Сомая Дауд

 Мираж 

 Мираж  #1

На майка ми, без която тази мечта никога нямаше

да се осъществи.

Пролог

Той е единственият в семейството си, който няма даан. Казват, че това го прави идеален за задачата — по лицето му няма никакви традиционни знаци, които да издадат самоличността му, ако умре. Няма начин да разберат кое е семейството му. Млад е — още няма и петнадесет години, прекалено му е рано за церемонията, на която трябва да му дадат даан. Това му обяснява тя, когато идва да го избере.

Че е млад, способен и готов. Това, казва тя, е всичко, което има значение.

Той не се усеща млад. Усеща глад — от онзи глад, който те гризе денем и нощем, докато не се превърне в твой неразделен спътник и не забравиш как да живееш без него. Усеща се кален, защото знае как да издържа на удари, знае точно как да се претърколи на земята, когато някой страж го удари с палката си. Усеща гняв, дълбок гняв, такъв гняв, който не се нуждае от подхранване.

Той е невидим сред море от невидими лица.

Тълпата е притихнала, но тълпите на събития като това винаги са тихи. Сериозни. Прекалено сериозни. Благородниците седят на кадифени възглавници, а онези, които стоят прави и се взират нагоре към подиума в очакване на появата й, са бедните. Гладните. Слабите. Те са тук, защото трябва да бъдат тук.

Махзените^[1] си шепнат нещо и се кикотят весело като обсипани със скъпоценности птички — роклите блещукат на слънчевите лъчи, ножниците проблясват, докато пристъпват от крак на крак под палещите лъчи на лятното слънце. Смайващо е, че някои от тях са андаланци, защото всички приличат на ватийци. Приели са ватийското господство. Не биха се обличали така, ако още бяха андаланци.

Докато си проправя път през тълпата, той мисли за по-малката си сестра. Мъртва от вече две лета, издъхнала, с корем, подут от глад. Баща му си беше отишъл отдавна — твърде слаб да ги подкрепя, да остане.

Другата му сестра е още жива, както и брат му и майка му. След като това отмине, ще се погрижат за тях. Тя се беше заклела. Съпруг за Дуниа. Къщичка далеч от града, снабдена със зърно и градина и може би дори добитък. Далеч от всичко познато, но шанс за нов живот.

Ръцете му се изпотяват. Обучен е, готов е, но никога преди не е отнемал живот.

„Кръвта никога не умира — спомня си той. — Кръвта никога не забравя.“

Прие да направи това заради една по-висша цел, по-важна от живота му, от всеки живот. „Тези неща трябва да бъдат извършени“, — минава през ума му. В името на Андала. В името на свободата.

Докато се изкачва по стълбите към подиума, той се удивява, че хора, които така приличат на негови родственици, са способни на такива зверства. Чувал е историите, знае, че те често се изкривяват с всяко ново разказване. Но той, братята му, сестрите и съседите му бяха станали свидетели на част от истината.

Слънцето се отразява от сребристия метал на бластера му. Той го вдига, прицелва се, стреля.

Два пъти.

1

На една малка луна, която обикаляше около една малка планета, в една малка ферма в едно малко селце имаше кутия, а в кутията — перо.

Кутията беше стара и по дървото вече не беше останала следа от украса или боя. Ухаеше на шафран и канела, остро и сладникаво. До перото бяха оставени стар пръстен с печат, червено цвете, запечатано в смола, и ивица зелено кадифе, протрито по краищата.

Когато бях малка, често се промъквах в стаята на родителите ми и всеки път желанието ми бе да надникна в кутията. Загадката, която представляваше, само ме заинтригува още повече, когато майка ми започна да я крие от мен. Перото ме очароваше. Едно петгодишно дете няма какво да прави с цветя или плат. Но перо от вълшебна, вече изчезнала птица! Също като всички останали предмети от стария свят, то ме привличаше неустоимо.

Беше черно и в него се преливаха сто различни оттенъка, като тъмни скъпоценни камъни. Когато го вдигнех към светлината, по повърхността му се плъзваха и преплитаха сини, зелени и червени шарки, като магическо заклинание, предизвикано от невидима ръка. То принадлежало на птица, наречена теслит, беше ми обяснила майка ми, птица, която някога била смятана за вестоносец на Дихиа.

Когато Дихиа пожелаел да ти даде знак, той плъзвал перото в ръката ти. Когато искал да ти повери важна задача, да те подтикне към действие, изпращал самата птица. Това бил свещен призив и трябвало да се приема сериозно. Войни, поклонения, събития, които определяли съдбата на цели народи — за такива неща призовавал теслитът хората.

Дядо ми бил посетен от такава птица, макар че майка ми така и не ми разказа защо или дори кой всъщност е бил той.

„Смел до безразсъдство мъж, който почина, потънал в скръб заради всичко, което не бе успял да постигне“ — бе всичко, което ми каза веднъж.

Взирах се в старата кутия с разфокусиран поглед, замислена, вгледана всъщност в самата себе си. Слънцето скоро щеше да залезе и нямах време за губене в съзерцание на някакво старо перо. Но то продължаваше да ме зове, също както когато бях малко момиче и плъзгах палец по извитата му дъга напред и назад, без да съзнавам какво правя.

Както на Кадиз, така и на родната ни планета Андала вече нямаше останали теслити. Като много други неща от детството на майка ми, които също бяха изчезнали — унищожени или загубени. Всичко, което ни оставаше, бяха някои реликви, следи, които показваха какъв е бил светът и какъв най-вероятно нямаше да бъде никога повече.

Подскочих, когато майка ми се изкашля предупредително, застанала на прага в коридора.

— Амани! — каза кратко с вдигната вежда.

Беше твърде късно да скрия кутията и не можах да потисна прилива на вина, задето се бях вмъкнала в стаята на родителите си.

Но майка ми не каза нищо — само се усмихна и пристъпи напред с протегната ръка.

— Баща ти… Баща ти ли ти даде перото? — попитах аз най-после, като й подадох кутията.

Очите й се разшириха леко. За миг ми се стори, че няма да ми отговори.

— He — каза тихо и затвори капака на кутията. — Намерих го малко след като птицата си отиде. В момент на слабост в един храст.

Рядко бях виждала майка си такава, каквато беше в този момент — с меко мечтателно изражение, сякаш си спомняше за по-добри времена. Беше преживяла две войни — гражданската и нашествието на ватийците, както и последвалата окупация. Беше твърда, като от стомана — неукротима, непоклатима и несломима.

— Какъв е бил моментът ти на слабост? — попитах.

Знаех, че няма да получа отговор. Никога не получавах. Но тя ме изненада, като се усмихна:

— Бягах от любовта. От баща ти, по-точно. Припомних си начина, по който моят баща бе способен да се изгуби напълно в отдадеността си на другиго, и това ме уплаши.

Изгледа ме развеселено, когато челюстта ми увисна от учудване. Знаех, че родителите ми се обичат, беше очевидно за всеки, който ги видеше, въпреки различията им. Но никога не я бях чувала да го казва и да го признае доброволно ми се стори…

— Но както и да е. Ти какво правиш тук? Би трябвало да се подготвяш за довечера.

Не знаех как да го обясня, затова само поклатих глава и свих рамене.

— Не зная. Просто… Обичам го. Предполагам, че просто ми се прииска да го видя пак.

Тя се приближи към мен и повдигна брадичката ми. Вече бях пораснала, но тя пак се извисяваше с цяла глава над мен. Погали бузата ми леко с обратната страна на пръстите си и проследи линиите, където щеше да се намира даанът ми — острите татуировки в геометрични форми, които щяха да отбележат първите ми стъпки в живота като възрастен човек. Надявах се да приличат на нейните — строги и внушителни, сякаш още от пръв поглед оповестяваха на всеослушание коя е и откъде идва.

— Зная, че тази седмица беше тежка — каза тя най-после. — По-тежка от обикновено. Но и това ще отмине като всичко друго.

Прехапах език, за да възпра отговора си. Не би трябвало да ни се налага да ги чакаме да отминат. Не биваше изобщо да се случват. Тази седмица бяхме принудени да понесем опожарените ни полета, а и все по-засиленото присъствие на ватийците.

Но майка ми ме стъписа, като ми подаде кутията обратно. Отново млъкнах от изненада.

— Мисля, че ти трябва да я наследиш — каза ми със същия мек тон като преди малко. — Надеждата се удава повече на младите, а и ще намериш в нея по-голяма утеха от мен.

Отворих уста, но бях останала без думи от изумление.

— Наистина ли? — успях да кажа най-после.

Тя ми се усмихна.

— Наистина — потвърди и ме целуна по челото. — Може би Дихиа ще ти прати второ перо и ще получиш своя знак в тези смутни времена.

После ме остави сама в нейната спалня, все още притиснала кутията към гърдите си. Миг по-късно станах с намерението да я скрия в стаята си, за да не вземе да промени решението си.

Слънцето вече клонеше към заник, затова трябваше бързо да си взема нещата. Кхадижа сигурно вече ме чакаше и никак не ми се щеше да ме нахока, задето съм закъсняла. Селото отвън беше притихнало. По това време обикновено се разнасяха тихите песни на полските работници, които се прибираха по домовете, и звънтенето на камбанката, което обозначаваше края на работния ден. Шумът от маршируващите ботуши, виковете на продавачите, които рекламираха стоките си на малкия площад на селцето, лаят на кучетата и блеенето на козите — всички те бяха стихнали.

Не бяха останали ниви — не и след пожарите, които беше подпалила имперската стража миналата седмица. Група бунтовници — или по-вероятно гладуващи разбойници — се бяха подслонили в една от къщите около портите на селцето. Вместо да ги претърсят една по една, стражите бяха подпалили полетата. Чухме виковете на бунтовниците чак на площада. Сега, когато нивите вече ги нямаше, селото броеше седмиците до зимата и глада, който със сигурност щеше да дойде с нея.

Защо да искам собствено перо, собствен знак? Сега, след като се беше случило това — животът — нямах нужда от знак. Исках нещо друго, нещо по-конкретно и осезаемо. Исках света.

Ватийците не бяха заселници от нашата мъглявина — бяха живели на своята планета Ваксор относително мирно и спазваха галактическите закони. Но бяха отровили собствената си атмосфера и бяха принудени да се преместят на една от луните. Временна мярка, като се имаха предвид главоломно нарастващото население и липсата на ресурси. Някои твърдяха, че е било неизбежно да се опитат да се разселят и в други системи.

Имаше мигове, в които успявах да зърна света такъв, какъвто е бил преди окупацията на ватийците. Когато майка ми или баща ми кажеха нещо прибързано, преди да се усетят, или някоя от лелите в селото започнеше с „Когато бях млада“, или когато някой възрастен мъж запееше стара песен, която не бях чувала преди. Костите на стария свят още бяха тук, макар и едва откриваеми, и исках да си ги върна. Исках всички да си припомним какви сме били, колко силни бяхме. И издръжливостта е вид сила, няма спор — но дори скалите може постепенно да изчезнат, ако са изложени на безкрайни проливни дъждове.

Можех да продължавам да искам чак до смъртта си и нямаше да се случи нищо. Никой проблем не е бил решаван само с искане. Скътах кутията с въздишка, извадих наметалото и обувките си и слязох по стълбището.

Опаковах последните вързопи храна, която щяхме да вземем с нас. Щяхме да отпразнуваме навечерието на пълнолетието ми. Аз и още дванадесет други момичета най-после бяхме навършили годините и според обичая цялото село щеше да се събере в една от изоставените касби. Там щяхме да бъдем удостоени с даан и да се превърнем във възрастни в очите на хората от селото, а после щяхме да го ознаменуваме с вечеря и танци.

— Амани!

Обърнах се към Хуснаин, брат ми, който беше застанал на прага зад мен. В семейството сме три деца — Азиз, най-възрастният от нас, е с повече от десет години по-голям от мен. Аз съм най-малката, а Хуснаин е с петнадесет месеца по-голям. Уповавам се на Азиз заради мъдростта му, но Хуснаин е като другата ми половина — като близнак, въпреки месеците, които ни делят. Отличава се с онези жар и самонадеяност, така типични за по-малките синове, и само моето присъствие може да го укроти.

— Донесох ти нещо — каза той, когато седнах.

Усмихнах се широко и протегнах длани.

— Дай ми го.

— Затвори очи.

Послушах го, но продължих да протягам ръце. Миг по-късно усетих тежестта на някакъв продълговат тънък предмет. Надзърнах, преди брат ми да ми позволи да отворя очи, и насмалко не захвърлих свитъка листове така, като че ли се бяха подпалили.

— Амани!

— Това да не би…

Близо месец по-рано бяхме пътували до Кадиза Прим, столицата на луната ни, за да напазаруваме припаси за малката ферма, която братята и баща ми поддържаха на мъничкото късче земя, което притежавахме. Бях тръгнала да обикалям открития пазар и там, скрит в дъното на малко павилионче за книги, бях открила сноп стари листа — масинийска поезия. Беше твърде скъп дори да си помисля да го купя, пък и повечето религиозни поеми вече бяха забранени със закон. Бунтовниците ги бяха чели за вдъхновение твърде често по време на окупацията.

Масиния беше пророчицата на нашата религия и макар всички да я обичахме, аз я обичах повече от всичко друго, свързано с вярата ни. Пеехме песни в нейна възхвала, имаше и цяло поетично течение, възникнало с цел да възпее живота и делата й. Обичах тези стихотворения повече от всичко и жадувах да ги имам независимо от риска, който поемах, ако ги откриеха у мен. Ръцете ми се разтрепериха, когато ги протегнах към свитъка.

— Рискувал си страшно много, за да…

— Рискът не е важен — прекъсна ме той. — Те вече ти принадлежат. Това е всичко, което има значение.

Боях се да се усмихна или дори да ги докосна. Мои! Не можех да го повярвам. Никога преди не бях притежавала стихосбирка.

— О, Дихиа! — засмя се той, развърза връвчицата около свитъка и го постави в ръцете ми.

Трябваше да ги препиша на холохартия или да ги вкарам в база данни, или нещо такова. Не се знаеше дали тукашният климат няма да ги съсипе, или аз да ги изгубя, или какво ли още не. А и трябваше да ги скрия, за да не ми ги конфискуват.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем — така започваше първото стихотворение. — Краката ни ще стъпят на розата в цитаделата.“

Затворих очи и си представих тази цитадела, която със сигурност вече се беше разпаднала на прах. Можех да вкуся болката на поета, да я усетя като рана в сърцето си, сякаш душата ми хвърляше последен поглед през рамо на нещо любимо, което беше принудена да изостави. Знаех какво е да проследявам очертанията на бързо разсейващ се спомен, да следя как избледнява с всяко припомняне, докато от него не остане само чувство — отъпкана пътека, по която можеш да вървиш, но която не можеш да си спомниш. Болката в написаното на страницата беше осезаема — всеки си имаше цитадела. Роден град, изпепелен до основи, отдавна загубено семейство, погребано и безименен гроб — поща, напълно недостъпни, освен след смъртта.

И това — стихове като тези — беше всичко, което ни беше останало, за да съхраним в него легендите си, музиката си, историята си.

— Благодаря — казах най-после и прегърнах брат си. — Нямаш представа…

— Имам известна представа — засмя се той и ме целуна по челото. — Ти си любимият ми човек в целия свят, Амани. Радвам се, че мога да ти го подаря. Дихиа! Ти плачеш ли?

— Не!

Но усещах буцата в гърлото си, готова да се разтопи и да се превърне в сълзи всеки момент. Така се страхувах, толкова бях напрегната заради тази вечер. А в крайна сметка тя се оказа момент на радост. Щях да прекрача прага на зрелостта не само със семейство и приятели, но и със съкровище, което щеше да ми носи утеха в нощи, по-мъчителни, отколкото можех да си представя.

— Сега може би ще напишеш и твои стихове — каза Хуснаин с по-мек глас.

Изпръхтях през смях. Определено не ме биваше като поет, а и в този свят, където никой не можеше да се прехранва от поезия, нямаше да имам възможности да се усъвършенствам.

— Добра си — настоя той. — Трябва да пишеш още.

Изчервих се от удоволствие, жадна за похвали. Хуснаин беше единственият човек, който беше чел стиховете ми, но знаех, че думите му са породени от лоялността помежду ни, а не от истинска представа как изглеждат способностите ми в сравнение с тези на истинските поети.

— В някой друг свят — казах и притиснах свитъка към сърцето си.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем.“

Вдигнах поглед и се усмихнах на брат си, другата половина от сърцето ми.

— Но не в този. В този тези стихове са ми достатъчни.

2

По-голямата част от хората от селцето ни се бяха отправили на път преди изгрев-слънце, но Азиз, Хуснаин и аз потеглихме по-късно заедно с още някои семейства. Бях прибрала подаръка от Хуснаин в джоба си — сърце не ми даде да се разделя с такова скъпо съкровище веднага.

— Амани, не съсипвай пергамента, преди още да си имала възможността да го прочетеш — промърмори Хуснаин достатъчно тихо, че да не го чуе Азиз.

Хвърлих поглед на големия ни брат. Азиз се беше родил преди окупацията. Той единствен от тримата помнеше живота преди нея, помнеше родителите ни извън сянката. Годините на окупацията го бяха превърнали в стомана. Беше мъдър, може би дори прекалено за годините си, и непоколебим. Хуснаин се впускаше, без да се оглежда, но Азиз следеше случващото се упорито, неотклонно — като че ли в края на краищата светът ще разкрие тайните си пред него. Включително и тези на немирните му по-малки брат и сестра.

— Няма — обещах аз и се опитах да прикрия широката си усмивка.

— Трябваше да изчакам и да ти го дам после — каза, но и той се усмихваше.

Въздухът навън беше злокобно притихнал, като се изключеше жуженето на ватийските разузнавателни дронове, които прелитаха над главите ни и сканираха земята с ослепително белите си лъчи.

Отляво се намираше овощната градина, вече превърната в пепел, а въздухът над нея трептеше в бледочервено заради пушека на пожарогасителните контейнери, които ватийците бяха хвърлили отгоре, когато огънят се разгоря най-бурно.

Преди няколко седмици имаше три ниви, съседни една на друга — нарове и маслини на запад и поле с рози, които отглеждахме за продан и производство на парфюми на изток. Сега западните градини приличаха на гробище със стотици тънки обгорени ръце, протегнати нагоре към червеното небе. Розовите храсти и дървените решетки бяха изчезнали сред пламъците. Пушекът и червеният дим продължаваха да се носят към небето. Тук нямаше да поникне нищо повече, не и в продължение на много години. Наложих си да извърна поглед. Нямаше да спечеля нищо с разтревожено взиране в раната, нямаше да спечеля нищо, като се питам как щяхме да се изхранваме през идната зима или каква работа ще можем да си намерим напролет.

Твърдяха, че са запалили пожара заради „бунтовниците“ тук. Но единственото доказателство, че сред нас е имало укрити бунтовници, с което разполагаше стражата, беше фразата, за която разказваха, че е била издълбана на стената на къщата до портата на селото.

„Кръвта никога не умира. Кръвта никога не забравя.“

Беше от „Заветът на Дихиа“ — повечето хора я приемаха като символ на издръжливостта и способността ни да оцеляваме. Но според някои означаваше, че Масиния може да се завърне — че кръвта й ще я призове да се възроди под една или друга форма. Независимо в кое значение вярваха повече, напоследък бунтовниците я използваха като боен вик по-често от всякога.

Сега малката групичка колиби и къщи в покрайнините, както и къщите около портата, представляваха купчини отломки. Хората, които бяха живели там — онези от тях, които бяха оцелели — се бяха скупчили около запаления на открито огън. Когато ги погледнах, сякаш ме жегна вина — семейството ми нямаше много, но домът ни още беше непокътнат и нямаше да гладуваме като тях.

Пъхнах ръка в чантата си и намерих хляба, който бях опекла сутринта за празненството по случай навечерието на пълнолетието. С майка ми прекарахме часове пред фурната на селцето заедно с останалите момичета, които щяха да празнуват, и бяхме приготвили достатъчно хляб за цялото село. Имахме толкова много — можех да си позволя да отделя няколко самуна.

Азиз положи длан на рамото ми и поклати глава, сякаш беше отгатнал какво смятам да направя.

— Наблюдават ги — каза с тих глас. — От стражата подозират, че сред тях има прикрити бунтовници.

Преглътнах яда си и извърнах поглед.

— Трудно е — продължи той, като ме стисна леко за рамото. — Но помисли за родителите ни, Амани. Какво ще правят те, ако те арестуват, задето си дала храна на бунтовниците?

Втренчих се в земята. Беше прав. Той знаеше по-добре от мен каква цена плащаш, ако те помислят за бунтовник. В крайна сметка отдръпнах ръка от чантата си и го оставих да ме поведе напред, далеч от нивите и бежанците.

Накрая пристигнахме в старата касба, далеч отвъд границите на селото. Представляваше стара сграда, поредното запуснато имение сред множество запуснати къщи сред палмови и смокинови дървета. Някога може би бе принадлежала на заможно семейство, но сега предоставяше подслон на фермерите и селяните по време на такива нощи. През счупените прозорци се процеждаше светлина, а свистенето на вятъра и звуците на животните се смесваха с далечни мелодии. Сред нощното небе над касбата се носеше родната ни планета, Андала, увиснала отгоре като узрял портокал. При тази гледка беше лесно да забравиш всичко останало — бедността ни, господството на ватийците и призрака на загубата, който витаеше около родителите ни всеки ден.

Пристигнахме достатъчно рано, че да можем да подредим двора и да се облечем. Всички момичета, които щяха да навършат пълнолетие тази вечер, разполагаха със собствени стаи, в които да се приготвят преди церемониите. Приятелското бъбрене около нас ту стихваше, ту се усилваше отново, докато майка ми ми помагаше да си облека кафтана и да си сложа бижутата.

Трепнах от нервно вълнение, когато се погледнах в огледалото. Приликата между мен и майка ми беше почти зловеща. Тя беше по-висока, но кожата ни имаше един и същ оттенък на кафявото, имахме еднакви остри скули и още по-остра брадичка. Косата й беше гъста и къдрава и откриваше твърде високо чело — също като моята.

Но приликите свършваха дотук. Майка ми беше преживяла безброй ужаси и никога не говореше за тях. Но силата й беше очевидна за всекиго, който си направеше труда да се вгледа в нея. Беше непоклатима, а аз — аз не бях като нея. Допадаше ми да си мисля, че съм смела и изпълнена с решимост, но още не се бях изправяла пред никакви изпитания. Не бях страдала така, както беше страдала тя, и при самата мисъл за това ме побиваха тръпки. Как можех да започна живота си като възрастен човек, как можех да очаквам да стана жена, когато не можех дори да си наложа да си представя през какви трудности е преминала майка ми? Как щях да преодолея трудностите пред мен?

— Да пораснеш е плашещо — каза тя, сякаш беше прочела мислите ми. — Умно е от твоя страна да се боиш. Това означава, че ще се отнасяш към предстоящите си задачи с достатъчно внимание и, да се надяваме, с мъдрост.

Подкани ме да седна на стола пред огледалото и се залови за работа. Нямаше кой знае колко бижута за вплитане в косите ми — нямахме достатъчно пари. Но семействата на родителите ми не са били бедни преди окупацията и майка ми беше успяла да запази някои от собствените си украшения. Както и тези на сестрите й — беше ги наследила, след като всички те били убити.

Това беше всичко, което ми беше останало от миналото ни — бижутата на майка ми и традициите като предстоящата тази вечер. Скоро щях да получа даана си — малко, но значимо наследство.

Имаше диадема, украсена с верижки, която обожавах от дете — стара и направена от железни елементи с формата на врати, а от всяка от тях висяха наситеночервени камъни. Кафтанът беше на майка ми — бял и избродиран с червени шарки по тялото и в средата на полата отпред.

Тя ми се усмихна отново в огледалото, докато закопчаваше обиците с червени камъни.

— Ето — каза нежно, хвана брадичката ми и я повдигна леко. — Би могла да бъдеш кралица.

Дворът, където щеше да се проведе церемонията, беше окичен с лампички. Старата сграда се намираше на самата граница на покрайнините на столицата. Музиката приповдигаше духа ми. Палмите с фурми бяха украсени с гирлянди златисти ярки лампички, чиято светлина блещукаше по златните бижута и бродериите на кафтаните на жените, лъщеше по металните чайници и чашите за чай. По целия двор бяха пръснати ниски маси и възглавници и цялото село се беше стекло да присъства на тържеството. В северния край имаше малка сцена, на която свиреха група музиканти. Певицата беше подела една стара кушаилска песен с дълбок мек глас.

Дърветата също бяха покрити със светлинки, а около фонтана в центъра на двора весело се поклащаха фенери. Ромоленето на водата приглушаваше бъбренето на множеството семейства, които се бяха събрали в тясното дворче. Още единадесет момичета и майките им се бяха скупчили на прага до мен и чакаха. Присъстващите започнаха да се обръщат към нас. Хуснаин улови погледа ми и ми намигна. Усетих как обтегнатите ми нерви се отпускат леко.

Майка ми ме стисна за ръката.

Изведнъж ритъмът на барабаните секна, а разговорите замлъкнаха. В продължение на една дълга минута настъпи пълна тишина, като се изключеше тихото плискане на водата във фонтана. Някой наду рог — дълбок, сякаш гърлен звук — след което барабаните подеха отново.

Една по една пристъпвахме напред, когато чуехме бащите ни да ни викат по име.

— Амани, дъщеря на Мулуда и Тарик.

Навечерието на пълнолетието не представляваше просто празненство. Истинският белег на настъпилата зрелост беше даанът, който щяхме да получим. Всички момичета седнахме на възглавниците в средата на двора и зачакахме.

Татуировчикът беше възрастна жена, чийто даан беше позеленял и набразден от бръчки заради годините. Но ръцете й бяха стабилни и уверени и въпреки парещата болка от иглата си наложих да стоя неподвижно. В миналото татуирането е било съпроводено с обилно кървене и минавали седмици, докато символите зараснат — но сега щяха да бъдат необходими само няколко часа, преди да се превърнат в неделима част от лицето ми.

Оформи се короната на Дихиа и Масиния, над челото ми се изви дъга от преплетени ромбоидни форми. На лявата ми буза се появиха остри линии, които обозначаваха произхода ми — дядо ми твърдеше, че е потомък на самата Масиния, и макар че нито аз, нито майка ми му вярвахме, символите й все пак се появиха на лявата ми буза. На дясната пък бяха символите на надеждите на родителите ми за моето бъдеще — щастие, здраве, чиста душа, дълъг живот. Не зная колко време мина, докато старата жена работеше, но най-после тя се отдръпна и се усмихна.

— Барака — прошепна тихо. „Бъди благословена.“

И така, сякаш само за миг се превърнах от дете във възрастен човек.

Майка ми се приближи и застана до мен — както винаги с хладнокръвно изражение — и ме стисна леко за рамото. Дааните ни бяха подобни, почти като огледални копия, и ми се прииска да се покажа достойна за тях — достойна за нея. Положих длан върху нейната и я стиснах. С тези символи можех да посрещна всяко бъдеще. Надявах се да ме насочат към щастие и любов, а не към скръб.

Тръгнахме с останалите момичета и майките им през двора към банкетната маса в северния край, като си проправяхме път през семействата, които ни наблюдаваха, смееха се и надаваха одобрителни възгласи. Ние трябваше да седнем в предната част на масата заедно с жените старейшини на селото ни и с майките си. На сърцето ми ставаше все по-леко, докато ги слушах как си говорят. На цялата ни малка луна нямаше друго такова събитие като тези сбирки. Повечето бяхме кушаилци — най-старото племе на Андала, семейството ми не беше единственото, чието родословно дърво датираше чак от дните на тераформирането на луната ни. Вместо от ватийски, въздухът се огласяше от думите и музиката, присъщи на родната ни земя. За миг успях да си представя, че времето се е върнало с десетилетия назад — преди сянката на ватийците да падне над луната ни и да покори планетата ни и системата й.

Трудно беше да не се увлечеш във веселбата, а когато певицата слезе от сцената, на нейно място се качи нова група и музиката забърза темпо. Обичах момичетата, седнали от двете ми страни — Кхадижа и Фара бяха най-близките ми приятелки в целия свят. Бях израсла заедно с Кхадижа. Родителите ни бяха обработвали земите си рамо до рамо, майките ни бяха обикаляли градините да берат плодове, преди да се родим — преди заплахата на ватийците да надвисне над нас. Бяхме направили първите си крачки заедно, бяхме се научили да четем заедно и бяхме тръгнали на училище заедно. Когато настъпи моментът да се регистрираме в администрацията на ватийците, бяхме отишли заедно в столицата на Кадиз.

Преди още да се усетя, двете ме стиснаха за ръцете и ме издърпаха на крака. Миг по-късно вече танцувахме и се смеехме и от време на време припявахме заедно с певицата.

Не зная колко дълго танцувахме — първо сами, а по-късно в компанията и на други приятели, с които също се смяхме и си говорихме. Въздухът беше натежал от уханието на ароматните пръчици и острия сладък аромат на печените сливи и агнешкото. Светът сякаш блестеше и се къпеше сред вълни от светлина, докато пламъците на факлите се отразяваха в пайетите и фалшивите скъпоценни камъни. Знаех как изглеждаме отстрани — едва миналата година бях едно от момичетата, които още бяха прекалено малки, за да участват в церемонията. Тогава копнеех да съм част от това и желанието ми се беше осъществило — бях щастлива сред останалите, докато викахме и се смеехме така, че накрая се превивахме от смях. За известно време успях да забравя всичките си грижи. Бунтовниците, гладът, бедността — нито едно от тези неща нямаше значение тази вечер. А после вратите на касбата се отвориха с трясък и музиката секна.

3

Стори ми се, че са изминали много минути, макар че няма как да са били повече от няколко секунди, преди да осъзная случващото се. Преди да забележа, че музиката е стихнала, смехът — замлъкнал, а щастието — заменено със страх.

Когато пораснеш на място като Кадиз, във времена като нашите се научаваш да разпознаваш знаците. Пълната тишина, последвана от тихото, почти нечуто потракване на метал в скала. Мекото жужене, толкова слабо, че човек едва го долавя. Ватийците рядко изпращаха хора в домовете ни. А когато го направеха… Жестокостта на хората едва ли познава граници. Затова изпитахме облекчение, когато на прага се появиха имперски дроиди — от хром и сребро, с оформени в остри хищнически линии тела.

Имперските дроиди не бяха проектирани с цел да приличат на хора. Бяха винаги с поне една глава по-високи от повечето хора, а скелетите им бяха направени от екселсиор и адамант и сияеха в сребристо. Лицата им бяха напълно безизразни, като се изключи тънкият светещ бял панел, който минаваше за очи, а главите им бяха обрамчени от ветрилообразна дъга плътен метал. Създателят им бе избрал да оформи телата им така, че да наподобяват гръдни кошове, лишени от плът, така че видът им не беше подобен на чудовище, а напълно чудовищен. Не бяха предназначени да се бият във войни, но стоте им килограма метал бяха напълно достатъчни да сплашват и тормозят. И дроидите бяха много успешни в изпълнение на тази задача.

Насилието, на което бяха склонни ватийските мъже, лесно се компенсираше от хладните изчисления, с които дроидите определяха дали животът е по-изгоден от смъртта в определен момент. И андаланският живот беше цена, която винаги намираха за приемлива.

Дроидите — бяха общо осем — още не бяха проговорили. Строиха се на прага, тихи като смъртта и също толкова неумолими.

Подскочих, когато около лакътя ми се уви нечия ръка, но се оказа брат ми. Изражението му беше мрачно.

— Азиз и нашите? — попитах с възможно най-тих глас.

— В дъното са — отговори той.

— Всички момичета от четиринадесет до двадесетгодишна възраст да се подредят на западната стена — нареди един от дроидите.

Гласът му отекна така, сякаш в него имаше човек, който говори през метална тръба. По гърба ми полазиха ледени тръпки, но пристъпих напред.

— Недей — каза Хуснаин и ме стисна още по-силно за лакътя.

— Не ставай глупав — изсъсках. — Ами ако ни сканират и установят, че съм излъгала? По-добре да ида сега и да се свърши.

Разбирах страха му. Всички бяхме чували историите — ватийците се появяваха без предупреждение, когато твърде много от нас се събираха на едно място. Бояха се от евентуален бунт, а където се срещат мнозина, бързо възникват бунтове — или поне такова беше тяхното мнение. Баща ми накуцваше, защото беше присъствал на такова събиране на млади години, а имаше и хора — включително по-големия брат на баща ми — които изчезваха и не се завръщаха. Бях прекалено малка, за да си спомням кой знае какво, но познавах пулсиращия страх, който натежаваше в гърдите ти, когато дроидите нахлуеха в някоя сграда. Познати ми бяха виковете на жените, които знаеха, че вероятно ще останат вдовици.

Хуснаин явно се готвеше да протестира, изкривил лице от гняв.

— Нямат право!

Ватийците никога не бяха прекъсвали навечерието на пълнолетието — празник, посветен на щастието на младите хора в селата ни — сега, когато бяхме останали толкова малко. Или поне не го бяха правили досега.

— Така или иначе го правят — потупах го по ръката. — Пусни ме и скоро всичко ще отмине. Обещавам.

Хуснаин явно се поколеба, но после ме пусна. Бяхме близки, защото си приличахме в толкова много отношения. Но в това бяхме различни. Аз разбирах света, в който живеехме, последствията от отказа да се подчиниш. А Хуснаин… Той не обичаше да се прекланя пред когото и да било и най-вече — пред несправедливите. По-скоро би рискувал живота си в името на една идея, вместо да оцелее, за да доживее да продължи да се бори и на следващия ден.

Хората в помещението се разделиха мълчаливо — момичетата на посочената възраст минаха вляво, а останалите останаха отдясно. Въздухът беше станал задушен и вече не напомняше мъгла като от приятен сън. Сега приличаше повече на погребален покров.

Два от дроидите се приближиха към нас и започнаха да ни разделят — една напред, друга назад. Кхадижа беше застанала до мен и двете се държахме за ръка, вкопчени така силно, сякаш пръстите ни щяха да се счупят.

Прясно татуираният даан лъщеше на бузите и челото й на светлината от факлите — струваше ми се, че никога преди не е изглеждала така красива. Тя стисна дланта ми още веднъж. Лицето й беше също толкова безизразно, колкото и моето. Нямаше обучение, което да ни подготви за момента, в който ще се изправим срещу дроидите на ватийците, но всички знаехме какво да правим. Не биваше да показваме никакъв страх, никакви чувства — нищо, което да ги накара да спрат поглед върху теб.

На всеки няколко секунди от двата дроида се разнасяше по-високо бръмчене, а после — остро изпиукване, преди да минат на следващото момиче. Едва когато останаха само няколко момичета, преди да дойде нашият ред, осъзнах какво правят — широк зелен лъч сканираше лицето на всяка девойка, преди пиукането да извести, че могат да я пуснат. Явно търсеха някого.

Сякаш чух гласа на Азиз, който ме предупреждаваше за издирванията на бунтовниците, за опасността да те сметнат за техен помощник или съмишленик. Тук нямаше бунтовници — само жителите на едно земеделско селце, които щяха да загиват от глад през идните месеци заради изпепеленото им препитание. Обходих присъстващите с поглед. Ето го Адил, майстора на парфюми, куц с единия крак. Ибн Хазм, последния член на семейство, което се числеше сред по-заможните преди войната. Родителите на Кхадижа, фермери и берачи на плодове. На всички тук им беше известна цената на участието в подмолни действия против ватийците. Никой тук не би поел такъв риск.

Останах неподвижна, вперила поглед в една от мъждукащите факли, когато единият дроид пристъпи пред мен, наведе се напред и сканира лицето ми. Звукът, който издаде миг по-късно, не беше острото пиукане, а силно дрънчене — като от аларма. Остана приведен пред мен, сякаш замръзнал от объркване. Сърцето ми подскочи — да се отличаваш от останалите, никога не беше добър знак. Да бъдеш различен означаваше да чуеш как ватийците нахлуват в дома ти посреднощ.

Хвърлих поглед към вратата, през която бяха влезли, а после — към задния изход. Ако се затичах, нямаше да успея да стигна навреме и сигурно при гонитбата щяха да ранят или убият някои от приятелите, които ме заобикаляха.

— Отведете я — каза дроидът.

— Не! — чу се гласът на Хуснаин, който си проправи път през тълпата, докато не застана до мен. — Няма да ви позволя.

Без предупреждение дроидът извади фазера, закачен на единия му крак, и се прицели в челото на брат ми. Дроидите никога не настройваха фазерите си на такава честота, че само да те зашеметят. Най-лесно щеше да бъде да замръзна, да изпищя, да се предам. Но макар че Хуснаин беше по-голям от мен, аз бях тази, която се грижеше за него.

— Спри — казах пак с твърд глас и пристъпих пред него. — Няма защо да се стига до насилие.

— Ще дойдеш с нас — каза дроидът, без да сваля фазера.

Зарових треперещите си ръце сред гънките на полата си и поклатих глава.

— Кажете ми какво искате от мен. Имам права.

Думите прозвучаха кухо. Нямах права, разбира се. Бях бедно момиче от почти забравена от света луна. И бях млада — не разполагах с нито една бележка в досието, която да потвърждава някаква проява на лоялност към ватийците от моя страна.

— Ще дойдеш с нас или доброволно, или насила — каза дроидът.

— Нима — повторих аз.

Твърде късно осъзнах глупостта си. Никой не се опълчваше на ватийците, още по-малко пък на техните дроиди, които бяха глухи за молби и емоционални изблици. Усещах как кръвта пулсира във върховете на пръстите ми, почти дочувах как частите на машината пред мен се движат, когато тя се обърна от мен към Кхадижа. Не се чу звук, когато стреля с фазера. Усетих само внезапното отслабване на хватката на Кхадижа около дланта ми. Пръстите й се изплъзнаха от моите, а тялото й залитна напред. Свлече се на колене на земята, а после падна на една страна с широко отворени очи заради шока. Беше с бяла рокля с избродирани зелени шевици. На рамото й разцъфна петно кръв като червено цвете и обагри зелените шарки, които се преплитаха по ръкавите й. Ръцете й се бяха отпуснали настрани, разперени като на счупена кукла. Тази вечер беше спуснала черната си коса свободно и тя се беше разпиляла около главата й, тъмна като полунощ, сякаш погребален саван, който я скриваше от погледа ми.

Сега вече не можех да дишам. Сега вече сърцето ми биеше прекалено бързо, дробовете ми се свиха, цялото ми тяло изтръпна. Кръвта от ръката й се разливаше като тъмно езеро. Майка й изпищя първа, а после настана хаос. Не можех да мисля. Успях да помръдна само защото Хуснаин ме дръпна назад и ме тласна да се затичам. Но не беше достатъчно бърз — никой не беше успявал да избяга от ватийците. Около левия ми лакът се затегна метална ръка и спрях с рязко залитане.

— Не! — изкрещях, но беше твърде късно.

Дроидът хвана брат ми за рамото и го хвърли така, че той прелетя през почти половината двор. Тялото му се блъсна във фонтана със звук, който накара кръвта ми да замръзне, и се свлече безжизнено на земята.

— Пусни ме! — опитах се да се изскубна от похитителя си и да изтичам при брат си, докато всички наоколо бягаха с писъци и бързаха да приберат децата си, да избягат.

Не можех да видя останалите от семейството си. Само Хуснаин, проснат неподвижно по очи, забравен от всички наоколо. Изкрещях пак, но дроидите ме повлякоха с тях независимо от отчаяната ми борба, ритниците и виковете.

— Хуснаин!

Гърлото ми сякаш беше продрано от писъци, но той не помръдна и никой не спря, за да му помогне. Завлякоха ме нагоре по рампата към ватийския крайцер и последната ми гледка към дома беше касбата, озарена от пламъците на огъня, който един от дроидите подпали вътре, миг преди вратите да се затръшнат.

4

Откакто се помня, мечтаех да напусна Кадиз и да посетя другите звездни системи в галактиката ни. Но не си бях представяла, че ще ме отвлекат против волята ми. Качиха ме на някакъв кораб, вцепенена и безмълвна, и накрая ме затвориха в една килия. Цялото тяло ме болеше, а зрението ми се беше замъглило заради сълзите, които не си позволявах да отроня. Подът под краката ми беше стъклен и постепенно потъмняваше в сиво. Но виждах къде съм и къде отивам.

Кадиз изчезна далеч надолу, а Андала, родната ни планета, от минута на минута се приближаваше, все по-голяма, пред очите ми. Обхванах с ръце раменете си и се опитах да потисна паниката, която ме обземаше. Молех се отчаяно семейството ми да е оцеляло след опожаряването на касбата. Не разбирах, не можех да проумея защо ме бяха отвлекли, с каква цел. Не можех да прогоня от ума си образа на Хуснаин, безжизнено отпуснат на земята сред бягащите крака на уплашеното множество, и звука, когато тялото му се блъсна в каменния фонтан. Дали е добре? А родителите ми? Успял ли е Азиз да ги измъкне? Ами Кхадижа? Фазерът я беше улучил в рамото, не в гърдите, целта на изстрела беше да я сплаши, не да я убие. Но беше загубила много кръв… Умът ми се въртеше в кръгове, скачаше от една мисъл на друга, докато се опитвах да проумея случилото се и да запазя надежда.

Ватийците ме бяха пленили — независимо по каква причина. Но семейството и селото ми бяха в безопасност. В безопасност. Или поне това продължавах да си повтарям. Не бях сигурна дали го вярвам.

Изминаха часове, през които продължих да се взирам в постепенно приближаващата се планета. Най-после усетих как корабът забавя скорост и илюминаторът се изпълни с гъсти облаци и мъгла. Подът отново потъмня до студения строг оттенък на сивото, а вратата се отвори със съскане. Застинах в очакване на имперския дроид. Вместо него обаче на прага застана млада андаланка. Беше облечена като мен, в дълъг кафтан с ръкави, пристегнати на китките, и късо елече. Спусна прикрепеното към червената й коса було върху покритото си с лунички мургаво лице.

— Амани?

Не отговорих.

— Аз съм Тала — продължи тя. — Последвай ме.

И ме поведе от кораба към една градина, която сякаш продължаваше вечно — широки поля с мека, внимателно окосена трева, която се поклащаше леко на вятъра. Зяпах гледките наоколо с разширени от удивление очи, докато Тала ме водеше по пътека от полиран мрамор към центъра на градината. Над пътеката се редяха арки, боядисани на червени и бели райета, а алабастровите им колони лъщяха на слънцето. Въздухът бе изпълнен с птичи песни, наоколо се разхождаха наперени пауни с яркоцветни като скъпоценни камъни пера. Усещаше се уханието на ароматни масла и цветя и беше по-топло, отколкото дори през най-горещите дни на Кадиз.

Бих била кръгла глупачка, ако не бях разпознала павилионите и мозайките, които сочеха къде сме — Зияана, имперския палат на Андала. В продължение на векове той беше дом на нашите владетели — андаланските крале и кралици. Беше и последното място, което падна под ватийско владение. Сега тук живееха ватийският крал и новата му свита.

— Можеш ли да ми кажеш защо съм тук? — попитах аз, като си наложих гласът ми да не трепери.

— Ела — каза тя вместо отговор. — Кралската икономка Надин ни очаква в източното крило, тя ще бъде твоята господарка. Бъди внимателна с нея, защото е една от Висшите ватийци.

Преглътнах. Ако някой от Висшите ватийци имаше пръст в нападението над касбата, ме очакваше незавидна съдба. Това бяха представители на най-високите рангове сред нашите покорители, рядко стъпваха извън столицата, при това никога сами. Отличаваше ги светлата сребриста коса, благодарение на която се забелязваха бързо сред останалите ватийци.

— А после?

Тала не отговори. Поведе ме надолу по едно стълбище, сетне през поредица от просторни светли стаи. Носеше се лек ветрец, който повдигаше полупрозрачните завеси, разкривайки дървени решетки, беседки, пълни с възглавници, и изкусно изваяни колони. Но всичко беше притихнало — от птичите песни и ромоленето на водата нямаше и следа. Накрая се озовахме в друг двор. В него имаше малко трева, а храстите бяха засадени в саксии и изглеждаха някак чуждоземни. В средата тихо плискаше фонтан, а вляво до него беше поставена висока маса. Андаланският стандарт за удобство и лукс най-после беше отстъпил пред стерилния ватийски разкош. Нямаше живот, нямаше топлина — само скали и вода.

До масата седеше жена с ослепително светла, сребриста коса — отличителния белег на Висшите ватийци. В единия край на масата беше оставена купчина таблети, а пред жената имаше холочетец. Чертите й бяха остри — остри скули, остър нос и тънки устни, на които човек не можеше да си представи усмивка.

— Ваше благородие — каза Тала на ватийски, — доведох момичето.

Нейно благородие Надин продължи да работи, без да каже нищо.

Тала продължи да стои съвършено неподвижно, явно беше свикнала с това. Точеха се минути, после — десетки минути и накрая — сякаш цели часове. С усилие стоях права, а нервите ми се обтягаха все повече и повече, докато умът ми се прехвърляше през историите, които бях чувала и които подсилваха паниката ми.

Към края на войната луната ни се беше превърнала в протекторат под владението на един от Висшите ватийци. Планините, които обграждаха долината ни, служеха за укритие на последните бунтовници, но Висшият ватиец ги беше избил един по един, за да демонстрира господството си пред населението. Тогава не съм била родена, но белезите на владението му още бяха видими. Осакатеният крак на Адил. Празното село на четири километра на юг от нас. Селото на запад, с една-единствена обитателка от кушаилски произход и дъщеря й — със сребриста коса и сини очи.

— Говориш ли ватийски?

Едва не подскочих, когато Надин проговори. Опитах да се върна пак в настоящето.

— Да.

— Къде си се научила?

— В училище.

— На колко години си?

— На осемнайсет.

— Говориш ли други езици?

— Кушаилски — прошепнах.

Това беше майчиният език на луната ни преди ватийската окупация. Освен това, преди е бил и езикът на кралското семейство тук, в столицата. А сега, ако те хванеха да говориш на него, рискуваш да си навлечеш гнева на ватиец, ако е близо до теб. Ако те чуе дроид или член на стражата, шансовете да те пребият и да те хвърлят в затвора бяха високи. Според галактическия закон, те нямаха право директно да обявяват местен език за нелегален и всички народи, които обитаваха Андала, се гордееха с родните си езици. Но ватийците явно бяха решени да ни принудят да се откажем от тях, и особено от кушаилския, на всяка цена.

Надин изсумтя презрително.

— Имаш ли някакви развити умения?

Спомних си гласа на Хуснаин, когато ми каза да се упражнявам да пиша поезия. Видях баща си, приведен над растенията в парника ни, да ме учи как да присаждам дървета. Лицето на майка ми в кухнята, зачервено и потно, докато ме учеше да правя хляб. Не можех да затворя очи — не можех да се покажа слаба. Затова затворих спомените един по един, сгънах ги внимателно и ги прибрах в съзнанието си.

Поклатих глава отново. Не че това щеше да й направи впечатление. Надин опря длани на масата и се облегна назад, сякаш не ми вярваше. Не можех да преценя със сигурност дали й доставя удоволствие да ме разпитва и да наблюдава явния ми страх, но определено изглеждаше така. Когато не отговорих, тя също замълча и тишината се разпростря помежду ни.

— Няма значение, предполагам — каза тя накрая и се изправи. — Така или иначе, ще разберем истината. Покрий лицето й, Тала. Шивачката идва.

Тала побърза да прикрепи воал на главата ми. Скоро се появи една шивачка, която веднага започна да ми взима мерки. Значи щях да остана жива. Тази мисъл не ми носеше облекчение. Защо са ми нови дрехи? Пред кого щях да ги нося? И защо трябваше да крият лицето ми? Какво искаха от мен?

— Провери какъв е графикът на Агрон през идните дни — нареди Надин на Тала. — Наближава сезонът на баловете — възможно е да няма свободни часове цели седмици.

— Да, Ваше благородие — отвърна Тала с безизразно лице, упорито избягвайки погледа ми.

— Свободна си. Ще пратя да те повикат, когато стане време да я отведеш.

Тала излезе, без да ме поглежда. Малко по-късно я последва и шивачката. Стоях сама посред двора, докато Надин работеше над поредицата таблети пред себе си, като подаваше готовите на дроид, който стоеше зад нея. Когато влязох тук, беше ранно утро, но времето напредваше, докато продължавах да чакам да ме отпратят. Не ме отпратиха.

Часовете отминаваха, а сенките в двора се плъзгаха все по-дълги наоколо. Бях търпелива — свикнала бях на тежката работа около беритбата на плодовете в градината, която често се проточваше от изгрев до залез. Но скоро гърбът и краката започнаха да ме болят. Не бях спала и яла от резкия край на навечерието на пълнолетието и започваше да ми се вие свят, а воалът, който прикриваше лицето ми, стесняваше полезрението ми и ме караше да се чувствам дезориентирана.

Изведнъж сякаш дори бръмченето на дроида секна. Надин остави писалката си и изправи гръб. Последвах примера й и в следващия миг дворът се огласи от бързи стегнати стъпки. Надин стана от мястото си и ме подмина.

— Ти ще останеш тук — каза кратко и остро и изчезна зад храстите в другия край на градината.

— Удоволствие е да ви видя отново, Ваше Височество — чух след малко.

Сърцето ми биеше в гърдите като чук. Дочувах как си шепнат нещо Надин и събеседникът й от кралското семейство. То не беше многобройно. Ватийският крал Матис и неговата андаланска съпруга имаха само едно дете — принцеса Марам, за която говореха, че е също толкова жестока и типична ватийка като баща си, независимо от полукушаилския си произход. Кралицата беше починала от тежка болест по време на Чистката — систематичното преследване и избиване на Салихите, най-влиятелния андалански род, който се беше опълчил на ватийското нашествие.

— Коленичи — чух гласа на Надин зад гърба си.

Свлякох се тромаво на колене.

— Доста работа ти се очертава, струва ми се — чу се друг глас.

Беше остър, сякаш говорещата беше свикнала да го използва, за да поставя хората на мястото им. Усещах как очите й прогарят дупки в тила ми, а после долових шумоленето на дългата й рокля и подрънкването на бижутата й, докато бавно ме обикаляше в широк кръг. Краят на полата й беше тъмночервен, избродиран с шарки в черно. От златния колан на кръста й висяха няколко дълги тънки верижки, които се полюшваха и се удряха леко една в друга, докато вървеше. Накрая застана пред мен.

Срещнах очите й и издадох звук, който беше едновременно хлип и смях. Сякаш бях погледнала в огледало — на лицето й видях моите устни и същите тъмни очи като моите, макар че нейните бяха очертани с молив. Същата брадичка и бузи, макар че нейните бяха по-закръглени и гладки, белег за богатството, на което се беше радвала по рождение.

Никой в Кадиз не беше виждал изображение на принцесата от дълго време насам — баща й я беше скрил на Луна-Ваксор, родната планета на ватийците, далеч от опасностите и хорските погледи. Но аз знаех, че пред мен стои Марам вак Матис, Нейно Кралско Височество, принцесата на ватийците. Изглеждаше точно като мен.

5

Принцесата пристъпи по-близо до мен с леко и грациозно движение, дръпна воала ми и опря пръсти под брадичката ми. Изглеждаше като кралица — каквато един ден щеше да бъде. С другата си ръка небрежно придържаше гънките на пищната си рокля. По златния й колан и пръстените й играеха отблясъци от слънчевата светлина. „Съвсем еднакви сме“, — помислих си и същевременно изобщо не беше така. По нея личеше богатство, по-огромно, отколкото бих могла да си представя. И за разлика от мен, все още пропита с миризмата на селото, принцесата ухаеше на ароматни масла и есенции. В покоите й сигурно имаше плочици бакхоор^[2], косата й беше изкъпана с благоуханен сапун, а в скриновете с кафтаните й вероятно поставяха ароматна розова смола, увита в сатен. Безразсъдно беше от моя страна да я гледам в очите — тя беше принцеса все пак. Но и двете явно бяхме погълнати от вида на другата и колкото по-дълго се взирахме една в друга, толкова по-болезнено силно се впиваха пръстите й в лицето ми. Наложих си да не дърпам глава.

Бях чувала, че принцесата е отгледана на родната планета на ватийците след смъртта на майка й, сред роднините на баща й. Беше ватийка до мозъка на костите — или поне така гласяха слуховете — жестока както към приятелите си, така и към собствените си роднини. Бе обрекла онези свои братовчеди, които бяха дръзнали да събудят недоволството й, на бедност. А две седмици след като се върнала на Андала една от прислужничките й била прогонена с обезобразено лице — наказание, задето се осмелила да говори неуважително пред принцесата. Омразата, която изпитваше към народа на майка си и културното й наследство, беше легендарна. Нито говореше, нито четеше на кушаилски и често изразяваше презрението си към езика, ако някой проговореше на него в нейно присъствие. Макар че беше млада и наполовина потомка на нашия народ, всички очаквахме да продължи по стъпките на баща си, когато наследеше имперския трон.

— Как смяташ — защо си тук, а не у дома? — попита ме тя тихо.

— Защото ме отвлякоха от дома ми и ме доведоха тук — отговорих, като позволих на частица от гнева да се прокрадне в тона ми.

Пръстите й се забиха болезнено в бузите ми. Поех дъх с рязко свистене.

— Не ме разигравай — каза тя. — Не съм в настроение.

— Не зная защо съм тук — казах, макар това да не беше съвсем вярно.

Знаех — или поне подозирах, че зная. Умът ми вече препускаше от един на друг начин, по който можеха да използват мен, напълно незначителната дъщеря на някакъв си фермер, на мястото на принцесата. Спомних си дроидите, които нахлуха в касбата и започнаха да сканират лицата на момичетата, които бяха навършили пълнолетие. Не ме бяха избрали по чиста случайност. Търсили бяха именно мен, огледалното копие на Маран, още от самото начало — може би из цял Кадиз, а и всички други луни в системата ни.

— Не зная, Ваше Височество — поправи ме тя и разтърси брадичката ми гневно. — Повтори.

— Не зная, Ваше Височество — подчиних се аз, като се опитах да наподобя тона й.

— Ама че добра имитаторка си била — каза тя. — Почти може да ти бъде простено, че така приличаш на мен.

— Не съм избирала да приличам на вас — казах тихо.

Изражението й се промени и от сдържан гняв се превърна в нещо по-грозно, по-жестоко. Въздухът помежду ни сякаш се разтегна и изтъня, докато най-накрая тя не пусна брадичката ми. С бързо движение, като на пепелянка, стовари опакото на отрупаната си с пръстени ръка върху лицето ми. Болката беше светкавична и гореща, възпламени цялата ми скула и се разпростря надолу към челюстта като горски пожар, подсилена от горчивия вкус на бакър в устата ми. Бавно се обърнах напред и стиснах плата на полата си с всичка сила. Когато очите ни се срещнаха пак, по лицето й пробяга бледият призрак на усмивка. Изглеждаше почти доволна — и това ме уплаши повече от гнева й.

— Нито пък аз — каза най-после с равен глас. — И все пак ето ни тук, едно просто момиче, пораснало на малка луна, и една бъдеща кралица. А сега отговори на въпроса ми.

— Не зная, Ваше Височество — повторих.

Тя изви устни.

— Нейно височество — намеси се Надин, — е била благословена с резервен вариант.

— Не съм резерва — процедих през зъби.

Задоволството на принцесата прерасна в същински триумф. Стомахът ми пропадна, когато осъзнах, че съм се хванала в капана, който ми беше устроила.

— Има една ватийска легенда за мъж на име Алексиус, който разгневил техния бог — заразказва Марам, а устните й се повдигнаха в ленива усмивка. — Той бил окован на един планински връх, където хищните птици го кълвали до смърт.

Продължи, като започна да обикаля около мен:

— А всяка нощ бог го съживявал и излекувал тялото му, за да може същите тези птици да започнат пира си отначало с изгрева.

Опитвах се да поддържам дишането си равномерно, а погледа — съсредоточен в една точка на пода. Каквото и да беше замислила, нямаше да се поддам на страха. Не можеше да ме принуди.

Марам подсвирна — висок тънък звук — и вдигна дясната си ръка. За пръв път забелязах, че носи дълга кожена ръкавица. Разнесе се звук от криле, все по-силен и по-силен. Трябваше да призная, че беше впечатляващо как Марам дори не трепна, когато птицата рух^[3] кацна на ръката й. Беше висока поне наполовина колкото нея и когато разпереше криле, за да запази равновесие, се виждаше, че дължината им се равнява на ръста й. Ноктите и човката бяха бели като голи кости и контрастираха с почти катраненочерното оперение. Изгледа ме с едно око, тъмно като перата, без да мига, втренчена в мен, сякаш бях плячка.

Преглътнах.

— Надин ми разказваше истории преди — заговори пак Марам, погали птицата по гърдите и тя изчурулика тихо — зловещ звук за такова плашещо създание. — Как някога рухите са били достатъчно големи да вдигнат възрастен човек и да го отнесат, за да нахранят с него пиленцата си.

Когато срещнах очите й, усмивката й се разшири. Страхът пулсираше в мен по-силно от сърцето ми. Не подскочих, когато тя рязко вдигна ръка и рухът излетя, но това нямаше значение. Дори да запазех самообладание, нямаше как да спра онова, което знаех, че следва.

— Ще научиш много нови неща в Зияана — каза тя. Усмивката й беше станала мила, почти дружелюбна. На лявата й буза се виждаше трапчинка. — Ето първия ти урок: не си позволявай да ми отвръщаш.

