ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

По едно време следобед повдигнах глава и като се огледах и разбрах по отблясъците на слънчевите лъчи върху стената, че слънцето клони на запад, се запитах: „Какво да правя?“

Но отговорът, който даде съзнанието ми — „Напусни Торнфийлд веднага“, — беше толкова категоричен и ужасяващ, че си запуших ушите — не бих могла да слушам в този момент такива думи. „Това, че не съм съпруга на Едуард Рочестър, най-малко би ме тревожило — разсъждавах аз; — това, че най-възторжените ми блянове се оказаха глупави и празни, е ужас, с който мога да се справя и да понеса; но това, че трябва да напусна господаря си решително, внезапно, напълно, е непоносимо. Не мога да направя такова нещо.“

Обаче един вътрешен глас твърдеше обратното — че мога, и предричаше, че ще постъпя тъкмо така. Борех се със собственото си решение и исках да бъда слаба, за да избягна новата вълна от страдания, която се възправяше пред мен; но съзнанието ми, превърнало се в деспот, стискаше за гърлото чувствата, заявявайки саркастично, че това е само първата крачка в калта, и заплашваше да ги хвърли със стоманените си ръце в бездънната пропаст на отчаянието.

— Тогава нека другите ме отърват! — възкликнах аз. — Нека някой друг ми помогне!

„Не, ти ще направиш това сама и никой няма да ти помогне, ти сама ще си извадиш дясното око, сама ще си отсечеш дясната ръка. Сърцето ти ще бъде жертвата, а ти — жрецът, който извършва жертвоприношението!“

Скочих ужасена, за да избягам от самотата, в която витаеше този безпощаден съдия, от мълчанието, в което зазвуча този страшен глас. Когато се изправих на крака, зави ми се свят. Почувствувах, че краката ми треперят от възбуда и изтощение. Този ден нищо не бях туряла в уста още от сутринта. И със странна болка си помислих за това колко време седя заключена в стаята си, а никой не идва да разбере как се чувствувам и да ме извика долу. Дори малката Адел не почука на вратата ми, дори мисис Феърфакс не се отби да ме навести. „Приятелите винаги забравят тези, които са презрени от съдбата“ — прошепнах аз, като вдигах резето и излизах от стаята. На вратата се препънах в нещо. Главата ми все още се маеше, пред очите ми се бе спуснала някаква завеса, ръцете и нозете ми бяха отмалели. Нямаше да мога скоро да се съвзема. Паднах, но не на пода — ръката на някого ме задържа. Вдигнах глава: държеше ме мистър Рочестър, седнал на един стол пред прага на стаята ми.

— Най-после излезе — каза той. — Колко дълго те чаках, как се ослушвах, но не чух никакъв шум, никакво ридание; ако тази мъртва тишина бе продължила още пет минути, щях да счупя бравата като крадец. Значи, реши да ме пощадиш? Заключи се и се отдаде на скръбта си сама? По-добре да бе дошла, за да излееш върху мен негодуванието си. Зная, че имаш темпераментна душа, затова очаквах подобна сцена. Бях готов да срещна цял поток горещи сълзи, ала исках те да се излеят на гърдите ми. А сега ги е попил безчувственият под или носната ти кърпичка. Но, изглежда, се лъжа: ти изобщо не си плакала. Виждам бледи бузи и печален поглед, но никакви следи от сълзи. Може би сърцето ти е плакало с кървави сълзи.

Е, какво, Джейн, няма ли да ми отправиш нито един упрек, няма ли да ми кажеш поне една хаплива, злъчна дума — нещо, с което да ме уязвиш или да възбудиш гнева ми? Ти си стоиш спокойно там, където те оставих, и ме гледаш с унил, апатичен поглед. Джейн, не съм дори помислял да те нараня така. Ако някой пастир би имал само едно-единствено агънце, което обича като свое дете, което е яло от неговия хляб, пило е от неговата чаша, спало е на гърдите му, а по някаква случайност го е убил в кланицата, и той не би могъл да оплаква престъпната си небрежност повече от мен. Ще ми простиш ли някога?

Читателю! Аз му простих още в същата минута. В очите му имаше такова дълбоко разкаяние, такава искрена скръб в гласа му, такава мъжествена енергия във всеки негов жест и освен това от цялото му същество и от погледа му лъхаше такава постоянна любов, че аз му простих всичко! Но мълчаливо, само дълбоко в сърцето си.

— Смяташ, че съм негодник, нали, Джейн? — попита той омърлушен, чудейки се, както предполагах, на упоритото ми мълчание и покорността ми, които бяха по-скоро резултат на слабост, отколкото на воля.

— Да, сър.

— Щом е така, кажи ми го честно и прямо, без да ме щадиш.

— Не мога, изморена съм и не се чувствувам добре. Дайте ми малко вода.

Той изпусна нещо като конвулсивна въздишка и като ме взе на ръце, понесе ме надолу. Отначало не познах стаята, в която се озовах: пред очите ми се бе спуснала мъгла. Но веднага усетих живителната топлина на някакъв огън — въпреки че бе лято, бях се съвсем вкочанясала в стаята си. Той поднесе до устните ми вино, аз глътнах една глътка и се ободрих. Сетне мистър Рочестър ме накара да изям нещо и скоро съвсем се оправих. Видях, че се намирам в библиотеката — седнала в неговото кресло, а той — до мен. „Да можех сега да напусна живота без особено остра болка, това би било добре дошло за мен — мислех си аз; — тогава нямаше да има нужда да късам всичките струни на сърцето си, напускайки мистър Рочестър, тъй като несъмнено трябва да го напусна. Но аз не искам да го напускам; не мога да сторя това.“

— Как се чувствуваш сега, Джейн?

— Много по-добре, сър; скоро ще бъда съвсем добре.

— Пийни си още вино, Джейн.

Аз го послушах. После мистър Рочестър сложи чашата на масата, застана пред мен и внимателно ме погледна. Но изведнъж отвърна очи с нечуто възклицание, обзет от някакво силно вълнение. Той бързо обиколи стаята, върна се до мен и се наведе, сякаш искаше да ме целуне, но аз помнех, че сега ласките са ми забранени. Отвърнах лице и с това го отблъснах.

— Как! Какво значи това! — възкликна той припряно. — О, зная! Ти не искаш да целуваш мъжа на Бърта Мейсън. Смяташ, че ласките, както и обятията ми принадлежат другиму.

— Във всеки случай те не са мои, сър, и нямам никакво право да претендирам за тях.

— Защо, Джейн? Впрочем аз ще ти спестя дългите приказки и ще отговоря вместо теб: защото имам жена, нали? Вярно ли съм отгатнал?

— Да.

— Щом мислиш така, трябва да имаш странно мнение за мен; сигурно ме смяташ за хитър интригант, за низък и подъл измамник, който ти се кълне в безкористна любов, за да те увлече в ловко изплетените си мрежи, да те озлочести и унижи в собственото ти съзнание. Какво ще кажеш? Както виждам, нищо. Първо, ти си още много слаба и едва дишаш и, второ, още не можеш да свикнеш да ме ругаеш и хулиш. Освен това на очите ти вече блестят сълзи и ако говориш много, те ще потекат като река; а ти нямаш ни най-малкото желание да упрекваш, да доказваш, да правиш сцени: ти мислиш как да действуваш, приказките според теб са излишни. Познавам те и съм нащрек.

— Сър, не желая да действувам против вас… Трепетът в моя глас ми даде да разбера, че трябва да съкратя фразата си.

— От твоя гледна точка — не, но от моя ти се готвиш да ме погубиш. Аз съм женен човек — нали това искаше да кажеш — и в качеството ми на женен ти ще ме отблъснеш, ще ме отбягваш; нали току-що отказа да ме целунеш. Ти искаш да станеш за мен съвсем чужда, да живееш под този покрив само като гувернантка на Адел. Ако някога ти кажа някоя приятелска дума или приятелски чувства отново те привлекат към мен, ти ще кажеш: „Този човек едва ли не ме направи своя метреса, трябва да се превърна за него в лед и камък.“ И ще станеш лед и камък.

Аз се покашлях и като придадох на гласа си твърдост, отговорих:

— Всичко около мен се измени, сър, и аз също трябва да се изменя — в това не може да има съмнение; за да избягна мъчителните колебания в чувствата си и постоянната борба със спомените си, има само един път — Адел да има нова гувернантка.

