Трети урок

Съвършеното убийство

Има милиони начини да умре човек, стига да изброиш всеки жизненоважен орган, всеки начин, по който той може да пострада, всички отрови от земята и морето, които могат да причинят това, всички болести, на които е подложено едно лице, било то драгар или човек, всички животни, всички номера на природата, всички нещастни обстоятелства от ежедневния живот и всички преднамерени убийства. Всъщност, погледнато по този начин, направо е странно, че се търсят платени убийци или че човек живее достатъчно дълго, за да постигне нещо. Все пак драгарите, които очакват да поживеят две хиляди години или повече, обикновено не умират, докато телата им не се изтощят, похабени от възрастта, точно както става и с нас, само че не толкова бавно.

Както и да е. На мен ми бяха възложили задачата да се погрижа определено лице да умре, а това означаваше, че не мога да разчитам на шанса да се задави с рибена кост. Трябваше да се погрижа да умре. Добре. Има хиляди начини да убиеш някого нарочно, стига да изброиш всяко магьосническо заклинание, всяко средство да подхвърлиш всякакъв вид отрова, всяко проклятие, което можеш да хвърлиш, всеки начин да уредиш смърт при нещастен случай, всеки удар с всякакъв вид оръжие.

Не съм чувал за някое сериозно изследване на отровите, нещастните случаи са много сложни и трудни за уреждане, срещу магьосничеството всеки може много лесно да се защити, а вещерските действия в най-добрия случай може да се нарекат непредсказуеми, тъй че нека да ограничим дискусията до средствата за убиване с оръжие. Все още остават стотици възможности, някои от които са по-лесни, но по-неблагонадеждни, други са сигурни, но се уреждат трудно. Например прерязването на нечие гърло е сравнително лесно и със сигурност фатално, но ще изтекат няколко секунди, преди въпросният индивид да изпадне в шок. Сигурен ли сте, че не е магьосник, достатъчно умел, за да може да се самоизцери? Намирането на сърцето всъщност причинява шок по-бързо, но пък е по-трудно за поразяване, при всичките тези ребра по пътя.

Има и други усложнения… например има ли приятели, които биха могли да го пресъживят? Ако да, искате ли да го позволите, или трябва да се погрижите раната да е не само фатална, но и да е невъзможно да се оправи след смъртта? Ако е така, вероятно ще искате да му унищожите мозъка, или поне гръбначния му стълб. Разбира се, това можете да го направите, след като жертвата ви е мъртва или безпомощна, но тези няколко секунди може да се окажат решаващи, между измъкването и мига, в който ви забележат. И докато Империята продължава да се отнася толкова дребнаво към въпроса при какви обстоятелства на един му е позволено да накара друг да ритне петалите, това да не те забележат си остава важен фактор. Свършваш си работата, след което се разкарваш оттам, в идеалния случай без телепорт, защото си напълно безпомощен през двете или трите секунди, докато трае телепортът, а ако извадиш лош късмет, могат не само да те разпознаят, но дори да те проследят.

Ето защо ключът е в това да се погрижиш всички фактори да са на твоя страна… знаеш какъв е обичайният график на жертвата ти, оръжието ти е в готовност, знаеш точно къде ще го направиш и къде ще отидеш, и как ще се отървеш от оръжието на убийството, след като го извършиш.

Ще забележите, че всички тези методи нямат нищо общо със скитането из едно чуждо кралство, без никакво знание нито за местната култура, нито за разположението на нещата, и с намерението да убиеш някой, чиито черти дори не знаеш, да не говорим, че не знаеш доколко разполага с някаква физическа, магическа или божествена защита.

Все още беше нощ и мракът бе значително по-мрачен, отколкото в Адриланка, където тук-там винаги има по някоя светлина, процеждаща се на улицата от по-високите прозорци на жилищата или фенерите на обикалящите стражи на феникс. В Изтока може би щеше да има няколко звезди — мигащи точици светлина, които не могат да се видят в Империята, защото са по-високо от оранжево-червената пелена. Но тук — нищо освен съвсем малките искрици, просветващи от покритите със завеси прозорци високо в двореца, и една тънка резка отпред при входа. Изчакахме там, в самия край на града, няколко дълги и досадни часа. Сградата напуснаха четирима драгари, всички с по един фенер в ръка, а пристигна един. Светлината на третия етаж на сградата угасна и изчакахме още един час. Зачудих се колко ли е часът, но не посмях да направя дори нещо толкова просто, като да дръпна по връзката си към Глобуса.

Върнахме се до скривалището си преди съмване. Повечето от деня изкарах в сън, докато Лойош се грижеше да не ме обезпокои някой, търсеше храна за добавка към осолената кетна и наблюдаваше вместо мен двореца и града. Да, нощем градът беше почти пуст.

