Стивън Бруст
Джегала
Влад Талтош #11
Първа част
Яйце
Инкубационният период е кратък — осем или девет дни, през които яйцето е уязвимо. Въпреки че майката е в състояние да защити яйцето, след като метаморфозата й приключи (виж Гл. 19), все пак остават около трийсет и пет до четирийсет часа, през които яйцето би останало без никаква защита, ако не беше помощта на самец, който е преминал през собствената си метаморфоза след оплождането на яйцата (виж Гл. 18) и сега се връща, за да брани, докато майката е безпомощна, както ще обясним по-подробно при описанието на левидопта.
Трябва да се подчертае, че не непременно бащата се връща да пази яйцата, а по-скоро първият необвързан мъжки левидопт, минал на около петдесет стъпки от преобразяващата се майка. Как точно мъжкият левидопт намира яйцата…
Пролог
ЛЕФИТ: Но, скъпи мой, какво прави той?
БОРААН: Ами нищо, разбира се. Просто си лежи там. В това е чарът му.
Има едно място в планината Сестара, където, според местните, можеш да погледнеш на изток и да видиш миналото, и да погледнеш на запад и да видиш бъдещето. Предполагам, че произходът на това твърдение е в някакво праисторическо преселение или може би нашествие, или някоя мистична дивотия, сътворена от редкия въздух — във всеки случай в планините е пълно с него. Не знам, но местните, изглежда, го вярват.
И вярно, връщах се назад. Загледан на запад, си спомнях болезненото лутане по многобройни лъкатушещи нагоре пътеки, направени от или за планински кози. Загледан на изток, предусещах още от тях, лъкатушещи надолу.
Далече зад мен имаше езеро, наречено Шурке, в края на една гора. Притежавах езерото, част от гората и едно голямо имение с благоволението на Империята и благодарение на своята „изключителна служба“. Смях. Не смеех да остана там поради неблаговолението на дома Джерег и благодарение на моите „изключителни гафове“. Последното не е толкова смешно.
Бях назначил дядо си за временен управител. Както му казах, „предпочитам непотизма пред деспотизма“. Не му беше до смях. Никак не му допадаше идеята самият той да стане деспот, след като винаги беше мразил аристокрацията с някаква кротка, спокойна омраза, чийто произход бе в едно минало, за което така и не бях чул нещо повече от смътни намеци.
По време на гостуването ми и двамата бяхме притеснени. Той бе притеснен, защото бракониерството в неговата част на гората бе излязло извън контрол — бракониерите бързо бяха разбрали, че сърце не му дава да приложи закона срещу тях. Аз бях притеснен, че джерег може да са ми толкова ядосани, че да си го изкарат на него. Не мислех, че ще го направят — стореното от мен не бе чак толкова лошо, колкото, да речем, да дам показания на Империята, — но все пак изпитвах известна загриженост.
Говорихме за това и Ноиш-па не се разтревожи. Джерег бяха в състояние, може би, да се възползват от човешко вещерство, колкото и да презираха магията на източняците, но щеше да им е доста трудно да намерят толкова опитен вещер като дядо ми. А останеше ли му малко повече време с всичките животни, че даже и дърветата и растенията в този район, щеше да създаде мрежа за сигурност и отбранителен периметър, каквито и Марио едва ли щеше да може да пробие.
Поговорихме дълго за неприятната ситуация, в която бях изпаднал, за неговите неприятности с бракониерите (които се свеждаха до неприязън да му се налага да казва на хората кой какво да прави) и къде ще замина след това. Не искаше да го знае, защото смяташе, че ако не го знае, джерег няма да могат да го принудят да им каже. Бих му обяснил, че джерег не правят нещата така, но всъщност го правеха понякога.
Поиграх си с Амбрус, неговия познайник, а Ноиш-па и Лойош, моят познайник, отново се запознаха. Задържах се седмица и той ми готвеше, и си приказвахме за много неща, особено за това как би могъл да продължи като управител, без всъщност да му се налага да управлява каквото и да било. Стигнахме до някои идеи поне за свеждане до минимум на заповедите, които трябваше да дава, и той изглеждаше доволен.
Една нощ над фенарийско бренди попитах:
— Ноиш-па, има ли нещо, което можеш да ми кажеш за мама?
Той въздъхна.
— Тя изучаваше Изкуството, Владимир, а това правеше нещастен сина ми, дано да намери мир. Тъй че я виждах малко.
— Мм, защо?
— Знаеш как се отнасяше баща ти към Изкуството, Владимир. Не искаше двамата да говорим за това. Почти не виждах сина си след брака му, освен когато те водеше при мен, след като майка ти почина. Съжалявам, че не бих могъл да ти кажа повече за това как изглеждаше тя, Владимир. Помня, че имаше мило лице и нежен глас, да.
Кимнах. Това поне бе малко повече, отколкото знаех преди.
Той каза:
— Знаеш, че също като мен и тя не беше родом от тази земя на елфи. Аз дойдох от Фенарио, когато… когато трябваше да напусна. Но баща й е дошъл или преди тя да се роди, или когато е била невръстно бебе.
— Той защо е напуснал?
— Тя така и не ми каза.
Кимнах и попитах:
— Как се казваше? В смисъл, преди да се омъжи?
— Не знам — отвърна той. — Не… — После се намръщи. — Да, всъщност май знам. Един момент, Владимир, да потърся.
Излезе от стаята — уютен малък алков, който бе превърнал в своя библиотека — и се забави някъде за около половин час. Когато се върна, държеше къс пергамент. Каза:
— Пазя тази бележка от нея.
Взех я. Миришеше както замирисва плат, когато е стоял в скрина години наред; беше малко пожълтял. Огледах го и се намръщих.
— И ти ли не можеш да го прочетеш?
— О, мога да го прочета, Владимир. Руническо писмо, което е много, много старо във Фенарио. Според някои е съществувало още преди фенарийците да се заселят там. Все още се намира понякога в старите томове за Изкуството, затова го изучих. Трябваше да те науча и теб.
— Е, щом можеш да го прочетеш, каква е загадката?
Усмихна се с така познатата ми усмивка: очите блещукат с тайни, които са весели, вместо с тайни, които могат да наранят. Взе пергамента, но се наложи да го държи малко по-далече от очите си, отколкото преди няколко години. Покашля се и зачете:
— Татко, храната беше хубава и вечерта чудесна. Приеми моята благодарност, от мен и Пища. Двамата с нетърпение очакваме да те видим отново. С обич, Маришка Мерс Талтош.
— Мерс — повторих.
Той кимна.
Намръщих се.
— Чакай. Какво му е загадъчното в това?
— Е, Владимир? Ти ми кажи. — Очите му заблещукаха отново.
— Хмм. Добре, това ли е, което изглежда? Искам да кажа, след вечеря ли дойде?
Той кимна.
— Тогава какво… О. — Отне ми малко време, но го сглобих. Едно парче, после друго. — Първо, защо е използвала първото си име, пишейки благодарствена бележка? Второ, защо пише благодарствена бележка на древно руническо писмо?
— И аз се чудя.
Попитах:
— Помниш ли вечерята?
— О, да. Баща ти рядко ме навестяваше по онова време.
— Ноиш-па?
— Мм?
— Майка ми беше ли бременна, когато е написала това?
Той се намръщи, присви очи, позамисли се и след малко кимна.
Усмихнах се.
— Било е предназначено за мен, Ноиш-па. Да отговори на въпросите ми, ако съм жив, а тя е починала. Знаела е, че баща ми…
Той се усмихваше широко и кимаше.
— Да. Това трябва да е!
— Откъде ли е родом?
Той се замисли.
— Мерс. Не е често име. Знаеш ли откъде трябва да идва? От производството на хартия.
— Тъй ли? Не знаех.
Ноиш-па поклати глава и се намръщи.
— Знам за едно градче, откъдето идва много хартия. В западната част на Фенарио, където Феята е млада и силна. Бурз се казва.
Засмях се.
— Бурз? Нарекли са града си Бурз? Толкова ли вони, Ноиш-па?
— Мм, може би правенето на хартия причинява не особено приятна миризма.
— Може би.
Градче, наречено Бурз, с фабрика за хартия и лоша миризма, на Реката… оттам можеше да е дошла майка ми. И аз, на когото не му оставаше нищо, освен да стои колкото може по-далече от ноктите на джерег. Щеше да има всякакви предимства в това да отида на Изток в родината на майка си и баща си. Първо, един драгар щеше да изпъква там дори повече, отколкото аз изпъквах сред драгарите. Второ, имах силното чувство, че ще използват срещу мен моргантско оръжие. А внасянето на такова оръжие сред вещици щеше да вдигне нащрек всяка на четвърт миля околовръст. Има специални ножници, направени, за да прикрият въздействието на такова оръжие от чародей — знаех го, бях ги използвал два пъти. Но дори да бе възможно да се изработи ножница, която да скрие психичните излъчвания, доловими за една вещица или вещер, джерегите нямаше да знаят за това. Всъщност може би дори нямаше да се сетят, че им трябва.
Несъмнено за мен щеше да е по-безопасно в Изтока.
И можех да намеря семейството на майка ми.
Разговорът се прехвърли на други неща и аз така и не му казах, че ще замина на Изток. Но през следващите няколко дни изслушах лекции, със същия тон, който помнех от времето, когато изучавах Изкуството, за източните обичаи, политическите устройства на Фенарио и културата. Също тъй ми заговори на фенарийски и настоя и аз да го говоря. Много го дразнеше произношението ми и още повече — акцентът.
Гилдии и вещерски сборища.
Много говорихме за гилдии и вещерски сборища. И добре, че го направихме… но не, ето че се разбързах. Все пак ще ви кажа малко за това сега, за да разберете по-натам. Най-малкото да разберете колкото разбирах аз, което не беше много.
Гилдиите, както ми се обясни, били по занаяти и за занаятчиите до известна степен средство за самозащита срещу едрите търговци, които често продавали стоките си като комисионери. В някои части на Фенарио занаятчиите продавали изделията си направо, тъй че имало по-малко гилдии. В други части имало гилдии, които обхващали големи райони (е, относително големи; самата Фенарир е доста малко кралство според моите мерки).
И почти всяко градче, колкото и малко да е, си имало свое сборище, понякога открито, но по-често членовете му се пазели в тайна. Сборището действало като гилдия за вещици и вещери, като понякога обединявало силите им в общи заклинания, понякога просто прибягвало до заплаха с уменията им, за да пази интересите на членовете си.
Попитах го:
— Всички ли вещери и вещици влизат в тези сборища?
— Владимир, във Фенарио, ъъ, ами почти всички селяни знаят по някое малко заклинание.
— Тогава кой се включва в сборището?
— Тези, които боравят много с Изкуството. Мнозина от тях продават услугите си. И други, които събират и приготвят билките.
— Като тебе. Щеше да си в сборище, ако беше останал там, нали?
— На много места това е неизбежно. Онези, които не се включват, а са длъжни… — Замълча, оставяйки на въображението ми какво би могло да направи едно сборище на отделен вещер, който не им хареса.
— Има ли повече от едно сборище на едно място?
— Не задълго — отвърна той.
Гилдии и сборища, сборища и гилдии. Мда, добре беше, че задели време да ми пообясни за тях.
Пихме още бренди и ядохме още храна, а накрая, в деня след пролетното равноденствие, го прегърнах и се сбогувахме. Ето така се озовах тук, в прохода на Сестара, стоях и поглеждах назад към бъдещето си и напред, към миналото си.
Долу някъде, в една смътна точка, бе краят на Империята и границата на Фенарио, земя на невежество и знание, на суеверие и наука. Е, добре, на науката — може би не чак толкова. Но как да го наречеш, когато суеверията може да се окажат истина?
С Лойош на дясното ми рамо и Роуца на лявото заслизах от планината.
Втора част
Апоптера
Този стадий продължава от момента на излюпването, докато пластът тлъстина се изчерпа напълно — обикновено четири или пет седмици. През този период апоптерата, чиито плавници са израснали напълно по време на излюпването, остава изцяло във водата, докато основните й органи се развият напълно. Любопитно, последно е зрението; апоптерата е сляпа почти до момента на превръщането си. Всъщност според разсъжденията на някои натурфилософи (срв. Хидна, Корвентра) тъкмо първото усещане на светлина задейства метаморфозата й…
Все още остават много неизвестни за паметта на апоптерата. Повечето предположения за „изумителната“ й памет в този стадий се основават на труда на Лерони, документиращ решимостта на съществото да изследва всяко кътче на своя ограничен свят. Макар да не може да се отрече любознателната й природа, така и не е установено категорично, че съществува някакво запаметяване, което се пренася към по-късни стадии. Всъщност налице са по-скоро податки за обратното (вж. Апендикс Д в този том).
1.
БОРААН: Свещ! Ако обичаш Боговете, свещ!
СЕСТРАТА: Но ние нямаме свещи!
БОРААН: Как, няма свещи?
СЕСТРАТА: Всички изгоряха в потопа.
ДАГЛЪР: Благоволете да ви продам този пчелен восък.
(Бораан удря Даглър със свещник.)
(Даглър излиза, държи се за главата.)
Преходът от планина към гора бе толкова плавен, че известно време, след като бях завил на север не бях съвсем сигурен дали съм излязъл от планините. И то въпреки че се извисяваха над мен отляво. Но по някое време се убедих, че вече не се спускам много надолу, и скоро вече нямаше съмнение, че съм навлязъл дълбоко в горите, с непознати за мен дървета, израснали толкова нагъсто, че понякога трябваше да се промушвам между тях, и с клони толкова ниски, че трябваше да се навеждам, за да не ме ударят в лицето. Съчетанието не изглеждаше никак честно.
Благодарях за всяка изникнала случайно полянка, въпреки че на поляните можех да виждам Пещта и очите ме заболяваха.
Не обичам гори. Мразя дърветата и мразя храстите, а не обичам особено и пътеките, защото имат навика или да отпрашат в посоки, накъдето не искаш да вървиш, или просто да спрат, без да ти дават никакво обяснение за поведението си. Докато управлявах територията си за джерег, ако някой от хората ми се бе държал така, щях да наредя да му счупят краката.
В Пустата обикновено виждаш надалече. Трябва просто да си отваряш очите за всичко, което може да се движи през тревите. В планината, поне в планините, където съм бил, може да видиш на няколко мили най-малкото в две посоки. В града може и да не си в състояние да виждаш надалече, но можеш да засечеш, ако те дебне някой, който иска да ти навреди. Горите са гъсти и всичко може да изскочи отвсякъде. Никога не се чувствам в безопасност в гора.
А най-лошото е спането. Прекарах три нощи в гората, след като слязох от планините, и през цялото време нямах и един добър нощен сън, въпреки че Лойош и Роуца наблюдаваха заради мен. Просто не можех да се отпусна. Когато стана владетел на света, ще заповядам да вдигнат ханове по всяко пътче и пътека там. Със сигурност щях да се изгубя, ако не беше Лойош и гледката на планината от време на време.
Прегазих няколко ручея и потока, един, от които издаваше признаци, че скоро ще стане река — като че ли ужасно бързаше и имаше доста сила за своята не повече от една стъпка дълбочина и може би около десет стъпки ширина. Не че и това ме интересуваше много.
Въпреки неприятностите изобщо не бях в опасност, доколкото знам (макар да са ми разправяли, че дзур понякога ловуват в горите). Оправих се, и да го оставим дотук. Дърветата станаха по-ниски, по-редки и тревата по-висока, с големи зъбати канари, натрапили се на околността, сякаш планината настъпваше.
„Е, като за поход слепешком мисля, че се справихме добре, Лойош“.
„Определено, шефе. И само скромността ме спира да кажа как успяхме“.
„Хе“.
Някъде след около час излязохме на път. Истински път. Можеше да се разтанцувам, ако можех да танцувам. Вече се свечеряваше и Пещта потъваше зад планините. Сенките — забележително резки и сякаш почти материални — се издължиха и въздухът осезаемо захладня от лекия вятър, духащ иззад мен.
„Натам“ — каза познайникът ми и посочи надясно по пътя. Тъй като планините бяха отляво, вече го бях съобразил сам, но не казах нищо. Тръгнах надясно.
След планината и гората беше истински лукс да се върви по път. Дори и по разнебитен, разровен, неподдържан път като този. Ходилата ми благодариха, както и левият ми лакът, след като вече не го удряше ефесът на оръжието ми, щом вдигна левия си крак да се кача по някоя скала.
В продължение на около час не видях никого и нищо, освен една самотна селска къща отвъд нивята. Сенките се издължиха още. Лойош се беше смълчал и умът ми блуждаеше.
Мислех си за Коути, разбира се. Допреди няколко седмици бях женен. Още няколко седмици преди това бях щастливо женен. Или така си мислех поне. Всеки може да сбърка.
Но странното бе колко малко ме засягаше това усещане. Беше приятно да вървя по пътя, бях в добра форма от цялото катерене, а вечерта не беше много студена. Знаех, че като цяло това ще ме сломи… Сериозно, знаех го. Беше все едно да виждаш как изтърван впряг връхлита срещу теб, гледаш как се приближава и знаеш, че ще те сплеска. Ето го, идва, хм, или ще ме убие, или ще ме потроши. Всеки момент. Колко интересно.
Можех дори да съм донякъде безпристрастен. Размишлявах дали бих могъл да я убедя да ме приеме отново и ако да, как? Прехвърлях аргументите в главата си и изглеждаха много убедителни. Подозирах, че нямаше да са чак толкова, когато наистина ги пробвам. А дори и да успеех да я убедя, все пак щеше да се наложи да се справя с възгледите й, които всъщност се бяха изпречили помежду ни.
И все пак си оставаше големият проблем с това, че обстоятелствата ме бяха принудили да я спасявам. Не знам дали аз щях да мога да й простя, ако тя ме беше спасила. Не виждах как щеше да може да ми прости, че съм я спасил. Гадно бреме. Рано или късно щеше да се наложи да се помъча да го преодолея.
А междувременно се бях запътил в противоположната посока, докато някъде зад мен имаше хора, които искаха да забогатеят, като ме светнат.
Не, не изглеждаше добре.
Колко интересно.
„Приближаваме ли се до вода, Лойош?“
„Вятърът се отклони, шефе. Не знам“.
„Добре“.
Би трябвало да спомена, че нищо дотук не изглеждаше познато от предишното ми пътуване до Фенарио. Но то беше преди много години и тогава не бях обръщал особено внимание на пейзажа.
Мракът настъпи толкова внезапно, че ме изненада. В смисъл, стана съвсем тъмно. Имаше малки светли точици в небето, но не даваха светлина, макар че може би трябваше. Веднъж един човешки знахар ми каза, че имам лошо нощно зрение. Можех да поискам да ми го оправят, но процесът е болезнен, а и заклинанието за компенсиране е нелепо лесно. Освен, разбира се, когато не можеш да хвърлиш и най-простото заклинание от страх, че ще махнеш защитите, които пречат на лошите да те намерят. Тъй че засега, с малки светли точици или не, си бях направо сляп. Зачудих се дали грешката, че не съм си оправил очите, докато можех, няма накрая да ме убие. Всъщност още се чудя.
Отбих от пътя и след като нямах по-добра идея, смъкнах пътната си торба, проснах одеялото и легнах. Знаех, че Лойош и Роуца ще се погрижат за досадните животинчета и ще ме събудят, ако се появят по-опасни зверове. Чак след като се изпънах си дадох сметка за бръмченето на нощни насекоми наоколо. Зачудих се дали са от хапещите, после сънят ме надви.
Явно не бяха от хапещите.
На другия ден, някъде два часа след като тръгнах пак, срещнах един младеж, който караше натоварена със сено кола. Подвикнах му за поздрав, а той спря коня — от най-едрите, които бях виждал — и ми се поклони. Останах с впечатлението, че е малко притеснен от двата джерега на раменете ми, но явно беше твърде добре възпитан, за да каже нещо.
— Накъде е за Бурз? — попитах.
Той посочи посоката, в която вървях, сиреч зад гърба си.
— Малко след моста пътят се разклонява. Има табела. След това вече ще го помиришеш.
— Благодаря — отвърнах и му дадох два медни петака. Той се потупа по челото, което взех за знак на благодарност, и си продължи по пътя.
Изведнъж се усетих, че съм прекалено отпуснат и че не внимавам достатъчно, и реших да се стегна. После се сетих, че съм взимал това решение поне десетина пъти, откакто слязох от планините.
„Чувствам се в безопасност, Лойош. Все едно че нищо не ме заплашва. Не мога да реша дали трябва да се доверя на това чувство“.
„Не знам, шефе, но и аз се чувствам така“.
„Все едно сме извън обхвата им, нали?“
„Аха“.
„Е, може и да сме, но хайде да не се доверяваме прекалено на чувствата“.
Стигнах до моста — мост над нищо и никакво поточе — и продължих. „Малко след моста“ се оказа почти цял следобед. След моста обаче пътят рязко се подобри и дори показа признаци за редовно поддържане. Спрях на два пъти да хапна хляб, сирене и наденица. Бях си ги взел от Сестара (селото, не планината). Хлябът вече беше баят, но все пак беше по-добър от сухарите. Докато вървях, забелязах, че гората, за която бях мислил, че е останала зад мен, като че ли се е върнала отдясно. Или може би беше друга гора. Трябваше да съм си взел карта, предполагам, но са ми казвали, че трудно се намират и рядко са благонадеждни.
През следващите няколко часа гората като че ли се приближи, но избягваше пътя (знам, пътят се прокарва покрай гората, но ви го разправям така, както изглеждаше, нали?). По някое време намерих разклонението и наистина имаше табела на един дървен стълб.
Тръгнах според указанията й. Пътят изви по-близо до гората и ни поведе през ниски хълмове. На места имаше непознати за мен растения, в спретнати редове. Появиха се фермерски къщи. Пристройките бяха в добра форма и добре боядисани. Стараех се да не гледам с пренебрежение на местните, че строят всичко от дърво. Знаех, че това идва от живеенето ми сред драгарите. Ако се погледне непредубедено, този район изглеждаше по-процъфтяващ от подобните му около Адриланка. Зачудих се какво ли ще каже Коути, ако споделя с нея това наблюдение.
Сенките се издължиха — Пещта се готвеше да се скрие зад планините зад мен. След малко долових отдясно глух тътен и видях, че пътят е наближил доста внушителна река.
Пещта се гмурна зад планините и бързо стана значително по-тъмно. Все още имаше някаква светлина от сиянието зад мен, но… щеше да се наложи да свиквам с бързината, с която се стъмваше тук, и с много по-черната тъмнина. Никога не ми беше хрумвало, че вечната облачност над Империята може по някакъв начин да осигурява малко косвена светлина, но явно го прави. Изминах още някоя и друга миля и с тъга осъзнах, че вероятно ще се наложи да прекарам още една нощ на пътя.
Изкачих един хълм и долу, все още някъде в далечината, видях смътна светлинка.
„Провери, Лойош“.
Оказа се доста далече. Извървях поне половин миля, преди Лойош да се върне. Доколкото можех да видя, светлината можеше да е всичко, от огън на открито до…
„Точно каквото искаш, шефе. Хубаво малко ханче. А след него — хубаво малко градче. И, ако се съди по миризмата, е точно хубавото малко градче, което търсиш“.
„Току-що ти бяха опростени последните девет гряха, които са простими“.
„Като стана дума за миризма, мисля, че в ханчето имат свястна храна, шефе. Просто не забравяй приятелите си“.
Стигнах до ханчето вече съвсем по тъмно. Светлината, която бях видял, идваше от два прозореца с промазана хартия и не бе достатъчна, за да ми позволи да видя табелата. Но вече не ми и трябваше. Чуваше се говор и смях и миришеше на лоша бира и добра храна, по-силно от вонята — както предположих — от фабриката за хартия, която ме блъскаше в носа вече от доста време.
С усилие потиснах ръмженето в стомаха си и влязох. Спрях. Засякох два погледа, а Лойош и Роуца още два, докато оглеждах. Беше двуетажна постройка, с врати в дъното, като гостилницата обхващаше повечето от долния етаж. Покрай половината стена вдясно от мен минаваше дълъг лъскав тезгях. Беше пълно с хора — източняци, тоест човеци — насядали по масите, опрели лакти на тезгяха или прави покрай стените.
Отидох до тезгяха и след малко мъжът от другата страна, на средна възраст, дойде при мен. Голям тумбак, кафява туника без ръкави. Доста впечатляващи бицепси. Докато си отворя устата, той посочи двамата ми познайници с брадичка и рече:
— Разкарай ги оттук.
Огледах го. Изглеждаше силен, но не много бърз. Очите му бяха кафяви. След малко ги извърна.
— Бренди — казах. — И нещо за ядене.
Той се намръщи, после кимна, наля ми и изсумтя:
— Виж някое от момичетата за храната.
Оставих му две монети и тръгнах да си намеря място до стената.
„Невежествени предразсъдъци, шефе. Срамота!“
„Отваряй си очите“.
„Да де, да“.
Най-сетне се приближи някаква млада дама. Беше облечена в червено, синьо и жълто и имаше хубави глезени, както и табла, отрупана с халби и канички.
— Нещо за ядене? — казах й, докато минаваше покрай мен.
Тя спря, забеляза влечугите на раменете ми и като че ли се замисли дали да се притесни. Явно реши да не го прави, защото ми отвърна:
— Печено пиле, агнешка яхния, ловджийска яхния.
— Ловджийска.
Тя кимна и се огледа.
— Май няма места за сядане.
— Мога и прав.
Тя успя да се усмихне, после се обърна и се отдалечи. Включих тънко наточените си наблюдателни умения да се уверя, че глезените й изглеждат също толкова добре и отзад. Прав бях.
Някъде по това време забелязах, че колкото и да е пълно помещението, няма никакви жени, освен трите сервитьорки. Не бях сигурен какво означава това, но беше интересно.
Долавях откъслеци от разговорите. Нямаше много интересно, но говореха на фенарийски и ми домъчня за дядо, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се разделихме.
След малко хубавите глезени се върнаха с голяма купа ловджийска яхния, голяма лъжица и самун черен хляб, който можеше да изхрани цяло семейство в Южна Адриланка за седмица. Оставих пиенето си на един рафт на стената — направен нарочно, вероятно — платих и взех храната. Тя огледа внимателно драгарския медник, но го прие без възражения.
Яхнията беше свинска (не, не знам защо наричат нещо, направено със свинско, „ловджийска яхния“, освен ако това в купата не беше най-нежното глиганско в готварската история), лук и великолепно разнообразие от гъби, каквито не бях опитвал никога, плюс три вида пиперки, грах, моркови и още някакъв вид бобов зеленчук. Хлябът беше направо от пещта и беше превъзходен. Привлякох няколко погледа, докато подавах залци на джерегите, но май никой не беше склонен да коментира — може би защото бях единственият, носещ открито оръжие в заведението.
Бях преполовил купата, когато една маса пред мен се освободи и можех да седна. Така беше по-добре. Заведението започваше полека да се опразва. Докато привърша яденето си, бяха останали само десетина души и си говореха тихо. Повечето бяха старци. Заклетите пияници. Познавам го този тип клиенти. Готов бях да се обзаложа, че след трийсетина часа ще видя тук същите лица.
Повиках едно от момичетата. Също с хубави глезени. Изглежда, си беше изискване за професията. Казах й:
— Възможно ли е да получа стая за нощта?
Имаше теменужени очи, необичайно за фенарийка. Кимна и отвърна:
— Ще трябва да говорите със съдържателя.
— Добре. Междувременно, още едно бренди.
Тя тръгна да го донесе, а аз се отпуснах и почнах да осъзнавам колко съм уморен. Мисълта за истинско легло, второто, след като напуснах Ноиш-па, беше омайваща.
Отпивах бавно от брендито, след като ми бе доставено, и се наслаждавах на усещането, че съм много уморен и скоро ще си почина. После отидох при съдържателя и помолих за стая. Той погледна двата джерега на раменете ми, кимна неохотно, прие сребърния глобус и посочи една врата в дъното на помещението.
Вратата водеше към стълбище, което свършваше в салон, след който имаше врати. Отворих първата вдясно, видях леглото, усмихнах се, проснах се на него и въздъхнах доволно.
На заранта, щом слязох долу, съдържателят ме погледна накриво и продължи да търка тезгяха. Излязох навън да поема първия си свеж дъх за деня, но бях разочарован. Циците и ноктите на Вийра, каква воня!
„Шефе…“
„Знам“.
„На Роуца не й харесва“.
„Ще свикнем“.
„Дано да не свикнем“.
Постарах се да пренебрегна зловонието и огледах хубаво.
На табелата над мен бе нарисувана дълга остра шапка на червени и бели райета. Не исках и да гадая как се казва ханът. Вляво нямаше нищо. Е, добре де, отляво имаше ниви, засети с пшеница, и пак там беше пътят. Вдясно имаше малко градче: няколко десетки сгради и тесни улички. Между някои от къщите успях да различа река с издадени в нея кейове, лодки и баржи, привързани за кейовете, и Пещта, толкова ярка, че ми беше малко трудно да виждам останалото. Запътих се натам.
По улиците нямаше много хора. Жена с избеляла синя рокля и с нелепо светложълти обуща влезе в един дюкян, понесла бебе до гърдите си. Двама старци седяха на нисък каменен зид до една тясна къща — мисля, че бяха в гостилницата предната вечер. Млада жена с омачкана копринена шапка буташе количка, натоварена с парчета желязо, и като че ли не бързаше особено да стигне там, където отиваше.
Докато подминавах двамата старци, те прекъснаха разговора си и ме зяпнаха учтиво. Не, не ми е ясно как го постигнаха това. Завих надясно по крива тясна уличка към кейовете. В същата посока крачеха двама мъже. Единият рече: „Как я караш, Янчи?“ На което другият отвърна: „Малко сънувам“, ако го чух добре. После чуха стъпките ми, озърнаха се назад и се отдръпнаха да мина. Кимнах им. Отвърнаха с кимване и ме зяпнаха учтиво.
Вятърът духаше в лицето ми. Стигнах до кейовете и пред погледа ми се открои голяма тухлена сграда отвъд реката. Бълваше дим. Там също имаше кейове и няколко баржи. По-нагоре от кейовете имаше нещо, което след по-внимателен оглед разбрах, че е дървена ограда. Или поне не мога да измисля друго, с което да го нарека. Приличаше на ограда от тараби, а през тарабите можех да видя плуващи трупи.
Реката беше доста широка. Някъде поне четвърт миля. Погледах я известно време. Има нещо успокоително в гледането на река.
Знам, че някои имат това усещане, когато гледат океана, но лично аз предпочитам една хубава река. Като дете често заставах на Верижния мост и часове наред наблюдавах как река Адриланка тече под мен. Тази река нямаше подобни претенции. Нямаше дори някакъв речен трафик, поне докато я наблюдавах. Но беше успокоително. Така и не бях питал Коути какво изпитва при реки. Не ми беше хрумвало някак си.
Изоставил всякакво достойнство, отидох до края на кея пред мен и седнах на ръба. Водата беше някак мръсно кафява, но и да имаше някакъв мирис, той не можеше да пробие през миризмата на гниеща растителност, лъхаща от фабриката. Загледах се във водата все едно имам определена причина да го правя, все едно че това ми е работата. Но не беше. Всъщност нямах никаква работа тук. Изпитвах някакво вяло любопитство за роднините на майка ми и разполагах с известни податки, за да мога да го удовлетворя, но това не беше важно. Може би щях да поразпитам и да видя дали някой би могъл да ми каже нещо, но извън това животът ми бе съсредоточен върху това да не допусна джерег да ме докопат. Идвах от нещо, не отивах към нищо. Ново преживяване. Не бях сигурен дали няма да ми доскучае след време, когато отново започна да чувствам разни неща. Зачудих се къде ли ще съм, когато това се случи. Сам, надявах се.
Изведнъж съжалих, че нямам шепа камъчета, които да хвърлям във водата едно по едно, да чувам как правят пльок и да гледам вълничките.
Трябва да съм седял така поне два часа. После станах, върнах се в хана и убедих съдържателя да ме нахрани с малко от вчерашния хляб, козе сирене, пушена наденица и кафе със затоплена сметана, шоколад и захар от цвекло. Вътре беше малко душно и за малко да го помоля да отвори прозореца, но се сетих защо е затворен.
Приключих с яденето и се върнах при съдържателя, който седеше на високо столче зад тезгяха, подпрял глава на стената и затворил очи. Отвори ги, като чу стъпките ми. Казах:
— Аз съм Влад.
Той помълча малко и отвърна:
— Инчай.
Кимнах и реших, че общуването стига засега. Излязох отново навън сред вонята.
Няма нужда да слушате за следващите няколко часа. Обикалях насам-натам, кимах на разни хора и опознавах градчето. Оказа се голямо като за подобни места, с около двеста еднакви бараки в другия край, обущар и склад за сухи стоки към тях, и празно място, където да се вдига пазарът в неделник. Районът около бараките беше доста по-мръсен от селските дворове, които бях виждал. Видях и други неща, но нищо, което си струва да се отбележи.
Щом сенките се издължиха, се върнах в хана и хапнах печено пилешко, полято със сладко вино. Докато се хранех, дойдоха две от слугинчетата, облечени в прости селски рокли. Скриха се в една стая в дъното на гостилницата и след няколко минути се появиха, показали глезените си, а гърдите им хубаво бяха изпънали новите рокли — жълта и синя. Едната, с тъмна къдрава коса, ме попита ще желая ли нещо и си поръчах чаша от местното червено вино, което се оказа малко кисело, но пивко.
Когато се стъмни, заведението се напълни. Бях се настанил до задната стена и този път, може би защото не бях гладен и уморен, обърнах повече внимание на хората около мен.
Веднага осъзнах, че мога да разпозная кои работят във фабриката за хартия, защото носеха по-просто облекло от селяните, облечени като да прекарат вечерта в пиене, в по-ярко синьо, червено и жълто. Работниците от фабриката носеха семпло облекло в тъмнозелено или кафяво. Младите имаха дълги коси и бяха гладко обръснати. Старите имаха мустаци и подрязани бради. От тях имаше само две малки групи. Повечето гости явно бяха селяци, някои още твърде млади, за да се бръснат. И пак нямаше никакви жени, ако не се брояха слугинчетата. Колкото повече седях там, толкова по-странно ми изглеждаше, че така лесно мога да различа кой от коя група е и че всички толкова стриктно се придържат към стила си. При това групите не се смесваха.
Имаше, разбира се, неколцина, които не се числяха към едните или другите. Един тип със светли сълзливи очи, който се хилеше така, че се виждаха оределите му зъби, и носеше тъмни панталони, бяла риза, синьо палто и няколко пръстена по ръцете. И друг с високи червени ботуши и мустаци, падащи много под брадичката му. И трети, с широки гърди под син плъстен елек и с катраненочерна коса, падаща зад раменете му на гъсти къдрици.
„Какво мислиш за ония тримата, Лойош?“
„Не знам, шефе. У дома щях да взема зъбльото и мустака за търговци. За къдравелкото не се сещам“.
„Точно това си мислех и аз. Как така няма никакви жени тука?“
„Представа нямам, шефе. Да питаме някой?“
„Точно това мисля да направя.“
Докато решавах какво да попитам, кого да попитам и как да подходя, проблемът бе иззет от ръцете ми от типа със синия плъстен елек, който дойде до масата ми, погледна джерегите на раменете ми и рече:
— Нещо против да седна при вас?
Кимнах към един от празните столове.
Той седна изискано, вдигна ръка и след миг едно слугинче му донесе малка порцеланова чашка. Той я вдигна към мен и каза:
— Бараш Орбан. Можеш да ме наричаш Орбан.
— Мерс Владимир — излъгах в отговор и вдигнах своята чаша. — Влад.
Той се понамръщи.
— Мерс? Необичайно име.
— Да.
Той изпи чашата си на една глътка, примижа, потрепери, тръсна глава и се усмихна. Отпих от моята и попитах:
— Какво пиеш?
— Ракия. Сливово бренди.
— А. Трябваше да се сетя. Дядо ми притреперваше така, когато го пиеше.
— Внася се от Юга — обясни той. — Не знам защо го внасяме, нито защо го пие човек. Изпитание в мъжественост може би. — Усмихна се широко. Имаше си всички зъби и бяха много бели.
Засмях се.
— Местната палинка си е добра. И мисля, че е по-безопасна.
— Добре казано — съгласи се той. И добави: — Ще прощавате, ама имате някак чужда нотка в говора си.
— Идвам от доста далече — отвърнах. — И нали минахме на „ти“?
— Да де. И все пак името ти определено е местно.
— Нима? Изобщо не подозирах.
Той само кимна.
— Нищо чудно всъщност — казах след малко. — Коренът ми е оттук.
— Коренът? Роднини нямаш ли тук?
— Би трябвало да имам. Случайно да познаваш някой Мерс?
— Хмм. Трябва да помисля. Градът е доста голям все пак.
Не беше.
— Голям е, да — съгласих се.
И след малко рекох:
— Без да ви обиждам града, обаче много вони.
Събеседникът ми се усмихна.
— Да, понамирисва. Ако щеш вярвай, обаче след време преставаш да го забелязваш.
— Е, човек свиква с всичко.
— Така си е.
— Може ли да те попитам още нещо?
— Разбира се.
— Защо няма никакви жени тук?
Той се ококори.
— Там, откъдето идващ, жените ходят ли в пивници?
— Ако искат да пият.
— Тъй ли? Това, мм, не е прието тук.
— Защо?
— Ами защото… — Намръщи се, все едно търсеше най-подходящите думи. — Защото не е редно.
Кимнах и не настоях повече. Вместо това попитах:
— Ти какво правиш?
— Моля? А. Внасям и изнасям алкохол.
— Значи ракията е по твоя вина.
Той се усмихна и кимна.
— Пия я един вид за наказание.
— Човек с високи морални устои, браво.
— Е, не чак толкова високи. Търговец съм. — Махна на слугинчето да му донесе още едно питие. — Ами, задай ми следващия си въпрос. Явно днес съм човекът с отговорите.
— Добре. Защо улиците са толкова широки?
— Тъй ли? Широки ли са?
— По-широки, отколкото съм свикнал. Много по-широки.
— Хмм. Ами, улиците, с които си свикнал… защо са толкова тесни?
— Справедлив въпрос. Само че нали ти трябваше да си този с отговорите.
Отвърна с обичайната си усмивка — от ония, които те карат да мислиш, че като се усмихва, губи рунд. Питието му дойде, той вдигна чашката и каза:
— Добре дошъл в града ни и в страната ни, бойоре.
Усетих, че веждите ми се вдигнаха.
— Бойоре? Защо ме наричаш така?
— Набива се на очи, като глезените на Дороатя. Свикнал си да заповядваш и очакваш да ти се подчиняват.
— Нима? Интересно.
— Да не говорим за това доста дълго желязо на колана ти.
— Да, това май е необичайно тук.
— Няма да се разприказвам за това, ако не искаш. Но освен ако не започнеш да вървиш по-другояче и да понаведеш малко погледа, можеш да очакваш селяните да ти се кланят, да те наричат „милорд“ и да ти правят път, когато те срещнат на улицата. Но пък може би изобщо няма да те срещат, при тия широки улици.
Засмя се малко дяволито, доволен сякаш от хитрината си. Усмихнах се, кимнах и отпих от виното.
— Откъде си, дето жените ходят по кръчми и улиците са тесни?
— О. Извинявай. Мислех, че е очевидно. Живея отвъд планината. В Драгарската империя.
— Аха. Да, подозирах го донякъде, но не бях сигурен, а и не знаех дали искаш да се знае.
— Защо не? Не може да съм първият човек, върнал се тук.
— Тук ли? Да, първият си, за когото знам. Виждал съм няколко други в пътуванията си, но никога в Бурз. И те не изглеждат толкова, мм, толкова аристократично като теб. Най-малкото поне докато не стигнат до Фенарио или Есания, или Арентия, и не разберат, че разполагат с магия, каквато няма никой друг.
— Хмм. Не бях помислял за това.
— Тъй ли? Като гледам, разполагаш със същата магия.
— Май ти е втръснало от магия.
Той сви рамене.
— Случва се. Знаеш за Изкуството, което практикуваме тук. Виждам признаци за това у теб. Наистина ли е толкова различно?
Да, доста различно беше.
— Не всъщност.
— Не мога да кажа светлината ли следваш, или тъмнината, разбира се — каза той. — Те също не са толкова различни, колкото мнозина си мислят.
Кимнах, зачуден за какво ми говори. После попитах:
— Какво става обикновено с тия, за които спомена? Хората с магия, каквато няма никой друг?
— Обикновено се устройват като дребни лордове, докато някой, мм, не ги свали, ако разбираш какво имам предвид. Никой не го е правил наоколо обаче. Поне откакто се помня. Което е добре, защото кралят никога не поглежда толкова далече на запад, а понякога се налага тъкмо той да се справя с тях.
— Е, ако това те притеснява, няма нужда. Не държа особено да ставам дребен лорд. Нито голям, впрочем.
Той ме огледа мълчаливо, после каза:
— Да, не мисля, че държиш.
Не бях много сигурен как да приема това, тъй че го подминах.
Пихме още няколко минути, после той заяви:
— Късно става. Трябва да си ходя.
— Има ли някакъв шанс да разбереш нещо за моите хора? — попитах.
— Разбира се. Ще поразпитам тук-там и ще видя какво мога да науча.
— Много мило от твоя страна. Кога и къде ще се видим пак?
— Тук е добре. Да речем, утре по обяд?
— Обядът е от мен.
Той се усмихна и стана.
— До утре значи.
След като си отиде, пих още малко, и поразмислих.
„Що за птица е според тебе, Лойош?“
„Не съм сигурен, шефе. Предполагам, винаги е възможно да е точно това, което твърди, че е“.
„Не — отвърнах му. — Не е“.
2.
ЛЕФИТ: Но това е труп!
БОРААН: Вече стигнах до същото заключение, скъпа.
ЛЕФИТ: Но от колко време е тук?
БОРААН: О, не повече от седмица, бих казал. Две най-много.
ЛЕФИТ: Седмица? Как е възможно да е бил тук цяла седмица?
БОРААН: Ами, слугите сигурно са го почиствали от прахта, иначе със сигурност щеше да забележиш и да им се скараш доста строго.
Лойош помълча за миг, после каза:
„Добре, шефе. Какво видя, а на мен ми убягна?“
„Не видях: чух. Или по-скоро, какво не чух. Какво не попита той“.
Отне му няколко секунди. След това каза:
„О. Да. Трябваше да попита какво правиш тук“.
„Точно“.
„Може би просто беше учтив“.
„Лойош, никой, който живее в едно малко затънтено градче, не може да седне да говори с чужденец и да не го попита какво го води насам. Противоречи на природните закони“.
„Което означава, че знае или мисли, че знае. Доста си умен за бозайник“.
„Много благодаря“.
„Джерег ли според теб?“
„Смятам да приема това, докато нямам основания да го отхвърля“.
„Ами тогава какво правим утре?“
„Ти какво предлагаш, Лойош?“
„Според мен трябва да се разкараме оттук за нощта. Но като те знам…“
„А после той ще е по дирите ни, а ние няма да знаем къде сме. Не. Искам го на място, където мога да го държа под око“.
„Ти си шефът, шефе“.
Станах и излязох във вонята и по тъмните улици, най-вече, за да видя дали е поръчал да ме следят. Щом се озовахме навън, Лойош и Роуца излетяха. Нямаше нужда да казвам на познайниците си какво правя — бяхме заедно от доста време. Сабята ме потупваше успокоително по бедрото. Беше се наложило да намаля тежестта по себе си, преди да тръгна през планините, но все още имах няколко малки изненади по тялото. Нямах намерение да ставам лесна плячка.
Улицата беше доста тиха и изглеждаше съвсем различна в тъмното. Не зловеща, но, ами, по-скоро все едно си имаше свои тайни. От къщите струяха светлини, размътени от намаслената хартия. Много прозорци бяха съвсем тъмни, било защото отвътре нямаше никаква светлина, или защото тук, в Изтока, бяха усъвършенствали кепенците. Чувах потрепването на ботушите си по добре отъпканата каменна прах на улицата. Вонята от фабриката за хартия бе понамаляла, но все още да се долавяше — беше се просмукала във всичко и навсякъде.
„Някой наоколо?“
„Жива душа няма, шефе“.
„Добре“.
По някое време, докато се разхождах, вятърът смени посоката и миризмата, макар все още да я имаше, стана по-поносима. В тишината чух плисъка на водата под кейовете наблизо и жуженето на насекомите. Леко потръпнах.
Оттук бе дошла майка ми. Или поне нейните близки. Защо бяха напуснали? Глад? Болест? Тирания? Влиятелни врагове? Но каквото и да ги беше накарало да напуснат, бяха дошли оттук и в известен смисъл и аз бях дошъл оттук.
И изглежда тези, които искаха да ме убият, ме бяха проследили дотук. Колко мило.
Усетих се, че опипвам дръжката на камата в левия ми ръкав, и спрях. Опипах обаче Маготрепача, увит около лявата ми китка. Където има драгари, има чародейство. Присъствието на Маготрепача успокояваше, независимо от камъка Феникс, който носех на врата си и който уж трябваше да ме пази дори да не внимавам. Става ли дума за живота ми, предпочитам да прекаля със защитните мерки.
Е, ако някой наоколо носеше моргантско оръжие, всеки вещер щеше да го разбере. А ако някой джерег — или какъвто и да е драгар — се появеше, щеше да изпъква като Дзур планина. Веднъж ми бяха казали, че приятелят ми Мороулан отраснал някъде в човешките земи и не знаели, че е драгар — просто го мислели за много висок човек. Никога не съм го питал вярно ли е, но не го вярвах. Разликата беше прекалено очевидна. Не, ако в града се появеше джерег, щях да го науча.
Тръгнах към другия край на градчето — не беше далеко, може би около час вървене. Стигнах до кръчмата, която бях забелязал по-рано. Имаше малка спретната табела с нарисувано някакво дребно животно, което не можах да разпозная на смътната светлина. Не влязох, но я запомних за друг път. Никой не излезе, докато минавах покрай нея.
„Ей, шефе, преди два дни каза, че ставаш прекалено спокоен, помниш ли?“
„Мда, май това не трябва да ни тревожи повече, нали?“
Градът все едно беше престанал. Сякаш отведнъж нямаше никакви магазини, никакви сгради, само пътят се бе изпънал покрай реката. Обърнах се и тръгнах обратно. Докато се върна в хана, беше съвсем притихнало и образът в синия елек си беше отишъл. Качих се в стаята си и заспах.
На другата сутрин ме събуди ужасна светлина и ми трябваше време да се сетя, че е Пещта. Забравил бях да затворя кепенците. Кепенците на Изток са много по-важни, отколкото у дома.
Смъкнах се замаян от леглото и се облякох. Опипах гаротата в яката на наметалото си (учудих се защо още го нося това, между другото; никога в живота си не бях използвал гарота и дори не бях сигурен дали знам как), метателните ножове и шурикена на връвта му, и няколкото ками, които все още носех. След като поразмислих малко над казаното от Орбан, оставих сабята си в стаята. Имах достатъчно железария по себе си и без нея и исках да видя какво ще стане, ако не изглеждам чак толкова натрапчиво опасен.
Сутрин. Пещта сече отгоре по-остро от ножовете ми. Няколко хлапета играят на улицата. Жени, с бебета или без бебета на ръце, влизат в разни дюкяни. Много хора са се запътили на работа, за да произведат гадни миризми на мили околовръст. Зачудих се колко ли хартия произвежда фабриката, че да я превозват с баржи по реката. На кого му трябва толкова хартия? И за какво?
Лойош и Роуца заеха местата си на раменете ми — Лойош днес зае лявото. Така и не знаех как избираха кой къде да е, а нямаше да дам повод за задоволство на Лойош, като попитам. По-рано си мислех, че е някакво сложно разпределение на труда. Вече си мисля, че го правят просто за да ме карат да се чудя.
Докато си вървях, се позамислих как да подходя с търсенето на корена си. Пардон, на роднините. Допреди два месеца щеше да е лесно. Щях да кажа: „Крейгар, разбери дали имам семейство в това село“. Той щеше да подхвърли нещо заядливо, няколко хора щяха да бъдат подкупени, няколко нашамарени, и щях да си получа отговорите. Сега трябваше да го направя сам. Представях си как обикалям из района, спирам край всяка барака и селска колиба и питам: „Случайно да сте чували името Мерс?“ Не ми допадаше много. Няколко пуснати на свобода кетна се мотаеха наоколо на малките си двукопитни крака, грухтяха и душеха, и си търсеха храна. Сигурно бяха собственост на различни стопани. Зачудих се как ги различават стопаните им. Дали кетна бяха достатъчно умни, че да знаят къде им е домът? И предвид неизбежната им съдба, бяха ли достатъчно умни да не се връщат там?
От другата страна на улицата някакъв въздебел тип с лисо теме вдигаше дървен сенник на два пилона и се сетих, че го прави, за да могат хората да стоят пред дюкяна му, без светлината на Пещта да ги заслепява. Май започвах да разбирам колко влияе блясъкът на Пещта на всичко тук. Трябваше да се постарая да стоя настрани от това.
Влязох в дюкяна. Дебелият ме удостои ме с обичайния преценяващ поглед на търговец, който решава дали всъщност ще купиш нещо. Май не го въодушевих особено, но все пак кимна за поздрав. Имаше накачени на куки или струпани по масите чайници, кафеничета, панти, чашки, котлета и дори няколко ковани чинии, всичките в червеникавозлатистия бакърен цвят. Изпитах топло чувство към този човек. Винаги се възхищавам на хора, които могат да правят разни неща.
— Калайджия си, а? — казах учтиво.
Той повдигна вежда и изсумтя:
— А, не. Почтен търговец съм и съм член на гилдията. Всички калайджии продават чрез този дюкян или изобщо не продават тъдява.
Изведнъж ми се прииска да видя колко точно джезвета бих могъл да му натикам в гърлото. Отвърнах: „Разбирам“ и продължих да оглеждам дюкяна. Той пък ме гледаше все едно се каня да му открадна нещо. За малко да го направя, просто заради принципа.
„Шефе, я ми припомни защо не убиваш източняци?“
„Никога не съм казвал, че не убивам източняци. Казах само, че няма да приема пари, за да убия източняци“.
„В такъв случай…“
„Няма да го убия и не, не можеш да го ядеш, дори да го убия. Освен това тлъстината е вредна за теб“.
Оглеждах стоката, като внимавах да не пипам нищо, защото ако кажеше нещо за „пипане на стоката“, наистина щях да го убия.
— Гилдията — повторих.
— Да, младежо. Тъй че много внимавай.
— Нов съм в града. Каква е тази гилдия?
— Търговската гилдия, разбира се — изсумтя той.
— Аха. Разбира се.
„Шефе…“
„Шт. Работя“.
Удостоих го с усмивката, която не говори нищо, и рекох:
— Това местна гилдия ли е, или е част от по-голяма гилдия из цялата страна?
Той ме удостои с нещо, за което съм сигурен, че според него трябваше да е „пронизващ поглед“.
— Защо питаш?
— Чисто любопитство.
„Защо питаш?“
„Чисто любопитство“.
Интересно беше обаче. Предната вечер един просто предположи, че съм аристократ. А сега този тип просто предположи, че съм някакъв катил или престъпник. Мразя да правят такива предположения за мен. Кара ме да ми се иска да им счупя краката. И главите.
Казах:
— Името Мерс говори ли ти нещо?
Той се намръщи още повече.
— Заплашваш ли ме?
— Не.
— Не реагирам на заплахи, млади човече.
— Това е добре, защото не ги ръся.
— Мисля, че ще е най-добре да напуснеш учреждението ми.
Учреждението. Той имаше учреждение!
Свих рамене и си излязох, защото не мислех, че задържането ми вътре ще е продуктивно, и защото това сигурно бе последното нещо, което той очакваше да направя.
„Това — казах на Лойош — беше един от по-интересните разговори, които съм имал в живот, пълен с интересни разговори“.
„В смисъл че нямаш никаква представа какво стана току-що, нали?“
„Правилно. Само че нещо стана. Нали?“
„Разбира се, шефе. Има ли основание да смяташ, че би могло да е свързано с онова, което търсиш?“
„Лойош, споменах моминското име на майка ми и той помисли, че го заплашвам“.
Лойош не отговори.
Повървях десетина крачки по улицата и изведнъж ме връхлетя носталгия, каквато не бях си и помислял, че мога да изпитам. Стоях пред чудно хубава къщичка. Нямаше прозорец към улицата, само врата с провесена от горния праг дебела завеса от бяла вълна. От ниските стрехи висяха билки: имел, коелш, мащерка, вратига, живовляк. Дядовият ми дюкян изглеждаше по-различно, но миришеше на същото. Постоях отвън, усетил усмивката на устните си, после дръпнах завесата настрани и влязох.
Вътре беше полутъмно. Две опушени лампи примигваха в двата края, от което глинените съдове по рафтовете и растенията по куките сякаш подскачаха и потрепваха.
Мъжът в дюкяна изобщо не приличаше на дядо ми. Имаше от онези лица, които изглеждат все едно някой е хванал брадичката и е дръпнал, с високо изпъкнало чело и оредяваща коса, сякаш за да се подсили ефектът. Носеше зацапана от пот фланела, навремето вероятно синя, и торбести кафяви панталони. Не можех да определя точно възрастта му — някъде от трийсет до… не знам. Огледа ме от глава до пети със светлокафявите си очи и с изражение, което ми напомни за типа, с когото бях говорил току-що. Явно не ме хареса. Може би беше заради джерегите на раменете ми. Но пък аз просто си бях аз: Въздържах се да му счупя лявата колянна капачка и дясното ходило. Дори и не помислих за това.
Той тръсна глава в толкова пренебрежителен поклон, че можеше да даде урок по груба учтивост и на Мороулан, и зачака да кажа нещо. Накрая се спрях на:
— Имаш ли сол шаба?
— Не.
Помислих малко и се спрях на прекия подход.
— Какъв е проблемът?
— Няма проблем — отвърна ми, присвил устни. — Просто нямам, и толкова.
— Не това. Държането ти. Какво съм ти направил? Облеклото ми ли не ти харесва, или какво?
— Ти си вещер — отвърна ми.
