РОБИН ХОБ
ПРИДВОРНИЯТ УБИЕЦ - ТРИЛОГИЯ
Книга първа
Тайните на занаята
На Джайлс
и в памет на Ралф и Ориндж,
а също и на Фреди Кугър,
Принц сред убийците
1
Най-ранната история
По необходимост историята на Шестте херцогства е и история на Пророците — управляващата ги фамилия. Един подробен разказ би се разпрострял далеч отвъд времето на основаването на Първото херцогство и ако подобни имена още се помнят, би обхванал първите морски нашествия на островитяните пирати, които слизали на този гостоприемен и топъл бряг, преследвани от спомени за суровите, вледенени зими по Външните острови. Но ние не знаем имената на тези някогашни смелчаци.
Много малко е известно също и за първия истински крал, макар легендата да е запазила поне името му. Наричал се Граблин и вероятно с неговото име наченала традицията потомците му да бъдат кръщавани с имена, присъщи на характера и поведението им. Според народните поверия кръщаването на новороденото с подобно име било скрепвано с магия, толкова силна, че впоследствие никой от кралските потомци не бил в състояние да измени на качествата, за които загатвало името. Минали през огън и закалени в солена морска вода, а после обрулени от свирепия северен вятър, такива били имената, с които кръщавали онези избрани деца. Или поне така разказват старите хора. Навярно в далечното минало действително е имало подобен ритуал, но историята ни показва, че не винаги е било достатъчно да обвържеш детето с достойнствата, скрити в неговото име…
Перото ми спира, сетне изпада от пръстите ми и оставя закривена следа върху хартията на Федрен. Ето че похабих още един безценен лист в нищо повече от напразни усилия. Питам се дали ще мога да напиша тази история, или на всяка страница ще оставя следа от непреглътната горчивина, която смятах за отдавна забравена. Вярвах, че съм се излекувал от злобата, но щом перото докосне хартията, с мастилото започва да се излива и болката на онова малко момче, докато накрая не ме завладеят подозренията, че всяка от внимателно изрисуваните букви е само почернял, незараснал белег на рана.
Федрен и Търпение бяха толкова ентусиазирани от мисълта да бъде написана история на Шестте херцогства, че аз позволих да ме убедят в ценността на подобна идея. Дори повярвах, че занимание от такова естество ще ме накара да забравя болката и да понасям неумолимо бавния ход на времето. Но всяко историческо събитие, на което се спирам, само изостря и без това непоносимото усещане за самота и невъзвратима загуба. Боя се, че ще бъда принуден да се откажа от тази идея или да подложа на преоценка всичко, превърнало ме в това, което съм сега. И ето че започвам отново и отново, но всеки път откривам, че пиша за себе си, а не за възникването на тази страна. Дори не зная на кого се опитвам да обясня смущението си. Животът ми беше паяжина от тайни, които дори сега не е безопасно да разкривам. Да ги поверя ли на девствения лист хартия, само за да го превърна в гориво на пламъците и в пепел? Може би.
Спомените ми датират от времето, когато бях на шест години. Преди това няма нищо, само непрогледна завеса, която умът ми нито веднъж не успя да пробие. Сякаш всичко започна с онзи първи ден в Лунно око. Затова пък първият спомен е запазен с цялото си искрящо великолепие. Понякога ми се струва толкова завършен, че се питам дали наистина е мой. Дали го извличам от собствената си памет, или го пресъздавам по разказите на легионите от кухненски прислужнички и безчислените орди ратайчета в конюшнята, които обясняват един другиму как съм се появил в техния живот. Откъде инак толкова много подробности, или умът на онова шестгодишно момче е бил тъй превъзбуден, че е запечатвал всичко, което е ставало около него? А може би тази завършеност е дело на Умението и на лекарствата, които човек приема, за да поставя под контрол пристрастеността си към него, лекарствата, които носят със себе си само болка и страдание? Много по-вероятно обяснение. Дано обаче да не е вярно.
Споменът е почти осезаем: мразовитата сивота на отминаващия ден, безпощадният дъжд, който се просмуква в дрехите ми, хлъзгавият калдъръм по улиците на непознатия град, дори мазолестата грапавина на голямата ръка, която е стиснала моята ръчичка. Често си спомням тази ръка — тя е твърда и грапава и е хванала здраво моята, ала същевременно излъчва приятна, уютна топлина. Тя не ми позволява да се подхлъзна на влажните павета, но и не ми дава да избягам от вече отредената ми съдба. Тя е също толкова неизбежна, колкото и леденостуденият сив дъжд, примесен с големи мокри снежинки, който се ръси върху гранитната плоча пред големия дървен портал на твърдината, вдигната в самото сърце на града.
А порталът наистина е висок — не само за едно шестгодишно момче, но достатъчно висок, за да пропусне през себе си гиганти и да превърне в джудже върлинестия старец, който се извисява над мен. Чудати са тези врати, макар да не помня дали преди това съм виждал други, с които да ги сравня. Те са резбовани, обковани с дебели железни пирони и закачени на яки, също железни панти и са украсени с глави на чудовища, има и лъскаво медно хлопало. Спомням си, че кишата се е просмукала през обувките ми и че краката ми са студени и мокри. Не помня обаче дали съм вървял по заснежените хлъзгави пътища, или някой ме е носел. Не, всичко започва там, тъкмо пред онези порти на вътрешната крепост, с моята малка ръка, мушната в лапата на дългурестия старец.
Понякога тази сцена ми напомня за началото на куклена пиеса. Да, дори я виждам в мислите си — завесата се вдига и ето ни там, застанали пред грамадната врата. Старецът вдига медното хлопало и удря с него, веднъж, два пъти, три пъти върху плочката, която вибрира под ударите му. След това някъде встрани от сцената се обажда глас. Не зад портата, а зад нас, оттам, откъдето идваме.
— Татко, моля те — чувам женски глас. Обръщам се да я погледна, но снегът се е усилил и млечноватата му пелена полепва по миглите ми. В спомените ми няма образ. Не помня да съм се дърпал от ръката на стареца, нито да съм викал „мамо, мамо“. Зная само, че стоях там като ням и безпомощен зрител и тогава зад портата отекнаха стъпки, последвани от стърженето на вдигнато резе.
Още веднъж чух гласа й. Дори днес, след толкова много години, долавям отчаянието, с което го зовеше: „Моля те, татко, умолявам те!“ За миг ръката, която ме държеше, потрепери, но така и не можах да разбера дали от гняв, или от мъка. Бърз като спускаща се над просено зърно врана, старецът се наведе, вдигна кална ледена буца и я запрати беззвучно, със спотаена ярост към гласа, а аз се свих от страх, без да мръдна от мястото си. Не помня вик, нито звук от сблъсък с човешко тяло. Помня само, че портите се отвориха навън и че старецът припряно скочи към мен и ме дръпна след себе си.
Това е. Мъжът, който отвори вратата, не беше от прислугата, както бих предположил, ако някой ми разказваше тази история. Не, в спомените си виждам ратник, войник, но с оредяла побеляла коса и голямо отпуснато шкембе. Той ни оглежда с добре премерено войнишко подозрение и се изправя пред нас мълчаливо — очаква да чуе какво ни води насам.
Струва ми се, че тази гледка обърква стареца, но това, което пробужда в него, не е страх, а по-скоро гняв. Защото внезапно той пуска ръката ми, сграбчва ме за яката и ме вдига във въздуха, където се полюшвам като кученце пред новия си притежател.
— Ето, водя ви това момче — произнася старецът с хриплив глас.
И когато стражникът продължава да го гледа втренчено, без следа от разбиране или любопитство, продължава припряно:
— Шест години се храни в дома ми и нито думичка от баща му, нито грош дори. Нито веднъж не мина да го навести, макар според дъщеря ми да знае, че той е баща на копелдака. Повече няма да го храня, нито ще се прегърбвам от работа да осигуря парцалите на гърба му. Нека го хрантути този, дето го е направил. Стигат ми и другите грижи. Жена ми остана без сили, а и майка му също иска да яде. Никой вече не я иска, още повече с този дребосък, дето се мотае около полите й. Взимай го значи и го води право при баща му. — При тези думи той ме пуска толкова неочаквано, че аз се пльосвам на окаляната плоча пред краката на ратника. Не смея да стана, а само сядам и чакам да видя какво ще се случи между двамата.
Войникът ме поглежда със стиснати устни, сякаш се опитва да прецени как да постъпи с мен.
— И чий е копелдакът? — пита той, не толкова от любопитство, колкото за да получи необходимата информация преди да докладва на своя началник.
— На Рицарин — отвръща старецът. Вече ми е обърнал гръб и слиза по каменните стъпала. — Принц Рицарин — повтаря той, без да ме погледне. — Онзи, дето сега е престолонаследник. Негов си е. Нека си го гледа и да се радва, че най-сетне поне една жена го е дарила с отроче.
За момент войникът изпровожда стареца с учуден поглед. Сетне се навежда беззвучно, сграбчва ме за яката, дръпва ме навътре и захлопва портата. Когато привършва с резето, отново спира и ме оглежда. Без повече изненада, само със стоическо приемане на този неочакван случай от инак скучната служба.
— Хайде, момко — подканя ме той.
Ставам и го последвам навътре по коридора, покрай спартански мебелирани стаи със залостени заради студа прозорци. Най-сетне стигаме нова редица врати, ала тези са от хубаво, лакирано дърво и са резбовани. Тук той спира и набързо си оправя униформата. Помня съвсем ясно как се подпря на коляно, за да ми дръпне ризата и да приглади с длан косата ми, но дали това е напълно човешко желание да направя добро впечатление, или проява на старание към поверения му багаж — не мога да кажа. Той се изправя и почуква на вратата. Сетне натиска дръжката, без да чака отговор, или поне аз не чувам такъв. Той отваря вратата, побутва ме вътре пред себе си и я затваря зад нас.
Тази стая е много по-уютна от ветровития студен коридор. В ъгъла огнени езици облизват сводовете на голяма камина и изпълват помещението с приятна топлина. Между мен и камината има тежка дървена маса, зад която, наведен над някакви листа, седи набит мъж. Той не вдига веднага глава и аз получавам възможност да огледам разчорлената му черна коса.
Когато най-сетне ме поглежда, той сякаш оценява ситуацията за не повече от секунда.
— Е, Джейсън? — чувам глас, изпълнен с раздразнение заради нежеланото прекъсване. — Какво е това момче?
Войникът ме побутва отново и аз се приближавам към седналия.
— Доведе го един стар селянин, принц Искрен. Рече, че бил копелдак на принц Рицарин.
През следващите няколко секунди чорлавият мъж ме оглежда с видимо объркване. После лицето му се стопля от усмивка, той се изправя, заобикаля масата и застава пред мен, опрял юмруци на кръста си. Във втренчения му поглед не се таи заплаха, той изглежда по-скоро развеселен от нещо, свързано с появата ми. Аз го оглеждам с любопитство. Има къса черна брада, рошава и несресана като косата му, над нея се виждат зачервените му бузи. Гъсти вежди са надвиснали над черните му очи. Гърдите му са изпъкнали като бъчва, а раменете му подлагат на изпитание здравината на плата, от който е ушита дрехата му. Юмруците му са големи и покрити с белези, но по пръстите му се виждат петна от мастило. Докато ме разглежда, усмивката му постепенно се разширява. Накрая чувам пресипнал смях.
— Проклет да съм! — възкликва той. — Момчето май наистина е одрало кожата на Рицарин, какво ще кажеш? В името на Плодовитата Еда! Кой би повярвал това за моя примерен и добродетелен брат?
Войникът не казва нищо, а и вероятно от него не се очаква коментар. Просто продължава да стои изпънат в очакване на следващата заповед. Войникът си е войник.
Другият продължава да ме разглежда любопитно, после пита:
— На колко е години?
— Селянинът каза, че бил на шест. — Вдига ръка и се почесва, после си спомня, че докладва на началник, и добавя: — Господарю.
Набитият сякаш не забелязва този пропуск в дисциплината. Тъмните му очи оглеждат лицето ми и усмивката му става още по-широка.
— Значи общо седем с бременността. Ами да. Тъкмо първата година, когато чуйрдейците се опитаха да затворят прохода. Проклятие! Рицарин прекара горе три или четири месеца в преговори да го отворят заради нас. Но изглежда, не само това е уговарял. Проклятие! — Той се замисля за миг и добавя: — Коя е майката?
Войникът пристъпва смутено от крак на крак.
— Не зная, господарю. Доведе го един стар селянин и каза, че не щял повече нито да го храни, нито да го облича. Нека, вика, сега баща му да се грижи за него.
Набитият свива рамене, сякаш това няма особено значение.
— Момчето изглежда добре гледано. Най-много до седмица майка му ще дотича да хленчи пред кухнята за него. Тогава и ще разберем коя е. Ей, момче, как се казваш?
Кафтанът му е закопчан с лъщящи катарами, от които не мога да откъсна очи.
— Момче — казвам аз. Не зная дали наистина това е името ми, или е просто механично повторение на въпроса. За миг мъжът изглежда учуден и по лицето му преминава сянка на съжаление. Но тя изчезва също толкова бързо, заменена от нещо като обида. Той поглежда към картата, която го чака на масата.
— Хубаво де — казва, сякаш за да прогони тишината. — Все нещо трябва да се направи с него, поне докато Рицарин се върне. Джейсън, нахрани момчето и го настани някъде да спи, а аз ще помисля какво да го правим утре. Не можем да оставим кралския копелдак да се скита бездомен.
— Слушам, господарю. — Джейсън се покланя, след това слага тежката си ръка на рамото ми и ме побутва към вратата. Тръгвам малко неохотно, защото в стаята е топло. Но ръката на ратника е неумолима, аз напускам уютната стая и отново излизам в студения коридор.
След топлината и светлината тук изглежда още по-мрачно и мразовито. Войникът върви бързо, аз се опитвам да не изоставам и може би хленча от изтощение и уплаха, защото най-сетне той спира и ме мята на рамо.
— Нещастно хлапе — е всичко, което чувам, докато продължаваме по безкрайните каменни коридори, спускаме се по стъпала и най-накрая се озоваваме в просторната кухня.
Петима-шестима войници са насядали край масите и пият и ядат, озарени от светлината на пламъците в огнище, поне два пъти по-голямо от онова в стаята с набития мъж. Мирише на храна, на бира и на мъжка пот, на влажни вълнени дрехи, на дим и на изгоряла в огъня мазнина. На закривените куки в стената висят големи сушени бутове. Зад масите са подредени дървени бъчонки. Зървам къс месо да цвърчи върху шиш над огъня и стомахът ми се свива. Джейсън ме настанява възможно най-близо до топлината на огъня, като отмества лакътя на някакъв мъж, чието лице е скрито в глинена чаша.
— Гледай, Бърич — важно казва Джейсън. — Виж какво съм ти довел.
После се обръща с гръб към мен. Наблюдавам с гладен интерес как отчупва голямо парче от кръглия хляб и отрязва резен сирене от питата. След това ми ги тиква, навежда се над огъня и започва да реже от цвърчащото ароматно месо. Без да се двоумя, натъпквам в устата си голям залък, а мъжът до мен оставя чашата и поглежда Джейсън.
— Какво е това? — пита той досущ като набития мъж в топлата стая. Дори лицата им си приличат, Бърич има къдрава черна коса и ъгловати черти. Само че очите му са кафяви, а пръстите му — издължени и сръчни. И мирише на коне и кучета, на кръв и кожи.
— Сега ти отговаряш за него, Бърич. Така нареди принц Искрен.
— Че защо?
— Щото служиш при Рицарин, затуй. Гледаш му конете, кучетата и соколите.
— Е, и?
— А сега ще наглеждаш и малкия му копелдак, докато Рицарин не се върне и не реши какво да прави с него. — Джейсън ми предлага парче сочно, горещо месо. Разколебан съм между хляба, сиренето и месото, но накрая избирам последното.
— Копелдака на Рицарин? — повтаря учудено Бърич. Джейсън повдига рамене, но е твърде зает да отреже и на себе си от месото.
— Тъй каза старият селяндур, дето го остави. — Той слага месото върху резен от хляба и отхапва юнашка хапка, след което продължава с пълна уста: — Рицарин, казва, да е доволен, че си има отроче, и затуй сега да го храни вместо нас.
Внезапно в кухнята се възцарява необичайна тишина. Другите мъже са спрели да ядат и са извърнали очи към Бърич. Той поставя внимателно чашата си на масата. Гласът му е тих и бавен, сякаш обмисля всяка дума, преди да я каже.
— Щом господарят ми няма наследник, такава е волята на Еда и това няма нищо общо с неговите мъжки достойнства. Лейди Търпение винаги е била много деликатна и аз…
— Тъй де, тъй де — бързо го уверява Джейсън. — Ей го живото доказателство, че на принца всичко си му е наред, както рече и брат му съвсем преди малко. Не е виновен принцът престолонаследник, че неговата лейди Търпение не е в състояние да износи семето му…
Бърич внезапно се изправя и Джейсън отстъпва няколко крачки. Час след секунда осъзнавам, че не той, а аз съм целта на Бърич. Той ме сграбчва за раменете, обръща ме към огъня, хваща с пръсти брадичката ми и впива очи в мен. От уплаха изпускам къшея хляб. Очите му изследват всяка черта на лицето ми, сякаш изучават карта. За миг погледът му среща моя и виждам в очите му искрици на безумие, като че ли онова, което е зърнал, го е наскърбило или обидило дълбоко. Опитвам се да се освободя, но той ме стисва още по-здраво. Ето защо отвръщам на погледа му с цялата напереност, на която съм способен, и виждам смущението му, примесено с нещо като спотаена почуда. Той затваря очи, разтърква ги с болезнено изражение и тихо казва:
— Това нещо ще е последната капка, дето ще подложи на изпитание всички достойнства на името й.
После пуска брадичката ми и несръчно се навежда да вдигне хляба и сиренето, които съм изпуснал. Поглеждам превръзката на коляното му, която му пречи да си свие крака. Бърич се отпуска на скамейката и отново напълва чашата си от една стомна и я надига, без да откъсва очи от мен над ръба й.
— Че коя ще е майка му? — пита някой от другия край на масата.
Бърич го стрелва гневно с очи.
— Която и да е, не е наша работа, а на принц Рицарин.
— Тъй де, тъй де — повтаря умиротворително пазачът. Другите са притихнали и аз — колкото и да съм малък и неопитен — се учудвам какъв ще е този човек, дето с превързан крак може да накара да замлъкне цяла стая с войници.
— Момчето си няма име — престрашава се да наруши тишината Джейсън. — Като го питаш как се казва, вика: „момче“.
Всички ме поглеждат изненадано, но изглежда никой, дори Бърич, не знае какво да каже по въпроса. Тишината продължава, докато привършвам хляба и сиренето и гаврътвам няколко глътки бира от чашата, която ми предлага Бърич. Двама-трима мъже излизат, останалите пият бира и ме разглеждат мълчаливо и замислено.
— Е — казва Бърич накрая, — ако познавам добре баща ти, той ще знае как да постъпи най-справедливо. Но само Еда знае какво ще е това най-справедливо решение. Сигурно обаче ще е онуй, от което ще боли най-много. — Той ме оглежда мълчаливо и добавя: — Нахрани ли се?
Кимам. Бърич ми дава знак да сляза от скамейката.
— Мърдай тогава, Фиц — казва той и ме повежда към другия край на кухнята, откъдето започва нов коридор.
Заради превръзката, или от изпитата бира, ходи бавно и накуцва, така че не ми е трудно да го следвам. Спираме пред масивна врата с часовой, който ни кима да излезем.
Навън духа пронизващо студен вятър. Дъждът се е превърнал в сняг, а локвите са заледени. Снегът скърца под краката ми, а вятърът се промушва през всяка пролука в дрехите ми. Краката и обувките ми са се стоплили на огъня в кухнята, но изглежда, не са изсъхнали достатъчно, защото мигновено замръзват. Спомням си враждебния мрак и умората, която незабавно ме налегна, непреодолимото желание за сън, с което се влачех зад Бърич, докато прекосявахме тъмния студен двор. Около нас се издигат високи крепостни стени — сенките на часовите се местят по тях. Студът ме хапе по ръцете, подхлъзвам се, но нещо в поведението на Бърич ме кара да преглътна хленченето и да забравя молбите. Стигаме насрещната сграда и той дръпва тежката врата.
Заедно с мъждукащата жълтеникава светлина вътре ни посреща топлата миризма на коне. Сънено момче се надига от гнездото си в сламата, гледа ни и мига объркано. Бърич му казва нещо и момчето бърза да се свие отново в леговището си. Минаваме покрай него и Бърич взима един фенер и осветява пътя, по който ме повежда.
И тогава попадам в съвсем друг свят, изпълнен с пръхтене и тропот на копита, с блещукащите очи на кучетата, които ме разглеждат на светлината на фенера. Докато минаваме покрай яслите, конете надничат да ни огледат с черните си очи.
— Клетките на ловните птици са в дъното — обяснява ми Бърич, сякаш това ме интересува.
— Ето — казва той накрая. — Това ще свърши работа. Поне на първо време. Проклет да съм, ако знам къде другаде да те настаня. Ей, Носльо, я се отмести малко и пусни момчето в сламата. Точно така, гушни се до Лиска. Тя ще те пусне, най-много да те оближе като кутре.
Озовавам се в малка ясла, обитавана от три кучета. И трите са се надигнали и махат с опашки, дочули познатия глас на Бърич. Намествам се плахо между тях и опирам гръб в гърба на старата кучка с побеляла муцуна и едно клепнало ухо. Мъжкото ме оглежда с неприкрита подозрителност, но Носльо се върти радостно около мен и ме дращи с лапичките си. Прегръщам го, за да го успокоя, и се намествам така, както ме е посъветвал Бърич, а той ме завива с одеяло, напоено с миризмата на коне. Един голям сив кон се размърдва в съседната ясла и тропва с копито по дъската, която ни разделя, след това вирва глава, за да види какво е нарушило покоя му. Бърич се пресяга и го успокоява с едно докосване.
— Тук не разполагаме с кой знае какви условия, но като се върнем в Бъкип, ще ти намерим по-уютно местенце. Е, засега поне ще си на топло и безопасно. — Той се изправя и ни оглежда от високо. — Коне, кучета и ловни соколи, Рицарин. Твои са, а ги наглеждам от години, и мисля, че го правя добре. Но виж, този твой копелдак май ще ми дойде малко отгоре.
Не зная дали говори на мен. Гледам го изпод одеялото, как се отдалечава, като продължава да си мърмори. Помня добре онази първа нощ, топлината на кучетата, бодливата слама и че накрая все пак заспах и прегърнах кутрето. Помня как сънят ми се смеси с неговия и как преследвах някаква невидима, богата на примамливи миризми плячка, която в края на краищата ми се изплъзна.
Ала след този сън спомените като че ли малко започват да се объркват. Поне денят след първата нощ със сигурност не е оставил толкова ясен отпечатък в спомените ми.
Виждам се как всяка сутрин си проправям път през локвите в двора от конюшнята към кухнята. Понякога там е пълно, а върху огъня е поставено поредното току-що одрано животно. По-често няма никого и хапвам от това, което е оставено по масата, като естествено го споделям великодушно с кученцето, което бързо се е превърнало в мой неразделен спътник. В кухнята влизат и излизат познати и непознати, хранят се, пият и ме оглеждат с нескрито любопитство, с което вече съм свикнал. Повечето от мъжете носят груби дрехи, наметала и гамаши и са грубовати, привикнали към суров живот и дисциплина. Присъствието ми обаче кара някои от тях да се чувстват неудобно. Постепенно свиквам с това, че разговорът се оживява веднага, щом затворя вратата след себе си.
Бърич присъства неизменно във всеки един от онези дни, като наглежда еднакво загрижено конете и мен. Грижи се да съм сит и облечен и да получа полагащата ми се порция упражнения, която се изразява в топуркане след него, докато обикаля из конюшнята. От всичко най-добре си спомням моето кутре, Носльо. Има червеникава козина и мършаво телце, към което се притискам всяка вечер, докато споделяме топлината си. Очите му са зеленикави, носът му е с цвета на сварен дроб, а вътрешността на устата му е яркорозова, с черни петна. Когато не ядем в кухнята, се боричкаме на двора или се ровим из сламата в конюшнята. Такъв е този мой свят от най-ранните спомени. Кой знае защо, той е свързан с ветрове и виелици, макар все някога зимата да е трябвало да свърши.
Помня добре един друг момент от онова далечно време, макар и не с такива ярки подробности. Картината сега е малко размътена по края, като голям гоблен, окачен на стената в задимена стая. Спомням си, че ме събуждат от сън между кучетата и че съм осветен от жълтеникавото сияние на фенера. Двама мъже са се навели над мен, но зад тях се е изправил Бърич и това прогонва страховете ми.
— Видя ли, че го събуди — казва единият и веднага го познавам — принц Искрен, набитият мъж от топлата стая в деня на пристигането ми.
— И какво от това? Пак ще заспи, щом си тръгнем. Проклет да е, дори очите на баща си е взел. Кълна се, че бих надушил роднинска кръв дори да го бях срещнал на другия край на света! И кой би ми възразил? Ама вие с Бърич нямате ли чувство за мярка? Откъде ви хрумна да настанявате детето при животните? Нямаше ли по-удобно място?
Мъжът, който говори, има брадичката и очите на принц Искрен, но приликата свършва дотук. Той е много по-млад, страните му са гладко избръснати, а косата му е кестенява и пригладена назад. Бузите му са зачервени, от нощния студ, но съвсем не така червендалести, като тези на Искрен. Обшит със златни и сребърни нишки, кръстът на гърдите му сияе по-ярко от този на Искрен, наметалото му е алено и поне два пъти по-дълго, отколкото е нужно за мъж с подобни размери. Жилетката, която се подава отдолу, е кремава, пристегната с червени връзки. Шалчето на шията му е закопчано със златна катарама, украсена с блещукащ зелен скъпоценен камък. На фона на грубоватия и отсечен език на Искрен речта му е гладка и добре премерена.
— Виж, за това не помислих, Славен. Пък и какво разбирам аз от деца? Оставих го на Бърич. Той е човек на Рицарин и след като и без това се грижи за…
— Не съм проявявал неуважение към кралската кръв, господарю — спокойно казва Бърич. — Аз съм слуга на Искрен и винаги съм мислил само добро на детето. Можех да му сложа легло в караулното, но сметнах, че компанията на войниците ще му се отрази зле, пък и там непрестанно е шумно. Тук е на топло, а и кучката се грижи добре за него. Никой няма да посмее да припари до него, защото ще опита зъбите на Лиска. Прощавайте, господарю, ама не съм човек, който да разбира от гледане на деца…
— Няма нищо, Бърич, няма нищо — прекъсва го тихо Искрен. — Моя работа беше да помисля за това. Ти не си виновен. Пък и детето наистина е настанено на топло и сигурно. По-добре от всички други хлапета в крепостта. Засега е добре.
— Но няма да е така, когато се върнем в Бъкип — възразява Славен. Не изглежда никак доволен.
— Значи баща ни е пожелал да го вземем с нас в Крепостта? — пита учудено Искрен.
— Да, пожела. Но не и майка ни.
— Аха. — По тона на Искрен може да се съди, че той не гори от желание да продължава с обсъждането на тази тема. Но Славен се намръщва и продължава:
— Майка ми, кралицата, остана крайно недоволна от новината. Двамата с краля, нашия баща, спориха дълго, но усилията й бяха напразни. Ние с мама смятаме, че момчето трябва да бъде изпратено… някъде другаде. Това е единственото разумно решение. И без това си имаме достатъчно ядове, та да ги умножаваме.
— Аз пък не виждам с какво ви пречи момчето — възразява Искрен. — Първо Рицарин, аз, после ти. След това идва братовчед ни Август. Копелето е чак пето.
— Зная много добре, че стоиш пред мен, не е необходимо да ми го напомняш при всяка възможност — студено казва Славен и ме поглежда ядосано. — Но никой не може да ме убеди, че това тук ни е нужно. Какво ще стане, ако Рицарин така и не се сдобие със законен наследник от лейди Търпение? Ако вземе и признае копелето за свой пълноправен наследник? Тогава вече ще си имаме ядове! Защо да разбутваме жаравата? Тъй рече и майка ми. Но баща ни, кралят, никак не обича да прибързва, както всички знаем. Умен си е крал Умен, както обичат да казват сред народа. „Славен — казва ми с оня глас, дето не можеш му възрази — не прави нищо, което не би могъл да промениш, докато не разбереш какво не бива да правиш, след като си го направил.“ И се смее. — Славен също се смее, като ли имитира баща си. — Не мога да понасям тези негови шегички.
— Уф — възкликна Искрен и аз не зная дали се опитва да открие смисъла в думите на краля, или се въздържа да отговори на репликата на брат си.
— Трябва обаче да различаваш истинската причина.
— Която е?
— Той все още покровителства Рицарин — обяснява явно недоволно Славен. — Въпреки глупавия му брак. Въпреки цялата тази каша. Дори вярва, че случаят ще накара хората още повече да заобичат неговия любимец. Ей го значи доказателството, че Рицарин си е мъж на място. Или че е човек и допуска грешки като всички останали. — По тона на Славен може да се съди, че не одобрява нищо от казаното.
— И тогава ще го подкрепят, когато му дойде време да се възкачи на престола, така ли? — пита объркано Искрен. — Само задето е станал баща на дете, макар и от друга жена, не от кралицата?
— Казах ти вече, така смята кралят — кисело отвръща Славен. — Нима не разбира, че сме опозорени? Само че още не знаем какво е казала добрата женица на Рицарин. Когато лейди Търпение заговори — тогава ще стане напечено. Както и да е, кралят нареди да вземеш с теб копелдака и да се върнеш в Бъкип.
Искрен кима, но по лицето му се чете безпокойство. Бърич също изглежда необичайно мрачен и потиснат.
— Господарят ми няма ли право на глас в тази история? — пита неочаквано той. — Готов съм да се закълна, че не би наранил чувствата на лейди Търпение, пък и сигурно би искал да се срещне със семейството на момчето и да уреди нещата дискретно…
— Мина времето на дискретните решения — прекъсва го принц Славен почти гневно. — Пък и лейди Търпение няма да е първата жена, която ще трябва да се примири с копелето на съпруга си. Освен това, благодарение на непохватното ми братче, вече всички знаят за съществуването му. Безсмислено е да се опитваме да го крием. Рицариновият копелдак е опасно оръжие, Бърич, като кинжал, опрян в гърлото на краля. Дори един кучкар би трябвало да го знае. Ако не ти, поне господарят ти.
Лицето на Славен става сурово и неотстъпчиво и Бърич трепва, когато чува как се променя гласът му. Никога не съм го виждал да се стъписва и това ме кара да се сгуша в сламата. До мен Лиска започва едва чуто да ръмжи. Струва ми се, че принц Славен отстъпва назад, но не съм сигурен. Малко след това мъжете си тръгват и дори да са казали още нещо, то се е изтрило от паметта ми.
Минават две или три седмици и една хладна утрин се озовавам на седлото зад гърба на Бърич, вкопчен в кожените му дрехи. Вече сме поели по безкрайно дългия — както ми се стори тогава — път към по-топлите земи. Предполагам, че по някое време Рицарин е наминал да види копелето, на което е баща, и че е дал някакви разпореждания относно съдбата ми. Но нямам спомен от срещата с баща ми. Единственият образ, който нося в себе си, е от портрета му на стената в Бъкип. Години по-късно узнах, че благодарение на опитните му дипломатически ходове чуйрдейците склонили да сключим мир, който продължи до много след младежките ми години.
С други думи, в онази тежка година аз бях единственият неуспех на моя баща, но затова пък достатъчно знаменателен. Беше се върнал малко преди нас в Бъкип, за да обяви официално, че се отказва от претенции към трона. Когато пристигнахме, двамата с лейди Търпение бяха напуснали двора, за да заживеят като господари на имението Върбови гори. Бил съм във Върбови гори. Имението е разположено в речна долина, която се извива сред ниски хълмове. Удобно местенце да отглеждаш грозде, пшеница и деца, достатъчно далече от границите, двора и политиката — от всичко, с което преди това бе неразривно свързан животът на Рицарин. Мирна и скромна обител за един човек, призван да стане крал. Плюшено легло за изнурения воин и тиха беседка за размисли на опитния дипломат.
А аз пристигнах в Бъкип — дете без родители и копеле на човек, когото никога нямаше да познавам. Принц Искрен стана официален престолонаследник, а принц Славен се придвижи една стъпка нагоре в редицата. Ако целта на живота ми беше само да се родя и да бъда забелязан, раната, която оставих с появата си, бе зейнала достатъчно широко. И тъй, бях обречен да израсна без баща и майка в двор, където всички ме възприемаха като натрапник, от когото може да се очаква всичко. И аз станах такъв.
2
Новият
Има многобройни легенди за Граблин, храбрия островитянин, който превзел Бъкип, основал Първото херцогство и дал началото на кралския род. Според една от тях той предвождал своя първи и единствен набег, организиран на някакъв студен и негостоприемен остров, и когато слязъл на материка и видял дървените укрепления на Бъкип, обявил на висок глас: „Ако там има огън и топла храна, никога вече няма да си тръгна“. И наистина имало огън и топла храна и той останал.
Но според слуховете Граблин бил лош моряк, и трудно понасял застоялата вода и вмирисаната риба, с която се хранели островитяните през дългите месеци на плавания. Казват също, че той и хората му били изчерпали запасите си от вода и че имало опасност екипажът да го хвърли в морето, ако се провалели отчаяните опити за превземането на крепостта. Въпреки това в Голямата зала е окачен един стар гоблен, на който Граблин е показан като мъжествен капитан — изправил се е гордо на носа, а хората му гребат към древния Бъкип — дървено селище със схлупени колиби и крепост от зле издялан камък.
Бъкип започва съществуването си като отбранителен пост в устието на плавателна река с удобен залив за акостиране. Някакъв дребен вожд, чието име отдавна е потънало в забрава, пръв забелязал възможностите на това място за развитие на търговия нагоре по реката. По-късно вдигнал малка крепост, която да защитава устието от набезите на островитяните, които се появявали всяко лято, за да плячкосват околностите. Това, което не предвидил, било, че враговете ще проникнат зад стените на крепостта с предателство. Така кулите и стените се превърнали в тяхно мощно предмостие. Постепенно те разширили влиянието си нагоре по реката, а крепостта била преустроена и подсилена с речни камъни. Така не след дълго Бъкип се превърнал в столица на първото от Шестте херцогства.
Пророците, управляващата фамилия на Херцогствата, са преки наследници на същите тези островитяни. Няколко поколения те поддържали тесни връзки с Външните острови, до които предприемали смели пътешествия, за да се завърнат със съпруги от своята кръв. И до ден днешен в жилите на кралската фамилия тече кръвта на островния народ и децата на аристократите са чернокоси, синеоки и с мускулести крайници. С тези качества се предава и склонността към овладяване на Умението, но и всички опасности и слабости, скрити в тази кръв. Тъй че аз също получих своя дял от наследството.
Но първите ми впечатления от Бъкип нямат нищо общо с историята или наследствеността. За мен това бе само крайна спирка на продължително и изнурително пътешествие, панорама от шумотевица и човешки лица, каруци и кучета, къщи и тесни извити улички, които най-сетне ни отведоха пред вратите на огромна страховита крепост, кацнала върху скалистия хълм над долината. Конят на Бърич беше изморен и копитата му често се хлъзгаха по влажните павета на градските улици. Бях се вкопчил в колана му, твърде изплашен, за да се оплаквам. Извих глава, за да огледам стърчащите кули и града зад нас. Крепостта ми изглеждаше студена и неприветлива, въпреки необичайно топлия морски вятър. Опрях чело в широкия гръб на Бърич — призляваше ми от непривичната миризма на йод и водорасли. Ей това е първият ми спомен от Бъкип.
Бърич имаше стая над конюшните, по покривите на които бяха накацали чайки. Там ме отведе, заедно с кучетата и ловните соколи на своя господар. Първо се погрижи за птиците, защото бяха посърнали от пътуването. Кучетата подскачаха от радост, че са си у дома, и бяха преизпълнени с енергия, която само усилваше умората ми. Носльо ме бутна поне десет пъти, преди да внуша на дебелата му глава, че съм изстискан до предела на силите си и не ми е до игра. Най-сетне ме заряза и тръгна да търси старите си приятелчета.
След като се погрижи за животните, Бърич влезе да огледа конюшните, за да се увери, че през време на отсъствието му всичко е било наред. Ратаи, коняри и соколари дотичаха да отбиват критичните му бележки. Кретах по петите му, но накрая се предадох на умората и се отпуснах на една купчина слама. По лицето на Бърич пробяга раздразнение, сменено от огромна умора.
— Коб! — провикна се той. — Вземи малкия Фиц, заведи го в кухнята, нахрани го и го доведи в моята стая.
Коб беше ниско чернокосо момче на десетина години и отговаряше за кучетата. Изглежда, се беше справил добре, защото само преди минута Бърич го бе похвалил пред всички. Сега обаче усмивката му помръкна и той ме огледа със съмнение. Накрая повдигна примирено рамене, клекна до мен и ме попита:
— Гладен ли си, Фиц? Искаш ли да ти потърся нещо за хапване? — Обръщаше се към мен със същия глас, с който сигурно говореше на кученцата. Кимнах, облекчен, че не очаква повече от мен, и го последвах.
От време на време той се обръщаше, за да провери дали съм зад него. Щом излязохме от конюшнята, към нас се присламчи и Носльо. Очевидната му привързаност към мен ме издигна в очите на Коб и той продължи да се обръща към нас с кратки окуражителни думи като: „вървете след мен, не, не там, не души това, остави котката на мира, браво“.
В конюшните кипеше оживена работа, на двора беше по-спокойно, но когато наближихме кухнята, се озовахме в гъст двупосочен поток. Срещахме момчета, които носеха грамадни късове пушено месо, застигахме кикотещи се групички момичета, натоварени с кошници зеленчуци, и намръщени рибари, които носеха улова си.
Подуших, че вече сме близо до кухнята, но движението продължаваше да се усилва и когато стигнахме вратата, трябваше да си пробиваме път през гъста тълпа. Коб спря, огледа множеството пред нас и се намръщи:
— Голяма навалица! Всички се готвят за тазвечерното посрещане на принц Искрен и принц Славен. Щели да пристигнат и шестимата херцози. Пък и тази мълва за абдикирането на Рицарин… Чух, че чуйрдейците изпратили вестоносец, за да се увери, че сключените с Рицарин договори още са в сила.
И млъкна внезапно засрамен, задето бе заговорил пред мен за баща ми — може би се бе досетил, че всъщност аз съм причината за абдикирането му. А може би просто не смяташе, че си заслужава да го споделя с едно шестгодишно момче. След това се огледа и каза:
— Чакай ме тук. Ще вляза и ще ти взема нещо. Дано не ме стъпчат или… хванат. Стой тук. — И подсили командата си с нетърпящ възражение жест. Отстъпих към стената и клекнах там, по-настрана от хората, а Носльо послушно се сгуши до мен. Наблюдавах с възхищение как Коб си пробива път към вратата на кухнята и изчезва вътре. Едва след това вниманието ми бе привлечено от хората, които минаваха покрай нас. Повечето бяха прислужници и носачи, но имаше менестрели, търговци и доставчици. Разглеждах ги с изморено любопитство — вече бях видял толкова много през този ден, че нищо не можеше да ме учуди. Жадувах за тихо местенце, далеч от тази шумотевица, където да се отпусна. Приседнах на напечената от слънцето плоча и отпуснах глава между коленете си. Носльо се притисна към мен.
Събуди ме опашката му — тропаше по плочата. Вдигнах глава и забелязах пред мен два лъскави кафяви ботуша. Проследих с поглед грубите кожени бричове, над тях вълнената риза и накрая рошавата глава, обрамчена с огненочервена брада. Мъжът, който бе спрял пред мен, крепеше на рамото си малко буренце.
— Ти ли си копелдакът?
Вече бях чувал тази дума и дори имах смътна представа какво означава, без да схващам цялостния й смисъл. Кимнах, а лицето на мъжа блесна от интерес.
— Ей — извика той на влизащите и излизащите. — Ето го копелето! Ама е направо копие на Рицарин, нали? Какво ще кажете? Коя е майка ти, момче?
За тяхна чест, повечето от хората си позволиха само любопитни погледи към едно шестгодишно момче, седнало до стената. Но имаше и такива, които се спряха и ме загледаха втренчено. Привлечени от шума, от кухнята излязоха още неколцина и се приближиха, за да чуят отговора ми.
Но аз нямаше какво да им отговоря. Споменът за майка ми бе избледнял невъзвратимо. Така че само си седях и го гледах.
— Ей, момче. Как ти викат сега? — Той се обърна към зяпачите и поясни: — Чух, че не си помнел името. Пък и върви да го нарекат на простолюдието, отдето произхожда. Тъй ли е, момче? Дадоха ли ти име?
Групата зяпачи нарастваше. В очите на някои се четеше съжаление, но никой не се намесваше. Нещо от това, което чувствах, взе да се предава и на Носльо, който се пльосна на една страна и си показа шкембето в израз на пълно покорство. Тупкащата му по паважа опашка подаваше древни кучешки сигнали, които означаваха: „Оставете ме. Аз съм само едно кутре и не мога да се защитавам. Имайте милост.“ Ако бяха кучета, щяха да ни подушат и да си тръгнат. Но хората не разполагат с подобна вродена учтивост. Ето защо след като не отвърнах, мъжът се наведе към мен и повтори по-високо:
— Питам те как се казваш!
Изправих се бавно. Стената, която допреди миг бе топла и уютна, сега ми се струваше покрита с лед бариера пред моето отстъпление. Носльо се сгърчи в краката ми и уплашено заскимтя.
— Не — рекох едва чуто и когато мъжът се приближи, недочул думите ми, повторих, изкрещях „НЕ“ и го оттласнах от себе си, и се плъзнах настрани покрай стената. Той се олюля, направи крачка назад, изпусна бурето и го се строши на камъните. Никой не разбра какво точно е станало. Аз също. Повечето се засмяха на мъжа, отстъпил пред едно малко момче. В този момент обаче бе изкована репутацията ми, защото преди да се спусне нощта, хората вече приказваха, че копелдакът си показвал зъбните и дори знаел как да се справи с някакъв си нахалник.
Носльо скочи и задраска с лапички след мен. За миг мернах притеснения Коб, който тъкмо излизаше от кухнята. Ако беше Бърич, вероятно щях да изтичам при него. Но Коб ми беше чужд, затова побягнах, като оставих на Носльо да ме води.
Тичахме през двора, малко момче и неговото кученце, и никой не ни обръщаше внимание. Носльо ме отведе на мястото, което вероятно смяташе за най-безопасно на света. Далече от кухнята и вътрешната крепост, в една дупка, изровена от Лиска под ъгъла на паянтова постройка, в която складираха чували със зърно, грах и фасул. Само Бърич знаеше, че кучетата са тук — долових го от несвързаните мисли на Носльо. Беше малко трудно да пропълзя през тесния отвор, но затова пък вътре се озовах в топло и приятно леговище, сравнително сухо и потънало в сумрак. Носльо се притисна до мен и аз го прегърнах. Щом разбрахме, че сме на сигурно място, най-сетне си отдъхнахме и сърцата ни понамалиха лудешкия си бяг. Малко по-късно се унесохме в неспокоен сън.
Часове по-късно се събудих разтреперан. Мракът беше непрогледен, топлината си бе отишла с чезнещия пролетен ден. Носльо се събуди заедно с мен и двамата издрапахме навън от леговището.
Нощното небе над Бъкип бе обсипано със звезди, ярки и студени. Вятърът гонеше откъм залива миризмата на водорасли, по-силна от мириса на коне, хора и топла храна, сякаш за да докаже, че океанът е вечен, а човешката цивилизация — само временна. Поехме по опустялата уличка, покрай складовете за храна, винарните и манежите за упражнения. Навсякъде цареше тишина. Едва когато се приближихме към вътрешната крепост, забелязах светлините на факли и дочух приглушени гласове. За всеки случай я заобиколихме отдалече, и двамата завладени от нежелание да се срещаме с хора.
Скоро открих, че Носльо ме води към конюшните. Когато наближихме масивните врати, се зачудих как ще попаднем зад тях. Но Носльо изведнъж замаха радостно с опашка и дори аз можех да доловя в тъмнината тръпчивия мирис на Бърич. Той се надигна от един сандък до вратата и каза спокойно:
— Ето ви най-после. Хайде, идвайте тук. Хайде, хайде.
После отвори масивните порти и ни подкани да влезем.
Озовахме се в мрак, минахме покрай спящите в сламата коняри и пръхтящите тихичко коне и се изкатерихме по каменната стълба, която отделяше конюшнята от клетките на ловните птици. Бърич спря и отвори една врата, която изскърца пронизително. Мъждукащата жълтеникава светлина на единственото горящо кандило за кратко ме заслепи. Таванът на стаята беше скосен, тук ухаеше приятно на кожи, на билките, мехлемите и мазилата, които Бърич използваше в работата си. Той затвори вратата, запали и една свещ на масата и долових дъха му — миришеше на вино.
В стаята стана по-светло. Бърич седна на един стол до масата и ни огледа. Изглеждаше променен, издокаран с дрехи от фин плат и с изящна сребърна верижка, която закопчаваше кафтана му. Протегна ръце, с обърнати нагоре длани и Носльо изтича при него. Бърич го почеса зад ухото, сетне разроши козината му и се намръщи на прахоляка, който се вдигна в стаята.
— Ама и вие сте една двойка — рече той, обръщайки се по-скоро към кученцето, отколкото към мен. — Я се погледнете само. Мръсни сте като просяци. Днес трябваше да излъжа краля заради теб. За пръв път в живота си. Май това дето Рицарин е в немилост, ще ми се отрази и на мен. Казах му, че съм те изкъпал и сега спиш като пребит, защото си изморен от пътя. Хич не му се понрави, че не може да те види, но изглежда, си имаше по-сериозни проблеми. Абдикирането на Рицарин е изплашило доста от приятелите му. Е, някои виждат в това възможност да намерят светлинка под слънцето, други тъгуват, защото са го харесвали. Та крал Умен трябваше да ги успокоява. Нареди да разпространят новината, че последния път Искрен водил преговорите с чуйрдейците. Някои може и да са повярвали, щото взеха да гледат принца с по-други очи, като че още утре ще го коронясват. Мда, постъпката на Рицарин здраво размъти водицата.
Бърич откъсна очи от засмяната муцуна на Носльо.
— Е, Фиц. Разбрах, че и ти днес си имал малко премеждие. Ама здравата си подплашил нещастника Коб, когато си офейкал. Удариха ли те? Да не ти е вдигнал някой ръка? Трябваше да се сетя, че ще се случват и такива неща. Ела тук.
Аз се поколебах, но той посочи една купчина одеяла до огъня.
— Виж какво местенце съм ти измислил. На масата има хляб и сушено месо.
Едва сега осъзнах, че съм прегладнял. Месото си го бива, потвърдиха сетивата на Носльо и аз побързах да се настаня до масата. Бърич се засмя, докато гледаше как се тъпча и давам и на кученцето. Когато привършихме — не след дълго, защото челюстите ни работеха здравата — почувствах зова на одеялата пред огъня. С добре натъпкани кореми, двамата се увихме в тях, обърнахме гръб на пламъците и заспахме.
Когато се събудихме, слънцето вече беше високо в небето и Бърич бе излязъл. Двамата с Носльо доядохме остатъците от богатата среднощна гощавка, а той накрая изглозга и костите. Едва тогава излязохме. Никой не ни повика, изглежда, дори не ни забелязваха.
Гълчавата отново бе в пълна сила. Имах усещането, че хората в крепостта дори са повече от предния ден. Конници вдигаха прахоляк, чуваха се викове и над всичко това — свистенето на вятъра и тътенът на прибоя. Носльо разтвори ноздри и пое всичко до последния мирис, до последния звук. За миг останах като замаян от смесването на въздействията върху моите и неговите възприятия. Докато вървяхме, долавях откъслечни фрази, от които узнах, че пристигането ни съвпадало с подготовката на някакъв пролетен панаир. Абдикирането на Рицарин все още бе сред главните теми, но изглежда, нищо не можеше да попречи на жонгльорите и кукловодите, които бяха окупирали кръстовищата. Във всеки случай, повечето от куклените представления бяха посветени на тази тема, превърната ту в сълзлива мелодрама, ту в шумна комедия за многобройните зяпачи.
Скоро обаче глъчката и тълпите взеха да ни действат потискащо и аз дадох на Носльо да разбере, че искам да се махнем оттук. Напуснахме вътрешната крепост през масивните порти, охранявани от часови, които не обръщаха внимание на закачащите ги смешници и жонгльори. Нас също не забелязаха — дребничко момче и кучето му, тръгнали да дирят забавление. Поехме по една от уличките, които се извиваха между къщите на рибарите.
Бъкип се оказа ветровито и сурово място. Улиците му бяха стръмни и криволичещи, павирани с грубо издялани камъни. Вятърът носеше миризмата на гниещи водорасли и рибешки вътрешности, крясъците на чайките и албатросите бяха като зловещ припев на ритмичния тътен на вълните. Градът бе вкопчен в скалист бряг, къщите му имаха каменни основи и дървени покриви. Тук долу врявата и шумотевицата от крепостта бяха само неприятен спомен. Никой от двама ни не си даваше сметка, че крайбрежният град не е най-безопасното място за скиторенията на едно шестгодишно момче и неговото кученце, и се хвърлихме ентусиазирано в това малко начинание, което ни се струваше като интересно приключение, и скоро се озовахме на Улицата на пекарните — привлечени по-скоро от миризмата, отколкото от нещо друго. Тук морето беше съвсем близо и доста често паважът под краката ни се сменяше с дървени кейове. Търговията вървеше както обичайно, само дето я нямаше карнавалната атмосфера на крепостта. В залива се поклащаха кораби, които чакаха реда си да бъдат разтоварени и натоварени наново.
Не след дълго срещнахме деца — някои заети с това, което им бяха поръчали родителите им, други — свободни като нас. Повечето бяха по-големи от мен, което не ми попречи бързо да установя контакт с тях. Показаха ми с гордост всички по-важни забележителности на града, включително и подутия труп на една умряла крава, изхвърлена на брега при последния прилив. Посетихме една строяща се в момента рибарска ладия, върху скеле от прясно издялани трупи, под които имаше купища примамливо ухаещи трици. Дори не забелязах, че децата, с които се бях заиграл, са много по-парцаливи и грубовати от тези в крепостта, а и от ония, които бях видял в горната част на града. Ако някой ми беше казал, че съм попаднал в компания на крадливи джебчии, на които дори е забранено да влизат в крепостта, сигурно щях ужасно да се изплаша. Но тогава единственото, което имаше значение, бе, че се забавляваме на място, пълно с интересни неща.
Разбира се, имаше и няколко по-големи и отракани хлапета, които със сигурност щяха да ме сложат на място, ако Носльо не си бе показал зъбите при първата им по-агресивна проява. Но тъй като очевидно не можех да представлявам никаква заплаха за тяхното водачество, скоро престанаха да ми обръщат внимание. Бях ужасно впечатлен от света, който ми откриха тези деца, и ще посмея да заявя, че привечер познавах бедняшките квартали на града далеч по-добре от мнозина възрастни в крепостта.
Не ме попитаха за името ми — за тях бях просто Новия. Имената на останалите бяха или достатъчно простички и лесни за запомняне, като Дирк и Кери, или подсказваха някои техни качества, като Плетача на мрежи и Кървящото носле. Последно прозвище се носеше с нескрита гордост от момиченце, което сигурно бе едва година или две по-голямо от мен, но не оставаше по-назад в нищо от момчетата. Имаше пъргав ум и дори бе духовита. Веднъж се скара с едно дванайсетгодишно момче, но не само че не се изплаши от юмруците му, а така го нареди с острия си език, че всички взеха да му се присмиват. Тя прие победата си спокойно, а аз бях дори поизплашен от грубостта й. Лицето и ръцете й бяха покрити със синини — едни пресни, други по-стари, а коричката под носа й бе очевидната причина за прякора й. Малко след случая тя отново бе жизнерадостна и писклива като чайките, които летяха над нас. Късният следобед завари Кери, Кървящото носле и мен на скалистия бряг отвъд разпънатите рибарски мрежи — Кървящото носле ни учеше как да излъскваме до блясък крайбрежните камъчета. Тя самата го правеше умело, с помощта на една заострена пръчка. Тъкмо ни показваше как да отваряме черупките на мидите с един крив ръждясал пирон, когато ни повика едно по-голямо момиче.
Лъскавото синьо наметало и кожените обувки подсказваха, че не е от чергата на моите нови познати. Тя не се приближи към нас, а само извика:
— Моли, той те търси навсякъде. Събуди се преди час, изтрезнял е и веднага взе да те ругае. Ядосан е, че те няма и огънят е угаснал.
По лицето на Кървящото носле премина сянка на страх, но изразът й остана все тъй инатлив.
— Бягай, Китни, и ти благодаря. Няма да те забравя другия път, когато вълните се отдръпнат от леговищата на раците.
Китни кимна, обърна се и си тръгна.
— Да не си загазила нещо? — попитах Кървящото носле, когато забелязах, че е забравила за мидата в ръката си.
— Да съм загазила ли? — Тя тръсна ядосано глава. — Е, зависи. Ако баща ми остане трезвен достатъчно дълго, за да ме открие, може и да си изкарам боя. Но най-вероятно довечера отново ще е пиян и едва ли ще уцели, като почне да хвърля по мен разни неща. — И се зае да търси нова мида.
Пълзяхме по брега досущ като многокраките същества, които откривахме в локвите морска вода. Изведнъж тропот на тежки ботуши ни накара да вдигнем уплашено глави. Пръв скочи Кери, извика уплашено и побягна по брега, без да поглежда назад. Двамата с Носльо подскочихме едновременно, кученцето се притисна към мен и заплашително оголи зъбки. Моли Кървящото носле или не беше достатъчно бърза, или просто се беше примирила с онова, което предстоеше. Намръщеният мъж я сграбчи и я зашлеви с опакото на ръката си. Беше мършав, с безформен червен нос и костеливи ръце, но ударът бе достатъчно силен, та Моли да залитне. Тя се спъна в купчина водорасли и падна.
— Ах ти, мръсна малка кучко! Колко пъти ще ти казвам да почистиш, преди да излезеш! И къде те намирам — на брега, сред също такива безделници като теб! Знаеш ли, че огънят е загаснал и лойта в гърнето е засъхнала? Довечера започва панаирът и в крепостта щяха да имат нужда от двойно повече свещи. Какво ще им продам сега?
— Ще им продадеш трите дузини, които направих тази сутрин. Нали заради тях не ме остави да поспя, пияница такъв! — Моли бавно се изправи и обърса сълзите си. — Какво трябваше да направя? Да изгоря всичките съчки, само и само да поддържам размекната лойта, та когато най-сетне благоволиш да се събудиш, да нямаме достатъчно дърва да си стоплим вечерята?
Вятърът блъсна мъжа в лицето и той се олюля. Завъртяна от вихъра, миризмата му внезапно долетя до нас — пот и бира, информира ме чувствителното носле на моето вярно кученце. За миг по лицето му се плъзна сянка на съжаление, но болката в главата я прокуди. Той се наведе и вдигна един изсъхнал клон.
— Не смей да ми говориш така, малка мръснице! Заварвам те с просяците и кой знае какво правиш тук? Сигурно пак сте намислили да оберете някоя рибарска колиба, или знам ли? Сетне пак ще трябва да се срамя заради теб! Посмей да ми избягаш и ще си получиш двойна порция бой!
Сигурно Моли му повярва, защото само пристъпи от крак на крак колебливо, а когато той се приближи към нея, се наведе и скри главата си с изранените си ръчички. Стоях, втрещен от ужас, който Носльо също долови, защото взе да скимти и да подскача край мен. Не видях, колкото чух шибването на пръчката. Сърцето ми подскочи в гърдите — и аз тласнах мъжа, усещайки този път как силата извира право от корема ми.
Той падна назад, също както по-рано бе паднал нахалникът с бъчонката. Беше изпуснал пръчката и се държеше за гърдите. Тялото му се сгърчи в кратка конвулсия, сетне замря.
Миг по-късно Моли събра кураж да отвори очи, така и не получила удара, който бе очаквала. Видя тялото на баща си на пясъка и на лицето й се изписа удивление. Изведнъж се хвърли върху него и извика:
— Татко, тате, какво ти е? Моля те, не умирай, съжалявам, че бях толкова лоша. Не умирай, моля те! Обещавам да бъда добра. — Зарови глава в гърдите му и захлипа.
— Той щеше да те убие — казах й, сякаш това можеше да я успокои.
— Не. Вярно че ме плясва понякога, когато направя беля, но никога не би ми сторил нещо лошо. А когато е трезвен, все плаче и ме моли да му простя, задето ми се е карал. Не биваше да го ядосвам толкова. О, Новия, мисля че е умрял.
Аз също не бях съвсем сигурен какво е станало, но в този момент мъжът изстена и отвори очи. Пристъпът, какъвто и да бе той, беше преминал. Мъжът изслуша със замаяно изражение извиненията и молбите за прошка на малкото момиченце, след това дори ми позволи да му помогна да се изправи, облегна се на двама ни и закретахме към близката уличка. Носльо ни последва, като кръжеше на известно разстояние от пияния.
Малцината минувачи, които срещнахме, не ни обърнаха никакво внимание. Предполагам, че и друг път бяха срещали Моли да крепи баща си. Помогнах й да го отведе до вратата на тяхната малка работилничка за свещи, като през целия път трябваше да слушам извиненията на Моли. Оставих ги там, а после двамата с кутрето се върнахме по една извита уличка при хълма.
След като открих по този начин малките просяци и техния свят, те ме привличаха като магнит всеки следващ ден. Бърич бе прекалено зает със задълженията си, а вечерите прекарваше в приятна компания нейде из панаира. Почти не обръщаше внимание на скиторенията ми, стига вечер да се прибирах на топло при огъня. Ако ме питате, той нямаше ни най-малка представа с какво се занимавам — за него важното беше, че се храня с апетит и раста добре. Вероятно е имал свои грижи по онова време. Той беше човек на Рицарин, а ето че сега господарят му бе изпаднал в немилост. Каква ли участ го очакваше? Сигурно ей такива неща не са му давали мира. Пък и раната на крака му не зарастваше — въпреки непрестанните му грижи и очевидно добрите му познания в билколечението. Веднъж или дваж я видях, след като си бе свалил превръзката, и потреперих при вида на зейналия кървавочервен кратер, който отказваше да се затвори и продължаваше да бълва жълтеникав секрет. В началото Бърич се ядосваше на лошия си късмет, с течение на времето обаче като че ли го завладя тихо, смирено отчаяние. Все пак накрая раната се затвори, но неравният й белег остави траен отпечатък върху походката му. Нищо чудно, че не му беше до дребния копелдак, с когото бе принуден да дели постелята си.
И тъй бях свободен да се скитам из града. По времето, когато Пролетният панаир приключи, пазачите при вратите вече бяха свикнали с ежедневните ми излизания и връщания. Вероятно ме смятаха за момче за доставки, каквито в крепостта имаше много, макар обикновено да бяха по-големи от мен. Научих се да измъквам малко храна рано сутрин за мен и за Носльо — било пушена риба, варени зеленчуци или голям комат хляб. Взимах колкото мога и за приятелите си — най-често за Моли, която бе станала мой постоянен спътник. След онзи случай не видях баща й да й посяга, но вярно, че през по-голямата част от времето той бе ужасно пиян. Почти не се замислях над онова, което му бях сторил тогава, радвах се само, че Моли не бе разбрала за намесата ми.
Сега моят свят бе градът, а крепостта — само място, където прекарвах нощите. Дойде лято, чудесно време за един пристанищен град. Където и да идех, Бъкип кипеше от жизненост, всеки ден пристигаха и си заминаваха различни хора. По реката, върху плоски баржи, караха стоки от вътрешните херцогства и ги разтоварваха в складовете на търговците. Моряците, които слизаха на пристана, разказваха вълнуващи истории за бури в морето, за грамадни вълни и за облачни нощи, в които звездите криели лицата си и нямало какво да ги упъти. По кейовете бяха привързани пълни с улов рибарски ладии.
Кери ме разведе из пристанището и кръчмите и ме научи как всяко по-чевръсто момче може да изкара няколко дребни монети, като разнася съобщения между крепостта и града. Смятахме се за умни и дръзки нахалници, когато изпреварвахме по-големите момчета и им измъквахме парите под носа, като извършвахме някоя задача срещу дваж по-малко заплащане. Не зная дали някога след това съм бил толкова храбър. Това бяха незабравими дни и те оставиха силен отпечатък в мен. Помня добре сладникавата миризма на прясна риба и отровния мирис на накачени по стените чирози, дъха, който лъхаше от балите с вълна, струпани върху огрените от слънцето дървени кейове, в очакване да бъдат натоварени, уханието на влажната слама и незабравимия аромат на свежи пъпеши от вътрешността. Всички тези миризми бяха разбъркани в странна смесица от ветровете на пристанището и подправени с мириса на йод и морска сол. Носльо, ето кой ми обърна внимание върху тях, с неговото неизмеримо по-остро обоняние.
Понякога с Кери ни пращаха да търсим някой запилял се лоцман или да отнесем мостри на нови подправки в някой дюкян. Управителят на пристанището пък ни пращаше да съобщим на някой екипаж, че не са вързали кораба правилно и че има опасност отливът да го отнесе. Но любимата ми задача бе да ме пращат в таверните. Тук бе царството на разказвачите — заслушвах се в легендарни истории за героични плавания, за потресаващи открития, за смели екипажи, преодолели не една и две страховити бури, за глупави капитани, които откарвали корабите си право в ръцете на врага. Скоро научих много от тях наизуст, но предпочитах да ги чувам не от професионални разказвачи, а от самите моряци, защото бяха по-автентични и често преживяни лично.
Разказваха за незабравимо богати улови, за странни и чудати риби, които откривали в мрежите си, за морски чудовища, чиито люспи сияели като пълна луна посред нощ. Разказваха за нападнати от островитяни селца по крайбрежието и по вътрешните острови, за пирати и морски битки, за кораби, завзети отвътре с предателство. Най-завладяващи бяха историите за пиратите от алените кораби, прословути свирепи островитяни, които нападали не само корабите на херцогството, но и тези на своите съотечественици. Не всички вярваха на тези истории, имаше и такива, които се подсмиваха на невероятните разкази или дори открито възразяваха.
Но ние с Кери бяхме сред най-захласнатите слушатели, скрити под масите, между краката на посетителите, ние слушахме с широко отворени очи разказите за алените кораби, с мачти, по които се полюшвали тела на завързани, но живи нещастници, чиито викове и писъци били по-пронизителни от тези на чайките. Седяхме и слушахме, докато не се спуснеше нощта и студът не ни прогонеше обратно по домовете.
Веднъж тримата — Кери, Моли и аз — построихме сал от изхвърлени на брега трупи и го завързахме под кея. Когато дойде приливът обаче, въжето се скъса и нашият сал се блъсна и повреди две лодки. Дни наред треперехме от страх, че някой ще ни посочи за виновни. Размина ни се, но пък след седмица един от кръчмарите издърпа ушите на Кери и ни обвини на всеослушание, че сме крадци. Отмъщението ни беше една вмирисана херинга, която скрихме умело в една дупка под масата. Доста време мина, преди да се отърват от вонята й.
По време на скиторенията ми из града понаучих и някои полезни неща: как се избира прясна риба, как се кърпи рибарска мрежа, как се поправя пробит корпус на лодка. Започнах да опознавам и някои страни на човешката природа. Научих се да преценявам бързо кой ще ми плати за доставката и кой ще се изсмее, когато си поискам дължимото. Знаех от кой пекар мога да изпрося вкусно хлебче и от кой дюкян най-лесно се краде. И през цялото това време Носльо бе мой неизменен спътник, толкова привързан към мен, че рядко откъсвах ума си от неговия. Използвах носа му, очите, дори челюстите, като да бяха мои; и нито за миг не сметнах това за странно и необичайно.
Така мина по-голямата част от лятото. Но един хубав ден, когато слънцето вече се бе издигнало в синьото небе, късметът внезапно ми изневери. С Моли и Кери тъкмо бяхме отмъкнали няколко наденички от една гостилница и търчахме по улицата, преследвани от разгневения стопанин, а Носльо, както обикновено, ни следваше с радостен лай по петите. От доста време другите деца го бяха приели за неотменна част от мен. Не мисля, че това им се е струвало странно. За тях ние бяхме просто Носльо и Новия и сигурно просто са се радвали, че кучето знае къде ще хвърля пръчката още преди да го направя. И тъй, бяхме четирима, търчахме по улицата и нагъвахме наденичките, докато разгневеният гостилничар напразно се опитваше да ни настигне.
И изведнъж от един дюкян се показа Бърич.
Тичах право към него. Той ме позна, аз също, и двамата се стъписахме. Сянката, която премина по лицето му, не ми остави никакви съмнения относно това как оценява събитията. Бягай, рекох си, и опитах да избегна разперените му ръце, но след миг се озовах право в тях.
Не обичам да си спомням какво се случи след това. Напердашиха ме — първо Бърич, а след това и разгневеният гостилничар. Приятелите ми, с изключение на Носльо естествено, се изпариха. Кутрето храбро пристъпи към Бърич и заскимтя да ме пусне, само за да получи своя дял от пердаха. Накрая Бърич извади няколко монети и плати на гостилничаря, с което само засили унижението ми. След това ме сграбчи за яката и ме вдигна от земята.
Държа ме така, докато гостилничарят не си тръгна и малката тълпа около нас не се разпръсна. Едва тогава ме пусна и ме огледа с нескрито отвращение. Накрая замахна, перна ме леко по бузата и ми нареди:
— Марш у дома. Веднага!
Прибрахме се по-бързо отвсякога, строихме се пред огнището и зачакахме продължението. Чакахме и чакахме, докато дългият следобед не се превърна във вечер. И двамата бяхме гладни, но не смеехме да помислим за кухнята. В лицето на Бърич имаше нещо, което ни плашеше много повече от най-страшния гняв на Молиния баща.
Бърич се прибра чак през нощта. Чухме стъпките му по стълбите и аз не се нуждаех от изострените сетива на Носльо, за да позная, че е пиян. Притиснахме се един към друг насред потъналата в мрак стая. Бърич дишаше тежко и загуби доста време, докато запали няколко свещи. Когато свърши, си отпусна изнурено на пейката и ни огледа. Носльо изскимтя и се пльосна по гръб, признавайки слабостта си. Щеше ми се да последвам примера му, но вместо това останах прав, като се стараех да не показвам страха си. След малко Бърич заговори:
— Какво е станало с теб, Фиц? Какво стана с нас двамата? Играеш с уличните просяци и крадците, а в жилите ти тече кралска кръв. Спиш с животните.
Мълчах.
— Но вината е колкото твоя, толкова и моя. Хайде, ела тук. Ела при мен, момче.
Пристъпих плахо напред, но не посмях да се приближа. Бърич видя това и се намръщи.
— Страх ли те е?
Поклатих глава.
— Ами ела тогава.
Отново се поколебах, а Носльо изскимтя нерешително. Бърич го погледна учудено. Сетне сбърчи вежди, опитвайки се да надмогне алкохолната пелена. Погледът му подскачаше между мен и кучето и лицето му се издължаваше все повече. Той поклати глава и бавно се изправи, като се подпря на здравия се крак. В ъгъла на стаята имаше прашен шкаф и Бърич се приближи до него. Затършува по долните рафтове и взе някакъв предмет, изработен от дърво и кожа, който очевидно отдавна не бе влизал в употреба — дълъг кожен камшик.
— Знаеш ли какво е това, момче?
Поклатих мълчаливо глава.
— Кучешки камшик.
Погледнах го озадачено. Нищо в детинския ми опит не ми подсказваше как трябва да реагирам. Бърич забеляза объркването ми и се усмихна, но можех да доловя, че очаква скоро нещо да се промени.
— Това е уред, Фиц. Средство за обучение. Ако кучето не те слуша — например, като му кажеш да дойде при теб — са достатъчни няколко леки шибвания и следващия път ще знае какво да прави. — Говореше с равен глас, и поклащаше лекичко камшика. Двамата с Носльо не откъсвахме очи от него. Неочаквано Бърич завъртя пръчката и камшикът изплющя, а кучето нададе изкимтя изплашено и се скри зад мен.
Бърич се отпусна на пейката и захлупи лицето си с длани.
— О, Еда — чух го да възкликва, нещо средно между проклятие и молитва. — Споходиха ме подозрения още като ви видях да тичате заедно, но никак не ми се искаше да съм прав. Тъй де, не исках и това си е. Никога не съм удрял кученцето с това проклето нещо и Носльо нямаше никакви причини да се бои от него. Освен ако не знае какво става в ума ти.
Усещах, че опасността — каквато и да е тя — вече е отминала. Приседнах до Носльо, който се покатери в скута ми и започна разтревожено да ближе лицето ми. Успокоих го, като му внуших да потърпи, докато и двамата разберем какво ще последва. Така седяхме и чакахме Бърич да вземе някакво решение. Когато най-сетне той вдигна глава, с изненада установих, че по лицето му се стичат сълзи.
— Фиц. Ела тук, момчето ми — каза той сподавено. Изправих се и се доближих до него, Носльо ме следваше по петите. — Не ти — рече той на кучето и му посочи да остане при ботушите, а мен вдигна на пейката до себе си.
— Фиц — почна той, после спря, въздъхна и ме погледна внимателно. — Фиц, това не е правилно. Говоря за това, което правиш с кучето — то е лошо нещо. Не е естествено, разбираш ли? По-лошо е дори отколкото да крадеш и да лъжеш. Защото ти отнема човешкото. Разбираш ли ме?
Погледнах го смутено. Той въздъхна и опита отново.
— Момче, ти си от кралска кръв. Може и да си копеле, но баща ти е самият принц Рицарин и ти принадлежиш към един древен род. Това, което правиш, е много погрешно. Не си заслужава да се захващаш с него, разбра ли ме?
Поклатих мълчаливо глава.
— Ето, виждаш ли? Дори не ми говориш вече. Хайде, говори! Кой те научи да го правиш?
— Какво да правя? — попитах аз. Гласът ми беше прегракнал.
Бърич ме погледна ококорено. Долових, че полага усилия да се овладее.
— Знаеш за какво говоря. Питам кой те е научил да общуваш по този начин с кучето, да влизаш в ума му, да виждаш през очите му и да му позволяваш да вижда през твоите. Кой ви е научил да се единявате?
Това ме накара да се замисля. Да, наистина го правехме.
— Ами никой — отвърнах най-сетне. — От само себе си стана. Нали сме все заедно… — добавих, сякаш това можеше да обясни всичко.
Бърич ме изгледа смръщено.
— Не говориш като дете — отбеляза неочаквано той. — Чувал съм, че е нормално при онези, които притежават старото Осезание. Че от самото начало те не са като другите деца. Винаги знаят твърде много, а когато остареят, рано познават мъдростта. Затова в стари времена не се е смятало за престъпление такива хора да бъдат преследвани като диви животни. Сега разбираш ли за какво ти говоря, Фиц?
Поклатих глава и когато отново ме погледна втренчено, добавих:
— Но се опитвам да разбера. Какво е това Осезание?
— Уф, момче, момче — въздъхна Бърич, помълча малко и продължи с поуспокоен глас: — Старото Осезание — при тези думи лицето му помрачня, сякаш ми разкриваше таен грях — е силата на животинската кръв, също както Умението идва с кръвта на кралете. То се явява като благословия, защото те дарява с езика на животните. Но след това те овладява и започва да те тегли надолу, превръщайки те в чудовище, в едно от тях. Накрая в теб не остава и капчица от човешкото и ти тръгваш с тях, жадуваш да вкусиш кръв и се превръщаш в един от глутницата, сякаш не си познавал нищо друго. — Гласът му притихна, той не смееше да ме погледне, а гледаше в пламъците на огъня. — Някои твърдят, че накрая човек може дори да възприеме облика на животно, но продължава да убива с човешка страст, а не гонен от глад, както правят животните. Убива заради самото убийство… Това ли искаш, Фиц? Да превърнеш кръвта на кралете, която тече в жилите ти, в животинска кръв? Да бъдеш чудовище между чудовища, само заради познанието, което това ще ти даде? Още по-лошо, помисли какво идва след това — когато усетиш притегателната сила на прясната кръв и мисълта за плячката замъгли ума ти? — Гласът му стана още по-тих, но въпреки това долових безпокойството му. — Представи си как се събуждаш изпотен и трескав само защото спътникът ти е доловил мириса на разгонена кучка. С такова усещане ли ще споделяш леглото на бъдещата си съпруга?
— Не зная — отвърнах, завладян от неговото безпокойство.
— Не знаеш — повтори разгневено Бърич. — Казах ти докъде ще те доведе това, а ти ми отвръщаш, че не знаеш?!
Езикът ми беше пресъхнал. Носльо трепереше в краката ми.
— Но аз наистина не зная. И откъде бих могъл да знам, преди да съм го направил?
— Щом не можеш, аз мога! — кресна той, отново разпален от гнева и погълнатия алкохол. — Ти оставаш тук, а кучето си заминава. Сега вече аз ще те държа под око тук, в крепостта. Щом Рицарин не желае да ме вземе при себе си, поне това мога да направя за него. Ще се погрижа синът му да израсте като мъж, а не като вълк. И ще го сторя, та дори ако трябва да погубя и двама ни!
Той скочи от пейката и сграбчи Носльо за кожата на врата. Или поне имаше такова намерение, но кучето му се изплъзна. Двамата изтичахме до вратата, но резето беше спуснато и докато го вдигнем, Бърич вече беше при нас. Срита Носльо настрани, стисна ме за рамото и ме тласна назад.
— Ела при мен, куче — нареди той, но Носльо не се откъсваше от мен. Бърич остана на място, запъхтян и гневен, и аз долових моментното му желание да ни довърши още тук и сега. Той бързо се овладя и въпреки това за миг почувствах истински ужас от намерението му. И когато отново се хвърли към нас, го оттласнах с цялата сила на страха си.
Той се строполи така, както пада простреляна птица, и за миг остана на пода. Наведох се, сграбчих Носльо и го притиснах към мен. Бърич бавно завъртя глава, сякаш отръскваше дъждовни капки от косата си, изправи се и се надвеси над нас.
— Това е в кръвта — чух го да си мърмори. — От проклетата кръв на майка му е и хич не бива да се учудвам. Но момчето трябва да получи един хубав урок. — Той вдигна глава и ме изгледа.
— Фиц. Никога повече не прави така с мен. Никога. А сега ми дай кучето.
Бавно се приближи към нас и отново долових едва съдържания му гняв. Не можех повече да се сдържа и отново го тласнах. Но този път защитата ми бе посрещната от стена, която отхвърли тласъка обратно към мен, аз се олюлях, проснах се по гръб и едва не изгубих съзнание. За миг пред очите ми се спусна черна пелена.
— Предупредих те — произнесе шепнешком той. Гласът му беше като тихо вълче ръмжене. И тогава, за последен път, усетих пръстите му върху вратлето на Носльо. Той вдигна кученцето и го понесе към вратата. Без затруднение вдигна резето, с което не бях успял да се справя преди малко, и след секунда чух тежките му ботуши надолу по стълбите.
Измина почти минута преди да си възвърна силите и да скоча на крака. Но Бърич беше залостил вратата отвън и аз само задрасках по нея безпомощно. Връзката ми с Носльо отслабваше, колкото по-далеч от мен го отнасяше Бърич, и на нейно място оставаше само отчаяна пустота. Заскимтях, после от гърлото ме се изтръгна сподавен вой и аз задрасках още по-силно по вратата. Внезапно почувствах заслепяваща болка и Носльо изчезна завинаги. Заедно с утихващите вопли на кучешкото съзнание в мен се пробуди неистово отчаяние и аз заплаках така, както може да плаче само едно шестгодишно момче. И заблъсках с юмручета по тежката дървена врата.
Стори ми се, че минаха часове преди Бърич да се върне. Долових стъпките му и вдигнах глава от пода, където се бях строполил в крайно изтощение. Той отвори вратата и ме сграбчи за ризата, когато направих опит да се шмугна край него. Хвърли ме обратно в стаята, затвори и залости вратата. Отново се метнах към нея, а от гърлото ми се надигна скимтене. Бърич уморено седна на пейката.
— Дори и не си го помисляй, момче — предупреди ме той, сякаш бе предугадил безумните планове, които кроях за първото си излизане навън. — Няма го вече твоето куче. Жалко, наистина, защото беше от добра порода. Родът му е почти толкова стар, колкото твоят. Но по-добре да погубя него, вместо теб. — Аз не отговорих, а той добави с поомекнал глас: — Не тъгувай за него. Хубаво ще е по-бързо да го забравиш.
По гласа му познавах, че не мисли така. Той въздъхна, загаси свещите и си легна. Дълго след това го чувах да се върти неспокойно, а малко преди зазоряване стана и ме премести на топло до огъня. След това излезе и не се върна часове наред.
Що се отнася до мен, няколко дни се въргалях с треска и болки в гърдите. Бърич, както узнах по-късно, разказвал, че съм настинал, но да не ме закачат, защото можело и да е нещо заразно. Мина близо седмица преди да намеря сили да изляза отново.
Както обеща, Бърич се погрижи никога вече да не се сближа и обвържа с друго животно. Вярваше, че е успял, и до известна степен беше прав, но не повече. Зная, че ми е мислел само доброто. Но не се чувствах защитен от него — по-скоро ограничен. Той беше пазачът, който се грижеше с фанатична увереност за моята изолация. И пак той посади онова ужасно усещане за самота, което пусна дълбоки корени в душата ми.
3
Съглашение
Първоначалният произход на Умението вероятно ще остане завинаги забулен в тайна. Склонността към неговото овладяване е неразривно свързана с кралската фамилия, ала това съвсем не значи, че то се среща само сред нейните наследници. Изглежда, вярно е онова, което казват хората: „Когато морската кръв се смеси с кръвта от равнините, тогава Умението ще процъфти“. Интересно е да се отбележи, че жителите на Външните острови нямат предразположение към Умението, също както и потомците на първите обитатели на Шестте херцогства.
Дали светът е така устроен, че всички неща търсят ритъм и в този ритъм — спокойствие? На мен поне винаги ми се е струвало, че е така. Всички събития, независимо колко потресаващи или необясними са, губят своето значение дни след появата си, разредени от ежедневната рутина на живота. Хората отиват на бойното поле да дирят ранени сред избитите, но по пътя спират, за да кихнат, да се прокашлят, да си издухат носа и дори вдигат поглед към небето, за да проследят ято птици. Виждал съм селяни да засяват нивите си дори когато на миля от тях се сражават армии.
Така стана и с мен. Понякога си спомням с почуда за онова малко момче. Отделен от майка си, отведен в непознат град, изоставен от баща си, оставен на грижите на един суров човек, който прекъсна безапелационно връзката ми с най-любимото ми същество, аз преодолях треската на болестта и отново се хвърлих с неистово любопитство в живота. За мен това означаваше да ставам, когато Бърич ме буди, да го следвам до кухнята и да ям в негова компания. След това му бях като сянка. Вече рядко ме изпускаше от очи. Навъртах се край него, зяпах, докато той се справяше със задълженията си, и понякога му помагах в някои по-дребни задачи. Вечеряхме в стаята си и той се грижеше да спазвам добрите маниери на масата. След това ме оставяше в компанията на огъня и излизаше. Странно е, като си помисля, че в подобен ритъм минаха почти три години.
Научих се да се оправям така, както се справяше с баща си Моли — крадях по малко време за себе си в дните, когато вземаха Бърич да помага по време на лов, или ако се ожребваше някоя кобила. Понякога се измъквах след като се прибираше солидно пийнал, но това бяха рисковани начинания. Всеки път, когато се озовавах на свобода, бързах да се върна при старите си приятели в града и оставах с тях толкова дълго, колкото ми стискаше. Липсваше ми Носльо, сякаш някой бе отрязал част от мен, но нито веднъж не дръзнах да споделя това с Бърич.
Като си помисля, вероятно тогава Бърич е бил точно толкова самотен, колкото и аз. Рицарин не му позволи да го последва в неговото изгнание. Вместо това го остави да се грижи за един безименен копелдак, който на всичко отгоре притежаваше склонност, почти граничеща с перверзност. Дори след като кракът му заздравя, Бърич не можеше нито да язди, нито да върви както някога — твърде тежко бреме за човек като него. Никога не го чух да се оплаква, не мога и да си представя, че би го направил. Двамата с него бяхме затворници на самотата си и вечер, когато очите ни се срещаха, всеки от нас обвиняваше мълчаливо другия за съдбата си.
Времето лекува всяка болка и докато месеците и годините се търкаляха, аз постепенно започнах да забравям преживените страдания. Привързах се към Бърич, подавах му, каквото поиска, преди още да го е произнесъл на глас, почиствах след заниманията му с неговите питомци, носех прясна вода на ловните соколи и риех изпражненията на кучетата и конете. Хората свикнаха с мен и престанаха да ми обръщат внимание. Постепенно и Бърич свали зоркия си поглед от мен. Излизах и се връщах свободно, но все още се стараех да не разбере за подвизите ми из града.
В крепостта имаше и други деца, много от тях мои връстници. Някои дори ми бяха роднини — втори или трети братовчеди. Ала не се сприятелих с никой от тях. Не се държаха зле с мен, просто аз съществувах извън техния кръг. Ето защо, въпреки че понякога не виждах с месеци Дирк, Моли или Кери, те си оставаха най-близките ми приятели. По време на скиторенията ми из крепостта и в зимните нощи, когато всички се събираха в Голямата зала, за да слушат песните на менестрелите или да гледат куклени представления, аз бързо узнах къде съм добре дошъл и къде — не.
Избягвах да се мяркам пред очите на кралицата, защото тя неизменно намираше пропуски във възпитанието ми, за които естествено укоряваше Бърич. Принц Славен също се оказа източник на неприятности. Макар да беше мъж с положение, той не се стесняваше да ме срита от пътя си, дори ако клечах някъде и си играех хрисимо. Открих, че е способен на дребнави заяждания и е отмъстителен — нещо, което въобще не можех да кажа за брат му — Искрен. Вярно, че принц Искрен рядко ме забелязваше, но затова пък винаги протягаше ръка да разроши косата ми и ми подхвърляше някоя дребна монета. Веднъж един слуга донесе в стаята на Бърич някакви малки дървени играчки — войничета, каляска и коне, покрити с олющена боя. Имаше и бележка от Искрен, че ги открил на дъното на някакъв сандък и се надявал да ги харесам. Не помня да съм се радвал толкова на друг подарък в онези години.
Коб от конюшните беше друг източник на неприятности. В присъствието на Бърич се държеше с мен любезно, дори приятелски, но останехме ли сами, ми даваше да разбера, че не желае да му се мотая в краката, когато работи. С течение на времето открих, че ми завижда, задето Бърич ми обръща повече внимание, отколкото на него. Не се държеше лошо, нито веднъж не ми посегна, нито ми се скара. Но усещах, че съм му неприятен и че ме избягва.
Виж, затова пък ратниците обичаха да ме закачат и се държаха приятелски, но не можеха да заместят другарите ми от града, просто защото нямахме общи интереси. Оставяха ме да гледам как играят на зарове и да слушам разказите им, но това бяха само редки часове в дългите дни на самота. Бърич не ми забраняваше да се навъртам край тях, но държеше да разбера, че това му е неприятно.
И така — хем бях част от обществото на крепостта, хем се чувствах извън него. Едни избягвах, други гледах, на трети се подчинявах. Но към никого не се чувствах привързан.
Една сутрин, когато бях на десет, си играех под масата на Голямата зала. Беше още рано и след продължилото до късно през нощта празненство в залата цареше спокойствие. Бърич се беше напил до забрава. Почти всички — господари и прислуга, бяха още в леглата и кухнята още не беше отворила врати, за да приеме сутрешните гладници. Масите на Голямата зала бяха отрупани с остатъци от късната гощавка. Имаше купи с ябълки, чинии с лоясало месо, резенчета сирене — накратко, изобилие за едно малко момче. Кучетата вече бяха отмъкнали по-големите кокали и бяха оставили на кутретата да се боричкат за дребните. Бях си взел една чиния с лакомства под масата и я споделях щедро с кученцата край мен. След смъртта на Носльо внимавах Бърич да не ме заподозре в привързаност към което и да било от тях. Все още не разбирах кое го бе разгневило тогава, но не исках да рискувам живота на някое невинно пухкаво създание, само за да узная истината. Тъкмо подавах къс месо на едно кутре, когато чух стъпки по покрития с червен килим под на Залата. Двама мъже тихо обсъждаха нещо.
Взех ги за прислужници от кухнята, дошли да почистят. Показах се изпод масата, за да попълня запасите си от храна, преди да се захванат за работа.
Но двамата, които спряха и ме погледнаха втрещено, не бяха прислужници. Пред мен стоеше старият крал — моят дядо, а на крачка зад него бе спрял принц Славен. Ако се съдеше по подпухналите му очи, все още не беше преодолял последствията на шумната нощ. Зад тях подскачаше шутът на краля, който замръзна и се ококори в мен с престорено изражение на почуда и уплаха. Беше наистина чудато същество, с бледа сипаничава кожа и кой знае защо, не смеех да го погледна. За разлика от принца, крал Умен беше съвсем бодър, с ясен поглед, гладко сресана коса и брада и безупречни одежди. За миг той ме изгледа изненадано, после въздъхна:
— Виждаш ли, Славен, стана точно както ти казвах. Възможността ти се предоставя сама, достатъчно е само да я видиш и да се възползваш от нея. Пропуснеш ли и обаче, втора може и да няма. Защото младостта, с нейната неизчерпаема енергия, за съжаление не е вечна.
Той ме заобиколи, като продължаваше да говори, а Славен ме изгледа навъсено с кръвясалите си очи. Небрежно махване на ръката трябваше да ми подскаже, че съм нежелан тук. Кимнах, че съм разбрал, но все пак огледах масата и прибрах две сочни ябълки. Тъкмо вдигах чинията, когато кралят внезапно се обърна и ме посочи. Кралският шут замря в комична имитация на жеста му. Аз застанах като вкопан.
— Погледни го — произнесе старият крал. Славен ме погледна. Не смеех да мръдна.
— Какво мислиш за него?
Принц Славен изглеждаше смутен.
— За него ли? Това е Фиц. Копелето на Рицарин. Дошъл е да открадне нещо, както винаги.
— Глупак — рече с усмивка кралят. Шутът помисли, че става дума за него и се усмихна угоднически. — Да не си си запечатал ушите с восък? Не чуваш ли нищо от онова, което ти казвам? Не исках да ми казваш кой е това, а какво смяташ да правиш с него. Погледни го само — млад, кипящ от жизненост, силен. Във вените му тече също толкова кралска кръв, колкото и в твоите, само дето се е родил на друго място. Е, какво е той според теб? Оръдие? Оръжие? Приятел? Враг? Или ще го оставиш да се навърта наоколо, докато някой реши да го използва срещу теб?
Славен примижа, вдигна глава към тавана и въздъхна. Усетих едно от кученцата да се търка в крака ми.
— Копелето ли? Та той е още хлапе.
Старият крал въздъхна.
— Днес. Тази сутрин, сега, той е дете. Но следващия път, когато го срещнеш, ще бъде момък, после мъж и тогава ще е твърде късно да го изваеш такъв, какъвто ти трябва. Но вземеш ли го сега, ще бъде податлив като глина и ще можеш да разполагаш с лоялността му. Вместо забравено от всички копеле, което — при определени обстоятелства — току-виж си направило устата за трона, той ще стане паж, оръженосец, плът от плътта на нашата фамилия. Копелето, синко, е нещо уникално. Постави пръстен с кралски печат на ръката му и ще разполагаш с дипломат, на когото никой чуждоземен владетел не би посмял да откаже. Можеш да го пратиш там, където е опасно да стъпва принц, без да рискуваш живота на наследника. Да го размениш за заложник. Да го проводиш при непокорни съюзници. Да му възложиш тайна и опасна мисия. Дипломацията на кинжала.
При последните думи на краля Славен се ококори, после каза така, сякаш е глътнал сух залък.
— И смееш да говориш за тези неща пред момчето? Че може да го използваш като оръдие? Не се ли страхуваш, че ще си припомни думите ти, когато порасне?
Крал Умен се засмя и смехът му отекна в стените на пустата зала.
— Да си ги спомни? Разбира се, че ще си ги спомни. Погледни очите му, синко. Той е интелигентен и може би има наклонност към Умението. Не съм глупак, че да го лъжа. Още по-глупаво би било да започна обучението му без необходимите обяснения. Защото тогава умът му ще остане открит за всяко семенце, което попадне там. Така ли е, момче?
Той ме изгледа строго и аз осъзнах, че отвръщам на погледа му. Изведнъж открих, че в очите на човека, който ми беше дядо, макар така и да не го бе признал, виждам силна, непоклатима искреност. В тях нямаше състрадание, но въпреки това си дадох сметка, че на този човек винаги може да се разчита. Кимнах бавно.
— Ела тук.
Приближих се колебливо към него. Когато спрях, той се отпусна на коляно, за да ме гледа право в очите. Шутът мълчаливо коленичи до нас, като местеше очи от моето лице към неговото. Славен ни гледаше втрещено. Кралят взе чинията от ръката ми и я остави на кутретата, които се навъртаха край мен. След това извади от диплите на копринения си шал сребърна игла и внимателно я забоде на ризата ми.
— Сега си мой — каза той тържествено. — Вече няма да ти се налага да се храниш с останките от чужди гощавки. Аз ще се грижа за теб и Бога ми — ще го правя добре. И ако някой, който и да било — мъж или жена, — се опита да те обърне срещу мен, като ти предложи повече, отколкото ще ти давам, ела и ми кажи за това и аз ще ти дам двойно. Никога няма да ти обърна гръб, нито ще ти дам повод да ме мразиш. Вярваш ли ми, момче?
Кимнах мълчаливо, както вече ми бе станало навик, но той продължи да ме изследва с кафявите си очи.
— Да, господарю.
— Добре. Скоро ще се разпоредя за съдбата ти. Гледай да спазваш заповедите ми. Ако някоя от тях ти се стори странна, посъветвай се с Бърич. Или с мен. Просто ела при вратата на покоите ми и си покажи иглата. Незабавно ще те допуснат.
Погледнах червения камък; който се гушеше в сребърен обков.
— Да, господарю.
— Ах — въздъхна той и долових следа от съжаление в гласа му. Той откъсна поглед от мен и едва сега отново осъзнах къде се намирам и че Славен продължава да ме гледа с отвращение. Кралят се изправи и шутът го последва като сянка. Когато се извърна с гръб към мен, почувствах по гърба ми да пробягват тръпки, като че ли някой ми бе свалил дрехите. За пръв път изпитвах върху себе си действието на Умението, при това в ръцете на истински майстор.
— Не одобряваш, нали, Славен? — попита небрежно кралят.
— Моят крал може да постъпва както желае.
Крал Умен въздъхна.
— Не за това те питах.
— Майка ми, кралицата, със сигурност няма да е съгласна. Фаворизирането на момчето би могло да означава, че е признато. Хората ще почнат да си мислят какво ли не.
— Глупости! — възкликна кралят засмяно.
— Господарю — продължи малко по-развълнувано Славен, — помисли си само колко ще е разгневена майка ми. Кралицата…
— Кралицата не одобрява нито една моя постъпка от години. Но аз отдавна не й обръщам внимание. Нека мърмори, нека ме заплашва, че ще се върне във Фароу и отново ще стане херцогиня. Нека заплашва, че стига само да пожелае и Фароу ще се вдигне на бунт, а след него и Тилт, и че ще си направи отделно кралство.
— В което аз може да стана крал! — добави заплашително Славен.
Кралят кимна.
— Да, зная, че посажда подобни идеи в ума ти. Слушай, момче. Тя може да плаши слугите и придворните, но не очаквай повече от това. Защото дълбоко в себе си си дава сметка, че е по-добре, ако е кралица на мирно кралство, отколкото херцогиня на разбунтувано херцогство. А Фароу, приятелю, няма никакви причини да въстава срещу мен, освен глупавите идеи в главата й. Майка ти едва ли ще позволи амбициите да надделеят над възможностите й. Това е най-голямата грешка, която би допуснал един владетел.
Долавях затихващите вълни на гнева на Славен, който бе свел поглед към пода.
— Върви с мен — нареди му кралят и той го последва послушно. Но погледът, който ми хвърли, бе изпълнен със злоба.
Проследих ги с очи. Усещах странна, ехтяща болка. Чуден човек. Аз бях копеле, но той можеше да ме признае за свой внук, а вместо това предпочиташе да купи лоялността ми. Изведнъж забелязах, че шутът е спрял при вратата. За миг ме погледна, сетне направи неразбираем жест с малките си ръце — дали беше подигравка, или благословия? След това се усмихна, изплези ми се и затича след краля.
Въпреки кралските обещания предпочетох да натъпча джобовете на кафтана си с храна. Останалото хвърлих на кутретата. Закуската се оказа по-голяма, отколкото бях свикнал, и часове след това стомахът ми мъркаше в доволно безгрижие. Надявах се, че кралят ще забрави думите си, но не познах.
Цял ден се чудех какви последици може да има тази среща. Можех да си спестя усилията, защото веднага щом се прибрах, Бърич вдигна глава от юздите, които поправяше, и втренчи поглед в мен. Не каза нищо. Нещо се беше променило и недвусмислено го усещах. Откакто изчезна Носльо, в мен се загнезди увереността, че Бърич разполага със сила над живота и смъртта — моя включително — и че би могъл да постъпи с мен точно така, както постъпи с кученцето.
— Тъй — каза той и това бе само встъпление в разговора. — Ето че се напъха в очите на краля. Привлече значи вниманието му. Добре. Защото той вече знае какво иска да направи с теб. — Той въздъхна и потъна в умислено мълчание. За миг ми се стори, че ме съжалява. Но скоро разговорът продължи.
— Наредиха ми утре да ти избера кон. Кралят смята, че ще е най-подходящо да е някой млад и че аз трябва да го тренирам за теб. Все пак го убедих да изберем някое по-улегнало животно. Имам си свои причини да не ти позволявам да се сближаваш с млади животни… те са много по-податливи. Все пак искам и ти да внимаваш какво правиш и накъде насочваш мислите си. Разбираш ли за какво говоря?
Побързах да кимна.
— Отговаряй ми, Фиц. Използвай езика, когато общуваш с господари и наставници.
— Да, господарю.
— Сега вече ще ставаш със слънцето, момче. Сутрин аз ще се занимавам с теб. Искам не само да се научиш да яздиш, но и да се грижиш за коня си. Искам да се научиш да командваш кучетата и да ги подчиняваш на волята си. Ще те науча как да го правиш, без да използваш ума си. — Той подчерта последните думи и направи пауза, за да подсили значението им. Сърцето ми подскочи, но въпреки това кимнах и произнесох:
— Да, господарю.
— Следобедите са за оръжия и прочее. Вероятно и за умението, като му дойде времето. През зимните месеци ще имаш и занимания на закрито. Писмо, четмо, числа, езици. История също. Нямам представа за какво ще ти трябват, но гледай да се учиш добре, защото инак ще разгневиш краля. А той не е човек, който прощава лесно. Най-умното, което можеш да направиш, е да не му се набиваш в очите. Да знаех само, щях да те предупредя по-рано.
Той се изкашля, после продължи:
— А, още нещо, което също няма да е както досега. Вече ще разполагаш със собствена стая. Горе, в крепостта, където спят благородниците.
— Какво? — подскочих аз. — Собствена стая?
— А, значи можеш да говориш, когато ти отърва. Чу ме добре, момче. Ще имаш собствена стая горе в крепостта. А аз най-сетне ще разполагам с моята — добави той, може би малко натъжено. — Утре ще ти вземат мерки за нови дрехи. И ботуши. Макар че, ако питаш мен, не виждам смисъл да се слага ботуш на крак, който още расте…
— Не искам да ми дават стая горе. — Колкото и потиснат да се чувствах от съжителството си с Бърич, го предпочитах пред този нов и непознат живот. Представях си голямо каменно помещение с витаещи из ъглите сенки.
— Искаш или не, вече я имаш — обяви непреклонно Бърич. — Пък и отдавна ти беше време. Ти си син на Рицарин, дори и да си заченат в грях, и не е редно да живееш в конюшня.
— Но аз нямам нищо против.
— Брей, брей — завъртя глава Бърич. — Ама че сме разговорливи тази вечер.
— Но нали ти живееш тук — възразих аз. — Защо да не мога и аз?
— Аз не съм незаконен син на принца — посочи той. — Свиквай с мисълта, че ще живееш в крепостта.
Погледнах го крадешком. Говореше с наведена глава.
— Какво ли не бих дал да съм като другите. Да ме оставят на мира, за да мога да живея там, където ми харесва…
— Уф… — въздъхна той. — Ела тук, Фиц. Ела при мен, момче.
И аз се приближих към него като послушно кученце до единствения господар, който е имало. Той ме потупа по гърба, разроши перчема ми и ме погали, сякаш наистина бях любимото му куче.
— Не се плаши. Няма нищо, от което да се страхуваш. Пък и никой не е казал, че трябва да нощуваш на всяка цена в крепостта. Предадоха само, че са ти осигурили стая. Понякога, когато е спокойно, ще прескачаш насам. Нали, Фиц? Това как ти се струва, момчето ми?
— Ами… добре — промърморих аз.
Но през следващия месец промените в живота ми следваха една след друга като капки на пороен дъжд. Още на следващия ден Бърич ме събуди в ранни зори. Изкъпах се с негова помощ, след това той ми подряза перчема, а отзад завърза косата ми на плитка, както я носеха мъжете от крепостта. Каза ми да се облека в най-хубавите си дрехи, след това поклати недоволно глава, установил, че са ми омалели. Накрая сви рамене и заяви, че не може да се направи нищо.
Отидохме в конюшните и той ми посочи кобилата, която отсега щеше да е моя. Имаше черна грива и опашка, сякаш беше преминала през облак сажди. И се казваше така — Сажда. Беше спокойно животно, добре сложено и израсло в грижовни ръце. В момчешките си мечти се бях надявал на нещо по-героично. Но какво да се прави, Сажда беше моят кон. Опитах се да скрия разочарованието си, но Бърич го беше доловил.
— Не ти харесва, а? Фиц, не подценявай Сажда заради външния й вид. Искам да се държиш с нея както подобава. Досега я тренираше Коб, бяха му възложили да я подготви за надбягвания.
Бърич пригоди едно старо седло за мен — заяви, че нямаме време да чакаме, докато направят друго по поръчка. Сажда пристъпваше наперено и се подчиняваше безпрекословно на командите, които й подавах чрез юздите. По темперамент и ум ми приличаше на спокойно езеро. Ако въобще имаше някакви мисли, те не бяха за онова, което правехме, но Бърич ме следеше твърде внимателно, за да не ми позволи да започна да общувам с нея. Ето защо я управлявах на сляпо, като й говорех само чрез коленете и юздите и като премествах тежестта си. Не бях свикнал с подобен род физически усилия и се изморих още преди края на първия урок и Бърич го забеляза. Което обаче не му попречи да ме накара да я почистя и избърша, а след това да почистя и седлото. Позволи ми да отида в кухнята едва след като гривата и опашката й бяха сресани, а седлото — излъскано до блясък.
Но когато понечих да се затичам към вратата на кухнята, почувствах тежката му ръка на рамото си.
— Вече нямаш работа там — каза той. — Може да е добре за ратниците и градинарите, но благородниците се хранят в гостната, където ги обслужва прислуга. От днес ще ядеш там.
След което ме отведе в мъждиво осветена стая, в която имаше голяма маса и още една, по-малка — поставена на челно място. На масата бяха подредени най-различни ястия, а около нея бяха насядали благородници в различни стадии на солидно похапване. Защото когато кралят и кралицата не бяха на челната маса, никой не спазваше приетите формалности.
Бърич ме настани на едно свободно място от лявата страна. Бях гладен и без да обръщам внимание на любопитните погледи, се заех да задоволявам апетита си. Ястията идваха направо от кухнята, поради което бяха топли и ароматни. Само че подобни неща едва ли биха направили впечатление на едно малко момче, особено когато е изгладняло.
След като се натъпках до пръсване, мислите ми се насочиха към някое песъчливо и слънчево местенце, където да прекарам известно време в дрямка. Понечих да стана от масата, но в същия миг зад мен застана едно момче от прислугата и каза:
— Господарю?
Огледах се, за да видя към кого се обръща, но всички наоколо бяха заети с усилено хапване. Момчето беше по-високо от мен и вероятно с няколко години по-голямо, така че го погледнах учудено, когато повтори, като този път гледаше право в мен:
— Господарю? Нахранихте ли се?
Кимнах колебливо, твърде смутен, за да отговоря.
— В такъв случай ще ви помоля да ме последвате. Изпраща ме Ход. Днес следобед ще имате занимания в двора на оръжейната. Стига, разбира се, Бърич да е приключил с уроците.
Изведнъж Бърич се появи до мен и ме изненада, като коленичи, вдигна ръка, приглади косата ми и ми изпъна кафтана.
— Приключил съм и още как — обясняваше същевременно той. — Не се кокори такъв, Фиц. Да не смяташе, че кралят не държи на думата си? Избърши си устата и тръгвай. Ход е по-строг учител от мен и в оръжейната се гледа с лошо око на закъсненията. Хайде, тичай с Брант.
Подчиних се със замряло сърце. Докато следвах момчето по коридора, се опитвах да си представя този „по-строг учител от Бърич“. Идеята ми се струваше страшничка.
Щом излязохме от столовата, момчето заряза превзетите маниери и попита:
— Как се казваш?
Вдигнах рамене, сякаш имах по-важни неща, за които да мисля.
Брант многозначително изсумтя.
— Е, все някак ти викат. Как те нарича старата лисица Бърич?
Останах изненадан от пренебрежението, с което говореше за Бърич, и едва промълвих:
— Фиц. Викат ми Фиц.
— Фиц ли? — Той се засмя. — Ама че именце! Брей, тоя куц хитрец!
— Един глиган му е разпрал крака — обясних аз. Ядоса ме начинът, по който говореше за недъга на Бърич. По някаква причина останах обиден от подигравателния му тон.
— Оставаше да не го знам! — изсумтя той. — Разкъсал го чак до костта. Имал страхотни бивни и се носел право към принц Рицарин и Бърич му преградил пътя. И си получил заслуженото, заедно с поне десет кучета — тъй поне разправят. — Излязохме във вътрешен двор. Момчето продължи: — Рицарин трябвало да го довърши, но тъкмо си сменял копието, защото първото се строшило.
Следвах го по петите и слушах разказа му. Момчето неочаквано спря и се обърна. Бях толкова изненадан, че отскочих. Момчето се засмя.
— Ама и Бърич извади един късмет със своя господар, а? Първо го спаси от смъртта за сметка на недъгав крак, след това взе копелето на принца и го направи свой питомец. Питам се само защо изведнъж решиха, че трябва да те учат да се биеш? Че и кон ти дали, както чух.
В тона му имаше нещо повече от обикновена завист. Усещах нарастващата му враждебност, сякаш бях навлязъл в територия, запазена от друго куче. Но с кучето щеше да е по-лесно, защото бих могъл да проникна в ума му и да му внуша доверие. При Брант имаше само необяснима враждебност, като зараждаща се буря. Зачудих се кога ли ще ме нападне и дали трябва да му отвръщам. Почти бях решил да избягам, когато зад Брант се появи снажна, облечена в сиво фигура и го сграбчи за врата.
— Аз също чух какво е наредил кралят — момчето да получи военно обучение и да се научи да язди. И това ми е напълно достатъчно, както трябва да е достатъчно и за теб, Брант. Доколкото знам, било ти е наредено да го доведеш и да докладваш за това на учителя Тулуме, който има и други задачи за теб. Поправи ме, ако греша.
— Да, госпожо — отвърна Брант, чиято напереност се бе стопила в миг.
— И докато „споделяш“ всички тези важни „новини“, ще ми се да ти напомня, че никой мъдрец не казва всичко, което знае. И че този, който се занимава със сплетни, го прави, защото не е способен на друго. Разбираш ли какво ти казвам, Брант?
— Мисля, че да, госпожо.
— Мислиш? Тогава нека бъда още по-ясна. Престани да се занимаваш с клюки и си гледай задълженията. Бъди прилежен и скромен и току-виж другите започнали да си шепнат, че си мой „питомец“. Защото аз ще се погрижа да не ти остава време за клюкарстване.
— Да, госпожо.
— А ти, момче. — Брант вече бързаше по коридора, а жената се обърна към мен. — Последвай ме.
Изобщо не си направи труда да провери дали съм се подчинил, а закрачи към двора. Последвах я припряно. Земята под краката ми беше суха опечена глина, а слънцето удряше с горещи потоци раменете ми. Почти мигновено се покрих с пот. Но жената, изглежда, не изпитваше никакви неудобства.
Както вече казах, беше облечена в сиво: дълго тъмносиво наметало, светлосиви кожени гамаши и над всичко това сива престилка, която се спускаше почти до коленете й. В началото я помислих за градинарка.
— Пращат ме на уроци… при Ход — успях да кажа задъхано и на пресекулки.
Тя кимна отсечено. Стигнахме сянката на оръжейната и аз въздъхнах облекчено.
— Трябва да взимам уроци по фехтовка — отново почнах аз, разтревожен да не ме поведе някъде другаде.
Тя отново кимна и отвори вратата към едно от помещенията, където се държаха учебните оръжия. Истинските бяха складирани в крепостта. Вътре беше прохладно, прозорците едва прецеждаха светлината на деня. Миришеше на свежи тръстики. Жената се отправи към един рафт, на който бяха подпрени грижливо издялани пръчки.
— Избери си една — нареди ми тя: първите думи, откакто ми бе казала да я последвам.
— Не е ли по-добре да почакаме Ход? — попитах аз.
— Аз съм Ход — отвърна тя нетърпеливо. — А сега си избери пръчка, момче. Искам да поработя малко с теб насаме преди да дойдат другите. Нека видим как те е издялала природата и какво е заложила в теб.
Не й отне много време, за да установи, че нямам никаква представа от фехтоваческо изкуство и ставам лесна плячка на всичките й атаки. Още след първите няколко удара, срещнати от неумелите ми опити за париране, тя успя да избие пръчката ми със своята.
— Хъм — изсумтя Ход и докато обмисляше как да продължи, аз се пресегнах внимателно към ума й, за да се натъкна на необичайно спокойствие, каквото бях доловил и в моята кобила. За разлика от Бърич, жената не разполагаше с никаква защита. Струва ми се тогава за пръв път си дадох сметка, че някои хора, подобно на животните, нямат никаква представа, че други биха могли да се ровят из мислите им. Бих могъл да остана още малко там, но предпочетох да не прекалявам, за да не разбудя неволно враждебност, каквато за момента не съществуваше. Ето защо сведох глава и оставих да реши как да постъпи с мен.
— Как ти казват, момче? — попита ме тя внезапно.
— Фиц.
Тя се намръщи, защото бях отговорил съвсем тихо. Изправих рамене и повторих с по-ясен глас:
— Бърич ми казва Фиц.
— Така и предполагах. Нарича кучката кучка, а копелдака копелдак, и туйто. Е, сигурно си има свои причини. Нека да бъде Фиц. А сега ще ти покажа защо пръчката, която избра, е твърде дълга и тежка за теб. След това ще те оставя да си избереш друга.
Свършихме първия урок тъкмо когато се появиха другите ученици. Бяха четирима, всичките почти на моята възраст, но доста по-опитни от мен. Бяха четно число и тренираха помежду си. Никой не искаше да ме вземе за спаринг партньор.
Не зная как издържах оня първи ден, защото ударите, които получих, нямаха брой. Помня колко изтощен се чувствах, когато най-сетне ни освободиха, и как другите се затичаха към крепостта, докато аз се влачех след тях и не давах пукната пара дали няма да ме види кралят. Изкачването беше дълго и мъчително, а столовата се оказа шумна и препълнена. Бях твърде изтощен, за да ям много. Малко печено месо, комат хляб, след което се надигнах от масата и закуцуках към вратата — мечтаех да се отпусна в някоя топла купчина слама на конюшнята. Изведнъж до мен отново се появи Брант и каза:
— Стаята ти е готова.
Метнах отчаян поглед на Бърич, но той бе погълнат от разговора със седналия до него мъж и изглежда, въобще не забеляза умоляващия ми поглед. Тъй че за втори път бях принуден да последвам Брант, този път нагоре по извити каменни стълби, в една част на крепостта, където досега не бях попадал.
Спряхме на една масивна площадка и той взе от масичката един свещник.
— Това крило принадлежи на кралската фамилия — обясни ми той шепнешком. — Казват, че спалнята на краля била голяма колкото конюшните. — Той ме поведе към горния етаж и там отново спря. — Това са стаите за гости — рече ми, като махна със свещника. — За по-важните, разбира се.
Още един етаж, където стълбите забележимо се стесняваха. Когато се озовахме на площадката, с нарастваща уплаха видях, че стълбището нагоре е съвсем тясно. За щастие Брант ме поведе навътре по коридора, подминахме три врати и спряхме при четвъртата. Той я побутна и вратата със скърцане се отвори.
— Тук от доста време не е живял никой — каза Брант. — Но сега е твоя, тъй че си добре дошъл. — След което сложи свещника на един сандък, извади от него една свещ, запали я и си тръгна. Когато тежката врата хлопна, се озовах в сумрака на непознатата стая. Едва се сдържах да не изтичам след него. Забелязах, че има и огнище — някой бе положил безуспешни усилия да го запали. Захванах се да довърша това, жадувайки по-скоро за светлина, отколкото за топлина, а след това се заех да огледам стаята.
Беше квадратна, с един-единствен прозорец, каменен под и стени, на една от които бе окачен килим. Вдигнах свещта, за да го разгледам, но не постигнах кой знае какъв резултат. Успях да различа някакво сияещо крилато същество и кралски персонаж в почтителна поза пред него. По-късно узнах, че това е крал Мъдрост, който се сприятелява с един от Праотците. Но тогава картината ми навяваше страх и аз й обърнах гръб.
Някой бе положил не особено старателни усилия да освежи стаята. По пода бяха разхвърляни прясно нарязани тръстики и изсушени листа, завесите на леглото бяха дръпнати и то бе застлано с чисти завивки. Прахта от пейката и сандъка беше обърсана. Любувах се на истинското легло, с голяма мека възглавница, на рисунките по таблата му и на резбования сандък — мебели, каквито досега не бях притежавал. Тепърва трябваше да свикна с мисълта, че ми принадлежат. Хвърлих още малко съчки в огнището, подадох глава през прозореца и вдъхнах влажния нощен въздух, който идеше право от морето.
Сандъкът беше съвсем обикновен, с меден обков. Отвън бе боядисан в черно, но когато го отворих, се оказа, че вътрешността му е светла и благоуханна. Тук открих доста ограничения си гардероб, донесен от конюшнята. Към него бяха добавени две нощници и вълнено одеяло. И това беше всичко. Извадих една нощница и спуснах капака.
Поставих нощницата на леглото и се покатерих отгоре. Беше още рано да си лягам, но усещах болка във всеки мускул, а и нямаше какво друго да правя. Представих си, че Бърич вече се е прибрал долу в стаята си, напалил е огъня и поправя някоя юзда. В стаята мирише на кожа и олио, през пода се дочуват приглушените удари от копитата на конете. Съблякох се, хвърлих дрехите до леглото и нахлузих нощницата. След това се сгуших под завивките. Бяха студени. Постепенно тялото ми ги затопли и започнах да се отпускам. Денят наистина беше дълъг и напрегнат. Знаех, че утре ме чакат нови изпитания и че трябва да стана и да угася свещта, но нямах никакви сили да го направя, нито желание да допусна отново стаята да се изпълни с тъмнина. Ето защо се унесох в дрямка, с полуотворени очи, втренчени в мигащото пламъче. След това сънят ме обори.
4
Чиракуване
Има една легенда за крал Победител, според която той пръв завладял вътрешните земи, които по-късно били наречени Фароуско херцогство. Малко след като добавил територията на Сандседж към своето кралство, той наредил да му доведат жената, която трябвало да стане кралицата на Сандседж, ако не била неговата успешна кампания. С вълнение и трепет тя пристигнала в Бъкип: бояла се да тръгне, ала същевременно била изплашена от последствията, които можели да се стоварят върху народа й, ако се скрие. Когато се озовала в крепостта, останала, изненадана и донякъде огорчена, защото крал Победител не възнамерявал да я превърне в своя слугиня, а поискал да стане наставник на децата му, за да изучат както езика, така и обичаите на нейния народ. А когато го попитала защо кралят е пожелал децата му да познават обичаите и езика на народа, той отвърнал: „Всеки управник трябва да е плът от плътта на народа. За да управляваш нещо, първо трябва да го познаваш добре.“ По-късно тя станала съпруга на неговия най-голям син и на коронацията била кръстена с името кралица Грациозност.
Събудих се от слънчева светлина върху лицето си. Някой бе влязъл в стаята ми и бе дръпнал завесите на прозореца. Върху сандъка бяха оставени леген, кана с вода и чиста кърпа. Почувствах благодарност към този, който бе положил грижи за мен, но дори измиването не ме освежи. Тялото ми беше схванато, а мисълта, че не съм усетил, когато са влизали в стаята, пробуди безпокойствието ми.
Както бях предполагал, прозорецът гледаше към морето, но нямах много време да се любувам на гледката. Достатъчно бе да погледна слънцето, за да си дам сметка, че съм се успал. Навлякох дрехите и затичах надолу към конюшнята, без да се отбивам за закуска.
Но тази сутрин Бърич нямаше много време за мен.
— Връщай се в крепостта — каза той. — Госпожа Чевръстка вече прати Брант да те търси тук. Най-добре бягай веднага при нея. Не напразно са я кръстили така и сигурно няма да понесе, ако й объркаш сутрешното разписание.
Докато търчах обратно към крепостта, в тялото ми се пробудиха всички вчерашни болежки. От една страна, не виждах никакъв смисъл да си губя времето с тази шивачка, за да ми ушият дрехи, от които едва ли имах чак такава нужда, но от друга, тайно в себе си се радвах, че са ми се разминали упражненията.
След като поразпитах за пътя в кухнята, най-накрая се добрах до работилницата на госпожа Чевръстка, която — оказа се — бе само през няколко врати от моята стая. Спрях пред вратата и надникнах срамежливо вътре. Три високи прозореца снабдяваха помещението с достатъчно светлина и свеж въздух от морето. Покрай стените бяха подредени кошове с платове и вълна, а високият шкаф на отсрещната стена бе пълен с най-различни облекла. Две млади жени разговаряха, надвесени над стана, а в дъното едно момче почти на моите години се поклащаше в такт с въртенето на чекръка. Не се съмнявах, че третата жена, с гръб към мен, е госпожа Чевръстка.
Жените ме забелязаха и млъкнаха. Госпожа Чевръстка се обърна и само след секунда се озовах в ръцете й. Без да губи време за запознанства или за обяснения, тя ме постави на един стол, завъртя ме във всички посоки, огледа ме й взе всички необходими мерки, независимо от отчаяните ми усилия да запазя някои интимни части на тялото си. Направи съкрушителна оценка на облеклото ми — предназначена за двете й помощнички — и с мил глас отбеляза, че й напомням на младия принц Рицарин и че размерите ми са досущ като неговите, когато е бил на моята възраст. След това настоя да узнае мнението им по един въпрос, като посочи два различни плата.
— Според мен синият — рече първата млада жена. — Той ще подчертава мургавата му кожа. Баща му често носеше синьо. Жалко, че лейди Търпение не пожела да види момчето. Толкова прилича на баща си, че сигурно сърцето й щеше да се стопи.
Докато седях там, заобиколен от тези жени, узнах за първи път онова, което всички в Бъкип вече знаеха добре. Шивачките обсъдиха с подробности как вестта за моето съществуване достигнала Бъкип и лейди Търпение преди баща ми да успее да й разкаже историята сам и колко дълбока била мъката й. Защото вече се знаело, че лейди Търпение е безплодна, и макар принцът никога да не казвал лоша дума за нея, всички предполагали, че му е много трудно да понесе тази мисъл. И така лейди Търпение приела новината за моето съществуване като съкрушителен удар и разклатеното й от многобройните помятания здраве се сринало напълно. Тъкмо за да я предпази от по-нататъшни удари, Рицарин взел решение да се откаже от претенции към престола и да я отведе в топлите южни земи, откъдето произхождала. Там нещата се позакрепили, здравето на принцесата започнало да се възстановява, а принцът — вече променен и доста по-смирен отпреди — посвещавал цялото си свободно време на лозарството и винарството. Кой знае защо, лейди Търпение стоварила вината за изневярата му върху Бърич и заявила, че не желае да вижда повече стария воин. Още една плесница за верния слуга на принца, отбелязаха единодушно жените, но колко тежко я понесъл той! Само допреди няколко години всяка жена, приковала погледа му, додето пресича двора, би си навлякла ревността на останалите. А сега как го наричали? Старият Бърич — за мъж в разцвета на силите си! Нима са постъпили честно с него, вайкаха се шивачките. Та кой слуга може да казва на господаря си какво да прави — и какво не бива? Но може пък да е за добре, заключиха те. Може принц Искрен да се окаже по-добър крал в края на краищата. Рицарин, с неговата безупречна благородна осанка не карал ли другите около себе си да се чувстват твърде размъкнати и превзети? Принцът никога не си позволявал да се отпусне, държал на справедливостта, не обичал да се присмива на слабостите на другите и изобщо, с непогрешимото си поведение като че ли непрестанно укорявал останалите в липса на самодисциплина. Докато накрая не се появило копелето — живото доказателство, че принцът също има трески за дялане. Искрен, ето кой бил най-пръв сред първите и най-достоен сред достойните. Умеел да язди, живеел рамо до рамо с ратниците и ако понякога си пийвал или казвал нещо не на място, това било защото бил прям и честен като името си. Народът щял да го разбере, и да тръгне след него, само да поиска.
Слушах всичко това внимателно и мълчаливо, докато ме усукваха с различни платове, избираха и спореха. Едва сега започнах да разбирам защо децата от крепостта избягваха да играят с мен. Не зная дали шивачките смятаха, че може да имам собствено мнение по въпросите, които обсъждаха, защото се преструваха, че не съществувам. Единствената забележка, която ми направи госпожа Чевръстка, бе, че трябвало по-често да си мия врата. Малко след това ме изпъди от стаята, като че ли бях досадна кокошка, и най-сетне имах възможност да се отправя към кухнята, за да похапна.
Същия следобед отново се явих при Ход и тренирах до момента, когато установих, че пръчката ми по някакъв мистериозен начин е удвоила теглото си. След това вечеря и ранно лягане, а на следващата сутрин вече бях в конюшнята при Бърич. Обучението изпълваше дните ми докрай и дори малкото свободно време, което понякога ми оставаше, бе посветено на изучаване на различни неща, свързани с тренировките. Един следобед открих в сандъка си не един или два, а цеди три ката нови дрехи, включително чорапи. Два от тях, изглежда, бяха предназначени за ежедневна употреба, но костюмът в синьо, с извезана на гърдите еленова глава, събуди възхищението ми. Бърич и останалите ратници носеха емблеми със скачащи елени на дрехите си, но само принцовете имаха извезани еленови глави. Моята обаче имаше червена резка, която минаваше диагонално през картинката.
— Това означава, че си незаконороден — обясни ми Бърич, когато го попитах. — Сиреч, че си от кралска кръв, но си копеле. Това е, за да си знаеш мястото. Смени го, ако не ти харесва. Сигурен съм, че кралят ще го одобри. Поискай друго име и нов герб.
— Друго име?
— Разбира се. Не е толкова сложно. Копелетата са рядкост в кралските фамилии, но не са чак такова изключение. Измисли си име и емблема и помоли краля…
— Какво име?
— Ами… каквото ти харесва. Ако искаш, и аз мога да ти помогна.
— Само че няма да е истинско.
— Защо? — попита той и ме погледна внимателно.
— Защото аз ще съм си го измислил. Такова име не може да е истинско.
— И какво предлагаш тогава?
Въздъхнах.
— Смятам, че кралят трябва да ми даде име. Или поне ти. А може би баща ми? Какво мислиш?
Бърич се намръщи.
— Ама че странни идеи имаш. Защо не опиташ сам? Все нещо ще ти хрумне.
— Като Фиц например — рекох подигравателно и Бърич стисна ядосано челюсти.
— Я ми помогни да оправя седлото — рече след малко той.
Отнесохме го при тезгяха и той се зае да го поправя.
— Копелетата не са чак такава рядкост — отбелязах аз. — В града родителите им дават имена.
— Така е, в града копелетата не са рядкост — съгласи се Бърич. — Войниците и моряците имат нужда от разтуха. Но не и благородниците. Какво би си помислил за мен, ако всяка вечер си водех жена в стаята? Любовта е хубаво нещо, стига да не се превръща в търговия. Помня, в Бинг, търговците извеждаха на пазара млади момичета и ги продаваха редом с конете и кокошките. А децата, които се раждаха, нямаха много повече освен имената си. Дори и някое от момичетата да се омъжи, то не се разделя така лесно с навиците си. Знаеш ли, ако някога срещна жена за мен, ще й дам да разбере, че друга няма да търся. И нека децата й да бъдат мои.
Той сведе глава и потъна в мълчание.
— А как е станало с баща ми? — попитах не след дълго.
— Не зная, момче — отвърна уморено той. — Не зная. Тогава беше млад, едва двайсетгодишен. Далеч от къщи, натоварен с трудна задача. Това не са нито причини, нито извинения. Но е почти всичко, което аз и ти ще узнаем.
За което беше прав.
Животът ми продължи да следва своя нов установен ред. Имаше вечери, които прекарвах в конюшнята в компанията на Бърич, и други — в Голямата зала, с пътуващи менестрели и поредното куклено представление. Понякога, макар и рядко, успявах да се измъкна в града, но това означаваше, че на следващия ден ще трябва да се боря с последиците от недоспиването. Следобедите бяха посветени на моята наставничка по фехтовка. Узнах също така, че това били летни занимания, а зимните щели да бъдат посветени на хартията и перото. Ала въпреки напрегнатата програма се чувствах самотен.
Самота.
Застигаше ме всяка вечер, когато се опитвах да заспя в голямото си легло. Долу, в стаята на Бърич над конюшните, сънищата ми се смесваха с тези на животните, а когато нощем се будех, лежах заслушан в пръхтенето им или в похъркването на Бърич. Но тук, изолиран зад дебелите каменни стени, оставах насаме с онези кошмарни, страшни съновидения, които са неотменна част от живота на хората. Понякога лежах и си мислех за баща ми и майка ми и за лекотата, с която ме бяха прогонили от живота си. Чудех се какво ли ще стане с мен, когато порасна, а крал Умен умре. Понякога се питах дали Моли и Кери се сещат за мен, или са приели внезапното ми изчезване за нещо естествено и нормално. Но най-често се борех със самотата, защото в цялата тази голяма и многолюдна крепост нямах нито един приятел. Не чувствах близък никого, освен животните, но Бърич ми бе забранил да общувам мислено с тях.
Една вечер, след като изтърпях поредната порция страдание и най-сетне се унесох в неспокоен сън, се събудих от блеснала в лицето ми светлина. Не бях спал дълго, а и светлината беше жълтеникава и потрепваща като от свещ и не идеше откъм прозореца. Надигнах се неохотно и разтърках очи.
Той стоеше до леглото, вдигнал пред очите си фенер, каквито рядко се срещаха в крепостта. Мантията му беше в цвета на небоядисана овча вълна, косата и брадата му — в същия цвят и също така чорлави. Не можех да определя възрастта му, въпреки бялата коса и брада. Лицето му беше покрито от белезите на страшна болест и тъкмо те криеха годините му. Приличаха на безброй следи от изгаряния — жълтеникави, виолетови и червеникави рани, още по-страшни на трепкащата светлина. Очите му бяха зелени и проницателни — като котешки, но когато котката е зърнала плячка, защото в тях се четеше същата странна смесица от радостна кръвожадност. Неволно вдигнах завивката към брадичката си.
— Буден си — каза той. — Добре. Ставай и тръгвай след мен…
И тръгна към най-тъмния ъгъл, между огнището и стената, погледна ме и разклати нетърпеливо фенера.
— Побързай, момче — подкани ме той и тропна с бастуна, който носеше, по таблата на леглото.
Скочих от леглото и потреперих, усетил студения камък под босите си крака. Посегнах да си взема дрехите, но той дори не ме изчака. Един смразяващ поглед бе достатъчен да захвърля всичко и да се затичам след него, както бях по нощница, без дори да зная защо го правя. Последвах го през една врата, за чието съществуване не бях подозирал, и нагоре по тясна извита стълба, озарена единствено от фенера, който той държеше над главата си. Сянката му падаше назад и аз се движех в сумрак. Стълбите бяха студени, изтъркани и съвсем гладки. Изкачвахме се нагоре и нагоре, докато накрая ме завладя мисълта, че сме се изкатерили далеч над най-високата кула в крепостта. Някъде отдолу полъхваше хладен вятър, който проникваше под тънката ми риза и ме караше да треперя неудържимо. Повървяхме още малко и най-сетне той се пресегна и побутна една тежка врата, която се отмести с необичайна лекота. Зад нея започваше просторно мрачно помещение.
От тавана висяха няколко мъждукащи лампи. Стаята бе поне три пъти по-голяма от моята. В единия й край имаше голямо легло със спуснати завеси. Подът беше застлан с килими, които се застъпваха и си съперничеха по цветове и шарки. Масата бе изработена от материал в цвета на пчелен мед, а фруктиерата върху нея бе пълна с плодове, чийто аромат ми се стори омаен. Навсякъде в безпорядък бяха разхвърляни пергаментови свитъци и стари книги, сякаш притежателят им не беше в състояние да оцени значението им. Три от стените бяха покрити с гоблени, върху които бе изрисуван пейзаж на открита равна местност, с мержелеещи се в далечината планини. Спрях и се загледах в картината.
— Ела насам — подкани ме моят водач и ме поведе към другия край на стаята.
Тук сцената бе малко по-различна. Имаше маса с каменен плот, целият покрит с петна и белези от обгаряния. И с най-различни неща — стъкленици и кутийки, везни, една малка мортира, хаван и чукало и още много предмети, които ми бяха непознати. Всичко това под фин слой прах, сякаш за последен път е влизало в употреба преди месеци и дори години. Зад масата имаше шкаф с богата колекция от свитъци, някои със сини или позлатени ръбове. Миризмата в стаята бе едновременно приятна и отблъскваща. Огледах се и върху друг рафт забелязах да съхнат билки. Чух шумолене и зърнах някакво движение в отсрещния ъгъл. Огнището, което трябваше да осветява и топли тази част на стаята, бе загаснало и дори въглените в него изглеждаха влажни и отдавна изстинали. Вдигнах очи и погледнах стареца. Той като че ли остана изненадан от смущението, което се четеше по лицето ми и бавно огледа стаята. Изглежда, за пръв път я виждаше с други очи, защото долових в него малко засрамено недоволство.
— Ама че бъркотия. Дори повече от бъркотия, нали? Но нищо. Доста време мина. И още много ще трябва да мине. Хубаво. Скоро всичко ще си дойде на мястото. Но първо, нека се запознаем. Сигурно е доста неудобно да си само по нощница. Насам, момче.
Последвах го към едно уютно ъгълче на стаята. Той се настани в очукано дървено кресло, върху което беше метнато одеяло. Почувствах с облекчение мекия и топъл килим под босите си крака. Стоях пред него и чаках, докато странните му зелени очи ме разглеждаха. За няколко минути се възцари тишина. Той пръв я наруши.
— Та както вече казах, първо да се запознаем. Твоето родословие е изписано на лицето ти. Кралят предпочете да го признае официално, пък и какъв смисъл да отрича очевидното? — Той спря за момент и се усмихна, сякаш нещо го беше развеселило. — Жалко, че Гален отказва да те учи на Умението. Но от години има забрана — страх ги е да не се превърне в твърде разпространено средство. Нищо чудно, ако старият Гален накрая склони, да открие, че си възприемчив. Но сега не е време да се безпокоим за онова, което би могло да стане. — Той въздъхна и отново замълча. След секунди продължи: — Бърич вече те е научил на две важни неща — да работиш и да се подчиняваш. Две неща, за които го бива. Не се отличаваш нито със сила, нито с бързина, или остър ум. Запомни го веднъж и завинаги. Но затова пък си достатъчно упорит да изтощиш по-силния, по-бързия или по-умния от теб. А това е качество, което заслужава уважение. Може засега да не ти се стори толкова важно. Друго искам да запомниш. Ти си слуга на краля — официално признат и приет. Ето това е най-важното. Кралят те храни, той те облича и се грижи за възпитанието и образованието ти. И всичко, което иска в замяна, е да му бъдеш верен. Защото ще настъпи час, когато ще започнеш служба при него. Такива са условията, при които ще те обучавам. Запомни, че си слуга на краля и че си му верен до гроб. В противен случай ще бъде твърде опасно да овладееш знанието, в което ще те въведа. — Той спря и една дълга минута ме разглежда внимателно. — Съгласен ли си? — попита накрая и това не беше обикновен въпрос, а сключване на сделка.
— Съгласен съм — казах и тъй като той продължаваше да мълчи, добавих: — Давам ви думата си.
— Добре — отвърна той с видимо облекчение. — А сега да се заемем с други въпроси. Но първо — виждал ли си ме досега?
— Не. — Изведнъж си дадох сметка колко странен е този факт, защото този човек очевидно живееше тук отдавна. А аз познавах по лице и име всички обитатели на крепостта.
— Знаеш ли кой съм аз, момче? Или защо си тук?
Поклатих два пъти глава в отговор на всеки от въпросите.
— Хубаво, защото никой не би трябвало да знае. Ти също ще се погрижиш за това. Запомни го веднъж и завинаги — на никого няма да разказваш за това, което правиш тук, нито за това, което си научил. Разбрано ли е?
Кимнах и това, изглежда, беше достатъчно, защото той се отпусна в креслото. Костеливите му ръце стиснаха дръжките.
— Добрееее. Добре. Сега. Можеш да ме наричаш Сенч. А аз ще ти казвам? — Той направи пауза, но след като не отговорих, предложи сам: — Момче. На първо време ще бъде достатъчно. И тъй — аз съм Сенч, твой учител по избор и заповед на краля. Беше му необходимо известно време, докато си спомни за мен, а и малко кураж, за да ме повика. Трябваше също така да ме склони да се съглася, но това е друга работа. И ето че опираме до въпроса на какво по-точно ще те уча… хъм.
Той стана и се приближи към огъня. Завъртя глава, загледан в него, след това се наведе, взе ръжена и разрови въглените.
— А то е как да убиваш, по един или друг начин. Да убиваш хора. Финото изкуство на дипломатическото отстраняване. Или ослепяване, оглушаване. Отслабване на крайниците, прогресивна парализа, помрачаване на ума, мъчителна кашлица, импотентност… Рано настъпваща старческа склероза, дори безумие… ей такива нещица. Това е естеството на моя занаят. Който ще бъде и твой, стига да се съгласиш. Но засега, в началото на нашите занимания, ще те уча как да убиваш хора. Заради и в името на твоя крал. Не по шумния начин — както те учи Ход, защото няма да се изправяш срещу тези противници на бойното поле, където всички могат да те видят. Не. Аз ще те уча как да бъдеш подъл, лукав и любезен спрямо хората, които убиваш. Времето ще покаже дали те бива за тази работа. Не мога да те накарам да си обичаш професията, мога само да те науча на нея. Ще се погрижа и за още нещо, защото такава беше уговорката ни с крал Умен. Казах му, че искам от самото начало да знаеш за какво те готвя — защото с мен не постъпиха така. Вече знаеш — ще те уча да бъдеш убиец на хора. Но съгласен ли си, момче?
Кимнах отново, този път колебливо и смутено. Не знаех какво друго да направя. Той втренчи очи в мен.
— Можеш да говориш, нали? Не си ням, освен че си копеле.
Преглътнах и произнесох.
— Не съм, господине. Мога да говоря.
— Ами говори тогава. Не ми кимай. Кажи ми какво мислиш за това. За мен и за предложението ми.
Не знаех какво да кажа. Гледах обезобразеното му лице, съсухрената кожа на ръцете му и усещах пронизващите му очи. Раздвижих език, но от устата ми не излезе нито звук. С думи ме подканяше да говоря, ала същевременно присъствието и осанката му потискаха у мен всякакво желание към откровение.
— Момче — рече той и в гласа му имаше такава нежност, че аз се облещих. — Мога да те уча, дори и да ме мразиш и да ненавиждаш уроците. Мога да те уча, когато ти е скучно, ако си мързелив, или глупав. Но не мога да те обучавам, ако те е страх да говориш с мен. Не и по начина, по който бих искал да го правя. Сега искам да чуя мислите ти. Говори, не се бой.
— Ами… истината е, че не ми се ще да убивам хората — казах.
— Аха. На мен също, да ти призная. Още от самото начало. — Той въздъхна дълбоко. — Всеки път, когато опре до това, трябва да взимаш решение. Първия път, разбира се, е най-трудно. Бъди спокоен обаче, до този момент има още много години. Години, през които ще научиш доста неща. Така е, момче. Сигурно след време ще си спомниш за този разговор. И не веднъж, обзалагам се. Учението не е лошо нещо. Дори когато касае убийството на друго човешко същество. То е само знание и нищо повече. Тъй че приеми го такова, каквото е, и остави за по-нататък часа на решението. Разбрахме ли се?
Труден въпрос за едно малко момче. Не знаех какво да отговоря, а и вече бях жертва на възбуденото си любопитство.
— Мисля, че мога да го науча.
— Добре. — Той се усмихна, но на лицето му се четеше умора. — Това е достатъчно. Напълно достатъчно. — Той огледа стаята. — Бихме могли да започнем още тази вечер. Първо, нека подредим малко. И да сменим тази твоя нощница с нещо по-удобно. Не е необходимо от първата сутрин да даваш обяснения защо нощницата ти е изцапана и мирише на камфор и лекарства, нали? Така, а сега помети пода, докато аз събера някои неща.
Така преминаха първите няколко часа от моето обучение. Пометох и измих каменния под, а той ми даваше наставления от голямата маса. Подредих сушените билки по рафтовете, нахраних трите гущера в клетката, измих всички купички и ги прибрах по шкафовете. През цялото време той ми помагаше, рамо до рамо с мен, а разговорът вървеше като между приятели.
— Какво, още не познаваш буквите? И числата също? Уф. Какво смята, че прави старецът? Хубаво, ще взема мерки за това. Знаеш ли, момче, имаш веждите на баща си и ги бърчиш досущ като него. Казвал ли ти го е някой друг преди мен? А, ето те и теб, Слинк, стари миризливецо. Къде беше досега?
Една кафява катерица подаваше муцунка иззад дебелия гоблен. Сенч ми позволи да я нахраня с орехи от купичката на масата и избухна в смях, когато дребното животинче се залепи за мен и взе да ме моли за допълнително. Подари ми една медна гривна, която намерих под масата, но ме предупреди, че от нея кожата на китката ми може да позеленее и че ако ме попитат откъде я имам, трябва да кажа, че съм я намерил зад конюшните.
По някое време спряхме да се подкрепим с медени сладки и греяно вино с подправки. Седяхме на една ниска масичка пред огнището и се любувахме на пламъците, чиито отражения танцуваха по белязаното му лице. Той забеляза погледа ми и се усмихна.
— Изглежда ти познато, нали, момче? Лицето ми.
Не беше. Гледах страшните белези върху белезникавата му кожа и се чудех какво ги е причинило. Замълчах, надявайки се да се досети за причината на любопитството ми.
— Не си прави труда, момче. Тя оставя следите си върху всеки от нас, рано или късно и ти ще получиш своя дял. Но засега… — Той се надигна. — Късно е вече. Или по-скоро рано, зависи откъде го поглеждаш. Както и да е, време е да се връщаш в леглото. Хайде. И помни, че всичко трябва да бъде запазено в тайна. Не само аз и тази стая, но и това, на което ще те уча. Уроците как да убиваш хора, разбра ли?
— Разбрах — рекох и тъй като той продължи да ме гледа втренчено, добавих отново: — Имате думата ми.
Той се изкиска, после кимна почти тъжно. Преоблякох се в нощницата и той ме изпрати надолу по стълбите. Остана в стаята ми със запален фенер, докато се покатеря в леглото, след това оправи завивките ми, както не беше правил никой, откакто напуснах стаята на Бърич. Мисля, че заспах преди още да е излязъл.
Брант дойде да ме потърси на идната сутрин — бях се успал. Когато станах, имах усещането, че в главата ми удрят чукове. Ала щом той си тръгна, скочих и изтичах чевръсто в ъгъла. Плъзнах ръка по стената, но не открих и най-малка цепнатина, само грапав камък там, където трябваше да е тайната врата към покоите на Сенч. Нито за миг не си помислих, че всичко е било сън, още повече че медната гривна тежеше на ръката ми.
Облякох се набързо, минах през кухнята за резен хляб и парче сирене и все още дъвчех, когато се появих в конюшнята. Бърич ме посрещна навъсено заради закъснението и стана още по-раздразнителен, когато забеляза колко съм невнимателен тази сутрин.
— Не си мисли, че само защото имаш стая в крепостта и хубави дрешки, можеш да се излежаваш до късно като някой знатен мързеливец. Няма да ти го позволя, момче. Може и да си копелдак, но ти си син на принц Рицарин и аз ще те направя такъв, че той да се гордее с теб.
Дръпнах юздите на коня и го погледнах учудено.
— За кого говориш? За Славен, нали?
— Какво? — попита ме той учудено.
— Имаше предвид принц Славен, когато спомена знатните поспаливци.
Той отвори и затвори уста, премисли и добави с по-умерен тон.
— Нито ти, нито аз имаме право да обсъждаме поведението и навиците на принцовете. Не съм имал предвид никого конкретно, когато казах „знатен мързеливец“.
— Най-малкото някой принц — добавих аз и изведнъж се учудих откъде ми е хрумнала тази мисъл.
— Най-малкото някой принц — кимна мрачно Бърич. — През целия си живот баща ти нито веднъж не е проспивал светлината на утрото заради среднощно пиянство. Разбира се, той си знаеше мярката и никога не прекаляваше с виното. Ставаше сам от леглото, не позволяваше да го будят и даваше пример на своите подчинени. Войниците го уважаваха, макар да беше взискателен. Защото това, което искаше от тях, искаше и от себе си. Ще ти кажа още нещо. Баща ти не е платил и един грош, за да се кипри като някой шарен папагал. Помня, беше съвсем млад, на вечеря в една от провинциалните крепости, преди още да се сгоди за лейди Търпение. Бяха ме настанили недалеч от него, наистина голяма чест за мен, и успях да дочуя разговора му с дъщерята на местния владетел, който сигурно се надяваше да я омъжи за престолонаследника. Тя го попита какво мисли за изумрудите, с които се е накичила, и той отвърна, че са много красиви. „Питах се, господарю, дали харесвате скъпоценни камъни, защото вие самият не носите“ — добави тя закачливо. А той й отвърна, напълно сериозно, че камъните, които притежавал, сияели дори по-ярко от нейните. „О, и къде ги държите, защото наистина бих искала да им се полюбувам?“ „С радост ще ви ги покажа — отвърна той, — веднага щом се стъмни, за да е по-силен блясъкът им.“ Видях я да се изчервява, помислила, че й се подиграват. Но по-късно той наистина я покани да излязат на терасата заедно с всички останали гости. И й посочи трепкащите светлини на стражевите кули по крайбрежието, които се виждаха съвсем ясно в тъмнината, и й заяви, че това били неговите най-скъпоценни камъни и че е използвал парите от данъците на бащината й хазна тъкмо за да поддържа блясъка им. След това посочи на гостите факлите на часовоите, подредени край бойниците на крепостта, и им каза, че всеки път, когато поглеждат към своя херцог, трябва да виждат тези светлинки върху челото му. Истински реверанс пред херцога, който гостите — искат или не — бяха принудени да одобрят. През онова лято островитяните не можаха да се похвалят с големи успехи в набезите си. Ето така управляваше принц Рицарин. С личен пример и с умела дипломация. Такъв трябва да е всеки истински принц.
— Аз не съм истински принц. Аз съм копеле. — Думата прозвуча странно в устата ми, въпреки че я бях чувал често от други.
Бърич въздъхна.
— Бъди какъвто си, момче, и не обръщай внимание на това какво мислят останалите за теб.
— Понякога е досадно и тежко да вършиш всичко, което ти нареждат.
— Напълно съм съгласен. Но не искам от теб повече, отколкото от себе си.
— Зная — отвърнах кратко.
— Искам само да даваш най-доброто.
Виж, това ме изненада. След кратко размишление попитах:
— Мислиш си, че ако накараш Рицарин да се гордее с мен, той може да се върне?
Бърич спря и ме погледна изненадано.
— Не — отвърна той. — Не мисля. Едва ли нещо на този свят би го накарало да се върне. А дори и да го направи — продължи той, като заговори още по-бавно — вече няма да е същият. Какъвто беше някога, искам да кажа.
— Аз съм виновен, че си замина, нали? — попитах, като си спомних какво си бяха говорили шивачките.
— Не, момчето ми… не си виновен нито ти, нито никой. — Той въздъхна и продължи малко по-неохотно. — За съжаление няма никакъв начин да върнеш времето. Истината е, че Рицарин стовари вината за всичко върху себе си и реши сам да изпие горчивата чаша.
— Но ти също пострада — добавих аз и потупах Сажда по шията, за да я успокоя.
Измина почти цяла минута, преди той да отвърне:
— Мога да преживея всичко, Фиц. Мога да преживея… Но ти… ти днес си по-хаплив от обичайното. Какво ти става?
Мой ред беше да замълча. Наистина, какво ме караше да водя този разговор? Нощта, прекарана при Сенч? Това, че той искаше първо да разбера какво възнамерява да прави с мен и едва тогава да му дам съгласието си? Накрая свих рамене и подхвърлих небрежно:
— Просто от известно време се питам за тези неща.
Бърич кимна и изсумтя.
— Е, да. Растеш и започваш да си задаваш разни въпроси. Виж, не обещавам винаги да разполагам с най-добрите отговори. Но все пак се радвам, като те слушам да разсъждаваш. Поизплаших се, когато се беше сближил с животинчетата. — Той вдигна глава, погледна ме многозначително, след това стана и се отдалечи. Изпратих го с поглед. Спомних си онази първа нощ, когато с няколко думи бе накарал цяла стая мъже да млъкнат. Не беше същият мъж. Не само недъгавият крак бе накарал хората да го гледат и преценяват по друг начин. Все още бе всепризнатият господар в конюшнята и никой не дръзваше да постави под въпрос авторитета му тук. Но той вече не беше дясната ръка на престолонаследника. Единствената му връзка с Рицарин бе фактът, че са го оставили да наглежда неговия копелдак. Нищо чудно, че все по-често в погледа му се четеше негодувание. Не той бе виновният за позора и падението на своя господар. За пръв път, откакто го познавах, изпитах съжаление към него.
5
Преданост
В някои кралства и в някои страни има обичай мъжките отрочета да разполагат с предимство пред женските, когато става въпрос за наследство. Но не такъв е обичаят в Шестте херцогства, където титлите се наследяват изключително по реда на раждането.
Наследникът на титлата трябва да разглежда полученото право единствено и само като служба. Ако някой господар или господарка например реши да изсече твърде голяма гора или с бездействието си доведе до занемаряването на лозята, народът на херцогството може да се вдигне на бунт и да поиска от краля да възстанови справедливостта. Историята познава не един или два подобни случая и те са като обеца на ухото на всеки владетел. Народът има право да отстоява своето благоденствие и да изисква от своя господар да си изпълнява стриктно задълженията.
Когато наследникът на титлата се ожени, съпругата му също носи част от бремето на властта. Ако е наследничка на титла в друга земя, трябва да я предаде незабавно на следващия по ред. Никой няма право да се нагърбва с управлението на повече от едно херцогство или владение. Понякога тази необходимост е водела до преждевременно разделяне. Когато крал Умен се оженил за кралица Желана, тя трябвало да се откаже от титлата херцогиня на Фароу или да отхвърли предложението му за женитба. Казват, че често съжалявала за своето решение и дори открито заявявала, че щяла да разполага с много повече власт, ако била останала на предишния си трон. Приемайки ръката му, тя знаела, че ще бъде неговата втора кралица и че първата вече му е родила двама наследници. Нито веднъж обаче не си направила труда да скрие презрението си към двамата по-големи принцове и често подмятала, че положението й е по-високо от това на първата кралица, поради което и синът й — принц Славен — би трябвало да стои над двамата си братя по бащина линия. Опитала се внуши идеята за неговата величествена предначертаност чрез избора на подобаващо име, но за нейно разочарование повечето виждали в действията й само проява на лош вкус. Някои дори я наричали подигравателно Кралицата на Вътрешните земи, заради склонността й всеки път, когато е разгневена, да заплашва, че разполага с достатъчно политическо влияние, за да обедини Фароу и Тилт в ново кралство, в което ще се чува само нейната дума. Други отдавали странното й поведение на привързаността й към определени упоителни вещества, както алкохолни, така и билкови. Истина е обаче, че преди окончателно да се отдаде на своята страст, тя застанала в основата на зейналата пропаст между Вътрешните земи и Крайбрежните херцогства.
Постепенно свикнах със среднощните уроци и дори взех да ги очаквам с нетърпение. Те нямаха предварително определена програма, нито логична схема. Случваше се между срещите ни със Сенч да мине седмица или две, друг път ме будеше всяка вечер в продължение на много нощи, а дните се превръщаха в истинско мъчение. Понякога ме викаше едва щом в замъка припалеха фенерите. В други случаи това ставаше в последните часове на нощта. Това беше наистина изтощаващо усилие за едно малко момче, но нито веднъж не си помислих да се оплача, камо ли да поискам да ме остави на мира. Не зная дали въобще се е досещал какво изпитание бяха за мен тези нощни занимания. Самият той бе нощна птица и вероятно възприемаше времето на срещите ни като нещо напълно естествено и нормално. Трябва да призная, че по някакъв странен начин онова, което учех, подхождаше на тези най-мрачни часове от денонощието.
Обхватът на заниманията ни беше невероятен. Някой път трябваше упорито да изучавам рисунките от неговата енциклопедия с билки, като за домашно още на следващия ден трябваше да открия и донеса поне шест от тях. Друг път играехме на различни игри. Например той ми нареждаше на идната сутрин да отида при готвачката Сара и да я попитам дали тазгодишната шунка е по-тлъста от миналогодишната. На следващата вечер трябваше да представя подробен доклад за разговора си със Сара, като не пропусна нито една незначителна думичка, и да отговоря на десетки негови въпроси за това къде точно е стояла, дали е левачка, забелязал ли съм, че недочува, и какво е приготвяла в този момент. При тези занимания не се гледаше с добро око на каквито и да било прояви на срамежливост или невнимание и така постепенно привикнах да се срещам и да разговарям с най-различни хора от простолюдието в крепостта. И макар въпросите да бяха измислени от Сенч, всеки от подложените на разпит посрещаше добродушно интереса ми и проявяваше желание да задоволи любопитството ми. Така, без да съм го искал преднамерено, аз се сдобих с репутацията на „умно и любознателно хлапе“ и „добро момче“. Години по-късно осъзнах, че целта на уроците е била не само да развивам паметта и наблюдателността си, но също така и един вид инструкция за това как да се сближавам и да печеля доверието на обикновените хора, да опознавам интересите им и начина им на мислене. Много пъти след това една предложена на място усмивка, похвала или проява на загриженост са ми осигурявали информация, която не бих получил и срещу цяла торба злато.
Други игри тренираха самообладанието ми, а също и моята наблюдателност. Един ден Сенч ми показа чиле прежда и ми каза, че — без да питам госпожа Чевръстка — трябва да узная точно къде държи запасите си от прежда точно в този цвят и какви треви са били използвани при оцветяването й. Три дни по-късно ми бе наредено да отмъкна най-хубавите й ножици, да ги скрия зад един определен рафт с бутилки във винарната, да ги оставя там три часа и след това да ги върна на мястото им, при това без никой да забележи. Подобни упражнения винаги вдъхновяваха момчешката ми изобретателност и склонност към пакости и аз рядко се провалях в тях. Но когато това ставаше, всички последствия бяха за моя сметка. Сенч ме предупреди, че не възнамерява да ме защитава от ничий гняв, и ме посъветва да си подготвям подходящо обяснение за това какво и защо съм правил.
Научих се да лъжа много добре. Не смятам, че това е било случайно.
Такива бяха уроците на моя нов учител. Имаше и още. Ловкост на ръката и умението да се прокрадвам незабележимо. Къде да ударя човек, за да изпадне в безсъзнание. Как да го ударя, че да умре, без да издаде звук. Къде да промуша, та да издъхне без много кръв. Овладях всичко това сравнително бързо, горд от честите похвали, с които ме даряваше Сенч.
Не след дълго той започна да ме използва за някои дребни задачи из крепостта. Така и не разбрах дали бяха проверки на наученото, или действително трябваше да се вършат. За мен това нямаше особено значение, изпълнявах ги с еднакво увлечение, без да се замислям или да подлагам думите му на съмнение. През пролетта на същата година сипах упойващи прахчета във виното на няколко знатни търговци, дошли на посещение от Бинг, и те се натряскаха много по-бързо, отколкото беше нормално. По-късно същия месец скрих една от куклите на гостуващия куклен театър, с което ги принудих да представят „Сценката с еднаквите чаши“ — шеговита народна пиеска, вместо много по-продължителната и драматична историческа драма, която предварително бяха обявили. По време на Лятното празненство добавих отвара от една билка в следобедния чай на разносвачките и три от тях получиха разстройство, поради което не можаха да обслужват многолюдната клиентела през същата нощ. В края на лятото стегнах с конец една от ставите на коня на гостуващ благородник, животното започна да накуцва, без да е пострадало, и господарят му бе принуден да удължи посещението си с още два дни. Нито веднъж не узнах причината за тези мои действия, нито посмях да попитам за това Сенч. Тогава по-скоро се вълнувах от успеха или евентуалния неуспех. Което също беше един важен урок — да изпълнявам и да се подчинявам, без да задавам излишни въпроси.
Една от задачите направо ме изпълни с възторг. Дори тогава знаех, че не е само прищявка на моя учител. Повика ме една утрин, малко преди зазоряване, и каза:
— Лорд Джесъп и жена му гостуват в крепостта от две седмици. Виждал си ги — той има дълги мустаци, а тя непрестанно си нагласява прическата, дори по време на хранене. Сещаш ли се за кого говоря?
Намръщих се. Вярно, че неколцина благородници бяха пристигнали в Бъкип, за да обсъждат зачестилите нападения на островитяните. Предполагах, че Крайбрежните херцогства ще настояват за повече бойни кораби, а Вътрешните ще се опъват, заради повишаването на данъците във връзка с нещо, което виждаха като чисто крайбрежен проблем. Лорд Джесъп и лейди Далия бяха от вътрешността.
— Сетих се — тази, дето носи цветя в косата си. И те все падат.
— Точно така — кимна доволно Сенч. — Добре. Значи я познаваш. Ето какво искам да направиш. По някое време днес тя ще изпрати един от пажовете в покоите на принц Славен. Пажът ще трябва да отнесе нещо — бележка, цвете или някакъв предмет. Каквото и да е, ти ще го вземеш от стаята на принца преди той да го е видял. Разбра ли?
Кимнах и понечих да кажа нещо, но Сенч ненадейно се изправи и ме пропъди от стаята.
— Няма време, зазорява се вече!
Постарах се да се прокрадна до стаята на принц Славен и да се скрия там преди да е дошъл пажът. По начина, по който се прокрадваше — оказа се момиче, — разбрах, че й е за първи път. Тя остави един малък свитък и цвете на възглавницата на принца и излезе. След миг и двете бяха под кафтана ми, а малко по-късно — под моята възглавница. Мисля, че най-трудната част бе да се сдържа да не разгърна бележката. Същата вечер предадох плячката си на Сенч.
Очаквах през някой от следващите дни да се разрази скандал и се надявах да видя принца смутен и дори засрамен. Но за моя изненада не се случи нищо подобно. Принцът се държеше както обикновено, освен че бе малко по-рязък и флиртуваше демонстративно с всяка срещната дама. Що се отнася до лейди Далия, тя изведнъж прояви жив интерес към въпросите, които се обсъждаха в съвета, и предизвика объркването на мъжа си, като се превърна в ентусиазиран поддръжник на идеята за увеличаване на данъците за военни нужди. Кралицата бе крайно недоволна от неочаквания обрат и изключи лейди Далия от списъка на поканените за дегустацията на изискани вина в покоите си. Всичко това ме обърка и озадачи едновременно, но когато най-сетне споделих смущението си със Сенч, той ме смъмри.
— Не забравяй, че ти служиш на краля. Получи задача и я изпълни успешно. Трябва да си доволен от своето представяне: това е всичко, което ти е нужно да знаеш. Единствено кралят може да планира ходовете на играта. Ние с теб сме само пешки, нищо повече. Но бъди сигурен, че сме сред най-елитните му воини.
Сенч обаче бе принуден да познае и границите на моето послушание. Поиска да срежа едно от сухожилията на коня, чийто притежател трябваше да се забави с още два дни в крепостта. Аз обаче възразих дръзко, уповавайки се на опита от годините, прекарани в конюшнята, че има и други начини да накараш един кон да накуцва, при това без да се прибягва до толкова драстични мерки. И до ден днешен не зная какво си е помислил тогава Сенч. Не каза нищо и ме остави да действам както бях решил и както в много други случаи, запази мнението си само за себе си.
Веднъж на всеки три месеца крал Умен ме викаше в покоите си. Обикновено това ставаше много рано сутрин. Заставах пред него, най-често докато се къпеше в банята или му сресваха косата, за да я пристегнат със златна катарама, която имаше право да носи само кралят, или докато го обличаха. Ритуалът неизменно оставаше един и същ. Той ме оглеждаше внимателно, за да види колко съм пораснал и как се развивам, сякаш бях многообещаващ породист кон. Задаваше ми няколко въпроса, свързани с подготовката ми, и внимателно изслушваше отговорите ми. След това питаше със съвсем обикновен тон:
— Смяташ ли, че изпълнявам моята част от сделката с теб?
— Да, ваше величество — отвръщах аз.
— В такъв случай постарай се и ти да изпълняваш твоята част — бе постоянният отговор. След което ме освобождаваше.
В края на тази година, когато вече се усещаше леденият дъх на зимата, получих и най-трудната си задача. Сенч ме повика в стаята си почти веднага след като бях духнал пламъчето на свещта. Настанихме се на ниската масичка и похапнахме сладкиши. Сенч ме похвали за успешното изпълнение на последната ми задача — която се състоеше в това да обърна наопаки всички проснати на простора ризи, без никой да ме забележи, естествено. Задачата не беше от лесните, най-вече заради пристъпите на непреодолим кикот, които трябваше да потискам, докато я вършех, и най-вече когато се бях спотаил наблизо и прислужниците, които забелязаха последиците от постъпката ми, я отдадоха на действията на някакъв крепостен призрак. Сенч, както обикновено, знаеше всички подробности от случката още преди да му ги разкажа. Уведоми ме, не без видимо задоволство, че майстор Лю, управителят на гладачницата, заръчал да окачат амулети против духове в ъглите на двора.
— Ти имаш дарба, момче — заяви той, разроши косата ми и се засмя доволно. — Започвам да си мисля, че няма задача, с която да не можеш да се справиш. Всъщност скоро ще разберем — добави той.
— Какво е този път?
— Няма да е лесно, дори за някой с умение като твоето.
— Изпитай ме! — предизвиках го аз.
— Защо не след месец-два, когато ще си още по-подготвен? Тази вечер ще ти покажа една игра, дето ще изостри окото и паметта ти. — Той бръкна в една кесия и извади нещо. Разтвори за миг шепата си и я поднесе към очите ми. Вътре имаше разноцветни камъни. После стисна юмрук.
— Имаше ли жълти камъчета?
— Да. Сенч, кажи ми за трудната задача!
— Колко бяха?
— Две, поне толкова видях. Сенч, моля те.
— Възможно ли е да са били повече?
— Възможно, ако някое е било скрито под другите. Хайде, Сенч, не ме измъчвай.
Той разтвори костеливата си ръка и прерови камъчетата с пръст.
— Прав си бил. Само две жълти. Да опитаме ли пак?
— Сенч, мога да го направя.
— Така ли мислиш? Я пак погледни камъчетата. Едно, две, три, затварям шепа. Имаше ли червени?
— Сенч, каква е задачата?
— Червените повече ли бяха от сините? Да ми донесеш един предмет от покоите на краля.
— Какво?!
— Червените камъчета повече ли са от сините?
— Не. Питам за задачата.
— Сгреши, момче! — обяви радостно той и разтвори шепа. — Погледни — три сини и три червени. Поравно са. Трябва да си малко по-бърз.
— И седем зелени. Зная отговора, Сенч. Но… нима искаш да открадна нещо от краля? — Не можех да повярвам на ушите си.
— Не да откраднеш, само да го заемеш. Като ножицата на Чевръстка. Нямаше нищо лошо, нали?
— Не, освен че щяха да ме напердашат, ако ме бяха хванали. Или по-лошо.
— А, сега пък се боиш да не те хванат. Разбирам. Нали ти казвах, че ти е рано още за подобни изпитания?
— Не се боя от наказанието. Въпросът е, че ние с краля… сключихме договор. — Не знаех как да продължа и го погледнах сконфузено. Сенч знаеше за това — той ме инструктираше лично какво да говоря преди всяка среща с краля. Бях дал клетва за вярност и пред двамата. Нима не разбираше, че ако действам против краля, това ще е нарушаване на клетвата?
— Това е само игра, момче — обясни търпеливо Сенч. — Нищо повече. Една невинна пакост. Не е нещо сериозно, каквото и да си мислиш. Единствената причина, поради която избрах покоите на краля, е, че се охраняват денонощно. Всеки може да открадне ножицата на шивачката. Но сега говорим за трудна и опасна задача — да се промъкнеш в покоите на краля и да вземеш нещо, което му принадлежи. Успееш ли да го направиш, ще повярвам, че не съм си изгубил времето с теб.
— Добре знаеш, че не си си изгубил времето — отвърнах малко припряно. Струваше ми се, че Сенч въобще не разбира за какво говоря. — Чувствам се… като предател. Сякаш използвам всичко, на което си ме учил, за да измамя краля. Сякаш му се надсмивам.
— Охо! — въздъхна Сенч и се облегна в креслото, с усмивка на уста. — Не се притеснявай за това, момчето ми. Крал Умен може да оцени добрия жест и с теб ще е така. Каквото и да вземеш, аз лично ще го върна. Това ще е знак колко добре си подготвен и колко много си научил. Ако толкова те безпокои, вземи нещо съвсем обикновено, не е необходимо да е короната или пръстенът! Избери ако щеш четката за коса, някое късче хартия, може и ръкавицата му. Нищо ценно не искам. Достатъчен е символът.
— Не мога да го направя — отвърнах без колебание. — Или по-скоро, няма да го направя. Няма да крада от своя крал. Посочи ми всеки друг и ще го направя. Помниш ли бележката на Славен? Ето, виждаш ли, мога да се промъкна навсякъде…
— Момче! — каза той и нещо в гласа му ме накара да млъкна. — Не ми ли вярваш? Вече ти казах, че в това няма нищо лошо. Гледай на него като на предизвикателство, а не като че е предателство. И този път ако те хванат, обещавам да се явя лично и да обясня всичко. Няма да бъдеш наказан.
— Не е това — признах откровено. Усещах нарастващото недоумение на Сенч, заради упоритата ми съпротива. Чудех се как да му го обясня. — Обещах да съм лоялен към краля. А това означава…
— Но в тази задача няма нищо нелоялно! — прекъсна ме Сенч. В очите му проблясваха гневни пламъчета. Отдръпнах се уплашен. — Какво се опитваш да кажеш, момче? Че искам от теб да предадеш своя крал? Не ставай глупак. Това е само малко изпитание, моят начин да те преценя и да покажа на краля докъде си стигнал. А ти се опъваш. Опитваш се да прикриеш страха си зад тези приказки за вярност. Момче, ти ме разочароваш. Мислех те за замесен от по-друга мая, инак въобще нямаше да се захващам с теб.
— Сенч! — подхванах аз почти завладян от ужас, но той викна:
— По-добре си върви в леглото, момче! И помисли върху това колко жестоко ме обиди тази нощ. Как можа да си помислиш, че ще искам от теб да измениш на верността ти към краля? Пълзи надолу по стълбите, малък червей такъв. А следващия път, когато те повикам… ако въобще някога те повикам пак, бъди готов да ми се подчиняваш във всичко. Или не ми се мяркай пред очите. Сега си върви!
Никога не ми беше говорил по този начин. Не помнех въобще някога да ми е повишавал тон. Когато се надигнах, имах чувството, че съм пламнал от треска. Обърнах се и се подпрях на креслото. Но все пак продължих към вратата, неспособен да направя нищо друго. Сенч, човекът, превърнал се в опора на моя живот, накарал ме да повярвам в собствената ми значимост, ме прогонваше. Лишаваше ме не само от одобрението си, но и от надеждата, че ще постигна нещо важно в моя живот.
Препъвайки се заслизах надолу по стълбите. Никога досега не ми се бяха стрували толкова дълги и студени. Долната врата изскърца зад мен и се озовах в непрогледен мрак. Намерих пипнешком пътя до леглото, но дори завивките не можеха да ме стоплят, нито сънят ме споходи през онази нощ. Мятах се в мъчителна агония. Най-лошото беше, че не можех да се накарам да съжалявам за решението си. Знаех, че нямам сили да направя онова, което Сенч искаше от мен. Което означаваше, че щях да го загубя. Без неговите инструкции вече нямаше да съм ценен за краля. Но не това бе най-мъчителното, а страхът от раздялата със Сенч. Не можех да си представя, че отново ще остана сам. Завръщането към скучното и еднообразно ежедневие ми се струваше невъзможно.
Отчаяно се опитвах да измисля нещо, но не намирах никакъв отговор. Можех да отида пред покоите на краля, да покажа иглата, да поискам да ме пуснат при него и да му разкрия своята дилема. Но какво щеше да каже той?
Дали щеше да сметне, че съм просто глупаво момче? Щеше ли да каже, че е трябвало да се подчиня на Сенч? Или, което бе още по-лошо, да ме похвали, че съм отказал, но да се разсърди на Сенч? Твърде сложни въпроси за ума на едно момче — и нито един отговор.
Когато утрото най-сетне настъпи, се надигнах уморено от леглото и слязох както обикновено при Бърич. Заех се със задачите с мрачна неохота, която скоро беше забелязана. Трябваше да отговоря дали не съм се разболял и какво ми е. Обясних, че не съм спал добре, след което Бърич ме остави на мира. Толкова бях разсеян през този ден, че позволих на едно от по-малките хлапета да ме халоса с дървения меч по главата. Ход ни се скара и на двамата за невниманието, а на мен нареди да поседна на една пейка.
Когато най-сетне се върнах в крепостта, главата ми бумтеше, а краката ми трепереха. Прибрах се в стаята, защото усещах, че не ще мога да понеса глупавите разговори в столовата. Проснах се на леглото, с намерение да подремна малко, но вместо това съм заспал дълбоко. Събудих се чак в късния следобед и веднага си представих как ще ме сгълчат, че съм пропуснал по-голямата част от заниманията. Но дори тази мисъл не беше достатъчна да ме накара да стана и аз отново заспах. Следващия път ме събуди една от прислужниците, пратена от Бърич да провери дали съм добре. Отпратих я с обяснението, че имам разстройство и ще си остана в стаята, докато ми мине. След това се опитах отново да заспя, но не можах. С настъпването на нощта в стаята ми се възцари мрак и крепостта постепенно затихна. Лежах в мрака и чаках да ме повикат. Но какво щях да направя, ако вратата наистина се отвореше? Не можех да тръгна със Сенч, нито да не му се подчиня. Кое щеше да е по-лошо — да не ме потърси, или да дойде и аз да откажа да го последвам? Продължавах да съм раздвоен чак до зазоряване. Никой не ме повика през онази нощ.
Дори сега не обичам да си припомням следващите няколко дни. Влачех се през тях потиснат и болен, и толкова нещастен, че не можех нито да ям, нито да пия. Не успявах да се съсредоточа върху нито една задача и понасях наказанията на учителите с мрачно примирение. Имах постоянно главоболие и стомахът не ми даваше покой, поради което не проявявах никакъв интерес към храната. Самата мисъл за ядене ме караше да се чувствам отвратително. Бърич ме изтърпя два дни, преди да ме подгони с неговите билки и лечебни отвари, от които взех да повръщам неспирно. Караше ме да си плакна устата със сливово вино, но от него гаденето ми се усилваше. Накрая, за моя изненада, ме отведе в стаята си и ми нареди да остана там и да си почивам. Вечерта ме придружи до столовата и ме накара да изпия един бульон и да хапна резен хляб. Готов беше да ме върне в стаята си, но аз упорито настоях да си легна в леглото. Истината беше, че се надявах Сенч да ме потърси след стъмване, но само прекарах поредната безсънна нощ, която допълнително задълбочи мъченията ми.
Следващото утро бе най-сивото в живота ми. Изтърколих се от леглото, прекалено слаб да надвия нещастието си. Всички възможни решения ми се струваха напълно неприемливи. Главоболието ми беше още по-нетърпимо. Легнах пак и затворих очи, но сънят не идваше. Чувах гласове, или по-скоро един глас, който сякаш спореше със себе си: „Искаш да го прекършиш, както прекърши и предишния, нали?“ — мърмореше той гневно. „Ти и твоите тъпи изпитания!“, а после: „Не зная как иначе. Трябва да съм сигурен, че ще мога да му се доверя. Гласът на кръвта ще покаже. Ще изпитаме куража му.“ „Куража му! Искаш безгласно оръдие, което да ти се подчинява сляпо!“ И малко по-тихо: „Не ми говори за кръв и наследство. Спомни си кой съм аз за теб! Не за неговата и за моята преданост се безпокои тя.“
Гневните гласове утихнаха, превърнаха се отново в един глас, тънък, почти писклив. Опитах се да повдигна клепачи. Стаята ми се беше превърнала в сцена на ожесточен спор между Бърич и госпожа Чевръстка, която, изглежда, ме защитаваше. Бе донесла пълна кошница, от която се подаваха гърлата на няколко шишета. Миризмата на синап и лайка бе толкова неприятна, че едва не повърнах. Бърич стоеше непоклатимо между нея и леглото. Беше скръстил ръце на гърдите си, а в краката му се бе свила Лиска. Думите на Чевръстка отекваха в главата ми като хвърлени камъни:
— В крепостта… тези чисти чаршафи… знам всичко за момчетата… това миризливо куче…
Не чувах какво й отвръща Бърич. Стоеше там и я гледаше.
По-късно си тръгна, но Лиска остана до леглото ми, дори се покатери в краката ми. Следващия път, когато отворих очи, вече се зазоряваше. Бърич ме повдигна несръчно от възглавницата и я обърна откъм хладната страна, после приседна до мен на леглото.
— Фиц, не зная какво ти е, но такова нещо досега не съм виждал. Във всеки случай, каквото и да е то, не е нито в червата ти, нито в кръвта. Ако беше малко по-голям, щях да заподозра, че си се влюбил. Държиш се като войник след тридневен запой, но не си пил нито глътка. Момче, какво става с теб?
Гледаше ме с искрена тревога, по същия начин, по който гледаше някоя закъсала жребна кобила или прободено от глиган ловно куче. Опитах се да надникна вътре в него.
Както винаги стената си беше на мястото и само Лиска изскимтя неспокойно и премести муцунка на другата си лапичка. Накрая реших да поговоря за това, което ме измъчва, без да споменавам Сенч.
— Самотен съм — признах и това ми прозвуча като оплакване.
— Самотен ли? — сбърчи вежди Бърич. — Фиц, аз съм до теб. Как можеш да кажеш, че си самотен?
С което разговорът приключи още преди да е започнал. По-късно той ми донесе храна, но не настоя да се храня. Тази нощ Лиска остана да ме пази. Питах се как ли ще реагирам, ако тайната врата се отвори, но същевременно си повтарях, че няма за какво да се безпокоя. Защото вярвах, че вратата вече никога няма да се отвори.
Отново настъпи утрото. Лиска ме побутна и изтича при вратата. Твърде измъчен, за да ме е грижа дали Бърич няма да ме залови, аз надникнах в нея и открих глад, жажда и препълнен пикочен мехур. Навлякох един халат и я изведох до двора, после отидох в кухнята да взема нещо за закуска. Готвачът се зарадва да ме види на крака, както и други, дошли в този ранен час. Лиска получи шест кокала от нощното пиршество, а на мен готвачът предложи прясна шунка с яйца. Апетитът на Лиска ми подейства заразително и скоро вече нагъвах лакомо от още топлия тиган, пришпорван от изострените сетива на животното.
След закуската кучката ме отведе в конюшните и макар че предвидливо изтеглих ума си от нейния, преди да влезем вътре, се почувствах странно ободрен от нашия контакт. Бърич ме огледа внимателно, погледна Лиска, изсумтя нещо и ми подаде бутилка мляко и биберон.
— Няма нещо в главата на човек — рече ми той, — което да не може да бъде излекувано с работа и грижа за някой друг. Една от плъховите кучки роди преди две нощи и най-малкото от кутретата отказва да се храни. Погрижи се да не умре от глад до вечерта.
Кутрето беше наистина съвсем дребно и грозно, с розова кожа, която прозираше през рядката козина. Беше стиснало очи, твърде слабо и отпуснато, за да се интересува от околния свят. Опашката му беше дълга и тънка, досущ като на плъховете. Имаше розово хлътнало коремче. Бърич ми беше разказвал за плъховите кучета — че можели да увиснат на носа на някой побеснял бивол и да си останат там, каквото и да направи. Изглежда, ги уважаваше заради упоритостта и издръжливостта им, макар че единственото, за което се използваха, бе да ловят плъхове из конюшните и близките полета. Прекарах там цялата сутрин и си тръгнах доволен от себе си, след като успях да напълня коремчето на кутрето с мляко. Следобедът премина в почистване на яслите. Бърич се навърташе край мен и ми измисляше нова работа веднага щом приключех с предишната. Не говореше много, не ми задаваше въпроси, но все беше наблизо — сякаш за да не ми даде повод да се оплаквам от самотата си. Привечер отново се върнах при кутрето и го нахраних — и с радост установих, че е по-силно от сутринта. Докато се любувах на розовото му носле и на сладките усещания, които долавях в ума му, Бърич се наведе към мен пред една от преградите и ме тупна по главата.
— Хайде стига вече — предупреди ме той. — Това не е занимание за човек. А и няма да реши проблемите в главата ти. Върни кутрето на майка му.
Така и направих, макар и с известна неохота, въпреки че не бях съвсем сигурен в думите на Бърич. Струваше ми се, че едно докосване до топлия и чист свят на кутрето ще ми възвърне поне частица от изгубените сили.
Тази вечер Бърич ме заведе във войнишката столова, където маниерите бяха непосредствени, а разговорите — грубовати. Беше ми много по-приятно, отколкото в залата, макар че никой не ми поднасяше храна. Бърич гледаше дали се храня, а след това двамата приседнахме на стълбището пред вратата. Аз пих бира и вино и за пръв път той ме окуражаваше да продължавам. Не след дълго готвачката намина да ни види и се скара на Бърич, че позволява на едно малко момче да свиква с алкохола, но си спечели един от онези погледи, с които бях запомнил Бърич през първите дни от запознанството ни, и бързо се махна.
Тази вечер той ме отведе до стаята, помогна ми да се съблека, след това ме нагласи в леглото и метна завивките върху мен.
— Спи сега, а утре ще правим същото. И така нататък, докато не се оправиш и ме прогониш онова, което те яде отвътре.
После духна свещта и излезе. Главата ми се въртеше, а тялото ме болеше от упорната работа. Но въпреки това не можех да заспя. Вместо това заплаках. Алкохолът бе отпуснал нервите ми и аз оставих сълзите да се стичат по бузите ми. Усетих как всичко, което съм стискал в себе си, тръгва навън като неудържима лавина и се разревах с цяло гърло, толкова силно, че не след дълго не можех да дишам. Сигурно съм изплакал всички сълзи, които бях събирал в себе си, откакто майка ми и баща ми се бяха отказали от мен.
— Сам! — отрониха устните ми и изведнъж почувствах, че нечии ръце ме прегръщат и ме стискат здраво.
Сенч ме държеше в прегръдката си и ме полюшваше, сякаш бях бебе. Дори в мрака можех да позная костеливите му ръце и миризмата на билки. Още невярващ, аз се вкопчих в него и отново заплаках, докато не прегракнах и от устата ми не можеше да излезе нито звук.
— Ти беше прав — повтаряше той и галеше косата ми. — Ти беше прав. Това, което исках от теб, не беше правилно и ти не сбърка, като ми отказа. Повече няма да те подлагам на това изпитание. Не и аз. — И когато най-сетне се успокоих, излезе за малко и ми донесе чаша с топла ароматна напитка, почти безвкусна като вода. Опря чашата в устните ми и аз изпих съдържанието й, без да задавам въпроси. След това се отпуснах и заспах. Дори не помня кога Сенч е излязъл от стаята.
Събудих се на сутринта и се представих на Бърич, след като си похапнах здравата. Този ден всичко ми се удаваше лесно и не можех да разбера защо Бърич е станал с кисело настроение и главобол. Само веднъж го чух да мърмори нещо като „и ти като баща ти не знаеш що е махмурлук“, след което бях освободен по-рано, с троснатата забележка да вървя да си свиркам някъде другаде. След три дни бях повикан при крал Умен. Вече беше облечен и на масичката пред него беше сервирана закуска, с прибори за двама. Щом се появих, той отпрати прислугата и ми нареди да седна. Настаних се на столчето срещу него и без да ме пита дали съм гладен, кралят ми оказа невъобразимата чест да ми сервира със собствените си ръце. Бях толкова развълнуван от неочакваната му постъпка, че се хранех с огромна неохота. Кралят говореше за различни вкусни ястия и не каза нито дума за нашата сделка и взаимните обещания във вярност. Когато видя, че съм приключил със закуската, той също побутна чинията си встрани и каза с видимо неудобство.
— Идеята беше моя. — Каза го почти сърдито. — Не беше негова. Той въобще не я одобряваше. Аз настоях. Не можех да рискувам, дори с теб. Но му обещах, че ще узнаеш истината от моите уста. Обещах му също повече да не искам подобни неща от него. Ти също имаш кралската ми дума.
И махна с ръка в знак, че мога да си вървя. Изправих се бавно и в същия миг взех сребърния гравиран нож, който той използваше за белене на плодове. Погледнах краля право в очите и същевременно пуснах ножа в ръкава си. Кралят се облещи, но не каза нито дума.
Сенч ме повика две нощи след тази среща. Уроците ни бяха възобновени, сякаш въобще не бе имало прекъсване. Той говореше, аз го слушах, а в промеждутъците играехме с разноцветните камъчета — нито веднъж не сбърках. Даде ми една малка задача и после двамата се посмяхме на местни шеговити случки. Показа ми как катерицата Слинк танцува, за да получи наденица. Всичко беше както някога. Но преди да напусна стаята му в онази нощ, аз се приближих до огнището, извадих безмълвно сребърния нож и го поставих върху перваза отгоре. Всъщност не го поставих, а го забих в дървото. След това излязох — без да чакам думите му, дори без да го погледна. Никога не говорихме за това.
Предполагам, че ножът още стои там.
6
Сянката на Рицарин
Има две традиции относно обичая кралските наследници да бъдат дарявани с имена, които да подсказват вродените им наклонности, или способности. Според по-често цитираната, по някакъв необясним начин тези имена имат обвързващо значение, дотолкова, доколкото ако детето започне да изучава Умението, последното през време на този процес го променя така, че детето постепенно придобива и проявява достойнствата, приписани му с даденото име. Най-яростните защитници на тази първа традиция обикновено са хора от простолюдието, готови да смъкнат шапки и да наведат покорно глава при появата и на най-дребния благородник.
Една по-древна традиция отдава значението на подобни имена на случайността, поне в началото. Знае се, че крал Граблин и крал Властелин, първите двама островитяни, които управлявали земите на Шестте херцогства още преди създаването на кралството, въобще не носели тези имена. Според легендата имената им на островитянски език просто наподобявали по звучене тези, с които станали известни по-късно, без обаче да носят някакъв смисъл. Може и да е така, но за да се спази кралската традиция, редно е народът да вярва, че когато един знатен наследник получава своето благородническо име, той рано или късно ще се сдобие и с благородна натура.
— Момче!
От десетината или повече юноши, подредени край огъня, аз бях единственият, който подскочи. Никой не ми обърна внимание, когато се изправих и заобиколих групата, за да заема мястото си на ниската маса срещу учителя Федрен.
Свих колене под масичката, седнах върху скръстените си крака и подадох изписания от мен лист на учителя. Докато проверяваше написаното, си позволих да отклоня за кратко вниманието си.
С настъпването на зимата заниманията ни се прехвърлиха в Голямата зала. Зад стените на крепостта бушуваше сурова морска буря, а вълните се удряха във вълнолома с такава сила, че от време на време се разтърсваха дори каменните основи на крепостната стена. Ниските облаци ни лишаваха и от няколкото часа светлина, на които доскоро се радвахме, и аз заживях с усещането, че мракът е всъщност мъгла, която се е спуснала навсякъде около нас. Заради липсата на слънце имах чувството, че живея в непрестанна дрямка. За момент отпуснах вътрешните си сетива на воля и долових потъналите в зимна мудност умове на кучетата, свили се на двора под стрехите. Дори там не успях да открия някоя интересна мисъл или усещане.
И трите огнища бяха запалени и пред всяко от тях се бе събрала различна група. Едната стягаше такъми за утрешния лов и аз жадувах да съм там и да слушам разказите на Шерф, прекъсвани от възклицанията и веселия смях на слушателите. Втората група, в далечния край, се състоеше от деца, които напяваха монотонни песни. Познах „Песента на пастира“, която знаех добре и аз. Там имаше и няколко майки, които потропваха с крака в такт на песните, докато плетяха вълнени шалове.
Тук, край нашето огнище, повечето от децата вече бяха навлезли в юношеска възраст. Федрен ни учеше на четмо и писмо. Проницателните му сини очи не пропускаха нищо.
— Ето тук — посочи ми той като чукна с нокът по листа. — Забравил си да им кръстосаш опашките. Нали ти ги показвах? Хайде, хващай се отново за писане. Но внимавай да не задремеш, инак веднага ще те пратя да носиш дърва. И ти, Великодушна, ще идеш да му помагаш, ако пак заподсмърчаш. Но от друга страна… — той отново съсредоточи поглед върху написаното от мен — трябва да призная, че краснописът ти се е подобрил значително, но само по отношение на нашенските знаци, но и на островитянските руни. Макар че последните едва ли могат да се рисуват върху толкова грапава хартия. Пък и мастилото не е най-доброто. Гладък бял лист и добра четчица — ето какво е нужно за руните. — Той прокара нежно пръсти по хартията, над която работеше. — Момче, продължавай да напредваш в същия дух и още преди да е свършила зимата ще ти позволя да ми направиш копие на „Кралски справочник за церове“. Какво ще кажеш, а?
Опитах се да се усмихна и да покажа, че съм поласкан. Подобни задачи обикновено не се даваха на ученици — добрата хартия наистина бе рядкост, а едно небрежно движение с четката можеше да опропасти часове упорит труд. Знаех, че „Кралския наръчник“ е доста опростен сборник от билкови рецепти, но дори работата върху него щеше да е истинска чест за такъв като мен. Когато се надигнах, за да се върна на мястото си, той протегна ръка и ме спря.
— Момче?
Погледнах го въпросително. Изглеждаше малко смутен.
— Не зная кого другиго освен теб да помоля за това. По-правилно би било да попитам първо родителите ти, но нали… — Той спря и се почеса по брадата с омастилените си пръсти. — Зимата скоро ще свърши и аз отново ще потегля на път. Знаеш ли какво правя през лятото, момче? Скитам се из Шестте херцогства, събирам билки, треви и корени за моите изследвания и поръчвам на различни места да ми правят хартия. Хубав живот, всички пътища са мои, а когато наближи зимата, се прибирам тук.
Той ме погледна замислено. Очаквах какво ще каже по-нататък.
— Веднъж на няколко години вземам с мен помощник, някои от тях припечелват след това с писарски услуги за различните крепости. Други са по-мързеливи. Ти обаче си стриктен. Мисля, че ще свършиш добра работа. Как мислиш? Би ли желал да станеш писар?
Въпросът ме завари съвсем неподготвен и аз го погледнах онемял. Не заради идеята да стана писар, а заради предложението на Федрен да му бъда помощник и да тръгна с него из широкия свят. Изминали бяха няколко години, откакто бях дал дума да служа на краля. Като изключим нощите, които прекарвах със Сенч, или редките, откраднати следобеди с Моли и Кери, никой друг не бе проявявал желание да общува с мен, камо ли да ме вземе за свой помощник. Не знаех какво да кажа. Федрен навярно долови объркването ми, защото се усмихна с познатата ми великодушна усмивка.
— Е, ще ти дам време да си помислиш, момче. Писарството е добър занаят, а и какво друго те очаква? Казано между нас двамата, ще бъдеш много по-добре, ако се махнеш за известно време от Бъкип.
— Да се махна от Бъкип? — повторих невярващо. Все едно че някой бе дръпнал завеса пред очите ми. Тази мисъл не ми бе хрумвала никога. Стори ми се необичайно завладяваща и привлекателна.
— Ами да — повтори Федрен. — Да се махнеш от Бъкип. С годините сянката на Рицарин ще става все по-тънка. Не винаги ще я има над теб, за да те предпазва. По-добре хвани живота си в собствените си ръце и стани такъв, какъвто искаш да бъдеш, без да разчиташ на другиго. Но, както ти казах, не е необходимо да ми отговаряш веднага. Помисли си първо. Обсъди го с Бърич, ако искаш.
После ми подаде листа и ме отпрати на мястото ми. Обмислях думите му, но не Бърич бе този, когото възнамерявах да попитам. В сивкавите часове на следващия ден двамата със Сенч клечахме, опрели глави, и събирахме парченцата от вазата, която катерицата бе бутнала на земята. Вазата беше пълна със семенца.
— Представяш ли си — възмущаваше се Сенч — да донеса тези семена чак от Калибар, за да ги пръсне тази гадна миризлива животинка.
— Калибар — повторих аз. — Това е на ден път отвъд границата със Сандседж.
— Точно така, момче — промърмори одобрително Сенч.
— Бил ли си някога там?
— Аз ли? О, не. Исках да кажа, че пратих хора да ми ги донесат. Имат голям пазар, където се събират търговци от Шестте херцогства.
— О, Елов хребет! А там ходил ли си?
Сенч се замисли.
— Веднъж или два пъти, когато бях млад. Голяма шумотевица и беше много топло. Във вътрешността е така горещини, суша. С удоволствие се върнах в Бъкип.
— Има ли други места, където си ходил и които са ти харесали повече от Бъкип?
Сенч бавно се изправи и внимателно ме погледна.
— Защо ми задаваш всичките тези въпроси? Нещо се мъти в главата ти, момче.
И аз му казах за предложението на Федрен, а също и за внезапно споходилото ме желание да видя с очите си всички тези чертички и точки от картата на света. Обясних му, че ако се съглася да стана писар, ще мога да стана някой друг, да пътешествам и да…
— Не — прекъсна ме тихо Сенч. — Където и да идеш, ти винаги ще бъдеш копелето на Рицарин. Федрен просто не разбира от тези неща. Свикнал е да гледа в подробностите, но не умее да вижда цялостната картина. Смята, че изведе ли те оттук, веднага ще станеш благородник. Но това, което не разбира, е, че докато си в крепостта, под вещото око на краля, ти не представляваш заплаха за него. Вярно е, че сега си под сянката на Рицарин. Истина е и че тя те защитава. Но заминеш ли оттук, лишиш ли се от нейната защита, ти ще станеш опасен за краля, много по-опасен, отколкото са неговите наследници. Повярвай ми, няма да се сдобиеш с лелеяната свобода като писар. Най-много да те открият в леглото с прерязано гърло или да те застигне стрела в гърба нейде по пътищата.
Потреперих, макар да не ми беше студено.
— Но защо?
Сенч въздъхна, изсипа събраните семенца в една чинийка, изтупа ръцете си и размърда пръсти.
— Защото си незаконороден принц и заложник на собственото си кръвно наследство. За момента, както вече казах, не представляваш заплаха за краля. Твърде си млад, освен това си му подръка и може да те управлява. Но той гледа напред във времето. И ти също трябва да гледаш напред. Островитяните стават все по-дръзки в нападенията си. Идат неспокойни времена. Населението от крайбрежието започва да недоволства, хората настояват да се увеличи броят на патрулните кораби, някои дори говорят, че е време да построим свой боен флот и да нападаме, вместо да чакаме да ни нападнат. Но Вътрешните херцогства не желаят да плащат за строеж на кораби, нито за подготовката за морска война. Оплакват се, че кралят мисли само за крайбрежието и не се интересува от земеделието. Планинците също гледат ревниво на използването на техните проходи. Търговските такси се покачват, с всяка година. Търговците пък на свой ред недоволстват и се оплакват от това. На юг, в Сандседж и земите отвъд, е настъпила небивала суша и времената са трудни. Там всички ни проклинат, сякаш кралят и принц Искрен са виновни за това. Искрен е чудесен партньор за чашка, но е далеч от войника и дипломата, какъвто несъмнено беше Рицарин. Предпочита да ходи на лов за елени или да слуша менестрели край огнището, а не да пътува по заснежени пътища, само за да поддържа връзките с останалите херцогства. Рано или късно, ако нещата не се променят, хората ще се огледат и ще кажат: „Какво пък толкова, като има копеле? Рицарин трябваше да вземе властта, той отдавна да се е справил с всичко. Може да е строг и упорит, но знае как да преодолява трудностите и не би позволил на чужденците да ни тъпчат.“
— Значи Рицарин все още може да стане крал? — попитах аз и изведнъж усетих безпокойство и вълнение. Представих си триумфалното му завръщане в Бъкип, евентуалната ни среща и… После какво?
Сенч сякаш четеше мислите ми.
— Не, момче. Избий си го от главата. Дори народът да го поиска, съмнявам се той да прекърши думата си и волята на краля. Но не изключвам открито негодувание, бунтове и въстания, с други думи, все неприятни събития за един тръгнал да се скита на свобода незаконороден. Въпросът с теб трябва да бъде решен окончателно — по един или друг начин. Или ще си оръдие в ръцете на краля, или отиваш в гроба.
— Оръдие в ръцете на краля. Ясно. — Изведнъж се почувствах потиснат. Трябваше да кажа сбогом на прекрасното синьо небе и свободните пътища. Представих си, че съм като кучетата и ловните соколи на краля — винаги подръка, постоянно готов да се хвърля след посочената жертва. Но само по негова воля.
— Няма да е чак толкова лошо — успокои ме Сенч. — Повечето затвори си ги вдигаме самите ние. Също както и свободата е само наше дело.
— Значи никога няма да мога да пътувам, така ли? — попитах и кой знае защо, това ми се стори ужасно важно.
— Не бих казал. Всъщност ще видиш много места. Без излишен шум, когато е в полза на кралската фамилия. Не е кой знае колко по-различно от начина, по който пътуват принцовете. Да не мислиш, че Рицарин можеше да си избира къде да иде? Смяташ ли, че на Искрен му е приятно, когато го пращат да посещава градовете, опустошени от островитяните, да слуша оплакванията на пострадалите нещастници и укорите им, задето никой не се е погрижил да ги защити? Един истински принц няма кой знае каква свобода, когато въпросът опре до това къде да отиде и какво да прави. Само Рицарин сега разполага с времето си.
— Но не може да се върне в Бъкип, нали? — попитах аз и гласът ми неволно потрепери.
— Не може. Не си заслужава да разбърква умовете на хората, като се мярка насам. По-добре да остарее в забрава.
Хвърлих парченцата от вазата в жарта.
— Е, поне може да се скита където иска… — помърморих. — А аз не мога да сляза дори до града…
— Толкова ли е важно това за теб? Да се скиташ из един мръсен пристанищен град?
— Там има други хора… — Спрях разколебан. Дори Сенч не знаеше за моите приятели. Накрая събрах смелост и продължих: — Те ме наричат Новия. И не си мислят „този е копелето“ всеки път, когато ме поглеждат. — Никога не го бях казвал, но изведнъж осъзнах с какво ме привлича градът.
Сенч въздъхна и потъна в мълчание. След няколко минути взе да ми разказва как може да се отрови човек с помощта на ревен и спанак, стига да са замесени в подходяща пропорция, без въобще да се използва истинска отрова. Доста по-късно ми хрумна, че думите му относно Рицарин са били почти пророчески.
Два дни след това с изненада научих, че Федрен поискал да бъда изцяло на негово разположение за няколко часа. Бях още по-учуден, когато той ми връчи списък на припаси, които искаше да бъдат закупени от града, заедно с достатъчно злато, за да го направя, че даже и две допълнителни медни монети за мен. Очаквах Бърич или някой друг от учителите ми да възрази, но вместо това те ме подканиха да се захващам незабавно със задачата. И ето че излязох през портата, с голяма кошница в ръка и безброй радостни мисли, свързани все с неочаквано придобитата свобода. Взех да пресмятам месеците, от които не бях слизал в града, и се оказа, че са се превърнали в година. Никой не ми бе казал кога трябва да се върна и бях сигурен, че ще успея да открадна час или два за себе си.
Разнообразието на продуктите в списъка изискваше да кръстосвам из целия град. Нямах представа за какво биха могли да послужат неща като „гребен за суха коса на морска русалка“, или „шиник диви орехи“. Може би му трябваха, за да си прави мастило, реших, след като не успях да ги открия в първите няколко магазина и се отправих към пристанищния пазар, където всеки с чаршаф и нещо за продан можеше да се обяви за търговец. „Сухата коса на морска русалка“ се оказа морска тръстика, която открих почти веднага и научих, че е често използвана съставка при задушената риба. Орехите ми отнеха малко повече време, защото, както се оказа, ги карали от вътрешността, а не по море, и търговците, които ги предлагаха, се брояха на пръсти.
Но най-сетне намерих и тях, сред кошници с таралежови бодли, дървени мъниста и зелени шишарки. Жената, която клечеше до чаршафа, беше на преклонна възраст и косата й беше по-скоро сребриста, отколкото сивкавобяла. Ако се съдеше по чертите на лицето й, тя идваше от планините.