След като отново се стъмни, влязох в града, за да разгледам по-отблизо двореца и да видя има ли охрана. Не можах да забележа такава. Огледах за прозорци, забелязах няколко, след което поразгледах наоколо за възможни пътища за бягство. Започваше да ми изглежда по-лесно, отколкото си го бях представял, но бях достатъчно благоразумен и не изпаднах в излишна самонадеяност.

Следващата нощ отново отидох в града, този път за да се промъкна в двореца, за да мога да добия представа за разположението на помещенията. Пратих Лойош отново да огледа сградата, просто в случай, че успее да види или да чуе нещо по-интересно. Върне се и ми донесе, че няма прозорци със спуснати въжени стълби, нито големи врати с табели, гласящи „Вход за убийци — оттук“, и никакви стражи. Зае мястото си на рамото ми и аз пристъпих към входната врата. В подобни случаи съм свикнал да правя малко заклинание, за да видя дали на вратите има някаква магическа защита, но Вийра ме беше предупредила, че тук няма да се получи, а доколкото знаех, то можеше да предупреди някого.

Това бе първият път, в който влизах в дома на някого, за да го убия. В организацията това не се прави. Но тоя не беше в организацията. Като помислиш, беше първият път, в който щях да светвам някой, който не е от нашите. Усещането общо взето беше доста непривично. Дръпнах леко двете крила на портата. Не бяха залостени. Изстенаха тихо, но не изскърцаха. Вътре също беше съвсем тъмно. Рискувах с половин стъпка напред, не се спънах в нищо и много грижливо затворих вратата след себе си. Имах чувството, че съм в някакво голямо помещение, въпреки че не бих могъл да кажа с кое от сетивата си го усетих.

„Лойош, цялата тази работа вони“.

„Вярно, шефе“.

„Има ли някой в стаята?“

„Не“.

„Ще рискувам с малко светлина“.

„Добре“.

Извадих дългата петнайсетина сантиметра светеща връв от наметалото си и бавно я завъртях. Дори тази смътна светлина се оказа болезнена за миг, когато освети високото около седем стъпки пространство. Завъртях я по-бързо и видях, че стаята не е толкова голяма, колкото си бях мислил. Приличаше по-скоро на антре в къщата на заможен търговец, отколкото на кралски дом. На стената имаше куки за окачване на връхни дрехи, а в ъгъла до вратата — два чифта ботуши, мили демони! Продължих да оглеждам и видях един-единствен изход, право пред мен. Забавих светещата връв и прекрачих прага.

Имах усещането, че на дневна светлина това място нямаше да изглежда толкова страшно, но не беше на дневна светлина и не ми беше познато, а и едни полузабравени откъси от Пътеките на мъртвите взеха да ме терзаят, докато усилвах постепенно скоростта на светещата връв.

„Възможно ли е това място наистина да е толкова незащитено, шефе?“

„Може би“. Но се зачудих, щом тези хора са толкова невойнствени, защо кралят им трябваше да умре? Не ми беше работа. Тръгнах бавно напред, като задържах светлината колкото се може по-смътна. Лойош се напрягаше да улови психичната следа на всеки, който можеше да е буден. Почнахме да оглеждаме помещенията. Имаше едно, което изглеждаше доста голямо и в Империята щеше да е нещо като дневна, но на една от стените беше изваяна орка, с мото на непознат за мен език, а пред ваянието, което беше като че ли от злато и корал, имаше стол, като че ли с малко повече плюш по него, отколкото по останалите. Таванът беше на петнайсет стъпки над главата ми. При положение, че другите два етажа бяха малко по-ниски, това съвпадаше с преценката ми за височината на цялата сграда. Камъкът бе облицован с тънък цокъл, отчасти изрисуван, предимно с тънки сини линии. Не можех да различа фигурите, но приличаха по-скоро на шарки, отколкото на картини. Може би бяха някакви магически шарки, въпреки че нищо не успях да усетя в тях.

Направих повече светлина и огледах помещението много внимателно, като си отбелязах разстоянието от споменатия стол до входа, единствения голям прозорец с резба по рамката, чиито фигури също не можах да различа, разположението на трите подноса за сервиране, които, изглежда, бяха от злато. В ъгъла имаше някаква ваза на стойка, с цветя в нея, които като че ли бяха червени и жълти, но не бях съвсем сигурен. И т.н. Преминах в следващата стая, все така съвсем безшумно. Нали знаете, това го мога.

Кухнята се оказа голяма, но съвсем невзрачна. Много работно място, но складовото пространство изглеждаше кът. Мисля, че щеше да ми харесва да готвя тук. Повечето ножове изглеждаха добре поддържани и с добра изработка. Съдовете за готвене бяха или много големи, или съвсем малки, а до печката имаше много дърва. Коминът минаваше през стената зад печката и излизаше навън. На противоположната стена имаше умивалник с ръчна помпа — блестеше на смътната светлина, която правех. Чия ли работа беше да го лъска всеки ден?