Изсвири два пъти, остро и отчетливо. Сянката на руха падна над нас, когато птицата направи кръг под тавана, нададе гневен писък и се стрелна надолу с криле, свити към тялото. Не успях да възпра ужасения вик, който се изтръгна от гърлото ми. Бях виждала диви ястреби и подобни на тях птици на Кадиз, бях ги наблюдавала как улавят плячката си и как я изяждат със студено любопитство. Никога не се бях асоциирала с жертвата, никога не си бях представяла, че ще се озова в ужасяващата хватка на нокти и човка. Нямаше как да оцелееш в нашето село или на нашата луна, ако приличаш дори малко на жертва.

Рухът не издаде звук, когато ноктите му се удариха и вкопчиха в раменете ми. Свиха се, забивайки се в плътта и костите ми, после ме вдигнаха във въздуха и ме отнесоха на няколко метра по-назад. Не беше достатъчно голям, за да ме вдигне на повече от десетина сантиметра от земята, но когато подът изчезна изпод краката ми, изкрещях още по-силно. Малкото хладнокръвие, което бях успяла да запазя, се изпари напълно, когато птицата ме пусна и се стоварих на колене. Роклята ми за пълнолетието вече беше подгизнала и усещах как прясна гъста кръв бавно блика от новите рани. Свих се на земята и захлипах. Когато пораснеш в село като моето, се научаваш на един по-различен вид страх. Страх от глада. Страх от имперските дроиди. Страх от тихото жужене на имперските разузнавачи. Но този страх те научаваше на издръжливост — човек може да остави непрекъснатият натиск да го пречупи, но може и да се научи как да изправя гръб въпреки него.

Но не се случи това. Никога не бях изпитвала такъв дълбок до костите ужас — че рухът може да се върне и да сграбчи плътта ми отново. Нито страха, породен от слабото потракване на токове по пода в градината. Наложих си да срещна погледа на Марам, когато тя застана пред мен. Този път не можах да разгадая изражението й. Беше объркващо да гледам нея, себе си, и да не разбирам какво означават онези промени в чертите й, които познавах така добре в собственото си лице.

— Какво невзрачно, жалко създание си! — каза тя най-после.

Въпреки раните й се усмихнах.

— Виждали ли сте се в огледало, Ваше Височество?

Тя ме удари пак, но преди да успея да падна, ме грабна за рамото и стисна. Извиках по-силно, тя стегна хватката си още повече и се извиси над мен с мрачно изражение.

— През идните дни няма да се засмееш повече — обеща ми.

Не казах нищо, но се надявах да усети решимостта ми. Принцесата ме пусна и ме бутна настрани, като възкликна отвратено. Сега с окървавените пръсти представляваше страховита гледка.

— Кралят цени живота на дъщеря си — започна Надин, без да ни обръща внимание. — А напоследък той твърде често е под заплаха. Нейно Височество почти не може да излиза извън пределите на Зияана заради бунтовническите нападения.

Наложих си да замълча, макар че никак не ми се виждаше чудна омразата, която принцесата ми вдъхна.

— С наближаването на осемнадесетия й рожден ден и засвидетелстването на правата й върху трона очакваме публичните й появи да зачестят. Кралят ни даде заповед да излагаме твоя живот на риск там, където е прекалено опасно за нея. Ще бъдеш обучена и ще се превърнеш в Нейно кралско височество. Ще говориш като нея, ще вървиш като нея. Дори ще дишаш като нея.

— А ако не го направя? — попитах, като се опитах да потисна отвращението си.

— Ще го направиш — каза Надин.

— Животът ти зависи от това — добави Марам със смразяваща усмивка.

Съсредоточих се върху ходенето, върху поставянето на едното ходило пред другото, докато един дроид ме водеше от двора към онази част на двореца, където бяхме кацнали в началото. Не срещнахме никого, дори и други дроиди. Не биваше никой да ме вижда, досетих се. Не биваше да разбират колко приличам на Нейно Височество. Тъкмо когато вече си мислех, че ще припадна, дроидът направи знак да вляза в покои, където ме чакаше Тала. Пред нея имаше малка масичка, а зад нея — легло, покрито с възглавници. Тя скочи на крака. Лицето й изглеждаше посивяло, изтормозено, очите й се бяха разширили, а ръцете й трепереха.

— Дихиа! — възкликна тя ужасено и ме прихвана през кръста, когато се олюлях.

Извиках, защото болката отново прониза тялото ми. Когато Тала отдръпна ръка, видях, че пръстите й са окървавени. Прошепна бърза молитва на кушаилски и ми помогна да легна на леглото.

— Благодаря, Номер 62 — обърна се тя към дроида.

— Да, гражданко на империята — избръмча дроидът и се отдалечи.

Тала се захвана за работа бавно и старателно, докато аз се взирах в празното пространство. Кървях от толкова дълго, че платът беше залепнал за раните ми. Тя внимателно намокри рамото ми с гъба, докато най-после успя да свали роклята, за да промие раните и да ги превърже с бял плат, от който се излъчваше леко сияние. Тъканта беше топла и усетих как щипе, преди да попие в раните така, сякаш изобщо не беше съществувала. Знаех, че не го прави от добрина към мен. Лекуваше ме, за да мога да изпълнявам задълженията си — да се върна при Марам и тя да има възможността да ме накаже отново. Трепнах, когато хладните й пръсти докоснаха брадичката ми и обърнаха лицето ми към нея. Очите ни се срещнаха.

— Ще отнеме известно време, докато нараняванията ти зараснат — каза тя, след като изми лицето ми. — Можеш да се изкъпеш. Няма да навреди на превръзките. Но ще е по-добре да спиш по корем.

Ръцете й бяха покрити с кръвта ми. Проследих с поглед как ги потапя в купа мътна вода и как водата потъмнява още повече. На колцина други ли е оказвала същата помощ, запитах се. Колко такива случая е преживяла, преди да усъвършенства това хладнокръвно, безизразно държание и дистанцията, която поддържаше? И аз ли щях да свърша като нея?

— Това са твоите покои. Можеш да разполагаш свободно с това жилище и двора отвън. Но нямаш право да излизаш извън западната порта, разбираш ли?

Очите ни се срещнаха отново. По лицето й пробяга сянката на някакво чувство, но мигновено изчезна.

— Урокът е труден — прошепна тя с по-тих глас. — Но е по-добре да го научиш рано. Няма как да избягаш от онова, което те искат. Можеш само да оцелееш.

6

Посрещнах утрото на пресекулки, постепенно. Дочувах как лекият ветрец шумоли в завесите, как проскърцва някаква врата, как дрънчат верижки. Не чувах гарваните и първите петли, нито блеенето на старата ни коза в кошарата й. Нито пък чувах стъпките на родителите си на долния етаж или тихия призив на баща ми за молитва — традиция, която той настояваше да продължим да спазваме въпреки опасността.

Нямах сили да отворя очи или да помръдна. Цялото тяло ме болеше и мъчително бавно успявах да се откопча от кошмара, който ме беше споходил. Но ако не станех скоро, майка ми щеше да дойде да ме сгълчи и да ми напомни, че съм се съгласила да доя своенравната коза, когато я купихме. И по-лошо — мое задължение беше да я хващам, когато избягаше, а това изглеждаше доста вероятно, като се имаше предвид подозрителното й мълчание тази сутрин.

— Мамо! — простенах.

Леглото ми беше като облак и цялото ми тяло се беше сгряло от топлината под завивките.

— Мамо! — казах пак и се насилих да седна в леглото.

Замръзнах. Не беше кошмар. Дроидът, раните ми, принцесата — всички те бяха истински. Намирах се в двореца Зияана в столицата Уалили.

За миг ужасът изличи всяка мисъл. Едва бях оцеляла през първата си вечер тук. Как щях да се справя със следващата, и другата след нея, и другата след нея, да не говорим какво щеше да се случи, щом заемех мястото си като двойничка на Марам. Свих се в леглото и се опитах да се преборя със сълзите.

Някой вече беше влизал в новото ми жилище и ми беше оставил чай и хляб. На една закачалка до входа висеше кафтан в кремав цвят като слонова кост. Предполагам, че за богаташките от Зияана би изглеждал доста обикновено — беше оскъдно обшит с мъниста, само около шията и краищата на ръкавите. Но беше изкусно изработен, мънистата проблясваха в златисто и сребристо, а платът беше лек и се надипляше под пръстите ми като повърхността на вода. Струваше повече от фермата на семейството ми, бях сигурна.

Измих се и се облякох, като внимателно избягвах раните си. Тъкмо когато приключих, се появи Тала, тиха като призрак. Беше облечена в кафтан, подобен на моя, но черен и с ръкави и ревери, избродирани в бяло. Носеше и твърд кадифен колан в стар стил — над кафтана и елечето си.

— Ела — каза тя и посочи една тоалетна масичка, пред която бяха подредени възглавници. — Нямаме много време, а трябва да те приведем в приемлив вид.

Седнах предпазливо и се загледах в начина, по който работеше върху прическата ми. Трябва да беше работила като прислужница при някоя от дъщерите на махзените, които заемаха по-ниските рангове на новото правителство. Пръстите й се движеха бързо, докато втриваше ароматни масла и разделяше на път гъстите ми дребни къдрици. Очаквах просто да разреши възлите, но вместо това тя вплете сребристи и златисти нишки в плитките, преди да ги върже всичките на голяма плитка.

— Обици — нареди после. — И колие. Ето.

Отвори малко шкафче, в което имаше още по-малка кутия за бижута, и избра чифт златни обици с тъмнозелени камъни и колие в комплект с тях. Остави три пръстена в дланта ми, без да каже нищо, и изчака да ги сложа на пръстите си.

— Мисля, че бижутата са последната ми грижа — казах.

Тя не отговори. Тала не ме придружи до двора на Надин. Дроидът от вчера — Номер 62 — ме изпрати дотам вместо нея. Не ми каза, че мога да стана, след като коленичих, за да я поздравя, затова останах на колене, взряна в хладния каменен под. Надин не пророни дума, работеше по същия начин като вчера — методично, без да се разсейва. Ходът на събитията тревожно ми напомни вчерашните, но се насилих да изправя гръб и да потисна треперенето на ръцете си.

Острото почукване на токчета на женски пантофи по плочките предизвести пристигането на принцесата. Марам се появи с бързи крачки сред вихър от плат в черно и розово, който се развяваше зад нея. Дори да бяха сметнали, че розовото ще омекоти чертите й да изглеждат по-меки или нежни, преплетените черни шарки от мъниста разваляха напълно този ефект. Косата й се спускаше по раменете, без бижута или златни шноли, а на лявата й китка имаше една-единствена огромна гривна с голям черен камък. Изглеждаше бясна, озлобена. Очите й бяха подчертани с тежка линия черен молив и когато се обърна към мен, побързах да забия поглед в пода и потиснах тръпката на страха.

По изражението й не можеше да се прочете нищо, а стъпките й бяха отмерени, но стискаше полите на роклята си така, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели. Седна до Надин и ми направи знак да се изправя.

— Ваше Височество — промърморих.

Тя не отговори. Когато рискувах да хвърля поглед към нея, видях, че се е втренчила в мен, сякаш ме намираше за също толкова странна гледка, колкото аз нея.

— Почистили сте я — каза най-после и ми махна с ръка да се приближа. Когато коленичих в краката й, ме стисна за брадичката, а изящно обработените й нокти се впиха в бузата ми. — Приликата…

Предполагам, че косата, пригладена назад, и новите дрехи от скъпи платове й помагаха да види по-ясно колко си приличаме. „Не просто си приличаме“, — помислих си. Бяхме почти като близначки.

— Какъв варварски обичай! — каза тя и аз трепнах. — Мислех, че вече сме обявили тези неща извън закона.

— Сред благородническите семейства, да — отвърна Надин. — Но не ни вълнува особено какво правят диваците.

Изумена, осъзнах, че говорят за даана ми. Бузите ми се сгорещиха, докато се борех да държа езика си зад зъбите. Майка й беше носила тези символи с гордост на собственото си лице — също както и баба й, вдовстващата предишна кралица Султана, която беше оцеляла след окупацията, но оттогава се беше затворила в пълна изолация, далеч от всички. Даанът беше обявен за незаконен сред махзените, но продължаваше да бъде високоценен племенен обичай — и не само сред кушаилите. Щеше ми се да я попитам защо е намразила така половината от родовото си наследство. Как беше заприличала така смайващо на баща си?

— Ще се погрижим за лицето й, разбира се — прибави Надин.

В този миг ми прилоша. Знаех какво смятат да направят.

— Не можете — казах, отвратена от боязливото трепване на собствения си глас.

Марам не отговори, но погледът й не се откъсваше от мастилото по бузите ми. Изражението й беше почти безметежно, макар че се готвеше да ми отнеме единственото нещо, което беше наистина мое. Даанът ми беше всичко за мен — семейството ми, вярата ми, наследството ми.

Това беше то: щяха да ме затворят тук и да променят всяка моя черта по образ и подобие на господарката, да ме лишат от едно от малкото неща, които ме отличаваха от нея. Знаех толкова малко за принцесата на империята, но знаех, че е наполовина кушаилка и че годеникът й е бил кушаилец. Не питаеше ли някаква обич към този народ, някакво съчувствие?

— Умолявам ви — прошепнах, докато тя стисна пръсти около бузата ми.

— О! — възкликна тя и в този единствен звук успях да усетя твърдостта в гласа й, ненавистта й. — Никога недей да умоляваш.

Искаше ми се да изкрещя, исках целият дворец да разбере какво се готви да направи тя с мен. Но в следващия миг усетих леко ощипване в основата на шията. Погледнах надолу и забелязах дребна, подобна на паяк машина да пълзи бързешком надолу по полата ми. Последното нещо, което видях, беше Марам — с все така безизразно лице и юмрук, здраво стиснал на топка плата на полите й — която ме проследи с поглед, докато падах на земята.

Заспах — или поне мислех, че спя — измъчвана от кошмари. Огромен лазер, който се приближаваше бавно към лицето ми. Дроиди с форма на насекоми, които пълзяха по мен, усещането за метал, който пронизва плътта ми до кокал. Острото жужене на малък трион. Горещина, докато изпиляваха скулите ми и закръгляха очертанията на челюстта. Изплувах от бездната на безсъзнанието бавно. Колкото повече приближавах повърхността, толкова по-мрачен ми се струваше светът. Бях на ръба на ужаса, крещях наум — а може би и в действителност. Никой не дойде да ме утеши. Останах пленена в капана на кошмара, докато най-после не се събудих.

Втренчих се в тавана и зачаках преплетената шарка с форма на звезди на дървения таван да се избистри пред очите ми. Чувствах тялото си така тежко, сякаш беше от олово. Леглото беше отрупано с множество завивки, а завесите, които отделяха тази стая от останалата част от покоите, бяха дръпнати. Седнах с усилие в леглото. Преди умът ми да успее да се ориентира в обстановката, изпитах момент на пълна безметежност. Не можех да си спомня кога съм се върнала в стаята си, нито какво се е случило от последния ми урок насам. А после вдигнах длани към лицето си и напипах превръзките.

От гърлото ми се изтръгна неравен измъчен стон. Чувствах се… Нямаше логика да се чувствам предадена, но беше именно така. Свих се на леглото, притиснала увитото си в марля лице към коленете, и захлипах. Силни дълбоки ридания разтърсваха цялото ми тяло и отекваха от каменните стени на новото ми жилище. И без да проверявам, знаех, че новият белег на гърба ми е изчезнал — кожата беше излекувана, за да е като тази на Марам. Бях загубила битка, за която изобщо не бях подготвена. Бях лишена от всички неща, които трябваше да бъдат само мои, с които Дихиа ме беше благословил, а сега… Как можех да оцелея, да съхраня самата себе си, след като не ми беше останала и частица от мен? След като всичко, което ми оставаше, беше Марам?

Спомних си гласа на майка ми, начина, по който разресваше косата ми и прибираше къдриците ми зад ушите. Спомних си я как работи усърдно, с изпито сериозно лице, сякаш беше решена да води собствена война в кухнята. Бях наследила доста повече от въображението на баща си и по-малко — от силата на майка си. А сега повече от всичко ми се искаше тя да се появи и да ме прегърне; някак да ми предаде малко от желязната си воля със своето докосване. Исках да видя семейството си отново. Майка ми и баща ми, братята ми, стариците от селото, които бях наричала „бабо“, откакто бях малка. Не исках никога повече да сънувам дроидите или Зияана. Исках открито небе и планински въздух. Исках да съм сигурна, че семейството ми е в безопасност, че Кхадижа е здрава, че Хуснаин е жив. А повече от всичко исках да напиша собствената си история, свободна от намесата на ватийците. Но краят на дните като тези не се виждаше. Всеки ден щях да се будя като затворничка в Зияана, оставена на милостта на Надин и останалите Висши ватийци като нея. И независимо какво правех и колко добре се справях, шансовете ми да видя семейството си отново бяха почти никакви. Щяха ли да ми позволят да се върна в Кадиз някога? Щях ли да видя пак родителите или братята си? Щях ли изобщо да мога да разбера дали са живи?

Исках отговори, но никой тук нямаше да може да ми ги даде. Семейството ми, съдбата ми, домът ми — засега всички те бяха непостижими за мен. А може би — завинаги. Тъкмо бършех сълзите от очите си, когато я забелязах. Окачена на една от дървените прегради, между стаите висеше роклята ми от навечерието на пълнолетието. Беше изпрана, а скъсаните места — зашити. Кръвта и мръсотията от онази ужасна нощ бяха изчезнали, както и сълзите, които бях проляла, докато ме отвличаха. Вдигнах ръка да я докосна и отново усетих прилива на мъка да ме притиска под гръдната кост.

А на един стол под нея беше оставен свитъкът листа, който Хуснаин ми беше подарил за навечерието на пълнолетието. Дъхът ми спря, докато се взирах неразбиращо в стихосбирката. Бях забравила за нея, за онзи кратък миг на щастие. Тя беше оцеляла след пътуването ми до Зияана, след първата ми среща с Марам и след лечението на Тала.

Как?

Ръцете ми трепереха, когато развързах връвта, която още беше увита около свитъка, и разгърнах страниците. Отвътре изпадна твърдо парче хартия, по-дебела от пергамента, а на него разпознах почерка на Хуснаин.

„Нека тези думи продължат да отекват в мислите ти през целия ти живот.“

Очите ми се замъглиха от сълзи. Смятах, че съм загубила всичко — всяка връзка със семейството ми, миналото, хората и нещата, които обичах. Почеркът на Хуснаин беше като маяк, който ме насочваше по пътя след дълга тъмна нощ.

— Пъстроперен и забулен я навести той и сведе глава — изрецитирах на кушаилски. — И прикрепи към короната й звезда, златна като слънцето. И рече: „Коленичи, че да получиш благоволението на Най-възвишения“.

Усетих как думите ме пронизват като мълния. Обичах историите за Масиния повече от всички други. Тя беше дъщеря на тазалжитска кралица, отвлечена от търговци на роби като малка. Беше страдала под тежестта на оковите си, преди да намери начин да им се изплъзне. Бяха я дамгосали, бяха я лишили от свобода. Но тя беше успяла да избяга и Дихиа я беше върнал — вече белязал с Неговото докосване — при майка й и семейството й. По-късно, теслитът на име Азул, който я спасил, се върнал при нея със „Словото на Дихиа“, което тя първо вписала в собствената си кожа, а после — в „Заветът“. Посланието й обединило тазалжитските племена за пръв път в историята им.

През купола на двора се процеждаше смътна фалшива лунна светлина, а въздухът беше изпълнен от сфери от нишки, които сияеха като море от умиращи звезди. От време на време някои от тях започваха да светят по-ярко от останалите и да издават тих звук, като напев на дете. Тази част на палата беше пълна с такива — единственият източник на светлина през нощта. В съчетание с подаръка на брат ми, който току-що бях открила, те ми изглеждаха като знак — като надежда. Горещо се молех за друг знак, какъвто и да било, който да разкрие предназначението на пътя, който ме беше довел дотук. Не можех да губя надежда и нямаше да го направя. Но исках да вярвам — трябваше да вярвам — че има някаква причина да съм тук, че този внезапен обрат в съдбата ми не е случаен.

Короната на Дихиа ми беше отнета, лицето ми беше изменено, тялото — сломено. Но не бях робиня, нито пък резерва. Бях дъщеря на майка си и щях да оцелея, да издържа. Щях да намеря пътя обратно до дома си.

7

Този ден Надин не седеше зад бюрото си. Нито пък ме изчака да разкрия лицето си. Вместо това сама дръпна булото ми. Втренчих се в една точка над рамото й, докато тя обръщаше брадичката ми ту на едната страна, ту на другата.

— Е — каза най-после, — определено приличаш на нея.

Не казах нищо.

— Колко покорна изглеждаш само! Ела — продължи тя. — Може да седнеш до мен.

Посочи два стола до масата, на която беше сервирана закуска. Поколебах се.

— Мадам? — казах въпросително.

— Трябва да се научиш как да седиш до по-вишестоящите от теб, щом ще имитираш Нейно височество.

— Да, мадам.

Тя ме изгледа критично, докато сядах.

— Разбираш ли колко е висок залогът на задачата ти? Няма място за грешки.

Проследих движенията й, докато наливаше чая.

— Разбирам, мадам.

— Ще видим — каза тя и махна с ръка към храната. — Яж.

Пресегнах се за парче хляб, но преди да го докосна, Надин ме удари по опакото на дланта с ножа си. Трепнах от болка и дръпнах ръка.

— Виждам, че ще трябва да започнем от самото начало — озъби се тя презрително. — Не си на село. Тук не ядем с ръце.

— Хляб е — казах безпомощно.

— Ще даваш заповеди да ти подават каквото искаш — обясни тя. — Ако ли не, ще използваш вилицата си. Разбра ли ме?

— Да, мадам.

— Направи го отново.

Така измина сутринта. Докато слънцето изгрее над хоризонта, на ръцете ми вече се бяха появили десетки лилавеещи синини и почти не бях успяла да хапна нищо. Надин изобщо не я беше грижа. Разпореди да раздигнат масата и закрачи към центъра на двора.

— А сега — каза, когато седна пак на привичния си стол с висока облегалка. — Ще вървиш напред и назад по тази пътека.

Изгледах я от стола, на който бях седнала.

— Да не си глуха, момиче?

Побързах да скоча на крака.

— Не, мадам.

Бях направила едва три крачки, когато нещо остро се заби в глезените ми. Спрях, затворих очи и дълбоко си поех дъх.

— Не си селянка — каза Надин, когато отворих очи. — Вече не си плячка. Не искам да виждам нито страх, нито колебание.

Каза „Не си плячка“ с такъв тон, сякаш бях именно това от момента на пристигането си насам.

— Не разбирам.

— Върви с изправен гръб — нареди тя, като ме шибна с тънкия си камшик между плешките, а после, с нов удар, този път по тила, добави: — С рамене назад и високо вдигната глава. Отново.

И отново, и отново…

След като физическата ми промяна бе завършена, Надин удвои усилията си да ме обучава. През следващите дни прекарвах сутрините си в препитвания заедно с нея, после уроци по танци с някой дроид, а накрая се прибирах в покоите си, за да уча следобеда. Прекарвах часове в усърдно наизустяване на имена, факти и исторически събития. Следобед се срещах с Надин за уроци по маниери. На повечето от тях присъстваше и Марам.

Тази сутрин явно не бях достойна нито едната от двете да ме удостои с вниманието си. Може би Надин бе твърде нетърпелива да се занимава с мен и болезнено бавния ми напредък. Така или иначе обучаваше ме само един дроид.

— Да започнем със старите родове на Зияана — каза той. — Изброй ги.

— Има пет велики рода, които са живели в Зияана в продължение на четиристотин години — започнах аз.

Дроидът почука с ръка по стената.

— Не. Кажи го като Нейно височество. Не ни интересуват твоите знания, а само умението ти да имитираш.

Преглътнах гневния си отговор. Упорствахме над тези уроци вече две седмици, а още не можех да наподобя високомерния тон на принцесата — независимо от факта, че животът ми зависеше от това. Въпреки всичко имах чувството, че не съм се приближила и на крачка по-близо до способността да заемам мястото на Марам. Липсваше ми нещо, което бе така дълбоко вродено у принцесата — нейната арогантност и гордост придаваха на гласа й характерно звучене. Аз не ги притежавах и в най-малка степен — и нямах представа как да се престоря, че ги притежавам.

Изправих рамене, вдигнах брадичка и продължих. Слънцето се беше издигнало високо в небето и виждах как маранята трепти над купола на палата. Повечето от жителите на Зияана се бяха оттеглили за следобедната си дрямка.

— Има четири рода — започнах отново. — Зияд, чийто пряк потомък съм аз. Във вярност са им се врекли Агадаан, Оуиж и Фарс. После Салнхите, чийто последен наследник е годеникът ми. Във вярност са им се врекли Мелас и Азру.

Дроидът отново почука на стената — ужасяващо, тънко „трак-трак-трак“, като от паяци, които се щурат по пода.

— Гласът ти не се припокрива с вокалния й регистър — каза хладно.

— Не знам какво означава това — сопнах се аз, неспособна да сдържам повече гнева си.

Весел смях огласи въздуха. Цялото ми тяло се вцепени от страх.

Марам носеше обсипаните си със скъпоценни камъни пантофи в ръка. Тъмната й коса се стелеше по раменете — разкошен водопад от къдрици с вплетени тук-там златни нишки. Днес носеше наситеносиня рокля, по която, както и в косата й, блещукаха златни панделки. С неприятна тръпка на завист осъзнах, че тя е по-красивата от двете ни. Вече бяхме еднакви, но закръглените й бузи, зачервени от удоволствие, и изящно повдигнатото ъгълче на устните й я караха да изглежда несравнимо по-привлекателна от мен.

— Не зная как очакват да успееш — каза тя. — Какво знае просто селско момиче като теб за живота като принцеса престолонаследница?

Дроидът, вечно нащрек, опря върха на пръста си в тила ми и ме разтърси с остър електрически шок — напомняше ми да коленича пред нея в знак на почитание. Вперих очи в пода — настроенията на Марам бяха така непредсказуеми, както и пустинните бури. Но си спомних стоическото изражение на майка ми и вече изличената от кожата ми корона на Дихиа. Каквото и да смяташе Марам, че може да ми стори, бях в състояние да го понеса. Щях да го понеса и да оцелея. Нямаше да я оставя да ме пречупи колкото и да се опитваше.

Когато пак вдигнах поглед, тя ме наблюдаваше с любопитство. Сякаш намираше съществуването ми за също толкова странно, колкото аз — нейното. Очите ни се срещнаха и студена маска замени предишното й изражение.

— Не зяпай така открито, селско момиче — каза с мек глас. — Не е благопристойно.

Докато седмиците се нижеха една след друга, а уроците продължаваха, страхът ми не намаляваше — но същото можеше да се каже и за решимостта ми. Единствената ми надежда за свобода се състоеше в прилежното изпълнение на поставените задачи — една селянка, която не беше в състояние да се справи, само би предизвикала гнева им. Ако успееше обаче, можеше да й бъдат отпуснати достатъчно свободи, че да й се удаде шанс да избяга. Докато дните продължаваха да се точат, волята ми придаде на гласа ми онова, което гордостта беше придала на този на Марам: дълбочина и твърдост, които прозвучаваха отчетливо всеки път, когато проговорех. Гласните ми станаха по-тежки, изреченията — по-стегнати и резки, а интонацията на думи, които преди може би щяха да звучат като въпроси, вече ги превръщаше в заповеди. Свикнах до такава степен на електрическите удари между плешките или по глезените, че гърбът ми непрекъснато беше изправен, а главата — високо вдигната. Освен това беше по-лесно да избегна очите на Марам, ако вдигнех брадичка по точно определен начин — погледът ми падаше точно над рамото й. Взети заедно, всички тези неща ме правеха все по-добро нейно копие и докато някои от раните ми постепенно зарастваха и се превръщаха в белези, започнах да успявам.

Марам ме наблюдаваше с ням, но дълбок интерес, когато коленичих пред нея в края на ежедневната ни среща и оправих диплите на роклята си така, че да се прострат зад мен като разперената опашка на птица. Дроидът стоеше до нея — очите му бяха потъмнели, но продължаваше да жужи тихо, предупредително.

— Каква принцеса си станала само! — каза Марам. Когато замълчах, продължи: — Наистина ли изглеждам така послушна отстрани, Надин?

— Само пред баща ви — отвърна икономката. — Което е хубаво.

Предполагам, че не би коленичила пред другиго.

— Смяташ ли, че ще успее да ги заблуди?

— Да се надяваме — каза Надин, а аз свих в юмрук ръката, скрита в диплите на роклята ми. — За нейно добро.

Прошумоля плат и усетих как пръстите на Марам се плъзват под брадичката ми и вдигат лицето ми нагоре по привичния за нея начин. На лицето й се четеше изражение, което забелязвах все по-често напоследък. На любопитство, размисъл — но някак остро, опасно.

— Питам се коя от нас е прокълната с по-тежка орис — прошепна тя така, че Надин да не я чуе. — Ти, задето приличаш на мен — или аз, задето приличам на майка ми?

Необичайно чувство стегна гърдите ми. За миг зърнах в чертите й едно свое по-младо, по-нежно аз. Самотно, тъжно — сигурно никога не бе имала приятели. Нежността изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила. Марам ме пусна и се отправи към изхода.

— Омръзна ми да те гледам — каза тя, обърна се на прага и добави: — Можеш да правиш с нея каквото намериш за добре, Надин.

Обърнах поглед към икономката, след като вратите се затръшнаха зад принцесата. Рухът не беше помръднал от Стойката си, макар че беше накокошинил пера и свил глава под крилото си — готвеше се за сън. Надин направи остър жест с ръка и един от дроидите отиде да хване птицата и да я върне в леговището й. За миг останахме вгледани една в друга.

— Справи се доста добре — каза Надин. Усетих предателски прилив на гордост дълбоко в стомаха си. — И тъкмо навреме. Избрахме Заключителния бал, който ще се състои след две седмици, за дебюта ти. Кралят ще присъства. Трябва да го впечатлиш, разбираш ли ме?

Кимнах.

— Да, мадам.

— Ще бъдеш в безопасност на бала — продължи тя. — Смея дори да кажа, че може да си прекараш приятно. Но трябва да изпълниш задачата си умело, за да са доволни всички.

Накрая завърши:

— Утре ще присъстваш на срещата на кралския двор, за да опознаеш приближените на Марам не само по име, но и на вид. Засега си свободна.

8

Следващия следобед Тала дойде и ме поведе по едно стълбище към обграден с илюминатори балкон. От двете страни на широкия прозорец стоеше по един златист дроид, а пред него — диван, отрупан с възглавници. Тя ми направи жест да седна и махна с ръка на един от дроидите. Стъклото на илюминатора, което до този момент имитираше дървени панели, се проясни като постепенно разнесъл се дим.

Градината долу беше поне толкова голяма, колкото фермата на родителите ми, и ми изглеждаше повече като кътче от рая, отколкото като градина. През зелената трева се преплитаха пътеки, застлани с бели камъни, върху които хвърляха сенки нарови дървета, натежали от плод. Тук-там се виждаше блещукане на фонтани, а през източния край течеше поточе, което се виеше покрай няколко малки овощни градини. В средата на всичко това се издигаше огромен павилион.

Наблюдавах как свитата на Марам пристига на групи и вълни. Тала шепнеше имената им в ухото ми — последен урок преди финалното изпитание на бала. Гласовете им се процеждаха в малката ниша, където бяхме застанали — явно дори махзените в Зияана не бяха изключение от непрекъснатото наблюдение на ватийците. Заеха местата си около масата в павилиона, като подреждаха наметалата и полите на роклите си като венчелистчета на диви цветя. Косите им бяха спуснати, разресани така, че да блестят красиво на утринната светлина, и с вплетени в тях скъпоценни камъчета и златни и сребърни нишки. Бяха се стекли тук от цяла Андала, доколкото разбрах, само двама бяха от град Уалили.

Наблюдавах внимателно Марам, докато вървеше към масата. Доволна бях, че съм скрита от погледа й. Чертите й бяха пропити с високомерие, с което не можех да се сравнявам. Дори след обучението си не можех да проумея гордостта и ненавистта, от които беше обхваната. Какво ли беше да живееш така — с целия свят прострян в краката ти?

Вървеше спокойно, без да бърза, а шлейфът на роклята й се влачеше на поне метър зад нея. Следваха я две момичета ватийки, а до нея вървеше млад мъж. Беше висок, с тъмнокестенява къдрава коса, която стигаше малко под ушите му, и с мургава кожа, която сякаш би могла да потъмнее още повече под пустинното слънце. Човек можеше да го сбърка с някой от принцовете на стария свят, ако не беше лицето му — гладко избръснато според традициите на ватийците и без даан.

— Кой е той? — попитах.

— Амирът, Идрис ибн Салих.

Едва прикрих изненадата си. Бану Салих бяха най-голямото племе, което имаше роднинска връзка със стария андалански кралски род, и първото племе, което се опълчи на ватийското нашествие. По онова време фамилиите наброяваха хиляди и бяха вложили цялата си мощ, за да помогнат в отбраната. Но никой не беше оцелял срещу ватийците. Бану Салих бяха издържали, докато не настъпи Чистката, и кралицата — майката на Марам — бе започнала да ги умолява да се предадат. Като част от условията на капитулацията Идрис, последният жив наследник на Бану Салих, беше обещан на Марам. Сега той беше неин годеник, окончателно подчинен на ватийската корона.

Не можех да спра да го гледам, докато закуската продължаваше пред нас. Изглеждаше така спокоен в присъствието на Марам — побутваше я игриво с лакът, предлагаше й храна от чинията си, навеждаше се да й прошепне нещо на ухо. Потреперих. Изглеждаха доста близки. Не можех да го разбера.

— Леяан, изглеждаш твърде щастлива за такъв ранен час — обърна се Марам небрежно към една от придворните си дами и момичето вдигна ръка, за да прикрие устата си.

Бях забелязала, че се усмихва, макар че все се стремеше да потисне усмивката си.

— Не разбирам какво имате предвид, Ваше Височество.

Принцеса Марам вдигна тъмна вежда.

— Ти би трябвало да знаеш по-добре от всеки друг — отговори. — В Зияана няма неразкрити тайни.

Какво смяташе да отговори на това момичето така и не се разбра — прекъсна я високият звук на огромните врати, които се отвориха тъкмо в този момент. За миг сякаш всички замръзнаха на място, втренчени в жената, която пристъпи пред тях. Идрис скочи на крака и се затича към нея с вик. Тя разпери ръце и дори от това разстояние ясно видях радостния блясък в очите й и широката й усмивка, когато го видя. Той я прегърна силно, вдигна я на ръце и я завъртя два пъти във въздуха. Шлейфът на роклята й в наситеночервен цвят, подобен на вино, прошумоля зад нея. Обърнах се към Тала, за да попитам коя е жената, но гласът на Идрис ме прекъсна.

— Позволете ми да ви представя — започна той, като застана пред принцесата, — лейди Фурат…

— От рода Уатаси — довърши Марам с равен глас. — Вече се познаваме добре.

Стрелнах с поглед Тала, но тя се беше съсредоточила върху разиграващата се пред нас сцена. Ако Фурат беше от рода Уатаси, значи беше братовчедка на Марам, роднина по линия на бившата кралица, майката на Марам. Те бяха зидейни, не кушаили, и владееха крепости в Кармута, на юг. Съюзът им със Зиядите и Салихите отпреди стотици години им беше дал сигурност по времето на гражданската война. Усетих как мрачното ми любопитство събужда далечни спомени за онова, което бях научила — Фурат беше последната от рода на Уатасите. Кралят беше екзекутирал родителите й, както и по-големия й брат. Също като Идрис, тя беше единствената останала жива наследница на клана си. Какво беше накарало краля да пощади едно малко дете в началото на окупацията? И защо тя би се върнала доброволно в Зияана?

— Не е ли… Не беше ли тя изпратена в изгнание? — прошепнах на Тала.

— Виж — отвърна тя, — даанът й го няма. Вероятно това е била цената, която е била принудена да плати, за да й позволят да се върне.

Побиха ме хладни тръпки — тя се беше съгласила да жертва онова, за което аз бях готова да платя всяка цена само и само да го задържа.

— Какво те води в кралския двор, братовчедке? — попита принцеса Марам.

Фурат коленичи с изискано движение.

— Дойдох да ви служа — отговори тя, свела очи към земята. — Както повелява дългът ми.

Марам стисна устни, а очите й проблеснаха.

— Ще видим.

След няколко дни на наблюдения като това Надин отново изпрати да ме повикат, за да ме изпита. За да се представя успешно, трябваше да демонстрирам познания в областта на сложните взаимоотношения, които Марам поддържаше с издигащите се махзени — андалански благородници, внедрени в новата имперска система — и класата на Висшите ватийци. Този път в двора беше и Марам, застанала до Надин със сурово изражение.

В дни като този беше лесно да се почувствам дребна и незначителна. Косата на Марам беше украсена със златни верижки, на устните й проблясваше червило, обшитите й със скъпоценни камъни чехли също блестяха на светлината. Рядко изглеждаше отпусната, но сега у нея се долавяше някакво спокойствие, увереност. Знаех какво чувства — проличаваше в погледа й. Беше уверена, че ме превъзхожда, че въпреки сходния ни външен вид бъдещата кралица е тя, не аз. Беше лесно да се почувствам незначителна, когато тя излъчваше тази увереност, но и беше лесно да се почувствам в безопасност. Когато Марам беше уверена, всички бяха в по-голяма безопасност.

— Е, да видим какво е научила. Може ли да назове приближените ми по име? — каза Марам, без да откъсва поглед от мен.

— Попитайте я — отвърна Надин.

Марам не каза нищо, само вдигна вежди, сякаш да ме подкани. Мълчанието й ме подразни и аз заговорих, без да се замислям:

— Фурат от рода Уатаси, Ваше Височество. Наследница на вдовицата Султана от луната Гибра.

Ръката на принцесата се стрелна светкавично. Днес носеше цели четири пръстена и всички те оставиха ясен белег на бузата ми. Болката обхвана цялото ми лице и усетих вкуса на кръв. Сърцето ми заби така бързо в гърдите, че едва успявах да си поема дъх. Въпреки болката обаче усетих да ме обзема мрачно задоволство. Аз бях андаланката, кушаилското момиче с кушаилски черти. Фактът, че принцесата се беше родила с моето лице — със същата кафява кожа, къдрава тъмна коса и тъмни очи, със същото чело, скули и устни — беше върхът на жестокостта, изумителна несправедливост. Ако не беше тази взаимовръзка помежду ни, нямаше да бъда отвлечена от селото си. Още щях да живея със семейството си. Не откъсвах поглед от очите на Марам.

— Защо започваш с нея? — попита ме тя, като гневно стисна лицето ми с една ръка.

— Запомних я… — започнах аз и тя ме удари отново, по другата буза.

— Фурат — изсъска принцесата срещу мен, — е една лишена от наследство и титла братовчедка без земи или бъдещи шансове за издигане. Няма нищо за запомняне.

Очите й се бяха разширили, бузите — поруменели, а на един от пръстените й забелязах с почти нереално чувство на ужас капки моя кръв. Беше така странно да усетя как спокойствието ме облива като тиха вълна. Още бях уплашена, още съзнавах, че Марам може да ме нарани. Но нещо у мен се беше променило. Вече знаех, че може да промени тялото ми, но няма власт над духа ми. И още по-удовлетворяващо — разбрала бях, че има слабост, че не е чак толкова различна от мен. Че не е недосегаема.

— Не бива да се оставяте да ви раздразва до такава степен — обади се Надин с равен, хладнокръвен глас. Осъзнах, че има предвид не мен, а Фурат. Присъствието ми бе прекалено незначително, че да му се обръща някакво внимание. — Както сама казахте, тя е просто една лишена от наследство братовчедка.

— Защо? Защо я остави жива? Защо й позволява да живее с баба ми?

Уязвимостта в гласа й ме изпълни както с удовлетворение, така и със страх. Вече се бях научила, че моментите на слабост правят Марам най-жестока.

— Достатъчно наказание за нея е обстоятелството, че е била лишена от всичко, което е могла да бъде и да има — напомни й икономката. — Трябва да я съжалявате, а не да се боите от нея.

Твърде късно осъзнах, че щеше да е по-добре, ако бях свела поглед. Когато Марам се обърна пак към мен, лицето й беше зловещо, неподвижно.

— Наслаждаваш ли се на това? — попита ме тя, най-после овладяла гласа си. — Допада ли ти да гледаш обекта на ненавистта си да страда?

Хвана ме за гърлото, а пръстените й се впиха в плътта ми така, че едва можех да дишам.

— Не се безпокой — погали дъхът й ухото ми. — Скоро ще разбереш.

Блъсна ме назад така силно, че залитнах и паднах. Докато се окопитя, тя вече вървеше към изхода, а шлейфът на роклята й се развяваше леко зад нея.

9

Всяка сутрин куполът над двора изсветляваше в имитация на изгрева на слънцето. Дълбоко в Зияана, където бях затворена, нямаше прозорци — нито следа от истински слънчеви лъчи или вятър. Само куполът, кухото му слънце и тихо жужащите сфери, които изпълваха двора нощем. Седях в павилиона, наметната с плащ и с чаша чай в ръце. От отсрещната страна на градината един дроид бръмчеше тихичко, докато подкастряше едно дърво. То не беше дало плод, дори не беше цъфнало и се запитах дали дроидът няма да реши, че не си струва да бъде запазено.

Майка ми ми беше разказвала, че брат ми е имал такова дърво някога — млада фиданка, която успял да съхрани в парника през цялата окупация с намерението да я засади в градината и да види как цъфти. Но също като останалите ни мечти и надежди в края на окупацията дръвчето изсъхнало и накрая умряло.

— Амани!

Сепнах се и се върнах в настоящето. Тала беше застанала точно пред мен с ръце на кръста.

— Откога стоиш там?

— Не съвсем отскоро — каза тя. — Побързай, моля те. Имаме да спазваме график.

— Защо? — попитах, докато вървях след нея към банята.

Напоследък програмата на дните ми беше станала предсказуема — разполагах свободно със сутрините си, но следобедите прекарвах почти изцяло в наблюдение на придворните на Марам и в преглеждане на списъци и бележки, за да науча всичко, което още не знаех. Вечер обикновено ме водеха при Надин, за да ме изпита върху наученото през деня, но Марам в последно време почти не си правеше труда да следи процеса.

Част от мен се питаше защо и дали случката от последната ни среща не я кара да стои по-далеч.

„Ами добре“ — помислих си с ожесточено задоволство.

— Ще те подложат на последен изпит преди бала — каза Тала простичко, а после, с по-мек глас, додаде: — Съжалявам. Не знам нищо повече.

Вгледах се в отражението си в огледалото, докато Тала се суетеше около мен — пристягаше пояса около кръста ми, подреждаше диплите на полите на роклята ми. Имаше и бижута — едра гривна за дясната ми китка и няколко пръстена за лявата ръка. Пръстите ми трепереха, докато вървях след дроида през двора. Изпитите ми дотук бяха прости. Но днес бях облечена като Марам. Залогът щеше да е по-голям.

Дроидът ме поведе към северното крило на Зияана, където се намираха покоите на Марам и краля. Обучението ми се провеждаше в изоставеното източно крило, където беше и моето жилище — покоите, които, както бях научила, бяха принадлежали на кралицата преди смъртта й, а сега бяха обезлюдени, затворени.

Тази част от двореца превъзхождаше по красота крилото, обитавано от последната кралица. Полираните до блясък каменни стени бяха изваяни с арабескови арки с инкрустирани яркосини и оранжеви плочки. Много от пътеките водеха към градини и дворове и с ромоленето на водата се преплитаха птичи песни. През стъклените тавани струеше истинска слънчева светлина. Преведоха ме през множество портици и закътани ниши, през облаци парфюм и места, огласени от звънка музика. Тук можех да си представя как е изглеждала старата Зияана.

Накрая дроидът отвори вратата в дъното на поредния коридор и излязохме на една ротонда. Въздухът беше чист и свеж, озарен от слънчевите лъчи, които проникваха през отвор в купола горе. Подът беше бял и гладък и стъпките ми отекваха на фона на шумоленето на дългата рокля, която се влачеше след мен. Точно под отвора в купола седеше Марам, а зад нея — Надин и още един дроид.

Марам се подсмихна, когато коленичих пред подиума, на който беше седнала. Изглеждаше безупречно, облечена в рокля точно като моята, разпростряна около нея като цвете. Протегна се напред и опря меката си ръка с изящен маникюр под брадичката ми.

— Божичко! — каза тя, оглеждайки ме внимателно. — Почти бих могла да повярвам, че си красива.

Изправи се с елегантни движения и ми махна с ръка да се кача на подиума.

— Как мога да ви бъда от полза, Ваше Височество? — промърморих аз, докато се настанявах до нея и подреждах полите си.

Гласът ми прозвуча твърде пренебрежително дори в собствените ми уши. Част от мен се чувстваше така, сякаш парченце от душата ми се беше издигнало чак до тавана и наблюдаваше разговор между двойка жестоки близначки. Удивих се на новопридобитата си способност да запазя хладнокръвие дори при вида на усмивката на Марам.

— Покажи ми, че можеш да бъдеш мен, селско момиче. Покажи ми какво си научила.

С тези думи Марам се отдалечи и се скри зад една колона. Надин не каза нищо, когато огромните врати се отвориха и през тях влязоха група прислужници.

Слугите подредиха в градината няколко гардероба с тоалети, втори подиум, няколко манекена и набор от платове. Застанаха така, че наподобяваха продавачи на малък пазар, разпрострян точно пред подиума. Наблюдавах ги с отегчено изражение. Знаех, че Марам едва скланяше да се облича в дрехите, съчетаващи кушаилски и ватийски елементи, които често носеше — едно напомняне за връзката между режимите, между културите. Всеки път, когато й взимаха мярката и правеха проби, беше мъчение.

Въздъхнах — същинско олицетворение на раздразнението — когато главната шивачка изпусна един топ плат и го остави да се развие към подиума. Лицето й видимо пребледня и тя замръзна, сякаш не беше сигурна дали да се приближи и да го прибере отново, или да го остави така. Беше възрастна и предполагах, че е изпуснала топа заради треперещите си ръце.

— Е? — сопнах се точно както беше навик на Марам. — Цирк ли ръководиш? Да не би да очакваш аз да го вдигна?

— Н-не — заекна жената. — Т-тоест да, разбира се, Ваше Височество.

— Не виждам защо това да е необходимо — обърнах се аз към Надин.

— Шивачката е донесла нов плат за зимна рокля, който би искала да одобрите — отвърна Надин, а ъгълчето на устните й потрепна.

Собствените ми устни останаха стиснати в мрачна тънка линия. Положението не ми се виждаше никак смешно; какво щеше да стане, ако тези хора разберат, че съм измамница?

— Подредихте цял подиум само и само да одобря някакъв плат? — попитах с хладен глас.

— Имаме и нова рокля за вас — обади се главната шивачка, без да я е питал някой.

Гърбът ми се изопна и усетих как ме обзема яростта на Марам. Оставих я да обърне главата ми към главната шивачка и се втренчих в нея, а тя пребледня. Беше над три пъти по-възрастна от мен, по-стара дори от Надин, а ето че се свлече на колене пред мен, стиснала юмруци така, че кокалчетата й се белееха на фона на диплите на роклята.

— Колко шивачки имаме? — попитах, без да откъсвам поглед от нея.

— Няколко — отговори Надин.

— Не желая да виждам тази повече. Би трябвало да наредя да отрежат езика ти, задето се обаждаш, когато не ти е дадена думата. Но за твое щастие днес съм в добро настроение и не желая да го помрачавам с гледката на кръв по пода.

— В-ваше…

Вдигнах вежда, жената преглътна думите си и наведе глава.

За миг успях да го проумея. Така ли се чувстваше Марам през цялото време — сигурна във властта си? Уверена в себе си? Убедена, че държи всяко положение под контрол, защото знае, че дори най-силното старо дърво ще се превие пред волята й само с една дума? Усещането беше едновременно опияняващо и дълбоко отблъскващо.

— Изведете я — наредих аз и дроидът до Надин се понесе напред.

В продължение на няколко минути единственият звук идваше от токчетата на шивачката, които се плъзгаха по мраморния под, докато дроидът я влачеше през градината.

— Къде е платът? — попитах, след като вратите се затвориха.

Раменете ми се отпуснаха със заучено движение — същата рязка промяна от напрежение към леност, която бях наблюдавала у Марам стотици пъти.

Една шивачка пристъпи напред, стиснала топ плат, коленичи пред мен и го вдигна над главата си. Беше кадифе или нещо много подобно на кадифе — мека луксозна тъкан, по която се преливаха оттенъци на синьото и черното. Прокарах стабилна длан по него и за момент ме обзе жестокият импулс да стисна юмрук, да отскубна топа и да го захвърля далеч от ръцете на момичето.

— Нюансът никак не ми се струва подходящ — казах най-после. — Какво смятате да изработите от него?

Тишина.

— Не беше ли ясен въпросът ми? — попитах след секунда. — Или от мен се очаква да го увия около себе си като някой варварин?

— Още н-не сме…

Ехидната усмивка на Марам изплува на лицето ми, без дори да положа усилие.

— Отнехте време от сутринта ми, за да ми покажете парче плат, без да имате предвид някакъв модел?

Тишината се проточи, докато въздухът наоколо не се обтегна като кожа на тъпан.

— Напуснете.

Жените се завтекоха да съберат всичко — задача, с която се справиха забележително чевръсто — и побързаха да излязат в коридора. Вратите се затръшнаха зад тях. В продължение на няколко мига ехото от този звук беше единственото, което нарушаваше тишината.

Марам излезе от сенките и се появи зад мен. Беше се усмихнала до уши — искрена, сияйна усмивка. Острите гневни черти на лицето й се бяха превърнали в нещо красиво — и щастливо.

— Беше великолепно — каза тя, като ме стисна за ръцете. — А бях почти сигурна, че няма да се справиш. Нали, Надин?

— Дааа — проточи Надин с развеселен глас. — Човек не би си помислил, че някое селско момиче би било в състояние да нахока първо една възрастна жена, а после всичките й подчинени.

Марам продължи да ме гледа, светнала от радост, макар че пусна ръцете ми. Усетих как на лицето ми се прокрадва усмивка в отговор на нейната — боязлива, изпълнена с надежда — и се помъчих да я овладея. Защо да се наслаждавам на нейните похвали?

— Много съм доволна — каза принцесата.

Удовлетворението й явно направи Надин по-строга.

— Остават броени дни до бала, на който ще направиш своя дебют — обърна се тя към мен. — Имаш ли някаква представа къде ще се състои? За кого? Заради какво?

Гласът, който се разнесе от устните ми, не беше моят, а на Марам.

— Фестивалът се провежда ежегодно в северния континент, в планинската държава на Аталазия. Празник по случай първия снеговалеж, вдъхновен от ватийския обичай на зимния марш.

За пръв път от началото на краткото ни познанство досега Надин ми се видя впечатлена.

— Много добре — заяви след няколко секунди. — Предполагам, че си готова.

10

В центъра на Зияана имаше гигантски купол, който служеше за площадка за космически кораби. Кралската свита се беше подредила по ранг и се проточваше, докъдето поглед стигаше, готова да потегли към Аталазия и Заключителния бал. Имаше три кораба — луксозни пътнически лайнери, подредени един до друг, блестящи ярко на ранната утринна светлина. Онези, които се ползваха с благоволението на кралското семейство, щяха да се возят в тях. Всички останали трябваше да си осигурят собствен транспорт до Аталазия.

В ъгъла на каютата, предназначена за мен, стоеше страж, скръстил ръце, мълчалив и наблюдателен. Бях предпочела да се облека като Марам и да пътувам сама в покоите й тук, вместо да рискувам да ме разкрият още преди да е започнал балът. Използвах малкото часове, с които разполагах, за да преговоря списъка с поканените на бала и да запомня имената и лицата им с помощта на холочетеца, който Надин ми беше предоставила. Всичките ми надежди за успех зависеха от дебюта ми в ролята на Марам. Тя беше останала в двореца, за да не се натъкне на някого, докато аз съм на бала. „Трябва да успееш“ — ми бе наредила кратко, преди да тръгна. Не исках и да си помислям каква цена щях да платя при провал.

Корабите се движеха бързо и напредвахме през обширната пустош с по-висока скорост, отколкото си бях представяла. Преди да усетя, вече бяхме прекосили морето, което делеше главния континент от северните области, а оранжевото, сякаш обгоряло небе бе станало синьо. Седях до един илюминатор, а пред мен имаше кръгла масичка, отрупана с купи плодове и кристална гарафа, пълна с някаква напитка, която не ми беше позната.

Вратата в отсрещния край се отвори със съскане, вдигнах поглед и видях Тала.

— Готова ли сте, Ваше Височество? — попита тя, но чух зад въпроса й онова, което ме питаше в действителност. Готова ли бях за представлението?

Процедурите по разтоварването и слизането от кораба бяха бързи и добре организирани. Студеният аталазийски въздух пронизваше тялото с хлад, за който дори аз, която бях израсла в подножието на кадизийските планини, не бях подготвена. Придърпах наметалото си по-плътно около раменете и вдигнах глава към изваяната каменна стена на двореца. Той представляваше дълга плоска постройка с един-единствен етаж и кули, които се издигаха от външната стена на равни разстояния една от друга. Върховете на стените бяха издълбани в остри геометрични форми, а тук-там от тях бяха провесени и големи тежки гоблени. Беше разположен на един хълм, а зад него се издигаха най-високите върхове на аталазийските планини, заснежени и внушителни.

Настаниха ме в просторни покои, които се състояха от множество стаи — не по-малко луксозни и пищни от тези, които бях видяла в Зияана. Стаята беше украсена с фигури от тъмно дърво и дебели платове. Точно над тоалетката, покрита с блещукащи бижута, имаше огледало с позлатена рамка. В отсрещния край на помещението имаше маса с подреден комплект за чай — чайникът беше направен от чист екселсиор, а по чашите блестяха златни инкрустации. В гардероба беше окачен тоалетът, който трябваше да облека вечерта.

Трябваше да се превърна в зимната кралица, която да застане до принца на повяхващата есен — Идрис. Обичаят представляваше съчетание от различни ватийски и аталазийски традиции. Преди окупацията Аталазия беше почитала поредица сезонни монарси, а ватийците устройваха пиршество пред очите на лятната кралица на родната им планета. Сега, когато Андала беше столица на тяхната империя, те бяха обърнали традицията с главата надолу, за да получат благоволението на страната, която беше подчинила Андала.

Не устоях и прокарах пръсти по роклята. Изглеждаше тежка — сребриста на цвят, с широки ръкави и копчета до шията, а полата беше обточена с ярки бели нишки и обсипана с дребни блещукащи камъчета. Не беше възможно да са диаманти, нали? Около кръста беше увито нещо, което наподобяваше по-скоро кушаилски пояс — започваше точно под гърдите и стигаше ниско до бедрата, предназначено да се увие повече от веднъж. А от раменете висеше прозрачна въздушна наметка, с метри по-дълга от полите на роклята и украсена с избродирани тук-там снежинки.

Бях страдала и се бях обучавала, за да посрещна този момент, и най-после щях да имам възможност да постигна успех. Нервното вълнение накара стомаха ми да се свие. Уверена бях, че мога да заблудя братовчедите и придворните на принцесата. Но не бях толкова сигурна, че ще успея да заблудя годеника й. Бях ги виждала заедно — бяха неразделни, като първи приятели. Роклята нямаше да бъде достатъчна да го измами.

Не смятах, че Марам има истински приятели, а и ако се вярваше на думите й, годежът й с Идрис беше продиктуван само и единствено от политически интереси. Въпреки това се тревожех. Какво очакваше той от Марам? И ако тя беше укрила някакви тайни, свързани с връзката им, от мен, как щях да се справя със задачата си?

„Но защо би държала нещо в тайна? — запитах се. — Защо всъщност прави каквото и да било?“

Тала се увери, че съм се нахранила, преди да ми помогне да съблека роклята, която носех, и да ме сложи да седна пред тоалетката, за да оправи прическата ми. Сплете краищата на кичурите на плитки и ги завъртя на тила ми, после ги обви със сребриста мрежичка, отрупана с висулки като мънички дъждовни капки. През челото ми спусна верижка, от която висеше тъмносин скъпоценен камък. Наблюдавах в огледалото как лицето, което и без това вече ми беше чуждо, става още по-чуждо.

— И още нещо — каза тя накрая и вдигна чифт огромни обици, плоски сребърни елементи, от които висяха два по-малки камъка със същия цвят.

Крайният резултат, заедно с роклята и наметката, изглеждаше като момиче, родено в заможно семейство — красиво, самоуверено. Не можах да потисна спомена за последния път, когато ме бяха накичили с красиви бижута — майка ми, за навечерието на пълнолетието — и в гърдите ме жегна остро, дълбоко чувство на вина и копнеж. Тала се усмихна зад мен и стисна леко раменете ми.

— Ще се справиш — каза. — Имам вяра в теб.

Кимнах и изправих гръб. Тази вечер щях да бъда Марам пред цялата свита на ватийците и андаланците. Не можех да се проваля.

Кушаилите от Андала не организираха балове — не и така, както го правеха ватийците. Провеждахме пищни угощения, които се проточваха до късно през нощта, пеехме, свирехме и разговаряхме помежду си. Но на ватийските балове имаше танци и въпреки уроците мисълта за тях ме тревожеше. Танците с хора бяха различни от танците с дроиди.