— Кепет — обади се жената от съседната сергия, след като приключих с покупките. Погледнах я и реших, че се обръща към старицата, на която току-що бях платил. Но тя гледаше мен.
— Кепет — повтори настойчиво и аз се зачудих какво ли означава това на нейния език. Приличаше на молба, но старицата се загледа към улицата, аз свих рамене, кимнах на по-младата й съседка и повдигнах пълната кошница.
Не бях изминал и десетина крачки, когато отново чух някой да вика: „Кепет!“. Обърнах се и видях, че двете жени са се вкопчили една в друга. Възрастната държеше младата за китките, а тя на свой ред се дърпаше и риташе, за да се освободи. Околните търговци бяха наскачали и прибираха стоката си преди да е пострадала. Изведнъж сред хората край мен се мярна странно познато лице.
— Кървящо носле! — възкликнах аз.
Тя се извърна към мен и за момент си помислих, че съм сбъркал. Все пак беше минала цяла година от последния път, когато я бях видял. Възможно ли бе да се е променила толкова много? Черната коса, която преди се полюшваше на къси къдрици, сега се спускаше до раменете й. Вместо познатите оръфани панталони и износено палто, тя носеше блуза и пола. Всичко това в първия момент ме обърка. Дори бях готов да си тръгна, но тя ме погледна втренчено и повтори:
— Кървящо носле ли казахте?
— Ами да. Кървящо носле. Не си ли ти Моли Кървящото носле?
Тя вдигна ръка и отметна един кичур от челото си.
— Аз съм Моли Свещарката. Но май не ви познавам. Кой сте вие, благородни господине?
Смутен, реагирах, без да мисля. Наострих вътрешните си сетива и долових в нея нервност и необясним страх.
— Не ме ли помниш? — попитах. — Аз съм Новия.
Очите й се разшириха от изненада, после тя се засмя, сякаш се бях пошегувал. Бариерата между нас се пръсна като сапунен мехур и изведнъж тя отново стана онази Моли, която познавах. След минута между нас съществуваше такава близост, каквато бях изпитвал само към Носльо. Смущението ни изчезна. Около вкопчените в схватка жени се беше образувала тълпа, но ние тръгнахме по павираната улица. Похвалих я за избора на полата и тя с гордост ми съобщи, че от няколко месеца вече предпочитала да носи поли и рокли вместо панталони. Тази била на майка й, но трябвало да се преправи малко, преди да й стане. На свой ред Моли изрази възхищение от дрехите ми и едва сега осъзнах колко различен й изглеждам. Бях си сложил най-хубавата риза, а ботушите ми лъщяха като на войник пред парад — въпреки опасенията на Бърич ги носех вече повече от година. Попита ме с какво си изкарвам прехраната и аз й казах, че един от писарите в крепостта ме е взел за чирак. Казах й също, че ще му трябват две рула насмолена хартия — пълна измислица от моя страна, която обаче ми даде възможност да повървя малко повече с нея. Тя също носеше кошница, пълна с пакетчета, в които имаше изсушени треви за ароматизиране на свещи, както ми обясни. Похвали се, че правела най-добрите свещи в Бъкип, дори другите двама майстори свещари в града го признавали. Наминавала през пазара често, за да търси нови миризми за свещите си. Имала дори свещи с билки в тях — димът им успокоявал коликите на разплакано бебе.
Говореше със спокойно увереност и самочувствие, които ме подтикнаха да потърся някакъв начин да се изтъкна на свой ред пред нея.
— Чувал съм за тази билка. Коренче от вършачка. Някои я използват, за да замесват мехлем за изгорели от слънцето рамене. Но ако я дестилираш и я смесиш с вино, ще накара дори възрастен мъж да проспи една нощ и два дни, а дете — да умре в съня си.
Очите й се разшириха, докато говорех, а последните ми думи предизвикаха ужас на лицето й. Млъкнах, усетил, че съм казал нещо нередно.
— Откъде знаеш тези неща? — попита ме тя.
— Ами… чух да говорят за това в крепостта. Една от жените в кухнята разказваше някаква тъжна история, как някакви хора объркали отварите и детенцето им умряло. Много тъжна история. Разказах ти я, за да си по-внимателна с тази билка. Не я оставяй някъде, където да попадне в ръцете на дете.
— Благодаря ти. Ще внимавам. И ти ли се интересуваш от билки и корени? Не знаех, че писарите се занимават с подобни неща.
Изведнъж осъзнах, че тя наистина ме смята за чирак на писаря. Не виждах причина да променям заблуждението й.
— Ами… Федрен ги използва понякога за мастилата си. Особено когато в текста са вплетени рисунки и трябва да се използват различни цветове.
— Виж, това е нещо, което бих искала да видя с очите си — каза тя чистосърдечно и аз без колебание взех да мисля как да го уредя до няколко дни.
— Може да успея да ти изнеса някое копие, за да го прочетеш — обещах й.
Тя се засмя, но малко напрегнато.
— Че аз не мога да чета! Е, ти сигурно си се научил, обаче аз…
— Малко — отвърнах и останах изненадан от завистта, която прочетох в очите й, когато й показах списъка с поръчките и добавих, че мога да го прочета.
Стигнахме вратата на работилницата и спряхме. Тя постоя, свела глава, после си пое дъх и неочаквано попита:
— Ще опиташ ли да ми прочетеш нещо?
— Да — отвърнах радостно.
— Когато… откакто започнах да нося поли, татко ми даде вещите на мама. Като момиче е била прислужница на една знатна дама в крепостта и там са я учили на четмо и писмо. Имам няколко дъсчици, останали от нея. Искам да знам какво е написала.
— Ще ти помогна — казах.
— Баща ми е в работилницата — каза тя, сякаш ме предупреждаваше за нещо.
— Трябва да отнеса тези покупки на писаря Федрен — напомних й аз. — Не бива да закъснявам.
— Прави се, че се познаваме отскоро — предупреди ме тя и отвори вратата.
Последвах я, но без да бързам, сякаш се бяхме срещнали случайно. Оказа се, че предпазливостта ми е излишна.
Баща й беше заспал на един стол до огнището. Останах потресен от това колко се е променил. Беше още по-мършав, кожата на лицето му бе като кора на загниващ плод.
Погледнах цвета на ноктите и устните му и разбрах, че няма да живее още дълго. Вероятно бе престанал да бие Моли просто защото нямаше сила за това. Тя ми даде знак да не вдигам шум и изчезна зад завесата, разделяща дома им от работилницата.
Огледах обстановката. Стаята беше достатъчно просторна и уютна, въпреки ниския таван. Подът беше пометен и вещите подредени — вероятно за това се беше погрижила Моли. Ухаеше приятно на ароматизирани свещи. Готовата продукция беше подредена в сандъци покрай стените, за да бъде представена на евентуалните купувачи. Освен свещите забелязах няколко гърнета с мед, страничен продукт от пчелина в двора, където семейството добиваше восъка.
Моли влезе и ми даде знак да я последвам. Носеше няколко дъсчици и ги сложи на масата в другото помещение. След това ме погледна, стиснала устни, сякаш се питаше дали постъпва правилно.
Дъсчиците бяха обработени по старовремски начин — дялани и загладени с пясък. Буквите бяха изписани внимателно, след това покрити с прозрачен лак. Бяха пет на брой, всичките изписани до края. Четири от тях представляваха рецепти за изцеряващи свещи. Докато четях полугласно всяка рецепта на Моли, виждах как се опитва да ги запомни. На петата обаче се поколебах, после казах:
— Това не е рецепта.
— А какво е?
Свих рамене и започнах да чета.
— „На този ден се роди моята Моли Чипоноска, сладка като медена питка. За нейното раждане изгорих две свещички, напоени с къпинова микстура, и две големи свещи, подправени с шепа стрити на прах виолетки, дето растат зад воденицата на Доуъл, както и шепа червено коренче, смесено с вино. Дано и тя направи същото, когато удари часът да дава живот, и тогава родилните й мъки ще се облекчат като моите и плодът ще е чудесен. Така знам аз.“
Това беше всичко и след като го прочетох, в стаята се възцари тишина. Моли взе последната дъсчица от ръката ми и я притисна към гърдите си, след това впери очи в нея, сякаш се опитваше да разчете буквите, които не познаваше. Накрая събра мълчаливо всички дъсчици и излезе от стаята.
Когато се върна, се наведе над сандъка с восъчните свещи, след това отвори съседния, където имаше тънки розови свещички.
— Но аз исках само…
— Шшшт. Тези са безплатно. Миришат на рози и ще ти осигуряват спокойни сънища. На мен са ми любими и съм сигурна, че ти също ще ги харесаш. — Говореше с приятелски тон, но когато ги постави в кошницата ми, почувствах, че иска да си тръгна. Изпрати ме до вратата и я отвори внимателно, за да не събуди баща си.
— Довиждане, Новия — рече тя и ми се усмихна. — Чипоноска. Не знаех, че ме е наричала така. А и никой от съседите не ми е казвал. Може пък и да са забравили. Както и да е. Важното е, че вече го знам. Името, дадено ми от майка ми.
— Отива ти — казах аз във внезапен изблик на галантност и когато тя се загледа в изчервените ми бузи, побързах да си тръгна. Останах изненадан, че навън вече се стъмва. Имах да купя още няколко неща и за последното — кожа на катерица — се наложи да моля пред вратата на един вече затворен магазин. Накрая продавачът отключи с неохота, като не пропусна да ми натякне, че обичал вечерята си топла.
Подтичвах нагоре по една стръмна уличка към крепостта, когато неочаквано чух зад мен тропот на копита. Конете идваха откъм пристанището и ако се съдеше по звука, ездачите им ги пришпорваха здраво. Да се препуска из тесния пренаселен град бе наистина опасно занимание. Отдръпнах се встрани и зачаках, любопитен да узная кой е този смелчага, дето рискува да си навлече гнева на Бърич, ако някой от конете пострада. За моя изненада това бяха Славен и Искрен, яхнали два еднакви врани коня. Искрен носеше виолетов жезъл, каквито дават на вестоносци с особено важни новини. Когато ме зърнаха до стената, и двамата дръпнаха юздите толкова рязко, че конят на Славен се подхлъзна и едва не падна.
— Бърич ще припадне, ако разбере как се отнасяте с конете — извиках уплашено, забравил с кого говоря. Славен издаде нечленоразделен звук, а Искрен се засмя дрезгаво.
— Значи и ти като мен си помисли, че е призрак. Ей, момко, здравата ни изплаши, да знаеш. Ама прилича на него, нали, Славен?
— Искрен, ти си глупак. Дръж си езика зад зъбите. — Славен дръпна юздите, за да овладее коня си, после си оправи кафтана. — Какво правиш толкова късно на пътя, копелдако? Какво беше намислил, да не си тръгнал към града?
Бях свикнал с омразата в думите на Славен. Но този път долавях нещо повече. Обикновено той не си даваше труда да направи нещо друго, освен да ме заобиколи с някое презрително подмятане или да се дръпне настрани, сякаш мириша неприятно. Изненадата ме накара да отвърна припряно:
— Не, господине, връщам се от града. Федрен ме прати на покупки. — И вдигнах за доказателство кошницата.
— Пратил те значи. Добре го измисли, няма що. Ама че съвпадение, копеле. — Отново запрати тази дума в лицето ми.
Сигурно съм изглеждал обиден и смутен, защото Искрен изсумтя недоволно и се намеси:
— Не му обръщай внимание, момче. И двамата бяхме изненадани да те срещнем тук. Току-що пристигна един речен кораб, с вдигнат флаг, че носи важно съобщение. А когато двамата с принца слязохме долу да узнаем какво е то, се оказа, че е от лейди Търпение. Принц Рицарин е мъртъв. И изведнъж те виждаме като призрачно подобие на мъртвия и естествено…
— Ти си пълен идиот, Искрен — изсъска злобно Славен. — Защо не събереш целия град на площада и да съобщиш новината на всички още преди кралят да я е узнал? И не внушавай на това копеле разни идейки, че приличал на Рицарин. И без това, доколкото чух, е започнал да надига твърде много глава. Хайде, размърдай се. Трябва да отнесем съобщението.
Славен отново дръпна юздите на коня и заби шпори в хълбоците му. Изпроводих го с поглед и за един кратък миг си помислих, че би трябвало веднага щом се прибера да намина към конюшните и да прегледам дали устата на бедното животно не е разранена. Но по някаква неясна причина вдигнах глава към Искрен и казах:
— Значи баща ми е умрял.
Той стоеше неподвижно на коня. Макар и по-едър и набит от Славен, Искрен яздеше много по-добре от него. Вероятно защото беше роден войник. Той ме изгледа мълчаливо, след това каза:
— Да, момко. Брат ми е мъртъв. — С което призна, макар и между двама ни, че е мой чичо, и струва ми се, оттогава започнах да го гледам с други очи. — Скачай на седлото зад мен, момче. Ще те откарам в крепостта.
— Не, благодаря ви. Бърич ще смъкне две кожи от гърба ми, ако разбере, че съм позволил да натоварят с двойна тежест животно от неговата конюшня по този калдъръм.
— Прав си — съгласи се Искрен. А после добави: — Съжалявам, че трябваше да го узнаеш по такъв начин. Просто не помислих. А и видението беше толкова нереално… — За момент долових тъгата, която се опитваше да прикрие, после той се наведе към ухото на коня, прошепна му нещо и препусна нагоре. Останах сам на вече тъмната уличка.
Ръмеше ситен дъждец. Погледнах към крепостта, черен масив на фона на нощното небе, с единични светлинки по стената. Искаше ми се да захвърля кошницата и да побягна накъдето ми видят очите, и никога да не се връщам. Дали някой щеше да ме потърси? Съмнявах се. Но накрая преместих натежалия си товар в другата ръка и започнах бавно да се изкачвам по хълма.
7
Задачата
Когато кралица Желана умря, се разнесоха слухове, че била отровена. Реших да напиша истината, такава, каквато я знам. Кралица Желана наистина почина от отравяне, но вината бе само нейна и кралят нямаше нищо общо с това. Напротив, той често я предупреждаваше, че не бива да прекалява с употребата на опияняващи вещества. Дори викаше прочути лекари и знахари да я преглеждат и съветват, но тя ги прогонваше.
Към края на последното лято от своя живот тя стана още по-безразсъдна, използваше по няколко препарата едновременно и дори не правеше опити да крие навиците си. Поведението й беше истинско изпитание за Умен, защото в състояние на опиянение кралицата забравяше всякакви правила на благоприличие и езикът й ставаше груб и невъздържан. Човек би си помислил, че с подобно поведение кралицата би трябвало да отблъсне и най-близките си съмишленици, но противно на очакванията, след смъртта й мнозина от тях взеха да разправят, че тъкмо крал Умен бил виновен за кончината й.
Бърич ме подстрига за траура. Остави косата ми дълга не повече от един пръст. След това си обръсна брадата, косата, дори веждите. Бледите петна по лицето му контрастираха ярко с червендалестите му бузи и нос и сега той изглеждаше по-странно даже от горяните с техните начернени зъби, които понякога слизаха в града. Децата втренчваха ужасени очи в тези странни хора и си шепнеха уплашено зад гърбовете им, но при вида на Бърич направо онемяваха от ужас. Мисля, че имаше нещо в погледа му, нещо, което ги стряскаше. Виждал съм кухи отвори в череп с повече живот, отколкото през онези дни трепкаше в очите на Бърич.
Славен прати някой да се скара на Бърич, задето ме е подстригал и си е обръснал главата. Траурът бил подходящ за коронован крал, не за човек, който абдикира доброволно. Бърич само погледна човека и той побърза да си тръгне. Искрен също отряза косата си и се обръсна, за да покаже, че скърби за брат си, и някои от старите войници в крепостта последваха примера му, защото Рицарин бе техен боен другар. Но това, което направи Бърич, ми се струваше прекалено. Хората се спираха и го гледаха втрещени, а аз исках да го попитам защо трябва да скърбя по баща, когото никога не съм познавал и който не бе пожелал дори да ме види. Но и този път ме спираше изражението на очите му.
Понякога имах чувството, че умрелият е Бърич. Сякаш тялото му се задвижваше от някаква хладна, изкуствена сила, която го караше да изпълнява ежедневните задачи със студена и безчувствена прецизност. През тези дни Лиска се сближи още повече с господаря си и не изоставаше от него нито на крачка. На няколко пъти надниквах в ума й, но долавях само мъка заради страданията на нейния господар.
Зимната буря продължаваше да изпитва издръжливостта на скалите. Дните бяха студени, без никакъв намек за наближаване на пролетта. Погребаха Рицарин в имението Върбови гори. В крепостта имаше пости, но само за един ден. Изглеждаше по-скоро като дежурно спазване на ритуала. Да се скърби открито беше проява на лош вкус. Общественият живот на принца бе приключил с неговото абдикиране, толкова по-нетактично от негова страна бе да привлече вниманието към себе си със своята преждевременна смърт.
Близо седмица след като баща ми почина се събудих от вече добре познатото раздвижване на въздуха из стаята и жълтеникавата светлина ме подкани да ставам. Изправих се и изтичах нагоре по стълбите. Посрещнах с радост възможността да намеря утеха в една позната и уютна обстановка. Когато седнах до Сенч, той вдигна ръка и я положи на щръкналата ми коса. Известно време стоя така, загледан в огъня.
— Ето ни отново заедно, момче — промърмори накрая, сякаш нямаше какво повече да се каже. След това потърка косата ми.
— Бърич ме подстрига.
— Видях.
— Отвратително е. Боде ме и не мога да спя. Качулката ми пада. И изглеждам глупаво.
— Изглеждаш като момче, което скърби за баща си.
Замълчах. Досега смятах, че подстригването ми е само страничен акт от траура на Бърич. Но Сенч беше прав. Това беше знак, че синът скърби за баща си, и нямаше нищо общо с кралските традиции. Но мисълта само ме ядоса още повече.
— И защо трябва да скърбя за него? Та аз дори не го познавах.
— Той ти беше баща.
— Оставил е майка ми да ме гледа. Тръгнал си, като узнал за мен. Баща! Не го беше грижа за мен. — Никога не бях произнасял гласно тези думи. Това ме разгневи още повече — безсмисленият траур на Бърич и сега тихата печал на Сенч.
— Откъде си толкова сигурен? Слушаш каквото ти казват другите. Още си малък, за да разбираш всичко. Никога не си виждал как дива патица се преструва на ранена, за да отвлече хищниците от малките си.
— Не вярвам в това — заявих, но изведнъж почувствах, че съм изгубил доскорошната си увереност. — С нито една своя постъпка той не показа, че държи на мен.
Сенч ме загледа. Изглеждаше по-стар и уморен от друг път. Очите му бяха зачервени.
— Ако ти знаеше, че го е грижа, щяха да го узнаят и други. Когато порастеш и станеш мъж, ще разбереш какво му е струвало всичко това. Да се откаже от теб, само за да те запази. Да накара враговете си да те игнорират.
— И затова така и не го видях и няма да го видя, докато съм жив — отвърнах прегракнало.
Сенч въздъхна.
— Което ще е много по-далеч от този момент, отколкото ако те беше признал за свой наследник. — Той млъкна, после попита предпазливо: — Какво искаш да знаеш за него, момче?
— Всичко. Но ти откъде го познаваш?
— Познавал съм го през целия му живот. Аз… съм работил с него. Много пъти. Бяхме като ръка и ръкавица, както казват сред народа.
— Ти ръката ли беше, или ръкавицата?
Колкото и грубо да се държах, Сенч отказваше да ми се ядоса.
— Ръката — отвърна той след кратко замисляне. — Невидимата ръка, облечена в кадифената ръкавица на дипломацията.
— Какво искаш да кажеш?
— Че има дела, които могат да се извършат… — Той се покашля. — Има действия, които помагат за решаването на трудни дипломатически въпроси. Да накарат противници да седнат на масата за преговори. Уж случайни събития…
В този момент светът ми се преобърна. Реалността се стовари върху ми с внезапността на видение и аз за пръв път осъзнах какъв е Сенч и какъв ще стана аз.
— Като например, ако някой умре, а наследникът му е по-сговорчив в преговорите ли? По-склонен да приеме нашия възглед за нещата, или може би по-страхлив…
— Да. Сега си по-близо до истината.
Заля ме хладна вълна. Ето значи за какво са били всички уроци. Понечих да се надигна, но Сенч внезапно ме хвана за рамото.
— Човек може да преживее две години, или пет, или още повече, отколкото е смятал, че са му отредени, и да спомогне с мъдрост и толеранс за важни и продължителни преговори. Друг път малко детенце може да се излекува неочаквано от мъчителна кашлица и от благодарност майка му да открие положително зрънце в предложения, които доскоро е отхвърляла. Ръката не винаги носи смърт, момчето ми. Не винаги.
— Но достатъчно често.
— Никога не съм те лъгал за това. — Долових две неща в гласа на Сенч — оправдание и болка. — Но младостта е безжалостна.
— Не искам да уча повече при теб. Мисля да отида при Умен и да му кажа, че трябва да си намери някой друг, който да убива хора заради него.
— Това е решение, което можеш да вземеш само ти. Но аз те съветвам да не го правиш. Поне засега.
— Защо? — попитах, стреснат от спокойствието му.
— Защото ще обезсмисли всички усилия, които Рицарин положи за теб. И ще привлече към теб ненужно внимание. А точно в този момент това не е никак желателно. — Говореше бавно и аз знаех, че всяка дума е вярна.
— Защо? — повторих, този път шепнешком.
— Защото има такива, които жадуват да напишат „край“ на историята на твоя баща. Най-лесно това може да стане, като те премахнат. Точно тези хора ще следят внимателно как реагираш на вестта за смъртта му. Дали не си намислил нещо? Ще се превърнеш ли в проблем, който трябва да решават?
— Какво?!
— О, момчето ми — рече той и ме притегли към себе си. За пръв път долових в думите му състрадание. — Дошло е време да си по-нисък от тревата. Разбирам защо Бърич те подстрига, но съжалявам, че го е направил. Ще ми се никой да не си спомня кой е баща ти. Ти си толкова неопитен още… но послушай ме. Засега се постарай да не променяш нищо в поведението си. Изчакай поне няколко месеца, по-добре година. После ще решаваш. Не сега…
— Как е умрял баща ми?
— Не чу ли, че паднал от коня?
— Да. Чух и коментара на Бърич. Баща ми не е човек, който би паднал от коня, нито конете му биха го хвърлили.
— Бърич трябва да внимава с приказките.
— Тогава как е умрял?
— Не зная. Но също като Бърич, не вярвам да е паднал от коня. — Сенч замълча. Приклекнах в краката му, загледан в огъня.
— И мен ли ще убият като него?
— Не зная — отвърна той след малко. — Ще се постарая да им попреча. Мисля, че първо трябва да убедят краля в необходимостта да го сторят. А направят ли го, аз пръв ще науча.
— Значи смяташ, че убийците са в крепостта?
— Да, така смятам. Повярвай ми, не знаех какво се готви, докато не се случи. Нямам участие в тази работа. Дори не са ми искали съвета. Вероятно защото са знаели, че не само ще откажа, но и повече… Щях да се погрижа никога да не се случи.
— Ох. — Поотпуснах се малко. — Значи, решат ли да се справят с мен, пак няма да се обръщат към теб. Инак ще ме предупредиш за това.
Той ме хвана за брадичката и вдигна лицето ми към своето.
— Смъртта на баща ти е достатъчно предупреждение. Сега и занапред. Ти си копеле, момче. Ние винаги сме изложени на риск. Ние можем да бъдем прежалени. Освен когато това заплашва тяхната собствена сигурност. Повтарял съм ти го не веднъж и дваж през последните години. Запомни този урок завинаги. Позволиш ли да си помислят, че не си им нужен, веднага ще те убият.
— Но аз и сега не съм им нужен.
— Не си ли? Аз остарявам, момче. Ти си млад, способен, произходът ти е изсечен на лицето. Достатъчно е да не проявяваш погрешни амбиции и ще доживееш до моите години. — Той спря, погледна ме и продължи натъртено. — Ние сме служители на краля, момче. Принадлежим му изцяло и във всичко, ако досега не си го осъзнал. Никой не знае с какво се занимавам, повечето дори са забравили, че съществувам. Ако някой знае за нас, научил го е от краля.
— Но нали… ти каза, че убийците са в крепостта. Щом не са те използвали и кралят не знае, тогава… кралицата! — Чак подскочих, завладян от неочаквана увереност.
Очите на Сенч прикриваха мислите му.
— Това са опасни предположения. Още по-опасни, ако смяташ да предприемеш нещо по въпроса.
— Защо?
Сенч въздъхна.
— Когато стигнеш до някаква идея и сметнеш, че тя отговаря на истината, но нямаш доказателства, ти си затваряш очите към другите възможности. А трябва да преценяваш и тях, момче. Може да е било случайност. Или убиецът да е от имението и околностите. Да няма нищо общо с произхода на принца. Или пък кралят разполага с друг убиец, за когото дори аз не знам, и е разпоредил синът му да бъде убит.
— Не вярваш в това, което казваш — рекох уверено.
— Прав си. Не вярвам. Защото нямам доказателства. Също както не разполагаме с доказателства, че смъртната присъда е издала кралицата.
Това е всичко, което помня от онзи разговор. Сигурен съм обаче, че Сенч нарочно ме насочи към идеята, че от всички потенциални кандидатури най-вероятната е на кралицата и че трябва да се пазя от нея. Тази мисъл се загнезди в мен и не ме напускаше през следващите дни. Продължавах да си изпълнявам задълженията, косата ми постепенно израсна и към края на лятото животът сякаш се върна в нормалното си русло. Веднъж седмично ме пращаха в града с различни поръчки. Скоро след това забелязах, че независимо кой ме праща, една или две от покупките бяха от магазинчето на Моли. Започнах да се досещам кой стои зад моите скъпоценни часове на свобода. Не всеки път имах възможност да прекарвам времето си с Моли, но за мен беше достатъчно да спра пред прозореца на магазина, докато ме забележи, или дори само да си кимнем. Веднъж чух някой в магазина да хвали добрата й продукция и как никой друг не можел да прави такива ароматни свещички, откакто починала майка й. Усмихнах й се, радостен от успеха й. Лятото дойде и доведе със себе си топлото време и островитяните. Едни идваха като почтени търговци, със стоки от студените земи — кожи, кехлибар, резбовани фигури от кост и бурета с мас, както и истории за далечни страни, от които понякога настръхвах. Моряците от града се отнасяха подозрително към тях и ги наричаха шпиони и съгледвачи. Но стоките им намираха добър прием, а златото, което предлагаха за нашите вина и жито, беше чисто и търговците го прибираха охотно.
Но и други островитяни посещаваха бреговете ни, само че не толкова близо до Бъкипската крепост. Те идваха с мечове и факли, с лъкове и тарани, за да плячкосват селата и да насилват жените. На пръв поглед приличаше на надлъгване — те се опитваха да открият някое незащитено, но богато селце, а ние — да ги примамим там, където можем да ги ударим най-силно. Но и да е било надлъгване, през онова лято не беше в наша полза. При всяко посещение в града научавах за нови опожарени и разграбени селища.
Недоволството сред войниците в крепостта нарастваше. Островитяните се изплъзваха с лекота на нашите кораби и нито веднъж не попаднаха в предварително подготвената им клопка. Нападаха ни където сме слаби и не ги очакваме. Най-тежко го преживяваше принц Искрен, който след абдикирането на Рицарин бе поел делата по отбраната на кралството. Чух из кръчмите да се шепне, че откакто изгубил своя по-голям брат, нещата тръгнали към по-лошо. Никой не говореше открито срещу Искрен, но и никой не го защитаваше.
По онова време все още не се трогвах от разказите за нападенията. За мен те бяха нещо отвлечено, което не ме засягаше. Разбира се, това бяха неприятни инциденти и аз съжалявах за жертвите, чиито къщи са били разграбени и опожарени. Но настанен на сигурно зад дебелите стени на Бъкип, не можех да позная постоянния страх и тревожната бдителност, в които живееха обикновените хора, само за да видят как всичкият им труд отива на вятъра. Но не ми беше писано още дълго да живея в неведение.
Една сутрин слязох при Бърич за моя „урок“. Напоследък бях поел и част от задълженията на Коб в конюшнята, тъй като той бе произведен в личен коняр и кучкар на Славен. Ала за моя изненада този ден Бърич ме отведе в стаята си и ме настани на масата. Опасявах се, че ще прекарам цялата сутрин в досадна поправка на такъми.
— Днес ще те уча как да се държиш — заяви неочаквано Бърич. В гласа му обаче се долавяше съмнение, сякаш беше настроен скептично към моите възможности.
— С конете ли? — попитах недоумяващо.
— Не. Това вече го знаеш. С хората. На масата, а и след това, по време на разговори.
— Защо?
Бърич се намръщи.
— Защото по причини, които не разбирам, ти предстои да придружаваш Искрен, който скоро потегля за Нитбей, за да се срещне с херцог Келвар Рипонски. Напоследък лорд Келвар не се погажда добре с лорд Шемшай по въпроса за поддръжката на стражевите кули. Шемшай го обвинява, че оставял кулите без часовои, което позволявало на островитяните да ги подминават незабелязано и дори да пускат котва от външната страна на Стражевия остров, откъдето извършвали набези срещу селцата в Шоукското херцогство. Принц Искрен отива да обсъди тези твърдения с Келвар.
Веднага схванах ситуацията. Всъщност вече бях дочул някои неща в крепостта. Лорд Келвар от Рипонското херцогство трябваше да поддържа три стражеви кули. Две от тях, построени на двата носа край Нитбей, бяха в отлично състояние, тъй като охраняваха най-голямото пристанище на Рипон. Но кулата на Стражевия остров нямаше особена полза за отбраната на херцогството, а и самият остров бе добре защитен зад високите крайбрежни скали. Островитяните не проявяваха особен интерес и към южния бряг на острова, който бе обитаван главно от гларуси, кози и миди. От друга страна, кулата на острова имаше стратегическо значение за ранното предупреждаване на Сауткоув в Шоукското херцогство. От нея се наблюдаваха като на длан както външните, така и вътрешните канали и можеше да се пращат светлинни сигнали за опасност далеч навътре в материка. Шемшай разполагаше с кула на Яйчния остров, който обаче при прилив е само една ниска пясъчна дюна сред вълните. Тамошната кула нямаше добър обзор, а и постоянно трябваше да се укрепва, заради подвижните пясъци и пораженията при нередките морски бури. Все пак кулата можеше да приеме светлинни съобщения от тази на Стражевия остров и да ги предаде на сушата. Стига, разбира се, някой на острова да ги пратеше.
По традиция рибните пасажи и мидените плантации на Стражевия остров бяха в територията на Рипонското херцогство, поради което на него се падаше задължението по поддръжката на кулата там. Но да се държи гарнизон на острова би означавало постоянен превоз на хора и припаси, доставка на дърва и горивна мас за сигналните огньове, както и средства за поправки по кулата, която също бе изложена на произвола на силните морски ветрове и бури. Ето защо службата на острова беше една от най-непопулярните сред ратниците. Говореше се, че войниците, които обикновено пращат там, са се провинили в нещо или са немарливи в службата си. Неведнъж лорд Келвар бе заявявал, че щом кулата на острова е толкова важна за безопасността на Шоукското херцогство, нека с поддръжката й се заеме Шемшай. Но че Рипон никога няма да се раздели с богатите рибни пасажи край острова.
И когато в началото на пролетта няколко шоукски селца бяха нападнати и плячкосани, къщите изгорени, добитъкът — изклан, откраднат или прогонен, а нивите — подпалени, лишавайки оцелелите от каквато и да било надежда да си осигурят прехраната, лорд Шемшай подаде официално прошение до краля, че Келвар е проявил немарливост в поддръжката на кулата. Келвар на свой ред отхвърли обвиненията, като посочи, че на острова е разположен неголям, но напълно достатъчен да изпълнява задълженията си гарнизон.
— Наблюдатели, а не войници за охрана, от това се нуждае островът — заяви той, обяснявайки защо за кулата на Стражевия остров се грижат само старци. Някои от тях наистина имаха някакъв опит, но повечето бяха бегълци от Нитбей, подгонени от кредитори, а също джебчии и застаряващи курви — представени от Келвар като улегнали хора, които се нуждаят от сигурно препитание. Както вече споменах, всичко това ми беше известно от приказките в кръчмите и от политическите обзори, които ми правеше понякога Сенч. Но въпреки това запазих за себе си всички коментари и изслушах мълчаливо Бърич, докато описваше в подробности предстоящите ми задължения. Не за пръв път си давах сметка, че ме смята за малко изостанал. Изглежда, приемаше мълчанието ми за смущение или объркване.
И така, заехме се с маниерите, които според Бърич, другите деца възприемали дори само като се навъртали около възрастните: първи аз трябва да поздравявам, когато срещна някого, или ако вляза в стая, където има хора, а да си тръгвам, без да се сбогувам, не е възпитано. Трябва да наричам хората по име, а ако са по-възрастни и по-издигнати от мен, каквито ще бъдат повечето хора от свитата по време на пътуването, да добавям и титлата им. След това какво трябва да правя, преди да изляза от стаята. Накрая стигнахме до поведението на масата. Да внимавам къде ми е мястото, кой е настанен на челно място, да се храня със същата бързина като него, да следя тостовете и да не отпивам преди другите. Да поддържам разговор със съседите и да слушам внимателно, когато ме заговорят. И така нататък. И така нататък. Докато накрая не започнах да си мечтая за няколко часа работа с такъмите. Забелязал, че се разсейвам, Бърич ме сръга в ребрата.
— Гледай това също да не го правиш. Приличаш на идиот, като седиш и кимаш с празен поглед. Не си въобразявай, че никой няма да го забележи. И не се блещи така, когато те поправям. Седни изправено и си придай любезно изражение. Не тази глуповата усмивка. Ах, Фиц, какво ще правя с теб? Как да те пазя, като ти сам викаш „ела мечко, изяж ме“? И защо ли въобще си им притрябвал?
Последните два въпроса издадоха истинските му притеснения. Май наистина бях малко глупав, за да не ги забележа. Не той заминаваше, а аз. Без никаква уважителна причина изборът им да падне върху мен. За пръв път, откакто се познавахме, нямаше да може да ме наглежда и пази. А от смъртта на баща ми не беше минало чак толкова много време. Бърич сигурно се питаше дали някой не подготвя още един подобен фатален удар. Представих си какво щеше да е за него, ако се окаже, че съм „изчезнал“. Въздъхнах, сетне побързах да добавя с небрежен глас, че най-вероятно им трябва още някой, който да наглежда конете и да изпълнява прищевките на благородниците. Искрен не тръгваше без своя, верен вълкодав Леон. Само преди два дни ме бе похвалил колко добре се грижа за него. Разказах за това на Бърич и забелязах, че на лицето му се изписва облекчение. Темата неусетно се прехвърли от маниерите към правилните грижи за кучето на принца. И ако уроците по маниери бяха досадни, тези бяха просто непоносими. Когато той най-сетне ме освободи, си тръгнах с олекнали крака.
Останалата част от деня ми беше като в мъгла, което ми спечели няколко забележки и дори пошляпване от страна на Ход. Накрая тя поклати глава, въздъхна и ми каза да си вървя и да се върна, когато мислите ми отново са в учението. Изслушах я с нескрита радост. Мисълта, че ще напусна Бъкип и ще пътувам, ме изпълваше с трепетно очакване. Все още не знаех причината, поради която ме бяха избрали, но не се съмнявах, че Сенч ще разполага с нужния отговор. По суша ли ще пътуваме, или по море? Пътищата до Нитбей не бяха от най-добрите, както бях чувал, но това не ме безпокоеше. Двамата със Сажда все още не бяхме излизали на продължителен поход. Но пътуване по море, с истински кораб… Затичах към крепостта по една пътека, която минаваше през скалистия хълм. Единствената растителност бяха няколко прегърбени от постоянния вятър брези и нисък храсталак. Слънцето и лекият ветрец играеха с короните на храстите и мятаха стрелкащи се сенки по пътеката. Вдигнах очи, заслепен от светлината, и когато отново погледнах пред себе си, на пътеката пред мен стоеше кралският шут.
Заковах на място и го погледнах учудено. Дори се огледах машинално за краля, въпреки че беше абсурдно да го срещна тук. Не, шутът беше съвсем сам. При това навън! Само тази мисъл бе достатъчна, за да ме побият тръпки. Всички знаеха, че кралският шут не може да понася дневната светлина. Но ето го пред мен — с разноцветната риза и шарените панталони. Очите му не бяха така безцветни, както ги бях видял при първата ни среща. Докато ме оглеждаше, застанал на няколко крачки от мен, забелязах, че са сини, но съвсем избледнели, като капка синкав восък върху снежнобяла покривка. Белотата на кожата му също се оказа илюзорна, защото на ярка светлина се виждаха множество розови жилки, които я покриваха като оплетена мрежа. Ами това е кръв, осъзнах и потреперих. Кръвта прозираше през кожата.
Шутът не обърна внимание на втренчения ми поглед, а вдигна бавно пръст и го насочи към челото ми, сякаш заповядваше да спрат не само мислите ми, но и ходът на времето. Вече не можех да съсредоточа вниманието си върху нищо и това, изглежда, го задоволи, защото устните му бавно се разтеглиха в усмивка.
— Фиц! — напевно каза той: — Фиц, фис, финес, фиц. Фац, Сфиц. — Спря и пак ми се усмихна. Гледах го объркано, без да кажа нито дума.
Шутът отново вдигна пръст и го разклати пред лицето ми.
— Фиц! Фиц финс фице фиц. — Завъртя глава и дългата му коса се люшна.
Първоначалният ми страх започна да се разсейва.
— Фиц — казах бавно и се чукнах по гърдите. — Фиц, така се казвам. Името ми е Фиц. Изгубил ли си се? — Опитвах се да говоря с кротък и доброжелателен глас, за да не подплаша този нещастник. Сигурно се беше заблудил извън коридорите на крепостта и сега се радваше, че е зърнал позната физиономия.
Той въздъхна, после рязко тръсна глава и косата му се разпиля пред лицето като оранжеви огнени езици.
— Фиц! — повтори той натъртено, с малко по-дрезгав глас. — Фиц фрацес финес фиц.
— Няма нищо, успокой се — казах и се наведох, макар да не бях по-висок от него. — Ела с мен. Ще ти покажа как да се върнеш. Искаш ли? Не се плаши.
Изведнъж шутът отпусна ръце, повдигна глава и погледна към небето. После ме погледна и сви устни, сякаш се готвеше да ме заплюе.
— Хайде, тръгвай с мен — подканих го отново.
— Не — отвърна той. — Чуй ме, малко глупаче. Фиц фаворизира финеса. Това сигурно е послание, което подсказва начин на действие. И тъй като ти си единственият, когото наричат Фиц, вярвам, че е предназначено за теб. Що се отнася до значението му, кой би могъл да знае? Аз съм шут, не се занимавам с тълкуване на сънища. Довиждане. — Той се обърна, но вместо да тръгне по пътеката, потъна в близкия храсталак. Втурнах се след него, но той вече беше изчезнал. Спрях объркан и се огледах с надеждата да зърна шарените му дрехи сред дърветата, но от него нямаше и следа.
На всичко отгоре не виждах никакъв смисъл в това глупаво послание. Повтарях си го през целия обратен път, но накрая реших, че е само брътвеж на слабоумен. Сенч ме повика чак следващата нощ. Изгарян от любопитство, изтичах нагоре по стълбите. Но когато стигнах, спрях, защото разбрах, че въпросите ми трябва да почакат. Сенч седеше до ниската масичка, Слинк бе на рамото му, а пред него имаше разгънат свитък. Старецът бавно отпиваше вино и плъзгаше пръст по редовете на дълъг списък. Надникнах над рамото му. Списъкът беше на селища и дати. Под названието на всяко селище имаше равносметка — толкова войници, толкова търговци, толкова овце, толкова бъчонки ейл или крини жито и тъй нататък. Седнах срещу него и зачаках. Бях се научил, че не бива да го прекъсвам, когато работи.
— Момчето ми — тихо каза той, без да вдига глава от списъка. — Какво би направил, ако някой бандит те нападне изотзад и те удари по главата? И после пак, но всеки път само когато си с гръб към него. Как би се справил, а?
Замислих се над странния въпрос.
— Ще му обърна гръб и ще се престоря, че гледам нанякъде. Но преди това ще си намеря една дълга тояга. И когато отново понечи да ме удари, ще се извъртя и ще му строша главата.
— Хъм. Да. Е, и това опитахме. Но колкото и на безразлични да се преструвахме, островитяните винаги знаеха, когато ги примамвахме, и нито веднъж не скочиха в клопката. Вярно, че успяхме да спипаме няколко обикновени бандити, но никога пиратите с алените кораби. А тъкмо тях най-много държахме да подмамим.
— Защо?
— Защото техните удари са най-болезнени. Виждаш ли, момчето ми, ние сме свикнали да ни нападат. Можеш да кажеш дори, че сме се приспособили към това. Засявахме допълнителна реколта, развъждахме повече от необходимото домашни животни и така покривахме загубите. Нашите селяни винаги държаха по нещо скътано и когато подпалеха нечий хамбар или склад, съседите събираха каквото могат и помагаха да се възстановят щетите. Но пиратите с алените кораби не се занимават само с плячкосване и разрушаване. Те унищожават всичко, а това, което отнасят със себе си, е съвсем нищожно като количество. — Сенч млъкна и се загледа в стената, сякаш можеше да вижда през нея.
— Изглежда съвсем безсмислено — продължи той, сякаш разговаряше със себе си. — Или ако има някакъв смисъл, то аз не мога да го открия. Все едно да убиеш кравата, която всяка година ти ражда по едно здраво теле. Пиратите от алените кораби изгарят житото дори когато още не е прибрано от полето. Колят животните, които не могат да вземат със себе си. Преди три седмици, в Торнсби, подпалили мелницата заедно със складираното вътре брашно. Какво полза имат от това? Заслужава ли си да излагат живота си на риск само за да унищожават? Никога не са се опитвали да задържат някоя територия, нито сме им давали повод да ни мразят. От крадеца можеш да се опазиш, но тези хора са непредсказуеми убийци и разрушители. Торнсби не може да бъде възстановен, оцелелите нямат нито средства, нито запаси. Вече са се разбягали и сигурно се занимават с просия из градовете.
Той въздъхна, после разтърси глава, сякаш за да проясни мислите си. След това неочаквано смени темата — нещо типично за него.
— Ще придружаваш Искрен, който отива да вразумява лорд Келвар в Нитбей.
— Бърич вече ми каза. Но беше обезпокоен. Аз също. Защо?
— Я чакай малко — погледна ме намръщено Сенч. — Не се ли оплакваше само преди няколко месеца, че ти е омръзнало да стоиш в Бъкип и искаш да обиколиш Шестте херцогства?
— Така е. Но не разбирам защо точно принцът ме взема.
Сенч изсумтя.
— Ако мислиш, че го интересува кой е в свитата му, лъжеш се. Той не обича да се занимава с дреболии. Тъкмо затова му липсва умението на Рицарин да борави с хората. Но пък принц Искрен е добър войник, а в бъдеще може би ще ни е нужно точно това. Не се безпокой. Искрен няма никаква представа защо тръгваш със свитата. Кралят ще го уведоми, разбира се, че си обучен за шпионин. И това е всичко. Засега. Двамата с него обсъдихме този въпрос. Готов ли си да започнеш да се отплащаш за всичко, което той направи за теб? Готов ли си да се поставиш в служба на кралската фамилия?
Каза го толкова спокойно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем ежедневно.
— Ще трябва ли да убия някого? — попитах.
— Възможно е. — Той се намести в креслото. — Ти ще решиш това. Да решиш и да го направиш е съвсем различно, отколкото просто да ти кажат: „Това е човекът и от теб се иска да го направиш“. Много по-трудно е, а и не съм сигурен, че си готов.
— Ще бъда ли някога готов? — попитах и направих опит да се усмихна, но усмивката ми беше като гърч.
— Едва ли. — Сенч замълча, но изглежда, бе решил, че съм приел задачата. — Ще пътуваш като придружител на една възрастна дама, която също потегля сама, за да се срещне с роднини в Нитбей. Няма да ти тежи да й прислужваш. Тя е много стара и с крехко здраве. Казва се лейди Дайми и пътува в закрита носилка. Ти ще яздиш до нея, ще се грижиш да не й друса, ще й носиш вода, когато поиска, и ще изпълняваш всичките й прищевки.
— Не ми изглежда по-различно, отколкото да се грижа за вълкодава на Искрен.
Сенч се засмя.
— Чудесно! Защото това също те чака. Тъкмо ще получиш възможност да ходиш навсякъде и да подслушваш разговорите на другите. И никой няма да те пита какво правиш.
— А истинската ми задача?
— Да слушаш и да запомняш. Двамата с краля сме на мнение, че тези пирати познават добре нашата стратегия и силните ни места. Наскоро Келвар се е поскъпил да даде необходимите средства за поддръжката на кулата на Стражевия остров. На два пъти вече го прави и всеки път селца от Шоукското херцогство заплащат скъпо и прескъпо за небрежността му. Дали става дума за небрежност, или за предателство? Ами ако Келвар сътрудничи на врага срещу някаква изгода? Искаме да слухтиш и да се опиташ да узнаеш нещо повече. За да разберем, невинен ли е, или има за какво да го подозираме. Но ако се натъкнеш на неопровержими доказателства за предателство, трябва незабавно да го премахнеш.
— И по какъв начин? — попитах почти разтреперан.
— Приготвил съм един прах, безвкусен в храната и безцветен във виното. Оставяме на твоята изобретателност да откриеш най-подходящия момент, когато да го използваш. — Той повдигна похлупака на една пръстена паница на масата. В нея имаше пакетче от много фина хартия, по-тънка от всичко, което ми беше показвал Федрен. Странно, но първата ми мисъл бе колко ще е приятно да се пише върху нея. В пакетчето имаше бял прашец. Сенч запуши устата и носа си с ръка и едва тогава повдигна пакетчето и го уви в плътна хартия. След това ми го подаде и аз премерих на длан теглото на тази смърт. — Как действа?
— Не прекалено бързо. Няма да се строполи мъртъв на масата, ако за това питаш. Най-много да се почувства неразположен. Ще си легне и на сутринта няма да се събуди.
Пъхнах пакетчето в джоба си.
— Искрен знае ли за това?
Сенч се замисли, после каза:
— Искрен е верен на името си. Не би седял на една маса с човек, когото трябва да отрови. Не, поведението му ще ни послужи за добро прикритие. — Той ме погледна право в очите. — Този път ще работиш сам, няма кой да ти дава съвети.
— Разбирам… Сенч?
— Да?
— При теб така ли беше? Първия път?
Той погледна ръцете си, покрити с червеникави белези. Тишината ставаше все по-непоносима.
— Бях около година по-голям от теб — отвърна накрая. — И от мен се искаше просто да го направя, не да решавам защо и как. Това стига ли ти?
— Почти — отвърнах, кой знае защо засрамен.
— Хубаво. Момче, знам, че ме попита, защото си притеснен. Но кавалерите не говорят за часовете, прекарани в прегръдките на дамите. Убийците също не говорят за своята… работа.
— Дори учителят със своя ученик?
Сенч вдигна глава и заби в поглед в един от най-тъмните ъгли на стаята.
— Не — рече той и след малко добави: — Може би само след две седмици ще разбереш защо.
Повече не говорихме за това. Доколкото си спомням, тогава бях на тринадесет.
8
Лейди Дайми
Историята на Шестте херцогства е изучаване на тяхната география. Федрен, придворен писар на крал Умен, обичаше често да казва тези думи. Не мога да твърдя, че са погрешни. Може би всички истории са всъщност разкази за промени в границите. Морета и ледове се издигат между нас и островитяните, като ни превръщат в различни народи, а плодородните земи на херцогствата създават богатствата, които ни правят врагове — може би това ще е първата глава от историята на Херцогствата. Мечата река и Вин осигуряват така нужната влага за плодородните лозя и градините на Тилт, също както Планините с шарениите върхове, които се издигат над Сандседж, едновременно пазят и изолират тамошния народ.
Събудих се преди луната да предаде небесното си царство, учуден, че въобще съм спал. Предната вечер до късно с Бърич бяхме подреждали багажа ми и на сутринта бях готов да тръгна още несдъвкал последния залък от закуската.
Което е невъзможно, когато ще пътува голяма група. Слънцето беше високо над хоризонта, когато най-сетне всички се събрахме и бяхме готови.
— Кралската свита — предупреди ме Бърич — винаги пътува с много багаж. Пък и Искрен тръгва с тежестта на кралския меч зад гърба си. И това трябва да се вижда дори от зяпачите по друмищата. Вестта ще стигне до Келвар и Шемшай преди принцът да пристигне. Ръката на господаря е на път да уреди противоречията им. И то с такава строгост, че втори път да не посмеят да ни занимават с дребните си ежби. Това е хитростта на доброто управление. Да накараш народа да живее по такъв начин, че почти да не се налага да се намесваш.
И така Искрен потегли с помпозност, която със сигурност дразнеше войника в него. Ратниците носеха на гърдите си неговите цветове, както и Еленовите гербове на Пророците, а зад тях яздеше един отряд редовна армия. Гледката, поне в моите младежки очи, беше достатъчно впечатляваща. Но за да смекчи малко засиленото военно присъствие, Искрен бе поканил неколцина благородници, на които вероятно разчиташе, за да разсее скуката от дългия път. Имаше също ловни соколи и кучета и соколари и кучкари и музиканти и бардове, един кукловод, многобройна прислуга, носачи, готвачи, миячи, перачи и какви ли още не, които оформяха опашката на нашата колона.
Моето място бе някъде по средата на колоната. С моята вярна Сажда яздехме до една богато украсена носилка, поклащаща се между два кротки сиви коня. Хендс, едно доста интелигентно момче от конюшнята, отговаряше за тях, а аз трябваше да се грижа за старата лейди Дайми, която никога не бях виждал. Когато най-сетне благоволи да се покаже на площада, беше така омотана в шалове, че не можах да различа почти нищо от лицето й, а острият й парфюм накара Сажда да се отдръпне с недоволно пръхтене. Веднага щом се настани на меките възглавници и кожи в носилката, старата дама нареди перденцата да бъдат дръпнати, въпреки че утрото бе приятно и прохладно. Двете момичета, които я придружаваха, си тръгнаха с видимо облекчение и на нейно разположение останах аз. Сърцето ми се сви. Бях се надявал, че поне една от девойките ще пътува в носилката с Дайми и ще се грижи за нея. Кой ще го прави сега? Какво разбирах аз от нуждите на една възрастна жена? Реших да следвам съветите на Бърич относно това как трябва да се държи един млад човек с възрастна дама: да бъда внимателен и любезен, да се усмихвам и да се опитвам да я забавлявам. Старите жени нямат нищо против да прекарват времето си в компанията на млади мъже, бе повторил на няколко пъти Бърич. Приближих се към носилката и вежливо попитах:
— Лейди Дайми? Удобно ли сте настанена? — Измина една дълга минута без никакъв отговор. — Удобно ли ви е? — повторих малко по-високо.
— Млади човече, престанете да ми досаждате! — чух свадлив глас отвътре. — Ако има нещо, ще ви повикам.
— Моля за прошка — отвърнах тихо.
— Казах да ме оставите на мира! — продължи да мърмори жената. — Ама че глупак.
Реших, че ще е най-добре да послушам съвета й, въпреки че бях смутен и объркан. Малко след това чух да надуват рог и колоната потегли, за което можеше да се съди по вдигналите се далеч пред нас облаци прах. Измина още известно време преди конете пред нас да се размърдат. Хендс даде знак и ние също поехме по пътя. Свирнах тихичко на Сажда и тя наостри уши, готова да следва всяка моя команда.
Помня добре този ден. Помня прашната завеса, увиснала във въздуха, и как двамата с Хендс разговаряхме тихо, но когато за момент забравих къде съм и се изсмях, лейди Дайми ме сгълча гневно с думите „Я тихо там!“. Помня също синьото небе, прекрасната гледка към морето от върха на първия хълм и уханието на цветя, което се носеше откъм полето. Спомням си пастирчетата, които ни гледаха и се кискаха — бяха се покатерили на една висока каменна стена и полюшваха мургавите си крачета.
През деня спирахме на два пъти, за да се поразтъпчем и да напоим конете. Лейди Дайми нито веднъж не се показа от носилката, затова пък измърмори иззад завесите, че трябвало да се сетя да й донеса вода. Прехапах устни и побързах да изпълня заръката. Това беше единственият случай, в който завързахме разговор. Спряхме когато слънцето все още бе над хоризонта. Двамата с Хендс разпънахме павилиона на възрастната дама, докато тя вечеряше в носилката си от кошница с печено дивечово месо, сирене и вино, които предвидливо си беше осигурила. За нас с Хендс имаше войнишки порции — корав хляб, твърдо сирене и сушено месо. Още преди да се нахраня, лейди Дайми ме повика и настоя да я придружа до павилиона. Когато се показа от носилката, отново бе цялата усукана, сякаш навън бушуваше виелица. Докато се подпираше на ръката ми и креташе край мен, усетих неприятната миризма на прах, плесен и парфюм, подправена с едва доловим мирис на урина. Освободи ме пред вратата на павилиона, но ме предупреди, че имала нож и щяла да го използва, ако дръзна да вляза вътре и да я обезпокоя.
— Зная добре как да го използвам, младежо! — заплаши ме възрастната дама.
За двама ни с Хендс леглата и спалнята бяха същите, каквито и за останалите войници — меката трева и наметалата ни. Но нощта бе приятна, а и ние си запалихме огън. Хендс се посмя здравата, когато му разказах за заплахите на лейди Дайми, и известно време бях обект на закачките му относно предполагаемата ми страст към нея. Накрая дори се сборичкахме и тя ни сгълча, че сме й пречили да заспи. Когато се умирихме, Хендс шепнешком ми разказа, че никой не ми завиждал за задължението и че всички, които били пътували със старата дама, били подлагани на подобни изпитания. Предупреди ме също, че най-трудната част предстои, но категорично отказа — макар да се задъхваше от смях — да ми обясни в какво ще се състои тя.
Събудих се призори от цвърченето на птиците и нетърпимата воня от препълненото нощно гърне, оставено пред вратата на павилиона на лейди Дайми. Доста усилия ми струваше да задържа малкото останало в стомаха ми от късната вечеря, докато изсипвах съдържанието на гърнето и го почиствах. По това време тя вече крещеше иззад завесата, че все още не съм й донесъл вода — и студена, и топла — и че не съм й направил кашата, чиито съставки бе оставила отвън. Хендс изчезна към огъня на ратниците, като ме остави да се справям както мога с моята тиранка. Докато успея да й поднеса закуската и да изслушам безброй упреци, останалата част от процесията почти беше готова за път. Но възрастната дама не позволи да съберем павилиона й, докато не се премести на безопасно място в носилката. Успяхме да се справим с трескава бързина и когато накрая с облекчение яхнах Сажда, установих, че не съм имал време да сложа в устата си нито залък.
Червата ми къркореха от глад. Хендс изгледа мрачното ми лице с известна симпатия и ми даде знак да се приближа към него. След това се наведе и ми заговори шепнешком:
— Изглежда, всички освен нас двамата знаят каква е. — Той кимна към носилката на лейди Дайми. — Скандалите, които вдига всяка сутрин, са почти пословични. Уайтлок каза, че често пътувала със свитата на принц Рицарин… Имала роднини навсякъде из Шестте херцогства и никаква работа, освен да ги навестява. Войниците ми разказаха, че отдавна се били научили да не й се мяркат пред погледа, защото веднага им намирала работа. А, Уайтлок ти праща и това. Каза да не очакваш, че ще имаш време да се нахраниш нормално, докато й прислужваш. Но ще се опита да ти заделя по нещичко всяка сутрин.
И ми подаде изсъхнал комат хляб с три резена шунка, покрита със студена мазнина. Вкусът им ми се стори очарователен и преглътнах лакомо първите няколко хапки.
— Ей, момко! — разнесе се пискливият глас на лейди Дайми. — Какво се мотаеш? Хвалиш се колко си умен, сигурно. Я идвай тук!
Бързо дръпнах юздите на Сажда и я насочих към носилката. Отхапах още една парче хляб и шунка и след като го посдъвках, попитах:
— Желае ли нещо достопочтената госпожа?
— Не говори с пълна уста — изсъска злобно тя. — И престани да ми досаждаш. Глупак!
И така се продължи. Пътят следваше извивките на бреговата линия и с темпото, с което се движехме, ни бяха необходими цели пет дни, за да стигнем до Нитбей. Освен две малки селца, сцената около нас се състоеше предимно от обветрени скали, чайки, зелени ливади и от време на време по някое криво дръвче. Но за мен този пейзаж притежаваше неописуема красота, защото всеки завой на пътя ме отвеждаше в места, които не бях виждал.
Към края на пътуването лейди Дайми стана още по-нетърпима и на четвъртия ден се превърна в несекващ водопад от оплаквания, за повечето от които не можех да направя нищо. Носилката й се клатела твърде много и й ставало лошо. Водата, която съм й бил носел от потока, била прекалено студена, тази от моя мях — прекалено топла. Ездачите и конете пред нас вдигали прах и разбира се, го правели нарочно. Да съм им кажел да престанат с тези просташки песни. Докато се занимавах с нея, не ми оставаше време да мисля за лорд Келвар и за това дали наистина ще се наложи да го убия.
Рано на петия ден видяхме дима от огнищата на Нитбей. По обед вече можехме да различим по-големите сгради, както и стражевата кула. Пътят се спусна в широка долина, а отпред се ширнаха сините води на залива. Брегът тук бе покрит с пясък и рибарските ладии бяха плоскодънни, а платната им пърхаха на вятъра като чайки. Нитбей е плитък залив, в който не могат да навлизат тежки кораби, но затова пък гледката е направо чудесна.
Келвар изпрати почетната гвардия да ни посрещне, което ни забави допълнително, докато офицерите си разменяха любезности.
— Погледни ги само — сръга ме Хендс. — Като кучета, които се душат под опашките.
Кимнах на забележката му. След малко отново потеглихме и скоро се озовахме на улиците на Нитбей.
Всички останали се отправиха към двореца на лорд Келвар, само ние с Хендс трябваше да придружим лейди Дайми по няколко тесни странични улички до странноприемницата, в която тя настояваше да се настани. Ако се съдеше по унилата физиономия на съдържателя, тя бе идвала тук и преди. Хендс откара конете с носилката в конюшнята, а аз трябваше да хвана старата госпожа за ръката и да я подкрепям по пътя й към стаята. Чудех се какво ли толкова пикантно е яла — едвам понасях дъха й. Тя ме освободи на вратата и ме заплаши с най-ужасни наказания, ако посмея да не се върна точно след седем дни. Когато си тръгвах, почувствах симпатия и съжаление към съдържателя, защото гласът на лейди Дайми вече кънтеше из къщата и се виждаха забързани слуги.
С олекнало сърце яхнах Сажда и подканих Хендс да побързаме. Препуснахме по улиците на града и успяхме да се присъединим към опашката на процесията тъкмо когато тя влизаше в крепостта.
Бейгардската твърдина е издигната върху равно плато, което не предлага никакви стратегически предимства, но затова пък е укрепена със стени и ровове, които евентуалният противник трябва да преодолее преди да се изправи пред каменните стени на самата крепост. Хендс каза, че нито една атака не е достигала отвъд втория пръстен ровове и аз бях склонен да му вярвам. Докато минавахме по моста, работниците, които укрепваха различни участъци от стената и разширяваха рововете, спряха работата си и почтително склониха глави пред пристигащия в града престолонаследник.
Щом вратите на крепостта се затвориха зад нас, започна втора тържествена церемония. Наложи се да останем на конете, под палещите лъчи на следобедното слънце, докато Келвар и градската аристокрация приветстваха Искрен. Зазвучаха фанфари, имаше възторжени речи — и всичко това примесено с тропот на копита и конско пръхтене. Най-после се свърши. Изведнъж започна всеобщо движение на хора и животни, а стройните редици се разпаднаха.
Мъжете наскачаха от седлата и се смесиха с конярите на Келвар, които поеха юздите и почнаха да обясняват къде може да се намери вода и овес. И което бе най-важното за войниците — къде има храна и подслон за тях.
Тръгнах след Хендс, хванал юздите на Сажда — и неочаквано чух да споменават името ми. Обърнах се и видях, че Сиг от Бъкип ме сочи на един от хората на лорд Келвар.
— Ето го — това е Фиц. Ей, Фиц! Ситсуел казва, че те викали! Искрен наредил незабавно да се явиш при него. Леон не бил добре. Хендс, погрижи се за Сажда.
Почти усещах как лелеяната вечеря ми се изплъзва. Но вместо това въздъхнах и се усмихнах любезно на Ситсуел, както ме беше учил Бърич. Съмнявам се, че той въобще забеляза усмивката ми. За него аз бях само човек, когото да повика и да отведе на нужното място в този хаотичен ден. Той ме отведе до покоите на принца и си тръгна. Почуках на вратата и един от стражите ми отвори незабавно.
— Слава на Еда, че дойде. Влизай. Горкото животно не иска да хапне нищо и принцът е сигурен, че е нещо сериозно. Побързай, Фиц.
Мъжът носеше герба на принца, но не го познавах. Изненадващо бе колко много различни хора знаеха името ми, без никога да съм разговарял с тях. В съседната стая принц Искрен нареждаше на някого на висок глас какви дрехи да му приготвят за вечерта. Но не той ме интересуваше сега, а Леон.
Приближих се до него и без да губя време, надникнах в ума му — сега Бърич беше далеч и не можеше да ми попречи. Леон вдигна тежката си глава и ме изгледа. Беше му горещо, очевидно скучаеше и жадуваше за просторни поля и весел лов.
За всеки случай приклекнах до него, погледнах му зъбите и опипах корема му, но това бе по-скоро за пред другите. После се почесах зад ухото и казах на човека, който ме бе придружил:
— Нищо му няма. Просто не е гладен. Хайде да му дадем вода и да почакаме да огладнее. А тази храна я отнесете, че ще се развали от топлото и ако я изяде, наистина ще се разболее. — Посочих препълнената с месо купа, оставена до муцуната на кучето, при вида на която стомахът ми отново се обади. Не зная за Леон, но аз с радост бих се нахвърлил на тези остатъци от гощавката. — Как мислите, дали в кухнята ще намерят нещо прясно за него? Нещо, което по-скоро да посъбуди апетита му?…
— Фиц? Ти ли си — чу се гласът на принца. — Какво му е на Леон?
— Ще ида да проверя — увери ме мъжът, разбивайки надеждите ми сам да отскоча до кухнята и да намеря нещо вкусно за хапване. Приближих се до вратата за съседната стая.
Принцът тъкмо бе излязъл от ваната и един прислужник го загръщаше с кърпа.
— Как е Леон?
Типично за Искрен. От седмици не бяхме разговаряли, но той не си губеше времето в приветствия. Сенч твърдеше, че това била една от слабите му страни, защото пропускал възможността да внушава на хората колко са важни за него. Принцът вероятно мислеше, че ако с мен се е случило нещо важно, някой ще му го съобщи. В него имаше някаква грубовата чистосърдечност, която харесвах, и вкоренена вяра, че нещата от само себе си винаги вървят към по-добро.
— Нищо му няма, господарю. Мисля, че е прегрял от пътуването. Нека преспи на хладно, да пие вода и да хапва по малко и утре ще се оправи.
— Чудесно. — Искрен се наведе да си избърше краката. — Сигурно както винаги си прав, момче. Бърич каза, че страшно разбираш от кучета, а аз имам вяра на стария воин. Но се притесних, Леон е тъжен и унил, а пък винаги е имал страхотен апетит. — Наистина изглеждаше разтревожен, сякаш в стаята му имаше болно детенце. Не знаех какво да кажа.
— Ако това е всичко, господарю, мога ли да се връщам в конюшните?
Той ме погледна учудено.
— Изглежда ми чиста загуба на време. Хендс ще се погрижи за твоя кон. Ти трябва да се изкъпеш и да се преоблечеш за вечеря. Чарим? Имаш ли достатъчно вода за него?
Прислужникът, който подготвяше дрехите на леглото, се изправи.
— Разбира се, господарю. Ще подредя и неговите дрехи.
През следващия час светът, който познавах, се преобърна с главата надолу. Трябваше да се досетя, че ще се случи нещо подобно. Всъщност Бърич и Сенч ме готвеха тъкмо за това. Сякаш всички останали освен мен знаеха какво става.
Принцът се облече и излезе още преди да скоча във ваната. Чарим каза, че отишъл да разговаря с капитана на стражата. Зарадвах се, че прислужникът е от приказливите. Изглежда, в неговите очи аз бях само едно наивно момче и това развърза допълнително езика му.
— За тази нощ ще ти подготвя едно легло в предната стая. Принцът каза, че иска да си му подръка, за да се грижиш по-добре за кучето. А сигурно има и други задачи за теб.
Кимнах и потопих глава в пяната. Показах се едва когато трябваше да си поема въздух.
— Добре, отивам да ти приготвя дрехите — рече Чарим. — И ще се погрижа за мръсното бельо. Ще го изпера и ще го сгъна.
Беше ми странно, че някой се навърта край мен, носи ми това-онова и ми помага да се обличам. Чарим настоя да изпъне невидимите гънки на кафтана ми и се погрижи ръкавите на ризата ми да увиснат точно толкова, колкото го изискваше протоколът. Косата ми бе пораснала достатъчно, за да оформя къдрици, които се спускаха към раменете.
— Кръвта си е кръв — каза нечий пресипнал глас. Обърнах се и видях, че принц Искрен ме разглежда със смесица от болка и почуда.
— Той е живо копие на Рицарин на неговата възраст, господарю — потвърди Чарим, който изглеждаше необичайно доволен от себе си.
— Така е. — Искрен се покашля дрезгаво. — Никой не може да се усъмни кой е баща ти, Фиц. Питам се, какво ли е имал предвид баща ми, кралят, когато ми нареди да те покажа на всички? Не напразно го наричат крал Умен, но какво ли е намислил този път? Уф, както и да е. — Той въздъхна. — В края на краищата, това е неговото кралство, от мен се иска само да разбера от стария глупак защо не желае да поддържа онази проклета кула в ред. Време е да слизаме.
Той се обърна и излезе, без да ме чака. Когато тръгнах към вратата, Чарим ме хвана за ръката.
— На три стъпки зад него и вляво. Запомни.
Така и направих. Докато вървяхме по коридора, от вратите наизлизаха останалите членове на антуража и заеха местата си. Всички бяха издокарани в най-пищните си одежди, използвайки възможността да блеснат с дрехите и накитите си извън стените на Бъкип. С радост открих, че моите ръкави съвсем не са най-дългите. И във всеки случай от обувките ми не висяха разноцветни топчици, нито дрънкаха кехлибарени мъниста.
Принц Искрен спря на площадката на стълбата и присъстващите в залата утихнаха. Огледах извърнатите към него лица и имах възможност да прочета най-разнообразни чувства. Някои от жените се усмихваха превзето, други се кискаха надменно. Някои от младите мъже бяха заели пози, които да изтъкнат достойнствата на одеждите им, други стояха изпънати, сякаш са на пост. Видях завист, обич, пренебрежение, страх, а върху няколко лица и омраза. Но Искрен не ги дари с повече от мимолетен поглед, преди да започне да слиза. Тълпата пред него се разтвори, разкривайки лорд Келвар и свитата му, които ни очакваха, за да ни въведат в трапезарията.
Келвар не изглеждаше така, както си го бях представял. Искрен го бе нарекъл суетен, но всъщност видях един бързо остаряващ слаб мъж, който носеше екстравагантните си дрехи, сякаш бяха броня срещу времето. Побелялата му коса бе сплетена на плитка, както я носеха ратниците, а походката му беше гъвкава като на опитен фехтовач.
Наблюдавах го така, както ме бе учил Сенч, и мисля, че започнах да го разбирам, още преди да заеме мястото си (аз самият бях изненадан да установя, че съм настанен съвсем близо до най-знатната част от благородниците). Но едва след като седнахме успях да надникна право в душата му — не заради нещо друго, а защото се появи неговата съпруга.
Съмнявам се, че лейди Грация беше много по-възрастна от мен, но затова пък беше накичена като панаирджийска сергия. Никога не бях виждал подобна комбинация от безвкусни дрехи и скъпи накити. Младата дама зае мястото си след поредица от нескопосани ръкомахания, които ми напомниха на разтревожена птица. Миризмата й достигна до мен като упояваща вълна, в която си даваха неравностойна среща цената и качеството на парфюмите. В ръцете си държеше малко проскубано кученце с ококорени очи. Щом седна, лейди Грация го настани в скута си, а малкото същество подпря муцунка на ръба на масата. През цялото време тя не откъсваше поглед от принца, опитвайки се да установи какво впечатление му е направила. Аз пък гледах Келвар и изражението му, докато лейди Грация флиртуваше с Искрен, и си мислех, че поддръжката на кулите няма да е единственият ни проблем тук.
Вечерята бе истинско изпитание за мен. Бях прегладнял, но правилата на добрия тон ми забраняваха да го показвам. Хранех се, както ме бяха учили, вдигах вилица, когато Искрен вдигаше своята, и оставях блюдото, към което той не проявяваше интерес. Мечтаех за пълна чиния със сочни мръвки и топъл хляб, а вместо това ни поднасяха късчета подправено месо, екзотични плодове, миниатюрни питки и печени зеленчуци. Храната бе по-скоро добре подредена, отколкото сготвена, а и за присъстващите на масата не остана незабелязана очевидната липса на апетит у Искрен. Принцът, изглежда, не се впечатляваше лесно от подобни представления. Сенч ме беше подготвил по-добре, отколкото предполагах. Вече можех да кимам любезно на съседката до мен, млада жена с луничаво лице, и да следя разговора й за това колко било трудно напоследък да се намерят добри ленени платове в Рипон, докато същевременно наострил слух ловях откъслечни фрази от други разговори. Никой от тях не беше посветен на въпроса, заради който бяхме тук. Принц Искрен и лорд Келвар щяха да се усамотят на сутринта, за да решават проблема на четири очи. Но някои от нещата, които чух, имаха косвено отношение към поддържането на кулата на Стражевия остров и хвърляха нова светлина върху този проблем.
Дочух например оплаквания, че пътищата вече не били толкова добри, колкото преди. Някой спомена, че крепостните съоръжения също не били в най-доброто си състояние. Друг добави, че крадците по пътищата се увеличили и станали много по-нагли и че губел почти половината от продукцията си заради грабежите. Погледнах към лорд Келвар и забелязах, че той поглъща всяко движение на своята млада жена. Сякаш Сенч прошепна в ухото ми и аз чух преценката му: „Виж го, умът му въобще не е в управлението на херцогството“. Започнах да подозирам, че тъкмо лейди Грация се бе възпротивила на заделянето на средства за поправка на пътищата и за борба с крадците. Може би скъпоценните камъни, с които се бе накичила, бяха закупени с парите, които трябваше да отидат за поддръжка на злополучната кула на острова.
Вечерята най-сетне свърши. Стомахът ми беше пълен, но гладът ми — незадоволен, толкова префърцунено и нехранително бе яденето. Междувременно се появиха двама менестрели и един поет, за да ни забавляват, но аз отново наострих уши за разговорите на придворните и пропуснах изпълненията на артистите. Келвар седеше отдясно на принца, докато младата му съпруга бе настанена отляво и не изпускаше от прегръдките си любимото си кученце.
Близостта на принца внесе допълнителна трескавост в движенията на лейди Грация. Тя често нервно докосваше с пръсти обеците си, след това си наместваше гривните. Очевидно не беше привикнала да носи толкова много накити. Започнах да подозирам, че не произхожда от знатно семейство, ако въобще родителите й бяха благородници, и че просто не знае как да се държи в обществото. Един от менестрелите запя „Бледа роза сред детелини“, като гледаше към нея, и по бузите й изби руменина. Но към края на вечерта лейди Грация започна да показва видими белези на умора. Тя се прозя, като вдигна ръка твърде късно, за да прикрие устата си. Кученцето беше заспало в скута й и помръдваше и скимтеше в съня си. Като я гледах, уморена и готова всеки миг да задреме, младата господарка на крепостта ми заприлича на малко момиченце с любимата си кукла. На два пъти главата й клюмна и за да не заспи, тя се ощипа по бузата. Когато лорд Келвин най-сетне даде знак на менестрелите да си вървят, на лицето й се изписа облекчение, тя се надигна, хвана съпруга си под ръка, без да изпуска кученцето от прегръдката си, и двамата се оттеглиха.
Аз също с облекчение тръгнах към покоите на Искрен. Чарим ми бе намерил меко легло и вече го беше застлал с чаршафи и завивки. Жадувах за малко сън, но той ми даде знак да отида в стаята на принца. Като истински войник принцът не държеше около себе си многобройна прислуга. Двамата с Чарим трябваше да му свалим ботушите — прислужникът ги отнесе в другата стая и веднага се зае да ги почиства и лъска. Искрен смъкна дрехите, нахлузи нощницата и едва тогава се обърна към мен.
— Е? Какво ще ми кажеш?
Докладвах му така, както докладвах на Сенч, припомняйки си всичко, което съм чул на масата. Накрая добавих и собствените си наблюдения за причината, която според мен се криеше зад всичко това.
— Келвар си е избрал за съпруга млада жена, която лесно се впечатлява от богатство и подаръци. Тя няма никаква представа за отговорността на собственото си положение, още по-малка за тази на мъжа си. Келвар отклонява пари, време и мисли от своите задължения, за да й доставя удоволствие. Ако ми позволите да се изразя с малко по-голяма прямота, според мен напоследък мъжествеността му изневерява и той търси начин да я замести с подаръци.
Искрен уморено въздъхна. Беше се изтегнал на леглото и подпираше глава на меката възглавница.
— Проклетият Рицарин — произнесе унесено той. — Тази задача е в неговия стил, не в моя. Фиц, знаеш ли, говориш като баща си. Ако той беше тук, щеше да открие някакъв ловък и незабележим начин за измъкване от ситуацията. Досега Риц да се е оправил, при това без да спира да раздава усмивки и да целува елегантно женски ръчички. — Той се извърна на една страна и отново въздъхна. — Келвар е благородник и херцог. Той има свои задължения. Едно от тях е да се грижи за онази проклета кула. Това не е нищо особено и аз възнамерявам да му го кажа. Ще поискам да постави там свестни войници и да отдели необходимите средства, за да си гледат работата както трябва и да не мислят за прехраната си. Нямам никакво намерение да превръщам цялата работа в дипломатически танц.
Той се обърна с гръб към мен и подвикна:
— Чарим, изгаси светлината.
Чарим побърза да изпълни заръката, а аз се върнах в предната стая и седнах на леглото. Докато лягах, се замислих за това каква малка част от целия проблем вижда Искрен. Вярно, той можеше да накара лорд Келвар да задели средства за кулата. Но не можеше да го принуди да го върши по собствено желание и с добра воля, нито да се гордее от постъпката си. Това вече бе въпрос на дипломация. А и какво щеше да стане с пътищата и занемарената крепост? Все наболели за решаване въпроси. Всички те трябваше да намерят отговор незабавно, при това по такъв начин, че да не бъде накърнена гордостта на лорд Келвар. По възможност трябваше да се оправят и отношенията му с Шемшай. Някой трябваше да посочи на лейди Грация какви са задълженията й. Толкова много проблеми… Но още щом главата ми докосна възглавницата, потънах в сън.
9
Фиц фаворизира финеса
Шутът пристигнал в Бъкип на седемнадесетата година от управлението на крал Умен. Това е един от малкото известни факти за него. Казват, че бил подарък от Бинградските търговци, а за произхода му може само да се гадае. Съществуват различни предположения. Според едно от тях шутът бил пленник на един от пиратските кораби и при поредното нападения успял да избяга. Други твърдят, че бил намерен в младенческа възраст изоставен в лодка, под навес от козя кожа, но тази история вероятно е по-скоро рожба на нечие богато въображение. Не разполагаме с потвърдени факти за живота на шута преди да се появи в двора на крал Умен.
Няма съмнение, че по произход той принадлежеше към човешката раса, но дали в кръвта му е текла само човешка кръв остава неизвестно. Съществуващите предположения, че той произхожда от народа на другоземците, най-вероятно не отговарят на истината, защото пръстите на ръцете и краката му нямаха ципи и никога не е проявявал страх от котките. Необичайният му външен вид (невероятно бялата, лишена от пигментация кожа) може да бъде обяснен както с индивидуални отклонения, така и с принадлежността му към някакъв непознат подвид на човешкия род.
Това, което със сигурност не знаем за него, е с какво всъщност се е занимавал. Възрастта му в момента на пристигането му в Бъкип е била обект на различни предположения. Позовавайки се на личните си впечатления, мога да заявя със сигурност, че шутът изглеждаше много млад и жизнен. Дали обаче става въпрос за преминаване от едно продължително детство към зряла възраст, не мога да твърдя със сигурност.
Под въпрос остава също и полът на кралския шут. На въпросите по този повод той самият отговарял, че това е само негова работа.
Много се говори за неговата способност да предвижда събитията и тук отново това се отдава на принадлежността му към друга, непозната и доста надарена раса. Някои дори смятат, че шутът е можел да гледа в бъдещето и че винаги знаел когато някой някъде говори за него. Според други предсказанията му били мъгляви и двусмислени, подкрепяни след това от изявления като „казвах ли ви?“, и че в действителност той не притежавал пророчески талант. Възможно е и да са прави, но има многобройни случаи, на които не бях единственият свидетел, при които шутът предсказа съвсем точно развитието на събитията.
Гладът ме събуди малко след полунощ. Полежах известно време, заслушан в болезненото къркорене на червата си. Затварях очи, но гладът не ме оставяше на мира. Накрая станах и отидох до масата, където вечерта имаше чиния със сладкиши, ала прислугата я бе отнесла. Обсъдих проблема със себе си и накрая стомахът взе надмощие над главата.
Отворих лекичко вратата на външната стая и излязох в коридора. Двамата часовои отвън ме погледнаха въпросително.
— Умирам от глад — рекох им. — Знаете ли къде е кухнята?
Едва ли има войник, който да не знае отговора на този въпрос. Благодарих им и им обещах да им донеса нещичко, стига да намеря. Забързах по коридора и се спуснах по стълбите. Вървях безшумно, както ме бе учил Сенч, като се придържах към сенчестата страна на коридорите и избягвах дъсчените подове, които можеха да изскърцат.
Лесно намерих кухнята. Оказа се просторно приземно помещение с неизмазани стени. Имаше три големи огнища, но огньовете в тях горяха съвсем слабо. Въпреки късния, или по-скоро ранния час, тук бе светло и топло. Видях покрити с похлупаци тигани и ме посрещна миризмата на печен хляб. Едно голямо гърне с топло месо димеше близо до огъня. Когато надникнах в него, открих, че никой няма да забележи, ако си взема няколко по-едри късчета. Взех си купичка и вилица от близкия рафт, сипах си солидна порция и се настаних на една от пейките.
Тъкмо привършвах втората купа, когато дочух тихи забързани стъпки. Обърнах се с най-разоръжаващата усмивка, на която бях способен, надявайки се тукашният готвач да е точно толкова гостоприемен, колкото и бъкипският. Но влязлата беше млада прислужница, наметната небрежно с одеяло, под което притискаше повито бебе. Видях, че плаче, и извърнах смутено поглед.
Без да ми обръща внимание, жената остави бебето на масата и отиде да сипе в една купичка студена вода, като през цялото време шепнеше уплашено. След това се наведе над бебето и му заговори:
— Хайде, миличко, хайде, малкото ми агънце. Ето, пийни си водичка. Хайде, миличко, поне една глътчица. Моля те, отвори си устенцата.
Изглежда, срещаше съпротива, защото насила се опита да разтвори устата на бебето. Не можех да откъсна очи от тази мъчителна сцена. Освен това ми се струваше, че използва много повече сила, отколкото би употребила някоя майка спрямо детето си. Тя наклони купичката, чух гъргорещ звук и след това кашлица. Скочих изплашен и в този момент от вързопа се показа главата на малко кученце.
— О, то пак се задави! Нима ще умре? Моето малко кученце умира и никой не го е грижа. Непрестанно скимти, а аз дори не зная какво му е.
Тя притисна кучето към гърдите си, а то продължаваше да хърка, полузадушено. Ако не чувах мъчителното свистене, с което въздухът напускаше ноздрите му, щях да се закълна, че ще издъхне в прегръдките й. Черните му лъскави очички срещнаха моите и аз почувствах едновременно силната паника и уплаха, които го бяха завладели.
„Спокойно“ — опитах се да му внуша.
— Почакайте малко — чух собствения си глас. — С нищо не му помагате, като го стискате толкова силно. Та то едва диша. Поставете го тук. Развийте го. Нека само да реши как му е най-удобно. Ето, дайте на мен. Животинчето има нужда от свобода.
Беше с една глава по-висока от мен и за момент ми се стори, че ще се наложи да й го издърпам със сила. Но тя ми позволи да взема малкия вързоп от ръцете й и да освободя кученцето от няколкото ката плат. Поставих го на масата.
Малкото животно изглеждаше ужасно измъчено. То се изправи, но главата му веднага увисна. От муцунката му се стичаше гъста слюнка, а коремчето му беше твърдо и надуто. То разтвори уста и за миг мернах острите му зъбки. Езичето му беше зачервено от продължителното повръщане. Жената изпищя и понечи отново да го сграбчи, но аз я спрях решително и дори малко грубичко.
— Не го пипайте! — рекох й нетърпеливо. — Опитва се да повърне нещо, което не може да слезе надолу по червата.
— Да повърне ли? — попита тя.
— Ами да, така изглежда. Възможно ли е да е намерило отнякъде птича кост?
Тя ме погледна уплашено.
— Рибата… рибата беше със съвсем тънки кости.
— Риба ли? Кой идиот му е дал риба? Прясна ли беше, или развалена? — Бях виждал умиращи кучета на брега на морето, които се бяха задавили с рибена кост, и знаех, че шансовете му да оцелее са нищожни.
— Прясна и добре сварена. Същата пъстърва, каквато ядох вечеря и аз.
— Е, в такъв случай поне не е отровна. Но ако се спусне надолу, гибелта му е сигурна.
— Не — проплака отново тя. — Това е невъзможно! Сигурна съм, че ще му мине. Има болно стомахче — трябва да съм го прехранила. А и ти, прислужнико, какво разбираш от кучета?
Наблюдавах животинчето, което отново започна да се гърчи мъчително. От устата му не излизаше нищо освен жлъчка.
— Не съм прислужник. Аз съм кучкар. Аз гледам кучетата на принца. И ако не помогна на нещастното същество, то скоро ще умре. Много скоро.
Тя ме погледна втрещено, със замръзнало от ужас и страх лице. Протегнах ръце към кученцето. „Спокойно, опитвам се да ти помогна.“ То също като нея не ми повярва. Разтворих челюстите му и пъхнах пръст в гърлото му. Кученцето отново се задави и започна да се дърпа яростно. Ноктите му драскаха по ръката ми. Успях да напипам костта с върха на показалеца, опитах се да я избутам настрани, но тя не помръдваше — беше се забила напряко в гърлото му. Кучето изхърка и аз го пуснах.
— Така. Вече знаем какво му е и няма да се оправи, ако не му помогнем.
Оставих я да се вайка над него, прегледах рафтовете и сложих в купичката бучка масло. Сега ми трябваше нещо закривено, най-добре метална, но не твърде голяма кука. Разрових едно сандъче с принадлежности и почти най-отдолу се натъкнах на тънка метална кука с дървена дръжка. Вероятно я използваха, за да вадят горещите картофи от жарта.
— Сядайте — наредих.
Тя се облещи, но все пак седна на пейката, която й сочех.
— А сега го дръжте здраво. И не го пускайте, колкото да дращи, да се дърпа и да скимти. Ще държите предните му лапички, за да не ме издраска. Разбрахте ли?
Тя си пое дълбоко дъх и бавно кимна. По лицето й се стичаха сълзи. Сложих кученцето в скута й и я накарах да го стисне.
— Дръжте здраво — повторих и вдигнах една бучка масло. — Това ще улесни изваждането. Ще закача костта с куката и ще я издърпам. Готова ли сте?
Тя кимна. Сълзите й бяха секнали и устните й бяха стиснати решително. Добре поне че си беше възвърнала присъствието на духа.
Да се постави маслото бе най-лесната част. То обаче запуши гръкляна и кучето изпадна в паника. Нямах много време да внимавам с разтварянето на челюстите. Пъхнах куката, като се молех да не му пробия гърлото, но само след миг почувствах, че съм закачил костта. Извъртях я лекичко и я издърпах.
Заедно с костта от гърлото бликна кръв и жлъчка. Не беше рибена кост, а костица от гърдите на малка птичка. Хвърлих я на масата.
— Нали ви казах, че не бива да яде пилешко.
Не мисля, че ме чу. Кученцето стенеше облекчено в скута й. Вдигнах купичката с вода и му я подадох. То я подуши, пи няколко глътки, после се сви изтощено на кълбо. Тя го вдигна и го притисна до бузата си. — А сега искам нещо от вас — казах.
— Каквото и да е — отвърна тя, без да отлепя буза от кученцето. — Поискай и ще го получиш.
— Първо, престанете да му давате от вашата храна. Давайте му само месо и по малко варено жито. За кученце с такива размери количеството не бива да надхвърля една ваша шепа. И не го носете навсякъде. Оставете го да потича, за да си изтърка ноктите. Освен това трябва да го къпете. Ако не ме послушате, едва ли ще живее повече от година-две.
Тя ме погледна учудено. Ръката й се стрелна към устата и нещо в жеста й изведнъж ми напомни вечерята и ми подсказа с кого говоря. Та това беше самата лейди Грация. А аз бях оставил кученцето да повърне в скута й.
Изглежда, лицето ми ме издаде. Тя се усмихна доволно и отново притисна кученцето.
— Хубаво, кучкарю, ще послушам съветите ти. Но за себе си какво искаш? Не желаеш ли някаква награда?
Вероятно смяташе, че ще поискам пари, пръстен или нещо от този род. Но вместо това аз втренчих очи в нейните и произнесох бавно и спокойно:
— Ще ви помоля следното, лейди Грация. Направете така, че вашият съпруг да се погрижи за поддръжката на кулата на Стражевия остров и да сложи край на конфликта между Рипонското и Шоукското херцогство.
— Какво?!
Тази кратка дума ми разказа цели томове история за нея. Акцентът и позата не приличаха никак на една знатна дама.
— Моля ви, поискайте от мъжа си да се погрижи за островната кула. Наистина ви умолявам.
— Че какво ти влиза в работата на теб, момче?
Въпросът й бе прекалено груб. Където й да я бе намерил Келвар, едно бе сигурно — тя едва ли можеше да се гордее с произхода си, нито с богатство. Задоволството й, когато прочете по лицето ми, че съм я разпознал, начинът, по който бе донесла кученцето тук, в познатия уют на кухнята, това, че го бе направила сама, без да търси помощ, всичко говореше за бърз възход от едно доста ниско положение. В новата си позиция тя се чувстваше самотна, неуверена и недостатъчно подготвена за онова, което се изискваше от нея. И което бе още по-лошо, тя осъзнаваше невежеството си и това я измъчваше и плашеше. Ако не съумееше да се научи на аристократично поведение преди да повехне младостта й, я чакаха дълги години на самота и скрити подигравки. Имаше нужда от съветник, но потаен, като Сенч. Нуждаеше се от съвета, който можех да й дам още сега. Но трябваше да действам предпазливо, защото едва ли би приела съвета на един кучкар. Само момиче от простолюдието би го сторило, а тя отчаяно се надяваше, че вече е станала аристократка.
— Сънувах сън — заговорих аз, споходен от неочаквано вдъхновение. — Съвсем истински. Като видение. Или предупреждение. А когато се събудих, нещо ме накара да сляза в кухнята. — Погледнах я с размътен поглед. Очите й се разшириха. Бях приковал вниманието й. — Сънувах жена, която говореше като истински мъдрец и с думите си накара трима храбри мъже да се сплотят в стена, която дори алените кораби на пиратите не биха могли да пробият. Тя стоеше пред тях, протягаше им скъпоценните си камъни и им казваше: „Нека стражевите кули сияят по-ярко от диамантите в моите накити. Нека бдителните войници, които ги охраняват, да обикалят по бреговете ни тъй, както тази огърлица обикаля шията ми. Нека наново бъдат подсилени крепостите срещу онези, които заплашват народите ни. И знайте, че ще бъда щастлива да се явя без украшения пред моя крал и народа, стига кулите и крепостите, които ни пазят от зло, да се превърнат в моите най-ценни съкровища.“ След това кралят и неговите херцози се надигнаха, изумени от мъдростта на думите й и от благородната й осанка. А народът я обичаше, защото знаеше, че той й е по-скъп от златото и диамантите.
Речта ми бе малко нескопосана, защото нямах време да я подготвя. Ала, изглежда, й се понрави. Виждах я да си представя как се е изправила пред престолонаследника и свитата му, за да ги спечели със своята саможертва. Усещах в нея пламтящото желание да се изтъкне, да стане обект на всеобща почуда и възхищение. Може би някога е била прислужница в кухнята или доячка и все още тези които я познаваха, я възприемаха като такава. Ето една възможност да им докаже, че е замесена от финото тесто на истинска херцогиня. Лорд Шемшай и неговият антураж щяха да отнесат разказа за постъпката й в Шоукското херцогство. Менестрели щяха да я възпяват в песните си. И мъжът й отново щеше да бъде изненадан и впечатлен от нея. И да я види като жена, която се грижи за страната и народа си, а не като малко глуповато украшение. Ето какви мисли според мен преминаваха през главата й. Гледаше ме с унесен поглед и едва забележимо се усмихваше.
— Лека нощ, малки кучкарю — тихо каза тя и излезе от кухнята, прегърнала своя малък любимец. Носеше одеялото на раменете си, сякаш беше атлазена наметка. Не се съмнявах, че ще изиграе добре ролята си. Изведнъж се засмях и се запитах дали не съм осъществил мисията си, без да прибягвам до отровата. Всъщност дори не бях разследвал дали лорд Келвар е виновен в предателство, но имах чувството, че съм напипал корена на проблема. Готов бях да се обзаложа, че кулата скоро ще претърпи някои съществени подобрения.
Взех два резена хляб и малко сланина и ги занесох на часовоите пред вратата на Искрен. Пъхнах се в леглото с пълен корем и поуспокоен дух, заради представлението, което лейди Грация вероятно щеше да изиграе утре. Докато се унасях в сън, се зачудих, дали ще носи нещо простичко и семпло, но с намек за спотаен финес, и дали косата й ще е разпусната.
Така и не узнах отговора. Имах чувството, че са изминали само няколко секунди, когато някой ме разтърси. Отворих очи и видях, че над мен се е навел Чарим. Мъждивата светлина на свещите хвърляше издължени сенки по стените.
— Събуди се, Фиц — прошепна прегракнало той. — Дойде вестоносец от града. Лейди Дайми иска да се явиш при нея незабавно. Конят ти вече те чака.
— Аз ли? — попитах глупаво.
— Разбира се. Ей сегичка ще ти приготвя дрехите. Облечи се тихо. Принцът още спи.
— Че за какво съм й притрябвал?
— Знам ли? Може да се е разболяла. Вестоносецът каза само, че искала незабавно да идеш при нея. Там ще разбереш какво е станало.
Слабо успокоение. Но достатъчно, за да пробуди любопитството ми, а и без това нямах избор. Облякох се набързо и излязох от стаята, за втори път през тази нощ. Долу ме чакаше Хендс, който държеше оседланата Сажда за юздите. Часовоят при външната порта на крепостта беше предупреден, че ще излизам.
На два пъти свърнах в погрешна посока из града. Беше тъмно, а и не се бях постарал да запомня пътя. Най-накрая открих странноприемницата. Разтревоженият съдържател ме чакаше пред вратата със запален фенер.
— От близо час пъшка и настоява да ви повикаме, господарю — обясни ми той разтревожено. — Боя се, че е сериозно.
Забързах към стаята на госпожата. Почуках предпазливо на вратата, като очаквах познатия писклив глас да ми нареди да си вървя и да не я безпокоя. Но вместо това чух:
— Ти ли си, Фиц? Побързай, момче. Трябваш ми спешно.
Въздъхнах и влязох. Въздухът беше застоял, носеше се неприятна миризма. Кой знае защо, си помислих, че мирише като в гробница.
Леглото бе скрито от плътни завеси. Единствената светлина идваше от малко кандило на стената.
— Лейди Дайми? — попитах и доближих леглото. — Какво има?
— Момче. — Гласът дойде от най-тъмния ъгъл на стаята.
— Сенч — ахнах и се почувствах като кръгъл глупак.
— Няма време за обяснения. Не се самообвинявай, момче. Не си първият измамен от лейди Дайми, нито ще бъдеш последният. Поне така се надявам. Довери ми се и не задавай въпроси. Ще правиш само каквото ти кажа. Първо, иди при съдържателя и му кажи, че лейди Дайми е прекарала поредния си тежък пристъп и се нуждае от продължителна почивка. Поне няколко дни да не я закачат, ама по никакъв повод. Кажи им, че правнучка й идва да се грижи за нея…
— Кой?
— Това вече е уредено. Та значи правнучка й ще й носи храна и всичко, от което се нуждае. Наблегни на това, че лейди Дайми има нужда от пълен покой. Хайде, тръгвай.
Излязох и за своя изненада се държах доста убедително. Съдържателят ми обеща, че ще направи всичко, както е наредено, само и само щедрата лейди Дайми да се оправи.
Върнах се в стаята и затворих грижливо вратата зад себе си. Сенч пусна резето и постави нова свещ в свещника. След това разгъна на масата малка карта. Забелязах, че е облечен за езда — ботуши, тесен клин, кафтан и наметало. Изглеждаше ми променен, енергичен и решителен. Зачудих се дали старецът с халат не е само поза. Той ме погледна и за миг бях готов да се закълна, че срещу мен стои изправен войнът Искрен. Но той не ме остави да се чудя дълго.
— Ще трябва да оставим Келвар и Искрен сами да уреждат противоречията си. Двамата с теб имаме важна задача другаде. Тази нощ получих вест. Пиратите с алените кораби са ударили съвсем близо, ето тук, във Фордж. Никога досега не са нападали в такава близост до Бъкип. Това е не само оскърбление, но и истинска заплаха. При това в момент, когато Искрен е в Нитбей. Не ми казвай, че те не са го знаели. Но и това не е всичко. Взели са заложници и са ги отвели на корабите си. А след това пратили вест до Бъкип, до самия крал Умен. Искат злато, много злато, или заплашват да върнат заложниците в селото.
— Да не искаш да кажеш, че заплашват да ги убият, ако не получат златото?
— Не. — Сенч поклати ядосано глава. — Не, посланието е било съвсем ясно. Ако получат откупа, ще ги убият. В противен случай ще ги освободят. Вестоносецът от Фордж каза, че жена му и единственият му син са сред заложниците. Настояваше, че е предал заплахата дословно.
— Тогава къде е проблемът? Не разбирам.
— Аз също, но само на пръв поглед. Мъжът, който отнесъл вестта на Умен, треперел от ужас. Не могъл да обясни причината, нито да каже дали златото трябва да бъде платено, или не. Разказвал само, отново и отново, как се усмихвал капитанът, докато обявявал ултиматума си, и как останалите моряци се превивали от смях. — Тъй че, момчето ми, двамата с теб ще трябва да идем на място — въздъхна той. — Още сега. Преди кралят да вземе официално решение, преди Искрен да узнае. Погледни тук. Това е пътят, по който дойдохме. Виждаш ли как следва извивките на брега? А това тук е по-пряк път. Не става за каруци, но конници могат да минат, достатъчно широко е. Ето тук ще ни чака лодка — като пресечем залива с кораб, ще спестим много мили път. Ще слезем ето тук и право към Фордж.
Разглеждах картата. Фордж беше на север от Бъкип. Питах се колко време е било необходимо на вестоносеца да стигне дотук и дали пиратите вече не са изпълнили заканата си. Но нямаше време за двоумене.
— А твоят кон?
— Всичко е уредено — от човека, който донесе съобщението. Хайде, размърдай се.
— Момент — спрях го аз, въпреки че той се намръщи. — Трябва да те попитам нещо. Защо дойде тук? Защото не ми вярваше ли?
— Умен въпрос. Не. Дойдох да усетя настроението в града, както от теб се искаше да го направиш в двореца. Понякога от уличния търговец също става мъдър съветник на краля. Е, ще тръгваме ли вече?
И тръгнахме. Излязохме през задния вход и морето се ширна вдясно от нас. Долавях нетърпението на Сенч, но той поддържаше равномерно темпо, докато се намирахме в пределите на града. Щом и последната светлинка остана зад нас, пришпорихме конете. Сенч водеше и аз останах изненадан от това колко умело язди и как бързо се ориентира в тъмнината. Ако не беше пълната луна, едва ли щях да успея да го следвам.
Никога няма да забравя тази нощна езда. Само на най-опасните места забавяхме ход и дори слизахме от конете, за да ги поведем. На зазоряване спряхме да се подкрепим — моят учител предвидливо бе взел храна. Намирахме се на върха на обрасъл с гора хълм и виждахме съвсем малка част от небето. Чувах тътена на океана, дори усещах мириса му, но не го виждах. Пътеката, по която яздехме, почти се губеше сред ниските шубраци. Сега, когато не препускахме, можех да чуя звуците на гората около нас. Птичи песни, шумолене на животинчета в тревата. Сенч се беше облегнал на един дънер. Отпи от мяха с вода, след това и една малка глътка от манерката с бренди. Личеше, че е уморен, дневната светлина разкриваше с болезнена искреност истинската му възраст. Зачудих се дали ще издържи до края на това бясно препускане, или ще припадне.
— Не се безпокой за мен — каза той, сякаш прочел мислите ми. — И друг път ми се е налагало да се справям с подобни задачи, при това без да мигна дни наред. Освен това разполагаме поне с пет или шест часа почивка на кораба, стига морето да е спокойно. Тогава ще посъберем сили. Да тръгваме, момче.
След два часа пътеката се раздвои и отново избрахме по-обраслото отклонение. Съвсем скоро след това се наложи да лягам върху шията на Сажда, за да премина под ниските клони на дърветата. Пътеката се разкаля, на всичко отгоре се появиха досадни мухи, които не даваха покой на конете и се провираха в дрехите ни, жадни за запотената ни плът. Бяха толкова много, че когато реших да извикам на Сенч дали не сме сбъркали пътя, едва не се задавих с няколко от тях.
По обед излязохме на един обветрен хълм, който бе почти открит. Отново видях океана. Вятърът откъм морето охлади заморените коне и прогони насекомите. Истинско удоволствие бе отново да седя изправен в седлото. Пътеката беше достатъчно широка, за да мога да яздя до Сенч. На яркото слънце белезите по кожата му приличаха на едри синини от удари. Той забеляза, че го гледам, и се намръщи.
— Докладвай ми, вместо да ме зяпаш като някакъв селски идиот!
Не беше никак лесно да следя пътя и същевременно да се обръщам към него, но докато говорех и разделях вниманието си между двете, на няколко пъти чух развълнуваното му сумтене. Най-сетне приключих с доклада и той поклати глава.
— Късмет. И ти си късметлия като баща ти. Твоята кухненска дипломация може да се окаже достатъчна, за да промени положението, ако само това е била причината. Слуховете, които чух, го потвърждават. Келвар беше достоен човек преди да започнат тези дребни дрязги и може би отново ще възвърне предишното си положение. — Той неочаквано въздъхна. — Жалко само, че трябваше да се разкарва и принцът. Но сега не това е важното. Проклятие! Да знаех само как пиратите от алените кораби са се прокраднали покрай стражевите кули, без никой да ги забележи! И откъде са узнали, че Бъкип е в Нитбей? Дали въобще го знаят? Или и на тях им е проработил късметът? Какво означава този странен ултиматум? Заплаха ли е, или само подигравка?
Известно време той яздеше умислено, после продължи:
— Да знаех само какво смята да предприеме кралят! — Още не беше решил, когато ми изпрати вестоносеца. Току-виж, докато стигнем до Фордж, всичко да бъде уредено. Интересно какво послание е пратил чрез Умението на Искрен? Разправят, че в миналото, когато много повече хора владеели Умението, за всеки войник било достатъчно да напрегне сетива, за да узнае какво мисли неговият водач. Но нищо чудно това да е само легенда. В наше време много малко хора познават Умението. Крал Щедър пръв решил да ограничи разпространението му. Да го запази в тайна, като елитно средство, до което да се прибягва само когато е необходимо. Така са разсъждавали тогава. Никога не съм разбирал подобна логика. Какво ще стане, ако някога решат същото за добрите стрелци с лъкове или за морските навигатори? Е, съгласен съм, че ореолът на тайнственост може да издигне авторитета на водача сред хората му… чувал съм да говорят за крал Умен например, че можел да разчита мислите на подчинените си, стига да пожелае. Да, такива неща си разправят войниците.
Отначало помислих, че Сенч е разтревожен или дори ядосан. Не бях го чувал да мърмори толкова дълго. Едва не падна от седлото, когато през пътеката претича една катерица и конят се подплаши. Пресегнах се и хванах юздите.
— Добре ли си? Какво има?
Той поклати глава.
— Нищо. Ще се оправя, когато стигнем лодката. Не бива да спираме. Съвсем близо сме вече. — Бледата му кожа бе придобила сивкав оттенък и забелязах, че се полюшва в седлото.
— Да си починем малко — почти му се примолих.
— Ще изпуснем отлива. А и почивката няма да ми помогне. Трябва да продължаваме. Довери ми се, момчето ми — добави той задъхано. — Познавам си възможностите и не съм толкова глупав, че да ги надхвърлям.
Така че продължихме. Стараех се да яздя по-близо до него за да му се притека на помощ, ако се наложи. Шумът на прибоя се усилваше, а пътеката ставаше все по-стръмна. Скоро се озовах отпред и трябваше да водя.
Излязохме от шубрака и се озовахме на тесен пясъчен бряг.
— Слава на Еда, тук са — прошепна зад гърба ми Сенч. Видях малка лодка, полюшваща се до брега, недалеч от нас. Един от мъжете до нея ни забеляза и размаха шапката си.
Когато се приближихме, Сенч ме остави при конете и се качи на лодката. Не горях от желание да се кача и аз. Опитах се да се пресегна с вътрешните си сетива към конете, за да проверя дали имат нужда от нещо. За пръв път в живота си открих, че съм твърде изморен, за да се получи. Просто не можех да се съсредоточа. Чак сега забелязах, че юздите им са покрити с плътен слой от сол и ситен морски пясък. Какво щях да кажа на Бърич? Дали нямаше да ми се скара? Това беше последната ми мисъл преди да тръгна към лодката.
10
Разкрития
Времето и вълните не чакат никого. Това е една безкрайно стара поговорка. Моряците и рибарите я използват, когато искат да кажат, че пътят на кораба е предопределен от океана, а не от човешките желания. Но понякога, докато чакам да изстине чаят и съм обзет от философско настроение, се замислям над нея. Вълните не чакат никого и това е истина. Но времето? Дали времето, в което съм бил роден, не е чакало точно моята поява? Не се ли подреждат едно след друго събитията, както зъбчатките в голямото колело на Сейнтанския часовник, насочвайки живота ми в нужната посока? Не си въобразявам, че животът ми е изиграл историческа роля. Но въпреки това, ако не се бях родил, ако родителите ми не се бяха поддали на зова на плътта, толкова неща щяха да са съвсем различни. Толкова много. По-добри? Не мисля. Интересно, казвам си понякога, откъде се вземат тези мисли? Дали от лекарствата в кръвта ми? Щеше да е чудесно, ако можех да се посъветвам за това със Сенч — поне още веднъж.
В късния следобед някой ме сръга да се събуждам.
— Господарят те вика — чух и разтърках очи. Над главата ми прелитаха чайки, усещах мириса на свежия морски вятър, а полюшването на кораба веднага ми подсказа къде се намирам. Изправих се, позасрамен, че съм заспал, без да проверя дали Сенч е по-добре. Забързах към кърмата. Намерих го приведен над една съвсем миниатюрна маса. Разглеждаше разстланата пред него карта, но това, което привлече вниманието ми, бе чинията с пушена риба. Той ми махна да се възползвам от нея както намеря за добре, без да откъсва поглед от картата. Имаше и сухари и очукана манерка с кисело вино. Не си бях дал сметка колко съм гладен, докато не се нахвърлих лакомо на рибата. Докато остъргвах дъното на чинията с последния сухар, Сенч попита:
— Как си?
— Доста по-добре. А ти?
— Аз също — кимна той и ми метна познатия ми проницателен поглед. За мое облекчение изглеждаше съвсем наред. Избута чиниите встрани и разпъна картата върху цялата маса.
— Довечера — каза ми, — ще бъдем тук. Слизането ще е доста по-трудно от качването. Ако имаме късмет, може да излезе попътен вятър. В противен случай ще изпуснем най-подходящото време на прилива, течението ще се усили и може да се наложи да плуваме с конете до сушата. Надявам се да греша, но за всеки случай се приготви. А като слезем на брега…
— Миришеш на семена от карис — казах невярващо.
Бях доловил неповторимия сладникав мирис, примесен с дъха му. Бях ял сладкиши със семена от карис по време на Пролетното празненство и знаех, че придават допълнителна енергия на измореното тяло. Всички си хапваха от карисовия сладкиш на Пролетното празненство. Веднъж в годината какво може да ти стане, казват? Но аз помнех какво ме бе предупреждавал Бърич — никога да не купувам кон, който мирише на карисови семена. И че ако залови някой да натрива кожата на коня с масло от карис, ще го удуши със собствените си ръце.
— Така ли? Виж ти. Значи, ако се наложи да плуваме, по-добре да си прибереш ризата и наметалото във водонепроницаема торба, за да имаш сухи дрехи, когато слезем на брега. Оттам пътят води право…
— Бърич ми е казвал, че дадеш ли карис на някое животно, то вече не е същото. Особено конете. Казва също, че можеш да го използваш, за да спечелиш надбягване или да избягаш от преследвачи, но само веднъж. Недобросъвестните търговци на коне го използвали, за да накарат животните да се покажат в най-добрата си светлина, защото карисът кара очите им да блестят и ги прави скокливи и енергични, но това скоро преминава. Освен това животното губи разсъдък и може да продължи да се напряга до пълно изтощение. Понякога, когато действието преминава по-рано, то се строполява насред надбягването. — Думите се изтърколиха от устата ми като студени камъни.
Сенч вдигна поглед от картата.
— Не се учудвам, че Бърич знае толкова много неща за карисовите семена. Радвам се, че си го слушал внимателно и си запомнил всичко. А сега може би ще бъдеш така добър да изслушаш плана, който съм замислил.
— Но, Сенч…
Той ме прониза с поглед.
— Бърич е добър познавач на коне. Още като съвсем малък подаваше големи надежди. Истина е, че рядко греши… когато става въпрос за конете. А сега слушай какво ще ти кажа. Ще ни трябва фенер, за да стигнем от брега до скалите отгоре. Пътеката е тясна и много стръмна, може би ще се наложи да преведем конете един по един. Но местните хора твърдят, че може да стане. Оттам продължаваме по сушата чак до Фордж. Няма подходящ път, който да води в нашата посока. Ще препускаме през нощта и ще се ориентираме само по звездите. Надявам се да стигнем Фордж до пладне на идния ден. Ще влезем вътре като пътешественици. Там ще решим какво да правим, в зависимост от обстановката…
Половин час слушах грижливо обмисления му план, след това той ме прати на носа да си приготвя дрехите и да проверя как са конете. И ако ми остане време — да поспя.
Конете бяха на предната палуба, със спънати крака, завързани за борда и доста по-спокойни, отколкото очаквах. Поразходих се по палубата. Корабът имаше и платна, и гребла и плоското му дъно му позволяваше да навлиза нагоре по реките. Изглежда, ние бяхме единствените пътници. Един от моряците ми даде няколко спаружени ябълки, но не беше склонен да си побъбрим, тъй че след като изядох плодовете, се настаних на една купа слама и послушах съвета на Сенч да подремна.
Случихме на благоприятен вятър и капитанът успя да ни откара по-близо до надвесените над водата скали, отколкото лично аз смятах за благоразумно, но разтоварването на конете все пак се оказа неприятна работа. Всички предупреждения на Сенч не бяха в състояние да ме подготвят за непрогледния мрак и тъмните вълни. Запалените фенери на палубата ни оказаха малка услуга и по-скоро хвърляха объркващи сенки, отколкото да осветяват пътя ни. В края на краищата един от моряците откара Сенч до брега с малка лодка, а аз скочих през борда и поведох конете. Водата беше студена, нощта черна и ако имах капчица здрав разум, щях да си пожелая да съм някъде другаде, но вместо това с момчешки оптимизъм възприемах всичко това като приключение.
Излязох на брега мокър до кости, замръзнал и напълно изтощен. Сенч беше оставил фенера на пясъка и когато ме огледа, взе да се превива от смях. Веднага ми подаде сухи дрехи, но от тях нямаше особена полза, след като ги нахлузих върху мокрите.
— Къде е пътят? — попитах. Зъбите ми тракаха.
— Път ли? — изсумтя презрително Сенч. — Успях да се поогледам, докато те чаках. Това не е никакъв път, а корито на поток в скалите. Но все ще свърши работа.
Беше малко по-добре, отколкото го представяше, но не особено. Тясно и хлъзгаво сухо корито, покрито със ситни камъчета. Сенч вървеше напред с фенера, а аз го следвах и водех конете. Когато най-сетне се добрахме до върха на скалата, имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Изведнъж се показа луната и огря околността и духът на предизвикателството отново се пробуди в мен. Мисля, че Сенч също се почувства окрилен от гледката. Очите му все още лъщяха от кариса и се движеше енергично. Дори конете размърдаха глави и запръхтяха нетърпеливо. Сенч вдигна глава към звездите и хълма, който закриваше хоризонта, след това с небрежно презрение захвърли фенера.
— Напред! — викна той, метна се на коня и го пришпори. Сажда не се нуждаеше от втора подкана и скоро се носех в нощта с бързина, каквато не бих дръзнал да постигна при други условия. Цяло чудо е, че не си строших врата в онази нощ. Но изглежда, освен лудите и децата, други също могат да се надяват на късмета си. Тогава това важеше и за двама ни.
Сенч водеше, аз го следвах. В онази нощ разкрих още късче от загадката, която представляваше за мен Бърич. Защото усещането, когато предоставиш живота си в ръцете на някого и му кажеш: „Ти води, а аз ще те следвам и ти вярвам, че няма да ме отведеш при смъртта“, наистина е странно. В онази нощ, когато пришпорвахме здраво конете и Сенч се ориентираше само по звездите, не си помислих дори за миг какво може да ни сполети, ако се заблудим или ако някой от конете се подхлъзне и се нарани. Не изпитвах никакво чувство на отговорност за действията си. Изведнъж всичко взе да ми се струва ясно и лесно постижимо. Просто следвах напътствията на Сенч и му се доверявах за взетите решения. Духът ми яздеше върху крилете на тази безрезервна вяра и по някое време си дадох сметка: това е, което Бърич е получавал от Рицарин и заради което сега той му липсва.
Препускахме цяла нощ. От време на време Сенч спираше, за да даде възможност на конете да си поемат дъх, но не толкова често, колкото би го правил Бърич, и оглеждаше звездите и хоризонта, за да се увери, че следваме правилната посока.
— Виждаш ли оня хълм там? Очертава се добре на фона на звездното небе. Наричат го Кифашу. Трябва да го държим западно от нас.
Малко по-късно се изкатерихме на един нисък гол връх и Сенч спря, погледна долината пред нас и каза:
— Трябва да вземем малко надясно.
Не виждах нито един от ориентирите, които ползваше или се опитваше да ми посочи — за мен те бяха само тъмни масиви, петна, зле осветени от бледите звезди. След около половин час той посочи вляво от нас, където върху една могила се виждаше самотна светлинка, и каза:
— Тази нощ в Уолкот има някой. Може да е пекарят, ако е станал рано. — Обърна се към мен и видях, че на лицето му е грейнала усмивка. — Знаеш ли, родил съм се само на миля оттук. Хайде, момче, не задрямвай. Тези места не са чак толкова безопасни.
И продължихме, хълм след хълм и долина след долина. Зората превърна хоризонта в сивкава мараня и едва тогава долових мириса на океана. Призори изкачихме поредния хълм и долу пред нас се показа сгушено малкото селце Фордж. Бедно рибарско селище, чието единствено предимство бе удобното пристанище, но само при слабо вълнение. През останалото време корабите хвърляха котва навътре в морето и връзката с брега се осъществяваше с лодки. Единственото, което можеше да предложи селцето за търговия, беше желязна руда. Не очаквах да видя кипящ от живот град, но не бях подготвен за димящите развалини на разхвърляните покрай брега къщурки. Чуваше се самотно мучене на крава. Няколко изоставени рибарски ладии се полюшваха край брега, мачтите им стърчаха като мъртви дървета.
Утрото озари обезлюдените улици.
— Къде са хората? — попитах изплашено.
— Мъртви, взети за заложници или скрити в гората — отвърна Сенч. Оглеждаше селото напрегнато. Останах изненадан, когато видях на лицето му и зле спотаена болка. Той забеляза, че го гледам, и каза шепнешком:
— Не знаеш какво е когато хората са ти скъпи и започваш да си мислиш, че ти си виновен за сполетялото ги бедствие… ще го разбереш, когато пораснеш. Това е в кръвта… — Той отпусна юздите и конят му заслиза надолу. Спуснахме се по хълма и се озовахме в селцето.
Бавното и предпазливо напредване по улиците бе единствената предпазна мярка, взета от Сенч. Бяхме само двама, невъоръжени, на уморени коне, без да знаем какви опасности можеха да ни дебнат в селцето.
— Кораба го няма, момче. Напуснал е залива, а това е още една загадка. Тук има подводни скали и скрити течения. Откъде са узнали за тях, хайде кажи ми? И защо са нападнали точно това селце? За да отнесат рудата? Много по-лесно е да причакат някой търговски кораб. В това няма никаква логика, момче. Абсолютно никаква логика.
Земята беше покрита с роса. Из въздуха се носеше миризмата на изгоряло. Някои от къщите все още димяха. Тук-там се виждаха купчини изхвърлена покъщнина, но не знаех дали са я изхвърлили собствениците, за да спасят каквото могат, или безогледното плячкосващите пирати. Сандъче за сол без капака, топ окалян зелен плат, обувка, строшен стол: всичко това само засилваше усещането за разруха и отчаяние. Потръпнах от ужас.
— Закъснели сме — тихо каза Сенч, дръпна юздите и конят му закова на място. Сажда спря сама.
— Какво? — попитах глупаво.
— Заложниците. Върнали са ги.
— Къде?
Сенч ме погледна, сякаш бях глупак или безумец.
— Ето там. В руините на онази къща.
Трудно ми е да обясня какво се случи с мен през следващите няколко минути. Толкова много неща станаха едновременно. Погледнах и видях група хора на различна възраст и от различен пол зад обгорелите стени на някакъв срутен дюкян. Шепнеха си приглушено, докато ровичкаха из останките. Носеха ужасно парцаливи дрехи, но това, изглежда, не им правеше никакво впечатление. Изведнъж две жени едновременно откриха опушен очукан чайник, задърпаха го за дръжката и без да го изпускат, взеха да се налагат със свободните си ръце, като всяка се опитваше да причини колкото се може повече болка и вреда на другата. Приличаха ми на гарги, които се бият за парче сирене. Крещяха истерично, наричаха се с най-отвратителни имена и не спираха да дърпат чайника. Останалите дрипльовци не им обръщаха внимание, погълнати от разграбването.
Това беше странно поведение за хора, живели заедно в малко селце. Чувал бях, че след набези селяните се сплотявали още повече, помагали си при възстановяването на разрушените къщи и дори отделяли от залъка си, за да помогнат на изпадналите в беда. Ала тези тук не изглеждаха особено потресени от загубата на домовете и близките си. Вместо това бяха готови да се сбият за всяка, дори най-жалката вещ, изровена от руините. Изводът бе твърде страшен, за да го приема. Опитах да се пресегна към тях, но не долових нищо. Не ги бях видял, нито чул, докато Сенч не ми ги показа. Сигурно щях да ги подмина, но спрях и погледнах Сенч, който клатеше озадачено глава.
— Какво им е станало? — прошепна той. — Какво са направили с тях?
Помислих си, че знаех.
Всички нишки, които свързват хората: неразривната връв между майката и детето, между мъжа и жената, роднинските връзки и приятелството между съседите, симпатията към останалите, съчувствието към животните, дори към рибите в морето и птиците из небесата — всичко това беше изчезнало.
Всеки от нас през целия си живот разчита на тези нишки, без да го осъзнава. Имат ги помежду си дори животните — кучета, котки, коне. Усещах ги в тях всеки път, когато се пресягах, също както ги усещах в хората.
Но в тези нещастници не долавях и следа от чувства.
Представете си вода без тегло и мокрота. Така възприемах и тези хора. Лишени от всичко, което ги превръща в човешки същества, и същевременно живи. Все едно че виждах каменни статуи, които се движат и разговарят помежду си. Едно малко момиченце намери буркан със сладко и пъхна ръчичка вътре. Възрастен мъж захвърли ненужния парцал, който въртеше в ръцете си, и се доближи до него, сграбчи буркана и блъсна детето настрани, без да обръща внимание на гневните му писъци.
Никой не си направи труда да му попречи.
Наведох се и хванах юздите на коня на Сенч. След това извиках и Сажда, изглежда, долови страха в гласа ми, защото изпръхтя и вирна глава. Сенч успя да се удържи на седлото тъкмо когато зад нас отекнаха викове, които по-скоро наподобяваха зловещия вой на изгладнели вълци или писък на вятър в комина на угаснало огнище през зимата. Не смеех да пусна юздите на другия кон и само се молех Сажда да не се спъне. Стигнахме малка горичка и най-сетне спрях, за да си поемем дъх. През цялото време Сенч ядно бе настоявал да му обясня какво правя.
Всъщност нямах смислен отговор. Наведох се напред и опрях чело във врата на Сажда. Усещах умората и треперенето на тялото й. Долавях също, че споделя безпокойството ми. Достатъчно бе да си помисля за обездушените хора във Фордж и коленете ми неволно стиснаха хълбоците й. Сажда тръгна с бавна крачка и Сенч ме последва — не преставаше да пита какво ме е изплашило. Гърлото ми беше пресъхнало и не успявах да проговоря. Не смеех и да го погледна, докато не овладея паниката и страха си.
Накрая събрах кураж и се обърнах към него. Той ме гледаше скептично и това ме подразни. Ала същевременно в него се спотайваше новоизлюпено недоверие към човек, който е показал нова, непозната страна от себе си.
Ето от какво ме заболя най-много. Онези нещастници в селото му бяха хиляди пъти по-чужди от мен, а той не бе побягнал от тях.
— Те бяха като марионетки — казах прегракнало. — Като оживели дървени играчки, предназначени за някаква жестока игра. Ако ни бяха стигнали, сигурно щяха да ни убият за късче от наметалата ни или залък хляб. Те… — Спрях. Нямах думи. — Те дори не са животни. В тях няма нищо. Съвсем нищо. Те са като бездушни буболечки. Като скали, като… като…
— Момче — прекъсна ме Сенч, едновременно нежно и някак обидено — стегни се. Имахме тежка и изнурителна нощ и си изтощен. Умът често прави подобни номера, когато сънят е недостатъчен.
— Не — спрях го отчаян от това, че не мога да го убедя в правотата си. — Не е от умората.
— Да се върнем тогава — предложи спокойно той. Погледнах го стреснато — как можеше да запази присъствие на духа в такъв момент? — Това са само нещастни и уплашени хорица, преживели са ужасни неща и затова се държат малко странно. Помня едно момиче — глиган уби баща му пред очите му. Държеше се точно така повече от месец. Когато се оправят, ще бъдат като всички останали.
— Има някой пред нас! — предупредих го. Нито бях чул, нито бях видял нещо, но бях доловил нечие невидимо присъствие. Втренчихме се в здрача и скоро видяхме някаква странна група хора — едни водеха окуцели животни, други тикаха колички с нахвърляни вещи. Те спряха и ни загледаха.
— Ей, това е Пъпчивия! — извика един мъж и посочи Сенч. Лицето му бе разкривено от ужас и набръчкано от изтощение. — Също като в преданието — добави той. После продължи високо, сякаш цитираше: — „Бездушни призраци в зловещи тела ще ровят руините на домовете ни, а Пъпчивия с черно наметало ще ни донесе незнайни болести. Защото живяхме в грях и охолност и боговете го пращат да ни накаже. Нека смъртта бъде заслужената ни награда.“
— О, проклятие! — въздъхна Сенч. — Не биваше да ме виждат.
Той сграбчи юздите и ми викна през рамо:
— След мен, момче!
И пришпори коня по склона на близкия хълм. Държеше се също като Бърич, когато се изправеше срещу ядосано куче или инатлив кон.
— Бързо! Да не искаш да те пребият с камъни?
Смуших Сажда и го последвах. Хората на пътя продължаваха да крещят нещо неразбрано, на границата между уплахата и гнева. Видях една жена да се навежда за камък, някакъв брадат мъж размахваше коса.
— Побързай! Идват! — подкани ме Сенч и в същия миг няколко камъка прелетяха край мен. Чак сега си дадох сметка, че това всъщност са оцелелите от селото, тези, които пиратите не бяха взели за заложници. Конете ни бяха уморени и тези хора биха могли да ни настигнат. Струва ми се обаче, че ни спаси страхът. Бяха по-скоро облекчени, като ни видяха да бягаме. Мислите им бяха фиксирани върху онова, което се скиташе сега из улиците на селцето им, а не върху двамина непознати, макар и сякаш излезли от старата легенда.
Сенч отново водеше. Скоро забавихме темпо и преминахме в тръс. Извърнах се и огледах облекчено хълмовете, които ни скриваха от опустошеното село. Стигнахме едно поточе и Сенч спря, за да се освежим и да оставим конете да си починат. Свалих им юздите, а сетне откъснах трева и изтрих потта им. Сенч изглеждаше потънал в мисли и аз не посмях да го заговоря. Едва по-късно, когато взе да се озърта, дръзнах да го попитам:
— Наистина ли си Пъпчивия?
Той ме погледна стреснато, но след това се засмя.
— Пъпчивия ли? Легендарният предвестник на злощастия и болести? О, стига, момче, не бъди глупак. Та тази легенда е на стотици години. Наистина ли смяташ, че съм толкова стар?
Свих рамене. Исках да кажа: „Лицето ти е сипаничаво и носиш смърт“, но се сдържах. Понякога наистина ми изглеждаше ужасно стар, но друг път тялото му кипеше от жизненост.
— Не, не съм Пъпчивия — отвърна той на въпроса ми. — Макар че след одевешната среща из Шестте херцогства сигурно отново ще плъзнат слухове. Ще заговорят за страшни болести, за чумни епидемии и за божествено наказани заради някакви неведоми грехове. Ще ми се да не пробуждах подобни слухове. И без това хората са достатъчно наплашени. Но има по-важни неща от суеверията. Мисля си например за онова, което видях във Фордж. И за онези нещастни селяни, които искаха да ни пребият с камъни. Познавам тамошните жители от доста години. Кротки, хрисими хорица, които и на мравката сторваха път. Не като тези, които застигнахме на пътя. Представяш ли си — да напуснат селото си с по шепа багаж! Да изоставят домовете си. Да зарежат близките си сред онези руини, където се ровеха сякаш са лешояди… Мда, не е била напразна заплахата на пиратите от алените кораби. Сетя ли се за тези хора и се разтрепервам. Нещо тук не е наред, момче, и сега се боя от това, което ще последва. Защото ако пиратите от алените кораби могат да отвличат наши сънародници, а после да искат откуп срещу заплахата да ни ги върнат в подобно състояние — тогава кой ще се нагърби с един толкова горчив избор! За сетен път ни удариха там, където сме най-малко подготвени. — Той внезапно се олюля и тежко седна на земята. Лицето му беше посивяло.
— Сенч! — извиках уплашено и скочих към него, но той махна с ръка да го оставя на мира и каза приглушено:
— Семената от карис. Най-лошото е, когато действието им премине. Бърич те е предупреждавал за това, момче. В живота нерядко се случва да избираш само между неприятни решения. Още повече в лоши времена като сега. — Погледът му беше помътен. — Май наистина трябва да си отдъхна малко.
Подложих под главата му моето седло и го завих с наметалото. Тази нощ спах опрял гръб в него, а когато се будех, чувах равномерното му дишане. На следващия ден изядохме последните запаси храна.
Но до вечерта Сенч се възстанови достатъчно, за да може да поемем отново. Този път не бързахме за никъде, а и мракът бе още по гъст. Сенч избираше пътя, но аз водех и понякога ми се струваше, че е само като товар на коня си. Два дни ни бяха необходими, за да изминем разстоянието, което бяхме преодолели през онази безумна нощ. Нямахме храна, нито охота за разговори.
Той ми показа къде да запаля сигналния огън и скоро моряците пратиха лодката. Той се качи мълчаливо на борда й. Дори не ми даде съвет как да постъпя с конете — това вече показваше колко е изтощен. Пришпорван от гордостта си, направих всичко възможно да се справя с тази задача, а когато се качих на кораба, легнах и заспах така, както не бях спал от много време. Стигнахме в Нитбей в предутринните часове и лейди Дайми отново се настани в странноприемницата.
Следобеда на следващия ден съобщих на съдържателя, че възрастната дама се е почувствала по-добре и иска да й поднесат солидна вечеря, тъй като е изгладняла от болестта. Сенч наистина изглеждаше по-добре и за щастие улавях по-рядко миризмата на карис. Той се нахвърли лакомо на храната и изпи гигантски количества вода. След още два дни ме прати да съобщя на съдържателя, че лейди Дайми ще си тръгне на идната сутрин.
Аз се възстанових много по-бързо и успях да посветя два следобеда, за да се разходя из Нитбей, да порадвам очите си с шарените витрини на магазинчетата и да се вслушвам в клюките на местните жители. Именно по този начин узнах всичко, което вече предполагах, че се е случило. Дипломатическите усилия на Искрен се увенчали с успех, а лейди Грация изведнъж се превърнала в любимка на всички. Броят на работниците край крепостните стени и по пътищата извън града се беше увеличил и работата кипеше с пълна сила. Кулата на Стражевия остров сега се охраняваше от най-добрите войници на Келвар и хората я наричаха Кулата на лейди Грация. Но същевременно чух да си говорят за това как алените кораби се прокраднали незабелязано покрай патрулите на самия принц и за някои странни събития във Фордж. Говореше се също, че из областта се появил страховитият Пъпчив човек, предвестник на нови злини. Сърцето ми се свиваше, като си спомнях за онова, което бях видял в селцето.
Бегълците от Фордж разказваха смразяващи кръвта истории за това как собствените им роднини се превърнали в безжалостни и безчувствени люде. Все още обитавали руините и отдалеч приличали на хора, но само отдалеч. Това, което правели, не подлежало на никакво разумно обяснение. Сякаш всички били обладани от зли духове. Дори корабите заобикаляли отдалеч залива на селцето. Никой не искал да приеме в къщата си и бегълците, хората се бояли, че те са прокълнати и ще ги сполети същото — та нали тъкмо те първи съгледали Пъпчивия. Що се отнася до обладаните от злите духове в селцето, всеобщото мнение било да ги оставят там, докато не се изтрепят взаимно или не умрат от глад. Никой не смеел да вдигне ръка срещу тях, най-вече заради някогашната им слава на хрисими и мирни хорица. Сякаш с това решение им отдавали последна почит. И може би така беше по-добре.
Нощта преди двамата с лейди Дайми да се присъединим към свитата на Искрен, за да се завърнем в Бъкип, се събудих от светлината на запалена свещ. Сенч бе станал и гледаше трепкащите й отблясъци по стената. Без да кажа дума, той ми заговори:
— Трябва да започнеш да изучаваш Умението, момче. Идват лоши времена и имам усещането, че ще са задълго. Ударил е часът добрите хора да постегнат всичките оръжия, които имат. Този път ще ида право при краля и ще поискам от него да го разреши. Не, ще настоявам за това. Тежки времена се задават, момчето ми. Питам се, дали някога ще отминат.
Неведнъж през следващите години аз си задавах същия въпрос.
11
„Претопени“
Пъпчивия е добре познат персонаж от фолклора и драмите на Шестте херцогства. Малко са онези куклени театри, които не разполагат с подобна марионетка, и те вероятно ще да са сред най-бедните — не само заради традиционната му роля, но и заради поличбата за нещастия, която той неизменно олицетворява. Достатъчно е куклата да бъде подпряна в дъното на сцената, за да предизвика нужното мрачно и безизходно настроение. В Шестте херцогства Пъпчивия е универсален символ.
Говори се, че корените на тази легенда се простират далеч назад в миналото, до онези първи заселници на Херцогствата, които дошли тук още преди да се появят Пророците от Външните острови. Защото дори островитяните имат своя версия на тази зловеща фигура. В тяхната легенда това е Ел, разгневеният морски, бог, който излязъл да накаже неверниците, задето бил пренебрегнат. Когато морето било още младо, Ел, първият Праотец, се доверил на обитателите на островите, отстъпил им морските богатства и всички земи, които вълните докосвали, станали техни. Години наред островитяните били благодарни на своето божество. Те ловели риба, заселвали се по бреговете, строели селища по крайбрежието и нападали само онези, които дръзвали да навлизат в царството на Ел без разрешение. Корабите, които кръстосвали техните води, се смятали за законна плячка. Тъй островитяните живеели охолно и щастливо, а силите и уменията им нараствали. Вярно, животът им бил суров и опасен, но момчетата им бързо се превръщали в мъже, а девиците им били работни край огнището и безстрашни на палубата. Народът почитал Ел, поднасял му дарове и проклинал с името му враговете. И Ел се гордеел със своя народ.
Но изглежда, божеството отишло твърде далеч в своето великодушие. Защото недостатъчно островитяни взели да измират през суровата зима, а бурите, които пращал, били прекалено слаби, за да надвиват корабите им. И тъй народът от островите се множал, децата престанали да гладуват, а растели, захващали се със земеделие и скотовъдство и обръщали гръб на морето. А селяните, в които се превърнали, не почитали Ел, защото ветровете и бурите унищожавали тяхната реколта. Вместо него избрали за свое божество Еда, покровителката на орачите и пастирите. На свой ред Еда ги дарила с плодородие за земите и животните им. Макар това да не се поправило на Ел, той не им обърнал внимание, защото все още си имал моряците и рибарите, с които да се забавлява.
Но с течение на времето почитателите му намалявали. Лесният живот на брега привличал моряците и рибарите и децата им вече не поглеждали с интерес към морето. На всичко отгоре все повече островитяни изоставяли студените крайбрежия и се премествали навътре, където времето било меко, а земята — плодородна. Все по-рядко излизали кораби, за да се борят с вълните, които вдигал разгневеният Ел. Все по-рядко чувал той името си — било за благословия, или за проклятие. Докато не настъпил денят, когато само един островитянин помнел и почитал това име. Той бил мършав старец, твърде слаб, за да изпитва силите си в морето, с подути от възрастта стави и редки изгнили зъби. Благословиите и проклятията му по-скоро ядосвали, отколкото да радват Ел, който не намирал утеха в своя последен почитател.
И ето че се извила буря, която трябвало да погуби стареца и неговата малка лодка. Но когато студените вълни се сключили над него, той се вкопчил в жалките останки на своя съд и дръзнал да извика името на Ел, молейки го за пощада, каквато, всички знаят, божеството не познава. Ел се разгневил още повече от това богохулство и отказал да приеме стареца в своето царство, а го изхвърлил на брега и го проклел никога да не плава, но и да не познае смъртта. И когато изпълзял на брега, тялото и лицето му били покрити с пъпки, сякаш полепени миди. Старецът се изправил и закрачил към топлата и гостоприемна вътрешност. И навсякъде, където отивал, виждал само кротки и покорни орачи и скотовъдци. Предупреждавал ги за тяхната глупост и че Ел ще си намери друг, по-силен и храбър народ, комуто да остави наследството им. Но хората от вътрешността дори не желаели да го изслушат. А където се появявал Пъпчивия, следвали го болести и злочестия, които никого не подбирали и поваляли еднакво деца и здрави и силни мъже. А хората казвали, че шарките, които разпространявал Пъпчивия, се предавали с пепелта на разораната почва. Така се говори в легендата. Ето как Пъпчивия се превърнал в предвестник на смърт и болести, в упрек за онези, които заживяват безгрижно и охолно, защото земята ги храни.
Завръщането на принц Искрен в Бъкип беше помрачено от вестта за събитията във Фордж. Искрен, прагматичен докрай, бе напуснал града веднага след като Келвар и Шемшай се бяха спогодили за поддръжката на кулата на Стражевия остров. Всъщност свитата бе потеглила на път още преди двамата със Сенч да се върнем в странноприемницата. Ние тръгнахме с последните заминаващи и през целия път слушахме страховити разкази за онова, което се било случило във Фордж — много от тях рожба на нечие превъзбудено въображение.
Не намерих отдих, защото Сенч отново бе влязъл в ролята на досадна и капризна старица, а от мен се очакваше да играя своята роля. Трябваше да се грижа за него, да търпя забележките му и тъй чак до Бъкип, където няколко девойки поеха грижата за него и аз въздъхнах облекчено. Така и не узнах откъде му бе хрумнала идеята да създаде този образ и да го поддържа жив успешно години наред.
Бях завладян от странното усещане, че съм отсъствал не дни, а десетки години. Тук вестите се възприемаха по друг начин и получаваха различна оценка. Дори нещастието във Фордж не беше в състояние да засенчи блестящото изпълнение на лейди Грация. Историята се предаваше от уста на уста, а менестрелите я възпяваха в репертоара си. Научих, че лорд Келвар застанал на коляно и целунал с обожание върховете на пръстите й, след като изслушал желанието й да предостави всичките си бижута за поддръжката на кулата, крепостната стена и пътищата. Според друг източник лорд Шемшай изказал лична благодарност на тази изтъкната дама и помолил за честта да танцува с нея на бала същата вечер, с което едва не предизвикал нови разногласия между двамата херцози.
Радвах се на успеха й. Дори чух да шепнат, че било крайно време принц Искрен да си намери също толкова достойна съпруга. Както обикновено, той пътуваше из страната да урежда разногласия между управниците или да преследва пиратите, ала хората, изглежда, се нуждаеха от силен управник, който да си стои у дома. Вярно, че старият крал Умен все още бе наш законен суверен. Но както бе отбелязал Бърич, хората обичаха да гледат напред.
Искрен, такъв, какъвто го познавах, нямаше време да мисли за бъдещето и за престола, който някой ден щеше да наследи. Фордж бе колкото пример, толкова и заплаха. Скоро долетяха слухове за други обезлюдени селища — общо три на брой. Първо бе „претопено“ селцето Крофт на Вътрешните острови, ала вестта се забави с няколко седмици, заради отдалеченото му разположение. Пиратите бяха действали по познатия начин. В началото бяха взели заложници и бяха поискали откуп, за да ги убият. След поредния отказ пиратите бяха освободили заложниците — всичките здрави телом и напълно лишени от човешки чувства. Хората разправяха, че тамошните жители се справили с проблема много по-безкомпромисно. Вътрешните острови са сурово място, което ражда сурови хора. Но едва ли им е било лесно, когато е трябвало да избият собствените си роднини.
В Рокгейт жителите склонили да платят откупа. На следващия ден вълните изхвърлили на брега труповете на техните близки и селото се събрало да ги погребе. Шипмайър посрещнал предизвикателството с упорство. Хората отказали да платят искания откуп, но след като вече знаели за съдбата на Фордж, се приготвили за последствията. Те посрещнали завръщащите се пленници с оглавници и окови, нахвърлили се отгоре им с тояги, сложили им оковите и ги върнали по домовете. Жителите на селцето били твърдо решени да се грижат за тях, докато пробудят изгубената им човещина. Сърцераздирателни са разказите за онова, което се случило през следващите няколко седмици — за майка, която се опитвала да захапе ръката на сина си, като я хранел, за детето, което плачело и се дърпало в оковите, но се хвърлило с нож срещу смилилия се да го освободи баща. Някои от заложниците не преставали да проклинат и оскърбяват роднините си. Други се примирили с живота на пленници, започнали да се хранят и да пият, но не отвръщали с доброта на добротата. Освободени от оковите, последните не нападали роднините си, но и не се захващали за работа, нито участвали във вечерните седенки. Те крадели без угризение, дори от собствените си деца, и с еднаква охота поглъщали храна и дребни монети. Нищо не ги радвало, дори благата дума. Хората в Шипмайър обаче били твърдо решени да упорстват, докато „болестта от алените кораби“ не премине. Другите говореха за тях с уважение и възхищение, сякаш тяхното решение било едничката надежда в този труден момент.
Дори кралят се трогна от упорството им и разпореди да им пратят помощ и да разтръбят навсякъде за техния всеотдаен пример. Други средства бяха заделени за строежа на нови патрулни кораби и стражеви кули по крайбрежието.
В началото хората посрещнаха ентусиазирано своите задължения. Тези, които живееха по хълмовете край морето, започнаха да дават доброволни дежурства. В селата бяха избрани вестоносци, кралската служба раздаде пощенски гълъби. Някои селяни откараха добитък и зърнени храни в Шипмайър, за да помогнат на тамошните жители. Но минаваха седмици и месеци, а не се виждаше никаква надежда за възстановяване на върнатите заложници. Отчаяние и песимизъм взеха да изместват ентусиазма, напразни изглеждаха положените усилия, а поддръжниците им сами взеха да признават, че е щяло да бъде по-добре, ако още от самото начало всички заложници са били избити и труповете им — хвърлени в морето.
Най-лошото според мен беше, че хората около трона не знаеха какво трябва да се прави. Сигурно щеше да е по-добре, ако беше издадена от самото начало кралска заповед, според която да се действа по единия или другия начин. Няма значение кой, важното е да бъде възстановено чувството за ред. Ако кралят бе показал своята позиция, хората щяха да заживеят с мисълта, че някой там горе знае как да посрещне опасността. Вместо това увеличените патрулни кораби и кули навеждаха на мисълта, че в двореца е настъпила паника пред тази нова заплаха и че няма ясно изградена стратегия. Поради липсата на кралски указ крайбрежните жители взеха нещата в свои ръце. Свикани бяха съвети, на които се взеха решения как да се процедира в случай на евентуално „претопяване“ — на едни места едни, на други — други. Везните склониха на едната или на другата посока.
— Всяко от тези решения — отбеляза уморено Сенч — е удар по кралската власт. Хората вече не казват „ако бъдем претопени“, а „когато бъдем претопени“. Вече няма надежда, само песимистично очакване да се случи най-лошото. Така духът им е пречупен преди да се предаде плътта. Решението е взето — дали ще е майка, син, или баща — чака го смърт или безчувствено съществувание. Всеки град и село решава сам за себе си, а това означава, че кралството се разпада, че цялото се връща към съставните си части. Скоро току-виж сме се превърнали в хиляди малки градчета и селца, всяко от които е загрижено единствено за своето оцеляване. Ако кралят и принц Искрен не вземат спешни мерки, кралството ще продължи да съществува само на хартия.
— Но какво можем да направим? — настоявах аз. — Нито едно от двете решения не е правилно.
— Понякога — промърмори мрачно Сенч — е по-добре да грешиш, отколкото да мълчиш. Виж какво, момчето ми, щом ти си в състояние да разбереш, че и двете възможности са погрешни, могат и хората. Но подобна заповед ще ни осигури единен начин на действие. Няма да се налага всяко селце само да си ближе раните. Но кралят и принцът трябва да предприемат и други стъпки.
— Като например?
— Да организират ответни удари срещу Външните острови. Да осигурят кораби и запаси за всеки, готов да вземе участие в подобни нападения. Да забранят стадата да се извеждат из крайбрежните ливади, където са лесна плячка за пиратите. Да раздадат оръжия на селяните, да разпоредят нощни дежурства, ако е нужно, дори да заповядат всички да носят в себе си отрова, та ако попаднат в ръцете на врага, сами да сложат край на живота си. Каквото и да е, момче. Каквото и да е ще е по-добре от тази проклета нерешителност.
Погледнах го уплашено. Не го бях чувал да говори толкова разпалено, нито да критикува тъй открито краля.
— Да, това е, което мисля — продължи той. — Само че напоследък кралят не иска да се вслушва в съветите ми. Казах му, че трябва да те обучаваме на Умението, а той ми отвръща: „Искаш го, защото ти самият нямаше тази възможност. Това е нездрава амбиция, Сенч. Избий си го от главата.“ Все едно че духът на кралицата говореше с езика му.
В гласа му се долавяше горчивина.
— Рицарин. Ето кой ни е нужен сега — продължи той след малко. — Кралят протака решението, а Искрен цял живот е бил готвен за втори в кралството. Той не обича да взема инициативата в свои ръце. Трябва ни Рицарин. Досега да е отишъл в околните селца, за да разговаря с хората, изгубили близките си във Фордж. По дяволите, щеше да отиде направо във Фордж…
— Мислиш ли, че това щеше да свърши работа? — попитах тихо. Не смеех да помръдна. Усещах, че Сенч разговаря със себе си, не с мен.
— Нямаше да реши проблемите, разбира се. Но хората щяха да видят, че се прави нещо за тях. Понякога това е много важно, момчето ми. А какво прави Искрен — мести войничета, сякаш си играе на война. А крал Умен чака да види какво ще се случи и не мисли за друго, освен как да държи Славен по-далеч от властта и същевременно достатъчно близо до трона.
— Славен? — попитах изненадано. Славен, с неговите префърцунени дрешки и неприятно държане? Неприятно ми беше дори само да чуя името му.
— Напоследък той е любимецът на баща си — изсумтя Сенч. — Откакто кралицата почина, кралят го допусна близо до себе си. Опитва се да купи сърцето му с дарове и Славен естествено се възползва в пълна мяра. Говори само това, което старецът иска да чуе. Кралят му предоставя все по-широки пълномощия. Отпусна му средства за бляскави и съвършено ненужни пътувания до Фароу и Тилт, където поданиците на майка му се грижат да му пълнят главата с идеи за това колко е важен. Момчето има нужда от здрава ръка и някой, който да държи сметка как харчи отпуснатите средства. С подобни суми сигурно може да се оборудва цяла галера — добави той обидено. С което разговорът ни през тази нощ приключи.
Прибрах се и на следващия ден продължих прекъснатите си уроци. Седмици наред Сенч не ме викаше при себе си и аз както винаги страдах от това. Знаех, че причината не е в мен, а в задълженията му. Една вечер пресегнах сетивата си към него, но се натъкнах на стена от тайнственост и противоречие. И получих тупване по тила от Бърич.
— Престани да го правиш — изсъска той, без да обръща внимание на невинния ми поглед, и погледна яслата, които почиствах, сякаш очакваше да зърне там куче.
— Няма нищо вътре! — оправдах се аз.
— Тогава какво правеше?
— Ами… мечтаех си — промърморих. — Нищо повече.
— Не можеш да ме излъжеш, Фиц. Няма да ти позволя да го правиш. Особено в конюшните. Няма да ти дам да сееш поквара сред животните. Или да посрамиш кръвта на Рицарин. Спомни си какво ти казах.
Стиснах зъби, сведох очи и продължих работата си. След малко го чух да въздъхва и да се отдалечава.
Останалата част от лятото беше истински водовъртеж от събития, които ми е трудно да си спомня в нормалния им ход. Настроенията на хората се бяха променили само за няколко дни. Когато слязох в града, там вече се говореше само за укрепления и дежурства. Макар общо три селища да бяха нападнати от пиратите, страховете сякаш бяха породени от стотици нападения.
— Имам чувството, че хората не могат да говорят за нищо друго — оплака ми се Моли.
Разхождахме се покрай брега в светлината на залязващото лятно слънце. Вечерният бриз носеше приятна прохлада след дневната жега. Бърич бе заминал за Спрингмоут да провери каква е причината за странното заболяване по тамошния добитък. Това означаваше, че сутрините ми са свободни, но от друга страна, цялата работа по гледането на конете бе паднала на моите плещи. Още повече че Коб бе в Турлейк със Славен и трябваше да се грижа за неговите коне и кучета.
Затова пък вечер бях свободен и можех да излизам в града. Вечерните разходки с Моли се превърнаха в приятно разнообразие от ежедневната скука. С разклатено здраве, баща й вече пиеше доста по-малко и заспиваше рано. Моли взимаше кошница със сирене, няколко филии пресен хляб, шунка или пушена риба, а аз купувах шише евтино вино, след което излизахме на вълнолома. Тук винаги беше прохладно, Моли ми разказваше за работата си и за клюките, които е чула през деня. Понякога, докато се разхождахме, раменете ни се допираха.
— Сара, дъщерята на касапина, ми призна, че чакала с нетърпение да дойде зимата. Ветровете и студовете ще прогонят пиратите по островите им и поне за известно време ще забравим страховете. Но Келти се сети, че дори когато пиратите си заминат, онези бездушни нещастници от нападнатите села ще продължават да се скитат по земите ни и да сеят ужас, да обират пътниците по друмищата и да крадат в селата.
— Съмнявам се — възразих аз. — Крадци по пътищата винаги е имало, още преди да се появят пиратите. — Бях се загледал към залива, притворил очи заради блясъка на слънчевите лъчи върху водната повърхност. Не беше необходимо да поглеждам към Моли, за да усещам присъствието й. В мен имаше някакво неясно напрежение, което не разбирах напълно. Тя беше на шестнадесет, аз — на четиринадесет и двегодишната разлика се издигаше помежду ни като непреодолима стена. Ала въпреки това тя винаги намираше време за мен и изглежда, харесваше компанията ми. Но всеки път, когато се пресягах към нея, тя се отдръпваше вътре в себе си, докато същевременно външно спираше, навеждаше се за някое камъче или се заглеждаше по прелитаща чайка. Друг път, когато аз се чувствах неуверен, тя заставаше пред мен, надничаше в очите ми или ме хващаше за ръката. Не винаги разбирах поведението й, но усещах, че двамата сме свързани с тънка невидима нишка. Но този път, изглежда, думите ми я засегнаха.
— Аха. Щом си такъв специалист, сигурно знаеш какво е сполетяло онези хорица във Фордж?
Думите й ме завариха неподготвен и трябваше да измине минута в напрегнато мълчание, преди да се овладея напълно. Моли не знаеше за връзката ми със Сенч, нито за нашето пътуване до Фордж. За нея аз бях прислужник от крепостта, помощник в конюшнята и изобщо момче за всякакви поръчки.
— Чух какво си говорят войниците в кухнята — побързах да обясня. — Повечето от тях са се нагледали на какви ли не ужасии, но такова нещо не били виждали. Казват, че „претопените“ губели всякакви връзки с роднини и приятели. Не отричам, че е възможно да се нахвърлят и срещу пътници и търговци.
— Може би — кимна тя със смекчено изражение. — Хайде да се изкатерим горе и да похапнем.
„Горе“ беше една площадка на скалите край вълнолома. Кимнах и протегнах ръка да взема от нея кошницата с продуктите. Пътят до площадката бе доста по-стръмен, отколкото за вълнолома. Това ми даде възможност да подам сякаш небрежно ръка на Моли, за да й помагам нагоре. Изведнъж ми хрумна, че може би с предложението си тя е целяла точно това. Най-сетне се изкатерихме на площадката, седнахме задъхани и се загледахме към морето. Кошницата беше помежду ни и докато я намествах, разглеждах скришом Моли, само за да открия, че тя също ме поглежда косо. Настъпи мълчание, което нарастваше като спускаща се по склона снежна топка. Отново я погледнах, но този път тя гледаше встрани. Извърна се, но забоде поглед в кошницата и после възкликна:
— О, вино от глухарчета! Не знаех, че го бива преди средата на зимата.
— Ами… то е миналогодишно. От предишната реколта — отвърнах и го взех от ръцете й, за да измъкна тапата. Загубих известно време, без да се справя, после тя ми взе бутилката, извади джобното си ножче и с ловки движения изтегли тапата.
— Не се чуди — рече ми, докато го правеше. — Да знаеш само колко бутилки съм отваряла на баща ми. Сега вече няма сила да го прави. — В гласа й се долови горчивина.
— Ей, я гледай там — казах, зарадван от възможността да сменим темата. — Това е „Дъждовната девица“. — Една стройна галера пореше вълните под мощта на многобройни весла и навлизаше в залива с пълна скорост. — За мен това е най-хубавият кораб в пристанището.
— Да, връща се от патрулна обиколка. Търговците на платове са събрали доброволни дарения за него. Аз също пратих няколко вързопа свещи за палубното осветление. Разправят, че е оборудвана за бой и придружава корабите оттук чак до Хайдоунс. Там ги пресреща „Зеленият призрак“ и ги поема по-нататък край брега.
— Виж, това не знаех. — Наистина бях изненадан, че в крепостта не се говореше за това. Ала Моли продължи още по-смело:
— Ами, хората трябва да предприемат нещо за защитата си, след като кралят само си чеше езика и се мръщи на всяко предложение. Лесно му е на него да ни призовава да бъдем храбри, когато си седи зад дебелите стени на крепостта. Нали неговите деца не са попадали в лапите на онези пирати.
Почувствах се засрамен, задето нямаше какво да кажа в защита на своя крал.
— Но ти също си защитена, макар и извън стените на Бъкипската крепост — подметнах неуверено.
Моли ме изгледа и каза:
— Имах братовчед, бяха го пратили да чиракува във Фордж. Какво според теб изпитах, когато до нас достигна вестта за случилото се там? Колкото и страшно да ти прозвучи, радвам се, че е бил сред загиналите, защото инак го очакваше още по-страшна съдба. Щеше да е като звяр — да причинява болка и мъка на другите, без дори да знае защо.
— Съжалявам — произнесох след кратко мълчание. Стори ми се недостатъчно и я потупах по ръката. Тя въздъхна и бавно поклати глава. — Знаеш ли — продължих, — може би кралят също не знае какво да предприеме. Представи си, че подобно на нас търси правилното решение и не го намира.
— Но той е крал! — възрази тя. — При това са го нарекли Умен, за да бъде такъв! А какво прави сега — стиска кесията си да не изпадне нещо от нея. Защо да плаща на моряците, когато и без това отчаяните търговци от града ще им осигуряват издръжката? Но стига за това… — Тя вдигна ръка, за да спре думите ми. — Не дойдохме тук, за да си говорим за политика и страхове. Това място таи в себе си някакво особено спокойствие. Кажи ми по-добре как върви животът в крепостта? Твоята кучка роди ли най-сетне?
И така заговорихме за кучката и малките й, за черния жребец с особения нрав, след това тя ми разказа как набрала глогинки, за да подсили с аромата им свещите си, и изсушила билки за зимната продукция.
Докато разговаряхме, хранехме се и отпивахме от виното, слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Напрежението между нас оставаше, но присъствието му ми беше приятно, като нещо, на което да се уповавам. Питах се дали Моли също го долавя. Искаше ми се да я попитам, но не знаех как ще реагира. Ами ако погледнеше на моите способности като Бърич и в нея се пробудеше някакво отвращение? Ето защо се усмихвах, говорех за други неща и пазех мислите си за себе си.
На раздяла я изпратих до нейния дом по опустелите улици. Както винаги тя спря на вратата, погледна ме, сякаш търсеше някакъв повод да ме задържи още малко, но след това се усмихна малко тъжно и каза:
— Лека нощ, Новия.
Когато се прибрах, небето вече беше изпъстрено със звезди, а часовоите бяха погълнати от играта на зарове. Направих кратка обиколка из конюшните, но там всичко беше спокойно, включително и новородените кученца. Забелязах два непознати коня и още един — с дамско седло, и реших, че са на някой гостуващ в крепостта благородник. Докато се любувах на породистите коне, се зачудих какво е довело притежателите им тук в края на лятото. Накрая излязох и се запътих към крепостта.
По навик първо минах през кухнята. Готвачът бе запознат със завидния апетит на конярите и ратниците и знаеше, че край огнището трябва по всяко време да има топла храна — особено късно вечер. Госпожа Чевръстка наскоро бе обявила, че ако не престана да раста толкова бързо, ще трябва да се увивам в чаршафи като някой умопобъркан, защото не смогвала да ми шие нови дрехи. Вече си мислех за голямата глинена купа, в която готвачът оставяше бисквити, покрити грижливо с кърпа, и за резенче от едно много ароматно сирене, което си пасваше чудесно с чаша бира.
Когато влязох, на масата беше седнала непозната жена. Ядеше ябълка и сирене, но като ме видя, внезапно подскочи, лицето й пребледня и тя постави длан на сърцето, си, сякаш бе видяла не друг, а страховития Пъпчив мъж. Спрях на вратата.
— Простете, госпожо, не исках да ви изплаша — побързах да кажа любезно. — Бях гладен, та прескочих насам да си взема нещо за хапване. Ще ви преча ли, ако остана?
Дамата бавно се отпусна на мястото си. Взех да се чудя какво ли търси жена с нейното положение в кухнята. Защото знатният й произход не можеше да бъде скрит нито от простата кремава рокля, която носеше, нито от умората на лицето й. Пред мен несъмнено стоеше притежателката на красивия кон в конюшнята на Бърич. Нито за миг не ми мина през ума, че може да е обикновена прислужница.
Ръката й се отпусна, тя си пое дъх.
— Не, разбира се, че няма да ми попречите. — Гласът й се оказа мелодичен и приятен. — Просто се стреснах, когато… когато се появихте толкова неочаквано.
— Благодаря ви, госпожо.
Заобиколих масата, сипах си чаша бира от бъчонката и си отрязах хляб и сирене. Където и да отидех, очите й ме следваха. Храната й лежеше забравена на масата, където я бе изпуснала, когато влязох. Извърнах се и я погледнах, а тя веднага сведе очи. Устните й се раздвижиха, но отвътре не излезе нито звук.
— Мога ли да направя нещо за вас? — попитах любезно. — Да ви предложа нещо например? Искате ли бира?
— Ако бъдете така добър — произнесе тя почти шепнешком. Напълних една чаша и я поставих на масата пред нея. Когато я приближих, тя се отдръпна, сякаш бях заразен. Зачудих се дали не мириша на нещо лошо от конюшнята. Едва ли, инак и Моли щеше да го забележи.
Реших да отнеса храната и бирата в стаята си. Несъмнено с нещо бях нарушил спокойствието на знатната дама. Но докато се мъчех да взема всичко, тя внезапно ми посочи пейката срещу себе си и нареди, сякаш ми беше прочела мислите:
— Сядай там. Не виждам защо трябва да се притесняваш заради мен.
Тонът й не беше нито заповед, нито покана, а нещо по средата. Настаних се на посоченото място, наведох глава, за да избегна втренчения й поглед, и започнах да се храня, колкото се може по-бързо, като свряна в ъгъла мишка, която се бои, че котката я дебне зад вратата. Тя ме разглеждаше открито и прямо, по начин, който караше ръцете ми да треперят на всяка хапка.
Не знаех какво да кажа, ала същевременно тишината ме потискаше. Задавих се с една суха бисквита и се закашлях мъчително, а когато се опитах да я преглътна с бира, положението стана още по-лошо. Тя повдигна вежди, а устата й се изпъна като струна. Дори свел очи към чинията, пак усещах погледа й върху себе си. Започнах да дъвча още по-припряно, готов на всичко, за да се измъкна час по-скоро от това неприятно положение. Натъпках последните остатъци от хляба и сиренето в устата си и скочих, като едва не съборих пейката. Тръгнах към вратата, после си спомних инструкциите на Бърич как трябва да се държа в присъствието на дама. Преглътнах залъка, очите ми се просълзиха от усилието и промърморих:
— Лека нощ, госпожо. — Това едва ли бяха най-подходящите думи, но не можех да измисля други. След това протегнах ръка към дръжката.
— Чакай — каза тя и аз замрях. — Горе ли спиш, или в конюшните?
— И на двете места. Както се случи. Тоест… ах… е, лека нощ, госпожо. — Обърнах се и едва не побягнах. Бях стигнал стълбите, когато се зачудих на странния й въпрос. Едва когато влязох в стаята си и започнах да се събличам, осъзнах, че все още стискам чашата. Легнах си с усещането, че съм кръгъл глупак. Само че не знаех защо.
12
Търпение
Пиратите от алените кораби били бедствие и нещастие за своя народ много преди да започнат да тероризират крайбрежието на Шестте херцогства. От последователи на тъмен култ, чрез безскрупулни действия те израстват доста бързо до религиозна и политическа сила. Главатарите и вождовете, които отказват да им се подчинят и да приемат вярата им, стават жертви на това, което по-късно хората от Херцогствата започват да наричат „претопяване“ — в памет на първите жертви на пиратите от селцето Фордж. Островитяните се славят като коравосърдечни и свирепи люде, но те също така са по своему благородни и наказват сурово онези, които дръзнат да изменят на роднинската връзка. Представете си гнева и отчаянието на бащата, чийто син е бил „претопен“. Той или трябва да крие злодеянията на сина си, когато последният започне да лъже, краде и да насилва жените, или да го изложи на ударите на справедливия закон, като понесе последствията като изгубен наследник и чест. Заплахата от „претопяване“ била могъщо средство срещу евентуалните противници на кликата на пиратите от алените кораби.
По времето, когато пиратите от алените кораби започнаха да нападат масирано нашите брегове, те вече бяха потиснали всякаква опозиция във Външните острови. Най-яростните им привърженици сред островитяните или бяха избити, или избягаха. Останалите трябваше макар и с неохота да склонят да плащат наложените им данъци. Но мнозина с радост се присъединяваха към култа, боядисваха корпусите на корабите си в алено и нито веднъж не подлагаха на съмнение праведността на онова, което вършеха. Най-вероятно тези новоизлюпени привърженици да са произхождали предимно от по-бедни семейства, които никога преди това не са получавали възможността за бързо издигане в обществото. Но главатарите на братството нехаеха за мотивите на своите последователи, стига да можеха да разчитат на безпределната им вярност.
Общо два пъти срещах благородната дама преди да науча коя е. Втория път беше на следващата вечер, горе-долу по същото време. Моли беше заета в работилницата и аз отидох в една малка кръчмичка заедно с Кери и Дирк. Изглежда, бях пийнал една-две чаши повече от необходимото. Не бях пиян, нито се чувствах зле, но все пак стъпвах внимателно, защото вече се бях спънал в една дупка на пътя.
Непосредствено зад дворчето на кухнята има малка градина, заобиколена от жив плет. Наричат я Женската градина, не защото е само женско царство, а заради грижите, които жените полагат непрестанно за нея. Това е наистина приятно местенце, с малко езеро в средата, много лехи с ароматни и красиви цветя, няколко плодни дръвчета и затревени алеи. Реших, че в състоянието, в което съм, ще е наистина по-добре, ако не си лягам веднага. Инак току-виж почувствам как леглото ми започва да се люлее, което пък щеше да ми докара неприятности със стомаха. Ето защо реших да се поразтъпча на свеж въздух в Женската градина.
В един от ъглите на градината, между затоплената от слънцето стена и малкото езеро, растяха няколко разновидности на мащерка. В горещ ден уханието им може да предизвика световъртеж, но сега, когато нощта тъкмо се бе спуснала, то сякаш имаше успокояващ ефект. Наплисках лицето си в езерцето, след това се облегнах на още топлата зидана стена. Заслушах се в крякането на жабите и сведох поглед към гладката водна повърхност, за да успокоя главата си.
Стъпки. Сетне нисък женски глас:
— Да не си пиян?
— Не съвсем — отвърнах приветливо, мислейки, че е Тили, момичето, което се грижеше за цветята. — Нямах достатъчно време, нито пари.
— Бърич те е научил на това. Този човек е покварен и развратен и насажда същите черти у теб. Дори честни хора се подлъгват по ума му.
Горчивината, която долових в това изказване, ме накара да вдигна глава. Присвих очи, опитвайки се да разпозная в здрача лицето на моята събеседница. Оказа се, че е дамата от предишната вечер. Застанала на алеята, облечена отново със скромна и непретенциозна рокля, тя приличаше по-скоро на момиче, отколкото на знатна дама. Беше стройна, но по-ниска от мен, макар да не бях твърде висок за четиринайсетте си години. Но лицето й беше женствено, а устата й бе изкривена в укорителна гримаса, която се допълваше от бръчките край присвитите й очи. Косата й беше черна и къдрава и макар че се опитваше да я прибира назад, няколко немирни къдрици бяха избягали и се полюшваха над ушите и челото й.
Не че бях готов на всяка цена да защитавам Бърич, просто той нямаше никаква вина за сегашното ми състояние. Ето защо отвърнах нещо в смисъл, че той е на много мили оттук, в съвсем друг град, и че едва ли може да е отговорен за онова, което доброволно съм решил да наливам в стомаха си.
Жената бавно пристъпи към мен.
— Затова пък не те научи на нищо по-добро, нали? И нито веднъж не ти каза колко лошо е да се пие!
В Южните земи хората обичат да казват: „във виното е истината“. Сигурно същото важеше и за бирата. Онази нощ нямах проблеми със склонността да говоря правдиво.
— Всъщност, милейди, ако той знаеше в какво състояние съм сега, щеше здравата да ми се накара. И най-вече затова, че не станах, за да ви се поклоня, в момента, в който ме заговорихте. — При тези думи се надигнах и бавно се поклоних. — След това щеше да последва дълга и обстойна лекция за достойнствата, които носи в себе си всеки, в чиито жили тече кръвта на принцовете. Пък макар и да няма право на официалната титла. — Успях да се поклоня криво-ляво и се зарадвах, че мракът скрива руменината по лицето ми. — И така, добър вечер, красива госпожо от градината. А сега ви желая и лека нощ, тъй като възнамерявам да ви лиша от досадното си присъствие.
Вече крачех по алеята към изхода, когато ме застигна разтревоженият й глас:
— Почакай!
Усещах нарастващо напрежение в стомаха и реших, че ще е най-добре, ако се престоря, че не я чувам. Тя не ме последва, но аз бях сигурен, че ме наблюдава, така че продължих с гордо вдигната глава, докато не излязох от градината. Върнах се в преддверието на конюшните, където облекчих стомаха си, и накрая легнах да спя в сеното, тъй като стълбите към стаята на Бърич ми се сториха твърде стръмни.
Но младостта е изумително жилава, особено когато усеща заплаха. Станах рано на следващата сутрин, защото знаех, че Бърич трябва да се върне същия следобед. Измих се с две кофи вода, после реших, че куртката, която нося от три дни, има нужда от смяна. Тъкмо я бях свалил и я оглеждах, когато непознатата дама застана пред вратата на конюшнята и ме повика.
— Смени си ризата — нареди ми тя. А след това добави: — И с тези гамаши приличаш на щъркел. Кажи на госпожа Чевръстка, че имат нужда от подновяване.
— Добро утро, госпожо — рекох аз. Това беше единственото, което можах да измисля в объркването си. Вече започвах да си мисля, че и тя е някоя ексцентрична натура като лейди Дайми. Очаквах след тази кратка размяна на реплики да се обърне и да си тръгне, но тя продължаваше да ме гледа право в очите. После ме попита:
— Свириш ли на някакъв музикален инструмент? Поклатих мълчаливо глава.
— Може би пееш тогава?
— Не, госпожо.
— В такъв случай — продължи тя леко разтревожена, — вероятно са те учили да рецитираш Епопеите, строфите на познанието или поне напътствията за билколечение и ориентация… поне нещичко от тези?
— Само онези, които имат отношение към грижите за конете, ловните соколи и кучетата — отвърнах и това бе почти цялата истина. Бърич ме бе накарал да ги науча. От Сенч знаех рецепти за отрови и противоотрови, но сметнах, че ще е по-добре, ако го запазя за себе си.
— Но сигурно танцуваш? И са те учили как да стихоплетстваш?
Бях съвсем объркан.
— Госпожо, струва ми се, че ме бъркате с някой друг. Дали пък не ме смятате за Август, кралския племенник. Той е почти на моята възраст и…
— С никого не те бъркам. Отговори на въпроса ми! — прекъсна ме тя почти пискливо.
— Не, госпожо. Уроците, които споменахте, са… за знатното съсловие. Аз не съм един от тях.
Лицето й стана още по-загрижено. Тя сви устни и ме погледна замислено.
— Няма да позволя подобно нещо! — заяви твърдо непознатата дама, обърна се рязко и се отдалечи през двора. Постоях малко, загледан след нея, после се върнах в стаята и си смених ризата и гамашите, както ме беше посъветвала. Опитах се да я прокудя от мислите си и да се съсредоточа върху ежедневните си задачи.
Следобед, когато Бърич се върна, валеше дъжд. Срещнах го пред конюшните и хванах юздите на коня му, докато той слизаше вдървено от седлото.
— Фиц, пораснал си — бяха първите му думи, докато ме оглеждаше с критичен поглед, сякаш бях многообещаващ кон или ловно куче. Отвори уста да добави още нещо, но после поклати глава и само изсумтя: — Е?
Имаше предвид доклада ми.
Беше отсъствал точно месец и сигурно искаше да узнае за всички промени до най-дребните подробности. Поведох коня, а той закрачи редом с мен, заслушан в онова, което му казвах.
Понякога ме изненадваше колко много прилича на Сенч. И двамата искаха от мен да предавам всичко в детайли и да си спомням съвсем точно събития отпреди седмица, или две. Не беше трудно да се науча да докладвам на Сенч, главно заради усилията, които бях полагал преди това по настояване на Бърич. Години по-късно осъзнах, че са ме учили да докладвам така, както войникът докладва на своя началник.
Друг на мястото на Бърич сигурно щеше да се отправи към кухнята или банята, но той настоя да отидем в конюшнята, където огледа всичко и спря да размени по няколко думи с всеки от конярите. Когато стигна до коня на непознатата дама, видимо се стъписа. Разглежда го мълчаливо няколко минути и накрая каза:
— Този кон аз съм го обучавал. — Конят извърна глава към него, сякаш беше познал гласа му. — Копринен — каза тихо Бърич и конят наостри уши. Бърич въздъхна. — Виждам, че лейди Търпение е тук. Видяхте ли се вече?
Ето един труден въпрос. В главата ми вече се гонеха безброй объркани мисли. Лейди Търпение, жената на моя баща и според мнозина едничката причина той да се откаже от престола и от мен. Значи с нея бях разговарял в кухнята, както и следващата вечер, когато ме срещна подпийнал в градината! Тя ме бе разпитвала тази сутрин за моето образование.
— Не официално — отвърнах. — Но се срещнахме.
За моя изненада той се разсмя.
— Лицето ти е жива картина, Фиц. По твоята реакция съдя, че тя не се е променила много. Първия път, когато я видях, беше в овощните градини на баща ти. Беше се покатерила на едно дръвче. Поиска да извадя трънче от обувката й, която свали, както си седеше там горе. А дори нямаше представа кой съм. Нито пък аз коя е тя. Предполагам, че тогава не е била много по-голяма от теб. — Той спря, чертите му се смекчиха. — Имаше едно малко досадно кученце, което винаги носеше в някаква кошница. Все скимтеше и повръщаше. Викаше му Прахосъбирачка. — Той помълча малко, все така замечтано усмихнат. — Как можах да си го спомня след всички тези години!
— Тя хареса ли те, когато се срещнахте за първи път? — попитах доста нетактично.
Бърич ме погледна, но в мислите си беше далеч във времето.
— Повече, отколкото сега — отвърна неочаквано. — Но това няма значение. Казвай, Фиц. Какво мисли тя за теб?
Не знаех какво да отговоря и взех да му описвам нашите две срещи с всички подробности. Бях някъде към средата на срещата в градината, когато Бърич вдигна ръка и каза:
— Спри.
Млъкнах и го погледнах.
— Когато спестяваш по малко от истината, за да скриеш какъв глупак си бил, изглеждаш дваж по-голям глупак. А сега да започнем отначало.
Така и направих и този път не скрих нищо нито от поведението си, нито от коментарите на дамата. А когато свърших, зачаках присъдата. За моя изненада той се пресегна и погали коня по муцуната.
— Някои неща се променят с времето, Фиц — замислено каза той и въздъхна. — А други не. Е, Фиц, изглежда, си се представил точно на хората, които е трябвало най-много да избягваш. Сигурен съм, че това ще има своите последствия, но нямам ни най-малка представа какви ще са те. Което пък от своя страна означава, че няма за какво да се притесняваме. Я да видим как са малките кученца. Колко каза, че били — шест ли?
— И всичките живи — отвърнах гордо, защото раждането не беше никак лесно.
— Дано да е тъй и за нас — промърмори той, докато крачехме към другия край на конюшните. Погледнах го и разбрах, че говори на себе си.
— Смятах, че ще имаш благоразумието да я избягваш — беше свадливият коментар на Сенч.
Не очаквах подобно посрещане особено след като толкова време не бях викан в стаята му.
— Но аз дори не знаех, че тя е лейди Търпение. Изненадан съм, че никой не говореше за нейното пристигане.
— Защото тя предпочита да пази идването си в тайна, в която са посветени само ограничен кръг хора — каза Сенч. Седеше край запаления в огнището огън. Стаите му бяха хладни, а той беше чувствителен към студа. Тази нощ изглеждаше уморен, вероятно от това, с което се бе занимавал през последните седмици. Той сръбна от чашата с вино и продължи:
— Трябва да знаеш, че тя владее най-различни и доста ексцентрични способи да се справя с онези, които обичат да говорят зад гърба й. Ужасно държи на уединението си — дори по времето, когато живееше с Рицарин. Той никога не е възразявал. Беше се оженил по любов, а не от политически подбуди. Мисля, че това бе първото голямо разочарование за баща му. След него като че ли нищо вече не можеше да зарадва краля.
Седях неподвижно като уплашена мишка. Дотича Слинк и се покатери на рамото ми. Рядко заварвах Сенч в бъбриво настроение, особено по въпроси, засягащи кралското семейство. Не смеех да помръдна, за да не го прекъсна.
— Понякога си мисля, че в нея е имало нещо, което Рицарин инстинктивно е търсел. Той беше сериозен човек, обичаше реда, винаги коректен в маниерите си, внимателен към онова, което става около него. Беше истински рицар, като името, което му бяха дали, повярвай ми, момче — най-добрият приятел на света! Никога не се поддаваше на чувствата си, нито на дребнави импулси, а това означаваше, че си налагаше постоянен самоконтрол. Ето защо онези, които не го познаваха добре, го смятаха за студен и надменен.
— А след това срещна това момиче… тя наистина беше още момиче — продължи Сенч. — Езикът й мислите й скачаха от едно на друго без никаква видима връзка. Изтощавах се дори само като я слушам. Но Рицарин се усмихваше и не сваляше очи от нея. Не зная как го заплете в мрежите си. Може би защото не изпитваше никакво благоговение пред него. Или понеже не показваше никакво намерение да го спечели. Ала сред толкова много партии, всяка по-привлекателна от другите, той избра тъкмо лейди Търпение. Дори още не му беше време за годявка, когато я поиска за жена, да не говорим за това, че хлопна резето пред дузина възможности за изгодни съюзи, които други жени можеха да му донесат. Нямаше никаква причина да избързва с този брак. Абсолютно никаква.
— Освен че го е искал — рекох аз и едва не прехапах език. Защото Сенч кимна, откъсна очи от пламъците и ме погледна.
— Добре. Стига за това. Няма да те питам какво впечатление си й направил, нито защо е променила мнението си за теб. Но миналата седмица тя отишла при краля и настояла да бъдеш официално признат за син на Рицарин и за негов наследник, след което да получиш образование, подобаващо на един истински принц.
Погледнах го смаяно. Дали тапетите по стените се движеха, или ми изневеряваше зрението?
— Той, разбира се, отказал — продължи безжалостно Сенч. — Опитал се да й обясни защо подобно нещо е невъзможно. Но тя не преставала да повтаря: „Вие сте кралят. Нима за вас има невъзможни неща?“ „Благородниците никога няма да допуснат подобно нещо. Ще избухне гражданска война. Помислете си само какво би означавало това за едно неподготвено момче“ — ей такива неща й наговорил в отговор кралят.
— Уф — въздъхнах изплашено. Не помня какво съм чувствал в този момент. Въодушевление? Гняв? Страх? Но всичко това отдавна е отминало.
— Търпение, разбира се, не се предава толкова лесно. „Нека получи тази възможност — рекла тя на краля. — А когато бъде готов, отсъдете сами.“ Само лейди Търпение е в състояние да поиска такова нещо, при това пред Искрен и Славен. Искрен я слушал мълчаливо, защото знае как ще свърши подобно нещо, но Славен бил направо морав от яд. Той никак не може да се сдържа. Затова пък знае как да удря в гърба. Тъй или инак, накрая кралят склонил за някои неща, най-вече за да й затвори устата.
— За някои неща? — попитах аз.
— Някои за наше добро, други — не чак толкова. По-скоро ще бъдат неприятна пречка. Надявам се, че ще намираш време за почивка през деня, момчето ми, защото не смятам да жертвам плановете си за теб. Лейди Търпение настоява да получиш образование според новото ти положение. При това е пожелала лично да се заеме с това. Музика, поезия, танци, песни, маниери… дано ти понасят по-добре, отколкото на мен. На Рицарин те му бяха от полза. Понякога дори знаеше как да извлича предимства от тях. Но както казах, денят ти ще е още по-запълнен. Ще трябва да намалиш малко упражненията по фехтовка. И Бърич ще си намери друг помощник в конюшнята.
Не съжалявах за фехтовката, защото, както неведнъж бе отбелязвал Сенч, на ловкия убиец не му трябва сабя. Ако научех занаята си добре, можех никога да не ми се наложи да се дуелирам. Но времето с Бърич — отново не знаех какво да мисля за това. Понякога мразех всяка минута, прекарана с него. Понякога. Той искаше да съм безгрешен, а същевременно никога не ме възнаграждаваше за усилията. Но беше прям и непосредствен и вярваше, че мога да постигна онова, което иска от мен… — Сигурно се питаш какво сме спечелили двамата с теб от тази работа — продължаваше Сенч. Долових вълнение в гласа му. — Това е нещо, което опитвах да получа вече на два пъти и все получавах отказ. Но лейди Търпение продължила да упорства, докато накрая кралят се предал. Става дума за Умението, момчето ми. Ще те обучават на Умението.
— Умението значи — повторих, без да разбирам смисъла на думите си. Всичко се случваше твърде бързо.
— Да.
— Бърич ми разказва за него веднъж. Беше много отдавна. — Изведнъж си спомних темата на разговора. След като Носльо неволно ме бе издал. Тогава Бърич ме закле никога да не споделям ума си с животни. Помня, че имах подобно усещане, когато се пресягах към умовете на „претопените“ нещастници от Фордж. Дали обучението щеше да ме освободи от предразсъдъците? Спомних си близостта, която се бе установявала между мен и животните, когато Бърич не беше наблизо. Топлината, която бях изпитвал към Носльо, радвайки се на взаимност. Никога не съм бил толкова близък с друго живо същество. Но дали това ново обучение в Умението нямаше да ми го отнеме?
— Какво има, момче? — попита ме загрижено Сенч.
— Не зная — измънках.
Дори пред Сенч не смеех да разкрия своите страхове.
— Нищо.
— Сигурно си слушал някои стари истории за обучението — предположи той напълно погрешно. — Не се безпокой, не е толкова страшно. Рицарин също мина през това, както и Искрен. Заради заплахата от нови нападения на пиратите с алените кораби, кралят реши да възстанови някои забравени традиции и да даде възможност за подготовка на всички перспективни кандидати. Той иска котерия, или дори две, които да разширят възможностите им за взаимодействие. Гален не е никак ентусиазиран, но лично аз смятам идеята за добра. Но нали съм копеле и навремето не ми позволиха да получа необходимото обучение. Тъй че нямам точна представа по какъв начин Умението може да се използва в защита на кралството.
— Копеле ли каза? — възкликнах изумено. Изведнъж цялото ми внимание бе съсредоточено върху този въпрос. Сенч ме погледна, не по-малко изненадан от мен.
— Разбира се. Мислех, че си се сетил отдавна. Наистина е чудно за схватливо момче като теб.
Гледах го така, сякаш го виждах за пръв път. Белезите го бяха скрили, но сходството беше там, на лицето. Веждите, начинът, по който бяха разположени ушите му, линията на долната устна.
— Ти си… син на краля? — казах, но още преди да затворя уста, осъзнах колко глупаво е предположението ми.
— Син ли? — Сенч мрачно се засмя. — Как ще се намръщи, ако те чуе да го казваш! Но истината често го кара да гримасничи. Не, момче, той е мой по-малък брат по бащина линия, макар че е бил заченат в легло с копринени чаршафи, а аз по време на една военна кампания близо до Сандседж. Майка ми е била войник. Върнала се у дома, за да ме износи, а по-късно се омъжила за грънчар. Когато умря, грънчарят ме качи на едно магаре, сложи ми огърлицата, която тя носеше, и ми каза да я отнеса на краля. Бях на десет години. В онези дни пътят от Уолкот до Бъкип бе доста дълъг.
Не знаех какво да кажа.
— Но стига за това — рече Сенч и се изправи. — Гален ще те запознае с Умението. Кралят му заповяда да се заеме с обучението ти. В началото Гален се опъваше, изглежда, е на друго мнение. Настоява никой да не се занимава с учениците му по време на подготовката. За съжаление не мога да направя нищо по този въпрос. Познаваш Гален, нали?
— Малко — признах. — Само по приказките на другите.
— А ти какво знаеш?
Въздъхнах и се съсредоточих.
— Че яде сам. Никога не съм го виждал на общата маса, нито при войниците във фехтовалната зала. Не съм го мяркал да се разхожда из двора, нито да разговаря с някого. Все бърза за някъде. Държи се лошо с животните. Кучетата не го обичат, а към конете е прекалено груб. Предполагам, че е на годините на Бърич. Облича се добре, почти префърцунено, като Славен. Говорят, че бил от хората на кралицата.
— Защо? — попита Сенч.
— А, това беше доста отдавна. Каза го един ратник — Гейдж. Една вечер се прибраха двамата с Бърич. Бяха пияни. Изглежда, се бяха посдърпали с Гален, а после дойдоха да си ближат раните. Седнаха да пият още и по едно време чух Гейдж да казва на Бърич, че Славен бил два пъти по-благороден от Рицарин и Искрен и че било глупаво, дето не му предлагат да седне на трона. Та Гален казал, че майката на Славен е от по-добро потекло, отколкото първата кралица на Умен. Което и без това е известно на всички. Това, което ядосало Гейдж достатъчно, за да се сдърпа с Гален, било, че според Гален кралица Желана стои по-високо дори от крал Умен, защото в жилите й течала кръвта на Пророците и по двете линии, докато Умен я наследил само от баща си. За тези думи Гейдж понечил да го удари, но Гален отстъпил и на свой ред го халосал с нещо по главата.
Спрях.
— После? — подкани ме Сенч.
— Това е. Гален е поддръжник на Славен и противник на Искрен. И Славен го знае добре. Затова се държи приятелски с него и го демонстрира пред всички. Изглежда, дори се съветва с него, защото на няколко пъти съм ги виждал заедно. Смешно е да ги гледаш двамата, сякаш Гален копира от Славен дрехите и маниерите. Понякога са си лика-прилика.
— Така ли? — попита Сенч и се наклони към мен. — Какво друго си забелязал?
— Ами май това е всичко.
— Той някога заговарял ли те е?
— Не.
— Ясно. От всичко това как го преценяваш? Какво очакваш от него?
— Той е от Фароу. От вътрешността на материка. Семейството му е дошло в Бъкип заедно с втората кралица. Чух, че го било страх от водата, не обичал морето и не можел да плува. Бърич го уважава, но не го харесва. Казва, че е човек, който си знае работата и я върши добре, но изглежда, не може да го понася заради отношението му към животните, дори и да се дължи на невежество. Работниците от кухнята също не го обичат. Непрестанно ги дразни и ядосва. Обвинява момичетата, че му пускали косми в яденето или че не са си измили ръцете, а за момчетата казва, че били мързеливи и не знаели как се поднася. Готвачът също не може да го търпи заради забележките му. — Сенч продължаваше да ме гледа очаквателно, сякаш така и не бях казал най-важното. Претършувах мозъка си за още информация.
— Той носи верига с три камъка на нея. Има я от кралица Желана, заради някаква специална услуга. Хъм. Шутът го мрази. Веднъж ми призна, че когато останали насаме, Гален започнал да го обижда и да го замеря с разни неща.
Веждите на Сенч подскочиха. Толкова беше изненадан, че едва не изпусна чашата.
— Шутът говори ли с теб?
— Понякога — признах предпазливо. — Но не много често. Само когато има настроение. Появява се изневиделица и започва да ми казва разни неща.
— Какви неща?
Едва сега осъзнах, че така и не бях разказал на Сенч за онази история с „фиц-фаворизира-финеса“. Беше твърдо объркана, за да се връщам сега към нея.
— Уф, странни неща. Преди два месеца ме спря и ми каза, че идната утрин нямало да е подходяща за лов. А денят се оказа чудесен. Бърич удари един доста едър елен. Сигурно си спомняш. Беше същият ден, когато се натъкнахме на вълчицата. Разкъса няколко от кучетата ни.
— Да, добре си спомням — замислено каза Сенч. — Тогава тя едва не докопа и теб.
Свих рамене.
— Бърич я повали. След това ми се ядоса, сякаш аз бях виновен, и ми заяви, че щял да ме спука от бой, ако вълчицата била наранила Сажда. Сякаш можех да зная, че ще се нахвърли върху мен… — Спрях разколебано. — Сенч, зная, че шутът е малко странен. Но аз обичам да разговарям с него. Вярно, че ми говори в гатанки и понякога ме ругае или ми се подиграва. Друг път ме съветва — да си измия косата или да не нося жълто… но…
— Какво? — подкани ме той.
— Аз го харесвам. Може и да ми се подиграва, но го прави с добри чувства. Той ме кара да се чувствам… някак важен. Дори само с това, че е избрал да говори с мен.
Сенч вдигна ръка, за да прикрие усмивката си. Не разбирах какво го е развеселило.
— Довери се на инстинкта си — рече ми той. — И помни всички съвети, които ти дава. Освен това гледай никой да не разбере, че идва при теб и ти говори. Някой може да не погледне с добро око на това.
— Кой?
— Крал Умен например. В края на краищата шутът е негов. Той го е купил.
Поне дузина въпроси изникнаха в главата ми. Сенч забеляза изражението ми и вдигна ръка.
— Не сега. И без това ти казах предостатъчно. Ще ти призная, че бях изненадан от някои от твоите разкрития. Аз например не обичам да споделям нито мои, нито чужди тайни. Но щом шутът иска да разговаря с теб, това си е негова работа. Друг обаче бе тема на този разговор. Гален.
Въздъхнах и продължих:
— Гален. Държи се лошо с онези, които не смеят да му възразяват, облича се добре и се храни сам. Какво друго трябва да зная, Сенч? Имал съм строги учители, имал съм и неприятни. Смятам, че ще успея да се справя с него.
— Дано — неуверено каза Сенч. — Защото той те мрази.
Мрази те повече, отколкото обичаше баща ти. А почти го боготвореше. Никой друг не е бил така сляпо привързан към него. Но когато се появи ти, Гален съсредоточи върху теб цялата си омраза. И това ме плаши.
Нещо в гласа му накара сърцето ми да се свие.
— Откъде знаеш? — попитах.
— Казал го е на краля, когато Умен му наредил да те включи в групата. Заявил, че си копеле и че трябва да си знаеш мястото. А след това отказал да те обучава.
— Отказал ли?
— Нали ти казах. Но кралят не се предавал. А той все пак е крал и Гален трябва да му се подчини — макар и да е човек на кралицата. Накрая склонил и обещал да направи опит. Започват точно след един месец. Дотогава принадлежиш изцяло на лейди Търпение.
— Къде?
— Има една кула, която наричат Кралската градина. Ще те отведат там, когато му дойде времето. — Той млъкна и ме погледна внимателно. — Но бъди внимателен. Аз нямам власт зад стените на кулата. Там съм сляп и глух.
Странно предупреждение, на което погледнах сериозно.
13
Смити
Лейди Търпение се бе прочула с ексцентричното си поведение още от съвсем ранна възраст. Като малко момиче бавачките често се натъквали на упорития й стремеж към самостоятелност и същевременно липса на каквото и да било желание да полага грижи за себе си. Една от тях веднъж споделила: „Готова е цял ден да върви с развързани обувки, но не и да позволи на някого да й ги завърже.“ Преди да навърши десет тя решила твърдо да пропусне традиционните за всяко момиче занимания и вместо това да се посвети на изучаването на предмети, които едва ли щели да й бъдат от полза: грънчарство, татуиране, смесване на нови парфюми, отглеждане на овошки, особено на докарани от далечни страни.
Вместо досадните уроци тя предпочитала дълги разходки сред горите и градините на тяхното имение. Човек би помислил, че близостта й с природата ще й осигури непоклатимо здраве. Нищо подобно — тя непрестанно страдала от обриви, сърбежи и ужилвания, често се губела и така и не се научила да разпознава отрано опасността — било когато произтича от хора, или от животни.
Образованието й в голяма степен е самостоятелно. Тя с лекота овладяла четмото и писмото още в най-ранна възраст и проявявала интерес към плочките с различни рецепти, които понякога й попадали. Учителите често се гневели от отсъствията й и небрежното й поведение, които обаче по никакъв начин не въздействали на склонността й да се учи бързо. Но главата й била пълна с фантазии и тя показвала много по-голяма склонност към поезията и музиката, отколкото към математиката и логиката. От всичко най-скучни й били заниманията за това как трябва да се държи една дама в обществото.
Но въпреки това тя се омъжила за принц, който я ухажвал с предан ентусиазъм, макар с това да си навлякъл гнева на баща си.
— Изправи се!
Опитах се да стоя неподвижно. — Не така! Приличаш на пуяк, който е изпънал врат в очакване на брадвата. Отпусни се. Не, сега спусна раменете назад. Винаги ли си толкова разсеян?
— Госпожо, той е още момче. Оставете го да си почине малко.
— Е, добре. Хайде, сядай.
Кимнах благодарно на кръглоликата прислужница, а тя ми отвърна със съзаклятническа усмивка и ми махна към една скамейка, покрита с меки везани възглавници. Едва когато се отпуснах уморено, си позволих да разгледам стаята на лейди Търпение.
Беше по-зле от тази на Сенч. Дори една подробна инвентаризация на предметите не би могла да опише всичко, не само заради разнообразието на вещите, но и заради противоречивото им предназначение. Ветрило от пера, ръкавица за фехтовка, няколко папура, напъхани в ботуш. Малък черен териер с две кутрета, който спеше в кош, заметнат с вълнено одеялце. Семейство изрязани от слонова кост моржове, подредени върху маса с форма на конска подкова. Но доминиращият елемент бяха растенията. Имаше глинени гърнета с виолетки, чаши за чай с букети от планински цветя, миниатюрни лози, изпълзели от строшени вази, и какво ли още не. Цветята се преплитаха в борба за жизнено пространство и светлина. Общият ефект бе като от зимна градина с прозорци само на едната стена.
— Дали пък не е изгладнял, Лейси? Момчетата лесно огладняват. Има малко бисквити и сирене на масичката до леглото ми. Би ли ги донесла, скъпа?
Лейди Търпение стоеше на не повече от една ръка разстояние от мен, докато разговаряше със своята прислужница.
— Не съм гладен, благодаря ви — отвърнах преди Лейси да стане. — Дойдох тук, защото ми казаха, че всяка сутрин ще се занимавате с мен.
Това беше доста деликатна забележка, като се имаше предвид, че думите на краля бяха:
— Ще ходиш всяка сутрин в стаята й и ще правиш всичко, каквото ти нареди, само да ме остави на мира. И ще продължаваш да го правиш, докато не й омръзне на тая досадница.
Никога не го бях виждал толкова ядосан. Малко след това влезе и Искрен, погледна ме, засмя се и поклати глава.
— С всеки ден все повече прилича на баща си — рече той на навъсения Славен, който идваше зад него.
И ето ме тук, в покоите на лейди Търпение, която обикаляше около мен, сякаш бях непознато животно, което може да я ухапе или да изцапа килима.
— Зная, нали аз помолих краля да те праща — каза тя.
— Да, госпожо — отвърнах, като се стараех да изглеждам интелигентен и добре възпитан.
Настъпи тишина. Аз разглеждах предметите из стаята, а лейди Търпение гледаше през прозореца. Лейси седеше, подсмъркваше тихичко и се преструваше, че плете нещо.
— Ах. Сетих се. — Пъргава като спускащ се от небето ястреб, лейди Търпение се наведе, сграбчи едно от кутретата на черния териер за козината на врата и го тикна в ръцете ми. — Това е за теб. Всяко момче трябва да си има любимо животинче. — Стиснах треперещото телце, без да зная как да постъпя. — Или може би предпочиташ птица? В спалнята имам клетка с чинки. Можеш да си избереш, която ти харесва.
— Не, благодаря — побързах да вметна. — Предпочитам кученце. — Вече бях установил инстинктивен контакт с него, а майка му, изглежда, го бе доловила и се отпусна успокоена. Кутрето вдигна очи и ме погледна. Това беше доста необичайно. Повечето кучета избягват директния визуален контакт. А този малък приятел притежаваше вече изградена личност и дълбок интерес към всичко, което ставаше около него. Той харесваше Лейси, която го хранеше с късчета месо, и се отнасяше с предпазливост към лейди Търпение не защото тя се държеше лошо с него, а понеже непрестанно го прибираше в коша всеки път, щом успееше да се измъкне оттам. Освен това смяташе, че миризмата ми е много приятна, заради смесицата от мирис на коне и кучета, с които бяха пропити дрехите ми. Усетих, как драска по мен с лапички, сякаш ми казваше: „Вземи ме, прегърни ме…“
— Ти изобщо не ме слушаш!
Трепнах, очаквайки да получа шляпване от Бърич, после осъзнах, че съм в стаята на дребната енергична жена, която ме гледаше, опряла юмруци на кръста си.
— Мисля, че му има нещо — рече тя на Лейси. — Видя ли как се блещеше в кученцето? Имах чувството, че ще получи някакъв припадък.
Лейси се усмихна добродушно.
— Добре де — продължаваше да бърбори лейди Търпение, — може и да е нормално момчетата да изглеждат глупаво.
„По-късно“ — обещах на кученцето.
— Извинете — произнесох, — разсеях се по кучето. Наистина го харесвам. Благодаря ви за него.
Усещах, че животинчето се е сгушило в свивката на ръката ми.
— Най-обикновено кутре — отвърна лейди Търпение и за моя изненада изглеждаше малко засрамена. Извърна се и отново се загледа през прозореца. Кутрето си облиза носа и затвори очи. „Топло. Ще спя.“
— Разкажи ми за себе си — каза тя. Това ме завари неподготвен.