И т.н. Минах през всяка стая, убедих се, че няма мазе, и се отказах да се качвам по-нагоре. След това отново излязох навън, на студения вятър, пълен с миризма на сол и умряла риба, и още веднъж обиколих района, този път без светлина. Когато се върнах в скривалището си, до съмване оставаше не повече от час. На изток вече светлееше достатъчно, за да мога почти да виждам, тъй че двамата с Лойош използвахме времето да потърсим някое място по-близо до двореца, където да можем да се скрием. За да опишем едночасовото търсене в едно изречение — не намерихме такова. Напуснахме града и се отдалечихме от главните пътища, докато не навлязохме дълбоко в някаква гъста горичка, която ми се стори съвсем безопасна. Все още беше студено, но скоро щеше да се стопли. Придърпах плътно наметалото около себе си и по някое време се унесох в нещо, което условно можеше да се нарече сън.

Събудих се късно следобед.

„Днес ли ще го направим, шефе?“

„Не. Но ако днес всичко мине добре, ще го направим утре“.

„Осолената кетна е на привършване“.

„Добре. Започвам да мисля, че бих предпочел да погладувам“.

Лойош обаче беше прав. Изядох малко от онова, което беше останало, и се промъкнах до края на града. Да, дворецът наистина изглеждаше съвсем незащитен. Можех вероятно да отида още тогава и да го направя, но все още не знаех със сигурност къде е кралят. Допълзях още по-близо, скрит зад някакъв потрошен кафез с гнили плодове, хвърлен край пътя сигурно преди години.

Небето тъкмо беше започнало да притъмнява и реших, че това ще е най-подходящото време от деня, в което да го направя — когато все още е достатъчно светло, за да мога да виждам, но когато настъпващият нощен мрак ще ме скрие при бягството. Прегледах бележките, които си бях направил за входовете и вътрешния план на двореца, и реших през този ден да направя проба… да направя всичко, което мога, за да отработя ходовете си.

Влизането се оказа лесно, тъй като кухненската прислуга не беше затворила служебната врата, а след вечерята в кухнята нямаше никой. Вслушвах се дълго, преди да продължа по коридора и в малкия кът под стълбището. Беше доста изнервящо, докато изчаквах там, заслушан в стъпките и откъслеците от разговорите на слугите.

След половин час открих удобния момент… когато кралят напуска трапезарията, за да тръгне към горния етаж. Видях го, когато подмина — зализан тип на прилична възраст, със сплъстена коса и светлозелени очи. Беше облечен съвсем просто, с червено-жълт халат, без никакви знаци на власт, освен тежката верига на врата му, гравирана с един от символите, които бях видял в тронната му зала, в залата за аудиенции или каквото там се падаше. Вървеше с някакъв младок, който носеше късо копие на рамо. Още тогава можех да оправя и двамата, но една от причините все още да съм жив е, че винаги съм много предпазлив, когато е заложен животът ми.

Двамата, както казах, минаха точно пред мен, без да могат да ме видят в тъмното под стълбището. След като се изкачиха по стъпалата над мен, пробвах спасителния си изход, обратно през кухнята и навън, около двореца и обратно в скривалището.

„Е, как е, шефе?“

„Всичко изглежда чудесно, Лойош. Утре го правим“.

Останалата част от нощта изкарах в запомняне на ориентирите на тъмно, за да мога да се отдалеча колкото може повече, а когато небето започна да изсветлява, се загърнах в наметалото и заспах.

Едно време, разправят драгарите, имало един сериолски ковач. Той, по молба на боговете, изковал верига от диаманти, която била толкова дълга, че преминавала през цялото небе и толкова здрава, че боговете я използвали, за да държат небето да не вземе да падне, след като тая работа с крепенето му им омръзнала. Един ден една богиня взела един диамант като сватбен дар за един смъртен, с когото самата тя се занасяла, и всички останали диаманти се разлетели из небесата, та оттогава боговете пак крепят небето. Не можели да накажат богинята, извършила деянието, защото ако го направели, небето щяло да падне, затова си го изкарали на ковача, като го превърнали в криота, да обикаля из горите и, мда, схващате идеята.

Това го споменавам, защото ми хрумна, докато седях под дърветата, мъчех се да остана буден, да не би да ме изненада някой, и си мислех, че единствената причина да съм на този остров е, че личната ми богиня ме е пратила тук. Също така отново ми хрумна, че това щеше да е първият път, в който убивам някой извън организацията. Беше ми дошло на главата тъкмо когато преживявах нещо като морална криза, каквато на един убиец не му е работа да преживява, и ужасно не ми харесваше. Започваше да ме притеснява, че отнемам чужд живот за пари. Защо — не съм сигурен.

