Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро
На изгубените
Париж, Франция
1962
Влажният нощен въздух разпръскваше искрици като от огниво от лампите. Аби Пин залитна отново, засмя се и хвана Джордж под ръка. Плочките по тротоара бяха повдигнати от корените на отдавна отсечени стари липи. Джордж крачеше уверено, но обувките с токчета на Аби я затрудняваха и тя стъпваше нестабилно — троп-троп-пауза-залитане — все едно е пияна или изпълнява неритмичен танц.
Джордж се приведе и й прошепна колко я обича и колко красива изглежда тази нощ. Тя се усмихна и зарови лице под мишницата му. Тук се чувстваха толкова волни. Всеки изминал ден подклаждаше желанието им да не се връщат. Пишеха кратки писма или картички на семействата си, а Джордж редовно изпращаше у дома екстравагантни мебели и антики, ала не споменаваха нито дума за завръщане.
С тъмните си тесни улички Париж бе съвършеното място да изчезнеш. През първата седмица от медения им месец с часове се лутаха из мъглата и накрая се озоваваха на непознати пресечки и алеи, препъваха се в улични котки, които понякога ги отвеждаха до топли кафенета и ресторанти — ако бяха благоразположени, разбира се, и преяли с плъхове. Обикновено двамата се прибираха в хотела призори и спяха прегърнати до следобед. Джордж плащаше на младия син на собственика да им носи надвечер в стаята кафе и банички със сирене и спанак. Хранеха се в леглото, сгушени под измачканите завивки, наблюдаваха залеза и обсъждаха накъде да тръгнат, когато се спусне мрак и превърне улиците в идеални лабиринти за игра на криеница.
Тази нощ вървяха безцелно и се опитваха да се изгубят. Ала не успяваха. От четири месеца обикаляха парижките улици. Дори в тъмното започваха да разпознават някои квартали по смътния мирис на пепелищата от войната. А някои места край реката разпознаваха по плискащата се вода. На вечеря — състояща се само от гъби, защото това искаха — отново не заговориха за дома. Джордж спомена младата двойка от Амстердам, с която се срещнаха вчера.
— Амстердам е чудесно, нали? — попита той Аби.
Тя се усмихна, разбрала какво намеква.
— Да, ще е чудесно.
— Дали да не отидем там?
— И да се изгубим — додаде жената.
— Страхотна идея.
Той се протегна, хвана ръката й и я целуна.
Е, семейството на Аби щеше да почака, макар писмата им да ставаха все по-настоятелни и загрижени. „Не е прилично“, пишеше майка й, „меденият месец да продължава толкова дълго. Нали заминахте само за две седмици! На нас със сестра ти ни омръзна да измисляме извинения. Прибирай се в Атланта. Заеми отреденото ти място“.
На връщане към хотела минаха край познат ресторант — издаде го натрапчивата миризма на пържени наденички. Камбанката над входната врата иззвъня и жълтата светлина отвътре се разтопи като масло в мъглата. Чуха гласове и спряха. Мъж и жена излязоха от ресторанта. Смееха се, шепнеха. Гласовете им потънаха в изкусителната нощ, приютила десетки невидими влюбени в безистените. Бяха толкова тихи, че долавяха как правят любов едва когато минеха през нажежения от желанието им въздух. Понякога и те се поддаваха на изкушението. През първата им нощ в Париж Аби се поколеба, когато Джордж я поведе под тясно мостче, притисна я към влажните камъни, обсипа я с целувки и повдигна полата й с трескави ръце. После обаче осъзна колко е свободна тук и си помисли: „Това съм аз. Това съм истинската аз. C’est moi“. И зашепна думите отново и отново.
Това наистина бе тя. Това бе нейното решение, нейното щастие. Омъжи се за Джордж не за да помогне на семейството си. Парите изтичаха през пръстите им като вода през сито. Никога не успяваха да ги задържат. Поколения наред жените от семейство Морис се бяха опитвали да се влюбят в богати мъже. Сестрата на Аби — Мерили — бе единствената им надежда. Богатите мъже харесваха красиви жени. Мерили несъмнено щеше да завърти главата на някой богаташ с русата си, лъскава коса и със страстните си зелени очи. Тя обаче зърна момчето, което пълнеше резервоара им, и пропадна. Високата и особена Аби с нейното единствено постижение, че е първото дете, изчело всички книги в училищната библиотека, изненада всички и се омъжи за богаташ. На сватбата дойдоха роднини на семейство Морис от пет съседни щата, протегнали победоносно ръце към парите на съпруга й. Очевидно не разбираха, че Аби не го е направила заради тях. Влюби се в Джордж още като дете. Никой обаче не й вярваше.
Джордж продължаваше да говори за Амстердам. Наближаваха Моста на неверните — парижаните мълвяха, че ако любовта им не е искрена, младите няма да успеят да го прекосят. Мостът на неверните бе последният преди хотела им. Аби забави крачка. Не искаше да се прибира толкова рано. Усмихна се. Откога часовете след полунощ се наричаха „рано“? Всъщност отлагаше момента да получи неизбежната поща — нови загрижени писма от майка й, нови молби за заеми от роднини, покани от новите й сродници да се присъедини към еди-какви си клубове или да посети партита, щом се върнат, язвителни бележки от сестра й Мерили — предвидената за такъв живот вреше и кипеше, че се е разминала с него. Нищо чудно да ги очакват и телефонни съобщения; собственикът на хотела ги смяташе за нетактични, ала майка й бе непоправима — типична американка от Юга, за която телефонната жица е жизненоважно социално средство за възможно най-честа употреба.
Заминеха ли за Амстердам, предишният им живот щеше да ги остави за малко на мира. Докато ги разкрият, щяха да се насладят на една-две седмици уединение. Младата жена кимна доволно.
С Джордж стъпиха на моста. Старите кръгли лампи се появяваха една по една в мъглата, засилваха ярко, когато ги наближаваха, а после помръкваха, сякаш безплътни ръце ги включват и изключват.
В мрака по средата на моста, където той се извиваше като котешки гръб, мъглата се сгъсти и очерта силует — бледа ръка и сивкава нощница, чиито краища трептяха от вятъра, надиплил водата долу. Едва на няколко стъпки от фигурата Аби проумя, че вижда не призрак, а млада жена, стъпила върху парапета. Пръстите на краката й се бяха свили над студения каменен ръб като птичи нокти.
Аби застина и дръпна съпруга си да спре.
— Какво има? — попита той, проследи накъде гледа и възкликна: — Мили боже!
Няколко секунди и двамата не помръднаха от страх, че и най-лекият полъх ще блъсне момичето в реката.
Аби бе чувала как хора с разбити сърца се самоубиват на Моста на неверните, но като всички слухове ги приемаше като митове до доказване на противното. Сърцето й ненадейно натежа като олово. По света имаше толкова щастие. Навсякъде. Безплатно. Тя не разбираше защо някои хора — роднините й например — просто отказват да го вземат.
Момичето бе красиво — с кожа като прясна сметана и дълга коса, толкова тъмна, че сякаш изсмукваше цвета на всичко наоколо. Беше дребничка. Французойките приличаха на птички с деликатни кости — Аби не можеше да си представи какво е да си тъй крехка.
Момичето не се обърна. Аби се почуди дали изобщо усеща присъствието им. Протегна бавно трепереща ръка. Пръстите й спряха във въздуха на няколко сантиметра от момичето. Дали щастието е като електричеството? Не сме ли всички ние проводници? Ако я докосне, ще долови ли тя щастието й?
— S’il vous plaît — промълви.
Искаше й се да може да каже още нещо. Със сестра й Мерили учеха френски в гимназията в Атланта. С надеждата да й осигури път към богатите мъже, майка им ипотекира къщата, та Мерили да посещава Гимназията за изтънчени госпожици на мадам Годел. Записа и другата си дъщеря заради нищожната възможност някой от преподавателите да хареса усърдието й и поне да се омъжи за човек, който носи вратовръзка. Мадам Годел би се ужасила колко малко си спомня Аби от френския. Е, все пак повече от Мерили. Поне можеше да попита колко е часът и да си поръча чаша вино. Един ден Мерили задигна речника на мадам Годел и научи всичко, което смяташе за необходимо, а именно: „Целуни ме, глупако“.
— S’il vous plaît — повтори Аби. — Моля ви…
Момичето обърна бавно глава и я погледна.
Очите й бяха тъмни като косата, красиви и замечтани. Сълзи капеха от тях и мокреха предницата на нощницата й. Сигурно замръзваше в тази есенна нощ, ухаеща на дим от камини. Устните й трепнаха, оформяйки думи, ала не се чу нищо. Махна нетърпеливо с ръка на Аби и Джордж да си вървят.
— S’il vous plaît — прошепна Аби.
— Joie de vivre! — произнесе гръмогласно Джордж единствените думи на френски, които знаеше — научи ги в един бар през първата им нощ в Париж.
Типично бе за него да изтърси нещо подобно в такъв момент. Той бе сърдечен веселяк. Имаше пари, но беше новобогаташ и не го криеше. Липсваше му вродената апатия, характерна за старите пари, която кара околните да смятат, че само прекосяват сънищата на богатите като незабележими сенки. Джордж печелеше симпатиите на всички. Смехът му ехтеше като буре с уиски. Бузите му бяха червени почти колкото косата. Погледнеш ли го, веднага разбираш, че способността му да обича е необятна като света. Нямаше никакъв шанс срещу семейството на Аби.
Очите на момичето се насочиха към Джордж и го прецениха вцепенено. Устните й се извиха в бегла усмивка. Очите й се върнаха към протегнатата ръка на Аби и се спряха на брачната халка.
Тя им кимна — неизречен поздрав — и Аби изпита облекчение.
Момичето обаче се обърна спокойно отново към водата.
И скочи.
Първа част
1.
Атланта, Джорджия
В наши дни
— Събуди се, Кейт!
Точно една година, откакто заспа, Кейт най-сетне се събуди.
Отвори бавно очи и видя бледолилавата пеперуда, кацнала върху опакото на дланта й. Погледна я, без да отделя глава от възглавницата, питайки се дали е истинска. Напомни й любимата тениска на съпруга й Мат, която криеше в шивашкия комплект, защото не събра сили да я изхвърли. Отпред бе изрисувана голяма избледняла пеперуда — логото на музикална група от Атина, наречена „Пеперуден прашец“.
Тениската и пеперудата винаги пробуждаха странен спомен от детството й. Обичаше да рисува татуировки с пеперуди по ръцете си с „Магически маркери“. Даваше им имена, говореше им и оцветяваше старателно крилете им, щом избледнееха. Поискаха ли да ги освободи, тя ги духваше, пеперудите се съживяваха, отлепяха се от кожата й и отлитаха.
Беше особено дете, странно момиче, чиито въображаеми приятели се застояха по-дълго от обичайното. Хората наричат такива деца „волни души“, за да успокоят родителите им, че рано или късно ще го надраснат — като фъфленето. На нейните родители обаче не им пречеше — съсредоточени един в друг, оставяха Кейт да бъде свободна, колкото си иска.
Кейт се почуди дали да не духне лилавата пеперуда — да види дали ще отлети — но свекърва й я изпревари. Влезе в стаята с чаша кафе и енергично „Добро утро“. Когато Кейт сведе отново очи, пеперудата беше изчезнала. Надигна се в леглото, а Крикет дръпна завесите и обяви:
— Големият ден настана! Хамалите идват!
Смътна паника обзе Кейт, сякаш се отърсва от кошмар, който не помни добре.
— Хамалите ли?
Крикет щракна с пръсти пред лицето й и й подаде чашата с кафето.
— Да, хамалите. Днес се местите в моята къща. Взе ли приспивателно снощи?
Не беше сънувала. Наистина се случваше. Погледна към лявата страна на леглото. Мат го нямаше. Бе готова да се закълне, че чу гласа му.
— Не. Не съм пила нищо. Знаеш го.
— Не си в настроение тази сутрин — отбеляза свекърва й. — Добре че дойдох по-рано. Събудих Девън. Облечена е и е закусила.
— Толкова рано? През първия ден от лятната ваканция? Никога не става рано през ваканцията — учуди се Кейт.
— Режимът трябва да се спазва. Така ще тръгне по-лесно на училище през есента. На тавана е. Ще я наглеждаш, нали?
Кейт усети странна топлина да се разлива по тила й, нещо, което не бе изпитвала отдавна. Почти екзотично чувство — все едно да вкусиш куркума или шафран, след като цяла година си ял пудинг. Щипе върху езика.
Беше ядосана.
Най-сетне бе будна и ядосана. Щеше да наглежда Девън, разбира се. Цяла година й готвеше, присъстваше на училищните пиеси, организираше пикници и я водеше на очен лекар. Правеше го, макар и насън. Крикет нямаше основание да подлага на съмнение способността й да се грижи за детето си.
С едно-единствено неизличимо изключение.
— Тук е пълна бъркотия — констатира Крикет, потропвайки из стаята с токчетата на обувките „Лабутен“ в тон с елегантния й черен костюм и тупираната южняшка прическа. Надникна в чекмеджетата, за да се увери, че снаха й е събрала всичко.
— Мислех, че съм ти казала да прегледаш нещата на тавана и да свалиш в кухнята каквото искаш да вземеш. В противен случай ще остане на разположение на новите собственици. Не е редно обаче да позволяваш на Девън да взима старите дрехи. Иначе ще се заинати да ги носи. Тази сутрин намерих училищната й униформа в кошчето за боклук, представи си!
Кейт остави чашата с кафето на пода до леглото. Цяла година Крикет идваше всяка сутрин да води Девън в новото й училище и винаги вареше кафе — черно като катран и противно кафе. Кейт го мразеше и вече не искаше да го пие. Беше дреболия — да остави чашата, без да е отпила нито глътка — ала очите на свекърва й проследиха движението й и тя усети приятен трепет от този първи бунтарски жест след дванайсетмесечния сън.
— През лятото й разрешавам да носи каквото иска.
— И двете знаем отлично, че това не е уместно, особено след като се преместите в моя квартал.
— Мат също й позволяваше — отбеляза Кейт.
Устните й бяха отвикнали да произнасят името му и то прозвуча като забранена дума, като ругатня.
Крикет извърна глава при споменаването на името на сина й. Не обичаше да говори за него. Никога не го споменаваше. Държеше го вътре, в тъмницата на гръдния си кош, за да не споделя скръбта си с другиго. Дори с Кейт, която отчаяно копнееше да открие частици обич към Мат у майка му, да се утеши някак.
— Разглезила си я… Ставаш, нали? Хамалите ще пристигнат в дванайсет. Около три ще успея да си тръгна от работа. Ако онази голяма сделка не беше насрочена за днес, щях да остана да помогна. По-късно следобед ще се видим у дома. Всичко ще мине гладко. Оставих списък. Ставаш, нали? — повтори.
Кейт се изправи бавно, сякаш се опасяваше да не залитне. Почувства се странно. Мускулите й поддаваха.
Свекърва й се обърна и се взря в нея. Кейт нямаше представа какво се върти в ума й. Никога не разбираше. Свекърва й бе неразгадаема като мъртъв език.
— Вълнуваш ли се, че започваш работа в офиса ми? Утре ще отидем на фризьор да ти оформят косата. Нали?
Кейт вдигна ръка към косата си и опипа неравномерните пластове, обрамчили лицето й. Точно преди една година взе ножиците и се заключи в банята след погребението на Мат. Втренчи се в тях, неръждаемата стомана й намигна в пладнешкото слънце и тя си помисли неща, които не предполагаше, че е способна да помисли — мрачни, непростими. Ала щом вдигна ножиците, изля мъката и отчаянието си върху дългата си кафява коса. При всяко щракване на остриетата се посипваха кичури, кръжаха около нея като леки птички и падаха в кръг върху пода.
Мат обичаше косата й и тя я оставяше дълга заради него. Живееше за миговете, когато той заставаше до нея в магазина, докато подреждаха лавиците с книги, и разкопчаваше шнолата, прибрала косата й, за да се наслади на водопада, спускащ се по гърба й. Правеха ли любов, обичаше тя да е отгоре и косата й да се стели по него, галейки кожата му.
Часове по-късно Крикет я намери на пода в банята. Клекна изненадано до нея, а Кейт се разплака и я прегърна толкова силно, че ръцете й сигурно оставиха синини. Крикет й помогна да почисти местата, където се бе порязала, и подравни косата, за да не уплашат Девън. Крикет обясни ведро на внучка си, че майка й е избрала по-лесна за поддържане прическа.
След онзи ден Кейт заспа.
И спа досега.
Крикет чакаше да й отговори.
— Да — кимна тя. — Благодаря, Крикет. За всичко.
— Доскоро — помаха по-възрастната жена и се обърна. — После ще ти разкажа какви големи планове съм замислила.
Кейт се вслуша в тракането на токчетата й, отдалечаващи се по коридора.
Входната врата се отвори и затвори.
Колата на Крикет потегли.
Кейт излезе бързо от стаята, примигвайки, за да прогони съня и объркването. „Божичко — помисли си, — това е истина!“ Влезе в килера в дъното на коридора. Подвижната стълба бе подпряна на стената. Изкачи се по нея и подаде глава в помещението, осветено от тесния прозорец на покрива. Прашинки летяха около нея като пепел. Осемгодишната й дъщеря си тананикаше и ровеше в голям черен сандък с почервенели от ръждата панти. Върху капака със златни букви бе изписано името „Мерили“.
Девън бе пораснала през годината, която Кейт бе проспала. Едва сега го забеляза. Лицето й изглеждаше по-пухкаво, краката — по-дълги. Прииска й се да се втурне и да я прегърне, но дъщеря й щеше да я сметне за луда. Нали я видя снощи, когато я зави и й пожела лека нощ. За нея не бе изминала година. Девън не знаеше, че майка й е спала през цялото време.
Затова Кейт не помръдна, а постоя да й се полюбува. Девън бе най-прекрасното, неповторимо същество на света. Беше се появила на белия свят с оформен характер и отказваше да я променят. Дори не приличаше на никого от двата рода. Семейството на Мат се гордееше с гарваново черната коса — поколения наред бяха предизвиквали завист със синкавочерните си коси, улавящи слънцето като паяжина. В рода на Кейт пък се предаваше генът на зелените очи — с наситенозелените си очи дори най-непривлекателната жена от клана на Морисови създаваше илюзия, че е красива. Девън обаче имаше руса коса и светлосини очи. Лявото се оказа мързеливо и когато навърши три, закриваха дясното с превръзка. И това й харесваше. Харесваше рошавата си руса коса. Обичаше да носи раирани блузи с панталони на точки, къси полички с чорапогащници на розови и зелени ивици и лачени оранжеви обувки. На Девън й беше все едно какво мислят другите за нея.
И това влудяваше Крикет.
Кейт се удиви как е стигнала дотук. Как лека-полека се е примирила да отстъпи пред единствения човек, който иска да промени прелестната й дъщеря. Тя преглътна, пое си дълбоко дъх и успя да изрече:
— Здрасти, хлапе. Какво правиш?
Момичето й се усмихна.
— Мамо! Виж! Тази ми е любимата!
Извади от сандъка избеляла розова рокля с плетен червен колан. Кринолинената подплата беше толкова остаряла и втвърдена, че пропукваше като жарава. Девън нахлузи роклята върху дрехите си. Полата помете пода.
— Когато порасна, ще я нося с пурпурни обувки.
— Смел избор — отбеляза Кейт, а дъщеря й затършува отново в сандъка.
Таванът в къщата на майката на Кейт открай време очароваше Девън със скритите си съкровища. Когато беше жива, майката на Кейт позволяваше на Девън да смуче бонбонени близалки, да пие газиран сок от грейпфрут и да си играе със сандъка, пълен с роклите на жените от семейство Морис, предназначени да изкушават богати мъже. Повечето бяха на бабата на Кейт — Мерили — всепризната красавица, влюбила се като всички останали в бедняк.
— Коя е Аби Пим? — попита неочаквано Девън.
— Аби?
Кейт тръгна към дъщеря си, отмервайки всяка крачка, за да не изглежда твърде нетърпелива. Девън се бе напъхала в големия сандък. Виждаше се само зелената шапка върху главата й — с дълги префърцунени пера, изписващи невидими букви във въздуха. Майката седна на пода до сандъка.
— Аби е сестра на баба Мерили. Тя ми е пралеля. А на теб — прапралеля. Видях я само веднъж, но ми се стори чудесна. Различна. Малко скандална.
— Защо?
— Омъжила се за богат мъж и семейството й очаквало да подели парите си с тях — обясни Кейт.
— Когато се върнали от медения си месец обаче, Аби и съпругът й внезапно решили да дарят всичките си пари. Продали къщата си в Атланта и заживели в някакво затънтено място на юг. Години наред никой не ги видял. Бях на дванайсет, когато се запознах с нея. С мама и татко й отидохме на гости след смъртта на съпруга й. Имаше магическо езеро там. Прехранвали се, като давали под наем бунгалата край брега. Това май е последното ми най-хубаво детско лято.
— Може ли да отидем там?
Гласът й долетя тъничко откъм сандъка. Кейт затвори развълнувано очи.
— Не знам дали го има сега. Оттогава мина много време. Защо ме попита за нея? Нещо нейно ли намери?
Ръката на Девън се подаде от сандъка, стиснала пощенска картичка.
— Ето това. Адресирано е до теб.
Кейт взе картичката. От едната страна думите „Изгубеното езеро“ бяха изписани с едри заврънкулки, та да поберат снимката на езерото.
Кейт обърна картичката. Пощенското клеймо разкриваше, че е изпратена преди петнайсет години — оттогава не беше виждала Аби.
Кейт, усетих, че тук ти хареса и не ти се тръгваше. Идвай при мен, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла. Исках просто да го знаеш.
Тя виждаше за пръв път картичката. Майка й не й я беше дала. Знаеше, че двете с пралеля й са се скарали през онова лято, но не предполагаше, че Аби й е писала.
Девън излезе от сандъка и започна да прибира роклите в него. Някои бяха толкова стари, че светлината прозираше през тях като през призрачни дрехи.
— Ще вземем ли сандъка при баба Крикет? — попита детето.
Свали шапката и роклята, сложи ги вътре и бавно затвори и заключи капака.
Кейт разбра, че Крикет вече е отказала на детето. И би трябвало с това въпросът да приключи. Свекърва й си навличаше куп главоболия и разходи, за да ги премести в дома си в Бъкхед. Преди година, след като прегазиха Мат, когато се прибираше вкъщи след работа, Крикет се появи, развяла платна, и стана част от живота им, макар никога да не бе участвала така в него. И сънят на Кейт я улесни. Тя не можеше да се мери с парите на Крикет — дори сега, след продажбата на къщата и на магазина на Мат, проведена като по мед и масло от Крикет, която сякаш бе омагьосала купувачите. В съзнанието на Кейт се таеше реален и настойчив страх, че свекърва й ще й отнеме Девън, ако пожелае. Разполагаше със сериозен коз — случая с ножиците. Кейт би трябвало да се радва, че Крикет ги приютява и й дава работа в офиса си — да вдига телефоните в агенцията й за недвижими имоти. Би трябвало да е благодарна, че им отстъпва целия трети етаж от къщата си, където да влиза без покана и да ги наглежда, когато реши, вместо всеки ден да бие път чак дотук.
— Ще вземем сандъка, разбира се — отговори Кейт и пъхна картичката във вътрешния джоб на измачканата си пижама. — Ще вземем всичко, което поискаш. Помогни ми да го свалим долу.
Не беше тежък. Ала се плъзна по подвижната стълба и остърга леко пода.
Избутаха сандъка в дневната, претъпкана с кашони, куфари и част от по-хубавите им мебели.
Кейт видя списъка на Крикет, залепен на видно място върху кашона с дрехите. Тя изобщо не благоволи да го погледне, докато бутаха сандъка към средата на стаята. Дори да продължаваше да спи, пак щеше да се справи без списъка на Крикет. Местеха се, не изстрелваха ракета в Космоса.
Не разбра, че там пише:
1. Хамалите ще дойдат в дванайсет. Не се качвай в камиона им. Не позволявай на Девън да се качи в камиона им.
2. Изчакай точно трийсет минути. После тръгни с колата към моята къща. Облечи се скромно и не се гримирай. По-добре да изглеждаш малко тъжна. Искам Девън да е облечена с дрехите, които носи сега.
3. Това е изключително важно. В къщата ми ще чака снимачен екип. Ще запишат първия ви ден у дома. Предупредиха ме да не ти съобщавам, за да изглежда по-неподправено, но се страхувам да не би да ти хрумне нещо и да не спазиш графика. Много е важно! Ще ти обясня, когато се прибера.
Крикет Ферис контролираше всичко. Макар да се водеше местна знаменитост, малцина го знаеха. Градеше кариера върху прословутата си способност да се носи по гребена на вълната и да устоява на всякакви бури. Всъщност не устояваше на никакви бури. Тя контролираше бурите. И си бе създала репутация на дискретен ракетоносител. Съчетаваше добър вкус и политическа амбиция, ала предложеха ли й да се кандидатира за държавен пост, тя благородно отказваше, за да остане зад кулисите. Говореше се, че постави ли плаката на някой кандидат до табелата на агенцията си за недвижими имоти, броят на поддръжниците му веднага се увеличава. Всичко това се дължеше на успешната рекламна кампания, замислена и проведена лично от нея, и превърнала агенцията й в една от най-авторитетните в щата и дори отвъд границите му. Преди петнайсет години, когато съпругът й починал, Крикет документирала продажбата на къщата, където живеело семейството, и търсенето на нов дом само за нея и за сина й Мат. „Знаем какво е да обърнеш нова страница“ — така завършвала всяка реклама. Крикет била представена като приятен и компетентен професионалист и същевременно като чувствителна и скърбяща жена. Мат обаче обрал овациите — бил красиво дете с невинно лице и големи и тъжни кафяви очи, създадени сякаш за телевизионния екран. Нещо у него пробудило съчувствието и симпатиите на зрителите. Всички искали детето да си намери нов дом.
По-късно той разказа на Кейт колко мразел рекламите. Крикет ги режисирала от началото до края. Изтъквали близостта помежду им, ала тя работела по петнайсет часа дневно и всъщност Мат израснал без нея.
Кейт и Мат се бяха запознали като първокурсници в „Емъри“. Тя мислеше да напусне колежа. Не се сприятеляваше лесно и по време на лекции се взираше през прозореца и си представяше, че е някъде много далеч. Беше се усъвършенствала дотолкова, че заприличваше на пухкав облак, готов да отлети при най-лекия полъх на вятъра.
По онова време не го знаеше — не би й хрумнало дори, че е възможно да го впечатли — ала Мат я наблюдавал как мечтае в час. Именно това привлякло вниманието му. И той искал да изчезне. Тя знаеше кой е, разбира се. Като малка бе гледала рекламите и както всички останали в Атланта бе стискала палци милото и красиво дете да си намери дом.
Двамата бяха само на деветнайсет, когато Кейт забременя. Разочарована от решението на сина си да напусне колежа и да се ожени за Кейт, жените от чието семейство се славеха със слабостта си към мъжете с дебели портфейли, Крикет прекрати отношенията си с него и престана да го подкрепя финансово. Тя имала големи планове за Мат. С опита си да подкрепя победителите, представете си какво би съумяла да направи за сина си, ако влезе в политиката. С това лице! С това съвършено лице!
Мат обаче не се интересуваше от политика. Беше срамежлив и се чувстваше неудобно сред хора. След сватбата двамата заживяха при майка й — в тази къща — защото майката на Кейт бе убедена, че след време Крикет ще прости на Мат и те ще се възползват от парите й. Крикет грешеше за много неща, ала за сребролюбието на майката на Кейт беше права.
Преди две години майката на Кейт почина внезапно от сърдечен удар. Мечтата й да види дъщеря си богата така и не се сбъдна. След това Крикет предприе колебливи опити за помирение. Твърде късно. Мат бе прекъснал връзката си с нея и не искаше да се обръща назад.
Двамата бяха живели седем години в тази малка къща. Отглеждаха Девън и работеха в магазина си за велосипеди „Ферис Уилс“, отворен със скромното наследство от бащата на Мат. Мат бе избрал този живот и се задоволяваше с анонимното им съществуване, което другите наричаха безлична средна класа, а той — „бохемство“. Едва сега обаче, оглеждайки притежанията им, Кейт установи, че той не е оставил никаква следа. Всички мебели бяха на майка й. Мат се бе пренесъл в нейния свят, ала не бе добавил нищо от себе си.
Кейт седна върху сандъка и Девън се настани до нея.
— Ще се справим — каза Кейт. — Знаеш го, нали?
Дъщеря й кимна и свали семплите очила с черни рамки, които Крикет харесваше. Избърса стъклата в тениската, която баба й бе избрала.
— Ще говоря с Крикет за дрехите ти. С баща ти винаги сме ти позволявали да носиш каквото искаш през лятната ваканция. Крикет ще се примири.
— А в училище? — подхвана Девън стария спор.
Мразеше училищната униформа. Самата мисъл да е в униформа я изпълваше с негодувание. През годината, прекарана в сън обаче, Кейт се бе съгласила Крикет да запише Девън в същото частно училище, където бе учил Мат.
— В това училище униформата е задължителна.
— Ами ако се върна в старото си училище?
Майка й се поколеба.
— Ще говоря с Крикет. Но училището е добро. И баща ти е учил там.
Тя прегърна Девън и движението привлече вниманието й към пощенската картичка в джоба й.
Извади я и с Девън се загледаха в нея, сякаш върху хартията ще се изпишат нови думи, предсказващи бъдещето им. Майката на Кейт я бе скрила. Защо ли? Сигурно никога нямаше да разбере. Ненадейно усети у нея да се надига същото бунтовно настроение, както когато остави чашата с кафе, поднесена й от Крикет. Майка й бе попречила да поддържа връзка с Аби, да се върне при нея и Изгубеното езеро.
Това бе достатъчно основание да отиде.
Бягство.
Думата изплува в съзнанието й, преди да успее да я спре.
— Знаеш ли… — каза. — „Изгубеното езеро“ е само на три-четири часа път оттук. Поне беше.
Девън я погледна изпитателно, все едно очаква уловка. Кейт едва не се засмя.
— Възможно е да са затворили комплекса. Или Аби да не е там. Но ще проверим. Ти и аз. — Кейт я побутна с лакът. — Как мислиш? Не е необходимо да сме тук, докато пренасят багажа.
— Ще отидем на екскурзия?
— Не знам какво ще се получи — призна майката. — Ако там няма нищо, просто ще се приберем в новия си дом. Но ако Аби е там, ще останем за една нощ. Или за две. Ще решим на място.
— Ще попитаме ли баба Крикет?
— Не. Това е наша работа. Преоблечи се, ще съберем малко дрехи и тръгваме.
Девън се втурна по коридора, но спря, изтича обратно и прегърна Кейт.
— Липсваше ми — избърбори и пак хукна към стаята си.
Кейт застина стъписана.
Мислеше, че никой не разбира.
Ала Девън бе разбрала.
Беше усетила, че майка й спи непробудно.
2.
„Изгубеното езеро“
Съли, Джорджия
Един ден по-рано
Всяка година след смъртта на съпруга й дебелият мъж с изопнатата кожа и фалшивата коса идваше през първия летен ден и предлагаше на Аби да купи „Изгубеното езеро“. Измъкваше се от мерцедеса си — все по-трудно с течение на времето — взираше се в езерото и алчното му въображение сечеше дърветата и строеше луксозни къщи край брега. Жената виждаше как пръстите и коленете му се разтреперват, а понякога дори усещаше как земята потреперва, сякаш силното желание е способно да осъществи замисъла му.
После Аби го канеше в къщата и му предлагаше студен ментов чай и маслени бисквити, изпечени от Лизет така, че да заприличат на големи копчета — нещо специално, за да разсее разочарованието му, защото тя винаги му отказваше. Той не беше свикнал да му отказват и тя му съчувстваше, както съжаляваше хората, които имат всичко, ала то не им стига.
Тази година обаче Аби не му предложи нищо освежително.
Когато той си замина, тя притисна с длан гърдите си, където малки крилца пърхаха под кожата й. Най-сетне го направи. Съгласи се да му продаде „Изгубеното езеро“. За пръв път се чувстваше така. Обикновено не се колебаеше. Сега… се тревожеше. Колата му изчезна сред дърветата и очите й се плъзнаха към езерото, ширнало се пред нея като излязло от пощенска картичка, заобиколено от кипариси и борове, толкова тихо и усамотено, че чуваше как водата се плиска леко в порутения кей.
Старите бунгала, които с Джордж купиха след медения месец, бавно се рушаха. Парите не стигаха за ремонти. И най-лошото — за пръв път, откакто купиха мястото, през зимата не дойде нито един гост. Обикновено имаха резервации и за зимата. Намираха се близо до границата с Флорида и любителите на топлината прииждаха от север с вълнените си шапки и пясък, полепнал по гумите на колите им. Редовните посетители обаче бяха остарели както всичко останало. Мнозина си бяха отишли. Някои вече не можеха да шофират. Трети не искаха да напускат удобните си фотьойли пред топлите прозорци.
Решението й беше правилно. Несъмнено.
Дребничка красива жена на около шейсет застана до Аби на прага на къщата — двуетажна постройка, облицована с дъски, с протекъл покрив, коридори, които не отвеждат никъде, и възтесни вити стълби като в кукленска къщичка. Старата къща и бунгалата се продаваха с езерото и Аби и Джордж ги избраха именно заради многото работа, която изискваха. По онова време метафората им допадаше — обновяване, възстановяване, пресътворяване.
Тя долови гнева на Лизет като гореща вълна. Силата му лъхна меката сребриста коса на старицата като вятър. Тя въздъхна. Лизет вероятно бе предвиждала, че това рано или късно ще се случи, ала явно не смяташе да я улесни.
Лизет разтвори малкия бележник, провесен на канап около врата й. Написа нещо и го показа на Аби: „Защо не се посъветва с мен? От кога планираш продажбата? Защо не ми се довери?“.
— Едва ли си толкова изненадана, Лизет. Особено след тази зима. Искам да пътувам отново. Знаеш го.
Напоследък сънуваше често Европа, Париж и тъмните му улички. В сънищата си бе изгубила Джордж, ала вървеше по дирите му след голяма оранжева едноока котка. Той я чакаше зад следващия ъгъл.
— Не искаш ли да отидем в Париж? — попита, стараейки се да придаде приключенски оттенък на решението. — Майка ти наближава деветдесет. Трябва да я видиш.
Открай време Лизет се възпламеняваше като кибритена клечка. Аби обикновено успяваше да си спести тирадите й и да я успокои, преди да избухне. Сега обаче осъзна със закъснение колко непрозорливо е споменала майка й.
„Не искам да пътувам. И НЕ искам да се връщам в Париж.“ Лизет подчерта два пъти думата „НЕ“. „Искам да остана тук. Няма ли значение това?“
— Има значение, разбира се — отвърна спокойно Аби. Крилцата отново запърхаха под кожата й; прииска й се да ги докосне, но не посмя — не и пред помощничката си. — Възможно е в новия комплекс да има клуб с ресторант. Може да отговаряш за кухнята. Или да си купиш къща край езерото.
Лизет се втренчи в нея и мълча дълго. Накрая написа: „А ти ще бъдеш ли тук?“.
— Не.
„Но ти също не искаш да напуснеш езерото! То е нашият дом!“
Аби отстъпи назад и затвори вратата, за да не влиза горещ въздух отвън. Сметките за тока и без друго бяха достатъчно високи, не биваше климатикът да работи напразно. Дървената рамка се бе издула и тя натисна вратата с рамо.
— Не искам, разбира се. Ала не желая да гледам как мястото изчезва както почти всички, които някога идваха тук. Разпада се, а не мога да го спася. По-добре да си тръгнем сега, преди да изгубим всичко и да ни изгонят. Добре е да тръгнем, когато имаме избор.
„Това е твой избор, не мой“, написа Лизет.
След като ги покажеше на Аби, тя откъсваше гневно страниците от бележника и ги прибираше в джоба си. После ги изгаряше в печката или ги накъсваше и ги хвърляше в езерото. Лизет смяташе написаните думи за опасно нещо.
Беше няма по рождение, ала от малка използваше дръзко писменото слово, заменяйки острия език с отровен писец. Винеше се за самоубийството на шестнайсетгодишен младеж, влюбен в нея, защото по време на романтична вечеря му дала бележка, уведомяваща го, че не я заслужава и тя никога няма да го обича. На другия ден разбрала, че се е обесил в апартамента на родителите си. Ужасена от силата си, с която знаела, че е способна да наранява, ала не подозирала, че може да убива, през онази фатална нощ преди петдесет години Лизет отишла на Моста на неверните с намерението да се удави. Решила, че това е единственият начин да унищожи чудовищната си сила. За упорити души като нея смъртта е по-лесна от смелостта да промениш живота си.
Когато видя как Лизет скача от моста, някакъв могъщ порив задейства Аби. Помнеше как се втурна към края на моста и се спусна по парапета в студената вода, крещейки на Лизет да каже нещо, за да разбере къде е в мъглата. Течението ги отнесе в мрака. С болезненото усещане, че плува в желатин, Аби протягаше ръце в тъмнината да напипа нещо. Най-сетне пръстите й като по чудо докоснаха дългата коса на Лизет. Тя сграбчи кичурите, студени като водорасли, и издърпа главата й над повърхността. Французойката започна да плюе вода, вкопчена несъзнателно в нея. Аби я стискаше здраво, ала и двете бяха безпомощни пред течението. Аби си мислеше как не бива да се пускат, как всичко ще е наред, щом се държат една за друга.
И, разбира се, изневиделица две големи ръце ги сграбчиха и ги дръпнаха толкова силно, че се чу звучно бълбукане. Водата не искаше да ги освободи и се съпротивляваше. Джордж обаче победи. Измъкна ги на брега и се надвеси смаяно над тях.
Привлечени от шума, хората по парижките улици им се притекоха на помощ. Поведоха Джордж, Аби и Лизет към ресторанта, край който бяха минали по-рано. Там им дадоха одеяла и чаши с портвайн. Оказа се, че Лизет е дъщеря на собственика на ресторанта и поведението й не учуди никого. Всъщност никой не се разтревожи особено. Някои клиенти дори не вдигнаха очи от чиниите си.
Прекалено изтощена, Аби не възрази, когато Джордж настоя да се приберат в хотела. Обеща й на другия ден да дойдат да видят момичето. Не се наложи. Разбраха, че Лизет ги е последвала и е спала на стъпалата пред хотела. След онази нощ тя ги следваше навсякъде — тиха и тънка като сянка. Настани се в хотела им, а после замина с тях за Амстердам и накрая — за Америка.
Лизет се оказа най-добрата приятелка на Аби — нещо, от което не знаеше, че се нуждае, защото смяташе, че й е необходим само Джордж. През годините двете се бяха спасявали толкова пъти, че престанаха да ги броят.
Аби се обърна.
— Трябва да отменя резервациите за лятото. И трите.
Лизет тръгна след нея към рецепцията във фоайето, драскайки яростно в бележника. Аби седна зад писалището, а тя откъсна бележката и я хвърли върху плота. Аби я взе и прочете: „Няма да замина. Ще се завържа за някое дърво. Няма да ме принудят да си отида. Ти върви. Прави, каквото щеш. Остави ме тук да ме прегазят с булдозер. И да умра“.
Аби побутна бележката към нея.
— Да те прегази булдозер ли? Колко прозаично! Измисли нещо по-романтично. Скочи от парижки мост. Трудно ще подобриш постижението си.
Лизет грабна бележката, врътна се и закрачи към кухнята.
— Всичко ще бъде наред — подвикна й и чу как приятелката й стоварва длан върху разнебитената врата. — Обещавам!
Аби се тревожеше за Лизет. Навярно твърде много. Лизет обаче си нямаше друг, който да се тревожи за нея. Единствената разлика помежду им бе, че Аби имаше спомена за Джордж — спомен, който винаги да й напомня, че заслужава любов. Другата жена имаше само спомена за шестнайсетгодишно момче, самоубило се заради нея. Лизет бе отблъснала всички в живота си, с изключение на Аби. И понеже нямаше друг в живота й — в миналия и в сегашния — който да я е обичал безусловно, мисълта да изгуби това място я плашеше толкова. Спомените за всички, обичали Лизет, бяха тук.
Тогава Аби внезапно се сети.
Джак.
Аха!
Вдигна обнадеждена телефонната слушалка.
Разбираше какво прави. Съсредоточаваше се върху Лизет вместо върху сериозната житейска промяна, която бе решила да осъществи. Ала това не й пречеше. Биваше я да помага. От години не беше се чувствала наистина необходима някому.
А и ако умът й е зает с други мисли, току-виж успяла да забрави странното, тревожно пърхане под кожата си и изтръпналите върхове на пръстите си след ръкостискането с дебелия мъж.
Тогава всичко щеше да приключи неусетно.
* * *
На другия ден Аби се зарече да запретне ръкави и да изготви подробен списък на багажа, който трябва да опакова. Дори да направи снимки. Осъзна обаче колко много са нещата и едва не се отказа. Какъв ти списък? Къде щеше да ги дене? Потърси складове под наем в тънкия телефонен указател на град Съли. После се запита кой ще пренесе вещите, с които не може да се раздели, повечето купени през медения й месец. Смени тактиката и започна да търси хамали. Сетне й хрумна, че ако ще наема хамали, може би е по-добре да си купи къща, за да не разнася всичко два пъти. Единствената достатъчно голяма постройка наблизо обаче, която можеше да побере спомени, складирани в къщата и тринайсетте бунгала, беше старото имение „Рю-Макрий“, превърнато в музей преди няколко години. За всеки, проявил интерес, бе изложена историята на заселниците — сбирщина, стекла се тук от околните мочурливи земи, главно от Окънфоки, през последните няколкостотин години. „Рю-Макрий“ отпадаше. Значи щяха да й трябват няколко нормални къщи, за да побере мебелите. А не можеше да си позволи да купи няколко къщи. С продажбата на „Изгубеното езеро“ щеше да изплати първата и втората ипотека. Купеше ли нова къща, нямаше да й останат пари да пътува.
Замисли се за Лизет, която трополеше в кухнята от двайсет и четири часа. Миризма на бухващо тесто и горещи боровинки се просмукваше през вентилацията и изпълваше цялата къща. Това беше бунтът на Лизет. Готвеше за гости, които няма да дойдат. Все едно нищо лошо няма да се случи, ако не спира. Като въртящо се колело тя явно смяташе, че нищо не може да я спре — нищо не може да я накара да си тръгне — стига да продължава да се движи.
Аби се отказа да планира заминаването и седна зад писалището да решава кръстословица. Нямаше да се справи сама. Лизет трябваше да й помогне. Каза си, че ще изчака гневът й да отмине.
Климатикът се изключи. Къщата трепна и се намести. Аби въздъхна и побутна кръстословицата настрани. Премести стола в края на писалището, откъдето ако се наведеше, виждаше част от прозореца в дневната. Често го правеше, за да наблюдава кътче от тихия езерен бряг. На любимото й място за съзерцание по пода имаше дори драскотини от краката на стола.
Мястото й за съзерцание щеше да й липсва.
Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега й се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.
Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.
Седемдесет и шест.
Мили боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.
Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.
— Видя ли? Тук е! — каза жената с яркочервената коса.
Във фините бръчици около очите й се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.
— Продава го, не е изчезнало. Ще си вървим ли? — додаде тя.
— Не — отговори старицата.
Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.
— Какво ще правим тогава?
— Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.
Аби стана.
— Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!
Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата й последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.
— Булахдин ми се обади, след като си й отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук — обясни Селма.
— Нямаше как да дойда сама — добави Булахдин. — Миналата година ми взеха шофьорската книжка.
— Съжалявам — каза Аби.
Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе най-старата й и редовна гостенка. Ходеше, превита като папрат, все едно пори света с главата напред. Със съпруга й Чарли — и двамата бивши професори — идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хоспис. Оттогава Булахдин идваше сама — подмолна природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя някак си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-добрите й приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин й беше все едно.
— А ти не се оплаквай — обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. — Беше ти на път.
— Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти — в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.
— Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.
— Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!
Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото — небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него — както с останалите — но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не й личеше да се забавлява.
— Отбихме се в града за продукти — обяви Булахдин.
— Тоест Булахдин купи шест бутилки вино — уточни Селма.
Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.
— Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.
— О! Още не съм казала на никого — обясни Аби.
Тя я погледна сериозно. Очите й приличаха на мътно сивкави кристални топчета.
— Тайна ли е?
— Вече не — обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.
— Не е тайна — каза Аби. — Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.
— А ти какво ще правиш? — попита Булахдин.
— Списък. После трябва да измисля къде да преместя всичко. След това ще пътувам. С Джордж мечтаехме да се върнем в Европа.
Булахдин изсумтя.
— Представям си как е реагирала Лизет.
— Не иска да си тръгва.
Очите на Аби се насочиха отново към входната врата, сякаш чакаше още някой да влезе.
— Джак не е с нас, ако търсиш него — каза Булахдин.
— Е, него бих го докарала с удоволствие — вметна Селма.
Аби се обърна към стената, където бяха окачени ключовете. Едва сега осъзна колко е разчитала Джак да дойде. Намекна го. Ала Джак, при всичките си чудесни качества, невинаги схващаше подтекста. Трябваше да е по-ясна. Това бе последният му шанс. Откачи два ключа с тежки месингови ключодържатели.
— Ето ключовете за бунгалата ви. Не са почистени. Длъжна съм да ви предупредя.
Селма се приближи и взе ключа за своето бунгало.
— Да, последното ни лято тук несъмнено ще е неповторимо.
Булахдин също си прибра ключа и дамската чанта.
— Селма, казвали ли са ти, че прекаляваш с хленченето?
— Не.
— Лъжкиня.
— Така ли ще си прекарам лятото? — простена Селма, отвори вратата и зачака Булахдин. — Търпейки обидите на такива като теб.
— Такива като мен? За много извисена ли се мислиш?
— Внимавай, стара жено, да не те оставя тук.
— Няма страшно. — Старицата бръкна в чантата, извади връзка ключове и ги раздрънка. — Ключовете за колата ти са у мен.
— За какво са ти?