— Какво бихте искали да знаете, уважаема госпожо?
Тя махна нетърпеливо с ръка.
— Каквото и да е. С какво си запълваш деня?
Опитах се да й разкажа, но виждах, че не одобрява чутото. Свиваше устни всеки път, когато споменавах името на Бърич. Изглежда, не остана впечатлена и от упражненията по фехтовка. За Сенч естествено не смеех да кажа нито думичка. Тя кимна одобрително само когато споменах за изучаването на езици и заниманията по писане.
— Достатъчно — прекъсна ме тя преди да свърша. — Поне не си неграмотен. Щом можеш да четеш, значи ще се научиш бързо. Стига да имаш желание.
— Ами имам — измънках неуверено, тъй като не знаех за какво става дума.
— Хубаво тогава. Защото съм твърдо решена да те направя човек, дори и ти да не искаш. — Тя ме погледна и добави с посмекчен тон. — Как ти казват, момче?
— Ами… момче също може — промърморих. Дремещото в прегръдките ми кутре се размърда в просъница.
— Аз пък ще ти викам… хъм, Томас. Том за по-кратко. Съгласен ли си?
— Защо не? — отвърнах.
— Добре тогава. Чакам те утре по същото време. Но те предупреждавам, искам от теб повечко ентусиазъм. Довиждане, Том.
— Довиждане, госпожо.
Обърнах се и излязох. Лейси ме изпрати с поглед. Усещах разочарованието на господарката й, но не можех да направя нищо.
Тази първа наша среща бе отнела по-малко от час. Денят все още бе в разгара си, а аз изведнъж се оказах напълно свободен. Отправих се към кухнята да потърся нещо за кученцето. Още не знаех как да постъпя с него и каква ще е реакцията на Бърич. Всъщност бих могъл да го настаня в конюшнята. Можех да не казвам веднага на Бърич. Нека първо привикна с него. Не беше от къдравите териери, по-скоро приличаше на малко мече. Но когато пораснеше, щеше да ми стига до коляното. Не исках да го правя боец. Как да го кръстя? Няма да е нито Зъбльо, нито Хапльо. Може би Пазач?
— Или Наковалня. Или Ковач.
Вдигнах глава. Шутът бе излязъл от една ниша и ме следваше по коридора. Последва ме в стаята.
— Защо? — попитах. Бях отвикнал да се изненадвам, че знае за какво мисля.
— Защото сърцето ти ще бъде удряно върху неговото и силата ти ще бъде изпробвана с неговия огън.
— Звучи доста драматично — подсмихнах се аз. — А и всичко свързано с ковачници не се посреща особено добре напоследък. Онзи ден чух един пияница да заплашва друг с думите: „Дано претопят жена ти.“ Всички на улицата спряха и го изгледаха.
Шутът сви рамене.
— Ами тогава, кръсти го Смит. Или Смити. Ще ми дадеш ли да го видя?
Подадох му кученцето, макар и неохотно. То се събуди, размърда се и се намести в ръцете на шута. „Няма миризма, няма миризма“. Дадох си сметка, не без изненада, че кутрето е право. Нослето му подсказваше и на двама ни това, което би трябвало да забележа отдавна — шутът нямаше собствена миризма.
— Внимавай да не го изпуснеш.
— Може да съм шут, но не съм идиот — отбеляза той и приседна на леглото. Кученцето се освободи от прегръдката му и се зарови сред завивките. Седнах до него, за да го уловя, ако стигне до ръба. — Я ми кажи, ще й позволиш ли да те купи с подаръци?
— Защо не? — попитах.
— Ще бъде голяма грешка — и за двамата. — Той дръпна опашката на кутрето и то се завъртя към него. — Тя ще продължава да ти подарява разни неща. А ти ще ги приемаш, защото няма да ти е удобно да й отказваш. Но ще трябва да решиш дали те ще се превърнат в мост между вас, или в стена.
— Познаваш ли Сенч? — попитах неочаквано, защото в този момент шутът говореше точно като него. Пред никого другиго не бях споменавал за Сенч, като изключим, разбира се, краля.
— Сенчест или слънчев, аз зная кога да си държа езика зад зъбите. Препоръчвам същото и на теб. — Шутът внезапно се изправи и тръгна към вратата. Там спря за миг. — Тя те мразеше само първите няколко месеца. И омразата не беше насочена към теб, а към онази непозната, която е дарила Рицарин с това, което лейди Търпение не може. След това сърцето й омекна. Още тогава искаше да те повика при себе си и да те отгледа като свой син. Някой би казал, че е искала да притежава нещо, което е създадено от него. Но не мисля така.
Бях се облещил от изненада.
— Приличаш на риба, когато зяпнеш така — отбеляза той. — Баща ти естествено отказа. Смяташе, че това би било равносилно на официално признаване. Но не мисля, че това бе истинската причина. По-скоро знаеше, че ще е опасно за теб. — Шутът направи странно движение с ръка и между пръстите му се появи парче сушено месо. Знаех, че го е държал в ръкава си, но така и не можах да разбера как направи този трик. Той метна месото към леглото и кутрето лакомо се нахвърли върху него.
— Знаеш ли, ти лесно би могъл да й причиниш болка… стига да пожелаеш. Тя се измъчва от мисълта колко самотен си бил. А ти приличаш на Рицарин и всичко, което казваш, сякаш излиза от неговата уста. Тя е като диамант с пукнатина. Един-единствен точен удар от теб и ще се разпадне на части. Тя още не го е прежалила и се обвинява. Нямаше да го убият, ако не се беше съгласила с неговото абдикиране. Ето какво я мъчи още.
— Кои са „те“?
— Кои са „те“ ли? — повтори шутът и изведнъж изчезна от погледа ми. Докато стигна до вратата, вече не се виждаше никъде из коридора. Пресегнах се към него, но не долових нищо. Сякаш беше „претопен“. Потреперих при тази мисъл и се върнах при Смити. Дъвчеше месото на малки хапки, някои бе изплюл върху леглото.
— Шутът си отиде — съобщих му аз, но кутрето само кимна унесено, сякаш сега най-важното нещо беше храната.
Едва сега осъзнах, че ми принадлежи изцяло и че Бърич не може да ми каже нищо, защото то ще живее тук, в моята стая. Освен дрехите и медната гривна на Сенч досега не бях притежавал нищо мое.
Подхванах го внимателно и го вдигнах към светлината на прозореца. Козината му беше съвсем гладка, почти плюшена, с белезникави дири по гръбчето. Намерих едно бяло петънце на брадичката и друго — на лявото краче. Кутрето стисна с мъничките си челюсти ръкава на ризата ми и го задърпа с игриво ръмжене. Погалих го, после го сложих на леглото и само след миг то заспа умиротворено. Поставих две възглавници, за да го предпазят от падане, и неохотно се върнах към следобедните си занимания и уроци.
Първата седмица с Търпение бе истинско изпитание и за мен, и за кученцето. Научих се да поддържам постоянна, макар и тъничка нишка между двама ни, за да не се измъчва от усещането, че е оставено само. Но това изискваше съсредоточаване, а аз не винаги можех да си го позволя. Бърич се мръщеше, когато проявявах разсеяност, а аз се оправдавах с уроците при лейди Търпение.
— Нямам представа какво иска тази жена от мен — оплаках се на третия ден. — Вчера имахме музика. Цели два часа ме кара да свиря — първо на арфа, след това на гайда и накрая на флейта. Всеки път, когато започвах да схващам мелодията, ми вземаше инструмента и ми нареждаше да се захвана със следващия. А накрая заяви, че съм напълно лишен от музикален слух. Тази сутрин имахме поезия. Настоя да науча поемата за кралица Целебна и нейната градина. Доста е дълга и в нея се изреждат различни лечебни растения. На няколко пъти ги обърках и тя се нахвърли върху ми с обвиненията, че й се подигравам. Изпитах истинско облекчение, когато се оплака, че от мен я е заболяла главата, и ми нареди да си вървя. Предложих й да й направя отвара от синапено семе, за да й мине главоболието, а тя ми се развика: „Ето, видя ли. Знаех си, че ми се подиграваш!“ Бърич, просто не зная какво да направя, за да й доставя удоволствие.
— Че защо трябва да правиш нещо? — изсумтя той и с това темата беше приключена.
Същата вечер в стаята ми дойде Лейси. Почука, влезе и сбърчи нос.
— По-добре донеси малко ароматични листа, ако смяташ да държиш кученцето тук. И използвай оцет и вода, когато бършеш мокрите петна. Тук мирише на конюшня.
— Сигурно е така — побързах да се съглася. След това я погледнах въпросително и зачаках.
— Виж какво ти донесох. Струва ми се, че най-много ти хареса. — И ми подаде гайдата. Не зная как беше познала, но от трите инструмента този наистина ми се бе видял най-интересен. Арфата имаше твърде много струни, а звукът на флейтата ми се стори писклив дори когато на нея засвири лейди Търпение.
— Госпожата ли ми я праща? — попитах малко учуден от посещението.
— Не. Тя дори не знае, че съм я взела. Ще си помисли, че се е изгубила някъде в бъркотията на стаята.
— Защо ми я носиш?
— За да се упражняваш с нея. А когато напреднеш малко, вземи я и посвири на госпожата.
— Защо?
Лейси въздъхна.
— Защото ще й доставиш удоволствие. Ще направиш живота й малко по-лек. Не знаеш какво е да си прислужница на лейди Търпение. Тя все още продължава да се бори с нещастието си. Ужасно й се иска да си добър поне в нещо. Непрестанно те подлага на изпитания, очаквайки да покажеш някакъв скрит талант, заради който да може да се похвали: „Ето видяхте ли, това му е от него“. Но аз имам две момчета и зная, че нещата не са толкова лесни. Уменията се трупат бавно, да не говорим за маниерите, просто защото сега главите ви са другаде. Но докато се обърнеш — и ето че децата порасли.
— Значи искаш да се науча да свиря на гайдата, за да направя лейди Търпение щастлива? — попитах невярващо.
— Не. За да я накараш да се почувства, че ти е дала нещо.
— Тя ми даде Смити. Едва ли бих могъл да получа по-добър подарък от него.
Сега беше ред на Лейси да ме погледне учудено.
— Ами чудесно. Не забравяй да й го кажеш. Но ако се научиш да свириш на гайдата или да редиш кратки стихчета, ще пожънеш още по-големи успехи.
Тя си тръгна, а аз останах да разсъждавам върху чутото, едновременно отчаян и ядосан. Лейди Търпение искаше да успея във всичко, а аз се боях, че търси в мен нещо, което не може да намери. Едва сега си дадох сметка, че представата й за мен е доста повърхностна. Та аз можех да чета и да пиша и умеех да се грижа доста добре за коне и кучета. Можех да забърквам отрови, да смесвам приспивни прахчета, да се прокрадвам незабелязано, да лъжа, да убивам безшумно, но нито едно от тези умения нямаше да й се хареса. Нима ме биваше за нещо друго освен да бъда шпионин и убиец?
На следващата сутрин станах рано и тръгнах да търся Федрен. Зарадва се, когато го помолих да ми заеме няколко четки и шишенца с различно на цвят мастило. Хартията, която ми даде, беше по-добра от тази, върху която се упражнявахме, и освен това той ме накара да обещая, че ще му покажа какво съм направил. Докато се качвах по стълбите, се замислих какво ли ще е, ако му стана чирак. Животът ми едва ли щеше да е по-труден от досегашния.
Но задачата, която си бях поставил, се оказа по-трудна от всяка задача на лейди Търпение. Смити беше заспал върху една възглавница. Докато го разглеждах, се зачудих как е възможно извивката на гръбчето му да е различна от извивката на някой рунически знак, а оттенъкът на ушите му да се отличава от този на илюстрациите на лечебни билки, които Федрен ме бе карал да прерисувам. Но това беше начинът, по който ги виждах, и трябваше да пропилея няколко безценни листа преди да си дам сметка, че всъщност сенките около кученцето придават неповторимост на очертанията му. Трябваше да претворя на хартията не онова, което виждаше умът ми, а само образа, който му подаваха очите.
Беше късно, когато измих четките и ги оставих настрани. Две от картините ми харесваха, третата също не беше лоша, макар да бе малко неясна и размътена и да приличаше по-скоро на съновидение.
Но когато застанах пред вратата на лейди Търпение и погледнах стиснатите в ръката ми листа, изведнъж ми се стори, че приличам на хлапе, което носи на майка си китка смачкани глухарчета. Какво очаквах да получа от нея? Признание. Ако исках такова, трябваше да го търся у Федрен, при който се бях упражнявал толкова упорито. Но вратата се отвори преди да почукам с все още изцапаните си с мастило пръсти.
Стоях мълчалив и смутен, а лейди Търпение ми нареди раздразнено да вляза и не пропусна да отбележи, че съм закъснял. Приближих се до масата и оставих картините върху една купчинка плочици.
— Реших да те науча да рецитираш стихове — заяви тя строго. — После, като натрупаш опит, ще опиташ сам да стихоплетстваш, стига да си съгласен. Ритъмът и темпото са лесни за… това кученцето ли е?
— Ами… да — промърморих. Никога не се бях чувствал толкова засрамен.
Тя вдигна листовете един по един и ги разгледа внимателно, като ги държеше с изпъната ръка пред очите си.
— Кой ти ги е рисувал? — попита накрая. — Не че това ще те извини за закъснението. Но бих могла да се заема с обучението на човек с подобен усет към светлосенките и умение да предава върху хартията това, което забелязва с опитно око. Цветовете са добре подбрани, тук малко се е позатруднил с листата на билките, но това лесно може да се коригира.
— Госпожо, струва ми се, че момчето само е нарисувало кученцето — обади се неочаквано Лейси.
— И хартията… качеството й е чудесно… — Лейди Търпение изведнъж млъкна. — Ти ли, Томас? (Мисля, че за пръв път си спомни името, с което ме беше кръстила.) Ти ли ги нарисува?
Под втренчения й поглед успях само да кимна. Тя отново вдигна картините.
— Баща ти не можеше да нарисува дори крива линия, ако не е върху карта. Майка ти рисувала ли е?
— Аз не я помня, госпожо — отвърнах малко вдървено. Никога досега не ме бяха питали за майка ми.
— Какво, ама никак ли? Та тогава ти си бил на шест. Все трябва да си спомняш нещо… цвета на косата й, гласа й, как те е наричала… — Дали не долавях в гласа й ревност? Или любопитство, което не можеше да преодолее?
Ала в този момент като че ли си спомних. Миризмата на мента, или… не, изгубих го отново.
— Нищо, госпожо. Ако е искала да я помня, сигурно щеше да ме задържи.
Говорех със свито сърце. Но нима трябваше да помня майка си, след като ме бе изоставила, без да се поинтересува повече за мен?
— Добре де — рече примирено тя. Вероятно си бе дала сметка, че разговорът е навлязъл в деликатна сфера. Тя се загледа през прозореца. Денят бе облачен. — Изглежда, някой те е научил добре.
— Федрен — отвърнах, а когато тя не отговори, добавих: — Придворният писар. Той иска да му стана чирак. Каза, че ме бива да изрисувам букви и че ако поработя още малко, ще ми даде да прекопирам и рисунки. Но му трябва време, за да се занимава с мен. За съжаление доста често излиза да търси хартиена тръстика.
— Хартиена тръстика ли? — попита тя разсеяно.
— Ами да, от нея се прави най-добрата хартия. Но производството е трудно и скъпо. Ако хартията на пазара беше по-евтина, сигурно и други момчета от крепостта щяха да се научат да пишат. Така поне казва Федрен. Не зная защо ги говори тези неща, но…
— Виж ти. Аз пък не знаех, че тук има и други хора, които споделят моите интереси — прекъсна ме тя с внезапно грейнало лице. — А опитвал ли се е да прави хартия от лилиеви коренчета? Аз имах известен успех. А също и хартия от изсушена и пресована дървесна каша на кинусово дърво. Тя е силна и жилава, но пък повърхността й е грапава. За разлика от тази хартия… — Тя погледна отново листата с рисунките и изглежда, се замисли за нещо друго. — Чакай… толкова ли ти харесва кученцето?
— Да — отвърнах лаконично и очите ни изведнъж се срещнаха. Нейните бяха пълни със сълзи.
— Понякога толкова приличаш на него, че аз… — Тя се задави. — Ти трябваше да си мой! Не е честно, ти трябваше да си мой!
Последните думи бяха казани през плач, но прозвучаха заплашително и кой знае защо си помислих, че ще ме удари. Вместо това тя се хвърли върху мен, прегърна ме и ме притисна към себе си. Всичко стана толкова внезапно, че кучката подскочи уплашено и преобърна купичката с вода, а аз видях искри пред очите си, защото брадичката на лейди Търпение ме бе ударила по челото. Но преди да успея да реагирам тя ме отблъсна и избяга в спалнята, откъдето долетя сподавеният й плач. Малко след това вратата се хлопна.
И през цялото това време Лейси продължаваше да плете невъзмутимо.
— Понякога я хващат лудите — добродушно каза тя и ми кимна към вратата. — Ела пак утре. — И добави: — Знаеш ли, госпожата много те харесва.
14
Гален
Гален, син на тъкач, дошъл в Бъкип още като момче. Баща му бил един от личните прислужници на кралица Желана, която го взела със себе си, когато се премествала от Фароу. В онези години в Бъкип Магистър на Умението била Солисити. Тя обучавала крал Щедър и сина му Умен на Умението и по времето, когато синовете на Умен станали момчета, вече наближавала преклонна възраст. Тогава Солисити се обърнала с молба към крал Щедър да си вземе ученик и той се съгласил. И тъй като малкият Гален бил любимец на кралицата, тя настояла това да бъде избраникът на Солисити. Както сега, така и тогава, Умението не е позволена дисциплина за копелета от рода на Пророците, но когато бъде забелязан талант към него, пък било това и в деца извън кралското семейство, той се подхранва и доразвива. Без съмнение малкият Гален е притежавал подобен талант и сигурно е привлякъл вниманието на Магистъра.
По времето, когато принцовете Рицарин и Искрен били достатъчно големи, за да получават първите си уроци по Умение, Гален вече бил напреднал и притежавал необходимия опит, за да може да им стане преподавател, макар че бил само с година по възрастен от тях.
За пореден път и отново за кратко в живота ми се възцари известно равновесие. Несръчността, с която подхождаше в началото към мен лейди Търпение, постепенно изчезна, претопена от увлечението й по мен и от взаимната увереност, че отношенията ни не могат да бъдат случайни и лишени от чувства. Ала все още бяхме далеч от мисълта за взаимно разбиране.
След като се отказа от идеята да ме учи на всичко, което според нея трябва да знае един принц, нещата потръгнаха много по-добре. Започнах да напредвам в музиката, но това се дължеше на многочасови упорити упражнения. Научих доста за това как се забъркват различни ароматични смеси и немалко за употребата на растенията. Дори Сенч прояви ентусиазъм относно заниманията ми по облагородяване на полудиви овощни дръвчета и следеше с интерес експериментите, които провеждах под вещото ръководство на лейди Търпение. До ден днешен в Женската градина има ябълково дръвче, на един от клоните на което всяка година се раждат праскови. Веднъж попитах и за изкуството на татуиране, но моята учителка категорично ми забрани да рисувам каквото и да било по тялото си и заяви, че още съм твърде млад, за да взимам подобно решение. Затова пък без никакъв свян ми разреши да наблюдавам, докато изрисуваше гирлянда от цветя върху прасеца си.
Запознах я с Федрен и тя почти веднага го приобщи към каузата за производство на хартия от пресовани корени. Междувременно кученцето, което ми подари, се развиваше чудесно и от ден на ден показваше нарастваща привързаност към мен. Лейди Търпение често ме пращаше до града с различни поръчения, което ми даваше възможност да се срещам с моите приятели и най-вече с Моли. Тя се оказа незаменим водач из дюкянчетата за ароматични растения, откъдето закупувах суровина за парфюмерийните смеси на моята господарка. „Претопяването“ и пиратите с алените кораби все още бяха постоянна заплаха на хоризонта, но седмиците на ужас, свързани с тях, бяха отминали и почти забравени, както се забравя зимният студ през топлите летни месеци.
И тогава започнаха уроците ми при Гален.
Вечерта преди да му се представя за пръв път ме извика Бърич. Явих се при него, очаквайки да ме скастри за някоя зле свършена работа. Той ме чакаше пред конюшните и щом ме зърна, ми даде знак да се кача с него в стаята му.
— Чай? — предложи и когато кимнах, ми сипа в една чаша от още топлия чайник.
— Какво има? — попитах го. Лицето му беше напрегнато и затворено. Уплаших се, че ще ми съобщи някоя ужасна новина — че Сажда е болна или че е узнал за Смити.
— Нищо — отвърна той и веднага почувствах, че ме лъже. — Всъщност има нещо. Днес при мен идва Гален. Каза, че щял да те обучава на Умението. Съобщи ми също така, че докато продължава обучението ти, не бива да се намесвам по никакъв начин — нито да ти давам съвети, нито да ти заръчвам работа, даже не бива да ядем заедно. Беше особено… категоричен в настояването си. — Бърич спря и почувствах, че премълчава нещо. Гледаше встрани. — Преди време се надявах да получиш тази възможност, а когато това не стана, си помислих, че може би така е по-добре. Гален е суров учител. Твърде суров. Чувал съм разни неща. Изисква всичко от учениците си и се оправдава с това, че е също толкова взискателен и към себе си. Е, чувал съм и за мен да се говорят подобни неща.
Позволих си една лека усмивка, която предизвика бръчки върху челото на Бърич.
— Слушай какво ти казвам. Гален не крие от никого неприязънта си към теб. Разбира се, той не те познава, така че ти нямаш никаква вина за това. Причината се корени в това… което си и което си предизвикал. На ако Гален го признае, ще трябва да признае и че вината е на Рицарин, а аз никога не съм го чувал да обвинява Рицарин в нещо… — Бърич се обърна към огъня. — Хайде… изплюй накрая камъчето — подканих го смело аз.
— Опитвам се — тросна ми се той. — Не е толкова лесно да го изразиш с думи. Дори не съм сигурен дали трябва да говоря за това с теб. Това съвет ли е, или намеса? Но всъщност уроците ти още не са започнали. Та ето какво ще ти кажа. Постарай се пред него. Не му отвръщай. Проявявай уважение и вежливост. Слушай каквото ти казва и се старай да го запомниш колкото се може по-бързо.
— Не съм възнамерявал да постъпвам другояче — посочих аз, но виждах, че не ме е извикал за това.
— Зная, Фиц! — Той въздъхна, опря лакти на масата и стисна слепоочията си, сякаш го мъчеше главоболие. Отдавна не го бях виждал толкова развълнуван. — Преди доста време разговарях с теб за… една магия. За Осезанието. За общуването с животните и за това, че може да станеш като тях. — Той млъкна и се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ни подслушва. След това се наведе към мен и заговори още по-тихо: — Пази се от това. Постарах се да ти внуша, че е нещо срамно и грешно.
Зная, че не си съгласен с мен, макар да не си ми го казвал. На няколко пъти те улавях, че се ровичкаш из неща, които свестен човек не би докоснал. Казвам ти, Фиц, предпочитам да те видя… да те видя „претопен“. Да, не ме гледай така уплашено и не си помисляй да се захващаш с подобно нещо. Та същото важи и за Гален… да не си му споменал за подобно нещо. Дори не си го помисляй, когато си край него. Вярно, не съм от тези, които знаят много за Умението и как действа. Но понякога… понякога, когато баща ти ме „докосваше“, имах чувството, че знае какво се крие в сърцето ми и че дори вижда неща, които съм заровил дълбоко в себе си.
Изведнъж лицето му се покри с руменина и видях, че в очите му блестят сълзи. Той отново се извърна към огъня и почувствах, че сме стигнали до същината на разговора. До това, което трябва, а не което иска да каже. Усещах в него някакъв дълбоко вкоренен страх, който той не желаеше да забележи. Друг на негово място вероятно би трепнал в този момент.
— Боя се за теб, момчето ми. — Говореше на камъните на огнището, а гласът му бе толкова треперлив, че чак се стреснах.
— Защо?
Простичкият въпрос дава най-много възможности, ме бе учил Сенч.
— Не зная дали той ще го забележи в теб. Нито как ще постъпи тогава. Чувал съм… не. Не зная дали е истина. Имаше една жена, по-точно девойка. Тя умееше да се разбира с птиците. Живееше сред хълмовете на запад оттук и местните хора твърдяха, че можела да повика ястреб от небето. Всички й се възхищаваха и повтаряха, че това е дарба. Носеха й болни патици или кокошки, внезапно спрели да снасят. И тя ги лекуваше. Но после се намеси Гален. Каза, че тя била изчадие и че ще бъде грях да продължи да живее и да остави потомство. И една сутрин я намериха пребита до смърт.
— Гален ли го е направил?
Бърич повдигна рамене в нетипичен за него жест.
— През онази нощ конят му беше излизал от конюшнята. Нищо повече не зная. И ръцете му бяха покрити с драскотини, зърнах драскотини и по врата и лицето му. Но не от човешки нокти, момчето ми. По-скоро от някаква птица, ястреб например.
— И ти премълча? — попитах невярващо.
Той се изсмя горчиво.
— Друг проговори преди мен. Гален бе обвинен от братовчеда на момичето, който тогава работеше при мен в конюшните. Гален дори не отрече. Двамата се срещнаха при Обелиска на правдата и се призоваха на бой до смърт в името на Ел, който, както се говори, винаги покровителствува справедливостта. Никой, дори кралят, не можеше да възрази срещу подобно правосъдие, защото то стои над всички. Момчето загина. Хората казаха, че така е отсъдил Ел и че то е обвинило Гален несправедливо. Казаха го и пред него, а той им заяви, че Ел бил отсъдил същото и за момичето още преди да започне да сее поквара с децата си.
Бърич потъна в мълчание. Останах озадачен от чутото и усетих, че в мен се надига вледеняващ страх. Въпрос, решен пред Обелиска на правдата, не може да бъде повдиган втори път. Това не беше закон, а израз на волята на боговете. И тъй, предстоеше ми да се уча при човек, който сигурно щеше да ме убие при първото подозрение, че имам някаква подобна дарба.
— Да — кимна Бърич, сякаш бях произнесъл последните думи на глас. — О, Фиц, синко, бъди внимателен и предпазлив. И не ме излагай, момче. Нито мен, нито баща си. Не позволявай на Гален да твърди, че съм оставил сина на принца да се превърне в зверче. Докажи му, че в жилите ти тече кръвта на Рицарин.
— Ще се постарая — обещах аз. Но тази нощ не можах да заспя.
Градината на кралицата не е близо до Женската градина, нито до кухненската или някой друг парк в крепостта. Тя е разположена на върха на една кръгла кула. Стените й са високи откъм страната на морето и доста по-ниски на юг и на запад, където дори са поставени пейки. Така каменните стени улавят топлината и слънцето и същевременно я пазят от морските ветрове. Въздухът там е толкова неподвижен, че сякаш си захлупил ушите си с шепи. Има нещо много странно и причудливо в тази градина, разположена върху камък. Вместо в саксии, цветята растат в издълбани в скалата вани и стенни ниши. Някога навярно тук е имало изобилие от разнообразни растения, но сега беше останал само съсухреният скелет на бръшляна и няколко упорити цветя. Гледката ме изпълваше със странна печал, по-студена от първия повей на зимния вятър, който също се усещаше. „Трябва да я дадат на лейди Търпение — помислих си. — Тя ще вдъхне живот на това място.“
Бях първият. След мен дойде Август. Беше едър и масивен като Искрен, също както аз бях строен като Рицарин. Както винаги се държеше любезно, но студено. Кимна ми и се отдалечи, като разглеждаше статуите.
Малко след това се появиха и останалите. Бях изненадан колко са много — почти дузина на брой. С изключение на Август, който беше син на сестрата на краля, никой друг освен мен не можеше да се похвали, че в жилите му тече кръвта на Пророците. Имаше братовчеди и втори братовчеди от двата пола, някои по-възрастни, други по-млади от мен. Август вероятно бе най-млад, а Серене — жена на около двайсет и пет — най-възрастната. Бяхме доста странна група. Неколцина се бяха събрали и разговаряха оживено, останалите се разхождаха и разглеждаха изсъхналите растения или зяпаха статуите. И тогава дойде Гален.
Няколко от децата подскочиха, когато вратата на стълбата се тръшна. Той спря и ни огледа.
Забелязал съм нещо много характерно за мършавите хора. Едни от тях, като Сенч например, са толкова погълнати от своя живот, че рядко се сещат да ядат или изгарят малкото, което са хапнали, в треската на бурното си съществувание. Но има и втори тип — това са тези, които крачат по света с вид на ходещи трупове, с хлътнали бузи и стърчащи ъгловати кости. За тях светът е толкова ненавистно и омразно място, че дори храната, която им предоставя, е по-скоро извор на неприятни усещания и затова трябва да бъде изхвърлена колкото се може по-скоро от организма. В този момент бях готов да се обзаложа, че през целия си живот Гален не е изпитвал удоволствие от каквото и да било ястие или напитка.
Дрехите му също будеха недоумение. Носеше скъпо наметало с кожена яка, под което се поклащаше кехлибарена огърлица. Но изисканите платове висяха на костеливото му тяло, сякаш шивачът не е знаел как да постъпи с тях. Във времето, когато широките и дълги ръкави бяха на мода сред аристократите, неговите бяха тесни и къси. Затова пък ботушите му стигаха до прасците, а в ръката си стискаше къс камшик, сякаш идваше направо от езда.
Той ни огледа със светлите си безстрастни очи, прецени всеки поотделно и изглежда, ни сметна за крайно неблагонадеждни. След това изсумтя през ястребовия си нос, като човек, комуто предстои да се захване с неприятна задача.
— Разчистете мястото — разпореди се той. — Избутайте всички боклуци настрани, до стените. И по-бързо. Няма да търпя да ми се влачите.
И така последните останки от градината бяха унищожени. Преместени бяха и дребните статуи и декоративните камъни. Докато се борех с една масивна саксия, Гален внезапно се озова зад мен и изсъска:
— По-живо, копеле! — И стовари камшика върху гърба ми. Ударът не беше силен, по-скоро почукване, но в него беше вложена толкова злоба, че спрях и го погледнах. — Не ме ли чуваш? — попита той. Кимнах и отново помъкнах саксията. С крайчеца на окото си забелязах, че на лицето му е изписано задоволство. Ударът вероятно бе само малко изпитание, но не бях сигурен дали съм го преминал, или съм се провалил.
Скоро покривът на кулата се превърна в просторна и гола площадка и само зеленикавите петна сочеха местата, където бе имало растения. Гален ни заповяда да се строим в две редици, като се подредим по възраст и височина, след това ни отдели по пол, като разположи момичетата зад момчетата.
— Няма да търпя да се разсейвате, камо ли да се държите невъзпитано — предупреди ни той. — Тук сте, за да се учите, не да се мотаете. — След това ни накара да вдигнем ръце и да се завъртим, като всеки заеме пространство, до което не достигат ръцете на съседите. Очаквах да започнем с физически упражнения, но вместо това Гален ни каза да застанем неподвижно и да се обърнем към него. Задуха студен вятър и урокът започна.
— От седемнадесет години съм Магистър на Умението в тази крепост. Преди това съм обучавал само малки групи. Тези, които не показваха напредък, бързо напускаха заниманията. През този период Шестте херцогства се нуждаеха само от шепа познавачи на Умението. Обучавах само най-надарените и никога не съм си губил времето с хора, които не притежават талант към тази дисциплина. Но през последните петнадесет години не съм запознавал с тайните на Умението нито един човек.
— Ала ето че идат лоши времена — продължи той. — Островитяните щурмуват бреговете ни и „претопяват“ наши сънародници. Крал Умен и принц Искрен използват цялото си Умение, за да ни защитават. Чутовни са усилията им и немалки успехите им, макар простолюдието да не си дава сметка за това. Уверявам ви, че островитяните нямат никакъв шанс, ако излязат срещу някого от онези, които съм обучавал. Може да са спечелили тук-там по някоя дребна победа, на места, където са ни заварили неподготвени, но силите, които аз съм създал, ще им надделеят!
Бледите му очи пламтяха и той вдигна ръце към небето, докато говореше, сякаш очакваше да получи сила и енергия отгоре. Няколко минути ни оглеждаше мълчаливо, сетне бавно отпусна ръце. — Това е, което зная — произнесе с по-спокоен глас. — Това е… което зная. Силите, които съм създал, ще надделеят. Но нашият крал — нека боговете са винаги с него — подлага усилията ми на съмнение. Той е кралят и аз съм длъжен да се подчиня на волята му. Кралят поиска да събера група от не съвсем чистокръвни, каквито сте вие, и да потърся сред вас такива, които имат талант и воля да овладеят Умението. Така и ще сторя, защото ми е наредено от краля. В легендите се говори, че в прастари времена е имало мнозина, които са владеели Умението и са се сражавали редом със своя крал, за да прогонят нечестивците от земите си. Може и да е вярно, а може би старите легенди преувеличават. Каквато и да е истината, важното е това, дето го иска кралят — да създам нова група от Умели, и аз ще се опитам.
През цялото време Гален демонстративно пренебрегваше момичетата. Нито веднъж погледът му не се спря върху тях. Неволно започнах да се питам с какво ли са го обидили. Познавах Серене, защото и тя като мен се бе учила на четмо и писмо при Федрен. Почти можех да доловя топлината на нейното неудоволствие. Едно от момчетата в редицата зад мен се размърда. Гален подскочи, бърз като светкавица, и се озова пред него.
— Доскуча ли ни вече? Или ни омръзна да слушаме дрънканиците на глупавия старец?
— О, не, господарю, кракът ми се схвана — направи отчаян опит да се измъкне момчето.
Гален замахна и го зашлеви с опакото на ръката си през лицето.
— Мълчи и стой мирно. Или си тръгвай. Все едно ми е, защото виждам, че не ти достига издръжливост, за да овладееш Умението. Имаш късмет, че кралят те е пратил да се учиш при мен, инак въобще нямаше да се захващам с теб.
Потреперих вътрешно. Защото докато говореше на момчето, Гален гледаше мен. Сякаш аз бях виновен за пропуска му. Изведнъж ме завладя силна неприязън към него. Бях понасял удари от Ход по време на фехтовалните занимания и упреци от Сенч, докато ми бе демонстрирал слабите точки на човешкото тяло и различни техники за задушаване, както и начини да накараш някого да млъкне, без да му причиняваш вреда. Бях изтърпял своя дял удари с камшик, ритници и плесници от Бърич заради различни прегрешения — едни справедливи, други отдушник за гнева на претрупан с работа човек. Но никога досега не бях виждал някой да удря момче с такава жестока наслада, с каквато го бе направил Гален. Стараех се лицето ми да бъде безстрастно и да го гледам, без да показвам интерес. Защото знаех, че ако отклоня поглед встрани, ще бъда обвинен, че не проявявам нужното внимание, Гален отново кимна доволно и след това се върна към прекъснатата си лекция. За да овладеем Умението, първо трябвало да ни научи да владеем самите себе си. Ключът към това се криел в надмогване на телесните слабости. За целта утре трябвало да сме тук още преди слънцето да се покаже на хоризонта. Измити и изкъпани, с тънки ризи и без шапки. В храненето трябвало да избягваме месото, сладките плодове, подправените ястия, млякото и сладкишите. Препоръча ни овесена каша и студена вода, обикновен хляб и варени зеленчуци. Освен това да се въздържаме от излишни разговори, особено такива с противоположния пол. Не бивало да се отдаваме на никакви физически удоволствия, включващи вкусна храна, сън или топлина. Съобщи ни, че вече уговорил да ни сервират на отделна маса в столовата, където ще получаваме подходяща храна и няма да се отдаваме на празни приказки. След това започнаха дългоочакваните упражнения. Затворете очи и завъртете очните си ябълки назад, докъдето можете. Опитайте се да ги обърнете така, че да надничат в собствените ви глави. Или поне си представете какво бихте видели, ако успеете да ги извъртите. Дали това, което виждате, си заслужава усилието? Със затворени очи застанете на един крак. Намерете точката на равновесие — не само на тялото, но и на духа. Прогонете от ума си всички ненужни мисли и задръжте крайното състояние на неопределеност.
Докато стояхме със затворени очи и следвахме стриктно указанията му, той се разхождаше между нас. Можех да го следя по звука на пошляпващия върху дланта му камшик.
— Съсредоточете се! — крясваше от време на време. — Хайде, напънете се още малко!
На няколко пъти усетих камшика върху гърба си. Беше само почукване, но дори това усещане пробуждаше по тялото ми студени тръпки. Последния път крайчецът му се завъртя около голия ми врат и върхът му ме близна под брадичката. Трепнах, но съумях да остана със затворени очи, без да наруша равновесие. Когато се отдалечи, почувствах, че по брадичката ми се стича капка кръв.
Упражненията продължиха през целия ден и Гален ни освободи едва когато слънцето бе тъмнооранжево петно на хоризонта и откъм морето се вдигаше вечерният бриз. Цял ден не бяхме нито хапвали, не бяхме пили и глътка вода. Той застана на вратата и ни изпрати един по един, с мрачна усмивка, и едва когато се озовахме на стълбите, си позволихме да се подпрем на стената.
Умирах от глад, ръцете ми бяха подути и посинели от студ, а устата ми беше толкова суха и напукана, че не бих могъл да заговоря, дори да исках. Останалите изглеждаха в подобно състояние, но някои понасяха несгодите по-зле от мен. Например Мери, едно от момичетата, които помагаха на госпожа Чевръстка. Лицето й беше пребледняло, само бузите й бяха зачервени от студа. Докато двете със Серене се спускаха пред мен, ги чух да си шепнат:
— Нямаше да се чувствам толкова зле, ако ни беше обърнал поне малко внимание.
И изведнъж и двете погледнаха изплашено назад, сякаш се страхуваха, че Гален може да ги чуе.
Вечерята след този първи ден бе най-безвкусното и безрадостно събитие на света. Имаше студена овесена каша, съсухрен хляб, вода и варена ряпа. Гален не ядеше, но присъстваше и ни наблюдаваше строго. Нямаше никакви разговори, дори не смеехме да се погледнем. Изядох отсипаната ми порция и станах от масата почти толкова гладен, колкото бях в началото.
На средата на стълбището си спомних за Смити и се върнах в кухнята, за да взема кокалите, които готвачът ми беше запазил, и кратунка с вода, за да му сипя в купичката. Обратният път догоре ми се стори ужасно труден. Странно, като се имаше предвид, че не бях свършил никаква тежка физическа работа.
Още щом влязох в стаята Смити ме посрещна с радостни подскоци и лакомо се нахвърли на кокалите. А като свърши, се шмугна при мен в леглото. Искаше да си играем, но скоро разбра, че съм твърде изтощен. Не помня кога съм заспал.
Събудих се малко преди зазоряване, завладян от ужас, че съм закъснял. Един поглед през прозореца ми даде да разбера, че мога да изпреваря слънцето до покрива, но само ако не губя време за друго. Нямах време да се измия и да почистя около Смити, а трескаво затичах нагоре. Виждах други да тичат пред мен, а когато излязох на площадката, камшикът на Гален се стовари върху гърба ми.
Беше доста неочакван удар през тънката ми риза. Извиках, по-скоро от изненада, отколкото от болка.
— Дръж се като мъж и не показвай страданията си, копеле — рече ми Гален и отново ме шибна с камшика. Останалите бяха заели вчерашните си места. Изглеждаха изморени като мен и стреснати от поведението на Гален. — Видяхте какво чака всеки път последния от вас — обърна се той към всички.
Аз самият си рекох, че не бива да си позволявам да закъснявам пак, макар че това щеше да означава удари по нечий друг гръб.
Последва още един ден, изпълнен със страдание и оскърбления. Така поне ми се струва сега. Защото докато крачеше сред нас, Гален ни убеждаваше, че тъкмо това бил начинът да подсилим волята си и да надвием слабостта си. Караше ни да се съревноваваме, но не помежду си, а със собствените си слабости.
— Докажете ми, че греша — подканяше ни той. — Хайде, докажете ми, че не сте чак такива мекотели. Покажете ми поне един от вас, който си заслужава похабеното от мен време.
Колкото и странно да изглежда, подходът му даваше резултати. Ние се стараехме. Само за един ден той успя да ни изолира от всичко, което познавахме, и ни захвърли в някаква нова и страшна действителност, където не важаха правилата на здравия разум. Стояхме мълчаливи, зъзнехме, но не смеехме да затракаме със зъби, търпяхме ударите и обидите му, понякога доста по-болезнени от хапещия студ. Тези, които трепереха или стенеха, биваха обвинени в слабост. През целия ден той ни доказваше собствената ни безполезност и се оправдаваше, че бил принуден да се вслуша в кралската заповед. Игнорираше напълно момичетата, а когато разказваше за предишните подвизи на крале и принцове, владеещи Умението, никога не споменаваше кралици и принцеси. Нито веднъж не ни обясни на какво всъщност възнамерява да ни учи. За нас светът се затвори само в студа, несигурността и очакването да понесем поредния удар. Не зная откъде вземахме сили да издържим.
Слънцето отново се сниши над хоризонта. Но Гален бе запазил две последни изненади за този ден. Позволи ни да отворим очи и да се протегнем и разкършим, след това ни изнесе още една лекция, посветена на онези от нас, които не можели да надвият слабостите си в извънучебно време. Докато говореше, крачеше между нас и видях много изцъклени погледи и въздишки на облекчение. След това, за първи път през този ден, той застана пред групата на момичетата.
— Някои — изрече той — смятат, че стоят над правилата. Мислят си, че заслужават специално отношение и отстъпки. Подобни илюзии за превъзходство трябва да бъдат изкоренявани от вас преди да сте научили каквото и да било. Още по-срамно е, че въобще сте им позволили да ви надвият. Също както е срамно, че подобни хора се намират сред нас. Но както вече неведнъж ви споменах, аз ще дам всичко от себе си, за да изпълня с чест възложената ми от краля задача. Дори когато има само един начин да пробудя мързеливите ви мозъци.
И замахна и шибна Мери два пъти с камшика. След това събори Серене на земята и я удари четири пъти. За мой срам стоях и гледах безучастно и само се молех тя да не заплаче, с което да предизвика някое още по-сурово наказание.
Серене се изправи, олюля се, после вдигна глава. Не заплака. Едва тогава въздъхнах облекчено. Но и това не беше краят. Гален продължаваше да кръжи около нас като гладна акула и да говори за онези, които се смятали за прекалено извисени, за да спазват наложената на цялата група дисциплина, и си позволявали да ядат месо, когато всички останали получавали само овесена каша. Зачудих се кой ли е бил толкова непредпазлив, че да посещава кухнята след вечеря.
И изведнъж почувствах огнено шибване по гърба. Бях грешал, когато смятах, че вече съм почувствал пълната сила на удара му.
— Ти си мислеше, че можеш да ме измамиш. Смяташе, че няма да узная за вашата малка уговорка с готвача, нали? Но аз зная за всичко, което се случва в Бъкип. Не се залъгвай за това.
Едва сега си дадох сметка, че той говори за кокалите и остатъците, които бях взел за Смити.
— Тази храна не беше за мен — възразих аз и твърде късно се сетих, че не биваше да го казвам.
Очите му проблеснаха хладно.
— Готов си да излъжеш, за да си спасиш кожата, нали? Никога няма да овладееш Умението. Ти не го заслужаваш. Но кралят ми заповяда да ви уча и аз ще се постарая. Въпреки низкия ти произход.
Мълчах унизено, докато той продължаваше да ме налага. И при всеки удар повтаряше, че дори копелетата трябва да спазват правилата.
Когато свърши, се изправих. Гален продължи покрай редицата и удряше всеки по веднъж, обяснявайки, че ги наказвал за моите грешки и така щял да постъпва с всички останали. Това само засили унижението ми.
Накрая ни освободи, но никой, не забърза надолу, защото отново ни очакваше безвкусна вечеря. Този път слязохме мълчаливо по стълбите. Щом се нахраних, се прибрах в стаята.
„Скоро ще ядеш“ — обещах на гладното кученце, което ме очакваше зад вратата. Въпреки че ме болеше цялото тяло, си наложих да почистя стаята и да избърша изпражненията на Смити. Нещастното кутре бе доста измъчено от това, че е било цял ден самичко, но просто не можех да направя нищо. Още повече се безпокоях от мисълта, че не зная колко дълго ще продължи това мъчение.
Чаках до късно, преди да изляза и да се промъкна в кухнята, за да взема храна на Смити. Страхувах се, че и този път Гален ще узнае, но нима имах друг изход? Бях стигнал някъде към средата на стълбището, когато зърнах трепкащо пламъче на свещ да се изкачва срещу мен. Спотаих се до стената, сигурен, че това е Гален. Но се оказа шутът, който застана пред мен, блед като восъчната свещ, която носеше. В другата си ръка държеше купичка с месо и кокали, а върху нея бе поставил друга — с вода. Даде ми знак да се върнем в стаята и след като влязохме и затворих вратата, шутът се обърна към мен и каза сухо:
— Аз ще се грижа за кученцето. Но не мога да се грижа за теб. Използвай главата си, момче. Какво можеш да научиш от всичко, което той направи с теб?
Вдигнах рамене, после потреперих.
— Ами… той се опитва да ни направи силни. Смятам, че скоро ще премине към същинското обучение. Чакай — сетих се накрая. — Откъде знаеш за всичко, което става горе?
— О, това ще е дълга история. Само че не мога да ти я разкажа. — Той постави храната пред Смити и се изправи. — Аз ще го храня. Дори ще се опитвам да го извеждам всеки ден. Но нищо повече. Чертата ще е дотук. — Той спря при вратата. — Помисли си къде ти смяташ да теглиш чертата. И то час по-скоро. Защото опасността е по-голяма, отколкото предполагаш.
След това си тръгна и отнесе със себе си свещта и светлината. Изтегнах се на леглото и се унесох в неспокоен сън под звуците от доволното мляскане на Смити.
15
Обелискът на правдата
Казано възможно най-простичко, Умението е споделяне на мисли между хора. То може да бъде използвано по най-различни начини. По време на сражение например пълководецът би могъл да предава кратки разпореждания до своите подчинени офицери, ако те са били обучени да ги приемат. Но за един истински познавач на това изкуство не е трудно да въздейства не само върху подготвени умове, но и върху тези на противниците си и да им внушава страх, съмнение и желание за бягство. Подобни таланти са рядкост. Ала има още по-надарени Умели, които биха могли да разговарят с Праотците, над които стоят само боговете. Малцина са дръзвали да го правят и още по-малко са тези, които са получавали онова, за което се молят. Защото казано е, че човек може да моли Праотците, ала отговорът им ще бъде не на зададения въпрос, а на този, който е трябвало да бъде зададен. И нищо чудно този отговор да е такъв, че просителят да не доживее края му.
Защото когато някой разговаря с Праотците, той усеща най-силно колко изкусително може да бъде Умението. Изкусително и опасно. Това е нещо, което нито един от Умелите, колкото и опитен да е, не бива да забравя. Когато прибягва до Умението, човек изпитва неистов възторг и въодушевление от самия факт на съществуването, което може да го накара да забрави дори да диша. Това усещане е примамливо и към него може да се привикне, като към силно опияняващо лекарство. Ала размерът и силата му при разговор с Праотците не може да се сравнява с нищо друго. Човек може да изгуби завинаги всичките си осезания и чувства, когато разговаря с Праотците. И тогава той ще умре, но дори в последните мигове от своя живот ще изпитва неистова радост.
Шутът беше прав. Нямах представа пред каква опасност съм изправен. Продължавах напред упорито. Не ми се ще да описвам с подробности преживяванията от следващите няколко седмици. Достатъчно е да кажа, че с всеки ден Гален ни пречупваше все повече според представите си и че ставаше само по-жесток и изобретателен в подхода си. Неколцина от учениците изчезнаха още през първите дни. Мери беше една от тях — спря да идва след четвъртия ден. Видях я няколко дни по-късно да пресича двора на крепостта, лицето й беше бледо и унесено, а раменете й — отпуснати и прегърбени. По-късно научих, че Серене и останалите момичета престанали да й говорят, след като се отказала от обучението, и че се държели с нея така, сякаш е извършила някаква долна и мерзка постъпка. Седмица след това Мери напусна Бъкип и никога вече не се завърна.
Тъй както океанът изравя камъчета от крайбрежния пясък и ги подрежда в извити линии, така изтезанията и гоненията, на които ни подлагаше Гален, ни разделяха все повече един от друг. В началото всеки от нас се стараеше да даде най-доброто от себе си. И не защото го харесвахме или уважавахме. Не зная какво са чувствали другите, но моето сърце беше изпълнено с омраза към него. Тази омраза обаче пораждаше странни и противоречиви чувства, защото след дни на оскърбления и унижения една-единствена негова дума, неволно одобрение или дори само неохотно кимване ми се струваха по-скъпоценни от всякаква похвала. Не само че не се ядосвах на подигравките и обидите му, а с течение на времето ме завладя увереността, че той има право да се отнася толкова унизително към нас. Ето защо се опитвах да се променя.
Надпреварвахме се помежду си, за да привлечем вниманието му. Някои успяха да получат признание и станаха любимци. Август беше един от тях и често ни го даваха за пример. Аз, от друга страна, бях несъмнено най-презираният. След онзи случай не допуснах нито веднъж да се появя последен на площадката. Никога не трепвах от ударите му. Така постъпваше и Серене, която, също като мен, влизаше в групата на презрените. Но тъкмо Серене се превърна в неговия най-яростен последовател и нито веднъж, след първия бой, не отрони и думичка на недоволство. Въпреки това той непрестанно я хокаше, осмиваше и излагаше на подигравки и я удряше доста по-често, отколкото другите девойки. Но това само подхранваше твърдата й решимост да докаже, че може да издържа на хулите му. След Гален тя бе втората, която проявяваше нетърпимост към всеки, който си позволяваше да изрази съмнение в методите му на обучение.
А зимата напредваше. На площадката беше студено и мрачно, единствената светлинка се прецеждаше откъм стълбището. Това беше най-изолираното място на света и Гален бе неговият властелин. Той изковаваше от нас своята нова бойна единица. Внушаваше ни, че сме елитът, че превъзхождаме останалите и че да бъдем негови ученици е истинска чест. Дори аз започнах да вярвам, че това е така. Тези от нас, които се прекършиха и не издържаха, станаха обект на презрението ни. През целия ден имахме очи и уши само за Гален. В началото Сенч ми липсваше. Понякога се чудех какво правят Бърич и лейди Търпение. Но само след няколко месеца подобни въпроси не можеха да занимават ума ми за дълго. Дори шутът и Смити ми се струваха само досадна пречка, толкова бях погълнат от идеята да спечеля одобрението на Гален. Шутът идваше и си отиваше безшумно. Понякога, макар и рядко, ми беше приятно да усещам влажния нос на Смити в разранената си буза, но по-често го отблъсквах с досада.
След три месеца, преживени в мръзнене и оскърбления, Гален намали броя ни до шестима кандидати. Едва тогава започна истинското обучение и за пръв път получихме макар и оскъдна доза комфорт и достойнство. Всичко това тогава ни се струваше най-големият лукс на света, щедри подаръци от Гален, заради които трябваше да сме му безкрайно благодарни. Няколко изсушени плода на вечеря, разрешение да носим обувки, кратки разговори на масата — това беше всичко, а ни изгледаше толкова много. Но промените едва започваха.
Някои събития са оставили незабравими спомени. Помня първия път, когато ме докосна с Умението. Бяхме на площадката, застанали на равни разстояния един от друг, и между нас сега имаше далеч повече място. Той вървеше между нас и спираше за малко пред всеки, докато останалите чакаха в благоговейно мълчание.
— Гответе се да отворите умовете си за докосването. Приемете го, но не се поддавайте на удоволствието, което поражда. Целта на Умението не е да се постигне удоволствие.
Постепенно забелязахме, че движението му следва определен ред. Не можехме да видим лицата си по начина, по който бяхме застанали, а и Гален не обичаше, когато го следяхме с очи. Чувахме само тихия му, шептящ глас, след това въздишката на поредния докоснат. Когато застана пред Серене, той произнесе на висок глас:
— Отвори се за докосването. Недей да се свиваш като бито куче.
Аз бях последен. Изслушах напътствията му и както ни бе посъветвал по-рано, опитах се да се откъсна от всички сетивни възприятия и да остана отворен единствено за неговото докосване. Почувствах как умът му се допира до моя, почти като отъркване на четка в челото ми. Но тук аз се изправих пред него като солидна преграда. Натискът му се усилваше, усещах нарастваща топлина и светлина, но аз отказвах да му се поддам. Изведнъж почувствах, че Гален вече е проникнал в ума ми и ме разглежда строго, използвайки техниките за съсредоточаване, на които ни бе учил. Ала аз продължавах да упорствам и да не се предавам изцяло. Усещах усилващия се възторг, който придружаваше докосването, но се опитвах да не му обръщам внимание. На три пъти през мен премина гореща вълна и три пъти аз издържах наплива й. И след третия път той се оттегли. Погледнах го и видях, че ми кимва с неохотно одобрение, но в очите му се мерна следа от страх.
Това първо докосване беше като искрица за сух фитил. Веднага улових същността му. Все още не можех да го повторя, не можех да пращам мисли на друг, но притежавах известно познание, което не знаех как да изразя с думи. И най-важното — вече не се съмнявах, че ще овладея Умението. Тази мисъл засили решимостта ми и нямаше нищо, което да направи Гален, за да ме спре.
Мисля, че той също го знаеше. По някаква причина това го беше изплашило. Защото през следващите дни той се нахвърли върху мен с още по-неистова жестокост. Върху ми като дъжд се сипеха обиди и удари, но нищо не беше в състояние да ме пречупи. Веднъж ме шибна с камшика през лицето. Остана синя подпухнала диря и същата вечер, когато Бърич ме зърна в столовата, очите му се разшириха. Той се надигна от мястото си, стиснал юмруци и зъби по начин, който не предвещаваше нищо добро. Но аз само извърнах глава. Бърич се обърна и погледна Гален, който му отвърна с надменен поглед. И тогава Бърич излезе с тежка походка. Въздъхнах, облекчен, че не последва сблъсък. Но после Гален ме погледна и триумфът, който беше изписан на лицето му, накара сърцето ми да се свие. Сега вече бях само негов и той го знаеше.
Болки и успехи се смесиха в съзнанието ми през следващите седмици. Гален не пропусна нито една възможност да ме унижи. Ала аз чувствах, че се справям с всяка поставена от него задача. Другите все още търсеха пипнешком докосването на неговото Умение, докато аз сякаш го виждах с широко отворени очи. Помня един момент, когато изпитах непреодолим страх. Гален беше проникнал в ума ми и ми бе предал едно изречение, което трябваше да повторя на глас. „Аз съм копеле и срамя името на баща си.“ Повторих думите със спокоен и невъзмутим глас. И изведнъж той заговори отново в мислите ми. „Ти черпиш сила отнякъде, копеле. Това не е твоето Умение. Нима смяташ, че няма да открия източника?“ Трепнах от изненада и се отдръпнах от невидимото му докосване, за да скрия от погледа му Смити. Усмивката му беше толкова широка, че се виждаха всичките му зъби. След няколко дни започнахме нещо като игра на криеница. Допусках го в ума си, защото трябваше да науча Умението. Но след това започвах да танцувам върху живи въглени, за да запазя тайните си от него. Не само Смити, но Сенч и шута, както и Моли, Кери и Дирк и всички останали лични неща. Въпреки това, или може би тъкмо по тази причина, усещах, че напредвам в овладяването на Умението.
— Не смей да ми се подиграваш! — кресна той веднъж след поредния сеанс и останалите ученици се спогледаха учудено. — Заемете се с упражненията! — викна им той. След това се приближи с бърза крачка към мен и неочаквано ми се нахвърли с юмруци и ритници. Свих се, опитвайки се да си прикрия главата и корема. Ударите, които се стоварваха, бяха немощни като детски плесници. Първо се зачудих на тяхната неефективност, а после си дадох сметка, че всъщност аз го оттласквам. Не толкова силно, че да ме усети, но достатъчно, та ударите му да не попадат в целта. За разлика от него, аз знаех какво правя. И когато най-сетне той отпусна юмруци и ме погледна в очите, си дадох сметка, че съм победил. Защото всички останали ученици, подредени върху площадката, го следяха с ужасени и изплашени погледи. Дори Серене изглеждаше стресната от избухването му. Гален ми обърна гръб, с побеляло от бяс лице, и в този момент разбрах, че е взел някакво решение.
Вечерта се чувствах прекалено изморен и изнервен, за да заспя. Шутът беше оставил храна на Смити и аз го примамвах с една кълка. Кученцето ме захапа за ръкава, а аз го задърпах из леглото, като от време на време щипвах крайчеца на опашката му с другата си ръка. То се хвърляше да ме захапе, но достатъчно бе да размахам кълката пред очите му и играта започваше отначало.
— Глупаче — подиграх му се аз. — Не можеш да мислиш за нищо освен за това, което ти е пред очите. Глупаче. Глупаче.
— Също като господаря си.
Сепнах се и в този момент Смити докопа кълката. Облегнах се назад и погледнах към шута.
— Как влезе? Не чух вратата.
Той пренебрегва въпроса ми и премина право на темата.
— Мислиш ли, че Гален ще ти позволи да успееш?
— А нима смяташ, че може да ми попречи? — отвърнах намусено.
Шутът седна до мен с въздишка.
— Не смятам. Зная, че може. Не ми е ясно само докъде може да стигне. Подозирам, че до края.
— Ами нека опита — подхвърлих безгрижно.
— Не бих и могъл да го спра — отвърна сериозно шутът.
— Надявах се да те разубедя да не опитваш.
— Нима искаш от мен да се откажа? Сега? — Не можех да повярвам.
— Да.
— Защо?
— Защото… — поде той и млъкна. Изглеждаше отчаян.
— О, не знам. Всичко е толкова объркано. Ако можех да подхвана някой свободен край, откъдето да разплета кълбото.
Бях уморен и ядосан от този на пръв поглед безсмислен разговор.
— Като не можеш да се изразяваш ясно, защо въобще говориш?
— Ето още нещо, което не зная — призна той и се надигна да си върви.
— Шут — подхвърлих.
— Да, такъв съм — кимна той и излезе.
И така, аз продължих заниманията. Усещах, че трупам опит и сили, и дори започнах да изпитвам досада от бавното темпо. Всеки ден повтаряхме вече познатите упражнения и с течение на времето останалите овладяваха това, което за мен вече беше нещо естествено. Понякога се питах как са могли да живеят напълно затворени от обкръжаващия ги свят. И защо им беше толкова трудно да разтворят умовете си пред Умението на Гален? Моята собствена задача бе напълно противоположна — аз се стараех да спускам пред него бариери към онези неща, които не желаех да вижда. Почти всеки път, когато той ме докосваше, усещах любопитни пипала в различни посоки на ума ми. Но ги избягвах.
— Вие сте готови — обяви той през един студен ден. Беше късен следобед и на небето вече се виждаха ярки звезди. Размърдах пръсти в обувките, които Гален ни бе позволил да носим. — Досега ви докосвах с Умението, за да ви накарам да привикнете към него. Но днес ще опитаме пълно сливане. Всеки от вас ще се пресегне към мен и аз ще се пресегна към него. Но внимавайте! Повечето от вас вече са почувствали удоволствието, което носи със себе си допирът до Умението. Досега сте усещали само леки докосвания. Днес обаче тласъкът ще е много по-силен. Съпротивлявайте му се и същевременно останете отворени за моето Умение.
И отново започна да кръжи между нас. Чаках, обезсилен и надмогнал страха. Знаех, че все някога ще дойде и този момент. Бях готов за него.
Някои се провалиха още в самото начало и бяха смъмрени за леност или глупост. Август получи похвала. Серене — удар с камшик, задето се беше пресегнала твърде бързо. А след това той застана пред мен.
Разкърших се, сякаш ни предстоеше да се счепкаме. Усетих първото докосване на ума му и му предложих в отговор предпазливо гостоприемство.
„Така ли?“
„Да, копеле. Точно така.“
За момент между нас се установи равновесие. Той положи известни усилия да заздрави нашия контакт. След това, съвсем неочаквано, нахлу в мен. Почувствах се, сякаш ми бяха изкарали въздуха, но в умствен, а не във физически план. Просто не можех да си подредя мислите, както нямаше да мога да си поема въздух, ако някой ме беше блъснал в гърдите. Той тършуваше из ума ми и надничаше в най-съкровените местенца, а аз бях безпомощен да му попреча. Държеше ме във властта си и го знаеше. Но в този миг на неговия нехаен триумф аз открих един малък отвор. Вкопчих се за него, опитвайки се да завладея ума му така, както той бе завладял моя. Не се оказа толкова трудно, колкото очаквах, и за един кратък миг си дадох сметка, че съм по-силен от него, че мога да заложа в ума му всяка мисъл, която пожелая. „Не!“ — почти изпищя той и смътно осъзнах, че някога в миналото вече е водил подобна обречена на неуспех борба с някого, когото е ненавиждал. Някой друг също като мен го бе надвил.
„Да!“ — прошепнах аз.
„Умри!“ — заповяда ми той, но знаех, че не може да го направи. Знаех също, че мога да победя, и съсредоточих волята си върху хватката, в която го държах.
Умението не се интересува кой ще победи. Но то не защитава победителя от екстаза, който носи със себе си успехът. И когато надвих, аз забравих да се запазя от този екстаз, който е едновременно медът и жилото на Умението. Завладя ме еуфория, аз се потопих щастливо в нея, а Гален остана някъде встрани, изгубил интерес към моя ум и жадуващ единствено да възвърне контрол над своя.
Никога не се бях чувствал така.
Удоволствие, го бе нарекъл Гален и аз бях очаквал нещо подобно, като топлина през зимата, аромат на роза или сладък вкус в устата. Но не беше нищо дори далечно наподобяващо тези неща. Удоволствието е твърде физическо усещане, за да го сравня с това, което почувствах. То няма нищо общо с кожата и тялото. Вместо това ме заля и погълна всецяло като вълна, която не можех да преодолея. Почувствах, че ме изпълва неописуем екстаз. В миг забравих Гален и всичко останало. Усетих, че ми се изплъзва, и си дадох сметка, че е нещо важно, което обаче не ме интересуваше повече. Забравих всичко освен поглъщащото ме удоволствие.
„Копеле!“ — изрева отнякъде Гален и ме удари с юмрук по лицето. Паднах, напълно безпомощен, защото дори болката не беше в състояние да ме откъсне от вълшебството на Умението. Усещах, че ме рита и дращи, но дори това не можеше да прогони безкрайната еуфория. Въпреки болката умът ми ме уверяваше, че няма никакъв смисъл да се бяга.
Постепенно вълната на възторга се отдръпна и ме остави задъхан и смазан. Гален стоеше надвесен над мен, разрошен и облян в пот. От устата му излизаха облаци пара. „Умри!“ — повтори той, но аз не чух думите му. По-скоро ги почувствах. Той разтвори пръсти, с които бе стискал шията ми като менгеме, и аз паднах назад.
На мястото на доскорошния възторг от докосването до Умението дойде отчаянието от провала и вината за проявеното невнимание. Дойде болката от пребитото ми тяло. Носът ми кървеше, трудно ми беше да дишам, кожата по хълбоците ми беше охлузена от ботушите му. Нямах сили дори да стана. Но най-болезнено от всичко бе съзнанието за провал. Бях победен и Гален бе доказал, че е по-добрият от двама ни.
Сякаш някъде отдалече го чух да вика на останалите и да ги предупреждава, че така ще постъпи с всеки, който се отдаде на удоволствието от пълното сливане с Умението. Каза им също, че продължителното пребиваване под магията на това безмерно удоволствие убива ума и интелекта и превръща човек в незрящ, ням и нечуващ идиот, който скоро умира от глад и жажда. И че такъв човек заслужава само презрение.
Този човек бях аз. Лежах безпомощно и ридаех засрамен от слабостта си. Нямах нищо против начина, по който ме беше наказал. Заслужавах дори нещо по-лошо. Само някаква необяснима жалост бе попречила на Гален да ме убие. Бях изгубил от безценното му време и вместо да се вслушам в неговите указания, си бях позволил да проявявам никому ненужна свобода на волята. Опитвах се да се скрия вътре в себе си, да намеря поне мъничко утеха, но това, на което се натъквах, бе безмерно отвращение и презрение към самия мен. По-добре да бях умрял. Но не бе късно да се хвърля от стената на кулата и да сложа край на тези душевни терзания.
Останалите си тръгнаха, а аз лежах и плачех. Когато минаваха покрай мен, всеки спираше за миг, за да ми подметне презрителна дума, да ме заплюе или ритне. Почти не ги забелязвах. Най-сетне си отидоха и само Гален остана надвесен над мен. Срита ме, но аз бях неспособен да реагирам. Изведнъж той се появи навсякъде — не само над мен, но наоколо и вътре в ума ми и аз не можех да му противореча.
— Виждаш ли, копеле — каза Гален хладно. — Опитах се да им покажа, че ти не струваш пукнат грош. Опитах се да им покажа, че обучението ще те убие. Но ти не пожела да ме послушаш. Помъчи се да узурпираш нещо, което е дадено на друг. И отново аз излязох правият. Но по-добре. Не съм си загубил времето, ако това ще реши проблемите ми с теб.
Не зная кога си е тръгнал. След известно време осъзнах, че над мен грее луната. Претърколих се по корем. Не можех да стана, но поне можех да пълзя. Съвсем бавно, дори без да повдигам корем от плочите, запълзях към тъмнеещия ръб на площадката. Беше дълго пътуване, сред мрак и студ. Чувах нечие скимтене и това засилваше отвращението ми от самия себе си. Но докато се влачех пълзешком към пропастта, звукът се усили. Колкото и да се стараех, не можех да не му обръщам внимание. Едва сега си дадох сметка, че го долавям вътре в мен — слаб хленч заради участта ми, един тъничък глас на съпротива, който ми забраняваше да умра, забраняваше ми да призная пълното си поражение. Този глас бе топъл, носеше светлина и набираше сила, докато се опитвах да открия източника му. Спрях.
Лежах неподвижно.
Той беше вътре в мен. Колкото повече се вслушвах в него, толкова по-силен ставаше гласът. В него се долавяше обич — обич към мен. Обичаше ме дори когато аз не можех да се понасям. Обичаше ме, когато се мразех. И стискаше с дребните си зъбки душата ми и я подръпваше назад, сякаш за да ме накара да спра. Гласът бе на Смити.
Кутрето плачеше заради раните ми, душевни и физически. А когато спрях да пълзя към стената, направо подивя от радост. Всичко, което можех да сторя, за да го възнаградя, бе да лежа неподвижно и да не се опитвам повече да сложа край на мъките си. Смити ме увери, че това е достатъчно, повече от достатъчно за неговата радост. Затворих очи.
Луната бе високо в небето, когато Бърич се надвеси над мен и ме претърколи. Шутът държеше факла, а в краката му разтревожено подскачаше Смити. Бърич ме взе в прегръдките си, сякаш бях още малко дете. За миг мернах тъмното му лице, но не можах да прочета там нищо. Той ме понесе надолу по стълбището, а шутът бързаше пред него, за да му осветява пътя. Слязохме долу, пресякохме двора към конюшните и се качихме в неговата стая. Шутът си тръгна, но не помня дали преди това каза нещо. Бърич ме положи на леглото си и след това го издърпа до огнището. С топлината се пробудиха нови болезнени усещания и аз се оставих на грижите на Бърич, намерил най-сетне поне малко покой.
Когато отворих очи, все още беше нощ. Не знаех само коя подред. Бърич седеше неподвижно до мен, с отворени очи, без дори да се обляга на стола. Усещах, че раните ми са превързани. Вдигнах ръка да докосна превръзките, но пръстите ми не ме слушаха. Бърич премигна, забелязал, че се размърдвам.
— Подути са от студа — рече ми, сякаш знаеше какво ме безпокои. — Толкова са подпухнали, че не мога да разбера дали има нещо счупено. За всеки случай съм ги шинирал, но предполагам, че са само навехнати. Ако бяха счупени, болката щеше да те пробуди много по-рано.
Говореше спокойно, сякаш ми нареждаше да сменя водата на животните. Поотпуснах се — щом беше толкова спокоен, не се бе случило нищо непоправимо. Бърич пъхна върха на пръста си под превръзката около гърдите ми, за да провери дали е достатъчно стегната.
— Какво стана? — попита той и се пресегна да вземе чаша чай.
Не знаех откъде да започна. Събитията от последните седмици и дни танцуваха в главата ми без видима връзка помежду си. Спомних си мига на поражението си.
— Гален ме подложи на изпитание — заговорих. — И аз се провалих. За това ме наказа. — С тези думи отново се върна вълната на отвращение и презрение към моята слаба личност. Спящият край огнището Смити внезапно се събуди и вирна глава.
„Лежи си. Успокой се. Всичко е наред.“
За мое облекчение той ме послуша. За още по-голямо облекчение Бърич не забеляза какво бе станало между нас, а ми подаде чашата.
— Изпий това. Имаш нужда от течности, а билките ще притъпят болката и ще ти помогнат да заспиш. Изпий я до дъно.
— Мирише гадно — оплаках се, а той само кимна и побутна чашата към устата ми.
— Това ли е всичко? — попита, когато свърших. — Той те подложи на изпитание за нещо, на което би трябвало първо да те научи, но ти не се справи. Затова ли е постъпил така с теб?
— Не можах да се справя. Нямах необходимата… самодисциплина. И той ме наказа. — Подробностите ми убягваха. Чувствах се засрамен, жалък и нещастен.
— Никой не може да се научи на самодисциплина с бой по главата — отвърна с привидно кротък глас Бърич, сякаш обясняваше нещо на малко дете.
— Не беше за да ме научи… защото според мен той не вярва, че мога да се науча на нещо. Искаше да покаже на другите как ще постъпва с тези, които се провалят.
— Няма полза от наученото чрез страх и заплахи. Само лошият учител прибягва до удари и оскърбления. Представи си какво ще постигнеш, ако се опиташ да упражняваш по този начин някой кон. Или куче.
— И ти си ме удрял…
— Да. Така е. Но леко, колкото да те стресна. Не и да те нараня. Никога не съм ти трошил костите. Никога. Ако някой ти каже, че съм го бил толкова жестоко, колкото са били теб, наречи го лъжец.
— Прав си… — Чудех се как да обясня на Бърич защо съм бил наказан. — Но това е различно. Става дума за съвсем друго познание. Мисля… струва ми се, че си го заслужавах. Причината не беше в неговите методи на обучение. Опитвах се да следвам напътствията му, но не успях. Знаеш ли, Гален смята, че е безсмислено да се преподава Умението на копелета. Уверен е, че нещо в мен не е наред и че то пречи.
— Конски фъшкии.
— Не. Помисли си, Бърич. Нима кончетата не наследяват слабите страни на родителите си? Ако кръстосаш расов жребец с някоя кранта какво ще излезе?
Последва продължителна тишина. След това той каза:
— Не вярвам баща ти да е легнал с жена, която да можеш да наречеш „кранта“. Не би я забелязал дори, ако не притежаваше вроден финес или интелигентност. Не и той.
— Чувал съм да казват, че бил омагьосан от някаква вещица от планините.
— Рицарин не беше човек, който да се поддаде лесно на магии. И синът му не е някакъв сополив глупак, дето ще лежи и хленчи, че си е заслужил боя. — Той се наведе и ме сръга с пръст под слепоочието. Усетих остра, режеща болка. — Виждаш ли колко близо си бил до това да изгубиш едното си око от това твое „обучение“? — Усетих, че гневът му се пробужда. Той стана, направи няколко крачки из стаята и отново спря пред мен.
— Това куче е от лейди Търпение, нали?
— Да.
— Но ти не си… о, Фиц, моля те, кажи ми, че не си използвал Осезанието, за да пострадаш по този начин. Ако те е наказал за това, не мога да произнеса и думичка в твоя защита пред никого.
— Не, Бърич. Кълна ти се, това няма нищо общо с кучето. Аз бях виновен, задето не научих нещо, което се изискваше от мен. Аз проявих слабост.
— Тихо — нареди ми нетърпеливо той. — Каза достатъчно. Познавам те добре, за да се съмнявам в думите ти. Но не мисля, че си прав, като се самообвиняваш. Излизам и скоро ще се върна. А ти си почивай. Сънят е най-доброто лечение.
Усещах, че Бърич е намислил нещо. Разговорът ни беше решил някакъв въпрос, който не му бе давал покой. Той се облече набързо, нахлузи ботушите, смени си ризата с по-широка и излезе. Смити изтича след него и спря до вратата, като се оглеждаше изплашено. Отпуснах се назад, затворих очи и се оставих на въздействието на билките, които ми бе дал Бърич.
Събудих се късно следобед. Бърич тъкмо бе влязъл, а с него в стаята нахлу студен въздух. Той се приближи и ме огледа, след това плъзна опитна ръка по превръзката на гърдите ми. Накрая изсумтя доволно и смени скъсаната и изкаляна риза с чиста. През цялото време си тананикаше, което показваше, че вече е в по-добро настроение.
Почти изпитах облекчение, когато пак излезе. От долния етаж долитаха подсвиркванията и виковете на конярите. Звуци от нормално ежедневие, за каквото жадувах с цялата си душа. Исках сега да съм долу, при миризмата на коне и влажно сено, натоварен с някоя простичка задача, след която денят да е само мой. Ала в този момент отново ме завладя усещането за собствената ми безполезност. Спомних си как Гален се бе подигравал на работниците и конярите от крепостта. Според него ратниците, които ни охраняваха с лъковете си, бяха „негодници, готови да се метнат срещу всеки с юмруци и да надвият със сабя там, където друг би използвал ума си“. Изпитвах странна и необяснима раздвоеност. Исках да се върна към този живот, който според Гален заслужаваше единствено съжаление и презрение, ала същевременно ме глождеха съмнения, че не мога да се справя дори с него.
Останах на легло два дни. Бърич се грижеше за мен и не можех да се начудя на доброто му настроение. Движеше се енергично, изправен, сякаш се беше подмладил. На втория ден ми съобщи, че здравеняк като мене нямал повече работа в леглото и че било време да се размърдам, ако искам някога да оздравея напълно. Веднага след това бях натоварен с куп дребни задачи, които не поставяха на изпитание силата ми, но ме държаха погълнат през остатъка от деня. Предполагам, че целта им бе по-скоро да ме раздвижат, вместо да лежа в леглото с вперен в тавана поглед.
Смити все така си оставаше едничкият ми източник на спокойствие. Любимото му занимание бе да ме следва, докато обикалям из конюшнята. Предаваше ми всеки нов мирис с интензивност, която, въпреки мрачното ми настроение, събуждаше угасналия ми интерес към света. Смити ме възприемаше като своя собственост и изпитваше ревност дори когато Сажда ме душеше радостно.
Измолих от Бърич един свободен ден и слязох в града. Разходката се оказа по-дълга, отколкото ми позволяваха силите, но не бързах да се връщам, защото Смити търчеше наоколо радостно и душеше всяко ново нещо. Беше ми хрумнала мисълта, че една среща с Моли ще помогне за повдигането на духа ми и ще ми върне вярата в смисъла да се живее. Но когато стигнах свещарницата, Моли ми каза, че била твърде заета с нови поръчки. Седнах край огнището да я чакам. Баща й седеше срещу мен, надигаше едно шише вино и ме разглеждаше изцъклено. Въпреки че болестта го бе изтощила, тя не бе уталожила темперамента му и в дните, когато можеше да седи, той не пропускаше да се напие. Дори не се опитвах да го заговарям, защото знаех, че е безсмислено. Видът му и притесненото поведение на Моли обаче ми действаха потискащо.
В ранния следобед тя каза на баща си, че ще затваря, тъй като трябва да излезе да отнесе една готова поръчка. Връчи ми вързоп със свещи, които трябваше да нося, и двамата излязохме, като залостихме вратата. Баща й ни изпроводи с приглушени пиянски клетви, на които не обърнахме внимание. Навън ни посрещна студен вятър и Моли пое с бърза крачка, а аз я следвах, напъвайки сетни сили. Тя заобиколи магазинчето и отвори една странична врата, където ме накара да оставя вързопа. После двамата поехме по опустелите улици. Говорехме малко. Тя попита за синините по лицето ми, а аз обясних, че съм паднал. Вятърът беше студен и безжалостен, пазарът беше опустял и само от време на време срещахме някой закъснял купувач или търговец пред полупразна сергия. Моли ужасно се радваше на Смити и той й отвръщаше със същото. Когато най-сетне поехме обратно, тя спря пред един дюкян за чай и ме почерпи с чаша леко вино, а докато отпивах, прегърна Смити и го притисна към себе си, което пробуди цял фонтан от радостни усещания в душата му. Останах изненадан от това с каква лекота Смити улавя чувствата й, докато тя беше глуха и сляпа за неговите, освен на най-повърхностно ниво. Пресегнах се лекичко към нея, но съзнанието й ми убягваше, както убягва мирисът на парфюм след първия по-силен полъх.
Знаех, че мога да усиля натиска, но кой знае защо, не виждах смисъл да го правя. Почувствах се самотен заради мисълта, че тя никога няма да ме възприема така, както аз възприемам Смити и той мен. Мълчанието ставаше все по-непоносимо и накрая Моли заяви, че трябва да се прибира при баща си, защото се безпокояла за него. Докато ми се оплакваше колко непослушен бил напоследък, се усмихна, сякаш ставаше дума за нещо забавно, или може би просто се опитваше да ме развесели. Но аз не можах да отвърна на усмивката й и сведох поглед.
Помогнах й да се загърне в наметалото и двамата поехме нагоре по хълма, откъдето ни пресрещаше вятърът. Помислих си, че това е като олицетворение на моя живот. Когато стигнахме вратата на магазинчето, тя ме изненада, като неочаквано ме прегърна ме и целуна.
— Новия… — прошепна едва чуто в ухото ми. — Благодаря ти, че ме разбираш…
След това се шмугна в магазина и затвори вратата, оставяйки ме объркан и смутен. Беше ми благодарила, че я разбирам, а никога досега не се бях чувствал толкова изолиран от нея, колкото в този час. Докато вървяхме към крепостта, Смити все така радостно подскачаше, припомняйки си новите миризми от деня и как Моли го беше почесвала зад ушите, когато го хранеше с бисквити в дюкянчето за чай.
Когато се върнахме при конюшните, вече се беше мръкнало. Свърших още някои дребни неща, след това се прибрах в стаята на Бърич и двамата със Смити заспахме. Събудих се и открих, че Бърич е застанал над мен и ме гледа намръщено.
— Ставай и ми дай да те огледам — нареди той и аз се надигнах уморено и изчаках търпеливо да прегледа раните ми. Остана доволен от състоянието на ръката ми и дори каза, че мога да сваля превръзката, но да запазя бинта около ребрата и да не ги натоварвам. — Що се отнася до другите рани, искам само да ги пазиш чисти и сухи и те скоро ще заздравеят. Ако някоя от тях започне да се зачервява, веднага ще дойдеш при мен. — Той сипа в една кратунка втечнен мехлем и ми я подаде, от което предположих, че очаква да си вървя.
Спрях насред стаята, стиснал кратунката с мехлема.
Усещах някаква безкрайна тъга, а същевременно не можех да намеря думи за да изразя това, което беше вътре в мен. Бърич ме погледна за миг, намръщи се и каза:
— Хайде стига вече.
— Какво стига?
— Понякога ме гледаш с очите на предишния ми господар. Е, какво ще правиш сега? Да не смяташ да се криеш в конюшнята до края на живота си? Не, приятелю. Трябва да се върнеш. Да се върнеш сред хората, да вървиш с изправена глава, да заживееш отново в стаята си. И да изкараш докрай проклетото си обучение.
Първите няколко заповеди ми се струваха просто трудни, последната — невъзможна.
— Не мога — отвърнах. — Гален няма да ме допусне обратно в групата. А дори и да го направи, никога няма да наваксам пропуснатото. Бърич, аз вече се провалих. Просто трябва да си намеря някое друго занимание. Например да обучавам ловни соколи. — Последната мисъл ми беше хрумнала току-що и прозвуча някак странно. Но още по-странен бе отговорът на Бърич.
— Не можеш, защото те не те харесват. Прекалено си чувствителен и не обръщаш достатъчно внимание на това, с което се занимаваш. А сега ме чуй добре. Ти не си се провалил, глупако. Гален се е опитал да те прокуди. Ако не се върнеш, ще го оставиш да те победи. Ето защо трябва да се върнеш в групата и да довършиш обучението. Не искам от теб — той спря и ме погледна ядосано — да стоиш безпомощно като муле, докато те оскърбява и налага. Ти си от знатен произход и ще се държиш подобаващо. Накарай го да ти даде това, което е твое. Не бягай от трудностите. Никой не е спечелил с бягство. — Той млъкна, понечи да добави нещо, но се отказа.
— Пропуснал съм твърде много занимания. Никога няма да…
— Нищо не си пропуснал — сопна ми се Бърич, обърна се с гръб към мен и продължи, без да ме гледа. — Не е имало уроци, откакто ти си тръгна. Ще се включиш точно там, откъдето прекъсна.
— Не искам да се връщам, Бърич.
— Не ми губи времето с празни спорове — навъсено каза той. — Започвам да губя търпение с теб, момче. Казах ти какво трябва да направиш. А сега иди и го направи.
В гласа му имаше нещо, което ме накара да потреперя. Изведнъж бях отново на шест и един мъж бе накарал с тона си да замлъкнат всички ратници в кухнята. Сега вече не Гален ми се струваше страшен, а Бърич.
— Ще оставиш това куче при мен, докато завършиш обучението — продължи той. — Не е нормално за животинчето да стои затворено по цял ден в стаята. Козината му ще изгуби блясък и мускулите му ще отслабнат. Можеш да слизаш всяка вечер да го навестяваш — също и Сажда. Не ме интересува какво ще каже Гален за това.
След което бях освободен. Предадох на Смити, че трябва да остане при Бърич, и той го прие със спокойствие, което ме изненада и дори леко ме обиди. Взех кратунката с мехлема и закретах неохотно към крепостта.
Стаята ми беше студена и тъмна. Огнището не бе разпалвано от много дни, в свещниците нямаше свещи, разхвърляната по пода тръстика се беше вмирисала. Почистих пода, сложих нови свещи и запалих огнището. Накрая се хвърлих изтощен на леглото и преди да заспя, се сетих за Сенч. Знаех, че е човек, който държи на думата си, и няма да ме потърси, докато не завърши обучението ми при Гален.
Събуди ме светлина. Шутът беше запалил свещите. В началото се оглеждах объркано, без да мога да се сетя къде съм.
— Имаш време да се измиеш и да хапнеш преди да се качиш горе — каза той.
Беше донесъл леген топла ароматизирана вода и горещи тестени рулца от кухнята.
— Няма да отида.
— Защо?
— Безсмислено е. Не мога да успея. Омръзна ми да ме бият и хулят, а и нямам необходимите качества.
— А, мислех, че се оправяш добре отначало…
— Добре ли? — Погледнах го изненадано. — А защо тогава той ме удря и ми се подиграва? За да ме възнагради за успехите? Не. Въобще не можах да разбера за какво е всичко. Останалите отдавна са ме надминали. Защо да се връщам? Та Гален да докаже колко е бил прав?
— Тук нещо не е наред — завъртя глава шутът. — По-рано аз те молех да се откажеш от уроците. А ти не искаше. Помниш ли?
— Да, тогава се инатях — признах аз.
— А ако сега те помоля да продължиш? Да се качиш горе на кулата и да започнеш оттам, докъдето си стигнал?
— Защо си промени мнението?
— Защото това, от което се опасявах, стана. Но ти оцеля. И сега трябва да… — Останалото бе казано съвсем тихо. — Но нали вече веднъж ме попита. Защо трябва да говоря, когато не разбираш какво ти казвам?
— Извинявай за думите ми. Такива неща не се казват на приятел.
— Е, нека сметнем въпроса за приключен — усмихна се той. След това протегна ръце и ме хвана. Пръстите му бяха студени. — Ако те помоля, като приятел, ще се съгласиш ли да продължиш обучението?
Погледнах го в очите и бавно кимнах. След това неохотно се надигнах. Той ме наблюдаваше с безстрастен интерес, докато навличах дрехите.
— Не искам да отида — признах му след малко. — Не зная какво ще постигна с това.
— Аз пък не разбирам защо те е страх от него — отвърна той и долових в гласа му обичайния цинизъм.
— От Гален? Та нали той и кралят…
— А Бърич?
— Бърич обича да ми намира работа. Смята, че така ще порасна по-бързо.
— Ти дори не знаеш, нали?
— Какво да зная?
— Не знаеш, че Бърич измъкнал Гален от леглото и го отвел при Обелиска на правдата. Не съм бил там, разбира се, но казват, че Гален вдигал врява до небесата и го налагал, но твоят човек го метнал на рамо и го понесъл нагоре. Нищо не казал, само разкършил рамене. По някое време го пуснал на земята, сетне го сграбчил за яката и продължил да го влачи, макар че онзи щял да се задуши. Представяш ли си, следвала ги цяла тълпа войници и прислужници. Никой не посмял да се намеси, защото Бърич отново изглеждал такъв, какъвто беше някога, когато лесно вземаше страха на хората. Сигурно даже не са забелязали, че накуцва.
— Гален се дърпал, проклинал и заплашвал, а вероятно — така предполагат мнозина — опитал и с нещата, които владее — продължи шутът. — Но и да го е направил, нямало никакъв забележим ефект, освен че Бърич го стиснал по-здраво за врата. Вероятно Гален се е опитал да призове и други в своя защита, но никой не се намесил. Кой знае, може да си е поизгубил концентрацията след това толкова неочаквано нападение. Или Умението му не е толкова силно, колкото твърдят. Във всеки случай…
— Моля те! Кажи по-бързо — какво е станало? — попитах. Целият треперех. Бях зърнал лъч на надежда в мрачния живот.
— Не съм бил там, разбира се — отново ми напомни шутът. — Но чух да разказват, че Бърич го влачил по целия път до Обелиска. Там, без да го пуска — за да не избяга сигурно, — го призовал на двубой. Без оръжия, с голи ръце, точно както Гален се бил нахвърлил върху едно момче предния ден. И Обелискът щял да им бъде свидетел — ако Бърич победи, значи Гален не е имал право да постъпва така с момчето, нито да отказва да го учи на своя занаят. Гален, разбира се, бил готов да се откаже и да поиска защита от краля, само че не можел — заради предизвикателството, отправено пред Обелиска. Двубоят започнал, само дето приличал на борба между бик и бала слама, която той подхвърля и тъпче. Когато всичко свършило, Бърич се навел над Гален и му прошепнал нещо в ухото, после си тръгнал и го оставил да лежи пред Обелиска и да хленчи, целият в кръв.
— И какво му казал?
— Не съм бил там. Никой не знаеше. — Той се изправи и се протегна. — Хайде, ще закъснееш за урока — припомни ми и излезе от стаята. Аз също излязох и докато тичах нагоре по стълбите, се питах дали ще успея навреме.
16
Уроци
Според Древните писания владеещите Умението се организират в котерии от по шестима. Членовете им не са изключително от кралска кръв, но включват и братовчеди по далечна линия, стига, разбира се, да са показали известни наченки на талант. Една от най-прочутите групи — Кросфайърската котерия, е великолепен пример за начина, по който функционират те. Известно е, че Кросфайър и нейните другари били обучавани от един Магистър на име Тактик. Партньорите в групата получили възможността да се избират един друг, след това били подготвени от Тактик, който ги превърнал в сплотена бойна единица. Независимо дали били разпръснати из Херцогствата, за да събират или разпространяват информация, или събрани на група, за да срещнат и внушат колебание в редовете на врага, техните подвизи си остават легендарни. Последният от тези подвизи е описан подробно в една балада на име „Саможертвата на Кросфайър“, където се разказва как те събрали сноп и канализирали силите си в служба на кралица Видение по време на Битката за Бешам. Когато узнали, че кралицата е на предела на силите си, те й преотстъпили своята, но повече, отколкото могли да си позволят, и по-късно, на празненството след победата, били открити в една изоставена кула, където умирали от изтощение. Може би всенародната любов им помогнала да запазят живота си, но всички членове на групата останали инвалиди — парализирани слепци, някои със загадъчни следи от тежки изгаряния по телата. Дори след този случай колективната им сила била по-голяма от тази на флагмански кораб и продължила да бъде в служба на кралицата.
През мирните години от управлението на крал Щедър обучението на подобни котерии било преустановено. Съществуващите вече групи били разпуснати, членовете им измрели от старост или престанали да се интересуват от съвместна дейност. Така тайнството на Умението се превърнало в наука за богоизбрани, за принцове и знатни наследници и с течение на времето хората започнали да гледат на него като на някакъв древен и полузабравен ритуал. И когато възникна заплахата от нападения на алените кораби, само крал Умен и синът му Искрен практикуваха активно Умението. Умен направи безуспешен опит да открие и привика на служба някои от някогашните му познавачи, но повечето бяха твърде стари, за да може да се разчита на тях.
Тогава Гален, Магистърът на крал Умен, получи заповед да създаде нови котерии за отбрана на кралството, но явно е бил решил да не спазва традицията. Вместо да се избират помежду си, както било прието от стари времена, членовете на котериите бяха назначавани. Целта на Гален очевидно е била всеки от членовете да изпълнява безропотно заповедите свише, а котерията да се превърне в сляпо и безволево оръдие на краля. Първата създадена от Гален котерия бе представена на крал Умен като личен дар от неговия Магистър. Казваха, че един член на кралската фамилия изразил несъгласие с тази концепция. Но времената бяха тежки и крал Умен не можеше да не се възползва от едно толкова силно оръжие, което му поднасяха наготово.
Такава омраза! О, как само ме мразеха всички! С появяването на всеки на площадката усещах нарастващата им ненавист. Стоях объркан и настръхнал, сякаш ме бяха поливали със студена вода. Но въпреки това не помръдвах от мястото си и срещах открито свирепите им погледи. Сигурно по тази причина никой от тях не ме заговаряше. Искаха или не, те се принудиха да заемат местата си около мен. Никой не говореше.
Стояхме и чакахме.
Слънцето изгря и дори се показа над ръба на стената, но Гален все не идваше. Но те стояха по местата си и чакаха и аз правех същото.
Най-сетне чух стъпките му откъм стълбите. Когато се появи на площадката, той премигна от ярките лъчи, огледа се и се облещи в мен. Не помръднах. Двамата се измерихме с погледи. Той усещаше товара от омраза, който другите бяха струпали на плещите ми, и това сигурно го радваше, както и превръзката на главата ми. Но аз срещнах погледа му и не трепнах. Не смеех да трепна.
Постепенно долових изумлението на останалите ученици. Достатъчно бе да го погледнат за миг, за да забележат следите от боя. Обелискът на правдата бе доказал, че е постъпил несправедливо към мен, и той носеше белезите на своето наказание. Лицето му бе богат пейзаж от сини и зелени петна, примесени с жълтеникави кръгове. Долната му устна беше разцепена по средата и в ъглите. Беше облякъл риза с дълги широки ръкави, за да скрие следите по ръцете си. Предположих, че ги е получил, докато се е опитвал да прикрие лицето си от ударите на Бърич. Все още носеше любимия си камшик, но се съмнявах, че има сили да го размаха както трябва.
И така ние се разглеждахме. Не изпитвах задоволство при вида на раните му. Дори чувствах някакво родство с него. Бях повярвал в непобедимостта му, а се оказа, че съм постъпил като наивен глупак. Това вече променяше положението му в очите ми. На два пъти отвори уста да ми каже нещо. Третия път се извърна и заповяда на цялата група:
— Заемете се с упражненията. Аз ще наблюдавам дали ги изпълнявате правилно.
Последните няколко думи бяха произнесени съвсем тихо. И докато се протягахме, приклякахме и люлеехме ръце в различни посоки, той куцукаше из градината. Стараеше се да не се обляга на стената, нито да спира твърде често. Нямаше го вече заплашителното „шляп, шляп, шляп“ на камшика по бедрото.
Този ден не научихме нищо ново, по-скоро преговорихме вече познати неща. При това урокът приключи необичайно рано, още преди слънцето да е залязло.
— Добре се справяте — обяви Гален с отпаднал глас. — Виждам, че сте се готвили дори в мое отсъствие. Заслужихте си почивката. — Преди да ни освободи, той ни повика поединично за кратко докосване с Умението. Забелязах, че останалите си тръгваха неохотно, като често се озъртаха, любопитни да видят как ще постъпи с мен. Досещах се, че ще съм последен, и мълчаливо се подготвях за поредния сблъсък.
Но дори той се оказа разочарование. Гален произнесе името ми и аз го доближих с покорност и уважение, каквото бяха изразили и другите. Застанах пред него и той размаха ръце пред лицето ми и над главата ми. След това хладно каза:
— Защитата ти е добра. Трябва да се научиш да я отслабваш, когато изпращаш мисли на другите или ги приемаш от тях.
След което ми махна да си вървя и аз — също като останалите — изпитах съжаление. Всъщност чудех се дали въобще бе правил някакъв опит да използва Умението си върху мен. Защото този път не бях доловил характерното му присъствие. Спуснах се по стълбите, като продължавах да се питам какъв е смисълът на всичко това.
Прибрах се в стаята си, после слязох в конюшните. Отидох при Сажда и я изтърках с четка, а щастливият Смити тичаше наоколо. Все още се чувствах объркан и недоволен. Знаех, че трябва да си почивам, но не ме свърташе на едно място. „Разходка по камъните?“ — предложи Смити и аз се съгласих да слезем в града. Беше ветровит следобед и ми бе достатъчен само един поглед към морето, за да разбера, че се задава буря. Вятърът беше необичайно топъл и почувствах освежаващото действие на морския въздух. Мускулите ме понаболяваха от упражненията, ала бяха позаякнали.
Успокоявах се с мисълта, че Смити е този, който ни води към свещарската работилница. Като всяко куче той се връщаше неизменно там, където го бяха посрещнали добре. Бащата на Моли бе останал на легло този ден и в работилницата бе относително тихо. Заварих само един клиент, който говореше с Моли. Тя ми го представи с името Джейд. Бил моряк от силбейски търговски кораб. Беше около двайсетгодишен, разговаряше с мен, сякаш съм на десет, и през цялото време се усмихваше на Моли. Знаеше безброй истории за нападенията на алените кораби и за страховити морски бури. Имаше обеца с червеникав камък, а брадата му току-що бе почнала да се къдри. Загуби доста повече от нужното време, за да избере няколко снопчета свещи и ново медно кандило, но най-сетне си тръгна.
— Можеш ли да затвориш за малко дюкянчето? — попитах Моли. — Искам да се разходим по брега. Вятърът е чудесен.
Тя поклати глава със съжаление.
— Имам още работа. Освен това чакам няколко клиенти. А както знаеш, без клиенти няма и прехрана.
Почувствах необяснимо разочарование. Пресегнах се към нея и открих, че всъщност ужасно й се иска да дойде.
— Хайде, скоро ще се стъмни — продължих да настоявам, набрал увереност. — Ако клиентите ти държат на теб, утре пак ще дойдат.
Тя ме погледна замислено и изведнъж кимна.
— Знаеш ли, прав си. Малко свеж въздух сигурно ще ми се отрази добре. — След което си взе наметалото и този жест предизвика неистова радост у Смити. Затворихме магазинчето и излязохме.
Моли тръгна с обичайната си забързана походка. Вятърът бързо предизвика розови петна на бузите й и очите й блеснаха. Струваше ми се, че ме поглежда по-често от обичайното.
Градчето беше притихнало и пазарът беше съвсем пуст. Излязохме на брега и поехме по-бавно из местата, където преди години се гонехме и смеехме. Тя ме попита дали съм си взел бележка да паля лампата, преди да слизам по тъмни стълби и аз я погледнах озадачено, а после си спомних, че това бе обяснението, което й бях дал за синините си. Попита ме също дали главният коняр и един от преподавателите били още скарани, от което разбрах, че историята с Бърич и Гален е станала местна легенда. Уверих я, че каквото и да е имало, мирът е възстановен. После слязохме в една падина и събрахме малко морска тръстика, която Моли ползваше за багрилата си. Когато се изморих, седнахме на крайбрежните скали, загледани в напразните опити на Смити да очисти брега от чайките.
— Хъм. Чух, че принц Искрен щял да се жени — подхвана тя.
— Какво? — попитах учудено. Тя се засмя чистосърдечно.
— О, Новия, никога не съм срещала някой, който да е толкова невъзприемчив за клюките. Как може да живееш в крепостта и да не знаеш това, за което говори простолюдието? Искрен склонил да си вземе жена, за да осигури наследник. Говори се обаче, че бил твърде зает, за да има време да си търси, и възложили това на Славен.
— О, не! — възкликнах смаяно. Опитах си да си представя едрия грубоват Искрен и до него някоя натруфена префърцунена дама, подбрана по вкуса на Славен. Бях виждал множество такива, крепостта се изпълваше с тях от близките и далечни херцогства всеки път, когато имаше празненство. Носеха надиплени шарени рокли, ядяха много и говореха кресливо. А появеше ли се някой от принцовете, изведнъж се смълчаваха, хвърляха му кокетни погледи и се правеха на скромни и добре възпитани. „Принцоловки“, така им викаха в крепостта. Никога не знаеха как да се държат, сърдеха се, когато принцовете не ги канеха на танц или на сутрешна разходка. И всички до една бяха почитателки на Славен. Опитах се да си представя някоя от тях до Искрен, но не се получаваше. Искрен бе човек на действието, неговото царство бяха палубите на корабите или бойното поле, но не и лъскавият под на танцувалната зала. Бродираните рокли и лачените обувчици едва ли щяха да го последват там. Моли пъхна в ръката ми една монета.
— Това пък за какво?
— За каквото си мислеше допреди малко, докато на два пъти ти предлагах да си тръгваме. Мисля, че въобще не ме чу.
Въздъхнах.
— Искрен и Славен са толкова различни! Не мога да си представя че единият ще избира жена на другия.
Моли ме погледна учудено.
— Славен ще избере някоя, която е хубава, богата и от знатно потекло. Тя ще може да танцува и да пише стихчета. Ще се облича красиво и ще носи скъпоценни камъни в косите си на масата и винаги ще мирише на цветята, които растат в Дъждовните равнини.
— И какво — Искрен няма ли да хареса такава жена?
— Искрен заслужава приятел, не украшение. На негово място щях да си потърся някоя действена жена. Нямаше да я избирам по скъпоценностите или косата й. Тя трябва да може да зашие риза, да наглежда градина и да владее някое по-особено умение — например билкарство или краснопис.
— Новия, такива занимания не подхождат на една истинска дама — засмя се Моли. — От нея се иска точно това да бъде украшение. И да е богата. Не е за нея работата.
— Разбира се, че е. Вземи например лейди Търпение и прислужницата й Лейси. Те винаги си намират някаква работа. Покоите й са като джунгла от растенията, които отглежда, ръкавите на роклята й често са покрити с мастилени петна, в косата й се мяркат клончета от билките, с които работи, но въпреки това тя си остава прекрасна. А и ако питаш мен, красотата не е най-важното нещо в една жена. Наблюдавал съм ръцете на Лейси, докато меси тесто за сладкиши — бързи и ловки, като пръстите на рибар, когато плете мрежа. Ами Ход, учителката по фехтовка? Тя се занимава с гравиране на метал. Направила е един кинжал за рождения ден на баща си, с дръжка във формата на скачащ елен и великолепно балансирано острие. Ето това е красота, която ще просъществува дълго след като побелеят косите и се сбръчкат бузите й. Някой ден внуците й ще погледнат този кинжал и ще си кажат, че тя е била ненадмината.
— Наистина ли мислиш така?
— Разбира се — отвърнах малко смутен от близостта на Моли. Долу на брега Смити продължаваше да преследва чайките с изплезен до земята език.
— Но ако благородните дами се занимават с подобни неща, те ще получат мазоли на хубавите си ръчички, а вятърът ще изсуши кожата на лицата им. Искрен едва ли би харесал такава жена.
— Напротив. Той заслужава точно такава — която да язди редом с него!
Моли се изкиска.
— Знаеш ли — аз не мога да яздя. И мога да различа само няколко букви.
Погледнах я, без да разбирам накъде бие.
— И какво от това? Достатъчно умна си, за да се научиш. Виж колко си добра в твоя занаят. Не ми казвай, че всичко е дошло от баща ти. Често, когато идвам в дюкянчето, ми прави впечатление, че дрехите и косата ти миришат на треви. Обзалагам се, че търсиш нови аромати и експериментираш с багрила за свещите. Стига да пожелаеш, и ще се научиш да четеш и пишеш. Що се отнася до язденето… ти си добре сложена, ловка, виж само как се катериш по скалите. А и животните те харесват. Смити например направо е влюбен в теб…
— Ех! — възкликна тя и ме сръга. — Говориш така, сякаш всеки миг ще дойде някой принц и ще ме метне на коня си.
— Да те пази Еда — отвърнах аз. — Те няма да могат да те оценят.
— А кой тогава? — попита тя и сведе поглед.
Момчетата са глупаци. Разговорът беше тръгнал някак от само себе си и речта, която произнесох, бе напуснала устните ми също толкова естествено, колкото дъхът от дробовете ми. Нямах никакво намерение да я ухажвам. Слънцето беше над хоризонта, а ние седяхме съвсем близо един до друг. Ако в този момент бях казал „например аз“, мисля, че сърцето й щеше да падне в треперещите ми ръце като узрял плод. Мисля, че щеше да ме целуне и да ми пристане по своя воля. Но тогава още не осъзнавах нито величието на момента, нито значението на собствените си чувства. Затова преглътнах онези думи и замълчах, а малко след това при нас дотича Смити и моментът бе пропуснат, изчезнал като отнесена от вятъра сламка.
Станахме, Моли каза нещо за времето, а аз почувствах болежките да се пробуждат в тялото ми. Да седя толкова дълго на студения камък бе глупаво — не бих го позволил дори на едно куче. Изпратих Моли до тях и на раздяла имаше един кратък и неудобен миг, преди тя да се наведе и да прегърне Смити. После останах сам, ако се изключеше доволното кученце, което продължаваше да припка около мен. Бавно тръгнах към крепостта. Върнах Смити в конюшнята, казах лека нощ на Сажда и се качих в крепостта. Гален и учениците му вече бяха приключили с храненето и си бяха отишли. Слязох в кухнята, където беше топло и многолюдно. Ратниците отдавна ме бяха приели за свой, а бирата и сиренето бяха в изобилие. Похапнах малко — но не толкова малко, колкото беше определил Гален, а като привърших, се облегнах назад и се заслушах в приказките на околните. Бях изненадан от това колко много неща съм пропуснал от началото на обучението си при Гален. Коя ще е булката на Искрен беше тема, занимаваща умовете на всички. Тя беше придружена с обичайните грубовати коментари на ратниците относно възможностите и вкусовете на Славен, който бе натоварен със задачата да избере най-подходящата. Никой не се съмняваше, че брачният договор ще бъде основан предимно на политически мотиви, тъй като едно толкова ценно нещо като ръката на принца не можеше да бъде похабено по някакви лични подбуди. Някой спомена отново времето, когато Рицарин бе избрал лейди Търпение за своя съпруга и скандала, който бе предизвикал този избор. Избор, лишен от каквито и да било политически дивиденти за Бъкип.
Не, Искрен нямаше да постъпи така. Особено под заплахата от честите набези на пиратите от алените кораби. А това значително ограничаваше избора. Коя ще бъде тя? Жена от Вътрешните острови, които са на север от нас, в Бяло море? Вярно, че островите са скалисти и негостоприемни, но те разполагат с гъста верига от стражеви кули, които биха могли да ни предупреждават отрано за опасността от нападение. На югоизток от нашите граници, отвъд Дъждовните равнини, където не властва никой, се намират Земите на подправките. Принцеса от тези места не би осигурила кой знае какви тактически преимущества, но затова пък би донесла несметни богатства и търговски облаги. На много дни път в южна и източна посока от брега има няколко големи острова, където растат подходящи дървета за строеж на кораби. Ако принцът си вземел жена от тези острови, какво щели да поискат в замяна родителите й? Кожи, предположи един, жито — рече друг. А защо да не е от планинските царства, дето държат проходите и решават кого да пуснат? По южните им граници преминава един проход, който извежда право при великата Дъждовна река, която се извива през Дъждовните равнини. А кой не е чувал разказите за изоставени пълни със съкровища храмове по бреговете на реката, за статуи на богове, които охраняват купчини злато, събрано из плитчините на реката?
Всяка от тези възможности беше подлагана на щателно обсъждане с разбиране, каквото Гален не би предполагал у едни прости войници. Почувствах се засрамен, задето си бях позволил да се поддам на представите му и да повярвам, че тези хора са ограничени и невежи, лишени от мозък и способни само да въртят меча. Та аз бях преживял сред тях целия си досегашен живот! Би трябвало да ги познавам по-добре. Така е, аз ги познавах по-добре от него. Просто у мен бе заговорило желанието да се издигна над тях, да докажа, че съм от кралско потекло. Да, това беше. Бяха ме подкупили с високо положение, така както подкупват бедния с дребни монети.
Прибрах се в стаята и се изтегнах на леглото. Преди да заспя, твърдо реших повече да не се поддавам на Гален и да не му позволявам да ме подмамва. Реших също да изуча докрай Умението, каквито и трудности да изисква това.
И така още по тъмно на следващата утрин се изкачих на площадката и се заех с упражненията. Попивах всяка дума, произнесена волно или неволно от Гален, напрягах усилия да спазвам стриктно изискванията му и да изпробвам собствените си възможности — физически и умствени. Но седмицата се изтърколи, след нея и месецът, а аз продължавах да се чувствам като куче, на което са увесили парче месо пред носа — но извън обсега му. Очевидно другите бележеха някакъв прогрес. Между тях постепенно се изграждаше мрежа от все по-често споделяни мисли и настроения, начин за общуване, който те започваха да предпочитат пред словесния и който им позволяваше да изпълняват упражненията така, сякаш са едно цяло. Мълчаливо и неохотно те се изреждаха да си партнират с мен, но всеки път не чувствах никакви опити за мисловен контакт, а моите усилия ги караха да се отдръпват погнусени и да се оплакват на Гален, че или шепна, или нахлувам в мислите им като засилил се да блъска овен.
Наблюдавах ги с нарастващо отчаяние как танцуват по двойки, разделяйки си контрола върху мускулите и как единият от тях върви със завързани очи из лабиринт от нагорещени въглени, ориентирайки се с очите на своя партньор. Понякога ми се струваше, че аз също притежавам Умението. Чувствах го как расте около мен, но то бе нещо, което не можех да насочвам или контролирам. В един момент то беше в мен, удряйки като вълна в крайбрежни скали, в следващия го нямаше и аз се чувствах като изсъхнал пясък. В пиковите моменти можех да накарам Август да става, да кляка и да върви накъдето пожелая. В празните мигове не бях в състояние да постигна нищо. Но най-странното беше, че никой не можеше да проникне в мен.
— Свали защитата, разруши стената! — повтаряше ядосано Гален, застанал разкрачен пред мен, и аз полагах напразни усилия да следвам напътствията му. Случваше се да усетя за секунда лекото докосване на неговото Умение. Но не можех да му позволя да проникне в ума ми, също както не бих допуснал някой да забоде острие между ребрата ми. Колкото и да се опитвах, някаква частица от мен продължаваше да се съпротивлява на неговите опити за умствен контакт със сила и упоритост, които ми се струваха непреодолими.
И така те напредваха с всеки ден, а аз бях само безпомощен свидетел на този прогрес. Дойде денят, когато Август разтвори пред себе си изписан лист, а партньорът му, застанал на другия край на площадката, го зачете на висок глас. Други двама играеха на шах по команда от своите партньори, които дори не можеха да видят дъската. Гален естествено изрази задоволство от напредъка на всички — освен от моя. В края на всеки урок той се приближаваше до нас и ни докосваше, но аз продължавах да не чувствам това докосване. Той, разбира се, не пропускаше да ми натякне, че си губи времето с мен, но е длъжен да спазва кралската заповед.
Пролетта наближаваше и Смити неусетно порасна от кутре в младо енергично куче. С Моли успяхме да се видим само веднъж и се разходихме за кратко около пазара, без да разменяме повече от обичайните думи. Имаше една нова сергия, където някакъв смръщен човек продаваше птици и дребни животинчета — всичките затворени в клетки. Имаше врани, лястовици и врабчета, както и една умърлушена лисица, която се измъчваше от глисти. Беше толкова отпаднала, че несъмнено скоро щеше да умре. Видът на пленените животинки ме потресе и аз спрях пред тях. Напрегнах усилия и се опитах да внуша на птиците, че ако побутнат лекичко нагоре резетата на клетките, ще си възвърнат изгубената свобода. Моли, изглежда, си помисли, че се забавлявам от вида на нещастните създания, и долових у нея нарастваща хладина. Тръгнах да я изпращам, но тя вървеше на крачка пред мен и дори не обръщаше внимание на скимтящия по петите й Смити. Аз самият също изпитвах желание да заскимтя. С наближаването на пролетта пристанището се пробуждаше и оживяваше. Не само заради търговията, но и защото идваше времето на пиратските набези. Вечерях със стражите и от тях научавах какво се говори из града. „Претопените“ бяха станали скитащи крадци по пътищата и из кръчмите се разказваха ужасяващи истории за безсърдечните им дела. Нахвърляли се върху самотните пътници като хищници, отнемали им всичко и ги зарязвали без храна, вода и дрехи, изоставени на милостта на времето и дивите животни.
Страхът от „претопяване“ нарастваше пропорционално на тези истории. По пазарищата се продаваха отровни семена, които майките да дават на децата си, в случай че попаднат в плен. Носеха се слухове, че някои крайбрежни села били напълно изоставени, а жителите им натоварили каквото могат на ръчни колички и поели към вътрешността. И наистина, броят на просяците в града през тази пролет се беше увеличил. Един ден на улиците се появи „претопен“ — хората се отдръпваха от него, сякаш беше прокажен, а той се разходи из пазара и си взе каквото поиска от сергиите. На втория ден обаче изчезна и из града плъзна слух, че скоро вълните щели да изхвърлят мъртвото му тяло.
Разнесе се и друг слух — че били избрали кандидатка на Искрен от планинците. Така, твърдяха по-осведомените, сме щели да си осигурим безпрепятствено преминаване през проходите, както и сигурна защита при евентуално нападение в тил. Имаше и други слухове, които се казваха шепнешком — според тях принц Искрен не бил добре със здравето. Може би бил изморен или нервен заради предстоящата сватба. Някои подмятаха, че напоследък по-често наблягал на чашката и затова често бил махмурлия.
Трябва да призная, че тези слухове будеха у мен искрена тревога. От принцовете и благородниците единствен Искрен бе проявил някакво внимание към мен, макар и така, сякаш съм му любимото куче или кон. Надявах се, че е здрав, и искрено желаех да го видя гордо изправен и пълен със сили и енергия по време на брачната церемония.
В началото на пролетта Гален направи своето дългоочаквано съобщение. В крепостта вече беше започнала подготовката за Пролетното празненство. Сергиите на пазара бяха пребоядисани в ярки цветове, в крепостта бяха докарани клони от цъфнали дръвчета, за да бъдат подредени край банкетните маси. Но не това бе темата на изказването на Гален, нито сладкишите, подправени със семена от карис, куклените представления и ловните танци. С наближаването на новия сезон, съобщи той, идвало времето за поредното изпитание.
— Едни от вас ще бъдат одобрени, други — освободени — каза той така, сякаш ставаше въпрос за смъртна присъда. Всички го слушахме внимателно, аз — може би повече от останалите, за да разбера какво би означавал този път провалът за мен. Не вярвах, че спрямо мен изпитанието ще бъде честно, нито че ще ми позволи да го издържа.
— Тези от вас, които докажат, че са способни, ще станат членове на новата котерия. Котерия, каквато не сме имали никога досега. Лично аз ще ви представя на краля на Пролетното празненство и нека всички се дивят на това, което съм създал. Но преди това искам лично да ви подложа на последна проверка, за да съм сигурен, че оръжието, което съм изковал за краля, ще оправдае очакванията ми. Утре всички вие ще поемете към различни краища на кралството — ще бъдете разпилени по четирите краища на света, като семена от вятър. Вече съм уговорил да ви бъдат дадени най-бързите коне. Когато пристигнете на определеното място, ще останете сами и никой от вас няма да знае къде са останалите. — Той млъкна и ни изгледа, оставяйки напрежението да нарасне. Знаех, че другите възприемат от него много повече от тези думи, и се чувствах като чужденец, заслушан в език; от който разбира съвсем малко. Вече не се съмнявах. Това щеше да е последното ми изпитание.
— Два дни след като пристигнете, ще бъдете повикани. Лично от мен. Ще ви изпратя указания къде и с кого да се свържете. Всеки от вас ще получи точната информация как да се прибере. Ако сте овладели наученото, моята котерия ще пристигне точно в разгара на празненството и ще бъде представена лично на краля. — Отново пауза. — Не мислете обаче, че всичко, което се иска от вас, е да намерите пътя до Бъкип. Вие сте котерия, а не пощенски гълъби. За да докажете, че сте овладели Умението, ще бъде от значение как и съпроводени от кого ще дойдете. Бъдете готови да тръгнете утре сутринта.
След това отново бяхме освободени един по един, като всеки с изключение на мен получи своя дял от вечерното докосване. Застанах пред него, постарах се да бъда максимално отпуснат, без да прекрачвам границата на беззащитността, но въпреки това не долових нищо. Той ме изгледа и не беше необходимо да владея Умението, за да почувствам цялата му омраза. Накрая той поклати глава с престорено съжаление и ме освободи. Понечих да си тръгна, но той ме спря и тихо каза:
— Жалко, че онази нощ не скочи от стената, копеле. А може би е по-добре така. Да, много по-добре. Бърич си мислеше, че съм постъпил несправедливо с теб. А аз само ти предлагах изход. Върви и умри, момче, или поне ми се махни от очите. Ти си срам за името на баща си. В името на Еда, не мога да разбера защо въобще трябваше да се появяваш. Не мога да си представя как човек от ранга на баща ти допусна да се стигне до такъв позор.
Както винаги, когато ставаше въпрос за Рицарин, аз долових в гласа му нотка на фанатичност. Той се обърна и тръгна към стълбите, но на вратата спря, погледна ме пак и каза злобно:
— Искам да те попитам нещо. Защо той ти позволява да черпиш енергия от него? Сигурно защото си любимото му педерастче?
— Педерастче? — повторих, защото не знаех думата. Той се усмихна. Лицето му заприлича на ухилен череп.
— Да не мислиш, че не съм ви разкрил? Не, този път няма да ти позволя да използваш неговата сила. Бъди сигурен, копеле, че няма да ти позволя.
И се обърна и заслиза по стълбите. Останах сам на площадката. Нямах представа за какво говори, но силата на омразата му ме караше да се чувствам отпаднал и омаломощен, сякаш бях изпил чаша отрова. Спомних си последния път, когато бях изпитвал подобно отчаяние, и силното ми желание да сложа край на мъките, като се хвърля от стената. Защо да не го направя сега? Поне ще отърва от неудобството Бърич и Сенч — хора, които бяха повярвали в мен.
И тогава дочух слабо скимтене — като далечно ехо.
— Идвам, Смити — прошепнах и обърнах гръб на пропастта.
17
Изпитанието
Церемонията по Встъпване в зрелост обикновено се провежда месец преди момчето да навърши четиринадесет. Не всички получават правото да участват в нея. Тя изисква възрастен мъж, който да предложи и подкрепи кандидата, а той на свой ред набира поне още дузина мъже, които да са съгласни, че момчето е готово да стане мъж. Животът сред ратниците ми беше дал възможност да се запозная с тази церемония и суровите изисквания, които поставя пред кандидата, и да си призная честно, не бях предполагал, че някога и аз мога да стана такъв. Първо, защото никой не знаеше рождената ми дата. И второ, не познавах мъж, камо ли дванайсет мъже, които да се застъпят за мен.
Но в една нощ, месец след като бях издържал изпитанието на Гален, се събудих в леглото, заобиколен от фигури, загърнати в наметала с качулки. Под качулките проблясваха маските на Поклонниците.
Никой няма право да разказва или описва подробностите на церемонията. Ето защо и аз трябва да бъда пределно внимателен в това, което ви разкривам. Поискаха от мен да кажа готов ли съм да убивам със зъби и нокти, ала аз заявих, че светът около мен и без това познава твърде много нещастие. Въпреки това церемонията продължи. Името, което ми дадоха в онази нощ, се произнася на древния език и не може да бъде нито написано, нито прочетено. Никога след това не открих някой, който е подходящ, за да споделя с него името, което ми дадоха. Ала то има древно значение, което ще разглася тук, пред вас. Катализатор. Преобразувател.
Върнах се в конюшнята при Смити и Сажда. Притеснението, което изпитвах пред неизвестността, която ме чакаше утре, изглежда, се предаде и на животните, защото бяха неспокойни. После дойде Бърич — познах го по стъпките на тежките му ботуши. Още щом влезе, спря и ме загледа.
— Е, сега какво има? — попита той и познах по гласа му, че е усетил какво ми е.
— Утре Гален ще ни подлага на изпитание.
— Зная. Прати да ми съобщят, че трябвало да му осигуря за утре най-здравите и бързи коне. Щях да откажа, ако писмото не беше подпечатано от краля. Пак ли смяташ, че нямаш никакви шансове да го издържиш?
— Никакви — казах и сведох глава.
— Щом е така… — Той се изкашля и въздъхна. — Защо не се върнеш при мен? Човек не може да успее във всичко.
Очевидно се опитваше да ми внуши, че провалът ми да овладея Умението не е чак толкова страшен.
— Прав си. Ще се грижиш ли за Смити, докато ме няма?
— Разбира се. — Той понечи да се обърне, но после ме погледна внимателно. — Всъщност колко ще страда за теб това кученце?
Долових скрития въпрос, макар че се бе постарал да го избегне.
— Не зная. Мисля че е привикнало с отсъствията ми заради уроците.
— Съмнявам се — отвърна замислено Бърич. — Много се съмнявам.
— И тъй да е, нима имаме друг избор? — попитах аз, но този път говорех на Сажда, защото Бърич си беше тръгнал. След като приключих с работата, взех Смити в прегръдките си и се опитах да му внуша, че ще отсъствам няколко дни, но че ще му дават храна и вода. Той се дърпаше, зъбеше се и настояваше да го взема с мен и че ще ми е от полза. Беше твърде голям, за да го държа дълго на ръце. Наложи се да му обещая, че веднага щом се върна, двамата с него ще излезем на лов в някоя гора. „Не, сега искам“ — протестираше той, но аз бях непреклонен. След това се прибрах в крепостта да си подготвя багажа.
На следващата сутрин усетих, че всички са в приповдигнато настроение. От осмината, които бяхме останали, аз бях единственият, който не беше въодушевен от вида на неспокойните коне и покритите носилки. Гален ни накара да се строим в редица, завърза ни очите, след което застана пред нас и произнесе кратка реч, в която ни съобщи това, което вече знаехме: че ще бъдем откарани на различни места, че трябва да изпълняваме стриктно нарежданията му и да използваме Умението, за да си проправим път към крепостта, че ако успеем, ще станем котерия и ще служим на нашия велик крал, помагайки му в борбата срещу алените кораби. Последната част от речта направи нужното впечатление на събралите се зяпачи, защото дочух развълнувано шепнене, докато ни отвеждаха при носилките.
Наложи се да прекарам един отвратителен ден, а после още половин. Носилката се люшкаше, през завесите почти не проникваше свеж въздух. Мъжът, който водеше конете, се беше заклел да пази мълчание и спазваше клетвата си стриктно. Спряхме за кратка почивка през нощта. Получих оскъдна вечеря — хляб, сирене и вода, след което ме натовариха и отново потеглихме.
Някъде по обед на следващия ден носилката спря. Още веднъж ми помогнаха да сляза. Усетих по лицето си студен остър вятър, но човекът до мен мълчеше. Когато чух отдалечаващия се тропот на копита, реших, че съм стигнал определеното ми място, и понечих да сваля превръзката от очите си. Гален я бе завързал толкова здраво, че ми бяха нужни няколко минути, докато я махна.
Стоях на затревен хълм. Водачът ми вече се отдалечаваше по извиващия се път. Тревата беше висока до колене, жилава, пожълтяла от слънцето. Огледах се и докъдето ми стигаше погледът видях също такива хълмове, с щръкнали на места скали и сгушени в долините горички. Повдигнах рамене, след това напрегнах сетива, за да се ориентирам. Макар да бях в хълмиста страна, усещах мириса на морето и чувах слабия грохот на прибоя на изток. Имах чувството, че гледката ми е смътно позната — не че съм идвал тук преди, а просто че съм виждал някъде подобен пейзаж. Обърнах се на запад и различих в далечината очертанията на Стража. Нямаше никакво съмнение, заради двойния зъбец на върха. Бях прерисувал една карта по поръчка на Федрен, на която бе изобразен и този далечен връх. Вече знаех къде е морето и къде е върхът, следователно можех да се ориентирам. Бяха ми нужни само няколко секунди, за да го определя със свито сърце. Намирах се в околностите на Фордж.
Огледах заобикалящите ме хълмове, гори и пътища. Никакви признаци на живот. Пресегнах се, този път малко по-трескаво, но открих само птици и дребен дивеч, както и един глиган, който вдигна глава и започна да души. За момент изпитах облекчение, но след това си спомних, че „претопените“, които бях срещал, оставаха незабелязани при моето пресягане към тях.
Спуснах се по склона към няколко големи камъка. Сториха ми се подходящо място за укритие. Изпитвах нужда да опра гръб в нещо солидно, а горе на хълма бях само привлекателна и лесно различима плячка. Гален ни бе наредил да останем на местата, където ни откарат, да медитираме и да държим сетивата си отворени. По някое време през следващите два дни щял да се свърже с нас. Нищо не потиска човек така, както очакването за провал. Въобще не вярвах, че ще се опита да се свърже с мен, камо ли да ми прати каквато и да било полезна информация. Вече си давах сметка, че мястото, което ми бе отредил, е избрано преднамерено. Подадох се над камъните, огледах наново района, после поех към морето, като се ориентирах по соления му мирис. Ако бях прав в предположенията за местоположението си, от брега щях да видя остров Еленов рог, а при ясно време дори Скрития остров. По тях можех да разбера на какво разстояние съм от Фордж.
Крачех и си повтарях, че само глупак би сметнал „претопените“ за опасни. Вероятно зимата беше намалила броя им, а оцелелите щяха да са толкова отпаднали, че не биха могли да ми направят нищо. Нито за миг не бях повярвал в историите за организирани от тях банди на крадци и главорези. Не се страхувах. Исках само да се ориентирам по-точно. Ако Гален наистина смяташе да се свърже с мен, точното място едва ли щеше да е от значение. Беше ни обяснил няколко пъти, че при контакта се търси човекът, а не неговото местоположение. Със сигурност щеше да ме открие точно толкова лесно на брега, колкото и на хълма.
Късно следобед се изкачих на една скалиста канара, от която видях морето. Видях остров Еленов рог, но мъглата отвъд него обгръщаше Скрития остров. Намирах се северно от Фордж. За да се прибера у дома, трябваше да мина през руините на селцето. Тази мисъл не ми подейства никак успокояващо.
Сега какво?
Привечер се върнах сред камъните под хълма. Реших, че мястото е точно толкова подходящо, колкото всяко друго. Въпреки съмненията си щях да изчакам тук, докато не дойде време за установяване на връзка. Изядох парче хляб и една солена риба и утолих жаждата си с няколко глътки застояла вода. В торбата носех и едно малко по-дебело наметало. Загърнах се в него и прогоних всякакви мисли за подпалване на огън. Колкото и малък да беше, със сигурност щеше да се вижда отдалече в тъмнината.
Опитах се да медитирам, да разтворя съзнанието си за Умението на Гален, като през цялото време треперех и си внушавах, че причината е не страхът, а студът. Детето в мен не спираше да извиква във въображението ми тъмни фигури, които пълзяха към мен — „претопени“, тръгнали да ме търсят, за да ми отнемат малкото, което притежавам, и да ме убият. Бях си отрязал една тояга и сега я стиснах, макар да си давах сметка, че не е никаква солидна защита. На няколко пъти задремвах, но в сънищата си виждах само злобното лице на Гален и моя провал, както и обкръжаващите ме „претопени“. Всеки път се сепвах и започвах да се озъртам уплашено.
Изгревът ме завари изтощен от почти безсънната нощ. Денят премина, без да се случи нищо особено. Късно следобед едва държах очите си отворени, но се чувствах доста по-спокоен. Единственото ми забавление бе да се пресягам към животинчетата, които обитаваха из района. Мишките и пойните птици предизвикваха не повече от краткотрайна искра в съзнанието ми, но лисицата, която дебнеше зайците, излъчваше глад и алчност, а глиганът удряше бивни в едно дърво със същата упоритост, с която ковачът стоварва чука върху това, което кове.
Настъпи вечерта, а скоро след това и нощта. Трудно ми беше да повярвам, че е минал един ден и една нощ, а не съм почувствал и най-лекото докосване на Умението. Или Гален не ме бе потърсил още, или аз не бях чул призива му. Хапнах още малко хляб и риба и на пълен стомах нещата не ми се сториха толкова непоправими. Но само за кратко. Първо дойде гневът от поведението на Гален, след него и отчаянието. Вече бях сигурен, че ме е измамил, но нямаше никакъв начин да го докажа, дори пред себе си. Никога нямаше да разбера дали е бил прав в преценката си за моите способности. Облегнах се на камъка, изпружих крака и се унесох в изтощен сън.
Сънищата ми отново бяха объркани и неясни. Славен стоеше до мен и аз отново бях сгушено в сламата дете. Той се изсмя и извади нож. Искрен повдигна рамене и ми се усмихна с нещо като извинение. Сенч ме изгледа с разочарование. Моли се усмихваше на Джейд, а мен не забелязваше. Бърич ме посочи обвиняващо с пръст и заяви, че вече съм започнал да се превръщам в животно.
Лежах удобно наместен в сламата на конюшнята, но някой отвори вратата и я остави така. Усетих хлад, който нахлуваше отвън. Вдигнах глава и изръмжах недоволно. Долових миризмата на Бърич и на бира. Бърич мина край мен, наведе се за миг и ми прошепна: „Всичко е наред, кученце“. Отпуснах глава на лапите си, а той се заизкачва към стаята си.
Изведнъж се чу вик и шум от мъже, които се боричкаха надолу по стълбите. Те се строполиха на земята, но продължаваха да се блъскат. Скочих, изръмжах и залаях. Бяха паднали почти върху мен. Един ботуш ме изрита и аз впих зъби в него. Усетих топла плът, но в следващия миг нещо ме сръга в хълбока.
Някой беше забил нож в мен.
Стиснах зъби и продължих да ръмжа, без да пускам крака. Пробудиха се и други кучета и подеха дружен лай. „Момче, момче“ — виках за помощ. Усещах, че е с мен, но той не идваше. Непознатият нападател ме изрита отново, но аз не го пусках. Бърич лежеше в сламата и аз подуших кръвта му. Не помръдваше. Отново изръмжах и изведнъж чух старата Лиска, която скачаше по вратата, опитвайки се да се добере до своя господар. Още два пъти ножът ме прободе отстрани. Извиках за последен път момчето, защото усещах, че не мога повече. Този път кракът ме изрита в муцуната, аз се претърколих и паднах, облян в кръв. Тичащи крака. Болка в тъмното. Примъкнах се до Бърич. Пъхнах нос в ръката му, но той не помръдваше. Гласове и светлини, които се приближаваха, приближаваха, приближаваха…
Събудих се на тъмния хълм, стиснал в потната си длан тоягата. Нито за миг не си помислих, че това е било само сън. Все още усещах забития в хълбока ми нож и вкуса на кръв в устата си, ритника с ботуш, виковете… Опитах се да си изясня какво всъщност бе видял Смити. Някой бе причакал Бърич на стълбите. Някой, въоръжен с нож. След това Бърич бе паднал и Смити бе помирисал кръвта му…
Станах и си събрах вещите. Все още усещах присъствието на Смити в ума си, макар нишката между нас да бе изтъняла. Пресегнах се внимателно, но спрях веднага щом установих, че присъствието ми му причинява мъка. „Спокойно… спокойно… Идвам си…“ — уверих го. Беше ми студено, краката ми трепереха, но гърбът ми бе покрит с лепкава пот. Вече знаех какво трябва да направя. Спуснах се по хълма и излязох на разкаляния път. Знаех, че ако тръгна по него, скоро ще ме изведе на широкия крайбрежен път. И ако Еда остане благосклонна към мен, ще се прибера навреме, за да помогна на Смити. И на Бърич.
Поех с равномерна крачка, сдържайки желанието да затичам. Ако използвах рационално силите си, щях да стигна по-бързо, отколкото ако взема да търча в мрака. Нощта беше ясна и пътят се виждаше добре. По някое време ми хрумна, че това, което бях наблюдавал в ума си, доказва, че притежавам Умението. Само че сега нямах никаква възможност да остана още един ден, за да чакам Гален да се свърже с мен. Защото за да отворя съзнанието си за него, първо трябваше да прекъсна връзката със Смити, а точно това не исках. Смити и Бърич бяха много по-важни за мен от всичко останало.
Защо Бърич? Кой го мразеше толкова много, че да го нападне в тъмнината? И то точно пред вратата на стаята му. Започнах да събирам и анализирам фактите така, както ме бе учил Сенч. Бил е някой, който го е познавал достатъчно добре, знаел е къде живее, а това изключваше да е случайна свада, започнала в кръчмата. Този някой е бил въоръжен с нож, следователно въобще не е възнамерявал да се бие. Ножът беше остър и притежателят му знаеше добре как да го използва. Трепнах при спомена за хладното му острие.
Ето това бяха фактите. Започнах внимателно да градя предположенията си около тях. Значи нападателят е познавал навиците на Бърич и е възнамерявал да го убие. Неусетно забавих крачка. Защо Смити не го бе усетил, когато се е качвал по стълбите? И защо Лиска не бе излаяла зад вратата? Кучетата охраняват зорко териториите си.
Гален.
Не. Може би аз исках да е Гален. Не биваше да бързам със заключенията. Пък и Гален не беше достоен противник на Бърич. Дори с нож, в тъмното, срещу подпийнал човек. Не. Гален може да го бе искал, но не би го направил. Не и със собствените си ръце.
Тогава може би беше изпратил някой друг? Нямаше начин да разбера. Пък и макар Гален да бе последният му противник, едва ли беше единственият. Бърич беше сприхав човек, а сприхавите често си създават врагове.
Стигнах едно поточе и се наведох да пия. Наплисках се и продължих отново. Бях навлязъл в гора, която постепенно се сгъстяваше, луната бе скрита зад върховете на дърветата. Ускорих крачка и не след дълго пътят се сля с големия крайбрежен път. Поех на юг, към Бъкип и крепостта.
През цялата нощ вървях и мислех. Първите лъчи на слънцето ме завариха изтощен до смърт, но продължаващ упорито напред. Тревогата ми даваше сили. Бях се вкопчил в тънката нишка между мен и Смити и се тревожех дали Бърич е жив. Нямах начин да разбера колко сериозна е била раната. Смити бе подушил кръв, но Бърич бе получил само един удар. Ами падането по стълбите? Не знаех какво да мисля. Не смеех да си представя живота без Бърич.
Хапнах в движение и допълних меха с прясна вода от един ручей. Утрото се изтърколи и заедно с него се вдигна мъглата. Наближаваше пладне, а все още не бях срещнал никого. По някое време пътят изви от брега и се насочи към скалисти зъбери. Когато се изкатерих между тях, зърнах долината на Фордж и изоставените къщи. Мирна и спокойна картина, която обаче ме накара да настръхна. От комините не се виеше дим, в морето не се виждаха лодки. Знаех, че пътят минава вдясно от селцето. Не исках да се доближавам до него, но мисълта за Смити ми даде сили да го направя.
Изведнъж чух стъпки и вдигнах глава. Само придобитият от упражненията при Ход рефлекс ми спаси живота. Завъртях се, изпънал ръце с тоягата пред мен, и върхът й попадна право в челюстта на човека, който се бе прокраднал зад мен. Другите отстъпиха. Бяха трима — всичките „претопени“, празни като камъни. Този, когото ударих, се строполи с вик на земята. Никой освен мен не му обърна внимание. Ударих го още веднъж — този път през гърба. Той се развика още по-силно и взе да удря с юмруци по земята. Дори в тази ситуация поведението му ме изненада.
Да се сражавам с „претопените“ бе равностойно на бой с духове. Не долавях присъствието на нито един от тях, не усещах болката на ранения, нито ехото на неговия гняв или страх. Все едно че бях ударил дърво.
Завъртях тоягата пред мен, като се стараех да държа останалите на разстояние. Бяха парцаливи и изгладнели, но въпреки това сигурно можеха да ме настигнат, ако побягна. Бях твърде уморен, а на тях придаваше сили гладът. Щяха да се влачат след мен, докато не падна. Един от тях посегна да ме хване и аз го пернах по китката. Той писна болезнено, изпусна ръждивия си нож и притисна ръката си към гърдите. И отново другите двама не му обърнаха внимание. Отскочих назад.
— Какво искате? — попитах ги.
— Какво имаш? — отвърна един от тях. Гласът му беше пресипнал и дрезгав, говореше колебливо, като човек, който отдавна не е общувал, и в думите му не се долавяше никакво чувство. Започна бавно да ме заобикаля, като се стараеше да се движи извън обсега на тоягата. „Говоря си с мъртвите“ — помислих си.
— Нищо — отвърнах задъхано и мушнах втория, който направи опит да скъси разстоянието. — Нямам нищо за вас. Нито пари, нито храна. Изгубих всичко.
— Нищо — повтори другият и чак сега осъзнах, че е жена. Беше като кукла с кухи орбити вместо очи. — Наметало. Искам наметалото ти.
Изглежда, остана доволна от факта, че все още може да изразява мислите си на глас. Затова пък се разсея и успях да я шибна през краката. Тя погледна озадачено надолу и продължи да куцука към мен.
— Наметало — повтори и другият. За момент двамата се спогледаха, осъзнали, че има нещо, за което могат да си съперничат. — На мен. Мое.
— Не. Ще те убия — отвърна равнодушно жената. — И теб също — рече ми тя и отново тръгна към мен. Замахнах с тоягата, но тя отскочи и този път се опита да я хване. Завъртях се тъкмо навреме, за да ударя този с наранената китка. След това се мушнах край него и побягнах надолу по пътя. В едната си ръка стисках тоягата, а с другата придържах развятото наметало. Вятърът го разтвори като ветрило, връзките му се скъсаха и аз го оставих да отлети назад. По болките в краката съдех, че няма да издържа дълго. Само след няколко секунди преследвачите стигнаха плячката, за което можеше да се съди по гневните им викове и писъците на жената. Молех се да ги задържи достатъчно, за да се отдалеча от тях. Пътят пред мен описваше завой и аз се надявах да изгубят интерес към мен, когато се скрия от погледите им. Потичах още малко, после забавих темпо и едва тогава посмях да хвърля поглед през рамо. Пътят беше пуст. Отново ускорих крачка и щом зърнах подходящо скривалище, напуснах пътя.
Навлязох в гъста ниска горичка и разтреперан се отпуснах зад един храсталак и напрегнах слух за евентуални преследвачи. Сръбнах малко от водата в меха и се опитах да се успокоя. Нямах време за дълги почивки — събитията в Бъкип налагаха незабавното ми присъствие.
Все още не мога да си обясня как съм могъл да заспя там, но точно това бе, което направих.
Събуждането настъпи постепенно. Първо отворих мъчително очи, сякаш се будех от тежка болест или продължително безсъзнание. Очите ми бяха подпухнали, устните ми — изсъхнали и напукани. Огледах се, но наоколо цареше мрак. Плътен слой облаци бе скрил луната.
Изправих се и веднага се оплетох в бодливите клони на храсталака, който взе от мен полагаемата му се дан от парченца кожа и плат, преди да ме пусне. Излязох предпазливо на пътя, като се оглеждах, душех и слухтях като преследвано животно. Знаех, че с пресягане няма да доловя близостта на „претопените“, но се надявах, че горските животни ще ми подскажат присъствието им. Но всичко беше спокойно.
Погледнах небето, после поех към Фордж. Стараех се да се придържам към онази страна на пътя, която беше скрита от гъсти сенки. Движех се бързо и колкото се може по-безшумно, но имах чувството, че не успявам и в двете. Все още чувствах тъничката топла нишка, която ме свързваше с ума на Смити. Тя единствена ми даваше сили и смелост дори когато поглеждах боязливо към мрака зад мен.
Ето че излязох на хълма, в подножието на който се гушеше Фордж. Известно време стоях и разглеждах селцето, но не забелязах никакви признаци на живот. Започнах да се спускам и в този момент излезе лек вятър, който прогони облаците от луната. Бледата призрачна светлина хвърляше издължени сенки от порутените стени и пробуждаше святкащи отражения в локвите. Но никой не крачеше по улиците на Фордж. В пристанището не се виждаха лодки, нямаше дим от комините. Както обитателите му, така и „претопените“ бяха изоставили това негостоприемно място.
Навлязох в селцето, вървях и се оглеждах. Настръхвах от поскърцването на увиснали върху пантите обгорели врати. Пътят се спускаше право към кея и там описваше широк завой покрай заливчето. Някога зидана стена бе защитавала пътя от морските вълни, но сега беше съборена и вероятно след някой и друг бурен сезон морето щеше да завладее тази част от сушата.
Заслушах се в грохота на морето, който наподобяваше развълнувано дишане на подпийнал гигант. Вятърът беше прогонил облаците, небето беше обсипано със звезди, нощта изглеждаше романтична, ала когато погледнах към морето, мернах призрачната сянка на един ален кораб, който току-що бе влязъл в залива и се приближаваше към кея. Имаше издължен тесен корпус, платната бяха навити по реите и бавният ход говореше, че корабът се готви да акостира. Корпусът бе боядисан в алено и лакиран до блясък, сякаш корабът се носеше през море от кръв, а не от солена вода. Никой не извика в мъртвото селце зад мен.
Стоях като пълен глупак, озарен от лунните лъчи насред пътя, и треперех от ужас. Внезапно греблата на аления кораб заскърцаха и от призрачен той стана реален.
Хвърлих се на земята, след това изпълзях в сянката на вълнолома. Не смеех да си поема дъх от ужас. Кръвта беше нахлула в главата ми и пулсираше в неистово темпо. Корабът вече бе толкова близо, че долавях и други звуци от борда — някой се прокашля, пак заскърцаха гребла, нещо тежко се сгромоляса на палубата. Очаквах команда или вик, че съм бил забелязан. Но не чух нищо подобно. Вдигнах предпазливо глава и надникнах зад една купчина от изсъхнали водорасли. Корабът продължаваше бавното си движение под равномерното вдигане и спускане на греблата.
Дочух откъслечни реплики на език, близък до нашия, и дори ми се стори, че разбирам значението на някои думи. Мъж с въже в ръка скочи на кея и завърза кораба почти до мястото, където се криех. Още двама въоръжени до зъби пирати слязоха и се покатериха на вълнолома. Изтичаха на пътя, отдалечиха се на известно разстояние в противоположни посоки и заеха позиции. Единият бе точно срещу мен. Опитвах се да лежа съвършено неподвижно.
А от кораба слизаха още хора. Държаха се с увереност, която говореше, че познават добре мястото. Не можех да обясня какво може да ги привлича тук, докато не забелязах разтоварените празни бъчонки. Затъркаляха ги с внушителен трясък по дървения кей и аз си спомних кладенеца, който бях подминал малко преди пристанището. Очевидно не за пръв път този кораб се отбиваше тук, за да попълни запасите си от прясна вода. „Ех, да можех да отровя кладенеца“ — помислих си, защото знаех, че това щеше да направи на мое място Сенч, но нито имах достатъчно смелост, нито средства да го направя. А от кораба продължаваха да слизат пирати и да се разхождат по кея. Дочух спор между мъжки и женски глас. Мъжът искаше разрешение да запали огън, за да изпече месо. Жената не разрешаваше, защото светлината на огъня щяла да се вижда отдалече. Щом разполагаха с прясно месо — продължи аналитичната част от ума ми, тази която бях получил от Сенч — значи скоро бяха нападнали някое селище, и то недалеч оттук. Жената даде разрешение за нещо друго, но този път не чух добре за какво, докато не видях, че разтоварват две тежки бурета. Изправиха ги и един от мъжете донесе от кораба голям бут месо и го пусна в първото буре. Явно не възнамеряваха да си тръгват скоро, а завареше ли ме денят тук, неминуемо щяха да ме разкрият. Трябваше да се измъкна колкото се може по-бързо. Започнах да пълзя между купчинките изсъхнали водорасли, по дребните остри камъчета и натрошените мидени черупки. Проклинах всеки корен, който се закачваше за мен, и всеки по-голям камък, който се изпречваше на пътя ми. Изглежда, наближаваше прилив, защото вълните започнаха да блъскат по-яростно крайбрежните скали и вятърът носеше из въздуха ситен воден прах. Стараех се да синхронизирам движенията си с грохота на падащите вълни. Тоягата затрудняваше неимоверно безшумното ми придвижване, но не смеех да се разделя с нея. Продължих да пълзя, докато не престанах да чувам гласовете на пиратите. Едва тогава се надигнах и започнах да притичвам между камъните. Стигнах пътя при един обгорял склад, заобиколих го и се огледах.
Всичко беше спокойно. От мястото, където се намирах, не се виждаше нито корабът, нито пиратите. Надявах се, че те също не могат да ме видят. Въздъхнах малко по-спокойно и се пресегнах към Смити по начина, по който хората посягат към кесиите си, за да се уверят, че са на място. Открих го, кротък и умиротворен, с ум като гладко езеро. „Идвам“ — уверих го отново, поех въздух с пълни гърди и закрачих по пътя.
Вятърът ме шибаше право в лицето. Бях прегладнял, измръзнал и изтощен. Обувките ми бяха подгизнали. Но нито за миг не си помислих за спиране. Подтичвах като вълк и зорко оглеждах всичко наоколо. Пътят пред мен беше пуст и тъмен, ала в следващия миг тъмнината се превърна в сенки на хора. Двама пред мен, а когато се обърнах — още един отзад. Шумът на вълните бе скрил звука от стъпките им, а луната отново бе затулена от плътни облаци. Отскочих и се притиснах към стената на склада, протегнал пред себе си тоягата. Те мълчаливо ме обкръжиха. И тъкмо последното бе, което ме озадачи в поведението им. Ако бяха членове на екипажа, защо не извикаха и другите? Не, тези хора следяха както мен, така и всеки един от групата си. Те не ловуваха като глутница, а щяха да ме убият и да се сборичкат за плячката. „Претопени“.
Усетих ужасяваща хладина. Сигурен бях, че и най-малкият звук ще доведе пиратите. Ако не ме довършеха едните, щяха да го направят другите. Но когато всички пътища водят към смъртта, няма смисъл да се тича по който и да било от тях. Противниците ми бяха трима. Единият имаше нож. Аз обаче бях въоръжен с тояга и знаех добре как да я използвам. Те бяха измършавели, облечени в парцали и гладни поне колкото мен. А също и премръзнали. Една от тях, според мен, бе жената от снощи. Тъй като мълчаха, предположих, че ги е страх от пиратите точно толкова, колкото и мен. Тази мисъл ми се стори странна, тъй като не бях предполагал, че „претопените“ са в състояние да изпитват каквито и да било чувства. Ала все пак, изглежда, бяха в състояние да разпознават истинската опасност.
Но всички умения за безшумно премахване, на които ме бе учил Сенч, както и фехтоваческите трикове, с които ме бе запознала Ход, се изпариха в миг, защото точно когато първите двама пристъпиха в обсега на тоягата, почувствах топлото присъствие на Смити в ума ми да се стопява. „Смити!“ — прошепнах отчаяно, опитвайки се да задържа връзката с него. Но нишката се скъса внезапно, като угаснала искрица в нощта, и аз останах сам.
И тогава в мен се надигна вълна на безумен гняв. Пристъпих напред, ударих с дебелия край на тоягата лицето на мъжа пред мен, после я завъртях и халосах жената. Ударът бе толкова силен, че челюстта й увисна безпомощно. Хряснах я още веднъж, докато падаше, и имах усещането, че удрям попаднала в рибарска мрежа акула. Третият нападател се възползва от този момент, за да се хвърли върху мен. Този път нямаше какво да ме изплаши. Пуснах тоягата и го сграбчих. Беше кожа и кости и вонеше. Повалих го по гръб. Дъхът му миришеше на мърша. Започнах да го дера с пръсти и зъби, сякаш бях подивяло животно. Тези същества ми бяха попречили да се върна при Смити, когато той умираше. Не ме интересуваше какво му правя, стига да го болеше. Той се дърпаше, но аз го натиснах с коляно и забодох палеца си в окото му. Той впи зъби в ръката ми и ме издраска по бузата. Продължих да го стискам, докато не утихна, а след това изтеглих безжизненото му тяло до вълнолома и го хвърлих в морето.
Изправих се задъхан, стиснал юмруци. Погледнах към пиратите, сякаш ги призовавах да дойдат, но нощта бе тъмна, а свистенето на вятъра и шумът на вълните бяха погълнали звуците от битката. Чаках някой да дойде и да ме убие, но нищо не помръдваше. Изпълваше ме нетърпима пустота, която ме подтикваше към безумие. Толкова много смърт само за една нощ!
Извлачих и другите два трупа до скалите и ги оставих на волята на чайките. Не изпитвах никакво съжаление за действията си. Нито гняв, нито болка, нито отчаяние. Те не бяха хора — бяха по-скоро предмети. Когато отново поех към Бъкип, душата ми беше като пустиня. Сякаш Фордж бе заразно място и бях пипнал от тази зараза. Вече нищо не ме интересуваше.
Не помня кой знае какви подробности от това пътуване. Вървях, без да спирам, макар да бях премръзнал, изгладнял и мокър. Не срещнах повече „претопени“, а малцината пътници, които застигнах, нямаха никакво желание да разговарят с един непознат. Едничката ми мисъл бе час по-скоро да се прибера в Бъкип. И тревогата за Бърич.
Когато стигнах Бъкип, Пролетното празненство бе започнало. Стражите при портата отпърво се опитаха да ме задържат, но когато спрях и ги изгледах страшно, единият възкликна:
— Ей, това е Фиц! Казаха, че си мъртъв.
— Млъквай — сряза го другият. Беше Гейдж, мой стар познайник. — Бърич е тежко ранен — припряно добави той. — Ще го намериш в лазарета, момче.
Кимнах и минах между тях.
Нито веднъж през всичките си години в Бъкип не бях стъпвал в лазарета. Отправих се натам, като заобикалях групичките развеселени хора, сякаш бяха мъртви камъни. Спомних си как двамата с Бърич се бяхме скитали из тълпата, когато, едва шестгодишен, видях за пръв път Пролетното празненство. Тогава той крачеше важно, а аз се държах за колана му и зяпах с ококорени от възторг очи. Заобиколих казармите и се озовах пред самотна сграда от бял дялан камък. Нямаше никого и влязох, без никой да ме спре.
Подът беше поръсен с пресни билки, широките прозорци пропускаха светлина, но въпреки това в помещението беше задушно и миришеше на болест. Всички легла пустееха с изключение на едно. Няма войник, който би останал в лазарета по време на Пролетното празненство, освен ако не е в тежко състояние. Бърич лежеше със затворени очи, леглото до него бе озарено от ярък слънчев лъч. Не го бях виждал толкова неподвижен. Беше избутал чаршафите и гърдите му бяха омотани с бинтове. Приближих се безшумно и приседнах до леглото. Макар да не помръдваше, долавях присъствието му и можех да различа лекото повдигане и спускане на гърдите му. Хванах ръката му.
— Фиц — каза той и отвори очи. После стисна ръката ми.
— Да.
— Върна се. Жив си.
— Да, жив съм и се върнах. Дойдох право при теб. О, Бърич, боях се, че няма да те заваря жив.
— И аз те мислех за мъртъв. Другите се върнаха завчера. — Той си пое дъх и се опита да ми се усмихне. Едва сега забелязах, че лявата страна на лицето му е отекла. — Знаеш ли, имаш рани по лицето. Трябва да им сложиш мехлем. Сякаш те е одраскало животно.
— „Претопени“ — отвърнах лаконично, поех си дъх и добавих малко по смело: — Бърич, този тип ме прати право във Фордж.
Лицето му се сгърчи от гняв.
— Не искаше да ми каже. На никого не казваше. Проводих хора дори при принц Искрен, за да измъкне от Гален какво е направил с теб. Никакъв отговор. Трябваше да го убия.
— Остави — махнах с ръка и наистина го мислех. — Важното е, че се върнах жив. Провалих се на изпитанието, но запазих живота си. А както ти сам каза, има и други неща, с които човек да запълва времето си.
Бърич се намести лекичко в леглото. От това не му стана по-добре.
— Ами да. Ще бъде ужасно разочарован да те види отново. — Той помръдна рамене. — А мен ме нападнаха. Някой с нож. Не зная кой.
— Какво е положението?
— Не е розово, за моята възраст. Млад елен като теб вероятно отдавна да се е изправил на крака. Добре че успя да ме мушне само веднъж. И знаеш ли какво? Той уби кучето ти. Защо му трябваше да го прави? Безсмислена постъпка.
— Зная.
— Умря, без да се мъчи — обясни Бърич, сякаш това можеше да ме успокои.
— Но ти спаси живота. Ако не беше Смити, ножът щеше да те удари поне още два пъти.
Бърич замръзна.
— Ти го усети, нали? — Не беше въпрос и нямаше никакво съмнение за какво говори.
— Да — отвърнах.
— Бил си с кучето през онази нощ, когато очакваха от теб да покажеш, че можеш да използваш Умението?
— Бърич, не е каквото си…
— Остави ме — прекъсна ме той и махна с ръка.
— Бърич, причината не е в Смити. Аз просто не притежавам Умението. Защо не ме оставиш да бъда такъв, какъвто съм? Какво лошо има, че понякога контактувам с животните? Обещавам ти да не преминавам границата на разумното. Бих могъл…
— Да не си се мернал в конюшнята! Не искам да те виждам повече. — Той ми обърна гръб и по бузата му се търкулна самотна сълза. — И не си мисли, че си се провалил. Не, Фиц. Аз съм този, който се провали. Бях прекалено мекосърдечен. Трябваше да ти го избия от главата още първия път, когато осъзнах, че го правиш. „Възпитай го добре“ — ми каза Рицарин. Последната му повеля към мен. А аз му изневерих. Ами ти, Фиц! Ако не си губеше времето с Осезанието, досега да си научил от Гален всичко, което е нужно. Не се учудвам, че те е пратил във Фордж. Ох, Фиц. Копеле или не, ти можеше да си достоен син на Рицарин. А ти обърна гръб на едничката възможност. И за какво? За едно куче. Зная, че кучето може да значи много за човека, но да посрамиш всичко, на което съм те учил…
— Не беше само някакво си куче — едва успях да вметна. — Смити беше мой приятел. А и вината не беше у него. Отказах се да чакам и се върнах заради теб. Мислех, че ще имаш нужда от мен. Смити е умрял преди няколко дни. Зная го, усетих го. Върнах се при теб, мислех, че съм ти необходим.
Той помълча, после каза прегракнало:
— Не трябваше. Мога и сам да се грижа за себе си. Знаеш го. Винаги си го знаел.
— Но винаги си се грижил и за мен — припомних му аз.
— Което накрая не се оказа от полза и за двама ни — бавно каза той. — Виж какво стана от теб. Сега си само един… Върви си. Просто си иди и ме остави.
Изправих се.
— Ще приготвя отвара за окото ти. Следобед пак ще дойда.
— Нищо не ми носи. Направи ми тази услуга. Върви си по пътя и прави каквото искаш. Не искам да те познавам. — Говореше на стената. Гласът му прозвуча безжалостно.
На прага спрях и го погледнах. Все още беше обърнат към стената.
Ето какво завръщане ми беше приготвил Бъкип. Знаех, че не съм същият като онзи момък, който го бе напуснал само преди няколко дни. От лазарета се върнах право в моята стая. Измих се, преоблякох се и легнах да спя, но не спах добре. През останалата част от Пролетното празненство се хранех само в кухнята, и то късно вечер. Пратих кратка бележка на крал Умен, в която му съобщавах, че пиратите използват Фордж, за да се запасяват с прясна вода. Не получих отговор, но и не очаквах такъв. Нямах желание да се срещам с никого.
Гален представи на краля новата котерия с много помпозност и шум. Освен мен още един от групата не бе успял да се справи. Не му помня името. Предполагам, че също като Гален, съм го изхвърлил от паметта си моментално.
Гален разговаря само веднъж с мен, и то косвено. Разминавахме се на двора, седмица след края на Пролетното празненство. Той вървеше и приказваше със Славен. Когато ме наближиха, той ме погледна небрежно и каза: „Този има повече животи и от котка“.
Спрях и го изгледах втренчено, принуждавайки го да срещне погледа ми. След това се усмихнах и кимнах. Нито веднъж не го укорих открито за това, че ме бе пратил на явна смърт. А и след онзи случай той престана да се интересува от мен, дори не ме забелязваше, когато бяхме в една стая.
Когато загубих Смити, имах усещането, че съм изгубил всичко на този свят. А може би огорчен от неочаквания поврат на събитията бях решил да унищожа и малкото, което ми беше останало. Седмици наред се скитах из крепостта и по най-глупав начин се заяждах с всеки, който ми се изпречеше на пътя. Шутът ме избягваше. Сенч не ме викаше. Три пъти се срещнах лейди Търпение. Първите два бях повикан от нея, но се държах хладно и дистанцирано. Третия път, отегчен от обясненията й как трябва да се подрязват розите, просто станах и си тръгнах. Повече не ме повика.
Но дойде момент, когато отново почувствах желание да се пресегна и да докосна някого. Смити бе оставил пропаст в живота ми. Не бях очаквал, че изгнанието ми от конюшните ще има такъв съкрушителен ефект. Случайните срещи с Бърич бяха изпълнени с неудобство, защото и двамата се преструвахме, че не се виждаме. Болезнено жадувах да се срещна с Моли и да й разкажа всичко, което се бе случило с мен в Бъкип. Представях си как ще седим на брега, докато говоря, и как когато свърша, тя няма да ме съди или да ми дава съвети, а просто ще хване ръката ми. Все някой трябваше да узнае цялата истина, която не можех повече да държа в себе си. Вярвах, че в такъв момент Моли не би ме изоставила. Дори се надявах на нещо повече в нашите отношения. Измъчвах се от момчешка любов по момиче, което бе с цели две години по-голямо от мен. Дали пък за нея не бях само наивно хлапе? Поне десет пъти тръгвах към града и се връщах от средата на пътя.
Едва след два месеца, при една по-дълга разходка, краката сами ме отведоха при свещарницата. Носех кошница с бутилка черешово вино и няколко жълти рози, откъснати не без известни поражения от Женската градина. Този път вярвах, че имам план. Нямаше да й разкривам всичко за себе си. Щях да реша колко да й кажа в процеса на разговора. Всъщност можеше и да не й се обаждам. Да подмина свещарницата и да продължа нататък. Но в края на краищата се оказа, че всички решения са взети отдавна и нямат нищо общо с мен.
Пристигнах тъкмо навреме, за да видя как Моли излиза под ръка с Джейд. Бяха склонили глави един към друг и разговаряха тихичко. Тя се облягаше на рамото му. Той спря точно пред вратата на свещарницата и я погледна в очите. След това посегна колебливо и я погали по бузата. Изведнъж прогледнах. Та Моли вече беше жена, такава, каквато не я познавах! Двете години разлика между нас бяха истинска пропаст, която никога нямаше да мога да преодолея. Отстъпих зад ъгъла преди да успее да ме забележи и скрих лицето си в сянката. Те минаха покрай мен, а аз стоях неподвижно като дърво или камък. Главата й лежеше на рамото му. Дочух приглушените им гласове преди да се изгубят от погледа ми.
Тази нощ се напих, както никога, а на сутринта се събудих в някакви шубраци насред пътя до крепостта.
18
Убийства
Сенч Фалстар[1], личен съветник на крал Умен, е първият, направил обстойно изследване на „претопяването“, и то в периода, предшестващ войната с алените кораби. В една от записките му намираме следния текст: „Нета, дъщерята на рибаря Гил и жена му Рида, била отведена жива от тяхното село Добра вода на седемнадесетия ден след Пролетното празненство. Пиратите от алените кораби я «претопили» и след три дни я върнали в селото. Баща й загинал при първото нападение, а майка й, която имала други, по-малки деца, не можела да поеме грижата за нея. По това време Нета била четиринадесетгодишна. Половин година след нейното «претопяване» тя попадна при мен.
Когато я видях за пръв път, тя беше мръсна, парцалива и ужасно измършавяла от продължителното гладуване. По мое нареждане беше измита, преоблечена и настанена в една съседна на моята стая. Грижех се за нея така, както човек би се грижил за диво животно. Всеки ден й носех собственоръчно храна и оставах край нея, докато се нахрани. Погрижих се стаята й винаги да бъде чиста, леглото оправено и да й носят всичко необходимо за личната хигиена на една жена: достатъчно вода за миене, четки и гребени, кърпа, сапун и прочее. Освен това разпоредих да й донесат прежда и игли за плетене, защото, както ми казаха, преди «претопяването» тя обичала да се развлича с подобни занимания и изделията й се ценели много в селцето. Целта ми беше да проверя дали поставени в благоприятни за живот условия «претопените» биха могли да си възвърнат поне част от предишната нормална човешка същност.
Дори диво животно би показало някакви признаци на опитомяване при подобни условия. Но на всичко изброено Нета отвръщаше с безразличие. Беше изгубила не само нормалните си човешки хигиенни навици, но и това, което сме наследили от животните. Готова бе да се тъпче до пръсване с храна, а останалото разпиляваше по пода, за да бъда впоследствие стъпкано. Не се миеше, всъщност не полагаше никакви грижи за себе си. Дори животните използват определено място за отходни нужди, но Нета беше като мишка, която пуска изпражненията си навсякъде, дори в леглото.
Нета можеше да говори, дори да произнася смислени фрази, но само ако много искаше да получи нещо. Когато говореше по собствено желание, това бе за да ме обвини, че съм й откраднал нещо, или да ме заплашва, задето не й давам нещо, което е поискала. Поведението й към мен бе подозрително и изпълнено с омраза. Тя пренебрегваше опитите ми за нормално общуване, но беше склонна да отговаря на въпросите ми, когато спирах да я храня. Помнеше съвсем ясно семейството си, но не проявяваше никакъв интерес към съдбата му. Когато разказваше за тях, бе точно толкова развълнувана, колкото ако съм я попитал какво е било времето вчера. За пленническия си период каза само, че ги държали в трюма на някакъв кораб и им давали по малко храна и вода. Не помни да са я хранили или поили с нещо необичайно, нито да са я «докосвали» по някакъв начин. Така че не можах да изкопча нищо от нея за механизма на самото «претопяване». Оставах разочарован, защото се надявах да издиря начин, по който да неутрализирам последствията му.
Открих също, че в нея е разрушена способността да постъпва разумно и логично. Тя разбираше думите ми, но никога не следваше моите съвети — колкото и да бяха практични. Когато например й оставях два комата хляб и я предупреждавах, че трябва да запази единия за следващия ден, тъй като няма да получи нищо за ядене, тя хвърляше втория комат на земята и го тъпчеше, а на следващия ден се нахвърляше да го яде заедно с полепналата по него мърсотия. Не проявяваше никакъв интерес към плетенето, нито към други средства за забавление, включително и ярко изрисувани детски играчки. Когато не ядеше или не спеше, седеше неподвижно и умът й, също както и тялото, не вършеше нищо. Ако й предложех сладкиш, бе готова да се тъпче до повръщане и после да започва отначало.
Опитах да я лекувам с най-различни еликсири и билкови отвари. Оставях я да пости, държах я в парна баня, пречиствах по всякакви начини тялото й. Обливанията с гореща и студена вода нямаха никакъв ефект, освен че я дразнеха. Упоявах я за няколко дни, без видима промяна, когато се събудеше. Веднъж така я натъпках с каша от кора на елша, че два дни не можа да заспи, но това само я направи още по-раздразнителна. Нямаше никаква разлика дали се отнасям към нея с добро, или я държа изкъсо. Ако бе гладна, беше готова да се подмазва по всякакъв начин, за да получи храна, но веднага щом се нахранеше, преставаше да ми обръща внимание.
Беше порочно ревнива по отношение на територия и лична собственост. Неведнъж се нахвърляше върху мен само защото съм се приближил до храната й или изведнъж е решила, че трябва да притежава пръстена, който нося. Избиваше методично привличаните от огризките й мишки, като проявяваше неистова злоба, блъскайки дребните им телца в стената. Същата съдба сполетя и котката, която веднъж сбърка да влезе в територията й.
Нямаше никаква представа за хода на времето, не знаеше от колко време е в крепостта, нито кога е станало «претопяването». Когато беше гладна и очакваше храна, бе склонна — по моя заповед — да ми разказва за живота си преди «претопяването», но за нея този период бе нещо като едно продължително вчера.
От наблюденията си върху нея не можах да заключа дали нещо й е било добавено, или отнето при «претопяването». Не зная дали това е станало чрез консумиране на някакво вещество, или само чрез подушването, виждането или чуването на нещо. Нямам представа дали се касае за дело на човешки ръце, за изкусен занаят, или е работа на някакъв морски демон, като онези, от които островитяните твърдят, че черпят силите си. Това бе дълъг и тежък експеримент, от който не узнах нищо.
Една вечер й сипах във водата тройна доза приспивателно. След като утихна, накарах да я изкъпят, да й срешат косите и да я върнат в селото, където да я погребат с необходимите почести. Поне едно семейство можеше да сложи край на страховете си от «претопяването», а колко още се питаха къде са най-близките им същества! По-добре да не узнаят истината. По това време се знаеше за поне хиляда души, пострадали от «претопяване».“
Бърич не беше от хората, които престъпват думата си. Той вече наистина не се интересуваше от мен. Не бях добре дошъл в конюшните и го знаех. Първият, който показа радостта си от новото положение на нещата, бе Коб. На няколко пъти, когато отивах да изведа Сажда на разходка, той се изпречваше на вратата и ме спираше с привидно любезен глас: „Позволете аз да изведа коня ви, млади господарю“, или „Бърич се разпореди само конярите да се занимават с животните“. А аз трябваше да остана отвън, като някакъв невеж и изнежен благородник, докато оседлаят и изведат Сажда.
Изведнъж се оказа, че имам много свободно време. Преди сутрините ми бяха посветени изцяло на Бърич. Сега ми принадлежаха. Ход бе твърде заета с нова група новобранци. Можех да се упражнявам при нея, но не и да разчитам на вниманието й. Федрен бе заминал, както правеше всяко лято. Не смеех да мисля за извинение пред лейди Търпение, нито за среща с Моли. Нямах желание дори да посещавам таверната в Бъкип. Кери бе станал чирак в една куклена трупа, а Дирк бе заминал моряк. Бях самотен и се чувствах изоставен.
Тъжно и отвратително лято, но не само за мен. Животът в Шестте херцогства ставаше все по-неспокоен. По-дръзки от всякога, пиратите с алените кораби тероризираха системно цялото крайбрежие. През това лято, освен да прибягват само до заплахи, те започнаха да поставят и условия. Жито, добитък, правото да вземат каквото пожелаят от нашите пристанища, да спират където си искат и да се хранят от труда на хората, да избират кого да вземат в робство — всяко условие бе по-непоносимо от предишното, ала биваше приемано поради опасността от „претопяване“, което следваше всеки отказ на краля.
Хората продължаваха да се изселват от крайбрежните земи и пристанищните градове. Никой не можеше да ги вини, но това правеше крайбрежието още по-уязвимо. Трябваше да се наемат повече войници, разходите по издръжката на армията нарастваха, това покачваше данъците и пораждаше нови недоволства. Още по-странни бяха островитяните, които идваха до нашите брегове със семейните си кораби, за да молят за убежище и разказваха ужасяващи истории за хаоса и тиранията, които царели по Далечните острови, където пиратите с алените кораби сега били пълновластни господари. От тях нямаше кой знае каква полза. Наемаха ги като войници, макар да не им се доверяваха напълно. Във всеки случай разказите им бяха още един аргумент срещу предложенията да се предадем изцяло на властта на пиратите.
Около месец след завръщането ми Сенч най-сетне ме повика. Бях му обиден, че толкова дълго ме бе пренебрегвал, и затова изкачих бавно стълбите към покоите му. Но когато се озовах там, той вдигна лицето си, на което се четеше неимоверна умора, и ме погледна замислено.
— Радвам се, че дойде — бяха първите му думи, макар в гласа му да не се долавяше и капчица радост. Мачкаше някакви семена в едно хаванче.
— Затова ли толкова дълго не ме потърси? — сопнах се аз.
— Съжалявам. — Той спря за малко. — Смятах, че имаш нужда да останеш сам и да се повъзстановиш. Е, аз също не си прекарах времето в почивка. Искаш ли да забравим миналото?
— Че имам ли друг избор? — попитах саркастично. Сенч привърши със семената, изсипа ги във фино сито и го постави в една чаша. После каза:
— Не. Нямаш избор. Аз също. И то за много неща. — Погледна ме внимателно и почна да стрива следващите семена. — Ти — каза след малко — ще спреш да пиеш всичко друго освен чай и вода. До края на лятото. От устата ти мирише на вино. Освен това виждам, че си се поотпуснал. Искам да се захванеш с упражнения. Всеки ден ще изкачваш по четири пъти кулата на Искрен. Ще му носиш храна и чайове, които аз ще ти покажа как да приготвяш. Когато си при него, искам да си ведър, усмихнат и жизнерадостен. Това ще е основното ти занимание в Бъкип оттук нататък. Ще има и други задачи, но за тях — по-късно.
Още първите му думи ме засрамиха. За секунди забравих трагедията, в която бях превърнал живота си, и отново се почувствах полезен.
— Вярно, че доста си губих времето — признах аз.
— Постъпил си глупаво — съгласи се Сенч. — Давам ти месец да оправиш нещата. Държа се като разглезено дете. Нищо чудно, че Бърич те ритна по задника.
Отдавна бях престанал да се учудвам, че Сенч знае всичко. Но този път не се съмнявах, че не му е известна истинската причина. Впрочем нямах никакво намерение да я споделям с него.
— Откри ли кой се е опитал да го убие?
— Не съм се опитвал дори.
Той продължаваше да ме разглежда внимателно.
— Момче, нещо не ми харесваш. Преди половин година щеше да обърнеш земята наопаки, за да узнаеш истината. Какво те безпокои?
Сведох поглед към земята. Горях от желание да му разкажа всичко, което се бе случило с мен, но не смеех.
— Ще ти кажа всичко, което знам за нападението на Бърич.
И разказах.
— А човекът който е видял всичко това? — попита той накрая. — Познал ли е нападателя на Бърич?
— Не могъл да го разгледа добре — смотолевих аз. Нямаше смисъл да му обяснявам, че знам на какво мирише този човек, но образът му е размътен.
— Добре, момче. Продължавай да слухтиш. Ще ми се да зная кой е този смелчага, дето е дръзнал да нападне Бърич в собствената му конюшня.
— Значи не мислиш, че е някаква пиянска свада?
— Може и да е била. Не бива да избързваме със заключенията. Имам обаче усещането, че работата е била планирана. Някой готви нещо, но се е препънал още на първата стъпка. За наш късмет, надявам се.
— А кой би могъл да е?
— О, още не зная. А и да си мисля нещо, няма да ти кажа. Нека умът ти остане отворен за всякакви възможности. Ела сега да ти покажа чайовете.
Бях малко сърдит, задето не се поинтересува за Гален и изпитанието. Изглежда, беше приел провала ми като нещо, което се е очаквало. Но докато ме запознаваше със съставките, от които приготвяше чай за Искрен, останах втрещен от силата на стимулантите, които използваше.
Не бях виждал от доста време Искрен, докато Славен непрестанно се появяваше тук-там. Все предвождаше богато издокарани групи, с които явно целеше да впечатли възможните кандидатки за ръката на брат си. Имах чувството обаче, че всичко това му доставя повече удоволствие. Лично моето мнение бе, че това си е чисто пилеене на средства, които бихме могли да използваме за укрепване на разклатената ни отбрана. Изпитвах облекчение в дните, когато отсъстваше, защото неприязънта му към мен растеше и той използваше всяка възможност, за да ми го покаже.
В кратките моменти, в които бях зървал Искрен и краля, и двамата ми се бяха сторили изморени и загрижени. Особено принцът имаше вид на човек, изгубил всякаква надежда. Понякога ми се усмихваше изнурено, потънал в собствените си мисли. Забелязах, че яде много малко и без никакъв апетит, избягва месото и хляба, сякаш му е трудно да ги дъвче, и предпочита супите и кашите.
— Защото прекалява с употребата на Умението. Така ми каза кралят. Не можа обаче да ми обясни каква е причината да му въздейства по този начин — сякаш изгаря субстанцията на собственото му тяло. Ето защо му давам еликсири и тонизиращи вещества и се опитвам да му осигуря почивка. Но в последното удрям на камък. Каза ми, че не смеел да мигне. Нужни му били неимоверни и постоянни усилия, за да заблуди лоцманите на алените кораби и да изпрати корабите им върху подводни скали. Всеки ден го заварвам в креслото при прозореца, загледан навън.
— А котерията на Гален? Те не му ли помагат? — попитах малко сърдито.
Сенч въздъхна.
— Мисля, че ги използва за същото, за каквото бих използвал пощенски гълъби. Разпратил ги е по кулите, откъдето да предават предупреждения до неговите войници и да получават известия за забелязани вражески кораби. Но отбраната на брега е оставил на себе си. Все още били твърде неопитни, можело да издадат присъствието си на тези, върху които прилагат Умението. Не го разбирам. Зная обаче, че няма да издържи още дълго. Моля се по-скоро да настъпи краят на лятото, да дойдат есенните бури и пиратите да се махнат. Боя се, че тази работа ще го изтощи напълно.
Стори ми се, че долових в гласа му укор за моя провал. Настъпи тишина. Закрачих из стаята и заразглеждах предметите, които почти бях забравил. Слинк ме следваше по петите и от време на време подскачаше да се заиграе с нещо. Както винаги, по масичките имаше струпани свитъци и плочици. Повечето бяха посветени на Праотците. Взех да се ровя из тях, заинтригуван от цветните им рисунки. На една от плочиците, доста по-стара от останалите, беше изрисуван Праотец под формата на позлатена птица с човешка глава, покрита с переста коса. Опитах се да разчета изписаните отдолу знаци. Бяха на пичейски, езика на Чалси, най-южното херцогство. Сенч, който неусетно се бе изправил до мен, каза:
— Знаеш ли, не ми беше лесно, но сдържах думата си. Гален настояваше да получи пълен контрол над учениците си. Специално подчерта, че никой не бива да разговаря или да се среща с теб. И както ти казах в Кралската градина, аз бях сляп и ням.
— Зная — промърморих.
— Ала въпреки това нямах нищо против действията на Бърич. Не искам да кажа, че ми е било лесно. В края на краищата кралят ме накара да обещая. Жалко, че не можех да ти помогна. Не бива да страдаш, че…
— Се провалих — довърших вместо него. — Така е, Сенч. Да го забравим. Не мога да го променя.
— Зная. — После каза малко по-внимателно: — Може би все пак бихме могли да се възползваме от малкото, което научи за Умението. Ако ми разкажеш за него, сигурно ще зная как да помогнем на Искрен. Толкова години това познание се крие в дълбока тайна… дори в старите свитъци почти не се споменава за него, освен в историите за това как еди-кой си крал с помощта на Умението обърнал битката в своя полза. Но нито думичка за това как се прави…
Завладя ме отчаяние.
— О, стига, моля те! Това нещо не е за копелдаци като мен. Мисля, че вече го доказахме.
Настъпи тишина. После Сенч въздъхна тежко.
— Добре. Може и да си прав. Последните няколко месеца се занимавах и с „претопяването“. Не научих нищо полезно освен това, какво то не е и какво не му въздейства. Единственият лек за него е най-старият — този, който лекува всичко.
Сгънах свитъка, който разглеждах, усетил, че разговорът наближава най-важния си момент. Не сгреших.
— Кралят ми даде поръчение за теб.
През онова лято за три месеца извърших седемнадесет убийства по заповед на краля. Нямаше да ми е толкова лесно, ако вече не го бях правил.
Задачите изглеждаха лесни. Включваха само мен, коня и торба с отровен хляб. Яздех по пътищата, от които идваха съобщения за набези срещу търговци, и всеки път, когато ме погваха „претопени“, хвърлях след себе си комати отровен хляб. За някой друг задачата може би щеше да е по-лесна. Но през целия си живот бях привикнал да разчитам на Осезанието, за да долавям близостта на другите, а ето че при „претопените“ то не можеше да ми помогне. Все едно че ме караха да работя със затворени очи. Скоро открих, че не всички „претопени“ са били рибари, плетачи или селяни. Още във втората група имаше двама ратници — имах късмет, че се нахвърлиха първо върху хляба, а не върху мен. Все пак си спечелих дълбока рана от нож в рамото. Противникът ми беше силен и ловък, готов да се бие докрай. Спаси ме само типичното за тях съперничество.
Налагаше се да използваме колкото се може по-силна отрова, за да въздейства дори ако погълнатото количество е съвсем малко. Смъртта им беше мъчителна, но затова пък достатъчно бърза. За щастие не беше необходимо да присъствам на последните мигове от живота им, нито да виждам проснатите им край пътя трупове. Когато новината за изтровените „претопени“ достигна Бъкип, Сенч се погрижи да разпространи версията, че вероятно са се натровили от развалена риба в блатистите участъци на реките. Роднините на отровените прибираха телата им и ги погребваха. Говореше се, че всички изпитвали облекчение от подобна развръзка и че тъй било по-добре, отколкото да умрат от глад през зимата. Така постепенно свикнах с работата си и престанах да изпитвам угризения много преди да ми се наложи да срещна бъдещата си жертва очи в очи.
Въпросният случай не се оказа по-труден от очакванията ми. Ставаше дума за дребен земевладелец, който имаше средно голямо имение в близост до езеро Тюр. До Бъкип достигна слухът, че в гнева си той ударил детето на една прислужница — момиче — и го осакатил за цял живот. Това беше достатъчно, за да подразни краля. Земевладелецът бе заплатил прегрешението си с кръвен данък и като го бе приел, слугата беше показал, че не разчита на кралското правосъдие. Но след няколко месеца в двора пристигна една братовчедка на момичето и помоли за лична аудиенция при краля.
Бях изпратен да проверя нещата и видях, че момичето е вързано за трона на земевладелеца като куче и нещо повече — че е бременно. Не беше никак трудно, докато си разменяхме любезности и новини и той ми предлагаше от избраните вина в избата си, да вдигна тост за неговото здраве и за прекрасното вино, което ми предлага. Тръгнах си след няколко дни, свършил успешно задачата, като отнесох със себе си образците от хартия, за които ме бе помолил Федрен, и пожеланията на земевладелеца за безметежно връщане у дома. Същия ден, казват, той се почувствал неразположен. Издъхнал след месец, с кръвоизливи от всички телесни отвори. Братовчедката приела при себе си бременното момиче. До ден днешен не изпитвам угризения за това мое деяние, нито за избора на тази бавна и мъчителна смърт.
А когато не ме пращаха да примамвам „претопени“, трябваше да се грижа за принц Искрен. Помня първия път, когато изкачих стълбите към кулата с подноса, който ми бяха връчили. Очаквах при вратата да ме спре часовой, но нямаше никого. Почуках, но не получих отговор и влязох тихо. Искрен седеше в едно кресло до прозореца. Летният вятър от океана нахлуваше в стаята. Помещението бе озарено от ведри слънчеви лъчи, но кой знае защо, ми се стори мрачно като килия. В ъглите имаше купчини прахоляк и останки от изсъхнали и натрошени тръстики. Искрен беше подпрял брадичка и притворил очи, сякаш дремеше, но аз усещах, че стаята се тресе от усилията му. Косата му беше разрошена, лицето му — покрито с гъста брада. Дрехите му направо висяха по него.
Побутнах вратата с крак и поставих подноса на масичката. След това се изправих и зачаках. Едва след няколко минути той дойде на себе си и забеляза присъствието ми. Погледна ме с призрачни останки от някогашната си усмивка, после сведе очи към подноса.
— Какво е това?
— Закуска, господарю. Всички ядоха още преди няколко часа.
— Аз също хапнах, момче. Рано сутринта. — Говореше малко неуверено и унесено.
— Това беше вчера, господарю. — Вдигнах похлупаците от чиниите. Имаше прясно изпечен хляб, подсилен с мед, колбаси, чинийка с ягоди и купичка със сметана. Налях още парещия чай в една порцеланова чаша. Беше подправен с джинджифил и мента, за да скрие миризмата на елфова кора.
Принцът вдигна очи към мен.
— Сенч никога не се отказва, нали?
Каза името му така, сякаш за него се говореше навсякъде из крепостта.
— Ами… сигурно — отвърнах колебливо. Все пак той хапна, макар и без видима охота, и отпи няколко глътки чай. По средата на яденето спря с въздишка и се загледа през прозореца. Малко след това се опомни и не без усилие на волята довърши закуската. Накрая побутна подноса и се облегна изтощен назад. Не можех да скрия изненадата си. Аз лично му бях приготвил чая и очаквах след такава грамадна доза екстракт от елфова кора да заподскача като Сажда преди разходка.
— Господарю? — попитах и когато той не помръдна, си позволих да го побутна по рамото. — Принце? Искрен? Зле ли ви е?
— Искрен — повтори той замаяно. — Да. Това ми харесва повече от „господарю“, „принце“ и „милорд“. Това, дето са те пратили при мен, ще да е ход на баща ми. Но нищо. Все още има с какво да го изненадам. Искам да ми казваш Искрен. Предай им, че съм се нахранил. Като послушен син. Върви, момче. Имам работа.
Той се надигна отпаднало и погледът му беше размътен. Събрах чиниите колкото се може по-безшумно и тръгнах към вратата. Но когато вдигах резето, той заговори отново.
— Момче?
— Господарю?
— Ей! — предупреди ме той.
— Да, Искрен?
— Леон е в покоите ми, момче. Ще го изведеш ли на разходка? Не е необходимо и двамата да се измъчваме.
— Разбрано, госпо… Искрен.
Ето така започнах да се грижа за старото куче на принца. Всеки ден го извеждах и двамата се скитахме по брега или из близките гори, а той душеше за следи от вълци, каквито не се бяха вясвали из околностите от много години. Както бе отбелязал Сенч, бях изгубил всякаква форма и тези разходки ми бяха от полза. Сега, когато бях прогонен от царството на Бърич, не виждах какво може да ми попречи да използвам Осезанието. Но както бях открил преди доста време, можех да общувам с Леон, без помежду ни да възниква някаква емоционална връзка. Той не винаги ме приемаше, нито ми се доверяваше докрай. Ако беше кутре, със сигурност щяхме да изградим здрава връзка. Но стар боец като него отдавна бе дал сърцето си другиму — в случая на Искрен. Осезанието не позволяваше да се доминира над животните, а само да се надниква в душите им.
Три пъти всеки ден се изкачвах по стълбите, за да отнеса храна на Искрен и да поговоря с него. Имаше дни, в които ми се струваше, че разговарям с малко наивно дете. Друг път ме разпитваше за Леон и за новините от Бъкип. Понякога отсъствах, пратен с поредната задача. Обикновено той не забелязваше това, но веднъж, след онзи случай, когато получих рана от удара с нож, ме изгледа продължително, докато оставях подноса, и замислено каза:
— Представяш ли си как биха се смели, ако знаеха, че убиваме нашите хора?
Замръзнах, неспособен да измисля отговор, защото смятах, че задачите ми са известни само на Сенч и краля. Но междувременно очите на Искрен отново се бяха замъглили.
Без да ми е наредено, започнах да нанасям някои корекции в обстановката около него. Един ден, докато се хранеше, пометох стаята, а същата вечер донесох наръч свежи тръстики и изсушени ароматни треви. Не знаех дали няма да му попреча в работата, защото Сенч ме бе предупредил да не вдигам излишен шум. Но принцът не ми обърна никакво внимание. Все пак, на следващия ден стаята ми се стори много по-приветлива, изпълнена с мирис на треви и тръстика. Бях забелязал, че придремва на креслото, и донесох меки възглавници, които подложих под главата му. Стаята беше лишена от всякаква мебел, но подозирах, че му е нужна в този вид, за да се съсредоточава по-добре. Затова се стараех да нося само дребни предмети, които да му осигурят минималния, но тъй необходим комфорт — ароматизирани свещи, които да прогонят главоболието, и в един дъждовен ден, одеяло срещу нахлуващия от прозореца студ.
Същия ден го заварих заспал до прозореца и вкочанен като труп. Загърнах го с одеялото, все едно че беше инвалид, и оставих подноса пред него, но не вдигнах похлупаците, та храната да е топла. Седнах на пода до креслото, облегнах се на една захвърлена възглавница и се заслушах в тишината на стаята. Денят изглеждаше необичайно спокоен въпреки ромолящия зад прозореца дъжд и вятъра. Сигурно съм задрямал, защото се пробудих от ръката му, която рошеше косата ми.
— Сигурно са ти казали да ме държиш под око дори когато спя, нали, момчето ми? От какво ли се боят толкоз?
— Нямам понятие, Искрен. Наредиха ми само да ти нося храна и да правя всичко възможно, за да ядеш. Нищо повече.
— Ами одеялото, свежите цветя и тръстиката?
— Това беше моя идея, принце. Човек не бива да живее в пустиня като тази. — Изведнъж осъзнах, че не разговаряме на глас, подскочих и се втрещих в него.
Искрен, изглежда, също се опомни чак сега, намести се в креслото и каза:
— Благословена да е тази буря, че ми даде малко отдих. Скрих я от три техни кораба, като уверих съгледвачите на мачтите, че това, което виждат, са само малки облачета, а не летен шквал. Сега натискат яко греблата и се взират през дъжда за рифове. Аз пък ще си подремна през това време. — Той спря. — Моля да ме извиниш, момчето ми. Напоследък ми е много по-лесно да прибягвам за общуване до Умението. Не исках да нахлувам в мислите ти.
— Няма значение, принце. Аз самият не владея Умението, освен някои дребни аспекти, и то твърде слабо. Не зная как тъй се отворих за теб.
— Искрен, момче, не „принце“. Че кой принц ще стои с потна риза и двудневна брада? Но какви са тези глупости? Нали те пратиха да се учиш на Умението? Помня много добре престрелките по този повод между лейди Търпение и баща ми. — Той се усмихна уморено.
— Гален се опита да ме обучава, но каза, че не съм имал наклонности. Така ставало често с копелетата, така каза…
— Почакай — изръмжа той и след секунда отново се озова в мислите ми. — Така е по-бързо — каза извинително. — Какво е това, дето те замъглява? Ах! — И той отново напусна ума ми с бързината, с която Бърич вадеше осил от ухото на някое куче.
— Виждаш ли? Бива ме в това, също като баща ти. Гален не е толкова добър.
— Тогава защо той е Магистър?
— Хъм… не знаеш значи? Гален беше любимец на кралица Желана. Фаворит. Кралицата настоя той да бъде единственият ученик на Солисити. Често си мисля, че тогава Солисити бе твърде отдадена на страданието си. Тя умираше и мисля, че си позволи да действа прибързано по въпрос, който не търпи подобни действия. Ако питаш мен, Гален не е получил и половината от обучението, което е необходимо, за да стане майстор. Но какво да се прави, такива бяха времената.
Искрен се прокашля и ме погледна с видимо неудобство.
— Ще бъда максимално откровен с теб, момче, защото виждам, че знаеш как да си държиш езика зад зъбите. Гален получи този пост като награда, а не защото доказа, че е способен за него. Не мисля, че той има пълна представа за отговорността да си Магистър на Умението. О, той знае, че постът му дава неограничена власт, и няма никакви скрупули относно това как да я използва. Но Солисити бе много повече от това, което е той сега. Тя беше съветник на Щедър и връзка между него и останалите Умели. За нея бе въпрос на дълг да издирва и подготвя хора, способни да овладеят това изкуство. Тази котерия е първата, която Гален създаде. Да ти призная, не ги намирам за много подготвени. Е, знаят някои неща, като маймуните или папагалите, които имитират гласовете и жестовете на хората, но въобще не разбират какво правят. Но те са всичко, което имаме. — Той погледна през прозореца и добави по-тихо: — Гален няма финес. Той е недодялан и самонадеян като майка си. Умението е като езика, момче. Не е необходимо да ти крещя, за да разбереш какво ти казвам. Мога да те помоля вежливо, или дори да ти намекна. Мога да те накарам да вярваш, че това е било твоя идея. Всичко това е чуждо на Гален и той нито умее да го прилага, нито да учи другите на него. Той използва сила, за да постигне онова, което е намислил. Смята, че чрез болката и страданието ще свали естествените защити на ума. Солисити прибягваше до измама. Оставяше ме да зяпам някое хвърчило или танцуващи на слънчева светлина прашинки, докато фокусирам вниманието си върху тях сякаш целият останал свят не съществува. И тогава внезапно се озоваваше в мен и ми се усмихваше, доволна от постигнатото. Учеше ме как да отварям ума си, без да се съпротивлявам. За да влезеш в нечий ум, трябва просто да поискаш да излезеш от своя. Разбираш ли?
— Донякъде — смотолевих аз.
— Донякъде. — Той въздъхна. — Бих могъл да те науча на Умението, стига да имах време. Но за съжаление нямам. Я ми кажи нещо — смяташ ли, че напредваше добре с уроците, преди да дойде онова изпитание?
— Не. Аз просто нямам наклонности… Не! Това не е вярно! Защо говоря нещо, което не съм мислил? — Макар да седях на пода, се олюлях и Искрен протегна ръка да ме хване.
— Май бях твърде бърз. Успокой се, момче. Успокой се. Някой е бърникал в ума ти. Замъглил е мислите ти, също както аз постъпвам с лоцманите и кормчиите на алените кораби. Убеждавам ги, че следват правилния курс, докато в действителност се носят в друга посока. Така някой е убедил теб, че не можеш да се учиш на Умението.
— Гален — казах. Вече си спомнях и кога бе станало това. В онзи проклет следобед, когато всичко се промени. Оттогава бях живял като в мъгла.
— Вероятно. Но ако беше успял да се поразровиш из мозъка му, щеше да видиш какви ги е свършил там Рицарин. Той мразеше баща ти с неистова страст преди Рицарин да го превърне в послушно куче. После и двамата съжалявахме за това. Дори искахме да върнем нещата по старому, но не знаехме как да го направим, а и се бояхме, че Солисити ще ни открие. Риц бе истински майстор на Умението и когато пожелаеше, можеше да ни командва като кукли на конци. Да те халоса с Умението бе равносилно на това да те прегази галопиращ кон. Или да се хвърлиш в буйна река. Докато се усетиш, вече е в теб, прави каквото е намислил и изчезва яко дим! — Той млъкна и посегна към купата със супа. — Все си мислех, че може да ги знаеш тези неща. Но пък кой би ти ги разказал?
Вкопчих се в единственото нещо, което сега имаше значение за мен.
— Можеш ли да ме научиш на Умението?
— О, стига да имам време. И то много време. Да знаеш само колко приличаш на Риц. Бърз, силен, трескав, когато се запали. А Гален… той просто те е изплашил. Имаш в себе си стени, които дори аз не мога да преодолея. Трябва да се научиш как да си сваляш защитата. Това е най-трудното. Но да, бих могъл да те науча. Ако разполагахме с една година и никаква друга работа. — Той се усмихна вяло. — Само че не разполагаме.
Надеждите ми се изпариха. Този път разочарованието бе почти катастрофално. Бях разгневен заради онова, което ми бяха направили. Ако не беше Смити, сигурно в онази нощ щях да се метна от кулата. Гален се бе опитал да ме убие, много по-сигурно и безопасно за него, отколкото с нож. Никой нямаше да узнае чия е вината. Но след като се бе провалил, той ми бе отнел единствената възможност да науча Умението. Беше ме осакатил и аз… Скочих гневно на крака.
— Ехей! По-бавно, ако обичаш. Сега не е моментът за подобни вълнения. Запази си проблемите за теб и се постарай да ги решиш сам — без никой да разбере. — Погледнах го и изведнъж разбрах, че ми дава ценен съвет. Бавно кимнах. — Всъщност за какво ти трябва да изучаваш Умението? Това не е дарба, а проклятие. Виж ме на какво съм заприличал.
— За да ти помогна — отвърнах почти без да мисля. Но после си дадох сметка, че това е самата истина.
— За да ми помогнеш — повтори той и поклати глава. — Отнеси храната, момче. Бурята утихва. Нямам време за това сега.
— Но на теб ти е нужна сила! — възразих аз. Изпитвах известна вина, че му бях отнел от времето за почивка.
— Зная. Но не сега. Храненето отнема енергия. Странно е, като си го помисля. — Погледът му бе зареян през прозореца, мислите му вече бяха другаде.
— Аз бих ти дал от моята сила, Искрен. Ако можех.
— Сигурен ли си? — Той ме погледна изненадано. — Съвсем сигурен?
Не разбирах какво толкова го учудва.
— Сигурен съм, разбира се. Аз съм кралски поданик. Трябва да служа на краля.
— И мой близък роднина — добави той и въздъхна. След това погледна със съжаление към храната. — Е, всъщност имаме съвсем малко време. Може и да ни стигне. Проклет да си, татко! Трябва ли винаги да побеждаваш? Ела тук тогава, момче.
В гласа му се долавяше сила, на която не смеех да се съпротивлявам. Подчиних се, застанах пред креслото, а той протегна ръка. Постави я на рамото ми, сякаш му трябваше подкрепа, за да се надигне…
Отворих очи. Лежах на пода, под главата ми беше подложена възглавница и бях завит с одеялото, което му бях донесъл. Искрен стоеше при прозореца. Целият трепереше от усилие и аз долавях почти осезаемо вълните, които излъчваше.
— Точно така — върху скалите каза той с доловимо задоволство и се обърна към мен. Лицето му грееше от щастие. — Като агне на заколение — добави той. — Трябваше да се досетя, че въобще не знаеш за какво говориш.
— Какво е станало с мен? — едва успях да попитам. Зъбите ми тракаха и тялото ми се тресеше, сякаш имах треска.
— Ами нали ми предложи силата си. А аз я приех. — Той наля чаша чай и я поднесе към устните ми. — Пий бавно. Трябваше да бързам. Казах ли ти вече колко силен бе Риц в Умението?
