпера, то заради семейството си. Знам, че искаш Лиъм да оцелее в това — прошепвам убедително аз.

Той изпива няколко щедри глътки вино, докато сърцето ми бие лудо в гърдите.

— Възможно е човек да оцелее, но да не живее пълноценно, а аз не знам дали Лиъм наистина ще живее без теб — казва тихо той. Пресушава другата част от виното си и една капка се разлива върху ризата му, оставяйки червена следа. — Но добре, Джулс. Обещавам ти.

След като думите му заглъхват във въздуха, изглежда, че няма какво повече да се каже. Но излиза така, че не е нужно да казвам каквото и да било, защото нещо малко и блестящо се материализира от нищото и описва дъга над главите ни, прекъсвайки натежалата тишина. За момент си помислям, че това е падаща звезда, но нещото се удря в гоблена в другия край на стаята и се устремява към пода със звън. Лицето на починалата Кралица, гравирано с кръв, желязо и време, се взира в нас.

Монета от кръвно желязо.

Илайъс се отблъсва от масата и взема монетата. Учудване и страх плъзват по лицето му, докато той я превърта отново и отново в дланта си.

Отива до ръба на пода и поглежда надолу към нощта. Но поклаща глава.

— Твърде тъмно е…

Меки стъпки отекват отдолу, а сетне по стълбите. По гръбнака ми пролазва тръпка.

И тогава някой започва да блъска с юмрук по вратата.

19

— Кой друг знае за това място? — питам аз, завладяна от странна смесица от уплаха и чувство за собственост.

— Никой — Илайъс става плавно, невъзможно е да се стресне както винаги. Но аз не пропускам да забележа как ръката му се пресяга към дръжката на камата под хубавата му жилетка.

Той прекосява стаята, отивайки до отвора в стената, надзърта надолу и поклаща глава. Там няма никого.

Обръщам се към вратата, а сърцето ми бие бързо. За първи път се усещам уязвима тук, вълшебството на крепостта внезапно ми изглежда като оскъдна защита. Чувам едва доловими стъпки през каменните стени — леки и припрени. После почукването на вратата. Поглеждам към Илайъс, мислейки си, че Ловеца е в Белууд.

Той свива рамене. От теб зависи — сякаш казват очите му.

Устата ми е пресъхнала, но нямам намерение да се крия като полска мишка в Крепостта на Крадеца, дома на Алхимика. Който и да идва, трябва да притежава нещо мое.

Пресягам се надолу, за да докосна дръжката на камата на колана си, и затварям очи за секунда, призовавайки времето в кръвта си, като се подготвям да се измъкна, ако потрябва.

След това отварям вратата и се отдръпвам, всичко в мен замръзва, когато съзирам стройна женска фигура в сенките. Каро.

Но не, осъзнавам аз, докато изучавам детайлите й — висока, тъмнокожа, облечена в роба на ученичка. Не е Каро. Не е Ловеца. Стеф е. Тя накланя глава към мен, очите й се плъзват надолу от рамото към ръката ми, вкопчена в дръжката на камата.

Отпускам бързо ръце.

— Съжалявам — казвам аз. — Стресна ни.

Стеф свива рамо — мълчаливо извинение.

— Смятах, че монетата ще бъде достатъчно предупреждение. Не исках да прекъсвам някой интимен момент с Лиъм Гърлинг — зяпвам от изненада. Стеф се обръща към Илайъс: — Кънимор. Още не си прекалено сбръчкан, както виждам.

Той се ухилва, въпреки че позата му все още е напрегната.

— Не и поне още няколко години, малка вещице. Лиъм излезе.

Стеф ми се усмихва.

— Както и Линфорт. Ето защо организираме мъничка сбирка в тунелите. Би ли искала да се измъкнеш сега, когато твоя надзирател го няма?

Тялото ми се извива отбранително и аз си поемам дъх, за да защитя Лиъм — той само се опитва да направи това, което вярвам, че е най-добро — но Стеф повдига вежда към мен, преди да съумея да заговоря, сякаш знае какво ще кажа и не е впечатлена.

— Хайде! — подема тя. — Хубав номер изигра с времето тук, но колко е това: разстояние от десет стъпки, повечко ехо, празни коридори? — И тя започва да крачи, за да докаже тезата си, а наметалото й се провлачва по пода, когато стига до стената и се завърта пресилено. — Не ми казвай, че не те сърбят краката да се измъкнеш навън — добавя тя.

Кимвам колебливо. Не мога да скрия, че ми е приятно, задето тя желае да прекара известно време с мен след катастрофата от снощи и след като е прочела странните неща в книгата ми. Нещо повече — тя е права… кожата ме сърби от желание да изляза от Крепостта на Крадеца, да забравя червената река и спомените, които тя носи, както и Ловеца. Стеф се усмихва и надниква през рамо към Илайъс.

— Аз не бих имал нищо против — казва той, а ъгълчето на устата му се повдига нагоре. — Но има един малък проблем: Джулс е най-търсеният човек в цяла Семпера…

— Но никой не знае, че тя е тук — отбелязва Стеф. — И със сигурност няма да очакват да я видят на парти. Виж! — Тя рови известно време в чантата си, докато накрая изважда миниатюрен кадифен вързоп. Прекосява стаята и го разтваря върху масата. Първоначално си мисля, че ще прави още някаква вещерска магия, но платът се разгъва, за да разкрие набор от стъклени флакончета, пълни с боя за лице, и пудриери с прах, както и четки, прибрани в джобове.

— Можеш да се присъединиш към нас — кимва тя през рамо към Илайъс, — но няма да изхабя никаква част от боите си върху теб. Ти вече си твърде красив. — Тя се обръща към мен и се усмихва. — Седни.

Аз хващам облегалката на стола, а в мен пулсира някаква нервност.

— Наистина ли допускаш, че това ще свърши работа — искам повече от всичко друго да изляза от Крепостта на Крадеца, но идеята да се покажа навън, гримирана само с оскъдно количество боя за лице като прикритие, ме кара да се чувствам така, сякаш съм гола.

— Така ми се струва — казва Стеф.

Тя нетърпеливо издърпва стола и аз сядам. Илайъс ни наблюдава с малка непроницаема усмивка върху лицето, докато Стеф работи с този светски вид магия. Нямам огледало, така че вместо това забелязвам как една доволна усмивка постепенно плъзва по лицето на Стеф, а по лицето на Илайъс — слисано изражение на признание на способностите й. Не мога да не си помисля за деня, в който се присъединих към Ина и Каро, за да отидем в Лаиста и да отпразнуваме сватбата на Ина, как те изрисуваха лицето ми и ме преобразиха. Топлината, която съществуваше между нас, преди да открия истината и всичко да се разруши.

След известно време Стеф оставя пособията си. Отворени пудриери и тубички с боя са пръснати по масата. Тя прибира кичур от косата ми и се вглежда как червено-кафявата къдрица изскача обратно. Очите й внезапно се озаряват и тя пак бръква в онзи калъф, вадейки друг тайнствен флакон. Потапя някакъв гребен в него — уханието му е на рози — и когато го прокарва през косата ми, той превръща кичурите й в прави и бляскави.

Тя изважда мъничко огледалце от кадифения калъф и го обръща към мен.

— Достатъчно различно ли е за теб?

Зяпвам от изненада. Вземам огледалото от нея, за да погледна по-отблизо.

Няма нищо драстично различно в лицето ми, но някак просто изглеждам друга. По-възрастна. Скулите и веждите ми са по-изразени, а хлътнатините по бузите и под очите ми са запълнени. Момичето пред мен определено не е прекарало следобеда си, пляскайки в реката или криейки се от някакъв ловец. Устните ми са червени и плътни. Изглеждам на двайсет и пет години, цъфтяща от кръвно желязо, някак странна, спретната, като нова.

Лиъм би се вбесил, ако научи какво замислям, но нещо в мен иска той да ме види така. Ще ми се действително да бяхме просто ученици и да можем която и да е вечер да се измъкнем, за да потанцуваме. Макар да знам, че е невъзможно, не мога да не се вкопча в идея като тази.

— Впечатляващо е — признава Илайъс и среща очите ми. — Джулс, аз не съм твой пазач. Ако искаш да отидеш на партито, можем да вървим.

Сърцето ми бие учестено.

— Искам.

Стеф ни повежда с Илайъс през притъмнелия двор със съвсем явна енергичност в походката си. Независимо че вече трябва да е късно, все още има хора наоколо, които се движат към спалните помещения от сградата, която Илайъс ми посочва като библиотеката, или крачат на групи по пътеките, а смехът им се разнася в нощта. Кожата ми е настръхнала, но точно както ме уверяваше Стеф, никой не ни обръща внимание. Тя ни води към едно от спалните помещения, а след като влизаме вътре, слизаме по някакво стълбище, докато не се озоваваме в тъмен тунел с каменни стени.

Засмивам се нервно.

— Къде ме доведе?

— Всичко е наред, Джулс — обажда се този път Илайъс. — Навсякъде под училището има тунели. Били са предназначени да помагат на хората да се придвижват през зимата, но сега ги използваме най-вече по други причини. — Той се усмихва, а светлината от факлите по стените се отразява в белите му зъби. И наистина, когато се заслушам, мога да чуя гласове някъде навътре в тунела, музика, смях. Стеф тръгва в тяхна посока, а с Илайъс я следваме, докато не се озоваваме в по-голямо пространство, където се срещат няколко тунела.

То е пълно с ученици, които са захвърлили своите униформени дрехи и са облечени в рокли и жилетки. Върху дълга маса край една от стените има множество бутилки с ейл, вино и мейдъл, а две момичета в ъгъла изпълняват някаква песен на цигулка и барабан, хората са ги наобиколили и извикват имената на песните, които искат да чуят… „Стражът на Кралицата“, „Един час срещу любов“. Присъстващите се поздравяват взаимно, смеят се и се прегръщат.

Музиката отеква в стените, наслагва се в пространството, а хората се полюшват в ритъма, притиснати един до друг. По нищо не прилича на изтънчената красота на бала за коронацията на Ина или дори на бара в Лаиста — мястото е шумно и тъмно, закътано и вълнуващо. Под слабата светлина е трудно да се различат чертите на лицата, твърде шумно е, за да се долови някакъв конкретен глас. Бавно усещам как мускулите ми се отпускат.

Беше безразсъдно от моя страна да дойда тук, знам това, но шумът изтиква целия страх към краищата на съзнанието ми. Стеф не сгреши по-рано. Кой би помислил да търси тук Джулс Ембър?

Илайъс се обръща към масата и после пристига с напитка в ръце. Подава ми я, червено вино в стара тенекиена чаша, а аз отпивам и чувствам как топлината потича из тялото ми. Прекалено шумно е, за да говорим, така че вместо това стоим с гръб към стената и наблюдаваме тълпата. Нямам никаква представа как да танцувам, но искам, сякаш музиката е магнитна сила, теглеща тялото ми напред.

Съпротивлявам й се, оставайки близо до Илайъс. Погледът ми попада върху Стеф в тълпата. Светлината от лампата блести върху кафявата й кожа, докато тя танцува близо до красиво русокосо момиче, краката им се движат бързо в някакви сложни стъпки, които не мога добре да проследя. Тя хвърля поглед към мен през рамо, намигва ми и аз усещам как устата ми се разтяга в усмивка.

Тук, дълбоко под земята, където никой не знае името ми или лицето ми, мога почти да се престоря, че ще бъда някоя друга, когато се появя отново. Не Алхимика нито дори Джулс Ембър. Като че бих могла да се превърна в момиче точно като всяко друго на това парти, а когато изляза на лунната светлина, ще бъде, за да се озова в някое безопасно легло и със здрав покрив над главата ми. Дом, минало и бъдеще, които не плуват в кръв и не са изписани на език, който не мога да говоря.

След като песента замира, Стеф се появява до нас. Русото момиче е до лакътя й, а зад тях има още трима ученици, чиито очи са вперени в Стеф.

— Направи магията си! — подканва я един от тях, смеейки се. — Призови Магьосницата, за да благослови това парти!

Сърцето ми блъска в гърдите. Внимавам да не реагирам, макар да чувствам, че Илайъс се напряга до мен при техните викове.

— Вино! Някой да ми донесе кана с греяно вино — надава глас Стеф. Русото момиче се врътва и след малко се връща с дървена кана, от която се вие пара. То я тиква в ръцете на Стеф.

— Съберете се! — заповядва драматично Стеф. Учениците се струпват около нас, плещите на непознати се притискат към моите. Не съм била с толкова много хора след кухнята в Евърлес, а това е едновременно ужасяващо и успокояващо.

Стеф държи в ръката си монета от една седмица, блестящ на оскъдната светлина бронз, и наоколо се разнася меко съскане, когато монетата се плъзва от дланта и във виното. Насилвам се да се усмихвам заедно с всички останали, въпреки че сърцето ми все още бие учестено. След това Стеф разтваря другата си ръка, за да разкрие набор от малки предмети — ледена зеленика, осъзнавам аз, като се вглеждам по-отблизо, с нейните странни тъмни плодове и сребристи листа. По гръбнака ми се спуска хлад, докато си припомням какво ми каза Каро, а именно че ледената зеленика расте на местата, където някога е бродила Магьосницата. Излиза, че не мога да прекарам нито час, без нещо да ми напомни за нея.

Стеф стисва юмрука си, след това го разтваря над бокала и пуска сребърните и сини парчета във виното — точно както стори при моята кръвна регресия. Миризмата, която се разнася от каната сега, е необичайна, металическа и опияняваща и аз се озовавам наведена напред заедно с другите, за да видя какво ще се случи.

— Ледена зеленика и кръвно желязо заедно — произнася Стеф с напевен глас. — Силите на Алхимика и Магьосницата комбинирани.

Задържам дъха си, след което трябва бързо да го прикрия като кашлица, когато едно къдрокосо момче се обръща да ме погледне. Толкова отдавна не съм прекарвала време с приятели, че нямам представа дали Стеф целенасочено не ме дразни. Надзъртам към нея, желаейки тя да почувства раздразнението в погледа ми, макар че сега е със затворени очи и мърмори над виното на нещо подобно на древен семперански. Пръстите ми се забиват в ръката на Илайъс, без да го искам.

— Какви ги върши тя?

Той врътва очи.

— Нищо. Ледената зеленика подслажда вкуса на евтиното вино. Прави го на всяко парти, за да изплаши новите ученици. Всичко е само за забавление.

Смехът ми прозвучава фалшиво в собствените ми уши. Пъхвам ръката си под лакътя на Илайъс и го дръпвам към тълпата от танцуващи в средата. Музикантите са подели нова мелодия, бърза, весела и приятна, а движенията вече не ми се струват толкова непосилни, след като съм погълнала известно количество от напитките. Илайъс хваща ръцете ми и започва да ме върти и върти. Когато тълпата се разделя, аз съзирам Стеф в другия край на стаята как отпива от димящото вино, все още владееща изцяло вниманието на своите невярващи поклонници. Махвам в нейна посока, докато накрая тя не вдига глава, прекъсвайки по средата номера, който разиграва в момента.

Илайъс танцува с някаква групичка и не забелязва, че се измъквам, за да стигна до Стеф. Кръвта ми е топла, сърцето ми леко. И Стеф се чувства като мен, съдейки по розовия цвят на бузите й и ярките й, блестящи очи, докато размахва ръцете си в сложен танц, прекъсвайки дима, който се издига от чашата й. Странна смесица от ревност и тъга напира в мен, докато хората около нея се смеят на движенията й. Магията й е просто поредното забавление в нощта, изпълнена с множество подобни, нещо, което хората да позяпат между мейдъла и танците.

Прониквам в кръга и хващам ръката на Стеф.

— Имам нужда от малко въздух — почти извиквам в ухото й. Партито е станало по-шумно един час след пристигането ни, и е по-пренаселено. — Ще дойдеш ли с мен?

Тя ме стрелва раздразнено, но очите й се разширяват, когато установява, че това съм аз. Хвърля поглед през рамо, намигайки на русото момиче.

— Ще се върна само след миг. Дано не ти липсвам прекалено много.

След като веднъж е прибрала нещата си — пъхнала е остатъка от ледена зеленика в някакъв скрит джоб на ризата си, аз я повеждам по един от разклоняващите се тунели. И двете се разсмиваме, когато минаваме бързо покрай една двойка, преплетена във всеотдайна прегръдка. Щом ги подминаваме и вече не сме в полезрението им, Стеф забавя крачка и кляка до стената, избърсвайки челото си с ръка. Музиката и шумът на партито се носят по тунела към нас, но тук е по-тихо и спокойно. Сядам до Стеф, благодарна за възможността да си поема дъх.

— Откри ли нещо интересно в книгата ми? — питам я аз, събрала смелост от напитката.

Тя свива рамене.

— Не съм я чела.

Веждите ми се сключват в объркване. Стеф вижда това и се разсмива.

— Просто исках да се заям с Лиъм Гърлинг — последните две думи някак изпадат от устните й, капещи от презрение.

— Защо не го харесваш? — питам аз, без да се замисля. Тогава чувам собствените си думи и правя грешката да добавя някаква уговорка: — Искам да кажа, разбирам. Аз също не го харесвах. Доскоро.

Стеф ме наблюдава, а една малка многозначителна усмивка подръпва устните й нагоре.

Руменина плъзва по лицето ми и аз свеждам очи към ръцете си.

— Не си ли и ти от петте семейства?

— Не и официално. Но приемам мнението ти — въздъхва тя и отмята глава назад. Меките звуци от музиката се носят в тишината, а тоновете ромолят около нас като дъждец. — Просто си мислех, че ако някога срещна Алхимика, майка ми ще бъде до мен.

Поглеждам назад по посока на партито, към тълпата.

— Това ли е, което действително искаш от живота си? Малки номера и тайни, които никой около теб никога няма да разбере?

Стеф се засмива, но в смеха й има някаква острота.

— Всъщност… харесвам малките си тайни — отвръща бързешком тя. — Надявам се, че нямаш нищо против тази работа с Алхимика, Магьосницата и ледената зеленика. В този момент това е просто… навик. — Тя ми се усмихва унило. — Забравих, че тази вечер имам изискана компания.

— Всичко е наред — отговарям автоматично аз. И то е. Може би трябва да се чувствам по-предпазлива по отношение на историята си, но изпитвам някаква свързаност с тази хаплива, смееща се вещица. — Кой знае. — Добавям аз, мъчейки се да звуча фамилиарно, а не изпълнена с копнеж. — Може би ледената зеленика можеше да отключи нещо в мен.

Стеф ме поглежда косо.

— Не те излъгах по-рано, Джулс. Не знам как другояче да ти помогна. Съжалявам. Но си помислих за някой друг, който би могъл да го стори.

— О? — сърцето ми забързва. — Кой?

— Братовчед ми Джоуб. Той е син на една от най-могъщите долнопробни вещици в нашето семейство, Алтиа. Тя умря наскоро при… загадъчни обстоятелства.

Стомахът ми се свива.

— Какви обстоятелства?

— Изглеждаше, че е умряла от старост, че е свършило времето й, но ние знаехме, че има достатъчно запаси от кръвно желязо. А един роднина каза, че някои неща липсват в дома й, стари писма, реликви.

Каро — помислям си аз мрачно. Реалността се стоварва върху мен, изтласквайки звуците на безгрижната радост, проникващи в тъмния коридор.

— Съжалявам.

Стеф свива рамене, движението й е премерено и контролирано и знам, че се държи небрежно заради мен. Колко пъти аз самата съм правила същото?

— Ние не бяхме близки — казва тя. — Алтиа и Джоуб бяха ексцентрични, дори повече от нас, останалите. — Поглежда надолу. — И май не е необходимо да казвам, че това поизнервяше всички.

— И Джоуб ли е вещер?

Стеф поклаща глава.

— Не, поне аз не знам. Но той пази архиви за историята на нашето семейство чак до времето на Алхимика и Магьосницата. Ако успееш да му се харесаш, може да ги сподели с теб. Плюс това се носят слухове, че събира артефакти и търгува с тях. Повечето са разни фалшиви настойки и амулети, но пък може да знае нещо за твоето оръжие.

Аз се засмивам.

— Повярвай ми, имам нужда от всички възможности, които могат да ми бъдат предложени.

Тя ми се усмихва криво.

— Радвам се, че си тук, Джулс — изважда нещо от вътрешния джоб на робата си и ми го подава, накланяйки дланта си към светлината на факлата. Първоначално си мисля, че има още ледена зеленика, но не — това е малък, гладък, лъскав сив камък, оформен грубо като лице.

— Майка ми ми го даде — казва Стеф и го поставя в ръцете ми. Той е хладен, направо студен, въпреки че е бил в джоба й. — Каза, че това е символ, който да ми напомня, че злото невинаги носи лицето, което очаквам да зърна. Той ме пазеше в безопасност. — Тя се изчервява и свежда очи. — Както и да е, покажи го на Джоуб, когато се срещнеш с него, и той ще разбере, че те изпраща някой от семейството.

Докато Стеф ми дава указания за къщата на Джоуб, аз гледам мъничкото нещо в ръката си, опитвайки се да не показвам смущение върху лицето си. Това е възможно най-просто изваяният образ, само лека издутина за нос и вдлъбнатини за очи и уста като каменната статуя на Магьосницата, която татко държеше на перваза на прозореца ни.

Силен шум по посока на партито кара и двете ни да замръзнем… няколко крясъка, издигащи се над общата глъч, и в следващия момент музиката зазвучава колебливо и постепенно заглъхва. Скачам на крака, преди да успея да помисля, пускам камъка в джоба си и изваждам камата. Стеф също е станала. Разменяме си обезпокоени погледи, а после тя тръгва, поемайки обратно по тунела. Аз забързвам след нея, защото не искам да остана тук сама.

Музиката е спряла и стаята почти е утихнала, когато се връщаме. Почти всички са се скупчили в средата й с гръб към нас и шепотът на гласовете им блокира онова, което се случва вътре. Стеф се хвърля напред, размахвайки лакти, за да си проправи път, а аз се промъквам плътно зад нея.

И тогава виждам какво е привлякло вниманието на всички, кой е в центъра на кръга.

Лиъм е тук и щом влизам в кръга, очите му се насочват към моите и проблясват първо студено, а сетне разярено. Гневът се излъчва от него на вълни и той ме извежда през арката навътре в тунелите.

— Държиш се нелепо, Лиъм — прошепвам аз, колкото мога по-грубо, но знам, че това не е вярно.

Илайъс се тътри след нас, небрежно махвайки за довиждане на гостите на партито, които ни удостояват с любопитни погледи. Когато се оказваме достатъчно далече в тъмния коридор, Лиъм спира и се обръща към мен. Макар че е ядосан и направо вбесен, както може да се съди по гневното вдигане и спускане на гърдите му, да го видя, определено ми носи облекчение.

— Ти си невредим — промълвявам неусетно аз.

— Да. Ловеца е бил повикан точно когато слязохме на вечеря, за да извърши проверка в спалните помещения — искрят очите му. — Трябва да си тръгнем оттук. Не биваше да ви позволявам на двамата с Илайъс да ме убеждавате в нещо различно. У теб ли са нещата ти?

Хващам каишката на чантата си, долавяйки тежестта на книгата в нея.

— Да и имам идея къде да отида след това. Стеф ми разказа за една долнопробна вещица, нейна далечна роднина на име Алтиа. Умряла е наскоро при мистериозни обстоятелства — потрепервам аз. — Може би това е дело на Каро.

Лиъм ме поглежда смръщено.

— Джулс, трябва да напуснем Семпера, а не само Белууд.

— Ами Алтиа?

— Вероятно я е хванал някой кръволок — казва той.

Толкова отдавна беше, когато водех нормален живот с татко, че почти ме обзема успокоение да си спомня за немагическите опасности в Семпера. Кръволоци — бандити, които се крият в горите и градовете и убиват хората, за да откраднат времето им.

— Не, не е кръволок. Времето й е било изтеглено от нея. Синът й е още жив, ние…

— Не си струва и едночасова монета.

Стомахът ми се свива от думите му, използвани само от благородници, за които един час не струва нищо.

— Грешиш. Това е дело на Каро. Трябва да е Каро — умът ми започва да препуска. Защо иначе би набелязала някого, който е непознат за мен, а не някого, когото обичам или който е свързан с мен? — Тя уби всички, който са ми били съюзници. Синът на Алтиа притежава събраните документи на майка си. Може би той знае нещо… за оръжието или за червената река. И трябва да има причина Каро да стори това.