Възрастната жена се разкикоти и тръгна към вратата.
— Булахдин, ако се опиташ да подкараш колата ми, ще се обадя в полицията!
Аби се запъти към кухнята с усмивка. Радваше се, че дойдоха.
За да стигне до пералнята, трябваше да мине през кухнята. Лизет стоеше пред празния стол до хладилника, сложила ръце на кръста. Често се взираше така в стола.
— Е, сигурно ще се зарадваш, че Селма и Булахдин все пак дойдоха. Храната няма да отиде на вятъра.
Аби махна към шарените емайлирани тави върху печката в забележителната кухня — царството на Лизет. Уредите бяха кобалтовосини, а стените — от неръждаема стомана. Ярки бели лампи осветяваха помещението.
Бащата на Лизет почина няколко години след като тя напусна Париж. Очевидно бе забравил да промени завещанието си или бе очаквал рано или късно дъщеря му да се върне. Или изобщо не се беше сетил за нея — съвсем естествена възможност, съдейки по това, което Лизет бе разказвала за него. Така или иначе, тя наследи половината от скромното състояние на баща си. Майка й — другата половина. Парите на Лизет обясняваха красивата кухня в иначе запуснатата главна къща. Те обясняваха и защо Аби никога не се притесняваше колко струва храната. Лизет се грижеше за това. За да е щастлива, Лизет се нуждаеше само от покрив над главата си и от някого, на когото да готви — нещо, което Джордж и Аби винаги й осигуряваха.
Лизет повдигна вежди и в очите й блеснаха красноречиви искри: „Казах ти“.
— Нищо подобно. Дошли са да се сбогуват. — Аби се поколеба и добави: — Лизет, ще трябва да ми помогнеш при преместването.
Деликатната челюст на Лизет изпъкна. Тя написа в бележника: „Казах ти, че няма да замина“.
— Но аз заминавам. Ела с мен. Ще вземеш стола.
Тя упорито отказваше да приеме факта, че Аби знае за стола. И винаги се сепваше леко, когато го споменаваше — като дете, заловено да върши пакост.
„Оставам… Върви си. Трябва да сготвя обяд за гостите.“
Аби излезе от кухнята, замислена колко по-лесно щеше да бъде, ако Джак бе дошъл. Сега се налагаше да намери друг начин да накара Лизет — и призраците й — да си тръгнат.
3.
Табелите край магистралата обещаваха пресни плодове, прасковен сайдер и орехи с канела. Минаха край поне шест, всяка с ръкописен надпис и много удивителни. Кейт очакваше с нетърпение следващия знак, обземаше я напрежение, каквото изпитват само наистина изгубените — започваше от стомаха и се разпростираше към раменете и върховете на пръстите, стиснали волана. След двайсетина километра имаше плодове. Осемнайсет, шестнайсет.
Кейт и Девън започнаха да поздравяват с викове всяка табела — по-възторжени, колкото повече наближаваха.
Дванайсет!
Осем!
Четири!
Най-после като по чудо отбивката се появи и Кейт спря на покрития с чакъл паркинг пред сивата барака. Прах, мушици и трептяща мараня обвиваха мястото като мехур, сякаш всеки момент ще се търкулне към някоя друга крайпътна полянка.
Кейт изключи двигателя на субаруто, колата спря да вибрира и крайниците й натежаха от внезапния покой. Девън изскочи от колата и хукна към малката веранда на бунгалото. Гледката припомни на Кейт как с родителите й кръстосваха пътищата през горещите, лепкави летни дни. Баща й напълваше резервоара с бензин и караше, докато се изпразни наполовина. После потегляха обратно. Обикаляха из Джорджия и намираха мотели с басейни, магистрални магазинчета и стари сергии за плодове.
Кейт беше на тринайсет, когато баща й почина. Пътешествията приключиха. Вече не се отбиваше след училище във видеотеката му, да гледа филм след филм. Майка й се смахна леко, все едно е натиснала бутона за извънредни ситуации — жените от семейството казваха, че става така, когато изгубиш съпруга си. Не излизаше от стаята си месеци наред. В осми клас Кейт се прехранваше с понички, сандвичи и пуканки. Криеше се, когато добронамерени съседи почукваха на вратата — след първия път, когато ги пусна и се учудиха защо майка й не иска да ги види.
У Кейт още дремеше омраза към скръбта на майка й. Помнеше какво й каза тя в деня, когато с Мат отидоха в кметството да се оженят. „Надявам се да не го изгубиш.“ Прозвуча като прокоба. Макар и не толкова очевидно като майка си, тя също бе натиснала бутона. Би трябвало да се досети, че Девън разбира. Децата винаги знаят кога майките им полудяват — просто не го признават пред никого.
Насекомите огласяха с жуженето си летния следобед. Тя слезе от колата и го усети като туптене, отмерващо пулса на дърветата. Плътният влажен зной, уловен в капана на песъчливата земя и ниските облаци, й се стори чужд, натрапчив и нов.
Качи се на верандата при Девън, отвори вратата и двете влязоха вътре. Вентилаторите бучаха, раздвижваха горещия сладък въздух и не позволяваха на осите да кацат върху кофите с плодове. Четирима клиенти — явно туристи — разговаряха шумно. Кейт бе паркирала до техните коли. Едната беше от Флорида, другата — от Северна Каролина.
Туристите се обърнаха и се втренчиха в Девън — в зелените й каубойски ботуши от миналогодишната училищна драматизация на „Хайди“, в крилата на фея, измачкани от дългия престой в колата, и в любимите й очила с рамки на зеброви шарки. Приличаше на експонат от летен панаир. Когато излезе от стаята си, облякла всичко, което Крикет й бе забранила да носи, Кейт се усмихна. После обаче осъзна какво означава това. Преценила, че сега е последният й шанс да облече каквото пожелае, Девън бе облякла всичко. Не вярваше, че майка й ще спечели войната с баба й по този въпрос.
Кейт отвори старата хладилна витрина. Извади кутия пепси за себе си и чиъруайн за Девън. Взе и две от наредените до касата хартиени фунийки с канелени орехи.
— Това ли е всичко? — попита възрастната жена зад тезгяха с малки зелени очички.
— Да… всъщност не — каза Кейт, вадейки парите от джоба си. — Оттук ли е пътят за Съли?
— Да — кимна жената и й подаде рестото. — Съли е на около час на юг, ако продължите по магистралата. Но вие сигурно сте тръгнали към водния парк в града. Дотам се стига по-бързо по междущатското шосе.
Воден парк? Не помнеше в Съли да е имало воден парк.
— Търся място, наречено „Изгубеното езеро“.
Възрастната жена сви рамене.
— Не съм го чувала.
— Може и да го няма вече. Беше нещо като лагер с бунгала под наем.
— А! Сигурно е в старата част на Съли. Магистралата ще ви отведе дотам. Просто продължавайте на юг.
— Благодаря.
Кейт извика Девън, която говореше с туристите, и двете излязоха навън. Застанала до колата, Кейт изпи пепсито и изяде орехите си, а дъщеря й тичаше напред-назад по чакълената алея, та вятърът да изправи крилете й. След пет минути, задъхана и потна, тя дойде при нея, пресуши чиъруайна и си изяде орехите за рекордно време.
Оригна се и майка й се засмя. После се качиха в колата и поеха на юг.
През следващия час Кейт се изнервяше все повече, макар да си повтаряше да се успокои. Това беше просто приключение. Трябваше да покаже на Девън, че е жива, будна и силна. Калейдоскоп от пейзажи профучаваше край тях — ниви, песъчливи борови гори, езерца, заобиколени от кипариси. Последния път, когато пътуваха към „Изгубеното езеро“, майката на Кейт бе нарекла тези земи „Влажния Юг“. Каза го, сякаш става дума за неизследвани и екзотични, непокорни и дори страховити територии, каквито само Аби би избрала.
Обаче сега нямаше и следа от „Изгубеното езеро“. Нямаше никакви бунгала.
Кейт стисна клепачи. Отвори ги бързо, защото Девън извика:
— Внимавай!
Кейт ахна и завъртя волана наляво, за да избегне нещо, което приличаше на огромен алигатор, появил се ненадейно върху сивата асфалтова лента пред тях. Шофьорът на колата в отсрещното платно наду клаксона, тя свърна бързо в своето платно и спря рязко до мантинелата.
Кръвта се бе оттекла от лицето й, изопнато от напрежение. Бяха се разминали на косъм. Извърна се назад и видя, че другата кола изчезва в далечината.
Ала нямаше никакъв алигатор.
Девън също гледаше назад.
— Къде отиде?
— Не знам — отвърна Кейт и замълча. След малко си пое дълбоко дъх и се усмихна окуражително на дъщеря си. — Да отидем ли в Съли? Ще намерим онзи воден парк? Звучи забавно.
Бяха дошли чак дотук. Не биваше да си тръгват, без дъщеря й да запази хубав спомен.
— Не! — извика уплашено Девън. — Искам да отида на „Изгубеното езеро“ и да имам най-хубавото детско лято като теб!
Кейт я погали по меката коса. Усети топлата кожа под нея, деликатната извивка на главицата й.
— О, Девън. Имала съм много хубави лета и след това. Ти също ще имаш. Ала не съм идвала тук от години. Забравила съм къде е мястото. Дори джипиесът не знае. Нищо чудно изобщо да не съществува.
— Мамо — прекъсна я объркано Девън, — то е тук!
Посочи право напред — към малка дървена табела встрани от шосето, която гласеше „Изгубеното езеро — свийте наляво“.
Стъписана, Кейт се озърна. Видя старата чакълена алея — тясна просека сред гъстата гора, която щеше да ги отведе до желаното място.
* * *
Алеята към езерото бе неравна, а дърветата от двете й страни я закриваха, все едно прекосяват тунел. Земята постепенно омекна под гумите. Внезапно алеята се разшири и се озоваха на просторна морава. Тревата не бе окосена, а червените тухли на барбекюто се ронеха. Позагнилите маси за пикник се нуждаеха от пребоядисване. Слънчевите лъчи прозираха през излинелите стари чадъри.
Жълтата тясна двуетажна къща вляво от моравата изглеждаше леко килната настрани, сякаш се е отместила да даде път на нещо голямо. Вдясно беше Изгубеното езеро. Обрасли с мъх дървета се надвесваха над сиво-зеленикавата му вода като стари дами, привели се да утолят жаждата си.
— Уха! — възкликна Девън, озъртайки се ту наляво, ту надясно. — Не си го представях така!
— И аз — каза Кейт.
Колата прекоси бавно алеята, заобикаляща моравата. Минаха край тринайсет порутени бунгала, боядисани в излющени хелоуински цветове — черно, кафяво и оранжево — с плесенясали каменни пътечки помежду им. По нищо не личеше да са заети — по малките веранди нямаше обувки, не се виждаха сгъваеми столове, облегнати по стените.
Кейт спря пред тясната двуетажна къща. Слязоха от колата и шумът от затръшването на вратите отекна над езерото. Въздухът ухаеше на нещо зелено — на влажна трева и на белени краставици.
Необяснимо разочарование обзе Кейт.
Мястото, разбира се, изглеждаше променено. И как иначе!
Влязоха вътре и камбанката над входната врата звънна. Миришеше на мокро дърво и климатикът като в стар морски музей навяваше хлад. Зад извитото писалище на рецепцията в малкото фоайе нямаше никого. Надникнаха първо в дневната с пъстри канапета и прашни полици, вградени в стената, огънати под тежестта на стотици книги. После влязоха в трапезарията с разнородни маси и столове. Стените с избелели розови тапети и тънките тъмни дъски на паркета изглеждаха изтънели до краен предел, сякаш някой ежедневно ги търка усърдно.
— Ехо! — подвикна Кейт.
Никакъв отговор.
— Аби?
Отново никакъв отговор.
— Ние ли сме единствените гости? — попита Девън, докато се връщаха към рецепцията.
— Не мисля, че приемат гости, слънчице.
В същия момент обаче — като в отговор — апетитна миризма се прокрадна към тях. Кейт се обърна рязко и погледна към дневната. Беше все така празна и тъмна, но върху ниската масичка в далечния край сега имаше син поднос. Сигурна беше, че преди не е бил там. Приближи до него и се загледа в кексчетата с шунка и кашкавал и двете големи парчета пай със сливи. Девън застана до нея, надвеси се над подноса и вдиша дълбоко.
— Забеляза ли кой го остави? — попита я Кейт.
Детето поклати глава.
В същия миг камбанката над вратата звънна отново и висока стройна жена на около седемдесет влезе във фоайето. Зърна Кейт и Девън в дневната и се сепна, изтръгната от мислите си, които очевидно бяха на милиони километри оттук. Прибрана на опашка, дългата й прошарена коса стигаше почти до кръста. Жената носеше джинси, бяла тениска и огърлица от едри зелени камъни.
Не изглеждаше променена. Всичко друго се бе променило, но не и тя.
— Аби! — усмихна се Кейт и въздъхна, сякаш досега я е чакала със затаен дъх.
— Да?
— Аз съм Кейт Ферис. — Тя не отговори. Кейт поклати глава и поясни: — Бях Кейт Снодърли. Племенницата ти!
— Кейт! — позна я най-сетне Аби, засмя се, влезе в дневната и я прегърна. Кейт обви гърба й с длани и усети острите кости на жилавото й тяло. Миришеше както преди — на ваканция, на шоколад и карамел. — Не мога да повярвам, че дойде!
Аби се отдръпна и Кейт каза:
— Това е дъщеря ми Девън.
— Здравей, Девън. Какви красиви дрехи! — похвали я искрено Аби и се обърна отново към Кейт:
— Наистина не е за вярване! Какво ви води насам?
— Местим се в нов дом и тази сутрин намерихме картичката ти. — Извади пощенската картичка от джоба си. — Изпратила си я преди години, след като с мама и татко си тръгнахме. Мама обаче я е скрила. С Девън решихме да дойдем да те видим. Да проверим дали „Изгубеното езеро“ още е тук.
Аби взе картичката и я погледна. Някаква промяна настъпи у нея, сякаш е отстъпила крачка назад, без изобщо да помръдне.
— С майка ти се разделихме с лоши чувства. Съжалявам. Как е Куин? — попита предпазливо, подавайки картичката на Кейт.
Кейт примигна изненадана. Но да, Аби нямаше как да знае.
— Мама почина преди шест години.
Ръката на Аби се вдигна към гърдите и ги потупа, все едно се опитва да успокои нещо, затворено вътре.
— Съжалявам — въздъхна накрая. — Аз… О! Не знам какво да кажа. А баща ти?
— И той почина. Десет години преди мама.
— И татко почина — обади се Девън. — Миналата година.
Аби погледна съчувствено детето и го докосна по рамото.
— Сигурно ти е било много трудно. — Кафявите й очи се насочиха загрижено към Кейт, сякаш е крехка фигурка, чието лепило още не се е втвърдило и всеки момент може да се разпадне.
— Добре сме — успокои я тя. — Беше тежка година, но всичко е наред. — Почувства се неловко, все едно натоварват със скръбта си непознат. — Не смятах да нося лоши новини. Няма да останем дълго. Исках просто да те видя.
— Как така няма да останете? Ще останете, разбира се! — възкликна домакинята. — Хайде да кажем на Лизет, че сте дошли. Ще се зарадва, че има за кого да готви. Явно вече ви е поднесла нещо от обяда — кимна към синия поднос.
Кейт я последва. Не се наложи да подканва Девън. Тя тръгна след тях като омагьосана. Аби ги въведе през нова врата в изненадващо модерна кухня. Все едно влязоха в друга къща. Помещението беше без прозорци, но светло, облицовано с блестяща неръждаема стомана.
Съвсем не на място изглеждаше старият стол до хладилника — подпрян на стената, сякаш някой е седял доскоро там. Девън се загледа любопитно в стола.
Дребна жена на около шейсет години, застанала пред печката, се обърна и ги погледна. Тъмната й коса сияеше като козина на мокра видра. Един сив кичур на тила й се показваше драматично при всяко нейно движение.
— Още гости, Лизет! Племенницата ми Кейт! Казах ти, че някой ден ще се върне. Довела е и дъщеря си Девън.
Лизет изгледа Аби с изражение, неразгадаемо за Кейт, после се усмихна и без да продума, пристъпи към тях и ги целуна по бузите.
— Кейт, не знам дали си спомняш, но това е Лизет Дюран — обясни леля й. — Най-добрата ми приятелка от петдесет години и несменяем готвач на „Изгубеното езеро“.
Кейт я беше забравила, ала навярно по-късно щеше да си я спомни — като фигура, добиваща очертания в мъглата. Късчета от онова лято бавно се връщаха при нея. Картините се размиваха, но чувствата, които пазеше от „Изгубеното езеро“, бяха съвсем живи. Помнеше колко щастлива е била тук. Помнеше го кристално ясно.
— Благодаря за храната, която ни остави — каза.
Лизет сведе скромно глава.
— Бащата на Лизет беше собственик на известен парижки ресторант — „Ла Мезон Дюран“. Хемингуей вечерял веднъж там — обясни Аби. — Научила се да готви от него. От баща си, не от Хемингуей — уточни и добави: — Отивам да ви донеса чисти чаршафи.
Аби излезе от кухнята, а Лизет вдигна малкия бележник, провесен през врата й, и написа: „Не й вярвайте. Хемингуей не е стъпвал в ресторанта на татко. И той не ме е научил на нищо, проклетникът. Научих всичко от красив млад готвач. Казваше се Робер и беше влюбен в мен“.
Аби се върна при тях, понесла няколко сгънати чаршафа.
— Лизет не може да говори — обясни, забелязала изражението на Кейт. — Родена е без гласова кутия.
— Какво е гласова кутия? — полюбопитства развълнувано Девън, сякаш ставаше дума за нещо реално, осезаемо — тайна дървена кутийка, където се крие гласът на Лизет.
— После ще ти обясня — каза Кейт.
— Хайде, момичета. Ще ви заведа в бунгалото.
Докато се отдалечаваха, Лизет откъсна изписаната страница от бележника и включи газовия котлон. Поднесе листа над пламъка и като във фокус той изчезна, съскайки, превърнал се в искри и пепел.
Девън тръгна заднишком, за да огледа всичко още веднъж.
— Вземете подноса — напомни им Аби, измъквайки ключа от куката на стената зад рецепцията.
Излязоха заедно навън и Кейт ги поведе към субаруто.
— Къде са другите? — попита тя, докато отваряше багажника с една ръка, а в другата крепеше подноса.
Аби се обърна и погледна към моравата. На лицето й се изписаха тъга и едва доловимо отчаяние.
— Точно преди вас пристигнаха две гостенки. Дойдоха в името на доброто старо време. Реших да продам „Изгубеното езеро“. Това е последното ми лято тук.
Кейт осъзна, че и този път са се появили в преломен за живота на Аби момент — както тогава, след смъртта на Джордж. Помисли си, че са като странните отломки, които морето неизбежно довлича след буря.
— Съжалявам. Няма да се застояваме.
Леля й я потупа по бузата. Големият й пръстен от зелен камък докосна кожата й прохладно и успокоително като ласка на гадателка.
— Ще останете, колкото искате. — Тя се обърна към колата. — Донесли сте достатъчно багаж.
Кейт погледна към багажника и едва сега осъзна колко е претъпкан.
— Девън, какво е това?
— Багажът ми — отвърна момичето. — Нали ми позволи да обличам каквото пожелая!
— Всичко ли взе?
Освен куфарите имаше поне още четири брезентови раници.
Девън сви рамене.
— Колкото успях да побера.
— Но ние не знаехме дали ще останем!
— Аз знаех.
— Сега виждам приликата — усмихна се Аби и вдигна една от раниците.
4.
Бунгалата не бяха точно на брега. Дърветата скриваха езерото, но присъствието му се долавяше като топлина от огнище — колкото по-близо си до водата, толкова по-силно я усещаш. Постройките бяха разположени като в селце — по шест от двете страни на каменна алея. Бунгало 13, боядисано в бледооранжево и с черни капаци на прозорците, се намираше в далечния край на въображаемата задънена улица.
Аби изкачи стъпалата и застана пред вратата, над която покривът се спускаше косо като тента. Отключи и Кейт и Девън влязоха след нея с чантите си. Кейт внезапно си спомни, че преди петнайсет години бяха отседнали в същото бунгало. Позна овехтялото червено канапе, евтините пейзажи и няколко несъвместимо скъпи вещи — лампа „Тифани“ и старинно дъбово писалище.
До кухненския плот в далечния край на стаята имаше врата. Девън пусна чантите и се втурна към нея.
— Мамо! Виж!
Кейт отиде при нея и надникна през прозорчето на вратата. На тясната задна веранда бяха струпани клони и сламки, сякаш някакво огромно създание е свило гнездо там. Тя отвори вратата.
— Кой го е направил? — попита Девън.
— Не знам.
Пропука съчка и двете се загледаха навън. Нещо, подобно на заострена опашка, изчезна бавно зад ъгъла на бунгалото.
— Привечер елате на моравата — обади се Аби зад тях.
Те подскочиха и се обърнаха към нея.
— Ще изпечем нещо на грила. Другите две гостенки ще се зарадват да ви видят.
— Има ли алигатори тук? — попита Кейт, прегърнала Девън през рамо.
— В Изгубеното езеро? — засмя се леля й и поклати глава. — Няма. Хората все си мислят, че има. Е, бизнесът сигурно щеше да върви по-добре, ако имаше. Но за да видите алигатор, трябва да отидете чак в Окънфоки. Ще дойдете да вечеряте на моравата, нали?
— Да. Да, разбира се — кимна Кейт. — Благодаря.
Аби се поколеба. Изгледа ги, сякаш са предвестници, ала незнайно на какво. Накрая се обърна и излезе. Затвори врата и в стаята се възцари тишина.
Майка и дъщеря се огледаха. Е, бяха дошли. А сега какво?
— Хайде, хлапе — побутна Кейт Девън. — Чака те много работа.
* * *
Разопаковаха багажа, излязоха пред вратата и изядоха кексчетата на Лизет с шунка и кашкавал и пая със сливи. Кейт съзерцаваше унесено притихналия стар лагер.
Нищо конкретно през онова лято преди петнайсет години не обясняваше незабравимото му очарование. Останаха тук малко повече от две седмици. Днес, щом видя книгите в главната къща, тя си спомни как прочете няколко — отнасяше ги на дока и по цял ден се застояваше там. Гостите бяха много, но нямаше млади хора и на нея й доскучаваше.
После обаче срещна момче на нейната възраст. Не беше от гостите. Живееше някъде наблизо, в гората. Името му й убягваше, изгубено някъде във времето.
Между майката на Кейт и Аби имаше някакъв проблем, ала Кейт не й обръщаше внимание, защото с момчето скитаха сред дърветата около езерото от сутрин до мрак, съчиняваха си истории и наблюдаваха как въображаемите неща стават истински. Мъглата над водата надвечер се превръщаше в призрачни дами с вече забравени имена и характери. Корените на кипарисите, стърчащи от водата, бяха отдавна изгубени знаци, оставени от пирати, а под тях бяха заровени съкровища. Всеки ден се гмуркаха да търсят съкровището, затаявайки дъх все по-дълго и по-дълго, докато накрая им израснаха хриле зад ушите. Тя беше на дванайсет — все още дете — и всичко й се струваше възможно. След като родителите й решиха да си тръгнат — внезапно, това го помнеше — тя се върна у дома, пубертетът се яви изневиделица, а на другата година баща й почина.
Защо пазеше толкова добри чувства от „Изгубеното езеро“?
Замисли се и отговорът изведнъж й се стори съвсем лесен.
Тук бе оставила детството си.
Кейт отнесе подноса в кухненската мивка, а Девън отиде в стаята си да избере какво да облече за вечеря. Кейт влезе в своята спалня да си оправи леглото, но се просна направо върху матрака. След няколко минути дъщеря й надникна, видя я върху матрака и легна до нея.
Кейт я прегърна и извади телефона си от джоба. Страхуваше се от този момент.
Написа на Крикет с една ръка: „Не се безпокой, когато се прибереш у дома и не ни завариш там с Девън. Заведох я на кратка екскурзия да посетим моята пралеля. Ще се върнем след няколко дни“.
Свекърва й отговори веднага: „Каква пралеля? Не прочете ли списъка ми? Къде сте????“. Кейт въздъхна и написа: „Не прочетох списъка. Тази сутрин с Девън намерихме на тавана стара пощенска картичка от леля Аби. Решихме да посетим лагера й «Изгубеното езеро» в Съли, близо до границата с Флорида. Не се тревожи. Пристигнахме благополучно. До скоро“.
Изключи телефона, за да не чете отговора на Крикет, и се втренчи в тавана. Нямаше вятър, но прашният вентилатор се въртеше бавно напред-назад. Въздухът сякаш беше наелектризиран. Космите по ръцете й настръхнаха.
— Тук ми харесва — прошепна Девън. — Ще останем ли?
Кейт се премести и притисна буза в косата на Девън.
— Няколко дни.
— Дали на татко щеше да му хареса тук?
Дъхът на Кейт секна за миг. Тя се стараеше с всички сили да даде на Мат живот, какъвто смяташе, че иска. Винаги предусещаше желанията му, готова да превърне дори най-дребния намек в сбъдната мечта. Мат всъщност не умееше да бъде щастлив, ала нещо у него караше всички наоколо да се опитват да намерят щастието му.
— Не знам — отвърна тя с надеждата Девън да не е забелязала стъписването й.
Ала знаеше. На Мат нямаше да му хареса тук. Той мразеше ваканциите. Обичаше да е близо до дома си и със слушалки в ушите да снове сам с велосипеда си по познатите улици.
— Тук не е подходящо за колоездачи — отбеляза момичето.
— Да.
След известен размисъл Девън додаде:
— На мен все пак ми харесва. Нищо че на татко нямаше да му хареса. Лошо ли е това?
— Не, скъпа, изобщо не е лошо — каза Кейт, притиснала устни в косата й. — Татко би искал да си щастлива.
— Алигаторите ме правят щастлива — заяви веднага Девън.
Виж ти! Нещо ново!
— Така ли? Защо?
— Защото са тук.
— Тук няма алигатори, хлапе. Чу какво каза Аби.
— Мисля, че има.
— Добре тогава. Пази си краката!
Свила пръсти като хищническа паст, Кейт се пресегна към стъпалата й. Девън се засмя и се отдръпна. После се претърколи отново в прегръдката на майка си, сякаш земното притегляне я върна там. Там, където й е мястото.
И така, двете заспаха през първия им следобед край Изгубеното езеро.
* * *
Здрачаваше се. Аби, Булахдин и Селма бяха на моравата и току поглеждаха крадешком към каменната пътека към бунгалата, притихнали в очакване, сякаш жадуват освежителен бриз да раздвижи застоялия въздух. Булахдин прие възторжено, а Селма безразлично новината за идването на Кейт и Девън. Личеше си обаче, че и двете се чудят какво означава пристигането на момичетата. Дори Аби не беше сигурна. Случи се толкова неочаквано, че още се чудеше дали е истина. Видяла ли ги беше в дневната? Наистина ли ги заведе в бунгалото им? Или въображението я беше подвело, докато за кой ли път се взираше зад писалището?
— Ето ги! — възкликна Булахдин, седнала до масата за пикник, върху която се мъдреше буркан от желе, пълен с вино.
Аби се обърна и видя Кейт и Девън да изплуват от тъмния край на алеята. Племенницата й носеше същите дрехи — клин и широка тениска, която се смъкваше от рамото й и разкриваше презрамките на спортен потник. Девън обаче беше с трикотажна рокля, червени каубойски ботуши, червена каубойска шапка и потник с ресни.
— Прилича на теб, Аби.
— Кейт или Девън?
— Кейт, разбира се.
— Но пък детето е наследило усета ти за стил — отбеляза сухо Селма.
— Приемам го като комплимент. Благодаря и на двете — каза тя.
Помисли, че Булахдин има право. Кейт някак си наистина приличаше на нея. Бе наследила зелените си очи от сестрата на Аби — Мерили. Ала дългият й нос — и елегантен, и странен — и стройните крака бяха като нейните. Дори късата й коса с неравни кичури, сплъстени от влагата, сияеше в кестеняво, каквато някога беше косата на Аби. Когато я видя за пръв път, тя съзря у Кейт мечтателна, увлечена по книгите своя версия и й се прииска да я опознае. Майката на Кейт обаче — Куин — си тръгна ядосана оттук и тя знаеше от опит, че не й остава друго, освен да задържи вратата отворена с надеждата някой ден момичето да се върне.
— Наистина ли дойде просто ей така? — попита Булахдин.
— Опитах се да поддържам връзка с нея, но майка й не позволи. Днес Кейт намерила пощенската картичка, която й изпратих преди петнайсет години. И решила да дойде да ме види.
— Атланта не е близо — вметна Селма, втренчена в притъмнялото езеро.
— Това пък какво ще рече? — скастри я Булахдин.
— Ще рече, че иска нещо.
— О, я стига! — тросна се старицата. — Не я слушай, Аби.
Кейт и Девън дойдоха при тях и Аби размаха длан да прогони дима, стелещ се пред лицето й като дим от магьосническа отвара.
— Хотдогът ще е готов скоро. Надявам се да не е прегорял. Скарата е непредсказуема — обясни тя. — Кейт, Девън, запознайте се с Булахдин и Селма. Дами, това са моите племенници.
— Ела тук, бебче. Седни до мен — обърна се възрастната дама към Девън, потупвайки съседния стол. — Искаш ли бонбонче?
Извади размекнато и разнищено руло ментолки против гърлобол от джоба на панталоните си.
Селма не ги поглеждаше, впила очи в езерото. Седеше сама на друга маса. Полата й се стелеше по земята като сценична завеса. Вееше си със старо картонено ветрило от сватбен параклис в Лас Вегас. Изведнъж изсумтя и остави рязко ветрилото. Аби знаеше, че е наострила слух.
— Наричаш това бонбонче? Ха! Ела с мен… момиче — поколеба се Селма, сякаш вече е забравила името на Девън. — Ще ти дам истински бонбони.
— Може ли, мамо?
Кейт се обърна инстинктивно към Аби и реакцията й накара леля й да се усмихне. Никой вече не я поглеждаше за потвърждение по този начин. Навремето хората в града идваха често тук да се посъветват с нея. Аби винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Разривът бе настъпил толкова постепенно, че тя се чудеше дали спря да помага, защото хората престанаха да идват, или обратното. Кимна окуражително на племенницата си. Отначало Селма винаги оставяше неприятно впечатление у жените.
— Може — каза Кейт на Девън. — Но ще го изядеш за десерт след вечерята.
— Селма, не бива да водиш детето в бунгалото си — възрази Булахдин. — Вътре прилича на бордей.
— Какво е бордей? — попита момичето.
— Място само за красиви жени — отговори Селма и тя я последва като коте, подгонило връвчица.
Кейт ги проследи с поглед.
— Не се безпокой — успокои я Булахдин. — Селма наистина има по-хубави бонбони. Но не го прави от добро сърце, а за да каже: „Няма по-хубави бонбони от моите“. Помни ми думата.
— Селма не изглежда… много щастлива тук — отбеляза Кейт.
Старицата поклати глава.
— О, нарочно създава такова впечатление. От трийсет години идва всяко лято. Да си отдъхне според мен. Омъжвала се е седем пъти. На нейно място и аз щях да се нуждая от почивка. Е, остава й само още един опит.
— Още един опит за какво? — учуди се Кейт.
Булахдин се приведе към нея и отвърна:
— Да си намери съпруг. Селма има осем магии. Осем сигурни възможности да се омъжи, за когото пожелае. Вече е използвала седем. Изгарям от любопитство за кого ще използва осмата магия. Сигурно ще е голяма клечка. Нали е последният й шанс. Ще има много пари. И вероятно ще е стар.
Кейт погледна отново към Аби. Този път тя само се усмихна. Кейт се поколеба и накрая попита:
— Имаш предвид истински магии?
— Така твърди тя.
— Значи смята, че има магически сили — заключи Кейт и очите й се насочиха натам, където бяха изчезнали Селма и Девън, сякаш се колебае дали не е сбъркала, позволявайки на дъщеря си да отиде с тази жена.
Булахдин се разсмя, протегна се и я потупа по ръката.
— Измисляме си магии, когато искаме нещо, което смятаме за непостижимо. Мисълта, че е фатална жена, я кара да се чувства щастлива. А ние се преструваме, че й вярваме.
След минута Девън дотича при тях с шоколадов бонбон, увит в златист станиол. Селма ситнеше след нея.
— От моите бонбони по-хубави няма — заяви тя и седна сама на масата встрани от тях.
— Казах ли ти? — намигна възрастната жена на Кейт. — Селма, на четирийсет километра наоколо няма мъже. Никога ли не си изключваш чара?
— Не, разбира се — вирна брадичка тя.
— Тук наистина няма по-хубави бонбони от нейните — подкрепи я Девън. — Не искам да се изключва.
Притъмняваше се. Единствената светлина струеше от нанизите блещукащи лампички, увити около стълбовете на чадърите. Аби ги намери в склада и реши да ги извади за това последно лято и те осейваха моравата с точици светлина. Гостите й ядяха хотдог с кафява горчица и картофена салата с копър в хартиени чинийки и разказваха за летата си тук. За лятото, когато валя всеки ден и тапетите се отлепиха от стените, а тревата бе застлана с килим от жаби. За сушавото лято, когато дъното на езерото се виждаше и гостите газеха из тинята, и намираха дрънкулките, които смятаха за изгубени във водата — монети, барети, пластмасови войничета. Кейт почти не продумваше, но историите явно я развеселяваха.
Аби току я поглеждаше. Кейт бе признала колко трудна е била годината след смъртта на съпруга й. Това не беше необичайно, особено за жена от семейство Морис. Фактът, че дойде тук обаче, показваше целеустременост и воля, необичайни за скърбящите жени от семейство Морис. Приличаше на човек, който излиза навън за пръв път от дълго време.
След като се нахраниха, се възцари мълчание. Чуваше се само странният хор на нощните птици и щурците, които сякаш се надпяваха от двата бряга на езерото.
Девън вдигна бонбона, който Селма й беше дала, и Кейт й кимна, че вече може да го изяде. Шумоленето на станиола привлече вниманието на Селма. Детето лапна бонбона с изражение „леле, колкото е вкусно“ и на устните на Селма се появи подобие на усмивка, която се стопи ненадейно.
— Напомня ми времето, когато имаше млади хора тук. Ще ми липсват летата тук — каза Булахдин и напълни отново буркана си с вино.
Винаги се понапиваше нощем. Понякога Аби се питаше дали не идва тук, за да пие на воля, без децата й да я контролират.
— Знаете ли какво ще направя? Ще организирам парти. С украса, алкохол и музика. Да! Ще се сбогуваме с това място с парти! Следващата събота. Ще напишем хубав край на историята! Не най-добрият, но достатъчно добър.
Булахдин порови из чантата си, намери бележник и химикалка и започна да пише.
— Ще има ли танци? — попита Селма от масата си.
— Само ако се съгласиш да танцуваш с мен — отвърна Булахдин.
Другата жена въздъхна.
— Не, благодаря.
Прощално парти… Смутена, Аби стана и започна да събира хартиените чинии и чаши. Кейт веднага се изправи да й помогне. Девън си избърса ръцете в роклята и отиде да разгледа жабата, която дебнеше насекомите, привлечени от блещукащите светлинки. Когато Девън мина край нея, Селма се приведе настрани да отбегне шоколадовите й пръсти.
— Пазиш ли дансинга, който с Джордж изваждахте нощем? — попита Булахдин. — Големите дървени плоскости, които се сглобяваха една за друга?
— Видях ги в склада до лампичките — отговори Аби. — Съвсем ги бях забравила.
— Хубави времена бяха, нали? Танци в летните нощи… — Старицата се полюшна на стола в ритъма на въображаема мелодия. — Джордж дори наемаше оркестър в съботните вечери. Помниш ли? Кейт, ще дойдете ли с Девън?
Кейт изсипа останките от вечерята в найлоновия чувал в дървеното кошче за отпадъци до скарата.
— Не знам дали ще бъдем тук.
— О… Мислех, че ще поостанете — поклати глава Булахдин. — Да помогнете на Аби.
Кейт се обърна към леля си:
— Имаш ли нужда от помощ?
— Предстои ми сериозно преместване — отвърна тя и изхвърли хартиените чинии и чаши в кошчето. — Трудно преместване. Почти непосилно.
— Ще се радвам да ти помогна.
Аби се поколеба. С тези темпове Лизет изобщо нямаше да се включи. Ала така поне й предоставяше извинение да отлага.
— Сигурна ли си?
— Девън е в лятна ваканция. Багажът ни вече е пренесен в новия ни дом. Скоро ще започна работа в кантората за недвижими имоти на свекърва ми, но не сме определили точно кога.
— Брокер на недвижими имоти ли си? — попита Булахдин.
— Не. Със съпруга ми имахме магазин за велосипеди. — Тя замълча. — Мат почина и аз го продадох.
— Съжалявам. — Лицето на старицата посърна едва забележимо.
— Е, ако останете, може да ми помогнете — заключи примирено Аби.
Прощално парти. Помощ при преместването. Всичко си идваше на мястото. Едва сега призна пред себе си, че прие появата на Кейт и Девън като знак да не продава „Изгубеното езеро“, защото има начин да го спасят. Глупава надежда, разбира се, понеже идването на членове на семейството й никога не предвещаваше добро.
Булахдин отпи тържествено от виното и остави буркана върху масата.
— Добре! Значи ставаме петима за партито — отбеляза. — Не! Шестима! Ще го организираме през деня, та и Лизет да дойде.
Кейт я изгледа въпросително.
— Не може ли да дойде през нощта?
— Лизет смята за лоша поличба да се готви по тъмно. След залез гледа да не се навърта край храна. Затова закуската и обядът се сервират в голямата къща, а вечеряме на моравата. Джордж направи камините, та гостите сами да си сготвят вечеря. — Аби проследи с усмивка как погледът на племенницата й се насочва към осветения прозорец на втория етаж — спалнята на Лизет. Край прозореца се мярна сянка, сякаш Лизет ги наблюдаваше. — Сигурно ти се струваме много особени.
— Не — поклати глава Кейт. — Точно затова съм запомнила мястото.
Чу се шум от приближаваща се кола и всички се обърнаха. Не след дълго сред дърветата блеснаха фарове. Кейт уплашено потърси с поглед Девън и я повика. Дъщеря й, изгубила интерес към жабата, подскачаше по моравата от едно езерце светлина до друго. Сега обаче се втурна бързо към майка си. „Любопитно — рече си Аби. — Какво ли си помислиха?“
Тъмносинята тойота ги заобиколи и спря пред главната къща. Строен мъж на около шейсет години излезе от колата. Усмихна се и вдигна срамежливо ръка за поздрав.
— Станахме седмина! — зарадва се Булахдин и записа името му.
— Ако той участва в партито, ще дойда и аз — заяви Селма.
Булахдин изцъка с език, без да вдига поглед от списъка.
— Знаеш, че не е дошъл заради теб.
— Това не означава, че няма да танцува с мен.
— Кой е той? — прекъсна ги Кейт.
— Джак Хъмфри — обясни й леля й. — Идва всяко лято. От години е влюбен в Лизет. Това е последният му шанс да я спечели. Виж изражението му! Лице на мъж, който най-сетне се е събудил!
— Познавам този поглед — сподели младата жена. — И аз имам чувството, че се събуждам след едногодишен сън.
На Аби й се прииска да й каже много неща — как да се събудиш е най-важната част от скръбта на някого, колко жени от семейството им не са успели да го направят и колко се гордее с нея, че се бори да се завърне. Ала замълча. Умееше да поправя много неща, но семейството не бе сред тях. Този урок бе един от най-тежките, които й се наложи да научи. Затова напусна Атланта. Тя потупа ръката на Кейт, извади найлоновия плик с отпадъците и тръгна към къщата да поздрави Джак.
Защото беше крайно време и Лизет да се събуди.
5.
В мастиленочерния покой преди зазоряване Лизет се събуди и облече тихо коприненото бельо, което майка й продължаваше да изпраща от Париж — хладно и хлъзгаво, сякаш се покрива с чист въздух. След като напусна Париж, дълго време изхвърляше колетите от майка си — смяташе го за принципен въпрос. Вече не беше суетното красиво момиче от спомените на майка й. После обаче направи изключение за бельото. Реши, че не е суета, щом никой не вижда какво носи.
Надяна синя рокля и изпрана престилка, ухаеща на лимоновия сапун, с който Аби переше хавлиените кърпи и чаршафите — единствено той успяваше да заличи мириса на влажна плесен, просмукващ се във всяко кътче от това място.
Слезе безшумно долу и първо открехна леко вратата на спалнята, за да се увери, че Аби диша. Правеше го всяка сутрин след смъртта на Джордж. Приятелката й не знаеше. Не й харесваше Лизет да се тревожи. Отношенията им открай време бяха едностранчиви в това отношение. Само на способната и самоуверена Аби й бе позволено да се безпокои за мрачната и деликатна Лизет.
Лизет светна лампите в кухнята и се залови за работа. Цареше тишина, твърде дълбока тишина. Ала през годините тя си бе наложила да свикне с утрините, макар всъщност да обичаше вихрените, заредени с енергия вечери. Това поне, нямаше как да не признае, бе наследила от баща си. Ресторантът му оставаше отворен до късно и привличаше хора с поетични, разбунени духове.
Както всяка сутрин призракът на Люк седеше мълчаливо в ъгъла близо до синия хладилник — шестнайсетгодишно момче с бяла риза, пожълтяла под мишниците от пот. Младото му лице следеше предано дори най-недоловимото й движение. Съзерцаваше я мечтателно и на онази вечеря, когато тя го изненада с бележката, разбила сърцето му — бележка като безброй други, които бе написала. Тя не разбираше какво е да си отхвърлен, защото не бяха я отхвърляли никога. На другия ден новината за самоубийството му я разтърси. Какво беше тя, чудовище? Никой не бива да притежава силата да наранява толкова дълбоко, необратимо. Заслужаваше да умре по същия начин, защото да се промени не бе възможно.
Аби я спаси със своята доброта. Затова Лизет реши да я следва, където и да отиде, докато накрая се установиха тук, край Изгубеното езеро. Аби я облагородяваше. Не знаеше какво ще прави без нея. Толкова се страхуваше, че дори не искаше да си го помисля. Не виждаше живота си никъде другаде, освен тук. Не искаше да се връща в Париж. Какво си въобразяваше приятелката й? Че Лизет ще види майка си и внезапно ще пожелае да заживее отново с нея?
Не. Никога.
Без Аби и без Изгубеното езеро й оставаше само Люк, ала тя не искаше да приеме, че той не е достатъчен — само шестнайсетгодишен и призрак, като и двете не знаеха много за живота.
Включи малката кафеварка и се залови да изпече лучени бисквитки и плодови тарталети — помнеше ги от сладкарницата, където ходеше като дете. Там я глезеха и й даваха сладкиши безплатно, защото беше много красива. Момиченцето, Девън, щеше да ги хареса. Отдавна не бяха идвали деца тук. Лизет се чувстваше щастлива, а Аби — още по-щастлива. Лизет знаеше, че като прекъсна връзката си със семейството, Аби съжаляваше единствено, че няма да види как израства племенницата й. През лятото след смъртта на Джордж обаче племенницата й Куин дойде и Аби се запозна с дъщеря й Кейт. Лизет реши, че най-сетне мечтата на приятелката й ще се сбъдне и в живота й ще се появи дете. Ала не се получи. Навярно сега при третия опит третото поколение щеше да извърши магията.
Може би Аби щеше да поиска да остане заради момичетата. Или поне да не отива прекалено надалеч.
Лизет знаеше, че Аби иска да замине за Париж. С Джордж често го обсъждаха. А случеше ли се Аби да сънува Париж, на сутринта винаги й разказваше съня си. Тя я изслушваше напрегната и не казваше нищо. Това бяха само сънища все пак. Лизет нямаше представа, че сънищата означават толкова много за Аби. Не предполагаше, че Аби ще жертва „Изгубеното езеро“, за да ги претвори наяве.
Лизет приготви закуската и включи голямата кафеварка от неръждаема стомана за гостите в трапезарията. Подреди столовете около масите и поспря да погледне през прозореца. Видя неясна фигура в мъгла. Някой тичаше по моравата, облечен в суичър с качулка, къси панталонки и маратонки.
Макар първоначално да се стъписа да види някого на моравата след дългия сезон без посетители, Лизет веднага го позна.
Кога ли бе пристигнал? Снощи вероятно. Аби не й беше казала.
Отстъпи бързо от прозореца, влезе в кухнята и заключи вратата. Колко абсурдно! Защо заключи вратата? Джак не влизаше тук. Не беше толкова смел и напорист.
Ала дори свенливостта има оръжия. Тя не притежаваше броня срещу упоритите му чувства. Те се прокрадваха към нея като през миши дупки. От години Джак си пробиваше път, невинен и доверчив като Люк.
Тя погледна към Люк и той й се усмихна от ъгъла. Явно одобряваше тази лудост.
Лизет усети нечие присъствие и се обърна. Аби бе влязла в кухнята и си наливаше кафе. Носеше широка розова пижама, в която изглеждаше още по-висока и слаба.
— Джак май се е събудил — отбеляза тя.
Лизет забели очи и се отблъсна от вратата, където се бе облегнала, все едно я барикадира. Отиде и извади тарталетите от фурната.
— Пристигна снощи. Обещах ти днес да те заведа в града да напазаруваш, но инвентаризацията не търпи отлагане. А ти не искаш да ми помогнеш да направя списъка. Затова помолих Джак да те закара в града.
Лизет остави тавата и написа бързо в бележника: „Не е спешно“.
— Спешно е. Булахдин реши да организира прощално парти. Ако не й помогнеш, ще има само пиене и никаква храна.
Лизет я изгледа с присвити очи и написа: „Знам какво целиш“.
Аби прочете написаното и се усмихна.
Тръгна с чашата кафе към стълбите и подхвърли през рамо:
— Аз ли? Единствената ми цел е списъкът.
