Роджър Хобс

Игри на изчезване

  Джак Уайт  #2

Ha Ham и Гари

Пролог

Южнокитайско море

Часове преди зазоряване в ранната утрин на последната си мисия Сабо Пак легна по корем до пушката си на носа на рибарското корабче, пропълзя малко напред, за да заеме удобна позиция за стрелба, и щракна нагоре предната капачка върху обектива на оптическия мерник. След бърза последна настройка на зрителното поле той извади миниатюрни слушалчици — от онези, които се пъхат в ухото, — сложи си ги и натисна бутона на айпода. Единствената песен в плейлиста му беше „Грешникът“ на Нина Симон. Траеше десет минути и двайсет секунди.

Когато песента свършеше, Сабо щеше да убие толкова хора, колкото бе необходимо.

Ето и един по-общ поглед по въпроса: в Южнокитайско море се извършва повече контрабанда от където и да било другаде по света. Тази водна площ осигурява връзка между пристанища в Китай, Филипините, Малайзия, Тайван и Виетнам. През нея минават повече товари, отколкото в целия регион на Югоизточна Азия. В голямата си част тези товари са легитимни. Но не всички. Всякакви нелегални стоки, които си струва да бъдат продадени, преминават оттук. Трафиканти на хора от Камбоджа товарят контейнери с малки деца, хвърлят им вътре по няколко консерви и една кофа за тоалетна, после ги продават на едро като роби в Китай. От Виетнам наркокартели прекарват цели флотилии с дрога от Златния триъгълник; корабите са така натоварени, че едва се държат над водата. Всеки ден бързи моторници, натъпкани с фалшиви луксозни стоки, потеглят от Хонконг, докато рибарски кораби, пълни с китово месо от незаконен улов, се отправят на север, където ги очакват милиони изгладнели японци. Метамфетамини от Тайланд, автоматични карабини от Русия, фалшиви долари и евро от Северна Корея, контрабанден алкохол от Шанхай — има всичко за всеки. За добро или лошо, Южнокитайско море е световният епицентър на нелегалното търговско корабоплаване.

А там, където има нелегално корабоплаване, има и пирати.

Каже ли се пират, повечето хора едва ли си представят такъв като Сабо Пак. Днешните пирати са сомалийски хлапета с калашници, надрусани с кат, а не стройни корейци, податливи на морска болест. Сабо приличаше повече на фотомодел, отколкото на закоравял престъпник. Висок метър и деветдесет и пет, той беше облечен с яке „Хюго Бос“, памучна риза на сини райета, прилепнали джинси и дизайнерски обувки за хиляда и двеста долара, които никога не бяха стъпвали в кал. На ръката си имаше „Ролекс-Дейтона“, а в джоба на ризата — позлатен айпод. Единствено плътната скиорска маска на главата и латексовите ръкавици на ръцете издаваха истинските му намерения.

Сабо Пак се занимаваше с въоръжени грабежи.

Но тази нощ той се готвеше да задигне не какво да е. Плячката му беше достатъчно малка, за да се побере в дланта на ръката, а в същото време достатъчно ценна, за да струва колкото цял контейнер хероин от Златния триъгълник. През вековете хиляди мъже като него се бяха били и загивали за такива неща, защото целта на Сабо беше, в тегловно отношение, едно от най-скъпите вещества в природата.

Тази нощ Сабо се готвеше да краде сини сапфири.

Тук е моментът да се каже, че повече от половината сини сапфири в света в един или друг момент са били обект на контрабанда, тъй като най-добрите образци се добиват в малка държавица на име Бирма. По-конкретно, находищата им са около градчето Могок в района Манделей. Проблемът е, че Бирма вече не е каква да е държавица. Сега се нарича Мианмар и се управлява от военна хунта, която я е съсипала изцяло. Разбира се, управляващата върхушка все така праща хора в мините, за да пресяват земята за сапфири, но всеки извлечен камък трябва да се предава на държавното търговско предприятие, което поставя хиляда процента надценка, а цялата печалба отива за режима. За определени купувачи подобна надценка е просто неприемлива. Но макар Мианмар да прави вече първите си плахи стъпки към демокрация, надценката няма скоро да отпадне. Нито пък ще изчезнат контрабандистите. А те са много.

Положението се усложнява и от факта, че напоследък в играта се включват независими наркоармии, контролиращи северните провинции, за да финансират несекващите си граждански войни. От години насам нелегалният износ на скъпоценни камъни от страната възлиза на повече от милиард долара на годишна база.

Контрабандните маршрути са два: евтин и сигурен. Първият е за посредствени, леко дефектни и изобщо кофти камъни и е по-дълъг. Най-напред миньорът трябва да измъкне камъка изпод носа на надзирателя, които обикновено е назначен от военните. Това може да се окаже и трудна задача. Често работещите в мините са деца, понякога едва седемгодишни, които блъскат по осемнайсет часа в палеща жега или леден мраз, за да пресяват груб, едър пясък или гъмжаща от холерни бацили кал с голи ръце и да търсят малките цветни камъчета, всяко от които струва повече от цялото им село. Намерят ли такова, трябва да го укрият, преди да им бъде отнето. Човек би си помислил, че има много начини да се скрие скъпоценен камък, но всъщност те не са толкова много, а и надзирателите ги знаят повечето. Има само един метод, който върши работа. Преди някой да е забелязал, миньорът взема камъка и, още кален, го пъха в устата си и го гълта. Сапфирът има твърдост 9 по скалата на Мое, което го прави почти толкова корав, колкото диаманта. Ако камъкът има нащърбен ръб с размер едва един милиметър, той може да бъде опасен като ножче за бръснене. А и после детето не може просто така да го повърне. Не. Камъкът трябва да премине през всичко. Гърло, хранопровод, стомах, тънко и дебело черво. И когато накрая излезе, миньорът трябва да го измъкне с пръсти от кървавите си фекалии, да го измие и да го занесе на пазара.

Там някой дебел китаец с часовникарска лупа на окото ще го огледа внимателно и ще даде на детето малко пари. Не много, защото продавачът е чисто и просто роб, но за един роб в мините и малко пари са много. Когато китайският брокер събере няколко такива камъчета, той ги разменя с тайландски наркопласьор срещу хероин. В Мианмар хероинът е за предпочитане пред всякаква валута. След това пласьорът на хероин скрива камъните в колата си и подкарва към Мае Сай — градче до границата с Тайланд и Лаос. Там продава сапфирите на куриер срещу още хероин, а куриерът ги мушва в чували с ориз и ги пренася през границата в Тайланд с колело или камион. От това по-лесно няма накъде. В Тайланд камъните се предлагат на легитимни търговци на бижута с обяснението, че са добити от местни тайландски или лаоски мини. И понеже са с ниско качество, лъжата минава. Търговците смесват нелегалните камъни с легални и ги продават по цени на едро на търговци на дребно по целия свят. Останалото е ясно. Цикълът се затваря.

Този маршрут обаче е за дребни мошеници. Големите играчи не си губят времето с някакви си там еднокаратови камъчета, бледи на цвят и мътни в сърцевината. Истинските пари са другаде, в пласирането на големи камъни от световна класа — от десет карата нагоре, без дефекти, с наситен син цвят и перфектна бистрота. Техният път започва по същия начин: миньор, китаец, хероин. След това обаче ги поемат сериозните контрабандни канали. Вместо да ходят до някой пограничен град като Мае Сай или Мае Хонг Сон, едрите контрабандисти изкупуват стоката на безценица в Манделей, укриват я в резервоара или в друга част на колите си и се отправят на няколкостотин километров преход до пристанищния град Рангун. Дявол да го вземе, ако пратката е достатъчно голяма, те дори не си дават труда да се крият! Просто товарят сапфирите на брониран конвой с въоръжена охрана, готова да застреля на място всеки, който задава излишни въпроси. След като камъните стигнат до Рангун, там се качват на малък рибарски кораб или друг непривличащ внимание съд и се изкарват в международни води. Тук, разбира се, е най-опасната част от маршрута. Контрабандистите трябва да преодолеят не само бирманската брегова охрана, която се слави със своята неподкупност, но също и да преплават над хиляда километра около вдадения навътре в морето връх на Малайзия, през гъмжащите от пирати териториални води на Тайланд и Виетнам, за да навлязат в бруленото от мусонни ветрове Южнокитайско море. На брега му се намира Хонконг — градът, където всичко може да се купи и продаде. Това е едно изпълнено с изненади и опасности пътуване, но ако съдът стигне благополучно до местоназначението си, дори шепа камъчета са в състояние да донесат на продавача си цяло състояние на международния пазар. Ако си падате по скъпоценни камъни, Хонконг е мястото за вас.

В Хонконг има повече бижутерийни магазини на квадратен километър от където и да било другаде по света. Сравнени с него, Ню Йорк и Антверпен са бедни братовчеди. Коулун е обетованата земя на лъскавите камъчета. Печалбите, които извличат тукашните бижутери, са просто вулгарно високи. Горна граница практически няма. В магазините се продават сапфири, сини като Тихия океан и прозрачни като стъкло. Могат да се видят необработени рубини с размер на мъжки тестис, сияйни като вечерна звезда. Ако това ви влече, можете да си купите часовник, обсипан с диаманти, или мобилен телефон с корпус от платина. Ценността на един камък се определя по четири критерия: шлифовка, бистрота, цвят и размер в карати. Ако се поразходите само пет минути по Кантон Роуд в Хонконг, ще видите всевъзможни комбинации на тези четири критерия, изложени на витрините. Една успешно приключила контрабандна експедиция може да превърне двайсетина хиляди първоначално инвестирани долара в многомилионна печалба. Сапфирите достигат стойност до петнайсет хиляди долара за карат, а един камък може да е петдесет или повече карата.

Смятайте сами. Това са големи пари.

Заради тях и Сабо Пак беше в играта.

Той се взря в далечината през мерника на пушката си; спокойната повърхност на океана светеше през оптиката в мека бледозелена светлина. След по-малко от десет минути една яхта на контрабандисти, натоварена със сапфири, щеше да навлезе в зрителното му поле и той щеше да я причака, за да я превземе. Съдът още не се виждаше, но Сабо знаеше точно къде се намира. Светлините му излъчваха меко сияние над хоризонта, като фаровете на кола, която преодолява планинско било в мъгла. Сабо почукваше леко с пръст по спусковата скоба в такт с музиката.

Още осем минути.

Той повдигна лявата си ръка, за да даде знак на екипажа. В историята на пиратската професия никой никога не е разчитал само на себе си. Този вид задача изисква още двама души, плюс трети, който да не е на кораба. Въпросният трети беше стратегът — в случая жената с плана. Тя бе направила всички предварителни проучвания, тя им бе казала къде и кога да заемат позиция. Стратезите рядко вършат работата лично. Стратегът днес беше на триста километра от тук, седнала на задната седалка на една лимузина, със сателитен телефон до себе си. Чакаше. За труда си щеше да получи двоен дял.

Мъжът на мостика зад плексигласовата преграда бе наричан от всички Капитана. Това бе името му, а по липса на по-добра дума в рамките на операцията беше карачът. Негова бе задачата да планира начина, по който щяха да се измъкнат след удара. Никой не знаеше как се казва в действителност. Докато през цялото време в открито море Сабо страдаше от морска болест, във вените на Капитана сякаш течеше солена вода. Той беше един от най-добрите нелегални мореплаватели в света. Бе започнал кариерата си с канал за бежанци от Шанхай за Джинто през осемдесетте години, а когато този канал пресъхна, се бе пробвал с контрабанда на хероин в Малайзия. Разстоянието от Банкок до Сингапур — най-тежкия контрабанден маршрут в Азия — вземаше за осемнайсет часа. В течение на десет години бе препускал с моторници, пълни с дрога, докато накрая фатална издънка нагоре по веригата го бе оставила без никакви пари. Но той беше кротък и търпелив човек. Животът на престъпник не му импонираше. Капитана никога не бе зарязвал никого в беда, дори с цената на пропусната пратка. Смяташе себе си за жертва на бедността и обстоятелствата и вероятно беше прав по този пункт. Няма стари пирати, има просто стари мъже.

Долу в трюма беше чистачът, чиято задача бе да се прехвърли пръв от единия кораб на другия. Казваше се Джон Холмс и беше от Нова Зеландия, но не се бе връщал в родината си, където имаше влязла в сила двайсет и пет годишна присъда за обир на банка. Кожата на лицето му беше бяла като памук, нервната му система беше като на дребен гризач. Толкова го беше страх, че цялото му тяло буквално се тресеше, но справедливостта изисква да кажем, че имаше всички основания за това.

Неговата роля в операцията беше едновременно най-лесна и най-опасна от всички. След като Сабо приключеше със стрелбата, той трябваше да скочи в движение на борда на яхтата с контрабандния товар, да я претърси основно и да открие сапфирите. Кой знае какво още го очакваше на борда? Добре скрил се контрабандист с пистолет в ръката или врата със заредено взривно устройство, което да се задейства при отварянето й, можеха да сложат край на живота му.

Разтреперан като лист, притворил очи от ужас, той стискаше здраво в ръцете си дванайсеткалибровата гладкоцевна пушка, сякаш се боеше да не му избяга.

Групата се допълваше от Сабо Пак. Строен, висок, с тъмни очи и уста, която никога не се усмихваше. Дълга черна коса се спускаше до раменете му, закривайки отчасти татуировка с британската лира отзад на тила му. От скулите му се спускаха два продълговати, назъбени белега, придаващи перманентно намръщено изражение на лицето му. Нищо в него не издаваше страх — не защото беше толкова корав и силен, а просто защото това чувство му беше непознато по рождение. Пулсът му беше равномерен като тиктакането на швейцарски часовник. Главата му се поклащаше равномерно в ритъма на музиката.

Сабо беше биячът.

Професионален убиец.

И това беше целият екип. Трима души. Може да звучи изненадващо, но трима пирати, работещи в синхрон, са в състояние да превземат практически всеки кораб в открито море. Дори танкер с размерите на Емпайър Стейт Билдинг може да се движи с десетина-петнайсет моряци на борда си. Съвременните кораби не се нуждаят от многоброен екипаж. Всичко е автоматика.

Капитана също вдигна ръка, за да потвърди, че е приел сигнала на Сабо. Бе следил приближаването на яхтата върху екрана на радара, но от това вече нямаше нужда.

Той коленичи, бръкна с ръка под бордното табло и щракна прекъсвача, с който угаси и последните светлини на борда, дори уредите на таблото. Корабчето стана тъмно като океана наоколо. Беше безлунна нощ. Пипнешком Капитана намери в тъмното и свърза един автомобилен акумулатор с бялото кръгло електронно устройство, монтирано на покрива на каютата. Беше честотен заглушител — в случай, че капитанът на яхтата беше дотолкова съобразителен, че да хвърля по едно око на бордните си уреди. Сега рибарският кораб беше вече напълно невидим, като черна дупка в океана. В тази мъгла никой нямаше да забележи приближаването му.

Още пет минути.

Сабо дръпна затвора и вкара патрон в цевта. Пушката му беше „Х-С Пресижън 2000 ТТД“, със свалящ се приклад за по-лесно пренасяне, и по същество представляваше гражданска версия на предпочитаното оръжие на израелските снайперисти. Като устройство беше доста старомодна, с болтов затвор и 60-сантиметрова цев, предвидена за стрелба с.308-калиброви патрони тип „Уинчестър“. Конкретната модификация беше с матовочерна повърхност на металните части и струваше малко над 7000 долара, включително мерника за нощно виждане, всичко това купено от американски оръжеен магазин. Към нея имаше три пълнителя — един зареден и готов за стрелба, а другите два залепени с тиксо към ложата, за да са му подръка. Той притисна буза към приклада, притвори око и се заслуша в ударите на сърцето си. Само две неща му доставяха удоволствие: убиването на хора и музиката на Нина Симон. В този момент той изпитваше пълно блаженство.

Затова чакаше търпеливо.

Но докато се стигне дотук, бяха минали дълги месеци на усилена подготовка. Жената, планирала удара, се бе взирала в дузини карти на морските пътища и моряшки дневници, за да открие идеалното място за засада. Безброй пъти бе очертавала с транспортир маршрута на яхтата по море, като за по-сигурно се бе консултирала с компютърни модели. Южнокитайско море има площ три и половина милиона квадратни километра. Да откриеш конкретен съд в тази водна шир беше като да улучиш десетка на мишената за дартс от няколко преки разстояния, при това с вързани очи. Месеци на проучване и математически изчисления бяха нужни, за да се определят точните координати на срещата.

До която оставаха три минути.

Яхтата се показа на хоризонта. Не цялата изведнъж, а на части, като зимен изгрев. Първо радиоантените, после светлината на главната мачта, червената и зелената странична светлина, палубата и накрая светлоотражателните елементи отстрани на корпуса. Капитана наричаше тази комбинация от светещи точки „ромба на смъртта“. Не след дълго целият съд се носеше стремително напред през мъглата като някакъв радиоуправляем модел.

И идваше право към тях.

С всеки изминал миг Сабо ставаше все по-възбуден. Всяка секунда му се струваше цяла вечност. Като дете все не бе успявал да овладее кръвожадността си. В моменти като този започваше да трепери от очакване на кървавата развръзка, докато в един момент натрупаното насилие изригваше като гейзер, помитайки всеки, имал неблагоразумието да се окаже наблизо. Сега вече се бе научил да контролира поривите си, но стаеното напрежение се засилваше, някаква смес от гняв, удоволствие и ярост се изкачваше нагоре по гръбнака му, чак до тила, и караше косата му да настръхва. Сабо знаеше, че колкото по-дълго е очаквал облекчението, толкова по-пълно и интензивно ще бъде то. Беше минал цял месец, откакто за последен път бе причинил болка някому, и близо половин година след последното му убийство. Мозъкът му трескаво пресмяташе вятър, дистанция, възли, дулна скорост на куршума. Хоризонтът беше на пет километра разстояние. Яхтата се движеше със скорост петнайсет възела. Куршумът щеше да напусне цевта с малко над три хиляди километра в час. Подобни изчисления бяха излишни; Сабо щеше да открие огън едва когато целта се приближеше максимално, но той ги правеше, за да запълва с нещо съзнанието си. По навик. Този път за собствено удоволствие. Искаше, когато настъпи големият миг, всичко да е перфектно. И да трае колкото се може по-дълго.

Той постави пръста си на спусъка.

Още една минута.

Яхтата вече беше толкова наблизо, че Сабо виждаше на борда две човешки фигури. На платнен сгъваем стол в носовата част седеше младеж с провесен на врата бинокъл. По средата на палубата беше застанал прав по-възрастен мъж с цигара в уста.

Сабо избра наслуки пушача — висок азиатец, мършав като скелет и плешив като бебе — и го огледа през оптическия мерник. По шията надолу към раменете се спускаха сложни татуировки и излизаха изпод навитите му до лактите ръкави. Беше застанал близо до десния борд, всмукваше дим от цигарата си и се взираше напрегнато в мъглата. През рамото си беше преметнал някаква автоматична карабина. Приличаше на стар модел „Хеклер и Кох МП5“, но от този ъгъл не се виждаше добре. Беше със сгъваем приклад и два пълнителя — единият поставен в патронника, а другият залепен наопаки с тиксо за първия, за да се сменят с едно движение. Такъв автомат нямаше да му свърши кой знае каква работа. Изглеждаше възстар, с дълбоки драскотини около затворния механизъм от дълги години небрежно боравене.

Втората цел — младежът в платнения стол — беше значително по-интересна. Едва ли имаше повече от двайсет години. Съдейки по бинокъла на шията му, той беше съгледвачът. Сабо го прецени набързо. Нямаше кой знае колко заплашителен вид, но оръжието му си го биваше. Някаква модификация на автоматичната карабина АР-15, трудно беше да се каже коя. Най-вероятно предвид скромния статус на младежа някоя от множеството нейни имитации, произвеждани в Югоизточна Азия — евентуално „СиКю“ или „Трейлблейзър“. Във всеки случай, беше си прилично оръжие. Жалко, че нямаше да му остане възможност да прибегне до нея.

Докато ги наблюдаваше през оптиката, Сабо имаше странното усещане, че се гледат в очите. Двамата по нищо не приличаха на бирманци. Лицата им бяха плоски и бледи, което е необичайно за гореща, опалена от слънцето Бирма. Не че това имаше някакво значение.

Сабо се прицели в по-възрастния мъж, този с цигарата. Червената точка се повдигна сякаш от само себе си нагоре и застана в средата на лицето му, току под седлото на носа. Най-сладкото местенце. Един добър бияч никога не се цели в челото, а в средата на лицето. След като куршумът премине през зъбите или носната кухина, той просто заличава долната част на мозъка. Горната може да съдържа чувствата и спомените на човека, но в долната е съсредоточена цялата инфраструктура. Продълговатият и средният мозък — там се намират центровете, които контролират сърдечната дейност и двигателния апарат. Човек, прострелян в мозъчния ствол, угасва като изгоряла електрическа крушка. Смъртта настъпва толкова бързо, че той дори не го усеща.

Сабо застина неподвижно, като едва-едва движеше цевта на пушката, за да компенсира лекото люлеене на кораба. Спря дишането си и се заслуша в последните няколко акорда от песента, изчаквайки момента.

Три секунди.

Две.

Една.

След това в съзнанието му времето спря. Всичко се развиваше като на забавен каданс пред очите му, които сякаш се движеха в пространството заедно с куршума. Още с дърпането на спусъка ударникът се стрелна напред и се заби в капсул-детонатора на голямата.308-калиброва месингова гилза. Произведе искра и взриви заряда, а горещите газове от изгарянето му тласнаха куршума напред по протежение на цевта, докато го изхвърлиха със свръхзвукова скорост навън през дулния срез. Отначало куршумът леко потрепваше при въртеливото си движение през лекия океански бриз, после, когато скоростта му се забави, се отклони вляво и надолу. Сабо бе предвидил всичко това, разбира се, и бе оставил на земното притегляне да доведе изстрела му до целта. Парчето метал попадна в черепа на жертвата малко под лявото око и го пресече под ъгъл, излизайки зад дясното ухо. Главата се пръсна като бомба. Големи парчета черепни кости се разлетяха в различни посоки. Изходното отверстие избълва струя гъста розова мъгла. И най-накрая, като закъсняла мисъл, до ушите на Сабо достигна и трясъкът на изстрела.

Бум.

Той дръпна затвора, вкара нов патрон и насочи вниманието си към следващата цел на носа на кораба. Младежът дори не успя да посегне към пушката си. Сабо се прицели и стреля, преди той да се бе надигнал от стола. Куршумът пръсна черепа му, безжизненото му тяло се люшна напред и наполовина се изхлузи от стола.

Звукът от изстрелите сигурно бе вдигнал под тревога останалата част от екипажа. Сабо видя как двигателите на яхтата вдигнаха мощни струи вода във въздуха, после утихнаха. Няколко секунди по-късно трети мъж, облечен в сив работен гащеризон и скиорска шапка на главата, изскочи от лоцманската кабина с вдигнат нагоре пистолет в ръка. Този път Сабо дори не си даде труда да се цели в главата му. Просто насочи пушката и дръпна спусъка. Куршумът попадна в гръдната кост, човекът се захлупи по очи, пистолетът му се плъзна по палубата и падна в океана. Мина около минута.

Сабо беше на ръба на мощен оргазъм. Насладата, която се разливаше по вените му, не можеше да се сравни с нищо друго. Всичкият секс, дрога, пари и музика на света бледнееха пред удоволствието от току-що отнетия човешки живот. Тялото му потрепери от екстаз. Той дръпна още веднъж затвора, изхвърли предишната гилза и вкара нов патрон в цевта.

И зачака.

Въображението му се беше развихрило до краен предел. Представяше си как другите контрабандисти на борда внезапно се бяха разбудили от трясъка на пушката му. Ако бяха по-умни, щяха да изчакат вътре, може би дори да се опитат да определят посоката на изстрелите, преди да излязат на палубата, за да отвърнат на огъня. Но рано или късно щяха да си подадат носовете навън. Любопитството в крайна сметка щеше да надделее. А когато се покажеха, Сабо щеше да е готов. Той постави кръста на оптическия си мерник по средата на вратата, на трийсетина сантиметра вдясно и на една педя нагоре от бравата. Всеки, който се опиташе да отвори отвътре, щеше да се озове в зоната на прицела. Сабо бавно издиша, вдиша и задържа въздуха в дробовете си. Очакването беше непоносимо. Току-що бе убил трима, но това не му стигаше. Беше жаден за кръв. Показалецът му нетърпеливо потропваше по предпазителя на спусъка.

Холмс пък се радваше на отсрочката. Шумът от изстрелите го бе разтърсил до дъното на страхливата му душа и той седеше, опрял гръб на корпуса в кораба като изпаднал в кататония. Лошото беше, че го бе очаквал. Всеки път ставаше така. Преди всеки банков обир той примираше от ужас при мисълта, че може да се озове в затвора. Започнал бе между два ангажимента да гълта с шепи ксанакс, като го прокарваше с „Джак Даниълс“. С всеки изминал ден се налагаше да увеличава дозата и вече бе стигнал до количества, от които нормален човек би бил перманентно в безсъзнание. И сега трябваше да събере сили и да издържи. Ако успееше да излезе жив и от тази поредна авантюра, можеше после да се укрива с години в Чешката република и да се тъпче с толкова бензодиазепам, колкото му душа иска.

Просто трябваше да издържи още малко.

Сабо сложи пушката на пода до себе си. Яхтата бе дошла на не повече от двайсет метра от мястото, където се намираха. Това означаваше, че неговата роля бе вече изпълнена. Беше време и Холмс да се изяви. Сабо му махна с ръка, но Холмс не реагира. Очите му бяха затворени. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на пушката.

— Хей — подвикна му Сабо. — Ти си!

Холмс кимна, но му трябваха още няколко секунди, за да се стегне. Той пое дълбоко въздух, бавно го изпусна, после се оттласна с ръце от пода, изправи се и се изкачи на носа. В това време яхтата се бе приближила на десетина метра и продължаваше да се носи по инерция, като се готвеше да се размине с тях леко вдясно от носа им. Беше още рано за скок. Холмс вдигна една верига, чийто край беше заварен за корпуса на кораба, и когато яхтата се изравни с тях, я метна върху носа й, подобно на стоманено ласо.

Миг по-късно веригата се изпъна докрай. Физическите закони свършиха останалото. Рибарското корабче се извъртя на една страна, яхтата също, като в инерцията си тя го дръпна и няколко метра назад. Разстоянието между тях изчезна, корпусите им се допряха и двата съда спряха, вкопчени един в друг.

Холмс скочи от едната палуба на другата.

Още щом краката му усетиха твърда опора, той вдигна гладкоцевната пушка до рамото си и си заповяда мислено да работи бавно и методично. Инстинктите му казваха да се заеме направо с каютата и да приключи по-бързо с тази история, но инструкциите на стратега бяха недвусмислени. Трябваше най-напред да провери всяка дупчица, всяка цепнатина и гънка на палубата, докато се убеди, че никой не ги дебне в засада. Затова Холмс заобиколи трупа в платнения стол и слезе от носа на главната палуба. Дъските под краката му бяха хлъзгави от кръв. Очите му бяха приковани през цялото време във вратата на каютата.

Претърсването беше методично. Холмс се движеше на зигзаг, почти приклекнал, като размахваше пушката в широки дъги наляво и надясно. В главата си имаше мислен списък на местата, които трябваше да провери. В шкафа с инструменти зад мостика. Чисто. Зад плътния парапет. Чисто. Между половинките на подвижното мостче. Чисто. Учестеното му дишане изпускаше бели, яростни облачета пара в мъглата. Нужна му бе цяла минута, за да претърси палубата и да стигне до вратата на каютата. Подпря се с гръб на стената до нея и спря, за да събере сили. Това беше моментът на истината. Той пусна пушката с едната си ръка и се пресегна към бравата. За негова изненада, вратата се отвори без съпротивление.

И нищо не последва.

Холмс бе очаквал изстрели, очаквал бе вътре да се крият още двама, трима, четирима въоръжени мъже, готови да изпразнят в него поне два пълнителя с по трийсет патрона всеки. Но нищо такова не се случи. Нито импровизирана барикада, нито градушка от куршуми, нито заредени взривни устройства. И, най-важното, вътре като че ли нямаше жива душа. Не се чуваха сподавени гласове, не се усещаше предпазливо движение. Не се долавяха стъпки и затаено дишане. Каютата изглеждаше празна, ако не се броеше някаква самотна електрическа крушка в задната й част, която обливаше палубата в светлина и хвърляше голяма правоъгълна сянка върху парапета на яхтата. Холмс забеляза сянката, но не можеше да си представи от какво ли би могла да е. Определено не беше от част от кораба. Това го накара да спре и да се замисли.

Какво, по дяволите, беше пък това?

Той постоя още няколко мига на вратата, като изчакваше останалите контрабандисти да предприемат нещо. След което в душата му се промъкна лъч надежда. Може би щяха да се окажат само трима? Но този кратък миг отмина бързо. Чакаше го още работа. Трябваше да се съсредоточи върху непосредствените си задачи. Когато беше психически готов, той се извърна рязко с насочена пушка и надникна в каютата. Стената закриваше половината от тялото му, докато другата половина вече бе пристъпила прага. Размаха пушката в широка дъга, обхващаща цялото помещение. Нямаше никой.

И тогава влезе вътре.

За трети път в тази ранна утрин на Сабо Пак му се наложи да чака.

Хубаво би било да се каже, че беше загрижен за безопасността на колегата си. Хубаво, но невярно. Сабо започваше да губи търпение. Той едва ли не се надяваше вътре да има още някой, който да тегли куршума на Холмс, само и само да не слуша хленченето му по обратния път. Беше го видял как трепери, как коленете му се подгъват от страх. При мисълта, че такъв нещастник щеше да получи дял, равен на неговия, стомахът му се преобръщаше.

Сабо смъкна скиорската си маска, извади слушалките от ушите и ги пъхна в джоба. Остави пушката и пристъпи към отсрещния борд на кораба, за да вижда по-добре. Труповете върху палубата на яхтата сякаш излъчваха зеленикаво сияние на бледата светлина. Изглеждаха перфектно. Устата му се разтегна в полуусмивка. Горната половина от главата на по-възрастния контрабандист беше отсечена като с брадва. Най-красивата му творба от много време насам.

Той извади беретата от колана си и я насочи към отворената врата на каютата. От подобно разстояние пистолет не би му помогнал особено, но това едва ли се и налагаше. Сабо беше в състояние да изстреля петнайсетте патрона от пълнителя, да го изхвърли и да зареди нов за по-малко от петнайсет секунди. Пушката е за прецизни задачи. Пистолетът върши работа от сравнително близки разстояния, но когато стане престрелка, никой не се цели внимателно.

Холмс излезе от каютата, вдигнал пушката високо над главата си, за да привлече внимание.

— Чисто ли е? — извика Сабо.

— Чисто е — отвърна с вик Холмс. — Но има проблем.

— Какъв?

Холмс понечи да каже нещо, но от устата му излезе нечленоразделен звук и едва успя да изрече:

— Най-добре ела и виж сам.

Сабо го изгледа продължително, после прибра пистолета в колана си, скочи на яхтата и деликатно прекрачи труповете. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват нормално, забеляза на лицето на Холмс изписано страхопочитание, примесено с ужас и още нещо. Нещо различно. Нещо, което не можеше да определи.

— Къде? — попита той.

— Веднага срещу вратата.

— Намери ли поне сапфирите?

— Най-добре виж сам.

Сабо изгледа подозрително първо Холмс, после вратата. Холмс я побутна леко, за да се вижда вътре.

И тогава Сабо видя онова, което Холмс бе видял.

Предметът се намираше в центъра на каютата, под малка масичка, и беше едно от най-изумителните неща, които Сабо Пак някога бе виждал. С приблизително кубична форма, той беше малко над шейсет сантиметра във всяко измерение. Върху него, едва ли не като нещо, добавено в последния момент, беше торбичката със сапфирите, но тя внезапно бе изгубила всякакво значение, всякаква стойност, сякаш беше пълна с монети по един цент или няколко смачкани банкноти от по сто долара. Онова, което Сабо видя, го разтърси толкова дълбоко, че за момент всякакви други мисли се изпариха от прегрелия му мозък. Онова, което видя, беше по-опасно от всички пушки и ножове, които някога бе докосвал, по-ценно от всички бижута във всички банкови сейфове, които бе обирал, по-красиво от кръвта на всички мъже, които бе убил. За неговата покварена, извратена душа видяното бе равносилно на Божия образ.

Холмс се беше извърнал очаквателно към него.

— Какво, по дяволите, ще правим с това?

Сабо Пак не отговори. Той мълчаливо измъкна беретата от колана си и го застреля в главата.

Холмс беше мъртъв още преди тялото му да се строполи на пода. Изстрелът отекна над водата като далечна гръмотевица. Гилзата издрънча на палубата и се търкулна към каютата. Капитана видя случилото се, но не разбра какво точно става. Остана замръзнал на мостика, докато Сабо не откри огън по него.

Първият куршум накара плексигласа да се напука като паяжина на половин метър пред лицето му и това го подсети да залегне. Не беше въоръжен. В края на краищата той беше само карачът. Най-близкото оръжие беше пушката на Сабо от далечната страна на кораба, където я бе оставил на палубата с дръпнат назад затвор. Капитана се втурна като луд към нея.

Сабо се запъти спокойно към рибарския кораб с протегната напред ръка, изстрелвайки куршум след куршум по стареца. Куршумите пробиваха плексигласа, рикошираха от металните стени, разбиваха на парчета бордните уреди или потъваха в дъските на палубата. Един профуча на сантиметри от главата на Капитана и продължи полета си в нощното небе.

Капитана бе пробягал близо пет метра, когато един куршум го улучи в гръдния кош, но от дясната страна, противоположно на сърцето. Той направи още една-две крачки, преди да се строполи на дъските, едва на педя от пушката, и се заизвива от болки, притиснал с ръце раната. Белите му дробове се пълнеха с кръв.

Без да бърза, Сабо мушна беретата в колана си и небрежно скочи обратно на кораба. След като се увери, че Капитанът е напълно безпомощен, отиде до мостика и изгаси всички бордни уреди. Старецът го следеше с поглед, докато кръвта му изтичаше върху палубата. С всяко плитко, мъчително вдишване от раната му излизаше гъргорещ звук. От устата му блъвна розова пяна и се стече по брадичката. Сабо постоя известно време, надвесен над него, после приклекна и приближи ухо.

Капитана се напъваше да каже нещо, но от устата му излизаше само хъркане.

Сабо поклати глава.

— Не можеш да говориш, а? Така е при рана в гръдния кош. Сега дробовете ти ще се напълнят с кръв. Давам ти около десет минути.

Капитана го гледаше умоляващо.

Сабо погледна часовника си, после се взря в очите му.

— За жалост, не разполагам с десет минути.

Той се наведе, вдигна пушката, опря дулото в главата на Капитана и го застреля. Спря се, колкото да избърше пръските кръв от якето си, после извади стария пълнител и вкара нов. Изстреля всички патрони в корпуса на кораба, под ватерлинията, за да проникне вода вътре. След като приключи, захвърли пушката в морето. Помпите щяха да се включат и да забавят потъването, но не за дълго. След час рибарското корабче щеше вече да се носи към дъното на океана.

Сабо знаеше, че не бива да оставя нищо след себе си. Нищо, което да свидетелства за разигралата се нощна драма. Могъщи хора щяха да търсят онова, което той сега се готвеше да открадне. Може би никога нямаше да се откажат от търсенето. Сабо знаеше, че те ще бъдат неумолими, но знаеше също, че си струва. Ако успееше да им се изплъзне, щеше да има всичко, което си пожелаеше. Да живее в лукса, за който винаги бе мечтал. Сабо знаеше, че не бива да оставя свидетели. Никакви съучастници. Никакви следи.

Трябваше да изчезне.

Той скочи обратно на яхтата. В този момент видя цялото си бъдеще, всичко, което му предстоеше оттук нататък. Щеше да изхвърли труповете, после да се обади на стратега, за да й каже, че другите двама са загинали в престрелката. Да повреди радиостанцията на яхтата и проследяващото й устройство, за да не може да бъде издирена. Да се добере с нея до най-близкото пристанище, където да разтовари съкровището си, и да я потопи. Съкровището беше твърде тежко, за да пътува с него, затова щеше да се наложи да го скрие някъде. Стратегът щеше да продаде сапфирите, а след като Сабо получеше своя дял, щеше да пътува, накъдето му видят очите. Колкото се може по-далече. Да се скрие в някое отдалечено кътче на света, ако трябва с години, докато стане време да си прибере онова, което му принадлежи. Защото си струваше. Всичко това си струваше.

От този момент нататък Сабо Пак беше най-богатият човек, когото някога бе познавал.

1

Остров Тайпа, Макао

Стратегът се стресна от сърдитото вибриране на сателитния телефон. Почти цялата нощ бе прекарала на задната седалка на лимузината си под един мост в Стария град, като ту се унасяше в дрямка, ту се събуждаше. Когато най-после телефонът й иззвъня, тя разтърка очи, за да прогони съня, и извади апарата от стойката за чаши на средната конзола между седалките. Преди да го отвори, се пресегна и запали лампата за четене.

Цяла нощ бе чакала това съобщение.

Тук Би — гласеше то. — Победа. 2 червени картона. 3 дузпи. Резултат 26-0, 8 минути по часовник.

Тя кимна и прочете отново съобщението. Беше измислила сама системата от кодирани изрази, за да звучи като невинен, неангажиращ разговор на спортни теми. За посветеното око обаче това съобщение беше телеграма, която събираше в себе си цялата информация за проведения удар с рибарското корабче. Стратегът запали цигара и го огледа още веднъж.

Би беше биячът, наемният убиец. Съобщението бе от Сабо Пак. Следваше резултатът. Дали ударът е бил успешен или не? Да, бил е. Победа. После доклад за щетите. Жълт картон означаваше ранен член на екипа, а червен картон — убит. И Холмс, и Капитана бяха мъртви. Дузпи бяха убитите контрабандисти. А последните цифри даваха размера на плячката. Двайсет и шест откраднати камъка, нито един изгубен. Както и очаквания час на пристигане. На какво ли разстояние беше Сабо от уреченото място на срещата? За техните цели секундите бяха минути, минутите — часове, а часовете — дни. Значи Сабо Пак носеше двайсет и шест сапфира и щеше да пристигне след осем часа. Разчитането на такива съобщения й бе станало втора природа.

Тя обърна сателитния телефон в дланта си, свали батерията, извади картата памет и за всеки случай прекъсна вътрешната антена. След като разглоби телефона на парчета, тя отвори вратата на лимузината и ги изхвърли в канала.

Това беше всичко.

Първата част от операцията бе изпълнена.

Стана й жал, че двама членове на екипа й бяха загинали, но нямаше време за скръб. В тази игра емоции не се допускаха. Поне засега. Всички се бяха договорили как трябва да се постъпва в случай на злополука и всеки сам беше приел рисковете на професията. Пиратството не е за хора, които се страхуват от онази с косата. Техният дял щеше да се изплати на близките им. На стратега щяха да й трябват няколко дни, за да пласира камъните на черния пазар, но след като получеше парите, щеше да уважи последните желания на екипа си. Холмс имаше брат в родината, в Оукланд. Тя щеше да преведе неговите няколко милиона в банкова сметка на името на брат му в Швейцария. На когото никога нямаше да му се наложи повече да работи. Капитана нямаше семейство и бе пожелал неговият дял да се изплати като дарение на морски резерват край бреговете на Австралия. Тя можеше да направи анонимен превод по интернет и ако тези камъни се окажеха дори наполовина толкова ценни, колкото очакваше, с дела на Капитана щяха да се финансират дълги години научни изследвания и мерки за опазване на рибните популации. Това щеше да бъде неговата лична отплата към морето.

Но за момента тя имаше по-належаща работа.

В света имаше малко жени като нея. Тя беше не просто първокласна мошеничка, а и гениален организатор на криминални операции. Вече двайсет години се занимаваше с обири и нито веднъж не беше залавяна. Задигала бе диаманти от руска принцеса. Изнасяла бе картини от европейски музеи. Ограбвала бе банки на четири континента. Откраднала бе милиони, бе ги похарчила и впоследствие бе откраднала нови милиони. Никога не се задържаше дълго на едно място и променяше самоличността, навиците и външния си вид със същата лекота, с която повечето хора си сменят дрехите. Човек можеше да е приятел с нея от години и един ден да не я познае на улицата.

Тя не обичаше да ползва имена, но някои хора я знаеха като Анджела.

Истинското й име отдавна бе потънало в небитието. Анджела беше най-популярният й псевдоним, но не бе нищо повече от дума, отпечатана върху един от дузината й паспорти. Не бе ползвала от дете името, което й бяха дали родителите, и то нямаше вече никакво значение за нея. Само един-единствен човек знаеше за предишния й живот, а тя не го бе виждала от шест години. Можеше като нищо да е умрял или да гние в някой от черните затвори на ЦРУ, пръснати по света. Ако беше така, споменът за цивилния й живот щеше да си е отишъл заедно с него.

Тя въздъхна и натисна копчето, което смъкваше преградата между салона на колата и шофьорската седалка. В момента нямаше вид на жена, свикнала да се вози в лимузина. С евтината си пола и памучно яке в маслинен цвят можеше да мине най-много за келнерка. Къдравата й кестенява коса стигаше до раменете, пръстите й бяха кафяви от цигарите. Каза на шофьора да я изчака, после слезе от лимузината и тръгна пеша. Дръпна силно от цигарата си и хвърли фаса на тротоара.

И тогава настъпи трансформацията.

Стратегът разкопча колана на полата си, която се разгъна и се превърна в дълга черна рокля. Свали колана и го мушна в чантата. Съблече якето си и го обърна наопаки; памучният плат отстъпи място на скъпа бяла кожа. Свали очилата и кафявата си перука и отдолу се подаде буйна руса грива.

Само за секунди от келнерка, която си отива вкъщи след работа, заприлича на богата наследница, тръгнала на лъскаво парти.

Не само външният й вид се промени. Държанието също. Има стотици малки неща — изражение на лицето, маниери, движения на тялото, — които правят един човек уникален. А тя бе в състояние да манипулира всичко това според волята си. С всяка изминала крачка Анджела сякаш се състаряваше с по една година. Стойката й се изправи, тя вдигна горделиво глава. Ръцете й не изглеждаха вече толкова силни, крачките й станаха малки и деликатни. Стисна чантата си под мишница, сякаш се боеше някой да не й я отмъкне. Чертите на лицето й се отпуснаха, тя пренесе тежестта на тялото си към пръстите на краката, за да подчертае високия си ръст. Като цялостен ефект изглеждаше не просто състарена с десет години, но и значително по-слаба и по-висока от обикновено. Когато зави зад ъгъла и пое към бижутерийния магазин, вече се бе превърнала в напълно различна жена.

Бе станала Оксана Тимошенко.

Това не беше просто името, отпечатано върху украинския паспорт на дъното на чантата й. Не, тя беше кралицата майка на украинска стоманодобивна империя. През годините след разпада на Съветския съюз покойният й съпруг бе откраднал милиарди от държавата и оттогава тя прекарваше времето си между тузарските хотели и елитните казина на планетата. Държанието й беше особена смесица от авторитет и уязвимост, издаващи безграничното й богатство и привилегии. От чантата си извади диамантен пръстен и незабелязано го нахлузи на пръста си. Това беше нейният неотменим завършващ атрибут — в края на краищата никоя жена с нейния социален статут не би си подала носа на публично място без диамант. В Макао бижутата са всичко. Те са неразделна част от местната култура. Сиатъл има своите кафенета. Ню Йорк — своите пицарии. Париж — своите пекарни.

Макао има бижутерийни магазини. А този беше най-ужасният от всички.

„Камъчета от Стария свят“ беше обикновена дупка в стената, водеща към сутерена на мръсен и занемарен блок в една от най-западналите части на остров Тайпа, само на няколко преки от мястото, където я чакаше паркираната лимузина. Приличаше повече на заложна къща, отколкото на бижутериен магазин, и с основание. Всичко изложено на витрината беше втора или трета ръка, а цените бяха абсурдно високи. Счупен „Ролекс“ се продаваше за двайсет хиляди евро. Сребърен годежен пръстен с диамант един карат — за два пъти повече. Магазинчето беше затиснато между караоке бар и отдавна затворена китайска закусвалня със заковани прозорци. Витрината му се осветяваше от неонов знак на долар и синя луминесцентна тръба, усукана да наподобява шлифован диамант. Когато Оксана бутна вратата, отвътре издрънка звънец.

Тя мина покрай рафтовете с безбожно скъпи бижута. В дъното млада жена с европеидни черти — пласьорката на крадени скъпоценни камъни — се беше надвесила над малка масичка с инструменти и пушеше цигара. Когато видя Оксана, тя загаси цигарата си, изключи електрическия шмиргел, с който работеше, и се изправи да я посрещне.

— Мога ли с нещо да помогна?

— Да — заяви Оксана с безупречен украински акцент. — Идвам във връзка със сапфирите.

— С вас ли говорих по телефона?

— Да.

— Добре — кимна жената. — Аз съм Елишева. Носите ли камъните?

— Още не. Пристигат по куриер. До няколко часа трябва да са тук, ако не възразявате да постоите будна.

— Аз така и така съм будна — каза жената. — И без това спя само през деня. Куриерът ви надежден ли е?

— Засега не ме е разочаровал.

— Хм — въздъхна Елишева. — Е, добре.

— Става дума за двайсет и шест сапфира с различни размери — заяви Оксана. — Искам ги шлифовани и полирани колкото се може по-скоро. Вие знаете как да извлечете максимална стойност от суровия материал. Само да няма някакви тайни знаци, нещо, което да отведе клиента обратно до вас.

— Както кажете — отвърна Елишева. — Но първо, елате да ви покажа нещо.

Тя извади от джоба си неголям предмет, увит в амбалажна хартия, и го плъзна през плота към Анджела. Вътре имаше малък диамант с размери приблизително на глава на топлийка. Оксана го вдигна с пинцетите и го разгледа внимателно през лупа. Беше бистър и блестящ като слънчев лъч. Дъхът й спря. Само от вида му усети опиянение, сякаш бе взела наркотик. Трудно е да се обясни какво точно изпитваше в този момент, но беше някаква смесица от възторг, преклонение и печал. Един перфектен диамант не е само красота — той е обезсмъртено съвършенство. Всичко на този свят рано или късно загива. Хора умират, цивилизации се разпадат, реки подкопават планини и ги превръщат в прах. Докато един диамант не просто символизира вечността, той е самата вечност. Един правилно шлифован камък ще изглежда по същия начин и след сто, и след хиляда години. Дълго след като тези две жени нямаше да са между живите, дълго след като споменът за тях изчезнеше от лицето на Земята, този диамант щеше да е също толкова красив, колкото и сега. За жена без име и семейство самото докосване до него беше допир с нетленността. Оксана кимна и постави малкото камъче обратно на плота.

— Това е диамант — каза тя.

— Разбира се — отвърна Елишева. — Чували ли сте за „Гордостта на Танзания“?

Оксана мълчеше.

— Не се притеснявайте, ако не сте — каза Елишева. — Не са много тези, които са чували. Дори на първокласни бижутери името нищо не говори. Но за кратко време е бил най-прочутият скъпоценен камък в света. Открит е през две хиляди и втора година. Някакъв фермер го изровил от наносна нива край селцето Лонгидо в Танзания, в подножието на угаснал вулкан. Като го видял, щял да получи инфаркт. Става дума за дванайсет хиляди каратов рубин с дължина петнайсет сантиметра. Средно до интензивно наситен цвят. Който се нарича гълъбова кръв. Почти никакви вътрешни дефекти. Общо взето, бил чист като капка планинска роса. С безупречна сърцевина. За времето си бил най-големият висококачествен рубин в света. Бил по-тежък от следващия по размер с повече от пет хиляди и петстотин карата, това е близо кило и половина. Имало снимки, но нито една не била в състояние да отрази съвършенството му. Бил огромен и неописуемо красив, като капка замръзнала кръв, но увеличена до размера на два допрени юмрука. Можете ли да си го представите? Рубин, който да тежи толкова?

Оксана поклати глава.

— И аз не мога — каза Елишева. — Никой не можел да каже дори приблизително каква би могла да е стойността му. Фермерът го продал на някакъв британски строителен предприемач за двайсет хиляди паунда. Докато успял да го пренесе в Англия, само застраховката му струвала десет пъти повече. Макар да се опитвали да опазят сделката в тайна, новината за камъка започнала да се разчува. След седмица в селото, където бил намерен камъкът, започнали да прииждат журналисти. След месец стойността на земята на въпросния фермер набъбнала петкратно. Спекуланти изкупили всеки квадратен сантиметър от въпросната наносна нива. А когато след две години камъкът бил предложен на частен търг, началната цена била двайсет и шест милиона. Към края на наддаването някакъв саудитски принц предложил за него близо седемдесет милиона. Това била най-голямата сума, платена някога за един рубин. Нищо подобно не се било случвало никога преди.

— А тогава защо не съм чувала за него?

— Защото „Гордостта на Танзания“ се оказал без стойност — каза Елишева. — Фалшификат.

Тя извади чук от бюрото си и с един удар разби на безброй парченца малкия диамант между тях. Оксана гледаше с невярващи очи финия прашец. Тя го докосна с пръст и по кожата й полепнаха стъклени частици.

— Счупил се, още преди да напусне Лондон — продължи Елишева. — Понеже не бил никакъв рубин. Не бил дори изкуствено отгледан синтетичен рубин. Бил обикновен кристал, произведен с химически примеси за цвят и за увеличаване на индекса на пречупване, подобен на химически обработеното стъкло, на което се упражнявам да шлифовам камъни. Фермерът го бил продал с фалшиви документи, в които бизнесменът изобщо не се усъмнил. Той дори не се сетил да попита откъде някакъв фермер в танзанийските села е могъл да се сдобие с такива документи. Никой не си бил дал труда да тества камъка чак до момента, когато изпаднал от чантата на саудитеца, докато го пренасял към частния си самолет, и се разбил на седемнайсет парчета. Когато със закъснение му направили оценка, парчетата били с обща стойност под сто паунда. Не ставали дори за филмов реквизит.

— Защо ми разказвате това?

— Защото всичко опира до доверие — отвърна Елишева. — Никой не може да каже със сигурност как е станало всичко, но преобладаващото мнение е, че фермерът бил мошеник. Предприемачът нямал никакви скрупули да го ограби, това му се струвало напълно нормално. Бедните африканци по принцип не получават лъвския пай. Защо сега да прави изключение? И така, докато бизнесменът си въобразявал, че прецаква фермера, фермерът го прецакал него. Е, кой е мошеникът в случая? Фермерът, който продал фалшификата? Или бизнесменът, който до такава степен бил повярвал в късмета си, че го купил на доверие? Дали от злонамереност или от чиста глупост, на него изобщо не му хрумнало да тества камъка. Всеки бижутер би могъл да разкрие за минути измамата, но никой не се сетил да наеме такъв, докато не станало късно. Когато новината се разчула, целият свят искал да повярва в нея. Всички били до такава степен опиянени от новината за съкровището, че пропуснали да проверят автентичността му. Искали да е истина, затова се държали така, сякаш е. Ето защо аз никога не вярвам на приказки, когато купувам нещо. Докато не видя камъните, за мен те не съществуват. Няма нищо по-опасно от правдоподобно звучаща приказка, нали разбирате? Защото и най-добрият разказвач не може да превърне стъкло в рубини.

Оксана не отговори.

— Така се прави търговия — каза Елишева. — Никаква вяра никому. Никакви обещания. Никакви ръкостискания. За мен „Гордостта на Танзания“ не е просто най-големият фалшив камък на света. Той е урок по бизнес етика. И напомняне.

— За какво?

— За смъртта, разбира се — каза Елишева. — Разбирате ли, дори скъпоценните камъни не траят вечно.

2

Остров Тайпа, Макао

Сабо Пак избута надуваемата лодка на пясъчния плаж и се строполи до нея, останал без сили. Следващата вълна го заля до гърдите, но той дори не я усети. Далече на хоризонта, иззад планинските била, надничаха настръхналите кули на Хонконг. След почти седем часа сам в открито море Сабо най-после се бе добрал до целта.

В Хонконг практически няма пустеещи земи, но някои части са по-усамотени от други. Плажът беше малък, но закътан и постепенно преминаваше в стръмен склон, покрит с песъчлива почва и обрасъл с непроходими шубраци. Никъде наоколо не се виждаше постройка или други следи от човешка дейност. По билото на хълма минаваше път, но прибоят бавно подкопаваше склона под него, докато един ден неминуемо щеше да го срине надолу в морето. В този град от осем милиона едва ли можеше да се намери по-затънтено място. Сабо затвори очи. Единственият звук, който чуваше, бе от плискането на вълничките в краката му.

Сабо бе изминал дълъг път, за да стигне до този пуст плаж. Не бе мигнал нито през осемте часа след атаката, нито през предишните трийсет и шест, докато се бе подготвял за нея. Неумението да управлява откраднатата яхта бе най-малкият му проблем. За да се добере до тук, трябваше да прекоси китайските териториални води. Което означаваше брегова охрана. Накъдето и да се насочеше, можеше да се натъкне на граничен патрулен катер или полицейска моторница, обхождащи бреговата ивица. Палубата на яхтата беше покрита с локви кръв и Сабо не можеше да си позволи лукса да го спрат, затова бе принуден да я изостави в открито море. Последната отсечка от пътуването си премина с надуваемата спасителна лодка и сега имаше мехури по дланите си от веслото.

Цялото тяло го болеше, но това нямаше значение. Бе успял. Съкровището му бе скрито на място, където никой нямаше да го намери. Дори и бреговата охрана. В колана му имаше затъкнат пистолет, в джоба — фалшив паспорт, непроследим. Имаше и мобилен телефон, с който да се свърже със стратега, и достатъчно пари, за да си купи билет за ферибота до мястото на срещата им в Макао. Както лежеше изнурен в прибоя, лицето му се разтегна в усмивка. Никой не трябваше да знае за големия му късмет. Слънцето скоро щеше да изгрее. Когато се добереше до центъра на града, стратегът щеше да шлифова и продаде скъпоценните камъни в джоба му, а с мангизите, които щеше да получи, би могъл да премести съкровището си където си иска. Тъй или иначе, тази находка щеше да промени живота му. Завинаги.

Сабо се изправи бавно и запрати веслото в океана. Когато се убеди, че вълните няма да го изхвърлят обратно на брега, той извади сгъваем нож, разгъна го и сряза лодката. Въздухът излезе от нея със съскащ звук и той избута спихнатите й останки в морето. Никакви следи, никакви доказателства. Дори стратегът нямаше как да не остане доволна.

Извади сапфирите от джоба си, колкото да им се полюбува. Бяха красиви като двайсет и шест замръзнали сълзи, всеки с цвета на океана и е бистротата на полирано стъкло. Анджела щеше да му подпише чек за половин милион евро и да се смята за голяма късметлийка, каза си Сабо. Шлифовани, тези камъни щяха да й донесат пет или десет пъти повече. Но той беше готов да пожертва дела си от парите, ако това означаваше да се махне час по-скоро от тук. Истинските пари бяха скрити в морето. Нямаше да е лесно да убеди Анджела, че останалите двама от екипа са загинали, а той се е отървал невредим. И не желаеше да му се налага да й повтаря безброй пъти тази лъжа. Времето му беше ценно. След като осребреше чека, до един час смяташе да напусне страната.

Или така поне си мислеше.

Шум от мотоциклет наруши тишината и Сабо се извърна, за да види какво става. Звукът идваше от билото на хълма над стръмния склон. Беше слаб, но се засилваше. Видя лъча на фара, който пронизваше мъглата, и се огледа за прикритие. Нито един от близките храсти не беше достатъчно голям. Единствената му надежда бяха крайпътните скали, на десетина метра нагоре по склона. Ако можеше да се добере навреме до там, щеше да залегне зад тях. Нямаше много време, но трябваше да опита. Затича се нагоре през пясъчните дюни и приклекна зад най-близката скала. Ако имаше късмет, мъглата щеше да свърши останалото.

След секунди мотоциклетът се подаде иззад завоя. Беше черен спортен модел, напълно незабележителен, ако не се брояха кожените багажни чанти от двете страни на задното колело. С хонконгски номер. Мотористът изглеждаше напълно нормален — добре сложен, с кожено яке и стари джинси. Сабо се сниши зад скалата, но беше късно. Когато наближи, мъжът забави ход и спря по средата на пътя. Разгъна стойката и подпря мотора, без да гаси двигателя, огледа се внимателно наоколо, после свали каската си и разтърси коси. Беше бял, не китаец. Рус, с кафяви очи. Едва ли имаше и трийсет години. Стоеше на място, сякаш бе съзрял нещо във водата, но не можеше да определи какво е. Изглеждаше напълно объркан. След минута извади мобилен телефон.

Сабо надникна през една пролука в скалата, после стисна беретата отзад на кръста си и бавно свали предпазителя. Постави пръста си на спусъка, надигна се и махна с ръка на мъжа.

— Хей, говориш ли английски?

Мотоциклетистът погледна изненадан към него.

— Да — извика той, за да заглуши шума на двигателя. — Кой е там?

Акцентът му беше неопределен, не можеше да се каже дали мъжът е австралиец или англичанин, или американец, или нещо съвсем различно.

— Слава богу, че дойде — каза Сабо и пристъпи няколко крачки напред, без да пуска беретата зад гърба си. — Аз съм турист. И се изгубих. Откога чакам да мине някой…

Непознатият погледна през ската надолу към плажа.

— Да не си катастрофирал?

— Нещо такова — отвърна Сабо. — Излязох да се поразходя с лодка рано сутринта. Моят хотел дава платноходки под наем. Тръгнах преди зазоряване и се ударих в скала, докато изгряваше слънцето. Лодката се преобърна и ме изхвърли във водата. Трябваше да стигна с плуване до брега. Честно казано, не знам къде съм.

Непознатият кимна. Извади пакетче дъвки от якето си и разви една. Пъхна я в устата си и започна да дъвче.

— Отседнал съм в хотел „Пенинсула“ в Цим Ша Цуи — каза Сабо. — Ще можеш ли да ме хвърлиш до там? Или поне донякъде, откъдето да си хвана такси?

— Няма проблем — каза мъжът, после пристъпи към банкета и огледа брега. — Къде ти е лодката?

— А, не е там! — каза Сабо, като сочеше с пръст. — Потъна далече навътре в морето. Не може да се извади. Там при онези скали, виждаш ли? Ееей там. Между другото, замръзвам от студ. Човек би си рекъл, че като е лято, водата ще е топла, ама не е. Ледена е.

Непознатият не отговори.

— Така се радвам да те видя, братче — продължи Сабо. — Рекох си, свършено е с мен. Съжалявам, не се представих. Аз съм сам. Ти как се казваш?

— Лорънс — каза другият, като протегна ръка, за да се здрависат. — Приятно ми е.

Сабо погледна протегнатата ръка и за момент замръзна на мястото си. Здравата му ръка продължаваше да стиска беретата отзад на кръста, пръстът му галеше спусъка. Замисли се, пръстът играеше нервно нагоре-надолу по метала. Накрая напъха пистолета докрай под колана и пое ръката на непознатия. Мотористът го стискаше здраво. Сабо го озари с най-дружелюбната си усмивка. Мъжът се наведе над ухото му, сякаш искаше да му сподели тайна.

— Не трябваше да пипаш надуваемата лодка — каза той.

Ръкостискането замръзна във въздуха.

— Имат дублирани проследяващи чипове — прошепна мъжът. — Задействат се при допир с морска вода. За да не се изгубят при корабокрушение.

Краката на Сабо се бяха сраснали със земята.

Непознатият измъкна с лявата ръка черен зиг-зауер изпод якето си и с едно плавно движение го насочи към Сабо над все още стиснатите им ръце. Беше професионалист. Не му остави време да мисли. Сабо посегна към пистолета си, но беше късно. Мъжът натисна спусъка, куршумът се заби в гръдния му кош, малко под лявото рамо, и прониза белия дроб.

Изстрелът не беше смъртоносен, поне не веднага. Коленете на Сабо омекнаха, щеше да рухне на земята, но непознатият го задържа. Сабо се опита да си поеме въздух, червена пяна изби по устата му, очите му се изцъклиха. Изстрелът отекна над пясъчните дюни, подплашена чапла излетя от скалите в далечината.

— Къде е товарът? — попита шепнешком непознатият.

Сабо не можеше да диша. Усещаше ризата си подгизнала от кръв, кървави петна бяха избили по якето му. Отвори уста, но от нея излезе само глухо гъргорене и още кървава пяна.

— Кой те нае? За кого работиш?

Сабо подбели очи. Мъжът въздъхна и го блъсна напред. Сабо залитна няколко крачки, после се строполи надолу по склона и полетя към прибоя като парцалена кукла.

Всичко приключи за част от секундата, но на Сабо му се стори цяла вечност. Пистолетът се измъкна от колана му и падна във водата. Той се претърколи и се спря, легнал на една страна, покрит с пясък, в основата на една дюна. Докосна с ръка раната си. Бликаше кръв. Чувстваше се особено. Сякаш бе очаквал усещането да бъде различно. Макар да не чувстваше болка, не можеше да стои на едно място. Скоро щеше да изпадне в травматичен шок. Опита се отчаяно да поеме въздух с пълни гърди. Но дишането му беше учестено и накъсано, като на човек, който се дави. При всяко поемане на дъх раната му гъргореше и хриптеше.

Прострелян съм в дроба, помисли си той. Десет минути.

Когато кръвта се просмука през якето му и започна да се съсирва на пясъка, Сабо се претърколи по гръб. Не можеше да се съпротивлява повече. Погледна нагоре към хълма и видя как мотористът слиза бавно надолу с голям черен чувал за смет и парче навита тел под мишница. Високо в небето се кръстосваха бели следи от самолети. Той затвори очи и чу музика.

Опита се да мисли за съкровището, плътно завито в найлони и скрито на място, където никой не можеше да го намери. Никой освен него. Лично мое, каза си той. Дори това да беше краят, съкровището си беше негово и на никой друг. Каквото и да се случеше, каквото и да му стореше този човек, Сабо щеше да отнесе тайната си в гроба. Това бе предсмъртното му желание.

Непознатият беше слязъл до подножието на ската и се надвеси над Сабо. Сграбчи го за яката, повдигна главата и раменете му нагоре и приближи устните си до ухото му.

— Кажи ми за кого работиш — каза Лорънс.

3

Хотел-казино „Тамани Хол“ Макао

Анджела чакаше в апартамента на хотела си, когато на вратата се почука. Към момента Пак закъсняваше вече с деветдесет минути, а тя бе прекарала близо четири часа, без да върши нищо, освен да крачи напред-назад и да поглежда часовника си. Изпушила бе и кутия и половина цигари. Чашата й от кафе беше пълна с фасове. Което не беше добър знак. В нейния бизнес точността бе всичко. Когато колегата ти бандит не се яви на уговорена среща, това означава, че или е арестуван, или му се е случило нещо още по-лошо. Щом чу почукването, тя веднага отвори вратата, без да сваля веригата. Това можеше да е само Сабо Пак.

Но не беше.

Беше един от пиколата на хотела с голяма картонена кутия в ръце.

Анджела го изгледа смаяно от глава до пети. Не бе очаквала да получи пакет. Попита го дали е сигурен, че е за нея, и той потвърди. Дори обърна кутията и й показа залепеното отзад картонче с номера на стаята и името, под което я бе наела. Тимошенко, стая 5904. После добави на развален английски, че частен куриер на мотоциклет я бил оставил на рецепцията преди десет минути — експресна пратка от Хонконг или нещо такова. Дежурният се подписал срещу пакета и уредил да й бъде изпратен горе при първа възможност. Пиколото й го подаде с две ръце, протегнати напред. Пакетът не изглеждаше заплашително и Анджела го пое, благодари му и затвори вратата.

Ако можеше да си представи какво има вътре…

Пакетът не беше нищо особено — с размерите на голяма кутия за обувки, изработена от плътен черен картон. По него нямаше пощенски марки, стикери, баркодове или каквито и да било други отличителни знаци. Нямаше и щемпел с дата от куриерската служба, което й се стори леко подозрително. Анджела разпозна кутията — беше от луксозен магазин за конфекция в Хонконг, но беше доста очукана и надраскана от многократна употреба. Капакът беше залепен към основата с двоен слой широко тиксо, сякаш за да не изпадне или се разлее нещо отвътре. Най-отгоре беше отпечатано логото на магазина — галопиращ жребец е мото: Богатството е, за да се притежава, не да носи наслада.

Анджела повдигна кутията. Беше твърде тежка, за да съдържа само сапфирите.

Вдигна рамене, внесе я в апартамента и я постави на барплота, за да я огледа по-подробно. Вътре нещо хлопаше, сякаш съдържаше предмет с неправилна форма, който се движеше свободно и се удряше в стените й. За момент си помисли, че може да е бомба, но в това нямаше никаква логика. Ако искаш да убиеш някого, не наемаш частна куриерска фирма, за да достави бомбата до стаята на жертвата, а я изпращаш по пощата, като нормален психопат. Освен това пакетът, съдържащ бомба, трябва и на вид, и на пипане да е съвсем обикновен, банален до скука, за да може нищо неподозиращата жертва най-спокойно да го разопакова, задействайки взривното устройство. В типичния случай това е ластик, който се освобождава при повдигане на капака, пиронът удря капсул-детонатора и останалото е мълчание. Така бе действал Юнабомбър и определено беше свършил добра работа. Този пакет обаче просто не беше достатъчно банален. Как щеше капакът да освободи механизма, след като целият беше омотан в тиксо? Не, сигурно вътре имаше нещо друго. Анджела отвори сгъваемото си джобно ножче и внимателно разряза тиксото, после с острието повдигна едва-едва капака на кутията и надникна в нея.

И видя главата на Пак, отрязана чисто под адамовата ябълка.

Анджела потрепери от отвращение и изпусна ножчето. Боже. Погледна още веднъж, за да се убеди. Отвътре се носеше ужасна воня, включително на спирт. Сигурно убиецът бе използвал някакви химикали, за да забави процеса на разлагане и да прикрие миризмата на смърт. Усети, че й се повдига. Дръпна се крачка назад, пое дълбоко дъх и се върна до барплота. След двайсет години в бизнеса тя неведнъж се бе срещала лице в лице със смъртта, но никога не бе виждала такова нещо. Насили се да хвърли още един поглед.

Сабо Пак изглеждаше странно спокоен. Очите му бяха отворени, празни и безметежни. Зениците бяха разширени докрай, върху еклерите бе започнал да се образува тънък бял слой в резултат от изсъхването. Анджела си каза, че е умрял мигновено, или поне достатъчно бързо, за да не позволи на болката да изкриви трайно чертите на лицето му. Когато човек умре, всичките му мускули се отпускат, за да се стегнат отново с настъпване на вкочаняването. Анджела се дръпна крачка назад. Беше чувала за случаи, когато отрязани глави са помръдвали с лицевите си мускули, примигвали са с клепачи, дори са изкривявали устни в гримаса след смъртта. Запита се преди колко ли време е била отрязана тази. В деветдесет процента от случаите клепачите са първите части на тялото, които се вкочаняват. Като се имаше предвид, че неговите още не се бяха вкочанили, смъртта бе настъпила най-много преди няколко часа. Анджела вдигна ръка пред устата си.

Сабо бе умрял с отворени очи.

Дори в най-тъмните гънки на подземния свят обезглавяването се смята за особено гнусно престъпление. Само най-бруталните банди го практикуват. И най-вече като средство за сплашване. Картелът „Лос Зетас“ в Мексико. „Джамаат“ в Тринидад. Талибаните. ИДИЛ. „Ал Кайда“. В края на краищата отсичането на глава не е нещо, което се върши по прищявка. Освен ако не носиш със себе си брадва или двуостър меч, тази работа изисква планиране. Съвременните методи нямат нищо общо с гладкия срез на гилотината.

Има няколко начина да се отреже глава. Най-разпространеният е всъщност най-труден: прерязва се гърлото с къс нож, за да се прекъсне каротидната артерия, после главата се отделя от трупа, като се отсича с мачете или нещо такова. Идеята е трупът първо да се обезкърви, за да се избегне артериалната струя. Иначе убиецът ще се омаже целият в кръв.

Всъщност е доста по-трудно, отколкото изглежда. Често са нужни два или повече удара с мачете, за да се пререже гръбначният стълб. Защото мачетето, разбира се, е направено за рязане на растителност, а не на кости. Тактически боен нож или извитият непалски меч „Кукри“ не биха се справили много по-добре със задачата. За целта някои банди прибягват до триони. Проблемът е, че да прережеш врата на човек с трион също не е детска игра. Острието на триона е съставено от малки, отделно подострени зъбци, което е сигурна гаранция, че наоколо ще хвърчи кръв, примесена с парченца месо. Когато „Лос Зетас“ обезглавяват жертвата си с моторен трион, после е трудно да се познае чия е главата и дали изобщо е глава. Това върши работа, ако целта ти е да подхвърлиш чувал с отрязани глави на стъпалата пред кметството, но не и ако искаш да си получиш парите след поръчково убийство или да сплашиш конкретен обект.

Който и да й бе изпратил пакета, очевидно много държеше Анджела да разпознае лицето. Посланието нямаше да означава нищо, ако тя не знаеше чия е главата. Срезът беше прав, чист, едва ли не хирургически, сякаш бе извършен със скалпел или с медицински трион за рязане на кости. Чертите бяха запазени без промяна, кожата и косата бяха непокътнати. Почти нямаше кръв. Анджела се сещаше само за два начина, ако не се брои хирургическа ампутация, да се получи такъв чист срез. Или убиецът бе притежавал голям и остър меч и знаеше как да го използва, или главата бе отрязана със струна от пиано.