Значи, тук да обясня. „Вещер“ е единственият начин да се преведе, но той всъщност използва една фенарийска дума, ердергбасор, която горе-долу означава „вещер, който прави гадни неща на хората“ или може би „вещер, изучаващ неща, за които свестните хора не обичат да говорят“. Нещо такова. Думата ми беше позната, но изобщо не бях очаквал да я употребят по отношение на собствената ми добродушна и обичлива персона.
Обърнах се към познайника си, който бе извлякъл превода от ума ми.
„Лойош? Някакви идеи?“
„Пиши ме слисан, шефе. Никакви“.
Драснах с пръст едно кръгче на тезгяха, докато гледах търговеца. Наричам го „търговец“, защото ми беше трудно да мисля за него като за вещер.
— Никога досега не ме бяха наричали така.
— Не ме заплашвай, младеж. Аз съм ч…
— Член на гилдията — довърших с него. — Мдаа. Е, и какво точно ме прави вещер? — Използвах същата дума.
Той само ме изгледа кръвнишки. Зачудих се колко още ще издържа, без да посегна на някого. Странна работа: докато бях обкръжен от драгари, никога не се изкушавах да се забърквам с хора. Но тук, без драгари наоколо, това изобщо не ме притесняваше. Всъщност с всяка минута се изкушавах все повече. Последния път, когато бях по тези земи, преди години, не се запознах с много хора, но малкото, с които говорих, бяха приятни. Предполагам, че покрай това, както и покрай разказите на дядо ми, си бях изградил в главата някаква представа за рай. Да бе, рай. Е, както и да е.
— Питам сериозно. Защо мислиш, че…
— Млади човече. Или си глупак, или мен ме взимаш за глупак. Мога да различа познайник, като го видя.
А. Ясно. Значи беше Лойош все пак. Кой да го знае? Но от това следваха такива изводи, че главата ме заболя при мисълта за тях. Затова смених темата.
— Добре. Познаваш ли фамилия на име Мерс?
— Вратата е натам, младежо.
И отново дилемата: да изляза през вратата или да приложа насилие. Сигурен бях, че все мога да измисля някоя подходяща фраза, но… Но просто се проврях покрай завесата и се върнах на улицата.
Следващото място беше обущарски дюкян и миризмата на кожа и масла надвиваше дори градската воня. Ще ви спестя подробностите. Резултатите не бяха по-добри. Тези хора просто открито не ме харесваха. Усетих, че започвам да се ядосвам, и потиснах яда си. Точно сега нямаше да ми помогне. Трябваше да разбера какво става.
„Трима поред, шефе. Убеди ли се?“
„Мда. Само дето не съм сигурен в какво точно се убедих“.
Не беше в състояние да ме просвети, тъй че поех обратно към хана, като хвърлях мимоходом погледи към други дюкяни, но без да влизам. Кепенците бяха отворени и заключих, че трябва да е свързано с посоката на вятъра. Когато стигнах в хана, Орбан го нямаше — всъщност заведението бе почти изцяло мое — тъй че си намерих един ъгъл и чаша силно червено (всъщност изглеждаше по-скоро мораво) и се настаних да го почакам. Виното беше свястно.
Някъде след цяла вечност получих чиния агнешка яхния с праз лук, чесън и бучки кисела сметана и парче хляб с дебела кора. След още цяла вечност Орбан най-сетне се появи. Огледа се, видя ме и тръгна право към мен, без да губи време.
— Е, как мина денят? — попита ме, след като махна на слугинята.
— Интересно — отвърнах. Той си поръча пиене, напомних му, че аз плащам обяда, и си взе и купа от същата яхния като моята. — Не знам откъде да започна. Някаква идея защо ще ме наричат ердергбасор?
Веждите му леко подскочиха.
— Хмм. Кой те нарече така?
— Собственикът на дюкяна за вещерски стоки.
— О. Той ли? — Сви рамене. — Ще поговоря с него.
— Не, не. Няма нужда. Просто съм любопитен. Изглежда, си мисли, било защото познайникът ми е джерег, или защото си имам познайник, че…
— Защото познайниците ти са джереги — заяви той. — Според много хора тук това означава, че следваш тъмния път, защото тези, които следват светлината, имат птици или котки, много рядко по някой питомен пор. Не и влечуги обаче.
— Тъй ли? Странно.
— Чисто местно поверие.
— Това градче е доста особено.
Той сви рамене.
— Просто внимавай.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид да не задаваш много въпроси.
— Защо? Дойдох, за да разбера някои неща.
— Знам. Но… просто бъди предпазлив, нали? Тук има хора…
— Гилдията? — прекъснах го.
— Разбра ли за това?
— Разбрах, че съществува и че не прилича на никоя гилдия, за която съм чувал.
Той се почеса по брадичката.
— Тук съм роден, нали разбираш.
— Ами хубаво.
— Налага се да движа търговията си тук.
— Разбирам.
— Ако настроиш Гилдията против себе си, не очаквай да ти помагам. Или дори да ти кажа „здрасти“, когато се разминем по улицата.
— Добре. Това — ясно. Но дотогава, какво можеш да ми кажеш за нея?
Той помълча малко, после вдигна рамене.
— Стара е, могъща е.
— И включва всичко? В смисъл, никой търговец няма да оцелее, ако не е в Гилдията?
Той кимна.
— И това е изключително местно?
— И други градове имат гилдии. Повечето имат. Но тази е, ъъ, уникална.
— Как е възникнала?
— Не знам. Имало я е открай време.
— Кой командва? Съвет? Водач?
— Водач. Казва се Чайор.
— Хубаво име. Къде живее?
— Защо питаш?
— Щом се налага да избегна неприятности с Гилдията, той изглежда най-подходящо за начало.
Орбан поклати глава.
— Твоя работа, но аз не бих го направил. Мисля, че трябва да стоиш колкото може по-настрана.
Отпих глътка вино. Чудех се колко точно мога да му вярвам. Лойош помръдна леко на рамото ми. И той се чудеше. Реших да не е много, засега. Не се доверявам лесно. Сигурно ви изненадва.
— Добре — казах. — Ще го имам предвид. Всъщност просто искам да намеря близките си, ако още има някои тук. След това смятам да продължа. В този град няма много интересни неща за мен.
Орбан кимна и каза:
— Нямах късмет с това. Жалко, че не мога да ти помогна.
— Благодаря за усилието.
— Мисля, че този град не е добър за теб. Не го казвам като заплаха — побърза да добави, след като видя изражението ми, предполагам.
— Нямам нищо против теб. Просто предупреждение. Ако продължаваш да ровиш, ще стане по-неудобно. Аз съм донякъде извън нещата, не съм ангажиран толкова като другите, защото пътувам много.
Не ми се налага да съм толкова, мм, загрижен за интересите на града. Но все пак съм част от него, ако ме разбираш добре.
— Всъщност изобщо не те разбирам, но съм любопитен.
— Хмм. — Той гаврътна половината си чаша, без да издаде с нищо, че е нещо повече от вода, и ме погледна замислено. — Искам да кажа, че мога да те предупредя, но ако се забъркаш в някоя неприятност, не мога да те защитя.
— О. Ясно. Досега говорих само с няколко търговци. Вярвам, че простите хора не са от Гилдията. Ще поразпитам сред тях.
Той поклати глава.
— Твоя работа, разбира се. Но мисля, че ще е грешка.
— Смяташ, че Гилдията ще забележи?
— Освен ако не си много предпазлив. И знаеш ли, наистина изпъкваш тук.
Имаше нещо забавно в идеята, че аз, човешкото същество, можех да се слея с тълпа драгари, без да ме видят, а сред собствения си народ изпъквах. Все пак може би беше прав.
— Защо ми помагаш? — попитах го. Понякога един откровен въпрос може да разтърси човек и да го тласне към искрен отговор.
Той сви рамене.
— Изглеждаш ми свестен човек. Ако видиш някой непознат, тръгнал на разходка в посока, където знаеш, че има гадно тресавище, няма ли да му го споменеш?
Вероятно не.
— Предполагам, че да.
„Е, Лойош? Какво мислиш?“
„Шефе?“
„Предупреждава ли ме да стоя настрана за мое добро, или защото не иска да науча нещо?“
„Откъде да знам? Може да са и двете“.
„Хмм. Прав си“.
— Да те черпя още едно пиене?
— Не, стига ми. Трябва да бягам. Трябва да видя хората, които приготвят превоза, да не облекчат товара, като изпият всичко. — Ухили се и стана.
— Добре. Благодаря за сведенията и за съвета. Длъжник съм ти.
Какво точно му дължах, тепърва щеше да се разбере.
Той махна пренебрежително и излезе.
Поседях още малко, загледан в пръстите си, които правеха кръгчета в мокрото по масата. Едно нещо просто не излизаше от главата ми: когато попитах търговеца дали познава някого на име Мерс, той си помисли, че го заплашвам. Беше просто прекадено интригуващо, за да го подмина. Седенето и мисленето нямаше да ми кажат нищо.
Така че станах и излязох навън.
3.
СЪДИЯТА: Кое първо привлече вниманието ви към него?
ЛЕФИТ: Изявлението му, че започва оздравителния процес.
БОРААН: Когато властимащите започнат оздравителния процес, милорд, това означава, че има неща, за които не искат да разбереш.
ЛЕФИТ (припряно): Присъстващите са изключение, разбира се!
БОРААН: О, да, несъмнено.
ЛЕФИТ: Може ли да предложим на ваше благородие ойшка и вода?
Миризмата не беше толкова лоша. Имаше вятър от запад и бе студено, твърде студено за разгара на пролетта. Придърпах наметалото около себе си и помислих да се върна в стаята си да взема по-дебелото, но тогава щеше да се наложи да изтърпя коментарите на Лойош й като че ли не си заслужаваше.
„Шефе?“
„Да?“
„Сега какво?“
„Сега намирам някой, който е навит да говори с мен“.
„Значи не му вярваш?“
„Да. Не. Не знам. Трябва да науча повече. И, проклятие, искам да ги намеря“.
„Защо?“
„Лойош…“
„Не, шефе, наистина. Когато прехвърлихме планината, все пак правехме нещо, след като бездруго идвахме тук. А сега въпросът е нещото, което трябва да направим. Защо?“
Част от работата му беше да ми задава трудните въпроси.
Докато се мъчех да измисля добър отговор, краката ми ме понесоха към кея. Ако сте изтървали нишката, беше някъде по пладне. Фабриката оттатък реката бълваше сив дим. Вятърът идеше откъм планините (казвали са ми, че е необичайно), тъй че вонята поне беше поносима. По улиците вървяха хора — не много, предимно майки с деца на ръце. Те не ме притесняваха, понеже Лойош…
„Някой идва насам, шефе. Жена. Не изглежда опасна и като че ли не идва точно към теб“.
„Добре“.
Не се обърнах и след малко чух стъпки зад мен и вдясно. Обувки с меки пети, шумоляха тихо, може би от кожа на дарр или нещо подобно. Зърнах я с крайчеца на окото си, на десетина стъпки назад, обърнах се и кимнах. Отвърна ми с кимване. Беше някъде на моята възраст, може би малко по-голяма. Очите й, които забелязах най-напред, бяха интригуващо сиви. Черна коса — подозирах, че е боядисана, — падаща на дълги къдрици много под раменете. Носът й беше прав, фигурата й — много приятно закръглена. Преди време щеше да ме заинтересува и тази част от мен явно все още не беше умряла напълно, иначе нямаше да го забележа. Носеше дълги сребърни обеци и доста пръстени. Роклята й беше тревистозелена, с дълбоко четвъртито деколте и натрапващи се връзки на предницата. Не стигаше съвсем до глезените, така че червените дипли на флейсъл1 леко се показваха под полите. Носеше чехли в същия цвят като очите.
Обърнах се отново напред и се загледах в пушека от фабриката. Тя като че ли правеше същото. След малко каза:
— Търсиш ли си малко забавление?
— Не, благодаря — отвърнах. — Мразя забавленията. Никога не съм ги искал. Още като дете бягах и се криех, щом ми се стореше, че някой иска да се забавлявам. Доволен бях, като пораснах, защото сега мога да прекарам остатъка от живота си без никакви забавления.
Тя се засмя, въздъхна и отново се загледа към фабриката. Предположих, че работният й ден сигурно ще започне, след като вечерта я затворят.
— Гилдията и за твоята професия ли взима такса? — попитах.
Никога не знаеш как ще реагират въртиопашките на въпроси за работата им. Понякога говорят за нея така, както се говори за следващата Жътва, в случай че не падне слана; понякога ще те изгледат надуто, сякаш си мислят, че се възбуждаш, като питаш; понякога се ядосват все едно всякакъв въпрос около това как си изкарват хляба е по-личен дори от самия акт — което може би е така всъщност.
Тя каза просто:
— Гилдията движи всичко.
— И аз съм със същото впечатление. Казвам се Влад.
Погледна ме, после отново се загледа над реката.
— Приятно ми е, Влад. Аз съм Тереза. Какво, в името на Трите сестри, те е довело в това скапано градче?
Имаше бръчки в ъгълчетата на очите и на челото, които не бе успяла да прикрие с грима, но предполагам, че от грима не се очакваше да действа на пълна светлина. Бръчките всъщност я правеха по-привлекателна.
— Дойдох заради аромата.
По устните й пробяга усмивка.
— Всъщност — продължих — стоя тук и си задавам същия въпрос. Предимно минавам оттук, на път за някъде другаде. Или отнякъде другаде, така да се каже. Имам роднини някъде наоколо и бих искал да ги намеря.
— О. Кои?
— Мерс.
Тя извърна глава и ме изгледа дълго и преценяващо. Изчаках.
— Не мога да ти помогна — каза накрая.
Кимнах и казах:
— Започвам да подозирам, че изобщо не живеят тук. — Една добра лъжа развързва езиците по-добре от една лоша истина.
— Знам кой би поискал… в смисъл, би могъл да ти каже много неща за това градче — рече тя.
— О? Е, това е най-обнадеждаващото, което съм чул днес.
Тя помълча малко и каза:
— Но струва пари.
Зачаках търпеливо.
Тя въздъхна.
— О, добре. Има една кръчма, „Мишката от зимника“.
— Да, видях я.
— От задната й страна има конюшни. Повечето нощи там можеш да намериш един, казва се Золи. Той е кочияшът на граф Секереш. Знае всекиго и всичко и е кочияшът на графа, тъй че никой не може да го пипне. Или поне той си мисли така. Напий го и ще ти каже всичко.
Извадих един империал, пристъпих към нея и го пъхнах в шепата й. Тя направи онова, дето го правят някои, за да преценят тежестта на монетата, и попита:
— Злато ли е?
— Чисто. Не го харчи наведнъж.
Тя се засмя и ме целуна по бузата. Беше висока почти колкото мен. Беше много по-привлекателна, когато се усмихнеше. Погледах след нея, докато се отдалечаваше. Хубава походка, гъвкава.
Малко след това се изнесох до „Мишката от зимника“, която се оказа почти същата като „Острата шапка“ (така бях започнал да наричам другата кръчма в ума си), само дето помещението бе малко по-дълго и таванът — малко по-висок. Всички маси бяха малки и кръгли. След обичайните сдържани, но не и недружелюбни кимвания отнесох чаша вино до една масичка и се настаних да я ухажвам до вечерта.
Щом се стъмни, заведението започна да се пълни бързо, предимно с мъже, които имаха и вида, и миризмата на фабриката оттатък реката. Имаше и няколко момичета, всичките с рокли с набиващи се на очи връзки отпред и непокрити глезени. От време на време някое от тях тръгваше с някой от работниците към вратите в дъното. Две ме погледнаха, но никоя не се приближи.
Поради липса на друга работа гледах хората и се стараех да запомня лицата без никаква особена причина, освен че бе добро упражнение. По някое време излязох и заобиколих отзад, към конюшнята. Беше оградена с нещо като стобор, зад който имаше висока карета с някакъв знак, изрисуван на вратата, но нямаше впрегнати коне. Където има карета, трябва да има и кочияш. А където има кочияш, има и истории за разказване. А където има истории за разказване, има отговори на въпроси, и може би правилните отговори при това.
Влязох.
Миришеше на прясно сено, старо сено, мокро сено, мухлясало сено и тор. Беше си голямо подобрение, в смисъл откъм миризмата. Имаше десет ясли, четири, от които бяха заети от коне, различни на цвят и размер, а петата — от мършав тип, облечен в черно, с високо изпъкнало чело над дебели вежди, което му придаваше, мм, малко нелеп вид. Беше сплел пръсти на корема си. Ръцете му бяха нашарени със странни бели белези. Седеше на ниско трикрако столче и очите му бяха затворени, но щом приближих, се отвориха. Не видях следа от сън в тях, нито някакъв знак от пиянство — последното бе необичайно, ако човек вярва на всичко, което е слушал за кочияши.
— Ако си дошъл да се повозиш до имението — заговори той с много ясен глас и малко по-пискливо, отколкото можеше да се очаква от вида му — закъснял си. Ако си дошъл за приказки, си подранил. Ако си дошъл да ми купиш пиене, дошъл си в най-подходящия момент.
— Дошъл съм с въпроси и пари — казах.
— Превърни парите във вино и ще ти отговоря на въпросите.
— Става. Какво вино?
— Бяло. И колкото е по-добро, по-добри ще са отговорите.
— Връщам се моментално.
Той кимна и затвори очи.
Отвори ги пет минути по-късно, когато се върнах с бялото и с някакво червено за мен. Той подуши чашата, отпи, кимна и рече:
— Сядай.
Имаше няколко ниски трикраки столчета, на каквито седят обущарите. Взех едно и седнах срещу него. Конете се размърдаха и един ме изгледа подозрително, докато минавах пред него. Или може би гледаше Лойош и Роуца?
Седнах и казах:
— Аз съм Влад.
— Аз съм Золи, Качиш или Чиш. — Отпи още глътка. — Добро е. Добре, Влад. Та значи имаш въпроси?
— Много, много, много.
Усмивката му беше приятелска. Вярвах й, временно. Та откъде да започна?
— Познаваш ли някои Мерс?
— Разбира се — отвърна той. — На пет мили на север, по пътя покрай орехите. Голяма бяла къща, изглежда сякаш е пристроявана много. Освен ако нямаш предвид братовчедите. Те заминаха преди години. Не знам къде, но сигурно във Фенарио. В града имам предвид.
— Благодаря.
— Около половин час езда е.
— Не яздя.
Изглеждаше искрено изненадан.
— Никога ли не си се качвал на кон?
— Качвал съм се. Точно затова не яздя.
— Хмм. Добре. Какво друго?
— Защо никой не иска да отговори на въпроса ми за тях?
— Страх ги е от Гилдията.
— Мда. Гилдията. Това щеше да е следващият ми въпрос.
— Това е въпросът на всички. Моят също. Никой не е съвсем наясно как стана тая работа.
— Все трябва да знаеш историята донякъде.
Довърши виното си и ми подаде чашата си.
— Донякъде.
— Задръж я — казах му. — Ще донеса кана.
— Тука съм си.
Заведението се беше понапълнило, тъй че ми отне десетина минути, докато се върна. Подадох му каната и седнах.
— Така. Гилдията.
— Да. Гилдията. — Изгледа ме замислено. — Защо този интерес?
— Непрекъснато се натъквах на тях, докато се опитвах да науча за фамилията Мерс.
Изгледа ме още по-замислено. Дори преценяващо.
— Роднини са ти, нали?
— Винаги съм мислил, че съм се метнал на баща си.
— Начина, по който ти се разширяват ноздрите. То си е наследствено. Това ли те доведе в Бурз?
— И да, и не — отвърнах.
Изчака ме да продължа и след като не го направих, вдигна рамене.
— Фенарио е старо кралство, Влад. Много старо. Две хиляди години, представяш ли си? Един народ на една земя. Две хиляди години!
Не коментирах колко къс срок са две хиляди години за Мороулан или Алийра, да не говорим за Сетра. Само кимнах.
Той продължи:
— Границите са се изместили малко през вековете, и други неща са се променили. — Кимнах, защото май очакваше да го направя. — През последните няколкостотин години кралете не са били особено загрижени за външните провинции. Правили са каквото трябва, за да подсигурят границите, но иначе са оставяли графовете да правят каквото намерят за добре.
— Освен за данъците, предполагам.
— Понякога да, понякога — не.
— Хм.
Золи вдигна рамене.
— Ако искаш, вярвай. Най-често кралят като че ли не се интересува дали данъците се събират. Поне тук, далече на запад. Предполагам, че ако е по-настоятелен, това просто ще окуражи контрабандата.
— Ясно.
— Тъй че когато станала тая история, са ни оставили да се оправяме сами.
— Каква история?
— Според приказките графът, старият граф, дядото на господаря ми, се побъркал. Започнал да си въобразява, че всички вещери се опитват да го убият или нещо такова.
— А те опитвали ли са се?
— След време — да.
— Хм.
— Не знам цялата история, разбира се. Никой не я знае. Но тукашните вещери май се разцепили. Едните искали да се крият от графа, докато лудостта му мине, а другите искали да предприемат нещо.
— Нещо като?
— Не знам. Да го убият? Да го изцерят? Каква е разликата?
— Напомняш ми за някои мои познати.
Той си наля още вино.
— Тъй че имало дълъг период — десет, двайсет, трийсет години? — през който графът не правел нищо друго, освен да се бори с вещерите. Има песни, в които се изброява от какви болести се разболял и как се изцерил. Сигурно и те не са верни, но изглежда е бил доста зает. Все пак нещата трябвало да се движат, тъй че накрая Търговската гилдия се наложила.
— Добре, а по-късните графове? Не са ли имали дума по въпроса?
— Както разбирам, синът на стария граф уредил нещата окончателно.
— Как?
— Споразумял се. Вие няма да ми вредите, аз няма да ви закачам. По принцип графът е доволен да си получава среброто, да си седи вкъщи и да се оплаква от бракониерите.
— Странно.
— Градчето е странно.
— Мда. Не е трудно да го надуши човек.
Той кимна.
— Селяните не харесват вонята от фабриката и не им харесва всичките им синове да оставят земята, за да работят в нея, но фабриката носи среброто на графа, тъй че търговците гледат нищо да не я застрашава. Не искат графът да се оплаква във Фенарио, защото може някой ден да има крал, който сериозно да се поинтересува какво става тук.
— Странно градче — повторих. — Каква е разликата между вещерите, опълчили се на графа, и другите?
— А?
— Питам, как се е променило това?
— О. Не знам. Никой, освен вещерите не говори за това, а аз така и не съм учил Изкуството. Според някои верните на графа имат само птици и мишки за познайници. Не знам колко е вярно.
— Има ли изобщо нещо вярно в това, което ми разказа?
Той помисли малко.
— Разправям ти приказки. Ако търсиш факти, иди на друго място. Не знам дали е вярно. Ние, кочияшите, само ги предаваме от ухо на ухо тия неща.
— Значи нищо от това, което ми разказа, може да не се е случило, така ли?
— Сигурен съм, че поне част от него някак си е свързана със случилото се.
Забелязах, че не съм пил от виното си от доста време, тъй че почти го довърших, докато премисля чутото.
— Ако разбирам добре, фамилията Мерс е свързана с, мм, тъмните сили на Изкуството, така ли?
Золи кимна.
— Хмм. И въпреки това още се намират от тях.
— Неколцина. Упорити са.
Усмихнах се. Това ме зарадва. Той добави:
— Общо взето си живеят сами. Не се мешат с други и никого не обиждат.
— Също като мен — подхвърлих сухо.
Той или не схвана иронията, или я пренебрегна.
— Е, Влад, отговорих ли на всичките ти въпроси?
Засмях се.
— Определено. И породи други сто.
— Така става обикновено.
— Графът… как му викат?
— Милорд е достатъчно.
— Не, не. Името му.
— А. Веодрик. Фамилното му е Секереш.
— Благодаря. Кажи ми, Золи, ти защо си тука?
— Тук съм роден.
— Не, имам предвид защо си в хана, а не в имението с милия граф Секереш Веодрик?
Той се засмя.
— Милият граф Веодрик, освен че е едно сприхаво глезено дете, което не може да говори за нищо друго, освен за болките и болежките си, е на осемдесет и три години. Веднъж в годината напуска имението, за да присъства на Празника на сеитбата, и веднъж в годината ходи да съдийства на Конния панаир. Днес не е от тия дни, а компанията тук е по-добра.
Огледах конюшнята.
— Конете ли? А. Очакваш някого?
— Рано или късно. — Усмихна се и ми намигна.
— Тогава те оставям с виното и благодарностите ми.
— За мен беше удоволствие, Мерс Влад. Вярвам, че ще се видим пак.
— Надявам се. Ще имам още въпроси, след като обмисля нещата.
— И още вино, надявам се.
— И още вино.
Беше станало късно и ханът като че ли бе затихнал. Тръгнах обратно през селцето. Лойош и Роуца си отваряха очите на четири, защото изведнъж нервите ми се бяха изпънали. Нищо особено не се случи. Върнах се и съдържателят на „Острата шапка“, Инчай, ме изгледа кисело (гостилницата беше празна; предполагам, че се канеше да си ляга).
„Е, полезно беше, а, шефе?“
„За какво е този сарказъм сега? Полезно беше“.
„С какво? Той каза, че всичко, което ти разправя, може да е измислица!“
„Вярно или не, много хора го вярват“.
„О, добре, всичко е разрешено значи“.
„Каза също, че има някаква истина зад приказките“.
„Късмет в търсенето й ти пожелавам“.
„О, я млъкни. Изморен съм“.
Някои удоволствия никога не остаряват и смъкването на ботушите в края на дълъг ден е едно от тях. Смъкнах наметалото си и горните дрехи, сетих се да затворя кепенците и се проснах на леглото. Радвах се, че не бях имал повод да съжаля, че си бях оставил сабята тук, и реших да не го правя повече.
„Е, шефе, дано да е напредък. Ще ми се да приключим тук и да се махаме“.
„Това градче те изнервя, нали?“
„Що, тебе не те ли изнервя?“
„Да, май си прав. Лека нощ“.
4.
ЛЕФИТ: Но фактът е, че това е тялото на лорд Чартис!
СЪДИЯТА: Богове! Невъзможно!
БОРААН (към Лефит): Скъпа, допусна класическата грешка. Това не е факт, това е заключение, извлечено от факти.
ЛЕФИТ: Искаш да кажеш, че не е Чартис?
БОРААН: О, не. Определено е Чартис. Просто възразявах на избора ти на думи.
Помня, че предната нощ си помислих колко е хубаво да спиш в истинско легло. Все още беше хубаво.
Спах до късно и се чувствах отпочинал, когато се затътрих по коридора да си наплискам лицето и т.н. Върнах се в стаята, облякох се и отделих малко повече грижи за оръжията, докато ги наглася по местата им. После слязох и хапнах хляб и сирене и пих кафе. Много хляб и много сирене — днес отново ме чакаше дълъг път. Не толкова много кафе: мръсно, гадно и горчиво, само гъстата сметана и лъжиците мед го правеха поносимо донякъде.
Все още беше сутрин, когато потеглих. Застанах пред „Острата шапка“ (все още не бях чул как го наричат местните) и пратих Лойош да потърси път на юг. Отне му около пет минути. Последвах указанието му покрай триетажна тухлена сграда, за която предположих, че трябва да е търговска борса, и тръгнах по пътя с отмерена крачка. Лойош се върна, този път на дясното ми рамо, и подхвана с Роуца разговор, който не беше моя работа.
Утрото бе хубаво и ясно; небето — светло и чисто синьо, тук-там осеяно с малки пухкави бели петънца. Щеше да ми отнеме известно време, докато свикна с това. Хрумна ми, че в последните два дни полусъзнателно бях отбягвал да поглеждам нагоре. Ако никога не сте попадали в място, където небето изведнъж ти изглежда съвсем различно от онова, с което си свикнал, сигурно няма да го разберете, но ти обърква главата. Подсеща те за ония приказки за хора, които минават през дупка в стената на пещера и се озовават в Земята с краката надолу или Земята наопаки, или Земята, където всичко е твърде голямо.
Или в Калната земя. Радвах се, че не беше валяло много напоследък. Мразя да газя в кал.
Разминах се с една талига, теглена от млад и чевръст на вид кон — поне на мен ми се стори млад и чевръст. Селякът ми кимна колебливо, на което отвърнах. Носеше широка сламена шапка. Много хора в градчето носеха шапки. Пак заради Пещта, предполагам. Може би трябваше да си взема и аз. Пещта грееше ярко от дясната ми страна.
„Да си взема ли шапка, Лойош?“
„Да, шефе. Ще има с какво да си играя, когато се отегча“.
Добре, пропускаме шапката.
Видях някаква малка колиба, сигурно фермерски дом, далече встрани от пътя. Защо е трябвало да я строят толкова малка, след като имаше толкова много място? Закони ли имаше за това? Ако да, защо?
Пещта се бе изкатерила забележимо по-високо в небето и започвах да се потя. Спрях, отворих манерката и пих, после налях в шепата си за Лойош и Роуца. Роуца още не можеше да пие от шепата ми, без да ме гъделичка с език.
Минахме през няколко рехави горички — дърветата бяха тънки, с клони високо над главата ми, и даваха малко сянка — но освен тях всичко беше нивя, леко нагънати във всички посоки като океан. Понякога се мяркаше нещо почти като хълм и браздите минаваха покрай хълма, вместо да се катерят и спускат, за което според мен някой трябваше да е хвърлил много допълнителна работа, но несъмнено имаше причини, свързани с вещерството, което познаваха всички селяни в тази земя.
Предположих, че трябва да съм вървял вече повече от час, може би два. Опитах да проверя времето по Имперския часовник и, разбира се, не можах. Беше просто по навик. Не забелязах точно момента, в който се бях отдалечил толкова от Глобуса, че действието на амулета да ми пречи да получа часа, но беше странно как, след като го разбрах, се почувствах неловко. Не че ми трябваше да знам времето. Просто ме притесни, че не мога да го разбера, когато поискам. Несъмнено живеещите тук можеха да узнаят часа съвсем точно според това колко високо е Пещта в небето. Погледнах към нея и веднага извърнах очи. Далече пред мен и вляво имаше тънка струйка дим. Сигурно някой селянин гореше сметта.
„Шефе, онова отляво са орехи“.
„А. Добре. Радвам се, че поне един от нас ги познава“.
„Можеше да помолиш кочияша да ти ги опише“.
„Бях твърде объркан“.
Точно зад дърветата имаше покрит с чакъл път, забележително добре поддържан. Тръгнах по него и тънката струя дим вече бе точно пред мен. Изведнъж ме обзе лошо чувство.
„Лойош…“
„Тръгвам, шефе“.
Потупах сабята и продължих напред.
Отне му около три минути.
„Къщата е, шефе. Изгорена до основи. И…“
„Има ли трупове?“
„Шест дотук. Два от тях малки“.
Овладях подтика да затичам. Явно бях закъснял с часове. Също тъй си казах „Млък!“, защото мозъкът ми започна трескаво да съчинява сценарии, в които това не беше по моя вина. Как не. Хайде да сме реалисти.
Докато се доближа на петдесетина крачки, вече можех да видя, че са си свършили работата добре. Имаше един тухлен комин и димящи развалини. Толкова. Наблизо имаше среден на големина плевник и няколко по-малки пристройки, които не бяха пипнати, но самата къща беше на въглени и пепел: не мисля, че бе останало парче дърво, по-голямо от юмрука ми.
Продължих напред. Не можех да се доближа съвсем — все още беше адски горещо. Но видях един труп, малко извън обгорялото петно. Жена, паднала по очи. Обърнах я. Нямаше някакви видими следи от насилие. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво.
Беше вече на възраст. Трябваше да сме роднини — може би ми беше леля или някаква баба.
„Шефе…“
„Знаеш ли, дори не знам какво правят сънародниците ми с мъртвите“.
Вятърът се промени и духна пушек в очите ми. Обърнах се.
„Шефе…“
„Намери посоката на най-близките съседи, Лойош“.
„Веднага, шефе“. И излетя. Роуца отиде с него.
Не съм сигурен колко време изтече.
„Близо е, шефе — чух в главата си. — Около миля. Тръгни на запад и ще я видиш“.
Обърнах гръб на Пещта — все още беше сутрин — и тръгнах. Стъпалата ми бяха изтръпнали, странно защо.
И наистина я видях. Малка спретната къщурка, изглеждаше уютна. Лойош и Роуца се върнаха при мен и се приближихме. Докато стигнем, отпред вече ни чакаха двама. Единият държеше коса, а другият някакъв малък извит прибор за рязане, който не ми беше познат. Единият беше по-възрастен от мен, другият доста по-млад, може би на около шестнайсет.
— Дотук — каза по-старият. — Още една крачка и ще…
Продължих да крача. Лойош налетя в лицето на по-младия. По-старият понечи да замахне, но след миг вече лежеше на гръб, с ходилото ми на ръката му с оръжието. Другият, синът му, предполагам, се извърна към мен, щом Лойош излетя настрани, в който момент вече държах кама, опряна на гърлото му. От къщата се чу приглушен писък.
— Не ме заплашвайте — казах. — Не го обичам това.
Двамата ме гледаха кръвнишки. По-младият се справяше по-добре, но може би бе, защото все още беше на крака. Отстъпих назад и накарах камата да изчезне.
— Можеш да станеш — казах — но ако ми се стори, че някой от вас се опитва да ми посегне, и двамата пускате кръв. После влизам вътре.
Бащата се надигна бавно, изтупа се и ме изгледа. Да, прав се справяше по-добре с гледането кръвнишки. Можех да му дам някой урок по добро държане, но не бях дошъл за това.
Посочих през рамо, без да ги изпускам от очи. Знаех, че пушекът се вижда доста добре оттук.
— Някой от вас видя ли какво стана?
Двамата поклатиха глави.
— Ако бяхте видели, щяхте ли да ми кажете?
Не отговориха.
Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Знаех, че единствената причина да искам да си го изкарам на тези двамата е, че са пред мене. Но нямаше да помогне изобщо.
Овладях си нервите, да.
Обърнах се към предполагаемия баща.
— Аз съм Мерс Владимир. Виждате дима. Някой е изгорил къщата преди или след като е избил всички в нея. Не знам колко трупове има, защото не можах да се доближа достатъчно да ги преброя, но са най-малко шест. И поне две са деца. Бяха мои близки. Искам да разбера кой го е направил. Ако знаете и не ми кажете, ще пострадате лошо.
Той наведе очи, после заговори объркано:
— Пратих… пратих момчето да види и е видяло каквото и ти. Говорехме какво да правим, когато ти… когато се появи ти.
— Добре. Не съм оттук. Какво е обичайно да се прави с телата, за да се покаже почит?
— А?
— Какво правите с телата на умрелите?
— Погребваме ги — отвърна той, все едно че съм идиот.
— Друго какво?
— Какво… Понякога отец Нойдж моли богинята демон да наглежда душите им. Понякога — не. Зависи, мм, дали се е знаело, че я почитат.
— Те почитаха ли я?
Той кимна.
Обърнах се към по-младия.
— Иди доведи отец Нойдж. Кажи му, че го чакам там. И ще ми трябва лопата.
Устата на баща му се раздвижи отново.
— Имам две лопати. Ще помогна.
— Бяхте ли приятели?
Кимна.
— Чувах, че те… мм, чувах разни неща. Не ме интересуваше. Никога не са ме притеснявали. А една зима…
— Добре. Можеш да помогнеш.
— Съжалявам, че…
— Спести си приказките.
Обърнах се и изминах дългата миля обратно към дома на Мерс.
В доскорошния заден двор имаше дърво, явор, помислих си. Седнах и се облегнах на него, докато изчакам. От отломките на доскорошната къща навяваше дим и виждах три овъглени фигури на доскорошни хора.
Седях и се мъчех да се примиря с факта, че почти със сигурност съм причинил това. Или предизвикал поне. Някой друг го беше направил. Щях да разбера кой е и да му направя лоши неща. Каквото и да ставаше тук, това не трябваше да се случи.
„Идва някой, шефе“.
Минута по-късно чух стъпки и станах. Беше селянинът. Носеше две лопати.
Дойде при мен, кимна и ми връчи едната.
— Казвам се Васки. Свободен стопанин съм.
— Добре. Къде да копаем?
— Под явора. Обичаха го този явор.
Видяхте ли? Знаех си, че е явор.
— Добре. Колко големи трябва да са дупките?
— Един човешки бой дълбоки. Полагаме ги на гръб.
— Хубаво.
Свалих наметалото и го сгънах, после съблякох и ризата. Той посочи място и започнахме да копаем.
Чували ли сте да казват, че тежкият физически труд може да действа успокояващо? Че може да те отвлече от проблемите? Да те накара да се почувстваш по-добре? Аз го бях чувал. По мое мнение тежкият физически труд ти прави мазоли и единственото разсейване, което ми даде, бе докато се мъчех да си спомня заклинанията, които знаех някога за изцеряването им. Селянина го биваше повече от мен, между другото. Оказва се, че и копането на дупки иска умение. Кой да го знае?
Стигнали бяхме докъм средата, когато дойде една талига, теглена от светлокафяв кон, със сина и с него още един, който се представи като отец Нойдж. Беше нисък и дебел, с къдрава кафява коса покрай ушите.
— Мерс Владимир — представих му се.
— Моите съболезнования за загубата ви, господине. Каква точно беше връзката ви с фамилията?
— Майка ми беше Мерс. Нося името й. Повече не знам. Бил съм малък, когато е умряла.
— А баща ви?
— И той е покойник. — Повече не обясних.
— Дойдохте тук, за да ги намерите?
— Да. Добре ли ги познавахте?
Той кимна.
— Разкажете ми за тях.
Разказа ми, но повечето няма да го споделя с вас, които и да сте. Някои неща трябва да си останат лични, а и все едно, няма да ви помогне да разберете станалото. Говореше най-вече за Вилмот, когото описа като кисел и опърничав човек, но обичлив баща. През това време синът на Васки потърси в една от пристройките и намери още една лопата.
Станахме трима и копаенето продължи по-бързо.
Когато най-после свърши разказа си, отец Нойдж рече:
— Ами имотът?
— Кой наследява? — попитах.
Той сви рамене.
— И да е имало завещание, изгоряло е — каза Васки.
— Няма ли други от фамилията? — попитах.
— Имаше някога. Преместиха се, за да се махнат от… — спря и хвърли поглед към отец Нойдж — от разни неща. Или си смениха името.
— Смениха си името?
— Това означава, че са се лишили от наследство.
Мда.
— Може да сте най-близкият роднина — рече отец Нойдж. — Може би вие трябва да решите какво да се прави с оцелялото.
— Много набързо го решихте въпроса, а?
— Всеки, който иска да възрази, може винаги да потърси графа.
— Не е ли Гилдията?
Той като че ли се стегна. После се отпусна.
— В компетенцията на графството е, не на града.
— Добре. Ще огледам да видя дали са оцелели някакви документи или вещи за спомен. Извън това, ако зависи от мен, тези хора могат да вземат останалото.
Васки измърмори едно „благодаря“.
Оказа се, че трябват седем дупки, не шест. Едната от тях — много, много мъничка. Призля ми. Ако още имах Организацията си, щеше да е работа за един ден да се потвърди, че зад това стои Гилдията, и още два дни, да разпердушиня Гилдията така, че и помен да не остане от нея. Мислех си за това, докато действах с лопатата и се потях.
Докато изкопаем всички дупки — спретнати правоъгълници с купчина пръст до всеки — сенките се скъсиха, а след това отново се удължиха.
— Хубаво — каза Васки. — Сега да положим телата.
Още нещо, за което няма нужда да слушате. Да кажем само, че повечето от тях бяха неразпознаваеми и беше толкова лошо, колкото можете да си представите. Голяма част от живота ми е минала покрай смърт и съм видял полагащия ми се дял трупове, а също и вашия дял, и дела на чичо ви. Но Васки се справи по-добре от мен. Докато приключим, единственото, което можех да направя, бе да се мъча да не издам колко съм потресен.
Докато запълвахме гробовете, отец Нойдж напяваше тихо на непознат за мен език, от който успявах да хвана някое име; обикновено беше на Вийра, но понякога и на трупа. Правеше някакви тайнствени жестове с ръце над дупките и от всяка взимаше бучка пръст, изшепваше нещо над нея и я връщаше на мястото й. Не усетих никаква магия, но с амулета, който носех, вероятно нямаше и да усетя. Чудех се дали богинята демон наистина му обръща внимание.
Някъде по средата на молебена дойдоха още трима души — оказаха се жената на Васки, дъщерята, някъде на дванайсет, и по-малкият син, на шест-седем. Жена му носеше кошница, което ме подсети, че не съм ял от рано заранта, а вече бе късен следобед. Въпреки всичко, което ставаше, въпреки всичките чувства, които се бореха едно с друго в главата ми, стомахът ми все пак настояваше за внимание. Достатъчно, за да те накара да се разсмееш или да заплачеш, или нещо такова.
Най-сетне бе запълнена последната дупка, приключени бяха последните ритуали. Все още бе късен следобед. Струваше ми се, че би трябвало да е много по-късно.
С Васки обходихме овъглените отломки на къщата, после огледахме набързо и пристройките, но не намерихме нищо интересно. Щом дойде време за ядене, отец Нойдж настоя да извадим вода и грижливо да си умием ръцете. В това също имаше някаква ритуална нотка, предполагам, но пък и се бяхме занимавали с мъртъвци. Още беше светло, когато отвориха кошницата, и ядохме сух черен хляб, твърдо козе сирене, сушена кетна и бял ликьор с черешов вкус, но странно освежаващ. Забелязах, че въпреки глада си ям бавно. Никой не проговори, докато се хранехме. Сякаш и това бе част от ритуала. Може и да беше.
Когато приключихме, беше станало доста тъмно. Кимнах благодарно на Васки.
— Мога да ви откарам до хана ви, ако желаете — рече отец Нойдж.
— Бих желал, да. Ъъъ… обичайно ли е да се плаща за такива услуги?
— Погребението или возенето? — каза той и се усмихна. — Малко подаяние като жест е приемливо.
Дадох му няколко медни петака и той кимна. Каза няколко думи на Васки и семейството му, после се качи в талигата. Конят тръсна глава и издаде някакъв конски звук, докато и аз се качвах след отец Нойдж. Той обърна талигата и я подкара към градчето. Не съм добър съдник за тия неща, но като че ли знаеше как да се оправя с юздите.
Пътят също се оказа дълъг след дългия ден. Току задрямвах и дори сигурно щях да заспя, ако отец Нойдж не беше казал:
— Отпуснете се, ще ви събудя, като стигнем до хана ви.
Не му бях казал в кой хан съм отседнал. Не, това всъщност нищо не значеше, но ме изнерви достатъчно, за да остана буден.
— Благодаря за возенето — казах на отец Нойдж, щом стигнахме до хана.
— Не е нужно да ми благодарите, Мерс Владимир — отвърна той. — И съжалявам за случилото се.
— Благодаря. Някой друг също ще съжали.
Той поклати глава и каза:
— Не бива да разсъждавате така.
Изгледах го втренчено.
— За какво говорите?
— Отмъщението е самоунищожително.
— Мислех, че сте жрец на Вийра.
— И да съм, какво?
— Откога богинята демон се мръщи на отмъщението?
— Не говоря от името на богинята, Мерс Владимир. Макар да служа на нея и на хората в това градче чрез нея, не мога да твърдя такова нещо. Говоря като човек на друг човек. Жаждата ви за отмъщение ще…
— Адски сериозен сте, нали?
— Да.
— Удивително.
— Познавах един — рече той — който прекара трийсет години — трийсет години! — като се мъчеше да…
— Ха. Това не е отмъщение. Това е мания.
— Все пак…
— Благодаря за превоза, отче — казах му.
Скочих от талигата и влязох в хана, а Лойош изсъска смеха си в ухото ми.
В „Острата шапка“ се оказа изненадващо оживено. Май чак сега осъзнах, че според всички тукашни мерки все още е ранна вечер. Огледах се набързо да видя дали Орбан е в кръчмата. Нямаше го. Ако исках, можех да реша, че е подозрително, но точно за момента беше твърде много работа.
Отидох в стаята си, смъкнах ботушите и наметалото и се проснах на леглото.
Чак в тогава ме порази нещо: осъзнаването, че няма да мога да говоря с тях, да ги опозная, да ги разпитам за майка ми и защо е напуснала. Един голям къс от миналото му току-що се бе изплъзнал от ръцете ми. Щях да разбера кой го е направил и щях да разбера защо, и щях да му направя нещо много, много лошо.
„Лойош?“
„Да, шефе?“
„Трябва да намерим безопасно място утре, за да сваля амулета достатъчно дълго и да направя нещо за тия мехури“.
„Безопасно? Шефе…“
„По-безопасно. Донякъде безопасно“.
„Няма такова време или място“.
„Мислиш ли, че е безопасно да обикалям с мехури по ръцете?“
„Няма ли други начини да се изцерят, без да оставяш джерег да те намерят?“
„Има. За около седмица ще минат“.
„Можем да се крием за седмица“.
„Да, но няма да го направим“.
„Добре, шефе“.
Замълча, а аз зяпах дълго в тавана, спомнях си телата в развалините на къщата и как ги увивахме в чаршафи, за да можем да ги издърпаме до дупките, които бяхме изкопали. Странно, сънищата ми не бяха за това, бяха за копаене на дупки. Копаех и копаех, през целия сън.
Но все пак спах. Предполагам, че това е важното.
Трета част
Стеминастрия
Стеминастрията, която издържа до четири седмици в зависимост от хранителните запаси, е най-активният стадий, в смисъл че е в непрекъснато движение и непрекъснато яде, без да напуска езерото, в което се е родила. В сезони, когато е налице голяма конкуренция или има малко храна, стеминастрията често умира, вместо да се превърне… Една от най-необичайните характеристики на стеминастрията е, че в този стадий, когато яде много повече, отколкото във всеки друг стадий (поне девет пъти над собственото си тегло ежедневно), тя е пълен вегетарианец — преживява от подводните растения. Все още не знаем какво точно задейства прехода й към следващия стадий, освен ако просто огромното количество храна не я кара да стигне до момент, в който трябва да се превърне, преди буквално да се е пръснала…
Високо в списъка на естествените врагове на стеминастрията трябва да е самата тя, ако се вземе предвид дръзкото й пренебрежение към големината и характеристиките на заплашващите я хищници, предвид дори собствения й опит…
5.
БОРААН (решително): Търси! Гони! Намери го!
ПЪРВИ УЧЕНИК (уплашено): Но ако го няма никъде?
ЛЕФИТ (спокойно): Тогава ще отнеме повече време.
Когато се събудих, ме болеше.
Всичко. Раменете, ръцете, гърбът, краката.
Защо краката? Не знам. Случайно да ви приличам на знахар?
Лежах в леглото и стенех като че ли до безкрай. Ако джерег ме бяха намерили тогава, щяха да си имат лесна жертва. Не съм сигурен дори дали щях да имам нещо против.
По едно време простенах, раздвижих се, простенах, надигнах се, простенах, смъкнах краката си на пода и простенах.
„Само ако заподозра, че дори си помислил да се смееш, кълна се в циците и ноктите на краката на Вийра, Лойош, ще…“
„През ум не ми е минало, шефе“.
Нахлузването на ботушите бе изпитание в мъжественост; едва не припаднах. После постенах още малко. Накрая заслизах по стъпалата, едно по едно, бавно.
„Шефе, докъде можеш да стигнеш?“
„Докъдето трябва“.
Инчай вдигна очи към мен от тезгяха.
— Кафе?
— Бренди. Най-гадното, което имаш.
Изглеждаше стъписан, но не възрази. Взех чашата, изпих я на екс и тръснах глава.
— Ух, така е по-добре. Сега вече искам кафе.
Добрах се до една маса и седнах.
След около час пиене на кафе започнах да се чувствам сякаш бих могъл да се задвижа. Прехвърлих наум вещерския инвентар, с който разполагах. Не беше много, но щеше да свърши работа, а и нямах настроение да се връщам до дюкяна в града и да се опитвам наистина да купя нещо. Щях или да убия първия търговец, който ме погледнеше накриво, или нямаше да мога да го направя, което бе по-лошото.
Добре, имах това, което ми трябваше. Не се съмнявах в способностите си да накарам заклинанието да подейства. Единственият проблем беше: къде да го направя? Не исках да го хвърлям в хана, защото трябваше да сваля амулета, а това щеше да даде на джерег шанс да открият не само района, в който се намирам, но и точното място. Сигурно можех да намеря някое местенце извън града, но пък тук обкръжението ми от хора — в смисъл човеци — ми даваше известна защита.
Дразнеше ме ужасно, че се налага да правя това: че съм принуден да поема този риск само заради някакви си отоци и тъпи телесни болежки, получени заради…
Не, не.
Нямаше да мога да направя никакво заклинание с такива накъсани фантазии. Изкуството изисква канализиране и контрол на чувствата, но чувството трябва да съответства на заклинанието, а чувствата, които изпитвах точно тогава, нямаха нищо общо с изцеряването.
Припомних си някои приятни дни с Коути, което събуди в мен малко меланхолия — добре, може би не чак толкова малко — но това винаги е добре като лек срещу гнева. Мислех за онова, което се беше объркало, и онова, което бе вървяло добре, и правех глупави планове как да си я спечеля отново. Смешно. Плановете винаги включваха спасяването й, а адски добре знаех, че точно спасяването й е един от проблемите. Никой не обича да го спасяват. Единственото по-лошо нещо е, ами, да не те спасят.
Тъй че да, въртях номера с главата си, докато не усетих, че май бих могъл да направя Работата, а докато стигна до това, вече знаех и къде бих могъл да я направя. Освен това мисълта ме накара да се изкискам. Лойош щеше да каже доста неща и това също ме накара да се изкискам.
„Какво замисляш, шефе?“
„Просто едно заклинание, Лойош. Ще видиш“.
Станах и тръгнах — все още бавно и болезнено, но може би малко по-добре — през вратата навън, а после закрачих по улицата. Бавно. „Лойош, боли ме“.
„Можем да спрем да похапнем“.
„О, млъкни“.
Най-после стигнах до другия край и до другия хан и влязох в конюшнята. Заварих помощника на коняря, двайсет и няколко годишен ратай с хлътнали очи и тънки устни.
— Добър ви ден, милорд, какво ще… — И млъкна и зяпна ръката си, в която току-що бях лепнал три сребърника. — Милорд?
Посочих конюшнята.
— Трябва да я използвам за около час.
— Милорд?
— Да?
— Конюшнята ли?
Кимнах.
— Да използвате…
— Да, конюшнята. Не пускай никого вътре. За час.
Погледна ме с хиляда въпроса на устните, после погледна монетите в ръката си и каза:
— Ъъ… ами конете…
— Няма да пострадат. — Имаше чувство за отговорност. Какво ще кажете за това? — Няма да ги пипна, дори няма да се доближа до тях.
Изглежда, чу искреността в гласа ми или звъна на монетите в ръката си. Кимна и каза:
— Да, милорд.
Добавих още една монета.
— И не е нужно да споменаваш за това на никого.
— Разбира се, че няма, милорд. Час, казахте?
— Час.
Поклони се непохватно, а аз влязох в конюшнята и пуснах мандалото.
„Тук?“
„Защо не?“
„Как можеш да се защитиш тук?“
„Надявам се да не се наложи“.
„Ъм, ще ми го разясниш ли?“
Беше искрено притеснен. Усещах, че и Роуца е нервна.
„Виж, приятел, какво точно те смущава?“
„Джерег ще те намерят“.
„Правилно. Виж сега, те или вече знаят къде съм, в който случай е безсмислено да се притесняваме за това, или не знаят. Ако не знаят, тогава, ако извадят късмет, ще са в състояние да ме проследят, докато съм свалил амулета и правя вещерското заклинание. Ако ме проследят, какво ще направят?“
„Мм… ще те убият?“
„Ще трябва да дойдат в Бурз, за да го направят“.
„Е, Да“.
„Да познаваш някой драгар, който би запаметил това затънтено източняшко градче достатъчно добре, за да се телепортира до него?“
„Вероятно няма такъв, шефе. Ще заложиш ли живота си обаче, че някоя магьосничка от Лявата ръка не може да преодолее това?“
„Не, но ще заложа живота си, че ако някой убиец наистина се появи, ще съм готов. Правя заклинание, не лягам да спя. И съм насред конюшнята. Няма как да ми скочи, без да го видиш“.
„А ако е невидим?“
„Огледай наоколо“.
„Какво?“
„Коне, Лойош. Те ще го надушат. Дръж под око конете по време на заклинанието. Ако конете изведнъж станат неспокойни и започнат да поглеждат нанякъде, където няма никой, ще спра заклинанието и, мм, ще го убия“. Отбелязах си наум да си попълня запасите с прах несифа. Не споменах на Лойош, че ми е на изчерпване.
„Шефе, понякога ти се чудя. Добре, ако те засекат, но не дойдат веднага?“
„Ще са в другия край на градчето и ще има много време хората да забележат, че в градчето има «елф», и аз несъмнено ще чуя за това“.
„Несъмнено?“
„И го искат моргантско, Лойош. Моргантско. Джерег няма да се задоволят с нищо по-малко. Няма шанс, никакъв, да донесат моргантско оръжие в град, пълен с вещери, без да предизвикат вълнение, каквото това градче никога не е виждало“.
„Знаеш ли, понякога дори не ти се чудя“.
„Хе“.
„Добре, давай“.
„Благодаря, че ми разреши“.
Разчистих сеното от пода по средата на конюшнята, защото подпалването й щеше да привлече ненужно внимание към мен, а също така и да прекъсне ритуала. Да не говорим за обещанието ми конете да не пострадат.
Запалих три свещи — две бели и една черна — после свалих амулета и внимателно разделих двете части. Златната отново поставих около врата си; черната прибрах в кесийката си. Щом затворих кесийката — сам си я бях направил — камъкът все едно се махна на сто мили от мен.
Подредих малкото неща, които ми трябваха: билки, шише пречистена вода. Нямах мангал, но и не ми трябваше за това.