А може би съм сигурен, като си го помисля сега, от перспективата на другата страна на океана (метафорично казано). Смятам, че всеки познава някой, чието мнение е особено важно за него. Тоест, все има някое лице, чийто образ винаги стои някъде в тила ти, и понякога си казваш неволно: „Той дали ще го одобри?“ И ако отговорът, е „не“, става ти едно такова гадно, докато го правиш. Всеки случай не беше жена ми, въпреки че много ме заболя, когато в продължение на две години се превърна от опитен убиец в политик с комплекс „хайде да спасяваме унизените“, по-силен от собственото ми его. Не, беше родният ми дядо. Дълго бях подозирал, че не одобрява убийството, но в миг на слабост веднъж го бях попитал направо и той ми каза, точно както звучи цялата тази дивотия, и изведнъж престанах да съм сигурен за неща, които дотогава ми се струваха основни.

Докъде ме водеше това? Да се крия в някаква горичка на чужд остров и да си мисля как да отнема живота на някой, когото не познавах, някой, който не беше в организацията и не беше подчинен на законите й, и то само защото моята богиня ми беше казала да го направя. Ние, човеците, вярваме, че каквото едно божество ти каже да направиш, то по определение е добро. Драгарите не споделят подобни идеи. Аз бях човек, отраснал в драгарско общество, и точно това ми причиняваше цялото неудобство.

Откъснах стрък трева и го задъвках. Дърветата пред мен се бяха свели еднакво надясно, сигурно от многото години еднопосочен вятър. Кората им беше необичайно гладка и в долните петнайсет-двайсет стъпки нямаха никакви клони, след което те изведнъж изникваха като гъби, пълни с дебели зелени листа, които шепнеха, щом вятърът ги размърдаше. Зад мен имаше трънки, горе-долу на моя ръст, струпани сякаш да си поприказват. Коути имаше рокля от нишка от такива трънки. Беше си я изтеглила сама, когато намери цял шубрак в края на лятото, точно когато от светлозелени ставаха алени, тъй че роклята й, изящно и ефирно изделие, с бяла дантела по раменете, започваше в убито зелено долу и завършваше в алено около шията. Първия път, когато я заведох в „При Валабар“, беше облякла тази рокля, с една бяла гема за тока.

Изплюх стръка трева и откъснах друг, докато чаках залеза, когато можех да мина по улиците незабелязан. Когато този момент настъпи, продължавах да се колебая, докато Лойош, моят спътник и познайник, не заговори в ума ми — беше кацнал на дясното ми рамо.

„Виж, шефе, ти наистина ли се каниш да обясниш на Вийра, че изведнъж те е налегнала съвестта, тъй че да бъде така добра да си намери някой друг, който да светне онзи паразит?“

Напалих огън с кора от дърветата, която, оказа се, гореше много добре, и в него унищожих бележките, които си бях водил. После го загасих и разпръснах пепелта, след което извадих една кама изпод лявата си мишница, проверих острието и тръгнах.

Когато излязох от двореца и се шмугнах зад него, дясната ми ръка беше оплескана с кралска кръв. Първите няколко мига след убийството са най-опасните, а цялата тази работа бездруго беше толкова шантава, че ужасно не ми се искаше да направя каквато и да било грешка. Беше рано вечерта и само след около час щеше да е съвсем тъмно. Но дори и така, не мислех, че ще изпъквам особено. Скрих се зад една голяма дървена рамка с платнище, която си бях избрал предварително, но все още не можех да си позволя да го ударя на бяг. Закрачих бавно към края на града. Увих ножа, почервенял от кралската кръв, в един парцал и го пъхнах в наметалото.

Лойош продължаваше да кръжи над двореца.

„Някакви преследвачи?“

„Никакви, шефе. Голяма суматоха. Търсят убиеца, но не изглеждат много опитни“.

„Добре. Някой да търси по земята? Някакви заклинания, ритуали?“

„Не и не. Нищо, само търчане насам-натам и… почакай. Някой току-що излезе и… да, изпраща хора в различни посоки. Към теб не тръгна никой“.

„Колко са към пристанището?“

„Четирима“.

„Добре. Връщай се“.

След минута той кацна на дясното ми рамо.

„Много ли държиш на ножа, шефе?“

„Ако ме хванат, ножът ще е без значение. Не исках да го оставя при трупа, защото може да имат вещери“.

„В морето ли?“

„Да“.