Идрис ме чакаше в преддверието. Тъмната му коса беше обсипана с блещукащ златен прах, носеше ватийска военна униформа — черно сако и черен панталон — с червени кантове. Единствената му отстъпка пред кушаилските традиции беше поясът, увит около кръста му. Заболя ме, когато видях водача на най-смелия от андаланските родове облечен като един от тях. Превърнат в един от тях. Усмихна се, когато ме видя.

— Ваше Височество! — поздрави ме той и протегна ръка. — Готова ли сте?

Плъзнах покритата си с пръстени ръка в дланта му и той я стисна леко, сякаш усети нервността ми. Сърцето ми биеше силно, но равномерно.

Вратите зейнаха бавно пред нас и разкриха балкон, който водеше надолу към салона за танци в балната зала, а отвъд него — към масите, подредени за вечеря. Всичко беше украсено като в зимна приказка, с огромна ледена скулптура в средата на помещението — теслит, който се издига във въздуха с разперени криле. Теслитите бяха създания на топлината, направени от пламъци, а в жилите им течеше разтопено злато. Независимо от несъответствието обаче присъствието му ме поуспокои.

— Нейно височество принцесата на ватийците, Покровителка на Андала и луните й, Марам вак Матис, и нейният кавалер, Идрис ибн Салих.

Той стисна ръката ми силно, докато слизахме по стълбите рамо до рамо. Всички бяха облечени в нюанси на златистото, сребристото и синьото и ми се струваше, че цялото просторно помещение е изпълнено с блещукане на накити, лед и искри нервна превъзбуда, сякаш всички очакваха тази вечер да падне надвиснал над главите им гръм.

Идрис веднага се запъти към центъра на салона, за да открием танците — ние трябваше да поведем останалите. Щом музикантите подеха мелодията, той ме придърпа към себе си и опря длан на кръста ми.

— Готова ли си? — попита ме пак, но този път вдигнал едната си вежда, сякаш искаше да изпита реакцията ми. Не трепнах, когато се наведе към мен и усетих как устните му докосват ухото ми: — Няма как да е по-трудно от миналата година, нали?

Беше така близо, че усетих как лицето ми се сгорещява — нещо напълно непривично за Марам. На живо беше много по-красив.

Очите му бяха обрамчени от гъсти мигли, а лицето му — вече застинало в сериозно изражение — изглеждаше така, сякаш е било изваяно от някой античен майстор. Преглътнах притеснението си и вдигнах брадичка. Видях как по устните му отново пробягва намек за усмивка, когато погледнах нагоре решително, а ръката около кръста ми стегна леко хватката си в знак на подкрепа. Нетрепващата му елегантност под погледите на стотиците придворни благородници ми помогна да запазя хладнокръвие. Подехме валса с лекота — една стъпка, после друга, а шлейфът на роклята ми зашептя по мраморния под. Ушите ми бучаха и чувах музиката съвсем слабо, както и тихия смях и приглушените разговори на останалите танцьори и гостите, които ни наблюдаваха. Чувствах непрекъснатото присъствие на Идрис на кръста ми, стабилна и топла ръка, а от време на време, когато се навеждаше към мен, усещах как кичурите на косата му леко погалват бузата ми.

Танцът завърши и Идрис се наведе в поклон над ръката ми. Единствените звуци, които чувах, бяха от люлеещите се обици на ушите ми и ударите на сърцето в гърдите ми. Останалото в залата проблясваше пред погледа ми сякаш на пресекулки: ръкопляскащите гости, андаланските и ватийските благородници, които минаваха покрай нас, изражението на Идрис, който сключи вежди за миг, преди отново да се усмихне, и наблюдателният поглед на Надин, която ме гледаше от подиума, на който седеше.

— А! — възкликна Идрис и отново положи топлата си длан на кръста ми. — Ето го и най-горещия ти почитател.

Косата му докосна леко бузата ми и в продължение на един дълъг миг не успях да откъсна поглед от него — толкова близо беше.

— Ваше Височество! — обади се глас зад мен.

„Спомни си защо си тук“ — заповядах си и се обърнах. Марам удостояваше с усмивка едва шепа приближени братовчеди и се беше погрижила да ми обясни надлежно с колко точно от нейното благоволение се ползва всеки от свитата й, за да не направя по погрешка комплимент на някого от онези, които не харесваше.

— Корифей — промърморих, а ватиецът се поклони над протегнатата ми длан.

Не ми беше трудно да наподобя едва прикритата неприязън, с която Марам се отнасяше към него. Едва се сдържах да не избърша ръка в роклята си, когато най-после ме пусна.

— Вече познаваш годеника ми, Негова светлост наследника на рода Бану Салих — добавих.

— Да, разбира се — изправи гръб мъжът. Явно презрителната извивка на устните беше черта, която Марам споделяше с всичките си роднини. — Парвенюто.

Настръхнах, но усетих как Идрис стяга леко хватката си около мен и си замълчах.

— Как се развива работата в именията ти, Кор?

Родът Вак Афелион притежаваше най-старата мина за екселсиор на Ваксор, планетата, около която се въртеше тераформираната им луна. Но бяха изминали векове и добивите им постепенно намаляваха. Ако техният крал продължеше да не обръща внимание на опразнилата се хазна, скоро щяха да се озоват в безизходица.

Корифей изглеждаше вбесен. На бузите му изпъкнаха две алени петна. Не казах нищо, защото Марам не би казала нищо. Тя обичаше да гледа как поставят Корифей на мястото му. Беше ми разказала, че семейството му е таяло надежди да спазари годеж с краля. Но те не се бяха оправдали и Корифей ставал все по-отчаян.

Така или иначе той отново спря поглед върху мен.

— Може ли следващия танц, Ваше Височество?

Усетих известно задоволство, когато кривата усмивка на Марам се разля по лицето ми.

— Не може — отговорих.

Алените петна на бузите му станаха още по-наситени при това унижение — гледка, която определено би допаднала на Хуснаин, мина ми през ум. Всички ватийци, които бяхме виждали в селото ни, проявяваха ужасяваща липса на емоции. Да види един от тях така раздразнен — и то благодарение на мен — щеше да бъде като една победа, макар и не особено значителна.

— Да тръгваме — обърнах се аз към Идрис и се постарах да излича образа на брат си от ума си.

Идрис ми подаде лакътя си, за да се опра на него, едва прикрил широката си усмивка.

— Разбира се. Дължим на Вак Кастел поздравления по случай брака им.

Чувствах се така, сякаш се нося по облаците, докато заобикаляхме Корифей и се насочвахме към една групичка млади благородници. Тео, наследникът на рода Вак Кастел, ме приветства с протегнати ръце и топла усмивка.

— Братовчеде — казах аз и се оставих да ме придърпа към себе си и да ме целуне по бузите по кушаилски обичай, веднъж по лявата и два пъти по дясната.

Тео рядко се появяваше в Андала, но беше прекарал много време заедно с Марам на Луна-Ваксор. Той беше по-малък син и също като принцесата беше подчинен на прищевките на множеството си роднини.

Оставих Идрис да води разговорите, като се намесвах само от време на време, за да промърморя по някое наблюдение с възможно най-сполучливата си имитация на презрителния тон на Марам. Малцина от братовчедите й от ватийски произход питаеха обич към нея — макар че, доколкото виждах, бяха доста обиграни в преструвките. В един момент по време на разговора вдигнах поглед към Идрис, за да преценя по изражението му как се справям. Усмивката му беше открита и ласкава, изпълнена с топлина, и той протегна пръсти да прибере едно кичурче коса зад ухото ми. Усетих как ги задържа там секунда повече от необходимото, преди отново да ми подаде ръка.

Не казах нищо, но сърцето ми биеше учестено. Идрис беше опитен актьор, това беше очевидно. Но годежът му с Марам беше сключен по интереси, не по любов. Не я обичаше… нали? Познаваше ли я достатъчно, че да забележи измамницата на нейно място?

Мълчаливо дръпнах ръката си от неговата и я пъхнах под лакътя му. Той не каза нищо, разговорът му с Тео продължи спокойно.

— Още един танц? — попита ме след малко Идрис тихо, макар че въпросът му прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като предложение.

Вече пристъпваше по-близо към мен, когато вдигнах глава да го погледна. Изведнъж осъзнах колко висок беше — с над една глава по-висок от мен и с широки рамене, които ме караха да изглеждам като джудже в сравнение с него.

Не си бях дала сметка колко ми е липсвало да гледам лица, които разбирам, лица, които приличаха на тези на собственото ми семейство. Някои от прислужничките на Марам бяха андаланки, но по-голямата част от времето си прекарвах около дроидите и Надин. Като се изключеше Тала и няколкото пъти, в които бях наблюдавала тайно събранията на малката свита на Марам, бях напълно лишена от това чувство — утехата, която вдъхва познатото. Макар че част от мен усещаше инстинктивно, че у Идрис няма нищо прозрачно, в чертите му имаше нещо, което веднага ме успокояваше.

„Внимавай“ — напомних си. Малцина, както в пределите на Зияана, така и извън тях, познаваха Марам по-добре от Идрис. Той беше неин годеник и не беше противник на ватийския двор, а негов член. Изглеждаше като мой родственик, но не беше. Беше също толкова ватиец, колкото и останалите.

— Да — промърморих и внимателно оправих стойката си, докато той обви едната си ръка около кръста ми, а с другата хвана дланта ми.

Докато изпълнявахме стъпките на сложния танц, едва съзнавах за какво говорим — до такава степен се бях съсредоточила в движенията си. Една грешка можеше да ме издаде. Ръцете на Идрис сякаш горяха като пламък там, където ме докосваше — като непрекъснато напомняне, че и най-дребният пропуск нямаше да остане незабелязан. Но седмиците уроци не ми изневериха. Тялото ми беше опознало танца и знаеше какво да прави независимо от замайването на ума ми.

— Нещо за ядене? — попита ме Идрис, когато танцът приключи, загледан надолу в лицето ми.

Най-после си позволих усмивка.

— Да, моля.

11

Идрис ми подаде лакът и двамата се отправихме към източния ъгъл на помещението, където бяха подредени масите с храна. Не един път се наложи да се разделим — балната зала беше просторна и дълга, а Идрис явно се ползваше със симпатиите на мнозина. Не биваше да се изненадвам, когато пред мен се появи и Фурат.

Падна на колене с изящно движение, а после се изправи също толкова грациозно. Носеше рокля в стар зидейнски стил — в нюанси на златистото, които се приближаваха до червеното и кафявото, с широки ръкави и красив пояс. По ръцете й се преплитаха тъмните шарки на къната — традиция, която Марам никога не си беше позволявала. Приличаше на Идрис повече, отколкото на Марам — високо чело, мургава кожа. За разлика от косата на Марам — и моята — която се виеше в упорити ситни къдрици, нейната падаше на вълни около лицето, гъста, с кестенов цвят, по който слънцето хвърляше червеникави отблясъци. Имаше лице, закръглено като на кушаилка, и бузите й бяха съвсем леко пухкави. Даанът й трябваше да е бил забележителен, докато го е имала — наситеното черно на фона на кожата й се е откроявало така, че да привлича вниманието на всеки.

Изгледах я със сдържана предпазливост и се опитах да открия логиката в поведението й. Щом се беше отказала от даана си, защо беше избрала такива дрехи? Защо не се беше постарала да се слее с останалите?

И в този миг осъзнах защо Марам изпитва такава ненавист към нея. От Фурат се излъчваше вродена изисканост и безстрашие — независимо от всичко, което беше загубила и което може би й предстоеше да загуби. Марам се беше вкопчила в лъскавия щит на ватийското си потекло. Фурат, от друга страна, си оставаше изцяло андаланка — независимо от факта, че я бяха лишили от даана й. И от нея пак се излъчваше остър блясък, който не отстъпваше на никой ватийски придворен.

Разбрах, че Марам има двойна причина да я мрази — не само защото продължаваше да поддържа замиращите ни традиции с такава лекота въпреки господството на ватийците, но и защото притежаваше такова хладнокръвие.

А аз й завиждах. Тя беше всичко, което аз копнеех да бъда — свободна, независимо от факта, че е напълно подвластна на другиго.

— Братовчедке! — поздрави ме тя, когато се изправи.

— Не смятах, че ще дойдеш — казах аз. — Провинциалните ти обичаи явно ти доставят далеч по-голямо удоволствие.

— Бях поканена — отвърна тя. — И реших, че трябва да видя такова празненство поне веднъж. Не можеш да съдиш онова, което не познаваш.

Изхъмках замислено и я заобиколих.

— Трябва да свикнем с взаимната си компания — каза тя, докато я подминавах.

— Не виждам защо — отговорих сухо и се опитах да продължа нататък.

Вместо това обаче се блъснах право в една прислужница.

— Добре ли си? — попитах инстинктивно.

После осъзнах грешката си. Слугинята обърна глава и се втренчи в мен с рязко движение, пребледняла, с разширени от ужас очи.

Марам никога не би казала такова нещо.

— Марам? — обади се гласът на Идрис зад мен.

Без да удостои прислужницата с поглед, той ми протегна ръка.

Затаих дъх, но той така и не каза нищо.

Заведоха ни на маса, поставена на висок подиум над всички останали. Между двама ни беше поставена една-единствена голяма чиния, както и комплект за чай с чаши с инкрустирани сребърни орнаменти във формата на пера. Самата храна включваше ястия от множество райони и все такива, които се ядяха с ръце. Малки ватийски бисквити, кушаилска баница с агнешко, норгакски вилготи. По ръба на чинията бяха подредени кушаилски чебакия^[4], един от любимите десерти на Марам. Отляво и отдясно, малко под нас, имаше и други маси, но разположени така, че на практика бяхме изолирани в малкото си кътче.

Идрис наведе глава към мен — явно искаше да ми каже нещо, и доближи устни до ухото ми, както го бях виждала да прави с Марам. Застинах, питайки се какво ще каже, но се оказа, че само иска да ми разкаже малко клюки. Сочеше ми разни благородници и децата им и ми споделяше последните новини от най-различни места.

— Кралят е конфискувал всички имоти на рода Дион — каза той и остави едно парченце пропита с мед чебакия в чинията ми. — Не са останали без пукната пара, но никой от тях не иска да се връща на Луна-Ваксор.

Устоях на изкушението да взема чебакията, за да не покапе медът по роклята ми.

— Защо не? Това е техният дом.

— О, не, мила моя — каза той, а аз се преборих с инстинкта да повдигна вежди. — Не биха били и наполовина толкова заможни, ако се занимават с добив на екселсиор на своята луна, отколкото ако наследяха от тукашните земи, освободени благодарение на окупацията.

Гласът му беше пропит със сарказъм. Наистина ли говореше на Марам с такъв тон? За миг се поколебах и му хвърлих кос поглед.

Сигурността заради мястото му до принцесата ли му позволяваше да говори така, или поемаше риск?

Никога не се бях замисляла какво би било да бъдеш махзен и заложник на ватийците едновременно. Исках да разбера на коя страна беше лоялен. Дали искаше да стане крал на ватийците? Или положението му на заложник изискваше от него да играе роля, както го правех аз?

Не бях сигурна как би отговорила Марам на такова изказване, затова предпочетох да замълча. Обходих с поглед балната зала и групите хора — ватийци, таифи, норгаки и представители на всяко друго племе и народ от цяла Андала и луните й се бяха събрали тук тази вечер.

Идрис продължаваше да се усмихва, но в изражението му се беше прокраднала острота, сякаш хладната ми реакция го беше накарала да се отдръпне. Настъпи неловка тишина, докато той не положи длан на рамото ми.

— Още един танц?

Думите прозвучаха едновременно като предизвикателство и като призив за мир. Така ли умилостивяваше Марам? Толкова много ли обичаше тя да танцува? Оставих го да ме поведе към салона за танци в момента, когато музикантите подеха нова мелодия.

— Би ли искала да чуеш една легенда? Кушаилска. Много стара.

Преди да успея да се спра, вдигнах рязко глава към лицето му.

Играеше си с мен, сигурна бях — макар че не можех да определя дали го прави, понеже подобно изказване би подразнило Марам, или понеже усеща нещо необичайно. Усмихна се почти незабележимо, сякаш триумфално. Пръстите ми стегнаха болезнено рамото му по инстинкт, без да се замисля.

— Сега вече ти е интересно — каза той.

Замълчах си, макар че заслужаваше да му дам да разбере. Бях ядосана — на себе си, задето се оставих да бъда подмамена така лесно със споменаването на дома, и на него, задето беше извоювал тази малка победа.

— Легендата е за Масиния — продължи той. — И брака й.

Сдържах се да не затворя очи. Знаех тази история — повечето хора я знаеха. Но аз бях наизустила и вдъхновените от нея стихове — прозата на Ибн Садж, различните анекдоти в биографичните книги. Не исках да я слушам. Не и тази вечер. Но ако го прекъснех сега, щеше да заподозре нещо. Идрис наведе глава към моята, докато танцувахме, и заразказва с равен мелодичен глас:

— Масиния принадлежала към тазалжитите, господарите на ездата в пустинята. Били разделени на племена и всяко от тях се управлявало от жена.

Гласът му беше силен и спокоен, макар че ватийският не беше подходящ да предаде историята. Кушаилският имаше ритъм и историите му се разказваха в рими — така накрая оставаш с усещането, че си чул песен, която слушаш от малко дете. Преразказът на Идрис не ми доставяше удоволствие. Вместо това ме обзе носталгия по дома, горчива и мъчителна. Не исках да слушам легендата на този студен чужд език. Исках прозата на Ибн Садж, или стиховете, които бях оставила в Зияана.

— Влюбила се в един овчар — продължи Идрис. — И за известно време била щастлива.

— Но? — подканих го аз.

Ръката му стегна кръста ми по-плътно.

— Но сърцето на Масиния не принадлежало на нея самата — продължи той. — Принадлежало на племето и семейството й. И ако някой разкриел влюбената двойка, това можело да предизвика война.

— И станало ли е така? — попитах.

Знаех отговора, но Марам най-вероятно не го знаеше.

— Сестрите й я видели и го убили — отговори той. — И последвала война с неговото семейство.

Затворих очи и оставих Идрис да ме води през последните стъпки на танца. Сигурно никога нямаше да намеря любов, като тази на Масиния. Когато бях по-малка, си мечтаех за това — тихи моменти заедно, които да се надграждат един над друг, докато не се превърнат в нещо трайно. Но вече живеех в Зияана. Макар сърцето ми да ми принадлежеше, за тялото ми не можеше да се каже същото. Да открия такава любов щеше да бъде невъзможно.

— Каква тъжна история ми разказа — отбелязах най-после и вдигнах очи към него.

Той ми се усмихна широко.

— Има щастлив край.

— О?

— Знаеш ли какво е станало с нея? В края на живота й?

Знаех, но Марам определено не беше религиозна, затова го изчаках да продължи.

— Изчезнала — каза той.

Трудно ми беше да не изсумтя. Не беше изчезнала — или поне не в онзи смисъл, който историците влагаха в това. Теслитът, който я беше спасил, Азул, се върнал при нея — след войните на обединението, след като написала в книга словата на Дихиа, след като любовта й била убита — и й занесъл наметало от пера.

„Върни се, о, скърбяща — рекъл й той. — Нека краката ти стъпят в нашата цитадела.“

И тя се загърнала в наметалото и се изплъзнала от ръцете на всички онези, които искали да се възползват от нея и нейното наследство. Гласът на Идрис ме изтръгна от унеса:

— Икономката е дошла да те изведе от бала.

Завършихме танца с едно последно завъртане. После, без да каже и дума повече, Идрис ме поведе към Надин, която ме чакаше, облечена в обичайното й черно, с неизменния дроид до нея.

— Кралят заповяда да се явите при него — каза тя, когато се приближих.

Наложих си да изправя гръб и да не издавам напрежението си. Ако не можех да мина за принцесата пред Негова Светлост, значи всичко беше загубено. Отново чух в главата си гласа на Марам, думите, които ми беше казала по време на първата ни среща: „Животът ти зависи от това“. Но нямаше нужда да го казва на глас, за да разбера какъв е залогът. Известно ми беше как действат ватийците, на всички беше известно. Нямаше място за провал.

Идрис ме целуна леко по бузата, после ме пусна. Сърцето ми биеше лудешки, докато вървях след Надин към трона в отсрещния край на залата — в течение на по-голямата част от празненството той беше останал празен, но сега кралят бе заел мястото си. Крал Матис, бащата на Марам. Крал Матис, Покорителя на звездите. Мразех го повече от всеки друг на света.

— Тази вечер сте в добра форма — каза Надин, докато вървяхме през тълпата, която се разделяше пред нас. — Надявам се да се наслаждавате на бала.

— Благодаря ви, мадам. Така е.

Справих се с цяла зала, пълна с благородници, казах си. Дори Идрис, който явно познаваше Марам по-добре от всички, изглежда, не подозираше, че съм нейна имитаторка. Можех да се справя и с друго изпитание. Още ми беше трудно да дишам, но въпреки това изправих гръб. Можех и да не дишам, ако това беше начинът да доживея да видя утрото.

Мъжът, седнал на трона с висока облегалка, настоятелно обясняваше нещо на съветника до себе си. Когато се приближихме, той му махна да се оттегли.

Матис, син на Хергоф, върховен крал на ватийците, император на Външния пръстен на система Уамалих, покровител и наследник на звездите на Вътрешните владения, седеше пред мен.

И преди бях виждала лицето му, разбира се. Невъзможно беше да избягаш от краля. Профилът му красеше новата ни валута, както и сградите на повечето административни институции. Беше по-висок, отколкото очаквах, с широки рамене и гърди, мускулест под черното военно сако. Сребристата му коса блещукаше на светлината на факлите, подстригана късо, почти до черепа. Сините му очи сякаш излъчваха меко сияние и аз си спомних всички истории за чуждоземните странни ватийци, които бях чувала. Бавно коленичих пред него, както бях направила пред Надин неотдавна, и забих очи в пода. Усещах тежестта на погледа му.

— Ваше Високопреосвещенство! — промълвих аз.

Тишина.

Насилих се да отпусна ръце в скута си, макар че чух как кралят се обръща отново към съветника си и прошепва нещо. Животът ми зависеше от тази среща. Целият ми свят се беше свел до този момент и стъпките, които ме доведоха дотук.

— Надин — каза кралят малко по-късно, — съобщи на прислугата. Ще отпътуваме за Риф утре, след като фестивалът приключи.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— А Марам?

Вдигнах глава, сепната, и го погледнах в очите. Почувствах се почти сякаш извършвам някакво богохулство. Надявах се лицето ми да е останало безизразно. С усилие на волята успокоих сърцето и мислите си. Очите му сякаш проникваха отвъд всяка моя преструвка и виждаха направо в душата ми. За секунда всяка мисъл бе изличена от ужаса, че е прозрял истината. Отчаяно си наложих да възвърна хладнокръвието си и се насилих да продължа.

— Да, Ваше Високопреосвещенство?

Той протегна към мен облечената си в ръкавица длан. Отначало само я изгледах неразбиращо. Надин не каза нищо, но усещах присъствието й зад себе си — неодобрението й, задето се показвам така бавна и глупава. Плъзнах пръсти в ръката на краля и го оставих да ме изправи на крака с елегантно движение.

— Как смяташ да подходиш към осигуряването на потвърждение? — попита ме той.

— Ваше Високопреосвещенство? — повторих аз като прескачаща хололента.

Той смръщи вежди — страховито, гневно изражение. Толкова малко приличаше на собствения ми баща, от когото не се боях дори когато беше най-ядосан.

— Последния път, когато разговаряхме, се съгласи да изготвиш план за преговори със сената и потвърждение на положението ти като престолонаследница. Бездруго искам от теб толкова малко и…

Надин се прокашля тихо.

— Ваше Високопреосвещенство, обсъдихме дребния въпрос с…

Така и не довърши изречението, а аз не бях толкова глупава, че да обърна гръб на краля, но по лицето му прочетох разбиране и видях, че се успокоява. Отново насочи поглед към мен, критичен и остър, сякаш искаше да разкъса и свали всеки пласт от мен до ядрото.

— Ела тук — заповяда с тих глас.

Пристъпих напред. Усетих мекия допир на ръкавицата му в брадичката си. Не знаех дали ватийският обичай повелява нисшестоящите да се докосват по този начин — да се обръща лицето им ту на една страна, ту на друга, сякаш проверяваш дали отговаря на изискванията, които си поставил. Чувствах се като някоя дрънкулка, която непрекъснато вдигат към светлината, за да установят какво е качеството й. Най-накрая кралят се облегна назад и положи ръце на страничните облегалки на стола. Не сниших поглед и продължавах да го наблюдавам почти така внимателно, както той мен.

— Любопитни сме да видим дали ще оцелееш в Зияана — прошепна той едва чуто.

После вдигна ръка и ме отпрати. Коленичих изящно, затаила дъх, изправих се и се отдалечих. Но не можах да устоя на изкушението да хвърля поглед през рамо. Кралят се беше обърнал на стола с лице към широкия прозорец. Последното, което видях, бяха гърбът и твърде широките рамене на силуета му, откроен на лунната светлина.

Надин ме придружи до масата ми, като ми прошепна няколко одобрителни думи. С все още изопнати до скъсване нерви седнах на мястото си и се загледах в танцуващите двойки, които се въртяха и пристъпваха елегантно. Нощта ми се струваше сюрреалистична, светлините сякаш се отразяваха в странни ъгли от ледените скулптури и прозорците и хвърляха особени сенки и отблясъци хладни искри по пода.

Бях успяла да направя невъзможното. Усетих как ме залива гордост. Бях успяла въпреки очакванията на всички останали, че ще се проваля. А успехът ми означаваше, че ще живея. Достатъчно, надявах се, че да имам възможност да избягам. Достатъчно да открия път, по който да се измъкна от Зияана и да започна друг живот.

„Върни се, о, скърбяща, върни се.“

12

Марам ме очакваше в покоите ми. Беше застанала пред един прозорец, а ярките лъчи на една сфера я обрамчваха в светъл ореол.

Вратата се отвори с изскърцване, после я затворих зад себе си и тя се обърна да ме погледне. Все още ми действаше дезориентиращо да виждам себе си в друг човек. Толкова много бях заприличала на нея, така бях свикнала да нося нейното изражение на своето лице като втора кожа, че понякога забравях, че съществува оригинал.

Тя въздъхна и седна на отрупаната с възглавници пейка зад нея.

— Е — започна, — изглежда, си си прекарала добре.

— Танцувах — отговорих с равен глас. — Беше приятно.

Тя вдигна вежда.

— И така. Разкажи ми как мина.

Не знаех какво да й кажа. Никой, дори баща й или годеникът й, не беше успял да прозре разликата помежду ни. Баща й беше предупреден и пак не беше забелязал, че двойничка е заела мястото на дъщеря му. Останалите благородници пък ме бяха заобиколили на почтено разстояние и бяха заговаряли Идрис, преди дори да ме погледнат.

За момент се запитах какво ли е да живееш такъв живот — изолирана от всички освен, от човека, за когото ще се омъжиш, а той самият на практика да е затворник в държавата ти. Околните да се боят от теб. Баща ти да не ти обръща внимание. Майка ти да е починала и да те е оставила наполовина сирак. За един кратък миг изпитах нещо като съжаление. Но то бързо замря.

— Беше така, както вие обяснихте — отвърнах най-накрая. — Зашеметяващо. Много по-забавно, отколкото очаквах да бъде.

— Различно от дребните ви селски увеселения, предполагам? — облегна се тя назад.

— На Кадиз не танцуваме по двойки — отговорих аз. — Поне не и в такава близост.

Танците на Кадиз не притежаваха и капка от изкуствената елегантност на валса, който бях споделила с Идрис. Не целяха нито близост, нито илюзията за близост — целяха да изразят щастие. Щастие, споделено със семейството и общността ти. Валсът сякаш се въртеше около тайните — гласът на Идрис в ухото ми, дъхът му, който гали шията ми, косата му, която докосва бузата ми.

Имитация на близост, но сполучлива…

— Колко… старомодно!

Роклята й я караше да изглежда така, сякаш се е разляла върху цялата тапицирана пейка, докато седеше — като езеро от вълни.

— А кралят?

— Не можа да забележи разликата — казах бързо. — Мина съвсем сполучливо.

Изпълни ме неприязън, когато я видях как трепна.

— Ела тук — каза тя и потупа пейката.

Наблюдавах я така, както бих следила с поглед усойница, но изпълних заповедта. На лунната светлина лицето й изглеждаше нежно, младо и уязвимо. Спомних си, че действително е млада. Седемнадесет — почти на същата възраст като мен. Запитах се колко често я е виждал Идрис в този й вид. Беше ли му по-лесно да бъде мил с нея, когато я гледа такава? Това ли беше момичето, което си спомняше, докато й разказваше истории?

— Наистина приличаш много на мен — каза тя и наклони глава. — Човек почти може да забрави, че си дъщеря на фермер.

— Очаква ли се това да ме ласкае?

Тя се засмя високо, звънко.

— Езикът ти е станал доста остър. Разкажи най-после — той говори ли с теб?

Примигнах объркано.

— А… Негово преосвещенство. Едва няколко думи. Попита какъв е планът ви във връзка с наследството на титлата, но… изглеждаше много зает.

— Да — каза тя, а усмивката й помръкна. — Макар да не е бил толкова зает да пропусне да ми напомни, че собственото ми наследство все още не е осигурено срещу моята полусестра.

Очите ми се разшириха.

— Имате полусестра?

Марам кимна с отнесен поглед.

— Галена, дете от първия брак на баща ми. Единственият му ватийски брак — както се надпреварват да напомнят всички при първа възможност. Доведоха ни в Андала по едно и също време, но нея я изпратиха в северните райони. Строго погледнато, тя няма кръвни права върху наследството — едно от условията, поставени в мирния договор, гласи, че с такива разполагат само децата на моята майка. Обаче това не й пречи да се опитва да узурпира мястото ми.

— Но… — започнах аз.

— Но Матис, Покорителя на звездите, никога не е оставял чуждите закони да го спират — прекъсна ме тя, като махна с ръка пренебрежително. — Чувала ли си как баща ми се е възкачил на престола?

Поклатих глава, никога не ми бяха разказвали за това.

— Бил е втори син — започна тя. — Баща му очаквал да стане втори генерал, както подобавало на положението му в семейството. Но моят баща отказал, убил баща си и завзел властта както над планетата, така и над войските й. Матис не се спира пред нищо в името на мощта и господството си. Ще ме лиши от наследство, ако реши, че така е по-удобно за целите му.

Втренчих се в нея, неспособна да проумея такава безпощадност.

— Предполагам, че фермерите не са така жестоки или упорити, хм? — попита ме тя, явно приключила с историята.

— Моят баща…

Ние бяхме заедно, но това е нормално, когато живееш в малка къща и работиш на малка ферма в малко селце. И все пак знаех какво има предвид Марам. Някои бащи, като Матис, нямаха време за децата си. Татко винаги беше близо до мен и ме насърчаваше да мечтая въпреки майка ми, която настояваше да не го прави. Никога не се бях съмнявала, че ме обича, и никога не се бях чувствала така, сякаш съм го разочаровала.

— Обичаше поезия — изплъзна се от устните ми, без да искам. Обърнах се към прозореца. — Писал е стихове за майка ми, преди да се оженят. Умение, необходимо в ухажването — добавих аз с усмивка. — Научи и мен.

Майка ми и баща ми не обичаха да привличат вниманието на околните с демонстрации на обичта си. Някои от родителите на приятелите ми си купуваха цветя или подновяваха клетвите си един към друг на всеки фестивал. Погледнати отстрани, моите родители бяха много близки приятели, макар да им липсваха жарта и страстта, характерни за повечето любовни поеми. Като малка понякога се питах дали бракът им е по-скоро по удобство, отколкото по любов. Но когато бях на единайсет-дванайсет години, веднъж се прибрах по-рано от обикновено от овощните градини. Заварих ги да седят притихнали в дневната — главата на баща ми беше отпусната в скута на майка ми, той беше задрямал. Когато отвори очи и я погледна, той й се усмихна, а тя се наведе и го целуна нежно по челото. Баща ми си е любвеобилен човек по природа — за разлика от майка ми. Но в онзи момент сякаш видях каква е била на младини и каква е около баща ми.

Марам вдигна вежда.

— За какво му е на един фермер да се занимава с поезия?

— Всеки кушаилец е поет — отвърнах аз. — Поезията е нашата най-обичана традиция. Така се ухажваме, така се шегуваме, така…

Тя вдигна ръка.

— Достатъчно — спря ме с развеселен глас. — Няма нужда да изпадаш в такъв захлас. Колко доволна само изглеждаш от наследството си!

— Вие не сте ли доволна от вашето?

Бях казала нещо не на място. Усмивката й се превърна в остра ехидна гримаса, а топлината й се изпари. Изправи се, сякаш за да ми напомни, че съм по-нисшата от двете.

— Е — каза с усмивка, която ме накара да се свия, — поздравления за успеха ти. Няма защо да изглеждаш така подозрителна.

Отправи се към вратата. За миг застина на прага, а слабата светлина от двора очерта силуета й. Каква самота се излъчва от нея, помислих си. Без семейство и приятели.

После вдигна качулката на наметалото си и изчезна.

13

Няколко седмици след завръщането от Аталазия седях и наблюдавах пръстите на Тала, докато тя вплиташе мъниста от полускъпоценни камъни в косите ми. Първия път, когато ми показа с какви накити ще я украси, зяпнах от изумление. Но времето беше оказало привичния си ефект и луксът, който ме заобикаляше като двойничка на принцесата, вече не ме учудваше.

— Тала? — казах тихо.

Тя вдигна очи от косата ми и улови погледа ми в огледалото с усмивка.

— Хм?

— Така и не ти благодарих.

— За какво?

— Задето… Задето спаси роклята ми от навечерието на пълнолетието ми.

Не можех да й благодаря за стиховете. Струваше ми се прекалено опасно дори да ги споменавам на глас, а и си давах сметка, че по всяка вероятност тя щеше да се направи, че не знае за какво става дума. Но свитъкът ми беше помогнал да оцелея през всичките седмици тук. Исках да й покажа колко съм благодарна, задето беше останал у мен.

— Знам, че не си била длъжна да го направиш.

Тя сведе пак поглед към плитките ми. От усмивката не беше останала и следа.

— За нищо. Няма нужда да го споменаваш повече.

Загледах се в нея, после кимнах.

— Разбира се.

Останахме в спокойно, уютно мълчание още няколко минути. Предполагах, че тя предпочиташе така. Беше проявила добрина към мен, да, но никога не се беше опитвала да се сприятели с мен. Сигурно познаваше отлично цената на приятелствата в Зияана.

— Канех се да те попитам — започна тя след малко. — Как мина балът? Как беше с амира?

Вдигнах вежди изненадано. Никога не питаше как минават дните ми и не бях сигурна дали въпросът й имаше за цел да започне разговор.

— Е, хайде де — продължи тя с мила усмивка. — Марам е обект на завистта на всяка андаланка. Идрис ибн Салих е красив, а и с драматична история. Как ти се стори?

За свой ужас усетих, че се изчервявам. „Красив“ ми се струваше твърде слаба дума. Но беше и невероятно обаятелен — елегантният начин, по който танцуваше, деликатното докосване от време на време, бързите остроумни отговори — и знаех, че трябва да е много съобразителен, щом е успял да оцелее в присъствието на Марам така дълго. Но въпреки че съзнавах всичко това, пак ми беше трудно да устоя на чара му.

Усмихнах се неволно.

— Беше принц — казах най-после. — Какво повече може да се каже?

Тя изцъка тихо.

— Колко мъгляво! — каза, а миг по-късно: — О!

Беше пристигнал дроид, изпратен да ме повика.

Никога не бях посещавала покоите на Марам. Всъщност почти не бях напускала изоставеното източно крило. Струваше ми се опасно да излизам извън пределите му, но дроидът ми даде було, преди да тръгнем, и сега прикривах лицето си с него, ужасена, че може да се изплъзне и да падне.

Както подозирах, покоите на Марам изглеждаха по същия начин, както преди окупацията — множество помещения в кушаилски стил. Стените бяха покрити с червени, оранжеви и зелени плочки, а таваните и украсите по стените бяха изваяни в геометрични форми в зелижки стил и стари надписи на кушаилски. Под краката ми нямаше килими, само хладен каменен под, а мебелите бяха от тъмно дърво, тапицирани с луксозни платове и пълни с пера. Всичко беше ниско, в кушаилски стил, и отляво се виждаше масичка за чай с кушаилски комплект прибори и възглавници за седене около нея.

Представяла си бях, че омразата на принцесата към собствената й култура я е накарала да премахне всяка следа от кушаилски стил в покоите си. Мислех си, че се е постарала да изличат поне гравираните на кушаилски думи — знаех, че всички са цитати от „Заветът“. А ето че…

Принцесата се беше излегнала на един диван с лице към отворените врати на балкона. Виждах дървената решетка и долавях ромоленето на фонтан и птичите песни, както и шумоленето на листата, гонени от фалшивия бриз, който духаше през двора под балкона. Носеше със себе си аромата на плодове — смокини и портокали. Миришеше, сякаш бях у дома.

— Толкова е красиво тук! — казах, без да мисля, забравила за миг, че не водя обикновен приятелски разговор.

Но Марам явно остана доволна.

— От самото начало исках да водим уроците ти тук, но Надин отказа — рече тя, по-скоро сякаш на себе си, отколкото на мен.

Оставих наметалото да се свлече от раменете ми, свалих булото и ги преметнах през облегалката на един стол, преди да седна до нея.

— Нали вие сте принцесата? — попитах, без да се замислям. — Защо вие не вземете решението?

На лицето й трепна мимолетна усмивка.

— Ако… не — когато стана кралица, ще правя каквото сметна за добре — сви рамене тя. — Надин е икономка на баща ми.

Когато каза думата, присви устни с неприязън. После добави:

— Засега може да прави каквото и когато пожелае.

Отново не успях да задържа езика си зад зъбите:

— Това изглежда много…

— Тя е Висш ватиец. Чистокръвен — прекъсна ме Марам, загледана в далечината. — Баща ми… цени това. Всички го ценят.

Нямаше какво да отговоря. Възцари се неловка тишина, през която тя сякаш обмисляше собствените си думи и неприятното напомняне за причината, поради която двете си приличахме толкова. Марам не беше само от ватийски произход. Изведнъж си представих как трябва да я е пренебрегвал баща й поради обстоятелствата около нейното зачеване. Малцина извън Зияана вярваха, че старата кралица се е омъжила за Матис доброволно. Бракът им беше продиктуван от необходимостта — той беше единственият начин да спрат кръвопролитията, да бъдат спасени последните останали семейства, да се осигури мир. Или поне мир сред махзените.

От двора долетя птичи крясък и Марам се сепна, извадена от унеса.

— Не затова те повиках — каза тя и стана от дивана.

Изправих гръб.

— Имаме задача за теб.

— Някакъв план, който ще ме изпрати на сигурна смърт, значи? — попитах, без да се усетя.

Думите увиснаха помежду ни — изречени с нейния глас, с нейното сухо чувство за хумор, съвършено остри и благороднически. Ако не бяха излезли от моята уста.

Тя се разсмя — кристален, звънък изблик. Изгледах я несигурно, но видях, че раменете й се отпускат, и тя пак се настани до мен.

— Харесваш ми повече с остър език, селско момиче — каза тя, а усмивката продължи да подръпва ъгълчетата на устните й.

Проявих достатъчно разум да не отбележа „Или поне днес“ и сведох очи към ръцете й, вместо да отвърна на погледа й.

— Каква е задачата, Ваше Височество?

Смехът й не беше разсеял напрежението, което витаеше над нас — или поне не и за мен. Вече знаех колко светкавично се менят настроенията й и колко бързо можеше да вземе рязък обрат усмивката й или някоя проява на приятелско отношение. В следващия миг си спомняше нещо или пък аз правех нещо по определен начин, или пък просто решаваше, че иска да бъде друга. Затова зачаках, наблюдавайки внимателно.

— О, да — каза принцесата и преметна плитката си през рамо. — Баба ми, вдовицата Султана — трябва да я посещавам в замяна на съгласието й да остане извън двореца. Целта е да демонстрирам… — Тя махна с ръка небрежно и завърши: — Нещо. Добрата воля между завоевателите и диваците. Тази година вместо мен ще отидеш ти.

Нямаше как да прикрия объркването си. Предназначението ми беше да служа за двойничка на принцесата, в случай че имаше някаква опасност. Какво можеше да й се случи по време на посещение на бабините й имения? Твърде късно забелязах здраво стиснатите й зъби. Но като никога преди сега тя не се взираше в мен, а в един гоблен, окачен на отсрещната стена на стаята. Стиснах ръце в скута си и я проследих с поглед, докато заобикаляше дивана, за да излезе на балкона.

Не опря ръце на парапета, както бих направила аз. Вместо това отново застана напълно неподвижно, с една ръка нехайно стиснала полите на роклята, а другата беше спокойно отпусната. Изглеждаше като картина — същинско въплъщение на андаланското величие, пламнало в червено.

— На планетата, където тя живее, има бунтовници — продума най-после с опасно равен глас. — Някои подозират, че са успели да развият дейността си благодарение на обстоятелството, че тя не взима мерки срещу тях.

Не знаех как да отговоря. Всички андаланци ненавиждаха Марам — нямаше как да се отрече. Но баба й, независимо колко патриотично беше настроена, не може да е подкрепила заговор за убийството на единствената си внучка.

Марам погледна към мен за миг, после отново се обърна към градината долу с безразлично изражение.

— Няма защо да си придаваш такова шокирано изражение. Такива са вашите порядки, нали? Между племената ви непрекъснато бушуват междуособни разпри.

Въздъхна и допълни:

— Върви си. Уморих се от теб. Надин ще ти обясни останалото.

Насилих се да проговоря, докато ставах, с натежал от ярост с глас:

— Предполагам, че е в кръвта ни.

После си тръгнах.

14

Денят на отпътуването ми настъпи скоро. Седях пред тоалетката, докато Тала сновеше между гардероба ми и множеството отворени сандъци и куфари, пръснати из стаята.

— Какво представляват Портите? — попита тя.

Препитваше ме, докато работеше.

— Портите на Уздад са непревземаемите стени на имението на вдовицата, докарани от един древен храм на Андала на луната Гибра по време на тераформирането й. Случило се е преди космическата ера.

— Изброй живите роднини на вдовицата — каза Тала, като кимна бързо.

— Имала е две по-малки сестри и по-малък брат преди нашествието — отговорих. — Братът започнал бунт по време на дванадесетата година от властването й и с това дал начало на гражданската война. После бил заточен на Кадиз и убит по време на първата вълна.

— А сестрите й?

— Починали по време на третата вълна на нашествието.

— Населението на Гибра?

— В по-голямата си част е кушаилско — отговорих. — Макар че преди около двеста години там се е преселила и ограничена на брой група тазалжити.

Тала изхъмка одобрително, приключила с изпита.

Втренчих се в отражението си — косата ми беше сплетена като на Марам, на челото ми блещукаше диадема, а тъмнозеленият ми кафтан отразяваше меката светлина на един фенер.

Оставих молива за очи и се изправих, готова с приготовленията. Малки обици, два пръстена, вместо обичайните за Марам четири или пет, и една-единствена гривна. Дори нямаше да нося колие — в съответствие с вкусовете на вдовицата Султана, които бяха взети предвид при подготовката ми.

На двора ме чакаше един дроид, а на ръката му беше преметнато едно от наметалата на Марам. Не беше сам.

Принцесата стоеше до него, несвойствено тиха и търпелива. Беше облечена така, както обикновено се обличах аз — строг тъмносин кафтан с оскъдна бродерия, без бижута и с наметало с вдигната качулка. От една от ръцете й висеше булото, което явно щеше да си сложи пак след разговора ни. Когато ме видя, се усмихна леко.

— О, хайде — няма нужда от такова сериозно изражение — каза, като пристъпи напред и прехвърли плитката ми от лявото на дясното рамо. — Ще си прекараш чудесно на Гибра, после ще се върнеш тук и толкова.

Явно беше в добро настроение — усмивката й беше така широка, че си личеше трапчинката на лявата й буза. У нея не се долавяше никаква злоба, никаква ярост или прикрит сарказъм. Не се доверих на това и за секунда.

— Къде ще бъдете вие? — попитах, вместо да рискувам да разваля настроението й с някой коментар.

Тя засия насреща ми.

— Някъде далеч. Нямам никакви намерения да си стоя затворена като птица в клетка, докато ти се шляеш из катакомбите на баба ми.

— О! — промълвих.

Не се бях замислила за това. Аз определено бях като затворена в клетка, докато Марам се разхождаше из Зияана или пътуваше из планетарната система. Но аз не бях принцеса. Нямаше причина да правят компромиси, за да угаждат на мен.

— Значи някъде на по-хладно? — предположих.

Тя изхъмка, като вдигна едното си рамо, и стисна полите на роклята ми.

— Може би. Не е твоя работа да знаеш.

Дроидът до нея вдигна наметалото — знак да се приготвя за тръгване. Наметнах го на рамене, пъхнах ръце през малките отвори в плата и вдигнах качулката.

— Селско момиче — повика ме тя, преди да се отдалеча.

Спрях се и усетих как косъмчетата на тила ми настръхват.

— Грижи се за Идрис — каза Марам и ме заобиколи, за да се изправи лице в лице с мен.

Очите ми се разшириха. Не ми бяха казали, че и той ще идва. Едва се бях справила с няколкото часа, които бяхме прекарали заедно. А сега трябваше да се занимавам с него — да се преструвам пред него — в продължение на седмици.

— Той… Често му е трудно да ходи на Гибра.

Намръщих се объркано.

— Трудно?

Тя ме изгледа, сякаш се опитваше да разчете някаква скрита истина. После поклати глава.

— Той е… Двамата сме приятели — каза тя, сякаш я болеше да го признае. — Но той се отегчава лесно, а на Гибра няма нищо, освен пясък и скали.

Ококорих се още повече и се поколебах дали да не попитам за подробности. Идрис явно не се затрудняваше с каквото и да било. Не можех да си представя, че на Гибра, далеч от интригите на Зияана, ще му бъде трудно.

— Селско момиче — стисна ме здраво за лакътя Марам. — Разбираш ли?

Кимнах, усетила как предупредителните гласове в ума ми заговарят още по-силно.

— Да, Ваше Височество.

Тя кимна в отговор.

— Отлично.

Нямаше да потеглим от главната летателна площадка, както когато отпътувахме за Аталазия. Този път бяхме много по-ограничена група, всички придворни дами на Марам щяха да останат, така че отивахме само аз, Идрис, Тала и няколко прислужнички. Тази площадка приличаше повече на градина, отколкото на отправна точка, от която да напуснеш планетата. Навсякъде имаше дървета, натежали от плодове. Корабът, на който щяхме да пътуваме, беше по-малък от луксозния круизен кораб, на който се бяхме качили само преди месец. Имаше формата на животно от морските дълбини — широки, извити криле и объл корпус, само с два етажа, но достатъчно дълъг, за да може обслужващият персонал да бъде отделен от личната ни прислуга, а тя — от Идрис и мен.

Самият Идрис стоеше на другия край на площадката с по един дроид от двете страни. Не си беше направил труда да пристегне косата си назад тази сутрин и изглеждаше така, сякаш нещо му липсва — като че ли не си беше облякъл цялата броня. Осъзнах, че изглежда уморен. Под очите му не се виждаха торбички, а гърбът му беше изправен, сякаш през него минаваше стоманен прът — но не се забелязваше обичайният му изискан блясък.

Бях свикнала с тишината, затова мълчанието му, докато се качвахме по мостчето ръка за ръка, не ми направи впечатление. Заведоха ни в дневна с разкошни дебели килими и широк илюминатор в далечния край. Имаше и ниска масичка в кушаилски стил, както и няколко възглавници за сядане. С Идрис се настанихме на местата си и зачакахме. Появи се дроид с чай и ни наля по чаша.

Бързо се издигахме през пелената от облаци на повърхността на Андала. Единственият друг път, когато бях летяла така високо, беше пътуването ми до планетата — спомнях си го само откъслечно. Слънцето тъкмо беше започнало да изгрява, а въздухът над облаците беше обагрен в кадифени оттенъци на синьото, розовото и виолетовото. Можех да видя Кадиз — бледозелена, обсипана със златистите светлини на десетината й града.

Усетих как гърдите ми се свиват от тиха болка. През последните месеци рядко ми се беше удавала възможност да погледна към небето и не бях виждала дома си, откакто го напуснах. Сега го изпивах жадно с поглед. Липсваше ми силуетът на планините, откроен на фона на изгрева, липсваха ми звуците на селото ми и ароматът на приближаващия сняг. Бях решена, с благоволението на Дихиа, да намеря някакъв начин да се върна.

Гибра беше по-голямата от двете луни, кръгъл гигант в ръждивочервено. Ботаниците се бяха заселили на Кадиз и не ми беше известно кой е тераформирал Гибра. Повърхността й явно беше лишена от тучната пищна растителност, която беше видима на Кадиз от милиони километри разстояние. Нямаше видими водоеми, макар да бях чувала, че голяма част от водите там са подземни. Светлините, които обсипваха Кадиз, почти липсваха на тази луна. По-малко градове, по-малко граждани и население — като цяло по-сурово място от родната ми планета.

Не можех да си представя как живее вдовицата Султана там. Знаех, че животът й зависеше от доброволното оттегляне от андаланската политика — както физически, така и във всяко друго отношение. Но да се превърнеш от кралица на свободните хора в поборник за тяхната свобода и накрая в затворник на далечна луна — това трябва да е било горчива, трудна за преглъщане съдба. През дългия си живот вдовицата се беше изправяла срещу узурпаторите, ламтящи за трона й, срещу гражданската война, предателите в семейството си и ватийските ни покорители. Да бъдеш изпратен на заточение след всичко това… Никой не я беше виждал оттогава. Няколко пъти бях зървала лицето й на стари холоизображения отпреди окупацията. Живееше тих живот — далеч от миналото, далеч от настоящето.

Лек гъдел по тила ме накара да откъсна поглед от илюминатора. Идрис ме наблюдаваше. Беше се извърнал леко от масата, положил едната си ръка до себе си, а с другата си играеше с пръстена-печат, който носеше. Когато погледът ми се спря на пръстена, той го скри, като стисна юмрук. Вдигнах очи отново към лицето му и видях, че е също толкова съсредоточен, колкото преди малко.

— Знаеш ли защо ти разказах историята за Масиния? — попита ме накрая. — Исках да видя колко ще си спомниш.

— Да си спомня ли?

Ако действително беше разказвал някакви легенди на Марам, тя не ми го беше споменала. Навлизах в опасни води.

— От детството ти — поясни той.

Вдигнах вежди.

— Изпитвал си ме?

Той ми се усмихна.

— Да.

— И взех ли изпита? — наложих си да попитам.

— Не добави нищо.

— Доколкото знам, не е възпитано да се прекъсва чужд разказ. Независимо колко е неумел.

Усмивката му се разшири. Забавлявах го. Прекрасно.

— Не удовлетворих ли изискванията ти?

Извърнах поглед. Нямаше да се хвана на примамката. Понякога, когато нямах други задачи, убивах времето да изброявам всички грешки, които бе допуснал — както в историята, така и в начина, по който я разказа. Лоша дикция, еднообразни изречения, липса на интерес — на Идрис явно не му пукаше за историята на Масиния. Защо да се вълнува от нея който и да било, щом представлява просто поредица от дати и събития, лишени от страст или отношение?

— Тишината е най-жестоката критика — засмя се той.

Вече наближавахме луната и аз се вгледах в ръждивочервените форми, които постепенно придобиха по-сложни очертания. Повърхността представляваше плетеница от нюанси на оранжевото, жълтото и червеното. Не се забелязваше почти нищо, освен необятни морета от пясък.

Странно място, но то щеше да бъде новият ми дом през идните две седмици.

15

Не след дълго започнахме заход към повърхността на Гибра. Мътните шарки на пясъка не се проясниха в пейзаж, докато се приближавахме към площадката за приземяване. Виждаха се няколко сгради, високи лампи и настилката на площадката.

Корабът изсъска и подскочи, когато докосна земята. Гледката от илюминатора разкриваше само невъзможно бледото синьо небе без облаци и пустинята, осеяна с пясъчни дюни в продължение на километри.

На площадката ни очакваше малък комитет по посрещането. Отдръпнах се по-назад, все още до мостчето за слизане, както би направила Марам, и проследих с поглед как Идрис се усмихна широко и прегърна предводителя на групичката хора.

— Какво е станало с лицето ти? — попита го мъжът, като го потупа по рамото.

Отне ми една секунда, за да позная лицето му от холочетеца — Набил, незаконен син с нисък ранг. Марам го мразеше, както мразеше и Фурат. Независимо от произхода им вдовицата ги обичаше, затова им беше позволено да живеят с нея.

— Каквото става винаги — ухили се Идрис. — Обръснах се.

Набил изпръхтя невярващо и поклати глава.

— Един ден ще ти позволим да си я пуснеш, приятелю.

За миг се почувствах така, сякаш отново съм на Кадиз и слушам братята си. Хуснаин беше успял да си отгледа брада едва през последните месеци, а и думата „брада“ беше доста щедра за онова, което се беше получило. Азиз не се умори да го подкача весело заради това. Не бях очаквала да чуя същите шеги тук и едва успях да потисна усмивката си. Марам рядко е намирала Набил за забавен по време на посещенията си.

Погледът му мина над рамото на Идрис и се насочи към мен. Усмивката му се разшири още повече, макар да имах чувството, че по-скоро си е напомнил къде се намира и как следва да се държи.

— Ваше Височество — каза той с любезен, ведър тон. — Както винаги е удоволствие да ви приветстваме на Гибра.

Не отговорих нищо, но протегнах ръка към Идрис.

Пристигна лека пътническа кола, подобна на каретите, които бях виждала по улиците на Андала, със свален гюрук. Посрещачите яздеха коне вместо пустинните мотори, които бях очаквала да видя. Дълго време тишината беше нарушавана само от колелата на каретата по пясъка и мекото тупкане на копитата на конете. Пейзажът не се променяше по никакъв начин и ми беше чудно как водачите ни знаят накъде да вървят. Изглеждаха уверени и целенасочени независимо от липсата на ориентири и компаси.

Изведнъж теренът се промени. Каретата подскочи, а мекият звук от копитата на конете се превърна в отчетливо чаткане. Полегатият наклон пред нас ни поведе надолу, далеч от пясъка и подвижните му планини. От двете ни страни се извисиха каменни урви — невероятно високи, прасковенорозови на цвят и потънали в сянка. От входа на каньона мястото изглеждаше така, сякаш някаква огромна ръка се е заровила в пясъка и е разполовила земята.

Придвижвахме се бързо по гладката пътека и сякаш само миг по-късно пейзажът — и въздухът — се промениха отново. Усещах присъствието на вода, хладно, едва забележимо, но все пак осезаемо. То носеше със себе си аромата на лимони и портокали и тихото шумолене от клоните на десетки дървета на вятъра.

Не ахнах, защото Марам беше виждала всичко това и преди, но застинах като вкаменена от почуда и възхищение.

Портите на Уздад бяха легендарни. Бяха високи точно колкото стените на каньона, направени от огромни тухли, с врати, обсипани с бляскави сребристи шипове, и бяха оцелели след десетки хиляди нападения. Никой никога не беше успявал да ги откърти от стените на каньона, нито пък да влезе през тях. Също като шиповете, плочките, с които бяха покрити стените, сякаш грееха на слънцето — оранжеви, зелени, сини и бели, подредени така, че да образуват цветя с остри венчелистчета. На върха им се виждаше как знамето на вдовицата Султана се вее весело на лекия ветрец, а войниците й маршируваха по пътеката, за да държат под око както хората вътре, така и онези вън.

Проследих с поглед стената, която се издигаше по стената на каньона, почти до върха. Спираше на няколко десетки метра под ръба, но очите ми продължиха да се катерят нагоре. Нито в Уалили — столицата, в която се намираше Зияана — нито на Кадиз имаше нещо подобно.

Дузина жени на коне, облечени в черни роби, се бяха наредили от лявата страна на стената. Фигурите им се открояваха на фона на голия пейзаж и синьото небе. Няколко коне разтръскаха глави и среброто на сбруите им проблясна на слънчевата светлина. Тазалжитите. Тазалжитските племена бяха народът на Масиния — обединени под владението на майка й и силните ездачки, които бяха управлявали пустинята преди издигането на Зиядите.

Изглеждаха точно толкова свирепи и безстрашни, колкото ги описваха в легендите. Знаех, че обичаят селата и градовете на територията на земите им да им плащат десятък все още се практикува. Опитах се да не ги зяпам твърде явно — не можеха да ме видят, но придружителите ни можеха, а Марам ми беше обяснила пределно ясно, че всичко на Гибра я отегчава.

Спряхме на няколко метра от портите и зачакахме Навил да удостовери самоличността си пред стражите. Вратите се отвориха с нисък стон. Ято птици се вдигна с ядни писъци от другата страна на портата. От време на време крясъците им се заглушаваха от волни детски викове.