— Причина ли? — думите на Лиъм внезапно стават палещи. — Би трябвало да знаеш, че на Каро не й е нужна причина, за да убива. Ако наистина е била тя, вероятно е била просто отегчена.

Отварям уста, за да подчертая, че познавам Каро по-добре от него, но гласът ми замира, когато лицето на Роан прелита зад очите ми. Тя го уби, за да разбие сърцето ми, макар че не успя. След това си спомням друго лице — на Кралицата, отметнато назад и потресаващо празно, с устни и зъби, оплискани в кръв. Беше ли заслужила тя смъртта си от ръката на Каро?

Един слаб, сподавен звук се изтръгва от Лиъм. Преди да мога да го спра, той плъзва дланите си нагоре по ръцете ми и ме придърпва малко по-плътно до себе си. Чувствам как трепери.

— Чуй ме — подема той, а гласът му е дрезгав, изпълнен с болка и отчаяние. — Утре още войници ще се изсипят в Белууд, те претърсват навсякъде. Тук не е безопасно. Навсякъде в Семпера не е. Уредих стая за нас в един местен хан на име „Зеленият час“. Ще останем там тази вечер, след това ще тръгнем с Илайъс на сутринта и ще отидем в Кънимор възможно най-бързо.

За кратък момент ми се иска да кажа „да“, да хвана ръката му и да го отведа на някой далечен бряг. Стаята вече е малка и претъпкана. Прекалено тясна за заряда, който се надига между нас, а в гърлото ми се завихря вик на неудовлетворение. Само че това не е вик… това е въпрос, напълно оформен и заслепяващ.

Обичаш ли ме?

Блъсвам Лиъм толкова силно, колкото мога.

— Няма да тръгна с теб.

— Няма да си тръгна без теб — отвръща той. За секунда очите му замръзват, сянката се превръща в лед. Разпознавам жестоката резка на устата му… и мигом разбирам, че той планира да ме отведе дори и да е против волята ми, точно както ме отвлече в Евърлес.

Ала изборът не е негов.

Аз се отдръпвам бързо и разпервам ръце, за да възпра движението му. В далечината Илайъс излиза през вратата. Никой от тях не може да спре балона на времето, който се изтръгва от отворените ми длани, невидимите нишки, които ги замразяват на място.

Обръщам им гръб и побягвам.

20

Следвам указанията на Стеф колкото мога по-точно в мрака. Имам късмет, нощта е безоблачна и лунната светлина ме облива, осветявайки грубата карта, която тя ми направи.

Накрая след час ходене стигам до участък от разпокъсани земеделски земи, където почвата е наскоро изорана в прави бразди. Това ми напомня за малкия къс земя, на който живеехме с татко в Крофтън, и гърлото ми се стяга. На лунната светлина различавам очертанията на схлупена, грохнала колиба и пламъка от една-единствена свещ, горяща зад покрития с платно прозорец.

Трескаво чувство изпълва гърлото ми, докато вдигам ръка, за да почукам. Когато никой не отговаря, аз леко бутвам вратата. Тя не е заключена и се отваря лесно при допира ми.

Вътре въздухът мирише на горчиви, изгорени билки и на влажна земя. Спирам за момент в мрака и се ослушвам. Едничкият лъч светлина идва от свещта в средата на стаята, разположена ниско и пращяща едва доловимо.

Предпазливо пристъпвам в тъмното. Лунната светлина изчезва като изгаснал пламък на свещ.

Когато очите ми привикват, забелязвам, че някой е направил светилище в центъра на стаята: изкусно подредени билки, пълни с отвара бутилки от цветно стъкло, самотно горяща свещ. Смътно си спомням подобни олтари, подредени в дюкяна на долнопробната вещица в Крофтън, всички поръчани и заплатени с кръвно желязо от някой опечален роднина. Единствената разлика е, че разнообразието от дарове пред мен по някакъв начин изглежда по-автентично, те са по-целенасочено подредени, макар че не мога да кажа откъде точно знам това. Може би го диктува просто страхът, който ме обгръща сега, или копнежът ми да намеря смисъл в това пътуване, да се доверя на Стеф въпреки настояването на Лиъм, че подобно начинание е погрешно.

Аз пристъпвам по-навътре в стаята. От това разстояние виждам, че светилището е покрито с някакъв прах, който блести като летливи частици злато. Блещукането му ме притегля напред и аз протягам пръст, за да събера част от него. Пламъкът затопля дланите ми, когато посягам с ръка към него, макар че по кожата ми преминава странен, неочакван студ.

Тогава някой се покашля зад мен.

И аз се обръщам.

Там стои някакъв мъж — висок и широкоплещест, но с изтощен вид. Невъзможно е да се определи възрастта му. С разрошена черна коса и бледо, набраздено от бръчки лице той може да е от трийсет до петдесетгодишен. Ризата му, която изглежда мръсна дори на мъждукащата светлина, виси около тялото. От него се разнася миризмата на алкохол, когато се навежда, за да запали лампата върху непохватно издяланата кухненска маса.

Това трябва да е Джоуб.

В стомаха ми се образува малка буца страх, когато установявам, че той стои между мен и вратата.

Джоуб се взира в мен с мътните си зачервени очи и прави крачка напред.

— Коя си ти? — гласът му е леко замаян, но все още звучи плътно и строго.

— Ч-чиракуваща вещица — заеквам аз и изваждам издълбания камък, който Стеф ми даде. Моля се той да е достатъчно пиян, за да не ме разпознае от рисунките, които Ина разпространи, ако въобще ги е виждал… — Ваша далечна роднина. Чух за смъртта на Алтиа и… — Разпервам ръце с надеждата, че сам ще запълни паузите, но той не казва нищо. — Исках да отдам почитта си.

Джоуб присвива очи към мен, едва поглеждайки към камъка.

— Никога не съм те виждал преди.

Сърцето ми мълниеносно се сгърчва, тъй като си спомням дните непосредствено след смъртта на татко, колко изгубена и откъсната от света се чувствах тогава. Отпускам се леко. И макар че тогава не се опитвах да удавя скръбта си, разбирам защо някой би го направил. Човекът може да е мил, казвам си аз, докато преглъщам желанието си да побягна. Не искам да рискувам да го разстроя още повече, преди да науча нещо от него.

— Никога не съм се срещала с Алтиа — казвам приглушено аз. — Въпреки че тя може да ме е познавала.

— Е, нея вече я няма — отвръща сурово Джоуб. Той хвърля поглед към светилището, а после отново към мен. — Не си донесла никакви дарове. Така че… какво всъщност искаш?

Аз посочвам неуверено към светилището, вече напълно изгубена в лъжата си. Старая се да се заловя за нещо, което ще ми помогне да общувам по-пълноценно с него, да разбера какво знае за оръжието, без да го разгневя.

— Да я почета… и да науча за нея.

Той драсва една кибритена клечка и се пресяга покрай мен, за да запали някаква китка билки. Тамянът веднага започва да гори, изпълвайки въздуха със сладникав дим. Синьо-сив пушек разцъфва в пространството между нас.

— Никой вече не отдава почит на долнопробните вещици в Семпера. Не и от старите времена насам, а те са отдавна отминали. Така че ти имаш намерение да откраднеш нещо от нея — той млъква, позволявайки на малка усмивка да пропълзи по лицето му. — Но има хора, които крадат за добро, и други, които крадат за зло. Ти от кои си?

Да открадна за добро? Това завоалирана препратка към Алхимика ли е? Погледът му е прекалено прям, тежък и все пак не разкрива нищо. Стомахът ми се свива и се боя, че Лиъм е бил прав. Всичко това е загуба на време, опасно е и аз си бъбря тук с някакъв пиян луд… макар че говорът му е притеснително стегнат и обран. Обмислям да тръгна точно в този момент, пресмятайки дали съм достатъчно бърза, за да замразя времето и да се втурна покрай него през вратата.

Но не мога, все още не. Не и преди да разбера дали Алтиа е знаела нещо за победата над Каро. Налагам си да срещна погледа му и да изрека една достоверна версия. Смело, за да получа отговор от него.

— Мисля, че знам кой е убил Алтиа — казвам аз. Очите му се разширяват и той отстъпва крачка назад. — И искам да науча защо.

В опит да се противопостави мъжът задържа погледа ми още миг, след това сякаш нещо излиза от него и раменете му се отпускат.

— Седни — казва той троснато, а гласът му е нисък и ненадейно изпълнен със скръб. Той седя до масата и взема малка бутилка от някаква торба, която виси на колана му.

Краката отново ме засърбяват да побягна. Дошла съм на прага на този човек, очаквайки някакъв скрит съюзник въпреки неясното предупреждение на Стеф, но печалният му тон, липсата на реакция от негова страна, когато му казах, че може да знам кой е убиецът на майка му, са много по-обезкуражаващи от физическото насилие. Изминах целия този път, напомням си аз, избягах от Лиъм. И Ловеца все още може да претърсва спалните помещения в Белууд… не мога да се върна сега. Прогонвайки съмненията си и следвайки протегнатата ръка на мъжа, аз сядам на масата.

— Името ти е Джоуб, нали? — питам любезно аз, докато се настанявам.

На човека, сега прегърбен от скръб, му отнема кратък момент, за да кимне, сякаш трябва да бръкне в паметта си, за да изрови това движение. Докато вдига нагоре ръкавите си и изважда корковата тапа от стъклената бутилка, е далеч по-лесно да видя бръчките, които пъплят по кожата му. Линиите започват между кокалчетата на пръстите му и набраздяват ръцете му догоре, изчезвайки под навитите ръкави.

Налага се да сподавя едно рязко вдишване, когато проумявам, че това не са бръчки, а невъзможно тънки белези.

Той проследява очите ми.

— Тя много често използваше кръвта ми — отпива от бутилката си той. — Винаги казваше, че е заради мен. За да ме направи велик чрез магия, каквато е била някога тя самата и майка й преди нея.

— Тя се е опитвала… да ти даде магия? — питам аз. Нещо се вълнува в мен и се удря в гърдите ми като змийска опашка. — Можеш ли да я правиш?

Смехът му е кратък и горчив.

— Ако си могъщ, можеш да сториш всичко. Ако не си… — той показва с жест към себе си. — Боя се, че усилията на майка ми бяха напразни.

Джоуб изглежда по-стар сега, когато не се извисява над мен. Чувство на съжаление, примесено с дежавю ме пробожда… схлупената, тясна колиба, протяжните движения и думи на мъжа. За миг сякаш съм се върнала в собствената си колиба, а в един тъмен ъгъл гори олтарът за татко.

Преглъщайки, отхвърлям мисълта. Трябва да се съсредоточа върху получаването на информация от него. Когато оранжевата светлина от фенера разкрива стаята, аз се озъртам, примижавайки, за да видя детайлите на по-добра светлина. Стаята е с по-простичка подредба от онази на мнимата вещица, която посетихме с Каро и Ина в Лаиста, когато бяхме заедно в Евърлес. В единия ъгъл се намира малка масичка, отрупана с блестящи шишенца, буркани и дървена везна, а над огнището все още висят кафеникави снопчета сушени билки. Въздухът е наситен с дим и тамян, с металическа миризма на кръвно желязо и нещо друго, което не мога да назова.

Сила — шепне един глас в мен. Смътна, но е там.

Сепвайки ме, Джоуб заговаря:

— Защо стана така — подема той, а гласът му е монотонен и празен, — че едва след смъртта на майка ми се сдобих с парад от доброжелатели? А докато беше жива, тя трябваше да се бори за всяка кръвна монета. — Думите му все още се размазват и сливат по краищата, но смисълът, чувството се долавя идеално. Докато говори, той поръсва нещо в чашата си… разпознавам червеникавозлатистия блясък на кръвното желязо, но това не са монети, а само стърготини. Стомахът ми се свива. Дали Джоуб е кръволок?

— Кой друг е идвал? — питам предпазливо аз.

— Всякакви хора — казва Джоуб с безразличие. — Други вещици и търговци на време, войници и умопомрачени хора. Всички те си тръгват, когато осъзнаят, че не е останало нищо за вземане. Или когато разберат, че нямам нейните таланти.

Сърцето ми притихва. Стеф каза, че Джоуб притежава книжата на Алтиа, които могат да съдържат следа за унищожаването на Магьосницата. Умът ми се вихри, опитвайки се да измисли комбинацията от думи, които ще ми помогнат да получа информация, без да разгневя сина на Алтиа. Хвърлям поглед наоколо…

И тогава забелязвам дребна фигурка на Магьосницата, подпряна върху светилището. Студът прониква в мен.

— Майка ти почиташе ли Магьосницата?

Джоуб се изплюва, а сетне се засмива тихо.

— Не. Но Магьосницата е част от нашето наследство.

— Наследство? — усещам, че се придвижвам към масата, стараейки се да скрия страха си, докато се преструвам, че се хващам за думите му. — Какво имаш предвид?

— В семейството ми има вещици още от времето на Магьосницата. Истински вещици, а не самозванките, над чиито дюкяни висят табели — изрича злобно той. — Прапрабабата на майка ми е била сподвижница на Магьосницата и Алхимика. Алтиа имаше дарба. Но не и аз, освен това нямам деца — казва той с горчивина. — Макар че ти със сигурност вече знаеш нещо от това, щом си научила кой е убил майка ми — Джоуб го заявява толкова ясно, че отначало не съзирам опасността в думите му.

Гласът ми прозвучава дрезгаво:

— Аз… аз не съм убедена. Мисля, че е била слугинята на Кралицата. Едно момиче, малко по-голямо от мен, с тъмна коса и зелени очи… — заекването ми спира, когато виждам как той настръхва и погледът му се изостря.

— И двете — казва провлачено той. — И двете. Мъртвата Кралица и момичето.

Дъхът ми спира.

— Ти… ти видя ли го?

— Видях ги да си тръгват, когато приключваха с нея — казва развълнувано Джоуб. Апатията е изчезнала от гласа му и очите му сега проблясват като стомана. — Беше прекалено късно да я спася. Тя отново говореше лошо за Магьосницата. — Той се навежда напред, а дългите му нокти се забиват в масата. — Винаги съм й казвал да не разпространява тези приказки, но тя никога не слушаше.

— Г-говорила е лошо за нея? — почти ми е невъзможно да спра заекването си.

Притихвам. Той ме гледа изпитателно с хитрост, която не ми харесва. Когато си поемам дъх, Джоуб се надига наполовина от мястото си.

— Ти знаеш нещо, нали? — любопитства той оживено. След което удря по масата. Аз подскачам при звука. Пламъкът на лампата затрептява, а после пак се разгаря ярко.

Сърцето ми бие бързо с увереността, че в тази колиба се крие някакво познание, някаква истина, ала да можех само да ги достигна…

— Момичето, което е убило майка ти, то беше Магьосницата — изричам всичко на един дъх. — А аз търся оръжие, което ще го унищожи.

Спирам внезапно, проумявайки, че съм казала твърде много. Наричайки слугинята на Кралицата древна богиня, заявявайки, че искам да убия Магьосницата… Вероятно звуча като напълно умопомрачена независимо от онова, което Стеф ми разказа за историята на Джоуб.

Бавно, сякаш се опитвам да не смутя елен в гората, аз изваждам древната книга на масата и я отварям на страницата, която носи моята кръв. Потърси червената река.

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера какво означава това.

Надзъртам нагоре, за да видя, че по лицето на Джоуб се разпростира усмивка, усмивка, която ми харесва по-малко от пиянската му раздразнителност. Когато заговаря, гласът му е кристално ясен:

— Червената река, почервеняла от кръв — рецитира той, като че е някакъв изопачен детски стих.

— Почервеняла от кръв? — главата ми се люшка. — Какво означава това?

Той свива рамене.

— Чия кръв е била пролята из Семпера?

Не бива да отговарям на глас. На Алхимика. Моята. Вътрешностите ми крещят да си тръгна… но не съм стигнала дотук само за да си тръгна без нищо.

— Ами оръжието? Чувал ли си някога…

— Да убие Магьосницата? Какво би могло да убие някого толкова могъщ като нея? — сбръчканото му лице се раздира от гняв, а сетне се разтяга в блажена усмивка. Главата ми се върти от смените в настроението му. — Тя не е нищо друго освен стръвен глад, нали?

— Тя не е нищо друго освен зло — думите се изливат от устата ми неволно. Опасно.

Джоуб се размърдва на мястото си и ръцете ми се свиват несъзнателно, пулсът ми се ускорява, стомахът ми се преобръща.

— Сега тя иска повече от сърцето си — казва той. — Нуждае се и от душата на Алхимика. Тогава нищо няма да може да я спре… ще може да върши неща, които мога само да си представя. Ще създава безсмъртие. Дори ще контролира самото време. Не просто ще го надживява, а ще се движи напред и назад през него. Ще отнема живот с докосване на ръката си. Ще властва в Семпера в продължение на хиляди години и ще седи на трона дълго след като аз се превърна в прах.

— Не, това е невъзможно — не знам защо се опитвам да убедя Джоуб в нещо подобно, но не мога да спра думите си, нито пък да извикам умоляваща нотка в гласа си.

— Нищо не е невъзможно — сега той вече се е надигнал, а светлината на лампата прави сянката му все по-уголемяваща се на пода. — Магьосницата ми го каза сама. Аз чувам нейния шепот. Докато спя. В сънищата си.

И ето че вече движенията му не са бавни, не са разконцентрирани. В ръката му се е появил нож, гласът му е станал студен и властен. И все пак нещо в думите му ме кара да се подчиня, когато той пожелава да пристъпя напред.

Аз ставам и треперейки, отивам до светилището, а Джоуб се приближава зад гърба ми. Разтварям дланта си с камата, дори не усещам болката. Протягам я напред, така че кръвта да покапе над мъждукащата свещ.

Пламъкът се изстрелва нагоре със сияйна светлина, сигнал за магия, насочена право към мен.

И той се хвърля към шията ми.

21

Кръвта закипява във вените ми, вдигайки се да ме защити, преди умът ми да успее да я настигне, докато бушуваща топлина залива тялото ми. Размахвам ръцете си напред и колибата се разтриса от силата на това действие.

Този път не сдържам магията си.

Джоуб се насочва бързо към мен с протегнати към гърлото ми ръце, но аз грабвам бутилката му от масата. Той извиква, когато тя се трясва в главата му, а ударът го събаря и отблъсква от мен. Той пада върху ръцете и коленете си на пода.

Аз се засилвам към него, кръвта реве в ушите ми. Сега мога да усетя времето, което тече през ръцете ми, като нещо физическо. Променливо като водата и здраво като стоманата. Имам усещането, че раста, а мощта ми натиска стените и покрива, сякаш мога да свия пръстите си и да взривя тази колиба на парчета… и Джоуб с нея.

Той се съвзема бързо и скача на крака с диво ръмжене. Може би във вените му тече повече магия, отколкото е освободил. Отново се хвърля към мен и времето ми не може да го спре. Блъсва ме с цялата си тежест и събаря и двама ни на земята с разтърсващ света удар. Около мен избухват звезди, когато главата ми се удря в земята. Въпреки че съм затворила очи, непоносима светлина залива зрението ми, последвана от ослепителна болка.

В гърлото ми засяда писък. Ръцете ми намират китките на Джоуб и аз ги принуждавам да се отдръпнат от шията ми, а краката ми ритат диво във въздуха. Сграбчвам магията във вените си, претърсвайки цялото си тяло за нея, но Джоуб е твърде близо, прекалено тежък е и предизвиква у мен животинска паника, която кара времето да се изплъзва от ръцете ми.

— Защо го правиш? — изръмжавам аз, мъчейки се да разпръсна паниката с ярост. — Майка ти беше моя последователка, тя…

— Дните на Алхимика свършиха. Не разбираш ли? Магьосницата ще ме пощади — изграчва Джоуб, увивайки по-плътно пръстите си около шията ми. Миризмата на алкохол в дъха му, примесена с аромата на тамян, сега парлив и отровен, изпълва носа и гърлото ми. Почти ми е жал за него. Почти.

Забивам лакътя си в ребрата му, което изкарва въздуха му и той се търкулва надалече от мен с хриптене. Изправям се до масата и пак откривам контрола си над времето. Въпреки че той се надига с олюляване на крака и се хвърля към мен, аз разпервам ръце и събирам времето около себе си в длани, както шивачката може да събере плата и конеца.

Димът все още виси във въздуха. Пламъкът на свещта спира да се движи. Гърдите на Джоуб замръзват, нищо че очите му все още блестят с живот. Със страх. Аз се съсредоточавам върху забавянето на разширяването на дробовете му и биенето на сърцето му, докато позволявам на останалото време да продължи напред… и не чувам нищо друго освен тишина, докато челюстта му се движи, опитвайки се да намери дъх там, където няма.

Изведнъж проумявам, че мога да го убия, ако поискам.

Тогава пускам времето. Джоуб се строполява шумно на земята. Пада по гръб и се хваща за гърдите.

— Съжалявам — задушава се той. Почти му вярвам… но няма значение дали съжалява. — Тя знаеше, че ще дойдеш да търсиш. Каза, че ще ми позволи да живея… ако…

Той грабва нещо от колана си — проблясващо сребро — и го запраща към мен. Острието пропуска лицето ми на сантиметри, чувствам движението на въздуха, когато то прелита, и всякаква мисъл за сдържаност се изпарява от мен. Затварям очи и позволявам на времето да изтича свободно от ръцете ми, да се обвие около Джоуб, докато той се гърчи на пода. Той закрещява.

Някъде, което ми се струва твърде далече от мен, се отваря врата и Илайъс извиква името ми. Ала аз не мога да спра, не мога дори да принудя очите си да се открехнат. Джоуб изкрещява, гласът му се променя странно, докато го влача напред през времето и го състарявам толкова бързо, че дъхът му не може да го настигне. Напред и напред, и напред. Вече не е под моя контрол.

Нечии ръце сграбчват моите точно когато воплите на Джоуб спират. Най-накрая отварям очи, за да видя пред себе си Илайъс, по чието лице е изписан ужас. Дланите му все още са свити около ръцете ми и ги стискат. Зад него на студения каменен под лежи смачкано тяло.

Изпадам в шок, когато виждам колко далече съм отишла… какво съм извършила. Джоуб е мъртъв, разбирам го веднага: кожата му е отпусната и сива, очите му са широко отворени и обвити в облак с мръснобял цвят… като този на изцапана кърпа. Докато стоя там, а сърцето ми бие подобно на войнишки барабан във вените, главата му увисва на една страна. От устата му се стича плътна струйка пепел. Гъста, сива и изобилна.

После аз пропълзявам надалеч, надалеч от тялото и преобърнатата маса. Хуквам да бягам… къде обаче, не знам. Около мен явно целият свят е забавил ход и не съм сигурна дали това е мое дело.

Не ме интересува. Не бих могла да го спра дори и да искам. Тялото ми взема свои собствени решения, сякаш смята, че ако се движа достатъчно бързо, ще ми позволи да избягам от онова, което току-що съм извършила. Убих човек. Убийца. Има ли значение, че и Джоуб също би ме убил?

Не мога да не си спомня какво ми каза Каро в двореца — че съм откраднала сърцето й само защото съм могла, защото съм искала нейната сила. Не… няма да се поддавам на номерата и лъжите й. Няма да повярвам в най-лошото за себе си.

И все пак… нещо в сърцето ми ме тегли. На какво наистина съм способна? Защо не мога да си спомня какво се е случило? Защо е толкова трудно да намеря спомените си от минали животи?

Градът профучава край мен: тъмна къща, бездомно куче и осветен прозорец преминават прекалено бързо, за да ги видя, като че властта ми над времето ме поглъща цялата, изпращайки ме да тичам по полето, докато земята забавя своя ход. Някак, макар да изглежда, че са изминали само секунди, аз се оказвам в Монтмиър, питайки как да стигна до хана, за който спомена Лиъм, и в ума ми няма друга мисъл, освен да избягам. Със сълзи, които се стичат по лицето ми, аз се втурвам през тъмния вход на „Зеленият час“ по коридора до нашата стая.

След това затръшвам вратата зад себе си и дърпам дрехите си, неистово желаейки да сваля от себе си всяка следа от Джоуб, всяко напомняне за онова, което извърших.

Когато завършвам с преобличането и оставам по боси крака, съзнавам, че Лиъм седи облегнат на далечната стена и ме чака буден. Ризата му е разкопчана и косата му е разпусната, обрамчвайки лицето му с меки къдрици.