След като се отдалечих достатъчно от селото, тичах. Тази част от плана за бягство никак не ме радваше, но не можах да измисля нещо по-добро. Старая се да поддържам форма, но нося по себе си няколко килограма сечива, без да споменаваме рапирата в ножницата, която стига почти до земята и не е замислена, за да се бяга с нея. Потичах малко, после продължих на бърз ход, след което — още тичане. Срещнахме се с някакъв малък поток, погазих известно време в него и се сбогувахме, като краката ми все още си бяха сухи — чудо, осигурено от ботуши от кожа на дарр и масло от криота.

Оставаше ми само да се добера до района на пристанището преди съмване, да свия някоя от малките лодки и да отплавам колкото може по-навътре в морето, за да мога да се телепортирам. Едно от интересните неща беше, че не знаех колко ще е далече, тъй че ако ме видеха и ме подгонеха, щеше да стане сложно. Както го пресмятах обаче, щях да съм там не повече от два часа преди съмване. Номерът беше да стигна много преди онези, които бяха пратени подир мен, а те вече бяха тръгнали. Ако ме изпревареха и заварех пристанището добре охранявано, щеше да ми се наложи да се крия и да изчаквам за шанс.

„Има някой наблизо, шефе. Чакай. Повече от един. Близо са. По-добре да…“

Тогава нещо ме удари и изведнъж усетих, че лежа на гръб, а после осъзнах, че не мога да движа лявото си рамо, и започна да ме боли. До мен се търкаляше кръгъл камък — някой сигурно го бе хвърлил по мен. Лежах така, докато Лойош не каза: „Шефе, хайде стига. Идват“.

Обикновено имам много добра памет за битки, защото дядо ми ме научи да помня всичко от упражненията ни, така че след това да можем да обсъждаме грешките ми, но точно тази ми е общо взето като в мъгла. Помня, че изпитвах някаква хладна решимост, когато Лойош налетя в лицето на някаква жена, облечена в щавена кожа, и си отбелязах, че за известно време мога да забравя за нея. Мисля, че по това време вече се бях изправил. Не помня как се вдигнах на крака, но помня, че преди това се превъртях няколко пъти по земята, за да не им предложа лесна мишена.

Някъде, много отдалече забелязах, че малко ме заболя, докато изваждах рапирата, но помня, че пернах по китката една много висока жена, след това ударих един мъж по капачката на коляното и щом се завъртях, се замаях. Късото копие, изглежда, беше стандартното оръжие тук и един плешив тип с удивително сини очи, кръгло коремче и много яки ръце го беше нацелил за здрава забивка в гърдите ми, която парирах лесно. Автоматичната ми реакция беше да го закова с една кама, но когато се опитах да я извадя с лявата ръка, не се получи нищо, затова го пернах през лицето и отново се превъртях.

Имаше три или четири пъти, в които Лойош ми каза да залегна, и го послушах. Бяхме ги усвоили добре тези неща. Никой от нападателите ми не каза нещо кой знае какво, освен че една извика: „Дръжте джерега, той го предупреждава“ и помня, че бях впечатлен, че го е разбрала. Целият бой, с тях четиримата срещу Лойош и мен, не можеше да е продължил толкова дълго, колкото ми се стори. А може и да е продължил. Стараех се да не спирам да се движа, така че да си пречат един на друг, и общо взето се получи, докато накрая не ударих един много добър на онзи с коремчето, право в сърцето, и той се срина.

Не знам дали той отнесе рапирата ми, или аз сам я пуснах, но точно след това метнах една кама и залегнах под едно от копията. Този път мъжът с широкия кожен колан, от който висеше дълъг рог, беше толкова изненадан, че не можа да вдигне копието. Залитна назад и падна, а после не помня какво точно стана, но мисля, че го довърших на място, понеже след това намерих една от камите си в шията му.

Подозирам, че съм му вдигнал копието, защото помня как го хвърлих и не улучих, а Лойош ми каза да залегна, а после в гърба ме прониза изгаряща болка, отдясно, и си помислих: „Получих си го най-после“. След това зад мен се чу писък и си отбелязах наум точка за Лойош. Усетих, че съм на колене, и помислих: „Така изобщо няма да стане“, а някаква висока жена се засили право срещу мен.

С нея какво стана не знам, защото следващият ясен спомен, който имам, е как лежа на гръб, а другата жена, в щавената кожа, стои над мен, стиснала копието, а Лойош я напада в лицето, отстрани. Погледът й се беше замаял. Джерегската отрова не е най-смъртоносната, която познавам, но щеше да свърши работа, а той не я щадеше. Тя се опита да ме прободе с копието, но се превъртях, и аз не знам как. Направи една стъпка след мен, след което като че ли само въздъхна и се смъкна на земята.

Полежах така, после вдигнах глава. Високата се беше свила до едно дърво, още дишаше, но собственото й копие стърчеше от корема й. Представа нямам как го бях постигнал. Очите й бяха отворени широко и ме гледаха. Тя се опита да проговори, но от устата й излезе кръв. След малко дишането й спря и тялото й потръпна.