Когато влязох в имението Уздад, видях Зияана, като по ватийски претворена версия на традиционните кушаилски стилове. Слънцето огряваше широка двуетажна сграда, построена срещу лявата стена на каньона. Една-единствена кула се издигаше в отсрещния й край, с покрит със злато връх, украсен с лъскави зелени камъни. Явно беше, че редовно почистват белите стени — напълно липсваха ръждата и избледнелите цветове на Зияана — стените блестяха почти толкова ярко, колкото плочките, които се редяха тук-там по тях. Портите на града бяха внушителни, но самият Уздад, с множеството си прозорци, малки оръдейни кули и висока златна арка на входа, беше прекрасен. Над терасите се показваха върховете на дърветата, птиците явно гнездяха където пожелаеха, а вратата беше открехната и през нея се точеше непрекъсната върволица от хора.

Самият град се разпростираше от палата, вместо от портите — добре организирана група сгради, всичките до два етажа високи, чисти и добре поддържани. Улиците бяха широки, пътищата — гладки и с подредени на равни разстояния фенери. Отвъд града се виждаха още овощни градини, а отвъд тях — друга кула, за която знаех, че принадлежи към дихийския храм в покрайнините.

Отвътре дворецът беше също толкова красив. Сияйно бели пътеки, високи каменни арки, сложно изваяни колони — всичко, което имаше и в Зияана, но по-ярко, по-живо, сякаш Зияана беше просто опит за имитация. Бях открила нещо истинско тук.

В двореца също имаше портокалови дървета, натежали от плод, смокини, които тепърва щяха да разцъфнат, и тънки като скелети маслинови дървета с лъскави листа, които се вееха лениво на вятъра, докато навлизахме все по-навътре в двореца. Покоите на Марам — моите покои — деляха един вътрешен двор с тези на Идрис — кръгъл, настлан с павета и с весело бълбукащ фонтан в центъра. Дъното на фонтана беше облицовано с оранжеви и сини плочки, подредени като цветя. От двете страни на входните врати към покоите ни имаше стълбове от оранжева скала като тази, която разкриваше каньонът, гравирани със стари надписи на кушаилски.

Останах права насред двора, докато Тала нареждаше на прислужничките къде да разтоварят багажа ни. Взети заедно, стаите, от които се състояха покоите ми, напомняха на малка касба — всички жилищни помещения бяха ориентирани към двора, включително на горния етаж — с портик и гравирани кепенци, отворени широко, за да може бризът да проветрява помещенията. Оттук можех да видя небето — преживяване, за което не си бях давала сметка, че ми липсва, преди да вдигна поглед.

За момент се разтревожих. Не бях предполагала, че ще настанят мен и Идрис така близо един до друг — макар че нямах представа защо биха ни разделили. Той беше сгоден за Марам и имаше логика да са наблизо — да вечерят и закусват заедно, да могат лесно да отидат при другия, ако пожелаят. Но…

Той се беше оттеглил почти незабавно с оправданието, че го боли глава. Вероятно можеше да останем разделени и нямаше да ми се наложи да се безпокоя за измамата, която трябваше да разигравам пред принца.

Това място оставяше впечатление за любов и грижа, за въздушност — тъкмо обратното на всичко в жилището ми в Зияана. В самото дъно на покоите си забелязах малка дискретна врата от тъмно дърво, а до нея висеше запален фенер. Взех го в ръка и след като хвърлих бърз поглед наоколо, отворих вратата. През нея полъхна свеж ветрец и когато осветих вътре с фенера, видях каменно стълбище, което водеше надолу.

Знаех, че би трябвало да води към катакомбите. Уздад беше известен с тях — километрични коридори, които свързваха различните подземни кладенци или пък водеха извън палата. Стотици истории за кралски особи, изпаднали в беда, завършваха с тяхното бягство през катакомбите, от които изходът беше някъде далеч в пустинята. За пръв път от месеци щях да прекарам няколко часа сама и да разполагам със собственото си време. Можех да проуча това място. Да бродя из катакомбите, останала без господар.

Чух ромолене на вода още преди да стигна до подножието на стълбите. Бях очаквала огромна пещера — открито пространство с щръкнали от земята сталагмити. Вместо това открих коридор, осветен с проблясващите пламъчета на стенни свещници. От едната страна минаваше канавка, чиито води се плискаха срещу редиците колони, а от другата страна имаше стенопис, на който беше изобразена Масиния и който сякаш продължаваше безкрайно напред в мрака с разказ за живота й. Детството й в пустинята, отвличането и бягството й, срещата й с теслита, юношеските й години и така нататък, и така нататък. Бях омагьосана от изображението й на гърба на кон, с черна роба, развята от невидимия вятър. Онова, което ме заплени, беше лицето й — тъмно и сурово, с пронизващ яростен поглед. Не знаех как да я опиша — беше така красива, сякаш парче от нощното небе бе паднало сред хората. Кожата й беше тъмна, челото — високо, а бузите й сякаш бяха изваяни от камък. Както винаги непокорната й коса беше сплетена на една-единствена плитка, започваща от темето и с преплетени в нея сребърни украшения.

Конят й се беше изправил на задни крака, но тя се беше задържала на седлото без капка страх, че може да падне. На челото й беше инкрустирана със злато короната на Дихиа. Вместо пустинното небе зад нея се простираха крилете на теслита, вдигнал високо глава.

Масиния бе направлявала собствения си път във всеки миг от живота си. Беше избягала от похитителите си, беше открила любовта — макар и да не беше успяла да спаси мъжа — и беше обединила племената. А в края на дните си, когато бе усетила, че е време за това, просто бе напуснала историята и се бе възкачила на небето.

Моят живот представляваше поредица събития, които ми се случваха — а исках така отчаяно да съм способна да упражнявам контрол върху него, като Масиния. Да видя отново семейството си, Хуснаин. Да се сдобия с нейната сила, нейната решимост, нейната вяра.

— Ето къде си била!

Гласът на Идрис ме накара сепнато да се завъртя на пета.

— Какво правиш тук?

Сърцето ми биеше лудешки, а гласът ми трепереше. Въпросът прозвуча не просто настоятелно, а направо ядосано.

Той вдигна вежда и взе фенера от ръката ми.

— Прислужницата ти ми каза, че си тук. Досега не си проявявала интерес към катакомбите, затова исках да проверя какво те е заинтригувало така — отговори той и присви очи изпитателно. — Не те смятах за масинийка, братовчедке.

Намръщих се.

— За каква?

Аз, разбира се, знаех думата, но това не се отнасяше за Марам. Той направи жест към стенописа.

— Поклонничка на Масиния.

Поклатих глава и пак се обърнах към стената.

— Не й се моля, ако това имаш предвид. Мъртва е — не може да ме чуе.

— Защо тогава изглеждаш така, сякаш си влюбена в нея?

Дори майка ми беше коментирала факта, че чувствата ми към Масиния са по-силни от тези на повечето вярващи. Упрекнах се, че си бях позволила да го покажа.

— Не е така — казах сопнато и си взех фенера.

Доколкото можех да разбера, Марам не вярваше в нищо. Майка й беше починала, преди да може да й предаде своята вяра, а и роднините й по ватийска линия не си бяха направили този труд.

Идрис ме хвана за китката и пак вдигна вежда.

— Никога не сме имали тайни един от друг.

Наложих си да демонстрирам твърдост въпреки усмивката му и поклатих глава.

— Никакви тайни нямам — казах. — Стенописите са красиви, затова слязох да ги поразгледам.

Той се отдалечи малко по-напред и прокара пръст по очертанията на кушаилските надписи. Това беше първото й откровение — скрита в една пещера, с книга с празни страници, отворена в скута й, а надписите представляваха първите редове от „Заветът“.

„Чуйте и разгласете — гласяха те — защото Ние знаем неща, непознати за вас.“

— Един ден ще се върнеш в крепостта. Така завършва стихотворението й — каза Идрис.

Поколебах се, преди да осъзная какво има предвид — за това стихотворение бяхме говорили на бала. Полетът на Масиния.

— Това е ужасен превод — казах сухо.

Принцът се обърна и ме изгледа продължително, преди да осъзная грешката си.

Марам не говореше кушаилски, но дори и да говореше, нямаше да е запозната със стиха, който той неуспешно се беше опитал да преведе.

— Почти също толкова лесно е да те подмами човек, колкото Марам — каза Идрис след дълго мълчание.

Не се усмихваше.

Усетих как кръвта се отцежда от лицето ми.

Марам. Името увисна във въздуха.

Бях разкрита.

16

Стоях сред мрачното подземие, замаяна от шока.

— Кога…

— Кога разбрах ли? — довърши той. — Заподозрях още на бала, когато попита прислужницата дали е добре. Марам дори не забелязва слугите. Но оттогава ми го подсказаха още милион дребни неща. Лицето ти е прекалено открито. Марам никога не си позволява да сваля защитите си така. Гледаш хората, когато им говориш, вместо погледът ти да минава през тях по начина, характерен за нея. Слушаш ги — всичко, което ти казвам, предизвиква някаква реакция, независимо колко дребна или безобидна е тя. Изглеждаше дълбоко впечатлена, когато кацнахме в Гибра, а Марам дори не би хвърлила на двореца втори поглед. И може би най-показателно от всичко беше обстоятелството, че ме слушаше и забелязваше всяка моя грешка по време на… слабия… ми преразказ на легендата за Масиния. Виждах го изписано на лицето ти, макар че имаше благоразумието да не споделиш истинските си чувства.

Тръпките на ужаса полазиха нагоре по гръбнака ми. Наистина ли съм била така прозрачна? Толкова очевидни ли са били грешките ми? Една малка част от мен беше впечатлена — знаех, че Идрис трябва да е умен, щом е оцелял в Зияана толкова години, но това… Колко ли внимателно наблюдава всички, за да усети разлика в Марам, която дори баща й беше пропуснал?

— Щом си бил толкова сигурен, защо изобщо имаше нужда да ме подмамваш? — попитах ядосано.

— Защото никога нямаше да признаеш, че не си Марам, ако те бях попитал любезно — засмя се той развеселено. — И така. Коя си ти? И защо си тук вместо Марам?

Стиснах зъби. Цялата ми усилена работа, всичко, което бях изтърпяла, беше изгубило всякакъв смисъл само за миг. А Идрис не се беше доказал като достоен за доверие — само като умен.

— Ами ако откажа да отговоря?

За пръв път лицето му придоби изненадано изражение и той пристъпи напред.

Побързах да направя крачка назад.

— Уплашена си — отбеляза той, разширил очи.

— Разбира се, че съм уплашена — казах аз, а гласът ми трепна. — Живееш в Зияана! Знаеш каква е цената на…

— Провала — довърши той вместо мен. — Не помислих, че…

— Естествено, че не си помислил. Това е било просто игра за теб. Загадка, която да решиш — казах и си поех дъх треперливо. — За мен това не е игра. Животът ми зависи от успеха ми.

Той кимна и ме изгледа проницателно.

— Разбирам. Но не мога да ти помогна, ако…

Изпръхтях презрително, преди да успея да се възпра.

— Да ми помогнеш? Не можеш да ми помогнеш. С предишния ми живот е свършено. Няма път за бягство, няма къде да се скрия от тази истина. Животът ми вече е такъв. Ако това изобщо може да се нарече живот.

Той се втренчи в мен, а аз вирнах брадичка, сякаш да го предизвикам да оспори думите ми.

— Говориш като една от нас — каза той вместо това.

Стиснах зъби още по-яростно.

— Благодаря ви, саиди^[5] — отвърнах, подчертавайки благородната кушаилска титла като напомняне, че не съм една от тях. — Ласкаете ме.

— Не те…

Вдигнах ръка. Толкова бях ядосана — на себе си, задето се оставих да ме хванат в този капан, на него, задето не разбираше какво означава за мен разкритието му, на съдбата, задето ме беше пратила в Зияана преди толкова месеци.

Фонтанът, разположен по-напред в сумрачния тунел, се включи и внезапният прилив на вода накара една малка птица да отлети покрай нас нагоре по стълбите, към слънцето. Светлината проблесна меко по обагрените й като скъпоценни камъни криле и миг по-късно от нея вече нямаше следа. Съчувствах й — да я стреснат така, след като най-после беше намерила място, където да си отдъхне. И й завиждах, задето можеше да избяга така бързо и лесно.

— Толкова много приличаш на нея — каза той. — Винаги ли е било така?

Вперих поглед в едно цвете точно над лявото му рамо.

— Имах даан — отговорих.

Бях ли говорила — или мислела — за даана си в минало време преди?

— Отнеха ми го — добавих.

Той не каза нищо.

Усетих как гневът ми отново се надига в тишината и си наложих да потисна изкушението да докосна бузите и челото си. Не усещах фантомна болка там, където някога беше мастилото, никакво по-необичайно чувство. Някога бяха част от мен, а сега просто ги нямаше. Бях се примирила с това.

Когато Идрис заговори, гласът му прозвуча по-меко. Явно беше проумял каква висока цена бях платила.

— Как попадна тук?

— Как попадат всички в Зияана? — отговорих аз с въпрос и скръстих ръце.

— Била си отвлечена — каза той. Аз замълчах. — Ще прекараме тук доста време заедно. Ще ти бъде от полза да ми се довериш, саидати^[6].

Кушаилската дума далеч не прозвуча толкова тромаво в устата му, отколкото бих очаквала.

Поклатих глава.

— Би трябвало да знаеш по-добре от мен колко е трудно да се довериш на някого в Зияана.

Той се приближи към мен като към уплашено животно.

— Можеш да ми се довериш — не е в мой интерес да разкрия тайната ти.

Насилих се да го погледна.

— Ако исках да използвам това срещу теб — допълни той тихо, — вече щях да съм го направил.

Поколебах се, докато обмислях думите му. Беше прав. Щом се беше досетил още вечерта на бала или по време на полета от Андала до Гибра, значи бе имал предостатъчно възможности да ме издаде, да се възползва от откритието си. Да съсипе живота ми. Но не го беше направил. Това беше добре за мен.

— Отвлякоха ме през навечерието на пълнолетието ми — прошепнах, втренчена невиждащо в тъмната вода. — Пред очите на приятелите и семейството ми. Пред очите на брат ми. Не разбирах защо им трябвам, преди да я видя.

— Марам? — каза той.

Кимнах.

— Тя властва над живота ми, откакто пристигнах в Зияана.

След като първите думи се изплъзнаха от устните ми, сякаш вече не можех да спра потока. Надпреварваха се, сякаш се изливаха от мен — разказах му за пристигането си в Зияана и как ме бяха затворили като в гробница. Част от мен се чувстваше изолирана от всичко, което бях преживяла — самотата, загубата на даана, животът под зоркия поглед на Марам и Надин. Но момичето, което бе хлипало по време на първата нощ, още живееше в мен, и усетих как гласът ми потреперва задавено.

Идрис се облегна на стената, тих, но зорко вгледан в мен, и ме остави да говоря, като ту ме подканяше да продължа с въпроси, ту ме оставяше да помълча, когато чувствата ми дойдеха в повече. Докато говорех, започна да ме изпълва необичайно чувство за лекота, сякаш бях очаквала възможност да сваля този товар от плещите си. Не бях говорила с никого, а и кой ли би ме изслушал? Тала, която правеше дребни мили жестове, но се боеше да се сближи твърде много с мен? Дроидите, които не можеха да изпитват нито съчувствие, нито разбиране?

— От колко време си пленник? — попита Идрис, когато завърших разказа си.

Засмях се сломено.

— Не зная. Седмици? Месеци? Балът беше първото ми излизане от Зияана.

— Идните седмици може да се окажат благодатен отдих и за двама ни — каза той замислено. — Без непрекъснатото наблюдение.

Не се усмихнах, но тази мисъл ме очарова. Време, през което да бъда себе си, без маска, без заплахата от Надин и Марам да тегне над всеки мой ден.

— Да — прошепнах. — Възможно е.

Тишината изпълни тунела отново, но този път — по-уютна, сякаш ме изкушаваше да приема предложението му за отдих, за доверие.

— Как да те наричам? — попита той накрая.

Вдигнах брадичка. Бях взела решение.

— Наричай ме с името ми. Амани.

17

Събуди ме мелодия на лютня. Струните звънтяха бавно, лениво, сякаш свирещият имаше всичкото време на света. Не се чуваше песен или друг акомпанимент. Останах в леглото, затворила очи, и се насладих на мелодията — стара, традиционна, но вдъхновила нови вариации. В цялото ми село имаше само един музикант, който можеше да свири на лютня — един старец, който беше починал две нощи преди навечерието на пълнолетието ми.

Стаята ми беше изпълнена със сенки — завесите още бяха спуснати. Два фенера блещукаха слабо, а лъчите им хвърляха по пода и стените особени петънца светлина, подобни на съзвездия. Беше ранна утрин. Все още се усещаше нощният хлад на пустинята и не се чуваха птичи песни. Но долавях внимателните стъпки на слугините пред стаята ми, тихия им шепот, прокарването на метли по пода. Тала нямаше да идва да ме буди по време на посещението ни — благородните гости можеха да спят колкото пожелаят.

Музиката стихна и мислите ми се върнаха към предишната вечер и признанието ми пред Идрис.

Малка частица от мен ми нашепваше да не му се доверявам. В Зияана нямаше доверие — обитателите й не можеха да си го позволят. Но сега не бяхме в Зияана. Доказателството за неговото доверие беше самият факт, че не ме беше застигнало никакво наказание. Поне засега тайната ми беше в безопасност, както и аз самата. За момент ме обзе тревога — какво щеше да се случи, ако решението да му се доверя се окажеше грешка? Можех ли да си позволя такъв риск? Но после си напомних, че няма значение — вече нямах избор.

Покоите на Марам и Идрис се намираха близо до центъра на двореца, но същинското му ядро представляваше въздушен просторен комплекс от открити дворове и пътеки във всички посоки. Извадих една от многото книги, подредени на лавицата в стаята ми, и излязох навън. След като разпитах една от прислужничките, се отправих по посочения от нея път към един от малкото басейни в Уздад. Катакомбите невинаги водеха към празни стаи или храмове. Този пасаж излизаше в една изкуствена пещера, издълбана направо в скалата на каньона. Стените й бяха загладени, а дъното на басейна — настлано с яркооранжеви и зелени камъни. Тревата около него беше подрязана, имаше пътеки и павилиони. Различих силуета на Идрис в отсрещния край на басейна, близо до ръба. Плуваше с бавни лениви движения под водата.

Нито аз, нито Марам можехме да плуваме, затова се настаних на една от големите възглавници и се излегнах по дължината на дивана с книгата в ръка. Бях я взела, без да я погледна, но сега забелязах, че е детска книжка, изцяло на кушаилски. Представляваше сборник от народни приказки и легенди, с позлатени ръбчета на страниците и десетки умело нарисувани илюстрации на митични създания.

Историите ме погълнаха. Не бях чела на кушаилски, откакто бях пристигнала в Зияана, и също като толкова много от останалите неща, които бях открила в Уздад, това преживяване будеше у мен смесица от скръб и радост. Част от мен се чувстваше така, сякаш отново се намирам на пазара в Кадиз. В средата седяха старици, безобидни в очите на ватийците, и разказваха стари приказки. С Кхадижа редовно се измъквахме от задълженията си и отивахме да седим в краката на един или друг разказвач и да слушаме историите им за теслити и афарити, пристигнали в света ни, за да отнесат със себе си един или друг герой. Кхадижа открай време обичаше най-много романтичните истории, любима й беше легендата за Бадр, който пътешествал чак до града на теслитите и се оженил за една от тамошните принцеси.

Плискането на вода в стените на басейна и нечие изпръхтяване ме изтръгнаха от унеса. Идрис беше излязъл от басейна и сега стоеше на ръба му с лице към мен, приглаждайки тъмната си коса назад от лицето. Бях свикнала с широкоплещестите фигури на фермерите в нашето село. С приятелките ми ги наблюдавахме тайно, докато жънеха на полето — голи до кръста, тъмнокожи, красиви и може би някой ден — съпрузи. Колкото повече приближаваше навечерието на пълнолетието, толкова по-опасно до границата на благоприличието флиртуваше Кхадижа. Първо започна да им носи храна и вода, а после — нищо друго, освен самата себе си. Беше по-смела от мен и по-решена да вземе онова — и онзи — когото пожелаеше, без да се обръща назад.

Никога не съм била такова момиче — спомените за споровете с братята ми се открояваха ясно в съзнанието ми. Освен това, никога не бях желала някого от тях. Не и истински. Бях флиртувала, да, но бягах от сериозните връзки. Бях доволна във фермата на родителите си, със стиховете за компания.

Но днес усетих как бузите ми поруменяват и не можех да откъсна очи от широкия гръб на Идрис, когато той се извърна — или от капките вода, които се стичаха от косата му по раменете. Не бях забелязала колко е дълга досега, тъй като бе къдрава около ушите и на нивото на брадичката, но мокра и прилепнала към тила стигаше почти под раменете му. Кожата му имаше топъл, тъмнозлатист оттенък, но няколкото часа на Гибра вече я бяха накарали да придобие загар, по-близък до бронзовото. Все още мокър и окъпан в слънчеви лъчи, той сякаш сияеше — като че ли се беше появил тук от някакъв друг свят. Духовете, наречени афарити, които крадяха любовници, за да ги отведат със себе си, обикновено бяха жени, но днес бях готова да повярвам, че Идрис е пристигнал в Уздад, за да си намери невеста.

Принцът се обърна, за да си вземе кърпа, все още без да забележи, че седя в павилиона зад него. Над лакътя му имаше татуиран черен кръг, приблизително с размера на дланта ми. Взрях се в него в опит да проумея значението му. Не успях да потисна изненаданото си възклицание, когато осъзнах какво представлява.

Идрис се сепна, вдигна глава и впери очи в моите. Почувствах се като дете, хванато да тършува из шкафовете с храна. Горещината в бузите ми се разпростря още повече и колкото и да се опитвах, не можех да си наложа да откъсна очи от неговите. За него явно се отнасяше същото. Беше се втренчил в мен с уста, увиснала от изненада. Внезапно над главите ни се разнесе птичи вик и двамата рязко извърнахме поглед един от друг. Придърпах колене към себе си, сякаш да се защитя от него, и насочих отново вниманието си към книгата с надеждата той да се върне във водата или да влезе в двореца.

Звукът от боси ходила, които шляпат по камъните, се отдалечи от мен и се насочи към палата. След малко си позволих да въздъхна облекчено и да се опитам пак да се съсредоточа върху книгата. Но въпреки цялото си старание не можех да проследя думите на страницата.

Знаех, че символът на ръката му трябва да е бил плод на въображението ми — или поне да съм разбрала грешно какво точно представлява. Приличаше на кхитаам — кралски печат. Преди окупацията всички членове на кралското семейство имаха такива татуировки на гърба, точно под основата на врата. Обикновено бяха два пъти по-големи от тази на ръката на Идрис и също като даана обозначаваха техния род, вярата и наследството им. Но кхитаамите означаваха и нещо повече. Когато някой член на кралския род навършеше пълнолетие, семейството му татуираше надеждите си за тяхното бъдеще в кожата им. Нека бъдеш справедлив, нека бъдеш състрадателен, нека бъдеш силен и така нататък. Когато Матис забрани със закон дааните на благородниците, забрани заедно с тях и кхитаамите. Старите родове нямаше да бъдат удостоени с никакво признание, освен неговото, същото се отнасяше за родовите им връзки.

Видът на кхитаама на Идрис ме беше разсеял така, че не усетих кога се е върнал, преди сянката му да падне върху мен. Беше се преоблякъл с дълъг панталон и бяла риза, все още залепнала за мократа му кожа. Косата му, още влажна, беше привързана назад, с няколко по-къси кичурчета, които се къдреха отстрани на скулите му. Под ръка носеше дървена дъска, а в другата — кадифена торбичка.

— Целия диван ли си заела? — попита той, подчертано втренчен в изтегнатите ми крака.

Усетих как думите му накараха нервния възел в стомаха ми да се разплете, просто ей така. Устоях на изкушението да въздъхна и придърпах крака под себе си да му направя място.

— Благодаря!

От предишното му стреснато изражение не беше останала и следа, макар че когато стрелнах с очи мястото, където ризата му беше прилепнала към гърдите, улови погледа ми, а после извърна очи. Седна до мен, без да казва нищо, отвори дъската и я разположи на масата пред нас. От торбичката извади двайсетина фигурки, разделени поравно на червени и зелени.

— Играла ли си преди? — попита ме.

Изчервих се пак — беше ме хванал да го зяпам втори път.

Дъската беше подредена, но така, сякаш на нея вече течеше игра, спряна по средата.

— Шатрандж^[7]? Да. Децата я обичат.

Той вдигна вежда.

— На по-възрастните сред нас също им допада.

Вдигнах една от червените фигурки, оформена като старовремска колесница. Очертанията й се бяха заоблили от дълга употреба, макар че още се забелязваха прашинки от златни инкрустации, останали тук-там по улейчетата.

— Не — казах и я оставих обратно. — Не и ако не желаят да ги обвинят в държавна измяна и подривна дейност.

Идрис изпръхтя, а крайчето на устните му се повдигна в полуусмивка.

— За какво им е на фермерите да разбират от стратегия, ако не за да се разбунтуват? — додадох и се облегнах назад, по-далеч от игралната дъска.

Той присви устни, сякаш се опитваше да устои на изкушението да прехапе долната си устна. По кожата ми пробягваха електрически искри, когато погледнех устните му, а нямах никакво право изобщо да го правя.

— Е — прекъсна той мислите ми, — една принцеса трябва да владее стратегията. Даже повече от обикновено, в твоя случай. Кога си играла за последно?

Вдигнах рамене.

— Значи ще ми бъде лесно да те победя?

Не се хванах на примамката. Той въздъхна и продължи:

— Наистина се опитвам да ти помогна. Лицето ти те издава твърде много, а досега не си се изправяла пред благородниците от кръга на Марам сама. Ще се наложи да овладееш стратегическото мислене, за да оцелееш.

— Добре — отвърнах след кратко колебание. Оставих книгата встрани и свалих крака на пода. — Но ще трябва да подредиш дъската като за нова игра.

Той поклати глава.

— Това е мансуба — обясни. — Дъска задача. Фигурите ти вече са хванати в този капан. Как ще ги измъкнеш?

Бях играла на девет-десет години, но лесно си припомних правилата и тактиките, които бях научила. Идрис играеше добре и с лекота увличаше в играта. Не се изненадах да установя, че е също толкова добър в прикриването на емоциите си, докато играехме, колкото и при всякакви други обстоятелства. Беше хитър, умееше да отвлича вниманието и аз неведнъж забравях да следя развоя на играта, докато се заливахме от смях.

— Не мислиш по-далновидно от два хода в бъдещето — каза, когато протегнах ръка към фигурката с форма на слон. — Трябва отсега да се подготвяш за края на играта, иначе няма как да решиш задачата.

— За тази цел трябва да познавам другия играч извънредно добре — отбелязах аз и вдигнах фигурата.

Той се ухили широко, когато я преместих.

— Можеше да го направиш, ако не се разсейваше. Ето така.

С един-единствен ход той се озова от моята страна на дъската. Ясно можех да видя, че след още четири-пет хода ще спечели. И нямаше как да променя това.

— Ти мамиш.

Дори аз усетих хленчещата нотка в гласа си.

— Използвах достъпните ми възможности — отвърна той и вдигна един от везирите ми от дъската. — Не съм виновен аз, че обичаш да се смееш. Да пробваме пак?

Кимнах. Книгата с приказките лежеше на масата до мен, затова я отворих, докато той разчистваше дъската и подреждаше фигурите.

— Можеш ли да четеш?

Застинах и зачаках да повтори въпроса. Когато видях, че няма да го направи, вдигнах очи от страницата, все още без да обеля дума. Той се намръщи, видимо объркан, но най-после разбра и очите му се разшириха.

— Не… Нямах предвид, че не можеш изобщо.

— А какво имаше предвид? — попитах аз, като оставих леденият тон на Марам да обагри гласа ми.

Той сведе очи към книгата.

— Кушаилски. Можеш ли да четеш на кушаилски?

— Майка ми ме научи — казах аз и затворих книгата.

Не го попитах дали той може да чете на кушаилски. Вече ми беше станало пределно ясно, че докато долните класи бяха страдали от последиците на окупацията, кралските семейства бяха подложени на друг тип жестокости. Може да беше овладял кушаилския като малък, но после да е бил принуден да го забрави. Наблюдавах го как подрежда фигурите и се опитвах да намеря правилните думи. Знаех какво бих искала аз на негово място. Да си върна частица от мен, от семейството ми. Да вкуся от собственото си минало, колкото и да е горчиво, беше по-добре от това да знам, че част от мен липсва и няма как да запълня празнината.

Той отново изви устни в половинчата усмивка.

— Зяпаш ме.

Беше ми предложил отдих. Казах му името си, разказах му за живота си в Кадиз — в известна степен това ми беше помогнало да намеря път обратно към себе си. Не му ли дължах същото?

— Мога да ти я прочета — казах.

Сега беше негов ред да застине неподвижно, с увиснала над червения кон ръка. Знаеше, че имам предвид татуировката му.

— Написана е на официално писмо — отговори той най-после.

— А на какво според теб е бил написан „Заветът“?

Той мълча дълго и аз реших, че ще отхвърли предложението ми. Изведнъж кимна рязко и бързо, сякаш се боеше, че ще промени решението си, преди да довърши движението. Извърна поглед настрани, докато вдигаше ризата си над главата да я съблече. Отказваше да ме погледне в очите, а челюстта му бе така здраво стисната, сякаш се подготвяше за физически удар.

Предположението ми се оказа правилно — татуировката беше кхитаам. Докоснах я с върха на пръстите си, а той трепна и застина скован.

— Дори не зная какво е — каза.

Гласът му беше дрезгав, я дясната ръка — стисната в юмрук в скута му. Виждах го със свалена маска, без обичайната студена изисканост. Идеше ми да извърна очи, сякаш го бях заварила по-гол, отколкото когато излезе от водата. Вместо това го хванах над лакътя и насочих поглед към татуировката. Беше изящна и сложна, с чисто и ясно изписани букви, независимо от гъстия дълъг текст, събран на такова малко място.

— Това е кхитаам — обясних. — Кралски печат.

Той си пое дъх рязко.

— Обикновено се правят на гърба.

— Така е — отвърнах. — Този е бил направен точно след капитулацията, нали?

Той мълчеше, втренчен в игралната дъска.

— Идрис?

— Да — отговори той. — Малко след това.

— Сигурно са го направили на ръката ти, за да го скрият от ватийците. Знаели са, че те ще търсят даан или кхитаам на гърба ти, но на варварското писмо на ръката ти няма да бъде обърнато внимание.

— Това е нелепо.

— Все още го имаш — изтъкнах аз. — А си сгоден за престолонаследницата на империята.

Той не отговори.

Печатът беше разделен на три — горната половина беше от две части, а долната беше цяла. Проследих думите в левия ъгъл.

— Това е наследството ти. Потомък на древен род, с кралска кръв — усмихнах се. — Половината родове твърдят, че са преки наследници на Канса ел Увла.

— И моят ли? — попита той.

— Да — отговорих и притиснах пръст към стеснената част на раздела. — Това тук е името й. Всички останали думи извират от него.

Той кимна, сякаш виждаше логиката в това.

— Тук — продължих, като докоснах дясната част, — са непосредствените ти предтечи. Майка ти, баща ти, баба ти.

— Имената им? Има ли ги?

— Да — потвърдих. Той затвори очи. — В долната половина е името ти — ето тук, в средата. Има дихийска благословия. А това са надеждите на семейството ти за теб — да бъдеш милостив и справедлив. А това, мисля, е за здраве.

— Достатъчно — каза той и издърпа ръката си.

Не го направи рязко или грубо, но дори да беше така, нямаше да го обвиня. Кожата му беше посивяла, а жилите на врата му изпъкваха заради напрежението в челюстта. Потри лице с длани и прокара пръсти през косата си.

— Идрис — казах и се намразих мъничко, задето гласът ми прозвуча така нежно.

Той не беше някакво диво животно, което можех да уплаша.

Изглеждаше така уморен, облегнал лакти на коленете си и привел рамене напред, сякаш гърбът му се превиваше под тежестта на онова, което беше научил. „Не биваше изобщо да му го предлагам“ — помислих си.

— Трябва да знаеш — казах на глас. — Онзи, който ти е направил този кхитаам, те обича повече, отколкото можеш да си представиш.

— Не разбирам.

— Престъпление е да направиш даан или кхитаам на кралска кожа. Някой е рискувал собствения си живот, за да знаеш винаги откъде произлизаш.

Пресегнах се към него, без да мисля, положих длан върху неговата и се наведох по-близо. Той въздъхна. За миг останах така, омагьосано вперила очи в гледката на ръцете ни — моята, покрита с къна и отпусната върху неговата голяма длан. Въпреки презрителното отношение на Марам към украсите с къна си бях позволила да си угодя с това. Когато вдигнах поглед, видях, че ме наблюдава, приближил лице към моето, с открито любопитство. Изпитах усещането, че ме вижда такава, каквато аз бях видяла него — като истинския човек зад прикритието, не като имитация на Марам. Ръката му се обърна под моята и пръстите ни се преплетоха.

Ударите на сърцето ми забиха в основата на гърлото — толкова силно, че усещах как се разпростират върху цялото ми тяло.

— Ти ми направи подарък — каза той, когато вдигнах очи към неговите. — Не знаех, че ги нося със себе си. Една от опасностите, които крие това да забравиш майчиния си език.

„Не го зяпай!“ — заповядах си. Не се беше обръснал и кушаилският му произход личеше още повече. Приличаше на момче, което можех да срещна по някой от пътищата в селото си.

Той ме докосна леко по бузата и прокара палец до ъгълчето на устните ми. Имах чувството, че е също толкова неспособен да контролира какво правят ръцете му, колкото и аз.

Дланта му се спря на шията ми и палецът му мина точно над онова място на гърлото ми, където усещах ударите на сърцето си най-ясно. Знаех, че бие достатъчно бързо и силно, че да го усети и той.

— Аз… — продума Идрис.

— Братовчеде?

Не беше като развалена магия — но видях как той, също като мен, изведнъж си спомни къде сме. Кои сме. Отделихме се със спокойно движение, без коментари или видимо притеснение — макар че още чувствах как сърцето ми трепти в гърлото като птичка, която се опитва да избяга от клетката си.

Фурат беше застанала на стъпалата на павилиона и се усмихваше така, сякаш беше разкрила някаква тайна. Когато очите ни се срещнаха, усмивката й стана още по-широка.

— Учиш я как да играе шатрандж ли?

— Уча я как да стане по-добра — отговори той и успя да докара на лицето си неискрена усмивка.

— Да не сте залагали дрехите си? — попита тя, вдигнала вежда.

Горещата вълна на срама се надигна, два пъти по-силна.

— Да — каза Идрис, този път истински усмихнат, и се облегна назад. — Аз загубих първата игра.

— Струва ми се — казах аз, отново сложила маската на рязката нетърпелива Марам като втора кожа, — че днес не ми се играе повече.

Идрис не ме погледна, макар че миглите му трепнаха леко, когато си взех книгата. Играех — и двамата играехме — много опасна игра. Принцът беше тъкмо такъв, какъвто го беше описала Тала: красив и с драматична история. Но не беше мой и не съществуваше свят или действителност, където би могъл да бъде.

Разбирах какво диктува разумът, но все пак не можех да се отърся от мисълта, че той продължава да усеща присъствието ми също толкова остро, колкото аз неговото, докато излизах от пещерата, за да се върна на открито.

18

Заспах и сънувах.

Навечерието на пълнолетието отиваше към своя край. В ефирния свят на сънищата празненството продължаваше, необезпокоявано от нищо. Дърветата бяха обкичени с малки светещи сфери, а мелодията на лютня изпълваше въздуха, водена от ритмични удари на бендир. На вятъра прошумоляха криле, но не се появиха птици. От раменете ми се свлече наметало — черно, с избродирани със златни конци пера. „Същото като на Масиния“ — каза гласът на майка ми. Засмях се, макар сама да не разбирах на какво. В средата на двора танцуваха приятелите ми и ми махаха с ръце да се присъединя към тях.

— Виж — прошепна седналият до мен Хуснаин. — Вдясно от теб.

Идрис!

Беше застанал до по-големия ми брат, облечен като един от нас, ведро усмихнат. Азиз беше по-висок от него, знаех това със сигурност, но тази вечер изглеждаха еднакви на ръст. Азиз го потупа по рамото, после посочи към мен.

Усмивката на Идрис се измени, когато очите ни се срещнаха. По-нежна, по-смела, обагрена от друг вид щастие.

А после сънят избледня. Мекият звън на друга лютня ме беше разбудил. Мелодията, която звучеше в съня ми, не беше спряла. Изправих се от леглото така, сякаш от гърдите ми се точеше нишка, която бавно ме придърпваше все по-близо и по-близо до звука.

В задния ъгъл на двора се виждаше ниска дървена порта, която водеше към малка градинка. Там открих Идрис, седнал до една маса върху купчина възглавници. Градината не беше и наполовина толкова голяма, колкото вътрешния ни двор, и от всички страни я заобикаляха дървени решетки, покрити с цветя. Точно до Идрис имаше дърво, в чиято сянка той се беше настанил с лютнята в скута.

Положи длан над струните, за да затихнат, когато дървената портичка се затвори след мен.

— Събудих ли те?

Поклатих глава. Толкова много приличаше на онзи негов образ, който бях сънувала! Косата му падаше под брадичката, а наболата му брада беше пораснала още малко. Носеше джелаба, макар че ръкавите й бяха по-къси от обичайното, и нямаше качулка.

— Ще… Ще те оставя да свириш — казах най-после и се обърнах да си вървя.

— Добре дошла си да останеш — каза той.

Поколебах се. „По-добре да си тръгна“ — помислих си. Колкото по-дълго време прекарвах с Идрис, толкова по-лесно беше да забравя кои сме. Той — принц, а аз — на практика робиня. Тази история нямаше да завърши с щастлив край. Нямаше как да стигнем до него.

И все пак…

— Закуси ли вече? — попитах.

Върнах се с поднос с чай, хляб и малко масло. Той си играеше със струните на лютнята, докато аз му налях чай и оставих чашата до лакътя му. Беше облегнал една възглавница на дървото и ми направи знак с ръка да се настаня на нея. Седнах удобно, с чашата чай, която приятно затопляше ръцете ми, и затворих очи, заслушана в мелодията, която той засвири.

Сърцето ми откликваше без усилие на всяка промяна в музиката, всяко ускоряване и забавяне на темпото. Запитах се кой ли го е научил да свири. Не можеше нито да говори, нито да чете на кушаилски, затова кой ли си беше направил труда да му помогне да усвои кушаилски инструмент така добре? Положението му на принц сигурно означаваше, че би му било лесно да се сдобие с учител, но да се научи да свири беше нещо съвсем друго. Ватийците не бяха забранили всички културни и религиозни практики, но позицията им по тези въпроси беше ясна. А сред махзените щеше да бъде още по-лесно да надушат такова хоби.

Мелодията се промени отново и аз отворих очи.

— Знам тази песен — казах с усмивка.

Той ми се усмихна в отговор.

— Ще я изпееш ли?

Засмях се.

— Имам глас на селянка.

— Значи със сигурност е прекрасен.

Сдържах се да не го нарека „ласкател", но по погледа му прочетох, че е забелязал насмешливото присвиване на устните ми. Запях. Песента беше стара, навлязла в Кушаила от юг. Разказваше се за момиче, което се разхождало в една градина и срещнало един мъж, който се люлеел и пеел. И макар че умолявала за милост, нищо вече не можело да я спаси от любовта — нито пък самата тя била сигурна, че наистина иска да бъде спасена. Звуците на лютнята отшумяха, преди да свърши песента, и думите увиснаха във въздуха.

— Ти… — започна Идрис, но млъкна.

— Аз?

Смущавах се, когато той се вглеждаше в мен така, както в този момент. Не критично, но зорко. Не пропускаше нищо, когато ме наблюдаваше така — и в крайна сметка винаги научаваше по нещо, което не исках да разбира. Спомних си как се беше досетил коя съм, как беше прозрял истината след седмиците усърдно обучение. Щеше ли да бъде в състояние и друг да направи същото? Ядосвах се сама на себе си, задето се провалих, но истината беше, че той не просто беше видял, че не съм Марам — беше забелязал всички онези следи, които подсказваха коя съм аз.

Седяхме така близо един до друг, така че той с лекота протегна ръка, отметна косата ми зад рамото и подръпна верижката, окачена на шията ми. Хванах го за китката, за да го спра, но пръстите му вече бяха намерили висулката. Беше дълга колкото половината ми палец и съвсем малко по-широка. От едната страна беше изваяна така, че да изглежда като реалистично очертана ръка, а от другата беше гравиран стих от „Заветът“.

„Вярвайте, защото Ние знаем неща, непознати за вас. И виждаме неща, невидими за вас.“

Марам никога не би си сложила такова украшение.

— Останало е от предишния ти живот? — промърмори той.

Желанието да му отговоря остро се изпари, когато срещнах погледа му.

— Не ми е останало нищо от него.

Бях го открила преди два дни, скътано сред бижутата на Марам. Вероятно беше подарък от вдовицата, който принцесата така и не си беше сложила, или пък бижу, изработено по поръчка преди смъртта на майка й. Тези висулки бяха често разпространени сред дихийците и особено сред кушаилците. Носеха ги, за да пъдят злото и да привличат доброто, да отблъскват завистливите погледи и да пазят най-ценните притежания.

Идрис сведе поглед към висулката, за да я разгледа пак.

— Не ти ли харесва? — попитах го.

— Не се уповавам на такива неща да ме пазят.

— На какво тогава?

— Сам на себе си — отговори той и остави висулката да падне от пръстите му.

— Никой не може да оцелее сам, Идрис.

Той се загледа в мен за момент.

— Ти си била сама.

— Не напълно — казах, като обвих пръсти около висулката. — Имах надежда.

— Амани… — започна той, а аз застинах. Все още беше ново за мен да го чуя да ме нарича по име. — Имам една молба.

— Да?

— Искам да разкриеш истинската си самоличност пред вдовицата, когато се срещнеш с нея днес — каза той. — И пред Фурат. Аз няма да издам тайната ти. Никой от нас няма да го направи. Но те заслужават да знаят. Това е техният дом.

Вече бях рискувала живота си, като му се доверих да знае истината. Да кажа и на други… Не можех и да си го помисля.

— Знаеш, че искаш от мен твърде много, затова защо изобщо си правиш труда?

— Вдовицата ми е като родна баба — каза той. — Много съм привързан към нея. А вече е понесла предостатъчно. Тя е кушаилка, но никой от наследниците й не говори на родния й език. Никой от тях не знае старите песни, легендите. Прекалено опасно е. Отстъпила е дома и трона си пред чуждоземците.

Всички ние бяхме отстъпили домовете си пред чужденците. Такова беше положението навсякъде. Но повечето от нас имаха семейства, които да ни утешат в трудните моменти — баби и дядовци или внуци, или поне приятели, които бяха преживели ужасите на войната. Имахме роден език, който да ни служи за пристан, и легенди, които да ни топлят. На вдовицата не й беше останало нищо такова. А тя не беше започнала като кралица на малка ферма — някога беше управлявала света, а сега беше затворена в плен на тази луна. Усетих как сърцето ми омеква, а това беше опасно.

— Ами Фурат?

— Ясно ти е какво е отношението на Марам към нея. Когато посещава Уздад… Тя мрази да бъде тук и си го изкарва на нея. Братовчедка ми се чувства така, сякаш всяка минута е като бомба, която може да избухне. Искам да й позволя да си отдъхне от това.

Той положи длан върху моята и леко сведе очи.

— Не прави така — засмях се аз. — Не сме в Зияана.

Той се ухили широко и ме стисна за ръката.

— Това „да“ ли означава?

— Действал ли е този номер на някого преди?

— Амани!

Устоях на импулса да прехапя долната си устна.

— Това е огромен риск — прошепнах.

— Ще се погрижа нищо да не ти се случи.

— Колко кавалерско от твоя страна — казах сухо, а той само се усмихна още по-широко.

— Това „да“ ли означава? — попита пак.

— Да — казах най-накрая. — Ще го направя.

— Благодаря. Нямаш представа колко много значи това за мен — усмихна ми се той ослепително и ме целуна по бузата.

Замръзнах на място, с ръка, все още в неговата, и се втренчих в лицето му неразбиращо. Отне му секунда да осъзнае какво е направил. После вдигна ръка към бузата ми и прокара палец по мястото, което току-що беше целунал.

Не помръднах, нито пък можех да откъсна очи от неговите. Чувствах се така, сякаш пазим равновесие на ръба на нож — на опасна територия, в която си бях обещала да не навлизам. Той ме следеше също толкова внимателно, колкото аз него, с все още опряна на бузата ми ръка и с очи, впити в моите.

— Ето къде сте били — нахлу Тала задъхано в градинката. — Търсих ви навсякъде! Очакват ви в покоите на вдовицата за обяд. Дихиа! Та ти дори не си облечена още.

Идрис ми помогна да се изправя на крака, но не ме пусна, когато понечих да се отдалеча. Гледаше ме по същия начин, както вчера — сякаш се опитваше да чуе истината в мълчанието ми. Пръстите му докоснаха бузите ми леко като перце, после се спуснаха надолу към шията ми. Усетих гореща тръпка в стомаха, пръстите ме сърбяха, а очите ми не можеха да се откъснат от него. Остротата в погледа му беше изчезнала напълно, но онова, което я беше заменило, ме плашеше още повече. Изражението му беше като на човек, прекрачил границата.

Почувствах как търси да му откликна със същото.

— Ваше Височество — сопна се Тала, но дори това не беше достатъчно да ни изтръгне от унеса и да ни раздели.

— Ще кажеш на вдовицата днес, нали? — попита той достатъчно тихо, че да не ни чуе Тала.

Кимнах, все още неспособна да проговоря. Отстъпих крачка назад, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми.

Накрая се усмихна и посочи към Тала:

— Вече става нетърпелива.

Отдалечих се, без да се обръщам назад.

Тала втри благоуханни масла в косата ми и я разреса. Долових как ми хвърля тревожни погледи, но не казваше нищо.

— Да я сплета ли в гибрански стил? — попита ме тя, след като остави гребена.

— Какво представлява той?

— По-малки плитки, обвити с плат — обясни тя.

Кимнах.

В покоите настъпи продължителна тишина, като се изключеше звукът на гребена през косата ми и едва доловима мелодия — струнни и ударни инструменти се чуваха от някой далечен коридор. Усетих как възелът в стомаха ми се разплита, докато минутите се точеха една след друга. В Зияана имах чувството, че прекарвам половината си време да разделям света между този на Марам и своя собствен. Границите никога не бяха ясно обособени — или поне на мен ми се струваше така. Това донякъде се дължеше и на факта, че не можех да се разгранича от ролята, която играех. Всеки път, когато излизах от стаята си като Марам, усещах как в тъканта на образа на Нейно височество се вплитат все повече нишки от самата мен.

Но този миг сякаш принадлежеше само на мен. Идрис вече ме познаваше по име, а скоро същото щеше да се отнася и за вдовицата и Фурат. Молбата му ме плашеше, беше рисковано, независимо колко голямо доверие му имах. Но изпитвах и известно въодушевление при мисълта, че още хора ще разберат коя съм в действителност, че щях отново да мога да бъда Амани, че ограничените мигове на облекчение и спокойствие, което Идрис ми беше дал, можеха да се разраснат още.

На масата имаше наскоро запалена ароматна пръчица, чиято струйка дим се издигаше във въздуха и се виеше лениво, осветена от слънчевите лъчи на късното утро.

— Тала?

Тя изхъмка.

— Какво е станало с родителите на Идрис?

Тя прекрати работата си за момент и срещна погледа ми в огледалото.

— Не знаеш ли? — попита после, а пръстите й отново се заловиха с плитките.

— Аз съм фермерска дъщеря от забутана луна, нали помниш?

Усмивката й изчезна.

— Знаеш ли за втората обсада на Уалили? — попита тя, а когато кимнах, продължи: — Салихите, семейството на Идрис, били начело. Имало и други, разбира се, но те били най-великата военна сила в света преди окупацията и се опълчили на нашествениците.

— По време на обсадата ли са загинали?

Тала поклати глава.

— Капитулирали, след като починала кралица Наджат, в съответствие с последната й повеля. Но всички знаехме, че Матис няма да ги помилва. Никога не беше проявявал милост, а и още беше началото на режима. Нямаше начин да склони на това.

Кимнах отново, вече разбирах и започваше да ме обзема страх. Човекът, оцелял след обсадата и татуирал кхитаама на Идрис, трябва да е разбирал, че на хоризонта се задава още по-ужасяваща буря. Че може да пристигне имперската стража, че може да избухне нова война, че Матис ще ги подложи на жесток необратим удар.

— Нямаше съд. Нямаше предупреждение. Мина една година. И една нощ ватийските войски нахлули в укрепленията на всички семейства, които им се противопоставили, извлекли ги от леглата и ги застреляли.

Сърцето ми се сви болезнено. Чистката.

— Идрис е оцелял?

— Пощадили живота му — поправи ме Тала. — Всеки, който оцелял след Чистката, бил оставен жив умишлено, като напомняне за всички останали.

— Трябва да е бил на не повече от…

— Бил е на десет — прекъсна ме Тала, докато връзваше яркочервена панделка в края на поредната плитка.

Достатъчно голям, за да си спомня. Не мъглявото знание, че ти се е случило нещо, а истински спомени — ярки и отчетливи в ума му. А аз в своето невежество ги бях събудила отново. Бях му дала да опита от сладкия, но и горчив вкус на онова, което беше загубил. Това беше наследството му, да, но наследство, неразривно свързано с кръвта и нещастието.

Почувствах се така, сякаш съм открила нова синина по собственото си тяло — прясна, уязвима и мека, тепърва на път да се оцвети от напиращата кръв.

— Амани?

Примигнах и съсредоточих поглед върху Тала в огледалото. Долната ми устна се беше зачервила от нервно хапане. Тала ме наблюдаваше загрижено, но и с доза от обичайната си сдържаност. Последната плитка вече беше готова, тя ги вдигна всичките наведнъж и ги завъртя на нисък кок на тила ми. Червените панделки се преплитаха през него, а крайчетата им се вееха леко. За завършек ги покри със сребърна мрежичка, украсена с дребни монети. Накрая дойде и седна до мен.

— Не можеш да оправиш нещата — каза тя, като ме хвана за брадичката. — Разбираш ли ме? Той не е твой, че да му помагаш, той принадлежи на друга.

— Зная — казах и се изправих на крака.

Колко ли от чувствата ми можеше да прочете тази жена по лицето ми? Предполагах, че никак не е трудно да се досети.

Тя замълча, докато се обличах. Едва когато се изправих пред огледалото и зърнах собственото си изражение, разбрах източника на безпокойството й. Изглеждах като замаяна, подчертаните ми с молив очи бяха разширени, долната ми устна — зачервена от тревогата. Не можех да позная момичето, което отвръщаше на погледа ми в огледалото — така дълбоко влюбено, както никога не си бях представяла, че е възможно. Обърнах се към Тала, която само поклати глава.

— Амани — продума после, когато се отправих към покоите на вдовицата. Изглеждаше истински разтревожена. — Спри. Докато можеш.

Спомних си дланта на Идрис върху моята и усетих как нещо стяга гърдите ми в болезнена хватка. Дори да можех, не бях сигурна, че искам.

Очите на Тала продължиха да се взират настойчиво в лицето ми, така че накрая кимнах и продължих напред.

19

Обикалях нервно пред входа на крилото на двореца, където живееше вдовицата. Покоите й се намираха в противоположния край на Уздад, а стената на каньона им служеше за задни стени. За да влезеш, трябваше да минеш през огромна двойна врата, която отделяше цялото крило от останалата част от палата. Както повечето други неща в него, и тя беше много красива, но се открояваше заради рисунките, които я обрамчваха. Изобразяваха чифт теслити на пост, всеки протегнал едното си крило в знак на защита. Перата им блещукаха като скъпоценности в различни нюанси — зелено, червено, синьо, лилаво — а главите им бяха увенчани с бели пера.

Идрис се появи зад мен, тих като сянка, и ме улови за китката. Бях увила верижката на колието си около пръстите, без да се усетя, но дори това не беше в състояние да отвлече вниманието ми. Двамата продължихме да стоим мълчаливо, докато той разплиташе накита от пръстите ми. После каза тихо:

— Благодаря ти, че ще го направиш. Знам, че рискуваш много. Но нямаше да те моля за това, ако не беше важно.

Кимнах, без да вдигам глава.

— Зная. Но това не го прави по-малко… Все пак се тревожа.

Вдовицата не се изправи от стола си, когато влязохме, но Фурат го направи. Отпуснах се на една от възглавниците на пода и двамата с Идрис миг по-късно направиха същото. Вдовицата не отклони поглед от отворения прозорец, нито пък поздрави някого от двама ни.

Приликата на Иту бинт Зияд с внучката й, с мен самата, ме порази толкова, че не можех да проговоря. Ъгловатата й брадичка, широките устни, очите, обрамчени от бръчки. Приличахме си до такава степен, че можеше да бъде собствената ми баба.

Продължавах да се взирам в нея, когато тя вдигна очи и улови погледа ми. Трудно ми беше да не трепна, когато видях изражението й — възрастта и скръбта явно бяха оставили дълбокия си отпечатък върху нея и не можех да позная дали винаги изглежда по този начин, или само в присъствието на Марам. Не можех да си представя какво им е — нито на вдовицата, нито на принцесата. Едната беше принудена да се изправи очи в очи с доказателството, че не е успяла да защити народа си, а другата — с факта колко ясно вижда в нея баба й именно този провал.

— Я‘бнати — поздрави ме тя на кушаилски. „Дете.“

Не бях сигурна какво ме подтикна да кажа думите на кушаилски, но направих именно това.

— Ваша Светлост Султана! Аз не съм Марам.

Фурат отскочи назад сякаш я бяха зашлевили. Сигурна бях, че никога не е чувала Марам да говори на кушаилски. Вдовицата само се облегна назад, а лицето й придоби спокойно, сериозно изражение. От мъката и умората нямаше и следа. Предполагах, че след войната не са останали много неща, които да са в състояние да я изненадат или да я накарат да покаже изненадата си.

— Коя си тогава? — попита ме на кушаилски.

— Двойничка, използвана за неин заместник.

Очите на вдовицата останаха втренчени в лицето ми. Гледаше ме замислено, сякаш преценяваше всяка моя черта една по една.

— Име?

— Амани, саидати.

— Кадизия? — попита най-накрая тя. „Кадизийка ли си?“

Кимнах колебливо. Устните на Султана трепнаха в усмивка.

— Брат ми отрасна на Кадиз — каза все още на кушаилски. — Местното наречие на кушаилския често изпуска съгласни, отне му години да се отърве от този навик. Аджи.

„Ела“

Тя ми махна с ръка да се приближа и след като хвърлих поглед на Идрис, който ми се усмихна окуражително, се изправих и отидох да седна до нея. Усетих кожата на дланите й върху лицето си суха, а пръстените й — хладни.

— Колко необичайно! — каза, когато ме пусна. — Как стана така, че зае мястото на внучката ми?

Фурат ни следеше любопитно с поглед. Дадох си сметка, че не може да разбере какво си говорим, и минах на ватийски.

— Имперските дроиди нахлуха по време на навечерието на пълнолетието ми. — Усещах как намирам думите по-лесно, след като вече го бях разказвала веднъж. — Сканираха лицето ми, отвлякоха ме и ме затвориха в Зияана. Бях… бях обучена за двойничка на Марам, за да мога да заемам мястото й.

Вдовицата вдигна вежди.

— Мястото й ли?

Сведох поглед. Не исках да обиждам вдовицата, но тя вероятно знаеше каква ненавист буди у обикновените хора Марам.

— За нея не е безопасно да излиза навън — казах накрая.

— Народът я мрази — уморено се съгласи вдовицата. — Тъй като не си е дала труда да заслужи любовта им.

— Да, саидати.

— Ватийците не вдъхновяват особена обич — продължи тя. — Нито умеят да я получават, предполагам.

— Саидати?

— Заобикалките не са ни в кръвта — каза тя и долових частица от тона на Марам в резкия й глас. — С внучката ми сме отчуждени една от друга. Предполагам, че именно затова те е изпратила да дойдеш вместо нея, защото и за двете ни е трудно да се срещаме. И заради бунтовниците.

— Саидати?

— Бунтовниците, които според баща й имат нещо общо с мен.

Умората отново се беше прокраднала в гласа й. Чух онова, което остана неизречено: „Бунтовниците, с които не общувам“ Беше воювала срещу собствения си брат в гражданската война, но когато я погледнех сега, ми беше трудно да повярвам, че би избила малкото останали членове на семейството си.

Склоних глава. Какво можех да кажа? Нямаше как да я утеша. Марам неколкократно беше доказвала пред мен всички твърдения на вдовицата.

— Е — каза тя. — Разкажи ми за теб. Семейството ти?

— Още са на Кадиз — обясних. Тя наклони глава и зачака да продължа, затова допълних: — Майка ми и баща ми имат ферма там, обработват я заедно с братята ми.

— Повече от един?

Леката ми усмивка трепна.

— Двама — казах, вече с по-мрачен тон.

Липсваха ми във всеки миг от всеки ден — как иначе? За хиляден път отправих молитва Хуснаин да не е пострадал тежко през онази вечер в касбата. Всички да са добре.

— Аз съм най-малката — довърших.

— А, най-скъпото съкровище на баща ти, значи?

За пръв път от дълго време усетих на лицето ми да разцъфва широка усмивка.

— Може би — отговорих. — Аз съм му любимка. Много неща ни свързват.

— О?