— О, Адел ще отиде в училище, вече съм уредил това; съвсем не се каня да те мъча с ужасните възприятия, свързани с Торнфийлд, с това проклето място, с тази отвратителна гробница, където витае призрачното въплъщение на смъртта, тази тясна каменна преизподня, където властвува само един дявол, по-лош от цяла тайфа други. Джейн, ти няма да останеш тук, и аз също. Как съжалявам, че те доведох в Торнфийлд, където витаят призраци. Наредих на подчинените си тук, преди още да те познавах, да крият от теб всичко, свързано с това проклето място — просто се страхувах, че нито една гувернантка не ще се съгласи да стане възпитателка на Адел, знаейки какво същество живее в този дом. Не можех да държа болната на друго място, макар да имам едно старо имение — Фърндийн; то е още по-тихо и уединено и там бих могъл спокойно да я държа, ако онази гориста местност не бе вредна за здравето — съвестта не ми позволи да я затворя там. Влажните стени сигурно биха ме освободили скоро от това бреме, но всеки грешник греши по своему и аз нямам склонност към косвените убийства дори в случаите, когато мразя някого със страшна сила.

Обаче да крия от тебе присъствието на тази луда жена, бе равносилно да покрия някое бебе с наметало и да го оставя под някой анчар, който поразява всичко наоколо с отровното си дихание. Но аз ще заключа Торнфийлд, ще закова входната врата и прозорците на долния етаж. Ще давам на мисис Пул двеста лири годишно да живее тук с жена ми, както наричаш тази страшна вещица. За пари Грейс е готова да върши всякаква работа, а освен това ще й пратя и сина й, съдържателя на „Гримсби ретрийт“, да й прави компания и да й помага по време на пристъпите на лудост на жена ми, когато тя намисля да изгаря живи хора в леглата им, да ги убива с ножове или пък да ги сграбчва за гърлата…

— Сър — прекъснах го аз, — вие сте безпощаден към тази нещастна жена, вие сте несправедлив към нея. Говорите за нея с омраза, със злобна ненавист. Това е жестоко — тя не е виновна, че е такава.

— Джейн, моя малка Джейн (така ще те наричам, тъй като си толкова мъничка), ти не знаеш какво говориш и пак неправилно съдиш за мен: аз не я мразя, защото е луда — ако ти беше луда, нима щях да те мразя?

— Мисля, чеда, сър.

— В такъв случай грешиш и никак не ме познаваш, не знаеш на каква любов към способен. Всяка частица от тялото ти ми е тъй скъпа, сякаш е моя; тя ще ми бъде скъпа и в болест, и в страдания. Душата ти за мен е съкровище и дори тя да заболее, пак ще си остане мое съкровище; ако ти буйствуваше, щях да те укротя с обятията си, а не с усмирителна риза. Съприкосновението с теб дори в пристъп на безумие би имало същата прелест за мен: ако ти се нахвърлеше върху мен с яростта, с която се нахвърли онази жена днес, бих те приел в прегръдките си не само нежно, а и горещо. Не бих те отстранил от себе си с отвращение, както нея, а в моментите, когато си спокойна, не друг, а пак аз щях да те наглеждам и да бдя над теб. Щях да стоя неотлъчно до теб и бих се грижил за теб с неуморима нежност, дори никога да не ми се усмихнеш, и не бих се изморил да гледам очите ти даже когато те не ме познават. Но защо се отклоних от мисълта си? Говорех, че ще те отведа от Торнфийлд. Както знаеш, всичко е готово за незабавното ни заминаване; утре ние ще заминем. Моля те да потърпиш и прекараш още само една нощ под този покрив, Джейн, и след това ще се простиш навеки с несгодите и ужасите на този дом. Аз имам убежище, сигурен подслон, където няма да ме преследват ненавистни спомени, нежелателни мисли и дори лъжи и злословия.

— Вземете със себе си и Адел, сър — прекъснах го аз, — тя ще ви прави компания.

— Какво искаш да кажеш, Джейн? Казах ти, че ще пратя Адел в училище; защо ми е компанията на това дете? При това то е и чуждо — незаконна дъщеря на една френска балерина. Защо ми я натрапваш? Защо искаш тя да ми прави компания?

— Казахте, че искате да се уедините, сър, а самотата и уединението са тягостни, твърде тягостни за вас.

— Самота! Самота! — поде той с раздразнение. — Виждам, че трябва да обясня думите си. Какво значи този неразбираем каменен израз на лицето ти? Ти ще делиш с мен самотата ми. Разбираш ли?

Аз поклатих глава. Трябваше известно мъжество, за да рискувам с това нямо възражение, виждайки, че той все повече се вълнува. Мистър Рочестър крачеше бързо из стаята, но ето че се спря на едно място като прикован. Той ми хвърли продължителен и втренчен поглед. Аз отвърнах очи от него, спрях взор върху огъня и се помъчих да си придам спокоен, самоуверен вид.

— Ето още една упорита черта в характера ти, Джейн — каза господарят ми накрая спокойно, което никак не очаквах, като гледах вида му. — Копринената нишка вървеше досега равна, но знаех, че рано или късно ще се появят възли и ще започнат най-различни затруднения. И ето че те дойдоха. Недоразумения, отчаяния и безкрайни тревоги! Кълна се в бога, трябва да имам силата на Самсон, за да развържа тези възли!

Той отново се заразхожда из стаята, но скоро пак се спря и този път право пред мен.

— Джейн! Искаш ли да се вслушаш в здравия разум? (Той се наведе и приближи устни до ухото ми.) Защото, ако не искаш, аз съм готов да те заставя насила. — Гласът му беше пресипнал, погледът му — поглед на човек, готов да разкъса нетърпимите окови и да даде воля на необуздаността си.

Разбрах, че след миг, след още един яростен изблик вече не ще мога да се справя с него. Само сега, в тази отлитаща секунда, аз трябваше да го подчиня на волята си и да го възпра. Само една проява на враждебност, уплаха, отстъпление и всичко за мене и за него ще бъде свършено. Но аз не се уплаших. Чувствувах в себе си някаква вътрешна сила, някакво чувство, че мога да въздействувам, което ми даваше кураж. Тази минута беше наистина критична, но тя не бе лишена от своеобразно удоволствие — такова, каквото изпитна може би индианецът, когато се носи с кануто си по някой речен праг. Поех стиснатата му в юмрук ръка, изправих свитите конвулсивно пръсти и кротко казах:

— Седнете; ще говоря с вас колкото искате и ще изслушам всичко, което възнамерявате да ми кажете — и разумно, и неразумно.

Той седна, но все още мълчеше. Досега сдържах с големи усилия сълзите си, тъй като знаех, че ще му бъде неприятно да ме гледа разплакана. Но сега реших да не ги преглъщам повече. Ако те го разгневят, толкова по-добре. Престанах да се сдържам и се разридах.

Скоро чух мистър Рочестър да ме моли настойчиво да се успокоя. Аз казах, че не мога, докато той е в такова състояние.

— Но аз не се сърдя, Джейн. Просто твърде много те обичам; а при това бледото ти личице е застинало в такъв решителен и студен израз, че не мога да го гледам равнодушно. Хайде, успокой се и изтрий очи.

Неговият по-мек тон показваше, че е укротен; аз на свой ред също се поуспокоих. Мистър Рочестър се опита да облегне главата си на рамото ми, но аз не му позволих. Поиска да ме привлече към себе си, аз го отблъснах.

— Джейн, Джейн! — каза той с такава горчива тъга, че всеки нерв на тялото ми потръпна. — Ти, значи, не ме обичаш? Ти си ценила само положението ми и предимството да бъдеш моя жена. Сега, когато смяташ, че вече не мога да бъда твой мъж, потрепваш, щом те докосна, сякаш съм жаба или маймуна.

Тези думи ме пронизаха като нож. Но какво можех да кажа или да сторя? Изглежда, не трябваше нищо да правя и да говоря. Но угризението на съвестта, задето така оскърбих чувствата му, толкова силно ме заизмъчва, че не можех да не полея с балсам раната, която му нанесох.