След като смесих цяра с пречистена вода — само капка — помислих за гадните мехури по пръстите ми и как ще изглеждат пръстите ми без тях, и си ги представих как се изцеряват със заклинание, което идваше вътре от тялото ми болезнено мускули се развързват преодолявам съпротивлението, защото не може да ми се противопостави аз съм Талтош Владимир и силата е моя и тялото е мое и ще прави каквото пожелая докато сърцето продължава да тласка кръвта смесва се с цяра и пръстите се изцеряват и разбират тялото е ключът към отварянето на портал към познание на всички неща вътрешни и външни пауза в несекващото монотонно бръмчене в ушите пълни със собствения ми безгласен зов към място, което е тук и също така не чувам отново и отново превръщам се в част от връхчетата на собствените ми пръсти и те се вкопчват в дланта ми ето че се движат все по-бързо и потупват дланта и церят и чувам и виждам и надушвам влажната мухлясала слама на конюшнята в примигващата светлина на свещите и спрях.
Поех си дълбоко дъх и с треперещи ръце извадих частта от амулета от кесийката си, отново го закачих и го поставих около врата си.
„Нещо, Лойош?“
„Не съм сигурен, шефе. Стори ми се, че усетих нещо преди минута, но не мога да съм сигурен. Беше деликатно. Много умел опит, стига изобщо да беше опит“.
„Блокирал си го значи. Аз не почувствах нищо“.
„Блокирах тебе от него, шефе, за да не пречи на ритуала. Не знам дали блокирах него от теб. Не знам дали изобщо имаше нещо за блокиране“.
„Добре. Ако джерег изобщо са могли да намерят вещер, съмнявам се да е бил някой добър“.
Като за заклинание, това беше съвсем лесно. Във вещерството няма много неща, които да стават по-лесно от убеждаването на тялото ти да прави това, което бездруго иска да прави. Докато прибера инвентара в торбата, мехурите вече бяха започнали да се изцеряват, а общите болежки по тялото ми забележимо се бяха облекчили. Все още не ми харесваше идеята да се бия с когото и да било, но допусках, че може би ще съм в състояние, ако ми се наложи. Разбира се, платих цена. Бях доста изтощен и главата ми беше замаяна, но замяната беше разумна.
Най-хубавото беше, че не се появиха никакви убийци, за да ме светнат хубаво по епидермиса. Въпреки репликите ми към Лойош прекъсването на заклинание заради бой не е нито лесно, нито забавно. Всъщност два пъти съм изпълнявал заклинание в разгара на битка, както правят магьосниците. Не го препоръчвам и искрено се надявам никога повече да не ми се наложи.
Дадох на младежа още един сребърник с усмивка и си тръгнах — разтреперан, но в много по-добра форма.
„Сега какво, шефе?“
„Ей, навит съм за всичко, стига да не изисква движение или мислене“.
„Значи без движение, но иначе — както обикновено“.
„След като го схвана това, сигурно ще те ударя“.
Пътят обратно през градчето наистина ми се стори дълъг. И странен. Нещата винаги изглеждат другояче, когато току-що си се изтощил с Работене, дори и да е малко. Понякога, така и не съм разбрал точно кога, ефектът е подсилен: очертанията са размътени, хората сякаш се размиват и се сливат с всичко, до което са близо. Всяка отразяваща повърхност изглежда по-блестяща, повърхностите се разместват и движат. Някои вещери вярват, че в това състояние човек може да види дълбоки истини, които обикновено са скрити. Някои от тях се отдават не на Работенето, а на ефекта от него, и разкриват скритите тайни на вековете.
Според мен просто мозъкът ти е уморен и не мислиш нормално.
По пътя си създадох и враг за цял живот. Мисля, че трябваше да е към шестгодишен, хвърляше дървена топка по една къща — сигурно неговата — и тя правеше тумм-туп, тумм-туп, щом се удареше в стената и после на улицата. Изтърва я, тя се затъркаля по улицата точно пред мен, а оттам — в крайпътната канавка и се загуби. Бях я подминал много, когато съобразих, че можех лесно да я спра, да я вдигна и да му я хвърля обратно, а когато вече наближавах „Шапката“, се сетих, че ме беше изгледал много ядосано. Дори си помислих дали да не се върна и да му се извиня, но обяснението щеше да ми е непосилно, тъй че се отказах.
Странно, но нищо не помня за миризмата на града през това дълго, дълго ходене и този факт може би говори нещо. Домъкнах се до вратата, минах през нея. Мисля, че съдържателят ме изгледа малко по-особено, но го забелязах чак след като го подминах и се заизкачвах по дългото, дълго стълбище до стаята ми, където рухнах на леглото и зяпнах тавана. Леглото беше чудесно, а таванът изглеждаше забележително интересен с всевъзможните си странни повърхности, които почти можех да видя как се движат и местят, щом примижа.
Нямах нужда от сън, просто бях умствено и физически изтощен. Тук има разлика, разбирате ли. Размисълът върху разликата бе последното нещо, което помня, понеже задрямах за час-два.
Дремките обикновено не ми помагат много. Няколкото пъти, когато съм се опитвал да дремна — докато бях с Коути, която ги обича като коте — след това винаги се чувствах гроги. Но тази, изглежда, ми помогна. Във всеки случай, когато се събудих, светът вече не беше толкова размътен и чувствах, че мога малко да се движа.
Слязох в пивницата. Инчай обясни, че не пазел кафе до толкова късно. Обясних му, че искам кафе. След малко кафето се появи.
Инчай беше с гръб към мен и мисълта се появи в главата ми отникъде: „Какъв идиот. Не бива да стои с гръб към враг“.
Поразмислих още малко над това. Когато подобна мисъл ти идва ей така, това не значи, че е благонадеждна. Да, възможно беше подсъзнанието да ми казва, че е забелязало нещо около този тип. Като нищо можеше да се е задействала и параноята ми, съчетана с някой от гадните погледи и реплики, които ми беше подхвърлял, като се почне с абсурдната му идея, още когато влязох първия път, че трябвало да разкарам Лойош и Роуца.
В смисъл знаех, че не ми харесва много. Но това не бе достатъчно, за да ме убеди, че действа против мен. От друга страна, определено нямаше да застана с гръб към него.
Когато подсъзнанието ти подхвърли нещо такова, има голяма опасност да му обърнеш твърде много внимание, както и твърде малко. Не можеш да го пренебрегнеш, но и не можеш да позволиш да те разсее.
Когато се обърна, естествено, вече не го гледах.
Добре. Имаме гилдия на търговци, различна от всякакви гилдии, за които Ноиш-па ми беше казал, че може да съществуват. Вярно, Ноиш-па не беше непогрешим, но ми бе казал достатъчно, за да ме накара да мисля, че тук става нещо много необичайно.
След това имаме граф Секереш Веодрик, земевладелец и собственик на фабрика за хартия. В Империята това, че аристократ притежава фабрика, нямаше да предизвика и едно повдигане на вежда, но доколкото разбирах, в Изтока това бе необичайно. Първо, предполагам, тук фабриките, от какъвто и да е тип бяха рядкост, тъй че навярно му придавах твърде много тежест. Все пак какво имаше между него и Гилдията? Сътрудничество? Конкуренция? Враждебност, смекчена с примирие, въоръжено или не? Трябваше да има нещо.
А после — странната работа със „светлото“ и „тъмното“ вещерство. Това просто звучеше нелепо. Ако тук имаше нещо, трябваше да разбера какво е. А ако нямаше, трябваше да разбера защо убеждението, че има нещо, е толкова широко разпространено.
Как се вместваше във всичко това драгият Инчай, ако изобщо се вместваше? И Орбан. Той също имаше някаква роля в това. Сигурен бях.
А след това имахме джерег. Може би не замесени в това, но не биваше никога, никога да се забравя за тях. Не исках последното, което ще видя, да се окаже върхът на моргантско оръжие. Потръпнах.
Някой жестоко беше избил фамилията на майка ми и поне една от тези страни бе отговорна за деянието или знаеше кой е отговорен.
Е, добре, това бяха въпросите, за които знаех към момента. Усилията да намеря отговорите им щяха естествено да породят други, но поне имах нещо за начало.
Седях си, пиех си кафето и кроях планове.
Ха.
Трябва да разберете, че сега, докато си спомням тези неща, всичко ми изглежда много смешно. Но е истина, кроях планове точно, все едно че щях да тръгна да ги изпълнявам, точно, все едно че никой друг не можеше да крои планове в същото време. Интересува ли ви изобщо какви бяха те? Би ли могло изобщо да са важни всички неща, които щях да направя, ако…
Ако, ако, ако.
Ако светът беше какъвто исках да е, а не какъвто е.
Безсмислено. Ако светът беше какъвто исках да е, щях все още да съм женен. Изобщо нямаше да съм се забъркал с джерег преди всичко, защото нито щеше да ми е притрябвало, нито щях да имам подобно желание. Вместо това щях да съм… какво? Граф Шурке, здрав и читав, в имението ми край езерото, ловя риба и ходя на лов, с Коути обсъждаме последната мода на улица Б’нари? Не, това също не го виждах. А и както казах, безсмислено е.
Когато са ти платили, за да убиеш човек, трябва да научиш за него всичко, което можеш. Няма кой знае каква полза да научаваш какъв би могъл да е или какъв ти искаш да е. Направиш ли това, единственото, което ще спечелиш, е „честта на Фиском“, което, ако не сте чували този израз, означава името ти да бъде добавено на списъка, всечен във високите широки каменни блокове около Звездата на екзекутора.
Гледаш това, което е, а ако не знаеш какво е, си поставяш за задача да го откриеш. И понякога това също се оказва просто поредното жертвоприношение на олтара на божествата на напразното усилие — онези, които карат реколтата да пропадне.
Тъй че, да, седях, пиех си кафето и кроях планове. Точно, все едно че ако…
Лойош все още беше напрегнат. Усещах го как наблюдава входа, а Роуца непрекъснато мърдаше и подскачаше на лявото ми рамо.
Но не позволих това да ме притесни. Работех. Превръщах гнева си в решение, решението в намерение, намерението в план. Щях да науча кой стои зад това, като тръгна по гладък, изряден път. Измислил бях как да извлека информация от онези, които трябваше да разполагат с такава, за да мога да реша точно кой заслужава онова, което смятах да извърша.
Трябваше да са минали около час-два, докато го превъртя в ума си — или по-скоро да го опиша на Лойош, който не му обърна внимание. Просто защото разсъждавам по-добре, когато говоря. Накрая казах:
„Добре, измислих го“.
„Както кажеш“.
„Първи е приятелят ни Инчай, защото не очаквам да получа нещо от него“.
„Харесвам очакванията ти, шефе. Задръж дотук и няма да бъдеш разоча…“
„След това Орбан, ако може да бъде намерен“.
„Което не очакваш“.
„Вероятно не“.
„Дотук е съвършено“.
Прегледах набързо тялото си за ефекта от Работенето. Мехурите ги нямаше, а мускулните болки бяха поносими. Станах, хвърлих няколко монети на Инчай и казах:
— Търся вещер.
— Има един дюкян малко по-надолу по улицата, откъдето се снабдяват. Сигурен съм, че Юлио ще може да те насочи към някого.
— Аха. Ти кого познаваш?
Той разпери ръце. Не му повярвах, но реших, че мога да се върна към това по-късно.
— Добре. Някаква идея къде мога да намеря Орбан?
— Не съм го виждал.
Изчаках мълчаливо, защото това кара някои хора да се почувстват неловко. След малко добави:
— Предполагам, че ще намине по-късно.
„Добра работа, шефе. Дотук всичко върви точно както очак…“
„Млъкни“.
— Добре. Къде е съветът на Гилдията?
Очите му леко се присвиха.
— Съветът на Гилдията — повторих.
Пак изчаках.
— Завий надясно, като излезеш. По тази улица, няма и сто крачки. Двуетажна сграда, светлозелена.
Кимнах небрежно за „благодаря“, върнах се на масата и седнах.
„Какво, няма ли да ходим, шефе?“
„Утре. Още съм много изтощен, а трябва да съм в най-добра форма, като се заема с тази Гилдия. Имам чувството, че са малко като Империята и малко като джерег“.
„Чувство“.
„Да. Когато не разполагаш с нищо друго, тръгваш оттам. Освен това да ги ударя рано сутринта изглежда правилният подход“.
„Имам предложение какво да правим отсега дотогава, шефе“.
„Какво?“
„Да оставим между нас и тази миризлива дупка, наречена град, толкова мили, колкото могат да издържат краката ти“.
„Не“.
След като вече си имах план, оставих ума си да отдъхне и не мръднах повече до края на деня. Заведението отново се напълни, предимно селяни, никакви жени. Странно. Гледах ги, те ме пренебрегваха, а Орбан не се появи.
Следващата част от плана ми включваше да си легна рано и я изпълних без засечки. Лойош дори ме похвали с успеха. Милият.
На следващата сутрин пих кафе и ядох кифлички с маково семе, току-що извадени от пещта, с масло и мед. Хубави. Цялото помещение беше мое, докато се хранех: Инчай се беше прибрал отзад да се погрижи за гостилничарските си неща и се хранех бавно, докато обмислях как да отиграя нещата с Гилдията.
Трябва да обясня: в този момент бях почти убеден, че тъкмо Гилдията е избила фамилията Мерс. Готов бях да променя мнението си, стига да имах основание за това, и не бях изключил графа или някое друго лице или група, за която не знаех. Не бях достатъчно сигурен, за да действам според това. Но бях сигурен, че или са отговорни, или са замесени.
Това бе най-трудната част — да се владея и да запазя хладнокръвие, докато изровя нужната ми информация. Усещах страстното желание да намеря Майстора на гилдията и да гледам как стилетът ми му влиза под брадичката или в лявото око, което от двете е по-удобно. Толкова го исках, че почти се разтреперих.
„Шефе, това взе да става прекалено напоследък. Вчера…“
„Знам, Лойош. Работя по въпроса“.
Отделих още малко време, докато се успокоя, като си напомних да го приема като работа. Не, не беше работа. Но ако тръгнех като аматьор, ако позволях на чувствата да диктуват методите ми, щях да свърша там, където свършват всички аматьори. И може би точно там ще свърша някой ден, но не и този път. Не и преди да приключа с това.
Когато се почувствах готов, станах, измих меда от ръцете си, поех си дълбоко дъх и излязох навън сред вонята.
„Наистина ли отиваме до Гилдията, шефе?“
„Наистина. Не знам дали те са зад това, или само имат голяма роля в него, но тъй или иначе трябва да разбера срещу какво съм изправен и да измъкна малко информация от тях“.
Лойош въздъхна.
Беше рано сутринта, но Пещта бе скрита зад сиви облаци и се почувствах повече като у дома. Завих веднага надясно. Не беше далеко. Оказа се преди улицата, която завиваше към кейовете. Когато влязох, заваля.
Беше голямо помещение с четири маси и разни мъже с вид на служители — десетина на брой — които седяха зад тях и вършеха разни служебни неща с листове хартия. Никакви жени. Странно. Отзад имаше стълбище. Първата ми реакция бе, че тук кипи твърде много дейност за толкова малък град. Но какво знам аз за гилдиите?
Индивидът на масата до вратата вдигна очи и ме погледна. Млад, сериозен на вид мъж, който явно не се хранеше достатъчно и ако се съдеше по изпитото му лице и вкочанения гръб, вероятно не правеше нищо забавно в живота си. Може би просто не вярваше в забавното. Трябваше да го запозная с онова момиче, дето обикаляше по кейовете.
Поиска да разбере с какво би могъл да ми бъде полезен. Имах чувството, че това изобщо не е толкова важно за него, тъй че си помислих за чупене на крака, но това бе просто защото бях в лошо настроение.
— Чайор — казах му. — Искам да го видя.
Той отвори уста, поколеба се, огледа ме, затвори уста и пак се поколеба. Всъщност не мога да чета умовете на хората, както го прави Деймар, но понякога, знаете ли, не ти е нужно — горкият тип се мъчеше да реши какъв е статутът ми, за да знае как да се обърна към мен: с „милорд“, с „момче“ или с нещо между двете. Имаше проблем, защото приличах на човек от простолюдието, с изключение на сабята на кръста ми. Съжалих го.
— Сър — заговори накрая — ако изчакате тук, ще проверя дали…
— Спести си го — прекъснах го. — Името ми е Мерс Владимир и тук не сте достатъчно, за да ми попречите да го видя. Допускам, че е горе по тия стъпала. Та значи ще съобщиш ли за мен, или просто да се кача?
Устата му се размърда беззвучно. Предполагам, че една от най-лошите черти в характера ми е колко много ме забавлява да причинявам притеснения на нещастните копеленца, които нямат никаква защита срещу мен.
— Не — най-сетне отвърна той, с тих, но спокоен глас. — Името ви е Владимир Талтош и ще се видите с Майстора на гилдията, когато той е готов да се види с вас. Той ви очакваше. Ще видя дали е свободен в момента. Извинете ме.
6.
ЛЕФИТ: Е, и това не подейства.
БОРААН: Определено.
ЛЕФИТ: Следващата ти идея?
БОРААН: Пиене, разбира се. Царевична ойшка и вода. Шест части вода.
ЛЕФИТ: Май е доста слабо.
БОРААН: Да, но сто части ойшка, разбираш ли? ЛЕФИТ: Аха. Да, вече всичко ми е ясно.
Някъде след около три години, докато гледах как гърбът му изчезва горе на стълбището, Лойош каза:
„Добре, шефе. Сега какво?“
Нищо не укрепва увереността у подчинените така добре, както едно бързо решение при неочаквани обстоятелства.
„Хмм“ — казах му.
Дотам бях успял да стигна, когато младежът слезе по стъпалата и ми даде знак да се кача. Седна и се зае отново, с каквото там правеше, без да ми каже нищо повече. И аз не казах нищо. Когато си надцакан, си надцакан.
Намерих за нужно обаче да перна наметалото настрани, за да мога бързо да стигна до сабята си, ако ми се наложи, и опипах изненадите, които бях оставил по себе си, за да се уверя, че са в готовност и достъпни.
Горният етаж беше едно-единствено помещение с висок сводест таван и украсено, представете си, със странна колекция от артикули, окачени по стените: снопче растения, ботуши, шапка, риза, черпак, чук, бутилка вино и прочие. След миг съобразих, че символизират някои или всички членове на Гилдията. Банално. Всичко, което стои изтъркано достатъчно дълго, става банално.
Чайор се оказа як плещест мъж с оредяла черна къдрава коса, спретнато подстригана брада и тъмни очи. Стана, щом се приближих, удостои ме с формален поклон и седна отново, докато ми сочеше един от столовете пред бюрото му. Имаше бюро, не маса. Облагите на властта: сдобиваш се с лично бюро. Не се подигравам. Помня как се чувствах, когато се сдобих с лично бюро.
Седнах.
— Лорд Талтош — каза той. — Уведомиха ме, че ще наминете.
— Бих предпочел да ме знаят като Мерс, ако нямате нищо против.
— Добре.
— Нещо против да ми кажете кой ви е уведомил?
— Съжалявам, не мога да го направя.
Така. Добре. Този разговор просто изобщо не тръгваше така, както го бях замислил. Цялата работа със сплашването бе започнала зле.
— Жалко — казах. — Имам врагове, знаете. Също и приятели. Ако не знам дали ви е предупредил приятел, или враг, това ме поставя в неловко положение.
— Приятел беше — увери ме той.
Тъй. За ваша информация, нямах нито един „приятел“, който да знае къде отивам.
— А ако беше враг, щяхте ли да ми кажете?
— Разбирам логиката ви. Но все пак…
— Мда. Е, щом е бил приятел, предполагам, че ви е помолил да ми съдействате?
Той се намръщи.
— Не точно.
— А-ха.
Почувства се неловко, което поне беше малко окуражаващо.
— Какво точно ви трябва?
— Дойдох тук да потърся роднините си — отвърнах. — Близките на майка ми.
— Да. Съжалявам за случилото се.
„Съжалявам за случилото се“, не „Моите съболезнования за загубата ви“.
Изсумтях.
— Ще разбера кой го е направил.
Той повдигна вежда.
— А след това?
— Ами, след това ще предам виновната страна на законно упълномощената власт, разбира се.
Този път той изсумтя.
— В Бурз законно упълномощената власт съм аз.
— Това ли е законът? — попитах. — Или просто това е практиката?
— Каква е разликата?
— Ти си един откровен кучи син, признавам ти го.
Той се разсмя, отметна глава и коремът му се разтресе. Не бих си помислил, че е смешно.
— Да, лорд, мм, Мерс, аз съм един откровен кучи син. И ще ви кажа откровено, че ми харесва как са нещата тук в града ми, и ако им попречите с нещо, вече няма да сме приятели.
— Мда. Това го предположих.
— Тъй. А сега какво ще направите?
— Позволете да допусна, че не сте имали нищо против фамилията Мерс, защото ако сте отговорен, не бихте ми го казали. Кой го направи тогава?
— Не бих могъл да ви кажа.
Почесах се по брадичката.
— Знаете ли, ако ми попречите да разбера това, което искам да разбера, може би няма да сте повече мой приятел.
— Това заплаха ли е?
— Не съм сигурен. Предполагам, че би могло да мине и за заплаха. Ако е, как я оценявате?
— Куха — отвърна той.
Фиксирах го с поглед номер шест патент джерег, сниших глас и казах:
— В такъв случай можете спокойно да я пренебрегнете, предполагам.
Видях, че този път съм улучил целта, и това ме удовлетвори. Изглеждаше притеснен.
Станах рязко, преди да е успял да обяви край на беседата, и заявих:
— Ще съм признателен, ако името ми не се разнася повече.
— Няма. Само Шанди и аз го знаем, а той няма да каже нищо.
Кимнах, обърнах се и тръгнах през дългото, дълго помещение към стълбището, после надолу и навън. Шанди не вдигна глава, когато минах покрай него.
Още валеше, но не прекалено силно. Върнах се в „Шапката“ някъде между мокър и прогизнал.
„Шефе, не че му слагам точка, но се налага да се разкараме оттука. Веднага. В смисъл, без да се спираме. Избираш посока и тръгваш“.
„Да, знам“.
„Шефе, те знаят кой си“.
„Знам“.
„Кучият син може да забогатее само като пошушне името ти в подходящо ухо“.
„Знам. Но, Лойош, защо не го е направил вече? Защо все още дишам?“
„Шефе, може ли да си поговорим за това, моля те, след като се махнем от града? Твърде стар съм, за да се уча да ловувам сам“.
„Ти не ловуваш, търсиш мърша“.
„Шефе…“
„Лойош, знаеш ли някога да съм влизал в нещо толкова странно и просто да си изляза от него, без да съм разбрал какво става?“
„Това би било наистина, наистина добър момент за начало“.
„Ще го приема за сведение“.
Получих в отговор няколко нечленоразделни мисли, които може би бяха джерегският еквивалент на ругатня.
Изтупах от дрехите си част от дъжда и тръснах глава като куче.
„Благодаря за душа, шефе“.
„Да не беше сух преди?“
Намерих си пиене и стол и седнах.
„Лойош, как по дяволите са научили името ми?“
„А? Не знаеш ли?“
„Ти знаеш ли?“
„Разбира се!“
„Добре, как?“
„Когато свали амулета и направи заклинанието, шефе. Помниш ли, че усетих нещо?“
Този път бе мой ред да изругая.
„Измъкнали са го направо от главата ми“.
„Все пак остава въпросът кой го направи“.
„Кой би могъл да е? Не бяха джерег. Ако те знаеха, че съм тук, щяха да пратят някой да ме убие. Край на дискусията“.
„Мм, добре“.
„Имаме самия Чайор“.
„Шефе, той не си е казал сам кой си, някой трябва да му е казал“.
„Извинявай, приятел. Не ме интересува просто кой може да е казал на Чайор, опитвам се да си изясня всички играчи в тази бъркотия“.
„Хе. Желая ти късмет“.
„Имаме Орбан, който е или прекалено отзивчив, или изобщо не е“.
„Правилно“.
„Имаме и вещери. Най-вероятно има сборище. Може да са действали по свое усмотрение. Дори да не е така, някой от тях може да е направил Работата, тъй че все едно са могли да го научат. После имаме кочияша, когото намерих и който беше наистина отзивчив тип, което буди подозрения“.
„Ъъ… добре“.
„И след това имаме граф Секереш, както и да се вмества той. Пропуснах ли някого?“
„Естествено. Всеки друг в града и всеки, когото всеки друг познава“.
„Разбрах те, Лойош. Но дай все пак да го задържим в границите на разумното“.
„Отдавна сме ги прехвърлили, шефе“.
„Лойош“.
„Добре. Съдържателят?“
„Вярно. Съдържателят. Добра позиция да чува разни неща и знае, че задавам въпроси“.
„Шефе, може ли да се махнем, моля те?“
„Не“.
Приех психичната форма на примирена въздишка и продължих разсъжденията си.
„За какво мислиш, шефе? Знаеш, и аз знам, че просто ще идеш при графа и ще се опиташ да го сплашиш. Вероятно ще подейства толкова добре, колкото…“
„Млъкни“.
Мразя, когато е прав.
Добре, щом щях да го правя, най-добре да го направя поне прилично. Отидох при Инчай.
— Можеш ли да ми намериш някой да ми занесе едно съобщение до граф Секереш?
Той ме изгледа рязко, реши, че е грешка, и взе да мие някаква чаша, която нямаше нужда от миене, докато го обмисли. Накрая каза:
— Добре. Какво е съобщението?
— Ако може хартия и мастило.
Той кимна, избърса ръцете си и се скри в стаичката зад тезгяха, после се появи с нужното оборудване. Написах бележката и му я връчих незапечатана.
— Колко е спешно?
— Днес ще е добре.
— Ще гледам да стигне днес.
Пуснах му още малко звонк, което винаги прави търговците по-отзивчиви, после се настаних отново на масата и зачаках да видя дали Орбан ще се появи и дали Лойош ще се поуспокои.
Не. И не.
По-късно получих още агнешка яхния. Понякога влизам в коловоза да ям едно и също дни наред. Правех го преди време, беше част от мързела ми, предполагам. Коути до голяма степен ме измъкна от този навик, просто защото обичах да изпробвам нови идеи върху нея, но сега отново влизах в шаблона. Но вероятно бе отчасти защото агнешката яхния беше добра. Хлябът също ми харесваше. Да имаш подходящия хляб, с който да топиш яхнията, е изкуство само по себе си.
Не. И не.
Заведението почна да се пълни и се преместих на задна маса. Получавах по-потайни погледи, отколкото преди. Не бях сигурен каква точно приказка се разпространява за мен, но нещо вървеше. Прецених, че това е част от проблема — не знаех. Бях се разглезил, предполагам, от това, че разполагах с Крейгар и че имах достъп до шпионската мрежа на Мороулан (самият той никога не използваше това определение, мисля, че го намираше за противно, но точно това си беше), и до Кийра с нейното почти неизчерпаемо знание за тайните на подземния свят. Щом поисках да зная какво става, трябваше само да реша кого да попитам първо и рано или късно го научавах. Тук бях на тъмно и не ми харесваше. Коути щеше да ми каже да разбера какво точно искам да постигна, а след това да ми помогне да го разбия на стъпки и…
Усетих, че ми се ще много силно пиене, и не си взех, защото да се напия точно сега беше глупава идея и защото мразя да съм изтъркан. Може да те доведе до това да станеш банален. Вместо това правех кръгчета по масата с пръста си в мокрото от чашата ми. Открих, че правя това често напоследък, и се зачудих. Но не много.
По едно време едно от момичетата ме потупа по рамото и посочи към съдържателя, който се опитваше да привлече вниманието ми. Отидох при него и той ми подаде бележка. Кимнах и се върнах на масата си да я прочета. Наложи се да преместя стола си така, че сянката ми да не затулва светлината от най-близката лампа. После счупих печата и разгънах дебелия велен. Добра хартия. Вероятно я правеха тук.
Милорд Мерс — гласеше писмото. — Негово благородие желае преди всичко да Ви поднесе Своите съболезнования по повод скорошната Ви Загуба и да Ви увери, че се предприемат всички Стъпки да бъдат Изправени Извършителите пред Правосъдието. За съжаление Здравето на Негово благородие не Позволява Посетители по това Време, но Той се надява да Знаете, че сте в Мислите Му по най-обичен начин. Оставам, Милорд, Ваш Слуга.
„Ей, той има същото име като моето“ — каза Лойош.
„Вероятно не лети толкова добре“ — отвърнах му.
Сгънах грижливо писмото на две и го прибрах в един вътрешен джоб на наметалото си. Не че бях изненадан — не бях очаквал да скочи от радост при първата възможност да се види с мен. Имал бях план какво да направя в този случай, преди много време — миналата нощ, когато бях измислил всичко. Само че оттогава всичко се беше развързало и сега плющеше на вятъра.
„Е, шефе? Ще го посетиш ли тъй или иначе?“
„Адски добре знаеш, че ще го направя“.
„Да. Шефе, да се оставиш да те убият ли се опитваш?“
„Това риторичен въпрос ли е?“
„Не“.
„Добре. — Помислих малко. — Не, не мисля“.
„Хубаво. Добре“.
В гостилницата продължаваха да влизат хора, всичките мокри и прогизнали. Не изпитвах желание да изляза навън, а те не изпитваха желание да ми предложат нещо повече от случаен враждебен поглед. Някак си бях построил в главата си Фенарио като една такава съвършена земя, пълна с щастливи, усмихнати хора, които щяха да ме поздравяват като отдавна изгубен брат. Беше направо обезсърчително. Идеше ми просто да започна да чупя ръце и крака напосоки.
А все още нямаше и помен от Орбан. Започвах да си мисля, че ме отбягва. Подозрително ли беше това? Кое, в името на Святата лигава диря на Балан, не беше подозрително в този момент? Всичко, което някой можеше да прави или не, да казва или не, можеше да означава, че търси как да ме наръга.
Разбира се, до известна степен се бях примирявал с това през ловенето си живот. Разликата беше, че обикновено знаех играта и правилата. Е, да, добре, хубаво, Влад, кой наруши правилата?
Коути. Точно тя се забърка в неща, в които не ни беше работа да се забъркваме.
Да де, но аз бях този, който трябваше да ядоса целия дом Джерег. Какво си въобразявах, между другото? Геройско спасяване, дръжки. Може би просто се опитвах да измисля добро извинение да скоча от кораба, защото не исках унижението да се натресем в скалите.
Добре, Влад. Успокой се. Това не те води доникъде. Поеми си дълбоко дъх, поеми още глътка вино и се опитай да се съсредоточиш, по дяволите. Имаш проблем. Не е първият проблем, който си имал. Освен ако не затъпееш, няма да е последният. Тъй че огледай го, анализирай го, справи се с него като с другите.
Глупости.
Стигнеш ли точката, откъдето трябва да си казваш как да мислиш, вече си минал точката, до която си готов да се вслушаш. Или може би това просто си бях аз.
Помъчих се да си спомня защо бях решил да не пия и не можах, тъй че повиках слугинчето и помолих за прилично бренди. Върна се с бутилка „Вийракашер“, което говори за качество, мисля. След третата чаша тъй или иначе ми беше все едно.
Лойош ме уверява, че съм си легнал нормално. Също така ми казва, че не съм успял дори да преполовя бутилката. Колко унизително.
Понякога се държат с нас по-добре, отколкото заслужаваме. На следващата сутрин не само се чувствах по-добре, щом се събудих, а и се събудих. Слязох долу до щерната, взех си гореща вода и отделих малко време да се почистя и поразкрася. После отидох до прозореца, застанах встрани и погледнах към улицата. Навън беше сиво и мокро, но вече не валеше. Продължих да наблюдавам около две минути, а после Пещта се появи и мокрите улици лъснаха. Можех да реша, че е добра поличба, да дойде така Пещта и да накара всичко да блесне, само дето правеше същото и за враговете ми.
Е, несъмнено обещаваше късмет на някого в нещо. Добрите поличби винаги се оказват верни, стига да си оставиш достатъчно място за действие.
Прекарах още няколко минути загледан в странното зрелище с вдигащата се пара от улиците, после слязох в гостилницата и си поръчах кафе. С достатъчно мед и гъста сметана беше пивко, но се заклех някой ден да се върна тук, да му купя на този човек преса за клава и да го науча как да я използва. Или пък да го убия може би.
Добре, знаех какво ще правя и вече бях решил как да го направя — тази част от първоначалния ми план бях оставил непокътната. Върнах се в стаята си и се облякох възможно най-добре с това, което си бях взел. Изглеждал съм и по-добре, но да го оставим дотук. Извадих Имперския печат, който Нейно величество ми беше дала, затова че бях идиот в една добра кауза — дълга история, прощавайте — и го увих в червена копринена кърпа, която след това запечатах с восък и пръстен, който вървеше с друг печат, собственост на дядо ми. Прибрах запечатания пакет с големината на дланта ми в наметалото и отново слязох по стълбите, за да продължа процеса на събуждането.
По някое време кафето си свърши работата и мозъкът ми започна да функционира почти по обичайния си маниер. Попитах съдържателя къде е имението на графа и получих намръщен подозрителен поглед и указания за посоки на: десет мили извън града. Което означаваше, че можех или да прекарам целия ден в ходене дотам и обратно, или…
Въздъхнах и попитах има ли някой, който да дава коне под наем. Да, всъщност той даваше. Имало конюшня отзад и ратайче, което щяло да ми помогне да си избера един, ако му покажа бележка. Колко? Става. „Престани да се смееш, Лойош“.
„Шефе, понякога просто искаш невъзможното“.
Мускулните болки бяха изчезнали напълно, тъй че спокойно можех да се сдобия с нови. Върнах се на масата си, допих си кафето, без да бързам много, после излязох през задната врата и се запътих към конюшнята, предполагам като човек, тръгнал към Звездата на екзекутора.
„Ратайчето“ се оказа доста по-голямо от мен: вече оплешивяващ висок тип с пронизващи черни очи и достатъчно внушителна гръдна обиколка, за да ме накара да изпитам жал за конете. Когато започна да изнася такъмите, хвърлих око на десния му бицепс. Може би част от работата му бе да избира коне, не знам.
Почти нищо не каза, докато си вършеше работата, само изсумтя, когато му обясних, че искам кон, който ще се съгласи да остана върху него и няма да прави нищо, което да ме притесни. Избра един доста дебел на вид кон, мисля от тия, които имащите вземане-даване с коне наричат „дорести“, въпреки че на мен ми изглеждаше кафяв. Щом е кафяв, защо не могат да го наричат кафяв?
Доведе ми го, помогна ми да пъхна стъпалото си в стремето и го задържа, докато се кача. После заобиколи и напъха другото ми стъпало.
— Казва се Марси — каза ми и поясни като за кретен: — Кобила е.
— Добре.
Марси като че ли остана безразлична към ставащото, което ме зарадва. Чувствах се много, много високо. Прекалено високо. Всичко, което е нависоко, има свойството да пада.
Подкарах в правилната посока и се постарах да не позволя на зъбите ми да загракат. Марси, благословена да е от всички богове, вървеше значително по-бързо от човек и усещаше, че не бива да опитва да тръгне в тръс, в галоп или да прави предни кълба. Заклех се да дам хубав бакшиш на ратайчето, че не се оказа някой от шегобийците, за които чува човек.
Утрото стана топло. Смъкнах наметалото си и го преметнах върху гърба на Марси — което се оказа доста по-трудно на конски гръб, отколкото звучи. Благодарение на добротата и кроткия нрав на Марси, както и на упътванията, дадени ми от ханджията, се чувствах толкова добре, колкото можеше да се очаква, когато видях двете редици дървета, описани ми като входа към имението.
Ездата до самото имение бе дълга. Яздех покрай градинари, които ме поглеждаха така, сякаш се колебаеха трябва ли да ме уважат с поклон. Постепенно ме осени, че съмнението идва най-вече от коня. Бях може би единственият човек на сто мили околовръст, който не се смяташе за експерт по конете, и впечатлението, което създавах, вероятно не се различаваше от това Мороулан да се яви в кола със сено на бала в Деня на възнесението.
Нищо, Марси. Все пак те обичам.
Някакъв коняр с лъскави копчета по дрехата стоеше пред портата на сивото каменно имение — бе застанал точно под ниското стълбище между две бели колони отстрани на червената дървена врата. До всяка от колоните стоеше по един войник, като част от декорацията. Облечени бяха в червено и зелено и носеха метални шапки, и всеки държеше някакво подобно на брадва оръжие, по-високо от самия него. Не изглеждаше много практично, но от друга страна, щеше да ми е неприятно, ако някой замахне с нещо такова към мен.
Не че се раздвижиха точно, но определено ме гледаха. Единият имаше най-впечатляващия мустак, който мисля, че съм виждал: масивна къделя, засукана много под страните му и задържана на място с помощта на специален восък, за който знаех, че се продава в Южна Адриланка. Лично никога не съм го използвал. Другият имаше кичур червеникава коса, щръкнал изпод тенекиената шапка. Предположих, че не е местен.
Ако ми се наложеше, щях да ги сваля и двамата. Толкова за тях.
Щом се приближих, конярят ме погледна, намръщи се и се поколеба. Аз — не: смъкнах се от коня, благодарих на Вийра, че изиграх номера донякъде изящно, и се задържах да не залитна само благодарение на това че изместих надолу центъра на тежестта, както ме беше научил дядо ми при фехтовка. Не мисля, че изглеждах нелепо, сериозно. Взех си наметалото от гърба на коня, после пъхнах юздите в ръцете на коняря, преди да е решил, че не ги иска. Заметнах се. Мога да го правя добре, понеже съм се упражнявал, и не, не се гордея с това. Казах:
— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие. Погрижи се за коня ми, докато някой уведоми за мен.
Щом щях да се представям с ново име, защо да не си дам и нова титла с него?
Конярят леко се поколеба, след което рече:
— Да, милорд.
Изчаках да отведе коня, като го наблюдавах внимателно, все едно че не съм сигурен дали си знае работата. Всъщност все още не исках да се опитам да тръгна, както ми трепереха краката. Пазачите ме наблюдаваха, без да го издават външно — номерът ми е познат. Представа нямам дали ги бях изиграл с номера с наблюдаването на коняря. Вероятно не.
Конярят поведе Марси по една пътечка и се скри, а аз се заизкачвах разтреперан нагоре по трите стъпала — изглеждаха много по-високи, докато се мъчех да ги изкача, отколкото докато само ги гледах — и се подпрях за миг на вратата, преди да дръпна въженцето. Чух как вътре в къщата смътно отекна гонг, а скоро след това вратата се отвори широко.
Икономът — взех го за такъв и такъв се оказа — изглеждаше съвсем на място на околния фон. Като нищо можеше да са го избрали заради външността му: висок и с добро телосложение, гладко обръснат, с полагащия се бретон бяла коса. Удостои ме с поклон и с уклончиво вежлив питащ поглед.
Казах:
— Барон Владимир Мерс, дошъл да види негово благородие.
— Имате ли картичка, милорд?
— Нямам.
Лицето му не издаде нищо.
— Бих ли могъл да предам на негово благородие естеството на визитата ви?
— Дай му това. — Извадих копринения пакет и му го връчих.
— Да, милорд. — Поклони се и влезе.
След десет минути се върна с пакета. Печатът беше счупен. Взех си го с лек поклон и го прибрах в наметалото, без да го поглеждам.
Икономът се покашля и рече:
— Графът ще ви приеме веднага.
7.
ЛЕФИТ: О, колко мило. Тук? Какво да облека? Олеле.
Изобщо не знам как да говоря с благородници.
БОРААН: Скъпа, ти си благородничка.
ЛЕФИТ (разсеяно): Да. Точно затова се отказах да си говоря сама.
Обърна се и ме поведе. Последвах го, като грижливо задържах самодоволната усмивка на устните си.
Интериорът създаваше впечатлението за някак сдържано разточителство — широки и високи коридори, зали с отрупани с картини стени, портрети на предци, мисля, внушителни и същевременно изящни мебели, без да са безвкусни. Одобрих неволно донякъде. Видях още четирима войници при преминаването. Изглеждаха съсредоточени в това да не бъдат отегчени. Приличаха на другите, но без метални шапки. Можех само да се надявам, за тяхно добро, че щом се махна от погледа им, ще се облегнат на стената и ще могат да се почешат.
Икономът ме поведе нагоре по вито стълбище, покрито с бяла пътека и с високо лъскаво жълто-кафяво перило отстрани. В дъното на вестибюла горе стояха други двама стражи. Спогледаха се с иконома, след което много бързо кръстосаха високите неща, дето приличаха на брадви, и преградиха вратата. При внезапното им движение Роуца почти подскочи от рамото ми, а Лойош също беше доста шашнат. Както и аз, впрочем. Преди да успея да се учудя, стражите изтропаха с крака на място, вдигнаха си секирите вертикално и освободиха пътя.
В същото време икономът пристъпи напред и каза… как да ви кажа какво каза? Беше глупаво и римувано и е трудно да се преведе така, че да се усети добре. Най-близкото, до което мога да стигна, е: „Барон Владимир Мерс най-коленопреклонно моли милорд графът да го приеме“, но беше по-дълго от това и дори още по-тъпо. На фенарийски всичко се римува, тъй че може да е било случайно, че и това беше в рима, но не мисля. Ако не бях толкова изненадан, сигурно щях да се изсмея на глас.
Графът беше в стаята, която, не се съмнявам, наричаше своето „студио“. Беше стар, стар, много стар. Едър мъж, макар да изглеждаше някак съсухрен, седнал в креслото си. Ръцете му, скръстени на бюрото пред него, бяха набръчкани и набраздени от изпъкнали вени. Очите му бяха кротки, а по носа му изпъкваха още вени. Косата и гъстите му мустаци бяха стоманеносиви. Кожата му беше смугла — като моята — но имаше някак нездрав вид. Носеше червена мантия върху нещо, което приличаше на синьо кадифе, което го правеше да изглежда по-едър и по-болнав; по мантията имаше някакво засукано везмо за украса. Най-вероятно изреждаше родословното му дърво или нещо такова.
Това бе първата ми среща с благородническата класа на отечеството ми. Бях силно невпечатлен.
Гласът му обаче бе силен.
— Барон Мерс — каза той. — Извинете ме, че не ставам.
— Милорд графе — отвърнах с дълбок поклон. — Благодаря ви от името на нейно величество, че ме приемате.
— Моля, седнете. Вино? Бренди?
— Вино би било чудесно.
Той дрънна звънчето на писалището си. Икономът влезе и графът му каза да донесе чаша вино и нещо, което нарече барпарлот. Икономът излезе и се върна толкова бързо, че заподозрях, че е приготвил пиенето предварително.
— Е — каза графът, докато вдигаше чашата си, а аз вдигнах моята. — Вярвам, че императрицата желае хартия?
Почти го бях очаквал, но все пак обичам, когато ти го поднесат на тепсия; графът току-що бе свършил деветдесет процента от работата ми. Аз свърших останалото: кимнах.
— Несъмнено желаете да видите производствените цехове?
— Както и да взема мостри, разбира се.
— Разбира се. — Той се поколеба. — Може ли да попитам, милорд… — Замълча.
— Защо съм отседнал в града и не съм уведомил никого за работата, по която съм дошъл?
Той се усмихна. Имаше си повечето зъби, макар да липсваше един преден долу.
Свих рамене.
— Исках първо да проуча нещата от перспективата на външен наблюдател. Исках да видя организацията, да наблюдавам как тръгват доставките, да поговоря с някои от работниците, този род неща.
— Само за да купите хартия?
Отвърнах му с усмивка и го оставих да я тълкува както намери за добре.
— Не съм в течение на ежедневните дейности на завода, нали разбирате — каза той след малко. — Доколкото разбирам обаче, вие сте експерт по хартията?
Засмях се.
— Едва ли. Просто човек с добрия късмет нейно величество да му се довери. Не се очаква да направя веща преценка за хартията, просто за хората, замесени в бизнеса.
— Странно, че Империята търси нещо такова в малкото ни кралство.
Усмихнах се широко.
— Не, милорд. Ако беше странно, нямаше да разберете толкова бързо за целта ми. Всъщност бих се осмелил да предположа, че сте очаквали човек като мен от доста време.
Той кимна.
— Е, да. В течение сте — или навярно императрицата ви, или някой от бюрократите й, — че тук се произвежда най-хубавата хартия.
— Точно.
Кимна.
— Кога ще ви е най-удобно да огледате завода?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да кажем, утре?
— Ще уредя необходимото.
Отпуснах се в стола, огледах помещението и казах възпитано:
— Домът ви е прекрасен.
— Благодаря — отвърна той. — Някога принадлежеше на стария барон, преди да го продаде на дядо ми. Съществува от много години. Макар може би да не са толкова много за човек, който живее сред елфите. Трудно ли е това?
— Човек свиква с всичко. Макар че, без да обиждам вашия, мм, завод, сър, но миризмата в града ви е доста… обонятелна.
Усмихна се леко.
— Неслучайно избрахме имение на десет мили от завода.
Кимнах.
— Разбира се. Май трябва да направя същото. Като изключим миризмата, градчето е приятно, макар и странно.
— Странно?
— Гилдията — казах.
— Какво Гилдията? — Прозвуча малко рязко.
— Не исках да прозвучи обидно. Всъщност останах с впечатлението, че Гилдията няма отношение към графството, следователно не би могла да се отрази на реномето ви по никакъв начин.
Бузата му леко потрепери. Не съм сигурен какво означаваше това.
— Така е — отвърна той. — Не съм обиден. Но какво й е необичайното?
— Мм? Знам за гилдии, които имат пълна власт над някои местни занаятчии, но никога за гилдия на търговци или за такава, която има толкова пълна власт над цял град.
Графът примига.
— Аз управлявам града. — Това прозвуча сериозно.
— Е, да — казах аз. — Несъмнено. Но все пак Гилдията…
— Фю — каза той пренебрежително и вежливостта изискваше да сменя темата. Понякога в работата ми не знаеш дали някой лъже, или просто е луд, и трябва да се примириш с това.
Направих временно отстъпление и почнах да му задавам въпроси за обзавеждането, за картините и така нататък. Той се отпусна и като че ли разговорът взе да го забавлява, докато се опитвах да намеря заобиколен път и да го натисна отново. През една пауза между въпроси за порядките в Имперския двор (на някои от които можех да отговоря, а на други можех да излъжа убедително) казах:
— Друга особеност са вярванията, свързани с вещерството. Като чужденец от друга страна, за мен те са странни.
Той като че ли не придаде особена важност на въпроса ми.
— Какви вярвания?
— Тази представа за „светла“ и „тъмна“ форма на Изкуството. Ново е за мен.
— Странно, че повдигате този въпрос.
— О?
— Канех се да ви попитам за това.
Ако видя изненада в изражението ми, беше добре. Беше както честно, така и в унисон с ролята, която играех. Той погледна Лойош и Роуца, покашля се и каза:
— Очевидно сте вещер.
— Е, да — отвърнах.
— Аз не съм. Но изглежда, че всяко нещо би могло да се използва за, мм, различни цели.
— Е, да.
— За добро, да се изразим така, или за зло.
— Никога не съм мислил за това в тези термини — казах откровено. — Но ми се струва, че разбирам какво имате предвид.
Той кимна и каза:
— Е?
— Мм… какво „е“?
— Как бихте описали собствената си практика?
Отпих малка глътка и се загледах в чашата. Беше хубава чаша, ръчно издухана, тънка и изящна.
— Никога не съм се смятал за зъл — казах най-сетне.
— Предполагам, че никой не се смята.
— Сигурно бихте могли да обясните защо е толкова важно за вас? Изглежда странно да задавате на чужденец подобен въпрос.
Той се изсмя късо.
— И неучтиво ли? Съжалявам. Просто стана важно.
— Как така?
Той ми хвърли един от онези погледи, които някои хора хвърлят, когато си въобразят, че могат да погледнат в очите ти и да видят, че лъжеш. Само за протокола: не действа. Е, действа понякога, когато знаеш какво търсиш. Но не залагайте живота си на това. И не го пробвайте на мен.
След малко каза:
— Става въпрос за история, продължаваща от доста години. Това сега не е важно. Но наскоро подозирам, че бях, мм, засегнат от последовател на по-тъмните страни на занаята ви.
— Наскоро. Колко наскоро? Дойдох в града само преди два дни.
— Снощи — каза той.
— Нима? Доста оживена вечер. Аз също бях засегнат.
— Знам. Просто допуснах, че като се имат предвид роднините ви тук, изпращането ви от императрицата не е съвпадение.
— Едва ли. И аз не мисля, че избиването на близките ми, след като пристигнах, е съвпадение. А вие?
— Едва ли.
— Разбирам, че имате врагове.
Той кимна.
— В такъв случай може би вашите врагове са и мои.
— Вероятно.
Видях добре как си помисли: „Или може би моят враг е и твой“. Което вероятно означаваше, че може би казва истината, или че е откровен като йенди — тоест да не я казва.
— Бихте ли ми казали какво точно ви сполетя?
— Защо не? Не е тайна, а и да е, няма да е задълго. Снощи кочияшът ми беше убит.
Не знам какво бях очаквал, но определено не беше това. Загубих дар слово, докато гневът, който се мъчех да потисна, заплаши да изригне на мига. Не знам какво щях да направя — да разпердушиня стаята? Да разхвърлям чашите му? Да пребия иконома му?
Предполагам, че той долови отчасти какво става в мен, защото потръпна.
— Познавахте ли го? — попита той, искрено озадачен.
Вместо отговор измърморих:
— Някой ще си…
„Шефе!“
Лойош беше прав. Млъкнах и само поклатих глава. Вдишах два пъти дълбоко.
— Как е убит?
— Вещерство, както ми казаха. Още не знам подробностите.
— Кой трябва да ги знае?
Той се намръщи.
— Не мисля, че това ви засяга, милорд.
— Милорд, в светлината на случилото се с близките ми, позволете да не се съглася.
— Смятате ли, че убийствата са свързани по някакъв начин?
Знаех, че са свързани по някакъв начин.
— Съвпадението във времето изглежда показателно. Освен ако подобни неща не стават тук непрекъснато.
— Да, може би сте прав. Но не знам за някаква връзка между кочияша ми и фамилията Мерс, или между кочияша ми и вас. А вие?
— Не. И все пак…
— В такъв случай не мисля, че трябва да ви казвам повече.
Ставаше трудно да премълча нещата, които не биваше да казвам. След кратко мълчание заявих:
— Милорд, няма да ви губя повече време. Очаквам с нетърпение вашите хора да ми се обадят.
— Разбира се. Извинете ме, че не ставам. Слугата ми ще ви изпрати.
Поклоних се. Той се отпусна в креслото си, изглеждаше изтощен. Предполагам, че го бях поизморил. Щеше да е върхът на иронията, ако визитата ми го изцедеше дотам, че да рухне мъртъв.
Икономът ме поведе надолу по стълбите и към входната врата.
— Познаваше ли го? — попитах го внезапно.
— Милорд?
— Золи. Познаваше ли го?
Той се покашля, понечи да заговори, накрая само кимна.
— Какво е ставало?
Стигнали бяхме до изхода. Той спря с ръка на желязната дръжка на бравата и ме изгледа въпросително.
— Милорд?
Свих рамене и го погледнах в очите.
— Трябва да имаш някаква хипотеза кой го е убил и защо.
— Никаква, милорд.
— Проклятие.
Той се поколеба.
— Милорд познаваше ли го?
— Не, но въпросът ме интересува. Графът каза, че е убит с вещерство.
— Така изглежда, милорд.
— Каква е действителната причина за смъртта?
— Внезапно спиране на сърцето, милорд.
— Хм. И си сигурен, че е вещерство?
— Имаше знака.
— Какъв знак?
— Вещерският знак, милорд.
— Какво е вещерски знак?
Трудно е да се опише изражението, с което ме погледна. Беше смесица от изненада, сдържаност, неверие и учтивост. Не съм сигурен дали Тилдра щеше да се справи по-добре. Каза:
— Определено не знам, милорд.
— Кой може да знае?
— Милорд?
— Престани. Просто недей. В много лошо настроение съм и не те съветвам да го влошаваш още повече. Къде чу за това и кой може да знае?
За миг той като че ли преживя вътрешна борба, но рутината, страхът или нещо друго накрая надделя.
— Милорд, никаква представа нямам за такива неща.
— Добре. Той имаше приятелка, с която се срещаше в хана. Как се казва?
Този път се поколеба съвсем малко.
— Ийли.
— Благодаря.
— Ще наредя на коняря да доведе коня ви.
Държеше ми вратата и стоеше като статуя. Наистина нямах друг избор, освен да изляза.
Изчаках отпред и след малко конярят се появи, повел Марси.
Така и не научих името на иконома. Може пък да нямаше име.
В „Острата шапка“ дадох щедър бакшиш на ратая — той го прие благосклонно — и се сбогувах с Марси, може би най-добрия кон, който имаха. Дори Лойош не намери да каже нищо лошо за нея. И нещо странно: в хана до такава степен се почувствах като у дома си, че не намерих за нужно да прикривам залитането си, щом слязох.
Взех чаша кафе от гостилничаря и отидох до масата, която през последните два дни вече бе станала „моята маса“. Щом седнах, се почувствах добре. Болката в краката мина бързо. Повече време отне, докато се отпусна достатъчно, за да се прояснят мислите ми. Кафето помогна, но клавата щеше да помогне повече. Проклятие.
Усетих, че съм огладнял, и помислих да си взема пак от агнешката яхния, но се отказах. Вместо това излязох навън и вонята доста успешно уби апетита ми. Тръгнах покрай кейовете и видях фабриката за хартия — пардон, „завода“. Бълваше пушек и воня. Не се задържах. Стигнах до другия хан и забелязах, че са запалили тамян. Вършеше работа. Зачудих се защо не палят и в „Шапката“. Може би не го бях усетил.
По това време на деня — все още рано следобед — бях сам в гостилницата, ако не се броеше една отегчена на вид позастаряла кръчмарка, която ме попита искам ли нещо. Апетитът ми се беше върнал, тъй че си поръчах бобена чорба и питка хляб. Сервираха ми чорбата със скилидки чесън и много масло. Хубаво масло.
Когато кръчмарката ми донесе чаша горчиво вино, наречено онекеснер (питах за името, за да не си го поръчам случайно отново), я попитах дали Ийли ще намине.
— Няма да е днес — отвърна тя.
— Къде мога да я намеря?
Изгледа ме през рамо. Беше направила нещо, за да почерни веждите си, и още нещо, за да са й лъскави устните. Винаги съм се чудил на такива неща. Но не прекалено.
— Не си губете времето.