— Преди окупацията беше ботаник. Учеше ме, преди… Е, преди.

Идрис стисна леко дланта ми под масата и се улових, че пак се усмихвам.

— Обичаше поезия също толкова, колкото и аз, и ме научи и на това, когато майка ми не гледаше.

Фурат издаде тихо възклицание под нос, но поклати глава, когато се обърнах към нея.

— С мен беше същото — каза вдовицата. — Брат ми приличаше на майка ми, а аз — на баща ми. Често ходехме на лов заедно.

Бузите започваха да ме болят, така широко се усмихвах.

— На Кадиз нямаме такъв обичай. Поне не и сега.

— Да, предполагам, че е така. Преди можехме да ловуваме тук, но сега свободата ми е ограничена… Ватийците отказват да ме допуснат до старите ни имоти на юг — каза тя и затвори очи за миг. — Имаше времена, в които не бих приела ничии забрани. Когато можех да отида където си пожелаех.

— Съжалявам, саидати.

Тя се усмихна.

— Спести си съжалението за младите и мъртвите, момиче. На мен няма да ми помогне.

Минутите се точеха, докато продължавахме да разговаряме. Мислех, че съм споделила всичко, което имах за разказване, с Идрис, но колкото повече въпроси ми задаваше вдовицата за семейството и приятелите ми, толкова повече неща имах да кажа. На свой ред я слушах, докато ми разказваше за детството и младостта си. Ясно беше, че я боли да говори за живота преди нашествието на ватийците, че радостта от спомените за добрите времена се вгорчава от мисълта, че никога повече нямаше да се върнат.

Беше… Няма думи, с които да опиша какво беше усещането да седя до нея и да разговаряме на кушаилски. Като че ли пак можех да вляза в собствената си кожа. Познавах това момиче, момичето, което се усмихваше и говореше за семейството си без мъка в гласа. Което се вслуша в мелодията на двора и позна песента. Което се смееше, когато някое момче се пошегуваше, за да я разведри.

Идрис изглеждаше по-спокоен, отколкото го бях виждала досега. Раменете му бяха отпуснати, непрекъснато се усмихваше на вдовицата и й сипваше още чай, без да го моли. Дали можеше да го прави, когато беше тук с Марам?

— Не съм те виждала да се усмихваш така от много време насам, братовчеде — отбеляза Фурат.

Той изхъмка нехайно.

— Не говори небивалици — отвърна. — Непрекъснато се усмихвам.

— Има усмивки — каза вдовицата, като вдигна чашата си с чай, — а има и усмивки.

Той вдигна рамене, но наведе глава.

— Каза, че името ти е Амани, нали така? — попита ме Фурат, а аз кимнах. — Теб ли видях на Заключителния бал, или братовчедка ми?

— Мен.

Тя се отдръпна назад, а очите й се разшириха леко.

— Можеш да ме смяташ за дълбоко впечатлена — засмя се тя. — Приличаше на Нейно кралско височество до мозъка на костите.

Ухилих се широко.

— Твоят братовчед не е съгласен.

Тя махна с ръка.

— Не всички се взираме за капани във всеки валс.

— Не всички имаме нужда да го правим — намеси се Идрис. — Но ти беше много добра, Амани. Почти не го вярвах, докато не подложи разказваческите ми умения на острата си критика.

— Не бъди толкова нетърпимо скучен тогава — отвърнах, като се опитах да потисна смеха си.

„Ако Хуснаин беше с мен, щеше да си изкара прекрасно“ — помислих си. Той обожаваше да се смее, и още повече когато го правеше на чаша чай и хубави ястия. А с Идрис биха се спогодили чудесно. Или поне на брат ми щеше да му е забавно да го взима на подбив за нескопосаните преводи и разкази.

Вдовицата ни наблюдаваше, най-после отпусната, а на лицето й беше изписана мека усмивка.

— Старият ти живот сигурно ти липсва много — деликатно каза Фурат. — Старото ти… аз.

— Трудно е. По-трудно от всичко, което предполагах, че ще ми се наложи да преживея — отговорих честно. Осъзнах, че не съм се чувствала така спокойна от навечерието на пълнолетието си. — В Уздад можах да си отдъхна.

— Заслужено — отбеляза Фурат. — Радваме се, че си тук с нас.

Вдовицата се изправи на крака, а старите й кости изпукаха тихо.

Идрис скочи и се пресегна за бастуна й, но тя махна с ръка да го спре.

— Не. Момичето. Амани. Отдавна не съм се разхождала в градината.

Принцът протегна бастуна към мен с усмивка. Усетих как ъгълчетата на устните ми неволно се повдигат в отговор. Когато станах и взех бастуна, той ме стисна за ръката.

— Благодаря ти — прошепна.

— Няма нужда от благодарности за онова, което е дадено доброволно.

— Доброволно, но не и лесно. Наясно съм с това.

За миг се втренчихме един в друг и пак ме обля топлина, нова и силна.

— Върви — каза той най-после. — Вдовицата те чака.

20

Същата нощ спах спокойно. Дочувах свистенето на вятъра през каньона и бълбукането на фонтана в дворчето ни, както и десетките други шумове, характерни за голямо имение, което се готви за сън. Звуци, които почти изцяло липсваха в моето крило в Зияана. Събудих се освежена преди изгрева, докато дворецът още спеше. Вместо да будя Тала, се облякох сама. Тя сигурно щеше да получи пристъп, когато забележеше, че съм излязла от покоите си в прост стоманено-сив кафтан, с оскъдни бижута и коса, сплетена на обикновена плитка.

Загърнах се с едно наметало и се запътих през палата към храма.

Дихийският храм изглеждаше аскетичен в сравнение с останалата част от Уздад. Входът му представляваше арка, на която бяха издълбани стихове от „Заветът“, поддържана от две семпли бели колони. Дворът беше постлан с обикновени плочки от сив и зелен мрамор, с един-единствен каменен фонтан в средата и широк пръстен пейки и тръстикови рогозки около него. От три страни го обикаляха коридори с бели колони, които завършваха с елементи от тъмно дърво. Керемидите на покрива бяха боядисани в светъл и весел зелен цвят и се открояваха ярко дори в сумрачната светлина на ранното утро. Тази постройка беше легендарна. Половината й стени бяха докарани на тази луна от развалините по време на една древна междуособна война.

Нямаше нито икони, нито стенописи, които да изобразяват водачите ни или техните последователи. Стените и колоните бяха покрити с надписи в стар стил — стихове от „Заветът“ които напомняха на хората за Дихиа, мира и вярата. Дочувах топуркането на боси крака по каменния под, шепота на дълги роби, приглушеното мърморене на хора, които се молят. В отсрещната страна на двора се издигаше двойна врата от тъмно дърво, украсено с фигури на дървета, натежали от плод: вратата към завията^[8]. От другата й страна имаше подслон за всеки, който имаше нужда от него, място, където си добре дошъл, ако имаш нужда от почивка, лек за болест или помощ.

Усетих аромата на току-що запалени благовония, както и отчетливата остра миризма на самия храм, която се излъчваше от камъните, хората и вярата. Не можах да си наложа да вляза в същинската част на храма, затова седнах под тентата на двора и вдишах дълбоко.

За пръв път от месеци насам усетих как ме обзема нещо, близко до мир. Стегнатите ми гърди и мускули се отпуснаха. Когато издишах, сякаш се отървавах от десетки дребни, но дразнещи камъчета. За секунда не бях нито Марам, нито Амани. Бях просто момиче в храм, обзето само от жажда и очаквания. Слънцето се издигаше и лъчите му бавно пълзяха през двора, като го деляха на светли петна и сенки. Една птица беше кацнала на извития ръб на фонтана и гукаше меко на водата, сякаш очакваше да й отговори.

На рамото ми се отпусна ръка, украсена с пръстени. Скочих на крака, изненадана, обърнах се и се озовах лице в лице със застаналата от другата страна на пейката Фурат. Косата й се спускаше на свободни къдри по раменете, без украшения — също като моята — и беше облечена в също толкова семпъл кафтан като моя. Не бях единствената, която бе успяла да се изплъзне от прислужницата си тази сутрин.

Фурат ми се усмихна.

— Не исках да те стряскам, Амани.

Звучеше спокойно и изискано, явно в свои води в храма. От нея се излъчваше безметежност — дълбоко душевно равновесие, което усещах, че не бих могла да наруша. Съмнявах се да има много хора, които са способни на това.

Седнахме една до друга на пейката в мълчание, докато слънчевите лъчи бавно огряваха двора.

— Това е любимото ми място в целия свят — каза тя. — Няма друго, което да ме изпълва с такъв покой.

— Изглеждаш като у дома си тук — отбелязах. — В Уздад, имам предвид.

— Истината е, че никога не съм искала да го напускам — каза тя, без да ме поглежда. — Плаках, когато баба ми го предложи. Цял живот бях успявала да избягвам ватийците и братовчедка ми — те нямат власт над това място. А после изведнъж…

— Защо си си тръгнала тогава?

Не можех да я разбера. Ако ми се предоставеше възможност, бих останала в Уздад завинаги. Не беше съвършено място, но беше убежище — далеч от ватийските политически игри и машинации.

Фурат замълча за миг и ме изгледа внимателно. С изненада си дадох сметка, че е човек, който никога не би могъл да бъде принуден да направи каквото и да било — не и ако не се вписва в собствените й планове.

— Дълг. Имам дълг към семейството си, към баба си, към Андала. Ненавиждам това, в което се е превърнала планетата ни, и не мога само да си стоя тук и да се оплаквам. Трябваше да тръгна по-рано, но…

— Мога ли да попитам… Защо Марам не те харесва?

Фурат се изсмя тихо.

— Времето, прекарано в Зияана, те е превърнало в дипломат. Марам ме мрази. Почти сигурна съм, че ако можеше, щеше да заповяда да ме екзекутират.

— Защо?

— Преди Наджат да почине, Идрис и аз… Нашите майки са повели лоялните си поданици във военния преврат с надеждата да свалят Матис от трона и да издигнат на негово място брат ми.

„Началото на Чистката“ — дадох си сметка.

— Но не са успели — казах, сякаш изобщо имаше някаква нужда да се уточнява.

— Не са успели — повтори тя. — Всички наши хора в Уатаси са били избити. Освен мен — за да напомням на всички останали какъв е залогът, който жертваш, ако ватийците те победят.

— Това не обяснява защо Марам те мрази — смръщих се в отговор. — Или защо Идрис е сгоден за нея, а ти си била пратена в изгнание.

— Марам… Тя не е способна да мисли трезво за тази половина от родословното си дърво. Баща й я изпратил на Луна-Ваксор след преврата и мисля, че това само е подсилило параноята й. Ватийците не я обичат — не знам дали си наясно с това. Тя не е чистокръвен ватиец в техните очи и онези, които не я мразят открито заради произхода й, я ненавиждат, тъй като тя се превърна в очаквания наследник на имперския трон. Но успяха да й внушат дълбоко недоверие към нас — тя вярва, че ако ми бъде дадена твърде много свобода, бих започнала война срещу нея.

— А Идрис не би ли го направил?

— Ние сме две страни на една и съща монета — каза тя тихо. — Милост и безжалостност. Възпитаха ни да отправяме молитви за благоволението на ватийците и да правим всичко необходимо, за да го задържим.

Не можех да си представя какво е било за Марам да порасне в такава среда — презирана заради произхода си, преследвана от половината си семейство заради кръвта, която тече във вените й. В какъв човек би се превърнало дете, живяло по този начин? В непрекъснато подклаждани страх, омраза и жестокост в името на собственото оцеляване.

Нито пък можех да си представя какво им е било на Идрис и Фурат — ужасени, че до каквато и сигурност да успеят да се доберат, може да бъдат изтръгнати от нея само за миг. Сдържаността и самообладанието им ме изумиха.

— Греши ли тя? — попитах предпазливо. — За теб?

Фурат обмисли отговора си, без да бърза.

— Ако смятах, че съм в състояние, че който и да е би бил в състояние, да я настрои срещу ватийците, не бих се бояла така от бъдещото й властване. Бих се опитала да се сприятеля с нея, да й помогна. Дори бих й се заклела в преданост. Но тя е обърнала цялата планета срещу себе си. Надеждите, че с търпение ще спечелим, започват да отслабват.

Вдигнах поглед към небето. Приближавахме се опасно много до държавната измяна. Нямаше да настъпи нов режим — крал Матис се грижеше за това всеки ден. А приближените на Фурат сред махзените нямаше да я подкрепят независимо до каква степен пропаднеше светът.

Тя положи длан на ръката ми.

— Искаш ли да чуеш какво ми каза баба ми, преди да замина за Зияана?

Кимнах утвърдително.

— Каза ми: „Всички в Зияана ще ти кажат да се примириш с факта, че ще бъдеш сломена. Но не го прави. Дори щастието ти е бунт само по себе си“.

Не се сдържах и отговорих:

— Щастието може да е бунт, но няма да спечели войната.

Фурат пак ме изгледа замислено.

— Не, няма — каза най-после.

Вятърът изсвистя през градината.

— Но има и друг начин.

Тя ме стисна леко над лакътя. Прозвучаха звънчетата, които известяваха отварянето на външните порти, последвани от чаткане на копита.

— Ела. Искам да те запозная с някого.

21

През портите влязоха три тазалжитки — на коне, с дълги тъмносини роби и забулени лица. Две яздеха черни коне, но тази отпред, която слезе първа, водеше снежнобял жребец. Докато вървеше към нас, тя отдръпна булото и си свали тюрбана. Не обели и дума и за разлика от другите две жени, които останаха на конете, не носеше нито меч, нито украшения на кръста си.

С усилие на волята запазих самообладание, когато видях лицето й.

Тази млада жена изглеждаше точно като Масиния.

Трябва да беше съвсем малко по-възрастна от мен, но и значително по-висока. Слънчевите лъчи се отразяваха от тъмната й кожа и блещукаха по сребърните монети, които висяха от ушите й. Ситните къдрици на гъстата й коса бяха сплетени на единствена плитка, която започваше от темето й и се спускаше по гърба като дебело въже. Имаше два черни даана, по един на всяка буза, макар че короната на Дихиа не беше татуирана на челото й. От ъгъла на ухото й започваше белег, който се губеше някъде под челюстта.

Приликата между нея и Масиния беше също толкова безспорна, колкото тази между мен и Марам. Беше по-млада от повечето изображения на Масиния, но острите черти, решително свитите устни, свирепото изражение на лицето — приликата беше поразителна.

Фурат се наведе към ухото ми.

— Няма да те наранят — прошепна, после се отдалечи.

Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха, когато си дадох сметка какво се случва. Слуховете за бунтовниците на Кадиз нахлуха в ума ми на ярки проблясъци: Масиния се е преродила и сега обединява бунтовниците. Не беше възможно, нали? А ето че все пак… Пред мен бе живото доказателство. Ето я самата нея — предводителката на бунтовниците. „Кръвта никога не умира“ — това не беше просто пословица. Такава беше истината.

Едва не се олюлях, когато ме удари новото прозрение. Фурат. Подбудите за решението й да се върне в Зияана изведнъж станаха кристално ясни. „Дълг“ — бе казала тя. Но не такъв, какъвто аз си бях помислила. Беше шпионин. Шпионин на страната на Масиния. Зави ми се свят само при мисълта за това. Но защо ме беше довела тук?

Момичето направи рязък жест с ръка и придружителките й обърнаха конете, включително белия жребец, и се отдалечиха. По лицето й се разля усмивка, сякаш нещо във външния ми вид я развеселяваше.

— Ела с мен — каза ми на кушаилски.

Явно беше, че е свикнала да й се подчиняват.

По-навътре в градината имаше маса, на която бяха оставени метално ковчеже и два малки бокала. Тя седна от едната й страна, като подви крака под себе си, а аз се настаних от другата. В ковчежето имаше настърган лед. Момичето напълни бокалите и ги остави между нас, за да се разтопи ледът, а после опря длани в масата с подчертано движение, сякаш ако направеше друго, щеше да се изложи на опасността да спре да се контролира.

— С това лице ли се роди? — попита ме.

Кушаилският й звучеше различно от моя — по-остро, по-гладко.

— Да — отвърнах аз с глас, натежал от шока.

Също като всичко останало в нея, и погледът, който ми отправи, беше остър и критичен. Може би това беше нейният начин, тазалжитският начин да открива слабостите в хората, с които се сблъскваше. А може би просто й беше трудно да повярва, че човекът срещу нея е двойник.

Тя се изсмя, когато вдигнах брадичка.

— Сигурно се чувстваш като голяма късметлийка, задето си се отървала от немотията.

Не успях да прикрия презрителните нотки в гласа си:

— Само глупак би желал да живее в Зияана. Клетката си е клетка, дори ако е направена от злато. Дори ако прави кожата на ръцете ми по-мека.

Тя се усмихна искрено и лицето й се преобрази — по-младо, по-лъчезарно, а даанът на лявата й буза се сви леко под трапчинката й.

— Никак не си глупава — каза и придърпа единия от бокалите към себе си. — На колко години си?

— Осемнайсет.

— А истинското ти име?

Все още бях настроена по-скоро подозрително към нея.

— Амани.

— Хубаво име — отвърна тя. — Майка ми ме е кръстила Аринаас, но останаха малцина, които ме наричат така. Бях на девет, когато майка ми разбра, че бунтовниците следят лагера ни през равнините. Можеш да се досетиш какво искаха.

— Преродена Масиния.

Тя вдигна бокала, сякаш потвърждаваше думите ми.

— Бяха видели белега на рамото ми и го бяха сметнали за знак, пратен от Дихиа.

Очите ми се разшириха от изненада. Нямаше как да говори за…

— Белега ли?

Тя остави бокала на масата и дръпна яката на робата си, докато не разкри по-голямата част от ключицата и рамото си. Усетих как кръвта се оттича от лицето ми. Белегът започваше точно под гърлото й — като взрив от бели искри — и се простираше през рамото, където се разделяше на десетина тънки линии. Изглеждаше така, сякаш е избухнал като фойерверк и е обгорил плътта й. Не представляваше по-бледа тъкан или татуирани линии, а злато — лъскаво и блещукащо на фона на кожата й.

— И получиха ли бунтовниците онова, което искаха?

Тя вдигна вежда, а устните й се извиха развеселено.

— Майка ми не беше глупава. Знаеше какво ще стане — щях да оцелея може би година, докато те ме разнасят насам-натам да се хвалят с мен. А после ватийците щяха да ме открият и да ме екзекутират.

— Но сега…

— Казала им, че ако ги види да следят лагера ни отново, ще ги убие. А после отишла в Андала, точно след Чистката, за да види какво е прокудило отчаяните хора да търсят спасител чак на тази луна.

Не ми беше трудно да си представя какво е видяла. Независимо от това, че не си спомнях Чистката, помнех ясно онази година. Имах чувството, че майките в селото ни никога няма да спрат да ридаят. Сякаш стражата никога нямаше да си тръгне. Сякаш никога нямаше достатъчно храна, вода или пари. Последният оцелял брат на майка ми беше изчезнал заедно със семейството си.

— Какво стана, когато се върна?

— Свика останалите кралици на тазалжитите — отговори Аринаас, като срещна погледа ми. — И изготвили план. За остатъка от живота ми, бъдещето на света ни, съдбата на милиарди.

Новопоявилата се нежност на лицето й отново се смени със суровост. Гневът й сигурно я следваше непрекъснато, едва прикрит точно под повърхността, борейки се за въздух срещу целия натиск, който й оказваха като притежателка на това тяло. Знаех — о, Дихиа, колко добре знаех! — какво е да живееш така. Нито една от нас не беше искала да се роди с такова лице, с такъв белег, с такава съдба, но те просто бяха факт.

— Кажи ми — започна тя, — вярваш ли в Дихиа?

— Да — откликнах аз.

— Аз не бях толкова сигурна, че вярвам в него, когато бях на твоята възраст. Не можех да разбера защо съм се родила с лицето и белега на Масиния. Не се будя от сънища, в които виждам предишния си живот. Не притежавам нито търпението, нито далновидността й. „Заветът“ не ми разкрива таен смисъл, непознат на останалите. Имам само лицето й и през повечето време се чувствах така, сякаш ме наказват. Щом мълвата за мен се разпространи, хората започнаха да прииждат в лагера на майка ми в търсене на утеха, вяра или облекчение на страданията си, а аз не можех да им дам нищо от това.

Аринаас се беше втренчила разфокусирано в чашата, сякаш не виждаше нея, а момичето, което е била тогава — млада, озлобена и сама.

— Знаеш ли какво осъзнах тогава?

Поклатих глава.

— Няма значение дали действително съм Масиния — не повече, отколкото има значение дали ти действително си имперската принцеса.

— Не разбирам.

— Принцесите и пророчиците са способни на невероятни неща. Можем да раздадем справедливост на милиони. Можем да правим онова, което обикновените хора не могат.

И какво беше онова, което обикновените хора не можеха да правят? Сърцето ми туптеше лудешки, докато умът ми препускаше в търсене на онова, което тя смяташе, че ние — че аз можех да направя.

— Какво искаш от мен?

— Имаме нужда от шпионин в Зияана.

— Имате Фурат — казах аз с подозрителен глас.

— Фурат е братовчедка без титла, която не се ползва с благоволението на кралското семейство — каза Аринаас. — А ти си двойничка. Имаш достъп до места и информация, до които тя не може да достигне.

Не отговорих нищо. Нямаше нужда да говоря — тя знаеше на какъв риск ме излага с онова, което искаше от мен. Остави малка черна кутийка на масата между нас.

— В нея има комуникатор — неоткриваем за охранителната система на Зияана. Всичко, което искаме засега, е повече информация. Наблюдавай, вслушвай се, докладвай всичко важно.

— Всичко, което искате засега? — повторих, вперила поглед в кутията.

Мисълта за това ме изпълваше, както с въодушевление, така и със страх. Шпионажът не беше игра — знаех какво ще се случи, ако ме разкрият. Не можех да постъпя прибързано или глупаво, като се хвърля в нещо, без да обмисля последиците.

— Може да те призовем и към действия — поясни тя. — Това изисква задачата ни.

— Бунтът — поясних аз.

— Свободата — възрази тя.

Миг по-късно додаде, вгледана в очите ми:

— И така… Ще го направиш ли?

Колкото и детинско да беше, прииска ми се да можех да видя майка си. Исках да се допитам до нея за съвет, но още повече ми се искаше да мога да облегна чело на рамото й. Почти я виждах пред себе си, долавях аромата на розовата вода, с която пръскаше косата си понякога, почти различавах твърдо стиснатите й устни. Исках да усетя ръката й на рамото си така, както я бях усещала безброй пъти преди, исках да усетя лекото стисване, с което ми вдъхваше кураж.

Лицето на Аринаас изглеждаше като изваяно от камък. В нея нямаше място за слабост — не и щом беше оцеляла толкова дълго време. Не и щом беше прекарала живота си в бягство от слуховете и шепота, които водеха ватийците към нея. В нея имаше жар — неугасващ пламък, който щеше да погълне всеки, който дръзнеше да застане на пътя й. Това трябва да беше причината хората да продължават да я търсят и поддържат. Откритието, че не притежава спомените на Масиния, а само външния й вид, трябва да беше вдъхновило съмишлениците й. Това ме беше накарало неволно да се наведа към нея, сякаш бях безпомощна да устоя пред светлия маяк на надеждата, който гореше в цялото й същество.

Каквото и да бяха очаквали хората от нея, Аринаас беше използвала този пламък, за да се превърне в онова, което беше сега — човек, към чиято кауза си заслужава да се присъединиш.

Надежда. Извоювана с мъка, пропита с кръв — надежда, която не само осветяваше пътя й, но и изгаряше. Противоположна на онази, която хранех, докато още бях на Кадиз. Моята беше ярка, лъскава, отразяваше светлината като нощната луна. Безобидна и без собствена топлина. Можех ли да живея с мисълта, че никога не съм пристъпила по-близо към такъв пламък? Можех ли да съществувам в Зияана с мисълта, че съм избрала полуживота в сенките, че съм приела ужасяващата промяна, наложена на душата ми, вместо да се пресегна с две ръце към онова, което можеше да ми даде ново начало? Пламъкът на Аринаас можеше да обгори кожата ми и да счупи костите ми, но накрая щеше да ме възроди за нов живот, по-силна и неуязвима за опитите на останалите да изличат светлината ми.

Бях се молила за знак, за надежда, за някакъв смисъл от заточението си в Зияана. В отговор бях получила нещо, което дори не си бях представяла.

— Ще направя каквото поискате.

— Добре — каза Аринаас, сякаш го беше очаквала.

Протегна ръка, обърната с дланта нагоре, и след кратък миг на объркване осъзнах какво иска. Бях виждала само войници да се поздравяват или разделят с това ръкостискане. Пресегнах се към нея, положих ръка успоредно с нейната и я хванах за лакътя. Тя отвърна със същото.

22

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но аз вече бях будна и се взирах във фонтана във вътрешния двор. Присъствието ми сякаш беше смутило водата и тя се плискаше лениво. Спомних си за думите на Фурат от вчера: „Дори щастието ти е бунт само по себе си“. Откакто пристигнахме в Уздад, бях намерила и двете — щастие и спокойствие в присъствието на Идрис, което не бях усещала от дните преди навечерието на пълнолетието ми, и бунт — бунта, за който бях слушала от малка, но в който не бях вярвала. Знаех какво може да ми струва той — ако ме разкрият, Зияана няма да прояви милост към мен. Но си спомнях и вечерта, когато бях разделена от семейството си, изражението на Хуснаин, когато извика, че ватийците нямат право да ме вземат с тях.

„Ако можеше да ме види сега, — помислих си, — би се гордял.“

На слабата светлина на фенера видях как отражението ми отвърна на погледа ми, накъсано от вълничките по водната повърхност. Познавах това момиче — с облите бузи и брадичка, с големите очи, напоследък вечно подчертани с молив. Тя не беше дъщеря на фермер — не и с тази златна верижка на шията и украсени със скъпоценни камъни обици на ушите. Не беше и Марам, тя никога не би изглеждала така уязвима, както изглеждах аз в момента.

И все пак това бях аз.

— Ваше Височество!

Идрис се беше приближил с безшумни стъпки по каменните плочи. Беше застанал пред вратата на малката градинка, облечен също толкова обикновено като мен — с тъмнозелено сако, обточено с бели кантове, и свободни панталони в същия цвят. Косата му беше пусната свободно, както винаги я носеше тук, а по лицето му още тъмнееше наболата брада. Беше преметнал на ръката си едно от наметалата ми — „наметалата на Марам“, поправих се мислено.

— Защо си буден?

Той вдигна вежда.

— А ти?

Когато не отговорих, той пристъпи към мен и наметна плаща на раменете ми. Не беше особено плътен, но щеше да ме защити от разсейващия се утринен хлад. Загърнах се по-плътно и се опитах да спра да зяпам Идрис. Бях мислила за него твърде често от сутринта, когато бях пяла пред него. Едновременно с нарастващата ми увереност, че мога да избера коя да бъда, чувствата ми към него започваха да се засилват.

Той издърпа плитката ми изпод наметалото и я преметна през рамото ми.

— Идрис…

— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

Заведе ме в катакомбите. Ръката му, суха и хладна, се обви около моята и ме придърпа внимателно напред през здрача. Нямаше фенери, но когато погледнах нагоре, забелязах малки светещи кълба, които се носеха точно под тавана. Оттам се носеше тих шепот — те си тананикаха нещо в такт, сякаш отмерваха времето. Пътеката продължаваше още дълго след стенописите с Масиния. Принцът ме поведе по едно разклонение вляво, после по следващото. Най-после забелязах проблясък на светлина в дъното на тунела пред нас.

Излязохме в една невъобразимо обширна пещера, чийто таван явно се беше срутил преди години. Точно под изхода имаше езеро с тъмни спокойни води. Въздухът беше опияняващ, наситен с аромата на цветя и зеленина. Накъдето и да погледнех се виждаха храсти и дървета, увиваха се около сталагмитите и пълзяха нагоре по стените.

— Какво е това място? — прошепнах.

— Оазисът Джанат — обясни Идрис. — Двамата с Фурат го открихме, когато бяхме малки. Луната е пълна с такива подземни оазиси. Създали са ги първите заселници, които са я тераформирали.

— На… На сигурно място ли сме тук? Сами?

Той кимна и ме подръпна за ръката.

— Почти всички оазиси са в тазалжитските владения, но са отстъпили този на Зиядите като подарък преди векове. Хората на вдовицата го охраняват добре. Ще бъдем в безопасност.

Продължихме по пътеката, която ни поведе нагоре по един хребет към скала, от която се откриваше гледка към цялата пещера. За известно време останахме на нея, загледани как слънчевата светлина бавно и тихо изпълва пещерата, а птичите песни звънтяха все по-силно и по-силно. Когато се отдалечих бавно, Идрис ме остави на спокойствие и не ме последва. Оценявах това, че ме доведе тук и че не задаваше въпроси, повече — отколкото той предполагаше. Дори тук, в Уздад, вдовицата ме харесваше само защото говорех кушаилски, Фурат ме наблюдаваше зорко, за да види как мога да послужа на каузата на бунта, а Тала само се отчайваше от неспособността ми да следвам правилата.

За първи път някой ми даваше възможност да си почина, без да иска нещо в замяна.

В крайна сметка открих малко басейнче в една вдлъбнатина до стената на пещерата. Свалих чехлите си, спуснах крака от ръба на скалата и ги потопих във водата с благодарна въздишка. Беше студено, но въздухът бързо се затопляше и не след дълго свалих наметалото, в което се бях вкопчила допреди малко. Целият Джанат беше притихнал, сякаш чакаше да се случи някакво свещенодействие. Носеха се птичи песни, бълбукането на течаща вода и шумоленето на листа, но нямаше хора — или поне така изглеждаше. Атмосферата беше като в храм, където очакваш да призоват към молитва, да се издигне слънцето, да чуеш хорските молитви. Затворих очи, вдишах и усетих как тежестта на случилото се през последната седмица пада от сърцето ми.

Идрис ме завари така — удобно подпряна на ръце, облегнала тяло назад и вдигнала лице към тавана на пещерата. Той не каза нищо, а вместо това също свали обувките си и се настани на скалата до мен. Тишината помежду ни често беше изпълнена с напрежение — сякаш си спомняхме за следобеда в изкуствената пещера или пък за сутринта в малкото дворче. Не биваше да го докосвам, нито да се оставям той да ме докосне. Трябваше да го държа на разстояние. И понеже не го бях сторила, сега трябваше да направя избор. Когато го погледнах, забелязах, че ме наблюдава.

— Какво?

Той се усмихна.

— Мога да те науча да плуваш.

Изпръхтях, но той се усмихна още по-широко.

— Нейно височество не плува — напомних му. — А аз ще ходя само там, където трябва да бъде тя. Пък и това е ужасна идея.

— Никога ли не си живяла близо до вода?

Поклатих глава и се извърнах настрани.

— Беше долина — казах след малко. — Ватийците са построили бент на реката преди двадесет години. Няма къде да се плува.

— Аха…

Не се бях замисляла за долината, която беше моят дом преди, от толкова дълго време. Мислите ми винаги се насочваха към Хуснаин, Азиз или родителите ми. Никога не ми беше хрумвало, че ще ми липсва, а ето че сега усещах как болката стяга сърцето ми при мисълта за заобикалящите я планини и често задименото небе.

— Питах се — поде отново Идрис, а аз се опитах да потисна въздишката си.

— Да, саиди?

— Песента, която изпя онази сутрин. За какво се разказваше в нея?

Усетих как започвам да поруменявам още преди да го погледна. Наистина си нямаше представа — поне това можех да прочета със сигурност по изражението му. Но що за глупачка се бях показала, задето реших да запея стара любовна песен. Знаеше какво означава, независимо от факта, че не разбираше думите. Беше го унесла също така дълбоко, както и мен, и беше впил поглед в лицето ми така, сякаш бях единственият човек в градината — дори докато Тала ни хокаше, че сме там сами.

„Не си позволявай да се отнасяш в такива мисли“ — заповядах си. Нямахме бъдеще заедно. Всеки възможен развой на събитията, който можех да си представя за двама ни, водеше до трагедии. Независимо колко красив и мил беше Идрис, той не беше мой. Но щастието, което беше пуснало корени в сърцето ми, все пак отказваше да се вслуша в разума. Гледах го по същия начин, както той гледаше мен — запленена, неспособна да откъсна очи.

Обърнах се тъкмо в мига, в който той загуби равновесие на скалата. Видях всичко, сякаш времето се беше забавило: изражението на лицето му, когато осъзна какво се случва, протегнатата му ръка, пръстите му, когато се вкопчиха в ръба. Дотогава не си бях давала сметка колко е тежък и силен, затова изпищях, когато ме повлече със себе си.

Паднах в басейнчето с оглушителен плисък. Стори ми се, че водата е станала по-мразовита, откакто извадих крака от нея. Стигаше ми едва до коленете, така че след известни усилия да се изправя и да се освободя от хватката на Идрис, успях да стъпя на крака. Принцът стори същото секунди по-късно. Втренчихме се един в друг сащисано, раздърпани и подгизнали до кости. Дрехите бяха залепнали за тялото му като втора кожа, а когато сведох поглед към себе си…

Простенах. Тала щеше да се вбеси, когато ме видеше. Синият кафтан действително беше много простичък, но въпреки това явно беше безвъзвратно съсипан. Когато вдигнах очи към Идрис, видях, че се е ухилил широко.

— Какво? — сопнах му се.

Беше ми мокро и неудобно и неговата веселост никак не помагаше.

— Нищо, просто… — засмя се той. — Изглеждаш толкова ядосана. Хайде, знам къде можем да идем, за да се изсушим.

Поведе ме надолу по скалистия хребет към самия плаж. Там, точно под открития таван на пещерата, беше по-топло, а слънцето вече беше изгряло и придаваше на езерото ярък тюркоазен цвят. Водата ту прииждаше, ту се отдръпваше от брега със същия тих шепот, който издаваха светещите сфери, докато вървяхме насам. На няколко метра от нас имаше плоска широка скала и Идрис ме поведе нататък. Прострях наметалото си на нея с надеждата, че ще изсъхне по-бързо, и въздъхнах.

Секунда по-късно се разнесе мокър плясък и когато вдигнах очи, видях, че Идрис е свалил ризата си. Мократа му коса и кожа сякаш блестяха на лъчите на утринното слънце. Кхитаамът на ръката му сякаш се открояваше по-ярък и тъмен от последния път, когато го видях. Той го погледна, сякаш си спомни нещо, а после се обърна към мен. Очите му се разшириха леко и го видях как замръзва, сякаш не беше очаквал да ме хване да го зяпам.

Трябваше да извърна поглед. Но бях като вкаменена на мястото си — както се чувствах всеки път, когато Идрис беше наоколо. Усетих кожата му топла под дланта си и за миг ми се стори, че мога да доловя ударите на сърцето му. Когато челото му се опря в моето, затворих очи и въздъхнах тихо.

Всеки ден, прекаран в Уздад, ни беше приближавал постепенно един към друг — докосване с върха на пръстите, втъкване на някое паднало кичурче коса зад ухото, по някой откраднат поглед от време на време. Знаех какво искам. Собствено щастие — необвързано с неговото. Виждах какво мога да имам — тайно, скришно, но истинско. Беше ми разкрил малко от себе си и сега…

Пръстите му се заровиха в мокрите кичури на косата ми. Усещах как целият свят се простира между нас и очаква да направим избор. Очаква от мен да направя избор. Усмивката му не беше толкова широка, колкото обикновено, но беше по-бавна, по-нежна и предизвика моята в отговор. Втъкнах изскочило кичурче коса зад ухото му и оставих палеца си да се плъзне по бузата му.

И сякаш цялото ми тяло очакваше целувката му. Пръстите ми се свиха в ръката му, надигнах се на пръсти към него. Дланта му обхвана тила ми точно в мига, в който устните му докоснаха моите — веднъж, после втори път. Беше като разговор — въпроси, които исках да му задам, но не можех да формулирам, отговори, които исках да дам, но не знаех как. Той ме притегли по-близо, докато телата ни не се притиснаха едно в друго, докато не ми се наложи да обвия ръце около него, за да запазя равновесие.

Бях целувала други момчета преди и нещата, които си спомнях, бяха странни — вкусът на нечии устни, пчелата, която жужеше около главите ни, слънцето, което прежуряше над нас.

С Идрис не мислех за нищо такова. Острата пареща топлина, която ме заливаше всеки път, когато бяхме заедно, учестеното ми дишане, болезненият импулс на копнежа отново и отново — всички те сякаш избухнаха, стотици пъти по-силни, притиснаха ме към него и ме накараха да отворя устни срещу неговите. Заповядаха ми да отговоря на въпросите му, да му кажа какво искам, как се чувствам, да му дам облекчението, което търсеше, и да получа и своето. Целият свят беше изчезнал дори когато се разделихме. Всичко, което чувах, всичко, което виждах, бяхме ние, двамата, и нищожното разстояние помежду ни.

За втори път този ден си спомних думите на Фурат. „Щастието е бунт.“

23

Сутринта, когато трябваше да отпътуваме, настъпи още преди да се почувствам готова за нея. Силен вятър фучеше през каньона и виеше яростно, като че ли предупреждаваше за приближаващите пустинни бури. Самият Уздад беше притихнал, засенчен от облаците в небето. Беше ранно утро, а аз стоях пред едно огледало, докато Тала ме обличаше в тоалета, който бях получила като подарък от вдовицата. Прислужничката, която беше донесла кафтана, стоеше малко по-встрани и наблюдаваше ръцете на Тала критично, докато тя оправяше колана и наметалото ми.

Кафтанът беше прекрасен, гълъбовосив на цвят и с ръкави, украсени по ръба с тъмни кристали и тъмнолилава бродерия. Над него облякох дългото до земята палто без ръкави, което беше в същия оттенък на тъмнолилавото, а от раменете му се спускаше пелерина от множество пластове сив копринен шифон, която се влачеше зад мен. Тала беше изтрила къната от ръцете ми предишната вечер и сега ми се струваха голи, макар и да бяха отрупани с пръстени.

— Ето — каза тя и ме заобиколи, за да ме погледне. — Прекрасна сте.

— Вдовицата би желала принцесата да отиде при нея, преди да потегли — каза прислужницата на кушаилски.

Тала ми го преведе, преди да успея да отговоря, и аз кимнах.

Отправих се към покоите на вдовицата и спрях пред прага на двойната врата. Щеше да мине много време, преди да видя изображение на теслит отново, и исках да запомня добре очертанията им. Масиния била съпътствана от такава птица през по-голямата част от живота си — с корона от пера в наситено изумруденозелено. Някои смятаха, че Азул, теслитът, който й се беше явил в пустинята, и белегът, който тя носеше, са дар, който ги свързва неразривно. Не бях сигурна дали вярвам в това, но птицата безспорно беше вестител на промяната и мощта. А сега беше изличена.

— Мадам? — обади се прислужницата на ватийски с тежък акцент.

Кимнах и вратите се отвориха със стон.

Вдовицата Султана седеше на обичайния си, подобен на трон стол с лице, обърнато към отворения прозорец.

— Жалко е, че се налага да си тръгнеш, момиче — каза тя на кушаилски. — С удоволствие бих се разхождала отново по пътеките в градината с теб. Тези няколко следобеда не бяха достатъчни.

Наложих си да се усмихна и се наведох да я целуна по бузите и опакото на двете длани.

— Ако съм още жива — отвърнах също на кушаилски, — вероятно ще ме видите следващата година.

Тя изсумтя и махна с ръка.

— Една година е твърде дълго време за старица като мен.

Фурат влетя с бързи крачки в залата, все още в одеждите си за сън и с пусната коса, която се развяваше свободно зад нея.

— Мислех, че съм изпуснала заминаването ти.

Едва сварих да стана, преди тя да ме притегли към себе си в прегръдка. Отвърнах й, обзета от благодарност. Не бяхме прекарали много време заедно, но онова, което бях научила за нея, ми вдъхваше утеха и спокойствие. Тя беше добър съюзник — както тук, така и в Зияана. А сега се чувствах така, сякаш сме и посестрими в общата борба. Тя щеше да ме пази и защитава, както и аз нея.

За момент ми се прииска да имах истинска сестра — сестра, която да ме пази и защитава само и единствено защото така иска. Но животът ми не се беше развил така и желанието изчезна също толкова бързо, както се беше появило.

— Когато се върнем в Зияана, ще бъдем врагове — каза тя на раздяла.

— Но ще знаем истината — отговорих и стиснах дланта й.

Следващия път, когато се видехме, аз щях да бъда шпионин, работещ срещу ватийците. Тази мисъл будеше у мен както страх, така и ентусиазъм, но фактът, че ще имам съюзничка, значеше за мен повече от всичко друго.

Скоро отпътувахме по същия начин, по който бяхме дошли — придружавани от Набил и стражите му през каньона, а после и през пустинята. Болка прободе гърдите ми, но си наложих да не се обръщам назад. Бях прекарала три седмици в сянката на стените на този каньон — щастлива и в безопасност. Бях свикнала с това усещане и обстоятелството, че се връщам в Зияана — място, което означаваше само страдание за мен — ме плашеше.

В далечината забелязах силуетите на шестима тазалжитки на коне. Един от тях се изправи на задни крака и изцвили раздразнено. Не знаех дали е този на Аринаас и дали изобщо тя беше изпратила жените да ни наблюдават, докато напускаме палата. Но присъствието им все пак ме окуражи. Знаех, че не съм сама.

Оттеглих се в каютата си веднага, щом корабът се вдигна във въздуха. Нямах желание да прекарам идните няколко часа погълната от присъствието на Идрис и от въпроса кога ще го видя отново.

Дремех на пресекулки, докато Тала не дойде да ме събуди и да ми помогне да се освежа.

— Добре ли си? — попита ме.

Кимнах и наметнах леката пелерина на раменете си.

— Не мисля, че съм готова да се върна.

Тала се усмихна.

— Би било странно, ако беше готова.

Когато излязох от личната си каюта в общото помещение, корабът вече беше започнал да се спуска към Уалили и летателната площадка на Зияана. Идрис вече беше там, застанал пред широкия илюминатор, и силуетът му се открояваше на фона на облаците, осветени от следобедното слънце. Косата му беше пристегната назад както винаги, когато беше в Зияана, а морскосиньото му сако беше закопчано до шията. Току-що избръснатото му, умишлено безизразно лице го караше да изглежда строг и суров. От саркастичното повдигане на веждата и малките бръчици в ъгълчетата на очите му нямаше и следа.

Когато се извърна от илюминатора и ме видя чертите му омекнаха. Усетих как се усмихвам, макар и съвсем слабо, в отговор. А когато той протегна ръка към мен, я поех без никакво колебание.

Дланите му бяха топли и сухи — длани на махзен, почти без белези и мазоли. Най-вероятно нямаше представа какво е да ореш нива или да пренасяш чували с пшеница до склад. Неговите тегоби бяха напълно различни.

Застинах, когато ръката му ме погали леко по бузата. Пръстите му се плъзнаха по косъмчетата над ухото ми и се заровиха в косата ми.

— Следващия път, когато се видим, няма да бъдем себе си.

Обвих пръсти около неговите. От самото начало знаех, че моментите ни заедно ще бъдат откраднати, оскъдни. Щяхме да ги очакваме дълго, от едно официално събитие до друго, докато целият свят ме гледаше, убеден, че съм Марам. Знаех, че това няма да ни е достатъчно, но засега все пак беше нещо, и знаех, че се връщам от Уздад много по-богата вътрешно, отколкото на отиване.

— Всички трябва да играем своите роли — отговорих. — Това не променя…

— Каквото и да било — прекъсна ме той и се усмихна. — Оковите, в които те ни плениха, бидоха строшени и Съдбата ни въздигна по пътя към свободата.

Не се сдържах и се ухилих широко.

— Много добър превод. И то на слабо известно стихотворение.

— Вдовицата помогна.

Смехът ми затихна, когато усетих да ме обзема ново чувство. Според собственото му признание, той не умееше да чете особено добре на кушаилски — но беше упорствал, за да открие нещо, което да ми поднесе в дар. Дар, който бе по-ценен за мен, отколкото той можеше да си представи.

Стиснах ръката му със своята. Не знаех кога ще се видим отново — колко седмици или месеци трябваше да изтърпим разделени.

— Ще се видим пак, нали? — прошепнах, опряла чело на неговото.

— Да — отговори той. В думите му се четеше обещание. — Да.

24

— Като Баяд ли ще въздишаш? — промърмори Тала един следобед и ме накара да се засмея.

Примигнах срещу нея, сякаш да пропъдя мечтите, сред които витаех. После отговорих:

— Тази история имаше щастлив край, нали?

Легендата за Баяд и Рияд разказваше за любов, която беше достатъчно възвисена да преодолее препятствието на напълно различния произход и социално положение на влюбените. Баяд бил син на търговец, който се влюбил в Рияд — една от прислужничките на везира. Не ми беше от любимите — Баяд се прехласваше малко прекалено за мен — но все пак беше красива.

Тя изпръхтя.

— Въпросът си остава.

Зияана ми се струваше по-тиха, откакто се бях завърнала от Уздад преди три дни. Колкото и да беше изненадващо, Марам изобщо не ме потърси, нито пък видях Надин. Не бях болна от любов — или поне така смятах — но прекарвах извънредно дълго време в мечти за Идрис и мисли колко ми липсва. Колкото по-дълго време минаваше от посещението в Уздад, толкова повече то ми изглеждаше като някакъв красив сън.

Единственото доказателство против това беше комуникаторът, който ми даде Аринаас. Изпробвах го още първата вечер, след като се върнах, както тя ми беше показала, за да се уверя, че сигналът работи. Бях го скрила, като го прикрепих към гърба на висулката с ръката, така че цитатът й сякаш беше оживял от плетеницата нановериги.

„Вярвайте, защото Ние знаем неща, непознати за вас. И виждаме неща, невидими за вас.“

Усещането да го нося около шията си и да чувствам леко лепкавата му повърхност беше особено. Но ми се струваше, че е по-безопасно да го държа там, вместо да рискувам Тала или някой дроид да го забележи.

Четенето на приказки, с което бях започнала да се занимавам в Уздад, продължи и в Зияана и премина в четене на каквато поезия успявах да намеря. Разполагах с толкова много свободно време, че не знаех какво да правя с него — нямаше кози, за които да се грижа, овощни дървета, чиито плодове да бера, или ястия, които да готвя на селската фурна. Успехите ми на бала и в Уздад означаваха, че Надин и Марам ме оставяха да правя, в общи линии, каквото пожелая. Прекарвах възможно най-голяма част от времето си далеч от размислите относно следващия ми ангажимент. До този момент всичко беше протекло безсъбитийно, но знаех, че бунтовниците, а и целият свят, мразят принцесата. Знаех, че са ме довели тук, за да умра вместо нея. Това ме отрезвяваше и ме навеждаше на мрачни размисли.

Винаги, когато можех, държах подаръка на Хуснаин близо до себе си и често мислех за онова, което ми беше казал последния път, когато го видях. Донякъде ми се искаше да се опитам да пиша собствени стихове — в миналото имало цели салони, където се събирали тълпи кушаилци и се състезавали да напишат най-изящната творба и да спечелят наградата на градските управници. Но тук бях сама и нямаше кой да ме слуша. И все пак се опитвах.

„Съдбата я следва на всяка стъпка…“

— Няма да въздишам — уверих Тала и я потупах по ръката. После додадох: — А ти ли ще изпълняваш ролята на свръзка между разделените влюбени тогава?

Тя потрепери, но продължи да се усмихва.

— Не дай, Дихиа, да стигнем дотам, че аз да бъда свръзката между вас, разделените влюбени.

Широката усмивка още не беше изчезнала от лицето ми, когато се появи един дроид да ме отведе при Марам.

Светлината в сърцето ми помръкна леко, докато се намятах с пелерината и си слагах булото, което Тала ми подаде. Знаех, че няма да ми бъде преподаден урок — Марам и Надин смятаха, че съм се справила отлично в Уздад, и нямаше как да знаят за случилото се между мен и Фурат, нито пък за вдовицата и Идрис.

И все пак, щом отнесеното ми изражение беше като отворена книга за Тала, какво щеше да разбере Марам, като ме погледне?

През цялото време, докато вървяхме към покоите й, се опитвах да се подготвя за следващата си задача. Сигурно щеше да бъде нещо в самия Уалили; не ми се струваше вероятно принцесата втори път да трябва да пътува до някое място, отдалечено колкото Гибра. В пустините около Уалили се спотайваха достатъчно скорпиони. Дроидът ме поведе през вратите на покоите й, а после — надолу по стълбището. Накрая излязохме във вътрешния двор, който бях видяла последния път, когато посетих принцесата.

Продължихме към уединена ниша, обградена от дървета и изпълнена със светещи летящи сфери. Марам се беше разположила на една възглавница на земята, а пред нея имаше ниска масичка с дъска за шатрандж и подредени по нея фигури. Явно беше потънала в размисъл върху следващия ход, но когато дроидът се появи пред нея, очите й се проясниха и тя се обърна към мен.

— Свободен си — каза на дроида.

После махна с ръка към булото ми, за да го сваля.

— Е — вдигна тя вежди, — ще седнеш ли, или трябва да ти заповядам да го направиш?

Страхът и подозрението се бореха в мен — ту едното, ту другото вземаше надмощие. Но когато свалих наметалото си и седнах на възглавницата до нея, по-скоро ми се стори, че изглежда отегчена. На дъската различих една от задачите, които Идрис ми беше показал, докато бяхме в Уздад — засега решена само наполовина.

— Вие и Негова светлост обичате тази игра, доколкото разбирам? — отбелязах аз.

— Играли сте на Уздад? — попита Марам с широка усмивка, която ни най-малко не ме успокои.

— Убивахме времето с нея.

Не беше пълна лъжа. Определено бяхме прекарали доста време над играта.

Тя изхъмка в знак на съгласие.

— Та как ти се стори той?

Вдигнах вежди изненадано.

— Как ми се стори?

Тя опря брадичка на юмрука си.

— Чувала съм, че годеникът ми се счита за страшно популярен сред кушаилките — поясни тя. — Не си ли съгласна?

Дали това не беше поредният капан, заложен от Марам? Обмислих думите си внимателно, преди да отговоря:

— Негова светлост беше много мил и любезен. Много предразполагащ.

— Дипломатично казано — отговори тя сухо. — И нито дума за красотата му.

— Има ли нужда той от моите уверения? — попитах със същия тон.

Тя се засмя.

— Бих могла да бъда и по-мила, или поне така ми казват.

— Защо? — попитах озадачено. — Става дума за политически въпрос. Не за любов.

— Изненадваш ме, селско момиче. Предполагах, че провинциалистките са големи романтички.

Поклатих глава.

— Родителите ми са се оженили по любов.

Бях скътала в сърцето си безброй спомени за дребните неща, които правеха един за друг — те говореха по-ясно от всички показни вричания в любов, които правеха някои други двойки по време на празниците ни. Дланта му, опряна на кръста й, нежността в очите й, докато го наблюдаваше как минава от една стая в друга. Чувствах се късметлийка, задето бях отраснала в къща с толкова любов, макар и да знаех, че собствената ми съдба надали ще ме отведе към нещо такова.

— Но аз знаех, че няма да имам този късмет — продължих. — Най-вероятно щеше да ми се наложи да избера такъв, който няма да ме обрече на още по-голяма бедност, вместо някой, който ме обича.

— Колко меркантилно! — отбеляза тя.

Аз свих рамене.

— Празният стомах може да направи всекиго меркантилен, предполагам.

Дъската остана забравена помежду ни, докато тя се взираше в мен, сякаш бях някаква гатанка, която не можеше да проумее.

— Ние не сме влюбени — каза накрая с нехаен глас. — Бракът ни е част от условията, включени в мирния договор, който осигурява на баща ми властването над тази планета.

Направи кратка пауза и добави:

— Каква странна загадка си ти!

После насочи вниманието си отново към дъската. Аз се засмях.

— Толкова ли са безинтересни обичайните ви събеседници, Ваше Височество?

Тя направи гримаса и се отдръпна от масичката.

— Нямаш представа.

Лицето ми сигурно беше придобило скептично изражение, защото тя продължи:

— Всичко, за което могат да говорят, е предстоящият ми осемнадесети рожден ден.

— Сигурно се вълнуват — казах, докато я гледах как пренарежда дъската. — Определено трябва да е по-интересно да слушате тях, отколкото да говорите с мен.

Ъгълчето на устните й се повдигна леко — сякаш далечно отражение на самодоволната усмивка на Идрис.

— Би било така, ако не губеха половината време да ми хвърлят коси погледи и да си мислят, че са дискретни.

— О?

Тя приключи с подреждането и наклони глава, загледана в мен.

— Глупостта не ти отива, нито пък на мен, предполагам. Не ни отива. Правото ми да наследя властта над тази планета и прилежащите й планети още не е потвърдено. А трябва да бъде, преди да навърша осемнадесет, защото иначе ще бъде прехвърлено върху по-голямата ми полусестра Галена.

Замислих се какво означава това. Да възприема мисълта, че всъщност беше възможно тя да не наследи Андала. Че можеше да станем поданици на някой по-лош от нея. Искаше ми се да попитам защо биха прехвърлили правото на наследство по този начин, но си наложих да си държа езика зад зъбите. Любопитството ми щеше да й се види странно, а не желаех да насоча вниманието й към новите тайни, които трябваше да пазя.

В комплекта за шатрандж на Марам фигурите бяха в сапфиреносиньо и бяло. Беше подредила сините фигури на моята половина от дъската, а белите — на нейната. Вместо слоновете в комплекта на Идрис, този имаше птици. Вдигнах една, за да я разгледам по-отблизо.

— Защо птици?

Тя сви рамене.

— Комплектът беше в покоите, когато пристигнахме. Предишният им обитател трябва да е обичал птици.

Потърках човката с палец, после главата и изведнъж замръзнах. На нея се виждаха няколко пера, пригладени назад и с очертания, които почти се бяха изтрили с времето.

— Какво? — попита тя и изтръгна фигурката от пръстите ми. Намръщи се пак. — Какво е това?

— Мисля, че е теслит — казах и прокарах пръст през средата на челото си. — Почти изчезнало е, но…

— И защо това да е нещо особено?

— Не е, предполагам.

Това беше птицата, която символизираше кралското семейство — или поне преди възкачването на ватийците на престола. Странно беше, че Марам е запазила тези фигурки заедно с всички останали предмети и украси, типични за зиядския стил.

Принцесата премести една от фигурите си.

— Белите винаги са първи.

След това настъпи тишина. Явно наистина я бе измъчвала скука и не бе пожелала да играе срещу някой компютър или благородник, който би се видял принуден да я остави да спечели. Силите ни бяха равни, иначе казано, нито една от двете ни не беше особено добра. Също като мен, Марам никога не мислеше за повече от два-три хода напред и в крайна сметка стигнахме до положение, в което никоя от нас не можеше да се измъкне.

Тя се изсмя.

— Отначало?

Свих рамене.

— Как беше в Уздад? — попита принцесата. — Как беше баба ми?

Трябваше да бъда подготвена за такъв въпрос, но не бях. Предполагах, че тя ще избегне да споменава пътуването изобщо. Значи все пак щях да науча нов урок: винаги бъди готова да докладваш на Марам.

— Стара — успях да промълвя аз, като потиснах в съзнанието си образа на Идрис точно преди първата ни игра.

Тя изхъмка.

— Е, да.

Хъмкането й прерасна в изненадано възклицание, когато взех една от птиците й с поредния си ход.

— Ами Фурат? Тя се върна там точно преди вие да заминете.

Спомних си последния път, когато двете с Марам бяхме разговаряли за Фурат.

— Видях я за кратко.

— И? — попита нетърпеливо принцесата.

Отдръпнах се от игралната дъска.

— Може би би помогнало да ми зададете по-конкретен въпрос, Ваше Височество.

Тя извърна поглед и за миг си я представих като малко дете, скръстило ръце на гърдите си. Предполагах, че е свикнала да получава каквото поиска. Поне за известно време. Беше ли обичала Наджат дъщеря си, независимо от нейния баща? Нима е била в състояние да устои на дете, което толкова прилича на нея и което не знае нищо за ужасяващите обстоятелства на зачеването си?

Може би не. Може би Наджат е била жена, способна да прости на дъщеря си греховете на баща й.

— Как ти се стори Фурат? — попита Марам най-после.

Спомних си за разходката ни заедно и за споделения ни заговор.

Вече бяхме съюзнички, обединени в бунта срещу короната. Срещу Марам.

— Искаше да играе шатрандж с мен. С вас. Отказах й. Предположих, че бихте направила същото.

След кратка пауза тя кимна и отново насочи очи към дъската между нас. Не можах да устоя на изкушението да я наблюдавам, макар че трябваше да следя как напредва по игралната дъска. Сега тя изглеждаше като обикновено момиче, но това определение ми звучеше твърде слабо. Беше на моята възраст и се тревожеше как са я приели баба й и братовчедка й, същевременно ненавиждайки онези, които се ползваха с благоволението на вдовицата.

Никой не й бе дал възможността да израсне сред тях и когато се беше завърнала от родната планета на ватийците, вече й е била насадена омраза към тази част от собственото й семейство. Предполагах и че братовчедите й са отишли не за да й дадат възможност да говори с тях. Вече гледали на нея със страх и подозрение, но дълбоката й ненавист може би е щяла да се стопи, ако бяха проявили добрина към нея.

А може и да бях наивница, която очаква твърде много от хората. Марам улови погледа ми и присви очи.