Беше си възвърнал предишната енергичност и постоянно доброто настроение. Това беше Искрен, какъвто го помнех отпреди много време. Едва успях да преглътна няколко глътки чай. Треперенето ми поутихна.
— Навремето — продължи той — кралете често прибягвали до енергията на своите лични котерии. Шестима мъже и жени са в състояние да излъчат грамадно количество енергия, повярвай ми. Всъщност точно за това най-често са ги ползвали. Кладенец с резервна енергия за краля или за онзи, който е на върха на острието. Съмнявам се Гален да е наясно с тази възможност. Неговата котерия отговаря на представите му по въпроса, а те са доста ограничени. Възпитал ги е като мулета, които носят товар, но не могат да надскочат себе си. И това ми било котерия! Липсва им самостоятелност.
— От мен ли почерпи сила?
— Ами да. Ако искаш ми вярвай, но нямаше да го направя, ако не изпитвах такава грамадна нужда, пък и повярвах, че разбираш как ще стане. Нали каза, че си поданик на краля и прочее? И понеже сме кръвни роднини, знаех, че мога да черпя сили от теб. — Той остави чашата на масата. — Ах, този Умен! И това ако не е негова работа! Умее да подрежда нещата. Сега вече зная защо избраха тъкмо теб да ми носиш храната. Той просто е искал да си ми подръка. Повече няма да се повтори.
— Не е толкова лошо.
— Не е ли? А защо не опиташ да станеш например? Или поне да седнеш? Ти си само едно момче, дори не си част от котерия. Как не си дадох сметка с какво се захващам! Та аз можех да те погубя! Повече няма да заемам енергия от никого. Чакай… — Той се наведе, вдигна ме и ме сложи без никакво усилие на креслото. — Поседи малко. И си хапни. На мен сега храна не ми е нужна. Когато се пооправиш, ще те пратя право при краля. Кажи му, че ме разсейваш. Нека вече прислужниците от кухнята ми носят храна.
— Но, Искрен…
— Никакво „но“. И вече ще ми казваш „принце“. А сега яж.
Отново отпих от чая, тъй като още нямах сили да преглъщам. След известно време вече можех да стана. Събрах съдовете в подноса и ги понесох към вратата. Тъкмо вдигнах резето, когато ме застигнаха думите:
— ФицРицарин Пророк.
Замръзнах като парализиран от тези думи. Обърнах се бавно.
— Това е името ти, момче. Сам го записах, в дневника, в деня, когато те донесоха. Още нещо, което смятах, че знаеш. Престани да мислиш за себе си, че си копеле, Фиц Рицарин Пророк. И не забравяй да посетиш краля още днес.
— Довиждане — промърморих аз, но той отново се бе извърнал към прозореца.
А лятото не свършваше. Сенч бе погълнат от свитъците и плочките си, Искрен не се откъсваше от прозореца, Славен търсеше подходяща партия за брат си, а аз убивах безшумно и незабележимо в името на моя крал. Вътрешните и крайбрежните херцогства продължаваха да се дърлят около масата на Съвета. Пиратите от алените кораби нанасяха своите смразяващи удари, късайки от живата плът на кралството, както плъх би откъснал от провесен в килера бут. „Претопените“ бяха истинско проклятие и тероризираха мирното население. Рибарите се бояха да излизат в морето, търговците не смееха да напускат с корабите си пристанищата. На всичко отгоре данъците растяха, за да се изхранват войниците и съгледвачите по кулите и крайбрежните постове. Макар и неохотно, кралят бе склонил да ме освободи от служба при Искрен. Не беше ме търсил близо месец, когато една сутрин ми наредиха да се явя при него на закуска.
— Сега не е време за годежи — възрази Искрен. Погледнах измършавелия, стопен човек, който седеше вдясно от Краля, и се зачудих къде е отишъл жизнерадостният принц от моето детство. Играеше си с парченце хляб, но го остави. Бузите му бяха хлътнали, косата му беше разчорлена, яките му някога ръце бяха изтънели. Бялото на очите му беше пожълтяло. Ако беше куче, Бърич щеше да каже, че има глисти.
Без да ме питат, взех че се намесих в разговора.
— Преди два дни излизах на лов с Леон. Той улови заек.
Искрен се обърна и ме погледна засмяно.
— Ходите с кучето ми на лов за зайци, така ли?
— Ами… на него му харесва. Да знаеш колко му липсваш. Донесе ми заек, аз го похвалих, но не видях да е останал доволен. — Не смеех да им кажа как ме бе погледнало кучето, нито какво прочетох в очите му.
Искрен вдигна чашата си. Ръката му лекичко трепереше.
— Радвам се, че излиза с теб, момче. По-добре, отколкото да стои…
— За годежа — прекъсна го крал Умен. — Това ще вдъхне увереност на хората. Аз вече остарявам, синко, а времената са размирни. Народът не вижда край на страховете си, а аз не смея да им обещая решение, с каквото не разполагаме. Островитяните са прави в едно, синко. Ние не сме войнственият народ, какъвто сме били някога. Превърнахме се в домашари. А домашарите са най-лесна плячка за номади, пирати и разбойници. Ако продължаваме така, краят ни е неизбежен. Хората имат нужда от поне малко сигурност.
Погледнах го учудено. Това бяха думи на Сенч. Значеше ли това, че Сенч стои зад идеята за сватбата? Почувствах, че интересът ми се изостря. Питах се само защо ли бяха повикали мен на тази закуска.
— Трябва да им вдъхнем увереност, Искрен. Ти не притежаваш чара на Славен, нито осанката на Рицарин, но затова пък имаш талант за Умението, какъвто не е имало отдавна в нашия род. Хората те уважават заради воинските ти подвизи, а това понякога е по-важно от дипломатическите умения, които притежаваше Рицарин.
Заподозрях нещо, защото речта му звучеше така, сякаш е подготвена предварително. Искрен мълчеше и не сваляше очи от баща си. Не знаех какви мисли се въртят в главата му. Кралят премести поглед от него към мен и после пак към него.
— Казано с две думи, време ти е да се ожениш. И още повече — да си подсигуриш наследник. Ей това най-много ще зарадва хората. Ще си кажат: е, не е чак толкова страшно положението, щом принцът мисли за потомство. Значи не му е дошъл още краят на кралството.
— Но ние с теб, татко, знаем, че не е така, нали?
— Искрен… — почна кралят, но синът му го прекъсна.
— Ваше величество — почна той официално, — двамата с вас сме наясно, че се намираме на границата на катастрофа. И точно сега, в този момент, нищо не бива да отслабва нашата бдителност. Нямам време за сватби, годежи, още по-малко да подсигурявам престолонаследник. Времето се задържа добро, а това означава още набези на пиратите. А когато дойде есента и ветровете прогонят негодниците в пристанищата им, ще е по-добре да се заемем с укрепване на бреговата линия и подготовка на екипажи за корабите, които строим. Ето това искам да обсъждаме. Нека построим собствен флот, не тромавите търговски кораби, които са лесна плячка за пиратите, а бързи бойни кораби, такива, каквито сме имали в отминалите времена на величие. И нека пренесем тази война в земите на островитяните — да, дори през бурните зимни месеци. Някога народът ни можеше да се похвали с такива моряци и войници. Ако започнем да строим и да подготвяме хората още сега, следващата пролет ще бъдем далеч по-добре подготвени…
— За това са нужни пари. А парите не идват от ръцете на изплашени хора. Народът би плащал данъци, ако вижда, че в кралството всичко е спокойно. Което пак ни връща на въпроса за твоята сватба.
Искрен, който се бе оживил, докато говореше за бойните кораби, отново се отпусна в стола си.
— Както пожелае ваше величество — едва чуто каза той и поклати глава. — Ще изпълня каквото ми наредите. Това изисква от мен дългът пред краля и кралството. Но отново подчертавам, за мен това е безсмислено усилие. Още повече, че Славен ще избира кандидатката. И как ще изглеждам в очите й, след като е видяла първо него? Аз винаги съм бил твоят втори син, татко. След Рицарин, с неговата горда осанка, красиво лице, сила и мъдрост. А сега и след Славен, изящен, чаровен и остроумен. Зная какво си мислиш — че той ще е по-добър крал от мен, ако получи тази възможност. Така е и този път съм съгласен с теб. Аз съм се родил втори и съм бил отгледан да бъда вторият човек в кралството. Винаги съм смятал, че мястото ми е до трона, не на него. Никога, нито веднъж не съм завиждал на Рицарин. Той ме обичаше и това ми беше достатъчно. По-добре да си дясна ръка на такъв крал, отколкото да седнеш на престола. Аз вярвах в него и той вярваше в мен. Но Рицарин го няма. Едва ли ще те изненадам, ако ти кажа, че не изпитвам никакви чувства към Славен, и това е взаимно.
— Той ти избира кралица! — прекъсна го остро Умен. — Славен не избира жена за теб или по твой вкус, избира кралица на тази страна, на Шестте херцогства. Жена, която да ти осигури богатство и нови поданици, както и търговски облаги — все неща, от които се нуждаем отчаяно, ако искаме да спрем тези проклети пирати. Нито пухкавите ръце, нито уханието на парфюм ще построят твоите мечтани кораби, Искрен. Трябва да забравиш ревността към брат си, не можеш да се бориш с врага, ако нямаш вяра в собствените си роднини.
— Казано съвсем точно — рече тихо Искрен и стана.
— Къде отиваш? — попита раздразнено кралят.
— Връщам се при прекъснатите си задължения. Къде другаде мога да ида?
— Но ти… почти не яде — възкликна стреснато кралят.
— Умението убива апетита, татко. Знаеш го не по-зле от мен.
— Така е. Но знам и друго. Когато това стане, значи човек е близо до предела на силите си. Защото апетитът към Умението унищожава човека.
И двамата сякаш бяха забравили присъствието ми. Мъчех се да бъда колкото се може по-малък и незабележим и хрупах кротко бисквита, като свряна в ъгъла мишка.
— Какво значение има здравето на един човек, сравнено с благополучието на цялото кралство? — попита с нескрита горчивина Искрен. — Пък и нали имаш още един син, който също може да носи короната? При това не е обременен от тегобата на Умението. Свободен е да се ожени по своя воля.
— Славен няма вина, че не владее Умението. Той беше болнаво дете, едва ли би издържал упражненията на Гален. Пък и кой можеше да предвиди, че двама Умели принцове няма да са достатъчни? — Кралят се изправи и закрачи из стаята. Спря при прозореца, опря се на перваза и се загледа към морето. — Направих каквото можах, сине. Нима вярваш, че не ме е грижа, като гледам как това нещо те изяжда отвътре?
Искрен въздъхна тежко.
— Не. Зная. Сигурно в мен говори умората. Но поне един от нас трябва да запази ума си бистър за това, което ще става. Едва ли аз съм този — през цялото време виждам само алени кораби, лоцмани, които напрягат очи да зърнат брега, и седнали на веслата пирати. Дори когато заспя, ги сънувам, а опитам ли се да хапна, храната спира в гърлото ми като рибена кост. Никога не съм почитал това нещо, татко. Умението не е занимание за войник, нечестно е да се ровичкаш в мозъците на други хора. Дай ми меч и аз ще ги изкормя. Предпочитам да спра врага с острие, вместо да пробуждам кошмарите в душата му, за да си плюе на петите.
— Зная, синко, зная — поклати глава Умен и в гласа му се долови нежност и състрадание. Аз поне можех да разбера защо Искрен изпитва отвращение към тази работа. Трябва да призная, че споделях мислите му и се чувствах донякъде омърсен от това, което се искаше от мен. Но когато погледна към мен, лицето ми не издаваше нищо. Усещах дълбоко в себе си разяждащото угризение, че се бях провалил в изучаването на Умението и точно сега, когато имаше нужда, не можех да бъда от полза на чичо си. Зачудих се дали няма да поиска отново да почерпи сила от мен. Не зная защо, но тази мисъл ми се стори страшна. Но той само ми се усмихна добродушно и малко замислено, сякаш подобна мисъл въобще не му бе минавала през главата. После разроши косата ми и каза:
— Да не забравиш да изведеш кучето на лов за зайци. Мразя да го оставям всяка сутрин в стаята, но сигурно разбираш, че нямам нито сили, нито време, за да се грижа за него.
Кимнах, изненадан от това, което усетих да се излъчва от него. Сянката на същата онази болка, която бях изпитвал всеки път, когато се разделях с моите кучета.
— Искрен.
Той се обърна към краля.
— За малко да забравя за какво те повиках тук. Мисля, че името й беше Кеткин, планинската принцеса…
— Кетрикен. Помня дори повече от теб. Беше слабичко момиче, когато я видях за последен път. На нея значи е паднал изборът?
— Да. По всички причини, които вече обсъждахме. Уговорен е и денят. Това ще е десет дни преди Празника на жетваря. Ще трябва да тръгнеш малко по-рано, за да си там навреме. Церемонията ще се състои в планините, пред нейните роднини и поданици, и ще сключите брачен съюз и всички необходими договори. И после ще я доведеш. Славен прати вест, че ти трябва да…
Искрен спря и лицето му потъмня от яд.
— Не мога. Знаеш го не по-зле от мен. Ако оставя работата си точно сега, островитяните ще се възползват. Напоследък са станали още по-алчни и безжалостни, сигурно защото идва есента и ще трябва да се прибират в земите си. Точно сега ли трябваше да го правим? Нима искаш, когато се върна, да заваря главата ти забучена на копие?
Крал Умен също беше ядосан, но успя да сдържи гнева си и попита:
— Наистина ли смяташ, че могат да стигнат чак дотук, ако спреш работата си само двайсетина дни?
— Сигурен съм — отвърна уморено Искрен. — Зная го точно толкова сигурно, колкото зная и че сега трябва да съм вече горе на поста си, а не да споря тук с теб. Татко, кажи, че трябва да отложат церемонията. Ще отида да я взема веднага щом падне първият сняг и морските бури прогонят корабите на враговете.
— Това не може да стане. Планинците са хора, които държат да се спазва дадената дума. Освен това там вярват, че сватба през зимата предрича лоша реколта. Трябва да я вземеш до края на лятото, или в късна пролет, когато хората им излизат по планинските си нивички.
— Не мога, казах ти вече. Когато пукне пролетта, алените кораби вече се доближават до нашите брегове. Колко пъти трябва да ти го повтарям? Не ме ли разбираш? — Той пристъпваше от крак на крак като неспокоен кон преди надбягване. Не искаше да остане повече тук. Колкото и да ненавиждаше онова, което вършеше горе, дългът го зовеше да се върне към него. А може би го зовеше привикването към Умението? Дали от това не се страхуваше кралят?
— Едно е да разбираш, друго е да поискаш от тези фанатици да забравят традициите си. Искрен, синко, мисля, че просто нямаме друг избор. — Кралят потърка ръце. — Ние се нуждаем от този съюз. Необходими са ни още войници, сватбените им дарове, баща й, който да застане зад гърба ни. Това не може да чака. Защо не заминеш в затворена носилка, а по пътя можеш да продължиш дейността си? Ще се почувстваш добре на свеж въздух…
— Не! — извика Искрен и кралят се отдръпна, сякаш в лицето го бе блъснал силен вятър. Принцът се наведе над масата и удари с юмрук. Никога не го бях виждал толкова ядосан. — Не, не и пак не! Не мога да върша това, което трябва да върша, и същевременно да се люшкам на кон по пътя към планинското кралство. Няма да отида при тази, която сте ми избрали и която едва си спомням — при това да ме носят в носилка, сякаш съм сакат или инвалид. Не желая, когато пристигна, хората й да си шушукат: „А, това значи е храбрият принц Искрен, когото носят на ръце при бъдещата му жена“. Как можа да измислиш толкова глупав план? Та ти си живял сред планинците и познаваш обичаите им. Мислиш ли, че ще приемат за крал някой, който се появява по този начин? Дори кралете им хвърлят на бунището недъгавите си деца. Не разбираш ли, че по този начин не само ще ни скараш с планинците, но и ще позволиш на пиратите да ударят право тук?
— Тогава може би…
— Няма „тогава“, нито „може би“. Точно в този момент отвъд Яйчния остров се навърта пиратски кораб и капитанът му вече е успял да прогони от мислите си предзнаменованието за зла поличба, което успях да му пратя снощи по време на сън. Лоцманът променя курса и се чуди как е могъл да обърка посоката вчера. Скоро работата, която свърших снощи, докато ти си спал, а Славен е танцувал, ще иде на вятъра, а ние стоим тук и се караме. Не зная как и по какъв начин, но искам ти да уредиш тази работа със сватбата. Остави на мен да спасявам страната, разбра ли ме? — Той рязко се изправи, излезе и хлопна вратата.
Кралят също стана и няколко минути гледа замислено вратата. След това прокара длан през лицето си, сякаш за да прогони умората или може би да избърше сълзите си. Огледа се, смръщи вежди, когато ме видя, след това, изглежда, си спомни защо съм тук и сухо каза:
— Е, това е, видя ли? Трябва да се намери някакъв изход. А когато Искрен потегли, за да поиска ръката на бъдещата си съпруга, ти ще бъдеш с него.
— Както наредите, ваше величество.
— Така ще наредя. — Той се прокашля, обърна се и погледна през прозореца. — Принцесата има само един брат. Казват, че здравето му било разклатено. По време на някакво сражение горе на Ледените полета го повалила стрела и оттогава все боледувал. През зимата го мъчела кървава кашлица, а лятно време не можел да стои дълго на седлото. Чудно е как още го смятат за наследник на престола.
— Защото обичаят им, кралю, е същият като нашия — отвърнах хрисимо. — Мъж или жена, правото е на първородния.
— Да, така е — кимна кралят и аз знаех какво си мисли: че седем херцогства ще са още по-силни от шест.
— А как е със здравето бащата на принцеса Кетрикен?
— Здрав като бик за човек на неговите години. Сигурен съм, че ще управлява дълго, поне още десетина години, докато принцесата роди наследник.
— Може би дотогава пиратите ще бъдат прогонени от бреговете ни. И принцът ще има възможност да насочи вниманието си другаде.
— Може би — съгласи се кралят и ме погледна в очите. — Когато принцът отиде да поиска ръката й, ти ще бъдеш до него — повтори той. — Знаеш какви са ти задълженията, нали? Разчитам на твоята дискретност.
Бавно склоних глава.
— Както пожелаете, ваше величество.
19
Пътуването
Да се говори за Планинското кралство като за обикновено кралство би означавало липса на елементарни познания за този район и хората, които го населяват. Също толкова неправилно е, когато наричат тази страна Чуйрда, макар преобладаващата част от населението й да принадлежи към чуйрдейския народ. Планинското кралство няма точно обособена територия, а е по-скоро низ от селца, вкопчени в стръмните хълмове на планинската верига и разделени от малки долини с обработваема земя, между които се извиват тесни черни пътища. Високите плата и горите се обитават от различни номадски кланове и племена на планински ловци. Един толкова разнороден народ едва ли може да се похвали със стремеж към единение, защото интересите на отделните му етнически групи често са в противоречие. Колкото и да е странно обаче, тези хора са пословични с вярата и предаността си към своя крал.
Според поверията на планинците тази традиция води началото си от една легендарна жена, която не само била провъзгласена за оракул, но и за духовен водач на народа. Казват, че тя била селски съдия в Джаампе и до нея се допитвали стари и млади за различни проблеми, ала съветите й били толкова мъдри, че скоро започнали да се спазват безпрекословно от всички и придобили силата на закон. За съвет при Джаампейската пророчица идвали хора от съседни селца, после от още по-далечни и така авторитетът й набирал сили и разширявал влиянието си, докато накрая не решили да я провъзгласят за кралицата на планините. Дори на този висок пост тяхната избраничка запазила мъдростта си и проповядвала, че кралят трябва да е в услуга на народа — а не обратното — и че трябва да бъде готов на саможертва за благото на всички. Ето защо Джаампейските легенди са пълни с примери за крале и кралици, които се пожертвали за своя народ по всякакъв възможен начин — от борба с диви животни, нахвърлили се върху невинни пастирчета, до доброволно пленничество във времена, когато противникът имал надмощие.
Има и много легенди, които обясняват защо планинците са традиционно сурови и непреклонни люде. Ала истината е, че страната, в която живеят, е сурова и негостоприемна и на тях не им е останало друго, освен да се приспособят към нея. Вярно е, че недъгавите новородени биват хвърляни от скалите или удавяни в някое студено планинско езеро. Хората на преклонна възраст пък избират Уединението — доброволно изгнание, при което студът и гладът слагат край на мъките им. Планинец, който наруши думата си, се наказва с отрязване на езика и глоба в размер два пъти по-голям от това, което е обещавал. Подобни обичаи могат да се сторят варварски на останалите народи от Шестте херцогства, но те са напълно подходящи за суровия живот в Планинското кралство.
В края на краищата стана така, както искаше Искрен. Едва ли е имал желание, да не говорим за време, за да се радва на триумфа си, защото междувременно пиратите утроиха усилията си. Само за месец бяха опожарени две села и общо трийсет и трима души бяха отведени за „претопяване“. Деветнадесет от тях бяха открити мъртви — вероятно се бяха възползвали от отровните семена, които почти всички носеха пришити в дрехите си. Беше нападнато и едно малко градче, което обаче съумя да отблъсне атаката, но не с помощта на кралските войници, а с наемна милиция, събрана от градската управа. Мнозина от членовете й бяха бегълци островитяни и явно се уповаваха на опита си от борбата с пиратите по техните земи. Всичко това естествено подсили недоволството срещу нерешителността на кралската власт.
Никой не искаше да чуе за усилията на Искрен или за котерията на Гален. Това, което искаха хората, бе по-голям флот, който да защитава успешно бреговете. Но корабите се строят бавно, а да се преустройват търговски в бойни съдове няма смисъл. Обещанията за нови бойни кораби напролет бяха малко успокоение за селяните и търговците, които не знаеха как да защитават имота и семействата си. Във вътрешността се ширеше недоволство от удвоените данъци за кораби, които щяха да защитават нещо, което беше далеч — крайбрежието. Сякаш никой не се замисляше, че ползата от пристанищата за търговията е обща. Стигна се дотам, че по време на един от Съветите на херцогствата възникна шумен спор след предложението на херцог Рам от Тилт да бъдат предадени на пиратите Вътрешните острови и Фюр Пойнт срещу обещанието да прекратят набезите си — загубата според него нямало да е от значение. На свой ред херцог Броунди от Беарния предложи да бъде преустановено корабоплаването по Мечата река, за да се провери дали загубата ще е от значение за Тилт. Крал Умен едва успя да овладее положението преди да се стигне до размяна на удари, но за негова неприятна изненада се оказа, че Фароуският херцог е на страната на Тилт. Така противниците вече се бяха прегрупирали и противоречията им се задълбочаваха с всеки изминал месец и поредното повишаване на данъците. Очевидно трябваше да се предприеме нещо, за да се заздрави единството на кралството, и Умен бе уверен, че проблемът ще реши кралската сватба.
Ето защо Славен получи нови поръчения за преговори, в резултат на които бе уредено той да поиска ръката на принцеса Кетрикен от името на брат си на церемония пред планинските благородници. Подготвяше се и втора церемония, в Бъкип, където щяха да присъстват избрани благородници от Планинското кралство. Дотогава Славен щеше да живее в Джаампе — столицата на Планинското кралство. Всеки ден от Бъкип потегляха кервани, натоварени с подаръци по поръчка на Славен. В крепостта цареше трескава активност.
Дори аз, който познавах нещата отвътре, смятах, че са се спрели на един доста нескопосан начин за брачна церемония. Всеки от главните действащи лица щеше да се обрече на другия месец преди да са се видели. Но в случая много по-важни бяха политическите съображения, отколкото чувствата на участниците, и подготовката продължаваше в пълен ход.
Отдавна се бях възстановил, след като Искрен бе почерпил енергия от мен. Доста повече време ми отне да осъзная напълно какво бе направил Гален със замъгления ми мозък. Надявах се някой ден отново да се изправя срещу него и да му поискам сметка за стореното, но засега поне това беше невъзможно — Гален бе напуснал Бъкип. Беше потеглил с един от керваните за Джаампе, но щеше да пътува с него само до Фароу, където имал някакви роднини, които искал да посети. По времето, когато щеше да се върне, аз самият щях да съм на път за Джаампе, тъй че засега срещата с него се отлагаше.
Отново разполагах с много свободно време. Продължавах да се грижа за Леон, но той ми отнемаше само час или два на ден. Не успях да открия нищо важно по въпроса за нападението срещу Бърич, а той все така не проявяваше някакво желание за помирение с мен. Само веднъж слязох до града, но когато доближих свещарницата, открих, че е затворена и със спуснати кепенци. Попитах за вести в съседния магазин и ми казаха, че дюкянът на свещарницата не работи от десетина дни и че ако искам да си купя свещи, трябва да потърся на пазара. Помислих си за младия моряк, с когото бях видял да излиза Моли, и мислено им пожелах да бъдат щастливи.
Без друга причина, освен постоянно измъчващата ме самота, реших да потърся шута. Никога не бях опитвал да се срещна с него. Оказа се по-неуловим, отколкото предполагах. След няколко часа безрезултатно скиторене из коридорите на крепостта, прекарано в напразни надежди да го срещна, реших да опитам с неговите стаи. От години знаех къде е настанен, но никога не бях ходил там, може би защото беше в едно странично крило на крепостта. Шутът не беше общителен и нямаше приятели, освен тези, които сам избираше. Стаите му бяха на върха на една полуразрушена кула. Федрен ми бе казал, че някога там се рисували карти, защото от мястото се разкривала широка панорама около града и крепостта. По-късно обаче други сгради запречили гледката и картографите се преместили в по-висока кула.
Един ден в началото на жътвата се изкачих догоре. Беше горещо и задушно. Стълбището нямаше прозорци, а само амбразури, през които се прецеждаха тесни снопове ослепително ярка слънчева светлина. В основата й въздухът ми се стори прохладен, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-топло ставаше. На последното стъпало имах чувството, че ще се задуша. Вдигнах уморено юмрук и ударих няколко пъти по масивната врата.
— Ей, аз съм — Фиц — извиках, но гласът ми проехтя приглушено в коридора. Усещах, че вътре няма никой, и въпреки това натиснах дръжката. Вратата изскърца и се отвори бавно. — Може ли да вляза?
Не последва отговор. Стаята бе светла, изпълнена с живот, по ъглите бяха подредени вази с цветя, а стените бяха боядисани в жизнерадостни тонове. Плетената покривка на леглото и завесите на прозорците бяха изрисувани с геометрични фигури, които наподобяваха цветни полета под синьо небе. Опитах се да си представя безцветния циничен шут, но някак не си вървеше с тази весела обстановка. Пристъпих към средата на стаята и зърнах нещо, което накара сърцето ми да подскочи.
Беше съвсем малко детенце — още бебче. В началото го помислих за такова и се наведох към плетения кош, загърнат с дантела. Но не беше живо дете, а кукла, изработена толкова изкусно, че почти очаквах да видя как мъничките гърди се повдигат. Протегнах ръка към бледото нежно личице, но не посмях да го докосна. Извивката на веждите, спуснатите клепачи, нежната розовина по бузките, дори миниатюрните ръчички, положени върху завивките — всичко бе изработено много по-съвършено, отколкото смятах за възможно. Нямах представа какъв материал е бил използван при изработката, освен някоя много фина глина, за която не бях чувал. Възглавницата беше сатенена, с бродерия на цветя в единия ъгъл. Не зная колко време съм прекарал там, коленичил до бебешкото легълце. Но накрая се изправих, излязох заднишком от стаята и внимателно затворих вратата, сякаш се боях да не събудя с хлопването й спящото бебе. Спуснах се бавно по стълбите — очаквах всеки миг да срещна шута. Но в този ден не го видях.
Същата нощ ме повика Сенч. Когато се качих при него, останах с впечатлението, че този път няма конкретна причина да ме вижда. Поседяхме известно време мълчаливо пред незапаленото огнище и си помислих, че никога не ми е изглеждал толкова остарял. И той, също като Искрен, изглеждаше изтощен от нещо, което се бе загнездило в него. Костеливите му ръце бяха покрити със сбръчкана кожа, а в бялото на очите му се виждаха кървави жилки. Нуждаеше се от сън, а вместо това ме беше повикал. А ето че седеше неподвижно, смълчан и умислен. Не издържах и реших да му помогна.
— Да не те е страх, че този път няма да се справя?
— С какво да се справиш? — подскочи той.
— Ами да убия планинския принц например. Руриск.
Сенч ме погледна. Тишината ставаше все по-непоносима.
— Не знаеше ли, че кралят го е поискал от мен?
Той бавно извърна поглед към огнището, сякаш там можеше да забележи сенките на отдавна угасналите пламъци.
— Аз съм този, който направлява ръката ти. Другият само се възползва от деянията й.
— Мислиш ли, че тази задача е… лоша? Погрешна? — Поех си дъх. — Доколкото разбрах, на него не му оставало да живее много. Може да бъде и проява на милост, съгласен съм, но…
— Слушай, момчето ми — прекъсна ме тихо Сенч. — Никога не претендирай, че ние с теб сме нещо повече от това, което сме. Убийци. Не жалостиви агенти на мъдър крал. Политически убийци, които използват смъртта като залог за просъществуването на монархията. Ето какви сме всъщност.
Мой ред беше да се любувам на несъществуващите пламъци.
— Добре де, но кажи ми едно нещо. Защо? Защо ме направи такъв, какъвто съм сега?
— Мисля си… няма значение. Не знам, може и да е от ревност. Понякога се чудя защо кралят използва теб вместо мен. Може би се боя, че вече не мога да му бъда полезен. Може би сега, когато те познавам по-добре, ми се иска никога да не бях подхващал това твое обучение…
След тези думи настъпи продължително мълчание. Всеки от нас вероятно обмисляше поредната задача. Знаехме, че не служим на кралското правосъдие. Че не изпълняваме смъртна присъда заради тежки престъпления. Ставаше въпрос за най-безогледно премахване на човек, който просто се явяваше пречка към още по-голяма власт. Докато седях, замислен над всичко това, неволно вдигнах поглед и зърнах сребърния нож за плодове, забоден в перваза над огнището. Изведнъж си помислих, че зная отговора.
— Искрен поиска обяснение за теб — произнесе неочаквано Сенч.
— Обяснение?
— От краля. Първо, задето Гален се е държал по този начин с теб, и освен това че те бил измамил. Според чичо ти той съзнателно отклонил един перспективен за овладяване на Умението младеж от вярна служба на кралството — и то в момент, когато си щял да бъдеш особено полезен. Освен това намекнал пред краля, че ще е по-добре той да уреди въпроса, вместо да го оставя на теб.
Дадох си сметка, че и този път той знае всичко за нашия разговор с Искрен. Не бях изненадан. Не знаех обаче какво да мисля за това.
— Не биваше да се безпокои. Не смятам да си отмъщавам на Гален. Не и след като той самият ме помоли да не го правя. Говоря за Искрен.
Сенч кимна одобрително.
— И аз така казах на Умен. Но той ми отвърна, че трябва да разговарям с теб, преди да уреди въпроса. Този път трябвало да се прибегне до кралското правосъдие. Каза да потърпиш, и че ще останеш доволен.
— И какво смята да прави?
— Виж, това не зная. Не мисля, че и той има представа. Но онзи човек трябва да си получи заслуженото. От друга страна, не бива да забравяме, че подготовката на единствената ни котерия е негова работа. Щях да забравя — имало още един въпрос, който Искрен обсъдил с краля. Обвинил него и мен, че сме били готови да те пожертваме в името на кралството.
Вече знаех защо ме е повикал тази нощ. Но мълчах.
— Крал Умен отвърнал, че това дори не му било минавало през ума. Е, ние с теб знаем истината. Но той е кралят, момче. За него интересите на кралството стоят над всичко.
— Значи смяташ, че той е в състояние да ме пожертва, така ли? Без угризения?
— И теб, и мен. Дори Искрен, ако е необходимо. Никога не го забравяй.
През нощта преди керванът за брачната церемония да напусне Бъкип Лейси дойде и почука на вратата ми. Беше доста късно и когато ми предаде, че лейди Търпение искала да ме види, попитах глупаво:
— Сега ли?
— След като утре вече няма да си тук — отвърна тя и аз я последвах.
Открих лейди Търпение в едно меко кресло, сред множество възглавници, облечена в екстравагантно избродиран халат, под който се подаваха полите на нощницата й. Косата й бе разпусната до раменете и когато седнах на мястото, което ми посочи, Лейси се захвана с прекъснатата плетка.
— Очаквах да дойдеш и да ми се извиниш — подхвана лейди Търпение.
Отворих уста, но тя ме спря с жест.
— Само че докато снощи обсъждахме този въпрос с Лейси, установих, че вече съм ти простила. Момчетата, според мен, просто са груби и недодялани и си остават такива, докато порастат. Реших, че не си имал никакви лоши мисли към мен, и затова ти прощавам.
— Госпожо, но аз наистина съжалявам за поведението си. Просто не знаех как да ви изкажа…
— Вече е късно да ми се извиняваш. Казах, че ти прощавам. Освен това сега нямаме време. Трябва да се наспиш. И тъй като това ще е първият ти опит в светския живот, бих искала да ти дам нещо преди да тръгнеш. Седни тук. — Тя посочи мястото в краката си.
Изправих се и се настаних послушно. Едва сега забелязах една малка кутийка в скута й. Беше изработена от тъмно дърво и на капака й имаше резбован елен. Когато я отвори, отвътре ме лъхна миризмата на ароматично дърво. Лейди Търпение бръкна вътре, извади една обеца и я приближи до ухото ми.
— Прекалено е малка — промърмори тя. — Какъв смисъл да носиш нещо, което никой няма да забележи? — Порови вътре и извади още няколко бижута, които бяха отхвърлени с подобни коментари. Накрая отново се спря на обеца, но тази приличаше на сребриста мрежа с уловен вътре синкав скъпоценен камък. Тя я погледна, на лицето й се изписа недоволна гримаса, но все пак кимна неохотно. — Този човек имаше вкус. Може друго да му е липсвало, но това не бива да се отрича. — Тя отново приближи обецата до ухото ми и без никакво предупреждение го прободе.
Извиках от болка и посегнах към ухото си, но тя ме плесна по ръката.
— Я не се глези като дете! Ще те боли само минута. — И докато говореше, се пресегна и закопча иглата от другата страна. — Готово. Отива му, нали, Лейси?
— Аха — кимна Лейси, без да откъсва очи от плетката си.
Лейди Търпение ме освободи с царствен жест. Когато се надигнах да си вървя, тя каза:
— И помни едно нещо, Фиц. Независимо дали владееш Умението, или не, независимо дали носиш името му, ти си единственият син на Рицарин. Гледай да се държиш както подобава. А сега иди да поспиш.
— С това на ухото? — попитах и й показах кръвта по пръстите си.
— Е, съжалявам… не помислих за последствията.
— Късно е да ми се извинявате. Вече ви простих.
Докато излизах, чух кикота на Лейси.
На следващата сутрин станах рано, за да заема отреденото ми място в сватбената процесия. Имаше безброй товари със скъпи подаръци за принцеса Кетрикен, между които една прекрасна породиста кобила, скъпоценности, сандъци с платове, слуги и редки парфюми. Имаше също подаръци за нейните роднини — коне и ловни соколи, златни накити за брат й и баща й, но най-скъпите бяха отредени за нея. В опашката на кервана видях стада крави, овце и коне, каруци, натоварени с яки лъкове, каквито планинците особено ценяха, както и метални доспехи, мечове и кинжали. Знаех също, че Федрен е заделил няколко особено ценни ръкописа, съдържащи полезни съвети за лечението на най-различни болести, както и един трактат, посветен на лова със соколи. Тези последните бяха официалната причина за моето участие — аз трябваше да отговарям за тях и за множеството целебни билки, треви и отвари, подбрани по мой списък и с добавка на някои неща, които само аз знаех за какво служат. Всичко това бе прилежно увито и прибрано в здраво заключен сандък. Когато проверявах за последен път състоянието им в стаята си, преди да заключа сандъка, на вратата неочаквано се появи шутът.
— Донесох ти нещо.
Обърнах се. Подаваше ми кожена торбичка.
— Какво има вътре?
— Морска сол.
— Като очистително? Сватбен подарък? Не зная на кой може да му потрябва. Подбрал съм само семена, които могат да се засаждат в планината…
— Това е за теб. Не е сватбен подарък.
Приех торбичката със смесени чувства. Знаех, че морската сол е едно от най-мощните очистителни средства.
— Благодаря ти, че си помислил за мен. Но обикновено не прибягвам до подобни средства…
— Обикновено не те заплашва опасността да бъдеш отровен.
— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен? — Опитах се да говоря с безгрижен тон, но просто не знаех какво да мисля.
— Само да внимаваш какво ядеш, или по-добре да се храниш с храната, която сам си приготвяш.
— При толкова много празненства и тържествени церемонии?
— Аха. Сигурно би искал да оцелееш, нали?
— Извинявай. Не исках да бъда груб. Знаеш ли, един ден те търсих. Изкатерих се до вратата ти, а тя се оказа отключена. И влязох. Не съм мислил да шпионирам…
— И откри ли нещо интересно? — попита той, вече извърнат с гръб към мен.
— Аз… — Не знаех какво да кажа и в този момент той прекоси прага и започна да затваря вратата. — Завидях ти за чудесната стая. Иска ми се и аз да си имам такава. Място, където да пазя тайните си.
Вратата замръзна.
— Послушай съвета ми и може би ще останеш жив след това пътуване — каза той. — Никога не преценявай хората със своя аршин. Може да използват съвсем различен стандарт от този, който познаваш.
Вратата се хлопна. Последните му думи бяха загадъчни и объркващи, но все пак ми дадоха да разбера, че ми е простил, че съм влязъл неканен в стаята му.
Прибрах торбичката с морската сол в един от вътрешните джобове на кафтана си. Сега вече за нищо на света не бих се разделил с нея. След това нарамих сандъчето със свитъците и тръгнах надолу по стълбите към двора.
Докато слизах, срещнах Искрен — вървеше в обратна посока. Преди няколко дни бях получил от Чевръстка нови дрехи и наметало, на качулката на което гербът бе на елен със склонени за бой рога. Когато я попитах кой е наредил да сменят герба ми с този на Рицарин, тя ми отвърна, че е работа на Искрен.
За малко да не го забележа, защото се изкачваше като изнемощял старец. Направих му път и го познах едва когато ме погледна. Останах като втрещен от ужасяващата промяна в него — дрехите му висяха като на закачалка, а черната му коса бе прошарена и оредяла. Той ми се усмихна отсъстващо, но след това, изглежда, му хрумна нещо, защото спря.
— Да не тръгваш за Планинското кралство? За сватбената церемония?
— Да.
— Момче, ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се — отвърнах, стреснат от хрипливия му глас.
— Кажи й няколко добри думи за мен. Но само истината — не искам да лъжеш. Винаги съм смятал, че се отнасяш добре към мен.
— Така е — отвърнах, но той вече бе поел нагоре. — Така е, господарю.
Не получих отговор.
Дворът гъмжеше от хора и животни. Този път нямаше каруци — планинските пътища бяха твърде тесни и стръмни за тях и затова багажът бе пристегнат върху седлата на конете.
Стадата с добитък бяха изпратени още предния ден. Очакваше се пътуването да отнеме две седмици, но за всеки случай бе предвидена още една седмица в резерва. Погрижих се да завържат здраво сандъка с моите вещи на гърба на един товарен кон, след това застанах до Сажда и зачаках. Беше горещ летен ден и паветата на двора бяха покрити с дебел слой прах. Наоколо цареше хаос. За миг мярнах Севренс, любимия слуга на Славен. Принцът го бе изпратил преди месец обратно в Бъкип с точни инструкции относно дрехите, които трябвало да му вземе. Севренс следваше по петите Хендс и непрестанно го убеждаваше в нещо, но изглежда, засега не срещаше разбиране. Спомних си, че когато отскочих до Чевръстка, за да си взема новите дрехи, я чух да се оплаква, че Севренс поръчал толкова много шапки, ризи и наметала за Славен, та вероятно щели да му трябват поне три товарни коня, за да ги откара. Предположих, че грижата за споменатите коне е паднала на плещите на Хендс, тъй като Севренс не обичаше да се занимава с подобни неща. Род, оръженосецът на Славен, вървеше зад тях и се мръщеше на нещо. Крепеше на едното си рамо голям куфар и сигурно той бе причината за безпокойството на Севренс. Скоро ги изгубих сред тълпата.
На свой ред бях изненадан и объркан, когато забелязах Бърич, който тъкмо преглеждаше табуна коне за разплод, както и кобилата, предназначена за подарък на принцесата. Помислих си, че това е работа на този, когото са назначили да отговаря за тях. След това забелязах неговия кон, при това оседлан, и изведнъж си дадох сметка, че Бърич също ще идва с нас. Огледах се да видя кой го придружава, но не забелязах нито един от конярите, с изключение на Хендс. Коб беше вече в Джаампе със Славен. Значи Бърич потегляше сам.
Скоро изникна и Август — яздеше чудесна сива кобила и очакваше сигнала за тръгване с почти нечовешко спокойствие. Очевидно времето, прекарано заедно с котерията, го бе променило. Някога той бе жив и общителен младеж, който умееше лесно да се сприятелява. Имаше същата черна и гъста коса като на Искрен. Помислих си, че с течение на времето и увеличаването на задълженията му, свързани с Умението, приликата с Искрен ще се увеличава. Август щеше да присъства на сватбата като прозорец за Искрен, докато Славен произнасяше думите, които трябваше да каже брат му. Гласът на Славен, очите на Август — интересно какво щях да бъда аз?
Молех се шепнешком на Еда час по-скоро да потеглим и да излезем от града. Сякаш измина цяла вечност, докато извиващата се като гигантска змия колона се раздвижи, някъде отпред се развяха знамена, отекна призив на рог и конете, товарните животни и пешите войници пристъпиха едновременно напред. Вдигнах глава и в същия миг забелязах Искрен — стоеше на кулата и ни гледаше. Помахах му, но се съмнявах да ме забележи в местещото се множество. Малко след това минах през портата и излязох на прашния път, който слизаше към полето.
Пътят следваше брега на река Бък, която щяхме да пресечем през един брод недалеч от границата с Фароуското херцогство. Оттам щяхме да продължим през Фароуските равнини, без сенчица и под палещите лъчи на слънцето, чак до Синьото езеро. От него щяхме да вървим покрай река Студ, която извира някъде в Планинското царство. От крепостта Студ започва търговският път, който минава през планините, издига се високо до Бурния проход и след това се спуска надолу към зелените хълмове над Дъждовните равнини. Но ние нямаше да идем чак дотам, а щяхме да се установим в Джаампе, единственото селище в Планинското царство, което би могло да се нарече градче.
До голяма степен пътуването не се отличаваше с нищо особено. След първите три дни всичко си застана на мястото и животът потече в едно относително познато и повторяемо русло, като промените идваха единствено от пейзажа около нас. Всяко селце по пътя излизаше да ни посрещне с цялото си население и да проводи най-добри пожелания за предстоящата сватбена церемония.
Но след като излязохме в безлюдните равнини на Фароу, крайпътните селца постепенно изчезнаха. Богатите чифлици и търговски селища на Фароу се намираха далече на север от нашия път, по поречието на река Вин. Равнините, които пресичахме, се обитаваха единствено от чергарски племена, които вдигаха жилища само когато задуха студеният зимен вятър, в очакване да настъпи отново това, което наричаха „зеления сезон“. Често доближавахме стада овце и кози или табуни коне, но срещите ни с хората от тази равна страна се ограничаваха до вида на коничните им палатки в далечината или самотен пастир, щръкнал на някой от редките хълмове и вдигнал ръка за поздрав.
Двамата с Хендс отново имахме повод да се сближим. Вечер деляхме храна и топлината на огъня и той ми разказваше с присмех за тревогите на Севренс, че прахолякът щял да похаби скъпите одежди на господаря му, или мрачно ми се оплакваше от Род. Аз самият не познавах добре оръженосеца на Славен, но Хендс твърдеше, че бил мнителен и недоверчив човек и че непрестанно го подозирал в опити да открадне нещо от багажа на Славен. Една вечер самият Род се появи до огъня ни и отправи злобна, макар и индиректна закана към всеки, който би се опитал да посегне на богатството на неговия господар. Но ако не обръщаме внимание на подобни досадни дреболии, пътуването бе доста приятно.
Времето се задържа топло и слънчево и ако през деня се потяхме, нощите бяха приятно прохладни. Спях върху одеялото и рядко се налагаше да се завивам с нещо. Всяка вечер проверявах съдържанието на моя сандък, за да се уверя, че всичко с моите безценни треви и билки, както и със свитъците и плочиците на Федрен, е наред. Една нощ се събудих от пръхтенето на Сажда и когато се огледах, ми се стори, че сандъкът едва забележимо е изместен от мястото, където го бях оставил. Но една бърза проверка на съдържанието му бе достатъчна да ме увери, че всичко си е на мястото, а когато споделих това с Хендс, той ме обвини, че съм прихващал болестта на Род.
Редките селца, през които минавахме, ни снабдяваха с пресни продукти и вода, тъй че пътуването ни не беше придружено от никакви лишения.
Почти не се виждахме с Бърич. Той ставаше по-рано от останалите и тръгваше да търси подходящи пасища за животните из околността. Август също ми се губеше често от погледа. Макар официално да ръководеше нашата експедиция, той предпочиташе да преотстъпва задълженията си на капитана на своята почетна гвардия. Не знаех дали го прави от леност, или поради други съображения, във всеки случай се държеше доста усамотено и допускаше само Севренс да споделя неговата палатка и храната му.
За мен това пътуване бе като завръщане в детството. Задълженията ми бяха ограничени. Хендс се оказа приятен събеседник, както и неизчерпаем източник на полезни сведения, клюки и истории. Често минаваше почти цял ден преди да се сетя, че съм тръгнал на това пътуване със задачата да убия един принц.
Подобни мисли обикновено ме спохождаха, когато се будех през нощта. Небето на Фароу изглеждаше много по-богато на звезди, отколкото това на Бъкип, и докато лежах и им се любувах, обмислях различни планове за премахването на Руриск. Имаше още едно сандъче, много по-малко, скрито на дъното на торбата, в която държах личните си вещи. Бях го опаковал изключително грижливо и с много тревоги. Защото тази задача трябваше да бъде изпълнена безпогрешно, без да бъде предизвикано и най-малкото подозрение. Много важно бе да се подбере най-подходящият момент. Принцът не биваше да умира, докато ние сме още в Джаампе. Не биваше да издъхне и преди края на церемонията в Бъкип, за да не хвърли сянка на зла поличба върху бракосъчетанието и договора между двете кралства. Това допълнително усложняваше нещата.
Понякога се питах защо кралят я повери на мен, а не на Сенч. Дали това бе поредното изпитание и ако се проваля, ме очакваше смърт? Или Сенч беше твърде стар и ценен, за да бъде рискуван по този начин? Докато подобни въпроси терзаеха ума ми, се питах дали да използвам прахчетата, които щяха да разпалят допълнително тлеещата в гърдите на Руриск болест и да породят кашлица, която да го задави до смърт. Бих могъл да посипя с тях завивките и възглавницата му например. Или да му предложа цяр за постоянните болки, към който да привикне дотолкова, че накрая да издъхне в съня си? Имах един чай за разреждане на кръвта. Ако кървенето от дробовете му продължаваше, той също можеше да свърши работа. Носех също отрова, бърза и смъртоносна и безвкусна като водата, но трябваше само да измисля как да я получи, когато всичко приключи. Подобни мисли естествено прогонваха желанието за сън, но за щастие свежият въздух и постоянните физически усилия ме държаха бодър през деня.
Когато най-сетне доближихме Синьото езеро, го помислихме за някакво чудодейно видение. Не бях очаквал, че видът на неговата гладка водна повърхност може да ми се стори толкова привлекателен и освежаващ. Дори животните напънаха мускули, за да стигнат по-скоро до брега. Местността ставаше все по-зелена и вече имаше достатъчно паша за конете.
Посрещна ни цяла флотилия от търговски ладии с разпънати разноцветни платна. Селищата на търговците бяха построени върху наколни жилища по крайбрежието на езерото. В наша чест бяха докарали прясна риба, каквато опитвах за пръв път през живота си, и вода от планинските ручеи. Вечерта край огъня ни се появи цяло семейство, въоръжено с мънички барабани и тамбури. Членовете му се заеха да ни изпълняват странни и причудливи мелодии, едно зеленооко момиче пееше. Децата ни наобиколиха с весели крясъци и скоро настъпи такава радостна суматоха, че съвсем забравих мрачните си мисли за принц Руриск и отредената му участ.
Пътят ни продължаваше първо на запад, а после право на север, но преди това се натоварихме на многобройни лодки, с които да пресечем продълговатата част на езерото. На другия бряг се озовахме в гориста страна и горещите дни на Фароу останаха само бързочезнещ спомен. Потънахме в гигантски кедрови гори, сред които се мяркаха белезникавите стебла на ниски брези и тъмните петна на опустошените от планински пожари участъци. Видяхме непознати птици, а веднъж зърнах елен с цвят на козината, какъвто не бях виждал никога. Тревата не беше подходяща за паша на конете и ги хранехме с овес от запасите. Нощем палехме огън и се приютявахме в палатката на Хендс.
Скоро започнахме да изкачваме първия дълъг склон. За никого вече нямаше съмнение, че наближаваме планините. Един следобед срещнахме пратеници от Джаампе, дошли да ни приветстват и да ни показват пътя. След това поехме още по-бодро, а всяка вечер ни забавляваха поети и жонгльори и ни глезеха с непознати деликатеси. Полагаха се огромни старания, за да почувстваме, че ни се оказва голяма чест. Но за мен много от това, което ставаше, изглеждаше странно, дори страшно, заради откровените различия от представите ми. Все по-често си спомнях разказите на Сенч и Бърич, посветени на странния живот на планинците.
Повечето от тях бяха типични чуйрдейци — високи, бледолики, със светли коси и сини очи, някои с червеникави коси като лисича козина. Всички — и мъжете, и жените — носеха лъкове или прашки и се чувстваха по-добре пешком, отколкото на седлото. Обличаха се с вълнени и кожени дрехи, каквито в Бъкип щяха да се ценят особено високо. Обикновено пееха, докато вървяха — дълги протяжни песни на странен древен език: приличаха на погребални химни, ако не бяха прекъсвани от войнствени крясъци или възторжени викове. По-късно узнах, че възпявали пред нас героичната си история, за да си дадем сметка с какви хора ни предстои да се съюзим. Предполагах, че са ни пратили все певци, менестрели и поети, привикнали към подобен род „задължения“.
След още няколко дни пътят се разшири, защото преди Джаампе в него взеха да се вливат нови пътища. На места дори беше павиран с плочи от бял камък. Колкото повече наближавахме Джаампе, толкова по-многолюдна ставаше процесията ни, тъй като към нас се присъединяваха пратеници от различни села и племена, тръгнали да видят как едничката им принцеса ще се сгодява за богатия и могъщ принц от далечните земи. Гледката беше наистина незабравима, защото тук освен конете за товарни животни се използваха козите и дори кучетата.
20
Джаампе
… и нека дойдат те, онези, от които съм и аз, и когато стигнат града, нека винаги да могат да кажат: „Това е нашият град и нашият дом за всеки, който пожелае да остане“. Нека винаги има свободни простори, нека (думите са замазани) на стадата. И тогава няма да останат странници в Джаампе, а само съседи и приятели, които ще идват и ще си тръгват по своя воля. И свободата на Саможертвата ще бъде запазена, както е била пазена сред народа ни винаги.
Това бях прочел преди години върху парче от стар чуйрдейски ръкопис, а ето че най-сетне ми се удаде възможност да посетя легендарния Джаампе. Но трябва да призная, че когато го зърнах, бях едновременно разочарован и объркан.
Храмовете, дворците и обществените сгради приличаха на грамадни каменни цветя, както по цвят, така и по форма. Изглежда, всички бяха боядисвани наскоро, по случай предстоящото празненство, в най-любимите на планинците ярки окраски. И тъй като градът бе построен на един доста стръмен склон, отдалеч представляваше ниво след ниво от различни по цвят, форма и линия постройки, като подредени в кошница планински цветя.
Но когато се приближихме, открихме, че между сградите са разпънати платнени навеси и палатки. Оказа се, че в Джаампе само кралският дворец и обществените сгради са постоянни. Всички останали са най-вече палатки и шатри на ежедневно пристигащите поданици, дошли да искат разрешение за Саможертва, да потъргуват или да позяпат приготовленията за брачната церемония. Въпреки това имаше установен ред, тъй като улиците бяха точно очертани, а на по-стръмните места имаше и каменни стъпала. Имаше също кладенци за вода, бани и уловени в дялани корита планински ручеи, а боклуците се събираха и изхвърляха съобразно наложените правила. Като цяло това бе един град, изпълнен с много зеленина, тъй като бе заобиколен от затревени пасища, където пристигащите оставяха конете и товарните си животни. Между постоянните каменни къщи имаше градини с овощни дръвчета и цветни лехи.
Нашите водачи спряха на едно от пасищата пред града и ни дадоха да разберем, че е отредено за нас. След известно време стана ясно, че очакват да слезем от конете и да продължим пеша, а животните да оставим тук. Август, който, както вече казах, бе определен за водач, не се справи особено дипломатично с този проблем. Потреперих, когато го чух да обяснява ядосано, че сме имали твърде много багаж, за да го отнесем на ръце до града, и че хората били твърде изморени, за да им се понрави идеята да се катерят нагоре по хълма пеша. Прехапах устни, забелязал объркването на нашите посрещачи. Вероятно Славен бе известен за тези техни обичаи, въпросът бе защо не бе намерил начин да ни предупреди за тях?
Но гостоприемните планинци се пригодиха бързо към нашите желания, колкото и странни да им се сториха. Те ни поканиха да си отдъхнем и да проявим известно търпение и снизхождение. Слязох от коня, Хендс се присъедини към мен, а след малко дойдоха Севренс и Род. Докато чакахме, си предавахме един неголям кози мях с вино — Хендс го бе извадил отнякъде. Само Род отказа свъсено. Разговаряхме, но аз почти не обръщах внимание на разменяните реплики. Бях впечатлен от нескопосаното поведение на Август и изпитвах желание да отида при него и да го помоля да се държи малко по-любезно с тези очевидно доста кротки хора. В края на краищата ние бяхме техни гости, а на всичко отгоре идвахме тук дори без да водим с нас годеника. Наблюдавах отдалече, докато Август се съветваше с неколцина по-възрастни хора, но от начина, по който кимаха на всяка негова дума, стигнах до извода, че само се съгласяват с него.
Ала ето че в този момент откъм града се зададе голяма тълпа млади чуйрдейци — носачи, които бяха повикали да ни помогнат с багажа или да наглеждат конете и мулетата. Предадох Сажда на едно момче с ведро лице, метнах на рамо сандъка, на другото закачих торбата с личните си принадлежности и се присъединих към пешата процесия, която беше поела към града. Посрещна ме миризмата на печено. Нашите посрещачи бяха вдигнали открити от три страни шарени павилиони, в които върху метални скари цвърчеше месо. Двамата с Хендс не чакахме да ни подканят два пъти.
Навярно още премлясквахме доволно, когато край нас спря голяма група високи чуйрдейки — водеха коне с носилки. Поканиха ни доста настойчиво да се възползваме от услугите им и ни подкараха към центъра, като през цялото време сипеха извинения, задето сме се били изморили по пътя към техния град. Ако се съдеше по лицата на Август, Севренс и някои други, те изглеждаха доволни от развоя на събитията, но лично аз се чувствах унизен, че трябва да бъда носен до града. Все пак се съгласих, защото сметнах, че отказът ми може да бъде сметнат за проява на грубост. Целият се изчервих, когато се озовахме на една многолюдна улица и хората спираха, за да ни гледат, или ни сочеха и си говореха усмихнато. Не видях много подобни носилки и сметнах, че наистина ни е оказана голяма чест.
Забелязала, че зяпам любопитно наоколо, моята водачка забави хода на коня и взе да ми обяснява на чуйрдейски забележителностите, край които минавахме. За моя изненада установих, че разбирам отделни думи от този древен език — отново благодарение на уроците при Сенч. Изглежда, имах добро ухо и бърз ум за езиците, защото докато приближим двореца, вече разпознавах отделни фрази и можех да разменя няколко думи с носачите. Жената, която ме развеждаше, се представи като Джоунки, а аз й казах, че името ми е ФицРицарин. Тя го повтори няколко пъти, сякаш за да го запомни по-добре.
Накрая стигнахме двореца, който наподобяваше грозд от пъпковидни постройки. Главната сграда беше оранжева с белосан покрив. Слязох от носилката и взех да й се любувам, но когато се обърнах, за да споделя възхищението си с носачите, от тях нямаше и следа. Появиха се след малко, издокарани с ажурни мантии и се запрокрадваха между нас, предлагайки ни да се освежим с ароматизираната вода, която носеха в широки купи. Момчета и момичета в сини туники, пристегнати със златисти коланчета, предлагаха плодово вино и захаросани сладкиши. Когато всички гости се измиха и освежиха, ни поканиха да влезем в двореца.
Вътрешността му ми се стори точно толкова странна и причудлива, колкото всичко останало в Джаампе. Една гигантска централна колона носеше тежестта на главната структура и когато я разгледах по-внимателно, установих, че това е стебло на грамадно дърво, чиито могъщи корени все още се виждаха между каменните плочи в основата му. Страничните подпори също бяха от нарочно засадени дървета и както научих на следващия ден, „израстването“ на двореца бе отнело близо сто години. Първо избрали централното дърво, почистили района, след това посадили в кръг останалите дървета, като им придавали нужната посока на растеж с помощта на скелета и въжета, та да се огъват към средата. В определения момент излишните клони били отрязани, а върховете на дърветата сплетени по такъв начин, че да образуват обща корона. След това били вдигнати стените, като първо опънали няколко слоя фин вълнен плат, който боядисали и лакирали, за да се втвърди, а след това залепили отгоре по-плътни парчета плат, които да образуват нещо като кора на дърво. Така и не разбрах дали и останалите сгради в града са построени по същия начин, но „израстването“ на двореца бе позволило на създателите му да му придадат една естествена, природна грациозност, каквато не би могла да притежава нито една каменна сграда.
Озовахме се в голяма зала, не като тронната зала на Бъкипския дворец, но все пак достатъчно просторна. Вътре бяха подредени маси, а от двете ни страни на много етажи се виждаха завесите към отделните стаи или се издигаха вити стълби към щръкнали на „пачи крак“ над залата затворени помещения. Дадох си сметка, не без неудоволствие, че това място не предлага кой знае какви възможности за пълно уединение.
Междувременно ме отведоха в отредената ми „стая“. Вътре открих моя сандък и торбата с вещите ми, както и дървен леген с топла ароматизирана вода и купа с плодове. Преоблякох се, като с удоволствие смъкнах покритите с прахоляк дрехи и ги смених с бродирана роба с широки ръкави и гамаши в същия цвят, ушити специално за случая. Откъм централната зала вече се носеше тържествена музика и аз побързах да напусна стаята, за да присъствам на онова, което щеше да последва.
Август и Славен стояха на постаменти пред един облечен в бяла туника старец, застанал в основата на голямото стебло. Зад тях в полукръг вече се бе събрала неголяма тълпа и аз бързо се присъединих към нея. Скоро до мен застана една от жените с носилките, която също се бе облякла официално, и ми се усмихна.
— Какво става? — набрах смелост и попитах.
— Нашият Пожертвовател, тоест, ах, вие как го казвате… крал Ейод ще ви приветства. Той също така ще ви представи дъщеря си, която ще бъда вашата Пожертвователка, а… кралица.
Очевидно не й беше никак лесно да подбира думите, които да разбера. Все пак с доста усилия ми обясни, че жената, застанала до крал Ейод, е нейна племенница, и прие с видимо смущение моя комплимент, че изглежда здрава и силна. В този момент това ми се струваше най-любезната забележка по отношение на импозантната жена, застанала до краля. На главата си носеше грамадна маса жълтеникава коса, по мода, вероятно типична за Джаампе, защото бях видял подобни прически на улицата. Мъжът от другата страна на крал Ейод бе по-възрастен, но си приличаше с жената, като да бяха близнаци — разликата бе само в прическата. Инак имаше същите нефритени очи, прав нос и пълни устни. Попитах жената до мен дали той също й е роднина и тя отвърна с усмивка, че й е племенник. След това ме сгълча да не вдигам шум, сякаш бях малко дете, защото кралят се готвеше да произнесе реч.
Крал Ейод говореше бавно и обмисляше всяка дума, преди да я произнесе, но благодарение на жената до мен успях да разбера по-голямата част от неговата реч. Той ни поздрави официално, включително и Славен, когото — както не пропусна да обясни — преди посрещнал само като пратеник на крал Умен, а сега го приемал като символ за присъствието на принц Искрен. Август също бе включен в приветственото слово и двамата получиха различни дарове — обсипани със скъпоценни камъни кинжали, стъкленици с ароматни течности и кожени наметала. След като ги отрупаха с дарове, двамата взеха да контрастират ярко с крал Ейод с неговата обикновена бяла роба, но на мен ми изглеждаха някак глупаво.
Когато свърши с тази част, кралят повика своя главен помощник при раздаването на даровете и ни го представи като принц Руриск. Жената, разбира се, се оказа принцеса Кетрикен, годеницата на Искрен.
Едва сега си дадох сметка, че мъжете и жените, които ни бяха посрещнали с носилки и ни бяха докарали тук заедно с багажа, всъщност не са прислужници, а знатни дворяни, роднини на кралското семейство. Засрамих се, като си спомних колко фамилиарно бях разговарял с тях, и за пореден път мислено укорих Славен, задето не ни бе предупредил за тези обичаи, вместо да ни праща списъци с накити и дрехи, които би желал да му донесат. Възрастната жена до мен бе сестрата на самия крал. Мисля, че тя долови смущението ми, защото ме потупа добродушно по рамото и ми се усмихна открито, докато се опитвах да изломотя някакво извинение.
— Не се безпокой, момче, не си направил нищо срамно — прекъсна ме тя, след това ме помоли да не я наричам „милейди“, а Джоунки.
Наблюдавах как Август поднася на принцесата даровете, пратени й от Искрен. Имаше мрежа от фини сребърни нишки, бродирана с червеникави скъпоценни камъни, с която да покрие косата си. Сребърно колие с по-едри рубини. Също сребърен обръч, с формата на лоза, на който бяха окачени множество подрънкващи ключета — Август побърза да обясни, че това били ключовете от нейния дом, когато тя пристигне в Бъкип. Принцесата се поклони и на лицето й се изписа широка усмивка. Помислих си, че сребърните накити щяха да отиват повече на някоя мургава жена, но такъв бе изборът на Искрен. Тя обаче очевидно харесваше даровете от далечната страна.
За моя радост речта на краля се оказа необичайно кратка. След като приключи с официалното обръщение, той ни покани да се чувстваме в двореца му като в свой дом. Ако имаме някакви нужди, те щели да бъдат посрещнати с открито сърце. Утре по обяд щеше да започне тридневната церемония на Единението и той ни пожела да си отдъхнем добре, за да можем да й се насладим. След тези думи кралят и роднините му се сляха с тълпата, сякаш всички бяхме равни.
Джоунки очевидно бе решила да ми прави компания и аз не можех да измисля никакъв любезен начин да се освободя от нея, затова реших да науча колкото се може повече за местните обичаи. Но една от първите й постъпки бе да ме представи на принца и принцесата. Двамата стояха до Август, който се бе заел да им обяснява как — чрез него — принц Искрен ще присъства на церемонията. Говореше малко по-високо от приетото, като че ли силният глас щеше да им помогне да го разберат. Джоунки го изслуша до първата пауза, когато, изглежда, реши, че той е приключил с това, което има да казва, и се намеси:
— Руриск, Кетрикен, този млад човек проявява голям интерес към нашите градини — каза тя. — Дали по-късно да не го запознаем с някой от хората, които се грижат за тях? — Тя се наведе към Кетрикен и добави: — Казва се ФицРицарин.
Август се намръщи от неочакваното прекъсване и това, което последва.
— Фиц — копелето — поправи я грубо той. Кетрикен го погледна потресено, а светлото лице на Руриск потъмня. Той се обърна към мен, като почти забърса с рамо носа на Август — жест, който не се нуждае от обяснение на никой език.
— Да — произнесе той, като премина на чуйрдейски. — Баща ти ми говори за теб последния път, когато го видях. Трябва да призная, че бях потресен от новината за смъртта му. Той направи много, за да подсили връзката между нашите два народа.
— Познавали сте баща ми? — попитах смаяно. Той ми се усмихна.
— Разбира се. Двамата с него преговаряхме за използването на прохода Сините скали в Мунсай, на североизток оттук. Това беше точно по времето, когато му докладваха за теб. А след като приключихме с обсъждането на търговските и военни условия, останахме насаме и си поговорихме като мъже за онова, което трябва да предприеме. Трябва да призная, че още не разбирам защо той не желаеше да наследява кралската корона. Но обичаите на един народ се различават от тези на друг. И все пак с тази сватба правим още една крачка към сближаването на нашите народи. Мислиш ли, че той щеше да я одобри?
Руриск бе разговарял само с мен, а използването на чуйрдейски бе изключило напълно участието на Август. Кетрикен изглеждаше заинтригувана. Лицето на Август беше замръзнало. И изведнъж той неочаквано ме дари с усмивка, в която се четеше нескрита омраза, обърна ни гръб и се присъедини към групата около Славен, който разговаряше с крал Ейод. По някаква неизвестна причина продължавах да съм в центъра на вниманието на Кетрикен и Руриск.
— Не познавах баща си, но съм сигурен, че той щеше да одобри… — подех аз, но в този момент принцеса Кетрикен ми се усмихна сияещо.
— Но разбира се, как може да съм толкова глупава. Та ти си този, когото наричат Фиц! И си чирак на лейди Дайми, отровителката на крал Умен. Славен ни разказа за теб.
— Колко мило от негова страна — казах вцепенено. Нямах представа какво ми говорят, нито какво отвръщам. Не зная как не се строполих на земята. Това, което изпитвах в този момент към Славен, едва ли би могло да се определи само като неприязън. За щастие един от прислужниците беше заангажирал вниманието на Руриск. Хората около мен разговаряха приветливо и жизнерадостно, но аз имах чувството, че червата ми са се превърнали в ледени висулки.
Дойдох на себе си, когато Кетрикен ме задърпа за ръкава.
— Ела да видим градините. Или може би си прекалено изморен? Ако искаш, можеш да се оттеглиш в стаята си, никого няма да обидиш. Разбрах, че мнозина от вас били толкова изморени, та не могли да стигнат пеша до града и се наложило да ги носят.
— Е, не всички. Някои с удоволствие биха се разходили по улиците на града. Вече чух за Сините фонтани и очаквам с нетърпение да ги видя — отвърнах, докато все още правех отчаяни опити да се съвзема.
— О, в такъв случай ще се погрижа да те отведат при тях още тази вечер. А сега ме последвай. — Без повече излишни формалности тя ме хвана за ръката и ме поведе навън. Видях, че Август ни изпраща с поглед, Славен също се извърна и ни потърси с очи, след което като че ли даде някакъв знак на Род. Крал Ейод бе напуснал шумната тълпа и наблюдаваше с доволен вид тържеството от един постамент. Зачудих се защо Род не е останал при конете, където бяха останалите слуги, но в този момент Кетрикен дръпна разноцветната завеса в стената и пред нас се откри тясна каменна стълба под тунел от сплетени върбови клони.
— Тази алея води към сенчестите градини. Те са любимото ми място. Но може би предпочиташ първо да ти покажа хербария?
— С удоволствие ще разгледам всяка една от вашите градини, госпожо — отвърнах и поне това бе самата истина. Далеч от шумотевицата на тълпата най-сетне имах възможност да си посъбера мислите. Сетих се, че принц Руриск не бе показал ни най-малки признаци на лошо здраве, за каквито бе докладвал Славен. Трябваше да се съсредоточа и да обмисля ситуацията. А сигурно щяха да се случат още неща, за които не бях подготвен.
Не без усилие откъснах мислите си от собствената си дилема и съсредоточих вниманието си върху онова, което ми казваше принцесата. Произнасяше думите бавно и ясно и открих, че сега я разбирам много по-добре, отколкото сред глъчката в голямата зала. Изглежда, знаеше много за градините и ми даде да разбера, че не става въпрос за хоби, а за познания, които се очаквали от нея като принцеса.
Докато се разхождахме и разговаряхме, трябваше непрестанно да си напомням, че тя е принцеса и бъдеща съпруга на Искрен. Държеше се с нужното достойнство, но в никакъв случай не важничеше, нито проявяваше надменността, толкова типична за хората с извисено положение в Бъкип. Не пропускаше възможността да се усмихне, да ми обясни нещо или просто да се наведе и да разрови коренчетата на някое залиняло растение. Показа ми едни лютиви билки, които се използваха за подправки на месни ястия, и настоя да опитам по едно листенце от трите вида, защото макар растенията външно да си приличали, вкусът им бил различен. Напомняше ми на лейди Търпение, с нейните ексцентрични интереси, а също, не зная защо, и на Моли, макар да не беше толкова непосредствена.
Ала някаква частица от мен продължаваше да се безпокои за това как щеше да я възприеме Искрен. Той не беше женкар, но и вкусът му към жените бе добре известен на всички, които бяха прекарали известно време с него. Тези, които даряваше с усмивка, бяха обикновено ниски, закръглени и мургави, често с къдрави коси и момичешки смях, както и с мънички пухкави ръце. Какво щеше да си помисли за тази висока жена, облечена простовато като прислужница, която открито заявяваше, че обича да се занимава с растенията в градината си? Говореше с познание за конете и ловните соколи, сякаш бе прекарала половината от живота си в конюшня. Когато я попитах кое е любимото й занимание, тя ми показа една малка ковачница и инструменти за обработка на метал, след което отметна коси, за да разгледам обеците, които бе изработила сама. Интересно какво щеше да каже за това Искрен. Със сигурност обаче щеше да спечели уважението му. Но дали уважението между краля и кралицата щеше да е достатъчно за брака им?
Избрах подходящ момент и я запитах дали принц Славен й е разказвал нещо за бъдещия й съпруг. Тя внезапно млъкна. Помисли малко и внимателно обясни, че вече знаела за проблемите, пред които трябвало да се изправи престолонаследникът на Бъкип. Славен я предупредил, че Искрен е много по-възрастен от нея и че едва ли щял да има възможност да й обръща много внимание. Ето защо й обещал винаги да е до нея и да се постарае дворецът в Бъкип да не се превърне в място за усамотение. Ето как я подготвяше…
— На колко сте години? — попитах импулсивно.
— На осемнадесет — отвърна тя и се усмихна, зърнала изненадата на лицето ми. — Но хората ме мислят за по-възрастна заради високия ми ръст.
— Е, значи наистина сте по-млада от Искрен. Но не чак толкова, колкото при други бракове. Напролет той ще навърши трийсет и три.
— Аз пък го мислех за много по-възрастен. Славен ми каза, че имали общ баща.
— Вярно е, че Рицарин и Искрен са синове на крал Умен от първата кралица, но разликата им не е чак толкова голяма. А що се отнася до Искрен, когато не е зает с проблемите на кралството, той е много мил и забавен човек. Бих казал, че е от хората, които притежават заразителен смях.
Тя ме погледна внимателно, сякаш за да провери дали не се опитвам да украся бъдещия й съпруг повече от това, което отговаря на истината.
— Така е, принцесо. Виждал съм го да се смее като дете на едно куклено представление по време на Пролетното празненство. А когато всички се събраха при пресата за вино, както повелява обичаят за добра реколта, той бе сред първите. Но най-любимото му занимание е ловът. Има една хрътка, Леон, която обича всеотдайно.
— Но… може и да е било така — отвърна смутено Кетрикен. — Само че според Славен сега изглеждал доста по-стар от възрастта си и прегърбен под тежестта на грижите за своя народ.
— Прегърбен като затрупано от сняг дърво, което обаче ще се изправи веднага щом пукне пролетта. Принцесо, последната му заръка, преди да тръгна насам, бе да кажа поне няколко добри думи за него пред вас.
Тя сведе очи засрамено, сякаш за да скрие внезапно блесналата в очите й надежда.
— Представям си съвсем различен човек, когато ми говориш така за него.
— За мен той винаги е бил един много добър човек. Въпреки бремето на задълженията, което носи непрестанно. Той се отнася много сериозно към тях и няма да пожали усилия и време за добруването на своя народ. Точно по тази причина не можа да дойде сега тук. Счепкал се е в битка с пиратите от алените кораби — битка, която не би могъл да води оттук. Загърбва чисто човешките си интереси, за да изпълни дълга си на принц и престолонаследник.
Тя продължаваше да ме разглежда внимателно и забелязах, че по лицето й трепка топла усмивка.
— Той е по-висок от мен, но не много. Косата му е черна, както и брадата, когато я остави да порасте. Има черни, блестящи очи. Вярно е, че в косата му се мяркат бели нишки, каквито допреди няколко години нямаше. Истина е също, че работата му напоследък го държи далеч от слънцето и свежия въздух и че плещите му не изпълват както преди ризата. Но аз вярвам, че когато опасността премине и пиратите напуснат нашите брегове, той отново ще стане такъв, какъвто беше.
— О, ти ми връщаш надеждите — прошепна тя, след това се отдръпна, сякаш уплашена, че е проявила слабост. — А защо Славен не говори така за брат си? — попита ме почти строго. — Мислех, че ще се омъжвам за старец с разтреперани ръце, твърде обременен от задължения, за да обръща внимание на жена си.
— Може би той… — Не знаех как най-точно да й обясня, че Славен е преследвал чисто свои цели. Истината е обаче, че нямах никаква представа какви точно са те.
— Значи възможно е да не е бил толкова… справедлив и в преценките си за други неща — продължи тя. Изглежда, нещо не й даваше покой. — Една вечер бяхме само двамата и той пийна малко повечко вино. След това взе да ми разказва за теб — че си бил разглезено дете, твърде амбициозно още по рождение, и че си станал особено надменен, откакто кралят те избрал за свой отровител. Довери ми също, че тази роля ти подхождала, защото от малък си проявявал склонност към подслушване, доносничество и подобни неща. Казвам ти го само за да разбереш защо отначало се отнасях с известно предубеждение към теб. Още на следващия ден Славен ме помоли да го извиня и да отдам бръщолевенията му на виното, както и да не обръщам внимание на нещата, които ми е казал под негово въздействие. Но едно нещо онази нощ ме накара да замръзна от ужас. Той каза, че ако кралят праща тук теб или лейди Дайми, то е за да отровите брат ми и аз да остана едничката наследничка на Планинското кралство.
— Говорите твърде бързо, принцесо — оплаках се аз, надявайки се да я разоръжа с усмивката си, макар да усещах, че стомахът ми се е свил на топка. — Не разбирам всичко, което ми казвате. — Докато дърдорех тези глупости, отчаяно се опитвах да измисля нещо. Ала колкото и опитен да бях в лъжите, този път бях заварен напълно неподготвен.
— Съжалявам. Но ти говориш толкова добре нашия език, сякаш си местен. Като че ли си го припомняш след като от много време не си го използвал. Преди няколко седмици, не, по-скоро преди месец, Славен дойде в покоите ми. Беше ме помолил да вечеряме заедно, за да се опознаем по-добре…
— Кетрикен! — чух гласа на Руриск, който ни викаше от другия край на алеята. — Славен помоли да слезеш долу и да се запознаеш с благородниците, които са дошли от Бъкип, за да те видят.
До него стоеше Джоунки и аз си помислих, че в погледа й се чете известна напрегнатост. Как би постъпил Сенч, ако някой прати отровител в двора на крал Умен, за да елиминира Искрен? Отговорът не будеше съмнение.
— А може би — подхвърли тя — ФицРицарин би искал междувременно да види Сините фонтани? Литрес каза, че с радост би го завела при тях.
— Защо не? Но по-късно днес. Трябва да призная, че съм малко уморен. Мисля, че ще се прибера за малко в стаята.
Никой от тях не изглеждаше изненадан.
— Искаш ли да ти поднесат вино? — попита Джоунки. — Или може би супа? Останалите скоро ще бъдат поканени на обяд. Но ако си много изморен, могат да ти поднесат храната в стаята.
Годините на упорита подготовка си казваха своето. Продължавах да се държа невъзмутимо въпреки лумналия в стомаха ми огън.
— Това ще бъде много любезно от ваша страна — едва успях да промълвя и се поклоних. — Уверен съм, че скоро ще се присъединя към вас.
След което се извиних, но не се затичах, нито се свих на кълбо, въпреки желанието ми да го направя. Напротив, излязох бавно, като се преструвах, че продължавам да се любувам на растенията. Тримата ме изпратиха с погледи, като тихичко си говореха нещо.
Разполагах с една-единствена възможност и много малка надежда тя да се окаже ефикасна. Веднага щом се върнах в стаята, извадих пакетчето с морска сол, което ми беше дал шутът. Колко ли време бе минало, откакто бях опитал от медените сладкиши? Защото това бе начинът, който бих избрал аз. Нямах друг избор и трябваше да се доверя на чистотата на водата в стаята. Нещо вътре в мен не спираше да повтаря, че постъпвам глупаво, но тъй като вълните на гадене и световъртеж следваха все по-често една след друга, изгубих всякаква способност да разсъждавам трезво. С разтреперани ръце изсипах морската сол във водата — беше примесена с очистителни и лечебни треви, които придадоха на крайния разтвор блатист, мътнозеленикав цвят. Въпреки това го изпих на един дъх. Знаех, че ще се погрижи да изпразни стомаха и червата ми. Въпросът беше дали ще подейства бързо — достатъчно бързо, та да изпревари действието на чуйрдейската отрова.
Прекарах отвратителна вечер, която не бих желал да си спомням. Никой не дойде в стаята ми с вино или супа. „Вероятно — мислех си в кратките мигове на прояснение — ще се появят едва когато сметнат, че съм издъхнал. Да речем, на сутринта. Ще пратят слуга да ме събуди и той ще открие вкочанения ми труп.“ Значи разполагах с времето до сутринта.
Едва след полунощ събрах сили да се надигна. Излязох безшумно от стаята си — дотолкова, доколкото позволяваха разтрепераните ми крака. Намерих една бъчонка с вода и пих, докато не си помислих, че ще се пръсна. След това се отправих към градината, но вървях бавно, защото ме болеше всяка фибра на тялото. Най-сетне се добрах до района с плодните дръвчета и напълних пазвата си с узрели плодове. Отнесох ги в стаята си и ги скрих грижливо, защото това щеше да е храната ми през следващите дни. По някое време утре сутринта щях да се извиня и да отида да нагледам Сажда. В дисагите все още имаше сушено месо и сухари. Надявах се да ми стигнат до края на посещението.
Докато се връщах в стаята, се зачудих какво ще опитат, когато разберат, че отровата не е подействала.
21
Принцеса
За чуйрдейската билка кариме казват: „Листенце за сън, две срещу болка, три за гроб.“
Унесох се в дрямка чак призори, но скоро след това ме събуди принц Руриск, който отметна завесата, служеща за врата на моята стая, и нахлу със зачервено лице. Беше по нощница и халат. Изтърколих се от леглото и успях да стана, но застанах от другата страна на масата. Бях отпаднал, болен и невъоръжен, ако се изключеше камата на колана ми.
— Ти още си жив! — възкликна той с нескрита почуда, после пристъпи към мен и ми подаде една манерка. — Бързо, изпий това.
— По-добре да ме одерат жив — отвърнах и отстъпих назад.
Забелязал объркването ми, той спря и втренчи поглед в мен.
— Вчера си погълнал отрова — обясни ми със спокоен глас. — Истинско чудо на Чранзули е, че си още жив. Това е очистително, което ще я прогони от тялото ти. Изпий го и може би ще живееш.
— В тялото ми няма нищо за очистване — отвърнах грубо, но изведнъж се олюлях и се подпрях на масичката. — Знаех, че съм отровен, още когато се разделихме вчера следобед.
— И не ми каза нищо? — попита недоверчиво той. Извърна се към вратата, зад която надничаше Кетрикен, Косата й беше разчорлена, а очите — зачервени от плач. — Предотвратено е, но не и благодарение на теб — каза й брат й. — А сега върви и му направи солен бульон. И му донеси няколко сладкиша. Нека има и за двама ни. А също и чай. Хайде, побързай, глупаво момиче!
Кетрикен изприпка като малко дете. Руриск ми даде знак да легна.
— Отпусни се преди да си съборил масата с треперещите си ръце. Послушай ме, ФицРицарин, нямаме време да си печелим доверието. Има много неща, за които трябва да разговаряме.
Седнах, не толкова защото му повярвах, колкото от страх, че в противен случай ще падна. Без излишни формалности Руриск се настани на леглото до мен.
— Сестра ми — подхвана той — е доста необуздана. Бедният Искрен, ще я намери по-скоро дете, отколкото жена, и за всичко това съм виновен аз, защото я разглезих. Но макар това да обяснява привързаността ми към нея, не я извинява за опита й да отрови един толкова почетен гост. Особено в навечерието на сватбата с неговия чичо.
— Склонен съм да се съглася с вас по последния въпрос — отвърнах отпаднало и той отметна глава и се засмя.
— Има много от баща ти у теб. И той щеше да се съгласи, ако беше тук. Но нека ти обясня. Преди няколко дни тя дойде при мен и взе да ме убеждава, че са те пратили тук, за да ме отровиш. Казах й, че това не е нейна грижа и да остави въпроса на мен. Но както вече споменах, Кетрикен е много импулсивна. Вчера зърнала подходяща възможност и решила да се възползва от нея. Без да се замисли, че смъртта на един от гостите ще опорочи предстоящото тържество. Бързала да се отърве от теб преди да се закълне във вярност към Шестте херцогства. Трябваше да се досетя, че е в състояние да действа прибързано и необмислено.
— Листата, които ми даде?
Той кимна и аз се почувствах като глупак.
— Но след като го направила, ти си й заговорил за Искрен и то по такъв начин, че съжалила за деянието си. Ето защо решила да те попита за намеренията ти, но ти си се направил, че не разбираш въпроса. Тогава отново те заподозряла. Накрая решила да дойде при мен, но едва призори, когато вече можеше да е твърде късно. Приеми извиненията й, както и моите.
— Късно е за извинения. И без това вече ви простих — чух с изненада да казвам.
Руриск ме погледна внимателно.
— Все едно, че го каза баща ти — рече той. В този момент влезе Кетрикен и Руриск дръпна завесата и взе подноса от ръцете й. — Сядай — нареди й строго. — Виж сега как се печели доверието на убиец. — Той надигна каната, отпи няколко глътки, след това ми я даде. — Ако е отровна, този път първи ще си иде брат ти. — Пресегна се, взе един ябълков сладкиш и го разчупи на три части. — Избери си една част — нареди ми, втората взе за себе си, а третата подаде на Кетрикен. — Сам виждаш, че в храната не е сложено нищо.
— По-точно, не виждам никакъв смисъл да ми давате отрова на сутринта, след като сте го направили снощи — отвърнах, но въпреки това отхапах от сладкиша. Беше невероятно вкусен.
— Истина е — съгласи се Руриск и също преглътна. — И ако ти беше убиец — тук той стрелна предупредително Кетрикен, — щеше да се озовеш в същото положение. Някои убийства носят успех само ако никой не узнае, че са такива. Така щеше да е и с моята смърт. Но ако ме убиеш сега, или ако издъхна от неясна смърт до половин година, Кетрикен и Джоунки ще вдигнат врява до небесата, че съм бил отровен. Доста несигурна основа за развиване на двустранните ни взаимоотношения. Съгласен ли си?
Едва успях да кимна. Настина се чувствах малко по-добре, след като бях утолил жаждата и глада си.
— Добре. Значи се съгласихме, че ти си убиец, който обаче не би имал никаква полза от моята смърт. Защото, повярвай ми, малцина ще спечелят от нея. Не зная дали ти е известно, но за разлика от мен, баща ми не гледа с добро око на този съюз. О, той знае, че изборът е мъдър. Но въпросът не е само в мъдростта на избора. Въпросът е и в неговата необходимост. Ето какво трябва да кажеш на крал Умен. Народът ни се множи, а обработваемата земя е малко. С лов не можеш да изхраниш толкова много хора. Дошло е време страната ни да се отвори за света, да приема и праща търговци, особено планинска страна като нашата. Вероятно си чувал, че според нашите обичаи кралят на Джаампе е служител на народа? Е, аз също му служа, и при това както смятам за най-добре. Сватбата на любимата ми сестра е и възможност да получим нови плодородни земи и да увеличим търговския си оборот. Да свалим добитъка от високите пасища, където зимата го кара да студува и гладува, и да го изведем в равнините. Ето срещу какво съм готов да разменя нашата ценна дървесина, от която се нуждае Искрен, за да построи бойните си кораби. Белият дъб, който расте по склоновете на нашите планини, е най-удобен за тази цел. Но тук баща ми се противи. Той е възпитан в старите традиции, които повеляват, че да сечеш дърво е като да убиваш живо същество. Също като Славен той вижда в брега ви не само положителни, но и отрицателни страни, а океанът му се струва непреодолима бариера. А за мен той е широк път, който води в много посоки, а вашето крайбрежие е вратата към него. И не виждам нищо лошо в това да се използват дървета, за да се строят кораби.
Едва сега си дадох сметка, че кимам, слушайки изповедта му.
— Ето това ще предадеш на твоя крал и ще му кажеш, че е по-добре да ме има за жив приятел.
Не виждах причина да не се съглася.
— А сега няма ли да го попиташ наистина ли е възнамерявал да те отрови? — попита Кетрикен.
— Ако отговори с „да“, ти никога няма да му вярваш, ако пък каже „не“, не само ще го смяташ за лъжец, но и за убиец. Пък и той не е единственият отровител в тази стая, нали?
Кетрикен сведе глава и бузите й се изчервиха.
— Да вървим — рече Руриск и й протегна ръка. — Нашият гост има нужда от почивка преди да се включи в дневните тържества. А ние с теб трябва да се приберем в покоите си преди прислугата да вдигне шум, че ни няма.
След което двамата излязоха, а аз останах да лежа в леглото. Що за хора бяха това — не преставах да се питам. Трябваше ли да повярвам на думите им, или само ме заплитаха още повече в своите интриги? Колко жалко, че Сенч не беше с мен, за да ми помогне.
Днес бе денят на голямото празненство. Порталите на двореца бяха широко отворени и от всички краища на долината се стичаха хора, жадуващи да присъстват на даването на обета. Добитъкът, докаран от Шестте херцогства като сватбен дар за планинския народ, бе разпределен сред най-нуждаещите се или тези, които биха могли да го оползотворят най-добре. Всички останали дарове бяха изложени в двореца, където народът можеше да им се любува.
За пръв път, откакто пристигнахме, видях Бърич. Вероятно бе станал още преди зазоряване, за да нагледа животните. Копитата на всички коне бяха прясно намазани с олио, гривите им — сресани и украсени със звънчета и панделки. Кобилата, която бяха довели за Кетрикен, вече беше оседлана и завита с красива разноцветна мантия, а по опашката й бяха навързани сребърни звънчета, които дрънкаха като многогласен хор. Нашите коне се отличаваха от дребните космати кончета на планинците и около всеки от тях винаги имаше малка тълпа зяпачи. Бърич изглеждаше изморен и същевременно горд. Кетрикен прекара доста време да се любува на своята кобила и забелязах, че това достави голямо удоволствие на Бърич. Когато се приближих, бях изненадан да чуя, че разговаря с нея на чуйрдейски.
Но още по-голяма изненада ме очакваше следобед. Храната, която се поднасяше в двореца, беше донесена в голямата си част отвън. Планинците с гордост разнасяха и предлагаха сред множеството собствената си продукция, която благородниците приемаха без никакво колебание. Имаше нещо много привлекателно в това равенство между благородници и селяни. Забелязах също, че при вратите няма никакви войници. Всички се бяха смесили с тълпата и се хранеха и пийваха безгрижно.
Точно по обед обаче глъчката неочаквано утихна. Принцеса Кетрикен се изкачи сама на централния постамент и с простички думи се обърна към народа и обясни, че вече се е заклела във вярност към Шестте херцогства и се надява да служи добре на своята нова родина. Благодари на хората за всичко, което са сторили за нея, за храната, която са донесли, и за труда, който са положили. Не пропусна да им напомни, че Планинското кралство ще остане завинаги в сърцето й, но сега го поставя редом с новата си родина. Докато говореше, в залата цареше пълна тишина. Когато свърши, тя се спусна тържествено по стълбите и с това бе дадено началото на тържеството.
Отнякъде изникна Руриск, който заяви, че ме търсел, за да види как се чувствам. Бях напълно възстановен, освен че малко ми се спеше. Притесняваха ме дрехите, ушити от госпожа Чевръстка — дългите ръкави ми пречеха да се пресягам към подносите с храна. Истината беше, че не се чувствах добре сред тълпата, и Руриск, изглежда, го забеляза, защото неочаквано ми предложи да се разходим до неговите кучкарници.
— Искам да ти покажа някои екземпляри, които кръстосах и получих от кучета, взети преди няколко години от вашето кралство.
Напуснахме двореца и слязохме по една тясна пътека към някакви дървени постройки. Свежият въздух проясни мислите ми. Влязохме в първата къщурка, където имаше кучка с малки кутрета. Бяха здрави мънички същества и лакомо сучеха. Когато привършиха с храненето, дотичаха при нас без следа от боязън. Руриск ги тупаше доволно по гръбчетата, докато ми обясняваше, не без гордост, как е получил тази кръстоска. Показа ми и други кучета, включително едно дребничко псе с тънички крачета, което според него можело да се покатери дори на дърво в преследване на дивеч.
Отвън ни чакаше ведро слънце. Едно старо куче се излежаваше на купчина слама.
— Спинкай, старче — успокои го Руриск. — Достатъчно се наловува, време ти е да си почиваш.
Но чуло гласа на господаря си, кучето се надигна и се приближи до него, като махаше доволно с опашка. Не зная по каква причина ми заприлича на Носльо.
Погледнах го учудено и то отвърна на погледа ми. Пресегнах се към него и в първия миг долових изненада. След това прилив на топлота, на спомен за обич, каквато е споделяло някога. Нямаше никакво съмнение, че сърцето му принадлежи на Руриск и че връзката, която някога бе имало между нас, е прекъсната. Но кучето ми предложи отново безкрайната си преданост и топли спомени за времето, когато е било малко кутре в скута ми. Отпуснах се на коляно и погалих червеникавата му козина, загледан в очите, които вече бяха почнали да помътняват от възрастта. За един миг, след физическия допир, връзката помежду ни възвърна предишната си сила. Знаех, че обича да дреме на припек, но не си пада много по преследването на дивеч. Особено когато наблизо е Руриск. Потупах го по гърба и се отстраних от ума му. Когато вдигнах глава, забелязах, че Руриск ме разглежда със странно изражение.
— Познавам го от ей такова кутре — показах му аз.
— Бърич ми го прати като подарък преди много години — обясни ми той. — Трябва да призная, че двамата ги прекарахме в щастливо приятелство.
— Виждам, че сте се грижили добре за него — казах аз. Върнахме се в двореца, но при първата възможност се извиних на Руриск и тръгнах да търся Бърич. Открих го тъкмо когато бе получил разрешение да изведе конете на разходка. Изглеждаше изморен и нещо не му даваше покой.
— Ако ми позволиш, ще ти помогна да ги изведеш — предложих му аз.
Лицето му остана безстрастно, но любезно. И изведнъж чух зад гърба си друг глас:
— Това е мое задължение, господарю. Инак току-виж сте си нацапали ръкавите.
Обърнах се. Зад мен стоеше Коб. Никога не бях виждал такава злоба, изписана на лицето му. Преместих поглед от него към Бърич, който все така мълчеше.
— Тогава ще дойда с вас, защото имам важен разговор с Бърич — заявих решително. — Ти вземи кобилата на принцесата, а аз ще хвана оня, сивия. Така ще е по-бързо.
Ето че тримата тръгнахме през поляната към близкия ручей. В началото всички мълчахме. Копитата на конете тропаха приглушено в меката трева. Стигнахме ручея и там им отпуснахме юздите. За момент ме споходи усещането, че всичко е както преди и аз отново работя при Бърич. Разседлах кобилата и избърсах със суха трева мокрия й гръб. Бърич застана до мен.
— Ама каква красавица само — похвалих я аз. — От конюшните на лорд Рейнджър ли е?
— Да. Искаше да говориш с мен.
Въздъхнах и реших да бъда максимално прям.
— Току-що видях Носльо. Съвсем добре си е. По-стар, вярно, отколкото го помня, и в края на един щастлив живот. Бърич, през всичките тези години мислех, че онази нощ си го убил. Какво ли не си представях — че си смазал главата му с камък или си го удушил… През всичките тези години.
Той ме погледна скептично.
— Нима си вярвал, че мога да убия куче?
— Знаех само, че го няма. Не виждах друга причина за това. Смятах, че това е моето наказание.
— Сигурно страшно си ме ненавиждал.
— И се боях от теб.
— През всичките тези години? Дори след като ме опозна? Не си ли каза поне веднъж: той е неспособен на подобно нещо.
Поклатих бавно глава.
— О, Фиц — рече той тъжно. — Аз те мислех за мълчаливо и инатливо дете, а ти си се боял от мен. Нищо чудно, че накрая се скарахме.
— Това може да се поправи. Знаеш ли — признах му аз, — страшно ми липсваше. Въпреки всичко, въпреки различията ни.
Той се замисли и аз реших да не нарушавам мълчанието му. След това бавно кимна.
— Обаче това не те спря. Исках да те стресна, за да не използваш никога вече Осезанието, но ти не се отказа.
— Не виждах защо да го правя — повдигнах рамене, но той отново поклати глава.
— Момче, по-добре да си останем разделени. И за двама ни е по-добре. Не може да има неразбиране там, където няма разбиране. Никога не бих могъл да одобря, или да се съглася с това, което правиш. Никога. Ела при мен, когато можеш да заявиш с открито сърце, че си приключил с това. Ще повярвам на думата ти. Но дотогава по-добре да сме разделени.
Остави ме при ручея и отведе конете. Стоях там дълго, нещастен и потиснат, не само заради отровата на Кетрикен. Накрая се върнах в двореца, смесих се с хората, разговарях, похапвах от ястията и дори понасях мълчаливо тържествуващите усмивки на Коб.
Когато хората взеха да си тръгват, аз вече жадувах за мириса на завивките. Истинско облекчение бе да дръпна завесата на стаята. Но тъкмо си свалях ризата и чух чукване на стената.
Преди да успея да отвърна Севренс дръпна завесата и се вмъкна вътре.
— Славен нареди да се явиш при него.
— Сега ли точно? — попитах недоволно.
— Иначе защо ще ме праща?
Нахлузих изморено ризата си и го последвах в коридора. Покоите на Славен бяха разположени в една по-горна част на двореца — на нещо като дървена тераса от едната страна на Голямата зала. Стаите тук бяха доста по-богато обзаведени и украсени. По стените висяха чуйрдейски пана — ярки копринени птици върху тъмносин фон. Стоях в преддверието и чаках, докато Славен приключи с банята. Толкова ми се спеше, че едва си държах очите отворени.
— Е? — попита той.
— Ами нали вие ме повикахте — рекох объркано.
— Да. Така е. Бих искал да разбера дали си е заслужавало. Смятах, че са те научили на тези неща. Кога най-сетне възнамеряваше да се явиш при мен на доклад?
Не знаех какво да му отговоря. Въобще не ми бе минавало през ум да му докладвам. На Умен, Сенч или Искрен — да, но защо и на този?
— Необходимо ли е да ти напомням за твоите задължения? Докладвай!
— Какво ви интересува по-точно? Наблюденията ми за чуйрдейския народ? Или сведения за местните треви и билки?
— Искам да знам кога най-сетне ще се заемеше с изпълнението на своята… задача? Или може би вече си предприел нещо? Ако е така, кога очакваш резултатите? Не бих желал принц Руриск да тупне в краката ми, без да съм подготвен за случая.
Не можех да повярвам на ушите си. Дори кралят не би си позволил да обсъжда толкова открито моята работа, да не говорим за предохранителните мерки, които вземаше преди всеки разговор. А Славен ме питаше така, сякаш ставаше дума за нова подкова на коня му.
— Ти какво, инатиш ли ми се, или се правиш на глупав? — изръмжа той.
— Нито едно от двете — отвърнах, като с мъка се стараех да бъда любезен. — Просто съм предпазлив… мой принце — добавих с последна надежда разговорът да запази официален тон.
— Предпазлив и глупав. Отвън е само слугата, комуто вярвам, и никой друг. А сега докладът — копеле-убиец.
Последните думи бяха произнесени с нескрита насмешка.
Въздъхнах, но си спомних, че аз съм служител на краля. Не ми оставаше друго освен да се подчиня.
— Вчера, докато се разхождахме в градината, принцеса Кетрикен ми каза, че вие сте й разкрили замисъла да отровя брат й Руриск.
— Това е лъжа — отвърна невъзмутимо Славен. — Не съм й казвал нищо подобно. Или си се издал с непредпазливост, или тя просто е събирала информация. Надявам се да не е първото.
Бих могъл да лъжа много по-добре от него. Вместо това му разказах за опита на принцесата да ме отрови и за ранното посещение на Руриск и Кетрикен. Повторих разговора ни дума по дума. Когато свърших, Славен известно време си разглежда ноктите, после попита:
— И тъй — избра ли начина и времето?
— При тези обстоятелства — отвърнах, като едва криех изненадата си — реших, че ще е по-добре да се откажа от задачата.
— Не ти стиска значи — рече той с отвращение. — Бях помолил баща ми да прати онази стара мръсница лейди Дайми. Досега да е свършила работата.
— Господарю? — попитах аз, преструвайки се, че не разбирам за кого говори. Вероятно не знаеше, че Сенч и лейди Дайми са едно и също лице.
— Господарю? — изимитира ме той. Изведнъж разбрах, че е пиян. Държеше се наистина, но миришеше на вино. Той се обърна и се просна върху леглото. — Нищо не се е променило — чух гласа му. — Задачата остава. Изпълни я, както ти е било наредено. Никой няма да очаква, че ще го сториш, след като веднъж вече са те разкрили. Преди утре вечер.
— Преди сватбата? — попитах невярващо. — Не смятате ли, че това може да доведе до отмяната й?
— И да е така, ще е само временно. Държа я в ръцете си, момче. Тя лесно се лъже. Тази част е моя грижа. Твоята е да ни отървеш от брат й. Сега. Как ще го направиш?
— Нямам представа — отвърнах, защото наистина не знаех какво да кажа. По-добре да се върна в Бъкип и да докладвам на Сенч и краля. Ако те сметнат, че съм сгрешил, нека решат какво да правят с мен. Спомних си гласа на Славен от толкова отдавна: „не прави нищо, което не би могъл да промениш, докато не разбереш какво не бива да правиш, след като си го направил.“
— И кога ще имаш представа? — попита той насмешливо.
— Не зная. Тези неща не се вършат прибързано. Трябва да наблюдавам обекта, да опозная навиците му, да изуча покоите му, да опозная слугите му. И тогава ще открия как…
— Сватбата е само след два дни — прекъсна ме той. — Аз вече зная доста от нещата, които смяташ да научиш. По-лесно ще е аз да планирам всичко. Ела утре вечер и ще ти кажа какво да правиш. Гледай да си свършиш добре работата, копеле. Не бих искал да действаш, преди да си ме информирал за намеренията си. Не обичам изненадите — зле ще си изпатиш тогава. — Той вдигна очите си към моите, но аз го гледах все така невъзмутимо.
— Свободен си — добави тържествено той. — Утре вечер на доклад. По същото време. Не ме карай да пращам Севренс да те вика. Той има по-важни задачи. И да знаеш, че ще разкажа на баща ми за твоето нехайство. Сигурно ще съжали, задето не прати оная кучка лейди Дайми. — Той се прозя, пращайки към мен облак от винени пари, и ми махна да си вървя.
Прибрах се в стаята си с намерението да обмисля всички възможности и да съставя поне някакъв план. Но бях толкова изтощен, че заспах в мига, когато подуших възглавницата.
22
Дилеми
Сънувах, че до леглото ми е застанал шутът. Погледна ме и поклати глава. „Защо не мога да говоря разбираемо? Защото ти объркваш всичко. Виждам забулени в мъгла пътища, които се пресичат, и кой стои на кръстопътя? Ти. Да не мислиш, че ти спасявам живота, защото съм привързан към теб? Не. Истинската причина е, че ти създаваш безброй възможности. Така е поне, докато си жив. А колкото повече възможности, толкова по-лесно ще открием пътя към спокойни води. Тъкмо затова трябва да съхраня живота ти — защото си полезен за Шестте херцогства. Твой дълг е да направиш същото. Да живееш така, че да подсигуриш движението ни по пътя, който сме избрали.“
Събудих се в същото объркване, с което бях заспал. Все още нямах представа как да постъпя. Трябваше да се посъветвам със Сенч, а това беше невъзможно. Затворих очи и се опитах да разсъждавам така, както ме беше учил той. „Какво знаеш?“ — щеше да попита. „И какво подозираш?“ Ето така.
Славен беше излъгал краля относно здравословното състояние на Руриск и отношението му към Шестте херцогства. А може би крал Умен бе скрил от мен онова, което му е казал Славен? Или пък Руриск ме мамеше за намеренията си? Замислих се и реших да се спра на първата възможност. Кралят никога не ме бе лъгал, а пък Руриск можеше спокойно да ме остави да умра в стаята.
Тогава? Тогава Славен искаше Руриск да умре. Това ли искаше всъщност? Защо в такъв случай ме е издал на Кетрикен? Ами ако не ме е издал, а тя си го е измислила? Не, това беше малко вероятно. Може и да е смятала, че Умен ще изпрати отровител, но защо ще спира избора си на мен? А тя вече знаеше името ми, също и за лейди Дайми.
Снощи на два пъти Славен призна, че е поискал от баща си да прати лейди Дайми. Каква полза ще има за него, ако задачата му е да организира сватбата? Защо ще иска да бъде премахнат Руриск, когато той ни носи полза само когато е жив?
Ох, защо не можех да се посъветвам със Сенч? Не, не можех. Трябваше да реша сам. Освен…
Прислугата ми донесе пресни плодове и вода. Станах, измих се и облякох вече омръзналите ми нови дрехи. Атмосферата отвън по нищо не се различаваше от вчерашната, но на мен цялото това шумно празненство започваше да ми действа на нервите. Реших да оползотворя времето си, като се разходя из двореца и се запозная с обстановката и навиците на слугите и охраната. Видях къде са покоите на Ейод, Кетрикен и Руриск. Освен това огледах внимателно стълбището, което водеше към помещенията на Славен. Забелязах, че Коб спи пред конюшните, а вътре е Бърич. Севренс и Род се бяха настанили в преддверието към покоите на Славен, въпреки че наоколо имаше много свободни стаи. Най-вече се затрудних с разположението и придвижването на охраната — защото такава нямаше. Освен това потърсих Август. Открих го едва малко преди обед в един закътан ъгъл.
— Трябва да говоря с теб — рекох му.
Погледна ме с досада и раздразнение, след това се озърна да види дали някой не ни наблюдава.
— Но не тук, Фиц. Може би като се върнем в Бъкип. Имам служебни задължения, които…
Бях подготвен за това. Разтворих ръка и му показах иглата, която кралят ми бе подарил преди много години.
— Виждаш ли това? Дадено ми е лично от крал Умен, преди много време. Заедно с обещанието, че трябва да бъда допускан в покоите му винаги, когато реша, че се налага да разговарям с него.
— Колко трогателно — отвърна цинично Август. — И каква е причината да ми разказваш тази история? Навярно за да ме шашнеш с това колко си важен?
— Трябва да разговарям с краля. Веднага.
— Той не е тук — отбеляза Август. След това ми обърна гръб и понечи да си върви.
— Използвай Умението, за да го повикаш — казах зад гърба му.
— О, няма да го направя — поклати глава Август. — Нима смяташ, че всеки, който владее Умението, има право да прекъсва заниманията на краля?
— Нали ти показах иглата? Обясних ти, че имам право да говоря с него по всяко време.
— Но не и аз.
— Тогава повикай Искрен.
— Няма да се свързвам с Искрен, освен ако той не ме потърси пръв. Не разбираш ли, копеле? Ти беше член на нашата група, но се провали. Нямаш никаква представа какво е Умението. Не е като да викаш на някое приятелче от върха на планината. Това е сериозно занимание и се прилага само когато причините също са сериозни. — Той отново ми обърна гръб.
— Спри, Август, или ще съжаляваш — казах заплашително и го дръпнах. — Кралят няма да е никак доволен, когато разбере как си се отнесъл към знака, който ми даде.
Август отново се извърна. Лицето му беше изкривено от злоба.
— Е, добре. Ще направя каквото искаш, но ми обещай да поемеш цялата вина върху себе си.
— Обещавам. Сега би ли дошъл в стаята ми? Искам да се свържем оттам.
— Няма ли друго място?
— Твоята стая? — предложих.
— Не, там е по-неудобно. Не ме разбирай погрешно, копеле, просто не желая да се сближавам с теб.
В края на краищата избрахме каменния бряг край градината на Кетрикен. Август затвори очи и ме попита:
— Какво съобщение искаш да пратя на краля? Замислих се. Август не биваше да узнае за същината на проблема, значи трябваше да използвам иносказание.
— Кажи му, че принц Руриск е в чудесно здраве и ние всички се надяваме да доживее до дълбоки старини. Славен все още настоява да си получи избрания подарък, но аз не мисля, че това е целесъобразно.
Август отвори очи.
— Казах ти вече, че Умението е предназначено за важни…
— Зная. Просто му предай това.
Той въздъхна, затвори очи, помълча близо минута, после пак ги отвори.
— Той каза да послушаш Славен.
— И това е всичко?
— Беше зает. И много ядосан. А сега ме остави на мира. Боя се, че ме изложи пред краля.
На езика ми пареха поне половин дузина хапливи отговори, но аз премълчах. Зачудих се дали въобще се е свързал с краля. Приседнах на каменния бряг, изпълнен с дълбоката увереност, че не съм постигнал нищо, а само съм си загубил времето. Изкушението набираше сили в мен и аз му се поддадох. Затворих очи, съсредоточих се, както ме бяха учили, и опитах:
„Умен, кралю мой?“
Нищо. Никакъв отговор. Не бях способен на нищо. Надигнах се и се върнах в двореца.
И отново по обед принцеса Кетрикен се изкачи сама на постамента. Повтори същите думи от вчера и добави, че от днес тя става Пожертвование на своя народ за всичко, което би послужило на добруването му. След това благодари на своите поданици, кръв от кръвта й, и отново им напомни, че им остава също толкова вярна, колкото ще бъде на новата си родина. Доколкото знаех, утрешният ден бе предназначен за обета за вярност между двамата младоженци. Тогава до нея щяха да застанат Славен и Август, които да заместват Искрен.
И този ден беше запълнен. Първо се появи Джоунки и ме отведе при Сините фонтани. Полагах усилия да се преструвам, че ми е интересно и приятно. Сетне се върнахме в двореца да слушаме изпълненията на менестрелите и да се наслаждаваме на движенията на танцьорките, жонгльорите и акробатите. На много места бяха поставени медни вази, от които се вдигаше синкав дим. Стоях настрани от тях, защото знаех, че димът опиянява ума, а аз имах нужда от ясна глава. Намерих един сравнително спокоен ъгъл, откъдето да следя движенията на Славен.
Принцът бе настанен на централното място на масата, до него седеше намусеният Август. Двамата разговаряха, Август сериозно, Славен — презрително. Не бях достатъчно близо, за да чуя думите, но прочетох по устните на Август моето име и „Умението“. Видях, че Кетрикен се приближава към принца, и забелязах, че тя също като мен избягва вазите, две от които бяха поставени пред самия Славен. Принцът й заговори нещо усмихнато, малко по-късно дори се пресегна и я потупа по ръката. Изглежда, синкавият дим вече беше започнал да му действа. Тя пърхаше като птичка на клонче, ту се приближаваше усмихната към него, ту се дърпаше назад. После дойде Руриск и застана до сестра си. Подхвърли нещо на принца и дръпна Кетрикен настрани. Появи се Севренс и допълни димящите вази на Славен. Принцът благодари с глуповата усмивка и махна с ръка към залата. Севренс се засмя и си тръгна. Малко след това дойдоха Коб и Род и също го заговориха. Август се надигна и с недоволен вид напусна компанията. Славен се облещи и прати Коб да го върне. Август дойде, но промърмори нещо, което накара принца да отвърне ядно. Ужасно ми се искаше да знам за какво си говорят. Усещах, че се готви нещо, но какво? Може въобще да нямаше връзка с моята задача. Но се съмнявах.
Премислих отново оскъдните факти, с които разполагах, изпълнен с увереността, че ми липсва доста важно парче от мозайката. Може би виждах сенки там, където ги нямаше? Не беше ли най-добре просто да изпълня поставената ми от Славен задача и да оставя на него да се грижи за последиците? Или пък да си спестя тревогите и да си прережа гърлото?
Бих могъл например да ида при Руриск и да му разкажа всичко откровено. Да му кажа, че този, който желае смъртта му, е Славен. А накрая да поискам от него убежище. Кой би се отказал от един добре подготвен отровител?
Можех да кажа на Славен, че ще убия Руриск, и да не го направя. А вместо него да премахна Славен. Виж, това също беше добра възможност. „Димът — рекох си. — Май започва да ми действа.“
Можех също да ида при Бърич, да му призная, че съм убиец, а после да поискам съвет.
Можех да се метна на гърба на кобилата и да препусна към долината.
— Забавляваш ли се, момче? — чух гласа на Джоунки. Тя застана до мен и ме хвана за ръката. Осъзнах, че съм се втрещил в жонгльора на ножове.
— Никога няма да забравя това посещение — казах й. След това й предложих да се разходим из градината. Имах нужда от свеж въздух, за да си проясня мислите.
Късно вечерта се явих на доклад в покоите на Славен.
Този път ме посрещна Род и мазно усмихнат ме покани в леговището на вълка. Въздухът вътре бе изпълнен със синкав дим, който, изглежда, бе и причината за поведението на Род. Славен отново ме накара да чакам и аз стиснах носа си с пръсти, за да огранича количеството на поглъщания синкав дим. Гадеше ми се дори само от миризмата му. Не зная доколко успях да се предпазя от опияняващото му въздействие.
Завесата към вътрешната стая се отмести, но влезе Севренс. Погледна Род, след това дойде и седна при мен. Губех търпение и затова попитах:
— Кога ще ме приеме принцът?
Севренс поклати глава.
— В момента… има компания. Предаде ми всичко, което трябва да знаеш. — Той разтвори ръка и ми подаде мъничка бяла кесийка. — Това е за теб. Надява се да го одобриш. Малко от него, смесено с вино, ще убие със сигурност, но не веднага. Няколко седмици жертвата няма да почувства нищо. Сетне ще я налегне летаргия, от която няма да има спасение. Човекът няма да страда — добави той, сякаш това бе едничката ми грижа.
— Да не е киксова смола? — Бях чувал за тази отрова, но никога не я бях виждал.
— Не й зная името, нито как действа. Казах, каквото имах да ти казвам. Принцът нареди да я използваш тази нощ. От теб зависи кога и как.
— Какво очаква от мен? Да ида в покоите му и да почукам на вратата?
— Е, не чак толкова открито. Предполагам, че са те учили как се правят тези неща.
— Учили са ме да не обсъждам подобни въпроси с прислугата. Искам да го чуя от устата на принца, инак нищо няма да предприема.
Севренс въздъхна.
— Господарят се сети, че ще го кажеш. Това е неговото съобщение: подчинявай се на клетвата, която си дал, и на иглата, която носиш скришом. Откажеш ли му, все едно че отказваш на своя крал. Ще бъдеш съден за измяна.
— Но аз…
— Взимай торбичката и изчезвай. Колкото повече се бавиш, толкова по-трудна ще е задачата ти.
И Севренс стана и излезе. Род седеше в ъгъла и ми се блещеше усмихнато. Бях готов да убия и двамата, а после да се върна в Бъкип и да се оставя на милостта на краля. Чудех се дали знаят, че го мисля. Усмихнах се на Род и почувствах вкуса на дима в гърлото си. Взех отровата и излязох.
Щом слязох по стълбата, се скрих в сянката под терасата и започнах да се катеря по грапавата вътрешна стена, като се хващах за подпорите. Успях да се прилепя към пода под стаята на Славен и зачаках. Димът вече беше започнал да ми въздейства и всичко ми се струваше малко нереално. Славен ми бе признал, че е поискал да му пратят лейди Дайми. Сенч също го знаеше и беше изненадан от това. Ала кралят бе избрал мен. Спомних си и думите му. Нима ме беше оставил във властта на Славен? Ако бе така, какво дължах на него — на всеки от тях? След известно време Род излезе и след малко се върна с Коб.
Не чувах добре през дъсчения под, но чух достатъчно, за да различа думите на Славен. Вечерният ми план бе разкрит пред Коб. Веднага щом се уверих в това, напуснах скривалището си и се прибрах в стаята. Тук първо се подсигурих с необходимите припаси. Пътьом отново си припомних, че съм слуга единствено и само на краля. Нали така бях казал и на Искрен? Излязох от стаята и тръгнах тихичко из двореца. В Голямата зала гостите спяха върху килими, подредени в концентрични кръгове около постамента, за да си запазят отсега места за утрешната церемония. Докато си проправях път между тях, никой не помръдна. Какво необичайно доверие цареше на това място!
Помещенията на кралските особи бяха в далечния край на двореца — най-отдалечения от входа. Тук също нямаше стражи. Минах покрай вратите към покоите на възрастния крал, на Руриск и на Кетрикен. Вратата на принцесата беше украсена с рисунки на пойни птички и розови цветове. Спрях, вдигнах колебливо ръка и почуках. Измина близо минута без отговор. Почуках отново.
Чух тропот на боси крака по пода и сетне изрисуваният параван се отмести. Кетрикен беше облечена с дълга бяла нощница и косата й беше леко разчорлена.
— Какво искаш? — попита тя сънено.
— Да ми отговорите на един въпрос. — Димът все още замъгляваше мислите ми. Исках да се усмихна, да бъда интересен и духовит. „Бледа красавица — помислих си. — Бледа почти колкото шута.“ — Ако убия тази нощ брат ви — какво ще направите?
Тя дори не отстъпи назад.
— Ще те убия, разбира се. Или поне ще поискам да го направят. Защото след като се сгодя за твой роднина, нямам право да го извърша собственоръчно.
— Значи въпреки това ще се омъжите за Искрен?
— Защо не влезеш?
— Нямам време. Отговорете ми — ще се омъжите ли за Искрен?
— Вече дадох обет да стана кралица на Шестте кралства. Утре ще го повторя пред вашия престолонаследник. Аз вече съм обвързана. Въпросът не е само в моята дума, но и в тази на баща ми. Както и на брат ми. Не бих се омъжила за човек, който е наредил да убият брат ми. Но както ти казах, над него стои обетът ми към Шестте кралства и той ме обвързва всецяло. Там е моето бъдеще.
Кимнах.
— Благодаря ви, принцесо. И простете, че наруших покоя ви.
— Къде отиваш сега?
— При брат ви.
Отидох до вратата на Руриск и също почуках. Той вероятно не спеше, защото ми отвори почти веднага.
— Мога ли да вляза?
— Разбира се. — Любезен, както и очаквах. Кой знае защо, ме изби на смях. Сенч едва ли щеше да се гордее с мен в този момент.
Влязох и Руриск затвори вратата.
— Искаш ли да пийнем вино?
— Ако и вие ще пиете — отвърнах в същия тон, макар да бях леко изненадан. Настаних се в едно кресло. На масичката пред него димеше малка ваза. Изглежда, принцът беше сметнал за по-целесъобразно да се усамоти, преди да се отдаде на опияняващия дим. Вазата беше почти загаснала. Руриск постави до нея две пълни чаши. Наведох се бавно напред и извадих хартиеното пакетче. Вдигнах го така, че да го вижда, след това изсипах съдържанието в неговата чаша, разклатих я, за да се разтвори, и му я подадох.
— Както виждате, дошъл съм, за да ви отровя. Когато умрете, Кетрикен ще ме убие. А след това ще се омъжи за Искрен. — Взех моята чаша и отпих малка глътка. Ябълково вино. От Фароу, предполагам. Вероятно сватбен подарък. — Въпросът е какво ще спечели Славен?
Руриск разгледа чашата си с нескрито отвращение и я побутна настрана. Взе моята и също сръбна от нея, после каза съвсем невъзмутимо:
— Първо, ще се отърве от теб. Изглежда, не цени особено компанията ти. Освен това, когато умра, Кетрикен ще остане единствена наследница на Планинското кралство. Сигурно Херцогствата ще спечелят от това, не мислиш ли?
— Едва ли. Та ние не сме в състояние да защитаваме дори земята, която притежаваме. От гледна точка на Славен, ползата ще е единствено за принц Искрен. — Чух шум при вратата. — Това сигурно е Коб, който идва да ме залови в момента, когато те отравям. — Станах, приближих се до вратата и я отворих. Кетрикен ме изблъска встрани и влезе. Затворих след нея.
— Дошъл е да те отрови — каза тя на Руриск.
— Зная — отвърна той. — Вече ми сипа отровата във виното. Затова пия от неговото. — Той напълни чашата от каната и й я подаде. — От ябълки е — предупреди я, когато тя поклати глава.
— Не виждам нищо смешно в ситуацията — озъби се принцесата. Двамата с Руриск се спогледахме и изведнъж прихнахме. Държахме се като глупаци.
— Виждаш ли, сестричке, тази вечер ФицРицарин осъзна, че песента му е изпята. Твърде много хора знаят, че е убиец. Ако ме премахне, ти ще отмъстиш. Ако пък не го стори, как ще се върне в страната си ще застане лице в лице със своя крал? Дори и кралят да му прости, половината кралски двор ще знае, че е отровител. Това го прави безполезен. А безполезните копелета нямат бъдеще.
— Кетрикен ми заяви, че дори да те отровя тази нощ, тя пак ще се омъжи за Искрен.
И този път не го изненадах.
— Че какво ще спечели, ако се откаже? Само вражда с Шестте херцогства. Това едва ли ще ме върне сред живите.
— Но народът ви сигурно няма да е съгласен да се омъжва за такъв човек?
— Никой нямаше да му каже истината. Защо да се вдига на война цяло кралство заради смъртта на един-единствен човек? Нали и без това сме обречени да се Пожертваме?
Едва тогава взех да схващам какво има предвид.
— Опасявам се, че ще се изложа — предупредих го. — Казаха ми, че отровата е бавнодействаща. Но аз я огледах и мисля, че не е такава. Това е екстракт от мъртво коренче — действа много бързо, стига да е в достатъчно количество. Първо започва треперене. — Руриск протегна ръце над масата и те започнаха да треперят. Кетрикен ни изгледа гневно. — След това идва смъртта. Предполагам, че според плана е трябвало да бъда заловен при още топлото ви тяло.
Руриск се стисна за гърлото, отметна глава и изхърка театрално:
— О, аз съм отровен!
— Омръзна ми вече! — махна с ръка Кетрикен и тъкмо щеше да излезе, когато Коб нахлу през вратата.
— Предателство! — изкрещя той. Изведнъж зърна Кетрикен и лицето му пребледня. — Милейди, кажете му да не пие от това вино! Измамният копелдак го е отровил!
Искрено се забавлявах на изпълнението му — което не се отличаваше с нищо особено. Двамата с Кетрикен се спогледахме. Руриск се изтърколи от креслото на пода.
— О, я престани! — сопна му се принцесата.
— Аз сипах отровата в чашата — обърнах се тържествено към Коб. — Точно както ми беше наредено.
И тогава по тялото на Руриск премина първата конвулсия.
Като гръм от ясно небе ме тресна мисълта, че съм бил измамен по такъв лесен начин. Разбира се — виното е било отровно. Славен просто не е вярвал, че ще си свърша работата. Руриск отново се замята по пода, а аз го гледах безпомощно. Цялата ми уста беше изтръпнала. Интересно, кога ли започват първите симптоми? Бях отпил съвсем малка глътка. Сега ли ще умра, или на бесилото?
Изглежда, едва сега Кетрикен осъзна, че брат й наистина умира.
— Ах ти, бездушна твар! — изсъска ми тя и коленичи до брат си. — Примами го с шеги и усмивки, а ето, че сега е свършен! — Тя се обърна към Коб. — Този човек трябва да умре. Кажи на Славен веднага да дойде тук!
Тръгнах към вратата, но Коб беше по-чевръст. Естествено, за разлика от мен, той бе избягвал всякакви срещи с опияняващия дим. Беше по-бърз, по-здрав от мен и с ясна глава. Ръцете му се сключиха около гърдите ми и той ме събори на пода. Удари ме с глава, сетне с юмрук в корема. Усетих дъха му и го познах. Дъхът, който бе доловил Смити, преди да умре. Но този път ножът бе в моя ръкав, а острието му бе намазано с най-силната отрова, която ми бе показал Сенч. Дори след като го прободох, той успя да ме удари два пъти, преди да се вцепени и да издъхне. Сбогом, Коб. Бърич сигурно щеше да ми е много сърдит.
Всички тези мисли отнеха само частица от секундата. Още ръката на Коб не беше ударила в пода, а аз вече бързах към вратата.
Този път ме изпревари Кетрикен. Мисля, че ме удари с медната кана за миене. Всъщност видях само ярко проблясване.
Когато дойдох на себе си, установих, че ме боли всичко. Най-силна обаче беше болката от здраво стегнатите ми с въже китки — бяха вързали ръцете ми зад гърба. Носеха ме. Не съвсем — защото нито Род, нито Севренс се безпокояха от това, че понякога падам и ме влачат. Зърнах Славен, който държеше факла, и един чуйрдеец, когото не познавах — той сочеше пътя. Нямах представа къде се намирам — само, че съм някъде на открито.
— Няма ли някое сигурно място по-наблизо? — попита настойчиво Славен. Не чух какво му отвърнаха, но той продължи: — Добре де, няма значение. Не е необходимо да вдигаме чак такъв шум. Мисля, че ще изкара до утре.
Чух скърцане на врата, после полетях върху под, който бе застлан с тънък слой слама. Вдъхнах въздух с мирис на влага и прах. Закашлях се. Славен махна с факлата и нареди на Севренс:
— Върви при принцесата. Кажи й, че скоро ще бъда там. Виж дали можеш да помогнеш с нещо на принца. А ти, Род, иди повикай Август. Ще ни е нужно неговото умение, за да уведомим краля, че е помагал на един скорпион. Искам също неговото разрешение за смъртната присъда на копелдака. Ако доживее до нея, разбира се. Хайде, тръгвай.
Севренс и чуйрдеецът изчезнаха, а Славен остана, загледан в мен. Когато стъпките им стихнаха, той ме изрита няколко пъти в ребрата.
— Май и друг път сме стигали до това положение, а? Странно, как се повтарят някои неща. Така е и с правосъдието — то винаги се връща. Виждаш ли — а ти се учеше да тровиш другите. Досущ като майка ми. А, ококори се. Мислеше, че не знам, нали? Знаех, всичко знаех. Знаех толкова много, колкото не можеш да си представиш. Всичко — като се почне от онази кучка лейди Дайми до това как Бърич се намеси, за да те спаси — и без това си бил некадърен да научиш Умението. Само че бързо те заряза, като видя, че това едва не му струва живота.
По тялото ми премина лека конвулсия. Славен отметна глава и се засмя. След това въздъхна и се обърна.
— Жалко, че не мога да остана, за да гледам. Но трябва да успокоявам принцесата. Нещастната, сгодена за мъж, когото вече мрази.
Дали той си тръгна, или просто изгубих съзнание? Не си спомням. Сякаш се разтвори небето и аз пропаднах в него. Сънувах Искрен, който ме учеше как да отварям ума си. Сънувах шута. После пак Искрен, обхванал главата си с длани, сякаш да задържи вътре мислите си. Чух гласа на Гален да отеква в студената гола стая: „Утре е по-добре. Дори и да използва сега Умението, той не знае къде се намира. А и не е толкова лесно да бъде сторено от разстояние. Ще трябва поне едно докосване.“
„Направи го сега“ — отвърна друг глас, последван от тихо цвърчене.
„Не бъди глупав — отвърна Гален. — Нима искаш да загубим всичко, заради едно необмислено действие? Утре няма да е късно. Остави на мен да се погрижа за това. Ти гледай да оправиш нещата там. Род и Севренс знаят твърде много. И онзи проклет коняр отдавна ни ходи по нервите.“
„Да, и ще ме оставиш насред тази кървава баня“ — отново зацвърча невидимата мишка.
„От нея та на трона“ — рече Гален.
„Коб е мъртъв. Кой ще се грижи за конете ми по обратния път?“
„Добре — не пипай коняря. Аз ще се справя с него, когато се върнете. Но ти не се бави с останалите. Може копелето да е отровило другото вино — онова в твоята спалня. Жалко, ако прислугата го напипа.“
„Нищо чудно да си прав. Сега трябва да ми намериш нов паж.“
„Жена ти ще свърши тази работа. Иди при нея. Все пак е изгубила брат си. Гледай да се държиш както подобава. Свали цялата вина на копелдака — не закачай Искрен. Е, хубаво е да не си много убедителен в последната част. А утре, като се успокои, да видим докъде ще доведе тази ваша взаимна симпатия.“
„Тя е едра като крава и бледа като риба.“
„Затова пък сложиш ли ръка на Планинското кралство ще разполагаш със сигурна опора. Знаеш, че крайбрежните херцогства няма да издържат дълго на натиска. Пък и не е необходимо тя да преживее повече от раждането на първото отроче.“
„ФицРицарин Пророкът“ — произнесе Искрен в съня си. Крал Умен и Сенч играеха на зарове. Лейди Търпение промърмори нещо насън. „Рицарин? — попита тя тихо. — Ти ли си?“
„Не — рекох. — Тук няма никой.“
Тя кимна и отново заспа.
Когато погледът ми се проясни, беше съвсем тъмно и бях сам. Зъбите ми тракаха, по брадичката ми се стичаше слюнка. Въпреки това устата ми вече не беше толкова изтръпнала. Чудех се дали това не означава, че отровата вече ме е довършила. Всъщност това едва ли имаше някакво значение, след като никой нямаше да повярва в невинността ми. Не усещах ръцете си. Е, поне не ме боляха. Измъчваше ме жажда. Интересно дали Руриск вече бе мъртъв? Той пи доста повече вино от мен. Сенч ми бе казал, че тази отрова е от бързите.
Като че в отговор на моя въпрос отнякъде долетя болезнен вик, последван от протяжен, тъжен вой, който сякаш се издигна към луната. Носльо бе разбрал, че господарят му е мъртъв. Пресегнах се към него и го обгърнах с Осезанието. „Зная, зная“ — рекох му и двамата затреперихме заедно, всеки обречен на самотата си.
„Момче?“ — чух съвсем слабо. Нечия лапа побутна вратата и тя изскърца. Носльо дотича при мен и чрез сетивата му долових колко лошо мириша. На кръв, дим, пот и страх. Претърколи ме и сложи глава на гърба ми. С допира се възстанови и старата ни връзка. По-силна сега, когато Руриск вече го нямаше.
„Той ме изостави. О, така боли.“
„Зная.“ След време: „Ще ме освободиш ли?“ Старото куче повдигна глава. Хората не могат да скърбят толкова дълбоко, колкото кучетата. Трябва да се радваме на това. Но въпреки това усетих, че дърпа въжетата със зъби. Нямаше сила да ги прегризе.
Поне възлите се разхлабиха. Измъкнах ръцете си през примката. Болката отново се пробуди. Претърколих се по гръб, Носльо положи глава на гърдите ми и аз го прегърнах. Още една конвулсия. Мускулите ми се свиваха и разпускаха с такава сила, че виждах само точици светлина. Премина и този път и аз въздъхнах.
23
Обредът
Изкуството на дипломацията се в състои в това да знаеш повече тайни за своя съперник, отколкото той за теб. Винаги действай от позиция на силата. Това е основният принцип на крал Умен. И Искрен се придържаше към него.
— Трябва да откриеш Август. Той е единствената надежда за Искрен.
Седяхме върху един хълм над двореца, обгърнати в сивкавия здрач преди зазоряване. Не можахме да стигнем по-далече. Теренът беше стръмен, а аз не бях във форма да се катеря. Започнах да се съмнявам, че ритникът на Славен ми е счупил някое ребро — прорязваше ме при всяко по-дълбоко вдишване. Отровата на Славен все още пращаше конвулсивни вълни по тялото ми и краката ми се подгъваха. Животът наоколо се пробуждаше — чуваха се песни на птички и цвъртене на насекоми, ала нямах сърце да им се зарадвам. Боях се, че ще си остана същият лишен от сила инвалид до края на дните си. Нима младостта ми щеше да си иде толкова лесно? Опитах се да прогоня тези нерадостни мисли от ума си, но без особен успех. Накрая се сетих за едно упражнение за овладяване на духа, на което ме беше учил Сенч, и прибягнах към него. Имаше известен успех.
Край мен се издигаха дървета с приказни размери и форми. Сега вече разбирах защо Ейод се противопоставя на изсичането им. Усещах мекия бодеж на игличките им под мен и долавях омайния им аромат. Щеше ми се да мога да си лежа така вечно, прегърнал с една ръка Носльо.
— Какво те кара да смяташ, че Август ще ти помогне? — попита Бърич. — Ако въобще се съгласи да дойде тук.
— Не мисля, че участва в заговора на останалите. Според мен той все още е лоялен към краля. — Бях разказал на Бърич за подозренията си. Не беше от хората, които да скачат от едно предположение към друго без основания за това. Нямаше смисъл да му разказвам за гласовете, които бях чул в главата си, и за плановете на Гален да убият Август — Бърич не би повярвал на подобни неща. Но тъкмо този факт ме караше да смятам, че Август не е в течение на заговора. Все още не бях сигурен какво точно бях преживял в просъница. Славен не владееше Умението. Но дори и да можеше, как би могъл да подслуша разговор от разстояние между други двама? Значи е нещо друго, някаква магия може би. Или Гален крои нещо? Всъщност способен ли е на толкова силна магия? Не знаех отговора. Толкова много неща не ми бяха известни. Сега не беше най-подходящият момент да си блъскам главата над всичко това.
— Ако наистина е лоялен към краля и няма причини да подозира Славен, значи ще бъде лоялен и към него — отбеляза Бърич.
— В такъв случай ще се наложи да го принудим по някакъв начин. Искрен трябва да бъде предупреден.
— Защо пък не? Отивам, опирам нож в гръкляна му и го докарвам тук. Никой няма да ми попречи.
— По-добре подкупи някой да го примами.
— И да открия подходящ субект, с какво да го подкупя?
— Имам това — докоснах обецата на ухото си. Бърич я погледна и едва не подскочи.
— Откъде я взе?
— Лейди Търпение ми я даде. Тъкмо преди да потеглим.
— Тя не е имала право! — разгневи се той, но после добави по-кротко: — Мислех, че е отишла с него в гроба.
Мълчах и чаках. Бърич отмести поглед.
— Обецата принадлежеше на баща ти. Аз му я подарих.
— Защо?
Той се пресегна и понечи да я свали. После поклати глава.
— Нека си остане. Не мога да я дам на чужд човек. Пък и чуйрдейците не се подкупват.
Знаех, че е прав. Опитах се да измисля някакъв друг план. Слънцето се подаде над хоризонта. Настъпваше утрото, в което Гален щеше да изпълни злокобния си план. Може би вече го беше осъществил. Жалко, че нямаше начин да узная какво става сега долу в двореца. Дали Кетрикен наистина се готвеше да се обрече на човека, когото бе намразила? А Севренс и Род — мъртви ли бяха вече? Ако не, бих могъл да използвам показанията им, за да изоблича Славен.
— Някой идва! — обяви Бърич и се сниши. Лежах по гръб, безразличен към това, което ставаше около мен. — Познаваш ли я? — прошепна ми той.
Извих глава. Беше Джоунки с малкото си кученце.
— Това е сестрата на краля.
Дори не си дадох труда да шепна — кученцето вече ни беше подушило и скачаше радостно около нас. Опита се да заиграе Носльо, но не спечели взаимност. Скоро Джоунки застана пред нас.
— Трябва да се върнеш — обърна се тя направо към мен. — И да побързаш.
— Защо да бързам — кой бърза към смъртта си? — Огледах се, но тя бе съвсем сама. Бърич се бе надигнал и стоеше до мен, сякаш беше на пост.
— Не те чака никаква смърт — обеща ми тя със спокоен глас. — Кетрикен вече ти прости. Аз също помогнах за това. Според нашите закони има право да го стори, защото сте далечни роднини. Славен се опита да я разубеди, но само я ядоса. „Докато съм в този дворец, ще спазвам обичаите на моя народ“ — рече му тя. Крал Ейод се съгласи с нея. Не защото не скърби по Руриск, а понеже смята, че законите и обичаите на нашия народ трябва да се спазват — при всякакви обстоятелства. Затова трябва да се върнеш.
— А ти прости ли ми? — попитах я.
— Не — изсумтя тя. — Никому не бих простила убийството на моя племенник. Всъщност не мога да ти прощавам за нещо, което не си направил. Не вярвам, че би пил от вино, за което знаеш, че е отровено. Дори и глътчица. Никой, който познава добре силата на отровата, не би рискувал. По-скоро щеше само да се престориш, че отпиваш от него. Не, този, който го е извършил, е изключително хитър и същевременно смята останалите за глупаци.
Видях, че Бърич въздъхва с облекчение.
— Но защо Кетрикен не ме пусне да си вървя, след като ми е простила? Защо иска да се връщам?
— Сега няма време за това! — сопна се Джоунки. — Трябва ли да изгубя безценни часове или дори дни, за да те науча на политика и дипломация? Знаеш ли какво е баланс на силите? Какво е да премине властта от едни ръце в други? Една принцеса не би позволила да я разменят като крава. Тя не е пешка, която да бъде спечелена на игралното поле. Който и да е убил моя племенник, очевидно е желаел и твоята смърт. Нима трябва да го оставя да спечели?
— Виж, тази логика ми е понятна — съгласи се Бърич, протегна ръка и ме дръпна да се изправя. Светът около мен се люшна. Джоунки се приближи и ме подпря от другата страна. Носльо ни последва, докато слизахме към Джаампе.
Бърич и Джоунки ме отведоха в моята стая право през тълпата, скупчена в голямата зала. Никой не ми обърна внимание — бях само още един чужденец, попрекалил с виното и опияняващия дим. Хората бяха твърде заети със задачата да си осигурят подходящи места за предстоящото тържество. Изглежда, вестта за смъртта на Руриск все още се пазеше в тайна.
Когато влязохме в моята стая, лицето на Джоунки потъмня и тя каза:
— Това не е моя работа. Аз взех само едно шалче, за да го помирише Рута.
„Това“ беше бъркотията в моята стая. Всичко бе преобърнато с главата надолу. Джоунки веднага се зае да подрежда вещите ми и след кратко колебание Бърич се присъедини към нея. Отпуснах се в едно кресло, опитвайки се да си поясня причината за станалото. Носльо се сви в ъгъла и аз, без да мисля, се опитах да му внуша малко спокойствие. Бърич веднага ме стрелна с очи, но не каза нищо и само завъртя глава. Когато Джоунки излезе да ми донесе храна и вода, го попитах:
— Намери ли едно малко дървено сандъче? С резбован капак?
Той поклати глава. Ето че ми бяха взели тайното сандъче с отровите. Щеше ми се да подготвя още една кама с отровно острие, или поне заслепяваща пудра. Бърич нямаше да е винаги до мен, за да ме защитава, но вече ме бяха изпреварили. Можех само да се надявам, че няма да ми потрябват. Подозирах, че тази работа я е свършил Род. Джоунки се върна с храната и водата, а после се извини и си тръгна. Двамата с Бърич се подкрепихме. При първите хапки стомахът ми се сви, но аз упорствах, защото имах нужда от сили. Най-трудно бе да преодолея съпротивата на здраво стиснатото си гърло.
Усещах как минутите се нижат, а времето работеше в полза на Гален.
Някой дръпна завесата. Вдигнах глава, очаквайки да зърна Джоунки, но този път беше Август. Той заговори веднага, нетърпелив да си свърши задължението и да си тръгне.
— Не съм дошъл по своя воля. Бях помолен да го сторя от самия престолонаследник, от Искрен, който очаква от мен да произнасям гласно думите му. Ето и неговото послание. Той няма думи да изрази мъката си от…
— Ти си се свързал с него? Днес ли стана това? Той добре ли е?
Август ме погледна със зачервено от гняв лице.
— Не бих казал, че е добре. Много е наскърбен от смъртта на Руриск и заради твоята измяна. Надява се да се възстановиш, като почерпиш сили от тези, които те обкръжават, защото ти предстои да се изправиш лице в лице с него.
— И това ли е всичко?
— Да — от престолонаследника. Принц Славен нареди да му прислужваш, защото до церемонията остава съвсем малко време. Освен това отровата, която страхливата ти ръка е сипала във виното на Руриск, по някакъв начин е достигнала до Севренс и Род. Сега Славен ще трябва да се задоволи с неподготвен паж новобранец. Кой знае колко време ще му е нужно, за да се облече. Тъй че не го карай да чака. Бягай бързо при него.
— Какво нещастие — подсмихна се Бърич. — Паж новобранец значи.
Август пуфтеше като жаба.
— Не виждам нищо смешно. Ти също загуби Коб. Сега как ще се справяш без него?
— Това е мой проблем, Август — отсече невъзмутимо Бърич.
— За теб също има съобщение — добави злобно Август. — Принцът ми предаде, че е разгневен, задето си помогнал на копелето да избяга. Като се върнеш, ще бъдеш съден.
— Искрен ли каза това? — учуди се Бърич.
— Каза, че може да си бил най-добрият войник на Рицарин, но оттогава си забравил как се служи на краля. Уверява те, че не се ли смириш, цялата сила на неговия гняв ще стовари върху теб.
— Зная много добре как се служи на краля. Аз ще отведа Фиц при Славен.
— Сега ли?
— Веднага щом се нахрани.
Август го погледна ядосано и си тръгна.
— Бърич, не ми се яде — примолих му се аз.
— Зная. Но сега не е време за това. Струва ми се, че Искрен е вложил съвсем друг смисъл в думите, които ни предаде Август. Ти не забеляза ли нищо?
— Има нещо такова. Но не зная как да го направя.
— Сигурен ли си? Изглежда обаче Искрен не смята така, а той разбира от тези неща. Нали каза, че Коб се опитал да ме убие, защото подозирали, че черпиш от моята сила. Следователно и Гален смята, че можеш да го правиш. — Бърич дойде при мен и се подпря на коляно. След това вдигна безчувствената ми ръка и я положи на рамото си. — Аз бях най-близкият съратник на Рицарин и Искрен го знае. Аз не владея Умението, но Рицарин не смяташе, че това би могло да е по-важно от приятелството. Затова пък притежавам сила и имаше няколко случая, в които му я преотстъпвах доброволно. С други думи, вече съм го правил, макар и при по-различни обстоятелства. Може би дори по-лоши. Опитай, момче. Ако не успеем, поне ще знаем, че не сме се отказали предварително.
— Не зная как. Не владея Умението, нито разбирам как може да се черпят сили от друг човек. А дори и да се получи, може да те погуби.
— Затова пък успеем ли, ще спасим живота на краля. А аз в това съм се клел. Ти също.
Не можех да му откажа. Опитах. Отворих ума си и се пресегнах към Искрен. Опитах, без да зная как, да почерпя сили от Бърич. Но всичко, което чувах, бе чуруликането на птичките зад стените на двореца, а рамото на Бърич бе единственото място, където можех да поставя ръката си. Отворих очи. Не беше нужно да му казвам, че не съм успял. Той въздъхна тежко.
— Добре. Май трябва вече да те отведа при Славен.
— Ако не отидем, никога няма да разберем какво точно иска от мен.
Бърич дори не се усмихна.
— Виждам, че си във весело настроение. Сега говориш като шута.
— Че шутът разговарял ли е с теб?
— Понякога — отвърна уклончиво той и ми помогна да се надигна.
— Колкото съм по-близо до смъртта — признах му, — толкова по-смешно ми изглежда всичко.
— На теб може би. Питам се какво ли иска той.
— Сделка. Нищо друго не може да бъде. И ако иска сделка, значи има какво да спечелим.
— Говориш така, сякаш Славен се придържа към същите правила на здравия разум, към които и ние. Но той не е такъв човек, повярвай ми. Да ти призная, ненавиждам дворцовите интриги.
Тръгнахме. Краката ми трепереха неудържимо и се чувствах като ходещ труп. Сърцето ми блъскаше в собствен ритъм, също и дробовете. Тялото ми само решаваше накъде да върви. Ако не беше Бърич, никога нямаше да стигна.
Казаха ни, че Славен е в банята. Оказа се самостоятелно помещение, което заграждаше един горещ минерален извор. Пред вратата беше станал на пост чуйрдеецът, който носеше факлата предната нощ. Дори да се бе учудил на неочакваната ми поява, не си пролича. Отмести се встрани и Бърич ме затегли по стълбите.
Въздухът бе изпълнен с влажни облаци с миризма на минерали. Подминахме две празни каменни пейки — Бърич пристъпваше внимателно по хлъзгавия под, докато приближавахме извора. Водата се издигаше в централен фонтан, около който бе построен басейн, където да се събира. От него пък се разпределяше в множество канали, като температурата й варираше според дълбочината, от която съответният канал черпеше своя дебит. Беше горещо, трудно се дишаше и веднага почувствах, че отново ми призлява. Забелязах Славен едва когато очите ми попривикнаха със сумрака — лежеше в една от големите вани.
— Август ми каза, че Бърич ще те доведе — каза той доволно. — Чудесно. Изглежда, принцесата ти е простила, задето отрови брат й. Размина ти се и този път, копеле. Аз не бих постъпил така, но какво да се прави — трябва да спазваме местните обичаи. Разправяше, че сега вече сте били роднини и трябвало да се отнася с теб като с такъв. Май не разбира, че си незаконороден и следователно нямаш никакви права да претендираш за родствени връзки с нея. Както и да е. А сега, ако освободиш Бърич, можеш да се присъединиш към мен. Като те гледам, имаш нужда от известно освежаване. — Говореше добродушно, сякаш въобще не забелязваше изпълнения ми с омраза поглед.
— Искали сте да ми съобщите нещо, принце — казах.
— Няма ли първо да отпратиш Бърич?
— Не съм чак такъв глупак.
— Бихме могли да поспорим, но сега не му е времето. В такъв случай ще го отпратя аз.
Шумът от течащата вода, изглежда, бе заглушил стъпките на чуйрдееца. Беше по-едър от Бърич и тоягата му вече се спускаше, когато Бърич се извърна. Въпреки това, ако не се налагаше да ме подкрепя, сигурно щеше да я избегне. Но сега ударът попадна странично върху темето му. Чу се остър, хрущящ звук. Бърич падна и ме повлече след себе си. Проснах се в една локва, успях да се претърколя, но нямах сили да се изправя. Бърич лежеше до мен съвършено неподвижно.
Славен се изправи и махна на чуйрдееца.
— Уби ли го?
Той побутна Бърич с крак и кимна отсечено.
— Добре. — Славен очевидно беше доволен. — Издърпай го зад казана в ъгъла. После можеш да си вървиш. — Той се обърна към мен. — Съмнявам се някой да дойде тук точно преди церемонията. Всички са твърде погълнати от подготовката. Тъй че нито него ще открият скоро… нито теб.
Мълчах. Чуйрдеецът се наведе, хвана Бърич за краката и го повлече към ъгъла, оставяйки дълга кървава диря. Целият треперех от омраза и безсилие. Завладя ме хладна решимост. Нямаше на какво да се надявам повече, нито за какво да живея. Освен да предупредя за опасността Искрен и да отмъстя за Бърич. Нямах нито план, нито оръжие, нито подходяща възможност. „Опитай се да спечелиш време — би ме посъветвал Сенч. — Колкото повече време имаш, толкова повече възможности ще се появят. Забави го. Може все пак някой да влезе. Някой, който би искал да се изкъпе преди церемонията. Отвлечи му вниманието.“
— Принцесата… — подех аз.
— Не е проблем — прекъсна ме той. — Тя не беше простила на Бърич. Само на теб. Тъй че това, което направих с него, е напълно в моите права. Той беше предател. Трябваше да си плати за това. Човекът, който свърши тази работа, беше верен слуга на Руриск. Мисля, че го направи с удоволствие.
Чуйрдеецът беше излязъл, без да ни погледне. Отново направих безуспешен опит да стана. Славен се бършеше с кърпа. Когато останахме сами, той се надвеси над мен и попита насмешливо:
— Е, няма ли да повикаш помощ?
Поех с пълни гърди противния, влажен въздух и се опитах да прогоня страха.
— От кого? Кой ще ме чуе през този шум?
— Значи си решил да си пазиш силата. Умно. Безсмислено, но умно.
— Нима смятате, че Кетрикен няма да узнае за случилото се?
— Ще узнае, разбира се. Решил си да се изкъпеш, но си се подхлъзнал и си паднал в един от басейните с гореща вода. В най-горещия. Колко жалко, наистина.
— Принце, това е безумие! Колко трупа смятате да оставите след себе си? И как ще обясните смъртта на Бърич?
— На първия ти въпрос — няколко, но на хора, които нямат значение. — Той се наведе и ме сграбчи за ризата. — А на втория — нима смяташ, че ще вдигнат шум за смъртта на един коняр? Вие плебеите все не можете да разберете, че животът ви не струва пукната пара. — Той ме издърпа към ъгъла и ме претърколи върху тялото на Бърич, който лежеше по лице в локва вода и кръв. От устата му излезе малко мехурче и се пукна върху червеникавата й повърхност. Беше жив — поне засега. Преместих се така, че да скрия лицето му от Славен. Ако оцелеех, шансовете на Бърич също се увеличаваха.
Славен не беше забелязал нищо. Клекна и ми смъкна ботушите.
— Виждаш ли, копеле — продължи с поверителен тон, — безпощадността създава свои правила. Така ме е учила майка ми. Хората често се плашат от онзи, който действа, без да се безпокои за последиците. Дръж се така, сякаш си недосегаем, и никой не ще посмее да ти посегне. Но да погледнем на твоето положение. Вярно, смъртта ти ще ядоса някои хора. Ала дали ще предприемат нещо, когато това би означавало да изложат на риск безопасността на Шестте херцогства? Мисля, че не. Освен това твоята жалка кончина ще бъде затъмнена от други събития. Тъй че би трябвало да съм пълен глупак, ако не се възползвам от този подходящ момент. — Той ми дръпна ризата. Опитах се да се съпротивлявам, но бях като мишка в ръцете на котка. Той ми смъкна дрехите, после ги сгъна акуратно и ги подреди на близката каменна пейка. — Трябва да поработим върху правдоподобността на обстановката — обясни той. — Що се отнася до моето алиби, няма да се престаравам, за да не излезе, че ме е грижа. Просто ще заявя, че не зная нищо. Моят прислужник ви е видял да влизате с Бърич, след като съм си тръгнал. Като свърша с теб, ще ида право при Август и ще му се оплача, че въобще не си се появявал при мен. Даже ще му се скарам. — Той се огледа. — Я да видим. А, ето онзи басейн е достатъчно дълбок и горещ. Там ще бъде. — Докато ме влечеше към ръба, успях да го стисна за гърлото, но той се освободи без никакво усилие.
— Сбогом, копеле. Извинявай, че бързам, но ти и без това доста ме забави. Време е да се облека подобаващо. Инак току-виж съм закъснял за церемонията.
След което ме претърколи.
Басейнът беше по-дълбок от мен, а водата — болезнено гореща. Изпуснах въздуха от дробовете си и потънах. Оттласнах се от дъното и когато отново изскочих на повърхността, успях да викна: „Бърич!“ Вик към човек, който едва ли можеше да ми помогне. Ръцете и краката ми отказваха да ме слушат. Блъснах се в стената и започнах да потъвам преди да успея отново да си поема дъх. Горещата вода разпускаше бързо и без това омекналите ми мускули. Бих се удавил в нея дори и да беше дълбока до колене.
Не помня колко пъти изплувах на повърхността, за да си поема въздух. Гладко издяланият камък на стените не позволяваше да се вкопча в ръба, дробовете ми се разкъсваха от горящата в тях болка. Топло и дълбоко. Да се удавя като малко кученце, само това оставаше.
„Момче?“ — попита някой, но наоколо имаше само непрогледен мрак.
Толкова много вода, дълбока и гореща. Не можех да открия дъното, камо ли стените. Шляпах из басейна в отчаяно усилие да се задържа отгоре, но водата не оказваше никакво съпротивление. Нито нагоре, нито надолу. Какъв смисъл да се опитвам да задържа живота в това тяло? Нямаше какво повече да защитавам, тъй че по-добре да съборя всички прегради и да проверя дали не ще мога да изпълня последния си дълг пред своя крал. Ето че стените на моя свят рухнаха и аз се понесох напред като хвърлена от тетивата стрела. Гален беше прав. За Умението нямаше разстояние. Изведнъж се озовах в Бъкип, пред краля, и почти изкрещях от отчаяние. Но моят крал бе зает с други неща. Беше вдигнал стена пред мен и аз не можех да я преодолея, колкото и да се опитвах. Тук не можех да разчитам на помощ.
Силите ме напускаха. Някъде там тялото ми се давеше и връзката ми с него отслабваше. „Искрен, Искрен!“ — извиках. Открих го, да, намерих го, но не знаех как да се заловя за него. Той беше навсякъде, обгръщаше ме от всички страни и същевременно бе затворен за мен. „Искрен!“ — крещях отчаяно. И изведнъж сякаш нечии силни ръце ме сграбчиха над ръба на пропастта. Задържаха ме и ме изтеглиха назад, където бях в безопасност.
„Рицарин? Не, не може да бъде! Но това си ти, момче! Фиц?“
„Принце, давате воля на въображението си. Тук няма никой. Върнете се към това, с което се занимавахме.“ Гален, хладнокръвен и коварен като отрова, ме избута встрани. Не можех да му се противя, беше твърде силен.
„Фиц?“ — попита неуверено Искрен.
Не зная откъде, но намерих нови сили. Нещо се вля в мен, като могъща река. Вкопчих, се в Искрен — като ловен сокол в ръката му. Бях в него, виждах с неговите очи: току-що украсената тронна зала, „Книгата на битието“ на голямата маса пред него, разтворена така, че да съхрани на поредната празна страница предстоящата сватба. Наоколо бяха строени придворните, с най-хубавите си одежди, бляскави накити и украшения. И Гален, застанал зад Искрен, очакващ мига, в който вместо да му предложи силата си, да почерпи от неговата, докато го пресуши. Кралят седеше на трона, с корона на главата и облечен в червена мантия, ала не виждаше нищо от това, което ставаше, защото Умението му отдавна бе изтощило вътрешната си енергия, пропиляно в безплодни усилия. А той бе твърде горделив, за да го признае.
Като ехо, виждах през очите на Август бледата Кетрикен, изправена на пиедестала пред своите сънародници. Тъкмо им съобщаваше с печален глас, че предната нощ Руриск получил нов пристъп на кашлица заради старата рана от стрелата, ала този път не могъл да го преодолее. Каза им, че се надява да почете паметта му, като осъществи с чест свързването на Планинското кралство с Шестте херцогства.
В Бъкип, сгърчената като зловеща лапа ръка на Гален се спусна върху рамото на Искрен.
Разкъсах връзката му с принца и го избутах настрани.
„Принце, пазете се от Гален. Пазете се от предателя, който се готви да пресуши вътрешната ви сила. Не го докосвайте.“
Ръката на Гален стисна още по-здраво рамото на Искрен. Изведнъж отнякъде се появи злокобна вихрушка, която се опитваше да засмуче всичко, което кипеше със сила в Искрен. А там като че ли не беше останало толкова много. Последните месеци бяха изчерпали дори резервите. Всеки друг на негово място би послушал гласа на инстинкта и би оставил поне малко сила в запас. Но не и Искрен, който бе продължил борбата с алените кораби до пълно изтощение. Имаше толкова малко, предназначено за церемонията, а ето че сега Гален искаше да вземе и него. С всеки миг той ставаше все по-силен. Вкопчих се в Искрен, опитвайки се поне да забавя мъничко този ужасен процес.
„Принце!“
Усетих, че се опитва да си възвърне контрола, но сетне погледът му се замъгли. Дочух развълнувани гласове, когато тялото му се люшна и той се подпря на масата. Неверникът Гален не сваляше ръка от рамото му, наведен над него, сякаш за да даде воля на тревогата си.
— Добре ли сте, принце? — попита той с привидно безпокойство.
Запратих от силата си към Искрен, открил резерви, каквито не очаквах да намеря в себе си. Свалих бариерите и ги оставих да литнат, също както правеше Искрен, когато практикуваше своето Умение. Не знаех, че мога да дам толкова много. „Вземете всичко. И без това скоро ще умра.“ Чух тези думи, сякаш ги бях произнесъл на глас, и усетих как силата ми се излива в Искрен. Той се надигна, внезапно ободрен, силен и ядосан, и стисна ръката на Гален.
— Нищо ми няма — дочух гласа му, докато се оглеждаше. Накрая спря погледа си върху Гален. — Всъщност бях малко обезпокоен за теб. Струва ми се, че трепериш. Сигурен ли си, че имаш достатъчно сили да издържиш това, което ни предстои? Нали знаеш, не бива да надхвърляш способностите си? Помисли какво може да се случи.
И както градинарят извлича бурен от земята, така Искрен се усмихна и извади от предателя всичко, което беше в него. Гален падна, притиснал гърдите си с ръце, сега вече само черупка с форма на човек. Зрителите се завтекоха да го задържат, но принцът вдигна ръка и ги спря с властен жест. Умът му вече беше фокусиран другаде.
„Август. Чуй ме добре. Предупреди Славен, че доведеното му братче е мъртво. — Искрен кипеше като бурно море и аз почувствах, че Август се огъва пред силата на неговото Умение. — Гален беше твърде амбициозен. Жалко, че не се задоволи с поста, който му осигури кралицата. Принцът е виновен, че не го спря навреме. Гален се самозабрави и сега си получи заслуженото. И Август. Гледай това да остане само между теб и Славен. Малцина знаят, че Гален беше копеле от кралицата и доведен брат на Славен. Сигурен съм, че би желал да избегне един скандал, който ще омърси името на майка му. Подобни семейни тайни трябва да се охраняват зорко.“
И после, със сила, която накара Август да падне на колене, Искрен го избута встрани и застана пред Кетрикен — в ума й. Долових опитите му да бъде нежен. „Очаквах те, кралице моя. Кълна се в честта на името си, че нямам нищо общо със смъртта на брат ти. Не знаех нищо за това и сега скърбя заедно с теб. Не бих желал да идваш при мен, ако смяташ, че ръцете ми са изцапани с неговата кръв.“ Като разтваряща се бисерна мида бе сърцето на Искрен, когато той се разкри пред нея, за да види сама, че няма нищо общо с убийството. Направи го, макар да се предаваше изцяло на властта й, предлагайки доверие в замяна на доверие. Тя се олюля, но се задържа. Август изгуби съзнание. В този момент контактът бе преустановен.
И тогава Искрен се извърна към мен. „Връщай се, бързо се връщай, Фиц. Твърде много е за теб, ще умреш. Назад, хайде, пусни ме!“ И ме изтласка, и се озовах отново в смълчаното си, незрящо тяло.
24
Последици
В Голямата библиотека на Джаампе виси един гоблен, за който слуховете казват, че съдържа карта на пътищата, водещи през планините до Дъждовните равнини. Подобно на множество джаампейски книги и карти, информацията, която се съдържа вътре, се смята за толкова ценна, че е закодирана под формата на гатанки и скрити изображения. Сред множеството фигури на този гоблен има и една на тъмнокос мургав мъж, добре сложен, плещест, който носи червен щит и се е извърнал към срещуположния ъгъл, където пък се вижда същество със златиста кожа. Златокожото същество е пострадало от молците и износването, но въпреки това все още може да се види, че по ръст е значително по-едро от човека и има криле. В една бъкипска легенда се казва, че крал Мъдрост търсил и намерил родината на Праотците, до която се стигало по един потаен път през Планинското кралство. Дали действително тези фигури олицетворяват крал Мъдрост и някой Праотец? В такъв случай може би там наистина е обозначен пътят към родината на Праотците?
Много по-късно научих как съм бил намерен, облегнат на тялото на Бърич върху мокрия под на банята. Треперел съм от крайно изтощение и не съм можел да се изправя. Открива ни Джоунки, но и до днес не зная как се е сетила да ни търси точно на това място. Подозирам обаче, че тя изпълнява за Ейод същата роля, каквато Сенч за крал Умен — не като убиец, а по-скоро като съветник и информатор.
Тя веднага взе нещата в свои ръце. Двамата с Бърич бяхме изолирани в едно странично помещение на двореца, където за нас се грижеше само Джоунки. Предполагам, че малцина са знаели за присъствието ни там.
Събудих се два дни след венчавката. Бях прекарал в легло четири от най-ужасните дни през живота си. През това време често се унасях в дрямка, понякога виждах пред себе си Искрен или долавях опитите му да се свърже чрез Умението с мен. Единственото, което разбрах, бе, че е много загрижен за мен.
Периодите на бодърстване не бяха кой знае колко по-приятни. Бърич лежеше на съседното легло и дишаше на пресекулки, сякаш всеки миг щеше да издъхне. Лицето му беше подпухнало и отекло до такава степен, че изглеждаше почти неузнаваемо. От самото начало Джоунки ми призна, че почти не се надява да го спаси и че борбата за неговото оцеляване сега е в собствените му ръце.
Но Бърич и преди бе мамил смъртта. Отокът постепенно спадна, виолетовите петна се разсеяха и веднага щом отвори очи, той започна бързо да се възстановява. Нямаше спомен за събитията след момента, в който ме бе открил в конюшнята. От двама ни той пръв стана на крака, макар в началото да се оплакваше от известен световъртеж. Но щом се изправи, вече нищо не можеше да го задържи в стаята и той се върна при своите питомци в конюшнята. Идваше чак късно вечер и подхващахме дълги и тихи разговори. И двамата избягвахме опасните теми, разговаряхме най-вече за кучета, за коне и за ранните му дни с Рицарин. Една вечер му разказах за Моли. Изслуша ме мълчаливо, след което ми съобщи, че чул, че стопанинът на Беебламската свещоливница умрял, потънал в дългове, и че дъщеря му, която всички очаквали да наследи работата, заминала да живее при свои роднини на село. Не помнеше името на селото, но знаеше човека, който му бе разказал тази история. Каза ми, че ако искам, мога да я потърся, но ще е хубаво преди това да си изясня какво точно искам от нея. Беше съвсем сериозен, докато ми обясняваше тези неща.
Научих, че Август никога повече не използвал Умението си. Същия ден го отнесли от постамента, където се строполил пред очите на присъстващите, и още щом се възстановил, той настоял да се види със Славен. Предполагам, че му е предал посланието на Искрен. Славен не дойде да ни навести, докато двамата с Бърич лежахме и се възстановявахме, затова пък намина Кетрикен и сподели с нас, че Славен изразил пред нея тревогата си относно състоянието на всеки от нас, както и надеждата да се оправим по-скоро. Каза ми как Бърич се подхлъзнал, паднал и си ударил главата, докато се опитвал да ме извади от басейна, където съм бил получил пристъп. Не зная кой бе скалъпил тази история. Трябва да е била Джоунки. Съмнявам се, че дори Сенч бе способен на по-добра легенда. Посланието на Искрен означаваше край на лидерството на Август в котерията, както и на всякаква по-нататъшна употреба на Умението от негова страна. Не зная дали в Август се пробуди страхът, или просто онзи могъщ контакт с Искрен бе потиснал способностите му. Както и да е, той напусна двора и замина за Върбови гори, където някога бе управлявал Рицарин.
Веднага след сватбата Кетрикен се присъедини към обявения едномесечен траур в Джаампе. Докато лежах в затворената стая, можех да чуя камбаните, печалните песни и пукота от горящите клади из градчето. Всички вещи на Руриск бяха предадени на пламъците. Една вечер при мен дойде Ейод и ми донесе сребърен пръстен. Каза, че принадлежал на сина му. Предаде ми също и металното острие на стрелата, с която е бил пронизан. Закле ме да почитам тези предмети като спомени от един изключителен човек. Така и не ми обясни защо ги дава тъкмо на мен.
В края на месеца Кетрикен обяви, че преустановява траура си. Преди да замине за Бъкип, отново се отби при нас и каза, че очаква с нетърпение да ни види в Бъкип. Краткият миг на откровение с Искрен бе унищожил и последните капчици на съмнение в добротата му. Говореше за съпруга си със спотаена гордост, очевидно чакаше с нетърпение мига, когато ще бъде при него, и бе изпълнена с дълбока увереност, че се е обрекла на един истински благороден човек.
Вече знаех, че по обратния път кавалкадата ще бъде предвождана лично от Славен. По всичко личеше, че е взел присърце предупреждението на Искрен. Не мисля обаче, че принц Искрен му бе простил докрай. Все пак реши да забрави интригите му, сякаш бяха детски игри на незряло момче, които не заслужават да бъдат изложени на общественото внимание. Вината за поставената отрова бе хвърлена върху Севренс и Род, които после — пак според набързо скалъпената история — по погрешка също погълнали от нея. Тайната на моята истинска професия бе запазена в един относително тесен кръг. Каквито и мисли да таеше Славен, очевидно се стараеше да ги запази за себе си.
Оздравяването ми се проточи. Джоунки ме лекуваше с непознати за мен местни билки, понякога я разпитвах за тях, но тя бе сдържана в обясненията си. Разполагах с много свободно време, част от което прекарвах над свитъците в Голямата библиотека на двореца, но очите ми не издържаха на продължително напрягане. През останалата част от деня лежах и размишлявах. Понякога се чудех дали наистина искам да се върна в Бъкип. Трябваше да реша дали да продължавам да бъда тайният убиец на Умен. Знаех, че прибера ли се, ще трябва да свикна отново с лика на Славен, застанал от лявата страна на краля, и със стаената в погледа му омраза. Че ще трябва да се държа с него така, сякаш никога не е правил опити да ме убие, нито пък ме е използвал, за да отрови един човек, когото бях започнал да уважавам. Една вечер поведох разговор за всичко това с Бърич. Той отново ме изслуша мълчаливо и накрая каза:
— Ако питаш мен, на Кетрикен едва ли ще й е по-лесно, отколкото на теб. Също и на мен — откакто зная, че този човек се е опитал да ме премахне два пъти, а аз трябва да го наричам почтително „принце“. Тъй че решението си остава за теб. Не бива обаче с нищо да му показваш, че се боиш от него. От друга страна, ако решиш да заминем някъде другаде, аз съм с теб.
Мисля, че най-сетне бях разбрал скритото значение на обецата.
Зимата вече не чукаше на вратата, а бушуваше с пълна сила, когато Бърич, Хендс и аз най-сетне напуснахме планините. Уморявах се твърде лесно по пътя, понякога дори падах от седлото, скован и безпомощен, сякаш бях чувал с картофи. Тогава останалите спираха, за да ми помогнат да се кача отново. Много нощи се будех целият разтреперан, неспособен дори да извикам. Най-лошото обаче бе, когато сънувах или се мятах в непреодолима дрямка. При един подобен сън отворих очи и видях, че пред мен е застанал Искрен.
„Бива те даже да събудиш мъртвец — оплака ми се той. — Май трябва да ти намерим някой, който да те научи как да се владееш. Кетрикен е малко притеснена, задето сънувам толкова често, че се давя. Предполагам, трябва да съм ти благодарен, че спа толкова дълбоко през моята брачна нощ.“
— Искрен? — казах на глас.
„Хайде, заспивай — подкани ме той. — Гален е мъртъв, а Славен го държа изкъсо. Няма от какво да се страхуваш повече. Заспивай и престани да сънуваш глупости.“
„Искрен, почакай!“
Но опитът ми да се пресегна към него само прекрати връзката ни и нямах друг избор, освен да послушам съвета му.
Продължихме пътуването, макар времето да ставаше все по-студено и неприятно. Бързахме да се приберем у дома. Изглежда, Бърич бе подценил способностите на Хендс — момъкът се справяше през целия път акуратно със задълженията си и отдавна бе спечелил доверието и обичта на конете и кучетата. Постепенно той измести както Коб, така и мен в Бъкипските конюшни и приятелството, което се породи между Бърич и него, понякога правеше самотата ми още по-нетърпима.
В двора гледаха на смъртта на Гален като на трагичен инцидент. Тези, които го познаваха, говореха за него със съжаление. Предполагаха, че се е пресилил, без да прецени докъде му стигат способностите. Говореше се да нарекат на негово име един от строящите се военни кораби, сякаш беше паднал в бой като герой, но Искрен не одобри идеята и накрая тя бе забравена. Тялото му бе изпратено за погребение във Фароу с всички необходими почести. Дори кралят да бе заподозрял, че между Гален и Искрен се е случило нещо, го запази за себе си. Нито той, нито Сенч някога отвориха дума за това пред мен. Загубата на нашия Магистър на Умението, без подходящ заместник, беше сериозна злополука, особено след като заплахата от алените кораби така и не бе отминала. Този въпрос на няколко пъти бе поставян за обсъждане, но Искрен категорично отказваше да назначи за негов заместник Серене или някой от останалите питомци на Гален.
Така и не узнах дали кралят ми бе предал онези заповеди. Не посмях да го попитам, нито пък споделих подозренията си със Сенч. Стараех се тези мои мисли по никакъв начин да не повлияят на лоялността ми. Но когато казвах „моят крал“, дълбоко в сърцето си имах предвид Искрен.
Дървесината, обещана от Руриск, пристигна в Бъкип посред зима. Първият завършен боен кораб бе кръстен на негово име.
Планът на краля в края на краищата успя. Пристигането на Кетрикен — първата кралица от много години насам, посъбуди дворцовия живот. Трагичната смърт на брат й в навечерието на сватбата и волята, с която тя бе преодоляла скръбта си, буквално завладяваха въображението на хората. Нескритото й възхищение пред Искрен го превърна в герой в очите на собствения му народ. Двамата бяха забележителна двойка, винаги в центъра на вниманието на баловете, които кралят устройваше доста често и които привличаха благородници от всички краища на Шестте херцогства. Кетрикен често произнасяше пламенни речи за нуждата да се даде решителен и единен отпор на пиратите с алените кораби и призивите й не оставаха глас в пустиня. Хазната на краля се пълнеше постоянно и скоро започнаха укрепителни работи по цялото крайбрежие — въпреки че бе още зима. Селяните излизаха с радост да помогнат за строежите. Корабостроителниците се надпреварваха да предлагат услугите си при строежа на новия боен флот, а Бъкип гъмжеше от доброволци, чакащи да бъдат взети на борда. За един кратък период през онази зима хората повярваха в легендите, които сами бяха измислили, и на всички им се струваше, че алените кораби могат да бъдат, унищожени дори само с просто усилие на волята. Аз самият не се придържах към подобно становище, но наблюдавах как крал Умен се старае да го подкрепя. Питах се какво ще стане, когато дойде пролетта и надеждите ни се пукнат като сапунен мехур — заедно с първото „претопено“ селце.
А сега ще кажа няколко думи за едно същество, което бе забъркано в този конфликт само благодарение на мен и което запази верността си до последния си дъх. По ръката ми още има белези от зъбите му, когато ме е изваждал от горещия басейн. Когато най-сетне ни намерили, главата му била положена на гърдите ми, ала духът му вече витаел в един друг свят. Никога няма да забравя това чисто сърце, способно само да обича. Надявам се да е по-щастлив там, където е сега. Хората не могат да скърбят както кучетата. Но ние скърбим дълги години.
Епилог
„Изморен си“ — казва моето момче. Стои до лакътя ми и аз не зная от колко време е там. Посяга бавно, за да вдигне перото от слабите ми пръсти. Поглеждам тъмната, насечена диря, която съм оставил върху белия лист. И преди съм я виждал, но тогава не беше причинена от мастило. Струйка засъхнала кръв върху палубата на ален кораб — нима пролята от моята ръка? Или беше виещ се в небето дим над селце, което бях закъснял да предупредя за предстоящия набег? А може би няколко капчици отрова, които се разтварят бързо в чаша бистра студена вода, преди да ги подам на поредната жертва? Женска къдрица, останала върху смачканата ми възглавница? Или следите от краката на убития, когото сме извлачили по пясъка след атаката на Силбей? Дирята на търкулнала се по майчина буза сълза, докато нещастницата притиска към гърдите си своето „претопено“ детенце, а то надава безумни писъци? „Трябва да си почиваш“ — повтаря момчето и аз осъзнавам, че седя и гледам с празен поглед мастиленото петно. Още един лист хартия, похабен безцелно.
„Махни ги оттук“ — казвам му и момчето се навежда и събира изписаните листа. Хербарии и история, карти и забележки, ръцете му превръщат всичко в безредна бъркотия. Вече не мога да си спомня какво съм възнамерявал да свърша. Ето че болката се завръща и аз знам, че не е никак трудно да я надмогна. Само че пътят, по който мога да го направя, води към безумието, както е било доказано вече много пъти. Ето защо предпочитам да пратя момчето да намери листа от кариме, джинджифилово коренче и мента и да ги смеси, за да ми запари чай. Чудя се дали някой ден няма да го накарам да ми донесе три листенца от онези чуйрдейски растения.
„Не“ — чувам да казва наблизо приятелски глас.
Книга втора
Кралска поръчка
На Райън
Пролог
Сънища и събуждания
Защо е забранено да се записват точните знания за магията? Може би защото всички ние се боим тия знания да не попаднат в ръцете на недостойни за тях люде. Несъмнено открай време е имало обичай за чиракуване, което да гарантира, че точните магически познания ще бъдат предадени на онези, които са обучени и сметнати за достойни да ги получат. Макар това да изглежда като похвален стремеж да предпазим тайните науки от недостойни ръце, то пренебрегва факта, че магията не произтича от тия конкретни знания. Склонността към определен вид магия или е вродена, или не съществува. Така например магическата способност, известна като Умението, силно зависи от кръвната връзка с Пророческата кралска династия, макар че може и да се появи изневиделица при хора, в чиито жили тече кръв както от Вътрешните земи, така и от Външните острови. Човек, обучен в Умението, може да прониква в чуждия ум, независимо от разстоянието и да разчита скритите в него мисли. Най-надарените могат дори да влияят върху тези мисли или да водят разговор отдалече. Това е изключително ценна дарба при водене на сражение или събиране на сведения.
Преданията разказват за една още по-древна, ала ненавистна днес магия, наричана Осезанието. Малцина биха си признали, че я владеят, и поради туй винаги я приписват на хората от съседната долина или отвъд отсрещния хребет. Подозирам, че някога тя е била природната магия на онези, които са се издържали от земята като бродещи ловци, а не като улегнал народ; магия за люде, съхраняващи родството си с дивите горски твари. Разправят, че Осезанието им давало способност да говорят езика на зверовете. Ала преданията предупреждават, че който се отдаде на тази магия твърде задълго или прекалено усърдно, постепенно сам се превръща в звяр. Това обаче може и да е само легенда.
Съществуват и тъй наречените Синорни магии, макар че така и не успях да установя откъде иде названието им. Те са стари и проверени, ала и подозрителни — сред тях са гледането на ръка, водното гадаене, тълкуването на отраженията в кристал и редица други опити да се предскаже бъдещето. Към съвсем отделна, безименна категория спадат магиите, предизвикващи реални ефекти като невидимост, левитация, раздвижване или съживяване на неодухотворени предмети — все чародейства от древните легенди, като се почне от Летящия стол на Вдовишкия син, та до Вълшебната покривка на Северния вятър. Не познавам хора, които да твърдят, че владеят тези магии. Те сякаш се срещат единствено в легендите; приписват ги на люде от древни времена и далечни земи, или на същества, надарени с митична слава: дракони, великани, на Праотците, на Другите.
Спирам, за да изчистя перото си. Върху калпавата хартия изпод него излизат ту размазани петна, ту драскулки. Но не ще използвам хубав пергамент за тия слова; все още не. Не съм сигурен дали трябва да бъдат записани. Питам се: защо изобщо да ги излагам върху хартия? Нима тия знания няма да бъдат предадени устно на онези, които ги заслужават? Може би. А може би не. Онуй, що днес смятаме за напълно естествено, тоест познанията за тези неща, може един ден да изглежда за потомците чудодейна загадка.
В библиотеките твърде рядко се срещат съчинения за магията. Аз усърдно се мъча да проследя нишката на знанието през лабиринта от информация. Тук-там срещам разпръснати справки, неясни намеци и нищо повече. През последните години ги сбрах на сигурно място в главата си с твърдото намерение да прехвърля тия познания на хартия. Ще изложа каквото знам от собствен опит, както и натрупаната премъдрост.
Може би, за да осигуря отговори на някой друг клет безумец от бъдните времена, изтормозен досущ като мен от вътрешната война на магиите.
Но когато сядам да се заема с работа, обземат ме колебания. Кой съм аз, та да възправям волята си срещу миналите вече по този път? Бива ли да изложа с ясни и прости слова методите, чрез които надареният с Осезанието може да разшири своя обхват или да привърже към себе си друга жива твар? Бива ли да опиша подробно какво обучение е потребно, преди у човека да се изяви Умението? Никога не съм се увличал по Синорните вълшебства и магията от легендите. Имам ли правото да разравям техните тайни и да ги забождам върху хартия като сбрани за изучаване пеперуди или листа?
Опитвам да си представя що може да стори някой с тия неправедно придобити познания. А оттам се замислям какво ми донесоха те. Власт, богатство, любов? Смешно! Нито Умението, нито Осезанието са ми предлагали някога нещо подобно. А и да са предлагали, не притежавах нито усета, нито амбицията да сграбча техния дар.
Власт. Не вярвам някога да съм я желал заради самата нея. Мечтаех да я притежавам само в редките мигове на униние или когато виждах как близки до мене люде страдат от злонамерени господари. Власт. Всъщност не съм и мислил да посегна към нея. От мига, когато аз, незаконороденият внук на крал Умен, положих клетва за вярност към него, той винаги имаше грижа потребностите ми да бъдат задоволени. Хранех се до насита, от образование понякога дори ми е втръсвало, дрехи имах както обикновени, тъй и досадно елегантни, а сегиз-тогиз из кесията ми подрънкваше някоя и друга монета. Израснах в двореца, а туй само по себе си е богатство, за каквото повечето хлапета от Бъкип не смеят и да мечтаят. Любов. Кой знае. Моята кобила Сажда ми дава кротката си обич. Някога едно куче на име Носльо ме дари с безпределна вярност и я заплати с живота си. Друго малко кученце ме обикна безумно и също загина. Болка свива сърцето ми, като си спомня колко скъпа цена платиха те без колебание заради тази обич.
Винаги съм имал за спътник самотата на израсналия сред интриги и тайни кроежи, уединението на момче, което не смее да довери никому цялото си сърце. Дворцовият писар Федрен ме хвалеше за четливия почерк и умело направените рисунки, ала не можех да ида при него и да споделя, че вече съм чирак на кралския убиец и поради туй няма как да продължа с писарския занаят. Нито пък можех да разкрия пред Сенч, моя учител по Дипломация на кинжала, каква непоносима жестокост трябваше да търпя, докато се мъчех да усвоя от майстор Гален тайните на Умението. И пред никого не смеех да говоря открито за избуяващата си склонност към Осезанието — древната зверска магия, за която казваха, че била порочна и опетнявала всеки, посегнал към нея.
Дори и пред Моли.
Моли бе за мен най-скъпото на света — истинско убежище. Тя нямаше абсолютно нищо общо с моя всекидневен живот. Не само защото бе жена, макар че и това представляваше дълбока тайна за мен. Бях израснал почти изцяло сред мъже, лишен не само от майка и баща, но и от други роднини, готови да признаят кръвната връзка с мен. Като дете ме повериха на грубоватия старши коняр Бърич, който някога бил дясна ръка на баща ми. Конярите и ратниците станаха мои всекидневни другари. По онова време в ратните отряди също имаше жени, макар и не толкова много, колкото днес. Ала и те като мъжете имаха служебни задължения, имаха си свой собствен живот и семейства, когато не бяха на стража. Не можех да им отнемам от времето. Нямах нито майка, нито сестри или лели. Нямаше от кого да получа онази особена нежност, за която казват, че е присъща на жените.
Освен от Моли.
Тя бе само с година-две по-голяма от мен и растеше като млада фиданка, напираща през пукнатина в калдъръма. Не можеха да я смажат нито безпробудното пиянство и нередките побоища на баща й, нито неимоверните й детски усилия да поддържа що-годе някакъв ред в дома и дюкяна. Когато се срещнахме за пръв път, тя бе дива и плаха като малко лисиче. Уличните дечурлига я наричаха Моли Кървавото носле. Често носеше белези от колана на баща си, но въпреки неговата жестокост го обичаше. Така и не разбрах защо. Той я ругаеше и гълчеше дори когато Моли го мъкнеше към леглото след поредния запой. А събудеше ли се, не изпитваше угризения за пиянството и лошите думи. Само ръсеше нови упреци: защо подът в свещарницата не е изметен и поръсен със свежи билки; защо не се е погрижила за кошерите, не вижда ли, че почти няма мед за продан; защо е оставила да изгасне огънят под казана с восък? Не искам и да си спомням колко пъти съм стоял там в ролята на безмълвен свидетел.
Но Моли израсна и преодоля всичко това. И в едно ненадейно лято тя разцъфтя, превърна се в млада жена, която ме караше да благоговея пред нейната самоуверена сръчност и женския й чар. Сякаш изобщо не усещаше как щом кръстосаме погледи, езикът ми залепва за небцето. Нито една моя магия, била тя от Осезанието или Умението, не можеше да ме защити от мимолетното докосване на ръката и или пък от пристъпите на тромава недодяланост, колчем я зърнех да се усмихва.
Да запиша ли как очите й ставаха ту кехлибарени, ту тъмнокафяви в зависимост от настроението и цвета на роклята? Зърнех ли сред пазарната блъсканица нейната пурпурна пола и червения шал, аз изведнъж ослепявах за всичко останало. С очите си съм видял тези магии и наистина мога да ги опиша, ала едва ли някоя друга ще съумее да ги претвори тъй умело.
Как я ухажвах? Ръсех недодялани хлапашки комплименти и зяпах по нея като селски малоумник, загледан в пътуващ жонгльор. Тя знаеше, че я обичам, още преди сам да го осъзная. И ме оставяше да я ухажвам, макар че не спадах към градските момци, бях по-малък от нея и поне доколкото й бе известно, не ме чакаше светло бъдеще. Тя смяташе, че съм момче за всичко от замъка — чирак на писаря и помощник в конюшните. Изобщо не подозираше в мен Копелдака, незаконния син, заради когото принц Рицарин загуби надеждите си за престола. Само по себе си това бе голяма тайна. А за другата тайна — магията и истинския ми занаят — не би могла и да сънува.
Навярно затова можех да я обичам.
И със сигурност заради това я загубих.
Оставих се да ме завладеят тайните, провалите и болките на другия ми живот. Имах да уча магии, да разгадавам тайни, да убивам и да оцелявам в интригите. Затънал във всичко това, аз дори не си помислих да подиря от Моли мъничко разбиране и надежда, след като не ги откривах другаде. Тя бе настрани, чиста и неопетнена. Грижливо я пазех от всяко докосване до тайния ми свят. Нито веднъж не се опитах да я въвлека в него. Вместо това сам ходех при нея в малкото рибарско градче, където тя продаваше в дюкянчето си свещи и мед, отскачаше до пазара и понякога идваше да се разходим по плажа. Стигаше ми, че тя съществува, за да я обичам. Не смеех дори да се надявам на ответно чувство.
Настана ден, когато опитът да изуча Умението ме тласна в тъй бездънно страдание, че не вярвах да оцелея. Не можех да си простя провала в учението; не можех да си представя, че за другите този провал няма значение. Отчаян, аз се отдадох на мрачно уединение. Минаха дълги седмици, без да я навестя или поне да й пратя вест, че мисля за нея. Накрая, когато вече нямаше към кого да се обърна, я потърсих. Твърде късно. Един ден пристигнах с наръч подаръци пред свещарница „Пчелен балсам“ тъкмо навреме, за да я видя как си отива. Но не сама. Беше с Джейд — хубав широкоплещест моряк с предизвикателна обеца на едното ухо и самоуверена мъжка походка. Незабелязан и смазан, аз се отдръпнах и продължих да гледам как се отдалечават, хванати за ръце. Гледах и я оставих да си отиде, а през следващите месеци опитвах да си повярвам, че е излязла и от сърцето ми. Питам се какво ли би станало, ако през онзи ден бях изтичал след тях да изпрося една прощална дума. Странно, колко много събития се промениха заради глупавата горделивост на едно момче и умението му да търпи поражения. Прогоних я от мислите си и никому не споменах за нея. После продължих да живея.
Крал Умен ме прати като свой убиец с кервана от гости, отиващи да посетят задочната венчавка на планинската принцеса Кетрикен с принц Искрен. Задачата ми бе незабелязано и дискретно да причиня смъртта на нейния по-голям брат, принц Руриск, за да остане тя единствена наследница на Планинския трон. Но когато пристигнах там, открих мрежа от коварни лъжи, изплетена от моя по-млад чичо, принц Славен, който се надяваше да отстрани Искрен от пътя към престола и да вземе принцесата за своя жена. Аз бях пионката, която щеше да пожертва за тази цел; и пак аз се оказах пионката, която повали фигурите около него, навлече си гняв и мъст, но спаси престола и принцесата за принц Искрен. Не смятам, че е било героизъм. Нито пък че е било сторено от дребнава злоба към онзи, който вечно ме нагрубяваше и унижаваше. Просто бе дело на едно възмъжаващо момче — изпълнение на клетвата, която бях дал преди години, без да разбирам истинската й стойност.
След като осуетих заговора на Славен, дълго лежах болен в Планинското кралство. Ала накрая дойде утро, когато се събудих и повярвах, че мъчителната немощ най-сетне ме е напуснала. Бърич реши, че съм достатъчно здрав, за да започнем дългото пътуване назад към Шестте херцогства. Принцеса Кетрикен и нейната свита бяха потеглили към Бъкип преди няколко седмици, докато времето още беше добро. Сега зимните виелици вече брулеха върховете на Планинското кралство. Ако не напуснехме Джаампе в най-скоро време, щеше да се наложи да презимуваме там. През онова утро бях станал рано и тъкмо привършвах събирането на багажа, когато ме разтърсиха първите леки тръпки. Твърдо реших да не им обръщам внимание. Дреболия, казах си, просто още не съм закусил и се вълнувам преди завръщането у дома. Навлякох дрехите, които Джоунки ни бе осигурила за пътешествието през Планините и отвъдната равнина. За мен имаше дълга червена риза с вълнена подплата и зелени плетени панталони с червена бродерия около кръста и долу на крачолите. Ботушите бяха меки, почти безформени, докато не ги запълних с краката си. Приличаха на торбички от добре обработена кожа с подплата от животинска козина. Пристягаха се към краката с дълги ремъци. Едва успях да ги закрепя с треперещите си пръсти. Джоунки ни бе казала, че са великолепни за сухия планински сняг, но че в никакъв случай не бива да ги мокрим.
В стаята имаше огледало. Отначало се усмихнах на отражението си. Дори и шутът на крал Умен не се обличаше толкова пъстро. Но над шарените одежди лицето ми бе изпито и бледо, тъмните очи върху него изглеждаха прекомерно големи, а твърдата черна коса стърчеше като козина на настръхнало куче. Болестта ме беше съсипала. „Нищо — казах си, — най-сетне ще се прибера.“ И обърнах гръб на огледалото. Докато събирах дребните подаръци, които исках да занеса на приятели у дома, ръцете ми ставаха все по-неуверени.
Заедно с Бърич и Хендс седнахме за последен път да закусим с Джоунки. Отново й благодарих за положените усилия да ме изцери. Посегнах да гребна от кашата и ръката ми трепна. Изпуснах лъжицата. Зърнах я как пада и рухнах подир нея.
Следващото, което си спомням, са сенчестите ъгли на спалнята. Дълго лежах безмълвен и неподвижен. От пустотата постепенно изплува разбирането, че съм преживял нов пристъп. Той бе отминал; отново владеех тялото и разсъдъка си. Ала вече не ги желаех. На петнайсетгодишна възраст, когато повечето момчета едва навлизат в разцвета на силите си, аз вече не се доверявах на своето тяло дори за най-прости задачи. То бе увредено и аз яростно го отхвърлях. Изпитвах дива злоба към този затвор от плът и кости и ми се искаше някак да изразя кипналото си огорчение. Защо не можех да оздравея? Защо не се възстановявах?
— Просто ти трябва още време, това е. Изчакай да мине половин година. Тогава се преценявай.
Гласът бе на лечителката Джоунки. Тя седеше в сенчестия ъгъл откъм огнището. Не я бях забелязал, преди да проговори. Тя се изправи бавно, сякаш костите я боляха от зимния студ, сетне пристъпи до леглото ми.
— Не искам да живея като старец.
Тя сви устни.
— Рано или късно ще ти се наложи. Или поне ти желая да го доживееш. Аз съм стара, стар е и моят брат, крал Ейод. Не ни се струва чак толкова обременително.
— Не би ме дразнило старческо тяло, ако съм го заслужил с годините. Но не мога да продължавам така.
Тя озадачено поклати глава.
— Можеш, разбира се. Изцелението понякога е досадна работа, но да кажеш, че не можеш да продължиш… Не разбирам. Да не е от разликата в езиците?
Поех си дъх да отговоря, но в този момент нахълта Бърич.
— Буден ли си? По-добре ли се чувстваш?
— Буден съм — изсумтях аз. — И не се чувствам добре.
Дори сам усетих, че гласът ми звучи като на капризно дете. Бърич и Джоунки се спогледаха над леглото. Тя пристъпи до мен, потупа ме по рамото и мълчаливо излезе от стаята. Очевидното им снизхождение ме вбесяваше и в гърдите ми кипна вълна от безсилна ярост.
— Защо не можеш да ме излекуваш? — попитах аз.
Бърич се сепна от обвинението в гласа ми.
— Не е толкова просто — започна той.
С усилие се надигнах и седнах в леглото.
— Защо да не е? Виждал съм те как лекуваш животните от всякакви болежки. Треска, счупени кости, глисти, краста… ти си старши коняр и знам какво умееш. Защо не можеш да ме излекуваш?
— Ти не си куче, Фиц — тихо отвърна Бърич. — С болните животни е по-лесно. Понякога взимам драстични мерки, но си казвам: е, ако умре, поне няма да страда вече, а това може и да го излекува. С теб не мога да постъпя така. Ти не си животно.
— Това не е отговор! Половината ратници идват при теб вместо при целителя. Ти извади стрела от Ден. Цялата му ръка разцепи, за да измъкнеш острието. Когато целителят каза, че кракът на Грейдин е възпален и ще трябва да се отреже, тя дойде при теб и ти я спаси. А целителят все повтаряше, че заразата ще се разнесе и Грейдин ще умре по твоя вина.
Бърич прехапа устни, за да удържи гнева си. Ако бях здрав, щях да внимавам повече. Но откакто боледувах, той бе станал по-кротък и това ми придаваше дързост. Накрая той каза тихо и сдържано:
— Да, има и рисковани изцеления. Но хората, които ги искаха, знаеха с какво се заемат. И — повиши той глас, за да предотврати възражението ми — с тях нещата стояха по-просто. Знаех каква е причината. Трябваше само да извадя острието и да почистя раната. С мазила и компреси изтеглих заразата от крака на Грейдин. Но твоята болест не е толкова проста. Всъщност и двамата с Джоунки нямаме представа какво ти е. Дали е последствие от онази отрова, която ти даде Кетрикен, когато реши, че си дошъл да убиеш брат й? Или от отровното вино, с което те напои Славен? А може би от жестокия побой след това? Или от удавянето? Дали пък не са ти го причинили всички тия неща, взети заедно? Не знаем, затова не сме наясно и как да те излекуваме. Просто не знаем.
Последните думи прозвучаха задавено и аз изведнъж разбрах, че с гнева се опитва да прикрие обичта си към мен. Той направи няколко крачки из стаята, после спря и се загледа в огъня.
— Обсъждахме го надълго и нашироко. Планинските премъдрости на Джоунки крият тайни, каквито не бях чувал. Аз пък й разказах за моите лекарства. Но и двамата решихме, че ще е най-добре да ти дадем време да оздравееш. Не виждаме да те дебне смъртна заплаха. Може би след време тялото ти само ще отхвърли последните остатъци от отровата или ще отстрани вътрешните увреждания.
— Или — тихо добавих аз — може да остана така до края на живота си. Може да имам постоянни увреждания от побоя или отровата. Проклет да е Славен, задето ме риташе така жестоко, докато лежах вързан.
Бърич стоеше като вкаменен. После се свлече на стола в сенките. В гласа му прозвуча отчаяние.
— Да. Възможно е и едното, и другото. Но не виждаш ли, че нямаш друг избор? Бих могъл да ти пусна кръв, за да изцедя отровата от тялото ти. Ала вече няма отрова, тя отдавна е свършила работата си и само ще те изтощя, така че ще оздравееш още по-бавно.
Той пак се загледа в пламъците и вдигна ръка да докосне белега на слепоочието си. Не само аз бях пострадал от измяната на Славен. Самият Бърич още се възстановяваше от удар по черепа, който непременно би пратил в гроба някой не толкова твърдоглав като него. Знаех, че дълги дни е страдал от световъртеж и замъглено зрение. Не помнех да се е оплакал поне веднъж. Стана ми срамно.
— Какво да правя тогава?
Бърич трепна като събуден от дрямка.
— Каквото правиш и сега. Чакай. Храни се. Почивай. Не се претоварвай. А сетне ще видим. Толкова ли е страшно?
— Ами ако не оздравея? Ако остана все така, без да знам кога точно ще налетят гърчовете?
Той не отговори веднага.
— Ще се примириш. Много хора живеят и с по-тежки недъзи. През повечето време се чувстваш добре. Не си сляп. Нито пък парализиран. И умът ти си е на място, поне засега. Престани да се взираш само в лошото. Защо не погледнеш какво не си загубил?