— Приятелка ли ти е?
Сви рамене.
— Не съвсем. Защо?
Извадих три сребърника и ги пуснах да дръннат на масата.
— Къде мога да я намеря?
Очите й се ококориха.
— На горния етаж, последната стая в дъното на коридора.
Зарадвах се, че не й е приятелка — щеше да ми струва още някоя монета. Довърших си яденето, без да бързам, после се качих по стълбището. Наложи се да ударя два пъти по вратата, преди да чуя отвътре тих глас:
— Кой е?
— Казвам се Мерс. Искам да говоря с теб.
— Махай се — предложиха ми.
— Отвори вратата — предложих в отговор — или ще я направя на трески.
Кратка пауза и вратата се открехна. Беше хубава, поне според мен, освен очите: беше плакала.
— Кажи ми какво знаеш — продължих в същата посока на убеждение.
— Какво ви засяга това? — И заплака отново. Не се трогнах.
— Ще разбера кой го е направил и ще го убия.
Зачервените й очи леко се разшириха.
— Защо? — прошепна тя.
— Просто съм в такова настроение. Казвай какво знаеш.
Тя отново се поколеба, после се отдръпна встрани. Приех го като покана да вляза, така че влязох и тя затвори вратата.
Стаичката беше малка, с малко неща, които издаваха каква е обитателката й, но не им обърнах внимание. Тя не ме покани да седна на единствения стол, тъй че останах прав и зачаках.
— Говорил си с него — каза тя.
— Да.
— Той ми каза за теб. Мислеше, че си…
— Какво?
— Мислеше, че си голям глупак. — Захлипа отново. Облегнах се на вратата и изчаках. След малко тя каза: — Извинявай.
— Казаха ми, че го е убил вещер.
— Имаше вещерския знак.
— Какво е вещерският знак?
Очите й пробягаха към Лойош и Роуца, после отново към мен. Челото й се свъси.
— Разни земи, разни обичаи, разни начини да се правят разните неща — обясних й. — Чувал съм за вещерски знак, нещо, което издава, че даден човек е вещер. Не мисля, че използвате израза в този смисъл, а и все едно, не вярвам в глупости. Изясни ми. Какво е вещерски знак?
— Когато го намериха, устните му бяха червени.
— Хм. Защо се нарича „вещерски знак“?
— Наистина ли не знаеш?
Търпение, Влад.
— Наистина не знам.
— Вещерът праща палавец през гърлото ти до сърцето. Палавецът оставя стъпки на устните.
Тук имаше някои проблеми. Първо, всъщност не можеш да стигнеш до сърцето през гърлото (човек научава малко анатомия, когато убива хора за препитание). Второ, не вярвам в „палавци“.
Разбира се, има начин да убиеш някого с помощта на Изкуството, при който устните ще станат червени. Включва най-обикновено превръщане, подмяна на съдържанието на дробовете му с пушека от мангала ти. Но…
Добре, сега не беше моментът.
— Ясно. Къде го намериха?
Тя ме изгледа продължително, след това погледна към леглото и отново към мен.
— О.
— Щяхме да се оженим. Беше ми обещал.
Кимнах и предпочетох да не питам кога й го е обещал и колко пъти от страх, че може да не разбере въпроса ми правилно. Добре, гадняр съм, но всяко нещо си има граници. Вместо това й казах:
— Съчувствам ти. Сега трябва да тръгвам.
— Ще откриеш ли кой го е направил? — В очите й имаше нещо леко плашещо.
— Да. И също така ще разбера защо.
— И ще го убиеш?
— Да. Ще го убия.
— Добре. Ще го направиш ли бавно?
— Ще го направя болезнено.
Тя кимна.
Добре, може би не трябваше да й казвам това. В Империята никога не бих признал пред някого, че са каня да убия някого. И може би бях прекалено пренебрежителен към приложението на закона в това кралство. Но ми се искаше да й дам поне това утешение.
Оставих я, слязох в гостилницата и оттам отново излязох във вонята навън. Този път ме удари здраво, почти физически. Стомахът ми се обърна и буквално се задавих. Изведнъж, само за миг, зловонната мръсотия на целия град ми дойде твърде много. Тръгнах обратно към „Острата шапка“. Помня, че очите ми бяха изцъклени и можех само да местя единия си крак пред другия, докато най-после прекрачих прага.
Добрах се до масата си и да, тук също дискретно гореше тамян, като в другия хан, само дето не можех да видя къде са го запалили. Помогна обаче. Никога не съм харесвал тамян. Той си е просто един от атрибутите на Изкуството, не нещо, до което прибягваш, за да стане денят ти по-ведър. Знам, че много вещери — включително дядо ми — живеят така, че да няма отчетлива разлика между практикуването на Изкуството и обикновения живот: дискретни заклинания и магии са част от живота им. Не и аз. За мен винаги съществува рязка граница: дотук правя заклинание, олук — край. Но сега това май се променяше. Дори можех да си представя, че ще привикна към тамяна. Можех просто да си представя физиономията на Коути, когато й кажа, че съм…
Добре, разкарай го това от ума си, Влад.
Мисълта за бренди ме отврати, а нямах нужда от кафе, тъй че направих нещо необичайно за мен: накарах гостилничаря да ми налее бира. Беше по-топла, отколкото ми се щеше, но не прекалено горчива. Кимнах одобрително на Инчай, а той като никога ми отвърна с усмивка. Предполагам, че се гордееше с бирата си.
Седях и я пиех, докато главата ми не спря да кръжи. Постепенно успях да се съсредоточа върху проблема, пред който се бях изправил. Станах и закрачих напред-назад. Съдържателят ме изгледа, така че си седнах. Изведнъж ми хрумна кое е най-странното в цялата работа. Толкова много насилие, и бях сигурен, че по някакъв начин съм в центъра на събитията, но нито имах някакво участие в тях, нито насилието бе насочено срещу мен. Не бях свикнал с това.
Добре, но хайде да помислим малко, Влад. Щом не се опитват да те убият, значи има причина. Най-вероятната причина е да знаят, че ако опитат, можеш да светнеш доста от тях. Което веднага повдига въпроса: откъде знаят това? Не че изглеждам опасен, докато обикалям насам-натам, или нещо такова. Дали не бе просто заради факта че открито носех оръжие, което да им подскаже? Едва ли. Тъй че или бяха достатъчно добри, за да усетят що за птица съм, или имаха някаква причина да подозират, че съм някой, когото не бива да пипаг.
Или знаеха кой съм.
Гилдията със сигурност знаеше името ми, както и вещерът или вещерите, които го бяха измъкнали от ума ми. Но колко още бяха измъкнали? Достатъчно, за да съобщят на джерег? И ако да, щяха ли да искат да го направят? И щяха ли да знаят как?
Възможно беше. Възможно беше някой убиец да идва насам точно в този момент, толкова бързо, колкото телепортът или краката можеха да го докарат тук. Но защо? Ако бяха направили това, щеше да е за пари. Ако бяха успели да се доберат до подходящите хора в дома Джерег, те нямаше да им кажат да не ме пипат. Щяха да им кажат, че могат да получат много пари, ако им занесат главата ми.
Моргантско.
Джерег щяха да искат да стане по техния начин. Тъй че ако допуснех, че има някакво средство за връзка между някоя група тук и джерег — съмнително, но възможно, — те щяха да им кажат да ме задържат в града, но да не ме убиват, и това отчасти щеше да обясни ставащото.
Може би. Но все пак изглеждаше прекалено сложно. Особено предвид това, че тогава нямаше да се издадат, че знаят името ми. Нито щеше да го издаде някой, който работи за тях. Най-малкото не и ако имаха ум в главите.
Общо взето, по-вероятно беше да става нещо съвсем друго: нещо, което трябваше да е свързано със сложната политика на една странна гилдия, граф, който притежава фабрика — пардон, „завод“, — и разни други сили, които можеше да съществуват, без да знам за тях. В такъв случай ставащото ги караше да вярват, че съм някой, на когото не могат да посегнат пряко.
„Какво мислиш, приятел?“
„Мисля, че си прав, шефе. Някой не иска да откриеш нещо, а не смеят да те ударят пряко“.
„Предложения?“
„Имаш предвид нещо друго, освен да се махаме?“
„Освен да се махаме, да“.
„Не“.
Прехвърлих отново плана, който бях съставил преди, мм… два дни? Хората, от които бях исках да получа информация, бяха мъртви или се бяха скрили от погледа ми, или бяха успели да осуетят усилията ми по един или друг начин. Но бях научил няколко неща, нали?
Да.
Бях научил, че има всевъзможни приказки за вещерството и че може би са убили някого с него, и със сигурност с него бяха изгорили една къща, и че то не е по-различно от Изкуството, което познавах, и че поне тук се смята, че има две страни, едната, от които включваше роднините ми, които бяха убити, а другата страна…
Другата страна бе станала адски забележима с отсъствието си.
Значи?
Значи трябваше да разбера кои са тия вещери. Сборище? Отделни индивиди, които практикуват Изкуството по някакъв особен и непознат за мен начин, и някой от тях е притеснен, че съм разкрил нещо? Не, трябваше да има някакво сборище. При цялата тази странна обстановка в града не можеше да няма. Как да го открия и да науча за него?
Да, добре, вече поне имах някаква посока.
Част от проблема бе, че вещерите по принцип са склонни към потайност. Веднъж попитах дядо ми защо е така и той ми даде един от онези отговори, от сорта на „Просто е така“. Винаги съм ги мразил. Тъй че как да намеря вещер тогава?
„Лойош? Ти би трябвало да имаш малко от Усета“.
„Не ме разсмивай, шефе. Добре, какво искаш да направя?“
„Нищо особено. Просто стой нащрек за всякакви заклинания. Ако засечеш някое, искам да знам откъде идва“.
„Шефе, ще трябва да съм или почти върху него, или да е ужасно силна Работа“.
„Знам. Просто стой нащрек“.
„Добре“.
Зачудих се къде ли е Орбан и защо бе зачезнал така. Никак не беше невъзможно вече да е мъртъв като Золи и да са скрили трупа му.
Чудех се и къде ли е трупът на Золи и дали мога да получа разрешение да го видя, и дали мога да разбера нещо, ако рискувам да сваля отново амулета си, и смея ли да го направя. Отговорите по целия ред бяха от рода на „вероятно не“. Но си мислех за червените му устни и се чудех.
8.
БОРААН (свива рамене): Той е джегала. Не можем да знаем как ще реагира един джегала, докато не знаем в кой стадий е.
ЛЕФИТ: Наистина. Така се разбира обикновено. БОРААН: Неефикасно, безспорно.
ЛЕФИТ: Дразнещо.
БОРААН: Отчайващо.
ЛЕФИТ: Влудяващо.
БОРААН: Чудовищно.
ЛЕФИТ: Трябва да ги задължат да носят знаци.
Дойде вечерта и започна да става по-оживено, понеже вече беше много тъмно да се работи по нивите. Кръчмата на другия хан сигурно вече се пълнеше с работници от завода. Всички — и на двете места — уморени, потни, вмирисани и решени да забравят мизерния си живот. Събери ги наедно, поразмешай ги, колкото искаш — каква е разликата? И това бяха хората, заради които Коути ме беше отхвърлила. Как си го обяснявате това?
Предполагам, че изобщо не си го обяснявате, просто се примирявате с него. Много такива неща има в живота.
Излязох навън и тръгнах на запад. Няколко крачки и вече бях извън градчето. Продължих още четвърт миля натам, откъдето бях дошъл. Удивително беше колко бях сам. Малкото светлини от Бурз не можеха да разсеят тъмнината. В лицето ми духаше лек ветрец и нямаше никаква воня. Погледнах нагоре. Звезди, малки светлинни, блещукаха горе, на катраненочерното небе на тези човешки земи.
Не знам колко дълго съм стоял така, но по някое време Лойош рече:
„Някой идва, шефе“.
След миг чух стъпки. Сигурно трябваше да се подготвя, да извадя кама или нещо такова, но бях в особено настроение. Все едно, не ме нападнаха.
Стъпките спряха. Някой имаше добро нощно зрение.
— Лорд Мерс?
Беше мъжки глас, непознат. Не се обърнах.
— Да.
— Търсех ви.
— И ме намери. Трябва да ми кажеш как го направи. Аз например не намерих нищо от това, което търся, откакто стъпих в това проклето градче.
— Не сте толкова труден за намиране. Аз съм Дани.
— Приятно ми е, Дани. Каква е твоята роля във всичко това?
— А, това е големият въпрос, нали? Твърде много фракции и на никоя не може да се довери човек.
— Не бих могъл да го кажа по-добре. В говора ти има нещо, което…
— Не съм тукашен, да. Родом съм от едно малко кралство на изток, където жените са по-хубави, но храната не е толкова добра.
— Винаги избирай храната — посъветвах го. — Така не можеш да сбъркаш.
— Така и направих.
— Разумно.
— Да, несъмнено. Но като стана дума за разум, поставили сте се малко в ситуация, да го наречем, нали?
— Тъй ли? Аз пък си мислех, че всичко си тече гладко.
— Мога да помогна.
— Добре, цял съм слух.
— Първо вероятно ще искате да знаете защо трябва да ме изслушате.
— Ни най-малко. Слушам те, защото ми харесва акцентът ти.
Той се засмя.
— Двамата с вас бихме могли да се разберем добре, лорд Мерс. Добре. В такъв случай — защо трябва да ми вярвате?
— Това ще е малко по-трудно, да.
— Тук съм в услуга на един приятел.
— Името му?
Отново се засмя.
— Не очаквате да отговоря на това, нали?
— Да, не очаквам.
— И тъй, този приятел смята, че може би сте в състояние да направите нещо добро за него и че той също би могъл да направи нещо добро за вас в замяна.
— Продължавам да слушам.
— Предполагам, че повече от всичко ви трябва информация.
— Добро предположение.
— Е, затова съм тук. Питайте. За предпочитане неща, които можете да проверите.
Добра идея. Само че не беше толкова просто. Човек може да научи много от това, което някой иска да научи, а не бях склонен да позволя на този тип да научи много. Дотук не беше направил буквално нищо, за да ме убеди, че мога да му вярвам.
„Някой друг наоколо, Лойош?“
„Не, шефе“.
— Добре — казах. — Кажи ми: защо този град е толкова странен?
— Хмм. Не сте били дълго във Фенарио, нали?
— Не съм.
— Този град не е по-странен от който и да било друг в тази страна. Всеки си има идиосинкразии.
— Идиосинкразии.
— Кралят рядко упражнява голям контрол над графствата. Всяко си е отделно и особеностите на продукцията определят характера на всяко графство. Виж, ако искате да видите наистина странно място, идете на изток в планините, недалече от моята страна. Там има едно място, Туз, където обучават кози да пренасят контрабанда, като ги карат да…
— Добре. Схванах идеята. Всяко графство си е само за себе си.
— Да. А на това му дошло ред, мм, не знам, преди няколкостотин години може би, когато един селянин намерил стара рецепта за правене на истински добра хартия, и то в големи количества. Продал я на графа — вероятно срещу талига с два коня, за да се махне от града — и оттогава…
— Кажи ми каквото можеш за този твой приятел. Какво си мисли, че мога да направя за него?
— Имате общ враг, а това винаги е добра основа за някакъв съюз.
— Добре. Кой е врагът?
— Не знаете ли?
— Не си играй игри с мен, Дани.
— Мм, всичко това е една голяма игра, лорд Мерс. Точно затова съм тук. Играя игри добре, защото винаги мога да намеря пролуки в правилата.
— И винаги внимаваш да не издадеш какви са правилата на други играчи, които не ги знаят.
— Точно.
— Ами, добре. Радвам се за теб. Забавлявай се. Кой е врагът?
— Съжалявам, лорд Талтош.
Има много начини да се оправиш с някой, който се опитва да измъкне информация от теб и който смяташ, че може да е достатъчно добър, за да я измъкне. Помислих за най-простия: да го убия на място. И можех да го направя при това. Не можех да го видя, но Лойош знаеше къде е. Много близо бях. Щеше да се окаже грешка, със сигурност — нямах никакъв реален повод, а ако имах, нещата щяха да тръгнат другояче, да го кажем така. Но го исках.
— Обърни се и си иди — казах му.
Изглежда, долови нещо в тона ми, защото не каза и дума повече. Чух как се отдалечиха стъпките му.
„Лойош, проследи го. Искам да съм сигурен, че не ме причаква някъде“.
Лойош излетя и го направи. Съобщи ми, че Дани се е върнал в града и че го видял да влиза в една къща. Описа ми я и се върна. След това се погрижи да се върна в града, без да се объркам.
„Така. Това определено беше интересно. Получихме ли повече информация, отколкото издадохме?“
„Ти си експертът по това, шефе. Аз съм само очи и криле“.
„И добър усет за тайнственото“.
Вече бяхме пред вратата на „Шапката“.
„Това въпрос ли е? Не, не засякох никакво вещерство“.
„Добре“.
Изругах наум. Странната практика с Изкуството в това странно градче бе едно от нещата, които трябваше да разбера.
По това време имаше малко клиенти и съдържателят водеше тих разговор с двама от тях.
Слугинята си бе отишла, тъй че прекъснах Инчай, колкото да ми налее бира, с която толкова се гордееше. Бях гладен, но не исках да ям. Бях уморен, но знаех, че няма да мога да заспя. Бях ядосан, но нямаше кого да убия. Безразборни убийства, жадни за власт гилдии, вещери с практики — или най-малкото вярвания, — които ми бяха непонятни. Наистина дразнещо. Просто ставаха твърде много неща. Не знаех подробностите на нито едно от тях и не знаех кои се напасват и как. Извадих една кама и започнах да си я подхвърлям, хапех устна и се мъчех да осмисля всичко.
„Шефе…“
Съдържателят се беше вторачил в мен. Усмихнах му се мило и прибрах камата. Иначе трябваше да го нарежа с нея, а не ми се ставаше.
„Колко дни вече сме тук, Лойош?“
„Години, шефе. Тук сме от години“.
„Точно такова е усещането, нали?“
„Означава ли това, че мислиш да си тръгваме?“
„Още не“.
„Добре“.
„Роуца как се оправя?“
„Прихвана настроението ми, шефе. Съжалявам“.
„Няма нищо. На всички ни е трудно“.
„Но защо…“
„Трябва да го направя това“.
„Винаги можеш да поразбуташ наоколо, да поразбъркаш нещата без никакъв план и да видиш какво ще стане“, каза той. Имаше предвид, че правя точно това.
„Много си забавен“, отвърнах. Имах предвид, че не е.
Прав беше, разбира се. Лутането и разбъркването на неща може да са ефективни до определен момент. Могат да свършат работа. Тоест да понаучиш това-онова. Но понякога, когато го правиш, убиват хора и понякога — не хората, които го заслужават.
Лойош ме подуши по врата.
„Мда, знам“, казах му.
Взех хляб и сирене от Инчай и се насилих да хапна, дадох и на Лойош и Роуца. Сиренето беше прекалено солено. Не обичам прекалено солено сирене. Взех си още една бира, за да го прокарам. Сигурно точно затова продаваше толкова солено сирене. Кучият му син.
— Кажи ми нещо — казах му, докато взимах халбата. — Какъв вид вещерство практикуват тука?
— Хм. — Изгледа ме с присвити очи. — От чистия вид, читавия, доколкото знам. Но аз лично не практикувам. Питай някой, който го прави.
— И кой да е той?
— Мм?
— Кой практикува Изкуството? Посочи ми някой.
— От тия тук ли?
— Ами да.
В кръчмата имаше само четирима, всички сами, пиеха кротко. Двама ни гледаха, другите двама бяха пияни.
— Не ги знам — отвърна той. — А и да знаех, нямаше да кажа на чужденец, Ясно?
Свих рамене.
— Тогава нека те попитам нещо друго.
Той присви очи и ме изгледа подозрително.
— Какво?
— Нарочно ли продаваш солено сирене, та хората да си поръчат още бира?
Той помълча, после се засмя и се премести в другия край на тезгяха. Върнах се на масата си.
„Е, какво ще кажеш? Пробваш прекия подход и действа. Ще трябва да го запомня това“.
„В какъв смисъл действа, шефе?“
„Не си наблюдавал очите му“.
„Посочи ти някого с очи ли?“
„Неволно“.
„Кой?“
„Онзи с дългото сиво палто и къдравата коса, дето изглежда, сякаш всеки момент ще изключи“.
„Да го проследя ли, като си тръгне?“
„Може би ще е малко прекалено очевидно да го последвам навън и после да се върна с един джерег по-малко“.
„Тогава да се качим горе. Ще наблюдавам вратата от покрива“.
„Бива“.
Допих бирата, оставих халбата и се качих в стаята си. Отворих кепенците и Лойош излетя. Седнах да чакам.
Само десетина минути, толкова отне. Лойош влетя през прозореца, все едно нямаше никаква грижа на света.
„Готово, шефе. Щях да се върна по-рано, ако не падна два пъти по очи, докато се прибере“.
„Хмм, значи вече сигурно спи“.
„Мисля, че го нарече изключване“.
„Тъй че ако… да. Добре, води ме в къщата“.
„Готово, шефе“.
И тъй, отново по стъпалата и навън, в тъмното и вонята. И ако почва да ви омръзва да слушате колко вонеше, представете си на мен колко ми беше омръзнало да вървя и да я дишам. Фу.
Лойош, който имаше по-добро нощно зрение от мен — което значи, че имаше поне някакво, — полетя съвсем малко пред мен и ме поведе по средата на поредната изненадващо широка улица на градчето. Бързо загубих представа накъде отиваме и къде сме спрямо хана, но много скоро Лойош заяви:
„Тука“.
Вслушах се и чух хъркане. Пробвах вратата. Отключена. Не вдигна много шум, докато я отварях, и след това бях вътре.
„Една стъпка напред, шефе. Още една. Протегни си ръката. Така. Още малко. Ето. Това е свещ“.
Като че ли имаше стена между мен и хъркането.
„Някой в тази стая?“
„Не“.
Удивително е колко ярка може да е само една запалена свещ и колко много може да те заболят очите. Има едно просто заклинание за нагаждане на очите към тъмното или светлото. Но, разбира се, нямаше да си сваля амулета заради него, тъй че изчаках.
Хъркането спря и един пиянски глас измърмори:
— Мм, какво?
Напрегнах слух и чух шепнене, после отново пиянския глас:
— Ост’ви мме да спя.
Отново шепотът и този път успях да различа думите:
— Ланчи, има някой в къщата!
Помислих да извикам в отговор: „Не, няма!“, но не ми се стори особено умно. Угасих свещта.
Очите ми се бяха пригодили достатъчно, за да мога да застана до вратата. Обърнах се настрани и вдигнах яката на наметалото си. Чух как някой става в стаята и когато вратата се отвори, успях да хвърля поглед вътре достатъчно, за да забележа кое и кой къде е.
Напомних си, че при хората на гърлото е по-плашещо, отколкото на тила. Не знам защо е така, но е от нещата, които човек си струва да знае.
Трябваше да действам бързо. Ножът, който носех на колана си, беше с най-тежката дръжка, тъй че избрах него. Щом мъжът мина покрай мен, го тупнах отзад по главата. Нямах представа дали изгуби съзнание, но предвид състоянието му трябваше да е достатъчно, за да го изключа съвсем. Докато падне на пода, вече бях до леглото и притисках тъпата страна на острието в гърлото на жената. Хладна стомана на гърлото ти в тъмното обикновено привлича вниманието, а с тъпата страна можех да натисна силно, без да опръскам с кръв навсякъде. Заговорих спокойно:
— Нито звук, нито движение, нито шепот, или и двамата сте мъртви.
Моментът, в който жената можеше да изпищи, дойде и си отиде. Чух как мъжът простена.
„Дръж го под око, Лойош“.
„Ясно, шефе“.
На глас казах:
— Нямам намерение да ви убия, нараня или дори да ви открадна нещо. Не прави нищо, което да ме накара да премисля. Имам въпроси. Ще отговориш на тях и ще си отида. Кимни, че си съгласна.
Тя кимна. Очите й бяха ококорени.
— Мъжът ти е вещер. И ти ли си вещица?
Очите и се разшириха още повече. Повторих въпроса.
Тя кимна отново. Добре, това спести някои неприятности.
— Членове ли сте на вещерското сборище?
Колебание, после ново кимване.
— Кой го води?
— Ние… аз… не знам.
— Не знаеш?
— Главите на Сборището… те се избират помежду си, тайно. Носят качулки. Когато те поканят, всички са закачулени и никога не знаеш кои са.
Аха. Ноиш-па ми бе споменал, че понякога е така. Поне бях потвърдил, че съществува вещерско сборище. Това беше напредък.
— Трябва да разбера за двата вида вещерство в този град. Ще ми го обясниш.
Светлината на свещта в съседната стая бе достатъчна, за да видя объркването й. Отдръпнах ножа от гърлото й, но го задържах в ръката си.
— Не бързай, помисли си малко. За мен е важно да го разбера, а никой не иска да отговори на въпросите ми. Ти ще отговориш на въпросите ми. Нали?
— Не разбирам — прошепна тя.
— Не е нужно да разбираш, трябва само да ми кажеш това, което искам да знам.
— Кой си ти?
— Този с ножа. Някой каза нещо за вещери, които следвали светлината, и други, които следвали мрака. Какво означава това?
Изпитвах известно съчувствие към тази жена. Събуждаш се посред нощ, мъжът ти е мъртвопиян, някакъв непознат, нахлул в къщата ти, го удря по главата и след това държи да ти задава езотерични въпроси за естеството на тайните изкуства. Не може да е лесно да схванеш всичко това наведнъж достатъчно добре, за да предложиш смислен отговор, колкото и да ти се ще, тъй че когато устата й се отвори и затвори няколко пъти и видях паника в очите й, казах:
— Добре, хайде да пробваме нещо по-лесно. Защо повечето от фамилията Мерс напуснаха града?
— Фамилията Мерс ли?
— Да. Които не бяха убити вчера.
— Но те са напуснали преди години.
— Знам. Защо?
— Не знам. Било е преди години. Преди да се родя. Само съм чувала за това.
— Какво си чувала?
— Че са били последните следовници на тъмния път.
— Какво правят следовниците на тъмния път, а следовниците на светлия път — не?
— Практикували са забранена магия.
— Каква магия е забранена?
— Призовавали са демони.
Доколкото можех да преценя, наистина го вярваше. Беше вещица и вярваше в това. Как може човек да практикува Изкуството и въпреки това да остане такъв невежа за него? Беше пълна глупост, разбира се. Има такива неща като демони и да, може да бъдат призовани, но не с вещерство. Призоваването на демон изисква да пробиеш преградите, които отделят реалностите… и не, за мен това не звучи по-смислено, отколкото за вас, освен ако не сте изучавали некромантика, в който случай знаете много повече по материята от мен, тъй че защо ме питате? Но работата е, че изкуството на вещера е просто да се използва енергията на ума за манипулиране на вероятности и има строго ограничени начини, по които това може да се направи. Е, да, веднъж накарах един малък предмет да се пренесе до мен от хиляди мили разстояние с помощта на магия и знам, че човек не би трябвало да може да прави и това. Но все пак е много по-различно от огъването на цялата форма на реалността в дадено пространство, за да се направи разлом към нещо, което на всичкото отгоре не съществува.
Освен това в този момент бях отчаян. Не искам да мисля за това.
Важното беше не дали „тъмните“ вещери наистина са правили това, важното бе, че тази жена мислеше, че са могли. И цялата тази работа с „тъмно“ и „светло“ намирисваше много на завода — в смисъл че вонеше, ако ви прозвуча прекадено деликатно. Тъмният път? Светлият път? Кой разсъждава така? Кой вижда света в тези понятия? Не е нещо, в което да повярва човек с капка здрав разум — в това можеш да убедиш само лековерници.
Което всъщност беше отговорът, нали? Някой се опитваше да върже много хора. И ако се съдеше по тази жена, номерът вървеше.
В такъв случай, защо? В чий интерес беше да се вярва, че съществува група хора с такава сила? Някой доста се беше потрудил, за да пробута такава опашата лъжа, и за това трябваше да има причина.
И роднините ми се бяха оказали жертва на тази голяма лъжа. Поне тези, които не се бяха махнали…
— Чакай. Каза, че са напуснали, преди да се родиш?
Тя кимна.
— Мислех, че са напуснали само преди десетина-петнайсет години.
— А, онези ли? Не мисля, че бяха вещери. Просто напуснаха, защото, ами, защото не е лесно да носиш фамилията Мерс тук. Мисля, че отидоха в Града. Не бях аз! — изхлипа изведнъж, отново уплашена. — Искам да кажа, нищо лошо не съм им направила, нито съм казала нещо за тях. Другите бяха.
— А онези, които са били вещери?
— Напуснали са страната. Някои казват, че били отишли на запад да продадат душите си на елфите.
Мда, интересна формулировка.
— А тези, дето ги убиха… кой го направи?
— Не знам! — Прозвуча на ръба на паниката.
— Не те обвинявам. Но все трябва да имаш някаква идея, някакво предположение. Чула си за това, значи не може да не си си помислила кой може да е.
Тя поклати глава.
Имаше ли някакъв начин да измъкна повече информация от нея? Вероятно не. Можех да изчакам един час, за да се успокои, и тя пак нямаше да поиска да назове някого. А ако приложех натиск, щеше да е много по-склонна да излъже, вместо да посочи с пръст някой, който го заслужава. Това все пак можеше да е полезна информация обаче. Бях в настроение да приложа натиск дори само заради удовлетворението да видя как някой се поти. Но трябваше да свърша нещо и щях да получа по-голямо удоволствие от натиска, ако го приложа върху подходящото лице.
Което ме върна към момента, че тази жена като нищо можеше да знае кое е това лице, стига само да можех да намеря начин да я убедя да ми го каже. Без да хабя цялата нощ за това. Проклятие.
— Ще ме убиеш ли?
Осъзнах, че от доста време стоя, без да предприемам нищо.
— Не. Вещерското сборище къде се събира?
— Източно от града, в горите. Не знам точно. Отиваме на едно място до потока, после ни връзват очите и ни взимат един по един.
Сигурно. Че как иначе?
— Добре. Приключих с теб. Можеш спокойно да кажеш, на когото си щеш за визитата ми и за въпросите, които ти зададох. Не се съмнявам, че някой ще се ядоса и някои хора ще ме подгонят. Когато го направят, ще ги убия. После ще се върна и ще убия теб. Ако смяташ, че това е добър аргумент да си държиш устата затворена, вероятно си права, но си зависи от теб. Във всеки случай бих те посъветвал да не напускаш къщата, нито да издаваш звук най-малко за около час, но това също си зависи от теб. Междувременно, лека нощ.
Прибрах ножа. Мъжът на пода хъркаше. Сериозно помислих на излизане да го сритам, но се отказах. Мушнах се през вратата и отново бях навън, в осеяната със звезди нощ на Фенарио.
„Е, Лойош?“
„Какво «е», шефе? Ако ще призоваваш демон, аз съм пас“.
„Мда, и аз не съм много навит. Но пък имаме информация. Трябва да я обмисля. Ако изобщо е важна. Лойош, Сетра не каза ли веднъж нещо за лъжа, която е временна? Как точно се изрази?“
„Не помня. Но, шефе, не мисля, че лъжата ти е проблемът“.
„И вероятно си прав. Просто поредното нещо за добавяне в списъка. Доста дълъг списък взе да става, Лойош. Но ще намеря името, което трябва да стои най-отгоре в него“.
„Тук наляво. Ето, онази светлина вдясно от теб е ханът“.
Прибрах се благополучно. Наложи се да потропам на вратата, за да убедя съдържателя да ме пусне. Можех и сам да си отключа и да махна резето, но не държах да се разбере, че мога да го правя. Той отвори и ме изгледа ядосано. Отвърнах му с топла усмивка, минах покрай него, качих се в стаята си, смъкнах си горните дрехи и се проснах на леглото. Последното, което помня, бяха Лойош и Роуца, кацнали един до друг на стола и увили вратовете си един в друг. Болезнено ми напомни за нещо, но заспах, преди да си спомня какво е.
9.
БОРААН: Нищо не е объркващо, щом фактите са събрани и верните заключения извлечени.
ЛЕФИТ: Глупости, скъпи. Всички факти и заключения за една объркваща ситуация просто потвърждават объркването.
БОРААН: Мислиш ли?
ЛЕФИТ: Боя се, че да, въпреки че ми е неприятно да оспорвам чудесния ти афоризъм.
БОРААН: Твоя чудесен афоризъм, скъпа. Цитирах думите ти от случая „Лампата на рибаря“.
ЛЕФИТ: Да, мили, само че го казах, след като разгадахме престъплението.
Пак бях забравил да затворя кепенците, тъй че се събудих, понеже Пещта изгаряше болезнено очите ми. Поругах малко, след което станах и ги затворих, защото е по-добре да затвориш кепенците, отколкото да ругаеш светлината, или както е там. Опитах се да поспя още малко, но не се получи.
Облякох се и слязох долу за кафе. Зад тезгяха беше жената на съдържателя и погледът, който ми хвърли, говореше, че нямаше да е тук, ако мъжът й не се беше събудил посред нощ, за да ме пусне в хана. Но нищо не каза, тъй че запазих мислите по темата за себе си и просто си изпих кафето: горчиво на езика, но действа точно толкова добре, колкото клавата, когато те удари в корема. Това е разликата, предполагам: клавата е удоволствие, кафето е чиста физика.
Доста ефектна физика обаче. Щом започна да действа, отношението ми стана малко по-добро — или по-скоро малко по-малко лошо — и когато получих от жената топъл хляб и сирене, даже й дадох бакшиш. Това сирене, за разлика от снощното, се оказа тръпчиво и ароматно, и нито трошливо, нито солено, което можех да приема за награда от боговете за щедростта ми. Дадох и на Лойош и Роуца, които май се съгласиха с предпочитанието ми.
„Имаме ли план за днес, шефе?“
„Отчасти. Ще седя тук и ще разбера дали снощната ни приятелка си е държала устата затворена“.
„А ако не е?“
„Тогава ще се заема с актове на насилие и разруха“.
„О, добре. Тия ми липсваха“.
Малко по-късно съдържателят дойде и закрачи към мен. За момент си помислих, че ще бъда изгонен, и се зачудих как да реагирам, но той постави пред мен сгънат и запечатан лист хартия с думите:
— Пристигна за тебе от негово благородие. — След което се отдалечи без повече обяснения.
Отворих го. С четири пъти повече думи, отколкото беше нужно, се нареждаше на „Дневния разпоредител“ (каквото и да означаваше това) да се погрижи да получа пълен достъп до завода и да се отнесат с мен с цялото дължимо уважение към почитаем приятел на Негово и пр. и пр., и на екипажа на лодката да осигури, до и от, наличен превоз, както подобава за и т.н. и т.н.
„Е, това е, шефе. Ще я посетим ли днес тая фабрика?“
„Може би. Не веднага“. Сгънах листа и го прибрах за по-нататъшно обмисляне.
Изпих доста кафе, докато се убедя, че никаква група разгневени граждани или сурови представители на закона няма да нахлуят в хана с намерението да ме измъкнат и изправят пред правосъдието заради снощните ми криминални деяния. Мисля, че изпитах облекчение.
„Добре. Хайде да се поразходим“.
„Някъде конкретно?“
„Ще ти кажа, като стигнем“.
„Това означава не, което означава, че отиваме на кея“.
„Млъкни“.
Запътих се към кея и постоях там, загледан към завода. Бумтеше и бълваше пушек, който се вдигаше нависоко и се стелеше на североизток. Този ден миризмата не беше толкова лоша. Зачудих се дали на североизток живеят хора и дали им харесва вятърът точно сега.
„Какво има, шефе?“
„Мм?“
„Измърмори: «Капан».“
„О, нима?“
„Заводът“ оттатък реката представляваше ниско и тромаво дълго здание, построено от камък, и не виждах нито един проклет от Вийра прозорец по него.
„Мда. Добре, не знам дали е капан, но определено прилича на капан“.
„Ами хайде да не ходим там тогава“.
„Няма да ходим засега. Трябва ни още информация“.
Беше много преди обед и Пещта хвърляше дълги сенки от сградите вляво от мен. Дядо ми веднъж бе споменал за нещо, наречено „гледане по сянка“ — тоест да можеш да виждаш разни предзнаменования и поличби във формата на сянката от предметите в определени моменти. Така и не научих повече за това, защото той го смяташе за глупост.
Зачудих се какво ли щеше да ми каже сега. Одобрил беше идеята ми да открия нещо за майка ми. Знам го, защото го беше казал и защото ми даде онази бележка. Но с удоволствие щях да изслушам мислите му за „светлата“ и „тъмна“ форми на Изкуството и за всичките странности в тукашната политика.
Щеше да ми каже да не се разсейвам от сенките, а да се съсредоточа върху целта. А аз щях да му кажа, че не мога да видя нищо друго, освен сенки. А той щеше да изтъкне, че за сенките е нужен източник на светлина и реален обект, който да предопредели формата им.
Е, добре, Ноиш-па. Ще ти опиша сенките, а ти ми кажи кой обект има такава форма, а? Имаме граф, който притежава завод за хартия. Имаме фамилия, избита, защото съм задавал въпроси за тях. Имаме кочияш, убит, защото е отговорил на въпросите ми. Имаме Дани, който води разговори в тъмното и иска да ме привлече на своя страна, но не иска да каже коя е тази страна, нито дори кои са страните. Имаме Орбан, със светлосиния елек, който ми подава смътни намеци и предупреждения, след което изчезва. Имаме Търговска гилдия, която управлява целия град и останалата част от графството също така, доколкото знам, и може да е или да не е свързана със странните порядки на вещерството, една, от които забранява призоваването на демони, което, от своя страна, е преди всичко невъзможно. Кои от тези неща са сянка и какво я хвърля, Ноиш-па?
Крачех напред-назад, зяпах към завода отвъд реката и слушах плясъка на водата в кея. Пещта се издигна и сенките станаха по-къси. Ставаше топло и си помислих да се върна в хана и да си взема по-лекото наметало, но прехвърлянето дори на малкото изненади, които още носех по себе си, ми се стори твърде много работа. Искаше ми се някой да ме нападне, за да мога да ударя нещо и да видя как му потича кръв. Картината на фермата на Мерс, изгоряла и димяща, се загнезди в ума ми и се наложи над реката и димящия завод.
Някаква лодка — дълга и неугледна — потегли от завода и тръгна надолу, понесена от течението. Успях да различа две-три фигури на нея, но не разбрах какво правеха. Погледах я, докато се скри от очите ми, след което обърнах гръб на реката.
Жени, с бебета или без бебета, влизат в дюкяни. Тук-там играят деца. Всичко изглеждаше невинно. И да ставаше нещо наоколо, беше добре прикрито.
Проклето градче. Проклета страна.
Хубаво. Много добре.
Можех да си позволя малко ръмжене, мрънкане и недоволство, че светът е такъв, какъвто е, но хайде стига толкова. Освен това трябваше да си кажа да престана да се самосъжалявам, преди Лойош да се е сетил.
Понякога, ако успееш да намериш нишка, можеш да я хванеш и да я проследиш, за да видиш докъде води. Щом си помислих за това, осъзнах, че бедата не е в липсата на нишки, а по-скоро в това, че са твърде много. Тъй че избирам една, хващам я здраво, виждам накъде отива и се надявам някой да се опита да ме спре, защото така ще имам някой, на когото да си избия безсилието.
Дани.
Беше дошъл отникъде, за да ми говори с неясни заобикалки. Искаше да направя нещо, но не искаше да каже какво. Следователно знаеше нещо и трябваше да разбера какво е то.
„Лойош“.
„Къщата на Дани ли, шефе? Да я наблюдавам?“
„Да“.
„Тръгвам“.
Можех да се върна в хана и да изчакам там, но проклетото място бе започнало да ми омръзва. Освен това имах чувството, че отношенията ни с ханджията стигат до точката, след която ще се случи нещо, и освен ако не се окажеше, че е ключов играч във всичко това (в края на краищата всеки можеше да е), прилагането на насилие щеше да е излишно. Ето защо се преместих на сянка откъм западната страна на един склад, седнах и зачаках.
След около половин час Лойош съобщи:
„Или го няма, или спи. Звук не съм чул досега“.
„Добре. Остани там“.
Така прекарах предобеда и следобеда. Добре де, така го прекара Лойош. Аз все пак можах да изтичам да си взема малко хляб и наденица, докато той не можеше да мръдне от поста си. Споменавам го, защото Лойош го спомена. Многократно. Дадох малко наденица на Роуца и я пратих при Лойош, но това смекчи подмятанията, които ми пращаше, съвсем малко. Когато се върна, Роуца изглеждаше развеселена, което означаваше, че или започвам да развивам някаква връзка с нея, или си въобразявам. Петдесет на петдесет, бих казал.
Та значи просто киснех там и наблюдавах във всички посоки как нищо не става. Този път не се появи някоя мила въртиопашка, която да ми предложи услугите си и да ми продаде информация. Информацията настрана, но малко разсейване щеше да ми дойде добре.
На свечеряване вятърът се измести и вече духаше право към мен от завода. Можете да си представите колко доволен бях. Но след около половин час отново се промени и задуха обратно към планините, което никак не е логично, но и никога не съм твърдял, че разбирам времето.
Лойош поиска да разбере колко още се очаква да виси там. Аз също, който отговор го задоволи толкова, колкото можете да очаквате. Лазехме си по нервите, предполагам. Което е изненадващо, като си помислиш колко рядко се беше случвало през годините. Давах си сметка за това и се стараех да не натягам обстановката още повече. От своя страна, той се справи добре.
Все още имаше предостатъчно дневна светлина, когато каза:
„Ето го, шефе. Тъкмо се прибира“.
„Пеш ли?“
„М… не. Малка карета и са двама, шефе. Няма герб“.
„Хмм. Това не означава нищо“.
„Шефе? Май разпознавам този, дето я кара“.
„Дай ми образ. А. Добре, приятел“.
„Кой е?“
„Не мога да видя добре рижата коса на тази светлина, но е един от войниците на графа, дето бяха пред имението“.
„Добре, шефе. Сега какво?“
„Сега е ред да кажа «а-ха».“
„Добре. Кажи го. После можеш да обясниш какво означава това“.
„Не съм стигнал дотам. Ще я караме едно по едно“.
„Казвам просто, че не доказва, че работи за графа. Може да е бил по работа до…“
„Знам. Но е добро за начало“.
„Разбира се. Да наблюдавам ли, докато Дани отново излезе, или ще му гостуваш?“
„Идвам веднага“.
„Шефе, би могъл да изчакаш, докато се стъмни съвсем. Тук е ужасно открито. Много бараки струпани на едно място, всички с изглед една към друга, и хора влизат и излизат“.
„Знаеш, че така се налага да висиш там и да наблюдаваш, докато се оправя, нали?“
Той въздъхна в ума ми, приех го за „да“ и се отпуснах да изчакам още малко. Скоро, щом взе да се стъмва, кейовете по реката се оживиха — лодкарите се приготвяха да докарат работниците от завода на отсамния бряг. Зачудих се защо никой от тях не си е построил къща оттатък и да си спести пътуването два пъти на ден. Може би заради вонята, или защото графът го бе забранил. Второто бе по-вероятно.
Заизсипваха се като мравки от разровен мравуняк — изникваха от всички дупки и се втурваха отчаяно към лодките, за да се махнат по-бързо. Доколкото можах да видя, имаше много бутане и дърпане, и може би няколко боя тук-там, докато някои оставаха за следващия курс. А вече имаше и малко повече хора на улицата — плюс жени, които си показват глезените: минаваха покрай мен и някои ме поглеждаха преценяващо. Лодките започнаха да пристигат и стана шумно — глъч, смях, ругатни и тупащи по земята крака. Двайсет минути по-късно пристигна вторият товар и това се повтори в по-умален мащаб, докато накрая всичко потъна в тишина и мракът се сгъсти.
Някой път погледайте как се стъмва в град без светлини — за предпочитане някъде в Изтока, където Пещта блести толкова ярко, че не можеш да го понесеш, ако погледнеш към нея. По-различно е, отколкото в някое място с Вечния облак. И също така по-различно, отколкото сред дивата природа. Сенките на сградите и на някое самотно дърво постепенно стават все по-дълги, докато се слеят с други сгради, с други сенки и със самата нощ, и разбираш, че мракът е паднал съвсем, и вече си другаде, в град в нощта.
Лойош ме поведе, с помощта на очите на Роуца и като ми указваше посоките. От време на време от някоя къща се изсипваше малко светлина, тъй че можех да виждам пътя си на няколко стъпки, или понякога някой минаваше наблизо, размахал лампа: използваха ги всички с малко разум в главата — тоест всички, освен мен. Но преди всичко ме водеше Лойош. Повечето ми усилие бе съсредоточено върху това да запазя спокойствие. Ще се изненадате колко по-трудно е да запазиш спокойствие, когато не можеш да видиш нищо. Или може би не.
Щом стигнах до къщата, Лойош плесна бързо с криле, за да мога да различа къде е. Обикновено лети безшумно като бухал, но ако поиска, може да вдигне шум. Попитах го веднъж за това и той каза, че бухалите са глупави, което изобщо не бе това, за което го питах, тъй че зарязах темата.
Кацна на рамото ми. Имаше съвсем мъничко светлина, процеждаща се от един прозорец със затворени кепенци.
„Каква е играта, шефе?“
„Блъскам вратата, ти и Роуца му налитате в лицето, оттам импровизираме. Сигурен си, че е сам вътре, нали?“
„Никакви звуци оттам от часове, шефе“.
„Добре. Готови?“
„Да. Не чух вратата да се заключва, между другото“.
„В смисъл, не се налага да я троша? Проклятие“.
Беше прав. Бутнах и я отворих. Проклетата светлина ме удари в очите и бях почти заслепен. Лойош и Роуца влетяха и ги последвах, надявайки се на най-доброто.
Последва кратка суматоха, чух как някой изруга, примижах и след това ми беше в ръцете. После в едната ми ръка се появи кама и я опрях в тила му. Той замахна и успя да ме удари в лицето, след това изрита, но това го видях достатъчно добре, за да го избегна. Сграбчих го по-силно и се сетих, че си имам работа с човек, тъй че преместих камата на гърлото му и той покорно затихна. Най-силният звук в стаята беше от дишането му. Имах чувството, че не е много щастлив.
— Добра среща, приятелю Дани. Как си в тази прекрасна вечер, с блесналите звезди на небосвода, веселата песен на щурците и сладко гукащите в нощта гугутки?
Продължи да диша задъхано.
Очите ми започнаха да се нагаждат. Бутнах го в един тапициран стол и натиснах острието в гърлото му. Той вдигна брадичка и ме изгледа вбесено. Не можа да ме изплаши.
— Аз ще задавам въпроси — казах му. — А ти ще отговаряш. Ако не отговаряш на въпросите ми, ще реша, че нямаш никаква стойност за мен. Ако отговаряш, ще те оставя да живееш. Ако след това разбера, че си ме излъгал, ще се върна. Наясно ли сме с основните неща?
— Джерегите — изръмжа той. — Проследили са ме.
— Познайникът ми има дарби, които не са съвсем традиционни — отвърнах му.
— Още не е късно — увери ме той. — Излизаш през вратата и забравям за случилото се.
— Много мило от твоя страна. Значи, най-напред, за кого работиш?
— Представа нямаш какво си…
Зашлевих го, силно.
— Изобщо не започвай.
Той ме изгледа още по-вбесено.
— Не. Така няма да стане — казах му. — Трябва ми отговор. Ако не ми отговориш, ще те убия. Работодателят ти заслужил ли е такава лоялност?
Забелязах, че се замисли, някъде зад вбесения поглед. Дадох му малко време.
— Работя за граф Секереш — каза най-сетне той.
Облекчих съвсем малко натиска върху гърлото му — наречете го награда един вид.
— Какво правиш за него?
— Ъъ… оправям проблеми, предполагам, че така би го нарекъл.
— И аз предполагам същото. За какво иска да ме наеме той?
— Не знам. Не ми каза.
Замислих се дали да повярвам. Докато мислех, казах:
— В такъв случай предполагам, че нямаш представа защо просто не ме попита сам, когато говорихме?
Тук имаше леко трепване, докато го наблюдавах; знак за объркване, сякаш въпросът ми го озадачи. Това си струваше да се обмисли.
Около две секунди.
— Кога ти възложиха работата?
— Коя работа?
— С наемането ми.
Той примига.
— Не помня точно. Преди два-три дни.
— И какво точно ти се каза?
— Да те наема.
Бързо дръпнах камата от гърлото му, завъртях я в ръката си и го шибнах с дръжката по скулата. Не прекадено силно, но достатъчно да остави хубава синина. Преди да е успял да реагира, острието отново бе на гърлото му и натисна толкова силно, че за малко да пусне кръв.
— Дотук се справяше добре. Защо искаш да развалиш всичко?
Изгледа ме с гняв. Изчаках. После призна:
— Казаха ми да разбера какво замисляш.
Кимнах и отново охлабих малко натиска.
— Много по-добре е, когато казваш истината.
Очите му блеснаха.
— И мама ми разправяше същото. Но щом кажех истината, получавах пердах.
Реших, че този тип ми харесва. Надявах се да не се наложи да го убия.
— И какво откри, че замислям?
— Не съм стигнал до някакви заключения.
— Ще ме уведомиш ли, когато стигнеш?
— Ще ти пратя писмо по пощата.
— Има ли добра пощенска система в тази страна?
— Горе-долу. Системата в графството е добра обаче. Гилдията я държи.
— Има ли нещо, което да не държи?
— Графа. Мен. Може би теб.
— Може би?
Очите му пробягаха към ръката ми, все още с ножа на гърлото му, и после отново към лицето ми.
— Едва ли. Ръката ти не се ли уморява така?
— Не, добре съм. Какво се случи с Орбан?
— Кой? А, Орбан ли? Нямам представа. Може да е заминал. Той много пътува.
— Той работи ли за Гилдията?
— Всеки тук работи или за Гилдията, или за графа. Всеки.
— Включително вещерите?
— Хмм. Не знам. Мисля, че трябва да си живял тук през целия си живот, за да разбереш как точно действа. И сигурно пак не би могъл.
Това съвпадаше и с моята оценка, но не го казах.
— А тази работа със „светлите“ и „тъмните“ вещери?
— Чувал съм за тъмни вещери. Казвали са ми, че Мерсови практикували по-тъмния вид. Не знам дали е вярно. И не знам какво означава това. Звучи ми странно. Аз ще получа ли ред да задам въпроси?
— Разбира се. Когато ти държиш ножа.
— Като стана дума, имаш ли нещо против да го махнеш от гърлото ми? Имам чувството, че ако кажа нещо, което да те подразни, може да се хлъзне.
— Възхищавам се на инстинкта ти. Казвай.
Изглеждаше нещастен. Явно не искаше да ми каже. Някои хора така и не искат да ми кажат нещата, които искам да знам. Това изнервя, ако го позволиш. Натиснах малко повечко.
— Трябва да знаеш — заговори той — че направи доста, мм, силно впечатление, когато пристигна.
— Продължавай.
— В смисъл, веднага намери представителя на Гилдията и все едно му каза в лицето, че ще видиш сметката на Гилдията.
— Орбан.
Той кимна и продължи:
— След което, разбира се, Гилдията разгласи да бъдеш държан под око.
— Аха.
— А после започна да търсиш черни вещери.
Разбира се. Да, това дори звучеше логично. Понякога просто допускам, че някои хора лъжат, и се опитвам да открия мотива зад лъжата. Всъщност не е толкова лошо. Лошото е, че често забравям, че други пък може да правят същото с мен.
— Добре. Продължавай.
— Това не ми го е казал графът, сам го чух.
— Да, разбирам. Чуваш разни неща. Продължавай.
— Тъй че негово благородие ме повика и каза да ти предложа да работиш за него, но без да казвам кой е. Трябваше само да разбера дали имаш интерес да работиш с, мм, неназована страна за разкриването кой е убил онези вещери. Каза ми да…
— Вещери — повторих. — Цяло семейство. С деца. Някои от тях не можеше да са на повече от… добре, продължавай.
Той преглътна и кимна.
— Каза ми, че ги представяш като свои роднини и използваш името им, тъй че трябваше да се опра на това.
— Попита ли го какво според него може да е истинското ми име?
Той поклати глава.
— Не му задавам въпроси. Той просто…
— Да, да. Разбрах. Смяташ ли, че е имал идея какво може да е името ми?
Той разпери ръце.
— Не мога да знам, лорд М… милорд. Извинявам се.
— Продължавай да ме наричаш Мерс, спокойно.
— Да, милорд Мерс.
— Какво друго ти каза? Нещо, което да намеква, че може да съм опасен?
Той се намръщи.
— Не с толкова думи, но да, нещо в начина, по който говореше за теб, ме попритесни.
— Знаеш ли, приятелю Дани, това е най-странният град, в който съм бил.
— Трябва повече да излизаш.
— Благодаря, ще го имам предвид. Кой ги уби?
— Кого?
— Знаеш кого.
— Фамилията Мерс ли? Не знам. Графът не знае. Не смята, че си ти.
— Да, и аз не смятам.
— Но не е сигурен.
— Кой трябва да го разкрие?
— Моля?
— Когато се случи нещо такова, когато някой е убит, кой трябва да разкрие извършителя? Кой отговаря?
— О. Мм, графът, мисля. Или може би кралят. Не съм сигурен.
— А графът на кого би го възложил?
— Ами… на мен.
— На теб?
— Предполагам.
— И вместо това те е накарал да ме проследиш и да ми предложиш съюз в тъмното.
— Драматично беше, трябва да признаеш.
— Не достатъчно, Дани. Защо точно там и тогава?
— Ами, видях, че тръгна натам. Помислих си, че това може да ми даде предимство. Не знаех за познайниците ти.
— Да. От колко време ме следиш и изчакваш удобен случай?
— Не много. От два дни.
— Два дни?
— Да.
— Добре. Ето че нарани гордостта ми.
„И моята, шефе. Мисля, че може би лъже“.
„Винаги мисля това, Лойош. И виж докъде ме докара“.
„Още дишаш“.
— Наистина ли си ме следил от два дни?
Той кимна.
— Нещо против да го проверя?
— Моля.