Така наречената струна от пиано всъщност не е никаква струна, а метална жица, тънка като острие на бръснач. Изработена е от високовъглеродна стомана и на практика не може да се скъса. Въпросното нещо се увива около шията на трупа и се притяга като гарота. Най-напред прерязва югуларната вена, после каротидната артерия, останалите меки тъкани и накрая гръбначния стълб. Главата просто отхвръква встрани. Обикновено това не може да се постигне с мускулна сила, но има най-различни приспособления, които да улеснят задачата. Един промишлен обтегач на кабелни връзки би свършил работа. Най-опасни са електрическите. Наемните убийци на наркокартелите им викат автогарота. Това са уреди е размерите на голям мобилен телефон, които се продават в железарските магазини. Цивилното им предназначение е да връзват на снопчета провиснали жици или да изпробват здравината на рибарско влакно. Но ако такова нещо се надене на шията на човек, ще му отреже главата за по-малко от минута. При това не са нужни никакви специални умения. Металната примка оставя след себе си чист, гладък хирургически срез, какъвто може да се постигне само в болнични условия. Анджела бе готова да се обзаложи, че в случая ставаше дума именно за това — обезглавяване с метална жица.

А убиецът очевидно си знаеше работата.

И със сигурност целта му не беше просто да изпрати послание до Анджела. Искаше да я сплаши по начин, който тя никога да не забрави. Да й покаже, че е способен на неописуема, дивашка жестокост. Че е в състояние да извърши ужасяващи, нечовешки злодейства и че ако се заеме с нея, тя дори няма да разбере откъде й е дошло. Искаше Анджела да знае, че е по петите й.

Тогава тя забеляза, че в гърлото на Сабо беше втъкнато нещо, което странно блестеше.

Грабна кутията с хартиени салфетки от масата, измъкна няколко и внимателно бръкна с пръсти в устата на мъртвеца. Някъде дълбоко вътре напипа нещо. Тя внимателно измъкна голям сапфир, както и две навити на тръбичка стодоларови банкноти.

С неохота тя се досети откъде е сапфирът — един от двайсет и шестте камъка, задигнати при операцията с рибарското корабче. Останалите двайсет и пет явно се намираха у убиеца на Сабо. Цялата й печалба, наградата за труда й можеше да се събере в малкото му джобче.

Нейното богатство.

Стодоларовите банкноти обаче нищо не й говореха. Тя беше свикнала да работи с хонконгски долари или с местната валута на Макао — патака, но не и с американски гущери. А и банкнотите бяха със стария дизайн, преди въвеждането на осигурителните нишки, които ги пресичаха през средата.

Тя измъкна още едно снопче салфетки, за да ги разгъне, и тогава видя написаното на тях с черен маркер. Почеркът беше груб и неравен, текстът — почти нечетлив. Умно. Старата банкнота е перфектната хартия за писане на анонимни заплашителни писма. Тя е минавала толкова пъти от ръка на ръка, че никой не може да каже у кого е била последно. Всяка банкнота, намирала се в обращение повече от няколко месеца, е покрита със следи от слюнка, кожни клетки и мазнини от стотици, ако не и хиляди хора. Целият този натрупан бял шум прави всякаква криминологична експертиза безполезна. Маркерът и неразбираемият почерк преследваха същата цел. Колко души на света притежаваха маркер? Колко можеха да пишат с големи разкривени букви, съзнателно небрежно и нечетливо, за да маскират почерка си? Всеки би могъл да й е изпратил тази бележка.

Тя разгъна първата банкнота и прочете:

Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.

После разгъна и втората.

Тук. Утре. Ще те наблюдавам.

Анджела се извърна рязко и погледна през прозореца. От „Тамани Хол“ се виждаха три други огромни хотели-казина. Някой знаеше къде се намира тя. Не можеше да се каже със сигурност дали отнякъде не я наблюдават. Отсреща имаше може би петстотин прозореца, всеки един от които гледаше към нейния. Тя изтича до вратата и натисна бутона, за да спусне плътните завеси.

Който и да я наблюдаваше, не искаше просто да й отнеме сапфирите. Бележката беше ултиматум. Ако целта му бе само да я сплаши, главата в кутията щеше да бъде достатъчна. Тя щеше да отпише операцията като пълен провал и да се махне от тук със следващия полет. Но случаят беше различен. Той искаше сделка. Проблемът бе, че тя нямаше никаква представа какво точно търсеше от нея. Ще ми върнеш откраднатото?! Какво, по дяволите, искаше да каже с това?

Първата й мисъл беше за тайните й банкови сметки по света, в които през годините бе скрила милиони долари. Тя имаше личен сейф на Кайманите, натъпкан с пачки стодоларови банкноти. Сметка в частна банка в Женева. Два-три милиона в Куала Лумпур. Диаманти в Антверпен. Еврооблигации в Сао Пауло. Брокерска фирма за недвижими имоти в Йоханесбург. Общата стойност на притежаваните от нея активи се менеше от ден за ден според капризите на пазара, но беше някъде около осем милиона долара. А през годините бе задигнала поне шест пъти по толкова и бе похарчила всичко. Въпросният хищник би могъл да я търси, за да й поиска сметка за какво ли не.

Какво знаеше той за нея? Какво искаше да му върне?

Анджела прокара пръсти през косата си. Това беше лично. Някой я бе издирил, за да й изпрати посланието. Тази хотелска стая трябваше да бъде тайна за всички. По дяволите, цялата операция трябваше да е тайна. Тайна, която дори контрабандистите от яхтата трябваше да отнесат в гроба си насред морето. След онова, което ги бе видяла да правят на младата жена в Рангун, те го заслужаваха. Контрабандистите бяха на дъното на океана. Кой в такъв случай я беше открил? Само четирима души знаеха къде е отседнала, а трима от тях вече бяха мъртви.

И така, кой я бе издал?

Нямаше време за губене. С един скок тя отиде до куфара си, метна го на бюрото и със замах го разтвори. Инстинктът й диктуваше да напусне незабавно хотела. С едно движение тя награби всичките си рокли от гардероба и ги натъпка в куфара. Взе пистолета от салонната масичка и кутията с двайсетина или трийсет телефона за еднократно ползване от конзолата за зареждане до телевизора. Обувките. Тази хотелска стая беше опасна. Ако искаше да остане жива, трябваше до пет минути да изчезне.

Започна да си припомня основните маршрути в града. Дебелият чичо Джо би могъл да я свърже с някой бандит, който да я изведе безплатно от страната. Ако успееше да се добере до марината, можеше да наеме бързоходна яхта до Хонконг и да вземе първия полет закъдето й видят очите. Кой паспорт да използва? Дали убиецът наблюдаваше хотела? Или пристанището? Мостовете? Анджела грабна сателитния си телефон от барплота и понечи да го пусне в чантата си, но се спря.

Какво правеше тя?

С бягство нищо нямаше да реши. Ако духнеше сега, подателят на бележката щеше да я последва. Много пъти досега бе бягала от полицията, но не знаеше нищо за този човек. Доколко беше запознат с метода й на действие? Вече знаеше за тайната й хотелска стая. Какво ли още знаеше? Имейл адреса й? Номерата на кредитните й карти? Телефонните й номера? Та той можеше да знае всичко за нея, включително за скритото й богатство. Което го правеше много опасен. Ако Анджела изчезнеше днес, какво щеше да прави утре? За да бъде изцяло в безопасност, тя трябваше да се държи така, сякаш този човек беше в течение на всичко около престъпната й кариера. Тоест да изчезне напълно. Да изостави всяко едно от нещата, които я свързват с миналото. Да скъса фалшивите си паспорти. Да се откаже от предишните си самоличности. Да остави парите си да мухлясват в банката. Разбира се, като професионалист тя бе свикнала да се отказва от вече изхабени имена, адреси и координати, но този път беше различно. За да оцелее, трябваше да се откаже от всичко. Да напусне веднъж завинаги този град, да изчезне за известно време и после да започне всичко от начало. Парите, които си бе спестила за черни дни, щяха да се изплъзнат веднъж завинаги от ръцете й.

Анджела погледна надолу към сателитния телефон.

Трябваше да има и друг начин.

Нужна й бе помощ. Ако решеше да не бяга от тази заплаха, й трябваше някой, който да й помогне да я осмисли. Някой, на когото да може да се довери изцяло, да разчита на него дори в най-опасни ситуации. Приятел, когото да познава добре и да му вярва. Човек призрак.

Анджела погледна часовника на телефона си. Не й оставаше много време. С треперещи пръсти написа анонимния имейл адрес, който не бе ползвала от години. Съобщението й беше кратко и мило. Тя го изпрати и се помоли наум да свърши работа.

Молбата й бе чута.

Защото след десет минути на другия край на света телефонът ми започна да вибрира.

4

Индиански резерват, щата Орегон

Вече пети час киснех край масата за рулетка в казино „Индиън Кросроудс“, когато мобилният ми телефон издаде остър еднократен звук. Изчаках топчето да спре и крупието да обяви печелившото число, преди да измъкна апарата от джоба си. Нов имейл. Най-сетне. Започвах да полудявам от скука.

Телефонът ми не звъни често. И точно това целя, сменяйки през шест месеца адресите на електронната си поща. За да се свържат с мен, хората, които знаят моя секретен краен адрес, трябва да изпратят съобщението си през конкретен пасивен доставчик в Гана. Което само по себе си не е лесна задача. От там съобщението се прехвърля между защитени сървъри на пет континента, като на всяка спирка се криптира отново, преди да стигне до някоя от половин дузина пощенски кутии във вид на серия от привидно произволни букви и цифри. Само една от тези пощенски кутии е истинска. За да се влезе в нея, трябва да се използва персонален код, с какъвто разполагат само международните агенции за борба с тероризма. И аз. Още с първото си прочитане съобщението се изтрива автоматично и незабавно от всичките шест акаунта. То не може да бъде проследено в никоя посока, не може да бъде прехванато от любопитни очи на някоя трета страна като например ФБР или Интерпол. Ако някой особено държи да разбие кода ми, трябва да помоли АНС да го атакува с един от суперкомпютрите си. По всичките изброени причини понякога с месеци не получавам имейли. Едва десетина-петнайсет души на света знаят как да се свържат с мен, а нито един от тях не би го направил само за да ми каже „здрасти“.

Хвърлих бърз поглед към дисплея на телефона си и поисках от крупието да ми плати спечеленото до момента. Жената прибра купчинката разноцветни чипове на масата пред мен и ми ги уедри в оранжеви, по хиляда долара единият. Събраха се няколко купчинки по двайсет чипа. Аз й подхвърлих два за бакшиш, натъпках останалите в джобовете си и гаврътнах остатъците от черно кафе в чашата си.

— Благодаря — каза тя. — Утре по същото време, господин Фишер?

— Не — отвърнах аз. — Ще гоня ранен полет.

Бях прекарал в казино „Индиън Кросроудс“ близо месец в заслужена почивка след една усилна година. Обикновено не си подавам носа навън между два удара, но този път бях направил изключение. Имах нужда от известен период на усамотение, за да подредя мислите в главата си. Тук, в резервата, всеки играещ с оранжеви чипове бива третиран като кралска особа. Но след месец и това омръзва. Твърде много бездействие кара мъжа да омеква.

Оставих един чип на масата за келнерката, пресякох казиното и се отправих към изхода. Излязох навън през въртящата се врата, извадих една петдесетачка и я размахах пред пиколото с червената жилетка. Когато му подадох номерчето си, той кимна. Колата ми беше сребристо беемве купе, нов модел. Обикновено не си падам по тузарски автомобили, но на някои места лъскавата кола те прави по-незабележим от някоя стара, очукана и практична. Пък и колата всъщност не беше моя. Беше на Жак Фишер.

Първо, нека ви кажа кой не съм. Не съм Жак Фишер. Жак Фишер изобщо не съществува. Той е само едно име, отпечатано върху стария, избелял канадски паспорт, който бях показал на рецепцията, за да си наема стая. Жак беше първокласна фалшива самоличност, която си бях съчинил от нищо преди две години, след което бях пръснал куп пари, за да я подплатя със съдържание. Беше толкова реален, колкото изобщо може да бъде една измислена персона. Имаше си кръщелно свидетелство, паспорт, кредитна история и данъчни декларации. Имаше свой личен живот и личностни особености. Професионален хазартен играч от Квебек, той беше едва на двайсет и седем и бе дошъл в индианския резерват, за да усъвършенства покера. Иначе беше градски фукльо с бяло сако, който обичаше да скубе селяндури с каубойски ботуши. Портфейлът му беше пълен с членски карти на всевъзможни ВИП клубове, походката му беше на човек, свикнал да играе с високи залози. Тъмната му коса беше сресана назад с гел, имаше плътен тен, голям златен часовник и изкуствена усмивка, зад която се криеше самонадеяност на петле. Беше млад, за добро или лошо. Ако го срещнете, бихте го определили като донякъде фалшив, но твърде реалистичен. Задници като него — с лопата да ги ринеш из казината, а това бе гаранция, че персоналът щеше да забрави името и физиономията ми на мига. Което беше и целта на занятието.

Понеже аз не съм Жак Фишер и не съм професионален комарджия.

Аз съм просто Джак и обирам банки.

Скоро пиколото докара колата и ми задържа вратата, за да вляза. Аз му мушнах петдесетачката в ръката и седнах зад волана. Беемвето беше наето за дълъг срок от агенция за коли под наем в Туин Фолс, специализирана в предоставяне на луксозни автомобили на фукльовци като Жак. Имаше боров освежител на въздуха, провесен от огледалото за обратно виждане, и двигател с два турбокомпресора, който мъркаше като котенце. Играчка, която и двамата с Жак харесвахме.

Отворих телефона за еднократно ползване, превъртях менюто до входящата поща и отворих съобщението. Разбира се, нямаше как да го прочета на място. За целта ми бе нужен компютър, значително по-мощен от процесора на евтиния апарат — купувах си такива с дузини от бензиностанциите, но можех поне да преброя знаците на криптираното съобщение. Бяха не повече от двайсетина. Странно. Не разбирам кой знае колко от криптография, но си давах сметка, че и декодирано, съобщението едва ли щеше да е по-дълго. Обикновено е така. Който и да ми пращаше това съобщение, не обичаше излишните приказки. Което означаваше, че ме познава.

Включих на скорост и потеглих.

Аз съм това, което се нарича човек призрак. Когато дадена банда направи голям удар и трябва за известно време да изчезне от радара, викат на помощ такъв като мен. Аз не просто карам проблема да изчезне. Аз мога да накарам всичко да изчезне. Мога да бъда който си поискам след трийсет секунди. Нямам нито име, нито адрес, нито лице, което да запомните и разпознаете след време. Когато телефонът ми приеме повикване, аз винаги звъня обратно. Не приемам всеки ангажимент, изникнал отнякъде си, но след известно време на принудително бездействие всичко ми се струва за предпочитане пред варианта да лъскам с лакти игралната маса като някакъв канадски лузър. Върша онова, което върша, защото всичко останало ме отегчава.

Излязох от паркинга на казиното и по локалните улички се насочих към главното шосе. Пустинните плата на Орегон са нещо, което наистина си струва да се види през нощта. На небето нямаше нито едно облаче, звезден килим се простираше от единия хоризонт до другия. Облян в лунна светлина, пейзажът беше с цвят на горена захар, с разпръснати тук-там шубраци. Беше нощ, разбира се, но когато луната е пълна, огрява всичко като прожектор. Виждах поне на десет километра наоколо. Преди два-три милиона години цялата тази местност е била пометена от изригнал вулкан. Сега всичко, докъдето стига погледът, е покрито с фин вулканичен прах.

Когато се отдалечих достатъчно от града, аз свих по един коларски път и няколко минути се друсах по него, докато накрая спрях колата. Търсех усамотено място, където никой да не ме безпокои. Не че нямах доверие на хотела, но съм патил и знам: казината са бъкани с камери, хотелите гъмжат от хора. Докато тук беше удобно. Бих казал, усамотено. След като угасих мотора, вътрешността на колата потъна в мрак. Двигателят поцъкваше тихо в тъмното, изстивайки. Пустинният вятър се блъскаше в предното стъкло на колата. Погледнах още веднъж телефона си.

Лаптопът ми беше скрит под съседната седалка. Измъкнах кабела изпод стойката за чаши и го свързах с телефона си. След като машината зареди, изтеглих имейла от телефона и програмата за декодиране се стартира автоматично. Примигнах няколко пъти, докато очите ми се нагодиха към яркостта на екрана. Зададох кода и програмата издаде тих цвърчащ звук. Готово. Кликнах върху съобщението, за да го отворя. Беше кратко и не очаквах кой знае какво.

Но се оказа, че съм се лъгал.

Анджела е, гласеше съобщението. В леговището. Котай.

Сега.

5

Известно време седях неподвижно и усещах как стомахът ми се свива. Прочетох отново съобщението, за да се убедя, че не ме лъжат очите. Да, наистина беше от нея. Поех дълбоко въздух и го задържах в дробовете си.

Анджела.

Адски отдавна не бях чувал името й. От шест години, ако трябва да бъдем точни. В моя предишен живот тя ми беше ментор. Най-невероятната жена, която някога бях срещал. Бях просто хлапак, когато Анджела ме откри, прибра ме буквално от улицата и ме взе под крилото си. Беше по-възрастна от мен — мисля, че с десет години — и много, много по-мъдра. Тя ме направи престъпник. Тя ме научи как да си вадя социалноосигурителни номера и да регистрирам фалшиви кредитни карти. Как да променям външния си вид и начина, по който говоря, за да накарам всеки да повярва, че съм този, за когото се представям. Научи ме да бъда внимателен, да подбирам обектите, да се измъквам сух от водата. Честно казано, много малко от онова, което знам, не го знам от нея. И когато тя прецени, че съм готов, направихме заедно два-три удара. Беше страхотен партньор и винаги ми пазеше гърба. Имаше тънка крива усмивчица, с която озаряваше цялото помещение. И кожа, която ухаеше на пасион фрут и цигари.

Това продължи допреди шест години, когато тя просто изчезна в Куала Лумпур.

Ударът там беше най-големият, в който съм участвал през целия си досегашен живот. Операция с осем участници — един карач, един касоразбивач, един преводач, двама биячи, двама призраци и стратег. Последният се казваше Маркъс Хейз и беше най-интелигентният мъж, когото някога съм срещал. Истински гросмайстор в престъпния бизнес. По цял свят се носеха слухове за безупречните обири, които бе извършвал. Способен беше да планира практически всичко и всяко нещо, до което се докоснеше, се превръщаше в злато. Със самия факт на включването си в някоя от операциите му имах всички шансове да получа седемцифрен дял. Парите бяха изумителни, разбира се, но не това бе причината да поема тази конкретна задача. Включих се, понеже исках да видя Анджела. Месеци наред се бяхме укривали поотделно и аз нямах търпение да работя отново с нея. И още щом получих офертата на Маркъс по имейла, знаех, че това е перфектната игра за мен.

Целта на операцията беше германска финансова компания, която търгуваше с всякакви валути и притежаваше валутен трезор в центъра на Куала Лумпур. Двамата с Анджела бяхме отишли на оглед. Трезорът се намираше на последния етаж на един небостъргач; в него те складираха огромни бали купюри от валутните си постъпления, преди да ги разпределят по клоновете си в цяла Азия. Приблизително на всеки час брониран камион влизаше в подземния гараж и разтоварваше по няколко касетки с пари, докарани направо от летището. До трезора се стигаше единствено със строго охранявания асансьор, който водеше само до последния етаж. Маркъс бе открил начин да отвлечем асансьора. След като се качихме горе, ние влязохме в банката и задържахме заложниците цял час посред бял ден. Пробихме дупка във вратата на трезора и го опразнихме. В крайна сметка си тръгнахме от там с равностойността на нещо от рода на 17,5 милиона. Повече пари, отколкото който и да било от нас бе виждал някога през живота си.

И изведнъж всичко се обърка.

Аз се издъних пръв. Седмица преди удара, докато си подготвяхме екипировката, бях показал случайно паспорта си на ченге под прикритие. От този момент нататък полицията бе започнала да ни бройка. Бяха успели да установят кой е пътувал с мен, докато сме минавали през паспортна проверка, и бяха разкрили фалшивите ни самоличности. Без да подозираме, бяхме скочили в капана им.

Ченгетата ни бяха чакали да ударим банката. В момента, в който влязохме в асансьора, целият небостъргач заприлича на „Кучешки следобед“ — помните ли го оня филм? Кралската малайзийска полиция изпрати хеликоптери да кръжат около сградата и отцепи района на десет преки разстояния. Автомобилното движение в най-оживената част на града бе напълно парализирано. Сградата бе заобиколена от патрулни коли. Докато успеем да отворим трезора, вече течаха преговори за освобождаване на заложниците на два езика — на английски и на малайски.

Пълен провал, откъдето и да погледнеш.

Докато планирахме удара, знаехме, че ченгетата все по някакъв начин ще реагират. Това беше неизбежно. Не можеш да обираш банка в продължение на един час, без някой да ти потропа на вратата. Бяхме се подготвили за патрулни коли и блокади по пътищата, дори за вземане на заложници. Но понеже полицаите знаеха за предстоящия удар, бяха имали време да се подсигурят. Нито патрулки, нито блокади щяха да попречат на плана ни, но хеликоптери… Веднъж приключили с обира, идеята беше да избягаме през покрива на сградата. Точно над банката имаше частна площадка, където генералният директор държеше винаги зареден личния си хеликоптер, готов по всяко време да го закара от работното място до имението му в планините Гентинг. Въпросния ден директора го нямаше и луксозната машина просто си седеше там в очакване на пасажери. В нея имаше място за всичките седем членове на екипа, плюс товара ни. Нашият карач Алтън Хил се бе обучавал два месеца да управлява хеликоптер в някакво нерегистрирано училище за пилоти във Виетнам. След като разбиехме трезора, той беше готов да ни откара, до където му кажем… ако не бяха идиотските полицейски хеликоптери.

По план трябваше да се възползваме от една вратичка в полицейските правилници. В онези години Кралската полиция разполагаше само с няколко хеликоптера, които да покриват цялата страна. Бяха предназначени за издирвателно-спасителни операции, а не за удари от въздуха. По онова време повечето от тях патрулираха над морето и търсеха пирати и контрабандисти. Само един работеше в района около Куала Лумпур, като в момента, когато ударихме банката, трябваше да провежда учения на сто мили от столицата, в град Ипо. За да реагира на обира, той трябваше първо да кацне и да зареди гориво. Дори ако полицията си свършеше перфектно работата, щяха да минат поне четиресет минути, преди да докарат хеликоптера. През това време ние вече щяхме да имаме цял час преднина. Щяхме да избегнем изцяло полицейските блокади, като преди тръгването си трябваше да изстреляме и няколко гранати със сълзотворен газ от покрива за отвличане на вниманието. Ако ни подгонеха с хеликоптер, щяхме да вземем курс към летището, за да не могат да ни последват, без да навлязат във въздушните коридори на самолетите. Оттам нататък беше лесно: щяхме да кацнем някъде в дълбоката провинция, да взривим машината и да се смесим с местното население. Щяхме да променим самоличностите си, дори евентуално да се промъкнем през границата в съседен Сингапур и да започнем нов живот като баровци. Във всеки случай това беше планът. И като нищо щеше да сработи, ако ченгетата не ни очакваха.

Но ченгетата ни очакваха… и бяха отделили в наша чест два хеликоптера.

Без чисто небе нашето бягство се превърна в кошмар. Още с излизането си на покрива ставахме лесна мишена за снайперистите. После, дори да успеехме да се качим на хеликоптера, полицията щеше да ни следва навсякъде. Като нищо можеха и да ни свалят. Бягството през покрива беше провалено. Вместо това трябваше да вземем частния асансьор обратно до мазето, да задигнем бронирана камионетка и да пробием полицейските барикади, като се опитаме да надбягаме полицията по улиците на града. Беше тъп ход, но нямахме избор. Или да си пробваме късмета по земята, или да ни свалят от небето. Избрахме земята.

Изхвръкнахме през вратите на гаража, ръсейки автоматични откоси вляво и вдясно. Беше като финалната сцена от „Буч Касиди и Сънданс Кид“. Още помня миризмата на барут от дулото на автомата ми, ослепяващата болка от сълзотворния газ, пищенето в ушите. През целия си живот не съм бил толкова развълнуван и уплашен едновременно. Един от членовете на екипа ни получи куршум в главата още преди да бяхме излезли от асансьора. Вдигнах автомата, облях полицейската барикада със струя от куршуми и спрях три с бронежилетката си, преди да се добера до камиона.

Беше истинска кървава баня.

Повечето от екипа бяха убити или арестувани, преди да бяхме изминали и три преки. Доколкото ми е известно, само трима души успяхме да се измъкнем. Както разбирате, аз бях единият от тях просто защото извадих късмет. Единият от биячите ме завлече зад прикритието на бронирания камион и ме метна през отворените врати на товарния отсек, където вече се бяха качили останалите членове на екипа. Пробихме полицейската барикада и се добрахме до улицата, но след три преки катастрофирахме. Оттам нататък се пръснахме в различни посоки. Въздухът лютеше от сълзотворен газ, така че не успях да видя накъде тръгнаха останалите. Хукнах да се спасявам сам. Отскубнах се от полицията на пазара и се върнах в квартирата, където бях прекарал нощта преди нападението. Промених самоличността си и напуснах страната по най-бързия възможен начин.

Маркъс Хейз, стратегът, също бе останал жив. Той дори не беше в Малайзия. Цялата операция бе планирана от задната стаичка на закусвалнята му в Сиатъл. Още щом чу новината, той се покри. Близо шест месеца прекара в Мексико, докато отмине бурята. Изчезна от лицето на Земята. Всичките му телефони бяха изключени, тефтерчето с адресите му бе изгорено. Когато се върна, репутацията му беше съсипана. Изплъзна се от правосъдието, но никога повече не организира голям удар. Кариерата му приключи.

И, както се оказа, Анджела също бе успяла да се спаси.

Така и не разбрах как.

Всички останали членове на екипа рано или късно се появиха по новините — било в ковчег, било в оранжев затворнически костюм. За нея не знаех дали е оцеляла, можех само да се надявам. В края на краищата тя беше призрак. Ако се налагаше да изчезне, щеше да го направи. Следях всички новини с едва ли не религиозно настървение, но нито веднъж не чух да я споменават. Прекарах месеци като залепен за телевизора и преглеждах всеки вестник, който ми попадаше в ръцете. Бях научил достатъчно малайски, за да разбирам заглавията. Молех се да не видя снимката й… и не я видях. Надеждата не ме оставяше. Исках един ден да почука на вратата ми или да ми изпрати кодирано съобщение. Казвах си, че ще изчака, докато нещата се успокоят, след което ще се свърже с мен, за да се съберем отново заедно. Нищо подобно не се случи.

Мина една година.

Тринайсет месеца след нашия удар полицията излезе с подробен доклад за хода на разследването в опит да събере нови улики. Успях да се сдобия с екземпляр. Бягството на Анджела било заснето от охранителната камера на близкия бижутериен магазин. След като бронираната камионетка се бе преобърнала на булевард „Джалан Ампанг“, тя бе останала да ме прикрива, докато избягам от местопроизшествието. На видеозаписа се виждаше как Анджела прескача една паркирана кола с автомат в ръце и тича към страничната уличка, в която е заел позиция полицейски патрул. Чуват се изстрели и картината избледнява. Когато се нормализира, Анджела вече я няма.

Полицията не знаеше къде е отишла.

През следващата една година изгледах записа хиляди пъти. Познавах всяка секунда от него може би по-добре от ченгетата. Бях го изчистил от смущения и бях увеличил образа. Анализирах го кадър по кадър. Нищо в него не подсказва маршрута на бягството й. В последните няколко кадъра Анджела обръща глава назад, гледа към камерата, на лицето й е изписан ужас, меката й като коприна черна коса се замята пред лицето. После проблясват изстрелите… и нея вече я няма. Казах си, че това е някакъв номер. Исках да вярвам, че в последната минута тя е съумяла да изчезне, да се стопи в небитието, да се смеси с местните. Искаше ми се да вярвам, че Анджела е жива, макар да нямаше как да го знам.

Мина още една година.

Опитвах се да я открия. Обикалях всички места, където се бяхме виждали преди. Проверявах любимите ни хотели, като наемах същите стаи, в които бяхме отсядали заедно. Прекарах една нощ в познатия ни апартамент в „Босколо“ в Прага. Никъде нямаше и следа. Беше изчезнала. След известно време започнах да си съчинявам истории за нея. Може би се бе оттеглила от света в някой природен резерват в Африка. Или си бе купила бар в Бразилия. Или бижутериен магазин в Европа. Или сервираше кафета в крайпътен ресторант в Тенеси. Анджела можеше да е всеки, навсякъде. Ако я срещнех сега, как ли щеше да изглежда? Дори никога повече да не я видех, имах потребност да вярвам, че тя е някъде там — светът е голям. Понякога тя беше единствената ми причина да ставам сутрин от леглото.

Но после мина още една година.

И още една.

И още една…

Общо шест. Твърде дълго време, ако чакаш някого. Започнах да забравям дребни неща. Когато затворех очи, вече не можех да си представя лицето й. Забравил бях тънката й усмивчица, аромата на косата й. Забравил бях гласа, който използваше, докато беше с мен, само с мен, когато оставахме насаме между задачи. Забравил бях с каква лекота беше в състояние да върти един мъж на пръста си и да го накара да изпълни всичките й желания. Забравил бях как си пиеше кафето сутрин. Звука на смеха й.

Аз също се бях променил. Превърнал се бях в нещо, което никога не бих си пожелал да бъда — празна черупка. Самотата изморява. Анджела бе моят най-добър, единствен приятел. Сега нямах с кого да си говоря и бях започнал да забравям кой съм. Откакто я бях изгубил, нямаше кой да се обърне към мен по име. Смътно помнех, че се казвам Джак, но бях забравил кой е Джак. Не знаех що за човек е. Търсех я. Спях. Събуждах се. Ядях. И отново същото. След време престанах да чувствам каквото и да било. Тя вече не ми липсваше толкова, колкото аз сам си липсвах. Всичко беше далечен спомен, полузабравен сън.

Бяха трудни времена. Вече нищо не ми доставяше удоволствие, нагърбвах се с все по-опасни задачи. Постепенно престанах да играя игри, които знаех, че ще спечеля. Единствената ми радост бе да рискувам живота си. Прозявах се, докато ми навираха дула на пистолети в лицето. А когато не ме заплашваше физическа опасност, играех на рулетка с високи залози. Често с часове. Бях се оставил на сляпата съдба, не полагах никакви усилия да направлявам живота си. Какво друго ми оставаше? И какво значение имаше всъщност? Аз можех да съм най-умелият престъпник в света, но светът никога нямаше да научи за мен.

Преди около година Маркъс Хейз се обади за пръв път след онзи провален обир. Каза, че ако искам да изкупя вината си, трябва да се включа в една последна операция в Атлантик Сити. Свърших му работа, но не защото той ми бе наредил да го направя. А защото ми беше скучно. Толкова дълго бях живял живота си предпазливо и в безопасност и какво бях получил? Нищо освен пистолет, богатство, ново лице и празна маса. Бих дал всичко само да я видя още веднъж. Ако онзи следобед не загинех, още същата вечер бях готов да се захвана с нещо друго.

Един въпрос не ми даваше мира: какво се бе случило с Анджела?

Устните ми бяха изпръхнали, когато бавно затворих лаптопа и го поставих обратно под седалката до мен.

Наистина ли беше тя?

Не, отговорих си веднага аз. Не може да бъде. Ако Анджела наистина беше още жива, щеше отдавна да се е свързала с мен. Беше някакъв капан. Аз имах много врагове, а това беше идеалният начин да ме изкушат да си подам носа от убежището. Една нейна дума и аз бях готов да притичам на минутата. Сещах се за няколко души, които бяха готови здравата да се изръсят, за да ми пръснат черепа. И всеки от тях беше напълно способен да ми свие този номер. Дявол да го вземе, някои от тях знаеха и колко се възхищавам от нея. Един интелигентен противник би използвал нарочно името й, за да види дали ще клъвна. И ако клъвна, да ми отсече главата.

Ами ако имаше и най-малък шанс да е наистина тя?

Ако не отидех, никога нямаше да си го простя. Дори нещо по-лошо: щях да прекарам остатъка от живота си, питайки се дали ме е чакала някъде. И да се изяждам от разкаяние. Тъй че, дори да беше капан, си струваше да опитам. Бих отишъл накрай света, за да я видя отново. Длъжен бях да открия какво се е случило.

Нека повторя: Анджела е единственият човек на Земята, който знае истинското ми име. През последните шест години съм я търсил на пет континента. Похарчил съм стотици хиляди долари, за да я издиря. С нея така и не успяхме да се сбогуваме истински. Не знам защо това ми е толкова важно, но е. Всичко в нея може да се промени. Всичко, което знам за нея, може да изчезне, всичко, което съм харесвал в нея, да се изпари, но нищо. Искам просто още един шанс да си я припомня. Да я възприема с всичките си сетива и да я осмисля. Да знам, че е била истинска, а не плод на въображението ми.

Освен това всичко беше за предпочитане пред това да изхабя още един ден от живота си тук.

На седалката до мен имаше черен сак с всичко, което ми е нужно, за да тръгна без предизвестие: портфейл, натъпкан с пари, четири паспорта, четири шофьорски книжки, три предплатени телефона с включен роуминг, две-три крадени кредитни карти, радио детектор, ръкавици, очила и една стара бензинова запалка. На ръката си носех часовник „Патек Филип“, а на седалката лежеше порядъчно измачкан екземпляр на „Одисеята“ в превод на Робърт Фейгълс, чиито полета бяха изпълнени с мои ръкописни бележки. Това беше целият ми багаж. Останалите ми дрехи бяха още в стаята. Хотелът можеше да си ги задържи. Щях да им се обадя и да им кажа, че се е наложило да тръгна по-рано. Те едва ли щяха да се замислят особено. Няма нищо странно в това един комарджия да вдигне гълъбите по никое време, особено ако казиното се намира в пределите на индиански резерват.

Чакаше ме дълъг път и аз вече мислено планирах маршрута. Трябваше да стигна до булевард „Котай“ в Макао, най-големия хазартен център на съвременен Китай. Погледнах часовника си. Ако тръгнех веднага, щях да бъда в Солт Лейк Сити за първия полет, после от Лос Анджелис или Тайпе да направя връзка за Хонконг. Това означаваше да карам като луд, но на мен не ми пукаше. Голяма част от пътя ми представляваше абсолютно права и равна отсечка, където можех да вдигна и 200 километра в час, преди да привлека вниманието на ченгетата. Ако си организирах добре нещата, след по-малко от двайсет и четири часа можех да бъда в Китай. Можех да си поръчам билетите по телефона и бях готов да платя всякаква цена. Пресегнах се и завъртях ключа, за да запаля двигателя.

Време беше за път.

6

Еърбъс АЗ50 на „Хонконг Глобал“ над Макао

Няколко минути след седем сутринта зърнах Макао през прозореца над крилото. Бях спал през по-голямата част от полета с помощта на два бърбъна и на свалящата се до хоризонтално положение седалка. На хоризонта в далечината се разливаше море от светлини. Красиви планински силуети се издигаха над морето и билата им се скриваха в надвисналите облаци.

Дявол да го време, толкова отдавна не бях идвал насам.

Прозявах се и гледах през прозореца. В тази част на света вече съмваше. Когато излетях от Солт Лейк Сити, беше още четвъртък. Тук беше вече събота сутрин. Слънцето се показа над хоризонта и обагри далечните небостъргачи в тъмнооранжево. Съзвездия от светлини блещукаха през мъглата под нас. Рекламни клипове се прожектираха на огромни видеоекрани с височина колкото двайсететажна сграда. Видях един, който рекламираше предстоящ боксов мач.

За онези от вас, които никога не са били в Макао, нека ви кажа накратко за какво става въпрос. Това е място на контрасти. Класически португалски колониален град в комбинация с пулсиращ китайски хазартен метрополис. Промишлени зони се редуват с голф игрища, сенчести павирани улички извеждат към казина с милиардни обороти, пред които са спрени ръждясали колела и нови ламборгинита. Казината са оборудвани с американски слот машини; хотелите към тях са бъкани с италиански бутици и суши ресторанти. Молитвени килимчета се продават редом с порно списания. Макао е място, където китайски комунистически функционер може да си купи дизайнерски костюм за 5000 долара, без това да направи някому впечатление.

Като град Макао не е особено голям. Има си собствена валута и правителство, макар по размер да е една трета от Манхатън, т. е. не повече от трийсетина квадратни километра. Както е известно, макар и формално част от Китай, Хонконг има напълно различни закони и обичаи. Същото е и с Макао. Градът е разположен на малък полуостров и два острова южно от него. Полуостровът е свързан с двата острова посредством мостове, а те помежду си — посредством земни насипи. Хонконг се намира на шейсетина километра от Макао нагоре по крайбрежието, като между тях лежи град Гуанджоу, част от континентален Китай. Ако не бяха казината, Макао щеше да е едно китно старинно градче.

Питах се защо Анджела ме иска тук.

В имейла й се споменаваше леговището. Доколкото си спомнях, само двама души на света знаеха къде е то. Това не е някакво кодово название, а просто професионален жаргон. Леговище се нарича мястото, където един престъпник живее между два удара. Когато човек се прехранва с обиране на банки, той има много свободно време и пътува насам-натам. Някои се ангажират за един-единствен голям удар годишно. Ако работиш и живееш дълго време в един и същ град, накрая ще те хванат. Когато ти предстои задача, трябва да си намериш временно жилище, за да изчезнеш от полезрението на властите. След като си свършиш работата обаче, се налага да духнеш за известно време нанякъде, да се укриеш, докато отмине бурята. И тук вече е ролята на леговището. За един професионалист леговището е, най-общо казано, неговият дом. Ние го напускаме само когато бъдем наети за нов удар, а веднъж напуснем ли го, се връщаме в него само ако абсолютно се налага. Някои от нас дори са се женили в леговище, създавали са семейство. Но не и аз. Аз никога не прекарвам повече от шест месеца под един покрив. Леговището по необходимост е временно. Всички ние трябва да сме вечно в движение.

Преди много време двамата с Анджела имахме общо леговище в „Тамани Хол“, най-луксозния курортен хотел на „Котай“. Спомням си с добро за онези дни. За един кратък период от време животът беше песен. Хранехме се в най-добрите ресторанти, играехме на масите с най-високи залози, пиехме шампанско и се прибирахме, залитайки, в сдвоените си апартаменти с вътрешна врата помежду тях. Лягахме си късно и спяхме до обед. Прекарахме само няколко седмици там, но на мен ми се струваха като цял човешки живот. Беше райско.

И то само преди осем години.

Погледнах часовника си и го превъртях с петнайсет часа напред.

Много неща се бяха променили от тогава.

Отгоре градът ми изглеждаше почти непознат. Бяха изникнали много нови небостъргачи. Едно време Анджела не би и помислила да работи тук. В Народната република нямаше много поле за изява, а ние искахме и така да си остане. Макао беше затворен град. Местните гангстери го владееха изцяло. Която и триада да държеше Хонконг в даден момент, по подразбиране контролираше и Макао. Всички местни банди бяха съставени изключително само от вътрешни хора, които бяха и роднини помежду си. За американски наемници нямаше място. По онова време вицекрал на територията беше Вей Ю Куан, известен още като Дракона от Коулун. Дракона стоеше начело на коалиция, която по принцип контролираше местните банди, като същевременно държеше настрани чуждестранни дяволи като нас. Тогава просто беше невъзможно да сглобиш екип на това място, трябваше първо да искаш разрешение. Всички се познаваха. Ако човек се опиташе да доведе някого, свързан с триадите, трябваше да наеме и брат му, и чичо му, и двамата му братовчеди. Всеки имаше сестра, чието гадже беше полицай под прикритие. Кръвта беше по-важна от парите. А какво ставаше с онези, които не играеха по правилата? Заравяха ги до шията в мекия пясък на прибоя и ги оставяха да чакат прилива. Бяхме добре дошли да отсядаме в хотелите им, но да не пипаме банките.

Преди осем години никой в моята професия изобщо не знаеше какво е Макао. Може би хората знаеха, че е близо до Хонконг, но това бе всичко. Градът беше едно блато, бъкано с евтини игрални домове и универсални магазини, в които се продаваха главно фалшификати. Стенли Хо все още държеше целия игрален бизнес, така че никой не можеше да отвори казино без негово съгласие. Макао беше нещо като второразрядно Монте Карло. Или треторазряден Лас Вегас. Когато Анджела ме заведе за пръв път там, „Тамани Хол“ беше единственият хотел, в който си струваше да се отсяда. Но от тогава градът много се промени. Сега Макао е най-големият хазартен център, който светът някога е виждал. Хотелите носят познати имена: „Уин“, „Ем Джи Ем Гранд“, „Венишън“, „Атлантик Риджънси“, „Гранд Хаят“. Всеки парцел земя, на който още няма казино, е превърнат в строителна площадка и такова вече се строи. При толкова много нови пари на това място такива като мен трябва внимателно да претеглят възможностите си. Да вникват в нещата. Да преценяват. Триадите може някога да бяха имали десет хиляди членове, но сега всяка седмица тук пристигаха по стотина нови лица като мен. Накрая дойде и последната сламка: Дракона Куан бе съсечен с мачете от четирима наемни убийци пред хотел „Шангри Ла“ в Коулун. Месец по-късно всичките други вуйчовци бяха обвинени в убийство от съдилища в континентален Китай. Онези, които се отърваха от разстрел, получиха доживотни присъди в трудов лагер. След това Макао се отвори за бизнес.

Стюардесата почука на вратата на индивидуалната ми кабина и ме изтръгна от мислите ми. Аз отворих и й поръчах едно двойно еспресо. След две минути тя ми донесе чашката с бисквитка отстрани. Като се има предвид състоянието, което бях пръснал за тези билети, това беше най-скъпото кафе, което някога бях пил. Вдигнах облегалката си, пуснах новините по телевизията и се прозях.

След двайсет минути колелата на самолета допряха пистата.

7

Слязох пръв от самолета, преметнал черния си сак през рамо, и стъпих долу на асфалта. Посрещна ме убийствена жега — трийсет градуса по Целзий, беше още сутрин, а въздухът тежеше от влага. И имаше вкус на цигари и солена вода. На пот и гума. Двама униформени от летищната полиция ни насочиха към терминала. Международното летище на Макао няма ръкави, затова пътниците отиват пеша или вземат автобуса до сградата. Аз прокарах пръсти през косата си и сложих слънчевите си очила.

Когато влязох вътре, терминалът беше претъпкан и трябваше да си пробивам с лакти път към паспортния контрол. Всеки пристигнал в Макао трябва да показва документ за самоличност, дори пътуващи от други части на Китай, така че всеки ден десетки хиляди хора минават през тези гишета. Наредих се на опашка и когато стигнах до гишето, поставих паспорта и анкетната си карта на малката масичка. Служителят ми хвърли бегъл поглед и подпечата паспорта ми, без да каже дума.

Прибрах си паспорта и тръгнах към изхода покрай багажните ленти. На всеки метър се бяха наредили шофьори на лимузини, вдигнали нагоре хартиени табели с имена на пътници и казина. Когато стигнах до ескалаторите, започнах да се оглеждам наоколо за обменно бюро, понеже в себе си имах само американски долари. Такива се приемаха в по-скъпите хотели, но почти никъде другаде. В Макао има два вида валута — хонконгски долари и местната валута, патака. В казината приемат само хонконгски долари, но обикновените хора вземат и патаки, което прави пазаруването в този град жива мъка. Трябваше ми по малко от всичко. След като намерих чейндж, подадох на касиерката дебела пачка долари. След няколко минути тя се върна с голям плик, в който бяха наблъскани няколко още по-дебели пачки розови и лилави банкноти. Измъкнах няколко и й ги оставих като бакшиш, после изхвърлих квитанцията. Вече бях готов да тръгвам. Разблъсках отново тълпата, излязох навън и се заоглеждах за такси.

Обикновено избягвам такситата. Твърде опасни са. Така полицията най-лесно може да те проследи. Нюйоркските таксита например имат камери, синхронизирани с джипиес устройства, които заснемат всеки пътник на видео; борден компютър води точна сметка на всички спирки за качване и слизане. Да се возиш на такова такси е все едно да спреш патрулна кола на автостоп.

Макао обаче не е Ню Йорк. Тукашните таксита не разполагат с такава засукана техника. Поне засега. Освен това са евтини, има ги навсякъде и шофьорите не задават въпроси. Ако плащаш в брой, едно пътуване е практически непроследимо. Освен това шофьорът е твоят посредник към всичко противозаконно, което градът може да предложи. Срещу вярната цена той ще те разведе из черния пазар. Хероин? Ще те закара до съответния уличен ъгъл и ще ти покаже хлапака с джобове, натъпкани с малки пакетчета прашец от местната марка „Асо пика“. Кокаин? Ще ти даде визитката на дилъра, който обслужва казиното ти. Момичета? Кажи му по какви перверзни си падаш и той ще те откара до бардака, който ще удовлетвори всичките ти прищевки. Искаш да избягаш и да се скриеш? Той ще те упъти как тихомълком да се качиш на рибарски кораб или да се свържеш с някой трафикант на хора на пристанището. В един град на порока всеки рано или късно опира до такси, защото никой не познава улиците по-добре от шофьора. През годините той е возил всевъзможни отрепки и е натрупал познания за живота, за които всеки е готов да плати. В края на краищата не е противозаконно да покажеш някому къде се случват нещата, нали така? Има само един проблем.

Понякога, макар и рядко, се случва да попаднеш на честен таксиджия.

Застанах на края на тротоара и огледах прииждащия автомобилен трафик пред салона за пристигащи; покрай мен минаваха всевъзможни таксита. Имах избор. Повечето бяха сякаш твърде безлични за моя вкус — тойота корола в черно и кремаво със светещи реклами на покрива. Половината вече заети, половината още свободни.

Изчаках, докато се появи едно, което изглеждаше малко по-различно. Констатирал съм, че колкото по-занемарено е едно такси, толкова по-склонен е шофьорът да нарушава правилата. Въпросното беше също корола, но от много по-стар модел, като отстрани имаше реклама на хотел-казино „Галакси Макао“. И надлъжни охлузвания, сякаш се бе отъркало в мантинела, а когато спря на стоянката, спирачките му извиха жално. Аз дадох знак на шофьора и той веднага включи сигнала „заето“. Вратата се отвори и аз се мушнах на задната седалка. Вътре миришеше на вкиснато и цигари. Дръжката на вратата беше покрита с плътен слой от някаква загадъчна органична материя. Шофьорът ме попита на развален английски накъде да кара. Аз почуках с пръст по плексигласовата преграда и той се обърна назад, учуден. Извадих от джоба си пет банкноти по хиляда хонконгски долара и ги плеснах на преградата.

— Не включвай апарата и не ползвай радиостанцията — казах аз. — И ме закарай някъде, където да си купя пистолет.

Пътувахме мълчаливо около двайсетина минути. Аз държах длан над челото си, за да се пазя от яркото сутрешно слънце. Ако трябва да бъдем точни, Макао е два отделни града, свързани с няколко моста. Островите на юг са осеяни с бляскави небостъргачи, облени в неон петзвездни казина, голф игрища и скъпи курортни хотели. Там се намира богаташкият оазис около булевард „Котай“. Полуостровът на север е напълно различен — едно бавно рушащо се бетонно гето. Улиците около мен бяха тесни и задръстени от боклуци, а жилищните блокове бяха наблъскани толкова близо един в друг, че сякаш се движехме по дъното на каньон. Тротоарите бяха непроходими от гъсто преплетените корени на бананови дървета. До нивото на улицата едва достигаше светлина. Жилищата бяха струпани едно върху друго като кубчета за игра; имах чувството, че един по-силен порив на вятъра щеше да ги катурне. От бетонните фасади под всевъзможни ъгли стърчаха стоманени прътове от оголена арматура; по стените надолу се стичаха петна от ръжда. Малко момче замахна с бухалка за крикет и запрати една стъклена бутилка право пред колата ни. Задухът беше непоносим. Шофьорът паркира пред една жилищна сграда и ми се усмихна многозначително.

— Тук ли е мястото? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Специален пазар тук горе.

— Къде?

— През вход и нагоре по стълби — каза той. — Всичко, кое искаш, там има.

Той понечи да ми каже колко му дължах за първата отсечка от курса. Тези хора никога не пускат пътника да слезе, преди да си е платил, тъй че аз му подадох две хиляди долара и му казах да чака и да не премества колата за нищо на света, дори полицаите да му наредят. Казах му също, че се връщам до няколко минути, после имаме още едно спиране и ще му платя остатъка. Той сякаш ме разбра. Усмихна се. Включи аварийните светлини и ми отвори вратата. Аз преметнах сака си през рамо и се измъкнах от колата.

Надписът на английски над входа гласеше „Лотус Вейл Апартмънтс“. Самата сграда не беше нищо особено — една от многото кочини в това бетонно гето. Над тясната уличка се развяваше пране, прозорците и балконите на долните етажи бяха с метални решетки. На партера имаше офис на спедиторска фирма със заковани прозорци. Към жилищната част водеше желязна врата с цифров код, но подпряна с тухла в полуотворено положение. На нито един от звънците нямаше табелка. Нито пък домофон. Някъде отвътре дочух звук от капеща вода. Докато влизах вътре, гледах да не докосвам нищо.

Между другото, в Китай не се продават и купуват свободно огнестрелни оръжия както в Америка. При нас, в Щатите, можеш да влезеш в който си щеш оръжеен магазин, да ти проверят документите и да си излезеш с чисто нова гладкоцевна пушка или карабина. На някои места се плаща такса и има няколко дни чакане, но обикновено това са единствените затруднения. Докато в Китай самото притежание на огнестрелно оръжие се наказва с каторга или нещо още по-лошо, а трудовите лагери в тази страна не са балнеосанаториуми. И въпреки това оръжие може да се намери навсякъде. Все пак Макао е гангстерски град. Ченгетата не могат да бъдат навсякъде. Големите банди внасят с шлепове всякакви муниции, задигнати от Червената армия, и ги продават на безценица на местни играчи. От обстоятелството, че има закон за забрана на притежаването на огнестрелно оръжие, далеч не следва, че такова не се намира, и то най-често в грешни ръце. А черният пазар изглежда точно като този човешки кошер по средата на бетонното гето.

Във вестибюла на сградата двама младежи се бяха излегнали направо на пода под омазаната с графити стена, сякаш за да избягат от сутрешната жега. Трябваше да ги прекрача, за да продължа нататък. Единият бавно зареждаше спринцовка с хероин, докато другият беше поставил турникет на ръката си и я почукваше с пръст, за да намери вена. И двамата вдигнаха невиждащи погледи към мен; зениците им бяха тесни като топлийки. Пуснах две банкноти върху момъка със спринцовката и попитах:

— Кой етаж?

Той посочи с пръст нагоре.

— Единайсети.

Кимнах и се заизкачвах нагоре по стълбите. Всички стаи на всеки етаж изглеждаха натъпкани с хора далеч над капацитета си. На третия етаж подминах две хлапета, които седяха на стълбищната площадка и търкаляха топка напред-назад. Те дори не ме погледнаха, когато минах покрай тях, което само по себе си беше показателно. Дори в този ранен час в сградата прииждаше върволица от народ. Колкото по-нагоре се качвах, толкова по-плътни и ярки ставаха графитите по стените, като често се повтаряше една фраза на английски език: Забравете всякакви мисли за връщане назад. Някакъв девиз на местните дечурлига, помислих си аз. Или може би предупреждение.

Когато стигнах на последния етаж, знаех, че съм попаднал на правилното място. В края на коридора една от вратите беше подпряна с вентилатор на стойка, който се въртеше на 90 градуса. До него млада жена, може би шестнайсетгодишно момиче, седеше на пода и държеше в скута си алкохолна напитка, загърната в кафяв хартиен плик. Очите й бяха замъглени, сякаш цяла нощ бе прекарала на крака. Цигарата в другата й ръка бе изгаснала. На края й имаше два сантиметра пепел.

Прекрачих и нея и бутнах вратата. Отвътре апартаментът беше напълно гол. Нямаше никакви мебели. Подът беше от грубо излят бетон. Прозорците бяха облепени с черни торби за боклук, така че вътре почти не проникваше светлина. Стените бяха покрити от пода до тавана с китайски йероглифи. В тази малка стая бяха наблъскани може би половин дузина млади мъже и жени, всички в състояние на тотално опиянение. Онези, които не бяха проснати на пода, седяха полуоблегнати на стените. Навсякъде се въргаляха турникети, запалки, цигари, бирени бутилки и празни найлонови пликчета. Имаше и оранжеви капачки от игли, но самите игли не се виждаха. Спрях се до вратата и изчаках няколко секунди. Никой от присъстващите не забеляза присъствието ми.

Това беше капан.

Не за мен, разбира се. „Капан“ на гангстерски жаргон е мястото, където черноборсаджии и трафиканти въртят бизнеса си. В някои квартали капанът е обикновен ъгъл между две улици, за който знаят местните хлапетии. В други е обществена градинка, задната стаичка на някой бар или дори движещ се автомобил, които обикаля по цял ден около едно и също каре. Най-често обаче капанът е къща или жилищен блок, където може да влезе всеки. Там сутеньори продават женска плът, пласьори пласират дрога, каубои се стрелят с други каубои. Нещо като неутрална територия. Сградата не е собственост на конкретна банда, така че дори полицията не може да я затвори. А дори и да я затвори, играчите винаги могат да се прехвърлят другаде. А се нарича капан по конкретна причина. Попаднеш ли вътре, няма измъкване.

Самият факт, че се намирах там, караше кожата ми да настръхва. Малко неща на този свят са ми по-противни от хероина. Той уби майка ми. Отдавна бях загубил вкус към всякаква химия.

Прекрачих няколко от натръшканите тела, за да огледам по-добре помещението. Вратата към другата стая беше преградена от мънистена завеса, но аз се опитах да надникна вътре. Въздухът миришеше на прах и застояла урина.

— Кой си ти? — попита глас зад мен.

Обърнах се. На вратата на апартамента бе застанал нисък филипинец на възраст между 40 и 50 години. В ъгъла на устата си имаше забучена цигара и говореше с лек австралийски акцент. Облечен беше с ватиран суичър, но на лявата му китка се виждаше златен „Ролекс“ — явно не беше наркоман. В дясната си ръка държеше кутия червено марлборо. Беше плешив, а малкото останала коса около ушите му беше побеляла.

— Никой — отвърнах аз, докато го оглеждах от глава до пети.

— Аз съм Ботиста — каза той. — И тази дупка е моя.

— Един приятел ме изпраща. Казва, че можеш да ми помогнеш.

— Ако ти трябва доза, ще изчакаш до довечера — каза Ботиста. — Пласьорите идват по веднъж сутрин и вечер, а дозите се разпродават за по-малко от час. Ако ти е спешно, пробвай да изкрънкаш от редовните посетители.

— А тогава какво правиш тук?

— Казах ти, дупката е моя — повтори той. — И съм тук, за да наглеждам нещата. Грижа се да има чисти игли за децата, да не правят бели, докато чакат пласьора. След деня за заплата тук е истински панаир. Купуват си дозите и се инжектират на място. Преди всички смъркаха крек от фолио. Още по-преди се дупчеха с кетамин. Още по-преди са пушили опиум. Какво е било преди опиума, никой не знае.

— И ти просто идваш да палиш и гасиш лампите.

— Обикновено — ухили се Ботиста. — По-скоро климатика. Виж сега, туристе, как рече, че ти е името?

— Никак.

— Хайде, хайде. Да не мислиш, че на ченгетата им дреме за тази дупка? И да се запали, няма да си размърдат задника да видят какво става. Все някак трябва да ти викам.

Аз мълчах. Погледнах към наркоманчето, което се беше излегнало на пода до мен и клюмаше с глава. Очите му бяха полузатворени и кървясали. Бавно го прекрачих.

— Можеш да ми викаш клиент — отвърнах накрая аз. — Или да ми кажеш да го духам. Ако не искаш да правим сделка, ще си намеря друг.

— Добре де, разбрах — каза Ботиста. — Не е моя работа. Виждам, че не си достатъчно отчаян, за да си крънкаш доза, а си и твърде добре облечен, за да си редови пласьор. Ако не ти трябва доза и нямаш намерение да запалиш сградата, какво търсиш тук?

— Застраховка.

Ботиста се усмихна. Това е жаргонен термин, който всички по света разбират. Една застрахователна полица може да покрива определени щети, но най-добрата застраховка си остава патлакът, мушнат в колана. Ботиста ме огледа внимателно и попита:

— А имаш ли мангизи за такова нещо?

— Парите ми са наблизо. Хонконгски долари. Един приятел ми ги пази.

— Ами тогава остави две хиляди долара, за да покажеш, че си сериозен — рече Ботиста. — А аз мога да ти намеря каквото щеш желязо. Познавам един тип, който не търгува с непознати, особено такива с американски акцент. Но с мен ще направи сделка. Ще се върна до пет минути с желязото или с отговор.

— Не давам капаро — отсякох аз. — Какво, на идиот ли ти приличам?

— Не — отвърна Ботиста, като прехапа устна. — Истината е, че приличаш на сериозен пич.

— Ами отнасяй се към мен като към такъв.

— Добре де — кимна Ботиста. — Ела с мен тогава.

Той ме заведе в задната стая, като отметна завесата от мъниста и ми направи път. Тя не се отличаваше много от предната освен по това, че беше празна. Но в нея се въртеше истинският бизнес. Покрай една от стените имаше продълговат шкаф, който може би някога бе служил за бар, с рафтове, където са били наредени бутилките. Ботиста се шмугна отзад, изплю цигарата си на пода и я разтърка с крак, после се наведе и измъкна голям вързоп от сив брезент. Постави го на плота и го разгъна. Появиха се около дузина огнестрелни оръжия с различна форма и големина, плюс няколко ножа за по-сигурно.

— Не изглеждаш да си местен — каза той. — Какво те води в Макао, господин клиент?

— Имам среща със стар приятел — отвърнах аз.

— И какво? Този приятел те е помолил да думнеш някой бижутериен магазин ли?

Не отговорих. Повечето от пистолетите на плота пред мен бяха стари и ръждиви. Едно гангстерско оръжие може да изтърпи какво ли не, докато накрая се озове на черния пазар — от неправилна употреба през излагане на огън и вода до необмислени модификации, плюс нормално износване. Най-често такива оръжия се почистват веднъж на няколко години, тъй като собствениците им ги крият в кутии от обувки за в случай, че потрябват. Тези на плота пред мен имаха дълбоки драскотини по метала и изтрити дръжки. Нямаше нито едно ново. Серийните номера изглеждаха заличени с ацетиленова горелка. Можех само да се надявам, че изобщо работят.

Първа отляво надясно беше стара малка берета. До нея имаше.32-калибров револвер без скоба на спусъка, за да може да се ползва с дебели ръкавици. Следващите два бяха много стари версии на револвера „Смит енд Уесън“, модел 10. Не беше моят стил.

Последният пистолет от редицата беше компактен колт, модел 1911 г. Полуавтоматик, хромиран. По света има най-различни разновидности и изпълнения на класическия „Колт 1911“, но този ми беше непознат. Ботиста видя, че се заглеждам в него, и ми подаде носна кърпичка, за да го взема в ръка, без да оставям отпечатъци. Вдигнах го за скобата на спусъка; оказа се по-лек, отколкото очаквах. Натиснах лостчето и освободих пълнителя. Беше с шест патрона. Дръпнах затвора, за да проверя действието на механизма. Помирисах го. С него не бе стреляно отдавна, което в случая беше предимство. Беше, 45-калибров магнум, което също беше добре. Пуснах затвора и дръпнах спусъка, за да чуя щракването на ударния механизъм. Беше гладък и мазен.

— Този — отсякох аз и поставих пистолета встрани.

Ботиста прехапа устна. Бръкна под тезгяха за лист и молив, написа цената и плъзна листа към мен. Повдигна вежда. Аз погледнах написаното и кимнах. Искаше четири хиляди за пистолета, което правеше около петстотин щатски долара. У дома можеше да се купи чисто нов за по-малко, а този не беше и в трета младост. Но за улично оръжие без сериен номер и документирана история си беше направо без пари. Бръкнах в пътната си чанта и сложих на плота четири банкноти по хиляда долара.

— Парите ти не бяха ли другаде? — попита Ботиста.

Не отговорих.

Ботиста порови с ръка зад тезгяха и постави седем патрона на плота пред мен. Шест за пълнителя и един за в цевта, ако предпочитах да го нося зареден и готов за стрелба. Един от патроните се претърколи към мен и аз го спрях с върха на пръста си. Няколко мига и двамата мълчахме. Вдигнах патрона за ръба на гилзата и го огледах. Беше китайски, с кух връх.

— Слушай, туристе — каза накрая той. — Не те знам кой си и в какво си се набъркал. И, честно казано, не ми пука. Не ми влиза в работата. Но познавам този град. Знам как се отнасят тук към неканени гости. Ако почнеш да размахваш този пистолет, ще се набуташ в такива лайна, че ще се чудиш откъде ти е дошло. И нямам предвид само ченгетата. Ако човек с твоя цвят на кожата започне да пука по местни, ще избухне война.

— Прав си — казах аз. — Не ти влиза в работата.

Ботиста разпери ръце и повдигна рамене. Извади от джоба си визитка, написа нещо на гърба й и ми я подаде. Отпред беше празна, ако не се броеше голям воден знак с формата на разцъфнал лотос. Отзад имаше международен телефонен номер.

— Звънкай, ако ти потрябва нещо друго освен патрони.

8

Виктория Харбър, Хонконг

На шейсет километра от мястото Лорънс мина през бариерата, паркира мотоциклета, измъкна от джоба на якето си връзка ключове и отключи катинара на контейнера. Вратата се отвори сред облак прах. Той заопипва в тъмното, докато не откри кабела, провесен от тавана, и щракна електрическия ключ. Лампите примигнаха и светнаха.

Отвътре контейнерът не беше нищо особено. Спартански функционален, приличаше на малък апартамент. Имаше походно легло, дървен стол, бюро и в дъното — сандък с провизии. Най-близката тоалетна беше химическа — отсреща през улицата, а в контейнера имаше каса минерална вода и пластмасов леген вместо мивка. Всичко, от което би могъл да се нуждае един мъж. До приключване на операцията това щеше да бъде неговият дом.

Лорънс беше едър като бик — метър и деветдесет и пет, близо сто и двайсет килограма. Минаваше трийсет, но не му личаха. В предишния си живот се бе опитал да служи в армията. Родом от Тенеси, беше почти преминал първоначалното военно обучение, но го уволниха дисциплинарно заради побой над друг новобранец, когото бе оставил полужив. Макар никога да не бе участвал в бойни действия, първоначалното обучение му бе помогнало да придобие завидна физическа форма. В никакъв случай не можеше да мине за красив — лицето му беше грубо и надупчено от сипаница, сламената му коса стърчеше във всички посоки, — но определено не беше и грозен. Можеше да вдига 200 кг от лежанка и да сваля капачки на бирени бутилки с изстрели от своя зиг-зауер. Но не обичаше да използва пистолет, освен когато се налагаше. Все пак това беше част от професията му. През живота си бе убил много хора — мъже, жени и деца — и за нищо не съжаляваше; би го направил отново, без да му мигне окото. Лорънс не притежаваше високата нравственост и дисциплина на истински войник, но знаеше добре кой е.

Един наемен убиец.

За пръв път бе влязъл в допир със смъртта в Банкок преди шест години, когато го бяха наели да разпита виетнамски наркопласьор, отишъл там на почивка. Беше го проследил от летището до един китайски ресторант, близо до Сукумвит. Когато човекът отиде в тоалетната, Лорънс се приближи до масата и изсипа в чая му препълнена супена лъжица изсушен екстракт от татул. Татулът е обикновено на вид растение с бели цветове, което вирее по целия свят. На вкус е като долнопробен билков чай и съдържа в огромна концентрация смъртоносен токсин, наречен скополамин. Използва се в медицината за лечение на язва, паркинсон, проблеми с уринирането и други заболявания. В големи дози води до фатален изход, като преди това предизвиква повръщане, страхова невроза, амнезия, висока температура, халюцинации и накрая колапс на кръвообращението. Понякога смъртта може да настъпи след часове, като през цялото време жертвата изпитва ужасни физически и психически страдания.

Лорънс наблюдаваше внимателно наркопласьора, който отпи от чашата си и направи гримаса. Не бе нужно да изпива целия чайник. Няколко глътки бяха предостатъчни. След като човекът плати вечерята и си тръгна, Лорънс го подмами в една сляпа уличка с някаква набързо скалъпена история, че уж се бил загубил, и го удари с електрошокова палка.

Когато виетнамецът дойде на себе си, беше вързан с верига за някаква ограда в покрайнините. Лорънс не го докосна повече с пръст. Отровата свърши всичко вместо него. Човекът издържа няколко часа. Оказа се по-силен, отколкото изглеждаше. Но скоро смъртоносният халюциноген подейства. Лорънс му задаваше въпроси и мъжът отначало отговаряше, после започна да бръщолеви несвързано. Тротоарът около него се кривеше и разтваряше като разтопен восък. Демони и дракони ревяха в ушите му. Невидими мечове режеха плътта. Той се дереше с нокти по лицето, докато от очите му не потече кръв. Молеше за куршум в черепа, но Лорънс отказваше да му го даде. Поне за момента. Остави го да се мъчи, вързан за оградата, в продължение на осем кошмарни часа.

Към края пласьорът лежеше сгърчен на тротоара, покрит със собствените си изпражнения и издаващ пронизителни писъци от болка и страх. Тогава Лорънс се усмихна и му пръсна черепа.

Всяка минута от тези осем часа му бе донесла неописуема наслада.

Лорънс бе следил тази пратка точно три седмици. Пропътувал бе стотици километри по някои от най-тежките терени в Югоизточна Азия. Спал бе в колиби и бордеи с течащи покриви, в сравнение с които товарният контейнер приличаше на „Риц-Карлтън“. Работодателят му го бе наел да проследи пратката след границата между Аруначал Прадеш и Мианмар, когато още беше в каросерията на онзи стар съветски брониран камион. Не бе успял да го открие веднага. Всъщност след няколко дни лутане из планините Канчин, където на всичко отгоре се водеха и военни действия, той бе започнал да се пита дали това нещо изобщо съществува. Може би щеше да се окаже просто слух или продукт на захраненото с хероин въображение на някой бунтовнически командир. Селата по границата бъкаха от легенди за призраци. Защо точно тази да е истинска? Лорънс не беше изцяло убеден в истинността й.

Докато не откри труповете.

Откъдето и да минеше пратката, след нея оставаха купища трупове. Първите няколко откри край пътя, северно от Танай, дълбоко в контролираната от бунтовниците хълмиста земя. Някакъв местен мъж бе прострелян в главата, почти от упор, и завързан за дърво с бодлива тел. В краката му лежаха две жени, застреляни по същия начин. Телата им бяха покрити с прясно отрязани слънчогледови стъбла. Когато Лорънс ги намери, около тях се бяха събрали тълпа местни зяпачи. Той ги попита какво се е случило и хората му разправиха, че някакви мъже с брониран камион се опитали да прекосят реката предишния ден, но камионът им се повредил. Човек от селото отишъл да види какъв е проблемът и те го застреляли. Когато двете жени му се притекли на помощ, застреляли и тях.

Петдесетина километра по-нататък Лорънс се натъкна на нови трупове. Отряд бойци, вероятно дочули за първата стрелба, се бяха опитали да спрат камиона в планински проход. Когато Лорънс пристигна на мястото, пътят бе осеян с телата на бунтовниците, надупчени от куршуми. Бяха до такава степен обезобразени от картечни откоси, че униформите им едва се разпознаваха. Някои от тях все още стискаха калашници в ръцете си. Пикапът им гореше на дъното на пропастта, размазан в огромна скала. Лорънс спря под едно тикове дърво и се наведе да вдигне от земята гилза. Беше 5,56x45 мм. Американска. Той поклати глава. Всякакво съмнение относно съществуването на пратката се изпари.

Да, определено беше истина.

След това в продължение на близо седмица той я проследи през целия й маршрут през Северен Мианмар. Беше уморително пътуване, наложи му се да бута мотоциклета през оризища и придошли от дъждовете реки. Спеше на голата земя, покрит с листа. Източи гориво от резервоара на комбайн. Хранеше се с каквото намери. И навсякъде, откъдето минаваше, заварваше смърт и разрушения. Трупове. Запалени къщи. Отрязани крайници.

За пръв път зърна целта в малко селце, недалече от град Миткина, където бронираният камион бе спрял да зареди. Лорънс премина буквално на метри от него на бензиностанцията; чуждестранните войници не изглеждаха особено неспокойни, стига човек да не се заглеждаше твърде много в товара. Пратката беше натоварена в каросерията на камиона и покрита с брезент. Без да го забележат, Лорънс се приближи крадешком от другата страна на камиона и надникна вътре. Онова, което видя, спря дъха му. Никога преди не бе виждал нещо толкова ценно и в същото време опасно. И понеже не искаше отново да му се изплъзне, дискретно прикрепи към него джипиес чип, за да знае във всеки момент къде се намира. Все още бе рано да се намесва.

Това не беше неговата задача.

От този момент нататък Лорънс следеше всичко от разстояние. Бронираният камион премина през безкрайната пустош на щата Шан и се насочи към Манделей. В Шан почти няма болници. Нито летища и хотели. Нито пътища. През Шан минава едно-единствено шосе, което свързва Качин с Манделей, и то е строено от британците преди повече от сто години. Пътят се вие през планините като змия. Яхнал мотоциклета си, Лорънс следваше камиона на удобна петнайсеткилометрова дистанция, спокоен, че няма опасност войниците да го забележат. Така бе в състояние, ако се наложи, да ги проследи до края на света.