— Не, аз ви обичам — отвърнах аз, — и то повече от всякога, но не мога да показвам към вас това чувство и да го поощрявам в себе си, затова говоря с вас за него за последен път.

— За последен път ли, Джейн? Как? Ти все още ме обичаш? И мислиш, че можеш, живеейки у мен и виждайки ме всеки ден, да оставаш все пак студена и далечна?

— Не, сър. Това, разбира се, не бих могла да направя; ето защо виждам само един изход. Но се боя, че много ще се разгневите, ако ви го кажа.

— О, кажи го! Ако аз избухна, ти потърси облекчение в сълзите.

— Мистър Рочестър, трябва да ви напусна.

— За колко време, Джейн? За няколко минути, докато си срешиш косите, които са поразчорлени, и докато освежиш пламналото си лице, нали?

— Трябва да напусна Адел и Торнфийлд. Трябва завинаги да се разделя с вас, да започна нов живот сред непознати хора и на непознато място.

— Разбира се, нима не ти казах преди малко същото? А това за разделянето е глупост. Сигурно искаше да кажеш „завинаги да не се отделя от вас“. Що се отнася до новия живот, всичко ще се нареди. Ти ще станеш моя жена. Аз не съм женен. Ти ще бъдеш мисис Рочестър и в действителност, и по име. Докато съм жив, ще бъда предан само на теб. Ще заминем за Южна Франция и ще живеем там в моята бяла вила на брега на Средиземно море. Там ти ще живееш щастливо, безгрижно и спокойно. Не се страхувай, съвсем не мисля да те въвлека в грях, да те направя своя любовница. Защо клатиш глава? Бъди благоразумна, Джейн, иначе пак ще ме подлудиш.

Гласът и ръцете му трепереха. Широките му ноздри се издуха, очите заблестяха. И все пак аз се реших да заговоря:

— Сър, вашата жена е жива — вие сам признахте това тази сутрин. Ако и за в бъдеще остана да живея при вас, както искате, това значи, че ще бъда ваша любовница; да се твърди противното, би било хитруване или просто лъжа.

— Джейн, ти забравяш, че съвсем не съм тих човек. Аз не съм търпелив, не съм студен и не съм безчувствен. Съжали себе си и мен и пипни пулса ми — виждаш ли как бие? Пази се!

И той загъна ръкава си; кръвта се оттегляше от бузите и устните му, те ставаха мъртвешки бледи. Аз бях съвсем отчаяна. Да го вълнувам така силно, противопоставяйки се на желанията му, беше жестоко, но да отстъпя, бе невъзможно. Направих това, което човешките същества вършат инстинктивно, когато са доведени до крайност — обърнах се за помощ към всевишния. Думите „Боже, помогни ми!“ неволно се откъснаха от устните ми.

— Аз съм глупак! — възкликна внезапно мистър Рочестър. — Сто пъти й повторих, че не съм женен, а не й обяснявам защо! Забравих, че тя не знае нищо нито за тази жена, нито за обстоятелствата, при които сключих този ужасен съюз. О, аз съм уверен, че Джейн ще се съгласи с мен, когато научи всичко! Дай ми ръката си, Джанет, та не само да те гледам, а и да те докосвам, за да чувствувам по-осезателно присъствието ти, и с няколко думи ще ти разкажа действителното положение на нещата. Ще ме изслушаш ли?

— Да, сър; дори да говорите с часове.

— Нужни са ми само няколко минути. Джейн, може би знаеш, че аз не съм най-старият син в семейството ни, че съм имал по-голям брат?

— Спомням си, че мисис Феърфакс ми каза веднъж това.

— А знаеш ли, че баща ми е бил скъперник и алчен човек?

— Научих нещо такова.

— Затова, Джейн, той реши да не разделя състоянието си; дори не можеше да си помисли, че трябва да стори това и да ми даде приличен дял. Той бе решил да остави всичко на брат ми Роуланд. Но не можеше да се примири и с мисълта, че другият му син ще бъде беден. Затова аз трябваше да се оженя за богата жена. И баща ми Започна да ми търси съпруга. Мистър Мейсън, плантатор и търговец, живущ на Антилските острови, беше негов стар познат. Баща ми знаеше, че Мейсън има много солидно състояние. Започна да прави справки. Установи, че познатият му има син и дъщеря и научи от бащата, че дава на дъщеря си тридесет хиляди лири зестра. Това беше достатъчно. Когато завърших, колежа, изпратиха ме на остров Ямайка, за да се оженя за момичето, на което бяха вече говорили за мен. Баща ми не продумваше нито дума за зестрата, но ми каза, че с красотата на мис Мейсън се гордеел целият Спаништаун. И това не беше лъжа. Тя бе красива жена, от типа на Бланш Инграм: Висока, мургава и внушителна, семейството й ме хареса за зет заради благородния ми произход, тя също. Показваха ми я на приемите у тях, великолепно облечена; но иначе рядко я виждах и много малко разговарях с нея насаме. Тя ме ласкаеше и щедро ме даряваше с целия си чар и блясък. Всички мъже от нейния кръг, изглежда, се възхищаваха от нея и ми завиждаха. Тя ми завъртя главата и упои трезвите ми чувства, аз се увлякох и тъй като бях невеж в любовта, наивен и неопитен, реших, че я обичам.

Няма безумие, което не би извършил човек, тласкан от идиотското желание да господствува в обществото, от буйните страсти, от слепотата и дързостта на младостта. Роднините й поощряваха ухажванията ми, съперниците ме амбицираха, тя ме изкушаваше. И не бях успял да се опомня, когато сватбата стана. О, аз не се оправдавам, спомняйки си за тази постъпка, а изпитвам презрение към себе си! Никак не я обичах. Никак не я уважавах. Дори не я познавах. Не бях уверен дали притежава поне една добродетел: не бях забелязал в нея и в привичките й нито скромност, нито доброжелателство, нито искреност, нито особен интелект. И все пак се ожених за нея. Слепец! Жалък, безумен слепец! Щях да сгреша много по-малко, ако… Но не бива да забравям с кого говоря. Майката на жена ми не видях нито веднъж и смятах, че е умряла. Чак след медения месец разбрах грешката си: тя била луда и била затворена в една лудница. Разбрах, че жена ми имала и по-малък брат, пълен идиот. По-старият, когото ти познаваш (не мога да го мразя, макар да презирам цялото му семейство, тъй като в слабия му характер има някакви следи на обич, изразена в непрестанно безпокойство за нещастната му сестра, а също и кучешка преданост, която веднъж ми засвидетелствува), изглежда, след време ще изпадне в състоянието на сестра си. Баща ми и брат ми Роуланд са знаели всичко това, но са имали пред вид само тридесетте хиляди лири и са били в съюз против мен.

Когато направих всички тези разкрития, останах ужасен. Но като не смятаме вероломното укриване на някои факти, аз не можех да упрекна в нищо друго жена си, макар да установих, че тя е съвсем различна от мен, че вкусовете й противоречат на моите, че умът й е най-обикновен, дори ограничен и съвсем неспособен да се стреми към нещо по-възвишено. Разбрах, че не мога да прекарам нито една вечер, нито дори един час приятно с нея, че между нас не може да се води никакъв приятелски разговор, защото на каквато и тема да я заговорех, тя веднага придаваше на тази тема грубо и пошло, извратено и нелепо тълкуване. Убедих се също така, че не мога да имам спокойствие и да се радвам на тих семеен живот, тъй като никаква прислуга не беше в състояние да понася внезапните и ненормални изблици на нейния гняв, оскърбленията й, глупавите й, противоречиви и капризни нареждания. Но дори в такива моменти аз се въздържах, пестях укорите, избягвах протестите. Опитвах се да тая в себе си разочарованието и отвращението си и подтисках дълбоката си антипатия към нея.

Джейн, няма да те занимавам с някои ужасни подробности. Достатъчни са няколко силни думи, за да разбереш какво съм изпитал. Прекарах с тази жена четири години и през това време тя непрекъснато ме е мъчила. Лошите й наклонности назряваха и се развиваха с потресаваща бързина. Пороците й се множаха от ден на ден. Само жестокостта можеше да им сложи юзда, а аз не исках да бъда жесток. Какъв пигмейски ум имаше тя и какви великански страсти! Какви ужасни страдания ми причиниха те! Бърта Мейсън, истинска дъщеря на презряната си майка, ме прекара през всичките гнусни и унизителни изпитания, които могат да се случат на човек, чиято жена не се отличава нито с въздържаност, нито с нравствена чистота.