* * *
Кейт чу хлопане по вратата и отвори очи. Седна рязко в леглото от ковано желязо и се озърна, спомняйки си след миг къде е. Тръгна към дневната. Видя затворената врата на стаята на Девън и я завладя ненадеен, необясним страх, че дъщеря й е изчезнала. Отвори вратата и я видя да спи, разперила крака и ръце като звездни лъчи. Очилата й я наблюдаваха от нощната масичка, сякаш бяха самотни без нея.
Някой пак потропа на вратата. Кейт я отключи и видя Лизет, окъпана от утринната светлина. Носеше поднос с две чинии, покрити със салфетки, и кана с кафе.
Миризма на солено и на прясно тесто я удари по носа и устата й се напълни със слюнка.
— Лизет! Какво е това?
Лизет кимна към бунгалото и тя отстъпи назад. Французойката влезе и остави подноса върху изподрасканата кръгла маса до кухненския плот. Свали салфетките от чиниите и разкри плодови тарталети, бисквити и бекон. После извади от джоба на престилката си плик и предварително написана бележка: „Моля те за услуга. Ще отидеш ли днес във «Фреш Март» в града да купиш продукти? Аби щеше да ме закара, но трябва да се заеме с инвентаризацията. Парите и списъкът са в плика. Просто го дай на момичето зад щанда. То ще опакова всичко. Има повече гости, отколкото очаквах, а Аби спомена, че Булахдин ще организира парти. Ще направя торта“.
— Ще отида, разбира се — каза Кейт и взе плика. — Радвам се да ти помогна.
Лизет написа в бележника: „Благодаря. Плодовите тарталети са за Девън. Приличат на ярки накити. Като нея“.
— Ще ги хареса. Благодаря.
Лизет се усмихна и взе бележките от нея. Кейт я изпрати до вратата и понечи да я затвори, но неволно сведе очи и забеляза дребна извита кост на най-горното стъпало на верандата. Вдигна я и я разгледа срещу светлината. Беше зъб от животно. Стори й се, че е виждала някъде такава кост, ала не се сети къде.
Прибра я вътре, сложи я върху масата и седна. Прокара пръсти през късата си коса, разтърка лицето си с длани и погледна вкусната храна в старите разностилни чинии с цветни шарки.
Вдигна каната и си наля кафе. Сложи захар и сметана, докато кафето заприлича на карамел. Майка й го пиеше така. „Толкова сладко, че да те целуне“, казваше. Майка й се промени след смъртта на баща й, ала понякога изглеждаше почти нормална. Когато можеха да си го позволят, двете ходеха на кино, вмъквайки тайно бонбони и напитки, за да не ги купуват прескъпо от щанда в киносалона. В петък вечер си слагаха храната в подноси в скутовете и гледаха заедно телевизия. Понякога майка й сплиташе косата й в неделя и й позволяваше да спи върху сатенената възглавница, та плитките да се запазят през нощта и сутринта да отиде с красива прическа на училище.
Искаше й се хубавите мигове да са били повече, да е запазила повече спомени, които да й помагат да поглежда назад.
Облегна се на стола и си представи, че не се връща в Атланта. Представи си, че се скрива тук завинаги. Глупави блянове! Невъзможни! Аби продаваше „Изгубеното езеро“. А Кейт бе длъжна да приеме факта, че се съгласи да заживее със свекърва си Крикет — макар Мат да не би го одобрил, а възпитателните методи на свекърва й да не съвпадаха с нейните — защото се страхуваше. Сега имаше достатъчно пари — от продажбата на къщата и на магазина на Мат. Би могла да направи каквото пожелае. Да се премести навсякъде. Ала никога не бе оставала сама. Живееше с майка си, а после с Мат. След смъртта на Мат в живота й зейна празнота, за чието съществуване не подозираше. Липсваха й родителите й, ала именно след смъртта на Мат осъзна колко изолирана е била, как няма никаква опора. Крикет се намеси и през последната година запълваше тази част от ежедневието й, ала двете с нея не бяха сполучливи заместители на това, което всъщност всяка от тях желаеше. Е, все пак бе по-добре от нищо. Оплетеше ли конците, забравеше ли нещо, имаше подкрепление. Ами ако пак заспи за цяла година? Ако не успее да е родител, какъвто Девън заслужава? Ако не се справи сама?
Взе си бисквита. Не искаше да мисли. Сега с Девън щяха да се радват на „Изгубеното езеро“, на отнесената му собственичка, на нямата му готвачка и на гостите с брачни магии и планове за прощално парти.
Щяха да се насладят на последното си най-хубаво лято, което някак си напомняше сбогуване с много повече от езерото.
* * *
Джак Хъмфри седеше сам в трапезарията в голямата къща. Местният вестник лежеше сгънат на масата до него. Беше го прочел два пъти.
Лизет вече бе започнала да приготвя обяда в кухнята. Нещо с канела — успокояващо ухание, напомнящо му тихи зимни нощи.
Отвън долетяха гласове. Непознати гласове.
Стана и погледна през прозореца.
Булахдин седеше до масата за пикник и пишеше в бележник. Сутринта на закуска спомена нещо за прощално парти, на което ще присъстват само гостите на Аби. Джак не възрази. Булахдин беше мила жена. Преди много време преподавала литература в университет. Джак смяташе, че всеки, който чете, не може да е лош човек. Отначало предположи, че Булахдин предпочита книгите пред говоренето, ала сгреши. Понякога тя идваше при него в трапезарията и говореше ли, говореше. Веднъж я попита:
— Не искаш ли да почетеш? В дневната има стотици книги.
Тя се засмя и му отговори:
— Чела съм всичките. Знам как завършват. Така ми харесва. Прочета ли ги сега, краят ще ми се стори различен.
Той не я разбра, но пък английският не беше любимият му предмет.
Селма седеше до масата зад Булахдин. Правеше си маникюр. Джак се отдръпна леко назад, за да не го забележи. Познаваше Селма от трийсет години и все още не проумяваше дали флиртува сериозно или не. Това явно я развеселяваше. Той винаги се стараеше да я отбягва. Ала му беше по-лесно, когато наоколо имаше повече мъже.
Селма и Булахдин не разговаряха и Джак се почуди откъде долитат гласовете. После видя висока млада жена с къса рокля на цветя и джапанки да върви към къщата. До нея подскачаше момиченце в поличка на балерина и розова велосипедна каска. Говореше на висок глас и обикаляше в кръг около младата жена. Момиченцето погледна към Булахдин и Селма и попита нещо майка си. Тя й кимна и то изтича и седна до Булахдин.
Едва след миг Джак осъзна, че младата жена продължава да върви към къщата и ще влезе при него.
Втурна се към масата и седна.
Той не беше общителен човек.
Би трябвало да бъде, понеже произхождаше от богато старо семейство — динамични южняци от Ричмънд. Имаше трима по-големи братя — адвокат, телевизионен журналист и собственик на развъдник за коне. Отрасна сред непоносимия шум на бумтящите им гласове. Понякога му се приискваше единствено да запуши уши. Прокрадваше се из къщата, търсейки тихи кътчета. Родителите му просто клатеха глави. Трима самоуверени синове им бяха достатъчни. О, знаеше, че родителите му го обичаха и дори братята му го защитаваха с цената на немалко синини от децата, които му се подиграваха в училище. Ала не очакваха много от него. Той самият не знаеше какво да очаква. Беше блестящ ученик, но щом настъпи моментът да замине в колеж, колебанието го парализира. Нямаше представа какво да прави с живота си. Сподели страховете си с майка си, а тя го целуна по бузата в стаята му в университетския пансион през първия ден от първата му студентска година и му предложи през смях:
— Понеже не обичаш да гледаш хората в очите, защо не се съсредоточиш върху краката им?
И той стана ортопед.
Това беше чистата истина, ала разкажеше ли историята, хората се разсмиваха. Това беше любимата му шега, когато се окажеше абсолютно наложително да отиде на парти.
На „Изгубеното езеро“ за пръв път го доведе по-възрастен лекар от ричмъндската клиника. Обясни, че щели да летуват тук със съпругата си, и го покани да ги придружи. Очевидно съжаляваше Джак, който в началото често отблъскваше медицинските сестри и колегите си с недодяланото си поведение. Промени се, ала му отне години. Старият лекар скоро се пенсионира и замина да живее другаде, но всяко лято Джак се връщаше тук. Харесваше му тишината и отдалечеността. Харесваше му, че след известно време редовните посетители го опознаха и не им пречеше свенливостта му и това, че очите му не срещаха техните. Най-много харесваше тихата жена в кухнята.
Не подозираше, че съществува толкова тих човек. Присъствието на Лизет го успокояваше и той се застояваше дълго в трапезарията — близо до кухнята, близо до нея. Когато готвеше, тя му носеше понякога малки купички с летен борш или хапки с пушена сьомга. Оставяше храната на масата пред него, усмихваше се и се връщаше в кухнята. Веднъж дори го докосна по косата, ала той се сепна и тя никога повече не протегна ръка.
Да бъде край нея беше непознато усещане. Където и да отидеше, всички говореха. Дори на балет — ходеше на представленията именно за да усеща успокоителното присъствие на хората, но да не ги чува. Там обаче пак беше принуден да слуша разговори. Лизет не само не говореше, но и се движеше почти безшумно. Понякога копнееше целият свят да е като нея. Ала не беше. Майка му не пропускаше да му го напомни. Светът не приличаше на него и нямаше да се промени заради него. Номерът да преминеш през живота, казваше му тя, е да не го мразиш, дори да не отговаря на представите ти.
Когато му се обади да отмени резервацията и да му съобщи, че продава „Изгубеното езеро“, Аби уточни:
— Лизет обаче е тук и ще бъде тук цяло лято, в случай че искаш да й кажеш нещо.
Отначало не я разбра, обсебен от мисълта как са се променили плановете му за лятото. Какво щеше да прави сега? Къде щеше да отиде? Същата нощ обаче сънува момиче, застанало на мост. Позна Лизет и осъзна, че ако скочи, няма да я види повече. Винаги знаеше къде да я намери, ала след това лято нямаше да знае. Аби му заръча да каже нещо на Лизет. Недоумяваше какво. Нещо, което да я накара да остане? Мразеше да е неподготвен за каквото и да било, но все пак си събра багажа и тръгна още на другия ден.
Тази сутрин — първата му сутрин на езерото — излезе да потича както обикновено. Щом забеляза лампата в трапезарията да светва, влезе и седна до вратата на кухнята. Зачака Лизет да излезе. Тя обаче не се появи — странно, защото винаги усещаше присъствието му — и той се върна в бунгалото да се изкъпе и преоблече. Върна се, закуската бе сервирана, ала от Лизет нямаше и следа.
Миналата вечер Аби го помоли да откара Лизет в града и той се съгласи охотно. Беше любопитен какво ли е да пазаруваш с нея. Представяше си как се разхождат в недосегаем пашкул от тишина, докато шумният свят отскача от тях. Беше сигурен, че ще му хареса. Сутринта попита Аби кога ще е готова Лизет, но тя не знаеше. Обясни му, че ще прави опис на вещите в бунгалата, и излезе, а той остана в трапезарията — на разположение, в очакване.
Чу входната врата да се отваря и младата жена, която бе видял навън, влезе с поднос с празни чинии. Усмихна му се и тръгна към кухнята. Имаше интересни черти и се движеше тихо, което Джак оцени. Тя почука на вратата на кухнята и се опита да я отвори. Оказа се заключена.
Джак се учуди. Лизет никога не заключваше вратата на кухнята. Дали беше добре?
— Лизет! Аз съм, Кейт! Излизам. Донесох чиниите от закуската — извика жената.
Докато чакаше Лизет, тя се обърна към него:
— Вие сигурно сте Джак. Аз съм Кейт. Племенница на Аби.
Той кимна, без да вдига очи.
— Приятно ми е.
В същия момент под вратата на кухнята се подаде бележка.
Кейт я погледна изненадана. Стигаше до пръстите на краката й. Стиснала подноса с една ръка, тя се наведе да вземе бележката. Прочете я и промърмори:
— Хмм…
На Джак му се прииска да я попита какво пише в бележката, но не посмя.
Кейт остави подноса върху ниската масичка в ъгъла и сложи бележката до него.
— Беше ми приятно да се запознаем, Джак — каза и излезе.
Когато вратата се захлопна зад гърба й, той стана и приближи до ниската масичка. Бележката, написана с красивия дантелен почерк на Лизет, гласеше: „Моля, остави нещата на масичката. По-късно ще ги взема“.
Очевидно бе заета в кухнята. Не искаше да я безпокои. Но пък тя сигурно не знаеше, че той е тук. Ами ако е чакала да почука на вратата и да я извика, както бе направила Кейт преди малко? Съвсем естествено нещо за повечето хора.
Джак пристъпи до вратата и почука.
— Лизет? Аз съм. Джак. Джак Хъмфри. Пристигнах снощи. Аби ме помоли да те закарам до магазина. Исках да ти кажа, че съм тук…
След миг под вратата се появи нова бележка: „Вече помолих Кейт да напазарува. Не чакай. Съжалявам, че Аби ти е изгубила времето“.
— Няма значение. Ще прочета вестника. Тук съм, до вратата.
Усещаше, че тя още е там, от другата страна на вратата. Ако се съсредоточеше достатъчно, щеше да различи силуета й сред линиите на дървото. Няколко секунди отминаха. Той чакаше нова бележка. Нищо. Помисли си, че е по-добре да се отдалечи, ала не събра сили.
Внезапно резето се отмести рязко, вратата се отвори и Джак отстъпи припряно назад. Лизет въздъхна и взе бележката, която той продължаваше да стиска. Махна му нетърпеливо да влезе вътре. Надникна в трапезарията да види дали има още някой и взе подноса и бележката от ниската масичка, където ги бе оставила Кейт. Сложи ги върху плота в кухнята и пак заключи вратата.
Написа му нова бележка: „Ако искаш, остани при мен. Но не казвай на Аби. И пази тишина“.
— Разбира се — кимна той. — Много бих искал. Обичам да те гледам как работиш.
Погледна единствения стол в кухнята, но тя го сграбчи за ръката и поклати глава. Вдигна предупредително показалец и той разбра, че трябва да почака.
Тя изчезна в коридора и се върна със стар разнебитен стол. Сложи го до стената в отсрещния край на стаята и го посочи. Джак седна послушно.
Тя постоя така известно време, поглеждайки ту към празния стол до хладилника, тук към него. Накрая разпери отчаяно ръце, сякаш е спорила с някого и е изгубила спора.
Отнесе бележките до печката и ги изгори една по една.
Той наблюдаваше смаяно как думите й се превръщат в дим.
Къде другаде на този свят би могло да съществува такова създание? Внезапно Джак спря да се тревожи къде ще ходи, когато „Изгубеното езеро“ изчезне. Разтревожи се къде ще отиде Лизет. Той се бе научил да живее сред хората в странния и шумен свят.
Ала някак си усещаше, че тя може да живее само тук.
* * *
— Хайде, Девън, да вървим! — извика Кейт, щом излезе от къщата.
„Значи този мъж е влюбен в Лизет“ — помисли си. Джак не говореше много, а французойката изобщо не говореше. Интересно щеше да е да ги наблюдава, ако с Девън останеха по-дълго. Джак й се стори мил човек — с остри черти и атлетичен, със слънчев загар и строен, а от двете страни на устата му имаше ситни бръчици като скоби, сякаш всичко, което иска да каже, е вметната мисъл.
— Къде отивате, момичета? — попита Булахдин, вдигайки поглед от списъка си, щом Девън се втурна към колата.
— Лизет ни помоли да напазаруваме в града.
— Може ли да дойда с вас? Трябва да купя това-онова за партито.
— Разбира се.
Старицата прибра бележника в дамската си чанта и се изправи вдървено.
— Селма, отиваме до магазина. Ще купя още вино.
Тя си пилеше ноктите на съседната маса.
— Защо ти е толкова вино? Алкохолът не пречи ли на лекарствата ти?
— Не пия никакви лекарства.
— Това обяснява много неща — констатира Селма.
— Ела с нас — предложи й Булахдин. — Ще напазаруваме за партито.
— Партито, на което няма да присъствам?
— Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.
— За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. — Тя вдигна ръце и ги огледа. — Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.
Булахдин сви рамене.
— Както решиш.
Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.
— Защо винаги се оставям да ме придумаш? — попита, сякаш са я убеждавали цял час. — Не ми ли се полага предната седалка?
— Не — отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.
Селма отвори задната врата и изгледа Девън.
— Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.
— Харесват ми дрехите ти.
— Благодаря. И твоят ансамбъл… си го бива — отвърна Селма.
— Благодаря — каза детето, гордо с балетната поличка, която бе допълнила с каубойски ботуши и розова велосипедна каска с логото на „Ферис Уилс“ — баща й й я бе подарил миналата година малко преди инцидента.
Девън не обичаше да кара колело — твърдеше, че светът профучавал прекалено бързо край нея и не успявала да го разгледа — ала обичаше да е с баща си. Мат не го разбираше, но явно бе поразмислил — подари й каската просто за да я носи, защото знаеше, че ще й хареса.
Кейт се усмихна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.
— Закопчахте ли коланите? — попита тя разнородния си екипаж. — Добре! Потегляме!
* * *
Подминаха няколко квартала с малки дървени къщи, боядисани в ярки цветове, и наближиха центъра на града. Кейт не помнеше да са ходили в града миналия път, когато бе тук, и той й поднесе изненада. В сърцето на Съли се издигаше чудат тесен силоз, стар и ръждясал, заобиколен от магазини. Табелата пред малкия парк около него гласеше: „Хамбара на Съли, построен през 1801 година“. До него друга табела подканваше: „Запознайте се с кравата на града — Сю — всяка събота от 9 до 13 часа“.
Видя „Фреш Март“ на площада и паркира пред него. Всички влязоха в магазина — туристически супермаркет със закусвалня, кафене и проскърцващи дървени подове. Навсякъде миришеше на хрупкави вафлени фунийки. Булахдин тръгна веднага към рафтовете с вино. Селма огледа щанда с местната продукция, взе отегчено една зелена чушка, огледа я и я остави с въздишка. Кейт и Девън застанаха пред тезгяха за обслужване на клиенти и зачакаха младата жена с руса коса, вързана на опашка, да приключи телефонния си разговор.
— Отиди да помогнеш на Булахдин — предложи Кейт на дъщеря си. — Гледай да не изпусне нещо.
След няколко минути младата жена най-сетне отлепи слушалката от ухото си.
— Съжалявам — извини се тя.
— Няма проблем. — Кейт й подаде плика от Лизет.
Момичето прочете бележката и погледна Кейт:
— Край езерото ли сте отседнали?
— Да. Дойдох при Аби. Тя ми е пралеля.
Момичето вдигна ръце и пристегна опашката си. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и една.
— Не си спомням да съм виждала роднини на Аби.
— За последен път бях тук преди петнайсет години.
— О! Ясно… Ще опаковам нещата от списъка на Лизет. Няма да се бавя — каза момичето. — Тя поръчва странни храни от Франция, но е добър клиент. Не е като някои гости на „Изгубеното езеро“. Една старица идва всяко лято. Мрази жените, но всички мъже й се умилкват. Татко направо изглупява. Не знам какво намира у нея и в противната й червена коса.
— Нея ли имаш предвид? — Кейт кимна към Селма.
Мъжът, който подреждаше праскови на щанда, й говореше нещо и тя се смееше доволно.
— Да — сви устни момичето.
— Дойде с нас.
— Моите съболезнования. Е, дребничката старица ми харесва. Винаги купува вино, а попитат ли я момичетата на касата кога е родена, за да я впишат в регистъра, винаги си съчинява. Дванайсети октомври 1492. Четвърти юли 1776. — Двете проследиха с поглед как Булахдин, изкривила се под тежестта на бутилките, застава на опашката. Девън се помайваше зад нея, готова да я хване, ако залитне. — Не мога да повярвам, че пак купува вино. Вчера беше тук!
— Организира прощално парти — усмихна се Кейт.
— Вярно е значи! — възкликна момичето. — Аби наистина ли продава „Изгубеното езеро“? Вчера Булахдин ми каза, но… така де… тя все си измисля. Не знаех дали се шегува или не.
— Вярно е. Поне така твърди леля.
— Жалко. Не съм я виждала отдавна, но винаги е била добра към мен. В гимназията ми позволяваше да идвам с момчета на езерото. Наемахме гребна лодка, защото тя твърдеше, че е най-хубаво да се влюбиш по средата на езерото. — Момичето зачопли разсеяно бучиците спирала, сплъстени по миглите й. — Кога е партито?
— В събота следобед, доколкото знам.
Момичето кимна и се обърна. Взе кашон от купчината зад гърба си и отиде да донесе от склада специално поръчаните продукти на Лизет.
Кейт отиде при Булахдин и Девън пред касата и взе две бутилки, за да помогне на възрастната жена.
— Без да искам май поканих русото момиче на партито — призна тя.
— О, няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело — отвърна Булахдин.
— Колкото повече, толкова по-весело? Какви ги говориш? — попита Селма, приближавайки до тях.
Четирите заедно привличаха внимание. Не приличаха на обикновени туристи — възрастна жена в тясна червена рокля и обувки с високи токчета, старица, превита под тежестта на доста бутилки с вино, момиче с каска, очила, поличка на балерина и каубойски ботуши. Плюс Кейт. И всичко това преди пладне.
— Дъщерята на собственика Британи ще дойде на прощалното парти — обясни Булахдин.
— Това момиче ме мрази — отбеляза Селма.
— Ако спреш да флиртуваш с баща й, ще я умилостивиш. А и какво значение има? Нали каза, че няма да присъстваш на партито?
Селма поклати глава и се отдалечи.
— Права си, няма значение.
6.
От отсрещния ресторант Уес Патерсън видя как от „Фреш Март“ излиза стройна млада жена. Кафявата й коса бе подстригана на пластове и кичурите падаха в очите й, докато вървеше. Тя ги отмяташе с пръсти и оглеждаше площада. За миг впери очи в далечината, вдигнала косата си, и по лицето й се изписа изражение като на хората по плажа, съзерцаващи необятната водна шир. Сякаш не вярва, че нещо толкова голямо се простира пред нея. Стори му се малко объркана. Ала се усмихна и се обърна, когато момчето от „Фреш Март“ й каза нещо. Отвори багажника на зелено субару и момчето остави вътре голям кашон с продукти. Тя му даде бакшиш и помогна на старицата, която носеше няколко бутилки с вино, да се настани на предната седалка.
Косата й беше по-дълга през онова лято, когато бяха деца, и тъмният цвят контрастираше удивително на очите й, яркозелени като росна лятна трева. Не можеше да откъсне поглед от нея. Веднага я позна. Често се питаше дали ще я познае, ако я види отново. Беше пораснала, разбира се, с извивки и ъгли, които го очароваха, защото преди ги нямаше. Да, би познал Кейт навсякъде. Тя му подари най-хубавото лято в живота. Сетеше ли се за него, веднага се замисляше и за най-лошите дни в живота си, настъпили веднага след него.
Тя водеше момиченце. То не приличаше много на нея, ала от пръв поглед личеше, че й е дъщеря. Кейт сякаш надничаше от нея. Носеше черно трико, бяла поличка, каубойски ботуши и розова велосипедна каска. Точно такова дете си представяше, че ще има Кейт.
Какво правеше тук след толкова години? Изпита странно неудобство — подобно чувство те обзема, когато се усъмниш, че си изгубил портфейла си. Дори се пресегна и опипа задния си джоб. И портмонето, и ключовете му — в предния джоб — си бяха там.
Уес помнеше двете жени с Кейт от летата край езерото. Значи тя бе дошла да види Аби и появата й нямаше нищо общо с писмото му. Вместо да го успокои, тази мисъл засили безпокойството му.
— Красива жена — отбеляза възрастният мъж, седнал до него пред бара.
Явно бе проследил погледа му.
— Не ти ли се струва малко млада за теб? — попита Уес.
— Не говоря за майката, а за червенокосата — уточни възрастният мъж.
В същия момент Селма отвори задната врата на колата и зачака детето да влезе вътре преди нея. Поколеба се, сякаш усещаше, че я наблюдават. Накрая се усмихна леко и седна в колата, повдигайки артистично полата си високо над голите си глезени.
— Винаги съм си падал по червенокоси — додаде мъжът.
— Да не би Делорис да си е сменила цвета на косата? — попита Уес.
— Не, брюнетка си е — отвърна мъжът и отхапа от парчето пица с ананас и шунка пред него. Избърса устни в мазната хартиена салфетка и я захвърли върху плота. — Ще поостана няколко дни в хотел „Воден парк“ с Делорис и момичетата. Адвокатът ще пристигне в събота с документите. Радвам се, че се споразумяхме, синко. Ще направим страхотен удар с този имот.
Той му протегна ръка. Уес се взря в пухкавата му длан и каза:
— Ще си стиснем ръцете, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“.
— Имаш право — усмихна се чичо му и тръгна към вратата.
— Някой ден трябва да се видим всички заедно — подвикна му Уес. — Ти, аз, Делорис и момичетата. Ще се радвам да си поговорим.
— Да, да — кимна Ласло, без да се обръща. — Някой ден.
Мъжът излезе навън и размаха ръце около главата си, сякаш връхлетян от невидим рояк насекоми. Седна в мерцедеса си, паркиран до бордюра, извади платнена кърпичка от джоба на панталона си и избърса необичайно гладкото си лице и врата си.
Субаруто от другата страна на улицата вече го нямаше.
— Сключваш сделка с дявола. — Възрастен мъж с посребрена брада надникна от кухнята — Грейди, готвачът.
Сигурно бе подслушвал през цялото време. Всички в малкия ресторант, запазил шика на пицария от началото на осемдесетте, бяха наострили уши като дебнещи сови. Разговаряха шепнешком, приведени на столовете, за да не пропуснат нито дума. Не след дълго мълвата щеше да стигне до Аби.
— Знам — кимна Уес, събирайки празните чинии и смачканите салфетки, преди сервитьорката да ги отнесе. — Но щом Аби продава, няма смисъл да пазя земята. Имотът ми е по средата на нейния. Няма стойност без „Изгубеното езеро“.
— Не мога да повярвам, че продава — поклати глава Грейди. — Това място е институция.
— Тя помогна на мнозина от града. Щом иска да си тръгне, ако наистина иска, трябва да я подкрепим. „Изгубеното езеро“ вече не носи пари.
— Трябваше да я подкрепим преди време, щом се е стигнало дотук. — Грейди присви лъскавите си кафяви очички. — Представяш ли си на какво ще заприлича „Изгубеното езеро“, ако застроят местността? Молът и водният парк на чичо ти промениха до неузнаваемост пейзажа на север от магистралата. Този път няма да му позволиш да направи толкова поразии, нали?
— Промяната е за добро, Грейди. — Уес му подаде чиниите.
Предната врата се отвори. Влезе млада жена с руса опашка.
— Е, потвърдено е! — обяви драматично тя. — Току-що говорих с племенницата й. Аби продава „Изгубеното езеро“.
— Знаем — отвърна Грейди. — И ние разбрахме преди малко. Уес продава земята си на същия предприемач.
— Отчаяна съм — заяви Брит и седна до съседната маса. — Повече никой няма да ме покани на среща там. Сигурно никога няма да се омъжа. Уес, предлагам ти сделка. Ако на трийсет години не сме женени, да се вземем.
Уес се засмя. Брит винаги флиртуваше с него в промеждутъците между мъжете, с които излизаше. Незнайно защо го смяташе за резервен вариант. Навярно защото беше наблизо, един от малцината им връстници, които не работеха във водния парк, в мола или бяха напуснали града.
— Ще стана на трийсет дълго преди теб.
— Няма значение.
— Не чакай, Брит. Намери каквото искаш и го вземи!
— Точно това правя! Предложих ти да се ожениш за мен.
— Аз не съм подходящ за теб. — Потупа я по рамото Уес и се запъти към вратата, отвеждаща до гаража му под ресторанта. — При Аби съм, ако някой ме търси.
На излизане чу Брит да казва:
— Аби организира прощално парти в събота. Ще отида, за да се сбогувам с детството си.
— Прощално парти ли казваш? Чудесна идея! — одобри Грейди. — Ще изпържа пилешки крилца и лично ще й ги занеса.
* * *
Уес свърна от магистралата и пое по покритата с чакъл алея към „Изгубеното езеро“ малко по-рязко и изпод гумите му се разлетяха камъчета. Бързаше. Искаше да обясни на Аби, преди да научи от някой друг. Дължеше й го.
Искаше да й каже, че всичко зависи от нея. Ласло му беше роднина, разбира се. Той не омаловажаваше кръвната връзка. По-скоро я надценяваше, защото чичо му не се мяркаше, докато Уес растеше. Аби обаче и езерото бяха най-хубавите неща в детството му. Уес и брат му Били идваха при нея всеки ден. Когато майка им ги напусна, разгневеният им баща намрази всичко и всеки. Накрая яростта го погълна и у него не остана нищо човешко, само гибелни пламъци. Започна да пие и неизбежно се превърна в насилник. Аби кърпеше дрехите на Били и Уес, приготвяше им закуска преди училище и канеше съучениците им край езерото да празнуват рождените им дни. Лизет им сервираше сладолед с шамфъстък и шоколадов кейк.
След пожара, погубил брат му и баща му, Уес заживя при Дафни — приемната му майка, добрата вълшебница през юношеските му години. Без тези жени сега щеше да е или мъртъв, или пропаднал пияница, или в затвора.
С Аби продължаваха да поддържат връзка. Виждаха се понякога в града. От време на време тя се отбиваше в ресторанта да хапне пица и да си поговорят. За пръв път от години обаче Уес идваше в комплекса. Когато езерото се появи пред очите му, мястото му се стори ужасно остаряло и някак смалено. Всичко изглеждаше паянтово, сякаш една буря беше достатъчна да го отмие от лицето на земята.
Спря пред голямата къща и влезе вътре. Аби беше на рецепцията с гръб към него. Пресягаше се да вземе ключ от куките по стената. Странно — имаше прах по тила и по дрехата й, все едно е лежала върху килим, забравил какво е прахосмукачка.
В гърлото му заседна буца. Тя беше стройна жена, но сега му се стори чуплива и крехка като тънка суха вейка. Преди четири години изстрада тежко смъртта на приемната си майка. Не искаше да изгуби и Аби. Разбираше, че краят на „Изгубеното езеро“ не означава и край за нея, но тя щеше да му липсва. Щеше да му липсва присъствието й тук, където винаги можеше да я намери. Укори се, че не е идвал по-често. Ако се отбиваше, щеше да види колко е запуснато мястото и да го постегне. Има граница, докато нещо може да се спаси. Въпросът е да не я подминеш. А той бе пропуснал момента.
Ала щом Аби бе решила така, значи решението бе правилно. Тя не допускаше грешки. Всички го знаеха. Нямаше човек в града, който да не е идвал край езерото, защото животът му е станал твърде напрегнат, бракът му е корабокруширал или е намразил шефа си. И винаги търсеха Аби. Сядаха в трапезарията, пиеха кафе и хапваха нещичко от експериментите на Лизет в кухнята — лимонов крем, млечен шербет или царевична супа. Аби често се разхождаше по дъсчената алея край езерото с някого от града — вървяха, събрали глави, вглъбени в задушевен разговор. Имаше дори бунгало — номер 2 — където изтормозени майки идваха да пренощуват в блажена тишина, без да им задават въпроси. Аби се славеше с умението си да разрешава проблеми. Ако хората наистина искаха да се променят, тя знаеше какво да прави. Би скочила от мост след теб, ако смята, че е способна да ти помогне.
Някъде по пътя обаче те бяха забравили колко им е била необходима. Трябваше да й го кажат по-рано. Уес трябваше да й го каже по-рано.
Тя взе ключа, обърна се и го видя.
— Уесли! Здравей! Аз… аз оглеждам бунгалата, правя опис. — Замълча и го погледна любопитно. — Какво те води насам?
— Ласло иска да купи и моята земя — каза бързо той, за да смъкне товара от плещите си. — Ще инвестирам в проекта му. Обсъдихме го днес. Исках да ти съобщя пръв. Досега Ласло не е проявявал интерес към земята ми. И още не съм направил нищо. Ще изчакам да приключи твоята сделка. В случай че решиш да не продаваш.
Думите му развеселиха Аби.
— Много мило, Уесли. Но не се налага да чакаш. Няма да си променя решението.
— Ласло е на същото мнение.
Тя го погледна изпитателно.
— А ти?
— Аз искам да си щастлива, Аби.
— И аз искам същото за теб.
Тя заобиколи писалището и го прегърна. Той я притисна леко, да не би да я пречупи. Аби се отдръпна и видя, че ръцете му са покрити с прах от дрехите й.
— Бунгалата не са чистени отдавна — обясни, бършейки дланите му. — Сигурен ли си, че искаш да продадеш семейната земя?
— Там има само лоши спомени и изгоряло бунгало — поклати глава той. — Ще се радвам да се отърва от нея.
— А добрите спомени? — Хладната й длан докосна бузата му.
— Добрите ми спомени са тук.
Той сведе смутено очи.
В същия миг вратата се отвори и той отстъпи назад да не го блъсне. Кейт и дъщеря й влязоха и изпълниха въздуха с гълчава и мирис на шампоан, лосион против изгаряне, ябълки и лук. Кейт носеше големия кашон с продуктите от „Фреш Март“. Той се изненада, че е стигнал преди тях.
— Кейт! — учуди се Аби. — Какво е това?
— Лизет ме помоли да напазарувам — обясни тя.
— Щяхме да дойдем по-рано, но Селма забрави да си купи лосион за ръце, та се наложи да се върнем.
— Теб ли помоли да напазаруваш? Мислех, че Джак я е завел. Значи е била тук през цялото време? Виж я ти! Сигурно е стъпвала на пръсти, да не я чуя.
Аби се врътна, прекоси трапезарията и захлопа по вратата на кухнята, подвиквайки на Лизет да отключи.
— Дай ми го. Изглежда тежко — протегна ръка Уес, пристъпвайки иззад другата страна на вратата.
Кейт ахна и едва не изпусна кашона, но той го подхвана.
Момиченцето се засмя.
— Изплаши те!
— Да, да — смотолеви неловко майка й. — Колко забавно!
— Да си беше видяла лицето!
— Ще го занеса на Лизет — каза Уес.
— Благодаря — погледна го Кейт и сбърчи чело.
Отблизо му се стори по-бледа отпреди, сякаш вече не се застояваше дълго на слънце. Едва сега забеляза и луничките по носа й. Той й се стори познат, но не се сещаше откъде. По-добре. Обърна се и я чу да казва на дъщеря си:
— Размърдай се, хлапе! Да помогнем на Булахдин да пренесе бутилките!
Двете излязоха навън, отнасяйки със себе си бъбривия повей, и във въздуха се мярна нещо необяснимо в миговете, преди Лизет да отвори вратата на кухнята и Аби да каже:
— Вече не си на шестнайсет!
После Булахдин се появи, понесла няколко бутилки вино, и извика:
— Уес! Не съм те виждала от години! Нали ще дойдеш на партито ни?
Мярна се нещо, което смътно напомняше надежда.
* * *
— Какъв е този ужасен шум? — попита Селма, когато гостите започнаха да се събират на моравата за вечеря.
По-рано всички се бяха скрили в бунгалата си през най-горещите следобедни часове, ала сега излизаха като нощни животни от прохладните си леговища и душеха изгладнели въздуха.
Кейт стоеше до Аби и чистеше царевици, за да ги изпекат на скарата до наденичките. Тя вдигна глава и внезапно долови ритмичното чукане, отекващо над водата. Погледна вана, паркиран пред къщата — бял ван с надпис „Майсторска пица“ и лого с усмихнат закръглен мъж с дебел кожен колан за инструменти, който върти тесто за пица във въздуха.
— Уес реши да поправи изкорубените дъски на кея — обясни леля й. — Някои му се стрували опасни. Казах му, че не е необходимо да ги сменя. Защо да ремонтирам, след като ще продавам?
В гласа й се долови съжаление и Кейт се запита дали тя наистина иска да продава. По-рано я потърси да й помогне за описа, който явно я гнетеше. Ала Аби бе потънала вдън земя, сякаш нарочно отлагаше неизбежното. А и очевидно не споделяше въодушевлението на Булахдин за прощалното парти — не участваше в подготовката и гледаше да не го обсъжда.
— Може би го прави заради партито — обади се Булахдин от мястото си до масата за пикник. Девън седеше до нея. Джак се бе присъединил мълчаливо към тях и показваше на детето фокус с монета. — Поканих го.
— Така ли? — попита Селма. — Може и аз да дойда, щом ще има мъже. Танцуваш ли, Джак? — Тя мина край него и прокара пръсти по раменете му.
— Не — отговори той и се отдръпна от ръката й.
— За мъжа, който по-рано беше в къщата, ли говориш? — попита Кейт Аби. — Онзи с жълтата риза?
— Да.
— Стори ми се познат.
— И още как! — засмя се леля й. — Двамата бяхте неразделни през лятото, когато беше тук с родителите си.
Кейт извърна рязко глава към кея.
— Това той ли е?
— Уес ми поиска адреса ти, след като си тръгнахте. Липсваше му. — Аби взе царевичния кочан от ръцете й. — Защо не отидеш да го поканиш на вечеря?
Кейт кимна и изтри длани в роклята си. Тръгна през моравата към кея, питайки се дали всички са забелязали нетърпението й. Коленичил по средата на кея, Уес забиваше пирони в здрава светла дъска. Не беше сменил само някои греди — почти всички бяха нови.
Споменът изплува неочаквано. Видя го за последно точно тук. Седяха в края на кея, потопили крака във водата. Нещо между тях се променяше, нещо, което само времето бе прояснило. Почти от самото начало тя разбра, че Уес я харесва, както момчетата харесват момичетата. Беше й все едно, стига това да не пречи на приключенията им. Лека-полека обаче започна да я обзема нещо подобно на лятна треска. Извираше от гърдите й и се изпаряваше горещо от кожата й, когато той бе до нея. Докато седяха на кея през онзи следобед, Уес се премести и босият му крак случайно докосна нейния. Дъхът й секна. „Какво е това?“ — помисли си почти паникьосана. Какво се е променило? Опита се да скрие смайването си от него, защото искаше всичко да си остане постарому. Забавляваха се чудесно. В пълно неведение Уес се обърна към нея да й зададе въпрос, но занемя и се втренчи в нея. Затаила дъх, тя се взираше в него, в блестящите червени кичури в косата му, в белега над дясната му вежда, в светлите му, почти руси мигли.
Той усети. Долови промяната и осъзна, че странната болест е заразила и нея. На лицето му се изписа облекчение както първия път, когато я видя да чете на кея — сякаш най-сетне има с кого да сподели всичко премълчано. Най-после имаше кой да го разбере.
Очите му се насочиха към устните й. „Какво значи това? — помисли си тя. — Какво ще направи сега? Защо въздухът не ми стига?“
Той се приведе бавно към нея.
В същия момент майка й я извика от моравата и двамата подскочиха. Кейт стана и му каза, че ще се върне след малко. Не знаеше, че майка й е събрала багажа им и си тръгват.
Повече не видя това момче.
Сега той беше мъж, широкоплещест и строен. Тя се усмихна, спомнила си колко бързо растеше Уес през онова лято, когато бяха на дванайсет. Ръцете и краката му се издължаваха секунда след секунда, все едно са направени от маджун.
— Ехо! — подвикна му Кейт, но той не я чу. — Ехо! — повтори по-силно тя.
Никакъв отговор.
Спря на няколко крачки от него.
— Уес!
Той най-сетне изви глава и я погледна със сините си очи — болезнено познати сега, когато възелът в гърдите й бе започнал да се разплита. Наистина беше той. Косата му лепнеше по запотеното му чело, ръждивокафява като есенно листо. Бузите му бяха порозовели от усилието. Излъчваше жизненост, съсредоточеност. Не го очакваше. Помнеше го като Санчо Панса, предания й оръженосец през онова лято. Изпълняваше всичките й желания. Позволяваше й да бъде Дон Кихот и се задоволяваше да остава в сянката й.
Той й се усмихна и остави чука.
— Съжалявам. Не те чух.
Втренчи се в нея, повдигнал вежди. След миг тя осъзна, че я чака да заговори.
— О… Аби те кани да вечеряш с нас.
— Съжалявам, не мога. Не знаех, че е станало толкова късно. — Той вдигна лице към небето — залязващото слънце в далечината приличаше на разжарен въглен. — Колко е часът?
Кейт извади телефона от джоба си. Включи го и видя всички пропуснати съобщения от Крикет. Бяха дузини. Трябваше да й се обади.
— Наближава осем — каза тя и прибра телефона в джоба си.
— Благодаря.
Той понечи да се обърне, но тя го спря, протягайки внезапно ръка.
— Аз съм Кейт. Сигурно не ме помниш.
Той се изправи. Дланта му, широка и загрубяла, обви нейната като амбалажна хартия.
— Знам коя си — каза любезно, но сдържано. Познаваше този тон — учтивост, яростно прикриваща нещо друго. Свекърва й го владееше до съвършенство. — Преди години ти изпратих писмо. Получи ли го?
— Току-що научих от Аби, че си поискал адреса ми. Не съм го получила. — Тя сви рамене. — Възможно е мама да го е скрила от мен.
Той я погледна изненадано.
— Защо?
— С Аби се скараха през онова лято. Затова си тръгнахме толкова набързо. Вчера намерих картичка, написана отдавна от леля. Мама не ми я е дала. Когато се върна вкъщи, ще потърся писмото ти. Щях да му се зарадвам. С теб се забавлявахме чудесно — добави замечтано.
— Изхвърли го, ако го намериш.
— Защо? — учуди се Кейт. — Какво пише в него?
Той поклати глава.
— Няма значение. Беше отдавна.
Излъчваше увереност и спокойствие, каквито не притежаваше преди. Ала беше изгубил нещо. Не успяваше да определи какво. Навярно и той като нея се бе променил, бе загърбил твърде много.
— Мамо! — Девън тичаше към тях и каубойските й ботуши трополяха по дъските. Кейт не отглеждаше тихо дете. Дъщеря й бе способна да вдигне шумотевица дори в стая от памук. — Булахдин каза, че ще има коктейли, ако Уес реши да остане. Какво е коктейл?
— Питие за възрастни. — Кейт я обгърна през рамо. — Уес, това е дъщеря ми Девън. Девън, това е Уес. Запознахме се през лятото, когато бях на дванайсет. Станахме добри приятели.
— Уес, виждал ли си алигатори тук? — попита задъхана Девън, ококорила очи.
— Не, съжалявам — усмихна се той.
— Алигаторите са новата страст на Девън — обясни Кейт.
— На твоята възраст и брат ми говореше само за алигатори — каза той на момиченцето. — Дори се наричаше Момчето — алигатор и не отговаряше на други обръщения. Искаше да се превърне в алигатор, когато порасне. Беше обмислил всичко. Един ден ще се събуди с опашка. На другия ще му изникнат алигаторски зъби. Накрая ще се преобрази в истински алигатор и никой, особено татко, няма да го познае.
Момчето — алигатор. Кейт почти го бе забравила. Братът на Уес ги следваше навсякъде по петите, ала почти не продумваше. Сигурно затова си го спомни едва сега.
— Казваше се Били.
— Да. А ти измисли историята как ще се превърне в алигатор — вметна. — Много му хареса.
— Наистина ли се превърна в алигатор? — попита Девън с тих, благоговеен глас.
— Не, загина отдавна в пожар. Ала толкова силно го искаше, че ако беше жив, сигурно щеше да е станал алигатор.
— Съжалявам, Уес. — Кейт пъхна смутено ръце в джобовете си.
Напипа телефона и нещо остро я одраска по кокалчетата. Извади малката закривена кост, която бе открила на верандата пред бунгалото.
— Какво е това? — попита Девън.
— Намерих го тази сутрин. Отначало не разбрах какво е, но ми прилича на животински зъб като онези, които Били събираше в голяма кутия. Помниш ли? — обърна се тя към Уес. — Разнасяше кутията навсякъде.
— Наричаше я Алигаторската кутия — уточни той, вперил очи в зъба в дланта й. — Пожарът я погълна.
— Алигаторски зъб ли е това? — попита Девън.
Кейт поклати глава.
— Едва ли.
— Обзалагам се, че е зъб от алигатор!
— Искаш ли го? — Кейт го подаде на дъщеря си.
Девън протегна развълнувано ръка, ала Кейт забеляза как ненадейно се сети, че братът на този мил мъж е събирал такива неща. Брат, който вече не е тук. Момичето отстъпи назад и каза:
— Не, мисля, че трябва да го дадеш на Уес.
Имаше страхотно дете. Без никакво съмнение. Не биваше да заспива отново и да пропуска още една година. Не, отсега нататък щеше да бъде винаги тук. За пръв път, откакто се събуди, го разбра ясно, без страх. Усмихна се на Девън и протегна ръка към Уес.
— Трогнат съм — каза искрено той. — Благодаря.
Внезапно нещо изтрополи по дъските под краката им. Малки вълнички надиплиха водата около тях като цветни листенца. И тримата погледаха надолу в очакване нещо да се появи, но вълничките замряха и водата пак стана спокойна и непрогледна.
— Цял следобед е така — засмя се Уес, забелязал как Кейт е застинала с леко разперени ръце, сякаш кеят ще рухне под тях. — Сигурно стар дънер се е заклещил отдолу и удря подпорните греди.
— Ще се гмурнем ли да видим? — попита Девън.
— Не. Иди да кажеш на другите, че Уес не може да остане. Аз ще дойда след минута — каза майка й.
Девън се втурна към моравата.
— Чао, Уес! — извика през рамо.
Той й помаха и двамата я проследиха с поглед.
— Тук ли е съпругът ти? — попита Уес, докато прибираше инструментите си в куфарчето. Затвори го и го вдигна с една ръка, стиснал зъба в другата.
— Не. Той почина миналата година.
Кейт тръгна предпазливо по кея, все още се боеше да не рухне под краката й.
Уес я настигна и закрачи до нея.
— Сега е мой ред да кажа, че съжалявам.
Тя поклати глава.
— Кога успяхме да пораснем толкова?
— Не знам — отвърна замислено той. — Стана неусетно.