Когато стигнаха до Манделей, войниците прехвърлиха пратката на селскостопански камион с открита каросерия, е който да стигне незабелязано по магистралата до Рангун, на южното крайбрежие на Бирма. Когато Лорънс пристигна там на следващия ден, камионът беше паркиран в двора на една фабрика, близо до пристанището. Той наблюдаваше отдалече как контрабандистите я продухаха с азот и я опаковаха в дебели найлони. Очевидно искаха да я херметизират. Найлоновата обвивка пречеше на сигнала от джипиес устройството, което Лорънс бе поставил, но той имаше резервен план.

Същата вечер, докато пратката се товареше на малка яхта, плаваща под хонконгски флаг, той се приближи, преструвайки се на пристанищен работник, и незабелязано прехвана транспондера на яхтата. Така, накъдето и да се отправеше тя, Лорънс щеше да я открие. Ако изпратеше сигнал за бедствие, той щеше пръв да научи. Щеше да изчака, докато се отправи в открито море, и да я проследи на лаптопа си. Когато яхтата тръгна към Хонконг, той взе самолета за там и зачака пристигането й. Щом тя хвърлеше котва на пристанището, той щеше да е готов.

Но тогава се появиха онези пирати и провалиха всичко.

Когато научи за обира, Лорънс изпадна в дива ярост. Престъпниците се оказаха хитри. Първото нещо, което направиха, бе да прекъснат транспондера. Сигналът изчезна и той загуби връзка с яхтата. Отначало си помисли, че е потънала или е попаднала в област на атмосферни смущения. Когато сигналът не се появи след час, той вече знаеше, че се е случило нещо по-лошо. Уплаши се, че мисията му се е провалила. Прекара цял ден, без да отделя поглед от екрана на компютъра си.

Яхтата беше изчезнала безследно. Но на нейно място се появи надуваемата спасителна лодка.

Щом единият от пиратите я спусна на вода, се задейства проследяващото й устройство и сигналът веднага изскочи на екрана на лаптопа. Лорънс щеше да се побърка от радост. Това беше дар от Бога. Той проследи сигнала до плажа и успя да залови плячката си, без някой да го види. Перфектно изпълнение. Нямаше намерение да убива хлапето, или поне не веднага. Искаше най-напред да го помъчи. Но не очакваше, че непознатият крие пистолет зад гърба си, и се принуди да вземе бързо решение. Опита се да го рани, но го простреля в белия дроб. Хлапакът умираше, което силно затрудни разпита. Едва говореше, дробовете му се пълнеха с кръв. Лорънс направи всичко по силите си. Пиратът не обели дума за пратката, но си изпя всичко за стратега. Последните му думи бяха за нея — за плана, за псевдонима, който ползваше, за хотелската й стая. На Лорънс не му бе нужно повече.

Той се усмихна. В известен смисъл цялата случка му бе спестила много неприятности. По първоначален план самият той трябваше да нападне контрабандистите, когато стигнеха до Хонконг. Така не му се наложи да се бие с трима тежковъоръжени паравоенни, а само е един вироглав крадец. А със стратега щеше да се оправи много лесно. Когато хлапакът умря, Лорънс отряза главата му като трофей и я изпрати в хотелската и стая вместо предупреждение. Ако тя приемеше исканията му, щеше да се окаже голям късметлия. Още щом го отведеше до целта му, той щеше просто да я убие и да си продължи по пътя. Дори и да не изпълнеше указанията му обаче, Лорънс нямаше притеснения. В мига, когато найлоновата обвивка бъдеше свалена, той щеше да засече сигнала от проследяващото устройство. А когато това станеше, той щеше да грабне оръжието, да отиде до мястото на сигнала и да й отнеме пратката със сила. След месеци чакане тя щеше най-после да бъде негова.

Той свали самоделния заглушител от зиг-зауера и го постави на бюрото си до лаптопа. Лорънс винаги държеше оръжията си заредени и готови за стрелба с патрон в цевта. Нагласи антената на компютъра, за да хваща добре сателитния сигнал. Остана така, загледан в екрана, като почукваше с пръст по бюрото.

От него се искаше единствено да чака.

9

Хотел-казино „Тамани Хол" Макао

След като се настаних отново в таксито, погледнах часовника си. Наближаваше десет сутринта местно време. Не беше зле. Бяха ни нужни десет минути, за да се измъкнем от гетото и да се върнем на островите с казината. Подминахме десетина гигантски хотела с огромни фонтани и видеостени; стъклените им фасади блестяха като миражи на предобедното слънце. Докато гледах през прозореца, пипнешком зареждах патрони в пълнителя на пистолета.

Две патрулни коли в синьо и червено профучаха покрай нас; някъде бе възникнала престрелка или друга критична ситуация, защото бяха с включени светлини и сирени.

„Тамани Хол“ се намираше в далечния край на „Котай“, зад един незастроен парцел за бъдещо казино и през улицата спрямо „Паризиен“. Беше поне на шейсет етажа, с формата на платно от стар кораб. Стъклата на прозорците бяха оцветени отвън в златисто. Шофьорът на таксито зави към него и аз се наведох напред, за да го огледам. Названието на хотела беше изписано със светещи букви в елегантен курсив.

Комплексът изглеждаше много различно от предишния път, когато бях идвал тук. Преди осем години още не бяха построили ВИП крилото — високата кула — и хотелът беше малък и уютен. Сега изглеждаше чудовищно голям. Таксито спря при външната бариера и дежурният ни махна с ръка да влизаме. Подадох на шофьора остатъка от обещаната сума и му се ухилих. По алеята за коли стигнахме до ВИП входа и той спря пред един фонтан. Двама служители с елегантни бели униформи притичаха, за да ми отворят вратата.

По инстинкт веднага огледах за охранителни камери. Четири бяха насочени към входа, а още две покриваха тротоара и част от уличното платно. Нямаше никакви слепи петна. А ако се съдеше по вида на сградата, охранителната система вероятно беше от последно поколение. Луксозните казина могат да си позволят най-доброто. В този бизнес най-доброто означава цветно изображение с висока разделителна способност, подавано в компютър със специален софтуер за различаване на лица. Ако отвътре казиното изглеждаше толкова внушително, колкото и отвън, вероятно разполагаха и с други играчки. По дяволите, казах си аз, докато премятах сака си през рамо.

— Добре дошли в „Тамани Хол“ — каза единият от мъжете. — Сега ли пристигате, господине?

— Имам среща с приятел.

— Съжалявам, сър. Този вход е само за гости на Небесната вила. Как се казвате?

Пъхнах една хилядарка в горното джобче на униформата му и му казах първото фалшиво име, което ми хрумна:

— Утис.

Бутнах въртящата се врата и влязох вътре. Фоайето беше покрито е позлата. В центъра имаше фонтан с бронзова фигура на едър мъж в костюм от деветнайсети век и завити надолу мустаци. От двете му страни стояха два позлатени тигъра и огромен аквариум, пълен е медузи. Рецепцията се падаше вляво. Приближих се до една от служителките и плъзнах нова хилядарка по плота към нея.

— Търся една приятелка, която вероятно е отседнала тук — казах. — Може ли да проверим под няколко имена?

Дамата се огледа вляво и вдясно, после се пресегна и прибра банкнотата.

— Откъде да почна?

— С малкото име. Анджела. Не знам как й е фамилията. Снощи се запознахме в казиното и тя ми каза, че ще ме чака тук.

— Е, добре — каза жената. Зададе името в компютъра си. След миг се намръщи. — Много съжалявам, нямаме посетителка с това име. Хотелът е пълен едва наполовина, а последната Анджела, отседнала тук, е освободила стаята си преди шест дни.

— Хубаво — отвърнах аз. — А я пробвайте на Мария Апългейт.

Това беше името, което Анджела бе ползвала при изпълнението на първата си задача. Тогава се бе дегизирала като агент на ФБР от Ню Йорк.

Клавиатурата отново изтрака.

— Съжалявам, сър. И с това име нищо не излиза.

— Хм — казах аз, като потропвах с пръсти по мраморния плот. — Хайде още едно. Може да е наела стаята на името на съпруга си. Пробвайте с Джак Делтън.

Тя поклати глава, но още щом въведе името, лицето и разцъфна в усмивка.

— Да, имаме гост на име Джак Делтън.

— И номерът на стаята е…?

— 5904 — отвърна тя. — На последния етаж. Пентхаус с водопад.

— Разбрано — казах аз.

— Да й звънна ли от ваше име?

— Не — казах аз. — Ще я потърся на мобилния.

Разбира се, не го направих. Вместо това тръгнах към редицата асансьори. Ако дадеш на една рецепционистка голям бакшиш, тя е готова да направи почти всичко за теб. В някои хотели със сто американски долара можеш да си уредиш преместване в по-висока категория апартамент, бутилка шампанско или цяло тесте купони с отстъпки за услугите на курорта. В Макао това не са чак толкова много пари, но стигат за една бърза справка.

Още щом стигнах до асансьорите, крайният вляво дрънна и вратата се отвори. Семейна двойка европейци по халати ми задържаха вратата, за да не го изпусна. Аз се затичах и влязох след тях, като гледах да не срещам погледите им. Те слязоха на шестнайсетия етаж. Докато кабината се изкачваше, ушите ми почнаха да пукат. Затворих очи и зачаках да дрънне отново, за да извести, че съм стигнал. Ръцете ми трепереха.

Опитвах се да не мисля за нея.

Когато вратата се отвори, излязох в коридора и отново се огледах за камери. В хотели като този пространствата около асансьорите винаги са под наблюдение, но за останалата част има две мнения. Ако трябва цялата сграда да се наблюдава непрекъснато, това означава много разходи за охрана, а коридорите и без това са почти винаги празни. В края на краищата каквото има за крадене е по стаите, а там камери няма как да се сложат. Хвърлих бърз поглед наоколо. Една-единствена камера покриваше цялата редица асансьори, а още две бяха насочени към апартаментите в съседство. Моментално изчислих сляпото петно и заех позиция в него, след което бръкнах в сака, измъкнах колта модел 1911, вкарах патрон в цевта и мушнах пистолета в колана си.

Все повече ми се струваше, че надушвам капан.

Джак Делтън не беше от старите псевдоними на

Анджела. Беше един от моите. Бях го използвал веднъж, преди няколко години, при една-единствена операция. Само десет души в целия свят знаеха това име, от тях четирима вече не бяха между живите. Работата е там, че сред останалите живи беше стратегът от Куала Лумпур, онзи отвратителен злодей Маркъс Хейз. Той искаше смъртта ми, това бе сигурно. Бях се издънил, а Маркъс беше свикнал да ликвидира всеки, който му е причинил някаква неприятност. Не му вярвах. Бях го предупредил, че ако тръгне да ме търси, ще го убия, но от това не следваше, че няма да се опита. Някои хора са наистина странни.

Без да бързам, огледах коридора за нещо, което да изглежда не на мястото си. Пред една от стаите беше изнесен поднос с полуизядена закуска, пред няколко други имаше броеве на „Саут Чайна Морнинг Поуст“. Не забелязах нищо нередно. Стая 5904 беше в далечния край на коридора, ъглова. Пред вратата нямаше сложен вестник. На дръжката висеше знак „Не безпокойте!“ на няколко езика. Дълго време стоях и го гледах.

Лесно е да застреляш някого през врата.

Огнестрелно оръжие се използва в близък бой по ограничен брой начини. Тъй като ставаше дума за ъглов апартамент, зад вратата едва ли имаше много място, където да се скрие човек. В хотел като този повечето ъглови апартаменти имат къс коридор, за да се пести място. Това от моя гледна точка беше добре, защото който и да се намираше от другата страна на вратата, щеше да дойде право към мен. Докато междувременно аз можех да се скрия или вляво, или вдясно от вратата, където стените бяха по метър дебели, оформени с гипсокартон и пълни с електрически жици, може би дори е водопроводни тръби или друга арматура — във всеки случай предостатъчно, за да спрат куршум от пистолет. И така да ми дадат възможност на свой ред да изстрелям няколко през вратата. Пред всякакво друго оръжие обаче една такава стена би била абсолютно безсилна. Гладкоцевна пушка би пробила гипсокартона като хартия.

Аз се облегнах на стената от дясната страна на вратата и стиснах дръжката на пистолета, като бавно свалих предпазителя. Пресегнах се и почуках четири пъти на вратата, използвайки специалния код, който си бяхме изработили с Анджела преди години, за да се разпознаваме. Две тихи почуквания, едно силно и после още едно тихо.

— Румсървис! — извиках аз колкото се може по-високо.

10

Мина цяла минута, преди да пусна дръжката на пистолета. Почуках отново и зачаках реакция. Нито не се случи. Надникнах, доколкото беше възможно, през шпионката. Тези неща не са предназначени за гледане в двете посоки, но в случая навътре се виждаше достатъчно, а не забелязах каквото и да било движение. Стаята беше празна.

Сложих си кожените ръкавици.

Всеки може да отвори врата с шперц, но съвременните брави с магнитни карти са по-трудни. Преди години можеше да свиеш универсалната карта от количката на камериерката или да се подмажеш на рецепцията, за да ти издадат дубликат, но вече не. В днешно време всяко влизане на камериерка се регистрира от ключалката с точност до секунда, така че, ако от стаята нещо изчезне, е достатъчно хотелската управа да прегледа записа от охранителната камера на етажа. Ако видят, че по същото време си излизал от асансьора, спукана ти е работата. Освен това рецепционистите ужасно са нахитрели и не издават току-така дубликати от картите. Искат документ за самоличност със снимка или поне да повториш буквално името и адреса, с които си регистриран. Навремето всеки мошеник с хавлиен халат можеше да получи ключ от която стая си поиска. Сега, ако се заключиш отвън и не отговориш на въпросите, които ти задават, ще те накарат да чакаш и ще изпратят с теб някого от охраната. Което не е добре.

За щастие, всяка врата си има слабо място.

Прекарах пръсти по долния ръб на ключалката. Напипах панел с електрически контакти. Наведох се да видя как изглеждат. Имаше един USB порт и една букса за включване на външна батерия при аварийно отваряне.

Извадих телефона от джоба си и го включих. След като зареди, извиках браузъра и зададох адреса на един нелегален хостинг сайт, за който съм абониран. С няколко кликвания открих списък с програми за различни видове хотелски брави. Повечето хора едва ли си дават сметка, че бравата на хотелската врата е компютър, но тя е точно това и като всеки компютър е уязвима на хакерски атаки. Зададох кода на производителя и натиснах няколко бутона. След секунди свалих програма, с която можех да отворя повечето врати в този хотел. Добре дошли в информационната епоха.

Извадих зарядното устройство на телефона си и свалих USB кабела от трансформатора. Свързах единия край с телефона и другия с USB порта под ключалката, после натиснах бутона за принудително рестартиране на телефона и изчаках да се зареди отново. Минаха няколко секунди, после екранът отново светна и новата програма се задейства. Щрак! Лампичката на ключалката светна в зелено и аз натиснах бравата.

Дявол да го вземе, един ден всеки ще може да ми върши работата.

След като влязох вътре, извадих отново пистолета. Не исках да рискувам. Апартаментът беше огромен и минималистично обзаведен, с абстрактни картини в ярки цветове, окачени по стените. В Макао такива хотелски стаи са нещо обичайно. Случва се някой милиардер да дойде от Сингапур за уикенда и да наеме цял етаж с апартаменти по две хиляди евро на нощ. Вратите и стените са боядисани в един и същ цвят — слонова кост; подобен е и цветът на кожените или пластмасови мебели. Този беше на две нива; изчистена вътрешна стълба от черен мрамор водеше към спалните горе. От тавана на горния етаж тръгваше изкуствен водопад, стичаше се по стената на дневната и пълнеше малък басейн.

Би било красиво, ако целият апартамент не бе изтърбушен и преобърнат наопаки.

Имаше вид, сякаш цяла орда бе минала през него, разрушавайки всичко по пътя си. Това в никакъв случай не бяха последици от пиянско парти, излязло извън контрол. Бяха търсили нещо. Една от картините висеше на връвта си от стената, платното беше нарязано с нож, някой бе проверявал за скрити кухини. Канапетата бяха пострадали още повече. Бяха изкормени, две от тях лежаха с краката нагоре до водопада, подът наоколо беше застлан с пух и парчета дунапрен. Възглавниците бяха нарязани на ленти. Очевидно бяха ровили навсякъде. Някаква рокля плуваше в басейна. Направих крачка напред и под краката ми изхрущя стъкло.

Опитах панела с електрическите ключове до вратата. Повечето осветителни тела бяха изпотрошени, но вградените в тавана лампи още работеха. Натиснах бутона с надпис „пълно осветление“ и непрозрачните завеси на прозорците се разтвориха; в помещението нахлу ярка слънчева светлина. Фасадите на съседните хотели трептяха в маранята.

Насочих се към кухнята и отворих най-близката врата с вдигнат пистолет. Баня, празна. След като погледнах зад канапетата до разбития телевизор с плосък екран, тръгнах нагоре, към спалните. Исках да се убедя, че съм сам. Чаршафите в голямата спалня бяха смъкнати на пода, матракът беше разрязан практически на две. Вентилаторът в банята се въртеше, но и там нямаше никого. Отворих вратата на душкабината, по която имаше още кондензат. И там нищо. След като огледах всички стаи и всички килери и гардероби, прибрах пистолета и въздъхнах дълбоко.

Бях сам.

Които и да бяха опустошили стаята, сигурно бяха бързали. При такова претърсване се вдига много шум, така че, щом се бяха убедили, че няма да открият онова, което търсят, те положително се бяха изнесли. Казах си, че сега е мой ред. Трябваше да проверя дали това наистина беше стаята на Анджела и ако да, какво бе правила тук.

Не беше останало много, за което да се хвана. Под съсипания матрак открих черен сак, същия като моя. Беше пълен до половина и с разкопчан цип. Наведох се и бръкнах в него. Вътре имаше измачкана червена рокля „Ермес“ и чифт обувки с високи токове и червени подметки. „Кристиан Лубутен“. Скъпа работа. В страничния джоб намерих празно флаконче от парфюм без етикет. По чантата нямаше никакви отличителни белези. Нито етикет от авиокомпания, нито табелка с име. Можеше да е на Анджела, можеше да е и на всеки друг. Кой би могъл да каже.

Влязох отново в банята. Нямаше подредени тоалетни принадлежности, но до мивката видях прекатурена чаша от кафе; в засъхващата кафява локвичка се бяха изсипали фасове. Отстрани имаше два пакета марлборо — единият полупразен, другият неотварян.

Затворих очи и вдишах дълбоко и бавно през носа си. Усетих застояла миризма на цигари и пасион фрут. Това реши въпроса. Името на регистрацията, стилът на апартамента, малкото заварени вещи — всичко отговаряше. Не беше капан. Анджела наистина бе отседнала тук.

Това беше нейното леговище.

А защо тогава ме бе повикала? И къде беше сега?

Вероятно бе напуснала преди около два часа. Разлятото кафе беше изстинало, сметаната хващаше коричка. Отидох до стълбите и погледнах надолу към дневната. До преобърнатото канапе имаше пепелник, преливащ от фасове. Анджела винаги е била страстна пушачка. Когато не работеше, предпочиташе „Парламънт“, но и „Марлборо“ не отказваше. С всяка смяна на самоличността си сменяше и марката.

Застоялата миризма показваше, че не си е тръгнала току-що.

Слязох на долния етаж за още един оглед на дневната и кухнята. В пространството около водопада нямаше почти нищо, ако не се броеше плуващата във водата рокля и малко разпилян дунапрен от възглавниците на канапетата. Извадих роклята, за да я огледам. Беше коктейлна рокля с етикет на Том Форд. На дъното на басейна имаше и купчина лъскави модни списания. Предположих, че са били обичайните няколко броя, които хотелската управа оставя за гостите на салонната масичка.

В малката кухня натрапниците бяха изпотрошили почти всичко стъклено. Подът беше застлан с дебел слой отломки, в стенните шкафове нямаше нищо. В хладилника видях само две бутилки минерална вода, неотваряни. Минибарът беше опустошен. Около канапето се въргаляха двайсет-трийсет бутилчици с алкохол. Някои бяха счупени.

Тези хора доста се бяха позабавлявали. Бяха изпочупили всичко, до което се бяха докопали — столове, чинии, чаши. На килима имаше смачкан „Тоблерон”.

Какво, за бога, бяха търсили тия животни? Не, не просто бяха търсили нещо.

Бяха оставили послание.

Пристъпих до бюрото, върху което имаше листа за писане и пликове с логото на хотела, както и дежурното писмо за добре дошли от управата, очевидно недокоснато. Погледа ми привлече хотелският сейф. Оказа се доста по-добър от онези, които повечето хотели могат да си позволят. Беше достатъчно голям да побере раница и можеше да издържи почти на всяко бедствие. Отваряше се със седемцифрен код, зададен от електронна десетцифрена клавиатура. Беше от някакъв супер нов материал, който не се изкривява или топи лесно. Ха! Изглеждаше напълно не на място тук.

Коленичих, за да го огледам по-добре. Върху клавиатурата имаше петно, сякаш от кал. Черно и плътно като мастило. Пипнах го. По пръста ми полепнаха тъмни люспи. Засъхнала кръв. Няколко мига гледах втренчено сейфа.

Не беше отварян.

Опитах дръжката, за да се убедя, че не ме лъжат очите. Вратичката не помръдна. Сейфът беше заключен. Вандалите си бяха тръгнали, преди да успеят да го разбият. По драскотините личеше, че се бяха опитали да го отворят със сила. Бяха се помъчили да го изтръгнат целия. И пак не бяха успели. Сейфът беше здраво закован за пода. И после явно се бяха отказали. Само бяха измъкнали навън чекмеджетата.

Потрих ръце. Отварянето на хотелски сейф не е сложна задача, но очевидно тези типове не разполагаха с нужните познания. За да си касоразбивач, е нужно търпение, а те май не бяха от търпеливите.

Днес ми вървеше.

Най-напред въведох няколко фабрични кода. При сейф като този всеки гост на хотела задава свой собствен седемцифрен код. Това е чудесно, но какво правим, ако някой от гостите го забрави? Това е неизбежно и изисква авариен код, който елиминира този на клиента. И тук в играта влиза фабричният код. Той е зададен от производителя и отваря безотказно сейфа при всякакви обстоятелства. Някои модели сейфове се отварят със седем нули; ето защо аз опитах най-напред тази възможност. После опитах с цифрите от нула до шест във възходящ ред, после само четворки, после само шестици. Това са най-често срещаните аварийни кодове. Пак не уцелих. По дяволите.

За да съм сигурен, че съм пробвал всички очевидни възможности, преди да продължа нататък, зададох и двата най-често срещани кода, които потребителите сами си генерират. Единият е съвсем очевиден: 1234567. Не стана. Другият е 8675309 — номерът на Джени от едноименната песен на „Аеросмит“. Невероятно е колко много хора използват този глупав, но лесно запомнящ се номер като код за сигурност. Не и Анджела, разбира се, но защо да не опитам? И този път не стана.

Пробвах нов подход. Извадих от портфейла си една от черните кредитни карти „Виза“. До клавиатурата имаше малка златиста табелка с името на производителя, закрепена с четири винтчета. Всеки път когато съм виждал прикрепена към сейф табелка, под нея е имало нещо — понякога бутон за рестартиране или отпечатан код, или авариен телефонен номер.

С ъгълчето на картата много търпеливо и внимателно развих винтчетата — бавен и тегав процес, най-меко казано. Но след като свалих табелката, ударих джакпота. Отдолу имаше малка дупчица приблизително с размера на писец на химикалка. Бутон за рестартиране.

Бинго.

Изправих се, отидох до бюрото, разрових книжата и свалих кламера от писмото за добре дошли. Изправих го и се върнах при сейфа. Виждал бях и преди такива дупчици. Вътре в тях се намира бутончето, което елиминира цялата електронна система на сейфа. Вкарах вътре края на кламера и с кредитната си карта натиснах и леко завъртях закривената част, докато усетих как потъна навътре. Чу се тихо избръмчаване и резето се дръпна. Voila. Сграбчих дръжката и отворих вратичката.

Когато видях какво има вътре, не повярвах на очите си.

11

Един сапфир.

Беше поставен върху малка, сгъната на две хартийка в дъното на сейфа до черен мобилен телефон. Камъкът беше голям приблизително колкото нокътя на кутрето ми. Не разбирам кой знае колко от скъпоценни камъни, но това не беше обикновен сапфир, беше нещо много специално. Вдигнах го и го задържах в ръка на предобедната светлина. Беше много бистър, прозрачен като стъкло. Но на цвят беше тъмносин като океана. За моето нетренирано око камъкът беше абсолютно перфектен.

Само дето по него имаше кръв.

Кървавото петно бе оставено най-вероятно от същата ръка, от която бяха и следите по сейфа. Беше напълно изсъхнало и започваше да се бели, тъй че бе поне на няколко часа. Дали кръвта беше на Анджела?

Нямаше как да се разбере. Ако беше нейна, защо имаше такава само по камъка и по клавиатурата и никъде другаде? Обикновено, ако някой е с кървави ръце, цапа всичко, до което се докосне. Защо тогава нямаше следи по бравите на вратите в апартамента? Защо нямаше отпечатъци от кървави пръсти по чашата за кафе на горния етаж или по фасовете в пепелника? Дявол да го вземе, защо нямаше кръв по дръжката на сейфа?

Прехапах долната си устна и поставих сапфира на бюрото.

Нещо ми убягваше.

Извадих от сейфа мобилния телефон и го разгледах. Беше обикновена „Моторола“ за еднократно ползване, каквито се продават по бензиностанциите за по два-три долара. За хора като мен еднократните телефони са неотменна част от професията. Спекулантите купуват такива с камиони срещу пари в брой, активират ги на фалшиви имена и адреси и ги препродават с дузини на престъпници като мен. Тези хора служат за буфер, в случай че полицията реши да провери видеозаписите от супермаркета, където са били купени. Апаратчетата са абсолютно непроследими, при условие че се ползват до два-три пъти и после се изхвърлят. Някои хора дори ги слагат в микровълновата или потапят СИМ картата в солена вода, но това едва ли е необходимо.

Отворих въпросния телефон и разгледах опциите на менюто. Списъкът с проведени разговори беше изтрит, нямаше вписани контакти, нито текстови съобщения във входящата поща. Хм.

Оставих го.

Всяко нещо по реда си. Хотелската стая се бе оказала уязвима на проникване. Вдигнах слушалката на стационарния телефон и натиснах клавиша за рецепцията. Докато звънеше, се покашлях и промених гласа си. Не биваше да звучи като на мъжа, който току-що бе разговарял с рецепционистката, за да не се усъмни персоналът. Пробвах два-три британски акцента и се спрях на един, който ми се стори най-малко заплашителен. Трябваше да създам впечатление за дружелюбен, но разсеян гост, спокоен и самоуверен, но все още сънен след тежка нощ. Отсреща се чу звънък, енергичен гласец с китайски акцент.

— Джоусан — пропя жената. — Добър ден. С какво мога да ви бъда полезна?

— Моля за извинение — казах аз. — Имам няколко молби.

— Да, сър. Какво мога да направя за вас днес, господин Делтън?

— Мисля, че снощи случайно дадох номера на стаята си на един човек — казах аз. — И сега се боя, че може да си поръчва разни услуги на мое име. Бихте ли проверили какви са последните две неща, писани на сметката ми?

Чух как пръстите й тракат по клавишите. Накрая каза:

— Всъщност, господин Делтън, нищо не излиза на ваше име. До момента сметката ви е чиста, ако не се брои цената на стаята и таксата за регистрация. И ако евентуално сте консумирали нещо от минибара.

Погледнах към изсипания на пода хладилник. В съвременните хотели закуските и напитките се охраняват с датчици за натиск. Хладилникът автоматично ви таксува за всеки артикул, вдигнат от мястото му за повече от трийсет секунди; системата е невъзможно да бъде измамена. Хрумна ми нещо, но прехапах устна.

— Освен това снощи ми бяха на гости няколко бизнес партньори — продължих аз. — Тази сутрин си тръгнаха и може да са взели нещо от хладилника. Бихте ли ми казали кога е таксуван последният артикул от минибара?

— Тук излиза, че цялото съдържание на минибара е таксувано на сметката ви — каза жената. — Последните четири артикула са кутия фъстъци, бутилка шампанско, енергийна напитка и шоколад „Тоблерон“. Всичко е извадено от минибара в рамките на пет минути. Последното таксуване е от седем и петнайсет тази сутрин. Правилно ли е отразено?

Значи тогава са си тръгнали натрапниците. Погледнах часовника си и тихо изругах, после казах:

— Да, всичко изглежда точно.

— Какво друго мога да направя за вас?

— Добре че попитахте — казах аз. — Не искам да бъда безпокоен до края на престоя ми.

— О, моля за извинение. Проблем ли има?

— Ни най-малко — побързах да отрека аз. — Но ако е възможно, бих желал да сменя резервацията си на „скрита“. Можете ли да го направите?

— Веднага, сър.

— Благодаря ви.

Много хора не знаят това, но всеки гост може да поиска от хотелската администрация да го регистрира като „скрит“. В края на краищата брачната изневяра е един от стълбовете на този бизнес, а много от по-луксозните хотели се гордеят със своята дискретност. Ако ползвате услугата, вашето име няма да фигурира в книгата за гости на хотела и в електронните бази данни, нито пък някой отвън ще може да се свърже по телефона със стаята ви. Не е най-сигурната предпазна мярка на света, но при ежедневни обстоятелства работи перфектно. За да ви открие, някой трябва да покаже полицейска значка или да има достатъчно компютърни познания, за да проследи транзакциите по кредитната ви карта; иначе не фигурирате никъде в системата. Прокашлях се.

— И още нещо — казах аз. — С жена ми тук спорим. Я ми припомнете, кога трябваше да напуснем хотела?

Чух по линията още потракване на клавиши.

— След два дни — каза жената. — В понеделник по обед.

— Ах, много ви благодаря. Объркал съм датите.

— Случва се.

— Мога ли да ви помоля да не бъдем безпокоени до тогава, ако обичате? — казах аз. — Никакви камериерки, никакъв румсървис, никакви вестници и тъй нататък? Не че имаме оплаквания, обслужването ви дотук беше великолепно, просто искаме…

— Няма проблем, сър.

— Благодаря отново — казах аз и затворих.

По дяволите. Анджела се бе регистрирала в хотела едва вчера, което означаваше, че каквото и да се бе случило оттогава, бе станало много бързо, понеже тя вече няколко часа не беше в стаята и не бе харчила никакви пари за хотелски услуги. Беше се регистрирала с мой псевдоним вероятно защото ме бе очаквала. Беше ми оставила един камък, който струваше купища пари, и един напълно безполезен мобилен телефон. Взех сапфира от писалището и го пъхнах в джоба на якето си. Къде, по дяволите, бе отишла тя? Аз изругах наум и взех еднократния телефон.

И тогава забелязах сигналната лампичка, която примигваше на външния му дисплей.

Гласова поща.

Отворих телефона и го огледах още веднъж. Когато констатирах, че цялата останала история на телефона е изтрита, явно бях пропуснал индикатора за гласова поща. Натиснах няколко копчета и включих апарата на високоговорител, после зачаках, докато се свърже със службата за гласова поща. Телефонът бипна.

И тогава чух глас, който не бях чувал от шест години.

12

„Куинс", Ню Йорк. Десет години по-рано

Анджела. Жената призрак. Личността, направила от мен това, което съм днес. Не стана изведнъж, нито пък изцяло по начина, който тя бе желала, но аз наистина се промених. Тя ме превърна от неук уличен гангстер в човек с бъдеще. Ако не броим добродушната двойка, която ме беше осиновила и отгледала след смъртта на майка ми, никой не е упражнявал по-голямо влияние върху живота ми от Анджела. За мен тя беше нещо повече от ментор, партньор и най-близък приятел.

Тя беше единственият човек на света, който знаеше истинското ми име.

Никога няма да забравя как се запознахме. Стана напълно случайно. Животът ни събра в един прохладен летен ден в Ню Йорк преди около десет години. Планирах да остана само няколко дни, докато отмине бурята след един удар с крадени облигации в Болтимор. Ню Йорк ми изглеждаше подходящ или поне не по-малко подходящ от всеки друг град, за да изчакам, докато нещата се уталожат, преди да продам моя дял от плячката и да се сдобия с нова самоличност.

По онова време познавах само един човек в Ню Йорк — стар търговец на крадени вещи на име Марти Фин. Двамата с него работехме отдавна. Беше мъжкар от Брайтън Бийч, който палеше цигари една от друга и пласираше екстази за фамилията Абърджил.

Спомняте ли си как допреди две-три години всички бяха полудели по онези сини таблетки с щамповано делфинче? Те бяха негови. Марти продаваше само най-добрата стока, всичко беше изпитано в лабораторни условия и с гарантирано качество. С времето обаче той реши, че рискът е твърде голям и не си струва. Отдели се на свободна практика и започна да показва това-онова на новаци като мен. Беше най-независимият от всички независими експерти в бизнеса. Имаше гореща телефонна линия, на която всеки можеше да се обади по всяко време, денем или нощем. Срещу тлъст хонорар той беше готов да въведе когото и да било в местния подземен свят. Имаше кутия за визитки от чисто злато. Беше играч отвсякъде. Още със слизането си от влака му позвъних. Той прие да изкупи крадените ми облигации за двайсет процента от номиналната им стойност, както и да ми подскаже как да се сдобия с нова самоличност.

След час се срещнахме в едно кафене до Пен Стейшън. Ръкувахме се и си разменихме куфарчетата под масата. След като си допихме кафетата, той ми показа два-три фалшиви документа за самоличност, които току-що бе купил от някакъв руснак в Куинсбридж. Бях впечатлен. Въпросният човек бил майстор на нюйоркската шофьорска книжка, изпипана във всеки детайл. До холограмата и микропечата под снимката. За двеста долара можел да изработи такава на всеки, като дори вкара фалшивите му лични данни в компютъра на Бюрото за регистрация на МПС. В сравнение с тези старата ми фалшива шофьорска книжка приличаше на ламинирана визитка. За да се издигна в живота, ми трябваше документ за самоличност, който да изглежда убедително не само в полумрака на някой бар със съмнителна репутация. След като приключих с Марти, взех метрото за „Куинс“. В единия си джоб носех пачка банкноти, в другия — пистолет с къса цев.

И тогава срещнах Анджела.

Малко преди три следобед бях пред апартамента на руснака, № 17А, в една запусната стара сграда без асансьор, цялата оплескана с графити. Силна музика се разнасяше от повечето прозорци. Когато се изкачих до съответния етаж, заварих някаква дама в скъп костюм с панталон да пуши, облегната на вратата на апартамента. Първото ми впечатление от Анджела бе, че е от онези жени, дето могат само с няколко думи да накарат лъв да се умилква като малко котенце в краката им. Русата й коса висеше до раменете, а изражението на лицето, погледнато под определен ъгъл, можеше да мине за хитра усмивка. Беше си сложила очна линия, но не и червило и макар да беше поне с десет години по-възрастна от мен, в стойката й имаше нещо младежко. Като ме видя, хвърли цигарата, обърна се и ме загледа втренчено, сякаш бях някакъв уред, който не бе забелязала преди.

— Готин костюм — бяха първите й думи.

Бях с черен костюм, купен от разпродажба. Един начинаещ престъпник рядко е богат човек, а животът в подземния свят е свързан с непредвидени разходи. По време на първите си няколко удара спях на задната седалка на колата и планирах следващите си ходове, сърбайки кафе от картонена чаша на една пейка в парка, която ми служеше за офис. Не знаех какво да й отговоря.

— Имаш вид, сякаш си изпаднал от някой камион — каза тя.

Вдигнах рамене.

— Ти пък имаш вид, сякаш си го просиш.

— На колко години си, хлапе? — попита тя.

— Познаваме ли се? — казах аз.

— Хващам се на бас, че си на двайсет и шест.

— А, така ли?

— Да. И че където и да отидеш, си свикнал да се сливаш с фона. С костюм изглеждаш на трийсет. По джинси и с бейзболна шапка би изглеждал на осемнайсет. Но ако трябва да се обзаложа, си на двайсет и шест. На двайсет и шест ли си, а, хлапе?

— Нещо ми хитрееш.

— Хитрея, да. И съм любопитна за костюма ти.

— Не се познаваме, госпожо. Аз съм просто човек в коридора.

— Прав си. Не те познавам. И ти мен. Ние сме двама непознати — каза тя. — Но аз не греша.

Известно време я гледах объркан. Едва по-късно разбрах номера. Нарича се студено четене. Започваш фронтално, с директен въпрос или обида. Набелязаният обект отговаря и оттам нататък екстраполираш информацията. Въпросите трябва да са лични, понеже хората обичат да слушат за себе си. Ако подходиш правилно, ще създадеш у човека насреща впечатление, че го познаваш по-добре и от най-близките му приятели. Разните врачки и гадателки така си изкарват прехраната. За целта трябва да объркаш опонента. Объркването води до подчинение. Ако някой не разбира какво става, е готов да повярва и на най-налудничавите лъжи.

Тя ме изтръгна от ступора с думите:

— Чакам да ми отвориш вратата, хлапе.

— Искаш да ти отворя вратата? — попитах с равен тон аз.

— Дошъл си да се видиш с руснака, нали? Аз също. От половин час го чакам. Той е вътре, пиян като свиня, а вратата запъва. Мисля, че е паднал на земята и я подпира отвътре.

— Заключена ли е?

— Просто запъва — отвърна тя. — Но аз съм облечена с хубав костюм, докато твоят е от зебло за чували. Ако го поизцапаш малко, може да се окаже и подобрение.

— Да бе, как не.

— И какво, ще помогнеш ли на една дама или не?

И така, без всякакво усилие тя ме накара да изпълня желанието й.

Направих крачка напред, хванах бравата и я завъртях. Жената беше права. Вратата не беше заключена, просто запъваше. Понатиснах я с рамо.

Тя каза:

— Давай, хлапе! Блъскай!

Аз я блъснах по-силно, но вратата определено запъваше, сякаш от другата страна беше подпряна с нещо тежко. Тя застана до мен и двамата заблъскахме заедно. Макар да изглеждаше, сякаш ми помага, тя всъщност ме използваше. Накрая касата поддаде и двамата почти паднахме по очи вътре в стаята.

И тогава разбрах грешката си. Вратата не запъваше. Беше заключена, но не с бравата. Бях разбил резето на три пръста по-нагоре.

Тя измъкна от колана си малък хромиран револвер и бръкна под сакото си за значката, която висеше в кожен калъф на врата й.

— ФБР! — извика тя. — Ръцете там, където мога да ги виждам!

Апартаментът се състоеше от една голяма стая с огромен прозорец, до такава степен прашасал, че светлината, която се процеждаше през него, беше с цвят на бирени бутилки. В стаята беше хаос и мръсотия. Празни консервни кутии. Мръсни салфетки. Разпилян боклук. На канапето до отсрещната стена беше седнал нисък мъж с бяла тениска. До ръката му имаше пистолет, но той не посегна да го вземе. Жената беше толкова бърза, че той едва успя да вдигне глава, за да я види. Тя нахлу вътре като у дома си и опря пистолета до главата му. Мъжът вдигна ръце. Не разбирах какво става. За пръв път през живота си бях замръзнал в шок. Дори да исках, не можех да се помръдна от мястото си. Просто стоях и я гледах как тя му нарежда да застане на колене, после да легне по лице. Той изпълни безмълвно заповедите й.

Жената се приближи и стъпи с крак на гърба му, приковавайки го към пода. После погледна към мен и извика:

— Изземете доказателствата, полицай.

Говореше на мен. На мен!

И тогава разбрах защо ме бе заговорила за костюма ми. Тогава си дадох сметка, че ми бе приложила студено четене. Тогава ми светна, че агентите на ФБР по принцип не работят сами и че в никакъв случай не молят за помощ случайни хора, и че не разбиват врати, без да се легитимират и да покажат заповед за обиск.

Объркването води до подчинение.

На кухненската маса имаше бяла машина, прилична на цветен принтер, но два пъти по-голяма. Беше преса за отпечатване на холограми, каквито поставят на шофьорските книжки. Отстрани до нея имаше дебела два пръста пачка двайсетдоларови банкноти, доста поомачкани. Посегнах първо към парите, но тя ми посочи машината. Грабнах я и я дръпнах, като изтръгнах шнура й от контакта.

Жената притискаше руснака с коляно между плешките. Докато му крещеше заповеди, аз мълчах. С тежестта на тялото си тя му бе изкарала въздуха, лицето му беше заровено в отвратително мръсния мокет. Прочете му по памет правата; гласът й звучеше по-уверено от този на повечето полицаи, които бях срещал. Прибра пистолета и бръкна в джоба си за чифт белезници. После изви ръцете му отзад на гърба. Той се опита да протестира, но тя блъсна главата му в мокета и го нарече долна отрепка.

— Само мръдни — каза тя, — само си помисли да мръднеш, и ще ти пусна един куршум в коляното.

След като му сложи белезниците, тя се надигна, обърна се към мен и ми се усмихна, сякаш случилото се щеше да си остане нашата малка тайна. Тогава не го бях забелязал, но по-късно щях да науча, че служебната й карта от ФБР е ламинирано парче картон от детска игра със снимка, която по нищо не приличаше на нея. А също и че пистолетът й е пластмасов, китайска играчка, струваща около долар.

Тя ми каза достатъчно силно, за да я чуе руснакът:

— Хайде, полицай, нека изчакаме да дойдат униформените.

След което си тръгнахме.

Когато излязохме навън, тя грабна пресата от ръцете ми и тръгна право към стълбите. Аз я последвах — объркан, впечатлен, смаян. Не знаех какво да правя. Какво да мисля. Тя беше най-дръзкото, най-красивото, мръсно и свирепо същество, което бях виждал. И току-що бе обрала човек с връзки в подземния свят, използвайки единствено гласа си и две парчета пластмаса.

— Задръж парите, ако си ги взел — подхвърли през рамо тя. — Купи си нов костюм, хлапе.

Не знаех какво да отвърна. Вървях по петите й като пеперуда, привлечена от пламък.

— Как се казваш? — попитах я.

Жената се спря и ме погледна.

— Можеш да ми викаш Анджела — усмихна се тя.

13

Хотел-казино „Тамани Хол" Макао

„Много време мина, хлапе“ — каза Анджела на гласовата поща.

Сърцето ми беше заседнало в гърлото. Гласът й събуди в мен спомени, които си мислех, че отдавна съм изтрил от съзнанието си. Как шепнеше в ухото ми в една горичка край Пасифик Сити, Орегон. Как ме учеше да отварям ключалка с шперц в Манхатън. Как затискаше устата ми с длан в Куала Лумпур. Как ме поглеждаше крадешком в Дубай. Поех дълбоко дъх.

„Знам, че едва ли така си искал да се чуем — продължи Анджела. — Сигурно и ти имаш въпроси към мен, но сега не мога да им отговоря. Надявам се, че ми имаш достатъчно доверие, за да повярваш, че знам какво върша.“

Натиснах копчето и усилих докрай звука. Анджела говореше тихо, а и връзката не беше особено добра. Със сигурност се обаждаше от мобилен телефон. Чуваха се лек шум на вятър и глухото боботене на слот машини. Гърлото й беше свито. Може би от страх. Или от нещо друго. Като всички призраци Анджела притежаваше способността да променя тембъра си, когато и както си поискаше. Чувал съм я през годините да говори със стотици акценти на дузина езици и всеки звучеше в устата й като роден. Но един-единствен неин глас никога не се променяше. Този, който използваше с мен. Истинският й глас. Този, който чувах сега.

„Хлапе — каза тя, — съжалявам за внезапния имейл до тайната ти пощенска кутия. Не знам дали ще го получиш, не знам доколко изобщо е надеждна връзката, но в момента ти си единственият, който може да ми помогне. Обещавам да ти обясня всичко, но трябва да следваш указанията ми. Моля те. Искам да слушаш…“ Някаква суматоха наблизо я накара да прекъсне, за миг се чуха танцова музика и мъжки глас, много плътен, който говореше нещо неразбираемо. После известно време нямаше нищо, сякаш записът бе поставен на пауза или звукът изключен. След няколко секунди отново чух гласа й, този път придружен от шумолене на плат върху слушалката. Музиката бе престанала.

„Джак, искам да слушаш много внимателно това, което ще ти кажа. Важно е да следваш указанията ми абсолютно точно. Стаята, в която се намираш в момента, е под наблюдение. Затова не мога да те дочакам там. Някой ме издирва, но не би трябвало да знае нищо за теб. Промених резервацията и сложих твоя псевдоним на мястото на моя. Искам да ми донесеш съдържанието на сейфа.“

Погледах инстинктивно към прозореца.

„Сложи го на сигурно място — продължи тя. — Не ме интересува къде, дали ще го носиш в себе си, ще го скриеш в тайник, или ще го глътнеш, важното е при поискване да можеш бързо да стигнеш до него, без да те изпревари някой друг.“

Извадих камъка от джоба си и го загледах.

„След като решиш как да постъпиш — продължи тя, — иди в „Паризиен“ и поискай от пиколото да ти докара лимузината. Така ще ме откриеш. Ще се сетиш на чие име е. Като се видим, ще ти обясня всичко. За момента ти си единственият човек на света, на когото мога да се доверя, иначе не бих те намесвала във всичко това. Моля те, имай ми доверие. И не се обаждай на този номер, разбрахме ли се? Не се обаждай!“

Отново вятър в слушалката.

„Трябва да приключвам — каза тя. — Е, до скоро, хлапе.“

Линията прекъсна. Поседях няколко мига мълчаливо, после станах и пуснах отново гласовата поща. Този път се вслушвах в шумовия фон. По всичко личеше, че Анджела се беше обадила от „Котай“ или може би от някое по-оживено туристическо място на полуострова. Във всеки случай се намираше в съседство с ресторант или казино, каквито в този град има практически навсякъде. Заслушах се във виковете на мъжа. Стори ми се, че казва „нарушител“, но може да е било и нещо на китайски.

В какво ме бе забъркала Анджела?!

Пуснах съобщението още веднъж, за последно, за да го запаметя наизуст. Повторих го дума по дума. Ако Анджела наистина беше в опасност, ако рискуваше да бъде арестувана или убита, може би никога повече нямаше да чуя гласа й. След като запомних съдържанието, аз натиснах копчето и го изтрих. Не биваше да оставям доказателства. После пречупих телефона на две и го пуснах в кошчето за боклук.

Ако хотелът наистина беше под наблюдение, трябваше да почистя колкото се може по-бързо и да се измитам от тук. Качих се отново до банята на горния етаж. На плота се въргаляха чашата от кафе, пепелникът с фасове и двата пакета „Марлборо“. Единият си беше още с целофана, което щеше да ми свърши работа. Има начин да се отвори пакет цигари и да се изваят една по една, без да се нарушава целостта на външната опаковка. За целта е необходимо да се отлепи бандеролът в долната част на пакета, да се извие целофанът на една страна и след това цигарите да се измъкнат през процепа. После с топлината от пръстите загрявате лепилото и отново запечатвате пакета с помощта на бандерола. Извадих три цигари и пъхнах сапфира на тяхно място. Той запълни плътно кухината. Нахлузих обратно целофана, завъртях го настрани и го залепих с бандерола. Пакетът стана като нов. Дори не хлопаше, като го разтърсих. Пуснах го в сака, като след кратък размисъл пъхнах вътре и другия, наполовина празен пакет за всеки случай.

Трябваше да взема сапфира със себе си. Казах си, че щом Анджела бе преценила сейфа в строгоохранявания й хотел като недостатъчно надежден, едва ли би могло да се намери в града място, където камъкът да е в по-голяма безопасност. Не можех просто да ида в гората, да изкопая една дупка и да го заровя. Освен това не знаех срещу кого се изправям. Чий беше този сапфир? Доколкото можех да предположа, ченгетата вероятно наблюдаваха летището и автогарите за човек, който се опитва да изнесе сейф или метална касетка. За момента камъкът си беше добре на дъното на сака, до пистолета.

Слязох долу и с ръба на кредитната си карта завих обратно табелката на сейфа. Обърсах със салфетка и клавиатурата, за да съм сигурен, че никой няма да открие какво съм вършил в тази стая. Разбира се, все още бях с ръкавици, но ако някой претърсеше стаята след мен, нямаше да открие същите следи, които аз бях открил. Зададох нов код и затворих вече празния сейф, в случай че същата банда дойдеше отново да тършува.

Докато работех, чувах само тихия ромон на водопада. Сутрешното слънце блестеше в прозорците на отсрещната сграда. Булевард „Котай“ се простираше до безкрая в двете посоки. Хотел „Паризиен“, доколкото знаех, беше съвсем наблизо. Бих могъл да стигна до там за десет минути бърз ход. Най-много петнайсет.

Оказа се обаче, че греша.

Защото вече ме следяха.

14

Зърнах за миг отражението му, докато минавах през въртящата се врата на „Тамани Хол“. От това разстояние се виждаше само някакъв размазан силует, но мен са ме следили достатъчно през годините, за да ги различавам безпогрешно. Видях как ме гледаше; очите му пробиваха дупки в тила ми. Хм. Сигурно ме бе забелязал на слизане. Не е трудно да откриеш някого в един хотел, ако имаш достъп до редиците с асансьори. След като излязох на улицата, го видях как се шмугна без усилие през въртящата се врата и закрачи след мен.

Анджела наистина беше загазила.

Завих наляво към „Котай“. Вече наближаваше обед и слънцето беше високо в небето. Никъде не се виждаше сянка, горещ въздух се издигаше на талази от нажежения тротоар. Сложих тъмните очила и избърсах потта от челото си. Очертаваше се дълъг ден.

Портиерът ми кимна, когато минавах покрай него, и посочи с ръка към чакащите таксита. Покрай бордюра се бяха наредили на опашка коли в характерното черно и бяло. Аз поклатих глава и продължих пътя си. Кръстовището пред хотела беше буквално застлано с лъскави визитки на проститутки и жени, предлагащи „частен стриптийз“. Имаше и всевъзможни други отпадъци. Бирени бутилки. Фасове. Скреч карти. Докато подритвах по-едрия боклук, се опитах да видя по-добре отражението на преследвача си в огледалните витрини на казиното. Само след секунда го различих сред тълпата.

Човекът определено беше подходящ за отредената му роля. Все едно на лицето му бе написано с големи букви „гангстер“. Беше на около двайсет и пет, с нищо незабележим като физика. Издаваше го само наперената походка. Беше с бяло спортно сако и дизайнерски слънчеви очила, твърде големи за лицето му, както и златен ланец, който му стигаше до пъпа. Ролексът на китката му беше голям като водомер и имаше вид на златен. Подтичваше, сякаш бързаше занякъде, но когато забавих крачка, се закова на място. Не успях да огледам добре лицето му, но видях, че бе забучил клечка за зъби в ъгъла на устата си, а изпод яката му се подаваха избелели татуировки. По дяволите. Можеше направо да ми подаде визитката си.

Освен това не си даваше много труд да спазва дистанция. Беше на десетина-дванайсет метра зад мен и ме настигаше бързо, явно без да му пука, че може да го видя. Преди да бях изминал половината от разстоянието до булеварда, той извади телефон и го залепи за ухото си. Отдалече имаше вид, сякаш провежда разговор, но не го чух да казва нищо. Нито го видях да набира номер. Аматьорска грешка след аматьорска грешка. Човек се преструва, че говори по телефона, главно за да прикрие лицето си, макар в днешно време номерът да е до такава степен изтъркан, че и пред малки деца не минава. Все едно ме гледаше през дупка, изрязана във вестник, като шпионите в старите комикси.

Аз ускорих крачка.

Към края на пряката имаше няколко палмови дървета. Казах си, че е редно да науча нещо повече за този тъпак, а палмовата горичка щеше да ми свърши добра работа за целта. Досега го бях видял само от разстояние или отразен в стъкло, но следващите ми действия спрямо него щяха да зависят от начина, по който изглеждаше отблизо. Ако беше мускулест и жилав например, едва ли би било добра идея да го подмамя в някоя сляпа уличка и да го млатя, докато пропикае кръв. Ако пък беше с телосложение на спринтьор, нямаше смисъл да свърна зад първия ъгъл и да си плюя на петите. Винаги можех да разчитам на глупостта му, но ако се окажеше интелигентен, това не можех да го предвидя. Познавал съм гангстери, които са се оказвали много по-умни, отколкото са изглеждали на пръв поглед.

Бръкнах в сака, преметнат през рамото ми, и напипах полупразния пакет цигари. Преди много години Анджела ми бе показала един трик за такива случаи, който по принцип се свеждаше до това, че човек може да гледа накъдето си ще, докато пуши. В Ню Йорк например на всяка пресечка има застанали хора с цигари в ръка. Ако просто седиш на едно място и не правиш нищо, изглеждаш подозрително. Но запалиш ли цигара, можеш да се мотаеш цял ден и никой нищо да не си помисли. Един пушач може да заговори непознат човек на улицата или да се разхожда, където му скимне, без на някого да светне сигнална лампичка. За съжаление, в Макао хората не пушат както нюйоркчани. Ако всеки започне да се спира на улицата, за да закрие пламъчето с ръка, докато си пали цигара, целият град ще спре да се движи. Така че се налагаше да импровизирам.

Понечих да си извадя цигара, но изпуснах пакета на земята.

Няколко цигари изпаднаха още докато го държах и отскочиха от сака, после се затъркаляха на тротоара около мен. Изругах на глас за по-убедително. Трябваше сцената да изглежда напълно естествено. Всеки изтърва по нещо. Обърнах се, направих няколко крачки към моя преследвач и се наведох да ги събера. Извих глава на една страна и като се мъчех да си придам засрамен вид, погледнах към него през една пролука между палмовите дървета. Беше на не повече от три-четири метра от мен.

Бинго.

Той беше извърнал глава и телефонът закриваше лицето му, но виждах останалото. Лошо: изглеждаше силен и бърз. Имаше дебели ръце и дълги жилави крака. Тази негова наперена походка се дължеше на хиляди часове, прекарани във фитнеса. Татуировките на шията му стигаха до косата, а една от тях изобразяваше глава на дракон. Нещо издуваше сакото му от лявата страна, между мишницата и колана. Докато се движеше, подплатата се закачаше във въпросното нещо. По дяволите, и насън бих разпознал формата му.

Събрах си цигарите от земята и ги издухах от прахта.

Трябваше да го давам спокойно.

Не ми бе за пръв път да ме следят. Трябваше просто да го изпързалям по класическия начин. Обърнах се и тръгнах, сякаш нищо не се бе случило. Запалих цигара и пуснах пакета обратно в сака.

Да му избягам беше невъзможно. Макао е град, строен за пешеходци. Тротоарите по всяко време са пълни с хора, които се бутат и блъскат. Често поради липса на място слизат и ходят по платното, предизвиквайки безкрайни задръствания. За да се избегнат катастрофи, на много места са построени покрити пешеходни надлези, до които хората се качват с ескалатор. Много от тях водят право към някое от многобройните казина или към мол. В този град човек никога не е на повече от триста метра от игрален автомат. Мрежата от пешеходни надлези е толкова неизбродима, че можеш да стигнеш от единия край на булевард „Котай“ до другия, без да стъпиш на земята. Огледах се внимателно.

Докато се движехме по улиците, моят преследвач щеше да върви без особено усилие по петите ми. Пешеходците нямаха голямо значение, понеже нямаше къде да се скрия. Ако свиех наляво, и той щеше да свие наляво. Ако пресечах улицата, щеше да ме види и да пресече след мен. Каквото и да направех, щеше да има достатъчно време да реагира. Дори между нас да имаше двайсет-трийсет души. Докато останех на равнището на улицата, той винаги щеше да е зад мен.

Булевард „Котай“ е дълъг колкото Стрипа във Вегас и също толкова задръстен. Минах покрай няколко таксита, които чакаха да светне зелено, но шофьорите в Макао нямат право да вземат клиенти от кръстовище. Ако се опиташ да ги спреш на светофар, просто те отминават. Трябваше да ползвам пиацата пред някое казино, тоест да дам на преследвача си достатъчно време да си осигури собствен транспорт.

Погледнах нагоре. Най-добрата ми възможност бяха покритите пешеходни мостове. Ако използвах ескалатора, той щеше да ме последва. Това би скъсило дистанцията помежду ни, но ако стигнех до горната площадка с трийсетсекундна преднина, може би щях да успея да се шмугна в казиното и да изчезна. Казината са проектирани отвътре като истински лабиринти, пълни с дълги коридори, еднопосочни ескалатори и зле обозначени изходи, като всичко това е предназначено да ти попречи да си тръгнеш. Дори ако моята опашка успееше да ме последва вътре, щеше да му се наложи да скъси максимално дистанцията. А ако не го направеше, щях да свия зад първия ъгъл или да се шмугна в някой магазин, докато не гледаше.

Да. Това беше най-добрият ми шанс.

Изчаках реда си за ескалатора. На стъпалото пред мен имаше семейна двойка с обемисти чанти, така че не можех да се провра покрай тях и да мина напред. Погледнах крадешком зад гърба си и видях моя преследвач няколко стъпала по-назад. Беше се подпрял с яката си ръка на движещия се парапет, сякаш се готвеше да вземе с един скок разстоянието до мен. За щастие, някакъв старец с платнена шапка беше точно зад мен, а зад стареца три момичета в тийнейджърска възраст с боядисани в неонови цветове коси цъкаха съсредоточено на мобилните си телефони. Ако станеше блъсканица, щеше мигом да избухне скандал.

Когато семейната двойка пред мен слезе, се затичах по надлеза и бутнах стъклената врата на близкото казино. Казваше се „Хард Рок“ — американска верига, замислена да пресъздава атмосферата на класически рок концерт, с всякакви атрибути от съответната епоха, закачени по стените. Имаше дори счупена китара от някаква група, за която не бях и чувал. От уредбата гърмеше рок балада от отминала епоха, мокетът вонеше на цигари и стекове на скара. Навсякъде имаше разлепени реклами за концерт на кънтри музика, както и големи цветни снимки на сочни чийзбургери. Стигнах до стълбището, което водеше надолу към игралната зала. Отляво имаше щанд за сладолед с гигантска статуя на Елвис на витрината. Чух как моят преследвач бутна силно вратата и влезе в заведението. Някаква старица му изкрещя нещо на китайски.

Не беше изостанал достатъчно.

Игралната зала беше на пет-шест метра под мен. За разлика от американските казина, които се състоят от едно голямо помещение, тук залите са разделени с преградни стени. За да стигне човек до машините и игралните маси, трябва задължително да мине през проверка за сигурност. По двама униформени пазачи, застанали от двете страни на пътеката, прекарват гостите през метален детектор. Не чак като на летищата — няма лента и рентгенов скенер, не те карат да си сваляш колана и обувките, не ти ровичкат в багажа и т. н., - но деветмилиметров патлак в колана ти ще хванат задължително. Проверката е предназначена тъкмо да не допуска хора като мен край масите за бакара. Което беше проблем.

Но пистолетът все още се намираше в сака на рамото ми.

Бръкнах в него с лявата ръка и порових вътре, докато пръстите ми докоснаха хладния метал. Заврях колта колкото се може по-надолу под нещата си, за да съм сигурен, че няма да го изсипя. Следващият ми ход щеше да бъде твърде деликатен и ако се провалях, последното нещо, което исках, бе от нещата ми да изпадне зареден пистолет. После тръгнах с енергична крачка към охраната, като оставих дръжката да се изхлузи от рамото ми и същевременно извърнах глава назад, сякаш бях чул някой да ме вика по име.

При което се блъснах в един от пазачите, препънах се и залитнах напред.

Разбира се, всичко трябваше да изглежда напълно естествено. Двамата се сблъскахме фронтално и аз едва не го съборих по гръб на земята. Още един глупав западен турист, който не си гледа в краката. Сакът се изплъзна от ръцете ми и падна на половин метър зад гишето за проверка, без да мине през металния детектор. Мобилните ми телефони и единият от паспортите се изсипаха на пода. Цяла пачка хонконгски долари се разпиля по мокета. Пазачът отскочи назад, след като се блъснах в него, но после ме хвана дружелюбно с ръце за раменете, за да се убеди, че нищо ми няма. Аз се престорих на изпаднал в шок и на свой ред го сграбчих за ръката, за да не падна.

Той започна да ми се извинява на кантонски, но аз не го слушах. Без да ми мигне окото, подхванах една високопарна тирада с най-дразнещо снизходителния си американски акцент. Защо не гледаш къде ходиш бе, глупак! Ами че очилата ми са в този сак! Пристъпих напред и започнах да събирам по пода изпадалите си вещи.

Пазачът отново ме спря. С любезни извинения той постави ръка на гърдите ми и кимна по посока към машината, после наведе глава и леко ме побутна към нея. Аз я погледнах учудено, като че ли не я бях забелязал, и после отново го изгледах кръвнишки, сочейки с жестове към сака си, ограничен от езиковата бариера, после с недоволно мърморене минах през металния детектор. Разбира се, той не изписка. Пистолетът ми си беше в сака и вече се намираше от другата страна на гишето.

След като преминах проверката за сигурност, аз се наведох и демонстративно започнах да тъпча нещата си в сака. Пазачът, вече червен като цвекло в лицето, коленичи, за да ми помогне, но аз го пернах през ръцете да не посяга към парите ми. Колегата му наблюдаваше сцената, също видимо смутен. След като си прибрах всичко, аз отново преметнах сака през рамо и размахах пръст.

— И да внимаваш занапред, чу ли! — казах му строго аз. — Можеше да ми счупиш нещо.

Докато се отдалечавах към казиното, продължавах да сумтя и да се заканвам гневно. Не исках пазачът да събере кураж, за да ме накара да мина още веднъж през рамката, този път с багажа си. Хотелските служители в Макао, дори униформената охрана, се държат подчертано почтително към чуждестранните туристи. Не знам каква е причината, макар че може и да е в спомена за четиристотинте години колониално господство. С малко американска арогантност и набиване на обръчите успях да вкарам пистолета си в казиното. Развеселено поклатих глава.

Обърнах се и погледнах назад тъкмо навреме, за да видя как моят преследвач се заковава на място пред металния детектор. Той не се бе подготвил за това и нямаше никакъв шанс да влезе след мен с пистолета под якето. За миг погледите ни се срещнаха. Знаех, че ме гледа с омраза иззад слънчевите си очила. Той беше до тук. От казиното имаше двайсет-трийсет потенциални изхода, така че нямаше никакъв шанс да ме открие отново. До пет минути щях да съм изчезнал. Усмихнах му се широко.

Късмет следващия път, тъпако.

15

От „Хард Рок“ до „Паризиен“ разстоянието бе броени минути пеша. Но след уличното преследване часовата разлика наистина започваше да ми се отразява. Освен това да дишаш в това помещение бе все едно да дъвчеш филтър от цигара и аз вече се давех, когато стигнах до въртящата се врата. Избърсах потта от челото си и хвърлих последен поглед през рамо, колкото да се убедя, че онзи гангстер не бе успял някак си да се вмъкне след мен. Не, не беше. Погледнах часовника си. Беше станало обед.

Гишето на пиколата в „Паризиен“ беше празно. Огледах фоайето наоколо и забелязах картонена табелка с надпис: Хлапето. Усмихнах се. Този прякор би звучал по-уместно преди десет години, докато чиракувах при Анджела, отколкото сега. Когато ме откри, бях завършил колеж преди, има-няма, две години и едва свързвах двата края. Но сега, дори да се обличам с младежки дрехи, аз не съм ничие хлапе. Тя е единствената, която все още може да ми казва така.

Шофьорът, който държеше табелката, минаваше седемдесет. И беше местен. Със сигурност. Ръцете му яха старчески, изкривени от артрит, костюмът му беше оръфан на ръкавите. От устата му висеше безжизнено цигара без филтър, от която всеки миг щеше да се отрони два пръста пепел. Очите му бяха замъглени и той ритмично местеше тежестта на тялото си между пръстите и петите. Този тик ми изглеждаше познат. Човекът чакаше тук от часове.

Насочих се право към него, подадох му ръка и казах:

— Ти трябва да си новият ми шофьор.

Той кимна и се здрависа с мен. После мълчаливо ми даде знак да го последвам навън. Закрих очите си с длан от слънцето, докато двамата подминахме такситата и лимузините и се насочихме към паркинга на хотела.

— Къде отиваме? — попитах аз.

Той метна фаса си, който се удари в джантата на възстаричка лимузина „Крайслер 300“, после извади от джоба си връзка ключове и отвори вратата.

— Ще видите — бяха думите му.

Кимнах, после се обърнах и отворих задната врата. Вътре нямаше никой и аз седнах. За лимузина беше доста спартански обзаведена. Особено в сравнение с лимузините, обслужващи хотелите в Лас Вегас. Седалките бяха от изкуствена кожа, а мокетът беше найлонов и имаше остра нужда от минаване с прахосмукачка. Вътре нямаше нито барче, нито стереоуредба, но в ъгъла до преградата към шофьорската седалка имаше телевизор, който изглеждаше поне на десет години и предаваше новини на китайски език. Интериорът на колата беше просмукан с многогодишна миризма на пури и прокиснала бира.

Онова, което ми събра очите обаче, бяха трите големи куфара „Халибъртън“ на пода пред съседната седалка. Изработени от алуминий, с подсилени стени и ключалки с цифров код, те се използваха за пренасяне на деликатно оборудване и минаваха за най-надеждната защита за уязвим багаж, която може да се купи с пари. Всеки от трите беше достатъчно голям, за да побере настолен компютър заедно с монитора, клавиатурата и всичко останало. Аз пропълзях напред и почуках върху затъмнената плексигласова преграда, която ме отделяше от шофьора. Той натисна някакво копче и преградата се смъкна надолу.

— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах аз.

Старецът се усмихна и кимна с глава. Зъбите му бяха толкова редки, че можеше да държи цигара между тях. Английският му явно не беше особено добър.

— Знаеш ли кой те прати да ме вземеш?

— Жената — отвърна той.

— Тя има ли си име?

Старецът не отговори. Забелязах, че ме наблюдава в огледалото за обратно виждане. И отново се усмихва.

— Ти имаш ли си име? — попитах го аз.

— Джони — отвърна той.

— Благодаря, ти, Джони — казах аз. — А сега къде, на майната си, ме караш?

Той отново не отговори, само ми се ухили в огледалото и вдигна преградата. Аз се отпуснах на седалката и въздъхнах.

Джони тръгна по булеварда, сякаш искаше да ми покаже забележителностите. Ако си представим Макао като китайския Лас Вегас, то „Котай“ е местният Стрип. Тук става купонът. Тук се играе повече хазарт от където и да било другаде по света. Когато отбихме от булеварда и навлязохме в същинския град, преградата отново се смъкна надолу. След няколко преки казината отстъпиха място на обичайните заложни къщи, редуващи се с магазини за алкохол. Бяхме навлезли обратно в гетата. Стари занемарени блокове от железобетон, прогнили отвътре. Във всяка пукнатина имаше мухъл. Очаквах Джони да каже нещо, но той мълчеше.

След няколко минути завихме в тясна уличка встрани от главното шосе, която ни изведе пред нов хотел със стъклена фасада. Спряхме пред бариерата, където пазачът ни махна с ръка да влезем; Джони пое към задния вход на хотела и забави ход почти до пълзене. Две пикола се втурнаха да отварят вратата откъм моята страна.

Миг по-късно Анджела се вмъкна на седалката до мен.

Тя блъсна куфарите настрани, за да се настани удобно, после извади от чантичката си пистолет. Аз седях безмълвен няколко секунди, докато Джони изкара колата през портала обратно на главното шосе. В далечината се виждаха кулите на големите хотели, които трептяха в обедната мараня. Анджела му каза нещо на кантонски и той кимна, погледна я в огледалото и разделителната преграда отново се издигна с тихо бръмчене нагоре.

Погледнах пистолета в скута й. Беше сребрист, автоматичен, компактен, от неизвестна за мен марка и модел. Бях виждал такива обаче. Оръжия за самоотбрана, предвидени да се побират лесно в джоб или дамска чанта. Това миниатюрно нещо беше най-вероятно.22 калибър и имаше пет патрона в пълнителя. Но от близка дистанция мощността нямаше значение. Малокалибрен патрон от такъв пистолет може да ти пробие черепа и да ти смели мозъка не по-зле от всеки друг.

Вероятно Анджела ме бе познала по някакъв начин, макар че след шест години имаше всички основания да е предпазлива. Много неща се бяха променили. Преди пет години бях платил на един хирург в Бразилия да ми направи нова физиономия. Минаха седмици, докато заздравея, но когато превръзките паднаха, от тъмните очи и мургавата кожа нямаше и следа. Очите ми се бяха закръглили, носът ми бе станал по-чип, брадичката — сякаш по-изразителна. Лицето ми беше бледо, кожата — изопната. Всяка част бе променена. Преди операцията се бях притеснявал, че ще изглеждам някак изкуствено, като пластмасова маска или застаряваща кинозвезда. Оказа се, че страховете ми са били неоснователни. Хирургът ме бе направил да изглеждам като най-обикновен човек. Нито твърде красив, нито твърде грозен. Нито с нежни черти, нито с прекалено груби. Всичко в мен беше скучно, с нищо незабележимо. И различно. Бях станал изцяло нов човек.

Анджела също се беше променила. Първо, изглеждаше подмладена. Имаше гладката светла кожа и ясните очи на жена, ненавършила още трийсет — а не на четиресет и пет-шест, на колкото всъщност беше. Освен това се беше изрусила. Не беше брюнетка както преди и безупречно фризираната й грива от яркоруси къдрици падаше под раменете. Беше и страхотно облечена, а на роклята имаше брошка с розов диамант с размера на монета от пет цента. Да се каже, че беше красива, би било твърде слабо.

Анджела беше оригиналът. Тя беше първата жена призрак, първият призрак въобще. Преди нея не бе съществувала подобна фигура. През годините, докато работехме заедно, смени всички форми и размери, всички възрасти и професии. Бях я виждал да стяга с ластик паспортите си, да разбърква шофьорски книжки като тесте карти и да минава през проверките за сигурност, без да каже и дума. Харчеше повече за дрехи в рамките на един месец, отколкото много жени изкарваха за няколко години. Беше лъжец от световна класа, способна беше да продаде сняг на ескимосите, вода на удавник и пясък на туарегите в Сахара. Тя ме научи практически на всичко, което знам. Сега свали очилата си, за да видя светлосините й очи.