Зададох няколко въпроса кога къде съм бил и с кого съм се видял и той знаеше повечето отговори. По-добре да прескоча това. Беше унизително.
— Добре — казах, след като чух достатъчно. — И до какви заключения стигна?
— Милорд?
— Следил си ме два дни. Какво смяташ, че кроя?
Той сви рамене.
— Бива те. Не можах да стигна до никакви заключения.
— И каза това на графа?
— Да.
— И това би трябвало да е смъкнало всякакви подозрения, ютито може да е имал.
Дани изглеждаше смутен.
— А ако бях приел?
— Беше легитимно предложение.
— Нима?
— Да.
— Още ли е на масата?
— Не и ако ми прережеш гърлото. Това разваля сделката.
— Сериозно? Трудно се пазари човек с теб.
— Не с мен. С графа. Много го ядосват такива неща.
Прибрах ножа.
— Добре. Ако иска да… да открие кой е убил фамилията Мерс, ще помогна. Знаеш къде да ме намериш.
Той се потърка по шията.
— Насред полето в тъмното ли?
— Лично аз мислех за хана.
— Така става.
— Добре. Не ставай да ме изпращаш. Сам ще си изляза.
Обърнах му гръб с пълна увереност. И имах пълна увереност.
Пълната увереност, че Лойош го наблюдава.
„Добре, добре. Научихме нещо, мисля“.
„Така изглежда, шефе. Изненадан съм“.
„Аз лично съм леко слисан“.
Върнахме се до хана без произшествия. Беше доста оживено и влизането ми остана незабелязано. Масата ми се оказа заета, тъй че седнах на друга, обзет от неоправдано негодувание. Агнешката яхния си беше същата обаче и се почувствах по-добре с хубава купа от нея в стомаха.
Докато отопявах купата с последните залъци хубав топъл хляб (любимата ми част в яденето на яхния, а и ваша също, ако имате ум в главата), изключих бръмченето на разговорите наоколо и се помъчих да обмисля току-що наученото.
Не беше мали всъщност, особено ако Дани казваше истината. Склонен бях да му повярвам поне по няколко пункта. Във всеки случай вече разбирах повече какво крои. Сам ли действаше? Разбира се, че да. Работеше за Секереш и покрай това въртеше малък личен бизнес. До известна степен не можех да го виня. Въпросът бе какво да направя в тази ситуация.
Можех ли да предвидя точния момент? Едва ли. Поне един ден, при всички положения. Вероятно не повече от седмица. Можеше да е по всяко време в този обхват. Проклятие.
Да, нямаше спор, някой щеше да пострада много лошо. И започвах да добивам много добра представа кой ще е. Във всеки случай най-добре беше да не споменавам последните си заключения на Лойош, който вече бе доста притеснен, че сме се написали тук.
Предполагам, че беше доловил отчасти последната мисъл, защото каза:
„Трябва да се махаме оттук, шефе“.
„Знам“.
„Няма да го направим, нали?“
„Не. Просто трябва да стоиш нащрек“.
„Може ли поне да се махнем от този хан?“
„Къде предлагаш да отидем?“
„В другия хан?“
„Тъкмо казах на Дани, че може да ми прати съобщение тук“.
„Шефе…“
„Да, добре. Ще видя дали има стаи в другия хан“.
След малко го направих. Или вятърът издухваше вонята другаде, или наистина започвах да свиквам с нея, защото вървенето от единия край на градчето до другия бе приятно. Гостилницата не се оказа много претъпкана, а гостилничарката, хубаво закръглена жена на средна възраст, с удоволствие ми предложи стая на разумна цена. След малко размисъл реших да не казвам на съдържателя на „Шапката“, че напускам. Лойош се ядоса, че изобщо трябваше да го обмислям. Разплатихме се и един сив дребосък в много големи за него дрехи ме отведе горе.
Получих стая с прозорец с изглед към улицата и ме увериха, че Пещта (всъщност „наупа“, но се сетих какво има предвид) няма да ме събуди на заранта дори ако забравя да затворя капаците. Леглото се оказа тясно и прекалено късо, но меко и без дива фауна в него. Имаше също така умивалник и нощно гърне в самата стая, а ми казаха и че ако отворя вратата си и дрънна с ей онова звънче там, някой ще се качи и ще ми донесе гореща вода сутринта. Би ли могло същото лице да ми донесе и клава? Не, но имало кафе и щели да ми донесат с удоволствие. Да, кафе също става, с гъста сметана и мед, макар да го казах с въздишка, която не можах да потисна съвсем.
10.
ПЪРВИ УЧЕНИК (шепнешком): Мисля, че домакините ни са пияни.
ВТОРИ УЧЕНИК (шепнешком): Какво да правим? ГЛЕДАЧКАТА: Първо, престанете да шепнете. Дразни ги, когато са поркани.
Трябва да му го призная на Лойош: дори никой да не се канеше да ме фрасне по главата, ако бях останал в „Шапката“, вероятно съм се притеснявал от това, защото тази нощ си починах и спах като къпан почти до обед. Същият сив дребосък в почти същото облекло ми донесе гореща вода и кафе, без изобщо да коментира дългото ми спане.
Това, че ми донесоха пълно кафениче, бе толкова приятно, че почти компенсира факта, че е кафе. Изпих го всичкото, зазяпан в две гонещи се на улицата псета. По някое време се облякох, после слязох долу и гостилничарката беше там, бъбреше с двама господа на средна възраст, у които имаше от онова неопределимо нещо, дето ти подсказва, че не са оттук. Усмихна ми се, показвайки ми няколкото си неокапали зъба, и рече:
— Добро утро, лорд Мерс.
— Добро утро — отвърнах и подуших. Джинджифил. — Нещо ми мирише хубаво. Обяд?
Тя кимна.
— Свински вкуснотийки. Няма други, които да ги правят като нас.
— Значи ще се върна да ги опитам. — Докоснах челото си с четирите си пръста и излязох вън на светлото. Първо трябваше да посетя „Шапката“ и да видя дали са дошли някакви съобщения за мен. Никакви съобщения, освен ако замисленият поглед на съдържателя не беше някакво съобщение за неблагоприличието да прекарам нощта навън. И да беше така, пренебрегнах го. Агнешката яхния миришеше добре, но вече бях предан на друго. Просто съм непостоянен, предполагам.
Върнах се в „Мишката“ и си поръчах обяд. Беше вкусно, въпреки че аз лично щях да сложа по-малко джинджифил. Но си похапнах, без да бързам, като оставих наученото от предната нощ да подрънчи из главата ми, докато се мъчех да реша колко и на кого да вярвам. Всъщност се чувствах доста добре. Гнева все още си го имаше, но знаех, че рано или късно — вероятно скоро — ще спипам онзи, който бе причинил този гняв. Нещата не се бяха наместили, но вече разполагах с достатъчно парчета, за да видя как ще се напаснат.
Поръчах си още една чаша вино — стипчиво червено, с по-добър вкус, отколкото му се полагаше — и го изпих бавно.
След около час мислене, което не ме доведе доникъде, се върнах в „Шапката“ и още докато влизах, съдържателят ме погледна намръщено и каза:
— Имаш съобщение.
Явно за него беше някак доста подозрително, че тази сутрин съм попитал има ли съобщение за мен, а следобеда вече са го донесли. Явно кроях нещо.
Върнах се в „Мишката“, намерих си един грозен кафяв стол и седнах. Счупих печата, разгънах дебелия розов пергамент и зачетох. За разлика от последното писмо, това беше простичко и много конкретно, без излишни думи. Предлагаше ми се да посетя негово благородие утре рано следобеда.
„Изглежда, имаме сделка, Лойош“.
„Или капан“.
„Или капан. Точно в момента ще се радвам да е капан. Ще имам нещо, от което да се измъквам. Няма нищо по-лошо от това да няма стена, в която да си блъскаш главата“.
Почна да ми изброява неща, които са по-лоши, докато не му казах да млъкне. Няма нищо по-лошо от умник, който се прави, че не разбира от метафори.
По-важният въпрос беше: има ли някакъв начин да се защитя, в случай че наистина се окаже капан? Можеше ли да се вземат предпазни мерки?
„Иди въоръжен, шефе“.
„Умно“.
След малко забелязах, че заведението почти се е опразнило. Гостилничарката, казваше се Мари, дойде при мен с още една чаша вино и попита безпокои ли ме нещо.
— Не — отвърнах. — Просто кроя планове за една работа, която трябва да свърша утре.
— Планове?
Кимнах.
— Дотук съм си избрал коня, който ще яздя.
— Е, дано да успеете.
— Дано. — Бутнах една монета на масата. — Пий с мен за късмет.
Усмихна се широко, кимна и отиде зад тезгяха. Наля си нещо златисто в малка чашка, вдигна я към мен и пи. Аз също.
— Е, мислете си за плановете — каза тя. — Няма да ви притеснявам.
— Оценявам го.
Обикновено подобни уверения се оказват прелюдия към нескончаем поток от притеснения, но тя се оказа вярна на думата си и не каза нищо повече, докато си седях там и блъсках срещу вятъра, както казват орките. Което повдигна въпроса дали и тя е „вътре в играта“. Всъщност не смятах, че е (и само за протокола, оказа се, че не е), но искам да ви дам представа как работеше мозъкът ми в момента.
По някое време въздъхнах и вдигнах чашата си за още вино. Не можех да измисля никакви стъпки да го направя по-безопасно. Просто трябваше да го направя. Щом ми донесе виното, я попитах:
— Познаваш ли един светлокос луничав чужденец на име Дани?
Тя кимна.
— Бил е тук няколко пъти.
— Вярваш ли му?
Жената се намръщи. Имах чувството, че е от онези хора, които вярват на всеки и не разбират защо човек не бива да го прави.
— Не ви разбирам.
Усмихнах се.
— Той ми направи едно делово предложение и се чудя дали е от хората, на които може да се разчита, че държат на уговореното.
Въпросът, изглежда, я разстрои, сякаш не искаше и да си помисли, че отговорът може да е „не“.
— Боя се, че не го познавам много добре.
— Какво си чувала?
— Какво да съм чувала?
— Клюка някаква? Слухове?
Тя се смути още повече.
— Не знам дали е добре да казвам нещо.
— Ще го приема за добрина.
— Не е хубаво да се разнасят клюки.
— Този път ще е.
Изгледа ме мълчаливо и тъмнокафявите й очи се присвиха притеснено. Най-сетне заговори.
— Ами… според някои работел за негово благородие графа.
Имах чувството, че това само по себе си не е непременно нещо, за което би говорила с неохота пред някого, тъй че просто кимнах и изчаках.
— Ами, някои казват, че… знаете, че графът вече е стар човек…
Кимнах, след като не само бях чул, но го бях и видял.
— Ами, той… — Покашля се и забелязах, че се изчервява. Изведнъж се почувствах убеден, че каквото и да предстои да чуя, няма изобщо да ме интересува.
— Ами, не казвам, че има нещо лошо, нали, но разправят, че му водели момичета, нали разбирате. И Дани, казват, че той му ги намирал.
Приключи бързо, силно изчервена, но се зарадвах, като разбрах, че инстинктите ми все още са непокътнати. Вложих цялото си усилие, всичките си сили, цялата си воля, закалена в пламъците на смърт и злодеяния… и не се разсмях.
— Благодаря ти — казах. — Това е от огромна важност за мен и ти наистина ми направи голяма добрина. Уверявам те, никой няма да го чуе от мен.
Тя кимна и се върна при тезгяха.
— Обаче, добра стопанке…
— Милорд? — попита тя разтревожено.
Вдигнах чашата си.
— О! — Изчерви се още повече, доколкото беше възможно, и бързо ми я напълни. — Това е от мен — добави с глуповата усмивка.
— Благодаря — отвърнах и й подадох монета. — Приеми го като бакшиш тогава.
Взе я с благодарност и си намери някаква работа в задната стая, докато се съвземе от притеснението.
„Адски добре е, че съм толкова опитен в разследванията, Лойош. Някой друг изобщо нямаше да разкрие тази съдбоносно важна информация“.
„Казваш го само защото ако не го кажеш, ще го кажа аз, нали, шефе?“
„Виждаш ли? И ти имаш данни да станеш опитен следовател“.
Ако можете да си представите психичния еквивалент на звука, който издава кон, когато издиша шумно през ноздрите си, точно това получих в момента.
Пиех си виното и мислех за много неща, нито едно, от които не беше свързано с любовния живот на графа. По някое време се запътих обратно към „Шапката“, говорих с конярчето и казах, че искам Марси да е на разположение утре. Съгласи се Марси да е готова и почти ми се стори, че забелязах в очите му нещо като насмешлив блясък. Ако бях сигурен, щях да го намразя. Не че се подиграва на мен, а че косвено обижда Марси, това чудесно, направо прекрасно животно.
„Е, това ли е, шефе? Това ли е всичко, което ще направим?“
„Отворен съм за предложения“.
Той измърмори нещо.
Намерих друг търговец, този път книжар, с надеждата да си намеря нещо, с което да убия времето до утре следобед. Бях оставил всичките си книги при Коути. Липсваха ми. Липсваше ми това да седим с нея и да четем; да слушам кикота й, докато задоволява слабостта си към фриволната поезия; да си четем пасажи един на друг.
Нямаха нищо добро, тъй че излязох и обикалях из града, после се върнах в „Мишката“ и си легнах. Вече бях почти седмица в Бурз, центъра за производство на хартия във Фенарио, ако не и в света. Бях дошъл тук, за да намеря роднините си, и в буквален смисъл ги бях намерил наистина.
На сутринта мислите ми не бяха особено весели. Но все пак ми хареса частта с донасянето на гореща вода и кафе в стаята ми, щом дръпна звънчето. Реших, че бих могъл да свикна с това. Зачудих се защо с Коути така и не си бяхме наели слуга. Можехме да си позволим и от време на време деликатно бях поставял въпроса. Опитах се да си спомня реакцията й в тези случаи и как темата бе изтласквана настрана, но не можах.
Докато си пиех стипчивата горчива пиячка, извадих камите и метателните ножове, които носех по себе си, измъкнах бруса (почти нов, бях си го купил на тръгване от Адриланка) и горчиво ги наточих един по един, след което и сабята. Имах чувството, че ще се окаже ден за ножове и сабя. Драконите като че ли не се грижат много да докарат ръба на оръжието си остър. Предполагам, че е защото с техния стил на бой по-скоро ще те прегазят, отколкото да те резнат. Моят подход е по-изящен и прецизен. А елегантността и прецизността са важни, защото, хм, защото са важни.
Мда.
Добре зареден с кафе, почистен, облечен и въоръжен, слязох по стъпалата, готов да се опълча на всичко, което светът хвърли срещу мен. Това е повече хипербола, в случай че се чудите. Лойош беше на лявото ми рамо, Роуца на дясното и двамата зорко огледаха помещението за убийци, враждебно настроени граждани или парчета наденица, останали по пода. Появата ни бе доста драматична. Толкова по-зле, че помещението беше празно.
Излязох на улицата, минах покрай двете познати вече псета, които приличаха на безроги лиорни, и завих наляво към „Шапката“. Днес имаше много хора, много от които като че ли работеха в завода, което бе странно, защото беше неделник. Тук изглежда неделникът им беше в друг ден. Защо не, след като и всичко останало бе странно.
Спрях при кейовете и погледнах над реката. Да, онова нещо отсреща не бълваше дим и всички лодки бяха вързани на отсамния бряг. Всички дюкяни бяха оживени, дори на книжаря. Гилдията, каквото и да представляваше, явно процъфтяваше днес. Странно беше колко добре се вмествах сред всичките минувачи. Не бях свикнал с това.
„Колко време ми остава горе-долу, преди да тръгна за имението на графа?“
„Шефе, ти имаш по-добър усет за времето от мен. Как да знам, щом ти не знаеш?“
Ноиш-па ми беше казвал, че обикновено можел да погледне разположението на Пещта и да прецени часа до пет минути. Озърнах се нагоре и погледнах сенките. Мда, определено беше денем.
Помислих да питам някого, но имах чувството, че ще прозвучи идиотски, а ми е доста неприятно да се чувствам като идиот. Измърморих под нос, тръгнах обратно към „Мишката“ и заварих гостилничарката на мястото й. Поздрави ме с топла усмивка. Явно не хранеше лоши чувства, че я бях принудил да разкрие дълбоки, мрачни и съдбоносни тайни за един от покровителите й. Казах:
— Извинете, добра стопанке, но случайно да знаете колко е часът?
Тя погледна към прозореца и отвърна:
— Почти дванайсет и половина.
Благодарих й, взех си още кафе и седнах да го изпия.
— По-рано изобщо не ги интересувало, разправят.
Вдигнах очи. Ръцете й бяха скрити под тезгяха. Предположих, че почиства нещо.
— Часът изобщо не бил важен по-рано, така разправят.
— О?
— Преди завода, искам да кажа.
— Разбрах, че е било много, много отдавна.
Тя кимна.
— Да, светът тогава бил съвсем различен. Но разправят, че времето започнало да става важно едва когато отворили завода и се налагало човек да е някъде в определено време и да се съобразява с много други хора. Тук наоколо са селяни и свободни стопани, които все още не ги интересува колко е часът. Някой работник в завода например се разбира с някой селянин да се срещнат в определено време и селякът ще закъснее с час-два, а работникът ще се обиди, че са го накарали да чака, и селякът няма да го разбере. До бой се е стигало. Виждала съм го.
Кимнах, зачуден дали клони към нещо, или просто й се говори. Тя се премести покрай тезгяха и продължи с шетнята си.
— Разправят, че и реката замърсява. Граф Нойжлаб, надолу по реката, непрекъснато се оплаква, че стоката на хората му измира. И заради това е имало свади. И мирише. Градчето са го нарекли Бурз, след като е построен заводът, ако не знаете.
— Май е лошо за всички наоколо.
— И да, и не. Хората сега се хранят по-добре, а свободните стопани и даже селяните взимат по-добри цени. Хем е добре, хем е лошо.
— Но е така от стотици години.
— А, не толкова. Около осемдесет, мисля. Било е по времето на баба ми.
— Значи грешно са ме информирали. И тогава ли са започнали всички тия приказки за странните форми на вещерство и за едните, че не харесват другите?
— Нищо не знам за това — отвърна тя.
— А Гилдията?
Жената изсумтя.
— О, те ли…
— Какво искате да кажете?
— Ами, и аз съм член, като всички. Но не мога да кажа, че ми харесват много.
— Защо така?
— О, знаете ги как са.
— Всъщност не знам. Но съм любопитен.
— Ами, човек трябва всичко да прави, както те кажат. Да им даваш отчети и всички тия глупости. И те ти казват от кого да купуваш и на кого трябва да продаваш. Всичко е такава тъпотия…
Всъщност започваше да звучи познато. Усмихнах се и кимнах. Попита ме дали искам от свинската гозба. Отказах, но приех малко пресен хляб от одобрен от Гилдията пекар надолу по улицата, който си вършеше работата добре. Толкова по-зле, че градската воня беше заляла пекарната му, иначе сам щях да го намеря. Хляба ми го поднесоха с много масло и мед, какъвто не бях опитвал досега, с лек орехов привкус, който много ми хареса. Взех си още една чаша кафе и престанах, защото не държах да изкарам цялата езда в спиране да се облекча.
Заприиждаха хора и стопанката започна да се занимава с тях, тъй че станах и тръгнах към „Шапката“.
Беше доста оживено, но съдържателят намери време да приеме плащането за още седмица квартира и да попита, с много предпазлив тон, къде съм бил. Това малко ме стъписа. Прозвуча изненадващо открито. Да не би най-сетне да вадеха ножа от канията? Да не би скритият ми враг най-сетне да беше решил, че няма смисъл повече да се крие?
— Защо искаш да знаеш? — попитах на свой ред.
— А? Не че нещо, просто приказка да стане.
— Приказка да стане. Разбирам.
Той отиде в другия край на тезгяха и отвори бутилка вино за някого. Загледах го. Списъкът на хора в това градче, които ме съмняваха, вече бе твърде дълъг, за да ми върши работа. Малко по-късно съдържателят се върна и го попитах:
— Да си виждал Орбан напоследък?
— Непрекъснато питаш за него.
— А ти непрекъснато не ми казваш къде е.
— Защо искаш да знаеш?
— Не че нещо, просто приказка да стане.
Изгледа ме.
— Не съм го виждал от няколко дни. Сигурно е заминал с доставка.
— Сигурно.
— Е — изсумтя той — хареса ли ти недовареното свинско в „Плъха“?
Изгледах го замислено.
— Платено ти е. Какъв е проблемът?
— Няма проблем. — Леко се намръщи. — Просто се чудех.
— Свинската гозба е чудесна.
— А бълхите в кревата добра компания ли са?
— Не толкова, колкото се надявах. Тъкмо купонът взе да става хубав и трябваше да си ходят да учат за изпити.
Той само изсумтя.
— Един чужденец трябва да завърти повече връзки, не мислиш ли? — продължих. — Особено ако се кани да завърти търговия, между другото. Създай си приятели навсякъде: това ми е мотото.
— Да завърти търговия?
— Аха.
— Тук?
— Обмислям го. Хубаво градче. Харесва ми.
— Каква… извинявай. — Отиде да обслужи друг клиент и след малко се върна. — Каква търговия? Да не мислиш да отваряш друг хан?
— Хайде сега, приличам ли ти на ханджия?
Той сви рамене.
— Откъде да знам?
— Не, бизнесът ми е съвсем друг.
Той се намръщи.
— И какъв ще да е, по-точно?
— Предпочитам да те изненадам — отвърнах с усмивка.
— Това, че ще ме изненадаш, добре. Но тука си имаме гилдия и са много придирчиви кого да пуснат.
— Сериозно? Изобщо не подозирах.
Все едно че мина покрай ушите му.
— О, придирчиви са, и още как. Вярвай ми. Ще поръчаш ли нещо?
— Случайно да имаш свинска гозба?
Намръщи се и замълча, тъй че си поръчах бира, за да му пооправя настроението, после седнах на любимата си маса и пих бавно.
Всъщност никак не беше зле като за бира, да ви кажа.
Когато реших, че е изтекло достатъчно време, бавно се запътих към конюшнята, като продължавах да обмислям всичко. Нещата вече ставаха много бързо — прекадено бързо, за да ми остане време да ги преценя грижливо. Ако някой дирижираше всичко това, можеше да съм в сериозна беда. Изпадал съм в беди. Не ги обичам.
Конярчето ми кимна, изведе Марси и я оседла. Работеше бързо и ефикасно, все едно беше правил това хиляда пъти. Сигурно беше. Какъв живот. Марси успя да сдържи ентусиазма си от това, че ме вижда отново. А може би не — вдигна за миг глава и това за нея можеше да е ентусиазъм. Конярчето огледа всичко грижливо, затегна това-онова, а после кимна и пъхна юздите в ръката ми.
Изведох милата Марси от конюшнята и, с помощта на конярчето, се качих на гърба й. Отново бях поразен от усещането за високо — като гледаш един кон, не мислиш, че трябва да се чувстваш толкова нависоко, щом се качиш на него. Зачудих се дали това обяснява поведението на Конната гвардия — най-противната част от гвардията Феникс, с която може да си имаш работа.
От своя страна, Марси изглеждаше отегчена. Хванах юздите с две ръце, докоснах хълбоците й с пети и един вид я подканих да тръгне с бедра. Не можах да видя достатъчно добре физиономията й и не знам дали завъртя очи с досада, но закрачи бавно напред.
„Шефе!“
„Какво има, Ло…“
„Зад теб!“
Обърнах се в седлото, което не беше толкова лесно, колкото трябваше да е. Марси спря. Погледнах. Имаше няколко души по улицата, но никой близо до мен.
„Какво? Къде?“
„На четирийсет крачки, северната страна на улицата, под сенника, вече се отдалечава. Син елек“.
И ето го, лесно различим сред другите, дори и в гръб. Точно сега беше чудесен момент да се появи. Понечих да обърна Марси. Предполагам, че направих нещо не както трябва, защото изглеждаше объркана. Но после премислих. Какво щях да направя? Можех ли да спра точно сега и да проведа дълъг разговор с него, и да пренебрегна поканата, която уж трябваше да ми изясни какво става? Да се уговоря да се срещнем по-късно? А ако не иска да говори с мен?
По дяволите.
„Лойош, оставаш с него“.
„Не ми харесва да те оставя точно сега, шефе“.
„И аз не умирам от желание, но трябва да видя графа, а не искам да го изтърва пак тоя хлъзгав кучи син. Тръгвай“.
Той измърмори недоволно в ума ми, но отлетя. Накарах Марси да тръгне в правилната посока и скоро стигнах края на града.
„Къде отива, Лойош?“
„Май към «Шапката», шефе, абсолютно безгрижен“.
„За жалост ти не можеш да влезеш там. Искам да видя дали се среща с някого. Проклятие“.
„Ако има отворен прозорец, мога да пъхна през него змийската си глава“.
„Да, това май ще е най-доброто, което можеш да направиш“.
Продължих мудната си езда извън града.
„Опаа, май съм сбъркал, шефе. Не влиза в хана, отива зад него“.
„Виж, това е интересно“.
„Към конюшнята“.
„Добро място за намиране на кон“.
„Говори с конярчето“.
„Можеш ли да се приближиш достатъчно, за да подслушаш?“
„Ще опитам… Да. Шефе, пита за тебе. Къде си заминал и преди колко време“.
„Получава ли отговори?“
„Не. Чакай. Дава пари. Да, получава отговори“.
Сериозно помислих да се върна веднага, но пък все пак получавах информация и трябваше да се примиря и само с това. Гостуването при графа бе твърде важно, за да се откажа от него.
„Приключи разговора с конярчето. Тръгва през града“.
Беше приятен ден за езда, сериозно. И Марси беше великолепна, както винаги. Роуца, изглежда, се смяташе на пълно дежурство. Непрекъснато оглеждаше наоколо, а от време на време напускаше рамото ми, за да полети в широк кръг отгоре.
„Спря пред един склад близо до кейовете, под навеса над входа. Като че ли чака някого“.
„Добре“.
Още живописна природа остана зад мен. Птици запяха и подминах стадо овце — пасяха си на едно ниско хълмче, без никакъв пастир да се мярка край тях. Беше кротко, мирно и пасторално и разхлабих сабята в ножницата, защото не вярвам на мирното, кроткото и пасторалното.
„Олеле, шефе! Няма да се сетиш кой се появи току-що на среща с него“.
„Императрицата?“
„Много смешно“.
„Казвай“.
„Помниш ли онази въртиопашка, която ти каза за кочияша? Е, не е напуснала града“.
Хм. Хм.
Добре, а това как точно ще го наместя в изчисленията си?
„Е, шефе? Как точно ще наместиш това в изчисленията си?“ „Тъкмо работя по това, Лойош. Можеш ли да се доближиш достатъчно и да чуеш какво си казват?“
„Няма начин, шефе. Точно над тях съм и говорят твърде тихо, за да ги чуя“.
„Проклятие. Добре, можеш ли да кажеш на Роуца да проследи един от тях, а ти другия? Наистина искам да знам къде отиват двамата“.
„И да те оставим без защита?“
„Въоръжен съм. Може ли да го направи?“
Той се поколеба и останах с чувството, че не иска да отговори. Но накрая каза:
„Ако разговорът продължи достатъчно дълго. Ще й отнеме поне половин час, докато се върне тук“.
„Да го опитаме, Лойош“.
„Шефе…“
„Направи го“.
Роуца излетя от рамото ми и се понесе към града.
Едва не загризах нокти. Много исках Роуца да стигне навреме. Много исках да разбера за какво си говорят. Марси прихвана безпокойството ми и стана малко плашлива, тъй че я потупах по шията и се опитах да я успокоя.
„Сигурен ли си, че няма начин да чуеш какво говорят?“ „Съжалявам, шефе. Просто няма къде да си пъхна змийската глава, без да я видят“.
Имах идея къде може да си пъхне змийската глава, но си го премълчах.
Тъкмо когато пристигах в имението на графа, Лойош се обади: „Роуца е тук, шефе, и още си говорят, за каквото там си говорят“. „Добре. Стойте с тях“.
„Разбрано, шефе. Внимавай“.
„Винаги“.
Докато се приближавах към входа, конярят май ме позна, или поне Марси. Тръгна напред с протегната ръка да ми помогне да сляза. Кимнах му хладно. Щом стъпих отново на земята, той взе юздите и рече:
— Очакват ви, милорд.
Постоях така и изчаках, докато краката ми заработят отново, което отне две минути. Прекарах ги, като оглеждах терена наоколо и се правех на разсеяно любопитен.
След като можех отново да се движа, без да залитам, изкачих ниското стълбище до входната врата. Дръпнах въженцето, тихият гонг вътре прозвуча и след малко вратата се отвори широко.
Същият иконом, със същия поклон.
— Добре дошъл, лорд Мерс. Негово благородие ви очаква.
Срещнахме се в същата стая и ми предложиха същия стол. Настаних се на друг, отчасти за да им направя напук, отчасти защото бях леко изнервен. Икономът се престори, че не забелязва. Графът ме изгледа особено, но не коментира, а каза:
— Благодаря ви, че се съгласихте да се видим.
— Напротив — отвърнах. — Аз ви благодаря.
Той се усмихна.
— Бренди? Ейл? Вино?
— Вино.
Той кимна на иконома и той замина да донесе поръчките.
— И тъй — заговори графът, леко отпуснат назад и сплел пръсти на корема си. — Имаме нещо общо.
— Общ враг, изглежда.
Той кимна, а икономът ми връчи виното, а на графа връчи чаша със същата кехлибарена течност като преди. Той я вдигна, аз вдигнах моята, отпихме. Виното беше малко по-сладко от предишното и с приемлив аромат.
„Добре, шефе. Разделиха се. Аз оставам с него“.
„Хубаво“.
— Предложението ми е просто — каза графът. — Разменяме информация. Подозирам, че знаете неща, които ще ми помогнат да проследя лицето, което е стояло зад убийците, и съм сигурен, че бих могъл да ви дам информация, която ще ви е от полза.
Кимнах.
— Звучи разумно и съм склонен да се съглася.
— Склонен?
— Има някои неща, които бих искал да разбера първо, милорд, преди да приема каквито и да било споразумения.
— Например?
Отпих още глътка и се помъчих да измисля как да подходя. Това беше деликатната част.
— Каква точно информация си представяте, че имам, милорд? — попитах.
— Ами, явно е, че разследвахте сам. Открихте ли нещо?
— Колкото до това — може би. Но знаете ли, нямам особени умения в тази област. Просто разпитвам тук-там, както би го правил всеки.
— Нима?
По тона му не можах да преценя дали просто е скептичен, или знае, че лъжа, а точно това трябваше да разбера.
— Да — отвърнах. — И точно това ме озадачава. Ще бъда откровен: каква помощ изобщо бих могъл да ви предложа?
— Ами… — Той отново отпи. Облиза устни. — Трудно е да се отговори на този въпрос. И е доста дълго.
Кимнах, че имаме време, отпих глътка вино и си нагласих невинно любопитното изражение.
— Предполагам, че това ще изисква малко биографично обяснение — почна графът.
— Слушам ви.
— Заводът е основан от дядо ми преди около осемдесет години…
И продължи, но аз всъщност вече не го слушах.
„Шефе?“
Прииска ми се още вино, защото устата ми бе пресъхнала, но чашата не беше в ръката ми, което бе странно.
„Шефе?“
И също така не можех да раздвижа ръката си, а гласът на графа бръмчеше в ушите ми, и подът бе твърде корав на бузата ми.
Четвърта част
Нотонид
Макар да остава донякъде под въпрос заради късото си времетраене, повечето натурфилософи днес са съгласни, че нотонидът трябва да се смята за действителен стадий. Й все пак това е стадий на непрекъсната трансформация. Тъкмо тук, наред с деветдесет процента загуба на маса, се оформят крилете, развиват се отровните жлези и се оплождат яйцата. Всичко това става за изумително кратък срок: най-много няколко дни. Излишно е да изтъкваме, че през целия този стадий джегала е изключително уязвим…
През този стадий възникват две интересни и противоречиви явления. От една страна, прекомерното напрежение от непрекъснатата трансформация потиска индивидуалните характеристики на нотонида и всеки екземпляр реагира почти идентично. И все пак, както е с повечето организми, той никога не е толкова себе си, колкото под прекомерно напрежение. Така бъдещият характер на отделния левидопт става ясен от настоящия нотонид, ако човек знае какво да търси…
11.
БОРААН: Скъпа, чудила ли си се някога защо като че ли продължава толкова ужасно дълго?
ЛЕФИТ: Едва ли щеше да е наказание, ако беше късо. БОРААН (озърта се към публиката): Точно така.
Движението е безсмислено без времето. Движението, както ми обясни веднъж един атира, означава, че или си на две места едновременно, или, да го кажем другояче, едновременно си и не си на едно място. В този смисъл не се движех, защото не съществуваше никакво време и изобщо не бях никъде. Странното е, че го имаше усещането за движение; онова трополене, друсане и търкаляне. Но понякога не можем да се доверим на възприятията си.
Гърбът ме сърбеше, а ушите ми бръмчаха и бръмченето не спираше. Исках да се почеша по гърба, но не можех да стигна до него.
Бедрата и гърбът ме боляха.
„Конят — помислих си. — Оная проклета кобила. Хвърлила ме е от седлото“.
Отворих очи, но бръмченето в ушите ми продължи. Не можах да разбера защо не спря, когато отворих очи. След сякаш безкрайно дълго време осъзнах, че е защото очите ми всъщност не са отворени. Логично беше. Опитах се да разбера дали ми се гади, но изискваше твърде много концентрация, а и все едно, не изглеждаше важно.
Бръмченето се усили и някой произнасяше името ми, и бръмченето утихна, и няколко „някой“ произнасяха името ми с различни тонове и по различен начин, и не изпитвах и най-малкия подтик да отговоря на който и да било от тях; единственото, което исках, бе да отворя очите си, защото знаех, че това ще накара бръмченето да спре. Не че бръмченето беше болезнено, просто не искаше да спре и започвах да се дразня.
После някой с тих, почти мелодичен глас, който не ми беше познат, ми задаваше въпроси и който и да беше той, изглеждаше много дружелюбен, и щях да отговоря, ако въпросите имаха някакъв смисъл. После отново настъпи тишина, освен бръмченето в ушите ми, а след това още безсмислени въпроси. Едва по-късно — часове или дни — можах да си спомня въпросите и да ги проумея донякъде. „За кого работиш?“ беше най-честият. А после имаше списък от имена, които звучаха като на фенарийски благородници, но не познавах никого от тях. А веднъж попита: „Как смяташе да отвориш съкровищницата?“, което бе достатъчно, за да го проумея, по-късно, когато можах да го проумея.
Можеш да научиш много от въпросите, които задава някой. Като че ли бях стигнал до това наблюдение съвсем наскоро. В този случай беше лесно да сглобя картината, след като умът ми се проясни. Не че помогна особено. В онзи момент осъзнах само, че не бих могъл да им отговоря, защото бяха безсмислени, и че трябва да се опитам да обясня това. Исках да го обясня. Беше ужасно обезсърчаващо, че като че ли не можех да намеря подходящите думи.
Знам, че някъде по това време повърнах, и помня, че останах доволен, че стомахът ми се почувства по-добре, въпреки че нещо около това изглеждаше необичайно. А проклетото бръмчене в ушите ми не искаше да се махне, което беше най-лошото. В смисъл, не беше, но все пак беше.
Нещо сграбчи главата ми, не особено нежно, и наляха вода в устата ми. Изпих я и забелязах, че треперя. Не бях болен, просто ми беше студено. Добре, няма проблем. Ще се завия веднага щом успея да намеря одеяло. Коути сигурно пак бе отмъкнала проклетото одеяло. Е, не, защото в такъв случай щеше да ме топли, а ако ме топлеше, бръмченето в ушите ми щеше да спре, нали? Тъй че къде беше тя все пак? Трябваше да е тук и да ме топли, и да спре бръмченето в ушите ми. Аз щях да спра бръмченето в нейните уши, ако трябваше.
Детски глас прошепна „Съжалявам“ и нямах представа какво ме кара да мисля, че е детски глас — как можеш да го разбереш от шепот? Но така си мислех в момента и се чудех какво е направила. Но гласът като че ли ме стопли някак и престанах да треперя. „Шефе?“
„Какво, по…“
„Шефе, не позволявай да разберат, че си се свестил!“
„Да позволя…“
„Прави се на умрял!“
Лойош рядко говори заповеднически, а когато говори, го слушам, и точно тогава, докато тъкмо започнах да осъзнавам, че тъкмо започвам да осъзнавам, и нямах никаква представа как или какво или къде, или нещо такова, изглеждаше добра идея да го послушам, тъй че останах неподвижен.
„Какво…?“
„Шефе, Роуца е ранена“.
„Много ли е лошо?“
„Не знам. Не иска да ми каже. Страх я е, че ако си помисля, че е ранена лошо, ще си намеря нова самка“.
„Така ли правят джерегите?“
„В дивия свят“.
„Обясни ли й, че си цивилизован?“
„Не ми вярва“.
„Не те познава много добре, нали?“
„Това е нещо като инстинкт“.
„Добре. Направи каквото можеш за нея. Някаква идея какво стана?“
„Онази жена. Използва някаква стреличка. Орбан се опита да ме докопа, но го очаквах“.
„Очакваше го“.
„Когато те сграбчиха, шефе. Веднага щом те сграбчиха…“
„Кой ме е сграбчил?“
За щастие точно тогава разполагах с малко време. Лойош ми го обясни по най-добрия възможен начин и постепенно паметта ми се задвижи и ме доведе до момента, до който вече ви доведох. След това, надявам се, че сте объркани какво стана, защото ако не сте, значи не съм го обяснил добре.
В този момент вече знаех, че съм гол, лежа на гръб, със завързани очи, и не мога да движа ръцете и краката си. Изглеждаше много вероятно тези, които ме бяха хванали, да се канят да ми направят неприятни неща. Това вече ми се беше случвало веднъж и не се бях справил добре, нито в момента, нито след това. Бях ли научил последния път нещо, което можеше да е полезно сега? Не всъщност. Знаех, че предчувствието е част от това — искаха да съм уплашен, да се доизнервям. А споменът за случилото се преди ги улесняваше. Знаех това.
Удивително колко малко ми помагаше това, че го знам.
С Лойош продължихме да си говорим. Описа ми подробно нападението и каза, че се надявал, че Роуца не е пострадала много лошо, и си поговорихме колко грижливо е подготвено, и направих няколко забавни — поне като намерение — бележки как са можели да го направят още по-добре. Накратко, познайникът ми ми запълваше времето, докато чаках да се случи нещо.
Лойош обнадеждено предположи, че щом не са ми направили нищо ужасно досега, може би няма и да ми направят.
Досега?
„Лойош, колко време съм така?“
„Три дни, шефе“.
„Три… Лойош, какво съм правил три дни?“
„Не знам, шефе! Няма как да разбера!“ Ако беше човек, щеше да прозвучи все едно е на ръба да заплаче.
„Добре, приятел. Спокойно. Ще се измъкнем от това. Действието на опиатите отминава. Вече мога да мисля“.
Лойош продължи с духовитостите, които може би ръсеше заради себе си.
Започвах да мога да виждам и по-важно, умът ми вече бе достатъчно прояснен, за да разбера, че са ме упоили. Инквизиторът ми носеше сива качулка, дръпната над лицето. Неволно се зачудих дали се опитва да скрие чертите си, или го прави просто за ефект. Иначе имах чувството, че помещението, в което се намирам, е нещо като килер или малък склад. Във всеки случай беше малко, не по-голямо от нужното, за да побере масата, на която бях завързан. Бях завързан доста добре, между другото, и масата беше стабилна.
Мъжът ме изгледа изпод качулката си и рече:
— Както вече несъмнено си разбрал, познайниците ти ги няма повече.
„Чу ли, Лойош? Няма те повече“.
„Вярно, шефе. И по-малко също“.
„Смешник“.
— Помолиха ме да получа информация от теб. Ще ми кажеш каквото искам да науча. Колко ще пищиш, преди да ми дадеш информацията, зависи от теб.
Покашлях се, зачуден дали мога да говоря.
— Би могъл просто да попиташ. Знаят ме като отзивчив.
— О, първо ще те попитам, разбира се. Но ако не ми харесат отговорите ти, ще те заболи. Много. Ако и това не подейства, позволи ми да ти напомня, че имаш десет пръста на ръцете, десет на краката, две очи, две уши и разни други части и парчета, които може да се третират поотделно. И също така не забравяй, че ми е все едно в какво състояние ще си, когато приключа.
— Ако се опитваш да ме сплашиш, получава се.
— Мога да направя доста повече от едното сплашване.
Откъде ги намират такива?
— Мм, ако мислех, че можеш само да ме сплашиш, нямаше да можеш да ме сплашиш, ако разбираш какво имам предвид.
— Ще видим колко ще си забавен след малко.
Лично аз също бях леко любопитен.
Тогава, и после, и сега.
Тогава всичко беше до мига; всеки един миг преход от ужас към осъзнаването му, почти като облекчение; а после обратно. Но всеки един изолиран, уникален, индивидуален.
После беше остро като нож, чисто като небето в Изтока, ясно откроимо като лицето на любима. Всяко едно събитие беше чисто и миговете течаха заедно като река, където никоя капчица няма значение, освен като част от тези около нея, и целостта се движи по своя собствена логика, независимо от късовете плавей, които може да се задържат от мигновен въртоп.
Сега е онова, което е останало като спомен. Една ивица плат напомня за дрехата, от която е откъсната, но все пак не мога от няколко мръсни парчета да ви предам кройката, формата и съчетанието на цветовете. Напомнянето трябва да остане напомняне, защото паметта съхранява и защитава, и като прави това, избира си по свои собствени основания, тъй че ако ви давам накъсани дрипи, то е защото това ми е останало. Може би съжалявате за това. Аз — не.
„За кого работиш?“
Заля ме невероятен, ослепителен блясък.
— Каква беше мисията ти?
Високо в един горен ъгъл на стаята имаше паяк, твърде малък, за да мога да го видя ясно, но паяжината му растеше пред очите ми, нишките се заплитаха в шарки, които ми напомняха за нещо, което бях видял веднъж, нещо свързано с огромни количества вода. Помъчих се да си спомня какво беше. Паяците по природа са много търпеливи. Потокът на времето не означава нищо за тях.
— На кого докладваш?
Стаята светва и угасва, светва и угасва, мъча се да се съсредоточа върху паяжината, ядосан, че непрекъснато чезне в бледа мъгла.
„Как е Роуца?“
„Свадлива и сприхава, шефе“.
„Добър знак ли е това?“
„Де да знаех“.
— За Империята ли работиш?
— Не — казах. Това го помня. Казах: — Не.
— Добре. Ще го приема временно, въпреки че всъщност не ти вярвам. Но ще ти дам шанс. За кого работиш?
— За никого. Дойдох тук да потърся фамилията си.
— А, не. Това няма да мине.
— Съжалявам — отвърнах. И честно казано, наистина съжалявах.
А в главата ми пърхаха накъсани парчета паяжина и знам, че е невъзможно да скърцаш със зъби, когато устата ти е отворена широко. Защо си спомням тогава, че правех точно това?
Острови на спокойствие в море от болка, небе от страх загръща всичко.
Знам, че имаше моменти, когато бях себе си. Не знам кой бях през останалото време и се радвам, че е така.
— Знаем какво правиш тук, просто не сме сигурни за кого го правиш.
— Е, добре. Ще се радвам да кажа каквото ти харесва. Ако само ми дадеш име…
— Не си играй с нас, лорд Мерс, или който и да си.
Не отговорих на това.
— Искаш ли вода, лорд Мерс?
— Не знам. С опиат или без опиат?
— О, без. Искам умът ти да е съвсем ясен.
— Тогава с удоволствие.
Задържа внимателно главата ми, докато пиех. Очите му бяха кафяви и всъщност изглеждаха съвсем дружелюбни, дори грижовни. Това показва колко благонадеждни са очите, предполагам. Сложи ми лед под мишниците. Не съм сигурен какво трябваше да постигне това. Усещането беше приятно обаче.
Даде ми няколко минути отдих, сигурно за да премисля нещата.
— Добре — заговори след това. — Хайде да обсъдим следното. Работиш или за Империята, или за частен предприемач. Във втория случай е въпрос на пари. В първия би могло да е лоялност. Ако са пари, колко болка може да струват парите, да не говорим за невъзможността да се похарчат? Ако е второто, нима императрицата би искала да изтърпиш толкова болка за нещо, което би трябвало да е съвсем дребен проект за нея?
Имаше право. Добре, ако кажех, че е индивид, щеше да поиска име, а не разполагах с добро име, което да му дам.
— Добре — отвърнах. — Империята е.
Той се усмихна.
— Добре. На кого докладваш?
Не помня какво казах тогава, нито следващите въпроси, но по някое време трябва да ме е хванал в противоречие, защото помня, че каза:
— Защо трябва да лъжеш за нещо такова? Признавам, озадачаваш ме.
— Би трябвало да съм доволен, нали?
И… дни? Часове? Години?
Какво е времето за една кетна? Извинете, лична шега. Все едно, наречете го празно пространство с известна продължителност.
Подпрях се на черната стена на малка стая, разтривах китките си и оглеждах веригата на глезените ми и там, където бе свързана с пода. Дървен под. Трябваше да има начин да се изтръгне халката, стига да ме оставеха на мира за известно време. Чувствах се изтощен — най-вероятно от липсата на храна — но мислех, че все още бих могъл да го направя.
Мисля си за това, как точно да го направя, съсредоточен съм върху…
Паяжината вече бе по-голяма, по-заплетена.
— Бъди разумен — заговори той. — Не че искам да те нараня. Не го искам. Просто има неща, които трябва да научим. Принуждаваш ме да правя неща, към които изпитвам отвращение.
— Надявам се, че това не ме прави лош човек — отвърнах. Гласът ми, в собствените ми уши, бе лишен от онази напереност и живост, която исках да вложа.
Потта ми вонеше.
„Шефе?“
„Как е Роуца?“
„Мисля, че ще се оправи“.
„Чудесно!“
„Не знам какво да правя, шефе“.
„Грижи се за Роуца и не се показвай“.
Онзи бършеше челото ми с хладен парцал. Трябва да призная, че беше приятно.
— Упорит си — каза. — Това е впечатляващо качество.
— Ако се опитваш да ме ухажваш, хвърлил съм вече око на един. Но благодаря.
Какво все пак искаше да му кажа? Въпросите му бяха безсмислени. Дори се опитах да му го обясня веднъж-дваж, но той просто си беше набил тази идея в главата и тя не помръдваше. Много хора го имат този проблем, забелязал съм: набива им се някаква идея в главата и отказват да я преразгледат в светлината на нови факти.
„Шефе!“
„Лойош, не можеш ли да разбереш, че се опитвам да говоря на този мил човек?“
„Какъв мил човек?“
„Този, дето задава въпросите“.
„Ти си съвсем сам, шефе“.
„О, вярно. Сигурно съм задрямал. Той е един досаден тип всъщност, макар и добронамерен“.
„Надявам се, че това е сарказъм“.
„Предпочитам да го нарека лека ирония, но общо взето, да“.
„Ако се отвори възможност, шефе, ще можеш ли да излезеш оттам?“
„Защо да не мога?“
„Шефе“.
„Ммм?“
„Виж дали можеш да ходиш“.
„Добре, ако това ще те зарадва“.
Опитах се да стана.
„Добре, май се оказа прав, че трябваше да проверя. Трябва и да ги се оплача от яденето в това заведение. Очевидно има някакъв недостиг в диетата ми“.
„Шефе, знаеш ли къде са сложили нещата ти?“
Като че ли му беше трудно да запази спокойствие. Съжалих, че не мога да измисля начин да го уверя, че всичко е наред.
„Боя се, че не. Не че ме притеснява особено, честно казано. Повечето неща са заменими, а не знам колко би помогнал Маготрепача при тези обстоятелства“.
„Мисля за амулета, шефе. Джерег може да те проследят“.
„О, амулетът си е с мен. Някак се е лепнал за мен. Трябва да са се сетили, че ако не е на мен, мога да направя магия и ще им е трудно да ме задържат тук“.
„Можеш ли да го махнеш?“
„Мм, не“.
„Ще трябва да измислим нещо, шефе. Не знам колко дълго още можеш да издържиш там“.
„От колко време съм тук?“
„Вече цяла седмица“.
„Нима? — Изглеждаше странно, но не и ужасно важно. — Как е Роуца?“
„Шефе, тя е добре! Просто…“
„Какво?“
„Нищо, шефе“.
— Лорд Талтош — заговори той — трудно ми е да разбера защо се представихте под името Мерс. Дори да повярвам на версията ви защо сте под друго име, защо това име? Не, не. Съжалявам, но това е нелепо. Бих искал да кажете истината. Да, убеден съм, че графът сгреши в първоначалното си мнение за вас. Но наистина не бива да сте толкова упорит — казах ви какво искам.
„Открил е името ми, Лойош“.
„Ти му го каза, шефе“.
„Аз ли? Защо е трябвало да го правя?“
„Трябва да те измъкнем оттам, шефе“.
„Хм, добре, пиши ме «за». Знаеш ли поне къде съм?“
„Не. Ти знаеш ли?“
„В подземие на хартиения завод“.
„От колко време знаеш това?“
„Току-що го сглобих. Не знам. Миризмата. И звуците. Дори не знаех, че разпознавам звуците. Не е ли странно, че…“
„Добре, шефе. Но как да те измъкна? Няма никой, с когото мога да говоря“.
„Знам. Странно обаче как работи умът…“
„Как да те измъкна, шефе?“
„Намираш Дани, разбира се“.
„Шефе?“
„Намери го“.
„Но как да му кажа?“
„Няма да трябва“.
„Как става това?“
„Той е умен и те познава. Ще те види, ще пита за мен, ти няма да отговориш, той ще се сети. Може да му отнеме малко време. Съжалявам, че няма да съм там да гледам“.
„Смяташ, че той ще помогне?“
„Ще помогне“.
„Защо?“
„Ще помогне“.
Не изпитвах желание да казвам на Лойош как го знам. Щеше да ме засипе с възражения, а точно в момента не можех да се оправя с тях.
— Уважаеми лорд Талтош, трябва само да ми кажете няколко прости неща и всичко това ще спре. Какво е името на предателя, какво замисля кралят и кога ще направи хода си?
Кралят? И крале ли бяха замесени в това? Къде бях, между другото? В Изтока? О, да, в Изтока. Е, добре, май беше логично да са замесени крале. Само поклатих глава. В този момент нищо не можех да кажа.
— Опасявам се, че ми се налага да стана сериозен — каза той.
— Щом се налага. Макар че несериозната част ми беше приятна.
— Не се съмнявам.
— Само едно нещо, преди да станеш прекалено сериозен.
— Да?
— Нещо против да ми кажеш името си, за да мога да те споменавам в молитвите си?
Той само поклати глава. Изведнъж си спомних детския шепот, който бях чул, и ми хрумна, че детето — момичето? — не се беше извинявало, беше изразявало съчувствие. Почувствах се много доволен, че го разбрах.
„Шефе? Идваме. Можеш ли да издържиш само още малко?“
„Никакъв проблем, Лойош. Опитвам се да го накарам да ми каже името си. Ще видя дали ще мога да го измъкна от него, преди да се появите“.
Паяжината бе довършена. Това ме натъжи, макар да допускам, че паякът извличаше някакво удоволствие от това.
Инквизиторът ми продължи и всичко се превърна в нещо като забавна игра: той ми задаваше въпроси, на които не можех да отговоря, аз го питах за името му.
Така и не ми го каза. Продължи да не иска да ми го каже чак до момента, в който върхът на един нож изведнъж изникна от гърлото му.
12.
БОРААН: И, предполагам, ще искате обяснението, милорд?
ЛЕФИТ: О, нека прескочим тази част.
БОРААН: Скъпа, знаеш, че щяха да ни убият.
ЛЕФИТ: Разбира се. Но може би щеше да си струва, просто заради новостта.
Давеше се, задушаваше се, дращеше по пода и умираше много бавно. Наблюдавах го внимателно. Не ми е много ясно защо.
Не изпитвах някаква особена злоба към него. Но просто имах чувството, че някой ден ще ми се иска да съм наблюдавал как умира. Някакви хора ми говореха и това продължаваше, но ги пренебрегвах. Предполагам, че беше наистина много важно да наблюдавам. Забелязвах детайли с някакъв отчужден, професионален интерес — ужаса в очите му, безпомощността на лицето му. Стисна се за гърлото, сякаш можеше да спре кръвта, и като че ли сам се душеше — ефектът се подсилваше от синкавия цвят, който запълзя по лицето му. Продължавах да наблюдавам. Не изпуснах нито един миг.
След малко зяпна и ръцете му се опитаха да се вкопчат в пода, мокър и хлъзгав от кръвта му, както бяха и дрехите му отпред. Много кръв. Ужасно много кръв. Очите му станаха стъклени, ококорени и той общо взето застина, ако не се брояха няколкото треперливи гърча, които скоро спряха.
— Лорд Мерс?
Все още загледан в тялото, кимнах. Мисля, че кимнах. Опитах се да кимна. Непознати за мен ръце ме хванаха и ме развързаха, и ме свалиха от масата. Знам, че изкрещях, докато ме развързваха, което си е много странно, ако се замислиш.
Видях познато лице.
— А, здрасти, Дани. Като се имат предвид някои неща, предпочитам твоя метод на разпитване.
Лицето му бе като желязо. Изглежда, не ме чу, което беше възможно. Май не можех да произведа особено силен звук. Отново опитах, но този път казах:
— Можеш ли да ми намериш нещата?
Изражението му стана още по-сурово, доколкото бе възможно.
— Съжалявам, не можем да губим време.
— Златната верижка — изпъшках.
— Какво? — Наведе се по-близо. Повторих.
Той поклати глава.
— Не. Изнасям те оттук.
— Лош ход.
За първи път на лицето му се върна малко хумор.
— Този път, лорд Мерс, не си в състояние да заплашиш никого.
— Грешиш.