Вървяха в познато мълчание, запечатано в паметта на телата им от дългото повторение преди петнайсет години. Беше й приятно отново да се чувства толкова спокойна с някого. Като дете се сприятеляваше лесно, все едно всички са направени от магнити, тутакси привличащи ги един към друг. Когато порасна, магнитните полета се обърнаха и започнаха да отблъскват всички на известно разстояние от нея.
Спряха на моравата. Уес прибра зъба в джоба си и премести куфарчето с инструменти в другата си ръка.
— Колко ще останете?
— Не знам. Доведох Девън да й покажа „Изгубеното езеро“. Толкова хубави спомени ми останаха от това място. Исках и тя да има.
— Е, може би ще те видя отново, преди да си тръгнете.
— Този път ще се сбогуваме, обещавам.
Уес кимна. Тя се запита дали мисли за онази почти-целувка. Дали изобщо я помни. Или проектира стари чувства върху него като на киноекран? Момчето, подарило й последното най-хубаво лято, сега бе красив, непознат мъж. И въпреки това тя го познаваше. Познаваше го така, както можеш да познаваш само човек, когото помниш от дете — все едно отваряш черупката на възрастния и детето, сгушено щастливо вътре, ти се усмихва.
Без да продума, той махна на всички на моравата и тръгна към вана.
— Кейт, ще донесеш ли маслото от кухнята? — извика й Аби. — Забравих да го изнеса.
Кейт влезе в къщата. Почука на вратата на кухнята, открехна я и погледна стария стол до хладилника. Извади маслото и щом затвори вратата на хладилника, застина. Столът сега се крепеше на два крака, облегнат на стената.
Не беше ли изправен преди секунди?
Объркана, излезе от задния вход, за да изхвърли кашона от „Фреш Март“, който Лизет бе оставила до вратата. Заобиколи от другата страна на къщата, за да скъси пътя, но се закова на място, когато стигна до ъгъла.
Уес стоеше зад вана, извън полезрението на хората на моравата. Вратите на колата бяха отворени; отзад се виждаха инструментите и купчина стари дъски от кея. Уес бе свалил мократа си от пот жълта блуза и обличаше черна блуза с дълги ръкави с логото „Майсторска пица“. Гневна река от белези покриваше гърба и ръцете му; набръчканата кожа лъщеше от жестоко старо изгаряне.
Тя се скри бързо зад къщата, преди да я забележи.
Облегна се на стената за миг. Отвъд вълшебните спомени от онова лято преди петнайсет години пред очите й започваха да оживяват и други картини — бузите на Уес и Били, зачервени от плесници; как Аби им дава кутии с храна за вкъщи; колко неохотно се прибират у дома вечер. Отдели се от стената и тръгна обратно към другия край на къщата.
Застанала до грила, Аби нареждаше наденичките върху поднос.
Кейт отиде при нея и попита:
— Уес спомена, че брат му е загинал в пожар. Какво се случи?
Леля й повдигна вежди.
— Изненадвам се, че ти е казал. Никога не говори за брат си.
Проследиха с поглед как ванът на Уес потегля по алеята и изчезва сред дърветата. Той натисна два пъти клаксона за довиждане.
Кейт зачака Аби да продължи.
— Случи се в края на онова лято, когато дойдохте тук с родителите ти — подхвана тя. — Уес, Били и баща им живееха в съседство с „Изгубеното езеро“. Едва се прехранваха. С Джордж се опитвахме да им помагаме. Баща им беше ужасен човек. Пожарът изгори до основи дома им. Само Уес оцеля. Преживял е много, но сега е забележителен млад мъж. Гордея се с него.
— Личи си — усмихна се Кейт и погледна натам, където бе изчезнал ванът.
Вече разбираше промяната, настъпила у него. И у нея.
След онова лято и двамата не бяха същите.
* * *
След като Девън заспа тази вечер, Кейт взе телефона и излезе навън. Не биваше да отлага повече. Трябваше да се обади на свекърва си. Не бе отговаряла на обажданията и на съобщенията й, откакто бяха пристигнали вчера.
Слезе по стъпалата на верандата. В бунгалото на старицата не светеше. Бунгалото на Джак също бе тъмно. Селма обаче явно будуваше. От бунгалото й долиташе музика — джазова, изкусителна. Навярно Били Холидей. Кейт тръгна бързо и босите й стъпала подплашиха жабите, стаени в тревата. През нощта „Изгубеното езеро“ се променяше. Ставаше по-загадъчно и невидимите неща изглеждаха по-истински. С Уес се застояваха дълго край тъмната вода.
Слезе на кея, където преди няколко часа бе застанала отново пред човека, на когото дължеше най-хубавите си спомени от това място. Усмихна се и зарея поглед към езерото. Мъглата се движеше и виеше на стълбове над водата. Сети се как бе съчинила историята за призрачните дами. Урсула, Магдалене и Бети — така се казваха. Споменът я накара да погледне назад, сякаш очаква да види Уес.
Отново паметта на тялото. Тръсна глава и включи телефона. Беше получила още две съобщения — едно от Крикет и едно от Кент Харуд. Кент и съпругът му Стърлинг — двама от най-добрите клиенти на Мат — купиха „Ферис Уилс“ след смъртта на Мат. Кент й пишеше: „Днес гледахме рекламата! Зарадвахме се да видим Мат. С Девън изглеждате страхотно. Наминете да ни посетите някой ден“.
Почуди се какво има предвид, но реши да му се обади по-късно. Сега имаше по-неотложна задача.
Крикет вдигна след две позвънявания и каза:
— Време беше, Кейт! Знаеш ли какви неприятности ми създаде? Връщаш ли се, или да дойда да те прибера?
Смяташе, че свекърва й ще е обезпокоена. Гневът на Крикет я свари неподготвена. Никой не обичаше Крикет да се ядосва. Не защото крещеше и хвърляше неща. Точно обратното. Ставаше спокойна и безчувствена, а тактиката й за нападение винаги бе съвършено обмислена.
— Неприятности? Какви неприятности? — попита Кейт.
— Бях уредила да те чака снимачен екип, когато пристигнеш у дома. Не прочете ли бележката ми?
— Не, не я прочетох — намръщи се объркано тя.
— Защо ни е чакал снимачен екип?
— Защото снимаме нови реклами за „Ферис Риълти“. Днес излъчиха първата.
Кейт замълча. Приседна.
— Смятах да поговорим. Казах ти, че ще обсъдим важен въпрос, а ти реши да заминеш? Кой постъпва така?
„Кой ли? — помисли си Кейт. — Някой, който не иска да участва в големите планове на Крикет например.“
— Най-сетне реших да изляза на сцената. Ще се кандидатирам за Конгреса. Преди няколко месеца екипът ми реши да заснемем нови реклами за компанията ми, за да привлека вниманието на хората. Този път обаче преместването ще включва теб и Девън. След смъртта на Мат получих много съболезнования от зрителите на старите реклами. Питаха какво се е случило с него. Как се е стекъл животът му. Сега ще им покажем, за да си спомнят и него… и мен. — Тишина. — Кейт?
Младата жена още се учудваше колко равнодушно говори Крикет за Мат. Беше го прежалила още преди време, когато го бе изгубила заради Кейт. Затова няколко месеца след смъртта му настоя толкова спокойно да се освободят от дрехите му. Кейт не я спря. Опита се дори да й помогне. Понякога й разказваше историите, изплували в паметта й при вида на риза или обувки. На Крикет й стана неприятно и каза на Кейт, че предпочита да се справи сама. В онзи момент замъгленото съзнание на Кейт прозря за миг истината — свекърва й ревнуваше, че тя знае за живота на сина й повече от нея. Кейт спаси само една дреха на Мат от чистката на Крикет — тениската с пеперудата, скрита в плика с принадлежностите за шиене някъде сред вещите й в Атланта.
— Това ли правеше цяла година? Подготвяше кандидатурата си за Конгреса? — попита най-сетне.
Беше смаяна. Знаеше колко потайна е Крикет, ала не си представяше, че е крила точно това.
— Не, разбира се. Помагах на теб и на Девън да превъзмогнете този тежък период — отговори Крикет с глас, достоен за рекламен клип.
— Но си взела решението преди месеци? Защо не спомена нито дума? Цяла година се съобразявах с твоите желания, Крикет. Ала въпреки това си ме държала в неведение!
Другата жена ахна.
— Продадох къщата ти за повече, отколкото струваше, преместих дъщеря ти в частно училище, позволих ти да се пренесеш в дома ми, дадох ти работа… Това ли наричаш съобразяване!
— Не съм искала нито едно от тези неща — отвърна Кейт на висок глас и призрачните дами се обърнаха към нея. — И не искам да участвам в новите ти реклами. Те не са в памет на Мат. Той би се възмутил. И не би разрешил да снимат Девън. Помисли ли изобщо за това?
— По-скоро ти трябва да помислиш… — каза го лесно, сякаш се е упражнявала да изважда тази сабя от ножницата й с дълго, гладко движение. — И двете знаем, че доброто на дъщеря ти невинаги е било основната ти грижа.
Ето го — това, от което Кейт се боеше най-много. Крикет намекваше за инцидента с ножиците. Тя го очакваше от известно време. И сега, след като опасенията й се сбъднаха, случилото се й се струваше толкова далеч, като от предишен живот. Защо се страхуваше толкова? Защо се страхуваше да признае скръбта си? Крикет я беше складирала, за да я излъчи някой ден по телевизията, но това не означаваше, че и Кейт трябва да го прави.
— Не мога да повярвам, че изпитвах чувство за вина, задето не ти се обаждам. Мислех, че наистина се тревожиш за нас.
— Е, Кейт, тревожех се, разбира се — смекчи тона Крикет.
— Леля ми продава „Изгубеното езеро“. Трябва да й помогна. Ще те уведомя кога ще се върнем с Девън. Ще ти се обадя след няколко седмици.
Прекъсна връзката. Крикет й позвъни веднага. Тя не прие обаждането. Свърза се с интернет и потърси новата реклама на „Ферис Риълти“. Намери я лесно.
В продължение на трийсет секунди свекърва й говореше за компанията си за недвижими имоти на фона на кадри от старите реклами с Мат. Кейт бе забравила колко безпомощен изглежда той. Отново й се прииска да го спаси. В края на рекламата Крикет стоеше пред къщата на майката на Кейт до табелата на компанията „Ферис Риълти“ с надпис „Продадено“. „След като миналата година синът ми загина в трагичен инцидент, се наложи да продам дома на снаха си и внучката си и да им помогна да поемат на ново житейско пътешествие. Направих го.“ При тези думи тя показваше на камерата снимка в рамка на Кейт и Девън, явно взета от албума на Кейт. Кейт се усмихваше, прегърнала Девън. Слънцето грееше зад тях. Мат ги бе снимал преди година и половина на състезание по колоездене, организирано от магазина им. „Ферис Риълти“ — каза Крикет на финала. — „Знаем как се отваря нова страница.“ После се появи надпис: „Следва продължение“.
Кейт закри очите си с длани и захлипа. Гърдите й се тресяха, сълзи се стичаха между пръстите й. Защо се влюби в Мат, колко се стараеше да му помогне, колко искаше да е щастлив — всичко я заля като лавина. Причината да се впусне толкова всеотдайно в живот, който всъщност не желае, бе онова момче от телевизора. Искаше то най-сетне да намери дом. Сега плачеше колкото за себе си, толкова и за него, защото с цялото си сърце разбираше, че колкото и да е обичала Мат, той не е изпитвал същото към нея. Седем години бе омъжена за човек, който не споделяше дълбоките й чувства. И бе започнала да негодува.
Телефонът иззвъня отново. Крикет. Кейт беше толкова ядосана и огорчена в този момент, че вдигна ръка и хвърли звънящия телефон в езерото, където апаратът цопна тихо някъде до призрачните дами.
Тя застина. Не можеше да повярва какво е направила.
Прокара пръсти през косата си, отметна я от очите. Все някога щяха да се върнат в Атланта. Знаеше го. Атланта бе техният дом. Рано или късно щеше да се изправи пред Крикет. Но нямаше да участва в никакви реклами. Нямаше да подкрепя политическата й кариера. Крикет бе стояла твърде дълго зад кулисите. Кейт не подозираше, че свекърва й ще реши да излезе на сцената, макар да беше съвсем логично. Защо изобщо се учудваше? Свекърва й имаше пари, изглеждаше чудесно пред камерата, излъчваше съпричастие и същевременно увереност и имаше тупирана коса. Крикет мечтаела Мат да навлезе в политиката. Веднъж той разказа на Кейт как майка му го поощрявала да се кандидатира за президент на класа и да изучава политология, защото го подготвяла за нещо голямо. Разказваше го с тон „показах й откъде изгрява слънцето“ и в такива случаи Кейт винаги се питаше дали не е заживял с нея, за да отмъсти на майка си.
Вече се бе изморила да жертва щастието си в името на нечии мечти. Като дете го правеше за майка си, после го правеше за Мат — по своя воля, ала й стигаше толкова. През изминалата година се страхуваше, че е неспособна да заживее свой живот. Страхуваше се да не се окаже лош родител. Страхуваше се да е сама. Страхуваше се да скърби.
Достатъчно! Настъпил бе моментът да заживее истински. Не знаеше накъде ще поеме животът й, но щеше да започне тук, където се познаваше толкова добре, където не спазваше чужди правила, а се съобразяваше само със своите.
Погледна водата и въздъхна.
Очевидно новият й живот щеше да започне без телефон.
7.
На другата сутрин Девън се събуди рано. Не разбра къде е и се изправи рязко в леглото. После се сети. Бунгалото. „Изгубеното езеро“. Огледа бавно стаята. Напомняше й горска хижа. Място, където прокудени принцеси се крият от зли вещици, и не се налага да се връщат. Леглото беше старо и бяло, с изрисуван пейзаж от езерото. Тоалетната масичка беше кръгла, а стъклените дръжки на чекмеджетата приличаха на помътнели диаманти. Тапетите бяха разлепени, а от простъргания паркет на пода имаше тресчица в стъпалото, но като цяло не би могла да мечтае за по-хубаво място.
На баща й нямаше да му хареса тук. Ала нямаше да му хареса и да заживее у баба Крикет. Татко й обичаше само магазина си за велосипеди, а на Девън не й харесваше там. Мат й липсваше, но сякаш не точно както липсваше на майка й. Питаше се дали Кейт тъгува за него, защото не го помни. Девън го помнеше съвсем ясно. Изпитваше се от време на време и, да, помнеше всичко — дори как той миришеше на сапун, на лятна пот и на гума. Запази чантичката, която баща й си препасваше през кръста, и прибра вътре негова снимка и любимата му плетена гривна. Отмъкна ги тайно от стаята на родителите си в деня, когато баба Крикет реши да изнесе дрехите му от къщата. Гледаше да са й под ръка, в случай че й потрябват или започне да забравя.
В бунгалото цареше тишина. Майка й явно спеше. Девън отметна завивките и застана пред прозореца на спалнята. Придърпа и приглади тениската си с надпис „Жената — чудо“, усукала се в съня й. Прозя се и надникна през прозореца. Светлата мъгла от езерото се провираше между бунгалата и се стелеше над моравата пред голямата къща.
Усещаше се мирис на въглища от скарата и Девън почувства, че е гладна. Обърна се към кухнята. Реши да провери дали като по чудо не се е появила някаква храна както вчера сутринта. За пръв път закусваше плодови тарталети, но се оказаха много вкусни.
Обаче забеляза нещо пред прозореца и спря. По пътеката към моравата вървеше алигатор — огромен и зелено-черен. Тялото му се извиваше бавно, широката му твърда опашка оставяше диря в росната трева. Не бе виждала по-красиво създание. Той стигна моравата и застина. Минаха минути, часове, дни. Какво правеше алигаторът?
Той извърна мудно дългата си грапава глава, оголи леко зъби и я погледна.
Следвай ме.
Тя ахна тихо. Алигаторът се обърна, тръгна наляво към езерото и изчезна.
Девън излезе от спалнята си и влетя в стаята на майка си.
— Мамо!
— Ммм… — Главата на Кейт бе покрита с възглавницата.
— Мамо!
Майка й не отговори. Девън обаче не можеше да чака. Изтича навън, оставяйки вратата на бунгалото широко отворена. Спусна се боса по пътеката, сякаш са й поникнали криле. Заобиколи моравата и стигна до езерото. Трополейки по новите дъски, които Уес бе сложил, дотича до края на кея. Дишаше тежко и всяко вдишване и издишване отекваше шумно. Озърна се и се завъртя в кръг, търсейки го с поглед. Езерото нямаше бряг; водата миеше земята, образувайки разкалян обръч.
Къде беше алигаторът?
Девън отметна косата от лицето си и едва сега осъзна, че в бързината не си е сложила очилата. Като малка закриваха лявото й око с превръзка. Харесваше й. По-късно мързеливото й око се пооправи и тя носеше превръзката все по-рядко. Накрая лекарят каза, че няма нужда от нея. Ала той грешеше. Понякога тя продължаваше да я слага тайно от майка си. Беше убедена, че вижда нещата по-добре с мързеливото око, по-добре от другите хора. Закриеше ли с длан здравото око, успяваше да открие обица, изгубена в дебел килим. Намираше къде баба Крикет държи тайните си запаси от бонбони „М & М“. Така се натъкна и на тениската на баща си, която майка й бе скътала.
Закри дясното си око и бавно се огледа. След миг го забеляза. Алигаторът беше в средата на езерото. Виждаше само главата и черните му като камъчета очички. Стоеше неподвижно и водата край него не трепваше.
— Здрасти — поздрави го тя и клекна.
Той веднага се потопи целия.
— Не! — извика тя. — Няма да ти сторя зло!
Прииска й се да изкрещи от отчаяние. Не знаеше какво да направи. Идеше й да скочи във водата, но знаеше, че не бива. Легна по корем в самия край на кея и потопи пръсти в езерото. Размърда ги, все едно маха за поздрав под водата. Усмихна се, усетила грубата му кожа под дланите си като котка, извила гръб да я погалят.
Очите на алигатора се появиха отново над повърхността, на няколко крачки от нея.
Той й каза нещо и тя примигна изненадано.
— Каква кутия? — попита го. — Не виждам никаква кутия.
Алигаторът се скри под водата и изплува още по-близо до кея.
„Алигаторската кутия“, каза й.
И пак изчезна. Минаха минути и Девън се изправи. Зави й се свят от дългото стоене с главата надолу. Изведнъж чу силен плисък. Алигаторът подскочи над водата. Тялото му се изви във въздуха и той отметна глава към кея. Водните пръски я обляха и нещо изтрополи върху дъските. Алигаторът цопна шумно в езерото.
Девън погледна надолу и забеляза, че й е подхвърлил мокър чворест корен, голям колкото сладоледена фунийка. Взе го. Би предпочела зъб — като онзи, който майка й даде на Уес, но щеше да се задоволи и с това. Все пак колко получават подаръци от алигатори?
— Девън! — извика майка й.
Тя се обърна. Олеле. Познаваше този тон.
— Тук съм! — извика й. — Добре съм!
Кейт подтичваше по моравата, подхлъзвайки се по влажната трева. Късата й тъмна коса стърчеше на всички страни. Приличаше на елф. Девън помнеше кога я подстрига. Трудно свикна с нея — събуждаше се сутрин, поглеждаше я и се чудеше коя е. Първо почина баща й, после майка й се промени до неузнаваемост. След това баба Крикет се появи в живота им, записаха Девън в ново училище, наложи се да продадат къщата и да се преместят при баба Крикет. Замислеше ли се, й се струваше странно. Баща й почиваше в мир, за разлика от всички други. Цяла година майка й витаеше някъде, не съвсем тук, нито щастлива, нито нищо. Колко мразеше Девън всичко това!
Сега обаче разбираше, че майка й е започнала да се променя. Отначало не повярва, но си личеше, че е по-щастлива тук. Тя също бе по-щастлива тук. И какво странно стечение на обстоятелствата ги доведе на това място! Хващаше я страх, като си помислеше колко неща можеха да се объркат. Ако не бяха видели алигатора на пътя? Ако Девън не беше намерила пощенската картичка? От малка си играеше в сандъка с дрехи и никога не бе забелязвала крайчеца хартия, пъхнат под хастара.
Беше предопределено да дойдат тук.
— Какво правиш край езерото толкова рано? — попита я Кейт и коленичи пред нея. — Как се измокри така? И си боса!
Девън се приведе и прошепна тихо в ухото й:
— Видях алигатора.
Майка й се усмихна и прокара длани нагоре-надолу по ръцете на Девън, сякаш да я стопли.
— Скъпа, тук няма алигатори.
— Има! — настоя тя и й показа корена за доказателство. — Алигаторът ми даде това! Още не знам какво означава.
— Разбирам… Много мило от негова страна. — Кейт погледна Девън в очите. — Добре, искам да ми обещаеш нещо. Истинско Девън-обещание. Повече няма да излизаш сама от бунгалото.
Двете се бяха споразумели Девън-обещанията да се спазват. Дадеш ли дума, на две не става.
Девън въздъхна.
— Обещавам. Но да знаеш, че се опитах да те събудя!
Кейт се изправи и я улови за ръката.
— Знам. Ала друг път ме чакай да отидем заедно.
— Добре — кимна момичето и погледна назад.
Алигаторът я видя как се отдалечава, потопи се във водата и се скри.
* * *
Същия следобед Аби се взираше в тавана на бунгало номер 9. Там имаше мокро петно като на велосипедно колело. Уголемяваше се от година на година. Появи се през годината, когато Джордж почина. Тогава приличаше на дребен черен бръмбар и тя идваше в бунгалото, гледаше го и понякога бе готова да се закълне, че то снове по тавана и изписва думи като „надежда“, „любов“ и „истина“. Примигнеше ли обаче, думите изчезваха. Петното се намираше в ъгъла и влагата бе отлепила горния край на кораловия тапет. Все се заричаше да провери откъде се просмуква водата и да поправи покрива, ала после й хрумваше: „Ами ако таванът поиска да ми каже още нещо?“. И се отказваше.
В бунгалото имаше и великолепно легло, извито като шейна — старо и ръчно изработено. В лагера беше пълно с антикварни мебели от безметежните дни на Аби и Джордж, скрити като тайни съкровища сред по-евтините предмети. Гардеробът от гаражна разпродажба съжителстваше с тоалетна масичка, купена от Джордж по време на медения им месец — антика с инкрустации и леко опушено огледало, готово сякаш да покаже най-красивата й версия, ако го помоли. Ала тя никога не го помоли. Сестра й Мерили бе красавицата в семейството. Джордж обаче, оглавил списъка с най-желаните ергени в Атланта, след като неочаквано наследи парите на дядо си, предпочете Аби. О, сестра й се опита да го спечели. Ала нямаше как да зачеркне подигравките за червената му коса и кривите зъби, с които го обсипваше в училище. Аби винаги се бе държала мило с него. Влюби се в него още от малка, защото с хартия и молив той умееше да нарисува всякакви красиви неща. Беше мечтател като нея. И за почти всеобща изненада поиска ръката й, след като получи наследството си. Можеше да избира от цял рояк хубавици. Да избере Мерили, преди тя да се влюби в Талбърт — момчето от бензиностанцията. Ала той обичаше единствено Аби.
Не е необходимо огледалото да ти казва, че си красива, когато имаш такова доказателство.
На вратата се почука и Кейт извика:
— Аби?
Стресната, Аби се надигна върху прашното легло. Мислеше, че се е вмъкнала тайно тук. Смяташе, че както всички други Кейт ще се поддаде на вълшебната леност, с която се славеха следобедите край Изгубеното езеро.
След първоначалната паника реши да не си прави труда да става от леглото. Бяха я хванали. Нямаше смисъл да се преструва.
— Тук съм! — извика.
Кейт влезе. Носеше къси панталонки с разнищени краища и сива тениска с огромно колело, кацнало сякаш върху миниатюрен старомоден панаир. Двете виенски колела от панаира се извисяваха магически и се превръщаха в колела на велосипеда. Под него пишеше: „Ферис Уилс, Атланта, Джорджия“.
Кейт имаше лице, което спираше погледа като загадка. Привлекателно, да, но не симетрично — очите й бяха големи, носът — дълъг. Беше стройна, но добре развитите мускули и едрите кости не създаваха впечатление за крехкост. Всички жени в семейството им бяха жилави. Не бяха създадени да се чупят, ала въпреки това повечето се прекършваха под напора на съвършената буря, наречена любов.
— Видях, че ключът на бунгало номер 9 не е на стената, и предположих, че си тук — каза племенницата й. — Сетих се за описа. Искам да ти помогна, преди да тръгнем.
— Благодаря. — Аби потупа прашното легло и Кейт седна до нея.
— Какво правиш тук? — попита я, оглеждайки стаята.
— Мисля.
— За какво?
— За много неща. Днес мислех за Джордж. След като купихме лагера, цяла година го ремонтирахме. После, когато бяхме готови да отворим, той започна да обикаля с колата. Оставяше брошури в магазините. На всяка брошура бяхме снимани двамата. Първите ни гости бяха странници — волни птици и хипита. Чудехме се защо привличаме само особняци. Не ме разбирай погрешно. Това ни харесваше. Ала няма да забравя първото лято, когато дойдоха Булахдин и съпругът й. Тя ми каза, че избрали „Изгубеното езеро“ заради брошурата. Погледнала снимката ни и си помислила: „Аз съм бяла врана като тях, значи ще се чувствам добре там“.
Кейт се засмя.
— Права е била. Белите врани също се нуждаят от убежище. Да се приспособяваш е изморително.
Аби погледна племенницата си. Усмивката променяше цялото й лице — разширяваше устните й и около очите й се появяваха бръчици. Какво правеше тук, скрита сред старците? Би трябвало да продължава напред, да живее живота си, както се полага. Беше прескочила трудната част. Щастието бе неизбежно, стига да му позволи да се случи.
— Спомена, че се местите. Не бързаш ли да се върнеш в новия ви дом? — попита Аби.
Усмивката на Кейт помръкна.
— Сложно е…
Леля й зачака.
Младата жена кръстоса крака и започна да подръпва нишките по панталоните си.
— Бях парализирана. Свекърва ми помогна да продам къщата, в която живеехме с Мат. Всъщност получих доста пари. Но вместо да намеря нов дом, както би направил всеки нормален човек, реших да се преместя при свекърва си. Позволих й да поеме кормилото и сгреших. Сега го осъзнавам. Ще трябва да поправя грешката. — Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Аби: — Да, налага се да се върна. Но не бързам. Искам да ти помогна. Готова съм да остана цяло лято, ако е необходимо. Девън няма да възрази.
— Ще останете до когато искате — усмихна се Аби.
— Девън твърди, че видяла алигатор тази сутрин. Открих я на кея. Беше вир-вода и държеше грозен корен. Алигаторът й го дал. Щом е започнал да я обсипва с подаръци, няма начин да я накарам да си тръгне.
Леля й сложи възглавница зад гърба си и се облегна.
— И ти влудяваше майка си тук. Губеше се по цели дни, връщаше се, вмирисана на тиня и с буболечки в дрехите. Понякога с Уес донасяхте жаби. Веднъж дори уловихте скорпиони в буркан. Майка ти те слагаше да спиш с гумена шапка, пълна с бебешка пудра, за да премахне миризмата на езеро.
Кейт се засмя.
— Това го бях забравила.
Аби се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Предпочиташе да не знае, защото нямаше какво да направи. Ала раздялата с малката Куин бе едно от най-трудните неща в живота й.
— Добре ли живееше майка ти?
— Беше щастлива, докато татко бе жив — отговори Кейт. — Самотата след това не й понесе. Когато бях в гимназията, не излизах вечер, за да не се тревожи. По онова време тя ми беше най-добрата приятелка. В колежа срещнах Мат и двамата заживяхме при нея, след като забременях. Обичаше да е с Девън. Мисля, че след смъртта на татко това бе най-щастливият й период.
— В розовата тухлена къща на Дора Коув Роуд ли живеехте? Нея ли продаде?
Кейт я погледна изненадана.
— Да. Къщата на мама. Не знаех, че си ни идвала на гости.
— Не съм. С Джордж купихме тази къща за баба ти след смъртта на съпруга й. Тогава майка ти беше едва на три.
— Вие ли купихте къщата?
Леля й кимна.
— Малко преди да напуснем Атланта купихме къща и кола на сестра ми. Дадохме й малко пари. Основахме скромен попечителски фонд за Куин. Останалите пари дадохме за благотворителност и се преместихме тук.
Младата жена се облегна на възглавница; прашинките се разлетяха около тях и заблещукаха във въздуха.
— Защо дарихте парите? Мама никога не ми е обяснявала.
Аби сви рамене.
— Едва ли е разбирала. Никой не ни разбра. Ламтежът за пари е наследствен в семейството ни. Искат пари, нямат пари и никога не успяват да ги задържат. Джордж бе отрасъл бедно, но щастливо. Когато се върнахме от медения месец, всичко се разпадна. Майка ми и сестра ми очакваха много и с нищо не се задоволяваха. С Джордж осъзнахме, че парите не са ни необходими, а семейството ми няма да ни остави на мира, докато ги имаме. Затова се отказахме от тях. И те не ми простиха.
— Но мама сигурно е искала да заровите томахавката, щом е дошла тук през лятото след смъртта на Джордж.
Аби се поколеба.
— Не искам да злепоставям майка ти. — Тя погледна открито Кейт. — Представям си колко тежко е било детството й в сянката на майчината скръб. Знам, че те обичаше. Още щом те видях, разбрах, че детството ти е било изпълнено с обич. Куин ти предоставяше свобода, както и ти на Девън.
— Не се притеснявай — поклати глава Кейт. — Искам да разбера.
— Бяха настроили Куин срещу мен. Струва ми се, че дойде, за да види как страдам, както майка й е страдала. — Аби зачака Кейт да я прекъсне, да възрази, но тя мълчеше. — Бях съсипана след смъртта на Джордж, но имах Лизет, гостите и целия град. Те не ми позволиха да се изгубя в мрака. Такава подкрепа винаги е липсвала на жените от семейството ни. Щом се влюбеха и се омъжеха, те се изолираха и се вторачваха само в съпрузите си. Да разчиташ обаче само на един човек е опасно. Две ръце не са достатъчни да те вдигнат, ако паднеш. На Куин не й хареса, че не възнамерявам да продам „Изгубеното езеро“ и да поделя парите с нея. Не й хареса, че ще се справя. Не го очакваше. Дадох й още един повод за омраза.
Кейт помълча замислено.
— Не мога да повярвам, че татко й е позволил да дойде за това.
— Не мисля, че той знаеше. Щом разбра, я накара да си тръгнете.
Аби се изненада колко лесно прие Кейт чутото. Ала веднага разбра причината.
— Тя се промени след смъртта на татко — каза племенницата й.
Куин беше нестабилна като майка си. И явно бе пропаднала в същата пропаст след смъртта на съпруга си. Кейт го бе усетила и това натъжи Аби.
— Наричам го проклятието на Морисови.
— Едва не сполетя и мен — каза тихо Кейт, вперила очи в тавана. Леля й се запита дали прочита нещо там.
— Но не се е случило. Ако измервахме живота в неща, които без малко да се случат, няма да стигнем донякъде — констатира Аби.
Постояха мълчаливо една до друга. Аби реши да продължи да поддържа връзка с Кейт, след като продаде „Изгубеното езеро“. Чувстваше се добре най-сетне да е в една стая с член от семейството си и да усеща само приятелство, а разговорът и моралната подкрепа да са всичко, което се изисква и дава свободно. Отне петдесет години, докато това най-сетне се случи.
Кейт се изправи и изтупа дрехите си. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.
— Не е официално, нали? Още не си продала „Изгубеното езеро“?
— Още не.
— Значи е нещо, което почти се е случило.
Аби се усмихна вътрешно и отговори бързо:
— Засега.
— И описът не е належащ.
— Физически, да. Но напоследък размишлявам много.
— Какво ще правиш, когато продадеш „Изгубеното езеро“?
— Ще пътувам. С Джордж искахме да се върнем в Европа.
— А след това?
— След кое?
— Къде ще се върнеш след пътешествието?
— Не съм мислила чак толкова напред — засмя се Аби.
Кейт сбърчи чело. Понечи да каже нещо, но се отказа.
— Оставям те на спокойствие. — Обърна се към вратата, но спря. — Благодаря ти, Аби.
— За какво?
— Че си странна птица — усмихна се тя. — Вдъхваш ни надежда.
Амстердам, Холандия, зимата на 1963
Беше една от най-студените зими. Снегът се силеше като пелена и очароваше безкрайно Аби. В живота си бе виждала много малко сняг. Водата в каналите замръзна. С Джордж се пързаляха с часове и намираха уютни ресторантчета, където се подкрепяха с алкохол и топла яхния. Момичето от моста в Париж — Лизет — отначало ги следваше по цял ден, но студът не му понасяше. Не я омагьосваше като Аби. Джордж писа на семейството й в Париж още щом разбраха, че ги е последвала в Амстердам. Лизет не им казваше на колко е години, ала не изглеждаше на повече от шестнайсет. Родителите й сигурно се тревожеха. Бащата на Лизет отговори на Джордж на френски. Мъжът от рецепцията в хотела им преведе писмото му. Лизет била своенравна и нямало да се прибере у дома, докато сама не реши. Навярно, пишеше баща й, така ще порасне.
Аби тайно се зарадва, че Лизет ще остане. Блазнеше я мисълта, че разбира момичето по-добре от всекиго. Разбираше отчаянието й. Разбираше, че най-трудният период в живота е, когато се преобразяваш. А с Лизет се случваше точно това. Беше научила как родителите й са я изпратили в училище за глухи, но тя избягала. В нейния свят не царяла тишина и не успяла да заживее сред онези, чийто свят е безмълвен. Не бе научила езика на глухонемите и бележките бяха единственото й средство за общуване. Джобовете й винаги бяха пълни със смачкани листове.
Всяка нощ Лизет излизаше на балкона пред стаята си, запалваше ги с клечка кибрит и един по един ги пускаше върху снега по замръзналата улица. Започна да отслабва, защото се хранеше само когато й позволяваха да си сготви сама. И никога, за нищо на света, не вечеряше, защото бе разбила сърцето на възлюбения си на вечеря. При тази мисъл всеки залък засядаше в гърлото й.
Имаше обаче признаци, че Лизет се подобрява. Докато Аби и Джордж се пързаляха по каналите, тя често ги сподиряше по тротоара. Не откъсваше очи от тях и пляскаше шумно с напуканите си от студа ръце, за да ги предупреди, ако приближат опасно до невнимателни деца с шейни.
Един ден те се впуснаха с импровизиран танц върху леда. Стиснала протегнатата ръка на Джордж, Аби се завъртя толкова елегантно и й стана толкова приятно, че веднага повтори движението. Джордж я изпусна и, въртейки се като дервиш, тя полетя по канала. Той се спусна след нея, улови я през кръста и торнадото на тялото й го повлече. Изгубиха равновесие, Джордж падна по гръб, Аби полетя във въздуха и се строполи върху него. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях. След няколко опита успяха най-сетне да се изправят. Неколцина местни с бежови обувки и панталони и пъстроцветни шалове им помогнаха да изкачат стената на канала и всички заръкопляскаха. Аби погледна към Лизет — тя се смееше и цялото й тяло се тресеше. Не издаваше нито звук, но излъчваше заразителна радост и облекчение. С Джордж отидоха при нея. Паднала на колене, с кожа, блеснала от замръзнали сълзи, тя вдигна очи към тях — изтощена, ала пречистена, като човек, изпитал за пръв път от месеци нещо друго, освен чувство за вина.
В този момент Аби разбра, че Лизет ще оздравее. Момичето ги следваше, защото у Аби съзираше какво е истинското щастие. Опитваше се да научи от нея нещо, на което никога не бяха я учили. За Аби бе истинско прозрение да осъзнае, че сме това, на което са ни научили. Ето защо жените от семейство Морис бяха такива. Те нямаха друг пример. Аби бе открила нова земя и се чувстваше горда и полезна. Вроденият й инстинкт да помага се осъществяваше. Скоро обаче щяха да попарят самонадеяността й. Щеше да научи важен урок. Лизет се променяше, защото искаше да се промени. Нито обичта, нито парите бяха способни да променят хора, които отказват да се променят.
Върнаха се в хотела със зачервени бузи и насълзени очи. По-късно Аби и Джордж щяха да излязат на вечеря. Да се изгубиш в Амстердам по време на снежна буря беше вълнуващо заради опасността. Сградите изглеждаха еднакви, преспи затулваха витрините на магазините, а понякога и цели улици. Веднъж се наложи да се подслонят при непознато семейство. Те не говореха английски, а Джордж и Аби не говореха нидерландски. Играха с децата и спаха на пода в кухнята. Беше прекрасна нощ. На сутринта обаче, когато най-сетне се върнаха в хотела, Лизет не беше на себе си от притеснение.
Същия следобед тя се качи в стаята си, а съпрузите отидоха на рецепцията да вземат пощата си. Бяха се застояли достатъчно в Амстердам, та писмата им от Париж да ги застигнат. За Аби това бе най-неприятният момент от деня. Тя взе писмата и седна на малкото канапе във фоайето, а Джордж поръча храна за стаята на Лизет — както всяка вечер, макар тя да не я вкусваше. Огладнееше ли много, призори се вмъкваше тайно в служебната кухня и си приготвяше нещо, оставяйки курабийки със захарна глазура и пресни питки, които работниците намираха по-късно, убедени, че пиршеството е дело на елфи.
Най-отгоре беше писмото на сестра й Мерили. Отвори го.
Аби,
Сигурно вече знаеш. Мама каза, че ти е писала. Всички ти писаха. Талбърт почина преди две седмици. Къде си? Защо си такава егоистка? Мама се опита да ти се обади, но в глупавия хотел, където сте отседнали, се правят, че нямат представа коя си. Принуждаваш ме да пиша в такова състояние! Едва държа химикалката! Нуждая се от теб, Аби. Съпругът ми го няма и не знам какво да правя. Куин не спира да плаче. Не разбира защо леля й Аби не е тук, когато всичко се разпада. Идвай си! Талбърт загина в твоята къща. Ти си виновна. Ела си у дома и ни помогни.
Вцепенена, Аби изпусна писмото в скута си. Талбърт — мъртъв? Невъзможно. Беше толкова млад и изпълнен с живот. Помнеше го от сватбата си — как му се усмихваше Мерили, как танцуваше с нея и я прегръщаше, карайки я да забрави завистта. Той умееше да преодолява суетата и мрачните й настроения. Мерили от малка беше като изопната струна. Любовта му беше като балсам за раната на разочарованието на майка им, че не се е омъжила по-изгодно.
Аби погледна другите писма, препратени от Париж по едно и също време. Излъчваха зеленикаво сияние — вестители на една и съща лоша новина. Прииска й се да ги изтръска от скута си като паяци.
— Какво има, Аби? — попита я Джордж, приближил се неусетно до нея.
Тя му подаде мълчаливо писмото, стана и другите се разпиляха по пода. У дома. Трябваше да се върнат у дома. Писмото на Мерили звучеше истерично. Споменаването на Куин обаче беше умишлено. Аби обичаше това дете. Откакто племенницата й се роди, Аби се стремеше да й бъде опора, да й показва, че не е необходимо да прихваща семейната лудост и може да бъде каквато си поиска.
Джордж прочете писмото и разтърка лице.
— Пътищата са затворени заради снега. Ще се наложи да почакаме ден-два.
Обърна се и тръгна към рецепцията. Отнесе писмото и Аби така и не разбра какво е направил с него. Не го видя повече.
Разтърсена от нещастието на сестра си, тя осъзна, че скърби и за себе си. Това бе краят на бляновете им. Знаеше, че ще настъпи, ала не очакваше да е толкова скоро. Мислеше, че решението да тръгнат ще е тяхно; представяше си как, след като месеци наред са скитали, накъдето им видят очите, Джордж ще я погледне и ще й каже: „Да се връщаме у дома“. Ще изрече думите така, че „у дома“ да прозвучи като пристан, като място, където искат да бъдат.
Заминаха след два дни. Лизет настоя да ги придружи, но тя я разубеди. Посъветва я да се сдобри с родителите си, преди нещо такова да сполети и нея. На сбогуване момичето се разплака тихо. От силата на чувствата му абажурите в стаята и ледените висулки по стряхата отвън затрептяха. Аби я прегърна.
— Ние сме предвестници на щастие — прошепна й. — Не го забравяй.
Пътят към дома бе мъчителен като момента, когато се събуждаш от сън и нямаш представа къде си и кое е действително. Въздухът в Атланта беше влажен и топъл. Докато се отдалечаваха с таксито от летището и потта избиваше по розовата й копринена рокля, Аби често се обръщаше назад, сякаш зимата ги следваше и всеки миг щеше да зърне снежните вихрушки на Амстердам.
Не се отбиха първо в своята къща. Джордж бе купил неокласическото имение, принадлежало преди поколения на кмета на Атланта, няколко месеца преди да се оженят, но всъщност не бяха живели тук. В нощта след сватбата спаха върху купчина завивки в дневната на огромния празен дом. Кикотеха се, за да чуват ехото, и призоваваха присмехулно стаените в мрака призраци. На другия ден отпътуваха за Европа. През медения си месец изпратиха у дома достатъчно мебели да запълнят просторната къща и Аби си представяше как дни наред ще отваря сандъците и ще си спомня с приятна носталгия пътешествието им. Щеше внимателно да избира място за всяка вещ, да преценява кой спомен иска да сложи в кабинета, в антрето, в спалнята им. Така завръщането у дома щеше да стане поносимо.
Оказа се обаче, че сестра й е използвала ключа, даден й от Аби за всеки случай — по настояване на Мерили — и е завзела къщата. Скоро след отпътуването им съпругът й Талбърт не смогнал да плаща наема за жилището им и те се изнесли. Мерили решила да заживеят в дома на Аби и Джордж. Отначало временно, ала колкото по-дълго отсъствали двамата, толкова по-удобно се настанявала Мерили.
Замисляйки се за изминалите осем месеца, Аби си спомни колко странно й се струваше, че в писмата си мнозина нейни приятели споменават колко красива е къщата им. Тя предполагаше, че имат предвид как изглежда отвън. Ала всъщност те бяха влизали вътре. Мерили организирала парти почти всеки месец. Разопаковала всички сандъци и подредила мебелите по свой вкус.
Сред последните неща, изпратени от Джордж у дома, бе изключително тежка тоалетна маса Луи XV с мраморен плот. Мерили я харесала много и решила да я сложи в спалнята. Двамата с Талбърт се опитали да я пренесат сами по високото стълбище, но той залитнал, препънал се и паднал по стълбите. Мраморната тоалетна масичка се приземила върху него. Убила го, преди съпругата му да успее да извика съседите на помощ. Умрял пред очите на тригодишната Куин.
Аби научи всичко това предния ден, когато пристигнаха в Лондон и се обади по телефона на сестра си. Първите думи на Аби бяха:
— Защо остави Куин сама с него?
Не можеше да повярва, че горкото дете е било подложено на такова изпитание.
Оказа се, че е изрекла погрешните думи.
— Тя ще забрави! А аз? Аз изгубих съпруга си! Бях там! Видях всичко!
Аби чу как Куин плаче. Мерили се бе пренесла при майка си в малката тюркоазена къща, чиято ипотека Джордж бе изплатил, преди да се оженят. Първият му подарък за Аби.
— Трябва да ми помогнеш — каза сестра й. — Ти имаш всичко. Ако ми беше дала пари, преди да тръгнеш, както даде на мама, това нямаше да се случи! Защо не се прибра навреме? Защо изпрати тази глупава, ужасна тоалетна масичка?
Таксито спря пред къщата на майката на Аби.
— Защо не искаш да дойда с теб? — попита Джордж.
— Това само ще влоши положението.
Появеше ли се с Джордж, след като Мерили бе изгубила съпруга си, само щеше да подпали лудостта на сестра си. През целия си живот Аби ходеше на пръсти около семейството си, защото спокойният й характер сякаш наливаше масло в огъня на избухливите им натури. Искаше да бъдат щастливи. Искаше да ги уравновеси. А сега, изпълнена с увереност след медения си месец, искаше да ги промени. Да ги направи по-добри. Беше сигурна, че е по силите й.
— Ще им дам всичко, от което се нуждаят — каза й Джордж.
— Знам. Благодаря…
Той си пое дълбоко дъх, все едно за пръв път усеща как мирише въздухът, колко чуждо е уханието му.
— Не мога да повярвам, че сме у дома.
— И аз. — Аби стисна големите му длани и слезе от таксито, преди да се разколебае. — Ще ти се обадя кога да ме вземеш.
Застана на верандата и изпрати с поглед таксито. За пръв път от почти година между тях имаше измеримо разстояние и колкото повече се отдалечаваше Джордж, толкова по-силно усещаше напрежението тя — като изопнат ластик, който всеки миг ще се скъса. Прииска й се да хукне след таксито, да се сгуши в ръцете му и да затвори очи, та всичко това да изчезне. Ала се обърна и зад прозореца видя как майка й, Мерили и Куин седят стоически пред телевизора — три вцепенени фигури. Пое си дълбоко дъх, почука на вратата и влезе.
Щом прекрачи прага, истерията лумна.
Аби изглеждаше добре и гневът на Мерили се разпали. Пристъпеше ли малката Куин към Аби, предпазливо щастлива да я види, Мерили я дръпваше настрани и й казваше, че леля й Аби е виновна за смъртта на баща й. След като Аби спа на канапето три дни и носи едни и същи дрехи, външността й най-сетне задоволи що-годе сестра й.
Докато бяха разделени, Джордж поръча надгробна плоча за Талбърт, погребан без церемония. Той уреди да проведат паметна служба. Срещна се и с брокер на недвижими имоти, за да намери дом за Мерили. И унищожи тоалетната масичка — изгори я в градината и зарови мраморния плот под магнолията в задния им двор.
В деня на паметната служба Джордж се стъписа от окаяния вид на съпругата си. Мерили бе настояла сестра й да облече черна рокля на майка им, която изобщо не й беше по мярка. Мерили искаше да блесне, да бъде красивата вдовица. И не желаеше никой да разпитва Аби за медения й месец. Приближеше ли някой до сестра й в параклиса, радостен да я види отново, Мерили заплакваше сърцераздирателно и привличаше вниманието на всички. Веднъж дори се престори, че припада.