Пулсът ми изобщо не се е успокоил, откакто избягах от колибата на Алтиа. Сега дори тупти още по-силно, заглушавайки звука от стъпките ми по дъските на пода. Нещо — вина и облекчение, паника и страх, всички те сплитащи се в притеглящото ме усещане, което все още отказвам да назова — ме пренася през стаята, подтиква ме да падна на колене срещу него, докато едно ридание не разкъсва гърлото ми.

Посягам към него, болезнено копнеейки да бъда докосната, да изгоря спомена за смъртта.

Очите на Лиъм са невъзможно тъмни и меки от съня. Стаята е почти черна, но с помощта на адреналина, който все още снове из мен, мога да го видя съвършено добре: всяка сянка от миглите му върху скулите, начина, по който шията му потрепва от пулса, устните му, които се разтварят със звука на името ми. Пръстите му, които се протягат напред, за да се преплетат в косата ми.

И аз се навеждам, за да го посрещна. Ръцете му се вдигат към мен, обгръщат ме и за секунда устните ни се допират.

Топлината ме залива като водопад. Той е топъл, почти трескав и ръцете ми се заравят в косата му, а устните му се раздвижват върху моите. Проронва името ми. Дръпва ме в леглото върху себе си, приласкавайки ме плътно до тялото си, успокоявайки треперенето ми, изпълвайки ме с напълно непознат вид болка. Той самият има вкус на сол и сандалово дърво, а ръцете му на гърба ми са меки и се раздвижват, за да обхванат кръста ми. Държи ме като нещо скъпоценно; нежното докосване на езика му до устните ми изтръгва от мен въздишка… ленив звук, стопяващ се във въздуха, който вече не е между нас… и не прилича на нищо друго, което съм чувала преди.

Сърцето ми забавя ход, за да бие в унисон с неговото — мощният, отмерен пулс на кръвта му веднага след събуждането, който ми шепти от всички места, на които телата ни са притиснати едно към друго. Буйната ми, танцуваща кръв намира пристан в неговия непоколебим пулс, едновременно забавяща се и развихряща се, шумна и притихнала.

Мога да накарам този момент никога да не свършва. Лиъм няма да се бои, мога да го разбера от ласката, с която едната му ръка се вдига, за да погали бузата ми, от чудото в диханието му, когато той се откъсва за миг, за да си поеме дъх, а сетне наново намира устните ми. Той ще остане тук с мен завинаги, ще го стори, ако не се отдръпна.

Но не мога. Не мога да спра целия свят. Не и завинаги.

И макар това да е сред най-трудните неща, които някога съм правила, аз го пускам. Отдръпвам се. Все още седнала на леглото му, всъщност в скута му, попивам изражението в очите на Лиъм, все така замъглени от съня, жадуващи и нежни едновременно. Позволявам си да се учудя колко прекрасен е той. А после Лиъм вдига ръцете си от кръста ми и ги задържа между нас, връзка и преграда ведно, докато осъзнаването, че всичко това не е сън, изпълва погледа му.

22

Застинали двамата с Лиъм седим там в рамките на дълго проточил се момент. Разкъсва ме съжаление. Чакам той да заговори или дори лицето му да се промени от сънливото учудване, което представлява сега.

— Джулс. Какво стана? — не съм убедена дали говори за целувката, или за онова, което се е случило преди нея… за онова, което ме накара да избягам от Белууд, онова, което ме доведе тук, хвърли ме в ръцете му, причината за моя ускорен пулс. Нозете му са замръзнали на място, пръстите му все още са увити около ръцете ми. Кожата му излъчва топлина. Той внимателно проследява костта на китката ми, обръща ръцете ми с дланите нагоре, за да се разкрие разрезът, който Джоуб направи върху плътта ми.

— Ти кървиш — докосването му е толкова нежно, че очите ми започват да парят от напиращите сълзи. — Говори с мен. С Илайъс… не можахме да намерим Стеф, редувахме се да те търсим.

Помислям си да излъжа… ала не мога да понеса сама тежестта на случилото се. Аз убих човек.

Адреналинът от целувката все още препуска у мен; отнема само миг мълчание тази бълнуваща, лудешка тръпка да се преобрази в страх. Да прекъсна мълчанието между нас, да не скрия грозната истина за станалото, е далеч по-плашещо, отколкото всичко, което съм сторила. Ала няма как да заобиколя истината, освен ако не излъжа. И нещо повече — ужасяващо е, че не искам да лъжа Лиъм.

Разказвам му всичко.

Когато свършвам с това, което се случи, той излиза да говори с Илайъс. След като съм му разказала за Джоуб и неговото нападение — както и за смъртта му, за целия този мрак — целувката ни остава премълчана и аз не понечвам да променя нещата, преструвам се, че се суетя над покривката на леглото, избягвайки очите на Лиъм, докато той напуска стаята. Едва когато вратата се затваря зад него, аз забелязвам някакво смачкано парче пергамент на нощното шкафче. Без да мисля, все още трепереща от адреналина, вземам бележката и я изглаждам, за да я прочета.

Сине,

Върни се веднага у дома. Свитата на Кралицата пристигна и повече не мога да отговарям за отсъствието ти. Добре знаеш, че тя предприема мерки, за да накаже нелоялните. Няма да допусна още една трагедия в дома си.

Лорд Никълъс

Ужасът стяга стомаха ми при тези думи. Дали не съм подписала смъртната му присъда?

Звукът от стъпки навън ме кара да подскоча. Оставям бележката да падне от изтръпналите ми пръсти точно когато Лиъм влиза отново.

— Помолих Илайъс да ни даде няколко минути. Не знаех дали искаш компания, или… трябва ли да те оставя, за да си починеш?

Той замълчава, а в гласа му се долавя надежда, която ми казва, че би искал да остана. Руменината се задържа по страните му, косата му все още е разрошена там, където съм прокарвала пръстите си през нея.

— Лиъм — думата ми се изплъзва със силна въздишка, сякаш нещо ме е ударило в гърдите и аз нямам идея какво да кажа.

Но не ми се налага да мисля твърде дълго. Той коленичи пред мен, протяга ръка и преплита пръстите си с моите, стиска ги, като че съм единствената му котва към света. Притискам се на свой ред към него и сдържам риданието, което се събира в гърдите ми.

Саркастичният присмех на Каро отеква в главата ми. Виждам как зъбите й се оголват подигравателно, чувам обещанията й да изтръгне и разбие сърцето ми. Спомням си дяволския глад в очите й, когато опря ножа си в гърлото на Роан, мислейки, че смъртта му ще ме сломи.

О, как би се смяла тя, ако знаеше какво съм сторила току-що.

Лиъм все още се взира в мен, очите му са меки, умоляващи. Чака ме да кажа нещо. Защитава ме още откакто и двамата бяхме деца… дори когато го мразех и се боях от него. И през цялото време съм била права да се страхувам, макар и да не съм знаела защо. През цялото време той е бил човекът, който би могъл да разбие сърцето ми.

Пръст по пръст аз отдръпвам ръката си от неговата. Сълзи се стичат по бузите ми, горещи и яростни от онова, което знам, че трябва да направя, за да го спася. Същото нещо, което правеше татко, което Лиъм е правил през цялото ми детство.

Аз трябва да излъжа.

Може би от това е създадена любовта. Може би това ми е позволило да се държа за сърцето на Магьосницата в продължение на векове.

Ставам и се раздвижвам из стаята, вземам дрехите му от мястото, където са сгънати до постелката за спане, и ги пъхвам в кожената му пътна чанта.

Главата на Лиъм се вдига рязко при щракването на закопчалката.

— Какво вършиш? — прошепва той.

Гласът ми излиза плътен, гърлото ми е пълно с още непролети сълзи.

— Трябва да се върнеш в Евърлес. Аз… — думите се закачват за гърлото ми, сякаш отказват да участват в заблуждаването на Лиъм. — Аз ще отида с Илайъс в Кънимор.

Той ме наблюдава безмълвно. И се вцепенява.

— Така ли?

През скръбта сърцето ми крещи да върна думите си обратно. Ала не мога. Да го целуна, бе като да нарисувам мишена върху гърдите му, ето защо, ако той не се върне в Евърлес сега, баща му ще го открие. А после и… Каро.

— През цялото време ти беше прав, че трябваше да избягам оттук — оставям дрехите и се връщам да седна до него. Тялото ми се чувства едновременно тромаво и приклещено, собствената ми безпомощност притиска кожата ми отвътре. Не мога да сторя нищо друго, освен да го убедя да се върне в Евърлес, където може да бъде повече в безопасност, отколкото е с мен. — Сигурна съм, че Илайъс ще се съгласи да ме отведе.

— Разбира се — отговаря той объркано. — Разбира се, че ще ни отведе…

Лиъм притихва, когато съумявам да му отправя сълзлива усмивка. Състрадание и съжаление раздират гърдите ми, щом си спомням обещанието, което ми даде Илайъс в Крепостта на Крадеца — че ще убие Алхимика, за да гарантира, че Лиъм няма да пострада.

— Лиъм — проронвам аз, насилвайки се да продължа да дишам, така че гласът ми да не секне. — Трябва да се върнеш в Евърлес. Престори се, че нищо от това не се е случило.

Той ме поглежда с празен поглед, без да каже нищо. Независимо колко много интелигентността му ми лази по нервите обикновено — бързият му ум непрекъснато се приковава към следващия отговор, преди дори да смогна да схвана загадката — сега тя ужасно ми липсва. Прекалено трудно ми е да понеса мълчанието. Има опасност гласът ми да затрепери, така че не казвам нищо повече. Скръствам ръце на гърдите си, мъчейки се да облекча ледената болка, която се врязва в дробовете ми с всеки дъх.

— Ще тръгнеш сама? — пита той.

— Да… — сега гласът ми наистина затреперва. Преглъщам и опитвам отново, пренареждайки думите си, но не мога повече да се противопоставям на това да му кажа истината. — Време е да се разделим.

— Това ли е, което искаш?

— Това е.

Дълго време Лиъм не проговаря. Просто се взира в мен, а очите му търсят отговора на някаква загадка. Най-накрая той кимва, рязко като падането на гилотина, след което приключва със събирането на нещата си от стаята. Аз седя там и го наблюдавам с празен поглед — като призрак на самата себе си.

За секунда той изглежда замръзнал, след това протяга колебливо ръка към мен и хваща моята, стиска я веднъж, преди да кимне.

Другата му ръка се вдига към лицето ми и той погалва бузата ми с върховете на пръстите си, толкова бързо и леко, че почти не мога да разбера дали не си го въобразявам.

Поглеждам в очите му.

— Обещай ми, че ще бъдеш в безопасност.

— Бих ти обещал всичко — казва той.

Лиъм издърпва собствения си малък бележник от купчината си с вещи, после го притиска към ръката ми и свива пръстите ми около него. Докосва устните си до челото ми с припряно движение, преди безшумно да се измъкне през вратата, без да ми остави какъвто и да било шанс дори да прошепна сбогом.

23

В някакъв момент заспивам свита до таблата на леглото, с ръце около коленете, а матракът под мен е влажен от сълзите ми. Няколко часа след като Лиъм изчезва, когато се събуждам на бледата слънчева светлина, Илайъс седи до масата и изглежда мрачен. Но той просто казва:

— Какъв е планът, Алхимико? — върху устните му играе загатваме за тъжна и закачлива усмивка.

Позволявам на още една сълза да се плъзне по бузата ми. Изтривам я и за секунда се замислям колко различни са Лиъм и Илайъс. С Амма също бяхме противоположности на пръв поглед. Спомен за смеха й отеква в съзнанието ми.

Стягам се и разказвам на Илайъс за случилото се с Джоуб, за изопаченото детско стихче, което ми бе казал, когато му показах странното изречение в книгата си. Червената река, почервеняла от кръв. Казвам на Илайъс как той е предположил, че става дума за кръвта на Алхимика. За смъртта на Алхимика. Въпреки че Джоуб ме нападна и макар че не можех да му се доверя, той не ме излъга. Нямаше причина да го стори… или достатъчно ум.

— Потърси червената река. Смяташ ли, че по някакъв начин това се отнася за твоята смърт? — Илайъс се намръщва. — Ти си умирала повече от веднъж.

— Но знаем за поне една смърт, която се е случила в река. Поне според историите.

Той се обляга назад.

— Каро те е принудила да изядеш сърцето й през първия ти живот.

Аз кимвам.

— Според историите аз съм й предложила обратно сърцето й, като съм го превърнала в дванайсет камъка. Тя ме е накарала да ги изям, защото е вярвала, че съм я заблудила, точно както съм измамила господаря, а после в гнева си ме е удавила в реката.

— И ти искаш да отидеш там?

Кимвам отново.

— Дори ако историите не са истина, те съдържат истини. Ами ако съм се опитвала да насоча себе си към тази история, към онзи момент, защото тогава се е случило нещо важно? Някакъв ключ към победата над Каро? Може би това наистина е било номер през цялото време и аз съм възнамерявала да я унищожа там и тогава.

Бръквам в чантата си и изваждам бележките на Лиъм. Гърдите ме болят да ги държа, но аз ги отнасям при Илайъс и ги разстилам върху масата.

— Точното място никога не е било посочвано в историите, но той е открил някакъв неизвестен учен, който предполагал, че истинското място на смъртта ми е долината Блайт.

— Тогава… отиваме в долината Блайт.

Навън утринта е мъглива и студена, огледално отражение на сивия пейзаж в гърдите ми. Долината Блайт е на няколко километра от Монтмиър, близо до едно градче, наречено Прайстън, и първо трябва да минем през големия град.

Тъй като Ейлстън е залят от войници и граждани, които искат да спечелят от ареста ми, с Илайъс изпробваме нова дегизировка: разкъсваме робите си и зацапваме плата с пръст, все едно прекарваме дните си в гората, като така заприличваме на кръволоци. Когато отново излизаме на улицата, за да намерим обществен превоз, забелязвам как групи хора се скупчват там с отвратени изражения върху лицата си. Сърцето ми започва да бие учестено, приемайки, че са ме видели, но после дочувам части от техните разговори.

— Повече от хиляда години…

— Дано Магьосницата прокълне убийцата, задето ни докара това до главите, и да открадне времето й, докато тя спи…

— Войниците ще започнат да ни източват кръв следващата седмица…

Обръщам се към Илайъс, но той вече говори с някого в тълпата. Когато се връща, ми казва, че Кралицата е разпространила съобщение. Нейните войници се движат из градовете на Семпера и ще започнат да източват години кръв от гражданите на случаен принцип, ако Джулс Ембър не бъде открита до началото на седмицата. Като се очаква това да продължи, докато някой не я предаде.

Стомахът ми се сгърчва от гняв.

— Това не може да е Ина. Трябва да е Каро. Още по-сериозна причина да побързам.

За щастие, Илайъс страни от темата за колибата на Джоуб, когато градът остава зад нас и се отправяме към мястото на главния път, от което една обществена каруца за сено ще ни отведе в посоката на долината Блайт.

Докато пътуваме, потънали в мълчание, реалността на случилото се предишната вечер се загнездва в сърцето ми. Аз убих човек.

Нямаше друг избор — нашепва някакъв глас в ухото ми.

Главата ми се отпуска в ръцете. Вярно е, че Джоуб служеше на Каро. Но поглеждайки назад, тези обстоятелства не изглеждат важни. Той беше жив, а сега е мъртъв. Заради мен. Заради Алхимика.

С подобни мисли денят преминава в съкрушителна агония — прехвърляме се от кола на кола, докато дърветата стават по-гъсти, като навеждаме главите си надолу, когато минаваме през групи от стражи. Моментът на раздялата ми с Лиъм все още съумява да се промъква в мен изненадващо.

Най-накрая в късния следобед с Илайъс стигаме толкова далече, колкото е възможно с обществените каруци. След като слизаме, той посочва през дърветата сенчестото устие на някакъв пролом, а след това към картата, която притежава. На Лиъм е, осъзнавам с болка аз. Долината Блайт е на дъното му. Нещо в мен изтлява и като набързо угасена свещ и аз изстивам. Цялото това криене. Цялото това отчаяно пътуване… а сега ще се наложи най-накрая да се изправя лице в лице със собствената си смърт, с първата ми смърт.

Но ще намеря ли оръжието, което ще доведе до смъртта на Каро?

Оглеждам пейзажа наоколо, затаявам дъх и се опитвам да забавя ускореното биене на сърцето си. Някога плитка равнина, през която тече река, през последните хиляда години вятърът и водата са издълбали клисура, разделяща земята на сто метра надолу.

Виждам път, който минава покрай каньона, сега е празен, но съзирам следите, отпечатали се наскоро в калта от колелата на каруците. Не можем да останем тук дълго.

На дъното реката е като плоска зелена ивица. Водата е широка и в тази част се движи бавно. Не е толкова дълбоко, колкото си мислех първоначално, но стените на каньона са полегати и скалисти, а провиснали храсталаци и залинели дървета стърчат от тях под странни ъгли. Във въздуха няма нищо от смътната магия, която почувствах в тясната долчинка. Но въпреки това нещо ме привлича натам… кара ме да огледам внимателно стените на клисурата, търсейки път за слизане надолу.

— Сигурна ли си в това, Джулс? — пита Илайъс, надниквайки предпазливо. — Ако някой дойде, ще бъде трудно да се избяга.

— Да — казвам аз, макар че в мен се появява съмнение веднага щом поглеждам надолу към клисурата. Ала нямам друг избор, трябва да знам какво се крие долу, в миналото ми.

— Изглежда, че малко по-нататък по пътя има някаква пътека, водеща надолу. Ще сляза, за да се уверя, че там няма никого.

Вече съм приклекнала до ръба, хващам клона на едно надвиснало дърво и се заемам да се спускам надолу. Не мога да видя какво има под мен, но нещо в мен знае, че ако протегна десния си крак, там ще срещна опора. И наистина е така. Онази вече позната тръпка на разпознаването, студена и вълнуваща едновременно, се плъзва по гръбнака ми. Била съм тук и преди.

Умряла съм тук.

В мен се раздвижва някакво замайващо гадене и аз едва не се превивам, за да повърна.

— Джулс — чувам отгоре гласа на Илайъс с нотка на тревога в него. Но вече съм твърде надолу по склона на клисурата, за да се издърпам обратно дори и да искам. Накланям глава назад, за да го зърна как коленичи до ръба, но пътеката надолу е по-малко видима или може би ме води споменът. Челото на Илайъс се сбърчва.

— Ще сляза надолу, за да се уверя, че не идва никой — казва той. — На половин километър натам е. — Вдига ръка, сочейки по посока на течението на реката. Гласът му е непринуден, но не може напълно да скрие безпокойството в думите си. — Да се срещнем там, долу, на дъното?

Чакам, хванала се за склона като паяк, докато звуците от стъпките на Илайъс не се изгубват в тихото ромолене на водата долу. Стигам до дъното на клисурата и се обръщам. Водата блести пред мен и ме вика към себе си.

Умряла съм тук. — спомням си отново аз и потръпвам.

Искам да повикам Илайъс и очите ми се приковават в малката му фигура в далечината. Но дори докато го правят, зрението ми се замъглява и се променя със замайване. Смътно долавям как ръката ми бръква в джоба на наметалото, за да извади компаса, докато цветът на небето се изменя рязко от изтляващата бледност на пролетен следобед до позлатеното синьо на есенна вечер.

Простичката красота на реката ме завладява дори когато се препъвам нагоре към брега, нозете ме заболяват, а дробовете ми закрещяват от бягането. Тя изпълва очите ми, принуждавайки ме да примижа, докато оглеждам края на водата, търсейки някакъв признак на живот. Но не Илайъс търся, осъзнавам аз, когато виждам, че дърветата вече не са напъпили, а са голи пред настъпващата зима.

Вече не чакам Илайъс. Чакам Каро.

24

Пробуждащият се ум се сблъсква със спомена, експлозия от мисъл и чувство, която гори, докато в пепелта остава само едно сигурно нещо.

Трябва да върна сърцето на Каро.

Коленича до ръба на реката, наполовина скрита до някаква плоска наклонена скала, в случай че някой мине оттук. По цветовете на листата около себе си — червени, сякаш кървят, познавам, че сме в разгара на лятото. Магьосницата вече се е преобразила в сянка в края на видението ми, в слух, прошепван из тъмните селски улици. Тя спи с вълците в източните гори. Пътува от град на град предрешена, позволявайки на бедните да пият онова, което е останало от кръвта й. Прокарвам ръката си по една скала до мен, по грубото изображение, издълбано на повърхността й: змия и лисица.

С треперещи ръце изваждам малката кожена торбичка от джоба на полата си и я задържам в длани, така че горната и част донякъде да остане отворена. Торбичката е изненадващо лека, като се има предвид какво съдържа: сърцето на Магьосницата. Чиста сила, чист живот, нарязани на парчета.

Вътре бледосивите камъни блещукат, осветявайки вечерта, която спуска около мен своя мрак. Стоплят ръцете ми дори през плата на торбичката. Блестят на залеза, късове от злато, улавящи и пречупващи светлината между пръстите ми. Сякаш бледи лъчи от чиста златна светлина се реят над всеки камък, нишки от сърцето на Магьосницата, жадуващи да бъдат свободни.

В далечината се движи някаква сянка.

Като че в отговор в торбичката избухва топлина. Аз я притискам до гърдите си, въпреки че усещам камъните като живи въглени, прекомерно горещи, за да ги държа.

От другата страна на реката изниква тъмна, стройна фигура. Поглеждам нагоре и тихо я викам:

— Каро?

Тя се вторачва през водата към мен. Гневът й се чете в изопнатата стойка, в непреклонно вирнатата брадичка… а в очите й тлее необуздана болка, видима дори от подобно разстояние. Тя се приближава до реката, докато вълните почти не се разплискват в краката й, и спира.

Разперва ръце и кожата ми настръхва, когато мощта й размърдва въздуха. У мен се надига инстинктът да бягам и да се крия, но се насилвам да остана там, където съм. Изправям се, олюлявайки се, на крака, докато лед пронизва водата, тънка хлъзгава пътека, по която тя преминава внимателно, а полите й се провлачват във водата. Когато стъпва на пясъка, ледът изцяло се стопява зад нея. За дълго едничките звуци наоколо са тези на реката и на вятъра.

Аз протягам камъните на живота между нас.

— Не мислех, че ще дойдеш — подемам най-сетне.

— Защо тук измежду всички места? — гласът й е хладен, овладян. Очите й се присвиват презрително към камъните в ръцете ми. — Какво е това?

Преглъщам. Накланям камъните нагоре, за да уловят светлината.

— Твоето сърце.

Очите на Каро се разширяват. Нещо проблясва в дълбините им. Тя пристъпва по-близо и се озовава на една ръка разстояние от мен. Може да се пресегне и да вземе камъните, ако пожелае. Ала не го прави.

Крайчетата на устните й се извиват надолу в скръб или подозрение. Застанала така, силуетът й се откроява на фона на светлината от залязващото слънце зад гърба й и очертанията й изглеждат неясни, сякаш е излязла от някой сън. Или може би причината е в мен… отслабнала от страх.

— Какво трябва да сторя? — пита Каро.

Преглъщам болезнената буца в гърлото си.

— Просто… ги изяж.

Тя ме наблюдава, а погледът й е непоколебим и коравосърдечен като слънцето зад нея. Очите й изглеждат тъмни, чертите й са необичайно изострени, сенки правят бузите й хлътнали и привнасят черни петна под очите й. Протягам към нея свитите си като чашки ръце, докато пръстите ми почти не докосват гърдите й.

Решителният зелен поглед на Каро просветва към камъните в ръцете ми, а сетне се връща върху лицето ми. Тя нежно изважда само един от камъните от ръцете ми. Поднася го до устните си. И спира.

— Ти ми отне всичко. Всичко.

Дланите ми се свиват.

— Сторих само необходимото, за да те спася. Моля те, повярвай ми!

— Лъжкиня такава! — изсъсква тя.

Опустошителна огнена ярост избухва в очите й. Другата й ръка се стрелва и тя сграбчва китките ми заедно, а хватката й е смазваща по начин, който няма нищо общо с магията. Извиквам от болка и пръстите ми се разтварят, оставяйки другите камъни да паднат на земята с глухо тупване. Опитвам се безуспешно да се изтръгна от хватката й, докато тя размахва заплашително камъка в ръката си… и го вкарва насила в устата ми, притиска го към гърлото ми, за да го преглътна.

Болката от камъка, който се разтваря върху езика ми, е заслепяваща.