През това време брат ми умря, а в края на четвъртата година от брака ми умря и баща ми. Аз станах богат, но заедно с това бях унизително беден. Нали с мен бе свързано едно грубо, нечисто и развратено същество, което законът и обществото признаваха за моя жена. Сега вече не можех да се освободя от нея, защото лекарите установиха, че тя е луда — разгулният й живот бе ускорил развитието на зародиша на лудостта. Джейн, трудно ли ти е да следиш разказа ми? Изглеждаш съвсем болна. Да отложим ли този разказ за друг път?

— Не, сър, свършете го сега. Жал ми е за вас, искрено ми е жал за вас.

— Съжалението, Джейн, проявено от някои хора, е унизителна милостиня, която човек с право може да хвърли обратно на онзи, който му я предлага. Този вид съжаление е присъщо на грубите, самолюбиви души, то е хибрид: егоистична мъка при мисълта за нещастието, съчетана с просташко презрение към този, когото това нещастие е сполетяло. Но твоето съжаление не е такова, Джейн. Друго чувство е изписано сега на цялото ти лице, друго чувство гори в погледа ти и кара сърцето ти да бие по-силно, а ръката ти да трепери в моята. Твоето съжаление, любима моя, е страдащата майка на любовта: от нейните терзания — същински родилни мъки — се ражда божественото чувство. И аз приемам това съжаление, Джейн. Нека дъщерята се появи свободно на бял свят — обятията ми са отворени.

— Но, сър, продължавайте. Какво направихте, когато научихте, че тя е луда?

— Бях почти съвсем отчаян, Джейн. Само останките от себеуважението ми ме възпираха на края на бездната. В очите на хората аз бях несъмнено затънал в безчестие, но пред собствената си съвест бях чист, защото докрай бях останал настрана от престъпния живот и порочните страсти на жена си. И все пак обществото свързваше името ми с нейното; бях в контакт с нея ежедневно. Болестното й дихание заразяваше въздуха, който дишах, и не можех да забравя, че съм неин мъж. Мисълта за това винаги ми е била и си остана ужасно отвратителна. Освен това знаех, че докато е жива, никога не ще мога да стана мъж на друга, по-добра жена. Макар да беше пет години по-възрастна от мен (семейството й и баща ми ме измамиха дори по отношение на възрастта й), тя, както изглеждаше, нямаше да умре по-рано от мен, тъй като, макар и душевно болна, се радваше на желязно здраве. И ето че на двадесети шест години бях обзет от пълно отчаяние.

Една нощ се събудих от нейните викове (веднага щом лекарите я признаха за луда, я сложихме под ключ); беше една от онези нощи в Ямайка, които в повечето случаи предвещават урагани. Като не можех да заспя, аз станах и отворих прозореца. Струваше ми се, че въздухът е наситен със серни пари. Отникъде не идеше свеж полъх. В стаята влизаха комари и я изпълваха с еднообразното си свирене; морето, чийто шум достигаше до ушите ми, боботеше глухо, сякаш имаше земетресение; черни облаци се трупаха над него. Луната залезе във водата, огромна и червена като нажежено кълбо — тя хвърли последен кървав поглед към света, потръпващ пред настъпващата буря. Тази атмосфера и този пейзаж ме гнетяха, а до ушите ми непрестанно долитаха проклятията, които крещеше лудата; тя от време на време прибавяше към тях и моето име, и то с такава сатанинска омраза, с такива епитети… нито една уличница не би могла да има по-гнусен речник. Разделяха ни две стаи, но аз чувах всяка нейна дума — стените в Ямайка са много тънки и не можеха да заглушат вълчия й вой.

„Този живот — казах си аз най-сетне — е същински ад. Този въздух, тези звуци идват от бездънния пъкъл. Имам право да се избавя от него, ако това е по силите ми. Страданията ми ще свършат, когато се освободя от плътта, която сковава душата ми. Не се боя от вечния ад. По-лош от него е сегашният ми живот и аз, напускайки земния свят, ще отида при бога.“

Казвах си това, коленичил пред отворения си куфар, в който бяха пълните ми пищови. Бях решил да се застрелям. Впрочем тази мисъл ме обзе само за миг. Тъй като не бях безумен, пристъпът на крайно и безпределно отчаяние, който бе предизвикал у мен желанието да се самоубия, веднага премина. Свеж морски вятър — той духаше откъм Европа — нахлу през прозореца ми. Разрази се буря, плиснаха потоци дъжд, заехтяха гръмотевици и засвяткаха мълнии — и след това въздухът се разведри. Тогава аз взех твърдо решение. Разхождайки се сред портокаловите дървета в градината ми, които ронеха капки от листата си, и сред мокрите нарове и ананаси в сияйната зора на тропическото утро, аз се отдадох на размисъл, Джейн, и чуй какво реших, тъй като в онзи час ме утеши истинската мъдрост и ми посочи правилния път, който трябваше да следвам.

Сладостният вятър от Европа все още шумолеше сред освежените листа и Атлантическият океан боботеше величествено и волно; сърцето ми, отдавна мъртво и сковано, изведнъж се оживи; то се разтвори и изпълни с живителна кръв; цялото ми същество изпита жажда за обновление, а душата ми — за свежа струя. Почувствувах, че надеждите ми възкръсват и че обновлението ми е възможно. Застанал под свод от цъфнали клони в дъното на градината ми, аз гледах към морската шир, по-синя от небето. Отвъд беше Европа, там се разкриваха светли хоризонти.

„Замини — каза ми надеждата — и заживей пак в Европа; там никой не знае как е опетнено името ти и какво презряно бреме носиш. Вземи лудата със себе си в Англия и я заключи в Торнфийлд под охраната и грижите на някого, а сам върви в която щеш страна и завържи каквито щеш нови отношения. Тази жена, която така злоупотреби с търпението ти, така оскверни името ти, така оскърби честта ти, така почерни младостта ти, не ти е жена и ти не си неин мъж. Дай й всичко, каквото можеш, и ще имаш основание да смяташ, че си изпълнил дълга си пред бога и хората. Нека дори името й, нека всичко, което ви свързва, мине в забвение. Ти не трябва да разкриваш това на нито едно живо същество. Дай й удобства и сигурно убежище, обвий печалната й съдба в тайна и се раздели с нея.“

Така и постъпих. Баща ми и брат ми не бяха съобщили за женитбата ми на никого от нашите познати, защото още в първото си писмо, което им писах, за да им съобщя за сватбата, изразих дълбокото си отвращение от този брак; знаейки вече характера и особеностите на семейството на жена ми, аз очаквах ужасно бъдеще за себе си и ги молех настойчиво да пазят брака в тайна. А много скоро недостойното поведение на жената, която баща ми беше ми избрал, прие такива форми, че той почна да се срамува, задето има такава снаха. Баща ми не само не разгласи нашия брак, а и се мъчеше да го крие не по-малко от самия мен.

И ето, аз я поведох към Англия. Това беше ужасно пътешествие — да пътуваш с такова чудовище на кораб! Изпитах радост, когато най-после пристигнахме в Торнфийлд и благополучно я настаних в стаята на третия етаж, която вече десет години прилича на бърлога на див звяр, на свърталище на демон. Отначало не можех да намеря човек, който да се грижи за нея, тъй като това трябваше да бъде някой, на чиято дискретност бих могъл да разчитам; буйните пристъпи на лудост на жена ми неизбежно щяха да издадат тайната. Имаше и моменти, в които тя бе спокойна в продължение на цели дни, а понякога и седмици, но тогава пък ме обсипваше с оскърбления. Накрая аз наех от „Гримсби ретрийт“ Грейс Пул. Тя и доктор Картър (този, който превърза раните на Мейсън през нощта, когато лудата нападна брат си) са единствените хора, на които съм разкрил истинското положение на нещата. Мисис Феърфакс сигурно подозира нещо, но не са й известни никакви факти. Грейс излезе, общо взето, добра болногледачка, макар отчасти по нейна вина бдителността й да биваше неведнъж измамвана и приспивана — но това е неизбежно, като се има пред вид работата й. Лудата е хитра и коварна. Тя винаги успява да използува някоя несъобразителност на пазачката си. Веднъж взе нож, с който едва не намушка брат си, а на два пъти успя да се добере до ключа от стаята си и да се измъкне оттам посред нощ. Първия път направи опит да ме изгори жив в леглото ми, втория път е дошла при тебе. Провидението те е спасило — тя е изляла яростта си на венчалния ти воал, който сигурно й е напомнил за нейната сватба. Потрепервам, като си помисля какво би могло да се случи, когато това страшно същество, което ме сграбчи тази сутрин за гърлото, е надвесило синьо-червеното си лице над гнездото на моята гълъбица! Кръвта просто замръзва в жилите ми…

— И какво, сър? — попитах аз, когато той млъкна. — Какво направихте, когато я доведохте тук? Къде заминахте?