След службата Джордж заведе Аби у дома въпреки възраженията на Мерили. Аби бе твърде изморена да спори с него. Зарече се на другия ден да изкупи вината си пред сестра си.
Джордж бе оставил всички лампи в къщата да светят, за да изглежда приветлива. Ала и двамата разбраха още щом влязоха.
— Няма как да живеем тук. Ще трябва да продадем къщата — каза тя, когато съпругът й затвори вратата.
— Знам.
— Надявам се да е за добро — въздъхна Аби. — Не я чувствам като свой дом.
— Ще намерим дом, Аби. Обещавам ти. Виж. — Джордж извади пощенска картичка от купчината писма, натрупани в голяма кошница до входа. — Един приятел ми разказа за имот на юг — езеро и няколко бунгала. Ще те заведа там през почивните дни да се разведрим.
Пощенската картичка представляваше снимка на хора, забавляващи се в летен ден край тинесто езеро — жена с бял чадър, момче с панталонки и момиченце в розов бански костюм. Надписът гласеше: „Добре дошли в «Изгубеното езеро», Джорджия“. Снимката беше стара, ала от пръв поглед в гърдите на Аби се надигна странно чувство, сякаш вижда бъдещето си. Укори се мислено колко е глупава. Не биваше да отива там. Нямаше сили да тръгне оттук с мисълта, че трябва да се върне.
— Изглежда топло. На Лизет щеше да й хареса — отбеляза тъжно.
Джордж я целуна нежно по врата, сякаш се страхува да не я счупи. Никой не смяташе, че е крехка. Само съпругът й.
— Трябва да пийнеш нещо.
Той влезе в дневната, а Аби остана в просторното фоайе и се огледа. Къщата беше безупречна, ала обзаведена съвсем неправилно. Тя изобщо не си я представяше така. Мерили я бе подредила по свой вкус. Проклетата тоалетна масичка не беше предвидена за горния етаж. Аби смяташе да я сложи във фоайето и да окачи красиво огледало над нея. Представяше си колко приятно ще подрънкват ключовете й, когато на влизане ги оставя върху мраморния плот.
Тръгна несигурно към стълбите и седна. Отпусна глава в скута си. През последните нощи се събуждаше по няколко пъти, питайки се къде е. В Париж? В Амстердам? Къде е Джордж? През страховитите мигове, докато си спомни, й се струваше, че разбира донякъде какво преживява сестра й, и това я улесняваше да приеме състоянието й.
Седнала на стълбите, Аби се запита дали има душевно заболяване, което не е биологично, а научено. Помнеше как майка й пропадна по стръмната спирала след смъртта на баща й. И дори сега майка й подхранваше красивата скръб на Мерили с гнева си, че сестра й е пътувала толкова дълго. Бяха наранени. Бяха жертви. Ако имаха всичко желано, щяха да се почувстват добре. Ала го нямаха и приписваха вината на всички други.
Обзе я дълбоко отчаяние при мисълта какво ще й струва да ги направи щастливи. Обичаше малката Куин до болка, но детето я гледаше с такъв страх. Кой постъпва така с дете? Кой избира това пред щастието? Липсваше й Европа. Липсваше й надеждата, която я обземаше там. Липсваше й успокоителното присъствие на Лизет. Отсега се огъваше под това бреме. Семейството й вече контролираше живота им и харчеше парите на Джордж.
Някой почука на вратата и тя вдигна рязко глава.
Джордж влезе във фоайето. Носеше тумбеста чаша с кехлибарена течност.
— Кой ли може да е? — попита той. Отиде до вратата и я отвори. Настана мълчание. — Не може да бъде! — възкликна най-сетне той.
— Кой е? — подвикна Аби, опасявайки се, че Мерили или майка й са дошли да й донесат огорчението и скръбта си като шал, който неволно е забравила.
Джордж отстъпи настрани с усмивка. На прага се появи Лизет — в зелена рокля и с бяла панделка в косата.
Тя погледна Аби, втурна се към нея и я прегърна с всичката сила на крехките си ръце.
Преди няколко месеца Аби бе спасила живота й.
А Аби винаги се кълнеше, че в този момент Лизет й се отплати.
Втора част
8.
Изгубеното езеро
Съли, Джорджия
В наши дни
Аби не дойде за обяд. Гостите се нахраниха без нея; предположиха, че е заета с описа. Лизет сервира печено пиле, топла салата с орехи и сладки картофи и боровинков хляб със захарна глазура, която приличаше на ледени кристали.
Телефонът във фоайето иззвъня и вилиците на всички замръзнаха във въздуха. Застинаха объркани — не само защото телефонът звънеше за пръв път, откакто бяха пристигнали в „Изгубеното езеро“, но и понеже Аби я нямаше. При второто иззвъняваше се спогледаха като племе от джунглата, смаяно от технологията. Дори Лизет излезе от кухнята и застана на прага, чудейки се какво да направи.
— Аз ще вдигна — каза Кейт и вдигна салфетката от скута си.
Стана и отиде във фоайето. Пресегна се над писалището на рецепцията и взе слушалката.
— Ало?
— Ало? — чу женски глас. — „Изгубеното езеро“?
— Да.
— Но вие не сте Аби.
— Не, аз съм Кейт. Племенницата й.
— О, добре! Сигурно ще успеете да ми помогнете. Аз съм Лара Ларкуърди от дамския клуб. Разбрахме за прощалното парти на Аби и решихме да попитаме какво да донесем. Знам, че Грейди ще приготви пилешки крилца. А Мейвис Бейкър ще донесе от прочутата си туршия.
Кейт се поколеба.
— Знам само, че Лизет ще прави торта.
— Значи не ви трябва десерт. Ясно. Ще кажа на дамите. И още нещо. Съпругът ми пита дали оркестърът му може да свири на партито. Когато били момчета, Аби ги наемала да свирят на гостите й през почивните дни. Иска да посвири за последно за нея.
— Добре — отвърна несигурно младата жена.
— Той ще се зарадва много! Благодаря ви. Надявам се да се запознаем в събота.
Лара Ларкуърди от дамския клуб прекъсна връзката.
Кейт остави слушалката и се върна в трапезарията.
— Мисля, че имаме проблем — отбеляза тя.
— Кой беше? — попита Булахдин.
— Жена от града. Дамският клуб се интересува какво да донесе на партито. Помоли съпругът й да свири. Партито май ще е по-многолюдно, отколкото очаквахме.
Лизет веднага написа нещо в бележника си и го показа на Джак.
— Лизет моли някой да отиде пак до магазина — каза той. — Трябва й помощ, за да направи по-голяма торта.
— Аз ще напазарувам — предложи веднага Кейт.
— А аз ще помогна за тортата — додаде Джак и дори се изправи като доброволец за военна мисия.
— Знаех си! — разкикоти се Булахдин и удари с длан по масата така, че сребърните прибори подскочиха. — Помислиш ли си, че се досещаш какъв е краят, той се променя.
Селма потупа устни със салфетката си и върху нея цъфна червено петно.
— Определено трябва да започнеш да взимаш лекарства — констатира тя.
Булахдин не й обърна внимание.
— Преподавах литература почти четирийсет години. Книгите, които четях на двайсет, ми се струваха коренно различни, когато ги прочитах на шейсет. Знаете ли защо? Защото завършваха другояче. Прочетеш ли книга, историята продължава в главата ти. Няма как да промениш началото. Но винаги можеш да промениш края. Същото се случва и тук!
Никой не отговори. Тя ги погледна, отчаяна, че не разбират.
— Кейт, Аби всъщност не прави опис, нали? — попита най-после.
Кейт вдигна ръка и си разтърка тила.
— Не, струва ми се.
— Аби не иска да си тръгва. Всички го знаем.
— Няма начин да я спрем — обади се Джак. — Нали?
— Има, разбира се! — възрази Булахдин. — Идваме тук години наред, ала показвали ли сме й някога колко много означава за нас това място? Знае ли тя колко я ценим? Какво правехме ние? Размотавахме се наоколо, сякаш чакахме да настъпи краят и тя да се откаже. Но стига толкова! Обзалагам се, че всички от града ще дойдат да й кажат колко я обичат. Партито вече не е прощално. Целта е да убедим Аби да остане!
— Козата си остава коза, дори да я облечеш в смокинг — заяви Селма и се изправи.
— Нищо подобно — възрази старицата. — Облечеш ли й смокинг, става съвсем друга коза.
— Днес си неудържима — отбеляза Селма, отдалечавайки се.
— И още как! Ще бъде страхотно. Чака ни много работа. Трябва да направя списък.
Тя затършува в чантата си, мърморейки си под нос.
Объркана, Девън се обърна към Кейт и попита:
— Ще има ли коза на партито?
* * *
Днес Аби се отби в бунгало номер 2 — запазено за млади майки, пожелали да си отдъхнат за малко от ревящите си бебета. Заспа на канапето в дневната и когато се събуди, беше притъмняло — за миг й се стори, че е проспала целия ден. Вдигна ръка и си погледна часовника — един след пладне. Бе пропуснала обяда и стомахът й възнегодува.
Тя се изправи бавно. Коленете й изпукаха. Разтърка ги и застана пред прозореца. Чадърите над масите за пикник се люлееха, по моравата се носеха върволици от листа — едно след друго, сякаш бягат към безопасно място. Небето беше с цвят на стар калай. Мълния озари дърветата на отсрещния бряг на езерото. Край водата често се завихряха бури. Никога не донасяха дъжд; всяваха само паника. Отне й години да го осъзнае. Притъмнееше ли небето, извиеше ли се вятър, с Джордж се втурваха да прибират покривките от масите и храната. Лека-полека обаче разбраха, че никога нищо не се случва. Дъждът над Изгубеното езеро приличаше на старица, която си полива градината. Винаги предупреждаваше, винаги се сипеше кротко и никога не вдигаше много шум. Джордж казваше през смях, че когато някоя гръмотевична буря най-сетне донесе дъжд над Изгубеното езеро, значи е настъпил моментът за тревога.
Аби излезе от бунгалото и тръгна право към моравата. Вятърът рошеше косата й, въздухът отскачаше около нея, нагнетен от електричество. Тя разпери ръце и вдигна лице към небето. Затвори очи и зачака. Сърцето й биеше бързо. Пръстите й изтръпнаха от енергията, все едно около тях се събира нещо твърдо, което може да хвърли като топка.
Зачака.
След минути вятърът стихна и слънцето огря лицето й. Бурята бе отминала без капчица дъжд.
Тя отвори очи и отпусна ръце.
Добре.
Още не беше време за тревога.
Тръгна към къщата. Видя, че трапезарията е разтребена след обяда, и влезе в кухнята. Лизет бе наизвадила форми за торта и всякакви сложни сладкарски пособия. Баща й беше известен готвач, но Лизет бе научила всичко за десертите сама и се гордееше с това.
— Заспах, докато правех списъка, и пропуснах обяда — обясни Аби; отвори хладилника и взе чепка грозде. — Къде са другите?
Лизет написа: „Джак ще дойде скоро. Ще ми помага за тортата“.
— Джак? Тук в кухнята ти? — повдигна вежди приятелката й. — Какво смята Люк за това?
Посочи празния стол в ъгъла. Както обикновено Лизет се почувства неловко, когато тя заговори за Люк.
Аби знаеше отлично колко фина е границата на скръбта. Пренебрегнеш ли я, отшумява, но винаги се връща, когато най-малко я очакваш. Позволиш ли й да остане, отделиш ли й място в живота си, се настанява уютно и никога не си тръгва. Най-добре е да се отнасяш с нея като с гост. Уважаваш я, грижиш се за нея и после я отпращаш да си върви.
Лизет бе позволила на Люк да се застои твърде дълго.
„Не говоря с Люк.“
— Той мисли като мен, нали? За теб и Джак.
„И двамата с Люк искате да съм щастлива без теб. Как си го представяте? Как бих могла да съм щастлива без теб?“
Аби прочете бележката и поклати глава.
— Нещата, способни да те изпълнят с щастие, не са ограничен брой. Не се изчерпват с мен и Люк. Обзалагам се, че той би се съгласил с мен.
Лизет подбели очи и написа: „Защо да ви слушам? Люк е дете, а ти си старица“.
Аби се разсмя.
— Аз съм старица? И ти не си новоизлюпено пиленце, госпожичке.
Лизет разпери ръце — много европейски жест за изразяване на раздразнение, който петдесетте години в американския Юг не бяха успели да заличат. Колкото и да се стараеше — а тя се стараеше — Лизет винаги щеше да изглежда като чужденка. Дори без издайнически глас и акцент.
— Къде са другите? — попита Аби и си взе парче боровинков хляб от подноса, преди приятелката й да го прибере.
Лизет написа с въздишка: „Организират партито ти“.
Аби се обърна преди Лизет да забележи как докосва гърдите си, за да успокои пърхането в тях. Гостите й замисляха прощално парти. Джак бе дошъл за Лизет. Уес продаваше земята си. Тя бе задвижила всичко това. Разбираше, че е за добро. Не можеше да спаси „Изгубеното езеро“.
Седна зад писалището във фоайето и надникна през прозореца да провери дали все пак не е заваляло. Видя слънце. Езерото й казваше да не се тревожи, защото всичко ще се нареди, ала безпокойството й не стихваше.
Защо иначе ще продължава да търси знаци, че трябва да остане?
* * *
Спряха на централния площад в Съли и Кейт остави списъка с продукти на младата жена във „Фреш Март“. Тя й каза, че ще отнеме трийсетина минути и майката и детето тръгнаха по тротоара, взирайки се във витрините на антикварни магазини, галерии, чайни и книжарници. В последните няколко сгради се помещаваха адвокатска кантора и офис за продажба на недвижими имоти с танцувално студио на горния етаж. Кейт понечи да се върне назад, но Девън настоя да обиколят целия площад.
Тогава видяха „Майсторска пица“ — последната сграда в далечния край на площада.
Кейт спря пред витрината. Както върху вана на Уес, и тук до надписа имаше карикатура на усмихнат закръглен мъж с колан за инструменти. Слънцето светеше зад гърбовете им и превръщаше стъклото в огледало.
— Тук мирише много приятно. — Девън се приведе и се опита да надникне вътре, свила длан пред окото си.
— Току-що обядвахме — напомни й Кейт.
— Е, мамо, аз съм на осем. Не обичам салата от орехи и сладки картофи — отвърна й тя с тон, какъвто би използвала, ако някой й предлага да кара кола.
Младата жена се засмя и отвори вратата.
Влязоха и очакванията на Кейт — каквито и да бяха — не се оправдаха. Подът бе облицован с черни и бели плочки, ала останалото беше експлозия от неонови цветове. Стените бяха покрити с филмови плакати и обложки на плочи от 80-те. В далечния край на помещението имаше старомодни автомати за видеоигри — ПАК-МАН, Донки Конг, Фроджър.
С Девън седнаха до плота край витрината. Мястото бе пълно с местни клиенти. Сервитьорката в сини джинси и тениска с надпис „Майсторска пица“ тръгна към тях и Кейт огледа бързо черната дъска с менюто. Поръча парче пица с кашкавал за Девън и два чая с лед.
— Не съм ви виждала преди — отбеляза сервитьорката, докато им наливаше чая в пластмасови чаши. — Водният парк ли ви доведе насам?
— Не. „Изгубеното езеро“.
Сервитьорката се ококори.
— Вие сте племенницата на Аби Пим! Чух, че й гостувате.
— Така ли? — изненада се Кейт.
Сервитьорката се засмя.
— Градът е малък. И аз ще дойда на партито. Ей сега ще ви донеса пицата.
След минута пицата на Девън се озова пред нея и тя я захапа лакомо.
Кейт заотпива от чая, усещайки любопитните погледи на хората. В кухнята настана суматоха, вратата се отвори и Уес застана на прага. Откри ги веднага.
— Казах ти, че е там — констатира мъжки глас отвътре.
— Здрасти, Уес! — поздрави Девън и кашкавалените нишки се разточиха между устните й и пицата.
— Хубаво място имаш — отбеляза Кейт.
Уес бе облечен в меки износени дънки и тениска с дълъг ръкав. Косата му сега изглеждаше по-светлочервена, защото не лепнеше от пот като предния ден. Стори й се по-истински тук, далеч от „Изгубеното езеро“. За пръв път го виждаше в друга среда и с изненада установи, че чувствата й са същите. Не ги пораждаше обстановката. А той.
Уес дойде при тях. По лицето му се четеше известно смущение от начина, по който се бе появил.
— Благодаря.
— Може ли да те питам нещо?
Той се подпря на плота.
— Разбира се.
— Защо си нарекъл ресторанта „Майсторска пица“, след като атмосферата е като от осемдесетте?
Той се усмихна. Най-добре виждаше момчето у него, когато се усмихваше, свалил защитната броня.
— Отначало всички се учудват. Щом къщата излезе на пазара, реших да я купя заради просторния подземен гараж. Точно това ми трябваше. Най-сетне бях спестил достатъчно да основа компания за ремонти по домовете, вместо да използвам като офис дома на приемната си майка. Има три етажа. Живея на третия. — Той посочи с палец тавана.
— Ресторантът на първия етаж се наричаше „Поглед назад“. Аз не исках да се занимавам с него и обмислях да дам помещението под наем. Пицарията обаче беше любимо място на местните и те настояваха да продължи да работи. Предишният собственик бе починал внезапно и хората всяка нощ слагаха старомодните му зелени ботуши със заострени бомбета пред апартамента ми. Понякога ги намирах в гаража долу. Веднъж-дваж ме чакаха на сутринта дори тук, в ресторанта — на пода до онази маса — посочи яркооранжевата маса в ъгъла, — все едно той е седял там и преди малко е станал и си е тръгнал.
Мъж, чието лице беше покрито от бакенбарди, надникна през вратата на кухнята.
— Колко пъти да ти повтарям, че не го правехме ние — укори го той. — Беше призракът му. Искаше ресторантът да работи. Погребали са го с тези ботуши! Здрасти, Кейт! Аз съм Грейди. Предай на Аби, че ще донеса пилешки крилца на партито.
Тя се усмихна и кимна, но Уес дори не го погледна.
— Така се появи „Майсторската пица“. Два бизнеса в един. Наех помощник и диспечер за работилницата долу. И задържах всички служители в пицарията, за която отговаря Грейди. — Той кимна към кухнята. — Понякога се получава странно преплитане. Клиентите се обаждат за майстор, но поръчват и пица. Или клиентите на ресторанта носят счупени лампи и хапват тук, докато ги поправим долу.
— Много изобретателно! — похвали го Кейт.
— Свикнах бързо и сега ми харесва — отговори Уес.
— Винаги си бил сговорчив.
Той изсумтя.
— Имаш предвид, че ме командореше.
Девън сдъвка последното парче пица и каза:
— Хей, Уес, виж какво ми даде алигаторът! — Вдигна възлестия корен, който бе оставила върху плота. Разнасяше го със себе си като фенерче където и да отидеше. — Мисля, че е знак.
Уес взе корена и го разгледа внимателно.
— Знак за какво?
Девън сви рамене.
— Че алигаторът иска да намеря нещо.
— Май е от кипарисово дърво — Уес й подаде корена.
— О… да — кимна Кейт.
— Откъде знаете? — попита развълнувано Девън.
— Корените на кипарисите понякога стърчат над земята или над водата. С майка ти се гмуркахме около тях да търсим съкровища.
— Но ти не бива да го правиш в никакъв случай — додаде бързо Кейт. — Опасно е. Мама щеше да припадне, ако знаеше. Помня колко бяха заплетени корените под водата. Чудно как не сме се заклещили.
— Пораснаха ни хриле, не помниш ли? — вметна Уес.
Тя вдигна несъзнателно ръка и пръстите й докоснаха мястото зад ухото.
— Помня.
Помнеше и историята, която съчини — как три момичета плували сред корените на кипарисите, заплели се и останали там завинаги; пораснали под водата и косите им се виели като водорасли, когато наблюдавали как родителите им идват да ги търсят всеки ден; след време се научили да яздят мъглата и да се появяват над повърхността. Урсула, Магдалена и Бети. Призрачните дами.
Девън скочи от стола.
— Да се връщаме при езерото! Искам да видя кипарисовите корени!
Кейт подвикна на Девън да я чака до входа и попита Уес:
— Ще дойдеш ли на партито?
— Разбира се — кимна той.
— Партито явно ще надмине очакванията на Булахдин.
— Ще дойда по-късно днес, ако искаш. Да помогна за подготовката.
— Всички ще ти бъдат благодарни — призна Кейт.
— Мамо, хайде!
— Доскоро значи — усмихна се младата жена и тръгна към Девън.
* * *
— Знае ли тя, че участваш в сделката за имота на Аби? — Грейди подаде глава от кухнята веднага щом майка и дъщеря излязоха.
Уес сви рамене.
— Не, ако Аби не й е казала.
— Лошо ти се пише, когато разбере — подсвирна Грейди.
— Защо?
— Съвсем си изгубил форма — поклати глава той. — Докога да ти повтарям, синко, да излизаш по-често с жени.
— Излизам достатъчно.
— Боулингът с мен не се брои за среща. Дори не ме водиш на вечеря след това.
Уес извади кърпа изпод тезгяха. След кратък размисъл попита:
— Какво те кара да мислиш, че се интересувам от Кейт?
— Това, което се случи тук преди малко, се нарича привличане. П-р-е-ф-л-и-ч-а-н-е. Провери го в речника.
Уес се усмихна и се залови да бърше плота. Грейди знаеше, че е имал приятелки. Не че се задържаха дълго. Всички на неговата възраст бързаха да напуснат града. Най-дългата му връзка продължи две години. Влюби се в Аника през последната година в гимназията. След дипломирането обаче тя започна да крои планове да избягат оттук. Казваше му, че уменията им ги улесняват да пътуват. Той можеше да ремонтира всичко, а тя да работи като сервитьорка навсякъде. Приемната му майка Дафни го насърчи да послуша сърцето си. Проблемът бе, че сърцето му не принадлежеше на Аника. Поне не цялото. Голяма част, разбира се. Обичаше я. Ала обичаше и Дафни, Аби и града. И Били.
Всъщност причината беше Били.
Напуснеше ли това място, щеше да напусне брат си. Не можеше да го направи. С Били бяха неразделни. Уес му сменяше пелените, учеше го да плува. Всяка сутрин отиваха през гората до езерото. Каквото направеше Уес, правеше го и Били. Каквото харесваше Уес, брат му също го харесваше. Едва не загина, опитвайки се да намери Били в горящата къща. Ала не успя. Не го намери. Навярно продължаваше да го търси. Винаги щеше да го търси.
Нямаше сила, нито човек, способен да надделее над този спомен, да заеме това място в сърцето му. Освен Кейт. Преди години поиска да си тръгне заради нея. Ала тогава мислеше да вземе и Били. Сега обаче не би заминал дори заради нея. Не че съществуваше такава възможност. Независимо какво смяташе Грейди, с Кейт имаха само спомен за нещо хубаво.
И той, и тя щяха да си отидат, преди да се усети.
9.
Кейт и дъщеря й се върнаха във „Фреш Март“. Покупките им бяха опаковани и тя даде бакшиш на момчето от магазина, което им помогна да натоварят кашоните в колата. Девън вече си бе закопчала колана, а Кейт се канеше да седне зад волана. От магазина обаче долетяха гласове. Чистач на прозорци върху стълба миеше стъклото над отворената врата.
— Защо идваш тук? Той е женен!
Кейт позна гласа на младата русокоса жена — Британи.
— Баща ти не се оплаква — подметна Селма, застанала на прага на магазина.
Не забеляза Кейт. Полата й се люшна възмутено и токчетата й затрополиха по тротоара толкова ожесточено, че под тях избухваха искри и оставяха черни прогорени петна по цимента. Въздухът около нея бе зареден с яркочервено електричество, познато на всяка жена. И на всеки мъж, ала по съвсем различни причини.
— Какво й става на Селма? — попита Девън.
— Нищо — отвърна майка й и седна в колата. — Просто е в лошо настроение.
— Алигаторът я харесва.
— Нима? — попита разсеяно Кейт, запалвайки двигателя.
— Той харесва всички. Тревожи се, че няма да ги види повече. Не иска да си тръгват.
— Дори Селма?
— Смята я за красива.
Кейт се обърна да излезе на заден ход от паркинга.
— Е, значи определено е той.
* * *
Пристигнаха в „Изгубеното езеро“ няколко минути преди Селма. Тя слезе от червения си седан и се запъти право към бунгалото си, без да продума.
Кейт и Девън започнаха да разтоварват покупките, но Селма извика:
— Кейт! Кейт!
Понесла кашона, пълен със зеленчуци, Кейт се обърна. Другата жена стоеше на верандата пред бунгалото си.
— Да?
— Искам да се изкъпя, а нямам чисти хавлии.
Кейт кимна към голямата къща.
— В пералното помещение сигурно има.
— Ще почакам тук — отвърна Селма. — Нали спомена, че помагаш на Аби? Тя обикновено ми носи хавлиите.
Майка и дъщеря внесоха първите кашони с продукти вътре.
— Ей сега ще донеса останалото — обясни Кейт на Лизет. — Първо ще изтичам да занеса хавлии на Селма. Какво я прихваща?
Французойката поклати глава и написа в бележника: „Самотна е“.
— Не изглежда да е самотна.
Лизет се усмихна и написа: „На никого не му личи. Дори на теб“.
* * *
След няколко минути Кейт почука на вратата на Селма. Тя й извика да влезе. Вече беше с китайски пеньоар и лежеше на канапето, разгърнала списание. Бунгалото изглеждаше замъглено, но не от дим. Мъглата беше ароматна — като от парфюм.
По абажурите бяха надиплени шалове. Обувки с високи токчета бяха подредени в камината. Отворени кутии за шапки се виждаха навсякъде, но в тях нямаше шапки. Едната бе пълна с бонбони, друга — с миниатюрни мостри на гримове, трета — чудно — с капачки от бутилки. Застанала на прага, Кейт протегна ръце да й подаде хавлиите.
Селма отегчено захвърли списанието.
— Сложи ги в банята. И вземи старите.
Младата жена влезе в банята, остави хавлиите върху мивката и се върна с използваните, изцапани с грим. Тръгна към вратата, но се обърна и каза:
— Днес те видях във „Фреш Март“. Бяхте се спречкали с момичето в магазина.
Селма въздъхна.
— Не ме харесва.
— Защо?
— Защото флиртувам с баща й — собственика на магазина. Женен е. Такава съм си. Всичките ми съпрузи бяха женени, когато ги срещнах. — Тя потърка разсеяно безименния си пръст на мястото, отредено за брачна халка. — Но тя се притеснява напразно. Ако го исках, досега да съм използвала последната си магия.
Кейт отвори уста, но я затвори. Накрая все пак попита:
— Всичките ти съпрузи ли бяха женени?
— Странно, нали? Ала такива са правилата.
— Спазваш правила?
— Не съм ги измислила аз. Съществуват от незапомнени времена.
— Защо тогава не остана омъжена за някой от тях? След като си ги спечелила с цената на толкова неприятности?
Селма се намръщи и стана.
— Нито един не оправда очакванията ми. — Посочи седемте снимки в рамка върху полицата над камината — някои малки, други големи. От всяка се усмихваше мъж. От най-овехтялата я гледаше младеж на около двайсет години, от най-новата — възрастен мъж. — Това са съпрузите ми — обясни тя. — Запазила съм ги, за да ми напомнят какво не бива да търся следващия път.
Отиде до полицата и взе кутийка за бижута — лешниковокафява с люспички слонова кост, инкрустирани върху капака. Кутийката не правеше впечатление и Кейт не би й обърнала внимание. Ала Селма я вдигна нежно, сякаш ще оживее в ръцете й. Младата жена се втренчи като омагьосана в нея. Усети силата й.
— Знаеш ли какво е това?
— Не. — Кейт пристъпи от крак на крак и преглътна.
— Тайната на успеха ми — обяви Селма и отвори бавно кутийката.
Кейт се приведе да погледне вътре. Намръщи се — върху черното кадифе имаше само малък медальон с формата на сърце.
— Какво е това?
— Ха! — Селма захлопна победоносно капака и тя отскочи уплашено назад. — Знаех си! Само жени като мен разбират какво е.
— Не разбирам… — заекна Кейт; зави й се свят, сякаш е станала прекалено рязко.
— Магия. Последната. Пазя я за последния си съпруг. Ще бъде стар и богат. Следващ няма да ми е необходим.
Кейт се запита дали Селма се е хванала за идеята за амулетите, както тя самата се бе вкопчила в Крикет — удавникът се хваща за сламка. Когато Селма се е развеждала, навярно амулетите са я успокоявали, че няма да остане дълго сама, защото скоро ще се появи друг мъж.
След като постоя неловко за миг, стиснала мръсните хавлии и вперила очи в Селма, която галеше усмихната кутийката, все едно милва котка, Кейт се обърна и излезе от бунгалото. Вдиша дълбоко чистия езерен въздух и главата й се проясни. Погледна към вратата, затворила се зад гърба й, и се почуди дали някой разбира тази жена.
Навярно тя наистина беше магия.
* * *
Селма остави кутийката върху полицата. Не разбираше защо се държи така. Подтикваше я нещо по-силно от нея. И беше такава от толкова дълго време, че не виждаше как е възможно да се промени. Не че искаше. Майка й ненавиждаше в какво се е превърнала, но все едно. Тя не приличаше на майка си. Само това имаше значение.
Селма се стараеше да не мисли за майка си, ала сетеше ли се за нея, изпитваше съжаление. Тя изплуваше пред очите й като избеляла стара снимка — слаба, прозрачна, застанала до прозореца в кухнята в неотменно очакване съпругът й да се прибере у дома при нея.
Не обичаше да мисли и за баща си, ала спомнеше ли си го, изпълваше я гняв. Понякога — копнеж. Той също бе смътна фигура от миналото й, състояща се предимно от миризма на вестникарско мастило.
Единственото от детството, за което обичаше да мисли и помнеше изненадващо ярко, беше безкрайната върволица жени, с които баща й изневеряваше на майка й. Помнеше роклите им, къдравите им коси, цвета на грима им, белезите върху кожата му, оставени от накитите им. Като съвсем малка нямаше представа кои са тези странни жени, появяващи се пред прага им да търсят баща й. Майката на Селма затръшваше вратата в лицата им, но тя се измъкваше тайно и ги следваше по алеята, омагьосана от изрисуваните им лица и мелодията на гривните им. Те винаги носеха гривни.
Когато Селма поотрасна, ала все още беше твърде малка да остава сама у дома, баща й я водеше нощем в баровете, ако майка й спеше мъртвешки под влияние на сънотворните. Свита в ъгъла, Селма пиеше „Върджин Мери“ и наблюдаваше как баща й общува с тези жени. Не той обаче владееше положението. Те дърпаха юздите — очарователни, неустоими за всички около тях.
Руби — красавица с боядисана в черно коса и с огромни гърди най-сетне накара баща й да напусне майка й. Другите — сега го осъзнаваше — просто си играеха с него като котки със зашеметена мишка. Не искаха да се омъжват за него, защото ако бяха пожелали, той щеше да си тръгне много по-рано. Селма беше на тринайсет, когато ги напусна. Обичаше да гостува в апартамента в центъра на Джаксън, където баща й живееше с Руби. Селма прекрачваше прага на женствеността, а Руби олицетворяваше всичко, което искаше да бъде. Случеше ли се да е в добро настроение, тя й показваше как да се гримира и как да черви устните си така, сякаш току-що е изяла шепа къпини. Такъв беше и вкусът — лепкав и плътен. В един такъв идиличен момент Селма се поинтересува от гривната на жената.
Руби отстъпи назад, вдигна ръка и четирите сърчица звъннаха.
— Жените като мен разполагат с точно осем възможности в живота да получат мъжа, когото желаят. Така държим сметка. — Разтърси отново гривната. — Имах осем амулета. Останали са ми четири.
— Какво става с амулетите?
— Изчезват, щом поискаме някого. Обикновено избираме първите от яд — крадем мъжете на жени, които не харесваме. Следващите — заради парите им. Осмият е последният шанс да получим точно каквото желаем. Пари? Отмъщение? Любов? Това е най-важният амулет.
Момичето я слушаше съсредоточено.
— Необходимо ли е да ги използваш всичките?
Руби се засмя — остър звук, все едно изщраква ключалка.
— Скъпа, защо да ги прахосвам?
Селма се опита отчаяно да разбере. Искаше да узнае всичко, но се страхуваше, че не притежава необходимото, за да го проумее. Тепърва започваше да се интересува от момчета и опитът й се простираше до намирането на някого, с когото да се държи за ръка. Това беше. Едно момче й стигаше.
— Ако се влюбиш, може ли да използваш амулетите само за един мъж?
— Не, разбира се — отговори жената и презрителният й тон обиди момичето. — Кой би обичал един-единствен мъж толкова дълго?
— Значи няма да останеш с татко? — попита Селма.
— Няма. Не мърдай — предупреди я тя, за да закрепи фалшивите мигли върху клепача й. — С майка ти бяхме съученички. Тя и приятелките й ми се подиграваха. Мислеше се за по-добра от мен. Погледни я сега. Животът й е жалък, а аз мога да имам всеки женен мъж, когото пожелая.
Селма усети как по тялото й пролазват тръпки. В този момент Руби й се стори почти опасна. Мразеше безпомощността на майка си. Мразеше и баща си, че всичко му се разминава без последствия. Руби беше по-силна от тях. Тя винаги печелеше.
— Искам да бъда като теб — прошепна Селма с разтреперан глас.
Не разбираше напълно, думите на Руби я объркаха, ала бе усетила.
Жената повдигна брадичката й и приведе лице към нейното.
— Казвайки го, скъпа, ти вече си. — Духна и топлото й дихание облъхна страните на Селма. Нещо се случи. Почувства се различна. — Осем магии. Това е всичко. Отначало изглежда много, но скоро ще проумееш, че трябва да внимаваш. Жените ще ти завиждат. Всеки мъж, изпитал дори капчица привличане към теб, може да бъде твой. Ще водиш вълшебен живот.
Руби си тръгна след четири месеца. Две седмици по-късно Селма получи пакет по пощата — гривна с осем сърчица.
Баща й се върна при майка й. Тя му вгорчи живота. Той продължи да й изневерява. Ала и двамата съзнаваха, че са обречени да останат заедно. Селма сякаш бе надянала шапка-невидимка — толкова обсебени бяха родителите й от омразата си един към друг.
Когато навърши осемнайсет, използва първия амулет да се омъжи за сержант в армията, оженил се преди година за нейна съученичка. Бяха си дошли в града през отпуската му и Селма възневидя това момиче — как се хвалеше, че се освободило от това място, където другите момичета ще изгният, докато тя обикаля света. Селма й показа откъде изгрява слънцето. Видя за пръв път как амулетът изчезва и чувството, че ще получава каквото пожелае, беше вълшебно.
Отначало, заслепена от силата си, се омъжваше глупаво, точно както бе предвидила Руби. Открадна третия си съпруг от сервитьорка в коктейлбар, която я заля с питие. Следващите отне по по-прагматични подбуди.
Руби обаче бе пропуснала да й обясни две неща. Първо, че въздействието на амулетите е преходно. Успяваше да накара всеки семеен мъж, усетил притегателната й сила, да напусне съпругата си и да се ожени за нея, ала не можеше да го накара да остане. Пет години беше максимумът, макар посестримите й да мълвяха, че една от тях задържала съпруга си седемнайсет години с един-единствен амулет. Информация се набавяше трудно. Познаваха се инстинктивно, когато пътищата им се пресичаха, ала жените като нея не споделяха охотно тайните си.
Селма застана пред прозореца на бунгалото и проследи с поглед Кейт. Тя се извърна назад. Селма познаваше отлично този поглед. Стотици жени я бяха поглеждали така през годините. Не беше претръпнала.
Това бе второто, което Руби не й каза — че тези погледи винаги нараняват.
Не й каза, че избереш ли да си такава жена, никога няма да имаш приятелки.
10.
— С Лизет пренесохме продуктите. Може ли да отида до езерото? — Девън пресрещна тичешком Кейт на пътеката пред бунгалото на Селма.
Тежкият аромат на красива жена се стелеше около майка й. Той обвиваше бунгалото на Селма като силово поле. Девън си представяше как хвърля камъни и те отскачат от него.
— Не — поклати глава Кейт и премести хавлиите от едната си ръка в другата. — Остани при мен. Аби май не е прала отдавна. Трябва да й помогнем.
Някой зад тях се обади:
— Аз ще я наглеждам.
Беше Булахдин. Девън я харесваше. Беше висока почти колкото нея и й приличаше на престаряло момиченце. Тъмните й очила скриваха половината от милото й, сбръчкано лице.
— Моля, моля, моля… — заподскача детето.
Кейт се усмихна.
— Добре. Грижете се една за друга. Благодаря, Булахдин.
Влезе в къщата, а Девън се обърна към старицата. Показа й корена, който алигаторът й бе подарил, и каза:
— Пълен напред към кипарисовите корени!
— Искаш да видиш корените на кипарисите? Добре. Насам.
Булахдин я поведе към пътека, виеща се толкова близо до езерото, че понякога докосваше брега. Над нея се надвесваха кипариси и от клоните им като балдахин се стелеха гирлянди от мъх.
Девън вървеше заднишком пред Булахдин, а възрастната жена я разпитваше за училището и за семейството й. Девън не искаше да отговаря, защото това бе старият й живот, а нещата бяха различни, откакто напуснаха Атланта. Животът й се променяше непрекъснато тази година. Все едно да се въртиш в кръг със затворени очи. Спреш ли, светът продължава да кръжи около теб. След малко обаче осъзнаваш, че вече нищо не се върти и всичко е съвсем неподвижно.
Така се чувстваше тук.
Булахдин спираше често — да вдига клонки от пътя и да ги хвърля настрани, да показва на Девън гъби или гнезда. Лъскавото я привличаше като сврака. Мина цяла вечност, докато преполовят пътя. Детето изгаряше от нетърпение да стигнат до кипарисовите корени и подтичваше напред. Старицата я викаше с тон, нетърпящ незачитане. Девън забавяше ход и следваше ритъма на Булахдин — научаваше го, внимаваше да го запомни.
Най-сетне възрастната жена обяви:
— Стигнахме! Единственото място, където се виждат!
Девън погледна към водата. Не приличаха на корени, а на кули на древни готически сгради, сякаш под езерото има църква. Бяха струпани един до друг на две стъпки от брега. Тя пристъпи напред, току до водата, и погледна надолу. Водата се разплиска леко и за миг й се стори, че зърва нещо яркосиньо на дъното. Ала водата беше толкова мътна, че не личеше къде всъщност е дъното. Нищо не й подсказа, че алигаторът е бил тук или къде е скрито онова, което я подтикваше да намери. Девън дори закри здравото си око с длан и се огледа съсредоточено.
Очакваше да е по-очевидно.
Отпусна отчаяно рамене. Беше изморена. Умората я налегна ненадейно, сякаш я затвориха в стъкло.
Алигаторът я държа будна почти през цялата нощ. Замеряше прозореца й с клонки. Чук-чук-чук. Подлудяваше я. Не изтърпя и включи лампата. Отвори прозореца и влажният нощен въздух я заля, гъст като супа. Светлината от прозореца се разстилаше като ветрило върху земята. Видя го. Той също я забеляза, отвори уста и извърна глава, хвърляйки й кос поглед, в който блестяха почти шеговити искрици.
— Не спиш ли? — попита го тя.
Той изсъска и пак отметна глава.
— Не мога да изляза. Обещах на мама.
Той се отдалечи на няколко крачки. Странните му люспести крака с пръсти, завършващи с дълги нокти, оставяха дири в пръстта.
— Не разбирам защо недоволстваш. Ти не искаш да ми кажеш къде е кутията. Ако е толкова важно, кажи ми!
Той излезе от обръча светлина. Сърдеше й се.
Девън затвори прозореца и си легна. Ала щом изгаси лампата, тропането започна отново. Тя си скри главата под възглавницата, но той се отказа едва когато бледият светлик на утрото се процеди между дърветата и едва тогава детето задряма.
— За какво се замисли, бебче? — попита я Булахдин.
— Никой не ми вярва за алигатора — погледна я Девън. — А мама дори го видя на шосето, когато пътувахме насам! Не си го измислям. Вярваш ли ми?
Старицата се усмихна.
— Разбира се. Един не стига. От опит знам. Но двама? Сделката е сключена! Повярват ли двама в нещо, то веднага става истинско.
Девън се почувства по-добре.
— Той иска да знам неща, които не ми обяснява. Обърква ме.
— Той е алигатор. Алигаторите са праволинейни. Съсредоточават се само върху това, което е пред тях.
— Имаш право — кимна Девън. — Той се нуждае от помощта ми.
— Накъде? — Булахдин плесна с ръце и потри длани. — Искаш ли да видиш нещо друго?
— Не. Да се връщаме. Мисля, че чух вана на Уес. Каза, че ще дойде да помогне за партито на Аби.
— Чудесна новина! Да вървим да поговорим с него.
Булахдин заситни бързо по обратния път, разперила лакти като състезател по спортно ходене.
Девън се поколеба. Погледна за последно към кипарисовите корени и хукна след нея.
Трябваше да намери тази кутия. Незнайно защо се тревожеше, че времето им изтича.
* * *
Булахдин едва дочака Уес да слезе от вана и го помоли да сглоби дансинга. Той, естествено, се съгласи. Помнеше как всяка лятна събота Джордж изваждаше големите дървени квадрати и ги подреждаше върху моравата като пъзел. Той дори му помагаше понякога. Надвечер свиреше оркестър и Уес и Били се застояваха сред дърветата да слушат музиката. Аби окачваше пъстри китайски фенери по клоните и пускаше лодчици със свещи в езерото. В такива нощи — повече от всякога — с Били не искаха да се прибират у дома. Искаха да гледат как хората танцуват, как светлинките блещукат и да си представят, че всъщност живеят тук.
С помощта на Джак Уес извади от склада дървените плоскости, поиздути тук-там от влагата, и почти през целия следобед двамата ги сглобяваха. Веднъж-дваж Уес зърна Кейт. Носеше същите къси панталонки и зеления потник, с който я видя по-рано в ресторанта, но сега потта къдреше краищата на косата й. Очевидно помагаше в домакинството, защото разнасяше хавлии и чаршафи от бунгалата до голямата къща и обратно. Загледан в нея, той дори си удари палеца с чука и Джак го изгледа разбиращо.
Когато приключиха, тя дойде на моравата да оцени работата им. Сложила ръце на кръста, кимна и ги похвали:
— Чудесно сте се справили.
Уес беше готов да изпъчи гордо гърди. Жалка работа наистина!
— Смятахме да сложим и навеса, но молците са го прояли — обясни той, сочейки сгънатия на земята брезент.
— Ще го зашия тази вечер — обеща Кейт. — Ще наминеш ли утре да ни помогнеш да го разпънем?
— Разбира се — кимна той и при мисълта за срещата с нея утрешният ден му се стори безкрайно далечен.
Така се чувстваше и преди петнайсет години. Едва дочакваше да я види на сутринта. Представяше си как утре започва нов ден с нея и сън не го хващаше. Минало и настояще. Границите се размиваха.
— Ще поправя и скарите. Ще поизгладя масите за пикник и пейките, та хората да не се наранят на някоя треска.
Кейт му се усмихна. Погледът й се насочи към белега над веждата му. Остана му от ръба на печката, където го запрати един удар на баща му. Когато бяха малки, излъга Кейт, че се е ударил, когато е спасявал чапла, заплетена в тръстиките.
Смрачаваше се. Аби излезе да изпече хамбургерите и хотдога. Видя дансинга и поклати глава.
— Не мога да повярвам, че Булахдин те е придумала да го сглобиш.
— Беше ми приятно — каза Уес, осъзнал, че още е върху дъските, все едно е на трон. — Като малък обичах да гледам как танцуват гостите. Този път може да потанцувам и аз. Отдавна си мечтая.
— И аз обичам да танцувам — обади се Девън.
Седя цял следобед до Булахдин. Взираше се в езерото и почукваше разсеяно по масата с кипарисовия корен. Не я свърташе. Така се чувстваше майка й, когато валеше — сякаш нещо я възпираше.
Уес й протегна ръка.
— Ела при мен тогава.
Девън скочи върху дансинга и двамата се заклатиха като роботи, разсмивайки Кейт.
Селма седеше до една от масите за пикник и ги наблюдаваше безучастно.
— Вторият ми съпруг беше учител по танци. Казвала ли съм ви? — подхвърли тя, изправи се рязко и хвана Джак за ръката. — Танцувай с мен!
— Не умея да танцувам, Селма — паникьоса се той.
— Нима те могат? — Тя посочи Уес и Девън.
— Хей! — престори се Уес на обиден.
Селма довлече Джак на дансинга и започна да изпълнява сложна стъпка, която изискваше той да сложи крак между нейните и да я завърти.
Джак се спъна и си изкълчи глезена.
Селма го изгледа, въздъхна разочаровано и седна отново. Всички други се скупчиха около мъжа.
— Ще донеса лед — втурна се Аби към къщата.
Върна се не с лед, а с Лизет. Тя беше боса. Ноктите на краката й се оказаха лакирани в яркооранжево. Тъмната й рокля беше закопчана накриво и под нея се виждаше лъскав жълт сутиен. Косата й, прихваната с диадема, беше влажна, сякаш тъкмо си е миела лицето. Всички застинаха да не я подплашат — все едно е залутало се диво животно. Лизет никога не излизаше на моравата след залез-слънце.
Вече бяха помогнали на Джак да се събуе. Лизет взе торбичката с лед от Аби и я сложи на крака му. Погледна го разтревожено, озъртайки се към скарите, където цвъртяха хамбургерите.
— Добре съм — успокои я той. — Не е счупен. Влизай вътре. Не бой се.
По лицето на Лизет се изписа облекчение. Тя се втурна бързо към къщата, сякаш димът от скарата я гони по петите и всеки момент ще припадне от него.