— Чакайте — каза той на четиримата, които ме носеха. Не ги познавах, но бяха от същата мая като едни, които бях опознал през кратката си служба във войската. Странна ситуация и не си струва да навлизам в нея сега. Но бях убеден, че са нещо като войници, което добре се напасваше със заключенията ми. Разбира се, това, че Дани изобщо се бе появил, до голяма степен потвърждаваше заключенията ми. Което, като толкова много неща, беше и добро, и лошо.
— Добре, да чуем. Ще съм любопитен с какво ще ме заплашиш, при положение че си толкова слаб, че дори не можеш да говориш, а само шеп…
Изборът им на подходящия момент бе съвършен. Точно на средата на изречението, на думата дори, литнаха към него. Той приклекна. Те направиха кръг около главата му, както го бяха намислили, след което кацнаха до мен и му изсъскаха.
Той се изправи и ги изгледа предпазливо. Държеше голям извит тежък меч с широко острие, по-тясно към дръжката. Май се колебаеше да го използва — и с основание.
— Отровата е много бързо действаща — заговорих колкото можех по-високо, което не беше много. — Първо ще почувстваш стягане в гърдите, след това няма да можеш да вдишаш. Учестяване на пулса, изпотяване, тялото ти ще започне да се тресе и няма да можеш да го контролираш. Някъде в последната минута ще си напълно парализиран. Ще умреш от задушаване. Целият процес отнема около четири минути. Противоотрова не е известна.
Само за протокола, почти нищо от това не беше вярно. Но малко хора всъщност знаят за ухапванията на отровни влечуги. Знаят, че са отровни, и това е достатъчно, тъй че можеш да им кажеш каквото си щеш и има голям шанс да ти повярват.
Дани ме изгледа внимателно, после погледна четиримата, които ме държаха, и каза:
— Сложете го на пода. Полека. Ще ида да ти потърся багажа.
— Лойош ще ти прави компания — прошепнах.
— Добре.
„Знаеш ли, шефе, това беше забавно“.
„Защо ли не съм изненадан?“
„Някой ден ще трябва да ми обясниш как разбра, че той ще те спаси?“
„Някой ден“ — съгласих се.
„Утре ще е добре“.
„Ако има утре, ще си помисля“.
След сякаш много дълго време Лойош влетя в стаята, последван от Дани, който носеше голяма кутия с тайнствени знаци по нея — описание на някакъв хартиен продукт, предполагам.
— Ето ти ги нещата — каза Дани. — Искаш ли да погледнеш дали всичко е тук?
— Да — отвърнах и мисля, че припаднах за малко.
Не съм сигурен какво стана след това — може би просто са ме изчакали да се свестя или пък само ми е причерняло. Но Дани държеше кутията, а аз погледнах вътре и след това разместих нещата, за да мога да видя всичко. Кесиите и коланът ми с парите бяха непокътнати и, по-важното, Маготрепача беше там. Посегнах да го извадя и мисля, че припаднах отново.
Следващото нещо, което помня, беше вятър в лицето ми, вятър, от който ми стана толкова хубаво, че дори нямах нищо против вонята. Беше нощ и заводът не работеше. Видях част от стена, къс небе и гърбовете на тези, които ме носеха — предните двама имам предвид. Явно бяха намерили одеяло отнякъде и ме носеха с него. Нямах спомен как и кога е станала тая работа.
— Лодката ни чака — каза Дани. — Ще те откараме на едно безопасно място…
— Не — казах и едва не си скъсах гласните струни от усилието да го кажа достатъчно високо, за да чуе.
— Какво каза?
— Не — повторих. — Закарай ме до имението. На графа.
Той наведе ухо към мен, все едно не ме чуваше. Вероятно не ме. Повторих.
„Шефе! Ти си луд! Нали точно той…“
„Знам“.
„Мисли, шефе. Знаеш, че си…“
„Подкрепи ме, Лойош. Погрижи се да ме занесат при графа. Ако не, съм мъртъв“.
„Защо мислиш, че…“
„А защо мислех, че той ще ме спаси?“
Последва пауза, след което:
„Добре, шефе“.
Стори ми се притеснен. Е, и аз бях притеснен.
Междувременно Дани казваше нещо, но не го чух, понеже нали говорех с Лойош. Поклатих глава.
— Имението. Настоявам.
Лойош и Роуца изсъскаха. Дани погледна мъжете, които ме носеха, и успях да видя как мисълта му заработи трескаво. Войниците, или, ако предпочитате, носачите на Влад току поглеждаха нервно двата джерега. От днешна гледна точка всъщност им се възхищавам. На тяхно място щях да ме пусна и да драсна. Но тогава се бях съсредоточил върху Дани. Това беше критичният момент в цялата работа. Чудех се дали ще се наложи да кажа на Лойош и Роуца да нападнат. Надявах се да не се стигне до това. Първо, няма как да се предвиди как ще подейства джерегската отрова на даден индивид. Може да е от изпадане в безпомощност за секунди и умиране за минути до само леко прилошаване, така че не исках да рискувам. Второ, както и да приключеше, най-вероятно щях да остана проснат по гръб, безпомощен и на милостта на някой, който прави кариера с това да е безмилостен.
Казах на Дани:
— Няма как иначе.
След малко той попита:
— А аз?
— След като стигна при графа, можеш да си идеш. Джерегите няма да ти направят нищо.
— Защо да ти вярвам?
— Аз повярвах, че ще ме спасиш, нали?
Отвърна ми с къс горчив смях.
— Помисли — казах му. — Ти беше най-добрият ми шанс и аз го използвах. Сега да направиш каквото ти казвам, е твоят най-добър шанс.
Поколеба се секунда-две, след това кимна на мъжете, които държаха одеялото, и нареди:
— Отнесете го във фургона и тръгваме. На моя отговорност.
Един от тях отвърна: „Да, милорд“, и ме понесоха отново. Мисля, че тук някъде трябва да съм припаднал пак.
Помня возенето във фургона обаче. Не беше толкова забавно, колкото може би си представяте. Сигурен съм, че не може да съм бил буден и в съзнание през целия път, но определено изглежда така. Дни. Отне дни. И странно как един фургон хлътва и в най-малката дупка в пътя. Най-лошото беше, когато спряхме и си помислих, че най-после сме пристигнали. Но се оказа, че войниците на графа си дрънкат с някакъв патрул. Когато друсането и лашкането започнаха с ново, прехапах устна, защото не исках да ме чуят как викам.
Най-после наистина стигнахме. Отвориха задния капак да ме свалят. После отново за известно време губех съзнание и се връщах в него. Не беше болка, беше просто изтощение. Помня, че икономът ме погледна отгоре и каза: „Източната стая“, и си помислих колко уместно е, след като съм Източняк. Опитах се да кажа нещо по въпроса, но не можах. Взрях се в лицето му и се зачудих доколко това спокойно безразличие крие чувствата му и доколко се е обучил да няма чувства? Не беше като исола. Не беше желанието да накара човек да се чувства удобно. Беше нещо друго. Естествено или култивирано дистанциране от всичко извън онова, което трябва да покаже.
Колкото повече мислех за него, толкова по-малко мислех за всичко останало, което бе смисълът на упражнението, в случай че е нужно да ви го обяснявам.
Лицето на иконома се превърна в лицето на самия граф и не можах да разгадая изражението му, но нямаше вид на човек, който се кани да ме убие. Видях го да се отдалечава с Дани, двамата си говореха тихо. Не мисля, че беше параноя да заключа, че най-вероятно говорят за мен. Попитах Лойош дали може да подслуша, но двамата внимаваха. Все пак бях сигурен, че графът не се кани да ме убие.
Не че можех да направя нещо по въпроса в този момент, тъй или иначе. Наредил бях всичките си плоски камъчета и сега щях да видя къде ще спрат да се търкалят кръглите.
Понесоха ме нагоре по някакво стълбище, което не беше толкова зле като фургона, и ме сложиха на меко легло. Лойош се сви до ухото ми, а Роуца се сви до него. Усещах как главата му се движи напред-назад и наблюдава всичко. Можех почти да го усетя как мисли: „Хайде пробвайте де! Само пробвайте и…“ Това е последният ми спомен за известно време.
По-късно — представа нямам колко по-късно — над мен се беше навел някакъв брадат сивоок старец, гледаше ме много угрижено и говореше — не можех да видя на кого — с тих глас и на език, какъвто не бях чувал.
Опитах се да преценя как се чувствам, но единственото, което чувствах, беше изтръпналост — не че се оплаквам от това. Също тъй се чувствах твърде изтощен, за да помръдна, но това не ме притесняваше особено. След това осъзнах, че лявата ми ръка изобщо не може да помръдне, и започнах да изпадам в паника. Старецът каза:
— Шшт. — И протегна ръка. — Всичко е наред — добави със странна интонация, някак напевно в края на фразата. — Аз бях. Вързах ти ръката, за да не можеш да я нараниш повече.
Понечих да попитам какво ми е толкова на ръката, но говоренето ми се стори прекадено трудна и излишна работа.
Смутени лица и светлини, проблясващи в лицето ми, утешителни гласове, загрижени гласове, едните преливат в другите, и миризмата на запарващи се билки, които ми напомнят за Ноиш-па, докато се реех незнайно къде, и ми се случваха неща, все едно се случват около мен, и през цялото време гласът на моя познайник в ума ми, казва и аз не знам какво, но е нещо утешително и мило. Спях и сънувах, и се будех, и, не знам как да го кажа, в един момент светът престана да се върти като побъркан в страната на сънищата и започнах да различавам кое е реално. Мисля, че наближаваше сутрин, когато най-после заспах истински сън.
Помня, че Лойош ме попита дали съм състояние да проведа смислен разговор. Казах му, че съм, но че предпочитам да не го правя. Май не се зарадва, но ме остави на мира за още една безкрайна вечност.
Няма да се закълна за това, но съм почти сигурен, че всичко, за което говоря, беше през същата нощ, първата нощ, когато се озовах там, и че беше преди разсъмване. Беше изпълнено със събития време, в което не се случи нищо, и не държа да го повтарям.
Някъде по-късно, мисля, че беше на другия ден, Лойош каза:
„Време ли е да ми кажеш как се досети, че Дани ще те спаси?“
„Не“.
„Това е защото, щом чуя, ще изпадна в паника, нали?“
„Да“.
Непознат слуга надникна през вратата. Лойош и Роуца моментално се стегнаха, но реших, че наистина е просто слуга. Попита дали имам нужда от нещо и не можах да проговоря, за да му отвърна. Излезе, но взе, че се върна с друг. Дадоха ми бульон и бренди — добро бренди. Въздържах се да попитам дали са му сложили опиат.
Следващите няколко часа минаха по същия начин. Изглежда, смятаха, че трябва да ям на всеки пет минути, но че не може да ми се позволи много. Най-често ме обслужваше икономът, от чиято уста така и не излезе и една човешка приказка. Ако имах повече енергия, щях да поработя над него. След първия път не ми дадоха повече бренди, което беше срамота. И да имаше някакъв ефект бульонът, не го забелязах.
„Колко време смяташ, че имаме, шефе?“
„Преди кое?“
„Преди да се случи онова, което не си ми казал“.
„О. Може би ден, дори два. Трудно е да се каже“.
По-късно старецът ме накара да смръкна нещо миризливо и люто, което ми изби чивиите, а амулетът беше махнат от гърдите ми. Знам го, защото той ми го каза, когато отново бях буден. Нямам никакъв спомен за самото махане. Също така сложи някакъв прашец на мястото, където бе лежал амулетът, та раната да не гангреняса.
Когато се събудих, амулетът беше до възглавницата, а към колекцията превръзки се бяха добавили нови, около гърдите ми. Старецът не ми беше казал какво се кани да прави. Ако беше, може би щях да поискам да го остави на мястото му. И това щеше да ни спести много неприятности. А може би не.
Прекарах така цял ден, без да правя нищо, освен да ме хранят и старецът да ме наглежда, и нищо лошо не се случи през този ден или през нощта, освен че не спах като хората. На другия ден дойдоха двама мъже и една жена, представиха се за вещери и се опитаха да направят каквото могат.
Поработиха, пошепнаха си, пак поработиха, а накрая се отчаяха и заговориха на мен.
— Заклинанията ни, изглежда, не са в състояние да ти помогнат.
— Да — отвърнах. — Изкуството няма пряк ефект върху мен. Не знам защо, но така е било през целия ми живот. И при дядо ми по майчина линия също.
Това като че ли ги изуми, но не го оспориха. Единият рече:
— Казахте „пряк ефект“?
— Билки, запарки и неща от това естество, приготвени с Изкуството, като че ли действат нормално, само дето не може да бъдат приготвяни от мен самия или от мой близък, а хвърлена върху мен магия няма никакъв ефект, и аурата ми е невидима. Нямам представа защо е така.
Лежах на възглавницата си до амулета от черния камък Феникс и ги гледах искрено озадачено.
Накрая се захванаха да правят настойки, запарки и така нататък. Криеха какво правят, иначе можех да им предложа съвети, но като че ли си знаеха работата, само дето правеха запарки, които приличаха и миришеха на настойки.
Пиех бульон и запарки, мъчех се да реша дали настойките миришат по-лошо от завода за хартия и ги оставях да се грижат за мен. Графът ми дължеше поне това, циците на Вийра! Задрямвах, събуждах се, избягвах въпросите на Лойош, зяпах в тавана. Междувременно се опитвах да измисля как да направя така, че целият им труд да не отиде напразно.
Нищо не измислих.
Лойош ставаше все по-изнервен. Накрая заяви:
„Шефе, ако знам от какво съм уплашен, не може да е по-лошо от това“.
„О, може“.
„А и се знае, че ми хрумва по някоя идея от време на време“.
„Добре, с това поне съм съгласен“.
„Е?“
Въздъхнах.
„Добре. Дани каза, че разговорът му с мен в тъмното е можел да му даде предимство“.
„И?“
„И защо ще му даде предимство?“
„Защото имаш… О!“
„Точно така. Как е могъл да знае това?“
„Ъъ… кое?“
„Мога да се сетя само за един начин. Бил е във връзка с джерег. Знаеш как работим. Знаеш как работя аз. Когато замислям да гътна някого, откривам всичко за него. Всичко. Научавам какъв цвят чорапи предпочита и как обича да му е водата за къпане и…“
„Джерег трябва да са научили, че имаш лошо нощно зрение“. „Да“.
„И са казали на Дани, защото това би могло да му даде предимство в…“
„В това да ме хване и да ме домъкне до тях, тъй че да не се налага да предизвикват смут, като дойдат в градчето като драгари, извинявай, «елфи». Още по-малко като елфи с моргантско оръжие“.
„Каза «те».“
„Вероятно само един“.
„Казваш ми, че тук има убиец джерег?“
„Не точно тук. Но наблизо, вероятно на около час път от града“.
„Шефе! Ние… Чакай, все пак не разбирам… Дани работи за джерег?“
„Не точно. Предполагам, че просто са намерили местен, който е готов да направи някои неща за тях. Знаеш как е. Достави ми това лице и ще те направя наистина богат. От този сорт“.
„Но в такъв случай ти трябва да… Аха! Щеше да иска да те спаси, защото иначе нямаше да му платят“.
„Правилно“.
„Значи се е канил да те закара…“
„Направо при убиеца, да. Трябваше да разчитам на тебе, приятел“.
„Кога го сглоби това, шефе?“
„Когато Дани подхвърли, че говоренето му с мен в тъмното му давало предимство“.
„Доста умно“.
„Точно затова ти работиш за мен, вместо да е обратното“.
„Мислех, че е заради противоположните палци“.
„И това също“.
„Можеше да ми кажеш“.
„Не му беше времето за дълги обяснения и упреци. И да слушам как е трябвало да се махна от градчето и как…“
„… не трябваше да сваляш амулета само защото мускулите ти бяха уморени?“
„И това също“.
„Значи смяташ, че така са те открили?“
„Вероятно. Ако ме бяха проследили, щяха да ме ударят, преди да стигна до някой град. Един ден за телепорт в планините до някое място, запаметено от някого, и, с добър кон, може би още ден или два, за да стигне тук. Мда, горе-долу е това“.
„И сега какво? Лежиш тук проснат на гръб, не можеш да станеш, лявата ти ръка…“
Замълча.
„Какво й е на лявата ми ръка?“
„Ще разберем, когато знахарят приключи. Може би нищо“.
Смразих се.
„Две думи, шефе: Черен замък“.
„Знаеш, че не мога да причиня това на Мороулан. Освен това изобщо не мога да стигна дотам“.
След кратък размисъл той се съгласи с второто. После попита:
„Какво ще направят сега, шефе? Промъкват се тук и те светват?“
„Знаят за теб и Роуца. Ще трябва да измислят как да ви извадят от играта“.
„Поради което се опитаха да… не, това е нелогично“.
„Онова беше графът“.
„Продължавам да не разбирам защо графът те защитава, след като всъщност той те хвана“.
Въздъхнах.
„Остави, ме да си почина, Лойош. Ще отнеме повече обяснения, отколкото мога да издържа“.
„Добре, шефе. Почини си. Ще се опитам да ни измъкна от кашата, след като ти явно не можеш“.
„Винаги избираш най-подходящото нещо, за да ме ободриш“.
Починах си, макар сънищата да бяха гадни и да ме будеха непрекъснато, както и вещерите и знахарят. Защо винаги, когато човек най-много се нуждае от отдих и лечение, тези, които отговарят за лечението, така и не те оставят да си починеш?
По-късно същия ден графът се отби да ме види.
— Милорд Мерс — каза ми — съжалявам. Ако мога да направя нещо…
— Вече го правите — отвърнах, като се постарах да говоря достатъчно високо, за да ме чуе. — И не е приключило.
Чисто белите му вежди се събраха.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид, че някой ще се промъкне тук да ме убие. Вероятно тази нощ или утре. Не, не е точно така. Ще се опита да ме убие, но няма как да знам дали ще се промъкне тук, или подходът ще е съвсем друг.
Той поклати глава.
— Аз, мм, говорих с виновниците за това. Няма да направят никакъв опит да…
— Няма да са те.
— Тогава кой?
— Не мога да ви кажа.
— Не можете да ми кажете?
— По-скоро не искам.
Той отвори уста, после я затвори. После пак я отвори и попита:
— Добре. Можете ли да ми кажете как да ви опазя най-добре?
Виж, това беше труден въпрос.
Е, на негово място как щях да го направя? Не бих подкупил някой от стражата — твърде рисковано е, ако откаже. Чистото промъкване е вариант, но как да се справя със стражите в самата стая, което е неизбежна стъпка, да не говорим за Лойош и Роуца. На негово място изобщо не бих заложил на план, включващ бой. Боят е опасен, дори да имаш предимство, защото, да речем, си неви…
— Магия — казах. — Нападението ще е с помощта на магия.
— Вещерство?
— Не. Изкуството на елфите. Различно е.
Той сбърчи вежди.
— Чувал съм за такива неща. Представа нямам как става, нито как се пази човек от тях.
— Знам нещо за тези неща, но предпазването, когато не знаеш под каква форма ще дойде атаката, е трудна работа. Не може да ме нападне пряко, защото, хм, ами защото просто не може. Но би могъл да гръмне имението ви или да накара парче от покрива да падне на главата ми, или… ами не знам. Има много възможности.
— Може би да ви скрия някъде?
Представих си още едно возене на фургон и простенах наум.
— Може би да.
— Айбрамис казва, че не бива да се движите, но…
— Кой?
— Знахарят.
— Аха, ясно.
— Но ако трябва да се избира между това и да позволим да ви ударят под покрива ми…
— А вие?
— Аз ли? Щом се уверя, че сте в безопасност, ще се оттегля в Града. Ще наредя на слугите да опаковат най-нужните ми неща веднага щом свършим този разговор.
„Какъв страхливец, шефе!“
„Знаех си, че има нещо, заради което му се възхищавам“.
„Никога няма да ми омръзне да те пързалям“.
„Някой ден ще го пренебрегна просто за да видя как ще се разтрепериш“.
Недоверчивият му смях изсъска в главата ми.
— Не вярвам да знаете някоя подходяща пещера?
— Пещера ли? Не, не знам за пещери. Защо?
— Не знам. Криенето в пещери уж е традиционно.
Изгледа ме недоверчиво. Все едно, не говорех сериозно.
Бедата бе, че убиецът можеше да направи какво ли не, особено ако беше магьосник. Е, добре, не можеше да ми направи нещо пряко — златният камък Феникс пречеше за това. Но нямаше и нужда да го прави. Можеше да вдигне във въздуха цялото имение. Разбира се, убийците не обичаме да правим неща, които могат да привлекат внимание към нас, но тук в Изтока на кого му пукаше? А и нямах представа колко е способен. Когато си подгонил някого, знаеш кой е — както казах на Лойош, знаеш всичко, което има да се знае за него, преди да направиш хода си. Когато някой те е подгонил, не знаеш нищо.
Е, не, все пак нещо знаехме: това, че ме е подгонил убиец. И имаше още едно нещо, което можехме да разберем, ако подходехме правилно.
„Какво мислиш, Лойош?“
„Може да е драснал“.
„Да, знам. Но ако не е?“
„Не мога да измисля нищо по-добро, шефе. Но най-добре да го направим бързо. Ще е малко притеснително, ако джерегът те светне точно преди да сме се задействали“.
„Разсъждаващ като мен“.
„Източниците са ниски. Джерегите са влечуги. Водата е мокра. Разсъждавам като тебе“.
Оставих го да е отгоре и отново насочих вниманието си — колкото ми бе останало — към негово благородие.
— Добре, ето какво ще направим.
— Да? — Наведе ухо над устата ми, за да не се налага да викам.
— Доведете Дани — казах му.
Той като че ли понечи да попита защо, но премисли и само кимна. Излезе да се разпореди, а през това време Айбрамис се върна и се засуети с лявата ми ръка, докато аз оглеждах една картина на стената вдясно от мен. Изобразяваше водопад. Обичам водопади. В този имаше нещо призрачно, сякаш нито е тук, нито там, но все пак създаваше усещането за движение, точно каквото трябва да има в една картина с водопад. Имаше и някакви ефекти в това как водните капчици се сливаха в мъгла — от онези мамещи окото ефекти, които ми харесват. Реших в следващия си живот да съм изкуствовед. Критик. Зачудих се в кой дом е обичайно да се намерят изкуствоведи. Не бях чел достатъчно за тях, за да знам.
Едва ли щеше да е някой от шестте (или пет, или седем) дома на истинската аристокрация, освен ако, да речем, някой заблуден тиаса не поиска да тръгне по тоя път за известно време, ако се почувства способен да вдъхнови по-добри творби. Но накрая би му омръзнало и би поискал сам да се заеме с рисуване.
Един исола би могъл, стига да може да измисли как да бъде критичен, без да нарани чувствата на художника. Ако изобщо някой бе способен на това, най-вероятно щеше да е исола, но все пак не го допусках. Трудно ми бе да си представя текла, получил нужното образование и усет да разбира изкуството, и умение да опише достатъчно добре мислите и чувствата си. Орка нямаше да стане, защото в това нямаше много пари. Поне не бях чувал някой да е забогатял от писането на рубрики за изкуството в местни малотиражки. Джерег? Моля ви. Смешно е. Валиста? Да, това можех да го допусна. Може би валиста. Когато не върши нищо, може би ще му е забавно да прави на пух и прах усилията на другите. Тези неща, така да се каже, се съчетават. Или може би джегала на някой стадий от живота му, когато е отегчен от нещо, но още не е стигнал до следващото. Познавах неколцина от тях: младите джегала надигат на игрите на късмета. По-възрастните обикновено ги отбягват, но когато играят, си плащат добросъвестно. Но са непредсказуеми копелета. Точно когато си решил за някой тип, че е досаден, скучен чиновник в склад за кожени изделия, изведнъж ще ти свие номер и ще се окаже, че е критик изкуствовед. Трудно е да заковеш джегала. Никога не знаеш какво ще ти извърти в следващия момент. И това може да те вкара в капан — мислиш си, че разбираш някой тип, а накрая излиза, че си разбирал само какъв е бил доскоро. Това им е особеното на тях всъщност: винаги са в движение. Движеща се мишена, като движеща се вода. Не можеш да я хванеш, не можеш да я задържиш дори да си я хванал. Опитваш и откриваш, че ръката ти вече не работи. Защото ръката ти отива от едно нещо на друго, непрекъснато, променя се, движи се, мести се. Всичко се мести така. Веднага щом разбереш какво е едно нещо, то се превръща в нещо съвсем друго. Опитай се да му лепнеш етикет и просто ще се объркаш сам. Разбирането е нещо повече от намиране на подходящ етикет, също както изтезанието е нещо повече от причиняване на болка. Трябва да задържиш типа в настоящето; оставиш ли умът му да се зарее, той те надвива, защото каквото и да правиш с тялото му, всъщност искаш ума му. Също и ако се опитваш да лепнеш етикет на някого или нещо, трябва да останеш отгоре, докато този някой или това нещо се променя. Трябва да го яздиш, да се задържиш отгоре му, да се обръщаш, щом то се обърне, да се оставиш да те носи, да се оставиш да те променя. Не е забавно, но какво друго можеш да направиш?
— Краката ви са натрошени и се погрижих за изгарянията, колкото е по силите ми, и, мм, гледайте да не се движите така, че да се нараните още повече. Нищо повече не мога да направя за вас засега, лорд Мерс.
Кимнах, все още загледан във водопада, и се постарах да не затреперя. Чух как заглъхнаха стъпките му и малко се поотпуснах. После много тихо, почти без дъх, подхванах всички ругатни, които можеше да са ми липсвали през последния четвърт век.
Поредният непознат слуга влезе с поредния бульон. Споменах ли ви, че трябваше да ме хранят с лъжичка? След като привършиха с храненето ми, известно време потреперих, което сигурно отне повече енергия, отколкото бях получил от бульона. А и беше гаден. Ечемик, мисля, с недостатъчно чесън и с твърде много прах от кафяв корен.
Предполагам, че след това съм поспал малко, а после дойде негово благородие, с Дани по петите. Дани изглеждаше така, сякаш иска да изглежда спокоен и невъзмутим.
Успях да вдигна лявата си ръка, колкото да го приканя да се приближи. Опитваше се да изглежда и весел. Графът даде знак на двамата стражи — единия от които, мисля, че познах — да напуснат. Казах:
— Не, милорд.
— Моля?
— Нека останат тук.
Пета част
Левидопт
Женската снася яйцата, мъжкият ги брани. При все това, също като джерегите (оттам и общата етимология на имената, виж Апендикс Б, този том), двата пола развиват отровни жлези, както и криле. Не е предложено подходящо обяснение за тази особеност…
Най-важният и най-често пренебрегван аспект на левидопта е, че резюмирайки в известен смисъл цялото развитие на джегала, той също е в състояние на непрекъсната промяна.
13.
ЛЕФИТ: Никой ли нищо не може да ми каже?
(Влиза Тадмар).
ТАДМАР: Аз мога.
ЛЕФИТ: Слава на всички богове! Е, добре, направи го, моля те!
ТАДМАР: Има един търговец на вратата.
ЛЕФИТ (настрани): Аз помолих за това, нали?
Стражите се поколебаха — предполагам, че гласът ми бе станал по-силен — и погледнаха графа. Той се намръщи. Дани се опитваше да не изглежда притеснен.
— Къде е той? — попитах.
— Не разбирам за кого точно говорите — каза Дани.
Поклатих уморено глава.
— Твърде изтощен съм, а и няма време. Освен ако не искаш негово благородие да те спипа, където и да идеш — или аз, ако случайно преживея това — просто отговори на проклетия въпрос. Джерегът. Елфът. Убиецът. Драгарът. Онзи, който ти плати да ме предадеш. Къде е? А, и не се опитвай да се преструваш на безгрижен и спокоен, като не можеш, понеже просто изглеждаш смешно.
Той погледна негово благородие, който, трябва да му се признае, веднага бе влязъл в играта ми и лицето му бе станало студено.
Дани въздъхна.
— Е, добре. Ако ви кажа, пускате ли ме жив?
Гледаше графа.
— Доколкото зависи от мен — каза той. — Не мога да говоря от негово име.
— В момента не бих могъл да ти направя кой знае какво, дори да исках — казах аз.
Дани погледна многозначително към Лойош и Роуца.
— Спокойно де — продължих. — Ще те оставим на мира.
„Не го пускаме да си тръгне, нали, шефе?“
„Не съм решил още“.
— На две мили североизточно от града, до Лагера на дървосекачите, има стари бараки — почна Дани. — Точно зад третата има пътека, която води до един хълм. В подножието на хълма има нещо като служебен район, използван от началника на лагера. Той е там.
— Знам мястото — заяви графът.
Дани кимна и понечи да си тръгне.
— Още не — спрях го. — Даде ли ти име?
— Махкет. — Позатрудни се, докато го каже, предполагам заради ударението на втората сричка, във фенарийския го няма това.
Изсмях се късо. „Махкет“ значи „миролюбец“. Имаше чувство за хумор този убиец. И не повече желание да си даде истинското име, отколкото щях да имам аз.
— Кога се свърза с тебе?
— Някъде преди, мм, около две седмици.
Прехвърлих от източняшката „седмица“ на драгарската, кимнах и попитах:
— Как те намери?
— Не знам. Беше, след като негово благородие ми възложи да те следя. Може би някой слуга?
— Вероятно. Намирането на местния лорд и изсмукването на информация от негов слуга е естествена първа крачка.
— Ще открия кой е бил — заяви графът.
— Ако желаете. Не смятам, че е много важно. Ако плащахте на слугите си достатъчно, за да не са податливи на подкупи, нямаше да са ви слуги, нали така. — Обърнах се отново към Дани. — Кога очаква да се чуе отново с теб?
— Днес, час преди свечеряване.
— И?
Той потръпна.
— Спокойно. Подарихме ти живота, а вече е доста късно да започнем да те харесваме. Да чуем.
— Трябва да му доставя план на имението, точно къде се намираш ти, разположението на стражите и колко добре те пазят.
— А след това?
— Когато се върне, трябва да ми плати. Ако наистина смята да ми плати, разбира се, а не просто да си тръгне или да ме убие.
— Не се безпокой. Ще изпълни уговорката. Или така смята поне.
— Познаваш ли го?
— Познавам неговия тип. Предполагам, че ти е платил нещо в аванс?
Той кимна.
— Значи не само ще живееш, но и, мм… един момент.
„Лойош, колко злато нося със себе си?“
„Не знам, шефе. Доста. Пет фунта някъде“.
— Можеш да щипнеш и десет златни монети — казах на Дани. — Имперски. Чисто злато. Интересува ли те?
— Десет монети? Всяка монета е, ъъ, колко?
— Една унция. Една седемнайсета от имперския фунт.
— Това ли наричате унция?
— Да. Защо?
— Странно.
— Това е имперска мярка. Вие какво наричате унция?
— Една шестнайсета от стандартния фунт.
— Това не е ли странно?
— Аха. Разбрах.
— Е?
— Какво трябва да направя?
— Подвеждаш.
— Май разбирам накъде клониш.
— Надявам се. Е?
Той се позамисли, но знаех докъде ще го доведе мисленето — добре виждах алчния блясък в очите му. Добре познавах това изражение: от него се бях препитавал, пряко или косвено, години, наред.
— Добре — заяви той.
— Хубаво. Даваш му информацията точно както сте се разбрали. Само пропускаш този разговор и всичко останало, което би могло да му намекне, че е очакван. Да остане с впечатлението, че всичко е наред. Разбрано?
Той кимна.
— Кажи му, че четири часа след залез-слънце тук всичко е тихо и кротко.
Той кимна отново.
— Смяташ ли, че можеш да го изиграеш?
— Подвеждането ли? Ти как мислиш?
— Прав си. Погледни ме, Дани.
— Гледам те.
— Не, погледни какво ми направиха. — Гласът ми прозвуча дрезгаво.
Той преглътна и кимна.
— Имай го предвид, Дани. Защото не ти вярвам. И ако ме изиграеш, ще поръчам да те доведат при мен и точно това ще направя с теб.
Обърнах глава към негово благородие. Той ме погледна, поколеба се за миг, после кимна в съгласие.
— Разбирам — каза Дани.
— Добре. Отивай да си спазиш уговорката. Ще ти се плати, когато… когато нещата се оправят.
— Няма ли да ме попиташ колко щяха да ми платят за предаването ти?
— Никога не угаждам на нездраво любопитство — излъгах.
След като излезе и преди да съм успял да дам съвет, негово благородие се обърна към един от стражите и рече:
— Имаме ли някой, който да може да го проследи, без да се набива на очи?
— Да, милорд.
— Направете го тогава.
Освободи и другия страж и когато останахме сами, попита:
— Е? А сега какво?
Сега исках да поспя.
— Пратете отряд. Добри мъже, които могат да се доближат достатъчно, без да ги усетят. Не му оставяйте време да се изпари със заклинание.
— Просто да го убият? Без предупреждение, без арест, без съд, само защото вие казвате това?
— Да — отвърнах и изчаках.
Реших, че не е нужно да го убеждавам, и не го направих. Накрая той кимна.
— Добре.
— Намерете вещер и му кажете, че ви трябва прах несифа. Много. Цяла торба.
— Какво е това?
— Основата на запарка за лекуване на главоболие, но не ви трябва за това. Прах е, но всяко зрънце полепва по кожа или плат. Заповядвате на всеки в нападащата група да носи по малко в лявата си ръка и най-напред да го хвърли по него.
— Защо?
— Той няма да телепортира. Много време отнема. Когато разбере, че го нападат — което трябва да е не повече от секунда, преди да започне нападението, иначе губи, — първото, което вероятно ще опита, е да изчезне, да стане невидим. Ако може. И вероятно го може. Заклинанието е съвсем просто. А като е покрит с това вещество, хората ви все пак ще го виждат. Стар номер, но добър.
— Добре. Как точно казахте, че се казва?
— Несифа. Намерете добри хора, които могат да пазят тишина. Мъртва тишина. Скриват се около бараката и го чакат да излезе, а след това просто го премахват. Никакво чакане, иначе ще го изтървете.
Кимна. Не му харесваше. На мен не ми харесваше само рискът всичко да се прецака.
— Ще намерите колан с пари в кутията, която донесоха с мен. Вземете…
— Не — прекъсна ме той. — Аз ще се погрижа за плащането.
— Хубаво.
След като изяснихме нещата, негово благородие ми пожела всичко добро и си тръгна. Вещерите се върнаха веднага и ме накараха да пия разни гадни настойки. После дойде помощникът на знахаря — виждах го за пръв път — замърмори разни добронамерени и безсмислени глупости и ми смени превръзките, след което най-после ме оставиха сам.
Бях капнал.
„Ако се получи, ще сме…“
„В същото положение, в което сме сега, шефе. Джерег знаят къде си“.
„Ще сме спечелили малко време“.
„Ден? Два дни? Седмица?“
„Те ще имат същия проблем, Лойош. Трябва обаче да се върна в града. — Помъчих се да не мисля за возенето във фургон. — Едно по едно, приятел“.
„Става, шефе“. Не изглеждаше доволен.
Доколкото можех да преценя, Роуца беше добре. Попитах Лойош и той се съгласи.
„Мисля, че просто се опитва да спечели съчувствието ми, шефе“.
Понякога е добре за Лойош, че Роуца не може да чува какво ми казва.
След това заспах.
Мисля, че спах три или четири часа — най-дългият непрекъснат сън, за който можех да си спомня от много време. Когато се събудих, вещерите се бяха върнали и се съветваха тихо, докато смесваха разни неща в другия край на стаята, за да не мога да виждам. Предполагам, че не ценяха особено мненията ми. Дойдоха до леглото ми, накараха ме да пия това-онова и сложиха по мен някакви мокри парцали. Трябва да призная, че от мокрите парцали се почувствах доста добре. После май съм заспал отново.
Събуди ме гласът на Лойош в главата ми.
„Шефе, върнаха се“.
„Кой? Какво?“
Отворих очи. Негово благородие тъкмо влизаше в стаята с двама стражи. Единият изглеждаше лъскав и чист, другият прашен и мръсен, и, да, оцапан с кръв.
Погледнах въпросително графа.
— Успяха — каза той. — Мъртъв е.
Усетих как ми олеква и кимнах.
Той даде знак на оцапания с кръв войник и нареди:
— Покажи му.
Стражът притеснено пристъпи напред и за секунда помислих, че ще ми покаже главата на типа, но вързопът в ръката му бе твърде малък и с неподходяща форма. Разви го и ми показа какво е донесъл. Кама, към двайсет и два санта острие, много тънко. Съвсем като оръжието, което бих избрал аз. Металът бе сивкавочерен и не отразяваше светлината. Не можех да го почувствам, но все пак потръпнах.
— Какво е? — попита дрезгаво старият граф.
— Специален вид оръжие. То е… — Спрях. Не исках да изрека думата „зло“, защото звучеше глупаво. Но никоя друга дума не може да го опише по-добре. — Нещо, което трябва да пазите. Приберете го някъде, в съкровищницата си или…
— Нямам съкровищница — много бързо отвърна той.
— … направете го наследствена вещ. Никога не го използвайте. Няма да е зле изобщо да не го пипате.
Стражът изглеждаше още по-притеснен отпреди.
— Остави го ей там, после ще се погрижа за него — каза му графът, после отново се обърна към мен. — Е, значи свърши?
— Да е свършило? Не, ни най-малко. Но ако ме изкарате от къщата си и ме върнете в града, би трябвало да свърши за вас. Все едно, може да се надяваме, че разполагаме с малко време.
— Няма ли да има още от тия, каквито и да са, по петите ви?
— Ще има, но няма да дойдат заедно. Поне така мисля. Обикновено действат сами.
— Но другите? Те ще знаят къде сте?
— Допускам, че който е пратил Махкет, ще знае.
— Значи, след като не се върне да докладва…
— Да.
Той смръщи вежди.
— В хана дали ще сте в безопасност?
— Навсякъде ще е по-безопасно от тук. И да, ако се налага да дойде в града, за да ме хване, ще е по-вероятно да го забележат. В частност, защото ще носи такова оръжие. — Посочих към рафта, където стражът бе оставил камата. — В града има достатъчно вещери и ще го усетят. Всъщност защо са толкова много, между другото? Тук направо гъмжи от вещери. В цялата страна ли е така?
— Всъщност тук ги имаме по-малко, отколкото по други места.
Което ми напомни, че съвсем наскоро броят им бе намален с цяла една фамилия. В каквато и форма да бях, бях по-добре от тях. Или от Махкет, между другото.
— Добре, можете ли да ги известите?
— Някои от тях. Всъщност доста от тях.
— Хубаво. Да са нащрек за една много неприятна гадост, с която досега не са се сблъсквали. Могат да го усетят много отдалече. Ще е оръжие от същия вид като взетото от Махкет. Когато го усетят, значи е дошъл друг елф да ме убие.
— Какво сте им направили?
— Ами… направих ги свои врагове.
Повече не попита.
Айбрамис влезе с двама стражи и един слуга, вдигнаха ме и смениха постелките. Той ме попита дали имам нужда от нощно гърне. Имах и колкото по-малко кажем за преживяното, толкова по-добре. Стражите възпитано извърнаха погледи. Когато ме върнаха на леглото, треперех. После отново ме нахраниха, а след това отново поспах. Сънувах объркани сънища и се будих няколко пъти. През един от тези полубудни-полусънени моменти забелязах, че Роуца изведнъж е станала много обичлива — търкаше глава в лицето ми и ближеше ъгълчето на устата ми — което бе ново развитие в отношенията ни. Попитах Лойош за това и той каза: „Тя те харесва, шефе“, което бе някак странно стоплящо в сегашното ми състояние. Отношенията ни с Роуца бяха странни още от самото начало. Бях я спечелил, би могло да се каже, предполагам, с магия, която уж не трябваше да подейства. Беше обикнала Лойош и така остана с мен, но връзката между нас бе смътна, меко казано, и общо взето филтрирана през Лойош. Откритието, че питае нежни чувства към мен, бе приятно разочароващо.
Нощта мина някак си. Не се почувствах забележимо по-добре на другата сутрин, но предполагам, че Айбрамис реши, че съм по-добре, защото разреши да хапна малко препечен хляб в добавка към бульона. Прегледа какво са направили вещерите по изгарянията и кимна одобрително; после отново огледа ръката ми, докато аз отново оглеждах картината. Където и да се установя да живея накрая, ако изобщо се установя някъде, не мисля, че изобщо ще имам картина с водопад. И забравете дрънканиците ми за изкуствовед.
Най-после ме оставиха сам.
„Трябва да планираме следващия си ход, шефе“.
„Планиран е. Връщаме се в хана. В «Мишката».“
„А после?“
„Не знам. Трябва да се възстановя“.
„Шефе, имаш два варианта. Единият е да минат месеци, докато се възстановиш… — Не добави «ако изобщо се възстановиш». — Другият е да свалиш този амулет, което вероятно ще те убие бързо“.
„Може би има и друг вариант“.
„Какъв?“
„Не знам“.
„Трябва да измислим най-безопасния начин да се разкараме оттук, преди да…“
„Не. Имам да свърша тук още някои неща“.
„Шефе, кажи ми, че просто ме дразниш“.
„Не те дразня. Съвсем сериозен съм“.
Стреснах го достатъчно, за да млъкне, което продължи през двете или три минути, докато дойдоха да ме преместят в хана. Вдигнаха ме с все постелята, изнесоха ме по стъпалата — и във фургона. Кутията ми дойде с мен.
Това пътуване, също през нощта, не беше толкова лошо като другото. Не се наложи да съсредоточа цялата си енергия върху това да не закрещя. Можех да гледам звездите, да се чудя и размишлявам, и да различавам разни фигури, както прави всеки, който гледа звездите.
Спряхме малко преди да влезем в града. Попитах защо и получих отговора:
— Такива са заповедите.
Понечих да кажа на Лойош да разбере какво става, но той излетя още преди да успея да го формулирам. Роуца застана над мен, разперила криле, издула гърди и извила шия, устата й се отваряше и затваряше, както правят джерегите, когато искат да ти напомнят колко остри са им зъбите. Стражите я гледаха малко изнервено.
„Всичко е наред, шефе“.
„Какво става?“
„Трябваше да се сетим сами. Подготвят да те пренесат през задни улици“.
„Мда. Трябваше да се сетим сами“.
Потеглихме отново и най-накрая стигнахме. Най-гадното беше, докато ме качваха по задното стълбище на „Мишката“, което бе страшно тясно без никаква логична причина, и ако срещна някой ден този, който го е проектирал, ще му счупя и двата крака. Години минаха, докато ме качат по стъпалата, като един ме Държеше за краката, а друг — за ръцете.
Когато най-после ме нагласиха в едно легло — в друга стая, но леглото все едно беше същото — можех само да лежа и да слушам стоновете си. Ще ви издам една тайна: изобщо не бяха мелодични.
Антуражът ми — знахарят и вещерите — се появиха след час и Айбрамис зацъка с език, докато ме преглеждаше.
„С тези хора, дето идват да ме наглеждат всеки ден, Лойош, няма да е кой знае каква тайна къде съм“.
„Да е тайна не влизаше в плана, нали?“
„Да де. Но щеше да е добре“.
„Щеше да е добре, ако…“
Не довърши.
— Мисля — каза Айбрамис — че ще възстановите почти напълно функциите на ръката си.
— Почти?
— Не би трябвало да загуби сила и гъвкавост според мен.
— Дано.
— Студено ли ви е?
— Да.
Той излезе и скоро се върна с още едно одеяло и новини:
— Уредих да ви носят ядене. Ще уредя и някой да идва да ви помага с, мм, други неща. Графът ще плати за всичко.
— Браво на него — отвърнах сухо.
Половин час след като той и вещерът (само един този път — дебелият с дългите бакенбарди) си тръгнаха, някой потропа на вратата. Лойош, Роуца и моя милост подскочихме, но бързо се сетихме кой може да е.
— Влизай — казах.
Вратата се отвори и се показа светлокосо голобрадо лице, последвано от рамене, които май не можеха да минат през вратата. Беше, мм, квадратен. Не точно набит, а много, много квадратен. Имах чувството, че може да ми строши главата в едната си шепа. И сигурно можеше. Усмихна се — липсваха му няколко зъба, а останалите не изглеждаха добре — и рече:
— Ти ли си лорд Мерс? Аз съм батко Михай. Негово благородие… — направи някакъв бърз жест, който не схванах — ме прати да ти помагам.
— Аз съм Мерс Владимир — отвърнах.
Той ме огледа, поклати глава и попита:
— Какво ти е?
— Паднах по стъпалата.
Кимна, все едно беше виждал същия резултат от падане по стъпала много пъти.
Изглеждаше безвреден и възглупав. Ако не беше тук, за да ме убие (винаги я има тази възможност все пак), сигурно аз щях да го убия няма и до седмица. Но дотогава щеше да е от полза да е край мен.
Циничен ли ставам?
Истината не е цинизъм — от мен да го знаете.
— Значи, ти ми казваш какво ти трябва, и батко Михай го прави — рече той.
„Батко Михай“ беше някъде на шестнайсет. Простенах наум.
Но беше внимателен, когато ме вдигна. Предполагам, че не му беше много трудно — можеше да вдигне трима като мен наведнъж. Казах му какво ми трябва и той го направи без никакъв коментар и гримаси. Малко като иконома, но от друг ъгъл и другояче.
Щом приключи, прекара една връв от прозореца ми до съседната стая — неговата, както ми обясни, — със звънец на другия край.
— Щом ти трябва нещо, ми звънваш — каза и се ухили грозно. Кимнах и затворих очи.
Щом си отиде, си постенах дълго и почти беззвучно. Лойош и Роуца не помръдваха.
Поспах малко, после Михай ми донесе супа и хляб. Хубава супа, мазничка и лютива от някаква подправка, при това с месо. Айбрамис сигурно нямаше да я одобри, но мен ме накара да се почувствам така, все едно все пак може би си струва да остана жив. В смисъл, след като направех това, което бях решил да направя. Преди да се оправя с него, нищо не можеше да ме спре.
Всички сме чували за типове, загазили само защото искали да отмъстят и не им пукало за нищо друго. Чували сме и за типове, които твърдят, че отмъщението е „грешно“, каквото и да значи това.
Е, всичките тия типове могат да идат да се пльокнат на дъното на Портата на смъртта, мен ако питате. Дошъл бях в това градче, за да науча каквото мога за семейството на майка ми, а сега роднините ми бяха мъртви и ако не направех нищо по въпроса, то копелетата, които ги бяха убили, можеха просто да продължат да ги правят тия неща просто защото се е получило толкова добре. А колкото до загазването, какво пък: правиш нещо и си има последствия. Това си го знам от малък. Мога да се примиря с последствията. Освен това колко повече можех да загазя?
Но всичко това бяха оправдания и го знаех още докато лежах там, повече умрял, отколкото жив, и си го повтарях. Истинският проблем беше, че идеята да ги оставя да се измъкнат бе немислима. Нямах друго оправдание за бъдещите си действия, а и не ми трябваше.
Насочих ума си в обмислянето как ще го отиграя. След като не можех да правя нищо друго, можех поне да си лежа и да мисля. Не съставяш добър план за действие с мисълта: „Кой е най-добрият начин да направя това?“ Започваш с онова, което знаеш, сглобяваш го в главата си (аз предпочитам да го обсъждам с Лойош всъщност, защото по-добре формулирам мислите си, когато ги изказвам, макар и наум) и си отбелязваш особеностите — нещата, които по някакъв начин не се напасват. Получаваш колкото може по-ясна картина на ситуацията и след това — обикновено — започват да изникват възможности. Поне такъв бе подходът ми, докато си изкарвах препитанието, като карах други да спрат да живеят, и не виждах някакво сериозно основание да го променям.
Веднъж, преди много години, бях обсъждал това с един колега. Беше единственият път, в който съм обсъждал методите на убийство с някого, включително с Коути, защото, ами, има неща, за които човек просто не говори. Но в онази нощ двамата с типа бяхме пияни и си говорехме как подхождаме към проблема, и се оказа, че и той прави нещата като мен. Той го нарече „процес на елиминиране“. Бих искал да му отдам дължимото за тази фраза. Стори ми се забавна.
Накрая си въобрази, че е прекалено печен, за да се налага да си плаща дълговете от хазарт, и го светнаха. Не мога да си спомня името му.
В този случай все още не исках да разнищвам нещата с Лойош, тъй че просто ги прехвърлях в главата си, подреждах това, което знам, и си отбелязвах това, което тепърва трябваше да науча. Колкото повече мислех за това, толкова повече осъзнавах, че картината ми не е пълна. Разбира се, разполагах с грубите очертания. Знаех кой стои зад случая и кой какво бе направил и защо. Но дупките в картината можеше да се окажат неприятни, щом се заемех да направя нещо по въпроса.
„Шефе, това ли е моментът, когато най-после ми казваш какво става?“
„Цялата тази работа е едно голямо недоразумение, приятел“.
„Защо ли имам чувството, че не се майтапиш?“
„Не се майтапя“.
„Ъъ, добре, шефе. Ти говори, аз ще слушам“.
Тръснах глава и забих поглед в тавана. Изведнъж се почувствах празен. Без капчица амбиция, гняв, енергия. Винаги ли става така, когато си пострадал сериозно? В един момент си изпълнен с желанието да съставяш планове, в следващия искаш просто да се потопиш в самосъжалението, а в още по-следващия не изпитваш нищо? Ако този шаблон продължеше, щеше да се изтърка. Нямах време за това. Трябваше да действам.
Но не точно сега.
Мисля, че поспах малко.
После дойде Михай и ме нахрани.
— Какво е това? — попитах го.
— Супа.
— Да бе, супа! Нищо няма в нея.
— Знахарят каза да я направят специално за теб.
Щях да му набия паницата в лицето, ако можех да мръдна.
„Изяж я, шефе. Моля те“.
Изядох я. До последната безвкусна неприятна лъжица. После пак потреперих известно време, не знам защо. Не ми беше студено. Поспах малко, а следващия път, когато Михай донесе супа, успях да се нахраня сам. Ако ви кажа какво усещане за триумф ми донесе това, сигурно ще ме помислите за идиот или просто за жалък.
Докато се съвземах от усилието, Лойош каза:
„Колко от цялата тази работа беше убиецът, шефе?“
„Какво имаш предвид?“
„Колко от това, което те сполетя, беше негова работа?“ „Смяташ, че невидимата ръка на убиеца е зад всичко това ли? Няма начин. Първо, всичко започна, преди той да дойде. Второ, последното, което той би искал, е да ме хванат. Понеже това ме изважда от обсега му. Всъщност…“
Не довърших мисълта си и Лойош не я улови. Да, може би тъкмо това бе спасило живота ми. Междувременно убиецът вече беше решен проблем, отпаднало усложнение. Не че имаше опасност усложненията скоро да свършат.
„Има неща, които трябва да науча, Лойош, а не мога да се движа, тъй че ще трябва ти да ми ги откриеш“.
„Разбира се, шефе. Просто ми дай списъка с въпросите и хората, които да попитам“.
„Сега не е моментът за шеги“.
„Сега не е моментът да съм някъде другаде, освен тук“.
„Има неща, които трябва да знам“.
„Много ли ще искаш да ги знаеш, ако си умрял?“
Този разговор погълна много време и стана доста разгорещен. Накрая обаче Лойош се съгласи да направи каквото искам, защото алтернативата бе да заяви, че Роуца е некадърна. Понякога се налага да прибягваме до мръсни хватки.
„Добре — рече той с неохота. — Какво искаш да научиш?“ „Смяташ ли, че можеш проследиш Орбан, без той да те види?“ „Не ме разсмивай. Въпросът е мога ли да видя Орбан, без да проверя колко дълбоко мога да забия зъбите си в него“.
„Мм. Е, можеш ли?“
„Може би. Какво искаш да разбереш?“
„Трябва да го проследиш“.
„Някакво предположение къде мога да го намеря?“
„Пробвай с «Шапката».“
„Добре. Сега ли? Или има още нещо?“
„Ще има, обаче после“.
„Изобщо не се съмнявам, шефе“.
„Засега това е достатъчно“.
„Само един въпрос, преди да излетя по задачата“.
„Какъв?“
„Как излизам оттук?“
„Ами през… О!“
Намръщих се и дръпнах звънеца, та Михай да отвори прозореца. Бездруго беше време да ми донесат още от чудесната супа.
14.
СЪДИЯТА: Така става, когото всеки действа в свой личен интерес.
БОРААН: В чий интерес би трябвало да действа всеки, милорд?
СЪДИЯТА: Ами, в мой, разбира се.
ЛЕФИТ: Някои хора са наистина егоцентрични.
Михай изглеждаше неоправдано впечатлен от това, че можех отново да се храня сам, при положение че вече го бях направил веднъж. Би трябвало да се почувствам обиден, но и аз не знам защо не бях. Все пак той ми помагаше и се дразнех, че трябва да се чувствам благодарен на него и на графа. В усилието си да отвлека и неговото, и моето внимание от това (заклевам ви се, нищо друго не правех) казах:
— От голямо семейство ли си?
— Доста голямо. Три сестри, четирима братя. Живи, имам предвид.
— Ферма?
— Да. Сега на графа.
За малко да го пропусна това, но отчаяно исках да говорим за нещо, за каквото и да е.
— Сега ли?
— Е, откакто се помня.
— А преди това?
— На стария барон, разбира се. — Сниши глас. — Много зъл човек. Къпел се в кръвта на млади девици. — И кимна най-сериозно.
— Е, да. Това определено се брои за зло, макар да ми е малко трудно да си представя, че му е било приятно.
Коментарът ми май го озадачи, понеже не каза нищо.
— Какво е станало с него? — попитах.
— Имало голяма битка между графа и барона и накрая графът го завлякъл в ада.
— Къде точно е адът? Често съм се чудил.
Погледна ме да види дали не му се подигравам, което всъщност правех, но ме беше малко срам, тъй че запазих лицето си невъзмутимо.
— Под земята — рече той най-сетне.
— Трябва да е било яка битка.
Той кимна въодушевено, сякаш е бил там.
— Баронът призовал демони и дяволи и всички вещери на светлината се сбрали, за да ги прогонят.
Измърморих уклончиво, зачуден дали има някакви трохи истина някъде из това.
— Доста отдавна трябва да е било.
— О, да. По времето на прапрадядо ми.
Ама разбира се.
— Аха. Трябва да било някъде по времето, когато са отворили хартиения завод.
Михай кимна.