— Каро — ломотя аз. — Моля те… — Ала единственото, което мога да направя, е да се мятам изнемощяла, докато Магьосницата ме завлича към реката и натиква насила камък след камък в гърлото ми. Зрението ми преминава от червено към бяло, а сълзите ми кървят във водата.

— Това е бил планът ти винаги, нали? — изръмжава Каро. — Смятала си да ме убиеш завинаги и да носиш сърцето ми със себе си за вечни времена. Кажи ми, че не е вярно, Антония, вземи го обратно!

Думите й се размазват в ушите ми, смисълът — но не и гневът — потъва в плисъка на вълните, а собствената ми кръв бучи в ушите ми. Опитвам се да крещя, да се боря, но една вълна залива лицето ми и мътна речна вода изпълва гърлото ми. Пръстите ми разкъсват някаква тъкан.

Струва ми се, че мога да видя нещо блестящочервено, като размазано петно през речната вода, която покрива устата и носа ми. Рубинено острие, пламнало от залязващото слънце точно над повърхността на реката. Посягам към него, зрението ми гори в черно, но връхчетата на пръстите ми не докосват нищо… никъде и навсякъде едновременно и…

Аз умирам.

25

Задъхана се измъквам от водата с протегнати ръце, за да отблъсна човека, който ме дави, и светлата бледа ивица от следобедното небе почти ме заслепява.

Тази малка болка е прекалено голяма, както и огънят в гърлото ми и агонията от борещия се за повече въздух ужас, изстрелващ ножове през тялото ми. Размахвам ръката си нагоре, за да закрия небето… и едва когато тя наистина ми се подчинява и покрива очите ми, осъзнавам, че нещо се е променило. Крайниците ме болят, но в тях има сила. А под мен има нещо твърдо — пясък — въпреки че главата ми все още е наполовина под водата. Стомахът ми се преобръща. Тялото ми вероятно е реагирало, сякаш го душат и давят, макар да не беше така.

Хвърлям се напред с вик на облекчение и стъпвам непохватно на пясъка, преди да се претърколя по гръб.

Оставам така за дълъг момент, докато болката в гърлото и дробовете не избледнява леко и усещането не се изплъзва от мен подобно на речната вода, оттичаща се от бузите и ръцете ми. Клисурата придобива очертания, водата се завръща към своя обикновен зелено-сив цвят, а от Каро няма никаква следа.

В продължение на няколко минути единственото, което мога да направя, е да приседна бавно и да дишам, да се мъча да потисна паниката, докато ръцете ми се свиват в юмруци около пясъка от двете ми страни. Следи от спомена са се вкопчили в мен. Спомням си топлината на камъните от сърцето на Каро. Пръстите, които бяха като нокти, впити в гърлото ми.

Някаква нова мисъл прекъсва тревогата ми: аз се опитах да върна сърцето на Каро. Историите са верни.

Но какво значение има това?

Докато цялостният спомен ми се изплъзва, ужасът, сквернящ вените ми, започва да се задълбочава, дъхът ми наново се учестява и в очите ми се събират сълзи. Спомням си основната причина, поради която с Илайъс дойдохме тук… и онова, което съзрях точно преди Каро да ме убие, блещукащо над повърхността на водата.

Оръжието, зъбът, нокътят. Кинжалът с рубина, този, който се вмъкваше и изхлузваше от съзнанието ми като нишка. Едничкото нещо, което може да ми помогне да убия Каро, да сложи край на всичко това. Но колкото повече се напрягам да сграбча спомена, да намеря смисъл в него, толкова повече се съмнявам в себе си. Посегнах към кинжала, докато се давех в реката, в ивицата, изтъкана от чернота. Може ли да е бил само видение, образ, който отчаяният ми ум е създал? Дали е загубен във времето, или някъде другаде? Или изобщо не съществува никъде?

Всяка закътана в мен надежда бързо умира, когато си спомням, че Лиъм е в Евърлес. Каро също. Дали тя знае? Може ли оръжието да е там въпреки онова, което каза Лиъм? Заради това ли тя отиде там, за да освободи света от единственото нещо, което може да я убие? Затварям очи, облягам се на плоската скала край брега, замаяна от въпросите, на които нямам отговор…

И се стряскам. Защото под дланите ми, издълбано в скалата, има нещо познато. Грубо издяланите форми на змия и лисица. Проследявам фигурите с върха на пръста си.

Светът наново се променя — стремително и с някакво мощно дръпване в съзнанието ми. Гората отстъпва назад. По-млада. Пръстът ми все още проследява формите в скалата, изронвайки камъка, но ето че сега карам скалата да се стопи за първи път. Превръщам я в прах с едва доловимо докосване.

Отнякъде зад мен се чува глас:

— Здравей!

Извръщам бързо глава. Треперя, коленете ми се свиват към гърдите. Но това е просто малко момиче с тъмна права коса и очи, зелени като тревата, което стои на няколко крачки от мен.

— Какво рисуваш? — пита то.

Бавно отпускам коленете си. Момичето скъсява разстоянието между нас и се навежда над скалата.

— Змия?

— Така ме наричаха. В моето село. Или вещица.

Момичето коленичи до мен и поглежда към роклята ми, която е покрита с мръсотия и осеяна с дупки.

— Затова ли избяга?

Аз кимвам.

— И никога няма да се върна. Не можеш да ме накараш.

То се усмихва.

— Баща ми ме нарича лисица, защото съм умна. Един ден ще науча много хитрини като лисицата. Ще направиш ли една рисунка и за мен?

Изпълва ме топлина, която се спуска надолу по ръката ми, докато я движа по каменната повърхност. Очите на момичето искрят, докато ме наблюдава как издълбавам лисица до извитите линии на змията.

— Баща ми каза, че можеш да дойдеш у дома с нас — сключва то ръката си около моята, а дланите ни засияват, когато се допират.

— Нямам никакви пари…

Отдръпвам ръката си, но то я хваща отново.

— Не бива да се притесняваш за това. Баща ми има много — момичето се обръща и посочва към някаква фигура, стояща на разстояние, след това пак се извръща с лице към мен и изважда от джоба си мъничка кесия, за да ми покаже проблясването на сребърните монети в нея. Върху кесията е отпечатано разцъфващо дърво.

Протягам нагоре ръка и изваждам нещо от косата си. Синя сатенена панделка.

— Трябва да ти дам нещо, ако ще идвам да живея с теб.

Ухилено, момичето взема панделката и ми помага да се изправя.

— Не трябва да се страхуваш повече. Аз съм специална като теб. Баща ми също. Ние не сме като другите хора.

Светът пак се променя пред очите ми. Озовавам се обратно в долината Блайт и всеки сантиметър от мен е Джулс Ембър.

Надавам сподавен, безмълвен вик от чувство на неудовлетвореност, без да се интересувам как той отеква по стените на клисурата… защото не искам вече да бъда въвличана в миналото си, в натрошеното на дребни частици негово огледално отражение, рееща се с парчета от мен самата, които не могат да се подредят. Когато нямам повече сили да ридая, се изправям уморено на крака със залитане и се оглеждам, опитвайки се да реша какво да правя по-нататък.

Въпреки че умът ми блуждае, ми хрумва, че Илайъс трябва вече да е тук. Трябваше да ме посрещне на брега на реката. Той може да ми помогне. Илайъс може да открие някакъв смисъл в това.

Следва… паника. Надзъртам към мястото, където той каза, че ще слезе. Там няма нищо освен реката, искряща кротко на следобедното слънце, и нищо не подсказва, че тези води някога са ме обгръщали, изливайки се в гърлото ми, изпълвайки дробовете ми със смърт.

Втурвам се напред в посоката, в която според Илайъс има път надолу… където каза, че ще пази.

Всяка крачка е усилие, натежалите ми нозе потъват в пясъка. Но все пак не ми отнема много време, за да стигна до един завой на реката, където се мержелеят тесни стъпала, издълбани в клисурата, оплетени от корените на дърветата. Където би трябвало да бъде Илайъс. Но тук няма никого. Никакви стъпки в пясъка.

Съумявам обаче да доловя нещо отгоре над мен, отвъд ръба на малкия каньон. Смесица от гласове — мъжки и женски, които крещят, както и тревожното цвилене на коне. Твърде далеч са, за да различа отделните думи, но ми се струва, че чувам гласа на Илайъс сред тях — спокоен, надменен.

Отначало изпитвам облекчение… следват викове в името на Кралицата. Пронизва ме студ и аз замръзвам.

Докато стоя там, притисната към земята от страх, проумявам, че суматохата сякаш се отдалечава към закътаното фермерско село, което заобиколихме по пътя насам. Внезапно ме поглъща различен вид страх — какво ще стане, ако Илайъс бъде заловен, какво ще стане, ако бъде отведен и наказан заради мен? Мисълта е достатъчна, за да ме изпрати да се катеря по стъпалата, изкачвам се, докато накрая смогвам да надникна предпазливо над върха им.

И сърцето ми се свива от ужас. Насред полето зървам група шорхейвънски войници, които са наобиколили Илайъс с извадени мечове. Той стои в средата с вдигнати ръце и с глава, наклонена към нечия извисяваща се фигура. Ловеца.

Ножът на Ловеца е притиснат към гърлото му.

Движа се, без да разсъждавам, издърпвам се над ръба и се затичвам, затичвам се към тях, а земята лети под краката ми. Когато се оказвам достатъчно близо, за да се обърнат и да погледнат към мен, аз размахвам ръце напред. Призовавам цялата си власт над времето, карам света да се отзове на моята команда… без значение какви ще бъдат последствията.

И то го прави. Времето се събира около мен, около тях. Войниците се забавят, покритите им с ръкавици пръсти се протягат към мечовете, изражения на изумление и страх се разпростират по лицата им. Замразявам ги всички там, където стоят, всички освен Илайъс, който се устремява към мен…

Но нещо не е наред, защото когато срещам очите на Ловеца през отворите в маската му, аз трепвам и се поколебавам… а той се размърдва подобно на проблясването на риба под повърхността на реката — веднъж, два пъти, сетне се освобождава от моето задържане на времето. Издава безмълвна заповед на войниците си — ръката му мълниеносно подава сигнал, който не разбирам, и думите му сякаш пронизват затвора, който съм създала. Войниците падат настрани — извън обсега на моето време. Способността ми да ги задържа се разтваря в нищото.

Вече се движа, за да събера сили за поредна атака, но тогава Ловеца се втурва към мен така, сякаш почти лети над земята. Пробожда ме ужас, какъвто не съм изпитвала, откакто Каро уби Роан.

Почти абсурдно, но първата ми мисъл е да се благодаря, че Лиъм не е тук, че сторих правилното нещо, изпращайки го обратно в Евърлес. Той е в безопасност, стига да не го разкрият. Трябва да се уверя обаче, че ще остане в безопасност. Ако бъда заловена, ако Каро заподозре, че го обичам…

Мълчаливо вземам решение, че няма да позволя да бъда заловена жива.

— Джулс! — достига до мен гласът на Илайъс. Настойчивостта в него откъсва очите ми от Ловеца, за да срещна погледа му. Осъзнавам две неща едновременно — извадил е камата си и лицето му е изпълнено със скръб и съжаление. Спомням си нашето обещание: че ще ме убие, преди Каро да ме залови. Виждам, че и той го помни.

Спирам да дишам, когато той вдига ръка и оставя острието да полети. Право напред и точно в целта. То се извива като дъга във въздуха и по-скоро виждам, отколкото чувствам как металът потъва в гърдите ми.

Болката ме връхлита навсякъде. Аз политам назад. На няколко крачки от мен Ловеца спира ненадейно. Едва забелязвам, че копитата на коня му запращат буци пръст към мен. Зрението ми потъва в черно, черно, черно… Топлината ме напуска ведно с болката дори когато падам на коляно.

Мисля за Лиъм, който минава през портите на Евърлес. В безопасност, в безопасност без мен.

И нещо ме обзема. Времето, което завихрях около ръцете си, за да уловя войниците в капан, пропълзява нагоре по ръцете ми, през вените, изпълва гърдите и главата ми. Времето, чисто и замайващо, се събира над мен, тръпка, която препуска стремително нагоре и надолу по гръбнака ми. Чувам как бие собственото ми сърце, как кръвта бучи във вените ми.

Приливна вълна от болка ме блъсва наново и светът около мен се размазва обратно в различни цветове.

Изправям се.

Макар да не го контролирам, чувствам как времето ми се измъква от мен като змия, хвърляща кожата си. Болката в гърдите ми внезапно намалява, а след това изчезва. Кръвта се връща в раната. Сълзите от очите ми, които дори не съм забелязала, че са се стекли по бузите, пресъхват, избистряйки зрението ми навреме, за да видя сребърната линия във въздуха, изстрелваща се назад към Илайъс.

Самото време трепери. Аз съм на крака невредима, Ловеца тича към мен, а ножът е в ръката на Илайъс. Той го гледа замаян, изражението му е като на някого, който се опитва да си спомни нещо.

— Въоръжен е! — извиква един от войниците.

Прекалено съм зашеметена, прекалено мудна, за да спра онова, което се случва след това, независимо че осъзнавам как ще се развие. Войниците пристъпват напред като един. Мечовете проблясват. И Илайъс пада, а собственият му кинжал тупва безполезен.

Не.

Времето пак избухва навън от мен. Едва ли вече имам контрол над него, невредима и жива, изпълнена със страх и ярост. Дори когато то се устремява вън от мен, аз също се затичвам покрай замръзналата фигура на Ловеца, покрай войниците в техните насилнически пози, до мястото, където Илайъс се е отпуснал на колене върху земята, притискайки една дълбока рана отстрани на тялото си.

Ако съумея да ги задържа още малко, имам шанс да го спася.

Падам на колене пред него и докосвам рамото му, за да го измъкна от застиването. Примигвайки, той се събужда и лицето му веднага се изкривява от болка. Вълна от признателност, че е изпълнил обещанието си, минава през мен, последвана бързо от разтърсващо, пронизващо съжаление. Още един човек е мъртъв заради мен, макар да е ясно от объркването, с което ме гледа, че той не си спомня да е хвърлял кинжала си.

— Ще върна времето, за да те излекувам — казвам аз и слагам ръка върху ребрата му точно над раната. Илайъс трепва и кимва, а аз затварям очи и призовавам времето за трети път, надявайки се да го ускоря около раната на Илайъс и да го излекувам, преди да е изгубил прекалено много кръв. Ала мислите ми са твърде неподредени, сърцето ми бие твърде учестено. Образи, запечатали тялото на Амма, прелитат пред очите ми. Безмилостният ми вътрешен глас крещи към мен, че съм се провалила, лошо извинение за Алхимика, че съм направила погрешно всяко едно нещо от деня, в който напуснах татко, за да отида в Евърлес. Сълзи се стичат по лицето ми. Аз хапя устната си и се мъча да се съсредоточа върху раната на Илайъс, но ръцете ми треперят от скръб, ярост и съмнение. Изгорена съм отвътре — куха и безполезна.

— Джулс. Просто Джулс — гласът на Илайъс е дрезгав от болка, но под нея някак все още има следа от предишната му шеговитост.

Поглеждам нагоре към него със сълзи в очите. Усещам, че раната му заздравява, но не достатъчно бързо. Не достатъчно. Кръвта се процежда отстрани по тялото му и се просмуква в почвата, оцветявайки смачканата пшеница под него.

— Само драскотина. Ще се оправя — казва той, а ръката му се сключва около китката ми. Аз проследявам погледа му, над нас войниците и Ловеца са застинали във въздуха, връхлитащи върху нас със скоростта на струпващи се буреносни облаци. — Наистина. Трябва да се измъкнеш оттук.

— Не мога да те оставя тук! — викам аз, без да се притеснявам колко отчаяно звуча.

— Можеш и ще го сториш — хваща той ръката ми, която е върху тялото му. — Съмнявам се, че Каро ще ме убие. Поне не веднага.

— Не е голяма утеха — изръмжавам му аз. Чувствам как по лицето ми избива пот, когато впрягам цялата си концентрация, за да излекувам раната му. Но това не е достатъчно. Аз не съм достатъчна.

— Върви, Джулс! Довърши онова, което започнахме — той ме дарява с вяла, половинчата усмивка.

Да го зарежа тук е последното нещо, което искам да направя, но чувствам как силата, с която държа времето, излинява. Скоро войниците и Ловеца ще се събудят. И нещата само ще се влошат за Илайъс — и за двама ни, ако съм тук с него.

Накъдето и да поема след това, трябва да тръгна сама. Илайъс кимва, а шеговитостта се изплъзва от лицето му.

— А сега тръгвай, Джулс! — Думите му са сетната искрица светлина в сгъстяващия се мрак.

26

Да полетя. Бях забравила какво е чувството.

Конят на Ловеца галопира под мен. Тропотът на копитата му, болката в краката ми, докато се опитвам да се задържа върху седлото, ми помагат да забравя онова, което току-що сторих… яздим часове наред, преди да си спомня гледката с раната на Илайъс. Позволявам си да поплача, обвинявайки брулещия ме вятър, а не себе си за това, че оставих най-добрия приятел на Лиъм в ръцете на врага.

Или поне в ръцете на войниците… защото Ловеца ме следва по петите. Единственото нещо, което ме спасява, е, че откраднах неговия кон, който очевидно е по-добър от конете на другите войници, въпреки че аз съм лош ездач. В продължение на часове той ме преследва по малкия път, минаващ през гората, като ту изостава, ту се хвърля напред, препускайки неспирно, ала никога не ме настига.

Гората край нас бързо се смалява… и тропотът на Ловеца зад мен постепенно избледнява с нея. Забавям ход и спирам, ослушвам се за шума на вятъра в мрака, носещ аромата от готварските огньове в далечината. Въпреки че Ловеца все още е назад, зад мен са останали дири от конски копита, виещи се през гората…

Трябва ми място, където да се скрия.

През дърветата лунната светлина озарява позната земя. Върнала съм се на територията на Гърлинг, недалеч от Лаиста, и с всяка крачка се приближавам към Евърлес. Напред съзирам подслон: малък ограден участък на върха на някакъв хълм, като ниска крепост със знамена в зелено и златисто, които се веят над вратата от ковано желязо. По гръбнака ми пропълзява тръпка при гледката на цветовете на Гърлинг.

Никога не съм била тук, но веднага разбирам какво е това — гробището на семейство Гърлинг, обрамчено със стена и само на осем километра от самия Евърлес, а сега обгърнато от мразовита мъгла. Разпознаването води началото си не от спомените на Алхимика, а от приказките, които татко ми разказваше, когато бях малка, както и от шепотите на другите слуги в Евърлес.

Разправят, че ако се погълне, всяко време, което все още е останало в кръвта на мъртвите, може да те убие… но въпреки това в тази страна винаги има достатъчно отчаяни хора, които се опитват да изкопаят мъртвите и да проверят. Това няма значение в територии като Крофтън — никой от мъртвите няма време за крадене — но гробовете на благородниците неизменно са далеч от населените места, разположени встрани, нависоко и плътно отделени. Недостижими като планински върхове.

Слизам от коня, краката ме болят от притискането към него и връзвам юздите му на едно дърво, достатъчно отдалечено от гробището, така че никой да не го забележи.

По останалата част от пътя към гробището на Гърлинг тичам. Мъглата се стели по стената и се свива като пръст, за да ме повика навътре.

От двете страни на входа има две закътани места, където стражите на Евърлес обикновено пазят портите. Сега те би трябвало да са там, за да гарантират, че мъртвите членове на семейство Гърлинг ще останат необезпокоявани от желанията на живите хора, но аз допускам, че най-вероятно им е било възложено да претърсват Семпера за мен. Изпращам благодарствени думи към Магьосницата за това. Ако Каро не ме преследваше, може би нямаше да мога да вляза спокойно. Покатервам се през портата и се спускам в гробището.

Вътре високите стени закриват голяма част от небето, а утринната тишина става странна и неестествена. Величествени надгробни камъни от мрамор или полиран гранит стърчат от мъглата, тъмни форми с остри ръбове се извисяват от нищото. Поредна тръпка пролазва по кожата ми, докато стоя сред тях. Обичайните звуци на пролетта — птича песен, шепот на вятър — отсъстват. И ако не съзирам протяжното движение на мъглата около мен, бих се запитала дали времето не е спряло. За мъртвите предполагам, че е…

Не усещам нищо друго освен пълзящо чувство на безпокойство, сякаш ме наблюдават.

Някакво цветно петно привлича погледа ми, яркочервено на фона на всичкото зелено и сиво наоколо. Приближавам се към него. Един надгробен камък — надвишаващ ръста ми обелиск от чист бял мрамор — се издига над наскоро изораната земя, а наоколо всичко е покрито с цветя в червено, бяло и зелено, ефирни нанизи от перли и полускъпоценни камъни, мънички скулптори на Магьосницата от мед и злато, както и няколко месингови чаши с наполовина изпито вино. Ароматът на откъснати цветя и парфюм се носи над миризмата на дъжд и пръст, докато се приближавам, за да прочета словата, издълбани върху надгробния камък.

Очите ми намират думите Роан Гърлинг в мъглата. Камъкът ме привлича неумолимо. Толкова подходящ за момчето, което познавах и което винаги бе готово да се усмихне, да се разсмее…

Скръбта ми по Роан обитава непривично, неизследвано кътче в гърдите ми, едно сгушено пространство, в което почти не съм пристъпвала, откакто избягах от Евърлес, което пък сякаш беше преди цял един живот… макар че са изминали едва две седмици. И все пак, когато си позволявам да застана неподвижно и да погледна, наистина да погледна към гроба на Роан и да си спомня, че той е мъртъв, че го няма, скръбта ме връхлита така, като че се случва отново и отново. Сетната му смущаваща, прошепната молба, пресечена от ножа на Каро. Премрежването на очите му, когато се строполи, и колко тежка, всепоглъщаща и вечна изглеждаше тишината след това. Мъртъв. Изчезнал. Заради Каро.

Несъзнателно падам на колене, а силата ми ме напуска докрай. Изведнъж усещам присъствието на мъртвите, имам чувството, че ме заобикалят, сборище от невидими очи, ням вятър от бездиханност. Бремето на очакванията и напомнянето за моя провал, че аз, която съм се връщала отново и отново, докато те не са, мога някак да ги спася, да ги избавя. Татко, Роан, Амма. И тези, които не познавах добре — Рин, жената, която ми каза името на майка ми, приклещена в безкрайната примка на своето време в Брайърсмор; вещицата Алтиа и дори нейният син Джоуб.

Илайъс, който може би вече е мъртъв.

Кой знае още колко души назад във времето през историята на Алхимика.

И все пак тя не ме е пречупила. В продължение на векове не съм преставала да се боря на сляпо, без да печеля, но и без да й позволявам да ме сломи напълно, и в продължение на векове семперанци са умирали заради това.

Споменът за моята смърт пак ме връхлита и аз долавям внезапен прилив на безразсъдство… на срам.

Лъжкиня. Ти ми отне всичко.

— И ти ми отне всичко — изричам думите на глас, макар че звучат странно в устата ми. Задържам ги в себе си и ги превъртам в съзнанието си. Сега, когато съм притихнала, странният момент, в който се вмъкнах край реката, този, който бе вкоренен дълбоко в рисунката на змията и лисицата, изплува в ума ми. Защото малкото момиченце беше Каро, разбира се. А мъжът в далечината, баща й…

Който ме покани да живея с тях.

Стомахът ми се свива и аз се изправям на крака.

Суеверието не би ми позволило да стоя толкова близо до гробовете, би казало, че отровеното, мъртво време на Роан може да се надигне и да излезе от земята като живо същество, за да смрази от ужас кръвта ми. Ала аз не се отдръпвам, не мога. Защото, щом мъглата се разтваря в сутрешното слънце, зад гроба на Роан изниква редица от надгробни плочи. Редове и редове от тях. Любопитна, поемам покрай редиците, докато не срещам познато име:

Лорд Улрик Евър

Надгробният му камък е обикновен, почти гол с изключение на познатото ми цъфтящо дърво, същата форма като онази, отпечатана върху кесията с монети, която Каро ми показа, когато ме откри.

Светът се размазва. През зеленото и сивото съзирам друго лице. На татко. Чувам гласа на Каро. Моят баща.

Лорд Евър.

Бащата на Каро.

Как е възможно Лиъм да не се досети, как е възможно аз да не се досетя? Въпреки всичко чак до мозъка на костите си чувствам, че това е истина.