— Какво?

Знаех, че не бива, но…

— Не мисля, че баба ви се опитва… се опитва да започне бунт.

— Казах ти вече, че глупостта не ни отива. Какво би могло да разбере едно селско момиче за плановете на вдовицата?

— Аз разбирам кушаилски, нали помните? За разлика от вас. Не говореха много около мен… — свих рамене. — Началникът на стражата й беше твърде предпазлив, че да го допусне. Но все пак ми се стори, че се опитват да ви защитят.

Не беше чак такава лъжа. На вдовицата й липсваше внучка й; беше й жал за начина, по който можеха да се развият нещата. Скърбеше за разрива в отношенията им. Нямаше да се обърне срещу нея — не и по такъв жесток начин. И колкото повече време прекарвах там, толкова повече се превръщах в нещо като заместител — средство да облекчи тъгата, причинена от загубата на единствената й внучка.

Марам хвана внимателно фигурка колесница, сякаш да я претегли.

— Сигурна си в това?

— Дотолкова, доколкото ми е възможно.

Изведнъж тя се усмихна и остави фигурата обратно на дъската.

Не исках да се ровя из скритите кътчета в душата на Марам.

Нищо не можеше да изличи това, което ми беше причинила, след като ме отвлякоха, нито пък начина, по който се отнасяше с всички наоколо. Въпреки това не можех да пренебрегна факта, че ватийците я бяха направили такава. Ранната загуба на майка й. Тежкото й детство. Бяха я превърнали в жестоко озлобено създание, каквото беше сега. Явно не вярваше, че има избор по отношение на поведението си. Оцеляването сред ватийците трябва да я беше научило на това. Възкликна победоносно, с което ме накара да погледна пак дъската. Беше спечелила.

— Никога не съм успявала да победя Идрис — каза победоносно ухилена. — Трябва да играем пак.

Твърде късно си дадох сметка, че трябваше да потисна усмивката си. Очите ни се срещнаха и видях как Марам се опитва да си спомни коя е, да си спомни какви сме. Нито приятелки, нито близначки. Господарка и робиня.

— Един от дроидите ще те изпрати — каза тя и махна с ръка към пътеката, по която бях дошла.

Изправих се на крака, поклоних се и взех наметалото си. Знаех, че няма да ме покани пак. Видях как се опомни, забелязах странното пламъче на гняв в очите й. Но не можех да не се питам какъв би бил животът в Зияана, ако тя винаги беше такава, какво би било бъдещето, ако нравът й омекнеше дори само мъничко.

25

Седях на възглавницата, която Марам ми беше посочила, скръстила ръце в скута си и забила поглед в земята.

Изминала бе седмица, откакто двете бяхме играли шатрандж. Не се бях срещала с Марам и Надин едновременно от доста време. Всеки път, когато те бяха заедно, ми се налагаше да плащам скъпо за някой небрежен коментар или пристъп на гняв, който Надин не можеше или не желаеше да овладее.

Затова зачаках с надеждата да са забравили, че Марам беше пратила да ме повикат в покоите й. Молех се никоя от двете да не смята, че имам някакво мнение относно спора им.

— Тя не е кукла — настоя Надин. — Не можете да я обличате и да я пращате където си пожелаете. Тя е щит.

— Длъжна съм да отбележа, че увеселенията на Галена са опасно скучни — заяви Марам.

По-рано през деня ме бяха повикали без предупреждение, за да ме подготвят да заема мястото на Марам на бала на полусестра й. Принцесата ми бе подхвърлила един холотаблет и ми беше наредила да разуча лицата и съответните имена на всички присъстващи, след което се беше настанила на дивана си.

Дори пристигането на Надин не я накара да помръдне. Колко беше странно да седим така близо една до друга, макар че аз седях в краката й, а Надин стоеше права. Не ми убягна, че Марам не я покани да седне. Всъщност набиваше се на очи липсата на каквото и да било място, където тя да се настани.

— И какво ще правите, ако това наивно момиче се издаде?

— Успяла е да заблуди баба ми, Надин — каза Марам. Нямаше нужда да вдигам глава, за да зная, че гледа Надин с поглед, който говори каква глупост е чула току-що. — Очевидно си върши работата много добре.

— Ваше Височество…

— Забранявате ли ми?

— Бъдете внимателна, Ваше Височество. Би било във ваша вреда, ако я загубим.

Затаих дъх, а Надин се завъртя така рязко, че развя полите на роклята си и сребърният й кант проблясна на слънцето. Позволих си да издишам и да отпусна рамене едва след като вратата се затвори с изщракване.

— А сега — рече Марам, като спусна крака на пода. Когато вдигнах поглед към нея, видях, че се усмихва. — Да тръгваме.

Гардеробът на принцесата беше толкова голям, че му беше отделена цяла стая. Като се изключеха дрехите, окачени по стените, имаше кът за сядане, тоалетка и малка ниша с изправено огледало. Поколебах се на прага, докато тя се зарови из роклите и кафтаните.

— И така — започнах аз. — Увеселение?

Тя въздъхна и завъртя очи, сякаш я болеше дори да мисли за това.

— Галена устройва бал в чест на доходоносната година на север. Отчаян опит в последния момент да насочи вниманието към себе си като потенциална наследница на империята. Гостите ще бъдат само ватийци, като се изключат партньорите и децата.

— Толкова ли я мразите?

— Ти да не би да харесваш братята и сестрите си? — попита тя остро.

Успях да устоя на порива да се изсмея.

— Да.

Лицето й придоби особено изражение, сякаш преживяваше отново някакъв спомен.

— Галена беше… и все още е върхът на имперското родословие. Всичко в живота й е било напълно осигурено, докато не съм се родила аз, и тя така и не ми го прости, нито пък факта, че съм нечистокръвна. Настрои придворния кръг на ватийците на Луна-Ваксор срещу мен, преди дори кракът ми да е стъпил там.

— Толкова ли е важна кръвта за ватийците?

Тя ме сряза с леден поглед.

— Казваш го така, сякаш за кушаилците не е важна. Но за Галена — да. Мрази чужденци, и най-вече народа на майка ми.

Над лицето й беше паднала сянка, като че ли Галена беше правила и далеч по-долни неща, но тя не иска да говори за тях.

„Собствената й сестра“ — помислих си и се помъчих да потисна съжалението, което се промъкна в сърцето ми. Нищо чудно, че нямаше доверие никому. Запазих тези мисли за себе си — Марам никога не би снизходила да приеме съчувствието ми. Вместо това попитах:

— И не можете да откажете?

— Ако откажа, ще изглеждам слаба.

Намръщих се.

— Слаба?

— Твърде сложна дума ли е това за теб?

Сдържах се да не изсумтя.

— Не е. Но ако не искате да ходите на бала, просто не ходете.

— Галена би била логичната бъдеща наследница на трона, ако галактическото съглашение не беше принудило баща ми да ме обяви за такава.

— Разбирам — отвърнах аз скептично.

— Не знаеш нищо за историята на собствения си свят, нали?

Не отворих уста, за да не й се сопна.

— Когато баща ми покорил Андала, нарушил галактическия закон. Единственият начин да задържи планетата — и цялата система — бил да легитимизира властта си. Да се ожени за кралицата или някое от децата й и да се съгласи нейният потомък да наследи планетата — обясни тя. После махна с ръка небрежно: — Във всеки случай Галена е убедена, че още има шансове да наследи господството над Андала вместо мен.

Седнах до нея.

— Но…

— Но това е моето наследство, нали така? — довърши тя вместо мен и извърна поглед. — Не е типично за ватийците да оставят покорените народи да управляват сами себе си, а като се има предвид и андаланският произход на годеника ми, хората… говорят разни неща. Казват, че баща ми ще бъде принуден да отстъпи ядрото на ватийската империя на друг.

— А! — казах само, въпреки че стомахът ми се обърна. Така действаха ватийците: ние, победените, бяхме като награди в някаква игра, в която участваха хора, които не ги беше грижа за нас. — Опитва се да ви прогони от трона.

— Да. И не мога да я избягвам. Ако не отида, баща ми ще приеме, че нямам волята да го направя, и това ще докаже, че са прави — че не съм достойна да бъда наследница на империята.

Неразумно си позволих да се разсмея. Напълно в тон с останалите нелепици в живота ми — борба и ревност между сестри, но в галактически мащаб.

— Какво? — попита принцесата вбесена.

— Просто… — закашлях се. — Просто не очаквах да имате такива проблеми.

— Такива проблеми? — повтори тя хладно.

— Съпернички сте. Случва се.

— И ти ли си имала такъв проблем?

— Не. Но аз никога не съм притежавала нещо, за което останалите да ламтят.

Марам изсумтя и се облегна назад.

— Откъде тогава знаеш, че това е толкова често срещан проблем?

Свих рамене.

— Имах приятелки, колкото и трудно да ви е да го повярвате. И в села, малки като моето, често се стига до съперничество.

Кхадижа често се беше оказвала обект на омразата на едно или друго момиче. Беше красива и обичаше да се усмихва — след нея се обръщаха дори главите на онези, които трябваше да гледат други.

— Какво би направила ти в такъв случай?

— Наистина ли?

— Попитах те, нали? Не ме карай да се повтарям.

Поколебах се и се взрях в лицето й, за да видя дали няма да промени решението си. После прехапах устна, обхождайки стаята с поглед.

— Най-успешният начин да я извадите от равновесие би бил да се държите така, сякаш вече сте спечелила. Вие сте онази, която живее в Зияана. Вие сте онази, която се е родила тук и трябва да наследи трона. Тя е чужденка. Имате ли бижута, които биха й напомнили за андаланския кралски печат?

— Като корона ли?

Трудно ми беше да прикрия скептичността си.

— Нещо по-деликатно.

— Кралският теслит не е особено деликатен, селско момиче.

— Птиците имат пера — напомних й. — А вие имахте едно колие с формата на птичи нокти, стиснали скъпоценен камък.

— И тя би свързала това с наследството?

— Тя иска да наследи цялата планета — казах аз. — Прекарала е целия си живот в омраза към вас и факта, че сте се родила. Сигурно прекарва часове в мечти за гардероба, печата и всички останали неща, които ще станат нейни, ако успее.

— Хм — каза кратко Марам, но после стана от мястото си. — Не си толкова глупава, колкото изглеждаш, селско момиче.

Потиснах усмивката си и се обърнах пак към холотаблета, който продължавах да държа в едната си ръка. Списъкът с гостите беше доста дълъг, но вече ги разпознавах. Всичките бяха ватийци, със сребриста коса и бледа кожа. Марам би се откроявала сред тях.

Намръщих се.

— Негова светлост не присъства в списъка.

Тя издаде звук, не особено достоен за принцеса.

— Той реши да се измъкне, поради което беше махнат от него — отговори, без да се обръща.

— Какво?

— Скарахме се. И той отказа да ме придружи.

Очите ми се разшириха съвсем леко от изненадата. Не бях и предполагала, че е възможно да се карат. Препирните с Марам ми изглеждаха твърде опасни и любопитството ми почти надделя над здравия разум — искаше ми се да попитам за какво са спорили. Усетих и как сърцето ми се свива от дълбокото разочарование. Не бях виждала Идрис, откакто се върнахме от Уздад, и се надявах… Но, от друга страна, в Зияана нещата никога не се нареждаха така лесно.

— Затова ли решихте да ме изпратите на ваше място?

— Питаш ме дали избягвам годеника си? — застина Марам посред тършуването.

Сведох очи.

— Не, Ваше Височество.

— Хубаво — каза тя и ми подхвърли една рокля. — Пробвай тази.

26

Имението на Галена се намираше на север, отвъд морето, още по-далеч на север от Аталазия. Беше разположено в полите на една планинска верига и построено от бял камък, който сияеше ослепително дори на фона на снега. Високите бойни кули и конусовидните му покриви го отличаваха от архитектурата, с която бяха свикнали повечето гости от юг. Още преди да слезем от кораба дочувах воя на планинските ветрове, които свличаха преспи сняг и ледени висулки от зъберите.

Настаниха ме в покоите в една от кулите от северната страна, с изглед към стръмния склон, по който се излизаше от замъка. В камината на спалнята вече пращеше огън. За миг се зачудих кой ли е живял тук, преди да конфискуват имота и да го предоставят на Галена. Не знаех дори името на народите, които живееха толкова далеч на север. Кой изобщо е имал волята да построи такъв замък? Кой би бил достатъчно упорит да остане?

Някой почука на вратата и още преди да стигна до нея, тя се отвори и разкри посетителя.

— Идрис! — възкликнах, неспособна да сдържа усмивката си.

Той се намръщи и погледна през рамо, сякаш беше сбъркал вратата. Миг по-късно осъзна, че не го посреща Марам, а аз, и лицето му разцъфна в широка усмивка. Усетих как ме залива вълна от щастие. Никога нямаше да спра да се радвам, когато някой познаеше, че съм аз — особено когато този някой беше Идрис.

— Не мислех… — започна той, щом влезе.

— Мислех, че ще съм сама — казах аз и затворих вратата.

Идрис продължаваше да се мръщи объркано.

— Току-що пристигнах. С Марам се скарахме и бях решил да не идвам.

— Дошъл си да й се извиниш — отбелязах развеселено.

— Нещо такова. Какво правиш тук, където не я грози никаква опасност?

— Домогванията на полусестра й представлявали опасност за душевното й здраве — обясних аз. — Или нещо от този род.

— Не съм те виждал толкова спокойна от доста време.

Беше прав. Вече два пъти бях разговаряла насаме с Марам и се бях измъквала невредима. Твърде ниска летва като за приятелство, съзнавах това. Но сега тя ми се струваше по-истинска и смятах — надявах се — че аз също изглеждам по-истинска за нея. Никога нямаше да бъдем приятелки, но…

Но какво? Не знаех.

Една прислужница почука на вратата и надзърна вътре.

— Разопаковахме роклята ви, Ваше Височество. Да я донесем ли?

— Да — казах и хвърлих поглед на Идрис.

Лицето му незабавно придоби напълно безстрастно изражение. Миг по-късно се поклони и каза:

— Ще се видим, когато си готова.

Роклята, на която се беше спряла Марам, беше по-скоро във ватийски, отколкото в кушаилски стил — черна, с овално деколте и ръкави от черна коприна. Полите й бяха тесни на бедрата, на коленете започваха да се разширяват съвсем леко и завършваха като малко езерце от плат около глезените ми. На раменете имаше сребърни еполети, а коланът беше тънък, не по-дебел от малкия ми пръст, и съставен от преплетени сребърни криле. Беше открила колието, което бях споменала — нокти от тъмно сребро, стиснали голям изумруд — и сега то висеше на шията ми, като от време на време се удряше леко в ребрата ми. Обиците бяха направени от същото тъмно сребро, оформено като множество пера, които трептяха в дъгоцветни отблясъци при всяко мое движение.

Видът ми в огледалото показа, че цялостният ефект е впечатляващ. Прислужницата отметна назад косата ми, за да открие обиците, но я остави да се спуска на свободни къдрици.

Очите на Идрис се разшириха, когато ме видя.

— Изглеждаш…

— Благодаря ти — казах аз, широко ухилена. — Да вървим.

Балът щеше да се проведе в централния двор — място, което представляваше наполовина градина и наполовина бална зала, с висок стъклен таван, който да улавя и задържа топлината на слънчевите лъчи. Стените бяха покрити с изящно украсени огледала, а високо над главите ни се носеха няколко полилея, които се поклащаха леко нагоре-надолу, сякаш под тях вееше вятър. Всичко беше обкичено с бели цветя — преливащи над парапетите и увити около стенните свещници.

Успях да запазя изражението си на спокойно безразличие, докато си проправяхме път през тълпата. Разпознавах повечето лица, а когато някое ми убегнеше, стисвах Идрис леко за ръката. Галена явно бе поканила не само ватийските благородници, които живееха на Андала, а и такива от други планети в системата ни. Не можех да разбера защо са се съгласили да предприемат толкова дълго пътешествие, но явно хората със знатно потекло разполагаха с предостатъчно време.

— Марам!

Тео. И жена му, моранитката. Двамата се откъснаха от групичката си и се приближиха. Тео ме целуна, както беше направил в Аталазия, а жена му остана мълчалива до него.

— Изглеждаш просто разкошно — каза той. — Идрис!

— Тео! — отговори той. — Добре изглеждаш. Бракът ти се отразява добре.

Тео се ухили.

— И за двама ни се отнася. Нали така, скъпа моя?

Момичето, което явно наистина имаше очи само за съпруга си, засия към него в отговор, но не обели и дума. Усмихнах й се.

— Говорили ватийски? — попитах.

Тео не се обиди от въпроса.

— Просто е срамежлива. Още не е свикнала с ватийските порядки.

— Моранитите нямат никакви причини да се боят от нас.

Изгледах момичето критично. Планетата Моран не беше покорена много време преди Андала, но бяха паднали по-бързо, бяха се предали по-лесно.

— Моран толкова различна ли е от Андала? — допълних.

Помислих си, че няма да ми отговори, но тя поклати глава, все още забила поглед в краката си.

— Не, Ваше Височество — каза, а после добави: — Изглеждате добре, Ваше Височество, както вие, така и Негова светлост.

Вдигнах вежди учудено и погледнах Идрис, който се усмихна слабо.

— Иска да каже, че изглеждаш щастлива — намеси се Тео. — И е така, братовчедке — щастлива и ведра.

Насилих се да се усмихна въпреки предупредителния звънец, който заби като аларма в ума ми.

— Благодаря!

Трябваше да пусна ръката на Идрис, но се тревожех, че така само ще привлека повече внимание към това. Изглеждахме ли по-близки, отколкото Марам и Идрис обикновено? Толкова зле ли прикривах чувствата си?

— Не поглеждай веднага — прошепна Идрис в ухото ми, — но Галена идва насам.

— Е — отговорих аз, като си наложих да не се обръщам. — Стискай ми палци.

Да съветвам Марам беше едно. Но тук, изправена срещу неминуемата среща лице в лице с Галена, собствените ми съвети ми се струваха наивни и недообмислени. Не знаех почти нищо за особите от кралски произход — и още по-малко за завистливите полусестри.

„Животът ти зависи от това“ — напомних си.

Бях усъвършенствала имитацията си на Марам. Но ако тя откриеше, че не съм отвърнала подобаващо на евентуална нападка от страна на Галена, щях да си платя за това. Независимо от приятелското й държание напоследък. Преди Галена да стигне до нас, една ръка ме докосна по лакътя.

— Мила моя! — чух глас, докато се обръщах да видя кой е.

Офал вак Миранус беше една от любимите братовчедки на Марам. Познах я от холотаблета — широко разположени очи и необичайно тъмна коса, а носът и бузите й бяха обсипани с толкова гъсти лунички, че приличаха на маска. Беше по-възрастна от мен и Идрис. Марам ми бе разказала, че тя й е носела тайно бонбони, когато е била мъничка, а по-късно й е показала как да обучи ловния си рух. Офал ми се усмихна с топла, очарователна усмивка и не можах да се сдържа да не й се усмихна в отговор. Марам ме беше предупредила, че братовчедка й оказва такъв ефект върху околните.

— Офал! — поздравих я аз и й позволих да ме целуне по бузата.

— Не мисля, че съм те виждала в нещо толкова елегантно досега — каза тя, като се отдръпна крачка назад да ме огледа по-добре. — Отива ти. Прави те още по-впечатляваща.

Усмивката ми се разшири още повече и издърпах ръка от тази на Идрис, за да хвана Офал под ръка.

— Как са хрътките ти? — попитах я, докато се отдалечавахме.

Тя се засмя.

— О, хайде де — не е това въпросът, който искаш да ми зададеш.

— Хубаво — склоних аз. — Как ти се стори тя?

— Бясна. Знаеш, че не обича да догонва.

— Колко жалко! Можеше да получи повече, ако се беше научила.

Офал ми се ухили дяволито.

— Не зная дали езикът ти е станал по-остър, или просто винаги си мила с мен.

Нямах какво да й отговоря. Езикът на Марам винаги ми се беше струвал остър като бръснач — така тънко наточен, че беше също толкова вероятно да се счупи, колкото и да пореже някого.

— Може би полусестра ми просто изважда на показ най-лошите ми черти.

Братовчедката ми хвърли бърз поглед, подсмихна се и поклати глава. За секунда се почувствах така, сякаш целият свят се наклони на една страна. Не бях Марам, съзнавах това. Нямаше как да го забравя. Но не усетих кога съм станала толкова добра в имитирането й, в това да бъда нея около други хора. Не бях сторила никакво зло на Галена, но ми беше приятно да обменям хапливи коментари по неин адрес с Офал. Може би повече, отколкото трябваше.

— Да си потърсим място за сядане — предложих аз. — Знаеш, че никак няма да й се иска да ме поздрави.

Бях загубила Идрис от поглед, но докато с Офал се настаним на една пейка, отрупана с бели цветя, той вече се беше върнал. Подаде ни по една малка чашка, пълна с димящ течен шоколад, и ме целуна по бузата.

— Внимавай — промърмори тихо.

Обмислих дали да си замълча, а накрая казах:

— Ти трябва да седнеш.

Офал изпръхтя, поднесла чашата към устните си.

— Галена така ще се подразни от това, когато се появи.

Изпитах леко задоволство.

— Хубаво.

Идрис не се възпротиви и не оспори казаното от мен, но спря за миг и ме погледна в очите. После седна и се облегна, както винаги небрежно спокоен.

Можех да си представя как изглеждахме отстрани — царствени, изискани, весело усмихнати. Идрис изглеждаше строг и дистанциран, сякаш следеше за опасност. Когато бях по-малка, си бях представяла какво е да си на такова увеселение и да се смееш безгрижно. Марам и Офал не страдаха от тегобите, които сполетяваха момичетата на село. Никога не бяха гладували, по ръцете им не се бяха образували мазоли от дълго бране на плодове. Никога не се бяха свивали от страх пред чуждоземци, нахлули в дома им.

Когато Галена се приближи, спря за момент малко встрани от групичката ни и зачака. Предполагах, че очаква двамата с Идрис да станем, но аз опрях длан в бедрото му, за да го задържа на място. Най-после се обърнах към нея и видях ясно кога го проумя. Видях я как сравнява наум цената, която щеше да плати, ако си отидеше, с цената, която щеше да се наложи да плати със собственото си достойнство. В крайна сметка етикетът победи, тя пристъпи напред и коленичи изящно.

— Марам! — проговори тихо. — Присъствието ти е чест за мен.

Косата й беше почти сребриста на цвят, както беше присъщо за Висшите ватийци, а роклята беше в античен стил — дълга, с плавни линии и асиметрично рамо. На шията й висеше голям медальон с герба на ватийците. Изглеждаше като завоевател от главата до петите. Използвах целия гняв, който таях в себе си, откакто ме отведоха в Зияана, откакто ме отвлякоха в навечерието на пълнолетието ми — откакто отнеха наследството ми — и го вложих в гласа си.

— Галена! — отвърнах с хладен глас. — Вече познаваш Нейна светлост Офал и годеника ми, Негова светлост Идрис.

Не й дадох позволение да се изправи.

— Разбира се — каза тя.

После вдигна глава и аз я оставих да ме гледа. Чаках погледът й да се спусне към висулката на колието ми. Беше много по-веща в изкуството да държи емоциите си под контрол. Видимо стисна зъби, когато го видя, но не долових нищо друго.

— Благодаря за поканата — казах и най-накрая й дадох знак да стане. Когато се изправи, протегнах към нея празната чаша и изчаках да я вземе. — Храната е прекрасна.

А после се извърнах отново към Офал, без да й обръщам повече внимание. Самата Офал едва успяваше да сдържи смеха си. Долната й устна се разтрепери така, че се видя принудена да я прехапе. Не чух стъпките на Галена да се отдалечават, затова се извърнах пак към нея и наклоних глава.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Видях как стисна чашата така силно, че кокалчетата й побеляха.

— Не, Ваше Височество — отговори през стиснати зъби. — Насладете се на празненството.

Прекарах остатъка от нощта опиянена от успеха си, смеейки се заедно с Олаф и още неколцина приятели. Лесно беше да забравя, че не съм Марам, че това не са моите приятели, че това не е моят живот. Лесно беше да се насладя на всичко това — особено когато Идрис ме заведе да танцуваме. Когато стана време да се оттеглим, бях като замаяна от собствения си триумф.

— Яде твърде много захар — каза Идрис, докато ме водеше нагоре по стълбите.

— Не съм — отвърнах. — Просто чувствам, че тази вечер удържах победа.

Той въздъхна, но не каза нищо.

Изкъпах се с надеждата, че топлата вода ще ме успокои достатъчно, че да заспя, но не подейства. Когато излязох, увита с кърпи и със спуснати коси, дори не можах да се насиля да си легна.

Бях открила, че дневната, в която можеше да се влиза от покоите ми, свързва моите стаи с тези на Идрис. Той тъкмо беше застанал над масата, все още с мокра коса, и подреждаше една дъска за шатрандж.

— Реших, че може да поиграем — каза той. — Освен ако не си прекалено уморена.

— Трябва ли да играем на масата?

Високата маса никак не ми се нравеше, нито пък също толкова високите столове, които ватийците предпочитаха. Принцът тихо премести дъската на пода и отиде да вземе две възглавници.

— Изглеждаш уморен.

Той се настани на възглавницата и леко ми се усмихна.

— Тези събития ме изтощават. Но не съм чак толкова уморен.

— О?!

— Никога преди не ми се е случвало да погледна към отсрещния край на залата и да знам, че имам съюзник там — обясни той, без да ме поглежда. — Усещането беше… ново.

— Наистина ли?

— Знаеш ли, че придворните и благородниците в моите кръгове не дружат помежду си? — попита той с тъжна усмивка и някак далечен поглед. — Отначало се опитахме. Мислехме… Мислехме, че всички сме заложници, но ако се обединим, можем да укрепнем достатъчно, за да се опълчим на ватийците. Щяхме да си върнем крепостите, да отмъстим за семействата си. Ватийците бяха спечелили само защото не бяхме единни. Или поне така смятахме.

Протегнах ръка към неговата. Изражението му стана още по-отчуждено, но същевременно стисна дланта ми, сякаш му беше опора.

— Отне ни три месеца да разберем, че страхът е по-силен от лоялността. Някое момче изчезваше внезапно или пък нападаха някой по-незначителен род и тогава ни ставаше ясно, че ватийците са се добрали до някого. Че са ги наплашили и са ги настроили срещу останалите от нас. В края на първата година вече никой нямаше доверие на никого.

Не успях да прикрия ужасеното си изражение. Да си представя такъв свят ми се струваше невъзможно — независимо от факта, че вече живеех в него. Никога не се бях съмнявала в някого от приятелите си, никога не се бях питала дали някой от тях би ме продал на ватийците срещу обещание за пощада или безопасност. Знаех, че в ранния етап на окупацията това е било често явление, но сега…

— Съжалявам — казах накрая. Това беше всичко, което ми дойде наум.

Идрис поклати глава и погледна към дъската.

— А Марам… Не е ли тя съюзник?

При този мой въпрос той вдигна очи към мен, сякаш да каже: „Сериозно ли питаш?“

— Тя… не е надеждна. През повечето дни сме приятели. Или поне толкова близо до приятели, колкото бихме могли да бъдем. Но тя цени уважението на ватийските благородници много по-високо от моето. Което често ме поставя в трудни ситуации.

— Повече или по-малко трудни от ситуациите, когато спориш с нея? — попитах аз, победена от собственото си любопитство.

Той се ухили в отговор.

— Чудех се кога ще попиташ.

Не можех да не му се усмихна. Нежно прибрах една къдрица зад ухото му.

— Е, не смятах, че е от типа хора, с които останалите смеят да се карат.

— Обикновено е така — въздъхна Идрис. — Не знам какво ме прихвана. Тя коментира нещо по адрес на Фурат и аз избухнах.

— Избухнал си?

— Фурат и аз сме в горе-долу еднакво положение. Знаеш това. Попитах Марам дали мисли същото и за мен и тя се разгневи.

Отдръпнах се назад стъписано.

— Изненадана съм, че не ти е издрала очите. И че изобщо си рискувал да ти ги издере.

— Заслужаваше си — каза той, като вдигна поглед към мен. — Имам чувството, че сега… залогът е по-голям. Имам по-основателна причина да… да ми пука, предполагам. Лесно е да не правиш и да не казваш нищо. Не искам повече да избирам лесния път.

Усетих как шията ми поруменява и извърнах очи. Двамата замълчахме и стаята притихна, като се изключи пращенето на огъня. Идрис наруши тишината:

— Искаш ли да местиш първа?

Не проговорихме дълго след това. Уменията ми не се бяха развили дотолкова, колкото ми се искаше, и неведнъж ми се наложи да се наведа замислено към дъската и да се опитам да измисля план за бягство. Идрис беше методичен — бавно си проправяше път към моята територия през дъската. Ако някога получеше възможността да управлява истинска войска, бях сигурна, че ще бъде доста опасен. Търпението му ме изумяваше.

— Мамиш — смъмри ме той.

— Не мамя!

— Косата ти закрива дъската — обясни обвинението си и перна леко една моя къдрица.

За момент не можах да схвана какво има предвид. А после се разсмях и се дръпнах назад.

— Извинявай — казах и започнах да събирам кичурите, които се спускаха над раменете и по тила ми с една ръка. Той ме наблюдаваше така съсредоточено, сякаш очакваше да открие фигурка за шатрандж, скрита сред тях. — Никога преди не е била толкова дълга. Понякога забравям.

Устните му се свиха скептично.

— Мръщи се колкото искаш — продължих. — Но фермерските дъщери нямат времето, с което благородничките разполагат, за да се грижат за изобилие от коса. Майка ми ме подстрига през зимата. Защо си ме зяпнал?

Плитката беше едва наполовина готова, но знаех, че внезапно затреперилите ми пръсти няма да ми позволят да я довърша. Идрис се взираше в мен така, сякаш цялото му търпение е било изострено и превърнато в поглед, способен да реже метал. Същият поглед, с който ме беше гледал, когато бяхме в Уздад. Не се бяхме виждали от онзи следобед насам и частица от мен се изпълваше с радостен трепет при мисълта какво би могло да се случи. Останалата част от мен обаче…

— Не разбирам как някой би могъл да те сбърка с нея — проговори той най-после.

Очите ми се разшириха.

— Заради случилото се с Галена ли го казваш? Направих нещо не както трябва ли?

Той се засмя тихо.

— Не, в онзи момент беше съвършено копие на Марам.

— Какво тогава искаш да кажеш?

Той облегна брадичка на юмрука си. Пламъците на огъня хвърляха сенки по лицето му, така че можех да различа сянката на миглите върху бузата му, но не около самите очи. Омагьосваше ме както никой друг преди. Не просто исках да го гледам — исках да го докосна. Пръстите ми тръпнеха от желанието да се пресегна напред и да ги прокарам през косата му.

Той разтърси глава, сякаш се будеше от сън.

— Моите извинения. Държа се… По-уморен съм, отколкото смятах.

Отново можех да дишам, макар че не откъсвах очи от него. Изведнъж наистина бе придобил уморен вид — раменете му се превиха, заслони с длан очите си.

— Можем да продължим следващия път, когато се видим, ако искаш.

— Не знаем кога ще е това — каза той.

Опрях чело в неговото и преплетох пръсти с неговите още по-плътно. Единственият звук в стаята беше припукването на огъня. Пламъците увеличаваха контраста в чертите на лицето му — тъмнокафявите петънца в очите му, тънкия избледнял белег на брадичката му, черно-червеникавите оттенъци на косата му.

— Никога… Преди не мислех за предстоящата сватба с Марам — каза той. — Изглеждаше толкова далеч в бъдещето.

— А колко далеч е? — попитах, макар че не исках да чувам отговора.

— След като навърши осемнайсет и признаят правата й върху трона. Винаги съм…

Хватката му около ръката ми се стегна още повече.

— Какво?

— Бракът ми изглеждаше необходим — каза той почти шепнешком, сякаш се мъчеше да признае нещо пред самия себе си. — За Андала. За бъдещето й. Но сега…

Вдигнах длани към лицето му.

— Сега?

Не бях сигурна, че искам да чуя и този отговор.

Той не довърши изречението си. Вместо това се наведе напред и ме целуна. Изпитах облекчение, примесено с желание. Бях избягвала — и двамата бяхме избягвали това — да мисля за бъдещето ни, за това какво означаваше ролята ми като тайна имитация на неговата годеница. Избягвах да се вглеждам в собствените си чувства. Но го исках за себе си завинаги. Поне това можех да призная.

Вложих всичко от това чувство в целувката, стиснала плата на робата му с пръсти, докато ръцете му откриха косата ми и я разплетоха, сякаш бе искал да го направи още откакто започнах да я сплитам.

Когато най-после се разделихме, ми беше трудно да дишам. Положих ръка на рамото му.

— Всеки път, когато те видя, Амани, е като подарък, като отмора — каза той и прокара ръка през къдриците ми. — Но всеки момент, прекаран заедно, означава, че потвърждението на нейното наследство и бракът ни приближават все повече.

Тази мисъл ме накара да се поколебая и изличи досегашния радостен трепет. „Имаме ли избор?“ — питах се. Живеехме в света на ватийците и веригите им го бяха оковали за Марам. Беше обвързан с нея и титлата й по същия начин, по който аз бях свързана със сянката й.

— Имаме това — казах аз, като положих длан върху сърцето му. — Но светът ще реши какво ще стане с нас.

Той притисна устни към челото ми.

— Омръзна ми да оставям съдбата си в ръцете на света.

27

— Какво ти става? — сопна ми се Марам и се отдръпна, за да ме огледа. — Слушаш ли ме въобще?

— Какво?

Бях твърде разсеяна. Както в повечето случаи, Тала беше права и за това: не биваше да оставям дребните прояви на елементарна любезност от страна на Марам да приспят вниманието ми и да ми вдъхнат фалшиво чувство за сигурност. Не можех да си позволя да не внимавам в нейно присъствие.

— Извинете!

— Какво изобщо може да е погълнало вниманието ти така?

— Роклята? — направих немощен опит за отговор аз, докато се опитвах да си събера мислите.

Не биваше да я оставям да ме улови, докато мислех за Идрис и онова, което ми беше разкрил: че колкото повече й помагам, колкото по-големи успехи бележим заедно, толкова по-скоро ще го загубя.

Тя изсумтя презрително.

За втори път щеше да ми се наложи да се облека в традиционен ватийски стил. Този костюм не беше така строг, колкото последната официална рокля, но нямаше ръкави, а от раменете ми се спускаше тежко наметало, което този път минаваше не зад тях, а пред тях. Чувствах се оголена и никак не ми беше удобно, но присъствието ми се очакваше на предстоящото събрание на Ватийския съвет.

Марам можеше да се появи в кушаилски дрехи, но щеше да направи по-добро впечатление, ако предпочетеше тези.

— Може би ще е по-добре да отрежеш косата си? — предположи тя и подръпна отново наметалото.

— Тогава и вие ще трябва да се подстрижете — изтъкнах аз.

— Хм… Не, така е добре. Ще минеш за мен — каза тя и се отпусна небрежно назад на един диван до огледалото. — Не забравяй, че не бива да говориш. Трябва да слушаш и нищо повече. Не мога да ти позволя да изтърсиш нещо глупаво и да рискуваш положението ми.

— Ами ако вие бяхте там?

— Щях да съм си приготвила бележки и да съм готова да участвам — провлачи тя лениво. — Нали ще бъда кралица. Трябва да знам как да управлявам планетата си.

— Защо е толкова опасно за вас това събрание?

— Ще присъстват търговски представители от планети извън системата ни. Всичките са проверени, но Надин сметна присъствието ми за ненужен риск.

— Защо изобщо трябва да присъствате тогава?

— Това е изпитание от баща ми… Иска да знае дали мога да се справям с подобни неща. Ако наследя планетата, това ще бъде едно от задълженията ми.

Кимнах. Макар увеселението по случай рождения ден на Галена да беше протекло успешно, бащата на Марам не беше споменавал нищо за наследството й оттогава. Всяко събитие преди рождения й ден беше възможност да се докаже както пред него, така и пред останалите Висши ватийци.

— Освен това, ако не присъствам, ще оставя впечатлението, че съм слаба. „Ако ватийците не разполагат с достатъчно добра охрана да пазят наследницата на империята, защо да сключваме търговски договори, които да ни обвързват само с тях?“, и прочее, и прочее — махна тя с ръка пренебрежително.

— Договори, които да обвързват търговците само с ватийците? — повторих аз. — Не разбирам. С кого другиго биха могли да търгуват?

— С бунтовниците — обясни тя. — Ако успеят да си осигурят достатъчно средства, могат да съберат арсенал. Всички трябва да бъдат разубедени от сключването на сделки с тях.

Потиснах усмивката си. Не знаех, че е необходимо да се разубеждават останалите народи в галактиката да не се обединяват с бунтовниците — мислех си, че това е борба, която ще трябва да водим сами. Обстоятелството, че ватийците трябва да спират трети страни да ни помагат, ме изпълни с неизразимо задоволство, но не отлепих очи от пода.

Предишният интериор на залата на Съвета е бил напълно разрушен и заменен с нов от ватийците. Червените и оранжеви колони, както и надписите на стар кушаилски, които опасвали стените през средата, бяха изчезнали. Сега стените бяха бели и богато украсени с изваяни позлатени цветя в ъглите. По всяка стена се редяха огледала, а около овалната маса бяха подредени тапицирани столове. Самата маса имаше кръгъл отвор в средата, над който се носеше холограма на системата Уамалих.

Членовете на Съвета и придружителите им се разхождаха бавно около холограмата в очакване да обявят началото. Присъстваха неколцина от далечните роднини на Марам, които ме поздравиха с леки усмивки или докосвания по рамото. Забелязах, че Галена също е тук, макар че беше седнала в противоположния край на масата. Кимна, когато ме видя — едно-единствено хладно движение.

Лесно беше да се съсредоточа върху това и да наподобя обичайните резки маниери на Марам. Съвещанието се точеше бавно, докато търговските пратеници се пазаряха и оспорваха предложените им данъчни ставки, стоките, които законът им позволяваше да внасят в системата, и какво навлизаше в пряка конкуренция с производството на ватийците. Неведнъж ми се наложи да запазя лицето си безизразно с изрично усилие — никога нямаше да свикна с небрежната лекота, с която ватийците обсъждаха планетата и живота на народа ми. За тях бяхме просто поредица числа във финансовите им отчети, нищо повече.

Съветът се закри за почивка също толкова бавно, колкото беше започнал, но аз не станах от мястото си. Някои от ватийските съветници си тръгнаха, докато други отидоха да си вземат напитки. Но много скоро почивката свърши и военният командир на име Изидор отново призова към внимание залата, в която бяха останали само ватийци. От двете му страни бяха седнали неколцина от подчинените му офицери, облечени в нощносините сака на ватийската войска и със значки под формата на сребърна мълния, които обозначаваха чиновете им.

Не се спомена нищо повече за търговия. Вместо това, триизмерното изображение на света, което се носеше над нас, се увеличи, докато не разкри в по-големи подробности източния край на главния континент на Андала. Острите ватийски букви изписваха името на най-големия град по крайбрежието: Гажлан. Преди окупацията той беше процъфтяващ мегаполис — както за търговията, така и за изкуството и културата — и известен с красотата си. Беше част от владенията на рода Салихи и беше съхранен след Чистката, но му липсваше централна крепост. Докато Салихите още властваха над него, той бе перлата в короната на народа ни и ни напомняше за миналото. Останах неподвижна, докато всички около мен се наведоха напред и замърмориха помежду си.

— Откъде да започнем? — попита Изидор с груб дрезгав глас.

— Гажлан е най-непосредственият ни проблем. Макар че недоволството и размирническият дух са обхванали целите източни райони.

Жената, която отговори, се казваше Кора. Марам не я познаваше добре — Кора обикновено прекарваше времето си в друг планетарен аванпост. Изидор й направи знак да продължи. Ръцете на Кора се плъзнаха бързо над индивидуалното контролно табло, което беше вградено пред всяко място на масата, и образът на източните райони изчезна, заменен от хололента. Каменните кули на Гажлан се открояваха внушително на фона на океана зад тях. Във въздуха се издигаха стълбове дим, които се виеха около бледосините знамена на ватийците, окачени на върха на кулите. Затаих дъх, когато дребна фигура с пушка на рамо се покатери ловко по едната стена на кулата. Лентата нямаше звук, но можех да си представя виковете — буйни и високи — от улицата долу, докато човекът сваляше ватийския флаг. Старото знаме на Андала, отпреди окупацията, беше бяло със зелен лунен сърп, обърнат с краищата нагоре, и дъга от звезди, които се издигаха над тях. Бялото символизираше благоденствието и дълголетието. Зеленото — растежа и прераждането. Но не това знаме окачи бунтовникът на кулата.

От окупацията насам знамето беше заменено с ватийския флаг и бунтовниците си бяха създали ново. Зелена пълна луна със силует на птица, прелитаща над нея, наполовина извън очертанията й, на червен фон.

Зелено — растеж и прераждане. Червено — кръв. Нашата кръв.

Никой не беше развявал бунтовническото знаме от Чистката насам — вече близо десетилетие. Кръвопролитията, които последваха след капитулацията, бяха покъртително жестоки и повечето хора вярваха, че всичко е приключило. Нямаше как да се опълчим на новите си господари. Независимо колко коравосърдечни бяха, независимо колко тежък беше животът — те бяха победили.

Ветровете от океана подхванаха плата и изгладиха гънките му така, че всички отдолу можаха да ги видят. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха, когато изображението на знамето се проясни и видях кушаилските думи под зелената луна:

Кръвта никога не умира.

Кръвта никога не забравя.

Същата частица от съзнанието ми, която застина в мига, когато дългите безформени сенки се появиха над нивите и чух свистенето на ватийските изтребители в небето, сега изпищя. Бях се съгласила да стана шпионин на страната на бунтовниците, но докато те празнуваха първата си победа, ватийците се бяха събрали тук и планираха гибелта им.

Как можеха — как можехме — да оцелеем?

— До този момент са успели да завладеят Гажлан и Сиди Уалид, град, който е част от един от основните ни търговски маршрути, както и няколко имения с плодородна земя.

Усетих как по тила ми полазват тръпки. Сиди Уалид беше свещен град. Първият храм в чест на Дихиа бе построен там, там беше и мястото, където бяха видели Масиния за последно.

— Те са селяни — обади се Галена за пръв път с глас, пропит от омраза. — Как е възможно?

— Умни са — въздъхна Кора. — Никога не нападат места с многобройно ватийско присъствие. А и това са само два града, доста по-малко от мащаба на бунта, за който да се тревожим.

— Ако не потушим въстанието… — започна Изидор.

— Да — съгласи се Кора. — Засега е ограничено само до този район. Но ако завладеят цялата област? Тогава ще си имаме по-сериозен проблем.

— Защо не сте го избегнали още в зародиш? — настоя отново Галена.

До този момент не бях помръднала. Всъщност се боях дори да дишам, за да не се издам. Бяха прави — това бяха само два града. Но никой не беше успявал да отвоюва каквото и да било от ватийците от над двадесет години насам. Каквото покоряваха, си оставаше тяхно.

— Ресурсите ни се изчерпват — каза Изидор. — Андала се нуждае от по-многобройна войска, отколкото предполагахме. Като съчетаем това със загубите, които понесохме по време на втората обсада…

— Тази обсада свърши преди осем години — намръщи се министърът на финансите. — Крайно време е да се погрижим за недостига във войската.

— С какво? Неглижирахме инфраструктурата на планетата, за да насочим усилията си към потушаването на размириците. А Луна-Ваксор не разполага с достатъчно ресурси, за да ни помогне да я поправим. Не и до степента, от която се нуждаем.

Изидор вдигна ръка, за да спре отговора на министъра.

— Колко време ще ни отнеме да съберем необходимите ресурси?

— С помощта на дроидите и ако приемем, че няма да се случи саботаж, на мините ще отнеме шест месеца, а на фабриките — три-четири. За да подновим всичко, което загубихме заради войната — може би година. Но това е, ако не се броят екипажите, от които имаме нужда, за да управляват корабите ни.

Кръвта ми сякаш изстина. Така ли се решаваше съдбата ни? От безчувствени ватийски управници, които не се интересуваха от самата планета, а само от ресурсите, които можеше да им предостави? Не споменаха нищо за тази планета, за Гибра или дори за слуховете относно прераждането на Масиния. Бунтовниците щяха да се превърнат в нещо повече от дребен проблем за ватийците, това беше ясно. И все пак заобикаляха темата, сякаш ако признаеха случващото се, щяха да му вдъхнат още по-голяма сила.

Министрите продължиха да се препират относно разходите и очакваните загуби на ватийски войници, за да спорят ту в полза на евентуална кампания за възвръщане на източните райони, ту против нея.

— Бомбардирайте крайбрежните градове — разнесе се глас.

Думите накараха шумната дискусия да замре мигновено, гласът бе остър като наточен нож и всички глави едновременно се обърнаха към източника му.

Матис, крал и върховен господар, седеше в отсрещния край на масата, отпуснал едрото си тяло на стола като излегнал се лъв. Никой не го беше видял или чул да влиза в залата — дотолкова бяхме погълнати от споровете. Не за пръв път си спомних разказаното от Марам. Матис беше извършил отцеубийство, за да се добере до трона, бе извършвал още по-лоши неща, за да затвърди господството си над системата.

Не бях малко дете — добре известно ми беше, че красотата може да крие зад себе си зло. Но силата на Матис и заплашителният му нрав сякаш се излъчваха от него. Хвърляше дълга сянка, неподвижна и катраненочерна, имах чувството, че можех да усетя какъв хлад лъха от нея чак от противоположния край на масата. Дори Галена сякаш пребледня леко, когато забеляза присъствието на баща си.

— Ваше Високопреосвещенство? — обади се Кора.

— Не се ли изразих достатъчно ясно? — отговори той. — Не можем да си позволим да игнорираме такова дръзко отхвърляне на властта ни. Не и ако искаме да продължим да владеем както тази, така и всички останали планети в империята ни. Започнахме нашествието на Андала с цел печалба и завоюване на обитаеми земи, а вече изгубихме повече пари, отколкото е допустимо.

Гласът му беше равен, лицето — безизразно. Независимо от това усетих как страхът обвива хладна длан около врата ми, сякаш очаквах да избухне всеки момент.

— Изтеглете се от Гажлан — продължи той. — Не можем да си позволим да възстановим инфраструктурата му. Но можем да си позволим да загубим Тайрут и Сиди Уалид.

Насилих се да мисля трезво въпреки мъчителния възел, стегнал гърдите ми. Затова бях избрана за един от шпионите на Аринаас — за да й предавам такава информация. И всичко беше точно пред мен, в носителя на данни, включен в контролното табло пред мен. Галена ми се усмихна хладно и подигравателно, сякаш бе успяла да усети слабостта ми.

Знаех какво трябва да направя, колкото и да ме ужасяваше мисълта за това. Ръцете ми започнаха да се движат над таблото, докато продължавах да гледам напред, към Матис.

— В Сиди Уалид се намира една от най-старите завии на планетата — проговорих изведнъж с глас, който прозвуча също толкова ясно и спокойно, колкото този на краля.

Галена ме погледна изненадано, сякаш беше изумена, че Марам въобще се изказва — пък и така властно.

— Това би бил сериозен удар върху морала на бунтовниците — добавих аз.

Прилошаваше ми, задето бях дала идея да разрушат завията. Дори след окупацията повечето от завийте продължиха да изпълняват дълга си — подслоняваха бедните и болните, предоставяха място, където да се подслониш и да се помолиш. Но Марам трябваше да изглежда непоколебима и имах нужда да привлека вниманието на околните към думите си, за да го отвлека от онова, което продължавах да правя с ръцете си. Матис се вгледа в мен, а после се усмихна.

— Чудесно предложение, Марам — каза той и добави към членовете на Съвета: — Пратете флота.

Върнах се в покоите си като в мъгла. Тала ми предложи храна и чай, но аз поклатих глава и влязох в спалнята. Сякаш насън свалих ватийската рокля, диадемата и останалите бижута на Марам и облякох собствените си дрехи. Продължаваха да ме побиват студени тръпки и се загърнах в една по-дебела роба, за да се стопля.

— Амани?

Подскочих от изненада, когато Тала положи длан на рамото ми.

— Какво има?

Втренчих се в нея невиждащо. Какво можех да й кажа? Само онова, което тя вече знаеше. Че ватийците не ни възприемат като хора. Че са готови да употребят всяко средство, с което разполагат, за да ни държат в подчинение. Че покореният народ не е от значение за тях — само ресурсите, с които разполага. Горчива жлъч се надигна в гърлото ми. Бях им помогнала — бях им дала съвет как да проведат военен удар, който да избие още повече от нас. Щяха да се насочат към завийте. Защото аз бях привлякла вниманието им към тях. Тези места бяха древни и все още служеха за дом на всички бедни и низвергнати. А аз бях направила това.

Направих го. О, Дихиа!

Поех си дъх с рязко вдишване.

— Нищо — казах накрая. — Ватийците са много… внушителни. Събранието на Съвета… Не бях подготвена.

Напомних си, че стореното беше необходимо. Нуждаех се от информацията на онзи носител. Бунтовниците се нуждаеха от нея. Тала ми се усмихна съчувствено.

— Да ти донеса ли чай?

Поклатих глава.

— Просто трябва да си почина. Може би ще остана в стаята през остатъка от деня.

— Добре. Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен.

Изчаках, докато стъпките й заглъхнаха, станах от леглото и заключих вратата. Ръцете ми се протегнаха към медальона, който си бях сложила в Уздад, и отлепиха тънкото лепкаво като гел правоъгълниче от гърба му. Когато го махнах, то светна в синьо за миг. Върнах се на леглото и го залепих зад ухото си. Не след дълго се разнесе глас.

— Да?

Ъгълчетата на устните ми потрепнаха в нещо като усмивка.

— Дала си ми предавател с пряка връзка?

Аринаас се засмя.

— Мога да пренасоча обаждането до друг, ако предпочиташ.

Облегнах се назад на възглавницата и си позволих истинска усмивка.

— Не, благодаря.

Осъзнах, че харесвам Аринаас. Изглеждаше ми пряма, а и суховатото й чувство за хумор ми допадаше. Никога не се съмнявах във взаимоотношенията ни, а тя никога не се опитваше да ме разсейва със заобикалки относно онова, което искаше от мен. В момента имах много малко такива хора в живота си.

— Какви са новините?

Радостта ми се изпари.

— Ватийците ще бомбардират крайбрежните градове в източните райони.

Тя промърмори под нос нещо, което ми прозвуча като ругатня.

— Моуха! — извика после нечие име. — Свържи ме със Са ад. Бързо.

Тихо мърморене.

— Довлечи го от другия край на пустинята, ако трябва.

— Аринаас?

— Тук съм, Амани — каза тя вече с по-мек глас.

— Толкова ли е лошо, колкото ми се струва?

— Не. Още не. Все още имаме време да смекчим щетите от нападението им. Помощта ти ще ни бъде от голяма полза.

— Снабдих се с данни относно оръжейните депа и броя на взводовете, но някой трябва да ги вземе от мен.

— Браво, Амани! — каза тя топло независимо от лошите новини. — Ще намерим как да ги прихванем.

— Има и още нещо. Те… ще съсредоточат удара върху завийте в Сиди Уалид.

Аринаас изруга отново.

— Ще се погрижим за това. Потърси ме пак, ако научиш нещо повече.

— Ще го направя — обещах аз.

Връзката прекъсна, без да си кажем „довиждане“.

28

Имах чувството, че носителят с данните ще прогори дупка както в джоба, така и в ума ми. Нищо не можеше да ме накара да се успокоя и мислите ми се въртяха в непрекъснати кръгове, докато изреждах наум всичко, което знаех — бъдещата бомбардировка, какво щеше да струва тя на хората — като че ли това щеше да намали чувството ми на безпомощност, докато чаках Аринаас да уреди прехвърлянето на данните. Имах нужда от нещо, с което да се разсея, нещо, което да запълни времето.

Мислех, че може да съм забравила да готвя — особено в чужда кухня. Но мерките и движенията изплуваха от паметта ми без усилие. Семейството ми винаги празнуваше края на лятото със сладък тажин^[9] — вместо маслини, майка ми слагаше смокини или кайсии, каквото ни беше останало повече в дадената година. Питах се какво ще направи сега. Дали Азиз ще се навърта около кухнята, както правеше всяка година, и ще се опитва да си открадне по малко, докато тя готви. А може би този път ще им е по-трудно да си набавят плодовете заради всички проблеми, които беше донесла тази година на селото.

Бях оставила тажина да къкри на тих огън, докато месех тесто, потънала в размисли, когато в откритата кухня прозвуча острото изсвирване на един дроид.

Марам беше застанала в средата на двора с наметало, което се влачеше зад краката й, и було, преметнато през рамо. Огледа откритото помещение с дистанцирано любопитство. Оскъдната растителност бледнееше в сравнение с нейната тучна градина, но тя не изрази презрение, което сметнах за малка победа.

— Ваше Височество? — обадих се аз, за да забележи присъствието ми. — Какво… Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя продължи да се оглежда няколко секунди, после спря поглед върху мен.

— Не. Нищо, с което да можеш да ми помогнеш. Осъзнах, че не съм била в тази част от двореца от дълго време насам, и исках да я разгледам.

— О!

Принцесата присви очи.

— Защо си покрита с брашно?

— Когато човек пече хляб, понякога става така, Ваше Височество.

Явно беше очарована.

— Значи не ми се е сторило, че надушвам храна — заяви тя и мина покрай мен. — Умееш да готвиш. Колко провинциално!

— Ваше Височество! — повиках я аз в опит да я спра.

Носителят с данните беше скрит в спалнята ми, но близостта й до него опъваше нервите ми до краен предел. Вместо да се обърне, тя подмина спалнята ми и влезе в кухнята.

— Недейте! — извиках, когато протегна ръка към тажина.

Марам вдигна вежда.

— Бомба ли е?

— Горещо е — обясних аз и взех една кърпа. — Но е просто храна, вижте.

— Това плодове ли са?

— Да, Ваше Височество.

Беше ново усещане да установя, че Марам започва да изчерпва търпението ми. Бях свикнала с отчаянието, гнева и немалкото мигове, в които я мразех. Но сега имах чувството, че в кухнята ми е нахълтало дете, устремено към поредната пакост.

— Е — каза тя и седна, — не спирай заради мен. Никога преди не съм виждала как готвят на село.

Предполагах, че не е виждала как се готви въобще, но запазих тази мисъл за себе си. Оставаше ми да направя само хляба, а той беше най-лесната част от обяда. Бях решила да направя питка, но ако Марам искаше да остане, надали щеше да се съгласи да си я разделим. Пъхнах две питки във фурната, сложих да заври вода и извадих чаши, чайник и чинии за храната.

— Ще ме храниш ли? — попита Марам, опряла брадичка на юмрука си.

— Ако желаете — отговорих с възможно най-неутрален глас.

Тя изхъмка.

— Досега не съм яла месо с плодове.

— Ватийската представа за хубаво ястие е суха и безвкусна, Ваше Височество.

Тя се ухили широко. Когато чайникът засвистя, посочих към двете чаши.

— Чай?

Тя сви рамене.

— Нека да е чай.

— Така и не ти благодарих — каза принцесата, след като се преместихме в двора.

Застинах с чиния, наполовина поднесена към нея.

— Да ми благодарите?

— За изпълнението с Галена, а и за заседанието на Съвета — обясни тя. Когато оставих чинията, продължи: — Баща ми е много доволен. Благодарение на теб е повярвал, че е възможно да съм по-добре подготвена да заема престола, отколкото е предполагал.

Даже е решил, че аз трябва да държа речта по случай основаването на новата библиотека, а не някой от градските управници.

Вдигнах вежди.

— Уалили ще се сдобие с нова библиотека?

— Толкова ли е изненадващо?

— Не смятах, че ватийците ценят подобни неща.

— Какви?

— Четенето — отговорих сухо.

— Острият ти език определено ми харесва — ухили се тя.

— Целта им е да заменят Библиотека „Фихри“ така ли?

— Кое?

— Библиотеката, основана преди двеста хиляди години, която оплячкосаха — казах равно. — И опожариха.

— Не зная — отговори тя с необичайно сериозен глас. — Не съм правила такова нещо преди.

Когато видя обърканото ми изражение, поясни:

— Не излизам сред андаланците извън Зияана. Никога. Безпокоя се… че няма да се справя със задачата. Да се изправя срещу хора, които се постараха да направят омразата си към мен очевидна. И които нямат никакви причини да се преструват, че ме харесват.

Вдигнах вежди още повече, стъписана от думите й.

— О, няма нужда да си придаваш вид на оскърбено изумление — сопна ми се Марам. — Мен мразят, не теб.

— Просто ми е трудно да го повярвам.

— Защо? Ти също ме мразиш.

— Не е така!

Думите прозвучаха по-високо, отколкото имах намерение да ги кажа, и с изненада установих, че са верни. Марам се разсмя.

— Много умела си станала в лъжите.

— Не лъжа — настоях аз. — Тоест… Преди беше така. Много е трудно да харесваш някого, чиято птица едва не те е осакатила по негова заповед.

— Но сега, когато не те пребивам до безсъзнание, ме намираш за очарователна?

Трепнах от неудобство. Казано така, наистина звучеше повече от нелепо.

— Просто… Нямате нужда от моето одобрение. Но като цяло съм забелязала, че когато човек не е жесток с околните, има шанс те да го харесат.