— Съжалявам за пистолета — каза тя. — Но мина много време и не знаех кой може да се яви днес.

— Разбирам. И така, как искаш да го направим?

— Както обикновено — каза тя. — Без резки движения. Покажи ми ръцете си, после аз ще ти покажа моите. За всеки случай. Става ли?

— Нямаш грижа — излегнах се назад в седалката си аз.

Това беше нашият тест за самоличност. Когато с Анджела навремето работехме заедно, ни трябваше система за двойна проверка. Ако човек непрестанно променя вида и поведението си, накрая започва сам себе си да не познава. Аз вдигнах нагоре маншета на ризата си и й показах часовника.

— Помниш ли го?

Тя го огледа отблизо. Часовникът беше леко поизносен, по корпуса му имаше няколко дребни драскотини, но най-вероятно щеше да ме надживее.

— Ти ми го купи преди осем години след удара в Дубай — казах аз. — Беше събота вечер, началото на април, мисля. Вечеряхме в един рибен ресторант срещу фонтаните на „Тамани Хол“, на, има-няма, три километра от тук. Бяхме уморени от полета, замаяни от шампанското. Ти беше излязла на верандата да запалиш цигара, а в това време аз поръчах втора бутилка шампанско. Когато се върна, извади от джоба си две малки черни кутийки. Накара ме да ти подам ръката си и ми сложи този часовник. Каза ми да си го пазя. „Патек Филип Калатрава“. Отначало не исках да го приема, понеже струваше повече, отколкото бях изкарал от първите си четири удара, взети заедно, но по-късно разбрах защо ми го даваш. За да се разпознаваме един друг.

Погледнах надолу и видях нейния часовник да се подава изпод ръкава на роклята й. Диамантите блестяха на приглушената светлина.

— Ти още носиш другия — казах й аз. — Два еднакви часовника, в две еднакви кутии.

Анджела се усмихна.

— Същата вечер ми направи и това — продължих аз и обърнах ръце с дланите нагоре, за да й покажа белезите си. — Отидохме в хотелската ти стая, ти ми каза да легна по гръб на леглото и постави кожен колан в устата ми, за да не си прехапя езика. Държеше ме в прегръдките си, докато притисках върховете на пръстите си към нажежената до бяло ютия. И двамата усетихме миризмата на горящо месо. Спомням си всяка минута от тази нощ, особено болката. После дни наред пръстите ми пулсираха. Изпихме бутилка „Вьов Клико“ със сламка, докато аз топях пръстите си в кокаин, за да станат безчувствени. Помниш ли? Накрая ти ги превърза и ми каза, че сега целият свят е мой.

— Помня — каза тя. — Не искаше морфин. Почти изгриза онзи колан, но не издаде звук.

— Не и пред теб. Във всеки случай, не и тогава.

Тя прибра пистолета в чантичката си и протегна ръце, за да видя гладката кожа на пръстите й. Беше изгорила собствените си отпечатъци много преди да се запознаем. Но по различен начин, с киселина. През следващите месеци бе киснала всеки ден пръстите си в сок от ананас, за да не зарастат и образуват същите папиларни линии. Белезите й бяха гладки като пергамент, точно както ги бях запомнил.

Но аз вече знаех, че това е тя.

Отворих ципа на сака си и й показах моя пистолет, като спуснах ударника. Не само тя се бе сетила да вземе предпазни мерки. Поставих оръжието на предпазител и го пъхнах обратно в сака.

Анджела разтегна устни в крива усмивчица.

— Толкова се радвам да те видя, хлапе.

16

Дълго бях чакал тази усмивка. Тънка, кривичка, придаваща на интелигентното й лице лукаво изражение като на човек, който пази тайна. Дори бях забравил как изглежда. Тя видимо се успокои, потупа ме по коляното и каза:

— Извинявай, че те поразиграх. Трябваше да се убедя, че си ти.

— Разбирам — отвърнах аз. — И аз не бях сигурен. Мислех си, че може да е капан.

— Капан е — каза Анджела, — но не за теб. В тази професия трудно се намират приятели, а отдавна никому не съм се доверявала.

— Не знам какво да ти кажа — отвърнах аз.

— Радвам се да те видя, хлапе!

— И аз теб.

— Е, как я караш? — попита тя. — Как ти е името сега?

— Жак Фишер — казах аз.

— Какво е това име, сега французин ли си?

— Френски канадец — отвърнах аз. — Викай ми просто Джак. Аз съм комарджия от Квебек. Играя покер. Не съм тръгнал да печеля турнири, но един картоиграч може да губи пари и пак да изглежда професионалист.

— Като легенда звучи добре.

— Надявам се да я ползвам дълго.

— Що за човек е?

— Кой?

— Ти. Жак Фишер.

— Готин.

— А ти как си? Как я караш?

— Скучая в общи линии — казах аз. — Честно казано, радвам се, че ми намери работа. Без теб животът ми е адски отегчителен. Ако трябваше да прекарам още една минута като редови гражданин, щях да се побъркам.

— Ето затова се разбираме с теб — заяви Анджела.

— Затова се разбирахме. Вече не съм сигурен, че те познавам.

— Как си с кантонския?

— Никак — отвърнах аз.

— Ще се оправим някак.

— С какво ще се оправим? Ти защо си тук?

— Със задача — каза Анджела. — Е, да кажем, за да почистя след задача. Тази лимузина е дупката ми. Смятам, че докато сме в нея, сме в безопасност. Целият град е бъкан с лимузини. Улиците са задръстени от лимузини, а всички изглеждат еднакво. Което ги прави практически невидими. Докато сме в движение, няма как онези, които ме гонят, да определят с точност местоположението ми.

— Нямах това предвид — казах аз. — Какво правя аз тук? Защо ме извика?

— Истината ли искаш да чуеш?

— В момента съм благодарен на всичко, дори на лъжа. Само не мълчание. Не сме се чували от шест години и изведнъж получавам имейл, с който ми намекваш, че си я закършила здравата. Какво, по дяволите, става тук? Кой е тарашил леговището ти, чия е кръвта по сейфа?

— Разбирам, че сапфирът е у теб.

— Да — ухилих се аз, извадих пакета цигари от сака и го хвърлих на седалката до нея. — Вътре е. Апартаментът ти имаше вид, сякаш диви животни са беснели в него. Мебелите са нарязани на парчета, бъркали са навсякъде, във всяка възможна кухина, дори в минибара.

— Едва ли са търсили само камъка — каза Анджела. — Във всеки случай, не един камък.

— А какво тогава?

— Нещо друго.

— Разправяй де — подканих я аз. — В какво си се набъркала?

— Още не знам със сигурност. — Тя запали цигара. — От две години започнах отново като стратег. Работя за себе си. Преди два дни направих голям удар с крадени камъни в Южнокитайско море, само че нещо се обърка. Мисля, че целият ми екип е загинал. Някой ми прави сечено и не мога да си тръгна от тук, преди да разбера кой. А той явно знае за цялата ми операция, само дето не се сещам откъде. Знам само че ако си тръгна сега, ще изгубя страшно много пари. Освен това при тези обстоятелства не мога дори да изчезна. Трябва ми някой за отвличане на вниманието.

— И това съм аз.

— Именно. Ти си моето прикритие.

Извърнах поглед встрани.

Анджела въздъхна.

— Слушай, хлапе. Знам, че нищо на този свят не е безплатно, тъй че, ако ти трябват пари, ще ти дам. А ако ми помогнеш да разчистя, ще ти дам дял от крайната печалба. Половината от онова, което изкарам, е твое. Може да се сдобиеш с половин милион евро или повече, зависи какво ще успеем да спасим. Може да вземеш направо сапфирите или да инкасираш дял от пазарната стойност, както навремето. А ако след това не искаш да имаш повече нищо общо с мен, си свободен да изчезнеш.

— Не съм тук за пари.

— Знам. Ти си тук, защото нямаш какво по-интересно да правиш, нали така? Тук си, защото ти е скучно.

Не отговорих.

— Е, какво ще кажеш? — подкани ме тя. — Навит ли си?

— Минали са шест години. Кое те кара да мислиш, че още ти имам доверие?

— Бил си толкова път, за да ме видиш. Това все нещо означава.

— Откъде знаеш колко път съм бил?

— Ами просто защото те познавам — каза тя. — Ти си оставаш американец по душа. Къде те открих този път? Във Вашингтон? В Монтана? В някой хотел, докато се упражняваше да превеждаш и се бореше със скуката? Не ми казвай, че през тези шест години си играл само покер.

Мълчах.

Анджела отново въздъхна и постави ръка на бедрото ми.

— Чуй ме сега. Знам, че е минало много време. След онази операция в Куала Лумпур си тръгнах внезапно. Така и не ти се обадих да ти съобщя къде съм. Нещата между нас се скапаха, тъй че нямам право да коментирам как се чувстваш.

— Ти го каза.

— Двамата преживяхме много заедно, а накрая аз оплесках всичко. Това не беше начинът да се сбогуваме. Наистина съжалявам. Но си имах причини.

— Какви причини? — попитах аз.

— Лични — отвърна Анджела. — Трябваше да изчакам да отмине бурята. Давностният срок е шест години.

— Ресто, не става — поклатих глава аз. — Можехме да изчакаме заедно. Можехме да идем някъде и да си намерим работа като редови граждани. Защо изчезна? Ако искаш помощта ми, поне ми дължиш някакъв отговор.

— Беше опасно да оставам с теб — каза тя. — Никак не ми се искаше да ме убият.

Аз мълчах.

— Бях те предупредила за Маркъс — каза Анджела. — И за удара в Куала Лумпур. Казах ти колко е опасно, но ти си беше навил да опиташ. Нищо не можеше да те разубеди. И не за пари се беше хванал на тая работа. Нито пък заради мен. Беше там заради тръпката и нищо друго. Искаше да си играеш на криеница със смъртта. Затова останах с теб. Последвах те в банката. Единствената причина да го направя беше да ти пазя гърба. След като всичко свърши, си тръгнах. Не исках да те гледам как се самоубиваш. Не можех да го направя.

Аз мълчах.

— Не съм в тази игра заради адреналина, хлапе. Когато всичко приключи, искам да си живея живота мирно и тихо. Искам да съм богата пенсионерка.

— Искаш да ме напуснеш. Да ми избягаш отново.

— Не — каза тя. — Не просто да избягам.

Анджела смачка угасналата си цигара в пепелника, извади нов пакет от чантичката си и изтръска друга. Аз измъкнах старата си запалка „Зипо“ от джоба и я щракнах. Тя се наведе към мен и видях как пламъчето облиза цигарената хартия, чух пукането на овъглените тютюневи нишки. Анджела пое дълбоко дим в дробовете си и го издиша през перфектните си устни.

— Искам да изчезна — заяви тя.

17

— И тъй, за какво точно става дума? — попитах аз.

Анджела кръстоса крака, вдиша още веднъж дълбоко дим и заговори. Гласът й беше нисък и равен, сякаш четеше учебник по история. С лекота сменяше гледни точки, сякаш се превъплъщаваше във всеки от членовете на екипа си точно в момента, в който той вършеше отредената му задача. Така, стъпка по стъпка, ми описа цялата операция от самото начало.

Всичко започнало преди половин година в Хонконг. Анджела била в града, за да продаде някакви бижута от друг удар, когато един от нейните стари пласьори на крадена стока й разправил за някакъв нов контрабанден канал от Бирма. Отначало тя решила, че това са пълни дивотии, но скоро един от конкурентите на нейния човек обявил за продан на частен търг гигантски необработен сапфир. Никога преди не била виждала нищо подобно. След това започнала да души, рови и разпитва. Конкурентът шлифовчик на камъни я насочил към група пристанищни работници на Виктория Харбър. Единият от тях се друсал с хероин и тя лесно го убедила да съдейства. Според него камъните идвали от фирма за търговско корабоплаване със седалище в Хонконг, която ги предавала на гангстери от Макао. От фирмата били извънредно внимателни и пускали пратки само по веднъж на две-три седмици, за да не бъдат засечени. Анджела беше от онези хора, които никога не пропускат шанса си, така че бързо се задействала. Открила една от яхтите на фирмата, докато стояла на котва в пристанището, и прикрепила проследяващо устройство към корпуса. Казала си, че ако може да определи маршрута на яхтата, ще узнае точно кога и как пренася сапфирите.

Следила я с месеци. Научила за нея всичко, което можело да се научи — от имената на екипажа до местата, от които капитанът зареждал гориво. През повечето време яхтата превозвала законен товар, най-често замразени морски дарове, от Рангун до Сингапур. Веднъж на всеки три седмици обаче тя тръгвала от Рангун посред нощ с различен тричленен екипаж. От там се насочвала право към Хонконг, като спирала само веднъж за гориво. Винаги пристигала в четвъртък. Оставала в пристанището няколко часа, после тръгвала обратно за Рангун. И още в петък сутринта на пазара се появявали нови сапфири. Всичко вървяло като по часовник. През шестте месеца, докато Анджела ги следила, контрабандистите нито веднъж не се отклонили от разписанието. Нито един път.

И така, Анджела събрала екип.

Задачата изисквала общо трима души: Капитана, Джим Холмс и Сабо Пак. Докато изреждаше имената им, аз кимах. Бях работил с Капитана още преди онзи удар в Куала Лумпур. Беше солиден, почтен гангстер, който никога не би предал другаря си. Също като мен и той живееше според свой собствен етичен кодекс. Беше помогнал на повече от хиляда души да избягат от комунизма през осемдесетте и нито веднъж не бе допуснал някой да загине в морето. Не беше от онези, дето ще ти забият нож в гърба. Допадаше ми. Стана ми мъчно, като чух, че е загинал.

Докато Холмс беше напълно различен. Не го познавах лично, но му се носеше славата. И то лоша. Вечно треперещ от страх наркоман, по чудо отървал затвора след поредица банкови обири в Нова Зеландия. Снимката му се появи на първа страница във всички местни вестници, така че го издирваха в цяла Азия. Беше добър в работата си, доколкото бях чувал, но никой не искаше да работи с него заради публично известната му физиономия и вечно киселото му настроение. Поверената му роля беше перфектна за него, понеже не включваше появяване пред хора. Ако нещата се бяха развили благоприятно, щеше да замине за Сеул, да си купи ново лице и да му останат достатъчно пари, за да започне нов живот в Прага. Чувал бях, че не бил лош човек, стига да не гълтал с шепи ксанакс и да не смъркал дебели линии кокаин.

Сабо Пак беше единственото име, което нищо не ми говореше.

След като Анджела се свързала с тях, екипът се събрал в един апартамент в „Тамани Хол“. Задачата била съвсем проста. Капитана, Холмс и Пак щели да устроят засада на контрабандистите в открито море, докато Анджела щяла да направлява атаката с тайното си джипиес устройство. След което екипът щял да донесе камъните обратно в Макао, където Анджела да ги даде на някаква мошеничка — Елишева — да й ги шлифова, за да им придаде търговски вид и същевременно да ги направи неразпознаваеми. Накрая Анджела щяла да ги продаде на свободния пазар в Банкок. Капитана, Холмс и Пак щели да получат своя дял в брой и всички щели да бъдат богати. Страхотен план.

Но нещо се объркало.

Анджела ми разправи с най-големи подробности всичко, което се бе случило в деня на удара. Капитана задигнал рибарско корабче от пристанището на Шънджън. Избрал такова, което не се ползва често, за да не забележат веднага липсата му. С останалите членове от екипа се срещнали пред хотел „Монте Карло“, недалече от брега на Макао. Били монтирали на корабчето някаква апаратура за заглушаване на радиосигнали, за да не ги хванат. Анджела им била дала телефон за еднократно ползване, за да се свържат с нея, след като свършат работата. От този момент нататък трябвало да комуникират само с есемеси. Анджела се върнала на брега, а останалите излезли в открито море. По изгрев-слънце на другата сутрин всички щели да бъдат богати.

Анджела прекарала нощта на задната седалка на лимузината си. Макар че самата тя не била на кораба, работата й не била приключила. Трябвало да следи курса на яхтата, за да знаят хората й къде да я причакат. Скритото джипиес устройство изпращало сигнал, който се обработвал със специална програма на компютъра й. Малко преди зазоряване тя дала на екипа си нужните координати. Те заели позиция в гъстата мъгла, откъдето трябвало да мине яхтата; ако всичко вървяло по план, контрабандистите щели да им кацнат на мушката. Щяла да бъде перфектна засада.

Анджела наблюдавала на лаптопа си как сигналът от джипиеса се приближава все повече.

Тя не можела да знае какво се случва в открито море. Когато двата съда се доближили на няколко километра, хората й включили заглушаващата апаратура. Системата й за следене угаснала и близо два часа тя не улавяла никакъв сигнал. Когато телефонът й най-после иззвънял, се получил есемес от Сабо Пак. Сапфирите били у него, но Капитана и Холмс били мъртви. Това натъжило Анджела, но поне си мислела, че операцията е приключила. Прибрала се в хотела и зачакала Сабо да дойде при нея.

Сабо Пак така и не се появил. Уговорката била да се видят в хотела вчера по обед. Поне така гласял есемесът. Ако всичко вървяло по план, Сабо трябвало да закара рибарския кораб обратно до Макао и да го изостави някъде по-далече от брега. Като за по-сигурно щял да залее палубата с индустриален почистващ препарат. След което да се прибере право в леговището.

Вместо това пристигнала главата му в картонена кутия.

Анджела извади от чантата си сребърна табакера и я разтвори. Вътре имаше две окървавени стодоларови банкноти с нещо написано на тях. Тя ги поднесе пред лицето ми, за да ги прочета.

Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите.

Тук. Утре.

Ще те наблюдавам.

От този момент нататък Анджела започнала да мисли само как да изчезне. Това било единственото разумно нещо, което можела да направи при създалите се обстоятелства. За един призрак няма нищо по-ужасяващо от лично отправената заплаха. По мен са стреляли, мушкали са ме с нож, дори веднъж ме изтезаваха двама ненормалници, които се опитваха да изтръгнат информация от мен. Но нищо не може да се сравни с непосредствения, всепроникващ, смразяващ кръвта ужас, който изпитва един призрак, когато разбере, че старателно изграденият му образ е разконспириран. Анджела знаела, че трябва да изчезне, преди някой да е разкрил всичките й тайни.

И така, тя побягнала. От момента, в който кутията пристигнала в стаята й, до момента, в който се качих на лимузината, тя нито за момент не бе спирала. Отървала се от отрязаната глава, после заключила сапфира и криптирания телефон в сейфа на стаята си, където знаела, че ще ги намеря. Стига да се явя на повикването й, разбира се. После добавила моето име в хотелския регистър, за да знам къде да търся, събрала си нещата и се измъкнала през аварийния изход. Скочила в лимузината и не спирала никъде, освен ако не се налагало. Оставила съобщението на гласовата поща от задната седалка и се надявала да я открия колкото се може по-скоро.

От този момент нататък Анджела и Джони бяха обикаляли града от тайна квартира на тайна квартира, а тя се опитвала да се досети кой я преследва. Лимузината й се беше превърнала в нещо като команден център. Единственият човек, на когото имаше доверие, бе шофьорът й. Плащаше му изключително добре. Двамата се знаеха не от вчера. Тя бе работила с него преди години и той никога не я бе разочаровал. Беше добър човек, затова го бе пратила да ме вземе.

И ето че аз бях дошъл.

След като Анджела приключи разказа си и хвърли цигарата през прозореца, известно време мълчах. Честно казано, не знаех и какво да й отговоря. Бях от много време в този бизнес и бях попадал в не една и две гадни ситуации, но никой не ми бе изпращал отрязана глава в кутия. Седях и почуквах с пръст по централната конзола.

Анджела имаше свои теории за случилото се. Започна да ми ги излага, като ги броеше на пръсти. Отначало си бе помислила, че член на екипа й я е предал. Капитана не би направил такова нещо, но Холмс не беше особено благонадежден. Издирваше го Интерпол и това го бе накарало отчаяно да се стреми към един последен голям удар. Но като архизлодей не стоеше никак убедително. Анджела го познаваше твърде отблизо. Тя лично го бе вербувала. Човекът имаше нужда да събере сили и кураж просто за да стане сутрин от леглото. Подскачаше при всеки вой на полицейска сирена, а в присъствието на непознати не можеше да върже две думи на кръст. Той просто нямаше смелостта да прецака Сабо и Капитана, а още по-малко да спретне тази история с отрязаната глава. Освен това, дори да имаше съучастници, какво, по дяволите, би могъл да иска от Анджела?

Втората теория беше, че някой е убил Сабо Пак за отмъщение. През годините Анджела бе извършила поредица от зрелищни обири по цялото земно кълбо. Повечето бяха преминали безпроблемно, но някои не съвсем. Възможно беше някой от миналото й да бе надушил за готвената операция в Макао и да бе решил да си върне онова, което му принадлежеше по право. Това обясняваше бележката — някаква трета страна бе убила Сабо, за да принуди Анджела да й върне откраднатото, иначе… Но какво беше то? Картината на Дали, която бе задигнала от музея „Белфорт“ в Брюж? Или онази на Ван Гог, която й бе попаднала в Кайро? Или диамантите, които открадна от някакво белгийско летище? В бележката не се казваше какво е взела. Можеше да е какво ли не. Освен това повечето от краденото вече бе продадено и похарчено или скътано в тайни банкови сметки и лични сейфове от Лондон до Йоханесбург. Дори да тръгнеше веднага от тук, как би могла да му го донесе до утре сутринта?

Мисълта за това бе отвела Анджела до последната и теория: може би на онази яхта бе имало още нещо.

Поразсъждавах малко по въпроса. Тази теория звучеше твърде логично. Ние знаехме, че Сабо Пак бе открил сапфирите. Знаехме също, че след това някой друг го бе убил. И че този някой искаше да размени сапфирите срещу нещо друго. Но какво? Ако трябваше да гадая, ако на борда наистина се бе намирал някакъв безценен товар, убиецът би трябвало да е допуснал, че Пак — или Анджела — го бяха свили заедно със сапфирите. Но въпросният товар би могъл да бъде практически всичко. Килограми хероин? Варели с експлозив? Планини от калашници? Могли са да пренасят всякаква контрабанда. Проблемът бе, че самата яхта отдавна я нямаше. А без нея нямаше за какво да се хванем. Никаква информация. Никакви опорни точки. Каквото и да търсеше убиецът, не беше у нас, нито пък знаехме какво е. По дяволите, та ние дори не знаехме откъде да почнем да търсим!

Анджела здравата беше загазила.

Беше мой ред. Разправих й как изглеждаше апартаментът й, когато пристигнах в хотела. Казах й, че съм заварил сейфа непокътнат, но беше очевидно, че са търсили нещо. Анджела се изненада, понеже на бележката изрично пишеше „утре“. Защо ли им бе притрябвало да разпердушинят стаята й толкова скоро след като й бяха изпратили главата? И двамата имахме чувството, че нещо ни убягва. После й разправих за гангстера, който ме следеше. Казах й, че не приличаше на бирмански войник или крадец на скъпоценни камъни от японската мафия. Беше очевидно местен човек и най-вероятно изпълняваше нечии заповеди. Но дали той беше убиецът? Изключено.

Оформяше се един-единствен извод, който да отговаря на всички тези въпроси.

— На яхтата е имало още нещо — казах аз. — И до утре най-късно трябва да го открием.

Анджела изтръска нова цигара от пакета си. Посегнах за запалката, но тя ме изпревари и щракна сама. Запитах се кой ли й беше този пакет за деня. Цялата лимузина вонеше на дим, пепелникът на централната конзола беше претъпкан с фасове. Всеки си има свой начин да се бори със стреса и това беше нейният. Червилото й се бе изтрило по филтрите преди часове и тя не си бе дала труда да го освежи. Сега издиша струя дим и наклони глава към мен.

— Виж — казах аз, — докато работех в Богота, понаучих това-онова за контрабандата. Истинските професионалисти рядко се ограничават до една-единствена стока. Някои може да са само доставчици по веригата, но в повечето случаи един контрабандист е муле или наемен работник като нас. Ако даден картел иска от него да прекарва хероин, ще прекарва хероин. Ако друг го помоли да прекарва метамфетамини, ще прекарва метамфетамини. Ако се наложи да прекарва и двете, ще го направи. Така стават тия работи. Дявол да го вземе, та аз навремето познавах един тип, който измина с контрабанден бус фолксваген почти три хиляди километра, за да не му плати данъците. Честно казано, много бих се учудил, ако на тая яхта не е имало още нещо.

— Нямам представа — каза Анджела. — Бях проучила обстойно нещата. Тия прекарваха само камъни.

— А може в случая да са прекарвали и хероин. Или рубини, или оръжие. Каквото и да е било, някой си го иска и смята, че е у теб. Помисли си само. На бележката пише: Ще ми върнеш откраднатото срещу сапфирите. На мен това не ми звучи като смъртна заплаха. По-скоро като оферта за размяна. Готов съм да се обзаложа на всичко, че си нямаме работа с някакви мошеници бижутери и техните покровители от мафията. Имаме насреща си недоволен клиент. Някой, който е получил сапфири, след като е поръчал друго. Ето защо ти е върнал единия сапфир заедно с главата на Пак. Тези хора не търсят плячка от минали престъпления. Целта им е да се докопат до нещо ново. Нещо конкретно.

— Но по какъв начин са успели да надушат операцията ми?

— Това няма значение — казах аз. — Поне засега. Най-напред трябва да открием какво точно иска въпросната трета страна, иначе сме прецакани. Ако хабим време да гадаем как са се добрали до теб, ще си имаме главоболия. Могло е да стане по безброй начини. Може да са измъчвали Пак, докато е пропял. Може пък ти да не си била единствената, поставила чип на онази яхта. Може да е било работа на вътрешен човек, а може просто да планират за себе си подобни удари. Няма значение. Случва се да се издъним. Това са нещата от живота. Сега от нас се иска да установим какво знае въпросната трета страна и какво търси. И тогава можем да направим нещо по въпроса.

Анджела не отговори.

— Мисля, че вършиш нещата отзад напред — продължих аз. — Задаваш грешните въпроси. Вместо да се питаш кой и как, по-добре се запитай къде. Миналата нощ в морето на онова място е имало само два съда, нали? Два. Единият се е върнал до тук, така главата на Пак със сапфира в нея е стигнала до теб. Ако проследим въпросния кораб, убеден съм, че ще открием коя е въпросната трета страна и какво си въобразява, че си й задигнала.

— И как предлагаш да го направим?

— Ти ми каза, че Пак е трябвало да закара корабчето обратно до Макао, където да го залее с индустриален почистващ препарат. Откъде знаеш, че не го е направил?

— Джипиесът така и не се включи повече — каза Анджела. — Сигналът изчезна, когато пуснаха заглушителите. Освен това корабчето беше толкова старо, че нямаше собствен АУЛМС. Нямаше начин да го проследя.

— Собствен какво?

— Аварийно нещо си на морски съд — каза Анджела. — Нещо като радиомаяк. Включва се сам, когато корабът започне да потъва, за да покаже на спасителните екипи къде да търсят корабокрушенци. В днешно време много кораби имат такъв, но не и този.

— А провери ли в пристанището? Искам да кажа, отиде ли да видиш с очите си?

— Разбира се. Три пъти бях там — каза Анджела. — Кораба го няма никакъв.

— Значи въпросната заглушаваща апаратура може да е още включена, а корабчето да е някъде към Сингапур.

— Или да е на дъното на океана.

— Или някъде другаде — казах аз. — Няма значение. А какво става с другата яхта, онази на контрабандистите? Тя не е имала заглушители. Ти каза, че я следиш от месеци. Какво е станало с нея? И тя ли изчезна?

— Моите хора трябваше да я потопят — каза Анджела. — Да повредят маяка и да надупчат корпуса с куршуми. Яхтата трябва отдавна да е на дъното.

— А дали е?

— Да — отвърна Анджела. — Нейният маяк никога не е спирал. Проверих два пъти.

— Добре — казах аз. — Но тази яхта не е била оборудвана само с авариен маяк, нали? На нея е и твоят джипиес чип. Онзи, който тайно си й прикрепила в пристанището. Какво става с него?

Анджела прехапа устна.

— Сабо все някак се е добрал до брега — казах аз. — Единият от двата кораба се е върнал.

Анджела не отговори. Само ме погледна, после се наведе напред и приклекна до един от големите алуминиеви куфари. Въведе кода си и ключалките щракнаха. Вътре имаше лаптоп. Към капака имаше прикрепена пластмасова кутийка с размерите на пакет цигари, от която се подаваше дебела черна антена. Веднага познах какво е това. Сателитен приемник, с който тя можеше да влезе в интернет от всяка точка на света. Вероятно й бе струвал цяло състояние.

Тя включи компютъра и го изчака да се зареди. На екрана се появи карта на света, която в реално време приемаше сигнали от проследяващи устройства. Програмата беше в състояние да открие източника на сигнала във всяка точка на земното кълбо без обичайната за битовите джипиес устройства уязвимост на смущения. Джипиесът на мобилния телефон може да се заблуди от плътна облачност или при влизане в подземен паркинг, но с това нещо нямаше такава опасност. Батерията му издържаше десет години, а корпусът му можеше да се нарани единствено с ацетиленова горелка. Бях чел за него в някакво техническо списание. Уредът беше предназначен за издирвателно-спасителни операции. Нямах представа откъде Анджела се бе сдобила с него, но допусках, че едва ли бе станало по законен път. Това си беше военно оборудване.

Тя чукна няколко клавиша и след секунди на екрана се очерта неправилната форма на полуостров Макао и островите на Хонконг. Някъде там, малко навътре в морето спрямо най-източната точка на бреговата ивица, примигваше синя светлинка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Яхтата — отвърна тя. — Проследяващото устройство още предава.

— Къде е това?

— До брега на Хонконг.

Двамата с Анджела гледахме като хипнотизирани екрана. Там, леко на северозапад от Хонконг Айланд, малката синя точица сигнализираше за своето присъствие. Беше неподвижна. Анджела увеличи мащаба на картата, колкото позволяваше софтуерът, за да се убеди. Провери регистъра на джипиес данни. С някои незначителни отклонения, през последните двайсет и четири часа маякът бе излъчвал от една и съща зона с размери трийсет на трийсет метра. Точно по средата на залива. Сякаш яхтата бе оставена там на котва и екипажът я бе напуснал.

— Май все пак не са я потопили — казах аз.

— Не мога да повярвам, че съм пропуснала да проверя — прехапа нервно устни Анджела. — Къде ми е бил умът?!

— Не го преживявай — казах аз. — Съвсем естествена грешка. Мислила си, че Пак ще се върне с рибарския кораб, пък той е направил друго. Откъде си могла да знаеш?

— И все пак…

— Стресът си прави шеги с хората — обясних аз. — Особено когато някоя отрязана глава ти се опули насреща. Като стана дума…

— В хотелската шахта за боклук — отвърна тя. — В найлонова торба. Първо я обработих с течност за отпушване на канали. Натриева основа. Шахтата води към машина за пресоване на боклук в мазето на хотела. Дори ако ченгетата открият главата някъде по веригата, не могат да я проследят. Основата разяде чертите на лицето му, а докато стигне до сметището, главата ще е минала през три държавни граници.

— Добре — казах аз.

— Но тази точка тук…

— Обяснява как убиецът се е сдобил със сапфирите — отсякох аз. — Ето как е станало. Когато очаквам важна пратка, винаги се вълнувам. Проверявам си пощата по три пъти на ден. Ако има номер за проследяване, следвам маршрута онлайн. Такъв човек съм аз. Обичам да знам къде ми е пратката, за да пресметна кога ще пристигне. Сега си представи, че очакваш да вкарат контрабанда нещо наистина ценно. Ти не би ли желала да го държиш под око? Не би ли му сложила номер за проследяване?

— Разбира се, че бих.

— Предполагам, че нашият акордьор на пиана е мислел по същия начин. Като нищо може да е лепнал едно проследяващо чипче на яхтата на контрабандистите, както и ти си направила, след което е изпреварил бияча ти и му е задигнал стоката под носа.

— Сабо намира пратката, Сабо укрива пратката, убиецът намира Сабо, главата на Сабо намира мен — каза Анджела. — Супер история, няма що.

— Това поне ни дава отправна точка — казах аз. — Ако знаем какво иска въпросният човек, ще можем да решим и как да преговаряме с него.

— Не съм от ония, дето преговарят, хлапе — каза Анджела. — Някой е убил екипа ми и ми е изпратил отрязана глава в кутия. Ако имам възможност, бих го погребала жив.

— Мисля, че и той теб — казах аз. — Но във всеки случай държа да знам какво търсят. А ти?

— И кое те кара да мислиш, че пратката е още там?

— Не знам — казах аз. — Може би защото той мисли, че е у нас. Или поради нещо друго. Пиши го шесто чувство.

Анджела се изсмя. Остави компютъра и отново дръпна дълбоко дим от цигарата си. Лимузината мина през поредната гърбица на шосето. Погледнах през прозореца. Бяхме направили една пълна обиколка на острова и минавахме повторно покрай същите сгради. В далечината се виждаше „Тамани Хол“.

Вдигнах компютъра и посочих екрана.

— Трябва да стигнем до тази точка — казах. — Но това може да се окаже проблем. Когато за последно проверих, Хонконг е на един час път от Макао с високоскоростен ферибот. Така че дори да хванем следващия, до деветдесет минути няма как да стигнем до там, като се има предвид, че трябва да минаваме и паспортна проверка. И, което е още по-лошо, след като пристигнем, ще трябва да намерим начин да проникнем в залива. Хонконг не е Маями. Не можем да наемем яхта с капитан, ако развеем нова банкнота от 100 долара или само щракнем с пръсти. Тук е нужна предварителна резервация, което ще ни струва цял изгубен ден. Освен това последното нещо, което бих направил, е да наема лодка, която да ме откара до мястото на собственото ми престъпление. Тази яхта може да е още цялата в кръв. Може да се накиснем сами.

— Не се притеснявай — каза Анджела. — Остави транспорта на мен. Имам нещо малко по-бързо.

18

След десетина минути бяхме пред марината на хотел „Монте Карло“, на южната страна на Макао. Когато стигнахме, Анджела каза на Джони да намери паркинг наблизо и да чака, докато му се обадим. Двамата слязохме от колата и се насочихме право към пристана. Марината беше претъпкана със скъпи яхти с всякакви форми и големини. Най-големите бяха привързани най-близо до брега и приличаха на малки вили, а не на морски съдове. На една от тях се вихреше купон. Чувах думкането на електронна музика. Прожектори осветяваха облаците.

„Монте Карло“ беше грандамата на този град. Построен едва преди десетина години, хотелът бе замислен да напомня на европейски яхтклуб, пред който милиардери да паркират луксозните си играчки и по цели нощи да играят хазарт. Привличаше по някой и друг богат клиент, но повечето от опитните яхтсмени използваха пристанището малко по на север, което предлагаше значително повече място и беше далеч по-евтино. Кеят пред „Монте Карло“ беше за суетни баровци с повече пари, отколкото ум в главата.

Анджела ме поведе по стълбите надолу към кея. Аз вървях на крачка след нея, като си придавах вид на бодигард, мъкнейки — за по-правдоподобно — най-малкия алуминиев куфар. Аристократичната й осанка не подлежеше на имитация. Тя знаеше, че е шефът. Вдигнах глава. Небето беше странно притъмняло, от юг се хрупаха черни облаци. Погледнах часовника си. Един и трийсет и шест следобед.

— Чия лодка ще вземем? — попитах.

— Моята — отвърна тя.

— Охо, така ли? — изненадах се аз. — Откъде я задигна?

— Отникъде — каза тя, докато слизаше по мостчето на палубата. — Купих си я. Е, добре де, в известен смисъл е купена. Собственост е на Оксана Тимошенко, една от моите идентичности. Първоначалният собственик се опита да ми пробута някакви крадени диаманти в Банкок. Сключихме сделката чрез фиктивна фирма.

— Може ли да отведе властите до теб?

— Нищо не може да отведе никои власти до мен.

Не биваше да се учудвам. Макао не е лесен град, ако целта е човек да се изплъзне незабелязано, пък и Анджела винаги си бе падала по морската шир. Освен това тя обичаше да пръска пари, а една лодка е идеално средство за целта. Нейната беше привързана към края на кея. Беше синя издължена моторница, от онези, дето им викат „пура“, поне дванайсет метра дълга. Аз може да отбирам по малко от много неща, но по лодки хич ме няма. Във всеки случай, тази изглеждаше готино. Определено бе проектирана да лети. Носовата част заемаше повече от половината от общата й дължина и беше изработена от някакъв неизвестен за мен лек материал. Имаше два тънки корпуса вместо един, за да не се изстреля изобщо от водата при висока скорост. Мисля, че си има дума за тази конструкция — катамаран. Отзад имаше два двигателя, скрити в корпуса. Кабината сякаш бе взета назаем от космическа совалка. Беше боядисана в светлосин цвят като яйце от червеношийка с черни надлъжни ивици и наименование: Сирена.

— Твърде незабележимо — отбелязах аз.

— В сравнение с плаващите хотели, които минават оттук, тази малка пура е просто една черупка — каза Анджела. — Погледни наоколо. В тоя град освен шампанско, спортни коли и пари друго няма. Една нощ наем за марината струва повече от апартамент в хотел, а има хора, които тук си живеят. Ако си бях купила малка двуместна моторница, нямаше да мога да се промуша през граничния контрол. Законът предоставя най-големи вратички на най-богатите чужденци, защото Макао гледа да сме доволни. Докато стоим далече от териториалните води на комунистически Китай, можем да правим, каквото си искаме.

— Ами хубаво — казах аз. — Да допуснем и че знаеш как да я караш.

— В моята професия имам доста престои — каза Анджела.

Усмихнах се и слязох след нея до лодката, после тя пое алуминиевия куфар от ръцете ми и го отвори. Вътре беше компютърът, който бяхме ползвали, както и средно голяма чанта за фитнес. Анджела разкопча ципа и ми показа някаква версия на АК-47 със сгъваем приклад и три пълнителя с по 30 патрона. Не познавах този модел, но със сигурност беше старичък. По него нямаше никакви отличителни белези, а лакът на дървената ложа бе почнал да се бели. Калашникът е най-популярното огнестрелно оръжие в света и за това си има причина. Този тук можеше да е произведен и преди 40 години, а единственото нещо, което му се бе поизтрило, беше дървото.

Подсвирнах.

— Откъде го намери пък тоя калашник? — попитах аз.

— Върви в комплект с лодката — отвърна тя. — Спомняш ли си Пакпао, момичето, с което ни запозна чичо Джо преди сума ти години? Сега пласира оръжие в Банкок. Има цял канал, който ползва старите маршрути на А Конг.

— Сериозно ли говориш?

— Изглежда доволна от съдбата си — каза Анджела. — Изкарва добри пари, пък и стоката не е толкова лоша. Петнайсетина души работят за нея.

— Честно казано, не очаквах да оцелее толкова дълго.

— Тя е по-хитра, отколкото си мислиш — каза Анджела. — Между другото, този автомат е твой. Ако се набутаме в някоя каша.

— Компания ли очакваш?

— Винаги очаквам компания — каза тя. — Цялата тази история може да се окаже капан. И ти го знаеш.

— Надявам се да не се стига дотам.

— Аз също, но предпочитам да съм подготвена — обясни тя, докато отвързваше лодката. — Аз ти пазя гърба, ти пазиш моя.

— Както едно време.

— Аха — прехапа устна Анджела. — А сега, ако не искаш да излетиш зад борда със сто и петдесет километра в час, си закопчай колана.

Аз я изгледах подозрително, после забелязах, че всяка от седалките имаше предпазен колан с пет опорни точки, какъвто си бях слагал преди в хеликоптери и състезателни коли. За лодка изглеждаше някак странно. Анджела обаче вече го пристягаше на себе си и аз направих същото. Казах си, че при висока скорост да сблъскаш с вълна е все едно да яздиш бик на родео. Очертаваше се бурно пътуване.

Анджела натисна бутона за запалване на двигателитe и включи на скорост. Бавно излязохме в открития залив, тя разтърси косите си и бутна напред ръчката за газта.

Поехме на път.

След по-малко от трийсет минути бяхме в Хонконг. Първите няколко километра бяха най-ужасните. Навсякъде гъмжеше от патрулни катери. След като излязохме в открито море обаче, Анджела даде още газ и двигателите зареваха. Носът на „Сирена“ се повдигна нагоре. Все едно беше натиснала докрай педала на някое ламборгини. В далечината се виждаше въртящият се прожектор на мачтата на платноходна яхта, която напускаше пристанището. Облаците ни застигаха, напред се стелеше мъгла. Колкото повече наближавахме Хонконг, толкова повече се сгъстяваше. Беше следобед, но когато пристигнахме, бе притъмняло като нощ.

— Това нещо може ли да издържи на буря? — попитах аз.

— Не бой се — отвърна Анджела. — Стига да караме бавно, ще се оправим.

Вдигнах глава към небето. Анджела се справяше с промените във времето като опитен моряк. Тя забави ход и включи някакви навигационни уреди. Аз се поуспокоих. Над мъглата се подаваше величествен зелен планински връх. Из пристанището отекваха корабни сирени. Маркерът на джипиеса беше застанал в една точка малко след Грийн Айланд, на отдалечено от града място, но сравнително близо до брега. Анджела отне напълно газта.

— Оглеждай се внимателно — каза тя. — Трябва да е някъде наоколо.

В тази мъгла не се виждаше нищо на няколко метра. Мислех си, че брегът се пада вляво, където ми се стори, че видях очертанията на някакви скали. Наоколо нямаше и следа от други лодки. Най-близките светлини бяха по панорамното шосе, което се виеше покрай брега.

Анджела изгаси двигателите. Продължихме да се движим по инерция. Чух как първите дъждовни капки изплющяха по водната повърхност зад нас. Когато лодката застана стабилно във водата, тя свали колана и се изправи. На хоризонта се виждаха върховете на хонконгските небостъргачи като съзвездие от миниатюрни светлинки, надничащи над мъглата. Аз също свалих колана и се наведох към нея, за да виждам по-добре. Синята точка на екрана на лаптопа й се приближаваше все повече. Не знаехме какво търсим, но каквото и да беше, се намираше някъде наблизо. Оглеждах се трескаво да видя някакъв знак, но не виждах нищо.

Бяхме само на четиресет метра от мястото.

Продължихме да се плъзгаме по инерция напред и Анджела включи прожекторите. Те обаче не можеха да пробият гъстата мъгла. Точката се приближаваше. Погледнах надолу. Водата беше светлосиня, значи тук трябваше да е плитко. По-голям кораб би заседнал. Напред имаше и скали.

Анджела се намръщи и погледна показанията на радара. Ако не се смятаха скалите, друго интересно нямаше. Няколкото малки очертания право напред можеха да са само скали, във всеки случай не бяха достатъчно големи, за да са плаващ фар или друго обозначение. Мъглата вече изглеждаше като плътно тяло. Синята точка продължаваше да мига.

— Сигурна ли си, че това е мястото? — попитах аз.

Тя кимна.

— Сигналът е силен и ясен.

— Уредите показват ли нещо?

— Нищо.

Бяхме вече на двайсетина метра.

Присвих очи и се вгледах. Нещо не беше наред. Мястото беше усамотено, оттук почти не минаваше корабен трафик, което го правеше перфектно за засада. Наведох се и измъкнах калашника от чантата, щракнах сгъваемия приклад, поставих пълнител и вкарах патрон в цевта. Просто като предпазна мярка. Наоколо цареше абсолютна тишина, мъглата ни караше да се чувстваме като слепци. Чувах само вълнички да се плискат в корпуса на лодката. Прегърнал автомата, аз се взирах напред, докъдето ми стигаше погледът. Някъде наблизо имаше нещо. Усещах го.

Десет метра.

Изведнъж се чу писукане. Някой от бордните уреди се обади. Нещо се появи на екрана само за миг, но много близо. Примигнах. Можеше да е и компютърна грешка. Не преставах да си мисля за онова, което Анджела бе казала за рибарското корабче: че имало заглушител на честоти, с който било невидимо за някои радари. Погледнах отново екрана на джипиеса. Черната стрелка, обозначаваща местонахождението ни, покриваше плътно синята точка. Уредът отново изписука тихо.

Каквото и да беше нещото, се намираше точно под нас.

19

Анджела пусна котва и лодката бавно спря. В продължение на една напрегната минута тя мълчеше, докато аз напрягах сетивата си и се озъртах наоколо. Поглеждах дори през борда, в случай че имаше нещо под нас. Нищо.

Заръмя. Дъждът беше топъл. Анджела вдигна ръце над главата си в безсилен гняв. Аз продължавах да се взирам през борда във водата под нас. Какво пропускахме?

Откъде, по дяволите, идваше този сигнал?

Нямаше никаква логика. Според компютъра проследяващото устройство на Анджела трябваше да се намира в същия квадрат със страна три метра, в който бяхме и ние в момента. Девет квадратни метра са микроскопично пространство. Аз съм виждал тоалетни, по-големи от девет квадрата. Лодката на Анджела заемаше много повече място от зоната, в която търсехме. Дявол да го вземе, нещото беше някъде под краката ни!

— Но къде е, по дяволите? — каза Анджела.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Възможно ли е програмата да се е прецакала нещо? Да не би компютърът да ни дава грешни координати?

— Не е невъзможно… — каза Анджела.

— Може би морската вода или бурята изместват сигнала?

— Може би — каза тя. — Това тук не ти е мобилен телефон, Джак. Това е авангардно военно оборудване. Предназначено е да работи при практически всякакви условия.

— Дори ако се намира на дъното на залива?

Тя не отговори, само погледна през борда към тъмните води под нас. Повърхността беше много спокойна и ако не валеше, щеше да е едва ли не огледално гладка. След секунда тя се надвеси над компютъра и отново провери сигнала от маяка. Наистина бяхме на вярното място. Не само това, ами маякът предаваше. Сигналът беше силен и ясен и местоположението му беше точно под нас.

— Там трябва да е — каза Анджела. — Но какво можем да направим по въпроса?

— Мисля, че има един-единствен отговор — казах аз. — Единият от двама ни трябва да се топне.

— Моля?

— Проследяващият чип е точно под нас, нали? Това означава, че просто се гмуркаме и го намираме.

— Наистина ли си готов да се потопиш?

— Ти по-добра идея ли имаш?

Тя мълчеше.

— Лято е — продължих аз. — Дъждът е слаб, а морската вода е направо топла. Ако се съди по цвета, дъното тук е на не повече от седем-осем метра, максимум. По дяволите, ако тук има изобщо нещо, то е непосредствено под повърхността и само чака да го намерим. Пак идва ли е метнал нещо ценно през борда, освен ако не е бил сигурен, че ще може отново да го извади, и то без много напъване.

— Само това остава, да вземеш да ми се удавиш…

— Няма — казах аз. — Ако проследяващото устройство е прекалено надълбоко, съмнявам се, че ще работи още. Сигналът трябва да се отрази от сателита, който е на двайсет хиляди километра височина, нали така? Дори и най-добрите джипиеси на света трудно се справят с повече от метър-два солена вода, така че самото наличие на сигнал показва, че тук трябва да е сравнително плитко.

— Освен ако долу не са само останките от яхтата — каза Анджела. — Най-вероятно тук е потънала. Или, което е по-лошо, останките на Сабо. Кой знае какво е направил с тялото му нашият загадъчен конкурент. Може да го е увил в торби за боклук и да му е вързал два камъка за краката, после да го е пуснал в морето.

— Може би си права за яхтата — казах аз. — Но в такъв случай защо Пак я е зарязал тук, насред залива, след като е можел да я изкара на брега където си поиска и да си спести сума главоболия? Освен това не мисля, че тук има само труп. Пак дори не е знаел за чипа, откъде накъде ще е у него?

Анджела мълчеше.

— Повярвай ми — продължих аз. — Долу има още нещо.

— Хващаш ли се на бас?

— Двайсет гущера.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Е, добре — казах аз. — За да знаем, трябва да проверим. С мен ли си или не?

— Какво точно очакваш да намериш там долу?

— Нямам представа — казах аз. — Вълнуващо, нали?

— Е, добре. Но ако бурята се засили, те вадя от там.

— С какво?

— С шибаната котва, ако се наложи — каза тя.

— Дадено.

Свалих бялото си яке и започнах да разкопчавам ризата. Казах си, че няма смисъл да съсипя единствените си дрехи заради тази история, освен това щяха да ми трябват, за да се сгрея, като изплувам. Не вярвах Анджела да се е запасила с чисти хавлии за такива случаи. Свалих си обувките и я погледнах.

— Ще се оглеждам за патрулни катери — каза тя. — И ако засвятка и загърми, веднага те вадя. Ако ми потрябваш, ще дръпна леко въжето на котвата. Разбираш ли нещо от гмуркане?

— Не вдишвай — казах аз.

— Много смешно.

— Виж, до седемнайсетгодишна възраст не бях виждал море. А преди да се запозная с теб, не се бях потапял в морска вода. Но плувам добре в басейн, а съм се гмуркал и с шнорхел, при това неведнъж. На такава дълбочина колко трудно би могло да бъде? Ако не открия нищо, до две минути се връщам, обещавам. Две и половина, макс.

— Мисли му, ако ме излъжеш — каза Анджела. — Ако се наложи да се спускам след теб, ще ти го изкарам през носа.

Усмихнах се, после свалих часовника от китката си и й го подадох.

— Гледай да не го загубиш — казах й. — За мен той е всичко на този свят.

Тя не отговори. Просто го пусна в джоба си, но ъгълчето на устата й потръпна.

Седнах на страничния борд на лодката с гръб към водата и в течение на една минута дишах дълбоко, за да наситя кръвта си с кислород. След едно последно вдишване, кимнах на Анджела за сбогом и се преметнах с гърба напред през борда.

Вече година не бях плувал в море, затова първото ми гмуркане продължи по-кратко от желаното. Наложи се да изплувам, преди да бях успял да свърша каквото и да било. Водата се оказа много по-студена, отколкото бях очаквал. Дори при двайсет градуса Целзий внезапното потапяне е съпроводено с шок, а в случая едва ли имаше и толкова. Освен това бях забравил колко е трудно да си държиш очите отворени в морска вода, да не говорим за тази вода. Дори не можех да си представя какво плуваше наоколо. Намирах се на километър и половина от град с осем милиона жители и насред всички гадости, които те изпускаха. Имах чувството, че съм в септична яма.

Когато изплувах и й направих знак с вдигнат палец, че всичко е наред, Анджела не каза нищо, само погледна часовника си. Аз вдишах дълбоко още два-три пъти, после отново се потопих.

Най-напред трябваше да се ориентирам. Без маска ми щипеше адски на очите. Нужна ми бе минута, докато се адаптирам към тъмнината. Хванах се за въжето на котвата, за да се спусна надолу. Скоро се озовах в почти пълен мрак, над главата ми едва се процеждаше дневна светлина. Издишвах бавно и наблюдавах мехурчетата, които минаваха покрай лицето ми, устремени към повърхността. Дъно не се виждаше. Под мен беше черна бездна. Освен това водата беше някак си по-гъста от нормалното заради плуващите в нея мръсотии. След няколко секунди усетих как нещо се отърка в ръката ми. Потръпнах и се обърнах — пластмасова бутилка. И това далеч не беше единственият боклук наоколо. Найлонови торбички се носеха като медузи по течението. По дяволите, тази вода дори нямаше вкус на морска. Плувах в супа от лайна.

Нямах и представа колко дълбоко е всъщност. След около минута спрях, за да погледна нагоре и да преценя положението. Над главата ми повърхността на океана приличаше на матово огледало. Виждах единствено дъното на моторницата и сянката, която тя хвърляше около мен. Изпуснах още няколко мехурчета въздух и продължих да се спускам, придърпвайки въжето.

И тогава на метър и нещо под мен забелязах трептящи отблясъци, сякаш от метална повърхност. Отначало си помислих, че е някакъв нов боклук, но когато погледнах отново, предметът беше тъмен и голям и се носеше свободно във водата. Заплувах към него. Не очаквах да открия кой знае какво, поне засега. Всички пристанища по света са пълни с боклуци, а заливът на Хонконг е известен като бунище. Неслучайно самото име на града означава Уханно пристанище. В топли летни дни като днешния „уханието“ се усеща на километри.

Каквото и да се намираше право под мен, можеше да е просто продукт на незаконно изхвърляне на отпадъци. За момент си помислих, че може да е ръждясал мотоциклет или купчина алуминиеви варели, или дори нечий стар автомобил. По дяволите, дори законното изхвърляне на отпадъци генерира планини от боклук. Около залива на Хонконг живеят хора от хилядолетия й боклуците им се трупат. Няма смисъл от ликуване, казах си аз. Поне засега. Може да е какво ли не.

Но не беше какво ли не.

Беше нещо ново.

Напипвах го, макар че едва различавах формата му. Беше някакъв голям куб. Приблизително с размерите на половин хладилник. Повърхността му беше покрита с дебел прозрачен найлон, който проблясваше в полумрака. Не можех да видя какво има вътре, но със сигурност беше нещо специално. Никой не изхвърля боклук по този начин.

С няколко загребвания се приближих до предмета, за да го огледам отблизо. Беше привързан с въже за дъното и вероятно плуваше сам като по-лек от водата, понеже въжето беше изпънато. Предположих, че това бе направено, за да не го отнесе течението. Все още под мен не се виждаше дъно, така че нямаше как да знам за какво е вързан другият край на въжето. Но със сигурност беше нещо тежко. Може би си имаше своя собствена котва. Или пък — защо не? — беше завързано за потопена яхта. Във всеки случай изглеждаше, сякаш някой доста се бе постарал да си го намери в този вид. Възлите приличаха на моряшки.

Бях изпуснал последните остатъци от въздух в дробовете си и вече трудно се задържах на едно място. Посегнах да се хвана за него, но ръката ми се изплъзна и той се люшна встрани. Времето ми изтичаше, но реших да пробвам още веднъж. Доплувах колкото бе възможно по-близо до него, после вдигнах ръка и леко го докоснах. Найлонът беше хладен и мек на пипане. И прозрачен, но в тъмното не се виждаше какво има вътре. По повърхността бе започнала да се наслагва мръсотия. Обърсах с длан пясъка и водораслите и приближих лицето си, за да надникна вътре.

И тогава разбрах какво беше това.

20

Виктория Харбър, Хонконг

Когато компютърът на Лорънс започна да звъни, той отначало не разбра откъде идва звукът. Беше инсталирал специален софтуер, който да подаде звуков сигнал, когато джипиес чипът се включи. Той бутна мишката, за да събуди екрана. Ярка червена точка светеше откъм отсрещната страна на залива. Някой най-после бе разместил пратката. Ако побързаше, можеше да е там до двайсет минути.

Край на почивката.

Лорънс беше винаги готов за действие. Той сложи оръжията си в пътната чанта, грабна портфейла си от барплота и хукна към вратата, като се спря само колкото да заключи. Нямаше време за губене. Отвън рибарските лодки се прибираха рано с улова за деня, защото откъм юг прииждаха буреносни облаци и властите предупреждаваха за задаваща се гръмотевична буря.

Той се метна на мотоциклета и даде газ към края на пристанището. Премина на зигзаг покрай камионите на рибарите и паркира мотора зад една редица контейнери за смет. Нямаше намерение да се приближава до големите търговски кораби; интересуваха го само моторните лодки.

Преметна чантата през рамо и няколко минути се разхожда привидно без цел нагоре-надолу по кея, дъвчейки дъвка. Не след дълго откри точно онова, което търсеше. В далечния край възрастен китаец по джинси и бяла тениска беше застанал на палубата на черната си моторница пура и забърсваше предното стъкло с влажна кърпа.

Лорънс се приближи и подвикна:

— Ей, ти, говориш ли английски?

Човекът вдигна глава изненадан. Остави кърпата и учтиво пристъпи към кея.

— Да — отвърна той. — Какво обичате?

— Чудесна лодка имаш — каза Лорънс.

По-възрастният мъж вече изглеждаше съвсем объркан. Огледа се, за да види дали Лорънс беше с още някого, после отново вдигна глава към него и каза:

— Да, много е добра.

Което си беше истина. Лорънс с нескрито възхищение оглеждаше издължения й черен корпус от фибростъкло. Сигурно беше поне девет метра дълга, а двата й скрити в корпуса двигателя имаха вид на сериозни машини. Палубата, доколкото я имаше, беше застлана с чист бял полиестерен килим. Като цяло, беше по-старичка от повечето играчки за богати мъже, привързани наоколо, но онова, което не й достигаше като технология, бе щедро компенсирано с елегантност и стил. Лорънс се запита каква ли скорост развива.

— Търсите ли някого?

Лорънс вдигна поглед нагоре към небето, което беше притъмняло. Усещаше с кожата си наближаващата буря, косъмчетата му бяха настръхнали. От жегата въздухът беше станал по-влажен. Миришеше на солена вода, развалена риба и китайски кнедли.

— Не — отвърна той. — Излязох да се поразходя, прели да плисне дъждът.

— Да, изглежда, се задава буря — каза китаецът. — Няма да е сериозна обаче. Във всеки случай, не бих искал сега да съм в открито море.

Няколко секунди и двамата мълчаха. Лорънс дъвчеше дъвка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита отново китаецът.

— Мисля, че да — отвърна Лорънс. — Имате ли достатъчно гориво до Макао?

— До Макао ли? Защо?

Лорънс скочи на борда и заобиколи седалките, докато се озова на половин метър от стария човек.

— По-точно до остров Тайпа — каза той. — Трябва да отида до там и да се върна.

— Току-що заредих — отвърна китаецът. — Но нямах намерение да излизам…

— Добре — каза Лорънс и протегна ръка за здрависване.

Мъжът се втренчи в ръката му, после го огледа от глава до пети. Не разбираше какво става, не знаеше как да постъпи. Накрая бавно вдигна ръка и пое предложената му от Лорънс.

Това беше грешка.

Защото с едно плавно движение Лорънс извади от джоба си пистолет със заглушител и натисна спусъка. Оръжието кихна глухо в ръката му. Куршумът проби гръдната кост на стария човек, но Лорънс му пусна и един в корема за по-сигурно. Приглушените изстрели се сляха с шумовете на пристанището. Мъжът залитна назад, но Лорънс го сграбчи за раменете, преди да бе паднал по гръб. Очите на китаеца бяха разширени от шока. Той извика тихо.

— Кротко — каза Лорънс. — Не се съпротивлявай.

Възрастният мъж се задъхваше. На устата му се появиха кървави мехури, той се вкопчи в ръката на Лорънс. На лицето му бяха изписани смайване и страх.

— Не, не! — каза Лорънс. — Остави това. Отпусни се. Вече нищо не можеш да направиш.

Той внимателно започна да го сваля надолу към палубата. Коленете на мъжа бяха омекнали и хватката му около ръката на Лорънс отслабна. Дишаше учестено и плитко, единият от куршумите бе пронизал белия му дроб. Гръдният му кош се пълнеше с кръв. Отвори уста, сякаш за да извика, но звук не излезе, само гъргоренето на въздуха през огнестрелната рана.

— Спокойно! — каза Лорънс. — Отпусни се. Ще изпаднеш в шок и няма да усещаш болка. Просто се остави шокът да те обхване като топло одеяло. Не се съпротивлявай. Скоро всичко ще приключи. Виждал съм много хора да умират пред очите ми и твоят начин никак не е лош. Няма да продължи дълго. Остави образите да изпълнят съзнанието ти. Мисли си за всичко хубаво, което си преживял. Само за хубавите неща.

Човекът примигваше и въртеше очи наляво-надясно, сякаш бе видял призрак. Лорънс го постави да легне по гръб на палубата и подложи длани под главата му. Мъжът започна да се дави, тялото му се разтърси от конвулсии. После се отпусна неподвижно. Беше мъртъв.

Лорънс остави трупа да лежи на палубата. Никой нямаше да го види от брега, а когато навлезеше в дълбоки води, щеше просто да го плъзне през борда и да остави на теченията да свършат останалото. Наведе се и го пребърка. Мобилният телефон на мъжа беше боклук, но в единия му джоб намери ключовете от лодката заедно с пачка от няколкостотин хонконгски долара, пристегната с щипка. Паспортът му беше в другия джоб. Лорънс го разтвори и погледна името: Уилям Чан от Хонконг. Възраст: петдесет и три години.

Лорънс се усмихна на снимката, после се върна на кея да си пренесе нещата. Постави пътната чанта на седалката до себе си и извади сателитния си телефон който беше с размери на неголяма книга с меки корици с миниатюрен син дисплей и големи, лесни за ползване гумени бутони под него. Струваше хиляда и триста долара нов, плюс петстотин долара такса за абонамент годишно и два долара на минута цена на разговор. Но си струваше. С него можеше да се говори от самолет летящ на петнайсет хиляди метра над бреговете на Антарктида, като сигналът нито за миг нямаше да отслабне или да се загуби. Вероятно в целия свят нямаше по-надежден телефон от него.

Той извади от чантата дигитална криптираща приставка и я включи към микрофона, после си сложи слушалките на хендсфрито и усили докрай звука. За всеки, който се случеше да подслушва по линията, разговорът щеше да звучи като бял шум. Но дори и да се намереше някой да декриптира сигнала, Лорънс нямаше от какво да се бои. Криптиращото устройство действаше и като гласов модулатор, който правеше човешкия глас да звучи като на робот. Той включи уреда, натисна зеления бутон и апаратът автоматично набра последния номер, с който бе говорил. Единственият номер в указателя.

— Ало? — чу се глас отсреща.

— Тук оперативен контрол — каза Лорънс. — Получих сигнал от пратката. Доставката не би трябвало да е проблем.

21

Близо до Грийн Айланд, Хонконг

Пари. Найлоновият куб беше плътно натъпкан с чисто нови стодоларови американски банкноти. Когато ги видях, за малко не се задавих с морска вода. Не вярвах на очите си. Тук имаше сигурно милиони долари, пристегнати в пластмасово фолио. Самият пакет явно беше херметизиран, защото парите вътре изглеждаха сухи. Във водата плуваше плътна бала пари.

Излязох веднага на повърхността. През всичките ми години като професионален престъпник никога не бях виждал нищо подобно. Във филмите лошите винаги съумяват да се измъкнат с няколко десетки или няколкостотин милиона. В реалния живот обаче ограбването на банки далеч не е толкова доходно. Средният приход от един обир на банка в Европа е под петдесет бона. В Америка е дори наполовина. Разбира се, аз съм по-добър от средния обирач на банки, но дори и аз рядко съм отнасял повече от половин милион с един обир. Тук имаше много повече. Това щеше да бъде ударът на живота ми.

— Мили боже! — възкликна Анджела.

Разперих ръце и избутах куба до лодката. Не ми беше нужно дълго, за да го извадя на повърхността — беше по-лек от водата, а аз бях успял да прережа въжетата без особено усилие. Анджела ми помогна, като улови едно от въжетата с куката за придърпване на лодката към кея и задържа куба към борда й. Измъкнах се от водата и се опитах, още мокър до кости, да го изтегля на борда. Не успях. Във водата изглеждаше лек, но не беше. Парите са тежки. Анджела вдигна котвата, после хвана едно от свободните въжета и се залови да ми помага. Напрягайки всичките си сили, след няколко минути борба успяхме да измъкнем куба от водата и да го качим на борда.

Балата пари тупна върху палубата с глух, приятно тежък удар.

Кубът беше покрит с водорасли, пясък и кал. Оказа се дори по-голям, отколкото ми се бе сторил отначало — приблизително колкото три куфара за ръчен багаж, притиснати един към друг. И тежеше колкото канапе. Стодоларовите банкноти бяха с предишния дизайн, при който овалът с портрета на Бен Франклин се пада в средата. Не можех да различа серийните номера, но бях сигурен, че са стари емисии, отпреди години. Банкноти с такъв дизайн не се печатаха вече повече от десетилетие.

Направих бързо пресмятане. Отвън си личеше, че банкнотите са старателно опаковани. Бяха разделени на пачки от по десет хиляди долара, всяка с дебелина около два сантиметра и половина, обвити в хартиен бандерол с цвят на горчица. Пачките бяха обединени в тухли по сто хиляди долара, пристегнати с ластик. Опитах се да преброя стековете, но не успях. Познавам хора, които могат само с един поглед да определят колко пари има в дадена купчина. Аз не съм от тях. Никога не ме е бивало в тези неща.

— Дължиш ми двайсет долара — казах аз.

— И доста повече след това — отвърна Анджела. Тя пристъпи до куба и се ухили. — Значи това е искал да задигне Сабо.

Кимнах. Сега разбирах защо Пак не беше откарал рибарското корабче обратно до Макао след обира. Далеч по-важно му е било да си скрие парите на сигурно място. Оставяйки ги тук, той бе поел сериозен риск. Териториалните води на Хонконг са най-оживени откъм корабен трафик в целия свят. Десетки милиони корабни контейнери минават през пристанището всяка година. За да скрие куб с такъв размер, той се бе принудил да го привърже с въжета за яхтата на контрабандистите, след което я бе потопил, за да служи за противотежест. При толкова много кораби наоколо, без дори да броим патрулните катери, това далеч не е било толкова лесно, колкото звучи. В залива на Хонконг е почти невъзможно да потопиш гребна лодка, без да привлечеш внимание, камо ли цяла яхта. Много неща са могли да му попречат. Ами ако кубът не е бил херметизиран? Сабо е можел да загуби всичките пари още тогава.

Но рискът се бе оправдал въпреки неудобствата. Това все пак си беше дяволски добро място, за да скриеш съкровище. Ако не беше специалният военен маяк на Анджела, никога нямаше да го открием. Парите биха могли да останат под водата два дни или повече, преди Сабо да започне да се притеснява. В тази точка заливът е прекалено плитък за големи кораби, прекалено грозен за излети с яхта и прекалено мръсен за риболов. Приливът не беше проблем за тези здрави въжета, а и мъглата помагаше. Намирахме се може би в най-спокойния участък от териториалните води на Хонконг.

Пак наистина си беше изпипал нещата.

Жалко, че хубавото свършваше. При задаващата се буря мястото вече не беше толкова безопасно. За момента водата бе спокойна, но когато бурята връхлетете Хонконг, тук щеше да настане хаос. Две по-силни вълни можеха да разрушат цялата паянтова конструкция. Ако сега пуснехме куба обратно през борда и някак си успеехме да го закотвим за дъното на залива, въжетата биха могли да се скъсат и парите да отплуват в неизвестна посока. Нещо повече — найлоновата обвивка би могла да се скъса и до сутринта целият залив да е покрит с банкноти.

Анджела продължаваше да разглежда внимателно купюрите, докато аз се опитвах да се изсуша с подръчни средства. Видях, че ризата и вратовръзката ми бяха напълно съсипани, но тениската и сакото още ставаха. Нахлузих мокрите обувки на краката си.

— Колко смяташ, че има вътре? — попитах я аз.

— Представа нямам — отвърна тя, като клатеше глава. — Можем да преброим стековете и да ги умножим по стойността им, но това ще бъде само приблизително, понеже няма как да знаем дали са стандартни или не. Та аз дори не съм сигурна дали са еднакви. Ако знаех колко тежат, бих могла да направя грубо пресмятане. Според теб колко е? Сто и петдесет килограма?

— Поне — отвърнах аз. — По-скоро към сто и осемдесет или двеста. Бая се озорих, докато го кача на борда. Все едно това нещо беше пълно с тухли.

— Да вземем усреднената стойност. Да кажем, че са сто седемдесет и пет кила. Една стодоларова банкнота тежи един грам. Това означава, че един милион долара тежат около десет килограма. Сто седемдесет и пет кила са… колко? Седемнайсет и половина милиона долара.

— Лудница! — казах аз.

— Именно.

Поклатих глава.

— Та това са повече пари, отколкото съм изкарал през целия си живот!

— Знам — отвърна тя. — А друго видя ли долу?

— Ами не — казах аз. — Парите бяха завързани за нещо на дъното. Не се виждаше какво е, но почти сигурно е била яхтата. Кой може да каже обаче? Трябва да дойда пак с акваланг, за да съм сигурен.

— Може би — каза Анджела. — Във всеки случай, това обяснява сигнала от проследяващия чип. Може да е още прикрепен към яхтата.

— И какво сега, няма ли да отворим пакета?

Тя се ухили, извади нож и направи разрез в найлона, сякаш се готвеше да изпробва тухличка кокаин. Чу се продължително изсъскване. Тя разтвори обвивката, измъкна една пачка от куба и ми я подхвърли.

Прелистих банкнотите, без да ги вадя от бандерола, после ги помирисах. Различавам безпогрешно миризмата на пари. Миришат на перилен препарат и мръсни чаршафи. Красота! Разлистих ги една по една, за да се убедя, че отвътре не бяха подпълнени с нарязана бяла хартия. Подхвърлих пачката на Анджела. Тя също ги запрелиства, но изведнъж се спря, върна се назад и огледа още веднъж същите банкноти. Мълчеше.

— Какво има? — попитах аз.

— Сериозен проблем — отвърна тя.

22

— Парите са фалшиви — каза Анджела. — Ето, виж сам.

Тя ми подхвърли обратно пачката. Взех най-горната банкнота и я вдигнах на светлината от компютърния екран, за да видя водните знаци. Както се надявах, те си бяха на мястото. Разтрих банкнотата между върховете на пръстите си и казах:

— На мен ми изглежда истинска. Какво ти се струва съмнително?

— Виж серийните номера.

Прочетох серийния номер, отпечатан до лицето на президента: KB05392570FB2. Нищо в него не ми се стори необичайно, затова запрелиствах пачката и видях, че с всяка следваща се променя само по една цифра. В това също нямаше нищо необичайно — просто банкнотите бяха с поредни номера. След като приключих с тази пачка обаче, Анджела ми подхвърли още една. Аз прелистих и нея и бях стигнал до средата, когато забелязах какво имаше предвид тя.

Серийните номера бяха абсолютно същите като на предишната.