Останалите помогнаха на Джак да се прибере в бунгалото и решиха да вечерят с него. Дори Селма дойде. Не се извини, но веднъж стана и напълни чашата на Джак — по-дълбоко разкаяние така или иначе не очакваха от нея.
По-късно с лица, зачервени от смях, си пожелаха лека нощ, а Уес помогна на Аби и Кейт да отнесат чиниите и подносите в голямата къща. Аби се качи горе, а Кейт и Уес излязоха навън. Лампите по чадърите не светеха и Девън се опитваше да лови светулки в мрака.
Двамата я наблюдаваха, застанали един до друг. Уес усети как ръката на Кейт досяга неговата. Когато беше на дванайсет, живееше за това — за всяко леко докосване, докато седяха на кея или се пресягаха едновременно към нещо. Знаеше, че тя не се чувства така, поне до последния момент, точно преди да си тръгне. Копнежът, който бяха оставили тук, витаеше от години край езерото. Ала и той бе пораснал, обагрен сега в различен оттенък — по-остър, по-изкусителен и по-наситен. Не можеше да отрече, че се взираше в краката й днес и ги наблюдаваше как се движат. Тя имаше малки гърди и след съсредоточено проучване той се увери, че не носи сутиен. Запита се какво ли ще е да я целуне, какъв ли ще е вкусът на устните й, примесен с виното на Булахдин. Нещата никога нямаше да са толкова невинни, както някога. И все пак… те бяха тук, докосваха се леко и той си помисли колко щастлив би се чувствал да остане цяла нощ така, усещайки ръката й до своята.
— Е, лека нощ, Уес — каза Кейт след малко с леко дрезгав глас. — До утре!
Той кимна.
Кейт извика Девън.
— Алигаторът също ти пожелава лека нощ, Уес — подвикна му момичето, докато се отдалечаваха.
Той седна замислен във вана.
Отдавна не помнеше по-хубава лятна нощ от тази и се страхуваше, че всичко се повтаря — ще се влюби и ще закопнее за живот, който е невъзможен, защото съществува само за миг, тук и с Кейт.
Навярно беше правилно, че Аби продава „Изгубеното езеро“ и той се разделя със земята си. Не бива цял живот да си нещастен, да чакаш съвършения миг. Уес вече живееше добре.
Това беше само едно място.
А Кейт — момиче, което познаваше някога.
Трябваше да се сбогува и с двете.
* * *
Лизет обичаше вкуса на старите, изпитани рецепти, на ястията, готвени толкова често, че вкусът им е изпълнен със смирената мъдрост на възрастта. Те й припомняха баба й, изгубила съпруга и двамата си синове във войната. Цяла година плакала всеки ден и всеки ден изминавала пътя от дома си до гарата. Чакала ги да се върнат. Сълзите й падали като черни камъни по земята и до ден-днешен тези камъни се забиваха в гумите на автомобилите и въздухът излизаше бавно от тях като стенание. Хората го наричаха „Пътя на скръбта“. Лизет имаше малко спомени от баба си и от къщата й в провинцията. Помнеше хляба, който печеше в почернялата от сажди печка. Помнеше как веднъж баба й разпери осеяните си с петна и сухи като хартия пръсти и й каза, че старите ръце правят най-вкусната храна. Помнеше думите й: „Старите ръце помнят добрите неща“.
Застанала с поднос храна пред вратата на Джак на другата сутрин, Лизет погледна ръцете си.
Бяха остарели. Понякога се изненадваше. Разговорите с Люк често я заблуждаваха, че е по-млада.
Джак отвори вратата. Носеше панталони в цвят каки и розово поло с името на симфоничен оркестър, изписано върху него. Всеки друг би изглеждал женствен или претенциозен с такава дреха. Върху Джак обаче тя излъчваше искреност. Сутринта не го видя да тича на моравата и реши да му донесе закуската.
— Лизет? За мен ли е това? Влез.
Беше влизала много пъти в това бунгало, но никога, когато Джак бе тук. Понякога, след като той си тръгнеше, тя помагаше на Аби да почистят бунгалото и винаги се оглеждаше дали не е забравил нещо. Той обаче беше толкова педантичен, че никога не забравяше нищо. Сега забелязваше любопитно следи от живота му. Върху кухненския плот до няколко шишета с витамини имаше снимка — той и тримата му братя. Върху ниската масичка лежеше айфон, а до него — дамска носна кърпичка.
— На Селма са — обясни Джак. — Снощи всички вечеряха в моето бунгало.
Лизет кимна и остави подноса върху масата. Той се приближи до нея, накуцвайки леко.
— Благодаря ти, но не беше необходимо. Щях да дойда в къщата по-късно. Реших обаче да пропусна сутрешния крос.
Лизет погледна превързания му глезен.
— Добре съм — каза той. — Леко навяхване. Довери ми се. Разбирам от крака.
Тя се почувства неудобно, сякаш неволно е разкрила нещо съкровено — както снощи, когато тичаше към къщата. Влетя в стаята си и едва тогава осъзна, че сутиенът й се вижда. Опипа притеснено илиците, питайки се дали някой е забелязал.
— Ще седнеш ли? — попита я Джак и дръпна стола.
Тя кимна и седна, макар да не разбираше защо. Не възнамеряваше да остава.
Той седна до нея и наля кафе. Не изпитваше необходимост да запълва тишината с думи. Тя го харесваше заради това. Мълчанието й изнервяше повечето хора, но него сякаш го успокояваше. Сигурно затова я привличаше. Никога не бе успокоявала никого, освен Аби. И то преди доста време.
За пръв път видя Джак, когато той наближаваше трийсетте. Седеше в трапезарията с по-възрастна двойка. През онези лета бунгалата бяха пълни и сутрин с Аби зареждаха бюфета по няколко пъти. Веднъж дори се наложи да наемат сервитьорка. Лизет помнеше онази сутрин много ярко. Косата й все още бе дълга — сплетена на плитка. Беше облечена в жълта рокля. Носеше поднос с лучени бисквити. Влезе в трапезарията и тръгна към масата. Тогава го видя. Спря стъписана. За миг го взе за Люк. Имаше същата коса и същия нос. Ала беше облечен различно. Усмихна се при мисълта, че Люк е излязъл от кухнята, преоблякъл се е и е решил да се смеси с живите. Джак обаче я погледна и тя забеляза разликата. Този мъж не беше Люк. Незнайно защо това я сломи. По онова време я бе обзело желание да продължи напред. Не, не искаше да разбива нечие сърце, но й липсваше усещането да я обичат, липсваше й тежестта и уханието на мъжкото тяло. Видеше ли дете, сърцето й се свиваше, за да й напомни, че съществува и е възможно да заобича отново.
Ала не беше писано. Тя се върна в кухнята, където седеше Люк и я гледаше съчувствено. Той нямаше да си тръгне, докато не се сбогува с него и с чувството си за вина. А тя не можеше да го направи. Изгубеше ли го, щеше да изгуби нишката, съшила новия й живот. Щеше да стане нехайна и жестока, каквато беше преди.
Желанието да продължи напред изтля бързо. Тогава все още бе млада. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко го искаше.
Все пак всяко лято очакваше с нетърпение Джак. Харесваше й да го наблюдава как възмъжава. Чакаше да доведе съпруга. Да дойде с деца. С внуци. Той обаче остана сам и тя се сближи с него. Не искаше, но се случи. Ако беше по-добра към Люк, той щеше да стане мъж като Джак — тих, любезен и преуспял.
— Какво ще правиш, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“? — попита внезапно Джак, сякаш е водил мислен разговор с нея и сега й позволява да се включи. — Къде ще отидеш?
Тя вдигна бележника и написа: „Никъде. Ще остана тук“.
Той го прочете и кимна, все едно е очаквал точно такъв отговор. Облегна се назад и погледна в чашата с кафето да потърси някаква тайна, скрита вътре. Пак тишина.
Лизет посочи към яйцата в чинията и изрече беззвучно: „Яж“.
— О, да… Разбира се.
Той остави бързо чашата и кафето се разплиска върху покривката. Лизет му подаде с усмивка вилицата, взе салфетката му и попи петното.
Той я поглеждаше крадешком. Накрая, без да откъсва очи от чинията, попита толкова искрено, че въпросът му прозвуча като приспивна песничка:
— Искаш ли да вечеряш с мен някой ден? След партито? Знам колко работа те чака сега.
Вдигнал вилицата във въздуха, зачака напрегнато отговора й. Тя се замисли, написа няколко думи и му ги показа: „Ще разбия сърцето ти“.
Той остави вилицата и разкриви лице.
— О, да! Забравих. Никога не вечеряш. — Погледна я и добави: — Да излезем на обяд тогава?
В стаята се възцари напрежение. Привличането е такова. Изпълва пространството. Стича се като масло в тиган и прилепва по стените. Лизет стана рязко.
— Лизет! — извика Джак, но тя затича по-бързо, макар да знаеше, че той не може да я настигне.
В края на пътеката се препъна и падна. Дланите й поеха удара, тя се изправи бързо и влезе в кухнята през задния вход, та никой да не забележи какъв спектакъл изнася, бягайки от най-добрия мъж на планетата, защото смята, че присъствието й ще го отрови както отрови Люк. От стола в ъгъла Люк я гледаше любопитно колко ожесточено си мие ръцете. Усмихваше й се, сякаш знае какво се е случило и това го изпълва с щастие.
* * *
Отказа му, разбира се. Джак се смути. Не че й предложи да излязат, а защото я покани на вечеря. Познаваше я достатъчно добре. Перна се леко по главата. Глупак, глупак, глупак! Лизет никога не вечеряше. От години идваше тук и нито веднъж не я бе виждал да излиза на моравата за вечеря или за коктейл. Залезеше ли слънцето, тя се прибираше в стаята си и светлият й прозорец сякаш намигаше в мрака. Повечето редовни гости на Аби знаеха как е спасила Лизет, когато била на шестнайсет и решила да се самоубие, защото разбила сърцето на влюбеното в нея момче. Дълбоко в себе си Джак, който иначе възприемаше толкова логично всичко, разбираше защо момчето е отнело живота си. Разбираше колко могъщо го е привличала Лизет. Тя беше вълшебница. Обичаше бележките, написани с красивия й почерк, обичаше уханието й на портокали и тесто, обичаше катраненочерната й коса.
Едва сега му хрумна.
Това ли трябваше да й каже? Това ли имаше предвид Аби?
Досега му изглеждаше лесно. Мислеше, че Лизет знае.
Ами ако не знае? Ако не предполага колко я обича?
Намръщи се, осъзнал друга възможност. Страх обтегна кожата зад ушите му — същият страх го обземаше, когато се налагаше да отиде на непознато място или да говори пред хора, и му се приискваше да побегне, защото няма да понесе смущението.
Ако беше все едно дали тя знае или не?
Ако не го обича?
* * *
— Уес! — извика Девън и Кейт я видя как се втурва към него.
Слънцето се спускаше зад дърветата и чертаеше пътеки върху езерото. Знойната жега се бе превърнала в меко, влажно лято. Откакто Уес бе пристигнал, момичето седеше до масата за пикник. Облакътена на колене, подпряла брадичка в длани, тя го чакаше, чакаше и чакаше да спре да работи. Не го изпускаше от поглед, докато разпъваше навеса, закърпен снощи от Кейт, и поправяше скарите на барбекюто. Кейт усещаше осезаемо нетърпението на дъщеря си — сякаш може да го замери с него и да го удари.
— Искам да те попитам нещо — каза задъхано Девън. — Наблизо ли живеехте с брат ти?
— Да. — Уес посочи източния бряг на езерото. — На около километър… През гората… Но къщата я няма вече. Изгоря.
Девън проследи посоката с присвити очи. Закри с длан здравото си око, както правеше често, когато търси нещо. Забеляза, че Кейт я наблюдава, и свали ръка.
— Има ли пътека дотам?
— Имаше. С брат ми идвахме тук всеки ден.
— Ще ме заведеш ли там?
— Да те заведа там ли? — изненада се той.
— Да. Да се разходим през гората.
— Девън, не бива да настояваш — намеси се Кейт и се приближи до тях.
Ръцете й бяха в кафяво и зелено от плевенето на занемарените сандъчета за цветя пред голямата къща.
— Не настоявам аз — възрази Девън. — Алигаторът иска той да ме заведе там.
— Звучи зловещо — констатира Уес, смъквайки колана си за инструменти.
Момичето погледна към майка си.
— Сякаш алигаторът иска да го изяде — обясни Кейт.
— Не! — възкликна веднага Девън. — Не е така. Той е дружелюбен. И много те харесва, Уес. От всички тук за теб говори най-често.
Кейт сбърчи чело.
— Говори за Уес?
— Непрекъснато.
— Добре, да вървим — предложи той, сякаш най-сетне се е решил.
— Наистина ли? — попита Девън.
— С алигатори не бива да се спори — каза Уес.
— Именно! — кимна сериозно момиченцето.
Тримата тръгнаха към езерото.
— Ще се върнем, преди да се стъмни — подвикна Уес на другите. — Ще им покажа пътеката до бунгалото.
— Внимавайте — предупреди ги Аби; чакаше Уес да приключи със скарите, за да започне да приготвя вечерята за гостите, и сега разпалваше въглищата в едната. — Носите ли си телефоните?
— Моят… ммм… падна в езерото — смотолеви Кейт.
Уес извади своя от джоба и го вдигна.
— Моят е тук.
Щом стигнаха до брега на езерото, той се шмугна сред дърветата и не след дълго намери пътеката. Поеха по нея и след няколко минути Кейт забеляза знаци по дърветата.
— Какво е това? — попита тя, подръпвайки едно от ярките найлонови шнурчета, завързани по ниските клони.
— Изглежда, някой е правил оглед — отговори Уес.
— Поръчвала ли е Аби да инспектират земята й?
— Не, доколкото знам.
Дърветата оредяваха постепенно, ставаха по-еднакви и по-равномерно разположени — някой явно бе залесявал местността преди години. След малко Кейт осъзна, че наоколо има само борове и всички са с еднакви белези по стволовете. В кората бяха издълбани триъгълници, а в триъгълниците личаха равни, тесни линии като прорези от брадва. Дърветата близнаци създаваха особена магическа атмосфера — като танцьори в костюми, застинали преди първата стъпка от танца.
— Защо по дърветата има белези? — попита Девън.
— Наричат ги „котешки лица“ — обясни Уес, ускорил крачка, все едно минава през опасен квартал. — Така разбирах, че сме преминали от имота на Аби в нашия.
— Не помня да сме идвали в тази част на гората — обади се Кейт.
— Не те водех тук, защото избягвах татко. Познавах нейната земя по-добре от нашата.
— Защо ги наричат котешки лица? — попита Девън.
Уес говореше, без да спира, за да не се бавят.
Кейт и Девън се озъртаха и от време на време се препъваха в клонки и корени.
— Понеже приличат на котешки мустачки. Предците ми добивали смола, за да се изхранват. Издялквали кората, за да стигнат до вените на дърветата. Индустрията обаче замряла, а от земята им нямало кой знае каква друга полза.
Не след дълго иззад гъсталака се показа стар черен път. Кейт затаи дъх.
— Пътят води към магистралата. Натам — посочи Уес, без да спира. — А насам са останките от бунгалото.
Показа им тревясала поляна, върху която се издигаше стар каменен комин, изправен сякаш върху невидим покрив.
— Пристигнахме — обяви той.
Девън изтича на поляната. Уес остана в края, възможно най-далеч, без да изчезва от погледите им. Кейт се приближи до него и вдигна слънчевите си очила на главата. И тя се вълнуваше, ала Уес сякаш щеше да припадне.
— Добре ли си?
Отвърна й с бледа усмивка, която някак си не стигна до сините му очи.
— Отдавна не съм стъпвал тук.
— О… Божичко, Уес, не съобразих! За пръв път ли идваш след пожара?
— Не — Той седна на земята и се облегна на дървото до тях. За едър мъж се движеше леко и гъвкаво, с усет за тялото си и за близостта на хората край него. Изтупа пръстта от дланите си и обясни:
— За последно дойдох тук на деветнайсет. Сбогувах се с много лоши спомени.
Не искаше да е тук. Личеше си. Беше се съгласил заради Девън. При мисълта, че е направил това заради дъщеря й, надмогвайки нежеланието си, сърцето й затрептя както през онези летни дни край езерото. Понякога й се струваше, че е забравила какво означава доброта — докато не се върна тук.
Седна до него, изпъна крака и се облегна на ръце, опитвайки се да разхлади местата, където се събираше потта — в сгъвките на лактите и на коленете й.
— Кой притежава земята сега? — попита тя.
— Аз.
— Запазил си я? Защо?
— Не знам. — Погледна към Девън, която подритваше пръстта и надничаше под камъните. — Търси ли нещо?
— Нямам представа. Не ми говори за това. — Кейт откъсна очи от дъщеря си и се обърна към Уес. — Благодаря, че я доведе тук.
— Намерих пътеката по-лесно, отколкото очаквах. Гостите от езерото сигурно са я открили и са се разхождали по нея през годините. Но не и наскоро.
Кейт се намръщи.
— Отдавна ли започна процесът? Кога хората престанаха да идват на „Изгубеното езеро“?
Той сви рамене.
— Построиха хотела до водния парк преди петнайсет години. Това, съчетано с кризата, с остаряващите гости на Аби и с факта, че тя не рекламира мястото, си е казало думата, предполагам. Не бях идвал на езерото от доста време. Не знаех колко са зле нещата. Иначе щях да помогна. Нали се занимавам с ремонти? Когато беше жив, Джордж се грижеше за това.
— Що за човек беше той?
— Джордж? — Уес се усмихна. — Не беше висок, но имаше широки рамене. Смехът му отекваше чак до другия бряг на езерото. Обичаше да хапва стек и да си пийва. Обичаше да се забавлява. И обичаше Аби. Дръпваше я в скута си пред масата за пикник и тя го целуваше, за да я пусне. Той го наричаше пътна такса.
— Защо според теб Аби не е продала „Изгубеното езеро“ след смъртта му? — попита Кейт.
— Не знам. Скърбеше дълбоко. Ала по онова време край нея бе пълно с хора. Те я държаха на крака. И на нея й харесваше. С Джордж бяха много общителни.
— Кога за последно е напускала „Изгубеното езеро“? За екскурзия или ваканция?
— Не помня. Отдавна — повдигна вежди Уес. — Защо?
— Смятам, че й се пътува. Ала колкото повече мисля, толкова по-убедена съм, че не иска да продава „Изгубеното езеро“.
Ето. Каза го. И не прозвуча абсурдно, както се опасяваше. Нещо се случваше с леля й. Решението й да продаде „Изгубеното езеро“ не бе толкова еднозначно, както се опитваше да го представи.
Уес поклати глава.
— Според мен е твърде късно.
— Още не е подписала нищо. Каза ми.
— Не става дума само дали иска да остане или не. Въпросът е и финансов — обясни тактично той.
— О… Разбирам.
Тя сви колене и ги обви с ръце. Не й беше хрумвало, че леля й не може да си позволи да остане.
Минаха няколко минути. Идеята я осени веднага. Пропъждаше я, но тя се връщаше упорито. Възможно ли беше? Искаше ли го? Щеше ли да й разреши Аби?
— Познавам това изражение. Винаги се изписваше по лицето ти, преди да скочиш от дърво или да боднеш змия с пръчка и да побегнеш. Какво се каниш да направиш сега? — попита я подозрително Уес.
Засмя се, изумена, че я познава толкова добре.
— Мислех си дали да не предложа да купя „Изгубеното езеро“ или поне част от него. Така Аби няма да го изгуби. Ще се върне тук. Всички ще се връщат тук. — Обърна се към него и го попита искрено: — Смахнато ли ти звучи?
— Да — отвърна той без колебание.
Тя се засмя отново.
— Добре. Защото, ако изглеждаше логично, тя сигурно нямаше да приеме.
— Кейт…
— Не съм й казвала нищо — побърза да го успокои. — Може би няма. Не знам. Ала тази мисъл ме изпълва с щастие. Това е добър знак, нали?
— А животът ти в Атланта? — попита Уес с особено изражение.
— Какво имаш предвид?
— Приятелите ти. Приятелите на Девън. Роднините. Работата. Всичко ли ще загърбиш?
Тя най-сетне разбра.
— О! Помисли си, че ще се преместя тук ли?
— Сгрешил ли съм?
— Не знам… — Кейт си позволи да се наслади на идеята. — Всъщност е възможно. Не звучи по-налудничаво от това да дам пари на Аби и да си тръгна.
Той извърна поглед.
— Да загърбиш всичко не е толкова лесно, колкото изглежда.
— Само ако има какво да жертваш. Единственото важно е Девън. А тя ще е щастлива да остане тук завинаги.
— Късно е. — Уес рязко се изправи. — Трябва да се връщаме.
Кейт стана и извика Девън. Тя дотича при тях и майка й я попита:
— Намери ли каквото търсеше?
— Не. Щеше да ме улесни, ако ми каже какво иска да намеря, вместо да ми дава глупави знаци.
Последваха Уес, който вече крачеше бързо по пътя, побягнал от призраците, преследващи го тук.
— Уместна забележка, хлапе.
* * *
След вечеря никой не бързаше да се прибере в бунгалото. Нощта ги възпираше кротко като майка, положила длан върху гърдите на детето си, за да го приспи. Поне половин час се наслаждаваха на тишината, вперили очи в далечината.
После Девън видя жаба и стана. Джак тръгна след нея да й покаже как да я нахрани с умрели пеперуди. Аби и Булахдин започнаха да разчистват масите. Кейт разказа на Уес как телефонът й „падна“ в езерото и той й предложи да отидат на кея да му покаже къде точно е паднал. Само Селма както винаги остана до масата, отпивайки равнодушно от питието си. Докато потъваха в мрака, Кейт усещаше любопитния й поглед, прикован в тях.
Стигнаха кея и се взряха в черната вода, заприличала на надиплена коприна.
— Падна някъде до призрачните дами — посочи Кейт. — Неоткриваем е.
— Не знам… Онова лято намирахме много съкровища. Езерото не е толкова дълбоко.
— Не си струва. А и според Девън има алигатори. — Тя замълча. — Учудих се, когато спомена, че въображаемият й алигатор говори за теб. Знам, че тъгува за баща си, но се справи с промяната по-добре от мен. Плака много, ала й липсваше физическото му присъствие. Емоционално сякаш винаги е с нея. Аз просто… Защо алигаторът й говори за теб, а не за него?
Уес поклати леко глава.
— Няма да го забрави, не бой се. Ако е обсебена от алигаторите като брат ми, няма страшно. Това беше неговият начин да се справи с нещата.
— Какви неща? — попита Кейт.
— Главно с баща ни — отговори той и я поведе обратно към моравата. — Алигаторите са силни, а Били беше безпомощен. Алигаторът му е помагал да си представи, че въдворява ред в хаотичното ни детство.
Излязоха на моравата точно когато Селма се оттегляше в бунгалото си. Светлината от лампите по чадърите докосваше червената й рокля и по нея засияваха странни картини.
Спряха да погледат прожекцията.
— Никога ли няма да ми кажеш какво ми написа през онова лято? — попита Кейт, замислила се как би се променил животът й, ако бяха поддържали връзка, как би се променил неговият.
— Беше отдавна… — Тя зачака, ала той кимна и се усмихна. — Грандиозни планове на дванайсетгодишно момче. Исках да дойда в Атланта.
— Така ли? Какво се случи?
— Пожарът.
Тази дума ги обезсили. Не им оставаше друго, освен да се оставят да ги пренесе през годините и да ги стовари пак в настоящето — по-големи, по-мъдри, различни.
Най-сетне Кейт проговори:
— Не ти ли се приисква понякога да вземеш един спомен от детството, да го надуеш като сапунен мехур и да заживееш завинаги в него?
Той поклати глава.
— Не може да се живее само с един спомен — каза и тръгна към вана.
— Уес — извика тя. — Не каза нищо за идеята ми да помогна на Аби. Как ти се струва?
— Мисля, че предложението е много щедро — отвърна той и спря пред колата. — Ала не си в състояние да спасиш всичко, Кейт. Понякога е най-добре да продължиш напред.
11.
Булахдин седеше на канапето в дневната, а Кейт бършеше праха от полиците с книги. Сети се в последния момент, че главната къща трябва да изглежда представителна, ако някой от партито реши да влезе вътре. Лизет поддържаше трапезарията безупречно чиста, но дневната изглеждаше занемарена, сякаш Аби е излязла един ден да си налее чаша „Ърл Грей“ или да вдигне телефона, и е забравила да се върне. Върху стола дори лежеше разтворена книга — тънък слой прах покриваше страниците й, а по ръба на корицата имаше паяжина.
От време на време Кейт надничаше през прозореца да провери дали Девън е още на кея. Днес — последния ден преди партито — Уес заглаждаше алеята с валяк, прикрепен към предницата на вана, та неравният чакъл да не затрудни гостите утре. Прахолякът, който се вдигаше, прогони по-рано Селма в бунгалото й. Тя се втурна към него, притиснала драматично носна кърпичка пред устата си, все едно бяга от горски пожар.
Джак беше в кухнята с Лизет и й помагаше да доукрасят тортата. Аби бе изчезнала в някое бунгало, както правеше през последните дни, докато подготовката за партито течеше с пълна пара. Появяваше се по здрач с прашна коса, все едно излиза от таен тунел — портал от настоящето към миналото.
Във въздуха витаеше осезаемо очакване. Никой не знаеше колко точно хора ще дойдат, ала подозираха, че празненството ще надмине предвижданията им. Кейт се надяваше да е така, надяваше се желанието на Булахдин да се осъществи. Питаше се кога да сподели плана си с леля си и все повече се убеждаваше, че утре е най-подходящият ден.
— Помня как преди петнайсет години я прочетох тук на кея — отбеляза, вдигнала оставената на стола книга.
Старицата отхапа от сандвича с шунка и бри, който Лизет й бе донесла по-рано. Французойката сякаш инстинктивно долавяше кога наоколо има някой гладен. Появи се с чиния с изрисувани миниатюрни виолетки още щом Кейт и Булахдин влязоха в дневната.
— Научих се да чета от тази книга — отбеляза възрастната дама, отгризвайки от сандвича като катеричка.
— „Джейн Еър“ е първата книга, която си прочела сама? — удиви се Кейт. — Явно си била много напреднал читател.
Булахдин поклати глава.
— Всъщност изоставах. Бяхме толкова бедни, та едва на седем разбрах, че трябва да ходя на училище. После четях ненаситно. Затова преподавах литература. Чувствах се, сякаш върша нещо подмолно, забранено. Все ми се струваше, че някой ще дойде да ме нахока да оставя книгите и да си намеря истинска работа.
— Чела ли си ги всичките? — Младата жена посочи стената с книгите.
— До една.
— Аби трябва да си обнови библиотеката — засмя се Кейт.
— Не, чела съм достатъчно. — Булахдин дояде сандвича и си облиза пръстите. — Не предполагах, че ще го кажа някога, но е вярно.
Кейт остави „Джейн Еър“ на полицата и продължи да бърше праха.
— Защо се връщаш тук, Булахдин, въпреки че другите са престанали да идват?
— Защото напоследък животът ми е като моите книги. Всяко лято е нова глава. Чела ли си история, която не можеш да си представиш как ще завърши? Това място е такова. Най-хубавите неща в живота са такива. Съпругът ми е болен от алцхаймер. Логично е това да е краят на историята, нали? Брилянтен мъж, който изгубва разсъдъка си. Точка. Край. Ала когато го посещавам в хосписа, той ме поглежда понякога и внезапно започва да говори за Флобер. После ме пита как са синовете ни. Докато той е тук, докато това място е тук, историята продължава.
Кейт се усмихна и пак надникна през прозореца. Девън беше на кея, стиснала в една ръка кипарисовия корен. С другата бе заслонила очи и се взираше в езерото. Носеше зелен бански костюм, бели панталонки и синя пелеринка на точки. Приличаше на миниатюрен супергерой, застанал на пост.
Кейт се обърна към Булахдин и забеляза, че е задрямала с чинията в скута. Избърса масите и се зае да изтупва праха от пискюлите на възглавничките.
Бръмченето отвън стихна и внезапно настана тишина като след дълго пътуване с кола, когато двигателят най-сетне замлъкне, ала в ушите ти още се чува жужене.
— Селма ще се разочарова — обади се Булахдин, без да отваря очи. — Списъкът й с оплаквания намаля с една точка.
Кейт се обърна да й отговори, но внезапно й се зави свят.
Хвана се за облегалката на стола. Стори й се, че чува плисък и зад клепачите й притъмня. Погледна Булахдин. Лежеше както преди. Какво ставаше? В гърлото си усети вкус на вода, кожата й изтръпна от студ. Избърса лице и по дланта й полепна тиня.
Отиде до прозореца и пак погледна навън. Девън я нямаше.
Изтича на моравата и се озърна; без обяснима причина я обзе паника.
Уес тъкмо излизаше от вана. Прахолякът от алеята се стелеше около тях като брашно.
— Девън! Къде е Девън? — попита го тя.
— Не знам. Защо? Какво има?
— Ами…
В същия момент разбра. Кипарисовите корени!
Докато се обърне, Уес се бе изстрелял като камък от ластик към езерото и по пътеката. Настигна го бързо. Наближиха кипарисите и той скочи светкавично във водата и изчезна.
„Не можеш да спасиш всичко.“ Думите му отекнаха в главата й.
Стори й се, че съзира синята пелеринка на Девън. Дъхът й секна, когато тя изплува на повърхността без нея. Почти веднага след нея обаче се появи Уес. Девън кашляше, вкопчена в него. Коленете на Кейт се подгънаха. Уес излезе от водата и й подаде дъщеря й.
Тя я прегърна здраво. Беше толкова дребничка; можеше да я обвие два пъти с ръце. От всички загуби, които бе понесла, тази бе немислима. Нея нямаше да преживее. Затвори очи, пълни със сълзи.
— Има нещо там — каза Уес и се потопи във водата.
— Какво? — Кейт отвори рязко очи. — Уес, чакай!
Той обаче си пое дълбоко дъх и се гмурна. Тя помнеше лабиринта от корени долу. Все едно да плуваш из мрежа от драскулки.
— Мамо, задушаваш ме — обади се Девън.
Кейт се отдръпна и ядосано избърса очи.
— Какви ги вършиш? Предупредих те да не плуваш край корените!
Девън се сепна от тона й. Явно не очакваше майка й да реагира така. Нещо я бе подтикнало да постъпи така, ала Кейт нямаше представа какво.
— Не помисли ли, че е възможно да пострадаш? Уплаши ме, Девън!
Очите на момичето се стрелнаха към водата.
Кейт прибра заплетената коса на дъщеря си зад ушите.
— Какво търсиш, скъпа? — попита я тихо. — Какво има? Позволи ми да ти помогна. Какво искаш да намериш?
Устните на Девън затрепериха.
— Знам колко трудна беше тази година — каза майката. — Струвало ти се е, знам, че не съм до теб, но аз бях до теб. И сега съм тук. Трябва да ми повярваш отново. Да разговаряш с мен. Така ще се справим. Заедно.
Девън не продумваше.
— Баща ти ли е причината? Или преместването?
— Алигаторът не иска нищо да се променя — отрони най-сетне Девън. — Иска всички да останат. — Изтри очи с длан. Очилата ги нямаше. — Затова настоява да намеря кутията.
— Каква кутия? — попита майка й и в този миг Уес изскочи отново от водата.
Момичето посочи найлоновия плик в ръцете му.
— Алигаторската кутия.
С дрехи, залепнали за тялото, и пълни с вода обувки Уес излезе на пътеката и клекна до тях. Девън го нарече кутия, но на него не му приличаше на никаква кутия. Страхуваше се, че нещо по-зловещо е скрито в черния плик. Развърза го, бръкна и… извади втори черен плик.
Отвори го и намери още един. После още два.
Накрая измъкна стара пластмасова непромокаема кутия за такъми — обгоряла на места, все едно е била в огън.
Божичко!
Остави я на земята, сякаш е от стъкло, седна и се втренчи в нея. Отметна мократа коса от челото си, пое си дълбоко дъх и я отвори. От кутията се надигна странна смесица от миризми — на плесен, на влага, на сажди. Ала най-силна беше миризмата на Били. Удари Уес като юмрук по корема. Всички спомени се върнаха ярки и живи, макар понякога през изминалите години да не успяваше да си спомни дори как изглеждаше брат му. Осезаемият досег на Алигаторската кутия на Били го зашемети.
Кутията е била тук през цялото време.
Били е бил тук през цялото време.
Помисли си как без малко да се размине с нея; ужаси се как не би могъл да я намери, когато Аби продадеше „Изгубеното езеро“.
Бръкна вътре и първо напипа размекната картонена кутия за моливи. Отвори я и в ръката му се изсипаха десетки алигаторски зъби. Докосна ги, все едно са безценни блестящи скъпоценности. Прибра ги в кутията за моливи и я остави настрани. После извади дребен пластмасов алигатор, с който Били си играеше на масата, докато закусваха. После — ключодържател с формата на звезда, който Уес му подари за шестия рожден ден. Запалка, принадлежала някога на майка им, гравирана с инициалите ЕЛИ. Счупеният златен джобен часовник на дядо им — Били го скри, та баща им да не го занесе в заложната къща. Копче за ръкавели от аквамарин, което Уес не позна.
Кутията се изпразни. Почти. Той погледна вътре и пребледня. С трепереща ръка бръкна вътре и извади неизпратено писмо, запечатано в найлонов плик за сандвичи. Погледна инстинктивно към Кейт. Тя видя писмото в ръката му, но явно не разбра какво е.
Той прибра бързо нещата в кутията и се изправи.
— Това наистина е Алигаторската кутия, нали? — попита Кейт.
— Да. — Трябваше да си тръгне. Само това си повтаряше. Да си отиде и да се окопити. — Съжалявам, трябва да вървя. Ще се видим утре на партито. — Те го гледаха със странни изражения как стиска кутията и от него се стичат ручеи. Опита се да се усмихне. — Никакво плуване тук, нали? — каза на Девън.
— Благодаря, Уес — промълви Кейт.
Той кимна и се отдалечи.
* * *
— Трябва да поговорим — каза Кейт на странно притихналата си дъщеря, след като я заведе в бунгалото и я изми. — Какво се случи на езерото? Защо скочи точно край корените, след като ти обясних колко е опасно?
Не беше произшествие. Намери очилата на Девън върху дънера до пътеката. Беше ги свалила, преди да влезе във водата.
Сега двете бяха на канапето. Девън седеше в скута й.
Въздъхна дълбоко.
— Алигаторът ми подсказваше къде е кутията. Най-после разбрах. Трябваше да я намеря, преди да е станало късно.
— Късно за какво?
— Не съм сигурна…
Кейт замълча. Реши да смени тактиката:
— Видя ли кутията… плика… във водата? Знаеше ли какво представлява, или просто се досети?
— Не, видях телефона ти. Видях го онзи ден, когато Булахдин ми показа кипарисовите корени, но отначало не разбрах какво е. Алигаторът сигурно го е преместил там, за да ми покаже къде да скоча.
— Телефонът ми?
Девън посочи ниската масичка, където майка й помисли, че е оставила кипарисовия си корен, преди да влязат в банята. Оказа се обаче, че върху нея лежи телефонът с изцапана с тиня яркосиня калъфка. Кейт се пресегна и го взе изумена.
— Водата беше по-дълбока, отколкото предполагах. Не успявах да стигна дъното и да се задържа достатъчно там, докато издърпам плика от тинята. А и корените ми пречеха.
Кейт потрепери. Какво ставаше? Дъщеря й не беше авантюристка, а мечтателка. Не проумяваше какво я е подтикнало да поеме такъв риск.
— Виждала ли си този алигатор преди? — попита нежно Кейт. — Или го видя за пръв път тук?
— Той живее тук.
— И говори с теб?
— Да.
— И ти каза къде е Алигаторската кутия?
— Нали все това ти повтарям! — извика Девън и тънките й като вейки ръце и крака се разтрепериха от напрежение.
— Има ли име?
Девън застина и я погледна учудено.
— Знаеш как се казва.
— Не знам.
— Казва се Били.
По гърба й полазиха студени тръпки. Внезапно разбра — смътно, сякаш си спомня решение, взето много отдавна, което не би взела сега, ала тогава е изглеждало съвършено правилно. Загърбвайки за миг неверието, объркването и тревогата — всичко, което изпитваше зрялата жена у нея — Кейт осъзна, че единственото, което остава, е истината.
Тя бе оставила детството си тук.
И Девън го беше намерила.
* * *
Преди десетилетия бащата и чичото на Уес — братята Лайл и Ласло — наследили заедно два големи парцела земя от двете страни на магистралата. По-големият брат Ласло бил напуснал Съли преди години. Започнал работа като строител в Атланта, после се запознал и се оженил за дъщерята на собственика на строителната компания. Издигнал се бързо — първи от дългата върволица неудачници от семейство Патерсън. Убедил по-малкия си брат да разделят наследството и Лайл преотстъпил безвъзмездно на Ласло земята на север от магистралата. Всички го хвалели какво благородство е проявил, понеже Лайл, младата му съпруга и малкият им син Уес се нуждаели от дом, а земята на юг от магистралата била красива и в нея имало стара ловна хижа. Ласло обаче не казал на брат си, че земята на север всъщност е първокласен имот и той възнамерява да го развие. Южният парцел, от друга страна, на практика не струвал нищо без земята, която го заобикаляла като въпросителен знак — земята на Аби и Джордж с „Изгубеното езеро“.
Ласло построил търговски център и воден парк и докарал много пари в областта. Станал златното момче на Съли, а Лайл се задоволил с бунгалото, в което нямало дори електричество. По-малкият брат на Уес — Били — се родил шест години по-късно, а майка им ги напуснала скоро след това. Уес не знаеше какво се е случило с нея. Преди години някой бе споменал, че я видели в околностите на Хюстън. Пътувала на автостоп — на запад, далеч оттук.
След пожара Ласло дойде за погребението на брат си и племенника си и на път за града се отби в болницата да посети Уес. Младият мъж помнеше как го попита кога ще замине за Атланта, предположил, разбира се, че единственият му жив роднина ще го приюти. Помнеше уклончивия отговор на Ласло и стъписването, което изпита. Чичо му не го искаше.
Ласло си тръгна след погребението и макар почти всяко лято да идваше в Съли със семейството си — отсядаха по една седмица в хотел „Воден парк“ — Уес го бе виждал само два-три пъти.
Всъщност през последните дни се срещаха по-често, отколкото през изминалите десет години. И, разбира се, когато следобед спря с вана пред гаража в сутерена на къщата си, видя мерцедеса на Ласло, паркиран до бордюра. Двигателят работеше, климатикът несъмнено беше включен на максимална степен.
Уес задейства вратата на гаража с дистанционното. Тя се плъзна нагоре и разкри просторно циментово помещение с рафтове край стените, спретнато разделено на секции с надписи „Електричество“, „Дърводелство“, „Поддържане на морави“, „Водопроводи“, „Зидария“. Той поддържаше педантично мястото. „Редът не вреди никому“, казваше приемната му майка.
В ъгъла имаше стъклена кабинка с отделен вход, но вътре нямаше никого. Диспечерката му Хариет и майсторът Бъди си бяха тръгнали — в петък работеха само до обяд. Всички обаждания се прехвърляха към мобилния телефон на Уес и той едва сега осъзна, че е бил в джоба му, когато е скочил в езерото да търси Девън.
Докато тичаше към водата, в главата му имаше една-единствена мисъл: „Не мога да загубя още някого“. Краката му още трепереха, виеше му се свят.
Паркира вана в гаража и излезе.
— За малко да се откажа да те чакам — заяви чичо му, измъквайки се от мерцедеса. — Къде беше?
— Помагах на Аби тази седмица — отвърна Уес.
Извади мобилния си телефон от джоба да види дали работи. Нищо. Провери за съобщения телефона в малкия офис. За щастие не бе пропуснал нито едно. Пренасочи всички позвънявания към телефона на горния етаж.
— Първо те потърсих в ресторанта. Готвачът каза, че си с момиче. Реших, че ти е излязъл късметът — захили се чичо му, пристъпвайки в гаража.
— Смятах да се кача горе — каза Уес и дали заради особения следобед, заради страха да не изгуби Девън, или заради чудодейната поява на Алигаторската кутия, изведнъж му се прииска да се опре на някого, който познава брат му и го разбира. — Искаш ли да пийнем по бира?
— Много мило, синко, но не мисля… Дойдох само да ти съобщя, че утре ще занеса документите на Аби да ги подпише. Искаш ли да дойдеш и ти и да уредим нещата? Бързо и точно.
— Утре? — изненада се Уес. — Знае ли Аби?
— Знае, разбира се — отговори Ласло с тон, изразяващ съмнение в умствените способности на племенника си. — Съгласи се да продаде „Изгубеното езеро“.
Уес поклати глава.
— Имам предвид дали знае, че ще идваш утре.
Ласло сви рамене.
— Едва ли. Има ли значение?
— Утре ще има парти в чест на Аби. Племенницата й помага да го организират. Ще присъстват много хора от града.
Ласло набра панталоните си над бедрата и се облегна предпазливо на дърводелската маса до стълбището към ресторанта. Топли и изкусителни аромати се носеха оттам — на босилек, риган и домати — и изпълваха Уес с неясен копнеж. Копнеж за щастливо детство, за дом. Недоумяваше как е възможно да му липсва нещо, което никога не е имал.
— Последно сбогом. Разбирам — кимна Ласло. — Не знаех обаче, че Аби има роднини. Каква е тази племенница?
Уес пристъпи от крак на крак. Не биваше да споменава Кейт.
— Вдовица е. Решила да доведе дъщеря си и да я запознае с Аби. Да се сближат отново.
— Аби ще вземе пари от продажбата. Сигурно иска парче от пая — предположи Ласло.
— Не са й нужни пари — поклати глава Уес.
— На всички жени без съпруг са им нужни пари.
— Откъде знаеш?
— Виждал съм го. Няма да се случи на мен и на Делорис, естествено. Тя ще ме оскубе, ако се разведем. Винаги съм дискретен със забежките.
— Кейт помага на Аби, защото на леля й й е необходима помощ. Затова й помагам и аз. Целият град ще й се притече на помощ, ако трябва.
— Ммм… Колко трогателно! — Ласло се изправи и изтупа скъпите си панталони. — Но партито е добра идея. Прощално парти, за да няма недоразумения. Аби ще се сбогува с всички. Ще дойда и аз. Дори ще купя месото. Там има готвач, нали? Ще го изпече на скара.
Уес се усмихна.
— Лизет не готви на скара.
— Защо, по дяволите?
Младият мъж примигна изненадано от рязката смяна на настроението на чичо му. Имаше нещичко от баща му у него, нещо от избухливия му темперамент.
— Французойка е.
— О… — Незнайно защо това го убеди. — Е, адвокатът ми е тук. Ще ги доведа с асистента му. Ще ги нагостя, преди да седнем да подпишем документите с Аби. Поръчах да направят инспекция на твоята земя и на нейния имот. Всичко ще мине по мед и масло.
— Ти си бил значи — каза Уес. — Видях отметките.
Ласло се усмихна и излезе от гаража. Уес го последва.
— Какво става с Делорис и момичетата? Не искат ли да се срещнем?!
Не помнеше кога за последно е виждал леля си и братовчедките си. Не беше сигурен дали ще ги познае. Помнеше смътно леля си Делорис — богата, но не красива — и братовчедките си Лейси и Дулси, кисели като зелени ябълки. Първия път, когато се срещнаха, се присмиваха на Уес и Били, задето са облечени в дрипи. Уес помнеше как си помисли колко ли сигурен е животът им, щом са способни да се смеят така и да изразяват мнение, без да се страхуват от последствията.
— Искат да те видят, разбира се. Но те са жени. Харесват хотела, басейна, пазаруването. — Ласло спря до колата си. — Искаш ли да се срещнете?
— Ако инвестирам земята си в проекта ти, ще работим заедно. Ще ви виждам по-често — и теб, и тях.
— Да, да — кимна чичото по същия начин, както отбягна темата, когато след пожара Уес го попита дали ще заминат за Атланта.
Най-сетне разбра кристално ясно — с този човек никога нямаше да се сближат. В детството му имаше много малко хубави неща — Били, Аби, „Изгубеното езеро“, Кейт. Ласло не беше сред тях и никога нямаше да бъде. Странно, ала ако Девън не бе намерила Алигаторската кутия, нямаше да го осъзнае навреме. Не искаше да ги остави да си отидат. Не биваше.
Внезапно се сети за копчето за ръкавели в кутията на Били, което не се сещаше откъде е.
— Днес намерих нещо край езерото — извика Уес след чичо си.
— Така ли? — попита безразлично Ласло, натискайки бутона на дистанционното да отключи колата.
— Било е на брат ми. — Уес отвори вратата на вана и извади Алигаторската кутия.
Изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше. Ала и Били беше малък — дори пластмасовият рибар приличаше на великан в ръцете му. Уес извади копчето за ръкавели от кутията.
— Били събираше предмети. Предмети със сантиментална стойност, които криеше в нея. Такива неща — показа го на Ласло.
— Мое е! — С четири крачки чичо му приближи до Уес и грабна копчето като хищна птица. — Делорис ми ги подари. Нямах представа къде съм го изгубил. Знаеш ли колко ме въртя на шиш?
— Изгубил си го в бунгалото. Когато строяхте водния парк. Даде работа на татко и през деня идваше в бунгалото. Свареше ли ни с Били, даваше ни по един долар и ни казваше да изчезваме. Водеше жени там.
— Да, да. — Той прибра копчето в джоба си да скрие уликата от Делорис, от която — Уес осъзна едва сега — най-много се страхуваше. — И какво имаш предвид?
— Имам предвид, че знаеше колко зле е положението. Виждаше как живеем. Виждаше как се отнася татко с нас. Защо не направи нищо?
— Леле, синко! — Ласло вдигна ръце. — Много време мина оттогава.
Уес си пое дълбоко дъх. Обзе го необяснимо облекчение.
— Няма да продам земята.
— Шегуваш ли се? — попита невъзмутимо чичо му.
— Не.
Ласло се засмя.