— Не съм дете — отвърна тя, а на лицето й се изписа смесица от привързаност и насмешка. — Тук си вече от месеци, а още си мекушава.

— Значи ви харесва да ви мразят?

— Страхът и омразата са успешни защити срещу наемните убийци.

Беше мой ред да изсумтя насмешливо. Звукът накара Марам да разцъфне в усмивка, хищна като на някоя акула.

— Сподели, моля те.

— Къде се е чуло и видяло едно селско момиче да съветва Нейно кралско височество?

— Не мога да разбера винаги ли си имала такъв остър език, или си го придобила тук. Питам те, селско момиче.

— Ще ви бъде трудно — също толкова, колкото на баща ви в момента — да управлявате народ, научен да ви мрази. Доколкото ми говори опитът, страхът и омразата могат да вдъхновят хората за чудовищни жестокости.

Принцесата ме наблюдаваше зорко, а предишната й веселост бе почти изчезнала.

— И какъв опит би могло да има едно селско момиче в управлението на империи и мотивите, които движат хората?

Свих рамене.

— Никакъв. Но знам, чувала съм да говорят за баба ви с много любов и уважение. А ватийците се споменават в разговорите между обикновените хора само с клетви и ругатни.

Марам се беше заиграла разсеяно с пръстена си, макар че очите й не се откъсваха от лицето ми.

— Не можеш да твърдиш, че баба ми е управлявала планетата в мир. Знам, че е воювала с брат си.

— Брат й е започнал война срещу нея — възразих аз, но все повече усещах колко нелеп е разговорът, който водехме. Сякаш можех да променя настоящето. Сякаш можех да поправя всичко, което тя беше направила. — А когато войната приключила, вдовицата помогнала на хората, пострадали от нея, да възстановят домовете си. През годините след това нямало никакви бунтове или недоволство. Народът искал тя да властва.

— Да — провлачи лениво Марам. — Хайде да оставим фермерите и пастирите на козе да избират кой да ги управлява.

„Да“ — едва не отговорих аз, но си замълчах. Бях казала достатъчно. И независимо от подигравателния й тон виждах, че обмисля думите ми. Не очаквах да се промени — не и веднага. Сигурно нямаше да се случи въобще. Но ако имаше някаква надежда, ако беше готова да се вслуша дори мъничко, исках да опитам.

За моя изненада Марам опразни чинията и изяде цялата питка. Бях се надявала да ми остане малко, за да дам на Тала, но явно щеше да ми се наложи да готвя пак. След като разчистих масата и прибрах всичко, Марам стана от мястото си, но спря и сякаш се поколеба за момент.

— Да? — попитах, когато видях, че няма да заговори първа.

— Ще ми помогнеш. С речта. Нали?

Помъчих се да прикрия усмивката си. Молбите никак не бяха в характера на Марам.

— Разбира се, Ваше Височество. Сега също съм свободна, ако бихте желали да започнем веднага.

29

— Да се надяваме, че простолюдието ще се държи мирно днес — каза Марам мрачно сутринта преди речта по случай откриването на библиотеката.

Явно искаше да се пошегува, но не се усмихваше. Любопитно ми беше да я гледам. Представяше ли си как ще умра? Или пък как самата тя ще умре? Запитах се какво би означавало за нея, ако цялата слънчева система види как умирам. Щеше ли да й бъде трудно да ме гледа, или щеше да мисли само за себе си?

— Пази се — добави тя и очите й се срещнаха с моите.

Този път в тях се четеше топлина. Оставих я и се отправих към площадката за тръгване. Думите й продължаваха да отекват в главата ми, докато Идрис ми помагаше да се кача в затворената карета и се качваше след мен. Не ми допадаше да се чудя какво й е на Марам — какво ли е усещането да знае, че ако напусне Зияана, я грози смъртна опасност. Че голяма част от народа, който щеше да наследи, я ненавижда и я възприема като символ на робството си. Че се беше сбогувала с мен с ясното съзнание, че всичко, което може да ми се случи, е предназначено за нея. Усещаше ли го? Разразяваше ли се в нея война всеки път, когато ме погледнеше?

Гледах през затъмнените прозорци как напускаме двора и се насочваме към огромните порти на северната стена, от които каретата излезе на широкия главен булевард, който водеше към останалата част от града. Идрис бе положил ръката си върху моята, както винаги, и опрял брадичка на другата.

Ако Марам беше в северните райони на Андала, надали щеше да има такова значение. Те бяха по-безопасни, антиватийски настроения почти не съществуваха. Разполагаха с малко ресурси и внедряването им във ватийското общество беше минало бързо и безпроблемно. Но столицата Уалили беше седалището на кралското семейство. Жителите му обичаха кралица Наджат — както бедните, така и богатите. Тя беше техният идол — млада, красива и неумолима.

В техните очи Марам беше върхът на обидата, осквернила дома им. Тя покваряваше кръвта им. Предполагах, че това е основната причина Матис да обича толкова много да парадира с нея. Щом не можеше да качи чистокръвната си ватийска дъщеря на престола, щеше да си го връща, като напомня на всички каква цена трябваше да платят, задето са били победени. Идрис изглеждаше по-тъжен от всякога — бледо подобие на човека, когото познавах.

— Идрис?

— Семейството ми — или поне това, което е останало от него — живее в Ал Хосеима — каза той и пак извърна лице.

Поклатих глава.

— Не разбирам.

— Ватийците го наричат „източните райони“ — обясни той, а когато стиснах ръката му по-силно, добави: — Да. Сега разбираш.

— Присъствах на събранието на Съвета вместо Марам — казах аз.

Бях се преместила по-близо до него, за да усещам топлината му през тъканта на кафтана си. Само бегло ми бе минало през ум, че семейството на Идрис се намира там, и не бях обмисляла как ще им се отрази това. Жегна ме вина, когато си спомних каква роля бях изиграла за решението на Матис.

Идрис прокара длан през лицето си. Сега, след като ми беше казал, тревогата и страхът му сякаш бяха нараснали още повече.

— Не разбирам защо някой там би рискувал второ клане. Чистката не беше толкова отдавна, че да не си го спомнят. Знам, че никой не е забравил.

„По-добре смърт, отколкото робство.“ Хуснаин го беше казал веднъж, когато се разгневи на Азиз — това беше тема, спорна за всички ни, но най-вече за тях, двамата. Тогава си бях помислила, че думите му са продиктувани от безразсъдната смелост, типична за младостта, и че след още няколко години пламенният му нрав ще се смири. Но имаше хора, които вярваха в това. Които биха предпочели да умрат вместо да страдат под чуждо владичество. Хора, които по-скоро биха рискували живота си с надеждата, че децата им може да доживеят едно по-добро бъдеще.

Аз бях станала една от тях.

— Проблемът не е твой — каза принцът внезапно. — Ще стане каквото ще става.

— Разбира се, че е мой проблем — казах и обърнах лицето му така, че очите ни да се срещнат отново. — Приятелите ги е грижа един за друг.

Той се усмихна широко.

— Приятели? — повтори тихо.

— Повече от приятели — казах, а той целуна вътрешната страна на дланта ми. — Защо не ги посетиш? Това би помогнало, нали?

Стиснах ръка, сякаш да задържа целувката му. Имах чувството, че са минали цели векове, откакто го бях видяла за последно. Ненавиждах ограниченията, с които трябваше да се съобразяваме. Срещите ни зависеха напълно от решенията на Марам и Надин къде да ме изпратят и от това дали той щеше да бъде там. Искаше ми се да мога да го виждам по-често, но от самото начало знаех, че нещата не зависят от мен. Шепнех, за да не ни чуят стражите извън купето на каретата — поредното ограничение.

— Не… не се бях сещал за това — каза той. — Би им вдъхнало кураж, ако не друго. Скоро ще настъпи сто и шестият рожден ден на леля ми и Марам не би отхвърлила молбата ми да я посетя по този повод.

— Би ли отишла? — попитах, като внимавах да поддържам гласа си спокоен.

— Не зная — намръщи се той. — Сигурно знаеш какво е отношението й към роднините й в Андала.

Кимнах.

— И все пак ще е хубаво както за теб, така и за тях — казах аз, като стиснах леко ръката му. — Присъствието ти ще ги успокои. А и ще бъдеш в безопасност на Ал Хосеима — решиха да съсредоточат нападението по-далеч по крайбрежието.

Той погали бузата ми, наведе се и ме целуна по челото. Известно време единственият звук в каретата беше приглушеният шум на самия град. По лицето на Идрис бе изписана вътрешна борба, сякаш не можеше да овладее чувствата си.

— Какво има?

— Ти… — започна той. — Ти си ми голяма утеха, Амани.

С усилие потиснах насмешката си.

— Утеха? Това ли е всичко?

Той отвори уста, но аз поклатих глава.

— Само се шегувах. Няма нужда да отговаряш.

— Ела с мен — каза той изведнъж.

— Какво?

— В Ал Хосеима. Моля те!

Понечих да му обясня защо това е ужасна идея, но спрях. Не беше ужасна идея. Разполагахме с толкова малко време заедно и това… Това би било прекрасно. И може би щях да успея да се откъсна от останалите за известно време, за да предам информацията на някой от агентите на Аринаас в източните райони.

— Добре — казах накрая. — Ще се опитам.

Речта — обръщението към народа на Уалили — трябваше да бъде произнесена в един обедняващ квартал на града. Според картата, която Тала ми показа, мястото беше търговска област — някога процъфтяваща и оживена. Но бизнесът беше преминал в ръцете на ватийците и макар че много от местните търговци успяваха да се прехранват, положението явно беше доста различно от някогашното.

Ел Мактабатил „Фихри“ беше просъществувала в продължение на две хиляди години и съхраняваше архив литература от цял свят. Там се пазеше най-голямата колекция кушаилски стихове, преди ватийците да унищожат библиотеката. За неин заместител се използваше постройка, която дори не се намираше в близост до нея и която съдържаше само статистически данни за населението и записки по история на окупацията.

Двамата с Идрис бяхме застанали точно до издигнатата платформа, под която се бяха събрали хората. Всички жители на квартала бяха задължени да присъстват и сега се бяха подредили пред нас — тихи, облечени в официални, но тъмни дрехи, и изпълнени с ненавист. Усещах напрежението и шепота, които изпълваха въздуха — разпознавах ги от времената, която самата аз бях принудена да присъствам на подобни събития. От двете страни на улицата, на която се бяха събрали андаланците, бяха подредени високи скамейки, сякаш ватийците, които щяха да ги заемат, очакваха да се насладят на някакво зрелище.

Над платформата се издигаше огромна статуя на Масиния. Неволно направих крачка напред. Имаше много начини, по които обичаха да я изобразяват — в екстаз, с отворена книга в скута, с взор, обърнат към небето. Но никога не я бях виждала такава — с вдигнати към небето ръце и с воал, спуснат пред лицето й чак до земята. Ако не беше „Заветът“ в краката й, нямаше да съм сигурна, че е Масиния.

Статуята беше красиво изваяна от камък, но при все това зловеща на вид. Имах усещането, че всеки момент може да вдигне воала и да тръгне към нас. Беше нетрадиционна и необичайна и вместо да предизвика у мен радостта, която винаги изпитвах, когато я видех, ме накара да се почувствам неспокойна. Може би това беше причината ватийците да са я оставили невредима.

Поех дълбоко дъх и стиснах ръката на Идрис.

— Спокойно — прошепна той в ухото ми. — Всичко ще е наред. Тук съм.

Кимнах и застанах до стълбите към платформата с Идрис плътно зад мен.

— Братя андаланци — заговори един андалански сановник, наведен над подиума. — За мен е чест да приветствам Нейно кралско височество Марам вак Матис сред нас. Неизменното благоволение и щедрост на нашия покровител ни изпълват с признателност, която не може да бъде изразена с думи.

Андаланците останаха тихи и мълчаливи. Откъслечните аплодисменти дойдоха от неколцина ватийци и андаланските махзени, застанали от двете им страни. Наблюдавах с безизразно лице, докато сановникът приключи с речта си и ми направи знак да се кача на подиума.

Шепотът се засили, докато се изкачвах по стълбите, но се смени със злокобна тишина, когато потупах холочетеца пред себе си с показалец, за да отворя записките по речта си.

— Днешният ден бележи едно щастливо събитие — започнах с висок глас. — Първото от много такива, първото откриване на библиотека в Уалили от над десетилетие насам. Символ на безценната сила на знанието и способността ни да продължаваме напред, обединени като един пред лицето на трудностите.

Говорех с гласа на Марам, но моите чувства бяха основата, около която се беше оформила речта. Избягвах да споменавам ватийците и се надявах, че когато видеха Марам — когато видеха мен — да носи стария андалански печат, онези, които бяха станали свидетели на поругаването на предишната библиотека, щяха да бъдат обнадеждени и щяха да си спомнят за надеждите и издръжливостта ни. Още повече се надявах Марам да се замисли над думите, които ми беше помогнала да напиша, и да си представи свят без жестокостите, за които бе станало причина господството на баща й.

Слаба надежда, помислих си, докато обхождах с поглед тълпата. Но важна — ако Марам можеше да се превърне във владетеля, който баща й така и не беше успял да стане, владетеля, който майка й бе желала да бъде, имаше надежда за нас — за всички нас.

Нали така? Трябваше да вярвам в това.

30

Денят сякаш се точеше по-бавно от обикновено. Тала беше минала сутринта да види как съм, но когато забеляза отнесения ми поглед, остави един чайник с чай и си тръгна. Почти се бях отказала от целта да бия компютъра на шатрандж, когато прозвуча кралският звънец — известяваше, че е пристигнал член на кралското семейство.

— Ваше Височество! — казах аз и се изправих на крака, щом се появи Марам. — Как мога да бъда полезна?

Изненадах се, когато тя сведе поглед, сякаш се срамуваше от онова, което иска да ме помоли.

— Не мога да помоля готвачите да ми сготвят… Дори не знам как се нарича.

Прехапах устни, за да не се усмихна.

— Разбирам. Гладна сте.

Тя отметна глава, сякаш ме предизвикваше да се засмея.

— Да.

— Същото ястие ли?

— Изненадай ме.

Направих харира^[10] и милуи^[11] — бяха бързи, лесни и, както се надявах, най-вероятно щяха да останат незабелязани от прислугата в кухнята. Марам седеше на същото място като преди и ме наблюдаваше как следя супата, докато не завря на слабия огън. После насочих вниманието си към палачинките.

— Трябва да ми дадеш да помогна — каза тя и изцъка с език нетърпеливо. — Няма защо да си толкова изненадана. Добре тогава, оттеглям предложението си.

— Не — казах аз и с усилие се сдържах да не се разсмея. — Моля ви, елате. Може да обръщате милуите.

— Мога много повече от това — каза тя с докачлив, почти детински тон, но въпреки това й нямах доверие да се заеме с друго.

— Нека първо опитаме с тях.

Марам бягаше от горещината, която се излъчваше от тигана, бавеше се твърде много, преди да го обърне, и не една палачинка се озова на пода.

— Ето — казах накрая и й подадох чиста кърпа. — Щом толкова ви е страх от огъня, използвайте това.

Тя се втренчи продължително в кърпата.

— Как може това да предпази пръстите ми?

— Няма — обясних аз, — но може и да ви заблуди. Освен това майка ми все повтаряше, че няма как да се научиш, без да се изгориш поне веднъж.

— Звучи като казано от очарователна жена.

— Не повече от всяка друга майка в селото — усмихнах се аз.

И принцесата отново се съсредоточи върху палачинките. И все пак забелязах няколко несвойствени за нея неща — беше мълчалива, а когато не гризеше крайчеца на палеца си, засмукваше нервно долната си устна. Марам винаги бе демонстрирала забележителното умение да изразява или пълна апатия, или извънмерен гняв, притеснението не беше чувство, което да съм наблюдавала у нея до този момент.

— Всичко наред ли е?

Очите й се разшириха.

— Какво? Разбира се, че е наред.

— Палецът все още е в устата ви.

Тя го измъкна рязко и скри ръка в полата си. За секунда не каза нищо, само впери ядосан поглед в мен.

— Знаеш, че трябва да придружа Идрис до източните райони, нали?

— За пръв път чувам — излъгах. — Има ли причина да отивате с него?

Тя се обърна настрани и се заигра с пръстена си.

— Майка ми… Майка ми го е включила в условията към завещанието си. Семействата им са били близки. Или поне така предполагам. Искала е да ги посещавам.

— Аха — успях да изрека аз.

— Всички ме мразят. Наистина. Страшно. Силно.

Вероятно беше глупаво от моя страна да се учудвам толкова. И все пак.

— Защо?

Марам явно беше на същото мнение като мен, защото ме измери с поглед, който би ме накарал да трепна — преди няколко месеца.

— Заради дребния проблем с баща ми може би? — каза тя. — Трябва да спреш да се изумяваш чак толкова. Всички ме мразят. Свикнала съм.

— Но те… Това е народът на майка ти — казах, без да се замисля.

— Не смятам, че някой вижда нещата по този начин.

Не бях сигурна защо, но ми беше трудно да го повярвам. Знаех точно каква е Марам. Бях изпитала жестокостта й на собствен гръб. Но както ми беше показало запознанството с вдовицата, много от андаланските членове на семейството й скърбяха за загубата й. Само жесток човек би съдил едно дете заради постъпките на родителите му. И макар че Марам се беше доказала като достоен наследник на режима на Матис, хората, които бяха наясно с положението — с това как я бяха третирали всички на Луна-Ваксор, включително собствената й полусестра — нямаше да я мразят за това. Нали?

— Ти си късметлийка — каза тя.

— Така ли?

— Знаеш точно къде ти е мястото. Имаш семейството си, традициите и никой… никой не ти крещи да бъдеш нещо друго. Всичко, което ватийските ми роднини виждат в мен, е низшата кръв, която тече във вените ми. Където и да отида, се държат с мен като с лоша поличба, която ще им донесе само нещастие.

Беше странно да усетя такъв силен прилив на съжаление към Марам. Но двете с нея бяхме извървели дълъг път. Докоснах я по ръката, без да искам позволение, и изчаках да ме погледне.

— Можете да изберете каква да бъдете — казах й. — Можете да изберете в какво ще се превърнете.

Тя изсумтя.

— Всички вече са решили какво няма да бъда — не съм ватийка, не съм и андаланка.

Стиснах ръката й леко.

— Вие сте родната дъщеря на последната кралица на Андала. Нямат думата относно това каква сте.

Изненадах се, когато принцесата вдигна обсипаната си с пръстени ръка и я положи върху моята, въпреки че все още отказваше да срещне погледа ми.

— Знам, че не е честно от моя страна да го казвам, но… радвам се, че си тук. Радвам се, че си ти. Не мисля, че има друг, който би проявил добрина към мен след онова, което направих.

Нямаше какво да отговоря. Не можех да й кажа защо съм толкова мила, какво съм прозряла. Тя щеше да ме възненавиди, задето я съжалявам и се тревожа така.

— Защо не отида вместо вас? — предложих.

Бях се усъвършенствала в изкуството да контролирам лицето и тона си и това ми служеше отлично с принцесата. Трябваше аз да отида в източните райони, за да предам информацията на агента на Аринаас. Исках и да прекарам още време с Идрис. Но за своя собствена изненада установих и че искам да й помогна. Независимо от всичко, което ми беше сторила, сега виждах пред себе си само едно уплашено момиче, което не иска да се сблъска с неодобрението на собственото си семейство или още по-лошо — с тяхното отхвърляне.

— Наистина ли?

Гласът й прозвуча като на малко дете — по-млад дори от моя.

— Наистина — казах и побутнах леко рамото й със своето.

— А каква е тази миризма? — попита тя секунда по-късно.

Въздъхнах.

— Прегорихте палачинката.

Все пак обядът не беше съсипан. Супата беше готова, затова взехме неопропастените палачинки, чая и две купички и отидохме в двора. Хранехме се в уютна тишина. За пръв път не се усещаше напрежение или страх. Чувството беше особено, но ми допадаше.

От време на време тя си играеше с едно колие, което не бях виждала — разхождаше златния медальон ту нагоре, ту надолу по верижката между пръстите си.

— Исках да те питам нещо — каза изведнъж, улови медальона с една ръка и обви пръсти около него.

— Разбира се.

Тя свали колието от шията си и ми го подаде. Златната висулка се залюля бавно насам-натам.

— Можеш ли… Знаеш ли какво е?

Огледах го по-отблизо и вдигнах вежди.

— Вероятно не по-добре от вас…

Но когато го обърнах, гласът ми секна.

— Какво? Какво е?

— Нищо — засмях се аз. — Това е кралски печат. Ако бяхте родена преди окупацията, щяхте да имате същия знак, татуиран на гърба.

Марам завъртя очи.

— Благодаря за гениалното умозаключение. Поне това ми беше ясно заради руха на лицевата страна.

— Не е рух. Теслит е.

— Какво?

— Теслит — повторих аз. — Птицата-покровител на рода Зияд е теслит. А на гърба е изписано името ви и тези думи: „Бях белязана преди съпруга си. Ще бъда белязана и след него“.

— Какво изобщо значи това?

— Цитат, който приписват на Масиния — тя е имала белег със златист цвят на гърба. Мнозина го приели като знак от Дихиа, че я е избрал да бъде Негова пророчица преди смъртта на съпруга й. Историците обичат да твърдят, че смъртта му е била определящият фактор за нейния път, но не е така.

Марам се наведе напред.

— А защо да е нещо особено това?

— Печатите са като даани. Обозначават семейството, наследството и вярата — всички неща, които кушаилците ценят. Човекът, направил този печат, е искал да го цените повече от всичко друго.

— Прекрасно — проточи тя, като го взе обратно. — Майка ми е искала да запомня, че е мразела баща ми.

Опитах се да устоя на желанието си да се засмея.

— Цитатът не означава това.

— Просвети ме тогава.

— Масиния е обичала съпруга си дълбоко. Според мнозина, той принадлежал на по-нисша класа, а тя била тазалжитка. Омъжила се за него тайно. Това е нечувано — дори до днес.

— Еи?

— Това означава, че нейната… Че вашата същност не се определя от мъжете в живота ви, независимо колко силни са те. Живяла сте преди тях и ще продължите да живеете след тях. Не можете да ги оставите да определят жизнения ви път.

Тя се вгледа замислено в печата.

— В края на краищата тя е изчезнала, нали?

Кимнах.

— Видели я още веднъж след това, но по-добре известната теория гласи, че народът на майка й я върнал обратно у дома и след това било невъзможно да я проследят.

Марам се подсмихна.

— А какво гласи по-малко известната?

— Че теслитът, който носела със себе си, разкрил истинската си същност на дух и й предложил да я отведе в небесното си кралство.

Ехидната усмивка стана искрена, копнежна. Печатът беше протъркан, вече изтънял и загладен на места. Явно беше, че го държи у себе си, когато може. Майка й сигурно го беше поръчала и й го беше подарила лично. Родителите решаваха как да изглежда даанът на децата им и предполагах, че с кхитаамите на благородниците е същото.

— Втората ми харесва повече.

— Баба ви може да знае още за печата — казах вместо отговор. — Онова, което аз знам, идва от книгите по история. А вашата баба е кралска особа. Тя със сигурност е определила как да изглежда печатът на майка ви.

Марам не каза нищо, но продължи да се взира упорито в медальона. Искаше ми се да я попитам за какво си мисли, но предполагах, че и без това й е било достатъчно трудно да ме попита за значението на печата. Майка й й беше оставила нещо безценно, не исках да отвличам вниманието й от това. А впоследствие то можеше да послужи за мост между нея и баба й — бил той и нестабилен.

Накрая тя вдигна очи, в които се четеше далечно и леко объркано изражение, и разтърси глава. Не казах нищо, но посочих към чинията й. Тя си сложи пак колието и се върна към ястието.

След като Марам си тръгна, измих чиниите и другите съдове, прибрах останалото от храната и се върнах в стаята си.

Мразех това място, мразех Надин, мразех онова, което ми бяха причинили. Бях преобразена — превърната в момиче, което семейството му не би могло да познае. Но бях открила… Бях открила толкова много нови неща и не знаех дали бих заменила едното срещу другото. Момичето, което бях, срещу всичко останало. И ако — когато — бунтовниците победят, къде ще отида? Къде щеше да отиде Марам?

И трябваше ли въстанието да жертва принцесата в името на свободата? Тя можеше да се превърне в ценен съюзник — водач, който никой не би отхвърлил.

Издърпах собственото си колие изпод роклята и залепих мъничкия предавател зад ухото си. Усетих как се загрява бързо, а секунда по-късно чух изпиукване.

— Да?

— Аз съм. Имам новини.

— Има ли някаква промяна? — попита Аринаас. — Или просто ти липсвам?

Засмях се.

— Има промяна. Марам ще се присъедини към пътуването до източните райони.

— В момента не целим да й направим нещо.

— Нито пък трябва — казах аз остро. — Но се реши аз да замина вместо нея.

— И можеш да донесеш данните, които открадна от залата на Съвета?

— Да.

Тя си пое дъх рязко.

— Амани! Да изнесеш нещо такова от Зияана… би представлявало огромен риск за теб.

— Всичко представлява огромен риск, нали?

— Ще изпратим някого да го вземе — каза Аринаас накрая. — Пази се през идните дни, чуваш ли?

— Ти също, Аринаас.

31

Няколко дни по-късно аз, Идрис и малобройната ни свита се качихме на един от пътническите кораби и отпътувахме на изток, към Ал Хосеима. Макар истинските намерения на Идрис да бяха да провери как са семейството и домът му, щяхме да пристигнем на рождения ден на пралеля му. От последното му посещение бяха изминали три години и можех да доловя нервното напрежение, което го обзе, щом корабът се приземи с меко съскане.

Повечето хора от семейство Салих бяха избити, но неколцина от чичовците и лелите на Идрис бяха оцелели. Родът им, който някога наброявал хиляди, сега възлизаше на малко над сто души — повечето от които бяха или много малки, или много стари. Идрис познаваше младите по-добре от старите — ватийците му бяха позволили да поддържа връзка с братовчедите си, но не и с онези свои роднини, които може би още изпитваха преданост към предишните владетели.

Леля му бе доживяла да празнува сто и шестия си рожден ден. Изумявах се, че някой е в състояние да оцелее така дълго. Повечето възрастни в селото ми не надвишаваха шейсетгодишна възраст. Бедността и войната не способстваха за дълголетието.

Почетната гостенка Наима седеше на челното място в официалната зала, заобиколена от двете страни от сестри и племеннички. Беше дребна жена, наподобяваща повече птица, с остър поглед и още по-остър нос. Раменете й бяха превити, а устните — силно свити. Даанът на лицето й вече беше избледнял до светлозелено — никога не го бяха опреснявали. Помещението беше пълно с жени — предполагах, че това са всички женски представители, останали от рода Салих, от най-младите до най-възрастните. Само най-старите сред тях, като Наима, имаха даани. Също като матриарха си, те бяха пременени в шарени одежди и обикаляха из стаята, шепнеха и се смееха приглушено. Както обикновено се случваше, когато биваха заобиколени от толкова много жени, мъжете се бяха събрали в дъното и окупирали масичките с чая.

Аз пък бях застанала до един прозорец, с гръб към повечето от тях.

Навън се виждаше вече западащият град Ал Хосеима. В древността и през времената преди окупацията той винаги е бил един от най-великите мегаполиси на планетата. Лъвовете на Ал Хосеима владееха земите от северното крайбрежие чак до южните райони на континента. А когато бяха сключили брачни съюзи с рода на Зиядите, заедно бяха сформирали най-многобройната армия, която светът беше виждал. Бяха поели на поход през планетата и завоювали всичко по пътя си, докато не беше останало нищо. А сега тук имаше повече прахоляк, отколкото хора. Никой не можеше да си позволи да отдели средства, за да оправи пътищата или къщите. Разходите по системата за филтриране на отровената вода едва не бяха разорили града.

В далечината виждах червени пламъци — открояваха се на хоризонта, тук-там забулени от пушека. През целия ден наблюдавах непрекъсната върволица бежанци, които бяха избягали от крайбрежието с най-необходимото от покъщнината си с надеждата, че ще бъдат в безопасност по-навътре на континента. Далеч от бунтовниците и пожарите.

До този момент ватийските бомбардировки бяха ограничени до два града: Сиди Уалид и Тайрут. Но бунтовниците не се бяха примирили без борба и бяха отвърнали на удара, дори и без информацията, която тепърва трябваше да им предам. Бунтовническото знаме още висеше от снежнобялата кула в центъра на Гажлан, или поне така гласяха оскъдните новини, които бях получила. А и вече разбирах ватийците малко по-добре — но вместо това да ме успокои, ме тревожеше още по-силно. Щяха да реагират като звяр, хванат натясно, и щяха да си отмъстят на останалото население, ако късметът останеше на страната на въстанието. Данните, с които разполагах, бяха единственото, което стоеше между бунтовниците и сигурната смърт. Аринаас съзнаваше това не по-зле от мен и вече ми беше уредила среща с агента си в полунощ.

Точно под прозореца, в градината, видях силуета на Идрис. Беше се измъкнал от оживената зала възможно най-бързо и в момента беше заобиколен от тълпа братовчеди и братовчедки, които се кикотеха весело и се надпреварваха да привлекат вниманието му. Никога не го бях виждала такъв. Част от страха му се беше изпарила още в мига, в който кацнахме в града му — а сега, заобиколен от любимите си хора, той направо сияеше. Те му отвръщаха със също толкова сияйни усмивки. Гледах го как се спира да поговори с лели, племенници и чичовци и всеки от тях си тръгваше развеселен, по-ведър и по-обнадежден.

В момента помагаше на едно по-младо момче да се качи на кон. Макар че не можех да чуя какво казва, очевидно го учеше как да се задържи на седлото. Независимо колко дълго време беше прекарал далеч от тях, той продължаваше да ги обича.

С безпокойство се запитах какво би казал, ако научеше за връзката ми с бунтовниците. По реакцията му, когато разбра каква е причината за бомбардировките, съдех, че не симпатизира на въстанието и никак не му се нравят евентуалните му последици. Но те… ние трябваше да продължим, ако искахме народът на Андала да доживее края на този век.

— Изглежда съвсем като Наджат — промълви глас вляво от мен.

Застинах, но не се обърнах. Марам не говореше кушаилски — някога може и да го беше владеела, но времето, прекарано с ватийците, й го беше отнело, също както беше станало с повечето деца, отгледани далеч от кушаилските им семейства.

— Няма значение — обади се друг глас. — Може да прилича на майка си колкото си иска. Все пак не е една от нас.

Като се имаше предвид всичко, което принцесата ми беше казала, очаквах тези думи да бъдат казани със злоба. Вместо това долових само съжаление. Бяха скърбили за загубата й, знаех това. Родовите връзки бяха важни за нас и със сигурност ги болеше, задето ги бяха разделили с Марам, когато тя е била толкова малка, и така и не са им позволили да се съберат отново. А сега, също като вдовицата, нямаха представа как да я достигнат или как да подходят към нея. Самата Марам не помагаше особено. Започвах да подозирам, че не мразеше андаланците толкова, колкото мразеше да си спомня онова, което баща й им беше сторил.

Някой ме изтръгна от размислите, като ме подръпна за полата. Момиченце на не повече от осем-девет години. Погледна ме с широко отворени очи, сякаш се разкъсваше между страха и любопитството.

— Да? — казах на ватийски.

— Леля Наима иска да говори с вас — отвърна тя.

Когато погледнах към подиума, на който седеше лелята, видях, че ме наблюдава.

— Добре тогава — отговорих. — Да вървим.

Не знаех дали от мен се очаква да коленича, или да я целуна по бузата или челото. Вперихме поглед една в друга: аз — по-скоро предпазлив, а тя — остър като на ястреб. В крайна сметка тя посочи една от възглавниците до малкото момиче, все още без да казва нищо. Седнах. Нямах намерение да привличам вниманието на останалите в залата или на групата лели около нея.

Една бременна жена, която току-що бе успяла да се изкачи на подиума, въздъхна.

— Какво да правим с нея сега? — попита на кушаилски.

Наима изцъка с език.

— Какво да правим с нея ли? Ако не се бяхте проявили като такива нескопосани глупачки, когато се върна преди пет години, можеше да ни е опознала вече. Да ни харесва. А вижте я сега. Ватийка до мозъка на костите.

Бременната въздъхна пак.

— Можем да оплакваме миналото, колкото искаме, лельо. Но вече няма какво да се направи.

Друга леля кимна уморено.

— Идрис ще се ожени за нея и туйто. По-добре просто да се примирим.

— С какво? — попита Наима.

Ако можех, щях да предупредя сестрите да не отговарят. Разпознавах тона й — бях го чувала от Марам, от майка ми. Въпросът й не желаеше да получи отговор.

Но лелята изглеждаше стъписана, сякаш никога досега не го беше чувала.

— С господството на ватийците — каза тя така, сякаш се подразбираше.

Наима изпръхтя снизходително.

— Затова раждаш само синове, Нусаиба, защото си слабохарактерна наивница.

После плесна с ръце и добави:

— Вървете си. Всички. Далеч от очите ми.

След такова произшествие очаквах да бъда оставена на мира, но вместо това Наима върна поглед към мен. Не можех да се преструвам, че не съм я наблюдавала. Тя изчака лелите и племенничките да си отидат с мърморене, а после махна с ръка да седна до нея. Трепнах, когато ме хвана за брадичката. Пръстите й бяха тънки и имах чувството, че са ме стиснали птичи нокти.

— Трябва да ядеш повече — каза тя на ватийски с тежък акцент. — Ако искаш да си в състояние да родиш дъщери.

— Защо дъщери?

— Само дъщерите ти ще имат волята да издържат на бъдещето. Затова те е родила майка ти.

— Искам — отговорих аз тихо, — да имам тази воля.

Наима застина, а хватката й се стегна едва забележимо. Не бях казала нещо прекалено — вече познавах Марам, знаех как се чувства. Тя искаше да постъпи както е правилно, искаше семейството на майка й да я обича. Просто се боеше. Знаех, че ако имаше тази възможност, ако дадеше на семейството на майка си тази възможност, те щяха да я обикнат. А любовта им и надеждата й може би щяха да я превърнат в кралица, която андаланците няма да мразят и от която няма да се боят.

— Промяната изисква смелост, дете — каза тя така тихо, че останалите да не я чуят. — Ти си смела. Като майка си. Виждам това. Идвай ни на гости по-често.

Кимнах и тя най-после ме пусна. Върнах се на мястото си на подиума с разтуптяно сърце, но продължавах да усещам погледа й през цялата вечер след това. Когато вдигнах очи, видях, че в изражението й е настъпила необичайна промяна — струваше ми се съсредоточено и почти обнадеждено, сякаш гледаше напълно различен човек. Сякаш вместо Марам виждаше Наджат и това й вдъхваше вяра.

Празненството продължи сякаш цяла вечност. Леля Наима ме задържа на подиума до себе си, а когато й омръзна да говори на ватийски, накара младото момиче до мен да й превежда от кушаилски. Странно ми беше да се преструвам, че не я разбирам, докато ми говореше. Поне веднъж се улових, че отварям уста да отговоря, преди тя да е приключила, но прехапах език в последния момент. Когато най-накрая бях освободена да се върна в покоите, които делях с Идрис, бях като изцедена.

Идрис стоеше пред широкия прозорец в дневната, а мекото сияние на залязващото слънце очертаваше силуета му.

— Къде изчезна? — попитах го и затворих вратата след себе си. — Леля ти ме следи изкъсо през цялото увеселение.

Той се позасмя леко.

— Извинявай. Не исках да те изоставям с нея.

— Не отговори на въпроса ми — подразних го шеговито аз и положих ръка на рамото му.

— О! — възкликна той.

— Добре ли си? — попитах разтревожено.

— Отидох в мавзолея — каза той след кратка пауза. — Родителите ми са погребани там заедно с братята и сестрите ми.

Поколебах се. Досега не ми беше казвал нищо за братя или сестри — всичко, което знаех за тях, бях научила от Тала, когато ми разказа за нощта на Чистката.

— Идрис…

Той най-после ме погледна.

— Тази година беше по-лесно — каза, като опря длан върху моята. — Никога не е лесно, но… Тази година беше по-лесно. С теб.

Усмихнах се.

— Как са братовчедите ти?

— Доколкото добре могат да бъдат при тези обстоятелства — отговори той и пусна ръката ми. — По-малките все питат кога ще остана да живея тук.

Нямаше какво да отговоря на това. Определено не можех да му кажа, че един ден това може би ще бъде възможно. Предполагах, че за Идрис това бъдеще не съществува. Вместо това го целунах по бузата, след което отидох да си сваля бижутата и да се преоблека в по-удобни дрехи. Когато се върнах, той вече беше свалил сакото и обувките си и седеше в нишата до прозореца. До него беше оставена книга — голям формат, но тънка.

— Намерих я наскоро — каза той, когато седнах до него. — Откакто поправи ужасния ми превод, се сетих за нея. Искам да ти я подаря.

Протегна я към мен, а аз се втренчих смаяно. По надписа на гръбчето виждах, че е на кушаилски, и явно беше много стара. Почти колкото свитъка стихове, който Хуснаин ми бе дал преди толкова месеци.

— Беше на майка ми — добави той.

Вдигнах рязко глава, за да срещна погледа му.

— Какво?

Не можех да я приема. Той трябваше да знае, че не мога да задържа за себе си нещо, принадлежало на майка му. Независимо колко я исках, независимо колко много означаваше това за него или за двама ни. Идрис не знаеше за поемите, които Хуснаин ми беше подарил в навечерието на пълнолетието ми, нямаше как да се досети колко скъп би бил за мен втори том такива стихове.

— Какво е? — попитах, преди да успея да се спра.

Той се усмихна широко.

— Стихосбирка на кушаилски. Майка ми и баща ми много обичаха да си ги четат един на друг.

— Идрис! — прошепнах едва чуто и протегнах ръка към книгата.

Не можех. Не биваше. Беше опасно притежание — неоспоримо доказателство за чувствата, които изпитвахме един към друг.

— Фурат каза, че щом познаваш старата поезия, значи много я обичаш. Че… че вече е много трудно да се сдобие човек с нещо такова.

Откъснах очи от корицата с усилие и го погледнах. Усмихваше ми се така широко и ме гледаше, сякаш му доставяше удоволствие да види колко искам стихосбирката. Сякаш моето щастие носеше щастие и на него.

— Не можеш да ми подариш такова нещо — опитах аз отново.

— Грубо е да се отхвърлят подаръци — възрази той, побутна я към мен и сключи ръцете ми върху нея.

Целунах го — бързо и скришно — и притиснах книгата към гърдите си. Той се ухили още по-широко, наведе глава към мен и притисна устните си към моите по-продължително.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Нека ти донесе много радост, Амани.

На следващата сутрин слязохме в конюшните, където два коня вече ни очакваха. Не обърнах внимание на изненадата, която се изписа на лицето му, когато се качих на седлото, без да поема протегнатата му ръка.

— Ти си пълна с изненади — отбеляза той, докато се качваше на своя кон.

— Не бих казала — усмихнах се в отговор. — Как смяташ, че се придвижвах, преди да попадна в Зияана?

Нямаше стражи, но го бях видяла да взема един фазер. Поведе ни през града, а после — отвъд границите му, към пустинята.

Не бях виждала снимки на Ал Хосеима отпреди окупацията, затова нямах база за сравнение, но можех да си представя отминалия му разкош. Високите стени на града, както и четирите порти, все още бяха тук, макар и запуснати и покрити с пясък от пустинята. В центъра на града нямаше крепост на Салихите, а дихийски храм и завията му. Улиците бяха тесни и претъпкани и не можех да си представя по тях да мине карета. Където и да погледнех, виждах доказателства, които говореха, че градът е оцелял поне хиляда години и е трябвало да оцелее поне още толкова. Избелелите мозайки, с които бяха украсени преддверията, празните фонтани, гравирани с пустинни цветя, изобразени в античен стил, и още, и още…

Въпреки късното лято въздухът още беше горещ и сух и нямаше никакви водоеми, които да смекчат това. Пустинята се простираше пред нас сякаш безкрайно — неизменно море от оранжево и златисто.

— Сигурен ли си, че сме в безопасност без стражи?

— Тук няма никого — отвърна той. — На цели километри около нас. Запасите от вода са намалели наполовина — вече ходят другаде.

Продължихме в почти пълно мълчание. Не пътувахме дълго. Не бе изминал час, когато видях палмови дървета да се открояват на хоризонта до една малка овчарска колиба, леко килната на едната страна. Завързахме конете за прогнил дървен стълб. Вече можех да видя наполовина пресъхналия басейн на оазиса под сянката на дърветата.

— Най-големият ми брат Ишак ме водеше тук — заразказва Идрис, като ме хвана за ръка. — Родителите ми искаха да наемат учител, който да ми покаже как да плувам и да яздя. Ишак отказа — баща ни беше научил него и той държеше на свой ред да научи мен.

— Значи е бил много по-възрастен?

— С дванайсет години. Овчарите, които минаваха оттук, гледаха как принцът на Ал Хосеима обучава по-малкия си брат — каза Идрис и се усмихна. — Харесваха го, задето беше такъв. Не че това му помогна особено в крайна сметка.

Стиснах дланта му и облегнах глава на рамото му.

— Бил е много добър човек.

— Такъв беше. Аз го боготворях, следвах го по петите винаги, щом можех. По време на събранията на Съвета ми правеше място на стола си, за да седна, делеше храната си с мен.

Затвори очи, после добави:

— Когато дойдоха, започнаха от него.

Това значи беше наследството на ватийците. Не бях размишлявала много как махзените са оцелели в режима — малцина от нас имаха време да се тревожат за вишестоящите. Но скръбта на лицето на Идрис беше също толкова истинска, колкото онази, която виждах у родителите си, когато си спомнеха за техните братя и сестри.

— Благодаря, че дойде с мен — каза той най-после.

Не се усмихнах, а вместо това притиснах устни към рамото му.

— Разбира се.

Скоро след това се отправихме обратно към крепостта. Всички се бяха оттеглили за следобедна дрямка в жегата, затова дворецът беше притихнал. Върнахме се в покоите си и Идрис обиколи стаята с бързи леки крачки, за да спусне кепенците срещу прежурящото слънце.

Изтегнах се на един от диваните и той се присъедини към мен малко по-късно с гарафа вода и две чаши. Остави ги на масата и положи глава в скута ми, затворил очи. Не можех да заспя — онова, което бе казал, и начинът, по който бе легнал до мен сега, не ми даваха да се успокоя. Можех да си го представя като дете — малко момче, качено на едър кон, с пълното доверие, че брат му ще го хване, ако падне. Не исках да мисля какво ли е било да види с очите си как му отнемат такъв човек.

Подаръкът му лежеше до гарафата с вода и сякаш ме предизвикваше. На титулната страница имаше посвещение:

„От Итимад — нека тази книга те изпълни с неугасими мисли за мен.“

Намръщих се и прелистих страниците. Итимад е била майка му. Книгата представляваше сбирка с любовни стихотворения — някои от древността, други — по-нови. Почти всички ме караха да се изчервявам. Никога не бях чела такива книги, нито можех дори да си представя да подаря такава стихосбирка някому. Но не можех да я оставя. Голяма част от поемите бяха написани в класически стил и преливаха от страст.

Част от мен се чувстваше като дете, внезапно надникнало в мислите на възрастните жени. Колко млада се чувствах, когато си спомнех за целувката с Идрис! Колко наивни бяха несръчните ми опити да изразя онова, което чувствам! Не можех да си представя да напиша такива думи, камо ли да ги изпратя на някого така, както бяха направили много от тези жени. Но останалата част от мен — онази, която усещаше така отчетливо заспалия в скута ми Идрис, онази, която трябваше да бъде възпирана да не го докосва, сякаш ми принадлежи… Тя не можеше да затвори тънката книга.

И друго:

Подскочих от изненада, когато Идрис обви длан около тила ми, и ахнах стреснато. Пуснах книгата и се втренчих в него с разширени очи, а той придърпа лицето ми надолу към своето. Прокара палец по бузата ми бавно и подчертано, после се усмихна.

— Изчервила си се.

— От жегата е.

Чувствала се бях така и преди. Кожата ми беше сгорещена и някак прекалено тясна, сърцето ми биеше учестено, а зад ребрата си усещах необичаен сладък трепет. Бях се задъхала леко, сякаш бях бягала. Но никога не бях чувала думи или изрази, които да се отнасят до това състояние. Съзнавах ясно, че дори Идрис да нямаше представа какво съм чела, ще познае какво чувствам.

— Амани! — промълви той и седна на дивана.

— Не беше… Не баща ти е подарил тази книга на майка ти — обясних аз, извърнала поглед. — Тя я е подарила на него.

Когато вдигнах очи, видях, че се е ухилил широко. С коса, разчорлена от съня, изглеждаше по-момчешки от всякога — сякаш ръцете го сърбяха да направи някоя лудория.

— Затова ли си се изчервила?

— Не — отвърнах аз малко прекалено бързо. — Да.

— О?! — възкликна той и пак се наведе към мен. — Какво пише в книгата?

— Нищо.

— Амани! — повтори той нежно, увещателно.

— Просто поезия.

Изражението му се смени от объркано към разбиращо само за миг.

— Аха — каза и опря чело в моето.

— Не бива… — започнах аз.

— Нищо не сме направили — прекъсна ме той. — Няма ли да ми прочетеш малко? Дори и на кушаилски? Стиховете трябва да се четат на глас.

— Не и под страх от смъртно наказание — отвърнах аз.

Усетих как се засмя — гърдите му потрепериха под дланта ми, дъхът му погали бузата ми. Една от ръцете му се беше опряла в ребрата ми, а палецът му описваше малки дъги напред-назад по тях. Не беше помръднал и когато примигнах, миглите ми докоснаха леко бузата му.

Строфите отекваха в ума ми, неизличими, непрекъснато на върха на езика ми. Никога не се бях чувствала така изпълнена с остър, болезнен копнеж, който измъчваше и изкушаваше дланите ми. Не биваше — ръцете ми се вдигнаха от гърдите към лицето му и дървената рамка на дивана се впи в гърба ми. Той надвисна над мен, засенчи света и наклони лице така, че…

— Амани!

Пръстите му обхванаха ребрата ми по-плътно. Изражението в очите му накара палците ми да се свият, аленият цвят на бузите ми да се насити още повече, а трепетът в гърдите ми да се изостри до болка. Исках това да свърши — исках стиховете да изчезнат, или пък да прераснат и да се стопят в нещо друго.

— Кажи ми — каза той. — Кажи ми какво искаш.

Поклатих глава, неспособна да проговоря. Копнежът ми никога не ме беше стягал в толкова неумолима хватка. Исках… Дихиа, исках всичко, както ми беше присъщо. Кожата ми, дланите ми, устните ми — всички те изгаряха от желание, от нуждата да се притисна колкото мога по-близо до Идрис, да разпаля неговото желание така, както той бе разпалил моето.

Той се премести по-близо до мен.

Разликата между всяко докосване преди и всяко докосване днес се състоеше в бавния, постепенен начин, по който се развиваше всичко. Острото пронизване на копнежа, който караше кръвта ми да кипи, не беше забравено, нито пък отслабнало. Но сега имаше време да намери най-добрия начин да се нагорещи още повече и най-подходящото място, където да се разгори в мен. Когато Идрис ме придърпа към себе си, потреперих леко и усетих как гореща вълна изпълва цялото ми тяло. Той не се беше променил, но аз сякаш го възприемах по-остро, по-отчетливо; усещах с мъчителна яснота как палецът му мързеливо описва фигури по ръката ми, усещах широките му рамене. И виждах, че ме наблюдава, че забелязва накъде се насочват очите ми, преди да побързам да погледна встрани.

— Баща ми рецитираше стихотворения на майка ми всеки път, когато я разстроеше с нещо — каза той и се наведе леко назад, за да остави повече пространство помежду ни. — А майка ми му казваше, че ако ги използва с мярка, ще имат по-голямо въздействие.

— Често ли му се сърдеше?

Вероятно не, ако можеше да се съди по усмивката на Идрис.

— Не — отговори той. — Или поне не толкова често, колкото той рецитираше любимите си строфи.

Не очаквах самият Идрис да може да ги рецитира. Притиснах длан точно над сърцето му и изведнъж чух думите — разкривени, но прекрасни.

— Мислех, че не говориш кушаилски.

— Това беше майчиният ми език до десетгодишна възраст, Амани — отговори той, като вдигна поглед към мен. — Забравил съм как да говоря на него. През повечето дни не мога да си спомня и как да слушам на него. Но помня тези думи. Просто не мога да си спомня какво означаваха.

— Тя се завърта и на шията й заискряват бисери, пристъпва — гривни впиват се във нежната й кожа — започнах аз тихо. — Слънцето подхранва красотата й, макар и булото от неговата светлина да я е скрило. А страните й, досущ талисмани — огледала на небесата, прекрасни и сияйни.

— Как успя да го преведеш така бързо?

Сведох поглед.

— Известно любовно стихотворение е. Това е само част от него.

Той се привдигна съвсем малко, колкото очите ни да се изравнят. Не можеше да чете на кушаилски, в това бях сигурна — не дотолкова, че да разбере поемите в стихосбирката на майка му. „Няма и нужда“ — помислих си. Трябваше само да погледне лицето ми, да се наведе напред и да остави бавния огън да се разпростре. Целувката му беше нежна, колеблива, сякаш очакваше да се отдръпна всеки момент. Ръцете ми не помръднаха, а когато се отдръпна от мен, реших, че може би ще спре.

Притеглих го към себе си с въздишка, положила длани на раменете му, стиснала плата на ризата му с пръсти. Нямах нужда от думи. Сто жени вече ги бяха изговорили вместо мен.

Изтръпнах, когато си дадох сметка за случващото се. Никога не се бяхме поддавали на изкушението, осъзнах — не и наистина.

Всяка стъпка, всяко докосване, всеки поет дъх беше премерен, внимателен и сдържан. Никога не бях оставяла ръцете си да обходят раменете и ръцете му, нито пък бях отвръщала или искала нещо от него. Тук, сега, аз исках и исках — и той даваше също толкова, колкото взимаше.

Дали Итимад бе съблазнила съпруга си така? Дали беше изпълнила кръвта му с думите на жените от древността и го бе покорила, когато е знаела, че няма да е в състояние да устои? Беше ли изчакала, докато въздухът сякаш не изчезне от дробовете му, докато светът не се превърне в странно ново място, докато всяко докосване не започне да възпламенява така, както тези на Идрис възпламеняваха кожата ми?

Желаех Идрис, желаех лекото като перо докосване, с което проследяваше шията ми, желаех ръцете му на кръста си. Исках звездите да запазят тази тайна така, както бяха запазили тайните на поетесите, да ни закрилят от онези, които искаха да ни разделят. Придърпах го надолу към мен, поглъщайки с поглед отблясъците на слънчевите лъчи, които играеха по кичурите на косата му, видях поглед на момиче, цялото изпълнено със страст, в очите му.

Това не беше половин живот, помислих си, когато той ме целуна отново. Аз му принадлежах, и той ми принадлежеше — бяхме взели това решение. Нищо друго не ми се беше струвало така истинско, откакто се озовах в Зияана. Всяко право на избор ни беше отнето, а пак бяхме открили начин да продължим по път, независим от онзи, който господарите ни бяха предначертали.

Той притисна чело към моето, леко задъхан. Затворих очи и обвих ръце около врата му. Светът навън продължаваше както обикновено, но тук и сега съществувахме само ние, двамата, и онова, което изпитвахме един към друг.

— Амани…

Изхъмках приглушено в отговор.

— Не мога да се оженя за Марам.

Отворих очи рязко и се дръпнах изумена.

— Какво?

— Обичам те — каза той.

Радост ме обзе и изпълни цялото ми същество така, че забравих изненадата.

— Какво? — повторих.

Той се усмихна и хвана ръцете ми в своите.

— Обичам те — повтори.

И се наведе да ме целуне.

— Искам да бъда твой — прошепна, все още притиснат към устните ми. — И ничий друг.

Обхванах лицето му с длани. Беше ме страх да му повярвам.

— Наистина ли?

— Да. Наистина.

Почувствах се като друг човек, когато го целунах отново — сякаш цялата тази радост и копнеж се бяха преплели и ме бяха преобразили в нещо ново. Исках — не само Идрис, а всичко. Всичко, което тези думи обещаваха, всичко, което той искаше да ми даде. Живот извън капана, в който бяхме пленени сега. Не знаех как, а и точно в този момент нямаше значение. Бяхме се врекли един на друг и никой нямаше да е в състояние да разруши тази клетва.

— Обичаш ли ме? — попита той и ме притисна към възглавниците.

— Да — промълвих в отговор на признанието му. — Да.

32

Беше полунощ и дворецът беше замрял. Шумовете, които бях очаквала — пустинните животни, някое голямо семейство, което се готви за сън — липсваха. Долавях свистенето на вятъра, пращенето на огъня в дневната и тихия шепот на плат, докато се обличах. Наметнах сив плащ на раменете си и вдигнах качулката. Носителят с данните беше скрит на сигурно място в кафтана ми. Покрих лицето си и замръзнах, когато случайно зърнах отражението си в огледалото. Едва успях да позная момичето, което ме гледаше от сянката под качулката. Бунтовничка. Шпионка. Дъщерята на фермера от затънтената луна и двойничката на принцесата бяха пълни противоположности.

Поколебах се за миг пред вратата на Идрис. Опиянението ми от следобеда още не се беше разсеяло. Притиснах ръка към ребрата си, когато усетих поредната тръпка на болезнено щастие. Какво би си помислил той, ако знаеше къде отивам? Би ли се ядосал? Би ли ме разбрал?

„Това са въпроси, чиито отговори ще получиш по-късно“ — напомних си.

Коридорите бяха тихи, а светлината на стенните аплици бе приглушена. Придвижвах се възможно най-леко и бързо, забила очи в земята. Агентът на Аринаас не смееше да влезе в самия дворец, особено докато всички смятаха, че Марам нощува в него. Щеше да ми се наложи да сляза до най-ниските нива на двореца и да изляза през тунелите, които водеха до кладенците с питейна вода.

В тунелите не беше така тихо, както в палата — плискането на водата и кухото, глухо потропване на кофите от вятъра изпълваха мрака.

Тази вечер луната беше пълна, а небето — ясно. Лунните лъчи озаряваха входа на тунела и открояваха ясно силуета на агента — строга, сериозна фигура, облечена в черни дрехи, с тюрбан и було, покрити с тънък слой пустинен пясък.

— Ще се върнеш, о, скърбяща — каза той на кушаилски.

— Краката ти ще стъпят в нашата цитадела — отговорих.

Напрегнатите му рамене се отпуснаха леко и той дръпна булото надолу. Дихиа, колко млад беше! Твърде млад, за да е получил даан, твърде млад, за да си пусне брада. На четиринайсет, може би — петнайсет. Но лицето му беше слабо, със закоравяло изражение. Беше страдал — достатъчно, за да поеме риска да стане бунтовник, преди да навърши пълнолетие. Достатъчно, за да не го спрат.

— Е — подкани ме той. — Лицето ти. Да го видя.

Думите му бяха бързи и резки, с тежък акцент. Беше от източните райони.

Излязох от сянката на тунела и дръпнах булото си. Лицето му побеля, а устните му изтъняха като линия от изумление.

— Мислех, че се шегува — каза той дрезгаво. — Дихиа! Ти направо си й одрала кожата.

Не се усмихнах, когато отговорих:

— Това е целта.

Пръстите ми стиснаха малкия носител и го извадиха от роклята.

— Това е пратката, за която си дошъл. Тук има списък на всички депа за муниции на ватийците в източните райони, както и местоположенията на базите и ударните отряди.

Той вдигна вежди изненадан.

— И никой не знае, че си ги взела?

— Научих се да я имитирам доста добре — отвърнах аз. — Така че не. Никой не знае.

Пуснах носителя в дланта му. Беше толкова дребен предмет, но щеше да помогне толкова много за защитата на бунтовниците и цивилните тук. Повече от присъствието на Идрис, повече от всичко друго, което можехме да направим в момента. Войната нямаше да бъде спечелена с осуетяването на една поредица бомбардировки, но щяхме да спасим животи, да подкрепим надеждата у хората. Това беше стъпка напред, стъпка, от която отчаяно се нуждаехме.

— Сиха, якхоя — казах аз, когато той пое малкото пакетче. „Бъди здрав, братко“.

— Барака, якхти — отговори той. „Бъди благословена, сестро.“

33

— И така — каза Марам. — Права ли бях?

Спрях да си играя с полата и вдигнах глава.

Докато ме нямаше, Матис най-после я беше обявил за законна имперска наследница на системата Уамалих и прилежащите й планети. Тя изглеждаше щастлива — бе получила онова, което желаеше. Но имаше моменти, в които улавях, че не изглежда толкова доволна — сякаш тежестта на бъдещите й отговорности й тежеше, погледът й беше отчужден, пръстите й не спираха да си играят нервно с верижката на медальона от майка й. Може би я бях надценила — но донякъде ми се струваше, че е възможно нехайството, с което говореше за бъдещото си възкачване на трона, да е породено от нещо по-дълбоко, което не показваше пред околните. Питах се дали наистина беше повече дъщеря на майка си, отколкото на баща си, но не може да си позволи да се издаде.

Церемонията по официалното потвърждаване на наследството беше утре — подозирах, че са го пришпорили, защото кралят иска да отвлече вниманието на хората от напредъка, който бяха постигнали бунтовниците в източните райони — нападенията и унищоженията на депата за муниции на ватийците. Марам се беше появила в покоите ми с три сандъка, пълни с рокли, под предлог, че иска да й помогна да избере коя да носи на церемонията.