Прошумоляване на движение или звук, толкова приглушен, че не съм сигурна дали не съм си го въобразила, е онова, което ме откъсва от мислите ми.

Отначало решавам, че съм попаднала в друг спомен, но небето си остава същото бледосиво на цвят. Поглеждам в едната посока, после в другата, търся следа от друго живо същество на гробището. Няма нищо, но сетивата ми настръхват, отчитайки десетките масивни надгробни плочи и мъглата, която лесно може да скрие някой натрапник. Може би това е просто друг скърбящ приятел или любим с разбито сърце, който е избягал, като ме е видял.

Тогава нещо докосва гърба ми, нещо студено, малко и остро, което ме кара да се скова.

— Обърни се! — дочувам ниския шепот и се обръщам.

За да видя Ловеца, който стои пред мен.

В дробовете ми се събира писък, но съм решена да не го изпускам. Той стои там с маска и качулка, на една ръка разстояние от мен… и върхът на ножа му е на сантиметър от гърдите ми. Мъртвешки застинал е, не виждам дори движението от дишането му. Сякаш е призрак, оръжие на мъртвите, което идва да предаде Алхимика на правосъдието.

Ловеца се хвърля към мен — плът, мускули и кости — и всичко е твърде реално. Аз едва го избягвам навреме. Чувствам тежестта и топлината на човека под черната коприна, чувам как ножът му пее във въздуха, а после плавния му, сковаващ ме от страх удар, когато пронизва земята. Той пак се устремява към мен.

Аз се препъвам назад, все още вдървена и бавна от сгърчването ми върху студената земя. Гърбът ми докосва някакъв надгробен камък, аз наполовина падам зад него, снишавайки се надолу, и следващото замахване на Ловеца с ножа едва се разминава с лицето ми. Изправям се на крака и тръгвам заднешком, стараейки се да не се извръщам от него и вдигайки ръце, докато вървя. Засенченото лице на Ловеца поглъща очите ми. Не мога да откъсна взор от него. Разтреперана си спомням фигурата, която се опита да ме удави. По някакъв начин това мрачно пространство, където би трябвало да бъдат очите му, е по-плашещо от което и да било лице.

Той отново се насочва към мен с ножа и този път избивам острието от пъхнатата му в ръкавица ръка. Ловеца не пропуска нито миг, хвърля се към мен, разпервайки облечените си в кожа, насочени към гърлото ми ръце.

Падаме заедно на земята, той е отгоре ми. През черната коприна на наметалото му усещам твърдостта на бронята — кожата или метала, обвити около тялото и ръцете му… засилващи болката, която идва с всеки удар, докато се борим. Ботушите с метални върхове на Ловеца намират пищялите ми, лактите му се забиват в ребрата ми, ръцете му в ръкавици се протягат към гърлото ми, по-силни от собствените ми ръце, увити около китките му. Изпод маската се разнася накъсано дишане и аз едва смогвам да го чуя, погълнато от собственото ми учестено дишане и блъскането на сърцето в ушите ми.

Ловеца продължава да е отгоре ми, ръцете му отблъскват собствените ми ръце в устрема си да докопат трахеята ми, малки, покрити от ръкавици, яростно силни. Гърдите му се издигат срещу моите и за първи път главата ми се прояснява достатъчно, за да осъзная, че тялото му е по-дребно и по-леко, отколкото съм си мислила.

После Ловеца се смъква от мен, скача към ножа, който е паднал в тревата на няколко крачки от него, и се изправя с лице срещу мен… а след това, без да пуска оръжието, вдига едната си ръка, за да отметне назад качулката си.

Дъхът ми секва в гърдите. Познавам тази къса, къдрава коса… тя смъква маската, позволявайки на коприната да падне долу.

Ина.

27

Несъзнателно сядам и ножът изсвистява в дъга назад, за да се насочи към мен. Ина Голд, сестра ми, кралицата на Семпера, стои пред мен, а лицето й е едновременно спокойно и осветено от ярост. Тя диша тежко през разтворените си устни, а бузите й са силно поруменели. Но ръката й е абсолютно непоколебима, когато вдига острието на моята височина.

— Ина — гласът ми излиза пресипнал. Облекчение, радост и страх се сплитат на възел в гърдите ми. — Ина, как…?

— Не говори! — изсъсква тя в злобен шепот. — Как смееш? Как смееш да идваш тук, където е погребан Роан?

Затварям уста и я отварям наново, опитвайки се да дишам, опитвайки се да мисля. Ина. Моята приятелка, моята сестра. Откъде мога да започна, когато тя ме гледа с такава омраза в очите? Съжалението се надига на вълни в мен: смятах, че ако я излъжа, ще я защитя. Направих го от любов… но никога не биваше да й позволявам да мисли, че аз съм убийца. Защото сега чувствам въздуха между нас гъст и непреодолим, гневът и омразата в очите й са по-болезнени от всички удари, които току-що си разменихме.

— Не го убих аз — е това, което излиза най-накрая. Изречени на глас, думите звучат жалки, макар да знам, че са истина.

Ръката на Ина потрепва, но погледът й остава върху мен непоклатим и изгарящ.

— Разбира се, че не — казва тя и гласът й е разяждащ като киселина. — Предполагам, че той и майка ми са решили да се самоубият.

— Ина, ти можеше да ме убиеш. Сега и там при реката — казвам дрезгаво аз. Цялото тяло ме боли, но аз се оттласквам от тревата и се изправям на крака бавно, бавно, без да откъсвам очи от нейните. — Но не го направи.

— Не. Ти ще бъдеш съдена — погледът й преминава за кратко покрай мен, отправя се на метри към надгробния камък на Роан и обратно към мен. Отново за момент си мисля, че усещам присъствието на мъртвите около себе си, очите на Роан, на лорд Евър и на всички други, на мъртвите, които са тук и не са тук, в този живот и в предишния, и в по-предишните, простиращи се петстотин години назад. Ина иска единствено същото, което искам и аз. Истината.

— Роан беше мой приятел — казвам й аз, емоцията задавя гласа ми, но аз се заставям да я преглътна и да бъда силна заради нея. Тя също е загубила всичко и аз не бива да се разпадам, дължа й го. Както Лиъм стори с мен най-напред, като ми сподели за Алхимика, така и аз й подавам истината малко по малко. — Той беше убит, за да стигнат до мен. Защото някой вярваше, че това ще ме нарани.

— Кой? — настоява тя презрително, нищо че сълзите трептят в очите й, заплашвайки да потекат. Ина прави крачка към мен, мъча се да не отстъпвам дори когато ножът се приближава. — Говорих с другите слуги. Те ми разказаха колко мразиш семейство Гърлинг. И колко много хора са мислели, че обичаш Роан, откакто сте били деца.

Принуждавам гласа си да остане нетрепващ.

— Вярно е. Не мразех Роан. Никога не съм го мразила. Този, който го уби… — как мога да й кажа това? Как може тя да ми повярва? Но Ина не отмества очи от мен — непримирими и питащи — така че аз издържам на погледа й и казвам: — Каро го уби, Ина. Тя уби него, а също и майка ти.

Цветът изчезва от бузите й, макар че тя не разхлабва захвата си около острието. Наблюдавам лицето й отблизо, боейки се да се надявам, докато тя разсъждава върху думите ми. Мисълта преминава през лицето й като облак, носещ се по небето.

— Защо? — най-сетне проронва тя. Гласът й е тих, но с лекота разсича тежката, напрегната тишина, която ни заобикаля в гробището. — Защо тя би сторила подобно нещо?

Вкопчвам се във факта, че не ме нарича умопомрачена, сграбчвам онази тънка нишка надежда и я стисвам с цялата си сила. В черепа ми гръмовно трещят неща, които мога да кажа, като всяко от тях звучи по-абсурдно от следващото. Но сега, след като доверих на Ина началото на истината, не мога да спра дотук. Би било грешно да й откажа продължението. Поемам си дълбоко дъх и протягам длани към сестра си.

— Тя искаше да ме нарани — изричам бавно. — Трудно е да ти обясня защо, но с Каро се познаваме от много дълго време. Още отпреди ти да дойдеш в Евърлес. Не мога да кажа, че го разбирам, но се опитвах. — Вдишвам. — Но помисли назад във времето. Можеш ли да ми кажеш кой е първият ден, в който си срещнала Каро?

Ина присвива очи. Не проумява. И докато тишината се обтяга между нас, лицето й се сбърчва, а очите й се разширяват. Мога да позная какво прави сега: тършува из спомените си, издирвайки първия ден, в който красивата зеленоока слугиня с приятен глас е влязла в живота й. Ала не може да намери отговор, защото…

— Винаги е била там — казвам аз колебливо, оставяйки края на изречението да се издигне нагоре като въпрос. — Тя винаги е била там, нали?

Ина не отговаря, но виждам как думите ми достигат до нея, как прозира истината в тях и тя я провокира да потръпне леко.

На свой ред продължавам настойчиво:

— Защото тя винаги е била там. Тя е била до майка ти, преди ние да се родим. Тя никога не се променя. Следи за всичко. Наблюдава. Очаква.

Ина все още мълчи, ръцете й се стягат около лъскавата дръжка на ножа и аз не мога да си представя как се е чувствала, какво ли е било за нея да расте сама в дворец, а майка й и приятелката й да изчезват през странни промеждутъци от време. Спомням си обноските, които мъртвата кралица и Каро демонстрираха помежду си, необичайната, мълчалива зависимост, с която обикаляха една около друга, като почти никога не си разменяха и дума. Предполагам, че Ина е била свикнала с тези действия, след като ги е виждала всеки ден, но съзирам как въпросите й се оформят сега, когато се вглъбява повече в думите ми.

След това обаче тя сякаш ги изтиква настрана. Вирва брадичката си към мен.

— Очаква какво?

— Мен — казвам аз, което е вярно в известен смисъл. — Каро и аз… ние сме врагове. Не я познах, когато за първи път дойде в Евърлес, както и тя мен, но в крайна сметка тя научи коя съм. — Поемам си дълбоко дъх, от който гърдите ме заболяват, и се напрягам да сдържа сълзите, събиращи се в очите ми. — Тя уби Роан, за да ме нарани, защото мислеше, че го обичам. А майка ти, покойната Кралица, го знаеше, ето защо Каро уби и нея, след като се увери, че аз ще бъда обвинена.

Една сълза безшумно се плъзва по бузата на Ина и ми се струва, че виждам как ръцете й леко треперят.

— Коя си ти тогава? — прошепва тя.

— Ина — понечвам аз, опитвайки да намеря начин да го кажа, начин, който да не накара сестра ми да избяга от мен или да я подтикне да премисли отново използването на онези ножове. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че Алхимика и Магьосницата са все още живи?

Тя примигва.

— Майка ми ме възпита да вярвам в старите приказки, но…

— Баща ми също — отвръщам аз, а гласът ми несъзнателно стихва до шепот. — А ти вярваш ли, че двамата все още бродят по земята? Че все още могат да бъдат сред нас?

Ина се размърдва, пристъпвайки от неудобство.

— Какво искаш да кажеш?

— Това ще ти прозвучи налудничаво — казвам аз. — Все още се чувствам безумно, но моля те, повярвай ми, Ина. — Преглъщам. — Аз съм Алхимика. А Каро… Каро е Магьосницата.

Тя ме зяпва с празен поглед. Имам усещането, че цяла минута минава в трепетно мълчание.

Най-накрая Ина казва:

— Онова, което почувствах в долината? Когато те нападнахме с твоя приятел? Това беше… древна магия?

Кимвам отривисто. Сълзите пак напират в очите ми.

— Ина, знаеш ли историята, в която Алхимика предложил на Магьосницата обратно сърцето й и й дал да погълне дванайсет камъка?

Тя кимва рязко. Да. Ръката й се снижава малко.

— Дванайсетте камъка били сърцето на Магьосницата, разделено на дванайсет части. Когато съм била убивана, аз съм се раждала наново.

Очите на Ина проблясват.

— Аз съм Алхимика — промълвявам и в гласа ми няма и капчица от решителната власт, която би трябвало да дойде с тези думи. Отдръпвам ръката си от нея и обвивам с две ръце кръста си, сякаш мога да спра себе си да не се разпадна. — Дванайсетият, последният… Каро иска да ме убие и да вземе обратно онова, което съм откраднала от нея през първия си живот.

— Нейното сърце — отговаря тя.

— Да. Но първо трябва да го разбие. Ето защо… — ала вече не мога да продължа. Сълзите, които заплашваха да потекат, най-сетне се освобождават и рукват по бузите ми една подир друга.

— Ето защо тя е убила Роан — довършва Ина вместо мен, а гласът й е тих и недоумяващ. — Защото ти си го обичала.

Аз кимвам. Не мога да сторя нищо повече, не мога да я питам отново дали ми вярва, и да рискувам да ми отвърне с „не“.

— Джулс… — прави крачка към мен Ина. Протяга напред ръце, не ме докосва, но нещо се е променило в нея, между нас. Очите й са омекнали, все още несигурни, но омразата, която гореше толкова ярко, се е стопила. Позволявайки й да стане не Ловеца, не Кралицата, а просто едно момиче, просто моята приятелка — бледа и покрусена.

— Съжалявам, че не ти казах — изричам аз с потънал в сълзи глас. — Трябваше, трябваше да се опитам по-усърдно, но не осъзнавах, аз…

В очите й просветва объркване.

— Защо на мен? Защо да го казваш на мен?

Едва не се разсмивам, защото това е тази част от истината, която чувствам като най-плашеща. Но аз се стягам и продължавам:

— Когато се срещнахме, ти ми се довери… искаше да научиш тайните на раждането си. Все още ли имаш желание да ги узнаеш?

Тя кимва колебливо.

— Предполагам.

— Помниш ли, когато отидохме в сиропиталището, а човекът там ми каза за Брайърсмор? Ние сме родени там, Ина, и двете, в един и същи ден. От една и съща майка — поемам си дъх с усилие. — Ние сме близначки и сме изгубили родителите си по бреме на смущенията във времето, за които ни разказаха.

— Кралицата ме е намерила там — казва Ина. Гласът й е все още безизразен, лишен от емоции, но въпреки всичко трябва да отчета като малка победа факта, че тя все още не е избягала или че не се е нахвърлила върху мен. Все още е тук, все още ме слуша, което би трябвало да означава нещо. — В устата си съм имала камък.

— Знакът на Алхимика — пояснявам аз. — Но това съм била аз, аз съм била с камъка, ако изобщо някога е имало такъв. Но татко, вуйчо ми… Нашият вуйчо — осъзнавам аз в пристъп на тъга онова, което Ина никога не е имала. — Той ме е отвел оттам. Не се е досетил, че Кралицата ще вземе теб вместо това, просто не се е досетил…

— Значи Каро си е мислела — казва Ина, препъвайки се във всяка дума. — Тя си е мислела… че аз…

— Да — осмелявам се да направя крачка към нея, достатъчно близо, за да я докосна, и тя не се отдръпва. — Тя щеше да те убие, докато не установи, че аз съм Алхимика, а не ти.

Ина ме гледа изпитателно за един дълго проточващ се момент, в който страх, неверие и още нещо друго потрепва под прозрачната завеса на лицето й. Сърцето ме заболява от това колко близо до повърхността са всичките й чувства. Колко ужасни трябва да са били за нея тези последни няколко седмици, докато аз бродех из цяла Семпера в преследване на спомените си, изоставяйки я в ръцете на Каро. Но тогава, мълниеносно като настъпваща буря, чертите й се сгърчват в гняв.

— Лъжкиня. Лъжкиня! — и ножът наново е опрян в гърлото ми. — Смяташе, че ще повярвам ли?

Затварям очи. Може би това е краят… и си мисля мрачно, че е много по-добре да умра от острието на Ина, отколкото от това на Каро. Може би страхът от смъртта размътва мозъка ми, защото ми хрумва друга идея.

— Ина, може ли да се опитам да ти покажа истината? Ако съумея да го направя, ще ми повярваш ли?

Тя примигва.

— Как?

Ина има желание да ми повярва, убедена съм в това. Затварям очи и внимателно вземам ръката й в своята. Споменът е моменти, а моментите са време — мисля си аз, канализирайки думите на Стеф, представяйки си как вкарвам Ина в тях.

Бавно… бавно… то започва да действа.

Държейки я под контрола си, нагазвам в спомените и един след друг те започват да влизат и излизат от фокус на повърхността на ума ми. Каро в Евърлес, наблюдаваща как течното злато на моето време танцува по пода; Брайърсмор — първо скицата му, а сетне високият пронизителен писък на нашата майка Наоми; Роан на колене, острието на Каро, което е притиснато до гърлото му…

Дръпвам ръката си от Ина и се навеждам напред… обратно в гробището. Тя се взира в мен с широко отворени очи и стъклен поглед.

— Съжалявам, Ина — казвам аз и докосвам едва доловимо ръката й, усещайки твърдостта на бронята под наметалото на Ловеца. Знам, че думите не могат да предадат всичко, което чувствам, съжалението и тъгата за Роан и дори за Кралицата, както и колко съжалявам, че тя бе въвлечена в това, че бе наранена от последиците. — Толкова съжалявам за всичко.

Клепачите й се затварят за миг, гърдите й се вдигат и спускат бързо под наметалото. Съзирам как се опитва да се овладее и това кара нещо в мен да се сгърчи. Но най-накрая тя се предава и оставя емоцията да се разлее върху лицето й. Нозете й се подкосяват, тя се строполява върху гърдите ми и някак в мен се прокрадва убедеността, че от много дълго време е чакала това да се случи.

Хващам я. Хващам я и не я пускам.

28

Седим с часове на парцела на Гърлинг. Аз разказвам на Ина за онова, което се случи след нощта, в която посетихме вещицата в Лаиста. Тя ми казва, че Илайъс ще се възстанови… и дори само заради абсолютната сила на впечатляващата й непоколебимост аз й вярвам. Докато си кажем докрай нещата, които имаме за споделяне, денят вече е избледнял и ярката луна е изгряла. Една част от мен се възхищава на това, че дванайсет живота и всичко, което съм преживяла, откакто избягах от Евърлес, могат да бъдат описани подробно за толкова кратко време.

Ина продължава:

— Винаги съм смятала, че има нещо в теб. Откакто те срещнах в Евърлес. Някаква тайна, някаква тъга.

Напомнянето за нашето време, прекарано в Евърлес — толкова простичко в сравнение със сега — кара сърцето ми да потръпне и аз свеждам очи. Може би и аз като Ина нося емоциите и на лицето си, само че не съм преживяла нищо друго освен тайни и тъга, така че не мога да направя разлика.

— Тогава не знаех за… за себе си. Баща ми току-що беше умрял. Започвах да разбирам, но не знаех.

— Не е нужно да ми обясняваш. Не разбирам напълно всичко за Алхимика и Магьосницата, но ти вярвам.

Едва не я питам защо. Най-невероятното нещо от всичко е това мъничко доверие, с което ме възнагради. Ала сълзите ме задавят и аз не казвам нищо.

— Това поне обяснява защо Каро се промени след смъртта на майка ми — додава Ина. — Единственото, за което говори сега, е отмъщение. Иска да събера армия, Джулс, да свикам войници от всеки град и село в Семпера. Говореше и за нашествие в други страни, за разпространяване на кръвното желязо и по техните брегове. Тя източваше кръв от невинни. Никога преди не е била толкова кръвожадна.

— Била е — изведнъж не мога да срещна очите на Ина, ето защо надзъртам надолу към тревата. — Тя просто не го е показвала досега. Каро каза, че ще убива, докато не открие онзи, който ще ме сломи. Всеки, когото обичам или който ме обича, е в опасност. Толкова много хора, които са се опитали да ме защитят, са умрели заради това.

Ина надниква към мен, а сетне отмества очи.

— Смяташ ли, че всичко е било лъжа?

— Не знам — приятелството ми с Каро продължи едва няколко седмици, преди да науча коя всъщност е тя в Евърлес, но Ина я е познавала от години. Извиквам в съзнанието си лицето на малкото момиченце, което ме доближи край реката. Сладко, открито. Но колкото и упорито да се мъча да задържа образа му, една по-възрастна Каро го прогонва.

Ина смогва да се усмихне тъжно.

— Когато си помисля за онова, което сме споделяли, съм сигурна, че беше истинско. Поне нещо от него. Беше я грижа за мен.

— Тя те изложи на опасност, изпращайки те като Ловеца.

Ина поклаща глава.

— Аз исках да изляза и да те намеря. Идеята да облека този костюм, беше моя — тя гледа встрани от мен, докато говори. — Каквито и отвратителни неща да е сторила, Каро винаги е виждала една част от мен, която другите не забелязваха. Тя беше единственият човек, който не се отнасяше с мен като с някаква порцеланова кукла. Сякаш… виждаше силата в мен. — И Ина замлъква замислено. — Вероятно защото толкова дълго време е подозирала, че аз съм Алхимика.

— Убедена съм, че не е така — изричам отривисто, вярвайки в това с всяка фибра от тялото си.

Ина въздъхва:

— Да знам, че не всичко е било лъжа, влошава нещата. Тя трябваше да бъде моя приятелка — прошепва, а гласът й е тих и сподавен. Бузите й блестят от сълзи.

Взирам се в лицето на Ина прекалено дълго, все още завладяна от знанието, че ми вярва… някак, въпреки всичко… ми вярва, както ми вярваше и Амма. Тя ме гледа с доверие и очакване на лицето, като че бих могла да знам какво да предприема след това. Изведнъж ме пронизва неистов, пламенен копнеж по Лиъм. Лиъм, който винаги е наясно как да постъпи после.

— Какво ще правиш с Лиъм? — пита Ина. Възможно ли е да е прочела мислите ми по изражението? — Ти се интересуваш от него, нали? Обичаш го…

— Не го казвай… — прекъсвам я бързо и непрестореният страх в гласа ми я подтиква да замълчи. — Моля те!

Ала Ина никога не е била от онези, които си замълчават.

— Мислиш ли, че той е човекът, чиято смърт ще разбие сърцето ти? — пита ме нежно тя.

Преглъщам.

— Не знам — макар че всичко във вътрешностите ми крещи, че думите ми са лъжа.

— Но какво следва сега, Джулс? Как мога да ти помогна?

— Трябва да намеря оръжието, което ще я убие — проронвам аз.

Ина стисва челюсти.

— Налага се да се върнеш в Евърлес.

Грабвам ръката й, не желаейки нищо повече от това да стоя тук, до сестра си. Не че нямам желание да отида — искам го повече от всичко — но също така искам да поостана с Ина още малко, защото не знам какъв гняв може да стовари Каро върху мен, когато се възправя срещу нея.

— Просто искаш да видя Лиъм — промърморвам аз, за да скрия онова, което действително мисля. Каро ме познава. И знае, че рано или късно ще се върна на мястото, където започна всичко това.

Ина се засмива и оставя главата си да лежи на рамото ми.

Някаква струйка дим привлича погледа ми, издигайки се във въздуха пред надгробния камък на Роан. Заинтригувана, пристъпвам напред, за да установя, че подареният ми от Стеф камък се е озовал в локва от разлято вино. И се разтваря.

Ина ме следва.

— Това кръвно желязо изпари ли се?

— Не. Това беше дар, даден от Алхимика много отдавна. Символ, който да показва истинското лице на злото. — Димът увисва неподвижен във въздуха над него. Обзета от някаква идея, събирам още няколко чаши с вино от гроба на Роан, изсипвам ги в една обща, а после пускам в нея това, което е останало от черния камък. Точно както бих постъпила, ако слагах еднодневна монета от кръвно желязо в следобедния чай на лейди Сида.

Виното веднага започва да пращи и искри. Димът става по-плътен и се усуква. За мой потрес той сякаш придобива форма във въздуха пред нас и бавно обрисува образа на мъжко лице. Устните му са тънки. Има дълбоки, тъмни гнезда, където би трябвало да бъдат очите му. С Ина вдишваме едновременно.

— Това ли е… Кой е това? — пита тя, останала без дъх. — Никога не съм виждала нещо подобно.

— Лицето на истинското зло — отговарям аз, отдръпвайки се ужасена, докато образът сякаш отваря уста, за да се засмее… после мигом избледнява и изчезва, като че никога не е бил там. Примигвам.

Кой друг би могъл да бъде освен Евър?

Ина стисва ръката ми и това ме откъсва от мислите ми.

– Права си… ще се върна в Евърлес — казвам аз, като този път влагам нотка на непреклонност в думите си. — Ако оръжието не е там, тогава може да има някаква друга истина, която ще ми помогне да я победя.