Примигнах няколко пъти и поклатих глава, после поставих двете пачки една до друга, за да ги сравня. Сякаш очите ми играеха номера. Най-горните банкноти от всяка пачка имаха един и същ сериен номер: KJ305392570FB2. Погледнах огромната тухла в краката си — всяка пачка, включена в нея, започваше със същия шибан номер.

Анджела извади от балата нова пачка и я размаха като ветрило.

— Тук би трябвало да има сто седемдесет и пет хиляди банкноти — каза тя. — Със сто седемдесет и пет хиляди различни серийни номера. Вместо това имаме хиляда седемстотин и петдесет напълно еднакви пачки. Все едно са…

— Копия на копията — допълних аз.

— Именно.

Дявол да го вземе!

Вдигнах в ръка още една пачка. Това не бяха първите пари менте, които виждах, но със сигурност бяха най-добре изпипаните. Ако не бяха серийните номера, никой не би се досетил, че са фалшиви. Повечето подправени банкноти си личат лесно. Достатъчно е човек да се вгледа. Най-често те се печатат на обикновена хартия, което е първият издайнически белег. Обикновената хартия е достатъчно да се намокри, и от нея нищо не става. Случвало ли ви се е да забравите книга на дъжда? Дори добре подвързаните книги с твърди корици се разпадат. Такива фалшивки стават само за подплънка на пачки кукли при покупка на големи количества дрога или в най-добрия случай можеш да ги пробуташ на някой разсеян барман в полутъмно заведение.

— Но в случая ставаше дума за нещо съвсем различно.

— Тези банкноти изглеждаха съвсем истински — и на вид, и на пипане.

— Наведох се да ги огледам по-отблизо, ако случайно бях пропуснал нещо. Започнах да броя наум защитите. Вече бях видял призрачния образ на Бенджамин Франклин като воден знак; изглеждаше наред. След това потърсих реагиращата на ултравиолетова светлина защитна нишка, минаваща през центъра на банкнотата. Нямах в себе си УВ фенерче, затова приближих банкнотата до екрана на компютъра и се вгледах за тъмната линия вдясно от портрета; и тя си беше на мястото. После разтърках банкнотата между пръстите си. Усетих леката грапавина на мастилото, както би трябвало и да бъде. Дори я наклоних на една страна, за да видя дали мастилото си променя цвета. Номерът в ъгъла от зелен стана черен, както си му бе редът.

— В тази лодка има ли аптечка? — попитах аз.

— Да — отвърна Анджела. — Защо?

— Йод — казах аз.

Тя извади изпод седалката кожена чанта и щракна ключалката. Вътре имаше резервен пълнител за пистолета й и пачка от сто хиляди хонконгски долара. Това й беше багажът за непредвидени ситуации. Материалите за първа помощ бяха на дъното — две пакетчета готови тампони с йод за дезинфекциране на рани, марля и пластики. Исках да изпробвам още една защита на купюрите. Йодът реагира със скорбялата, като я кара да почернее. Скорбяла има в почти всички видове хартия на пазара, но истинските пари се правят от уникална смес от памук и лен, която се произвежда в една-единствена специализирана фабрика в Масачузетс. Изложена на йод, тя пожълтява. Писалките за тестване на фалшиви банкноти в супермаркетите работят на същия принцип. Ако от йода хартията почернее, банкнотата е фалшива.

Разкъсах пакета с тампоните и го изстисках върху банкнотите, както се изстисква кетчуп върху хотдог. Изчаках няколко секунди за по-сигурно. Промяна в цвета не настъпи.

Впечатляващо.

Тези пари наистина си ги биваше. Повечето фалшификатори знаят как да преодолеят две, максимум три защити. Типичната подправена стодоларова банкнота би могла да има воден знак, дублиращ портрета, както и лента, реагираща на УВ светлина, но едва ли мастило с променящ се цвят или скрит микропечат. Някои особено талантливи фалшификатори могат да се справят и с четири, дори пет защити, включително хартията от памук и лен и релефния печат. Но повече от това?! Такива гении трудно се намират. В целия свят се броят на пръстите на едната ръка. Тези банкноти имаха поне шест защити, ако не пропусках някоя, което можеше да означава само едно. Това не бяха обикновени фалшификати.

Това бяха супербанкноти.

В света на фалшификаторите тези пари имат едва ли не митичен статус. Те са нещо като еднорога или като извънземните — всички са чували за тях, но никой не ги е виждал. Една супербанкнота превъзхожда обикновената по всички възможни критерии. Супер означава изработване с такава прецизност, че истинските стотарки да изглеждат фалшиви в сравнение с нея. Казано на прост език, супербанкнотите са по-добри от истинските.

Ще попитате: как е възможно това? Ами причината е в микрогравюрите. Автентичните стодоларови банкноти се бълват от огромни преси за дълбок печат на партиди от по сто хиляди и повече. Това са цели заводи край Вашингтон и Форт Уърт, охранявани като ракетни силози. Масовото производство предполага някои дребни несъвършенства, като някои от въпросните несъвършени банкноти успяват да преминат през системата на строг контрол на качеството и да влязат в обращение. Истинските пари имат естествени дефекти. Случва се. Някои са с неправилно отрязани ръбове, с недобре омастилен микропечат или пък показват следи от износване на матрицата. В портретите може да има незабележими с просто око замазвания. Или несъответствия в серийните номера. Или леки размествания на линиите. Недостатъчно мастило. Нагърчена хартия, при която остават неотпечатани полета. Такива едни дребни недостатъци.

Супербанкнотите обаче не се произвеждат масово. Те се отпечатват на малки серии, по няколко хиляди бройки на серия, от майстори фалшификатори. Отпечатването на една струва на Бюрото за гравиране и печат около тринайсет цента. Докато една организация, произвеждаща супербанкноти, е готова да похарчи по тринайсет долара или повече, за да ги направи абсолютно идентични. При супербанкнотите няма технически грешки.

Те са перфектни във всяко отношение.

Взех една банкнота и я обърнах, за да разгледам изображението на зданието, в което се намира залата, където е приета Декларацията за независимостта във Филаделфия. Беше чисто и отчетливо отпечатано до най-дребния детайл. Но този път аз не търсех дребни несъвършенства. Интересуваше ме съвършенството. При огромен процент от истинските стодоларови банкноти микроскопичните линии, образуващи върха на камбанарията на Индипендънс Хол, не се събират в една точка. Това по същество е дефект в омастиляването, но се повтаря на практика при всички банкноти, намиращи се в обращение, защото въпросните линии са с микронна дебелина. Този дефект е невидим за човешкото око, а правителствените преси за дълбок печат просто не са в състояние да възпроизведат подобно ниво на детайл след отпечатването на няколкостотин хиляди листа. Техниката на гравиране просто не е толкова усъвършенствана.

Трябваше да огледам по-отблизо банкнотата. Измъкнах от чантата си очила за четене. След като я закрих от дъжда, използвах една от лещите като импровизирана лупа и, приведен надолу, успях да различа и най-дребните детайли на камбанарията. Всяка отделна линийка се виждаше ясно и отчетливо. Банкнотата беше перфектна.

Което я правеше много опасна.

Аматьорското фалшифициране на пари е всъщност често срещано престъпление. Всяка година десетки, ако не и стотици дебили си купуват мастиленоструен принтер или цветна копирна машина и се опитват да си напечатат цяло състояние. Разбира се, на властите това не им харесва, но не ги и притеснява особено. Повечето фалшификатори не отпечатват повече от стотина хиляди долара за цялата си кариера, а много биват хванати, преди да са похарчили и малка част от отпечатаното. Ако местният полицейски участък не ги засече, тайните служби се намесват и чрез местните търговци проследяват фалшификатите до източника. Малцина са онези, които успяват задълго да минават между капките. Фалшифицирането на пари е игра за наивници, а наивниците почти винаги биват прецакани.

Супербанкнотите са друго нещо. За да се произведат, не е достатъчно да имате рулон специална хартия и скъпа печатарска преса. Дори най-способният фалшификатор на света не може да спретне супербанкнота в мазето си от кухненски консумативи. Не, за изработване на банкноти с такова качество са нужни чудовищни ресурси, каквито малко на брой престъпни организации са в състояние да си позволят. Подобно начинание е по силите на тоталитарни правителства, шпионски агенции, военни хунти и диктатури. И именно това прави въпросните банкноти особено опасни. Любителското подправяне на пари си е направо дребно хулиганство в сравнение.

Производството на супербанкноти е равносилно на обявяване на война.

Ако правителството на Съединените щати открие че друга държава печата парите му, ще избухне страхотен скандал. След като Северна Корея бе хваната да го прави преди две години, последваха погранични престрелки, които завършиха с прелитане на бомбардировачи „Стелт“, носещи ядрено оръжие, на метри южно от демилитаризираната зона. Когато дребни шмекери печатат фалшиви пари, те са грижа на местната полиция. Но стане ли дума за супербанкноти, се намесват цели армии.

А аз нямах никакво желание да дразня подобни хора.

Коленичих, за да извадя парите от найлона. Случващото се беше едновременно късмет и проклятие за нас. От една страна, бяхме попаднали на невероятно богатство. Ако успеехме да намерим купувач, щяхме да получим трийсет или дори четиресет цента за долар. Което са си яки мангизи. От друга страна, ако задигнехме тези пари от терористична или шпионска организация, можехме да се окажем в центъра на международен конфликт. Аз съм свикнал да бъда преследван, виждал съм лицето си на повече обяви за издирвани престъпници, отколкото съм си дал труд да преброя. Но да те гони тоталитарно правителство, терористична организация или доброто старо ЦРУ?! Това е друга бира. Можех единствено да се надявам, че никой не ни следи и че с малко усилие мога да направя така, че тези пари да изчезнат. Докато натиквах банкнотите в пространството под палубата, си казах, че нещата едва ли биха могли да се развият по-зле за нас.

Оказа се, че и тук съм се лъгал.

Понеже точно в този момент чух бипване.

Не беше много силно. Обикновен електронен звън, какъвто издава мобилен телефон, когато му пада батерията, или таймерът на микровълнова печка към края на цикъла. Отначало си помислих, че ушите ми играят номера; после погледнах към бордното табло на лодката и дори бръкнах в сака си, да не би звукът да идва от някой от телефоните ми. Но не. Нищо такова. Погледнах Анджела и я попитах:

— Чу ли това?

— Кое?

— Бипване. Като от мобилен телефон, но по-тихо.

— Нищо не чувам.

— Хм.

— Може да е някой от твоите.

— Не — казах аз. — Току-що проверих в сака.

— И от моите не е — каза Анджела. — Всичките съм ги поставила на вибрация, за да не звъннат случайно, докато съм на работа. Знаеш как е.

— Ами откъде идва тогава?

Изчаках мълчаливо няколко мига, но единствените звуци наоколо бяха тихото шляпане на дъждовните капки върху спокойната повърхност на морето и далечният вой на сирената за мъгла. Прехапах устна, коленичих и отново зарових между пачките с пари, ако случайно бях пропуснал нещо. Доколкото можех да преценя, всяка пачка и всеки стек бяха абсолютно идентични. Дори бандеролите и ластиците бяха поставени на едно и също място.

— Как звучеше? — попита Анджела.

— Знам ли? Като сигнал от пейджър или нещо подобно. Може и нищо да не е. Миналата година трябваше да се разправям с федерален маркер, та може и да съм изпушил леко. Но се заклевам, че чух нещо.

— В такъв случай ти вярвам — каза тя. — Доверявай се на инстинктите си. Ако ти се струва, че си чул нещо, значи си го чул. Не подценявай силата на инстинкта.

Продължих още половин минута да ровя из стековете с пари. Всичките ми изглеждаха абсолютно еднакви. Свалих ластиците и прегледах отделни пачки и чак тогава забелязах една, отделна от другите, затисната между два еднакви стека. Всички останали пачки бяха пристегнати с ластик, докато тази не беше. Странно. Все едно да намериш отделна цигара в стек от неотваряни кутии. Пък и банкнотите в нея изглеждаха някак особено. Не бяха нови и с подравнени ръбове като другите. Освен това беше по-тежка от обичайното. Свалих бандерола и я разлистих. Между двете крайни банкноти пачката беше подпълнена с бяла хартия. В центъра на листата имаше изрязана кухина, в която бе скрит предмет с размера на флашка.

— Вече имаме и друг проблем — казах аз и подхвърлих предмета на Анджела, която го повдигна на светлината.

От едната страна имаше мигаща лампичка и беше покрит с тънък слой кондензирана влага. Докато го държеше, той бипна в ръцете й. Тя го обърса от влагата и го обърна наопаки, за да видя антената. Той бипна отново тихичко и лампичката примигна. Изтощена батерия.

— Знам какво е това — казах аз.

Анджела не отговори. Очите й се стрелкаха насам-натам, мозъкът й работеше трескаво. Всичко бе изписано на лицето й. Тя вече мислеше с десет хода напред — анализираше, развиваше теории, стратегии, правеше заключения, съставяше планове. Застанала бе напълно неподвижно и не казваше нищо. Нямаше и време за приказки.

Защото първият куршум за малко не отнесе главата й.

23

Куршумът се заби в предното стъкло буквално на сантиметри от мястото, където беше застанала Анджела. В стъклото цъфна паяжина, обля ни струя стъклен прах. Изстрел не се чу, така че аз разбрах какво става едва когато вторият куршум удари корпуса до мен.

Някой стреляше по нас.

Грабнах пистолета от сака и извърнах глава назад, като се опитвах да открия стрелеца в мъглата и дъжда. Откъде, по дяволите, идваше огънят?

Преди да успея да кажа нещо, Анджела ме сграбчи за яката и ме събори на палубата. Пистолетът ми падна от ръката и се плъзна под седалките. Още три куршума пробиха дупки в централната конзола, точно където бях стоял допреди миг. Отново не чух изстрели, само насеченото щап-щап-щап на попаденията. Парчета фибростъкло летяха във въздуха около главите ни. Майчице мила! Закрих с една ръка очи, докато с другата напразно се опитвах да открия слепешком пистолета.

Докато се опитвах да се ориентирам, Анджела вече бе пропълзяла до капитанската седалка. Един куршум се заби в облегалката на сантиметри от гърба й, но тя не трепна. Стисна щурвала и бутна напред ръчката на газта. Двигателите се събудиха с рев. Пурата потегли рязко напред. Анджела я направляваше, залегнала зад щурвала.

Откъде, за бога, идваха изстрелите?!

Трябваше ми оръжие. Дори звукът от насрещен огън понякога е достатъчен, за да възпре нападателя, но пистолетът ми беше изчезнал вдън земя. За сметка на това пък чантата за фитнес на Анджела беше на метър от мен. Закачих я с крак и я придърпах към себе си. Вътре калашникът беше още сух.

Щап! — още един куршум рикошира от корпуса на лодката, после още един проби челното стъкло. Докато Анджела увеличаваше скоростта, аз поставих пълнител и дръпнах ръчката, за да вкарам патрон в цевта. Градушка от куршуми се посипа по водата до нас, изстрелвайки високи гейзери пяна във въздуха. Поставих превключвателя на автоматична стрелба и свалих предпазителя. После с едно бързо движение опрях приклада до рамото си, излязох иззад стената на кабината и вдигнах оръжието, готов за стрелба.

Не се виждаше нищо.

Дъждът шибаше лицето ми, а въздухът бе толкова наситен с влага, че видимостта беше под двайсет метра. Вече бягахме, накъдето ни видят очите. „Сирена“ подскачаше и се друсаше като пияна по вълните. Мъглата си оставаше все така гъста, а черните дъждовни облаци караха деня да прилича на нощ.

Все още нямах представа кой стреля по нас. Цевта на автомата ми описваше дъга вляво и вдясно с надеждата да открие мишена. Хайде де, покажи се! Не виждах нищо освен запенената бяла бразда на лодката. Солена вода обливаше лицето ми, очите ми щипеха. В далечината различих тъмната брегова ивица и размазаните силуети на небостъргачите. Все пак добра новина — вярно, че се носехме слепешком по водата, но поне не се приближавахме към скалите със сто и четиресет километра в час.

Проврях се под парапета и преминах на десния борд, но точно в този момент лодката се вряза в голяма вълна и едва не ме изхвърли зад борда. След като се закрепих на крака, отново вдигнах автомата до рамото си. Нова градушка от куршуми, този път на откоси като от автоматично оръжие, вдигна фонтани във въздуха. И все още звук не се чуваше. Но огънят идваше отнякъде.

Изстрелях два патрона, колкото нашите нападатели да чуят изстрелите и да видят дулния пламък. Ответен огън. Понякога само това стига, макар сега да се съмнявах, че случаят е такъв.

Обърнах глава към Анджела и някъде зад нея, откъм левия ни борд, видях размазания силует на яхта със загасени сигнални светлини. В този момент още два куршума плеснаха във водата току до мен. Извърнах се. Явно бях гледал в грешната посока. Онези, които стреляха по нас, не бяха нито отзад, нито отстрани. Ах, дявол да го вземе!

Бяха точно насреща ни.

И ние се носехме право към тях.

Лодката беше черна и отчасти скрита зад няколко подаващи се над водата скали, близо до брега. Дъждът започваше да прогонва мъглата наоколо, но все още не виждах подробности. Можеше да е както рибарска лодка, така и скоростна моторница като нашата. По бялата пяна на браздата й се виждаше, че се движи бързо. Над палубата проблесна искра и покрай главата ми профуча пореден куршум. Ако карахме право напред, щяхме да се разминем на по-малко от десет метра. От това разстояние стрелецът на борда щеше да ни гръмне като зайци в клетка или просто да даде газ и да се вреже в нас. Анджела обаче не смени посоката. Вече беше късно за това. Ако забавехме ход, за да завием щяхме да се превърнем в лесна мишена.

— Ляво на борд! — извиках аз. — Черна лодка, на единайсет часа!

— Виждам ги — отвърна тя.

Едва я чух през рева на двигателите, плющенето на дъжда и воя на вятъра. Изстрелях още два патрона по посока на задаващия се насреща ни противник. Само секунди ни деляха от разминаването, затова реших да не давам на стрелеца възможност да се окопити. Вече се виждаше, че е черна пура, поне дванайсет метра дълга. Опитах се да различа хората на палубата, но пореден куршум вдигна пръски вода под мен и наруши концентрацията ми. Още два се забиха в корпуса ни. Аз залегнах зад борда и насочих автомата, готов за стрелба.

Доближихме се на пет метра един от друг.

Теглих един дълъг откос. Движехме се толкова бързо, че изобщо не видях по какво стрелям. Опитах се да насоча огъня към пилотската кабина, където би трябвало да се намира онзи, който управляваше лодката, но едва успявах да удържам автомата. В течение на няколко секунди се чувствах като на панаирджийско стрелбище. Проблясваха дулни пламъци. Пръскаха се стъкла. Искри ослепяваха очите ми. Дъждът шибаше. Нов куршум удари корпуса до мен и вдигна във въздуха вихрушка от стодоларови банкноти. Моят АК-47 риташе като бесен и плюеше струя от нагорещени гилзи. Анджела даде още газ. Аз изпразних целия пълнител и залегнах зад борда.

И тогава се врязахме в другата лодка.

От сътресението паднах по гръб. Сграбчих парапета и се вкопчих отчаяно в него, като се молех да не се преобърнем. Стрелбата престана. Нашата лодка се стабилизира и Анджела надникна над бордното табло. Видях я как се държи с ръце за капитанския стол. Направихме остър завой зад скалите в далечния край на острова, за да се скрием от нападателя. Предното стъкло на лодката беше мокро и цялото напукано, а откъм нейната страна изобщо го нямаше. Палубата беше покрита с отломки.

Хванах се за стола до нея и се издърпах нагоре. Още не бях седнал обаче, когато напипах нещо топло и мокро да се стича по лявата ми ръка. Пипнах се — кръв. Странно, не изпитвах никаква болка. По-скоро имах чувството, че всичко се случва на забавен каданс, а аз наблюдавам отстрани. Погледнах надолу и видях, че ризата ми е почервеняла. Не знаех как да реагирам. Усещах само дъждовните капки, които шибаха лицето ми с осемдесет километра в час. След няколко секунди усетих и болката — остра, нечовешка, караща зъбите ми да скърцат. Позната. Гледах изумен кръвта.

Една голяма вълна ме извади от унеса. Погледнах към автомата в ръцете си. Празен. Хвърлих стария пълнител и бръкнах в спортната чанта за нов. В този момент Анджела извика нещо, но не чух какво. Погледнах назад.

Черната пура правеше остър завой и се готвеше да ни последва.

По дяволите. Очертаваше се борба до победа. Докато ровех из чантата за нов пълнител, забелязах, че ръката ми не ме слуша. Вече бяхме набрали скорост и лодката ме подхвърляше като парцалена кукла. След Няколко секунди отново се чуха изстрели. Чувах куршумите как се забиват — пльок! пльок! — във водата зад нас. След като поставих пълнителя, дръпнах лоста за зареждане и се прицелих. Още след първия изстрел извиках от болка, защото откатът причини остра болка в ранената ми ръка. Въпреки това изстрелях кратък откос по лодката, която вече плаваше в следата ни.

Междувременно Анджела въртеше щурвала и си служеше с лостовете като пилот от Формула 1. Бяха минали само няколко секунди, но преднината ни се увеличаваше. Черната лодка подскачаше по следата ни далече назад. След като подминахме скалите, Анджела се обърна да ме погледне. Хванах се за подлакътниците на седалката и се опитах да се изправя, но се движехме прекалено бързо.

— Ранен ли си? — извика Анджела.

— Просто карай по-далече от тук.

— Ама кои бяха тия?!

— Да се махаме от Хонконг! — извиках аз.

Тя постепенно насочи „Сирена“ към открито море, възможно по-далече от брега, към малките островчета по протежение на пролива за Макао. Куршумите бяха престанали да летят около нас. Може би нашият нападател бе свършил мунициите или пък ги пестеше за по-нататък. Нямаше как да знам. Целият архипелаг беше като лабиринт, така че, ако се доберяхме до по-отдалечените острови, можеше да се каже, че сме му се изплъзнали. Двигателите зареваха, когато лодката се впусна в един прав участък. Далече напред се виждаше въртящият се прожектор на мачтата на голям товарен кораб. Чух отново сирената за мъгла. Плътно-черните върхове на Лантау Айланд се приближаваха бързо към нас. Заобиколихме отдалече, за да не ни видят от брега, после направихме завой и се насочихме към острова.

Което, както се оказа, беше грешка.

Засега бяхме извадили късмет. Поради бурята и усамотеността на мястото, където Сабо Пак бе укрил плячката си, не бяхме срещнали много плавателни съдове. Дори близкият бряг беше прекалено стръмен и скалист за строеж на пътища и къщи, така че никой не ни бе видял. Мъглата бе покрила всичко. Но вече не беше така. Ние бързо се отдалечавахме от нашето закътано местенце. Когато взехме още един остър завой, заобикаляйки острова и навлизайки в пролива, пред нас се изпречи последното, което искахме да видим. Патрулен катер.

24

Патрулният катер постепенно се подаде целият иззад острова. Изпсувах и го показах на Анджела. Водите около Хонконг се охраняват от специални части, наречени Морска полиция. Издайническият им син фар пронизваше мъглата само на стотина метра от нас. Бяха заели позиция до маршрута на фериботите, тоест бяха точно на пътя ни, блокирайки плавателния канал между два острова.

Нямахме време за промяна на курса. Трябваше да ги заобиколим, което означаваше да минем много близо до тях. Прехапах устни. Синята точка ставаше все по-ярка. Вече различавах очертанията на кораба — къс и широк съд, общо около дванайсет метра на дължина, със затворена отвсякъде остъклена кабина в средата. Беше застанал неподвижно. На задната палуба имаше полицай с прожектор и мегафон. Когато ни видя да се носим със сто километра в час към него, залая нещо на китайски. Вдигнах калашника и пуснах един къс предупредителен откос.

Лаят престана.

Вместо това полицаите включиха мощен прожектор, чийто лъч разсече повърхността на водата, спирайки се за няколко мига върху нас. Светлината ме ослепи. Вдигнах ръка пред лицето си, докато Анджела се бе навела ниско над бордното табло. Насочих автомата и стрелях право в прожектора, но той беше далече и не улучих. Лъчът остана още миг насочен към нас, после се премести върху лодката, която ни гонеше.

Черна като нощта, тя трудно се различаваше от такова разстояние. Но когато попадна в лъча на прожектора, различих мъжа, застанал на руля като стар морски капитан. Бял, с нищо незабележим, облечен с кожено яке. Косата му беше руса или може би бяла. Когато прожекторът го освети, той извади от колана си някакъв картечен пистолет и изпразни целия пълнител по патрулния катер. От това разстояние, разбира се, куршумите му отидоха на вятъра.

Вдигнах автомата и се прицелих, доколкото изобщо беше възможно. Сега ми бе паднал на мушка. Тъй като патрулният катер ни преграждаше пътя, и двете лодки трябваше да забавим ход, за да не се блъснем в него. Прожекторът осветяваше целта ми, а пълнителят беше почти пълен. Сега или никога.

Натиснах спусъка и надупчих черната лодка с олово. Няколко куршума пробиха дупки в обшивката, но все едно стрелях напосоки. С тази скорост беше невъзможно да заема стабилна позиция за стрелба. След първите няколко патрона една празна гилза засече в изхвърлящия механизъм. Изругах, но не залегнах. Свалих пълнителя и дръпнах лоста за зареждане, за да освободя затвора, после отново поставих пълнителя, вкарах патрон в цевта и вдигнах автомата до рамото си.

След което го изпразних.

Не отлепих пръста си от спусъка, докато не изстрелях и последния патрон. В пълнителя имаше поне петнайсет. Куршумите образуваха гейзери от пръски по повърхността на водата и пробиваха дупки в черния корпус на лодката. Един разби предното стъкло, друг попадна в бордното табло и засипа кабината с парченца от фибростъкло и всякакви отломки. Мъжът изпусна пистолета и се хвана с две ръце за лицето. Не беше кой знае какъв успех, но поне го бях уплашил. Чиста случайност. Автоматът ми беше празен, затова залегнах отново и свалих пълнителя. Бръкнах в чантата за третия. Последният.

Хайде, да приключваме!

Само дето в този момент Анджела завъртя руля.

Лодката се наклони толкова рязко на една страна, че за малко не се преобърна. В един кратък миг ми се стори, че летим във въздуха или подскачаме по повърхността на водата като хвърлен в езеро камък. Бяхме само на стотина метра от патрулния катер и се движехме с голяма скорост, затова си помислих, че тя иска да го заобиколи отдалече… или пък просто се опитваше да ни убие. Пуснах автомата, за да се хвана за нещо, каквото и да било, и се озовах между пътническата седалка и борда. Анджела с мъка овладя лодката и я изправи, като същевременно се приближи максимално до брега. Прожекторът опипваше повърхността на водата. Търсеха ни, но не можеха да ни открият. Лъчът мина над следата ни. Накрая, след като приключи обратния завой, тя даде докрай газ.

Профучахме покрай патрула. Зави сирена, катерът избухна в ослепителни сини мигащи светлини. Видях как водата зад витлата му закипя, но докато тромавият съд потегли, ние вече се бяхме отдалечили на няколкостотин метра. Заобиколихме друга групичка скали. Виждахме катера, но той не ни виждаше. Поне засега. Наблизо брегът се издигаше стръмно нагоре, там щяхме да се скрием изцяло. А дотогава разчитахме на дъжда за прикритие.

Прожекторът се извъртя и лъчът му се спря върху черната лодка, която губеше скорост. Патрулният катер се опитваше да прегради пътя на нашия преследвач, който сви рязко на една страна, както бяхме направили ние току-що, за да не се забие в страничния му борд. Беше късно обаче. Полицаите го бяха хванали в капан. За да се измъкне, той трябваше да направи обратен завой и да заобиколи острова от другата му страна. Това щеше да му отнеме ценни минути, дори да успееше. Ченгетата не обичат някой да стреля по тях. Много често отвръщат на огъня, дори в Хонконг.

След секунди и двата съда изчезнаха от полезрението ми. Заобиколихме колкото се може по-бързо стръмния скалист нос, оставяйки след себе си запенена бяла следа. Но от това, че не виждахме врага, далеч не следваше, че сме в безопасност. Анджела беше вдигнала оборотите на двата двигателя дълбоко в червената зона, като се придържаше в сенките на скалите. Не разбирам много от морски радар, но предполагах, че полицаите ще се опитат да ни открият. Единствената ни надежда беше да се измъкнем час по-скоро от обхвата им, да се стопим до някаква малка, незначителна точица на екрана. В далечината чух отново протяжния вой на сирената за мъгла, после и на други, корабни сирени, които оставаха някъде далече назад. След още километър-два Анджела отново смени курса, за да заблуди полицията, ако случайно тръгнеше да ни гони.

Но никой не ни гонеше. Бяхме се отървали.

Анджела погледна към мен; бях приклещен между борда на лодката и планината от стодоларови банкноти. Ъгълчето на устата й помръдна и скоро се разтегна в познатата ми леко крива усмивка. Прекара пръсти през дългата си коса и ме изгледа дяволито — красива, с големи изразителни очи, напълно луда. Това беше същата онази жадна за авантюри непозната, която ме бе взела навремето под крилото си. Това беше смахнатата разбойничка, която ме беше научила как да вземам от живота всичко, което ми е нужно, за да живея като цар Анджела — такава, каквато я помнех.

Тя се ухили с развяна от вятъра коса, подаде ми ръка и ми помогна да се изправя на крака.

25

Щом се изправих, забелязах миниатюрното електронно устройство, което бях открил сред банкнотите, да се търкаля в задната част на палубата, и го смачках като дървеница с тока на обувката си. То изцвърча и се разцепи наполовина. В гнева си аз продължих да го тъпча. Ако не кървях, може би щях да го стрия на прах.

— Шибан джипиес чип — казах аз. — Попаднахме в капан.

— Добре ли си? — попита Анджела.

— Дишам още.

Отпуснах се на седалката до нея. Пипнах раната на ръката си и по пръстите ми полепна кръв. Насилието е като наркотик. За малко да ни убият, мен дори ме бяха ранили, но по някаква необяснима причина бях в еуфория. Сърцето ми биеше като на новородено.

Когато погледнах към Анджела, тя се беше ухилила до уши.

Лодката беше надупчена на решето, палубата бе зарината от парчета фибростъкло. За наш късмет, поне засега в корпуса не навлизаше вода и двигателите работеха. Но раната ми щеше да ни създаде проблем. Губех бързо кръв. И което беше по-лошо, никоя марина нямаше да ни приеме в това състояние. След като Морската полиция се сдобиеше с описанието ни, всички пристанища на двеста километра наоколо щяха да се оглеждат за нас. Не можехме и просто да изкараме лодката някъде на брега. Районът наоколо беше гъстонаселен, навсякъде стърчаха небостъргачи. Не знаех какво точно бяха успели да видят ченгетата, но предполагах, че достатъчно. Колко скоростни катамарана с подобен яркосин цвят имаше в този залив? Един, най-много.

Докато Анджела гледаше хем да поддържа висока скорост, хем да не привлича внимание, аз се заех с раната си. Движехме се плътно покрай бреговата ивица на по-малките острови, избягвайки да пресичаме пътя на големите кораби. На хоризонта проблесна светкавица. Докато морето останеше сравнително спокойно, всичко щеше да е наред. Притисках раната с длан и с ранената си ръка бърках под седалката за онази аптечка, но тя сигурно се бе изгубила в суматохата.

— Как си? — попита Анджела. — Говори!

— Един пластир ще ми дойде добре — казах аз. — За колко време ще стигнем до Макао?

— Ще мина по заобиколния маршрут. Може би половин час. Ще издържиш ли?

— Само ако намеря онази шибана аптечка.

— Дай да погледна — каза тя.

Усмихнах й се насила и бавно смъкнах сакото си. Стиснах зъби от болка и навих нагоре онова, което бе останало от ръкава на ризата. Платът беше просмукан с морска вода, която щипеше зверски. Сол в раната — класика. Но положението не беше чак толкова зле. Куршумът бе минал през подкожната тлъстина на ръката ми, като бе отнесъл и парче кожа с месото. И макар да нямаше големи поражения по мускулите, раната беше поне седем сантиметра дълга и един сантиметър широка — твърде голяма, за да я зашия с конец за зъби и да я стерилизирам с малко скоч. Нямаше да е лесно да се почисти. Но това не беше всичко — вътре имаше заседнало малко парче метал или пластмаса от летящите във въздуха отломки. Виждах го как блести на слабата светлина. Най-вероятно беше късче фибростъкло, но можеше и да е част от куршум или някаква друга гадост. Каквото и да беше, с всяко докосване до раната рискувах да си причиня още по-големи вътрешни травми. Ако просто го издърпах навън, най-вероятно щях да разкъсам нещо и да загубя още повече кръв.

Поне не болеше много. Виждал съм и далеч по-лошо, този път бях извадил късмет. Ако куршумът бе минал една педя вдясно, сега щях да плувам по лице в залива. А той просто ме бе одраскал. Нищо сериозно. Костта беше здрава. Всеки лекар можеше да ме оправи. Стига да овладеех кръвоизлива и да внимавах със заседналото вътре парче, нищо ми нямаше.

Може би. Да се надяваме.

Като видя кръвта, Анджела подсвирна. Отне газта, избърса ръце в роклята си и започна да търси с мен аптечката. Откри я минута по-късно, затисната под бордното табло. Отвори я, разкопча ципа на преградата с медицинските консумативи и си сложи сини хирургически ръкавици. Като видя празните опаковки от йода, ги запрати гневно зад борда и попита:

— Ама ти всичкия дезинфектант ли си изхабил?

— Честно казано, не очаквах да ни потрябва.

Анджела поклати глава. Аз знаех, че с нищо не може да ми помогне, но разбирах и нуждата й да опита. Погледът й я издаваше. Това беше част от споразумението ни без думи, сключено преди много години, когато бяхме съдружници — никога единият от нас да не остави другия да умре, дори с цената на собствения си живот. Аз бих направил същото за нея във всеки един момент, без дори да ми мигне окото. Ако единственото, което Анджела можеше да направи за мен, бе да почисти раната и да спре кръвотечението, то тя щеше да го направи. Затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на болката.

Тя изля малко минерална вода върху раната ми, за да отмие кръвта. Превръзките на дъното на чантичката бяха почти изцяло сухи. Нежно и внимателно тя ме превърза колкото бе възможно по-плътно, без да размества шрапнела вътре. Постави лейкопласт за фиксиране и после един слой найлоново фолио, за да не се мокри. Аз се облегнах назад, за да я оставя да работи спокойно. След като приключи, тя порови в чантата си за цигари, намери една суха и я запали. После попита:

— Мислиш ли, че ще издържиш още двайсет минути?

— Ще се оправя.

— Гледай да не ми умреш сега.

— Какво, от една драскотина? — насилих се да се усмихна аз. — Че аз при бръснене съм се порязвал повече.

Тя ме погледна изпепеляващо.

— Вече кървиш през превръзката. Вътре може да има шрапнел… искам да кажа, още шрапнел, който не се вижда. Трябва да идеш на лекар, хлапе.

— Ще се оправя — казах аз. — Ще намеря доктор.

— Познаваш ли някого?

— Мога да намеря — отвърнах аз. — Познавам някого, който познава някого. Остави ме на брега. На някое тихо място. Аз ще се оправя. Междувременно ти скрий парите и разкарай тази лодка. Ако я забележат, ръката ми няма да има значение повече. Ще ми я зашият в някой китайски трудов лагер.

— Познаваш някого, който познава някого — повтори Анджела.

— Ами да — казах аз. — Не се прави на учудена. Научих се да оцелявам и без твоя помощ. Вече съм печен.

Анджела подсмръкна и извърна глава.

* * *

Лодката едва пълзеше, следвайки бреговата ивица към северната граница на Макао. Отначало се чувствах леко притеснен, че сме толкова близо до брега. Макао не е голям град и бреговете му се охраняват добре. Нямахме голям избор обаче. Трябваше или да сляза тук от лодката и да прегазя до брега, или Анджела да мине покрай доковете, за да се пробвам там. Но докато полицията ни търсеше навсякъде, си казах, че газенето ще изглежда по-малко подозрително. Макар че перспективата за това не ме радваше. Крайбрежните води бяха пълни с органични отпадъци и плаващ боклук. Погледнах ранената си ръка и изпсувах.

Когато се приближихме до гетата, Анджела угаси двигателите. Лодката продължи да се плъзга по инерция напред, докато доближихме на метър-два от брега. Наоколо, докъдето ми стигаше погледът, нямаше други плавателни съдове. Търговското корабоплаване в голямата си част минаваше по на юг, а заради дъжда повечето частни яхти и увеселителни корабчета се бяха прибрали. Покрай брега имаше някакви изоставени заводски сгради. Много от тях бяха със заковани прозорци, но в някои се бяха самонастанили клошари, имаше дори телевизионни антени на покривите. Тук-там се виждаха светлинки. Най-близката сграда имаше вид, сякаш в нея някога се бе помещавала кораборемонтна работилница. От водата още се подаваха железобетонни конструкции, които вероятно някога са били докове. Ако можех да се изкача по скалите, щях да се шмугна между две от заводските сгради и да изляза на улицата. В дъжда никой нямаше да ме забележи.

— Приготви се — каза Анджела. — След като лодката спре, скачаш. Не мога да стоя дълго. От гарнизона следят за бегълци през границата. Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Ще се оправя — казах аз.

Анджела кимна, извади пакета цигари и изтръска една, но с раздразнение видя, че е подгизнала от вода. Изруга и запрати пакета в морето.

— Ще се опитам да приключа колкото е възможно по-бързо — казах аз. — Това не бива да ми отнеме повече от два-три часа. Кажи ги четири. След като свърша, ще ти звънна на някой от еднократните телефони. Ще се опитам да се добера до „Гранд Лизбън“, но ако не успея, ти ще пратиш Джони да ме прибере.

— Е, до след четири часа, хлапе.

— До скоро.

Усмихнах й се за сбогом, после прекрачих през борда и скочих в плитчината. Бях вдигнал сака над главата си, за да не се измокрят нещата ми. Когато солената вода стигна до раната, прехапах език, за да не извикам, и за малко не загубих равновесие. Анджела продължи по инерция още няколко метра, после запали двигателите и потегли. Когато стигнах до брега, нея вече я нямаше.

Запълзях много бавно нагоре по скалите. Теренът беше силно наклонен и хлъзгав. От една открита канализационна тръба до мен в морето се изливаше воняща каша. Опитах се да се хвана за тръбата, но лявата ми ръка не ме слушаше. Вместо това се оттласквах с крака и при всяка възможност сядах да си поема дъх върху хлъзгавия разкалян склон.

Минаха няколко години, преди да стигна до върха на склона, където се изправих пред телена ограда. Нямаше как да я заобиколя, затова се засилих и се опитах да я прескоча. Успях, но от другата страна паднах върху земен насип, застлан с баластра. Претърколих се надолу и се спрях в стената на заводската сграда. Търкалях се не повече от три-четири метра, но падането ми причини адска болка. Сподавих нов вик и се спрях по гръб. Измъкнах от косата си някакво водорасло и изругах на глас. Дишай, Джак.

След като се изправих на крака, най-напред се огледах наоколо. Тази стара фабрика определено беше изоставена. Всички прозорци откъм морето бяха заковани с дъски освен няколко счупени, които бяха залепени с полупрозрачно фолио. Когато стигнах до ъгъла на сградата, открих тесен проход, който извеждаше на улицата. Стар неонов надпис хвърляше дълги червеникави сенки върху околните стени. Проврях се през прохода, като пристъпвах на една страна, и излязох на улицата, която беше празна, ако не се смятаха няколко паркирани коли. Заоглеждах се за надпис на английски, но не видях такъв. Светофарът на близкото кръстовище мигаше в жълто. В далечината се виждаха някакви магазини, но ролетните им щори бяха спуснати. Нямах представа къде се намирам. Сърцето ми биеше учестено от загубата на кръв и изкачването; изведнъж ми се зави свят и ми причерня пред очите. Превих се на две и се подпрях с длани на коленете си.

Дявол да го вземе. По китката ми се стичаше кръв. Облегнах се на една стена, за да си поема дъх. Съсредоточи се. Състави си план. Измъкнах от портфейла си онази проста бяла визитка, на която имаше само телефонен номер от едната страна и воден знак с формата на лотос от другата. Извадих един от моите еднократни телефони и бавно набрах номера. Сума ти време звъня.

Накрая, когато вече губех надежда, Ботиста отговори. Около него се чуваше глухо думкане на електронна музика. Беше в някакъв нощен бар.

— Ало? — каза той. — Кой се обажда?

— Клиентът — казах аз. — Трябва ми касапин.

26

Виктория Харбър, Хонконг

В този момент на шейсет и пет километра на северозапад Лорънс отвори вратите на своя контейнер и хвърли на пода пътната си чанта. Пристъпи към бюрото в далечния край на помещението и с едно движение помете всичко от него. Когато мониторът на компютъра му отказа да се помести, той го сграбчи с две ръце, дръпна го с такава сила, че изтръгна щепсела от контакта, и го запрати гневно в металната стена. През целия си живот Лорънс не помнеше да е бил толкова разярен.

Но защо?

Защото едно стъкълце се беше загнездило в лявото му око.

Раната кървеше вече четиресет минути. Не бе имал време да я превърже след престрелката в другия край на залива. По дяволите, та той едва се бе измъкнал жив с всичката полиция наоколо. В крайна сметка бе успял да им избяга, но бе изгубил време в гонитбата. Сега усещаше как с всяка изминала минута стъкълцето се забива все по-дълбоко в склерата му. Всяко най-малко движение на окото му причиняваше неописуема болка, с всяко мигване сякаш някой бъркаше с нажежен шиш в мозъка му. Той беше заобиколил Хонконг Айланд зад групичка древни джонки, след което бе потопил крадената лодка недалече от брега. Половината ченгета в района сигурно се бяха вдигнали да го търсят, така че нямаше как да отиде в болница. Професионалната медицинска помощ щеше да почака.

На първо време щеше да се оправя сам.

Лорънс свали огледалото от стената и го подпря на бюрото си. За да пристъпи към самолечение, трябваше най-напред да вижда какво върши. Окото му започваше да се подува, имаше чувството, че главата му е пълна с остри камъни. Разкъсване на корнеята. Опита се да си припомни на какво ги бяха учили по време на обучението. Запази спокойствие. Почисти раната. Застани неподвижно. Извади чуждото тяло. Заший раната. Спри кръвоизлива. Ти рана ли му викаш на това бе, женчо? Това не е нищо.

Лорънс включи в контакта флуоресцентните тръби, закачени с жици за тавана, дръпна единия край надолу и го подпря до огледалото. Трябваше му светлина. След като свърши това, той извади от куфара си пакет кокаин, занесе го до бюрото и го разкъса със зъби. Белият прах се разпиля навсякъде. Лорънс дори не си даде труд да го разделя на линии. Нямаше време за губене. Навря лицето си в купчината и смръкна дълбоко с двете ноздри. Когато се изправи, за да си поеме въздух, лицето му беше безчувствено. Изведнъж целият свят дойде на фокус. Кокаинът е местно обезболяващо, също като новокаина. Щеше да притъпи усещането му за болка достатъчно дълго, за да свърши онова, което бе запланувал.

Последният предмет, от който имаше нужда, се намираше в най-горното чекмедже на бюрото му — малка кутийка ножчета за бръснене. Той ги изсипа всичките върху плота, взе едно и обели предпазното картонче около острието. Знаеше какво трябва да направи. Но за целта бе нужно да мобилизира цялата сила на волята си. Той знаеше, че му предстои нещо, от което един по-слаб мъж би крещял от болки. Нещо, което бе по силите само на личност от неговия калибър.

Трябваше да се оперира.

Лорънс нагласи лампата така, че да свети право в лицето му, после се погледна в огледалото. Положението беше по-лошо, отколкото бе очаквал. От веждата до брадичката беше целият в кръв, а самото око беше толкова червено, че ирисът едва се различаваше. По бузата си имаше дребни разкъсвания на кожата, а цялото му лице бе започнало да посинява. Той вдигна глава нагоре и помръдна окото си просто за да види дали се движи. След като се убеди, че няма някакви пречки, които да спъват движението му, той дръпна долния клепач, за да огледа пораженията.

Непосредствено под ириса се беше забило парче фибростъкло, широко не повече от милиметър.

Можеше да е и по-зле. Ако парченцето се бе забило милиметри по-нагоре, щеше да попадне право в зеницата и да го ослепи. В случая то беше заседнало в бялото на окото му. Каквото бе имало да се уврежда, се беше увредило. Когато куршумът се бе забил в предното стъкло на лодката, очите му се бяха затворили инстинктивно, но това късче фибростъкло бе пробило клепача. Виждаше размазано и червено от кръвта, но с времето окото му щеше да зарасне. Това беше важното.

Лорънс стисна ножчето за бръснене между палеца и показалеца си и дръпна долния си клепач още напред. Издиша и бавно доближи ножчето към очната си ябълка. Трябваше да направи среза на точното място, иначе щеше да се ослепи.

После, с едно бързо движение, той заби острието точно под парчето фибростъкло и го дръпна нагоре.

Болка. Неописуема, нечовешка. Като дращене с нокти по черна дъска. Като изтръгване на зъби без упойка. Като ядрен взрив. Той се опитваше да потисне рефлекса си за мигане, но без успех. Очите му се наляха със сълзи. Болката обхвана цялото му тяло. Късчето стъкло, което вече се движеше свободно на повърхността на окото му, се премести леко нагоре, към ириса. Вместо да извика, той остави ножчето и известно време диша бавно и дълбоко. Поне бе успял да освободи стъкълцето. Първата стъпка от операцията бе приключила успешно.

Оставаше само да го отстрани.

Лорънс си даде кратка почивка, през която да нагласи огледалото и да се опита да прочисти съзнанието си. Следващата част от задачата щеше да е най-болезнената. Той завъртя глава, за да изпука с прешлените на шията си, после отново взе ножчето. Ако имаше късмет, щеше да изчопли стъкълцето без повече поражения.

Но преди да бе започнал, сателитният му телефон иззвъня.

Беше още в пътната му чанта, до вратата на контейнера. Той остави ножчето и обърса със салфетка кръвта от лицето си. Не очакваше позвъняване, но по рингтона разбра, че беше работодателят му, който не обичаше да чака. Извади телефона от чантата. Криптиращото устройство беше все така прикрепено към входа за звука, така че от него се искаше само да си сложи слушалките и да разгъне антената. Наведе се, за да вземе жълтия си бележник от пода, натисна копчето за приемане на разговора и затисна телефона между рамото и бузата си

— Оперативен център — каза той. — Имате ли нещо за мен?

— „Лотус Вейл Апартмънтс“ — каза гласът. — В Северно Макао. Един обект. Филипинец, към четиресет.

— И как се казва?

— Адриан Ботиста. Открий го незабавно. И го притисни колкото можеш.

27

Остров Тайпа, Макао

Анджела видя Джони още щом подмина скалите. Стоеше облегнат на лимузината горе на крайбрежната улица с чадър в ръка. Повика го по име, но дъждът плющеше толкова силно, че отначало той не я чу. После, когато различи гласа й, размаха фенерчето си във въздуха. Тя се усмихна и угаси двигателите. Лодката беше опряна до кея и Джони се затича да я посрещне.

— Донеси чантите — каза тя. — После ми помогни да привържа това нещо. Трябва да го потопим.

Джони кимна, изтича обратно до лимузината и измъкна от багажника три обикновени пътни чанти. Когато се върна до кея, ги хвърли една по една на Анджела. Тя ги просна върху палубата и ги отвори. Бяха без адресни етикети и всякакви други белези, по които можеше да бъдат разпознати. Което беше добре. Ако полицията ги откриеше в някой бъдещ момент, тя не искаше по никакъв начин чантите да послужат като веществени доказателства. Огледа се дълго и внимателно наоколо, докато се убеди, че никой не я наблюдава, после започна да тъпче в тях наръчи банкноти.

— Хвани въжето! — извика тя.

Джони коленичи послушно и се пресегна да сграбчи въжето за привързване на лодката. Това му отне близо минута, но накрая той го издърпа на кея и го завърза. В далечината блесна светкавица. Чу се боботещ гръм. Анджела вдигна глава и едри дъждовни капки я шибнаха през лицето. Тя знаеше, че не може просто да изостави лодката тук. Някой щеше да я открие и да сигнализира в полицията, дори в квартал като този. Моторницата беше фрашкана с веществени доказателства. Сякаш не стигаха дупките от куршуми и гилзите, ами и отпечатъците й бяха навсякъде по уредите за управление, а пък на палубата имаше петна от кръвта на Джак. След обгарянето пръстите на Анджела оставяха само странни мастни петна вместо отпечатъци. Повечето полицейски служители не можеха да ги различат, а морската вода щеше да изтрие останалото. Кръвта на Джак представляваше по-голям проблем. Раната му не беше чак толкова страшна, но в днешно време полицията прави чудеса с човешката кръв. Малко амоняк би свършил работа, но Анджела не искаше да рискува. Не беше достатъчно да напръска лодката с индустриален почистващ препарат и после да я остави в залива.

Ако искаше да е сигурна, „Сирена“ трябваше да потъне колкото бе възможно по-далече от това място.

След като парите бяха благополучно пренесени на брега, Анджела отиде на кърмата и взе калашника. Извади последния пълнител от чантата и го постави в оръжието, после дръпна лоста за зареждане и вкара патрон в цевта. Отстрани в предната част на корпуса имаше малка месингова табелка с многоцифрен номер. На всеки плавателен съд има по две такива табелки. Това е тъй нареченият идентификационен номер на корпуса на плавателния съд, нещо като номера на шасито при моторните превозни средства, като табелките са конструирани по такъв начин, че да е трудно да се свалят. Това се прави, за да може при залавяне на контрабандисти полицията да проследи съда до първоначалния му собственик. Анджела не беше първоначалният собственик на тази лодка, но това нямаше значение. Табелката с номера трябваше да се махне. Тя заби три куршума в нея, за да я направи невъзможна за разчитане. Втората такава табелка се намираше в другия край на лодката, близо до кърмата, под бордното табло. Анджела коленичи и надупчи и нея с куршуми. Двигателите също имаха свои идентификационни номера, но нямаше време да ги търси. Без номера на корпуса полицаите щяха достатъчно да се затруднят при идентифицирането на лодката.

Ако изобщо я откриеха.

С приклада на автомата Анджела разби транспондера — устройството, което сигнализира при корабокрушение — и го хвърли в залива. После превключи на автоматична стрелба и изпразни пълнителя в двата корпуса на катамарана. Изстрелите бяха заглушени от плющенето на дъжда и далечните гръмотевици. През дупките бликнаха фонтанчета морска вода.

Без да губи и секунда, Анджела започна да разглобява автомата. Калашникът беше толкова стар и зле поддържан, че някои от частите му заяждаха. Тя хвърли пружината, затвора и рамата във водата, после запрати газоотводната тръбичка и пълнителя в друга посока. Когато приключи с дребните части, останаха само прикладът и цевта. Анджела набързо ги избърса за отпечатъци и запъна с тях лоста на газта за бордното табло.

Лодката мигновено подскочи и се втурна напред, но след метър-два изпъна въжетата, с които беше привързана за кея, и се спря. Случвало ли ви се е да включите колата си на скорост и да затиснете педала на газта с тухла? Същият принцип важи и тук. Дебелите въжета бяха изпънати като струна, докато мощният съд се опитваше да се отскубне и да полети навътре в залива. Двигателите виеха, ревяха и мятаха безпомощно струи вода зад себе си. Анджела пристъпи внимателно до кърмата, където течовете през корпуса вече бяха образували локва, и се качи на кея. Изтупа се и още веднъж се огледа внимателно наоколо, за да се убеди, че изстрелите не бяха привлекли нечие внимание. Не, всичко беше спокойно.

Тя извади пистолета от дамската си чантичка и простреля въжетата.

„Сирена“ политна напред. Отначало се движеше неуверено, но се стабилизира, когато стигна до края на кея. След по-малко от минута се скри в мъглата. Двата двигателя бяха предназначени да развиват главозамайващи скорости. Разбира се, в открито море лекият съд не можеше да се движи толкова бързо. Дори в тихо и спокойно време и най-малката вълничка би могла да разруши корпуса при максимална скорост. А в сегашната буря щеше да се преобърне и задави дълго преди да я достигне. Но и да не катастрофираше, дупките от куршуми бяха предостатъчни, за да го потопят. Беше въпрос на време. Кой би могъл да каже докъде щеше да стигне?

Анджела обърса пистолета от отпечатъци, натисна лостчето, за да освободи пълнителя, дръпна затвора и запокити всичко в морето. Когато се обърна, Джони я чакаше. Той се усмихна и й подаде сух пакет цигари. Тя го пое, изтръска една цигара и щракна запалката. Пое дълбоко дима, после се качи в лимузината и погледна часовника си. Четири без малко.

— Да вървим — каза тя. — Трябва да свърша още много работа.

28

Северният полуостров, Макао

Няколко минути след като отговори на обаждането ми, Ботиста изпрати такси да ме вземе. Преди да бях стигнал до най-близката пряка, една черно-бяла тойота корола със стари номера вече ме очакваше. Като ме видя, шофьорът се приближи, свали прозореца си и ме попита аз ли съм клиентът. Кимнах, после пречупих телефона си на две, метнах го в тесния проход зад гърба си и се качих в колата му.

Толкова беше лесно.

Ботиста се беше ангажирал да ми помага. По телефона ми каза, че ще ме свърже с касапин, или лекар, работещ на черно, който да зашие раната от куршума. Във всеки град по света има поне по един такъв. Ако човек по някаква причина не може да постъпи в болница, касапинът ще го оправи. Без да задава въпроси. Освен това правилно бях преценил, че ако някой можеше да го уреди, и то бързо, това беше само Ботиста. Без да му давам подробности, предложих щедро заплащане, за да направи връзката. За мой късмет, Ботиста се оказа абсолютен професионалист. Не разпитваше за неща, които не му влизаха в работа, а по описанието дори ми помогна да се ориентирам къде съм. Освен това ми каза, че познавал корумпирана докторка, която извършвала посещения по домовете и след един час щяла да бъде в „Лотус Вейл“.

На задната седалка на таксито избърсах мръсотията от лицето си и поех дълбоко и бавно въздух. Шофьорът току ме поглеждаше в огледалото. Виждах го как ме зяпа. Допускам, че съм му изглеждал странно — едва ли всеки ден местните таксиджии качваха клиенти с куршум в ръката. Таксиджиите не обичат да возят мокри клиенти, за кървящи да не говорим. Дрехите ми бяха подгизнали от морска вода и покрити с тиня. Аз го изгледах кръвнишки в огледалото и той отмести очи. Щеше да запомни от мен само че съм изглеждал странно. След като си вземех душ и се преоблечах в чисти дрехи, дори да ме видеше, нямаше да ме познае. Докато колата се подрусваше леко по паважа, аз държах ръката си и се опитвах да не викам от болка. След пет минути пристигнахме. Ботиста ме чакаше на бордюра с чадър.

— Знаех си, че ще се върнеш — каза той, докато слизах от колата.

Беше широко усмихнат, което ми се видя странно. Минаха няколко секунди, докато се сетя какво става. Той все вдигаше ръка нагоре и се пипаше по носа. Когато го погледнах отблизо, видях около ноздрите му спечени корички от кокаин. Вероятно идваше от някакъв нощен бар. Което обясняваше и ужасната му риза — полиестерна, с копчета на яката и обшита с лъскави кристали. Косата му беше зализана назад с гел, целият вонеше на евтин афтършейв. Попипа се пак по носа, после ми подаде ръка да се здрависаме. Аз не поех ръката му. Трябваше да притискам раната.

— Радвам се, че идваш при мен — каза Ботиста. — В тоя град на никого не можеш да имаш доверие. Ако беше попаднал на не когото трябва, докато си се разхождал по кея с окървавена ръка, щеше да идеш за храна на рибите.

— В такъв случай и аз се радвам да те видя.

— За богати клиенти какво ли не правим — заяви Ботиста. После се засмя, плесна ме с ръка по гърба и ме въведе вътре, сякаш бяхме стари дружки. Попипа се по носа и попита: — А какво ти бях казал за тоя патлак, а?

— Предупреди ме.

— Нямаш грижа. Касапката идва.

— Добре — казах аз. — Има ли къде да я почакам, вместо да се качвам до бърлогата ти?

— На третия етаж има празен апартамент — каза Ботиста. — Аз съм собственикът, тъй че никой няма да те безпокои. Можем да изчакаме там.

В „Лотус Вейл Апартмънтс“ цареше същото оживление, каквото бях видял и предиобед. Едно свърталище на наркомани никога не спи. Все пак хероиновата зависимост е двайсет и четири часово занимание. Една доза действа само около четири часа, така че след осем часа един закоравял наркоман изпада в абстиненция. Ако пропусне доза, ще се поболее. Това значи минимум три дози в денонощието, което оставя на индивида толкова време, колкото да поспи и да открадне нещо, за да си набави следващата. През цепнатините в стената се процеждаше вода. Но поне вътре беше прохладно. Тримата наркомани, които бях подкупил преди, бяха още там. Единият спеше, завит със старо одеяло, а другият гледаше втренчено стената и се почесваше по следите от инфекциите. Най-вероятно парите, които му бях дал, вече течаха по вените му. Тримата изобщо не ме погледнаха. Сякаш бях невидим.

Ботиста ме поведе нагоре по стълбите. Не знам дали от кръвозагубата или от адската жега, но усетих, че ми се замайва главата. Отново ми причерня пред очите. Ботиста ме сграбчи за здравата ръка и ми помогна да изкача последните няколко стъпала. През стените се чуваха звуци от енергичен секс.

Когато стигнахме до третия етаж, минахме по дълъг коридор и Ботиста отключи една от вратите. В ъгъла направо на пода се въргаляше двоен матрак, покрит с лекета. До него стоеше прокъсано канапе, обърнато към прозореца, а пред матрака — надраскана стъклена масичка. От тавана капеше вода в кофа, поставена на пода. На единия от прозорците вместо стъкло беше опънат найлон, но поне имаше климатик. Вятърът носеше дъжд на талази и го блъскаше в стъклото.

— Не е „Тамани Хол“ — каза Ботиста, — но поне не рискуваш да се набодеш на нечия игла, нали?

Аз кимнах и седнах на канапето, докато той затвори вратата зад нас. Притворих очи и се опитах да накарам сърцето си да бие по-бавно.

— Искам да ми купиш някои неща — казах аз. — Ще ти платя двойно колкото струват на магазина.

— Ти си шефът — каза Ботиста.

— Трябват ми нови дрехи — казах аз. — Костюм и вратовръзка. Всичко среден размер. Ще се ориентираш.

— Няма проблем. Ще ти ги взема, след като дойде касапката.

Извадих от джоба си пачка банкноти по хиляда долара и свалих ластика. Отброих петдесет хилядарки, равняващи се на около пет хиляди щатски долара, и му ги подадох. Той ги преброи набързо и ги мушна в джоба си. Изглеждаше доволен. Запитах се каква ли част от тях щеше да прекара през носа си.

— Откъде идва тази касапка?

— Има кабинет на Тайпа — каза той. — Тя е стара професионалистка. Една от най-добрите гробарки, които съм срещал. Не бой се, в добри ръце си.

Кимнах. Личеше си, че не е от вчера в бизнеса. Само старата гвардия използва гробар за доктор. Традицията идва от времето на гангстерските войни в Хонконг през 90-те, когато били изпратени в гроба не една и две фигури от подземния свят. Хората на моята възраст им викат касапи или дори писатели, защото издават много фалшиви рецепти за лекарства на наркомани. Един писател ще ти изпише каквото си поискаш. Декседрин? разбира се. Оксиконтин? Дадено. Лоразепам? Само кажи. Много от тях самите са и наркозависими, така че трудно се задържат на работа в болница или частна практика. Някои са с отнети разрешителни или изобщо нямат такива. Сред тях има и ветеринари. Работата е там, че повечето истински доктори вземат достатъчно пари, за да не им се налага да работят за подземния свят. Само крайна принуда може да накара един доктор да стане касапин.

Ботиста ми разправи всичко за въпросната касапка. Някога била лекарка в китайската Червена армия и имала връзки в една от по-незначителните триади. Преместила се по тези места, за да се заеме с традиционна китайска медицина, но не можела да си намери нишата между търговците на стрита слонова кост и змийско масло на Тайпа. Когато понечи да ми каже името й, аз го спрях с жест. Интересуваше ме как работи, не как се казва.

Набавяла си медикаменти от корумпиран доставчик на ветеринарни консумативи, обясни ми Ботиста. Ако на някой местен гангстер босът му отрежел пръстите на ръцете, тя го натъпквала с котешки транквиланти, обгаряла му раните, за да спре кръвотечението, и му предписвала конска доза антибиотик за свине. Била дискретна и не вземала скъпо. Ето защо в този град, бъкан от гангстери и хероиново зависими, никога не оставала без работа. Аз седях на изтърбушеното му канапе и се опитвах да забравя за болката, като същевременно се питах колко ли ще се наложи да я чакам.

Минаха двайсет минути.

Докторката се появи на вратата с голям черен куфар на колелца и със сериозно изражение на набръчканото лице. Веднага ми стана симпатична. Трудно ми беше да определя възрастта й, но със сигурност минаваше шейсет. Което беше добра новина за мен, понеже старите касапи са по-опитни.

Древният й кафяв костюм с панталон беше закърпен на няколко места, от шията й на канап висяха очила с дебели бифокални лещи. Огледа стаята и ми кимна, но не каза нищо. Когато видя Ботиста обаче, се закова на място.

И тогава аз извадих пистолета.

Поставих го върху подлакътника на канапето до себе си. Просто като предпазна мярка. Дори пръстът ми беше извън скобата на спусъка. Ботиста и тази жена изглеждаха сякаш твърде опитни в подобни истории. Тя даваше вид на професионалистка, но аз нямах намерение да рискувам. Имах чувството, че ако ми трябваше нов бъбрек, тя щеше да ми е донесла един в хладилна чанта. Но това не ми даваше увереност да поверя живота си на когото и да било от двамата. Не давам да ме режат, без да взема някои предохранителни мерки, независимо кой е насреща. Дръпнах ударника, докато го чух да щракне.

Докторката стоеше неподвижно с каменно изражение.

С другата си ръка извадих дебела пачка банкноти по хиляда долара и я хвърлих върху масичката. Те се разпиляха като тесте карти в розово и оранжево. Тук имаше вероятно повече пари, отколкото един редови китайски лекар вземаше за месец. Касапката се вторачи в тях. Аз щракнах с пръсти, за да привлека вниманието й, раздвоено между пистолета и парите.

— Говориш ли английски? — попитах.

— Да — отвърна тя.

Имаше силен акцент, но я разбирах без проблем.

— Добре — казах аз. — Ще кажеш ли на някого откъде имаш тези пари, кой ти ги е дал и защо?

— Не — отвърна тя.

— Ще запомниш ли лицето ми? Ще разкажеш ли някому какво се случва тук?

— Не.

— Искаш ли да знаеш как се казвам?

— Не.

— Добре — кимнах аз. — Аз също не желая да знам името ти. Така е по-добре. Ранен съм в ръката и не мога да отида в болница. Това ти стига. Хайде, на работа.

Докторката не се поколеба — веднага се задейства. Най-напред ме накара да си сваля ризата, за да направи оглед на раната. Превръзките ми се бяха напоили с кръв, по ръката ми се процеждаше червена струйка. Тя поклати неодобрително глава и ми каза да я притисна с ръка. Постави куфара си върху масичката и дръпна ципа. Вътре имаше скалпели, превързочни материали, спринцовки, медикаменти и дезинфектанти. А на дъното — малка хладилна чанта. Аз я погледнах въпросително.

С едната си ръка тя ме хвана за китката, за да премери пулса ми, докато с другата свали абажура от лампиона до канапето. След като приключи с пулса, отиде някъде и след малко се върна с телена закачалка от гардероба, преви я на две и я закачи на лампиона. Едва тогава отвори хладилната чанта. В нея имаше няколко торбички с кръв. Взе една, кръвна група нула отрицателна, универсален донор, и я провеси от закачалката като импровизирана система за кръвопреливане. Заби иглата в здравата ми ръка от пръв път и я привърза с лейкопласт.

— Не ме упоявай — казах аз. — Никакви приспивателни. Ако ме надрусаш с хероин, ще те намеря и ще те убия. Ясно ли е?

— Добре де — каза тя. — Ще ти дам нещо друго. Но ще боли, имай предвид.

— Не ме интересува — казах аз. — Само по-бързо да свършим работата.

Докторката кимна, извади спринцовка, махна със зъби оранжевото капаче на иглата и извади от чантата си малко флаконче. Видях я как изтегли прозрачна течност, после почука с пръст по корпуса на спринцовката, за да я обезвъздуши.

Кетамин, гласеше етикетчето на флакона.

Никога преди не бях вземал кетамин, но съм чувал, че бил много популярен по барове и дискотеки. Единствената му легална употреба е като транквилант за котки, но тайни фабрики в Индия го произвеждат с тонове. Богаташките копелета в Китай не могат да му се наситят. Смъркат го на дебели линии в задните стаички на караоке клубовете. Често се смесва с малко кокаин, за да може човек да танцува и куфее цяла нощ, без да почувства умора или болка в ставите. Усещането е, сякаш летиш във въздуха, чувстваш се лек и с изпразнен мозък както при фенциклидина или райския газ. При правилна дозировка премахва изцяло чувството за болка, но ако го предозираш, изпадаш в нещо като будна кома, сякаш мозъкът ти се намира на друга планета.

Свалих си колана от панталона, увих единия му край около бицепса, за да спра кръвотечението, и стиснах другия между зъбите си. Казах си, че ако ще боли, колкото очаквам, по-добре да не си изкъртя и някой зъб от стискане. Кожа не се прехапва лесно. Облегнах се назад и се опитах да се отпусна.

Тя заби иглата в ръката ми и натисна буталото.

По-нататък не помня много. Почувствах как мускулите ми се отпускат, сякаш се втечних на канапето. Не загубих съзнание — помня, че през цялото време бях буден и следях всичко, което ставаше с мен, но сякаш отдалече. Като по телевизията. Очите ми бяха отворени, но аз бях някъде другаде.

Докторката се залови с ръката ми. Заля я обилно с дезинфектант, след това инжектира малка доза кокаин в мускула, за да не усещам разреза на скалпела. Захапах здраво колана, за да не крещя, и после сякаш всичко от мен избледня, разтвори се в пространството. Имах чувството, че пропадам в някакъв тъмен, бездънен кладенец. Болката беше изчезнала. Очите ми бяха отворени, но виждах пред тях само някаква трептяща мараня, като на телевизор без антена.

Предишния път, когато бяха стреляли по мен, за малко не умрях. Бях се замесил в една акция в Богота, Колумбия, малко след удара в Куала Лумпур. Анджела беше изчезнала от живота ми, а повечето от екипа бяха избити, в затвора или се укриваха също като мен. Вече не ми се живееше; от няколко седмици се опитвах да удавя мъката си в алкохол в едно малко барче, недалече от заводите на „Семекс“ в Соача. Търсех си белята и я открих в лицето на двама събирачи на дългове за картелите. Единият успя да ме простреля в рамото с пистолет, скрит в ботуша му. Във филмите да те прострелят в рамото не е нищо — все едно комар те ухапал. Изобщо не е вярно. Можеше да умра. Просто извадих късмет. Ако не беше кокаиновият прах, който се носеше във въздуха, можеше да ми изтече кръвта. Мина близо година, преди раната ми да заздравее. Оправих белезите с пластична хирургия, но до ден-днешен това рамо понякога ми погажда номера. И въпреки това в него има нещо, което ми допада. Може невинаги да се разпознавам в огледалото, но когато рамото ме заболи, знам със сигурност кой съм.

И кой съм бил.

Дори в мътното ми съзнание не ме напускаше мисълта за Анджела. В продължение на шест години нейното отсъствие бе определяло живота ми. Живеех сам хранех се сам и никому не се доверявах — и въпреки това по някакъв начин я чувствах до себе си. Всеки път когато се преобличах, чувах гласа й в главата си. Представях си наставленията, които ми дава при избора ми на идентичност. Чувах я да ми казва как да изглеждам, как да стоя прав, как да лежа. Всеки път като запалвах цигара, се обръщах и се оглеждах за нея. Представях си я как се усмихва на надписите в метрото; усещах дъха й по шията си, когато се събуждах сутрин.

Сега, след като я бях видял на живо, не знаех какво да правя. Истинската Анджела по нищо не приличаше на жената символ, която бях носил в съзнанието си. Беше ме изоставила, когато имах най-голяма нужда от нея. Беше допуснала да я мисля за мъртва. Защо? Та тя беше моят партньор. Моят учител. Моят приятел. Беше ни хубаво заедно. Щяхме да се направим взаимно богати. Защо трябваше всичко това да приключи?

И така, докато докторката работеше, аз се опитах да разбера къде бяхме сбъркали.

29

Куала Лумпур, Малайзия. Преди шест години

Никога не поглеждай назад. Това бе последното нещо, което Анджела ми каза, преди да изчезне. Докато упойката ме приспиваше, не можех да се отърся от тези нейни думи, които се блъскаха в главата ми. Дяволски дълго време бяха отеквали там. Така и не разбрах какво искаше да ми каже тогава и докато се обърна, нея вече я нямаше.

Но не можех да си наложа да не поглеждам назад. През първите няколко месеца хранех някаква измамна, отровна надежда, често се хващах, че се взирам по никое време в екрана на компютъра, като току натисках бутона „опресни“ на електронната поща. След около година спомените от времето ни заедно започнаха да избледняват. Тя се превръщаше в история. В легенда. Или мит. Започвах да забравям това-онова. Как се казваше онзи ресторант в Първи арондисман, който харесваше? Откъде имаше онзи свой любим шал, боядисан на ръка на сини петна? Коя песничка си тананикаше, докато работеше?