— Какво не съм загубил? Какво? — Гневът ми се надигна като ято подплашени птици. — Безпомощен съм, Бърич. Не мога да се върна такъв в Бъкип. Безполезен съм. Дори по-лошо — сега съм жива мишена. Би си струвало да се върна, ако можех да смажа Славен от бой. Но вместо това ще трябва да сядам с него на масата, да се държа почтително към човека, който искаше да свали Искрен, а за по-весело да убие и мен. Не бих понесъл да ме гледа как треперя от слабост или изведнъж се свличам на пода; не искам да виждам победоносната му усмивка. Той пак ще се опита да ме убие. Знаем го и двамата. Може би е разбрал, че няма сила да се пребори с Искрен, може би ще почита своя по-голям брат и неговата съпруга. Но това едва ли се отнася до мен. Аз ще съм просто поредният начин да нанесе удар по Искрен. А когато дойде, какво ще направя аз? Ще седя край огнището като грохнал старец и няма да мога да направя нищо. Нищо! Цялото ми обучение, всички бойни уроци на Ход, усърдните наставления на писаря Федрен, дори твоите съвети как да се грижа за животните — всичко отива нахалост! Вече не ме бива за нищо. Отново ставам ненужно копеле, Бърич. А веднъж някой ми каза, че кралският копелдак живее само докато може да бъде полезен.
Последните думи изкрещях с всичка сила. Но макар и разтърсван от ярост и отчаяние, не споменах нито дума за Сенч и обучението ми като убиец. То също ставаше безполезно. Цялата ми потайност, всички изтънчени начини за убийство с едно докосване, усърдното смесване на отрови — тия неща вече не бяха по силите на моето изнурено тяло.
Бърич седеше тихо и чакаше да се накрещя. Когато гневът ми отмина и останах да седя задъхан, вкопчил треперещите си ръце една в друга, той спокойно каза:
— Тъй… Значи искаш да кажеш, че ние оставаме тук?
— „Ние“ ли? — сепнах се аз.
— Обрекъл съм живота си на човека, който носи тази обеца. Историята е дълга, някой ден може и да ти я разправя. Лейди Търпение не биваше да ти дава обецата. Мислех си, че принц Рицарин я е отнесъл в гроба. Тя вероятно е смятала, че ти дава някаква безполезна дрънкулка, останала от мъжа й. Но така или иначе, днес е твоя. Където и да отидеш, ще те последвам.
Вдигнах ръка към обецата, която представляваше сребърен филигран с малък син камък. Понечих да я сваля.
— Не го прави — каза Бърич.
Думите прозвучаха плътно и глухо, като едва доловимо кучешко ръмжене. Но в гласа му имаше едновременно заповед и заплаха. Отпуснах ръка. Този път не посмях да разпитвам. Беше ми някак странно, че човекът, който преди години ме бе взел под закрила, сега полага бъдещето си в мои ръце. И все пак ето че седеше край огъня и чакаше да чуе какво ще реша. Някога той ми приличаше на суров великан, мрачен и заплашителен, ала в същото време верен защитник. Днес може би за пръв път го виждах като обикновен човек. Двамата си приличахме по черната коса и тъмните очи, характерни за хора с островитянска кръв. Но вместо черни, неговите очи бяха кафяви, а вятърът зачервяваше скулите му над къдравата брада, подсказваща, че в рода му е имало и по-светлокожи предци. В студените дни накуцваше — спомен за онзи отдавнашен лов, когато бе спасил Искрен от разярен глиган. Всъщност не беше толкова едър, колкото ми се струваше някога. Ако продължавах да раста, след година сигурно щях да съм по-висок от него. Не беше и прекомерно мускулест, но в снагата му се усещаше стегнатост, издаваща както телесна, така и духовна пъргавина. Не с ръст бе внушавал страх и почит в Бъкип, а с упорството и буйния си нрав. Когато бях съвсем малък, веднъж го попитах дали някога е губил схватка. Той току-що бе обяздил един буен млад жребец и го успокояваше. Щом чу въпроса, Бърич се усмихна широко, разкривайки два реда зъби, бели като на вълк. Капчици пот се стичаха от челото и бузите към брадата му.
— Да съм загубил схватка? — повтори той, все още задъхан. — Схватката не е свършила, додето не победиш, Фиц. Запомни го веднъж завинаги. Няма значение какво мисли човекът отсреща. Или конят.
Питах се дали не смята и мен за схватка, която трябва да бъде спечелена. Той често повтаряше, че съм последната задача, възложена му от принц Рицарин. Опозорен от моето съществуване, баща ми се бе отказал от правото си върху трона. Ала същевременно ме бе поверил на този човек със заръка да получа добро възпитание. Може би Бърич смяташе, че все още не е изпълнил задачата.
— А според теб какво да направя? — попитах смирено. За да го изрека, трябваше да положа усилие, защото не съм от най-смирените.
— Да оздравееш — отвърна Бърич след кратко колебание. — Изчакай колкото трябва. Насила хубост не става.
Той се вгледа в краката си, протегнати към огнището. Устните му трепнаха, но не от усмивка.
— Смяташ ли, че трябва да се върнем? — настоях аз.
Той се облегна назад, кръстоса краката си в глезените и се взря в огъня. Този път колебанието му трая по-дълго. Накрая неохотно каза:
— Ако не го направим, Славен ще реши, че е победил. И ще се опита да убие Искрен. Или поне ще направи всичко възможно, за да грабне короната от брат си. Аз съм се клел пред краля, Фиц. Ти също. Сега на престола седи крал Умен. Но Искрен е престолонаследник. Според мен не е честно да го лишат от наследството.
— Той има и други войници, по-умели от мен.
— Това освобождава ли те от клетвата?
— Усукваш го като свещеник.
— Нищо подобно. Само ти зададох въпрос. А има и още един. Какво губиш, ако се откажеш от Бъкип?
Сега бе мой ред да замълча. Мислех за краля и своята клетва пред него. Мислех за принц Искрен и неговата грубовата, открита сърдечност. Спомних си как се усмихваше старият Сенч, когато най-сетне успявах да усвоя някоя сложна премъдрост. Спомних си лейди Търпение и нейната прислужница Лейси, Федрен и Ход, дори готвача и шивачката госпожа Чевръстка. Малцина бяха проявявали обич и грижа към мен, ала тъкмо това ги правеше още по-важни. Всички те щяха да ми липсват, ако не се върнех в Бъкип. Но най-силно припламна в мен споменът за Моли. И без сам да зная как, аз изведнъж заговорих за нея, а Бърич само кимаше мълчаливо, докато приключих с разказа.
Накрая само ми каза какво е чул — че свещарницата „Пчелен балсам“ била затворена, след като нейният собственик умрял и оставил купища дългове. Дъщеря му се принудила да отиде при роднини в друг град. Не знаеше точно за кой град става дума, но беше сигурен, че ако реша, ще го открия.
— Ала преди да го направиш, опознай сърцето си, Фиц — добави той. — Ако нямаш какво да й дадеш, остави я на мира. Сакат ли си? Само ако решиш, че е тъй. Но решиш ли, че си сакат, едва ли би имал право да я потърсиш. Не вярвам да ти трябва нейната жалост. Жалостта е твърде слаб заместител на любовта.
После стана, излезе и ме остави да се взирам замислено в огъня.
Бях ли сакат? Бях ли се провалил? Вярно, тялото ми трепереше като струна на зле настроена арфа. Но моята воля бе победила тази на Славен. Принц Искрен си оставаше престолонаследник на Шестте херцогства, а Планинската принцеса вече бе негова съпруга. Нима се боях, че Славен ще се присмива на треперещите ми ръце? Нима не можех да му отвърна със злорада усмивка, че никога няма да стане крал? Обзе ме дива радост. Бърич имаше право. Не бях победен. И исках Славен на всяка цена да узнае, че съм надделял.
Щом бях победил Славен, не можех ли да спечеля и Моли? Какво ме делеше от нея? Джейд? Но според Бърич тя не беше омъжена, само бе напуснала Бъкип. Без пукнат грош, изоставена на милостта на роднините. Срам за Джейд — да я зареже в подобен момент! Аз щях да я потърся. Щях да я намеря и да спечеля нейната обич. Моли с буйно развяната коса, Моли с яркочервена рокля и наметало, дръзка като пурпурен ястреб и със също тъй блеснали очи. При мисълта за нея по гръбнака ми пробягаха тръпки. Усмихнах се лекичко, сетне усетих как устните ми се вцепеняват и тръпката прераства в спазъм. Тялото ми се сгърчи и тилът ми изкънтя върху таблата на леглото. Неволно нададох грачещ, задавен вик.
След миг Джоунки дотича, викна Бърич и двамата сграбчиха размятаните ми крайници. Бърич ме притискаше с цялата си тежест, опитвайки да удържи спазмите. После всичко изчезна.
Изплувах от мрака като гмуркач, достигнал най-сетне топлата водна повърхност. Лежах на пухения дюшек, завивките бяха топли и меки. Чувствах се в безопасност. За момент ме обзе покой. Лежах неподвижно и ми беше почти добре.
— Фиц? — Бърич се приведе над мен.
Светът се завърна. Отново знаех, че съм смазана, жалка твар, марионетка с преплетени конци или кон със скъсано сухожилие. Никога нямаше да бъда такъв, както преди; за мен вече нямаше място в света, който някога обитавах. Бърич бе казал, че жалостта е твърде слаб заместител на обичта. Не исках никой да ме съжалява.
— Бърич.
Бърич се наведе по-близо.
— Не беше чак толкова зле — излъга той. — А сега си почивай. Утре…
— Утре потегляш за Бъкип — казах аз.
Той се навъси.
— Не бързай. Дай си няколко дни почивка, а после двамата…
— Не. — Мъчително се надигнах да седна и вложих в думите цялата, си останала сила. — Взех решение. Утре потегляш за Бъкип. Там те чакат животни и хора. Ти си им нужен. Там е твоят дом, твоят свят. Но не и моят. Вече не.
Той дълго мълча.
— Ами ти?
Поклатих глава.
— Това вече не те засяга. Не засяга никого, освен мен.
— И момичето ли?
Тръснах глава по-рязко.
— Тя вече похаби младостта си да гледа един сакат и за награда получи единствено дългове. Трябва ли да се върна при нея такъв? Трябва ли да я моля за обич, само за да стана непосилен товар като баща й? Не. Сама или омъжена, тя ще е по-добре без мен.
Настана тежко мълчание. В ъгъла Джоунки деловито бъркаше някаква билкова смес, която с нищо нямаше да ми помогне. Бърич висеше над мен, помрачнял като буреносен облак. Знаех как му се иска да ми се скара, как копнее да ми избие тия глупости от главата. Но не го направи. Бърич не посягаше на инвалиди.
— Тъй — каза накрая той. — Остава единствено кралят. Или вече забрави клетвата си пред него?
— Не съм — тихо отвърнах аз. — И ако вярвах, че все още съм човек, щях да се върна. Но не съм, Бърич. Сега нося само риск. Превърнах се в една от онези фигури върху дъската, които трябва да бъдат защитавани. Заложник, безпомощен да защити себе си или когото и да било. Не. Последното, което мога да направя като кралски служител, е да се отстраня, преди някой друг да го стори и тъй да застраши моя крал.
Бърич се извърна настрани. Виждах го само като неясен силует в сумрачната стая и не можех да разгадая лицето му в неясната светлина на огъня.
— Утре ще поговорим — каза той.
— Само за да си кажем сбогом — отсякох. — Решил съм твърдо, Бърич.
И вдигнах ръка да докосна обецата на ухото си.
В глухия глас на Бърич прозвуча ярост.
— Останеш ли, значи оставам и аз.
— Не става така — отвърнах аз. — Някога моят баща ти е казал да останеш и да отгледаш едно незаконно дете вместо него. Сега аз ти казвам да отидеш при своя крал, който все още има нужда от теб.
— Фицрицарин, аз не мога…
— Моля те. — Не знам какво чу в гласа ми, но изведнъж млъкна. — Толкова съм уморен. Адски уморен. Само едно знам: че не мога да изпълня всичко, което очакват от мен. Просто не мога. — Гласът ми трепереше като на старец. — Каквото и да е то. В каквото и да съм се клел. Вече не ми остана с какво да изпълня клетвата. Може и да не е редно, но така стоят нещата. Все чужди планове. Чужди цели. Никога моите. Опитах, но… — Стаята се люшна около мен, сякаш говореше някой друг, а аз бях потресен от думите му. Но не можех да отрека, че има право. — Сега трябва да бъда сам. Да почивам.
Двамата само ме гледаха мълчаливо. После бавно излязоха от стаята, сякаш се надяваха да размисля и да ги повикам да се върнат. Не ги повиках.
Но след като излязоха и останах сам, си позволих да въздъхна от облекчение. Чувствах се замаян от взетото решение. Нямаше да се върна в Бъкип. Сам не знаех какво ще правя. Бях помел разбития си живот от игралната маса. Сега имаше място да разположа наново оцелелите фигури и да замисля нова житейска стратегия. Постепенно осъзнах, че не изпитвам съмнения. В гърдите ми облекчението се бореше с чувството за вина, но нямаше и капка съмнение. Ставаше ми някак по-поносимо, като знаех, че тръгвам към нов живот, където никой няма да подозира какъв съм бил. Живот без покорство пред чужда воля, та била тя и кралска. Вече бе сторено. Легнах и за пръв път от седмици се отпуснах напълно. „Сбогом“ — помислих уморено. Хубаво би било да се сбогувам с всички, да застана за сетен път пред своя крал и да го видя как кимва леко в знак, че съм се справил добре. Може би щяха да разберат защо не желая да се завърна. Но вече нямаше да ги видя. Решението бе взето.
— Съжалявам, кралю — прошепнах аз.
Гледах танца на пламъците в огнището, докато потънах в сън.
1
Силтбей
Да бъдеш престолонаследник или престолонаследница означава здраво да яхнеш преградата между отговорност и власт. Казват, че титлата била създадена, за да задоволи властническите амбиции на наследника и същевременно да го научи как се борави с властта. По традиция тази титла се присъжда, когато първородното чедо в кралския род навърши шестнайсет години. От този ден престолонаследникът или престолонаследницата получава свой пълноценен дял от отговорностите за управлението на Шестте херцогства. Обикновено това са онези задачи, с които властващият монарх не желае да се занимава, а характерът им се мени при всеки отделен владетел.
По времето на крал Умен престолонаследник стана най-напред принц Рицарин. Кралят му преотстъпи всичко, свързано с границите — военните действия, преговорите и дипломацията, несгодите на дългите пътешествия и често непоносимите условия на живот в ратните походи. Когато Рицарин се оттегли и престолонаследник стана принц Искрен, той наследи тревогите на войната с островитяните и създаденото от нея напрежение между Вътрешните земи и Крайбрежните херцогства. Изпълнението на всички тия задачи се усложняваше допълнително от това, че кралят по всяко време можеше да отхвърли решенията му. Често му се налагаше да преодолява трудности, които не бе създал сам, и да следва пътища, избрани от другиго.
А може би още по-непосилна бе задачата на Планинската престолонаследница Кетрикен. Чуждоземните й обноски биеха на очи в двореца. В мирно време навярно биха я приели с по-голяма търпимост. Но сега в Бъкипския дворец тлееше всеобщото безпокойство на Шестте херцогства. Алените кораби от Външните острови върлуваха по крайбрежието с незапомнена ярост, като унищожаваха всичко, което не можеха да заграбят. Първата зима на Кетрикен като престолонаследница донесе и първото зимно нашествие на пиратите. Непрестанната заплаха от нападения и мъчителното присъствие на Претопените между нас разклатиха из основи Шестте херцогства. Вярата в монархията падаше все по-ниско и Кетрикен имаше незавидната съдба да бъде чуждестранна невеста на един непопулярен престолонаследник.
Гражданските размирици всяваха раздор и в двореца. Вътрешните херцогства изразяваха недоволство от данъците за опазване на крайбрежието, с което нямаха нищо общо. Крайбрежните херцогства настояваха за бойни кораби, войска и ефективни средства срещу пиратите, които винаги нападаха там, където бяхме най-неподготвени. Отгледаният във вътрешността на страната принц Славен се опитваше да натрупа власт, като подкупваше тамошните херцози с дарове и любезности. Убеден, че само Умението му вече не стига за отблъскване на нашествениците, престолонаследникът Искрен насочи цялото си внимание към строежа на военни кораби за охрана на крайбрежните херцогства, тъй че почти не отделяше време за младата си съпруга. А крал Умен висеше над всичко това като огромен паяк и се бореше да разпределя властта между себе си и своите синове, за да запази равновесието и целостта на Шестте херцогства.
Събудих се от нечие докосване по челото. Изръмжах недоволно и извърнах глава настрани. Усуканите завивки ме обгръщаха отвсякъде. Криво-ляво се измъкнах от тях и седнах да видя кой е дръзнал да ме обезпокои. На стола до леглото тревожно седеше шутът на крал Умен. Метнах му гневен поглед и той се сви. Изведнъж ме обзе смут.
Шутът трябваше да е в Бъкип при краля, на много дни път оттук. Не бях чувал някога да се е отделял от владетеля за повече от няколко часа. Присъствието му тук не вещаеше нищо добро. Смятах го за свой приятел, доколкото бе възможно изобщо да се дружи с тъй странно същество като него. Но посещенията му винаги имаха някаква цел, която рядко се оказваше обикновена или приятна. Изглеждаше уморен до смърт. Беше облечен в пъстър костюм на зелени и червени петна, а в ръката си стискаше шутовски скиптър с миша глава най-отгоре. Ярките дрехи контрастираха с безцветната му кожа. С тях приличаше на прозрачна свещ, обвита в елови клонки. Облеклото сякаш бе по-реално от самия него. Кичури фина, почти бяла коса се подаваха изпод калпака му и трептяха из въздуха на всички страни като коса на удавник. Очите му отразяваха танца на пламъците в огнището. Разтърках очи и отметнах няколко кичура от лицето си. Бяха влажни от пот.
— Здрасти — казах с усилие. — Не очаквах да те видя тук.
Устата ми беше пресъхнала, езикът ми бе набъбнал и грапав. Спомнях си, че съм болен, но подробностите се губеха.
— Че къде другаде? — Шутът ме огледа печално. — Колкото повече спиш, толкова по-уморен изглеждаш. Лягай си, господарю. Чакай, сега ще те настаня по-удобно.
И взе да се суети около възглавниците, но аз му махнах да спре. Имаше нещо нередно. Не помнех някога да ми е говорил толкова любезно. Макар и приятел, той винаги се държеше язвително, а думите му киселееха като незрял плод. Ако тази внезапна топлота бе проява на жалост, не исках повече да го слушам.
— Какво търсиш тук? — попитах го.
Той въздъхна.
— Грижа се за теб. Пазя те, докато спиш. Знам, че го смяташ за глупост, но нали съм шут. Значи трябва да върша глупости. И ти го разбираш, ала щом се събудиш, все питаш едно и също. Нека тогава да ти предложа нещо по-умно. Разреши ми да повикам друг лечител.
Отпуснах се на възглавниците. Бяха подгизнали от пот и излъчваха кисел мирис. Знаех, че ако помоля, шутът ще ги смени. Но от това нямаше никаква полза. Просто пак щях да се изпотя. Стиснах с вдървени пръсти завивката и попитах направо:
— Защо си дошъл?
Той взе ръката ми и я погали.
— Господарю, тая внезапна слабост не ми харесва. Май няма полза от всички усилия на целителя. Боя се, че знанията му струват много по-малко, отколкото си въобразява.
— За Бърич ли говориш? — смаях се аз.
— Бърич? Де да беше тук, господарю! Бас държа, че е сто пъти по-добър от тоя Уолъс, дето само гледа да се потиш и толкоз.
— Уолъс? Бърич не е ли тук?
Лицето на шута посърна.
— Не, кралю мой. Както знаеш, той остана в Планините.
— Твой крал — повторих с немощен смях. — Ама че подигравка.
— Не бих си го позволил, господарю — тихо каза шутът. — Никога.
Неговата сърдечност ме объркваше. Това не бе онзи шут, когото познавах, с вечните му двусмислици и гатанки, дръзки закачки и лукаво прикрити оскърбления. Изведнъж се почувствах изтънял и разнищен като старо въже. Но въпреки всичко се опитах да разбера какво става.
— Значи съм в Бъкип?
Той прехапа тревожно устни и бавно кимна.
— Разбира се.
Аз мълчах, потресен от подобно предателство. Някак ме бяха върнали в Бъкип, без да усетя. Против волята ми. А Бърич дори не си бе направил труда да ме придружи.
— Нека да ти предложа малко храна — помоли шутът. — Като хапнеш, винаги ти става по-добре. — Той се изправи. — Донесох я още преди няколко часа. Сложих я на топло край огъня.
Уморено го проследих с поглед. Той клекна до голямата камина и дръпна настрани захлупена тенджерка. Вдигна капака и усетих аромат на говежда яхния. Не бях ял говеждо от месеци. В Планините имаше само птиче, козе и овче месо. Бавно плъзнах очи из стаята. Тежки гоблени, масивни дървени столове, камина от дялани камъни, разкошни завеси около леглото. Познавах това място. Това бе кралската спалня в Бъкип. Защо лежах тук, в постелята на самия крал? Понечих да попитам шута, но някой друг заговори през устните ми:
— Твърде много неща знам, шуте. Вече не мога да ги удържам. Понякога сякаш някой друг сграбчва моята воля и тласка ума ми натам, където не бих искал да го изпращам. Стените ми са пропукани. Всичко нахлува през тях като прилив.
Отворих уста, но не успях да си поема дъх. Първо ме полазиха хладни тръпки, сетне сякаш пропаднах в буен леден поток.
— Прилив — ахнах аз. — Той носи кораби. Алени кораби.
Очите на шута тревожно се разшириха.
— По това време, ваше величество? Не може да бъде. Не и през зимата!
Гърдите ми бяха стегнати като в обръч. Нямах сили да дишам, но все пак задавено проговорих:
— Тази година зимата дойде неусетно. Лютите бури ни пощадиха, но пък и не ни дадоха закрила. Гледай. Гледай там, отвъд водата. Виждаш ли? Те идат. Идат през мъглата.
Вдигнах ръка и посочих. Шутът бързо застана до мен. Приведе се да погледне, но знаех, че не може да види нищо. Ала въпреки това той колебливо опря ръка върху крехкото ми рамо и се взря, сякаш искаше с усилие на волята да преодолее стените и дългите мили, които го деляха от видението ми. Как копнеех да съм също тъй сляп като него. Стиснах дългите бледи пръсти, отпуснати на рамото ми. За момент се вгледах в собствената си съсухрена ръка, в кралския пръстен върху костеливия среден пръст с подпухнали стави. После взорът ми неохотно се вдигна пак към далечното видение.
Ръката ми сочеше тихо пристанище. Притъмнялото градче се разстилаше пред мен като мозайка от къщи и улици. Мъглата се сбираше из низините и плътно покриваше залива. „Времето ще се променя“ — помислих си. Въздухът се раздвижи, охлади засъхващата пот по кожата ми и аз потръпнах. Въпреки нощния мрак и мъглата виждах всичко съвсем ясно. „Чрез Умението е“ — казах си и веднага ме обзеха колебания. Та нали не владеех Умението — във всеки случай не толкова добре, че да мога да го използвам.
Но сега виждах как два кораба изплават от мъглата и навлизат в спящото пристанище. Престанах да мисля какво мога и какво не. Стройни и изящни бяха тия кораби и макар да изглеждаха черни под лунното сияние, знаех, че корпусите им всъщност са алени. Алените пирати от Външните острови. Пронизвайки лекото вълнение като кинжали, корабите напълно излязоха от мъглата и се плъзнаха по защитените води на пристанището както тънкият касапски нож се забива в гърлото на прасе. Греблата се движеха в пълен синхрон, съвършено безшумно върху гнездата, уплътнени с парцали. Корабите дръзко отиваха право към кея, сякаш не носеха пирати, а почтени търговци. Един моряк пъргаво скочи от носа на първия върху кея, стиснал края на дебело въже. Гребците удържаха корпуса настрани, докато бе завързано и кърмовото въже. Всичко ставаше невъзмутимо, спокойно. След малко същото бе повторено и от другия екипаж. Страховитите алени кораби бяха влезли в градчето най-безцеремонно и използваха кея на своите жертви.
Не отекна вик на часовой. Не прозвуча рог на наблюдател, не пламна приготвеният сигнален огън. Огледах се за пазачи и след миг ги открих. Седяха на постовете си с клюмнали глави. Сивите им вълнени наметки се обагряха в пурпур под прерязаните гърла. Убийците бяха дошли безшумно по суша, за да ги обезвредят. Никой нямаше да предупреди спящия град.
А и пазачите не бяха чак толкова много. Това градче не представляваше нищо особено — най-обикновена точица на картата. Бе разчитало, че липсата на богата плячка ще го опази от нападения. Вярно, тук предяха хубава вълна и тъчаха добро сукно. Всяка година ловяха сьомга в устието на реката и я опушваха, а тукашните ябълки бяха дребни, но сладки и от тях ставаше чудесно вино. Из плитчините на запад имаше богато находище на стриди. Това бяха богатствата на Силтбей и въпреки цялата си скромност те правеха приятен живота на местните люде. Ала не ще и дума, че в този град нямаше какво да привлече враговете с огън и меч. Кой нормален грабител би си губил времето за бъчва ябълково вино или сандък пушена сьомга?
Но алените кораби не идваха да плячкосват богатства и стоки. Те не диреха нито породист добитък, нито жени за наложници или момчета за роби. Дългорунните овце щяха да бъдат осакатени или изклани, рибата стъпкана, складовете с вино и вълна — опожарени. Да, щяха да вземат заложници, но само за да ги претопят. Магията на претопяването щеше да лиши хората от човешки чувства и мисли, оставяйки само най-примитивни следи от разсъдък. Пиратите нямаше да задържат тези заложници, а щяха да ги изоставят тук, за да всяват ужас и безсилие сред всички, които са ги обичали. Лишени от всичко човешко, претопените щяха да върлуват из родните си земи като бесни псета. Това насъскване на собствените ни близки срещу нас бе най-жестокото оръжие на островитяните. Знаех всичко това още преди да е започнало нападението. Бях виждал последиците от други нашествия.
Гледах как смъртоносната вълна нахлува в градчето. Островитяните наскачаха по пристана и се втурнаха напред. Разделени на групи по двама-трима, те се разляха по уличките като коварна отрова в бокал с вино. Неколцина спряха да претърсят другите кораби край кея. Повечето бяха малки открити ладии, но освен тях имаше два по-големи рибарски кораба и един търговски. Екипажите им загинаха бързо. Трескавата им съпротива бе жалка и безполезна като суетня на подплашени квачки, сред които се вмъква пор. Те ме зовяха с кървави гласове. Гъстата мъгла жадно погълна писъците им и ги превърна в приглушено крещене на чайки. Сетне корабите лумнаха, без някой от нападателите да прояви интерес към товара им. Тия пирати не отнасяха плячка. Понякога взимаха шепа монети или смъкваха накит от тялото на озлочестена и убита жена, ала дори и това се случваше рядко.
Нищо не можех да сторя, освен да гледам. Закашлях се тежко, сетне събрах сили да кажа на шута:
— Ех, ако можех да ги разбера. Ако можех да знам какво искат. В набезите на тия алени кораби няма никакъв смисъл. Как да отблъснем враг, който не разкрива защо воюва? Но ако можех да ги разбера…
Шутът прехапа бледите си устни и се замисли.
— Те споделят безумието на онзи, който ги праща. Можеш да ги разбереш само ако и ти изпаднеш в същата лудост. Лично аз не желая да ги разбирам. Това не би ни помогнало.
— Прав си — съгласих се аз.
Не исках да гледам градчето. Твърде често бях виждал този кошмар. Ала само човек с каменно сърце би се извърнал от такава гледка като от зле разигран куклен театър. Ако не друго, длъжен бях поне да гледам как моите хора умират. Само това можех да сторя за тях. Бях болен, недъгав старец. Нямаше какво да очакват от мен. И продължих да гледам.
Видях как мирният сън на градчето изведнъж се прекъсва от груба ръка върху гърлото или гърдите, нож над люлката, писък на стреснато бебе. Навсякъде запримигваха светлинки; едни бяха свещи, запалени след крясъка на съседа, другаде лумваха факли или опожарени къщи. Макар че алените кораби тероризираха Шестте херцогства вече повече от година, за тия хора ужасът се превръщаше в истина едва тази вечер. Те бяха вярвали, че са подготвени. Бяха чували страховити разкази и смятаха, че не ще позволят същото да се случи и с тях. Ала ето — къщите пламваха и писъците политаха към нощното небе, сякаш понесени от гъстия пушек.
— Говори, шуте — дрезгаво заповядах аз. — Разкажи ми спомените от бъдното. Какво се разказва за Силтбей? Нощен набег в Силтбей през зимата.
Той въздъхна измъчено и се поколеба, преди да отвърне:
— Не е лесно, нито пък ясно. Всичко трепти, всичко се променя все още. Твърде много сили са в действие. Бъдещето там се разпростира във всички посоки.
— Казвай каквото можеш да видиш — наредих аз.
— Съчинили са песен за този град — глухо проговори шутът. Продължаваше да стиска рамото ми; усещах студения допир на пръстите му през тънката нощна риза. Помежду ни пробяга тръпка и аз почувствах с какви усилия се удържа на крака. — Когато я пеят из кръчмите и удрят в такт с халби по масите, нещата не изглеждат чак толкова страшни. Просто виждаш как храбро са се борили клетите хора, как предпочели да паднат в бой, вместо да се предадат. Никой, нито един от тях не бил заловен жив, за да го претопят. Нито един. — Шутът помълча. В Пресилената бодрост на гласа му зазвуча истерична нотка. — Естествено, когато пиеш и пееш, не виждаш кръвта. Не усещаш вонята на изгоряла плът. Не чуваш писъците. Но това е разбираемо. Опитвал ли си някога да намериш рима за „посечено дете“? Веднъж някой се опита да го римува с „наречени са те“, но хората не харесаха песента.
В брътвежа на шута няма и капка веселие. Горчивите му шеги не могат да опазят от ужаса нито мен, нито него. И той отново замлъква — моят пленник, обречен да споделя с мен мъчителното си познание.
Аз гледам безмълвно. Никоя песен не ще разкаже как бащата тъпче отровен хап в гърлото на детето си, за да го спаси от нашествениците. Никой не е в състояние да изпее как децата крещят от спазмите на бързата, жестока отрова, или как жените умират, докато ги изнасилват. Никаква рима, никаква музика не би издържала страшната тежест на разказа за стрелци, бързащи да изпънат лъковете срещу пленени роднини, преди враговете да ги отмъкнат. Надникнах в една горяща къща. През пламъците видях как десетгодишно момче изпъва шия и застава под ножа на майка си. Държеше в ръце телцето на малката си сестричка, удушена току-що, защото алените кораби бяха дошли, а нито един любящ брат не би оставил сестра си на нападателите или на стръвните пламъци. Видях очите на майката, когато вдигна децата си и се хвърли в огъня заедно с тях. Такива неща е най-добре да се забравят. Ала за мен нямаше подобна милост. Длъжен бях да знам тия неща и да ги помня.
Не всички загинаха. Някои избягаха из околните гори и полета. Видях как един млад мъж скочи заедно с четири деца в ледената вода под кея и останаха там, вкопчени в дървените подпори, докато нашествениците си тръгнаха. Други се опитаха да избягат и паднаха пронизани от стрели. Видях от една къща да излиза млада жена по нощница. Пламъците вече ближеха стените. Жената носеше в прегръдките си дете, друго се държеше за полата й. Въпреки мрака светлината на пожарищата хвърляше в косите й червеникави отблясъци. Тя се оглеждаше плахо, ала в едната си ръка стискаше нож, готов за удар. Сетне зърнах за миг нейния горд профил на фона на пламъците.
— Моли! — ахнах и протегнах костеливи пръсти към нея.
Тя вдигна някакъв дъсчен капак и избута децата в картофохранилището зад горящия дом. После скочи след тях и безшумно затвори капака. Бяха ли се спасили?
Не. Иззад ъгъла се зададоха два силуета. Единият носеше бойна секира. Вървяха бавно, залитаха и се смееха с пълен глас. Очите и зъбите се белееха на осаждените им лица. Вторият силует се оказа жена. Бе много красива, крачеше и се смееше. Безстрашна. Косата й бе сплетена зад тила със сребърна нишка. По среброто танцуваха огнени блясъци. Нападателите пристъпиха до капака и мъжът мощно замахна със секирата. Чух писъка на ужасено дете.
— Моли! — изкрещях аз.
Смъкнах се трескаво от леглото, ала нямах сили да стана. Запълзях към нея.
Дъските се разцепиха и нападателите избухнаха в смях. Мъжът умря насред смеха си, защото Моли изхвръкна навън през останките от капака и заби ножа в гърлото му. Но красавицата с блестящо сребро в косите имаше меч. И докато Моли се мъчеше да измъкне ножа от гърлото на умиращия, този меч вече падаше, падаше, падаше…
Точно тогава нещо в горящата къща поддаде с пронизителен пукот. Цялата сграда се олюля и рухна сред дъжд от искри и рев на избликнали пламъци. Между мен и картофохранилището се извиси огнена завеса. Нищо не виждах през този ад. Беше ли паднала къщата върху жертви и нападатели? Не виждах. Хвърлих се напред, към Моли.
Но след миг всичко изчезна. Нямаше нито горяща къща, нито загиващ град, завладяно пристанище и алени кораби. Оставах само аз, свит край огнището. Бях протегнал ръка напред и пръстите ми стискаха жив въглен. Шутът извика и сграбчи ръката ми, за да я издърпа от огъня. Блъснах го настрани, после тъпо огледах мехурите по пръстите си.
— Кралю — скръбно каза шутът.
После коленичи до мен и отмести тенджерката с вечерята.
Натопи салфетка в чашата с вино и омота пръстите ми. Не му попречих. Не усещах изгарянето, защото ме изпълваше много по-страшна болка. Тревожните му очи се взираха в моите. Аз почти не го забелязвах. Струваше ми се по-безплътен дори от отражението на пламъците в безцветните му очи. Просто една от многото сенки, които идваха да ме измъчват.
Болката изведнъж затуптя в изгорените ми пръсти. Стиснах ги с другата ръка. Какво правех, какво си мислех? Умението ме бе връхлетяло като внезапна болест, сетне си бе отишло, оставяйки ме опустошен като празна чаша. В пустотата нахлу умора, а подир нея дойде и болката. Напрегнах сили да удържа видението.
— Коя беше тази жена? Важна ли е?
— А! — Шутът изглеждаше още по-уморен, но се помъчи да го прикрие. — Жена от Силтбей? — Той помълча, сякаш се ровеше из паметта си. — Не. Не откривам нищо. Всичко е размътено, господарю. Няма как да се разбере.
— Моли нямаше деца — казах аз. — Не може да е била тя.
— Моли?
— Така ли се казва? — настоях аз. Главата ми се цепеше от болка. Обзе ме внезапен гняв. — Защо ме измъчваш така?
— Господарю, не знам за никаква Моли. Ела. Ела да си легнеш и ще ти донеса храна.
Той ми помогна да стана и аз търпеливо приех. Мъчех се да проговоря. Имах чувството, че се рея из въздуха и мъглата пред очите ми ту приижда, ту пак отстъпва. За момент усещах ръката му върху своята, сетне сякаш цялата стая с нас двамата се превръщаше в сън.
— Трябва да знам дали е била Моли — успях най-сетне да изрека. — Трябва да знам дали умира. Шуте, трябва да знам.
Шутът въздъхна тежко.
— Това не е в моя власт, господарю. Знаеш го. И с моите видения е като с твоите — не аз властвам над тях, а те над мен. Не мога да избирам нишките от килима, а трябва да гледам натам, накъдето сочат очите ми. Бъдещето, кралю, е като течение на река. Не виждам къде минава всяка отделна капка, но мога да кажа къде потокът е най-силен.
— Жена от Силтбей — настоях аз. Една част от мен виждаше, че се държа като окаян глупец, ала друга част държеше да знае. — Не бих я видял толкова ясно, ако не беше важна. Опитай. Коя е тя?
— Няма значение.
— Има. Сигурен съм. Да, има!
Шутът седна на пода с кръстосани крака. Вдигна дългите си тънки пръсти към слепоочията си и натисна, сякаш се мъчеше да отвори врата.
— Не знам. Не разбирам… Всичко е мътно, всичко е плетеница от кръстопътища. Безброй нозе са минали по пътеките, дирята е изчезнала.
Той вдигна очи към мен. Бях успял някак да се изправя, но шутът продължаваше да седи в краката ми и ме гледаше. Бледите му очи се блещеха от восъчното лице. Той залиташе от усилие и се усмихваше глупаво. Огледа скиптъра си и опря нос в мишата муцуна.
— Чувал ли си за тая Моли, Мишльо? Не? Така си и знаех. Май негово величество трябва да се обърне към другиго. Може пък червеите да знаят, а?
Разтърси го истеричен кикот. Безполезна твар. Нелеп, бръщолевещ гадател. Какво пък, вината не бе негова. Оставих го, бавно се върнах до леглото и седнах на ръба.
Открих, че треперя. „Пристъп“ — казах си. Трябваше да се успокоя, инак рискувах нов пристъп. Нима исках шутът да ме гледа как се гърча и стена? Всъщност не давах пет пари за това. Не ме интересуваше нищо друго, освен да разбера дали онази жена е била моята Моли и ако да, то дали е загинала. Трябваше да узная. Трябваше да открия дали е загинала и как точно. Никога не бях изпитвал толкова страстно желание да разбера нещо.
Шутът клечеше на килима като белезникава жаба. Облиза устни и се усмихна. Понякога страданието ни кара да се усмихваме безжизнено.
— Оная песен за Силтбей е много бодра, господарю — избъбри той. — Победна песен. Нали разбираш, хората там спечелили битката. Не за живот се борили, а за лека смърт. Така де, за смърт, пък няма значение точно каква. Смърт, а не претопяване. Все е нещо. Нещо, за което да съчинят песен и да подирят опора в тия нелеки дни. Така е днес в Шестте херцогства. Убиваме своите, за да изпреварим пиратите, а после съчиняваме песни. Поразително е в какви неща намират утеха хората, когато няма на какво друго да се надяват.
Погледът ми се замъгли. Изведнъж разбрах, че сънувам.
— Та аз дори не съм тук — чух глухо собствения си глас. — Това е сън. Сънувам, че съм крал Умен.
Шутът вдигна бледата си ръка пред огъня и огледа костите, които се очертаваха съвсем ясно през мършавата плът.
— Щом го казваш, владетелю, тъй да бъде. Значи и аз сънувам, че си крал Умен. Дали ще се събудя, ако те ощипя?
Погледнах ръцете си. Бяха съсухрени, старчески. Стиснах ги и се вгледах как вените и сухожилията изпъкват под пергаментовата кожа, усетих как подпухналите стави застъргват като напълнени с пясък. „Сега съм старец“ — помислих си. Значи това било да си стар. Не болен, с надежда за оздравяване. Просто стар. Когато всеки ден става по-труден от вчерашния, всеки месец се превръща в нов товар за тялото. Всичко започваше да се изплъзва. За момент ми мина мисълта, че съм едва петнайсетгодишен. Отнейде долетя миризма на горяща плът и опърлени косми. Не, аромат на говежда яхния. Не, лековитите билки на Джоунки. От смесените миризми започна да ми призлява. Вече нямах представа кой съм и кое е важно. Вкопчвах се в хлъзгавата логика, опитвах да я преодолея. Безнадеждно.
— Не знам — прошепнах аз. — Нищо не разбирам.
— А! — обади се шутът. — Нали ти казах. Можеш да разбереш едно нещо само когато се слееш с него.
— Това ли е да бъдеш крал Умен? — попитах аз. Бях потресен до дън душа. Никога не бях виждал краля такъв, смазан от старческите болежки и в същото време изправен пред страданията на своите поданици. — Длъжен ли е да го търпи ден подир ден?
— Уви, да, господарю — тихо отвърна шутът. — Ела. Нека ти помогна да си легнеш. Утре сигурно ще се почувстваш по-добре.
— Не. И двамата знаем, че ме залъгваш.
Не аз изрекох тия страшни слова. Те се отрониха от устните на крал Умен, а аз разбрах, че това е непоносимата истина, с която трябва да се примирява всеки ден. Чувствах се безкрайно уморен. Болеше ме всяка частица от тялото. Не знаех, че плътта може да бъде толкова тежка, че дори мръдването на пръст може да изисква болезнено усилие. Исках да си почивам. Да спя. Аз ли го исках, или крал Умен? Трябваше да позволя на шута да ме отведе до леглото, да оставя своя крал да си почива. Но шутът като истински изкусител държеше най-важното съвсем близо и в същото време недостижимо далеч. Не ме допускаше до единственото, което исках да зная, за да стана отново цялостна личност.
— Загинала ли е там? — попитах аз.
Той ме погледна печално. После изведнъж се наведе и пак вдигна мишия скиптър. По бузата на Мишльо плъзна мъничка сълза. Шутът прикова поглед в нея и очите му се зареяха към някаква далечна степ от замръзнала болка. Сетне заговори шепнешком:
— Една жена в Силтбей. Капка вода сред потока на всички жени от Силтбей. Какво я е сполетяло? Загинала ли е? Да. Не. Обгоряла, но жива. С отсечена до рамото ръка. Заловена, децата избити, тя изнасилена, но оставена жива. В известен смисъл. — Очите на шута станаха още по-безжизнени. Гласът му се лееше сухо и монотонно, сякаш четеше на глас някакъв скучен списък. — Изгоряла жива заедно с децата, когато къщата рухнала върху тях. Взела отрова веднага, след като се събудила. Задушила се от пушека. След няколко дни я погубила възпалена рана от меч. Намушкана право в сърцето. Задушила се от кръвта в прерязаното си гърло, докато я изнасилвали. Убила децата и сама се заклала преди пиратите да изкъртят вратата. Оцеляла и на следващото лято родила дете. Няколко дни по-късно я открили да броди с тежки изгаряния. Не помнела нищо. Лежала с обгорено лице и отсечени китки, но живяла още няколко…
— Стига! — заповядах аз. — Стига! Моля те, спри!
Шутът млъкна и си пое дъх. Погледна ме и очите му се избистриха.
— Да спра? — Той въздъхна. Закри лицето си с ръце и глухо продължи през пръсти: — Да спра? „Спрете!“ — тъй крещяха и жените в Силтбей. Но стореното е сторено, господарю. Не можем да спрем онова, което вече се случва. Стигне ли се дотам, няма връщане.
Той отпусна ръце. Изглеждаше безкрайно уморен.
— Моля те — повторих аз. — Не можеш ли да ми кажеш за онази жена, която видях?
Изведнъж открих, че не помня името й. Знаех само, че е много важна за мен.
Шутът поклати глава и сребърните звънчета по калпака му звъннаха уморено.
— Можем да го разберем само на място. — Той вдигна лице към мен. — Ако повелиш, ще го направя.
— Повикай Искрен — отвърнах аз. — Имам заповеди за него.
— Войниците ни не могат да стигнат навреме, за да предотвратят нападението — напомни ми той. — Само ще помогнат на хората да изгасят пожарищата и да измъкнат от руините каквото е оцеляло.
— Тъй да бъде тогава — казах уморено.
— Но първо ми позволи да те сложа в леглото, повелителю. Преди да си настинал. И нека ти донеса храна.
— Не, шуте — промълвих печално. — Нима мога да ям на топло, докато детски телца изстиват в калта? Донеси наметалото и гамашите. А после бягай да викнеш Искрен.
Шутът храбро се опълчи срещу решението ми.
— Мислиш ли, че страданията, които си налагаш, ще върнат живота поне на едно дете, господарю? Съдбата на Силтбей вече е решена. Защо трябва да страдаш и ти?
— Защо да страдам ли? — Намерих сили да се усмихна на шута. — Навярно за същото е питал мъглата всеки жител на Силтбей. Страдам, шуте, защото те страдаха. Защото съм крал. А най-вече защото съм човек и видях какво ги сполетя. Помисли малко, шуте. Ами ако всеки в Шестте херцогства си каже: „Е, по-лошо вече не може да им се случи. Защо да зарязвам заради тях топлото легло и трапезата?“ Шуте, кълна се в кръвта на сърцето си, че това е моят народ. Нима тази нощ ще изстрадам повече от онези хора? Какво са болежките и страховете на един-единствен човек в сравнение с бедата на Силтбей? Защо да се крия на топло, докато врагът коли моите хора като добитък?
— На принц Искрен му трябват само две думи — възрази непокорно шутът. — Кажа ли „пирати“ и „Силтбей“, той ще узнае всичко. Позволи да те настаня в постелята, господарю, и тутакси ще изтичам при него с тия слова.
— Не. — Нова болка разцъфтя като облак нейде в тила ми. Опитваше се да ме лиши от разсъдък, но аз стиснах зъби. Заставих тялото си да пристъпи до стола край огнището и намерих сили да седна. — Отдадох младостта си, за да браня границите на Шестте херцогства от всеки враг. Нима животът ми е станал по-ценен днес, когато вече отива към своя край и го изпълва болка? Не, шуте. Доведи сина ми веднага. Ще използвам неговото Умение, тъй като моето засега се изчерпа. Заедно ще обмислим видяното и ще решим какво трябва да се направи. А сега върви. Върви!
Шутът побягна и след миг трополенето на нозете му заглъхна из коридора.
Останах сам със своето двойно „аз“. Вдигнах ръце към слепоочията си и усетих как върху устните ми трепва измъчена усмивка, докато се опомнях. „А, момко. Ето те и теб.“ Кралят бавно отправи към мен вниманието си. Бе изтощен, но насочи Умението и докосна ума ми тъй леко, сякаш подухваше паяжина. Аз отвърнах с тромав опит да осъществя сливането и всичко се обърка. Връзката затрептя и се разпадна като прогнила дреха. Кралят изчезна.
Лежах самичък на пода на своята спалня в Планинското кралство. Бях петнайсетгодишен, облечен в мека и чиста нощна риза. Жаравата в огнището догаряше. Усещах остра, тръпнеща болка в опарените си пръсти. Мъчеше ме и главоболие от Умението.
Надигнах се бавно и предпазливо. Като старец? Не, като младеж с все още разклатено здраве. Вече познавах разликата.
Мекото чисто легло ме зовеше като меко и чисто утре.
Отхвърлих и двете изкушения. Седнах на стола край огнището и замислено се загледах в жаравата.
Когато призори Бърич дойде да се сбогува, бях готов да потегля с него.
2
Завръщането
Бъкипската крепост се издига над най-хубавото дълбоководно пристанище в Шестте херцогства. На север е устието на река Бък, по чиито води идват повечето търговски пратки от вътрешните херцогства Тилт и Фароу. От висотата на отвесните черни скали замъкът охранява устието, пристанището и целия залив. Пристанищното градче се е вкопчило в подножието на канарите, колкото се може по-далече от речните приливи, като повечето сгради са построени върху колове и платформи. Някогашната крепост е представлявала обикновена стена от дънери, която първите заселници изградили за защита от островните пирати. В древни времена я превзел нашественик на име Граблин, който сетне решил да остане. Той заменил дървената ограда със стени и кули от черен камък, изсечен от канарата, като същевременно вградил крепостта дълбоко в скалните недра. С всяко следващо поколение от Пророческата династия стените ставали все по-яки, а кулите — по-високи и здрави. Откакто Граблин основал Пророческата династия, Бъкип нито веднъж не е попадал във вражески ръце.
Виелицата ме обсипваше с ледени целувки, отмяташе косите от челото ми. От безрадостен сън се събудих за още по-безрадостна гледка — зимен горски пейзаж. Бях се вкочанил навсякъде, освен там, където ме топлеше дъхът на уморената кобила. Под мен Сажда тъпчеше упорито през преспите. Навярно отдавна дремех в седлото. Малко по-напред яздеше конярят Хендс. Той извърна глава и подвикна нещо.
Сажда спря плавно, но аз не го очаквах и едва не се свлякох от седлото. Вкопчих пръсти в гривата й, за да запазя равновесие. Бавен и упорит снеговалеж забулваше гората около нас. Елите превиваха клони под белия си товар, а брезичките между тях се чернееха в неясното лунно сияние на облачната зимна нощ. Път не се виждаше. Отвсякъде ни обгръщаше гъста гора. Хендс бе спрял своя черен кон, затова спря и Сажда. Зад мен Бърич седеше върху пъстрата си кобила с лекотата на ездач по рождение.
Разтреперан от студ и слабост, аз хвърлих замаян поглед наоколо и се зачудих защо спираме. Поривите на вятъра подмятаха подгизналия ми плащ край хълбока на Сажда. Изведнъж Хендс посочи напред.
— Ето! — Той пак се обърна към мен. — Видя го, нали?
Приведох се напред и опитах да надзърна през снега, който падаше като пърхаща дантелена завеса.
— Мисля, че да — казах аз, но вятърът и снегът погълнаха думите ми.
За секунда бях различил светли точици — жълтеникави и неподвижни, за разлика от бледосинкавото сияние, което от време на време все още замъгляваше погледа ми.
— Мислиш ли, че е Бъкип? — подвикна Хендс през воя на вятъра.
— Да — отвърна спокойно Бърич и мощният му глас без усилие стигна до нас. — Знам къде сме сега. Точно тук принц Искрен уби онази голяма кошута преди шест години. Спомням си, защото когато стрелата я прониза, тя скочи и падна в ей онзи овраг. Цял ден ни отне да слезем долу и да я изнесем.
През снеговалежа виждах само тъмна ивица храсти. Но изведнъж всичко си дойде на мястото. Разположението на склона, дърветата, оврагът — а Бъкип беше в онази посока и ако пояздехме още малко, щяхме ясно да видим крепостта върху крайбрежните канари над залива и градчето. За пръв път от много дни знаех с абсолютна увереност къде се намираме. Гъстите облаци не ни позволяваха да се ориентираме по звездите, а необичайно дебелата снежна покривка променяше местността дотолкова, че дори Бърич понякога се объркваше. Но сега знаех, че сме само на крачка от дома. Събрах последните си остатъци от решимост и казах високо:
— Вече сме близо.
Хендс вече подкарваше коня си. Дребното яко конче храбро започна да пробива пъртина. Потупах Сажда и високата кобила неохотно тръгна след него. Когато поехме надолу по склона, залитнах в седлото. Докато се борех да запазя равновесие, Бърич ме догони, хвана ме за яката и ме дръпна нагоре.
— Близо сме — съгласи се той. — Ще се справиш.
Намерих сили да кимна. През последния час му се бе наложило да ми помага само на два пъти. „Едно от най-добрите ми постижения“ — помислих печално. Изпънах гръбнак и разкърших рамене. Вече си бях почти у дома.
Пътешествието бе дълго и изтощително. Лошото време и непрестанните несгоди не ми помагаха да оздравея. Спомнях си всичко като някакъв мрачен сън — дългите дни друсане върху коня, без дори да знаем дали сме на прав път, нощите, когато лежах между Хендс и Бърич в малката шатра разтреперан и тъй уморен, че нямах сили да заспя. Бях очаквал с наближаването към херцогство Бък пътешествието да стане по-леко. Но си правех сметката, без да отчитам предпазливостта на Бърич.
В Турлейк бяхме спрели да пренощуваме в един хан. Мислех си, че на другия ден ще хванем ладия по река Бък, защото макар ледът да сковаваше бреговете, мощното течение поддържаше чист канал по средата през цялата година. Грохнал от умора, се отправих към стаята. Колкото до Бърич и Хендс, те отдавна жадуваха за компания, топла храна и бира. Не се надявах скоро да дойдат в стаята. Но само след два часа те влязоха и се приготвиха за лягане.
Бърич беше мрачен и мълчалив, но след като той си легна, Хендс шепнешком ми разказа какви неща се говорели за краля в този град.
— Ако знаеха, че сме от Бъкип, едва ли щяха да дрънкат толкова. Но с тия планински дрехи сигурно ни сметнаха за търговци. На десетина пъти се опасявах, че Бърич ще вдигне ръка срещу някого. Право да си кажа, не знам как издържа. Само мърмореха заради данъците за отбрана на крайбрежието. И с насмешка разправяха как въпреки всичките данъци тази есен времето се задържало ясно, та пиратите нападнали най-неочаквано и изгорили още два града. — Хендс помълча и колебливо добави: — Но говорят необичайно ласкаво за принц Славен. Той е минал оттук заедно с Кетрикен на път за Бъкип. Един от масата я нарече голяма белезникава риба и достойна съпруга за крайбрежния крал. А друг заяви, че поне принц Славен се държал достойно въпреки всичките си беди и изглеждал както подобава на принц. После пиха за негово здраве.
Побиха ме тръпки.
— Разбра ли кои са двете претопени села?
— Едното е Китова челюст в Беърнс. Другото — Силтбей в Бък.
Цяла нощ останах да лежа буден, а мракът сякаш ставаше все по-гъст.
На следващата сутрин напуснахме Турлейк. На коне. По суша. Бърич дори не разреши да яздим по пътя. Напразно протестирах. Той изслуша възраженията ми, после ме отведе настрани и яростно запита:
— Искаш ли да умреш?
Изгледах го с недоумение. Той изсумтя презрително.
— Фиц, нищо не се е променило. Ти все още си кралският копелдак и принц Славен те смята за пречка. Вече не веднъж, а на три пъти опита да се отърве от теб. Мислиш ли, че с радост ще те посрещне в Бъкип? Не. А най-доволен ще е, ако изобщо не се прибереш. Затова дай да не го улесняваме. Ще продължим по суша. Ако той или неговите наемници искат да ни намерят, ще трябва да се поразровят из горите. А Славен никога не е бил свестен ловец.
— Искрен няма ли да ни защити? — уморено попитах аз.
— Ти си кралски служител, а Искрен е престолонаследник — отсече Бърич. — Твоя работа е да пазиш краля си, Фиц. Не обратното. Не че Искрен не те цени. Би сторил всичко, за да те опази. Но сега си има по-важни грижи. Алените кораби. Млада съпруга. И по-малък брат, който смята, че короната ще стои по-добре на неговата глава. Не. Не очаквай от престолонаследника да те пази. Пази се сам.
Помислих си, че това ще отсрочи още повече опитите ми да издиря Моли. Но премълчах. Не бях разказал на Бърич за съня си. Вместо това отвърнах:
— Славен би трябвало да е луд, ако пак се опита да ни убие. Всички ще разберат, че е негова работа.
— Не луд, Фиц. Само безмилостен. А той си е точно такъв. Дай да не си въобразяваме, че Славен спазва нашите правила или мисли като нас. Види ли възможност, да ни убие, ще я използва. Подозренията изобщо не ще го уплашат, стига да няма доказателства. Искрен е нашият престолонаследник. Но не е крал. Засега. Докато крал Умен седи на трона, Славен ще намира начини да заобикаля волята на баща си. Много неща могат да му се разминат. Дори убийство.
После Бърич отби коня си от отъпкания път, нагази в преспите и пое през хълмовете право към Бъкип. Ние с Хендс се спогледахме жално. Но го последвахме. И всяка нощ, докато се гушехме в тънката шатра, вместо в някоя топла странноприемница, аз си мислех за Славен. При всяко уморително катерене по стръмните склонове, при всяко опасно спускане, си мислех за по-младия принц. Проклинах всеки допълнителен час, който ме отдалечаваше от Моли. Чувствах прилив на сили само когато си мечтаех как бих смазал Славен от бой. Напразни мечти. Не можех да си обещая мъст. Отмъщението беше привилегия на трона. Но ако не можех да си отмъстя, поне нямаше да стане и неговото. Щях да се върна в Бъкип и да застана с гордо вдигната глава пред него, без да се плаша от злобния му поглед. Заклевах се — Славен никога нямаше да ме види как треперя, как търся опора в стената или плъзвам длан пред замъглените си очи. Никога нямаше да узнае, че е бил само на косъм от победата.
И тъй, най-сетне пристигнахме в Бъкип — не по лъкатушния крайбрежен път, а изотзад, откъм гористите хълмове. Снеговалежът отслабна, после съвсем спря. Нощните ветрове разгониха облаците и под лунното сияние крепостните стени заблестяха като антрацит на фона на морето. Жълти светлинки потрепваха в кулите и край страничната порта.
— Стигнахме — тихо каза Бърич.
Спуснахме се по последния склон, излязохме най-сетне на пътя и поехме към голямата порта.
Отпред стоеше на стража млад ратник. Той прегради пътя ни с копието си и попита кои сме.
Бърич отметна качулката си, но младокът не помръдна.
— Аз съм конярят Бърич — заяви твърдо моят спътник. — Сигурно още не си бил роден, когато поех кралските конюшни. По-скоро би трябвало аз да те питам какво търсиш тук!
Преди смутеният момък да отговори, от караулката шумно наизскачаха още войници.
— Наистина е Бърич! — провикна се сержантът на караула.
Бърич мигом се озова сред тълпа от мъже, които го поздравяваха на висок глас и говореха един през друг. Ние с Хендс седяхме върху уморените си коне. Накрая сержантът, казваше се Топор, с крясъци ги застави да млъкнат, най-вече за да говори самият той.
— Не чакахме да пристигнеш преди пролетта, драги — заяви грубоватият стар войник. — А и чухме слухове, че ако изобщо се добереш дотук, вече няма да си същият. Но както виждам, нищо ти няма. Малко си поизмръзнал, носиш някакви чудновати дрехи и имаш един-два белега в повече, това е. Разправяха, че си бил тежко ранен, а Копелдака едва не умрял. От болест или отрова, тъй казваха.
Бърич се разсмя и разпери ръце, за да видят всички планинските му дрехи. За момент сякаш го зърнах през техните очи. Нищо чудно, че младокът не го бе познал с тия червено-жълти плетени панталони, шареното наметало и гамашите. Но повече ме интересуваха слуховете.
— Кой е казал, че Копелдака ще умре? — попитах аз.
— А кой пита? — отвърна Топор.
Взря се в дрехите ми, после ме погледна в очите… и не ме позна. Но когато се поизправих на коня, старият войник трепна. До ден-днешен съм убеден, че първо позна Сажда и чак след това мен. Беше потресен.
— Фиц? На вейка си станал. Изглеждаш така, сякаш те е газила кървавата чума.
За пръв път разбрах колко ужасно изглеждам за онези, които ме познаваха.
— Кой каза, че съм бил болен или отровен? — тихо повторих.
Топор прехапа устни и се озърна през рамо.
— А, никой. Нали знаеш как става. Когато не пристигна с останалите, някои хора взеха да предполагат едно-друго и накрая мълвата плъзна. Слухове, клюки. Просто се чудехме защо не си идваш. Всъщност никой не вярваше на тия приказки. Толкова слухове сме измислили, че вече нищо не приемаме на вяра. Само се чудехме защо те няма и къде са Бърич и Хендс.
Усети, че е почнал да се повтаря, и млъкна под настоятелния ми поглед. Оставих мълчанието да се проточи, за да покажа, че не смятам да отговарям на въпроси. После небрежно свих рамене.
— Няма нищо, Топор. Но можеш да кажеш на всички, че Копелдака е жив и здрав. Би трябвало да ви е ясно, че щом съм с Бърич, не ме лови нито болест, нито отрова. Жив съм, само дето малко приличам на труп.
— Ох, момчето ми. Не исках да те засегна. Просто…
— Казах ти вече, няма нищо. Забрави.
— Добре, сър — кимна Топор.
Аз също кимнах и като завъртях глава, видях, че Бърич ме гледа странно. Същата изненада видях и на лицето на Хендс. Не разбирах каква е причината.
— Е, лека нощ, сержанте. И недей да се караш на момчето. Право е, че спира пред портата разни съмнителни типове.
— Да, сър. Лека нощ, сър.
Топор козирува вдървено, тежката дървена порта се отвори и влязохме в крепостта. Сажда вдигна глава и малко се ободри. Зад мен конят на Хендс изцвили, а този на Бърич изпръхтя. Никога не бях подозирал, че пътят от крепостната стена до конюшнята е толкова дълъг. Когато Хендс скочи от седлото, Бърич ме дръпна настрани за ръкава. Хендс поздрави съненото конярче, което дойде да ни посрещне с фенер.
— Доста време бяхме в Планинското кралство, Фиц — предупреди ме тихичко Бърич. — Там никой не се интересува от потекло. Но сега сме си у дома. Тук синът на Рицарин не е принц, а копеле.
Откровените му думи ме жегнаха.
— Знам. Знам го, откакто се помня. Цял живот с тази мисъл живея.
— Така е — призна той. На лицето му се изписа странна смес от гордост и изненада. — Тогава защо искаш сержантът да ти докладва и раздаваш нареждания, сякаш си самият Рицарин? Направо не повярвах, като те чух как говориш. А ти дори не забеляза, че тия хора изведнъж се стегнаха. Просто ме измести и пое командването.
Лицето ми пламна. Наистина, в Планинското кралство всички се отнасяха към мен като към принц. Нима тъй бързо бях свикнал с това?
Бърич тихичко се изкиска на смущението ми, после отново стана сериозен.
— Фиц, трябва да си възвърнеш предишната предпазливост. Гледай надолу и недей да вириш глава като млад жребец. Славен ще сметне това за предизвикателство, а още не сме готови за сблъсък с него. Може би никога няма да бъдем готови.
Кимнах навъсено и сведох очи към разкаляния сняг по двора. Когато се срещнех със Сенч, старият убиец нямаше да е доволен от своя чирак. Щеше да ми поиска сметка. Не се съмнявах, че преди да ме повика, вече ще знае за случката пред портата.
— Не се помайвай, момче — прекъсна мислите ми Бърич. — Слизай.
Трепнах от резкия му глас и разбрах, че той също ще трябва да свикне отново с положението си в Бъкип. От колко години бях негов подчинен в конюшнята? Час по-скоро трябваше да влезем в старите роли. Така щяхме да си спестим много клюки. Слязох от Сажда, хванах юздите и последвах Бърич в конюшнята.
Вътре беше спокойно и топло. Мракът на студената зимна нощ оставаше зад дебелите каменни стени. Чувствах се у дома сред жълтеникавата светлина на фенерите и равномерното конско дишане. Но с влизането на Бърич конюшнята се оживи. Всички коне и кучета надушиха миризмата му и се събудиха да го посрещнат. Старшият коняр се прибираше за радост на онези, които го познаваха най-добре. След малко две конярчета се лепнаха за нас и едно през друго взеха да ръсят новини за соколите, псетата и конете. Тук Бърич беше пълновластен господар. Той слушаше, попиваше всяка подробност, кимаше мъдро и от време на време прекъсваше разказа им с въпроси. Сдържаността му се пропука едва когато старата Лиска дотътри нозе да го посрещне. Той коленичи да я прегърне, а тя заподскача като малко кутре и се помъчи да го близне по лицето.
— Браво, ти си най-доброто куче — похвали я Бърич.
После се изправи и продължи обиколката. Лиска го последва, размахвайки енергично опашка.
Аз останах на място и усетих как топлината изцежда последните ми сили. Едно момче дотича да ми даде фенер, сетне хукна подир Бърич. Пристъпих към отделението на Сажда и отворих вратата. Тя побърза да влезе с доволно пръхтене. Сложих фенера на лавицата и се огледах. У дома. Не стаята в замъка или което и да било друго място, а именно тази конюшня бе мой дом. Само във владенията на Бърич, сред неговите животни се чувствах в безопасност. Ех, ако можех да върна някогашните дни, да се заровя в сламата и да метна отгоре си стар конски чул…
Сажда пак изпръхтя, този път укоризнено. Беше ме носила толкова дълго, че заслужаваше да я възнаградя с грижи. Но ремъците и катарамите не се поддаваха на вдървените ми пръсти. Когато най-сетне смъкнах седлото, едва не го изтървах. После безкрайно дълго свалях юздата. Лъскавите метални части танцуваха пред очите ми. Накрая замижах и оставих ръцете си да работят сами. Когато отново погледнах, до мен стоеше Хендс. Кимнах му и юздата се изплъзна от безжизнените ми пръсти. Той я погледна, но премълча. Наля на Сажда кофа чиста вода, след това донесе овес и сено. Тъкмо свалях от лавицата четките, когато Хендс се пресегна и ги издърпа от изтощената ми ръка.
— Аз ще я изчеткам — тихо каза той.
— Погрижи се първо за своя кон — възразих аз.
— Вече го направих, Фиц. Слушай. Няма да свършиш добра работа. Едва се държиш на крака. Върви да си починеш. — Той помълча и добави: — Някой друг път ще ми върнеш услугата.
— Бърич ще ме одере жив, ако оставя друг да се грижи за коня ми.
— Не, няма — обади се Бърич откъм вратата. — Не бих позволил на човек в твоето състояние да припари до кон. Остави Сажда на Хендс, момче. Той си знае работата. Хендс, засега разчитам на теб. Като свършиш със Сажда, иди да видиш онази петниста кобила в южния край на конюшнята. Не знам чия е и откъде идва, но ми се видя болна. Ако и ти сметнеш така, заръчай на момчетата да я отделят от другите коне и да забършат отделението с оцет. Аз отивам да заведа Фицрицарин до стаята му и веднага се връщам. Ще ти донеса храна и може да хапнем в моята стая. А, и прати някое момче да запали огнището. Стаята сигурно е изстинала като ледник.
Хендс кимна и пъргаво се зае с кобилата. Сажда бе заровила муцуна в овеса. Бърич ме хвана за ръката.
— Идвай — каза той властно, като на кон.
Докато вървяхме по дългия проход между отделенията, неволно се подпрях на рамото му. Преди да излезем, Бърич взе един от фенерите до вратата. След топлата конюшня нощта ми се стори още по-студена и мрачна. Отново ръсеше сняг. Тръгнахме по замръзналата пътека към кухнята. Мислите ми блуждаеха като падащите снежинки. Не усещах краката си.
— Вече всичко е променено. Завинаги — казах на нощта. Снегът погълна думите ми.
— Кое? — попита разтревожено Бърич. Сигурно се боеше, че треската пак ме прихваща.
— Всичко. Твоето отношение към мен. Когато не се преструваш. Отношението на Хендс. Преди две години с него бяхме приятели. Две най-обикновени конярчета. Никога не би предложил да изчетка Сажда вместо мен. Но тази вечер се държеше така, сякаш си има работа с някакъв недъгав болник… който не заслужава дори оскърбление. Сякаш съм в правото си да изисквам от него. Ратниците на портата не ме познаха. Дори и ти, Бърич. Ако се бях разболял преди половин година, щеше да ме отмъкнеш в сеновала и да ме натъпчеш с кучешки лекове. Нямаше да търпиш възражения. А сега ме водиш до кухненската врата и…
— Стига си хленчил — грубо ме прекъсна Бърич. — Стига си се жалвал и окайвал. Ако Хендс беше толкова грохнал, и ти щеше да направиш същото за него. — Той помълча и неохотно добави: — Времето променя нещата. Хендс не е престанал да ти бъде приятел. Но ти вече не си онова момче, което по жътва тръгна от Бъкип. Онзи Фиц беше мое конярче и вестоносец на Искрен. Нищо повече. Да, в жилите ти тече кралска кръв, но това май не вълнува никого, освен мен. Ала горе, в Планинското кралство, ти разкри нещо ново. Няма значение, че си бледен и едва се държиш на крака след един ден езда. Държиш се като истински син на Рицарин. Това личи от пръв поглед и стражниците го усетиха. Хендс също. — Бърич въздъхна, блъсна с рамо тежката кухненска врата и тихо промърмори: — И аз го усетих, Еда да ни е на помощ.
А после, сякаш за да опровергае думите си, ме замъкна в караулното до кухнята и безцеремонно ме блъсна върху една от дългите пейки край нащърбената дървена маса. Миризмата на караулното ми се стори изумително приятна. Всеки войник, бил той изморен, премръзнал или пиян, можеше тук да намери утеха. Готвачите винаги оставяха пълно котле да къкри над огъня, а на масата непременно имаше хляб, сирене и жълто лятно масло от подземните килери. Бърич сипа две паници гореща яхния и наля по халба бира, за да преглъщаме по-лесно хляба и сиренето.
Известно време само седях и гледах. Нямах сили дори да вдигна лъжицата. Но ароматът ме изкуши да опитам и това бе достатъчно. Някъде към средата на паницата спрях за малко, смъкнах наметалото и посегнах за ново парче хляб. След втората паница вдигнах очи и видях, че Бърич ме гледа развеселено.
— По-добре ли си? — попита той.
Позамислих се.
— Да.
Чувствах се сит, не треперех от студ и дори тежката умора бе някак приятна. Сега ми трябваше само да се наспя. Вдигнах ръка и я огледах. Все още усещах тръпките, но вече не ги забелязвах.
— Много по-добре — добавих и се изправих. Краката ми стъпиха здраво на пода.
— Сега вече можеш да се явиш на доклад при краля.
Погледнах го смаяно.
— Сега? През нощта? Крал Умен отдавна си е легнал. Стражата няма да ме пусне.
— Може би, и така ще е по-добре. Но трябва поне да обадиш, че си пристигнал. Кралят сам ще реши кога да те приеме. Ако те отпрати, можеш да си лягаш. Но се обзалагам, че ако крал Умен те отпрати, престолонаследникът Искрен ще иска да поговори с теб. Най-вероятно още сега.
— Ти в конюшнята ли отиваш?
— Естествено. — Бърич се ухили с лукаво самодоволство. — Аз съм прост коняр, Фиц. Нямам какво да докладвам. А и обещах на Хендс да му занеса нещо за ядене.
Мълчаливо го гледах как взе един поднос, отряза няколко големи филии, захлупи с тях две паници гореща яхния, добави отстрани резен сирене и сложи отгоре парче масло.
— Какво мислиш за Хендс?
— Той е добро момче — каза неохотно Бърич.
— Не е само това. Ти отпрати всички други с кервана, но него избра да остане в Планинското кралство и да се върне с нас.
— Трябваше ми надежден човек. По онова време ти беше… много болен. А право да си кажа, и аз бях същата стока.
Той вдигна ръка към бялата ивица в черната си коса — спомен за почти смъртоносния удар.
— Как избра точно него?
— Всъщност не го избрах. Той дойде при мен. Някак беше разбрал къде са ни настанили и измоли от Джоунки да го пусне. Аз все още лежах омотан с превръзки и почти нищо не виждах. Усетих го да стои до мен. Попитах какво иска, а той каза, че трябва да предам командите някому, защото без мен и Коб конярите взели да стават немарливи.
— И това те впечатли.
— Беше дошъл по работа, а не да разпитва за теб, за мен или за събитията. Знаеше какво трябва да се направи и идваше да го свърши. Харесвам такива хора. Да си знаят работата и да я вършат. Затова му възложих да ме замести. Той се справи добре. Задържах го след другите, защото знаех, че може да ми потрябва такъв човек. А и за да го проверя. Дали беше само амбициозен, или наистина разбираше какво дължи човек на едно животно, когато го смята за свое? Власт над останалите ли искаше, или само се вълнуваше за конете?
— Какво мислиш за него сега?
— Вече не съм млад. Мисля, че когато ми стане трудно да се справям с вироглави жребци, в Бъкип пак ще има добър старши коняр. Не че смятам скоро да се оттегля. Той има още много да учи. Но и двамата разполагаме с време — той да учи, аз да го уча.
Кимнах. Предполагах, че някога е възнамерявал да ми отстъпи мястото си. Сега и двамата знаехме, че това никога няма да стане.
Той се обърна и тръгна към вратата.
— Бърич — казах тихо и той спря. — Никой не може да те замести. Благодаря ти. За всичко, което направи през последните месеци. Дължа ти живота си. Не само защото ме спаси от смъртта. Ти ми даде живот, превърна ме в онова, което съм. Знам, Рицарин е мой баща. Но никога не съм го срещал. Години наред ти се грижеше за мен като за свой син. Не винаги съм го оценявал…
Бърич изсумтя и отвори вратата.
— Тия приказки си ги запази, додето някой от двама ни не легне да умира. А сега бягай да докладваш и после в леглото.
— Да, сър — неволно отвърнах аз и усетих, че се усмихваме едновременно.
Той блъсна вратата с рамо и тръгна да занесе вечеря на Хендс в конюшнята. Там бе неговият дом.
А моят дом бе тук. Трябваше да го разбера веднъж завинаги. Попригладих влажните си дрехи и криво-ляво се сресах с пръсти. Вдигнах съдовете от масата, после преметнах на лакът влажното наметало.
Докато вървях по коридора от кухнята към голямата зала, гледката ме озадачи. Дали наистина гоблените по стените бяха по-ярки, отколкото някога? Дали ароматните билки по пода ухаеха както винаги, дали дърворезбата по рамките на вратите не беше станала по-лъскава? За момент приписах това впечатление на радостта от завръщането. Но когато спрях в подножието на голямото стълбище да взема свещ, забелязах, че масичката вече не е омазана с восък и дори има бродирана покривка.
Кетрикен.
В Бъкип вече имаше кралица. На устните ми трепна глуповата усмивка. В мое отсъствие огромният замък бе преживял невероятна промяна. Чудех се само дали Искрен е направил всичко преди идването на Кетрикен, или тя е настояла за голямото чистене.
Докато се изкачвах нагоре, забелязах още промени. Застарелите петна от сажди над стенните свещници бяха изчезнали. Не видях прах дори в ъгълчетата на стъпалата. Нямаше паяжини. Големите свещници на всяка площадка светеха ярко. А до тях имаше стойки с оръжия за отбрана. Значи това било да си имаш кралица. Но не помнех Бъкип да е бил така отлично поддържан, чист и благоуханен дори когато съпругата на Умен все още бе жива.
Пред кралските покои стоеше на стража навъсен стар ветеран, когото познавах още откакто бях невръстно хлапе. Той не обичаше да говори. Вгледа се в мен, после ме позна. Усмихна се леко и попита:
— Имаш ли да докладваш нещо особено важно, Фиц?
— Само това, че си дойдох — отвърнах аз и той кимна сдържано. Беше свикнал да идвам тук по всяко време на денонощието, но не си позволяваше да прави предположения или изводи, дори избягваше да слуша догадки. Затова тихо влезе в кралските покои да съобщи някому, че Фиц е дошъл. След малко се върна с известието, че кралят се радва на моето благополучно пристигане и ще ме повика, когато сметне за необходимо. Тихичко отстъпих от вратата. Подобен отговор от устата на краля означаваше много. Умен никога не си губеше времето за празни любезности.
Малко по-нататък в същия коридор бяха покоите на Искрен. И тук пазачът ме позна, но когато го помолих да съобщи за завръщането ми, той отговори, че принц Искрен не е в стаята си.
— А къде? В кулата ли? — попитах аз, като се чудех какво може да наблюдава по това време на годината. Поне няколко месеца зимните бури щяха да опазват бреговете ни от нашествия.
Устните на пазача бавно се разтеглиха в усмивка. От недоумяващия ми поглед усмивката стана още по-широка.
— В момента принц Искрен не е в стаята си — повтори той, после добави: — Ще се погрижа да получи твоето съобщение веднага щом се събуди.
Още малко стоях пред вратата като замаян. После тихо се отдалечих. Изпълваше ме изумление. Ето значи какво било да има кралица в замъка.
Изкачих още два етажа и тръгнах по коридора към стаята си. Вътре миришеше на застояло и камината не гореше. Беше студено, занемарено и прашно. Не се усещаше докосване на женска ръка. Стаята ми се стори гола и сива като затворническа килия. Но все пак бе по-топла от шатрата сред снега, а пухеният дюшек се оказа точно толкова мек и дебел, колкото го помнех. Захвърлих мръсните си дрехи, проснах се на леглото и заспах.
3
Подновяване на връзките
Най-старото споменаване за Праотците в библиотеката на Бъкип е записано върху протрит древен свитък. Неясни петна по пергамента подсказват, че е направен от кожа на някакво пъстро животно, непознато за днешните ловци. Мастилото е от сепия с добавка на сок от звънчев корен. Издържало е изпитанията на времето много по-добре, отколкото разноцветните мастила, с които някога са били изрисувани илюстрациите и винетките към текста. Те не само са размазани и избелели, но и тук-там са привлекли вниманието на някакъв червей, който е проял и вкоравил някогашната мека кожа до такава степен, че на места едно невнимателно разгръщане може да я разтроши на ситни парченца.
За жалост най-увредени са вътрешните части на свитъка, описващи неизвестни подробности за пътешествието на крал Мъдрост. От тези разпокъсани текстове става ясно, че тежка беда го е тласнала да дири родината на Праотците. Неговата беда е позната и днес — вражески кораби нападали безмилостно крайбрежието. Оцелелите изречения намекват, че потеглил към Планинското кралство. Не знаем защо е очаквал именно този път да го отведе до дома на митичните Праотци. За съжаление последните етапи от пътешествието и срещата му с Праотците вероятно са били богато илюстрирани, защото на тези места пергаментът е превърнат в разядена дантела, осеяна с откъслечни думи и части от рисунки. Не знаем нищо за тази първа среща. Нямаме ни най-малка представа как е убедил Праотците да станат негови съюзници. Някои песни разказват с твърде метафоричен език как Праотците се спуснали като „урагани“, като „бурни вълни“, като „мъст, превърната в злато“ и „ярост, въплътена в каменни телеса“, за да отблъснат нашествениците от нашите брегове. Легенди разправят, че те дали клетва на крал Мъдрост отново да дойдат на помощ, ако някога пак се нуждаем от закрила. Пред тази история читателят тъне в догадки; и не е първият, нито ще бъде последният, както доказват множеството противоречиви легенди. Но съставеното от личния писар на крал Мъдрост описание на събитията е унищожено навеки от плесен и червеи.
Стаята ми имаше само един висок прозорец с изглед към морето. През зимата дървени капаци го пазеха от бурните ветрове, а отвътре висеше гоблен, създаващ илюзия за уют и топлина. Затова се събудих в мрак и известно време лежах неподвижно, опитвайки да си припомня къде се намирам. Постепенно до мен достигнаха далечните звуци на замъка. Утринни звуци. Съвсем ранни утринни звуци. Осъзнах, че съм си у дома. В Бъкип. Сетне неволно казах в мрака: „Моли“. Тялото ми все още беше измъчено от умора, но въпреки това усещах прилив на сили. Измъкнах се от леглото и застанах прав насред студената стая.
С несигурни крачки пристъпих до отдавна изстиналата камина и запалих огън. Дървата бяха малко, скоро трябваше да отида за още. Танцуващите пламъци пръснаха из стаята капризна жълтеникава светлина. Извадих дрехи от скрина до леглото и с изненада открих колко зле ми стоят. Дългата болест бе изтънила мускулите, но ръцете и краката ми неусетно се бяха издължили. Някогашните ми дрехи вече не ставаха за обличане. Посегнах към снощната риза, но нощувката в чисто легло бе разбудила обонянието ми. Вече не можех да търпя миризмата на застояла пот. Отново се разрових из скрина. Намерих една мека кафява риза, която някога ми беше въздълга в ръкавите, но сега ми ставаше идеално. Облякох я заедно с плетените планински панталони и гамашите. Не се съмнявах, че щом срещна лейди Търпение или госпожа Чевръстка, незабавно ще бъда атакуван и пременен. Но се надявах това да не стане преди закуската и една кратка разходка из града. Имаше няколко места, където исках да разпитам за Моли.
Замъкът се раздвижваше, но все още не бе напълно събуден. Както през детството си, отидох да закуся в кухнята, където хлябът е най-пресен, а яхнията — най-вкусна. Щом ме видяха, готвачите най-напред взеха да ахкат колко съм пораснал и веднага след това почнаха да окайват измършавялата ми снага. Предположих, че до края на деня ще ми втръсне от подобни забележки. Тъй като в кухнята прииждаха все повече хора, аз избягах, като отнесох една дебела филия с масло и шипков мармалад. Върнах се в стаята си да потърся зимно наметало.
Където и да минех, откривах нови и нови свидетелства за присъствието на Кетрикен. Върху стената на Малката зала висеше гоблен от разноцветни треви, изобразяващ планински пейзаж. През това годишно време не се намираха цветя, но тук-там се натъквах на големи глинени вази, напълнени с камъчета, от които стърчаха голи, но изящни клонки и сухи тръстики. Промените бяха дребни, но показателни.
Озовах се в едно от най-старите крила на замъка, откъдето се изкатерих по прашните стъпала към кулата на Искрен. Тя предлагаше великолепен изглед към нашето крайбрежие и през лятото Искрен бдеше от нейните прозорци за идващите пиратски кораби. Оттук той използваше магията на Умението, за да отблъсква нашествията или поне да ни предупреждава навреме за тях. Понякога това не помагаше. Той би трябвало да разполага с котерия от добре обучени майстори на Умението, които да го подкрепят. Но самият аз, въпреки кралската кръв в жилите си, така и не успях да овладея хаотичните прояви на своята дарба. Преди да умре нашият преподавател Гален успя да обучи в Умението само шепа избраници. Нямаше кой да го замени, а учениците му не успяваха да осъществят истинска връзка с Искрен. Затова принцът се бореше сам срещу враговете. Това го състари преждевременно. Боях се, че някой ден може да прекали и да стане жертва на неизлечимата болест, породена от злоупотреба с Умението.
Докато се добера до върха на спиралното стълбище, вече пъхтях от умора и краката ми трепереха. Бутнах вратата и тя се завъртя съвсем леко върху добре смазаните панти. По навик влязох тихичко. Всъщност не очаквах да заваря Искрен тук. Зимните бури бяха най-надеждният ни пазач от пиратите. Капаците на прозорците не бяха затворени и аз примижах от внезапната светлина на мъгливото утро. Зърнах Искрен като тъмен силует на фона на сивите буреносни облаци. Той не се обърна, само тихо каза:
— Затвори. Тая кула е същински комин, непрекъснато става течение.
Затворих вратата и останах да стоя до нея, потръпвайки от студа. Вятърът носеше дъх на море и аз жадно вдъхвах живителния му полъх.
— Не очаквах да те заваря тук — казах аз.
Искрен не откъсваше очи от водата.
— Тъй ли? Тогава защо дойде? — развеселено попита той.
Сепнах се.
— И аз не знам. Бях тръгнал към стаята си и…
Не довърших. Опитвах се да разбера какво ме бе довело тук.
— Привлякох те с Умението — каза спокойно Искрен.
Замислих се.
— Не го усетих.
— Точно това исках. Нали си спомняш какво ти казах някога. Умението може да бъде тих шепот. Не трябва непременно да бъде крясък или заповед.
Той бавно се завъртя към мен и щом се вгледах в сумрака, сърцето ми трепна от радост. По жътва, когато напуснах Бъкип, Искрен беше съсухрена сянка — изнурен до смърт от задълженията си и непрестанното бдение. Сега в тъмната му коса все тъй се забелязваха бели нишки, но костеливата снага отново бе заякнала, а в черните му очи искреше жизненост. Изглеждаше могъщ и царствен.
— Изглежда, бракът ти се отразява добре, принце — казах неволно.
Това го смути.
— В някои отношения — призна той, изчерви се като хлапак и бързо извърна глава към прозореца. — Ела да видиш моите кораби.
Това ме озадачи. Пристъпих до него и огледах пристанището, после целия залив.
— Къде са?
Искрен ме хвана за раменете и ме завъртя към корабостроителницата. Там се издигаше дълга нова сграда от жълтеникави чамови дъски. Наоколо се суетяха хора, от комините на ковачниците излиташе дим. Върху белия сняг се тъмнееха няколко от огромните дънери, които Кетрикен бе донесла като зестра.
— Понякога в зимните утрини заставам тук, гледам към морето и ми се струва, че виждам алените кораби. Знам, че ще дойдат. Но друг път виждам с какви кораби трябва да ги посрещнем. Тази пролет няма да заварят безпомощна плячка, момчето ми. А до идната зима смятам да им покажа какво е да бъдеш нападнат.
В гласа му звучеше свирепа радост, която би ме стреснала, ако не я споделях. Спогледахме се с усмивка.
После лицето му се промени.
— Изглеждаш ужасно — каза той. — По-зле и от дрехите си. Дай да отидем нейде на топло, да си налеем по чаша вино с билки и да закусим.
— Вече закусих — отвърнах аз. — Благодаря ти, но съм много по-добре, отколкото преди няколко месеца.
— Не се превземай. И не ми казвай каквото знам. Нито пък се опитвай да ме лъжеш. Изкачването те е изтощило и сега цял трепериш.
— Пак използваш Умението — упрекнах го аз.
Той кимна.
— Още преди няколко дни усетих, че идваш. Опитах да се свържа с теб, но ти не ме усети. Малко се смутих, когато тръгнахте направо, но разбирам тревогите на Бърич. Радвам се, че е положил толкова грижи за теб; не само по пътя насам, но и преди това, в Джаампе. Чудя се как да го възнаградя. Трябва да стане незабелязано. Не върви да привличам вниманието към него и теб. Случайно да имаш идеи?
— Той няма да приеме друго, освен благодарност. Ако предложиш повече, може да се обиди. Лично аз смятам, че каквото и да му дадеш, все ще е малко в сравнение с онова, което направи за мен. Най-добре ще е ако му предложиш да си избере млад кон, защото неговият вече остарява. Това би приел. — Позамислих се. — Да. Можеш да го направиш.
— Мога ли? — сухо попита Искрен. Усетих в гласа му язвителна насмешка.
Изведнъж се смаях от собствената си дързост и казах смирено:
— Самозабравям се, принце.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
— Е, сам те попитах, нали? За момент имах чувството, че не говоря с племенника си, а Рицарин ме поучава как да се държа с хората. Пътешествието до Джаампе те е променило, момко. Ела. Наистина държа да изпием по чаша. По-късно Кетрикен ще иска да поговори с теб. А сигурно и лейди Търпение.
Посърнах от последните думи. Градчето край залива ме привличаше като магнит. Но думата на престолонаследника бе закон. Преклоних се пред волята му.
Заслизахме надолу, като разговаряхме за дреболии. Той ми заръча да кажа на госпожа Чевръстка, че ми трябват нови дрехи; аз го попитах как е ловджийското му куче Леон. В коридора Искрен спря един паж и нареди да донесат в кабинета му вино и баница с месо. Последвах го, но не нагоре към неговите покои, а към една стая на долния етаж, която ми бе едновременно позната и непозната. Когато бях влизал там за последен път, писарят Федрен я използваше за хранилище на билки, черупки и корени, от които изработваше мастилата си. Днес от това нямаше и помен. В малката камина гореше огън. Искрен разрови жарта и хвърли още дърва, докато аз се оглеждах. В стаята имаше голяма дъбова маса и две по-малки масички, няколко стола, стойка за свитъци и няколко лавици, отрупани с най-различни предмети. Върху масата лежеше разгъната недовършена карта на Чалските области. Ъгълчетата й бяха притиснати с кинжал и три камъчета. Наоколо се трупаха късчета пергамент, изписани с почерка на Искрен. Подобен хаос царуваше върху двете по-малки масички и няколко от столовете. Всичко това ми се стори познато и след миг разбрах — преди време бях виждал същите вещи разхвърляни в спалнята на принца. Искрен ме погледна откъм огнището и се усмихна печално на моето недоумение.
— Съпругата ми не търпи безредие. „Как, казва, се надяваш да мислиш разумно сред подобна бъркотия?“ Нейната стая е подредена като военен лагер. Затова се укривам, защото бързо открих, че в чиста и спретната стая изобщо не може да се работи. Освен това тук намирам място за спокойни размисли, където малцина биха ме открили.
Едва бе довършил и в стаята влезе Чарим с отрупан поднос. Кимнах на личния прислужник на Искрен, който не само че не се изненада от срещата, но дори бе добавил върху подноса една от любимите ми питки с подправки. Той набързо обиколи стаята, освободи един стол от натрупаните пергаменти и книги, после се оттегли безшумно. Искрен бе тъй свикнал с него, че почти не му обърна внимание.
— И тъй — каза той, след като вратата се затвори — искам да ми докладваш за всичко. От момента, когато напусна Бъкип.
Това не бе прост разказ за моето пътешествие и станалите събития. Аз бях обучен от Сенч както за убиец, така и за шпионин. А Бърич още от ранно детство ме учеше да описвам най-подробно всичко станало в конюшните през неговото отсъствие. Докато седяхме на трапезата, дадох на Искрен пълен отчет какво съм видял и извършил, откакто напуснах Бъкип. После изложих накратко изводите, а след това и подозренията си. По някое време Чарим донесе още един поднос. Постепенно Искрен насочи разговора изцяло към корабите. Не криеше ентусиазма си.
— Майстор Мачторез дойде да ръководи строежа. Лично отидох до Високите ридове да го поканя. Той се преструваше на престарял. „Студът ще вдърви костите ми; не мога вече да строя кораби през зимата“ — такава вест ми прати. Тогава оставих чираците да работят и отидох да го доведа. Нямаше как да ми откаже. Когато пристигна, го отведох в корабостроителницата. Показах каква работилница сме му изградили — колкото за цял кораб, та да работи на топло. Но не това го убеди, а белият дъб, който докара Кетрикен. Щом зърна дървесината, едва го удържахме да не грабне веднага длетото. Всички жилки са прави от край до край. Разбичването на трупите вече започна. Чудесни кораби ще направим — със стройни лебедови шии, безшумни и стремителни като змиорки.
Ентусиазмът му бе заразителен. Вече си представях как греблата се надигат и спускат, а попътният вятър издува платната.
После Искрен бутна подносите настрани и започна да ме разпитва за събитията в Джаампе. Накара ме да преразгледам всяка отделна случка под всеки възможен ъгъл. Когато приключихме, бях преживял повторно изминалите месеци и в гърдите ми отново пламтеше ненавист към измяната.
Искрен усети това. Облегна се, протегна ръка и хвърли ново дърво в камината. Вдигна се облак искри.
— Знам, че имаш въпроси — каза той. — Сега вече можеш да ги зададеш.
Скръсти ръце и зачака.
Опитах се да овладея емоциите си.
— Твоят брат, принц Славен — започнах плахо, — е виновен в държавна измяна. Той организира убийството на принц Руриск, брата на съпругата ти. Заговорът целеше твоята гибел.
Славен искаше да открадне както короната, така и годеницата ти. А за по-весело, на два пъти се опита да убие и мен. И Бърич.
Млъкнах, поех си дълбоко дъх и се опитах да въдворя покой в сърцето и гласа си.
— Това е истината за теб и мен — спокойно отвърна Искрен. — Но трудно ще я докажем.
— И той разчита на това — ядно изрекох и побързах да извърна глава, докато овладея гнева си.
Силата на това чувство ме плашеше, защото досега не си го бях позволявал. Преди месеци, когато оцелявах с цената на неимоверни усилия, бях прогонил гнева, за да запазя ума си бистър. Последваха изтощителните месеци на възстановяване от коварната отрова на Славен. Дори на Бърич не бях успял да разкажа всичко, защото Искрен държеше събитията да се запазят в тайна, доколкото е възможно. Сега стоях пред принца — и треперех от силата на собствения си гняв. Изведнъж бързи спазми сгърчиха лицето ми. Толкова се стреснах, че забравих за яростта и си възвърнах спокойствието.
— Славен разчита на това — повторих, вече по-тихо. Въпреки моя изблик Искрен не бе помръднал. Изражението му си оставаше все така спокойно. Отпуснал мазолести ръце върху масата, той седеше срещу мен и ме наблюдаваше с тъмните си очи. Сведох поглед и разсеяно опипах дърворезбата по ръба.
— Той не те почита за това, че спазваш законите на кралството. Смята го за слабост, за опит да избегнеш сблъсъка. Може би пак ще се опита да те убие. А срещу мен непременно ще вдигне ръка.
— Тогава трябва и двамата да бъдем много внимателни, нали — подхвърли Искрен. Вдигнах глава й го погледнах в очите.
— Само това ли имаш да ми кажеш? — попитах дрезгаво, задавен от собствената си дързост.
— Фицрицарин, аз съм твой принц. Аз съм престолонаследникът. Дал си клетва както пред моя баща, така и пред мен. — Искрен скочи от стола и закрачи напред-назад. — Правда. За нея ще жадуваме вечно и никога няма да се наситим. Не. Задоволяваме се със закона. И това е особено вярно за най-висшестоящите. Правдата би те поставила плътно след мен като кандидат за престола, Фиц. Но законът казва, че си извънбрачно дете и затова никога не ще имаш права над короната. Някой може да каже, че отнемам престола от сина на брат си.
Тогава защо да се изненадвам, че по-малкият ми брат се опитва да направи същото?
Никога не бях чувал Искрен да говори толкова развълнувано. Не посмях да го прекъсна.
— Сигурно смяташ, че трябва да го накажа. Да, мога. Не е потребно да доказвам какво е направил, за да му отровя живота. Мога да го пратя с измислено поръчение до Студения залив и да го оставя сред тамошните несгоди, далеч от двореца. Мога да хвърля името му в забрава. Или да го оставя тук, но да му струпам толкова задължения, че да няма и миг за веселие. Той ще разбере, че го наказвам. Както и всеки друг благородник с капка ум в главата. Онези, които му симпатизират, ще се обединят. Вътрешните херцогства ще измислят начин да го повикат към майчините му земи по един или друг повод. А стигне ли там, той ще продължи да събира поддръжници. Може да раздуха размирици и да създаде свое вътрешно кралство. А дори и да не го постигне, раздорите ще съсипят единството, от което се нуждая, за да защитя страната.
Той замълча. Вдигна глава и се озърна. Проследих погледа му. По стените висяха карти. От едната страна — Беърнс, Шоукс и Рипон. Отсреща — Бък, Фароу и Тилт. Всичко бе изрисувано от уверената ръка на Искрен, всяка река се синееше. Край всеки град имаше изписано име. Това бяха Шестте херцогства. Той ги познаваше тъй добре, както Славен никога нямаше да ги опознае. Бе яздил по тези пътища, бе помагал в издигането на граничните камъни. По примера на Рицарин бе преговарял с племената отвъд нашите граници. Бе вдигал меч срещу врага и знаеше кога трябва да прибере оръжието, за да седне на мирни преговори. Кой бях аз, та да го уча как се управлява?
— Какво ще направиш? — тихо го попитах.
— Ще го задържа тук. Той е мой брат. И син на баща ми. — Искрен си наля още вино. — Любимият по-малък син на баща ми. Отидох при краля и му намекнах, че Славен навярно ще е по-доволен, ако вземе дейно участие в управлението на кралството. Крал Умен се съгласи. Аз ще бъда почти непрестанно зает с борбата срещу алените кораби. Затова на Славен се падна задачата да събере необходимите приходи, а освен това ще има грижата за евентуални вътрешни кризи. Разбира се, с помощта на избран кръг от благородници. Нека да слуша на воля как недоволстват и се препират.
— А Славен съгласен ли е?
Искрен лекичко се усмихна.
— Не може да възрази. Нали иска да се представи за достоен млад мъж, който отлично познава изкуството на властта и само чака удобен случай да се прояви. — Той вдигна чашата и се загледа в огъня. Стаята бе стихнала, чуваше се само пращенето на пламъците. — Когато утре дойдеш при мен…
— Утре искам да свърша нещо за себе си — прекъснах го аз.
Той остави чашата, обърна се към мен и някак странно попита:
— Така ли?
Погледнах го право в очите. Преглътнах. С усилие се изправих и заговорих по протокол:
— Ваше височество, умолявам за великодушното ви съгласие утре да бъда освободен от задължения, за да… за да свърша нещо лично.
За момент той ме остави да стоя така. После отсече:
— Я сядай, Фиц. Май взех да се заяждам на дребно. Така става, щом си спомня за Славен. Разбира се, че те освобождавам, момчето ми. Ако някой попита, пратил съм те с поръчение. А мога ли да знам какво искаш да свършиш?
Втренчих се в танца на пламъците.
— Една моя позната живееше в Силтбей. Трябва да разбера…
— О, Фиц!
В гласа на Искрен прозвуча толкова дълбоко съчувствие, че нямах сили да го понеса. Изведнъж ме обзе слабост. Отпуснах се на стола. Ръцете ми затрепериха. Пъхнах ги под масата и сплетох пръсти. Все още усещах спазмите, но поне никой не можеше да ги види.
Искрен се изкашля.
— Иди да си починеш — ласкаво каза той. — Искаш ли утре да ти дам придружител до Силтбей?
Замаяно поклатих глава. Внезапно изпитах пълна и ужасна увереност какво ще узная там. От тази мисъл ми призля. Разтърси ме нов спазъм. Опитах да дишам бавно, да се успокоя и да предотвратя пристъпа. Би било непоносимо да се посрамя така пред Искрен.
— Не за теб, а за мен е позор, че не обърнах внимание колко си болен. — Искрен бе станал незабелязано и сега сложи пред мен чашата си. — Ти пострада заради мен. Потресен съм от бедите, които ти причиних.
Насилих се да го погледна в очите. Той знаеше всичко, което се мъчех да скрия. Знаеше го и страдаше.
— Обикновено не е толкова зле — казах аз.
Той се усмихна, но само с устни.
— Ти си превъзходен лъжец, Фиц. Недей да смяташ, че са те обучили зле. Но не можеш да излъжеш човек, който почти непрестанно е бил с теб — не само през последните дни, но и по време на боледуването ти. Ако някой друг каже: „Знам как се чувстваш“, това са просто любезни думи. Но от мен го приеми като истина. Знам още, че и ти си като Бърич. Няма да ти предлагам да си избереш жребец. Но ако желаеш, предлагам ти ръката си, за да имаш опора, докато се прибираш.
— Ще се справя — глухо отвърнах аз. Разбирах каква чест ми оказва, но същевременно осъзнавах колко ясно вижда моята слабост. Исках да остана сам, да се скрия.
Той кимна.
— Жалко, че не овладя Умението. Бих могъл, да ти влея сила, както ти ми предложи своята.
— Не бих приел — измънках аз, без да крия колко ме отвращава мисълта да изцеждам чужди сили. И веднага съжалих, защото видях срама в очите на принца.
— Някога и аз бях горделив като теб — тихо каза той. — Върви да си почиваш, момко.
Бавно ми обърна гръб и отново се захвана с пергаментите и мастилата. Тихо напуснах кабинета.
Бяхме разговаряли цял ден. Навън падаше мрак. В замъка царуваше покоят на зимната вечер. Масите бяха разчистени, придворните навярно седяха около огнищата в Голямата зала. Може би пред тях пееха менестрели или пък кукловод разиграваше комедия. Навярно някои от зрителите съчетаваха приятното с полезното — мъжете слагаха оперение на стрели, жените бродираха, децата въртяха пумпали, играеха на ашици или дремеха в скута на родителите си. Мирна вечер. Зимната буря ни пазеше от врага.
Вървях предпазливо като пияница и заобикалях местата, където можех да срещна събрани хора. Бях скръстил ръце и напрягах плещи, за да овладея тръпките. Изкачих се по първото стълбище с наведена глава, сякаш потънал в размисли. На площадката спрях, преброих до десет и пак се насилих да продължа.
Но докато вдигах крак към първото стъпало, Лейси дотича отгоре. Макар че бе възпълничка и доста възрастна, тя припкаше с детинска пъргавина. Сграбчи ме с вик: „Ето те и теб!“, сякаш бях ножица или кълбо прежда, изпаднало от кошничката за ръкоделие, здраво стисна ръката ми и ме дръпна към залата.
— Днес цял ден търча по тия стълбища. Леле, колко си пораснал. Лейди Търпение направо се е побъркала заради теб. Най-напред очакваше да почукаш всеки момент. Толкова беше радостна, че най-сетне си се прибрал. — Лейси помълча и ме огледа с живите си птичи очички. — Това беше сутринта — прошепна доверително тя. После възкликна: — Ама ти наистина си боледувал! Имаш кръгове под очите. — И без да чака отговор, продължи: — Щом мина пладне, а теб те нямаше, тя почна да се обижда. Когато дойде време за вечеря, беше толкова ядосана от твоята невъзпитаност, че и залък не хапна. А после реши да повярва на слуховете колко си болен. Сигурна е, че си припаднал в някой ъгъл или Бърич те държи долу да чистиш на конете и кучетата в това състояние. Хайде, влизай… Доведох го, милейди!
И ме изблъска в покоите на лейди Търпение.
В бъбренето на Лейси долових нещо странно, като че ли избягваше някаква тема. Влязох колебливо и се зачудих дали самата лейди Търпение не е била сполетяна от болест или друга злополука. Но във всеки случай не личеше да е променила навиците си. Стаите изглеждаха както винаги. Зеленината навсякъде бе израснала и се разлистваше благополучно. Забелязах признаци за ново увлечение. Беше добавила към менажерията си два гълъба. Из стаята се валяха десетина конски подкови. Дебелата билкова свещ върху масата пръскаше нежен аромат, разтопеният восък капеше върху поднос с някакви сухи цветя и треви. Същата заплаха надвисваше и над снопче пръчици, покрити със странна дърворезба. Заприличаха ми на гадателни клечки, каквито използват в Чуйрда. Щом влязох, кученцето на стопанката дотича да ме посрещне. Приклекнах да го погаля и се запитах дали ще успея отново да се изправя. За да прикрия забавянето, внимателно вдигнах от пода една писмена табличка. Беше старинна, навярно доста ценна, и описваше как се използват гадателните клечки. Лейди Търпение скочи иззад тъкачния стан и изтича към мен.
— О, не бъди такъв глупчо! — възкликна тя, като видя позата ми. — Ставай веднага. Това коленичене го е измислил някой идиот. Да не си мислиш, че така ще ме накараш да забравя колко грубо постъпи, като не дойде веднага при мен? Какво си ми донесъл? О, колко мило! Как разбра, че ги изучавам? Знаеш ли, прерових всички библиотеки в замъка, но не открих почти нищо за предсказателните пръчици.
Тя взе табличката и се усмихна на този въображаем подарък. Лейси ми намигна иззад рамото й. Отвърнах с леко вдигане на рамене. Отново погледнах лейди Търпение, която слагаше табличката върху нестабилна камара други таблички. Тя се обърна към мен. За миг ме погледна сърдечно, после направи сърдита физиономия. Веждите се сключиха над лешниковите й очи, а мъничката уста стана още по-мъничка. Ефектът от укоризнения поглед донякъде губеше силата си, защото сега тя едва стигаше до рамото ми, а в косата й стърчаха две бръшлянови листа.
— Извинявай — казах аз и храбро измъкнах листата от буйните черни къдрици. Лейди Търпение ги взе най-сериозно, като че ли бяха важни за нея, и ги сложи върху табличката.
— Къде се губи толкова месеци, когато ми трябваше тук? — попита тя. — Годеницата на чичо ти пристигна отдавна. Нямаше те нито на официалната венчавка, нито на пиршествата и танците. Толкова грижи хвърлям да те приемат като син на принц, а ти избягваш обществените си задължения. И когато най-сетне пристигаш, не идваш да ме посетиш, а скиташ из замъка, облечен като парцалив калайджия. Какво те е прихванало да се подстрижеш така?
Съпругата на баща ми някога бе открила с ужас, че той е създал незаконен син преди сватбата. Но с времето нейната неприязън към мен се бе превърнала във войнствен стремеж да ме усъвършенства. Понякога си мечтаех за времето, когато презрително ми обръщаше гръб.
— Не ти ли е хрумвало — продължи тя, — че тук може да имаш по-важни обществени задължения, отколкото да се мотаеш с Бърич около конете?
— Съжалявам, милейди.
От горчив опит знаех, че не бива да споря с лейди Търпение. Принц Рицарин бе смятал нейната ексцентричност за забавна. В добро настроение и аз мислех така. Но тази вечер се чувствах безсилен пред словесния й напор.
— Дълго боледувах. Нямах сили да тръгна на път. Когато се възстанових, лошото време ни задържа. Съжалявам, че пропуснах венчавката.
— И това ли е всичко? — бързо попита тя, сякаш подозираше някаква гнусна измама. — Нямаше ли друга причина за закъснението?
— Не — категорично отвърнах аз. — Но често си мислех за теб. Нося ти и подарък. Още не съм си прибрал багажа от конюшнята, но утре ще го направя.
— Какъв подарък? — попита тя с детинско любопитство.
Въздъхнах. Отчаяно копнеех да се просна в леглото.
— Нещо като хербарий. Простичък, защото много от тамошните билки са крехки и не биха издържали пренасянето. Чуйрдейците не използват билкарски свитъци или таблички като нас. Вместо това имат дървени ковчежета. Отвориш ли ги, откриваш вътре восъчни модели на билките, оцветени в естествени багри и напоени с аромат от истински билки, за да се разпознават по-лесно. Разбира се, надписите са на чуйрдейски, но все пак вярвам, че подаръкът ще ти хареса.
— Интересно звучи — каза тя и очите й грейнаха. — С нетърпение чакам да го видя.
— Да му донеса ли стол, милейди? — намеси се Лейси. — Момчето не изглежда добре.
— Разбира се, Лейси. Сядай, момче. Разкажи ми за болестта си.
— Изядох някаква тамошна билка и ми се отрази много зле.
Въздъхнах доволно. Не бях излъгал. Лейси ми донесе табуретка и аз с радост се отпуснах на нея. Умората ме обля като вълна.
— О, разбирам — пренебрежително махна с ръка лейди Търпение. Озърна се и внезапно попита: — Я кажи, мислил ли си за брак?
Неочакваната смяна на темата бе толкова типична за нея, че неволно се усмихнах. Напънах се да обмисля въпроса. За миг зърнах Моли със зачервени от вятъра бузи и развяна черна коса. Моли. „Утре — обещах си аз. — Утре отивам в Силтбей.“
— Фиц! Престани! Не желая да ме гледаш така, сякаш си някъде другаде. Чуваш ли? Добре ли си?
С усилие се върнах в действителността.
— Не много — отговорих съвсем искрено. — Денят беше тежък.
— Лейси, донеси на момчето чаша бъзово вино. Струва ми се уморено. Може би точно сега не е време за разговори — неохотно призна лейди Търпение и за пръв път се вгледа наистина в мен. В очите й зърнах искрена тревога. — Може би — тихо повтори тя. — Не успях да чуя много за пътешествията ти.
Сведох очи към дебелите планински гамаши. За миг изпитах желание да разкажа истината, но то веднага отстъпи пред разбирането колко опасно е да й поверя тази истина.
— Дълго пътуване. Лоша храна. Мръсни ханове с неудобни легла и лепкави маси. Горе-долу това е. Едва ли би искала да чуеш подробностите.
Случи се нещо странно. Погледнахме се в очите и усетих, че тя е прозряла лъжата ми. Бавно кимна в знак, че разбира необходимостта от това, после извърна глава. Запитах се колко ли пъти баща ми е разправял подобни лъжи. И какво й е струвало едно просто кимване.
Лейси решително пъхна в ръката ми чаша вино. Вдигнах я и сладостният аромат на първата глътка ме ободри. Стиснах чашата с две ръце и намерих сили да се усмихна на лейди Търпение.
— Кажи ми… — започнах и усетих, че гласът ми трепери като на старец. Изкашлях се. — Разкажи ми за себе си. Предполагам, че след идването на кралицата си много по-заета. Разкажи какво съм пропуснал.
— О! — Тя трепна като ужилена и на свой ред извърна глава. — Нали ме знаеш колко съм саможива. А и със здравето не съм много добре. Тия танци и разговори до късна нощ толкова ме изморяват, че после два дни не мога да стана. Не. Представих се на кралицата и един-два пъти седнах на нейната маса. Но тя е млада и увлечена в новия си живот. А аз съм стара и капризна, вечно заета с нещо свое…
— Кетрикен също се увлича от градинарство — вметнах аз. — Вероятно ще й бъде много интересно…
Внезапна тръпка ме разтърси до кости и зъбите ми затракаха в тишината.
— Малко съм… настинал — оправдах се и пак вдигнах чашата.
Отпих жадно. Ръцете ми трепереха и виното се разплиска по ризата ми. Стреснато скочих и безсилните ми пръсти изпуснаха чашата. Тя се търкулна по килима, оставяйки тъмна диря като петно от кръв. Свлякох се на табуретката и обгърнах раменете си с ръце, за да спра спазмите.
— Много съм уморен…
Лейси пристъпи към мен с кърпичка и почна да попива виното. Дръпнах кърпичката, избърсах брадата си и изтръсках каквото бе останало по ризата. Но когато клекнах да избърша килима, едва не се проснах по очи.
— Не, Фиц, остави това. После ще почистим. Ти си уморен.
Върви да си легнеш. Когато се наспиш, ела пак. Искам да обсъдим нещо сериозно, но ще ни отнеме цяла нощ. А сега бягай, момче. Бягай в леглото.
Изправих се с облекчение и промърморих няколко думи за сбогом. Лейси ме изпроводи до вратата, после остана на прага да гледа угрижено как вървя към площадката. Стараех се да стъпвам твърдо, макар че стените и подът играеха около мен. Изкачих три стъпала и щом изчезнах от погледа на Лейси, опрях рамо в стената да си поема дъх. Закрих с длани очите си от яркия блясък на свещите. Виеше ми се свят. Когато отворих очи, всичко тънеше в пъстроцветни петна. Здраво стиснах клепачи и пак ги захлупих с ръце.
Чух нечии леки стъпки да се задават отгоре. На няколко стъпала от мен човекът спря.
— Добре ли сте, сър — попита колеблив глас.
— Попрекалих с пиенето — излъгах аз. Но поне петната от вино подкрепяха лъжата. — След малко ще ми мине.
— Нека ви помогна да се качите. Едно спъване тук може да бъде опасно.
Сега в гласа звучеше упрек. Отворих очи и надникнах през пръсти. Синя пола. От онзи грубоват, здрав плат, който използваха всички прислужници. Без съмнение и друг път си бе имала работа с пияници.
Поклатих глава, но тя не ми обърна внимание, както бих направил и аз на нейно място. Усетих как една малка, силна ръка ме хваща за лакътя, а другата обгръща кръста ми.
— Хайде нагоре — насърчи ме жената.
Колкото и да не исках, се облегнах на нея и повлякох нозе към следващата площадка.
— Благодаря — промърморих с надеждата, че ще си тръгне, но тя продължаваше да ме държи.
— Сигурен ли сте, че идвате тук? Стаите на прислугата са по-горе.
Намерих сили да кимна.
— Третата врата. Ако нямаш нищо против.
Тя помълча, после каза:
— Това е стаята на Копелдака.
Думите прозвучаха като предизвикателство. Някога бих трепнал от тях, но това отдавна бе минало.
— Да — отвърнах студено. — Сега можеш да си вървиш.
Жената обаче пристъпи по-близо, хвана ме за косата и дръпна нагоре, за да види лицето ми.
— Новак! — изсъска яростно тя. — Трябваше да те зарежа на стълбището.
Рязко вдигнах глава. Всичко беше като в мъгла, но въпреки това я познах — познах лицето, разпиляната коса по раменете и аромата на летен следобед. Облекчението ме заля като вълна. Това бе Моли, Моли свещарката!
— Жива си! — възкликнах аз.
Сърцето ми подскачаше като риба на сухо. Грабнах Моли в прегръдките си и я целунах.
Или поне се опитах. Тя ме отблъсна грубо.
— Никога няма да целуна пияница. Заклела съм се и ще го изпълня. Нито пък ще позволя на пияница да ме целува.
— Не съм пиян, болен съм — възразих аз. От вълнение още повече ми се виеше свят. Залитах. — Все едно, няма значение. Важното е, че си в безопасност.
Тя ме подпря по навик, както от малка бе подпирала баща си.
— О, разбирам. Не си пиян. — В гласа и се смесваха съмнение и погнуса. — Но не си и чирак на писаря. Не си коняр. Винаги ли започваш с лъжи? Защото знам, че винаги свършваш с тях.
— Не съм те лъгал — отвърнах свадливо, объркан от нейния гняв. Исках да я погледна в очите, но не смеех. — Просто не казах всичко… много е сложно. Моли, просто се радвам да те видя жива. И то тук, в Бъкип! Канех се утре да те търся… — Тя все още ме крепеше. — Не съм пиян. Наистина. Излъгах само защото ме е срам да призная колко съм слаб.
— И затова лъжеш. — Гласът й удряше като камшик. — Би трябвало да се срамуваш от лъжите, Новак. Или за един син на принц е позволено?
Тя ме пусна и аз залитнах към стената. Мъчех се да остана прав и същевременно да овладея обърканите си мисли.
— Не съм син на принц — казах накрая. — Копеле съм. Това е съвсем различно. Да, и от това се срамувах. Но не съм те лъгал. Просто когато бях с теб, ставах Новака. Хубаво беше да имам приятели, за които съм Новака, а не Копелето.
Моли не отговори. Хвана ме за предницата на ризата, много по-грубо, отколкото преди, и ме помъкна по коридора към стаята ми. Смаях се колко са силни жените, когато се разлютят. Отвори с рамо вратата, като че ли й беше личен враг, и ме блъсна към леглото ми. Строполих се отгоре му. Поизправих се и успях да седна. Здраво сплетох пръсти и стиснах ръце между коленете си, за да овладея треперенето им. Моли яростно ме гледаше. Не я виждах ясно. Силуетът й бе замъглен, чертите на лицето й — размазани, ала позата й ми показваше, че е бясна.
След малко се осмелих да проговоря.
— Сънувах те. Докато те нямаше.
Тя мълчеше. Окуражих се.
— Сънувах, че беше в Силтбей. По време на нападението. — Думите ми прозвучаха напрегнато заради усилието ми да не позволя на гласа си да трепери. — Сънувах пожари и пирати. В съня ми ти трябваше да пазиш две деца. Като че ли бяха твои. — Мълчанието й се възправяше като стена срещу думите ми. Навярно ме смяташе за невероятен идиот да дрънкам за сънища. И защо, о, защо от всички хора на света, които можеха да ме видят толкова обезсърчен и отпаднал, защо трябваше да е точно Моли? Тишината се проточи. — Но ти си била тук, в Бъкип, на сигурно място. — Опитах се да овладея треперещия си глас. — Радвам се, че си в безопасност. Но какво правиш в Бъкип?
— Какво правя тук ли? — Гласът й бе също толкова напрегнат, колкото моя. Гневът го правеше студен, но ми се стори, че долавям в него и страх. — Търся един приятел. — Тя замълча и като че ли гърлото й се сви. После продължи с пресилено спокойствие. — Разбираш ли, баща ми умря и ми остави дългове. И кредиторите му ми отнеха дюкяна. Отидох да живея при едни роднини, да им помогна за събирането на реколтата и да събера пари, за да започна наново. В Силтбей. Макар че нямам представа как си научил за това. Спечелих малко и братовчед ми се съгласи да ми заеме останалата част. Реколтата беше богата. Трябваше да се прибера в Бъкип на другия ден. Обаче пиратите нападнаха Силтбей. Бях там с племенничките си… — За миг гласът й секна. Спомних си го заедно с нея. Корабите, пожарите, смеещата се жена с меча. Погледнах я и почти успях да я фокусирам. Бях онемял. Ала нейният поглед се рееше някъде над главата ми. Тя спокойно заговори — прекалено спокойно:
— Братовчедите ми изгубиха всичко. И се смятаха за щастливци, задето децата им се спасиха. Вече не можех да ги моля за заем. Всъщност дори не бяха в състояние да ми платят за работата, която бях свършила, ако ми беше дошло наум да си искам парите. Зимата наближаваше и нямаше къде да ида, затова се върнах в Бъкип. Винаги сме били приятели с Новия, рекох си. Ако изобщо мога да се обърна към някого за заем, това е той. Затова дойдох в замъка и попитах за писарчето. Обаче всички свиваха рамене и накрая ме пратиха при Федрен. Когато те описах, той се намръщи и ме препрати при лейди Търпение. — Моли многозначително замълча. Опитах се да си представя тази среща, но ме побиха тръпки. — Тя ме взе за камериерка — тихо прибави Моли. — Каза, че това било най-малкото, което можела да направи, след като ти си ме опозорил.
— След като съм те опозорил ли? — сепнах се аз. Думата ме разтърси и замъгленото ми зрение избухна в искри. — Как? Как съм те опозорил?
Гласът й бе тих.
— Лейди Търпение каза, че явно си спечелил чувствата ми и сетне си ме изоставил. Че съм ти позволила да ме ухажваш под измамното впечатление, че някой ден ще можеш да се ожениш за мен.
— Не съм… — Запънах се. После: — Нали бяхме приятели. Не знаех, че изпитваш нещо повече…
— Нима? — Тя вирна брадичка — този жест ми бе познат. Преди шест години щеше да го последва юмрук в корема ми. Потръпнах. Ала Моли просто продължи още по-тихо: — Предполагам, че е трябвало да го очаквам. Много е лесно да го кажеш.
Беше мой ред да се сепна като попарен.
— Ти беше онази, която ме изостави, без дори да се сбогуваш с мен. При това с оня моряк, Джейд. Да не мислиш, че не знам? Аз бях там, Моли. Видях те да го хващаш за ръка и да тръгваш с него. Защо не дойде при мен?
Тя изправи рамене.
— Бях жена с бъдеще. После неволно станах длъжница. Мислиш ли, че подозирах за дълговете, които баща ми е правил и после просто е забравял? Кредиторите му дойдоха да чукат на вратата ми чак след като го погребахме. Изгубих всичко. Трябваше ли да дойда при теб като просякиня с надеждата, че ще ме приемеш? Смятах, че ме обичаш. Вярвах, че искаш… проклятие, защо трябва да ти признавам всичко това! — Думите й ме удариха като хвърлени камъни. Знаех, че очите й хвърлят мълнии, че бузите й са поруменели. — Мислех, че наистина искаш да се ожениш за мен, че искаш бъдеще с мен. Щеше ми се да донеса нещо със себе си, а не да дойда при теб без пукнат грош. Представях си, че ще имаме малко дюкянче, аз със своите свещи, билки и мед, ти със способностите си на писар… Затова се обърнах към братовчед си да му поискам заем. Той нямаше излишни пари, но уреди да отида в Силтбей и да разговарям с по-големия му брат Флинт. Казах ти какъв беше краят. Отработих си пътя на един рибарски кораб, Новия, чистих риба и я нареждах в сол. Прибрах се в Бъкип като пребито куче. Преглътнах гордостта си, дойдох тук и открих каква съм била глупачка, видях, че си ме лъгал и си се преструвал. Ти си копеле, Новия. Копеле.
За миг се заслушах в някакъв странен звук и се опитах да разбера от какво е. После разбрах. Тя плачеше. Знаех, че ако се опитам да се изправя и се доближа до нея, ще се просна по очи. Или че ако протегна ръка, Моли ще ме удари и ще ме повали на пода. Затова глупаво като всеки пиян повторих:
— Добре де, ами Джейд? Защо толкова лесно тръгна с него? Защо първо не дойде при мен?
— Казах ти! Той ми е братовчед, идиот такъв! — Гневът й избухна през сълзите. — Когато загази, човек се обръща към роднините си. Помолих го за помощ и той ме заведе в семейната си ферма да им помогна с реколтата. — Миг мълчание. После, сякаш не можеше да повярва, тя каза: — Ти какво си мислеше? Че съм от ония жени, дето могат да тръгнат с друг мъж ли? — Лед. — Че ще ти позволя да ме ухажваш и ще излизам с друг?
— Не. Не съм казвал такова нещо.
— Още малко и щеше, разбира се. — Каза го така, сякаш изведнъж всичко й бе станало ясно. — Ти си като баща ми. Винаги си мислеше, че лъжа, защото самият той постоянно лъжеше. Точно като теб. „А, не съм пиян“, когато целият вониш и не можеш да се държиш на краката си. И тъпите ти измислици: „Сънувах те в Силтбей“. Всички в града знаеха, че съм заминала за Силтбей. Сигурно си го чул, докато си се наливал в някоя кръчма.
— Не съм, Моли. Повярвай ми. — Вкопчих се в одеялото на леглото си, за да се задържа изправен. Беше ми обърнала гръб.
— Не. Не ти вярвам! Вече няма да вярвам на никого. — Тя замълча, сякаш мислеше за нещо. — Знаеш ли, някога, много отдавна, когато бях малка, още преди да се срещнем… — Гласът й бе странно спокоен. По-кух, но спокоен. — Беше по време на Пролетното празненство. Помня, че помолих татко да ми даде няколко петачета за сергиите на панаира, а той ме зашлеви и отвърна, че нямало да си хвърля парите за такива глупости. След това ме заключи в дюкяна и отиде да пие. Но още тогава можех да се измъквам навън. Въпреки всичко отидох на панаира, просто за да позяпам. На една от сергиите някакъв старец предсказваше бъдещето с кристали. Знаеш как го правят. Поднасят кристала към запалена свещ и гадаят по багрите, които падат върху лицето ти. — Моли отново замълча.
— Зная — отвърнах аз. Знаех за каква Синорна магия говори. Бях виждал танца на пъстрите светлини по лицето на жена със затворени очи. В момента единственото ми желание бе по-ясно да виждам Моли. Струваше ми се, че ако срещна погледа й, ще я накарам да прозре истината в мен. Искаше ми се да се осмеля да се изправя, да се приближа до нея и отново да се опитам да я прегърна. Ала тя ме смяташе за пиян, а и със сигурност щях да падна. Нямах намерение повторно да се изложа пред нея.
— Много други момичета и жени ходеха да им предсказват бъдещето. Но аз нямах петаче, затова можех само да зяпам. Обаче след малко старецът ме забеляза. Предполагам, че ме е помислил за срамежлива. Попита ме дали не искам да узная бъдещето си. Аз се разплаках, защото исках, ала нямах пари. Тогава Брина, продавачката на риба, се разхили, и рече, че нямало нужда да се изръсвам, за да го науча. Всеки и без туй знаел бъдещето ми. Била съм щерка на пияница, щяла съм да се омъжа за пияница и да родя пияници — почти викна Моли. — Всички избухнаха в смях. Даже старецът.
— Моли — казах аз. Съмнявам се, че ме чу.
— И днес съм без пукната пара — бавно продължи тя. — Но поне зная, че няма да се омъжа за пияница. Мисля, че не искам дори да съм приятелка с пияници.
— Изслушай ме. Не си честна! — Езикът ми предателски заваляше думите. — Аз…
Вратата се затръшна.
— … не знаех, че ме харесваш — глупаво заявих на студената празна стая.
Съвсем се разтреперих. Ала нямах намерение отново да я изгубя толкова лесно. Изправих се и успях да направя две крачки преди подът да се залюлее под мен и да падна на колене. Останах там с наведена глава като куче. Едва ли щях да я впечатля, ако запълзя по петите й. Навярно щеше да ме изрита. Ако изобщо успеех да я открия. Върнах се до леглото и се покатерих отгоре му. Не се съблякох, просто се завих с одеялото. Очите ми се замъглиха, зрението ми постепенно се сви в една точка, но не заспах веднага. Лежах и си мислех какъв глупак съм бил. Бях ухажвал жена, мислейки си, че излизам с момиче. Тези три години разлика във възрастта бяха имали огромно значение за мен, но напълно погрешно. Бях смятал, че тя ме възприема като момче, и се бях отчаял, че някога ще я спечеля. Затова се бях държал по момчешки, вместо да се опитам да я накарам да ме възприеме като мъж. И момчето я бе наранило. И наистина я беше измамило. Най-вероятно я бях изгубил завинаги. Мракът ме обгърна, пълна тъмнина, освен една-единствена вихреща се искрица.
Тя бе обичала момчето и беше мечтала да живеем заедно. Вкопчих се в тази искрица и потънах в сън.
4
Дилеми
Колкото до Осезанието и Умението, подозирам, че всеки човек притежава поне една от двете способности. Виждал съм жени ненадейно да изоставят работата си и да отиват в съседната стая, където бебето им току-що започва да се събужда. Нима това не е някаква форма на Умението? Или безмълвното сработване на корабен екипаж? Моряците нямат нужда от думи — корабът им е като живо същество и те са неговата жизнена сила. Други хора изпитват влечение към някои животни и го изразяват с герба си или с имената, които дават на децата си. Осезанието отваря човек към това влечение. То ти помага да усещаш всички зверове, ала народните предания твърдят, че повечето осезатели постепенно установявали връзка с конкретно животно. Според някои приказки осезателите придобивали навиците, а накрая и вида на зверовете, с които били свързани, но ми се струва, че целта на тези легенди е просто да отклонят децата от Дивата магия.
Събудих се следобед. В стаята беше студено. Огънят бе угаснал. Потните ми дрехи лепнеха по тялото ми. С олюляване слязох в кухнята, похапнах и се върнах в леглото, като треперех от студ. По-късно някой влезе и се опита да разговаря с мен. Не помня какво ми рече, а само, че ме разтърсваше за рамото. Беше неприятно, но аз не му обърнах внимание.
Отново се събудих вечерта. В огнището бумтеше огън, до него грижливо бяха струпани цепеници. На придърпаната до леглото ми малка масичка имаше чиния с хляб, месо и сирене върху бродирана кърпа. Голямо гърне с билки на дъното чакаше да налея вътре вода от котела, който вдигаше пара на огъня. Край огнището бе поставена вана и на ръба й — сапун. До леглото видях чиста нощница. Не беше от моите. Но можеше и да ми стане.
Благодарността ми бе по-голяма от озадачението ми. Успях да стана и да се възползвам от всичко. Почувствах се много по-добре. Виенето на свят беше заменено с усещане за неестествена лекота, но хлябът и сиренето бързо се справиха с нея. Отварата имаше дъх на самодивско биле — мигновено заподозрях Сенч и се зачудих дали той не е бил онзи, който се опитваше да ме събуди. Но не, той ме викаше само нощем.
Тъкмо нахлузвах чистата нощница, когато вратата тихо се отвори и в стаята ми се вмъкна шутът. Носеше зимния си черно-бял костюм, който правеше безцветната му кожа още по-бледа. Дрехите му бяха от някаква копринена тъкан, толкова широки, че приличаше на пръчка в тях. Изглеждаше по-висок и още по-кльощав, ако това изобщо беше възможно. Както винаги, белите му очи ме смаяха, дори на фона на безкръвното му лице. Той ми се усмихна, после подигравателно ми се изплези.
— Значи си бил ти — казах и посочих с ръка около себе си. — Благодаря ти.
— Не — отрече шутът и поклати глава така, че светлата му коса се разтърси под шапката му. — Но помогнах. Благодаря, че си се изкъпал. Това облекчава задачата ми да се погрижа за теб. Радвам се, че си буден. Хъркаш отвратително.
Не обърнах внимание на иронията му, а отбелязах:
— Пораснал си.
— Да. И ти. И беше болен. И спа доста дълго. А сега си буден, изкъпан и нахранен. Въпреки това изглеждаш ужасно. Но вече не вониш. Сега е късен следобед. Интересуват ли те други очевидни факти?
— Сънувах те.
Той ме изгледа скептично.
— Нима? Колко трогателно. Не мога да кажа, че съм те сънувал.
— Липсваше ми — казах и се зарадвах на мимолетната изненада, която се изписа на лицето му.
— Колко забавно. Това обяснява ли защо самият ти толкова усърдно се правиш на шут?
— Предполагам. Седни. Разкажи ми какво съм пропуснал.
— Не мога. Крал Умен ме очаква. По-точно не ме очаква и тъкмо затова трябва да ида при него. Когато се почувстваш по-добре, би трябвало да го посетиш. Особено ако не те очаква. — Той рязко се завъртя, тръгна навън, после се обърна. Вдигна сребърните звънчета в края на смешно дългия си ръкав и ги разклати. — Сбогом, Фиц. Помъчи се да се справиш по-добре с опитите си да не позволиш да те убият. — Вратата безшумно се затвори след него.
Бях сам. Налях си втора чаша чай и отпих. Вратата отново се отвори. Вдигнах поглед в очакване на шута. Лейси надникна вътре и каза:
— А, той бил буден. — После продължи по-строго: — Защо не каза колко си уморен? Направо ме уплаши до смърт, цял ден да спиш така. — И без да чака покана, се втурна в стаята с чисти чаршафи и одеяла в ръце, следвана по петите от лейди Търпение.
— А, той бил буден! — възкликна тя, като че ли се беше съмнявала. Двете не обърнаха внимание на унижението ми да ме видят по нощница. Лейди Търпение седна на леглото, докато Лейси се засуети из стаята и започна да разтребва. Нямаше много за разтребване, ала тя събра мръсните съдове, разпали огъня, цъкна с език при вида на мръсната вода във ваната и разхвърляните дрехи. Отдръпнах се до огнището, докато тя оправяше леглото ми. После грабна мръсното бельо под мишница, с презрително изсумтяване огледа всичко и ни остави сами.
— Щях да разтребя — измърморих засрамено, но лейди Търпение като че ли не ме чу и властно посочи леглото. Неохотно си легнах. Струва ми се, че никога не съм се чувствал по-безпомощен. Тя го подчерта, като се наведе и подпъхна завивката ми.
— Сега за Моли — ненадейно каза Търпение. — Поведението ти е било непристойно. Използвал си слабостта си, за да я примамиш в стаята си. И ужасно си я разстроил с обвиненията си. Няма да го допусна, Фиц. Ако не беше толкова болен, щях да съм бясна. Но така или иначе съм много разочарована. Нямам думи за това как си измамил клетото момиче и си го подвел. Само ще заявя, че това повече няма да се случи. Ще се държиш почтено с нея, във всяко отношение.
Едно просто недоразумение между мен и Моли ненадейно се бе превърнало в сериозен проблем.
— Тук има някаква грешка — като се мъчех да говоря спокойно, отвърнах аз. — Ние с Моли ще се разберем сами. Не е станало нищо особено.
— Имай предвид кой си. Синът на принца не…
— Фиц — твърдо й напомних аз. — Аз съм Фицрицарин. Копелето на Рицарин. — Лейди Търпение се сепна. Отново почувствах колко много съм се променил, откакто бях напуснал Бъкип. Вече не бях момче, за да ме наглежда и надзирава. Тя трябваше да ме приеме такъв, какъвто съм. И все пак се помъчих да смекча тона си. — Не съм законен син на принц Рицарин, милейди.
Тя седна в края на ръба на леглото и ме погледна. Кафявите й очи срещнаха моите. Под нейното лекомислие и разсеяност се криеше душа, способна да изпитва много по-остра мъка и разкаяние, отколкото бях предполагал.
— Мислиш ли, че някога бих могла да го забравя? — промълви Търпение.
Гласът ми секна в гърлото. Не успях да й отговоря. Спаси ме завръщането на Лейси. Водеше двама прислужници и две момчета. Те отнесоха ваната и съдовете ми, а тя постави на масичката поднос с дребни сладки и две чаши и запари още чай. Двамата с лейди Търпение мълчахме. Лейси напълни чашите и седна с вечното си ръкоделие в ръце.
— Това е нещо повече от недоразумение тъкмо защото си такъв — върна се на темата лейди Търпение, сякаш изобщо не се бях осмелил да я прекъсна. — Ако беше просто чирак на Федрен или коняр, щеше да си свободен да ухажваш и да се ожениш, за която поискаш. Но ти не си, Фицрицарин Пророк. Ти си от кралски произход. Дори копелетата — тя леко се запъна на думата — от този род трябва да съблюдават определени обичаи. И да спазват известна дискретност. Помисли за положението си в кралския дом. Трябва да получиш разрешение от краля, за да се ожениш. Знаеш го, разбира се. Учтивостта е изисквала да осведомиш крал Умен за намерението си да ухажваш момичето, така че той да може да ти каже дали е доволен. Кралят щеше да обмисли въпроса от всички страни. Дали моментът е подходящ да се ожениш? Дали е изгодно за престола? Другата страна отговаря ли на изискванията, или има вероятност да избухне скандал? Ухажването ще ти попречи ли да изпълняваш задълженията си? Приемлив ли е произходът на дамата? Кралят иска ли да имаш наследници?
Удивлението ми растеше с всеки неин следващ въпрос. Отпуснах се върху възглавниците и зареях поглед в драпериите на леглото. Никога не се бях замислял да ухажвам Моли. Детската ни дружба бе прераснала в по-дълбоко приятелство. Знаех за какво копнее сърцето ми, ала главата ми нито за миг не беше престанала да го обмисля. Тя с лекота прочете мислите по лицето ми.
— Спомни си също, Фицрицарин, че вече си положил клетва пред друг. Животът ти принадлежи на твоя крал. Какво ще предложиш на Моли, ако се ожениш за нея? Останките му ли? Миговете, в които не трябваш на краля? Мъжът, който е посветил живота си на краля, няма време за почти нищо друго. — От очите й внезапно бликнаха сълзи. — Някои жени са готови да приемат и малкото, което такъв мъж честно може да им предложи, и да се задоволят с него. За други това не е достатъчно. И никога няма да бъде. Трябва… — Лейди Търпение се поколеба и думите сякаш насила се изтръгнаха от устата й. — Трябва да помислиш за това. Един кон не може да носи две седла. Колкото и да му се иска… — Гласът й замря. Тя затвори очи, като че ли изпитваше болка. После си пое дъх и продължи енергично, като че ли изобщо не бе спирала: — Още нещо, Фицрицарин. Моли е или поне е била жена с бъдеще. Тя има занаят и майсторски го владее. Предполагам, че ще успее да си върне изгубеното, след като спечели достатъчно пари. А ти? Какво ще й дадеш? Пишеше добре, но не притежаваш истински способности на писар. Справяш се в конюшнята, да, но не си печелиш хляба с това. Ти си копеле на принц. Живееш в замъка, хранят те и те обличат. Но нямаш установена издръжка. Тази стая може и да е удобна, само че е за сам човек. Но ти не възнамеряваш да доведеш Моли тук, нали? И сериозно ли смяташ, че кралят ще ти позволи да напуснеш Бъкип? И дори да ти разреши, ами после? Нима ще живееш при жена си, ще ядеш нейния хляб и ще лентяйстваш? Или ще се задоволиш да изучиш нейния занаят и да й помагаш?
Тя най-после замълча. Не очакваше да отговоря на нито един от въпросите й. Не се и опитах. Търпение си пое дъх и продължи.
— Постъпил си като безразсъдно момче. Зная, че не си го направил с лоши помисли, и трябва да се погрижим никой да не пострада. Особено Моли. Ти си израснал сред клюките и интригите на кралския двор. За разлика от нея. Нима ще допуснеш да я обявят за твоя любовница или още по-зле, за блудницата на замъка? Бъкип от много години е мъжки двор. Кралица Желана беше… кралицата, но не водеше публичен живот като кралица Постоянство. Сега в Бъкип отново имаме кралица. Нещата тук се промениха, както сам ще се убедиш. Ако наистина се надяваш да направиш Моли своя жена, тя трябва да влезе в двора постепенно. Иначе ще се окаже изолирана сред любезно кимащи хора. Казвам ти го честно, Фицрицарин. Не искам да съм жестока към теб. Но е много по-добре да съм жестока към теб сега, отколкото Моли цял живот да бъде подложена на небрежна жестокост. — Говореше абсолютно спокойно, погледът й не се откъсваше от очите ми.
Накрая спря и ме изчака да попитам безнадеждно:
— Какво трябва да направя?
За миг тя сведе очи към ръцете си, после отново срещна погледа ми.
— Засега нищо. Буквално. Взех Моли за своя камериерка. Доколкото мога, я уча на дворцови обноски. Тя е способна ученичка, както и изключително приятна учителка по въпросите на билките и благоуханията. Ще накарам Федрен да я научи на писмо — нещо, за което момичето има голямо желание. Но засега не бива да има нищо повече. Жените в двора трябва да я приемат като моя камериерка — а не като твоя любовница. След време можеш да започнеш да се срещаш с нея. Но засега ще е непристойно да оставате насаме и изобщо да се опитваш да я виждаш.
— Но аз трябва да поговоря насаме с нея. Само веднъж, за малко. После обещавам, че ще спазвам твоите правила. Тя си мисли, че нарочно съм я заблудил, Търпение. Мисли си, че снощи съм бил пиян. Трябва да й обясня…
Ала Търпение клатеше глава още преди да свърша първото си изречение и продължи, докато най-после не млъкнах.
— Вече и без това плъзнаха слухове, защото дойде да те търси. Аз уверих всички, че Моли е търсела мен, тъй като имала трудности и майка й била камериерка на лейди Изтравниче в двора на кралица Постоянство. Което е вярно и следователно тя наистина има право да ме потърси, защото нима лейди Изтравниче не ми беше приятелка, когато за пръв път дойдох в Бъкип?
— Наистина ли си познавала майката на Моли? — попитах любопитно.
— Не точно. Когато пристигнах в Бъкип, тя вече беше напуснала, за да се ожени за един свещар. Но познавах лейди Изтравниче и тя се държеше мило с мен. — С тези думи Търпение изчерпа въпроса ми.
— Но не може ли да дойда в твоите покои, за да поговоря насаме с нея и…
— Няма да допусна да избухне скандал! — категорично заяви тя. — Ти имаш врагове в двора, Фиц. Няма да позволя Моли да се превърне в тяхна жертва в опитите им да ти нанесат удар. Достатъчно ясна ли съм?
Беше достатъчно ясна, при това за неща, от които бях смятал, че си няма представа. Какво знаеше за враговете ми? Дали предполагаше, че се касае за обикновена вражда? Макар че и това щеше да е достатъчно в кралския двор. Замислих се за Славен и неговите лукави остроумия, за това как по време на празник се обръщаше, прошепваше нещо на своите блюдолизци и те се подсмихваха и тихо отвръщаха на духовитостта му. Замислих се за това, че ще се наложи да го убия.
— По стиснатите ти зъби виждам, че си разбрал. — Лейди Търпение се изправи и остави чашата си на масата. — Хайде, Лейси, най-добре е да оставим Фицрицарин да почива.
— Поне й кажи да не ми се сърди — помолих я аз. — Кажи й, че снощи не съм бил пиян. Кажи й, че не съм искал да я заблуждавам, нито да й причиня зло.
— Няма да предам такова съобщение! Нито пък ти, Лейси! Да не мислиш, че не забелязах намигането ти? Настоявам и двамата да спазвате благоприличието. Не го забравяй, Фицрицарин. Ти не познаваш Моли. Тя също не те познава. Така трябва да бъде. Да вървим, Лейси. Искам тази нощ да си починеш, Фицрицарин.
Оставиха ме сам. Опитах се да уловя погледа на Лейси и да спечеля подкрепата й, ала тя се извърна. Вратата се затвори след тях и аз се отпуснах на възглавниците. Помъчих се да не позволя на ума си да протестира срещу забраните, които ми бе наложила лейди Търпение. Колкото и да беше досадно, тя имаше право. Можех само да се надявам, че Моли ще приеме поведението ми за благоразумно, а не за измамно или презрително.
Станах от леглото и отидох да разпаля огъня. После се огледах. След месеците, прекарани в Планинското кралство, стаята ми се струваше мрачна. Най-луксозната украса беше един доста прашен гоблен, изобразяващ крал Мъдрост, който се сприятелява с Праотците. Бях го получил заедно със стаята, наред с кедровия скрин до леглото. Критично се втренчих в гоблена. Той бе стар и изяден от молци. Виждах защо са го захвърлили тук. Когато бях по-малък, от него сънувах кошмари. Изтъкан в стар стил, крал Мъдрост изглеждаше силно издължен, докато Праотците не приличаха на нито една твар, която бях виждал. На широките им плещи имаше нещо като криле. А може и да бяха ореоли.
Задрямах. Събуди ме въздушно течение. Тайната врата до огнището, която водеше към покоите на Сенч, бе широко отворена. Сковано се изправих, протегнах се и се изкачих по каменното стълбище. Първия път, когато го бях направил, бях облечен по абсолютно същия начин — само по нощница. Бях последвал един страшен старец със сипаничаво лице и остри като на гарван очи. Той ми беше предложил да ме научи да убивам хора. Освен това безмълвно ми бе предложил приятелство. Бях приел и двете предложения.
Каменните стъпала бяха студени. Над свещниците на стените имаше паяжини, прах и сажди. Което показваше, че чистачките не стигаха дотук. Нито до покоите на Сенч. Както винаги, там цареше приятен хаос. В единия край на стаята му се намираше работният му кът — гол каменен под и огромна маса. Върху нея цареше обичайният безпорядък: хавани и чукала, лепкави съдове с храна за катерицата Слинк, гърненца със сушени билки, плочки и свитъци, лъжици, щипци и почерняло котле, от което се вдигаше зловонна пара.
Ала Сенч не бе там. Видях го в другия край на стаята, където имаше мек стол и огнище с бумтящ огън. Килимите на пода се застъпваха, пламъците хвърляха отблясъци по стъклената купа с ябълки и гарафата вино върху изящно резбованата маса. Сенч удобно седеше на стола и повдигаше към светлината частично развит свитък. Дали го държеше по-далеч от носа си, отколкото преди? И дали мършавите му ръце бяха още по-съсухрени? Зачудих се дали е остарял през месеците на моето отсъствие, или досега просто не съм обръщал внимание? Сивият му вълнен кафтан изглеждаше изтъркан, както винаги, дългата му сива коса, която се спускаше по раменете му, сякаш имаше същия цвят. Както обикновено, мълчаливо изчаках да благоволи да вдигне поглед и да ме забележи. Някои неща се променяха, други обаче — не.
Той най-после отпусна свитъка и погледна към мен. Имаше зелени очи и светлият им цвят винаги ме изненадваше на фона на пророческите му черти. Въпреки напомнящите на сипаница белези по лицето и ръцете му, незаконно рожденият му произход личеше също толкова ясно, колкото моя. Предполагам, че можех да го смятам за дядо, но връзките между чирак и учител бяха по-близки от кръвното родство. Сенч ме измери с поглед и аз засрамено се сковах.
— Ела на светло, момко — сериозно нареди той.
Направих десетина крачки напред и плахо спрях. Сенч внимателно ме разглеждаше, също както бе проучвал свитъка.
— Ако двамата с теб бяхме амбициозни предатели, щяхме да се погрижим хората да забележат приликата ти с Рицарин. Мога да те науча да заемаш присъщата му поза, а ти и без това имаш неговата походка. Мога да ти покажа как да се гримираш, за да изглеждаш по-възрастен. На ръст си почти колкото него. Можеш да усвоиш неговия начин на изразяване и смеха му. Без никой да се усети, постепенно и скришом можехме да си спечелим влияние. И един ден можехме да вземем властта.
Той замълча.
Бавно поклатих глава. После и двамата се усмихнахме и аз се приближих, за да седна на плочите в краката му. Огънят приятно топлеше гърба ми.
— Такъв ми е занаятът — въздъхна Сенч и отпи глътка вино. — Трябва да мисля за тия неща, защото знам, че ще го направят други. Някой ден, рано или късно, някой дребен благородник ще реши, че му е хрумнала блестяща идея и ще дойде при теб. Само почакай и ще се убедиш, че съм прав.
— Моля се да грешиш. До гуша ми дойде от интриги, Сенч, и не се справих с играта толкова добре, колкото бях очаквал.
— Не се справи зле, особено с картите, които получи. Оцеля. — Той впери очи в огъня. Помежду ни почти осезаемо увисна въпрос. Защо крал Умен бе разкрил на принц Славен, че съм неговият професионален убиец? Защо ме беше поставил в такова положение, че да докладвам и да получавам заповеди от човек, който желаеше смъртта ми? Дали ме бе предал на Славен, за да разсее другите му недоволства? И ако бях жертваната пионка, защо продължавах да играя ролята на примамка и да разсейвам вниманието на по-младия принц? Мисля, че дори Сенч не можеше да отговори на всичките ми въпроси и задаването на който и да е от тях щеше да е равносилно на черно предателство спрямо онова, което двамата се бяхме заклели да сме: кралски люде. Ние отдавна бяхме поверили живота си на Умен за защитата на кралското семейство. Не беше наша работа да оспорваме начина, по който бе решил да ни пожертва. Това означаваше измяна.
Сенч вдигна гарафата и напълни очакващата ме чаша с вино. Известно време разговаряхме за неща, които не бяха от значение за никой друг, освен за нас, и тъкмо поради тази причина ни бяха още по-скъпи. Попитах за Слинк, а той неловко изрази съболезнованията си за смъртта на Носльо. Зададе ми няколко въпроса, които ми дадоха да разбера, че му е известно всичко, което бях докладвал на Искрен, наред с много от клюките, разпространявани в конюшнята. Сенч ме информира за по-маловажните слухове от замъка и за всички събития, които бях пропуснал по време на отсъствието си. Ала когато го попитах какво мисли за Кетрикен, нашата престолонаследница, лицето му помръкна.
— Предстои й тежък път. Тя идва в двор без кралица, където самата тя едновременно е и не е такава. Идва в опасно време в кралство, изправено пред пирати и граждански междуособици. Но най-трудното за нея е, че идва в двор, който не разбира нейната представа за кралския живот. Отрупана е с тържества и събирания в нейна чест. Кетрикен е свикнала да излиза сред своя народ, сама да се грижи за градините, становете и ковачницата си, да решава спорове и да се жертва, за да спестява трудности на поданиците си. Тук се е озовала в общество, състоящо се единствено от благородници, привилегировани и богаташи. Тя не разбира страстта към вино и екзотични ястия и перченето със скъпи одежди и накити, които са целта на тези събирания. И затова не се „представя добре“. Тя е красива жена, но е прекалено едра, прекалено мускулеста, прекалено светлокоса в сравнение с бъкипските жени. Като боен жребец сред ловни коне. Има добро сърце, но не зная дали е способна да изпълнява задълженията си, момко. Честно казано, съжалявам я. Кетрикен дойде тук съвсем сама. Малцината, които я придружаваха, отдавна се завърнаха в Планините. Тя е много самотна, въпреки ония, които търсят нейното благоволение.
— Ами Искрен? — загрижено попитах аз. — Нищо ли не прави, за да я спаси от самотата, да я научи на нашите обичаи?
— Искрен няма време за нея — откровено отвърна Сенч. — Той се опита да го обясни на крал Умен, преди да уредят брака му, но ние не го послушахме. С крал Умен разчитахме на политическата изгода, която обещаваше Кетрикен. Аз просто забравих, че в този двор завинаги ще се появи жена. За Искрен тя е тежко бреме. Ако бяха обикновени хора, с времето щяха искрено да се обикнат. Но сега трябва да полагат всички усилия да си придават вид за пред хората. Скоро ще трябва да създадат наследник. Нямат време да се опознаят, та камо ли да се обикнат. — Той сигурно бе забелязал изписалата се на лицето ми мъка, защото прибави: — С кралските особи винаги е така, момко. Рицарин и Търпение бяха изключението, което потвърждава правилото. И платиха за това щастие с цената на политическа нецелесъобразност. Беше нещо нечувано престолонаследникът да се ожени по любов. Сигурен съм, че около теб постоянно се изтъква колко глупаво са постъпили.
— И винаги съм се чудил дали чуждото мнение го е интересувало.
— Струваше му скъпо — тихо отвърна Сенч. — Според мен той не се разкайваше за решението си. Но беше престолонаследник. Ти нямаш неговите възможности.
Започваше се. Бях подозирал, че знае всичко. И нямаше смисъл да се надявам, че няма да каже нищо. Усетих, че лицето ми бавно се изчервява.
— Моли.
Сенч замислено кимна.
— Когато сте се срещали в града и ти си бил повече или по-малко дете, връзката ви е можела и да не се вземе под внимание. Но сега те смятат за мъж. Когато тя дойде да те търси, хората започнаха да се чудят и да гадаят. Търпение с изключителна гъвкавост сложи край на слуховете и овладя положението. Не че аз щях да оставя тази жена в замъка, ако бях на нейно място. Но тя се справи добре.
— „Тази жена“… — повторих оскърбено. Ако беше казал „тази блудница“, нямаше да се чувствам по-обиден. — Грешиш, Сенч. Всичко започна като дружба, много отдавна, и ако изобщо някой е виновен за… за развитието на нещата, това съм аз, не Моли. Винаги съм смятал, че приятелите ми в града, че времето, което прекарвах като „Новия“, са си само мои. — Запънах се, осъзнал глупостта на думите си.
— Да не си мислил, че можеш да водиш два живота? — Тихо, ала не и внимателно попита той. — Ние принадлежим на краля, момко. Ние сме кралски люде. Животът ни принадлежи на краля. Всеки миг, всеки ден, наяве и насън. Нямаш време за собствени грижи. Само за негови.
Размърдах се и вперих очи в огъня. Замислих се за онова, което знаех за Сенч. Срещах се с него тук, по тъмно, в тази тайна стая. Никога не го бях виждал из Бъкип. Никой не споменаваше името му пред мен. Сегиз-тогиз напускаше уединението си, преоблечен като лейди Дайми. Веднъж заедно бяхме присъствали на онова първо ужасно претопяване във Фордж. Ала дори тогава го бяхме направили по заповед на краля. Какъв живот водеше Сенч? Стая, хубаво вино и храна, катерица за другар. Той беше по-голям брат на Умен. Но поради незаконно рождението му тронът завинаги щеше да му е недостъпен. Дали неговият живот предвещаваше какъв ще е моят?
— Не.
Не бях казал нищо, но докато се бях взирал в лицето му, Сенч беше прочел мислите ми.
— Аз сам избрах този живот, момко. След като допуснах грешка с един разтвор и той избухна и ме обезобрази. Някога бях красив. И суетен. Почти колкото Славен. Когато обезобразих лицето си, ми се искаше да съм мъртъв. Месеци наред не напусках покоите си. Когато накрая излязох, бях преоблечен, не като лейди Дайми, не, това беше по-късно. Но бях скрил лицето и ръцете си. Напуснах Бъкип. За дълго. И когато се върнах, някогашният красив млад мъж беше умрял. Като мъртвец се оказах по-полезен за семейството си. И с това историята не свършва, момко. Знай обаче, че сам избрах този живот. Не ми го наложи Умен. Твоето бъдеще може да е различно. Но не си въобразявай, че принадлежи на теб.
Обзе ме любопитство.
— Затова ли Рицарин и Искрен са знаели за теб, но не и Славен?
Сенч се усмихна странно.
— Ако щеш вярвай, но аз бях нещо като любим чичо на двете по-големи момчета. Дори се грижех за тях. Но след като бях обезобразен, започнах да страня и от тях. Славен изобщо не ме познаваше. Майка му се ужасяваше от сипаницата. Струва ми се, че вярваше на всички легенди за Пъпчивия, предвестник на болести и нещастия. Освен това изпитваше почти суеверен страх от всеки с някакъв недъг. Можеш да го видиш в отношението на Славен към шута. Тя никога не взимаше куца прислужница или дори слуга с липсващ пръст. Така. След завръщането ми изобщо не ме представиха на кралицата, нито на детето, което тя роди. Рицарин стана престолонаследник на Умен и аз бях една от тайните, които му разкриха. Смаях се, когато се оказа, че той ме помни и съм му липсвал. Още същата вечер доведе Искрен да ме види. Трябваше да им се скарам.
Как да им дам да разберат, че не бива да идват при мен щом им скимне? Хлапаци. — Той поклати глава и се усмихна на спомена.
Не мога да обясня ревността, която ме прободе. Насочих темата на разговора обратно към мен.
— Как според теб трябва да постъпя?
Сенч отпи от виното си и се замисли.
— Засега Търпение ти е дала добър съвет. Не обръщай внимание на Моли или я избягвай, но не очевидно. Ако я срещнеш, отнасяй се към нея така, като че ли просто е нова слугиня, но не фамилиарно. Не я търси. Посвети се на престолонаследницата. Искрен ще се зарадва, че има кой да я разсейва. Кетрикен ще се зарадва на приятелско лице. И ако наистина искаш да спечелиш разрешение да се ожениш за Моли, в лицето на престолонаследницата ще имаш силен съюзник. Докато я развличаш, също ще я пазиш. Имай предвид, че е в интерес на някои хора Искрен да няма наследник. Това са същите, които няма да се зарадват, ако имаш деца. Така че внимавай и бъди нащрек.
— Това ли е всичко? — попитах обезсърчено.
— Не. Почини си. Славен с корен от гибелниче ли се опита да те убие? — Кимнах и той поклати глава с присвити очи. Сетне ме погледна право в очите. — Ти си млад. Може би ще се възстановиш, почти напълно. Познавам още един човек, който се спаси. Но трепереше през остатъка от живота си. Забелязвам признаците на отровата и в теб. Няма да личат много, ще ги забелязват само онези, които те познават добре. Обаче не се преуморявай. Изтощението ще ти носи треперене и замъглено зрение. Ако се пресилиш, ще получиш припадък. Никой не бива да знае за тази ти слабост. Най-доброто поведение е да се държиш така, че никога да не я проявяваш.
— Затова ли в чая имаше самодивско биле? — излишно попитах аз.
Той повдигна вежди.
— Какъв чай?
— Може да е бил шутът. Когато се събудих, в стаята ми имаше храна и чай…
— Ами ако е бил Славен?
Трябваше ми известно време, за да смеля думите му.
— Можели са да ме отровят.
— Но не са те отровили. Този път. Не, не бях аз, не е бил и шутът. А Лейси. Шутът те откри и кой знае защо, каза на Търпение. Докато тя се суетеше, Лейси тихо уреди всичко.
Мисля, че тайно те смята за също толкова разсеян, колкото господарката й. Само й дай и най-малката възможност и тя ще се заеме да подреди живота ти. Колкото и добри да са нейните намерения, ти не можеш да си го позволиш, Фиц. Убиецът има нужда от уединение. Сложи си резе на вратата.
— Фиц ли? — учудих се аз.
— Така се казваш. Фицрицарин. Вече ще те наричам така. Започва да ми писва от това „момко“.
Сведох глава. Продължихме да разговаряме за други неща. Прибрах се в стаята си около час преди изгрев-слънце. Легнах си, ала сънят ми бягаше. Винаги бях потискал тайния гняв, който изпитвах от положението си в двора. Сега той отново се разгоря в мен и не успях да си почина. Отметнах одеялото и облякох омалелите си дрехи, излязох от замъка и слязох в града.
Студеният влажен вятър бе като мокър шамар през лицето. Увих се в плаща си и си сложих качулката. Крачех бързо и избягвах заледените участъци по стръмния път. Опитвах се да не мисля, ала енергичният ход разпалваше колкото плътта ми, толкова и гнева ми. Мислите ми танцуваха като буен кон.
Когато пристигнах тук, Бъкип беше мръсно пренаселено градче. През последните десет години се бе разраснал и бе придобил известен блясък, макар че корените му продължаваха да си личат. Хубавият дълбок залив привличаше търговските кораби. По на север, където река Бък се вливаше в морето, бреговете бяха по-ниски и оттам търговските гемии проникваха чак до Вътрешните херцогства. Районът около речното устие често се наводняваше и реката местеше коритото си. Затова хората от града живееха скупчени на стръмните скали над пристанището като птиците на Яйчени скали. Това обясняваше тесните, зле настлани улички, които лъкатушеха надолу към водата. Къщите, дюкяните и хановете смирено се притискаха към скалите в опит да се скрият от почти постоянните ветрове. По-нависоко се издигаха яки дървени сгради с основи, вкопани дълбоко в скалата, ала аз не познавах обитателите на този богаташки квартал. Като малък бях тичал и играл сред по-скромните дюкяни и моряшки странноприемници близо до самото море.
Докато вървях, си мислех, че за двама ни с Моли е щяло да е по-добре, ако изобщо не се бяхме сприятелили. Бях изложил на риск репутацията й и ако не престанех да я задявам, тя най-вероятно щеше да стане мишена за злобата на Славен. Що се отнасяше до самия мен, мъката, която бях изпитвал при мисълта, че с леко сърце ме е зарязала заради друг, бе само драскотина в сравнение с кървящата рана да зная, че ме смята за лъжец.
Откъснах се от мрачните си размисли и видях, че предателските ми крака са ме отвели до самата врата на свещарницата. Сега тя бе дюкян за чай и билки. Тъкмо от какъвто се нуждаеше градът — поредният дюкян за чай и билки. Зачудих се какво е станало с кошерите на Моли. С болка осъзнах, че за нея чувството за загуба трябва да е десет… не, сто пъти по-ужасно. Твърде спокойно бях приел, че Моли е изгубила баща си, а с него и прехраната, и бъдещето си. Твърде спокойно бях приел промяната, която я правеше слугиня в замъка. Слугиня. Стиснах зъби и продължих напред.
Безцелно се заскитах из града. Въпреки мрачното си настроение забелязах, че за половин година са се променили много неща. Дори в този студен зимен ден около мен кипеше живот. Корабостроителството беше привлякло хора, а това означаваше повече търговия. Отбих се в една кръчма, в която от време на време изпивахме по чашка бренди с Моли, Дирк и Кери — обикновено от най-евтиното, къпиново. Седнах сам и мълчаливо изпих малката си бира. Хората около мен си говореха и научих много неща. Оказа се, че разрастването на града не се дължи само на корабостроителството. Искрен обявил, че търси моряци за бойните си кораби. На призива се отзовали много хора, мъже и жени от всички Крайбрежни херцогства. Някои имали да уреждат вражда, да отмъщават за свои близки, убити или претопени от пиратите. Други търсели приключения и се надявали на плячка, а трети просто идвали от опустошени села и нямали друг избор. Едни били от рибарски или търговски семейства и имали опит в морското дело. Други били бивши пастири и земеделци от плячкосаните селища. Това нямаше значение. Всички се бяха стекли насам, горящи от нетърпение да пролеят пиратска кръв.
Засега мнозина били настанени в стари складове. Ход, бъкипската учителка по бойно майсторство, ги учела да боравят с оръжие и отсявала годните за Искреновите кораби. На другите предлагали да ги вземат за ратници. Именно те увеличавали броя на местните жители и претъпквали хановете, кръчмите и гостилниците. Чух и оплаквания, че някои от хората, които идвали да постъпят на бойните кораби, били островитяни, прогонени от алените кораби, които сега заплашваха собствените ни брегове. Те също твърдели, че са жадни за мъст, ала малцина в Шестте херцогства им вярвали и дори не ги приемали в някои заведения. Това създаваше опасно напрежение в оживената кръчма. С насмешка обсъждаха случая с някакъв островитянин, който предния ден бил пребит на пристанището. Никой не повикал градската стража. Когато разговорът стана още по-отвратителен и започнаха да твърдят, че тези островитяни до един били шпиони и щяло да е най-разумно да ги изгорят, вече не можех да издържам и си тръгнах. Нима нямаше къде да ида и поне за час да остана далеч от подозрения и интриги?
Закрачих сам по зимните улици. Наближаваше буря. Безмилостният вятър бродеше из мрачните сокаци и вещаеше сняг. Същият свиреп студ бушуваше и в душата ми и заплашваше да изригне навън. Нямаха право да се отнасят така с мен. Не бях роден, за да съм само инструмент в ръцете им. Имах право свободно да изживея живота си, да стана такъв, за какъвто бях създаден. Нима си мислеха, че могат да ме покорят на волята си и да ме използват за каквото си искат? Не. Щеше да дойде мигът. Моят миг.
Към мен бързо се приближаваше минувач, скрил лице под качулката си. Той вдигна поглед и очите ни се срещнаха. Мъжът пребледня, рязко се обърна и забърза в обратната посока. Е, можеше да върви където си иска. Никога не бях изпитвал такъв гняв. Вятърът брулеше косата ми и се опитваше да ме вледени, но аз само закрачих още по-енергично и усетих, че силата на омразата ми нараства. Тя ме мамеше и аз я последвах като миризма на прясна кръв.
Завих зад поредния ъгъл и се озовах на пазара. Заплашени от приближаващата се буря, по-бедните търговци събираха стоката си от проснатите на земята одеяла и рогозки. Други спускаха капаците на сергиите си. Продължих, без да забавям ход. Хората ми правеха път. Не ме интересуваше дали ме зяпат.
Стигнах до сергията на търговеца на животни и се изправих лице в лице със самия себе си. Той беше мършав, с мрачни тъмни очи. Стрелна ме с поглед и сякаш ме обля с вълни на омраза. Сърцата ни затуптяха в един и същ ритъм. Усетих, че горната ми устна потреперва, сякаш за да оголя смешните си човешки зъби. Овладях чувствата си. Ала затвореното в клетката вълче с мръсносива козина не откъсваше очи от мен и наистина повдигна черната си устна и се озъби. „Мразя те. Всичките мразя. Хайде, приближи се. Ще те убия. Ще ти изтръгна гръкляна, след като прехапя сухожилията ти. Ще те изкормя. Мразя те.“
— Искаш ли нещо?
— Кръв — тихо отвърнах аз. — Искам твоята кръв.
— Какво?
Откъснах очи от вълка и погледнах човека. Беше мазен и мръсен. И вонеше, в името на Ел, как вонеше! Смърдеше на пот и нечистотии. Бе увит в зле обработени кожи, от които също се носеше зловоние. Имаше малки очи на пор, жестоки, мръсни ръце и на колана му висеше дъбова тояга с пиринчен обков. Едва се сдържах да не я грабна и да не му пръсна мозъка с нея. Носеше дебели ботуши. Той се приближи към мен и аз стиснах с ръце плаща си, за да не го убия.
— Вълка — успях да кажа. Гласът ми бе гърлен, задавен. — Искам вълка.
— Сигурен ли си, момко? Той е опасен. — Търговецът подритна клетката с крак и аз се хвърлих към ботуша му, блъснах зъби в дървените решетки, пак ударих муцуната си, ала не ме беше грижа — стига да можех да се докопам до него, щях да го разкъсам.
„Не. Махни се, излез от ума ми.“ Разтърсих глава, за да проясня мислите си. Търговецът ме погледна странно.
— Знам какво искам. — Говорех спокойно — отказвах да изпитам вълчите чувства.
— Знаеш значи, а? — Мъжът ме гледаше преценяващо. Щеше да ми поиска колкото сметнеше, че мога да си позволя. Омалелите ми дрехи не му харесаха, нито възрастта ми. Но предполагах, че вълкът отдавна е при него. Бе се надявал да го продаде като кутре. А сега имаше нужда от все повече храна. От своя страна, аз нямах много пари. — За какво ти е? — небрежно попита той.
— За бой — отвърнах безразлично. — Мършав е, обаче може да му е останал малко хъс.
Вълкът изведнъж се хвърли срещу решетките, широко разтворил паст. Зъбите му блестяха. „Ще ги убия, ще ги убия всичките, ще им изтръгна гръкляните, ще им разпоря търбусите…“
„Мълчи, ако искаш да получиш свободата си.“ Мислено го побутнах и вълкът отскочи назад като ужилен, заотстъпва към дъното на клетката и се сви там с оголени зъби, но с подвита опашка. Обзе го неувереност.
— За кучешки боеве, а? О, здравата ще се бие. — Търговецът пак срита клетката с дебелия си ботуш, ала вълкът не реагира. — Ще ти донесе много пари. По-коварен е и от росомаха. — Той отново ритна клетката, този път по-силно. Животното се сви още по-уплашено.
— Как ли не — отвърнах презрително. И сякаш изгубил интерес, се обърнах настрани и заразглеждах кафезите с птици. Гълъбите изглеждаха така, като че ли полагаха добри грижи за тях, но две сойки и една врана бяха натъпкани в мръсна малка клетка, пълна с парчета разлагащо се месо и курешки. Враната приличаше на просяк с черни дрипи. „Кълвете лъскавото бръмбарче — предложих им аз. — Може да се измъкнете на свобода.“ Враната не помръдна, скрила глава дълбоко под крилото си, но едната сойка подхвръкна и започна да кълве металното лостче, което държеше вратичката затворена. Отново погледнах към вълка.
— И без това нямах намерение да го използвам за бой. Просто искам да го хвърля на кучетата за загрявка. Малко кръв ще им дойде добре.
— А, от него ще стане чудесен боец. Ето, виж. Виж какво ми направи преди няма и месец. Тъкмо се канех да му дам храна и той ме заръфа.
Търговецът нави ръкава си и показа мръсната си китка, покрита с полузараснали синкави белези.
Наведох се напред, сякаш леко заинтригуван.
— Май са инфектирани. Мислиш ли, че ще изгубиш ръката си?
— Не са инфектирани. Само дето бавно зарастват. Слушай, момко, наближава буря. Трябва да натоваря стоката си в каруцата и да си плюя на петите. Ще ми направиш ли предложение за тоя вълк? От него ще излезе отличен боец.
— Може да стане за меча примамка, но нищо повече. Ще ти дам… шест петачета. — Общо имах седем.
— Петачета ли? Става дума за сребърници, момко, най-малко. Виж какво хубаво животно. Поохрани го и ще наедрее. Още сега мога да взема шест петачета само за кожата му.
— Ами тогава давай, преди да е станал още по-крастав. И преди да реши да ти откъсне и другата ръка. — Наведох се към клетката, като мислено притисках вълка, и той още повече се сви. — Нещо ми изглежда болен. Господарят ми ще побеснее, ако го купя и кучетата се разболеят след като го разкъсат. — Вдигнах очи към небето. — Наистина наближава буря. По-добре да си вървя.
— Един сребърник, момко. И ти го давам.
В този момент сойката успя да повдигне лостчето. Вратичката на кафеза се отвори и птицата подскочи към нея. Небрежно застанах пред клетката. Зад себе си чух сойката да излита навън. „Вратата е отворена“ — казах на враната. Тя разтвори дрипавите си криле. Хванах кесията на колана си и замислено я подхвърлих в ръка.
— Един сребърник ли? Нямам сребърник. Но всъщност няма значение. Няма как да го откарам вкъщи. По-добре да не го купувам.
Сойките зад мен изхвърчаха във въздуха. Търговецът изруга и се хвърли към кафеза. Успях да му се изпреча така, че и двамата паднахме. Враната бе стигнала до вратичката. Освободих се от търговеца и скочих, като съборих кафеза, за да подплаша птицата. Тя изтощено размаха криле и успя да стигне до покрива на близкия хан. Когато търговецът се изправи, тя отново разпери криле и презрително изграчи. — Изгубих цял кафез птици! — обвинително започна мъжът, но аз вдигнах плаща си и му показах една дупка.
— Господарят ще ми вдигне скандал заради това!
Той погледна към враната. Птицата се скри от вятъра зад комина. Нямаше да може да я улови. Зад мен вълкът внезапно започна да вие.
— Девет петачета! — изпаднал в отчаяние, ненадейно предложи търговецът. Можех да се обзаложа, че този ден не е продал нищо.
— Казах ти, не мога да го закарам до вкъщи! — повторих аз. Вдигнах качулката си и хвърлих поглед към небето. — Бурята започва. — От небето вече се сипеха големи мокри снежинки. Беше прекалено топло, за да може снегът да замръзне, и прекалено студено, за да се стопи. Обърнах се и понечих да си тръгна.
— Дай ми проклетите си шест петачета! — яростно изрева търговецът.
Колебливо ги извадих.
— А ще го докараш ли до вкъщи? — попитах, докато той грабваше монетите от ръката ми.
— Сам си го закарай, момко. Ограби ме и го знаеш.
С тези думи той вдигна кафеза с гълъби и го качи в каруцата си. Последва го празният кафез на враната. Без да обръща внимание на гневните ми протести, търговецът се качи отпред и дръпна юздите на коня. Старото животно повлече скърцащата каруца в сгъстяващия се сняг и мрак. Пазарът бе опустял. Увити в плащовете си, закъснели минувачи бързаха да се приберат вкъщи.
„И какво да правя сега с теб?“ — попитах вълка.
„Пусни ме да изляза. Освободи ме.“
„Не мога. Опасно е.“ Ако го пуснех в сърцето на града, вълкът никога нямаше да стигне жив до гората. Имаше твърде много кучета, които щяха да го разкъсат, твърде много хора, които щяха да го застрелят заради кожата му. Или защото бе вълк. Наведох се към клетката с намерението да я повдигна, за да видя колко тежи. Той се хвърли срещу мен с оголени зъби.
„Назад!“ — Изведнъж се ядосах. Беше заразно.
„Ще те убия. Ти си същият като него, човек. Ще ме държиш в тази клетка, нали? Ще те убия, ще ти разпоря търбуха и ще ти разкъсам червата.“
„Дръпни се назад!“ Силно го блъснах и той отново се сви в ъгъла. Звярът объркано заръмжа и заскимтя, но повече не ме нападна. Хванах клетката и я вдигнах. Беше тежка и уплашеното му мятане насам-натам не я правеше по-лека. Ала можех да я нося. Не много надалеч и не много дълго. Но с няколко почивки щях да стигна до покрайнините на града. Когато пораснеше, той навярно щеше да тежи колкото мен. Сега бе мършав и млад. По-млад, отколкото бях преценил на пръв поглед.
Притиснах клетката към гърдите си. Ако се хвърлеше върху мен, можех да пострадам. Ала той само скимтеше и се свиваше в другия край. Което още повече ме затрудняваше.
„Как те хванаха?“
„Мразя те.“
„Как те хванаха?“
Той си спомни бърлога и две братчета. Майка, която му носеше риба. Кръв и дим. Братята и майка му се превърнаха в смрадливи кожи за мъжа с ботушите. Измъкнаха го навън последен, хвърлиха го в клетка, която вонеше на порове, и го хранеха с леш. И омраза. Омразата беше най-силната му храна.
„Родил си се последен, щом майка ти те е хранила с риба.“
Той ми се нацупи.
Всички пътища водеха нагоре. Снегът започваше да лепне. Изтърканите ми ботуши се хлъзгаха по заледените павета, раменете ме боляха от тежестта на клетката. Уплаших се, че ще се разтреперя. Често се налагаше да си почивам. Когато спирах, твърдо отказвах да мисля какво всъщност правя. Опитвах се да се убедя, че няма да се обвържа с това вълче, нито с което и да било друго същество. Бях си го обещал. Просто щях да го нахраня и да го пусна някъде на свобода. Бърич никога нямаше да узнае. Нямаше да ме накаже с отвращението си. Отново вдигнах клетката. Кой би си помислил, че такова краставо вълче може да тежи толкова много?
„Не съм крастав. — Възмущение. — Бълхи. В клетката гъмжи от бълхи.“
Значи не си въобразявах, че ме сърбят гърдите. Прекрасно. Тази вечер пак трябваше да се къпя, ако не исках цяла зима да деля леглото си с бълхи.
Бях стигнал до края на града. Нататък имаше само няколко къщи и пътят ставаше още по-стръмен. Много по-стръмен. За пореден път оставих клетката на снега. Вълчето се сгуши в ъгъла, малко и нещастно. И гладно. Взех решение.
„Ще те извадя. Ще те нося на ръце.“
Никакъв отговор. Докато отварях вратичката, той внимателно ме наблюдаваше. Мислех, че ще се измъкне покрай мен и ще изчезне в нощта. Вълчето остана на мястото си. Пъхнах ръце вътре и го хванах за тила, за да го измъкна. Само за миг се озова отгоре ми, раззинал челюсти пред гърлото ми. Вдигнах ръка тъкмо навреме, за да пъхна лакът между зъбите му. Продължавах да го стискам за тила и да натискам лакътя си в устата му, по-дълбоко, отколкото му харесваше. Задните му крака задращиха по корема ми, но коженият ми елек бе достатъчно дебел. Двамата се търкаляхме в снега и ръмжахме като побъркани. Ала тежестта, опората и дългогодишният опит от боричкането с кучета бяха на моя страна. Приковах го по гръб и го притиснах под себе си. Главата му се мяташе и той ме наричаше с отвратителни имена, за които човеците нямат думи. Когато се умори, се отпуснах отгоре му. Хванах го за гърлото и се наведох, за да се вгледам в очите му. Вълчето разбра физическото послание. Прибавих: „Аз съм Вълка. Ти си Вълчо. Ще ми се подчиняваш!“
Дълго се взирах в очите му. Той се извърна, но аз продължих да го държа, докато не ме погледна отново и не видях промяната. Пуснах го, изправих се и се отдръпнах. Вълчо остана неподвижен. „Стани. Ела тук.“ Той се претърколи и се приближи, като влачеше корем по земята. Опашката му беше подвита между задните му крака. Когато стигна до мен, падна по хълбок, обърна корем и тихо заскимтя.
След малко омекнах. „Всичко е наред. Просто трябваше да се разберем. Не искам да ти сторя зло. Ела с мен.“ Пресегнах се да го почеша по гърдите, ала когато го докоснах, той изквича. Усетих червения проблясък на болката му.
„Къде си ранен?“
Видях обкованата с пиринч тояга на търговеца. „Навсякъде.“
Опитах се да внимавам, докато го опипвам. Стари струпеи, подутини по ребрата. Изправих се и свирепо изритах клетката от пътя ни. Той се приближи и се облегна на крака ми. „Гладен съм. Студено ми е. Страшно съм уморен.“ Чувствата му кървяха заедно с моите. Щом го докоснех, ми бе трудно да отличавам мислите си от неговите. Аз ли се гневях на отношението към него, или той? Реших, че няма значение. Внимателно го вдигнах и се изправих. Без клетката, плътно притиснат към гърдите ми, той изобщо не тежеше толкова много. Беше предимно козина и дълги растящи кости. Разкаях се за силата, която бях използвал срещу него, но знаех и че това е единственият език, от който разбира.
„Ще се погрижа за теб“ — насилих се да кажа.
„Топло“ — признателно си помисли Вълчо и аз спрях за малко, за да го увия в плаща си. Сетивата му подхранваха моите. Усещах собствената си миризма хиляди пъти по-силно, отколкото ми се искаше. Коне, кучета, дим, бира и парфюмът на лейди Търпение. Направих всичко възможно да изолирам съзнанието си от сетивата му. Гушнах го и го понесох по стръмния път към Бъкип. Знаех една изоставена колиба. Някога в нея бе живял старият свинар, чак зад хамбарите. Беше прекалено порутена и отдалечена, ала щеше да свърши работа. Щях да го скрия там, да му оставя кокали за гризане, варен овес и малко слама, върху която да спи. След седмица-две, най-много след месец, щеше да оздравее и да е достатъчно силен, за да се грижи сам за себе си. Тогава щях да го заведа на запад от Бъкип и да го пусна на свобода.
„Месо?“
Въздъхнах и обещах: „Месо“. Никога друго животно не бе усещало мислите ми толкова точно, нито беше изразявало своите толкова ясно. Добре че нямаше дълго да останем заедно. Добре че скоро щеше да си отиде.
„Топло“ — възрази той. Отпусна глава на рамото ми и заспа, опрял влажния си нос в ухото ми.
5
Гамбит
Естествено съществува древен правилник за поведение и както може да се очаква, обичаите са по-строги от днешните. Ала смея да заявя, че не сме се отдалечили толкова много от тях, а по-скоро сме ги поизгладили. Думата на воина все така категорично го обвързва и сред бойните другари няма нищо по-отвратително от човек, който лъже приятелите си или ги води към безчестие. Законите на гостоприемството все още забраняват на онези, които са споделили солта на нечия маса, да пролеят кръвта на домакина си.
Зимата стискаше в ноктите си Бъкипската крепост. Бурите идваха откъм морето и ни брулеха с ледена ярост, сетне си отиваха. Снегът обикновено падаше след тях — огромни парцали, които заледяваха бойниците като сладък крем по орехови сладки. Нощите бяха дълги и в спокойно време звездите ледено сияеха над нас. След дългото ми завръщане от Планинското кралство свирепата зима не ме плашеше като някога. Докато обикалях конюшните и старата колиба на свинаря, бузите ми пареха от студ и миглите ми се покриваха със скреж, но винаги знаех, че домът и топлото огнище са наблизо. Бурите и страшните студове, които ни се зъбеха като вълци на прага, също отблъскваха алените кораби от нашите брегове.
Времето се точеше. Както ми бе предложил Сенч, всеки ден се отбивах при Кетрикен, ала нервността ни твърде много си приличаше. Сигурен съм, че я дразнех също толкова, колкото и тя мен. Не смеех да прекарвам прекалено много часове с Вълчо, за да не се обвържем. Нямах други задължения. Денят имаше твърде много часове и всички бяха изпълнени с мислите ми за Моли. Още по-страшни бяха нощите, защото тогава спящият ми ум излизаше извън властта ми и сънищата ми бяха посветени единствено на моята Моли, моята умна свещарка, сега станала толкова сериозна и незабележима със сините си слугински дрехи. Щом не можех денем да съм близо до нея, насън я ухажвах с енергия и настойчивост, за каквито наяве никога не бях събрал смелост. Когато се разхождахме след буря по брега, държах ръката й в своята. Целувах я опитно, без неувереност, и срещах очите й, без да крия никакви тайни. Никой не можеше да ми я отнеме. Насън.
Отначало обучението, което бях получил от Сенч, ме накара да я шпионирам. Знаех коя стая на слугинския етаж е нейната. Неволно бях научил часовете, в които идваше и си отиваше. Колкото и да се срамувах, колкото и да се опитвах да си го забраня, все заставах на място, откъдето можех да чуя стъпките й по стълбището и поне за миг да я зърна. Знаех кои слугини са й приятелки. Макар че не биваше да разговарям с нея, можех да ги поздравявам и така имах възможност от време на време да побъбря с тях с надеждата случайно да споменат за Моли. Безнадеждно копнеех за нея. Страдах от безсъние и изгубих апетит. Нищо не ме интересуваше.
Една вечер седях в стаята на стражниците до кухнята. Бях си намерил място в ъгъла, където можех да се облегна на стената и да вдигна ботуши на отсрещната пейка, за да не се настани някой до мен. Дори нямах желание да се напия до вцепеняване. Погледът ми блуждаеше и се мъчех да не мисля — и изведнъж някой измъкна пейката изпод изпружените ми нозе. Едва не паднах, после видях, че срещу мен е седнал Бърич.
— Какво те измъчва? — без предисловие започна той. Наведе се напред и понижи глас. — Пак ли си получил припадък?
Хвърлих поглед към масата и тихо отвърнах:
— Само няколко пристъпа на треперене, но не и истински припадък. Изглежда, се случва само, когато се преуморя.
Бърич кимна и зачака. Загрижеността му ме трогна. Поклатих глава и гърлото ми се сви.
— Заради Моли е — успях да промълвя след малко.
— Не успя ли да откриеш къде е отишла?
— Тя е тук, в Бъкип, работи като камериерка на Търпение. Но Търпение не ми позволява да се срещам с нея. Казва…
Още първите ми думи накараха Бърич да се ококори. Той се огледа и посочи с брадичка към вратата. Станах и го последвах до конюшнята и после в неговата стая. Седнах на масата пред огнището и той извади хубавото си тилтско бренди и две чаши. После взе сарашките си инструменти. И вечния си наръч хамути за поправяне. Подаде ми един оглавник, който се нуждаеше от нов ремък. За себе си избра сложната поправка на скъсано седло. Притегли столчето си и ме погледна.
— Тази Моли. Виждал съм я с Лейси, нали? Държи си главата гордо изправена. Гривата й има червеникав отблясък.
— Косата й — неохотно го поправих.
— Хубави широки хълбоци. Лесно ще роди — одобрително каза Бърич.
Измерих го с поглед и отвърнах ледено:
— Благодаря.
Широката му усмивка ме смая.
— Ядосай се. Предпочитам да се ядосваш, отколкото да се самосъжаляваш. Добре. Разправяй.
И аз му разправих. Навярно много повече, отколкото щях да му разкажа в стаята на стражниците, защото тук бяхме сами, брендито топлеше гърлото ми и усещах познатите миризми на стаята. Ако през живота си изобщо някъде се бях чувствал на сигурно място, това беше тази стая. Струваше ми се естествено да му разкрия мъката си. Той не говореше и не коментираше. Продължи да мълчи дори след като се изприказвах. Наблюдавах го как втрива боя в очертанията на елена, който бе изрязал върху кожата.
— Е, какво да правя? — чух се да питам.
Бърич остави ремъка, пресуши чашата си и отново я напълни, после каза:
— Сигурно питаш точно мен, защото си забелязал каква добра жена имам и колко много деца сме си народили.
Горчивината в гласа му ме порази, ала преди да успея да реагирам, той задавено се засмя.
— Забрави думите ми. В края на краищата решението си беше мое и го взех много отдавна. Какво мислиш, че би трябвало да направиш, Фицрицарин?
Зяпнах го глупаво.
— Каква всъщност е причината нещата да се объркат? — След като не отговорих, той продължи: — Нима преди малко самият ти не ми каза, че си я ухажвал като момче, макар да си се смятал за мъж? Тя е търсила мъж. Така че недей да се цупиш като сърдито момче. Бъди мъж. — Бърич изпи половината от брендито си и отново напълни чашите ни.
— Как? — попитах аз.
— По същия начин, по който се проявяваш като мъж във всичко останало. Приеми реда, изпълни задачата. Значи не бива да я виждаш. Ако изобщо знам нещо за жените, това не значи, че тя не те вижда. Имай го предвид. Я се погледни. Косата ти е като зимна козина на кон, обзалагам се, че носиш тая риза от цяла седмица, и си изпосталял като жребче зиме. Съмнявам се, че по този начин ще си възвърнеш уважението й. Поохрани се, всеки ден се грижи за себе си и в името на Еда, прави упражнения, вместо да висиш при стражниците. Постави си задачи и работи върху тях.
Бавно кимнах. Знаех, че е прав. Ала не можех да не възразя:
— Но от всичко това няма да има никаква полза, ако Търпение не ми позволи да се срещам с Моли.
— Като цяло, момчето ми, тук не става въпрос за вас с Търпение. А за вас с Моли.
— И крал Умен — кисело прибавих аз.
Той ме погледна въпросително.
— Според Търпение човек не можело да се е заклел пред краля и да даде сърцето си на някоя жена. „Един кон не може да носи две седла“, така ми рече. И да го чуя от жена, омъжена за престолонаследник, която се задоволява с малкото му време, отделено за нея. — Пресегнах се и му подадох поправения оглавник.
Бърич не го взе. Тъкмо надигаше чашата си. Остави на масата толкова рязко, че брендито се разплиска.
— Така ли ти каза? — дрезгаво попита Бърич. Очите му се впиха в моите.
Бавно кимнах.
— Каза, че нямало да е почтено да очаквам Моли да се задоволи с времето, което ми оставя кралят.
Той се отпусна назад на стола си. На лицето му едно след друго се изписаха противоречиви чувства. Обърна се настрани и погледна към огнището, после отново завъртя глава към мен. За миг ми се стори, че се кани да каже нещо. След това се наведе напред, на един дъх пресуши брендито си и рязко се изправи.
— Тук е прекалено тихо. Хайде да слезем в града, а?
На другия ден станах и без да обръщам внимание на главоболието си, се заех да не се държа като чезнещо от любовна мъка момче. Бях я изгубил заради момчешка прибързаност и безразсъдство. Реших да се опитам да проявя мъжка сдържаност. Щом можех да я спечеля единствено с чакане, щях да послушам съвета на Бърич и да използвам това време за нещо полезно.
Затова всяка сутрин ставах рано, още преди първата смяна в кухнята. Загрявах и изпълнявах серия упражнения. Хубаво се изпотявах, после слизах в баните да се напаря. Бавно и постепенно започнах да възвръщам издръжливостта си. Понаедрях и направих мускули. Новите дрехи, които ми наложи да нося госпожа Чевръстка, вече ми бяха по мярка. Понякога все още ме обземаше слабост, но имах все по-малко пристъпи и винаги успявах да се прибера в стаята си, за да не падна някъде. Лейди Търпение ми каза, че съм имал много по-здрав цвят, а Лейси с радост ме тъпчеше при всяка възможност. Отново започнах да се чувствам като едно време.
Всяка сутрин се хранех със стражниците, където количеството винаги беше по-важно от маниерите. След закуска отивах в конюшнята да изведа Сажда на разходка в снега, за да поддържам формата й. Когато се прибирахме, лично се грижех за нея. Преди злополуките ни в Планинското кралство двамата с Бърич бяхме имали спорове за начина, по който използвах Осезанието, и той ми бе забранил да припарвам до конюшнята. Затова ми доставяше още по-голямо удоволствие да я изтъркам и да се погрижа за овеса й. Наслаждавах се на оживлението, топлите миризми на животните и клюките на замъка така, както можеха да ги разказват единствено конярите. Често Хендс или Бърич спираха да поговорят с мен. Друг път, когато имаше повече работа, можех само да ги гледам как обсъждат кашлицата на някой жребец или лекуват болното прасе, доведено в Бъкип от някой земеделец. В такива дни нямаше много време за любезности и те неволно ме изключваха от своя кръг. Както и трябваше да бъде. Аз вече водех друг живот. Не можех да очаквам старият вечно да ме чака с разтворени обятия.
Тази мисъл не ми пречеше да изпитвам известни угризения, докато всеки ден тайно отивах в изоставената колиба зад хамбарите. Винаги бях предпазлив. Твърде скоро бяхме сключили мир с Бърич, за да приемам това за даденост — прекалено ясно си спомнях болката от изгубеното му приятелство. Ако той заподозреше, че отново използвам Осезанието, щеше да ме зареже също толкова мигновено и окончателно, колкото и преди. Всеки ден се питах точно защо рискувам дружбата и уважението му заради едно вълче.
Единственият ми отговор бе, че нямам избор. Не можех да го изоставя, също както не бих могъл да не помогна на гладно и затворено в клетка дете. За Бърич Осезанието, което понякога ме отваряше за умовете на животните, беше извращение, отвратителна слабост, която не би си позволил никой истински мъж. Той бе признал, че също притежава подобна способност, ала категорично твърдеше, че никога не я е използвал. Дори да го беше правил, никога не го бях хващал. За съжаление не можеше да се каже обратното. Бърич със свръхестествена точност винаги усещаше кога ме привлича някое животно. Докато бях малък това винаги бе водило до перване по главата или силен шамар, който незабавно ме връщаше към заниманията ми. Когато живеех при него в конюшнята, той беше правил всичко възможно, за да не ми позволи да се обвържа с животно. Не бе успял само два пъти. Болката от загубата на другарите ми ме беше убедила, че Бърич е прав. Само глупак можеше да си позволи нещо, което неизбежно водеше до такъв край. Значи бях глупак, а не мъж, който може да остави без отговор молбата на едно пребито и изгладняло вълче.
Отмъквах кокали, месни обрезки и корички и внимавах никой, дори готвачката и шутът, да не разберат. Разработвах сложни планове, всеки ден променях часа на посещенията си и пътя до колибата, за да не отъпча пътека дотам. Най-трудно ми беше да изнасям чисто сено — и да открадна един стар конски чул от конюшнята. Ала успях.
Когато и да пристигах, Вълчо ме чакаше. Това не бе просто бдителност на животно, очакващо храна. Той усещаше кога тръгвам към колибата зад хамбарите. Знаеше кога нося джинджифилови сладки в джоба си и бързо се пристрасти към тях. Не че подозренията му към мен изчезнаха. Не. Усещах предпазливостта му, виждах, че отстъпва и се свива всеки път, щом се приближавам. Ала всеки ден, в който не го удрях, всяко късче храна, което му носех, укрепваше моста на доверие помежду ни. Не исках да установявам тази връзка. Опитвах се да стоя настрана от него и колкото може по-рядко да се свързваме чрез Осезанието. Боях се, че може да изгуби онова диво съзнание, което щеше да му трябва, за да оцелее сам.
„Трябва да се криеш — постоянно го предупреждавах. — Всеки човек представлява опасност за теб, както и всяко куче. Не бива да излизаш оттук и се спотайвай, когато наблизо има някой.“
Отначало му бе лесно да го прави. Беше ужасно мършав и веднага се нахвърляше на храната, която му носех. Обикновено заспиваше преди да си тръгна или пък ревниво ме наблюдаваше, докато лежеше и гризеше някой кокал. Ала тъй като го хранех обилно и имаше достатъчно пространство да се движи, след като престана да се страхува от мен, вродената му игривост на кутре си каза думата. Още щом отворех вратата, той се преструваше, че ме напада, и изразяваше радостта си от говеждите кокали, като ръмжеше и се боричкаше с тях. Когато му се карах, че е прекалено любопитен или за следите, които издаваха нощното му лудуване в снега зад колибата, той уплашено се свиваше.
Ала в такива моменти в очите му виждах скрито предизвикателство. Той не ми отстъпваше превъзходството. Само известно старшинство в глутницата. Спокойно изчакваше времето, когато сам ще взима решения. Колкото и мъчително да беше понякога, така и трябваше да бъде. Аз го бях спасил с твърдото намерение да му върна свободата. След година той щеше да е просто вълк, виещ някъде в далечината. Постоянно му го повтарях. Отначало питаше кога ще напусне смрадливия замък и задушаващите го каменни стени. Обещавах му, че ще е скоро, веднага щом силите му укрепнат, щом се стопят дълбоките зимни снегове и може сам да се грижи за себе си. Ала седмиците изтичаха, бурите навън му напомняха за уютното му легло и вкусното месо и той питаше все по-рядко. Понякога забравях да му напомням.
Самотата ме гризеше отвътре и отвън. Нощем се чудех какво ще се случи, ако се прокрадна на горния етаж и почукам на вратата на Моли. Денем внимавах да не се обвържа с кутрето, което изцяло зависеше от мен. В замъка имаше само още едно същество, което беше самотно колкото мен.
— Сигурен съм, че имаш други задължения. Защо всеки ден се отбиваш при мен? — с присъщата на планинците директност ме попита Кетрикен. Беше сутрин след бурна нощ. Снегът се сипеше на парцали, но въпреки студа Кетрикен бе наредила да отворят капаците на прозорците, за да погледа навън. Стаята й за шиене гледаше към морето и ми се струваше, че тя е омаяна от безкрайните неспокойни води. Този ден очите й имаха почти същия цвят като морето.
— Надявах се така времето ви да премине по-приятно, милейди.
— Времето да премине — въздъхна тя, подпря брадичката си с ръка и замислено впери очи в падащия сняг. Морският вятър милваше светлата й коса. — Странен език е вашият. Говориш за преминаването на времето така, както планинците говорят за преминаващ вятър. Като че ли е нещо, от което трябва да се избавиш.
Малката й прислужница Розмари, която седеше в краката й, се изкиска в шепи. Двете й придворни дами зад нас се изкикотиха, после усърдно сведоха глави над ръкоделията си. Самата Кетрикен бродираше и вече се очертаваше началото на планини с голям водопад. Не бях забелязал да напредва много. Другите й придворни дами днес не бяха дошли, ала бяха пратили писмените си извинения. Предимно главоболие. Тя, изглежда, не разбираше, че я обиждат с отношението си. Не знаех как да й го обясня и понякога се чудех дали трябва. Днес беше един от тези дни.
Размърдах се на стола си и кръстосах крака.
— Просто исках да кажа, че през зимата Бъкип е скучно място. Времето ни държи затворени и няма много забавления.
— В корабостроителниците обаче не е така — увери ме Кетрикен. Очите й придобиха странно зажаднял вид. — Там постоянно кипи оживление и се използва всеки миг дневна светлина, за да поставят големите греди и да огъват дъските. Даже когато е мрачно или навън бушува буря, корабостроителите дялат и режат дънерите. В ковачниците правят вериги и котви. Някои тъкат здрави тъкани за платна, други ги режат и шият. Искрен надзирава цялата работа. Докато аз седя тук, бода си пръстите и си напрягам очите. А когато свърша, това ръкоделие ще бъде захвърлено при десетки други такива.
— О, няма да бъде захвърлено, не, никога, милейди — възрази една от придворните дами. — Ами че вашите бродерии много се ценят. В частните покои на лорд Шемшай Шоукски има ваш гоблен и херцог Кевлар Рипонски…
Кетрикен прекъсна комплимента с въздишка.
— Предпочитам да тъка или шия платно за някой от корабите на мъжа ми. Такава работа ще си струва моето време и неговото уважение. Вместо това ми дават играчки, за да се забавлявам, като че ли съм разглезено дете, което не разбира стойността на добре прекараното време. — Тя се обърна с гръб към прозореца. Забелязах, че димът, който се издига от пристанището, лесно се вижда оттук. Може би бях сбъркал за посоката на вниманието й.