— Какво направих ли, Джейн? Превърнах се в блуждаещ огън. Къде съм заминал? Почнах да скитам като неспокоен дух. Пропътувах цяла Европа, видях много страни. Бях изпълнен с желание да намеря добра, разумна жена, която бих могъл да обикна — пълната противоположност на тази фурия, която бях оставил в Торнфийлд.

— Но нали не е било възможно да се ожените, сър?

— Реших, че е възможно, и бях твърдо убеден, че не само мога, но и съм длъжен. Отначало не исках никого да измамвам така, както измамих теб. Имах намерение да разкажа на любимата жена цялата си история и честно да спечеля любовта й. И ми се струваше толкова естествено да ме смятат за свободен човек, който може да обича и да бъде обичан, щото никога не се съмнявах, че ще срещна жена, способна да разбере тези неща и да приеме любовта ми въпреки проклятието, легнало върху мен.

— И какво се случи, сър?

— Когато започваш да ме разпитваш, Джейн, не мога да не се усмихна. Ти разтваряш широко очи като нетърпелива птичка и правиш час по час неспокойни движения, сякаш ти се струва, че изразеният с думи отговор не достига достатъчно бързо до теб, и ти се иска да го прочетеш направо от сърцето на този, който говори. Но преди да продължа, кажи какво искаш да кажеш с това: „И какво се случи, сър?“ Ти много често произнасяш тази късичка фраза и много често тя ме е теглила все напред и напред сред лабиринта на безкрайните разговори. Не зная защо тя ми действува така.

— Искам да кажа какво направихте след това. Как постъпихте. Какъв бе резултатът?

— Точно така. А какво би искала да знаеш в този случай?

— Дали успяхте да срещнете жена по вкуса ви. Предложили ли сте й да се омъжи за вас и какво ви е отговорила тя.

— Мога да ти отвърна само на въпроса дали съм намерил жена по вкуса си и дали съм й предложил да се омъжи за мен, но онова, което тя ще ми отговори, е все още забулено с мъглата на бъдещето. Цели десет години се скитах, живеех ту в една столица, ту в друга: в Петербург, по-дълго в Париж, за кратко време в Рим, Неапол и Флоренция. Имах много пари, произхождах от знатна фамилия и затова можех сам да си избирам компанията. Притежавайки достъп във всички кръгове на обществото, аз търсех идеалната жена сред английските благороднички, френските контеси, италианските синьори и немските графини, но не можех да я намеря. Понякога за миг в погледа, в тона, във външността на някоя жена ми се струваше, че откривам моя идеал; но много скоро оставах разочарован. Не мисли, че съм търсил съвършена душа или тяло. Жадувах само да срещна жена, с която да се разбирам, търсех противоположност на креолката, но напразно. Не срещнах нито една, на която, дори да бях свободен — помнейки получения суров урок, — бих предложил да се омъжи за мен. Разочарованието ме доведе до безразсъдство. Почнах да търся развлечения, макар никога да не ги довеждах до разврат: всякакви разгулни постъпки са ми били винаги противни. Те ми напомнят за буйствата на моята антилска Месалина. Неизкоренимото отвращение и към нея, и към всичко, което ми напомняше за нея, ми слагаше юзда дори в удоволствията. Всяко веселие, преминаващо в разгул, ми се струваше, че ме приближава до нея и пороците й и аз го избягвах.

И все пак не можех да живея самотен. Започнах да си намирам любовници. Първия път се спрях на Селин Варан — още един епизод, при мисълта за който ме обзема презрение към самия мен. Ти вече знаеш що за личност е тя и как завърши връзката ми с нея. Тя имаше две приемнички: италианката Джачинта и немкинята Клара. И двете минаваха за големи хубавици. Но какво намерих в тази хубост след известно време? Джачинта беше груба и жестока — омръзна ми след три месеца. Клара беше честна и кротка, но в същото време — ограничена и тъпа еснафка, която никак не ми подхождаше. Аз с удоволствие й отделих достатъчна сума, за да започне някаква почтена работа! за да мога честно да се разделя с нея. Но, Джейн, аз виждам по лицето ти, че всичко това не ти харесва особено. Ти ме смяташ за безчувствен и безнравствен негодник. Така ли?

— Да, сега не ви обичам толкова много, колкото по-рано, сър. Но нима никак не ви е идвало на ума, че животът, който сте водили, е бил лош? Отначало една любовница, сетне друга и говорите за това като за нещо съвсем обикновено.

— Не. И на мен то не ми харесваше. Това беше недостоен живот и по-добре никога да не се връщам към него. Да си имаш държанка, е все едно да си купиш робиня. И едната, и другата — по природа или в най-добрия случай по положение — са по-низши същества и общуването с тях на равни начала е унизително. Сега ме е срам да мисля за дните, прекарани със Селин, Джачинта и Клара.

Аз почувствувах истината на тези думи и направих от тях извода, че ако се увлека толкова, щото да забравя всичко, което някога ми е било внушено, ако под някакъв предлог или позовавайки се на някакво оправдание не устоя пред съблазънта и стана приемница на тези нещастни жени, след време мистър Рочестър ще изпитва към мен същото чувство, с което сега си спомня за тях. Не изразих гласно мисълта си; достатъчно беше това, че осъзнах тази истина. И аз я запечатах в сърцето си, за да остане там и да ме подкрепя в минутите на изпитание.

— Е, Джейн, защо не кажеш: „И какво стана по-нататък, сър?“ Аз още не съм свършил. Какъв строг вид имаш! Виждам, ти все още ме осъждаш, но нека се изкажа докрай. И така, през януари тази година, скъсал с всичките си любовници, в мрачно и кисело настроение — резултат от безполезния, скитнически, самотен живот, — измъчен от разочарования, озлобен против хората и особено против жените (тъй като съществуването на разумни, любещи и предани жени започнах да смятам за неосъществима мечта), аз се върнах в Англия, където имах неотложна работа.

В една мразовита зимна вечер наближавах Торнфийлд. Омразно място! Не очаквах тук ни покой, ни радост! Недалече от имението, на безлюдния път за Хей, аз съзрях малка фигурка, седнала на стълбичките на една ограда в пълна самота. Минах с коня си покрай нея, обръщайки й толкова внимание, колкото на подкастрената върба, която расте на същото място от другата страна на пътя. Не подозирах какво ще стане тя за мен. Никакъв вътрешен глас не ми подсказа, че съдникът на живота ми, моят добър или зъл гений, ме чака тук под тази скромна маска. Не го познах дори тогава, когато с Мезрур се случи нещастие и тази фигурка се приближи до мен и най-сериозно ми предложи помощта си. Слабичко момиче, почти дете! Приличаше на малко птиченце, което е подскочило в краката ми и е поискало да ме понесе на слабичките си крилца. Бях начумерен, но непознатото създание не се отстрани. То стоеше край мен със странна упоритост, гледаше ме и говореше с твърдост в гласа. Трябваше да получа помощ, и то тъкмо от неговите ръце; и аз приех помощта му.