Колкото по-дълго я нямаше, толкова по-трудно ми беше да си припомням тези неща. Сещах се за дългите нощи, прекарани заедно в шофиране и слушане на музика. Тя караше, а аз гледах короните на дърветата, преминаващи над нас, докато дългите светлини на фаровете ни прорязваха гората. Спомням си, че по онова време ме беше обзело такова силно чувство на удовлетвореност, че ми ставаше мъчно само като си помислех, че няма да продължи вечно. Това бе единственият период от живота ми, през който нещата изглеждаха прости. Ние бяхме партньори и нищо не можеше да ни спре.

Имахме и много престои между задачите. Едно от най-хубавите неща в нашия занаят на призраци беше графикът. Работехме само два-три месеца в годината. Ако бяхме малко по-умни, можехме да изкараме и по-дълго с парите си, но в ония години това трудно ни се удаваше. Всичко, което изкарахме, го изхарчвахме, за да обикаляме света. Веднъж двамата с Анджела шофирахме хиляда мили, за да видим някакъв рок концерт в Аризона. Танцувахме, докато ни заболяха краката, после разпънахме палатка на хълма срещу главната сцена и се наливахме с евтина бира от хладилна чанта. Седяхме на покрива на наетата кола, подавахме си цигара с марихуана и гледахме звездите над нас, докато ни се доспа. На следващата сутрин бяхме застанали на ръба на Големия каньон и викахме в пропастта колкото ни държаха дробовете. Може да звучи хлапашко, но не ми пука. Бяхме заедно и за момента се чувствахме напълно свободни.

Или пък да вземем онази седмица, която бяхме в Токио. Обходихме всички ресторанти с три звезди в пътеводителя на „Мишлен“, докато ни писна до такава степен да се тъпчем със скъпа храна, че отидохме на пазара „Цукиджи“ и си поръчахме саламандър на скара с оризова юфка от уличен продавач. Спомням си изражението на лицето й, когато сложих първата хапка в устата си. Спомням си и вкуса — нещо средно между пиле и перка от акула — и съм сигурен, че никога няма да го забравя.

После дойде ударът в Дубай. Анджела ме бе накарала да я следвам по петите, докато влизаше в частната банка, близо до Джумейра. Легендата й беше, че е съпруга на богат шейх. Аз отново бях бодигардът, докато един гангстер на име Морено трябваше да ни чака отвън в колата, за да ни откара след удара. Не знам как точно го направи, но Анджела успя да задигне необработени диаманти за четвърт милион долара от трезора на банката. Докато се изнасяхме, старият ми цифров часовник даде фира, електромагнитният импулс на заключващата система го изпържи окончателно. Тъй че, след като пристигнахме в Макао, фрашкани с мангизи, първото нещо, което направи Анджела, бе да ни купи двата „Патек Филип“-а. Бяха най-красивото нещо, което някога бях виждал. Моят до ден-днешен ми е на ръката.

— Пази го добре — каза ми Анджела, когато ми го подаряваше. — Сега вече никога няма да се делим и за секунда.

Няма да забравя времето, прекарано заедно, когато пръстите ми още заздравяваха от изгарянията. Струпвахме всички възглавници на пода пред леглото и сядахме на тях, като по цели нощи гледахме платени филми и пиехме коктейли от румсървис. Анджела ми превеждаше от китайски, шепнейки в ухото ми. Беше ме срам да се чувствам толкова безпомощен, но тя никога с нищо не показа, че съм й в тежест. Никой преди не се беше грижил така за мен — във всеки случай, поне от детските ми години. Никога не бях имал приятел, готов да направи всичко, докато не се появи тя, за да приведе в ред живота ми. Когато стана време да си тръгваме, аз бях застанал пред огледалото и тя ми помагаше да си сложа вратовръзката. Бях забравил как става, а и коприната се изплъзваше от ръцете ми.

Вечерта, преди да отпътуваме, бяхме играли на минибакара на покривната тераса във „Венишън“ Спомням си усещането, докато държах чиповете в ръката си. Гладкият печат в центъра. Грапавата повърхност. Леката вдлъбнатина на буквите от надписа. Бяха първото нещо, което можех да пипна с новите върхове на пръстите си. Нищо от онова, което бях докосвал преди, не ми бе доставяло такава наслада. Цяла нощ не мигнахме, а когато на сутринта дойде лимузината, за да ни откара до летището, в косите ни имаше лъскави конфети. За момента поне всичко изглеждаше наред.

После дойде Куала Лумпур.

Тези спомени бяха най-живите. През последните дни аз ги превъртах отново и отново в съзнанието си с надеждата да открия нещо, което бях пропуснал. Винаги се получаваше едно и също. По време на операцията Анджела се беше променила, станала бе друг човек. Дори когато оставахме насаме, се държеше някак сдържано и не ме допускаше до себе си. Не се смееше, дори не се усмихваше както обикновено. Сякаш между нас имаше стена. Тя всеки път влизаше в роля, но никога преди не го бе правила по отношение на мен. До ден-днешен се питам дали наистина толкова добре я познавах, или и онова, което бях запомнил от нея, беше просто някоя от многобройните й роли — огледален образ на огледалния образ, запечатан за вечни времена в несъвършената ми памет. Не че нарочно ме бе излъгала. Просто се страхувах, че в самотата си бях измислил всичко. Боях се, че жената срещу мен сега никога нямаше да отговори на представата, която бях изградил в съзнанието си.

Когато работата се оплеска, Анджела рискува живота си, за да ме измъкне. Няма никога да забравя последния път, когато я видях. Бяхме на пода на бронираната камионетка, която бяхме отвлекли, и се носехме по „Джалан Ампанг“ под дъжд от куршуми. Току-що ме бяха улучили в бронежилетката, силата на удара за малко не бе строшила ребрата ми. Не можех да дишам, имах чувството, че ще умра. Анджела беше обгърнала главата ми с ръце и ми казваше да запазя спокойствие. Провирахме се на зигзаг през движението, полицейските коли ни настигаха, но цялото й внимание беше съсредоточено в мен. Намаза лицето ми с кокаин, за да надвия болката, после ме погледна в очите и ми прошепна, че всичко ще е наред.

Когато катастрофирахме, усетих страхотен удар. За няколко мига всичко наоколо потъна в мрак. Когато дойдох на себе си, двамата с Анджела бяхме сами. Камионетката се беше забила в някаква сграда. Не се виждаше нищо наоколо, но знаех, че сме дотук. Отвън се чуваха изстрели. Анджела ме сграбчи за рамото и ме изправи.

— Сега бягай като луд — каза тя. — Концентрирай се, хлапе. Ще се справиш. Като отворя вратата, пресичаш улицата и влизаш в някой проход между сградите. Тръгни към пазара, там ще се отървеш от ченгетата. Прибираш се в дупката, сменяш си самоличността и ще се измъкнеш невредим. Спомни си на какво те учих. Не се доверявай на никого. Освен на инстинктите си. Не спирай по никакъв повод, не поглеждай назад. Аз ще бъда плътно зад теб.

Кимнах с глава, но нищо не излезе от устата ми.

— Ще те прикривам — каза Анджела.

Тя вдигна от пода една гладкоцевна пушка и започна да я зарежда с патрони. Чувах сирените на полицейските коли, които се приближаваха от всички посоки; чувах металния звън на куршумите, които рикошираха от корпуса на бронирания камион. Някой ни крещеше нещо по мегафон, но не различавах нито една позната дума. Анджела вкара един патрон в пушката и ме погледна с кривата си усмивка. Готвеше се да отвори с ритник вратата.

— Бягай, хлапе! — каза тя. — И запомни какво ти казах: не поглеждай назад.

30

„Лотус Вейл Апартмънтс“, Макао. В настоящето.

Почукването по вратата ме изтръгна от унеса ми.

Машинално посегнах зад тила си. Обикновено спя с пистолет под възглавницата, тъй че минаха няколко секунди, докато се опомня достатъчно, за да осъзная, че пистолетът вече беше на подлакътника до мен. Не че бях заспал, убеден съм, че не, но успокоителните явно ми бяха отнели силата. Чувствах се като пребит. Прекарах пръсти по лицето си. Откога се намирах тук? Колко време бях изгубил?

Изчаках очите ми да се адаптират към мрака в стаята. Единствената светлина, която се процеждаше през щорите, бе от червения неонов надпис отвън. Слънцето бе залязло, но поне дъждът беше спрял. Сградата беше утихнала, ако не се броеше тихото бръмчене на климатика. Докторката си бе тръгнала заедно с всичките си такъми. Погледнах часовника си. Девет вечерта. По дяволите. Закъснявах вече с два часа за срещата с Анджела.

На вратата отново се почука.

Предположих, че Ботиста иска да ми напомни да се измитам. Сигурно ефектът от кокаина вече бе започнал да преминава и щеше да е в кисело настроение. Прекарах пръсти през косата си и се огледах. Имах нужда да взема душ, но никъде наоколо не виждах баня. На пода до мен имаше торба, пълна с дрехи. Вътре имаше черен костюм „Бриони“, черна плетена вратовръзка „Ив Сен Лоран“ и бяла риза „Дънхил“. Беше ми купил дори черни обувки на някаква фирма, която не бях чувал. Всички касови бележки бяха вътре. Сигурно бе напазарувал в някой от бутиците към казиното, докато съм бил в безсъзнание. Браво на него. Имаше още боксерки и бяла тениска. Покупките не изглеждаха никак зле. При нас, в Щатите, черен костюм носят само собствениците на погребални бюра. Ако излезеш с такъв на улицата, ще те гледат особено. Но не и тук. Стига да исках, можех да мина за търговец на швейцарски часовници или за пиколо в хотел, или за шофьор на ролс-ройс. За да се смеся с тълпата на улицата, ми беше нужен реквизит.

Съблякох се и започнах да обличам новите си дрехи. Определено чувствах ръката си по различен начин. Раната ми беше превързана с марля и бинтована, като отгоре превръзката бе фиксирана с лейкопласт. Цялата ми лява страна беше изтръпнала. Когато нахлузих ризата, усетих само далечна болка. Под дрехите имаше и други придобивки: марля и лейкопласт, за да си сменям сам превръзките, плюс два пластмасови флакона, в каквито продават лекарства с рецепта. Етикетите им бяха отлепени, а вместо тях на парченца лейкопласт беше написано на ръка: Антибиотик. Три пъти на ден и Обезболяващо. По 1–2 таблетки на всеки четири часа. Отворих флакона с антибиотика, сдъвках едно хапче и го преглътнах без вода, после пуснах флакона в сака си. Вдигнах другия, с обезболяващото, и го разгледах. След като привършех първоначалната доза, щеше да ме боли зверски. Нямах представа какви са тези таблетки, но със сигурност бяха по-силни от аспирин. Хвърлих флакона в кошчето с боклук.

След като се облякох, натъпках мокрите си дрехи в пазарската торба и пристъпих към прозореца. Пет етажа под мен имаше много тесен проход между сградите, задръстен от боклук. Хвърлих торбата. Тя се удари в пожарното стълбище, отскочи и падна в контейнера за смет.

Добре. Не исках да намерят окървавените ми дрехи в този бардак.

На вратата отново се почука.

След като приключих с обличането, взех сака и пистолета. Проверих го, за да се убедя, че е зареден и с патрон в цевта, после отидох до вратата. Щях да я отворя и да се разплатя с Ботиста, но се заковах на място.

За какво би му притрябвало на Ботиста да чука на собствената си врата?

Погледнах ключалката. Веригата беше свалена, разбира се, но резето беше заключено отвън. Когато Ботиста тръгна за дрехи, сигурно бе заключил след себе си. Но оттогава се бе връщал в апартамента поне веднъж. Как иначе се бяха озовали тук дрехите? Нямаше никакъв смисъл да чука сега само защото вече идвах в съзнание. Беше си неговата бърлога в края на краищата. Той можеше да си влиза, когато си пожелае. И така, кой чукаше?

Тихо пристъпих към вратата. Можеше да се окаже и фалшива тревога. Някой наркоман, дошъл да търси Ботиста. Но се съмнявах. Няколко минути чукането беше равномерно, тихичко, някак учтиво. Един наркоман или щеше да се откаже, или вече да думка с юмруци. Това не бе случайност. По дяволите, отвън се беше появил някакъв нов играч.

Допрях дулото на пистолета в центъра на вратата, на метър и нещо от пода. Така, ако дръпнех спусъка, куршумът щеше да пробие дървото и, с малко късмет, да улучи човека от другата страна. Отново се почука. Аз се надвесих напред и погледнах през шпионката.

И видях най-жалкото човешко същество, което можех да си представя.

Беше млад азиатец на около двайсет и четири-пет години, болезнено мършав, който лесно можеше да мине и за тийнейджър. Не го познавах. Беше кльощав недохранен и носеше черен костюм „Армани“, който му беше поне с два номера по-голям. Вратовръзката му висеше до чатала, а между шията и яката му имаше два пръста луфт. Да се каже, че беше притеснен, би било твърде слабо. Той трепереше като лист. И вероятно имаше причина. Беше такава хърба, че да го духнех, щеше да падне.

Той отново почука.

Дръпнах назад ударника на пистолета. Кой беше тоя тип?

Очевидно не беше дошъл да ме убива. По вида му си личеше. Едва ли имаше повече от метър и шейсети четиресет и пет кила. Сам по себе си дребният ръст не означава, че не можеш да държиш пистолет, но този нещастник просто не приличаше на убиец.

Огледах го на всички подозрителни места. Под мишниците си нямаше нищо — кобур, препасан под сакото, би изглеждал гротескно на физиката му. Ръцете му бяха празни. Сакото му висеше свободно надолу, без нещо да издува джобовете, а коланът му бе толкова стегнат и впит в корема, че едва ли имаше пистолет отзад на кръста.

Имаше известна вероятност да носи сгъваем нож на глезена, шпионката не ми позволяваше да виждай чак до там. Но дори и да беше така, аз щях да му прекърша врата още преди да бе посегнал към него. Ако се надяваше да ме изпревари, щеше да е умрял, преди тялото му да падне на пода. Дръпнах веригата и открехнах вратата.

— Да? — попитах аз, като си придавах сънен вид.

— Здравейте — каза хлапакът на перфектен английски. — Това ли е стаята на господин Утис?

— Кой пита?

Той се поклони, извади визитка от джоба си и ми я подаде през пролуката във вратата. Бялата картичка ухаеше леко на парфюм и беше съвсем празна, ако не се смяташе числото 432, отпечатано с тлъсти черни цифри от едната й страна, и едва забележимият бял воден знак с форма на обикновен сандал от другата.

— Какво е това?

— Моят работодател моли да го посетите.

— И кой, по дяволите, е твоят работодател?

— Тук не мога да ви кажа, но той желае да ви уверя, че ви желае доброто и няма лоши намерения към вас и че нищо лошо няма да ви се случи, ако дойдете с мен незабавно и с мир.

— Съжалявам — казах аз. — Припознал си се. Аз съм Жак Фишер. Не познавам никого на име Утис.

— Моля да ме извините, господине — каза хлапакът, — но съм абсолютно сигурен, че вие сте човекът, когото търся.

— Да бе, да!

— Един наш сътрудник ви е видял днес в „Тамани Хол“ — каза той. — Представили сте се на портиера като господин Утис. След това сте проникнали с взлом в един от апартаментите на хотела с цел да го претърсите. Като сте си тръгнали твърде бързо, за да му дадете възможност да ви се представи. Но ако предпочитате друго име, бих се обръщал към вас, както пожелаете.

Не отговорих.

— Ако обичате, господине — каза хлапакът. — Таксито ме чака.

— Как ме откри, дяволите да те вземат?

— В град като този няма тайни — каза той. — Моля ви. Оттук.

— Помислих малко.

— И какво ще стане, ако откажа?

— Ще се върна при моя работодател и ще му предам решението ви. И в двата случая нищо лошо няма да ви се случи. Поне не веднага.

— Ами тогава ще рискувам — казах аз и понечих да затворя вратата.

И в този момент хлапакът посегна към джоба на сакото си.

По инстинкт се пресегнах, сграбчих го за косата и приклещих главата му между вратата и касата. Има много модели малки пистолети, които се побират в джоб на сако. Стисках го здраво за косата, дори с риск да ми остане в ръцете. А пък, което беше още по-важно, в тази поза ръцете му бяха извити под неудобен ъгъл. Нямаше никаква възможност да стреля по мен. И за да не остане и капка съмнение, забих дулото на пистолета си в шията му.

Хлапакът замръзна на място. Не оказа никаква съпротива, само дето целият се разтрепери и се загърни като глист.

— Какво търсеше в джоба си? — попитах аз.

— Моля за извинение — изхленчи той. — Имам указания да ви покажа нещо, в случай че откажете нашата покана.

— Какво да ми покажеш?

— Намира се в един плик — каза той. — Не знам какво точно има в плика, но ви се кълна, че съм невъоръжен.

Бавно и несръчно хлапакът бръкна в джоба на сакото си, порови вътре и извади малък хартиен плик. Разкъса го и го наклони на една страна, докато от него изпадна миниатюрен син сапфир, после го повдигна пред очите ми, за да го видя.

— Моля ви, господине — каза той, — елате с мен и може евентуално да сключите сделка.

31

Както ми беше казал младежът, отвън чакаше такси. Когато се качих, той бе притиснал кърпичка към устата си и стискаше очи, сякаш се опитваше да не повърне. Донякъде ми беше жал за него — беше момче за всичко и ако нещо се изпортеше, пръв щеше да опере пешкира. Всеки гангстер с два грама мозък в главата би трябвало да се досети, че нищо не ми струва да убия пратеника му. По дяволите, има хора, които биха му хвърлили един хубав бой просто така, заради принципа. Шофьорът на таксито беше усилил климатика докрай, а от това хлапе все тъй капеше пот. Което си имаше и своята причина. Аз през цялото време го държах на мушка с пистолета, който стисках в сака си, без да се вижда отстрани.

Едно погрешно движение и щях да го отвея като сламка.

Когато потеглихме, го огледах по-отблизо. Фактът, че се придвижваше с такси, показваше ниския му статус в организацията. Освен това почти със сигурност беше местен, понеже не поглеждаше навън през прозореца. Явно познаваше маршрута. Освен това се бе обърнал към шофьора на кантонски, но ползваше португалските наименования на улици и места. Това е присъщо единствено на коренните жители на Макао.

Дори някои таксиджии не знаят старите португалски имена. Трето, беше невъоръжен. Нямаше дори джобно ножче в себе си, а шефът му го бе изпратил да ме вземе от онзи бардак. Което потвърждаваше подозрението ми, че е лесно заменим.

Погледнах надолу и се престорих, че изтръсквам прахта от панталона си. Видях, че джобовете на хлапака са издути от дебели издължени паралелепипеди, които можеха да бъдат само стари мобилни телефони, поне четири на брой. Вероятно ги ползваше по същата причина, по която и аз. От всеки набираше по един номер и после го изхвърляше, за да не може полицията да го проследи.

Докато пътувахме, той извади един от телефоните — от онези, които се сгъваха на две, — разгъна го и набра някакъв номер. Разговорът не продължи дълго и той не каза кой знае какво, но знаех, че става дума за моето пристигане. Чух от другата страна приглушен мъжки глас, който му отговаряше на китайски. Разпознах само две думи от разговора: дай ло. Дявол да го вземе! Това бе последното, което исках да чуя. Буквално, дай ло означава „голям брат“, но се превежда и като „вуйчо“ — обръщение към по-възрастен и високопоставен мъж. В случая означаваше кръстник, във всички значения на тази дума.

Хлапакът работеше за някоя от триадите.

В миналото няколко пъти ни се бяха пресичали пътищата с тези триади. При първото ни идване с Анджела в Макао в подземния свят на Китай още цареше хаос. Старият Дракон беше убит, а вуйчовците от Вътрешния кръг бяха натикани по затворите, така че имаше вакуум във властта. Трите най-големи престъпни групировки бяха започнали да се цепят на по-малки и по-сплотени групички. Макар все още да ползваха старите си имена, на практика те се бяха превърнали в различни организации. Членовете им, родени в Заградения град на Коулун, не харесваха хора от Кантон. Един помощник-шеф на триадата 14К от Хонконг Айланд не би бил добре дошъл на територията на 14К в Цим Ша Цуи, което е само на няколко километра от там, понеже районът се държи от съвсем различни хора. Новите гангстери съблюдаваха традициите, но бяха по-дискретни в изявите си. Макар организациите им да наброяваха сериозна членска маса, малцината с реална власт в тях предпочитаха да се движат в по-компактни и по-надеждни кръгове. Като цяло триадите заприличваха все повече на масонски ложи, отколкото на класическата мафия. Някои фракции изобщо бяха престанали да се занимават с незаконна дейност. А онези, които продължаваха да си работят постарому, постепенно оредяваха откъм членове. В доброто старо време една банда можеше да наброява четири-пет хиляди мъже и младежи само в Макао. Вече не. Откакто властите разрушиха с булдозери Заградения град през 87-а, числеността им беше намаляла чувствително и никога повече не се възстанови. Казах си, че този младок вероятно е от някоя от отцепническите банди.

Извадих визитката, която ми беше дал. Никога преди не бях чувал триадите да ползват такива, но в известен смисъл имаше логика. Китайските банди са организирани на различен принцип в сравнение с американските аналози, но имат и нещо общо помежду си: всеки член си има длъжност, а всяка длъжност — наименование. А в Хонконг всяка длъжност има и номер, заимстван директно от Книгата на промените. Големият шеф, или Дракона, винаги е № 489. Поразрових в мозъка си, за да си припомня различните номера. Ако Паметта не ме лъжеше, с № 432 като на тази картичка се обозначаваше вестоносецът, пратеникът. Американците му викат парламентьор. Неособено важна длъжност във всеки случай. Един парламентьор има неблагодарната задача да говори от името на групата, с което спестява необходимостта на по-висшестоящите членове да се разкриват пред обществото. По същество именно той е публичното лице на китайската мафия. Той е човекът, който пише бележките с искане на откуп; той е и онзи, който напомня на собствениците на магазини за неплатени вноски за охрана. Освен това, ако бандата иска да изпрати послание на външен човек, най-напред праща него. Ако външният човек не хареса онова, което има да му казва бандата, и вземе, че убие вестоносеца — не е голяма загуба. Парламентьорът обикновено е лесно прежалим.

И този хлапак отлично се вписваше в ролята си.

Движейки се на запад, стигнахме чак до пренаселената стара колония с нейните вечни задръствания. Опитвах се да проследя маршрута ни, за да знам как да се върна. Пътят беше сложен, изпълнен със завои, но на парламентьора сякаш не му пукаше дали ще го запомня или не. Стиснал устни, аз гледах как мрачните бетонни кули на гетата прелитат покрай прозорците на таксито.

Минахме казиното на „Гранд Лизбън“ и накрая стигнахме до доковете, близо до входа за континента. Улиците наоколо бяха задръстени от коли. Още сив бетон, още мотоциклети и скутери. От там свихме по една пуста странична уличка и след една-две преки стигнахме до малък градски площад в европейски стил. Таксито полека намали ход и спря до един повреден фонтан.

Парламентьорът каза нещо на шофьора на кантонски. След кратък разговор между тях, през който аз поглеждах ту единия, ту другия, те сякаш се споразумяха за нещо. Хлапакът подаде на шофьора някакви пари. Изчаках го да слезе пръв, за да не го изпускам от поглед, като през цялото време държах пръста си на спусъка. В момента, в който затворих вратата, таксито потегли, обърна и пое назад по същата улица, от която бяхме дошли. Казах си, че човекът едва ли би желал да се намира тук повече от мен.

Това гето беше някак различно от останалите. Беше по-старо и дори още по-запуснато; пространството около фонтана бе осяно с черни торби с боклук. Вратите на няколко жилищни сгради бяха заковани с шперплат, а между тях още се развяваха въжета с отдавна забравено пране. Наоколо не се виждаше жива душа. Единствената светлина идваше от най-далечния ъгъл на площада, където имаше ресторантче с примигващ неонов надпис. Не можех да прочета името му, но различих една отделна дума. Макар да не говоря португалски, тази дума я бях виждал разлепена по витрините на барове в Сао Пауло и я бях чувал да се изговаря в Южна Франция. Boate. Означава навсякъде едно и също.

— Последвайте ме, господин Утис — каза хлапакът. — И добре дошли в нощния клуб.

32

Дявол да го вземе, „клуб“ едва ли беше най-точното описание на това място. Дори „кръчма“ би било твърде ласкаво. Може би улична сергия, но с четири стени и врата. По-скоро не врата, а дупка в стената. На пръв поглед напомняше обикновена кръчма с под от мръсни белезникави плочки и ярки флуоресцентни тръби, провесени от тавана. Касовият апарат беше зад продълговат стъклен шкаф, в който при нормални обстоятелства би трябвало да има изложена храна. Сега обаче подгряваните на пара тави бяха празни. Помещението беше толкова тясно, че трябваше да се провирам на една страна между масите.

Доколкото можех да забележа, на касата нямаше никой. Нямаше нито келнери, нито гости, насядали около масите. Лампите светеха, но това нищо не означаваше. Единственото нещо, което се движеше, беше часовникът на стената, който имаше форма на керамична котка с човешко тяло, махаща с лапа над главата си на секундни интервали. Преди време бях виждал нещо подобно в Япония; смята се, че носи късмет.

Но аз по някаква причина не се чувствах чак толкова късметлия.

Хлапакът ме поведе към задната стаичка. Минахме през завеси в яркочервен цвят с надписи на китайски и се озовахме в кухнята. В ъгъла мъж със зацапана униформа на готвач миеше чинии и не ни забеляза. Малко встрани четирима дядовци с цивилни дрехи бяха насядали около една маса, пиеха бира, пушеха и побутваха плочки на маджонг. Намираха се у дома си. Нито един от тях нямаше вид да е под шейсет, бяха мърляви и окъсани. Единият беше с рибарска шапчица и тъмни очила. Другият — с хавайска риза, извадена над джинсите. Останалите двама бяха по мръсни тениски без ръкави и къси гащи с ластик вместо колан. Единият изтръска цигарата си в празна бирена бутилка, после избърса пръсти в тениската си, погледна към мен и се изплю. На дясната му ръка имаше избледняла татуировка на червен дракон.

Ако трябваше да гадая, това бяха вуйчовците. Да си гангстер в тази част на света е семеен бизнес от люлката до гроба, който се предава от баща на син в продължение на поколения. В момента, когато навършат осемнайсет, момчетата полагат клетва, след което полицията почва да ги арестува. Много си правят татуировки, като този с червения дракон, за да покажат принадлежността си към организацията. Младите биват карани да пренасят дрога през залива и повечето ги хващат още при първия опит. Всеки изкарва по три до пет години в лагер на континента, но след като се върне, бива посветен за цял живот. Церемонията включва кадене на тамян и произнасяне на разни клетви. От този момент нататък няма връщане назад. Ставаш част от бандата до смъртта си. Тук не са свикнали да ползват наемници като мен.

Бяхме стигнали горе-долу до средата на стаята, когато моят парламентьор вдигна ръка и ми даде знак да спра.

— Преди да продължим нататък, господин Утис, трябва да ви взема пистолета.

Аз се заковах на място, но не казах нищо.

Вуйчовците прекъснаха играта и се загледаха с любопитство в мен. Муха да бръмнеше в стаята, щеше да се чуе. Вероятно никога преди не се бе случвало някой да им се опъне. Единият дръпна от цигарата си и издиша дълга струя дим към мен. Седяха и ме гледаха, сякаш бях с три глави. Отначало не го бях забелязал, но сега ми направи впечатление, че онзи тип с хавайската риза имаше малък сребрист револвер в колана отзад на гърба. Старите гангстери не се отличаваха с особено твърда ръка, нито с остро зрение, но в случая това нямаше да ми помогне. Бяха четирима срещу един. Ако извадех моя и откриех огън, тук щеше да заприлича на Додж Сити.

— Моля ви, господин Утис — повтори хлапакът. — Ако обичате, пистолета.

„Готвачът“ зад мен се отдръпна от мивката и обърса ръцете си. Видях в огледалото как бръкна под престилката и извади огромен кухненски нож. Държеше го отстрани до тялото си, сякаш там нямаше да го видя. Тъпичко, кретен.

— Тук съм при условия, които сам определям, ясно ли е? — отсякох аз и бръкнах със свободната си ръка в джоба. — Това означава, че ако ми е нужна защита, ще я имам.

— Не сме дошли тук, за да ви причиним зло — каза хлапакът.

— Значи сте взели тъпо решение — заявих аз. — Защото, ако се опитвате да ми наложите волята си, някои ще пострада.

— Готов сте да умрете заради някакво огнестрелно оръжие?

— Не знам — отвърнах аз. — Но преброявам тук шестима, а имам седем патрона.

Стаята отново утихна.

Готвачът ме огледа преценяващо и леко притеснено; забелязах как очите му се спряха върху сака, който носех през рамо. Старецът с револвера се облегна назад.

— Сигурен съм, че за вас можем да направим изключение — каза хлапакът.

Той се обърна с гръб към мен, така че да не виждам лицето му, и ме поведе навън през задната врата. Допусках, че се е почувствал неудобно. Нямаше как да е другояче. Задържа ми вратата, за да мина. Отвън имаше тясна бетонна тераска без парапет, не повече от метър на ширина. Под нея стръмен склон се спускаше право надолу към океана. Някъде долу в ниското се чуваше плисък на прибой. Вдясно от нас, под прав ъгъл спрямо брега, навътре в океана се вдаваше вълнолом от груби, неодялани камъни, замазани отгоре с малко цимент.

Океанът беше неестествено спокоен. Вероятно, откакто бе спрял дъждът, и вятърът бе утихнал. Черната водна повърхност се простираше до безкрая. Не можех да кажа къде се събираха морето и небето. Навън вече мръкваше, виждаше се един-единствен прожектор. Друг готвач се беше облегнал на стената и пушеше цигара до купчина торби с боклук. Той ме изгледа. Едва ли всеки ден виждаше външни хора да идват на това място. Хлапакът ми направи знак с ръка да продължавам без него.

На вълнолома ме чакаха двама мъже. Единият седеше на сгъваем стол, а над него се бе надвесил другият — огромен мъжага, едър като вол, облечен с черна тениска и джинси в същия цвят. На вид едва ли имаше повече от двайсет и пет. Татуировките по ръцете му изглежда пресни. Типичен бодигард.

А на стола пред него седеше Дракона.

Лицето му не се виждаше под този ъгъл, но беше видимо по-дребен и по-стар от четиримата вуйчовци, които вече бях видял. Беше с широкопола рибарска шапка и джинсово яке, а в ръцете си държеше въдица дори когато се изкачвах по каменната стена, за да го поздравя, той не се обърна да ме погледне. Продължаваше да се взира напред, не изпускайки от поглед влакното.

Когато погледнах назад, хлапакът се прибираше в ресторанта. Това не ме изпълни с кой знае каква увереност. Щом собствените му слуги се бояха толкова от него, какво ли можеше да направи този стар рибар на чуждестранен дявол като мен?

Ръката ми стискаше дръжката на пистолета в сака.

Докато пътувахме насам, си бях помислил, че ме водят на среща с типичен мафиотски патриарх на фамилия, изтупан в скъп костюм и заобиколен от бодигардове в двореца си на Тайпа, или поне с някой нахакан млад бос, дорасъл да притежава пентхаус на „Котай“. Този човек тук приличаше на пенсиониран бачкатор. Някакъв дядка. Наближаваше осемдесет и лицето му беше издължено и сбръчкано. Носеше очила с дебели лещи. До стола му имаше подпряно бастунче. Той все така не поглеждаше към мен и по никакъв начин не показваше, че усеща присъствието ми. Просто си седеше на стола с въдица в ръка, сякаш нищо не бе в състояние да го извади от безметежното му спокойствие.

Когато дойдох на около метър и половина, спрях и зачаках покана да се приближа още. Същевременно не изпусках от поглед бодигарда. Беше един от най-яките мъже, които някога бях виждал, поне метър и деветдесет и пет, ако не и два, с фигура на културист, свикнал да печели битките си с поглед. Можеше да прекърши врата ми с два пръста. Трябваше просто да изчака, докато се поразсея малко, и да пристъпи зад мен. Едно бързо движение, едно кратко изпукване на прешлени и после щеше да бутне трупа ми направо в морето. След ден-два бреговата охрана щеше да го извади от водата и никой нищо нямаше да разбере.

Бодигардът измъкна отнякъде пластмасов стол и го постави до този на шефа си. Аз го огледах. За да седна на него, трябваше да обърна гръб на този орангутан.

Мълчах.

Старецът също.

Стоях до него и го гледах как подръпва влакното, докато плувката правеше леки вълнички по повърхността на водата. Подухна хладен ветрец и той въздъхна дълбоко. След което най-после заговори. Макар и със силен хонконгски акцент, английският му беше доста добър. Говореше бавно и натъртено, като нито веднъж не се обърна, за да ме погледне.

— Не ти е нужен пистолет — каза той. — Ако исках да те убия, можех да го направя по всяко време.

Извадих пистолета от сака и го провесих отстрани до тялото си, незаплашително, с показалец извън скобата на спусъка. Картите вече бяха сложени на масата. Държах да покажа на Дракона, че не ме е страх от него. Ако се стигнеше дотам, можех да му пръсна черепа, преди горилата му да успее да ми прекърши врата и да бутне трупа ми в морето.

Без да помръдвам от мястото си, заявих:

— С цялото ми дължимо уважение, господине, предпочитам да си е у мен.

Бодигардът посегна за своето оръжие зад гърба си, но шефът вдигна ръка и го отпъди с жест. Аз приседнах до него, като поставих пистолета в скута си, за да се вижда. Между двама ни имаше малка червена хладилна чанта. От нея се подаваха две издължени бутилки с някаква местна бира и малка кутийка със стръв. Под леда се виждаше тялото на уловена риба, както и мачетето, с което бе отрязана главата.

— Можеш да си задържиш пистолета — каза старецът. — Макар че няма да ти е нужен.

— Кой сте вие? — попитах аз. — Защо съм тук?

— Името ми няма значение — отвърна той. — За мен е важно да знаеш само едно. И ти вече го знаеш. То е причината да си тук сега.

Не казах нищо.

— Разбираш ли какво искам да кажа, господин Утис?

Кимнах. След секунда мълчание извадих белия плик от горното джобче на сакото си и внимателно го разтворих, за да не изпадне сапфирът. Хванах малкия камък между палеца и показалеца си и го вдигнах нагоре, за да го видят и двамата. Бодигардът каза на стареца нещо на кантонски и той се усмихна.

— Този сапфир е мой, господин Утис — продължи старецът. — Макар че имам още много. Този ми бе доставен преди много седмици, както става всеки месец. Вчера очаквах още.

Аз мълчах.

— Казаха ми, че са у жена ти — продължи той. — Вярно ли е?

Въпросът му ме свари неподготвен. Замръзнах и няколко мига мислих. Разбира се, че сапфирите не бяха у мен. Държах един в ръката си, имах и втори в пакета с цигари. Останалите ги нямаше. Само дето нямах намерение да му го казвам. Той очевидно имаше причина да ме повика при себе си. Ако му кажех, че сапфирите са у мен, щеше да ме завърже за един стол и да вади зъбите ми един по един, докато му кажех къде са. Ако му кажех истината обаче, можеше просто да кимне на бодигарда си и той да ми пусне един куршум в черепа. Стигнеше ли до извода, че не мога да му бъда от полза, щеше да ме убие просто задето се бях държал непочтително и му губех времето. Трябваше да решавам бързо. Затова с каменно лице избрах най-дипломатичния възможен отговор.

— Не знам къде са — казах. — Но мога да ви ги намеря.

— Добре — каза той. — Значи няма да ме лъжеш. Можем да се разберем цивилизовано.

Аз мълчах. Старецът отново вдигна поглед към океана и нагласи очилата си.

— Ловиш ли риба, господин Утис?

— Не — отвърнах аз. — Израсъл съм в пустинята.

— Трябва да се научиш — каза той. — Ще ти бъде от полза.

Кимнах.

— Лесно е — каза той. — Сядаш и чакаш. Гледаш водата. Откъм океана повява хлад. Не се потиш толкова. Пиеш си бирата и забравяш всичко. После, когато рибата е готова, усещаш подръпването на влакното. Кой знае? Може пък да хванеш някоя голяма. Да се похвалиш на всички. Да зарадваш жена си.

Аз мълчах.

— В Куандзъ ловяхме риба по специален начин — продължи той. — По древна традиция. Отпреди хиляда години. Вече не се среща често, освен да се покажем пред чужденците. Ловим риба с птица. Това знаеше ли го?

Поклатих глава.

— Човек излиза през нощта на сал с книжен фенер — казва той. — Чака, докато всичко утихне, наоколо е мрак, той е далече от брега. Водата е дълбока, рибите спят. Но той не е сам. На сала с него има голяма птица, дето лови риба. Тук й викаме юин. Знаех как е на английски, но съм забравил. Едни големи красиви птици с дълги шии. И тъй, когато се стъмни напълно, мъжът връзва шията на птицата с връв. Не я стяга прекомерно, за да може да диша. После изскубва дългите й пера, да не избяга от сала. Птицата се съпротивлява, но той е господарят, а тя е негов роб. И той трябва да й го набие в главата. Птицата няма да оцелее без рибаря. Без дългите си пера тя не може да лети. И когато дойде моментът, рибарят взема пръта и потапя птицата под водата. Отначало тя се съпротивлява, но добрият рибар не се дава лесно. Той по-скоро би удавил птицата, отколкото да я остави да му се изплъзне.

И тъй, скоро птицата престава да се бори и се потапя във водата. И тогава, заплува ли веднъж в дълбокото, се случва нещо. Инстинктът й проработва. Тя се гмурва надолу и почва да върши единственото, което умее. Да ловува. Забравя за господаря си. Забравя за връвта около шията и за пръта, който я притиска надолу. Забравя за изскубнатите си пера. Гмурва се към дъното и подгонва всичката риба, която й се изпречи, точно както би направила, ако беше свободна. Гони я, докато не налапа някоя. След което, без да му мисли, я гълта и излиза на повърхността. Рибарят измъква птицата с пръта си и я мята на сала. Тя не може да диша, задушава се. Рибата, все още жива, е заседнала в гърлото й. Връвта около шията не й позволява да я преглътне. Сега, ако не е рибарят, тя ще се задуши с плячката, която не може да изяде. Трябва да я даде на рибаря, иначе ще умре. Рибарят се смилява. Отваря със сила клюна на птицата и измъква рибата от гърлото й. Това е първият му улов. След което отново потапя птицата под водата. И отново. Ден след ден, месец след месец. След много месеци птицата се приучва да обича рибаря. Защото знае, че той винаги ще я спаси. Затова тя му хваща все по-големи и по-големи риби. Гладна е, но не може да се нахрани. По цял ден лови риба, но преглъща само най-дребните рибки. Гладът я подлудява. Хваща все по-едри риби. Не след дълго улавя толкова голяма риба, че рибарят не може да я извади от човката й. Рибата е заседнала в гърлото й. И тогава рибарят прави единственото нещо, което е по силите му. Изважда ножа и прерязва гърлото на птицата, за да извади заседналата риба.

— Разбираш ли, господин Утис, птицата върши онова, което й е в природата — каза старецът. — Ако улавяше само дребни риби, връвта около шията й нямаше да й пречи да се нахрани до насита. Но гладът е всевластен. Инстинктът трудно се преодолява. Птицата гони все по-едри и по-едри риби, докато попадне на такава, която й присяда. Същото е и с хора като нас, не мислиш ли? Лакомим се за все по-големи и по-големи неща, докато не попаднем на такова, което ще ни струва живота.

Аз мълчах.

— Ти си като тази птица, господин Утис — продължи старецът. — Забравил си за връвта и си се опитал да погълнеш твърде голяма хапка. Може и да не го знаеш още, но тя ти е приседнала. Не ти се сърдя. Не ти мисля злото, задето си взел нещо, което е мое. Ти си престъпник и вършиш онова, което ти е в природата. Но аз съм рибар, господин Утис. Аз също трябва да сторя онова, което природата ми повелява.

Той се обърна и за пръв път ме погледна. Зениците на очите му бяха замъглени, почти бели. Погледът му минаваше през мен, сякаш ме нямаше. И тогава за пръв път си дадох сметка, че човекът беше полусляп. Преглътнах и се загледах в далечината, над повърхността на океана.

Рибарското влакно се полюшваше във въздуха.

— И тъй, какво ще правим оттук нататък, господин Утис? — попита той. — Ще ми върнеш ли рибата, или да ти прережа гърлото?

33

— Имал си договорка с контрабандистите — казах аз.

Няколко мига старецът мълча. Намести очилата си, усмихна се лекичко, после отново насочи вниманието си към въдицата. Да му се не види! Чудех се какво е неговото участие в схемата, но сега вече знаех. Неговата банда беше в съдружие с контрабандистите. Нападайки онази яхта, Анджела несъзнателно бе обрала една от триадите, като при това бе прекъснала и цялата й верига на доставки.

Понечих да попитам нещо, но се спрях. Изражението на лицето му казваше всичко. Чудех се защо ли Анджела не ми бе споменала за него, но тя явно не знаеше. Един внесен контрабанда камък минава през много ръце, докато стигне до кутийката за бижута на някоя богата жена, а Анджела нямаше как да знае за всичките. Този човек беше един от многото посредници. Като се замислех, това беше повече от очевидно. За да продават сапфири с такова невероятно тегло и качество, онези контрабандисти нямаше как да са действали на своя глава. На тях им бе нужен купувач на едро, който да пласира камъните на пазара. В края на краищата не може един мърляв бирмански куриер да влезе в изискан бижутериен магазин в Хонконг и да тръсне торбичка с необработени камъни на масата. Би било глупост. Ще го хванат на момента. Освен това колко ли бижутерийни магазина разполагат с цяло състояние в брой, за да плащат на паравоенни наемници? Това просто не е техният бизнес. А един контрабандист не приема чекове.

Следователно, за да продадат камъните на картелния пазар, бирманските контрабандисти се нуждаят от човек, който да улесни задачата им.

И се обръщат към рибаря.

Имаше най-различни начини, по които той би могъл да участва в процеса. Може би беше посредник, препродаващ камъните чрез подставен бижутер срещу процент от печалбата. Или пък самият той беше купувач. Можеше да купува камъните директно от контрабандистите и да ги препира на сивия пазар чрез корумпиран търговец на едро. По дяволите, можеше и цялата схема да е негова. Да кажем, купува камъните директно от Бирма и наема хора с яхти да му ги прекарат.

В крайна сметка нямаше голямо значение какъв бизнес модел прилага. Този стар рибар вземаше процент от всеки сапфир, който минаваше през града му.

Докато не се бе появила Анджела, за да сложи край на всичко това.

Старецът облиза устни и потропа с крак по каменния блок под себе си. Чувах как се плискат вълничките в основата на вълнолома. Той не ме поглеждаше, не се усмихваше, не казваше нищо. Само ъгълчето на устата му потрепваше едва-едва.

— Какво искаш от мен? — попитах аз.

— Мисля, че знаеш — отвърна той. — Имаш избор. Дай ми рибата или умри, опитвайки се да я преглътнеш,

— Искаш си сапфирите? Това ли било?

— Не само това — каза старецът. — Искам да ми се поклониш и да ми покажеш уважение. Твоята кражба ми струва не просто пари. Струва ми пропуснати възможности. Струва ми ценен съдружник. Единственият, който беше способен да ми пренася камъните. Ти ме лиши не само от едномесечна печалба, господин Утис. Ти разруши онова, което бях съграждал с години.

— И какво ще направиш сега?

Старецът мълчеше.

— Да забравим миналото — предложих аз. — Било, каквото било. Да поговорим за бъдещето. Какво искаш да направя за теб?

— Хвърли оръжието — каза той.

— Още не — отвърнах аз.

Той ме изгледа, наклонил глава на една страна.

— Чу какво казах — продължих аз. — Виж, отначало не разбирах защо ме докара тук. Защо му е притрябвало на един гангстер от старата школа като теб да разговаря с някакъв си там натрапник като мен? Това не е в стила на триадите! Ако наистина си мислиш, че съм откраднал от теб, нямаше да ми пращаш смотания хлапак с такси. Не! Щеше да ми проводиш двама-трима биячи с мачете и чували за боклук да ме разфасоват. Ти може да управляваш бандата си от задната стаичка на своята кръчма, но не можеш да ме заблудиш. Ти си човек с ресурси. Имаш бодигард, който по цял ден се навърта около теб и те гледа как ловиш риба. Ако наистина ти дължах нещо, сега щях да съм разчленен на шестнайсет парчета. И така, защо съм тук?

Вдигнах пистолета и се прицелих в главата на стареца, точно между очите. Но той все така мълчеше.

— Отначало не го знаех, но сега се досещам — казах аз. — Защото ти трябвам.

Той поклати глава.

— Сега е твоят шанс, нали така? — казах аз. — Можеш да ме заплашваш колкото си щеш, но това не променя фактите. Докара ме тук, понеже си си наумил, че можеш да получиш нещо срещу нищо. Безплатни сапфири направо от ръцете на робите в мините. Докато ония генерали в Бирма бяха на власт, колко беше твоят дял от печалбата? Десет процента? Петнайсет? Сега, след като вече ги няма, можеш да прилапаш всичко, така ли? И си мислиш, че като ме сплашиш, ще ти дам камъните ей тъй, без нищо, та просто да се обърнеш и да ги продадеш на черния пазар. Като този път задържиш всичките пари за себе си. Аз не съм те прецакал. Дадох ти златна възможност. Като отстраних посредника. И затова съм сега тук, нали? Каквото и да ми приказваш за риба и рибари и за рязане на гърла, аз не съм твой враг. Аз съм печелившият ти билет от лотарията, дяволите да те вземат!

— Голям си късметлия, господин Утис.

— Тъй ли? И защо?

— Защото си прав. Аз наистина не съм купил сапфирите, които ти открадна. Не губя нищо.

— Все пак не разбирам защо от това следва, че съм късметлия.

— Защото си още жив.

Не казах нищо.

— Прав си, господин Утис — продължи той. — Ако беше откраднал от мен, щях да те убия. Да ти прережа гърлото и да те хвърля за храна на рибите. Да заякнат. Щях да издиря жена ти, приятелите ти, децата ти. Щях да ти запаля къщата, да изгорят в нея. Да им дам да се разберат.

— Само че аз съм тоя, който държи пистолета — казах аз, като запънах ударника назад, за да му покажа, че не се шегувам.

— Донеси ми сапфирите тази вечер, господин Утис — каза той. — Имаш срок до един след полунощ. Това са три часа. Ще дойдеш при мен и ще ми донесеш двайсет хиляди евро в брой. И ще ми поискаш прошка, след което ще се махнеш веднъж завинаги от моя град. Разбираш ли?

— И защо смяташ, че ще го направя? — попитах аз.

— Защото може да държиш пистолет в ръката си — каза старецът, — но аз не съм просто рибар. В ръката си аз държа целия град.

34

Преди да се усетя, бодигардът измъкна отнякъде гладкоцевна пушка. Не знам къде я беше скрил, може би в някоя цепнатина между скалите, но това нямаше значение. Изведнъж видях завряно в лицето си дванайсеткалиброво дуло и не можех нищо да направя по въпроса. Беше стара помпа с отрязана почти до края цев. Цялата пушка с приклада беше дълга може би колкото ръката му от лакътя до китката. Всъщност и прикладът беше отрязан, останала бе само една ръкохватка, увита в изолирбанд. Той не се прицели особено прецизно, но едва ли беше и необходимо. От това разстояние беше изключено да не улучи. Един патрон, зареден със сачми за едър дивеч, щеше просто да ми отвее главата. Човекът беше доста ловък. Едва я бе вдигнал, и чух отчетливото щрак-щрак на механизма, който подаде патрон в цевта.

Известно време и старецът, и аз мълчахме. Просто стояхме и се държахме взаимно на прицел, докато прибоят се плискаше в основата на вълнолома и морската вода се превръщаше в пяна. Накрая аз се усмихнах, после избухнах в смях. От години не се бях забавлявал така. Освободих ударника на пистолета, като го придържах с палец, след което отпуснах ръката си с оръжието отстрани до тялото.

— Хубаво! — казах аз. — Разбрах. Ако не ти играя по свирката, ще изпратиш целия град след мен.

— Цялата страна, господин Утис — каза той. — Знаещ ли колко хлапета тук искат да си имат свой мотоскутер? Колко татковци търсят пари за наем? Това са хората, с които разполагам. И всеки един от тях ще познава физиономията ти.

— Наистина ли искаш така да играем играта? — попитах аз.

— Намираш се в Макао, господин Утис. И трябва да си готов да играеш по моите правила.

— Е, добре — казах аз. — Ще играя, както ми кажеш. Ще ти донеса камъните, когато мога. Тук, на това място. Ще преглътна дори и мизерния хонорар, който ми искаш за направената услуга. Но държа да ми обещаеш едно нещо. След като ти се разплатя, с теб сме квит.

— Квит?

— Точно така — казах аз. — Квит. Приключваме един с друг. Нищо не си дължим. Нито аз на теб, нито ти на мен. Зануляваме сметката, ясно? След като свършим работата, аз си тръгвам и изчезвам веднъж завинаги. И с теб не се познаваме. Ти ще си вземеш парите, а аз получавам еднопосочен билет от територията ти.

Старецът се усмихна и погледна въдицата си.

— Разбрахме ли се?

— Да — отвърна той. — Доколкото е възможно.

— Да, доколкото е възможно.

Старецът направи знак на бодигарда си, който пристъпи напред и притисна дулото на пушката в слепоочието ми — толкова силно, че главата ми се люшна встрани. Предполагам, че шефът не беше свикнал да му се говори с такъв тон.

— Имам един въпрос — обадих се аз. — Как ме откри?

— Лесно — усмихна се снизходително той. — Портиерът в „Тамани Хол“ е от братята ми. Докторката, която ти е оправила ръката, също е от нашите. Никой не върши нищо в този град без мое разрешение. Беше въпрос на време да се срещнем и лично.

— Нямах това предвид — казах аз. — Че си ме открил чрез касапката, е ясно. Искам да знам преди това. Как изобщо научи за операцията със сапфирите? Как разбра за жената?

Може би и бодигардът не харесваше тона ми, защото ме блъсна с дулото на пушката, като едва не ме събори на земята. Но преди да бе имал време да ми стори нещо, старецът го отпъди с ръка и ме погледна с невиждащите си очи.

— В тоя град се говорят много лъжи, господин Утис. Но аз притежавам уникалното умение да чувам истината.

— Някой ти е казал — подхвърлих аз.

— А как иначе? — каза старецът. — Няма почтеност сред разбойници, господин Утис. В моя град ти си съвсем, абсолютно сам.

Не можех да предложа нищо като коментар.

— Довиждане, господин Утис — каза старецът. — Надявам се, че можеш да си намериш пътя.

Не знаех как да реагирам. Старецът не се надигна от стола си, дори не се обърна да ме погледне. Продължаваше да се взира във влакното на въдицата си. Плувката подскачаше на леките вълнички. Бодигардът се дръпна крачка назад, но не свали пушката. Държеше ме на прицел, докато се изправях от стола. Обърнах се и понечих да тръгна обратно по вълнолома, но изведнъж ми хрумна нещо.

— Корморан.

— Моля?

— Така се казва птицата, която лови риба — обясних аз, докато се отдалечавах. — С връвта на шията. Казва се корморан.

Старецът не каза нищо. Стигнах до края на вълнолома и минах по обратния път през малкото му ресторантче. Всички ме гледаха мълчаливо. Чуваше се далечен вой на сирени. Погледнах часовника си. След малко повече от осем минути щеше да стане десет вечерта. Анджела сигурно се беше побъркала в очакване да й се обадя. Обратното броене на слепия рибар започваше в този момент.

Разполагах с три часа.

35

„Лотус Вейл Апартмънтс“, Макао

В същото време, на десет преки от нас, Лорънс спря мотоциклета си пред „Лотус Вейл Апартмънтс“. Извади телефона, за да се убеди, че се намира на вярното място, после свали стойката и паркира точно срещу вратата. Слезе и извади от страничната чанта на мотора сгъната на четири картонена кутия.

Входната врата не беше заключена, той я бутна и влезе. От тавана капеше вода и се събираше на локви по плочките около краката му. Лорънс беше свикнал с такива места, случвало му се бе неведнъж да търси подслон в изоставени сгради сред други бездомници. Беше спал в мръсотия и сърбал от локви застояла вода, която би изпратила всеки друг в болница. Докато се качваше нагоре, прокара пръсти по стената, за да усети пукнатините и неравностите по мазилката. Графитите от улични банди бяха различни, но като цяло сградата приличаше на всяка друга във всяко гето по света.

Когато стигна до четвъртия етаж, видя някакъв хлапак с кърпа на лицето и раница, пълна с флакони спрей, да маркира стената с гангстерски знаци. До момента беше написал „Забрави всяка мисъл за…“ с големи, издути като балони букви.

— Ей, малкият — обърна се към него Лорънс на кантонски. — Знаеш ли къде мога да открия Адриан Ботиста?

Хлапакът спря за момент да пише, обърна се и го изгледа. Не каза нищо. Само посочи нагоре към последния етаж.

— Заведи ме — каза Лорънс, но реакция не последва.

Той бръкна в джоба си и извади топка банкноти.

Свали ластика и ги разпери пред лицето му.

Очите на хлапака се разшириха и той го поведе нагоре по стълбите към единайсетия етаж. Когато стигнаха, той посочи подканващо с пръст към вратата.

Лорънс отброи няколко банкноти, пристъпи към парапета и ги хвърли надолу. Банкнотите запърхаха като есенни листа и момчето си плю на петите да ги гони.

Лорънс остана сам. Той почука на вратата на апартамента и застана така, че отвътре да го видят през шпионката. Някакъв мъж отвори, без да маха веригата.

— Адриан Ботиста? — попита Лорънс.

— Ъхъ. Тебе кво те интересува?

— Търся един човек — каза Лорънс. — Може да е идвал днес тук.

Ботиста го огледа преценяващо от глава до пети. Едрият мъж изглеждаше горе-долу прилично, облечен беше с някакво черно вълнено поло и кожени ботуши, опръскани с кал. Единственото гадно нещо по него беше дебелата окървавена превръзка на лявото му око. Сякаш някой го беше наръгал с нож. Цялата лява половина на лицето му беше облепена с лейкопласт. Това не се хареса на Ботиста. Мъжът имаше вид на човек, носещ неприятности.

— Чупката — каза той. — Не те познавам.

Понечи да затвори вратата, но Лорънс я беше подпрял отвън с крак. Ботиста отвори уста да го наругае, но мъжът го изпревари. Извади от джоба си пачка хилядадоларови банкноти, дебела колкото човешки пръст, и я разпери пред лицето му, после я хвърли вътре в стаята.

— Искам да ми отделиш пет минути — каза той. — Казвам се Лорънс.

Батиста го изгледа още веднъж подозрително, после се наведе, взе парите, пъхна ги в джоба си и отвори вратата.

— Окей — каза той. — Имаш пет минути.

Поведе го през завесата от мъниста към вътрешната стаичка на апартамента. Лорънс извади телефона си и прелисти галерията със снимки, докато намери една размазана, но цветна на човека, когото търсеше, направена при преминаването му през паспортен контрол на някакво летище. Показа му я и попита:

— Виждал ли си този мъж?

— Ъхъ — каза Ботиста. — За кво ти е?

— Знаеш ли къде е?

— В момента не — каза Ботиста. — Всъщност и аз се питам къде ли може да е. Чупи се, без да си плати сметката. Излязох да му купя дрехи, но когато се върнах да му ги оставя, беше в несвяст. А докато се прибера през нощта от бара, него вече го нямаше. Стаята на долния етаж, която давам под наем, беше празна. Вратата отворена, дрехите и провизиите ги няма. Питах двете наркоманчета долу във вестибюла, викат, че някакъв дребосък с боклучав черен костюм бил дошъл да го вземе. Тръгнали си от тук с такси.

— Полиция?

— Не, дума да не става — каза Ботиста. — Ченгетата никога не идват насам. И цялото каре да се запали и да изгори, няма да си мръднат пръста. Просто ще разчистят терена и ще построят още казина, тъй мисля аз. След десет години целият град ще прилича на Дисниленд.

— И кой го е взел, викаш? — попита Лорънс.

— Не знам.

— Опиши ми го. Американец, китаец, европеец?

— Китаец — каза Ботиста. — Мъж на около двайсет и пет. Тънък като глист. Това ми казаха двете наркоманчета. Ако искаш подробности, питай ги, те са долу. Освен ако не са излезли да се поразтъпчат или да изкрънкат по някоя доза на кредит от пласьора, трябва да са тук някъде. Абе, какъв е тоя кретен? Още като му видях физиономията, си рекох, че ще ми докара само неприятности.

— Остави ли нещо?

— Само флакон обезболяващи — каза Ботиста. — Плати на докторката, която му намерих, два бона, за да изкара парче шрапнел от ръката му, но отказа да вземе морфин. На тръгване е изхвърлил пълен флакон в боклука.

— А жена имаше ли? — попита Лорънс. — Бяла, с около десет години по-стара от него?

— Не. Сам беше.

— Сигурен ли си?

— Виж, казвам ти това, което знам. Нямаше жена с него. Нямаше никой с него.

— А носеше ли нещо? — попита Лорънс. — Някакъв тежък багаж? В кашон или може би в няколко куфара?

— Само малък сак през рамо. Почти без багаж.

— Кола имаше ли?

— Не, и кола нямаше. Трябваше да му повикам такси, за да го взема от кея.

— Добре — каза Лорънс.

— Добре? — повтори Ботиста. — Искаш да кажеш, това е всичко?

— Да.

— Айде бе? — настоя Ботиста. — Сигурен ли си, че не ти трябва още нещо? Тази превръзка на окото ти ми се вижда прясна. Сам ли се поряза?

Лорънс не отговори.

— Сигурно страшно те боли. Ако искаш, мога да те уредя с хубава стока. Чувал ли си за хидроморфон? В сравнение с него морфинът е направо като ментови бонбонки. Имам на дози по шестнайсет, по двайсет и четири, по трийсет и…

— Не.

— А какво ще кажеш за малко кетамин тогава? Имам най-добрия айс в града. Ще те трупяса за нула време.

— Имам си всичко, от което се нуждая — каза Лорънс и му подаде ръката си, облечена в ръкавица.

Ботиста замълча, поглеждайки я косо. Нещо не беше наред, но не знаеше точно какво. Лесни пари. Твърде лесни. Не, нещо определено не беше, както трябва. Непознатият май го пързаляше. Тук имаше някаква уловка. После си спомни за пачката пари в джоба си — повече, отколкото изкарваше за цяла, и то добра, седмица. Срещу такива пари, какво му пукаше за тоя фукльо и неговите игрички?! Той направи боязливо крачка напред и пое ръката.

При което с другата си ръка Лорънс му надяна гаротата.

Щом металната жица се уви около шията на Ботиста, Лорънс го притегли към себе си и дръпна халката, за да задейства устройството. Чу се пронизително свистене и механизмът сработи. Обикновено бяха нужни шейсет секунди, за да набере достатъчно сила и да отреже човешка глава, но Лорънс знаеше как да ускори процеса, обирайки ръчно луфта на примката. Той блъсна Ботиста назад и задърпа с всички сили жицата.

Усетил стягането на примката, Ботиста изцъкли очи и отчаяно започна да се мъчи с две ръце да я махне от шията си. Когато моторът се включи, той залитна напред и сграбчи Лорънс за яката. Успя да вкара палец между шията си и примката, макар че това едва ли щеше да му помогне особено. Устройството функционираше неумолимо. Колкото и да се съпротивляваше Ботиста, то нямаше да спре. Той се опита да издърпа жицата над брадичката си, но беше късно. Вече нищо не можеше да спре гаротата.

— Копеле мръсно… — изхриптя той.

Лорънс мълчеше и наблюдаваше сцената с перверзно любопитство. Понечи да отстъпи крачка назад, за да избегне струята артериална кръв, но Ботиста го държеше здраво за яката. Жицата преряза палеца му, сякаш беше от масло. Бликна малко кръв и пръста го нямаше. С последни сили Ботиста се опита да си поеме дъх, преди жицата да бе смачкала гръкляна му, но от гърлото му излизаха само хрипове. Лорънс го блъсна към стената и се наведе, за да го види как умира.

— Тихо сега — каза той. — Нищо не можеш да направиш. Просто се отпусни и се остави на съдбата.

Човек с прерязано гърло не умира мигновено, както по филмите. Минават няколко безкрайни секунди, преди мозъкът да се задуши от липса на приток на кръв. Най-често през цялото това време жертвата си дава ясна сметка за случващото се. Ботиста погледна надолу и видя струите кръв, които шуртяха като водопад от шията му. После регистрира удоволствието, изписано върху усмихнатото лице на Лорънс. Замахна с ръка да го удари, но успя единствено да изцапа бузата му с кръв. След което вече беше късно за каквото и да било. Пред очите му затанцуваха цветни петна. Картинки от детството. Бейзболен мач. Бутилка студена кока-кола. Залез над Цим Ша Цуи. Последните му мигове живот преминаха в ужасна болка. И после, също така бързо, както се бе появила, болката отмина. Очите му се извъртяха, тялото му се отпусна и се смъкна на пода. Беше мъртъв.

Машината продължаваше да бръмчи и вие, докато не преряза и останалата плът, после и костта. Лорънс беше седнал на пода и гледаше мълчаливо. След няколко секунди устройството бипна тихо и спря. Беше си свършило работата. Лорънс избута трупа встрани и се надигна, без да каже дума.

Само прекоси стаята и разгъна картонената кутия.

36

Северен полуостров, Макао

Когато се отдалечих достатъчно, за да не ме чуват, извадих един от предплатените мобилни телефони от сака си и набрах номера на Анджела. Поглеждах през рамо, докато слушах как телефонът й отсреща звъни. Боях се, че старият рибар може да изпрати някой от биячите си да ми строши капачките на коленете. Имаше вид на такъв човек. Запитах се колко ли време щеше да му е нужно, за да се досети, че блъфирам. Ускорих крачка, за да се махна колкото се може по-бързо от там.

Телефонът не преставаше да звъни.

Озърнах се отново през рамо, после огледах улицата във всички посоки. Наоколо не се виждаше жива душа, но това нищо не означаваше. Бях се отдалечил на по-малко от една пряка от кръчмата на стареца, така че, ако пратеше някого подире ми, до две минути щеше да ме настигне. Но дори и никого да не пратеше, негови хора може би ме наблюдаваха отнякъде. Слепецът имаше очи из целия град. Как ме беше открил първоначално? Чрез портиера на хотела? Ужас! Това означаваше, че в този град наистина всички работеха за него. Може би и сред таксиджиите беше внедрил свои хора.

Телефонът продължаваше да звъни. Отново и отново.

Анджела вдигна на шестото позвъняване.

— Ало?

— Аз съм — казах й. — Слушай сега внимателно. Нямам много време.

— Къде се изгуби, по дяволите?

— Ходих да ме закърпят.

— Уплаших се, че си мъртъв.

— Нищо ми няма — казах аз. — Съжалявам, че не се прибрах. На касапката й трябваше повече време, отколкото очаквах, за да ми нареже пържолите.

— Какво стана?

— Нещата леко се усложниха — отвърнах аз. — Добре ли си?

— Ще оживея — казах аз. — Поне съм в съзнание и на крака. Нямам обаче много време за приказки. Слушай ме внимателно. На път за вкъщи се отбих да взема мляко.

За миг Анджела спря да диша. В тайния речник, които си бяхме измислили за в случай, че се наложеше да комуникираме под наблюдение или в условия на принуда, думата мляко беше производна на млекар, което на свой ред беше сленг за трафикант. Последното понятие водеше началото си от годините на Втората световна война, когато маслото и млякото са били с купони, за да има за войската. Млекар са викали на онзи, който е продавал мляко на черно. Вече никой не използва думата с това й значение, което я прави удобна за кодирани съобщения.

Анджела помълча, после каза:

— Мляко, значи. И колко струваше?

— Още не съм сигурен — отвърнах аз. — Но знам, че млекарят е ходил до хотела, за да търси налична пратка. Разбираш ли? Мисли, че дължим неплатена сметка.

— Хлапе…

— Само ме чуй — казах аз. — В момента съм на полуострова и нямам транспорт. Трябва да се махна от тук веднага. Млекарят току-що ме пусна да си тръгна от магазина, тъй че не желая да се навъртам наоколо, когато се сети, че съм го изпързалял.

— Ясно — каза Анджела. — Срещнал си се с…

— Да — казах аз. — Но сега съм добре. Просто се качи в колата и ме вземи от „Гранд Лизбън“. Трябва ми транспорт.

— В момента следят ли те?

— Вероятно.

— Какво ти предложи той?

— Възможност да си тръгна безпрепятствено — казах аз. — Предложението му беше доста щедро предвид… обстоятелствата. Трябва да му платим сметката, плюс известна лихва. Иначе… можем да глътнем вода. Солена.

— И ти му вярваш?

— Да — отвърнах аз. — Така мисля.

— А спомена ли млекарят нещо за онова другото, което открихме в залива?

— Нищо — казах аз. — Струва ми се, че за другото ще отговаряме пред другиго.

— Познава ли човека от моторницата? — попита Анджела.

— Не — отвърнах аз.

— Сигурен ли си?

— Да.

Оглеждах се за такси. Нищо. Никой таксиджия не би дошъл и посмъртно в този квартал. По дяволите, някои по-големи автомобили не биха могли дори да се проврат през улиците му. В далечината различих кулата на „Гранд Лизбън“ и тръгнах към нея. Ако бях запомнил вярно, между нея и мястото, където се намирах, имаше пазар на открито, където евентуално бих могъл да си хвана такси. Затичах се по паважа с телефона, долепен до ухото ми.

— С колко време разполагаме? — попита Анджела.

Погледнах часовника си.

— Не много. В един след полунощ онзи пуска кучетата.

— Дяволите да го вземат!

— Аха — казах аз. — Като стана дума за проблеми, как е „Сирена“?

— В момента е на трийсет метра под водата.

— А продуктът, който открихме?

— На сигурно място — отвърна тя. — Никой не може да го намери.

— Дръж си телефона включен — казах аз. — Искам да знам кога точно ще пристигнеш в „Гранд Лизбън“. Трябва да се чупя бързо от там.

Свих за по-пряко през един проход между сградите, толкова тесен, че едва се проврях през него, и излязох на неголям площад. В далечния му край се намираше пазарът. Смесих се с тълпата закъснели купувачи и се спрях зад една сергия, на която висяха дузина печени патици, завързани за шиите пред инфрачервена лампа, за да не изстиват.

— Няма да се бавя — казах й аз. — Намирам се до пристанището, но никъде не виждам такси, тъй че ще тръгна пеша към района с казината. От тук се виждат кулите. Събуди Джони. Ще бъда там до петнайсет минути, обещавам. Но искам да те заваря на мястото.

— Какъв ти е планът?

— Планът? — Аз се извърнах назад и се огледах наоколо. — Ами на първо време трябва да се отърва от опашката си.

37

Обърнах телефона, извадих батерията и захвърлих всичко в близката кофа за боклук. Когато отново погледнах през рамо, моят преследвач беше на двайсетина метра от мен и напредваше бързо. Беше същият тъпак, който ме бе подгонил на излизане от „Тамани Хол“. Познах го по дизайнерските очила със златни рамки, с които надничаше над главите на хората; видях го как блъсна настрани някакъв възрастен човек, за да ме настигне. И този път не се стараеше да бъде особено дискретен. В случая го разбирах. Сутринта го бях направил за смях. И този път бе решил да не допусне да му се измъкна толкова лесно.

Още около минута се провирах на зигзаг през тълпите и когато отново се обърнах, го видях да си пробива път през група туристи. Този път беше облечен с някаква ватирана риза с отрязани ръкави, така че се виждаха огромните му ръчища, покрити с татуировки на червени дракони. Ако се стигнеше до бой, щеше да ме пребие десет пъти от десет опита. А което беше още по-лошо, имаше и топографско предимство. Вярно, че аз носех карта на града в главата си, но не бях израснал тук. Не знаех къде са слепите улички, пасажите без изход, прекъснатите надлези. Ако тази горила наистина беше местна, би трябвало да познава града като петте пръста на ръката си. Но дори и да не беше, пак имаше предимство. Можеше да чете уличните надписи. Докато аз не можех.

И това не беше добре.

Докато се провирах колкото се може по-бързо през тълпата, си сложих кожените ръкавици. Някаква жена, понесла кош с пране, се дръпна встрани; зад нея вървеше мъж, захапал голяма пура. В края на улицата имаше неголям смесен магазин, пред която бяха изнесени каси с двулитрови бутилки безалкохолни напитки. Грабнах в движение една бутилка и отвих капачката й. На следващата пресечка се спрях и я излях в канавката. Вече имах празна пластмасова бутилка — тъкмо каквото ми трябваше.

До друга сергия имаше изправена стойка с вестници. Грабнах един брой на „Саут Чайна Морнинг Поуст“ и го стиснах под мишница. След като свих зад ъгъла, започнах да късам от вестника парчета хартия и да ги тъпча в бутилката. Не след дълго имах пластмасова бутилка, пълна с леко влажна хартия. Когато му дойдеше времето, не исках хартията да пламне и изгори прекалено бързо.

Светофарът при отсрещния край на площада беше червен, но аз видях пролука и изскочих на платното. Една кола закова спирачки пред мен, шофьорът наду клаксона, но аз се претърколих през предния й капак и се озовах на отсрещната страна на улицата. В тази част на града нямаше тротоари, само платно, по което коли и пешеходци се блъскаха за място. Пред мен имаше паркиран камион, аз се метнах в каросерията, скочих от другата страна, проврях се през металните бариери и се озовах в тесен пасаж, задръстен от всякакви отпадъци и вонящ на котешка пикня и развалена риба. Прескочих купчина торби с боклук, като внимавах да не ударя главата си в климатика на стената.