— Да. Графът е открил завода, знаеш. Брат ми и чичо ми работят там.
— Старият граф. Тогавашният. Не сегашният, нали?
— А, не! Оня щеше да е над сто години.
Кимнах и казах:
— Този му е внук значи?
Той се намръщи.
— Мисля, че да.
Май не беше свикнал да държи сметка за смяната на господарите.
— Значи, имало е велика битка на добра магия и зла магия и храбрият граф победил злия барон, взел владенията му и покрай това открил завод за хартия.
— Мм, май да.
По това време отново бях на леглото, но умът ми работеше толкова трескаво, че почти не усещах тялото си.
— Кой би могъл да знае подробности за това?
— Подробности ли, лорд Мерс?
— Да. Разказът ти ме заинтересува. Бих искал да науча повече. Имената на всички участници от двете страни и как се е водила битката, всичко. Може би ще напиша история за това.
Изгледа ме стъписано.
— История? Наистина ли ще напишете история за това?
— Бих могъл. Но за да го направя, трябва да познавам някой, който знае всичко за тези събития. Кой би могъл да е той?
— Отец Нойдж.
— Точно така. Разбира се. Отец Нойдж. Ще бъдеш ли така добър да помолиш отец Нойдж да намине да ме посети, когато има възможност?
— Разбира се!
Мисля, че беше въодушевен да съдейства на човек, който пише история.
— Не му казвай за какво става дума. Бих предпочел да го запозная с темата лично.
Той кимна възторжено и изхвърча навън, а аз се отдадох на размисли. Не ми остана много време за тях, понеже Михай се върна задъхан и сияещ.
— Каза, че ще се отбие още тази вечер.
— Хубаво. — Осъзнах, че без усилие говоря с нормален глас. Оправях се. Може би след година-две щях да мога и да ходя.
Спирам да споменавам, че ме заливаха вълни на безсилие, на отчаяние или на гняв. Можете просто да приемете, че идваха, една след друга, по-кратки или по-дълги, по-слаби или по-силни, и да ги забравите. Не са важни. Когато трябва да правиш нещо, не с важно какво изпитваш, докато го правиш, важното, че го правиш.
— Е, Михай, как те избраха за това?
— За кое, лорд Мерс?
— Да се грижиш за мен. Защо тебе?
— Не знам. Силен съм, сигурно затова.
— Спор няма.
— И мисля, че искаха и да е някой тъп.
— Тъп — повторих тъпо.
— Ами, щото съм силен, си мислят, че трябва да съм и тъп.
— Аха. Разбирам. Да.
Той се ухили.
— И вие си мислите, че съм тъп. Всичко е наред, нямам нищо против. — Изведнъж се намръщи. — Може и за това да ме избраха, щото нямам нищо против, нали разбирате.
Не знаех какво да отвърна на това и си замълчах. Той се поклони и рече:
— Дръпнете звънеца, ако ви потрябва нещо, лорд Мерс.
— Наричай ме Влад.
Щом си отиде, позяпах малко тавана да видя дали ще направи нещо интересно. Не направи.
Лойош докладва, че няма какво да докладва, а после поспах малко, след това ядох още хляб и бульон. Този път ми дадоха и малко бренди, за което бях възмутено благодарен. После имаше някакво потропване на вратата и явно съм казал: „Влез“ достатъчно високо, защото вратата се отвори и ето ти го отец Нойдж. Влезе и щом ме видя, усмивката му изчезна.
— О! Не знаех. — Без никаква явна причина изведнъж ми напомни за Ноиш-па. Казах си строго да не разчитам на това чувство.
— Седнете — поканих го.
Седна, без да откъсва очи от мен. Не бих могъл да определя всички чувства, които пробягаха по лицето му, но най-малкото беше притеснен. Което можеше да означава всичко.
Отпусна се на стола и отпусна ръце в скута си.
— Какво желаете от мен, лорд Мерс?
— Вие говорите, аз слушам.
— Говоря за…
— За история, отче. Не толкова древна история.
— История за…?
— За граф и барон, които тръгнали на война за това дали селяните да работят земята, или да работят в хартиена фабрика.
Веждите му подскочиха.
— Изглежда, вече знаете много за това.
— В смисъл, повече от тези, които вярват в приказки за призоваване на демони и за великата война между доброто и злото, и за барони, които се къпят в кръвта на девици?
— Е, да. — Усмихна се. — Тия истории не вървят много пред вас, нали?
— Не вярвам в девици.
— Да, това с девиците май идва в повече.
— Та какво всъщност е станало?
— Повечето вече сте го научили.
— Какво е останалото, отец Нойдж?
— Ами, не са призовавани никакви демони.
— Подозирах.
— Много е просто. Старият Секереш — дядото на сегашния граф Секереш — открил метод за правене на хартия и решил да направи фабрика.
— И?
— За да стане, трябвало да го задвижи в голям мащаб. Това означавало, че трябвало да намери работници, да не говорим за дървосекачите. Много и много дървосекачи. Наричаме ги фаваготи.
— Дотук ясно.
— Тъй че се преместил в този район, защото…
— Чакайте. Преместил се тук? Откъде?
— Не мога да кажа точно. Някъде от Изтока.
— Добре.
— Преместил се е заради реката тук, и заради гората.
— Да. Макар да съм изненадан, че все още е останала някаква гора.
— Старият Секереш бил нещо като вещер и, доколкото разбирам, много загрижен за опазването на природата. Грижел се да се засаждат нови дървета, докато изсичал старите.
— Много благородно от негова страна.
Той сви рамене.
— Тъй че дошъл тук и, да, подготвил си нещата. После за една седмица избил барон Ниали и всичките му хора.
— Всичките?
— Почти.
— Понеже няколко вещери, верни на стария барон, се спасили, нали?
Той кимна.
— Повечето оцелели са напуснали — казах. — Защо не всички?
— Вашият род ли?
— Да.
— Не знам точно. Знам, че старият Саабо имал…
— Саабо?
— Така се наричала фамилията тогава. Та значи той имал малко земя и искал да си я запази. Мисля, че е гледал на това, все едно че един, мм, един…
— Кучи син?
Той кимна и продължи:
— … е заменил друг. Както и да е, тримата му синове отишли да работят в завода. Най-големият си сменил името. Предполагам, че е искал по някакъв начин да остави миналото зад себе си.
— Значи старият барон, както го наричате, не е заслужавал кой знае каква лоялност?
Отец Нойдж разпери ръце.
— Не съм чул за него нищо, което да сочи, че е бил по-добър или по-лош от всеки друг от неговия тип.
Кимнах и попитах:
— А другите синове? Останали ли са някакви Саабо в района?
— Има едно семейство, да.
— И предполагам, че са доволни да съм колкото се може по-далече от тях.
Той наведе очи.
— Не мисля, че знаят за вас, лорд Мерс. Все пак всичко това е било преди няколко поколения. Знаят, че са в някаква роднинска връзка с фамилията, която беше, тоест с тези, които бяха, ъъ…
— Изклани — довърших аз.
— Да. Мики ми каза. Каза: „Отче, знаехте ли, че сме свързани с фамилията Мерс? Какъв ужас!“ — Разпери ръце. Изглежда, беше любимият му жест. — Те не разбират.
— А и вие не ги просвещавате, разбира се.
— Не. Те са прости хора.
— Да. Като Михай.
Кимна. Май не го биваше много с иронията.
— Добре. Значи не е било толкова война, колкото, как го казахте? Избиване.
Той се покашля.
— Видите ли, имам дневника на своя предшественик, и на неговия, и на неговия, както моят приемник ще има моя. Прочел съм ги, защото исках да разбера как това градче…
— Като стана дума, кога се е сменило името на градчето? Трябва да е било след откриването на завода.
— Да. Синовете на стария Секереш сменили името, след като наследили собствеността. Наследили я, сменили името и се върнали на изток. Било тежко време за хората тук. Нямало никакъв закон, никакви…
— Гилдията — прекъснах го. — Точно тогава Гилдията започнала да ръководи, нали?
— Все някой е трябвало да го направи.
— Като стана дума за ръководене, къде е зяпал кралят?
— Извинете?
— По времето на голямото клане. Кралят нищо ли не е предприел?
— Не. Не знам защо. Чувал съм да разправят, че кралят бил слаб тогава, и стар, и притеснен от свои неприятности.
Кимнах. И императори е имало такива, както съм чувал и чел.
— И всички тези приказки за вещери на мрака и вещери на светлината, това е просто… какво?
— Глупост всъщност.
— Да, това го схванах и сам. Но откъде е дошло?
— Не съм сигурен. Имало няколко вещери, които били убити от стария Секереш. Предполагам, че отчасти е трябвало да има спомен за това, а отчасти се е разраснало само.
Поклатих глава.
— Тук има нещо повече.
— Имате предвид Гилдията?
— Да.
— Не смятам, че те са го измислили. Съмнявам се дори да са го окуражавали съзнателно.
— Но?
— Удобно е за целите им да има глупави и невежи хора, които вярват в такива неща.
Говоренето му за глупави и невежи започваше да ме ядосва. Разсъждаваше като мен, а само Лойош има право да разсъждава като мен. Не, не беше това — имаше нещо в поведението му, все едно че двамата сме някакъв елитен клуб, който е над простолюдието. А отецът не беше достатъчно елитен, за да е в моя клуб.
— И какви са тези цели?
— Гилдията… водачите на Гилдията, искам да кажа, Чайор и помощниците му, искат всичко да е, така да се каже, тихо и мирно. Не обичат конфликтите.
— Какъв конфликт по-точно се опитват да избегнат?
— Е, с граф Секереш, разбира се.
— Тук нещо ми се губи — казах. — Защо трябва да има конфликт със Секереш? — Отец Нойдж май се почувства малко неловко от това, че говоря за графа, като пропускам титлата му. Това ме удовлетвори и реших да го направя отново.
— Интересите на Гилдията и на графа невинаги съвпадат, видите ли. Гилдията обича цените да са високи, графът ги харесва ниски. Гилдията иска търговия с останалите части на страната, графът иска нещата да се въртят на място. В интерес на всички е конфликтът да бъде удържан. Видите ли… — Помълча малко, търсеше подходящите думи, предполагам. — Тук имаме нещо като баланс. Имаме Гилдията и негово благородие, разбира се. И работниците в завода, и фаваготите, и селяните, които обработват земята.
— И изхранват всички.
— Точно така. А другите осигуряват на селяните някакъв доход. Но ако една фракция стане неспокойна или недоволна, това срутва всичко, разбирате ли?
— Да, разбирам. Та значи, затова е историйката?
— Коя историйка?
— За девиците, за демоните и…
— Това се случва, видите ли. Има зло — чисто зло — на света. И хора, които вършат зли дела.
— Това ясно. Но не отговорихте на въпроса ми.
— Кой въпрос?
— Защо е трябвало да се измислят тези глупости?
— Не е измислено, в смисъл не точно. И, разбира се, аз лично нямам пръст в това. Аз съм жрец на Вийра, не разказвач на приказки. Просто през годините на някои части от онези събития се е придало по-голямо значение, докато други са били омаловажени. Самите селяни си измислят какво ли не и добавят най-различни подробности.
— А вие не правите нищо, за да ги разубедите или да им помогнете да разберат истината.
Той сви рамене.
— Ами да.
— Защо?
— Знаете ги селяните.
Спомних си един текла, с когото се бях запознал наскоро, и рекох:
— Не толкова, колкото си мислех. Какво ще ми кажете за тях?
— На тях не им трябва да знаят как точно стоят нещата. Това не ги прави по-щастливи, видите ли.
— Хмм. Ясно. И получава ли се? Измислянето на небивалици само за да ги държите объркани?
— За известно време.
— А след това?
— С малко късмет, ще е, след като аз си ида.
— Хмм. И така, защо?
— Моля?
— Какво получавате от това?
— Позволява ми да се грижа за хората си, да удовлетворявам нуждите им.
— Като ги лъжете?
— Понякога, да. Ако не го правех, щеше да ме няма и тук щеше да е някой друг, който нямаше изобщо да го е грижа за тях.
— Аха.
— Не смейте да ме съдите, Мерс Владимир.
Това го пропуснах покрай ушите си. Беше безсмислено. Говоренето повече с него беше безсмислено, ако става въпрос. Имах да свърша много по-важни неща, например да ям рядък бульон. Въпреки че докато си тръгваше не можах да се сдържа да не го попитам дали някога е имал истински контакт с богинята демон.
Той се поколеба, намръщи се и отвърна:
— Не, доколкото мога да съм сигурен.
— Голяма кучка е — уведомих го.
Той се измъкна набързо, а аз поразмишлявах над онова, което бях научил. Не за него — той не си заслужаваше размишленията. Но за тукашната история и как тя се вмества в нещата, които знаех, и нещата, които все още не знаех. Осъзнах, че е станало късно, и казах на Лойош, че е по-добре да се откаже за нощта. Когато се върна, му описах разговора си с отец Нойдж. Лойош направи няколко нелицеприятни коментара за характера на онези, които избират да служат на моята богиня демон. Можех да му изтъкна, че не съм в положението да се изказвам по въпроса, но бях съгласен с него, тъй че не го направих.
„Дава ли ни нещо това, шефе?“
„Не пряко. Може би, след като досглобя картината“.
При следващата си поява Михай беше разцъфнал в усмивка и носеше димяща купа с нещо, което не беше бульон. Оказа се всъщност вариантът агнешка яхния на „Мишката“, само че за мен я бяха приготвили без месо, картофи и така нататък, но все пак беше по-скоро яхния, отколкото бульон, и дойде с хляб и малка чашка вино, и беше едно от най-добрите ястия, които съм ял.
Докато ядях, той ме попита за отец Нойдж. Опитах се да му отговоря със сумтене, но такива не му минаваха. Толкова беше въодушевен от цялата работа, че беше болезнено като… е, не чак толкова, но беше болезнено. Накрая казах:
— Виж, повечето от онова, което си мислиш, се оказва погрешно, разбираш ли? Не е имало зъл барон и благороден граф, не е имало никакво къпане в кръв на девици и призоваване на демони, нито геройски битки. Просто двама кучи синове са искали едно и също и накрая се хванали за гушите. Всичко след това е било измислено, за да се оправдае резултатът. Попитай отец Нойдж. И ми кажи какво казва той, защото съм любопитен дали ще ти даде същите отговори като на мен.
Последното беше грубо и Михай изглеждаше нещастен, тъй че го запитах хвърлил ли е око на някои момичета, и да, беше хвърлил, и когато се почна с изчервяването, това надделя в разговора, и на тръгване той се чувстваше по-добре.
Видите ли, не съм чак толкова лош тип. Наистина.
През нощта спах по-добре, отколкото откакто бях излязъл от строя, будих се само три-четири пъти и след това веднага отново заспивах. И най-лошият сън бе онзи старият, дето ме преследва нещо, което не мога да определя. Голямо подобрение. Готов бях да поема света, стига светът да беше агнешка яхния. Истинска.
На заранта Айбрамис дойде с един вещер — най-младия от всички — и се заловиха с онова, което вече се превръщаше в ритуал. Айбрамис цъкаше с език, клатеше глава, изглеждаше общо взето притеснен и нещастен и ми каза, че се оправям чудесно. Вещерът смъкна превръзките ми и си пошепна със знахаря. Хубаво беше, че ги виждам да работят заедно. После отново ми сложи превръзките и обяви, че изгарянията, изглежда, „реагират на процедурите“, което прозвуча, сякаш се оправят, само че ако беше така, защо не го казаха? Знахарят остана доволен, че съм в състояние да се храня сам, макар да ме предупреди да внимавам със свръхизтощението, което не знам защо ми се стори смешно.
Попитах дали ще мога да ходя скоро и той ме изгледа, все едно че имам мозъчно възпаление. Не ми се стори смешно.
Щом си отидоха, Лойош продължи веселия разговор.
„До този момент джерег вече трябва да знаят, че Махкет е мъртъв, и някой друг трябва да е тръгнал насам. Ако използват някое от онези места за професионален телепорт, където може да те прехвърлят навсякъде, може да е тук до ден-два“.
„Тази информация върви ли с предложение?“
„Графът вероятно би могъл да уреди да те прехвърлят на безопасно място“.
„Това върви ли с друго предложение?“
„Шефе, исках да се махнем оттук, нали? Бях прав, нали?“
„Да“.
„Добре, пак искам да се махнем оттук“.
„Добре е, че си свикнал с участта си да си прав“.
„Шефе…“
„Иначе щях да съм леко притеснен“.
„Шефе…“
„Забрави“.
„Добре тогава“. — Каза го, както аз бих казал „Тогава ще взема кафявите“, ако са им свършили черните. А всъщност сърцето ми ще се къса за черните.
Въздъхнах. Не че можех да го виня.
„Тежко беше и за двама ни, Лойош. А ни чака още дълъг път. Приеми, че съм влязъл в това и че ти си вътре с мен, и дай да направим най-доброто, което можем“.
Последва кратко мълчание, а след това ми отвърна:
„Добре, шефе. По един или друг начин все някак ще се измъкнем“.
„Благодаря ти“.
„Да ида ли пак да пробвам да пипна Орбан?“
„Да. Този път с Роуца, за да можете да наблюдавате и къщата му едновременно“.
„Шефе… Е, добре“.
Михай влезе и си излезе, като се погрижи за това-онова — неща, които не си струва да обсъждаме. Хапнах още малко и май този път не се уморих толкова. Или може би просто исках да се самоубедя, че не съм се уморил. Трудно е да прецени човек такива неща.
Тъкмо довършвах обяда си, когато Лойош съобщи:
„Намерих го, шефе! Напуска съвета на Гилдията“.
„Добре. Сега да видим какво става“.
„Може ли да върна Роуца при тебе?“
„Съгласен“.
След няколко минути тя се върна през прозореца и кацна на леглото. Изви врата си, сякаш за да ме погледне в очите, след което много нежно ме клъвна над носа. После се сгуши до ухото ми. Когато Лойош не беше зает, щях да го попитам какво означава това.
„Излиза от града и тръгва на изток, шефе. Върви небрежно. Странно е. Все едно е излязъл на разходка, да се порадва на хубавия ден. Нищо чудно и да е така“.
Погледнах към прозореца да видя що за ден е навън. Изглеждаше светъл, а ветрецът, който лъхаше през прозореца, не бе много топъл или студен.
„Възможно ли е да те е забелязал?“
„Не“.
„Някой друг наоколо?“
„Не засега. Близо е до мястото, където с Дани проведохме онзи разговор“.
„Гората не се ли набутва в пътя точно там някъде?“
„Точно напред“.
„Две умрели текли срещу един искрен комплимент, че ще свие в гората“.
„Никакъв бас. Не мога да си позволя да загубя. И… да, натам отива, вляво. Тук е по-трудно да се задържа с него, но пък шансът да ме види, е по-малък“.
„Добре. Просто трябва да знам“.
„Да знаеш? Шефе, с убиец ли ще се срещне?“
„Надявам се, че не. Първо, не ми се ще убиец вече да е стигнал толкова близо. По-важното: това ще означава, че всичко, което съм предвидил, е сбъркано. Не би трябвало да е възможно да се свързва с джерег“.
„Тогава какво ще направи, шефе?“
„Почакай и ще видиш“.
„Така ли се отнасяш със своя познайник и най-добър приятел?“
„Очевидно“.
Използва няколко епитета, които знаеше от отдавна, и няколко ругатни, които не бях забелязал, че е научил. Усетих, че се усмихвам за първи път от не знам колко време.
„Добре, сега се озърта и аз съм много потаен и така нататък, тъй че няма да ме види и мога да изпълнявам заповедите ти, което едва ли заслужаваш“.
„Страшно си добър в това“.
„Ще разбереш колко добър съм и в… Ей! Изчезна!“
„Огледай внимателно. Би трябвало да има пещера или, не знам, някакво скривалище“.
„Не знам, шефе. Просто изчезна“.
„Продължавай да оглеждаш“.
След малко:
„Намерих го. Пещера е, с много храсти наоколо. Не мога да влетя вътре, но мога да пропълзя“.
„Не знаех, че пълзиш“.
„Пестя го за специални случаи“.
„Внимавай“.
Малко по-късно каза:
„Това място щеше да е лошо за някой с лошо нощно зрение“.
„Можеш ли да видиш нещо?“
„Докато идва светлина отвън. След това не съм сигурен“.
„Можеш ли да надушиш нещо?“
„По дяволите, шефе, аз съм джерег, не съм псе“.
„Извинявай“.
„Виждам сандък с факли, но тук се явява проблемът с хватателния палец. За запалването им да не говорим. Аз… чакай. Нещо току-що… аха, има врата в другия край. Само платнище. Зад него има хора“.
„Внимавай много“.
„Нямай грижа, шефе. Има място точно над входа, където мога да кацна и да слушам, ако има нещо за слушане“.
Малко по-късно попитах:
„Става ли нещо, Лойош?“
„Гласове, шефе. Не мога да схвана какво говорят“.
„Нещо от тона?“
„Просто си говорят, шефе. Поне шест-седем гласа са и те… ами просто бърборят“.
„Няма да е задълго. Стой там“.
„Шефе, какво…“
„Просто изчакай. Трябва да се уверя“.
„Добре… Сега затихнаха“.
„Мда.“
„Добре, сега чувам… Шефе! Това е сборище!“
„Така трябваше да е“.
„И Орбан…“
„Мда. Орбан“.
„Как го разбра?“
„Не съм“.
„Значи ли това, че той…“
„Не, той не е зад всичко това. Никой не е зад всичко това. Тук действат твърде много различни интереси, та зад всичко това да е само едно лице. Познавам повечето от тях, и ти също. Единственият въпрос е как се напасват. Току-що се докопахме до късче от картинката“.
„Добре, шефе. Както кажеш. Сега какво да правя?“
„Вече е почти време за вечеря. Върни се и я сподели с мен“. „А ако почнат да ти разрешават да ядеш свястна храна?“ „Тогава няма да получиш чак толкова много“.
15.
БОРААН: Олеле! Възможно ли е тук да са в действие два различни заговора?
ЛЕФИТ: Невъзможно.
БОРААН: Сигурна ли си?
ЛЕФИТ: Напълно. Виждам поне четири.
Той спечели, аз загубих.
Вечерята беше пак агнешка яхния, но този път включваше всичко и ми позволиха цяла чаша вино. Много й се насладих.
„Шефе, как разбра, че Орбан отива на сборище? И че имаше сборище? И…“
„Не сега, Лойош“.
„Наистина ти е приятно, нали?“
„Отчасти — да. Други части — не толкова“.
„Нямах предвид яхнията и виното, имах предвид да изтъкваш колко си умен“.
„Ако бях умен, Лойош, нямаше да съм в това положение“.
„Не може да си знаел…“
„Разбира се, че можех. Щях да съм идиот, ако не го бях разбрал“.
„Как, шефе?“
„Какво точно правеше онази въртиопашка на улицата по това време на деня, когато всички работници бяха в завода? Беше там, за да ме види, да ме намери, което означава, че някой я е пратил. Трябваше да се досетя и да я проследя, и да съм готов, когато направиха хода си срещу мен. Но пък в онзи момент изобщо нямах представа какво става. Около нея оставаше само още един въпрос. Хмм“.
„Кой е той, шефе?“
Не отвърнах. Мислех за Тереза и се мъчех да си обясня как тя се вмества в това.
„Нещо друго, шефе? Щом не си го знаел тогава, кога го разбра?“
„Въпросите, които ми задаваха. Остави ме да помисля“.
Цялата тази работа трябваше да е урок за мен. И щеше да е, ако бях разбрал какъв е урокът. Като си помисля, все още не знам.
„Не разбирам за какво се колебаеш, шефе. Знаеш, че искаш да ти я намеря и да видя къде ходи и с кого говори“.
„Ъъ, да“.
„До скоро“ — каза той, излетя през прозореца и стресна горкия Михай, който се бе задържал да ме пази, да не би да глътна вилицата.
— Къде отива? — попита Михай.
— Омръзна ми агнешкото. Отива да ми донесе крава.
Той поклати глава.
— Никой не гледа добитък наоколо. Ще трябва да…
— Майтапех се, Михай.
— И аз.
Въздъхнах. Ако продължавах да подценявам хората, никога нямаше да се измъкна от това легло.
— Михай, познаваш ли фамилия на име Саабо?
— Саабо? Разбира се. В градче като нашето всички се познават.
— Кажи ми за тях.
— Какво искаш да знаеш?
— Като начало, много ли са?
— Четирима. Ъъ, шестима, искам да кажа. Три момчета, едно момиче. Най-големият е Янош. Една година е по-малък от мен.
— Земеделци ли са?
— О, не, не. Работят в завода. Всички.
— Всички?
— Освен малката, Чила. Тя е още на четири.
— На колко е най-младият, който работи в завода?
— Фолоп ли? На девет.
— На девет?
— Ами да, там някъде.
— А бащата?
Михай се намръщи.
— Не знам. Четирийсет. Четирийсет и пет?
— Не, питам как се казва?
— А. Венчел. Не знам името на жена му, всички й викат Сис. Влад?
— Ммм?
— Няма да ги… да ги въвлечеш в това, нали?
Изгледах го замислено.
— А ти какво точно знаеш за „това“?
Кръвта нахлу в лицето му и устата му се отвори и затвори. Ако се канеше да скрие нещо, нямаше да се получи. Беше по-зле в преструвките и от благородник дзур.
Изчаках го. Накрая каза:
— Май знам каквото знаят всички. Чувам какво говорят.
— А-ха. Да чуя и аз, а?
— Ами, искал си да видиш твоите… да видиш Мерсови, и те са мъртви. И си говорил със Золи, и той е мъртъв.
— А защо съм дошъл в градчето, Михай? Какво говорят „те“ за това?
— Май никой не знае.
— Но има предположения. Винаги има предположения.
— Че си дошъл да убиеш негово благородие. Това е едното.
— Хе. Ако бях дошъл за това, щеше да е мъртъв. Друго какво?
— Че си духът на Злия барон, върнал се за отмъщение.
— О, това ми допада. Чие мнение е това?
Той се смути.
— Инчай го каза.
— Съдържателят на „Острата шапка“?
— На какво?
— На хана.
— Защо му викаш „Острата шапка“?
— Не знам. Вие как му викате?
— Ханът на Инчай.
— Ясно. Значи Инчай го казва?
— Да.
— Мисли, че ще убия граф Секереш? Добре. Да, това отговаря, на много досадни въпроси. И задава още няколко. А какво е твоето мнение?
— Не знам. Но… — Сви рамене. — Негово благородие те харесва и иска да те опази. Тъй че мисля, че ти действаш с него срещу Гилдията.
— Мда, обича ме той. Готов е всичко да направи за мен.
Михай се намръщи на думите ми.
Подхвърлих небрежно:
— Разбирам за Гилдията и за Се… за негово благородие. Но как се вмества Сборището в това?
— Не знам. Никога не съм бил сигурен в това. Че изобщо има сборище.
Кимнах.
— Има ли? — попита той.
— Така мисля.
— Откъде знаеш?
— Виж какво, Михай. Ти ми харесваш. Ако евентуално и двамата останем живи, когато всичко това свърши, ще ти го обясня от игла до конец.
— И двамата да останем живи?
— Да. Не искам да те плаша, но в момента шансовете и на двама ни не ми харесват много.
— Не се безпокой — каза Михай. — Негово благородие те пази. И с разгласил на хората, че…
— Да, да. Разгласил е да не ме убиват. В момента съм под същата закрила като Золи.
Той наведе очи. Май отново бях наранил чувствата му. Адски добре беше, че с Коути така и нямахме деца. Просто не ме бива с тях.
След няколко минути Михай попита:
— Искаш ли да помоля господин Саабо да дойде да те види?
— Да, ако обичаш.
— Не знам дали ще иска.
— Ако не ще, не ще. Интересно в кои слухове за мен вярва той.
Михай само сви рамене.
Лойош се върна след няколко, часа. Не беше успял да намери Тереза. С всеки ден ставах малко по-силен. Също така с всеки ден следващият убиец беше все по-близо. Хрумна ми, че би трябвало да съм благодарен, че Камата на Джерег вече не е в занаята, тя беше съвършена за тази работа. Ако схващате иронията в тази мисъл, може да се позабавлявате заедно с мен. Ако не, съжалявам. Не съм в настроение да обяснявам.
На другата сутрин Лойош поднови издирването си в града. Знахарят и вещерът дойдоха малко след обяд и отново ме мушкаха, ръгаха и си мърмореха, докато ми сменяха превръзките.
— Не би трябвало да останат много белези — заяви той в един момент.
Уведомих го, със стиснати зъби, точно колко малко ми пука за белези. На него като че ли не му пукаше дали ми пука за белези. Предполагам, че бе въпрос на професионална гордост. За професионалната му гордост ми пукаше точно колкото на моите „пациенти“ им пука за моята.
Когато прегледът най-после приключи и вещерът се посуети още малко над мен, и си помърмориха още малко, поговориха и с Михай за грижите и храненето на несправедливо пострадали странстващи убийци.
— Смятам, че сте извън опасност — каза Айбрамис, което за малко да ме накара да избухна от смях.
После го разбрах и рекох:
— Чакай, мислеше, че може да умра ли?
— Тялото ви е понесло твърде много.
— Не умирам така лесно — казах му.
Изсумтя презрително на евтиното ми перчене. Мда, сигурно беше прав. Глупаво беше, че го казах. Но пък той беше знахар. Сигурно беше чувал много подобни глупости. Това е едно от предимствата на професията ми. Или на бившата ми професия по-точно: ако си вършиш работата добре, „пациентът“ няма шанс да каже нищо глупаво.
Лойош не намери Тереза и ме разубеди да пратя Роуца да му помага. Тя остана с мен, сгушена до ухото ми. Целият ден мина така — не се случи нищо, което да си струва да разказвам или дори да мисля за него — до вечерта. Докато си лежах и слушах смътно отекващия смях и говор от хана долу, на вратата се почука плахо.
Роуца веднага застана нащрек, като коваш, надушил вълк. Никой, дошъл да ме убие, нямаше да почука на вратата, а и щеше да е все едно дали ще му кажа да си върви, тъй че извиках на лицето да влиза.
Оказа се дребен мъж, облечен в нещо като кафява риза и широки панталони, които според мен някога трябваше да са били черни. Имаше ъгловата челюст и брада, с която явно се гордееше много: тънко обрасло по страните, което продължаваше ъгъла на челюстта до остър връх на около четири санта под брадичката му. Поглеждаше ту към мен, ту към пода и стискаше в ръка избеляла синя капа.
— Влез — повторих и той влезе. Почтително. Не приличаше на селяк — селяните не си оформят брадите така, — но се държеше като такъв.
— Сърдечни благопожелания, милорд. — Страхопочитанието направо се лееше от него. Беше отблъскващо.
— Настани се някъде — поканих го. — Щях да стана да се поклоня, но няма да се справя много добре.
Явно не знаеше какво да отвърне на това, тъй че седна и заби очи в капата си.
— Аз съм Мерс Владимир — казах му.
— Да, милорд.
— Разбрах, че сме роднини.
Той кимна и изведнъж като че ли се поуплаши. От мен ли? Или от това, което можеше да означава роднинството му с мен? Едва ли второто. Явно не много хора вярваха, че името ми наистина е Мерс. Което и не беше, тъй че май бяха прави.
— Знаеш за случилото се, разбира се. Със семейство Мерс.
Той кимна, все така сковано и все така стиснал капата. Ако можех да се движа, щях да го зашлевя.
— Те ми бяха роднини, нали разбираш. А ти си им роднина.
Явно не му харесваше накъде тръгва разговорът.
— Не те ли засяга това, което се случи с тях?
Едва сега ме погледна и долових някакъв проблясък в очите му, само за миг. Не го очаквах. После отново заби поглед в капата си и рече:
— Засяга ме, милорд.
— Е, намерението ми е да направя нещо по въпроса.
— Милорд? — Погледна ме все едно току-що съм обявил плановете си да ми порасте още една глава.
— Намерението ми е да не позволя на някой да си мисли, че роднините ми може да бъдат избивани безнаказано. Смяташ ли, че това нещо трябва да се позволи?
Устата му се отвори няколко пъти беззвучно, след което той рече:
— Не, милорд, но…
— Но какво?
— Какво мога аз да…
— Ако желаеш, можеш да ми помогнеш.
Ужасно му се искаше да попита: „А ако откажа?“, но не посмя. Нямам нищо против страхливостта. Уважавам страхливостта. Практикувам я при всяка възможност. Но от малодушието нямам полза. Не, искам да кажа, не ми харесва. Доста често съм откривал, че го прилагам.
— Какво мога да направя за вас? — най-сетне попита той. Попита го с тона „Каква полза изобщо може да имаш от мен?“ вместо с „Предлагам ти помощ“.
— Е, няма да искам да убиваш хора.
Той отново вдигна очи и видях онзи поглед. Пак само за миг.
— Какво искате от мен?
— Казах ти какво ще правя. Готов ли си да ми помогнеш, или не?
Стисна челюсти. Накрая, все така забил очи в капата, рече:
— Не и без да знам какво искате да направя.
Виж ти! Браво на него. Неволно бях впечатлен.
— Имаш право. Искам да ми отговориш на няколко въпроса.
Той кимна.
— Това бива.
— Ще видим. Колко знаеш за историята на фамилията си?
— Милорд? Вече казах, че сме роднини на…
— Да. Но защо името ви е сменено?
— Милорд? Не е.
— Тъй ли?
— Не е, сър. Старият Матяш си е сменил името. Моят прапрадядо, братът на Матяш, е запазил името, с което се е родил.
— Добре. — Дотук поне съвпадаше с казаното ми от отец Нойдж. Обичам да ми се потвърждават разни неща. Дава ми едно такова топло, уютно усещане.
— А вярваш ли в онова, което се говори за тях?
— В смисъл?
— Че са зли, че призовавали демони.
— О, тая приказка ли? Аз не съм селяк, лорд Мерс. Образовах се. В училището; Мога да чета, да пиша, да смятам и да мисля. Не, не вярвам на това.
— Какво училище?
— В Бурз има училище от много години. Да ни учат на знаците, на сметките и на гражданство.
— Гражданство?
— Да си изпълняваме дълга към страната и графството.
— Хм. И какъв ти е дългът към страната и графството?
Той за първи път се усмихна. Подсмихна се хитро всъщност.
— Тая част не я научих толкова добре. Ако искат да им се бия във войните, ще трябва да ме закарат насила.
— Разбирам. Значи селяните не могат да четат?
— Селяните ли? Не. Не е отворено за селяните. Само за деца на заводски работници.
— Хмм. А децата на търговците?
— Тях ги учи отец Нойдж.
— Добре. Значи не вярваш в призоваване на демони и в зли вещери. Тогава защо повечето от фамилията Мерс са напуснали?
— Защото селяните вярваха на тези неща.
— Нямаш високо мнение за селяните, а?
— Те са невежи. Не е по тяхна вина — добави великодушно.
Повечето хора като че ли изпитват удоволствие в това да се чувстват по-висши от някого. Не съм такъв, което ми е приятно, защото ме кара да се чувствам по-висш.
— Защо? — попитах.
— Кое?
— Граф Секереш. Защо е открил училище?
— Не този. Дядо му. Защото трябва да можеш да четеш, за да работиш в завода, нали разбирате. Не е само мускул, трябва да използваш главата си, за да правиш хартия. В смисъл да я правиш както трябва. Процесът…
— Добре — прекъснах го. — Разбрах.
Говореше гордо. Не беше селянин. Беше по-висш.
Това също бе част от загадката.
Не се разсейвай от сенки, Владимир. Съсредоточи се върху целта.
Сенки имаше навсякъде.
Има сенки, покриващи действията на хора, които не искат да се знае какво вършат. И има сенки, покриващи умовете на хора, които не искат да виждат, и дори сенки, покриващи умовете на онези, чийто живот става по-лек, ако вярват, че са безпомощни. Сенки, сенки навсякъде. Не позволявай да те разсейват, Влад.
В толкова малко градче човек би си помислил, че нищо не би могло да се скрие. Че всеки ще знае работата на всеки друг. Веднъж бях споменал това на дядо ми, когато ни посъветва с Коути да напуснем Адриланка и да си намерим някое градче някъде. Беше казал, че не е толкова вярно, колкото си мислят някои — че малките градчета са пълни с тайни. Ако беше прав, то просто бе възможно да…
— Милорд?
Саабо ме гледаше.
— Извинявай, бях се замислил. Спомнях си неща, които дядо ми разправяше за Изтока.
— За Изтока ли?
— За тази страна. Фенарио.
— Какво ви разправяше той, милорд?
Поклатих глава на възглавницата и се вторачих в тавана. Таванът започваше да ми омръзва.
— Има ли къща тук?
— Милорд?
— Къща за, мм, не знам как бихте го нарекли тук. Момчета и момичета, които… не, предполагам, че тук ще са само момичета. Момичета, които за пари…
— О! — Първо се изчерви, а после ме погледна озадачено, сякаш се чудеше как в моето състояние мога да се възползвам от подобно място. След това рече: — Не, милорд. Но има момичета, които работят от „Мишката“.
— Разбирам. А ти възползвал ли си се от услугите им?
Този път не се изчерви, а само поклати глава.
— Никога не съм го искал, милорд. На младини, ъъ, изобщо не ми се е налагало.
Реших, че не лъже, което бе жалко, защото означаваше, че няма да може да ми каже едно от нещата, които трябваше да разбера.
— Гилдията ли надзирава тези услуги?
— Естествено, милорд.
— И е законно?
— Разбира се. Защо…
— Дядо ми разправяше, че често е забранено със закон, но позволено по обичай.
— А. Разбирам. Не, тука няма такива закони.
И точно тогава, в един от най-добрите случаи на случайно съвпадение във времето в кариерата ми, на вратата се чу леко почукване, което вече бях започнал да познавам.
— Трябва да е знахарят ми — казах. — Благодаря ти, че отдели време да посетиш болен роднина.
Отвърна с лека усмивка, придружена от поклон, и с капата в ръка излезе заднешком, докато Айбрамис и вещерът влизаха. Забелязах, че Айбрамис кимна на Саабо, който му отвърна с усмивка като на познат, а после удостои и вещера с вежлив поклон.
Съвсем не беше лош този Саабо. Но все пак бе прекалено вежлив нещастник и с удоволствие бих го сритал.
Малко по-късно Айбрамис отбеляза, че напредвам добре, и ме похвали за общо взето добрата ми форма. Като за човек, който дори не можеше да стане — дори да стане! — не го взех прекалено на сериозно. Вещерът мърмореше и мърмореше, и сменяше превръзките ми, а когато се канеха да си тръгнат, казах:
— Един момент, моля.
Айбрамис придоби физиономията на знахар, който се готви да отвърне учтиво на ужасно трудни въпроси по състоянието ти или на невъзможен за отговор въпрос кога ще можеш да правиш едно или друго. Попитах:
— Какво знаете за Изкуството?
— Аз ли?
— Да.
— Знам как да прилагам превръзки и настойки, приготвени от хора, които го изучават. Не ми трябва повече от това. — Изглеждаше леко обиден.
— Ще ми простите. — Прибягнах до приятелския си и искрен тон. — Никога не съм разбирал напълно връзката между Лечебните изкуства и Изкуството на вещера, а стана важно да го разбера. В Империята е друго. Има определени магьосници, които специализират в телесно изцеряване, и такива, които наричаме знахари. Тук — не знам.
Запремествах поглед от Айбрамис към вещера и обратно. Двамата стояха над леглото ми, сплели пръсти пред чаталите си. Айбрамис като че ли се канеше да попита защо е важно това, но рече:
— Тук си съдействаме много. Ако преценя, че някой пациент се нуждае от определен цяр, някой вещер ще го направи. Също тъй определени спешни проблеми най-добре се оправят от вещер.
— Значи, като изключим най-спешните случаи — такива като моя например, — можете да прибегнете до помощта на вещер, за да направи настойки, лекарства…
Той кимна.
Не откъсвах очи от него. Изчерви се съвсем леко, но не каза нищо. Кимването запазих изцяло за себе си.
Попитах:
— Познато ли ви е нещо, наречено немайбетешек?
Ще трябва да ме извините, но за това няма дума в северозападния език. Дядо ми обаче се постара да науча фенарийската дума за него, докато ме подготвяше за първата ми визита тук. „Трудно е да го излекува знахар, но е лесно да го предотврати вещер, Владимир“, беше ми казал. Понякога се чудя какво си мисли за мен.
Знахарят се ококори.
— Разбира се, че го знам. Никога не Съм мислел да… какво ви кара да мислите…
— Не. Нямам го. Просто исках да разбера дали сте запознат с него.
— Ами, много има от тях, не само овчата болест, както си мислят повечето. И разбира се, знам нещо за него, но защо…
— Често ли се появява в работата ви?
Той се намръщи.
— Не бих казал, че това е уместен въпрос.
Изсмях се. Не можах да се сдържа.
— Гледате ме, все едно не разбирате, че хора ми причиниха това. И че може да поискат да го направят пак. Когато ви питам нещо, то е, защото е свързано със състоянието ми, по един или друг начин.
— Как би могло да…
— Не. Няма да ви кажа, знахарю. А и бездруго не държите да го знаете.
Позамисли се, после кимна на вещера да тръгват и каза:
— Добре. Довиждане засега.
— Не. Трябва и него да попитам за това.
Знахарят си пое дъх и бавно издиша.
— Е, добре.
Почти затворих очи — стария трик с наблюдаването на някого изпод клепачите. Изобщо не можеш да виждаш добре и изобщо не е толкова убедителна заблуда. Но от време на време можеш да заблудиш някого, че не обръщаш внимание. Съмнявах се, че ще мога да заблудя Айбрамис.
— Често ли се появява в работата ви? — повторих въпроса си.
— Не. Почти не се среща. Много рядко, когато някой младеж иде до столицата или посетител… — Замълча. Аз се изкисках. Ноздрите му се разшириха и той заяви: — Няма да ви дам имената на хора, които съм излекувал.
— Не ми и трябва да ги знам. Но трябва да знам защо.
— Моля?
— Бил съм в „Мишката“. Виждал съм много момичета, които се мотаят там, и знам какви са. Как става така, че не сте зает денонощно с такива лечения? Има ли друг знахар, който се оправя с това?
— Има други двама в градчето и може би някой от тях да…
— Някой от тях лекува ли въпросната болест между, мм, „кадифените дами“, както ги наричат там, откъдето дойдох, хора, с които не разговарям?
— Не, доколкото знам.
Натърти на всяка дума грижливо, както прави човек, когато чувства, че е под достойнството му изобщо да отговаря на такива въпроси. Във фенарийски ефектът е много по-изразен, отколкото в северозападния, защото отнема цялата плавна мелодичност от езика. Единственото, което можех да направя, бе да не се изсмея.
— Правите ли, мм, нещо, за да предотвратите такива болести? Или да проверявате за тях?
— Не.
— А някой от колегите ви?
— Не, доколкото знам.
— Тогава обяснете ми, защо такива болести не са постоянен проблем за вас?
— Не знам — отвърна той. — Просто никога не е било проблем.
— И никога не сте се замисляли за това?
— Съжалявам, лорд Мерс, но наистина смятам, че…
— Добре. Благодаря ви. Разбрах каквото ми трябваше.
— Лек ден тогава. Ще ви прегледам утре.
Наистина бях открил каквото исках. Наблюдавал бях вещера през цялото време.
След като си тръгнаха, осъзнах колко съм изтощен. Но не заспах. Седях и се мъчех да свържа последните развързани краища в главата си. Изобщо не съм толкова добър в това. В смисъл, идеите ми идват, когато говоря или чувам разни неща, или виждам разни неща. А когато говоря с Лойош, понякога мога да ги проумея, докато му обяснявам нещата. Но просто да седя така и да се опитвам да изчисля как всичко се свързва, някак не ми идва естествено.
Все пак постигнах известен напредък, докато си мърморех полугласно: „Е, добре, ако те са направили това, той трябва да е направил онова, поради което аз си помислих онова…“ И т.н.
Още сглобявах нещата, когато бях прекъснат от думите на Лойош в ума ми:
„Никакъв късмет дотук, шефе. Колко още искаш да остана?“
„О, извинявай, приятел. Спокойно можеш да се върнеш. Сигурно вече е време за храна“.
„Довечера пак ли съм тук, или има нещо ново?“
„Не знам за нещо ново, но не, няма да се налага да търсиш Тереза“.
„Ти ли я откри?“
„Не. И ти няма да я намериш. Съжалявам, трябваше да ти го кажа още когато го разбрах. Тя е мъртва“.
16.
БОРААН: Скъпа, ако съм, за пореден път, казал случайно единственото нещо, което ти дава цялото заключение, ще… ще…
ЛЕФИТ: Ще пиеш?
БОРААН: Разбира се.
(Лефит отива до шкафа с бутилките.)
Беше пладне и работниците се трудеха здраво в завода, а селяните вършеха каквото вършат селяните по това време на годината. Копаеха нещо, предполагам. Прозорецът бе отворен, за да пропуска вонята вътре. Не, още не бях свикнал с нея. Е, всъщност не знам, може би бях. Дразнеше ме по-малко, отколкото преди. Но и не бях имал толкова много нещастия преди. Не се оплаквам, просто констатирам факт.
Разполагах с повечето. В смисъл, знаех кой какво се бе опитал да направи и защо го бяха направили, и кой е бил глупавият (аз бях, в случай че се чудите). Нещо повече, знаех какво бих могъл да направя по въпроса. По принцип. Но не можете да приложите план „по принцип“. А когато не можете да се измъкнете от болничното си легло, възможностите ви по отношение прилагането на насилие са ограничени, да се изразим така.
Беше дразнещо. Изглеждаше, все едно че съм толкова близо до възможността да се справя с проблема, че разполагам с всичко, което ми трябва, стига само да мога да измисля как да се започне. Трябваше да го поразчепкам с някого, просто да разполагам с някой, от който идеите да отскачат, докато отговорът не се утаи. Трябваше ми…
Лойош влетя През прозореца и още преди да се е настанил, рече: „Добре, какво стана?“.
„Зададох някои въпроси, получих някои отговори, направих някои умозаключения“.
„Умозаключения? Правиш умозаключения? Оставих те сам, само за четири часа и ти почваш да правиш умозаключения?“ „Мъча се да намеря думи, с които да опиша колко е смешно“. „Е, ще споделиш ли с мен тези умозаключения?“
„След оная шега не съм сигурен. Освен това все още не съм наместил всичко“.
„Но си сигурен, че е мъртва?“
„Би трябвало да е. Не могат да я оставят жива, докато мога да говоря, а точно сега не могат да рискуват да ме убият“.
„Кои са «те», шефе?“
„Мда, това е големият въпрос, нали?“
„Долавям самодоволство“.
„Аха“.
„Самодоволство и безпомощност не са добра комбинация за теб“. „Това заплаха ли е?“
„Позна“.
„Добре. Само проверявам“.
Роуца вдигна глава и изсъска. Лойош се извърна към нея и главата му закима нагоре-надолу — така правят джерегите, когато се смеят. „Какво ви е толкова смешно?“
„Не ти трябва да знаеш, шефе“.
„Знаеш ли, Лойош, мисля, че бих могъл да свикна ти да хвърчиш насам-натам и да ми намираш разни неща, докато аз просто си седя и върша мисленето“.
„Хе. За една година ще станеш двеста кила“.
„Е, и?“
„Трудно е да избягаш от джерег, когато тежиш двеста кила“. „Добре, прав си“.
„Шефе, не мислиш ли, че може би е време да ми кажеш какво става?“
„Мисля, че е време да разбера какво да направя“.
„Мога да ти помогна повече, ако знам“.
„Да, но ми е забавно да те държа в напрежение. Инвалид съм, трябва да ми позволиш малките удоволствия“.
„Шефе…“
„Добре“.
Помислих около минута.
„Значи имаме едно трикрако столче: графът, Гилдията и Вещерското сборище. Никой от тях не вярва на останалите, никой от тях не обича другите, никой…“
„Ще изриташ едно от крачетата“.
„Точно“.
„Как?“
„Още работя над това“.
„Как разбра, шефе? Имам предвид, за столчето?“
„Е, има някои дреболии, които все още трябва да потвърдя“.
Михай влезе с храната ми. Лойош запази мълчание, понеже знае колко мразя да говоря, докато ям.
Михай не знаеше.
— Видях, че стария Саабо беше тук — рече той, докато усърдно се опитвах да греба яхния от дървена купа със сребърна лъжица — мисля, че за първи път пробвах тази комбинация.
— Да — отвърнах, след като преглътнах. — Поприказвахме си приятно.
— Добре.
— Не го харесваш, нали?
Той подскочи, все едно че го зашлевих.
— Какво имаш предвид? — Изчаках го. — Аз такова… той е голям мъж, тъй че не ми е приятел или нещо такова. — Продължих да чакам. — Да — заяви накрая, стиснал непокорно челюсти, сякаш очакваше да възразя. — Не го харесвам.
Кимнах и казах:
— И аз на твое място нямаше да го харесвам.
Михай сякаш се стъписа.
— Защо? Той какво ти каза за мен?
— Нищо. Името ти изобщо не се спомена.
— Тогава защо…
— Защото си селянин, а той няма високо мнение за селяните.
— Е, то и аз нямам много високо мнение за… — И млъкна.
— Не те упреквам. Но пък и аз нямам много високо мнение за него. Роднина е в края на краищата.
Михай ме изгледа замислено.
— Нима? В смисъл, наистина ли ти е роднина?
— Да. Наистина. И ако повече хора го бяха повярвали… все едно. Извинявай. Разсъждавам на глас.
Той се покашля.
— Лорд Мерс…
— Влад.
— Влад. Не съм ти го казвал, но съжалявам за станалото с теб.
— Благодаря. Аз също. Но много скоро всичко ще си дойде на мястото.
— Наистина?
Кимнах и отпих от виното, доволен, че мога да вдигна чашата без затруднения.
— Толкова сигурно, колкото, че името ми е Мерс Владимир.
Той като че ли прие това, ако можеше да се съди по мърморенето.
— Винаги ли е така? — попитах го.
— Как?
— Като със Саабо. Заводските работници презират селяните.
— Ами, то и ние не можем да кажем кой знае какво добро за тях. Миришат.
— Забелязах, че посещавате различни заведения.
— Какво?
— Пиете на различни места.
— Ами да. Само понякога момчетата ще влязат не където трябва и почва бой. Не се случва често обаче. Гилдията скача много бързо.
Кимнах.
— Да, лошо е за бизнеса, предполагам.
Усмихнах се наум. Нищо ново тук, но потвърждаването на това, което подозирах, определено беше приятно.
Михай привърши с помагането да се нахраня и отново напусна, все така леко озадачен.
„Добре, шефе. Нещо против да обясниш?“ — попита Лойош.
„Имам някаква идея, но няма как да стане, освен ако графът, Гилдията и Сборището не са скачени съдове, защото иначе няма как да се получи. Подозирах, но до днес не бях сигурен“.
„Добре, шефе. Какво откри?“
„Курвите тук нямат проблем с овчата болест“.
„Което значи?“
„Което значи, че между Гилдията и Сборището има бизнес уговорка. Взаимна изгода, взаимна зависимост“.
„О. Какво е овча болест?“
„Не ти трябва да знаеш. Ти си джерег. Имунизиран си. Радвай се“.
„Но… Е, добре“.
Опитах да се надигна. Не успях. Още не знаех как да избия въпросния крак на столчето. Лойош мълчеше и отново превъртях в ума си това, което знаех. Не стигнах доникъде.
Кого да подгоня? Дани? Ролята му в това, оказва се, беше най-лесната за отгатване. Но не, с него беше приключило. Не можех да го използвам. Вероятно никой не можеше да го използва. С малко късмет, вече трябваше да се е махнал от страната. Орбан? Не, той беше твърде умен и вече щеше да го е схванал.
Опитах се отново да се надигна и отново не успях. Отпуснах се, изпотен и задъхан. Намръщих се.
„По-спокойно, шефе. Ще докараш на знахаря сърдечен удар“.
„Благодаря, Лойош“.
„За какво?“
Не отговорих веднага. Просто си седях и се усмихвах, докато мозъкът ми правеше щрак, щрак, щрак — също като преди, също като в доброто старо време. Да. Можеше да са ми натрошили тялото, но мозъкът ми все още работеше. Ако си мислите, че това не с важно за някой в моето състояние, значи мозъкът ви не работи.
Кимнах на себе си, а Лойош каза:
„Сега ли трябва да е?“
„Кое?“
„Разбирам, че искаш да уредиш нещата, шефе, но има ли някаква причина да не можеш да се върнеш след година и да го направиш тогава?“
„Странно, че трябваше да го кажеш. Ако ме беше попитал преди няколко минути, щях да ти кажа «забрави» — точно както казвам днес, — само че преди няколко минути нямаше да мога да ти изтъкна добро основание“.
„О, разбирам. Добре, шефе. Какво е великото основание?“
„Вече не се налага. Мога да уредя нещата веднага. Днес“.
„Можеш да изриташ крачето?“
„Да“.
„И да си сигурен, че правият печели?“
„Няма прав, има само крив“.
„Кой е кривият?“
„Сборището“.
„Добре. Но как ще го уредиш, като лежиш проснат на гръб?“ „Не аз. Михай“.
„Нямам търпение да видя как ще стане това“.
„Нямам търпение да приключа с това и да се махна от това градче“.
„Първото нещо, което си казал и с което съм съгласен от повече от седмица“.
„Да. Което ми напомня. Трябва да уредя бързо изнасяне оттук, щом работата приключи“.
„Това е второто. Някаква идея как да го направим?“
„Мисля, че трябва да говоря с отец Нойдж“.
„Защо?“
„Той може да го направи и ще го направи“.
„Ъъ, разбира се, шефе. Ще излетя и ще го намеря“.
Засмях се.
„Не мисля, че ще се наложи“.
„Шефе, няма ли просто да ми кажеш какво става?“
Не отговорих.
„Не искаш да ми кажеш, така ли?“
Не отговорих.
„Прекараха те, нали?“
Позяпах дълго в тавана. После кимнах.
„Мислех си, че някой ме разиграва. Не бях разбрал, че ме разиграват всички“.
„О! Действат заедно?“
„Не. Там е работата. Сами, независимо един от друг. Точно това ме подведе. Но ефектът беше все едно че действат заедно“.