Когато се опрях на крехкото рамо на момичето, в цялото ми същество се пробуди нещо ново, у мен сякаш нахлуха някакви нови чувства и сили. Научих с радост, че тази магьосница ще се върне при мен, че живее в моя дом, иначе, ако тя, изплъзнала се от ръцете ми, изчезнеше зад потъналия в мрак жив плет, сигурно щях да изпитам странно съжаление. Чух те, когато се върна същата вечер в къщи, Джейн, макар ти, изглежда, да не подозираше, че мисля за теб и те наблюдавам. На следния ден пак видях — без да ме забележиш — как игра половин час с Адел в коридора. Спомням си, че тогава валеше сняг и не можехте да излезете на разходка, Седях в стаята си; вратата беше открехната и чувах и виждах всичко добре. Външно вниманието ти беше изцяло погълнато от Адел, но на мен ми се стори, че мислите ти са другаде. Ти беше много търпелива с нея, моя малка Джейн, говори й и я развлича дълго-дълго. Когато тя най-сетне те остави, ти изведнъж потъна в мечти и почна замислено да крачиш по коридора. От време на време, минавайки край прозорците, ти хвърляше поглед към силния сняг, вслушваше се в стенещия вятър и отново започваше да крачиш тихо и да мечтаеш. Струваше ми се, че в тези твои мечти няма нищо мрачно; сегиз-тогиз в очите ти блясваше нещо радостно, на лицето ти се изписваше леко вълнение, което говореше не за горестни, печални и унили размишления. По-скоро по този поглед би могло да се предположи, че си се предала на сладостни младежки мечти, в които духът на младостта следва с мощните си криле полета на надеждата към един идеален свят. Гласът на мисис Феърфакс, която говореше с някого от слугите в хола, те накара да се отърсиш от тях. И как странно се усмихна на себе си, Джанет. Това беше много съдържателна усмивка. Тя бе насмешлива — изглежда, ти се присмиваше на собствените си мечти. С усмивката си сякаш казваше: „Виденията ми са прекрасни, но не трябва да забравям, че са съвършено нереални. В моята фантазия аз виждам безоблачни хоризонти и цветущ рай, но прекрасно зная, че трябва да вървя по суров път и че ме грозят черни бури.“ Ти затича надолу и помоли мисис Феърфакс да ти даде някаква работа — мисля, че искаше да сметнеш седмичните разходи или нещо от този род. Аз ти се разсърдих, задето изчезна от очите ми.

Очаквах с нетърпение вечерта, когато щях да те извикам при себе си. Долавях, че пред мене е съвсем нова за мен, необикновена човешка личност. И ми се искаше да я разбера и опозная по-добре. Ти влезе в стаята с плах, но горд вид — беше облечена по-странно, отколкото сега. Заговорих те и скоро се убедих, че си съчетание на необикновени противоположности. Облеклото и маниерите ти бяха сдържани, видът ти често издаваше стеснение, изобщо имаше вид на човек, изтънчен по природа, но несвикнал да се движи сред общество и изпитващ силно безпокойство да не привлече вниманието на събеседника си с някоя неловкост или груба грешка в поведението си. И все пак, когато се обръщах към теб, ти ме гледаше с открит, смел и пламенен поглед, изпълнен с проницателност и сила. Когато ти задавах преки въпроси, ти веднага ловко ги парираше. Много скоро свикна с мен и дори ми се струваше, че чувствуваш симпатията, която се породи между теб и твоя мрачен, сърдит господар, Джейн; ти някак си удивително бързо се отпусна и стана мила с мен. Когато говорех раздразнено, ти не проявяваше нито учудване, нито страх, нито досада, нито недоволство от мрачността ми. Наблюдаваше ме и от време на време ми се усмихваше с такава тънка проницателност, която трудно може да се опише. Аз бях и доволен, и импулсиран от онова, което намерих в тебе: то ми хареса, но исках да видя още повече.

Обаче дълго време аз те държах далеч от мен и рядко търсех компанията ти. Като интелектуален епикуреец исках да продължа удоволствието от това ново и вълнуващо познанство. Освен това известно време изпитвах страх, че ако бъда прекалено свободен в отношенията си с това цвете, листата му ще увехнат и очарователната му свежест ще изчезне. Тогава още не знаех, че прелестта на това цвете не е временна и че то по-скоро прилича на цвят, гравиран върху траен, скъпоценен камък. Нещо повече — искаше ми се да разбера ще ме потърсиш ли, ако те отбягвам, но ти не ме потърси — стоеше в учебната стая безмълвна като бюрото или триножника си. Ако се срещнехме случайно, ти ми отделяше само толкова внимание, колкото изисква вежливостта. Обикновеното ти изражение през онези дни, Джейн, беше изражение на замисленост: не мрачна, защото ти не беше болна, но не и ликуваща, тъй като ти имаше слаби надежди и нямаше никакви удоволствия.

Интересуваше ме какво мислиш за мен и дали изобщо мислиш за мен. Реших да разбера това и започнах отново да те викам при себе си. Когато разговаряше, в погледа ти имаше някаква радост, а в маниера ти — приятна топлота; разбрах, че сърцето ти е отворено за хората; унила те правеше тихата учебна стая, скучният ти живот. Позволих си удоволствието да бъда добър с теб. Добротата ми не след дълго раздвижи у теб чувствата, лицето ти придоби меко изражение, тонът ти стана нежен; харесваше ми, когато устните ти с благодарна радост произнасяха името ми. През онези дни за мен беше голямо удоволствие да те срещам случайно, Джейн. Ти се държеше със забавна нерешителност, погледът ти издаваше леко безпокойство и стаено недоверие: не знаеше каква ще бъде прищявката ми в дадения момент — дали ще се държа като господар и ще бъда мрачен, или ще намериш в мен доброжелателен приятел. Но аз вече твърде много се бях привързал към теб, за да намирам удоволствие в първото нещо, и когато сърдечно ти протягах ръка, на твоето младо, замислено личице разцъфтяваше такава светла и блажена радост, че често пъти трудно се въздържах да не те привлека към гърдите си.

— Не споменавайте повече за тези дни, сър — прекъснах го аз, изтривайки скришом няколко сълзи. Това, което казваше той, беше мъчение за мен, тъй като добре знаех какво трябва да направя, и то скоро, а всички тези спомени и разкази за чувствата му само увеличаваха трудността на задачата ми.

— Ти си права, Джейн — отвърна мистър Рочестър. — Защо да мислим за миналото, когато настоящето е толкова по-хубаво, а бъдещето толкова по-светло?

Тази самодоволна увереност ме накара да потреперя.

— Сега ти виждаш как стои работата, нали? — продължи той. — След младежките и половината от зрелите си години, прекарани в неизразима мъка и печална самота, аз най-после срещнах съществото, което мога да обичам истински — срещнах теб. Към теб изпитвам непорочно влечение, ти си моето по-добро „аз“, моят добър ангел. Аз съм силно привързан към теб и те смятам за добра, талантлива, прелестна. В сърцето ми живее благоговейно възвишено чувство. То ме тегли към теб като към фокус и извор на моя живот, учи ме да познавам в теб целта и смисъла на съществуването си и горейки с чист и ярък пламък, ни слива в едно.

Тъкмо затова аз реших да се оженя за теб. Да твърдиш, че още имам жена, значи просто да ми се присмиваш; сега ти знаеш, че тази жена е само един отвратителен демон. Направих грешка, като се опитах да те измамя, но се боях от упорството, което притежава характерът ти, боях се от насадените някога предразсъдъци; преди да рискувам да водя с теб откровен разговор по този въпрос, исках да станеш моя. Това беше малодушие: трябваше първо да се обърна към благородството и великодушието ти, както сега — да ти открия целия си живот, изпълнен с мъки, да ти опиша жаждата и глада ми за възвишено и по-достойно съществуване; да ти разкрия не само моето решение (тази дума е много слаба), а и неудържимия ми стремеж да обичам предано и вярно, когато и мен ме обичат предано и вярно. Чак след това трябваше да те помоля да приемеш клетвата ми за вярност и да ми дадеш и ти твоята. Джейн, дай ми я сега.

Настъпи мълчание.

— Защо мълчиш, Джейн?

Това беше същинска инквизиция за мен. Сякаш някаква нажежена желязна ръка стискаше сърцето ми. Ужасна минута, изпълнена с борба, мрак и огън! Нито едно човешко създание, живяло някога на земята, не би могло да желае по-силна любов от тази, на която се радвах; а този, който така ме обичаше, аз просто боготворях. И при все това трябваше да се откажа от любовта и кумира си. Само една страшна дума звучеше в ушите ми, напомняйки ми за моя мъчителен дълг: „Бягай!“

— Джейн, разбираш ли какво искам от теб? Само да ми обещаеш това: „Ще бъда ваша, мистър Рочестър.“

— Мистър Рочестър, няма да бъда ваша.