Извърнах се да видя дали моят преследвач беше още по петите ми; на това място нямаше да му е трудно да ме открие.

* * *

Когато стигнах до края на пасажа, захвърлих остатъка от вестника и свих вляво по главната улица.

В края на карето имаше стълби към пешеходния надлез. Изкачих ги през стъпало. При малко късмет щях да запазя двайсетсекундната си преднина пред преследвача. Този надлез ми скъсяваше допълнително пътя. Минаваше над изоставен мол със заковани прозорци и в момента беше абсолютно празен. Аз бях единственият човек, минаващ по него. На всеки десетина метра имаше охранителни камери, а в далечния край се виждаха няколко автомата за безалкохолни напитки. Наведох глава и ускорих крачка, без да тичам. Не исках да привличам внимание, ако някой случайно наблюдаваше картината от камерите. Като стигнах до края на надлеза, се мушнах между две от машините за безалкохолни и застанах неподвижно.

Той мина покрай мен, без да ме забележи.

Толкова беше лесно. Човекът бързаше, а и положително си беше казал, че още щом ме е изгубил от поглед, съм си плюл на петите. Аз излязох от скривалището си и тръгнах след него, но на известна дистанция, за да не види сянката ми. Докато останех извън периферното му зрение, нищо не ме заплашваше. Но рано или късно той щеше да се обърне, за да погледне зад гърба си. Това беше неизбежно.

Няколко секунди по-късно той вече бе слязъл по стълбите до нивото на улицата и се бе спрял на безлюдния ъгъл, като се оглеждаше на всички страни. Нямаше представа къде може да съм. Докато се приближавах полека зад гърба му, аз извадих пистолета от сака на рамото си и нахлузих пластмасовата бутилка върху дулото. Влажната вестникарска хартия в нея щеше да погълне разширяващите се горещи газове от изстрела, които произвеждат голямата част от звука. Ефектът е като стрелба през възглавница. Това забавя донякъде скоростта на куршума, но и приглушава изстрела, който звучи като удар с пневматичен чук или аванс на бензинов двигател. Не знаех точно какви физически закони определяха ефекта, а не ме и интересуваше, стига изстрелът да не привлечеше мигновено полицията. Поставих ръка на рамото на бияча като чужденец, който пита за посоката.

— Ало, извинете — казах аз, — не бихте ли ме упътили…

Когато се обърна, аз го сграбчих за яката и го дръпнах. През първите секунда-две той не оказа съпротива, защото не знаеше още какво се случва. Без да пускам яката му, го блъснах в тъмното пространство под стълбите за надлеза. Той беше загубил равновесие и се препъваше, затова ми беше лесно да го насочвам, докато го изправих до стената на сградата. Слънчевите му очила отхвръкнаха и изтракаха върху паважа. Минаха няколко секунди, докато стопли какво става. По лицето му се изписа изненада, но аз вече притисках дулото на пистолета в гръдната му кост.

— Ето че пак се срещнахме — усмихнах се аз.

38

След като се скрихме в сянката на стълбите, мъжът покорно се обърна и долепи длани до тухлената стена. Явно съзнаваше, че няма шансове, защото престана да се съпротивлява още щом преместих дулото на пистолета върху шията му. Държах да осъзнае положението, в което се намира, за да се въздържа от глупави ходове. Съдбата му беше в ръцете ми.

Не можеше да се каже обаче, че бяхме станали невидими за околните. Всеки слизащ надолу от надлеза би могъл да ни види. Далеч по-добре би било да го закарам в някоя тясна уличка, но трябваше да побързам. Повдигнах памучната му блуза и извадих желязото от кобура под мишницата му. Беше някакъв голям пистолет, китайско производство. Приличаше донякъде на зиг-зауер, само дето затворът му беше като на глок и имаше голяма петолъчка на ръкохватката. След като открих лостчето на предпазителя, аз го свалих и мушнах оръжието в колана си. С два пистолета си беше по-добре, отколкото с един.

— Не мърдай — наредих му аз. — А си мръднал, а съм изпразнил пълнителя в главата ти. Ясно ли е?

Той застана неподвижно. Пребърках го набързо. В джоба му открих топка банкноти, пристегнати с ластик, както и малък портфейл с лична карта на жител на Макao. He носеше мобилен телефон, което ми се стори странно, дори нечувано. Телефонът, с който го бях видял същия ден, вероятно беше еднократен и той го бе изхвърлил някъде.

— Още колко ме следват освен теб? — попитах го аз.

Той ме гледаше предизвикателно и с омраза. Това ми беше достатъчно, за да притисна дъното на пластмасовата бутилка към гърлото му. Гаднярът се хилеше нагло и мълчеше.

— Как се свързваш с шефа си?

Той отново мълчеше. Помислих си, че може просто да не разбира какво му говоря, но преди секунди бе реагирал на поздрава ми, така че знаеше поне малко английски. Като много хора в този град. Казах си, че мълчанието му е просто стил на работа. Разбиране за чест. За лоялност. За достойнство. Може би си въобразяваше, че ще ме победи с поглед.

— Разбираш ли какво те питам? — казах аз. — Спийк инглиш?

— Да го духаш — отвърна той.

Намръщих се, после извадих втория пистолет от колана си и го цапардосах по ухото. Той извика, залитна и едва не падна на земята. Сигурно му бях спукал тъпанчето, защото, като се изправи, горната част на тялото му се олюляваше като пумпал. Спуканото тъпанче не е шега работа. Болката е неописуема, а перфорацията може да прецака вътрешното ухо, където е центърът на равновесието. Научната дума е еквиброцепция — усещане за равновесие. Без него човек се чувства объркан, раздразнен, уплашен, без връзка с реалността. Залитащ. Аз отново заврях дъното на бутилката в гръдния му кош и го приковах към стената, за да не падне.

— Не си много любезен — казах му. — Хайде пак да опитаме. Как се свързваш с шефа си?

Той продължаваше да мълчи, но очите му се отместиха леко встрани, поглеждайки към нещо зад гърба ми. И тогава чух два чифта крака да слизат надолу по стълбите. Долових и шумолене на пазарски торби. Свалих колта надолу, за да не привличам вниманието с огромния импровизиран заглушител, но не отместих другия пистолет от челото му. Само да мръднеше, щях да му пръсна черепа на мига и майната им на свидетелите. Надявах се да е достатъчно интелигентен, за да разбира това.

— Да не си шукнал, тъпако! — прошепнах.

Две млади жени слязоха до нивото на улицата и продължиха пътя си, натоварени с купища торби. Бяха твърде улисани в разговор, за да ни обръщат внимание. Поглеждах ту към тях, ту към пленника си, мълчах и изчаквах, докато се отдалечат поне на половин пряка. След това отворих уста да му задам въпроса си за последен път, но тогава той направи нещо неочаквано.

Изплю се в лицето ми.

Дръпнах спусъка и го прострелях в гръдния кош още преди да бях разбрал какво става. Пълната с вестници бутилка заглуши изстрела до шепот, куршумът прониза сърцето на мъжа и опръска стената зад него с кръвта му. Той залитна и падна върху мен, сякаш бях в състояние да го спася; аз го блъснах обратно, исках да се отърва от него, но той ме държеше за ръката и се притискаше в мен, докато коленете му не се подгънаха. Тялото му бавно се свлече надолу. След секунда беше мъртъв.

Нещата се развиваха не така, както бях искал.

Едва успях да си поема дъх. Участвал съм в достатъчно сбивания, за да знам от опит, че когато някой те заплюе в лицето, обикновено ти е намислил и нещо друго. Един по-умен мъж от този би придружил изплюването с бърз юмрук в челюстта или коляно в слабините. Аз го бях предупредил да не мърда, но той явно си мислеше, че блъфирам. Този тъпак просто си изпроси смъртта. А аз постъпих правилно, макар и почти по инстинкт. Издишах бавно докрай въздуха от дробовете си. Дишай, Джак, не забравяй да дишаш. И се усмихвай.

Един порядъчен човек би трябвало да изпитва нещо, след като е отнел живот, но аз не изпитвах нищо. Единствено повишено черепно налягане зад очите си. Никога не съм имал проблем да убия някого, макар че като нормално същество не изпитвам и удоволствие от това. Първият мъж, когото убих, се намираше на около три метра от мен. Аз го прострелях между очите и той угасна като свещ. И тогава усетих същия метален вкус в устата.

Извадих кърпичката от горния джоб на сакото и избърсах плюнката му от лицето си. Нямах кой знае колко време за мислене — току-що бях убил човек на публично място и не знаех къде да скрия трупа. Следователно трябваше да избягам колкото се може по-далече от него, преди да бе пристигнала полиция. За мой късмет, нямах пръски кръв по себе си. По надлеза се чуха още стъпки. Дявол да го вземе! Свидетели.

Обърнах се и тръгнах с равномерна крачка по улицата.

Свалих пластмасовата бутилка от пистолета, избърсах я набързо с останалата суха част на кърпичката и я пуснах в една кофа за боклук. Когато си изгорил папиларните си линии, по върховете на пръстите остават едни особени белези, всеки със своя неповторима форма. Повечето ченгета не знаят как да ги идентифицират, но за един способен криминалист това не би било проблем. И макар да носех ръкавици, навсякъде по оръжието имаше отпечатъци от белезите ми, а не исках да оставям повече следи, отколкото бе абсолютно необходимо. Трябваше да се отърва от пистолета

Извадих пълнителя и както си ходех, избутах навън останалите патрони. Те се търкулнаха в крайпътната канавка и потънаха в локвите вода между паветата. После обърсах самия пълнител и го метнах в тъмния проход между две сгради. Измъкнах възвратната пружина и цевта и ги пъхнах внимателно в кожуха на един климатик. Затвора и бойната пружина пуснах в уличната шахта на ъгъла, а рамата с ръкохватката — след като я избърсах старателно — метнах на покрива на една близка сграда. Всичко приключи за секунди, а на полицаите щяха да са им нужни часове, ако не и дни, за да съберат частите и сглобят оръжието. Дотогава аз щях да съм някъде другаде. Да съм някой друг.

Можех да бъда който си поискам.

И тогава си казах, че една промяна във външния ми вид ми дава по-големи шансове да се измъкна невредим от кашата, в която се бях набутал. Освен това Жак Фишер беше вече прекалено стар за тази работа, а откакто се бях представил с фалшивото си име на портиера в „Тамани Хол“, целият град ме знаеше като Утис. За да си спася живота, трябваше да стана по-млад, посмел и по-силен. Новата ми самоличност трябваше да плаши хората от пръв поглед. Трябваше да съм някой, който винаги играе по правилата, никога не се отказва от сбиване и винаги яде едно и също на закуска. Някой, който няма нужда да ходи на фитнес. Трябваше да се превърна във войник.

И така, ходейки, аз удължих крачката и разперих ръце леко встрани, за да изглеждам като някакъв мускулест тип, после свалих вратовръзката си и я пуснах в една кофа за боклук, като същевременно разкопчах горните две копчета на ризата.

Изправих гръбнак. След години военна служба нямах право да ходя прегърбен. Ръцете ми се свиха в юмруци — нов нервен тик, но не в резултат от гняв и безсилие. Просто се наслаждавах на новопридобитото си чувство за физическа мощ. Изпуках с пръсти, после с прешлените на шията си. Престанах да страня от тълпите. Вече хората, които срещах, трябваше да се дърпат от пътя ми, а не аз от техния.

Следващата сергия на пазарчето предлагаше бейзболни шапки. Минавайки покрай нея, аз се престорих, че съм се спънал в разхлабено паве, и се подпрях на стойката с шапките, за да не падна. Отмъкнах една и продължих пътя си. Продавачът нищо не забеляза. Като свих зад ъгъла, си я сложих и я нагласих ниско над очите. Беше с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Дори тук, в Китай, имаше милиони като нея.

Свалих сака от рамото си и го метнах на гръб като раница. Единственото ми притежание. Вече гледах на света по нов начин. Носех всичко необходимо със себе си, сякаш всеки момент очаквах да дислоцират частта ми някъде другаде. Бях на двайсет и шест години, току-що уволнил се от морската пехота, готов да обикалям света в икономична класа или с автобус, от едно летище на друго, от една автогара на друга, без да мисля за по-нататък. Усмивката ми изразяваше младежка самонадеяност, гласът ми беше гърлен, с лек южняшки акцент. Заговорих на себе си, докато думите зазвучаха убедително в собствените ми уши.

— Казвам се Уебър — обявих аз. — Джаксън Уебър. Но можеш да ми викаш Джак.

Следващата стъпка беше да се слея с тълпата колкото се може по-добре. Свих в първата пряка, като вдигнах яка и си сложих слънчевите очила. Може би изглеждах малко странно, с шапка и слънчеви очила посред нощ, но поне покриваха повечето от разпознаваемите черти на лицето ми. Знаменитостите и обирачите на банки се обличат по един и същ начин, всеки със своите причини. Макар че едва ли щях да заблудя онзи който съзнателно ме търсеше, с тази дегизировка положително щях да попреча на случайно срещнати да запомнят лицето ми. Това ми стигаше. Ако ме строяха в редица за разпознаване, исках да изглеждам колкото се може по-различен и скучен от сега.

Но точно тогава зад гърба си чух женски писъци.

Ама че гадост! Колко бързо се развиха нещата! Шмугнах се в един проход между сградите и се озовах на съседната улица, изпълнена с неонови реклами, витрини и клаксони на коли. Дори ми се стори, че я познавам — беше основната артерия между Северно Макао и континента. По нея имаше главно китайски ресторантчета и евтини бижутерийни магазини. Свалих внимателно ръкавиците и ги пуснах в един контейнер за боклук. Изтрих длани в крачолите на панталона, бръкнах с ръце в джобовете на сакото и продължих да крача напред с наведена глава. Тротоарът беше задръстен от пешеходци, затова се смесих бързо с тълпата, като се надявах никой да не ме заглежда кой знае колко отблизо.

Отсреща през улицата имаше двама полицаи с мотоциклети; единият разговаряше по радиостанцията. Още преди да бях стигнал най-близката пряка, те надуха сирените и отпрашиха. Някой най-вероятно бе открил трупа на гангстера, когото бях убил. Това обясняваше и женския писък.

Продължих да крача напред, докато забелязах млад, як на вид мъж да спира мотоциклета си приблизително на една пряка от мястото, където се намирах. Моторът беше неголямо сузуки, спортен модел, а младежът положително беше местен. На лицето си имаше хирургическа маска и тъмни очила. Изчаках го да слезе от мотора и да си свали каската, преди да продължа нататък. С малко късмет, той щеше да ме улесни, насочвайки се към мен. Младежът очевидно не бързаше. Спокойно взе нещо от страничния багажник на сузукито. Аз забавих крачка, за да се изравня с него в мига, когато щеше да стъпи на тротоара. Тогава го блъснах леко с рамо, поставих длан на гърдите му и промърморих кратко извинение. Той ми кимна небрежно и просто се дръпна, сякаш нищо не се бе случило. Дори не усети ръката ми, с която бръкнах в джоба му за ключовете.

Да си джебчия не е кой знае колко трудно. Всеки го може с малко упражнение и много самонадеяност. Един от триковете е да ползваш показалеца и средния пръст като китайски пръчици за хранене. Така жертвата няма да усети издуване на джоба си, както ако си вкараш палеца вътре. И тъй, след като вече си стиснал предмета между двата си пръста, не бързай да го вадиш от джоба. Остави на жертвата да те улесни с естествените движения на тялото си, така няма да заподозре каквото и да било. Обикновено човек не се чувства особено комфортно, ако някой сложи длан на гръдния му кош. Макар това да е често използван извинителен жест в някои страни, той представлява сериозно навлизане в личното пространство. Докато вниманието на мъжа беше отвлечено от моята недискретност, аз вече стисках с два пръста връзката ключове в джоба на якето му. Така, когато той се дръпна от мен, ключовете останаха в ръката ми.

Продължих небрежно пътя си. Видях го да влиза в един магазин през улицата, който нямаше прозорци, гледащи към мотоциклета му. Огледах се във всички посоки. Двамата полицаи не се виждаха никакви, вероятно извикани да огледат мястото на извършеното от мен престъпление. Реших, че сега е моментът да действам. Свих зад близкия ъгъл, после се върнах назад и тичешком отидох до сузукито. Понякога е желателно да изчакаш известно време, преди да задигнеш мотоциклет от улицата, в случай че някой наоколо познава собственика му. Хората обикновено си помагат един на друг. Не и тук обаче. Никой дори не погледна към мен, докато възсядах новото си превозно средство. Поставих ключа в запалването и включих на скорост. Дадох газ и се влях в движението. След по-малко от пет минути щях да съм пред „Гранд Лизбън“. Погледнах часовника си. Десет и десет минути. Този път по изключение нямаше да закъснея.

Време беше да дам газ.

39

Карах на зигзаг като луд в натовареното движение. Някъде в далечината се чуваха полицейски сирени. Може би полицаите щяха да разположат временни контролно-пропускателни пунктове по мостовете. При всичките улични банди, триади и наркомани в Макао не стават много убийства. Когато някой бъде гръмнат на улицата насред стария град, полицаите приемат това твърде сериозно. Дори наркопласьорите могат да очакват бързо правосъдие. Беше въпрос на време, докато някой им дадеше описанието ми. Ако ме хванеха на някое КПП, нямаше никога да се измъкна.

Провирайки се между колите, изпреварих цялата колона. По това време на нощта по кръстовищата имаше километрични задръствания. Хората слизаха от автомобилите и си крещяха един на друг. Качих се на тротоара, за да изпреваря червения светофар, и за малко не пометох някакъв местен жител, натоварен с пазарски торби, който се метна встрани, за да избегне сблъсъка.

През следващото кръстовище преминах с надут клаксон и свърнах в някаква алея за пешеходци. Казах си, че ако се придържам към страничните улички, ще избегна охранителните камери по главните артерии. Алеята извеждаше на каменни стъпала, които се спускаха към неголям площад в колониален стил. Намалих и се насочих право към тях. Пресякох площада и се влях в движението от другата му страна.

След две минути осветената грамада на „Гранд Лизбън“ се извиси над лабиринта от тесни павирани улици. Гирлянди от малки лампички, вградени във фасадата между златистите прозорци, му придаваха вид на огромен фойерверк. Намираше се точно до „Уин“ и „Мандарин Ориентал“, така че по улицата се разхождаше смесена тълпа от гости и на трите хотела. Шумни многоцветни видеоклипове се въртяха върху големи екрани във витрините на бижутерийните магазини и заложните къщи срещу казиното. Наблизо беше паркиран цял автопарк ролс-ройси в черно и сребристо.

Трябваше да бъда много внимателен. Не можех да използвам услугата за паркиране от пиколо, защото наоколо положително гъмжеше от охранителни камери. Всеки полицай с два грама мозък лесно щеше да направи връзката между откраднатия мотор и убития гангстер, особено ако видеше моя снимка. Затова паркирах мотоциклета до един пожарен кран през улицата срещу хотела, оставих ключовете и го подпрях на стойката му.

Ако имах късмет, някой нещастник щеше да го задигне почти веднага и тогава ченгетата щяха да лепнат убийството на него.

Пресякох с тълпите на пешеходната пътека и се насочих към гишето на пиколата до входа на казиното, където чакаха дузина дълги черни лимузини с работещи двигатели. Явно си имаха собствена лента за движение, също като такситата. Когато видях лимузината на Джони да спира на другия край на опашката, аз му махнах с ръка и ускорих крачка. Анджела отвори вратата и ми даде знак да се качвам. Обичайното ми място за сядане беше заето от нейните алуминиеви куфари с цялото й снаряжение. Бяха натрупани на две купчини по три един върху друг. За щастие, средната част на лимузината не беше толкова пълна. Прескочих куфарите и седнах откъм страната на Анджела, точно срещу барчето. На седалката имаше тъкмо място за мен и за лаптопа й. Настаних се и колата потегли.

Тя ме изгледа и попита:

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Наложи се да убия човек — отвърнах аз.

— Тези сирени за теб ли са?

— Ъхъ.

— Добре ли си?

— Всичко ми е наред — казах аз. — Къде са супербанкнотите?

— На сигурно място — каза Анджела. — Изглеждаш някак променен. Какво точно стана?

— Имах кратко спречкване с един от босовете на триадите — отвърнах аз. — После той изпрати някакъв тип да ме следи и се наложи да го гръмна насред улицата, мамка му.

— Някой видя ли те?

— Не пряко — казах аз. — Но на ченгетата няма да им е трудно да сглобят картината. Не разполагаме с много време. Аз съм буквално заровен във веществени доказателства, така че трябва да се отърва незабавно от тези дрехи.

— А какво стана с пистолета?

— Избърсах го, разглобих го на части и ги разхвърлях около мястото на произшествието — казах аз. — Разбирам и аз това-онова.

— Ще те търсят по всички основни транспортни възли. Самоличността ти им е известна.

— Знам и това — казах аз. — Но за момента имам по-големи проблеми.

Облегнах се назад и свалих сакото си. Раната ми беше прокървила отново. Превръзката беше цялата напоена с кръв, на ризата ми бе избило червено петно което се уголемяваше. Сигурно при сбиването с оня тип шевовете се бяха разтворили и сега, без да искам сгърчих лице от болка. Упойката бе преминала отдавна и всеки път, когато помръднех ръката си, изпитвах адска болка. Анджела ми подаде плътна найлонова торба, аз напъхах сакото в нея, после заразкопчавах ризата си, докато лимузината преминаваше през поредица от гърбици на шосето.

— По-големи проблеми от тези? — попита тя.

— О, да — кимнах. — Някой трябва да ме е разпознал след спречкването в „Тамани Хол“ тази сутрин. На излизане от срещата ми с касапката в онзи бардак отвън ме чакаше делегация, за да ми връчи много поздрави от триадите.

— От коя триада?

— Знам ли? — отвърнах аз. — Никой не споменава имена, а и аз не познавам местната символика, за да се ориентирам. Предполагам, че са някаква отцепническа групировка. Ако бяха от истинските триади, досега да са ми прерязали гърлото.

— Разправи ми подробно какво се случи.

— Бяха пратили някакъв нещастник да ме вземе от гетото. Това беше преди около час — казах аз. — Той ми размаха под носа един сапфир, колкото да провокира интереса ми, след което ме завлече на другия край на града, за да се видя с Дракона. Централата им е някаква скапана кръчма. Дракона е грохнал старец. Сляп при това. Говори доста добре английски. Казва, че е родом от Куандзъ, ако това има някакво значение.

Анджела поклати глава.

— Куандзъ е с размерите на Обединеното кралство. Със същия успех е могъл да ти каже, че е китаец.

— Човекът ми разправи всичко — продължих аз. -

— Той бил купувачът на сапфирите, които си задигнала. И щял да ги пласира от името на контрабандистите.

— Мамка му! — каза Анджела. — Ограбили сме посредника.

— По-лошо — отвърнах аз. — Ние сме посредникът. Те си мислят, че сапфирите са в теб, имаме по-малко от два часа и половина, за да им ги върнем. Човекът не си поплюва.

Натъпках ризата си в торбата за боклук при сакото, след което Анджела отвори един от алуминиевите си куфари. Вътре имаше латексови ръкавици, найлонови калцуни и шапчици, каквито човек слага, за да не оставя косми, отпечатъци от пръсти, стъпки и други следи. Имаше и торби за боклук с всякакви форми и размери. Както и няколко почистващи препарата на спиртна и амонячна основа.

Най-отзад бяха консумативите със специално предназначение: пластмасово фолио, устойчиво на разрязване с нож, аерозолни флакони с дезинфектант, ацетон, хидрофлуорна киселина и голяма бутилка с концентрирана белина. Освен че мигновено заличава всякакви видове органични следи, след известно време неразредената белина разгражда и естествени влакна като вълна и памук. Натопени в нея, сакото и ризата ми. Щяха постепенно да се превърнат в гъста супа. Анджела ми подаде флакона с аерозол, за да напръскам панталона и обувките си. Рано или късно щях да изхвърля и тях, но засега нямах намерение да тръгна бос и без гащи.

— Аз съм виновен — казах й. — Казах на Дракона, че сапфирите са у нас. Трябваше да взема решение на мига. Ако му бях казал, че не знам къде са, щеше да ми тегли куршума още там, на място.

— Не мисли сега за това — каза Анджела.

— Тоя тип има мания за величие — продължих аз. — Искаше да коленича пред него и да моля за прошка. Сравни ме с птица, която лови риба. Знаеш ли някое място, където може да се скатаем, докато решим какво да правим оттук нататък?

— Натам отиваме — каза тя. — Имаш ли нови дрехи в сака си?

Поклатих глава.

— И аз нямам — каза Анджела. — Освен ако една бална роля без презрамки би могла да ти свърши работа. Имам и суичър, XXL.

— Дай го насам — казах аз.

Тя отвори друг куфар, порови малко и извади тъмносин суичър с качулка и надпис „Невада“ на гърдите. След като приключих с аерозола, аз го нахлузих бавно и внимателно през главата си, като гледах да не напрягам ранената си ръка. Като дреха не беше нещо особено, но щеше да свърши работа. Не отиваше на панталона и обувките ми, но при недостатъчно внимателен оглед можех да мина за човек, който се връща от обществена пералня.

— Имаш ли резервно оръжие? — попита Анджела.

— Ъхъ — отвърнах аз. — А ти?

— Калашникът потъна заедно със „Сирена“ — отвърна Анджела. — Метнах в морето и пищовчето от чантата си за по-сигурно. Имам още един пистолет за еднократно ползване в аварийния ми пакет в Хонконг, но предпочитам засега да не ходя до там.

— Искаш ли да ти заема моя? — попитах аз.

Извадих китайския пистолет от сака си и й го подадох. Изглеждаше странно в малките й деликатни ръце. Тя го огледа внимателно няколко мига, после извади пълнителя и дръпна затвора, за да огледа механизмите вътре. Беше хубаво оръжие, а серийните номера и на цевта, и на рамата бяха изпилени. Дори и нарезите бяха леко обработени с пила към дулото, за да не може пистолетът да бъде разпознат по следите, оставени върху куршума.

Без да каже дума, Анджела го прибра в чантата си. Тя мразеше да прибягва до такива неща. Макар определено да беше по-добър стрелец от мен, нещо в огнестрелните оръжия дълбоко я отблъскваше. Тя понамести чантата върху рамото си и ми хвърли напрегнат поглед.

— Дръж го под ръка — казах й аз. — Мисля, че ще ти потрябва.

40

След две минути колата отби пред „Камъчета от Стария свят“. Не си бях представял Анджела като клиент на такова място, но в случая бързахме и трябваше да свършим работа. Малкото магазинче се намираше под един надлез в долнопробен квартал в отдалечения край на Тайпа. Беше си дупка дори по тукашните стандарти. Над витрината примигваше неонова реклама, върху стъклата бяха поставени метални решетки. Единствените украси бяха картинка на обработен диамант и няколко надписа, обещаващи добри цени. Нищо повече. Повечето от околните сгради бяха в различни стадии на разпад и не беше трудно човек да се досети защо. Всеки път когато по надлеза минаваше автобус, прозорците им тракаха.

Джони спря лимузината и Анджела постави ръка на коляното ми, после ми подаде най-малкия алуминиев куфар.

— Тук е нашата пласьорка — каза тя. — Казва се Елишева, има гъвкаво работно време, плюс това живее над магазина. Аз съм съпруга на украински милиардер, а ти си моят бодигард. Ела с мен и се остави да те водя.

Аз кимнах.

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Казвам се Джаксън Уебър — отвърнах аз — и не говоря кой знае колко добре украински.

— Ще се оправим някак — заяви тя с кривата си усмивчица. — Между другото, името ти ми харесва. Подхожда ти някак.

Джони заобиколи колата и отвори вратата, за да слезем. В момента, когато Анджела се изправи на тротоара и закопча лекото си памучно яке, тя вече беше влязла в ролята си. Лукавата й усмивка бе отстъпила място на самодоволно аристократично изражение. Не знам защо й бе да се прави на украинска милионерка; тя във всяко свое превъплъщение внушаваше респект. Осанката й издаваше някаква особена смес от воля и крехкост, с която без усилие привличаше вниманието към добре поддържаната си красота. Аз изостанах на няколко крачки назад и я последвах, забил поглед в земята. Молех се само някой да не се загледа по-внимателно в мен, но нали затова ми бе отредена ролята на бодигард. Никой не обръща внимание на слугите. Не и на такова място.

Още щом минахме през вратата, жената зад плота моментално тръгна към нас, за да ни посрещне.

— Получих съобщението ви — каза тя. — Нещо за изтичане на газ. Бихте ли ми казали за какво става въпрос?

— Да — отвърна Анджела. — Натъкнахме се на проблем, който ни причинява известно неудобство. Но… Да караме поред. Елишева, това е Джаксън Уебър, моят личен бодигард. Джаксън, Елишева Коен. Елишева ще шлифова новата пратка сапфири за колекцията на съпруга ми веднага щом пристигне куриерът.

Протегнах ръка, за да се здрависам с нея.

— Приятно ми е, госпожо.

Елишева беше по-млада и от двама ни, най-много на трийсет, с дълга чуплива черна коса и изключително бяла кожа. Беше стилна дама въпреки уморения си вид. Очилата бяха „Прада“, златният часовник беше от вътрешната страна на китката. Тя смачка цигарата си в пепелника и пое ръката ми.

— И така — каза Анджела, — както казах и по телефона, в хотела ни има изтичане на газ. Целият квартал е отцепен и не пускат никого вътре. Явно рискът от пожар е голям. Честно казано, дори персоналът на хотела не знае точно какво се случва, но ме увериха, че работят по въпроса. Само дето не знаят колко време ще отнеме. Горкият Джаксън нямаше дори време да се облече като хората. Тревогата го заварила във фитнеса. Нали, Джаксън?

— Да, госпожо — отвърнах аз.

— Разбира се, от хотела се опитват да ни преместят в друг хотел, но минава десет, събота вечер е, в града има наплив от туристи, така че щяло да отнеме няколко часа. И, което е още по-лошо, нещата ми са още в апартамента, а знаете колко може да се има доверие на душовете в някой еднозвезден хотел на полуострова. Дали бихме могли междувременно да останем тук, колкото да се поизмием? Ще ви бъда извънредно благодарна. Не бих молила за такова нещо, ако не ми беше важно.

— Разбира се — каза Елишева. — Кой е хотелът?

— Моля?

— От кой хотел идвате?

— О, моля за извинение — каза Анджела. — От „Тамани Хол“. Бяхме в една от частните вили на последния етаж. Не знам дали проблемът засяга целия хотел, но вилите трябваше да бъдат евакуирани. Страхотен хаос. Както и да е. А ще можем ли да ползваме гаража ви? Не виждам паркоместа наоколо.

— Да, мисля, че зад сградата има достатъчно място.

— Много благодаря — каза Анджела. — Ще кажа на шофьора ми. Наистина ви благодаря за разбирането.

Тя бръкна полека в чантата си, измъкна пачка хилядадоларови банкноти и започна да ги брои.

Когато я видя какво прави, Елишева вдигна ръка нагоре и поклати глава.

— Не, задръжте си парите. За мен е удоволствие. Сигурна съм, че и вие бихте направили същото за мен.

— Разбира се — каза Анджела, широко усмихната. — А ако някога имате път към Лондон, с радост бихме ви оказали гостоприемство. Имаме хубав апартамент с изглед към Хайд Парк и много обичаме да посрещаме гости.

Докато тя омайваше Елишева със сладки приказки, аз оглеждах отвътре магазина. Помещението беше малко. Цялата сграда беше едва на три етажа, като най-вероятно и трите бяха собственост на домакинята ни. На партера се помещаваше бижутерийният магазин, на втория етаж — ателието за шлифоване на камъни, а жилището й оставаше да е на последния. След още малко светски любезности Елишева ни поведе нагоре по стълбите. Апартаментът беше мръсен като кочина, но нелишен от чар. Дневната беше с библиотеки от пода до тавана. Имаше две канапета, а между тях — салонна масичка. Обувките бяха натрупани на купчина във вестибюла до вратата. В средата на стаята подът беше заринат от мъжки чорапи, повечето единични. Первазите на прозорците бяха отрупани с празни бутилки от алкохол. Без да искам, закачих с крака си купичка със сметана. Не я разлях, но котката се шмугна покрай мен с гневно съскане.

Докато Анджела се подмазваше на Елишева, аз обиколих апартамента, за да огледам всички точки за достъп, като същевременно си придавах най-небрежен вид. Всички прозорци с изглед към улицата бяха с железни решетки — толкова стари, че бяха започнали да обрастват с увивни растения. Което беше нож с две остриета. Никой не можеше да проникне вътре през прозорците, но и ние не можехме да се измъкнем навън. Нямахме излаз към улицата.

Откъм задния двор положението не беше много по-обнадеждаващо. Единственият прозорец гледаше към пожарното стълбище, което по принцип е добре. Тези стълбища са трудно достъпни от улицата, но е лесно да слезеш по тях от високите етажи. Това тук обаче беше различно. Вместо да води към странична уличка, то се спускаше до заграден вътрешен двор зад сградата. Отбелязах си го наум. Ако вътрешните стълби не ставаха за бягство, аварийното стълбище също не ни вършеше работа. Заграденият вътрешен двор може да те спаси от опасността да изгориш жив при пожар в жилището ти, но ако някой започне да стреля по теб, ще се озовеш в капан. Подадох глава от прозореца. На съседната сграда също имаше аварийно стълбище. Ако се наложеше да се изнасяме набързо от тук, бихме могли по него да се качим до скелето на покрива. Стигнеше ли се дотам, щяхме да се опитаме да скачаме от покрив на покрив, докато се доберем до пешеходния надлез. Прехапах устни.

Джони почука учтиво на вратата и влезе при нас. Предположих, че е успял да паркира лимузината зад сградата. Изглеждаше уморен и пораздърпан, но иначе си беше същият. Казах си, че ако бе искал да ни прецака, щеше да го направи още с връщането ни от Хонконг. Да ни изненада, докато сме слаби и дезорганизирани. Вече му бяхме дали много възможности да ни предаде, а той си беше плътно с нас. Анджела му кимна свойски. Джони беше един от нас. Част от екипа ни. Освен това не бях напълно убеден, че той разбира какво всъщност се случва. Във всеки случай, досега нито веднъж не го бях чул да се оплаква. Той кимна в отговор на Анджела, приседна на канапето и запали едно марлборо.

— А ако имате нужда от нещо — казваше в този момент Елишева, — аз съм долу.

Точно думите, които очаквах.

Анджела я изпрати с лъчезарна усмивка и затвори вратата след нея. Изчака стъпките й да затихнат надолу по стълбището и лицето й стана сериозно. Обърна се към мен и попита:

— Е, как оценяваш обстановката?

— Не е добре — казах аз и поклатих глава. — Единственият ни изход е през предната врата. Прозорците към улицата са с решетки. Няма заден изход, резервното стълбище не води наникъде. Може да е възможно да стигнем до покрива на съседната сграда, но няма да е лесно.

— Нищо. Няма да се застояваме тук — каза Анджела. — Почни да сканираш за бръмбари, докато се убедиш, че сме сами. От този млекар ме побиват тръпки. Ако откриеш нещо, ще трябва да вдигаме отново гълъбите. Мога да намеря и друга дупка, ако се наложи.

— Ако открия нещо, ще ти кажа — отвърнах аз.

Тя ме огледа внимателно. Явно бе доловила безпокойството в гласа ми.

— Проблем ли има?

— Не съм много убеден, че мястото е добро — казах аз. — Три етажа, един изход. Колко добре я познаваш тази пласьорка? Сигурна ли си, че може да й се има доверие?

— Тя е порядъчна жена — каза Анджела.

— Това не е дума, която чувам често.

— Какво те тормози?

— Нещо, което ми каза слепият рибар. Каза ми, че някой, с когото бил близък, му бил разправил за обира ти. Каза ми също, че в този град аз съм абсолютно сам.

— Мислиш, че Елишева може да е човек на триадите, така ли?

— Не знам — казах аз. — Но нямам голямо желание да й поверя живота си.

Анджела ми махна с ръка да мълча и двамата се върнахме обратно в дневната. Седнах на канапето срещу Джони и извадих портфейла си. Зад тестето кредитни карти имаше малък електронен детектор за подслушвателни устройства, който си бях поръчал по интернет. С форма и размери на кредитна карта, той имаше малка разгъваща се антенка и се захранваше с две батерийки за слухов апарат. На задния му капак имаше скрити превключватели и светодиодни индикатори, които започваха да мигат, когато апаратът усетеше бръмбар. Беше в състояние да засече практически всякакъв изходящ радиосигнал от разстояние половин метър, след което да определи с точност местоположението на източника, подобно на металотърсач, издавайки поредица от звукови сигнали. Безценна апаратура за човек в моето положение. Откакто някакво долно копеленце ми беше турило бръмбар в стаята в Атлантик Сити преди година, аз навсякъде проверявах за подслушвателни устройства. Разгънах антенката, включих уреда и обходих целия апартамент, без той да издаде звук.

— Чисто е — казах аз.

— Но ти си мръсен — отвърна Анджела, като ми подхвърли една хавлиена кърпа. — Поизмий се малко. След двайсет минути отиваш пак в „Тамани Хол“.

41

Застанах под душа, усилих топлата вода докрай, облегнах се на стената и се оставих на горещите струи да плющят по раменете ми. Не се бях къпал, откакто бях напуснал Орегон, и тялото ми беше покрито с всевъзможни следи от преживяванията ми: пясък между пръстите на краката, барутни остатъци по ръцете, кръв в косата ми и къде ли не, йод под ноктите, сол по кожата. Един криминалист би написал учебник по мен. Бях толкова мръсен, че цялото ми тяло лепнеше. Жегата също не правеше живота ми по-лек. Миришех на мръсни чорапи, пот и оръжейна смазка.

Освен това и приливът на адреналин от схватката с непознатия започваше да отминава. Затворих очи и стоях под душа, докато струята започна да съска и стаята се изпълни с пара. Спадът в нивото на адреналина кара човек да се чувства зле — усещането е като при кокаинова абстиненция или след тежък махмурлук. Няма къде да избягаш. Главата ми пулсираше, светът около мен се движеше забавено, а сърцето ми биеше все така учестено. Дори под горещите струи усещах кожата си студена. Концентрирах се върху дишането си, вдишвах и издишвах бавно и дълбоко. От много дни не се бях наспивал пълноценно, а не бях слагал и нищо в уста, откакто дойдох в този проклет град. Кръвозагубата и обезводняването бяха свършили останалото.

Нахлузих панталона и обувките, а на излизане от банята разтърсих коса и облякох суичъра с надпис „Невада“. Анджела беше седнала на канапето и ровеше в куфара, който ми бе дала да нося, търсейки вътре кой знае какво.

— Джони ще приготви колата — каза тя, като ме видя. — Пратих го да ти купи и дрехи.

— За нищо на света не се връщам в „Тамани Хол“ — казах аз. — Този хотел е капан.

— Знам — каза Анджела, без да вдига поглед.

— Акордьорът със струната за пиано със сигурност наблюдава хотела — продължих аз. — Или той, или някой негов съучастник държи на мушка цялата сграда. След престрелката в залива едва ли ще настоява за джентълменски двубой. Може да го заварим в стаята ти с автомат в ръка, а подът да е застлан с найлон. Докато ние имаме само онзи стар китайски пистолет, който ти дадох. Да се връщаме там е все едно да се опитваме да задигнем сиренето от капан за мишки.

— Точно затова ще отидеш ти — каза Анджела. — Това е единственото място, където той би могъл да бъде. Колкото повече се крием тук, толкова по-уязвими сме. Той е ловецът, ние сме дивечът. Трябва да му закараме дивеча на крака.

— Не съм против да си играем на игрички — казах аз, — стига да не се налага насила да се набутам под градушка от куршуми. Той ще ме убие в момента, в който отворя вратата.

— Не мисля — отвърна Анджела. — Не и сега. Предишния път той стреля по нас, понеже знаеше къде са парите. Буквално ги виждаше пред очите си. Докато сега ние знаем къде са. Което ни поставя в силна позиция. Онова, което той иска, е у нас.

— Значи играем за надмощие.

— Не. Играем за печелене на време — каза тя. — Все още имаме шанс да се измъкнем от тази каша, без да загубим всичко. Можем да занесем на рибаря откупа му, като същевременно се отървем от акордьора. Имай ми доверие.

— Трудно е да искаш такова нещо от мен след всичките тези шест години.

— Знам — кимна Анджела. — Но няма да те изоставя втори път. Никога вече.

— Трябва ни стратегия за бягство.

— Мога да ти предложа такава — каза тя. — Ако нещата съвсем се оплескат, ще се наложи тъй или иначе да се махаме от тук. Старият ми път за бягство е отрязан; след онова, което се случи, не изгарям от желание да минавам отново през паспортен контрол. Полицията ще разпространи снимките ни навсякъде. Дори с твоите умения аз лично не бих рискувала. Дали чичо Джо все още познава онзи каналджия, който прекарваше хора през пристанището на Хонконг?

Поклатих глава.

— Опитах се да мина по този маршрут преди три години. Полицията е разбила канала. При специализирана операция. А твоят контакт в Ханой още ли е активен?

— Мисля, че да — каза Анджела. — Бих могла евентуално да изкарам някакви прилични дипломатически паспорти за двама ни, но ще трябва да звънна на няколко души. Ето защо искам ти да отидеш вместо мен, понеже това ще отнеме време. Поне два часа. Можеш ли да издържиш толкова?

— Мога да издържа и цял ден.

— Добре — каза тя. — И двамата ще имаме нужда от оръжие. Ти може би дори от две. Нещо по-надеждно от китайски пищов, купен от улицата. Малко тиксо. Чисти ръкавици. А, и от ключ за апартамента ми.

— Мога да уредя всичко — казах аз.

— Знаеш ли откъде?

— Отивам и вземам каквото ми трябва. Без въпроси

— Целият полуостров ще гъмжи от полицаи, които ще те издирват.

— Добре че съм имал теб за учител — казах аз. — Как ще се свържем после? Къде ще ни е срещата?

Анджела погледна часовника си.

— Минава единайсет. Имаме около час и половина, преди слепият рибар да обяви цена за главите ни. Но ти не го мисли сега. Аз ще се погрижа. Ще се срещнем, щом приключиш с хотела, когато и да стане това. Ако се разминем, ще се чакаме на Морската гара на Макао в един и трийсет. Това е след два часа и половина. Ако успея да уредя канал за бягство, ще се качиш на последния скоростен ферибот за Хонконг. Аз ще взема този за Шънджън. Ще се скатаем за известно време, докато отмине бурята. Ще се смесим с местните. За да се съберем отново, когато моментът е подходящ.

— Добре. А какво правим със супербанкнотите?

— Аз ще се оправя с тях — каза Анджела.

— Къде са те?

— В няколко анонимни чанти за ръчен багаж, разхвърляни из града.

— Това не е отговор.

— Не мога да ти кажа нищо повече засега — отвърна Анджела. — Но, повярвай ми, опитвам се да пласирам парите колкото се може по-бързо. Играем за време, не за надмощие, запомни го. Убиецът допуска, че ще се опитаме да го измамим. Същото си мисли и рибарят. Можем да използваме това в своя полза. Можем да заложим парите като примамка.

— Имаш предвид като средство за отвличане на вниманието.

— В известен смисъл — каза Анджела. — Само дето ти ще си примамката. Искам от теб да забаламосаш пианиста, докато уредя сделка със слепия дядо. Ако си изиграем добре картите, можем да пробутаме фалшивите пари и на двете заинтересовани страни едновременно. Така, като отидат да си ги приберат, ще се избият помежду си. А ние ще им се измъкнем под носа с крадените камъни. С един куршум два заека.

— Това означава да загубим парите.

— Ние не ги щем тия пари — каза Анджела. — Проклетите хартийки носят нещастие. Те са капан. Колкото по-бързо ги пробутаме на единия от тия будали или и на двамата, толкова по-добре. Искам само сапфирите. Ако сме алчни, скоро ще сме мъртви.

— В такъв случай ще ми трябват доказателства, че мога да доставя стоката — казах аз. — Ако не вляза при акордьора с два тежки куфара, той ще се усъмни във всичко останало. Дори да ми повярва, че мога да му доставя парите, ще поиска от мен известни гаранции. Място, час, подробности. Може би и снимка. Ако не му дам доказателства, до пет минути ще ми види сметката.

— И за това ще се погрижа — каза тя. — Мотай го. Докарвай му се. Парите са на сигурно място. Засега ти стига да знаеш толкова.

— Не се чувствам комфортно да отивам там с вързани очи, Анджела.

— Точно затова трябва да ми вярваш, хлапе. Не можеш да знаеш къде са скрити парите. Поне засега. Ако ти кажа, това отслабва позицията ни в преговорите. Акордьорът може да разбере погрешно обстановката и да се опита да изкопчи от теб информация с бой. Ще ти изтръгне ноктите, за да му кажеш къде са скрити парите.

— Той може и за удоволствие да го направи.

— Затова ще носиш пистолет — каза тя. — И още едно-две нещица.

Анджела порови още малко в алуминиевия куфар и извади чанта от грубо зебло. Бръкна вътре и извади кожена кутийка за бижута, не по-голяма от портфейл, после се извърна и я постави върху дланта ми. Понечих да я отворя, но тя ме спря.

— Още не — каза тя. — Не отваряй това, докато не стигнеш до хотелската стая в „Тамани Хол“. А след като я отвориш, покажи я на акордьора. Това доказателство трябва да му е достатъчно.

42

Слязох бързо надолу по стълбите и изскочих на улицата. Надявах се планът на Анджела да се окаже добър. Щом слязох от бордюра, едва не ме бутна кола. Шофьорът наду клаксона и даде газ. Шантави хора! Някъде наоколо сигурно имаше такси. Малко по-нататък, близо до ъгъла, видях автомобил в черно и жълто да спира на светофара. Препречих му пътя с вдигнати ръце, за да съм сигурен, че таксиджията ще ме види и няма да отпраши под носа ми, после се метнах в колата, размахах няколко банкноти под носа му и му дадох адреса. Стигнахме за по-малко от пет минути. Когато той ми спря да сляза, аз му подадох още две банкноти и му казах да не ме чака.

Бяхме пред „Лотус Вейл Апартмънтс“.

Чувствах се глупаво да се връщам тук след случилото се предишния път, но нямах избор. Трябваше ми екипировка. Поне два пистолета. Нови ръкавици. Евентуално мобилен телефон. Ботиста беше единственият, който можеше да ми набави всичко това. Ако имах късмет, щях да приключа тук, преди да ме бяха усетили.

Сградата беше странно притихнала. Наркоманчетата от партера се бяха разкарали, в апартаментите не дънеше музика. Дори през тънките картонени врати не се чуваше никакъв звук. В място като това купонът никога не спира, но сега навсякъде цареше призрачна тишина. Когато стигнах до четвъртия етаж, на стената имаше пресен надпис със спрей: Забрави всяка мисъл за…, и краят липсваше. Сякаш авторът му се бе отказал на средата на изречението. В ъгъла имаше захвърлен флакон с боя, може би просто му бе свършил материалът. Макар че това обяснение не ми звучеше особено убедително.

Какво, по дяволите, бе станало тук?

Каквото и да се бе случило, очевидно всички се бяха изнесли по спешност от сградата. Вратите на някои от апартаментите зееха отворени. На пода се търкаляше малка гумена топка. Вдигнах глава и погледнах нагоре в стълбищната клетка, но и по високите етажи не видях жива душа. Целият бардак беше опразнен. Клошарите бяха изчезнали. Наркоманите ги нямаше. Чувах само собственото си дишане, пльокането на капки вода от ръждясалите тръби и скърцането на старата сграда, която бавно се слягаше надолу.

— Ботиста? — извиках аз достатъчно силно, за да ме чуят на последния етаж. — Има ли някой тук?

Отговор нямаше. Изчаках малко с надеждата, че все някой ще реагира, но чух само далечен вой на полицейски сирени. Прехапах устната си. Нещо не беше наред, обзе ме лошо предчувствие. При нормални обстоятелства бих си тръгнал, но сега се състезавах с времето. Погледнах часовника си. До полунощ оставаха двайсет минути.

И осемдесет до изтичането на дадения ми срок.

Продължих да се изкачвам нагоре, като търсех признаци на живот или следи от онова, което се бе случило тук, но не виждах нищо. За момент си помислих, че полицията може да е опразнила сградата, но нямаше нито жълта полицейска лента, нито разбити врати, нито пък други следи от насилие. При специална операция се нахлува внезапно и се действа светкавично, за да не могат пласьорите да изхвърлят стоката в тоалетната. Ако властите искаха да ударят толкова голяма сграда, щяха да докарат десетина-двайсет полицаи с пълно бойно снаряжение, да разбият входната врата и дори да хвърлят вътре няколко зашеметяващи гранати за по-сигурно. Повечето от наркоманите щяха да си тръгнат мирно и тихо, но поне двама-трима от постоянните обитатели щяха да реагират както подобава. Щяха да се виждат разбити врати и строшени мебели, а подът да е осеян с парчета стъкло. Докато сега нищо не говореше за подобна акция.

Когато най-после стигнах до дупката на Ботиста, вратата беше открехната. Бутнах я с крак и надникнах вътре.

Никой. Празно.

Апартаментът беше толкова мръсен и разхвърлян, колкото го бях видял първия път. По пода се търкаляха празни кенове от бира, оранжеви капачки от игли на спринцовки и малки целофанени пликчета. Стаята изглеждаше значително по-голяма без надрусаните наркомани, налягали по пода, но освен това почти нищо не се беше променило. Някои от найлоните на прозорците ги нямаше, но това бе всичко. През дупките в стената повяваше хладен нощен въздух.

Отметнах завесата от мъниста и влязох в задната стаичка, работния кабинет на Ботиста. И веднага вдигнах длан пред устата си. Помещението приличаше на декор за филм на ужасите. Върху отсрещната стена имаше огромно кърваво петно, което се беше стекло в локва на пода. Известно време го гледах изумен. Наоколо имаше и други кървави локвички, някои на метър и половина една от друга. Не беше нужен експерт, за да отгатне, че това е кръв. Петната бяха пресни, на не повече от няколко часа. Краката ми сякаш се бяха сраснали с пода.

Някой бе умрял тук.

Никой човек не би могъл да оцелее след такава кръвозагуба. Стените бяха покрити със струи артериална кръв. Нормалният индивид изпада в кома, ако загуби литър и половина от кръвта си. Което не е кой знае колко много — една бутилка минерална вода. Организмът изпада в хиповолемичен шок.

По формата на локвите кръв на пода се виждаше, че някой бе влачил трупа. Следите водеха обратно към завесата от мъниста.

Божичко. Нищо чудно, че всичко живо се бе изнесло на бърза ръка от тук. Това си беше местопрестъпление, а ченгетата още не го бяха надушили.

Нямах време да разследвам. Първата ми мисъл бе, че някоя отрепка е прерязала гърлото на друга отрепка, а Ботиста е трябвало да се примири с последиците от инцидента. Всеки път когато в бардак като този стане убийство или настъпи смърт от свръхдоза, всички се изпаряват по най-бързия начин. И понеже такива неща са ежедневие сред наркозависимите и отчаяните от живота, аз нямах причини да мисля, че Ботиста просто не се бе скатал някъде, докато отмине бурята.

Поне се надявах да е така.

Огледах се още веднъж наоколо, за да се убедя, че нямам компания, после заобиколих много внимателно локвата кръв и пристъпих към барплота, където го бях видял да прибира оръжията. Отворих вратичките на шкафа, за да проверя дали вътре няма труп, после започнах да търся нещата, които ми бяха необходими. Повечето от чекмеджетата бяха празни, но под мивката имаше разни почистващи препарати. Намерих и стара кутия с латексови ръкавици, затисната зад шише амоняк. Бях се надявал да пратя Ботиста да ми купи нови кожени ръкавици, но си казах, че сега едва ли му е до мен. Извадих два чифта и ги натъпках в сака си. Сега ми трябваше само пистолет. Щях да мина нататък, когато забелязах големия сив брезентов вързоп, заврян най-отзад в пространството под мивката. Бинго!

Измъкнах го и го развих върху барплота. Вътре бяха пистолетите на Ботиста. Повечето ги бях виждал вече, но имаше и няколко нови. Най-големият беше някакво узи, завито във вестник, което изглеждаше, сякаш го бяха въртели цяла нощ в бетонобъркачка, пълна със сух чакъл. Беше покрито с дълбоки драскотини и вдлъбнатини от удари, а и рамата беше леко изкривена. Колкото и да ми се искаше да се сдобия с автоматично оръжие, това нещо имаше вид, сякаш можеше да избухне в ръцете ми.

Продължих да оглеждам, докато открих нещо по като за мен — един „Валтер П22“ с дълъг черен заглушител, завит на цевта. Този пистолет не се отличава нито с голяма начална скорост, нито с дулна енергия, но със заглушител е почти безшумен. Извадих пълнителя. Беше зареден докрай, дори имаше патрон в цевта. Поставих пълнителя обратно и пуснах валтера в сака си. Ако Ботиста се появеше отнякъде, щях да му платя. Двойно при това. Не исках да си тръгна от тук със съзнанието, че дължа някому нещо. Извадих от портфейла си визитката му и набрах номера. Затиснах телефона между рамото и бузата си, докато хвърлях по един поглед на останалите пистолети.

Телефонът на Ботиста започна да звъни.

Взех един малък хромиран револвер с къса цев и вдигнат нагоре ударник, който събираше в барабана си пет патрона.22 калибър. Подържах го малко в ръка, после няколко пъти го пъхнах в джоба си и го извадих, за да се убедя, че ми пасва. Беше като че ли твърде малък за ръката ми, но в случая това беше предимство понеже нямаше да привлича внимание. Освен това имаше вид на прясно почистен, което едва ли можеше да се каже за останалите оръжия. Беше малък, лек и мощен. Точно каквото ми трябваше.

На третото позвъняване някой вдигна. Няколко мига по линията се носеше само бял шум, после чух дишане.

— Ало? — казах аз. — Има ли някой там?

— Ало — каза непознат глас.

Плътен, мъжки, с неопределен акцент. Мъжът можеше да е американец или англичанин, или някакъв съвсем друг.

— Търся Ботиста — казах аз. — Кажете му, че клиентът е на телефона.

— Ботиста не е в състояние да ви се обади — каза мъжът.

Повдигнах ризата си нагоре, обелих малко тиксо от найлоновите торби на прозорците и закрепих малкия пистолет за корема си. Не беше особено здраво, но щеше да свърши работа. Внимавах да не залепя ударника или барабана, за да съм сигурен, че ако се наложи да го ползвам по спешност, револверът ще е готов за стрелба.

— В блока съм — казах аз. — Какво става тук, дявол да го вземе? Какво се е случило?

— Ботиста трябваше да си отиде.

— Ще се връща ли?

— Не и в този си живот — каза мъжът.

Стомахът ми се сви. Изведнъж съзнанието за случилото се ме връхлетя с пълна сила. Главата на Сабо. Стрелецът в залива. Черната моторница.

— Кой сте вие? — попитах предпазливо аз.

— Аз съм този, у когото е главата — отвърна мъжът.

43

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

В другия край на града, в хотелския апартамент на Анджела, Лорънс седеше на тъмно и наблюдаваше булеварда долу. Видеостените на отсрещните хотели оцветяваха лицето му в синкаво. Таксита. Пешеходци. Светлини. Надписи. Билбордове. Все едно надничаше в каньон или в много дълбок кладенец. От тук горе, от покрива на света, улицата изглеждаше толкова далече.

— Питах се кога най-после ще се обадиш — каза той.

— Ти си убиецът на Сабо Пак. Ти ни изпрати онази бележка.

— Така е.

— Не е трябвало да убиваш Ботиста — заяви мъжът отсреща. — Той нищо не знаеше. Аз се бях видял с него само два пъти, по работа.

— Знам — каза Лорънс. — Но ми достави удоволствие да го убия.

— Искам да се видим. Веднага.

— Става — каза Лорънс. — Аз също искам да те видя. За да ти пръсна черепа.

— Първо чуй какво имам да ти кажа.

— Мисля, че вече чух достатъчно.

— Искам да ти предложа сделка.

Лорънс поклати глава.

— Нищо не си в състояние да ми предложиш. Ако побегнеш, ще те открия. Ако се опиташ да се биеш, ще те победя. Мислиш си, че ще те оставя да си тръгнеш след онова, което ми причини в залива? Ти си мъртъв от първия момент, в който те срещнах. Трябва просто да прибера трупа.

— Знам, че никога няма да ме оставиш на мира. Знам, че съм ходещ мъртвец. Но все пак искам да се срещнем.

— Защо?

— Заради жената.

За няколко мига линията замлъкна, после отново се появи белият шум. Лорънс се изправи. Отиде до водопада и натопи пръсти в басейна. Водата беше топла и спокойна като във вана. Запита се как ли работи и защо водата почти не издава шум. Извади една дъвка от пакетчето си и разви станиолената обвивка, после я постави в устата си и започна да дъвче.

— Жената — повтори той.

— Искам да ти предложа сделка. В „Тамани Хол“ след пет минути. Идвам сам и ще ти кажа за парите, а ти ще ми дадеш сапфирите. Можеш да си тръгнеш от тук с всичките пари. Искам само да съм сигурен, че и тя ще си тръгне без повече неприятности. Искам това да си остане между теб и мен.

— Защо да не те убия в момента, в който минеш през вратата? — попита Лорънс. — Защо да не си прибера парите и после да й пръсна и на нея черепа?

— Защото няма да ти платят. Парите са скрити на място, където никога няма да ги намериш. Ако си ги искаш, ще трябва да сключиш сделка с мен. И бездруго ще го направиш, понеже ти държиш повече на парите, отколкото на отмъщението. Готов съм да се обзаложа на всичко, че е така.

— Знаеш ли какво казват за очите и отмъщението.

— Че накрая целият свят ослепява. Ако това е, което искаш, на твое разположение съм. Ще ти извадя и другото безплатно.

— Но ти не идваш за това.

— Не. Не идвам за това.

Лорънс погледна към сапфирите върху масичката. На слабата светлина от улицата изглеждаха дребни и черни като речни камъчета. Двайсет и пет необработени камъка, струпани върху малката масичка, и нито един не беше по-голям от нокът. Не беше за вярване, че можеха да струват толкова много.

— Искаш да се размениш срещу нея — каза накрая той.

— Не, но ще ти дам шанс да се пробваш срещу мен. Ако ми обещаеш да не закачаш жената, ще вляза право в капана ти. Няма нужда да я намесваме и нея. Ти ми имаш зъб на мен. Аз съм този, който ти извади окото, аз съм този, който трябва да си плати. Знам, че няма да ме оставиш да се пазаря за собствения си живот, но мога поне да спазаря нейния. Идвам ти на крака. Опакован и с панделка.

Лорънс поклати глава.

— Ами парите? Ами камъните?

— Ще го направим точно както пише в бележката ти. Ти си вземаш твоето, ние нашето. Просто правим размяна. Ще договорим сделката лице в лице. Като мъже.

Няколко мига Лорънс мълчеше и гледаше през прозореца към сивкавите небостъргачи край брега на океана.

— Ти знаеш, че никога няма да излезеш жив от тази стая — каза накрая той. — Сигурен ли си, че искаш да умреш за нея?

— Да — отвърна другият. — Аз този избор съм го направил отдавна.

44

„Лотус Вейл Апартмънтс“, Макао

Затворих телефона, извадих батерията и смачках апарата с тока на обувката си. Слязох тичешком по стълбите и изхвръкнах на улицата, където веднага спрях такси — голям късмет за квартал като този. Казах на шофьора да настъпи яко газта. След десет минути бяхме пред „Тамани Хол“. Погледнах часовника си. Наближаваше полунощ. Имах още един час.

Когато таксито спря пред хотела, аз притворих очи и се опитах да си припомня къде бяха охранителните камери. Знаех, че четири са насочени към главния вход, поне още шест покриваха тротоарите, но можеше да има и други, които не бях забелязал. Със сигурност две за гишето на пиколата и минимум още две към входа за вилите. Трябваше да запомня местата и обсега им. Ако можех да постигна това, щях да знам какво виждат и да се държа по съответния начин. Дали бяха от модерните, затворени в херметична черна полусфера, или от старите дъждоустойчиви модели? Дали се въртяха, или бяха фиксирани? Положително в хотел като този охраната не допускаше слепи петна, но си казах, че ако внимавам и вървя с наведена глава, може и да не успеят да заснемат ясно лицето ми. С малко късмет щях да се промъкна незабелязано в хотела, без да вдигна под тревога охраната. Дадох няколко банкноти на шофьора, докато един от пиколата с бяла униформа изтича да ми отвори вратата.

С наведена надолу глава се хванах за ръката на пиколото, защото в тази поза той ме закриваше с гърба си от камерата. Човекът сякаш се изненада, но аз не пуснах ръката му, докато не стигнахме до вратата. Той беше моят човешки щит.

— Добре дошли в „Тамани Хол“ — каза пиколото. — Съжалявам, сър, но този вход е само за частните вили. Останалите ни гости ползват главния вход на хотела, срещу фонтана. Намира се точно до златната статуя на тигър.

— Аз съм отседнал тук — казах.

— Извинете, сър, не ви познах. Мога ли да попитам за името ви?

— Господин Утис — казах аз. После обърнах дланта му нагоре и пуснах в нея смачкана банкнота от сто долара. — Можеш да кажеш на шефа си, че съм дошъл.

Рецепционистката ми махна с ръка от гишето, но аз продължавах да крача напред с наведена глава, като междувременно извадих телефона си и се престорих, че чета есемес, докато оглеждах фоайето. Ако някой ме очакваше, можеше да е заел позиция и тук. Фоайето на един хотел е страхотно място за засади. Има безброй удобни канапенца, където човек да седне и да чете вестник. Освен това, ако те попитат какво правиш, им казваш истината: чакам някого. Няма келнерки да ти навират менюта, няма работно време. Трудно би могло да се намери по-удобно място.

За моя радост, фоайето бе почти празно. Беше разбираемо — минаваше полунощ. Което не означаваше, че бях съвсем сам. Единствената дежурна рецепционистка ме бе видяла. Зад гишето на пиколата се виждаше и друг служител на хотела, но той говореше по телефона и не ми обърна внимание. След като подминах златната статуя на мъжа с мустаците, се натъкнах на един от носачите, който с отегчено изражение на лицето теглеше два куфара на колелца. Той дори не ме погледна, само измърмори някакво извинение на китайски. Наоколо не се виждаха никакви откачени гости. Всичките дизайнерски канапета и столове бяха празни. Както казах, бях извадил късмет.

Измъкнах от джоба си ключа за стаята, който Анджела ми бе дала, влязох в асансьора и натиснах всичките копчета за последните пет етажа, за да заблудя охранителните камери. После застанах с лице към вратата, за да не може камерата в асансьора да различи чертите на лицето ми. Ако толкова държаха да ме спипат, трябваше да измислят нещо по-умно.

В Китай етажите на високите сгради са номерирани по особен начин. Например етаж № 59 не е петдесети и деветият етаж на сградата, а четиресет и деветият. Също както някои американски сгради нямат тринайсети етаж, понеже числото 13 носи нещастие, в Китай няма етажи, започващи с цифрата 4. Суеверните китайци не отсядат в етажи с номера от 40 до 49, защото било на лош късмет. Понякога не отсядат и на етажи, които завършват на 4, например 14 или 24. И понеже големите хазартни играчи по принцип са силно суеверни, китайските казина гледат да избягват такива номера, доколкото е възможно. За което си има основателна причина. На китайски цифрата четири звучи като думата за смърт.

Колко подходящо.

Щом вратите на асансьора се разтвориха, аз излязох от кабината, нахлузих на ръцете си чифт сини латексови ръкавици и извадих валтера със заглушителя от сака. След като никой не ме чакаше във фоайето, беше много вероятно засадата да е някъде наоколо. По дяволите фоайето — ако аз исках да убия някого в хотел, щях да го причакам в апартамента му, който предварително щях да съм застлал с найлон, с пистолет, притиснат към шпионката на вратата. Още щом чуех поставянето на картата в прореза, щях да изстрелям два куршума през шпионката, после да отворя вратата и да го довърша с два в торса и един в черепа. Той нямаше и да разбере откъде му е дошло.

Като държах пистолета ниско отстрани до хълбока си за в случай, че на някого в този момент му хрумнеше да излезе от стаята, аз стигнах до края на коридора и се изправих пред апартамента на Анджела. Номер 5904. Наведох се и огледах отблизо дръжката на вратата. По нея нямаше и следа от пръстови отпечатъци.

Беше прясно избърсана.

Един бандит никога не се връща на местопрестъплението. Това е едно от най-глупавите и опасни неща, които човек може да направи. Стомахът ми се беше свил от нерви. Огледах коридора. Акордьорът трябваше да е все някъде. Това беше единствената игра, на която беше способен. Опрях гръб до стената, като се надявах, че дебелата каса на вратата щеше да ми осигури известно прикритие. Вдигнах пистолета нагоре, готов за стрелба, докато с другата си ръка бавно плъзвах картата на Анджела в ключалката.

Чу се тихо изщракване и лампичката светна в зелено.

Движенията ми бяха плавни и безшумни, за да не привличам внимание върху себе си. Бутнах вратата и влязох с вдигнат нагоре пистолет. Огледах помещението. Нито зад вратата, нито в коридора имаше някой, а навътре в апартамента не се виждаше нищо. Беше тъмен.

Протегнах ръка и пробвах ключовете за осветлението, но нищо не се случи. Онзи мръсник беше счупил всички лампи. Стаята изглеждаше тъмна и дълбока като океана. Не виждах нищо около себе си.

Постепенно очите ми се адаптираха към мрака, а аз ускорявах процеса, примигвайки. Единственият източник на светлина бяха огромните френски прозорци с изглед към „Котай“. На небостъргача срещу нас имаше монтиран огромен видеоекран, който през няколко секунди обливаше стаята с белезникаво сияние. На екрана се прожектираше кратко клипче с красива жена, изпълняваща сложен акробатичен номер пред група мъже с вечерни костюми, улисани в игра на бакара. Имаше надпис на английски език: Атлантик Риджънси Макао. Един различен свят. За момент светлината изпълни стаята, но очите ми още не се бяха адаптирали достатъчно. Едно нещо беше ясно: апартаментът беше в същия вид, в който го бях оставил — опустошен. Бавно затворих с крак вратата след себе си и се прилепих към стената зад ъгъла.

Но после, докато бавно се прокрадвах към всекидневната, настъпих парче стъкло.

Мамка му.

Звукът беше силен и отчетлив, особено на това място. Аз се присвих, сякаш някой ме бе ударил. Веднъж, докато ме гонеха властите, трябваше да се укривам три последователни дни в някакъв евтин хотел в Богота, Колумбия. Като предпазна мярка бях намачкал вестници и ги бях разхвърлял около леглото си. Ако някой успееше да се промъкне в стаята ми, щеше да настъпи хартията и издайническото шумолене щеше да ме събуди. Счупеното стъкло изпълняваше същото предназначение.

Сега акордьорът вече знаеше, че съм тук.

От този момент нататък трябваше да действам бързо. Бях разкрит и единственият ми шанс беше една светкавична атака. Бърз оглед на стаята, особено тъмните ъгли. Нахълтах в дневната, вдигнал пистолета в двете си ръце за стрелба, и проверих зад канапетата и около масата за хранене. Нищо. Натиснах с рамо вратата на банята. Нищо. Погледнах нагоре по стълбището за втория етаж и пристъпих към водопада. Бях готов да открия огън при най-малкото движение.

И тогава го видях.

Или по-скоро сянката му. Него самия не го виждах ясно, но знаех, че е там. Силуетът му се очертаваше на фона на френския прозорец. Беше седнал в едно от креслата до салонната масичка, в ъгъла зад водопада, с лице към булеварда. Всеки път когато картината на видеоекрана отсреща се променяше, виждах очертанията на главата му. Седеше с гръб към мен и не ме виждаше. В стаята беше толкова тъмно, че едва различавах шията и раменете му. Прицелих се в тила му и полека запристъпвах към него. В цялата му поза нещо не беше наред.

Какво, по дяволите, правеше там, загледан в „Котай“? Не ме ли чуваше? Може би беше заспал?

Картината на видеоекрана отново се смени. Този път добре облечен китайски бизнесмен надигаше чаша уиски. Стаята потъна в още по-плътен мрак. Затаих дъх и направих още една крачка към мъжа в креслото. По пода пробягаха светещи китайски йероглифи. Чувах почти недоловимия шепот на водопада. Никакво дишане. Никакви стъпки. Мъжът не реагира дори когато сянката ми падна върху лицето му. Допрях пистолета в тила му и леко натиснах дулото напред.

И тогава разбрах грешката си.

Защото мъжът не спеше. Не беше дори и мъж.

Беше отрязаната глава на Ботиста, закрепена върху няколко възглавници, натрупани една върху друга. Едната беше облечена в кожено яке, за да наподобява човешки торс. За крака бяха използвани още възглавници от спалнята. Добре изпипано като средство за отвличане на вниманието. Хубава игра на светлини и сенки. Зловещо плашило, предназначено лично за мен.

И тогава истинският мъж излезе иззад водопада и опря пистолета си в тила ми.

Беше застанал точно зад мен.

45

Клубът, Северен полуостров, Макао

Лимузината на Анджела намали и спря пред заведението на слепия рибар. Тя вдигна глава, за да прочете надписа. Определено гласеше Boate. Нощен клуб. Лампите в предното помещение бяха изгасени, но през завесата от задната стаичка се процеждаше светлина. Там трябваше да са гангстерите без съмнение. Още от улицата вонеше на тютюнев дим. Колко ли бяха останали да я чакат? Двама, може би трима? Готвачите сигурно вече си бяха тръгнали, но като се имаше предвид, че онова загубено хлапе бе очистило един от войниците им на улицата, останалите от триадата положително бяха вдигнати под тревога и бяха наизвадили пушките. Анджела като нищо можеше да си представи и четирима обучени убийци в тази задна стаичка, насядали около масата, сърбащи силно кафе и очакващи тя да се появи на вратата.