— Да пратя ли да донесат чай и сладки, милейди? — с надежда попита другата придворна дама. Двете седяха с наметнати на раменете шалове. Кетрикен сякаш не забелязваше студа, който нахлуваше през отворения прозорец, ала същото не можеше да се каже за по-възрастните жени.
— Ако искате — безразлично отвърна тя. — Аз не съм нито гладна, нито жадна. Боя се, че ще надебелея като угоена гъска, ако продължавам по цял ден да бродирам и да се тъпча. Копнея да правя нещо съществено. Кажи ми честно, Фиц, ако не се чувстваш задължен да се отбиваш при мен, щеше ли да седиш със скръстени ръце в стаята си?
— Не. Но аз не съм престолонаследница.
— Просто вече не мога да понасям това безделие. — В гласа й се прокрадна горчивина, каквато чувах за пръв път. — Както ти е известно, в моята страна не използваме титлата „престолонаследница“. Ако бях там и управлявах вместо баща ми, щяха да ме наричат „Жертва“. Е, наистина щях да се жертвам. За благото на моята земя и моя народ.
— Какво щяхте да правите, ако бяхте там посред зима? — попитах аз, като си мислех само да намеря по-безопасна тема за разговор. Допуснах грешка.
Тя замълча и се загледа през прозореца.
— В планините — тихо отвърна Кетрикен накрая — никога не си позволяваме да безделничим. Аз бях по-малката наследница и повечето задължения на Жертвата се падаха на баща ми и големия ми брат. Но както казва Джоунки, работата е предостатъчно, че и остава. Тук в Бъкип всичко се върши от незабележими слуги и човек вижда само резултатите, почистените стаи, храната на масата. Може би е заради по-многобройното население.
Тя замълча за миг и погледът й заблужда̀ в далечината.
— През зимата залата и самият Джаампе утихват. Вали сняг и студът стяга земята. По-малко използваните пътеки изчезват. Плазове заместват колелата. Гостите на града отдавна са си заминали. В двореца остава само семейството и онези, които са решили да им помогнат. Не да им служат, не точно. Ти си бил в Джаампе. Знаеш, че там няма такива, които само служат, освен на кралското семейство. В Джаампе ставах рано, за да донеса вода за овесената каша, и се редувахме да бъркаме котела. С Кеера, Сенник и Джофрон весело бъбрехме в кухнята. И всички останали младежи, които се суетяха наоколо, носеха дърва, подреждаха чиниите и приказваха за хиляди неща. — Гласът й потрепна и аз се вслушах в мълчанието на самотата й.
След малко Кетрикен продължи:
— Ако имаше работа за вършене, тежка или лека, всички заедно се заемахме с нея. Помагала съм в огъването и преплитането на клони за плевник. Дори посред зима съм помагала в разчистването на снега. А веднъж построихме нова къща за едно семейство, чийто дом беше изгорял. Смяташ ли, че една Жертва не може да отиде на лов за зъл стар глиган, който убива козите, или да опъва въже, за да закрепи мост, съборен от придошлите води? — Тя ме погледна. От очите й струеше искрена болка.
— Тук в Бъкип не рискуваме живота на своите кралици — отвърнах аз. — Друго рамо опъва въже, имаме десетки ловци, които ще си съперничат за честта да убият глигана. Но кралицата е само една. Има неща, които е в състояние да извърши единствено тя.
Зад нас дамите съвсем я бяха забравили. Бяха им донесли сладки и чай. Те си бъбреха и топлеха ръце на чашите си. За миг ги погледнах, за да запомня кои придворни дами са дошли да уважат своята кралица. Започвах да разбирам, че Кетрикен не е от най-лесните господарки. Нейната камериерка Розмари сънено седеше на пода до масичката със сладка в малките си ръчички. Изведнъж ми се прииска отново да съм осемгодишен и да седна до нея.
— Зная за какво говориш — откровено отвърна Кетрикен. — Аз съм тук, за да родя наследник на Искрен. Не избягвам това задължение, защото не го смятам за такова, а за удоволствие. Само ми се ще да съм сигурна, че моят съпруг споделя чувствата ми. Той постоянно има работа в града. Зная къде е днес — там долу и гледа как строят корабите. Каква опасност ме заплашва, ако съм с него? Естествено само аз мога да му родя наследник, само той може да го зачене. Защо трябва да седя затворена тук, докато той изпълнява дълга си да защитава своя народ? Би трябвало да споделя този дълг като Жертва на Шестте херцогства.
Колкото и да бях свикнал с планинската искреност по време на престоя си там, директните й думи все пак ме смаяха. Затова и отговорът ми беше толкова дързък. Изправих се, отидох при прозореца и затворих капаците. Докато минавах покрай нея, се наведох и прошепнах:
— Ако си мислите, че това е единственото задължение на нашите кралици, дълбоко грешите, милейди. Ще бъда също толкова откровен, колкото сте и вие: не смятате ли, че пренебрегвате задълженията си към вашите придворни дами, които са тук единствено за да се грижат за вас, да разговарят с вас?
Помислете. Нима не могат да се занимават със същите ръкоделия в уютните си стаи или в компанията на госпожа Чевръстка? Вие въздишате по по-важно според вас задължение, но имате задача, която не е по силите на самия крал. Вие сте тук, за да я изпълните. Да възстановите бъкипския двор. Да го превърнете в желано и привлекателно място. В този замък отдавна не е имало толкова мила кралица. Вместо да гледате корабите, които са способни да построят и други, заемете се със задачата, която ви е поставена.
Закачих килима, който покриваше капаците и спираше студа на морските бури. После се отдръпнах и срещнах погледа на кралицата. За мое огорчение тя приличаше на сгълчана млекарка. От светлите й очи бяха бликнали сълзи и бузите й бяха зачервени, сякаш я бях зашлевил. Озърнах се към придворните дами, които все още пиеха чай и си приказваха. Розмари се бе възползвала от възможността и внимателно разчупваше сладките, за да види какво има вътре. Изглежда, никой не беше забелязал нищо нередно. Ала знаех колко са опитни в преструването придворните дами и се уплаших да не плъзнат слухове за това какво е казал копелдакът, че да разплаче престолонаследницата.
Проклех глупостта си и си напомних, че колкото и да е висока, Кетрикен не е много по-голяма от мен и е сама на чуждо място. Не биваше да й говоря така, а да изложа проблема на Сенч и да го оставя да накара някого да й го обясни. После ми хрумна, че той вече е избрал човека, който да се нагърби с тази задача. Отново срещнах очите й и нервно й се усмихнах. Тя проследи погледа ми до придворните си дами и лицето й бързо възвърна благоприличния си вид. Сърцето ми се изпълни с гордост от нея.
— Какво предлагаш — тихо попита Кетрикен.
— Срам ме е, че проявих такава дързост пред своята кралица — смирено отвърнах аз. — Моля я за прошка. Но ви съветвам да окажете на тези две верни дами известно кралско благоволение и да ги възнаградите за предаността.
Тя разбиращо кимна.
— И какво трябва да е това благоволение?
— Интимно събиране в покоите на кралицата може би, за да послушате някой менестрел или да погледате куклено представление. Няма значение какво забавление ще изберете. Важно е само да изключите от него онези, които са предпочели да не ви служат толкова вярно.
— По същия начин постъпва Славен.
— Възможно е. Той е много опитен в манипулирането на хората. Но го прави злобно, за да накаже онези, които не са танцували по неговата свирка.
— А аз?
— А вие, милейди, ще го направите като награда за онези, които са ви били верни. Без да мислите, че наказвате другите — само ще се насладите на компанията на дами, които очевидно отговарят на чувствата ви.
— Разбирам. А менестрелът?
— Меден.
— Ще провериш ли дали е свободен довечера?
— Милейди, вие сте престолонаследница. — Усмихнах се. — За него ще е чест да удовлетвори молбата ви. Никога няма да е прекалено зает, за да се отзове на ваша покана.
Кетрикен отново въздъхна, ала не толкова тежко. После ми кимна, за да ми покаже, че съм свободен, изправи се и усмихнато се приближи до дамите си, извини им се, че тази сутрин е била малко разсеяна и ги попита дали биха желали довечера да я посетят в покоите й. Видях, че двете се споглеждат и се усмихват. Бяхме се справили добре. Отбелязах си имената им: лейди Надежда и лейди Скромност. Поклоних се и напуснах стаята. Никой не ми обърна внимание.
Така станах съветник на Кетрикен. Тази роля не ми доставяше удоволствие. Честно казано, дори ми беше неловко. Струваше ми се, че я унижавам с гълчането си и че я покварявам, като я уча на маневриране из дворцовия лабиринт. Тя имаше право. Това бяха трикове на Славен. Дори Кетрикен да ги прилагаше с по-висши идеали и по-фино от него, моите подбуди бяха достатъчно егоистични и за двама ни. Исках тя да вземе властта в ръцете си и с нея твърдо да обвърже трона с Искрен в умовете на хората.
Лейди Търпение очакваше да се отбивам при нея всяка вечер. Двете с Лейси възприемаха тези посещения съвсем сериозно. Търпение смяташе, че може да разполага с мен като с паж и изобщо не се замисляше, когато ме караше да й препиша някой древен свитък върху скъпия й папирус или да й покажа напредъка си в свиренето на гайда. Винаги твърдеше, че не съм бил достатъчно усърден в това отношение и в продължение на близо цял час се опитваше да ми помогне, като всъщност още повече ме объркваше. Мъчех се да съм тактичен и учтив, но се чувствах впримчен в заговора им да ми попречат да виждам Моли. Разбира се, знаех, че лейди Търпение е права, но това не ме спасяваше от самотата. Въпреки техните усилия да ме държат далеч от нея, аз виждах Моли навсякъде. О, не лично, а в аромата на дебелата благоуханна свещ, в плаща, преметнат на облегалката на стола. Дори медът на меденките имаше вкус на Моли. Ще ме сметнете ли за глупак, че седях до тази свещ и вдишвах уханието й или че сядах на стола, за да усетя мокрия й от сняг плащ? Понякога се чувствах като Кетрикен — сякаш се давех в онова, което се изискваше от мен и в живота ми не бе останало нищо, на което да съм способен единствено аз.
Всяка седмица информирах Сенч за напредъка на Кетрикен в дворцовите интриги. Той ме беше предупредил, че придворните дами, които обожаваха Славен, са започнали да търсят благоволението на престолонаследницата. И ми бе казал да й обясня с кого да се държи учтиво, ала само толкова, и на кого да се усмихва искрено. Понякога си мислех, че предпочитам тайно да убивам за своя крал, отколкото да участвам във всички тези сплетни. Но после ме повика крал Умен.
Беше рано сутринта и аз побързах да се облека и да отида при краля. Приемаше ме за пръв път след завръщането ми в Бъкип. Пренебрежението му ме правеше неспокоен. Дали бе недоволен от мен заради случилото се в Джаампе? Щеше да ми го каже направо. И все пак несигурността ме гризеше. Опитвах се да не го карам да ме чака и в същото време да се погрижа за вида си. Накрая се провалих и в двете задачи. Косата ми беше рошава и буйна като на Искрен. Брадата ми бе твърда като четина. Бърич на два пъти ме беше посъветвал да си я пусна или да се бръсна по-грижливо. Тази сутрин успях да се порежа на няколко места, преди да реша, че четината ми ще е по-незабележима от кръвта. Вързах косата си на воинска опашка. Сложих си и иглата, която Умен ми бе подарил в знак, че съм негов. После побързах да се явя при краля.
Докато бързах по коридора, от стаята си ненадейно излезе Славен. Спрях, за да не се блъсна в него, и се почувствах като хванат в капан. След завръщането си го бях виждал няколко пъти, ала винаги отдалеч или в движение. Сега двамата стояхме един срещу друг на няма и една ръка разстояние и се гледахме. Можеха да ни вземат за братя, смаяно осъзнах аз. Неговата коса беше по-къдрава, той имаше по-фини черти, поведението му бе по-аристократично, дрехите му — много по-богати. Аз нямах сребро по шията и ръцете. И все пак и двамата носехме белега на Пророците. Имахме брадичката на Умен, тежките му клепачи и извивката на долната му устна. Нито един от двама ни не можеше да се сравнява с мускулестия и широкоплещест Искрен, ала в това отношение аз бях по-близо до престолонаследника. Разликата във възрастта ни беше по-малко от десет години. Срещнах погледа му и ми се прииска да разсипя червата му по току-що изметения под.
Славен се усмихна и за миг показа белите си зъби.
— Здрасти, копелдак — любезно ме поздрави той. Усмивката му стана още по-широка. — Или предпочиташ да те наричам „господинът с припадъците“? — Грижливото му произношение не оставяше място да се съмнявам, че иска да ме обиди.
— Здравейте, принц Славен — също толкова презрително отвърнах аз. Зачаках с ледено търпение, каквото не бях подозирал, че притежавам. Той трябваше да удари пръв.
Известно време останахме неподвижни, без да откъсваме очи един от друг. После той сведе поглед и изтупа въображаема прашинка от ръкава си. И ме отмина. Не му направих път. Той не ме блъсна, както щеше да направи някога. Поех си дъх и продължих.
Не познавах стражника на вратата, но той ми даде знак да вляза в кралските покои. Въздъхнах и си поставих нова задача. Отново трябваше да запомням имена и лица. Обитателите на двора ставаха повече и често установявах, че ме познават хора, които не са ми известни. „Това трябва да е копелдакът, ако се съди по лицето му“ — бях чул да казва на чирака си един търговец на сланина пред вратата на кухнята. Това ме караше да се чувствам уязвим. Нещата се промениха прекалено бързо.
Стаята на крал Умен ме смая. Бях очаквал да видя прозорците открехнати, за да пропускат свежия зимен въздух, бях предполагал, че ще заваря краля станал и облечен, седнал на масата, съсредоточен като капитан, изслушващ докладите на лейтенантите си. Винаги го бях познавал като буден човек, взискателен по отношение на себе си, и умен, както показваше името му. Ала той не седеше в дневната. Приближих се до спалнята му и надзърнах през отворената врата.
Стаята тънеше в сумрак. Един прислужник тракаше с чаши и чинии до масичката, поставена до голямото легло с балдахин. Той ме погледна, после се извърна. Очевидно ме беше взел за слуга. Миришеше на спарено, сякаш стаята не се използваше или отдавна не бе проветрявана. Изчаках прислужникът да съобщи на крал Умен, че съм дошъл. След като той продължи да не ми обръща внимание, предпазливо се приближих до леглото.
— Милорд? — осмелих се да го повикам. — Дойдох, както ми повелихте.
Умен седеше, повдигнат на възглавници. Отвори очи.
— Кой… а, Фиц. Сядай. Уолас, донеси му стол. И чаша и чиния. — Докато прислужникът изпълняваше заповедта на краля, Умен ми довери: — Липсва ми Чефърс. Толкова отдавна беше при мен, че нямаше нужда да му казвам какво искам.
— Помня го. Къде е той?
— Отнесе го кашлицата. Прихвана я през есента и така и не се оправи. Бавно го изсмукваше, докато накрая не можеше да си поеме дъх, без да се задави.
Спомнях си прислужника. Не беше младеж, ала не бе и чак толкова стар. Изненадах се от новината за смъртта му. Безмълвно стоях до леглото, докато Уолас ми донесе стол, чиния и чаша. Когато седнах, той неодобрително свъси вежди, но аз не му обърнах внимание. Съвсем скоро щеше да узнае, че крал Умен има свой протокол.
— А вие, милорд? Добре ли сте? Не си спомням някога сутрин да сте оставали в леглото.
Крал Умен нетърпеливо изсумтя.
— Наистина е досадно. Не е точно болест. Само виене на свят, когато направя рязко движение. Всяка сутрин решавам, че ми е минало, но когато понеча да стана, самата Бъкипска скала се разлюлява под мен. Затова оставам в леглото, закусвам и после бавно се надигам. Към обяд вече идвам на себе си. Струва ми се, че е свързано със зимните студове, макар лечителят да твърди, че било от стар удар с меч. Ето, белегът още си личи, макар да смятах, че раната отдавна е заздравяла. — Крал Умен се наведе напред и с трепереща ръка повдигна сивите си кичури от лявото си слепоочие. Кимнах.
— Стига за това. Не съм те повикал да се съветвам за здравето си. Досещаш се защо си тук, нали?
— Навярно ще искате подробен доклад за събитията в Джаампе. — Видях, че Уолас стои до стената. Чефърс вече да е излязъл, за да можем с Умен да приказваме свободно. Зачудих се до каква степен мога да говоря пред новия прислужник.
Ала Умен махна с ръка.
— Това е минало, момко — тежко отвърна той. — Посъветвах се с Искрен. Повече няма да се занимаваме с този въпрос. Струва ми се, че не можеш да ми кажеш нещо, което вече да не знам или за което да не съм се досетил. С Искрен надълго и широко обсъдихме всичко. Виж… съжалявам за… някои неща. Но. Сега сме тук. А тук винаги е мястото, откъдето трябва да започваме. Нали?
В гърлото ми напираха думи и ме задушаваха. „Славен — искаше ми се да му кажа. — Твоят син, който се опита да убие мен, твоя незаконороден внук. Разговарял ли си надълго и широко с него? Преди или след като ме постави под негова власт?“ Ала сякаш ми го бе казал Сенч или Искрен, внезапно осъзнах, че нямам право да оспорвам волята на своя крал. Дори не можех да го питам дали е предал живота ми на най-малкия си син. Стиснах зъби и не казах нищо.
Умен се взря в очите ми. После погледна към прислужника.
— Уолас, иди за малко в кухнята. Или където искаш, стига да не е тук. — Въпреки явното си неудоволствие, слугата се обърна със сумтене и излезе, но остави вратата открехната. По знак на Умен аз станах и я затворих. Върнах се на стола си.
— Фицрицарин — каза той. — Така няма да стане.
— Ваше величество. — За миг срещнах погледа му, после сведох очи.
— Понякога амбициозните млади хора постъпват глупаво — каза кралят. — Когато им покажат грешката, те се извиняват. — Внезапно вдигнах глава, като се чудех дали очаква извинение от мен. Ала той продължи: — Аз получих такова, извинение. Приех го. И повече няма да се оглеждаме назад. Довери ми се. — Въпреки мекия тон това не беше молба.
Поех си дъх и предпазливо го изпуснах. Успях да се овладея и срещнах погледа на своя крал с открито лице.
— Може ли да попитам защо ме повикахте, милорд?
— По неприятен въпрос — заяви Умен. — Херцог Жилав Беърнски смята, че трябва аз да го реша. Страхува се от последствията. Смята, че не било… политично сам да предприеме преки действия. Затова, макар и неохотно, удовлетворих молбата му. Нима не можем да срещнем пиратите на прага си и без вътрешни междуособици? И все пак те имат правото да го искат от мен и аз съм длъжен да се подчиня. Пак ще трябва да изпълниш кралското правосъдие, Фиц.
После ми описа точното положение в Беърнс. Една млада жена от Тюленовия залив отишла в Рипълкип, за да постъпи като воин при Жилав. Той с радост я приел, защото била и мускулеста, и сръчна, опитна с боздуган, лък и меч. Освен яка била и красива, дребна, смугла и гладка като морска видра. Скоро станала много популярна в двора му. Не била чаровна, но притежавала куража и силната воля, които привличат хората. Самият Жилав се привързал към нея. Тя съживила двора му и вдъхнала нов боен дух на стражниците му.
Ала напоследък си въобразила, че е пророчица и гадателка. Твърдяла, че била предопределена от морския бог Ел за по-висша съдба. Казвала се Мадя, произхождала от скромно семейство, но сега се преименувала с ритуала на огъня, вятъра и водата и се нарекла Мъжество. Ядяла само месо от твари, които била убила сама, и в стаите й нямало нищо, което да не е направила тя или да не е спечелила със сила. Последователите й се множали и сред тях били някои от по-младите благородници, както и много ратници под нейно командване. Тя проповядвала на всички за необходимостта да се завърнат към култа на Ел и се обявявала за строг и прост живот.
Смятала пиратите и претопяването за наказание, пратено от Ел заради разпуснатостта ни, за която обвинявала рода на Пророците. Отначало говорела предпазливо за тези неща. Напоследък станала по-открита, но не била толкова дръзка, че да бъде обвинена в измяна. И все пак правела волски жертвоприношения на морските скали, намазвала с кръв много млади хора и ги пращала на духовни походи като в дълбоката древност. Жилав чул слухове, че си търсела достоен мъж, с когото да съборят престола на Пророците. Щели да властват заедно, за да поставят началото на епохата на воините и да сложат край на епохата на земеделците. Според Беърнс много младежи били готови да си съперничат за тази чест. Херцогът искал да я спрем, преди да се наложи да я обвини в измяна и да принуди хората си да избират между Мъжество и него. Умен смяташе, че последователите й рязко ще намалеят, ако бъде победена в бой, пострада от тежка злополука или стане жертва на болест, която да я лиши от силата и хубостта й. Трябваше да се съглася с него, ала отбелязах, че в много случаи хора, които са загивали, после са били смятани за божества. Кралят подчерта, че това се случвало само ако човек бил загинал достойно.
После ненадейно промени темата. В Рипълкип на Тюленовия залив имало един стар свитък, от който Искрен искал да получи препис. Той изброявал всички беърнсци, които били служили на краля в Умението като членове на кликата. В него също се казвало, че в Рипълкип била останала реликва от дните, когато Праотците защитавали този град. Умен искаше на другия ден да замина за Тюленовия залив, да препиша свитъка, да разгледам реликвата и да му я опиша. Също трябвало да предам на Жилав най-добрите пожелания на краля и неговата увереност, че безпокойството на херцога скоро ще стане неоснователно.
Разбрах го.
Когато се изправих да си тръгна, Умен вдигна показалец. Зачаках.
— Смяташ ли, че спазвам сделката си с теб? — попита той. Това беше старият въпрос, който винаги ми задаваше след нашите срещи. Усмихнах се.
— Да, ваше величество — отвърнах както винаги.
— Тогава гледай да изпълниш своята част. — Кралят замълча, после прибави, както никога досега: — Запомни, Фицрицарин. Злото, причинено на някой от моята кръв, е зло, причинено на мен.
— Ваше величество?
— Няма да причиниш зло на някой от моята кръв, нали?
Изправих рамене. Знаех какво ме пита и отстъпих.
— Няма да причиня зло на никого от вашата кръв, ваше величество. Дал съм клетва пред рода на Пророците.
Той бавно кимна. Беше изтръгнал извинение от Славен, а сега взимаше думата ми, че няма да убия сина му. Навярно вярваше, че е сключил мир помежду ни. Когато излязох навън, спрях да отметна косата от очите си. Току-що бях дал обещание. Внимателно го обмислих и се насилих да преценя какво може да ми струва неговото спазване. Обзе ме горчивина, докато не ми хрумна какво ще ми струва, ако го наруша. Сетне потърсих възраженията си и категорично ги отхвърлих. Стигнах до твърдото решение да изпълня обещанието, което бях дал на своя крал. Не бях сключил истински мир със Славен, ала поне бях в мир със себе си. Почувствах се по-добре и спокойно закрачих по коридора.
От завръщането си в Бъкип не бях попълвал запасите си с отрови. В момента навън не растеше нищо зелено. Трябваше да открадна всичко необходимо. Бояджиите на вълна може би имаха нещо, което щеше да ми е от полза, друго щях да открия при лечителя. Докато се спусках по стълбището, мислите ми бяха заети с планове.
Насреща ми идваше Ведра. Щом я видях, се заковах на място. Видът й ме изпълни със слабост. Това бе стар рефлекс. Тя беше най-силна от цялата клика на Гален. Август се бе оттеглил от активна дейност и се беше заселил навътре в страната. Неговото Умение бе напълно унищожено по време на последния сблъсък, който бележеше края на Гален. Сега ключовата умела на котерията беше Ведра. Лете тя оставаше в Бъкип, докато всички други членове на котерията се пръскаха по кули, крепости и на юг по нашето дълго крайбрежие и оттам насочваха докладите си до краля чрез нея. Зиме всички се събираха в замъка, за да подновят връзките и дружбата си. При отсъствието на умел учител тя до голяма степен бе заела положението на Гален. Освен това с огромно въодушевление беше наследила неговата страстна омраза към мен. Прекалено живо ми напомняше за някогашните ми страдания и ми вдъхваше ужас, който не се поддаваше на никаква логика. Бях я избягвал след завръщането си в Бъкип, ала сега погледът й ме прикова.
Стълбището бе достатъчно широко, за да се разминат двама души. Освен ако единият нарочно не застане в средата. Въпреки че ме гледаше отдолу нагоре, усещах, че преимуществото е нейно. Поведението й се беше променило, откакто двамата бяхме учили при Гален. Целият й вид отразяваше новото й положение. Тъмносините й одежди бяха покрити с богата везба. Дългата й черна коса бе завързана отзад в сложна прическа с излъскана тел, от която висяха орнаменти от слонова кост. Сребро украсяваше шията и пръстите й. Ала женствеността й бе изчезнала. Беше възприела естетическите ценности на Гален и лицето и ръцете й съвсем бяха измършавели. Също като него, тя излъчваше абсолютна самоувереност. Спираше ме за пръв път от неговата смърт. Стоях над нея и нямах представа какво иска от мен.
— Копелдак — безизразно каза Ведра. Това не бе поздрав — просто изричаше името ми. Зачудих се дали някога ще престана да се обиждам.
— Здравей, Ведра — колкото мога по-спокойно отвърнах аз.
— Не умря в Планините.
— Не. Не умрях.
Тя продължаваше да стои пред мен и да ми препречва пътя.
— Зная какво правиш. Зная какъв си — съвсем тихо рече Ведра.
Вътрешно треперех като заек. Казвах си, че навярно е нужна цялата сила на Умението й, за да ми вдъхне този страх.
Казвах си, че това не е истинското ми чувство, а само онова, което нейното Умение предполага, че трябва да изпитвам. Насилих се да й отговоря.
— И аз знам какъв съм. Аз съм кралски човек.
— Ти не си никакъв човек — спокойно заяви тя. И ми се усмихна. — Някой ден всички ще го узнаят.
Страхът си е страх, какъвто и да е източникът му. Безмълвно стоях пред нея. Накрая Ведра отстъпи настрани и ме пусна да мина. Това не ме успокои много, въпреки че като се замисля, тя нямаше какво друго да направи. Отидох да приготвя нещата за пътуването си до Беърнс, внезапно изпълнен с радост, че ще напусна замъка за няколко дни.
Нямам хубави спомени от това пътуване. Срещнах се с Мъжество, защото тя също гостуваше в Рипълкип, докато изпълнявах писарските си задължения там. Тя напълно отговаряше на описанието на Умен — красива жена, гъвкава като котка. Жизнеността й привличаше хората. Когато се намираше наблизо, всички погледи я следяха. Целомъдрието й предизвикваше всеки мъж. Дори аз я харесах и страдах заради задачата си.
Първата вечер тя седеше срещу мен. Херцог Жилав ме посрещна много гостоприемно, дори поръча на готвачката си да сготви пикантното месно ястие, което обичах. Библиотеката му бе на мое разположение и можех да използвам услугите на младшия му писар. Дори имах честта да се радвам на свенливата компания на малката му дъщеря. Обсъждах преписването на свитъка с Мигновена, която ме изненада с кротката си интелигентност. Докато вечеряхме, Мъжество съвсем ясно посочи на събеседника си, че някога незаконородените били удавяни при раждането им. Изисквал го древният култ към Ел, заяви тя. Можех да не обърна внимание на забележката, ако тя усмихнато не ме бе попитала:
— Никога ли не си чувал за този обичай, копелдако?
Погледнах към херцог Жилав, ала той водеше оживен разговор с голямата си дъщеря и дори не се обърна към мен.
— Струва ми се, че той е точно толкова стар, колкото и обичаят гостите да се държат любезно помежду си на масата на своя домакин — отвърнах аз. Опитах се да си придам спокоен вид. За примамка. Жилав ме бе настанил срещу нея за примамка. Досега никога не ме бяха използвали толкова явно. Помъчих се да овладея личните си чувства. Поне бях готов.
— Според някои прелюбодеянието на баща ти е доказателство за упадъка на пророческия род. Аз, разбира се, не бих си позволила да говоря против семейството на своя крал. Но я ми кажи, как приеха майчиното ти блудство нейните близки?
Учтиво се усмихнах. Изведнъж престанах да изпитвам угризения относно задачата си.
— Не си спомням много нито за майка си, нито за нейните роднини — казах. — Но предполагам, че са мислили като мен. По-добре блудница или дете на блудница, отколкото предател на краля си.
Вдигнах чашата си с вино и отново се обърнах към Мигновена. Тя ококори тъмносините си очи и ахна, когато ножът на Мъжество се заби в масата на Жилав само на сантиметри от лакътя ми. Бях го очаквал и дори не мигнах. Само срещнах погледа й. Мъжество се беше изправила на мястото си с пламнали очи и разширени ноздри. Зачервеното й лице я правеше още по-красива.
— Кажи ми, ти учиш на древните обичаи, нали? — меко попитах аз. — Тогава не се ли придържаш към онзи, забраняващ проливането на кръв в дом, в който си само гостенка?
— Нима ти не си нечистокръвен?
— Също колкото теб. Не бих опозорил масата на херцога, като допусна да говорят, че позволява гостите му да се избиват едни други над хляба му. Или любезността към твоя херцог не те интересува, също както и верността към твоя крал?
— Не съм полагала клетва за вярност към твоя кекав пророчески крал — изсъска тя.
Гостите се разшаваха, някои неловко, други, за да заемат по-удобна за наблюдение поза. Значи имаше и такива, които бяха дошли да видят как Мъжество ме предизвиква на масата на Жилав. Всичко бе грижливо подготвено, също като бойна кампания. Дали Мъжество знаеше, че и аз не съм подготвен по-зле? Дали подозираше за пакетчето в маншета на ръкава ми? Дръзко повиших глас.
— Слушал съм за теб. Мисля, че онези, които се изкушават да те последват в измяната ти, ще постъпят по-разумно, ако отидат в Бъкип. Принцът престолонаследник Искрен търси опитни воини за новите си бойни кораби и войската срещу островитяните, които са наши общи врагове. Така според мен най-добре ще докажат воинските си способности. Нима това не е по-достойно, отколкото да се обърнеш срещу хората, на които си се клел във вярност, или да проливаш бича кръв при пълнолуние, когато същото месо може да нахрани сънародниците ни, ограбени от алените кораби?
Говорех пламенно и гласът ми набираше сила. Тя ме гледаше смаяно, удивена колко много знам за нея. Собствените ми думи ме увлякоха, защото вярвах в тях. Наведох се напред над чинията и чашата на Мъжество и доближих лицето си към нейното.
— Кажи ми, храбра жено, някога вдигала ли си оръжие срещу онези, които не са от собствения ти народ? Срещу пиратите с алените кораби? Мисля, че не си. Много по-лесно е да оскърбиш гостоприемството на домакина си или да осакатиш сина на съседа, отколкото да убиеш врага, дошъл да погубва народа ти.
Думите не бяха най-силното оръжие на Мъжество. Разярена, тя ме заплю.
Спокойно се отдръпнах и избърсах лицето си.
— Може би ще се престрашиш да ме предизвикаш на по-подходящо място и време. Може би след една седмица, на скалите, където толкова храбро си заклала съпруга на кравата? Може би аз като писар ще съм по-голямо предизвикателство за теб?
Херцог Жилав изведнъж благоволи да забележи какво става на масата.
— Фицрицарин! Мъжество! — сгълча ни той. Ала погледите ни останаха вперени един в друг и ръцете ми бяха опрени от двете страни на чинията й.
Струва ми се, че мъжът до нея също се канеше да ме предизвика, но херцог Жилав удари с паничката си сол по масата, като едва не я счупи, и гневно ни напомни, че това е неговата маса и няма да позволи да я омърсим с кръв. Той можел да почита едновременно крал Умен и старите обичаи и ни посъветва да постъпим като него. Смирено и красноречиво му се извиних, Мъжество също измърмори някакво извинение. Вечерята продължи, менестрелите запяха и през следващите няколко дни аз преписвах свитъка за Искрен и разглеждах реликвата, останала от Праотците, която ми приличаше просто на стъкленица с няколко много фини рибешки люспи. Мигновена изглеждаше твърде впечатлена от мен, за да се чувствам спокойно. От другата страна на монетата ме гледаше студената враждебност на онези, които подкрепяха Мъжество.
До двубой не се стигна, защото преди да изтече седмицата по езика и устата на Мъжество избиха циреи и рани, легендарното наказание за всеки, който лъже бойните си другари и нарушава клетвите си. Тя почти не можеше да пие, камо ли да яде, и болестта й до такава степен я обезобрази, че всичките й последователи я изоставиха от страх да не се заразят. Мъжество страдаше от толкова силни болки, че не можеше да излезе на студа и да се бие, а никой не желаеше да го направи вместо нея. Дълго чаках на скалите съперник, който така и не се появи. Мигновена чакаше с мен, наред с множество дребни благородници, пратени от херцог Жилав. Приказвахме си за какво ли не и пиехме бренди, за да се топлим. По залез-слънце от замъка дойде вестоносец да ни каже, че Мъжество напуснала Рипълкип, ала не за да се бие с мен. Препуснала навътре в страната. Сама. Мигновена плесна с ръце и ме удиви, като ме прегърна. Прибрахме се замръзнали, но весели и отново седнахме на масата в Голямата зала преди заминаването ми за Бъкип. Жилав ме настани от лявата си страна. Мигновена бе до мен.
— Знаеш ли — към края на вечерята каза херцогът, — приликата ти с баща ти с всяка година става все по-очевидна.
И всичкото бренди в Беърнс нямаше да е достатъчно, за да победи студа, с който ме изпълниха думите му.
6
Претопените
Двамата синове на кралица Постоянство и крал Умен бяха Рицарин и Искрен. Само две години ги деляха във възрастта и те бяха по-близки от братя. Рицарин беше по-големият и на шестнадесетия си рожден ден получи титлата престолонаследник. Баща му почти незабавно го прати да реши един граничен спор с Халкидските държави. Оттогава той рядко се задържаше в Бъкип за повече от няколко месеца. Дори след като се ожени нямаше много време за отдих. Не че по онова време имаше чак толкова много гранични бунтове. По-скоро Умен искаше официално да установи границите си с всичките си съседи. Много от тези спорове се решаваха с меч, макар че постепенно Рицарин започна да прилага дипломация.
Някои твърдят, че възлагането на тази задача било по внушение на мащехата му, кралица Желана, която се надявала завареният й син скоро да намери смъртта си. Други казват, че по този начин Умен отдалечил първородния си син от погледа и властността на новата си кралица. Обречен от младостта си да си остане у дома, принц Искрен всеки месец отправяше официални молби към баща си да му позволи да последва брат си. Всички усилия на краля да го заинтригува с други задължения бяха напразни. Принц Искрен ги изпълняваше, ала не оставяше у никого нито капка съмнение, че предпочита да е при големия си брат. Накрая, на двадесетия рожден ден на Искрен, след шест години ежемесечни молби, Умен неохотно отстъпи.
Оттогава насетне до онзи ден след четири години, в който Рицарин абдикира и Искрен стана престолонаследник, двамата принцове заедно установяваха границите и сключваха договори и търговски спогодби със земите около Шестте херцогства. Принц Рицарин имаше дарба за работа с хора, и като личности, и като народ. Искрен се занимаваше с подробностите на договорите и точните карти на границите и помагаше на брат си със способностите си и на воин, и на принц.
Принц Славен, най-малкият син на Умен и негово единствено дете от кралица Желана, прекара младостта си в двора, където майка му полагаше всички усилия да го подготви за кандидат за престола.
Заминах за Бъкип с облекчение. Не за пръв път изпълнявах такава задача за своя крал, но никога не бях изпитвал удоволствие от работата си на убиец. Радвах се, че Мъжество ме е оскърбила, защото това правеше случилото се поносимо. И все пак тя бе много красива жена и опитен воин. Съжалявах за нея и не се гордеех с успеха си, освен че бях изпълнил кралската заповед. Такива мисли ми тежаха, докато Сажда изкачваше последния хълм преди Бъкип.
Спрях на билото. Не можех да повярвам на очите си. Кетрикен и Славен яздеха един до друг. Бяха като илюстрация от един от най-хубавите пергаменти на Федрен. Славен носеше одежди в алено и златисто, черни ботуши и ръкавици. Плащът му беше отметнат от едното му рамо и разкриваше ярките му дрехи. Вятърът бе зачервил бузите му и беше разрошил грижливо фризираните му черни къдрици. Тъмните му очи блестяха. Почти приличаше на човек, помислих си, както бе яхнал високия си черен кон. И можеше да стане такъв, а не ленив принц, отдаден на виното и жените. Още една загуба.
Дамата до него бе съвсем друго нещо. В сравнение със свитата, която ги следваше, тя приличаше на рядко чуждестранно цвете. Носеше широк панталон и това минзухарено лилаво очевидно не идваше от нито една бъкипска бояджийница. Крачолите й бяха украсени със сложно пъстро везмо и бяха напъхани в ботушите й, които й стигаха почти до коляното. Бърич щеше да одобри практичността им. Вместо наметало Кетрикен бе облякла късо палто от бяла кожа с висока яка, която пазеше шията й от вятъра. Бяла лисица, предположих аз, от тундрата оттатък Планините. Ръкавиците й също бяха черни. Вятърът си играеше с дългата й руса коса. Плетената й шапка пъстрееше в ярки багри. Кетрикен яздеше по планински, с изправен гръб и леко наклонена напред, поза, която караше Мека стъпка да си мисли, че трябва да танцува на задни крака. По сбруята на кафявата кобила звънтяха сребърни камбанки. В сравнение с другите жени в техните огромни фусти и наметала, Кетрикен изглеждаше гъвкава като котка.
Напомняше на жена-воин от северните страни или на героиня от древна приказка. Това я разграничаваше от придворните й дами, не като знатна и богата жена, която изтъква положението си сред по-нископоставени, а почти като ястреб в клетка на пойни птици. Не бях сигурен, че е редно да се показва така пред поданиците си. Принц Славен яздеше до нея и двамата усмихнато разговаряха, като често избухваха в смях. Когато ги наближих, накарах Сажда да забави ход. Кетрикен дръпна юздите и щеше да спре, но Славен ми кимна ледено и пришпори коня си. Кобилата на престолонаследницата препусна да го догони. Останалите разсеяно ме поздравиха и отминаха. Спрях да ги изпратя с поглед, след което със свито сърце продължих към Бъкип. Лицето на Кетрикен изглеждаше оживено, светлите й страни бяха поруменели от студения въздух и усмивката й ми се стори искрено щастлива, също като случайните мимолетни усмивки, с които сегиз-тогиз ме даряваше. Само че този път бе насочена към Славен. Не можеше да е толкова лековерна, че да му повярва.
Мислех за всичко това, докато разседлавах Сажда и я изтърквах. Бях се навел да проверя подковите й, когато усетих, че Бърич ме наблюдава.
— Откога? — попитах го аз.
Знаеше за какво говоря.
— Започна няколко дни след твоето заминаване. Един ден я доведе тук и ме заговори. Било жалко, че кралицата по цели дни стояла затворена в замъка. В планините била свикнала на открито. Бил й позволил да го убеди да я научи да язди както го правим ние тук в равнините. После ме накара да оседлая Мека стъпка със седлото, което Искрен беше направил за своята кралица. Е, какво можех да му кажа? — свирепо ме попита той, когато се обърнах и го погледнах въпросително. Самият ти го каза. Ние сме кралски люде. Заклели сме се във вярност. А Славен е принц от рода на Пророците. Даже да му откажех, което щеше да си е истинско предателство, моята престолонаследница ме чакаше да й доведа коня и да го оседлая.
С едва забележимо движение на ръката напомних на Бърич, че думите му намирисват на измяна. Той влезе в яслата и замислено почеса Сажда зад ушите.
— Не си можел да направиш нищо — признах аз. — Но се чудя какви са истинските му намерения. И защо тя го търпи.
— Истинските му намерения ли? Може би просто иска да спечели благоволението й. Не е тайна, че тя чезне в замъка. О, Кетрикен се държи любезно с всички. Но е прекалено честна, за да заблуди другите, че е щастлива, когато всъщност е нещастна.
— Възможно е — неохотно се съгласих. После рязко вдигнах глава, като куче, чуло изсвирването на господаря си. — Трябва да вървя. Принцът престолонаследник Искрен… — Не довърших. Не биваше да показвам на Бърич, че съм бил призован чрез Умението. Преметнах торбата с усърдно преписаните свитъци през рамо и се запътих към замъка.
Не се отбих да се преоблека, нито дори да се стопля край огъня в кухнята, а отидох направо в кабинета на Искрен. Вратата бе открехната и аз почуках веднъж, после влязох. Той се беше навел над прикрепената за масата карта и само ми хвърли бегъл поглед. Вече ме очакваше вдигащо пара греяно вино, на масата край огнището имаше поднос, отрупан със студено месо и хляб. След малко Искрен се изправи и каза:
— Стените ти са прекалено здрави. От три дни се мъча да те накарам да побързаш, а ти кога усещаш, че те викам? Едва в собствената ми конюшня. Казвам ти, Фиц, трябва да намерим време да те научим по някакъв начин да контролираш Умението.
Ала аз знаех, че никога няма да намери време. Твърде много други неща изискваха неговото внимание. Както винаги, престолонаследникът незабавно заговори за грижите си.
— Претопените — каза той. Побиха ме тръпки.
— Алените кораби пак ли са ударили? През зимата? — Не можех да повярвам на ушите си.
— Не. Поне това ни е спестено. Но изглежда, че алените кораби могат да си заминат и все пак да оставят отровата си сред нас. — Искрен замълча за миг. — Е, давай. Стопли се и се нахрани. Можеш едновременно да ядеш и да ме слушаш.
Докато си наливах греяно вино и си взимах от месото, Искрен започна да ми разказва.
— Проблемът е същият като преди. Съобщения за претопени, които грабят и плячкосват, не само пътници, но и усамотени ферми и къщи. Проверих и съобщенията се оказаха верни. И все пак нападенията са много далеч от пиратските набези и се говори не за един-двама претопени, а за цели групи, които действали заедно.
За миг се замислих, преглътнах и отвърнах:
— Според мен претопените не са способни да действат на банди, нито дори по двойки. Те нямат чувство за… общност. За взаимна принадлежност към човешкия вид. Могат да говорят и да разсъждават, но само егоистично. Такива щяха да са росомахите, ако имаха човешки език. Не се грижат за нищо друго, освен за собственото си оцеляване. В лицето на себеподобните си виждат единствено съперници за храна или някакво удобство. — Повторно напълних чашата си, признателен за разливащата се по тялото ми топлина на виното. То поне надвиваше физическия студ. Защото не можеше да се пребори с ледената мисъл за брачната изолираност на претопените.
Именно Осезанието ми бе позволило да науча всичко това за тях. Те бяха толкова мъртви за всякакво чувство за родство със света, че изобщо не ги усещах. Осезанието ми осигуряваше известен достъп до онази мрежа, която свързваше всички твари, ала претопените бяха откъснати от нея, изолирани като камъни, гладни и безмилостни като безмозъчна буря или придошла река. Ненадейната среща с претопен щеше да ме изненада също толкова, колкото, и ако някоя скала се изправеше да ме нападне.
Ала Искрен само замислено кимна.
— И все пак дори вълците, макар да са животни, нападат на глутници. Или както острозъбите нападат кит. Щом тези животни могат да се обединяват, за да си осигурят храна, защо да не могат и претопените?
Оставих резена хляб, който бях взел.
— Вълците и острозъбите са си такива по природа и поделят месото с малките си. Виждал съм претопени на групи, но те не действат заедно. Когато едновременно ме нападнаха неколцина, аз се спасих, като ги насъсках един срещу друг. Хвърлих плаща, който искаха да вземат, и те се сбиха за него. И когато пак ме нападнаха, повече си пречеха, отколкото си помагаха. — Мъчех се да говоря спокойно и да потисна спомена за онази нощ, който се надигаше в мен. Тогава беше умрял Смити и аз за пръв път бях убил. — Но не се бият заедно. Тъкмо от това са лишени претопените — от идеята да си помагат, за да имат изгода всички.
Вдигнах поглед и видях, че тъмните очи на Искрен са изпълнени със съчувствие.
— Бях забравил, че имаш известен опит с тях. Прости ми. Не го отминавам с леко сърце. Просто напоследък ми се струпа прекалено много работа. — Гласът му заглъхна и той сякаш се вслуша в нещо много далечно. След миг отново дойде на себе си. — Така. Значи смяташ, че не могат да си помагат. И все пак изглежда, че е точно така. Погледни тук. — Той посочи опънатата на масата му карта. — Отбелязвам местата, откъдето получавам съобщения за появата им, и следя броя им. Какво мислиш за това?
Приближих се и застанах до него. Да стоиш до Искрен беше все едно да се изправиш пред друг вид огнище. От него се излъчваше силата на Умението. Зачудих се дали се опитва да я контролира. Тя сякаш винаги заплашваше да прелее навън и да разнесе съзнанието му из цялото кралство.
— Картата, Фиц — напомни ми той и аз се запитах доколко може да чете мислите ми. Насилих се да се съсредоточа върху непосредствената задача. Картата изобразяваше Бък, изпълнен във великолепни подробности. Край брега бяха обозначени плитчините и заливните низини, както и особеностите на сушата и по-малките пътища. Тази карта бе направена с любов от човек, вървял, яздил и плавал навсякъде из херцогството. Въпросните места бяха отбелязани с парченца червен восък. Проучих ги и се опитах да разбера същността на проблема.
— Седем случая. — Искрен протегна ръка и посочи парченцата восък. — Някои само на няколко дни с кон от Бъкип. Но пиратите не са стигали толкова наблизо. Тогава откъде са се взели тези претопени? Може да са били прогонени от родните си села, обаче защо се насочват към Бъкип?
— Може просто да са отчаяни хора, които се преструват на претопени.
— Възможно е. Но е обезпокоително, че случаите все повече се приближават. Според твърденията на жертвите става въпрос за три различни групи. И всеки път щом получаваме сведения за грабеж, разбит плевник или заклана крава, виновниците като че ли още повече са се приближили до Бъкип. Не се сещам за правдоподобно обяснение. А и… — той ми даде знак да изчакам, тъй като бях отворил уста да му отговоря — описанията на едната група отговарят на друго нападение отпреди повече от месец. Ако са същите претопени, за това време са изминали дълъг път.
— Това не е работа на претопени — повторих аз, после предпазливо попитах: — Някакъв заговор ли подозираш?
Искрен горчиво изсумтя.
— Разбира се. Напоследък подозирам само заговори. Но поне сега ми се струва, че източникът не е в Бъкип. — Той замълча, сякаш сепнат от откровеността си. — Заеми се с този въпрос, Фиц. Пообиколи наоколо и проучи нещата. Разкажи ми какво приказват по кръчмите, какви белези откриваш по пътищата. Събери слухове за други набези и внимавай за подробностите. Тайно. Ще го направиш ли?
— Разбира се. Но защо тайно? Струва ми се, че ако предупредим хората, по-бързо ще научим какво става.
— Вярно е. Обаче ще ни засипят със слухове и жалби. Засега това са отделни оплаквания. Мисля, че съм единственият, който ги е свързал в система. Не искам да се разбунтува и самият Бъкип и хората да негодуват, че кралят не може да защити дори столицата си. Не. Тайно, Фиц. Тайно.
Кимнах. И преди бях получавал такива задачи. Не изпитвах скрупули да убивам претопени. Понякога се опитвах да се убедя, че давам покой на измъчена душа, че слагам край на мъката на семейството й. Надявах се, че няма да свикна да се самозаблуждавам. Сенч ме беше предупредил никога да не забравям какъв съм. Не ангел на милостта, а убиец, който работи в полза на краля. Или на престолонаследника. Бях длъжен да пазя сигурността на трона. Длъжен. Поколебах се, преди да заговоря.
— Милорд, на връщане видях престолонаследницата. Яздеше с принц Славен.
— Хубава двойка са, нали? Кетрикен язди великолепно. — Искрен не успя да скрие напълно горчивината в гласа си.
— Да.
— Дойде при мен и каза, че искала да се научи да язди по-добре нашите високи коне. Съгласих се, дори я похвалих, за желанието й. Не знаех, че ще избере за учител Славен. — Искрен се наведе над картата и се загледа в някаква несъществуваща подробност.
— Може би се е надявала ти да я учиш — безразсъдно отвърнах — на човека, не на принца.
— Възможно е. — Той внезапно въздъхна. — О, знам, че е така. Кетрикен понякога е самотна. Често. — Той поклати глава. — Трябваше да се омъжи за по-млад човек, за човек, който разполага с време. Аз не й отделям достатъчно внимание, Фиц. Знам го. Но тя е толкова… млада. А когато не се държи като младо момиче, проявява фанатично родолюбие. Гори от нетърпение да се жертва за Шестте херцогства. Винаги трябва да я възпирам, да й обяснявам, че Шестте херцогства нямат нужда от това. Тя е като конска муха. Не мога да намеря в нея покой, Фиц. Или иска да си играя с нея като с дете, или ме разпитва за най-малките подробности на някоя криза, която поне за малко се опитвам да забравя.
Изведнъж си помислих за отношението на Рицарин към палавата Търпение и ми се стори, че разбирам подбудите му. Жената, която му осигуряваше отдушник. За коя щеше да се ожени Искрен, ако му бяха позволили да избира? Навярно за някоя по-възрастна, улегнала жена.
— Страшно съм уморен — тихо каза той. Наля си още греяно вино и отиде до камината. — Знаеш ли какво ми се иска?
Това не бе въпрос. Не си направих труда да му отговоря.
— Иска ми се баща ти да беше жив и да беше останал престолонаследник. И аз да съм дясната му ръка. Той да ми казва с какви задачи да се заемам и аз да ги изпълнявам. Тогава щях да съм в мир със себе си, колкото и тежка да е работата ми, защото щях да съм сигурен, че той винаги е прав. Знаеш ли колко е лесно, Фиц, да следваш човек, в когото вярваш?
Най-после вдигна очи и ме погледна.
— Струва ми се, че знам, милорд.
За миг той остана абсолютно неподвижен. После въздъхна.
— Да. — Продължаваше да ме гледа и нямах нужда от топлината на Умението му, за да усетя признателността, която ми праща. Искрен се отдалечи от камината и изправи рамене.
Отново бе престолонаследникът. Освободи ме с махване на ръка и аз излязох. Докато се качвах по стълбището, за пръв път в живота си се зачудих дали не трябва да съм благодарен, че съм копеле.
7
Сблъсъци
Според обичая, когато кралят на Бъкип се жени, съпругата му води със себе си свита от свои слуги. Така е било с кралицата на Умен. Ала кралица Кетрикен Планинска дойде в столицата като Жертва, каквато бе традицията на нейната родина. Дойде сама, без прислуга, дори без довереница. В Бъкип нямаше кой да й осигури уют в новия й дом. Тя започна царуването си заобиколена от непознати — не само в своето общество, а чак до най-долното стъпало на социалната йерархия. С времето Кетрикен си създаде приятелства и си намери подходящи слуги, макар че отначало мисълта да разполага с хора, чиято единствена цел в живота е да й служат, й беше чужда и смущаваща.
Компанията ми бе липсвала на Вълчо. Преди да замина за Беърнс му бях оставил цял елен, добре замразен и скрит зад колибата. Трябваше да му стигне по време на отсъствието ми. Ала по типично вълчи обичай той се беше тъпкал и спал, бе се тъпкал и спал, докато не беше изял всичко. „Преди два дни“ — докато скачаше и танцуваше около мен, ми съобщи Вълчо. Навсякъде в колибата бяха пръснати оглозгани кокали. Той въодушевено ме поздрави, предупреден за идването ми и от Осезанието, и от миризмата на прясното месо, което му носех. Хищно се нахвърли върху него и престана да ми обръща внимание. Заех се да събирам кокалите в един чувал. Щяха да привлекат плъхове, а след тях — плъходавите на замъка. Не можех да си позволя такъв риск. В същото време скришом го наблюдавах, видях мускулите, играещи по раменете му, докато притискаше с предните си лапи парчето месо и го ръфаше. Забелязах също, че е успял да разтроши почти всички кокали на елена, за да оближе костния им мозък. Това вече не бе игра на вълче, а дело на силно младо животно. Разтрошените кости бяха по-дебели от тези на ръцете ми.
„Но защо да те нападам? Ти ми носиш месо. И джинджифилови сладки.“
Мисълта му беше многозначителна. Така бе в глутницата. Аз, по-големият, носех месо, за да храня Вълчо, по-младия. Аз бях ловецът и му носех част от плячката си. Мислено се пресегнах към него и установих, че границите на разликата помежду ни са размити. Ние образувахме глутница. Никога досега не се бях сблъсквал с тази концепция, която надхвърляше представата за другаря и партньора. Уплаших се, че за него тя има същия смисъл като обвързването — за мен. Не можех да го допусна.
— Аз съм човек. Ти си вълк — казах на глас. Знаех, че ще разбере думите по мислите ми, но исках да го принудя да възприема разликите ни с всичките си сетива.
„Външно. Вътрешно сме глутница.“ Той замълча и доволно облиза носа си. По предните му лапи имаше кръв.
„Не. Аз те храня и те закрилям. Но само за известно време. Когато можеш да ловуваш сам, ще те заведа на едно отдалечено място и ще те оставя там.“
„Аз никога не съм ловувал.“
„Ще те науча.“
„И това е типично за глутницата. Ти ще ме научиш и аз ще ловувам заедно с теб. Ще си делим плячката.“
„Ще те науча да ловуваш и после ще те пусна на свобода.“
„Аз и без това съм свободен. Ти не си ме затворил тук против волята ми.“ Той изплези език и се засмя на мисълта ми.
„Ти си много самонадеян, Вълчо. И невеж.“
„Ами научи ме. — Той продължи да ръфа месото. — Длъжен си.“
„Не съм, защото ние не сме глутница. Аз нямам глутница. Верен съм на своя крал.“
„Щом е твой водач, значи е и мой. Ние сме от една глутница.“ Колкото повече утоляваше глада си, толкова по-отстъпчив ставаше.
Промених тактиката и студено му казах: „Аз съм от глутница, в която няма да те приемат. Защото всички сме човеци. Ти не си човек. Ти си вълк. Ние с теб не сме от една глутница.“
Той се вцепени. Не се опита да ми отговори. Но чувстваше и чувствата му ме вледениха. Изоставеност и предателство. Самота.
Обърнах се и си тръгнах. Ала не успях да скрия от него колко ми е трудно да го оставя така, нито срама си, че го отхвърлям. Надявах се да усеща убеждението ми, че така е най-добре за него. Също както, помислих си, Бърич ми беше отнел Носльо, защото се бях обвързал с кутрето. Тази мисъл ме прободе в сърцето и затичах. За да избягам.
Когато се прибрах в замъка и се качих по стълбището, вече се смрачаваше. Отбих се в стаята си за някои неща, които бях оставил там, после отново слязох долу. На втората площадка предателските ми крака забавиха ход. Знаех, че съвсем скоро Моли ще мине оттук, за да отнесе съдовете от вечерята на господарката си. Лейди Търпение рядко се хранеше в залата с другите благородници и предпочиташе уединението на личните си покои и приятната компания на Лейси. Напоследък това бе започнало да прилича на саможивост. Ала тази грижа не беше причината за забавянето ми. Чувах стъпките на Моли по коридора, знаех, че трябва да продължа, ала бяха изминали дни, откакто не я бях зървал. Плахото флиртуване на Мигновена само ме бе накарало още по-остро да осъзная липсата на Моли. Какво толкова щеше да се случи, ако просто й кажех едно „добър вечер“ като на всяка друга прислужница? Знаех, че не бива, знаех, че ако Търпение научи, ще ми се сърди. И все пак…
Престорих се, че разглеждам гоблена на стената, гоблен, който висеше тук, откакто бях дошъл в Бъкип. Чух стъпките й да се приближават, после се забавиха. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, дланите ми бяха потни. Обърнах се.
— Добър вечер — успях да прошепна дрезгаво.
— Добра и на теб — с достойнство отвърна тя. Брадичката й беше вирната малко по-високо от нормалното. Носеше косата си на две дебели плитки, прихванати на главата като корона. Простата й синя рокля имаше якичка и маншети от изящна бяла дантела. Знаех чии пръсти са я изработили. Това ме зарадва.
Без да се поколебае, Моли продължи напред. Погледът й се плъзна по мен и аз не успях да се сдържа и се усмихнах. В този момент лицето и шията й се обляха в такава червенина, че почти усетих топлината й. Тя стисна устни. Когато започна да се спуска по стълбището, усетих аромата й — лимонов балсам и джинджифил, примесени с още по-сладкото ухание, което си бе просто на Моли.
„Женска. Хубава.“ Огромно одобрение.
Подскочих като ужилен и се обърнах. Вълчо не беше зад мен, разбира се. Пресегнах се, ала го нямаше в ума ми. Пресегнах се още по-надалеч и го открих да дреме в колибата. „Не прави така — предупредих го. — Не влизай неканен в ума ми.“
Смайване.
„Какво да не правя?“
„Не идвай при мен, освен когато аз не поискам.“
„Тогава откъде да знам кога искаш да идвам при теб?“
„Сам ще потърся ума ти, когато искам да сме заедно.“
Дълго мълчание. „И аз ще търся твоя, когато искам да съм при теб предложи ми той. — Да, така е в глутницата. Да повикаш за помощ, когато си в нужда, и винаги да си готов да се отзовеш на такъв зов. Ние сме глутница.“
„Не! Не исках да кажа това. Исках да кажа, че не бива да влизаш в ума ми, когато не искам да си там. Не искам винаги да споделям мислите си с теб.“
„Нищо не разбирам. Твоят ум, моят ум, това е умът на глутницата. Къде другаде да мисля, освен в него? Ако не искаш да ме чуваш, не ме слушай.“
Стоях като ударен от гръм и се опитвах да проумея мисълта му. Усетих, че погледът ми блуждае. Един млад прислужник току-що ме бе поздравил и аз не му бях отговорил.
— Добър вечер. — Ала той вече ме беше отминал. Момчето озадачено се обърна, за да види дали не го викам, но аз му махнах да си върви. Разтърсих глава, за да проясня ума си, и закрачих по коридора към стаята на лейди Търпение. По-късно щях да обсъдя въпроса с Вълчо и да му обясня. Скоро щеше да е на свобода, далеч от мен, далеч от ума ми. Престанах да мисля за него.
Почуках на вратата на лейди Търпение и ми отвориха. Открих, че Лейси е изпаднала в поредния си пристъп и е въвела ред в стаята. Дори имаше свободен стол, на който да седна. Двете се радваха да ме видят. Разказах им за пътуването си до Беърнс, като избягвах да споменавам за Мъжество. Знаех, че Търпение все някога ще научи за нея и ще започне да ме разпитва. Тогава щях да я уверя, че клюките много са преувеличили случая. Надявах се, че това ще я задоволи. А засега им бях донесъл подаръци. Рибки от слонова кост с дупчици, за да бъдат нанизани като мъниста или пришити към дрехи за Лейси и обеци от кехлибар и сребро за лейди Търпение. Гърненце боровинки, запечатано с восък.
— Боровинки? Не обичам боровинки — каза лейди Търпение, когато й го подадох.
— Нима? — престорих се на изненадан. — Не си ли ми казвала, че вкусът и ароматът на боровинките ти липсват от детството? Нима един твой чичо не ти е донесъл боровинки?
— Не. Не си спомням такъв разговор.
— Може пък да ми го е казала Лейси.
— Не съм и аз, господарю. Вкусът им е тръпчив, макар че ухаят приятно.
— Е, добре тогава. Объркал съм се. — Оставих гърненцето на масата. — Е, Снежанке? Да не си пак бременна? — Въпросът беше насочен към бялата териерка на Търпение, която най-сетне се бе осмелила да се приближи и да ме подуши. Усетих, че малкият й кучешки ум се чуди на миризмата на Вълчо.
— Не, просто е затлъстяла — отвърна Лейси и се наведе да я почеше зад ушите. — Милейди оставя сладкиши в чиниите и Снежанка винаги ги отмъква.
— Нали знаеш, че не бива да й го позволяваш. Много е вредно за зъбите и козината — укорих лейди Търпение и тя отговори, че знаела, но Снежанка била прекалено стара, за да я отучват. Продължихме да си приказваме и изтече цял час преди да се протегна и да им кажа, че трябва да си вървя и още веднъж да се опитам да докладвам на краля.
— Одеве ме отпратиха. Не стражници, а неговият прислужник Уолас. Не ме пусна да вляза. Когато попитах защо на вратата няма стражник, той каза, че стражниците били освободени от това задължение. Той сам се бил нагърбил с него, за да пази спокойствието на краля.
— Кралят не е добре, нали знаеш — рече Лейси. — Чух, че рядко го виждали да излиза от стаята си преди пладне. Когато се появи, кипи от енергия и има вълчи апетит, но привечер пак отпада, започва да тътри крака и да заваля думите. Вечеря в покоите си и готвачката казва, че подносът се връщал съвсем пълен. Всички сме много загрижени.
— Наистина — съгласих се и си тръгнах. Значи здравето на краля беше обект на приказки в замъка. Лошо. Трябваше да разпитам Сенч. И лично да се заема с това. Когато се бях опитал да се срещна с краля, се бях натъкнал на досадния Уолас. Той се държа извънредно безцеремонно, като че ли съм дошъл просто за да си убия времето, а не да докладвам за резултата от изпълнената задача. Човек можеше да остане с впечатлението, че кралят е инвалид и прислужникът се е нагърбил да го пази от натрапници. Уолас според мен не беше много наясно със задълженията си. Докато чуках, се питах колко време ще й трябва на Моли, за да открие боровинките. Щеше да разбере, че съм ги донесъл за нея — когато бяхме деца, тя страшно ги обичаше.
Уолас открехна вратата, видя ме и се намръщи. Отвори вратата малко по-широко, ала запълни отвора с тялото си, сякаш ако зърнех краля, можех по някакъв начин да му навредя. И без да ме поздрави, попита:
— Ти не идва ли вече?
— Да. Идвах. И ти ми каза, че крал Умен спи. Сега пак идвам, за да му докладвам. — Опитвах се да говоря учтиво.
— Аха. И важен ли е този твой доклад?
— Мисля, че само кралят може да прецени дали е важен и да ме отпрати, ако реши, че му губя времето. Съветвам те да му съобщиш, че съм тук. — Със закъснение се усмихнах в опит да смекча остротата на тона си.
— Кралят няма много сили. Гледам да не ги губи напразно. — Той не отстъпваше от вратата. Усетих, че го измервам с поглед и се чудя дали просто да не го блъсна и да вляза. Щях да вдигна шум, а не исках, защото кралят наистина можеше да е болен. Някой ме потупа по рамото, но когато се обърнах, нямаше никого. Обърнах се към вратата и се озовах пред шута, който стоеше между мен и Уолас.
— Ти да не си негов лекар, че да правиш такива преценки? — каза той на Уолас. — Е, сигурно си лекар, защото ме изцеряваш дори само с вида си. Колко ли здрав трябва да е нашият скъп крал, след като по цял ден крее в твое присъствие?
Носеше табла, покрита със салфетка. Приятно ухаеше на телешки бульон и хляб, току-що изваден от фурната. Беше украсил зимния си черно-бял костюм с весели емайлирани звънчета и на шапката му бе увит гирлянд от чемшир. Шутовският му скиптър беше пъхнат под мишницата му. Отново плъх. Стоеше на жезъла, сякаш изправен на задните си лапички. Бях забелязал шута да води дълги разговори с него пред голямата камина или на стъпалата пред кралския трон.
— Махай се, шуте! Днес вече два пъти беше тук. Кралят си легна. Няма нужда от теб — строго заяви Уолас. Ала неволно отстъпи назад. Виждах, че е от онези хора, които не могат да срещнат светлите очи на шута и се плашат от докосването на бялата му ръка.
— Двата пъти ще станат три, миличък Уоласчо, и твоето присъствие ще бъде заменено с моите подаръци. Припкай оттука и изприказвай на Славен всичките си бръщолевения. Щом стените имат уши, и ти трябва да имаш, Уоласчо. И сигурно са пълни с кралските дела. Можеш да полекуваш нашия скъп принц, докато го просветляваш. Защото ми се чини, че тъмнотата на погледа му издава черва дотолкоз задръстени, че го ослепяват.
— Как смееш да говориш така за принца? — запелтечи Уолас. Шутът вече влизаше в стаята и аз го следвах по петите. — Той ще научи за всичко това.
— Тъй ли? Не се съмнявам, че чува всичко, което чуваш и ти. Не ме облъхвай с дъха си, миличък Уоласчо, запази го за своя принц, който си пада по тези аромати. В момента е при своите пушеци, струва ми се, и ако му дъхнеш, ще задреме, ще заклюма и ще си мисли, че приказваш мъдро и че дъхът ти е сладост неземна.
Докато говореше, продължаваше да напредва, използвайки тежкия си поднос като щит. Прислужникът бързо отстъпваше назад и шутът влезе в кралската спалня и остави таблата до леглото на краля. Очите му грейнаха.
— О, та той изобщо не си бил в леглото, този наш крал, освен ако не си го скрил под завивката, миличък Уоласчо. Излез, излез, кралю мой, мой Умнико. Крал твърде Умен си ти, че да се криеш под леглото. — Шутът толкова усърдно започна да мушка със скиптъра си очевидно празното легло и да пъха плъха зад балдахина, че аз не успях да сдържа смеха си.
Уолас се облегна на вътрешната врата, сякаш да я защити от нас, ала в същия момент тя се отвори навътре и прислужникът тежко тупна по задник на пода.
— Погледни го! — рече ми шутът. — Само го виж, моля ти се, как се поставя на моето място в кралските нозе и се прави на шут с тромавите си падания. Такъв човек заслужава, титлата „шут“, но не и длъжността!
Умен намръщено стоеше по халат на вратата. Той озадачено погледна Уолас на пода, вдигна очи към нас с шута, после пак погледна прислужника си и каза:
— От тая пара нямам никаква полза, Уолас. Само още повече ме заболява главата. И в устата ми остава гаден вкус. Махни я и кажи на Славен, че според мен новата билка може да пропъжда мухите, но не и болестите. Веднага я махни, преди да е увоняла и стаята. Здравей, шуте. Добре дошъл, Фиц. Най-после идваш да ми докладваш. Влез, седни. Чу ли ме, Уолас? Махни това отвратително гърне! Не, не оттук, изнеси го през другата врата. — И с махване на ръката Умен пропъди прислужника, като че ли бе досадна муха.
После бързо затвори вратата на банята, сякаш за да не позволи на вонята да проникне в спалнята му, и седна на стола пред огъня. След миг шутът вече бе придърпал масата до него, кърпата, която доскоро покриваше храната, се превърна в покривка, и той поднесе вечерята на краля не по-зле от най-добрата прислужница. Появиха се сребърни прибори и салфетка — фокус, който накара дори Умен да се усмихне, после шутът се сви до камината с колене, щръкнали почти до ушите, обгърнал брадичка с фините си ръце. Червеникавите отражения на пламъците заиграха по светлата му кожа и косата му. Всяко негово движение беше грациозно като на танцьор и позата му беше колкото комична, толкова и изящна. Кралят погали разчорлената му коса, като че ли шутът бе котенце.
— Казах ти, че не съм гладен, шуте.
— Казахте ми. Обаче не ми казахте да не нося храна.
— А ако бях?
— Тогава щях да ви кажа, че това не е храна, а димящо гърне като онова, дето ви го натрапва Уоласчо, за да напълня ноздрите ви с аромат, по-приятен от неговия. И че това не е хляб, а мехлем за езика ви, с който тутакси трябва да го намажете.
— Аха. — Кралят придърпа масичката и загреба лъжица супа. В нея плуваха ечемик, парченца моркови и месо. Умен колебливо я опита и започна да яде.
— Нима не съм поне толкова добър лекар, колкото Уоласчо? — доволен от себе си измърка шутът.
— Добре знаеш, че Уолас не е лекар, а просто мой слуга.
— Добре го знам, добре го знаете и вие, ала Уоласчо не го знае и точно затова не сте добре.
— Стига си дрънкал. Приближи се, Фиц, не стой там ухилен като идиот. Какво имаш да ми казваш?
Хвърлих поглед към шута и реших да не обиждам нито него, нито краля, като питам дали мога да говоря свободно. Затова просто разказах за случилото се, без да споменавам за тайните си действия, а само за техните резултати. Умен навъсено слушаше и накрая не каза нищо, само меко ме укори за лошите ми обноски на масата на херцога. После попита дали херцог Жилав Беърнски изглежда доволен от мира в херцогството си. Отговорих утвърдително. Кралят кимна и поиска свитъците, които бях преписал. Извадих ги и му ги показах.
Бях възнаграден с комплимент за изяществото на творбата ми. Умен ми нареди да ги занеса в кабинета на Искрен и да се погрижа синът му да узнае за тях. Попита дали съм разгледал реликвата от Праотците. Подробно му я описах. И през цялото — време шутът седеше пред огнището и ни зяпаше безмълвно като бухал. Кралят изяде супата и хляба под бдителния му поглед, докато аз четях свитъка на глас. Когато свърших, Умен въздъхна и се отпусна на стола си.
— Е, дай да видим тоя твой свитък — каза той и озадачен, аз му го подадох. Той отново внимателно го разгледа, нави го и ми го върна. — Добре владееш перото, момко. Браво. Занеси го в кабинета на Искрен и се погрижи да узнае за него.
— Разбира се, милорд — смутено казах аз. Не разбирах причината за това повторение и не бях сигурен дали очаква още някаква реакция от мен. Ала шутът започна да се изправя и ми даде знак, който не бе точно поглед, нито пък повдигане на вежда, но ме накара да замълча. Той събра съдовете, като междувременно весело си приказваше с краля, после двамата заедно си тръгнахме. Когато излизахме, Умен се взираше в пламъците.
В коридора вече открито се спогледахме. Отворих уста, но шутът започна да си свирука и не престана, докато не стигнахме до средата на стълбището. Тогава ме хвана за ръкава и спряхме на стъпалата между етажите. Усетих, че нарочно е избрал това място. Тук никой не можеше да ни види и чуе. Въпреки това не ми заговори шутът, а плъхът, изправен на задните си лапички върху скиптъра. Шутът го повдигна под носа ми и записука с миши глас:
— О, ние с теб трябва да запомним онова, което той забравя, Фиц, и да му го пазим. Струва му много да се представя за силен като тази вечер. Не се заблуждавай. Трябва да оцениш и да се подчиниш на онова, което ти повтори два пъти, защото това значи, че си го е набил два пъти по-упорито в ума, за да е сигурен, че ще ти го каже.
Кимнах и реших още тази вечер да предам свитъка на Искрен.
— Не ме е грижа за Уолас — заявих аз.
— Внимавай какво и къде казваш — тържествено отвърна шутът, вдигна подноса високо над главата си, заподскача надолу по стълбището и ме остави сам.
Занесох свитъка на Искрен и през следващите дни се заех със задачите, които ми беше поставил. Използвах тлъста наденица и пушена риба като скривалище за отровите си, увити в малки пакетчета. Лесно можех да ги пръсна, докато бягах с надеждата, че ще има достатъчно за всички, които ме гонят. Всяка сутрин разучавах картата в кабинета на принца, после оседлавах Сажда и отивах там, където ми се струваше най-вероятно да ме нападнат претопените. Тъй като вече се бях парил, взимах къс меч — нещо, което отначало развеселяваше Хендс и Бърич. Бях им казал, че търся дивеч, в случай че на Искрен му се прииска да излезе на лов. Хендс прие обяснението ми, но стиснатите устни на Бърич ми показаха, че е усетил лъжата ми. Той обаче знаеше, че не мога да му кажа истината. Повече не ме разпитва, ала това, което правех не му харесваше.
За десет дни два пъти ме нападнаха претопени и двата пъти лесно им избягах, като оставих отровената храна да падне зад мен. Те хищно се нахвърляха върху нея. На другия ден се връщах, за да преброя колко души съм убил и да ги разгледам. Втората група не отговаряше на нито едно от описанията, които бяхме получили. И двамата с Искрен разбрахме, че има повече претопени, отколкото предполагахме.
Изпълних задачата си, ала не се гордеех с това. Мъртви, претопените предизвикваха още повече жалост, отколкото живи. Дрипави мършави твари, измръзнали и измъчени от битките помежду си и от моите бързо действащи отрови, разкривили телата им като карикатури на човешки същества. Скреж искреше по брадите и веждите им, капките кръв по устните им бяха като рубини на фона на снега. Така успях да убия седем претопени, сетне натрупах телата им върху купчина цепеници смолист бор, залях ги с масло и ги подпалих. Не мога да кажа кое ми се стори по-отвратително — отравянето или неговото скриване. Когато разбра, че всеки ден, след като го нахраня, излизам от крепостта, отначало Вълчо ме молеше да дойде с мен, ала по някое време, докато стоях край замръзналите трупове на убитите от мен претопени, чух: „Това не е лов. Това не е дело на глутницата. Това е човешко дело.“ Присъствието му изчезна, преди да успея да го укоря, че отново е влязъл неканен в ума ми.
Вечер се прибирах в Бъкип при топлата храна и огнището, сухите дрехи и мекото легло, но призраците на убитите се изправяха между мен и тези удобства. Чувствах се като безсърдечен звяр, защото можех да се наслаждавам на такива неща, след като през деня съм носил смърт. Единствената ми утеха беше, че сънувах Моли, разхождах се и разговарях с нея, без да ме преследват претопените или техните замръзнали тела.
Един ден излязох от крепостта по-късно, отколкото бях възнамерявал, защото Искрен ме заприказва в кабинета си. Наближаваше буря, ала предполагах, че няма да е силна. Нямах намерение да се отдалечавам много. Но вместо плячката си открих нови следи от по-голяма група, отколкото бях очаквал. Затова продължих нащрек с петте си сетива, защото Осезанието не можеше да ми помогне в търсенето на претопени. Сгъстяващите се облаци бързо изсмукваха светлината от небето и следите ме водеха по животински пътеки, които затрудняваха Сажда. Когато най-после вдигнах поглед от земята и признах, че този път са ми избягали, открих, че съм доста далеч от Бъкип.
Вятърът се усили, отвратителен студен вихър, който предвещаваше сняг. Увих се в плаща си и обърнах главата на кобилата към дома, като разчитах сама да открие пътя. Скоро се спусна мрак и заваля. Ако напоследък толкова често не обхождах този район, със сигурност щях да се изгубя. Жестоко брулен от вятъра, упорито продължих напред. Студът ме стискаше в ноктите си и се разтреперих. Уплаших се треперенето да не е начало на пристъп, какъвто отдавна не бях получавал.
Зарадвах се, когато вихрите най-после разкъсаха облачната покривка и през сивотата се прокрадна лунна и звездна светлина. Ускорихме ход, въпреки снега, през който трябваше да гази Сажда. Излязохме от рядка брезова гора и се озовахме на склон, който преди няколко години бе опожарен от мълния. Знаех, че щом прехвърля хребета, ще видя светлините на Бъкип и след още един хълм ще изляза на добре отъпкан път за дома.
Изведнъж чух тропот на копита. Сажда отметна глава и изцвили. В същия момент видях по склона към мен да препуска кон. В ездача се бяха вкопчили двама души, единият — за юздите, другият — за крака на ездача. Проблесна светлина, отразена в метално острие, и мъжът, който се държеше за крака на ездача, с вик падна в снега. Ала докато другият дърпаше юздите и се мъчеше да спре коня, от дърветата се появиха още двама преследвачи.
Мигът, в който познах Кетрикен, е неотделим от момента, в който пришпорих Сажда. Сцената пред очите ми изглеждаше абсурдна, но това не ми попречи да реагирам. Не се питах какво прави тук нощем престолонаследницата, сама и нападната от разбойници. По-скоро усетих, че се възхищавам на стойката й върху седлото, докато риташе и размахваше меч срещу нападателите си. Извадих собственото си оръжие, но не си спомням да съм издал някакъв звук. Изобщо спомените ми за цялата битка са странни — битка на силуети, всичко в черно и бяло, пълна тишина, освен сумтенето и виковете на претопените, които падаха един след друг.
Кетрикен удари с меча си единия по лицето и кръвта го заслепи, ала той продължаваше да я дърпа и да се опитва да я смъкне.
Сажда ме приближи до онзи, който стискаше юздите на Мека стъпка. Видях, че е жена. Мечът ми се заби в нея, сякаш сечах дърва. Странна битка. Усещах себе си и Кетрикен, уплахата на нейния кон и придобития в много сражения ентусиазъм на Сажда, но от претопените — нищо. Абсолютно нищо. Не пулсираше гняв, не чувах писъците на болката от раните им. За моето Осезание те не съществуваха.
Видях като насън, че Кетрикен хваща един от нападателите за косата и дърпа главата му назад, за да му пререже гърлото. На лунната светлина бликналата кръв изглеждаше черна. Тя опръска плаща й и остави лъскава ивица по шията на коня преди нещастникът да се просне в снега. Замахнах с късия си меч към последния, но не го улучих. Ножът на Кетрикен проблесна във въздуха, проби кожения му елек и гръдния му кош и проникна в дроба му. Тя го издърпа и изрита прободения МЪЖ.
— След мен! — викна престолонаследницата и пришпори Мека стъпка нагоре по склона. Сажда я последва и двамата заедно се изкачихме на билото, зърнахме светлините на Бъкип и пришпорихме конете надолу.
На пътя ни имаше храсталаци и поток, скрит под снега, затова пришпорих Сажда, изпреварих Мека стъпка и я накарах да промени посоката, преди да нагази във водата и да падне. Кетрикен не каза нищо и ме остави да водя. Навлязохме в гората на другия бряг. Всеки момент очаквах да ни нападнат отново. Ала най-после излязохме на пътя, точно когато облаците отново се сгъстиха и над нас се спусна мрак. Забавих ход, за да дам възможност на конете да си починат. Известно време яздихме в мълчание и напрегнато се вслушвахме за преследвачи.
Скоро се поуспокоихме и чух, че Кетрикен дълбоко въздиша.
— Благодаря ти, Фиц — каза тя, но не успя да овладее треперенето на гласа си. Не отговорих. Почти очаквах да избухне в плач. Нямаше да я обвиня. Ала Кетрикен се овладя, пооправи дрехите си, избърса меча в крачола на панталона си и го прибра в ножницата. Наведе се напред, за да потупа Мека стъпка по врата и да й прошепне няколко похвални думи. Усетих, че животното се поотпуска, и се възхитих на умението на Кетрикен толкова бързо да спечели доверието му.
— Как така се озова тук? Търсеше ли ме? — попита тя.
Поклатих глава. Отново започваше да вали.
— Бях на лов и се отдалечих повече, отколкото възнамерявах. Натъкнах се на теб съвсем случайно. — Замълчах за миг, после попитах: — Изгуби ли се? Ще те търсят ли?
Кетрикен подсмръкна, пое си дъх и отвърна с треперлив глас:
— Не. Излязох на езда със Славен. С нас имаше още неколцина и когато наближи бурята, тръгнахме към Бъкип. Другите бяха пред нас. Ние със Славен яздехме по-бавно — той ми разказваше една легенда от родното му херцогство. — Престолонаследницата замълча, за да си поеме дъх, и я чух да преглъща. Когато продължи, гласът й вече беше по-спокоен.
— Другите бяха далеч пред нас. И изведнъж от храстите изскочи лисица. „Последвай ме, ако искаш да видиш истинско преследване!“ — викна Славен и препусна след лисицата. Мека стъпка тръгна след него. Славен яздеше като бесен, наведен над врата на коня, и го удряше с бича си. — Докато го описваше, в гласа й имаше ужас и почуда, но и възхищение.
Мека стъпка не се подчинявала на юздите. Отначало Кетрикен се страхувала от бързината, защото не познавала терена и се бояла, че кобилата ще се препъне. Затова се опитала да я спре. Ала когато разбрала, че вече не вижда нито пътя, нито другите, и че Славен се е отдалечил, пришпорила Мека стъпка с надеждата да го настигне. А после започнала бурята и Кетрикен изгубила пътя. Обърнала кобилата назад, но падащият сняг и вятърът бързо заличили следите й. Накрая отпуснала юздите и оставила Мека стъпка сама да открие посоката. И може би щяла да успее, ако тези диваци не я били нападнали. Тя замълча.
— Претопени — тихо казах аз.
— Претопени — с разтреперан глас повтори Кетрикен. После каза по-твърдо: — Те вече нямат сърца. Така ми обясниха. — По-скоро усетих, отколкото видях погледа й. — Толкова ли съм лоша Жертва, че има хора, които искат да ме убият?
В далечината чух тръбене на рог. Спасители.
— Щели са да нападнат всеки, който им се изпречи на пътя — казах й. — Те не мислят за това, че нападат своята престолонаследница. Съмнявам се, че изобщо са знаели каква си. — Силно стиснах зъби, преди да прибавя, че същото не се отнася за Славен. Дори да не бе възнамерявал да й причини зло, той не го беше и предотвратил. Не вярвах, че е искал да й покаже „истинско преследване“ из заснежените хълмове по здрач. Очевидно бе целял Кетрикен да се изгуби. И го беше постигнал.
— Мисля, че мъжът ми много ще ми се разсърди — тъжна като малко момиченце, рече тя. Сякаш в отговор на думите й видяхме да се приближават конници с факли. Отново чухме рог, този път по-ясно, и скоро бяхме при тях. Те бяха авангард на основната спасителна група и едно момиче препусна обратно, за да съобщи на престолонаследника, че са открили съпругата му. Стражниците на Искрен започнаха да проклинат при вида на кръвта по шията на Мека стъпка, ала Кетрикен запази самообладание и ги увери, че не е нейна. После им разказа за претопените, които я бяха нападнали, и какво е направила, за да се защити. Видях растящото възхищение на воините. После научих, че най-дръзкият нападател скочил отгоре й от клона на едно дърво. Него убила пръв.
— Справила се е с четирима, а няма нито драскотина! — смая се един ветеран с прошарена коса. — Моля за извинение, милейди. Не исках да ви обидя!
— Краят можеше да е съвсем друг, ако не беше дошъл Фиц — каза Кетрикен. Уважението към нея още повече нарасна, защото не се хвалеше с победата си, а отдаваше дължимото и на мен.
Те шумно я поздравиха и гневно заговориха, че на другия ден щели да претърсят горите около Бъкип.
— Срам за нас като ратници, че собствената ни кралица не може спокойно да излезе на езда! — заяви една жена, сложи ръка на дръжката на меча си и се закле, че до утре ще го потопи в кръвта на претопените. Неколцина други последваха примера й. Всички бяха облекчени от щастливото избавление на престолонаследницата. Вдигна се глъчка и шествието триумфално се понесе към крепостта. Посрещна ни Искрен, запотен и от разстоянието, и от скоростта. Тогава разбрах, че търсенето не е било кратко, и можех само да се досещам колко пътища е пребродил престолонаследникът, преди да получи вестта, че съпругата му е спасена.
— Как може да си толкова глупава, че да се изгубиш? — бяха първите му думи. Гласът му не бе нежен. Кетрикен сведе глава. Чух мърморенето на мъжа до мен. Оттам насетне всичко тръгнала зле. Искрен не я сгълча пред хората си, но го видях да потръпва, докато тя му разказваше какво й се е случило и как се наложило да убива, за да се защити. Той не беше доволен, че жена му толкова ясно говори за банда претопени, достатъчно дръзки, за да я нападнат толкова близо до Бъкипската крепост. Това, което Искрен се бе опитвал да запази в тайна, още утре щеше да е в устите на всички. Той ме стрелна с убийствен поглед, като че ли аз бях виновен, и препусна с Кетрикен към Бъкип. Изглежда, не съзнаваше, че така отказва на хората си честта да я придружат до замъка.
Самият аз продължих с тях, като се опитвах да не слушам недоволните им разговори. Те не критикуваха явно престолонаследника, ала хвалеха Кетрикен за храбростта й и съжаляваха, че не е била посрещната с прегръдка и добра дума. Като че ли никой не мислеше за поведението на Славен.
По-късно същата вечер, след като разседлах и изтърках Сажда, помогнах на Бърич и Хендс да се погрижат за Мека стъпка и Истина, коня на Искрен. Бърич мърмореше, че били преуморили животните. По време на нападението Мека стъпка беше одраскана и устата й бе разранена от юздите, но иначе двете животни бяха наред. Бърич прати Хендс да им приготви топла овесена каша и чак тогава тихо ми разказа, че Славен довел коня си и се качил в замъка, без да спомене нито дума за Кетрикен. Едно конярче неволно предупредило самия Бърич, като попитало къде е Мека стъпка. Когато Бърич отишъл да провери и дръзко попитал Славен, принцът му отвърнал, че Кетрикен била останала на пътя и трябвало да се е прибрала с прислугата си. Именно Бърич вдигнал тревога. Славен усуквал за това точно къде е напуснал пътя и в каква посока е побягнала лисицата.
— Добре си е прикрил следите — прошепна ми Бърич, когато Хендс се върна с овеса.
Тръгнах към стаята си. Краката ми тежаха като олово. Сърцето ми също. Не исках и да мисля как се чувства Кетрикен, нито за какво си говорят стражниците. Съблякох се, строполих се на леглото и мигновено заспах. Моли ме чакаше в сънищата ми.
Малко по-късно ме събуди тропане по заключената ми врата. Станах и отворих на един сънен паж — бяха го пратили да ме заведе в кабинета на Искрен. Казах му, че знам пътя, и го отпратих. Припряно си навлякох дрехите и се затичах надолу по стълбището. Чудих се какво ли нещастие ни е сполетяло пък сега.
Искрен ме чакаше в стаята си. Единствената светлина идваше от камината. Косата му беше разрошена и бе наметнал халат върху нощницата си. Очевидно самият той тъкмо бе станал от леглото.
— Затвори вратата! — напрегнато ми нареди той. Подчиних се и се приближих до него. Не знаех дали блясъкът на очите му издава гняв, или веселие. — Коя е госпожата с червените фусти? — неочаквано попита Искрен. — И защо я сънувам всяка нощ?
Глътнах си езика. Отчаяно се зачудих доколко познава сънищата ми. Замаях се от срам. Не можех да се чувствам по-разголен дори да стоях гол пред целия двор.
Искрен се извърна и се изкашля. Или просто сподави смеха си.
— Хайде, момко, не че не мога да те разбера. Не съм искал да ти се бъркам в тайните — по-скоро ти сам ми ги разкри, особено последните няколко нощи. А аз имам нужда от сън и не искам да се будя нощем, разтреперан от твоето… възхищение към тази жена. — Той внезапно млъкна. Лицето ми гореше по-буйно от пламъците в камината.
— Е — неловко рече престолонаследникът. После рязко продължи: — Седни. Ще те науча да пазиш мислите си и да си държиш езика зад зъбите. — Той поклати глава. — Странно, Фиц, че понякога толкова добре блокираш пресягането ми към ума ти, но ми разкриваш най-съкровените си желания. Предполагам, че причината е онова, което ти е сторил Гален. Да можехме да го поправим! Но тъй като не можем, ще те уча на каквото мога и когато мога.
Не помръдвах. Не можех да го погледна. Той също.
— Ела тук — навъсено каза Искрен. — Седни при мен. Вгледай се в пламъците.
И през следващия час ми показа как да пазя сънищата си само за себе си или по-скоро изобщо да не сънувам. Със свито сърце осъзнах, че ще изгубя дори въображаемата си Моли, както бях изгубил и истинската. Той усети унинието ми и каза:
— Хайде, Фиц, ще ти мине. Стегни се. Може да дойде ден, когато да ти се иска животът ти да е толкова лишен от жени, колкото е сега. Като моя.
— Тя не е искала да се изгуби, ваше величество.
Искрен ме стрелна с поглед.
— Намеренията не могат да се разменят за резултати. Тя е престолонаследница, момко. Винаги трябва да премисля нещата, преди да направи нещо.
— Тя ми каза, че Мека стъпка последвала коня на Славен и не се подчинявала на юздите. Можете да обвинявате нас с Бърич — нали ние трябваше да сме обучили кобилата.
Той въздъхна.
— Може и да си прав. Смятай се за смъмрен и предай на Бърич да намери на жена ми по-спокоен кон, докато тя не стане по-добра ездачка. — Престолонаследникът отново въздъхна, още по-тежко. — Тя ще го сметне за наказание. Ще ме погледне тъжно с големите си сини очи, но няма да каже и дума. Уф, добре. Какво да се прави. Но трябваше ли да убива и после толкова спокойно да говори за това? Какво ще си помислят за нея?
— Тя нямаше друг избор, ваше височество. Щеше ли да е по-добре да загине? Що се отнася до това какво ще си помислят хората… ами… Ратниците, които ни откриха, я смятат за смела. И способна. Не е зле за една кралица, ваше височество. Защото сега те я виждат като кралица, много повече, отколкото ако беше страхливо хленчещо създание. Готови са да я последват навсякъде. В такива моменти една кралица, въоръжена с меч, може би ще ни даде повече кураж, отколкото жена, която се кичи с накити и се крие зад крепостните стени.
— Възможно е — тихо отвърна Искрен. Усетих, че не е съгласен. — Но сега всички ще узнаят за претопените, които се събират около Бъкип.
— Ще узнаят също, че един решителен човек може да се защити от тях. А ако се съди по приказките на вашите стражници на връщане, идната седмица ще са останали много по-малко претопени.
— Зная. Някои ще убият собствените си близки. Но претопени или не, ние ще пролеем кръвта на Шестте херцогства. Опитвах се да не допусна стражниците ми да избиват собствения ми народ.
Настана кратко мълчание. И двамата си помислехме, че той не е изпитвал такива скрупули, когато ми беше възложил същата задача. Убиец. Ето какво бях. Аз нямах чест, която да пазя.
— Не е вярно, Фиц — отвърна на мисълта ми Искрен. — Ти пазиш моята чест. И аз те уважавам за това, че вършиш каквото трябва. Черната работа, тайната работа. Не се срамувай, че работата ти е да пазиш Шестте херцогства. Не мисли, че не оценявам тази работа просто защото трябва да остане в тайна. Тази вечер ти спаси съпругата ми. Няма да забравя и това.
— Тя нямаше нужда от моята помощ, ваше височество. Мисля, че щеше да се спаси и сама.
— Е, няма смисъл да гадаем. — Той замълча, после неловко прибави: — Нали знаеш, трябва да те възнаградя.
Отворих уста да възразя, но Искрен вдигна ръка.
— Зная, че не искаш нищо. Зная и че каквото и да ти дам, няма да мога да изразя благодарността си. Но повечето хора не знаят нищо за това. Можеш ли да кажеш в града, че си спасил живота на съпругата ми, а престолонаследникът не ти се е отблагодарил? Но не знам какво да ти подаря… трябва да е нещо забележимо и известно време трябва да го носиш със себе си. Поне това знам за държавническото изкуство. Меч? Нещо по-хубаво от това твое парче желязо?
— Това е оръжието, с което Ход ми каза да се упражнявам — казах. — Върши ми работа.
— Очевидно. Ще я накарам да ти избере по-добър и да поукраси дръжката и ножницата. Така съгласен ли си?
— Ами… да — неловко отвърнах аз.
— Е, тогава да си лягаме, а? Сега вече ще мога да спя. — Вече не можех да не доловя веселите нотки в гласа му. Бузите ми отново поруменяха.
— Трябва да ви помоля, ваше височество… — Запънах се. — Знаете ли кого сънувах?
Той бавно поклати глава.
— Не се бой, че ще я изложиш. Знам само, че носи сини фусти, но ти ги виждаш като червени. И че я обичаш с плам, отговарящ на младостта ти. Не се мъчи да престанеш да я обичаш. Просто престани да го сънуваш в Умението. Аз не съм единственият, отворен за такива сънища, макар да предполагам, че само аз съм разпознал толкова ясно чий е сънят. И все пак внимавай. Учениците на Гален не са без Умение, въпреки че го използват несръчно и с малко сила. Човек може да бъде погубен, когато враговете му научат от сънищата му в Умението кое му е най-скъпо. Не спускай стените си. — Искрен се подсмихна. — И се надявам, че твоята госпожа Червени фусти няма Умение в кръвта си, защото ако има, всяка нощ те е слушала.
И след като ми подхвърли тази обезпокояваща мисъл, ме отпрати. Тази нощ не можах да спя.
8
Разбуждането на кралицата
На другия ден всички станаха в ранни зори. На двора цареше трескава, почти празнична атмосфера. Личната стража на Искрен и всички ратници, които не бяха на стража, се събираха за лова. Хрътките лаеха нервно, а бойните кучета — яки, с масивни челюсти и широки гърди — дишаха тежко и опъваха поводите си. Хората вече се обзалагаха кой ще има най-успешен лов. Конете биеха с копита земята, воините проверяваха лъковете си, пажовете тичаха насам-натам. В кухнята готвачите приготвяха храна за ловците. Всички, млади и стари, мъже и жени, стояха на групички и шумно се смееха, хвалеха се с подвизите и трофеите си, сравняваха оръжията си и се готвеха за лова. Стотици пъти бях виждал същата сцена преди зимен лов за лосове или мечки. Ала сега се усещаше някакъв хъс, някаква гранива миризма на жажда за кръв. Чувах откъси от разговори, думи, от които ме побиваха тръпки: „… никаква милост за ония мръсници…“, „… страхливци и предатели, да посмеят да нападнат престолонаследницата…“, „… скъпо ще платят…“. Припряно се шмугнах в кухнята и чух същите думи.
Искрен беше в кабинета си. Почуках на вратата, макар че бе открехната. Той седеше на стол пред огъня с гръб към мен. Когато влязох, престолонаследникът кимна, но не вдигна глава. В стаята тегнеше осезаемо напрежение, предвещаващо буря. Подносът със закуската му бе недокоснат. Приближих се тихо, почти сигурен, че ме е призовал с Умението. Когато тишината се проточи, се зачудих дали самият Искрен знае защо го е направил. Накрая се осмелих да попитам:
— Милорд, няма ли да поведете лова?
Като че ли бях отворил шлюз. Той се обърна и ме погледна. През нощта бръчките на лицето му бяха станали по-дълбоки. Изглеждаше измъчен, болен.
— Няма. Не смея. Как мога да поощря такова нещо, този лов на собствената ни плът и кръв! Но имам ли друг избор? Да се крия и да хленча зад крепостните стени, докато другите отмъщават за нанесеното на жена ми оскърбление! Не смея да забраня на хората си да запазят честта си. Затова трябва да се държа така, като че ли не знам какво става. Като че ли съм идиот или страхливец. За този ден ще напишат балада, не се съмнявам. Как ще я нарекат? „Клането на Искрен“ ли? Или „Отмъщението на кралица Кетрикен“? — С всяка дума гласът му се повишаваше и преди да стигне до средата на изречението, аз се бях върнал при вратата, за да я затворя. Огледах се и се зачудих кой ли друг, освен мен чува думите му.
— Спахте ли изобщо тази нощ, милорд? — попитах, когато Искрен се задъха и млъкна.
Той се усмихна криво.
— Добре знаеш как свърши първият ми опит да заспя. Вторият не беше толкова… ангажиращ. Жена ми дойде в спалнята ми.
Усетих, че ушите ми пламват. Каквото и да се канеше да ми каже, не исках да го чуя. Нямах желание да узнавам какво са си казали през нощта. Искрен обаче бе безмилостен.
— Не плачеше, както може би си мислиш. Не за утеха. Не за да я прегърна и да я спася от нощните страхове или да я уверя в любовта си. А изпъната като смъмрен сержант, да застане до леглото и да поиска прошка за провинението си. По-бяла от тебешир и твърда като дъб… — Гласът му се забави, като че ли съзнаваше, че разкрива съкровените си чувства. — Тя предвиди този лов, не аз. Дойде при мен посред нощ и попита какво да правим. Не знаех какво да й отговоря, не знам и сега…
— Поне го е предвидила — осмелих се да кажа с надеждата да поуспокоя гнева му към Кетрикен.
— А аз — не — тежко рече той. — Рицарин щеше да го предвиди. О, Рицарин щеше да знае какво ще се случи още в мига, в който тя изчезнеше, и щеше да разработи планове за всички възможни ситуации. Но не и аз. Аз само мислех за това как по-бързо да я доведа вкъщи, за да не плъзнат слухове. Като че ли това изобщо беше възможно. И затова днес си мисля, че ако някога стана крал, короната ще се озове на най-неподходящото място.
Никога не бях виждал принц Искрен такъв — човек, напълно изгубил увереността си. Най-сетне разбирах, че Кетрикен изобщо не е за него. Вината не бе нейна. Тя беше силна и възпитана да управлява. Искрен често казваше, че самият той бил възпитан като втори син. Тя трябваше да го крепи като корабна котва, да му помага да възприеме кралската си роля. Ако бе отишла разплакана в леглото му, за да бъде прегърната и утешена, щеше да го убеди, че е достоен за крал. Дисциплинираността и сдържаността на Кетрикен го бяха накарали да се съмнява в собствените си способности. Моят принц бе човек, внезапно разбрах аз. Това не ме успокои.
— Би трябвало поне да излезете и да поговорите с тях — предложих аз.
— И какво да им кажа? „Успешен лов“ ли? Но ти върви, момко. Върви, гледай и ме информирай какво става. Върви. И затвори вратата. Нямам желание да виждам никой друг, докато не се върнеш.
Подчиних се. Излязох от Голямата зала и в коридора, който водеше към двора, срещнах Славен. Той рядко ставаше толкова рано и изглеждаше така, като че ли не го е направил по свое желание. Одеждите му бяха в ред, ала липсваха всички допълнителни щрихи: нямаше я обецата, грижливо сгънатото и прихванато с игла шалче на шията. Единственият му накит беше пръстенът с личния му печат. Косата му бе сресана, но не беше напомадена и накъдрена. И очите му бяха целите в червени жилки. Изпълваше го бяс. Когато се опитах да го подмина, той ме хвана и ме дръпна пред себе си. Поне такова бе намерението му. Аз не оказах съпротива, просто отпуснах мускулите си. И за своя радост и удивление, открих, че Славен не може да ме помръдне. Трябваше той да се обърне — и установи, че трябва да погледне нагоре. Бях пораснал и натрупал килограми. Знаех го, но никога не се бях замислял за този възхитителен страничен ефект. Овладях усмивката си, преди да стигне до устните ми, ала очите ми сигурно ме издадоха. Той силно ме блъсна и аз си позволих да се олюлея. Мъничко.
— Къде е Искрен? — изръмжа Славен.
— Милорд? — попитах аз, като че ли не разбирам какво иска.
— Къде е брат ми? Оная нещастница жена му… — Той замълча, овладял гнева си. — Къде обикновено е брат ми по това време на деня? — успя да попита накрая.
Не го излъгах.
— Понякога рано отива в кулата си. А може и да закусва. Или е в банята…
— Безполезно копеле. — Славен ме пусна, обърна се и бързо тръгна към кулата. Надявах се изкачването да го развесели. Веднага щом се скри от поглед, аз се затичах, за да не изгубя скъпоценното време, което бях спечелил.
В момента, в който излязох на двора, разбрах причината за яростта на Славен. Кетрикен стоеше върху една каруца и всички погледи бяха насочени към нея. Носеше същите дрехи като предната нощ. На дневна светлина видях пръски кръв по ръкава на бялото й кожено палто и лилавите й панталони. Кетрикен беше с ботуши и шапка, готова за езда. На хълбока й висеше меч. Смаях се. Как можеше? Озърнах се и се зачудих за какво говори. Всички лица бяха обърнати към нея. Очите бяха ококорени. В момента цареше пълна тишина. Всички сякаш бяха затаили дъх в очакване на следващите думи. Тя ги изрече спокойно и тихо, ала ясният й глас се понесе в студения въздух.
— Вече казах, това не е лов. Забравете веселието и хвалбите си. Свалете от себе си всичките си накити, всички символи за ранг. Нека сърцата ви се изпълнят с тържественост и помислете за това, което правим.
В речта й все още се усещаше известен планински акцент, но забелязах, че всяка нейна дума е грижливо подбрана.
— Ние не отиваме на лов — повтори Кетрикен. — А да приберем жертвите си. Отиваме да дадем покой на онези, които ни откраднаха алените кораби. Алените кораби ни отнеха сърцата на претопените и оставиха телата им да ни дебнат. Въпреки това онези, които ще убием днес, са от народа на Шестте херцогства. От нашата плът и кръв.
— Воини мои — продължи тя. — Днес ви моля да не пуснете нито една стрела, да не нанесете нито един удар с меч, освен за да дарите бърза смърт. Знам, че сте достатъчно умели, за да го направите. Стига страдания. Нека всяка смърт днес бъде мигновена и милостива, заради самите нас. Да стиснем зъби и да отсечем онова, което заразява кръвта ни, с решителност и съжаление, сякаш отсичаме гангренясал крайник. Защото тъкмо това ще направим. Ние не отиваме да мъстим, народе мой, а да излекуваме. Послушайте ме.
Няколко минути тя остана неподвижна и загледана в множеството. Хората се раздвижиха като насън. Ловците свалиха перата и панделките, знаците и накитите от одеждите си и ги подадоха на пажовете. Веселото, самохвално настроение се бе изпарило. Тя им беше отнела тази защита, бе ги принудила искрено да се замислят за онова, което се готвят да направят. Този лов не радваше никого. Всички зачакаха да чуят следващите думи на Кетрикен. Тя продължаваше да мълчи и хората отново впериха очи в нея. Когато видя, че е привлякла вниманието им, престолонаследницата продължи:
— Добре — тихо ни похвали тя. — А сега хубаво запомнете думите ми. Искам конски носилки или каруци… каквото сметнат за най-подходящо хората от конюшнята. Настелете ги със слама. Няма да оставим трупа на нито един наш сънародник за храна на лисиците и враните. Ще ги докараме тук, ще отбележим имената им, ако ги знаем, и ще ги подготвим за погребална клада, с която се почитат падналите в бой. Ако са наблизо, семействата им ще бъдат повикани за церемонията. На онези, които живеят далеч, ще пратим вест и дължимите почести за хора, изгубили свои близки като воини. — От очите й бликнаха сълзи и потекоха по лицето й — блестяха на зимната светлина като диаманти. Гласът й прегракна. — Готвачи и прислужници! Наредете масите в Голямата зала за погребално угощение. В Малката зала донесете вода, билки и дрехи, за да приготвим телата на нашите сънародници за кладата. Всички други, оставете обичайните си задължения. Донесете храна и направете клада. Когато се върнем, ще изгорим мъртвите и ще ги поменем. — Кетрикен се огледа и срещна всеки поглед. На лицето й се изписа решителност. Тя изтегли меча си и го насочи нагоре за клетва. — Щом свърши траурът, ще се приготвим да отмъстим за тях! Онези, които ни отнеха близките, ще познаят нашия гняв! — Престолонаследницата бавно отпусна оръжието и го прибра в ножницата. — А сега на конете, народе мой!
Кожата ми настръхна. Наоколо мъже и жени се мятаха на конете и ловът започваше. Както винаги улучил точния момент, Бърич ненадейно се озова до каруцата с оседланата Мека стъпка. Зачудих се откъде е взел червено-черен хамут, цветовете на скръбта и отмъщението. Зачудих се дали тя му е поръчала, или той сам се е досетил. Кетрикен слезе на земята, яхна коня си и отново вдигна меч във въздуха. Хората препуснаха след нея.
— Спрете я! — изсъска зад мен Славен и когато се обърнах, видях двамата с Искрен.
— Не! — осмелих се да промълвя. — Не го ли усещате? Не го разваляйте. Тя им върна всичко. Не знам какво е, но отдавна им липсваше.
— Гордостта — тежко рече Искрен. — Гордостта, която липсваше на всички ни и най-много на мен. Тя е истинска кралица — сякаш удивен, продължи той. Дали долавях в гласа му и нотки на завист? Престолонаследникът бавно се обърна и тихо се прибра в замъка. Зад нас се надигнаха гласове и хората побързаха да изпълнят нарежданията на Кетрикен. Тръгнах след Искрен, смаян от онова, на което бях присъствал. Славен се провря покрай мен, скочи пред брат си и го спря. Целият трепереше от ярост. Моят принц се закова на място.
— Как можеш да го допуснеш? Изобщо ли нямаш власт над тази жена? Тя ни се подиграва! Коя е тя, че да дава заповеди и да извежда въоръжен отряд от замъка! Коя е тя, че да своеволничи така! — Славен се задавяше от гняв.
— Моята съпруга — спокойно отвърна Искрен. — И престолонаследница. Онази, която избра ти. Татко ме увери, че ще избереш жена, достойна за кралица. Мисля, че изборът ти е по-добър, отколкото си предполагал.
— Твоя съпруга ли? Твоята гибел, глупако! Тя крои козни зад гърба ти, прерязва ти гърлото, докато спиш! Краде им сърцата, създава си собствено име! Не го ли разбираш, тъпак такъв? Ти може да позволиш на тая планинска лисица да открадне короната, но не и аз!
Припряно се обърнах и се наведох да си завържа обувката, за да не видя как принц Искрен удря принц Славен. Но чух плесницата и сподавения гневен вик. Когато вдигнах поглед, Искрен стоеше също толкова спокойно, колкото преди, а Славен притискаше с длан носа и устата си.
— Принцът престолонаследник Искрен няма да търпи оскърбления към престолонаследницата Кетрикен. И към себе си. Казах, че жена ми е разбудила гордостта на нашите ратници. А може би и моята. — Искрен се замисли и сякаш малко се изненада.
— Кралят ще научи за това! — Славен свали ръка от лицето си и ужасено погледна кръвта по дланта си. Протегна ръка напред, за да я покаже на брат си. — Баща ми ще види кръвта, която ти проля! — с разтреперан глас каза принцът и после вдигна окървавената си ръка настрани, за да не изцапа дрехите си.
— Какво? Да не би да възнамеряваш кръвта ти да тече чак до следобед, когато става баща ни? Ако успееш, ела да те видя и аз! — Той се обърна към мен. — Фиц! Нямаш ли друга работа, освен да висиш тук със зяпнала уста? Разкарай се. Погрижи се заповедите на жена ми да бъдат изпълнени.
Искрен се обърна и се отдалечи по коридора. Побързах да се подчиня и да се скрия от очите на Славен. Останал зад нас, той затропа с крака и започна да ругае. Нито един от двама ни не се обърна към него, ала поне се надявах, че никой от прислугата не е присъствал на сцената.
Това бе дълъг и странен ден за Бъкип. Искрен отиде в покоите на крал Умен, после се затвори в кабинета си. Нямам представа какво е правил Славен. Всички изпълняваха нарежданията на кралицата, работеха бързо и почти безшумно, само си шушукаха, докато приготвяха едната зала за помена и другата — за телата. Забелязах една голяма промяна. Заповедите на онези жени, които бяха най-верни на кралицата, сега се изпълняваха безпрекословно, сякаш те бяха сенки на Кетрикен. И тези благороднички нямаха никакви скрупули лично да присъстват в Малката зала, за да надзирават подготовката на ароматизирана с билки вода, нареждането на кърпите и саваните. Самият аз помагах за носенето на дърва за кладата.
Привечер ловците се върнаха. Яздеха тихо, в тържествена стража около колите. Кетрикен ги водеше. Изглеждаше уморена и измръзнала по начин, който нямаше нищо общо със студа. Искаше ми се да ида при нея, но не лиших Бърич от честта да хване юздите на коня й и да й помогне да скочи от седлото. По ботушите й и хълбоците на Мека стъпка лъщеше кръв. Не бе наредила на хората си да направят нещо, с което самата тя не би омърсила ръцете си. Кетрикен тихо освободи воините си да се измият, да срешат косите и брадите си и да се върнат, преоблечени в чисти дрехи, в залата. Докато Бърич отвеждаше Мека стъпка, кралицата остана съвсем сама. От нея се излъчваше скръб, по-сива от всичко, което някога бях усещал. Беше изтощена. До смърт.
Тихо се приближих.
— Ако имате нужда от мен, милейди.
Тя не се обърна.
— Трябва да го направя сама. Но бъди наблизо в случай, че ми потрябваш. — Говореше толкова тихо, че никой друг не ни чуваше. После закрачи напред и хората от замъка й направиха път. Кралицата безмълвно мина през кухнята, кимна, когато видя храната, после обиколи Голямата зала и отново одобри с жест приготовленията за помена. Спря в Малката зала, свали веселата си плетена шапка и палтото си и остана по проста риза от лилав лен. Подаде дрехите на един паж, който се смая от честта. Кетрикен се приближи до една от масите и започна да си навива ръкавите. Цялата зала се вкамени, всички глави се обърнаха към нея. Кралицата ни погледна и каза:
— Донесете мъртвите.
Труповете бяха внесени, дълга и мрачна върволица. Не ги броих. Бяха повече, отколкото очаквах, повече, отколкото предполагаха докладите до Искрен. Последвах Кетрикен и й носих легена с топла ароматизирана вода, докато тя минаваше от тяло на тяло и грижливо измиваше измъчените им лица, след което завинаги затваряше очите им. Зад нас вървяха други, които внимателно събличаха мъртъвците, изкъпваха ги, сресваха косите им и ги увиваха в чисти савани. По някое време забелязах, че Искрен също е дошъл и заедно с един млад писар записва имената на малцината разпознати от претопените.
Един от клетниците разпознах аз. Кери. Последното, което с Моли знаехме за него, бе, че е заминал като чирак на пътуващи кукловоди. И беше свършил живота си като марионетка. Засмяната му уста завинаги бе млъкнала. Като малки, двамата заедно бяхме изпълнявали различни поръчки, за да спечелим някое и друго петаче. Той стоеше до мен, когато за пръв път повръщах от препиване, и се смя, докато не му изневери собственият му стомах. И сега само аз щях да си спомням дните, които бяхме прекарали заедно. Част от моето минало бе претопена.
Когато свършихме и мълчаливо застанахме край масите с труповете, Искрен пристъпи напред, за да прочете списъка си. Имената бяха малко, ала той не пропускаше и неизвестните.
— Младеж с едва набола брада, тъмна коса, белези от риболов по ръцете… — каза престолонаследникът за една от жертвите, после за друга: — Жена, къдрокоса и хубава, с татуировка на гилдията на кукловодите. — Ние слушахме изреждането на хората, които бяхме изгубили, и ако някой не се просълзи, сърцето му трябваше да е от камък. Накрая вдигнахме мъртвите и ги отнесохме на погребалната клада. Искрен лично донесе факела, но го подаде на кралицата, която чакаше наблизо. Когато запали дървата, тя извика към тъмните небеса:
— Няма да бъдете забравени! — Всички повториха вика й. Меча, старият сержант, стоеше до кладата с ножица и отряза по кичур коса от всеки воин — символ на скръб за паднал другар. Искрен и Кетрикен се присъединиха към тях.
Последва нощ, каквато никога не бях преживявал. Повечето жители на града дойдоха в замъка и никой не ги спря. Всички останаха заедно с кралицата при кладата, докато тя не се превърна в пепел и кости. Сетне Голямата и Малката зала се напълниха и на двора бяха поставени дъски вместо маси за онези, за които нямаше място вътре. Бяха изнесени бурета с пиво и толкова много хляб, печено месо и други храни, колкото не си бях представял, че могат да се поберат в Бъкип. По-късно щях да узная, че голяма част от храната е докарана от града.
За пръв път от много седмици кралят слезе да седне на трона си, начело на високата маса. Дойде и шутът, за да застане зад стола му и да се храни от неговата чиния, когато господарят му предлагаше. Ала тази нощ не се опитваше да развесели Умен — нямаше го шутовското му бърборене, дори звънчетата на шапката и ръкавите му бяха заглушени с парчета плат. Погледите ни се срещнаха само веднъж, но не разбрах какво се опитва да ми каже. Отдясно на краля седеше Искрен, отляво — Кетрикен. Славен също присъстваше, разбира се, в толкова пищни черни одежди, че само цветът загатваше за нещо като траур. Той се мръщеше, цупеше се и пиеше и предполагам, че някои са взели киселото му мълчание за скръб. Аз обаче усещах гнева, който кипеше в него, и знаех, че някой някъде ще плати за нанесеното на Славен „оскърбление“. Бе дошла дори Търпение, която споделяше всеобщата скръб.
Кралят яде съвсем малко, но изчака всички да се нахранят, преди да се изправи и заговори. Менестрелите повтаряха думите му на другите маси, в Малката зала и на двора. Отначало заговори за онези, които алените кораби бяха погубили. Не спомена за претопяването, нито за лова и избиването на претопените. Просто каза, че трябва да ги запомним, сякаш са паднали в битка срещу пиратите. Накрая се извини с умора и мъка и напусна масата, за да се прибере в покоите си.
Тогава се изправи Искрен. Той само повтори предишната реч на Кетрикен, че сега скърбим, ала когато траурът свърши, трябва да се приготвим за отмъщение. Липсваха му страстта и пламът на кралицата, но виждах, че всички на масата го разбират. Хората закимаха и зашушукаха. Славен седеше и мълчаливо беснееше. Искрен и Кетрикен напуснаха масата късно през нощта и се погрижиха всички да забележат, че си тръгват ръка за ръка. Славен остана — пиеше и си мърмореше под нос. Аз се измъкнах малко след кралската двойка и се качих в стаята си.
Не се опитах да заспя, просто си легнах и се загледах в огъня. Когато тайната врата се отвори, веднага станах и се качих при Сенч. Заварих го кипящ от заразителна възбуда. Дори бледите му сипаничави страни бяха поруменели. Сивата му коса бе разчорлена, зелените му очи блестяха като брилянти. Той се разхождаше напред-назад и когато влязох, ме грабна в груба прегръдка. После се отдръпна и се засмя на смаяното ми изражение.
— Тя е родена да управлява! И това най-после се събужда в нея! Не можеше да се случи в по-подходящ момент! Тя може да спаси всички ни!
Ликуването му ми се стори непристойно.
— Не мога да преброя колко хора умряха днес — укорих го аз.
— О! Но не напразно! Поне не умряха напразно, Фицрицарин! В името на Ел и Еда, Кетрикен притежава и инстинкта, и грацията! Не го бях подозирал. Сега, ако баща ти беше жив, момко, и двамата с нея седяха на трона, щяхме да имаме владетели, които могат да обгърнат в ръцете си целия свят. — Той отпи от виното си и отново развълнувано се заразхожда. Никога не го бях виждал толкова въодушевен. Само дето не подскачаше. На масата имаше кошница и цялото й съдържание беше наредено върху покривката — вино, сирене, наденички, туршия, хляб. Дори тук, в кулата си, Сенч споделяше погребалния пир. Катерицата Слинк ме погледна с лакоми очи от отсрещния край на масата. Гласът на Сенч ме откъсна от мислите ми.
— Тя притежава много от качествата на Рицарин. Инстинкта да използва момента, да вземе една неизбежна и неприятна ситуация и да превърне във възвишена трагедия нещо, което в други ръце щеше да е просто клане. Имаме кралица, момко, в Бъкип отново имаме кралица!
Радостта му малко ме отвращаваше. И за миг се оставих да ме заблуди.
— Наистина ли смяташ, че кралицата се е преструвала? — колебливо го попитах. — Че всичко е било грижливо пресметнат политически ход?
Той се закова на място и се замисли.
— Не. Не, Фицрицарин, мисля, че го направи от сърце. Но това не понижава тактическата му стойност. А, смяташ ме за безсърдечен. Или за безчувствен в незнанието си. Истината е, че всичко ми е съвсем ясно. Много по-добре от теб разбирам какво означава за нас днешният ден. Знам, че днес загинаха хора. Знам дори, че са пострадали шестима от нашите. Мога да ти кажа колко претопени са били убити и след ден-два очаквам да науча имената на повечето. Имената, които вече съм записал, са включени в сметките за всичко, което са ни причинили алените кораби. Именно аз, момко, ще се погрижа на живите роднини да бъдат пратени кесии със злато за обезщетение. На семействата ще бъде съобщено, че кралят смята техните близки за паднали в бой срещу алените кораби. И моли да му помогнат да отмъсти за тях. Няма да напиша тези писма с удоволствие, Фиц. Но ще ги напиша с почерка на Искрен и подписа на Умен. Или си мислиш, че само убивам за своя крал?
— Извинявай. Просто когато влязох, ми се стори прекалено весел… — започнах аз.
— И наистина съм весел! Ти също би трябвало да се радваш. Досега бяхме без здрава ръка на кормилото и вятърът ни носеше накъдето поиска. А сега се появи една жена, която хвана кормилото и установи курса. И този курс е точно по вкуса ми! Както и по вкуса на всеки друг в кралството, на когото през последните години му е писнало да сме на колене. Ние се изправяме, момко, изправяме се, за да влезем в бой!
И аз най-сетне видях, че неговото ликуване се носи на гребена на вълната на гнева и мъката му. Спомних си изражението му в онзи черен ден, когато бяхме влезли във Фордж и бяхме видели какво са направили с народа ни пиратите. Тогава ми беше казал, че ще се науча да страдам, че това ми е в кръвта. Внезапно осъзнах правотата на чувствата му и си взех чаша вино, за да я изпия заедно с него. Вдигнахме наздравица за кралицата. Сетне Сенч стана мрачен и ми разкри защо ме е повикал. Кралят, самият Умен, повторил заповедта си да бдя над Кетрикен.
— И аз исках да поговоря с теб за това, че Умен напоследък повтаря някои свои заповеди или забележки.
— Известно ми е, Фиц. Правя каквото мога. Но здравето на краля е друга тема за друго време. Засега те уверявам, че тези повторения не са празно дрънкане на болен ум. Не. Днес кралят отново отправи молбата си, преди да слезе на вечеря. Повтаря я, за да е сигурен, че ще удвоиш усилията си. И той като мен смята, че като вдига хората на крак, кралицата още повече се излага на опасност. Въпреки че той не го казва толкова директно. Бъди нащрек, момко.
— Славен — изсумтях аз.
— Принц Славен ли? — попита Сенч.
— От него най-много трябва да се страхуваме, особено след като кралицата взима нещата в свои ръце.
— Не съм казал нищо такова. Ти също не би трябвало да го казваш — тихо отвърна Сенч. Говореше спокойно, ала на лицето му се бе изписало строго изражение.
— Защо? — предизвиках го аз. — Защо поне веднъж да не можем да говорим откровено?
— Помежду си можем, ако бяхме съвсем сами и се касаеше само за нас с теб. Но не е така. Ние сме кралски люде, а кралските люде не си и помислят за измяна, камо ли…
Разнесе се задавен звук и Слинк повърна на масата.
— Лакома твар! Задави се, нали? — разсеяно го сгълча Сенч.
Отидох за парцал, за да избърша мръсотията. Ала когато се върнах при масата, Слинк лежеше на една страна и дишаше тежко, а Сенч ровеше с един шиш в повърнатото. Пригади ми се. Той ми даде знак да оставя парцала, вдигна Слинк на ръце и ми подаде треперещото създание.
— Успокой го и му дай вода — напрегнато ми нареди Сенч и се обърна към катерицата. — Хайде, старче, върви при Фиц, той ще се погрижи за теб.
Отнесох Слинк при огъня, където той повърна върху ризата ми. Отблизо вонята беше непреодолима. Докато го оставях и се събличах, усетих друга миризма, по-горчива. Още преди да отворя уста, Сенч потвърди подозрението ми.
— Листа от варта. Хубаво счукани. Вкусът им няма да се усеща в пикантната наденичка. Да се надяваме, че и във виното няма отрова, иначе и двамата сме мъртви.
Настръхнах от ужас. Сенч вдигна поглед, видя, че съм се вцепенил, леко ме побутна и вдигна Слинк. Даде му паничка с вода и се зарадва, когато катерицата започна да лочи.
— Струва ми се, че ще остане жив. Това малко прасе си е натъпкало устата и е усетило вкуса на отровата по-силно, отколкото щеше да я усети човек. И я е повърнало. Оная гадост на масата е сдъвкана, но не е глътната. Мисля, че вкусът го е накарал да повърне, а не отровата.
— Да се надяваме — унило отвърнах аз. Всичките ми нерви бяха настроени към вътрешното ми очакване. Дали бях отровен? Унасяше ли ме, гадеше ли ми се, виеше ли ми се свят? Усещах ли устата си изтръпнала или суха? Течаха ли ми слюнки? Изведнъж започнах да се потя и се разтреперих. Само не това!
— Престани — тихо рече Сенч. — Седни. Пийни си вода. Сам си го причиняваш, Фиц. Бутилката беше добре запушена със стара тапа. Ако виното е било отровно, трябва да са го отровили много отдавна. Не познавам много хора, които да притежават такова търпение, че да пуснат отрова в бутилка вино и да я оставят да отлежава. Нищо ни няма.
Треперливо си поех дъх.
— Но някой е имал други намерения. Кой ти донесе храната?
Сенч изсумтя.
— Сам си я приготвих, както винаги. Обаче на масата имаше и от кошницата, оставена като подарък за лейди Дайми. От време на време хората се опитват да спечелят благоволението й, тъй като се говори, че кралят се вслушвал в съветите й. Едва ли тя е била целта на убийците.
— Славен — повторих аз. — Казах ти, че според него тя е кралската отровителка. Как може да си толкова лекомислен? Знаеш, че той обвинява лейди Дайми за смъртта на майка си! Наистина ли трябва да сме толкова любезни, че да му позволим да ни избие всичките? Той няма да престане, докато не се добере до трона.
— И пак ще ти заявя, че не желая да слушам приказки за измяна! — почти извика Сенч, седна на стола си и гушна Слинк в скута си. Зверчето седна, приглади мустачките си и отново се сви в обичайната си поза за сън. Проследих с поглед бледата ръка на Сенч, изпъкналите сухожилия, съсухрената кожа, докато галеше малкия си любимец. Лицето му остана безизразно. След малко той спокойно продължи: — Мисля, че кралят има право. Трябва да удвоим предпазливостта си. И не само за Кетрикен. Нито за самите нас. — Сенч впери в мен измъчените си очи. — Пази жените, момко. Нито невинността, нито незнанието са защита от коварството. Търпение, Моли, дори Лейси. Намери начин, фин начин, да предупредиш и Бърич. — Той въздъхна. — Нима нямаме врагове извън крепостните стени?
— Предостатъчно — уверих го аз. Ала повече не споменах за Славен.
Сенч поклати глава.
— Това е лошо начало на пътуването ми.
— Какво пътуване? — Не вярвах на ушите си. Сенч никога не напускаше Бъкип. Почти никога. — Закъде?
— Закъдето трябва. Сега ми се струва, че почти се налага да остана. — Той отново поклати глава. — Грижи се за себе си, докато ме няма, момко. Няма да съм тук, за да бдя над теб. — И не пожела да ми каже нищо повече.
Когато го оставих, той все още се взираше в огъня и държеше в скута си Слинк. Слязох в стаята си с омекнали крака. Опитът да отровят Сенч ме бе потресъл повече от всичко досега. Не беше успяла да го защити дори тайната на неговото съществуване. А имаше и други, по-лесни мишени, и също толкова скъпи на сърцето ми.
Проклех храбростта, която по-рано ми беше позволила да покажа на Славен, че съм станал много по-силен. Бях глупак да го изкушавам да ме нападне — трябваше да се досетя, че ще потърси друга, не толкова очевидна жертва. Бързо се преоблякох, излязох, спуснах се по стълбището и отидох право в спалнята на Моли. Леко почуках на вратата.
Никакъв отговор. Не потропах по-силно. До разсъмване оставаха час-два и повечето обитатели на замъка спяха. И все пак нямах желание някой да ме свари пред вратата на Моли.
Беше заключено, но това бе детска играчка за мен. Отключих само за няколко секунди и си отбелязах до утре вечер бравата да бъде сменена с по-сигурна. Безшумен като сянка, влязох вътре и затворих вратата.
Огънят в огнището догаряше. Въглените хвърляха слаба светлина. За миг застанах неподвижно, за да позволя на очите си да се приспособят, после предпазливо продължих напред. Чувах спокойното дишане на Моли. Това трябваше да ме задоволи, ала си казах, че отровата може да я унася в гибелен сън. Обещах си само да докосна челото й, просто за да проверя дали няма треска. Нищо повече. Приближих се до леглото.
И спрях. Едва различавах фигурата й под завивките. Ухаеше на сладост и топлина. На здраве. Там не спеше трескава жертва на отрова. Знаех, че трябва да си ида.
— Спокоен сън — промълвих аз.
Тя безшумно скочи от леглото. Кехлибарената светлина затанцува по острието в ръката й.
— Моли! — извиках и отблъснах ръката й. Тя се вцепени, свила лявата си ръка в юмрук, и за миг в стаята се възцари тишина.
— Новия! — Бясно изсъска Моли и заби юмрук в корема ми. Когато се превих и се опитах да си поема въздух, тя продължи: — Идиот такъв! Уплаши ме до смърт! Какво си мислиш, че правиш като отключваш вратата ми и се промъкваш в стаята ми? Би трябвало да повикам стражниците!
— Не! — помолих я аз, докато Моли хвърляше дърва в огъня. — Моля те. Ще си ида. Не дойдох да ти сторя зло или да те оскърбя. Исках само да се уверя, че си добре.
— Е, не съм добре! — гневно прошепна тя. Беше сплела косата си за през нощта на две дебели плитки и внезапно ми напомни за момиченцето, което толкова отдавна познавах. Вече не бе момиче. Тя забеляза, че я зяпам, наметна си халат и го пристегна на кръста си. — Цялата треперя! Тази нощ повече няма да мога да мигна! Пиян си, нали? Какво искаш?
Тя се приближи към мен, хванала свещта като оръжие.
— Не — уверих я аз. Поизправих се и пригладих ризата си. — Заклевам се, не съм пиян. И наистина нямах лоши намерения. Но… тази нощ се случи нещо, нещо, което ме накара да се уплаша, че може да пострадаш, затова реших, че е най-добре да дойда и да проверя как си, обаче знаех, че Търпение няма да одобри, и не исках да вдигам целия замък, затова си помислих просто да надникна и…
— Стига си дрънкал, Новия — ледено ме прекъсна Моли.
Имаше право.
— Извинявай — повторих аз и седнах на ръба на леглото.
— Не се настанявай удобно — предупреди ме тя. — Веднага си тръгваш. Доброволно, иначе ще повикам стражниците. Сам избери.
— Тръгвам си — обещах аз и припряно скочих. — Само исках да се уверя, че си добре.
— Нищо ми няма — сприхаво отвърна Моли. — Какво може да ми се случи? И сега съм добре, и снощи бях добре, както и през последните трийсет нощи. Досега нито веднъж не си идвал да се поинтересуваш за здравето ми. Какво те е прихванало?
Поех си дъх.
— Защото някои нощни заплахи са по-очевидни от други. Случват се лоши неща, които ме карат да се досещам какви още по-страшни неща могат да се случат. В някои нощи не е най-здравословно да си любима на копеле.
— Какво означава това? — безизразно попита тя.
Отново си поех дъх, решен, доколкото е възможно да съм честен с нея.
— Не мога да ти разкрия какво се случи. Само ще ти кажа, че може би си в опасност. Не се доверявай на…
— Не те питах това. Какво означава „любима на копеле“? Как смееш да ме наричаш така? — Очите й гневно заблестяха.
Кълна се, че сърцето ми за миг спря. По тялото ми плъзна смъртен студ.
— Вярно е, нямам право — с пресекнал глас отвърнах аз. — Но не съм в състояние да престана да те обичам. И независимо дали имам право да те наричам своя любима, някои хора не ще се поколебаят да ме наранят, като ти причинят зло. Как да кажа, че те обичам толкова много, че ми се ще да не те обичах или поне да не показвах, че те обичам, защото любовта ми те излага на огромна опасност, и да поискам от теб да повярваш на думите ми? — Сковано се обърнах към вратата.
— А как да посмея да кажа, че разбирам нещо от последното ти изречение и да поискам от теб да повярваш на думите ми? — попита Моли.
Нещо в гласа й ме накара да се обърна към нея. За миг просто се гледахме. Сетне тя избухна в смях. Стоях неподвижно, обиден и сърдит, докато Моли, все още засмяна, се приближи до мен. И ме прегърна.
— Ти избра възможно най-заобиколния път, за да ми кажеш, че ме обичаш, Новия. Тайно да влезеш в стаята ми и после да си завържеш езика на възел заради думата „любов“. Не можеше ли просто отдавна да я изречеш?
Глупаво стоях пред нея. Погледнах я. Тъпо осъзнах, че съм станал много по-висок от нея.
— Е? — подкани ме Моли и за миг се озадачих.
— Обичам те, Моли. — В края на краищата съвсем не ми беше трудно да го кажа. И това ме изпълни с огромно облекчение. Бавно и предпазливо я прегърнах.
Тя ми се усмихна.
— И аз те обичам.
И най-сетне я целунах. В мига на целувката някъде край Бъкип един вълк извиси глас в ревнив вой и накара всички кучета да се разлаят в хор, който отекна в нощната тишина.
9
Защита и обвързване
Често разбирам и коментирам мечтата на Федрен. Ако зависеше от него, хартията щеше да е нещо също толкова обикновено, колкото хляба, и всяко дете щеше да владее четмо и писмо, преди да навърши тринадесет години. Ала дори да беше така, мисля, че това нямаше да осъществи всичките му надежди. Федрен скърби за всички знания, които отиват в гроба със смъртта на човек, дори на най-простите хора. Той говори за време, когато всичко щяло да е записано на хартия и всеки щял да може да го чете и научава. Аз не вярвам. Някои неща могат да се научат от писаните думи, ала други се научават първо от ръцете и сърцето и чак сетне от главата. Убеден съм в това, откакто видях Мачторез да поставя парчето дърво с форма на рибата, чието име носеше, на носа на първия Искренов кораб. Очите му бяха съзрели този мачторез още преди да съществува и ръцете му се бяха заели да издялат онова, що сърцето му знаеше, че трябва. Такова нещо не може да се научи от писани думи. Навярно изобщо не може да се научи, а идва като Умението или Осезанието от кръвта на предците ти.
Върнах се в стаята си, седнах, загледах се в гаснещите въглени в огнището и зачаках замъкът да се събуди. Би трябвало да се чувствам изтощен. Вместо това почти треперех от енергията, която кипеше в мен. Представях си, че ако седя съвсем неподвижно, мога да усетя топлината на ръцете на Моли около мен. Знаех точно къде бузата й се е докоснала до моята. Ризата ми бе попила уханието й от кратката ни прегръдка и аз мъчително се чудех дали да остана със същите дрехи, или грижливо да ги прибера в скрина си и да ги запазя. Не смятах, че е глупаво толкова много да се вълнувам за това. Сега се усмихвам, ала на мъдростта, а не на глупостта си.
Утрото донесе ураганни ветрове и сняг, ала това само ме накара да се почувствам още по-уютно вътре. Може би така щяхме да получим възможност да се възстановим от предния ден. Не исках да мисля за клетите дрипави тела, за неподвижните им, студени лица, които бяхме измили. Нито за пламъците и топлината, които бяха погълнали трупа на Кери. Един спокоен ден в замъка щеше да се отрази добре на всички ни. Навярно вечерта щеше да ни завари събрани край огнищата на раздумка и музика. Поне така се надявах. Излязох от стаята си, за да отида при Търпение и Лейси.
Измъчвах се, защото отлично знаех точния момент, в който Моли ще донесе закуската на Търпение и по-късно ще се качи горе. Можех да съм там или в коридора. Нищо сериозно, просто съвпадение. Ала не се съмнявах, че ме наблюдават и че тези „съвпадения“ ще направят впечатление, ако започнат да се случват твърде често. Не. Трябваше да послушам предупрежденията на краля и Сенч. Щях да покажа на Моли, че притежавам мъжко самообладание и издръжливост. Щом трябваше да чакам, преди да започна да я ухажвам, щях да го направя.
Затова се върнах в стаята си и стисках зъби, докато не реших, че вече е излязла от покоите на Търпение. Тогава отидох и почуках на вратата. Докато чаках да ми отворят, си помислих, че съвсем не е лесно да удвоя бдителността си за Търпение и Лейси. Но имах някои идеи. Бях започнал още през нощта, като изтръгнах обещание от Моли, че няма да носи горе храна, която не е приготвила лично.
— Говориш точно като Лейси — укори ме тя и ми затвори вратата в лицето. За да я отвори след миг и да ме открие на същото място. — Върви да спиш. — И се изчерви и прибави: — И ме сънувай. — Тези думи ме пратиха тичешком в стаята ми и всеки път щом си помислех за тях, аз също се изчервявах.
Докато влизах в стаята на Търпение, се опитах да изхвърля всички тези мисли от главата си. Бях тук по работа, макар че Търпение и Лейси трябваше да смятат посещението ми за обикновена вежливост. Хвърлих поглед на ключалката и я намерих за напълно задоволителна. Никой не можеше да се справи с нея само с нож. Що се отнасяше до прозореца, дори някой да се покатереше по външната стена до него, трябваше да разбие не само здравите дървени капаци, но и да мине през лабиринт от безброй саксии с растения. Никой професионалист нямаше да влезе оттам. Лейси седна с вечното си ръкоделие. Лейди Търпение седеше до огнището без работа, като че ли беше малко момиченце.
— Знаеш ли, че в Бъкип има установена традиция на силни кралици? — неочаквано ме попита тя. — И не само от рода на Пророците. Много бъкипски принцове са си взимали жени, чието име е засенчвало тяхното в песните на менестрелите.
— Смяташ ли, че Кетрикен ще стане такава кралица? — попитах любезно. Нямах представа накъде води този разговор.
— Не зная — тихо отвърна Търпение и разсеяно разбърка жарта с ръжена. — Зная само, че аз нямаше да съм. — Тя тежко въздъхна, после вдигна поглед и почти извинително прибави: — Днес е една от тези утрини, Фиц, в които главата ми е пълна само с мисли какво можеше да е. Не биваше да му позволя да абдикира. Обзалагам се, че ако не го беше направил, днес щеше да е жив.
Нямаше какво да й отговоря. Търпение отново въздъхна и започна да рисува нещо по плочите с покрития с пепел ръжен.
— Днес аз съм жена, изпълнена с копнежи. Докато вчера всички останали бяха смаяни от постъпката на Кетрикен, тя ме накара да съм недоволна от самата себе си. Ако бях на нейно място, щях да се крия в стаята си. Точно като сега. Но не и баба ти. Виж, тя беше истинска кралица. В някои отношения много приличаше на Кетрикен. Постоянство беше жена, която подтикваше другите към действие. Особено другите жени. Когато тя беше кралица, повече от половината ни стражници бяха жени. Знаеш ли го? Някой път разпитай Ход за нея. Когато Постоянство пристигнала тук, за да стане кралица на Умен, Ход дошла с нея. — Търпение замълча. Тъкмо си мислех, че е свършила, когато тя тихо прибави: — Тя ме харесваше. Кралица Постоянство, искам да кажа. — И почти свенливо се усмихна.
— Знаеше, че не обичам тълпите. Затова понякога ме викаше, само мен, да й правя компания в нейната градина. Не разговаряхме много, просто тихо работехме на слънце. Това са едни от най-приятните ми спомени от Бъкип. — Търпение ненадейно ме погледна. — Тогава бях още момиче. И баща ти беше още момче. И още не се бяхме запознали. Родителите ми ме водеха в Бъкип, когато идваха в двора, макар да знаеха, че не обичам натруфеността на дворцовия живот. Каква жена беше кралица Постоянство — да забележи едно простовато тихо момиченце и да му отдели от времето си! Но тя си беше такава. По онова време Бъкип беше друг, много по-весел двор. Животът беше по-спокоен и много по-сигурен. Но после Постоянство умря от родилна треска и дъщеричката й почина заедно с нея. И след няколко години Умен се ожени повторно… — Тя въздъхна, после стисна устни и посочи мястото до себе си.
— Ела да седнеш тук. Трябва да поговорим за някои неща.
Подчиних се и седнах на плочите пред огнището. Никога не бях виждал Търпение толкова сериозна, толкова съсредоточена. Всичко това означаваше нещо, усещах го. Беше толкова различно от обичайните й теми за разговор, че почти ме плашеше. Когато се настаних, тя ми даде знак да се приближа още повече. После се наведе и прошепна:
— За някои неща е най-добре да не се говори. Обаче идва момент, когато трябва да бъдат изречени. Не ме смятай за дребнава, Фицрицарин, скъпи мой. Но трябва да те предупредя, че чичо ти Славен не е толкова добре разположен към теб, колкото може би си мислиш.
Не успях да се сдържа. Засмях се.
Търпение се възмути.
— Изслушай ме! — още по-настойчиво прошепна тя. — О, знам, че е весел, очарователен и остроумен. Знам какъв ласкател може да бъде и съм забелязала, че всички млади жени в двора започват да си веят с ветрилата, щом го зърнат, а младите мъже подражават на облеклото и маниерите му. Но под тази външност се крие и силна амбиция. Както и подозрителност и завист. Никога не съм ти го казвала. Но той яростно се възпротиви на решението ми да се заема с твоето образование, както и на обучението ти в Умението. Понякога се радвам, че се провали в това, защото ако ти беше успял, завистта му нямаше да има граници. — Тя замълча и когато видя, че я слушам сериозно, продължи: — Времената са сурови, Фиц. Не само заради алените кораби, които опустошават бреговете ни. Сега е време, когато всеки… роден като теб, трябва да внимава. Има хора, които мило ще ти се усмихват, но може да са твои врагове. Когато баща ти беше жив, разчитахме на неговото влияние. Но след като е… след като умря, осъзнах, че колкото повече растеш, толкова по-голяма опасност те заплашва. Затова се насилих да се върна в двора, за да проверя дали наистина има нужда от мен. Установих, че има и че ти си достоен за помощта ми. И се заклех да направя всичко възможно, за да те образовам и защитавам. — Търпение си позволи за миг да се усмихне доволно.
— Щях да кажа, че досега съм се справила доста добре. Но… — Тя се наведе още по-близо към мен. — Но наближава момент, когато дори аз няма да съм в състояние да те пазя. Трябва да започнеш сам да се грижиш за себе си. Да си спомниш уроците на Ход и често да ги преговаряш с нея. Да внимаваш какво ядеш и пиеш и да си много предпазлив, когато ходиш сам на уединени места. Не ми е приятно да ти внушавам тези страхове, Фицрицарин, но вече си почти мъж и трябва да започнеш да мислиш за такива неща.
Смехотворно. Почти фарс. Можех да го възприема така — тази страняща от хората жена напълно сериозно ми говореше за действителностите на света, в който оцелявах от шестгодишен. Вместо това в ъгълчетата на очите ми запариха сълзи. Винаги се бях озадачавал защо Търпение се е върнала в Бъкип, за да води отшелнически живот сред общество, което очевидно не харесваше. Вече знаех. Беше дошла заради мен. Да ме пази.
Бърич ме бе закрилял. Също и Сенч, а и Искрен — по свой начин. И разбира се, Умен ме беше обявил за свой. Ала всички те по един или друг начин бяха извлекли изгода от оцеляването ми. Дори Бърич щеше да приеме за унижение, ако някой бе успял да ме убие, докато бях под негова закрила. Единствено тази жена, която би трябвало да ме ненавижда, беше дошла да ме защитава заради самия мен. Много често бе глупава и натрапчива, а понякога извънредно досадна. Но когато погледите ни се срещнаха, разбрах, че тя е разрушила последната стена помежду ни. Много се съмнявах, че присъствието й с нещо е спомогнало, за да възпре лошото отношение към мен — ако не друго, интересът й към моята личност сигурно постоянно беше напомнял на Славен кой е мой баща. Ала не делата, трогваше ме намерението. Търпение се беше отказала от спокойния си живот, от овошките, градините и горите си, и бе дошла тук, в този усоен каменен замък на морските скали, в двор, пълен с хора, които не обичаше, за да се грижи за копелето на мъжа си.
— Благодаря ти — тихо отвърнах аз. И го казах от все сърце.
— Няма защо. Нали знаеш, винаги можеш да разчиташ на мен.
— Зная. Но всъщност тази сутрин дойдох тук, като си мислех, че някой трябва да ви предупреди с Лейси да внимавате. Времената са нестабилни и някой може да те сметне за… пречка.
Сега беше ред на Търпение да се засмее.
— Мен ли? Мен? Смешната, старомодна и глупава Търпение? Търпение, която не може да се съсредоточи за повече от пет минути? Търпение, почти обезумяла от смъртта на съпруга си? Момчето ми, зная какво приказват за мен. Никой не ме възприема като заплаха. Ами че аз съм просто още един шут в двора, нещо, с което да се забавляват. Напълно съм безопасна, уверявам те. Но даже да не бях, още от малка съм свикнала да се пазя. Лейси също.
— Лейси ли? — Скептичните нотки в гласа ми и усмивката ми ме издадоха. Обърнах се и намигнах на Лейси. Тя ме изгледа ядосано, като че ли усмивката ми я оскърбяваше — и изведнъж скочи от люлеещия се стол. Върхът на едната дълга кука за плетене опря във вратната ми вена, а на другата — между ребрата ми. За малко да се подмокря. Вдигнах поглед и видях жена, която неочаквано се оказваше, че не познавам, и не посмях да промълвя нито дума.
— Престани да дразниш детето — сгълча я Търпение. — Да, Фиц, Лейси. Най-способната ученичка, която някога е имала Ход, въпреки че започна обучението си в напреднала възраст. — Докато Търпение говореше, Лейси отдръпна оръжията си от мен, върна се на стола си и сръчно наниза куките в плетивото си. Кълна се, че не изпусна нито една бримка. После ме погледна. И ми намигна. Най-после се осмелих да си поема дъх.
Малко по-късно от покоите им излезе един много смирен убиец. Докато крачех по коридора, си спомних предупреждението на Сенч, че подценявам Лейси. Кисело се зачудих дали просто се е пошегувал, или е искал да ме научи на по-голямо уважение към привидно благодушни хора.
Мислите за Моли неканени изплуваха на повърхността. Решително отказах да им се дам, ала не успях да устоя и наведох глава към рамото си, за да вдишам слабото й ухание от ризата си. Скрих глупавата си усмивка и се отправих да търся Кетрикен. Имах задължения.
„Гладен съм.“
Мисълта ми се натрапи без предупреждение. Засрамих се. Предния ден не бях занесъл нищо на Вълчо. Във вихъра на вчерашните събития съвсем го бях забравил.
„Един ден постене не е нищо. Освен това в ъгъла на колибата намерих мише гнездо. Да не мислиш, че изобщо не мога да се грижа за себе си? Но ще ми е приятно да похапна нещо по-съществено.“
„Скоро — обещах му аз. — Първо трябва да направя едно нещо.“
В дневната на Кетрикен заварих само двама млади пажове, които се преструваха, че разтребват, и когато влязох, се кикотеха. И двамата не знаеха нищо. Проверих в шивалнята на госпожа Чевръстка — топла, приятна стая, където се събираха много от жените в замъка. Не открих Кетрикен, но попаднах на лейди Скромност. Сутринта господарката й казала, че трябвало да разговаря с принц Искрен, информира ме тя. Може би била при него.
Ала Искрен го нямаше нито в покоите му, нито в кабинета му. Там обаче беше Чарим — подреждаше пергаментовите листове и ги разпределяше по качество. Искрен, съобщи ми той, станал рано и веднага тръгнал за корабостроителницата. Да, Кетрикен идвала сутринта, но престолонаследникът вече го нямало, и щом Чарим й казал къде е мъжът й, тя също излязла. Къде? Той не бе сигурен.
Вече умирах от глад и си намерих повод да се отбия в кухнята, като си казах, че там винаги знаят всички клюки. Някой можеше да ме насочи къде е отишла нашата престолонаследница. Не бях обезпокоен. Засега.
Бъкипската кухня беше най-приятното място в студен и ветровит ден. Парата от къкрещите гозби се смесваше с уханието на топъл хляб и печено месо. Там се мотаеха премръзнали конярчета, бъбреха с помощник-готвачите, отмъкваха пресни соленки и крайчета сирене, опитваха яхниите и изчезваха като дим, ако на прага се появеше Бърич. Отрязах си парче студен пудинг от закуската и си взех малко мед и сланина, която готвачката приготвяше за пържене. Докато се хранех, слушах разговорите.
Странно, никой не приказваше директно за събитията от предния ден. Осъзнах, че е нужно известно време, докато замъкът смели случилото се. Но имаше нещо, някакво чувство, почти граничещо с облекчение. И преди го бях усещал — в човек, на когото бяха отрязали гангренясал крак, или в семейство, след дълго търсене открило тялото на удавеното си дете. Най-сетне да се изправиш пред най-страшното, да го погледнеш право в лицето и да кажеш: „Познавам те. Ти ме нарани почти до смърт, но още съм жив. И ще продължа да живея“. Такова чувство изпитваха обитателите на замъка. Всички най-после бяха признали сериозността на нанесените ни от алените кораби удари. Сега на хората им се струваше, че раните може би ще започнат да зарастват.
Не исках да ги разпитвам къде може да е кралицата. Ала извадих късмет. Едно от конярчетата разказваше за Мека стъпка. Част от кръвта, която предния ден бях видял по хълбока на кобилата, била нейна и момчетата описваха как животното се опитало да ухапе Бърич, когато искал да се погрижи за раната. Трябвало двама от тях да увиснат на главата на кобилата. Завързах разговор с тях.
— Може би някой не толкова темпераментен кон ще е по-подходящ за кралицата, а?
— А, не. Нашата кралица обича Мека стъпка заради гордостта и куража й. Самата тя ми го каза сутринта, когато беше в конюшнята. Дойде сама да я види и да попита кога може пак да я язди. Лично ме попита, да. И аз й рекох, че никой кон не обича да го яздят в ден като днешния, камо ли с рана на хълбока. И кралица Кетрикен кимна, и продължи да си приказва с мен, и ме попита как съм си изгубил зъба.
— И ти й каза, че един кон отметнал глава назад докато си го упражнявал! Защото не искаше Бърич да разбере, че сме се борили в сеновала и си паднал в яслата на сивото жребче!
— Млъкни! Ти, ме бутна, така че вината е колкото моя, толкова и твоя!
И двамата започнаха да се блъскат и ръгат един друг, докато готвачката с вик не ги изгони от кухнята. Но аз бях получил нужната ми информация. Запътих се към конюшнята.
Навън се оказа по-студено и неприятно, отколкото бях очаквал. Дори в конюшнята вятърът проникваше през всяка пролука и с писък нахлуваше през вратата всеки път, щом се отвореше. Дъхът на конете излизаше на пара във въздуха. Открих Хендс и го попитах къде е Бърич.
— Сече дърва — тихо отвърна той. — За погребална клада. И пие от зори.
Това едва не ме накара да забравя задачата си. Такова нещо никога не се беше случвало. Бърич пиеше, ала вечер, след като свършеше дневната си работа. Хендс прочете мислите ми.
— Лиска. Старата му кучка. Снощи умря. Обаче досега не бях чувал да правят клада за куче. Сега е зад манежа.
Обърнах се да изляза.
— Фиц! — настойчиво ме предупреди Хендс.
— Няма нищо, Хендс. Зная какво означаваше за него тя. Първата нощ, когато ме взе при себе си, той ме сложи да легна при нея и й каза да ме пази. Тя имаше едно кутре, Носльо…
Хендс поклати глава.
— Той каза, че не искал да вижда никого. Днес да не го занимаваме с нищо. Никога не ми е давал такава заповед.
— Добре — въздъхнах аз.
На лицето на Хендс се изписа неодобрително изражение.
— Тя беше много стара и Бърич трябваше да го очаква. Вече дори не можеше да ходи на лов с нея. Отдавна трябваше да я смени с друга.
Погледнах го. Въпреки обичта си към животните, въпреки грижливостта си, той нямаше откъде да знае. Някога с удивление бях открил собственото си Осезание като отделно сетиво. Пълната му липса у Хендс беше равносилна на слепота. Просто поклатих глава и насила насочих мислите си към първата си задача.
— Хендс, днес виждал ли си кралицата?
— Да, но беше преди доста време. — Той тревожно впери очи в мен. — Дойде и ме попита дали принц Искрен е извел Истина от конюшнята, за да отиде в града. Отговорих, че принцът е идвал да види коня си, но че днес го е оставил тук. Обясних й, че уличният паваж е ужасно заледен. Искрен не би рискувал жребеца си по такава настилка. Напоследък често слиза пеш до града, макар че почти всеки ден се отбива в конюшнята. Казвал ми е, че така си намира повод да излезе малко на въздух.
Сърцето ми се сви. Бях убеден, че Кетрикен е последвала Искрен в града. Пеш? Без придружител? В този отвратителен ден? Докато Хендс се укоряваше, че не е предугадил намерението на кралицата, аз изведох от яслата му Верен, муле, на което знаех, че мога да разчитам. Не посмях да се върна в стаята си за по-топли дрехи, затова взех на заем плаща на Хендс и затеглих неохотното животно навън.
„Сега ли идваш?“
„Не сега, скоро. Първо трябва да се погрижа за едно нещо.“
„Може ли и аз да дойда?“
„Не. Опасно е. Сега кротувай и не идвай в мислите ми.“
Спрях на портата, за да попитам стражниците. Да, сутринта били минали жени. Били няколко, защото занаятите им ги принуждавали, независимо от времето. Кралицата ли? Мъжете се спогледаха. Никой не ми отговори. Попитах дали са видели жена, увита с плащ и с качулка. Поръбена с бяла кожа? Един млад стражник кимна. С везба по ръба на плаща, бяла и лилава? Те неловко запристъпваха от крак на крак. Имало такава жена. Не я познавали, но след като съм споменавал тези цветове.
С ледено спокоен глас ги нарекох тъпаци и идиоти. Никой да не спре на портата непознати хора? Да забележат бялата кожа с лилава везба и никой да не предположи, че това е кралицата? И никой да не намери за редно да я придружи? Никой да не пожелае да я охранява? Особено след събитията от вчерашния ден? Чудесно място беше напоследък Бъкип, щом нашата кралица нямаше дори ратник по петите, когато по време на снежна буря слизаше пеш в града. Пришпорих Верен и ги оставих да си прехвърлят вината един на друг.
Времето бе ужасно. Вятърът непрекъснато менеше посоката си. Снегът не само се сипеше, но и вихрите подхващаха ледените кристали и при всяка възможност ги навираха под плаща ми. Под снега неравният път бе покрит с коварен лед. Мулето се примири с упоритостта ми и мрачно се затътри надолу. Опитах се да го накарам да побърза. Все си представях кралицата просната на земята, полузатрупана от снега. „Глупости — казах си твърдо. — Глупости!“
Настигнах я чак в покрайнините на града. Познах я отзад, въпреки че не видях лилавата везба. Тя крачеше в снега, без да му обръща внимание — очевидно планинската й кръв беше толкова неподвластна на студа, колкото на соления вятър и влагата.
— Кралице Кетрикен! Лейди! Моля ви, почакайте!
Кетрикен се обърна, видя ме, усмихна се и зачака. Щом стигнах до нея, скочих от гърба на Верен. Изпълни ме облекчение — досега не бях съзнавал колко съм разтревожен.
— Какво правите тук сама в тази буря? — попитах я и със закъснение прибавих: — Милейди.
Престолонаследницата се огледа, сякаш едва сега забелязваше сипещия се сняг и вятъра, после с разкаяна усмивка отново се обърна към мен. Като че ли студът изобщо не я смущаваше. Напротив, бузите й бяха порозовели от пътя и русата й коса и сините й очи изпъкваха на фона на пухкавата бяла кожа около лицето й. Тук в тази белота тя не беше бледа и безцветна, а златокоса и румена. Сините й очи искряха. Изглеждаше по-жизнена, отколкото в замъка. Предния ден я бях видял като въплъщение на Смъртта, яхнала кон, и на Скръбта, докато миеше лицата на убитите от самата нея. Ала днес, тук, в снега тя бе весело момиче, избягало от замъка, за да се поразходи.
— Търся мъжа си.
— Сама? Той знае ли, че идвате, при това пеш?
Тя се сепна. После вирна брадичка и тръсна глава точно като моето муле.
— Нима той не ми е съпруг? Длъжна ли съм да имам уговорена среща, за да го видя? Защо да не ходя пеш и сама? Толкова ли глупава ти се струвам, че се боиш да не се изгубя по пътя за града?
Кетрикен отново закрачи напред и аз бях принуден да я настигна. Повлякох мулето след себе си. Верен не беше въодушевен.
— Престолонаследнице Кетрикен — започнах аз, ала тя ме прекъсна.
— Омръзна ми всичко това. — Тя рязко спря и се обърна към мен. — Вчера за пръв път от много дни почувствах, че съм жива и имам собствена воля. Нямам намерение да позволя това усещане да ми се изплъзне. Щом искам да посетя съпруга си там, където работи, ще го направя. Отлично зная, че на нито една от придворните ми дами няма да й хареса разходката в това време. Затова съм сама. И вчера кобилата ми пострада, пък и без това настилката тук не е подходяща за животно. Затова вървя пеш. Това е напълно естествено. Защо си ме последвал и сега ме разпитваш?
Бе избрала откровеността за оръжие. Нямах друг избор. Но си поех дъх и преди да започна настроих гласа си за любезен отговор.
— Милейди, последвах ви, за да съм сигурен, че няма да пострадате. Тук сме само ние и мулето и мога да говоря открито. Толкова бързо ли забравихте кой се опита да събори Искрен от трона в собственото ви кралство? Смятате ли, че той ще се поколебае да заговорничи и тук? Аз не смятам. Вярвате ли, че изгубването ви в гората преди две нощи е било случайност? Аз не вярвам. Мислите ли, че вчерашното ви поведение го е зарадвало? Тъкмо напротив. Той възприема онова, което правите за благото на народа си, като заговор да заграбите властта за себе си. Затова се цупи, мърмори и ви вижда като още по-голяма заплаха, отколкото преди. Трябва да сте наясно с всичко това. Тогава защо сте излязла сама тук, където лесно може да ви настигне стрела или нож?
— Не съм толкова беззащитна — възрази Кетрикен. — В тази виелица човек трябва да е отличен стрелец, за да се прицели точно. Що се отнася до ножа, и аз имам нож. — Тя се обърна и отново тръгна.
Последвах я.
— И докъде ще доведе това? Ще убиете човек. В замъка ще се възцари пълен хаос, Искрен ще накаже стражниците си, че са допуснали да се изложите на опасност. Ами ако убиецът е по-добър с ножа от вас? Какви ще са последиците за Шестте херцогства, ако в момента изравях тялото ви от някоя преспа? — Тежко преглътнах и прибавих: — Милейди.
Кетрикен забави крачка, ала брадичката й продължаваше да е вирната. После тя тихо попита:
— А какви ще са последиците за мен, ако по цял ден седя в замъка и ставам мека и сляпа като личинка? Аз не съм пионка, Фицрицарин, та неподвижно да седя на дъската, докато някой играч ме премести. Аз съм… там има вълк!
— Къде?
Кралицата посочи, но вълкът изчезна като дим и след него в ума ми остана само призрачен смях. След миг вятърът довя миризмата му до носа на Верен. Мулето изпръхтя и се задърпа.
— Не знаех, че толкова близо има вълци! — удивено рече тя.
— Просто някое градско куче, милейди. Сигурно някой помияр, бездомно животно, което отива да рови в градското сметище. Няма от какво да се боите.
„Нима? Достатъчно съм гладен, за да изям това муле.“
„Върни се и чакай. Скоро ще дойда.“
„Градското сметище не е насам. Освен това е пълно с чайки и смърди на курешките им. И на други неща. Мулето е крехко и вкусно.“
„Връщай се, казах ти. По-късно ще ти донеса месо.“
— Фицрицарин? — предпазливо ме повика Кетрикен.
Рязко се обърнах към нея.
— Моля за извинение, милейди. Бях се замислил.
— В такъв случай гневът на лицето ти не е насочен към мен, така ли?
— Не. Но съм загрижен за вас. Не желаете ли да яхнете Верен и да ми позволите да ви върна в замъка?
— Искам да видя Искрен.
— Милейди, няма да го зарадвате, ако идете така.
Тя въздъхна и сякаш се смали под плаща си. И извърна очи преди тихо да ме попита:
— Никога ли не ти се е искало да прекарваш времето си в нечие присъствие, Фиц, независимо дали ти се радват? Не можеш ли да разбереш самотата ми?…
„Разбирам я.“
— Да съм негова кралица, да съм жертва за Бъкип, наясно съм с тези си задължения. Но… аз съм жена, аз съм негова съпруга. И за това съм положила клетва и с радост ще я изпълня. Но той рядко идва при мен и когато дойде, почти не говори и скоро си тръгва. — Кетрикен отново се обърна към мен. По миглите й ненадейно заискриха сълзи. Тя запремигва и в гласа й се промъкнаха гневни нотки. — Веднъж ти ми напомни за дълга ми, за онова, което само кралицата можела да направи за Бъкип. Е, аз няма да се задоволя нощ след нощ да лежа в леглото си сама!
— Моля ви, милейди — промълвих аз и се изчервих.
Тя беше безпощадна.
— Снощи отидох при вратата му. Но стражникът каза, че го нямало. Че бил отишъл в кулата си. — Кетрикен погледна настрани. — Дори тази работа е за предпочитане пред усилията, които полага в леглото ми. — Горчивината не можеше да скрие мъката в думите й.
Зави ми се свят от нещата, които не желаех да зная. Студеното и самотно легло на Кетрикен. Искрен, нощем привличан към Умението. Не бях сигурен кое е по-лошо.
— Не бива да ми говорите тези неща, милейди — с треперещ глас отвърнах аз. — Не е редно да…
— Тогава ми позволи да отида и да поговоря с него. Той трябва да чуе тези неща. И ще му ги кажа! Ако не идва при мен от сърце, тогава трябва да го прави по задължение.
„Логично е. Тя е онази, която ще роди, когато дойде време глутницата да увеличи броя си.“
„Махни се оттук. Прибирай се у дома.“
„Дом! — Презрителен смях в ума ми. — Домът е глутницата, а не някакво студено пусто място. Изслушай женската. Тя говори добре. Всички би трябвало да идем при водача на глутницата. Страхът ти за нея е глупав. Тя ловува добре, има остри зъби и убива чисто. Вчера я наблюдавах. Достойна е за водача на глутницата.“
„Ние не сме глутница. Тихо.“
„Аз съм.“ С периферното си зрение зърнах движение. Бързо се обърнах, ала нямаше нищо. Отново погледнах Кетрикен и видях, че неподвижно е застанала пред мен. Ала усетих, че гневната искрица, която я бе възпламенила, сега се е превърнала в мъка. И тя пресуши твърдостта й.
— Моля ви, милейди, позволете ми да ви върна в Бъкип — въпреки виелицата тихо казах аз.
Тя не отговори, но вдигна качулката си така, че да скрие почти цялото й лице. После яхна мулето и ме остави да го поведа към замъка. Мълчанието направи пътя ни още по-дълъг и студен. Не се гордеех с промяната, която бях постигнал в нея. За да разсея мислите си, предпазливо се пресегнах наоколо. Не ми трябваше много време, за да открия Вълчо. Той крадешком ни следваше — плъзгаше се като сянка в снега. Не мога да се закълна, че наистина успях да го видя. От време на време зървах движение и вятърът довяваше миризмата му. Добре използваше инстинкта си.
„Смяташ ли, че съм готов да ловувам?“
„Не и докато не си готов да се подчиняваш“ — строго отвърнах аз.
„Тогава какво ще правя, когато ловувам сам, единако?“ Беше обиден и гладен.
Наближавахме външната стена на Бъкип. Зачудих се как се е измъкнал от крепостта, без да мине през портата.
„Да ти покажа ли?“ Мирно предложение.
„По-късно. Когато дойда с месото.“ Усетих съгласието му. Вече не вървеше наблизо. Затича се — когато отидех в колибата, щеше да ме чака. Стражниците на портата засрамено ме спряха. Представих се официално и сержантът прояви здравомислието да не настоява да представя жената с мен. В двора спрях Верен и й подадох ръка. Докато слизаше от седлото, усетих нечий поглед. Обърнах се и видях Моли. Носеше две ведра вода, току-що извадени от кладенеца. Стоеше и ме наблюдаваше като сърна преди да избяга. Очите й бяха дълбоки, лицето й — неподвижно. Когато се извърна, походката й бе скована. Без да поглежда през рамо, тя пресече двора и се запъти към входа на кухнята. Обзе ме ледено предчувствие. После Кетрикен пусна ръката ми и се уви в плаща си. И тя не ме погледна, само тихо каза:
— Благодаря ти, Фицрицарин. — И бавно закрачи към вратата.
Върнах Верен в конюшнята и се погрижих за него. Хендс ме видя и повдигна вежди. Кимнах и той продължи да си върши работата. Понякога си мисля, че тъкмо това най-много харесвах в него — способността му да не разпитва за нещо, което не е негова грижа.
Събрах смелост за онова, което направих после. Излязох навън и заобиколих зад манежа. Издигаше се тънка струйка дим и се носеше отвратителна миризма на опърлено месо и козина. Запътих се натам. Бърич стоеше до огъня и се взираше в пламъците. Вятърът и снегът се мъчеха да ги угасят, ала той бе твърдо решен да горят добре. Приближих се. Бърич не ме погледна и продължи да мълчи. Очите му бяха черни ями, пълни с тъпа болка, която щеше да се превърне в гняв, ако посмеех да го заговоря. Ала не бях дошъл при него. Извадих ножа от канията на колана си и отрязах дълъг колкото показалец кичур коса. Хвърлих го в огъня. Лиска. Невероятно куче. Връхлетя ме спомен и аз го изрекох на глас.
— Тя беше с мен, когато Славен за пръв път ме погледна. Лежеше до мен и му се озъби.
След миг Бърич кимна. И той беше бил там. Обърнах се и бавно се отдалечих.
Следващата ми спирка беше кухнята, откъдето откраднах няколко кокала, останали от вчерашния помен. Месото не бе прясно, но щеше да свърши работа. Вълчо имаше право. Скоро трябваше да тръгне на лов сам. Мъката на Бърич затвърди категоричността ми. Лиска беше живяла дълго за куче, ала прекалено малко за сърцето на Бърич. Да се обвържеш с животно означаваше болка. Достатъчно пъти ми бяха разбивали сърцето.
Когато се приближих до колибата, все още обмислях как да го направя най-добре. Усетил нещо, рязко вдигнах глава и той се стовари отгоре ми. Бърз като стрела, вълкът се блъсна отзад в коленете ми и ме повали по очи в снега. Вдигнах ръка, за да защитя лицето си, и той я захапа. Обгърнах го с другата си ръка и го притиснах към себе си. Двамата се затъркаляхме. Вълчо леко ме хапеше на десетки места и през цялото време повтаряше: „Смешно, смешно, смешно, победих те, победих те и пак те победих! Ето, мъртъв си, ето, строших ти предната лапа, ето, кръвта ти изтича! Победих те, победих те, победих те!“
„Стига! Стига! — И накрая: — Стига!“ — изревах аз. Той ме пусна и отскочи. Затича се по снега и смешно заподскача, описа кръг и пак се втурна към мен. Отново вдигнах ръце, за да се защитя, ала Вълчо само захапа торбата с кокалите и избяга с нея, като ме предизвикваше да го последвам. Не можех да го оставя да победи толкова лесно. Затова скочих след него, хванах го, докопах торбата и борбата се превърна в дърпане, при което той ме измами, като ненадейно я пусна, ухапа ме по рамото и после отново грабна торбата.
„Победих те!“ Блъснах го, взех кокалите и се затичах. Той се хвърли върху мен изотзад, събори ме в снега, захапа торбата и отново отпраши.
Не знам колко време сме играли така. Накрая се проснахме на снега да си починем и задъхани дълго лежахме заедно. Торбата беше разкъсана на няколко места, кокалите стърчаха навън и Вълчо захапа единия и го измъкна. Стъпи отгоре му с предните си лапи и започна да гризе хрущяла в единия му край. Пресегнах се към торбата и издърпах друг кокал с много месо и с костен мозък.
И изведнъж отново станах човек. Все едно се събудих от сън, нещо като пукване на сапунен мехур. Вълчо наостри уши и се обърна към мен, сякаш бях казал нещо. Ала не бях. Просто се бях откъснал от него. Внезапно ми стана студено, снегът бе проникнал в кончовите на ботушите ми и под яката ми. Зъбите му бяха оставили драскотини по ръцете ми. Плащът ми беше скъсан на две места. И се чувствах изтощен, като че ли бях взимал опиат.
„Какво има? — Искрена загриженост. — Защо си отиде?“
„Не мога да го правя. Не мога да съм с теб. Не е редно.“
Озадаченост. „Защо да не е редно? Щом можеш да го правиш, какво нередно има?“
„Аз съм човек, не вълк.“
„Понякога — съгласи се той. — Но не трябва постоянно да си човек.“
„Трябва. Не искам да се обвързвам с теб. Не може да сме толкова близки. Трябва да те пусна на свобода, да водиш живота, за който си създаден. И аз трябва да водя живота, за който съм създаден.“
Презрително ръмжене, оголване на зъби. „Виж, братко. Ние сме такива, каквито сме. Как можеш да твърдиш, че знаеш за какъв живот съм създаден, че и да ми го налагаш насила? Ти дори не можеш да се приемеш такъв, какъвто си. Говориш безсмислици. Все едно да забраниш на носа си да души или на ушите си да чуват. Ние сме такива, каквито сме. Братко.“
Не спуснах защитата си. Не му позволих да влезе. Но той се прокрадна през ума ми като вятър между капаци на прозорец. „Нощта и снегът. Месото в зъбите ни. Слушай, души, светът е жив, ние също! Можем да ловуваме до зори, ние сме живи и нощта и гората са наши! Очите ни са зорки, зъбите ни са остри и можем да повалим елен и да пируваме до сутринта. Хайде! Отново стани такъв, за какъвто си роден!“
След миг дойдох на себе си. Бях скочил на крака и целият треперех. Вдигнах ръце и ги погледнах. И изведнъж собственото ми тяло ми се стори чуждо и тясно, също толкова неестествено, колкото дрехите, които носех. Можех да отида. Можех да отида, да потърся други от нашия вид и никой нямаше да успее да ни догони. Той ми предлагаше черно-бял свят, облян в лунна светлина, свят на храна и почивка, на простота и цялостност. Погледите ни се срещнаха. Очите му бяха зелени и подканящи. „Хайде. Ела с мен. Какво общо имат такива като нас с хората и техните дребнавости? Кавгите им не им носят нито късче месо, в мислите им няма чиста радост и никога не изпитват прости удоволствия. Хайде, ела!“
Запремигвах. Снежинки полепваха по миглите ми и аз стоях в мрака, вледенен и разтреперан. Вълкът до мен се изправи и се отърси от снега. Приближи се, потърка глава в крака ми и с нос побутна студената ми длан. Коленичих и го прегърнах, почувствах топлината на козината му, здравината на мускулите и костите му. Миришеше хубаво на дива чистота.
„Ние сме такива, каквито сме, братко. Нахрани се добре.“ — казах му. Почесах го зад ушите и се изправих. Когато захапа торбата с кокали, за да ги завлече в изровената си под колибата бърлога, се обърнах. Светлините на Бъкип почти ме заслепиха, ала въпреки това закрачих към тях. Не можех да кажа защо, но го направих.
10
Задачата на шута
В мирно време владетелите ограничавали изучаването на Умението до членовете на кралското семейство, за да запазят магията в тайна и да сведат до минимум вероятността някой да я насочи срещу краля. Ето защо, когато станал чирак на Молба, Гален трябвало да довърши обучението на Рицарин и Искрен. По онова време нямало други ученици. Майката на Славен преценила, че болнавият й син няма да издържи суровите условия на това обучение. След безвременната смърт на Молба мястото й заел Гален, ала той нямал много задължения. Някои смятали, че не е чиракувал достатъчно дълго, за да стане истински учител. Други твърдели, че никога не бил притежавал необходимата за този занаят сила на Умението. Във всеки случай той нямал възможност да се докаже и да опровергае критиците си. В онези години нямало млади принцове и принцеси, които да може да обучи.
Едва след като започнало нашествието на пиратите с алените кораби било взето решение кръгът на владеещите Умението да се разшири. Отдавна не била създавана истинска котерия или клика, както казват някои. Преданията разказват, че по време на предишни нападения на островитяните не било нещо необичайно да съществуват три, дори четири котерии. Членовете им били между шест и осем и се избирали по взаимно съгласие, така че да могат да се обвързват помежду си и поне един от тях да притежава силна близост с управляващия монарх. Този ключов член докладвал директно на владетеля всичко, което му съобщавали другите, ако се касаело за котерия, предаваща послания или събираща информация. Други имали за цел да събират сили и да насочват към краля способностите си, когато се нуждаел от тях. Ключовите членове на тези котерии често били наричани „кралски люде“. Много рядко такива съществували независимо, просто като хора, притежаващи такава връзка с монарха, че той да извлича сила от тях, обикновено чрез физическо докосване. Владетелят можел да получи от тях издръжливостта, необходима му за използване на Умението. Според обичая котерията носела името на своя ключов член. Такава например е легендарната котерия на Кросфайър.
Гален напълно скъса с традицията, като създаде своята първа и единствена котерия. Тя прие името на учителя си и го запази дори след неговата смърт. Вместо да образува група от умели и да я превърне в котерия, Гален лично избра нейните членове. Липсваше им вътрешното обвързване на легендарните групи и действителната им близост беше насочена по-скоро към учителя, отколкото към краля. Ето защо ключовият й член, отначало Август, докладваше също толкова често на Гален, колкото и на крал Умен или принца престолонаследник Искрен. Със смъртта на Гален и унищожаването на Августовото Умение, ключов член на Галеновата клика стана Ведра. Другите оцелели членове на групата бяха Джъстин, Уил, Карод и Бърл.
Нощем тичах като вълк.
Първия път го помислих за особено жив сън. Безкрайното поле бял сняг, мастилените сенки на дърветата, мимолетните миризми, носени от студения вятър, удоволствието от гоненето и ровенето, придружаващи лова на мишки, осмелили се да напуснат зимните си леговища. Събудих се с ясен ум и добро настроение.
Ала на другата нощ пак го сънувах, също толкова живо. Събудих се, осъзнал, че когато се ограждам от Искрен и по този начин — от сънища за Моли, се оставям широко отворен за нощните мисли на вълка. Там не можеше да ме последва нито престолонаследникът, нито който и да е друг умел. В този свят нямаше дворцови интриги и козни, тревоги и планове. Моят вълк живееше в настоящето. Открих ума му чист от гмежта на спомените. От ден на ден той носеше единствено необходимостта да оцелее. Не помнеше колко мишки е убил преди две нощи, а само по-важни неща, например по кои животински пътеки има най-много зайци или къде е най-бързо течението на потока и водата никога не замръзва.
Така за пръв път му показах как да ловува. Отначало не се справяхме добре. Продължавах да ставам много рано, за да му нося храна. Казвах си, че това е малко късче от живота ми, което пазя само за себе си. Както беше казал вълкът, аз бях такъв, какъвто бях. Освен това, обещавах си аз, нямаше да допусна да стигнем до пълно обвързване. Скоро, съвсем скоро той щеше да е в състояние да ловува сам и щях да го пусна на свобода. Понякога си казвах, че го допускам в сънищата си единствено за да мога да го уча, за да мога по-скоро да се избавя от него. Не исках да си мисля какво би казал за такова нещо Бърич.
Когато една сутрин се върнах, заварих в кухненския двор двама ратници да се упражняват в бой, мъж и жена. Размахваха боздугани и добродушно се ругаеха, докато си разменяха удари в ясния студен въздух. Изобщо не познавах мъжа и за миг си помислих, че и двамата са нови. Жената обаче ме забеляза и извика, без да прекъсва боя:
— Здравей, Фицрицарин! Искам да си поговорим!
Зяпнах я и се опитах да си я спомня. Противникът й не успя да парира поредния й удар и тя се засмя високо и пискливо.
— Свирка? — Не вярвах на очите си.
Жената, чието име току-що бях изрекъл, се усмихна широко, показвайки прочутите си редки зъби, блокира атаката на партньора си и отскочи назад.
— Да, аз съм — задъхано каза тя. Видял, че е заета, съперникът й отпусна боздугана си. Свирка светкавично го атакува. Мъжът отби удара й толкова ловко, че движенията му изглеждаха почти мудни. Тя отново се засмя и вдигна ръка, за да поиска примирие.
— Да, аз съм — повтори Свирка и този път се обърна към мен. — Дойдох… по-точно избраха ме да дойда и да поискам услуга от теб.
Посочих дрехите, които носеше.
— Не разбирам. Напуснала си стражата на Искрен, така ли?
Тя сви рамене, ала забелязах, че въпросът я зарадва.
— Но не се преместих много далеч. Сега съм в стражата на кралицата. Емблемата на лисицата. Виждаш ли? — Свирка подръпна предницата на късия си бял жакет, за да опъне плата. Видях извезаната озъбена бяла лисица на лилав фон. Широките маншети на дебелите й вълнени лилави панталони бяха напъхани във високите до коленете ботуши. Партньорът й носеше същите дрехи. В светлината на приключението на Кетрикен тази униформа беше напълно естествена.
— Значи Искрен е решил, че кралицата се нуждае от лична стража, така ли? — радостно попитах аз.
Усмивката на Свирка се стопи.
— Не точно — каза тя, после се изпъна, сякаш ми рапортуваше. — Ние решихме, че кралицата се нуждае от лична стража. Аз и още неколцина от другите, които онзи ден участвахме в нейния лов. После се заговорихме за… всичко. За това как се държа кралицата. И на лова, и когато се прибрахме. И че е дошла в Бъкип съвсем сама. Казахме си, че някой трябва да поиска разрешение за създаването на нейна стража. Обаче никой от нас не знаеше как да го направим. Бяхме убедени, че трябва, но като че ли никой не обръщаше много внимание… само че миналата седмица на портата те чух да се горещиш, че била излязла пеш и сама и никой не я бил придружил. Така си беше! Бях в съседната стая и те чух!
Преглътнах възраженията си, кимнах и Свирка продължи:
— И затова го направихме. Онези от нас, които искахме да носим лилаво-бялата униформа, просто го заявихме. Разделихме се почти поравно. И без това беше време за попълнение. Повечето Искренови стражници бяха започнали да се отпускат от дългото висене в Бъкип. Затова се прегрупирахме. Повишихме някои, които отдавна трябваше да бъдат повишени, но нямаше свободни места, и приехме новобранци. Всичко стана чудесно. Новите ни помагат да се постегнем, докато ги обучаваме. Сега кралицата ще има собствена стража, когато я пожелае. Или когато й потрябва.
— Разбирам. А каква услуга искаш от мен?
— Да го обясниш на Искрен. И да съобщиш на кралицата, че има стража.
— Всичко това намирисва на предателство — казах аз. — Воини от личната стража на Искрен се отказват от неговите цветове, за да приемат тези на неговата кралица…
— Някои може да го приемат така. Някои може да го изразят така. — Тя срещна погледа ми и усмивката й се стопи. — Но ти знаеш, че не е. Налагаше се. Твоят… Рицарин щеше да го разбере, щеше да й назначи стража още преди да е пристигнала. Но принцът престолонаследник Искрен… е, това не е предателство към него. Ние му служихме вярно, защото го обичаме. Наистина го обичаме. Винаги сме му пазили гърба и сме се прегрупирали така, че да го пазим още по-добре. Той има добра кралица, така мислим. Не искаме да я изгуби. Не сме престанали да го уважаваме. Знаеш го.
Знаех го. И все пак. Извърнах се, поклатих глава и се замислих. „Защо аз?“ — гневно питаше част от мен. И тогава разбрах, че сам съм си го изпросил в момента, в който бях изпуснал нервите си и бях наругал стражниците, че не са защитили престолонаследницата. Бърич ме бе предупредил, че съм забравил къде ми е мястото.
— Ще поговоря с престолонаследника. И с принцесата, ако той се съгласи.
Свирка отново се усмихна.
— Знаехме, че ще ни помогнеш. Благодаря ти, Фиц.
И светкавично се завъртя, вдигна боздугана си и заплашително затанцува срещу партньора си, който неохотно отстъпи. С въздишка се обърнах и тръгнах към вратата на замъка. Бях си мислил, че по това време Моли носи вода. Бях се надявал да я зърна. Ала нея я нямаше и се чувствах разочарован. Знаех, че не бива да играя такива игри, но понякога не успявах да устоя на изкушението.
През последните няколко дни си бях наложил странен вид самоизмъчване. Не си позволявах да видя Моли, ала продължавах да играя ролята на нейна сянка. Затова влизах в кухнята само миг след нейното излизане, въобразявах си, че усещам уханието на парфюма й във въздуха. Или вечер слизах в Голямата зала и се опитвах да застана на място, от което да мога незабелязано да я наблюдавам. Каквито и развлечения да имаше — менестрели, поети, кукловоди — очите ми винаги бяха насочени натам, където бе Моли. Тя изглеждаше ужасно сериозна и скромна с тъмносините си фусти и блуза и никога не ми обръщаше внимание. Винаги разговаряше с другите жени от замъка или седеше до господарката си в редките вечери, когато лейди Търпение напускаше покоите си. Понякога си мислех, че кратката ми среща с нея е била сън. Ала нощем се връщах в стаята си, изваждах ризата от дъното на скрина си и като я притисках до лицето си, си въобразявах, че все още усещам уханието й. И това ми помагаше да търпя.
Изтекоха много дни, откакто бяхме изгорили претопените на погребалната клада. Освен новосъздадената стража на кралицата във и извън крепостта настъпваха други промени. Без да ги канят, бяха пристигнали още двама майстори корабостроители, които предложиха уменията си на Искрен. Престолонаследникът с радост ги прие. Ала още по-трогната бе кралица Кетрикен, защото те първо се представиха пред нея и заявиха, че искат да й служат. Заедно с тях пристигнаха и чираците им и увеличиха броя на работещите на пристанището. Сега там горяха лампи и преди изгрев, и след залез-слънце и работата напредваше с главоломна скорост. Искрен още повече отсъстваше и когато се отбивах при Кетрикен, я заварвах все по-мрачна. Напразно я изкушавах с книги и разходки. Тя прекарваше повечето си време в стаята си и с всеки ден ставаше все по-бледа и унила. Мрачното й настроение заразяваше придворните й дами и посещенията ми при нея бяха толкова весели, колкото бдение над мъртвец.
Не очаквах да заваря Искрен в кабинета му и се оказах прав. Както винаги, той бе в корабостроителницата. Помолих Чарим да ме повикат, когато престолонаследникът има време да ме приеме. После, решен да не оставам без работа и да послушам съвета на Сенч, се върнах в стаята си. Взех със себе си зарове и рабоши и се отправих към покоите на кралицата.
Имах намерение да я науча на някои от игрите на късмета, които много обичаха лордовете и дамите, с надеждата да разширя кръга й от забавления. Надявах се също тези игри да я направят по-независима от моята компания. Мрачното й настроение започваше да ме обременява, затова често искрено ми се искаше да съм далеч от нея.
— Първо я научи да мами. Само че просто й кажи, че така се играе играта. Че правилата позволяват измама. С няколко елементарни фокуса тя ще успее да изпразни един-два пъти джобовете на Славен преди той да посмее да я заподозре. Пък и какво може да направи той? Да обвини господарката на Бъкип, че мами на зарове ли?
Шутът, разбира се. Крачеше до мен, опрял скиптъра с плъха на рамото си. Не ми пролича, че съм се сепнал, но той разбра, че за пореден път ме е изненадал. Очите му весело заблестяха.
— Боя се, че ако я вкарам в такава заблуда, нашата престолонаследница може да го схване погрешно. Защо по-добре не дойдеш с мен, за да я поразвеселиш? Ще оставя заровете и можеш да я позабавляваш с жонглиране — предложих аз.
— С жонглиране ли? Че аз по цял ден само това правя, Фиц, а ти не виждаш в него нищо друго, освен шутовщина. Гледаш работата ми и я мислиш за игра, докато аз те виждам съвсем сериозно да работиш върху игри, които не си измислил сам. Послушай съвета на шута. Научи милейди не на зарове, а на гатанки, и двамата ще станете по-мъдри.
— На гатанки ли? Това е бинградска игра, нали?
— Напоследък масово се играе в Бъкип. Отговори ми на тази гатанка, ако можеш. Как човек може да повика нещо, когато не знае как да го повика?
— Никога не съм владеел тази игра, шуте.
— Нито пък никой от твоя род, доколкото съм чувал. Тогава ми отговори на следното: кое нещо има криле в свитък на Умен, огнен език — в книга на Искрен, сребърни очи — в релградските пергаменти и златолюспеста кожа — в твоята стая?
— Това гатанка ли е?
Той ме погледна съчувствено.
— Не. Гатанка е онова, което те попитах преди малко. Това е Праотец. И първата гатанка беше как да го повикаш?
Забавих крачка. Погледнах го по-внимателно, ала той отказа да срещне очите ми.
— Това гатанка ли е? Или е сериозен въпрос?
— Да.
Бях напълно объркан. Втренчих се в лицето му. В отговор шутът вдигна скиптъра към носа си.
— Виждаш ли, Плъхчо, виждаш ли, Мишльо, той не знае повече от чичо си и дядо си. Никой от тях не знае как да повика Праотец.
— Чрез Умението — импулсивно отговорих аз.
Шутът ме изгледа странно.
— Убеден ли си?
— Така ми се струва.
— Защо?
— Не зная. Но като се замисля, не е много вероятно. Крал Мъдрост се е отправил на дълго пътуване, за да открие Праотците. Ако беше можел просто да се пресегне към тях с Умението, защо не го е направил?
— Наистина. Но понякога в импулсивността има истина. Отговори ми на тази гатанка, момко. Един крал е жив. Също и принцът. И двамата са умели. Но къде са онези, които са обучени заедно с краля или преди него? Как се е стигнало до тази… тази оскъдица на умели точно в момент, в който толкова много ни трябват?
— В мирно време не са били обучавани много умели. До миналата години Гален не смяташе за нужно да обучи нито един. И котерията, която създаде… — Рязко замълчах и макар че коридорът пустееше, изведнъж вече не ми се искаше да разговарям за това. Винаги бях пазил в тайна всичко, което ми разкриваше за Умението Искрен.
Шутът неочаквано затанцува в кръг около мен.
— Ако обувката ти убива, не я носи, който и да ти я е направил — каза той.
Неохотно кимнах.
— Точно така.
— И онзи, който я е направил, вече го няма. Жалко. Много жалко. По-жалко от горещо месо на масата и червено вино в чашата ти. Ала онзи, когото го няма, на свой ред е бил принуден от друг.
— От Молба. Но и нея я няма.
— О, да. Но Умен е тук. И Искрен. Струва ми се, че щом все още дишат двама, които тя е създала, трябва да има и други. Къде са?
Свих рамене.
— Няма ги. Стари са. Мъртви. Не зная. — Обуздах нетърпението си и се опитах да помисля над въпроса му. — Сестрата на крал Умен, Весела. Майката на Август. Тя трябва да е била обучена, обаче отдавна е мъртва. Бащата на Умен, крал Щедър, е последният, който е имал котерия. Но не е останал жив почти никой от онова поколение. — Прехапах си езика. Веднъж Искрен ми бе казал, че Молба обучавала в Умението всеки, у когото откривала дарба. Със сигурност повечето трябваше да са живи — та те бяха най-много с десетина години по-възрастни от Искрен…
— Твърде много от тях са мъртви, ако питаш мен. А аз зная — отговори на неизречения ми въпрос шутът. Погледнах го в очите. Той ми се изплези и с танцова стъпка се поотдръпна, впери очи в скиптъра си и нежно погали плъха под брадичката. — Виждаш ли, Плъхчо, точно както ти казвах. Никой от тях не знае. Никой от тях не е достатъчно умен, за да попита.
— Никога ли не можеш да се изразяваш ясно, шуте? — ядосано извиках аз.
Той се закова на място като ударен и застана неподвижно като статуя. После попита сериозно:
— Каква полза? Ще ме слушаш ли, ако идвам при теб и не ти говоря с гатанки? Това ще те накара ли да се замисляш над всяка дума и по-късно да продължаваш да се чудиш в стаята си? Добре тогава. Ще опитам; Знаеш ли стихотворението „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха“?
Кимнах, смутен както винаги.
— Кажи ми го.
— „Шестима мъдреци във Джаампе влязоха, на хълм се изкачиха и оттам не слязоха, на камък се превърнаха и…“ — Изведнъж старите детски стихчета ми убягнаха. — Не си го спомням цялото. Пък и е глупаво, от ония рими, дето ти се набиват в главата, но нямат никакъв смисъл.
— И тъкмо затова е записано в научните свитъци, разбира се — заключи шутът.
— Не знам! — отвърнах аз. Внезапно усетих, че повече не мога да търпя двусмислиците му. — Пак го правиш, шуте. Говориш само с гатанки, винаги! Твърдиш, че говориш ясно, но истината ти ми убягва.
— Гатанките, скъпи ми Фицчо, целят да накарат хората да мислят. Да търсят нова истина в стари поговорки. Но така да е… Умът ти ми убягва. Как да го достигна? Може би ако дойда при теб посред нощ и запея под прозореца ти:
Беше приклекнал на едно коляно и дърпаше несъществуващите струни на скиптъра си. Пееше енергично и дори приятно. Мелодията бе на популярна любовна балада. Погледна ме, въздъхна театрално, облиза устни и скръбно продължи:
Една минаваща по коридора слугиня спря и се заслуша. До вратата на една от стаите застана паж и широко се усмихна. По лицето ми бавно плъзна червенина, защото шутът ме гледаше едновременно с нежно и страстно изражение. Опитах се небрежно да се отдалеча от него, но той ме последва на колене, като се вкопчи в ръкава ми. Бях принуден да спра, иначе щях да изпадна в комичната ситуация да се мъча да се отскубна от ръцете му. Пажът се закиска. Някъде наблизо чух смях. Не пожелах да вдигна очи и да видя кой толкова се радва на неудобството ми. Шутът ми прати въздушна целувка и зашепна:
Замълча за миг, после високо и весело запя:
И изведнъж пусна ръкава ми, направи салто във въздуха и голият му задник лъсна. Не успях да скрия удивлението и обидата си. Шутът стъпи на крака и Плъхчо скромно се поклони от скиптъра му на всички, които бяха спрели да наблюдават унижението ми. Избухнаха аплодисменти и смях. Онемях. Извърнах се и се опитах да мина покрай него, ала шутът с подскок ми препречи пътя. После на лицето му неочаквано се изписа строго изражение и той се обърна към всички, които все още се хилеха.
— Засрамете се! Как може да сте толкова весели! Да се кикотите и да сочите с пръст разбитото сърце на едно момче! Не знаете ли, че Фиц е изгубил скъпо същество? О, той крие своята скръб под изчервяването си, но тя отиде в гроба си и остави страстта му незадоволена. Онази най-упорито девствена и пълна с отровни газове девица, скъпата лейди Дайми, гушна букета. От собствената си смрад, не се съмнявам, макар някои да твърдят, че това се дължало на ядене на развалено месо. Ала разваленото месо, ще речете, има извънредно ужасен мирис, който отблъсква всеки, понечил да го изяде. Същото може да се каже и за лейди Дайми. Не тъгувай, клети ми Фиц, ще ти намерим друга. Още тозчас лично ще се посветя на тази задача! Заклевам се в черепа на сър Плъхчо. А сега ви моля да се върнете към задълженията си, защото вече много се забавих. Сбогом, клети Фиц. Сбогом, храбро, тъжно сърце! Да скриеш отчаянието си с толкова смело лице! Бедни безутешни младежо! О, Фиц, клети, клети Фиц…
И той се отдалечи по коридора, като печално клатеше глава и питаше Плъхчо коя стара вдовица било разумно да ухажва от мое име. Смаяно го проследих с поглед. Чувствах се предаден, че може толкова публично да ме изложи. Колкото и язвителен и непостоянен да беше шутът, никога не бях очаквал да стана прицел на шегите му. Продължавах да го чакам да се обърне и да каже още нещо, което да ми помогне да проумея случилото се. Но той не го направи. Когато зави зад ъгъла, осъзнах, че изпитанието ми най-сетне е свършило. Продължих по коридора, едновременно изпълнен със срам и озадачение. Римите се бяха набили в ума ми и знаех, че дни наред ще си блъскам главата над любовната му песен и ще се мъча да разгадая скрития й смисъл. Но лейди Дайми? Не можеше да заяви такова нещо, ако не бе вярно. Ала защо Сенч, питах се, би позволил публичната му личност да умре по такъв начин? Тялото на коя бедна жена щеше да бъде изнесено като мъртвата лейди Дайми, за да я погребат далечните й роднини? Дали просто беше решил по този начин да започне пътуването си, за да напусне незабелязано замъка? Но защо трябваше да е мъртва? За да заблуди Славен, че е успял да го отрови ли? С каква цел?
Напълно объркан, най-после стигнах до покоите на Кетрикен. За миг спрях в коридора, за да се успокоя. Внезапно отсрещната врата се отвори и отвътре излезе Славен. Не успях да се отдръпна навреме и залитнах. Преди да успея да се овладея, той великодушно заяви:
— Не се безпокой, Фиц. Знам колко си опечален и не очаквам извинение. — После приглади кожения си елек и изчака от стаята му да излязат придружителите му — те весело се кискаха. Славен им се усмихна, наведе се към мен и ме попита с отровен глас: — Къде ще бозаеш сега, след като старата развратница Дайми е мъртва? О, добре. О, сигурен съм, че ще намериш някоя друга бабишкера да те глези. Или си дошъл да съблазниш някоя по-млада? — Той ми се ухили, после ми обърна гръб и се отдалечи, последван от тримата си блюдолизци.
Обидата към кралицата ме разгневи. Яростта ме връхлетя с такава внезапност, каквато не бях очаквал никога. Гърлото ми се сви. Усетих, че ме изпълва страшна сила, и знаех, че горната ми устна се е повдигнала, за да оголи зъбите ми. Някъде отдалеч се донесе: „Какво? Какво става? Убий го! Убий го! Убий го!“ Направих крачка напред. Следващата щеше да е скок и зъбите ми щяха да се впият там, където шията се среща с рамото.
Но:
— Фицрицарин — чух изненадан глас.
Гласът на Моли! Обърнах се и гневът ми мигновено се превърна в радост, че я виждам. Ала тя също толкова бързо се обърна настрани с думите: „Простете, милорд“ и побърза да си тръгне със сведена глава, както подобава на слугиня.
— Моли? — Извиках и тръгнах след нея. Тя спря. Лицето й не изразяваше нищо, гласът й беше спокоен.
— Да, господине?
Озърнах се наоколо, но коридорът пустееше. Пристъпих към нея и казах тихо:
— Страшно ми липсваш. Моли. Аз…
— Това не е благоприлично, господине. Моля да ме извините. — Тя гордо и спокойно се обърна и се отдалечи.