— Помисли си, синко. Земята ти не струва нищо, ако не я продадеш с „Изгубеното езеро“. Какво искаш? Да общуваме повече? Ще го направим. Но, Уес, това е бизнес. Не е семейна среща.
— Осъзнах го точно навреме.
Ласло сви рамене.
— Истината е, че земята ти не ми трябва. Ще строя около нея. Промениш ли си решението, уведоми ме. — Отвори вратата на колата. — Преувеличаваш, знаеш ли. Баща ми ме биеше, а виж как преуспях. Случват се лайняни неща. Прекрачваш ги и продължаваш напред.
Уес натисна бутона да свали вратата на гаража.
— В случай че не си забелязал, точно това правя — каза той, докато вратата се спускаше между тях.
Постоя в мрака няколко дълги секунди, обърна се и се качи горе.
12.
Съли беше особен, независим град. Както в повечето малки градчета, и тук старите поколения пазеха тайните — до такава степен, че младите израстваха без никаква представа защо са такива. Защо например обичат солен хляб и конфитюр от вишни. Причината ли? Защото това била храната на мочурищата. Или защо обичат да прокарват длан по гладките, сухи дъски на къщи и огради и това ги умиротворява. Причината? Защото прапрабабите им по цели дни се борели с влагата от блатата, просмукваща се в къщите им, и мечтата им за сух дом се беше сраснала с тях и се предаваше по наследство като брадавиците по носа или изкривените розови пръсти на краката.
Нямаха представа защо непознатите ги изпълват с подозрение. Попаднеха ли на сенчесто място, не разбираха защо им се приисква да останат скрити завинаги в сянката. Причината? Преди много, много години предците им потърсили убежище в сумрака на Окънфоки. Дезертьори от Гражданската война и индианци, избягали от земите си — всички те знаели какво е да се криеш. Убежището им ги обричало на тежък труд, ала било далеч по-безопасно от това, което останало зад гърбовете им.
После прогонили заселниците от Окънфоки и хората от мочурищата поели по различни пътища. Съли бе едно от местата, където заселниците се озовали — на километри на запад, но цял свят по-далеч. Нарекли Изгубеното езеро така, защото им напомняло изгубените блата. Малцина го помнеха. Повечето смятаха, че е наречено така, защото се намира трудно. Никой не откриваше пътя при първия опит.
Първият собственик на „Изгубеното езеро“ се опитал да развие мястото, ала се провалил поради една изключително важна причина — не се сближил с местните. Джордж и Аби поправили грешката му, защото знаели, че изгубеното остава част от теб, както и намереното. Разбираха, че езерото е част от историята на Съли и винаги посрещаха с отворени обятия жителите на града.
Затова днес градът дойде тук на партито на Аби.
Повечето не проумяваха защо са такива, каквито са, но всички усещаха, че са свързани някак си. Да изгубят Аби означаваше да се разделят с „Изгубеното езеро“. А раздялата с „Изгубеното езеро“ означаваше да се простят с частица от себе си, със старо парче от разпадаща се мозайка.
* * *
Селма чу шума отвън и увеличи звука на диска с песни на Били Холидей. Имаше десетки мъже, женени мъже. Усещаше ги като тръпки по кожата. Предаде се, провери си грима в огледалото и излезе.
Напоследък й струваше повече усилия да се появява на сцената. На младини бе достатъчно само да се смеси с тълпата и разговорите секваха, и всички глави се извръщаха. Привличаше мъжете, както слънцето привлича планетите в орбитата си. С напредването на годините обаче се налагаше да се смее по-шумно и да внимава повече. Понякога изпитваше облекчение, че й остава един амулет. Изпълваше я умиротворение, че почти е приключила. Но пък ставаше по-придирчива, най-вече защото обичаше охолството и последният й съпруг трябваше да я осигури до края на живота й. Желателно беше да е стар, защото така имаше шанс да умре, преди силата на магията да се изчерпи, и тя да вземе всичко, което успее. Всъщност вече се бе омъжвала за двама възрастни мъже, ала не извади късмет да овдовее. Така че не биваше да разчита на това. Предпочиташе бъдещият й съпруг да няма деца. Децата бяха толкова трудни. Всичките й заварени деца я мразеха, особено дъщерите. Поради същата причина тя самата не искаше да има деца. Осемте й амулета бяха способни да накарат мъжете да бъдат с нея. Ала нямаше абсолютно никаква представа как да накара някой друг да остане.
Стигна моравата, спря и се огледа бдително. „Опознай арената“, повтаряше си винаги. Голям плакат, провесен на два алуминиеви стълба, гласеше: „Сбогом, Аби! Градът ти благодари!“.
Лизет седеше до мъж с огромна брада и с риза за боулинг, на която бе изписано името „Грейди“. Брадатият диктуваше рецепта за пилешки крилца, а тя я записваше с очаровано изражение, все едно за пръв път чува за пилешки крилца. Селма забели очи.
Забеляза Джак и тръгна към него. Той не създаваше проблеми и бе свикнал да флиртува с него. Хубаво щеше да е да покаже на другите мъже какво умее, та да повиши напрежението. Джак беше до скарата. Няколко деца от града се навъртаха край него, задаваха му въпроси и предимно го смущаваха, докато чакаха храната си. Селма наближи и децата притихнаха. Едно момченце си лапна палеца.
Джак я забеляза и се напрегна, все едно му е счупила крака.
— Партито надмина очакванията ми. Има и печено месо? Кой го донесе? — Тя извади носна кърпичка от джоба на роклята си и я размаха да пропъди пушека от скарата.
— Ласло Патерсън, мъжът, който купува имота. Той окачи и плаката. Булахдин е недоволна.
Разбира се. Не се вписваше в спретнатата й розова мечта партито да промени решението на Аби.
— Къде е тя?
— Видях я за последно, когато се опитваше да свали плаката. Успя три пъти. Но някой го връзва пак.
Селма поклати глава. Смахната старица.
Огледа тълпата за следващата си жертва и видя Харолд — собственика на „Фреш Март“. Той й се усмихна и й помаха нетърпеливо да отиде при него. Дъщеря му беше с него — момичето, с което се скараха преди няколко дни. Въобразяваше си, че ще преодолее егоизма на баща си, ще му попречи да преследва собственото си удоволствие. Децата винаги се заблуждават така. Понякога на Селма й се искаше жените да престанат да я обвиняват, че мъжете им ги напускат заради нея. Не би могла да отнеме мъж, който обича истински съпругата си. Значи не беше виновна тя. Би трябвало да й благодарят, че вместо тях разделя плявата от житото.
Тръгна към Харолд, провирайки се през множеството, ала една ръка, стиснала тъмна бутилка студена бира внезапно й препречи пътя.
— Изглеждаш изумително — каза мъжки глас.
Селма взе бирата и се обърна. Наближаваше шейсетте… прекалено млад. Жалко. Личеше си обаче, че има пари. И е женен. Не беше красив, но това нямаше значение. Преди имаше, ала вече не.
— Селма Коулс — представи се тя, протягайки безжизнено ръка — жест, който караше мъжете да се чудят дали иска да я целунат или не.
Той я целуна.
Тя се усмихна вътрешно. Този щеше да е лесна плячка, ако го поиска.
— Ласло Патерсън — представи се мъжът.
Скалпът на Селма се изопна при тези думи. Странна реакция, помисли си. Почти като паника или страх — дезориентиращ страх, какъвто те обзема, когато се изгубиш.
— Чувала съм за теб — отдръпна ръката си тя.
— А аз не знам нищо за теб. Не е справедливо.
Мислеше се за отракан. И сигурно беше — за другите. Биваше го. Ала тя беше по-добра. Под близкия чадър до две недоволни девойки седеше нещастна жена със сурово лице. Очите и на трите мятаха ками към Селма. Съпругата и дъщерите му несъмнено. Провокацията би следвало да я поощри да си поиграе с него, но не прие предизвикателството присърце. Чувстваше се изморена. Видя възрастната си приятелка, седнала до масата за пикник близо до плаката. Бъбреше доволно с неколцина от града и развързваше плаката. На Селма й се прииска старицата да й помаха и да я извика, да я включи някак в разговора.
— Аз купувам имота на Аби — изпъчи се Ласло.
— О, знам — отвърна тя, без да го поглежда.
— Имам големи планове за мястото.
— Сигурна съм.
— Искаш ли да се поразходим? Ще ти покажа какво съм замислил. Тук и бездруго е пълно с народ.
Тя го погледна колебливо.
— На твое разположение съм — усмихна се накрая.
Той тръгна пред нея с доволно изражение и усмивката й изчезна. Щеше да я включи, щом я погледне отново, ала не искаше да хаби излишна енергия в промеждутъка. Батерията й изглежда беше изчерпана. Той я поведе към дъсчената алея край езерото. Тя позабави ход и изостана на няколко крачки след него.
На кея лежеше по корем онова дете с необичайния вкус за дрехи и се взираше във водата. Явно чакаше алигатора, за който непрекъснато говореше. Целият му свят бе обвит в прозрачен мехур, блещукащ около нея под слънчевите лъчи. Светлината му заслепи Селма, но тя не успя да откъсне очи от момиченцето.
Размекваше се.
Колкото по-бързо Аби продадеше това място, толкова по-добре. Започваше да се привързва към него. А жените като нея разбираха колко опасно е да се привържеш.
— Идваш ли, красавице?
Той я отвращаваше леко. Усещаше го, но все пак тръгна към него.
— Най-добрите неща си струват чакането.
* * *
Тортата върху масичката в трапезарията беше широка и на три пласта. Шоколадовата глазура отгоре бе оформена като клон, от който по страните на тортата като воал се спускаха карамелени лиани. Аби не откъсваше поглед от нея. Защо Лизет я бе направила толкова голяма? Щяха да ядат торта седмици наред.
Аби седеше зад писалището във фоайето и се опитваше да се съсредоточи върху кръстословицата пред нея. Седембуквен синоним на „последствие“? Не се сещаше. И какво от това? Шумът от захлопващи се автомобилни врати я разсейваше почти толкова, колкото и миризмата на шоколадова торта. Булахдин й каза, че ще дойдат неколцина от града. Тя не повярва, но гласовете отвън я опровергаваха. Отдавна не бяха се стичали хора край езерото. Не искаше да се обнадеждава. Все пак се напрягаше да долови думите, да следи разговорите, заглушени от цъкането и жуженето на климатика.
Сведе очи и се помъчи да се съсредоточи върху кръстословицата. Джордж не би устоял да е вътре, ако отвън има увеселение. Той обичаше да е в центъра на събитията. Създаваше нови приятелства, посредничеше при летни романси, помагаше при първи стъпки. Обичаше това място. Обичаше този град.
Аби чу смях. Непознат глас. Завъртя химикалката. Преди петдесет години щеше да отвори вратата, да погледне навън и да види множеството, скупчено около Джордж. Отвореше ли вратата сега, нямаше да види никого. Нямаше да види и Джордж.
Накрая не издържа. Партито щеше да започне официално след четирийсет и пет минути, но тя искаше да излезе и да види.
Отвори вратата и зяпна изненадано при вида на стълпотворението.
Всички лица бяха познати. Последните петдесет години от живота й се бяха събрали в тесен, обозрим кръг пред очите й. Паркираните коли запълваха цялата алея и изчезваха сред дърветата, явно чак до магистралата.
Били Ларкуърди и оркестърът му свиреха под навеса до дансинга. Младежът, започнал да свири тук през почивните дни, сега беше възрастен мъж. Внукът му свиреше на мандолина в групата. Тук бяха и Норма и Хийт Къртис — младоженци от града, които преди двайсет години не можеха да си позволят меден месец и Аби и Джордж ги поканиха безплатно на „Изгубеното езеро“. Десет месеца по-късно им се роди момче, което нарекоха Джордж. Тук бяха и Грейди от пицарията, и Харолд от „Фреш Март“, и Халона от студиото за танци. Имаше десетки млади жени и мъже, на които Аби и Джордж бяха давали работа през годините — пораснали сега, довели семействата си. Тези хора ги бяха приели гостоприемно в живота си, в града си, а на свой ред Аби ги бе допуснала в сърцето си.
На Джордж щеше да му хареса това.
Зърна червена коса.
Тя пристъпи импулсивно напред. Зърна пак червената коса и тръгна бързо край алеята и сред тълпата. Хората я познаха, потупваха я по гърба и я прегръщаха. Наложи се да забави ход. Някои настояваха да поговорят, а тя им повтаряше:
— Да, разбира се, веднага се връщам.
Нов отблясък.
Тръгна към него, загуби го за секунда, после пак го видя в края на моравата. Шумът около нея замря, чуваше само как кръвта бучи в ушите й. Той стоеше с гръб към нея. Протегна ръка и го докосна по рамото.
Той се обърна.
Беше Уес.
— Аби! — приведе се да я прегърне. — Добре дошла на партито си!
Тя занемя за миг, търсейки думите. Едва сега осъзна колко прилича Уес на Джордж.
— Благодаря… Много… много съм изненадана.
— Ехо! Аби е тук! — извика Уес на тълпата.
Хората запяха „Тя е добър приятел“. Някои дори й поднесоха подаръци. Зад искрените им усмивки и щастливите спомени прозираше и лека тъга. Не се сбогуваха само с Аби. Тук имаше нещо повече.
Ласло я поздрави, плувнал в пот в тъмния си костюм. Съобщи й, че е довел адвоката си и иска днес да подпишат документите. Преструваше се, че партито го забавлява, но тя долови с какво нетърпение очаква да приключат сделката и да си тръгне.
Едва след час успя най-сетне да поседне. Някой сложи пред нея чиния с печено месо. Чувстваше се леко дезориентирана. Току се взираше в плаката.
„Сбогом, Аби!“
Което означаваше „Сбогом, Джордж“, „Сбогом, Съли“, „Сбогом, Лизет“, „Сбогом, петдесет години спомени“.
През цялото време търсеше знак. Ала не такъв. Прииска й се да не е излизала от къщата.
— Много гости, а? — каза Кейт зад нея.
Седна до леля си и й подаде бутилка с вода. Носеше тъмнозелена памучна рокля без презрамки. Изглеждаше ослепително с късата си коса и изящния врат. През последните дни бе получила загар от слънцето и изглеждаше по-силна и по-здрава отпреди. Аби се зарадва, задето е останала поне досега тук, за да даде на племенницата си тази толкова необходима седмица.
Взе бутилката, разви капачката и отпи.
— Знаеше ли, че ще дойдат толкова хора? — попита с присвити очи.
Кейт се засмя.
— Всички се надявахме да дойдат. Слухът плъзна и явно всички са пожелали да дойдат. Булахдин си приписа заслугата. — Потърсиха с поглед възрастната жена и я видяха да пристъпва към плаката. Този път не само го свали, ами го и смачка, и го понесе към бунгалото си с предизвикателно изражение. — Ласло го донесе — обясни Кейт. — Но те не искат партито да е прощално.
— Честно казано, и аз не искам да е прощално — въздъхна Аби, признавайки го гласно за пръв път.
Думите се отрониха тежко. Дълго ги беше носила у себе си.
Внезапно Кейт се усмихна.
— О, Аби! Знаех си! Не е късно! Измислих изход. Искам да обсъдя нещо с теб.
Аби се изненада от въодушевлението й.
— Какво да обсъдим?
— Ако имаш достатъчно пари да пътуваш, без да се налага да продаваш комплекса, щеше ли да го продадеш?
Аби опря студената бутилка в челото си.
— Вероятно.
— О… — сепна се Кейт и лицето й тутакси посърна. — Добре тогава.
— Главно защото няма кой да се грижи за него, докато ме няма — продължи леля й. — Дори да иска, Лизет не би могла по очевидни причини. А ще ми струва скъпо да наема служители.
Кейт вирна брадичка.
— Ами ако аз купя „Изгубеното езеро“? Или дял от него? Ще имаш пари да пътуваш. А с Девън ще останем тук да се грижим за мястото, докато те няма. Така ще има къде да се върнеш.
Аби не успя да се сдържи и се разсмя. Ама че въздушна кула! Само дете би скроило такъв план!
— Кейт…
— Не си подписала нищо — напомни й бързо племенницата й! — Не се налага да се отказваш от това място. Аз имам пари. Защо да не ги инвестирам в „Изгубеното езеро“? Тук ми харесва. На Девън също. Една година. Дай ми една година.
Аби се втренчи в нея, осъзнала, че говори сериозно. Кейт вече не беше дете, което съчинява истории. Едва сега го виждаше.
— Наистина ли можеш да си го позволиш?
— Да, с парите от продажбата на къщата ми. Къщата, която си купила ти. Логично е да ги инвестирам тук. От няколко дни го обмислям. Умея да рекламирам. Това правех за магазина на Мат. Измислих дори логото. Бива ме! Ще съживя бизнеса.
Възрастната жена се усмихна. Ала веднага поклати глава. Не биваше да възлага големи надежди.
— Късно е. Ласло и адвокатът му са тук. Искат днес да подпиша документите.
— Чакай — обърка се Кейт. — Щом той има адвокат, не трябва ли и ти да имаш?
— Не. Искам просто всичко да приключи.
— Не е късно, Аби.
— Инвестирай парите си в нещо по-добро.
— Няма по-добра инвестиция от тази — възрази Кейт и очите й се насочиха към дъщеря й.
Три момичета на нейната възраст й говореха, размахвайки оживено ръце. Засмяха се, втурнаха се към моравата и й махнаха да ги последва. Девън погледна към езерото и хукна след тях.
— Трябва да продължиш напред — каза Аби. — Всички трябва да продължим напред. Дори Уес.
Това привлече вниманието на Кейт. Тя се обърна отново към леля си.
— Какво общо има Уес?
— Той ще работи с чичо си Ласло.
— Чакай… Чичо? — Изражението на Кейт се промени рязко. — Ласло е чичо на Уес?
— Не ти ли е казал?
— Не. Как така ще работи с него?
— Щом сключа сделката с Ласло, Уес ще инвестира земята си в проекта му. Ето защо не е редно да се отказвам. Колелото вече се е задвижило.
— Значи Уес има интерес от продажбата на „Изгубеното езеро“?
— Не знам дали може да се нарече така. — Аби взе пластмасовите нож и вилица, готова да опита печения стек пред нея — последното й хранене като собственик на това място. Поне десертът щеше да е вкусен. — Връзката на Уес с това място е сложна.
И двете обърнаха глави към Ласло, който извика:
— Внимание, моля!
Кейт се изправи, поколеба се и помоли:
— Не подписвай нищо засега. Обещай ми да почакаш още малко.
— Добре — кимна заинтригувана леля й и я проследи с поглед как изчезва в тълпата.
* * *
— Благодаря на всички, че дойдохте! — продължи Ласло, сякаш идеята да ги събере е била негова. Булахдин, успяла най-сетне да се освободи от плаката, го изгледа яростно, че привлича вниманието им към това, което тя се стараеше толкова усърдно да скрие. — Както знаете, Аби реши да продаде „Изгубеното езеро“.
Хората нададоха разочаровани възгласи и Ласло кимна, сякаш разбира чувствата им и дори ги споделя. Кейт откри лесно Уес — беше по-висок от другите и ръждивочервената му коса блестеше на слънцето. Той наблюдаваше безучастно чичо си. Не изглеждаше доволен, че ще работи с него. Не го винеше за това. Доволен или не обаче, щеше да работи с него.
— Знам, знам — продължи Ласло. Потеше се обилно и попиваше лицето си с хартиена салфетка. — Да го приемем като крачка напред!
Кейт застана до Уес. Той явно усети присъствието й, преди да се обърне, сякаш близостта й промени въздуха около него. Погледна я и се усмихна.
Тя впери очи напред.
— Наистина ли ти е чичо?
Усмивката му посърна. Не я попита как е разбрала. Обърна се отново към Ласло.
— Да.
Ласло не млъкваше:
— Аби беше изтъкнат бизнесмен, активен участник в живота на града и наш добър приятел. Сега обаче иска да се позабавлява. Подочух, че смята да пътува. Надявам се да ни изпращаш картички, Аби!
Хората се засмяха. С тих, напрегнат глас Кейт отбеляза:
— Преди два дни ти казах, че искам да предложа на Аби пари, за да спася това място. Ти замълча.
Уес смутено пристъпи от крак на крак.
— Не знаех какво да кажа.
— Можеше да кажеш например: „Чичо ми купува «Изгубеното езеро» и аз ще инвестирам в него“. Какво те спря? Чувствам се ужасно глупаво.
— Недей, Кейт.
Той се пресегна да я докосне, но тя се отдръпна.
Ласло продължи:
— „Изгубеното езеро“ ще просъществува. Лично ще се погрижа. Скоро тук ще изникне процъфтяващо селище! Парцелите ще се продават на разумни цени, постройките — на още по-разумни. Скоро ще сложим край магистралата билборд с информация. Очаквам с нетърпение да ни се обадите. Разкажете и на приятелите си!
— Защо се навърташе тук непрекъснато? — попита Кейт. — Очевидно ти е все едно какво ще се случи с това място. Ще го сринете със земята!
— Да вдигнем чаши за Аби! — горещеше се Ласло. — Маестро, музика! Да танцуваме!
Оркестърът на Били Ларкуърди засвири отново.
— Хайде! — Хвана я Уес за ръката.
Тя се опита да я измъкне, но пръстите му бяха като въжена клопка — колкото повече се съпротивляваш, толкова повече се оплиташ.
— Какво правиш? — прошепна му, докато я водеше към дансинга, където се въртяха още няколко двойки и неколцина ентусиазирани хлапета.
— Чу го! — прегърна я Уес през кръста. — Да танцуваме.
Той се залюля в ритъма на музиката. Тя се опита да го настъпи по пръстите. Не успя.
— Не искам да танцувам.
— Предпочиташ да стоим като статуи и да обсъждаме въпроса пред всички?
Тя стисна зъби.
— Няма какво да обсъждаме.
Той я завъртя, усмихна се на друга двойка и им подвикна за поздрав.
— Дойде тук за две седмици, когато беше на дванайсет — подхвана тихо. — Върна се неочаквано и реши да спасиш всичко, да го запазиш непокътнато. Прости ми за съмненията. Защото дори да спасиш езерото, ще си тръгнеш и ще ни оставиш да се справяме с действителността тук. Точно както миналия път.
Да ги изостави? Това ли си бе помислил? Че си е тръгнала и ги е захвърлила като ръкавица или четка за зъби, нещо лесно заменимо.
— Няма причина да задържам земята си, ако Аби продаде своята. Съгласих се обаче да инвестирам едва след като тя сключи сделката. Решението зависеше изцяло от нея. — Той я водеше с лекота на дансинга, избирайки свободните пространства в края. — Не съм сляп. И аз видях това, което ти виждаш. Аби не иска да се откаже от „Изгубеното езеро“. Нито пък аз. След като вчера намерихме Алигаторската кутия, казах на чичо си, че споразумението ни пропада. Затова Ласло ме отбягва днес.
Прииска й се да остане ядосана. Гневът е силен двигател. През последната година бе изпитвала единствено тъга и гневът й харесваше. Ала не биваше да упорства. Уес не го заслужаваше.
— Съжалявам — рече най-сетне тя, без да го поглежда.
Гърдите му се разтърсиха. Той избухна в смях.
— Прозвуча страдалчески, заболя ли те?
— Да — отвърна тя и добави: — Ще кажеш ли на Аби? Ще й кажеш ли, че няма да продаваш земята си?
— Разбира се.
— Още сега?
— След минута.
Кейт осъзна, че не иска да я пусне. Искаше да танцува на този дансинг, както преди години бе виждала да танцуват гостите на леля й. Беше сигурна, че много жени тук биха се радвали да танцуват с него — Британи например, момичето от „Фреш Март“, което ги наблюдаваше намръщено от масата си. Уес обаче искаше да танцува с нея. Осени я предпазливо прозрение. Отново й се прииска да се ядоса, да се съсредоточи върху гнева, а не върху това. Не предполагаше, че пак ще се почувства така. Страхуваше се. Не искаше да се влюбва. Не искаше да заживее пак като с Мат. Вече нямаше сили толкова дълго да бъде нечия опора.
Егоистично ли разсъждаваше? Различно ли е, ако мъжът, когото желае, иска и тя да е щастлива? Навярно това я плашеше най-дълбоко — че Уес е този мъж. Беше го разбрала на дванайсет, знаеше го и сега.
— Кейт? — прекъсна мислите й Уес, усетил как опира чело в гърдите му и стисва объркано ръката му.
Беше твърде скоро. Все още сънуваше понякога Мат. Как е върху него, как го гледа през тунела на дългата си коса. Миризмата му я пресрещаше по ъглите и я заковаваше на място. Ала това беше просто необходимост, нали? Необвързана с Мат, щом към Уес изпитва същото.
Божичко! Нямаше сили да го преживее наново.
Ала не успяваше да се отдръпне. Няколко безкрайни вълшебни секунди се отпусна в обятията на Уес и почувства как тялото й олеква. Капчици пот потекоха между гърдите й. Електрическите вентилатори, които музикантите бяха донесли, само раздвижваха горещия въздух, без да го охлаждат.
Тя най-сетне вдигна очи. Погледна лицето му, търсейки отговор. Очите му се плъзнаха към устните й както през онзи ден на кея. Той бавно се приведе напред.
И тогава тя видя колата.
Колите пристигаха и потегляха от алеята цял ден и затова синьото беемве не се стори необичайно на никого, освен на Кейт.
Нямаше място за паркиране и автомобилът просто спря по средата на алеята близо голямата къща.
От него излезе Крикет.
Носеше тъмни джинси и свободна бяла блуза, а тъмната й коса оформяше около главата й съвършен шлем, недосегаем за влагата. Движенията й бяха спокойни, отмерени. Макар и попаднала на съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора, не се притесняваше ни най-малко.
Кейт се отдръпна от Уес и веднага се озърна за Девън, с надеждата дъщеря й да не е забелязала баба си. Знаеше как ще реагира. Ако преди петнайсет години Кейт знаеше, че майка й и баща й смятат да си тръгнат, щеше да се разплаче, да се развика, да се скрие. Каквото и да е, стига да не си отидат.
Девън седеше под маса за пикник с трите момичета. Ближеха лед, стаени в тясната си крепост.
— Добре ли си? — попита Уес Кейт.
— Да — погледна го отново тя и забеляза поруменялото му лице. — Съжалявам. Трябва да поговоря с някого. Извини ме.
Тръгна към Крикет с изопнато като струна тяло. Свекърва й стоеше до колата и оглеждаше съсредоточено множеството.
Видя Кейт, свали слънчевите очила и внимателно ги намести върху косата си.
— Това значи те задържа толкова дълго тук — каза спокойно, толкова спокойно, че не оставаше никакво съмнение колко е ядосана.
— Защо си дошла? — попита снаха й.
Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария й живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата й, сякаш й обличат дреха, която не иска да сложи.
— Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.
— И кара четири часа дотук? — възкликна Кейт. — Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.
— Но щях да пропусна очарователния танц — изцъка с език Крикет. — Кой е този?
Кейт не искаше да й каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота й. Време беше да поправи грешката.
— Казва се Уес.
— Него ли дойде да видиш?
— Не — въздъхна Кейт. — Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.
— Танцуваш така със случайно срещнат мъж?
Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да й доставя удоволствието да забележи.
— Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.
— Мат го няма едва от година.
— Знам.
— Бързо обръщаш нова страница — отбеляза Крикет.
— Бързо? — възкликна Кейт. — Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.
— Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? — Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. — Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти й позволяваш да облича, каквото поиска.
— Позволявам й да бъде дете. Детството не продължава дълго. Ще си отиде, преди да се усети.
— Девън! Девън! — извика Крикет и разпери ръце. — Ела при баба Крикет!
— Крикет, недей — предупреди я Кейт.
Девън замръзна. Майка й забеляза как лицето й пребледня, щом видя баба си. Погледна към Кейт и изражението й прониза сърцето й. Мислеше, че Девън й е повярвала отново, ала сега осъзна колко се е лъгала. Тя не й вярваше, че е способна да я защити. Обърна се и побягна, изчезвайки в тълпата.
Крикет отпусна ръце и се обърна мрачно към Кейт:
— Къде отива? Какво си й наговорила за мен?
— Нищо не съм й говорила. Прибирай се у дома, Крикет. Ако тръгнеш сега, ще пристигнеш по светло — посъветва я Кейт и понечи да тръгне към множеството, за да потърси Девън.
— Чакай! Ласло Патерсън ли е това? — попита Крикет.
Ласло стоеше пред вентилатора до дансинга и смехът му бе привлякъл вниманието й.
Кейт се обърна изненадана към нея.
— Познаваш ли го?
— Имам компания за недвижими имоти в Атланта — напомни й Крикет. — Знам кой е, разбира се. Не съм работила с него, но казват, че има солидни връзки. Какво прави тук?
— Иска да купи „Изгубеното езеро“ от леля. — Кейт замълча. Беше по-висока от Крикет с почти цяла педя, но усети как изпъва рамене, за да си вдъхне смелост. — Всъщност искам аз да го купя.
— Ти?
— Да, аз.
— О, Кейт! — Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. — Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?
Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше й безразлично.
— Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да й обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.
— Вещица ли ме нарече? — смая се Крикет.
Кейт обиколи моравата. Свекърва й я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.
Притесни се.
Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:
— Виждали ли сте Девън?
— Избяга натам — посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. — В гората е.
— Кейт? — повика я Аби от съседната маса. — Какво има?
Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.
— Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.
— Какво? — изправи се леля й. — Защо?
— Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.
Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.
— Какво става? — попита.
— Девън избяга. В гората — обясни му Аби.
— Кипарисовите корени? — обърна се той към Кейт.
Тя поклати глава. В устата й нямаше вкус на езерна вода, по кожата й не лепнеше тиня. Девън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си й го подсказва.
— Не, в другата посока.
— Да вървим — кимна той и тръгна към езерото.
Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.
— Кейт? Какво става? — дотича Крикет. — Какво правиш?
— Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.
— Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…
— Престани! — Кейт спря и я погледна. — Не смей да ми говориш така!
Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.
Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.
— Да се разделим ли? — попита Кейт Аби. — Така ще я намерим по-лесно, нали?
— Разбира се — отговори Крикет. — Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?
Аби погледна мимоходом Крикет, но очите й сякаш стигнаха до дълбините на душата й. По лицето й се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.
— Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.
— Насам — посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.
Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.
— Ето я — посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.
Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева й. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.
Тръгна към нея. Другите зачакаха.
Девън бе свила колене пред гърдите си — тъжна и ядосана тюлена топка.
— Няма да се върна — заяви.
Майка й клекна пред нея.
— Не бива да оставаш в гората през нощта.
— Исках да кажа, че няма да се върна с нея.
Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.
— Девън! — скастри я Кейт.
— Не е правилно — намръщи се Девън на майка си. — Не бива да живеем в къщата й. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! — настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.
Те мълчаха сконфузено.
— Направете нещо! — изкрещя отново.
Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.
Девън погледна майка си — диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.
— Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш — каза Девън. — Защо?
Кейт поклати глава. В гърлото й бе заседнала буца.
— Бях тъжна, слънчице.
Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:
— Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.
Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача — бе казал веднъж Мат за майка си. — Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“
— Не плачи, Девън — промълви Кейт и прегърна дъщеря си.
— Няма да се връщаме, нали? — попита тя, обвила здраво врата й с ръце.
— Няма, слънчице — Кейт я залюля леко. — Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.
Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и й подвикна:
— Насам!
Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.
Партито продължаваше с пълна сила — гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.
Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението й с думите:
— Ето те и теб, Аби. Времето напредва. Да влезем на хладно в къщата и да подпишем документите. — Очите му се плъзнаха към Уес. — Е, синко, промени ли решението си?
Аби се обърна към него.
— Вчера казах на Ласло, че няма да инвестирам в проекта му. Искам да запазя земята си. — Уес погледна безизразно чичо си. — Не, не съм си променил решението.
Над рамото на Кейт Девън наблюдаваше втренчено момичетата на моравата, сякаш са сигнални светлинки.
— Да отида ли да си играя, мамо? — попита тя, което означаваше: „Писна ми да показвам на глупавите възрастни какво има пред очите им. Искам пак да съм дете“.
Тя я пусна на земята.
— Отиди, но не се отдалечавай.
Девън потупа Крикет по ръката.
— Чао, бабо. Скоро ще ти дойдем на гости.
Крикет се усмихна леко и всички проследиха с поглед Девън, устремена към момичетата. За миг на Кейт й стана тъжно, че не може да се върне с нея в детството си. Оставаше й само да наблюдава от разстояние и все повече да се отдалечава, докато накрая между тях се ширне океан.
Аби притисна с длан гърдите си и пръстите й обходиха деколтето на тениската й.
— Ласло, и аз си промених решението. „Изгубеното езеро“ не се продава.
— Хайде, Аби! — прекъсна я нетърпеливо той. — Нали се споразумяхме!
— Нищо не съм подписала.
— Стиснахме си ръцете. Договорихме се устно. Нямата жена е свидетел. — Той посочи Лизет, която затаи дъх. — Уес постъпи умно и не ми отговори категорично, но ти прие условията ми.
Аби изправи рамене.
— Имам право да размисля.
— Наистина ли предпочиташ трудния начин? — попита я Ласло. — Ще те съдя. Таксите по делото ще стопят и бездруго оскъдните ти спестявания, а накрая ще изгубиш езерото.
Адвокатът на Ласло пристъпи неловко от крак на крак, вперил очи в далечината, сякаш си представя, че е на прохладно място, където от клиента му няма и следа. Аби го гледаше смаяно. Лизет дишаше ядно на пресекулки. Джак се взираше загрижено в нея. Уес клатеше глава, все едно изобщо не е изненадан.
Най-сетне Крикет наруши мълчанието, протягайки ръка на Ласло:
— Крикет Ферис. Агенция за недвижими имоти „Ферис“, Атланта.
— Чувал съм за вас. — Той се ръкува учудено с нея.
Тя го възнагради с професионалния си смях. Какво я прихвана? Да обсъжда делови въпроси в такъв момент?
— Не сме се запознавали официално, но сме се виждали на събирания.
— Защо сте тук? — поинтересува се Ласло.
— Аби е пралеля на снаха ми… Сложно е — махна с ръка Крикет.
— Не ми трябва агент по недвижими имоти.
— Разбира се. Исках само да ви посъветвам нещо. А щом сте чували за мен, знаете, че не давам евтини съвети. Неслучайно работата ни е поверителна — напомни му. — Тук е пълно с хора, които ще усложнят процедурата, ако разберат за какво става дума. Доколкото схващам, дошли са тук да подкрепят нея, а не вас. — Тя се приведе към него и добави съзаклятнически, сякаш говори на единствения компетентен събеседник тук: — Предлагам ви да изчакате по-подходящ момент. Детето избяга и всички се уплашиха. Чувствата са малко в повечко сега.
Ласло я изгледа от главата до петите. Всички, излезли от гората, бяха изподраскани, с раздърпани дрехи и листа в косите. Всички, с изключение на Крикет. Ризата й лепнеше от влага по гърдите, ала прическата и гримът й изглеждаха непокътнати. Веждите й и очната й линия приличаха на неизтриваема татуировка, а миглите й бяха удължени допълнително. След известно колебание Ласло кимна:
— Добре. Ще се върна утре. Давам ти последен шанс, Аби, наистина последен. Хайде! — Махна припряно на адвоката си. — Ама че противна жега! Да се връщаме в хотела!
Щом се отдалечиха достатъчно, та да не ги чуват, Крикет се обърна към Аби и й каза:
— Намери си адвокат! Незабавно!
— Какво правиш? — удиви се Кейт.
— Приеми го като подарък на раздяла — отвърна Крикет и си сложи слънчевите очила. — Щом се върна, ще изпратя вещите ти на склад.
— Благодаря — кимна колебливо младата жена.
— Ще ми се да виждаше нещата като мен — добави Крикет и погледна към Девън.
Седнала до другите момичета, внучката й си свали герданите и им подари по един. Кейт разбираше вътрешната борба на свекърва си — искаше й се да надделее, да извае Девън според своите възгледи.
— Поне веднъж в живота си се откажи да контролираш хората, които обичаш, Крикет — каза й Кейт. — Обичай ги такива каквито са.
Крикет сви устни, подвоуми се и отговори:
— Не знаех как иначе да обичам Мат.
Кейт за пръв път долови истинска тъга в гласа й. За миг Крикет беше просто майка, изгубила сина си.
— Винаги ще ти позволявам да виждаш Девън, когато поискаш. Зависи от теб.
Свекърва й си пое дълбоко дъх и кимна. Тръгна към колата си и потегли за облекчение на шофьорите, опитващи се бавно да се измъкнат на заден ход, защото им бе препречила пътя в суматохата.
Погледите на Уес и Кейт се срещнаха. Лизет вдигна бележника си да напише нещо, но Аби разпери ръце.
— Още не сме приключили. Не искам никой да разбира, че съм си променила решението. Не бива да ги обнадеждаваме напразно. Особено Булахдин. По-късно ще й кажа. Сега просто ще се позабавляваме. Уес, Джак, ще изнесете ли тортата?
— Какво ще стане, Аби? — попита я Кейт, когато Уес и Джак се отдалечиха, а Лизет ги последва, поглеждайки въпросително приятелката си.
Аби й се усмихна окуражително, преди да отговори на племенницата си:
— Не знам, но ще измислим нещо… Това значи е свекърва ти?
— Да — въздъхна Кейт.
— Забележителна жена.
— Но очевидно неспособна да излезе наглава с Девън.
— Да. А и кой ли би могъл? — усмихна се леля й.
* * *
— Щом Аби няма да продава „Изгубеното езеро“, всичко ще остане постарому — отбеляза доволно Джак, докато с Лизет вървяха към къщата.
— Летата пак ще са същите.
Пресегна се и махна клонче от косата й.
— Не се ли радваш, Лизет? — попита я, защото това му се струваше съвършеното решение. Проблемът се разреши, без да се налага никой да прави нещо.
Тя кимна.
— Ще се виждаме всяка година както винаги. Не е необходимо да се местиш.
Лизет вдигна бележника и написа: „Имам работа в кухнята“.
Влезе вътре и пусна резето.
Уес стоеше до бюфета, хванал едната страна на големия дървен поднос, върху който се крепеше тортата.
— Готов ли си, Джак?
Джак кимна разсеяно, сетил се внезапно за думите на момиченцето.
„Защо не се борите?“
* * *
Селма проследи с поглед как Ласло повежда съпругата и дъщерите си и заедно с адвоката потеглят с черния мерцедес. Въздъхна облекчено. Не й се занимаваше с него. Огледа се за някой друг, въздъхна отново и седна, разтворила ветрилото. Май беше време да се прибира в бунгалото си.
— Набелязваш чий съпруг да откраднеш?
Тя вдигна глава и видя момичето от „Фреш Март“. Дебелият слой грим се топеше по лицето му. Краищата на косата му цъфтяха, явно прекаляваше със сешоара. Младите определено не умееха да ценят младостта.
— Британи, радвам се да те видя.
Момичето седна срещу нея.
— Опасявам се, че се отнасям несправедливо към теб.
— Нима? — проточи Селма. — Как така?
— Не е зле човек да получава желаното. Искам да знам как го правиш. Старая се много да привличам момчетата. Уес например. Сключихме нещо като споразумение с него. После го видях да танцува с племенницата на Аби. Вярно, тя е слаба и прочее, но косата й… Все едно я е подстригвал смахнат. Защо той не ме гледа, както гледа нея? Кажи ми как да стана като теб.
Британи не се шегуваше. Искаше го наистина. И щеше да е толкова лесно. С едно дъхване Селма можеше да сбъдне мечтата й. Ала никога не го бе правила. Преди си го обясняваше с нежелание да умножава конкуренцията. Дълбоко в себе си обаче се питаше дали е редно. Младите жени не са наясно с последствията.
Остави ветрилото.
— Слушай, дете. Няма да успееш да спечелиш Уес дори да си като мен. Възможно е да откраднеш само някого, който копнее да го откраднат.
Британи я погледна объркано.
— Виждаш ли онзи мъж до Лизет?
Джак, Лизет, Аби, Кейт и Уес бяха изчезнали за малко, но сега стояха в далечния край на моравата, близо до кея. Очевидно се съвещаваха, но не си бяха направили труда да поканят Селма.
— Джак… Да. Познавам го.
— Ако се оженят, никога няма да го отнема от Лизет. Знаеш ли защо?
— Защото Лизет ще те прокълне? — предположи Британи.
Аби каза нещо на Джак и Уес и двамата влязоха в къщата. Лизет ги последва.
Селма въздъхна.
— Не. Защото Джак обича Лизет. Погледни сега баща си и майка си. Виждаш ли разликата?
Разбра я. Личеше си. Просто отказваше да приеме истината.
— Значи няма да ми кажеш как да стана като теб?
— Не искаш да си като мен.
— Искам! Искам да бъда щастлива!
— Току-що ти обясних как. — Селма се ядоса на себе си, задето се е разбъбрила. Изправи се и тръгна към бунгалото. Главата я болеше.
— Селма, ето те! — спря я Булахдин. — Никого не намирам! Къде изчезнахте всички?
На Селма й хареса, че старицата я смята за част от групата на бегълците.
— Обикаляме насам-натам — сви рамене тя.
— Чудесен ден беше, нали! Отървах се от плаката, но ми се ще онзи мъж да не беше държал реч. Май никой не го харесва. Дори Аби. Това несъмнено ще проработи в наша полза. Радвам се, че си тръгна. Виж, изнасят тортата!
Понякога Булахдин я отегчаваше до смърт. А сега изобщо не й беше до нея.
— Защо се стараеш толкова? Защо всички се опитват да спасят това място?
— Защото тук ни харесва!
— На теб ти харесва.
Булахдин цъкна с език.
— Селма, ако продължаваш да се преструваш на безразлична, скоро всички ще ти повярват!
— Познаваш ме от трийсет години и едва сега разбра? Не се преструвам, Булахдин. Време е да се откажеш. Аби ще продаде „Изгубеното езеро“. Не ти се вярва, но няма начин да я спреш. Хората са дошли тук да се сбогуват. Така се прави, когато пътищата им се разделят. Сбогуват се. Случвало ми се е често. Така става.
Тя се обърна и се отдалечи.
13.
Булахдин Рамзи бе родена в бедняшки квартал в Южна Каролина. Местните го наричаха „Края на света“ — много точно определение за всичките му жители. Те знаеха как ще премине животът им. Знаеха как ще свърши историята им на това място с кални улици и мирис на потни мъже и лой от кухните, от която завесите на прозорците неизбежно пожълтяваха. Щастливците, притежаващи прасе или пилета, ги пазеха ревниво. Често се случваше тялото на клетник, дръзнал да открадне животно, да потегли безжизнено към града. Тук протеинът се ценеше по-високо от злато.
Жените от баптистката църква идваха всеки месец и донасяха кашони с брашно, захар и стари дрехи. През зимата — обувки. Мъжете си намираха временна работа в околните ферми. Откарваха ги в камиони, връщаха ги у дома през няколко седмици за секс и пиянство и пак ги завеждаха на полето. Жените бяха по-спокойни, когато мъжете ги нямаше. Имаше повече храна, по-малко пиене и по-малко заченати бебета, които да се родят в най-мразовитата зима като Булахдин.
Лекарите рядко посещаваха „Края на света“, защото никой не им плащаше — дори с ванилов пай или с торба орехи. Когато майката на Булахдин започнала да ражда, лекар, разбира се, нямало. Умряла при раждането. Бащата на Булахдин я изоставил и избягал възможно най-далеч. Удавил се пиян в реката.
Булахдин отрасна в бараката от насмолен кадастрон на леля си Клара. След като я кърми с братовчед на нейната възраст, леля й я остави да се оправя сама. Понякога я забравяха съвсем. Дойдеха ли хора от общината да преброят децата и да документират здравословното състояние и възрастта им, Булахдин винаги я нямаше — утоляваше си глада с къпини и цикория в долчинката край мръсната вада близо до консервения завод. Училищната система нямаше представа за съществуването й.
Леля й се грижеше за твърде много деца и Булахдин се превърна в нещо като скитаща котка, която се прибира само нощем да й подхвърлят огризки от вечерята. През другото време обикаляше пътищата и полята. През лятото спеше в заслон между две паднали дървета, обрасли с бръшлян. През зимата спеше на верандата, свита до процепа на вратата и завита с одеяло.
Когато навърши шест, шайка момчета я прогониха от долчинката й. Принуди се да потърси убежище по-навътре в гората и по-близо до мястото, където обитателите на „Края на света“ рядко припарваха. Това беше имението Уейкрос, където живееше собственикът на хиляди акри земя, благодарение на когото мъжете от „Края на света“ изкарваха оскъдните си надници. Там Булахдин срещна Моди Уейкрос — дъщерята на шефа. Моди се славеше с щедростта и красотата си и, разбира се, бе недостъпна като имението.
Булахдин я видя под едно дърво, седнала върху одеяло за пикник, отрупано с храна, увита в бакалска хартия. Храната обаче явно не я вълнуваше. Вглъбена в книгата си, тя дори не я забеляза, докато не пристъпи плахо напред с намерението да грабне най-близкия пакет и да побегне. Настъпи обаче клонка и момичето вдигна сепнато глава.
Булахдин понечи да избяга, ала Моди й извика:
— Спри! — Остави книгата и се усмихна. — Много ме изненада! Приличаш на горска фея. Имаш красива коса!
Булахдин не продума. Не знаеше какво е горска фея. И за пръв път чуваше, че има красива коса — гъста и тъмноруса, тя винаги се изплъзваше изпод мръсния шал и старата шнола, която бе намерила на бунището.
— Аз съм Моди. Как се казваш?
Минаха няколко секунди.
— Булахдин.
— От „Края на света“ си, нали?
— Да.
— Не бива да си тук. Аз — също. Хайде да не сме тук заедно. Ела, седни до мен. Ще си поделим храната.
Булахдин приседна в самия край на одеялото и Моди й подаде сандвич. Булахдин задъвка — отначало плахо, после лакомо, усетила колко е вкусен. Моди се облакъти назад, разтворила книгата върху корема си, и се взря в небето, синеещо между дърветата. Разказа й какво чете — за някакво място, наречено Англия, и за мъж, чиято луда съпруга живеела на тавана, но бил влюбен в млада жена, учителка на момиченцето в къщата му. Булахдин не схвана почти нищо.