Отново последва продължително мълчание.

— Джейн! — поде той наново с такава нежност, че се почувствувах сломена от мъка и същевременно вцепенена от ужас: този тих глас беше въздишка на събудил се лъв. — Джейн, искаш да кажеш, че ще вървиш в живота си по един път, а аз по друг, така ли?

— Да.

— Джейн (мистър Рочестър се наведе над мен и ме прегърна), продължаваш ли да твърдиш същото?

— Да.

— А сега? — Той нежно ме целуна по челото и бузите.

— Да! — И аз буйно се изтръгнах от обятията му.

— О, Джейн, каква болка ми причиняваш! Това… това е жестоко! Жестоко е да отблъскваш любовта ми.

— Жестоко би било да я приема.

Мистър Рочестър повдигна ядосано вежди; на лицето му се изписа гняв. Той стана, но все още се сдържаше. Търсейки опора, аз сложих ръка на облегалото на един стол; треперех, тръпнех от страх, но се реших.

— Един момент, Джейн! Помисли си какъв страшен живот ме очаква, когато ме напуснеш. Ти ми отнемаш цялото щастие. Какво ще ми остане тогава? Вместо жена — тази луда горе; все едно, че съм женен за някой от онези трупове там, в гробището. Какво ще правя, Джейн? Къде да търся приятел и надежда?

— Постъпете като мен; доверете се на бога и на себе си; уповавайте се на небето; надявайте се, че ще се срещнем там.

— Значи, ти не ще отстъпиш!

— Не!

— Ти ме обричаш на ужасен живот и на презряна смърт, знай това! — Гласът му зазвуча по-силно.

— Съветвам ви да живеете безгрешно и желая да умрете спокойно.

— Значи, ти ме лишаваш от любовта и спасението? Ти отново ме тласкаш към плътските желания, към порока?

— Мистър Рочестър, аз най-малко от всичко ви тласкам към тази съдба и също така не я желая и за себе си. Ние сме се родили, за да се борим и да устояваме; и вие, и аз. Ще ме забравите по-рано, отколкото аз вас.

— И тъй, ти ме изкарваш лъжец. Ти ме оскърбяваш. Заявих, че не ще ти изменя, а ти ми твърдиш в лицето, че скоро ще ти изменя. Не друго — твоето поведение говори за извратени съждения и порочни мисли! Нима е по-добре да тласнеш ближния си в отчаяние, отколкото да престъпиш създадения от човека закон, щом това никому не ще навреди? При това нямаш нито приятели, нито роднини, които би оскърбила, ако останеш да живееш при мен.

Той беше прав. И от тези думи дори съвестта и разумът ми минаха на негова страна и ме обвиниха в грях, задето му отказвах. Те заговориха почти тъй гръмко, както сърцето ми. А сърцето ми не млъкваше. „О, отстъпи — говореше то, — помисли за неговото нещастие, за опасностите, към които го тласкаш, оставяйки го сам! Спомни си каква буйна е натурата му! Помисли си какво безразсъдство може да последва тази негова скръб. Утеши го, спаси го, люби го! Кажи му, че го обичаш и че ще му принадлежиш. Кому си нужна в този свят? Кого ще нараниш с това?“

Но аз си отговарях упорито: „Нужна съм на себе си. Колкото по-голяма е самотата ми, без приятели, без поддръжка, толкова повече ще се уважавам. Не ще наруша закона, даден от бога и осветен от човека. Ще бъда вярна на принципите, които съм следвала, когато разумът ми е бил трезвен, тъй като сега съм безумна. Законите и принципите са създадени не за минутите, в които не сме подложени на изкушение: те са за моменти като сегашния, когато душата и тялото се бунтуват против тяхната суровост; но колкото и да са тежки те, аз не ще ги наруша. Ако мога да ги нарушавам за собственото си удобство, каква цена биха имали те? Трябва винаги да държим на тях — това съм вярвала винаги и ако не вярвам сега, причината се крие в моето безумие, в пълното ми безумие: в жилите ми тече огън и сърцето ми бие така бързо, че не бих могла да броя ударите му. В този час аз трябва да се опра само на по-рано оформилите се у мен убеждения, само на решенията, взети отдавна — и на тях аз се опирам.“

Не отстъпих. Мистър Рочестър прочете това на лицето ми и много добре го разбра. Яростта му напираше неудържимо и той, разбира се, трябваше да й даде отдушник за миг, каквото и да се случеше след това. Господарят ми бързо се приближи до мен, хвана буйно ръката ми и ме сграбчи за кръста. Той сякаш ме пиеше с пламенния си поглед. Чувствувах се като тревица, полъхвана от горещото дихание на пещ, но все още се владеех и не бях загубила увереността си, че се намирам в пълна безопасност. За щастие душата си има изразител, често пъти неволен, но верен — очите. Погледите ни се срещнаха и докато разглеждах разяреното му лице, неволно изпъшках. Прегръдката му беше болезнена, силите ми почти се изчерпваха.

— Никога — каза мистър Рочестър, стиснал зъби, — никога не съм срещал по-крехко и по-упорито създание. В ръката ми тя е като тръстика (и той ме раздруса с все сила), мога да я прекърша с два пръста; но каква полза, ако я прекърша, ако я разкъсам? Погледнете тези очи, погледнете това решително, неукротимо, свободно същество! То ме гледа не само смело, а и със сурово тържество. Каквото и да правя, не мога да хвана в плен това буйно, прекрасно създание! Ако унищожа, ако разруша неговия нездрав затвор, насилието ми само ще освободи пленницата. Мога да покоря тялото й, но тя ще отлети на небето, преди да успея да се назова господар на праха й. А аз искам не друго, а тебе, душа, с всичката ти воля и енергия, добродетел и чистота, теб искам аз, не само твоята крехка обвивка. Ти сама би могла да долетиш леко и да кацнеш на сърцето ми, ако пожелаеш. Ала хваната насила, ти ще се изплъзнеш от. ръцете ми, ще изчезнеш като благоухание, без да ми дадеш възможност дори да вдъхна лъха му. О, ела при мен, Джейн, ела!

Като каза това, той ме пусна и се задоволи само да ме гледа. Беше ми много по-трудно да противостоя на този поглед, отколкото на желязната му прегръдка. Но, разбира се, би било съвсем неразумно да отстъпвам сега. Бях имала смелост да се противопоставя на яростта му и да я укротя. Не трябваше да отстъпя и пред скръбта му. Упътих се към вратата.

— Отиваш ли си, Джейн?

— Отивам си, сър.

— Напускаш ли ме?

— Да.

— Няма ли да дойдеш при мен? Не искаш ли да бъдеш моя утешителка, моя спасителка? Моята безкрайна любов, моята адска болка, моята гореща молитва — всичко ли за теб е нищо?

Какъв неизразим патос звучеше в гласа му! Колко трудно беше да повторя твърдо: „Отивам си.“

— Джейн!

— Мистър Рочестър!

— Добре, върви си, но помни, че ме оставяш в неутешима скръб. Иди в стаята си, обмисли всичко, каквото ти казах, и помисли за моите страдания, за мен.

Той отвърна лице и се захлупи на дивана.

— О, Джейн, надежда моя, моя любов, мой живот! — мълвяха с болка устните му. Сетне чух глухо, силно ридание.

Бях вече до вратата, но се върнах обратно. Върнах се с такава решителност, с каквато си бях тръгнала. Коленичих до него, обърнах лицето му към мен, целунах го по бузата, погалих косите му.

— Бог да ви благослови, скъпи мой господарю! — казах аз. — Бог да ви запази от зло и прегрешения, да ви напътствува, да ви утешава, да ви възнагради за досегашната ви доброта към мен.

— Любовта на моята малка Джейн би била най-добрата награда — отвърна мистър Рочестър. — Без нея сърцето ми ще бъде разбито. Но Джейн ще ми даде любовта си. Да, великодушно, благородно.

Кръвта нахлу в лицето му; в очите му блесна пламък; той скочи и протегна ръце да ме прегърне, но аз се изплъзнах и веднага излязох от стаята.