В това се таи някакъв мрачен смисъл. Трябва да сложа край на нещата там, където започнаха… научаването на всичко това. Както и на историята на Алхимика и Магьосницата.

— А после какво, Джулс?

Поглеждам към Ина и съзирам страха и надеждата си, отразени в очите й.

— А после ще приключа с това — промълвявам.

Тя изглежда сериозна.

— Не си длъжна да се изправяш пред нея, още не, ако не си готова. Можеш да се върнеш в Шорхейвън с мен…

— Сигурна съм — това е единственото нещо, спрямо което съм непоколебима, и аз се вкопчвам в него, въпреки че предизвиква у мен завихрящ се ужас. Идеята какво може да стори Каро, ако открие, че Ина знае истината, ме разтърсва до дъно. — Готова съм.

— Е, аз ще ти помогна — Ина остава неподвижна още секунда, а после отдръпва ръце от мен. Разкопчава нещо на гърдите си и след това сваля черното наметало от раменете си, сякаш е материализирана сянка. Отдолу е облечена с обикновена туника и тесен панталон като тези, които Амма или аз бихме носили в Крофтън. Тя премята наметалото през ръката си, пресяга се към врата си, за да развърже парчето тъмна коприна, покривало допреди малко носа и устата й… и ми подава старата си маскировка.

— За да можеш да влезеш в Евърлес — казва тя в отговор на моя празен поглед. — Не биха дръзнали да спрат Ловеца.

Облива ме топлина. Никой никога не е показвал такова доверие в мен, колкото Ина в този момент, независимо че завръщането ми в Евърлес е най-рискованото нещо, което някога съм предприемала.

— Това е невероятно, Ина. Благодаря ти.

Умисляйки се, тя прехапва устни.

— Ще изпратя съобщение, за да повикам Каро извън имението. Ще съчиня нещо. Не мога да ти гарантирам, че ще я задържа дълго. но… ще е по-добре от нищо. Най-малкото ще ти даде време да търсиш.

Вглеждам се в Ина, наистина се вглеждам в нея. Тя не е безгрижната, смееща се принцеса, която пристигна в Евърлес едва преди месец. Сега в нея прозира някаква сериозност, твърдост в ъгловатите й рамене и в начина, по който държи брадичката си високо вдигната.

Дори в това просто облекло, тя прилича на кралица.

Осъзнавам, че не е необходимо да се боя за нея… или по-скоро, че може да се страхувам за нея, но тя не е дете, което трябва да бъде закриляно.

Сестра ми задържа погледа ми — непоклатима и силна.

— Пази се, Джулс. Магьос… — тя спира рязко, прекъсвайки думите си с кратък смях, а сетне ме придърпва в плътна прегръдка. — Предполагам, че вече не ми трябва Магьосницата, Джулс. Имам теб.

Когато се качвам на коня си, Ина вече се е отдалечила, а увереността, която носеше със себе си, е отнесена от свистящия вятър. Евърлес се извисява в далечината, черно петно на фона на небето. Това е мястото, където за първи път сме обвързали времето с кръвта. Оттогава някаква древна, неумолима сила ме тегли обратно към имението… може би ме е примамвала отново и отново, след като с татко оставихме зад гърба си стените му преди толкова много години. Копринена нишка, втъкана в тези градини, кули и коридори, чийто край е потънал дълбоко в сърцето ми и сега ме придърпва подобно на навиваща се макара да се върна обратно.

Ако има някакъв отговор, където и да било в Семпера, някакво заровено оръжие, някакъв скрит начин да сложа край на историята с Каро, ми изглежда правилно той да е там.

Дръпвам юздите на коня и го пришпорвам напред към имението на Гърлинг.

29

Препускам сама и неустрашима през тъмното пространство между Евърлес и мен. С всяка крачка напред притегателната сила на имението става все по-осезаема и по-осезаема в гърдите ми. Някакво странно спокойствие е прогонило всяко друго чувство, всяка друга слабост от тялото ми. Сякаш дори костите ми знаят, че се приближавам към края на пътя.

След толкова дълго спотайване в сенките е странно да пътувам открито, макар и в униформата на Ловеца. Костюмът ми става идеално: черната наметка е хладна и лека, а качулката покрива очите ми. Денят изтлява в нощ, а аз прекосявам това място за първи път от векове. Хората и фургоните, които преминават, ме отбягват.

В главата ми кръжат мисли, планове и догадки за непредвидените обстоятелства, за това какво ще се случи, когато стигна до имението на Гърлинг. От всичко, което с Ина си казахме на гробището, един отговор стои неизменно в средата на водовъртежа, център, около който се завихря всичко останало.

Тайните на Евърлес ще сложат край на това завинаги.

Гледката с имението на Гърлинг все още спира дъха ми след цялото това време, дори и след онова, което съм виждала. Моят първи дом като Джулс, мястото, където според историите Алхимика и Магьосницата са страдали и са се разделили при онзи първи лорд. Отхвърлям натрапчивия детски спомен. Налага се да се съсредоточа върху бъдещето, а не върху това, което е зад гърба ми.

Едва осъзнавам, че съм спряла да яздя, застинала в средата на пътя пред Евърлес. Имението изглежда толкова тъмно, толкова пусто, а зад прозорците му мъждукат само няколко светлини. Хаос — беше казал Лиъм, хазната е изпразнена, а слугите, които не са били уволнени, кретат захвърлени в преддверието на ада, докато лешоядите, които той има за роднини, се надпреварват за власт. Дали той е вътре… някъде там? Сега, когато са останали само тримата с майка му и баща му, какво ли е да крачиш по тези коридори, изпълнени с ехото на мъртвия му брат?

Обгръща ме студен бриз и сърцето ми се свива. Лиъм, който сега е вътре. Съсредоточавам се върху една бледа, трептяща светлина в неговата кула в Евърлес и изведнъж всичките ми чувства се преобразяват в нещо истинско, чисто и неподправено.

Аз го обичам.

Конят ми се втурва напред.

* * *

Всичко е така, както Ина каза, че ще бъде. Скрита в униформата на Ловеца, яздя право към портите на Евърлес. Шестима стражи в познатите одежди в зелено и златисто стоят на входа, по трима от всяка страна. Застават мирно, когато тропотът от копитата на коня ми по калдъръма достига до тях. Усещам се донякъде така, сякаш се нося извън тялото си и наблюдавам сцената от разстояние, както често се случва, когато контролирам времето. Съзирам страха им, когато се появявам пред погледите им… фигура, току-що изникнала от глухата пазва на нощта. Страхът им не се разсейва, когато се приближавам достатъчно, за да забележат качулката на Ловеца.

За щастие, преди да се разтревожа, че ще трябва да проговоря, те вкупом ми отдават чест. Друг от стражите припряно прави знак на събратята си върху стената. Миг по-късно големите порти се отварят единствено за мен.

С изопнат гръб, сама и предрешена като воин, влизам вътре.

Замъкът сякаш диша пред мен, мрачната му фигура е като нещо живо, докато прекосявам моравата, а звукът от стъпките на коня ми потъва в тишината. Пролет е… би трябвало да има цветя, преливащи от сандъчетата по прозорците и от градините, обрамчващи замъка. Градинарите би трябвало да сноват из тях дори и сега, сътворявайки красивата си магия през нощта, за да може потомците на Гърлинг да зърнат безупречната морава от цветя и зеленина, когато се събудят. Но вместо това всичко е тъмно и почти притихнало. Толкова е глухо, че мога да доловя притаения звук на езерото от другата страна на замъка, вълните, които се плискат безшумно и ритмично в скалистия бряг, където едва преди месец оплаквах смъртта на татко.

И все пак замъкът не е празен. Когато се приближавам, силуети на стражи се появяват из цялото имение, изпълзяват покрай сградата и отгоре по стените, сгушват се в различни издатини на замъка или минават пред прозорците. Сърцето ми бие лудо. Има повече стражи, отколкото някога съм виждала тук дори когато Ина и Кралицата пристигнаха за първи път в края на зимата. И ето че на мига проумявам, че са тук заради мен. Чакат мишката да се върне в капана. Изведнъж усещам наметката на Ина като оскъдна защитна обвивка.

Ала си налагам да не показвам никакъв страх, когато спирам във вътрешния двор, отделящ моравата от замъка. Стражите, стоящи в кръг край входа, ме наблюдават със същата боязън като онези пред портата. Някога това може и да ме е карало да потръпвам от чувството за всевластие, но сега ме изпълва с ужас. Слизам от взетия назаем кон и предавам юздите му на най-близкия страж, който внимава да не докосне ръцете ми, докато ги поема. Когато най-накрая влизам в замъка, изпускам дъха си и част от напрежението изтича от гърдите ми.

Аз съм у дома.

Освен необичайните стражи, разположени в ъгъла или патрулиращи из части от преддверието, коридорите са напълно празни. Толкова много слугинска работа се извършва през нощта: коридорите се метат и мият, камините се зареждат с дърва, палят се факли. Но нищо от това не се случва сега. Евърлес се е променил дори повече, отколкото когато се завърнах след десет години. Имението винаги е било сурово и безмилостно към хората от низините, знам това, но това тук е различно, коридорите са пусти и безлюдни, вратите са залостени срещу заплаха, по-тъмна и по-опасна от всяка аристократична жестокост. Въпреки празнотата, възцарила се навсякъде, чувствам, че ме виждат, наблюдават. Тръпка пролазва по гръбнака ми, нараства и нараства, докато не поглъща всичките ми планове.

Бягай, Джулс — казва ми един древен глас. — Бягай и не поглеждай назад.

Заглушавам го, но той продължава да ми шепти от някакво тъмно ъгълче на ума ми.

Стягам се и тръгвам по главния коридор. Завесите са спуснати и прашни, в урните, разположени в нишите, няма цветя. Това ме разстройва дотолкова, че следващия път, когато попадам на страж, който патрулира из източното крило, ме обзема облекчение. Хващам го за рамото.

Той се стряска и посяга към камата си, но отпуска ръце, когато зърва качулката и маската ми. На възраст е млад, с едва наболи по горната му устна мустаци, а на жилетката му блести отличителният знак на Шорхейвън. Човек на Каро, а не на Гърлинг.

— Къде са всички? — питам аз, без да се замисля, а инстинктивният ми страх от войниците е изместен дълбоко извираща паника.

— Ми… милейди — заеква мъжът. — Заради вечерния час, който пожелахте. Никой жител на Евърлес не бива да напуска леглото си след залез-слънце.

Освобождавам захвата си около ръката му и в стомаха ми се завихря ужас. Колко ли са страдали хората в Евърлес — благородници и слуги — заради мен?

Отдалечавам се от него, налагайки си да държа главата си високо вдигната и походката си спокойна, независимо колко съм обезпокоена. Имена, искания барабанят в ума ми — Там, Беа. Чувствам се разкъсана, теглена в различни посоки… кухните, спалнята на прислугата, конюшните. Но едно притегляне е по-пронизващо и по-неотложно от другите, убедеността впива ноктите си в гърдите ми. Лиъм.

Трябва да открия Лиъм. Да му разкажа какво знам. Да се уверя, че е в безопасност.

И въпреки че всичко в мен крещи да намеря първо оръжието, знам, че ако нещата не се получат така, както ми се иска, това може да е сетният ми шанс да го видя, да му кажа как се чувствам. Да се сбогувам с него.

Когато се убеждавам, че стражът вече не се мярка наоколо, хуквам. Не спирам, докато не се озовавам в крилото, където се помещават стаите на всички от семейство Гърлинг, мрачни и притихнали като останалата част от имението.

Не съм се качвала тук, откакто бях малко момиченце, а дори и тогава само веднъж или два пъти — когато Роан оставаше наказан в стаята си след някое дребно провинение и викаше своите приятели сред децата прислужници да му донесат лакомства от кухнята. Споменът изплува от нищото и скръбта по изгубените ни детски години ме удря като шаран в ребрата. Облягам се на вратата, за да го разсея… и после замръзвам, когато от другия край на коридора се разнася звукът от извисяващи се гласове.

Поглеждам натам и осъзнавам, че най-величествената и голяма врата, която може да води само към покоите на лорд Никълъс, е открехната, а вътре блещука слаба светлина.

— Питам отново — изръмжава някой с дрезгав от алкохола глас, когото разпознавам като лорд Никълъс. — Как можеш да се надяваш да упражняваш каквато и да било власт след тези събития? Името Гърлинг е потъпкано.

— Това все още е моят дом, не на Каро или на Айвън — гласът е на Лиъм. Залива ме смесица от облекчение и новопоявил се страх и аз почти несъзнателно се присламчвам по-близо до вратата на лорд Никълъс. Неприятен хлад преминава през мен, когато нещо в стаята се разбива — подобно на чаша върху маса. После се чуват стъпки и преди да смогна да помисля или помръдна, Лиъм се втурва ядосано в коридора. Разполагам с време само да видя, че изглежда измъчен и изтощен, а под очите му има тъмни петна като сенки, но той завива по коридора, обзет от някаква лична скръб, напълно незабелязващ присъствието ми.

Без да съм го обмислила, тръгвам след сянката му по коридора… и към стаята му. Вратата е широко отворена и разкрива голямо помещение, което на пръв поглед изглежда по-малко заради лавиците с книги по всички стени, чието съдържание прелива в купчини под прозорците. Щом вратата се затваря зад нас, настъпва момент, в който единственото, което чувам, е биенето на собственото ми сърце и ревът на кръвта в ушите ми; единственото, което виждам, е, че Лиъм се обръща към мен, а лицето му е засенчено от променливата светлина на нощната му лампа, но не достатъчно, та да прикрие страха, който разцъфва в очите му, преди той да го потисне.

През него осезаемо преминава тръпка и той се отдръпва в средата на осветената си от свещите стая. Следвам го почти несъзнателно. Никога преди не съм била в стаята му и с болка си спомням колко мъничко знам за живота му. Хиляди жадно забелязани неща ме блъсват веднага. Всичко е по-неподредено, отколкото съм очаквала. Единият край на килима е обърнат нагоре и той вероятно постоянно се спъва в него, заровил глава в някоя книга. Има бюро и нощно шкафче, отрупани с хартии, както и легло. Завивките на леглото му са износени, но не и дрипави, и се питам дали ги има, откакто е бил дете. Освен това са скупчени една върху друга и усукани, което в комбинация с тъмните кръгове под очите му ме кара да предположа, че въобще не спи.

— Лиъм — прошепвам аз.

— Мислех, че може и да те видя скоро тук — казва той с нисък и груб глас. — Ела да ме убиеш, Кралице моя? Или, Каро, ти ли си това?

Отначало съм объркана, но после проумявам, че Лиъм смята, че аз съм Ловеца. Той прави крачка към мен, а дланите му са разтворени и празни встрани до тялото му. Трепери съвсем слабо, но очите му горят гневно и живо.

— Вярно е това, което хората приказват — изсъсква той. — Аз помогнах на Джулс Ембър да избяга от Евърлес. Пътувах с нея. Аз я обичам.

Дъхът засяда в дробовете ми, когато думите на Лиъм потъват една по една дълбоко в гърдите ми. Обичам. Въздействието на тази едничка дума ме разтърсва и освобождава крайниците ми от тяхната скованост. Буцата все още е в гърлото ми, но аз вдигам ръце и развързвам маската си. След това смъквам качулката, свалям и двете едновременно и насочвам лице към светлината на свещта.

Лиъм се олюлява назад.

— Джулс… — името ми преминава в шепот. — Помислих…

Думите ми прииждат прекалено бързо, като че на един дъх.

— Това беше единственият начин да вляза, аз…

С три отривисти стъпки той прекосява разстоянието между нас и ме взема в прегръдките си, притискайки лицето си към косата ми. Ръцете ми се обвиват около кръста му и аз го държа, усещайки как трепери. Сякаш са минали години, откакто се разделихме… цял един живот между нас, цяла вечност от неизречени думи. Лицето ми е заровено в гърдите му, вдишвам дълбоко аромата му, сетне вдигам глава и откривам устните му със своите.

Той диша учестено до устните ми, едната му ръка полита, за да се хване за таблата на леглото, а с другата ме обгръща по-плътно около раменете и ме придърпва здраво към себе си. Юмруците ми сграбчват задната част на ризата му и аз я измъквам нагоре, кокалчетата на пръстите ми докосват голия му гръб — топъл, изненадващо мек. Докато устните ни се движат заедно, той дръпва наметалото на Ловеца, разкопчавайки закопчалката, и пуска черната коприна на купчина в краката ни. Аз простенвам — не съм в състояние да се удържа — и той ме прегръща още по-силно.

Последната ни целувка се случи в едно паническо бягство в мечтите за мен и в обятията на съня за него… някакво усещане за нереалност, приласкаващо и двама ни, притъпяващо всяка възможна преценка на последиците.

Сега обаче е съвсем различно.

Може да е нощ, но и двамата сме пламенно, болезнено будни. Сега нищо не е нежно, не е бавно. Има нещо подобно на отчаяние в начина, по който устните на Лиъм се движат до моите, оформяйки звук, който може да е моето име, но кръвта ми бушува твърде непримиримо, за да го чуя. Въпреки това му отвръщам, улавяйки устната му със зъби, забивайки пръстите си в гърба му в усилието си да го придърпам още по-близо до себе си. Усещам го целия, очертанията на тялото му, притиснато до моето. И независимо от всичко го желая все по-близо заради цялото време, в което го отблъсквах.

Разпервам дланите си върху гърба му, долавям как мускулите му се движат под голата му кожа. Той се откъсва от целувката ни и аз простенвам в знак на несъгласие… но после устните му се озовават върху бузата ми, върху челюстта ми. Той отмята главата ми назад с ръце, заровени в косата ми, и целува шията ми, а устните му запалват огън върху гърлото ми и всички причини, поради които съм се страхувала от него, бояла съм се за него, всички причини, поради които съм държала двама ни разделени, стават на прах.

В този момент аз не съм Алхимика. Аз съм само Джулс, сама и уплашена, и надяваща се, и искаща, а Лиъм Гърлинг се протяга към мен — една търсеща ръка през мрака. Тя е там, откакто го целунах в Монтмиър… или дори преди това, може би откакто ме намери в Шорхейвън, когато ме спаси от Евърлес. Съществува част от сърцето ми, която все още е човешка, в която съм изцяло себе си, и някъде по пътя тази част е започнала да му принадлежи.

Тревога, дори страх се таи в накъсаното дишане, което споделяме сега. Има стотици малки и човешки начини, по които той може да ме сломи. И също толкова много, по които аз бих могла да го сломя… и вероятно ще го сторя. Може би това е любовта, може би няма какво да направя, освен да разтворя ръцете си за нея. И ето че ги разтварям, без да се страхувам от силното думкане на сърцето му.

Всичко, което знам, е, че съм чакала предостатъчно.

Известно време спя спокойно, най-добрият сън, който съм имала, както ми се струва, от години.

Ала той не може да продължи.

Събуждам се твърде скоро. За момент не си спомням къде съм и защо… знам само, че се чувствам в безопасност. Щастлива. Но това е условна безопасност, условно щастие. Осъзнаване, че извън границите на това мъничко пространство светът все още чака, готов да ме впримчи наново в опасностите си.

Лиъм се раздвижва до мен и останалото нахлува обратно. Той лежи настрани с гръб към мен, раменете му са сребристи на лунната светлина, прииждаща през прозореца. Звукът от дишането му е тих в мрака, топлината му е осезаема, въпреки че съм на няколко сантиметра от него и копнея за близостта му. Протягам ръка и я поставям между лопатките му. Той се размърдва, но не се събужда.

Искам отново да си легна. Поне веднъж да си позволя да се върна в сънищата. Да позволя този миг да продължи малко повече. Ала не мога да забравя истината. Времето ми, докато Каро се върне в Евърлес — може би цялото време, което ми остава, помислям си аз и потръпвам, защото не знам какво ще се случи, когато се изправя пред нея — се стопява. И дори ако пак затворя очи, няма да мога да заспя, знаейки, че ключът към разбиването на сърцето ми е толкова близо.

Осъзнаването на това ме притиска, заплахата от непозната болка стяга дробовете ми. Не мога да забравя какво трябва да сторя… да намеря оръжието, което ще убие Каро. Но откъде да започна?

Сърцето ми забавя своя ход и всеки негов удар внезапно зазвучава като злокобното биене на някакъв древен барабан.

Само че това не е моето сърце… един звук достига горе в стаята: дрънченето на портите на Евърлес, последвано от припрени викове. Ставам, изтичвам до малкия прозорец на Лиъм и поглеждам навън.

Кръвта ми изстива. Каро. Върнала се е.

30

Преглъщам надигащия се в мен ужас, докато се отдръпвам от прозореца на Лиъм, а сърцето ми бие мощно. Каро е тук. Каро е тук и ще ме открие. Ще намери Лиъм.

Мисли! Трябва да достигна до някакво значимо място, вградена следа, на каквато се натъкнах на горската поляна и в долината… но имам прекалено много детски спомени от Евърлес… нозете ми вероятно ще ме отведат към любимото ми място за криене от игрите ми с Роан или към ковачницата, която случайно изгорихме. Лиъм каза, че също е претърсил Евърлес и не е намерил нищо.

За момент обмислям да го събудя. Дори и с тръпнещата да се нахвърли върху мен Каро той би се насладил на загадката. Бих могла да го повлека със себе си на това пътуване, да сграбча всяка сетна секунда с него, преди да пристигне Каро. Но той изглежда толкова спокоен, докато лежи там, челото му е изгладено от бръчките и очите му са някак освободени от сенките, които бяха белязали лицето му… дори в съня. Той изгуби почти всичко, до което се докоснах, не искам да отнемам от него и онова, което му е останало.

Освен това нещо в мене шепне, че се налага да свърша всичко сама.

Ето защо се измъквам изпод завивките. Веднага ме обгръща хлад, по-студено е, отколкото ми се струва, че една пролетна нощ има правото да бъде. Като че иска да ме накара да потъна отново в забрава за още няколко часа. Но това усещане за противостоене — сякаш самият Евърлес осъзнава, че съм тук, и се опитва да ми попречи — само ме прави по-решена да издиря истината.

Отдръпвайки се от леглото, се поколебавам. Ако Лиъм се събуди и открие, че ме няма, не се съмнявам, че ще тръгне след мен. Но той не бива да броди из замъка, когато Каро пристигне тук. При цялата му смелост не й е равностоен противник.

Преди да го обмисля по-добре, протягам ръце към него, оставяйки спомените ми отпреди няколко часа да ме пленят. Притварям очи и пожелавам времето да се спусне върху него като нежно одеяло, да се настани върху кожата му и да го възпре там, където е сега, насред дишането му. Лекото повдигане и спадане на гърба му спира и аз потрепервам. Но поне докато е застинал, той ще бъде в безопасност. Това е единствената защита, която мога да му осигуря, докато не убия Каро… или самата аз не бъда убита.

Откривам ризата, роклята и ботушите си. Вдигам маската и наметалото на Ловеца и си ги слагам наново, закопчавам катарамата, доколкото мога, с надеждата, че никой няма да се вгледа прекалено внимателно как наметалото ми виси накриво. Пак надзъртам към Лиъм, копнежът изгаря всеки сантиметър от кожата ми отвътре, но аз си налагам да се обърна.

Ако оцелея при предстоящата среща с Каро, следващият път, когато заспя до Лиъм, ще бъде още по-сладко, защото ще сме в безопасност. Казвам си това, докато се измъквам в коридора, вземайки единствения фенер от стаята му. Ако Каро действително дойде да го потърси, ще види мрак и ще си помисли, че стаята е празна.

Трябва да си кажа и напомня нещо, иначе никога не бих тръгнала.

От прозорците в коридора, гледащи на изток, забелязвам, че зазоряването е по-близо, отколкото допусках, а небето с цвят на сажди изсветлява до цвета на бледа пепел на хоризонта. Прозорците предлагат гледка към Лаиста, а по-нататък и към участък земеделска земя, обграден от гори. Оглеждам хоризонта, сякаш ще мога да зърна как Каро идва… внушителна и величествена. Но единственото движение са няколко трептящи светлинки по прозорците на ранобудниците в Лаиста, както и в далечината отривистият плясък на криле в небето — ято птици на фона на настъпващата зора.