— Какво съм направил — гневно попитах аз. Всъщност не очаквах отговор. Ала Моли отново спря. Гърбът и главата й бяха изправени. Без да ме поглежда, тя рече:
— Нищо. Не сте направили нищо, милорд. Абсолютно нищо.
— Моли — възразих аз, но тя зави зад ъгъла и изчезна. Останах да зяпам след нея. След миг осъзнах, че издавам звук, нещо средно между вой и ръмжене.
„Хайде вместо това да отидем на лов.“
„Може би така ще е най-добре — чух се да се съгласявам. — Да отидем на лов, да убиваме, да ядем, да спим. И да не правим нищо повече.“
„Защо не сега?“
„Ами, не знам.“
Овладях се и почуках на вратата на Кетрикен. Отвори ми малката Розмари и усмихнато ме покани да вляза. Щом влязох, разбрах каква е била задачата на Моли. Кралицата държеше под носа си дебела зелена свещ. На масата имаше още няколко.
Кетрикен вдигна поглед и се усмихна.
— Добре дошъл, Фицрицарин. Заповядай, седни. Нещо за ядене? Вино?
Стоях и я гледах. Огромна промяна. Усетих силата й. Носеше мека сива туника и тесен панталон. Косата й бе вчесана в обичайната й прическа. Накитите й бяха прости — огърлица от зелени и сини камъчета. Ала това не беше жената, която преди няколко дни бях върнал в замъка. Онази жена бе измъчена, разгневена, наранена и объркана. Тази Кетрикен излъчваше ведрина.
— Милейди — колебливо започнах аз.
— Кетрикен — спокойно ме поправи тя и се зае да поставя някои от свещите по лавиците. Мълчанието й ми подейства почти предизвикателно.
Пристъпих напред. Освен Розмари нямаше никой друг. Веднъж Искрен ми се беше оплакал, че покоите й притежавали порядъка на военен лагер. Не бе преувеличил. Семплите мебели бяха безупречно чисти. Тук липсваха тежките гоблени и килими, които можеха да се видят навсякъде другаде в замъка. Подът беше застлан с прости сламени рогозки, пергаментовите паравани бяха украсени с изящни рисунки на цветя и дървета. В тази стая всяко нещо или бе довършено и прибрано, или още не беше започнато. Само така мога да опиша неподвижността, която изпитвах там.
Бях влязъл изпълнен с противоречиви чувства. Сега мълчаливо стоях и дишането и сърцето ми се успокояваха. Единият ъгъл на стаята бе превърнат в ниша, оградена с пергаментови паравани. На пода имаше зелено вълнено килимче и около него бяха наредени ниски миндерчета, каквито бях виждал в Планините. Кетрикен постави зелената свещ зад един от параваните и я запали с огън от огнището. Танцуващото пламъче на свещта съживи нарисувания на паравана изгрев. Престолонаследницата седна на едно от миндерчетата в нишата и ми даде знак да се настаня срещу нея.
Подчиних се. Слабо осветеният параван, илюзията за уютна стаичка и сладкото благовоние на свещта ме заобиколиха. Ниският миндер се оказа странно удобен. Трябваше ми известно време, за да си спомня за целта на посещението си.
— Милейди, реших, че навярно бихте желали да научите някоя от игрите на късмета, които играем в Бъкип. За да можете да се забавлявате с всички останали.
— Може би някой друг път — любезно отвърна тя. — Ако и на двама ни се прииска да се забавляваме и ако ти доставя удоволствие да ме учиш. Но само поради тези причини. Установих, че старите поговорки са верни. Човек не може много да се отдалечи от истинската си същност, защото или къса връзките си, или те го притеглят назад. Аз отново се върнах към себе си, Фицрицарин. Това усещаш днес.
— Не разбирам.
Тя се усмихна.
— Не е и нужно.
Кетрикен отново замълча. Малката Розмари седеше пред огнището. Бе взела плочата и тебешира си, сякаш за да се забавлява. Дори обикновено веселото дете днес изглеждаше спокойно. Отново се обърнах към кралицата и зачаках. Ала тя само ме гледаше и се усмихваше.
— Какво правим? — попитах след малко.
— Нищо — отвърна Кетрикен.
Последвах примера й и също замълчах. След доста време тя отбеляза:
— Нашите амбиции и задачите, които сами си поставяме, рамката, която се опитваме да наложим на света, не е нищо повече от сянка на дърво, хвърлена върху снега. Тя се променя с движението на слънцето, нощем изчезва, люлее се с вятъра и когато гладкият сняг се стопи, ляга разкривена върху неравната земя. Но дървото продължава да съществува. Разбираш ли? — Кралицата се наведе напред и се вгледа в лицето ми.
— Да, струва ми се — неловко отвърнах аз.
Тя ме погледна съчувствено.
— Ще разбереш, ако престанеш да се опитваш да го проумееш, ако престанеш да се чудиш защо това е толкова важно за мен и просто се помъчиш да го възприемеш като идея, която има стойност в собствения ти живот. Но аз не ти го налагам. Не налагам нищо на никого.
Кетрикен се отдръпна назад и се поотпусна. Изглеждаше съвсем спокойна. И отново не правеше нищо. Просто седеше срещу мен. Усещах, че животът й ме облива — едва доловимо докосване, което, струва ми се, нямаше да почувствам, ако нямах опит с Умението и Осезанието. Предпазливо и леко, сякаш проверявах здравината на мост, изтъкан от паяжина, наложих сетивата си върху нейните.
Тя се пресегна. Не като мен към конкретно животно или за да прочета мислите на някого. Думата, с която винаги бях описвал своите способности, не бе подходяща за нея. Кетрикен не търсеше нищо с Осезанието си. Беше точно така, както го бе казала — просто съществуваше, ала като част от цялото. Тя се отпускаше, приемаше всички начини, по които я докосваше огромната паяжина, и беше доволна. Удивих се на този деликатен и фин процес. За миг и аз се отпуснах. Въздъхнах. Отворих се широко към всичко. Оставих всякаква предпазливост, всякаква тревога, че Бърич ще ме усети. Никога не бях правил нещо, с което можех да сравня сегашното преживяване. Пресягането на Кетрикен бе нежно като капки роса, плъзгащи се по нишка от паяжина. Аз бях като внезапно отприщен бент, пратил водата си надолу по старите канали в равнините.
„Хайде да ловуваме!“ Вълкът, весело.
В конюшнята Бърич прекъсна работата си, изправи се и се намръщи. Сажда заудря с копита в яслата си. Моли сви рамене и разтърси коса. Кетрикен се сепна и ме погледна така, като че ли съм казал нещо на глас. Бях хванат от хиляди страни, разпъван във всички посоки, разширяван и безмилостно осветяван. Усещах всичко, не само човешките същества с техните идвания и заминавания, но и всеки гълъб, който пърхаше по стрехите, всяка мишка, която незабелязано припкаше зад бъчвите с вино, всяка жива точица, която не беше и никога не бе била точица, а възел в мрежата на живота. „Нищо не е само, нищо не е забравено, нищо не е безсмислено и нищо няма значение“ — изпя някой някъде и млъкна. След това соло се обадиха други гласове, далечни и неясни, които питаха: „Какво? Моля? Там ли си? Сънувам ли?“ Те ме задърпаха като просяци — ръкавите на минувачите, и изведнъж усетих, че ако не избягам, могат да ме разнищят като парче плат. Запремигвах и отново се затворих в себе си. Поех си дъх.
Не бе изтекло много време. Един дъх, едно премигване. Кетрикен ме гледаше подозрително. Вдигнах ръка и се почесах по носа. Размърдах се.
Оставих да изминат още няколко минути, после въздъхнах и извинително свих рамене.
— Боя се, че не разбирам тази игра.
Успях да я ядосам.
— Това не е игра. Няма нужда да я разбираш. Просто преставаш да правиш каквото и да било и съществуваш.
Престорих се, че отново се опитвам. Поседях неподвижно, после разсеяно започнах да си играя с маншета си. Тя ме наблюдаваше. Накрая сведох очи, сякаш засрамен и казах:
— Свещта ухае много приятно.
Кетрикен въздъхна и се отказа.
— Момичето, което ги прави, има отличен усет за аромати. Почти ме връща в градините ми и ме заобикаля с техните благоухания. Славен ми донесе една от нейните свещи с аромат на орлови нокти и после сама разгледах стоката й. Тя е прислужница тук и няма нито време, нито средства да прави много свещи. Затова се радвам, когато ги носи на мен.
— Славен — повторих аз. Славен разговаряше с Моли. Славен я познаваше достатъчно добре, за да му е известно, че прави свещи. Сърцето ми се сви от ужасно предчувствие.
— Милейди, струва ми се, че ви разсейвам от онова, което искате да правите. Нямах такова желание. Може ли да ви оставя сега и да се върна, когато компанията ми ще ви е приятна?
— Това упражнение не изисква уединение, Фицрицарин. — Тя ме погледна тъжно. — Няма ли пак да се опиташ да се отпуснеш? За миг ми се стори… Не? Е, добре тогава, свободен си. — Долових съжаление и самота в гласа й. Отново усетих съзнанието й да се мята в паяжината. Тя притежаваше Осезание. Не силно, но го притежаваше.
Тихо излязох от стаята й. Зачудих се какво ще си помисли Бърич, ако научи, и това ме развесели. Много по-мрачен беше споменът за промяната, настъпила в Кетрикен, когато се пресегнах с Осезанието. Замислих се за нощните си ловувания с вълка. Дали кралицата скоро щеше да започне да се оплаква от странни сънища?
Изпълни ме ледена увереност. Щяха да ме разкрият. Твърде дълго бях проявявал безразсъдство. Знаех, че Бърич усеща кога използвам Осезанието. Ами ако имаше и други? Можеха да ме обвинят в използване на Дивата магия. Трябваше да изпълня решението си. Утре, казах си аз.
11
Самотни вълци
Шутът завинаги ще остане една от големите бъкипски загадки. Може да се каже, че за него не се знае почти нищо определено. Произходът, възрастта, полът и расата му са обект на догадки. Най-удивителното е как такава публична личност е могла да запази тайните си. Въпросите за шута винаги ще са повече от отговорите. Дали наистина притежаваше мистични способности, някаква пророческа дарба, каквато и да е магия, или просто бързият му ум и острият му език заблуждаваха всички? Дори да не е познавал бъдещето, така изглеждаше, и това караше мнозина от нас да му помагат да извайва бъдещето така, както смяташе за добре.
Бяло на бял фон. Помръдна ухо и в този момент движението го издаде.
„Виждаш ли?“ — подканих го аз.
„Надушвам.“
„Аз го виждам.“ Посочих с очи жертвата. Без повече движения. Това бе достатъчно.
„Виждам!“ Той скочи, заекът се сепна и Вълчо се втурна подире му. Заекът тичаше леко по неотъпкания сняг, докато Вълчо трябваше да полага огромни усилия. Малкото животинче подскачаше ту насам, ту натам, заобиколи едно дърво и се шмугна в къпинака. Дали беше останало там? Вълчо с надежда подуши, но гъстите тръни накараха чувствителния му нос да се отдръпне.
„Избяга“ — казах му аз.
„Сигурен ли си? Защо не ми помогна?“
„Аз не мога да гоня дивеч в мек сняг. Трябва да го дебна и да се нахвърлям само тогава, когато е достатъчен един скок.“
„Аха. — Просветление. Размисъл. — Ние сме двама. Трябва да ловуваме като двойка. Аз мога да подплашвам дивеча и да го насоча към теб. Ти ще чакаш, ще му се нахвърляш и ще му прегризеш шията.“
Бавно поклатих глава. „Трябва да се научиш да ловуваш сам, Вълчо. Няма винаги да съм с теб, с мисъл или тяло.“
„Вълците не са създадени, за да ловуват сами.“
„Може би. Но много от тях го правят. Както ще го правиш ти. Но нямах намерение да започнеш със зайци. Хайде.“
Той ме последва. Бяхме излезли от замъка още преди зимната светлина да обагри небето. Сега то беше синьо и ясно. Пътеката, по която вървяхме, бе само тясна пролука в дълбокия сняг. Затъвах до прасците с всяка крачка. В гората наоколо цареше зимна тишина, сегиз-тогиз нарушавана от полета на някоя птичка или далечен грак на гарван. Дърветата растяха нарядко и повечето бяха млади, само тук-там се възправяше могъщ гигант, оцелял от пожара, опустошил този склон. Лете тук водеха да пасат козите. Тъкмо техните остри копитца бяха отъпкали пътеката, която следвахме. Тя водеше до каменна къща и порутена кошара. Използваха ги само през лятото.
Когато сутринта бях отишъл при него, Вълчо ме беше посрещнал с радост. И ми бе показал тайния път, по който се промъкваше покрай стражниците. През стара, отдавна зазидана порта за добитъка. Някакъв земетръс бе разместил камъните и хоросана и в стената имаше цепнатина, достатъчно широка за него. Отъпканият сняг ми показа, че я използва често. Излязохме извън крепостните стени и бързо се отдалечихме от замъка. Когато стигнахме на достатъчно разстояние, Вълчо превърна разходката ни в упражнение по дебнене. Изтичваше напред и лягаше в засада, за да изскочи и да ме задърпа с лапи или зъби, после описваше широк кръг и ме нападаше в гръб. Бях го оставил да играе и с радост бях посрещнал физическото усилие, както и радостта от невинното му лудуване. — Но не преставах да вървя напред и когато слънцето и светлината ни откриха, вече бяхме на километри от Бъкип, в район, рядко посещаван през зимата. Съвсем случайно бях забелязал белия заек на белия фон на снега. За първия му самостоятелен лов бях намислил още по-скромен дивеч.
„Защо идваме тук?“ — попита Вълчо щом зърна къщата.
„За да ловуваме — отвърнах. Спрях на известно разстояние. Вълчо клекна до мен и зачака. — Е, върви — подканих го аз. — Върви да потърсиш следи от дивеч.“
„О, страхотен лов. Да душа в някаква човешка бърлога за останки.“ Презрително.
„Не за останки. Иди да провериш.“
Вълчо скочи и затича към къщата. Проследих го с поглед.
Ловуванията ни насън го бяха научили на много неща, но сега исках да е напълно независим от мен. Не се съмнявах, че е способен на това. Укорих се, че искам това доказателство само за да си намеря още един повод за отсрочка.
Той се промъкна през заснежените храсталаци и предпазливо се приближи до къщата. Ушите му бяха наострени, носът му не преставаше да души. „Стари миризми. Човеци. Кози. Студени.“ Вълчо замръзна за миг, после внимателно продължи напред. С насочени напред уши, изпъната опашка, напълно съсредоточен. „МИШКА!“ Той скочи и я захапа. Разтърси глава и подхвърли животинчето във въздуха. После отново я захапа. „Мишка!“ — весело съобщи Вълчо. Пак подхвърли плячката си и се изправи на задните си крака след нея. Излъчих гордост и одобрение. Когато свърши да си играе с жертвата си, мишката приличаше на мокро парче козина. Накрая той я лапна на една хапка и заподскача към мен.
„Мишки! Тук гъмжи от мишки. Пълно е с тяхната миризма и следи.“
„И аз така си мислех. Пастирите се оплакваха от тях.“
„Беше изненадващо тлъста за това време на годината“ — заяви Вълчо. Известно време въодушевено ловува, ала само докато утоли глада си. Сега бе мой ред да се приближа до къщата. Снегът беше затрупал паянтовата дървена врата, но аз я отворих с рамо. Пред мен се разкри мрачна гледка. Замръзнал пръстен под, тук-там сняг, проникнал през сламения покрив. Грубо огнище с комин и кука за котел. Единствените мебели бяха столче и дървена пейка. До огнището имаше съчки и аз запалих огън върху осаждените камъни. Слаб, само колкото да се стопля и да стопля хляба и месото, които носех. Вълчо дойде да ги опита — по-скоро за да сподели обяда ми, отколкото от глад. После лениво разгледа вътрешността на колибата. „Много мишки!“
„Зная. — Поколебах се, после се насилих да прибавя: — Тук няма да умреш от глад.“
Той рязко вдигна нос от ъгъла, който душеше — направи няколко крачки към мен, спря и застана неподвижно. Очите му срещнаха моите. В мрака им се криеха диви дълбини. „Изоставяш ме тук.“
„Да. Има достатъчно храна. След известно време ще се върна, за да се уверя, че си добре. Мисля, че ще се оправиш. Ще се научиш да ловуваш. Отначало мишки, после по-едър дивеч…“
„Ти ме предаваш. Предаваш глутницата.“
„Не. Ние не сме глутница. Пускам те на свобода, Вълчо. Прекалено се сближаваме. Това не е хубаво и за двама ни. Още отдавна те предупредих, че няма да се обвържа. Моят живот не може да има нищо общо с твоя. За теб е по-добре да си тръгнеш, да станеш такъв, за какъвто си създаден.“
„Създаден съм да живея в глутница. — Той не откъсваше поглед от мен. — Нима ще ми кажеш, че наблизо има вълци, които са готови да приемат натрапник на своя територия и да го допуснат в глутницата си?“
Бях принуден да се извърна. „Не. Тук няма вълци. Трябва да пътуваш много дни, за да стигнеш до достатъчно диво място, където може да има вълци.“
„Тогава какво ме очаква тук?“
„Храна. Свобода. Собствен живот, независим от моя.“
„Самота. — Той оголи зъби и изведнъж обърна глава настрани. Заобиколи ме отдалеч и се запъти към вратата. — Човеци — презрително изсумтя Вълчо. — Вие наистина не сте глутница, а човеци. — Спря на прага и ме погледна. — Човеците си мислят, че могат да управляват живота на другите, без да се обвързват с тях. Да не мислиш, че само от теб зависи дали да се обвържеш? Сърцето ми си е мое. Давам го на когото поискам. Няма да го дам на някой, който го отхвърля. Нито ще се подчинявам на някой, който отрича глутницата и обвързването. Да не мислиш, че ще остана тук да подсмърчам в тая човешка бърлога и да гоня мишки, дошли за останките от хората, за да стана като мишките, същества, които живеят от човешките боклуци? Не. Щом не сме глутница, не сме близки. Не ти дължа нищо и най-малко подчинение. Няма да остана тук. Ще си тръгна, когато поискам.“
Лукавство в мислите му. Криеше нещо, ала аз се досещах. „Прави каквото желаеш, Вълчо, освен едно. Няма да ме последваш в Бъкип. Забранявам ти.“
„Ти ли ми забраняваш? Ти ли ми забраняваш? Забрани на вятъра да духа покрай твоята каменна бърлога или на тревата да расте около нея. Нямаш никакво право.“
Той изсумтя и се извърна. Насилих се и за последен път го повиках:
— Вълчо! — С човешки глас. Сепнат, той отново ме погледна. Ушите му щръкнаха. Почти ми се озъби. Ала преди да скочи, аз го отблъснах. Винаги бях знаел как да го правя, също както човек инстинктивно се пази от огъня. Съвсем рядко бях използвал тази си способност, защото веднъж Бърич я беше насочил срещу мен и не винаги можех да разчитам на нея. Това не бе натиск, какъвто му бях приложил някога в клетката. Вложих сила в него и когато Вълчо отскочи, мисленото действие придоби почти физическо измерение. Той застана разкрачен на снега, готов за бой. Очите му показваха, че е смаян.
— Бягай! — извиках му аз — човешка дума, с човешки глас, и в същото време отново го отблъснах с цялото Осезание, което притежавах. Той избяга, не грациозно, а със скокове и дращене. Насилих се да остана в себе си и отказах да го последвам с ума си, за да се уверя, че няма да спре. Не. Бях свършил с това. Отблъскването бе нарушаване на връзката, не само оттегляне от него, но и прекъсване на всичко, което ни свързваше. Отсичане. И все пак докато стоях и се взирах в храсталаците, в които се бе скрил, изпитвах празнота, много напомняща на студ, парещо сърбене от нещо изгубено, нещо липсващо. Бях чувал хора да говорят така за отрязан крайник. Физическо търсене на нещо завинаги изчезнало.
Тръгнах към замъка. Колкото повече вървях, толкова повече ме болеше. Не физически, но няма с какво друго да го сравня. Като оголена плът. По-лошо, отколкото когато Бърич ми бе взел Носльо, защото сам си го причинявах. Отиващият си ден ми се струваше по-мразовит от мрака призори. Опитвах се да се убедя, че не се срамувам. Бях постъпил правилно. Както бях постъпил с Мъжество. Прогоних тази мисъл. Не. Вълчо щеше да се оправи. Щеше да му е по-добре, отколкото с мен. Какъв живот щеше да води това диво същество, вечно заплашено от опасността да го открият бъкипските кучета или ловци? Можеше да е сам, можеше да е самотен, но щеше да е жив. Нашата връзка беше прекъсната. Изпитвах настойчиво изкушение да се пресегна, да видя дали все още мога да го усетя, да опипам и да проверя дали умът му продължава да докосва моя. Упорито се съпротивлявах и затварях мислите си за неговите. Край. Той нямаше да ме последва. Не и след като го бях отблъснал така. Продължавах към замъка, без да поглеждам назад.
Ако не бях потънал толкова дълбоко в размисъл, ако не се бях затворил в себе си толкова съсредоточено, може би щях да предусетя нещо. Ала се съмнявам. Осезанието никога не ми е помагало срещу Претопени. Не зная дали ме бяха издебнали, или просто бях минал покрай скривалището им. Изневиделица нещо тежко ме блъсна в гърба и аз се проснах по очи. В първия момент си помислих, че Вълчо се е върнал, за да оспори решението ми. Претърколих се и почти бях успял да се изправя, когато някой ме сграбчи за рамото. Умът ми светкавично регистрира обстановката и я определи с абсолютна точност, сякаш това бе някое от упражненията на Сенч. Един едър с нож, другите с тояги. Дрипави и мръсни дрехи. Почервенели, лющещи се от студа лица, мръсни бради, чорлава коса. Натъртени и разранени. Дали се биеха помежду си, или преди мен бяха нападнали някой друг?
Отскубнах се и отскочих. На колана си носех нож. Не беше дълъг, но нямах друго оръжие. Бях си мислил, че този ден няма да ми трябва — бях си мислил, че близо до Бъкип не са останали претопени. Те ме обкръжиха. Позволиха ми да извадя ножа си. Той като че ли не ги разтревожи.
— Какво искате? Плаща ми ли? — Разкопчах го и го оставих да падне. Погледнаха го, но никой не се хвърли да го грабне, както се бях надявал. Мъчех се да държа под око и тримата, да не съм с гръб към никого. Не бе лесно. — Ръкавиците? — Свалих ги от ръцете си и ги подхвърлих на онзи, който ми се стори най-млад. Той ги остави да паднат в краката му. Тримата сумтяха и се олюляваха. Никой не искаше да ме нападне пръв. Знаеха, че имам нож и ще пробода първия. Направих една-две крачки към един от отворите в кръга. Претопените препречиха пътя ми за бягство.
— Какво искате? — изревах им аз и за миг срещнах погледа на единия. В очите му видях по-малко, отколкото в тези на Вълчо. Не дива чистота, само физически нужди. Той премигна.
— Месо. — Мъжът изсумтя, сякаш бях изтръгнал думата от устата му с пръсти.
— Нямам месо, нямам никаква храна. Няма да получите нищо от мен, само болка!
— Ти — с нещо подобно на смях рече друг. Мрачен, безсърдечен. — Месо!
Твърде дълго бях останал на едно място, твърде дълго ги бях гледал, защото третият ненадейно ми се нахвърли изотзад, стисна ръцете ми и зъбите му се забиха в плътта ми там, където шията ми срещаше рамото. Месо. Аз.
Обзе ме абсолютен ужас. Напрегнах всичките си сили. Също като първия път, когато се бях сражавал с претопени — с безмозъчна жестокост, съперничеща на тяхната. Природните стихии бяха единственият ми съюзник, защото враговете ми бяха измъчени от студа и лишенията. Ръцете им бяха замръзнали и макар че всички бяхме тласкани от инстинкт за самосъхранение, моят поне бе силен, докато техните бяха изчерпани от бруталността на сегашното им съществувание. Успях да се освободя от нападателя си. Само това си спомням. Останалото ми е малко мъгливо. Не мога да подредя събитията. Изтеглих ножа си от ребрата на младия. Помня палец, който се мъчеше да извади окото ми, и изхрущяването, с което го изкълчих или счупих. Третият ме удряше с тояга по рамото, докато успях да обърна другаря му към него като щит. Не си спомням да съм изпитвал болка от тези удари и раната на шията ми — само топлина от бликащата кръв. Не можех да ги победя. Бяха прекалено много. Младият лежеше на снега и храчеше червена пяна, но вторият ме душеше, докато третият замахваше с меча си. Ритах и удрях с ръце в напразен опит да се защитя. Светът постепенно потъваше в мрак и небето започваше да се върти.
„Братко!“
Той се появи от нищото и се блъсна в нас като таран. Всички паднахме на земята и най-сетне успях да си поема глътка въздух. Главата ми се проясни и изведнъж отново имах смелост да се боря, без да обръщам внимание на болката! Кълна се, че можех да се видя, с лице, поморавяло от душенето, полудял от миризмата на кръвта. Оголих зъби. Вълчо събори единия и го повлече настрани. Нападна го с бързина, която не бе по силите на никой човек, отскочи преди онзи да успее да го хване, после отново му се нахвърли.
Усетих, когато зъбите на Вълчо се затвориха около гърлото на претопения. Усетих смъртта в собствената си уста, шурналата кръв по муцуната ми. Разтърсих глава и зъбите ми откъснаха плът.
Последва миг на пустота.
Седях на земята, опрял гръб на едно дърво. Вълчо лежеше наблизо в снега. Предните му лапи бяха окървавени. Той ги ближеше и бавно, грижливо ги почистваше.
Вдигнах ръкав към устата си и избърсах кръвта. Не беше моя. Рязко се наведох напред и изплюх косми от брада, после повърнах, но дори киселият вкус на повърнатото не успя да премахне плътта и кръвта на убития от устата ми. Погледнах към трупа му и отново се извърнах. Гръклянът му бе изтръгнат. За миг си спомних как го захапвам, усетих жилите на гърлото му със зъбите си. Стиснах очи и застинах абсолютно неподвижно.
Студен нос, опрян в бузата ми. Отворих очи. Той седеше до мен и ме гледаше. „Вълчо.“
„Нощни очи — поправи ме вълкът. — Майка ми ме нарече Нощни очи. Бях последният от братята и сестрите си, който отвори очи.“ Той подсмръкна и кихна. Погледна към проснатите мъже. Неволно проследих очите му. Бях убил с ножа си младия, ала той не беше умрял веднага. Другите двама…
„Аз убивах по-бързо — тихо отбеляза Нощни очи. — Но нямам зъби на крава. Ти се справи добре за такъв като теб.“ Той се изправи и разтърси козината си. Кръв, и студена, и топла, опръска лицето ми. Ахнах и я избърсах, после разбрах какво означава това.
„Тече ти кръв.“
„И на теб. Той издърпа меча от теб, за да го забие в мен.“
„Дай да погледна.“
„Защо?“
Въпросът увисна помежду ни в студения въздух. Нощта щеше да ни свари тук. Клоните на дърветата чернееха на фона на привечерното небе. Нямах нужда от светлина, за да го виждам. Всъщност нямаше нужда да го виждам. Трябва ли да видиш ухото си, за да знаеш, че е част от теб? Бе също толкова безполезно да отричам, че някоя част от тялото ми е моя, колкото и да твърдя, че Нощни очи не е част от мен.
„Ние сме братя. Ние сме глутница“ — признах аз.
„Наистина ли?“
Усетих пресягане, опипване, привличане на вниманието ми. Позволих си да си спомня, че и преди го бях усетил и го бях отрекъл. Сега не го направих. Отдадох му мислите си. Нощни очи. Козина и зъби, мускули и нокти, и аз не го избегнах. Разбрах, че мечът се е забил в рамото му и върхът му се е плъзнал между два големи мускула. Той държеше лапата си повдигната към гърдите. Поколебах се и усетих болката му, че съм се поколебал. Затова, без да се дърпам повече, се пресегнах към него, както беше направил той. „Доверието не е доверие, докато не е пълно.“ Бяхме толкова близо, че не знаех на кого от нас е тази мисъл. За миг имах двойно усещане за света, докато възприятията на Нощни очи се застъпваха с моите, усетих с неговото обоняние миризмата на труповете, чух с неговия слух лисиците, които вече се приближаваха към мършата, виждах с неговите очи. После тази двойственост изчезна и неговите сетива бяха мои, а моите — негови. Бяхме обвързани.
Студът се усилваше — и на земята, и в костите ми. Намерихме плаща ми, целият заскрежен, но аз го изтупах и се увих в него. Не се опитах да го закопчая, за да не се допира до мястото, където бях ухапан. След това си нахлузих ръкавиците.
„По-добре да тръгваме — тихо казах аз. — Когато се приберем, ще се погрижа да почистим и превържем раните си. Но първо трябва да се приберем и да се стоплим.“
Усетих съгласието му. Той закрачи до мен, не зад мен. Веднъж вдигна нос и подуши свежия въздух. Брулеше ни леден вятър. Заваля сняг. Това бе всичко. Обонянието му ми съобщи, че е излишно да се боя от претопени. Въздухът беше чист, освен вонята на онези зад нас, ала дори тя отслабваше, превръщаше се в миризма на леш и се смесваше с тази на лисиците, които се приближаваха към тях.
„Ти не беше прав — отбеляза Нощни очи. — Нито един от двама ни не ловува добре сам. — Лукава насмешка. — Освен ако не смяташ, че се справяше добре, преди да дойда.“
„Вълкът не е създаден да ловува сам“ — опитах се да запазя достойнството си аз.
Той ми се изплези.
„Не се бой, малки братко. Ще бъда до теб.“
Продължихме да вървим в снега между черните дървета. „Още малко“ — успокои ме той. Усетих силата му да се слива с моята, докато куцукахме към дома.
Когато отидох в кабинета на Искрен, наближаваше пладне. Ръката ми бе грижливо бинтована и превръзката не се забелязваше под широкия ръкав. Самата рана не беше толкова тежка, колкото болезнена. Ухапаното обаче не можеше да се скрие толкова лесно. Бях изгубил парче плът и много кръв. Когато предната нощ го бях видял в огледалото, едва не ми призля. Когато го почистих, кръвотечението се усили — бях изгубил част от себе си. Е, ако Нощни очи не се беше намесил, нямаше да ми се размине само с това. Нямам думи да изразя колко противна ми се струваше тази мисъл. Бях успял да се превържа, ала не много добре. Ризата ми болезнено се търкаше в раната, но поне я скриваше. Изпълнен с опасения, почуках на вратата и тъкмо се прокашлях, когато тя се отвори.
Чарим ми каза, че Искрен го нямало. В очите му видях дълбока тревога. Опитах се да не я споделя.
— Не може да остави корабостроителите да си гледат работата, така ли?
Той поклати глава.
— Не. Горе в кулата е — отвърна старият слуга. Обърнах се и той бавно затвори вратата.
Е, Кетрикен ми го беше казала. Бях се опитал да забравя тази част от нашия разговор. Обзе ме ужас, докато се качвах по стълбището. Искрен нямаше причина да е там. Тази кула бе мястото, откъдето лете той използваше Умението срещу пиратите, стига времето да позволяваше. През зимата нямаше защо да е там, особено в тази виелица. Никаква причина — освен ужасната привлекателност на самото Умение.
Бях изпитвал тази съблазън, напомних си, докато стисках зъби. Известно време бях усещал шеметната жизненост на Умението. Като съсирен спомен от отдавнашна болка, до мен достигнаха думите на Гален: „Ако сте слаби — беше ни заплашил той, — ако не ви достигат съсредоточеност и дисциплина, ако сте снизходителни и склонни към удоволствия, няма да овладеете Умението. По-скоро Умението ще овладее вас. Упражнявайте лишаването от всякакви удоволствия, не си позволявайте слабости, които ви изкушават. Когато станете твърди като стомана, може би ще сте готови да посрещнете съблазънта на Умението и да й устоите. Ако й се отдадете, ще станете като големи бебета, безмозъчни и безволеви.“ А после бе започнал да ни учи с лишения и наказания, които надхвърляха всякакъв здрав разум. Ала когато се бях сблъскал с радостта от Умението, аз не го възприех като глупаво удоволствие, както намекваше Гален. То по-скоро предизвикваше същия приток на кръв и бясно туптене на сърцето, каквито понякога ми носеха музиката, внезапният полет на пъстър фазан в есенна гора или дори съвършено изпълненият скок с кон. Онзи миг, в който всички неща застават в равновесие и се движат заедно като птици, понесли се в полет. Същото бе и с Умението, ала не само за миг. Продължаваше толкова, колкото можеше да го задържи човек, и ставаше все по-силно и чисто с усъвършенстването на умелия. Или поне така си мислех. Моето Умение завинаги беше осакатено в една битка на воля с Гален. Мислените защитни стени, които бях издигнал, бяха толкова здрави, че дори Искрен не винаги можеше да ме достигне. Собствената ми способност да излизам от себе си бе станала непостоянна и капризна като плашлив кон.
Спрях пред вратата на престолонаследника. Дълбоко си поех дъх и бавно го изпуснах. Отказвах да позволя да ме обземе униние. Онова време беше отминало. Нямаше смисъл да се тормозя заради него. Според стария си навик влязох, без да чукам, за да не наруша концентрацията на Искрен.
Не биваше да използва Умението. Но го правеше. Капаците на прозореца бяха отворени и той се бе навел навън. Вятър и сняг бушуваха из стаята, снежинки се сипеха по тъмната му коса, тъмносинята му риза и елека му. Дишаше дълбоко и малко учестено. Изглежда, не ме забелязваше.
— Принц Искрен? — тихо го повиках.
Той се обърна към мен и погледът му беше като топлина, като светлина, като вятър в лицето ми. Излъчи Умението в мен с такава сила, че се почувствах изхвърлен от себе си. Умът му ме обсеби толкова цялостно, че за мен не остана място. За миг започнах да се давя в него. Сетне ме остави — оттегли се толкова бързо, че залитнах задъхано като риба, изхвърлена във въздуха от висока вълна. Искрен само с една крачка стигна до мен, хвана ме за лакътя и ме задържа да не падна.
— Извинявай — каза той. — Не те очаквах. Стресна ме.
— Трябваше да почукам, милорд — отвърнах аз и му кимнах, за да му дам знак, че вече съм добре. — Какво има там, че толкова напрегнато го наблюдавате?
Искрен се извърна от мен.
— Не много. Някакви момчета на скалите гледат няколко кита. Два от нашите кораби ловят камбала, въпреки лошото време.
— Значи не търсите островитяни с Умението…
— По това време на годината няма пирати. Но аз съм нащрек. — Той погледна ръката ми, която току-що беше пуснал, и смени темата. — Какво ти се е случило?
— Тъкмо затова идвам при вас. Нападнаха ме претопени. На склона. Близо до пастирската колиба.
Искрен отсечено кимна и свъси тъмните си вежди.
— Познавам района. Колко бяха? Опиши ги.
Бързо му разказах случилото се. Той като че ли не се изненада.
— Преди четири дни ми докладваха за тях. Не биваше толкова скоро да стигнат дотук — освен ако всеки ден не са се движили насам. Справи ли се с тях?
— Да. Значи сте го очаквали? — ужасих се аз. — Мислех, че сме ги изтребили.
— Изтребихме онези, които бяха тук тогава. Има други, които се приближават насам. Следя ги по докладите, но не ги очаквах толкова скоро.
Наложих си да овладея гласа си.
— Милорд, защо само ги следим? Защо не… се погрижим за този проблем?
Искрен изсумтя и се обърна към прозореца.
— Понякога човек трябва да прояви търпение и да остави врага да завърши хода си, за да открие цялостната му стратегия. Разбираш ли ме?
— Да не смятате, че претопените имат стратегия? Аз съм на друго мнение, милорд. Те бяха…
— Докладвай ми всичко — без да ме поглежда, заповяда Искрен. За миг се поколебах, после започнах. Към края на битката разказът ми изгуби последователността си. Оставих думите да заглъхнат на устните ми.
— Но успях да се отскубна от него. Загинаха и тримата.
Той не откъсваше очи от морето.
— Не бива да влизаш във физически битки, Фицрицарин. Изглежда, винаги пострадваш.
— Зная, милорд — смирено признах аз. — Ход направи каквото можеше…
— Но ти не си обучен за воин. Имаш други способности. И би трябвало да използваш тъкмо тях, за да се защитаваш. О, ти можеш да въртиш меч, но нямаш мускулите и телесната маса на боец. Поне засега. И очевидно в битките това се обръща срещу теб.
— Нямах възможност да избирам оръжието — малко сприхаво отвърнах аз.
— Да. — Сякаш говореше някъде от много далеч. Известно напрежение във въздуха ми показа, че точно в този момент използва Умението. — И все пак се боя, че трябва отново да те пратя със задача. Струва ми се, че си добре. Достатъчно дълго наблюдавам какво става. Претопените се насочват към Бъкип. Нямам представа защо, но това може би не е толкова важно, колкото да им попречим да постигнат целта си. Заеми се с този проблем, Фиц. Може би този път ще успея да попреча на жена си да се намеси. Научих, че ако й се прище да излезе на езда, вече ще разполага със своя стража.
— Както ви е било докладвано, милорд — отвърнах аз и се проклех, че не съм дошъл по-рано да му съобщя за стражата на кралицата.
Той се обърна и ме погледна.
— Чух слух, че ти си наредил да бъде създадена такава стража. Не искам да си присвоявам заслугите ти, но когато този слух стигна до мен, дадох да се разбере, че аз съм ти наредил да го направиш. Което си е самата истина. Макар и доста индиректно.
— Да, милорд — отвърнах аз и имах благоразумието да премълча.
— Е, щом Кетрикен трябва да язди, поне вече я охраняват. Въпреки че предпочитам да няма повече срещи с претопени. Само да можех да измисля с какво да запълня времето й! — уморено прибави Искрен.
— С Градината на кралицата — предложих аз, като си спомних разказа на Търпение.
Искрен рязко вдигна глава.
— Старата, на покрива на кулата — поясних аз. — От години не е използвана. Видях какво е останало от нея преди Гален да ни нареди да я разчистим, за да освободим място за уроците ни. Навремето трябва да е било очарователно място. Бъчви с пръст и растения, статуи, пълзяща зеленина.
Искрен се усмихна.
— И басейнчета с водни лилии, рибки и дори жабчета. Лете птиците често идваха там да пият и да се плискат във водата. С Рицарин обичахме да си играем в градината. Тя имаше талисманчета от стъкло и лъскав метал, завързани на конци. И когато вятърът ги разлюляваше, те се блъскаха едно в друго и блестяха като скъпоценни камъни на слънцето. — Споменът за онова място и време го стопли. — Майка ми имаше котка и тя се излежаваше на топлите камъни. С петниста козина и кичурчета косми на ушите. Ние я дразнехме с конци и пера и тя ни дебнеше между саксиите с цветя. Докато в това време трябваше да учим билките. Така и не успях да ги науча. Там имаше страшно много други занимания. Освен бабината душица. Знаех всеки вид бабина душица в градината й. Майка ми отглеждаше много бабина душица. И коча билка. — Искрен се усмихваше.
— Кетрикен ще се влюби в това място — казах му аз. — В Планините тя много се е занимавала с градинарство.
— Наистина ли? — изненада се той. — Мислех си, че се е занимавала с повече… физически дейности.
Изпитах мимолетно раздразнение. Не, нещо повече от раздразнение. Как можеше да знам повече за жена му от него?
— Имаше градина — тихо отвърнах аз. — С много билки, и знае за какво се използват. Лично съм ви разказвал за тях.
— Сигурно. — Престолонаследникът въздъхна. — Имаш право, Фиц. Иди при нея и й разкажи за Градината на кралицата. Сега е зима и сигурно не може да се направи много, но напролет ще е чудесно да бъде възстановена…
— Може би е по-добре сам да й кажете, милорд — осмелих се да предложа, ала той поклати глава.
— Нямам време. Но съм убеден, че ще се справиш. А сега да слизаме долу. При картите. Искам да обсъдим някои неща.
Мигновено се обърнах към изхода. Престолонаследникът ме последва по-бавно. Задържах вратата пред него. На прага той спря и погледна през рамо към отворения прозорец.
— Зове ме — спокойно и простичко призна Искрен, сякаш ми съобщаваше, че обича сливи. — Зове ме винаги, когато не съм зает. И затова трябва да съм зает, Фиц. Много зает.
— Разбирам — бавно отвърнах аз, макар изобщо да не бях убеден.
— Не. Не разбираш — уверено рече той. — Това е нещо като невъобразима самота, момко. Мога да се пресегна и да докосна други. Някои — съвсем лесно. Но никой не се пресяга към мен. Когато Рицарин беше жив… Все още ми липсва. Понякога съм страшно самотен без него — все едно съм останал последният от своя вид на света. Като последния вълк, който ловува сам.
Побиха ме тръпки.
— Ами крал Умен?
Искрен поклати глава.
— Той вече рядко използва Умението. Силата му вече не е като някога, а това изтощава колкото ума, толкова и тялото. — Спуснахме се няколко стъпала надолу. — Сега двамата с теб сме единствените, които го знаем — промълви престолонаследникът.
Кимнах.
Бавно продължихме надолу.
— Лечителят прегледа ли ръката ти? — попита той.
Поклатих глава.
— Нито Бърич.
Заяви го като факт, убеден във верността му.
Отново поклатих глава. Следите от зъбите на Нощни очи по кожата ми бяха прекалено явни, въпреки че ме беше захапвал на шега. Не можех да покажа на Бърич раните от претопените, без да му издам своя вълк.
Искрен въздъхна.
— Добре. Пази раната чиста. Предполагам, че знаеш как. И следващия път не излизай неподготвен. Никога. Не винаги ще ти се притичат на помощ.
Забавих крачка. Искрен продължи надолу. Дълбоко си поех дъх и прошепнах:
— Принце… Какво знаете за… това?
— По-малко от теб — весело отвърна той. — Но повече, отколкото си мислиш.
— Говорите като шута — горчиво отбелязах аз.
— Да. Понякога. Той също отлично разбира самотата и към какво тласка човек тя. — Престолонаследникът си пое дъх и бях готов да се закълна, че ще каже, че знае какъв съм и не ме осъжда. Вместо това Искрен продължи: — Преди няколко дни шутът е говорил с теб.
Безмълвно го последвах, като се чудех какво знае за много неща. Умението, разбира се. Стигнахме до кабинета му и аз влязох след него. Както винаги, Чарим вече ни очакваше. Както и храна и греяно вино. Искрен започна да яде с огромен апетит. Седнах срещу него. Като го гледах как поглъща простата, здрава храна, и аз огладнях. В това отношение той все още беше воин. Обичаше това малко удоволствие — вкусната, добре поднесена храна, и й се наслаждаваше, когато може. Зачудих се как ще е следващото лято, когато всеки ден часове наред щеше да му се налага да използва Умението, за да пази крайбрежието ни и да прилага мисловните си трикове, за да отблъсква пиратите. Спомних си какъв го бях виждал миналото лято по жътва: изтощен до изпосталяване, с набръчкано лице, без желание да се храни, издържащ единствено благодарение на стимулантите, които Сенч слагаше в чая му. Животът му се бе превърнал в часовете, които прекарваше с Умението. През лятото гладът му за Умението щеше да замени всяко друго удоволствие в живота му. Как щеше да го приеме Кетрикен?
След като се нахранихме, се наведохме над картите. Вече не можеше да има съмнение. Независимо от всички препятствия, гори, реки или ледени равнини, претопените се приближаваха към Бъкип. Изглеждаше ми абсурдно. Онези, с които се бях сблъскал, ми се бяха сторили лишени от всякакви сетива. Не можех да повярвам, че някой от тях ще преодолее всички тези трудности просто за да дойде в Бъкип.
— Данните обаче показват, че е точно така. Изглежда, че всички претопени се приближават насам.
— Но все пак ти е трудно да го възприемеш като координиран план, така ли? — тихо попита Искрен.
— Не разбирам как изобщо е възможно да имат план. Как са се свързали? Пък и действията им не ми изглеждат координирани. Те не се събират на банди. Просто като че ли всеки от тях си върви по пътя и някои тръгват заедно.
— Като пеперуди, привличани от пламък на свещ — отбеляза Искрен.
— Или като мухи на леш — кисело прибавих аз.
— Едните са омаяни, другите са гладни — замислено рече престолонаследникът. — Ще ми се да знаех точно какво привлича претопените към мен. Може да е нещо съвсем друго.
— Защо смятате, че трябва да знаете причината, която ги води тук? Мислите ли, че вие сте тяхната цел?
— Не зная. Но ако открия, може да разбера врага си. Струва ми се, не е случайно, че всички претопени идват към Бъкип. Смятам, че се движат срещу мен, Фиц. Може би не по собствена воля, но въпреки това срещу мен. Трябва да разбера защо.
— За да ги разберете, трябва да застанете на тяхно място.
— О. — Не изглеждаше много весел. — Сега кой говори като шута?
Въпросът ме смути и аз го оставих без отговор.
— Милорд, когато онзи ден шутът ме подиграваше… — Поколебах се. Продължавах да се чувствам оскърбен. Винаги бях смятал, че шутът ми е приятел. Опитах се да овладея чувствата си. — Той ми подхвърля разни идеи. Ако правилно съм разбрал гатанките му, той искаше да каже, че трябвало да потърся други умели. Мъже и жени от поколението на баща ви, обучени от Молба преди Гален да стане учител. И също, че трябвало да науча повече за Праотците. Как да ги повикаме, какво можели да правят. И какви са.
Искрен се отпусна на стола си и подпря брадичка на ръката си.
— Човек може цял живот да търси отговора дори само на един от тези въпроси. Да, сред нас би трябвало да има умели, още по-възрастни от баща ми, обучени за старите войни срещу островитяните. Едва ли много хора са знаели кои са обучените. Самото обучение е било тайно и даже членовете на една котерия може да не са познавали другите. И все пак би трябвало да са останали някакви документи. Сигурен съм, че навремето е имало. Но никой не може да каже какво се е случило с тях. Предполагам, че Молба ги е завещала на Гален. Обаче не бяха открити в стаята му, нито сред вещите му след… смъртта му.
Беше ред на Искрен да замълчи. И двамата знаехме как бе умрял Гален, в известен смисъл бяхме присъствали, макар че никога не говорехме за това. Гален бе загинал като предател, докато се беше опитвал да източи силата на Умението на Искрен и да го убие. Ала престолонаследникът бе използвал моята сила и се беше справил с Гален. Не обичахме да си спомняме за случая. Но като се опитвах да не давам израз на чувствата си, аз дръзко заговорих:
— Смятате ли, че Славен знае къде са тези документи?
— Дори да знае, не ми е споменавал нищо. — Гласът му бе също толкова безизразен, колкото моя и поставяше точка на въпроса. — Но аз постигнах известен успех в издирването на неколцина умели. Поне имената им. Те или вече са покойници, или не мога да ги открия.
— Хм. — Преди известно време бях чул от Сенч нещо за това. — Как успяхте да ги издирите?
— Едни си спомни баща ми. Членовете на последната котерия, която служила на крал Щедър. Други бегло познавах, когато бях съвсем малък. Освен това разговарях с някои много стари хора в замъка. Помолих ги да си спомнят слуховете за умелите. Разбира се, не можех да бъда многословен. Не желаех и продължавам да не желая да се разчува за търсенето ми.
— Може ли да попитам защо?
Той се намръщи и кимна към картите си.
— Не съм толкова способен, колкото беше баща ти, момко. Рицарин можеше да прави интуитивни скокове, които напомняха на истинска магия. Аз откривам системи. Изглежда ли ти естествено всички умели, които успях да издиря, или да са умрели, или да са неоткриваеми? На мен ми се струва, че за самите умели не е много здравословно да ги намеря.
Известно време седяхме в мълчание. Той ме остави да стигна до собствени изводи. Проявих достатъчно здрав разум, за да не ги изрека на глас.
— Ами Праотците? — попитах накрая.
— Това е друг вид гатанка. По времето, когато са писали за тях, всички са знаели какво представляват. Поне така предполагам. Все едно да откриеш свитък, в който се обяснява точно какво е кон. Ще намериш много споменавания за тях и съвсем малко, свързани конкретно с подковаването или произхода на някой жребец. Но на кого от нас ще му хрумне да посвети труда и времето си, за да опише точно какво е кон?
— Разбирам.
— Затова пак повтарям — всичко опира до пресяване на подробности. Аз нямам необходимото време за тази задача. — За миг Искрен замълча и се вгледа в мен. После отвори каменната кутийка на бюрото си и извади малък ключ. — Това е за един шкаф в спалнята ми — бавно рече той. — Там съм събрал свитъците, които успях да намеря, със споменавания за Праотците. И някои за Умението. Възлагам ти да ги прегледаш. Поискай качествена хартия от Федрен и си води бележки. Търси системите. И ми докладвай всеки месец.
Взех пиринченото ключе. Стори ми се странно тежко, като че ли бе свързано с предложената от шута и потвърдена от Искрен задача. „Търси системите“, беше казал престолонаследникът. Внезапно открих една от тях, мрежа, изплетена от мен до шута и Искрен и обратно. Също като другите системи на Искрен, тя не изглеждаше случайна. Зачудих се кой я е изплел. Погледнах Искрен, ала мислите му бяха далеч. Тихо се изправих и понечих да си тръгна.
— Ела при мен — каза той, когато стиснах бравата. — Утре съвсем рано сутринта. В кулата ми.
— Милорд?
— Може би ще успеем да открием сред нас още един умел, за когото не подозираме.
12
Задачи
Може би най-опустошителната част от нашата война с алените кораби беше чувството за безпомощност, което ни обземаше. Сякаш земята и нейните владетели бяха обхванати от ужасна парализа. Тактиката на пиратите изглеждаше толкова непонятна, че през първата година ние бяхме като замаяни. На втората година от нашествието се опитахме да се защитим. Ала уменията ни бяха ръждясали — твърде дълго бяха използвани само срещу случайни пирати. Срещу организираните армии, които проучваха нашите брегове, позициите на стражевите ни кули, приливите и теченията ни, ние бяхме като деца. Единствено Умението на принц Искрен ни осигуряваше известна закрила. Никога няма да узнаем колко кораба е отблъснал, колко капитани е заблудил, колко заговора е объркал. Защото народът му не можеше да осъзнае какво прави за него престолонаследникът. Струваше им се, че Пророците стоят със скръстени ръце. Хората виждаха само набезите, а не корабите, които се разбиваха в скалите или се отдалечаваха прекалено на юг по време на буря. Народът се обезверяваше. Вътрешните херцогства протестираха срещу данъците, събирани за защитата на крайбрежие, което не бе тяхно. Данъците на Крайбрежните херцогства като че ли с нищо не променяха положението им. Ето защо не можем да виним народа за непостоянното въодушевление от бойните кораби на Искрен, което зависеше от моментното настроение на хората. Това ми се стори най-дългата зима в живота ми.
От кабинета на Искрен отидох в покоите на кралица Кетрикен. Почуках и бях поканен от малката прислужница. С веселото си личице и къдравата си тъмна коса, Розмари ми напомняше за фея. Вътре атмосферата изглеждаше мрачна. Тук бяха няколко от придворните дами на Кетрикен. Всички седяха на столчета около рамка, на която беше опънат бял ленен плат, и бродираха краищата му. Бях виждал подобни събирания в стаите на госпожа Чевръстка. Обикновено те бяха весели и жените живо бъбреха помежду си. Ала сега мълчаха и работеха със сведени глави — усърдно, умело, ала унило. Във всички ъгли горяха ароматични свещи. Приятното им ухание се смесваше над рамката.
Кетрикен ръководеше работата. Очевидно тя бе причината за тишината. Лицето й беше спокойно, дори ведро. Сдържаността й бе толкова явна, че почти виждах стените около нея. Изражението й беше любезно, очите — мили, но имах чувството, че е някъде много далеч. Напомняше ми на съд с неподвижна студена вода. Носеше дълга семпла зелена рокля, по-скоро в планински, отколкото в бъкипски стил. Без накити. Престолонаследницата ме погледна и въпросително се усмихна. Почувствах се като натрапник, който прекъсва занятията на ученици и тяхната учителка. Затова вместо просто да я поздравя, се опитах да оправдая идването си. Говорех официално заради другите жени.
— Милейди, принцът престолонаследник Искрен ме помоли да ви предам едно съобщение.
Дълбоко в очите й сякаш трепна нещо и отново изчезна.
— Да — безизразно отвърна тя. Нито една от иглите не спря скокливия си танц, ала бях сигурен, че всички уши очакват да чуят вестта, която нося.
— На покрива на една от кулите някога е имало градина. Наричали я „Градината на кралицата“. Според принц Искрен преди там имало саксии с растения и езерца с рибки. Тази градина била на майка му. Той би искал да я възстановите, милейди.
В стаята се възцари пълна тишина. Кетрикен се ококори.
— Сигурен ли си, че ми предаваш правилно съобщението? — предпазливо попита тя.
— Разбира се, милейди. — Реакцията й ме озадачи. — Той каза, че ще му доставите огромно удоволствие, ако я възстановите. Говореше за нея с нежност, особено за лехите цъфтяща бабина душица.
Радостта, която се изписа на лицето й, разцъфна като нежни цветя. Кетрикен вдигна длан пред устата си и треперливо си пое дъх. Бледото й лице поруменя. Очите й блеснаха.
— Трябва да я видя — възкликна тя. — Веднага! — Престолонаследницата рязко се изправи. — Розмари! Плаща и ръкавиците ми. — После със сияещо лице се обърна към придворните си дами. — Ще се облечете ли, за да ме придружите?
— Милейди, навън бушува страшна буря… — колебливо започна една от тях.
Ала друга, по-възрастна жена с майчинско излъчване, лейди Скромност, бавно стана от стола си.
— Аз ще дойда с вас на покрива на кулата. Плък! — Момчето, което дремеше в ъгъла, скочи. — Изтичай да ми донесеш плаща и ръкавиците. — Тя отново се обърна към Кетрикен. — Добре си спомням тази градина от времето на кралица Постоянство. Там прекарвахме заедно много приятни часове. С радост ще участвам във възстановяването й.
Последва съвсем кратка пауза, сетне и другите придворни дами започнаха да стават. Когато се върнах със собствения си плащ, всички бяха готови да тръгнем. Чувствах се странно, докато водех тази женска процесия по коридорите на замъка и после по дългото стълбище до Градината на кралицата. Като се броят пажовете и любопитните, след нас с Кетрикен вече вървяха двадесетина души. Кралицата ме следваше по петите, другите се точеха в безкрайна опашка след нас. Докато натисках с рамо вратата, престолонаследницата тихо попита:
— Значи ми е простил, нали?
Спрях да си поема дъх. От бутането на тежката врата раната на шията ме заболя.
— Милейди?
— Милорд Искрен ми е простил. И по този начин го показва. О, ще направя прелестна градина за двама ни. Никога повече няма да го опозоря. — Докато зяпах унесената й усмивка, тя излезе на площадката в дълбокия до прасците сняг, без изобщо да му обръща внимание. Огледах се и се зачудих дали не съм си изгубил ума. Тук нямаше нищо, само преспи сняг под оловно небе. Преместените до едната стена статуи и саксии бяха затрупани. Приготвих се за разочарованието на кралицата. Вместо това, докато вятърът вихреше падащите снежинки около нея, тя разпери ръце, завъртя се, засмя се като щастливо дете и възкликна:
— Страшно е красиво!
Излязох след нея. Последваха ни и другите. След миг престолонаследницата се озова при купчините статуи, вази и басейнчета. Изчисти снега от бузата на едно херувимче толкова нежно, като че ли му беше майка. После изчисти една каменна пейка, вдигна херувимчето и го сложи на нея. Запретна ръкави и продължи с още няколко статуи, като настоя и другите жени да дойдат и да ги видят.
Застанах на известно разстояние от тях. Студеният вятър брулеше лицето ми, събуждаше болежките от раните ми и ми носеше тежки спомени. Веднъж бях стоял тук почти гол на студа, докато Гален се бе опитвал да ми набие Умението в главата. Бях стоял точно на това място, докато той ме беше бил като псе. Тук се бях борил с него и в тази борба завинаги бях осакатил Умението си. Споменът все още ме изпълваше с горчивина. Зачудих се дали някоя градина, колкото и зелена и спокойна да е, може да ме очарова. Ниската стена ме мамеше. Знаех, че ако се приближа и погледна надолу, ще видя скалите. Не се приближих. Бързият край, който някога ми бе обещавало това падане, никога повече нямаше да ме съблазни. Пропъдих някогашното предложение на Гален и се обърнах към кралицата.
На белия фон на снега и камъка бледият й силует направо оживяваше. Има едно цвете, кокиче, което цъфти още преди снеговете да се стопят. Кетрикен ми напомняше за кокиче. Светлата й коса изведнъж стана златиста на фона на зеления й плащ, устните й бяха червени, страните й — като розите, които отново щяха да разцъфнат тук. Очите й бяха сини мъниста, докато разравяше снега и възклицаваше при всяко новооткрито съкровище. И обратното. Облечените в тъмно придворни дами с черни или кафяви очи бяха дебело увити срещу зимния студ. Те стояха тихо, съгласяваха се с принцесата и се радваха на очевидното й щастие, но в същото време търкаха замръзналите си пръсти и трепереха, свити във вълнените си плащове. Ето как трябваше да я види Искрен, помислих си — грейнала от въодушевление и енергия. Тогава нямаше да може да не я обича. Нейната жизненост пламтеше — точно като него, когато бе на лов или езда. Поне някога.
— Много е красиво, разбира се — осмели се да каже лейди Надежда. — Но е и ужасно студено. А и не може да се направи нищо, докато снегът не се стопи и вятърът не отслабне.
— О, грешите! — възрази кралица Кетрикен и се засмя. — Градината започва в сърцето. Утре трябва да изметем снега и леда. И после трябва да се подредят всички тези пейки, статуи и саксии. Но как? Като спици на колело ли? Като лабиринт? По височина? Има хиляди начини и трябва да видим как точно ще стане. Освен ако милорд не си спомни точно как е било някога. Тогава ще възстановя градината от детството му!
— Утре, кралице Кетрикен. Защото вече мръква и става студено — посъветва я лейди Скромност. Виждах какво струва на възрастната жена изкачването, последвано от стоенето на студа. Ала тя мило се усмихна. — Довечера мога да ви разкажа спомените си от градината.
— Наистина ли? — възкликна Кетрикен и хвана двете й ръце в своите. Усмивката, с която дари лейди Скромност, бе като благословия.
— С удоволствие.
Бавно тръгнахме надолу. Аз напуснах покрива последен. Затворих вратата и за миг спрях, та очите ми да се приспособят към сумрака на кулата. Под мен подскачаха пламъчета на свещи. Благослових пажа, който се беше сетил да изтича и да ги донесе. Цялата ми ръка, от ухапаното до раната от меча, пулсираше отвратително. Мислех за възхитата на Кетрикен и се радвах за нея, макар с угризение да си казвах, че съм я издигнал върху фалшиви основи. Искрен бе изпитал облекчение от предложението ми, да подари Градината на кралицата, ала за него това не означаваше същото, каквото за нея. Тя щеше да се нахвърли на идеята така, сякаш е светилище на нейната любов. Съмнявах се, че на сутринта Искрен изобщо ще си спомня, че й я е подарил.
Отидох на вечеря с мисълта, че ми се иска да съм сам. Затова не влязох в залата, а отидох в стаята на стражниците до кухнята. Там бяха Бърич и Хендс. Поканиха ме да им правя компания и не можех да им откажа. Ала щом седнах, все едно ме нямаше. Не ме изключваха от разговора си. Но приказваха за живот, който вече не беше мой. Безкрайните подробности за събитията в конюшнята ми убягваха. Усещах, че само мълчаливо кимам на думите им. Те се разбираха добре. Бърич не се отнасяше снизходително с Хендс. Но Хендс не криеше уважението си към човека, когото очевидно смяташе за свой началник. За кратко време той бе научил от Бърич много неща. Миналата есен беше напуснал Бъкип като обикновен коняр. Сега компетентно говореше за соколи и кучета и задаваше сериозни въпроси относно избора на Бърич на коне за разплод. Все още не се бях нахранил, когато двамата станаха да си ходят. Хендс се притесняваше за някакво куче, което било ритнато от кон. Пожелаха ми приятна вечер и излязоха.
Останах на мястото си. Наоколо имаше други стражници и ратници — ядяха, пиеха и приказваха. Приятните звуци на разговорите, тракането на лъжиците, глухото тупване на отрязаните резени сирене от питата бяха като музика. Миришеше на храна и хора, на огън, пиво и вкусна яхния. Трябваше да се чувствам доволен, а не неспокоен. Нито тъжен. Нито самотен.
„Братко?“
„Идвам. Чакай ме при старата кочина.“
Нощни очи бе ловувал надалеч. Стигнах там пръв и спрях в тъмнината да го почакам. В кесията ми имаше гърненце с мехлем, носех чувалче с кокали. Снегът се вихреше около мене — безкраен танц от зимни искри. Очите ми се взираха в мрака. Усещах го, усещах го наблизо, ала въпреки това успя да ме стресне. Този път прояви снизхождение и съвсем лекичко ме захапа и разтърси китката на здравата ми ръка. Влязохме в свинарника. Запалих свещ и прегледах рамото му. Предната вечер бях уморен и затова сега с радост установих, че съм се справил добре. Бях остригал гъстата козина около раната и я бях промил с чист сняг. Струпеят беше дебел и тъмен. Видях, че днес е текло мъничко кръв. Но не много. Намазах раната с дебел пласт мехлем. Нощни очи леко потръпна, ала ме изтърпя. После обърна глава и подуши мястото.
„Гъша мас“ — отбеляза той и започна да я ближе. Оставих го. Нищо в лекарството нямаше да му навреди, а с помощта на езика му то по-добре щеше да проникне в раната.
„Гладен ли си?“ — попитах го.
„Не много. Покрай старата стена има много мишки. — После подуши чувала. — Но малко телешко или еленско ще ми дойде добре.“
Изсипах кокалите на купчина и той ги подуши, после избра един. „Скоро ще ходим ли на лов?“ Представи си претопените.
„След ден-два. Искам другия път да мога да въртя меч.“
„Не те обвинявам. Кравешките зъби не са сериозно оръжие. Но не чакай прекалено дълго.“
„Защо?“
„Защото днес видях неколцина. От безчувствените. Бяха намерили един замръзнал елен на брега на потока и го ядяха. Отвратително вонящо месо, а те го ядяха. Но няма да им стигне за дълго. Утре ще продължат насам.“
„Тогава ще ловуваме утре. Покажи ми къде си ги видял. — Затворих очи и познах речния бряг, който си спомни той. — Не знаех, че се отдалечаваш толкова много! Днес ли измина целия този път, с ранен крак?“
„Не е чак толкова далеч. — В отговора му усетих известно самохвалство. — Пък и знаех, че ще ги търсим. Сам мога да тичам много по-бързо. Така ми е по-лесно да ги открия и после да те заведа при тях за лова.“
„Това не е лов, Нощни очи.“
„Не. Но е нещо, което правим за глутницата.“
Мълчах и гледах как гризе кокалите. Беше пораснал много. От добрата храна бе натрупал плът и мускули. Снегът можеше да вали колкото си иска по козината му, но по-гъстите черни предпазни косми, пръснати сред сивите, не позволяваха на влагата да достигне до кожата му. И миришеше на здрав вълк — не на прекалено обилно хранено куче, държано на закрито без достатъчно движение, а на диво чисто животно.
„Вчера ти ми спаси живота.“
„Ти ме спаси от смърт в клетка.“
„Мисля, че твърде дълго съм бил сам. Забравил съм какво е да имаш приятел.“
Той спря да дъвче кокала и ме погледна весело. „Приятел ли? Тази дума не е достатъчно силна, братко. И е в погрешна посока. Не ме възприемай така. За теб аз ще съм онова, което си ти за мен. Брат и част от глутницата. Но не съм всичко, от което имаш нужда.“ Нощни очи се върна към храната си. Замислих се над думите му.
„Приятен сън, братко“ — му пожелах на тръгване.
Той изсумтя.
„Сън ли? Едва ли. Луната може да се покаже през облаците и да хвърли светлина за лов. Но иначе може да поспя.“
Кимнах и го оставих при кокалите. На връщане в замъка не се чувствах толкова самотен като преди. Ала изпитвах и известно угризение, че Нощни очи толкова лесно приспособява живота и волята си към моите. Това надушване на претопени не ми се струваше честно.
„За глутницата. Това е за благото на глутницата. Безчувствените се опитват да навлязат в нашата територия. Не можем да го допуснем.“ Тази мисъл не го смущаваше и той наистина бе изненадан от чувствата ми. Кимнах в мрака, влязох през кухненската врата и отново се озовах на светло и топло.
Качих се в стаята си, като си мислех за случилото се през последните няколко дни. Бях решил да пусна вълчето на свобода. Вместо това бяхме станали братя. Не съжалявах. Бях отишъл да предупредя Искрен за нови претопени край Бъкип. Вместо това установих, че той вече знае за тях, и си бях тръгнал със задачата да проуча въпроса за Праотците и да потърся други умели. Бях го помолил да даде градината на Кетрикен, та тя да си има занимавка. Вместо това я бях заблудил и още повече бях разпалил любовта й към Искрен. Спрях да си поема дъх на една площадка. Може би всички танцувахме под мелодията на шута. Нима самият той не ми беше предложил някои от тези неща?
Докоснах пиринченото ключе в джоба си. Защо не сега?
Искрен не бе в спалнята си, но Чарим ме пусна да вляза. Взех колкото можех да нося от свитъците — бяха повече, отколкото очаквах. Върнах се в стаята си и ги оставих на скрина. Запалих огън, после подръпнах превръзката на шията си — грозно парче плат, напоено с кръв. Знаех, че трябва да я сменя, но мисълта да я смъкна от раната ме ужасяваше. Хвърлих още дърва в огъня. Започнах да подреждам свитъците. Ситен почерк, избелели илюстрации. Вдигнах очи и се огледах.
Легло. Скрин. Нощно шкафче до леглото. Кана и леген за миене. Страшно грозен гоблен, на който крал Мъдрост беседва с жълтеникав Праотец. Връзка свещи на огнището. Почти нищо не се бе променило през годините, откакто живеех тук. Пуста, мрачна стая, лишена от всякакво въображение. И аз бях пуст и мрачен човек, лишен от всякакво въображение. Нанасях удари, ловувах и убивах. Изпълнявах заповеди. По-скоро куче, отколкото човешко същество. При това дори не домашно куче, скъп любимец. Едно от работните животни. Кога за последен път бях виждал Умен? Или Сенч? Дори шутът ми се подиграваше. Какво бях за другите, освен оръдие в ръцете им? Дали някого го беше грижа за мен? Изведнъж вече не можех да търпя собствената си компания. Оставих свитъка, който бях взел, и излязох от стаята.
Почуках на вратата на лейди Търпение. Тишина.
— Кой е? — чу се накрая гласът на Лейси.
— Фицрицарин.
— Фицрицарин! — Известна изненада. Бе късно за моите посещения. Обикновено идвах денем. С наслада чух звука от вдигането на резето и завъртането на ключа. Беше обърнала внимание на предупреждението ми. Вратата бавно се отвори и колебливо усмихната, Лейси отстъпи назад, за да ме пусне вътре.
Влязох, топло я поздравих и потърсих с поглед лейди Търпение. Навярно бе в другата стая. Но в ъгъла, свела очи над ръкоделието си, седеше Моли. Не вдигна глава, сякаш изобщо не забелязваше присъствието ми. Косата й беше завързана на кок под дантелено боне. На друга жена синята рокля щеше да е семпла и скромна. На Моли изглеждаше безцветна. Лейси спокойно ме наблюдаваше. Отново погледнах Моли и нещо в мен поддаде. Направих четири крачки към нея, коленичих до стола й и докато тя се отдръпваше, хванах ръката й и я поднесох към устните си.
— Фицрицарин! — разнесе се зад мен гневният глас на Търпение. Обърнах се и я видях да стои на вратата. Със стиснати устни. Пак се обърнах към Моли.
Тя бе завъртяла лице настрани.
— Повече не мога да продължавам така — тихо казах аз. — Колкото и да е глупаво, колкото и да е опасно, каквото и да си мислят другите. Не мога вечно да стоя далеч от теб.
Тя дръпна ръката си и я пуснах, за да не й причиня болка. Но се вкопчих в полата й като упорито дете.
— Поне поговори с мен — помолих я аз, ала получих отговор от Търпение.
— Държиш се непристойно, Фицрицарин. Веднага престани.
— Не е било пристойно, нито разумно да те ухажва и баща ми. Но той не се е поколебал. Предполагам, че се е чувствал като мен. — Не откъсвах очи от Моли.
Това ми спечели миг на сепнато мълчание от страна на лейди Търпение. Но Моли остави ръкоделието си и се изправи. Отстъпи и когато стана ясно, че трябва да я пусна, ако не искам полата й да се скъса, го направих.
— Лейди Търпение, би ли ме извинила за тази вечер?
— Разбира се — отвърна лейди Търпение. Ала изобщо не изглеждаше уверена.
— Ако си идеш, за мен няма да остане нищо. — Знаех, че говоря прекалено драматично. Продължавах да стоя на колене до стола й.
— Ако остана, пак няма да има нищо за вас — безизразно отвърна Моли, свали престилката си и я окачи на стената. — Аз съм слугиня. Вие сте млад благородник от кралското семейство. Между нас не може да има нищо. През последните няколко седмици се убедих.
— Не. — Станах и се приближих към нея, но се въздържах да я докосна. — Ти си Моли, а аз съм Новия.
— Може би. Някога — отвърна тя. И въздъхна. — Но вече не. Не ме затруднявайте повече, господине. Оставете ме на мира. Няма къде другаде да отида — трябва да остана тук и да работя, поне докато спечеля достатъчно… — Моли ненадейно поклати глава. — Приятна вечер, милейди. И на теб, Лейси. На вас също, господине. — Тя ми обърна гръб и излезе. Вратата решително се затвори зад нея. В стаята се възцари ужасно мълчание.
— Е — въздъхна накрая Търпение. — Радвам се да видя, че поне един от двама ви има здрав разум. Какво искаше да ни покажеш, Фицрицарин, като нахлуваш тук и само дето не нападаш камериерката ми?
— Че я обичам — искрено отвърнах аз. Безсилно се отпуснах на един от столовете и скрих лицето си в ръце. — Че не мога повече да живея сам.
— Затова ли дойде? — почти оскърбено попита лейди Търпение.
— Не. Дойдох при теб. Не знаех, че тя е при теб. Но когато я видях, просто не се сдържах. Вярно е, Търпение. Повече не мога така.
— Ще се наложи. — Думите й бяха сурови, ала тя въздъхна.
— Моли говори ли… за мен? Трябва да зная. Моля те.
Двете с Лейси мълчаливо се спогледаха. — Тя наистина ли иска да я оставя на мира? Толкова ли съм й станал омразен? Не направих ли всичко, което ти поиска от мен? Чаках, Търпение. Избягвах я, внимавах да не я заговарям. Но кога ще дойде краят на това? Или планът ти е точно такъв? Да ни държиш разделени, докато се забравим? Няма да стане. Аз не съм бебе и това не ти е играчка, че да я криеш от мен, да ме разсейваш със залъгалки. Това е Моли. Сърцето ми е нейно и няма да се откажа от нея.
— Боя се, че трябва — отвърна Търпение.
— Защо? Друг ли е избрала?
Търпение махна с ръка, сякаш думите ми бяха нахални мухи.
— Не. Тя не е непостоянна. Моли е умна, усърдна, духовита и храбра. Виждам, че си си изгубил ума по нея. Но и тя има гордост. Започна да осъзнава какво си отказваш. Двамата идвате от толкова далечни места, че не може да се срещнете по средата. Дори Умен да се съгласи на брак, в което много се съмнявам, как ще живеете? Ти не можеш да напуснеш замъка, да отидеш в града и да работиш в свещарницата. Знаеш го. А какво положение ще заеме тя, ако я задържиш тук? Въпреки добротата й, хората, които не я познават, ще забелязват единствено разликите в произхода ви. „А, копелето отдавна беше хвърлил око на прислужницата на мащехата си. Сигурно всяка вечер я е причаквал и сега е дошло време да си плати за удоволствието.“ Знаеш как говорят хората.
Знаех.
— Не ме интересува какво ще кажат хората.
— Ти може и до го изтърпиш. Ами Моли? Ами децата ви?
Мълчах. Търпение сведе очи към неподвижно отпуснатите си в скута ръце.
— Ти си млад, Фицрицарин — тихо и успокоително продължи тя. — Знам, че сега не вярваш. Но може да срещнеш друга. По-подходяща за теб. Същото се отнася за Моли. Може би тя заслужава да получи шанс да е щастлива. Може би трябва да се отдръпнеш и да я оставиш. Дайте си една-две години. Ако дотогава чувствата ви не са се променили…
— Моите чувства няма да се променят.
— Нито пък нейните, опасявам се — откровено отвърна Търпение. — Тя те обича, Фиц. Дала ти е сърцето си, без да знае кой си всъщност. Каза ми го. Не искам да я издавам, но ако постъпиш както те помоли и я оставиш на мира, Моли никога няма да има възможност да ти го каже. Затова ще говоря аз и се надявам, че няма да ме обвиниш за болката, която трябва да ти причиня. Тя знае, че това не е възможно. Не иска да е слугиня, омъжена за благородник. Не иска децата й да са дъщери и синове на бъкипска слугиня. Затова пести малкото, което съм в състояние да й плащам. Купува восъка и благоуханията си и доколкото може, продължава да упражнява занаята си. Иска да спести достатъчно, за да започне наново, да отвори своя свещарница. Това няма да е скоро. Но е нейната цел. — Търпение замълча за миг. — Моли не вижда място за теб в своя живот.
Дълго седях и мислих над думите й. Лейси и Търпение мълчаха. Лейси направи чай и ми подаде димящата чаша. Вдигнах очи и се опитах да й се усмихна. Внимателно оставих чая настрани и попитах:
— Още отначало ли знаеше, че ще се стигне до това?
— Боях се — простичко отвърна Търпение. — Но знаех и че не мога да направя нищо. Нито пък ти.
Седях неподвижно, без да мисля. Опрял нос в един кокал, Нощни очи дремеше в издълбаната под старата колиба бърлога. Леко го докоснах, без да го будя. Спокойното му дишане бе като котва. Хванах се за него.
— Фиц? Какво ще правиш?
Сълзи запариха в очите ми. Запремигвах.
— Каквото ми е наредено — казах. — Кога съм правил нещо друго?
Търпение мълчеше. Бавно се изправих. Раната на шията ми пулсираше. Внезапно ми се прииска просто да заспя. Извиних се и тя ми кимна. На вратата спрях.
— А защо дойдох тази вечер. Освен за да те видя. Кралица Кетрикен възстановява Градината на кралицата. Онази на покрива на кулата. Спомена, че иска да знае как е била подредена едно време. По времето на кралица Постоянство. Реших, че може би си спомняш.
Търпение се поколеба.
— Наистина си спомням. Отлично. — Тя помълча малко, после лицето й грейна. — Ще ти я скицирам и ще ти обясня всичко. После ще можеш да отидеш при кралицата.
Срещнах очите й.
— Струва ми се, че сама би трябвало да идеш при нея. Много ще се зарадва.
— Никога не съм можела да се оправям с хора, Фиц. — Търпение се запъна. — Сигурна съм, че ще й се сторя странна. Досадна. Не мога… — Тя млъкна.
— Кралица Кетрикен е много самотна — тихо казах аз. — Около нея има придворни дами, но не са й истински приятелки. Някога и ти си била престолонаследница. Не си ли спомняш как си се чувствала?
— За нея е съвсем различно. За мен беше друго.
— Сигурно — съгласих се аз. Обърнах се да си вървя. — Защото си имала внимателен и любящ съпруг. — Търпение изненадано възкликна. — И принц Славен едва ли е бил толкова… умен, колкото е сега. И си имала Лейси да те подкрепя. Да, лейди Търпение. Сигурен съм, че за нея е съвсем различно. Много по-тежко.
— Фицрицарин!
Спрях на вратата.
— Да, милейди?
— Обърни се, когато ти говоря!
Бавно се подчиних и тя тропна с крак.
— Това не ти прилича! Опитваш се да ме оскърбиш! Смяташ, че не изпълнявам дълга си ли? Че не зная какъв е дългът ми?
— Милейди?
— Утре ще отида при нея. И тя ще ме намери за странна, несръчна и непостоянна. Ще й доскучае с мен и ще й се прииска да не съм ходила. И тогава ще ми се извиниш, че си ме накарал да го направя.
— Сигурен съм, че сте права, милейди.
— Махай се! Непоносимо момче. — Търпение отново тропна с крак и изтича в спалнята си. Лейси ми отвори вратата. Устните й бяха стиснати, лицето й беше свъсено.
— Е? — попитах на тръгване, защото знаех, че има какво да ми каже.
— Мисля си, че много приличаш на баща си — язвително отбеляза тя. — Само че не си толкова упорит. Той не се отказваше толкова лесно.
После решително хлопна вратата зад мен.
Известно време продължих да зяпам затворената врата, после се запътих към стаята си. Знаех, че трябва да сменя превръзката на раната си. Докато се качвах по стълбището, ръката ми пулсираше с всяка крачка. Спрях на площадката и се загледах в свещите, които горяха в свещниците. Заизкачвах се нагоре.
Няколко минути чуках на вратата. Отдолу се процеждаше жълта светлина от свещ, но скоро угасна. Извадих ножа си и експериментирах с ключалката. Беше я сменила. Изглежда, имаше и резе, достатъчно тежко, за да не мога да го повдигна с острието на ножа. Отказах се и си тръгнах.
Спускането винаги е по-лесно от изкачването. Всъщност е много по-лесно, особено когато едната ти ръка е ранена. Погледнах към вълните, които се разбиваха като бяла дантела в далечните скали. Нощни очи имаше право. Луната беше успяла да се покаже между облаците. Въжето се хлъзна в дланта ми и аз изпъшках от болка, когато ранената ми ръка трябваше да поеме тежестта. „Още съвсем мъничко“ — обещах си. Спуснах се още две стъпала.
Первазът на прозореца на Моли бе по-тесен, отколкото се бях надявал. Увих въжето около ръката си. Острието на ножа ми потъна в цепнатината между зле затворените капаци. И тъкмо бях вдигнал горната кукичка и работех върху долната, когато чух гласа й отвътре.
— Ако влезеш, ще викам. Стражниците ще дойдат.
— Тогава по-добре им направи чай — отвърнах сърдито и продължих да се мъча с долната кукичка.
След миг Моли рязко отвори капаците и се изправи на прозореца. Беше по нощница, ала още не си бе сплела косите. Беше наметната с шал.
— Върви си — свирепо ми каза тя. — Махай се оттук.
— Не мога — отвърнах задъхано. — Нямам сили да се покатеря до горе, а въжето не стига до земята.
— Не може да влезеш — упорито заяви тя.
— Добре тогава. — Седнах на перваза с единия крак в стаята и с другия — увиснал навън. Вятърът развяваше нощницата й и раздухваше огъня. Мълчах.
— Какво искаш? — гневно попита тя. Трепереше.
— Теб. Исках да ти кажа, че утре ще отида при краля да поискам разрешение да се оженя за теб. — Думите се изплъзнаха от устата ми, без да съм ги обмислял. Изведнъж шеметно осъзнах, че съм в състояние да кажа и направя всичко. Абсолютно всичко.
Моли ме зяпна, после каза:
— Аз не искам да се омъжа за теб.
— Нямах намерение да му споменавам за това. — Усмихнах й се.
— Ти си непоносим!
— Да. И замръзвам. Моля те, поне ме пусни да се стопля.
Моли не ми позволи. Но отстъпи назад. Леко скочих вътре, без да обръщам внимание на болката в ръката си. Затворих капаците. Пресякох стаята. Приклекнах до огнището и разпалих огъня, за да прогоня студа. После се изправих и протегнах ръце към пламъците. Тя не каза нито дума. Стоеше със скръстени на гърдите ръце. Погледнах я и се усмихнах.
Тя не отговори на усмивката ми.
— Върви си.
Помръкнах.
— Моля те, нека само си поговорим. Мислех, че предния път сме се разбрали. Сега не искаш да разговаряш с мен… не зная какво се е променило, не разбирам какво става помежду ни.
— Нищо. — Изведнъж ми се стори ужасно крехка. — Нищо не става помежду ни. Нищо не може да стане помежду ни. Имах време да помисля, Фицрицарин. — Името прозвуча странно в устата й. — Ако беше дошъл така преди седмица, преди месец, дързък и усмихнат, щеше да ме спечелиш, убедена съм. — Тя си позволи тъжно да се усмихне. Сякаш си спомняше как някога отдавна мъртво дете е лудувало в летен ден. — Но ти не дойде. Беше благопристоен и практичен. И колкото и глупаво да ти звучи, това ме нарани. Казах си, че ако ме обичаш толкова силно, колкото твърдиш, нищо, нито стените, нито маниерите, нито репутацията и протоколът, няма да ти попречат да се виждаш с мен. Онази нощ, когато дойде, когато… но това не промени нищо. Ти не се върна.
— Но аз го направих заради теб, заради твоята репутация… — отчаяно започнах аз.
— Шшт. Казах ти, че беше глупаво. Но чувствата не винаги са разумни. Те са си просто чувства. Твоята любов към мен не е разумна. Нито моята. Накрая го осъзнах. Осъзнах също, че разумът трябва да заповядва на чувствата. — Тя въздъхна. — Страшно се разгневих, когато чичо ти разговаря с мен. Побеснях. Той ме предизвика, накара ме да взема твърдо решение да остана, въпреки всичко, което ни разделяше. Но аз не съм от камък. Пък и дори камък ще се изтърка от постоянната ледена хватка на благоразумието.
— Кой чичо? Принц Славен ли? — Не можех да повярвам на такова предателство.
Тя бавно кимна.
— Той искаше да запазя в тайна разговора ни. Нямало да е от полза за никого, ако научиш, така ми каза. Той трябвало да се грижи за интересите на семейството. Трябвало да го разбера. Разбрах го, но се ядосах. Едва по-късно чичо ти ме накара да проумея, че това е и в мой интерес. — Моли замълча и за миг вдигна ръка към лицето си. Плачеше. Безмълвно. Сълзите просто се стичаха по бузите й.
Приближих се до нея. Колебливо я взех в прегръдките си. Тя не се съпротиви и това ме изненада. Внимателно я притиснах към себе си, сякаш е пеперуда и мога да я смачкам. Моли наведе глава и отпусна чело на рамото ми.
— След още няколко месеца ще спестя достатъчно, за да започна наново. Ще наема стая и ще си намеря работа, за да се издържам. И ще започна да пестя за дюкян. Лейди Търпение е мила и наистина се сприятелих с Лейси. Но не ми харесва да съм слугиня. И няма да остана тук повече, отколкото е необходимо. — Тя пак се разтрепери. Като че ли думите й се бяха изчерпали.
— Какво ти каза чичо ми? — предпазливо попитах аз.
— О. — Моли тежко преглътна и като че ли избърса сълзите си в ризата ми. — Само каквото трябваше да очаквам от него. Когато дойде за пръв път, се държа студено. Смяташе ме за… уличница. Строго ме предупреди, че кралят няма да търпи повече скандали. Попита дали съм бременна. Ядосах се, разбира се. Казах му, че това не е възможно. Че с теб никога не сме… — Тя замълча и усетих срама й, че някой изобщо може да й зададе такъв въпрос. — После ме попита какво според мен заслужавам като обезщетение за твоите измами.
Думата се заби в корема ми като кама. Кипях, ала се насилих да запазя мълчание, за да я оставя да продължи.
— Отговорих му, че не очаквам нищо. Че съм се мамила сама. И тогава той ми предложи пари. За да си ида. И никога да не говоря за теб. Нито за случилото се помежду ни.
Гласът й ставаше все по-висок. Мъчеше се да запази спокойствие.
— Предложи ми достатъчно, за да отворя дюкян. Ядосах се. Казах му, че никой не може да ми плати, за да престана да обичам. Че ако парите могат да променят чувствата ми, значи наистина съм уличница. Той много се ядоса, но си тръгна. — Моли изведнъж изхлипа, сетне се вцепени. Леко плъзнах ръце по раменете й и усетих напрежението й. Погалих я по косата — по-мека от конска грива и по-лъскава. Тя мълчеше.
— Славен е измамник — чух се да казвам. — Опитва се да ме нарани, като те прогони. Да ме опозори, като нарани теб. — Поклатих глава, като се удивлявах на глупостта си. — Трябваше да го предвидя. Мислех само, че може да пуска клюки за теб. Или да ти навреди физически. Но Бърич е прав. Славен няма морал, не спазва никакви правила.
— Отначало се държеше студено. Но никога грубо. Идвал като пратеник на краля, за да предотврати скандала, така каза. Опитваше се да избегне приказките, не да ги предизвика. По-късно, след като няколко пъти бяхме разговаряли, каза, че съжалявал за неприятностите ми и че щял да съобщи на краля, че вината не била моя. Дори купи свещи от мен и разгласи на други, че продавам. Струва ми се, че се опитваше да помогне, Фицрицарин. Поне по свой начин.
Фактът, че тя защитаваше Славен, ме прониза по-дълбоко от всяка обида или укор, които можеше да ми отправи. Пръстите ми се оплетоха в меката й коса и аз внимателно ги освободих. Славен. През седмиците, през които я бях избягвал и не бях разговарял с нея, за да не предизвикам скандал. Бях я оставил сама, за да може Славен да ме замести. Не да я ухажва, не, но я беше спечелил с отработения си чар и заучени думи. Малко по малко ме бе очернял пред нея, докато аз не бях присъствал, за да се защитя. Беше се преструвал на неин съюзник, а мен бе представил за незрял младеж и безразсъден негодник. Прехапах си езика, за да не кажа нещо повече за него. Само щях да заприличам на глупаво ядосано момче.
— Някога споменавала ли си за посещенията на Славен пред Търпение или Лейси? Те какво ти казаха за него?
Моли поклати глава и движението разнесе уханието на косата й.
— Принцът ме предупреди да не казвам на никого. „Жените лесно си развързват езиците“, рече ми той, и е прав. Не биваше да го признавам дори на теб. Славен каза, че Търпение и Лейси повече щели да ме уважават, ако изглеждало, че сама съм стигнала до това решение. Каза ми също… че ти няма да искаш да ме оставиш… ако смяташ, че решението идвало от него. Трябвало да си мислиш, че сама съм те напуснала.
— Добре ме познава — признах аз.
— Не биваше да ти казвам — промълви Моли и ме погледна в очите. — Не зная защо го направих.
Очите и косата й имаха цвят на гора.
— Може би защото не искаш да те оставя?
— Трябва — отвърна Моли. — И двамата знаем, че за нас няма бъдеще.
За миг се възцари мълчание. Огънят тихо пращеше. Не помръдвахме. Ала аз някак си се прехвърлих на друго място, където мъчително съзнавах всяко нейно ухание и докосване. Очите й, ароматът на билки, който се носеше от кожата й, и косата й бяха едно с топлината и гъвкавостта на тялото й под меката нощница. Усетих я така, сякаш неочаквано пред очите ми бе разцъфнал цвят. Забравих всички, грижи, всички мисли. Зная, че се разтреперих, защото Моли постави ръце на раменете ми и ги стисна, за да ме успокои. От дланите й по тялото ми се разля топлина. Вгледах се в очите й и се удивих на онова, което видях в тях.
Тя ме целуна.
Това просто действие, приближаването на устните й към моите, подейства като отваряне на шлюз. Последвалото бе плавно продължение на целувката. Не се замислихме за благоразумието или моралността, изобщо не се поколебахме. Разрешението, което си дадохме един на друг, беше абсолютно. Навлязохме в това ново пространство и не мога да си представя по-дълбоко сливане от онова, което ни донесе взаимното ни удивление. До тази нощ и двамата бяхме останали девствени, неограничавани от очаквания или спомени за други. Аз нямах повече право над нея, колкото тя над мен. Ала давах и взимах, и се кълна, че никога не съм съжалявал за това. Споменът за сладката несръчност от онази нощ е най-истинското нещо, което притежава душата ми. Треперещите ми пръсти заплетоха панделката на деколтето на нощницата й в безнадежден възел. Докато ме докосваше, Моли изглеждаше спокойна и уверена, само за да издаде изненадата си с рязко ахване, когато реагирах. Нямаше значение. Невежеството ни отстъпи пред познание, по-старо от двама ни. Опитвах се да съм едновременно нежен и силен, ала се смаях от нейната сила и нежност.
Бях чувал да го наричат танц. Бях чувал да го наричат битка. Някои мъже говореха за това с многозначителен смях, други с презрение. Бях чувал яките търговки на пазара да кудкудякат като кокошки, докато си разказваха преживяванията си. Бяха ме спирали сводници и дръзко ми бяха предлагали стоката си като амбулантни търговци, хвалещи прясната си риба. Самият аз смятам, че тези неща не подлежат на описание. Синият цвят може само да се преживее, като ухание на жасмин или звуци на флейта. Овалът на топлото голо рамо, невъобразимата женствена мекота на гърдите, възклицанието, което издава човек при внезапното падане на всички прегради, ароматът на шията й, вкусът на кожата й, всичко това са само части и колкото и да са прекрасни, не могат да въплътят цялото. Дори хиляди такива подробности не са в състояние да го опишат.
Дървата в огнището догоряха до тъмночервени въглени. Свещите отдавна бяха угаснали. Сякаш се намирахме на място, в което бяхме влезли като странници, и се бяхме озовали у дома. Мисля, че бях готов да се откажа от целия свят, само за да съм в това сънливо гнездо от смачкани чаршафи и пухени юргани и да вдишвам нейната топла неподвижност.
„Чудесно е, братко.“
Подскочих като закачена на кукичка риба и откъснах Моли от унеса й.
— Какво има?
— Схвана ми се прасецът — излъгах аз и тя се засмя. Толкова проста лъжа, но изведнъж се засрамих от нея, от всички лъжи, които бях изричал, от всички истини, които бях превърнал в лъжи, като ги бях оставил неизречени. Отворих уста, за да й разкрия всичко. Че съм кралски убиец, смъртоносното оръдие на краля. Че познанието, което тази нощ ми е дала, е споделено от брат ми, вълка. Че с такава готовност се е отдала на човек, който убива други хора и споделя живота си със звяр.
Невъобразимо. Ако й признаех всички тези неща, щях да я нараня и унижа. Завинаги щеше да се чувства омърсена от докосването ми. Казах си, че мога да понеса да ме презира, ала не и да презира себе си. Казах си, че съм стиснал зъби, защото така е по-благородно, че е по-добре да запазя тези тайни, отколкото да допусна истината да я погуби. Дали лъжех себе си?
Нима с всички ни не е така?
Лежах в обятията й и си обещавах, че ще се променя. Щях да престана да съм такъв и нямаше да се наложи да й го казвам. Утре, казах си аз, щях да съобщя на Сенч и Умен, че повече няма да убивам за тях. Утре щях да накарам Нощни очи да разбере защо трябва да прекъсна връзката си с него. Утре.
Ала днес, в този ден, който вече започваше да изгрява, трябваше да изляза заедно с вълка, да открия претопените и да ги убия. Защото исках да ида при Умен с този нов триумф, да използвам настроението му, за да изпълни молбата ми. Вечерта, когато свършех с убийствата, щях да го помоля да ми позволи да се оженя за Моли. Обещах си, че неговото разрешение ще положи началото на новия ми живот като мъж, който няма тайни от любимата си. Целунах я по челото и внимателно се измъкнах от прегръдките й.
— Трябва да те оставя — прошепнах, когато тя се размърда. — Но се надявам да не е за дълго. Днес ще ида при Умен и ще поискам разрешение да се оженя за теб.
Моли отвори очи и сякаш в почуда ме проследи с поглед, докато ставах от леглото. Хвърлих още дърва в огъня и като избягвах очите й, събрах пръснатите си по пода дрехи и се облякох. Тя не бе толкова срамежлива. Когато вдигнах глава, видях, че ме наблюдава усмихнато. Изчервих се.
— Вече се чувствам така, като че ли сме женени — промълви Моли. — Не виждам с какво изричането на някаква клетва може да ни обвърже повече.
— Аз също. — Седнах на леглото и хванах ръцете й. — Но ще ми достави огромно удоволствие да го покажа на всички. А за това, милейди, е нужна сватба. И публично изричане на онова, което сърцето ми вече ти е обещало. Но сега трябва да вървя.
— Не още. Постой още малко. Сигурна съм, че имаме време преди другите да започнат да се събуждат.
Наведох се и я целунах.
— Трябва да прибера едно въже, което виси от бойниците до прозореца на милейди. Иначе може да плъзнат клюки.
— Остани поне колкото да сменя превръзките на ръката и шията ти. Как пострада? Исках да те попитам, но…
Усмихнах й се.
— Зная. Имахме по-интересни неща за вършене. Не, скъпа. Обещавам ти, че сутринта сам ще се погрижа за раните в стаята си. — Фактът, че мога да я нарека „скъпа“, ме накара да се почувствам мъж, като никоя друга дума досега. Целунах я, като си обещавах, че ще си тръгна веднага след това, но докосването й до шията ми ме караше да се бавя. Въздъхнах. — Наистина трябва да вървя.
— Зная. Но не ми каза как си пострадал.
Гласът й показваше, че не смята раните ми за сериозни и просто се опитва да ме задържи при себе си още малко. Ала въпреки това се срамувах и се опитах да направя тази лъжа колкото може по-безобидна.
— Ухапа ме куче. Една току-що окучила се кучка в конюшнята. Вдигнах едно от кутретата и тя се нахвърли върху мен.
— Бедното момче. Добре. Сигурен ли си, че си почистил раните добре? Животинските ухапвания лесно се инфектират.
— Когато ги превързвам, пак ще ги почистя. Наистина трябва да тръгвам. — Завих я с пухения юрган, но не без съжаление, че оставям тази топлина. — Поспи малко до изгрев-слънце.
— Фицрицарин!
Спрях на вратата и се обърнах към нея.
— Да?
— Довечера ела. Каквото и да ти отговори кралят.
Отворих уста да възразя.
— Обещай ми! Иначе няма да издържа до утре. Обещай ми, че ще се върнеш при мен. Защото каквото и да ти каже кралят, знай, че вече съм твоя жена. И ще остана твоя жена завинаги. Завинаги.
Сърцето ми спря за миг от този дар и не успях да направя друго, освен тъпо да кимна. Изражението ми трябва да е било достатъчно, защото усмивката, която тя ми прати, бе ярка и златиста като лятно слънце. Вдигнах резето и отключих вратата. Леко я открехнах и надзърнах в сумрачния коридор.
— Непременно заключи след мен — прошепнах аз и се измъкнах навън.
13
Лов
Също като всяка друга дисциплина, Умението може да се преподава по няколко начина. Гален, учителят от времето на крал Умен, използваше метода на лишенията и трудностите, за да събаря вътрешните стени на учениците си. Останал единствено с инстинкта си за самосъхранение, ученикът се поддаваше на мисловното влияние на Гален и принудителното налагане на методите му. Макар че учениците, които оцеляваха и влизаха в неговата котерия, можеха да използват Умението, нито един от тях нямаше особено големи способности. Според някои Гален се гордеел с това, че е способен да развие и скромните им заложби. Възможно е. А може и да е търсел ученици с голям потенциал и да ги е превръщал в послушни инструменти.
Галеновите методи могат да се сравнят с тези на Молба, неговата предшественичка. Тя била първата учителка на тогава младите принцове Искрен и Рицарин. Разказите на Искрен за обучението му показват, че нейната нежност и доброта карали учениците й сами да спускат вътрешните си прегради. И двамата принцове станали способни и силни умели. За нещастие тя починала преди да завърши обучението им и Гален да стане пълноправен учител. Човек може само да се пита какви знания за Умението е отнесла в гроба със себе си и какви възможности на тази кралска магия може никога да не бъдат преоткрити.
Отидох в стаята си. Огънят беше угаснал, ала студът, който изпитвах, бе различен от онзи в неотоплена стая. Тя бе празна обвивка от живот, който скоро щях да оставя зад себе си. Струваше ми се по-пуста от всякога. Съблякох се гол до пояс и разтреперан се измих с ледена вода. После със закъснение смених превръзките на ръката и шията си. Заслугата за бързото им заздравяване очевидно не беше моя.
Облякох си топли дрехи, подплатена риза и дебел кожен елек. Обух тежък кожен панталон и здраво стегнах крачолите с кожени ремъци. Взех меча си и допълнително се въоръжих с къс кинжал. От работния си комплект избрах гърненце смляно на прах смъртно калпаче. Въпреки всичко това, когато излязох от стаята си, се чувствах незащитен и глупав.
Отидох право в кулата на Искрен. Знаех, че ме очаква, за да работим заедно върху Умението. Някак си трябваше да го убедя, че се налага веднага да тръгна срещу претопените. Бързо изкачих стълбището. Искаше ми се денят вече да е свършил. Целият ми живот бе съсредоточен в момента, в който щях да почукам на вратата на крал Умен, за да го помоля за разрешение да се оженя за Моли. Самата мисъл за нея ме изпълни с толкова странно съчетание от непознати чувства, че забавих крачка.
— Моли — прошепнах аз. Като вълшебна дума името й ми възвърна решителността и ме подтикна да продължа. Спрях пред вратата и силно почуках.
По-скоро усетих, отколкото чух поканата на Искрен. Отворих вратата и влязох.
Физически в стаята цареше неподвижност. През отворения прозорец нахлуваше студен въздух. Престолонаследникът седеше пред него на стария си стол. Ръцете му бяха отпуснати на перваза, очите му бяха вперени в далечния хоризонт. Бузите му бяха румени, вятърът рошеше с пръсти тъмната му коса.
И все пак ми се стори, че съм се озовал във вихрушка. Съзнанието на Искрен ме обля и аз потънах в ума му, мислите и Умението му ме отнесоха далеч в морето. Той ме взе със себе си на шеметна обиколка по всички кораби в мисловния му обсег. Докоснахме се до мислите на търговски капитан — „… ако цената е достатъчно добра, на връщане ще натоварим масло…“ — сетне на жена, която припряно кърпеше рибарска мрежа и си мърмореше под нос, докато капитанът я ругаеше да побърза. Един лоцман се безпокоеше за бременната си съпруга, три семейства събираха миди преди приливът отново да залее скалите. Докоснахме се до тях и до десетки други преди Искрен внезапно да ни върне в собствените ни тела. Зави ми се свят като на момченце, вдигнато на бащините си рамене, за да види отвисоко хаоса на панаира, преди да бъде върнато на собствените му крака към изпълненото му с колене детско полезрение.
Приближих се до прозореца и застанах до Искрен. Той продължаваше да се взира в хоризонта. Ала изведнъж разбрах картите му и защо ги прави. Докосвайки ме за миг до тази мрежа от човешки животи, престолонаследникът сякаш беше разтворил ръката си, за да ми покаже шепа скъпоценни камъни. Народ. Неговият народ. Той не бдеше над някакъв скалист бряг или тучно пасище. А над тези хора, над техния живот, неизживян от него, но въпреки това безценен. Това бе кралството на Искрен. За момент споделих смайването му, че някой иска да навреди на народа му, споделих и свирепата му решимост алените кораби да не погубят повече нито един живот.
Светът около мен възстанови равновесието си и аз отново се озовах в кулата.
— Е, значи днес отиваш на лов — без да ме поглежда, каза той.
Кимнах, макар да знаех, че не ме гледа. Нямаше значение.
— Да. Претопените са още по-близо, отколкото подозирахме.
— Мислиш ли, че ще влезеш в бой с тях?
— Вие ми казахте да съм готов. Първо ще се опитам да ги отровя. Но може да не се излъжат толкова лесно. Или въпреки това да ме нападнат. За всеки случай взех меча си.
— Така и предположих. Но вместо своя вземи този. — Искрен вдигна опрения на стола му меч и ми го подаде. Зяпнах го. Кожената ножница беше великолепно обработена, дръжката притежаваше семплата красота, присъща на оръжията, изработени от майстор. Той ми кимна и аз изтеглих меча. Металът лъщеше и искреше, светлината се вълнуваше като водна повърхност по острието. Това оръжие бе много по-фино, отколкото заслужаваха воинските ми способности. — Би трябвало да ти го връча със съответната церемониална помпозност, разбира се. Но ти го давам сега, защото ако тръгнеш без него, може и да не се върнеш. По време на Зимното празненство може да ти го поискам обратно, за да ти го поднеса както трябва.
Прибрах меча в ножницата, после отново го изтеглих, бързо, както се поема дъх. Никога не бях имал толкова добро оръжие.
— Чувствам се така, сякаш трябва да ти се закълна в нещо — казах неловко.
Искрен си позволи да се усмихне.
— Славен несъмнено щеше да поиска такава клетва. Що се отнася до мен, няма нужда да ми заклеваш меча си, щом вече си ми посветил живота си.
Обзеха ме угризения. Събрах целия си кураж.
— Милорд Искрен, днес отивам да ви служа като убиец.
Изненада се дори той.
— Откровени думи — предпазливо рече престолонаследникът.
— Мисля, че е настъпил моментът за откровени думи. Ето как ви служа днес. Но сърцето ми се умори. Посветил съм ви живота си, както казвате, и ако ми заповядате, трябва да продължа. Но ви моля да ми потърсите друг начин да ви служа.
Стори ми се, че Искрен мълчи цяла вечност. Накрая въздъхна и каза:
— Ако клетвата ти беше само пред мен, може би щях да ти отговоря още сега. Но аз съм само престолонаследник. Трябва да отправиш тази молба към краля. Както и молбата си да се ожениш.
Тишината в стаята стана толкова широка и дълбока, че сякаш се отдалечих на огромно разстояние от него. Накрая Искрен продължи:
— Аз те научих да пазиш сънищата си, Фицрицарин. Ако сам не затваряш ума си, не можеш да обвиняваш другите, че са влезли в мислите ти.
Овладях гнева си, преглътнах го и попитах студено:
— Какво знаете?
— Колкото може по-малко, уверявам те. Свикнал съм да пазя собствените си мисли, както и да се пазя от мислите на другите. Особено на човек с толкова силно, макар и непостоянно Умение като теб. Не съм искал да шпионирам твоята… среща.
Той замълча. Знаех, че не мога да се доверя на гласа си. Не бях изложил само личния си живот. Бях изложил и Моли! Нямах представа как мога да й го обясня. И в същото време не можех да понеса мисълта за още едно мълчание, скриващо неизречена лъжа помежду ни. Както винаги, Искрен имаше право. Аз бях проявил безразсъдство.
— Честно казано, завиждам ти, момко — тихо каза престолонаследникът. — Ако зависеше от мен, още днес щеше да се ожениш. Ако довечера Умен не ти даде разрешение, запази тези думи в сърцето си и ги предай на госпожата с червените фусти: щом стана крал, ти ще си свободен да се ожениш, когато пожелаеш. Няма да ти направя същото, каквото направиха с мен.
Струва ми се, че тогава проумях какво са му отнели. Едно е да съчувстваш на мъж, чиято съпруга е избрана от друг. Съвсем друго е да идваш от леглото на любимата си и неочаквано да осъзнаеш, че човек, когото обичаш, никога няма да познае щастие, каквото бях преживял с Моли. За него сигурно беше било мъчително да зърне онова, което двамата с нея бяхме споделили и от което той завинаги щеше да е лишен.
— Благодаря, Искрен — казах му аз.
Престолонаследникът за миг срещна погледа ми и печално ми се усмихна.
— Хм… — Той се поколеба. — Това не е обещание, така че не го приемай като такова. Може би ще успея да направя нещо и по другия въпрос. Възможно е да нямаш време да изпълняваш… дипломатически функции, ако бъдеш натоварен с други задължения. Задължения, които са по-ценни за нас.
— Какви например? — предпазливо попитах аз.
— Моите кораби растат, ден след ден придобиват форма под ръцете на майсторите. И пак съм лишен от онова, което най-силно желая. Няма да ми позволят да плавам на тях. Изисква го благоразумието. Тук мога да бдя над тях и да ги командвам. Тук животът ми не е изложен на опасност от пиратите. Тук мога да координирам действията едновременно на няколко кораба и да пращам помощ там, където е най-необходима. — Той се прокашля. — От друга страна, няма да усещам вятъра, нито да чувам плющенето на платната и никога няма да ми позволят да се сражавам с пиратите, както копнея, с меч в ръка, да ги посичам бързо и чисто, да взимам кръв за кръвта, която са пролели. — На лицето му се изписа ледена ярост. След кратка пауза той продължи по-спокойно: — Така. За да използваме най-пълноценно корабите, на борда на всеки от тях трябва да има някой, който поне да е в състояние да приема моята информация. В идеалния случай той също ще може да ми предава подробни съобщения какво става на кораба. Днес ти сам се убеди колко много са моите ограничения. Мога да чета мислите на някои хора, да, но не съм в състояние да ги манипулирам. Понякога откривам някой по-податлив на Умението и му влияя. Но това не може да се сравнява с бързия отговор на директен въпрос… Някога мислил ли си да плаваш, Фицрицарин?
Малко е да се каже, че бях смаян.
— Аз… току-що ми напомнихте, че моето Умение е непостоянно, милорд. А вчера ми посочихте, че въпреки уроците при Ход не съм особено блестящ воин…
— А сега ти напомням, че е средата на зимата. Пролетта наближава. Излагам ти просто една възможност, нищо повече. Аз почти няма да мога да ти помогна да усвоиш каквото ти е нужно. Всичко зависи от теб, Фицрицарин. До пролетта ще успееш ли да се научиш да контролираш и Умението си, и меча?
— Както казахте, милорд, не мога да обещая, но ще направя всичко възможно.
— Чудесно. — Искрен ме изгледа. — Днес ли ще започнеш?
— Днес ли? Днес отивам на лов. Не смея да пренебрегна това си задължение.
— Не е задължително двете да се изключват. Вземи ме с теб.
За миг го зяпнах, после кимнах. Помислих си, че ще отиде да си облече зимни дрехи и да вземе меч. Вместо това той се пресегна и ме хвана за ръката.
Когато присъствието му започна да се влива в мен, инстинктивно оказах съпротива. Не беше като предишните пъти, когато бе подреждал мислите ми така, както човек подрежда документи на бюрото си. Сега Искрен изцяло изпълни ума ми. Единствено Гален беше прониквал така в мен. Опитах се да се отскубна от пръстите му, ала те бяха здраво вкопчени в китката ми. Всичко замръзна. „Ще ми се довериш ли?“ Изпотих се и се разтреперих като кон, който е видял змия в яслата си.
„Не зная.“
„Помисли си“ — помоли ме той и мъничко се оттегли.
Все още го усещах, но знаех, че стои настрани от мислите ми. Умът ми отчаяно се напрегна. Имаше да смели прекалено много неща. Трябваше да го направя, ако исках да се освободя от живота на убиец. Имах възможност да оставя всичките си тайни в миналото, вместо да продължавам да ги крия от Моли. Трябваше да се възползвам от тази възможност. Ала как да го направя и да запазя в тайна от него Нощни очи и всичко, което споделях с него? Пресегнах се към вълка. „Връзката ни е тайна. И трябва да остане такава. Затова днес се налага да ловувам сам. Разбираш ли?“
„Не. Това е глупаво и опасно. Ще бъда там, но никой няма да ме усети.“
— Какво направи преди малко? — Беше Искрен. Говореше на глас. Дланта му продължаваше да е върху китката ми. Вгледах се в очите му. Въпросът му не беше груб. Стоях като замръзнал. Копнеех да сваля бремето от плещите си, да разкрия поне на един човек всичко, което съм.
„Вече го направи“ — възрази Нощни очи.
Имаше право. И не можех да го изложа на опасност.
— И вие трябва да ми се доверите — чух се да отвръщам на престолонаследника. И след като той продължи замислено да ме гледа, попитах: — Ще ми се доверите ли, милорд?
— Да.
Той ми даде доверието си само с една дума и заедно с него своята увереност, че каквото и да съм правил, няма да му причиня зло. Звучи просто, но е извънредно необичайно един престолонаследник да позволи на своя убиец да има тайни от него. Преди години баща му беше купил верността ми с обещание за храна, подслон, образование и една сребърна игла, забодена на ризата ми. Самият факт, че получавах доверието на Искрен, внезапно ми се стори много повече от всичко това. Обичта, която винаги бях изпитвал към него, изведнъж не знаеше граници. Как можех да не му вярвам?
Той плахо се усмихна.
— Ти можеш да използваш Умението, когато имаш кураж да го правиш. — После отново влезе в ума ми. Докато дланта му бе на китката ми, сливането на мислите ни не изискваше никакво усилие. Усетих любопитство и печал, докато гледаше собственото си лице с моите очи. „Огледалото е по-милостиво. Остарял съм.“
Нямаше смисъл да отричам истината. „Необходима жертва“ — съгласих се аз.
Той пусна ръката ми. За миг останах с двойно зрение, от което ми се зави свят. Едновременно виждах и себе си, и него. После всичко си дойде на мястото. Искрен се обърна, отново отправи очите си към хоризонта и блокира образите от мен. Без физически контакт това сплитане на умове бе нещо съвсем друго. Бавно излязох и заслизах по стълбището, сякаш балансирах с чаша вино, пълна до ръба. „Точно така. И в двата случая е по-лесно да го направиш, ако не мислиш единствено за това. Просто я носиш.“
Слязох в кухнята и закусих. Опитвах се да се държа нормално. Искрен имаше право. Беше по-лесно да поддържаме връзка, ако не насочвах вниманието си само към нея. Докато всички бяха заети с други задачи, успях да открадна чиния бисквити.
— На лов ли отиваш? — попита готвачката.
Кимнах.
— Е, пази се. Какво ще ловуваш?
— Глигани — казах аз. — Искам само да видя къде са. Мисля, че ще е приятно развлечение за Зимното празненство.
— За кого? За принц Искрен ли? Няма да успееш да го изкараш от замъка, малкия. Напоследък прекарва твърде много време затворен в стаите си, така си е, а бедният стар крал Умен от седмици не е слизал да се храни с нас. Не знам защо продължавам да готвя любимите му гозби, след като връщат храната му почти непокътната. Виж, принц Славен може да отиде на лов, стига да не си разроши къдриците. — Слугините в кухнята се разкикотиха. Бузите ми пламнаха от дързостта на готвачката. „Спокойно. Те не знаят, че съм тук, момко. И няма да използвам срещу тях нищо, което са казали на теб. Не ни издавай.“ Усетих весели нотки, примесени със загриженост. Позволих си да се усмихна, благодарих на готвачката за сладкиша, който настоя да взема, и излязох от кухнята.
Сажда бе по-нетърпелива от всякога да излезе на разходка. Докато я оседлавах, Бърич ме видя и се приближи. Тъмните му очи се плъзнаха по кожените ми дрехи, кинжала и фината дръжка на меча ми. Той се прокашля, но не каза нищо. Никога не бях знаел точно какво му е известно за работата ми. По едно време в Планините му бях разкрил подготовката си на убиец. Ала това бе преди да го ударят по главата, докато се опитваше да ме защити. Когато се възстанови, Бърич беше заявил, че е изгубил спомените си от деня преди този случай. Но понякога се съмнявах. Може би това бе неговият мъдър начин да запази тайната.
— Внимавай — навъсено рече той накрая. — Не позволявай кобилата да пострада.
— Ще внимаваме — обещах му и изведох Сажда.
Все още беше ранна утрин и зимната светлина едва сега започваше да е достатъчна, за да препуснем в галоп. Оставих животното само да избере хода си и да се стопли, без да се изпотява. Облаците бяха разпокъсани и слънцето се показваше през тях, за да погали дърветата и преспите със сияйните си пръсти. Щяхме да минем по обиколен път, за да стигнем до коритото на потока — не исках да се отдалечавам от отъпканите пътеки, ако не се налагаше.
Искрен беше с мен всеки миг. Не разговаряхме, но той беше в ума ми. Наслаждаваше се на свежия утринен въздух, на покорството на Сажда, на младостта на моето тяло. Като че ли се държахме за ръце. Зачудих се дали ще мога да поддържам контакта. „Не мисли за това. Просто го прави. Дори дишането се превръща в задача, ако обръщаш внимание на всеки дъх.“ Премигнах, внезапно осъзнал, че в момента той е в кабинета си и изпълнява обичайните си утринни задължения. Като далечно бръмчене на пчели долових присъствието на Чарим, който се съветваше с господаря си за нещо.
Не усещах нито следа от Нощни очи. Опитвах се да не мисля и да не се оглеждам за него, упорито мислено отричане, което беше не по-малко изтощително от връзката с Искрен. Толкова бързо бях свикнал да се пресягам за своя вълк и да откривам, че очаква докосването ми, че се чувствах самотен и неспокоен, сякаш любимият ми нож не е на колана ми. Само един образ напълно можеше да го измести от ума ми, този на Моли, който също не желаех да призовавам. Искрен не ме беше укорил за поведението ми през нощта, но знаех, че не го смята за достойно. Изпитвах неприятното усещане, че ако си позволя да обмисля всичко случило се, ще се съглася с него. Затова страхливо се пазех и от този въпрос.
Осъзнах, че отделям повечето си психически усилия, за да не мисля. Разтърсих глава и отворих възприятията си за деня. Пътят, по който яздех, не бе оживен. Виеше се между ниските хълмове зад Бъкип и по него минаваха много повече овце и кози, отколкото хора. Преди няколко десетилетия горите бяха прочистени от пожар, запален от мълния. Първите нови дръвчета бяха предимно брези и тополи, сега голи и засипани със сняг. Този хълмист район не беше подходящ за земеделие и служеше главно за летни пасища, но от време на време усещах мирис на дим и виждах отъпкани пътеки, водещи към колиби на секачи или ловци. Имаше и малки усамотени чифлици, обитавани от хора със скромни разбирания.
Навлязох в по-старата част на гората и пътят се стесни и дръвчетата се смениха с тъмни вечнозелени дървета с дебели дънери и могъщи клони. Почти нямаше храсти. По земята нямаше много сняг и Сажда с лекота се отклони от пътеката. Денят сякаш притихна в сумрака на горските гиганти.
„Търсиш точно определено място. Имаш ли точна информация къде се намират претопените?“
„Видели са ги на брега на един поток да ядат мършата на умрял от студ елен. Вчера. Реших, че можем да ги проследим оттам.“
„Кой ги е видял?“
Поколебах се. „Един мой приятел. Той избягва хората. Но съм спечелил доверието му и понякога, когато вижда странни неща, идва и ми ги съобщава.“
„Хм.“ — Усетих съмненията на Искрен, докато обмисляше сдържаността ми. — „Е, няма да те разпитвам повече. Някои тайни все пак са необходими. Спомням си едно малоумно момиченце, което идваше и сядаше в краката на майка ми. Кралицата го обличаше, хранеше го и му даваше дрънкулки и сладки. Никой друг не му обръщаше внимание. Но веднъж, без да искам, го чух да разправя на майка ми за някакъв мъж в една кръчма, който продавал хубави огърлици и гривни. След няколко дни кралската стража арестува разбойника Райф в същата кръчма. Тихите хора често знаят много неща.“
„Така е.“
Продължихме да яздим в дружеско мълчание. Сегиз-тогиз трябваше да си напомням, че Искрен не е с мен физически. „Но започва да ми се иска наистина да съм с теб. Много отдавна не съм яздил по тези хълмове просто за удоволствие, момко. Животът ми стана прекалено целенасочен. Не си спомням кога за последен път съм направил нещо просто защото ми се е приискало.“
Кимах на мисълта му — и изведнъж вик разкъса горската тишина. Безсловесен вик, секнал по средата. Преди да успея да се овладея, се пресегнах. Осезанието ми усети паника, смъртен страх и внезапен ужас от Нощни очи. Затворих ума си за него, но обърнах главата на Сажда натам и я пришпорих през лабиринт от преспи и паднали клони. Изкачих се по склона, като си давах вид, че не бързам. Стигнах до билото и погледнах надолу — и видях сцена, която няма да забравя никога.
Бяха трима — дрипави, брадясали и вонящи. Зъбеха се и се ругаеха, без да спират да се бият. Осезанието ми не ги усещаше, ала ги разпознах като претопените, които предната вечер ми бе показал Нощни очи. Тя беше малка, може би на три годинки, с жълта вълнена туника, грижливо ушита от нежни майчински ръце. Претопените се биеха за нея, като че ли беше хванат в капан заек, дърпаха ръчичките и крачетата й, без да мислят за пламъчето на живота, все още мъждукащо в детето. Яростно изревах и изтеглих меча си точно в мига, в който един от претопените прехапа гръкляна на детето. Викът ми накара друг от мъжете да вдигне поглед. Брадата му червенееше от кръв. Не бе дочакал смъртта на момиченцето, за да започне да се тъпче.
Пришпорих Сажда и се понесох срещу тях като въплъщение на отмъщението. Нощни очи изскочи от гората вляво от мен, пръв стигна до тях, хвърли се върху раменете на единия и заби зъби във врата му. Вторият се обърна към мен и напразно вдигна ръка, за да се защити от меча ми. Ударът ми беше толкова силен, че новото ми оръжие отсече главата му. Извадих кинжала си и скочих от гърба на кобилата върху онзи, който се мъчеше да забие ножа си в Нощни очи. Третият претопен грабна трупчето на момиченцето и побягна в гората.
Мъжът се биеше като обезумяла мечка, хапеше и се опитваше да ни достигне с ножа си дори след като разпорих корема му. Вътрешностите му увиснаха над колана му, но въпреки това той продължаваше да се клатушка след нас. Нямах време да обърна внимание на ужаса, който изпитвах. Знаех, че ще умре, затова го оставих и се затичах след третия. Нощни очи бе сиво космато петно на склона. Тичах след него и ругаех бавните си крака. Претопеният оставяше ясна следа от отъпкан сняг, кръв и воня. Кълна се, че докато тичах по хълма, кой знае защо, си мислех, че ще успея да спася детето.
Той изскочи иззад един голям пън и ни нападна, като замахна с тялото на момиченцето към Нощни очи, после се хвърли върху мен. Беше едър и мускулест. За разлика от другите претопени, с които се бях сблъсквал, ръстът и силата му му бяха помогнали да се храни и да се облича добре. В него гореше страшният гняв на преследван звяр. Той ме сграбчи, вдигна ме от земята и се стовари отгоре ми. Възлестата му ръка стисна гърлото ми. Затисна ме и прикова гърдите и едната ми ръка към земята. Пресегнах се назад и два пъти забих ножа си в бедрото му. Претопеният изрева и притисна лицето ми към замръзналата пръст. Пред очите ми заплуваха черни петна. Изведнъж Нощни очи скочи отгоре му. Помислих, че гръбначният ми стълб ще се счупи. Вълкът го захапа за гърба, ала мъжът само сви брадичка към гърдите си, за да се защити от атаката. Искаше да ме удуши. След това щеше да има достатъчно време, за да се справи с вълка.
От напрежението раната на шията ми се отвори и усетих как бликва топла кръв. Бясно разтърсих глава и успях да се извъртя. Отчаяно си поех глътка въздух преди здравенякът да ме стисне по-здраво и отново да започне да натиска лицето ми надолу. Ако не ме удушеше, просто щеше да ми строши врата. Бе достатъчно силен.
Нощни очи промени тактиката си. Не можеше да раззине челюсти толкова широко, че да захапе цялата глава на противника ни, но зъбите му успяха да я раздерат. Шурна кръв. Мъжът изрева и ме пусна с едната си ръка, за да замахне към вълка. Извих се и забих коляно в слабините му, после успях да го намушкам с ножа в хълбока. Болката сигурно беше невероятна, ала той не охлаби хватката си. Вместо това блъсна главата си в моята, обгърна ме с огромните си ръце и се опита да смачка гърдите ми.
Оттук нататък спомените ми са разбъркани. Не зная какво ме обзе — може би гибелната ярост, за която се говори в легендите. Борих се с него със зъби, нокти и нож, мушках, дращех и хапех. И все пак това нямаше да е достатъчно, ако и Нощни очи не го бе нападнал със същия бяс. Накрая изпълзях изпод трупа на претопения. В устата си усещах отвратителен вкус и изплюх мръсни косми и кръв. Избърсах длани в панталона си, после ги изтърках със сняг, ала нищо нямаше да може да ги пречисти.
„Добре ли си?“ Нощни очи лежеше задъхан на снега на метър-два от мен. Челюстите му бяха окървавени. Пред очите ми напълни устата си със сняг и продължи да диша тежко. Изправих се и пристъпих към вълка. После видях тялото на момиченцето и се свлякох до него. Мисля, че тъкмо тогава осъзнах безнадеждността. Бях закъснял. Беше късно още когато го бях забелязал.
Детето бе съвсем мъничко, с лъскава черна коса и тъмни очи. Телцето му все още беше топло. Взех го в скута си и отметнах кичурите от личицето му. Почти бебешки зъби. Кръгли бузки. Смъртта още не бе замъглила погледа му — очите, които се взираха в моите, изглеждаха непонятно озадачени. Мъничките му ръце бяха пълнички, меки и целите в струйки кръв от ухапвания. Седях на снега с мъртвото дете в скута си. Значи така се чувстваше човек с дете на ръце. Толкова мъничко и доскоро толкова топло. Толкова неподвижно. Сведох глава над гладката му косица и заплаках. Разтърсиха ме ридания. Нощни очи ме докосна по бузата и нададе вой. После грубо ме удари с лапа по рамото и внезапно осъзнах, че съм го изолирал от себе си. Опитах се да го погаля и да го успокоя, но не успях да отворя ума си за него. Нито за нищо друго. Той отново зави и най-после чух тропот на конски копита. Вълкът извинително ме облиза по бузата и изчезна в гората.
Все още с детето на ръце, аз с олюляване се изправих. Конниците прехвърлиха билото на хълма над мен. Водеше ги Искрен на черния си жребец, след него бяха Бърич, Меча и още десетина души. Ужас — с тях имаше жена, грубо облечена, седнала зад Меча. Когато ме зърна, тя извика, скочи от гърба на коня и се затича, протегнала ръце към детето си. Не можах да понеса страшната светлина на надеждата и радостта на лицето й. За миг очите й срещнаха моите и видях как всичко в нея умира. Тя грабна момиченцето от мен, притисна към себе си изстиващото му личице, сетне запищя. Отчаянието й ме връхлетя като вълна, отнесе стените ми и ме повлече със себе си. Писъците не спряха.
И продължавах да ги чувам след няколко часа, докато седях в кабинета на Искрен. Бях гол до кръста и седях на столче пред огнището. Лечителят разпалваше огъня, а безмълвният Бърич вадеше борови иглички и пръст от раната на шията ми.
— Тези две рани не са нови — по някое време отбеляза той и посочи ръката ми. Не му отговорих. Бяха ме напуснали всички думи. В легена с гореща вода до него плаваха сухи перуники и блатна мирта. Бърич навлажни една кърпа във водата и попи охлузванията по гърлото ми. — Ковачът имаше яки ръце — рече той.
— Познаваше ли го? — попита лечителят и се обърна да го погледне.
— Никога не сме разговаряли. Един-два пъти съм го виждал на Пролетното празненство, когато в града караха стока от по-далечни краища. Продаваше много хубави сребърни украшения за конска сбруя.
Двамата отново се умълчаха. Повечето кръв, която правеше топлата вода розова, не бе моя. Освен многобройните натъртвания и схванатите ми мускули, се бях разминал само с драскотини и една голяма цицина на челото. Кой знае защо, ме беше срам, че не съм ранен. Момиченцето бе мъртво — поне трябваше да пострадам по-сериозно. Не зная защо откривах логика в тази мисъл. Гледах как Бърич грижливо бинтова ръката ми. Лечителят ми донесе чаша чай. Бърич я взе от него, замислено я помириса, даде ми я и каза:
— Аз щях да сложа по-малко валериан.
Лечителят отстъпи назад и седна до огнището.
Чарим влезе с поднос храна, разчисти една масичка и започна да нарежда съдовете. След малко се появи и Искрен, съблече си плаща и го преметна на облегалката на стола си.
— Намерих мъжа й на пазара — каза той. — Вече е при нея. Оставила детето да си играе на прага и отишла на потока за вода. Когато се върнала, момиченцето го нямало. — Искрен ме погледна, но аз не можех да срещна очите му. — Срещнахме я да вика дъщеричката си в гората. Знаех… — Принцът рязко се обърна към лечителя. — Благодаря ти, Дем. Ако си свършил с Фицрицарин, можеш да си вървиш.
— Дори не съм видял…
— Той е добре. — Бърич прокара бинта през гърдите ми, за да притисне превръзката на шията ми. Безполезно. Опитах се да открия нещо забавно в ядосания поглед, с който лечителят стрелна Бърич, преди да си тръгне. Бърич изобщо не го забеляза.
Искрен седна срещу мен. Вдигнах чашата чай към устните си, но Бърич небрежно се пресегна и я взе от ръката ми.
— След като поговорим. В чая има толкова много валериан, че ще заспиш на място. — Той изля половината чай в огнището и разреди остатъка с гореща вода. После скръсти ръце на гърдите си.
Срещнах очите на Искрен и зачаках да заговори.
Той въздъхна.
— Видях детето с теб. Видях ги да се бият за него. После ти изведнъж изчезна. Връзката ни прекъсна и не успях да те открия, макар да напрегнах всички сили. Знаех, че си в беда, и тръгнах по дирите ти веднага щом можах. Съжалявам, че закъснях.
Копнеех да му разкажа всичко. Но можеше да е прекалено уличаващо. Фактът, че знаеш тайните на един принц, не ти дава право да ги разкриваш. Погледнах Бърич. Той зяпаше стената. Започнах официално.
— Благодаря, милорд. Не можехте да дойдете по-бързо. И дори да бяхте, пак щяхте да закъснеете. Тя умря почти в мига, в който я видях.
Искрен сведе очи към дланите си.
— Знаех го. Безпокоях се за теб. — Той ме погледна и се опита да се усмихне. — Най-характерният елемент на бойния ти стил е невероятният ти инстинкт за самосъхранение.
С периферното си зрение забелязах, че Бърич се размърдва, отваря уста да проговори, после пак я затваря. Обзе ме леден страх. Той бе видял труповете на претопените, беше разгледал следите. Аз не се бях сражавал сам срещу тях. Това беше единственото, което можеше да направи този ден още по-ужасен. Сърцето ми сякаш спря. Фактът, че Бърич още не бе споменал за това и че пазеше обвиненията си за по-късно, още повече влошаваше нещата.
— Фицрицарин? — откъсна ме от размислите ми Искрен.
Сепнах се.
— Простете, милорд.
Той се засмя. Или почти. Кратко изсумтяване.
— Стига с това „милорд“. Точно сега не го очаквам от теб, от Бърич също. Двамата с него се познаваме достатъчно добре. В такива моменти той не се обръщаше към брат ми с „милорд“. Спомни си, че Бърич беше кралски човек на брат ми. Рицарин използваше силата му, при това често доста грубо. Убеден съм, Бърич знае, че и аз съм те използвал така. Знае също, че днес съм яздил с твоите очи, поне до онзи хълм.
Погледнах Бърич. Той бавно кимна. Нито един от двама ни не бе сигурен за причината на неговото присъствие.
— Изгубих връзка с теб, когато изпадна в бойна ярост. Ако ще те използвам, както искам, това не бива да се повтаря. — Искрен леко забарабани с пръсти по бедрата си и се замисли. — Единственият начин, по който според мен можеш да се научиш, е с упражнения. Бърич. Веднъж Рицарин ми каза, че в тясно пространство си бил по-добър с брадва, отколкото с меч.
Бърич се сепна. Очевидно не беше очаквал Искрен да знае това. После отново бавно кимна.
— Брат ви ми се подиграваше. Казваше, че брадвата била оръжие на разбойник, а не на благородник.
Искрен си позволи напрегнато да се усмихне.
— Точно като за стила на Фиц. Научи го да се бие с брадва. Ход едва ли преподава това оръжие в общия си курс. Макар да не се съмнявам, че ще може, ако я помоля. Но предпочитам да го направиш ти. Защото искам Фиц да се упражнява да поддържа връзка с мен, докато се учи. Ако успеем да свържем двете неща, може би ще успее и да ги усъвършенства. А ако го учиш ти, няма да му е много трудно да пази моето присъствие в тайна. Съгласен ли си?
Бърич не успя да скрие стъписването си.
— Да, милорд.
— Тогава го направи. Започваме утре. По-удобно ми е колкото може по-рано. Зная, че имаш и други задължения и нямаш много време за себе си. Не се колебай да прехвърлиш част от работата си на Хендс, докато си зает с това. Той изглежда много способен.
— Така е — потвърди Бърич. Предпазливо. Още нещо, кой знае откъде известно на Искрен.
— Добре тогава. — Престолонаследникът се отпусна на стола си и внимателно впери очи в нас, сякаш говореше пред цяла зала хора. — Някой да има възражения?
Приех въпроса за любезно закриване на срещата.
— Милорд? — обади се Бърич. Дълбокият му глас бе тих и неуверен. — Ако може… аз имам… Нямам намерение да оспорвам преценката на милорд, но…
Затаих дъх. Започваше се. Осезанието.
— Изплюй камъчето, Бърич. Мислех, че сме наясно и сме забравили това „милорд“. Какво те безпокои?
Бърич се изправи и срещна погледа на престолонаследника.
— Дали е… подходящо? Макар и незаконороден, той е син на Рицарин. Онова, което видях там горе… — Думите се заизливаха от устата му. Той се мъчеше да овладее гнева си. — Пратили сте го… Съвсем сам… Срещу зверове. Почти всяко друго момче на неговата възраст вече щеше да е мъртво. Аз… Опитвам се да не си завирам носа, където не ми е работа. Знам, че има много начини да служиш на своя крал и някои не са представителни като други. Но горе в Планините… и после онова, което видях днес. Не може ли да намерите някой друг за тази работа, освен сина на брат си?
Обърнах се към Искрен. За пръв път в живота си виждах лицето му наистина разгневено. Не намръщено, нито с оголени зъби, просто две горещи искри дълбоко в очите му. Стиснати устни. Гласът му обаче беше безизразен.
— Я го погледни пак, Бърич. Той не е дете. И си помисли. Аз не съм го пратил сам. Отидох с него. И това трябваше да е само дебнене и лов, не пряк сблъсък. Не стана така. Но той е жив. Както е оставал жив много пъти досега. — Искрен неочаквано се изправи. Въздухът тегнеше от кипящи емоции. Дори Бърич като че ли го усещаше, защото ме стрелна с поглед, после се насили да остане неподвижен, като воин, застанал мирно, докато престолонаследникът крачеше из стаята.
— Не. Не бих му избрал такава съдба. Нито пък на себе си. Ех, ако се беше родил в по-добри времена! Ако се беше родил в брачно легло и брат ми все още бе жив! Но аз нямам този шанс, нито пък той. Нито пък ти! Затова той служи, също като мен. Проклет да съм, но Кетрикен през цялото време е била права. Кралят е жертвата, принесена от народа. Както и неговият племенник. Онова там горе беше клане. Зная за какво говориш, видях Меча да повръща, след като зърна трупа, видях го да се отдръпва от Фиц. Нямам представа как момчето… как този мъж се е спасил. Като е направил каквото е трябвало, предполагам. Какво да направя? Имам нужда от него. Имам нужда от него за тази грозна тайна борба, която единствено той е способен и обучен да води. Точно както баща ми ме праща в тази кула и ме моли да си опустошавам ума с мръсни убийства. Каквото и да трябва да прави Фиц, каквито и умения да трябва да прилага…
(Сърцето ми сякаш спря, дъхът ми се превърна на лед в дробовете ми.)
— … нека го прави. Защото това е целта ни в момента. Да оцелеем. Защото…
— Те са от моя народ. — Не осъзнах, че изричам тези думи, докато двамата не се обърнаха да ме погледнат. Внезапна тишина. Поех си дъх. — Много отдавна един старец ми каза, че някой ден ще разбера нещо. Каза ми, че Шестте херцогства са моят народ, че в кръвта ми е да се грижа за тях, да чувствам болките им като свои. — Запремигвах, за да пропъдя от очите си образа на Сенч и онзи ден във Фордж. — Той беше прав — успях да продължа след малко. — Днес те убиха моето дете, Бърич. И моя ковач, и още двама мъже. Не претопените. Пиратите с алените кораби. И в замяна аз трябва да взема тяхната кръв, трябва да ги прогоня от своя бряг. Това е също толкова просто, колкото яденето и дишането. Просто трябва да го направя.
Погледите им се срещнаха над главата ми.
— Кръвта ще проговори — промълви Искрен. Ала в гласа му звучеше ярост и гордост, които успокоиха треперенето ми. Обзе ме дълбоко спокойствие. Днес бях постъпил правилно. Изведнъж го разбрах. Грозна, унизителна работа, но беше моя, и аз я бях свършил добре. За моя народ. Обърнах се към Бърич. Той ме гледаше със замисления си поглед, обикновено запазен за най-дребното новородено животинче в конюшнята, което неочаквано проявява неподозирани качества.
— Ще го науча — каза той на Искрен. — Ще го науча на малкото номера с брадва, които знам. И на още някои неща. Започваме утре преди зори, става ли?
— Чудесно — преди да успея да възразя се съгласи престолонаследникът. — А сега да вечеряме.
Изведнъж усетих, че умирам от глад. Изправих се, за да се запътя към масата, но Бърич ненадейно се озова до мен и тихо каза:
— Измий си лицето и ръцете, Фиц.
Когато свърших, ароматизираната вода в легена на Искрен тъмнееше от кръвта на ковача.
14
Зимното празненство
Зимното празненство е честване колкото на най-мрачната част от годината, толкова и на завръщащата се светлина. През първите три дни от него отдаваме почит на мрака. Приказките и куклените представления разказват за времена на мир и щастие. Яде се солена риба и пушено месо, грудки и плодове от лятото. После, в средата на празника, се излиза на лов. Пролива се нова кръв, която отбелязва повратната точка от годината и на масата се поднася прясно месо, за да бъде изядено със зърно от предишната реколта. Следващите три дни са обърнати към идващото лято. В становете прокарват по-весели нишки и тъкачките се настаняват в единия край на Голямата зала, за да се състезават за най-пъстрите мотиви и най-леките тъкани. Разказват се приказки за началото и установяването на нещата.
Следобед се опитах да се срещна с краля. Въпреки всичко случило се не бях забравил обещанието, което си бях дал. Уолас ме отпрати с думите, че крал Умен се чувствал зле и не приемал никого. Копнеех да заудрям по вратата и да извикам шута, за да накара Уолас да ме пусне. Ала не го направих. Вече не бях толкова сигурен в приятелството на шута. Не бяхме се срещали от последната му подигравателна песен. Мисълта за него ми напомни за думите му и когато се прибрах в стаята си, отново се заех с ръкописите на Искрен.
От четенето ми се доспа. Дори разреденият валериан бе достатъчно силен. Крайниците ми омекнаха. Отместих свитъците настрани и се замислих. Може би по Зимното празненство трябваше да разгласим, че се търсят обучените в Умението, независимо колко са стари? Това щеше ли да превърне в мишени онези, които отговореха? Кои бяха очевидните кандидати? Онези, които бяха обучавани заедно с мен. Нито един от тях не изпитваше приятелски чувства към мен, но това не означаваше, че не са верни на Искрен. Може би бяха заразени от мирогледа на Гален, но не можеха ли да бъдат излекувани? Незабавно изключих Август. Последното му преживяване с Умението в Джаампе го беше лишило от способностите му. Той се бе оттеглил в някакво градче на река Вин, преждевременно състарен, както твърдяха. Ала имаше и други. Бяхме оцелели осмина. Седем се бяхме върнали от изпитанието. Аз се бях провалил, Август беше вън от играта. Оставаха петима.
Прекалено малко за котерия. Зачудих се дали всички ме мразят толкова силно, колкото Ведра. Тя ме обвиняваше за смъртта на Гален и не го криеше. Дали и другите знаеха какво се е случило? Опитах се да си ги спомня. Джъстин. Много егоцентричен и твърде горд с Умението. Карод. Някога бе сънливо, симпатично момче. Бях го виждал няколко пъти и очите му ми се бяха стрували почти пусти. Сякаш от предишната личност не бе останало нищо. Бърл беше оставил физическата му сила да се превърне в сланини, след като можеше да използва Умението, вместо да си изкарва прехраната като дърводелец. Уил бе безличен. Умението не го беше променило. И все пак се бе оказало, че всички те притежават способности за Умението. Дали Искрен не можеше да ги обучи отново? Може би. Но кога? Кога имаше време за такова начинание?
„Някой идва.“
Събудих се. Лежах по корем на леглото си, целият заринат в свитъци. Не бях искал да спя и рядко бях заспивал толкова дълбоко. Ако Нощни очи не използваше собствените ми сетива, за да ме предупреди, щяха да ме сварят напълно неподготвен. Видях как вратата на стаята ми се открехва. Огънят догаряше и в стаята нямаше друга светлина. Не бях заключил — не бях очаквал да заспя. Лежах неподвижно и се чудех кой идва толкова тихо с надеждата да ме изненада. Или някой се надяваше да завари стаята ми празна, може би някой, който търсеше свитъците? Плъзнах ръка към ножа на колана си и напрегнах мускулите си за скок. В стаята се вмъкна нечия фигура и тихо затвори вратата. Измъкнах ножа от канията.
„Женска е.“ Някъде Нощни очи се прозя и се протегна. Лениво размаха опашка. Дълбоко си поех дъх през носа. „Моли.“ Доволно потвърдих предположението си, когато усетих сладкото й ухание. Лежах неподвижно със затворени очи и я оставих да се приближи до леглото. Чух тихото й укоризнено възклицание, после шумоленето, докато събираше пръснатите свитъци и ги оставяше на масата. Колебливо ме докосна по бузата.
— Новия?
Не успях да устоя на изкушението да се престоря на заспал. Моли седна до мен и леглото леко поддаде под топлата й тежест. Тя се наведе към мен и докато лежах съвършено неподвижен, доближи меките си устни до моите. Протегнах ръце и я притеглих към себе си. Удивен. До вчера бях мъж, когото рядко някой докосваше: приятелско потупване по рамото, небрежното ръгане на тълпата или напоследък прекалено често, пръсти, опитващи се да ме удушат. С това се изчерпваха личните ми контакти. После снощи, а сега — това. Тя се отпусна до мен. Дълбоко вдишвах аромата й и останах неподвижен, наслаждавайки се на местата, където тялото й се допираше до моето и ме топлеше. Усещането бе като сапунен мехур, плаващ на вятъра — дори се боях да дишам, за да не изчезне.
„Хубаво — съгласи се Нощни очи. — Тук не е толкова самотно. Повече като в глутница.“
Сковах се и леко се отдръпнах от Моли.
— Какво има?
„Мое. Това е мое и няма да го споделям с теб. Разбираш ли?“
„Егоист. Това не е месо, че да го споделяме.“
— Един момент, Моли. Схвана ми се мускул.
„Кой?“ Присмех.
„Не, не е като месо. Винаги ще споделям месото с теб, както и подслона, и винаги ще идвам да се бия заедно с теб, ако се нуждаеш от помощта ми. Винаги ще ти позволявам да идваш с мен на лов, винаги ще ти помагам да ловуваш. Но това, с моята… женска… Това трябва да остане само за мен. Само.“
Нощни очи изсумтя и се опита да захапе една бълха. „Винаги определяш граници, които не съществуват. Месото, ловът, защитата на територията и женските… всичко това е на глутницата. Когато тя ражда, нима аз няма да ловувам, за да храним малките? Нима няма да ги защитавам?“
„Нощни очи… Не мога да ти го обясня точно сега. Трябваше да поговорим по-рано. Би ли се оттеглил? Обещавам ти, че ще го обсъдим. По-късно.“
Зачаках. Нищо. Абсолютно никакво усещане за него. Бях сам.
— Добре ли си?
— Да. Просто… ми трябваше малко време. — Мисля, че това беше най-трудното, което съм правил. Моли бе до мен, внезапно несигурна, готова да се отдръпне. Трябваше да се съсредоточа върху границите си, да върна ума си в себе си и точно да установя мислите си. Няколко пъти равномерно си поех дъх. Нагласяване на хамут. Винаги ми беше напомняло на това. Не толкова хлабав, че да се изхлузи, нито прекалено стегнат. Затворих се в собственото си тяло, за да не събудя Искрен.
— Чух слухове — започна Моли, после замълча. — Съжалявам. Не биваше да идвам. Помислих си, че може да имаш нужда… но може би имаш нужда да останеш сам.
— Не, Моли, моля те, стой при мен. — Хвърлих се след нея и успях да я хвана за полата.
Тя неуверено се обърна.
— Винаги съм имал нужда само от теб. Винаги.
На устните й плъзна усмивка и Моли седна на ръба на леглото.
— Изглеждаше толкова далечен.
— Да. Понякога просто трябва да проясня ума си. — Замълчах. Не бях сигурен какво още да й кажа, без да я излъжа. Бях решен да не го правя повече. Хванах ръката й.
— О — след малко рече тя. Не й дадох повече обяснения. Настъпи неловко мълчание. — Добре ли си? — предпазливо попита Моли.
— Да. Днес не успях да вляза при краля. Опитах, но не се чувстваше добре и…
— Лицето ти е охлузено. И изподрано. Носеха се слухове…
Тихо си поех дъх.
— Какви слухове? — Искрен бе заповядал на стражниците да мълчат. Бърич нямаше да се разприказва, нито Меча. Може би нито един от тях не беше казал нищо на човек, който не е присъствал. Ала хората винаги си говорят и някой лесно може да ги чуе.
— Не ме лъжи.
— Престолонаследникът ни помоли да мълчим. Не че не искам да ти разкажа.
Моли се замисли за миг.
— Не бива да слушам клюки, зная. Но слуховете бяха ужасно странни… и върнаха трупове в замъка, за да ги изгорят на клада. И онази жена, дето плачеше в кухнята. Каза, че претопените отвлекли и убили дъщеричката й. Някой каза, че си се бил с тях, за да се опиташ да спасиш детето, друг възрази, че си се натъкнал на претопените точно когато ги нападала мечка. Или друг звяр. Слуховете бяха адски объркани. Някой каза, че си ги убил всичките, друг, дето беше помогнал за кладата, твърдеше, че поне двама били разкъсани от някакво животно. — Тя замълча и ме погледна. Не исках да мисля за това. Не исках да я лъжа, нито да й кажа истината. Не можех да кажа цялата истина на никого. Затова просто вперих очи в нейните. Искаше ми се нещата да са по-прости.
— Фицрицарин?
Никога нямаше да свикна да чувам името си от нея. Въздъхнах.
— Кралят ме помоли да не говоря за това. Но… да, претопените убиха едно дете. И наистина бях там, но закъснях. Това беше най-грозното, най-тъжното нещо, което съм виждал.
— Съжалявам. Не исках да се натрапвам. Просто беше мъчително да не зная нищо.
— Да. — Протегнах ръка и докоснах косата й. Тя сведе глава. — Веднъж ти казах, че съм те сънувал в Силтбей. През целия път от Планинското кралство до Бъкип не знаех дали си се спасила. Понякога ми се струваше, че горящата къща се е срутила върху избата, друг път, че жената с меча те е убила…
Моли ме погледна.
— Когато къщата се срути, към нас се понесе вихър от искри и дим. Той я заслепи, но аз бях обърната с гръб към него. Аз… Убих я с брадвата. — Тя неочаквано се разтрепери. — На никого не съм казвала. На никого. Откъде знаеш?
— Сънувах го. — Нежно я притеглих за ръката и тя се отпусна на леглото до мен. Прегърнах я и я успокоих. — Понякога сънувам истински сънища. Не често — тихо прибавих аз.
Моли се поотдръпна и ме погледна изпитателно.
— Нали не ме лъжеш?
Въпросът ме нарани, но си го заслужавах.
— Не. Това не е лъжа. Обещавам ти никога да не те лъжа…
Тя затисна устата ми с пръсти.
— Надявам се да прекарам остатъка от живота си с теб. Не ми давай обещания, които не можеш да изпълниш.
Целунах пръстите й. Сетне устните й. По някое време Моли стана и заключи вратата. Спомням си, че страстно се помолих Сенч да не се върне точно тази нощ от пътуването си. Не се върна. Вместо това аз заминах надалеч, на място, което ми ставаше все по-познато, ала не по-малко прекрасно.
Тя ме остави посред нощ — събуди ме, за да настои да заключа след нея. Исках да се облека и да я изпратя до стаята й, но Моли възмутено отказа с думите, че и сама можела да изкачи няколко стъпала и че колкото по-малко ни виждали заедно, толкова по-добре. Неохотно се съгласих с логиката й. После заспах по-дълбоко, отколкото от валериана.
Събудих се от гръм и вик. Скочих, замаян и объркан. След миг гърмът се повтори — беше тропане по вратата, — а викът бе на Бърич.
— Един момент! — успях да отвърна аз. Навсякъде ме болеше. Навлякох някакви дрехи и със залитане се запътих към вратата. Трябваше ми доста време, за да отключа. — Какво става?
Бърич беше измит и облечен, със сресана коса и брада. Носеше две брадви.
— Отиваме в кулата на Искрен. Побързай, вече закъсняваме. Но първо се измий. Каква е тази миризма?
— Ароматични свещи — излъгах аз. — Те носят спокойни сънища.
Бърич изсумтя.
— Такива аромати ми носят други сънища. Това е парфюм, момко. Цялата ти стая вони. Чакам те в кулата.
И решително тръгна по коридора. Затътрих се обратно в стаята си, осъзнал, че това е неговата представа за ранна утрин. Измих се със студена вода, не защото обичах, а тъй като нямах време да я топля. Намерих чисти дрехи и тъкмо ги обличах, когато тропането по вратата се повтори.
— Почти съм готов — извиках аз. Блъскането продължи. Това означаваше, че Бърич е ядосан. Е, аз също бях ядосан. Той разбираше колко зле се чувствам тази сутрин. Рязко отворих вратата и шутът се вмъкна вътре като валмо дим. Носеше нов черно-бял костюм. Целите ръкави на ризата му бяха извезани с черни лози. Над черната му яка лицето му бледнееше като зимна луна. „Зимното празненство“ — тъпо си помислих. Тази вечер бе първата нощ от Зимното празненство. Зимата вече се проточваше колкото пет досегашни. Ала тази вечер щяхме да отбележим средата й.
— Какво искаш? — попитах го. Не бях в настроение за глупостите му.
Той подуши въздуха.
— Малко от онова, което си имал ти, ако обичаш. — После видя изражението ми и грациозно затанцува назад. Ядосах се. Шутът леко скочи в средата на разхвърляното ми легло, после от отсрещната страна. Хвърлих се към него. — Но не от теб — кокетно възкликна той и размаха ръце към мен като момиче.
— Нямам време за теб — отвратено му казах аз. — Искрен ме чака и не искам да се бавя. — Претърколих се от леглото и се изправих. — Вън от стаята ми.
— О, какъв тон! Имаше време, когато Фиц по-добре приемаше шегите, отколкото сега. — Шутът направи пирует в средата на стаята ми, после рязко се закова на място. — Наистина ли ми се сърдиш?
Зяпнах от изненада и се замислих над въпроса.
— Бях ти сърдит, да — предпазливо отвърнах аз, като се питах дали ме бави нарочно. — Онзи ден ме направи на шут с песента си пред всички.
Той поклати глава.
— Само аз съм шутът. И аз съм само шут. Особено онзи ден с онази песен пред всички.
— Накара ме да се усъмня в приятелството ни.
— А, чудесно. Защото не се съмнявай, че другите винаги трябва да се съмняват в нашето приятелство, ако искаме да останем верни приятели.
— Ясно. Значи си се опитвал да пуснеш слух за неприязън помежду ни. Разбирам. Но все пак трябва да вървя.
— Сбогом тогава. Забавлявай се, докато играеш на брадва с Бърич. Опитай се да не те цапне, докато те учи. — Шутът хвърли две цепеници в угасналия огън и подчертано се зае да го разпалва.
— Шуте — неловко започнах аз. — Ти си ми приятел, зная. Но в мое отсъствие не искам да те оставям тук, в моята стая.
— И аз не обичам други да влизат в стаята ми в мое отсъствие — дяволито отвърна той.
Изчервих се.
— Това беше отдавна. И ти се извиних за любопитството. Уверявам те, че никога повече не съм го правил.
— Нито пък ще го направя аз. И когато се върнеш, ще ти се извиня. Става ли?
Закъснявах. Бърич щеше да се разсърди. Не можех да го избегна. Седнах на ръба на разхвърляното легло. Тук бяхме лежали с Моли. Изведнъж го почувствах като лична територия. Опитах се небрежно да опъна юргана.
— Защо искаш да останеш в стаята ми? Опасност ли те заплашва?
— Аз живея в опасност, Фицчо. Също като теб. Нас винаги ни заплашва опасност. Искам да остана тук известно време и да се опитам да намеря изход от тази опасност. Или поне начин да я огранича. — Той многозначително посочи свитъците.
— Искрен ми ги повери — неловко казах аз.
— Явно защото те смята за човек, на чието мнение има вяра. Е, навярно ще прецениш, че спокойно можеш да ги повериш на мен, нали?
Едно е да повериш на приятел собствените си вещи. Съвсем друго е да му дадеш онова, което са поверили на теб. Не се съмнявах в доверието си към шута. Но…
— Навярно ще е по-разумно първо да попитам Искрен — казах аз.
— Колкото по-малко връзки между нас с Искрен, толкова по-добре за двама ни — безизразно отвърна той.
— Не обичаш ли Искрен? — изненадах се аз.
— Аз съм шутът на краля. Той е престолонаследник. Нека почака. Когато стане крал, ще съм негов. Ако дотогава заради него не погинем всички.
— Не искам да слушам нищо против принц Искрен — тихо заявих аз.
— Нима? Тогава трябва здраво да си запушваш ушите.
Отидох до вратата и хванах бравата.
— Трябва да вървим, шуте. Закъснявам. — Забележката му за Искрен ме бе наранила толкова дълбоко, колкото и ако беше насочена към мен.
— Не бъди глупав, Фиц. Това е моята роля. Помисли. Човек може да служи само на един господар. Каквото и да казват устните ти, твоят крал е Искрен. Не те виня за това. Ти обвиняваш ли ме, че моят крал е Умен?
— Не. Но и не му се подигравам пред теб. Вчера отидох да го видя. Отпратиха ме. Казаха, че не бил добре.
— А ако това се случи пред вратата на Искрен, пак ли ще го приемеш толкова спокойно?
Това ме накара да спра и да се замисля.
— Не. Предполагам, че няма.
— Защо толкова лесно се отказваш от него? — тихо и тъжно попита шутът. — Защо Искрен не се загрижи за баща си, вместо да примамва хората на Умен на своя страна?
— Никой не ме е примамвал. По-скоро Умен не намира за нужно да ме вижда. Колкото до Искрен… е, не мога да говоря от негово име. Но знам, че Умен е по-благоразположен към Славен, отколкото към него.
— Всички ли смятат така? А знаят ли къде всъщност лежи сърцето на Славен?
— Някои знаят — отвърнах аз. Разговорът започваше да става опасен.
— Помисли за това. И двамата служим на краля, когото повече обичаме. И все пак има друг, когото обичаме по-малко. Хайде. Признай ми, че почти не си имал време да прегледаш свитъците, и аз ще ти напомня, че времето, което не си имал, твърде бързо ни е избягало. Това не е задача, която може да чака.
Колебаех се. Шутът се приближи до мен. Винаги бе трудно да срещнеш очите му и още повече — да прочетеш нещо в тях. Ала стиснатите му устни ми показаха отчаянието му.
— Да се спазарим. Предлагам ти сделка, каквато няма да намериш другаде. Една моя тайна, която обещавам да ти разкрия, след като ми позволиш да потърся в свитъците тайна, която може да не е там.
— Каква тайна? — неохотно попитах аз.
— Моята тайна. — Той се извърна и се зазяпа в стената. — Загадката на шута. Откъде идва той и защо. — Шутът ме стрелна с поглед и замълча.
В мен се обади старото ми любопитство.
— И ще ми я разкриеш ей така?
— Не. Казах ти, предлагам ти сделка.
Замислих се. После казах:
— Ще се видим по-късно. Заключи вратата. — И излязох.
Коридорите вече бяха оживени. Ужасно закъснявах. Насилих се да се затичам. Продължих със същата скорост по стълбището в кулата на Искрен, почуках и влязох.
Бърич намръщено се обърна към мен. Спартанските мебели вече бяха отместени до едната стена, освен стола до прозореца, на който седеше Искрен. Той бавно се обърна към мен. Очите му все още се взираха някъде надалеч. Лицето му имаше изражение на човек, взел опиат, отпуснатост, още по-мъчителна за мен, защото знаех какво означава. Гризеше го гладът за Умението. Боях се, че онова, на което иска да ме научи, само още повече ще изостри глада. Ала как можеше някой от нас да откаже? Предния ден бях научил нещо. Урокът не беше приятен, но веднъж усвоен, не можеше да бъде забравен. Вече знаех, че ще направя каквото трябва, за да прогоня алените кораби от моя бряг. Аз не бях крал, никога нямаше да съм крал, ала народът на Шестте херцогства бе мой народ, също колкото и на Сенч. Сега разбирах защо Искрен се раздава толкова безразсъдно.
— Моля да ме извините за закъснението. Задържаха ме. Но вече съм готов да започнем.
— Как си? — попита Бърич. С искрено любопитство. Обърнах се и видях, че ме наблюдава също толкова строго, но и с известно озадачение.
— Малко скован. Тичането по стълбището ме загря. Тук-там ме наболява от вчера. Но иначе съм добре.
По лицето му плъзна едва забележима усмивка.
— Не трепериш ли, Фицрицарин? Зрението ти не се ли замъглява, не получаваш ли пристъпи на виене на свят?
Замислих се за миг.
— Не.
— Проклет да съм — доволно изсумтя Бърич. — Явно цярът е бил да ти го избият със сила. Ще го имам предвид другия път, когато се нуждаеш от лечител.
През следващия час той съсредоточено прилагаше новата си теория за лечение. Брадвите бяха тъпи и за първия урок Бърич ги уви в парцали, ала това не предотвратяваше охлузванията. Честно казано, сам си заслужих повечето с несръчността си. Този ден той не се опитваше да ми нанася удари, а само да ме научи да използвам оръжието. Не се затруднявах да поддържам връзка с Искрен, защото беше в същата стая. Престолонаследникът мълчеше, не ми даваше съвети и предупреждения, просто наблюдаваше с очите ми. Бърич ми каза, че брадвата била просто оръжие, но напълно достатъчно, стига да се използвала правилно. На края на урока отбеляза, че е внимавал и е мислил за раните ми. Искрен ни освободи и двамата слязохме по стълбището по-бавно, отколкото се бях качил.
— Утре ела навреме — напомни ми Бърич, когато се разделихме на кухненската врата: той, за да се върне в конюшнята, аз, за да закуся. Ядох така, като че ли съм гладувал дни, с вълчи апетит, и се зачудих каква е причината за внезапната ми жизненост. За разлика от Бърич, аз не я отдадох на насилието, с което се бях сблъскал. Моли ме беше изцелила с милувка и бе постигнала онова, което нямаше да е по силите на всички билки на света, съчетани с целогодишна почивка. Изведнъж денят ми се стори безкраен, пълен с непоносими минути и нетърпими часове, докато падането на нощта ни позволеше отново да сме заедно.
Категорично я пропъдих от мислите си и се заех да запълня деня си със задачи. Веднага ми дойдоха наум десетки несвършени неща. Напоследък пренебрегвах лейди Търпение. Бях обещал на Кетрикен да й помогна с градината. И дължах обяснение на Нощни очи. Трябваше да отида и при крал Умен. Опитах се да подредя нещата по важност. Моли постоянно изскачаше на първо място в списъка.
Твърдо я поставих на последно. Крал Умен, реших аз. Събрах съдовете от масата и ги занесох в кухнята. Там цареше оглушителна врява. Това ме озадачи за момент, но после си спомних, че предстои първата нощ на Зимното празненство. Старата готвачка Сара вдигна поглед от хляба, който месеше, и ми даде знак да се приближа. Отидох при нея, както често бях правил като малък, възхищавайки се на сръчността, с която откъсваше парчета тесто, придаваше им форма на кифлички и ги оставяше да бухнат. Тя беше потънала в брашно до лактите. На бузата също имаше малко. Суетнята в кухнята ни осигуряваше странно уединение. Сара тихо заговори и сред цялото това дрънчене и тракане трябваше да напрегна слух, за да я чувам.
— Само исках да ти кажа — изсумтя тя, докато замесваше нова порция тесто — че съм наясно кога един слух е празна работа. И го заявявам на всеки, който се опита да го разправя тук в кухнята. В перачницата да дрънкат врели-некипели колкото щат, но няма да го допусна в моята кухня. — Сара ме изгледа с ядосаните си черни очи. Сърцето ми се сви от ужас. Слухове? За нас с Моли ли?
— Като беше малък, ти често стоеше до мен и бъркаше в някое гърне, докато си бъбрехме. Мисля, че те познавам по-добре от много други. И онези, дето разправят, че се биеш като звяр, щото си наполовина животно, говорят глупости. Онези тела целите бяха разкъсани, обаче съм виждала и по-страшни неща, направени от разярени хора. Когато изнасилиха щерката на Сал Калкана, тя накълца оня звяр с ножа си за риба, клъц, клъц, клъц, пред очите на всички на пазара, все едно реже примамка за въдиците. Твоето не е по-ужасно.
За миг ми се зави свят от ужас. Наполовина звяр… До не чак толкова отдавна и не чак толкова далеч хората с Осезание бяха изгаряни живи.
— Благодаря ти — като се мъчех да запазя спокойствие, отвърнах аз. И прибавих малко истина: — Не всичко беше мое дело. Те се биеха за… плячката си, когато се натъкнах на тях.
— Щерката на Джина. Няма нужда да криеш думите от мен, Фиц. И аз имам деца, вече са големи, но ако някой им посегне, ще се моля наблизо да има някой като теб и да ги победи, без значение как. Или да отмъсти, ако не може да направи нищо повече.
— Наистина не можех. — Тръпките, които ме побиха, не бяха престорени. Отново видях струйките кръв по малкото юмруче. Запремигвах, ала не успях да пропъдя спомена. — Трябва да вървя. Искам да видя краля.
— Виж, това е добре. Ами щом и без това ще се качваш горе, занеси това. — Тя отиде при един от шкафовете и извади поднос с дребни сладки с меко сирене и стафиди. До тях постави гърне горещ чай и чиста чаша. После грижливо подреди сладките. — И се погрижи да ги изяде, Фиц. Той много ги обича и знам, че ако опита една, ще ги излапа всичките. И ще му е от полза.
„И за мен.“
Подскочих като убоден с игла. Опитах се да се престоря, че кашлям, сякаш изведнъж съм се задавил, но готвачката ме изгледа странно. Пак се закашлях и й кимнах.
— Сигурен съм, че ще ги хареса — със задавен глас казах аз и изнесох таблата от кухнята. Проследиха ме НЯКОЛКО чифта очи. Любезно се усмихнах и се престорих, че не зная защо.
„Не знаех, че още си с мен“ — казах на Искрен. В същото време си повтарях всяка своя мисъл, откакто бях напуснал кулата, и благославях Еда, че не съм решил първо да потърся Нощни очи.
„Зная. Не исках да те шпионирам. Исках само да ти покажа, че можеш да го правиш, стига да не се съсредоточаваш прекалено върху това.“
Пресегнах се към неговото Умение. „Ти полагаш много повече усилия от мен.“
„Ядоса се. Прощавай. Вече винаги ще те предупреждавам, когато съм с теб. Да те оставя ли на мира?“
Засрамих се от киселото си настроение. „Не. Не още. Ела с мен при крал Умен. Да видим колко време ще издържим.“
Усетих съгласието му. Спрях пред вратата на Умен и хванах таблата с една ръка. Бързо пригладих косата си и поизпънах елека си. Напоследък косата ми започваше да става проблем. По време на един от пристъпите ми на треска в Планините Джоунки я беше подстригала късо. Сега не знаех дали да я връзвам на опашка като Бърич и стражниците, или да я оставя да пада върху раменете ми като на паж.
„Връзвай я на плитка, момко. Заслужил си правото да я носиш като воин и стражник. Само да не е на напомадени къдрици като на Славен.“
Устоях на изкушението да се подсмихна и почуках на вратата.
Почаках, после пак почуках, този път по-силно.
„Представи се и отвори сам“ — предложи Искрен.
— Аз съм Фицрицарин, милорд. Нося ви нещо от готвачката. — Протегнах ръка към вратата. Беше заключена.
„Странно. Баща ми никога не се заключва. Поставя стража на вратата, да, обаче не се заключва и винаги приема всеки, който почука. Можеш ли да отключиш?“
„Сигурно. Но първо пак ще почукам.“ Само дето не заудрях с юмруци по вратата.
— Един момент! Един момент! — прошепна някой отвътре. Ала мина доста повече време преди да бъдат отключени няколкото ключалки и вратата да се открехне няколко пръста. Уолас надзърна като плъх от дупка и попита сърдито: — Какво искаш?
— Искам да видя краля.
— Той спи. Или поне спеше, преди да се разтропаш и да вдигнеш врява. Махай се.
— След малко. — Пъхнах ботуша си в пролуката на затварящата се врата и обърнах яката на елека си, за да покажа сребърната игла с червен камък, без която рядко излизах. Вратата притискаше крака ми. Подпрях я с рамо, като внимавах да не изпусна подноса. — Преди много години ми я даде крал Умен. И заедно с нея ми даде обещание, че винаги, когато я покажа, ще ме допускат при него.
— Даже да спи ли? — презрително попита Уолас.
— Той не постави никакви ограничения. А ти? — Гневно го погледнах през цепнатината. Прислужникът се замисли за миг, после се отдръпна.
— Тогава заповядай. Влез и виж как твоят крал спи, защото в това състояние ужасно се нуждае от почивка. Но ако го обезпокоиш, аз като негов лечител ще му кажа да ти вземе тая хубава игла и ще се погрижа никога повече да не го безпокоиш.
— Може да го съветваш каквото искаш. И ако кралят пожелае, аз няма да оспоря решението му.
Той се отдръпна от пътя ми с поклон. Страшно ми се прииска да му избия презрителната усмивчица от лицето, ала се сдържах.
— Прекрасно — изсумтя Уолас, докато минавах покрай него. — Сладки, които ще му разстроят стомаха. Ти си много грижовен момък, Фиц?
Овладях гнева си. Умен го нямаше в дневната. В спалнята ли беше?
— Наистина ли ще го обезпокоиш? Ами хайде, защо не? Досега не проявяваш никакво възпитание, така че защо изобщо да очаквам някаква загриженост от теб? — снизходително рече Уолас.
Не се поддадох.
„Не го оставяй безнаказано. Обърни се и му дай да разбере.“ Искрен не ме съветваше, а ми заповядваше. Внимателно оставих подноса на една масичка, поех си дъх, обърнах се към Уолас и попитах:
— Неприязън ли изпитваш към мен?
Той отстъпи една крачка, но презрителното изражение не слезе от лицето му.
— Неприязън ли? Защо аз, един лечител, ще имам нещо против човека, дошъл да смути болния, когато най-после си почива?
— Тук вони на димче. Защо?
„Какво е димче?“
„Една билка, която се използва в Планините. Рядко като лекарство, освен за болки, които не може да облекчи нищо друго. Най-често дишат дима й за удоволствие. Горе-долу както ние използваме семената от карис на Пролетното празненство. Брат ти много я обича.“
„Както и майка навремето. Ако е същата билка. Тя я наричаше «листа на насладата».“
„Почти същото растение, само че в Планините е по-високо и с по-големи листа. И дава по-гъст дим.“
Разговорът ми с Искрен продължи по-кратко от мигване на око. Човек може да разменя информация чрез Умението със скоростта на мисълта. Уолас все още хапеше устни и очевидно се чудеше как да отговори на въпроса ми.
— Да не би да твърдиш, че си лечител? — попита той.
— Не. Но зная за какво се използват билките и съм сигурен, че димчето не е подходящо за стаята на болен човек.
— Е, не е работа на лечителя да оспорва кралските удоволствия.
— Може би тогава е моя работа — отвърнах аз, обърнах се, вдигнах подноса и отворих вратата на сумрачната кралска спалня.
Тук още по-силно вонеше на димче. Пламтеше прекалено буен огън и почти не можеше да се диша. Въздухът беше спарен, сякаш от седмици не бе проветрявано. Усетих тежест в гърдите. Кралят лежеше неподвижно и хрипливо дишаше под планина от пухени юргани. Огледах се къде да оставя подноса. Нощното шкафче беше заето от кадилница за димчето, чаша изстиващо червено вино и паница с някаква отвратителна сива каша. Сложих съдовете на пода, изчистих шкафчето с ръкав и оставих подноса отгоре му. Когато се приближих до леглото, усетих спарено зловоние.
„Това изобщо не прилича на Умен.“
Искрен сподели смайването ми. „Напоследък не ме вика често. А аз съм прекалено зает, за да го посещавам. За последен път го видях една вечер в дневната му. Оплака се от главоболие, но това…“
Мисълта се проточи помежду ни. Вдигнах поглед от краля и видях, че Уолас ни наблюдава от прага. На лицето му имаше нещо — не зная дали да го нарека самодоволство, или самоувереност, ала направо побеснях. На две крачки стигнах до вратата, затръшнах я и имах удоволствието да чуя изпъшкването му, докато отдръпваше прищипаните си пръсти. После спуснах старото резе, което навярно не бе използвано поне от раждането ми.
Отидох при високите прозорци, дръпнах завесите и широко разтворих дървените капаци. Отвън нахлу слънчева светлина и свеж студен въздух.
„Прибързваш, Фиц.“
Не отговорих. Вместо това започнах да обикалям стаята и да изхвърлям пепелта и билките от многобройните кадилници. Събрах пет-шест лепкави чаши вино и няколко паници и чинии с недокосната или недоядена храна. Натрупах ги до вратата. Уолас чукаше и яростно виеше. Облегнах се на касата и любезно му казах:
— Шшт! Ще събудиш краля.
„Прати някой да донесе кани топла вода. И кажи на госпожа Чевръстка, че чаршафите на краля трябва да се сменят“ — помолих Искрен.
„Аз не мога да дам такива нареждания. — Мълчание. — Не си губи времето с гняв. Помисли и ще разбереш защо.“
Разбирах, но също знаех, че няма да зарежа Умен в тази мръсна и зловонна стая, както нямаше да го оставя и в тъмница. Открих половин кана вода, застояла, но чиста. Сложих я до огнището да се постопли. Отново избърсах нощното шкафче от пепелта и наредих чая и сладките. Дръзко затършувах в скрина на краля, намерих чиста нощница и билките за миене, несъмнено останали от времето на Чефърс. Никога не бях смятал, че един камериер ще ми липсва толкова много.
Тропането на Уолас престана. Не ми липсваше. Взех ароматизираната с билките затоплена вода и чиста кърпа и ги оставих до леглото.
— Крал Умен — внимателно го повиках аз. Той леко помръдна. Очите му бяха зачервени, миглите — залепени от гурели. Кралят запремигва от силната светлина.
— Момко? — Примижа и се огледа. — Къде е Уолас?
— Няма го. Донесох ви топла вода за миене и пресни сладки от кухнята. И горещ чай.
— Аз… Не зная. Прозорецът е отворен. Защо е отворен прозорецът? Уолас ме предупреди да не настина.
— Отворих го, за да проветря. Но ако желаете, ще го затворя.
— Усещам дъха на морето. Денят е ясен, нали? Чуй крясъците на чайките… иде буря… Затвори прозореца, момко. Страх ме е да не настина. И без това съм болен.
Бавно отидох да затворя дървените капаци.
— Ваше величество отдавна ли е болен? Из двореца не се говори много за това.
— Доста отдавна. О, струва ми се цяла вечност. Не толкова, че точно съм болен, просто не съм добре. Зле ми е, после ми става малко по-добре, но щом се опитам да направя нещо, пак ми става зле. Омръзна ми да съм зле, момко. Писна ми да съм уморен.
— Ей сега ще се почувствате по-добре. — Намокрих кърпата и внимателно избърсах лицето му. Той се възстанови достатъчно, за да ми даде знак да се отдръпна, сам изми ръцете си, после пак избърса лицето си, по-енергично. Ужасих се, когато видях жълтеникавия цвят на водата.
— Намерих ви чиста нощница, милорд. Да ви помогна ли да я облечете? Или предпочитате да поръчам да донесат вана с топла вода? Докато се къпете, ще ви донеса чисти чаршафи.
— Аз… нямам достатъчно енергия, момко. Къде е тоя Уолас? Той знае, че не мога да се оправям сам. Какво му е скимнало, че ме е зарязал?
— Топлата баня ще ви помогне — опитах се да го убедя. Отблизо старецът миришеше. Умен винаги бе бил чист човек — струва ми се, че мръсният му вид ме потресе повече от всичко останало.
— Но банята може да доведе до настинка. Така казва Уолас. Влажна кожа, студен вятър и хоп, няма ме. Поне така твърди той. — Наистина ли Умен се беше превърнал в толкова плашлив старец? Не вярвах на ушите си.
— Е, тогава може би поне чаша горещ чай. И една сладка. Готвачката Сара каза, че били любимите ви. — Налях димящия чай в чашата и видях, че сбърчва нос. Отпи една-две глътки, после се надигна и погледна грижливо подредените сладки. Покани ме да си взема и аз изядох една и облизах обилния пълнеж от пръстите си. Разбирах защо са му любими. Той вече омиташе втората, когато на вратата силно се почука.
— Вдигни резето, копелдако. Иначе хората ми ще разбият вратата. И ако си направил нещо на баща ми, ще умреш на място. — Присъствието ми тук, изглежда, изобщо не радваше Славен.
— Какво има, момко? Защо е спуснато резето? Какво става тук? Славен, какво става тук? — Сърцето ми се сви, когато чух свадливия му глас.
Отидох при вратата и вдигнах резето. Вратата се отвори и двама от мускулестите стражници на Славен ме сграбчиха. Не им оказах съпротива, за да нямат повод да ме блъснат в стената, ала те го направиха. Това разбуди всичките ми болки от предния ден. Уолас влетя в стаята и се затюхка колко било студено и какво било това, сладки, леле, ами че те били чиста отрова за човек в такова състояние. Славен стоеше с ръце на кръста, сякаш той командваше тук, и ме наблюдаваше с присвити очи.
„Прибърза, момко. Много се боя, че преиграхме.“
— Е, копелдако? Какво ще кажеш за свое оправдание? Какви точно бяха намеренията ти? — попита Славен, когато Уолас престана да дудне. Той хвърли още една цепеница в огъня и взе полуизядената сладка от ръката на Умен.
— Дойдох да докладвам. И тъй като установих, че за краля се грижат зле, се опитах да поправя това положение. — Потях се, повече от болка, отколкото от нервност. Славен се усмихваше подигравателно.
— Какво значи това, че за краля се грижели зле?
Поех си дъх и събрах смелост. Истината.
— Стаята му — разхвърляна и спарена. Наоколо лежаха мръсни чинии. Чаршафите на леглото му не са сменяни…
— Как смееш да говориш такива неща? — изсъска Славен.
— Смея. Казвам истината на своя крал, както винаги. Нека се огледа и със собствените си очи се увери дали не е така.
Нещо в сблъсъка бе разбудило в Умен сянка от предишната му личност. Той се надигна на леглото и се огледа.
— Шутът се оплакваше от същото, по неговия си кисел начин… — започна кралят.
Уолас се осмели да го прекъсне.
— Милорд, здравето ви е изключително крехко. По-важно е да ви оставим да си почивате на спокойствие, отколкото да ви вдигаме от леглото, за да сменяме чаршафите или одеялата ви. И една-две мръсни чинии не могат да се сравняват с тракането и бъбренето на някой паж, дошъл да разтреби.
Крал Умен внезапно се разколеба. Сърцето ми се сви. Ето какво бе искал да видя шутът, ето защо толкова често беше настоявал да посетя краля. Защо не ми го бе казал направо? Но кога шутът казваше нещо направо? Засрамих се. Това беше моят крал, кралят, пред когото бях положил клетва. Обичах Искрен и верността ми към него бе непоколебима. Но бях изоставил краля си точно когато най-много се нуждаеше от мен. Сенч отсъстваше. Нямах представа кога ще се върне. Бях оставил крал Умен единствено под закрилата на шута. Ала кога крал Умен беше имал нужда някой да го защитава? Укорих се, че е трябвало да съм по-настоятелен пред Сенч, когато след завръщането си му описвах какви промени съм забелязал. Трябваше да обръщам повече внимание на своя владетел.
— Как изобщо е влязъл тук? — ненадейно попита Славен и свирепо ме изгледа.
— Милорд, той имаше знак от самия крал. Каза, че кралят му обещал винаги да го приема, ако покажел оная игла…
— Що за глупости! И ти повярва на тези небивалици…
— Знаете, че е вярно, принц Славен. Вие присъствахте, когато крал Умен ми даде иглата. — Говорех тихо, но ясно. Искрен мълчеше в мен, чакаше, наблюдаваше и научаваше много. „За моя сметка“ — горчиво си казах аз, после се опитах да скрия мисълта си.
Като се движех спокойно и незаплашително, освободих едната си китка от ръцете на стражниците. Обърнах яката на елека си и извадих иглата. Вдигнах я високо, за да я видят всички.
— Не си спомням такова нещо — изсумтя Славен, ала Умен се приповдигна и каза:
— Приближи се, момко. — Отскубнах се от здравеняците на Славен и оправих дрехите си. После му подадох иглата. Кралят я взе. Сърцето ми отново се сви.
— Татко, това е… — ядосано започна Славен, но Умен го прекъсна.
— Славен. Ти беше там. И си спомняш или поне би трябвало. — Тъмните очи на краля бяха будни и блестящи, каквито ги помнех, но около тях личаха бръчки от силна болка. Умен вдигна иглата и се обърна към сина си със сянка на някогашния си пресметлив поглед. — Наистина дадох на момчето тази игла. И заедно с нея — думата си, в замяна на неговата.
— Тогава ви предлагам да си ги върнете — и иглата, и думата. Никога няма да оздравеете, ако непрекъснато ви смущават. — Отново заповеднически нотки в гласа на Славен. Мълчаливо чаках.
Кралят повдигна треперещата си ръка и разтърка лицето и очите си.
— Веднъж дадена, мъжката дума не може да се вземе обратно — твърдо заяви той. Ала силата напускаше гласа му. — Прав ли съм, Фицрицарин? Съгласен ли си, че щом мъжът даде дума, не може да си я вземе? — В този въпрос се криеше старото изпитание.
— Съгласен съм с вас, милорд, както винаги. Щом мъжът даде дума, не може да си я вземе обратно. Трябва да изпълни обещанието си.
— Добре, тогава въпросът е приключен. Всичко е уредено. — Той ми подаде иглата. Аз я взех и от облекчение почти ми се зави свят. Кралят се отпусна на възглавниците си. Още един шеметен момент. Познавах тези възглавници, това легло. Бях лежал на него и заедно с шута бях наблюдавал плячкосването на Силтбей. Бях си изгорил пръстите в това огнище…
Кралят въздъхна тежко. Изтощено. След малко щеше да заспи.
— Забранете му да идва и да ви смущава, освен ако не го повикате — нареди Славен.
Крал Умен с мъка отвори очи.
— Фиц, ела тук, момко.
Подчиних се като куче. Коленичих до леглото. Той вдигна измършавялата си ръка и несръчно ме погали.
— Двамата с теб, момко. Имаме уговорка, нали? — Искрен въпрос. Кимнах. — Добро момче. Добре. Аз спазих думата си. Сега ти се погрижи да спазиш своята. Но… — той погледна към Славен и това прободе сърцето ми като с кинжал — по-добре да идваш следобед. Тогава имам повече сили. — Кралят отново започна да се унася.
— Да дойда ли пак следобед, сир? — бързо попитах аз.
Умен вдигна ръка и немощно направи отрицателен знак.
— Утре. Или вдругиден. — Очите му се затвориха и той тежко въздъхна, сякаш никога повече нямаше да си поеме дъх.
— Както заповядате, милорд. — Дълбоко се поклоних. Когато се изправих, внимателно забих иглата на ревера на елека си. Така че всички да ме видят. После се обърнах към Славен: — Моля да ме извините, милорд.
— Махай се оттук — изръмжа той.
Поклоних му се възможно най-небрежно, обърнах се и си тръгнах. Стражниците ме проследиха с погледи. И чак когато излязох, си спомних, че не съм повдигнал въпроса за сватбата си с Моли. Сега поне за известно време едва ли щях да имам такава възможност. Знаех, че следобед винаги ще заварвам при краля Славен, Уолас или някой техен шпионин. Нямах желание да говоря за това пред никой друг, освен пред своя крал.
„Фиц?“
„Искам да остана за малко сам, милорд. Ако не възразявате.“
Той изчезна от ума ми като спукан сапунен мехур. Бавно заслизах по стълбището.
15
Тайни
Принц Искрен реши да обяви създаването на бойния си флот в средата на Зимното празненство. Според традицията той трябваше да изчака настъпването на по-хубаво време и да пусне корабите на вода в първия ден от Пролетното празненство. Това се смята за по-благоприятен момент за пускане на нов кораб. Ала Искрен беше накарал корабостроителите си да бързат, за да са готови с четирите кораба до зимата. Изборът на самото празненство му осигуряваше голяма публика. По традиция в този ден се провежда лов и се смята, че броят на убитите животни предвещава какво ще е бъдещето. Когато нареди корабите да бъдат спуснати, той съобщи на множеството, че това ще са неговите ловци и че единствената им плячка ще са алените кораби. Хората посрещнаха думите му с мълчание. Според мен те искаха да пропъдят от главите си всички мисли за пиратите, да се скрият в зимата и да се престорят, че пролетта никога няма да дойде. Ала Искрен не им го позволи. Корабите бяха спуснати и започна обучението на екипажите им.
С Нощни очи прекарахме ранния следобед в лов. Той мърмореше, твърдеше, че било смешно да се ловува по това време, че съм губел часовете призори във въргаляне с женската си. Отговорих му, че просто така трябва да бъде и че това ще продължи няколко дни, дори повече. Вълкът не остана доволен. Но това се отнасяше и за мен. Сериозно ме смущаваше фактът, че той е наясно как прекарвам часовете си, въпреки че не усещах съзнателно да съм във връзка с него. Дали Искрен го усещаше?
Той ми се присмя. „И без това понякога трудно ме чуваш. Трябва ли да викам, за да привлека вниманието и на двама ви?“
Ловът ни не се увенча с особен резултат. Два заека, и двата доста мършави. Обещах на другата сутрин да му донеса нещо от кухнята. Още по-малък успех постигнах с опита си да го убедя в определени моменти да ме оставя сам. Не можеше да проумее защо разграничавам съвкупяването от другите дейности на глутницата като ловуване или виене. Съвкупяването предполагало потомство в близко бъдеще, а потомството било грижа на глутницата. Думите не са в състояние да предадат трудностите на този спор. Разговаряхме с образи, със споделени мисли, а те не позволяват голяма дискретност. Неговата искреност ме ужаси. Нощни очи ме увери, че споделял насладата ми от моята женска и съвкупяването. Помолих го да престане. Смут. Накрая го оставих да яде зайците си. Той, изглежда, се ядоса, че не съм приел да си поделим месото. Единственото, което успях да изкопча от него, бе съгласие с нежеланието ми да зная, че споделя усещането ми за Моли. Това не ме задоволи много, но не успях да постигна повече. Мисълта, че искам от време на време да прекъсваме връзката си, му беше непонятна. Била абсурдна, заяви той. В глутницата не било така. Тръгнах си, като се чудех дали някога отново ще мога да остана съвсем сам.
Върнах се в замъка и тръгнах към стаята си. Дори само за миг исках да съм някъде, където да затворя вратата зад себе си и да зная, че до мен няма никой. Поне физически. Сякаш за да изострят копнежа ми за тишина, коридорите и стълбищата бяха пълни с бързащи хора. Слугите метяха старата слама и разстилаха нова, поставяха в свещниците нови свещи, закачаха навсякъде гирлянди от вечнозелени клонки. Зимното празненство. Тъкмо сега не бях в настроение за празнуване.
Накрая стигнах до стаята си, вмъкнах се вътре и бързо затворих вратата.
— Толкова скоро ли се връщаш? — Шутът вдигна поглед от плочите пред огнището, където бе приклекнал сред полукръг от свитъци. Като че ли ги разделяше на групи.
Стъписано го зяпнах. Изненадата ми прерасна в гняв.
— Защо не ми каза за състоянието на краля?
Той се загледа в един свитък и след малко го остави в купчинката от дясната си страна.
— Разбира се, че ти казах. Въпрос в замяна на твоя: защо не знаеше за него?
Това ме отрезви.
— Признавам, че напоследък не се отбивам често в покоите му. Но…
— Моите думи нямаше да ти окажат същото въздействие като личното впечатление. Нито пък се замисляш какво щеше да е, ако не го посещавах всеки ден, за да изхвърлям нощни гърнета, да мета, да изтупвам, да изнасям съдове, да вчесвам косата и брадата му…
За пореден път нямаше какво да кажа. Седнах върху скрина.
— Това не е кралят, когото помня — казах откровено. Страх ме е като си помисля, че толкова бързо е потънал толкова надълбоко.
— Страх ли? Аз съм направо ужасен. Ти поне ще имаш друг крал, когато този си отиде. — Шутът сложи още един свитък върху купчината.
— Всички ще имаме — предпазливо отбелязах аз.
— Някои повече от другите — заяви той.
Неволно вдигнах ръка, за да забия още по-здраво иглата на ревера си. Днес една не я бях изгубил. Това ме накара да се замисля за всичко, което символизираше тя. Кралската закрила за един незаконороден внук, когото някой по-безмилостен владетел тихичко щеше да очисти. А когато самият владетел се нуждаеше от закрила? Какво символизираше сега за мен тази игла?
— Е, какво ще правим?
— Ние с теб ли? Нищо. Аз съм само шут, а ти си копеле.
Неохотно кимнах.
— Ще ми се Сенч да беше тук. Ще ми се да знаех кога ще се върне. — Погледнах шута и се зачудих какво знае.
— Сенч ли? Чух, че щял да се върне със слънцето. — Уклончив, както винаги. — Твърде късно за краля, предполагам — по-тихо прибави той.
— Значи сме безсилни, така ли?
— Ние с теб ли? Глупости. Просто сме прекалено силни, за да действаме тук, това е. В тези неща безсилните винаги са най-силни. Може би си прав — трябва да се посъветваме с тях. А сега… — Шутът се изправи и показно разклати всичките си стави, като че ли бе марионетка с оплетени конци. Всичките му камбанки зазвъняха. Не успях да се сдържа и се усмихнах.
— Моят крал навлиза в най-активния си период от деня. И аз ще съм там, за да направя малкото, което е по силите ми.
Той внимателно излезе от кръга на подредените свитъци и плочки и се прозя.
— Сбогом, Фиц.
— Сбогом.
Озадачен, шутът спря на вратата.
— Не възразяваш ли, че си тръгвам?
— Мисля, че първо възразих да останеш.
— Никога не си играй на думи с шута. Но нима си забравил? Предложих ти сделка. Тайна за тайна.
Не бях забравил. Ала вече не бях сигурен, че искам да науча.
— Откъде идва шутът и защо?
— Аха. — Той замълча, после сериозно попита: — Убеден ли си, че искаш да знаеш отговорите на тези въпроси?
— Откъде идва шутът и защо? — бавно повторих аз.
За миг той се вцепени. И тогава го видях. Видях го както никога от години, не като шут, словоохотлив, духовит и язвителен, а като дребен мършав човек, невъобразимо крехък, с бледа плът, тънки кости, дори косата му не изглеждаше толкова материална, колкото на другите смъртни. Шутовският му черно-бял костюм бе украсен със сребърни звънчета, смешният му миши скиптър беше единствената броня и меч, с които разполагаше в този двор на интриги и коварство. И със своето нещастие. С невидимия плащ на своето нещастие. Прииска ми се да не ми бе предлагал сделката и собственото ми любопитство да не е толкова непреодолимо.
Той въздъхна. Огледа се, после отиде до гоблена със срещата на крал Мъдрост с Праотеца. Вдигна очи към него и кисело се усмихна, открил нещо смешно там, където аз не виждах нищо. Зае поза на поет, който се кани да рецитира. После се отказа и отново ме погледна.
— Сигурен ли си, че искаш да знаеш, Фицчо?
Повторих въпроса като на литургия.
— Откъде идва шутът и защо?
— Откъде? А, откъде? — За момент той допря нос до муцуната на Плъхчо и се замисли над отговора на собствения си въпрос. И най-после срещна очите ми. — Тръгни на юг, Фиц. Към земи извън всички карти, които е виждал Искрен. И извън картите, които се правят в тези страни. Върви на юг, след това на изток през море, чието име не ти е известно. Накрая ще стигнеш до дълъг полуостров и там ще откриеш селото, в което е роден шутът. Дори все още може да откриеш майка, която си спомня своето бяло като червейче бебе и как ме е гушкала и ми е пяла. — Той вдигна поглед към невярващото ми, унесено лице и кратко се засмя. — Не можеш дори да си го представиш, нали? Още повече ще те затрудня. Косата й беше дълга, тъмна и къдрава, очите й бяха зелени. Представи си! От такива богати багри се получава безцветността. Ами бащите на безцветното дете? Двама братовчеди, защото такъв е обичаят на онази страна. Единият широкоплещест, смугъл и весел, с червени устни и кафяви очи, земеделец, ухаещ на плодородна почва и чист въздух. Другият — слаб, със златист тен, поет и певец, синеок. О, и колко много ме обичаха и ми се радваха! И тримата, наред с цялото село. Много ме обичаха. — Шутът говореше все по-тихо, после замълча. Бях убеден, че чувам нещо, което не е казвал на никой друг. Спомних си как бях влязъл в стаята му и бях намерил изящната кукла в люлката. Обичана както някога самият шут. Зачаках.
— Когато станах… достатъчно голям, се сбогувах с всички. И се отправих да търся своето място в историята. Избрах това място — времето бе предопределено от часа на раждането ми. Дойдох тук и станах човек на Умен. Стисках нишките, които орисниците слагаха в ръцете ми, и ги усуквах и оцветявах както мога с надеждата да повлияя на онова, което ми е изтъкано.
Поклатих глава.
— Не разбирам нито дума.
— О. — Камбанките му иззвъняха. — Предложих ти да ти разкрия своята тайна. Не съм ти обещавал да я разбереш.
— Едно съобщение не е доставено по предназначение, докато не бъде разбрано — възразих с точен цитат от Сенч.
Шутът се поколеба дали да се съгласи, после отстъпи.
— Ти ме разбра. Просто не си съгласен. Никога не съм ти говорил толкова ясно. Може би тъкмо това те смущава.
Беше съвсем сериозен. Отново поклатих глава.
— Това е абсурдно! Отишъл си някъде да откриеш мястото си в историята! Как е възможно? Историята е стореното, онова, което остава след нас.
— Историята е онова, което правим през живота си. Създаваме я ние. — Той се усмихна загадъчно. — Бъдещето е друг вид история.
— Никой не знае бъдещето — съгласих се аз.
Шутът се усмихна още по-широко.
— Нима? — прошепна той. — Може би някъде е написано цялото бъдеще. Не е написано от един човек, но ако се запишат знаменията, виденията, предчувствията и предвижданията на цяла една раса и се сравнят с тези на друга, нима такъв народ не може да създаде стан, който да държи тъканта на бъдещето?
— Това е нелепо — възразих аз. — Как ще сме сигурни дали е вярно?
— Ако бъде създаден такъв стан, ако бъде изтъкан такъв килим от предсказания, не за няколко години, а за стотици, след време може да се докаже, че той се състои от изненадващо точни предвиждания. Имай предвид, че онези, които пазят документите, са друга раса, изключително древна. Светла прелестна раса, която от време на време е смесвала кръвта си с човешката. И когато! — Внезапно развеселен, той се завъртя в кръг, невъобразимо доволен от себе си. — И когато се раждат някои, белязани толкова ясно, че историята трябва да ги запомни, те са призвани да открият своето място в бъдещата история. И те могат да бъдат убедени да проучат това място, този възел на стотици нишки, и да кажат: тези нишки тук, тези ще усуча и с това усукване ще променя килима, ще изкривя тъканта, ще направя други багрите на предстоящото. Ще променя съдбата на света.
Подиграваше ми се. Вече бях сигурен.
— Веднъж на хиляда години може да се появи човек, способен да направи такава огромна промяна в света. Могъщ крал или философ, насочващ мислите на хиляди хора. Но ние с теб, шуте? Ние сме пионки. Нули.
Шутът съчувствено поклати глава.
— Тъкмо това никога не съм разбирал във вашия народ. Хвърляте заровете и знаете, че цялата игра зависи от едно търкулване на зара. Раздавате картите и казвате, че късметът на човек за тази нощ може да е заложен на една ръка. Но ако става въпрос за целия живот на човек, презрително изсумтявате и отвръщате: пфу, той не е никой, този рибар, този дърводелец, този крадец, този готвач, какво може да направи той в големия свят? И затова си пропилявате живота.
— Не всички хора са предопределени за величие — напомних му аз.
— Сигурен ли си, Фиц? Сигурен ли си? Има ли смисъл от живот, изживян така, сякаш няма абсолютно никакво значение за света? Не мога да си представя по-тъжно нещо. Защо майките не си казват: „Ако отгледам това момиче както трябва, ако го обичам и се грижа за него, то ще води живот, който ще носи радост на хората и следователно аз съм променила света“? Защо земеделецът, който хвърля семето, не казва на съседа си: „Със семето, което посях днес, ще нахраня някого, и така днес променям света“?
— Това е философия, шуте. Никога не съм имал време да се занимавам с такива неща.
— Не, Фиц, това е животът. И никой няма време да мисли за такива неща. Всяка твар на света трябва да мисли за това нещо всеки миг, докато бие сърцето й. Иначе какъв е смисълът да се събуждаме всеки ден?
— Не ги разбирам тези неща — неловко заявих аз. Никога не го бях виждал толкова развълнуван, никога не го бях чувал да говори толкова ясно. Сякаш бях разровил покрита със сива пепел жар и изведнъж бях открил вишневочервените въглени, които светят отдолу. Той гореше със същия плам.
— Не, Фиц. Разбираш ги. — Той протегна ръка и леко ме потупа с Плъхчо. — Ключов камък. Порта. Кръстопът. Катализатор. Ти беше и продължаваш да си всички тези неща. Винаги, когато стигам на кръстопът, винаги, когато миризмата ми е непозната, когато доближа нос до земята и започна да душа, откривам една миризма. Твоята. Ти създаваш възможности. Докато съществуваш, бъдещето може да се промени. Аз дойдох тук за теб, Фиц. Ти си нишката, която усуквам. Поне една от нишките.