Той ме остави на мира. Знаеше, че рано или късно ще му кажа. Понякога може да прояви разбиране, малкият му кучи син.
Всичко, което му бях казал, бе вярно и бях убеден във всичките си изводи, и планът, който се оформяше в главата ми, изглеждаше разумен. Но все още съществуваше онзи единствен фактор, който не можех да контролирам, не можех да видя, не можех да го предвидя и определено не можех да го пренебрегна: джерег знаеха къде съм. Да, все още в голяма степен бях убеден във всичко, което бях казал: един драгар щеше да изпъква, а едно моргантско оръжие определено щеше да изпъква още повече. Но неказаното беше: дай им достатъчно време и те ще измислят как да заобиколят тези проблеми. Те са упорити, те са брутални и когато са наложи, са изобретателни. Знам го, нали бях един от тях.
Веднъж един тип, когото трябваше да елиминирам, се бе обкръжил с толкова стабилна защита, че подкупването на всички щеше да ми струва повече, отколкото ми плащаха за работата. Тъй че наех един актьор за ролята на законен търговец криота, друг да играе ролята на дребен бос от Свещоград и още няколко да играят мутри и лакеи и в продължение на цели единайсет седмици уреждах фалшива бизнес сделка за типа, само за да го докарам на среща — без никаква охрана, разбирате нуждата от дискретност, — на която се оказа, че съм единственият, който прави някакъв бизнес. Цялата история — защо трябваше да дойде, как се разигра всичко — е интересна и може да я разкажа някога. Беше сложно, изящно и, ако може да се изразя така (след няколко първоначални издънки и няколко по-страшни момента тук-там), съвършено.
Само дето не беше уникално.
Имам предвид следното: дайте на джерег достатъчно време и те ще намерят начин да те заковат. Давах ли им достатъчно време? Не.
Огледах отново онова, което знаех, и най-накрая казах:
„Добре, хайде да го правим“.
„Сега ли?“
„Сега. Мислиш ли, че ще можеш да отвориш багажа ми и да ми извадиш нещо от него? Трябва да е в кутията или до нея“.
„Може би, шефе. Мога да опитам. Стига да обещаеш, че няма да има натяквания за противоположните палци, ако не успея“.
„Никакви за цяла седмица, Лойош, обещавам“.
„Какво искаш?“
„Знаеш ли онова шишенце, в което държа тинктура от литандриал?“
„Кое? А, да. Тъй като не мисля, че ще дадеш копривата на някой, допускам, че имаш болки в кръста. Но не трябва ли да помолиш знахаря…“
„Лойош, точно сега дори не бих забелязал болките в кръста, ако ги имах. Просто ми го донеси, ако можеш“.
Можа и след малко го държах, и разбрах, че отварянето на здраво затворено с тапа шише е много по-трудно, отколкото да се храниш сам. Най-сетне успях да го отворя.
„Сега ми трябва някакъв парцал“.
Не зададе въпроси, просто порови в сандъка и измъкна едни стари… добре де, едни стари гащи. Не можех да съм придирчив в този момент. Капнах малко на едно по-бяло местенце и го наложих колкото се може по-добре, после грижливо изтрих излишъка от мустаците си.
„По дяволите, Лойош. Жалко, че нямам огледало. Как изглежда?“
„В сравнение с какво?“
„Все едно. Трябва да свърши работа. Разкарай тоя парцал“.
„С удоволствие“.
„И никакви шегички, чу ли ме?“
Отпуснах се отново на леглото и прекарах известно време в упражнения, като си напомнях да не си ближа устните.
„Можеш ли сега да прибереш и шишенцето?“
„Шефе, да не си се побъркал?“
„Не се подигравай на изпаднали в беда, Лойош. Не само че съм развалина, но както виждаш, току-що бях нападнат от вещер“.
„Нападнат си от…“
„Не виждаш ли? Червени устни! Вещерският знак?“
„Ъъ, кого се опитваш да убедиш?“
„Сядай и чакай. Всичко ще се изясни“.
Когато Михай донесе обяда ми, лежах на леглото и едва дишах или изобщо не дишах. В случай че ви е любопитно, дишате само през носа, в гърдите, бързи и къси вдишвания; и можете да го правите вечно, въпреки че трябва малко упражнение да дишате само с горната част на гръдния кош. О, и устните ми, разбира се, имаха ясно изразен червеникав оттенък.
Михай изтърва купата с яхния (което, от гледна точка на Лойош и Роуца, беше или неочакван бонус, или единственото ценно нещо в целия план), изпищя и драсна навън.
Отпуснах се и зачаках зад кулисите следващото действие, в което щях да потрябвам като прословутия търговец в маниерна криминална комедия. В цялата работа най ми харесваше това, че ако не се получеше, нямаше никакъв риск — какво бях направил? Ами, бях взел лекарство против болки в кръста и след това бях задрямал; всичко останало бе просто пресилена реакция на едно суеверно селянче.
Освен ако, по някаква случайност, Орбан не чуеше твърде скоро за станалото и не се досетеше, че е игра. В такъв случай бях труп. Но човек трябва да поема някои рискове. Много по-вероятно бе да чуе за случилото се по-късно и или да успее да сглоби нещата само отчасти, или да разбере всичко и да не му пука. И в двата случая беше добре.
Първи пристигна Айбрамис, със смесица от тревога и гняв на лицето. Беше странно, трябва да призная. Очаквал бях да се появи. Беше професионалист в края на краищата. Не бях очаквал да го приеме лично обаче.
Първото, което направи, бе да поднесе до устните ми огледалце. Изпод клепачите реших, че съм се справил съвсем не толкова зле. Промълвих:
— Знахарю?
Гласът ми бе слаб и жален, глас на човек, едва успял да се задържи отсам Великата нощ. Хе. Пропуснал съм си призванието. Дали Миерсен би ме взел за ролята на Първи ученик.
— Лорд Мерс! — рече той. — Помислих, че сте… Добре ли сте?
— Какво… стана? — успях да прошепна с почти непомръдващи устни.
— Какво стана? — върна ми той въпроса.
— Не…
— Лорд Мерс?
Отворих очи.
— Лежах тук. После… не можех да дишам. Само това помня. Фенарийският, казвал ми беше дядо, е език богат на ругатни, които не се превеждат добре. Да, наистина е така.
Промълвих:
— Какво…?
— Вещерство — заяви той мрачно. — Някой е направил опит за покушение над живота ви.
Поклатих глава.
— Не може. Имам имунитет. Естествен…
— Вещерство е — повтори той твърдо.
Ако искате да убедите някого в нещо, което е свързано с неговата област, но все пак е извън нея, първо насадете подозрението в ума му, а след това го отречете с някакъв неубедителен довод.
„Шефе? Знаеш, че при един внимателен оглед от вещер това няма да издържи“.
„Знам. Точно в това му е чарът“.
Вещерът, с когото беше работил (така и не бях научил името му), влезе някъде в този момент и понечи да ме прегледа, но Айбрамис го изгледа свирепо, засъска му тихо, после го дръпна в ъгъла и му заговори нещо. Вещерът клатеше глава и махаше с ръце да отрече.
Опита се още два пъти да ме прегледа, но Айбрамис не му позволи да припари до мен. Разумно: изглеждаше, че Сборището току-що се е опитало да ме убие. Изглеждаше, че спорът може да премине във физическа разправа, при която бих заложил на вещера.
Признавам, че изпитвах малко съжаление към горкия вещер. В края на краищата беше дал всичко от себе си, за да ме изцери. Но запарките му бяха ужасни на вкус, тъй че не се чувствах чак толкова гузен.
Освен това точно в този момент у мен нямаше много място за странични чувства — в смисъл, каквито и да било, освен необходимостта да приключа бързо с тази работа и да се махам от този град.
Вещерът напусна, след като заяви гръмко, че ще говори със старшите си, а те ще се обадят на знахаря.
И тук крачето се счупи.
Айбрамис дойде при мен и преслуша гърдите ми с някакво устройство, което се пъхаше в ушите му и с което приличаше на слон. Попита:
— Как се чувствате?
— По-добре — промълвих немощно. — Дишам… по-леко.
Той кимна и обясни:
— Имунитетът ви е съпротива, а не пълен имунитет, както е обикновено с такива неща. — Обичам, когато хората стават педантични за неща, от които не отбират. — Но този път е спасил живота ви — добави той. — Опитали са се да ви задушат от разстояние. Веднага ще се погрижа да няма повече такива опити.
Простенах, понечих на два пъти да проговоря и най-после успях.
— В случай че… не успеете…
— Хмм? Да?
— Желая да видя… отец Нойдж.
Той ми кимна разбиращо.
— Естествено. Ще пратя да го повикат.
След като Айбрамис излезе, Лойош каза:
„Добре, шефе, ако това беше някакъв сложен начин да се видиш с жреца, признавам, че успя. Но нямаше ли да е по-лесно…“
„Почакай и ще видиш“ — отвърнах му.
„Мислиш ли, че това ще накара графа да нападне Сборището?“
„Не точно. Малко е, мм, по-сложничко“.
Айбрамис удържа на думата си: отец Нойдж се появи след по-малко от час. Изражението му бе сдържано и отчуждено. Приличаше на човек, който се кани да предложи утешение на умиращ или вероятно умиращ. Приближи се до леглото и не знам какво се канеше да каже, защото го прекъснах с:
— В святото име на Вийра, богинята демон, която притежава душата ми според древните договори, настоявам за убежище.
Когато дар словото му се върна, той успя да отрони:
— Мислех, че…
— Да. Всъщност не умирам. Просто недоразумение. Е?
— Убежище?
— Точно така.
Изглеждаше притеснен.
— Домът ми е малък, но…
— Но не бих оцелял и шейсет часа в него. И вие вероятно ще си идете с мен. Не че това ме засяга особено, честно казано.
— Тогава…
— Трябва да се махна от града, от страната, на някое безопасно място, и трябва да ми го уредите. Тайно. Защото, заклевам ви се в името на Вийра, само да стигне до подходящите уши, че дори знаете къде съм, ще ви убият на път да стигнат до мен. И не се опитвайте да стигнете до тях, защото нямате и представа кои са те. И не си и помисляйте да ми възразявате, защото ще ви убия, и не си въобразявайте дори за миг, че не мога да го направя. Ако умра, моите джереги ще ви изядат трупа. Наясно ли сме по това?
Устните му се размърдаха беззвучно. После кимна.
— Не са нужни заплахи, лорд Мерс. Настояхте за убежище в името на богинята… — направи някакъв жест, нещо жреческо сигурно — и това е достатъчно. Разбира се, ще ви помогна с всичко, което е по силите ми. Първият въпрос е: къде бихте искали да отидете?
— Във Фенарио.
— В столицата?
— Най-трудното място, където могат да ме намерят, дори и да ме проследят.
Той кимна.
— Добре. Сега, за пренасянето ви там…
— Лодка?
— Да, точно така. Мога да уредя това. Кога?
— Тази вечер.
„Да!“
„Млъкни!“
— Тогава остава само да решим как да ви изнесем оттук.
— Михай ще помогне. Помолете го.
— Добре. Кога?
— Два часа след залез-слънце.
— Съгласен. Ще съм тук с Михай и лодката ще е готова.
— Погледнете ме, отец Нойдж.
— Да?
— Погледнете ме в очите и се закълнете в богинята демон, че няма да ме предадете.
Имаше вид на човек, който се мъчи да реши дали трябва да се ядоса, но нещата се развиваха твърде бързо за него. След миг, колкото да уталожи гордостта си с едно намръщване (не беше зле като за аматьор), каза:
— Заклевам се в името на Вийра, богинята демон, че ще изпълня споразумението ни и че няма да ви предам, иначе нека богинята накаже безсмъртната ми душа. — Погледна ме. — Вярвам, че това е достатъчно?
— Напълно — отвърнах.
Той изсумтя и излезе. Михай влезе още преди вратата да се затвори.
— Лорд Мерс! Вие…
— Влад — казах му. И добавих: — Добре съм. — С много лека нотка на слабост в гласа, за да не ми се налага да отговарям на смущаващи въпроси.
Той се засуети около мен и се заозърта из стаята, сякаш си търсеше нещо за правене, после се сети за яхнията и попита дали мога да похапна. Отвърнах половинчато, че бих могъл, тъй че ми донесе храна и се залиса да чисти оцапаното по пода. Лойош и Роуца не му бяха оставили много работа. Заявих, че искам да поотдъхна, и идеята, че трябва да напусне, не му хареса, но накрая отстъпи. Щом излезе, Лойош рече:
„Не че не съм доволен, шефе, но вярваш ли му?“
„На Михай?“
„На жреца“.
„О, да. Вярвам му“.
„Защо?“
„Защото не му давам достатъчно време, за да измисли оправдание да измени на клетвата си“.
„Сигурен ли си, че това ще подейства?“
„Да“.
„Лъжеш ли?“
„Предпочитам да го нарека преувеличение“.
„Добре. Ако нещо се обърка, ние с Роуца ще…“
„Вие няма да сте тук“.
„Какво?!“
„Не съм обяснил вашата част във всичко това“.
„Нямам търпение“.
„Ще ти хареса ужасно“.
„Лъжеш ли?“
„Предпочитам да го нарека ирония“.
„Добре, да чуем“.
„Второ, ще проследите Орбан, след като драсне“.
„Мм, кое е първото?“
„Ще наблюдавате как ще стане, за да мога да му се порадвам“. „Шефе, ще се получи ли?“
„Ще разбереш, когато разбера и аз“.
„А ако не стане?“
„Тогава се връщам и пробвам нещо друго“.
„Шефе…“
„Хайде да не се тревожим с разни «ами ако» точно сега, става ли? Време е Роуца да свърши своята част, за да може да се върне тук, докато ти вършиш своята, или поне скоро след това. Тя ще се оправи ли?“
Той не ми отговори, но тя излетя през прозореца, все едно знаеше какво й предстои да направи. След три минути Лойош ми съобщи, че Орбан е намерен, точно в „Острата шапка“ или „При Инчай“, ако предпочитате, точно където го срещнах за първи път. Стига някой да не забележеше малката й главичка, надничаща от ъгъла на прозореца, нямаше да го изгубим. А той, доколкото тя можеше да прецени, не изглеждал разтревожен или притеснен и не му личало, че има представа какво предстои.
Добре.
„Добре, шефе. Кога да тръгна?“
„Сега. Нещата би трябвало да започнат всеки момент. Щом прихванеш Орбан, Роуца може да се върне тук, както се разбрахме. И ако всичко тръгне идеално, можеш дори да се върнеш, преди да са дошли да ме вземат“.
„Кога за последен път всичко е тръгвало идеално?“
„Тръгвай“.
Излетя.
Прехвърлих нещата в главата си, за да видя дали не съм пропуснал нещо, дали има големи дупки в плана ми или малки неща, които може да се окажат рискови. Не можах да намеря нищо, а и да бях, сигурно нищо нямаше да мога да направя по въпроса.
Засега всичко действаше.
Щяхме да видим. Много скоро.
„Добре, шефе. Стигнах“.
„Знаеш какво да правиш“.
„Да, шефе. Готов съм, когато и ти“.
„Тръгвай“.
Отпуснах се, затворих очи и разтворих ума си за него.
Скоро се появиха образи.
Интерлюдия
Оставям се на вятъра да ме понесе нагоре до върха и там има място за кацане — твърде тясно, за да могат да стъпят ходилата ми, но достатъчно широко, за да се вкопча. Боли, но оставам там, наблюдавам и чакам. Храна на четири крака минава под мен, както и хора, млади и стари, а аз чакам…
Тук ще се случи, ако се случи. Тук, точно тук. Ще се случи или не; искам да се случи.
… става бързо. Литвам и бавно правя кръг, за да може той/ аз да видя по-добре. Биещи се хора…
Войници
… твърде много, за да мога да ги преброя…
Трийсет или трийсет и пет.
… щурат се…
Някой покрива тила. Капитанът изглежда хладнокръвен и печен; разбира си от работата.
… разбита врата, летят разни неща, парчета дърво навсякъде, хубаво! Няколко души се събират да гледат…
Нахълтват чисто и ефикасно; няма място за грешки. Добре.
… никаква врата, ще видя дали мога да влетя и да погледам веселбата…
„Внимавай!“
… да, добре, хубави моменти! Никаква кръв обаче, само…
Да, накарай ги да налягат на пода. Аз по-скоро щях да ги убия всичките, но просто съм в милозливо настроение.
… много викане и ревове…
Закани за възмездие, но им желая успех в това. Освен ако вещерите не се намесят, а те скоро ще си имат свои проблеми.
… и ето го него, с вързани отзад ръце, охх, зъбите се впиват дълбоко, дълбоко в…
„Не!“
… не протестира, иска да дере и хапе, и беснее, познаваш това чувство, аз също…
Да, копелето е побесняло. Горкият кучи син. Точно така, скърцай със зъби и настоявай да се видиш с графа. Да се видиш с графа ли? Искаш да се видиш с графа? Аз съм Владимир, графът на Шурке по милостта на нейно императорско величество Зерайка Четвърта. Можеш да се видиш с мен, жалък син на трижди сифилистична улична курва. Ще видим как ще ти се отрази това.
… най-после си разменят думи с един, груби думи, почти се плюят…
Капитанът си върши работата — е, добре, моята работа — не обръща внимание на оплакванията и дава заповед Чайор да бъде отведен в имението…
… върви между двама други…
Изглежда нелепо, докато се опитва да опази достойнството си
… през вратата…
Към имението — и към следващото действие на тази пиеска. Ако изобщо стигне дотам.
… Има отворен прозорец, тъй че навън и в кръг, задържам се близо до зданието и далече над нивото на очите, защото те почти изобщо не поглеждат нагоре. Ето ги, вървят към някаква голяма дрънчаща машинария с четири коня пред нея…
Карета с железни решетки, да, разбира се. И водачът е с войнишка униформа, няма кочияш за престъпника.
… И го вкарват вътре, и той изведнъж се сгърчва, сякаш съм го отровил, но не се доближих до него! Честно!…
Не изчакаха. Добре. Мри бавно, подъл, престъпен, безсърдечен, убиващ дечица кучи син. Мри бавно и мъчително. Почувствай как ти спира сърцето, усети какво става и как не можеш да го предотвратиш. Гледай как се изцежда животецът ти и мисли за престъпленията, които се извършил, за да си докараш това, и дано гниеш вечно в бляскавите адове на Вийра.
… всички са объркани, зяпнали са онзи, който дращи гърдите си и почервенява, и издишва дим, виждам го и го надушвам, лютив и отровен, кисел дим…
Избраха Золи да изглежда точно така, а онова го фалшифицирах. Липса на изобретателност или просто усет за ирония? Все ми е едно. Да, Лойош, остани с него, искам да видя всеки миг от предсмъртната му агония.
… очите са облещени, лицето е ужасно разкривено, главата се тресе…
Да, жалък кучи сине, да. Почувствай всеки миг.
… и накрая, най-сетне, е застинал, очите се отворени и зяпнали в небето…
Отпускам се за миг, да се насладя. Изцелява душата ми. Почти е толкова добре, колкото си представях, че ще е, макар че щеше да ми хареса да бе продължило по-дълго. Ако има цена за възмездие, ще я платя, и ще я платя повторно. Каквото и ужасно, унищожително нещо да причинява уж на душата ми това, трябва да е било отдавна, а ако се беше случило току-що, не го забелязах.
… стоят около трупа, озъртат се за нещо, което го няма…
Изглеждат безпомощни. Но знаят какво се случи. Време е да продължим, Лойош, тук всичко свърши.
… и нагоре и над града, хора, храна и места се смаляват, все по-мънички…
„Шефе?“
„Да?“
„Знаеше ли, че ще стане така?“
„Не и толкова бързо. Не бях сигурен, че ще имам удоволствието да погледам“.
„Как…“
„Вещерското сборище. Опитват се да съкратят загубите. Опитват се да разберат дали могат да хвърлят вината за това на някой друг, или може би просто да избягат от градчето“.
„Ще се получи ли?“
„Можеше, ако го бях позволил“.
… фигурата й излита, неволно се превърта във въздуха, гоним се един друг, само че бързо; после изчезва и ноктите се впиват здраво в дърво…
Да, ето го самодоволния кучи син, стои там, говори, жестикулира и току поглежда към вратата. Чул е нещо за станалото, но все още не знае.
… и излиза навън. Аз също, нагоре, виждам го отново, правя един кръг, просто един безвреден джерег високо в небето, нищо за гледане тук, после обратно…
Стои пред съвета на Гилдията, вторачен в тялото на Чайор. Ще изпадне ли в паника, или ще се досети? Все едно, няма значение.
… стои, вторачен в тялото, кръжа ниско, по-високо, няма нужда да се рискува…
Като че ли се досеща. Чудесно. Мисли колкото искаш, кучи сине. Помня как дойде при мен и ми се представи. Още тогава разбрах, че нещо с теб не е както трябва. Но не бива да тъпчеш така живота на хората; понякога се обиждат и понякога могат да направят нещо по въпроса. А сега вече наместваш всичко, разбираш го, осъзнаваш какво трябва да се е случило. Разбираш ли също така, че е твърде късно да направиш нещо по въпроса? Как се чувстваш сега?
… и се обръща и тръгва на изток, бързо, почти бяга, забързва още, ето че вече бяга, само че аз летя много по-бързо…
Да, към горите. Вероятно същото място, където беше преди. Няма друг избор. Щом е изпаднал в паника или е загубил способността да разсъждава разумно, трябва да побегне към Сборището. А изглежда, че са и двете. Разбра какво става и реакцията му е правилна. Също както човек има правото да изпищи, когато кракът му е изкълчен до счупване. Така поне казват.
… под покрива на леса, дървета и дървета, и бели струи въздух, които се изливат около тях и показват пътеката…
О, друго място значи. Имат си повече от едно — или различни входове?
… и храсти се раздвижват, и дупка, от нея излиза горещ въздух, но няма място, за да…
„Не! Достатъчно! Изчакай там“.
„Добре, шефе. Както кажеш“.
Но знаех как се чувстваше. Аз също исках да впия зъбите си в него.
17.
БОРААН: Е, хайде, хайде, скъпа. Не го взимай толкова навътре. Знаеш, че винаги ще има друг труп.
(Завеса).
Осъзнах, че Михай е дошъл и ми говори от известно време.
— Извинявай — казах му. — Бях се разсеял.
— Разказвах какво се случи.
— Графът е разбил Гилдията и е арестувал водачите й. Чайор е мъртъв, явно убит с вещерство. Готови ли сме вече за тръгване?
Той ме зяпна.
Обичам да правя това на хората. Слабост ми е.
— Как раз…?
— Готови ли сме да тръгваме?
— Почти — рече той. — Чакам само отец Нойдж да ми съобщи, че лодката е готова. Как научи за станалото?
— Имам източници — отвърнах му. — Подозирам, че някои хора търсят и Сборището.
Той кимна, все така ококорил очи.
— Някой в тълпата навън дали ще иска да знае къде са в момента водачите на Сборището?
Очите му се разшириха още повече, но кимна отново.
— Източно от градчето, на около три четвърти миля, където пътят изведнъж рязко завива надясно, ако продължиш направо, има пътека, която води надолу по един склон до поток.
— Потокът Остафа — рече той.
— Минаваш през потока и хващаш наляво около триста крачки. Щом потокът завие наляво, гледаш отдясно за група храсти. Отместваш ги и в земята има дупка със стълба.
Хвърли ми поглед, който не можах много да разбера, и излезе.
Вече чувах врява от улицата долу. Предполагам, че бяха изпаднали в паника дюкянджии, събрали се да решат какво да правят, и майки, струпали се да поклюкарстват за случилото се, което вече започваше да се превръща от новина в история, че и мит. След петстотин години щеше да се разправя за грандиозна битка между Вещерите и Злата гилдия, сблъсък, който щял да опустоши целия район, ако Младия граф, яхнал пред войската си, не бил пристигнал в сюблимния момент.
Името ми изобщо нямаше да се появи и точно така трябваше да бъде. Ние, убийците на свободна практика, не се появяваме много в описанията на събития в исторически книги.
Улицата затихна.
Михай се върна и каза:
— Заминаха. Тръгнаха за…
— Ние готови ли сме да тръгваме?
— Малко ще се забавим.
— Защо?
— Отец Нойдж се опитва да ги убеди да не ходят да видят Сборището.
— Аха. И успява ли?
— Изобщо не го слушат. Трябва да дойде всеки момент.
Кимнах и се опитах да изчакам търпеливо. Не беше по-трудно, отколкото трябваше да е. Но беше моментът, когато ако нещо щеше да се обърка, щеше да се обърка. А да съм безпомощен никога не е стояло високо в списъка ми на любими неща.
Слушах дъха си и чаках, без да мисля кой знае колко за каквото и да било. Краката ме сърбяха. Казват, че това било признак за оздравяване.
„Шефе, току-що пристигна тълпа. Трийсетина души“.
„Добре. Връщай се“.
„Не искаш ли да погледаш?“
„Видях достатъчно“.
„Идвам тогава“.
Роуца, забелязах го едва в този момент, вече беше тук. Върнала се беше, докато гледах през очите на Лойош.
Полезно е да можеш да го правиш — наистина да виждаш през очите на познайника си — и е нещо, което много малко вещери са успявали да овладеят. Но може и да е опасно, защото губиш представа какво става около теб.
Мина около четвърт час, преди да се върне и той, през което време Михай изрази загриженост за отец Нойдж и за ставащото. Посъветвах го да го намери и той излезе да го търси. Докато го нямаше, Лойош се върна.
„Чакаме отец Нойдж“ — уведомих го.
„Видях го с тълпата, шефе. Мисля, че се опитва да ги спре“.
„Хмм. Упорит кучи син. Не мислех, че наистина го е грижа тоя мръсник“.
„Лошо ли е това?“
„Вероятно не. Само ни забавя. Малко, надявам се“.
Не, всъщност не можех да видя някаква опасност. Но бях разчел нещата във времето до минутка, а това носеше възможност нещо да се обърка: не исках например графът да настоѝ да ме види и да почне да ми задава смущаващи въпроси. Или знахарят, между другото. Можеше да доведе до усложнения.
В крайна сметка след два часа отец Нойдж влезе посърнал заедно с Михай и каза:
— Обесиха шестима вещери. Водачи на Сборището.
Направих се на изненадан и възкликнах изумено:
— Какво?!
Което ми спечели още един „поглед“.
— Кои бяха? — попитах.
— Членове на Търговската гилдия предимно.
Кимнах и попитах:
— Сред тях имаше ли един на име Орбан?
— Той беше първият.
Почти съжалих, че не бях накарал Лойош да се задържи и да видим това, но както му бях казал, бях видял достатъчно.
В този момент в стаята влезе човек, когото не познавах. Стегнах се, докато Михай не го представи като по-големия си брат. Беше всъщност по-малък от Михай, но пак си беше доста голям.
Отец Нойдж лично взе нещата ми, които ми бяха взели, когато… а бе, когато ми ги бяха взели. Стиснах амулета в едната си ръка, а Маготрепача в другата. И да се случеше нещо с багажа ми, щях да се оправя.
Изохках, когато се захванаха да ме вдигат. Михай пъхна ръцете си под мишниците ми, брат му ме хвана за краката. Не ме заболя. Явно се възстановявах. Това са то бонусите от добродетелния живот.
Като стана дума за добродетелен живот, тия двамата бяха адски силни! Изнесоха ме през задното стълбище, затруднени само от теснотията му и от ширината ми. Теглото ми, доколкото можах да преценя, изобщо не забелязаха.
По-важното бе, че доколкото Лойош, Роуца и аз можехме да преценим, никой не ни видя.
Отново навън във вонята, а след това лежах в един фургон. Михай се качи на капрата и хвана поводите. Отец Нойдж се намести до него, а братът на Михай скочи горе при мен. Михай плесна с юздите и конете тръгнаха. Лойош и Роуца литнаха високо да наблюдават.
Возенето мина добре. Много се друсах, но не болеше чак ужасно.
Разтовариха ме като чувал и ме натовариха в някаква малка лодка. Не можах да я видя добре. Поставиха ме в хамак, което се оказа много по-удобно, отколкото си бях мислил. Отец Нойдж си тръгна, без дума да каже, без да ме погледне дори. Чувах стъпки около себе си и над главата си.
Лойош и Роуца бяха напрегнати и изнервени, но аз не, защото ако нещо се объркаше, не можеше да се направи нищо. В тази работа е нужен известен фатализъм, иначе ще се побъркаш от прекадено много тревоги за неща, които не зависят от теб.
Усетих как бутнаха лодката и течението ни пое и се отпуснах, решил, че съм в безопасност.
Всъщност бях, общо взето.
Плавал съм малко по океана и не ми харесва особено. Но това бе съвсем различно преживяване. Ако можеше, мисля, че бих живял на лодка по реката, просто за да мога да спя там. Не успях да видя как оставяме Бурз зад себе си, но можех да си го представя и го направих. Сънищата ми бяха приятни тази нощ.
Пътуването с лодка продължи три дни, през което време изобщо не видях лодкар нито който и да е друг всъщност, освен Михай, който ми носеше храна и ми помагаше да се обслужа в някои други отношения. Говореше малко, за което нямах нищо против. Самият аз не се чувствах особено разговорчив.
Попитах го как напредваме и ми отвърна, че би трябвало да пристигнем на другия ден. Попитах го дали е бил преди във Фенарио и ми отвърна, че не бил. Попитах го дали изпитва възбуда, че ще го посети, и не ми отвърна. Имах чувството, че нещо го гнети, но не смятах, че съм в положението да го питам, щом не иска сам да го каже.
Същата вечер дойде с поднос с кафяв хляб и купа люта свинска яхния, каквато ми даваха всяка вечер. Когато се приближи с храната, Лойош прелетя, кацна на постелята ми между мен и него и изсъска.
Михай спря, погледна го, погледна ме и рече:
— Той как разбра?
Не знам дали ченето ми увисна, но като че ли трябваше.
— Че ще се опиташ да ме убиеш ли?
— Мислех за това — отвърна той и ме погледна право в очите без никакво изражение, доколкото можах да преценя. Извърна се, повдигна ризата си и видях дръжката на много дълъг, много голям нож, затъкнат в кания на кръста му.
Зяпнах го удивено.
— Защо?
— Виж какво направи. Ти си един зъл човек.
— Добре де, какво съм направил?
— Заради тебе убиха майстор Чайор, заради теб арестуваха хора от Гилдията, ти трябва да си и зад онова, което сполетя вещерите. Не знам. — Продължаваше да ме гледа. — Колко души уби?
Беше странно. Гласът му бе толкова спокоен. Заклевам се, дайте ми половин година с това хлапе и ще го направя професионален убиец.
— С пръст не съм пипнал никой от тях.
— Колко?
— В Бурз ли? Седем.
— Уби седем души. Просто така.
— Може би не трябва да ме убиваш — казах му. — Ще станеш лош като мен. Не че смятам, че съм толкова лош всъщност. И освен това… — Кимнах към Лойош и Роуца. — Имам си защитници.
— Не знам дали щях да го направя — рече той.
— Как го разбра?
— Ти как го разбра?
— Ами… винаги съм смятал, че такава открита игра може да ми навлече неприятност. Добре, имаш ли някаква представа защо го направих?
Той поклати глава.
— Искаш ли да ти кажа?
Поколеба се, после кимна мълчаливо.
— Отдръпни се тогава на няколко стъпки, за да може Лойош да се поотпусне.
Отдръпна се и седна.
— Напуснах дома си — започнах — по причини, които не те засягат. Домът ми е в Запада, в Империята. Но семейството ми е от Фенарио. Баща ми…
— Но ти си човек.
— Да, но вече съм повече драгар, отколкото човек. Все едно. Баща ми умря, когато бях малък, майка ми е умряла, когато съм бил още по-малък. Така и не я помня. Исках да науча коя е била. Можеш ли да разбереш това?
Кимна едва-едва. Лицето му не издаваше нищо.
— Научих, че фамилията й е Мерс.
— Научил си?
— Това не е моето име. Макар че можеше и да е. — Свих рамене. — Все едно, исках да намеря роднините й моите роднини. Научих за това градче, с този завод за хартия, и изглеждаше добро място, откъдето да започна търсенето си, след като бездруго напусках дома си. Тъй че дойдох тук без нищо друго наум, освен да видя близките си, да им се представя и може би да се поопознаем малко.
Изсмях се късо.
— Да, това беше планът. Тъй че поразпитах тук-там и никой не поиска да ми каже нищо за тях. Името като че ли ги притесняваше. Срещнах Орбан и той… все едно, няма значение. Имах подозрения към него обаче. Та той ме предупреди за Гилдията и отрече да знае къде е фамилията Мерс. Възможно беше, но все пак в такова малко градче не го вярвах. Фамилия толкова известна, че търговците да приемат името като заплаха, и той да не знае за тях? Не на мене тия.
Михай кимна мълчаливо и продължи да слуша.
— След това намерих Золи, който бе готов да ми каже за Мерсови. На другия ден отидох да ги видя и бяха избити. И научих, че лицето, което ми даде сведението, също е мъртво. Най-интересното, някой го беше отровил и се бе опитал да прехвърли вината на Вещерското сборище.
— Знаел си за Сборището?
— Не знаех. Предполагах. В градче като това обикновено има сборище, дядо ми го каза. Действат също като занаятчийска гилдия, вещерите имам предвид.
— Какво е занаятчийска гилдия?
— Като Търговската гилдия, но без болестта.
— Болест ли?
— Гилдията в това градче е болна, извратена, покварена и алчна.
„Казваш го, все едно че е нещо лошо, шефе“.
„Лошо е, когато се пречкат на пътя ми, Лойош“.
Продължих:
— Една занаятчийска гилдия е като, да речем, организация на хора от един занаят. Всички калайджии, да речем. Или всички зидари. Или джамджиите.
— Какво е джамджия?
— Няма значение. Възможно беше да не съществува сборище, тъй като нямаше и други гилдии. Но винаги има вещери и те един вид понякога трябва да се съюзяват, тъй че е трудно да няма.
— Вече няма — подхвърли той обвинително.
— Пак ще има. Един сезон най-много, не повече. Виждаш ли, в градче като това… — Прехапах език, за да не изтърся нещо за суеверни селяни. — В градче като това, ако нещо тръгне накриво, е много лесно да се обвинят вещерите за него. Тъй че практикуващите Изкуството трябва да имат някакъв начин да се свързват, за да се защитят и за да не може никой да насъсква вещерите едни срещу други. Тъй че предположих, че има сборище и че някой иска да прехвърли на вещерите вината за смъртта на Золи.
— Как разбра, че не са го убили те?
— Червени устни? „Вещерският знак“? Има хиляда начини да убиеш някого с помощта на Изкуството. Защо ще изберат точно този, който сочи право към тях?
Той кимна, а аз продължих:
— Кой искаше смъртта на Золи? И кой искаше Сборището да бъде обвинено за нея? Този, който се вместваше в това, почти със сигурност беше убиецът на близките ми.
Той наведе очи.
— Само че грешах — казах.
— Нима?
— Да. Ще се опитам да обясня как разсъждавах. Първата ми идея беше Гилдията, просто защото ми заповядваха — посредством Орбан — да стоя настрана.
— Той ти е казал, че е с Гилдията?
— Не. Опита се да ме убеди, че не е. Не му повярвах.
— О.
— Продължавах да се връщам на въпроса „защо“. Мерсови са живели тук през целия си живот, от поколения, а после се появявам аз и ги убиват. Какво бях направил? Какво бях казал? Кой си мислеха, че съм?
Въздъхнах.
— Видях се с графа и не получих нищо, освен покана да посетя завода. Изпробвах го с версия, че идвам изпратен от Империята, за да видя дали е от алчния тип, и се оказа, че е. Поканата ме уплаши. Не я приех. Прав бях да се уплаша, но това не помогна.
Помълчах малко. Не си бях давал сметка, че говоренето за това ще ме порази така силно. Михай чакаше да продължа, без да ме поглежда. Вдишах дълбоко и бавно издишах.
— Имах си цял план как да изтръгна информацията, която ми трябваше, от тези, които разполагаха с нея. Той ме доведе до първия ми контакт с Гилдията. Виждаш ли, те знаеха името ми.
Той най-после ме погледна.
— Истинското ти име?
— Да.
— Как са могли да го научат?
— Името ми е минало през главата ми по време на заклинанието, тъй че ако някой ме е наблюдавал, е могло да стане.
— Какво заклинание?
— Най-обикновено. Не е важно. — Тази част беше малко смущаваща.
— Щом казваш.
— Тъй че следващият въпрос бе защо Гилдията ме наблюдава толкова внимателно? До този момент бях до голяма степен убеден, че те са убили роднините ми и Золи, но сега се появиха неща, които не пасваха. За да се доберат до името ми, трябваше да са наели вещер. Какво точно бе отношението между Гилдията и Сборището? Трябваше да са врагове, защото Сборището бе единственият занаят, който Гилдията не бе погълнала. Но ако работеха заедно със Сборището, защо ще се опитват да прехвърлят на тях вината за смъртта на Золи? Ами граф Секереш? Золи смяташе, че под неговата закрила животът му е в безопасност. Защо беше сгрешил? Тъй че не бях достатъчно сигурен, за да действам.
Поклатих глава и въздъхнах.
— Голяма каша беше.
Михай кимна.
— До този момент бях понаучил историята — продължих. — Ти също трябва да го направиш някой ден. Намери отец Нойдж и го потормози, докато не ти каже истинската история. Трябва да я знаеш.
Той се намръщи, понечи да отвърне нещо, но се отказа.
— Тъй или иначе, научих, че Мерс са били част от група вещери или с различно сборище от оцелялото през годините, или без никакво сборище. Вещерски сборища като това гледат с неприязън на независимите вещери, тъй че те или умират, или напускат, или се отказват да практикуват Изкуството, освен може би тайно. Фамилията Мерс отчасти бяха вършили всички тези неща, включително смяната на името си на Мерс.
Продължих:
— И е имало нещо повече, което ни връща към времето, когато някой нещастен кучи син намерил древен, много древен ръкопис или гравюра, или все едно какво, което описвало как да се прави евтино висококачествена хартия, в големи количества. Дотогава съществували различни гилдии, както е на повечето места. Но с отварянето на хартиения завод повечето от хората в гилдиите почнали да работят за графа за пари. А останалите се обединили в Търговската гилдия, както за да е по-лесно на графа да се пазари с тях, така и да имат повече тежест в пазаренето си с него. В крайна сметка Гилдията започнала да действа като градско управление.
Борила се с графовете Секереш поколения наред — за закони, които подпомагат търговията, спрямо закони, подпомагащи промишлеността, и за това кой над кое има правомощия. Всички търговци са в Гилдията, която им дава някаква власт. Заводските работници си имат негово благородие за свой закрилник и враг едновременно. Странна ситуация, разбира се, но колкото по-евтино успее той да убеди търговците да определят цените, толкова по-малко трябва да плаща на работниците. Трябва да ги защитава, защото има нужда от тях. А селяните са заклещени по средата, защото граф Секереш всъщност не се нуждае повече от тях. Получава повече пари от завода, отколкото някога от поземлената рента. За него те са просто удобен начин да изхранва работниците си. Гилдията пък изобщо не се интересува от тях. Когато влязох в един дюкян и ме взеха за селянин, се отнесоха с мен като с крадец.
Поклатих глава.
— Каква бъркотия. В крайна сметка единствените, към които селяните са можели да се обърнат, се оказаха отец Нойдж и Сборището. — Свих рамене. — Това е довело до всевъзможни конфликти между работещите в завода и хората, които все още се препитават със земеделие…
— Затова ли ме разпита тогава? Да разбереш…
— Да.
Изглеждаше посърнал. Свих рамене.
— В миналото — още когато това е започнало, се е стигнало до конфликти, до разпадане на старото Сборище и учредяването на ново. И е приключило с тристранен баланс на силите. Три групи, които не си вярват, които кроят заговори, опитват се да се наложат едни на други и се нуждаят едни от други.
— Нуждаят се едни от други?
— Всяка група се нуждае от друга, за да държи под контрол третата.
Оставих го да помисли малко над това. Виждах го как прехвърля в ума си неща, които знае, и ги оглежда от тази перспектива. Накрая кимна колебливо.
— И това е ситуацията, в която аз, най-подозрителният на вид тип, който този град е виждал от сто години, влязох съвсем невинно. Михай, знаеш ли какво означава „параноик“?
Той поклати глава.
— Това е болест на ума — обясних. — Когато си мислиш, че всичко, което става, е заговор срещу теб.
Той се позамисли, после попита:
— И ти вярваше в това?
— Не достатъчно. Но в това вярваха всички те.
— Не разбирам.
— Графът вярваше, че съм дошъл в града, за да открадна тайната за правенето на хартия. Гилдията, като видя познайниците ми, предположи, че съм със Сборището. А Сборището, след като разбраха, че вещерството не действа върху мен, стигнаха до извода, че работя за графа.
— Аха. А ти как разбра всичко това?
— От въпросите, които ми задаваха. Графът ме хвана първи, а инквизиторът му ме упои и ме пита за неща, които издаваха, че според него съм тук, за да открадна тайната. — Изсумтях.
— Но ти не си могъл да им кажеш нищо!
— Именно. И инквизиторът накрая го повярва, след което ме предаде на Гилдията. Поначало беше работил с тях, за да ме хванат.
— Как научи това?
— Орбан беше част от заговора. Както и Тереза. И двамата работеха за Гилдията.
— Но ти каза, че Орбан е работил и за Сборището.
— Да, донасяше им, но не участваше в съветите им, беше само платен шпионин в Гилдията. Но така научи, че вниманието на моите джереги трябва да бъде отвлечено и че амулетът, който нося, трябва да остане на мен.
— Значи, негово благородие е работил с Гилдията?
— До известна степен. Сделка. Вероятно нещо от рода на: „Вие помагате, аз го хващам, разпитвам го и ви казвам какво съм научил“. „Ами ако не научиш нищо?“ „Тогава може да го вземете, мен не ме интересува“. И така нататък в този дух. Той всъщност изпълни уговорката. Инквизиторът на Гилдията ме получи, след като човекът на Секереш приключи с мен.
Михай извърна очи. После попита:
А Гилдията?
— Отначало ги беше страх, че съм пратен от краля. Че кралството най-сетне се е заинтересувало какво става тук на запад. После се объркаха и се опитаха да разберат какво точно става. Разбира се, не вярваха, че съм дошъл просто да посетя роднините си. Кой ще повярва на такава неубедителна версия? И колкото повече държах на нея, толкова повече се плашеха.
Той кимна.
— Другото, което ми помогна да сглобя нещата, бе просто начинът, по който ме хванаха. Включваше всички: Секереш, който да ме примами там, Гилдията да изиграе една комедийка, за да отвлече Лойош и Роуца, и Сборището, макар и неволно, да дадат на Айбрамис упойващите капки, които да пусне в чашата ми.
Михай ме зяпна.
— Знахарят това?
— Да. Издаде се с едно изчервяване, когато го хванах. И разбрах, че Сборището не е замесено пряко, защото нямаше да направят грешката да ми кажат, че познайникът ми е мъртъв, без да са го потвърдили. Но на някакво ниво със сигурност беше замесен вещер, защото разбраха поне отчасти какво прави амулетът ми и се погрижиха да не мога да го сваля. Все едно, след това бе само въпрос на потвърждаване и оправяне.
— Оправяне — повтори той.
— Да. Разиграх малка комедия. Негово благородие не е лош човек всъщност и когато видя какво са ми причинили, нещо, което той изобщо не беше предвиждал, наистина поиска да ми помогне да се изцеря. Гилдията не смееше да направи нищо, защото Секереш ги наблюдаваше и бе готов да прати войниците си. Сборището не можеше да направи нищо, защото всички ги подозираха за смъртта на Золи и ако аз също издъхнех, нещата можеше да станат гадни за тях. Пратиха най-младите си вещери да помагат на Айбрамис. Вещери, които не знаят достатъчно, за да се питат защо Изкуството не ми действа, но…
— Защо не ти действа?
Поклатих глава.
— Това е дълга история. Все едно. Но вещерите дадоха всичко от себе си, за да ме изцерят, а Гилдията остана настрана и всички се надяваха, че всичко просто ще се размине и че нещата пак ще се върнат към нормалното. Е, не стана. Както казах… в смисъл, беше като столче с три крака, нали разбираш? Изритваш единия и столчето пада.
Той се замисли. После попита:
— Защо граф Секереш не е унищожил Гилдията преди това?
— Защото вещерите са я защитавали.
— Но нали Гилдията не обича Сборището?
— Не се обичат, но имат нужда едни от други, за да отбиват граф Секереш. Секереш е можел да премахне Гилдията, но той знае фамилната си история. Дядо му е имал много неприятности с вещери и той не искаше да си навлече същите неприятности.
— Добре, но защо Сборището се нуждаеше от Гилдията?
Усмихнах се.
— Не точно се нуждаеха от тях. Гилдията знае, че — извини ме за това — че селяните, дори когато практикуват вещерство, не вярват на сборища. Те, вие, тоест, сте склонни да ги обвинявате за най-различни неща. Според дядо ми тъкмо затова водачите на повечето вещерски сборища крият какви са — защото рано или късно ще има лоша година за реколтата и вината ще се припише на сборището. И значи Гилдията е успяла да разкрие поне някои от водачите на Сборището и ги е контролирала с това. Щом е трябвало да дръпнат юздите на Сборището, някой е умирал с „вещерски знак“ на устата.
— Но ти…
— Да. Сложих си сам вещерския знак, точно както Гилдията го е направила на Золи. При това най-вероятно по същия начин.
— Значи използва мен, за да…
— Да.
Погледна ме с неразгадаемо изражение. След това поклати глава и попита:
— Как научи всичко това?
— Потвърдих го по различни начини, в разговори с различни хора. Не бях сигурен за връзката между Гилдията и Сборището, докато не научих, че има определени болести, обичайни за проститутки, които тук не са проблем. За да се предотвратят, е необходим вещер. Ето ти основата за едно делово споразумение.
— Но кой, искам да кажа онзи, който всъщност… тоест кой…?
— Кой уби близките ми? Кой запали пожара? Беше вещерство. Естествени пожари не горят така. Не бих могъл да кажа кой е свършил Работата. Може би Орбан. Беше Сборището обаче.
— Но защо?
— Защото не си вярват едни на други. Вечно дебнене, търсене на шпиони, всяка страна напира за надмощие и внимава другите да не получат предимства. И ето че аз идвам тук с явната лъжа, че уж търся близките си, и всички решават, че не съм дошъл за добро. И това беше добре, защото просто ме следяха и никой не смееше да ме докосне, докато не разберат на чия страна съм. Можеше в края на краищата да съм пратен от краля, а да побеснее кралят срещу тях не е в ничий интерес.
Гледаше ме, впил очи в лицето ми, и слушаше мълчаливо.
Продължих:
— Когато започнах да разпитвам за фамилията Мерс, са помислили, че е само за заблуда, и са продължили да ме наблюдават, за да видят какво ще направя. Но след това… добре, тук само разсъждавам, но изглежда логично. Гилдията ме насочи към Золи. Беше проверка, мисля — искаха да разберат докъде ще продължа с прикриващата си версия или да видят какво ще направя, щом я изразходвам, като ги намеря. Затова нагласиха да се видя със Золи, за когото знаеха, че ще ме упъти към семейство Мерс и ще отговори на въпросите ми. И значи Сборището чува за това чрез техния шпионин, Орбан, и се уплашва. Мерс, в края на краищата, от много години са техни врагове, а сега един човек, когото не могат да пипнат, нито да проучат с вещерство, се кани да се свърже с тях. И понеже не знаят какво кроя, но са убедени, че не може да е добро, се задействат.
Той кимна и попита:
— А Золи?
— Гилдията.
— Защо?
— По същата причина, поради която след това убиха Тереза. След Мерсови изпадат в паника. Още ги е страх да ме пипнат, но знаят, че ще се върна при Золи и ще задам още въпроси. Вече са напълно убедени, че работя за краля и че съм искал да се видя със семейство Мерс, за да науча историята на района — а те не искаха да я науча, нали разбираш. Защото историята разкрива мръсните им тайни. Тъй че поръчват убийството на Золи и се постарават да изглежда уж че го е направило Сборището. Не, за да заблудят граф Секереш, а за да заблудят, ами, тебе.
— Мене?
— Хората. Селяните. Работниците в завода.
— Че какво можем да им направим ние?
— Първо, бихте могли да направите нещата неудобни за търговците. Второ, винаги сте заплаха за Сборището, тоест добра възможност да го озаптяват чрез вас.
— Как се сети за всичко това?
— Би трябвало да попиташ защо не се сетих по-рано. Не знам. Може би защото съм живял толкова време сред драгари, а те…
— Какви?
— Елфи.
— О.
— Не мислех, че моят народ — хората — ще са сериозна заплаха. Цяло семейство е мъртво, защото не започнах да задавам правилните въпроси навреме. Трябва да се примиря с това. Смяташ, че съм лош, защото убих виновниците. Аз смятам, че съм лош, защото не ги убих по-рано.
— Какво ще правиш сега?
— Ами, ако не ме убиеш, ще се укрия, докато не се оправя поне малко.
— Ще се криеш? От кого?
— От едни, които ме преследват отдавна.
— Кои са те?
— Превърнах в свой враг една голяма престъпна организация при елфите. Искат главата ми.
— О.
— Тъй че ще се крия известно време, а когато отново мога да се движа, ще се върна там, където ми е мястото, където знам правилата, където единствените хора, чиято смърт причинявам, са тези, които го заслужават. Ще бъда лош човек сред други лоши хора.
— Няма да те убия — рече той.
— Приятно ми е да го чуя. Защото можеше да го направиш сега, а не са много тези, на които съм казвал това.
— Но това, което направи, все пак е лошо.
— Нима? Защо? Кой казва, че на някого е позволено да ме наранява безнаказано?
— Лошо е да носиш омраза в себе си.
Не я нося. Отървах се от нея. Използвах я добре.
— А всички тези хора, които уби?
— Какво искаш да кажеш?
— Те имаха семейства. Майки. Братя. Любими. Хора, които държаха на тях и които не са ти направили нищо, и които ти нарани.
— Нека ме подгонят, ако искат да опитат. След поне година обаче.
— Не това е проблемът.
— Знам.
Тук замълчах, защото нямах добър отговор. Още нямам. Няма да ставам лицемерен и да пробутвам боклуци за това как понякога страдат хора и това просто е неизбежна част от цената. Не знам, не ме интересува. Знам, че онези копелета не момееше да се измъкнат след онова, което направиха, и не се измъкнаха, и към щастлив от това. Това, което ме прави какъвто съм, ме прави какъвто съм. Вие решавайте. Няма да мисля повече за това.
— Искаш ли нещо за ядене?
— След малко. Точно сега искам само да затворя очи.
Така и направих, а малко по-късно чух стъпки и след това вратата се затвори.
„Вярно ли беше това, шефе?“
„А? Повечето“.
„Не, това, че ще се криеш около година и после ще се върнеш“.
„А, това ли? Почти“.
„Почти?“
„Не съм съвсем приключил с градчето Бурз. Още го има Секереш“.
„Шефе…“
„Успокой се. Ще е поне след половин година, вероятно повече, докато си върна формата. И вече познавам градчето. Никой няма да ме види дори“.
„Добре, шефе. Ако трябва да го убиваш, добре. Но…“
„Няма да го убивам, Лойош. Това би било прекалено милостиво“.
После трябва да съм заспал. Когато се събудих, бяхме пристигнали в големия град.
Епилог
ТАДМАР: Възвишеният Бораан и милата Лефит доказаха и тази вечер, че няма ненаказано убийство — ако е вярвал някой тук в противното. И нашият престъпник е отведен в окови тежки пред съдията строг, докато тук се вдигат халвите в наздравици за благодарност. Че щом изрекохме си всяка реплика, макар да странствахме в далечни градове, сега ви върнахме в театър простичък, развеселени, вярваме, и променени. Сега представяме ви и играчите, на вас поднесли свойте роли, и можем пак на път да тръгнем, а вие — от столовете да станете.
Миерсен, „Шест части вода“
Завеса.
Обичам да си мисля, че убиецът джерег — който и да беше — бе нагласил всичко и ако бях останал в градчето един час повече, щеше да ме докопа. Обичам да си го мисля. Блазни усета ми за драматично. Всъщност нямам представа. Знам само, че се измъкнах от града все още дишащ.
Това беше преди три години и все още не са ме докопали.
Михай ми помогна да си намеря скривалище — не се оказа толкова трудно в един голям град — и остана с мен, докато можех да вървя достатъчно добре, за да си намеря друго, за което не знаеше.
Дадох му малко злато и го пратих да попътува. Посъветвах го да изчака поне две години, преди да се върне в Бурз.
Явно едно от нещата, които ми бяха давали вещерите, беше за болка и след като престанаха да ми го дават, работата стана неприятна. В смисъл, последваха няколко месеца, за които не понасям да мисля, нито да говоря, но все пак се справих.
В крайна сметка мина около година, през която се криех във Фенарио, докато отново се почувствам като себе си. После се върнах до имението на граф Секереш, промъкнах се вътре една нощ, намерих съкровищницата в подземието, отворих я и взех каквото исках. Честно казано, нямам представа дали Нейно императорско величество Зерайка Четвърта проявява и най-малкия интерес към метода за производство на висококачествена хартия, но той вече е в нейни ръце, благодарение на Имперската поща, и идеята ме гъделичка. Мисля, че дори Михай би го одобрил. Не че ме интересува.
Общо взето, беше около година и няколко седмици, откакто бях стоял на планината Сестара и не можах да видя бъдещето. Сега отново стоях там и, представете си, не се справях по-добре. Но бях добре и цял. Е, почти цял. Защото колкото и глупав да бях, предполагам, че извадих късмет.
„Лойош, помниш онзи селяк, който ни помогна да погребем семейство Мерс, нали?“
„Разбира се, шефе“.
„Започна да казва нещо за тях. Как една зима били направили не знам какво си“.
„Помня“.
Вятърът бе студен.
„Жалко, че не го оставих да довърши разказа“.
Стоях на планината и не поглеждах назад. Загледан напред, изобщо не можех да видя бъдещето си. И толкова по-добре, мен ако питате.