„Оправихме ги, Лойош. И четиримата. Оправихме ги“.

„Да, шефе. Знам“.

Изпълзях до останките на най-близката — жената, която беше убил Лойош, и откъснах от дрехата й достатъчно голям парцал за раната на гърба си. Докато я превържа, ме болеше като… а бе, болеше.

Замаях се, но не загубих съзнание и след около час започнах пробата дали ще мога да седна. Над мен кръжаха джереги — можеха да доведат или да не доведат някой при нас. Лойош ми предложи да ги прогони, но не исках да ме оставя. Така или иначе вече трябваше да се махам оттук.

Успях да се изправя, което беше трудно, и да не изкрещя, което беше още по-трудно. Извадих няколко неща от торбичката си с вещерски принадлежности — листа келш за енергия, както и една гадна на вкус смес, направена от мухлясал хляб и прах от кинийра, масло от карамфил и зарасличе. Това го увих в друг парцал от противничката ми, намокрих го от манерката и успях да подменя превръзката на гърба си. Кървенето беше поспряло, но щом свалих парцала, започна отново и болеше много. Извадих още кинийра, последната, и я омесих с масло от червеево дърво, с още масло от карамфил, корфина и смлени борови иглички, намокрих всичко това в друг парцал от жертвата на Лойош и го притиснах на рамото си.

Изплюх листа от келш, реших, че ако сдъвча още един, сигурно ще ме убие, и пак се изправих. Парцалът на гърба ми се смъкна, така че трябваше да го наместя отново и да го стегна с колана на синеокия. После стиснах зъби и бързо — хе! — се затътрих през гората.

След стотина крачки отново да ми се зави свят и се наложи да седна. След малко опитах пак и се отдалечих може би малко повече. Поседях и след като се усетих, че сипя люти проклятия, все пак се реших на още един лист келш. Предполагам, че е подействал, защото мисля, че изминах почти цяла миля, преди да се наложи отново да спра.

„Лойош, в каква посока вървим?“

„Все още към пристанището, шефе. Щях да ти кажа, ако се бяхме отклонили“.

„О. Добре“.

Повече нищо не казах, защото дори само това сякаш ме изцеди. Надигнах се с олюляване и поднових енергичното тътрене. Всяка крачка беше… но не, не искам повече да мисля за това, пък и вие не държите да го чуете. Бяхме на по-малко от две мили от мястото на битката и може би на пет мили от пристанището, когато Лойош каза: „Отпред става нещо, шефе“.

„Така ли? Мога ли вече да умра?“

„Не“.

Въздъхнах.

„Колко е далече?“

„На стотина стъпки“.

Спрях и се скрих зад едно голямо дърво.

„Има ли някаква причина да го забележиш чак сега, Лойош?“

„Не знам. Тези хора нямат много психична енергия. Може би… изчезна“.

„Не усещам телепорт“.

„Не знам, шефе. Той просто… какво е това?“

„Това“ беше някакъв звук, като глух тътен, който постепенно се усилваше и ставаше все по-висок. Стояхме и се вслушвахме. Къде бяха вълните, вътрешният пулс? Не бях сигурен. Дървото беше старо, със светлозелена кора, и беше гладко до бузата ми. Да, в тътена се долавяше пулс и някакъв много деликатен намек за ритъм.

„Звучи някак хипнотично, шефе“.

„Да. Дай да погледнем“.

„А? Защо? Не искаме да ни видят, нали?“

„Ако търси мен, не можем да го избегнем. Ако не… наистина ли мислиш, че ще мога да извървя целия този път до пристанището? Да не говорим как ще се оправям с проклетата му лодка, като стигна там!“

„И какво мислиш да правиш?“

„Не знам. Може би ще го убия и ще му открадна каквото може да ми свърши работа“.

„Смяташ ли, че си в състояние да го убиеш?“

„Може би“.

Седеше в една падинка сред полето, кръстосал крака под себе си, със съвсем изправен гръб, но в същото време — като че ли отпуснат. Очите му бяха отворени и гледаха общо взето в нашата посока, но докато приближавахме, не му пролича, че ни забелязва. Не можех да предположа дома му… изглеждаше блед като тиаса, тънък и жилест като атира, със скосени очи и остри уши като на дзур. Чертите му, високите скули и острата брадичка можеха да са на дракон или вероятно на феникс. Косата му беше светлокафява, но изглеждаше тъмна на фона на кожата му. Носеше торбести тъмнокафяви гащи, сандали и нещо като син елек, с кожена мрежа отгоре. На врата му на верижка висеше голям черен скъпоценен камък. Погледнах с какво е обут и реших, че няма да го пуснат в никое уважаващо себе си заведение.