Обръщам се и тръгвам. Както и когато пристигнах, коридорите на Евърлес са пусти и ги няма слугите, които обикновено би трябвало да ги изпълват в този час. Ала не съзирам и стражи. Може би уважението към семейство Гърлинг и тяхната скръб е достатъчна причина, за да се махнат хората на Каро от жилищното крило. Може би.

Слизам две стълбища по-надолу и се озовавам в източното крило на основния етаж. Имам смътното усещане, че съм близо до библиотеката, но замъкът ми се струва променен, което ме прави несигурна. Тишината е зловеща. Всичко наоколо изглежда така, сякаш би трябвало да има нощни звуци — далечното суетене на хора, заети със своите домакински задължения или крачещи в стаите си, припукването на огъня в камините и проскърцването на стените, докато се наместват. Но няма нищо, като че нещо се е спуснало върху имението и е задушило всичките му деликатни шумове.

Или може би причината е в мен. Долавям, че някак чувствата ми са разбъркани и пренаредени, крайностите, между които се мятах през последните няколко часа — блаженството с Лиъм, ужасът от Каро — ме дърпат и отварят пукнатини във възприятията ми. Зрението ми е по-изострено и всяко най-малко движение — потрепваща завеса, примигваща лампа — ме провокира да се извръщам мълниеносно наоколо. Но слухът ми е притъпен и не мога да усетя пода под краката си, нито студения въздух наоколо. Сякаш способността ми за докосване все още е обзета от спомена за ръцете на Лиъм върху мен, както и за моите върху него… за онази буйна топлина.

Когато се сещам да огледам обстановката около себе си, осъзнавам, че съм близо до трезора. Резбованата врата към съкровището на Гърлинг се издига в другия край на коридора, а двамата стражи от двете й страни наблюдават приближаването ми с ококорени очи. Спомням си с благодарност, че според Лиъм трезорът е празен, хазната е източена и се надявам, че те няма да се замислят особено много защо съм тук. Единият кимва към другия, сковано бързо движение, след което се завъртат пъргаво на петите си и поемат в обратната посока.

И аз оставам сама.

Почти без да съм убедена какво точно върша, аз се приближавам до вратата на трезора и поставям ръцете си върху дървото. Твърде мрачно е, за да видя наистина дърворезбите, но това няма значение — мога да усетя сложността им под пръстите си, допълвайки изображенията, запечатани в паметта ми. Спускащите се скъпоценни камъни, изваяните танцуващи жени с техните диплещи се коприни.

Лицето на татко проблясва в ума ми. Никога не съм виждала тялото му след смъртта му, никога не съм виждала петната от мава по ръцете му, следите от опитите му да влезе в този трезор. Той заплати с живота си, за да извади една малка книга или може би, мисля си и потръпвам, нещо, което се крие там. И ето, на практика вратата стои отворена.

Изпълва ме убеденост: това е мястото, където започна всичко.

И моето пътуване към откритието, че аз съм Алхимика, и историята на Алхимика… е моята история. Нещо ме привлича да прекрача прага на тази изваяна, сияеща врата, някакъв почти животински инстинкт, извиращ някъде по-дълбоко от костите ми. Затварям очи и претърсвам в ума си, защото вече познавам чувството, подсказващо, че съм била тук, преди да стана Джулс. Много преди това.

Какво се крие там?

Виждам вериги, виждам решетките на някаква древна килия. Жестокото лице на някакъв човек, сурово и набраздено, взиращо се в нас през пролуките. Но не мога да кажа кое е само историята, която съм чувала толкова много пъти, и кое е истинско.

И тогава, както очаквам, ужасът ме връхлита, напирайки внезапно отнякъде дълбоко, дълбоко в мен. Простиращ се толкова надълбоко, колкото и желанието ми да вляза в трезора… още по-дълбоко. Образите излитат от съзнанието ми и потъват в мрака, споменът за отдавнашен вик отеква в ушите ми. Сякаш всичко, което се крие зад тази врата в паметта ми, е прекалено потресаващо дори за да го нося със себе си, като че съзнанието ми се мъчи да ме защити, скривайки от мен част от спомена зад дебела завеса.

Отдръпвам ръце от вратата, сърцето ми бие силно в ушите, но ужасът не избледнява. Замъкът сякаш се мести и пренарежда около мен, крехката утринна светлина се оттегля, стените се извисяват по-близо, светът се свива около тялото ми, сякаш съм в капан в корема на някакъв грамаден, пръхтящ звяр. Чувам някакъв нисък женски смях, като че идващ през дълъг тунел, чувам тропота на конски копита. Сякаш Каро и всичките й войници са вече тук и се спускат към мен по самите коридори на Евърлес.

А вратата все още чака пред мен, присъствието й е като нещо живо.

Улеят, спускащ се надолу по средата на вратата, плува в червено — може би е просто трик на светлината, но изглежда така, като че ли някой наскоро е сложил ръце върху шипа, оставяйки кръвта си, времето си да се стича по вратата. Плащайки, за да влезе със… със…

Червена река.

Ръцете ми се движат доброволно и се вдигат към вратата. Притискам дланта си към шипа, едва забелязвайки болката, докато кръвта ми се събира и се стича по меката част на ръката. Светът около мен трепери, когато кръвта ми изпълва тънкия улей и заблестява като течен рубин, докато се стича надолу към земята.

Нещо дълбоко във вратата изщраква и глухият звук зазвънтява невероятно силно в ушите ми. И когато отдръпвам ръка от шипа и натискам вратата, тя се отваря със съвсем мъничко сила. Все още движеща се като в транс или като насън, пристъпвам в тъмнината.

Изкачвам се по стълбите и се чувствам като лунатик в собствените си сънища, като че ли краката ми са в капана на предварително определен маршрут и аз само наблюдавам. И не е ли така… не е ли било винаги така, откакто се върнах в Евърлес, изпълнена с отчаяние и кошмарни сънища? Не беше ли всяко мое действие предвидено и очаквано от Каро много преди да се родя, дори преди да е разбрала коя съм? Никога не съм успявала да й избягам или да я надхитря, никога не съм имала и никаква надежда, освен че ще се окажа по-силна, когато тя се опита да ме пречупи. И сега имам усещането, че въпреки всички истории и книги, с които татко и Лиъм са ме въоръжили, аз се приближавам към грандиозен и отвратителен край.

Краят на света се разиграва на проблясъци в съзнанието ми, когато стигам до върха на спираловидното стълбище. Ако не съм достатъчно силна, ако загубя, Семпера не само ще остане прикована към своя предначертан път, но и пътят й ще се превърне в още по-мрачен под управлението на Каро. Обвързани с кръвното желязо, времето ни е неделимо от кръвта, докато не се наруши крехкото равновесие на мира, а ние не се издавим свирепо един друг като вълци под нейния взор.

Вътре в трезора е тъмно с изключение на светлината от лампата, но мога да различа всичко наоколо дотолкова, за да видя, че точно както каза Лиъм, трезорът е изпразнен, а разграбените сандъци са разпръснати по пода. Движена предимно от инстинкта си, аз проследявам светлината от лампата по стените, търсейки каквато и да е следа, която ще ме отведе до тайна тъмница или врата.

Нещо привлича вниманието ми. Почти несъществено е, малко несъвършенство по камъка, но аз спирам и се вглеждам отблизо. И осъзнавам, че това изобщо не е несъвършенство, а символ, издълбан в стената. Цъфтящо дърво, едва забележимо на светлината от факела. Отнема ми време да си спомня къде съм го виждала преди, но тогава… то проблясва в паметта ми… от спомена за детето Каро при реката и от гроба на лорд Евър.

Страхът се вкопчва в гърлото и дробовете ми, но не достатъчно, за да ме спре. Натискам символа, действайки по-скоро инстинктивно, а не водена от нещо друго, и един мъничък отвор в тавана се уголемява с дълбоко потрепване и стон. Прах се посипва върху качулката ми, щипе лицето и кара очите ми да се насълзят. Ала аз избърсвам влагата и прахта и надзъртам нагоре към някакъв скромен по размер вертикален тунел, съвсем малко по-широк от раменете ми. Кухина в кулата на Евърлес, скрита килия в небето.

Ужасът ми е по-завладяващ отвсякога, докато се вторачвам в мрака. Не е тъмница, но въпреки всичко е килия.

В самия камък е издълбана някаква стълба, проста поредица от опори за краката и ръцете, вкопани в стената. Въздухът, който ме блъсва, е студен, макар че не би трябвало да бъде, и около мен сякаш се разстила някакъв звук, дълбок и неопределен шум, подобно на вой на вятър, бързо течаща вода и извисяващ се глас, смесени заедно. Нисък и далечен, но е там.

Искам да се обърна и да избягам, само че къде бих отишла? Да се скрия в кухнята като момичето, което бях?

Не. Няма нищо друго за мен тук, в Евърлес, или където и да било по света, който Илайъс описваше. Никога не е имало, осъзнавам с чувство на почти непоносима тежест.

У мен се загнездва усещането за неизбежност, когато се пресягам към тунела. Окачвам фенера на Лиъм над лакътя си. Протягам се нагоре, докато пръстите ми не откриват първата подпора. Независимо от обратите в живота ми или от онези, които е можело да се случат, аз неизменно щях да се връщам обратно в Евърлес.

Подобно на вдлъбнатината в стената, която отвори този проход, всяко стъпало от вкопаната стълба е покрито с прах. Първоначално, когато започвам да се изкачвам, те са гладки, но стават по-груби, докато се придвижвам, сякаш хората са откривали това място през хилядолетията и са се втурвали да се изкачват нагоре, но в един или друг момент сърцата им са се отказвали и те са се връщали, отблъснати от черния ужас, който сякаш избира отгоре като нещо живо.

Камъкът е студен под ръцете и раменете ми, когато те докосват стената. По-студен, отколкото би трябвало да бъде. И изглежда така, като че тунелът се стеснява, макар че това може да е само плод на моето въображение. Обзема ме клаустрофобия, когато светлината отдолу избледнява и изчезва, оставяйки само несигурното трептене на фенера.

Стълбата се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато не се оказва, че съм се изкачила толкова високо, колкото мога да стигна. Въздухът става влажен и мирише на пръст като онзи в хранилищата за кореноплодни зеленчуци под кухнята, което обаче не би трябвало да е така, когато е толкова близо до слънцето. След това, когато нозете ме заболяват и пръстите ми се свиват като нокти на животно, той се променя отново, става по-студен, а миризмата на пръст се преобразява в нещо странно, металически кисело като стара кръв. Дишам тежко, задъхването ми се учестява с теснотата на тунела, увеличава страха ми и ме кара да се усещам така, сякаш съобщавам за себе си на всичко, което се спотайва отгоре.

Никой не е изкачвал тази стълба от десетилетия, може би от векове. Прахта и насложилата се пръст, политащи надолу при всяко докосване на ботушите ми, ми подсказват това. Ясно е, че не се изкачвам към нищото… Всичките ми инстинкти ми го посочват, пробождат кожата ми, подканят ме да избягам, шепнат ми, че съм разбрала всичко погрешно.

Но аз не бягам. Продължавам да се катеря, докато не долавям над себе си открито пространство. Докато пръстите ми не докосват някакъв каменен под.

Изтеглям се нагоре.

Оказвам се в средно голяма стая, светлината от фенера ми достига достатъчно далеч, за да освети заоблената форма на извитите й стени. И те, и таванът са от камък. Подът е с плочки, но е покрит толкова дълбоко под прах и пръст, че предпазливите ми крачки оставят по него следи като върху сняг. Мирише на пръст, пепел и…

Стаята не е празна. Върху дълга, дървена, изкривена от годините маса по протежение на една от стените има разнообразие от още по-древни инструменти, а блясъкът на метала и стъклото е затъмнен от прахта. Но аз съзирам острите ръбове на ножове, искренето на необичайни летливи частици под трепкащата светлина на фенера ми. Инструменти за обвързване на времето, познавам ги дотолкова, но странни и прастари. Зад това в кухини, издълбани направо в земята, се мъдрят десетки шишета — зелени, кафяви и сини, някои с вино или отвара, или не знам какво още тъмно вътре в тях.

Последно — две тесни легла, всяко от които оправено така, сякаш обитателите току-що са излезли.

Обръщам се, за да погледна останалата част от стаята, и забелязвам две неща едновременно.

На стената зад мен е изваян някакъв блестящ стенопис. Змия и лисица са се изправили една срещу друга, приклекнали и настроени за битка, войнствените им осанки са уловени в дълги линии и груби дупки в камъка, следи, запълнени с червени, златисти и сребърни пръски, каращи ги да сияят и да се променят на светлината на лампата. Но змията и лисицата — Каро и аз — са далеч по-малки от другото същество, което се извисява над тях.

Не мога да потисна тръпката, стигаща чак до костите ми. Хрътка с настръхнала козина и зейнала паст се спуска върху лисицата и змията отгоре, въпреки че те не забелязват животното и начина, по който устата му е разкривена от глад.

Моята собствена уста пресъхва, повдигам фенера, за да огледам по-отблизо леглата въпреки факта, че на повърхността те не будят особен интерес. Прокарвам ръце по дебелите юргани. Водени единствено от замайване и копнеж, пръстите ми се пъхват под възглавницата и докосват някакъв твърд, студен предмет.

С лудешки биещо сърце изваждам един кинжал с рубин и с дръжка, обвита със змия.

Вдишвам рязко и го изпускам на леглото, сякаш змията е истинска. Примигвам, защото за момент съм сигурна, че това е сън. Но кинжалът остава там. Чака ме.

Отдолу се чуват стъпки.

Пресягам се и вземам кинжала в ръка.

31

Залива ме страх и аз застивам, ослушвайки се. Сграбчвам извитата дръжка, опитвайки се да отблъсна натрапчивото чувство, че съм правила това и преди.

Отдолу се понася някакво слабо трополене, което може да бъде само от някого, който се изкачва по стълбата. Тунелът улавя звука на тихи стъпки и го усилва така, че онова, което се издига нагоре, е някакво неземно, кухо, отекващо сгромолясваме. И става все по-силно и по-силно. Не мога да сторя нищо, няма къде да отида. Няма бягство от тази кръгла стая, а само голямо пропадане…

Поглеждам оръжието в ръката си и го стисвам, като че мога да изтръгна смелост от него.

Дишам пресекливо, докато шумът от тунела става все по-мощен и по-мощен.

Ала нямам време да се чудя, нито пък да съжалявам. Защото някой се подава от шахтата в трезора. В мъждивата светлина виждам диплите на проблясваща черна пола и нежни, обути в пантофки крака под тях. Още преди лицето й да се покаже, различавам фигурата й и движенията й, които са ми до болка познати. Киро.

Задушава ме паника. В мрака тя изглежда така, сякаш е създадена от сенки, черната й коса е спусната около раменете и се слива с черната й рокля. Тя се обръща, съзира ме и усмивка разделя лицето й, а зъбите й се белеят в тъмното. Посяга към кръста си и изважда отнякъде два ножа, дълги колкото ръцете й от лактите до китките. Държи ги отпуснати встрани до тялото си и ги върти бавно, така че да уловят трептящата светлина на фенера. Сетне тя вдига едната си ръка, ножът все още е в нея, и нещо над нас се раздвижва. Един каменен диск се плъзва над главите ни върху входа на шахтата на трезора, скривайки и мъничкото светлина, която се просмуква отдолу, приклещвайки ни изцяло вътре. Спалня, която се превръща в килия, превръща се в гробница.

Завладява ме ужасен страх, когато се изправяме една срещу друга. Усмивката й е угаснала, но позата й е напрегната и нащрек, готова е да се бие. Не се чувствам по-смела заради това, че обичайната й студена увереност е заменена от пламтяща стръвност в очите.

За първи път, откакто уби Роан, изпитвам внезапно съжаление към Каро, неочаквано, дълбоко и непогрешимо… защото тя също бе бродила из Семпера в търсенето на начин да ме унищожи. Ала за разлика от мен, се бе опитвала в продължение на векове.

Отблъсквам съжалението. Дошло е време да сложим край на нашата история.

Виждам как мислите й се стрелват насам-натам, докато оглежда стаята около нас. Масата с жестоките инструменти, стенописа, простите легла. От изумения й поглед разбирам, че не е била тук от разрива между нас.

Очите й попадат върху кинжала в ръката ми, после се връщат към мен. Челюстта й е сключена, а изражението й е обезумяло.

Ако нещо й тежи, тя, изглежда, го отхвърля сега.

— Стражите ми са обкръжили Лиъм. Твоята магия няма да продължи дълго.

В дълбините на съзнанието си отбелязвам, че пропуска обичайните си любезности, въпреки че в гласа й все още се чете отровна сладост. Каро вдига дясната си ръка с ножа в нея, насочвайки го срещу някакво въображаемо гърло.

— Защо да протакаме повече? Да си побъбрим малко?

Поемам си дълбоко дъх, стараейки се да запазя спокойствие.

Въздухът сякаш прерязва гърлото ми по пътя си надолу.

— Не.

— Ти ме нарани — казва тя, а гласът й звучи по-силен и по-плътен в малкото пространство. Тя пристъпва към мен и очите й се свеждат надолу към кинжала в ръката ми. — Какво е това?

Аз се поколебавам, губейки непреклонността си пред нейното невежество. Преструва се — решавам аз.

— Оръжието, с което ще те убия.

— Да живееш с парченцата от мен е притъпило разсъдъка ти, приятелко моя — засмива се тя, смехът й се понася като кратък лай, след което тя въздъхва. Звуците се смесват в пространството между нас и карат коленете ми да затреперят. — Трябва ли да играем отново тази малка игра?

— Не е ли играта това, което искаш ти? — преправям аз гласа си като нейния, наподобяващ замръзнала коприна. Лекотата в него, както и тежестта на кинжала в ръката ми карат стомаха ми да се свива. Всичко, което трябва да сторя, е да замахна и да го използвам. — Не е ли това причината да ме преследваш из Семпера в продължение на векове, убивайки всички, които обичам, всички, които са ме защитавали?

При тези думи светлите очи на Каро стават още по-студени.

— Защитавали са те? Ти никога не си искала да бъдеш защитавана, нито когато беше Антония… нито сега. Ако си го желала, смяташ ли, че щеше да стоиш тук с мен, сама?

Потрепервам от истината в нейните думи.

— Мислиш ли, че щеше да дотичаш обратно в Евърлес, когато откри коя си? — додава тя.

— Върнах се в Евърлес, за да защитя Ина от теб — изричам ядосано аз.

— Може би. Но това не е всичко, нали? Ти разбра коя си. Защото всеки път, когато умираше, и всеки път, когато живееше, моето сърце беше единствената част от теб, която остана истинска. Частта от теб, която бях аз. Ти винаги си намирала обратния път към Магьосницата.

— Това вече е почти приключило — казвам с треперещ глас.

Очите й намират моите, проблясвайки с нещо като болка.

И ето че Каро вече е пристъпила достатъчно близо, за да притисне върха на ножа в гърдите ми. Преглъщам мъчително, неспособна да помръдна, да възпра думите й с моите собствени, да вдигна оръжието си. Ако това е още един капан, поредната хубавичка лъжа, то значи, тя е успяла да ме примами вътре като в проблясваща паяжина.

— Вече не искам сърцето ти, Каро — прошепвам аз. — Опитах се да ти го върна преди… Опитах, но…

Овладявам до безупречност изкусните послания в изражението на Каро, движенията й. Начина, по който извива крайчетата на устните си надолу, аз мога да разбера, че губи търпение. Узнавам от начина, по който изправя гърба си, че е взела решение.

— Какво ще кажеш да се опитам да убия Лиъм Гърлинг и да видя докъде ще ни докара това? — казва тя с небрежно замахване на острието, което прави прорез там, където се притиска до роклята ми.

Отчаянието ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, движейки се без моето позволение. Обръщам се и грабвам някакво старо шише от масата, разбивам го в ръката й, онази, която стиска ножа. Острието порязва гърдите ми, но аз пренебрегвам болката. Тя се хвърля към мен в същото време, в което и аз се хвърлям към нея, ала нито една от нас не понечва да призове магията си, за да й помогне. Това не е битка на мощта, а на волята, осъзнавам внезапно. Не става въпрос за нашата магия. Става въпрос за нас самите.

Борим се една с друга, но Каро свиква силите си и с две ръце ме блъсва в стената със стенописа, изобразяващ лисицата, змията и хрътката.

Единственото, което виждам в следващия размит миг, е хрътката над мен и оголените й зъби, преди да забия кинжала си в плътта на Каро.

32

Кръвта се събира около рубиненото острие. Преди да разбера какво се случва, от раната на Каро започва да се издига сияен дим, виещ се на ивици, които се усукват около нас. Очите на Каро отразяват моето объркване, но тогава парливият, сладък мирис на кръвно желязо изпълва носа ми и ето че разбирам…

Скъпоценният камък се топи, разтваря се там, където докосва кръвта на Каро, подобно на едночасова кръвна монета във вино.

Димът става по-гъст и се променя от червено през синьо-златисто до зелено. Спомняйки си за кръвната регресия, оставям дима да потече в устата ми като вода. Чувствам го хладен върху езика си, а очите ми трепват и се затварят.

— Джулс — промълвява Каро, гласът й е приглушен и изненадан, подсказващ ми, че не е очаквала това.

Светът излинява, докато моментите се спускат като водопад през мен, проблясъци, които първоначално проумявам едва отчасти. Но после отговорът се надига в съзнанието ми: острието съдържа не време, не сила… а спомени. Моменти, измъкнати от самото време.

Едно момиче, което ме намира в гората и ми протяга ръка, за да ме отведе у дома.

Две момичета, които се гонят и крещят: „Лисица!“ и „Змия!“, без да се нуждаят от друга магия освен от чуруликането на птиците и вятъра, пеещ в гората.

Голямото имение на лорд Евър в процес на строене, работниците си тръгват вечер, изоставяйки празния, полуиздигнат замък за наше ползване, с купчини камъни наоколо и с някои стаи, все още отворени към небето. С Каро се промъкваме през нощта, тичаме напосоки из тъмните коридори, следвайки звука на нейния глас, съзирайки за секунда звездите. Каро, която ми казва:

— Баща ми има стаи и за двете ни, но нека споделяме наша обща спалня, така че никога да не трябва да се разделяме.

Промушвам се при Каро до работната маса на лорд Евър, висока едва толкова, че да надничам над ръба. Начинът, по който очите й блестят с ненаситно любопитство, докато посяга към красивите, остри, искрящи неща, разпръснати по повърхността й.

Промъкваме се в селото, за да играем с другите деца, които живеят там, присъединявайки се към игрите им на гоненица, пръчки и карти, като никога не казваме на когото и да било имената си и никога не се отделяме една от друга.

Плувам по гръб в онази долчинка в гората, Каро е до мен, дясната ми ръка и нейната лява са протегнати една към друга, задържащи ни заедно дори когато течението се опитва леко да ни раздели.

Изпробваме магията си върху дърветата, хванати за ръце и притворили очи, съсредоточени, за да открием потока на времето, преминаващо през гората. Някаква фиданка се издига нагоре, клоните се разпростират към небето като разперващи се ръце, листата напъпват и се разтварят като зелена вихрушка, а в следващия миг пожълтяват и окапват на земята.

Стоя до нея на върха на една стръмна скала, студеният вятър брули лицата ни и наоколо няма нищо друго освен синьо небе. Косата й се развява зад нея като тъмен блестящ флаг и тя шепне развълнувано в ухото ми:

— Можем да направим всичко, Антония. Можем да летим, ако пожелаем.

Нова история за Алхимика и Магьосницата се разгръща пред очите ми като буен поток от моменти толкова стремглаво, че не мога да ги преброя. Едва за секунди или часове, не мога да кажа със сигурност, цяло приятелство, нашето приятелство, разцъфва в съзнанието ми. И заедно с него се оформя друга история.

Лорд Евър, който наблюдава. Обучава. Винаги ни притиска, наказва. Без значение колко силни ставаме ние, той става по-силен от нас.

Тичам след Каро извън замъка, не съм убедена защо тя е ядосана, но знам, че трябва да я утеша. Хващам я за ръката, виждам блясъка на сълзите по бузите й, когато тя се обръща. Чувствам тежестта на главата й върху рамото си, когато тя се отпуска в ръцете ми.

Пролетен ден, скупчени сме около масата.

— Намерихме те сама при реката — казва провлачено лорд Евър, гледайки в мен. — Когато ти обясних, че съм последният и най-могъщ магьосник в цялата страна, който живее с дъщеря си в къща от тъмен камък на върха на хълм, заобиколен от гори, ти помоли да дойдеш у дома с нас.