— Коя е любимата ти книга? — поинтересува се Моди, изправяйки се внезапно.
— Нямам книги — призна Булахдин, впила очи в останалата храна върху одеялото.
— Не обичаш ли да четеш? — попита Моди и й подаде ябълка.
— Не мога да чета.
— Ходиш ли на училище?
— Не.
Моди я изгледа слисано. Булахдин й разказа за семейството си и за живота си — от игла до конец. Не смяташе да говори толкова, но никой досега не я бе слушал като Моди. Когато приключи, храната бе изчезнала — беше я изяла, без да се усети — и слънцето залязваше.
Моди се пресегна и прибра косата й зад ушите.
— Не можеш да промениш откъде идваш, но можеш да промениш накъде ще тръгнеш. Като в книга. Не ти ли харесва краят, измисляш си друг.
От голямата къща в имението долетя вик. Моди стана бързо, събра одеялото и празните хартиени пликове и обясни припряно:
— След две години навършвам осемнайсет. Татко смята, че ще се омъжа за Хамилтън Бийти. Ала аз не искам. Щом стана на осемнайсет, ще замина. Ще видя света! Утре ела пак тук, Булахдин!
— Защо? — извика тя след нея.
Моди се обърна и се усмихна. Булахдин запомни завинаги тази усмивка — колко е красива и как сърцето й подскочи, изпълнено с радост. Никога не бе изпитвала такова чувство.
Надежда.
За пръв път я обземаше надежда.
— Защото ще променим и края на твоята история — отвърна Моди и се втурна към къщата.
Този ден промени всичко.
Моди я научи да чете. Записа я в училището. Почти всеки ден двете се срещаха в гората, ядяха и четяха, а Моди й разказваше какво смята да прави, когато стане на осемнайсет.
На рождения й ден Булахдин набра къпини, сплете й венец от детелини и отиде на обичайното им място. Моди обаче я нямаше. Върху сгънатото одеяло за пикник лежеше дървена кутия. В нея имаше много листове, пликове, моливи и пощенски марки. Имаше и малък пакет и бележка: „Тръгнах посред нощ. Татко разбра какво съм намислила и ме заключи в стаята. Отивам при леля в Бостън. Ето адреса. Пиши ми, Булахдин. Разказвай ми как пишеш края на историята си, а аз ще ти разказвам моята“.
Булахдин отвори пакета и намери „Джейн Еър“ — книгата, която приятелката й четеше при първата им среща.
Моди бе успяла да осъществи плана си, разбира се. Имаше необходимото да напише своята история.
Никой обаче не съумяваше да се измъкне от „Края на света“.
Все пак Булахдин изпращаше писма на Моди. Отначало всеки ден, после през месец-два, докато събере достатъчно за разказване, та да запълни листа. Булахдин се учеше отлично, което всъщност не значеше нищо. Прибираше се в същата къща, спеше на верандата и чакаше да види какво ще й поднесе животът.
През лятото, когато навърши четиринайсет, леля Клара й направи легло в ъгъла на кухнята, защото се нуждаеше от помощта й. Няколко братовчедки на Булахдин — немного по-големи от нея — вече имаха бебета или чакаха бебета, които сякаш само ядяха и акаха.
Тя не обръщаше особено внимание на мъжете в града. Беше се научила да ги отбягва. Един ден обаче, докато береше листа от глухарчета да свари супа, на поляната изневиделица изскочи негодникът Големия Майкъл. Понякога бе забелязвала как светлосините му очички я следят, докато простира пелени на двора.
Той й се усмихна и откъсна цъфнало глухарче. Духна го и власинките полепнаха по косата й като прашинки. Той се пресегна да ги махне, но тя се отдръпна. Бърз като светкавица, той я сграбчи и я събори на земята толкова рязко, че дъхът й секна. Легна върху нея и й запретна полата. Повдигна се леко да си свали панталоните и тогава тя се извъртя и го блъсна с лакът по лицето. Болката прониза като огън костта й и явно не пощади и Големия Майкъл. Тя успя да се освободи от него и побягна с всички сили.
Леля й Клара я откри по-късно в кухнята — присвила ръка, със скъсани дрехи и покрита с прах. Каза й само:
— Следващия път не се бори толкова. Така е по-лесно.
В този момент Булахдин осъзна, че се е борила. И се е борила, защото този край не й харесва. Защото иска друга история. Не такава. Моди беше заминала преди шест години, а тя не бе получила нито едно писмо от нея. Все пак през нощта й написа и й разказа какво се е случило. Каза й, че иска да промени живота си, ала не знае как.
Започна да остава повече в училището и да помага на учителите да подреждат стаите, за да не се прибира в опасния си дом. После една учителка я нае да й помага да къпе и да храни възрастната й майка. Един следобед — Булахдин тъкмо си тръгваше, след като бе нахранила старицата, и бързаше да се прибере в „Края на света“, преди да се стъмни — съседката я пресрещна и я покани в къщата си. Жената — работеше в местната библиотека — неочаквано й предложи да дойде да живее при нея и съпруга й — полицейския началник. Обясни й, че нямат деца, а остаряват. Видяла как Булахдин се грижи за старицата и решила да й предложи стая и храна срещу помощ в домакинството и библиотеката.
Двете години при семейство Бартлет бяха най-спокойните в живота й. Всяка нощ си лягаше и се чудеше колко неочаквано се е променила историята й. Нямаше представа на какво се дължи късметът й.
Разбра в деня, преди да замине за колежа.
Тогава библиотекарката й подаде куп писма — писмата, които бе изпращала на Моди.
Оказа се, че Моди така и не отишла при леля си в Бостън, на чийто адрес пристигали писмата. Никой не знаел къде е. Никой не знаел какво се е случило с нея. През годините Булахдин си бе представяла стотици сценарии, ала всички се оказаха погрешни. Моди бе удържала победа. Краят на историята й бе останал само неин.
Лелята на Моди обаче четяла писмата на Булахдин, очарована от разказите й за Юга. Очаквала ги с нетърпение. Когато пристигнало писмото за посегателството, изпаднала в паника. Не знаела какво да прави. Свързала се с полицейския началник в града, откъдето идвали писмата, и той я помолил да му изпрати писмата. Когато ги получил, те очаровали и него, ала го и разтревожили. Показал ги на съпругата си. Тя познала името. Сетила се, че така се казва червенокосото момиче, което се грижело за възрастната им съседка.
Тогава Булахдин най-сетне разбра какво се е опитвала да й каже Моди. И нито веднъж след онзи ден вярата й, че завършекът на историите не е предопределен, не се разколеба.
Досега.
Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето й се сви, когато след партито Аби й обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.
Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.
Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе по-силно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.
Той крадеше края на историята им и тя бе безпомощна да го спре.
Налагаше се просто да затвори книгата и да си тръгне.
* * *
След като закусиха торта, останала от партито, защото за пръв път — откакто се помнят, ахкаха всички — Лизет се бе успала, Девън и Кейт излязоха навън в слънчевото утро. Джак чакаше притеснен в трапезарията. Булахдин — необичайно притихнала днес — стоеше в края на кея — дребна самотна фигурка, заобиколена от вода. На моравата царуваше бъркотия, но не чак толкова, колкото в края на партито. Някой сякаш бе разчиствал, след като всички си тръгнаха. Девън помнеше как снощи майка й я занесе на ръце в бунгалото, остави я в леглото и се сгуши до нея.
— Каквото и да се случи, ще бъдем заедно — прошепна й тя. — Тук съм. При теб.
Когато Девън се събуди, майка й беше при нея. Нямаше по-приятно чувство. Почти двайсет минути не смееше да помръдне, взираше се в лицето на Кейт, изпълнена с такава обич, че бе готова на всичко да запази този миг — да го затвори в буркан като светулка и да го гледа винаги. Накрая все пак се наложи да стане и да отиде до тоалетната.
Сега двете стояха на брега на езерото. Наклонила глава, Девън се вслушваше в нещо, което можеше да долови само тя отвъд чуруликането на птичките и шумоленето на дърветата.
— Добре ли си, хлапе? — попита я Кейт.
— Той продължава да се тревожи.
— Кой?
— Алигаторът. Може ли пак да отидем до бунгалото?
— Разбира се. Само да взема две бутилки вода от кухнята.
— Да отида ли при Булахдин? Няма да ходя никъде другаде. Девънско обещание! — добави тя, усетила колебанието на майка си.
Кейт кимна и тя се втурна по кея. Крилцата на фея върху гърба й се вееха, сякаш наистина лети. Мисълта как се носи над земята и лека като перце се рее в люляковото небе й харесваше, както й харесваха въображаемите приятели и разговорите с алигатори. Неотдавна — в стария й живот — бе започнало да я обзема безпокойство, че дрехите й умаляват и все по-рядко изпитва нужда да държи ръката на майка си. Безпокоеше се как безкрайните възможности се топят и всичко става все по-действително.
Тук обаче не се чувстваше така. Радваше се, че ще останат по-дълго и няма да се връщат в Атланта. Върнеха ли се, майка й навярно пак щеше да се промени. А Девън я харесваше такава, каквато бе сега. Баща й го нямаше, но майка й беше тук. Тук, при нея!
Настигна Булахдин и забави ход.
— Здрасти, Булахдин! Какво правиш?
Тя разтърка очите си под слънчевите очила. Девън улови инстинктивно ръката й. Пръстите й бяха като клонки.
— Какво има?
Булахдин се усмихна и стисна дланта й.
— Нищо страшно, детенце.
— Изглеждаш тъжна.
— Тъжна съм — кимна тя. — Тъжна съм.
— Защо?
— Защото това място е неповторимо. Ако не успея да го спася, значи ли, че не мога да опазя и другите си истории? За съпруга ми Чарли? За момичето, което ми спаси живота, когато бях малка? Ако изгубя това място, губя чувството си за безкрая на възможностите, а единствено то ме крепи.
— И на мен ми харесва, че тук всичко е възможно — съгласи се Девън.
— Сигурно не е било писано. Не всеки край е щастлив, нали? — Старицата замълча и се извърна рязко. Селма стоеше зад тях, стиснала в едната си ръка бял хартиен слънчобран, а в другата — обувките си с високи токчета. — Селма, не те чух! — отбеляза хладно.
— Събух се, за да не падна в тази клоака — обясни тя.
— Какво е клоака? — полюбопитства Девън.
— Място, което красивите жени отбягват — обясни й Селма.
— Какво има, Селма? — попита Булахдин. — Какво те води насам? Тук няма мъже, а едва ли си дошла да ни правиш компания.
— Кейт ме помоли да предам на Девън да отиде при нея, когато е готова. Седнала е ей там — посочи Селма.
— Върви, скъпа — подкани я Булахдин и пак се взря във водата.
Девън и Селма тръгнаха мълчаливо по кея. Жената беше много красива, ала понякога Девън си мислеше, че ако я докосне, ще открие, че е остра като нож.
— Защо не харесваш никого тук? — попита я.
Устните на Селма образуваха тънка линия.
— Защото те не ме харесват — отвърна след кратко колебание тя.
— Харесват те, разбира се! Всички. Аз — също.
— Ти си една на милиони, хлапе — констатира Селма, щом слязоха от кея и спря да се обуе.
— Така казва и мама — осведоми я Девън.
Водата се раздвижи леко.
— Гледай! — възкликна развълнувано Девън. — Видя ли го?
Приклекна до ръба на езерото и протегна ръка, сякаш примамва малко кученце да я доближи. Различаваше смътно очите на алигатора над водата. Не беше разговарял с нея, откакто намери Алигаторската кутия. Нещата в кутията обаче не бяха поправили всичко. Не още. Тя търсеше, бореше се, бързаше. Не знаеше какво друго да направи.
Селма стоеше до нея, облегнала слънчобран на рамо, ала не гледаше към водата.
— Кой е този? — попита и въпросът й се стори странен на момичето, защото това очевидно бе алигатор. — Там имаше момче! — посочи Селма към горската пътека. — Ходеше между дърветата.
Девън погледна натам, но не видя никого.
А когато се обърна отново към водата, алигаторът бе изчезнал.
* * *
Аби излезе на слънце и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се, сякаш се връща отнякъде. С Лизет се бяха успали и Лизет се ядоса. Дори когато беше болна, тя слизаше в кухнята да види Люк. Сънят се бе сторил прекрасен на Аби — така спиш, когато най-сетне се прибереш у дома. Дансингът и навесът бяха все още на моравата, тук-там се мяркаха разпилени чашки и чинии, но Лизет бе разчистила другото. Тя я чу как излиза от къщата, когато гостите се разотидоха и скарите изстинаха. Нощите й липсваха.
Снощи Аби пак сънува Джордж, но не в Париж. Седеше на моравата, а тя лежеше на тревата, отпуснала глава в скута му. Той я галеше по косата и й се усмихваше. Около тях цареше неземно спокойствие — меко, розово и с дъх на масло. Събуди се и видя Лизет, застанала до леглото й да отмята кичур коса от лицето й. Посочи й часовника върху нощната масичка и излезе от стаята.
Аби видя Кейт, седнала до маса за пикник с две бутилки вода в скута. Тръгна към нея и щом сянката й я докосна, племенницата й се обърна:
— Здравей, Аби. Как се чувстваш?
— Отново като себе си.
— Чакам Девън. Иска да се разходим.
— Добре ли е тя?
— Да. Мисля, че и двете най-после сме добре.
Аби погледна към езерото, където Девън — в розов гащеризон и с крилца на фея — бе клекнала до брега, а Селма стоеше до нея с белия си слънчобран. Селма забеляза нещо и го посочи. Аби се обърна към пътеката и ахна — стори й се, че сред дърветата зърва момче с къси панталонки.
— Аби? Добре ли си? — разтревожи се Кейт.
— Какво? О, да… Всичко е наред. Стори ми се, че виждам… нещо. Просто дежа вю. — Поклати глава. Беше толкова отдавна, почти бе забравила. — Спомних си как изглеждаше първата картичка от „Изгубеното езеро“. Видях я веднага след медения си месец. Джордж ми я показа. Почувствах се, сякаш съзирам бъдещето. Нищо чудно да е било така наистина. Нищо чудно и сега да съм го видяла. Да съм извървяла пълен кръг.
— Или да започва нов кръг — отбеляза Кейт и стана.
Аби я проследи с усмивка как тръгва към Девън. Притисна с длан гърдите си, за да усети познатото пърхане. Нямаше го. Вятърът го бе отнесъл като птичка, освободена от клетка.
Сега усещаше само живота в себе си — как бие сърцето й и как гърдите й се пълнят с въздух.
Беше жива, беше добре и готова за битка.
Погледна към езерото, към сцената като на картичка, и поклати глава.
Големият знак, който чакаше, е бил пред очите й през цялото време.
Трета част
14.
Не след дълго — вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето — Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.
Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после — големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.
Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.
Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря й извика:
— Уес!
И хукна към него.
Той се обърна бързо.
Девън го прегърна, той се усмихна и внимателно обгърна с ръце крилцата й на фея.
Погледна към Кейт, която вървеше към тях.
— Не предполагахме, че си тук — каза тя. — Ще си тръгнем, ако искаш.
— Недейте. Сутринта имах работа край магистралата. На връщане свих по стария път и дойдох тук. Не знам защо.
Тя се облегна на вана до него. Двигателят беше студен. Доста време бе стоял тук. На партито вчера си бяха разменили едва по няколко думи, след като намериха Девън в гората. Не танцуваха отново. Кейт се питаше докъде са стигнали.
— Тази сутрин говорих още веднъж с чичо си — подхвана Уес. — Не успях да го разубедя. Каза, че следобед ще дойде да даде последен шанс на Аби да подпише документите за продажбата. Иначе щял да я съди. Съжалявам.
Тя поклати глава.
— Аз ти дължа извинение. Съжалявам, че ти се ядосах на партито. Знам, че не би наранил Аби.
— Трябваше да ти кажа. Всъщност дори не харесвам Ласло. Но възможността да се сближа с единствените роднини, които имам, ми се стори примамлива. Трудно е за обяснение… Сега ми изглежда абсурдно. Тайно се надявах леля ти да размисли. Какво ще направи според теб? Ще му се опълчи ли?
— О, да — кимна Кейт. — Но не знам какво ще стане.
— А ти какво ще правиш?
Тя си пое дълбоко дъх и се престори, че размишлява.
— Не знам… Как са училищата тук?
— Училищата ли? Добри са.
— Носят ли униформи? Позволени ли са балетните полички и крилцата на феи?
Уес погледна първо към Девън, после отново към Кейт и повдигна вежди.
— Ще останете ли?
Смайването му я разсмя.
— Преди петнайсет години не исках да си тръгна оттук — каза тя. — Приемам го по-скоро като завръщане.
Той се усмихна, но след миг раменете му се изопнаха напрегнато.
— В Алигаторската кутия имаше нещо твое. Редно е да ти го покажа сега.
— Нещо мое?
Той отвори вратата на вана. Алигаторската кутия лежеше вътре в гнездо от свит хамак. Уес отвори кутията и извади найлонов плик за сандвичи. В плика имаше писмо. Подаде й го.
На груба хартия Уес бе написал със сив молив:
Скъпа Кейт,
Натъжих се, че си тръгваш. Дори не се сбогувахме. Но няма нищо. Знам, че родителите ти са те накарали да заминеш. Взех адреса ти от Аби, за да ти напиша, че ще дойда да живея в Атланта! Да, правилно си прочела. Чичо ми Ласло живее там. С татко и Били ще отидем при него. Татко е строител и съм сигурен, че чичо Ласло ще му даде работа. Когато получиш писмото ми, напиши ми в кое училище учиш, за да постъпя и аз там и да сме в един клас. Страхотно ще бъде, нали? Ще си вземем шкафчета един до друг. Дали ще ни разрешат? Ще сядам до теб на обяд, ако нямаш нищо против, докато се запозная с другите ученици. Надявам се Ласло да ми плаща по нещичко, ако върша услуги на него и на леля Делорис. Имам две братовчедки, но не ги харесвам особено, защото веднъж ги чух да ни наричат „дрипльовци“. Е, ще ги изтърпя някак, щом ще съм близо до теб. Като спечеля пари, ще дойдеш ли на кино с мен? Аз черпя!
Слушай. Това е тайна. Не казвай на никого! Татко не би напуснал това място, а Ласло смята, че сме добре, щом имаме земя и покрив над главите си. Така че се налага да се отърва от бунгалото. Ще го подпаля в понеделник, след като татко отиде на работа. С Били ще излезем от къщата с нещата си и ще го гледаме как изгаря. Ще отнеме много време, докато пожарникарите стигнат дотук. Веднъж татко се напи, падна и си удари главата и цял час чакахме линейката. Никой не ни вярва, когато съобщаваме за произшествие. Не знам защо.
Ще ти напиша и адреса на Ласло в Атланта. Ще ми пишеш, нали? Атланта сигурно е огромен град. Надявам се да не се изгубя. Нищо чудно най-сетне да ми купят колело. Има ли езера там? На Били ще му хареса.
Искрено твой — Уесли Патерсън
П. П. Не казвай на никого!
Кейт го прочете смаяна. Осъзна, че е затаила дъх, и най-сетне издиша. Не й помогна. От страх й се виеше свят. Тя беше виновна. Това се бе случило заради нея!
Събра сили да погледне Уес.
— Не, не си виновна ти — поклати глава той.
— Запалил си бунгалото заради мен.
— Не — повтори той. — Запалих го, защото исках нов живот, друг живот. Исках го дълго преди ти да се появиш. — Погледна я право в очите. — Не си виновна, Кейт.
Тя тръсна глава и му подаде писмото. Той го погледна още веднъж и го прибра на дъното на кутията. Затвори вратата на вана и звукът отекна над поляната.
— Не знаех, че татко е останал у дома онази сутрин — продължи той, стиснал дръжката на вратата. — Стори ми се, че чувам мотора на пикапа му, и реших, че отива на работа както обикновено. Дори проверих в гаража. Пикапът го нямаше. Не знаех, че се е напил предишната нощ и е оставил пикапа пред бара, а някой го е докарал вкъщи. Чух как го довеждат призори. Заспал мъртвешки на пода от другата страна на леглото, та не съм го видял. А Били… Не му казах какво се каня да направя. Събрах багажа ни вечерта и го скрих в гората. Сипах бензин из къщата от тубата, с която татко гори дънерите. Вдигнах Били — още спеше — и на излизане хвърлих запалената клечка вътре. Да знаеш какъв трясък се чу! Ушите ми заглъхнаха. Хукнах към гората. Били вече се бе разсънил. Озърташе се, опитваше се да проумее какво става. Не се притеснявах за него. Той ми вярваше. Винаги ми вярваше. Обясних му какво съм направил и той ме погледна угрижено. Започна да рови в нещата, които бях изнесъл от къщата. Търсеше нещо.
— Алигаторската кутия — каза Кейт, притиснала ръка към гърдите си.
Уес кимна.
— Предишната вечер я търсих из цялата къща. Не я намерих. Не беше там. Знам, че не беше там. Когато растеш с баща като нашия, се научаваш да криеш добре нещата, които обичаш. Били имаше скривалища навсякъде. Знаех къде са всичките му тайници в къщата и предположих, че кутията е скрита в гората. Още го виждам как хуква към горящото бунгало. Изненада ме. Втурнах се след него, но се подхлъзнах на тревата и паднах. Избих си един зъб. Погледнах към Били и го видях как изчезва сред дима. Без никакво колебание, без капчица страх. Качих се на верандата. Крещях му да спре. Пушекът беше черен, нажеженият въздух опърли ръцете ми. Закрих лице и влязох вътре. Помня експлозията, помня как огънят облиза гърба ми. Помня как полетях и се приземих по лице върху тревата. И толкова. Събудих се в болницата. Казаха ми, че татко е запалил пожара, а аз бях изгубил ума и дума и не ги опровергах. Никога не ги поправих.
— Затова ме попита за писмото през първия ден на кея — отрони замаяна Кейт. — Мислел си, че знам.
— Не бях се сещал за него от години. Докато не те видях отново…
Тя протегна импулсивно ръце и го прегърна силно — да го спаси от случилото се, макар да е твърде късно.
— Никога не издавах тайните ти — прошепна му. — Никога не бих казала на никого. Нито тогава, нито сега.
Когато тя се отдръпна от него, Уес й се усмихна с абсолютно разбиране. Долавяше ясно чувствата й. Живееше с тях толкова отдавна; бяха се сраснали с кожата му като белезите по гърба му.
— Знам. Затова ти написах. И мислех, че съм ти изпратил писмото. Не знам как се е озовало в Алигаторската кутия. — Той застана отново пред вана и тя го последва. — Пуснах писмото в пощенската кутия край шосето. Помня го съвсем ясно.
Кейт се замисли.
— Щом кутията е била в езерото, защо Били се е върнал в къщата?
— Била е в къщата — отвърна Уес. — Видя я. Обгорена е. Когато излязох от болницата обаче, от къщата нямаше и помен.
— Мислиш, че някой е взел кутията и я е хвърлил в езерото?
— Да. Но кой? — сви безпомощно рамене той. — Никога няма да разбера.
Кейт се замисли за Девън и за алигатора и внезапно всичко си дойде на мястото. Кейт бе пораснала и навярно бе изгубила способността си да вижда, но не и да вярва. Благодарение на дъщеря си.
— Спомних си какво ми каза Девън, когато намери Алигаторската кутия. Искаш ли да ти разкажа история?
Уес я погледна точно както правеше като малко момче.
— История ли?
Тя се усмихна, макар сърцето й да тежеше като олово.
— Една последна история в памет на доброто старо време.
— Добре. Разбира се.
И тя заразказва:
— Имало някога едно малко момче на име Били. То обичало алигаторите. Дотолкова, че искало да стане алигатор. Всеки ден си представяло как се превръща в алигатор. Всяка нощ го сънувало. Не се съмнявало, че някога ще се случи. Били знаел нещо, което повечето хора не разбират — че колкото по-дълго и по-силно таиш мечта, толкова по-близо си до сбъдването й. Повечето хора не постигат желанията си, защото ги заменят с по-практични и по-лесно постижими. Били никога не си представял как ще порасне. Виждал се с алигаторска кожа и алигаторски зъби да плува под водата и да се припича на слънце върху меката трева. Съжалявал другите, които се отказвали с лека ръка от мечтите си. Една сутрин се случило нещо ужасно. Лумнал пожар и погубил момченцето Били. Брат му бил съсипан. Били му липсвал. Не разбирал, че в оня ден той се надигнал от пепелището. Не като феникс, а като алигатор. Мечтата на Били се сбъднала. Известно време се навъртал край къщата. Чакал да види дали брат му ще се върне. Алигаторските му инстинкти обаче надделели и тръгнал да търси вода. Взел алигаторската си кутия и заживял в Изгубеното езеро. Годините минавали, той усещал как човешката му страна се смалява, докато от нея останали само двата най-силни, най-скъпи спомена от детството му — колко обичал брат си и колко сигурен се чувствал в Изгубеното езеро. Криел се и отбягвал хората, защото така правят алигаторите. Ала наблюдавал. Брат му идвал край езерото и той го виждал как пораства и става добър човек. Гордеел се с него. Виждал и как хората край езерото остаряват и стават все по-малко. Тогава пристигнало едно малко момиченце, което като по чудо го разбирало. Той й разказал всичко — как брат му живее сам и как кутията ще му помогне да разбере, че Били е невредим и щастлив. Съжалявал, че взел писмото. Просто не искал да си тръгва оттук.
Вдигнал лице към небето, Уес я слушаше със затворени очи. След малко наведе глава и разтърка очите си зад стъклата на слънчевите очила.
Понякога всичко, от което се нуждаеш, е да повярваш.
— Почти бях забравил как умееш да разказваш — засмя се през сълзи той. — Историите ти са саундтракът на лятото ми с теб.
Обърна се и седна върху тясната предница на вана. Протегна й ръка, тя я пое с усмивка и седна до него.
Мълчаха, а краката им се докосваха както някога. Накрая Уес промълви:
— Благодаря ти, че се върна.
Погледнаха как Девън, която тичаше по поляната, спря до самотния комин и надникна в него. Уплашена птица излетя отвътре като черно петно върху небето, осеяно с перести облаци. Птицата се издигаше все по-високо и по-високо. Накрая изчезна и остана само пълнотата на деня, ширнал се пред тях.
— Благодаря ти, че ме дочака — каза Кейт.
* * *
Кейт застана пред спалнята на Аби и почука на вратата.
— Влез! — извика Аби.
Кейт отвори вратата. Лъчите на залязващото слънце шареха с медноцветни петна далечната стена. Аби седеше пред тоалетната масичка и навиваше дългата си сребърна коса на кок зад тила. Сенките придаваха на лицето й вид на пъстър мрамор.
— Преча ли ти? — попита младата жена и се огледа. Спалнята приличаше на капсула на времето от шейсетте: две легла с резбовани табли, застлани с розови покривки, ниски мебели от тъмно дърво, лампи от стъкло с кафяви абажури и къдрави столчета, бледорозови тапети с редици от миниатюрни лъскави Айфелови кули. Стаята разкриваше миналото на Аби по-ясно от всяка снимка.
— Не. — Тя потупа мястото до нея върху дългата пейка с мека подложка. — Седни до мен.
Кейт се настани до нея и се вгледа в картичките от Европа, които леля й бе пъхнала в рамката на огледалото.
— Ласло още не е идвал, нали?
— Не е. Но се обадих на един приятел адвокат, както предложи свекърва ти. Обеща да дойде, когато си свърши работата в града.
— Добре. Искам и аз да присъствам. Да ти помогна. Парите от продажбата на къщата ми са твои — да се пребориш с Ласло, да пътешестваш в Европа, както решиш.
— Това значи много за мен, Кейт. Благодаря ти. Но парите са твоята застраховка и няма да ти позволя да ги вложиш в това място, докато не разбера със сигурност какво ще се случи.
— От медения ти месец ли са? — Кейт посочи картичките.
— Да — кимна тя.
— Там ли ще се върнеш?
— Ще отида там, но няма да се върна. Изпращах си ги сама от Париж и Амстердам. Представях си как като остарея ще ги разглеждам и ще си спомням, че това е било най-хубавото време в живота ми. Не подозирах колко възможности крие бъдещето. Сега ги държа тук по-скоро за да виждам колко далеч съм стигнала. — Тя огледа стаята. — Трябва обаче да сменя тапетите.
Кейт пъхна длани под краката си.
— И аз изпитах нещо подобно днес, когато разговарях с Уес. Помниш ли, че искал да ми пише и те попитал за адреса? Е, намерил писмото и ми го прочете. Искал да дойде в Атланта, за да бъде с мен.
— Казал ти е, че е запалил пожара — отбеляза леля й. Просто така. Все едно е очевидно.
— Знаела си?
— Всички знаехме — отвърна тя. — Всички в града се измъчвахме, че сме го предали. Не бихме позволили да го накажат за нещо, което щяхме да предотвратим, ако се бяхме опитали да му помогнем. Не го съди прекалено строго. Той се наказва достатъчно.
Кейт кимна.
— Не че си пъхам носа в чужди работи, но на Уесли ще му хареса да останеш тук — усмихна се Аби.
Сърцето на младата жена се изпълни с онова странно вълнение, което винаги предвещаваше нещо добро. Тя го притисна с длан да възпре трепета. Не беше сигурна дали да му вярва.
— Не знам какво е той за мен сега. Миналото ми? Настоящето? Бъдещето?
Аби стисна успокоително ръката й.
— Уес ще бъде всичко, което поискаш да бъде.
Кейт се усмихна на леля си в огледалото. Приятно й беше да е край нея; харесваше тихото спокойствие, което излъчваше. „Каквото и да се случи — сякаш казваше тя, — всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно сме.“
Кейт отдавна, много отдавна, не беше се чувствала така.
Гледаха как слънцето премества светлината в стаята — две поколения жени от семейство Морис, на които им е дошло до гуша от проклятия.
Две жени, готови да заживеят щастливо.
* * *
Както всяка вечер Лизет се канеше да затвори кухнята с ежедневния си ритуал — преброи чиниите и приборите, омеси тестото за лучените бисквити за закуска и го прибра в хладилника и накрая си свали престилката. Снощи излезе навън и стоя до късно, прекалено късно. Проспа закуската и режимът й излезе от коловоза. Цял ден се стараеше да го върне обратно в пътя, ала не успяваше. Във въздуха се носеше омразно ухание на промяна. Сгъна престилката и я остави върху плота, и в същия момент Джак влезе, без да почука. Носеше дрехите си за път — поло, блейзър и мокасини за шофиране.
Влетя вътре като бик, ала се закова на място, сякаш не знаеше какво следва.
— Взех решение! — обяви той.
Тя кимна. Джак си тръгваше. Вчера изглеждаше толкова щастлив при мисълта, че няма да се разделят с „Изгубеното езеро“ и ще заживеят постарому. Не предполагаше, че ще я заболи толкова. Той щеше да продължи напред, а тя — да остане нищожна част от живота му. Досега й стигаше. Не разбираше какво се е променило.
Той се озърна несигурно. Пристъпи към стола и Лизет автоматично протегна ръка да го спре. Люк ги наблюдаваше с нескрит интерес.
— Важен ли е този стол за теб? — попита я Джак.
Лизет въздъхна. „Люк седи тук. Момчето, което се самоуби, защото го отхвърлих.“
Джак прочете обяснението й и каза:
— Досетих се. — Той се обърна към стола. Личеше си, че не вижда Люк, но произнесе съвсем сериозно: — Приятно ми е да се запознаем, Люк.
Люк се засмя. Лизет го изгледа сърдито.
— Значи Люк те преследва — отбеляза Джак и тя се зачуди как толкова разумен мъж й е повярвал толкова лесно.
Поколеба се и написа: „Не знам. Знам обаче, че всеки ден се събуждам, виждам го и си казвам: Няма да нараня другиго, както нараних него“.
— Никога не си ме наранявала — напомни й той.
Лизет рязко поклати глава. Не, разбира се. Не си позволяваше. А и двамата никога не оставаха за дълго заедно.
— Исках само да ти кажа, че заминавам за Ричмънд да подготвя къщата за зимата. Но ще се върна скоро. Винаги съм искал да видя каква е есента край Изгубеното езеро. Обзалагам се, че и Коледата е красива. Ако Аби се принуди да продаде „Изгубеното езеро“, е, Съли е приятно място за пенсионери.
Дъхът й секна. Джак щеше да остане? Беше толкова близо, че усещаше аромата на сапуна му — нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега й хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.
— Дойдох да ти кажа, че не те напускам. Ще се боря за теб, Лизет. Срещу него, ако е необходимо — кимна към стола Джак. — Никога не съм срещал човек, с когото мога да мълча и същевременно да му казвам толкова много. Нямаш представа какво означава това за човек като мен. Просто да знам, че те има, ми даваше сили да продължа. А летата тук сигурно ми спасиха живота. Разбираш ли? — прошепна той. — Ти ме спаси.
Лизет протегна ръка. Пръстите й почти докоснаха косата му, ала спряха. Наистина ли го бе спасила? Наистина ли бе направила за него това, което не бе успяла да направи за Люк?
Той се усмихна и улови протегнатата й ръка.
— Не е необходимо да го казвам, нали? Аби ми се обади и настоя да дойда и да го кажа, сякаш ти вече не знаеш. Но ти знаеш, нали?
Лизет кимна, а после се обърна отчаяно към Люк с очи, пълни със сълзи. Знаеше, че Джак я обича. Знаеше го от самото начало. Прочете го по лицето му още през първото лято. И тя го обичаше. Но чувството бе заседнало в гърдите й и не искаше да се излее. Не заслужаваше любовта на Люк, когато беше на шестнайсет. Наистина ли заслужаваше любовта на Джак сега?
Люк й се усмихна и й махна с ръка да върви.
Тя обаче не тръгна след Джак, а към него, падна на колене и зарови лице в скута му, за да не вижда какво получава в замяна на всичко изгубено.
Люк я погали по косата и тя вдигна глава.
Не се налагаше да пише, за да му говори. Той разбираше мислите й. „Не искам да те изгубя.“
Той посочи натам, накъдето бе тръгнал Джак.
„Ако отида с него, ще бъдеш ли тук, когато се върна?“
Той кимна.
„Няма да отида, ако не ми обещаеш винаги да си с мен.“
Люк я докосна по бузата. Устните му изрекоха безмълвно думата toujours. Винаги.
После той бавно изчезна.
Лизет простена. Заплака и заудря стола, после заудря себе си. Строполи се на пода. Мразеше раздялата. Толкова дълго се бори да опази всичко, което има, такова каквото е — като течност, отмерена в чаша с точност до последната капка. Не, не искаше да се чувства така отново.
Не си спомняше ясно следващия час. Помнеше как се свести, как отвори очи и първо видя малък паяк да пълзи по пода до шкафовете.
Последния път, когато усети такава празнота, отиде на Моста на неверните и скочи. Онова момиче обаче вече й се струваше непознато. Изправи се. Изминалите петдесет години я бяха променили. Аби я преобрази — с добротата, жизнерадостта и безстрашието си. Видя как приятелката й преминава през най-ужасното време в живота си — след смъртта на Джордж — и как оздравява. Видя я как се изправя през възможността да се раздели с „Изгубеното езеро“, но продължава напред.
Благодарение на Аби сега знаеше нещо, което тогава не разбираше.
Лизет си пое дълбоко дъх и стана.
Когато чашата е празна, не скърбиш по изгубеното.
Защото иначе ще пропуснеш възможността да я напълниш отново.
15.
Селма влезе във фоайето на хотел „Воден парк“. Огледа се и забели очи. Имало е толкова хубав хотел наблизо, а тя е прекарвала всяко лято през последните трийсет години в „Изгубеното езеро“! Хотелът се намираше в съседство с аквапарка, чиято най-забавна атракция очевидно бяха пързалките и големият басейн с вълни, та децата да карат сърф. Увеселителният парк бе за децата, а хотелът — за възрастните. „Умен ход“ — помисли си тя. Ласло не беше идиот. Това поне бе сигурно.
Разноцветните крушки шареха мраморния под. Цялата стена в дъното приличаше на водопад — тънка водна пелена се стичаше по високи скали и създаваше усещането, че прекосиш ли я, ще се озовеш в друг свят. Табели сочеха към СПА центъра, няколко магазини за сувенири, бар и два ресторанта — единият семеен, вторият по-елегантен.
„Няма да е толкова зле“ — повтаряше си Селма. Навярно щеше да се сдобие с нова кола и апартамент. И с бижута. Не за това обаче възнамеряваше да използва последния си амулет. Последният трябваше да й осигури всичко желано.
Застана пред рецепцията. Зад бюрото седеше млад мъж, ала очите му направиха същото както очите на всички мъже, когато носеше тази рокля — плъзнаха се към дълбокото й деколте и се заковаха безпомощно там.
— Ще позвъните ли, моля, на господин Ласло Патерсън. Предайте му, че съм дошла за срещата ни в четири часа — усмихна му се леко Селма.
— Разбира се, мадам. — Момчето едва откъсна очите от нея. Можеше да му бъде баба. Почуди се дали го осъзнава. Вероятно не. Никой не забелязва възрастта ти, ако си достатъчно дързък. Той промърмори нещо в телефонната слушалка, замълча и погледна към Селма: — Мадам, той твърди, че няма уговорена среща за четири часа.
— Колко глупаво, че е забравил — възмути се Селма. — Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.
Момчето предаде съобщението й и затвори телефона.
— Каза, че слиза веднага.
Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.
Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.
Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.
— Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си — появи се Ласло до нея, неприятен, какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето й. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. — Находчива тактика — да кажеш, че имаме уговорена среща.
— Изненадан ли си? — изгука съблазнително Селма. — Аз владея до съвършенство много умения.
— Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…
Тя се приведе напред и прошепна:
— Не ти е необходима. Имаш мен.
Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът й, ако не притежаваше амулетите — низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.
Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.
Не съжаляваше за нищо.
Тя разтвори длан и усети как последният й амулет изчезва.
* * *
— Къде е Селма? — попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. — Не дойде и на моравата снощи. Колата й я няма. Тръгнала ли си е?
За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.
— Не — отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. — Не си е предала ключовете.
— Кой е я виждал последен? — попита възрастната дама.
— Аз я видях вчера — обяви Девън. — Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.
— Някой проверявал ли е в бунгалото й? — Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. — Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?
Аби й подаде ключа с усмивка.
— Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото й без разрешение.
Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса й се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.
Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.
Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така й харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не й се говореше, е, тогава говореше Булахдин и й разказваше какво й се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които й е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.
Очите на Булахдин се спряха върху полицата над камината, където Селма бе подредила снимките на съпрузите си. Излагаше ги на показ като ловни трофеи. Наистина бе ловувала. Те й бяха стрували усилия. Затова се гордееше с плячката си. Тя се възхищаваше на властта й над мъжете. Селма винаги владееше положението. Без изключение. Това сякаш обезсмисляше необходимостта да бъдеш с мъж, но всекиму — своето. Селма също пишеше сама историите си.
В същия момент я осени прозрение.
Видя кутията върху полицата и я взе. Вдигна бавно капака.
Погледна вътре и си помисли: „Триста дяволи!“.
Най-добрият завършек на историята понякога е неочакваният. Друг път най-добрият завършек е онзи, който сбъдва желанията ти. Ала абсолютно съвършеният завършек е, когато получаваш по малко и от двете.
Булахдин остави кутията на мястото й, заключи вратата на бунгалото и се върна в къщата.
— Откри ли улики? — попита Кейт.
— Една-две. — Подаде ключа на Аби. — Ще се върне. Не заминава заникъде без съпрузите си.
Телефонът иззвъня и Аби вдигна слушалката.
Булахдин отиде до бюфета да си напълни чинията. Разузнаването е трудна работа. Спря, забелязала стола в ъгъла.
— Лизет не държеше ли този стол в кухнята?
— Държеше го — отговори Джак от масата до вратата.
Вчера той щеше да си тръгва. Призори обаче Булахдин видя Лизет да се измъква тайно от бунгалото му и разбра защо не е заминал.
— Какво прави тук?
— Вече не й трябва.
Тя го изгледа любопитно.
— Откъде знаеш?
Джак не откъсна очи от чинията си, но започна да се изчервява. Тя се засмя и пак се обърна към бюфета. Застина при вида на купата с плодове. За пръв път плодовете бяха нарязани на фигурки. Ананасите бяха звезди, ягодите — миши муцунки. Леле! Това бе щастлива храна. Лизет приготвяше щастлива храна! Аби затвори телефона. Застана под сводестата врата на трапезарията и каза:
— Не знам какво да мисля…
Дългите й длани притиснаха страните й. Булахдин харесваше красивите й ръце. Сега обаче тя трепереше като листо.
— Какво има, Аби? — попита Кейт.
— Обади се Ласло Патерсън.
— Идва ли? Има ли време да извикаш адвоката си? — разтревожи се Кейт.
— Няма да дойде. Семейни проблеми. Тази сутрин съобщил на съпругата си, че иска развод. И понеже Уес също не възнамерявал да продаде земята си… — Тя се засмя. — Решил да се откаже от проекта!
Всички скочиха на крака и се втурнаха към Аби, обсипвайки я с въпроси.
— Каква игра играе? — попита племенницата й.
— Не мисля, че е игра — отвърна весело Аби. — Помолих го за писмен отказ и той се съгласи. Отпратил е и адвоката си.
— Значи няма да продаваш „Изгубеното езеро“? — попита Булахдин.
— Няма. Не и на Ласло — уточни тя. — Кейт, още ли искаш да инвестираш в „Изгубеното езеро“?
— Да — Тя хвана ръката на леля си. — Искам и още как!
— Да! — извика Девън и хукна към прозореца. Погледна навън, сякаш търсеше нещо — някаква мигновена реакция.
— Уес е тук! — съобщи тя, вперила очи в езерото. — Виждам и колата на Селма!
Кейт отвори бързо вратата.
— Здрасти, съседке! — поздрави Уес.
— Ласло се отказва от „Изгубеното езеро“ — каза й той, развълнуван както някога, когато бяха малки. — Видях адвоката му в града, пиеше кафе, преди да отпътува за Атланта. Исках пръв да ви съобщя.
— Току-що научихме — засмя се Кейт. — Какво се е случило?
Уес сви рамене.
— Не знам — усмихна й се в отговор.
Аби дойде при тях.
— Закусил ли си, Уес? — попита го.
— Не.
— Влизай тогава. Трябва да обсъдим делови въпрос. Кейт ще отговаря за „Изгубеното езеро“, докато пътувам. Необходим й е добър майстор.
Кейт кимна и му протегна ръка. Той я погледна в очите и улови ръката й. Прекрачи прага и най-сетне се върна у дома.
„Браво на него!“ — помисли си Булахдин, докато заобикаляше всички, скупчили се развълнувано във фоайето.
— Ето те и теб! — извика тя на Селма, която тъкмо слизаше от колата. — Къде се изгуби?
Селма носеше червена рокля с предизвикателно деколте. Косата й беше разрошена. Тя закри с длан врата си да прикрие любовната синина.
— Виждала ли си хотела до водния парк? — попита тя приятелката си. — Божествен е. Какво правите тук?
— Какво ли наистина? — възкликна Булахдин.
— Идвай да закусиш. Току-що научихме чудесна новина.
— Вече закусих. — Селма захлопна вратата на колата и тръгна към бунгалото си.
— Тогава ела по-късно в моето бунгало — покани я Булахдин. — Ще пием чай и ще хапнем бисквитки.
— Защо? — попита я подозрително другата жена.
— Защото така правят приятелите.
— Не си ми приятелка, Булахдин — възрази Селма, подскачайки от крак на крак да свали обувките с високи токчета. — Нямам приятелки.
— Ти си ми приятелка — задъха се старицата зад нея. — Най-добрата ми приятелка. И го знаеш. Иначе нямаше да използваш последния си амулет за мъж, от когото се отвращаваш, за да спасиш място, което дори не харесваш. Направи го за мен. За всички нас. Измисли страхотен край на историята! Стилът ти е ненадминат!
— Ти си луда старица — отбеляза Селма, изкачи стъпалата към верандата на бунгалото и се обърна. — Как разбра, че съм използвала последния си амулет?
Останала без дъх, Булахдин се облегна на парапета.
— Проверих.
— Влизала си в бунгалото ми без разрешение? — възмути се Селма.
— Помислих, че Голямата стъпка те е отвлякъл.
— Щях да се забавлявам повече — промърмори тя и пъхна ключа в ключалката.
— Ако сложиш лед на синината, ще избледнее по-бързо — посъветва я Булахдин, изкачи стъпалата и зачака тя да отвори вратата.
Селма опипа синината.
— Да си сложа лед на врата! Ще замръзна!
— Затова го наричат лед.
— Ще влезеш ли? — попита Селма.
— Разбира се.
— Няма начин да се отърва от теб, нали?
— Няма.
Селма влезе и остави вратата на бунгалото отворена, клатейки нетърпеливо глава.
Булахдин влезе и точно преди да затвори вратата, Селма се усмихна.
* * *
Алигаторът наблюдаваше къщата от езерото. Видя как брат му пристига и влиза вътре с момичето, което винаги е обичал. Видя красивата жена да върви към бунгалото си със старицата. Момиченцето с очилата стоеше до прозореца на трапезарията. Вдигна длан и я притисна на стъклото. Усмихваше му се.
Той плуваше леко и само очите му се подаваха над водата. Спомни си нещо, изпитано много отдавна — чувство, което познаваше от предишния си живот. Знаеше и как се нарича мигът, когато разбираш, че всичко ще е наред. Думата обаче му убягваше, притаена някъде в дъното на примитивната му памет.
Запита се дали усещането за двата свята някога ще си отиде напълно. Дали някой ден, докато плува в езерото, ще види това място и тези хора и няма да ги познае?
Някой ден може би.
Ала не днес.
Погледна за последен път момиченцето, потопи се във водата и отплува.
Информация за текста
$id = 9535
$source = Моята библиотека
Издание:
Автор: Сара Адисън Алън
Заглавие: Изгубеното езеро
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Експреспринт“ ЕООД, София
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-275-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3955