Под лявата си ръка държеше някакво странно кръгло устройство с диаметър около две стъпки. „Това е барабан, шефе. Забеляза ли кожата отгоре?“

„Да. Направен е от раковина, струва ми се. Предполагам, че е безвреден. Можем да го помолим за помощ или да го убием. Други предложения?“

„Шефе, не мисля, че в това състояние можеш да го убиеш“.

„Ако успея да го сгащя, докато не го очаква…“

Непознатият изведнъж престана да прави каквото правеше и очите му се вторачиха в нас. После погледна барабана си, намести една от кожените жилки, обшити по кожата, и като че ли го изпъна отгоре. Тупна го с някаква палка и изтръгна богат и изненадващо музикален тон. Намръщи се, намести друга каишка, чукна отново и сякаш остана доволен. Не забелязах някаква разлика между двата тона.

— Добър ден — успях да промълвя.

Той кимна и ми отвърна с бегла усмивка. Погледна Лойош, после — отново барабана си. Удари го пак, много леко, после — по-силно.

— Добре звучи — подхвърлих. Едва дишах.

Очите му се ококориха, но изражението му сякаш означаваше нещо друго, не изненада — и аз не знам какво. Проговори едва сега, с кротък и по-скоро писклив, отколкото висок глас.

— От континента ли сте?

— Да. На гости. — Той кимна. Озърнах се за нещо, за което да го заговоря, докато измисля какво да правя. — Как го наричате това?

— На острова — каза той — му викаме барабан.

— А, хубаво име. — Залитнах напред и рухнах.

Видях върховете на дърветата, полюшващи се от лекия вятър. Миришеше на утро и ме болеше навсякъде.

„Шефе?“

„Здрасти, приятел. Къде сме?“

„Тук сме си. При тоя с барабана. Можеш ли да хапнеш пак?“

„С барабана ли? О, да. Спомних си. Какво значи «пак»?“

„Той те храни три пъти, откакто падна. Не помниш ли?“

Помислих малко и реших, че не помня. „От колко време сме тук?“

„Малко повече от ден“.

„И не са ни намерили?“

„Никой не е идвал наблизо“.

„Странно. Щях да помисля, че съм оставил диря, по която да може да ме намери и някой нимфа джегала“.

„Сигурно не са намерили още телата“.

„Това не може да продължи дълго. Трябва да се махаме“.

Бавно се надигнах и седнах. Барабанистът ме погледна, кимна и продължи заниманието си, с което го заварихме. После каза:

— Пак ти смених превръзките.

— Благодаря. Много съм ти задължен.

Той отново се съсредоточи върху барабана си.

Опитах се да стана, реших още в началото, че е грешка, и се отпуснах. Вдишах два пъти дълбоко, за да се изцеди напрежението от тялото ми. Зачудих се колко време ще ми трябва, докато мога отново да тръгна. Часове? Дни? Ако се окажеше дни, беше по-добре да се изтъркалям и да си умра още сега.

Установих, че съм много жаден, и го казах. Той ми подаде някакво шише в което, оказа се, имаше някаква вода със странен вкус. Затупа отново по барабана си. Аз се облегнах на дървото и се отпуснах — но напрягах слух за звуци от преследвачи. Мъжът сложи едно котле на огъня и малко след това имахме блудкава супа, която сигурно беше добра за мен. Изпихме я и рекох:

— Казвам се Влад.

— Аз съм Айбин — каза той. — Как се подреди така?

— Някои от съотечествениците ти не понасят чужденци. Провинциализъм. Нищо не може да се направи.

Отвърна ми с поглед, който не можах да си преведа, и се ухили.

— Не виждаме много често хора от континента, особено джуджета.

Джуджета?

— Специални обстоятелства — рекох. — Не можеше да се избегне. Ти защо ми помогна?

— Не бях виждал опитомен джерег.

„Опитомен?“

„Млъкни, Лойош“.

На Айбин казах:

— Както и да е, радвам се, че те заварих тук.

Той кимна.

— Мястото е добро за работа. Не ти досаждат много… какво е това?

Въздъхнах.

— Май някой идва насам.

Той ме погледна безизразно, после каза:

— Смяташ ли, че можеш да се качиш на дърво?

Облизах устни.

— Може би.

— Така няма да оставиш следа.

— Ако видят, че следата води дотук и не продължава, няма ли да задават въпроси?

— Сигурно.

— Е?

— Аз ще им отговоря.

Изгледах го. „Ти какво мислиш, Лойош?“

„Май това ни е най-добрата възможност“.

„Мда“.