Анджела измъкна от чантата си китайския пистолет, който хлапето й бе дало, извади пълнителя, изхвърли патрона от цевта и дръпна спусъка, за да го усети на твърдост. Всичко изглеждаше наред. Самите патрони бяха с особена форма. Гилзите бяха стеснени в предния си край, а куршумите бяха изострени, малко като върхове на стрели. Доколкото можеше да ги преброи, в пълнителя имаше двайсет, плюс един в цевта. Тя зареди отново пистолета и го мушна в колана си Двайсет и един патрона бяха предостатъчно.

До нея на седалката беше голямата й черна чанта „Луи Вюитон“. Анджела я вдигна и я провеси през рамо, каза на Джони да я чака, после слезе от лимузината и се приготви да влезе в новата си роля.

Вече не ставаше да се преструва на украинска милиардерка. Не и тук във всеки случай. Следващата й персона трябваше да е по-първична. Не толкова изискана. По-силна и уверена в себе си. Избухлива, буйна и достатъчно луда, за да вземе страха на когото си поиска. Една от най-старите й роли беше нещо подобно. Беше си я измислила преди близо петнайсет години, когато за пръв път влезе в банка със скиорска маска на лицето и заби два куршума в тавана. Тя така и не се накани да й измисли име, но ролята си беше останала част от нея. За себе си тя й викаше кучката.

Анджела разтърси ръце и ги отпусна от двете страни на тялото си. От предишната й уязвимост не бе останало нищо. Цялото й тяло излъчваше стаена сила и естествена грация. Очите й бяха загубили подкупващата си мекота и бяха станали някак по-тъмни. Тя свали якето си и го обърна. Модерната бяла кожа се превърна в масленозелен камуфлажен плат. Никакви къси поли и лубутенки с червени подметки и високи токове. Беше по джинси и черни маратонки. Сега свали диамантения пръстен от ръката си и го скри в джоба. Трябваше да бъде жилава, бърза и без украшения. Готова на всичко. Тръгна към ресторанта. Вратата беше отключена.

Преди обаче да бе стигнала до средата на стъкления шкаф, някакъв тип с черно поло изскочи от сенките. Беше приблизително с глава и половина по-висок от нея и като нищо два и половина пъти по-тежък, въоръжен със скъсена версия на автоматичната карабина АР 15, която вдигна към нея с изпъната напред ръка, сякаш искаше да я намушка с копие. Тя пусна чантата си на земята и вдигна ръце нагоре в знак, че се предава.

Което едва ли беше истинското й намерение.

Защото, когато мъжът пристъпи достатъчно близо, тя се извъртя и блъсна встрани цевта на пушката с едната си ръка, след което бързо направи крачка към него, озовавайки се в зоната му на ръкопашен бой и извън обсега на дулото. Едновременно с това сграбчи с ръка цевта на пушката и я извъртя с всичка сила на една страна. Мъжът изрева от болка, защото не успя да извади показалеца си от скобата на спусъка и от движението на Анджела костта изпука и се прекърши на две. Пушката гръмна, проблесна искра. Със следващото си движение Анджела заби приклада в лицето му, след което го ритна в слабините, за да е сигурна, че го е извадила от строя. Той падна, оставяйки пушката в ръцете й. Тя я насочи към него, колкото да се убеди, че не й готви нещо необмислено, после свали пълнителя, изхвърли патрона от цевта и захвърли оръжието настрани.

— Откъде ви намират такива загубеняци? — рече подигравателно тя. — Дали са ти пушка, а ти дори не знаеш как се държи.

Анджела го вдигна с двете си ръце от пода и изви ръката му зад гърба. Той понечи да извика за помощ, но тя измъкна пистолета от колана си и го цапардоса по главата. От този момент нататък той рухна физически и дори не помисли да оказва повече съпротива. Само виеше и се гърчеше от болки. Счупен пръст на ръката, избити предни зъби и леко сътресение на мозъка са в състояние да приведат едър и силен мъж в състояние на безпомощност. Тя го хвана за болния пръст, изви ръката му зад гърба и той вече беше неин. Номерът е ръката да се извие колкото се може по-нагоре зад гръбнака. По този начин се обездвижват всичките й стави, включително раменната. И боли зверски, затова полицаите толкова обичат тази хватка. Мъжът утихна и омекна като пластилин в ръцете й. Със свободната си ръка тя вдигна кожената чанта от пода и отново я преметна през рамо.

След това остана на място и зачака.

Минаха няколко безкрайни секунди. Ако онези щяха да нападат, сега бе моментът. Изстрелът от пушката сигурно бе възвестил пристигането й на всички членове на триадата в целия квартал. Тя обърна мъжа с лице към вратата на кухнята. Ако през онези червени завеси нахлуеха други гангстери, щеше да го използва като жив щит. Анджела присви леко колене, за да се приготви за нападението.

Нищо не последва.

Трийсетина секунди не се случи абсолютно нищо. Не се чуваше никакъв звук. След още секунда-две тя подкара мъжа пред себе си и през завесите влязоха в кухнята. На масата седяха двама души, които сякаш я очакваха. Единият беше възрастен човек с дебели лещи на очилата. До него беше седнал някакъв гигант с прерязана гладкоцевна пушка. До вратата имаше трети мъж — дребничък, с костюм, който никак не му стоеше добре.

В момента, в който Анджела влезе в кухнята, огнестрелните оръжия се вдигнаха нагоре. Бодигардът вече беше подпрял пушката на тялото си, за да посрещне отката, понеже на него не му бе нужно да се цели. Облакът от сачми щеше да е предостатъчен, за да я отнесе, както и всеки друг, който се случеше на метър вляво и вдясно от нея.

Тя го измери с поглед, бутна заложника си на пода и попита:

— Кой от вас взе на работа тоя мухльо?

— Аз — отвърна старецът.

— Хубаво — каза тя. — Тогава тия са за теб.

Тя пристъпи напред, извади от джоба на сакото си кадифена торбичка, не по-голяма от юмрука й, и я хвърли на масата.

От нея се посипаха две дузини красиви сапфири с цвета на океана.

46

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Човек усеща, когато в главата му е насочен пистолет. Това е един вид инстинкт, както когато още от прага на тъмна стая знаеш дали в нея има някой или когато доловиш нечий поглед през улицата. Космите на тила ми леко се изправиха. Усещах врага си, застанал зад мен, без да можех да го видя. Чувах тихото му равномерно дишане. Свалих пистолета надолу, но иначе не помръдвах. Бях му в ръцете.

Изругах наум. Този човек се оказа дяволски хитър. Да използва отрязана човешка глава, за да отвлече вниманието ми? Или онзи номер с посипаните стъкла по пода? Всичко при него беше обмислено, просто и елегантно. Беше ми заложил капан и ме бе изчакал да падна в него.

Вдигнах ръце, понеже валтерът беше станал безполезен. Пръстът ми дори не беше на спусъка. Дори ако по някакъв начин успеех да залегна, без врагът ми да ме простреля, щеше да мине част от секундата, преди да успея да се прицеля в тъмното. А в една престрелка част от секундата е равносилна на човешки живот. Пистолетът в ръката ми щеше да ми помогне точно толкова, колкото и ако беше от стиропор.

— Ти си онзи, който отговори на телефона — казах аз. — Очевидно.

— А ти си онзи, който стреля по мен — отвърна той. — Отначало си помислих, че ще представляваш проблем, но явно съм грешал.

— Дойдох да говорим — казах аз.

— Не се съмнявам — рече той. — Сега, като съм ти опрял пищова в главата, в твой интерес е да говориш. И да се учиш от грешките си. Много ми беше лесно да те преметна. След като влезе в стаята, ти едва благоволи да се огледаш.

— Стори ми се, че те видях — казах аз.

— А ето какво се получи накрая.

Рекламата на видеоекрана отново се смени, заливайки помещението с бледа светлина. Видях отражението на нападателя си в стъклото на прозореца, но не можах да различа много подробности. Пистолетът му беше автоматичен, със заглушител. Самият той беше висок, добре сложен, със светла кожа. Рус. Европеидни черти. Макар да не ги различавах добре, не ми бе и нужно. На лявото си око имаше бяла превръзка.

— Искам да сключим тази сделка — казах аз.

Той не каза нищо, не свали и пистолета.

— Тъй че имаш избор — продължих аз. — Можеш да натиснеш спусъка и аз ще съм мъртъв, преди още да падна на пода, или можеш да изчакаш и да чуеш какво имам да кажа. Не ме интересува кое от двете ще избереш. Прекарал съм целия си живот, надбягвайки се с куршумите, тъй че няма да се изненадам, ако точно тази вечер един от тях ме настигне. Но преди да дръпнеш спусъка, аз ще се държа така, сякаш смятам още да живея. Разбрахме ли се?

— Не носиш куфари — каза той.

— Обаче парите са още у мен. Скрити са, така че, ако ме гръмнеш сега, никога няма да ги намериш. Точното им местоположение го знае един приятел, тъй че и да ме изтезаваш, няма да го получиш. Единственият ти шанс е да правиш това, което ти препоръчам.

Той мълчеше.

— Можем да го направим точно така, както ти го описах по телефона — продължих аз. — Ти можеш да си тръгнеш от тук богат. Ще получиш онова, което искаш. Разбира се, ако предпочиташ да ме гръмнеш, давай! Ето ме! Чакам.

Мъжът пристъпи крачка напред и отново се прицели.

— Говори — процеди той.

— Викат ми Утис — казах аз. — На теб как ти викат?

— Не е нужно да знаеш.

— Не започваме добре. Ти ме държиш на мушка, а аз още не съм ти виждал лицето. А ако не ти знам и името, за мен си една размазана сянка, отразена в прозореца. Едноок мъж със заглушител.

След кратък размисъл той заяви:

— Аз съм Лорънс.

— Приятно ми е да се запознаем, Лорънс.

Погледнах към отражението му. Той не помръдваше.

— Слушай сега — казах аз. — В левия джоб на сакото ми има малка кожена кутийка. В нея е ключът към парите ти, но той е нещо, което само аз разбирам. Готов съм да ти го дам, но първо трябва да ми покажеш сапфирите. Можеш да ми се правиш на гадно копеле колкото си щеш, но на мен започна да ми писва да вися тук. Тъй че решавай. Или ме пусни да си ходя, или ме застреляй.

Лорънс мълчеше.

— Остави пистолета — казах аз.

— Не — отвърна той. — Първо ти.

— Или какво? — казах аз. — Ти ме държиш на мушка, не аз теб. Ако искаш оръжието ми, ще трябва да ми го отнемеш със сила. Лице в лице, като мъже.

Лорънс не отговори, но след миг започна да се движи. Дулото на пистолета му описа полукръг около главата ми. Той застана право срещу мен, до креслото. Оказа се не това, което бях очаквал да видя. Не, беше далеч по-едър, с яки бицепси и дебел врат. Но без грам тлъстина. Само мускули и сухожилия. При това висок. Много над метър и осемдесет. Имаше златиста коса, късо подстригана, и кожа с цвета на стара кост. Дрехите му бяха черни и функционални — джинси, поло и кожено яке. На ръката си имаше някакъв ужасно сложен водолазен часовник. Превръзката на лявото му око беше самоделна, но добре направена. Явно имаше опит в оказване на първа помощ при полеви условия. Което ме накара да се запитам откъде ли всъщност идва.

Той пристъпи бавно напред и опря дулото на пистолета в челото ми. С другата си ръка се пресегна и сграбчи моя за заглушителя. Деляха ни само две педи, като той през цялото време ме гледаше право в очите. Движенията му бяха плавни и внимателни. И във висша степен професионални. Един аматьор би гледал противника си в ръцете. Това е грешка. Ако искаш да отгатнеш следващите му действия, гледай го в очите. Накъдето тръгне погледът, натам отива и човекът. Например, ако Лорънс бе погледнал надолу към моя пистолет, преди да ми го отнеме, аз щях да се пробвам да избия неговия от ръката му. Щях да започна с бърз ляв в лакътя, за да го накарам да отпусне ръце, после щях да забия чело в лицето му или да го ритна в слабините. Ако се стигнеше дотам, може би щях да успея и да го застрелям. Но Лорънс не отмести пистолета от челото ми, нито погледа си от очите ми. Ако се бях опитал да го обезоръжа, щеше да ми пръсне черепа, преди да бях замахнал.

След като отне пистолета ми, той направи две крачки назад, което също беше умен ход. Ако държиш някого на прицел, метър и половина е идеалната дистанция. Застанеш ли по-близо, заложникът ти може да замахне и да ти избие оръжието. Ако си по-далече, може и да не го улучиш, доколкото в една внезапна престрелка всеки стреля, без да се цели. Лорънс знаеше всичко това. След като се върна зад креслото, той извади пълнителя от моя валтер, дръпна затвора, за да изкара патрона от цевта, и захвърли оръжието в басейнчето под водопада, после с палец изхвърли един по един всички патрони от пълнителя. Щрак, щрак, щрак.

Наблюдавах го внимателно. Той бе взел решението си. Нямаше да ме застреля. Поне засега.

Така че аз свалих ръце и отидох да си налея едно питие.

Разсъждавах по следния начин: той щеше или да ми пръсне черепа, или да не го пръсне. За момента не можех да направя кой знае какво, за да повлияя на решението му. Но пък заслужавах да ме напсуват, ако позволях на някакъв непознат да ми тегли куршума, преди да бях гаврътнал едно уиски. Въпрос на принцип. Грях е да отнемеш някому последната глътка.

На пода се въргаляше неотваряна бутилчица „Джони Уокър“ от минибара, вероятно попаднала там, докато бандитите от триадата бяха опустошавали стаята. Избутах я с върха на обувката си от останалия боклук, наведох се и я вдигнах. Отвинтих капачката и пристъпих към минибара, за да си взема чаша. Три пръста, две бучки лед и малко сода, а? Еликсир. Но нямах късмет. Всичките чаши бяха изпотрошени, а кофичката за лед беше пълна с вода. Единственият останал здрав съд беше високата чаша за кафе върху еспресо машината. Налагаше се да се задоволя с нея.

Кимнах към него.

— Искаш ли малко?

Лорънс не отговори. По челото му се стичаше пот, но той нито вдигаше ръка, за да я обърше, нито примигваше с клепачи, за да не му влиза в очите. Просто се намести по-удобно за стрелба, това беше всичко. Пистолетът сигурно вече му натежаваше. Опитвали ли сте се да държите речник в изпъната напред ръка? Дори културистите получават мускулна треска от такива упражнения.

— Твоя воля — казах аз.

Върнах се в дневната и вдигнах от пода една от изтърбушените възглавници на канапетата. Прекатуреното канапе до водопада не ставаше за нищо, но удобните кожени кресла до салонната масичка бяха почти невредими. Отстраних с ръка парченцата стъкло, поставих възглавницата върху едното и се настаних удобно. Оставих чашата на масичката и измъкнах една от цигарите на Анджела от сака си. Като ме вида да посягам за запалката, Лорънс започна да нервничи, но аз се въздържах от резки движения и внимавах да вижда през цялото време какво върша. Запалих цигара и поех дима дълбоко в дробовете си.

— Е, какво правим сега? — попитах го. — Ще го дърпаш ли тоя спусък, или ще ме оставиш да умра от скука?

47

Лорънс ме изгледа продължително. На лицето му бе изписано объркване. Постоя още няколко секунди, заел професионална позиция за стрелба и накрая отстъпи. Всяко негово действие, дори най-незначителното, изглеждаше като извадено от учебник; без да отделя за миг поглед от мен, той се пресегна, изправи канапето на краката му и седна на него почти изцяло пипнешком.

След като се намести, той подпря ръката си с пистолета на коляно, но без да отмества дулото, което беше насочено към сърцето ми.

— Имаш ли представа за кого работя? — каза той.

Поклатих глава.

— Не ми е нужно. Знам какво искаш. Фалшиви пари в големи количества.

— Не — отвърна той. — Искам да убия всеки, който е виждал тези супербанкноти.

Аз не отговорих.

— Тази работа не е толкова проста, господин Утис — продължи той. — Фалшификатори на пари е имало, откакто има цивилизация. Но в света има само две групи хора, способни да изработят фалшификат с такова качество, и едната от тях е тайната полиция на Северна Корея. Те всяка година бълват купища банкноти като тези. Това всеки го знае. Препират парите през Москва, така че минава време, преди да стигнат до Щатите. Но дори и така да е, купюрите са с такова високо качество, че могат да престоят с месеци в сейфовете на руските олигарси, преди някой да забележи. А ако си мислиш, че след демонстрацията на сила от Америка севернокорейците са престанали, лъжеш се. Още го правят и ще продължат да го правят просто защото няма кой да ги спре.

— Но тези не са севернокорейски — казах аз.

Лорънс се усмихна леко, извади една стодоларова банкнота от портфейла си и я сложи на масичката между нас. Разпознах я моментално — имаше същия сериен номер като на онези, които бяхме извадили от залива. Но как се бе озовала у него? Той я извъртя към мен, за да я огледам по-добре; Бен Франклин ме зяпаше от портрета с безизразен поглед.

— Тези са от съвсем друго място — каза той. — И са загадка за останалия свят. Никой не знае къде са направени. Чувал съм всевъзможни теории. Някои твърдят, че ги печатали в Иран, за да финансират програмата си за ядрено оръжие. Други — че били сирийски, като с тях се финансирали терористични движения, без да остава документна следа. Някой дори подозират Венецуела или Куба, защото и двете държат да покажат среден пръст на Чичо Сам. Аз обаче знам истината.

— И защо трябва да ме интересува откъде са парите?

— Защото те са причината да съм тук сега. Да сме и двамата тук.

— И така, за кого, по дяволите, работиш? — попитах аз; изведнъж усетих устата си суха.

— За правителството на Мианмар.

Настъпилата тишина бе нарушена от вой на полицейска сирена някъде в далечината. Изображенията на видеоекрана отново се смениха, потапяйки стаята в почти пълен мрак.

— Ти си наемник — казах аз.

— Аз съм частен подизпълнител на военни поръчки — каза той. — Вече няма правила, господин Утис. Няма граници. Няма гражданство. Правителствата имат нужди и желания, готови са да платят много на всеки който може да им свърши работа. Последните шейсет години Мианмар е в състояние на постоянна война. Северните щати не искат да имат нищо общо с южните. Независими наркоармии патрулират пътищата в открити камиони. Китайците полагат усилия, за да не допуснат насилието да се разпространи през границата, но невинаги успяват. И тук се намесват такива като мен. Аз съм в състояние да предоставя жизненоважна услуга. При това не съм обвързан с национален флаг.

— От кого получаваш нарежданията си? От полковник? От генерал?

— От един глас по телефона — каза Лорънс. — И от номер на банкова сметка.

— Значи става дума за пари. Убиваш за онзи, който плати най-много.

— Да — отвърна той. — Но ти не би ли предпочел да убиваш за някоя държава, отколкото да крадеш от нея?

Не отговорих.

— Защото ти точно това направи, господин Утис. Открадна държавна тайна, нещо, което може да срине цели нации, ако излезе наяве. Да разбие Златния триъгълник. Да създаде международна криза. Да въвлече най-голямата военна сила, която светът някога е познавал — Америка — в сухопътна война в Азия. Ти имаш ли представа колко фалшиви американски пари се намират в обращение в света понастоящем? По оценки на тайните служби — по-малко от осемдесет милиона долара общо. Това означава, че в момента ти държиш в ръцете си, грубо казано, двайсет процента от тях. Тези фалшиви банкноти стават за едно-единствено нещо. Те са политически символ, предназначен да предизвика международен скандал. Преди да пристигнат тук, група хора ги превозиха с камион през цял Мианмар, като оставиха смърт и опустошения след себе си. Защо? Защото тези пари не са за харчене. Те не са дори и за трупане на богатство. Те са психологическо оръжие.

— Кой ги е произвел?

— Откъде да знам? Китайски шпиони? Отцепници от непризнатата държава Шан? Какво значение има? — каза той. — Които и да са, те искат Америка да смачка Мианмар. И аз съм тук, за да не допусна това.

— Не ме интересува твоята война — казах аз. — Дошъл съм, за да сключим сделка.

— Не — отвърна онзи. — Дошъл си, за да спасиш живота на една жена.

48

Клубът, Северен полуостров, Макао

Анджела седна от другата страна на масата срещу стареца, пусна чантата в краката си и спокойно остави пистолета отстрани до сапфирите. Бойците му я наблюдаваха внимателно, готови да реагират на всяко погрешно движение. Мъжът, когото бе повалила на земята, скимтеше от болка, хванал в шепа счупения си пръст, и се поклащаше напред-назад.

— Предполагам, че знаеш коя съм — каза тя.

— Знам — отвърна Дракона. — Издирваме те от часове.

— Ами… ето ме. По-рано тази вечер си сключил сделка с колегата ми, вярно ли е?

— Да.

— Значи така постъпваш ти? Когато не можеш да сключиш честна сделка, вземаш заложник и заплашваш да го убиеш?

— Не съм вземал никого за заложник — заяви старецът. — Поканих твоя човек и той дойде по собствено желание.

— А горилата, която прати след него? — настоя Анджела. — С пистолет в колана? Това какво беше?

— Твоят човек го е застрелял хладнокръвно на улицата. Няма прошка за такова нещо.

— Ти какво си очаквал, дявол да го вземе? — отвърна тя. — Аз съм в твоя град, играя по твоите правила.

Старецът мълчеше.

— Слушай сега — каза тя, като посочи с глава мъжа, който се гърчеше на пода. — Какво би направил, ако взема да го гръмна? Ще имаш ли нещо против?

— Ще те убия на място — отвърна той.

— Значи разбираш как се чувствам аз — каза Анджела. — Око за око, зъб за зъб. Това е правилото. Единственото, от което се интересува тъпата ти триада, нали така? Единственото, което хората уважават. Така че според мен мъртвият ви войник няма никакво значение. Трябваше да помислите за последиците, преди да ме притискате така. Аз ги знам. Никой няма право да ме изнудва чрез хората ми, без да получи куршум в главата. Вие удряте, ние отвръщаме. Ако продължавате да ме притискате, ще има още трупове. Щом така ще играем, по-добре да вадим още сега оръжията и да се изпозастреляме тук, на място. Веднага. Питам те: това ли искаш? Защото положително ще убия поне двама от вас, преди да ме застреляте.

Тя вдигна пистолета от масата и го насочи в главата на стареца.

— Ще видим дали ще се стигне дотам — каза той. — Засега нека да поговорим.

— Добре.

Анджела постави пистолета на масата, но с дуло все още насочено към него. После със свободната си ръка взе един от по-малките сапфири, избърса го и го вдигна към светлината, за да може дори дъртият бухал да го види през дебелите лещи на очилата си.

— Значи това било то. Малкото ти съкровище. Този е трийсет карата нешлифован, на око. Един от най-добрите в света. Внесен контрабанда направо от откритата мина в Могок, където се трудят малки роби. Използват деца, защото възрастен не може да се завре в такава дупка, разбираш ли? Ти знаеше ли го? Този е истинска находка. Виждаш ли колко е голям? След като го шлифоват, от него ще останат само около десет карата, но и това е много. Аз разбирам от качество. На този цветът му е синкавовиолетов, няма никакви дефекти. С такъв размер, цвят и бистрота струва седем хиляди долара каратът. Умножи го по десет, това са седемдесет хиляди долара. Приспадни един бон за шлифовчика и четири за пласьора и си слагаш шейсет и пет бона в джоба. При това по най-консервативна оценка. Ако сам си си пласьор, можеш да го продадеш на някой от търговците на диаманти на „Аламеда“. Веднага ти дават шейсет бона за него, без да задават въпроси.

Старецът продължаваше да мълчи.

— Един-единствен камък взех от яхтата на твоите трафиканти — продължи Анджела. — Откраднах го, както уместно си казал на моя сътрудник тази вечер. Дал си му три часа да ти върне останалите или да получи куршум в главата. Това е камъкът, заради който си бил готов да убиеш.

— Не, това е камъкът, заради който ще убия — отвърна старецът.

— Ами браво на теб — каза Анджела. — Сега ми се иска никога да не го бях вземала. И знаеш ли защо?

Тя остави думите си да висят известно време в пространството, после вдигна камъка отново към лампата, за да заблести на светлината, след което го пусна на масата и го смачка на сол с един-единствен удар с дръжката на пистолета си. Удари го още веднъж за по-сигурно и от него остана само фин белезникав прашец, който се посипа наоколо. Анджела не се задоволи с това. Тя продължи да смачква камъните един по един, за да придаде тежест на думите си.

— Всичките са фалшиви — каза тя на стареца. — Нищо от онова, което току-що ти казах, не е истина. Цветът е добър, понеже някой ги е докарал на цвят. Освен това са бистри и без дефекти, понеже индустриално произвежданото стъкло е точно такова — бистро и без дефекти. Това тук е стъкло. Струва по-малко от торбичката, в която го пренесох. Кварц. Евтин като пясък. Нещо по-лошо: от кварц не стават дори убедителни имитации. С тези камъчета не можеш да измамиш един шлифовчик или бижутер и за десет секунди. От пръв поглед ще ти каже, че са боклуци.

— А защо са тук тогава?

— Защото тези фалшификати не са предназначени да измамят бижутер — отвърна тя. — А да преметнат някакви тъпи гангстери, които никога преди не са виждали истински камък отблизо. Целта е да бъде прецакан посредникът.

Тя посочи останките върху масата.

— Това е било за теб. Една дебела, тлъста псувня директно от доставчика ти. Номер, с който да ти приберат оборотните средства и да те разорят. Специално разработен в твоя чест, защото ти си практически сляп.

— Жалко — каза старецът. — Камъните бяха спасението ти, сега нямам никаква причина да те оставя жива.

— Напротив — отвърна Анджела. — Имаш милион причини и те се намират в чантата ми.

49

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Лорънс бръкна в джоба си, извади малка кадифена торбичка, разтвори я и изсипа шепа сапфири върху масичката между нас. Бяха красиви, сякаш светеха в полумрака. Пред мен беше цяло състояние.

Бавно бръкнах в горния си джоб и извадих малката кожена кутийка, която Анджела ми бе дала. Вътре имаше прегъната на две пожълтяла хартийка с отпечатан върху нея номер. Единият от ръбовете й беше перфориран, сякаш бе откъсната от кочан или нещо такова. През хартията прозираше ръкописен текст. Когато я разгънах, се оказа номерче от помещенията за съхранение на багаж в същия този хотел. Протегнах ръка и го показах на Лорънс. Парите. Анджела ги бе скрила тук.

После се облегнах назад в креслото и попитах:

— Чувал ли си легендата за Полифем?

Той не отговори.

— Почти съм сигурен, че си я чувал — казах аз. — Но може би не разпознаваш името. Полифем е герой от „Одисея“ на Омир. Великан с едно око, син на Посейдон, живее на острова на циклопите. Хваща живи хора, разбива главите им в стените на пещерата си и ги изяжда. Нали си представяш, гръцка епична поезия.

— Чувал съм я тази история — каза Лорънс. — Одисеи и циклопите, нали?

— Именно. Одисей и циклопите.

— Е, и?

— Помниш ли как свършва историята?

Той поклати глава.

— Отдавна беше.

— Хубаво, слушай съкратената версия — казах аз. — Гръцкият герой Одисей и хората му се опитват да се приберат с кораба в родината си след Троянската война. Слизат на един остров, където хората му откриват някакви овце в една пещера. Оказва се, че пещерата е леговището на Полифем, едноокия великан, който е твърде едър и силен, за да го победят в бой. Полифем затваря входа на пещерата с голям камък и ги хваща в капан. После убива и изяжда двама от хората на Одисей, после още двама и още двама. Шестима мъже излапва за вечеря, просто ей така. Във всяко отношение Полифем е една неуязвима машина за убиване. В пряк бой, лице в лице, Одисей няма никакви шансове срещу него. Такива като него Полифем ги яде за закуска, буквално.

Но Одисей е умен — продължих аз. — Гърците много държат да се подмажат на Полифем, затова той предлага на циклопа да пийне от виното му, неразредено, като в замяна Полифем да го остави за накрая, последен, преди да го изяде. Гадна сделка, наистина, но Полифем си мисли, че човекът му е в кърпа вързан, затова приема сделката и започва да пие.

Аз си налях още една бутилчица „Джони Уокър“. Лорънс погледна към кафената ми чаша и постави ръка върху пистолета, колкото да ми напомни, че го има. После започна да прибира сапфирите в кадифената торбичка един по един.

— И така, те почват да пият — казах аз, като оставих на масата чашата със скоча. — И Полифем пита Одисей как се казва. Щото, нали разбираш, ще мине време, преди Полифем да огладнее отново. Одисей му казва че името му е Утис, което в груб превод означава „Никой“ или „Няма такъв“. Все едно да се представящ като Анонимен или Господин Никой. Но понеже Полифем е пиян, си мисли, че това е истинско име. Двамата пият и си приказват до късно през нощта, а неразреденото вино на Одисей е легендарно със силата си — дар от Марон, жреца в храма на Аполон. И накрая Одисей надвива великана, като забива една изострена пръчка в окото му.

— Убива го — каза Лорънс.

— Не, там е работата — казах аз. — Ослепява го. Така че, когато, обзет от паника, Полифем отмества камъка от входа на пещерата, Одисей избягва. Полифем вдига врява до небето, моли баща си Посейдон да отмъсти за него. Но кого да убие Посейдон? Утис. Никой. Няма такъв. Полифем моли баща си да убие… въздуха. Едва тогава Одисей му казва истинското си име, за да знае кой го е победил.

Отпих още една глътка и се загледах как алкохолната напитка се стича бавно по стените на чашата за кафе. Лорънс продължаваше да ме зяпа неразбиращо.

— Не е ли брилянтно измислено? — попитах аз. — Одисей се измъква невредим, понеже циклопът не знае кой е. Знае само че е Утис. Никой. Може да е всеки. За Полифем Одисей е човек без история и репутация. Без самоличност. Дори не може да си представи, че това е онзи, който само с интелекта си е командвал армиите на Итака и е съборил стените на Троя. И понеже не го познава, циклопът си въобразява, че може да го стъпче като мравка. За него Одисей е просто един грък — с нормален ум, нормални цели, нормални страхове. И се отнася към него като към обикновен смъртен. Но Одисей не е кой да е. Той е Утис. Винаги подценяван.

Лорънс стисна устни, без да отделя поглед от мен.

— Това е то да си никой — казах аз. — Мен винаги ме подценяват.

Лорънс се усмихна като Чешърския котарак, стана от мястото си, погледна ме право в очите и ми подаде ръка. Аз не помръднах, само погледнах протегнатата му длан. Нещо не беше наред. Всичко се разреши твърде лесно. Той ми нямаше доверие за нищо, откъде накъде ми предлагаше да се ръкуваме? Огледах го от глава до пети, сякаш изпусках нещо. Бавно се надигнах.

— Искам да ти стисна ръката — каза той.

50

Клубът, Северен полуостров, Макао

— И затова ще си тръгна от тук — каза Анджела, после се изправи и изсипа съдържанието на кожената си чанта на масата.

Купчини стодоларови банкноти, стегнати с бандерол на пачки, се разпиляха по пода — имаше може би милион, ако не и повече.

Старецът се изцъкли, беше в шок. Един милион долара е впечатляваща сума, откъдето и да се погледне. Дори натъпкани в пътна чанта, един милион долара тежат колкото една от онези кофи за боклук по улиците — точно десет килограма.

— Това беше на яхтата — каза му тя. — Пари. Много, адски много пари. Далеч повече, отколкото бих могла да нося. Трябваше да ги вадя от водата с въжета и да ги извличам на палубата като палет с тухли. За да ги пренеса на брега, трябваше да ги наблъскам в куфари. Три големи куфара, натъпкани до краен предел. Едва можех да ги вдигна.

Дракона седеше на стола си, без да обелва дума. Вдигна една от пачките, разлисти банкнотите, помириса ги.

— Тези контрабандисти пренасяха със себе си и последния долар, който някога си им платил — каза Анджела. — Това беше големият им удар.

— Пренасяли са пари — каза старецът.

— Моите пари — каза Анджела. — Готова съм да те компенсирам за всеки долар, който си загубил от тази сделка, но нито цент повече. Предполагам, че останалите сапфири, които си купувал, са били истински, така че си си взел своето. Пито-платено. Ще задържа по-голямата част от сумата, понеже ти направих услуга. Убих контрабандистите, иначе щяха да те ограбят и да изчезнат с милионите си. Мислиш, че ти си прецаканият тук? Не. Ти си в моето положение. Но в крайна сметка ще излезеш на печалба.

Тя бутна купчината към него, няколко пачки се изсипаха в скута му.

— Наречи го обезщетение. Или подарък от мен за теб в знак на добра воля. Скрила съм още пет милиона в едно казино в центъра, които съм готова да ти предам, само кажи. Всичко съм обмислила. Парите са в куфар, който съм дала на гардероб под един от псевдонимите си. След като резервацията ми изтече, рецепционистът ще позвъни на номера, който съм оставила при тях. Този номер може да е и на твоята кръчма. Когато се обади, ще ти каже кога и къде да вземеш куфара. Така ще ти се плати и никога няма да се наложи да те виждам отново.

— Защо да не те убия още сега и да чакам обаждането?

— Защото още не съм им казала номера ти — отвърна Анджела. — Когато се махна по-далече от този град, ще им позвъня и ще им го дам. И ти ще чакаш парите да пристигнат. Може да е утре, може да е и след месец. Няма значение, защото, когато стане, аз ще съм на другия край на света. И отново няма да се познаваме. Ако ли пък умра или ме заловят, разговорът никога няма да се проведе. И ти никога няма да научиш в кой хотел е куфарът, нито под кой псевдоним съм регистрирана.

— А какви гаранции имам аз, че ще спазиш уговорката ни? Че няма просто да отлетиш нанякъде и да вземеш всичките пари със себе си?

— В такъв случай ти изобщо не разбираш защо съм тук.

— И защо си тук?

— За да сключа мир — каза Анджела. — Парите са моята застраховка. Ако не се обадя в хотела, тези пет милиона отиват за най-добрия поръчков убиец, когото познавам. Най-отгоре има бележка с твоите координати. Знаеш ли колко трупа могат да се купят с пет милиона? За толкова пари мога да погреба цялата ти фамилия. Разбира се, не искам да се случи, също както и ти, защото, ако се стигне дотам, ще означава, че аз съм вече мъртва или скоро ще бъда. Но все пак нека това да е моето възпиращо ядрено оръжие. Взаимно гарантирано унищожение. Ако моите хора умрат, умират и твоите, и то по десет твои за един мой.

— Заплашваш ли ме?

Тя вдигна пистолета в ръката си.

— Не е ли очевидно?

— Аз платих повече от пет милиона за тези стъкълца.

— Хубаво, ще ти бутна още един милион — отвърна Анджела. — Хайде, нека са два. Ще си получиш твоето, както ти казах. Наречи го подарък за вдовицата на загиналия ти служител или жертва на олтара на напомпаното ти его. Все ми е тая. Искам просто да изчистя всичко между нас. Никакви трупове на пазара повече. Никакви куршуми в главата.

— Наистина ли си готова да платиш толкова пари само за да те оставя да си тръгнеш? — попита той.

— Да — отвърна Анджела. — А аз теб да си ловиш рибата.

Тя усети как се завъртяха невидими колелца в главата му. Човекът обмисляше трескаво предложението й. Един милион долара са в състояние да впечатлят всекиго. А седем милиона? Още повече. Слава богу, каза си Анджела, че е сляп и не вижда серийните номера.

— Мисля, че можем да се договорим — заяви накрая старецът.

51

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Огледах Лорънс още веднъж от главата до петите, после поех ръката му и я разтърсих. Хватката му беше неприятно силна, освен това той приближи главата си към мен. Какво става? запитах се аз. Тайни ли ще си разменяме?

И тогава той ме прободе с макетен нож.

Дръпнах се инстинктивно от пронизващата болка. Сигурно го бе държал скрит в дланта си, защото не бях забелязал нищо. Беше бърз като светкавица — едно внезапно движение и в следващия миг ножът стърчеше от рамото ми. Сигурно се бе целил в шията. Пет сантиметра по-нагоре и щеше да среже югуларната ми вена.

Реагирайки по инстинкт, аз го цапардосах в носа със свободния си юмрук, което беше достатъчно, за да пусне здравата ми дясна ръка. Изблъсках го назад, преди да бе успял да измъкне ножа от рамото ми и да се пробва отново в шията. Той се олюля от удара. Последва дясно кроше, от което хрущялът в носната му кухина изпращя и синусите му се отвориха. Шурна кръв. Докато отстъпваше назад, олюлявайки се, аз се възползвах от предимството си. Разярен от изгарящата болка, се нахвърлих върху него с цялата си сила. Той вероятно бе очаквал да се дръпна назад, така че го сварих неподготвен. Не е лесно да се хвърлиш върху някого, застанал в непосредствена близост до него, но в случая имах едно важно предимство: центърът на тежестта му беше около две педи над моя. Това означаваше, че ако го блъснех с цялата си телесна маса, колкото и малка да бе тя в сравнение с неговата, можех да го прегъна на две и да го съборя на пода. Мобилизирах всичките си сили, сграбчих го за хълбоците и двамата с рев се стоварихме върху стъклената масичка.

Бам!

Пистолетът му гръмна в мига, в който паднахме на пода. Беше съвсем близо. Блесна ярка светкавица, после всичко утихна, докато във въздуха около нас се сипеха парченца стъкло. Лорънс беше отдолу, главата му се отметна назад, попаднала върху изправено парче стъкло, и изведнъж шурна още кръв. Пистолетът му се плъзна по пода и се скри под канапето, на което беше седял.

Опитах се да посегна към него, но дори със забитото в тила си стъкло Лорънс нямаше намерение да напуска играта. Той заби лакът в черепа ми, най-отгоре, точно където се събират челната и теменната кост. Сигурно това ме е зашеметило, защото, като се опомних, той ме бе възседнал и на свой ред посягаше за пистолета. Аз го сграбчих за лицето, за да го удържа, и успях да бръкна с пръст в раненото му око. Той изрева от болка, но единственото, което чух, бе пищенето в ушите ми, когато юмрукът му се стовари в долната ми челюст с такава сила, че зъбите ми изтракаха. Последва нов удар и аз го хванах за китките, но той беше твърде силен за мен. Грабнах парче стъкло от пода и го забих с все сила в ахилесовото му сухожилие. Това го спря временно, но ръкавицата ми беше хлъзгава от кръвта и аз изпуснах стъклото. Той се претърколи настрани и отново си разменихме местата.

Застреляй го! Сега ти е паднало.

Повдигнах ризата си и с един замах отлепих малкия револвер от гръдния си кош. Тиксото отнесе и част от космите ми, но в този момент усещах само болката в рамото си. Преди да бях успял да се прицеля обаче, той се опита да ми го отнеме. Няколко секунди се борехме, докато го ударих с чело в лицето, оръжието гръмна и при отката отхвръкна на метър встрани. Трябваше да си го взема. Обърнах се с гръб към Лорънс и се хвърлих към револвера.

Но Лорънс имаше още козове в ръкава.

Той вдигна хотелския телефон от пода и изтръгна кабела от стената. Преди да бях изминал и педя, той скочи върху мен, уви кабела около шията ми и го задърпа с всички сили. Опитах се да го отблъсна, но кабелът се вряза в плътта ми, причинявайки ми неописуема болка. Опитваше се да ме задуши. Краката ми се подкосиха и паднах на колене на метър от оръжието. Кабелът спираше кръвообращението ми, смачкваше трахеята ми.

— Шшшт, тихо сега — каза той. — След малко всичко ще приключи.

Инстинктът ми казваше да махна този кабел от шията си, но това беше загубена работа. Телефонният кабел е извънредно здраво нещо и не може да се скъса току-така, а и Лорънс беше много по-силен от мен. Опитите да разхлабя примката с ръце щяха да ми спечелят най-много няколко секунди, като вероятно щях да си счупя и пръстите. Ако се опитах да го съборя по гръб, той щеше не само да ме държи с ръце за шията, а и да блокира краката ми със своите. Това ми оставяше една-единствена възможност. Ако се докопах до оръжието, имах шанс да остана жив.

Продължавах да се влача по корем напред по мокета сантиметър по сантиметър, но Лорънс опъваше кабела толкова силно, че спираше притока на кръв в мозъка ми. Каротидната ми артерия пулсираше, след секунди щях да загубя съзнание. Край на играта. Не можех да дишам, причерняваше ми пред очите. Ето! Малкият револвер на Ботиста беше само на половин метър от мен, до минибара. Протегнах докрай ръка, но пак не можах да го стигна. С последни сили се оттласнах още напред, докато го докопах за цевта и го придърпах към себе си. Беше зареден и готов.

Хайде! Можеш!

Вдигнах револвера и го насочих през рамо към лицето на Лорънс. Часът на истината бе настъпил. Усетих нещо топло да капе по врата ми. Ушите ми пищяха. Ярка бяла светлина. Не се обръщай назад.

И тогава натиснах спусъка.

52

Блесна нова светкавица и ушите ми запищяха още по-силно. Куршумът разкъса бузата на Лорънс и го отметна назад, но не го уби. Дулната искра опърли страната ми. Телефонният кабел се скъса, свободният му край изплющя като камшик около врата ми и ме перна през рамото. В следващия момент вече лежах по гръб, разкъсван от болка, отчаяно опитвайки се да поема въздух в дробовете си. Кабелът се беше врязал в шията ми, но не бе прекъснал някой жизненоважен орган. Бях жив, дявол да го вземе! Махнах остатъка от врата си и се задавих в кашлица, после отново започнах да дишам. Всяко най-малко движение изгаряше тялото ми като жарава.

Лорънс се изправи като пиян. Изпод превръзката на окото му се стичаше кръв. Лейкопластът се беше отлепил от едната страна и в раздразнението си той смъкна с един замах цялата превръзка. Вече напълно съвзел се от шока, аз насочих револвера към него и стрелях. Бам! Но стаята се въртеше около мен и пропуснах целта с близо метър. Натиснах отново спусъка, но барабанът заяде в тиксото, с което го бях залепил за гърдите си, и не се превъртя.

Лорънс, който усещаше, че това е последният му шанс, се нахвърли като лъв върху мен и заби рамото си в гръдната ми кост. Превит на две върху гърба му, аз го цапардосах с дръжката на револвера, колкото ми държаха силите, но той сякаш не усещаше болка. Докато го удрях отново и отново, той ме изблъскваше назад. Спънахме се в основата на водопада. Стиснах зъби и се опитах да му нанеса един последен удар с револвера, като се целех в мекото на гръбнака непосредствено под основата на черепа.

Ударът, нанесен с всичките сили, които ми бяха останали, го откъсна от мен, но вече бе късно.

Бяхме стигнали до басейна и миг по-късно усетих краката си на ръба. Докато падахме надолу, протегнах ръце към него, но успях да хвана само яката на ризата му. Когато тя се скъса, и двамата се строполихме във водата. Мрак. Оръжието се изплъзна от ръката ми и аз отчаяно заплясках наоколо, за да се заловя за нещо. Ръката ми докосна за момент стената на басейна, но се изплъзна.

Вместо това се хванах за Лорънс. Сграбчих го за тила и натиках палеца си докрай в раненото му око. Никога преди не бях чувал такъв писък — някакъв див, нечовешки звук, идващ сякаш от преизподнята. Определено не ми пукаше за него. Болката го зашемети достатъчно дълго, за да напипам дъното с крак и да се изправя. Водопадът плющеше по раменете ми. Лорънс ме хвана за ръцете и се опита да ме отхвърли назад, но аз за нищо на света не се пусках от него. Всичката болка на света, самият дявол не можеше в този момент да ни раздели.

— Да ти го начукам, Утис, да ти го… — изхърка той.

В този момент аз потопих главата му във водата. Той махаше бясно с ръце, дереше с нокти, риташе с крака, но аз бях обвил ръце около шията му в желязна хватка, сама по себе си достатъчна, за да го задуши. Дръпнах главата му още по-дълбоко във водата и я задържах долу. Краката му ритаха безпомощно, но си личеше, че силите го напускат. Аз обаче не отстъпвах. Наврях палеца си още по-навътре в очната му ябълка и той се сгърчи като змия от болки. Устата му се разтвори и отвътре изскочиха мехурчета. Вода нахлу в дробовете му, писъците му се чуваха на повърхността като приглушено гъргорене. Бяхме толкова близо един до друг, че виждах как струята кръв от окото му се смесва с водата около нас като сметана с кафе. Басейнът почервеня. Гръдният му кош се триеше в моя, докато ръцете му се бореха със смъртната ми хватка. Гневът и силата изтичаха от тялото му, постепенно и изражението му се промени. Ако допреди миг ми бе изглеждал като някакво чудовище, сега беше просто уплашен. Гледаше ме умоляващо със здравото си око. Просеше милост. По изключение приличаше на човек, като мен.

Докато държах главата му под водата, усетих как черепът ми се изпълва сякаш с хладен въздух. Всичките ми емоции изтекоха с кръвта му. Всичко изведнъж стана просто и ясно, черно и бяло.

След още няколко секунди мускулите на Лорънс се отпуснаха и той спря да се гърчи. Аз бавно отпуснах хватката си и трупът му отплува настрани в басейна. Вдигнах глава нагоре, подложих лицето си под топлите струи на водопада и затворих очи.

Всичко приключи.

53

Избутах трупа встрани, после изпълзях до ръба на басейна и поех няколко пъти въздух, жадно и дълбоко. Гърлото ми все още беше свито и стаята се въртеше пред очите ми. Още по-зле: всеки момент щеше адски да ме заболи главата, а ръцете ми бяха изтръпнали и не ги усещах. Когато най-после излязох на четири крака навън, се закашлях толкова силно, че почнах да плюя червеникава слуз.

Изтръгнах ножа от рамото си. От раната бликна малко кръв, но едва усещах болка. От адреналина виждах всичко сякаш в мараня, едновременно далечно и на фокус. Когато докоснах мястото с пръсти, те се оцветиха в яркочервено. Но поне можех да дишам. Веднъж да се махнех от тук, всичко щеше да е наред. Хванах се за едно прекатурено кресло и се изправих на крака, като тихо ругаех.

Дори в перфектно обезшумен апартамент като този, шумът от изстрели не можеше да се скрие напълно и някой добър самарянин вероятно вече говореше по телефона с хотелската охрана. Ако имах късмет, разполагах с две минути, максимум.

Нужен ми бе път за бягство и за целта трябваше да си възстановя по памет плана на хотела. Обикновено си представям така добре мястото, където се намирам, че то се появява като карта в съзнанието ми, но този път от главоболието всичко ми беше като в мъгла. Прехвърлих наум избора, който имах, започвайки от аварийното стълбище в края на коридора, близо до редицата асансьори. Ако сте попаднали в капан в хотел обикновено това е умният ход. Малко хора използват аварийните стълбища, така че няма кой знае колко охранителни камери, а и най-често те водят към изход, който извежда директно на улицата. Но този път аз бързо отхвърлих тази възможност. Сградата беше на повече от четиресет етажа, а аз бях на последния. Дори да хукнех надолу по стъпалата, щяха да минат десет минути, ако не и повече, докато стигна до партера. През това време и най-загубените охранители на казиното биха се сетили какво се е случило и биха изпратили екип да ми отреже пътя. Трябваше да се махна от тук веднага.

После ми хрумна да взема асансьора — доста примамливо, но и рисковано начинание. Наистина, експресната кабина щеше да ме свали на земята за доста под минута, но и за това време фоайето на хотела би могло да се напълни с охрана. Нещо повече, докато слизах, към мен щеше да има насочена камера с висока разделителна способност, а за дежурния, наблюдаващ екраните, не би било никак трудно да свърже лицето ми със сигнала за изстрели на последния етаж.

По дяволите, дори да успеех да скрия лицето си от камерата, раните по врата и рамото ми, макар и несмъртоносни, изглеждаха ужасно. Яката на ризата ми беше пълна с кръв. Можеха да спрат асансьора в движение и да ме хванат вътре като животно в капан. Освен ако не успеех да отворя някак си аварийния люк и да избягам в асансьорната шахта, щях да остана заклещен в асансьора до идването на истинската полиция.

Оставаха единствено служебните асансьори.

Макар и бавни, те нямат охранителни камери и се задействат с магнитна карта. Можех да преодоля това, разбира се, с помощта на декодиращата програма на някой от телефоните ми. По това време на нощта беше малко вероятно да се натъкна на камериерка или дежурен служител. Но дори и това да станеше, най-вероятно нямаше да ми обърнат внимание. В хотел като този ВИП гостите обичат да ползват служебните асансьори. Погледнах часовника си. Беше един без петнайсет, от служебното помещение на етажа можех да взема асансьора директно до кухнята, откъдето можех да открия служебен коридор или авариен изход за подземния паркинг. По този начин щях изцяло да заобиколя всички охранителни камери и почти целия персонал на хотела.

Да, това беше начинът.

Сакът ми беше затиснат под обърнатото кресло до разбитата масичка. Малката торбичка със сапфирите бе изпаднала под канапето, но лесно я открих. Револверът ми също се въргаляше по пода и аз го ритнах в басейна. Ако имах време, щях да обърша цялата стая за отпечатъци, но сега трябваше да се съсредоточа върху най-бързия начин да се махна от тук. Няколко неща можеха да насочат ченгетата по следите ми, най-важното от които беше оръжието. Топлата вода и хлорът щяха да размият всякакви пръстови отпечатъци, а що се отнася до ДНК-то от кръвта ми, ченгетата трябваше първо да ме хванат, за да ми вземат проба. А щом напуснех страната и сменях за пореден път самоличността си, нямаше да има никакво значение с какви доказателства разполагат срещу мен.

Коженото яке на Лорънс беше на пода, а аз имах нужда от дегизировка. Беше ми леко голямо, но щеше да свърши работа. Вдигнах нагоре яката, за да прикрия раните на шията си. Бях мокър до кости, но поне не приличах на серийните убийци от онези филми на ужасите, дето режат жертвите си с бръснач. Подсуших ръкавиците си, като ги обърсах в подплатата на якето после излязох от апартамента. Извадих мобилен телефон и набрах номера на Анджела.

Телефонът започна да звъни.

Огледах се на всички страни. Ако паметта не ме лъжеше, стаята на камериерките със служебния асансьор трябваше да е някъде около машините за лед. В нея сигурно се влизаше с магнитна карта, но това не беше проблем. Вече имах програмата на друг телефон. Огледах още веднъж коридора, ако случайно на някой от гостите му бе хрумнало да се подаде навън заради изстрелите. За щастие, бях сам.

Засега.

Телефонът звънеше ли, звънеше. Накрая Анджела отговори. Около нея се чуваха звуци на автомобилно движение.

— Ало? — каза тя.

— Трябва ми помощ. За изтегляне.

— Почти съм там. По-малко от две минути.

Затиснах телефона между рамото и брадичката си, после порових в сака, докато открих смартфона. Включих USB кабела към четящото устройство за магнитни карти на вратата към стаята на камериерките, натиснах няколко копчета на телефона и го зачаках да се включи и програмата да се зареди. Това отне няколко секунди, но накрая лампичката светна в зелено, аз бутнах вратата и влязох, след което изключих кабела от ключалката.

— Идвам загрят — казах аз. — Приключих с акордьора, но не мина гладко. Трябваше да го убия. Стана престрелка, сега охраната се вдига под тревога. След минути тук ще е бъкано с ченгета.

— Къде да се срещнем?

— В подземния паркинг — казах аз. — До аварийния изход, ако има такъв. А ако няма, някъде наблизо. Можеш ли?

— Ще го направя, дори да се наложи да прегазя пиколото.

— Ти си дар от Бога — казах аз.

Служебното помещение беше пълно с почистващи препарати и всякакви консумативи. В дъното му имаше авариен бойлер и помпа за топла вода; там беше и вратата към големия асансьор. Натиснах няколко пъти бутона за повикване. Светна лампичка и вътре се чуха бръмчене и свистене на стоманени въжета. До стената бяха паркирани две колички, каквито ползват камериерките в хотелите, но на тях нямаше нищо полезно. Шампоан? Не, благодаря.

Залостих бързо едната от количките между вратата и помпата за вода. След миг звънецът на асансьора издрънча и вратата се разтвори.

— Дайте газ — казах аз. — И говори бързо. Влизам в асансьора.

— Джони дава газ колкото може — увери ме Анджела.

Влязох в кабината и избрах бутона за мазето.

— Спазихме ли срока? Босът прие ли фалшивите пари?

— Работата е свършена.

— Всичките ли взе?

— Достатъчно — каза Анджела. — Прие седем милиона. Парите са си в „Тамани Хол“. Всичките. Картончетата за получаване са в чантата ти. Ченгетата ще ги открият, след като претърсят стаята. Ще ги загубим, но нищо. Апартаментът е нает под чуждо име, тъй че не могат да ги проследят до мен. Ако имаме късмет, полицаите ще свържат фалшивите пари с трупа. И ще се насочат към триадата. С един куршум два заека.

— Искаш да ми кажеш, че сме продали фалшивите пари на двете групи едновременно?

— Добра игра, приятел — усмихна се Анджела. — Полицаите ще обвинят за всичко слепия рибар, а ние изчезваме от тук.

— Какво ще стане, когато Дракона разбере, че сме го прецакали?

— Пука ли ти? Това си е негов проблем.

— Може все пак да прати хора подире ни.

— Може — отвърна Анджела. — Но това не значи, че ще ни хване. Взе ли сапфирите?

— Както се бяхме разбрали.

— Всичките?

— Изглеждат около две дузини — казах аз, — но не съм имал време да ги броя. Трябват ни нови самоличности веднага.

— Уредила съм те, не се бой.

Погледнах индикатора за етажите; за мой късмет, асансьорът се движеше по-бързо, отколкото бях очаквал. Всяка секунда беше ценна. Последните няколко цифри се изредиха на екранчето и вратите се разтвориха. Преди да изляза, натиснах напосоки десетина бутона. Това е детински номер, но върши работа. Известно време асансьорът щеше да се движи безцелно нагоре-надолу, колкото да обърка охраната. Огледах се. Бях попаднал в кухня, точно срещу мен беше вратата на хладилното помещение, а в ъгъла имаше две готварски печки. В дъното дежурен готвач приготвяше нещо на котлона и изобщо не вдигна глава да ме погледне.

Тихо заобиколих хладилното помещение, следвайки знака за изхода, и незабелязано се измъкнах от кухнята, като се озовах в дълъг служебен коридор. В другия му край имаше стълбище, което водеше надолу към аварийния изход. Бутнах вратата, но беше с магнитна ключалка, за да не влизат външни лица. И тогава видях голямото червено копче под стъкло отстрани на стената, до пожарогасителя, а до него указателна табела на няколко езика с надпис: Ред за евакуация на хотела. Първа точка гласеше: „За да дадете сигнал за евакуация, натиснете червеното копче“.

Счупих стъклото с лакът и натиснах копчето.

Минаха няколко мига, докато се задействат сирените, но когато завиха, цялата сграда се изпълни с адски шум. Замигаха и аварийни светлини. Ако имах късмет, алармата щеше да предизвика объркване. Пожар в хотел с триста стаи, към който има и казино с двеста маси, в Китай, и то в събота вечер? Това значи хаос. Предварително записан глас започна да дава указания на неразбираем кантонски от невидими високоговорители и в този момент бравата на вратата щракна. Бутнах я с хълбок и излязох навън.

Вече се намирах в подземния паркинг. Обърнах се назад, огледах евакуационния план до вратата, после паркинга, докъдето можех да виждам. Изходът беше в дъното, по рампа, която се изкачваше нагоре. Свалих латексовите си ръкавици и ги пуснах в близкото кошче за боклук.

— На паркинга съм — обясних по телефона. — Ти къде си?

Анджела не отговори, но след секунда видях лимузината й да се спуска по рампата. Гледката напомняше кавалерийските подкрепления, задаващи се откъм близкия хълм преди щастливия край на старите уестърни. Не помня някога да се бях радвал толкова, че виждам някого. Размахах ръце, за да ме види Джони, и лимузината спря пред мен със скърцане на гуми. Затворих телефона, почуках по стъклото и Анджела отвори отвътре.

— Тръгваме — каза тя.

54

Джони даде газ и вратата се затвори от собствената си инерция, докато гумите свиреха на завоя. Размахах ръце, за да се хвана за нещо. Джони караше като побъркан, лимузината прелиташе над гърбиците по пътя, устремена към изходната рампа, докато той се бореше с волана. На следващия завой се отъркахме в една от бетонните колони. От удара паднах на пода, а когато се изправих, вече бяхме излезли от гаража. Джони профуча покрай пазача на паркинга с надут клаксон и без да намали скоростта, изхвърча със занасяне на булевард „Котай“.

По това време на нощта главната артерия на Макао беше претъпкана до краен предел. Тротоарите гъмжаха от пияни туристи, а шестте улични платна бяха задръстени с коли от Града на мечтите чак до „Монте Карло“. Пешеходци се движеха по средата на булеварда, без да им пука. Но Джони беше хитър. Вместо да намали скоростта, за да се влее полека в движението, той ускори, пресичайки и трите насрещни платна. Двигателят ревеше. С педал на газта, опрян в пода, Джони се стрелна на червено през кръстовището и продължи покрай каналите на „Венишън“. Натисна клаксона и сви в лявото платно, качи се за кратко на тротоара, но се върна на платното малко преди да бяхме помели групичка пияни японци. Когато стигнахме до първата пряка, той сви в нея със занасяне на задницата и продължи по централното платно.

И този път в далечината се чуха полицейски сирени. Извих глава назад да видя колите, но още не бяха навлезли в зрителното ми поле. При бягство с автомобил първите пет преки са най-опасни. Ако ченгетата изобщо решат да те гонят, ще започнат от там. В огромната си част банковите обири приключват в рамките на този периметър. Да не говорим, че много обирачи на банки не успяват дори да излязат от вратата. Ако обаче изминете повече от пет преки, без ченгетата да ви дишат във врата, положението започва да става по-оптимистично. Засега не виждах патрулни коли да се движат зад нас, но това нищо не означаваше. В такова движение човек няма да види и собствената си майка.

През задното стъкло на колата се виждаше „Тамани Хол“. По половината кула светеха ярките светлини на сигнала за евакуация, докато видеоекраните на другата половина все още показваха рекламни клипове. Миг по-късно полицейска патрулна кола закова спирачки пред нас точно когато тълпа пияни комарджии и сънливи туристи започнаха да се изсипват на улицата. Поех дълбоко дъх.

Когато навлязохме сред мочурищата, Анджела каза на Джони нещо на кантонски и той отне газта. Колата намали скорост, мина по моста към Северния полуостров и се сля с трафика като хамелеон. А когато навлязохме в историческата стара част на града, тя практически се загуби сред огромните лимузини и други абсурдно грамадни луксозни возила. За нула време преминахме може би покрай дузина бижутерийни магазини.

Ръцете ми трепереха от адреналина, ушите ми пищяха. Понечих да кажа нещо, но Анджела издаде разтревожен звук и сложи ръка на рамото ми, после дръпна яката ми назад, за да огледа пораженията.

— Какво стана, по дяволите?

— Копелето не играеше чисто.

Бавно съблякох якето на Лорънс, като се опитвах да щадя раната на рамото си. После свалих през глава подгизналия от вода суичър и двамата с Анджела огледахме новата ми рана. Не беше страшна, около два и половина сантиметра широка, но плитка и повърхностна. Кървеше доста, но нямаше засегнати важни вени и артерии. Поне доколкото можех да преценя. Макар че вероятно щеше да се наложи да я зашият, можех да изчакам, докато стигнем до болница. Анджела ми помогна да я почистя и откъсна парче плат от старите ми дрехи, за да я превърже.

— Нашият изход не е много далече — каза тя, — но не искам да се разделяме, докато не се убедя, че си добре.

— Ще се оправя — казах аз.

— Загубил си много кръв през последните дванайсет часа.

— Губил съм и повече, и пак съм оживявал — отвърнах аз. — Ще намеря дупка, в която да се завра, докато отмине бурята. Ти как се оправи със слепия рибар?

— Още с влизането си опрях пистолет в главата му.

— Звучи като нещо, което и аз бих направил.

— Виждаш ли? — каза Анджела. — Все още можем да научим нещо, но само един от друг.

След като приключи с бинтоването на рамото ми, тя грабна от седалката до себе си една голяма торба от универсален магазин и ми я подаде. Беше пълна с дрехи. Нямах представа кога бе отделила време за пазаруване, но вътре имаше всичко необходимо: панталон, обувки, чорапи, бельо, както и едно тънко черно поло и сиво ленено сако. Подсуших се от водата, доколкото можах, след което почнах да се преобличам. С полото изглеждах по-висок и слаб от обикновено, но то имаше и това предимство, че скриваше раните по врата ми. Щастливо съвпадение. Най-накрая си сложих лененото сако, после отворих сака и порових в него. Открих чифт очила с тънки метални рамки. Когато се погледнах в огледалото на сенника, приличах на компютърен програмист от Силициевата долина, оцелял след побой в нощен клуб. Не беше от най-убедителните ми дегизировки, но с един чист паспорт може би щях да премина, понакуцвайки, през граничния контрол, без да привличам прекалено много внимание върху себе си. Нямаше да съм първият турист, тръгнал си насинен от тук след щура нощ по заведенията.

— Би ли ми показал сапфирите? — попита Анджела.

— Разбира се — отвърнах аз, извадих малката кадифена торбичка от сака и й я метнах в скута.

Тя я изсипа в дланта си. За пръв път виждах камъните отблизо. Бяха по-малки и по-мътни, отколкото ги бях запомнил. Истинските сапфири не са нищо особено на вид, докато не бъдат шлифовани. Нужна е много работа, за да им се придаде характерният блясък. Суровите камъни изглеждат мътни и някак грубовати. Анджела обаче имаше по-набито око от мен за тия неща. Баща й някога бил крупен играч в търговията с диаманти, така че тя бе израсла, заобиколена от скъпоценни камъни, и можеше да различи фалшификата от километър. Сега им хвърли бегъл поглед, кимна одобряващо и набързо ги преброи. Със сапфира, все още скрит в кутията й с цигари, излязоха двайсет и шест. Анджела вдигна един към светлината и бавно го превъртя в пръстите си. Сигурно видяното бе надхвърлило очакванията й, понеже ми се ухили.

— Супер готини са — каза тя. — На черния пазар ще струват цяло състояние.

— Задръж ги — казах аз.

— Ще мине доста време, докато намерим пласьор — каза тя. — Нека първо да се успокоят нещата, преди да ги дам за шлифоване. Не знам кога ще мога да ти платя.

— Ще измислиш нещо.

— Да — кимна Анджела. — Нали ми имаш доверие?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — заявих аз. — Обаче как ще ги изкараш от страната?

— Аз съм в играта доста по-отдавна от теб, хлапе — ухили се тя. — И още помня това-онова.

Все така ухилена, тя придърпа куфара си и набра кода. Ключалката се отвори и Анджела извади лаптопа, сложен най-отгоре. Дъното на куфара беше облицовано със специален пенополимер, предназначен да запази от сътресения пренасяното в него деликатно оборудване. С няколко ловки движения обаче тя отстрани самозалепващите се лентички и свали подплатата. Отдолу се показа двойно дъно, разделено като сандъче за рибарски такъми с плексигласови преградки на трийсет-четиресет малки отделения, пълни с различни камъчета. Не скъпоценни обаче. Най-обикновени, скучни, с нищо незабележими минерали, каквито могат да се открият на всеки плаж. С етикети: Гранат, Гипс, Мусковит, Гранит. Най-отгоре имаше брошурка за геоложката история на Древен Китай, както и ламиниран бадж на Комисията на ЮНЕСКО за съставяне на геоложка карта на света. Никога не бях чувал за такава организация, но баджът определено имаше официален вид. Анджела вдигна капачето на едно отделение с надпис Ахат и изсипа сапфирите вътре. Често пъти ахатите са синкави и прозрачни, също като необработени сапфири.

Целият комплект бе замислен да наподобява безобидна, дори банална колекция от минерали.

Анджела щеше да пренесе съкровището си под носа на летищната охрана и никой нямаше да забележи. Яко! Да открият сапфирите — това бе все едно да различат две дузини песъчинки в купчина пясък. Никой митничар не би си дал труда да разглежда отблизо цял куфар, пълен с минерали. А на рентгена всички камъчета изглеждат еднакво, независимо дали става дума за гранит или диаманти. После, когато стигнеше до дестинацията си, ако някой митничар решеше да провери ръчно багажа й, щеше да открие някакви си там камъни. Дори да се усъмнеше, тя винаги щеше да обясни присъствието им с работата си за ЮНЕСКО. Учените се ползват с голяма свобода, а служителите на ЮНЕСКО никой не ги закача за нищо. Номерът беше изключително хитър. Подозрителният човек очаква от измамника да му пробута евтини камъни за скъпоценни, никога обратното. Ако покажете на непознат парче стъкло и почнете да го уверявате, че е диамант, той най-вероятно ще ви обяви за лъжец. Но ако му покажете диамант и му обясните, че е хитро замаскирано стъкло, най-вероятно ще приеме обяснението ви за истина. Това си е чисто психологическа уловка.

Хората виждат онова, което им кажете да видят.

Анджела затвори куфара и го сложи в краката си, после прекара пръсти през косата си и ми се усмихна дяволито. Малко по-късно Джони почука на стъклената преграда и тя натисна копчето, за да я смъкне надолу.

— Почти стигнахме — обяви той.

55

Пет минути по-късно бяхме пред фериботния терминал на пристанището, след като бяхме минали по един доста увъртян маршрут през Стария град, за да се убедим, че никой не ни следи. Анджела пусна куфара си на тротоара и поговори малко с Джони на кантонски. Не ги разбирах какво си казват, но накрая тя му подаде дебел хартиен плик. Той кимна и се усмихна както винаги, после пъхна плика във вътрешния си джоб.

Дори по това време на нощта терминалът беше оживен. Макар че всички магазини бяха затворени и със спуснати решетки, тълпи пътуващи се мотаеха насам-натам в салона за заминаващи. В единия ъгъл имаше тумба разчорлени комарджии с омачкани дрехи, в другия — групичка шумни, пияни до козирката корейски бизнесмени, които си крещяха един на друг. Макао е толкова близко до Хонконг, че много туристи не остават да нощуват тук. Последният ферибот потегляше след минути и всички пътници се бяха събрали в чакалнята. Аз се проврях покрай един чистач, който лъскаше пода с парцал. Анджела измъкна от джоба си два билета за ферибота и ми подаде единия.

— Тук се разделяме, хлапе — каза тя. — Не е безопасно да се движим заедно. Полицията разполага с наши описания след престрелката в залива. Може би ще успеем да се измъкнем с новата си дегизировка, но все пак е твърде рисковано да ни виждат заедно. Шансовете ни не са големи.

— Знам — казах аз и преглътнах с мъка.

— Имаш ли резервен паспорт?

— Разбира се — отвърнах аз. — Ти колко имаш?

— Повече, отколкото мога да преброя — отвърна тя. — Ако имаш хонконгски паспорт, ползвай него. Билетът ти е за Цим Ша Цуй. От там можеш да идеш навсякъде. Междувременно аз отивам на континента. Пътувам със същия паспорт, после ще използвам дипломатическите си документи, за да стигна до Ханой. Там познавам пласьор, който може да продаде камъните. След като сделката приключи, ще ти преведа твоя дял.

— Парите не ме интересуват — казах аз. — Кога ще те видя пак?

— Скоро. Обещавам — каза Анджела. — Как мога да те открия? И да ти пратя парите?

— Със сляп имейл — отвърнах аз. — Както винаги.

— Виж, много би ми се искало…

— Разбирам — казах аз. — Да си свършиш работата и да изчезнеш. Това е играта.

— Много би ми се искало да можехме по-често да сме заедно — каза тя. — Толкова време мина…

— Не ми се разкисвай сега. Знам условията.

— Ще се видим скоро. Довиждане, хлапе.

— Чакай — казах аз, като я хванах за ръката, преди да бе успяла да се обърне и да си тръгне. — Преди да се качиш на някой от тия кораби и да изчезнеш отново, искам да ми кажеш каквото ми обеща.

Тя ме изгледа смаяна.

— И какво беше то?

— Как успя да се измъкнеш от Куала Лумпур преди шест години?

— С отвличане на вниманието — усмихна се леко тя. — Когато полицаите хвърлиха зашеметяваща граната по бронирания камион, аз се скрих зад една от патрулните им коли. По това време ти вече беше побягнал и те тичаха подире ти. Докато гледаха в другата посока, аз се отървах от пистолета и просто си тръгнах. Бяха твърде заети с теб, за да се занимават с мен.

Не казах нищо.

— Ти си моето прикритие, хлапе — каза Анджела. — Винаги си бил.

Тя ми махна още веднъж за сбогом, после се смеси с тълпата прииждащи туристи. По високоговорителите прозвуча гръмко съобщение на китайски език. Млада жена с куфар на колелца се блъсна в мен. Извърнах се само за миг и когато погледнах отново след Анджела, нея вече я нямаше. Огледах се във всички посоки, но тя сякаш се бе изпарила, сякаш се бе разтворила в морето от лица.

Усмихнах се и преметнах сака през рамо.

Чувствах се като пребит. Краката ме боляха, шията ми беше като заровена в жарава. Не след дълго на светлинното табло обявиха и моя ферибот. Тръгнах по стрелките към кея и се качих на борда. Намерих мястото си и седнах. Обзе ме мощна вълна на изтощение. Не бях ял истинска храна от дни, не бях спал още по-отдавна, но въпреки болката се чувствах великолепно. Затворих очи и се отпуснах назад върху облегалката, ухилен до уши. Докато капитанът четеше последните съобщения по уредбата, аз гледах през прозореца към водите на залива. Вълни се разбиваха в борда под илюминатора и обливаха стъклото с пяна. Някъде в далечината, зад хоризонта, светлините на огромния град трептяха като златен прах.