„Сбогом!“ — извика сърцето ми, когато си отивах, а отчаянието добави: „Сбогом навеки!“

Мислех, че няма да заспя тази нощ. Но веднага щом си легнах, ме обзе дрямка. Пренесох се в детството си, присъни ми се, че лежа в червената стая в Гейтсхед, че нощта е тъмна, а сърцето ми — угнетено от странен страх. Същата светлина, която някога предизвика припадъка ми, сякаш отново се плъзна нагоре по стената и трептейки, се спря на средата на тъмния таван. Аз надигнах глава и погледнах натам: вместо таван над главата ми се кълбяха облаци — високи и мрачни; светлината ми напомняше светлината на луната, когато се подава зад ефирни облаци. Чаках я да се появи, чаках я със странно вълнение, сякаш на диска й беше написана присъдата над мен. И ето, тя се появи, но никога не се е подавала така: отначало видях нечия ръка да разтваря траурната завеса на облаците, после в небесната синева се появи не луната, а бяла човешка фигура, навела към земята лъчезарното си чело. Тя дълго ме гледа, после заговори на моя дух; гласът й сякаш звучеше много отдалеч и същевременно някъде много близо — тъй близо, сякаш шепотът звучеше в сърцето ми:

— Дъще моя, пази се от изкушението!

— Майко моя, обещавам да се пазя!

Така отговорих аз, събудила се след този сън, който по-скоро приличаше на видение. Още цареше мрак, но през юли нощите са къси и скоро след полунощ започва да се разсъмва. „Като имам пред вид какво трябва да извърша днес, няма да е зле да стана още сега“ — помислих си аз. Станах. Бях облечена — бях свалила само обувките си, Знаех в кои чекмеджета ще намеря бельото, медальона и пръстена. Докато ровех за тези вещи, напипах бисерната огърлица, която мистър Рочестър ме бе накарал да приема преди няколко дни. Аз я оставих — тя не беше моя, а на онази въображаема съпруга, която се стопи като дим. Направих от вещите си един вързоп, а кесията, в която имаше двадесет шилинга (цялото ми състояние), пъхнах в джоба си; сложих си шапката и шала, взех вързопа и пантофките си и на пръсти излязох от стаята.

— Сбогом, мила мисис Феърфакс! — прошепнах аз, като се промъквах покрай вратата й. — Довиждане, скъпа Адел! — казах след това, поглеждайки към детската стая. Но да вляза да я целуна, беше невъзможно: трябваше да измамя едно остро ухо — кой знае, може би сега то се ослушва.

Трябваше да мина и покрай спалнята на мистър Рочестър, без да се спра; но на прага й сърцето ми за миг престана да бие и трябваше да се спра. В тази стая сънят не бе дошъл. Обитателят й неспокойно се разхождаше назад-напред и аз чувах непрестанните му въздишки. Ако направя определен избор, в тази стая за мен ще се разкрие рай — недълговечен рай. Достатъчно бе само да вляза и кажа: „Мистър Рочестър, ще ви обичам и ще прекарам с вас целия си живот до последния си дъх“ — и до устата ми ще бъде поднесена чашата на блаженството. Бях мислила за това.

Добрият ми господар, който не може да спи, с нетърпение очаква утрото. Сутринта ще изпрати да ме повикат, ала няма да ме намерят. Той ще ме търси, но напразно. И тогава ще разбере, че е изоставен, че любовта му е отблъсната. Ще страда, може би ще изпадне в отчаяние. Бях мислила и за това. Протегнах ръка към бравата, но я дръпнах обратно и продължих безшумно напред.

Печално слизах по стълбата. Знаех какво трябва да направя и го сторих машинално: намерих в кухнята ключа от страничния вход, намерих и шишенце с масло и перце, смазах ключа и ключалката, пих вода и си взех малко хляб, тъй като може би ми предстоеше дълъг път, а силите ми, омаломощени напоследък, не трябваше да ми изневерят. Всичко това свърших съвсем безшумно. Отворих вратата, излязох и тихо я затворих. Навън вече бе дрезгавина. Голямата врата бе заключена, но вратичката до нея имаше само резе. Излязох през нея и пак сложих резето. Така се озовах вън от Торнфийлд.

Оттатък ливадите, на една миля от Торнфийлд, минаваше път, който водеше в посока обратна на Милкоут; никога не бях вървяла по него, но често го бях гледала, питайки се къде ли води. Упътих се нататък. Сега не трябваше да си позволявам никакви размишления; не биваше да се обръщам назад, нито дори да гледам напред. Не трябваше да допускам в съзнанието си нито една мисъл за миналото или за бъдещето. Миналото бе страница на райско блаженство и на такава съкрушителна печал, че ако прочетях само един ред от нея, това би ме лишило от мъжество и би изтощило всичката ми енергия. Бъдещето ми беше съвършено пусто. То приличаше на света след потопа.

Вървях покрай ливади, огради и пътечки, когато слънцето изгря. Лятното утро е било сигурно чудесно; спомням си, че обувките ми, които обух, като излязох от имението, скоро се измокриха от росата. Но аз не гледах нито изгряващото слънце, нито засмяното небе, нито пробуждащата се природа. Онзи, който върви из живописна местност към гилотината, не гледа цветята, които му се усмихват по пътя, а мисли за окървавения пън и острия сатър, за страшния удар, който ще пререже костите и жилите му, и за зиналия гроб, който го очаква. А аз мислех за печално бягство и бездомно скиталчество и с каква болка мислех за това, което бях напуснала! Но не можех да постъпя другояче.

Виждах пред очите си как мистър Рочестър очаква в стаята си изгрева и се надява, че скоро ще отида при него и ще кажа: „Оставам при теб и ще бъда твоя!“ Как жадувах да бъда негова, как копнеех да се върна; още не бе късно и можех да му спестя горчивото разочарование. Бях уверена, че бягството ми не е открито. Имах време да се върна и да стана негова утешителка, негова гордост, негова спасителка от нещастието, а може би и от провала. О, как ме гнетеше страхът, че той ще изостави добродетелния живот — нещо далеч по-страшно от това, гдето аз бях изоставила него! Този страх приличаше на забита в гърдите ми стрела; тя разкъсваше раната, когато се опитвах да я изтръгна, причиняваше болка, когато спомените я забиваха все по-дълбоко в тялото ми. В храстите и горичките запяха птички. Птичките са верни една на друга, птичките са символ на любовта… А аз? Терзана от сърдечни мъки и отчаяни усилия да остана вярна на принципите си, аз се презрях.

Не намирах утеха в мисълта, че съм права, нито в мисълта, че съм останала вярна на принципите си. Оскърбих, нараних, напуснах господаря си. Мразех се. И все пак не можех да се върна, не можех да направя нито крачка назад. Сякаш сам бог ме водеше напред. Колкото до волята и съзнанието ми, те бяха сковани от горчива мъка. Аз отчаяно ридаех, вървейки по самотния си път; бързах, бързах като обезумяла. Изведнъж ме обзе слабост: тя се появи в сърцето ми и се разля по цялото ми тяло — и аз паднах. Полежах няколко минути на земята, заровила лице в мократа трева. Страхувах се или по-право исках да умра на това място. Но скоро станах: отначало пълзях на четири, след това пак се изправих на крака, обзета от отчаян стремеж да се добера до пътя.

Когато най-сетне го достигнах, бях принудена да седна да си почина до един жив плет; както седях, чух шум от колела и видях, че към мен се приближава един дилижанс. Станах и вдигнах ръка; дилижансът спря. Попитах кочияша закъде отива. Той спомена някакво много отдалечено място, където бях уверена, че мистър Рочестър няма никакви познати. Попитах го колко ще ми вземе дотам и той ме осведоми, че пътят струва тридесет шилинга. Но аз имах само двадесет. Е, нищо, в краен случай можело и за толкова. Кочияшът се съгласи и аз се качих; вътре нямаше никого. Той затвори вратичката и потеглихме.

Драги читателю, дано никога не изпиташ това, което изпитах аз тогава! Дано очите ти никога не пролеят такива неудържими, парливи, горчиви сълзи, каквито бликала от очите ми. Дано никога не ти се наложи да се обърнеш към небето с такива отчаяни и безнадеждни молитви, каквито произнасяха устните ми в онзи час. Дано ти никога не се страхуваш за това, че си причинил зло на този, когото всецяло обичаш.