Оказа се, че наистина мога да се кача на дърво. Болеше много, но като оставим това, не беше трудно. Спрях, щом чух звуци отдолу, и в същия миг Лойош ме предупреди. Земята не можех да видя, което ми даде основание да се надявам, че и те не можеха да ме видят. Вятър нямаше, а пушекът от огъня идваше към лицето ми. Стига да не се усилеше толкова, че да ме накара да се закашлям, това също щеше да ме скрие.

— Добър ти ден — каза някакъв мъжкар, с глас като на сив лебед на припек.

— И на вас — отвърна Айбин. Чувах ги много добре. После чух как започна да барабани.

— Извини ме — рече сивият лебед.

— Защо, какво си направил? — попита Айбин.

— В смисъл, че те притесняваме.

— А, не сте ме притеснили.

Още барабанене. Исках да се засмея, но се сдържах.

— Търсим един чужденец. Джудже.

Барабаненето спря.

— Пробвай на континента.

Сивият лебед издаде звук, който не можах да си преведа, след което спътниците му замърмориха, но и това не разбрах добре. След това някой друг, женска май, чийто глас беше плътен като любовен зов на мъхнат бухал, каза:

— Вървим по дирята му. Ти откога си тук?

— Цял живот — отвърна Айбин с лека тъга.

— Днес бе, идиот! — каза сивият лебед.

— Най-малкото — съгласи се приятелят ми.

Друг някой, мъжкар, поне гласът звучеше мъжки, каза:

— Следите му водят дотук. Виждал ли си го?

— Може да съм го изпуснал — рече Айбин. — Настройвам си барабана, нали виждаш. Човек трябва да се съсредоточи.

Сивият лебед настоя:

— Искаш да кажеш, че може да е минал ей така, покрай теб? Крил и Санди, огледайте наоколо. Вижте дали не е оставил следи. — Около дървото се чуха стъпки. Останах съвсем неподвижен, престанах дори да отвявам дима от лицето си; не беше много гъст, между другото.

— Тая част от приготвянето на барабана е много трудна — каза Айбин. — Трябва да…

Мъхнатият бухал го прекъсна:

— А бе ти не си ли Айбин от Долна тераса?

— Ами, да.

— Слушала съм те да свириш на Зимния празник. Много си добър.

— Благодаря.

— Нов барабан ли си правиш?

— Виж, нямаме време за… — каза сивият лебед.

Айбин рече:

— Ами, да. Раковината е от сладкия молюск. Кожата е от нит, ама гледаш да намериш колкото може по-голям. Палчицата е от костна челюст, увита в плат и нитова кожа. За да приготвиш кожата, ти трябва огън от лангуд, а в огъня ще хвърлиш черупки от червен жълъд, блатна трева, цвят от карамфил, сънна трева, кукувича прежда, корени от дива лоза…

Друг глас, мъжки, който не бях чул досега, каза:

— Нищо. Трябва обаче да е някъде наоколо.

— Тоя е почти готов — продължи Айбин. — Сега само го настройвам. Като свириш на него, можеш и да му промениш височината. Ей това възелче тука, видиш ли, хващам го в лявата ръка и като го завъртя ей тъй, кожата се изпъва повече и тонът става по-висок. А пък натака го понижаваш. — Показа им.

— Разбирам — рече мъхнатият бухал.

Сивият лебед каза:

— Виж, онова джудже е убило четирима от кралската стража и имаме всички основания да мислим, че…

Айбин продължи да показва. Звукът, който изтръгваше от барабана, бе като монотонен, плавен пулс, от който започнаха да се оформят ритми. Забелязах, че към мен се носи някаква странна, сладка миризма. Пулсирането ставаше все по-сложно и по-сложно и започнах да долавям тактове в него, започнах да усещам все по-богато разнообразие от тонове. Сладката миризма се усилваше. Докато свиреше, той обясняваше:

— След като се опуши, трябва да посвириш няколко часа на него, да може кожата добре да се уплътни в раковината. — Гласът му се къдреше и се сливаше с пулсовете и ритмите, понякога се издигаше високо над тях, друг път ги крепеше отдолу, и взех разсеяно да се чудя той ли променя гласа си по височина и тон, или това е от барабана, а онези гласове, другите, с него ли се сливаха? — Пък после трябва да навлажниш каишките с мъзга от бряст… ще реагират на дълги пулсове и на бавни пулсове… тъй че ритъмът да идва от самия барабан… Лекудата вика танца или заклинанието, което всъщност е едно… някои от най-старите барабани звучат най-хубаво, понеже самата раковина почва да поглъща звука, тъй че след много години… последния път, когато пробвах с един такъв, го заех от…

А Лойош каза: „Шефе, той не спомена ли нещо за сънна трева? Шефе?“

После ми се дощя да легна, след това падах и имах чувството, че се изнизвам надолу през клоните, без да ги докосвам. Чух как някой каза: „Вижте!“, но кога тупнах на земята — не помня.