Евър и малката Каро ме отвеждат в каменната къща, пълна със светлина: слънце през деня, звездна светлина нощем. Лорд Евър казва, че може да усети силата, която живее в мен точно както живее и у Каро.

— Вие се балансирате взаимно — страх и смелост, приветливост и сила — казва ни той, когато ни показва как да призовем силата си, за да превърнем оловото в злато, как да държим пламъка в мъничките си, свити като купички ръце. Когато пламъкът изгаря кожата ни, той ни заявява, че цената на силата е болката. Каро кимва и аз забелязвам как очите й проблясват стръвно. Лорд Евър също го забелязва… и се усмихва.

Вече сме по-големи, аз се крия зад една завеса и надничам през пролуката, докато лорд Евър приема наредените на опашка молители в голямата зала. Той омагьосва нещата със своето вълшебство — коприна и злато, подправки и бижута. Това е нищо за него, но те щастливи заплащат с кръвта си, която се превръща в искрящ метал, преди да докосне каменните плочки. Каро е до него, събира кръвното желязо и превързва всеки дошъл, усмихвайки се мило, докато хората се разотиват. Понякога тя им оставя само един ден, само един час. Веднъж играя на гоненица с Каро в гората, когато се препъвам в нещо. Тяло. Жената дори не е смогнала да се върне в селото.

По време на едно обучение придавам сила на някаква кама и се опитвам да убия лорд Евър. Силата на острието — силата на десет мъже — едва го одрасква. Отчаяна, изтичвам при местната вещица и я моля да ми помогне. Тя ми казва:

— Единственият начин да убиеш чистото зло е с чиста любов.

След това тя опакова вещите си в една малка торба и побягва.

В следващия момент стоя пред кристалночистия прозорец в стаята, която споделяме с Каро, и я моля да накара баща си да спре това. Избелели кости са разхвърляни по осветената от луната морава, вълци дебнат за плячка в края на гората. Селата в далечината са просто мъртви очертания без светлина или дим.

— Трябва да направим нещо, Каро. Трябва да спрем това — шепна аз. В отговор тя насочва очите си към мен, толкова яркозелени, колкото някога беше тревата, а след това се извръща и ги притваря. В стомаха ми сякаш се отваря дупка, когато съзнавам колко съм сама.

— Защо не искаш да ме чуеш? — проплаквам аз.

В леглото си съм сама и решавам да спра Евър със собствените си сили.

И последният момент се развива в живи подробности…

Светлината от лампата около мен е отстъпила място на светлината от факела. Каро спи до мен. Стаята ни е тъмна и тиха, нейната стая в замъка, който баща й е построил за нея. Не… за нас, шепне един глас вътре в мен и знам, че това е истина. Той ми беше баща. Някога. Каквото и да мисля за лорд Евър сега, колкото и да е зъл, Каро все още го обича.

Което прави онова, което се каня да сторя, много по-трудно.

Сядам бавно в леглото и измъквам кинжала с рубина изпод възглавницата си. Лунната светлина се отразява от острието толкова ярко, че съм почти изненадана, че не е придружена от някакъв звук. Със затаен дъх поглеждам към мястото, където Каро спи до мен.

Разпиляната й коса е в мрачен контраст с лунната светлина. Тя спи настрани, с гръб към мен, а раменете й се движат нагоре-надолу със спокойни, отмерени движения. Притаеното й дишане е единственият звук в стаята.

Тя ще ме намрази завинаги заради това.

Ако дори оцелее.

Не. Това не може да се случи. Няма да се оставя на страха, не и сега. Той ще се промъкне под кожата ми, ще ме спре да предприема онова, което трябва да сторя. Дори докато седя тук, си представям, че чувам ридания от цяла Семпера, когато хората проумяват в каква ужасна сделка ги е въвлякъл Евър. Докато те източват своето време, а в неговите вени се вливат хилядолетия. Той е самото зло и трябва да бъде спрян.

Баща й стигна твърде далеч. Ала не мога да го победя сама. Трябва ми помощта на Каро. Нуждая се от силата й и след това с нея мога да създам оръжието, което ще победи чистото зло.

Някой ден тя ще ме разбере. Трябва.

Повтарям си го, когато вдигам ръка и замразявам времето около нея, оставяйки я застинала насред дъха й.

В мен се настанява студ, докато раменете й се приковават неподвижни. Очите й остават полуотворени. Независимо колко пъти правя това — практикувала съм го в продължение на седмици и седмици, опитвайки да се подготвя — от него винаги ми призлява и то ме плаши. Тя не е мъртва, но имам чувството, че е така, докато я обръщам по гръб, без пулс, без движение под клепачите й.

Сега не е толкова трудно да нанеса удар с ножа, острието свети ярко, не си спомням от какво, и аз го поставям над гърдите й, като се подпирам с лявата ръка върху ключицата й. Представям си я като карта, пътищата на вените й водят нагоре по ръцете й, през гърдите й, до светлото пространство на сърцето. Вместо пулс Каро излъчва някаква постоянна топлина, която безусловно пламти, когато тя е радостна или ядосана. Сега я усещам през кожата й, слаба, но е там, сякаш държа дланта си на няколко сантиметра от някоя свещ.

Стисвам очи и нанасям удар с острието. Все още замръзнала във времето, тя не издава звук и не помръдва, когато кинжалът потъва между ребрата й. Но знам, че ако отворя очи, ще видя мускули, кости и кръв. А сетне под тях нещо по-малко човешко.

Това е то. Изваждам ножа, налагайки си да не мисля за кръвта, и призовавам нагоре сърцето й.

Нещо докосва пръстите ми, издигайки се от нея. То е твърдо и гладко като стъкло, като бижу, а топлината, която излъчва, е почти непоносима. Ала когато обвивам пръстите си около формата на сърцето й, то е леко като въздух. Излиза лесно, сякаш винаги е чакало да протегна ръка и да го взема.

Когато долавям, че и последната му невидима нишка се откъсва от гърдите й, аз най-накрая се осмелявам да отворя очи. Нещото в ръцете ми напомня на скъпоценен камък, на съкровище, но блясъкът му кара всеки диамант, който съм зървала, да прилича на буца пръст. То е ярко, прекалено ярко, за да е просто отразена в стъкленото му тяло светлина от факлата. Не, сърцето на Каро излъчва светлина, както нормалното сърце би изливало кръв, течна и осезаема бяла светлина изпълва ръцете ми и…

Светлината, самата сила се топи в лъскаво златисто и червено, и в цветове, които не мога да назова, докато сърцето в ръката ми вече не е твърдо, а нещо по-скоро живо като същество — движещо се, с ластари от светлина и сила, преминаващи през пръстите ми. То гори, но аз вече почти не усещам болката, докато то потъва в кожата ми и в мен, топлината се излива в плътта ми и светлината грее през кожата ми. Сила. Повече, отколкото някога съм изпитвала, изпълвайки сърцето ми, силата на Каро и моята собствена се съединяват ведно, за да създадат нещо по-могъщо.

Аз ахвам. Толкова много енергия протича през мен. Лесно е, почти нищо не ми коства да излекувам раната в гърдите на Каро, ребрата, мускулите и кожата й се сплитат заедно без никаква следа, че отдолу няма нищо. После правя така, че кръвта около нас да изчезне, докато в стаята не остава и помен от червено, а само черно и сребристо. Ръцете ми треперят от сила, а не от слабост, докато обръщам обратно Каро настрана, сякаш нещо по-голямо от мен е хванато в капан под кожата ми и се мъчи да излезе.

Щом освобождавам нишките на времето, които държа и с които е стегната, раменете й започват да се издигат и отпускат така, като че изобщо нищо не се е случило, макар тя да изглежда може би малко по-бледа.

А сега трябва да създам оръжието. Инструмент на чистата любов.

Поглеждам лицето й и извиквам от дълбините на паметта си първия спомен, който имам за нея, едно малко личице, излизащо от тъмнината. Тя хвана ръката ми и между дланите ни прехвръкна искра. Първият път, когато силата ни беше споделена. Затваряйки очи, докато сърцето на Каро бие в мен, аз си представям спомена сам по себе си и го превръщам в материален, както лорд Евър ме научи да постъпвам с времето толкова отдавна. Представям си как го изваждам от ума си и по този начин навън от самото време, както изваждах часове, дни и години, за да помогна на Каро да ги вмъкне в кръвта.

Когато отварям очи, мога да го видя — леко проблясваща в бяло мъгла, преплетена с мълния. Вдигам кинжала и го завъртам, а споменът се събира около острието като паяжина. След миг той потъва през повърхността на метала, оставяйки само ярко сияние.

Момент след момент, образ след образ, спомен след спомен. Аз изваждам един по един спомените за нашето приятелство. Обвързвам ги с острието, което свети от тях.

Извиквам и спомените на Каро, спомените й за баща й. Ярка мъгла се издига от неподвижното й чело и се присъединява към моите спомени върху острието. Образи проблясват в ума ми и не знам дали виждам вътре спомените на Каро, или моите собствени, а съзнанието ми отчаяно се е вкопчило в ценните неща дори когато ги крада.

Най-накрая, когато се вглеждам надълбоко в собствения си ум, там няма нищо друго освен сенки и откъслечни образи, които чувствам, ала не разбирам.

И ето че щом надзъртам надолу към Каро, не усещам нищо. Знам, че тя е моя спътница, че сме прекарали много време тук заедно, подкрепяйки се една друга. Но също така си спомням и баща й, който се превърна в човек, държащ хората в плен… припомням си алчността му и това, че трябва да бъда достатъчно силна, за да му попреча да погълне животите на всички в Семпера.

— Чиста любов — прошепвам аз, стискайки кинжала в ръката си.

Лорд Евър е буден, когато влизам в покоите му, напълно облечен е и се занимава с незначителни неща на работната си маса, миниатюрна версия на голямата лаборатория долу. Парченца от ярко кръвно желязо са разпръснати по пода около него.

— Антония — вдига изненадано поглед той, а очите му блестят трескаво. — Защо си будна? — Той заобикаля масата и разтваря дланта си, за да разкрие шепа нешлифовани скъпоценни камъни. — Виж, време от деца. Кой знае какви свойства може да съдържа.

Очите му искрят, пълни с планове и неутолима алчност.

Приближавам се към него, държейки ножа зад гърба си, устата ми е пресъхнала, а сърцето ми е натежало. Не пуснах на свобода спомените си за него като тези за Каро — не всичките. Спомням си как той изпрати своите вестители, за да кажат на хората в цяла Семпера, че ще могат да живеят вечно само ако посетят имението му и дадат малко от своята кръв. Спомням си телата, които затрупваха пода на голямата зала с източена кръв и време, докато Евър стоеше сред тях с бокал в ръка, отметнал тържествуващо главата си назад, докато векове се вливаха в него.

Сега той ме гледа странно с наклонена настрани глава.

— Антония?

Силата на Каро барабани в мен, както и собствената ми решителност. Кинжалът барабани в ръката ми.

Той ще източи кръвта на целия свят, за да можем ние тримата да живеем вечно.

Не мога да позволя това да се случи.

Вдигам ножа и замахвам през гърлото му. Острието изсъсква там, където разрязва плътта, и лорд Евър пада мъртъв в нозете ми.

Каро ме намира в коридора, докато залитам към нашата стая, покрита с кръвта на баща й, държаща кинжала в отпуснатата си ръка. Ние спираме и се взираме една в друга и един ужасен страх прониква в мен, когато изражението в очите й ме блъсва. Потресаващ, пламтящ гняв.

— Какво си направила, Антония? — проронва тя. Знам, че може да види рухналото тяло на Евър през вратата зад мен, както и кинжала, потънал в кръв. Страдание изпълва очите й, но когато отваря уста, единственото, което излиза, е тишина — сподавена, объркана тишина. Откъсвайки взор от трупа му, тя вдига ръка към гърдите си — отпусната свободно, сякаш се мъчи да улови нещо, което се излива навън.

— Какво си ми сторила?

Очите ми горят. Гърдите ми заплашват да се отворят — от мъка, от магия, от сърцето на Магьосницата.

— Ти искаше моята сила — гласът й трепери от едва удържана ярост. — Взела си я. Как можа? — И Каро разперва ръце, като че иска да ме нападне с магия, но не се случва нищо освен леко раздвижване на въздуха. Тя изсъсква.

Лицето й се изкривява в маска на омраза и тя се приближава към мен с ръце, извити като нокти на звяр.

Извръщам се от нея и побягвам.

33

Скачам светкавично на крака в кулата на Евърлес и изпищявам.

Каро стои пред мен — с кинжал, потънал в нея, и ужас, изписан върху лицето й. За разлика от момента, когато я намушках в Шорхейвън, кръвта не се връща обратно в нея. Очите й блестят, когато поглежда към мен със злоба, подозрение и нещо, което си мисля, че е омраза. И как би могло да бъде иначе, предвид онова, което извърших?

Как съм могла да забравя?

Оръжие от чиста любов срещу чистото зло.

Задъхана осъзнавам, че все още държа кинжала в юмрука си. Помръдвам, за да го издърпам от плътта на Каро, но откривам, че вече няма никакво острие, което да извадя. Рубинът напълно се е разтворил в това, което съдържаше: моментите на нашето приятелство, извадени от съзнанието ни от Алхимика, от мен, веднага след като откраднах сърцето й.

Очите на Каро се затварят и потрепват под клепачите й, сякаш умирането не е нищо повече от сън.

Сълзи се стичат по лицето ми. В първия си живот аз създадох оръжие, обвързано с любовта, за да унищожа злото, да унищожа лорд Евър. А сега го бях използвала, за да убия дъщеря му, Магьосницата.

— Каро! — моята приятелка, моят враг. Името й излита от устните ми като измъчен шепот. Режеща болка пронизва гърдите ми заради момичето, което тя беше, заради приятелството, което изгубихме, приятелството, което аз обвързах с един кинжал. Момичето, което се смееше, обичаше, живееше.

Каро примигва, веднъж, два пъти. И аз виждам как огънят на омразата нараства, а след това изгаря в очите й заедно с полуживота, който го е поддържал. Сребристата мъгла около нея се изпарява с тихия шепот на топлината. Когато от нея не остава и следа, Каро се устремява напред.

Страхът ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, задвижвайки се несъзнателно да я хване. Протягам лявата си ръка и тя я намира, сграбчва я и се навежда към мен.

Падам на колене заедно с нея. Ръката й полита към гърдите й. Лицата ни са на сантиметри едно от друго, достатъчно близо, за да мога дори и през сълзите в очите си да видя как всяко осъзнаване на случилото се се домогва до лицето й, преследвайки следващото подобно на носещи се от вятъра облаци.

Шок.

Гняв.

Мъка.

Страх.

— Ти го уби, Джулс — прошепва тя. — Ти уби мен.

В състояние съм само да кимна. Вдигам ръка към лицето й, за да изтрия сълзите, които не е проляла. Но тя не трепва. Разперва собствената си ръка, за да покрие моята, и аз усещам студа на кожата й. Моята отколешна спътница. Моята най-добра и най-стара приятелка.

— Джулс — прошепва наново тя. — Толкова е красиво.

В гърлото ми се надига огън.

— Какво е красиво, Каро?

Тя гледа надолу към гърдите ми. Роклята ми е потъмняла от пот, но нещо друго се просмуква навън през раната, която нейното острие остави над сърцето ми. Светлина. Златиста, почти течна, блестяща светлина, подобна на чистото време, което източих от себе си в Евърлес, но по-ярка. Каро протяга ръка и улавя част от светлината с пръстите си, а аз съзирам как я затваря в дланта си, когато отговорът се появява внезапно с разкъсваща душата ми тръпка.

Сърцето й се е откъснало от моето като счупения печат на магията, която го е държала там. Най-накрая свободно.

Тялото ми се разтърсва. Не смъртта на Лиъм е била тази, от която е трябвало да се боя, както не е била и смъртта на Роан, нито на онези, които Каро се е опитала да убие през всичките ми животи.

Преди всичко, сега и завинаги, смъртта на най-старата ми приятелка е онази, която би разбила сърцето ми.

През всеки живот едничкото знание, което е запазило сърцето ми непокътнато, е било да забравя нашето приятелство, да го премахна от съзнанието си толкова лесно, колкото се вдига кесийка с кръвно желязо.

Как може това да е вярно?

А как би могло нещо друго да е вярно? Какво друго би могло да обясни дванайсет такива живота, векове, през които сърцето ми е останало цяло и не е било разбито?

Отговорът е тук: отново чувам смеха на Каро в долчинката, виждам ръката й да се протяга към моята в гората, зървам как сърцето ми се отваря към нея, моята най-скъпа приятелка, единствената, която може да ме разбере, която може да разкрие моята същност и да ми помогне да стана такава, каквато съм.

Зрението ми се замъглява, мракът бързо нахлува в краищата му. Най-яркото нещо, което мога да видя, е разлятата светлина от сърцето й, разширяваща се в златист кръг около нас.

Разпростираща се и разпростираща се, и разпростираща се, изтъняваща, но без да губи и частица от красотата си.

Поглеждам надолу към Каро, за да проверя дали и тя наблюдава… но очите й са празни и осъзнавам, че е твърде късно. Нея вече я няма.

Епилог

Случващото се след това достига до мен на части.

Отпуснала съм се върху гърба на Лиъм, а наметалото на Ловеца, дадено ми от Ина, се е превърнало в импровизирана превръзка през рамото му, докато той се спуска в шахтата на трезора. При всяка от мъчните му стъпки надолу по стълбата ме пронизва болка, крайниците ми са натежали и студени. Но през мъглата виждам златистата светлина, прилепнала по косата на Лиъм, по миглите му, играеща по кокалчетата на пръстите му, докато ме носи.

Лежа на една от дъбовите маси в кухнята, където работих толкова много часове след завръщането си в Евърлес. Подобие от полупознати, силно загрижени лица, които са се надвесили над мен, и Лора, превързваща раната, през която излезе сърцето на Каро. Златистата светлина е и върху тях, полепнала към кожата като роса, подскачаща от човек на човек като нещо живо. Изглежда никой друг не забелязва това.

Нещо се променя — мисля си аз.

Дни по-късно стоя на лятната морава в Евърлес и наблюдавам как през портата навън изтича река от златиста светлина. Не знам какво означава това… само че когато посетих един търговец на време в Лаиста и той поряза дланта ми, единственото, което излезе, беше кръв — пламъците и флаконите не създадоха нищо. Лиъм беше ходил в трезора на Евърлес, за да открие, че половината от кръвното желязо там се е разпаднало на прах. Чудя се дали скоро цялото кралство ще бъде като Илайъс — необвързано, тъй като магията се отдалечава от Семпера както отливите от брега. Дали сега, когато Магьосницата я няма и връзката помежду ни е разрушена, кръвното желязо също ще изчезне.

Точно тук най-накрая казвам на Лиъм какво се случи в сводестата кула на Евърлес. Как гледах, докато светлината напускаше очите на Каро, преди сърцето да може да се сгуши обратно в гърдите й, които толкова дълго копнееха за него.

Когато Ина и Илайъс се върнаха в Евърлес заедно, в това имаше смисъл: неговата опора, нейният огън. Сестра ми надзираваше погребението на Каро, съгласявайки се с молбата ми тя да бъде погребана не на гробището на Гърлинг, а в най-вътрешната градина на Евърлес, където расте ледената зеленика, любимото цвете на Магьосницата. Лиъм ми помогна да отделя едно ъгълче за нея, далече от пътеките, където се разхождат благородниците. Място, където мога да ходя всеки ден, ако желая, да седя и да мисля, да плача или да говоря. Сега се намираме в разгара на лятото, но ледената зеленика вече расте върху гроба й.

Разказвам й какво се случва в света навън, всичко, което никога не съм имала възможност да й кажа — както за доброто, така и за лошото, за пътуването, което ме върна при нея.

Когато се събудих разплакана заради загубата на моята приятелка, Лиъм просто ме придърпа към себе си, обгръщайки ме с тялото си, внимавайки да не бутне превръзките, с които бяха увити гърдите ми, откъдето ме напусна сърцето на Магьосницата. Той шепнеше в ухото ми, че всичко ще бъде наред, разбира се, че ще бъде наред, докато по носа ми се стичаха сълзи.

Повярвах му в онзи ден и всеки ден след това, защото вече нищо не оставаше неизречено между нас. Никакви половинчати истини или лъжи не ни разделяха.

С изключение на една.

Ина е единственият човек, който би разбрал. Един ден аз й признавам.

Казвам й го по време на една от дългите ни разходки из земите и градините на Евърлес, продължила извън стените на имението до Лаиста, из горите и полетата отвъд. Обикновено слушам повече, отколкото говоря по време на тези излети, опитвайки се да помогна, докато Ина обсъжда проблемите на Семпера, свързани с пари, размирици, промени. Не й завиждам за тези загадки, нито пък тя завижда за моите.

Ето защо казвам на сестра си истината, която не съм споделила с Лиъм — че през онзи ден в кулата Каро стисна част от светлината от своето сърце в дланта си, докато дишането й замираше; че без съмнение знам, че тя я погълна и умря с недвусмислена усмивка на устните си. Както и че това ми напомня как в един друг живот аз погълнах сърцето й във вид на камъни.

… че има начини да се противопоставим на смъртта, да се върнем отново.

Начини за нея и мен… и само за нас. Защото сме различни.

Или поне бяхме.

Нещо в мен — онази част, която вече не се страхува да се надява — ми нашепва да почакам и да видя, че някой ден пак бих могла да говоря с отколешната си приятелка и тогава всичко ще бъде различно.

Някой ден вече не влачи след себе си бремето, което носеше някога, когато всеки ден бе трудна борба, трудна победа. Животът ми се простира пред мен като слънчева светлина по вода. Aз оздравявам. В безопасност, с мир, с Лиъм и Ина до себе си — не гледам напред със страх, а с надежда.

Имам бъдеще. Не е безкрайно, но е достатъчно.

Благодарности

Тази книга дължи своето съществуване на цял кръг от хора, чиито любов, упорита работа и отдаденост са отпечатани невидимо върху страниците й. Дължа огромна благодарност на следните хора:

На удивителния екип на „Гластаун Ентъртейнмънт“, предишен и настоящ: Лорън Оливър, Рода Белеза, Камила Бенко, Тара Сонин, Адам Силвера, Кат Чо, Диана Соуза и Лекса Хилиър, която е винаги мъдра и вижда ясно цялостната картина; Емили Берге, моя безстрашен водач към бурния свят на социалните мрежи; и най-вече Алекса Уейко. Алекса, с риск да прозвуча като развалена плоча, твоето име също трябва да бъде върху тази книга. Ти си върхът!

На изключително талантливата и многострадална Ерика Сусман, чиито окуражителни и възторжени бележки в полетата на ръкописа ме караха да продължа да пиша и по време на най-лошите ми блокажи; на рекламните суперзвезди Оливия Русо, Сабрина Аббале и Ебони Ладел за това, че обсипаха тези книги с толкова много любов; и на целия екип на „Харпър Тийн“, който се труди, за да представи Джулс и компания на света.

На моя неуморен екип в „ИнкУел Мениджмънт“: Стивън, Линдси и Клеър за това, че отведоха „Евърлес“ и „Евърмор“ при света — те никога няма да престанат да предизвикват благоговението ми, като си помисля за всички места, до които тази история е стигнала!

На прекрасните хора в „Орчард Букс“: Джес Таррант, Стефани Алън, Наоми Бъруин и Никола Гуд; в „Блосъм Букс“: Мърт Спитери и Лоти Дийскстра; и на всички издатели по света, с които още не съм имала привилегията да се срещна, но се надявам това да се случи някой ден скоро!

На Джена Стемпел-Лобел и Билилайс за двете невероятни корици.

На първите ми бета-читатели: Корин С., Кайти К., Кейтлин Дж. и Меган М., чиито проницателност и насърчение ми помогнаха при оформянето на „Евърмор“. Надявам се да се срещнем лично един ден!

На всички мои приятели писатели: Патрис, Лора, Сара, Кит, Марк, Джефри, Джереми, Кристина, Арвин, Керън, Лорън, Емили и др. Няма ден, в който да не съм поразена от вас, а приятелството и подкрепата ви означават толкова много.

На семейството ми: мама, татко, Рейчъл, Бен и Хана, моите първи и най-верни фенове. И на Хенри — знаеше ли, че си любимият ми почитател?

И най-вече на теб, читателю. Ти си този, който прави това истинско.