— За какво? — попитах.

— За рода Салих — отвърна тя и продължи да си играе с медальона на шията й. Майчиният й медальон.

— Това сигурно ще ви изуми, Ваше Височество, но не, не бяхте права.

Тя се засмя.

— О, не думай!

— Някои от тях се боят от вас — онези, които са около вашата възраст. Но по-старите… Всички те скърбят за вас.

— Не знаех, че съм починала — вдигна вежда тя.

— Вие… — започнах аз, но млъкнах.

Твърде често забравях, че има граници, които не бива да прекрачвам. Твърде често допусках заблудата, че Марам и аз сме равни.

— Обожавам, когато изведнъж осъзнаеш, че си на път да кажеш нещо невероятно безочливо — провлачи тя. — Малцина притежават това умение. Продължи, моля те.

— Вие приличате на майка си. Мисля, че им е мъчно, задето не ги цените. Семейството е важно — особено за род, който е на път да изчезне.

Тя дори не погледна към мен.

— Добре щеше да бъде, ако се бяха досетили за това, преди да се бяха опитали да се домогнат до властта ми, когато бях дете.

Въпреки резкия й тон пръстите й се бяха вкопчили в медальона така, че кокалчетата бяха побелели. Искаше ми се да й кажа, че никой не я смята за отговорна за окупацията, Чистката или която и да било от злините, сторени от баща й. Никой не виждаше Матис, когато погледнеше към нея — докато тя не започнеше да му подражава. Но нямаше начин да го направя, нямаше как да я уверя. И най-важното от всичко — тя най-вероятно нямаше да се вслуша в думите на едно селско момиче от някоя си там луна. Било то и нейна двойничка. Марам ме наблюдаваше с любопитство и известно объркване.

— Караш ме да си мисля, че бих се радвала, ако имах близначка — каза тя и върза косата си назад. — Истинска сестра, приятелка, а не съперничка.

Улових се, че се усмихвам леко при тези думи.

— По-добре щеше да ви се отрази една по-голяма сестра, струва ми се.

Тя вдигна вежда.

— Защо смяташ така?

— По-големите братя и сестри защитават по-малките. Или поне добрите такива.

Очаквах да изсумти пренебрежително, но тя само замислено се втренчи в отражението ни в огледалото.

— Може би — промълви след малко.

После извади напред медальона, стисна го в ръка и продължи:

— Понякога… Понякога си спомням майка ми. Знам, че хората си мислят, че… Е, не съм сигурна какво точно си мислят. Но аз я обичах и когато умря… Така и не й простих за това. Понякога ми се струва, че… — Марам затвори очи. — Понякога ми се струва, че тя също не би ми простила за онова, което направих. За онова, на което станах свидетел.

Отвори очи и разтърси глава, сякаш да се разсъни, и допълни:

— Не знам защо ти споделям това.

Отправих й слаба усмивка.

— Нито пък аз.

Тя се втренчи в мен, сякаш пазех някаква тайна, която можеше да проумее, ако се вгледа достатъчно внимателно.

— Кажи ми какво да правя — прошепна.

Челюстта ми увисна.

— Какво?

— Кажи ми — повтори тя, взряна в мен с разширени очи, — как да… Как бих могла да… Как да управлявам народ, който ме мрази? Как… Как да бъда кралицата, която баща ми иска да бъда, когато майка ми се обръща в гроба, задето изобщо си мисля такова нещо?

— Човек не носи отговорност за онова, което жестоките господари вършат уж от негово име.

— Аз нося все пак някаква отговорност.

— Но какво можете да направите сега?

Тя извърна поглед, стиснала зъби от мъка и ярост. Поколебах се, но взех ръката й в своята.

— Трябва да мислите за дните и годините, които предстоят, като за игра на шатрандж. Ако искате да помогнете, няма друг начин.

Тя кимна.

— Съжалявам.

— Съжалявате?

— За… За нещата в началото. Нищо не би могло да промени онова, което вече направих. Но…

— Сестрите понякога се карат.

Тя се засмя унило.

— Сестрите не насъскват ловни птици една срещу друга.

— Щом така смятате, значи не сте чела достатъчно кушаилски приказки.

Слаба, но искрена усмивка изплува бавно на лицето й.

— Ти… наистина ли гледаш на мен така? Като на сестра?

Вместо да ме погледне, беше забила поглед в ръцете си и ту стискаше, ту отпускаше хватката си около медальона.

— Аз съм най-малкото от децата в семейството ми — обясних аз. — По-големите ми братя винаги са ме закриляли. А сега… Сега ще се опитам да закрилям вас.

Очите й се разшириха леко, тя се наведе към мен и притисна устни към бузите ми бързо и едва забележимо, преди да вдигне качулката над косата си и да си спусне булото.

Загледах се след нея, докато си отиваше, и се запитах какво ли ще се случи — с ясното съзнание, че следващия път, когато я видя, ще се е приближила с още една стъпка към възкачването си на престола.

Прекарах остатъка от вечерта свита до прозореца в спалнята си и потънала в размисъл. Бях се оказала права за Марам — за желанията и страховете й. Искаше да бъде добра кралица, но ватийците бяха оказали влиянието си и тя се боеше твърде много, за да предприеме правилните действия. Нуждаеше се от помощ.

Комуникаторът, залепен за висулката на колието ми, изсвири остро и оглушително високо. Сепнах се объркана, преди да установя откъде идва шумът. Пръстите ми потрепериха, докато отлепвах гелоподобната повърхност. Имахме правило — винаги аз звънях, никога не ме търсеха те. Ако рискувах да изпиукам изведнъж пред някого другиго, бързо щяха да ме хванат.

— Да? — проговорих с дрезгав глас.

Някой си пое дъх рязко от другата страна, сякаш с облекчение.

— Слава на Дихиа! — каза Аринаас. — Разтревожих се, че няма да успеем да се свържем с теб навреме.

Косъмчетата на тила ми настръхнаха.

— Навреме за какво?

— Изпратихме агент в Уалили, който ще присъства на церемонията по случай обявяването на наследницата на трона — обясни тя. — Той е най-точният ни стрелец и задачата му е да убие Марам. Матис вероятно ще присъства, затова сме инструктирали човека да убие първо него, разбира се — ако има такава възможност.

Безпокойството ми се превърна в паника. Пръстите ми изтръпнаха, не можех да си поема дъх. Да убият Марам? Не! Не и когато най-после изглеждаше възможно да бъде убедена да се превърне в истинска андаланска кралица. Не и когато можехме да спасим животи, вместо да ги жертваме в кръвопролития.

— Не можете!

— Това е война, Амани — каза тя с твърд глас. — Можем и ще го направим.

— Не — повторих, трескаво обмисляйки какво да кажа. — На утрешната церемония няма да присъства Марам, а аз.

Аринаас вдиша рязко.

— Намери начин да се измъкнеш от церемонията, Амани. Разбираш ли ме?

— Кажете на убиеца да не прави нищо!

— Не си принцеса, за да ми заповядваш — сопна се тя. — А и е възможно да не успея да се свържа с него. Пътува от източните райони. Съобщението може да не стигне до него навреме.

— Моля те, Аринаас — прошепнах аз.

Чух я как си поема дъх отново.

— Дихиа да ни е на помощ.

34

Посрещнах утрото с една-единствена мисъл — нямаше да мога да си го простя, ако смъртта на Марам тегнеше на съвестта ми. Тя беше жестоко момиче, отгледано от още по-жестоки роднини, но искаше да постъпи правилно. И беше способна на това — повече от всеки ватиец. Ако бунтовниците успееха да я убият — дори да убиеха и Матис — щяха да влязат във война с Галена, която мразеше андаланците със същата сляпа ненавист като Матис.

Мислите ми препускаха в опит да измисля някакъв начин да избегна всичко това, докато се обличах с бързи движения. Знаех, че единственият шанс е да направя онова, което бях казала на Аринаас. Блъфирах, но вероятността Аринаас да не успее да се свърже с наемника ме глождеше. Щеше да ми се наложи да заема мястото на Марам и да се надявам, че ще успея да му изпратя съобщение навреме. И единственият начин да го направя беше да убедя Марам да ми позволи да се появя вместо нея.

Принцесата беше сама в покоите си, застанала насред стаичката с гардероба си и вперила поглед в огледалото. Ръцете й се щураха нервно около гънките на роклята й, после застинаха, сякаш се опитваше да си наложи да стои мирна. Когато забеляза отражението ми, очите й се разшириха от изненада.

— Какво правиш тук?

Насилих се да се усмихна.

— Не сте вие единствената, която се отегчава понякога. А и си помислих, че може да ви помогна да се облечете.

Тя прие идеята с явно облекчение.

— Да, моля. Колебая се между три рокли и не мога да реша. Бързо навлязохме в обичайната си рутина — тя се е излегнала на дивана, а аз обличам рокля след рокля от гардероба, за да види как стои. Усетих, че се поуспокоява, макар и малко. Въпреки неподвижната й стойка на дивана продължавах да долавям превъзбудата и нервното й напрежение.

— Ваше Височество!

— Какво?

— Бихте ли предпочели да отида вместо вас?

Тя вдигна очи от кутията с бижута, чието съдържание преглеждаше.

— Какво?

— Бих могла да отида вместо вас — повторих.

Тя поклати глава.

— Не. Този път трябва наистина да бъда аз. Това е церемонията по обявяването на наследството ми.

Не седнах до нея, както ми се искаше. Вместо това наклоних глава.

— Просто изглеждате нервна. А това ми е работата.

Тя се засмя невярващо.

— Доброволно предлагаш да се изложиш на смъртна опасност заради мен?

С удивление си дадох сметка, че наистина е така. Колко много се бяха променили взаимоотношенията ни само за няколко месеца! Все пак реших да седна до нея.

— По-големите сестри защитават по-малките. Нали помните?

Тя прехапа ъгълчето на палеца си, обезпокоена, и се поколеба за миг.

— Добре — каза тихо и положи длан върху моята. — Благодаря, Амани. Ти… Благодаря.

Отново наклоних глава и въздъхнах от облекчение. Един проблем по-малко. Сега трябваше само да измисля начин да се свържа с наемника, за да не ме убие.

Бях свикнала с тежестта на официалните рокли и бижута на Марам, но за първи път щях да нося короната й. Хвърлих поглед към възглавничката, на която беше поставена. Онова, което се очакваше от мен да нося днес пред очите на стотици, ако не и хиляди андаланци, на ръба на открития бунт беше андаланската корона, за последно носена от Наджат, майката на Марам.

Беше прекрасна — златен теслит с криле, разперени под формата на широк кръг, и с огромен зелен скъпоценен камък вместо тяло. Изглеждаше невъзможно тежка. Повечето хора вече вярваха, че птицата на кралската корона е ватийската ловна птица, рухът. Но теслитът красеше кралския печат на Зиядите векове, преди ватийците да се появят в света ни.

Марам не каза нищо. Двете стояхме притихнали с короната помежду ни. Мълчаливо коленичих пред нея в очакване да я постави на главата ми.

„Дихиа да ми е на помощ!“ — помислих си.

Надин ме поведе към северния край на двореца. Въздухът беше натежал, сякаш някой беше запалил твърде много ароматни пръчици, за да прикрие миризмата на нещо много по-лошо. Колкото повече се приближавахме към северната част на палата, толкова повече нарастваше шепотът, който ни заобикаляше. Припомних си историите, които майка ми ми беше разказвала за Зияана. Всички говореха за двореца като за живо гладно същество, което очакваше да погълне онези, които навлезеха в сянката му. Някога, в старото време, сигурно не е бил така жаден за кръв. Но сега изстискваше всяка капка, сдъвкваше всеки кокал. Когато се отвори двойната врата, която водеше към крилата, шепотът на Зияана се превърна в рев.

Не знаех дали тази част от двореца съществува отпреди ватийските ни завоеватели. Представляваше стена от балкони, построени така, че от тях да се открива гледка към целия Уалили, а и градът да може да вижда нас. Сега те гъмжаха от хора — всеки благородник и член на придворната свита беше тук, в многобройната тълпа, която се притискаше към перилата. Вееше горещ, задушен вятър.

Пред Зияана се бяха стекли хиляди. Блъскаха се между стените, наблюдаваха от страничните улички, покатерили се бяха на покривите. Задължени от заповедта на краля да присъстват, хората нетърпеливо очакваха церемонията да започне, за да може час по-скоро да ги освободят да си вървят. Два огромни, излишно натруфени трона очакваха Матис и Марам, бяха направени от тъмно дърво с инкрустации от черен метал. Облегалките им бяха украсени с гравюри в сложния стил на ватийците, изпълнен с елементи, подобни на цветя, позлатени и лъскави на дневната светлина. Долетя зов на боен рог, сякаш ни бяха очаквали, и аз откъснах очи от трона. Кралят вече се беше настанил, а от двете му страни се носеха два летящи дроида. Стори ми се, че различавам на слънчевите лъчи блещукането на защитното поле, което бяха вдигнали около него. Предполагам, че бе успял да оцелее сред такова гнездо на усойници като собствената си свита, защото винаги беше подготвен за нападение. Тази предвидливост със сигурност щеше да му е от полза тук.

Толкова малко ли го бе грижа за Марам, че не беше взел никакви подобни мерки за нея или просто двойничката й не се нуждаеше от тях? Знаех какъв човек е кралят, но все пак останах изумена от нехайното му, безмилостно отношение към собственото му дете и хората, които го заобикаляха.

Срещна погледа ми, без да се усмихва. Не бях сигурна, че исках да го прави, като си спомних момента, в който бях спечелила одобрението му на Съвета, по гръбнака ми полазиха тръпки. Той сякаш не изпитваше никаква гордост от успехите на дъщеря си, нито от бъдещото й възкачване на трона. Не я ли обичаше? Обичаше ли изобщо някое от децата си?

Във въздуха се носеха няколко екрана, за да могат всички да наблюдават церемонията. Един дроид ми подаде огромен меч, прибран в ножница. Бе принадлежал на бащата на Матис, преди той да го убие, и беше символ на империята му. Вдигнах го високо, стиснала дръжката с една ръка и хванала плоската страна на ножницата с другата.

— По волята на Ватийската камара на лордовете… — отекна гласът на един министър на ватийски. Аз закрачих напред. — И по волята на краля лорд Матис, Покорител на звездите…

Побиха ме тръпки. Церемонията се излъчваше не само в Андала, но и във всички владения на Ватийската империя. Целият свят беше вперил очи в мен — както андаланците, така и ватийците. И ако Аринаас не беше успяла да предаде съобщението на агента си, един от чифтовете очи, вперени в мен, принадлежаха на убиец.

— В съответствие с Върховния закон провъзгласяваме Марам вак Матис за наследница на империята, престолонаследница на системата Уамалих и съответните й планети и бъдеща кралица на Андала, Гибра и Кадиз, покровителка на Килбир, Вердан и Шелифа.

Коленичих в краката на Матис, все още високо вдигнала ватийския меч, и сведох очи. Министърът свали андаланската корона от главата ми. Миг по-късно друга корона — ватийска, изработена от екселсиор и обсипана с десетки скъпоценни камъни от Шелифа — бе положена върху косата ми.

— Коленичете — нададе вик министърът. — Коленичете пред кралицата.

Чух как сто хиляди души коленичиха едновременно.

— В името на кралицата!

Церемонията беше приключила. Оставаше само да се изправя и да седна на трона до Матис. Ако наемникът изпълнеше задачата си, щеше да го направи точно сега, докато бях пред очите на андаланците. Въпреки страха ръцете ми не потрепериха, когато станах на крака и се обърнах към множеството.

И тогава прозвуча писък.

Трепнах, но не можех да определя откъде идва звукът и се вгледах в тълпата, която бушуваше като бурно море. Чу се друг писък и тълпата се втурна напред, към балконите. Към мен.

Макар че знаех, че този момент рано или късно ще настъпи, замръзнах от ужас, докато хората прииждаха от всички посоки, събаряха преградите, които ги деляха от зрителите ватийци, и прескачаха въжетата, които трябваше да ги ограничават. Един от стражите пристъпи напред и стовари палката си в лицето на ужасен андаланец. После още един, и още един — избухна хаос, огласен от викове и тропот на бягащи крака.

Един от стражите се свлече на земята пред мен. Втренчих се в него неразбиращо и видях как червено петно кръв бавно разцъфва на гърдите му. Когато вдигнах поглед, видях едно момче, застанало на няколко крачки и вдигнало с треперещи ръце бластер, насочен към мен. На лицето му нямаше даан, очите му блестяха свирепо, докато ме гледаше.

Дихиа! Това беше момчето пратеник от източните райони.

Хвърлих се на земята в мига, в който той стреля — веднъж, после втори път — и чух как нещо се взривява зад мен. Беше улучил трона, където трябваше да седна. На мястото на позлатената украса димеше широка дупка. Кралят вече беше изчезнал от балкона, придружен от стражите и дроидите.

Вдигнах поглед към момчето, което приближаваше към мен. Дори не бях разбрала как се казва. Бяхме говорили по същество. Той беше бунтовник, преживял невъобразими неща — какво би го накарало да спре?

— Сиха, якхоя — казах аз така, че да ме чуе само той.

„Бъди здрав, братко.“

Той замръзна, облещен от изненада, все още насочил оръжието към гърдите ми. Беше достатъчно близо да може да ме докосне. Стражата не се нуждаеше от повече време. Един ескадрон връхлетя върху нас и го притисна към земята.

„Не!“ — помислих си, ала беше твърде късно. Бях го спряла, но сега…

— Трябва да вървим — долетя иззад гърба ми гласът на току-що появилата се Надин, която вече се беше насочила към стълбите. — Веднага.

Дръпна ме далеч от бунтовника, а аз се опитах да си припомня защо всъщност правех това — заради Марам. За да спася нейния и своя живот. Не можех да загърбя тази задача, но и не бях просто нейна двойница, не това беше най-важно за мен. Бях бунтовничка, а сега бях обрекла един от своите на затвор или по-лошо. Прозвуча трети изстрел и ъгълът на трона на Марам избухна в парченца скала и прах, които се посипаха върху ни. Трепнах и най-после се оставих Надин да ме отведе.

Обърнах се, когато отново чух писък — животински, изпълнен с болка. Стражите влачеха момъка към платформата въпреки отчаяната му съпротива, а той риташе и се мяташе в безуспешни опити да се освободи.

Беше на не повече от четиринайсет години. Напомняше ми твърде много на момчетата в селото ми, на братята ми, когато бяхме малки — с лице, омацано с кал, бузи, хлътнали от глад. „Дори няма даан“ — помислих си отново. Ако на моето място беше Марам, щеше ли да успее да избяга и да се върне при семейството си? Имаше ли значение това? Беше ми даден избор — той или Марам. Неговият живот или нейният — и аз бях избрала нейния.

Бях избрала нея.

— Марам! — дръпна ме настоятелно Надин, за да продължим към стълбите, но аз не помръднах.

Стражата принуди момчето да падне на колене и осъзнах какво се готвят да направят. Ръцете му бяха извити зад гърба, лицето — мрачно и непримиримо, докато се взираше в земята. Един стражник извади оръжието си и се прицели в тила му. Знаех, че ще се случи така, бях го направила въпреки това и все пак усещах как в ушите ми вият оглушителни предупредителни сирени, по-силни от изстрелите, които продължаваха да отекват наоколо. Извих се и се освободих от ръката на Надин, без да мисля. Сърцето ми биеше така, че усещах как ударите му вибрират във всяка вена, когато скочих между момчето и стражника.

Знаех, че никой не вижда мен, която и да бях сега — виждаха Марам. И не можеха да я наранят. Бяха я провъзгласили за наследница на империята, за бъдеща кралица. Всички бяха станали свидетели, бяха коленичили пред нея.

— Ваше… Ваше Височество! — заекна стражникът. — Какво правите?

— Не можете да го убиете.

— Но, Ваше Височество…

— Да предизвикате въстание ли искате?

Гласът ми не трепна и някак успях да вложа най-силната част от Марам в поведението си. Надменна и властна, с високо вирната брадичка и хладнокръвно спокойствие. Твърде добре си спомнях цената на намесата в делата на ватийците. Но днес аз бях една от тях. Аз властвах над тях.

— Той е просто едно момче. Помислете какво ще се случи, ако го убиете сега.

Мъжът се поколеба, но за мое облекчение прибра оръжието и направи знак на двама други стражници.

— Отведете го — каза той в мига, в който Надин ме стисна за лакътя и ме повлече далеч от сцената.

Последното нещо, което видях, беше бъдещият трон на Марам — раздробен на парчета, а някогашната му красива форма, вече обезобразена от дупки, сякаш свидетелстваше за всичко, което се бе случило тук. А стражите влачеха момчето към една затворническа кола.

35

Един дроид ме заведе под стъкления купол, където се помещаваше птичарникът и където се бяха състояли някои от първите ми уроци в Зияана. На дървото над нас дремеше рухът, накокошинил пера и свирукащ тихо от време на време. Подминахме местата, които ми бяха познати, и стигнахме до една ниша, обрасла с гъста зеленина. Марам стоеше сама посред нея, с наметало и строг черен кафтан, без никакви бижута — като се изключеше кралският печат, чието значение ме бе помолила да й обясня.

Не вдигна поглед, когато се появих, нито когато паднах на колене пред нея. В продължение на дълги минути останахме неподвижни — господарка и робиня, бъдеща кралица и настояща поданица.

— Кажи ми — проговори тя най-сетне с равен глас, — че присъствието ти на церемонията днес се дължи просто на лошия ти късмет. Кажи ми, че не си знаела за бъдещия опит за покушение върху живота ми.

Вдигнах очи от пода в мига, в който тя откъсна поглед от фонтана. Знаех какво може да прочете по лицето ми: скръб, загуба, но най-вече — истината. Можех да отричам колкото искам, но тя нямаше да ми повярва. Бе прекарала целия си живот в страх от евентуален опит на сестра й да си присвои властта й, а сега аз бях сторила именно това — или поне така изглеждаше.

Изправих се бавно на крака.

— Не исках да… — започнах.

— Да ме нараниш ли? — изсмя се тя. — Не лъжи. Под достойнството ти е. Това правят всички около мен, откакто се помня. Лъжат ме, използват ме за собствена облага. Докато…

Тя спря и ме погледна, вбесена, че думата се е изплъзнала от устните й, преди да я спре. Ръцете й се разтресоха от гняв, стиснати в юмруци сред гънките на роклята й.

Стъписана, осъзнах, че Марам не беше ядосана, че някой се е опитал да я убие. Беше ядосана, защото аз бях знаела за това, защото не й го бях споделила, защото я бях манипулирала. Беше ядосана на всичко, което означаваше това. Бях спечелила доверието й, бях се сприятелила с нея, бях се шегувала, бях й готвила. Бях предложила да заема мястото й на събития, където не й се ходеше, бях й давала съвети, когато се чувстваше тъжна или объркана. Но всичко това е било лъжа. В очите й вече изглеждах като подла змия, която се беше прокраднала в сърцето й и я беше нападнала, когато бе най-уязвима.

— Аз… — започна тя, но гласът й потрепери.

Поклати глава и стисна зъби, сякаш така можеше да прогони колебанията си.

— Моля ви, оставете ме да обясня — опитах отново.

— Не можеш да кажеш нищо, което да оправи нещата — каза тя. — Нищо. Доказа, че си същата като всички останали около мен.

Трепнах при тези думи. В началото се бях присъединила към заговора срещу нея със съзнанието, че всеки мой успех — всеки успех, който бунтът постигнеше — означаваше крах за нея. Целта ни от самото начало беше да я лишим от наследството й, да победим ватийците, да ги изгоним от планетарната ни система. Имаше ли значение, че мнението ми се е променило — макар и само относно Марам? Че наистина ме беше грижа за нея, че я виждах като моя сестра? Че бях рискувала живота си заради нейния? Би ли имало значение каквото и да било от това за нея? Трябваше да има. Нали?

Протегнах ръка към нея, но тя трепна точно както аз преди малко.

— Каквото и да мислите сега — казах накрая, — бях искрена.

— Усойниците никога не са искрени — изплю жлъчно Марам.

Обзе ме тревога и пристъпих назад — почти съвършено нейно копие, стиснала с юмруци полата си.

— Моля ви, Марам — опитах аз пак. — Заех мястото ви и рискувах живота си заради вас. Разбирате това.

Вгледах се в нея, докато тя обмисляше думите ми. Знаеше, че съм права — каквото и друго да мислеше за мен, каквото и да беше предшествало днешното събитие, аз я бях защитила така, както би го направила една сестра. Бях нейна приятелка и знаех, че и тя иска да бъде така. Не искаше нещата да се връщат в предишното си русло повече от мен и ако само успеех някак да я накарам да проумее, че…

— Казах ви да не разговаряте с нея в отсъствието на стражите, Ваше Височество — нахлу изведнъж Надин в градината. Положи бледата си украсена с пръстени длан на рамото на Марам и продължи: — Тя спаси един бунтовник, нает да ви убие. Андаланците, и особено тази, са двулични до дъното на душата си. Какво щеше да стане, ако ви беше нападнала?

Знаех, че заради изтощението и спотаения ужас ръката й на рамото на Марам ми изглеждаше заплашително, сякаш всеки момент можеше да я стисне за гърлото. Принцесата вдигна поглед към икономката, отворила широко очи, почти умолително.

„Моля те — помислих си, — виж коя от нас е усойницата в действителност.“ Колебанието й се разсея постепенно, ужасеният й поглед изчезна, страхът и изненадата бяха заставени да потънат под повърхността. Усмивката на Надин се разшири леко, стана съвсем малко по-остра и опасна. Наблюдавах как Марам бавно издига прегради около сърцето си, докато лицето й не придоби безстрастно, каменно изражение. Когато ме погледна, момичето, което бях опознала и обикнала, вече беше изчезнало. На нейно място се беше върнала наследницата на империята, с която се бях запознала преди месеци — самотна, озлобена и изпълнена с гняв.

— Тя се е държала по начин, който аз никога не бих допуснала — каза Марам, без да ме поглежда.

Затаих дъх, уплашена как ще продължи. До този момент Надин знаеше само онова, което беше видяла на коронацията. Щеше ли Марам да й разкрие и останалото? Щеше ли да й каже, че съм бунтовничка?

— Затворете я в покоите й. Няма право да излиза от онова крило. Никога — каза принцесата и се обърна с гръб към мен. — И я накажете както намерите за добре.

Надин наклони глава.

— С готовност ще изпълним нарежданията ви, Ваше Височество.

— Марам! — извиках аз, но тя вече си тръгваше.

Усмивката на Надин разцъфна в жестока гримаса и тя даде знак на дроидите си. Накараха ме да падна пак на колене и извиха ръцете ми зад гърба. Марам беше изчезнала сред зеленината в птичарника. Бях изневерила на дълга си пред бунтовниците, за да я спася — как беше възможно да не го разбира? Каквито и други страни да подкрепях, бях я защитила.

— Моля ви! — извиках още веднъж. — Марам!

Но виковете ми се загубиха сред тучните листа и бяха заглушени от гневния крясък на руха, който скочи от клона и полетя.

След като ме върнаха в покоите ми, не можех да спра да кръстосвам наоколо с нервни крачки в очакване Надин да се върне и да ме накаже „както намери за добре“. Тревогата, породена от неизвестните причини, по които се бавеше, не ми даваше мира. Щеше ли да доведе пак руха в градината? Или щях да бъда подложена на някакво ватийско наказание, което не можех и да си представя? Бях оцеляла след изпитанията през първата си седмица в Зияана. Знаех, че имам волята да изтърпя почти всичко. Но продължавах да се боя и не можех да направя нищо, за да потуша страха си. Потърсих свитъка стихове, които Хуснаин ми беше подарил в навечерието на пълнолетието ми, но дори призивите им към спокойствие и упорство не успяха да възвърнат хладнокръвието ми. Всяка красива мисъл ми звучеше кухо.

Как бях успяла да се проваля така? Бях обрекла един бунтовник на смърт. Бях загубила доверието на Марам. По всяка вероятност бях предизвикала провала на въстанието.

В края на краищата се свих на една възглавница, където заспах. Събудих се внезапно и я видях да се извисява над мен в тъмната стая. Изглеждаше като привидение със сребристата си коса, меко блещукаща в сумрака, и черната рокля, която се сливаше със сенките. От нея се излъчваше същото безразличие, както винаги, и не успях да потисна ужаса, който ме погълна като гореща вълна, така силен, че започваше да ми се повдига.

— Ставай, момиче — нареди Надин с глас, рязък като плющене на камшик. — Каква беше единствената заповед, която ти дадох, когато пристигна тук?

— Да бъда Марам — отговорих аз със стегнато гърло.

— Откъде произлиза тази тъпота, така типична за всички вас, андаланците? — изсъска тя.

Свих се уплашено.

— Гледай ме, когато ти говоря.

Вдигнах поглед към нея и видях, че лицето й е разкривено от злоба. Но онова, което ме ужаси, бяха очите й — хитри и пресметливи, също толкова жестоки, колкото първия път, когато я бях видяла. Напоследък бях свикнала с одобрението й и бях забравила неумолимата омраза, характерна за всички ватийци. От гърлото й се изтръгна звук на погнуса и тя ми подхвърли едно наметало.

Вече бях изпитала нейната омраза. Отвличането ми се беше случило по нейна вина. Всичките й постъпки бяха продиктувани не от благородния й произход или възпитанието, както у Марам, а просто от убеждението й, че е по-добра от мен. Нямаше причина да ме мрази — не й бях сторила нищо. И въпреки това, докато си слагах наметалото с треперещи ръце, усещах омразата, която се излъчваше от нея.

— Последвай ме — заповяда кратко.

Вече беше късно и коридорите бяха празни, осветени от трепкащите пламъчета на стенните лампи. Всяка сянка сякаш криеше призрак и неведнъж ми се стори, че виждам как някакво бледо зловещо лице изчезва зад ъгъла точно пред нас. Надин не реагира, но аз се загърнах още по-плътно в наметалото и дишането ми се учести зад булото. Дроидите по коридорите, безжизнени като трупове, се будеха при звука на стъпките ни. Очите им се завъртаха и разширяваха на слабата светлина, а главите им се обръщаха след нас, докато ги подминавахме.

Стигнахме до подземната ротонда, от която влязохме в тъмна празна стая с огромен екран в противоположния край. За секунда не можах да повярвам на очите си. От него ме гледаше майка ми — лицето й изглеждаше огромно на холоекрана, но това бяха същите очи, същите бръчки, същите решителни очертания на устните. Не я бях виждала от месеци и едва не избухнах в сълзи.

Сърцето ми подскочи и пристъпих напред, протегнала ръка.

— Предаваме на живо — каза Надин.

Камерата се отдалечи по-назад.

Майка ми, баща ми и двамата ми братя.

Хуснаин! Жив и здрав въпреки случилото се през онази вечер в касбата.

Радостта ми угасна също толкова бързо, колкото пламна.

И четиримата бяха на колене, а зад тях стояха имперски стражници. И двамата ми братя явно вече бяха пострадали — устната на Азиз беше пукната, едното око на Хуснаин беше насинено, а на челото му се виждаше кървава резка.

Не можех да дишам. Питала се бях какво ново мъчение ще измисли Надин за мен, но нямаше нужда да се измислят нови, когато вече изпитаните методи щяха да свършат същата работа. Отвличаш семейството на размирника и ги измъчваш, докато той се пречупи или пленниците не умрат. Което от двете се случеше първо. Бях като вкаменена на мястото си.

— Не желая да те удрям. Боя се, че няма да мога да спра и ще ти нанеса щети, които няма да можем да поправим — разнесе се гласът на Надин зад мен. — Но никому не е нужно някакво семейство от затънтена луна, което едва успява да се изхранва. Ти обаче ги цениш и обичаш.

Не можех да откъсна поглед от екрана. Бях ги сънувала, бях се молила за тях, но не си бях представяла, че когато ги видя отново, ще е по този начин. Настъпи кратка тишина. После Надин каза:

— Жената.

Един от стражите на екрана стовари приклада на пушката си в тила на майка ми. Тя не издаде звук, макар че лицето й се разкриви от болка. Извиках и се втурнах напред, протегнала ръка, сякаш можех да я хвана.

— По-младото момче — каза Надин.

Бях забравила най-важния урок, който ми бяха преподали в Зияана — страхът няма край. Не може да закоравееш дотолкова, че да се спасиш от него. Прималя ми от ужас, когато видях един от стражите да вади нож. Подът сякаш пропадаше под краката ми. Беше като кошмар наяве, толкова по-ужасно от всичко, което се беше случвало досега. Хуснаин!

— Моля ви!

В този момент мразех себе си. Мразех гласа си, мразех, че треперя и че още съм така уязвима за жестокостта на Надин, дори след всичко, което бях преодоляла.

— Каквото поискате…

Тя изви устни злобно.

— Знаеш какво искам, момиче.

Ножът опря до гърлото на брат ми.

— Няма да правя нищо подобно никога повече — трескаво обещах аз, а ножът притисна кожата, докато по него не се стече капка кръв. — Знам… Знам цената. Никога повече. Кълна се.

Стражникът продължи да притиска ножа неумолимо, а аз се задушавах, сърцето ми сякаш щеше да изскочи от гърдите.

— Моля ви! Кълна се в живота на брат си!

— Пуснете го — заповяда Надин с презрително нехайство и ножът се отдели от гърлото на брат ми.

Свлякох се на колене задъхана. Майка ми не можеше да ме види. Никой от тях не можеше. Но чух как от гърлото й се изтръгна задавен звук, когато стражите се отдръпнаха, звук, който аз повторих. Протегнах пръсти към екрана. Ръцете ми трепереха.

Надин ме заобиколи и ме хвана за брадичката.

— Помни какво мога да ти сторя — каза тя сурово. — Семейството ти има много членове и има много начини да им се причини болка. Разбираш ли?

— Да — промълвих въпреки буцата в гърлото си. — Да, мадам.

Тя ме пусна с отвратена гримаса.

— Ще останеш тук, докато не реша, че мога пак да изтърпя да те погледна.

Малко по-късно чух как вратата се затваря с глух стон.

В помещението нямаше прозорци — нищо, което да спре погледа ми, освен екрана. Тъкмо когато започвах да свиквам с ужасяващото последно изображение на семейството ми, замръзнало на този екран, всичко започна отначало — бяха го записали, осъзнах. Щяха да ми го пускат, за да бъда принудена да го гледам отново и отново, и отново. Измервах времето по това колко пъти започна отначало- семейството ми, което тъкмо сядаше на вечеря. Вратата, откъртена от пантите. Как удряха Азиз, а после и майка ми. Не можех да забравя звуците. Когато ги чуех, забравях да дишам. Отново и отново се разнасяше звукът на удар по плът, после — вик на болка.

Всичко се сля в мъгла.

В края на записа те оставаха живи. Виждаше се как стражите излизат, а майка ми се изправя с олюляване на крака и надава вик.

— Къде е? — питаше тя и сграбчваше един от стражниците за ръката. — Къде е дъщеря ми?

Тогава той й нанасяше един последен удар — толкова силен, че тя падаше на една страна, а рамото й се стоварваше в пода с нетърпимо ясно изпукване. Семейството ми отново беше само, оставено да лекува раните си както може, с още повече въпроси без отговор и страхове, които да ги измъчват през нощта.

Всяко семейство живееше в непрекъсната заплаха от ватийците. Но сега родителите и братята ми щяха да се боят не само от тях, но и от онова, което може да се е случило с мен. Какво ли съм сторила, за да си навлека гнева им? Какви мъчения ще съм принудена да изтърпя и колко съм ги разгневила, че да ги предизвикам да си отмъстят и на близките ми? Майка ми беше издирвала братята и сестрите си с години, преди да си даде сметка, че са мъртви, а сега й предстоеше да прекарва всяка нощ в терзания дали съм оцеляла, или трябва да понасям нещо много лошо. Мисълта за ужаса, с който трябваше да живее семейството ми от тук нататък, ме накара да треперя до пълно изтощение.

„Можеше да бъде и по-лошо“ — казах си накрая.

По някаква причина Марам бе решила да запази тайната ми. Надин продължаваше да вярва, че съм полезна, че още съм им необходима в името на сигурността на принцесата. Но нищо не пречеше на Марам да й разкрие истината и да обрече както мен, така и семейството ми, на смърт или на нещо още по-жестоко. Ватийците винаги можеха да бъдат още по-жестоки. Отсега нататък семейството ми винаги щеше да бъде в опасност. Защото бях дръзнала да мечтая за свят без ватийците. Защото бях дръзнала да действам, за да превърна тази мечта в реалност. И опасността никога нямаше да отмине.

36

Седях в средата на леглото в покоите ми, придърпала колене към брадичката си, а светещите сфери ми мърмореха нещо тихо. Тук говорех толкова малко, че бях забравила как възприемат някои звуци и започват да ги повтарят пред теб. Но сега в приглушения им шепот се долавяха само задъхани хлипове и ридание.

Опитвах се да не мисля какво ще стане с Марам сега, когато Надин се беше добрала до нея. Принцесата бездруго се доверяваше на толкова малко хора, а сега крехката връзка, която бях успяла да създам помежду ни, беше безвъзвратно разрушена и всичко, за което се бях надявала, се беше изпарило. Мекотата, която Марам бе започнала да проявява към андаланците, щеше да претърпи пълен обрат. Тя щеше да затвори сърцето си за тях още повече, убедена, че аз съм доказателство за тяхната долна предателска природа.

Малките и големите загуби ми причиняваха еднаква мъка и когато най-после успях да заспя, тежестта на всичко, което бях сторила, ме повлече като камък към бездната на неспокойния полусън.

Не знаех колко дълго съм спала, но когато отворих очи отново, в стаята още беше тъмно. За момент се вторачих объркано в тъмнината. Светлината на сферите стана по-ярка, на постепенни нежни пулсации, и освети фигурата на Тала, наведена над мен и протегнала ръка към рамото ми.

— Тала? — изграчих дрезгаво. — Какво правиш тук?

А после си спомних всичко и рязко седнах в леглото, измъчвана от болезнените удари на сърцето си.

— Какво е станало?

— Амани — повтори Тала, — Идрис е тук.

Сепнах се и се огледах.

— Какво?

Отдръпнах се от нея и се опитах да се изправя. Осъзнах, че цялата треперя, докато се опитвам да възприема думите й. Как беше възможно Идрис да е тук? Това крило беше затворено и отделено от останалата част от Зияана и да се опита да влезе в него… Да дойде тук! Дихиа, това беше такъв огромен риск! Имах чувството, че халюцинирам, когато различих силуета му на двора.

Той прекоси пространството помежду ни и аз изхлипах тихо, сломена от мъка. Сърцето ми се сви от болезнен трепет, когато той се наведе и ме целуна. Останахме така, с ръце, обвити около другия, няколко дълги секунди.

Накрая той вдигна глава и опря чело в моето. После прокара палец по бузите ми и избърса сълзите, чиято поява дори не бях усетила.

— Какво… Какво правиш тук? Как изобщо разбра къде да ме търсиш?

Той ми се усмихна леко.

— Реших да рискувам и попитах Тала — обясни тихо. — А тя рискува, като ми помогна.

Погледнах през рамо към Тала — беше застанала на прага на стаята ми, свела очи и заровила ръце в гънките на полата си.

— Не биваше да… — започнах аз, но спрях.

Опасността бе по-невъобразима от всякога — и той го знаеше отлично. Ако Надин или някой от дроидите й решеше да мине оттук, ако Марам нахлуеше, все още бясна, щяхме да платим за това не със собствения си живот, а с този на семействата си.

— Толкова бях уплашен, Амани — продължи той. — Разбрах, че си ти в мига, в който остана да помогнеш на онова момче.

Издадох странен звук, нещо средно между ридание и смях, и той се засмя.

— Никога не съм познавал по-смел човек от теб.

— Не смел — прошепнах аз. — А глупав. Наивен до мозъка на костите.

Той притисна устни към челото ми и прокара пръсти през косата ми.

— Какво са ти направили, Амани?

Отново зарових лице в рамото му. Не исках да отговарям. Щях да се разплача, ако му кажех какво бе станало, а исках споменът за тази наша среща да остане недокоснат от кошмара. Исках да съхраня този миг завинаги в сърцето си — ръцете му, обвити около мен, брадичката му, опряна на темето ми, равномерните удари на сърцето му под ухото ми.

— Добре съм — казах накрая. — Но Марам е бясна.

— Да — засмя се той. — Разбира се.

Отдръпнах се от него.

— Открила е семейството ми, Идрис. Майка ми и баща ми. Братята ми…

Той ме спря нежно и пак ме придърпа към себе си.

— Всичко стана по моя вина — прошепнах. — Не знам какво да направя.

Нямаше какво да направя — нито аз, нито той. Положих глава на рамото му и се вслушах в дишането му с надеждата да ме успокои.

— Иска ми се… — проговори той най-после, опрял длани на кръста ми. — Иска ми се да се бяхме родили в друго време.

Усмихнах се. Думите прозвучаха като мечтателен каприз, прекалено нетипично като за Идрис.

— Аз също — отговорих. — Или ватийците да не се бяха появявали.

— Щяхме ли да се срещнем тогава?

— Понякога… Понякога Дихиа отрежда на двама души да се обичат независимо от препятствията.

Той се подсмихна.

— Но не помага нещата да се наредят така, че те да могат да прекарат живота си заедно.

Опитах да се усмихна.

— Премеждията и трагедиите са вдъхновението за всички поеми.

Идрис се засмя.

— Да бъда с теб… — започна той, а аз пак затворих очи. — Амани… Да бъда с теб е като да си бъда у дома. Не съм се чувствал така от… не знам откога.

Никога не бях изпитвала чувства като тези към Идрис. Когато бях с него, ми се струваше, че цялата галактика е отворена пред мен, че можем да направим всичко, да постигнем всичко, ако само се опитаме.

— Да избягаме заедно — прошепна той.

Стиснах реверите на сакото му. Исках да го направя. Сам Дихиа знаеше колко го исках. Но не можех. Родителите ми, братята ми винаги щяха да са в опасност. Ватийците щяха да си изкарат на тях яда за всяка моя постъпка. Трябваше да съм тук. Трябваше да остана тук. Трябваше да се подчиня.

Пръстите ми стегнаха хватката си още повече, докато се опитвах да преглътна онова, което знаех, че трябва да сторя.

— Знаеш не по-зле от мен, че сега рискът е твърде голям. Семейството ми…

— Амани…

— Моля те — прекъснах го с треперещ глас. — Те дори не знаят защо ги нападнаха така…

Искаше ми се да затворя очи, за да не виждам отражението на скръбта си в очите му. Изглеждаше самотен — също толкова самотен, колкото се чувствах аз, застанала пред него. Можех да видя как щеше да се развие бъдещето — мрачно и безрадостно. Идрис се беше превърнал в другата ми половина и сега трябваше да се лиша от такава голяма част от себе си.

— Ще можеш ли да заставиш сърцето си да забрави моето, Амани? Ще можеш ли да се откажеш от мен с такава лекота?

— Никога — отговорих със свирепа страст и придърпах пак лицето му към своето. — Никога.

— Тогава избягай с мен — прошепна той. — Ще отидем където пожелаеш. Умолявам те, Амани…

— Би ли могъл да го направиш? — попитах го. — Наистина? Да изоставиш семейството си на милостта на ватийците?

Той затвори очи. Когато ги отвори пак, разбрах какъв ще бъде отговорът му.

— Не — каза той с дрезгав глас. — Както и ти не би могла да изоставиш твоето.

— Нямаше да бъдем хората, които сме, ако бяхме способни да избягаме — казах аз и взех дланите му в своите. — Нямаше да се обичаме, ако бяхме такива хора.

За момент си го представих. Не бягството ни, а един свят, в който ватийците не съществуват. Свят, в който пътищата ни можеха да се пресекат, в който бих могла да потърся покровителство от висшестоящите, в който бих могла да пиша стихове, без да се боя от наказания, в който бихме могли да се обичаме спокойно и щастливо, без ограничения и страх.

Притеглих го към себе си, за да го целуна. Надявах се да може да вкуси мечтата от устните ми, да запазя този спомен завинаги. Устните му, притиснати към моите, ръцете му, обхванали лицето ми, тялото ми, притиснато към широките му гърди.

Най-после се отдръпнах и си поех дълбоко дъх.

— Не можем… Не можем да поемаме такъв риск втори път — насилих се да кажа. — Не можем… Аз не мога да рискувам последиците, които биха сполетели семейството ми. Не можем… да бъдем заедно… повече.

— Амани…

— Знаехме го от самото начало — казах тихо и вдигнах очи към неговите. — Знаехме, че ще стане така.

— Глупаво ли е от моя страна, че бях започнал да се надявам?

— Ако е било, то значи и двамата сме били глупави — отговорих. — Не знам дори как да се сбогувам с теб.

— Недей. Ще бъдем разделени. Но нищо няма да промени факта, че те обичам.

Целунах го отново и казах:

— Ламма бада ятатхана, хуби джам ала фатанна… ман ли рахийм шаквати… фил хуби мин ла‘вати.

Той се засмя.

— Какво…

— Това е песента, която ти изпях — отвърнах аз и му се усмихнах в отговор. — През онзи ден в Уздад.

— Какво означава?

— Когато се появи пред мен, красотата му покори сърцето ми — прошепнах, опряла чело в неговото. — Кой ли ще успокои терзанията, породени от несподелената любов?

— Амани…

Не исках да се разплача пак. Не исках последния път, когато ще си позволя да го докосна така, сякаш е мой, да бъде вгорчен от сълзите. Не исках да запомня завинаги как съм нарушила мига.

— Обичам те — казах тихо, притиснала лице към гърдите му. — Обичам те.

Когато се обърнах, за да се отдалеча от него, имах чувството, че на краката ми са вързани камъни. Принудена бях да впрягам цялата си воля за всяка стъпка и имах чувството, че ми отне цяла вечност да стигна до вратата на покоите си. „Не се обръщай“ — заповядах си, но вече усещах как обръщам глава. Той стоеше там, където го бях оставила, отпуснал ръце, заобиколен от меко пулсиращи сфери. Първите утринни лъчи проникваха през покрива и го озаряваха като ореол на фона на вратата.

Наложих си да се обърна.

Тала ме чакаше в покоите ми. Не каза нищо, докато ми помагаше да се отпусна на леглото. Когато положи длан на косата ми, се пречупих. Свих се на топка, сякаш ако не притиснех парченцата от разбитото си сърце, щяха да се разпилеят завинаги, и заплаках. Сигурно никога повече нямаше да го видя, а ако го видех, щеше да бъде на официални събития, където всички щяха да ни наблюдават. Никога повече нямаше да мога да бъда с него насаме. Мъглявият образ на мечтаното ми бъдеще беше изчезнал.

Без да казва нищо, Тала ме прегърна и бавно ме залюля. Нямаше какво да ми каже, за да облекчи онова, което изпитвах, нямаше с какво да ми донесе утеха. Такъв беше животът под ватийско господство.

37

Можех да чуя камбаните.

Бях ги чувала да звънят така високо и продължително само веднъж преди — сутринта, когато се беше родила Марам. Сега отброяваха по пет звъна повече на всеки час, за да напомнят на гражданите за щастливото събитие. Правото на принцесата ни да наследи престола най-после беше признато. И макар че церемонията не беше пред цялата общественост, истината си оставаше същата — тя вече беше наследница на империята.

Седях до прозореца си, нещастна и обзета от чувство на безцелност. Вратата на крилото не се беше отваряла от седмица, не ме беше посещавал никой. През двора не минаваше никой — нито човек, нито дроид — освен Тала. Дори Надин не се беше върнала, за да злорадства. За хиляден път се опитах да преборя напиращите сълзи. Скръбта ми се насочваше ту към Идрис, ту към Марам или момчето от източните райони, чиято съдба не ми беше известна.

Трябваше да положа повече усилия да убедя Марам. Трябваше да я умолявам по-настойчиво, да настоявам да ме изслуша. Трябваше да я убедя, че ме е грижа за нея, че доброволно бях изложила живота си на опасност, за да я спася. Че исках да й помогна да задържи наследството си, не да й го открадна. Но сега, сега никога нямаше да получа тази възможност. Надин щеше да се погрижи за това. Влиянието й и окончателното възкачване на трона щяха да превърнат Марам отново в онази, която беше, когато се запознахме. Коравосърдечна, безмилостна, с изпълнена с жлъч душа.

„Човек не носи отговорност за онова, което жестоките господари вършат уж от негово име.“

И все пак усещах, че в този случай нося отговорност. Ако бях по-внимателна, по-усърдна, Марам щеше да се превърне в нещо по-добро, не да се върне към най-лошите си привички.

Камбаните продължиха да звънят.

Колко амбициозни цели си бях поставила! Да променя характера на една кралица, да я преобразя, както бях преобразена аз. Каква наивност! Не бях предвидила ходовете на никого от собствените си врагове, на никого от нейните. И така бях загубила играта още преди да е започнала.

Някои сутрини се будех, напразно заслушана да доловя вече замлъкналата мелодия на лютнята на Идрис. Сутрини, през които гърдите ме стягаха, сякаш не можеха да вдъхнат въздух заради цялата болка. Сутрини, през които не можех да спра да се укорявам — задето съм го обикнала, задето си позволих да ме е грижа за Марам, за страданието, което бях причинила на семейството си.

Единствената ми победа бе успехът на бунтовниците, а дори той беше помрачен от съдбата на момчето, заловено от стражите. Как можех да продължа, докато ме смазваше такава огромна печал? Как бяха успели да го направят майка ми и баща ми? Едва си поемах въздух.

„Няма да коленичиш или да се прекланяш — казах си. — Пред никого. Ще продължиш напред.“

Секунда по-късно рязко се надигнах към прозореца. Нещо се беше извисило над звъна на камбаните — рязък, нехармоничен писък. Но тук нямаше нищо живо, нищо, освен мен. Тъкмо се готвех да се отпусна пак на възглавницата, когато писъкът се разнесе отново по-силен и по-остър отпреди в краткия миг тишина между два удара на камбаните. Последва го звук от криле, тежък като гръмотевица.

Не си направих труда да придърпам робата на раменете си и тя шепнеше, докато се влачеше по тревата зад мен, отразявана от ехото на сферите, покрай които минавах. Писъкът се разнесе за трети път иззад вратата, която водеше към градината на кралицата. Никой не беше затворил достъпа ми до нея, защото нямаше друг изход. Освен двора, имаше само една просторна стая.

Въздухът в градината беше прохладен. Краят на лятото вече беше дошъл в Уалили — меките нощи щяха да станат студени, а дните — по-хладни. Издишах и сферите осветиха бледото облаче от дъха ми във въздуха. Тази вечер нямаше луна и мрачното небе, което се виждаше през счупения купол, беше потискащо, катраненочерно, напълно лишено от звезди и светлина. Тихо свирукане ме накара да откъсна очи от него и да насоча поглед по-нататък в градината, към дървото.

— Дихиа! — прошепнах едва чуто.

На един клон, високо на дървото, беше кацнал теслит. Тялото му беше черно, но цветът му се различаваше от този на небето — в него се преливаха тъмни нюанси, като на лилави и зелени скъпоценни камъни. Короната от пера на главата му беше бяла и се спускаше назад, над тялото му. Върховете й докосваха опашката му и изглеждаха така, сякаш ги е потопил в езеро от течно злато. Беше огромен, почти колкото мен висок, и не можех дори да си представя какъв е размахът на крилете му.

„И от първите си създания Той направил звезди от топлина и пламъци, горещи и ярки.“

Въздухът около птицата блещукаше, като че ли тя и заобикалящото я пространство бяха дошли от някакъв друг свят. Сякаш надничах през прозорец, който гледаше към друга вселена. Теслитът разпери криле, два пъти по-дълги от тялото му, и се оттласна от клона.

Взирах се в него със зяпнала от изумление уста, докато той се спусна от дървото с мек крясък и се приземи на една пейка под него. Наклони глава на едната, на другата страна и се вгледа в мен с тъмните си очи, умни и проницателни. Ръката ми потрепери, когато я протегнах към него. Човката му беше хладна на допир, перата — гладки и топли. „Истински“ — помислих си.

Не халюцинирах.

Птицата разпери криле, нададе нов писък, силен и пронизителен, и полетя във въздуха.

„Всички виждат звездите, но малцина ще съзрат техните предтечи. А онези, чиито очи могат да видят златния огън, призоваваме: отворете сърца и чуйте думите ни.“

Теслитът описа кръг над мен, развял короната си от пера като знаме, и изчезна отново през пролуката в купола. Останах неподвижна дълго време, вгледана в мястото, през което беше изчезнал, омагьосана и изпълнена с благоговение. Не беше оставил перо след себе си, но от перо нямаше нужда.

„Защото Ние ти изпратихме Знак. Съзри го и го последвай.“

Нямаше да загубя надежда. Беше ми заповядано да я запазя жива, да открия решение на невъзможния си наглед проблем. Независимо какво щеше да ми коства, независимо от цената не можех да се колебая и не можех да се предам.

Надеждата бе възпламенила всичко, но от пепелта на тези огньове щеше да се роди нашият отпор срещу жестокостта на ватийците. Щях да се погрижа това да се случи.

Благодарности

Както гласи поговорката, за да се отгледа дете, наистина е необходимо цяло село^[12] — макар че понякога ми се струваше, че е по-скоро цял град.

Безкрайни благодарности на сестра ми Рукайа, която настоя да напиша тази книга. Иначе можеше да не се осмеля. Благодаря на майка ми, която още от детските ми години вярваше, че един ден ще публикуват моя творба. Благодарности както на майка ми, така и на леля Наима, задето прекараха много часове на телефона, за да споделят с мен познанията си в областта на арабския поетичен канон, и за помощта им с преводите в тази книга. На по-малката ми сестра Таснийм — за неуморната й емоционална подкрепа и вяра в мен. И на племенниците ми Индия, Ханийа и Хажр, които ми бяха фенове от самото начало.

Тази книга нямаше да съществува без помощта на #teamMirage! Огромни благодарности на Ани Стоун за доверието; на Джоел Хобейка и Сара Шандлър, които помогнаха книгата да бъде оформена в цялостна първа чернова; и на Джош Банкс, винаги готов с подходящо сюжетно решение. Сара Барли, моят редактор-мечта и най-страхотният поддръжник, който един писател би могъл да си пожелае — не знам какво щеше да стане с тази книга, ако не беше ти. Всички от екипа на издателство „Флетайрън Букс“: Патриша Кейв, Нанси Трипък, Моли Фонсека, Джордън Форни, Ейми Айнхорн, Лиз Кийнън, Кийт Хейс, Ерин Фицсимънс, Бил Елис, Ана Горовой, Лена Шектър, Емили Уолтърс, Лорън Хоген и Лиана Крисоф. Благодаря ви от сърце, задето обикнахте Амани и Идрис колкото мен; не бих могла да мечтая за по-добър дом за „Мираж“. И, разбира се, на екипа от „Ню Лийф“ — не знам как щях да се справя без великолепната ми агентка Джоана Волп, както и Девин Рос.

Има безкраен списък от хора, които ми помогнаха да се движа неотклонно към целта по време на този проект. Много обич и благодарности за екипа на „Снек Пит“: Ана Прендела, Ронан Сандлър и Изабел Кауфман; благодаря, че крещяхте заедно с мен ежедневно. На Карън Чау и Алекс Коули: благодаря, задето работихте с мен върху преводите, и задето бяхте така чудесни. На „Солт Мейтс“, Ашли М. и Катрин Б. - знаете за какво. На Аманда Шах и Полин Хиджин Ким, задето изслушваха страховете ми търпеливо дори когато започвах да се повтарям. На Нур — хапливият ти сарказъм и математически гений ми помогнаха да оцелея през толкова много от изпитанията на миналата година. На всичките ми Демони — Аджа, Саси, Мег, Макс, Грей, Зак, Ноел, Ани, Торп, Роулс, Ана, Лис, Рахна, Никол, Шрути, Кари, Джордън, Зара, Мишел, Ари и Райли: благодаря ви, задето ме изслушвахте и търпяхте да редя тиради с главни букви, докато работех върху тази книга.

На Вероника Рот и Кортни Съмърс дължа специални благодарности. Вие сте най-добрите N7, които един приятел може да си пожелае и подкрепата ви беше неоценима по време на редакциите на „Мираж“, вие бяхте и първите, които прочетоха завършената книга. На Сара Ени, която е с мен от самото начало — приятелството и подкрепата ти означават толкова много за мен. На Тахере Мафи — заради мъдрите съвети, които ми помогнаха да преодолея не една кариерна пречка. На Вещиците — Коди Кеплингър, Лори Девор, Саманта Мабри, Стефани Куен, Стефани Синкхорн, Алексис Бейс, Дебра Дриза, Кейтлин Уорд, Кара Томас, Кейт Харт, Кристин Холбрук, Линдзи Къли, Ейми Лукавич, Морин Гуу, Мишел Крие и Фийби Норт- „благодаря“ не е достатъчно.

И на последно място, но определено не и по важност, благодаря на комитета за дисертацията ми: Джеси Оук Тейлър, Чарлс Лапорт и Джулиет Шийлдс. Оставам ваш вечен длъжник заради подкрепата, която ми оказахте, докато се занимавах с изпитите, писането и редакцията на романа едновременно, както и за интелектуалните предизвикателства, които обогатиха тази книга. И конкретно на Джеси: благодаря ти, задето ме научи, че мога да натисна „пауза“ по отношение на едно, за да мога да направя и друго.