Обзе ме вледеняващо предчувствие. Каквото и още да имаше да ми каже, не исках да го чуя. Някъде много надалеч се надигна слаб вой. Вълк виеше посред бял ден. Побиха ме тръпки, всички косъмчета по тялото ми настръхнаха.
— Шегуваш се — нервно се засмях аз. — Не биваше да очаквам, че ще ми разкриеш истинска тайна.
— Ти. Или не ти. Ос, котва, възел на въже. Виждал съм края на света, Фиц. Виждал съм го изтъкан толкова ясно, колкото видях собственото си раждане. О, не през твоя живот, нито дори през моя. Но нима ще сме щастливи, ако кажем, че живеем в здрач, а не в истинска нощ? Ще се възрадваме ли, че ние само ще страдаме, докато твоите потомци ще са единствените, познали мъките на обречените? Нима ще допуснем това да стане причина за бездействието ни?
— Не искам да те слушам, шуте.
— Имаше възможност да ми откажеш. Но ти трижди го пожела и сега ще го изслушаш докрай. — Шутът вдигна скиптъра си, сякаш даваше заповед за атака, и заговори като пред общия съвет на Шестте херцогства. — Падането на Шестте херцогства беше камъчето, което предизвика свличането на скалите. Бездушните плъзнаха като кърваво петно по най-хубавата риза на света. Мракът поглъща всичко и никога не се насища, дорде не започне да се храни със себе си. И само защото родът на Пророците се провали. Това е изтъканото бъдеще. Но почакайте! Пророк? — Той вирна брадичка и се втренчи в мен като врана. — Защо те наричат тъй, Фиц? Какво са предрекли дедите ти, че да си спечелят такова име? Да ти кажа ли как се е случило? Самото име на рода ти е бъдещето, пресягащо се назад във времето към теб и назоваващо те с името, което някой ден родът ти ще заслужи. Пророците. Това беше истината, която взех присърце. Че бъдещето се е пресегнало назад към теб, към твоя род, там, където родът ви се пресича с моя живот, и ви е нарекло така. Дойдох тук и какво открих? Един Пророк без име. Неназован в никоя история, минала или бъдеща. Но аз те видях да си избираш име, Фицрицарин Пророк. И ще се погрижа да го заслужиш. — Шутът се приближи до мен и ме хвана за раменете. — Ние сме тук, Фиц, двамата с теб, за да променим бъдещето на света. Да протегнем ръце и да задържим на място камъчето, което може да предизвика свличането на всички скали.
— Не. — Изпълваше ме ужасен студ. Разтреперих се. Зъбите ми затракаха и пред очите ми притъмня. Пристъп. Получавах нов пристъп. Тук, пред шута. — Върви си! — неспособен да понеса тази мисъл, извиках аз. — Махай се. Веднага! Бързо. Бързо!
Никога не бях виждал шута по-удивен. Той зяпна с отворена уста и видях ситните му бели зъби и бледия му език. Продължи да стиска раменете ми още няколко секунди, после ме пусна. Не се замислих какви чувства изпитва от внезапното ми избухване. Рязко отворих вратата, посочих навън и той си отиде. Затворих я зад гърба му, заключих и се строполих на леглото. Обливаха ме вълни на пълен мрак. Лежах по очи на завивките.
— Моли! — извиках аз. — Моли, спаси ме! — Ала знаех, че не може да ме чуе, и потънах сам в своята тъмнина.
Светлината от стотици свещи, гирляндите от вечнозелени клонки и чимшир, голите черни зимни клони, целите обкичени с лъскави бонбони за радост на окото и езика. Тропотът на дървените мечове на марионетките и възторжените възклицания на децата, когато главата на Шарения принц изхвърча над тълпата. Широко отворената в неприлична песен уста на Меден и танцуващите му по струните на арфата пръсти. Студеното течение, когато огромните врати рязко се отвориха и в Голямата зала нахлу нова група веселбари. Постепенно осъзнах, че това не е сън, че това е Зимното празненство и аз обикалям сред навалицата, любезно се усмихвам на всички и не виждам никого. Бавно премигнах. Не можех да правя нищо бързо. Бях увит в мека вълна, носех се по вълните като призрачен кораб в безветрен ден. Изпълваше ме приятна сънливост. Някой ме докосна по ръката. Обърнах се. Бърич се мръщеше и ме питаше нещо.
— Всичко е наред — спокойно му казах аз. — Не се безпокой, всичко е наред. — И продължих сред тълпата.
Крал Умен седеше на трона си, но вече знаех, че е направен от хартия. Шутът седеше на стъпалото в краката му и стискаше мишия си скиптър така, както бебетата стискат дрънкалките си. Езикът му беше меч и когато кралските врагове се приближаваха до трона, той ги убиваше, насичаше ги на парчета и ги отблъскваше от хартиения човек на престола.
На други подиуми бяха Искрен и Кетрикен, красиви като куклата на шута, и двамата. Вгледах се и видях, че са направени от желания, като съдове, направени от празнота. Славен отиде да поговори с тях и той бе голяма черна птица, не врана, не, нито толкова весел като врана, нито гарван, липсваше му бодрата интелигентност на гарвана, не, нещастен лешояд, все кръжащ наоколо и мечтаещ за тях като за мърша. И вонеше на мърша. Запуших устата и носа си с ръка и се отдалечих.
Седнах пред едно огнище до кикотещо се момиче, щастливо в сините си фусти. То цвъртеше като катерица и аз му се усмихнах. Момичето се облегна на мен и запя веселата песничка за трите млекарки. Около огнището седяха и стояха други, които се присъединиха към песента. Накрая всички избухнахме в смях, но не бях сигурен защо. И дланта й беше топла и съвсем небрежно отпусната на бедрото ми.
„Побърка ли се, братко? Да не си ял рибешки кости или гориш в треска?“
— А?
„Умът ти е замъглен. Мислите ти са безкръвни и болни. Движиш се като жертва.“
— Добре съм.
— Наистина ли? Тогава и аз съм добре. — Тя ми се усмихна. Пълничко личице, тъмни очи, къдрава коса, подаваща се изпод бонето й. Искрен щеше да я хареса. Тя дружелюбно ме потупа по крака. Малко по-високо от предишния път.
— Фицрицарин!
Бавно вдигнах поглед. До мен стоеше лейди Търпение, придружена от Лейси. Усмихнах се. Тя ужасно рядко напускаше стаите си, за да общува с хората. Особено през зимата. Зимата бе тежко време за нея.
— Много ще се радвам, когато се върне лятото, за да можем заедно да се разхождаме в градината — казах й аз.
Известно време тя мълчаливо ме гледаше.
— Имам нужда от помощ, за да пренеса нещо тежко в стаята си.
— Разбира се. — Предпазливо се изправих. — Трябва да вървя — казах на слугинчето. — Майка ми има нужда от мен. Песента ти ми хареса.
— Довиждане, милорд! — изчурулика тя и Лейси гневно я измери с поглед. Бузите на Търпение бяха много румени. Последвах я през навалицата. Стигнахме до стълбището.
— Не си спомням как да го направя — казах й аз. — И къде е тежкото нещо, което искаш да занеса в стаята ти?
— Това беше повод да те отведа преди съвсем да се опозориш! — изсъска тя. — Какво ти става? Как може да се държиш толкова отвратително? Да не си пиян?
Замислих се.
— Нощни очи казва, че съм се отровил с рибешки кости. Но се чувствам добре.
Лейси и Търпение ме погледнаха. После ме хванаха за ръцете и ме поведоха нагоре. Търпение направи чай. Поговорих с Лейси. Казах й, че страшно обичам Моли и ще се оженя за нея веднага щом ми позволи крал Умен. Тя ме потупа по ръката, докосна челото ми и попита какво и къде съм ял днес. Не си спомнях. Търпение ми даде чай. Малко след това повърнах. Лейси ми донесе студена вода. Търпение ми даде още чай. Пак повърнах. Казах, че не искам повече чай. Търпение и Лейси възразиха. Лейси рече, че съм щял да се оправя, след като се наспя, и ме заведе обратно в стаята ми.
Събудих се, без да имам ясна представа кое е било сън и кое — действителност. Спомнях си събитията от вечерта по същия начин, по който и неща, случили се преди години. Всичко това се усложняваше от отвореното стълбище с мамещата си жълта светлина и носещото се от него течение, което охлаждаше стаята ми. Изпълзях от леглото, олюлях се за миг, обзет от внезапен шемет, и бавно се заизкачвах нагоре, като с една ръка постоянно се опирах на студената каменна стена, за да се уверя, че не сънувам. По средата на стълбището Сенч слезе да ме посрещне.
— Хвани се за ръката ми.
Подчиних се.
Той ме прегърна през кръста и продължихме нагоре.
— Липсваше ми — казах му аз. Поех си дъх и прибавих: — Крал Умен е в опасност.
— Зная. Крал Умен винаги е в опасност.
Стигнахме в стаята му. В огнището бумтеше огън, до него имаше поднос с храна. Сенч ме поведе натам.
— Струва ми се, че съм отровен. — Изведнъж ме побиха тръпки. Когато пристъпът премина, се почувствах по-бодър. — Като че ли се събуждам постепенно. Все ми се струва, че съм буден, после внезапно всичко става по-ясно.
Сенч кимна и каза навъсено:
— Сигурно е от пепелта на димчето. Много безразсъдно разтреби стаята на крал Умен. Често изгорените останки от билките усилват силата им. Ръцете ти целите бяха в пепел, после седна да ядеш сладки. Нищо не можех да направя. Реших, че ще се разминеш с един сън. Как така ти хрумна да слезеш долу?
— Не зная. — После попитах свадливо: — Защо винаги знаеш толкова много?
— Имам си начини да откривам разни неща. — Той се ухили. — Какво си спомняш от Зимното празненство?
Потръпнах.
— Достатъчно, за да зная, че утре ще е тежък ден. — Слугинчето изневиделица изскочи в паметта ми. Облегнато на рамото ми, с ръка на бедрото ми. Моли. Тази нощ трябваше да ида при Моли и някак си да й обясня всичко. Ако дойдеше в стаята ми и не бях там, за да отговоря на почукването й… понечих да се изправя, но отново ме побиха тръпки. Чувствах се така, като че ли ми отлепваха кожата.
— Хапни нещо. Не беше най-подходящо да си избълваш червата, но съм сигурен, че лейди Търпение е имала добри намерения. И при други обстоятелства това щеше да ти спаси живота. Не, идиот такъв, първо си измий ръцете. Не чу ли какво ти казах?
Чак тогава забелязах легена до храната. Старателно си измих ръцете, за да сваля всичко полепнало по тях, после лицето. Изведнъж се почувствах много по-бодър.
— Беше като дълъг сън, целият ден… същото ли изпитва Умен?
— Нямам представа. Възможно е не всички горящи билки долу да са такива, каквито си мисля. Това е едно от нещата, които исках да обсъдим с теб. Как е Умен? Внезапно ли го повали тази болест? Откога Уолас се нарича „лечител“?
— Не зная. — Засрамено сведох глава. Насилих се да му докладвам колко бездеен съм бил в негово отсъствие. И колко глупав. Когато свърших, той не възрази.
— Е — тежко каза Сенч. — Не можем да върнем миналото, можем само да го поправим. Тук стават прекалено много неща, за да ги решим на един път. — Той замислено ме погледна. — Много от онова, което ми разправи, изобщо не ме изненадва. Претопените продължават да се придвижват към Бъкип, болестта на краля се проточва. Но здравето на крал Умен се е влошило много по-бързо, отколкото мога да си обясня, и мръсотията в покоите му ми се струва абсурдна. Освен ако… — Сенч не довърши мисълта си. — Може би смятат, че лейди Дайми е била единствената му закрила. Може би са убедени, че вече не ни интересува. Може би го виждат като самотен старец, пречка, която трябва да бъде отстранена. Твоето безразсъдство ги е убедило. — Той въздъхна. — Мислех, че ще мога да използвам Уолас като оръдие, да го водя с помощта на съветите на други. Уолас не познава добре билките, той е дилетант. Но може би сега друг използва оръдието, което аз толкова нехайно зарязах тук. Трябва да проверим. Има начини да му попречим.
Прехапах си езика, преди да успея да изрека името на Славен.
— Как? — попитах вместо това.
Сенч се усмихна.
— Как те обезвредиха като убиец в Планинското кралство?
Споменът ме накара да потръпна.
— Славен разкри целта ми на Кетрикен.
— Точно така. Ще хвърлим малко светлина върху онова, което става в кралските покои. Хапни сега.
Започнах да ям, без да спирам да го слушам. Обърнах внимание на храната. Преобладаваше мирисът на чесън. Знаех, че Сенч вярва в неговите пречистващи свойства. Зачудих се какво съм погълнал и до каква степен опиатът обагря спомените ми за разговора с шута. Побиха ме тръпки, когато се замислих за грубостта си накрая. Утре трябваше да поговоря и с него. Сенч забеляза, че съм разсеян, и каза:
— Хората разбират, че не си съвършен.
Кимнах, прозях се и измърморих:
— Извинявай. — Клепачите ми внезапно толкова натежаха, че едва можех да си държа главата изправена. — Какво каза?
— Да си лягаш. Почини си. Сънят е истинският лечител.
— Но аз още не съм те попитал къде беше. И какво си правил. Като че ли си се подмладил поне с десет години.
Сенч сви устни.
— Това комплимент ли е? Няма значение. Такива въпроси и без това са безполезни, така че ще трябва да ги оставиш за някой друг път, и тогава да се ядосаш, след като не получиш отговор. Що се отнася до състоянието ми… е, колкото повече напрягаш тялото си, толкова по-издръжливо става. Пътуването не беше лесно. И все пак мисля, че си струваше. — Отворих уста, но той вдигна десницата си. — И повече нищо няма да ти кажа. Върви да спиш, Фиц. Върви да спиш.
Изправих се с прозявка и се протегнах. Ставите ми изпукаха.
— Още си пораснал — възхитено каза Сенч. — С това темпо ще надхвърлиш дори ръста на баща си.
— Липсваше ми — измърморих аз, докато се обръщах към стълбището.
— И ти на мен. Но утре вечер ще наваксаме. А сега — бягай в леглото.
Слязох по стълбището с искреното намерение да послушам съвета му. Както винаги, тайната врата се затвори секунди след моето излизане, от механизъм, който не бях успял да открия. Хвърлих още три цепеници в изтляващия огън и тръгнах към леглото си. Седнах, за да си съблека ризата. Бях изтощен. Ала не толкова, че да не усетя далечното ухание на Моли по кожата си. Поседях още няколко секунди, хванал ризата в ръце. После отново я нахлузих, станах и се измъкнах в коридора.
Беше късно. И все пак бе първата нощ от Зимното празненство. Долу имаше много хора, които до зори нямаше да помислят за сън. Други тази нощ изобщо нямаше да намерят леглата си. Внезапно се усмихнах, защото разбрах, че възнамерявам да се присъединя към последната група.
Коридорите и стълбищата бяха оживени. Повечето веселбари бяха прекалено пияни, за да ме забележат. Що се отнасяше до други, реших да използвам Зимното празненство за отговор на всички въпроси, които щяха да ми задават на другия ден. Въпреки това проявих достатъчно дискретност, за да съм сам в коридора, когато чукам на вратата. Не чух отговор. Ала когато вдигнах ръка да почукам отново, вратата безшумно се отвори. Вътре цареше мрак.
Това ме ужаси. За миг бях сигурен, че й се е случило нещо лошо, че някой е идвал тук, наранил я е и я е оставил на тъмно. Хвърлих се в стаята и я извиках. Вратата се захлопна зад мен.
— Шшт! — изшътка ми тя.
Обърнах се към нея. Трябваха ми няколко секунди, докато очите ми се приспособят към мрака. Нямаше друга светлина, освен от огнището, което бе зад гърба ми. Когато най-сетне я видях, дъхът ми секна.
— Очакваше ли ме? — попитах.
— Само от няколко часа — измърка Моли.
— Мислех, че се веселиш в Голямата зала. — После се сетих, че не я бях видял там.
— Знаех, че няма да липсвам на никого. Освен на един. И реших, че той може да ме потърси тук.
Стоях неподвижно и я гледах. Носеше чимширов венец. И нищо друго. И явно искаше да я гледам. Как мога да обясня пресечената граница? Преди заедно бяхме навлезли в тази нова територия. Ала сега беше друго. Това бе откровена покана. Може ли да има нещо по-непреодолимо от сигурността, че една жена те желае? Тя ме покори и благослови и някак си изкупи всички глупости, които бях правил.
Зимното празненство.
Сърцето на нощната тайна. Да.
Моли ме събуди призори и ме отпрати от стаята си. Целувката, която ми даде на прощаване, преди да ме изпъди, бе такава, че стоях в коридора и се мъчех да се убедя, че утрото изобщо не е толкова близо. След малко си спомних, че трябва да съм дискретен, и изтрих глуповатата усмивка от лицето си, поизпънах измачканата си риза и се запътих към стълбището.
Щом се озовах в стаята си, ме обзе почти шеметна умора. Откога не бях спал? Седнах на леглото и си съблякох ризата. Пуснах я на пода. Отпуснах се назад и затворих очи.
Сепна ме тихо почукване. Бързо станах, като се усмихнах под мустак. И все още се усмихвах, когато широко отворих вратата.
— А, браво, вече си буден! И почти си облечен. Когато те видях снощи, наистина се уплаших, че ще трябва да те измъквам от леглото.
Беше Бърич, измит и спретнат. Бръчките на челото му бяха единствените видими следи от снощното пиршество. От дългогодишния си съвместен живот с него знаех, че колкото и тежък махмурлук да има, винаги става, за да се заеме със задълженията си. Въздъхнах. Нямаше смисъл да го моля за милост, защото нямаше да получа милост. Отидох при скрина си и извадих чиста риза. Облякох я в движение, докато го следвах до кулата на Искрен.
Има един странен праг, и физически, и психически. Само на няколко пъти през живота си са ме блъскали през него, но всеки път се случва нещо необичайно. Тази сутрин бе един от тези моменти. След около час стоях гол до пояс и потен в стаята на престолонаследника. Прозорците бяха отворени за зимния вятър, ала не ми беше студено. Брадвата, която ми бе дал Бърич, беше съвсем малко по-лека от самия свят и тежестта на Искреновото присъствие в ума ми сякаш натискаше мозъка ми. Повече не можех да вдигна оръжието, за да се защитя. Бърич ме нападна и аз съвсем символично го блокирах. Той с лекота отблъсна брадвата ми настрани и бързо ми нанесе не един, а два удара, не силни, но не и леки.
— Мъртъв си — каза ми той, отдръпна се и се подпря на брадвата си. Аз изпуснах моята.
Искрен не помръдваше в ума ми. Погледнах го. Седеше до прозореца, зареял поглед в морето. Утринната светлина бе сурова към бръчките по лицето му и сивите кичури в косата му. Раменете му бяха прегърбени. Позата му отразяваше чувствата ми. Затворих очи за миг, прекалено изтощен, за да направя каквото и да било. Изведнъж се сляхме. Видях хоризонтите на нашето бъдеще. Ние бяхме страна, обсадена от хищни врагове, които идваха да убиват и осакатяват. Нямаха друга цел. Те нямаха ниви, които да засяват, нямаха деца, които да защитават, нямаха добитък, който да ги разсейва от набезите им. Но ние се опитвахме да водим ежедневния си живот и в същото време да се защитаваме от техните опустошения. За пиратите с алените кораби нямаше друг ежедневен живот, освен опустошенията. Те не се нуждаеха от друго, освен от единствената си цел — да ни унищожат. Ние не бяхме воини от поколения наред. Не разсъждавахме като воини. Дори онези от нас, които бяха ратници, бяха обучени да се сражават срещу рационален враг. Как можехме да се изправим срещу яростните атаки на безумци? Какви оръжия имахме? Огледах се и видях. Себе си. Себе си в тялото на Искрен.
Един човек. Един човек, който се състаряваше в усилието си да балансира по линията между защитата на народа си и потъването в екстаза на Умението. Един човек, който се опитваше да ни разбуди, да ни възпламени, за да се защитим. Един човек, отправил взор надалеч, докато ние се карахме помежду си, заговорничехме и се дърлехме в стаите под него. Нямаше полза. Бяхме обречени.
Приливът на отчаяние ме помете, заплашваше да ме удави. Внезапно насред въртопа открих място, където да застана. Място, където беше странна самата безнадеждност. Ужасно странна. Четири малки бойни кораба, не съвсем готови, с необучени екипажи. Стражеви кули и сигнални огньове, които да призовават неопитните защитници на бой. Бърич със своята брадва и аз, застанали на студа. Искрен гледаше през прозореца, докато долу Славен тъпчеше родния си баща с опиати. С надеждата да го лиши от ум и да наследи цялата тази каша, не се съмнявах. Нямаше абсолютно никаква полза. И в същото време беше немислимо да се предадем. В мен се надигна смях и не успях да го сдържа. Стоях и се смеех така, като че ли светът бе най-забавното нещо, което бях виждал. Бърич и Искрен ме зяпаха. Едва забележима усмивка изви ъгълчетата на устата на престолонаследника — смехът в очите му споделяше моята лудост.
— Добре ли си, момко? — попита ме Бърич.
— Нищо ми няма. Абсолютно нищо — казах, когато престанах да се смея.
Изправих се. Поклатих глава и кълна се, че почти усетих как мозъкът ми се намества.
— Искрен — казах аз и прегърнах съзнанието му. Беше лесно — винаги бе било лесно, ала преди бях смятал, че мога да изгубя нещо, ако го направя. Не се сляхме в един човек, а се вместихме като паници, наредени в шкаф. Поех си дъх, вдигнах брадвата и се обърнах към Бърич:
— Пак?
Когато се приближи към мен, не му позволих да е Бърич. Това бе човек с брадва, дошъл да убие Искрен, и преди да успея да се спра, вече го бях повалил на пода. Той се изправи, като клатеше глава, и видях на лицето му гняв. Отново се сблъскахме, със същия резултат.
— Трети път — рече той и бойната му усмивка озари обветреното му лице. Сблъскахме се с радостта на битката и аз го победих.
Направихме го още два пъти преди Бърич изведнъж да отстъпи пред един от ударите ми. Отпусна брадвата си до пода и леко приклекна, докато възстанови равномерното си дишане. После се изправи и погледна Искрен.
— Готов е — дрезгаво каза Бърич. — Хванал му е цаката. Не че майсторски е овладял брадвата. Тренировките ще го направят още по-добър, но ти взе правилен избор. Брадвата е неговото оръжие.
Искрен бавно кимна и каза:
— А той е моето.
16
Искреновите кораби
На третото лято от Войната с алените кораби бойният флот на Шестте херцогства за пръв път влезе в сражение. Макар че се състоеше само от четири кораба, това бе важна промяна в нашата отбранителна тактика. Сблъсъците с алените кораби през пролетта скоро ни показаха, че сме забравили много от воинските си умения. Пиратите бяха прави — бяхме се превърнали в земеделски народ. Ала ние бяхме земеделци, решени да се сражават. Бързо установихме, че враговете ни са находчиви и свирепи воини. До такава степен, че никога не се предаваха, нито попадаха живи в плен. Може би това трябваше да е първата ни податка за характера на претопяването и за това с какво всъщност воюваме, но тогава никой не го забеляза, а и бяхме твърде заети да се борим за оцеляването си, за да мислим за такива неща.
Остатъкът от зимата измина толкова бързо, колкото се влачеше първата половина. Отделните части от моя живот бяха като мъниста и аз бях връвта, която минаваше през всичките. Струва ми се, че ако се бях замислил върху сложността на всичко, което правех, за да запазя тези части отделени едни от други, щях да го сметна за невъзможно. Ала тогава бях млад, много по-млад, отколкото предполагах, и някак си намирах енергия и време, за да го правя.
Денят ми започваше призори със сеанс с Искрен. Поне два пъти седмично участваха Бърич и неговите брадви. Но обикновено бяхме само двамата. Престолонаследникът работеше върху моето Умение, но не като Гален. Той ми измисляше конкретни задачи и ме обучаваше на тях. Научих се да гледам с неговите очи и да му давам да използва моите. Упражнявах се да усещам финия начин, по който манипулираше вниманието ми, и постоянно мислено да коментирам, за да го държа в течение на всичко около нас. Налагаше се да напускам кулата и да нося присъствието му със себе си като сокол на китката си, докато изпълнявах ежедневните си задължения. Отначало можех да поддържам връзката ни само по няколко часа, но постепенно започнах да споделям ума си с него дни наред. С времето обаче връзката отслабваше. Това не беше истинско предаване от мен към него, а установена чрез физически контакт връзка, която трябваше да се подновява. Въпреки това го възприемах като успех.
Прекарвах доста време в Градината на кралицата, местех пейки, статуи и саксии, докато накрая Кетрикен остана доволна. Винаги внимавах Искрен да е с мен през тези часове. Надявах се, че за него ще е от полза да види своята кралица така, както я виждат другите, особено във въодушевлението й от нейната Снежна градина. Румена и златокоса, целувана от вятъра и жизнерадостна — ето как му я показвах. Той я чу свободно да говори за удоволствието, което се надявала да му достави тази градина. Дали по този начин предавах доверието, което Кетрикен изпитваше към мен? Решително пропъждах тези неспокойни мисли. Взимах го със себе си и когато посещавах Търпение и Лейси.
Освен това се опитвах повече да го водя сред обикновените хора. Откакто бяха започнали тежките му задължения с Умението, той рядко можеше да си го позволи. Водех го в кухнята и стаята на стражниците, в конюшнята и в градските кръчми. От своя страна той ме насочваше към корабостроителниците, където наблюдавах довършването на неговите кораби. По-късно често посещавах кейовете, за да разговарям с екипажите. Накарах го да изслуша мърморенето на хората, които смятаха, че е предателство да се допускат бегълци от островите на нашите бойни кораби. За всеки беше ясно, че те имат опит в корабното дело. Мнозина от нашите негодуваха и не вярваха на пришълците. Не бях сигурен дали решението на Искрен да ги използва е разумно. Без да му кажа нищо за собствените си съмнения, аз само му разкрих мнението на хората.
Той бе с мен и когато се отбивах при Умен. Научих се да го посещавам късно сутрин или рано следобед. Уолас рядко ме пускаше лесно и в стаята като че ли винаги имаше други — слугини, които не познавах, или работници, които поправяха нещо. Нетърпеливо очаквах да получа възможност за разговор насаме, за да помоля краля за разрешение да се оженя. Шутът също винаги беше там и спази думата си да не показва приятелството ни пред чужди очи. Подигравките му бяха остри и язвителни и макар да знаех целта им, все пак успяваше да ме засрами или ядоса. Единственото ми удовлетворение бяха промените, които забелязах в кралските покои. Някой бе издрънкал на госпожа Чевръстка за състоянието им.
Насред Зимното празненство там беше пратена толкова голяма група прислужници, че те направо пренесоха веселието при него. Застанала с юмруци на кръста насред стаята, госпожа Чевръстка следеше всичко и гълчеше Уолас, че е допуснал нещата да стигнат до това положение. Очевидно той я бе уверявал, че лично се грижи за разтребването и прането, за да се опита да спести безпокойствата на краля. Аз прекарах един весел следобед там, защото глъчката събуди Умен и скоро той почти дойде на себе си. Кралят накара госпожа Чевръстка да млъкне, когато тя започна да укорява собствените си хора в немарливост, и поговори с тях, докато търкаха подовете, постилаха нови рогозки и мажеха мебелите с благоуханно масло. Госпожа Чевръстка натрупа истинска планина от юргани върху краля и нареди да отворят прозорците, за да проветрят стаята. Тя също усети миризмата на пепелта и кадилниците. Тихо предложих за почистването им да се погрижи Уолас, тъй като беше най-запознат с качествата на кадените билки. Когато се върна, той бе много по-кротък и разбран. Зачудих се дали знае точно какво въздействие оказва димът върху Умен. Но ако цялото това кадене не беше негово дело, тогава чие? С шута скришом разменихме не един многозначителен поглед.
Не само изтъркаха стаята, но и я осветиха с празнични свещи и гирлянди, чимшир и позлатени голи клони, обкичени с нашарени орехи. Това върна цвета на лицето на краля. Усетих тихото одобрение на Искрен. Когато същата вечер Умен слезе от стаята си при всички в Голямата зала и поиска да чуе любимите си музиканти и песни, приех това като лична победа.
Някои мигове бяха единствено мои — и не само нощите ми с Моли. Колкото можех по-често се измъквах от замъка, за да потичам и да половувам с моя вълк. Тъй като умовете ни бяха обвързани, никога не бях напълно откъснат от него, но простата мисловна връзка не може да се сравнява с дълбокото удоволствие от споделянето на лов. Трудно ми е да обясня единението на две същества, движещи се като едно и с една цел. Тези моменти бяха истинско удовлетворение за нашата връзка. Ала дори когато дни наред не го виждах физически, той беше с мен. Присъствието му бе като парфюм, който човек отначало усеща остро, но после просто го забравя като въздуха наоколо. Познавах, че е при мен, по наглед незначителни признаци. Обонянието ми се изостряше и аз го отдавах на способността му да разбира какво ми носи въздухът. По-ясно усещах другите около мен, сякаш съзнанието му защитаваше гърба ми и ме предупреждаваше за неща, които иначе можеше да не забележа. Храната бе по-вкусна, парфюмите — по-осезаеми. Опитвах се да не разпростирам тази логика върху апетита си за компанията на Моли. Знаех, че Нощни очи е с мен, ала той спазваше обещанието си и не правеше нищо, за да го усетя в такива моменти.
Месец след Зимното празненство получих нова задача. Искрен ми беше казал, че иска да ме прати на някой от корабите си. Един ден ме повикаха на „Руриск“ и ми определиха място на едно от греблата. Капитанът открито изрази учудването си, че са му пратили вейка, когато е поискал дънер. Не можех да възразя. Повечето от мъжете около мен бяха жилави здравеняци и опитни моряци. Единствената ми възможност да се докажа бе да се заема със задачата си с цялата енергия, която притежавах. Поне имах задоволството да узная, че не съм единственият неопитен. Макар че другите на борда бяха служили на различни съдове, никой, освен островитяните не познаваше този вид кораби.
Беше се наложило Искрен да издири нашите най-стари корабостроители и да ги повика заедно с хора, които разбираха от строителство на бойни кораби. „Руриск“ бе най-големият от флота ни. Очертанията му бяха плавни и правилни, плиткият му корпус му позволяваше да се носи по спокойна морска повърхност като насекомо в езеро или да яха гребените на вълните като чайка. Дъските на два от другите кораби бяха вклинени в ребрата, но тези на „Руриск“ и по-малкия „Постоянство“ се застъпваха. „Руриск“ беше построен от Мачторез и снаждането бе съвършено, така че се налагаше само минимално изолиране с накатранено въже. Мачтата му беше от боров дънер и носеше платно от лен, подсилено с въже. На платното танцуваше Искреновият елен.
Новите кораби миришеха на стърготини и накатранено въже. По палубите все още почти нямаше драскотини и греблата бяха чисти по цялата си дължина. Скоро „Руриск“ щеше да придобие собствен характер — няколко бразди, за да стане по-удобно за хващане греблото, снадено въже, всички белези и резки на истинския кораб. Ала засега „Руриск“ бе също толкова нов, колкото и ние. Когато излязохме в морето, корабът ми напомняше за неопитен ездач на млад кон. Движеше се тромаво между вълните, но после, когато установихме ритъма му, започна да пори водата като смазан нож.
Желанието на Искрен беше да се потопя в тези нови умения. Определиха ми койка при останалите моряци. Научих се да не се натрапвам, но енергично да изпълнявам заповедите. Капитанът бе истински жител на Шестте херцогства, ала първият помощник беше островитянин и именно той ни учеше да управляваме „Руриск“. На борда имаше още двама бегълци и през свободното си време те се събираха и тихо разговаряха. Чудех се, че не виждат мърморенето сред другите, което предизвикваше това. Моята койка бе близо до техните и често докато лежах и се опитвах да заспя, усещах, че Искрен ме подтиква да се заслушам в думите им, изречени на непознат ми език. Подчинявах се, като знаех, че той повече разбира странните звуци. След известно време установих, че тяхната реч не е чак толкова по-различна от нашата и че самият аз разбирам част от разговорите им. Нямаше приказки за предателство или бунт. Само тихи, тъжни думи за техни роднини, претопени от собствените им сънародници, и сурови клетви за отмъщение. Те не се различаваха особено от народа на Шестте херцогства. Претопяването беше засегнало семействата на почти всички на борда. Разкаяно се чудех колко от тези изгубени души съм пратил в забравата на смъртта. Това издигаше известна преграда между мен и останалите членове на екипажа.
Въпреки свирепите зимни бури почти всеки ден излизахме в морето. Водехме тренировъчни битки, упражнявахме методи за взимане на абордаж или таран на друг кораб, учехме се да скачаме, за да не се озовем във водата между двата съда. Нашият капитан се мъчеше да ни обясни всичките ни преимущества. Враговете, с които щяхме да се сблъскаме, щяха да са далеч от дома си и изтощени от седмици плаване в морето. Те живееха на корабите си, натъпкани в тясно пространство и измъчвани от капризите на времето, докато ние всеки ден щяхме да сме свежи и сити. Суровото им пътуване щеше да изисква всеки гребец да е и пират, докато ние можехме да качваме на борда още воини, които да стрелят с лъкове или да взимат на абордаж противника. Често виждах първия помощник да клати глава над тези думи. Той тайно сподели с приятелите си, че тъкмо суровото пътуване на пиратите правело екипажите им непреклонни и свирепи. Как можеха кротките, сити земеделци да се надяват, че ще победят калените в моретата пирати?
На всеки десет дни ми се падаше по един свободен и тогава отивах в замъка. Докладвах на крал Умен, подробно му описвах преживяванията си на борда на „Руриск“ и се радвах на интереса, който събуждах в очите му. Той изглеждаше по-добре, ала все още не беше здравият крал, когото помнех от детството си. Търпение и Лейси също настояваха да ги посещавам. Надлежно се отбивах и при Кетрикен. Един-два часа с Нощни очи, тайна среща с Моли, после бързо обратно в собствената ми стая за остатъка от нощта, за да съм там, когато Сенч ме повика. Призори на другата сутрин кратък доклад при Искрен и подновяване на връзката ни в Умението. Често с облекчение се връщах на пристанището при другарите си, за да мога най-после да се наспя.
Накрая, когато зимата вече свършваше, имах възможност да поговоря насаме с Умен. Бях отишъл в покоите му през един от свободните си дни, за да му докладвам за напредъка на обучението ни. Кралят бе в по-добро здраве от обикновено и седеше на стола си край огъня. Уолас го нямаше. Заместваше го млада жена, която привидно разтребваше стаята, но почти със сигурност беше шпионка на Славен. Шутът също присъстваше, както винаги, и се забавляваше като я караше да се чувства неловко. Аз бях израснал с него и приемах бялата му кожа и безцветните му очи за даденост. Жената обаче очевидно се притесняваше. Зяпаше го винаги, когато си мислеше, че той не й обръща внимание, но шутът започна да отвръща на погледите й, при това всеки път все по-похотливо. Тя ставаше все по-нервна и когато накрая трябваше да мине покрай нас с ведрото си и шутът прати Плъхчо да надникне под фустите й, жената с писък отскочи и заля себе си и току-що изтъркания под с мръсна вода. Умен сгълча шута, който многословно и без да изпитва никакви угризения се извини, после освободи прислужницата да се преоблече. Незабавно използвах възможността.
Тя едва бе излязла от стаята, когато заговорих.
— Милорд, от известно време искам да ви помоля за нещо.
Някаква нотка в гласа ми сигурно предупреди и шута, и краля, защото мигновено получих цялото им внимание. Многозначително погледнах шута и той ясно разбра, че искам да ни остави, но вместо това се приближи, отпусна глава на коляното на Умен и ми се ухили нахално. Отказах да му позволя да ме изкара от равновесие. Умолително погледнах краля.
— Можеш да говориш, Фицрицарин — официално заяви той.
Поех си дъх.
— Милорд, искам разрешение да се оженя.
Шутът се опули от изненада. Но кралят снизходително се усмихна, сякаш бях дете, което моли за сладкиш.
— Най-после. Но първо трябва да я ухажваш, естествено.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Кралят изглеждаше прекалено осведомен. Но доволен, много доволен, смеех да се надявам.
— Моля ваше величество да ми прости, но се боя, че вече започнах да я ухажвам. Но знайте, че не възнамерявах да го направя толкова дръзко. Просто… така се случи.
Той добродушно се засмя.
— Да. Така е с някои неща. Макар че когато не го спомена по-рано, започнах да се чудя какви са намеренията ти и дали дамата не се е заблудила.
Устата ми пресъхна. Не можех да дишам. Какво знаеше? Той се усмихна на ужаса ми.
— Нямам възражения. Всъщност дори се радвам на избора ти…
Усмивката, която грейна на лицето ми, удивително бе имитирана от шута. Поех си дъх. Умен продължи:
— Но баща й има резерви. Той ми каза, че би желал да отложи сватбата поне докато се сгодят по-големите й сестри.
— Какво? — едва успях да промълвя. Обзе ме смут. Умен великодушно се усмихна.
— Изглежда, че твоята дама е точно толкова бърза, колкото показва името й. Мигновена помолила баща си за разрешение да те ухажва още в деня, в който си заминал за Бъкип. Мисля, че си й спечелил сърцето като толкова открито си разговарял с Мъжество. Но Жилав й отказал, поради причината, която вече посочих. Научих, че дамата вдигнала истинска буря, но Жилав е твърд човек. Той обаче ни прати вест, за да не се обидим. Иска да знаем, че не възразява против самия теб, просто не желае тя да се омъжи преди сестрите си. Съгласих се с него. Тя, струва ми се, е още на четиринайсет, нали?
Бях онемял.
— Не бързай толкова, момко. И двамата сте млади и имате много време. Въпреки че Жилав не й е дал официално разрешение за ухажване, съм убеден, че той не възнамерява да ви забрани да се срещате. — Крал Умен мило ме погледна. Шутът гледаше ту него, ту мен. Не можех да прочета мислите му.
Треперех, както не ми се беше случвало от месеци. Не биваше да позволя това да продължи, за да не влоша положението още повече. Насилих се да отворя залепналите си устни.
— Милорд, нямах предвид тази дама.
Възцари се тишина. Срещнах очите на краля и видях, че изражението му се променя. Ако не бях толкова отчаян, щях да сведа очи пред неговото неудоволствие. Вместо това умолително го гледах с надеждата да ме разбере. Тъй като не ми отговори, аз продължих:
— Милорд, жената, за която говоря, в момента е прислужница на една дама, но това е само временно. Тя е…
— Замълчи.
Все едно ме удари. Вцепених се.
Умен внимателно ме измери отгоре до долу и величествено заговори. Стори ми се, че дори усещам натиска на Умението в гласа му.
— Можеш да си напълно уверен в това, което ще ти кажа, Фицрицарин. Жилав е мой приятел и херцог. Нито той, нито дъщеря му ще се почувстват оскърбени от теб. Засега няма да ухажваш никого. Никого. Съветвам те добре да обмислиш предложението, след като Жилав те смята за подходящ за Мигновена. Той не повдига въпроса за произхода ти. Малцина други биха си го спестили. Мигновена ще получи земя и титла. Както и ти от мен, ако имаш благоразумието да помислиш и да я приемеш. Ще разбереш, че това е правилното решение. Ще ти кажа кога можеш да започнеш да я ухажваш.
Събрах остатъка от смелостта си.
— Милорд, моля ви…
— Стига, Рицарин! Чу думата ми по този въпрос. Повече нямам какво да ти кажа!
Малко по-късно той ме освободи и аз разтреперан излязох от покоите му. Не зная дали треперех от гняв, или защото сърцето ми бе разбито. Спомних си как ме беше нарекъл с бащиното ми име. Може би защото в душата си знаеше, че ще постъпя като баща си. Дори да се наложеше да чакам, докато крал Умен отиде в гроба. Върнах се в стаята си. Щях да изпитам облекчение, ако можех да заплача. Дори нямах сълзи. Не можех да си представя как ще кажа на Моли за случилото се. Убедих се, че премълчаването също ще е измама, и реших да намеря начин да й го съобщя. Но не веднага. Щеше да настъпи момент, обещах си аз, когато щях да съм в състояние да й обясня и тя щеше да ме разбере. Щях да почакам. Дотогава нямаше да мисля за това. Нито щях да отида при краля, освен ако не ме повикаше.
С наближаването на пролетта Искрен подреди корабите и хората си толкова грижливо, все едно бяха фигури на игрална дъска. В стражевите кули по крайбрежието постоянно имаше постове, сигналните им огньове винаги бяха готови за запалване. Те трябваше да предупреждават жителите за появата на алените кораби. Той събра останалите членове от котерията на Гален и ги разпрати по кулите и корабите. Ведра, моята вечна съперница, остана в Бъкип. Тайно се чудех защо Искрен я използва там като център на котерията, вместо всеки член да се свързва пряко с него. След оттеглянето на Август Ведра бе заела поста на Гален и изглежда се смяташе за учителка. В известен смисъл тя наистина стана такава. Не само че обикаляше замъка в строго мълчание и лицето й постоянно беше неодобрително намръщено, но като че ли бе придобила сприхавостта и черния хумор на Гален. Слугите вече говореха за нея със същия ужас и отвращение като някога за него. Научих, че се е настанила в неговите лични покои. Когато си бях у дома, усърдно я избягвах. Щях да съм по-облекчен, ако Искрен я беше пратил някъде другаде. Но не бе моя работа да оспорвам решенията на престолонаследника.
Джъстин, висок и мършав младеж, две години по-голям от мен, пристигна като член на котерията на „Руриск“. Той ме презираше, откакто заедно бяхме учили Умението и аз се бях провалил, и при всяка възможност изразяваше отношението си. Прехапвах си езика и правех всичко възможно, за да не се сблъсквам с него. Ограниченото пространство на кораба ме затрудняваше. Положението не бе много приятно.
След продължително обмисляне и обсъждане с мен Искрен прати Карод на „Постоянство“, Бърл — в Нитбейската кула, а Уил — на север, в Червената кула в Беърнс. И чак когато подреди картите си, осъзна слабата ни защита.
— Напомня ми за старата приказка за просяка, който имал само шапка, за да прикрива голотата си — казах му. Той се усмихна криво и каза:
— Ще ми се да можех да местя корабите си толкова бързо, колкото той — шапката.
Искрен прати два от корабите да патрулират по крайбрежието. Други два държеше в резерва, като единия, „Руриск“, беше базиран в Бъкип, а „Елен“ — в Южното заливче. Този флот бе смешно малък, за да защитава Шестте херцогства. Строеше се втора група кораби, ала завършването им не се очакваше скоро. Най-качественото дърво беше използвано за първите четири и корабостроителите предупреждаваха, че е по-разумно да почакат, вместо да използват мокър материал. Това дразнеше Искрен, но той ги послуша.
В ранната пролет започнахме да правим учения. Членовете на котерията, довери ми Искрен, се справяли с предаването на прости съобщения почти толкова добре, колкото пощенските гълъби. Положението с мен беше по-досадно. Поради собствени съображения той бе решил да не разкрива на никого, че ме е обучавал в Умението. Струва ми се, че се радваше на преимуществата от това да може да е с мен и незабелязано да наблюдава ежедневния живот в града. Научих, че капитанът на „Руриск“ получил заповед да ме слуша, ако наредя неочаквана промяна на курса или съобщя, че спешно сме необходими на конкретно място. Боя се, че той го възприемаше по-скоро като снизхождение на престолонаследника към своя незаконороден племенник, но изпълняваше заповедта.
Една ранна пролетна утрин се явихме на кораба за поредното учение. Вече бяхме доста опитни в маневрирането. Този път трябваше да упражним среща с „Постоянство“ на неопределено място. Това беше упражнение в Умението, което до този момент не бяхме успявали да изпълним. Бяхме се примирили с поредния досаден ден — освен Джъстин, който бе убеден в успеха ни. Със скръстени на гърдите ръце, облечен от глава до пети в тъмносиньо (според него синьото му придаваше по-достолепен вид), той стоеше на кея и се взираше в гъстата мъгла над океана. Бях принуден да мина покрай него, за да кача на борда буренце вода.
— За теб, копелдако, това е плътна покривка. За мен е ясна като огледало.
— Колко жалко за теб — учтиво отвърнах аз, без да обръщам внимание на обръщението. Съвсем бях забравил колко много жлъч може да се вложи в една дума. — Предпочитам да гледам мъглата, отколкото лицето ти. — Дребнаво, но право в целта. Изпитах още по-голямо удоволствие, когато видях, че докато се качва на кораба, кафтанът му се усуква около краката му. Аз бях облечен с тесен панталон, долна риза от мек памук и кожен елек. Бях мислил дали да не нося и някаква ризница, но Бърич беше поклатил глава и бе казал:
— По-добре веднага да умреш от рана, нанесена от оръжие, отколкото да паднеш през борда и да се удавиш.
Искрен се бе подсмихнал и беше добавил:
— Хайде да не го обременяваме с твърде много самоувереност.
Дори Бърич се усмихна. След малко.
Затова се бях отказал от идеята за ризница или броня. Във всеки случай днес щеше да е ден за гребане и облеклото ми беше по-удобно за тази цел. Бях изключително горд от гърдите и плещите си. Дори Моли бе изразила смаяно одобрение. Седнах на мястото си, разкърших рамене и се усмихнах при мисълта за нея. Напоследък почти нямах време да я виждам — нали лятото водеше пиратите. Когато настъпеха дългите дни на панаира, щях да съм още по-зает. Есента нямаше да настъпи скоро.
Всички гребци и воини бяха на местата си. Когато кормчията зае поста си и греблата установиха постоянния си ритъм, ние се превърнахме в едно същество. Отдавна бях забелязал това явление. Може би бях по-чувствителен за него заради споделянето с Искрен. А може би просто всички мъже и жени на борда споделяха една обща цел, отмъщението. Каквато и да бе причината, никога не бях усещал такова единение в група хора. Навярно това донякъде напомняше на участието в котерия. Прободе ме съжаление за пропуснатата възможност.
„Ти си моята котерия.“ Беше Искрен, като шепот зад мен. И някъде от далечните хълмове дойде нещо по-тихо от въздишка: „Нима не сме една глутница?“
„Да“ — отговорих и на двамата. После насочих вниманието си към задълженията си. Гребла и гърбове едновременно се спускаха и изправяха и „Руриск“ смело се носеше напред в мъглата. Платното висеше неподвижно. След малко се превърнахме в отделен свят. Плисък на вода, ритмично дишане. Неколцина воини тихо си приказваха. Мъглата приглушаваше думите и мислите им. Джъстин стоеше на носа до капитана и се взираше напред. Челото му бе смръщено, очите му блуждаеха и знаех, че се пресяга към Карод на борда на „Постоянство“. Почти нехайно и аз се пресегнах да проверя дали ще усетя какво излъчва.
„Престани! — заповяда ми Искрен и аз отдръпнах чувствата си, сякаш ме бе плеснал по ръката. — Още не съм готов някой да започне да те подозира.“
Това предупреждение беше много по-сериозно, отколкото изглеждаше на пръв поглед, ала в момента не можех да си позволя да мисля за него. Чудех се от какво се бои, но се съсредоточих върху постоянния ритъм на гребането и оставих очите си да се вперят в безкрайната сивота. По-голямата част от утрото мина в мъгла. Джъстин на няколко пъти помоли капитана да нареди на кормчията да промени курса. Не забелязвах никаква промяна, освен в ритъма на гребането. От еднообразното физическо усилие и липсата на нещо, което да привлича погледа ми, започна да ме унася.
Сепнаха ме виковете на младия стражник.
— Предателство! — изрева той. — Нападат ни!
Скочих от пейката и бясно се заоглеждах. Мъгла. Само греблото ми висеше и се плъзгаше по водната повърхност. Другите гребци ядосано ме зяпаха, защото бях нарушил ритъма.
— Фиц! Какво ти става? — попита капитанът. Джъстин самодоволно стоеше до него.
— Аз… гърбът ми се схвана. Съжалявам. — Отново седнах и хванах греблото.
— Келпи, смени го. Поразкърши се и се пораздвижи, момко, после пак си седни на мястото — нареди първият помощник.
— Слушам — казах аз и отстъпих греблото си на Келпи. Наистина бе добре да си отдъхна. Раменете ми изпукаха, когато ги разкърших. Но и се срамувах да почивам, докато другите продължаваха да гребат. Разтърках очи и разтърсих глава, като се чудех какъв кошмар ме бе сграбчил в ноктите си. Какъв стражник? Къде?
„На Острова на еленовия рог. Дойдоха под прикритието на мъглата. Там няма град, само сигналната кула. Мисля, че възнамеряват да убият стражниците и да унищожат кулите. Блестяща стратегия. Островът на еленовия рог е една от първите ни отбранителни линии. Външната кула следи морето, вътрешната предава сигналите и на Бъкип, и на Нитбей. — Мисли на Искрен, почти спокойни и със същото хладнокръвие, което обзема човек преди бой. След малко: — Онзи дебелоглавец толкова съсредоточено се опитва да се свърже с Карод, че не ме пуска в себе си. Иди при капитана, Фиц. Кажи му да промени курса към Острова на еленовия рог. Ако влезете в пролива, течението за нула време ще ви отнесе до островчето, където е кулата. Пиратите вече са там, но няма да успеят да преодолеят течението, за да излязат в океана. Вървете, може да ги сварите на брега. ДЕЙСТВАЙ!“
„По-лесно е да се дават заповеди, отколкото да се изпълняват“ — помислих си и побързах да отида на носа.
— Господин капитан? — повиках го аз и цяла вечност трябваше да го чакам да се обърне към мен. Първият помощник гневно ме изгледа, защото не бях отишъл при него.
— Гребец? — най-после отвърна капитанът.
— Към Острова на еленовия рог. Ако веднага се насочим натам и хванем течението в пролива, за нула време ще стигнем до островчето, където е кулата.
— Вярно е. Разбираш ли от теченията, момко? Това е полезно умение. Мислех, че съм единственият човек на борда, който има представа къде се намираме.
— Не, господин капитан. — Дълбоко си поех дъх. Беше ми заповядал Искрен. — Трябва да отидем там, господин капитан. Веднага.
Последната дума го накара да се намръщи.
— Какви са тези глупости? — гневно попита Джъстин. — Да не се опитваш да ме направиш на глупак? Усетил си, че наближаваме, нали? Защо искаш да се проваля? За да не се чувстваш толкова самотен ли?
Искаше ми се да го убия. Вместо това изправих рамене и му казах истината.
— Тайна заповед от престолонаследника, господине. Която трябваше да ви предам в този момент. — Обръщах се само към капитана. Той ме освободи с кимване и аз се върнах на пейката си и поех греблото от Келпи. Капитанът безизразно се вгледа в мъглата.
— Джхарк. Предай на кормчията да завърти кораба по течението. Навлизаме в пролива.
Първият помощник сковано кимна и след миг променихме курса си. Платното леко се изду и всичко стана така, както ми беше казал Искрен. Течението и греблата ни понесоха в пролива. Времето тече странно в мъгла. Тя обърква всички сетива. Не зная колко време съм гребал, но скоро Нощни очи ми прошепна, че във въздуха миришело на дим и почти незабавно чухме виковете на сражаващи се мъже. Видях първия помощник Джхарк да се споглежда с капитана.
— Напред! — внезапно извика той. — Ален кораб напада наша кула!
Още миг и ясно усетих дима. Изпълни ме изненадваща сила и видях около себе си същото — стиснатите зъби, изпъкналите мускули, усетих дори различния мирис на пот. Ако допреди малко бяхме едно същество, сега бяхме част от разярен звяр. Усетих как приливът на гняв се възпламенява и се разпространява. Това бе нещо подобно на Осезанието и ни заля с омраза.
„Руриск“ се понесе напред и навлезе в плитчините на заливчето. Наскачахме навън и изтеглихме кораба на брега, точно както се бяхме упражнявали. Мъглата бе коварен съюзник и ни скриваше от нападателите, които на свой ред щяхме да нападнем, но също скриваше терена и самата битка. Стиснахме оръжията си и се хвърлихме напред. Джъстин остана на борда, вперил очи в мъглата към Бъкип, сякаш това щеше да му помогне да съобщи вестта на Искрен.
Аленият кораб беше изтеглен на пясъка точно като „Руриск“. Недалеч от него имаше две лодки, които бяха осъществявали връзката с континента. И двете бяха разбити. Когато пиратите бяха пристигнали, на брега бе имало хора от Шестте херцогства. Някои от тях все още бяха там. Изклани. Тичахме покрай обезобразени трупове, чиято кръв попиваше в пясъка. Всички, изглежда, бяха от нашия народ. Изведнъж пред нас се извиси сивата вътрешна кула на Острова на еленовия рог. Сигналният огън на върха й пламтеше в мъглата с призрачно-жълта светлина. Самата кула беше обсадена. Пиратите бяха смугли мускулести мъже, по-скоро жилести, отколкото едри. Повечето бяха с гъсти бради и черните им коси се спускаха в безпорядък по раменете им. Носеха кожени брони, тежки мечове и брадви. Някои имаха метални шлемове. Голите им ръце бяха покрити с алени спирали, ала не можех да кажа дали са татуировки, или боя. Те бяха самоуверени, смееха се и разговаряха като работници, изпълняващи нормалните си задачи. Стражниците на кулата бяха попаднали в капан — сградата не бе построена за отбранително укрепление. Беше въпрос само на време всички защитници да бъдат убити. Приближавахме се по скалистия склон. Островитяните изобщо не поглеждаха към нас. Бяха убедени, че няма от какво да се боят. Едното крило на портата на кулата висеше на пантите си и шепа мъже се бяха барикадирали вътре зад стена от трупове и стреляха с лъковете си срещу нападателите. Никой не улучваше.
Нададох рев, нещо средно между вик и вой, и в него се сляха страх и отмъстителна радост. В мен намираха отдушник чувствата на онези, заедно с които тичах, и ме тласкаха напред. Пиратите се обърнаха и най-сетне ни видяха.
Приклещихме ги помежду си. Екипажът на кораба ни бе по-многоброен от тях и когато ни зърнаха, защитниците на кулата събраха кураж да се хвърлят в атака. Труповете около портата свидетелстваха за няколкото им предишни опита. Младият стражник все още лежеше там, където го бях видял да пада в съня си. От устата му беше бликнала кръв и бе попила във везаната му риза. Беше го убил хвърлен кинжал — странна подробност, която забелязах, докато тичах напред.
Битката нямаше стратегия, боен строй или план. Просто група мъже и жени, ненадейно получили възможност за отмъщение. Това бе повече от достатъчно.
Ако допреди малко бях смятал, че съм едно с членовете на екипажа, сега бях погълнат от тях. В гърдите ми бушуваха бурни чувства и ме носеха напред. Нямам представа нито колко, нито точно кои бяха мои. Те ме заляха и Фицрицарин се изгуби в тях. Превърнах се в чувствата на екипажа. Размахал брадва, с мощен рев ги поведох в атака. Не бях искал да заема мястото на водач. Ала ме тласна напред непреодолимото желание на другите да следват някого. Исках да се метна през вълна от осъдени души, да стъпвам по телата на паднали пирати. И го направих.
Бях чувал легенди за берсерки. Бях ги смятал за кръвожадни зверове, безчувствени за причиняваните от тях страдания. А може би всъщност те бяха свръхчувствителни, неспособни да защитят ума си от обзелите ги емоции, неспособни да чуят сигналите за болка в собствените си тела. Не зная.
Чувал съм разкази за себе си в онзи ден. Дори една песен. Не си спомням, докато съм се сражавал, от устата ми да е излизала пяна и да съм надавал рев. Но не си спомням и обратното. Някъде в мен бяха Искрен и Нощни очи, ала и те бяха потънали в страстите на заобикалящите ме воини. Зная, че убих първия пират, който се изпречи на пътя на дивата ни атака. Зная също, че довърших последния останал на крака в бой с брадви. В песента се казва, че той бил капитанът на аления кораб. Възможно е. Кожената му туника беше отлично ушита, цялата в кръвта на други мъже. Не помня нищо друго, освен как брадвата ми се заби в шлема му и потъна дълбоко в черепа му, сетне кръвта бликна изпод метала и той се свлече на колене.
Така свърши битката и защитниците се втурнаха напред, за да ни прегърнат, като надаваха победни викове и се тупаха по гърбовете. Промяната ми дойде прекалено. Стоях опрян на брадвата си и се чудех къде е изчезнала силата ми. Гневът ме беше напуснал ненадейно, като въздействието на семена от карис. Чувствах се изчерпан и объркан, сякаш се бях събудил от един сън и се бях озовал в друг. Можех да се строполя на земята и да заспя сред труповете, толкова бях изтощен. Нонге, един от островитяните в екипажа, ми донесе вода и ме заведе настрани от мъртъвците, за да седна и да утоля жаждата си. После се върна да се включи в събирането на плячката. Когато малко по-късно отново дойде при мен, ми подаде окървавен медальон. Беше от ковано злато на сребърна верижка. Полумесец. След като не се пресегнах да го взема от него, той го закачи на кървавата дръжка на брадвата ми.
— Беше на Харек — бавно каза той на езика на Шестте херцогства. — Ти се би с него добре. Той умря добре. Би искал да го вземеш. Той беше добър мъж преди кориките да вземат сърцето му. — Дори не го попитах кой точно е Харек. Не исках някой от тях да притежава име.
След известно време започнах да идвам на себе си. Помогнах да разчистят труповете от портата на кулата, а сетне и от бойното поле. Изгорихме телата на пиратите, нашите воини изнесохме навън и ги покрихме, за да ги вземат близките им. Спомням си странни неща от онзи дълъг следобед. Как петите на мъртъвците оставят виеща се диря по пясъка, докато ги влачиш. Как младият стражник със забития в тялото му кинжал не беше съвсем мъртъв. Не че остана жив още дълго. Скоро той бе просто поредният труп във вече безкрайната редица.
Оставихме нашите ратници при оцелелите защитници на кулата, за да заемат местата на загиналите, докато им пратим заместници. Възхищавахме се на кораба, който бяхме пленили. Искрен щеше да е много доволен. Още един кораб. Отлично построен. Знаех всички тези неща, ала те не събуждаха в мен никакви чувства. Върнахме се на „Руриск“, където ни чакаше пребледнелият Джъстин. Сред вцепенено мълчание заехме местата си на греблата и поехме към Бъкип.
Преди да преполовим пътя срещнахме други кораби — набързо организирана флотилия от рибарски съдове, натоварени с ратници. Пращаше ги престолонаследникът по настойчивата молба на Джъстин. Те почти сякаш се разочароваха, когато научиха, че сражението е свършило, но нашият капитан ги увери, че в кулата ще ги посрещнат с радост. Тъкмо тогава, струва ми се, осъзнах, че вече не усещам Искрен. Не го бях усещал от доста време. Незабавно се пресегнах за Нощни очи, както човек бърза да провери дали кесията му не е изчезнала. Там беше. Но далеч. Уморен и изпълнен с благоговение. „Никога не съм надушвал толкова много кръв“ — рече ми той. Съгласих се. Дрехите ми смърдяха.
Искрен имаше много работа. Едва бяхме слезли от „Руриск“, когато на борда се качи нов екипаж, за да отплава пак за Острова на еленовия рог. Корпусът тежко потъна във водата от големия брой ратници и гребци. Искреновият трофей щеше да пристигне през нощта. Последваха ги други кораби, за да докарат нашите жертви. Капитанът, първият помощник и Джъстин яхнаха очакващите ги коне и отидоха да докладват на престолонаследника. Изпитах само облекчение, че не е повикал и мен. Присъединих се към другарите си от екипажа. Вестта за битката и нашия трофей се разпространи из града по-бързо, отколкото можехме да си представим. Нямаше кръчма, в която да не изгаряха от желание да ни наливат халбите с пиво и да слушат разказите за подвизите ни. Беше почти като второ бойно безумие, защото където и да отивахме, хората се възпламеняваха от свирепа радост. Почувствах се пиян от прииждащите емоции на тълпата много преди пивото да ми подейства. Не че не го желаех. Почти не разказвах за онова, което бяхме направили, ала го компенсирах с пиене. Два пъти повръщах, първо зад една къща, по-късно на улицата. Пих още, за да убия вкуса на повръщано. Някъде в далечината Нощни очи отчаяно протестираше. „Отрова. Тази вода е отровна.“ Не успях да съставя мисъл, за да го успокоя.
По някое време преди изгрев-слънце Бърич ме измъкна от поредната кръчма. Беше абсолютно трезвен и ме гледаше загрижено.
— По лицето ти още има кръв — каза ми на улицата пред кръчмата Бърич. Стояхме до един гаснещ уличен факел. Той извади носната си кърпичка, потопи я в бъчвата с дъждовна вода на ъгъла и ми избърса лицето така, както не бе правил от детството ми. Олюлях се в ръцете му. Вгледах се в очите му и се насилих да се фокусирам.
— И преди съм убивал — безпомощно казах аз. — Защо е толкова различно? Защо се чувствам толкова зле?
— Защото е така — тихо отвърна Бърич, прегърна ме през рамо и с изненада установих, че сме еднакви на ръст. Пътят до Бъкип беше стръмен. Много дълъг. Много тих. Той ме прати в банята и ми каза после веднага да си легна.
Трябваше да остана в леглото си, ала бях изгубил здравия си разум. За щастие замъкът се веселеше и никой не обръщаше внимание на поредния пияница, който се клатушкаше по стълбището. Отидох в стаята на Моли. Тя ме пусна, но когато се опитах да я докосна, се отдръпна.
— Ти си пиян! Казах ти, заклела съм се никога да не целувам пиян мъж. Нито да позволя да ме целуне.
— Но аз не съм пиян по онзи начин — възразих аз.
— Има само един начин да се напиеш — отвърна тя. И ме отпрати.
На другия ден осъзнах колко много съм я наранил, като не съм отишъл право при нея, за да потърся утеха. Разбирах чувствата й. Но също знаех, че не е трябвало да се прибирам вкъщи при любимите си с онова, което бях носил в себе си. Исках да й го обясня, ала при мен дотича едно момче от прислугата и ми съобщи, че веднага трябвало да се явя на борда на „Руриск“. Дадох му един петак за услугата и го видях радостно да отпрашва с монетата. Помислих си, че някога и аз съм копнеел дори само за едно петаче. Помислих си за Кери. Опитах се да си го спомня като хлапето с петака в шепата, което тичаше до мен, но той завинаги се беше превърнал в претопения, проснат на масата. „Но вчера — казах си — никой не бе взет за претопяване.“
После се запътих към пристанището. По пътя се отбих в конюшнята и дадох полумесеца на Бърич.
— Пази ми го — помолих го. — Ще има и още, моят дял от плячката. Искам да ми пазиш… онова, което спечеля. За Моли е. За да съм сигурен, че ще го получи, ако не се върна. Не й харесва да е слугиня.
Отдавна не бях говорил толкова открито за нея пред Бърич. В челото му се вряза дълбока бръчка, но той взе полумесеца и промълви:
— Какво ли щеше да ми каже баща ти?
— Не зная — безцеремонно отвърнах аз. — Не го познавам. Познавам само теб.
— Фицрицарин.
Погледнах го в очите.
— Не зная какво щеше да ми каже. Но зная, че аз мога да ти кажа следното вместо него. Гордея се с теб. Човек не се гордее с работата, която върши, а с начина, по който я върши. Можеш да се гордееш със себе си.
— Ще опитам — тихо казах аз и тръгнах към пристанището.
Следващият ни сблъсък с ален кораб не ни донесе толкова категорична победа. Срещнахме ги в морето и те не се изненадаха, защото ни видяха да се приближаваме. Нашият капитан не промени курса и мисля, че ги удивихме, като започнахме битката с таран. Строшихме доста от греблата им, но не улучихме кормилното гребло, в което се целехме. Самият кораб не понесе много щети — алените кораби бяха гъвкави като риби. Абордажните ни куки полетяха във въздуха. Бяхме повече от тях и капитанът възнамеряваше да използва това преимущество. Нашите воини скочиха на техния кораб, последвани от половината ни гребци. Хаосът бързо обхвана и собствената ни палуба. Трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да устоя на въртопа от чувства, който ни поглъщаше, ала здраво стисках греблото, както ми бе заповядано. Нонге странно ме наблюдаваше от мястото си. Седях, вкопчен в греблото, и стисках зъби, докато не успях да се овладея. Изругах — отново бях изгубил Искрен.
Мисля, че нашите воини се поотпуснаха, когато разбраха, че сме направили вражеския кораб неуправляем. Това беше грешка. Един от пиратите запали платното им, втори се опита да пробие корпуса с брадва. Предполагам, че се надяваха огънят да се разпространи и да отнесат в гроба със себе си и нас. Накрая определено се сражаваха, без да мислят за пораженията, които понасяха. Нашите воини ги довършиха и угасихме пламъците, ала трофеят, който взехме на буксир до Бъкип, пушеше и бе пострадал. Освен това бяхме изгубили повече хора, отколкото бяха пиратите. И все пак бяхме победили, убеждавахме се ние. Този път, когато другите отидоха да пият, имах здравия разум да потърся Моли. И рано на другата сутрин намерих час-два за Нощни очи. Отидохме на лов, добър чист лов, и той се опита да ме убеди да избягам с него. Допуснах грешката да му кажа, че ако иска, може да си отиде. Мислех му само доброто, но нараних чувствата му. Трябваше ми още час, за да му обясня какво съм искал да кажа. Върнах се на кораба, като се чудех дали връзките ми си струват усилието, необходимо, за да ги поддържам невредими. Нощни очи ме увери, че си струват.
Това бе последната убедителна победа на „Руриск“. Но съвсем не беше последното лятно сражение. Ясното време ужасно се проточи и всеки хубав ден бе време, в което можех да убия някого. Мъчех се да не броя дните по този начин. Влизахме в много схватки, многократно преследвахме врага и като че ли в района, в който патрулирахме, наистина имаше по-малко нападения. Кой знае защо, това само правеше положението още по-отчайващо. А алените кораби жънеха и успехи. Често се случваше да пристигнем в някой град само час след тяхното отплаване и тогава не можехме да направим нищо, освен да съберем труповете или да угасим пожарите. Тогава Искрен крещеше и проклинаше в ума ми, че не е в състояние по-бързо да предава съобщенията си, че няма достатъчно кораби и кули, за да е навсякъде. Предпочитах яростта на сраженията, отколкото ужасната мъка на Искрен в мозъка ми. Краят не се виждаше, освен благословения отдих, който можеше да ни донесе лошото време. Дори не успяхме да установим точния брой на алените кораби, които опустошаваха крайбрежието ни, защото бяха боядисани еднакво и приличаха на грахчета в шушулка. Или на капки кръв по пясък.
Докато онова лято бях гребец на „Руриск“, имахме още един странен сблъсък с пиратите, който си струва да бъде разказан. В една ясна лятна нощ ни вдигнаха от леглата по тревога. Искрен бе усетил ален кораб да дебне край Еленовия нос. Искаше да го превземем в тъмнината.
Джъстин стоеше на носа, свързан с Ведра в кулата на Искрен. Самият престолонаследник беше безмълвен шепот в ума ми и ни водеше в мрака към кораба, който бе усетил. И още нещо — той се пресегна зад аления кораб като човек, който опипва пътя си с ръце. Безпокойство. Когато се приближихме, капитанът ни забрани да разговаряме. Нощни очи ми прошепна, че ги е надушил и скоро ги забелязахме. Дълъг, нисък и тъмен, аленият кораб пореше водата пред нас. От палубата им внезапно се разнесе вик — бяха ни видели. Нашият капитан ни нареди да наблегнем на греблата, ала в този момент ме обзе вледеняващ страх. Сърцето ми бясно се разтуптя, ръцете ми се разтрепериха. Изпълнилият ме ужас беше като безименния страх на дете от неща, дебнещи в мрака. Вкопчих се в греблото, но не намерих сила да го натисна.
— Корикска — чух да изпъшква някой на островитянски. Мисля, че бе Нонге. Разбрах, че не само аз се страхувам. Греблата ни изгубиха ритъма си. Някои седяха на пейките със сведени над веслата глава, други отчаяно гребяха. Плъзгахме се по повърхността като осакатен воден бръмбар, докато аленият кораб решително се носеше към нас. Погледнах и видях смъртта си да се приближава. Кръвта толкова силно кънтеше в ушите ми, че не чувах виковете на изпадналите в паника хора около мен. Дори не можех да си поема дъх. Вдигнах очи към небето.
В черната вода на известно разстояние зад първия кораб сияеше друг — бял. Не беше пиратски. Бе поне три пъти по-голям от аления, двете му платна бяха вдигнати и той се поклащаше, закотвен в спокойната вода. По палубата му крачеха призраци или претопени. Не усещах живот в тях и все пак те се движеха решително и се готвеха да спуснат лодка. На кърмата стоеше мъж. В мига, в който го видях, не можах да откъсна очи от него.
Носеше сив плащ, ала аз ясно го виждах очертан на тъмния фон на небето, сякаш го осветяваше фенер. Кълна се, че виждах очите му, очертанията на носа му, тъмната му къдрава брада. Той се засмя.
— Ето един, който идва при нас! — извика мъжът на някого и вдигна ръка. Посочи право към мен, отново се засмя и усетих, че сърцето ми се свива в гърдите. Ужасният му поглед се впиваше в мен така, сякаш бях единствената му плячка от целия екипаж. Виждах го, ала не можех да го усетя. „Там! Там!“ — изкрещях аз, а може би Умението, което никога не бях можел да контролирам, беше пратило думата в главата ми. Не получих отговор. Нито от Искрен, нито от Нощни очи, от никого. Бях сам. Целият свят се бе смълчал. Другарите ми от екипажа викаха ужасено, но аз не ги чувах. Тях вече ги нямаше. Нямаше никого. Нито чайки, нито риба в морето, абсолютно никакъв живот, докъдето стигаха сетивата ми. Човекът с плаща се наведе напред, обвинително насочил показалец към мен. Смееше се. Бях сам. Самотата ми бе непоносимо пълна. Обгръщаше ме, увиваше се около мен и започваше да ме задушава.
Отблъснах я.
С инстинкт, който не знаех, че притежавам, използвах Осезанието, за да я отблъсна колкото можех по-силно. Физически аз бях онзи, който политна назад в краката на другите гребци. Видях фигурата на другия кораб да се олюлява и да се прекатурва през перилата. Плисъкът не беше силен, но друг не последва. Дори мъжът да бе изплувал на повърхността, аз не го забелязах.
Нито пък имах време. Аленият кораб се блъсна в средата на корпуса ни, строши греблата и събори гребците. Островитяните надаваха самоуверени викове, подиграваха ни се и се смееха, докато скачаха на нашата палуба. Припряно се изправих и грабнах брадвата. Наоколо другите също идваха на себе си. Не бяхме готови за битка, но вече не бяхме и вцепенени от страх. Посрещнахме нападателите със стомана и сражението започна.
На света няма толкова тъмно място, колкото откритото море през нощта. В мрака не можех да отлича другар от враг. Някой се нахвърли върху мен. Сграбчих го за кожените ремъци на бронята, съборих го и го удуших. След вцепенението, което ме беше обзело за кратко, изпитвах свирепо облекчение от ужаса му, докато се мяташе в ръцете ми. Мисля, че свърши бързо. Когато се изправих, другият кораб се отдалечаваше от нас само с половината от гребците си. Боят на нашата палуба продължаваше, но пиратите изоставиха хората си. Капитанът ни извика да ги довършим и да се отправим след кораба. Излишна заповед. Когато ги избихме и ги изхвърлихме в морето, другият кораб беше изчезнал в мрака. Джъстин лежеше на палубата, полуудушен, пребит, жив, ала неспособен да се свърже с Искрен. А и греблата ни от едната страна бяха строшени. Докато разпределяхме и потапяхме здравите във водата, капитанът ругаеше и ни подканяше да бързаме, но вече бе късно. Той ни извика да запазим тишина, ала не се чуваше и виждаше нищо. Изправих се и се огледах. Черна вода. Нито следа от другия кораб. Но още по-странни бяха думите ми:
— Белият кораб беше закотвен. Но и него го няма!
Другарите ми се обърнаха да ме погледнат.
— Какъв бял кораб?
— Какво ти става, Фиц?
— Ален кораб, момко, бихме се с ален кораб.
— Не говори за бял кораб — прошепна ми Нонге. — Да видиш бял кораб е все едно да видиш собствената си смърт. Носи нещастие.
Отворих уста да възразя, че наистина съм видял кораб, а не гибелно видение. Той поклати глава, извърна се и впери очи в тъмната вода. Затворих уста и бавно седнах. Никой друг не го беше видял. Нито някой от другите споменаваше за ужасния страх, който ни бе вцепенил и беше превърнал бойните ни планове в паника. Когато се върнахме в града, в кръчмите се разказваше, че сме се натъкнали на врага, влезли сме в битка и аленият кораб е избягал. Нямаше никакви други свидетелства за този сблъсък, освен строшените гребла, няколкото рани и островитянската кръв по палубата ни.
Когато се посъветвах с Искрен и Нощни очи, установих, че нито един от двамата не е видял нищо. Престолонаследникът ми каза, че съм го изключил още щом сме забелязали другия кораб. Нощни очи обидено призна, че напълно съм се затворил и за него. Нонге не искаше да ми разкаже нищо за белите кораби — той и без това не бе много разговорлив. По-късно открих свитък със стари легенди, в който се споменаваше бял кораб. В древния текст той беше представен като прокълнат съд, на който недостойните за морето души на удавени моряци вечно щели да се трудят под командването на безмилостен капитан. Бях принуден да прекратя всякакви разговори за това, иначе щяха да ме помислят за луд.
До края на лятото алените кораби избягваха „Руриск“. От време на време ги зървахме и ги преследвахме, ала не успявахме да ги настигнем. Веднъж имахме късмета да се натъкнем на един, който се връщаше от набег. Пиратите хвърлиха пленниците през борда, за да олекотят товара си, и ни избягаха. Спасихме деветима от дванадесетте нещастници и ги върнахме непретопени в селото им. Беше жалко за тримата, които се удавиха, преди да стигнем до тях, но всички бяхме единодушни, че това е по-милостива съдба от претопяването.
С другите кораби бе почти същото. „Постоянство“ свари пиратите, докато нападат едно село. Нашите воини не постигнаха бърза победа, но имаха предвидливостта да повредят изтегления на брега ален кораб, за да не може да избяга нито един от враговете. Трябваха им дни, за да изловят всички, защото след като видяха какво се е случило с кораба им, те се пръснаха из горите. Другите имаха подобни преживявания и за разлика от нас, които преследвахме и отблъсквахме пиратите, дори успяха да потопят няколко техни кораба, ала това лято не пленихме повече невредими съдове.
Претопяванията намаляха и всеки път, когато потопявахме кораби, ние си казвахме, че са останали с един по-малко. Но това като че ли не променяше нищо. От една страна, ние носехме надежда на народа на Шестте херцогства. От друга, изпълвахме го с отчаяние, защото въпреки всичките си усилия не успяхме да премахнем опасността от пирати по крайбрежието.
За мен това дълго лято бе време на ужасна самота и невероятна близост. Искрен често идваше с мен, но винаги щом започнеше боят, връзката прекъсваше. Той усещаше урагана от емоции, който заплашваше да ме погълне всеки път, когато екипажът ни влезеше в сражение. Искрен предполагаше, че като се опитвам да се защитя от мислите и чувствата на другите, аз налагам границите си толкова твърдо, че дори той не е в състояние да проникне през тях. Според него това означаваше, че по всяка вероятност притежавам изключително силно Умение, по-силно от неговото, но е толкова чувствително, че ако не спусна стените си по време на битка, ще се удавя в съзнанието на онези около мен. Това беше интересна теория, но не предлагаше практическо решение на проблема. И все пак в дните, когато носех Искрен със себе си, аз започнах да изпитвам към него нещо, каквото не чувствах към никой друг, освен може би към Бърич. С вледеняващо разбиране знаех как го гризе жаждата за Умението.
Като малки двамата с Кери един ден се качихме на висока скала, надвиснала над океана. Когато стигнахме на върха, той ми призна, че изпитва почти непреодолимо желание да скочи във водата. Мисля, че това е много близко до усещането на Искрен. Удоволствието от Умението го изкушаваше и той копнееше да напусне тялото си, всяка частица от своето същество, да се изтръгне от собствената си мрежа. Тясната му връзка с мен само подхранваше това желание. И все пак ние бяхме прекалено полезни за Шестте херцогства, за да се откаже, въпреки че Умението го разяждаше отвътре. По неволя споделях с него много от часовете му на самотния му прозорец в кулата, твърдия стол, на който седеше, умората, която го лишаваше от апетит, дори физическата болка от бездействието. Той чезнеше пред очите ми.
Не зная дали е полезно толкова добре да познаваш някого. Нощни очи ревнуваше и ясно ми го заявяваше. Той поне открито се гневеше. С Моли беше по-трудно.
Тя не виждаше истинската причина, поради която трябваше толкова често да отсъствам. Защо тъкмо аз трябваше да съм на бойните кораби? Обясних й, че такава е волята на Искрен. Кратките ни срещи започнаха да стават предвидими. Сливахме се в буря от страсти, за миг намирахме мир един в друг, после започвахме да се караме. Моли бе самотна, негодуваше, че е слугиня, малкото пари, които успяваше да скътва настрани, се увеличаваха ужасно бавно, аз й липсвах, защо трябвало толкова много да отсъствам, след като съм единствената радост в живота й? Веднъж й предложих всички пари, които бях спечелил на кораба, ала тя се вцепени така, като че ли съм я нарекъл уличница. Не искала да приеме нищо от мен, докато не се свържем в брак. А аз не можех да й дам реална надежда. Все още не бях избрал подходящ момент да й разкрия плановете на Умен за нас с Мигновена. Ние изгубихме нишките на ежедневния живот на другия и когато се срещахме, винаги предъвквахме горчивите корички на едни и същи спорове.
Една вечер я заварих със завързана на тила коса, цялата в червени панделки и с изящни сребърни обеци с формата на върбови листа, увиснали до голата й шия. Видът й ме накара да ахна. По-късно, когато дишането ни се успокои достатъчно, за да можем да разговаряме, й направих комплимент за обеците. Тя простодушно ми отвърна, че когато последния път дошъл да купи свещи от нея, принц Славен й ги подарил, защото според собствените му думи бил извънредно доволен от възхитително ароматизираните й свещи. Докато ми го разказваше, се усмихваше гордо и пръстите й си играеха с воинската ми опашка. Собствената й коса и панделките бяха хаотично пръснати по възглавниците. Не зная какво е забелязала на лицето ми, ала очите й се ококориха и Моли се отдръпна.
— Значи приемаш подаръци от Славен, така ли? — студено я попитах аз. — От мен не приемаш парите, които честно съм спечелил, но взимаш накити от този…
Олюлях се на ръба на измяната, ала не успях да намеря дума, с която да изразя мнението си за него.
Тя присви очи и бе мой ред да се отдръпна.
— Какво трябваше да му кажа? „Не, господине, не мога да приема вашия дар, докато не се омъжите за мен“ ли? Отношенията ми със Славен не са такива, каквито са с теб. Това е подарък от клиент, каквито често получават добрите занаятчии. Защо смяташ, че ми ги подари? В замяна на услугите ми ли?
Продължихме да се гледаме и след малко успях да й се извиня. Тя прие извинението ми. Но сетне допуснах грешката да предположа, че й ги е подарил само защото е знаел, че така ще ме ядоса. И тогава Моли попита откъде Славен може да знае за връзката ни и дали имам толкова лошо мнение за работата й, че да не е достойна за такъв подарък. Достатъчно е да кажа, че през малкото време, което ни бе останало, се сдобрихме. Но после се върнах на кораба толкова самотен, все едно изобщо не бях се виждал с нея.
През часовете, когато гребях и се опитвах да не мисля за абсолютно нищо, често усещах, че ми липсват Търпение и Лейси, Сенч, Кетрикен и дори Бърич. В малкото случаи през това лято, когато успях да се отбия при нашата престолонаследница, винаги я заварвах в градината на покрива на кулата. Мястото беше красиво, ала въпреки всичките й усилия нямаше нищо общо с другите бъкипски градини. Тя бе прекалено планѝнка, за да стане като нас. В подредбата на растенията й имаше подчертана простота. Беше поставила обикновени камъни и клони, изхвърлени от морето, които се открояваха на фона на саксиите със строга красота. Там можех спокойно да размишлявам, но това не бе място да се наслаждаваш на топлия летен вятър, а подозирах, че Искрен си го спомня точно така. Кетрикен се занимаваше с градината и й се радваше, ала тя не я обвърза с мъжа й, както се бе надявала. Самата престолонаследница беше красива, както винаги, но сините й очи винаги бяха замъглени от сивите облаци на тревогата. Веждите й често бяха свъсени и когато лицето й се отпускаше, човек виждаше светлите линии, останали недокоснати от слънцето. През часовете, които прекарвах там с нея, тя обикновено освобождаваше повечето си придворни дами и ме разпитваше за „Руриск“ също толкова подробно, колкото и самият Искрен. Когато свършвах разказите си, Кетрикен стискаше устни и отправяше поглед към хоризонта. Веднъж в края на лятото се осмелих да се приближа до нея в такъв момент и да я помоля да ме извини, защото трябва да се върна на кораба. Кетрикен сякаш не ме чу.
— Трябва да има решение — рече тя. — Не може вечно да продължава така. Трябва да има начин.
— Скоро ще започнат есенните бури, милейди. Сланата вече попари някои от увивните ви растения. Бурите никога не закъсняват много след първите студове и с тях идва мирът.
— Мирът ли? Ха! — презрително изсумтя Кетрикен. — Какъв мир, когато лежиш буден и се чудиш коя ще е следващата жертва, къде ще нападнат догодина? Това не е мир. Това е изтезание. Трябва да има начин да сложим край на алените кораби. И аз възнамерявам да го открия.
Думите й прозвучаха почти като заплаха.
17
Интерлюдии
От камък бяха костите им, от лъскавия планински камък. Плътта им беше от искряща земна сол. Ала сърцата им бяха направени от сърца на мъдри люде.
Идеха отдалеч, тези хора, бяха изминали дълъг и тежък път. Не се поколебаха да се откажат от живот, който се бе превърнал в бреме за тях. Свършиха дните си и започнаха вечността, оставиха плътта и облякоха камък, захвърлиха оръжията си и се извисиха на нови криле. Праотците.
Кралят най-сетне ме повика. Верен на обещанието си, от онзи следобед не бях ходил при него. Все още ме глождеше горчивината от уговорката му с херцог Жилав за нас с Мигновена. Но не можех да не се подчиня на заповедта му, въпреки гнева, който продължаваше да кипи в мен.
Прати да ме повикат в една есенна утрин. Бяха изтекли поне два месеца, откакто за последен път се бях изправил пред него. Не бях обръщал внимание на наскърбените погледи, с които ме беше стрелкал шутът при срещите ни, и бях отклонявал случайните въпроси на Искрен защо не посещавам кралските покои. Не беше трудно. Уолас все още вардеше вратата му като змия и лошото здраве на краля не беше тайна за никого. Вече не допускаха никого при него преди пладне. Затова си казах, че това утринно повикване предвещава нещо важно.
Бях си мислил, че тази сутрин ще съм свободен. От два дни навън бушуваше странно ранна есенна буря. Вятърът беше безпощаден, а проливният дъжд обещаваше на всеки, дръзнал да излезе в морето, изнурително изгребване на вода. Бях прекарал предната вечер в кръчмата заедно с останалите от екипажа на „Руриск“ в наздравици за бурята и пожелания алените кораби да изпитат цялата й мощ. Бях се прибрал в замъка и се бях строполил мокър до кости на леглото си, убеден, че ще мога да спя доколкото си искам. Но един решителен паж дълго тропа на вратата ми и ми предаде официалното повикване при краля.
Измих се, избръснах се, завързах косата си на опашка и си облякох чисти дрехи. Приготвих се да не издам тлеещото си негодувание. Когато се уверих, че се владея, излязох от стаята си. Очаквах Уолас да се опита да ме отпрати, но тази сутрин той ми отвори веднага щом почуках. Изглеждаше сърдит, но въпреки това незабавно ме въведе при краля.
Умен седеше на мекия си стол пред огнището. Сърцето ми се сви, като видях колко е изпосталял. Кожата му бе съсухрена и прозрачна като пергамент, пръстите му бяха станали костеливи. Тъмните му очи бяха хлътнали. Държеше ръцете си в скута си — поза, която добре познавах. По същия начин сплитах пръсти и аз, за да скрия треперенето, което от време на време ме обземаше. На масичката до него имаше кадилница, в която гореше димче. Димът се стелеше като синкава мъгла под гредите на тавана. Шутът се беше проснал в краката му.
— Фицрицарин, ваше величество — съобщи Уолас.
Кралят се сепна като убоден с игла и ме погледна. Приближих се и се изправих пред него.
— Здравей, Фицрицарин — поздрави ме той.
В гласа му нямаше сила, нямаше абсолютно нищо. Горчивината ми продължаваше да ме гризе, ала не можеше да пресуши болката от вида му. Умен все още бе мой крал.
— Явявам се по ваша заповед, милорд — отвърнах официално.
Той предпазливо ме погледна, после завъртя глава и се изкашля.
— А, добре. — Пак се взря в мен и дълбоко и хрипливо си пое дъх. — Снощи пристигна вестоносец от херцог Жилав Беърнски. Донесе сведения за реколтата, информация, която засяга главно Славен. Но дъщерята на Жилав, Мигновена, също праща свитък. За теб.
Кралят ми го подаде. Малък свитък, завързан с жълта панделка и запечатан със зелен восък. Неохотно пристъпих напред и го взех.
— Вестоносецът на Жилав заминава за Беърн следобед. Сигурен съм, че дотогава ще си готов с подходящ отговор. — Гласът му показваше, че това не е молба. Умен отново се изкашля. Бурята от противоречиви чувства, които изпитвах към него, свиха стомаха ми на топка.
— Ако позволите — казах аз и след като кралят не възрази, счупих печата и развързах панделката. Развих свитъка и открих вътре втори. Първо прочетох по-големия. Мигновена пишеше с ясен решителен почерк. Развих втория и набързо го прегледах. Вдигнах очи и видях, че Умен ме наблюдава. — Тя ме поздравява и ми праща препис от един свитък, който открила в рипълкипската библиотека — казах хладнокръвно. — Или по-точно препис на онова, което все още се разбира. По обвивката съди, че се отнася за Праотците. Забелязала интереса ми към тях по време на пребиваването ми в Рипълкип. Струва ми се, че текстът всъщност е философски или може би поетичен.
Подадох свитъците на Умен. Той разви първия и го отдалечи на една ръка разстояние от очите си, смръщи чело, за миг го погледна, сетне го остави в скута си.
— Понякога сутрин очите ми са замъглени — каза кралят и внимателно нави свитъците, като че ли това бе много трудна задача. — Напиши й благодарствено писмо.
— Слушам, милорд. — Умен ми подаде свитъците. След като мълчанието се проточи, попитах: — Свободен ли съм, ваше величество?
— Не. — Кралят се изкашля, този път по-тежко. И пак с мъка си пое дъх. — Не си свободен. Ако исках да те освободя, щях да го направя още преди години. Щях да те оставя да израснеш в някое затънтено село. Или да се погрижа изобщо да не пораснеш. Не, Фицрицарин, не съм те освободил. — Гласът му възвърна нещо от някогашната си сила. — Преди години двамата с теб сключихме сделка. Ти спази своята част. Знам как ми служиш дори когато не смяташ за нужно лично да ми докладваш. Знам как ми служиш, дори когато кипиш от гняв към мен. Не мога да искам нищо повече от онова, което ми даваш. — Той отново се задави: внезапна суха, мъчителна кашлица. После се обърна към шута.
— Шуте, бокал греяно вино, моля те. И поискай от Уолас… ароматните билки. — Шутът незабавно се изправи, но не забелязах на лицето му готовност. Вместо това, докато заобикаляше зад стола на Умен, той ме стрелна със смразяващ поглед. Кралят ми даде знак да почакам, разтърка очи, сплете пръсти в скута си и продължи: — И аз искам да изпълня своята част от сделката. Обещах ти да се грижа за нуждите ти. Ще направя нещо повече. Ще се погрижа да се ожениш за истинска дама. Ще се погрижа… аха. Благодаря ти.
Шутът се бе върнал с виното. Забелязах, че пълни бокала само до половината и че кралят го взема с две ръце. Усетих мирис на непознати билки. Ръбът на чашата два пъти изтрака в зъбите на Умен преди той да го спре с устни. Кралят жадно отпи, преглътна и за миг остана неподвижен със затворени очи, сякаш се вслушваше в нещо. Когато отново ме погледна, като че ли се озадачи. После каза:
— Ще се погрижа да получиш титла и земя, която да управляваш. — Вдигна бокала и отново отпи. Известно време просто топлеше ръцете си с него и замислено ме гледаше. — Искам да ти напомня, че Жилав те смята за подходяща партия за дъщеря си, което изобщо не е за пренебрегване. Той няма колебания относно произхода ти. Мигновена ще дойде при теб със собствена титла и имения. Това ми дава възможност да се погрижа ти също да получиш такива. Желая ти само доброто. Толкова ли е трудно да го проумееш?
Въпросът ми позволи да говоря свободно. Поех си дъх и се опитах да му обясня.
— Зная, че ми желаете доброто, милорд. И съм наясно с честта, която ми оказва херцог Жилав. Лейди Мигновена е изключително красива дама. Но не ми е по сърце.
Лицето му помръкна.
— Ето че пак говориш като Искрен — сърдито ме укори той. — Или като баща си. Струва ми се, че са закърмени с инат от майчината си гръд. — Кралят вдигна бокала и го пресуши. После се отпусна на стола си и поклати глава. — Шуте, още вино, моля те.
— Чувам слухове — продължи той, след като шутът взе чашата му. — Славен ми ги носи и ми ги шепне като някоя готвачка. Все едно кокоше кудкудякане. Или кучешки лай. — Шутът покорно напълни бокала, ала неохотата му личеше във всеки мускул на мършавото му тяло. Уолас се появи, сякаш призован с вълшебство, досипа димче в кадилницата, раздуха въгленчето с внимателно свити устни, докато от билките се вдигне дим, и се оттегли. Умен се наведе към дима, вдиша го, леко се закашля, после пак вдиша и се отпусна на стола си. Шутът мълчаливо стоеше и чакаше с виното му.
— Славен твърди, че въртиш любов с някаква слугиня. Че дръзко я преследваш. Е, всички мъже са били млади. И всички слугини. — Той взе бокала и отпи. Стоях пред него и се мъчех да запазя спокойствие. Предателските ми длани обаче трепереха. Копнеех да скръстя ръце на гърдите си, за да ги спра, но продължих да стоя неподвижно. Опитвах се да не смачкам малкия свитък, който държах.
Крал Умен остави бокала на масичката до стола и тежко въздъхна.
— Фицрицарин.
Вцепенено стоях пред него и чаках. Клепачите му натежаваха. Накрая се затвориха. После леко се повдигнаха. Главата му се клатушкаше.
— Ти имаш гневния език на Постоянство — измърмори той. — Клепачите му пак натежаха. — Искам да ти направя добро. — След малко от отпуснатите му устни се разнесе хъркане. Продължавах да стоя пред него и да го гледам. Моят крал.
Когато най-после откъснах очи от него, видях единственото нещо, което можеше да ме хвърли в още по-голям смут. Притиснал колене към гърдите си, шутът мрачно се свиваше в нозете на краля. И яростно ме наблюдаваше. В безцветните му очи напираха сълзи.
Избягах.
Когато се върнах в стаята си, нервно закрачих пред огнището. Чувствата ми ме плашеха. Насилих се да се успокоя, седнах и извадих перо и хартия. Написах кратко официално благодарствено писмо на дъщерята на херцог Жилав, внимателно го навих и го запечатах. Станах, пооправих си ризата, пригладих косата си, после хвърлих свитъка в пламъците.
Отново седнах. Написах писмо на Мигновена, плахото момиче, което бе флиртувало с мен на масата и беше стояло с мен на скалите в напразно очакване на моята реакция. Благодарих й за свитъка. И й разказах за лятото си. За това как греба на кораба, ден след ден. За несръчността ми с меча, която бе направила брадвата мое оръжие. С безмилостни подробности й разказах за първата ни битка и за ужасното си състояние след нея. За това как бях седял вцепенен от ужас на греблото, докато аленият кораб ни атакуваше. Пропуснах да спомена за белия кораб, който бях видял. Свърших с признание, че от време на време все още ме измъчват пристъпи на треперене в резултат от продължителната ми болест в Планините. Внимателно прочетох писмото и доволен, че съм се представил като обикновен гребец, неудачник, страхливец и инвалид, го навих и го завързах с нейната жълта панделка. Не го запечатах. Не ме интересуваше кой ще го прочете. Тайно се надявах херцог Жилав да му хвърли един поглед и да й забрани изобщо да споменава името ми.
Когато повторно почуках на кралската врата, Уолас отвори с обичайното си мрачно неудоволствие, взе свитъка така, като че ли се е омърсил с нещо, и рязко затвори вратата. По обратния път обмислях кои три отрови да му дам, ако имам такава възможност. Това беше по-лесно, отколкото да мисля за краля.
Прибрах се в стаята си и се хвърлих на леглото. Искаше ми се да е нощ и да мога спокойно да ида при Моли. После си спомних за тайните си и ми бе отнето дори това приятно очакване. Скочих и широко отворих капаците на прозореца. Ала дори бурята ме измами.
Облаците се бяха разкъсали и през тях се процеждаше водниста слънчева светлина. Чернотата, която се кълбеше над морето, обещаваше, че тази отсрочка няма да трае дълго. Но засега вятърът и дъждът бяха спрели. Въздухът дори беше започнал да се затопля.
Нощни очи незабавно дойде в ума ми.
„Прекалено мокро е за ловуване. Водата покрива всеки стрък трева. Освен това е светло. Само хората са толкова глупави, че да ловуват денем.“
„Мързеливо псе“ — укорих го аз. Знаех, че се е свил на кълбо в бърлогата си. Усещах топлината в сития му корем.
„Може би довечера“ — предложи той и отново се унесе в сън.
Отдръпнах се от него и взех плаща си. Не ми се стоеше между четири стени. Излязох от замъка и се запътих към града. Гневът от решението на Умен за мен се сблъскваше със стъписването ми от ужасното му състояние. Вървях енергично, опитвах се да избягам от треперещите ръце на краля, от наркотичния му сън. Проклетият Уолас! Той ми бе откраднал моя крал. Моят крал ми беше откраднал моя живот. От дърветата капеше вода и се ронеха пожълтели листа. Птичките весело пееха, зарадвани от неочакваното прекъсване на пороя. Слънцето грееше по-ярко и караше всичко да искри. От земята се вдигаха уханни изпарения. Въпреки смута в душата ми красотата на деня ме развълнува.
Дъждът бе измил града. Озовах се сред оживените тълпи на пазара. Хората бързаха да направят покупките си и да се приберат преди бурята да връхлети отново. Любезните търговци и клиенти и добродушните разговори контрастираха на киселото ми настроение. Оглеждах се наоколо и изведнъж един ален плащ и качулка привлякоха вниманието ми. Дъхът ми секна. Моли можеше да носи слугинско синьо в замъка, но когато идваше на пазар, все още обличаше стария си червен плащ. Лейди Търпение несъмнено беше използвала затишието на бурята, за да я прати по задачи. Незабелязано я наблюдавах, докато упорито се пазареше за няколко пакета ароматизиран чай от Халкида. Обожавах предизвикателно вирнатата й брадичка. Видът й внезапно ме обнадежди.
Имах пари — платата ми от кораба. Купих четири ябълки, две кифлички със стафиди, бутилка вино и пушено месо. А също плетена чанта за покупките и дебело вълнено одеяло. Червено. Трябваше да приложа всички умения, които бях научил от Сенч, та Моли да не ме забележи. Още по-трудно бе да я проследя до шапкарката, откъдето тя купи копринени панделки, и да продължа след нея към Бъкип.
Настигнах я на един завой на пътя, скрит под сянката на дърветата. Моли ахна, когато изневиделица я грабнах на ръце. После я пуснах на земята и я целунах. Нямам представа защо целувката на открито под яркото слънце ми се стори съвсем различна. Зная само, че изведнъж забравих за всичките си грижи.
Изискано й се поклоних.
— Милейди ще ми направи ли честта да се присъедини към мен за малка гощавка?
— О, не мога — отвърна тя, ала очите й блеснаха. — Ще ни видят.
Престорено се заоглеждах, после я хванах за ръка и я задърпах настрани от пътя. Прескочихме един паднал дънер, заобиколихме някакви тръни и стигнахме до ръба на скалата, която се извисяваше над океана. Бързо се спуснахме долу на малкия пясъчен бряг.
Под надвисналите скали открихме почти сух пясък. Слънцето грееше с изненадваща топлина. Моли взе храната и одеялото и ми каза да наклада огън. Ала накрая именно тя успя да запали мокрите дърва. От солта те горяха със зелени и сини пламъци. Свалихме плащовете си. Беше невероятно хубаво да седя с нея и да я гледам под открито небе, докато слънцето хвърляше отблясъци по косата й и вятърът караше бузите й да руменеят. Беше чудесно да се смеем на глас, да сливаме гласовете си с крясъците на чайките, без страх, че ще събудим някого. Пихме виното от бутилката и ядохме с пръсти, после отидохме да измием лепкавите си ръце в морето.
Известно време се катерихме по скалите в търсене на съкровища, изхвърлени от бурята. Откакто се бях завърнал от Планините, не се бях чувствал толкова жив. Моли се бе превърнала в някогашното диво момиче от детството ми. Плитките й се разплетоха и косата й падаше по лицето й. Когато я подгоних, тя се подхлъзна и падна в една останала от прилива локва. Върнахме се до огъня, Моли си събу обувките и чорапите, за да ги изсуши, отпусна се на одеялото и се протегна.
Изведнъж ми хрумна блестящата идея да се съблечем.
Тя бе на друго мнение.
— Под одеялото има колкото пясък, толкова и камъни. Не искам да се върна със синини по гърба!
Наведох се към нея, целунах я и попитах:
— Нима не го заслужавам?
— Ти ли? Не, разбира се! — Моли неочаквано ме блъсна и аз се проснах по гръб. После дръзко се хвърли върху мен. — Но аз заслужавам!
Дивите искрици в очите й ме накараха да се задъхам. Скоро установих, че има право — и за камъните, и за това, че любенето си заслужава няколкото синини по гърба ми. Никога не бях виждал нещо по-възхитително от синьото небе, зърнато през водопада на косите й.
После тя остана отгоре ми и задрямахме на сладкия студен въздух. По някое време Моли разтреперано се надигна и се облече. Неохотно я наблюдавах как завързва блузата си. Мракът и светлината на свещите винаги бяха скривали страшно много неща от мен. Тя забеляза смутеното ми изражение и ми се изплези, после спря. Опашката ми се беше развързала. Моли я пръсна около лицето ми, допря червения си плащ до челото ми и поклати глава.
— От теб щеше да излезе адски грозно момиче.
Изсумтях…
— И като мъж не съм първа хубост.
Моли се нацупи.
— Не си грозен. — После замислено прокара показалец по мускулите на гърдите ми. — Онзи ден в перачницата някои разправяха, че си бил най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. Мисля, че е заради космите ти. Не са груби като на повечето бъкипски мъже.
— Бърич! — презрително заявих аз. — Да не искаш да кажеш, че жените го харесват?
Моли ме погледна дяволито.
— А защо не? Той е много добре сложен мъж, чист и с добри обноски. Има хубави зъби и какви очи само! Когато е сърдит, е страшен и малцина биха се опитали да му се изпречат на пътя в такива моменти. Перачките бяха единодушни, че ако се озове в постелите им, няма да бързат да го изгонят.
— Но няма такава вероятност — отбелязах аз.
— Няма — съгласи се тя. — И за това бяха единодушни. Само една твърдеше, че го е имала, и призна, че тогава бил много пиян. Било на пролетното празненство. — Моли ме погледна и се засмя на смаяното ми изражение. — Точните й думи бяха — закачливо продължи тя, — „Добре е използвал времето, прекарано сред жребците, за да се научи на техните обичаи. Цяла седмица имах следи от зъбите му по раменете си.“
— Невъзможно — заявих аз. Ушите ми пламнаха заради Бърич. — Той никога не би се отнесъл зле с жена, колкото и да е пиян.
— Глупачето ми! — Моли поклати глава и гъвкавите й пръсти отново се заеха да сплитат косата й. — Никой не казва, че се е отнесъл зле с нея. — Тя ме погледна престорено свенливо. — И никой не е недоволен.
— Все пак не вярвам — упорствах аз. Бърич? И на жената й беше харесало?
— Наистина ли има белег с формата на полумесец тук? — Моли постави ръка високо на хълбока ми и ме изгледа изпод мигли.
Зяпнах.
— Не мога да повярвам, че онази жена е говорила за такива неща — казах накрая.
— В перачницата не се говори за почти нищо друго — спокойно каза Моли.
Прехапах си езика, после любопитството ми надделя и попитах:
— А какво разправят за Хендс? — Когато работехме заедно в конюшнята, хвалбите му винаги ме бяха удивлявали.
— Че има много красиви очи и мигли, но всичко останало има нужда от къпане. И много търкане.
Весело се засмях. Знаех какво ще му кажа следващия път, когато започне да ми се хвали.
— Ами за Славен?
— Славен. Хм. — Тя замечтано ми се усмихна, после се засмя на намръщеното ми лице. — Не обсъждаме принцовете, мили. Спазваме известно благоприличие.
Отново я притеглих към себе си и я целунах. Тя притисна тялото си към моето и се отпуснахме под синьото небе. Изпълни ме спокойствие, каквото отдавна не бях изпитвал. Знаех, че нищо никога няма да е в състояние да ни раздели — нито плановете на краля, нито капризите на съдбата. Най-сетне изглеждаше, че е настъпил подходящият момент да й разкажа за проблемите си с Умен и Мигновена. Моли мълчаливо ме изслуша, докато й описвах глупостта на кралския план и неловкото положение, в което ме поставяше той. Не ми хрумна, че съм пълен идиот, докато не усетих топла сълза да капва и да се плъзва по шията ми.
— Моли? — изненадано казах аз и се надигнах, за да я погледна. — Какво има?
— Какво има ли? — изхлипа тя. — Лежиш до мен и ми разказваш, че си вречен на друга. И после ме питаш какво има?!
— Единствената, на която съм вречен, си ти — твърдо отвърнах аз.
— Не е толкова просто, Фицрицарин. — Очите й бяха сериозни. — Какво ще направиш, когато кралят ти каже, че трябва да я ухажваш?
— Може би ще престана да се къпя.
Надявах се, че ще я разсмея. Вместо това тя се отдръпна от мен и ме погледна. Цялата скръб на света се беше събрала в очите й.
— Нямаме никакъв шанс. Никаква надежда.
Сякаш за да потвърди думите й, небето над нас внезапно помръкна и се надигна вихър. Моли скочи, грабна плаща си и го изтупа от пясъка.
— Ще ни навали. Отдавна трябваше да съм се прибрала в Бъкип. — Говореше безизразно, като че ли тези две неща бяха единствените й грижи.
— Моли, ще трябва да ме убият, за да ми попречат да съм с теб — гневно казах аз.
Тя събра покупките си.
— Говориш като дете, Фиц. Глупаво упорито дете. — Първите дъждовни капки закапаха с трополене като падащи камъчета. Бях онемял. Не можех да се сетя за нещо по-лошо, което можеше да ми каже.
Вдигнах червеното одеяло и го изтупах. Тя се уви в плаща си.
— По-добре да не се връщаме заедно — каза Моли и се повдигна на пръсти, за да ме целуне по бузата. Не можех да реша на кого повече се сърдя: на крал Умен за цялата тази бъркотия или на Моли, че й вярва. Не отвърнах на целувката й. Тя не каза нищо и бързо си тръгна.
Цялата ми радост от следобеда помръкна. Съвършените лъскави мидени черупки се превърнаха в строшени парченца под краката ми. Прибрах се вкъщи, без да обръщам внимание на вятъра и дъжда. Не бях завързал косата си и кичурите лепнеха по лицето ми. Мокрото одеяло смърдеше на вълна и пускаше червена боя по дланите ми. Качих се в стаята си и се изсуших, после се позабавлявах, като приготвих идеалната отрова за Уолас. Отрова, която щеше да му разкъса червата, преди да го убие. Когато прахът бе готов, го увих в хартия, седнах и вперих очи в него. Известно време си мислех дали сам да не го изпия. После взех игла и конец и уших джобче под маншета си, където да нося отровата. Зачудих се дали някога ще я използвам. Съмненията ми ме накараха повече от всякога да се почувствам страхливец.
Не слязох на вечеря. Не се качих при Моли. Отворих капаците на прозореца и оставих бурята да плиска дъжд по пода. Огънят угасна. Не запалих свещите. Когато Сенч отвори тайната врата, не му обърнах внимание. Седях на пода до леглото и гледах дъжда.
След известно време чух колебливи стъпки по стълбището. Сенч се появи като призрак в тъмната ми стая. Изгледа ме, после отиде да затвори капаците и докато закачаше кукичките, ядосано ме попита:
— Имаш ли представа какво течение става горе в стаята ми? — След като не отговорих, той вдигна глава и подуши въздуха точно като вълк. — С листа от банел ли си работил? Нали не си направил нещо глупаво, Фиц?
— Глупаво ли? Аз? — Засмях се.
Сенч се наведе и се вгледа в лицето ми, после каза:
— Ела горе в стаята ми.
Хвана ме за ръка и тръгнах с него.
Веселата стая, пращящият огън, плодовете на масата — всичко това бе в такова противоречие с чувствата ми, че ми се прииска да започна да троша наред. Вместо това го попитах:
— Има ли нещо по-лошо от това да се сърдиш на хората, които обичаш?
Той помълча, после отвърна:
— Да видиш как любимата ти умира. И да изпитваш гняв, но да не знаеш накъде да го насочиш. Мисля, че това е по-лошо.
Строполих се на един стол.
— Умен възприема навиците на Славен. Димче. Блатна мирта. Само Ел знае още какво има във виното му. Тази сутрин без опиати започна да трепери, после ги изпи смесени във виното си, напълни си дробовете с димче и заспа пред очите ми. След като пак ми каза, че за свое добро трябвало да ухажвам Мигновена и да се оженя за нея. — Не се съмнявах, че Сенч вече знае всичко, което му казвах.
Погледнах го в очите.
— Обичам Моли. Казах на Умен, че обичам друга. И той въпреки това настоява да се оженя за Мигновена. Попита ме как не мога да проумея, че ми мисли доброто. Как не може да разбере, че искам да се оженя за жената, която обичам?
Сенч се замисли.
— Обсъждал ли си въпроса с Искрен?
— Каква полза? Той не успя да спаси дори себе си от брака с жена, която не желае. — Почувствах, че предавам Кетрикен с тези думи. Но знаех, че това е самата истина.
— Какво ще кажеш за чаша вино? — меко попита Сенч. — Може да те успокои.
— Не.
Той вдигна вежди.
— Не. Благодаря. След като сутринта видях как Умен се „успокоява“ с вино… Никога ли не е бил млад този човек?
— Някога беше много млад. — Сенч си позволи за миг да се усмихне. — Може би си спомня, че родителите му избраха за негова жена Постоянство. Той не я ухажва доброволно, нито с радост се ожени за нея. Едва след смъртта й осъзна колко дълбоко я е заобичал. От друга страна, сам избра Желана и изпитваше трескава страст към нея. — Сенч замълча. — Не искам да говоря лошо за мъртвите.
— Това е друго — отвърнах аз.
— Защо?
— Аз няма да стана крал. За никого няма значение за коя ще се оженя.
— Де да беше толкова просто — тихо рече той. — Мислиш ли, че можеш да отхвърлиш ухажването на Мигновена, без да оскърбиш Жилав? В момент, когато Шестте херцогства се нуждаят от пълно единство?
— Убеден съм, че мога да я накарам да реши, че не ме иска.
— Как? Като се представяш за глупак ли? И посрамваш Умен?
Почувствах се като в клетка. Опитах се да измисля изход, но знаех единствения отговор.
— Няма да се оженя за друга, освен за Моли. — Стана ми по-добре, след като го изрекох на глас. Срещнах погледа на Сенч.
Той поклати глава.
— Тогава няма да се ожениш за никоя.
— Може би — съгласих се аз. — Може би никога няма да се оженим официално. Но ще живеем заедно…
— И ще имаш свои копелдачета.
Скочих и стиснах юмруци.
— Никога повече не го казвай.
Извърнах се и вперих очи в огъня.
— Добре, аз няма. Ами другите? — въздъхна той. — Фиц, Фиц, Фиц. — Приближи се и сложи ръце на раменете ми. После нежно каза: — Може би е най-добре да я оставиш.
Докосването и нежността му ме разоръжиха. Скрих лицето си в шепи.
— Не мога — отвърнах през пръстите си. — Имам нужда от нея.
— А от какво има нужда Моли?
От дюкянче за свещи с кошери в задния двор. От деца. От законен съпруг.
— Правиш го за Умен. За да ме накараш да постъпя според неговото желание — обвиних го аз.
Сенч свали ръце от раменете ми. Чух го да се отдалечава, после да налива вино само в една чаша. После седна пред огъня.
— Съжалявам.
Той ме погледна.
— Някой ден, Фицрицарин, тези думи няма да са достатъчни. Понякога е по-лесно да излекуваш дълбока рана, отколкото да забравиш думите, които си казал. Дори думи, изречени от гняв.
— Съжалявам — повторих аз.
— И аз — кратко отвърна той.
След малко смирено попитах:
— Защо искаше да ме видиш тази вечер?
Сенч въздъхна.
— Има претопени. На югозапад от Бъкип.
Призля ми.
— Мислех, че вече няма да се налага да правя това. Когато ме прати на кораба, Искрен каза, че може би…
— Заповедта не е на Искрен. Докладвали са на Умен и той иска да се погрижиш за този проблем. Искрен вече е… пренатоварен. Точно сега не бива да го безпокоим с нищо друго.
— Никой друг ли не може да го направи?
— Обучени сме само ние с теб.
— Нямах предвид теб — уморено отвърнах аз. — Не очаквам вече да се занимаваш с такива неща.
— Нима? — Вдигнах поглед и видях гнева в очите му. — Нахално пале! Кой мислиш, че цяло лято ги отблъскваше от Бъкип, Фиц, докато ти беше на „Руриск“? Да не смяташ, че само защото искаш да избегнеш една задача, отпада необходимостта от такава работа?
Никога не бях изпитвал такъв срам. Извърнах очи.
— Съжалявам.
— Съжаляваш, че си я избегнал ли? Или че си ме смятал за неспособен да я върша?
— И за двете. За всичко — внезапно отстъпих аз. — Моля те, Сенч, ако ми се разсърди още един човек, когото обичам, няма да мога да го понеса. — Вдигнах глава и го гледах, докато не го принудих да срещне очите ми.
Той се почеса по брадата.
— Лятото беше много дълго и за двама ни. Моли Ел за бури, за да отблъсне алените кораби завинаги.
Известно време поседяхме в мълчание.
— Понякога — каза накрая Сенч — е много по-лесно да умреш за краля си, отколкото да му отдадеш живота си.
Кимнах. Прекарахме остатъка от нощта в приготвяне на отровите, които щяха да ми трябват, за да убивам отново за своя крал.
18
Праотците
Есента на третата година от Войната с алените кораби беше тежка за принца престолонаследник Искрен. Бойните му кораби бяха неговата мечта. Той бе заложил на тях всичките си надежди. Беше смятал, че може да избави крайбрежието от пиратите и да праща кораби срещу враждебните островитяни дори в най-суровите зимни бури. Въпреки първите победи обаче флотът не успя да защити крайбрежието. Ранната зима завари престолонаследника с пет кораба, два от които бяха понесли тежки повреди. Единият невредим беше плененият ален кораб, преоборудван и пратен с екипаж да помага на патрулите и да охранява търговските съдове. Когато най-после задухаха есенните вихри, само един от неговите капитани изрази достатъчно увереност в уменията на екипажа си и в кораба си, за да атакува островитяните. Другите поискаха поне една зима за учения и още едно лято за тактически тренировки, преди да си поставят толкова амбициозна цел.
Искрен не желаеше да праща в морето неподготвени хора, ала и не скри разочарованието си. Показа го, като грижливо подготви „Възмездие“, както бе преименуван другият кораб. Лично избраният от капитана екипаж също бе снаряжен според индивидуалните си предпочитания и получи нови оръжия от най-високо качество. На официалната церемония по изпращането им присъстваше дори крал Умен, въпреки влошеното си здраве. Престолонаследницата закачи на мачтата пера от чайка, за които се твърди, че помагали на кораба да се завърне невредим в родното пристанище. „Възмездие“ отплава под бурните овации на тълпите и вечерта бяха вдигнати много наздравици за капитана и екипажа.
За огромно огорчение на Искрен след месец получихме вест, че кораб, отговарящ на описанието на „Възмездие“, пиратствал в по-спокойните води на юг от Шестте херцогства и разорявал търговците от Бинград и Халкида. Това беше единствената информация и за капитана, и за моряците, която стигна до Бъкип. Някои обвиняваха за това островитянските членове на екипажа, но на борда имаше също толкова жители на Шестте херцогства, а капитанът бе израснал в Бъкип. Този случай нанесе съкрушителен удар на Искреновата гордост. Някои смятат, че тъкмо тогава е решил да се жертва с надеждата да намери окончателно решение.
Мисля, че я подтикна шутът. Той определено прекарваше много часове на покрива на кулата и възхищението му от градината на Кетрикен беше неподправено. Искреният комплимент може да спечели много добра воля. До края на лятото Престолонаследницата не само се смееше на шегите му, когато шутът идваше да забавлява нея и придворните й дами, но той я убеди често да се отбива в кралските покои. Като престолонаследница, тя не зависеше от настроенията на Уолас. Кетрикен лично се зае да приготвя подсилващите настойки на Умен и за известно време кралят като че ли наистина се посъвзе под нейните грижи и внимание. Струва ми се, че шутът бе решил да постигне чрез нея онова, което не успя да накара да направим ние с Искрен.
Една ветровита есенна вечер тя за пръв път повдигна въпроса пред мен. Бях на покрива и й помагах да овързва слама около стъблата на по-деликатните растения, за да издържат на зимните студове. Кетрикен го правеше по съвет на лейди Търпение. Двете с Лейси изпълняваха същата задача в цветната леха зад мен. Търпение бе станала редовна съветница на Кетрикен по въпросите на градинарството, макар и много плаха. Малката Розмари беше до лакътя ми и ми подаваше връв. Бяха останали една-две придворни дами, но те стояха в другия край на градината и тихо си приказваха. Кетрикен бе освободила останалите, когато беше забелязала, че треперят и си духат на пръстите. Голите ми ръце бяха почти вкочанени, както и ушите ми, ала Кетрикен като че ли не обръщаше внимание на студа. Искрен също, скрит някъде в главата ми. След като бе открил, че отново ходя сам на лов за претопени, той пак беше настоял да започна да го нося със себе си. Вече почти не забелязвах присъствието му в ума си. И все пак, струва ми се, че го усетих да се сепва, когато Кетрикен ме попита какво знам за Праотците.
— Почти нищо, милейди — откровено признах аз и отново си обещах да прегледам отдавна зарязаните ръкописи и свитъци.
— Защо? — попита тя.
— Ами, за тях е написано съвсем малко. Едно време сигурно всички са знаели за тях и е нямало нужда да пишат нищо. Отделните споменавания за Праотците са пръснати тук-там, а не са събрани на едно място. Трябва някой учен да издири всичко…
— Учен като шута ли? — язвително попита тя. — Той, изглежда, знае повече за тях, отколкото всички, които питах.
— Той обича да чете, нали знаете, и…
— Стига за шута. Искам да поговоря с теб за Праотците — рязко ме прекъсна тя.
Тонът й ме стресна, но забелязах, че сивите й очи отново са зареяни в морето. Не беше искала да ме укори или да ме нагруби. Просто преследваше целта си. Помислих си, че през месеците на отсъствието ми е станала по-самоуверена. По-царствена.
— Знам нещичко — колебливо отвърнах аз.
— И аз. Хайде да видим дали информацията ни съвпада. Аз ще съм първа.
— Както желаете, милейди.
Кетрикен се прокашля.
— Много отдавна крал Мъдрост жестоко бил обсаден от морски нашественици. Когато всички останали го предали и се страхувал, че следващото лято ще донесе край на Шестте херцогства и на рода на Пророците, той решил да прекара зимата в търсене на един легендарен народ. Праотците. Всичко ли съвпада?
— Почти. В легендите, с които съм запознат, те не се наричат народ, а полубогове. А народът на Шестте херцогства винаги бил смятал Мъдрост за нещо като религиозен фанатик, почти безумец в това отношение.
— Пламенните и мъдрите хора често са смятани за луди — спокойно отбеляза тя. — Ще продължа. Една есен той напуснал замъка си, като знаел само това, че Праотците живеят в Дъждовните земи отвъд най-високата планина в Планинското кралство. Някак си успял да ги открие и ги спечелил за съюзници. Върнал се в Бъкип и заедно с тях отблъснал нашествениците от бреговете на Шестте херцогства. Мирът и търговията били възстановени. И Праотците му се заклели, че ако някога пак има нужда от тях, ще се завърнат. Все още ли всичко съвпада?
— Както преди, почти. Чувал съм много менестрели да казват, че краят на приказките за герои и подвизи бил стандартен. Те винаги обещават, че ако има нужда от тях, ще се завърнат. Някои дори се заклеват да се върнат от гроба, ако трябва.
— Всъщност самият Мъдрост изобщо не се завърнал в Бъкип — внезапно отбеляза Търпение. — Праотците дошли при неговата дъщеря принцеса Будна и тъкмо на нея предложили съюза си.
— Откъде знаете? — попита Кетрикен.
Търпение сви рамене.
— Един стар менестрел на баща ми винаги пееше така. — Тя безразлично се върна към работата си.
Кетрикен се замисли за миг. Вятърът развяваше един дълъг кичур пред лицето й. Тя ме погледна през него като през паяжина.
— Няма значение какво казват приказките за тяхното завръщане. Щом един крал е успял да ги открие и са му помогнали, не смяташ ли, че могат пак да го направят, ако ги помоли крал? Или кралица?
— Възможно е — неохотно признах аз. Зачудих се дали кралицата копнее за родината си и иска да си намери повод да замине за там. Хората започваха да приказват за това, че не забременявала. Макар че вече имаше много придворни дами, тя не си бе намерила истински приятелки. И беше самотна. — Мисля, че… — внимателно започнах аз и замълчах, за да измисля обезсърчителен отговор.
„Кажи й, че трябва да дойде при мен и да си поговорим. Ще ми се да науча повече за информацията, която е събрала.“ Мисълта на Искрен трепереше от възбуда. Това ме обезпокои.
— Мисля, че би трябвало да обсъдите идеята си с принца престолонаследник — послушно я посъветвах аз.
Кетрикен дълго мълча. Когато заговори, гласът й бе съвсем тих, предназначен само за моите уши.
— Едва ли. Той ще го сметне за поредното ми глупаво увлечение. Ще ме послуша известно време, после ще започне да гледа картите на стената или да мести разни неща по масата, докато ме чака да свърша, за да може да се усмихне, да кимне и да ме отпрати. За пореден път. — Гласът й предрезгавя. Тя отметна косата от лицето си и избърса очи с юмруци. Извърна се от мен и отново се загледа в морето, далечна като Искрен, когато използваше Умението.
„Плаче ли?“
Не можех да скрия от Искрен раздразнението си, че това го изненадва.
„Доведи я при мен. Още сега. Веднага!“
— Милейди?
— Един момент. — Кетрикен се престори, че се почесва по носа. Знаех, че бърше сълзите си.
— Кетрикен? — осмелих се да кажа. Не го бях правил от месеци. — Хайде още сега да идем да му кажем. Веднага. Ще дойда с теб.
Тя заговори колебливо, без да ме погледне.
— Не мислиш ли, че е глупаво?
Не биваше да я лъжа.
— Мисля, че при това положение трябва да имаме предвид всички възможни източници на помощ. — Докато изричах тези думи, установих, че им вярвам. Нима и Сенч, и шутът не бяха загатнали, не, предложили същата идея? Може би само ние двамата с Искрен бяхме късогледи.
— Тогава да отидем. Но… Трябва да ме почакаш пред стаята ми. Искам да му покажа няколко свитъка. Няма да се бавя много. — Тя се обърна към Търпение. — Лейди Търпение, може ли да ви помоля да довършите тук вместо мен? Трябва да се погрижа за нещо друго.
— Разбира се, милейди. С удоволствие.
Придружих я до покоите й. Наложи се да чакам дълго. Когато излезе, след нея вървеше малката Розмари и носеше свитъците. Кетрикен бе измила пръстта от ръцете си, беше се преоблякла, беше се напарфюмирала, беше си направила прическа и носеше накитите, които й бе пратил Искрен за годежа им. Тя предпазливо ми се усмихна.
— Заслепен съм, милейди — осмелих се да й направя комплимент аз.
— Ласкаеш ме също толкова безумно, колкото и Славен — отвърна тя и забърза по коридора, ала по бузите й се разля руменина.
„Облякла се е така само за да дойде да поговори с мен?!“
„Облякла се е така, за да ви… се хареса.“ Как можеше един толкова проницателен човек да е толкова невеж за жените?
„Може би няма много време да ги опознае.“
Скрих мислите си и побързах да настигна престолонаследницата. Стигнахме при кабинета на Искрен тъкмо навреме, за да видим, че Чарим си тръгва. Носеше куп мръсно бельо. Това ми се стори странно, докато не влязохме вътре. Искрен бе облечен в мека риза от бледо син лен и във въздуха ухаеше на лавандула и кедър. Това ми напомни за скрин за дрехи. Косата и брадата му бяха току-що сресани — отлично знаех, че косата му никога не остава в това състояние повече от няколко минути. Докато Кетрикен плахо се приближаваше, за да направи реверанс на съпруга си, видях Искрен такъв, какъвто не го бях забелязвал от месеци. Постоянното използване на Умението отново го беше изтощило. Фината риза висеше на раменете му и пригладената му коса вече бе почти съвсем сива. Около очите и устата му имаше много нови бръчки.
„Толкова ли зле изглеждам?“
„Не на нея“ — напомних му аз.
Докато Искрен настаняваше Кетрикен до себе си на пейката край огнището, тя го гледаше с жажда, дълбока колкото неговия копнеж за Умение. Пръстите й се вкопчиха в ръката му и аз се извърнах, когато той вдигна нейната, за да я целуне. Може би беше прав за чувствителността на Умението. Онова, което изпитваше Кетрикен, ме връхлетя също толкова грубо, колкото яростта на другарите ми от екипажа по време на битка.
Усетих трепет на удивление от страна на Искрен. После: „Защити се“ — нареди ми той и изведнъж останах сам в главата си. За миг останах неподвижен, замаян от ненадейността на оттеглянето му. „Той наистина няма представа“ — помислих си и се зарадвах, че мисълта ми е останала само моя.
— Милорд, дойдох да ви помоля да ми отделите малко от времето си за… една моя идея — тихо каза Кетрикен. Очите й не се откъсваха от лицето му.
— Разбира се — съгласи се Искрен и погледна към мен. — Ще седнеш ли при нас, Фицрицарин?
— Щом желаете, милорд. — Седнах на столчето от другата страна на огнището. Розмари се приближи и застана до мен със свитъците си. Навярно шутът ги бе отмъкнал от моята стая. Докато обясняваше на Искрен, Кетрикен ги взимаше един по един, за да илюстрира думите си. Те без изключение не се отнасяха за Праотците, а за Планинското кралство.
— Крал Мъдрост, както може би си спомняте, е първият благородник от Шестте херцогства, посетил нашите земи… земите на Планинското кралство, за нещо друго, освен за да воюва срещу нас. Затова в нашите истории е писано много за него. Тези свитъци са преписи на други, направени по негово време, и описват делата и пътуванията му в Планинското кралство. А оттук непряко и Праотците. — Тя разви последния свитък. Двамата с Искрен смаяно се наведохме напред. Карта. Избеляла от времето, навярно неточно прерисувана, но карта. Карта на Планинското кралство, с проходите и пътеките. И няколко линии, които водеха до земите отвъд кралството.
— Един от отбелязаните тук пътища трябва да води при Праотците. Защото аз познавам пътеките в Планините и това не са търговски маршрути, нито водят към някое известно ми село. Това са по-стари пътища и пътеки. И иначе защо трябва да са отбелязани тук, освен ако не посочват пътя на крал Мъдрост?
— Може ли да е чак толкова просто? — Искрен бързо се изправи и запали няколко свещи, за да освети картата по-добре. После приглади пергамента и се наведе към него.
— Няколко пътя водят до Дъждовните земи. Ако правилно разчитам този зелен цвят. И нито един не стига до някакво конкретно място. Откъде да разберем кой е? — възразих аз.
— Навярно всички водят при Праотците — предположи Кетрикен. — Защо трябва да живеят на едно място?
— Не! — каза Искрен. — Поне два завършват с нещо. Или поне са завършвали. Това проклето мастило е избеляло. Но определено има нещо. И възнамерявам да открия какво.
Дори Кетрикен, изглежда, се удиви от въодушевлението му.
Смаях се. Бях очаквал любезно да я изслуша, а не с цялото си сърце да приеме плана й.
Той рязко се изправи и бързо закрачи из стаята. Енергията на Умението се излъчваше от него като от огнище.
— Зимните бури вече брулят крайбрежието. Или поне ще започнат всеки момент. Ако тръгна до няколко дни, мога да стигна в Планинското кралство, преди да бъдат затворени проходите. Мога да се добера до… до каквото има там. И да се върна до пролетта. Може би с помощта, от която се нуждаем.
Онемях. Кетрикен още повече влоши положението.
— Намерението ми беше друго, милорд. Вие трябва да останете тук. Аз ще замина. Познавам Планините, родена съм там. Вие може и да загинете. Аз трябва да съм Жертвата.
С облекчение видях, че Искрен е също толкова поразен, колкото бях аз. Навярно след като го бе чул от устата й, най-после щеше да осъзнае, че това просто не е възможно. Той бавно поклати глава, хвана ръцете й и я погледна.
— Кралице моя. — Искрен въздъхна. — Трябва да го направя аз. В страшно много други отношения не оправдах очакванията на Шестте херцогства. И вашите. Когато дойдохте тук, нямах търпение да слушам вашите приказки за Жертвата. Мислех, че това са идеалистични момичешки глупости. Но не са. Тук не го казваме на глас, но го вярваме. Научих го от родителите си. Да поставям Шестте херцогства над себе си. Опитах да го направя. Но сега разбирам, че винаги съм пращал други да ме заместват. Седях тук и използвах Умението, вярно е, и вие имате представа какво ми струва това. Но пращах моряци и ратници да дават живота си за Шестте херцогства. Дори собственият ми племенник върши мръсната работа вместо мен. И въпреки онези, които жертвах, нашите брегове все още не са безопасни. Това е последният ми шанс. Нима ще пратя своята кралица, вместо да ида сам?
— Навярно… — Гласът на Кетрикен прегракна от неувереност. Тя сведе очи към огъня. — Навярно можем да отидем заедно.
Искрен се замисли. Наистина се замисли и Кетрикен разбра, че той сериозно е приел молбата й. На устните й плъзна усмивка, ала угасна веднага щом той бавно поклати глава.
— Не смея — тихо отвърна Искрен. — Някой трябва да остане тук. Някой, на когото имам доверие. Крал Умен е… баща ми не е добре. Страх ме е за него. За здравето му. Докато аз отсъствам и баща ми е зле, някой трябва да заеме моето място.
— Предпочитам да дойда с вас — настойчиво заяви Кетрикен.
Погледнах настрани, когато Искрен хвана брадичката й и я повдигна, за да се вгледа в очите й.
— Зная — спокойно отвърна той. — Това е саможертвата, която трябва да ви помоля да направите. Да останете тук, когато предпочитате да дойдете с мен. Да сте сама. Отново. Заради Шестте херцогства.
Раменете й се отпуснаха и тя преклони глава пред волята му. Когато Искрен я притегли към себе си, аз тихо се изправих, взех Розмари и ги оставихме сами.
Бях в стаята си и преглеждах свитъците и плочките, когато на вратата ми почука един паж.
— Един час след вечеря ви викат в покоите на краля. — Това бе единственото му съобщение. Смаях се. От предишното ми посещение бяха изтекли две седмици. Не исках отново да споря с Умен. Ако ме викаше, за да ми съобщи, че очаква да започна да ухажвам Мигновена, не знаех какво щях да направя. Боях се, че може да изгубя самообладание. Решително развих един от свитъците за Праотците и се опитах да го прочета. Безполезно. Виждах единствено Моли.
През кратките нощи, които бяхме споделили след деня на плажа, Моли отказваше да разговаряме за Мигновена. В известен смисъл това ме облекчаваше. Но тя също престана да ме дразни със заканите си за всичко онова, което щяла да поиска от мен, когато наистина съм й станел съпруг, и за многото деца, които сме щели да имаме. Просто беше изгубила надежда, че някога ще се оженим. Не ме укоряваше, тъй като знаеше, че не е по мое желание. Дори не питаше какво ще стане с нас. Също като Нощни очи, тя, изглежда, живееше само в настоящето. Приемаше всяка наша нощ на близост като нещо окончателно и не се чудеше дали ще има друга. Не усещах в нея отчаяние, а яростна решимост да не губим онова, което имаме сега, заради онова, което не можем да имаме утре. Не заслужавах всеотдайността на такова вярно сърце.
Когато дремех до нея в леглото й на топло сред уханията на тялото й и нейните билки, ни закриляше именно нейната сила. Тя не използваше Умението, не притежаваше Осезание. Магията й беше по-силна и Моли я правеше единствено с помощта на волята си. Когато късно нощем затваряше и заключваше вратата, тя създаваше в стаята си свят и време, които ни принадлежаха. Ако сляпо поставяше живота и щастието си в ръцете ми, щеше да е непоносимо. Ала сега бе още по-лошо. Тя вярваше, че накрая ще плати ужасна цена за любовта си към мен. И все пак отказваше да ме напусне. И аз не бях достатъчно мъж, за да се отвърна от нея и да я помоля да потърси по-щастлив живот. В най-самотните си часове, когато яздех по пътеките около Бъкип и разхвърлях отровен хляб, аз разбирах, че съм страхливец и по-лош от крадец. Веднъж бях казал на Искрен, че не мога да взема чужда сила, за да подхраня своята, че никога няма да го направя. И все пак всеки ден правех с Моли тъкмо това. Свитъкът за Праотците се изплъзна от отпуснатите ми пръсти. Стаята изведнъж започна да ме задушава. Отблъснах настрани плочките и свитъците, които се бях опитвал да чета. Един час преди вечеря отидох в покоите на Търпение.
От доста време не се бях отбивал при нея. Но дневната й като че ли никога не се променяше, освен най-горния пласт боклуци, които отразяваха моментното й увлечение. Този ден не правеше изключение. Навсякъде бяха окачени билки, събрани през есента и вързани за сушене. Докато се навеждах, за да не съборя нещо, се чувствах така, сякаш крача по обърната наопаки ливада.
— Малко ниско си ги навързала — оплаках се, когато лейди Търпение влезе.
— Не. Просто ти си станал прекалено висок. Я се изправи да те погледна.
Подчиних се, въпреки че главата ми опря в китка коча билка.
— Браво. Поне си заякнал от гребането през лятото. Сега изглеждаш много по-добре от онова болнаво момче, което се прибра вкъщи миналата зима. Казах ти, че настойките ще подействат. Е, щом си пораснал толкова висок, спокойно можеш да ми помогнеш да закача и тези билки.
И без повече приказки ме накара да опъвам въжета от стенните свещници до стълбовете на леглото и всичко друго, за което можеше да се завърже канап, и после да закачвам по тях китки билки. Тъкмо ме беше накарала да се кача на един стол и да завързвам китки балсам, когато попита:
— Защо вече не ми хленчиш, че ти липсва Моли?
— Каква полза? — след кратко колебание тихо я попитах аз. Положих всички усилия да изглеждам примирен.
— Не. — Търпение спря за момент замислена, после ми подаде нова китка и каза: — Това е петнист лист. Много е горчив.
Някои казват, че предотвратявали зачеването. Не е вярно. Поне не винаги. Но ако жената го яде дълго, се разболява. — Лейди Търпение отново замълча за миг. — Може би, ако е болна, жената не зачева толкова лесно. Но не бих го препоръчала на никого, поне не на близките си.
— Тогава защо го сушиш?
— Инхалацията и гаргарата с петнист лист помагат срещу болно гърло. Така ми каза Моли, когато я видях да го бере в женската градина.
— Ясно. — Завързах китката за въжето като тяло, увиснало на клуп. Дори миришеше горчиво. Бях се чудил как може Искрен да не забелязва какво има точно под носа му. Защо никога не ми беше хрумнало за това? Как ли се бе чувствала — да се бои от онова, за което копнее всяка законно омъжена жена? За което напразно беше копняла Търпение?
— Водорасли, Фицрицарин?
Сепнах се.
— Моля?
— Попитах кога ще имаш свободен следобед, за да ми събереш водорасли? От черните, набръчканите? По това време на годината са най-ароматни.
— Ще събера — разсеяно отвърнах аз. Още колко години щеше да се страхува Моли? Още колко горчивина трябваше да преглътне?
— Какво гледаш? — попита Търпение.
— Нищо. Защо?
— Защото два пъти те помолих да слезеш, за да преместим стола. Трябва да завържем всички китки.
— Извинявай. Не можах да се наспя и съм малко разсеян.
— Забелязах. Трябва да спиш повече. — Каза го прекалено сериозно. — Сега слез и премести стола, за да завържем китките мента.
На вечеря не ядох много. Славен седеше сам на високия подиум и изглеждаше намусен. Обичайният му кръг блюдолизци бе на масата точно под него. Не разбрах защо вечеря сам. Определено имаше право на това, но защо бе решил да се изолира? Той повика един от менестрелите, които неотдавна беше довел в Бъкип. Повечето идваха от Фароу и те се отличаваха с носовата интонация, присъща на това херцогство, и обичаха дългите епоси. Този запя за някакво приключение на дядото на Славен по майчина линия — дядото бе уморил до смърт коня си, за да убие огромен елен, убягвал на цяло поколение ловци. Песента възхваляваше благородния жребец, дал живота си по заповед на своя господар. Не се споменаваше нищо за глупостта на господаря да погуби такова животно заради малко жилаво месо и купчина рога.
— Изглеждаш зле — отбеляза Бърич над рамото ми. Станах и тръгнах с него през залата.
— Имам много грижи. Трябва да мисля едновременно за много неща. Понякога имам чувството, че ако разполагам с време да се съсредоточа само върху един проблем, ще го реша. И после ще продължа с другите.
— Всички мислят така. Обаче не е вярно. С времето свикваш с проблемите, за които не можеш да направиш нищо.
— Като например?
Той сви рамене и посочи надолу.
— Като например да си куц. Или да си незаконороден. Всички свикваме с неща, които някога сме се клели, че никога няма да преживеем. Какво те човърка този път?
— Нищо, за което мога да ти разкажа. Поне не и тук.
— Аха. Пак ония, а? — Бърич поклати глава. — Не ти завиждам, Фиц. Понякога човек има нужда просто да изплаче проблемите си пред друг. Ти си лишен дори от тази възможност. Но не се отчайвай. Убеден съм, че ще се справиш.
Той ме потупа по рамото и излезе на студа. Искрен имаше право. Ако можеше да се съди по вятъра, зимните бури започваха. Бях стигнал до средата на стълбището, когато осъзнах, че Бърич вече разговаря с мен открито. Най-после ме смяташе за пораснал. Е, може би щеше да е по-добре, ако самият аз се смятах за такъв. Изправих гръб и се качих в стаята си.
Вложих повече старание в тоалета си, отколкото от много време. В същото време си помислих за Искрен, който бе побързал да се преоблече заради Кетрикен. Как бе могъл да е толкова сляп за нея? Ами аз за Моли? Още какво правеше тя заради нас? Отново се почувствах нещастен, по-остро от всякога. Довечера. Довечера, след като Умен свършеше с мен. Не можех да й позволя да продължава със саможертвите си. Засега не можех да направя нищо, освен да престана да мисля за това. Завързах косата си на воинска опашка, която вече смятах за напълно заслужена, и изпънах предницата на синия си елек. Беше ми малко тесен в раменете, но напоследък същото се отнасяше за всичките ми дрехи. После излязох от стаята.
В коридора пред покоите на крал Умен срещнах Искрен — водеше Кетрикен под ръка. Никога не ги бях виждал така — принцът престолонаследник със своята съпруга. Искрен носеше дълъг официален тъмнозелен кафтан. По ръкавите и долния му ръб имаше везани ивици — стилизирани елени. На главата му блестеше сребърна корона със синия скъпоценен камък на принца престолонаследник. Отдавна не го бях виждал да си я слага. Кетрикен беше облечена в лилаво и бяло. Роклята й бе семпла, ръкавите й бяха къси и широки и от тях се подаваха по-тесни и по-дълги бели ръкави. Носеше накитите, които й беше подарил Искрен, и дългата й златиста коса бе фризирана и прихваната със сребърна мрежа, обсипана с аметисти. Заковах се на място. Лицата им бяха сериозни. Не можеха да отиват никъде другаде, освен при краля.
Поклоних се и предпазливо дадох на Искрен да разбере, че баща му ме е повикал.
— Не — отвърна той. — Аз те повиках да се явиш при крал Умен. Заедно с нас с Кетрикен. Искам да присъстваш на това.
Изпълни ме облекчение. Значи не се отнасяше за Мигновена.
— На какво да присъствам, милорд?
Той ме погледна така, сякаш съм се побъркал.
— Искам от краля разрешение да замина на поход. Да потърся Праотците и да доведа помощта, от която толкова отчаяно се нуждаем.
— О. — Чак сега забелязах мълчаливия паж, целият в черно, който носеше наръч свитъци и плочки. Лицето му бе бледо и сковано. Бях готов да се обзаложа, че никога не е правил нещо по-официално за Искрен от това да му лъска ботушите. Току-що измита и облечена в цветовете на Кетрикен, Розмари ми напомняше за хубаво изтъркана лилаво-бяла ряпа. Усмихнах се на пълничкото момиченце, но то ми отвърна със сериозен поглед.
Искрен почука на вратата.
— Един момент! — извика Уолас, открехна вратата, гневно надзърна навън, после видя, че бави престолонаследника, поколеба се за миг и широко отвори вратата.
— Милорд — с разтреперан глас каза той. — Не ви очаквах. Не знаех, че кралят ще…
— Не си ни необходим. Можеш да си вървиш. — Искрен обикновено не освобождаваше толкова студено дори паж.
— Но… кралят може да има нужда от мен… — Очите му диво заскачаха. Страхуваше се от нещо.
Искрен присви очи.
— Ако се наложи, ще се погрижа да те повикат. Всъщност можеш да почакаш. Пред вратата. Ако трябва, ще те повикам.
Уолас излезе в коридора. Влязохме в кралските покои и Искрен затвори вратата.
— Този човек не ми харесва — отбеляза той достатъчно високо, за да се чуе навън. — Прекалено е раболепен и мазен. Отвратително съчетание.
Краля го нямаше в дневната, но на прага на спалнята се появи шутът. Опули се, ухили се във внезапен пристъп на радост и ни се поклони до пода.
— Сир! Събудете се! Менестрелите дойдоха, както ви предупредих!
— Стига глупости, шуте — изсумтя Искрен, но не се ядоса — само отблъсна престорените опити на шута да целуне полите на кафтана му. Кетрикен вдигна ръка да скрие усмивката си и последва мъжа си. Шутът за малко да успее да ме препъне с ненадейно подложения си крак. Прескочих го, но влязох тромаво и едва не се блъснах в Кетрикен. Шутът се ухили, после заподскача към леглото на Умен, хвана ръката на стареца и нежно я потупа.
— Ваше величество? Ваше величество? Имате гости.
Умен се размърда и внезапно дълбоко си пое дъх.
— Какво става? Кой е тук? Искрен? Фиц! — Гласът му не бе силен и в него се долавяха сприхави нотки, но въпреки това беше по-добре, отколкото очаквах. Докато шутът отмяташе завесите на балдахина и повдигаше краля на възглавници, видях, че Умен изглежда по-стар от Сенч. Приликата им като че ли ставаше все по-силна. Кожата на лицето на Умен бе увиснала и разкриваше същия силует като на незаконородения му брат. Очите му бяха будни, но уморени. Изглеждаше по-добре от предния път. — Е, какво има? — попита той.
Искрен дълбоко и официално се поклони, Кетрикен направи реверанс. Аз направих каквото изискваше етикетът: приклекнах на едно коляно и останах в тази поза със сведена глава. Все пак крадешком вдигнах поглед.
— Кралю — започна престолонаследникът. — Татко. Дойдох да поискам вашето разрешение за едно начинание.
— Какво начинание? — сприхаво попита кралят.
Искрен срещна погледа на баща си.
— Искам да напусна Бъкип с избрана група мъже и да се опитам да мина по древния път на крал Мъдрост. Намерението ми е тази зима да замина за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство, да открия Праотците и да ги помоля да изпълнят обещанието, което са дали на нашия предшественик.
За миг на лицето на Умен се изписа смаяно изражение. Той се надигна и спусна мършавите си нозе на пода.
— Шуте, донеси вино. Фиц, стани и му помогни. Кетрикен, скъпа, ще ми подадеш ли ръката си, за да ми помогнеш да се домъкна до оня стол пред огнището? Искрен, донеси масичката до прозореца. Моля те.
С тези думи той спука мехура от официалност. Кетрикен му помогна с нежност, която ми показа, че изпитва искрена обич към стареца. Шутът заподскача към шкафа в дневната за чаши и ме остави да избера бутилка вино от малкия склад, който кралят пазеше в покоите си. Шишетата бяха прашни — явно отдавна не ги беше опитвал. Подозрително се зачудих от какъв източник го снабдява с вино Уолас. Поне останалата част от стаята беше в ред. За разлика отпреди Зимното празненство. Кадилниците с димче, които страшно ме бяха обезпокоили, сега бяха събрани в ъгъла. Тази вечер кралят, изглежда, беше на себе си.
Шутът помогна на Умен да си облече дебел вълнен халат и коленичи, за да му обуе пантофите. Кралят седна на стола си пред огъня и остави чашата си на масичката. По-стар. Много по-стар. Но кралят, на когото толкова често бях докладвал в детството си, отново провеждаше съвет в мое присъствие. Изведнъж ми се прииска да съм онзи, който тази вечер ще разговаря с него. Този старец с прозорливи очи може би щеше да се вслуша в основанията за желанието ми да се оженя за Моли. В мен отново се надигна гняв към Уолас, заради новите навици на моя крал.
Но този миг не беше мой. Въпреки неофициалността на Умен Искрен и Кетрикен бяха изключително напрегнати. Ние с шута им донесохме столове, за да седнат от двете страни на краля. Застанах зад Искрен и зачаках.
— Говори просто — помоли сина си Умен и Искрен го направи. Свитъците на Кетрикен бяха развити един по един и престолонаследникът прочете на глас най-важните откъси. Дълго разглеждаха старата карта. Отначало кралят само задаваше въпроси, без да прави коментари или заключения, докато не се увери, че е получил от тях цялата информация. Шутът стоеше до него и ту ми се усмихваше, ту правеше физиономии на Искреновия паж в опит да накара вцепенилото се момче да се засмее. Мисля, че по-скоро го уплаши. Розмари съвсем забрави къде се намира и се заигра с пискюлите на балдахина.
Когато Искрен свърши и Кетрикен прибави своите забележки, кралят се отпусна на стола си, допи малкото останало в чашата му вино и я вдигна към шута, за да му я напълни. Отпи пак, въздъхна и поклати глава.
— Не. В това начинание има прекалено много от детските приказки, за да се захващаш с него точно сега, Искрен. Ти ми показа достатъчно, за да ме убедиш, че си струва да пратим някого там. Човек по твой избор, с подходяща свита, подаръци и писма от теб и мен, потвърждаващи, че е упълномощен от нас. Но самият ти, принцът престолонаследник? Не. В момента нямаме достатъчно възможности. По-рано днес при мен беше Славен, прегледахме разходите за строежа на новите кораби и укрепването на кулите на Острова на еленовия рог. Парите намаляват. И хората едва ли ще се почувстват по-спокойни, ако напуснеш града.
— Няма да избягам, ще отида на поход. За тяхно добро. И ще оставя тук престолонаследницата, която ще ме представлява по време на отсъствието ми. Нямах предвид керван с менестрели, готвачи и везани шатри, милорд. Ще пътуваме по заснежени пътища, в сърцето на самата зима. Ще взема бойна част и ще пътуваме като воини. Както винаги съм пътувал.
— И смяташ, че това ще впечатли Праотците, така ли? Ако ги откриеш? Ако изобщо съществуват?
— Според легендата крал Мъдрост отишъл сам. Аз съм убеден, че Праотците съществуват и че той ги е открил. Ако не успея, ще се върна и пак ще се заема с Умението и своите кораби. Какво имаме да губим? Ако успея, ще доведа могъщ съюзник.
— Ами ако загинеш, докато ги търсиш? — тежко попита Умен.
Искрен отвори уста да отговори. Но преди да успее да каже нещо, вратата на дневната рязко се отвори и в стаята влетя Славен. Лицето му беше зачервено.
— Какво става тук? Защо не ми е съобщено за този съвет? — Той ме стрелна с отровен поглед. Зад него в спалнята надникна Уолас.
Искрен си позволи да се усмихне.
— Ако не ти е било съобщено от твоите шпиони, защо сега си тук? Обвинявай тях, че не си научил по-рано, не мен. — Главата на Уолас рязко се отдръпна и се скри в дневната.
— Татко, искам да знам какво става тук! — Славен още малко и щеше да тропне с крак. Зад Умен шутът имитира изражението на принца. Пажът на Искрен най-сетне се усмихна, ала после очите му се ококориха.
Крал Умен се обърна към Искрен.
— Има ли причина да изключиш принц Славен от това обсъждане?
— Не смятах, че го засяга. — Искрен замълча за миг. — И исках да съм сигурен, че сте взели решението си съвсем сам. — Винаги верен на името си.
Славен кипеше, ноздрите му бяха побледнели. Умен вдигна ръка, за да го успокои. И отново заговори на големия си син.
— Наистина ли не го засяга? А на кого ще се падне мантията на властта, докато те няма?
Очите на Искрен станаха ледени.
— Ще ме представлява престолонаследницата, разбира се. А мантията на властта все още носите вие, милорд.
— Ако не се завърнеш?
— Сигурен съм, че брат ми мигновено ще се приспособи към това положение. — Искрен не си направи труда да скрие неприязънта в гласа си. Тогава разбрах колко дълбоко го е засегнала отровата на коварствата на Славен. Тя бе разяла и слабите им връзки като братя. Сега те бяха само съперници. Умен също го долови, не се съмнявам. Зачудих се дали това изобщо го изненадва.
Колкото до Славен, при споменаването за заминаването на Искрен той наостри уши и застана нащрек, като куче, което проси до масата. И заговори прекалено бързо, за да симулира каквато и да е искреност.
— Ако някой ми обясни къде отива Искрен, навярно ще мога сам да кажа с какво съм готов да се нагърбя.
Искрен мълчеше. После погледна баща си.
— Брат ти — каза Умен — иска да му позволя да се отправи на поход за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство. За да потърси Праотците и да получи от тях помощта, която някога са ни обещали.
Славен се опули. Не зная дали не вярваше в идеята за Праотците или в късмета, който толкова внезапно го беше сполетял. Той облиза устни.
— Аз, разбира се, му забраних. — Умен внимателно наблюдаваше Славен.
— Но защо? — попита принцът. — Непременно трябва да се обмислят всички възможности…
— Цената е непосилна. Самият ти съвсем наскоро ми докладва, че строежът и снабдяването на новите кораби са изчерпали всичките ни резерви.
Очите на Славен премигнаха светкавично — като трепване на змийски език.
— Но оттогава получих останалите доклади за реколтата, татко. Не знаех, че ще са толкова добри. Могат да се намерят средства. Ако той се съгласи да пътува скромно.
Искрен изсумтя.
— Благодаря ти за загрижеността, Славен. Не знаех, че тези решения са в твоите компетенции.
— Аз само съветвам краля, точно като теб — припряно отвърна брат му.
— Не смяташ ли, че е по-разумно да пратим друг? — попита Умен. — Какво ще си помислят хората, ако престолонаследникът напусне Бъкип в такъв момент?
— Да пратим друг ли? — Славен се престори, че се замисля. — Не, струва ми се. Не и за онова, за което ще молим. Нали легендите разказват, че крал Мъдрост отишъл сам? Какво ни е известно за Праотците? Можем ли да се осмелим да рискуваме да пратим някой по-нископоставен и да ги обидим? Мисля, че е нужен поне кралски син. Що се отнася до напускането му на Бъкип… е, вие сте кралят и все още сте тук. Както и жена му.
— Престолонаследницата — изсумтя Искрен, ала Славен продължи:
— И аз. Бъкип няма да е изоставен. А самата задача? Тя може да вдъхнови хората. Или, ако предпочитате, можем да запазим в тайна причината за заминаването му. Можем да го представим просто като посещение при нашите съюзници от Планинското кралство. Особено ако с него замине и жена му.
— Престолонаследницата ще остане тук — отново наблегна на титлата й Искрен. — За да ме представлява. И да брани интересите ми.
— Нямаш ли доверие на баща ни? — любезно го попита Славен.
Искрен не отговори и погледна стареца, отпуснат на стола пред огъня. Безмълвният му въпрос бе ясен за всеки с очи да вижда. „Мога ли да ти имам доверие?“ Но верен на името си, Умен отговори с друг въпрос.
— Ти чу съображенията на принц Славен за това начинание.
И моите. Знаеш своите. Като имаш предвид тези съвети, как искаш да постъпиш?
Благослових Искрен, защото той се обърна и погледна единствено Кетрикен. Двамата не си размениха нито кимване, нито шепот. Ала когато отново впери очи в баща си, принцът му даде отговора и на двамата.
— Искам да замина за Дъждовните земи отвъд Планинското кралство. При това колкото може по-скоро.
Крал Умен бавно кимна и сърцето ми се сви. Но шутът се отдалечи от краля, направи циганско колело и отново се изпъна зад стола му, сякаш изобщо не е помръдвал. Това нервира Славен. Ала когато Искрен коленичи, за да целуне ръката на баща си и да му благодари за разрешението, усмивката, плъзнала на лицето на младия принц, бе достатъчно широка, за да погълне и акула.
С това съдържанието на съвета почти се изчерпа. Искрен искаше да замине след седем дни. Умен се съгласи, както и с желанието му сам да избере свитата си, макар че Славен се позамисли. Когато накрая кралят ни освободи, с неудоволствие забелязах, че Славен остава да поговори с Уолас в дневната. Зачудих се дали Сенч ще ми позволи да убия Уолас. Вече ми беше забранил да отстраня Славен по този начин, а впоследствие бях обещал и на краля. Но Уолас нямаше такава неприкосновеност.
В коридора Искрен ми благодари. Осмелих се да го попитам защо му е било нужно моето присъствие.
— За да участваш — отвърна той. — Да участваш е нещо много повече от това по-късно да научиш. Да запомниш всички изречени думи… за да не бъдат забравени.
Тогава разбрах, че същата нощ ще ме повика Сенч.
Но не успях да устоя на изкушението да отида при Моли. След като бях видял краля отново като крал, изтляващите ми надежди се бяха разгорели. Обещах си да се отбия при нея за кратко, само за да поговорим, да й кажа, че оценявам всичко, което прави. Щях да съм в стаята си преди малките часове, които Сенч предпочиташе за срещите ни.
Плахо почуках на вратата й и тя бързо ме пусна да вляза. Сигурно видя колко съм възбуден, защото мигновено се озова в обятията ми, без никакви въпроси. Погалих лъскавите й коси и се вгледах в очите й. Страстта, която внезапно ме обзе, напомняше на придошли пролетни води, помитащи всичко по пътя си. Забравих за намерението си просто спокойно да си поговорим. Моли ахна, когато яростно я притиснах към себе си, и ми се отдаде.
Струваше ми се, че са изтекли месеци, а не дни, откакто за последен път бяхме били заедно. Когато жадно ме целуна, изведнъж се почувствах неловко — не бях сигурен защо ме желае. Тя беше млада и красива. Щях да съм суетен, ако си въобразявах, че може да иска някой толкова изчерпан, колкото мен. Моли не ми позволи да се замисля над съмненията си и без колебание ме притегли върху себе си. Насред споделения миг аз най-сетне видях истинността на любовта й в сините й очи. По-късно щях да си спомням пръснатата й по възглавницата коса, ухаещата й кожа, дори начина, по който отмяташе глава и тихо даваше с глас израз на страстта си.
Накрая Моли удивено ми прошепна, че страстта ми ме превръщала в съвсем друг човек. Главата й бе отпусната на гърдите ми. Мълчах и галех тъмната коса, която винаги ухаеше на нейните билки. Бабина душица и лавандула. Затворих очи. Знаех, че добре съм защитил мислите си. Това отдавна ми бе станало навик, когато бях с Моли.
Значи не го беше направил Искрен.
Не бях искал да се случи така. Съмнявах се, че е станало по нечие желание. Може би — поне така се надявах — никой, освен мен не го бе усетил напълно. Тогава никой нямаше да пострада, стига да го запазех в тайна. Стига завинаги да изтриех от ума си сладостта на устните на Кетрикен и нежността на нейната невероятно бяла кожа.
19
Съобщения
Принцът престолонаследник Искрен напусна Бъкип в началото на третата зима от Войната с алените кораби. Взе със себе си малка група лично избрани спътници, които щяха да го придружат в похода му като негова лична стража, да пътуват с него до Планинското кралство и да изчакат завръщането му там. Аргументите му бяха, че по-малката група се нуждае от по-малко багаж, а зимното пътуване през Планините налагало да носи със себе си всичката си храна. Освен това той реши отиването му при Праотците да не изглежда като военен поход. Малцина освен спътниците му знаеха за истинската му цел. Официално той заминаваше за Планинското кралство, за да преговаря с тъст си крал Ейод за евентуална военна подкрепа срещу алените кораби.
Струва си да бъдат посочени неколцина от онези, които Искрен взе да го придружат. Ход, учителката по бойно майсторство, бе една от първите, които престолонаследникът избра. Никой в кралството не можеше да се мери с нея по тактически умения и въпреки годините си тя продължаваше възхитително да борави с оръжия. Чарим, камериерът на Искрен, който бе с него толкова отдавна, и го беше следвал в толкова много походи, че и двамата не можеха да си представят оставането му в замъка. Кестен, с цвят, съответстващ на името му, повече от десетилетие бе в личната му стража. Липсваше му едното око и по-голямата част от едното му ухо, ала въпреки това изглеждаше два пъти по-бдителен от всеки друг. Киф и Кеф, близнаци и също като Кестен, от дълги години членове на почетната стража на Искрен. Бърич, управителят на бъкипската конюшня, се присъедини към групата по свое желание. Когато възразиха срещу заминаването му, той отбеляза, че оставял способен човек да се грижи за конюшнята и че по време на пътуването щяло да има нужда от човек, който да познава животните, за да не умрат по време на зимния преход през Планините. В допълнение Бърич посочи лечителските умения и опита си на човек на принц Рицарин — последното беше известно на малцина.
Вечерта преди заминаването си Искрен ме повика в кабинета си.
— Ти не одобряваш това пътуване, нали? Смяташ го за глупаво — вместо поздрав рече той.
Трябваше да се усмихна. Престолонаследникът неволно бе изразил мислите ми.
— Прав сте. Имам сериозни съмнения — предпазливо се съгласих аз.
— Аз също. Но какво друго ми остава? Това поне е възможност наистина да направя нещо. Нещо друго, освен да седя в оная проклета кула и да се самоубивам с Умението.
През последните няколко дни Искрен старателно бе прерисувал картата на Кетрикен. Сега внимателно я нави и я пъхна в кожен калъф. Промяната, настъпила в него през последната седмица, ме удиви. Косата му продължаваше да е сива, тялото му беше изтощено и отпуснато от прекалено многото месеци седене. Ала се движеше енергично и откакто бе взето решението, двамата с Кетрикен всяка вечер почитаха Голямата зала. Беше удоволствие да ги гледаш как се хранят с апетит и остават на чаша вино, докато Меден или друг менестрел забавлява всички. Топлотата към Кетрикен бе друга страст, която престолонаследникът си възвърна. Когато бяха на масата, очите й рядко се откъсваха от лицето му. Докато менестрелите пееха, пръстите й винаги почиваха върху ръката му. Тя сияеше в негово присъствие като пламтяща свещ. Колкото и стени да вдигах в ума си, нямаше как да не усещам взаимната им наслада от споделените им нощи. Бях се опитал да се скрия от страстта им, като се потопя в Моли. Накрая изпитвах угризения, че Моли е много доволна от отново разгорялата се пламенност. Как щеше да се почувства, ако узнаеше, че желанието ми не е само мое?
Умението. Бяха ме предупреждавали за неговите преимущества и капани, за това, че може да изсмуче от човек всичко, освен жаждата за неговото използване. Ала никой не ми бе споменавал за това. В известен смисъл с нетърпение чаках Искрен да замине, за да мога пак да съм сигурен, че душата ми е единствено моя.
— Работата ви в онази кула не е по-маловажна. Ако хората можеха да разберат как се погубвате заради тях…
— Както го разбираш ти. Това лято с теб се сближихме, момко. Станахме по-близки, отколкото смятах, че е възможно. Не съм бил толкова близък с някого от смъртта на баща ти.
„По-близки, отколкото предполагате, милорд.“ Но не произнесох тези думи на глас.
— Така е.
— Искам да те помоля за една услуга. Всъщност за две.
— Знаете, че няма да ви откажа.
— Никога не го заявявай толкова лесно. Първата е да се грижиш за жена ми. Тя е помъдряла по отношение на живота в Бъкип, но все още е прекалено доверчива. Пази я.
— Винаги съм го правил и без да ме молите, милорд.
— И втората. — Той си пое дъх и въздъхна. — Искам да се опитам да остана и тук. В твоя ум. Докогато мога.
— Милорд… — Поколебах се. Искрен имаше право. Това не бе нещо, което с готовност щях да сторя. Ала вече се бях съгласил. Знаех, че е за доброто на кралството. Но за мен? И без това усещах, че силното присъствие на Искрен размива границите на същността ми. Не ставаше въпрос за връзка, която да продължи няколко часа или дни, а седмици и най-вероятно месеци. Зачудих се дали и при членовете на котериите е така, дали постепенно престават да имат личен живот. — Ами вашата котерия? — тихо попитах аз.
— Какво? — отвърна престолонаследникът. — Засега ги оставям в стражевите кули и на корабите. Могат да пращат съобщенията си на Ведра. Тя ще ги предава на Умен. Ако сметнат, че трябва да науча нещо, могат да се свържат с мен. — Той замълча за миг. — Чрез теб ще търся друга информация. Неща, които предпочитам да пазя в тайна.
„Вестите за престолонаследницата“ — помислих си. За това как Славен ще използва силите си в отсъствието на брат си. Клюки и интриги. От друга страна, незначителни неща. От друга — подробностите, които осигуряваха положението на Искрен. За хиляден път ми се прииска да мога винаги да използвам Умението си. Ако притежавах тази способност, нямаше да има нужда Искрен да ме моли за това. Щях да съм в състояние по всяко време да се пресягам към него. Но сега единствената ни възможност беше установената чрез физически контакт връзка, каквато бяхме използвали през лятото. С нейна помощ, когато пожелаеше, той можеше да научава какво става в Бъкип и да ми праща напътствията си. Колебаех се, ала вече знаех, че ще приема. От вярност към него и към Шестте херцогства. Не от жажда за Умението. Погледнах го.
— Съгласен съм.
— Отлично знаеш как започва — рече той. Това не бе въпрос. Просто вече се разбирахме от една дума. Искрен не изчака отговора ми. — Ще се опитам да не ти се натрапвам — обеща престолонаследникът. Приближих се до него. Той вдигна ръка и ме докосна по рамото. И отново беше с мен — съзнателно не го беше правил от онзи ден в кабинета си, когато ме бе помолил да крия мислите си.
Денят на заминаването беше хубав, освежаващо студен, небесата бяха ясно сини. Верен на думата си, Искрен бе ограничил свитата си до минимум. На сутринта след съвета бяха пратени конни вестоносци. Те щяха да се движат пред него и да уреждат снабдяването с провизии и подслон в градовете, през които щеше да мине. Това щеше да му позволи бързо и лесно да прекоси Шестте херцогства.
Аз единствен не се сбогувах с Искрен. Той остана в ума ми, малък и тих като семе, очакващо пролетта. Почти също толкова незабележим, колкото Нощни очи. Кетрикен бе решила да го изпрати от мразовитите стени на Градината на кралицата. Беше се простила с него по-рано и бе избрала това място, за да не привлече вниманието, ако се разплаче. Стоях до нея и понасях вибрациите на онова, което през последната седмица бяха споделили двамата с Искрен. Едновременно се радвах за нея и ми се свиваше сърцето, защото така бързо й отнемаха онова, което съвсем скоро беше намерила. Коне и мъже, товарни животни и знамена, най-сетне се скриха от поглед зад хълмовете. И тогава усетих нещо, от което ме побиха тръпки. Тя се пресегна към него с Осезанието. Съвсем слабо, да, ала достатъчно, та някъде в сърцето ми Нощни очи да се сепне и с пламнали очи да попита: „Какво става?“
„Нищо. Нищо, свързано с нас — казах му аз. — Скоро ще отидем на лов, братко. Отдавна не сме го правили.“
Няколко дни след заминаването им почти отново заживях собствен живот. Бях се ужасявал от мига на раздялата с Бърич. Разбирах какво го кара да последва престолонаследника, но без него се чувствах незащитен. Това ми говореше много неща за самия мен, неща, които не желаех да узнавам. Ала в същото време с Нощни очи най-сетне бяхме свободни открито да използваме Осезанието. Посрещах почти всеки изгрев с него на километри от замъка. В дните, когато търсехме претопени, яздех Сажда, но тя не се чувстваше съвсем спокойно близо до вълка. След време претопените като че ли намаляха и не се насочваха към района на Бъкип. Вече можехме да ловуваме за удоволствие. Тогава ходех пеш, защото можехме повече да се наслаждаваме на компанията си. Нощни очи одобри физическото ми укрепване през лятото. Тази зима за пръв път, откакто Славен ме беше отровил, усетих, че отново използвам цялото си тяло и сила. Енергичните утрини на лов и нощите с Моли щяха да са достатъчен живот за всеки мъж. В тези прости неща има нещо, което носи абсолютно удовлетворение.
Предполагам, че ми се е искало животът ми винаги да е толкова прост и пълноценен. Опитвах се да не обръщам внимание на неща, които знаех, че са опасни. Задържалото се хубаво време, казвах си аз, щеше да осигури на Искрен добро начало на пътуването. Изхвърлих от ума си въпроси като този дали алените кораби ще ни нападнат, докато сме толкова незащитени. Избягвах и Славен, както и внезапните безкрайни празненства, които напълниха Бъкип с негови привърженици и караха факлите в Голямата зала да пламтят до късно всяка нощ. В замъка все по-често се усещаше присъствието на Ведра и Джъстин. Не можех да вляза в някоя стая, в която бяха и те, и да не ме пронижат стрелите на неприязънта им. Започнах да избягвам вечер общите помещения, където трябваше да се сблъскам или с тях, или с гостите на Славен.
Едва бяха изтекли два дни от заминаването на Искрен, когато чух слухове, че истинската цел на пътуването му била да търси Праотците. Не можех да обвиня за тях Славен. Избраниците на престолонаследника знаеха каква е действителната им задача. Бърич сам я бе открил. Щом беше успял той, защо да не можеше и друг? Оттук и мълвата. Ала когато чух две момчета да се смеят на „глупостта на крал Мъдрост и лековерието на Искрен“, предположих, че осмиването му е дело на Славен. Използването на Умението бе изисквало от престолонаследника пълно усамотяване. Хората се питаха какво прави толкова дълго сам в кулата си. Естествено, знаеха, че използва Умението, ала това беше прекалено безинтересна тема за клюките. Разсеяният му поглед, странните часове, в които се хранеше и почиваше, призрачното му присъствие в замъка, докато другите спяха — всичко това подхранваше слуховете. Дали си бе изгубил ума и се беше отправил на безумно пътуване? Разпространяваха се най-различни догадки и Славен им осигуряваше плодородна почва. Той намираше поводи за всевъзможни гощавки и събирания на благородниците. Крал Умен рядко се чувстваше достатъчно добре, за да присъства, а Кетрикен не обичаше компанията на остроумните негодници на Славен. Аз стоях настрани. Можех да мърморя само пред себе си и пред Сенч за разходите по тези празненства, след като Славен беше заявил, че почти нямало средства за експедицията на Искрен. Сенч само поклати глава.
Напоследък старецът беше станал по-мълчалив. Изпитвах неспокойното чувство, че крие нещо. Сами по себе си тайните не бяха нищо ново. Старият убиец бе пълен с тайни. Просто не можех да се избавя от усещането, че тази тайна някак си пряко е свързана с мен. Не можех да го попитам направо, но го наблюдавах. На работната му маса забелязвах признаци от активно използване в мое отсъствие. Още по-странно бе, че винаги, когато ме викаше, свързаният с работата му безпорядък беше грижливо разтребен. Години наред аз бях почиствал стаята му.
Фактът, че сега сам се грижеше за това, или трябваше да е укор към мен, или означаваше, че крие какво върши.
Неспособен да устоя на изкушението, аз го наблюдавах винаги щом можех. Не научих нищо за тайната му, ала видях много от онова, което преди бях пропускал. Сенч остаряваше. Студеното време сковаваше ставите му. Той бе по-голям от Умен, незаконороден като мен, и въпреки болежките си все пак изглеждаше по-млад от краля. Но когато четеше, вече държеше свитъците все по-далеч от очите си и избягваше да се пресяга за нещо, намиращо се по-високо от главата му. Беше ми също толкова мъчително да наблюдавам тези промени, колкото и да зная, че има тайни от мен.
Двадесет и три дни след заминаването на Искрен се върнах от утринен лов с Нощни очи и заварих замъка на крак. Човек оставаше с впечатление за разровен мравуняк, ала липсваше целеустремеността на мравките. Отидох право при готвачката Сара и я попитах какво се е случило. Кухнята на всеки замък е сърцето на всички слухове и отстъпва само на стаята на стражниците. В Бъкип кухненските клюки обикновено бяха по-точни.
— Пристигна един конник, конят му почти издъхваше. Каза, че пиратите нападнали Брод. Опожарили целия град. Претопили седемдесет души. Още не се знаело колко са мъртвите. И щяло да има още жертви, останали бездомни в тоя студ. Три кораба пирати, каза момчето. Отиде право при принц Славен да му докладва. Принц Славен го прати тук да го нахраним. Сега е в стаята на стражниците, спи. — Тя сниши глас. — Момчето само изминало целия тоя път. Сменяло конете във всеки град, минало по крайречния път, но не позволило никой друг да предаде съобщението вместо него. Каза, че всеки момент очаквало да научи, че идва помощ, да чуе от някого, че вече знаят и са пратили кораби. Обаче нямало нищо.
— От Брод ли? Значи се е случило поне преди пет дни. Защо сигналните кули не са запалили огньовете? — попитах аз. — Защо не са пратили гълъби в Чайка или Залива на тюлените? Принц Искрен остави патрулен кораб в този район. Моряците трябва да са можели да видят светлината от Чайка или Брод. Освен това в Червената кула има член на котерията — Уил. Той би трябвало да види сигналните огньове и да прати съобщение на Ведра. Как може никой тук да не е научил, как може да не знаем нищо?
Готвачката още повече сниши глас и многозначително блъсна в масата тестото, което месеше.
— Момчето каза, че сигналните огньове били запалени — и в Брод, и в Ледоград. Пратили и гълъби в Чайка. Корабът не пристигнал.
— Тогава защо не знаем нищо? — Овладях гнева си. Усетих слабо пърхане на загриженост от страна на Искрен. — Е, сигурно точно сега няма смисъл да задавам тези въпроси. Как реагира Славен? „Руриск“ ли прати? Щеше ми се да бях тук, за да отплавам с него.
Готвачката изсумтя и за миг престана да блъска тестото.
— Върви тогава, защото няма да закъснееш. Не съм чула нещо да е направено или да е пратен някой. Никой не е пратен, никой. Никой.
— Знаеш, че не си падам по клюките, Фиц, обаче се шушука, че принц Славен е знаел — продължи тя. — Когато дойде момчето, принцът беше страшно мил, даже му даде кесийка монети. Но му каза, че вече било късно. Пиратите отдавна си били тръгнали. Нямало смисъл да праща нито кораб, нито ратници.
— Късно за бой с пиратите, да. Ами бездомните в Брод? Група работници, за да помогнат за възстановяването на къщите, няколко каруци с храна…
— Каза, че нямал пари за такова нещо — презрително изсумтя готвачката, после започна да разделя тестото, за да бухне. — Съкровищницата била изпразнена от строежа на кораби и поддръжката им. Искрен бил взел и малкото, което останало, за похода си при Праотците. — Тя избърса ръце в престилката си. — После каза, че много съжалявал. Искрено съжалявал.
Обзе ме ледена ярост. Потупах готвачката по рамото и я уверих, че всичко ще е наред. Като замаян излязох от кухнята и отидох в кабинета на Искрен. Пред вратата спрях и се пресегнах. Ясно зърнах намерението му. В едно задно чекмедже щях да открия стара златна огърлица със смарагди. Останала от баба му. Щеше да стигне да наема хора, да купя зърно и да го пратя по тях. Отворих вратата и спрях.
Искрен бе разхвърлян човек и набързо беше събрал багажа си. Чарим бе заминал с него и не беше успял да разтреби. Но това тук бе нещо друго. Друг навярно нямаше да забележи нищо нередно. Ала аз видях стаята и със своите очи, и с тези на Искрен. Всичко беше преровено. Онзи, който го бе направил, или не се беше страхувал, че ще го разкрият, или не познаваше добре престолонаследника. Всички чекмеджета и шкафове бяха затворени. Столът бе плътно до масата. Беше прекалено подредено. Без да храня голяма надежда, отидох при чекмеджето, издърпах го и надникнах в задния ъгъл. Може би я бе спасила тъкмо небрежността на Искрен. Никога нямаше да търся смарагдова огърлица, скрита под тази бъркотия — стара шпора, счупена тока от колан, парче еленов рог, полуиздялано като дръжка на нож. Но тя беше там, увита в парче груб плат. От стаята трябваше да се вземат още някои ценни дреболии. Докато ги събирах, се озадачих. Щом не липсваха, каква бе целта на търсенето?
Методично подредих десетки пергаментови карти, после започнах да свалям други от стената. Докато грижливо навивах една, в стаята тихо влезе Кетрикен. Осезанието ми съобщи за нея още преди да е докоснала вратата, затова срещнах погледа й без изненада. Застанах твърдо пред прилива на чувства от Искрен, които бликнаха в мен. Видът й сякаш ми даде вътрешна сила. Тя бе прелестна, светлокожа и стройна, с рокля от мека синя вълна. Поех си дъх. Кетрикен ме погледна въпросително.
— Искрен искаше да сложа в ред картите. Влагата може да ги повреди, а когато отсъства, стаята му не се топли — казах аз.
Тя кимна.
— Тук изглежда толкова пусто и студено без него. Не само студеното огнище. Няма я неговата миризма, неговия безпорядък…
— Значи вие сте разтребвали тук? — попитах небрежно.
— Не! — Кетрикен се засмя. — Моето разтребване разваля и малкото ред, който той поддържа тук. Не, ще го оставя както си е до завръщането му. Искам, когато се прибере, да завари вещите си по местата им. — Лицето й помръкна. — Но тази стая е най-малкото. Сутринта пратих един паж да те търси, но те нямаше. Научи ли новината за Брод?
— Само клюки — отвърнах аз.
— Тогава си чул колкото и аз. Никой не ме повика — студено каза Кетрикен. В очите й имаше болка. — Повечето чух от лейди Скромност, която от своя страна чула камериерът на Славен да разговаря с прислужницата й. Стражниците отишли при Славен да му съобщят за пристигането на вестоносеца. Не трябваше ли да дойдат при мен?
— Милейди, съобщението е трябвало да бъде предадено направо на крал Умен — напомних й аз. — Предполагам, че точно така и се е случило, след което хората на Славен, които охраняват вратата на краля, са съобщили на него вместо на вас.
Тя вдигна глава.
— В такъв случай трябва да се направи нещо. И двама могат да играят тази глупава игра.
— Чудя се дали вече са се изгубвали и други съобщения — замислено казах аз.
Сините й очи станаха ледено сиви.
— Какво искаш да кажеш?
— Пощенските гълъби, сигналните огньове. Съобщение до Ведра от Уил в Червената кула. Поне по един от тези начини трябваше да получим вест за опустошаването на Брод. Едно съобщение може да се изгуби, но три?
Направила връзката, Кетрикен пребледня.
— Херцог Беърнс ще помисли, че не сме обърнали внимание на молбата му за помощ. — Тя вдигна ръка към устата си и прошепна: — Това е коварен заговор за опозоряване на Искрен! После изсъска: — Това положение е непоносимо!
Обърна се и се втурна към вратата. Всяко нейно движение издаваше гнева й. Едва успях да скоча пред нея и опрях гръб на вратата.
— Умолявам ви, милейди, почакайте! Почакайте и помислете!
— Какво да помисля? Как най-добре да разкрия дълбочината на вероломството му ли?
— В този случай не сме в най-изгодно положение. Моля ви, почакайте. Хайде да помислим заедно. И двамата смятаме, че Славен е знаел нещо за това и го е премълчал. Но нямаме доказателство. Абсолютно никакво. И е възможно да грешим. Трябва да действаме постепенно, за да не всеем раздори, когато най-малко ги искаме. Първият човек, с когото трябва да поговорим, е крал Умен. Да проверим дали всичко това му е било известно и дали е упълномощил Славен да говори от негово име.
— Той не би го направил! — гневно заяви Кетрикен.
— Кралят често не е на себе си — напомних й аз. — Но именно той, а не вие, трябва публично да обвини Славен, ако изобщо е необходима някаква публичност. Ако се обявите срещу него и кралят по-късно го подкрепи, благородниците ще видят, че династията на Пророците е разделена. И без това сред тях вече са посети прекалено много съмнения и негодувания. Сега не е време да настройваме Вътрешните херцогства срещу Крайбрежните.
Тя се замисли. Виждах, че все още трепери от ярост, ала поне ме слушаше. Пое си дъх. Усетих, че се успокоява.
— Ето защо той те остави тук, Фиц. За да ми посочваш тези неща.
— Какво? — Беше мой ред да се смая.
— Мислех, че знаеш. Сигурно си се питал защо той не те помоли да го придружиш. Защото аз го попитах на кого да се доверя като съветник. И той ми каза да разчитам на теб.
Нима Искрен бе забравил за съществуването на Сенч? После осъзнах, че Кетрикен сигурно не знае нищо за него. Искрен сигурно беше разбирал, че ще играя ролята на посредник. Усетих в себе си неговото съгласие. Сенч. Зад кулисите, както винаги.
— Хайде пак да помислим заедно — помоли ме тя. — Какво ще стане сега?
Имаше право. Това не бе изолиран случай.
— Ще имаме гости. Херцог Беърнс и неговите благородници. Херцог Жилав не е човек, който ще прати вестоносци с такова поръчение. Ще дойде лично и ще поиска отговори. И всички крайбрежни херцози ще слушат какво му се отговаря. Неговото крайбрежие е най-уязвимо.
— Тогава трябва да имаме нужните отговори — заяви Кетрикен и стисна очи. За миг притисна ръце към челото си, сетне към бузите си. Осъзнах колко й е трудно да се владее. „Достойнство — казваше си престолонаследницата, — спокойствие и рационалност.“ Тя дълбоко си пое дъх и отново ме погледна. — Отивам при крал Умен. Ще го разпитам за всичко. Ще го попитам какво възнамерява да прави. Той е крал. Трябва да утвърди положението си.
— Разумно решение — съгласих се аз.
— Трябва да отида сама. Ако дойдеш с мен, ако винаги си до мен, ще изглеждам слаба. Това може да даде хляб на слухове за разцепление на властта. Разбираш ли ме?
— Да. — Макар че копнеех лично да чуя какво ще й отговори Умен.
Кетрикен посочи картите и вещите, които бях подредил на масата.
— Имаш ли къде да ги прибереш на сигурно място?
В стаята на Сенч.
— Да.
— Добре. — Тя ми даде знак с ръка и осъзнах, че й препречвам пътя. Отдръпнах се настрани. Докато минаваше покрай мен, благоуханието й за миг ме обгърна. Коленете ми омекнаха и аз изругах съдбата, която пращаше смарагдите за възстановяването на къщи, вместо да украсяват тази изящна шия.
Ала в същото време с яростна гордост знаех, че ако в този момент ги поставя в ръцете й, Кетрикен ще настои да бъдат използвани за Брод. Пъхнах ги в джоба си. Навярно щеше да успее да възпламени гнева на крал Умен и той щеше да изтръска парите от джоба на Славен. Навярно когато се завърнех, тези смарагди все пак щяха да обгърнат топлата й кожа.
Ако се бе обърнала, Кетрикен щеше да види, че Фиц се изчервява от мислите на съпруга й.
Слязох в конюшнята. Винаги се бях успокоявал там и в отсъствието на Бърич до известна степен се чувствах задължен да се отбивам от време на време. Не че Хендс проявяваше някакви признаци да се нуждае от помощта ми. Ала когато този път наближих вратата на конюшнята, отпред имаше група мъже, които викаха гневно. Младо конярче се бе вкопчило в оглавника на огромен товарен кон. По-голямо момче го теглеше за юздата. Един мъж в цветовете на Тилт наблюдаваше борбата. Иначе спокойното животно бе настръхнало. Съвсем скоро някой щеше да пострада.
Незабавно се намесих, грабнах юздите от ръката на сепнатото момче и мислено се пресегнах към коня. Той не ме познаваше, но докосването ми го успокои.
— Какво става? — попитах конярчето.
— Дойдоха и изведоха Канара от яслата. Без изобщо да питат. Аз се грижа за него. Но те изобщо не ми обясниха какво правят.
— Имам заповед… — започна един мъж.
— В момента разговарям с друг — казах му и отново се обърнах към момчето. — Хендс оставил ли ти е нареждания за този кон?
— Само обичайните. — Конярчето преглътна сълзите си. Сега вече имаше могъщ съюзник и говореше по-уверено.
— Тогава няма нищо по-просто. Ще приберем коня, докато не получим други нареждания от Хендс. Никой кон не напуска бъкипската конюшня без знанието на управителя. — Момчето все още държеше оглавника на Канара. Подадох му юздите.
— Благодаря, господине — весело отвърна хлапето. Благодаря. Хайде, Канара. — После тръгна и конят спокойно го последва.
— Имам заповед да взема този кон. Херцог Таран Тилтски иска незабавно да бъде пратен по реката — сърдито изсумтя мъжът в тилтската униформа.
— Нима? А разбрал ли се е с управителя на конюшнята? — Бях сигурен, че не е.
— Какво става тук? — викна Хендс. Тичаше към нас. Ушите и бузите му бяха почервенели. Друг мъж щеше да изглежда смешно, но аз знаех, че при него това означава гняв.
Мъжът от Тилт изправи рамене и надменно заяви:
— Този човек и един от конярите ви ни попречиха да изведем конете си от конюшнята!
— Канара не е тилтски кон. Роден е в Бъкип. Преди шест години. Лично присъствах на раждането му — отбелязах аз.
Мъжът ме погледна снизходително.
— Не говоря на теб. Говоря с него. — И посочи с палец Хендс.
— Аз си имам име, господине — студено отвърна старият ми приятел. — Казвам се Хендс. Докато Бърич е с принца престолонаследник Искрен, аз го замествам като управител на конюшнята. И той си има име. Фицрицарин. От време на време ми помага. Той е от моята конюшня. Както и конярчето и конят. Що се отнася до вас, ако имате име, никой не ми го е съобщил. Не ми е известна причина за присъствието ви в моята конюшня.
Бърич добре бе обучил Хендс. Спогледахме се, после едновременно обърнахме гръб на мъжа и тръгнахме към конюшнята.
— Аз съм Ланс, коняр на херцог Таран. Този кон е продаден на моя херцог. И не само той, а още две кобили и един кон. Нося документите.
Бавно се обърнахме към него. Тилтският коняр извади някакъв свитък. Сърцето ми се сви при вида на червения восък с отпечатания на него елен. Изглеждаше истински. Хендс го взе, погледна ме и аз се приближих до него. Той имаше известна представа от четмо, ала беше доста муден. Бърич полагаше доста усилия да го научи, но четмото просто не му се удаваше. Надзърнах над рамото му.
— Всичко е съвсем ясно — каза мъжът и се пресегна за свитъка. — Да ви го прочета ли?
— Не си прави труда — отвърнах аз, докато Хендс навиваше пергамента. — Наистина е написано ясно. Подпечатал го е принц Славен. Но Канара не е негов кон. Кобилите и другият също са бъкипски коне. Може да ги продава единствено кралят.
— Принцът престолонаследник Искрен отсъства. Принц Славен го замества.
Поставих ръка на рамото на Хендс.
— Принцът престолонаследник Искрен наистина отсъства. Но не и крал Умен. Нито престолонаследницата Кетрикен.
Някой от тях трябва да подпечата документа за продажбата на кон от бъкипската конюшня.
Ланс грабна свитъка си, погледна печата и каза:
— В отсъствието на Искрен печатът на принц Славен би трябвало да ви е достатъчен. В края на краищата всеки знае, че през повечето време старият крал не е на себе си. А Кетрикен е, хм… не е от семейството. Та след като Искрен го няма, Славен е…
— Принц — казах отсечено. — Да се каже нещо друго за него е държавна измяна. Например че е крал. Или престолонаследник.
Оставих го да осъзнае загатнатата заплаха. Не го обвинявах пряко в измяна, защото тогава трябваше да умре. Дори надут задник като Ланс не заслужаваше да умре само защото повтаря онова, което несъмнено е казал господарят му. Той се опули.
— Не исках да…
— Нищо лошо не се е случило — уверих го аз. — Стига да не забравяш, че не можеш да купиш кон от човек, който не притежава кон! А това са бъкипски коне, собственост на краля.
— Разбира се — с треперещ глас потвърди Ланс. — Може би документът не е в ред. Сигурен съм, че има някаква грешка. Ще се върна при господаря си.
— Разумно решение — отново поел правомощията си, тихо го похвали Хендс.
— Да вървим тогава — изсумтя Ланс на конярчето си и го блъсна. Момчето ни изгледа гневно и тръгна след него. Не го обвинявах. Ланс бе от хората, които трябваше някъде да си излеят яда.
— Дали ще се върнат, как смяташ? — тихо попита Хендс.
— Иначе Славен трябва да върне парите на Таран.
Мълчаливо обмислихме тази вероятност.
— Така. Какво да правя, когато се върнат?
— Ако печатът е на Славен, нищо. Ако е на краля или престолонаследницата, трябва да му дадеш конете.
— Една от кобилите е жребна! — възрази Хендс. — Бърич има големи планове за жребчето. Какво ще ми каже, ако се върне и конете ги няма?
— Никога не бива да забравяме, че тези коне са на краля. Той няма да те обвини, че си изпълнил заповедта.
— Това не ми харесва. — Той тревожно ме погледна. — Струва ми се, че нямаше да се случи, ако Бърич беше тук.
— Грешиш, Хендс. Не се самообвинявай. Съмнявам се, че това е най-лошото, което ще се случи до края на зимата. Но ме извести, ако се върнат.
Хендс навъсено кимна и аз го оставих. Посещението ми в конюшнята беше провалено. Не исках да минавам между яслите и да се чудя колко коня ще останат до края на зимата.
Бавно прекосих двора, влязох в замъка и тръгнах към стаята си. На площадката спрях. „Искрен?“ Нищо. Усещах присъствието му, той можеше да ми съобщава волята си и понякога дори да ми предава мислите си. Но въпреки това всичките ми опити да се пресегна към него бяха неуспешни. Ако владеех Умението както трябва, това нямаше да се случи. Проклех Гален и всичко, което ми беше причинил. Бях притежавал Умението и той бе осакатил способностите ми.
Ами Ведра? Или Джъстин? Или който и да е от котерията? Защо Искрен не ги използваше, за да е в течение на събитията и да съобщава волята си?
Обзе ме вледеняващ ужас. Пощенските гълъби от Беърнс. Сигналните огньове, умелите в кулите. Всички начини за установяване на връзка в кралството като че ли не функционираха. Те трябваше да свързват Шестте херцогства в едно и да ни обединяват в кралство, а не в съюз на херцози. В тези тревожни времена повече от всякога имахме нужда от тях. Защо не действаха?
Запазих въпроса за Сенч и се помолих скоро да ме повика. Напоследък го правеше все по-рядко и ми се струваше, че не ми се доверява като някога. Е, нима аз също не го бях изолирал от своя живот? Навярно чувствата ми бяха само отражение на всички тайни, които бях скрил от него. Навярно това беше естествената сдържаност между убийци.
Стигнах до стаята си и видях Розмари.
— Трябвам ли ти? — попитах я.
Тя сериозно ми направи реверанс.
— Господарката престолонаследница Кетрикен иска да я посетите, когато ви е удобно.
— С други думи веднага, нали? — Опитах се да я накарам да се усмихне.
— Не. — Розмари ми се намръщи. — Казах „когато ви е удобно“. Не е ли правилно?
— Абсолютно. Кой те кара толкова усърдно да упражняваш обноските си?
Тя тежко въздъхна.
— Федрен.
— Значи вече се е върнал от лятното си пътуване, така ли?
— Преди две седмици, господине!
— Виж ти колко малко зная! Когато го видя, непременно ще му кажа колко правилно говориш.
— Благодаря ви, господине. — Забравила старателното си благоприличие, тя се пързулна по перилото, после чух леките й стъпки надолу като порой от изсипани камъчета. Обещаващо дете. Не се съмнявах, че Федрен ще я обучи за вестоноска. Това бе едно от задълженията му като писар. Отбих се в стаята си да си облека чиста риза, после слязох в покоите на Кетрикен. Почуках на вратата и Розмари ми отвори.
— Сега вече ми е удобно — казах й аз и този път бях възнаграден със сладката й усмивка.
— Влезте, господине. Ще съобщя на господарката, че сте тук. — Тя ми посочи един стол и се скри във вътрешната стая. Отвътре чух шепота на гласовете на придворните дами. През отворената врата ги зърнах да бродират и да си бъбрят. Кетрикен изслуша Розмари, после се извини на дамите и дойде при мен.
Погледнах я. Синята й рокля подчертаваше цвета на очите й. Есенната светлина се процеждаше през стъклото на прозорците и хвърляше отблясъци по златистата й коса. Бях я зяпнал, осъзнах аз, сведох очи и се поклоних.
— Ходил ли си наскоро при краля? — попита Кетрикен.
— От няколко дни не съм, милейди.
— Тогава те съветвам довечера да отидеш. Загрижена съм за него.
— Както желаете, милейди. — Зачаках. Не можеше да ме е повикала, за да ми каже само това.
След малко тя въздъхна.
— Фиц, самотна съм, както никога. Не може ли за малко да ме наричаш Кетрикен и да се отнасяш с мен като с човек?
Неочакваната промяна в тона й ме смути.
— Разбира се — отвърнах аз, ала гласът ми беше прекалено официален. „Опасност“ — прошепна Нощни очи.
„Опасност ли? Къде?“
„Това не е твоята женска. Това е женската на водача.“
Бе все едно да напипаш болен зъб с език. Тази мисъл ме потресе. Наистина имаше опасност, от която трябваше да се пазя. Това беше моята кралица, но аз не бях Искрен и тя не бе моя любима, колкото и учестено да биеше при вида й сърцето ми.
Но тя беше моя приятелка. Бе го доказала в Планинското кралство. Дължах й утехата, която си дават приятелите.
— Отидох при краля — каза Кетрикен, даде ми знак да седна и се настани от другата страна на камината. Розмари донесе столчето си и зае мястото си в краката на престолонаследницата. Въпреки че бяхме сами в стаята, Кетрикен сниши глас и се наведе към мен. — Направо го попитах защо не са ме повикали веднага след пристигането на вестоносеца. Въпросът ми като че ли го озадачи. Но преди да успее да отговори, влезе Славен. Бързаше, ясно се виждаше. Сякаш някой беше изтичал да му съобщи, че съм там, и той веднага е зарязал всичко друго, за да дойде.
Кимнах.
— Славен направи всичко възможно, за да не ми позволи да разговарям с краля. Вместо това настоя сам да ми обясни всичко. Каза, че довели вестоносеца направо в кралските покои и че той се натъкнал на него, когато дошъл да види баща си. Пратил момчето да си почине, докато той поговори с Умен. Двамата решили, че вече не може да се направи нищо. После кралят го пратил да го съобщи на момчето и събралите се благородници и да им обясни състоянието на хазната. Според Славен сме почти на ръба и трябвало да пазим всяко петаче. Беърнс сам ще трябва да се грижи за себе си, така ми каза. А когато го попитах дали жителите на Беърнс не са от народа на Шестте херцогства, ми отговори, че те винаги повече или по-малко се били отличавали. Било глупаво да очакваме, че Бък може да пази толкова дълго крайбрежие, при това толкова далеч на север от нас. Фиц, знаеш ли, че Вътрешните острови вече са отстъпени на пиратите?
Скочих и викнах.
— Това не е вярно!
— Така твърди Славен — неумолимо продължи Кетрикен. — Според него, преди да замине Искрен решил, че нямало надежда да ги спасим от алените кораби. И затова отзовал „Постоянство“. Пак по думите на Славен, Искрен се свързал чрез Умението с Карод на кораба и му заповядал да се върнат в Бъкип за ремонт.
— Този кораб беше ремонтиран точно след жътва. После Искрен го прати да пази брега между Тюленовия залив и Чайка и да е в готовност в случай, че Вътрешните острови го повикат на помощ. Тъкмо за това помоли капитанът — повече време за учения в зимни води. Искрен не би оставил неохраняван толкова голям участък от крайбрежието. Ако пиратите се установят на Вътрешните острови, никога няма да се избавим от тях. Оттам ще могат да ни нападат и зиме, и лете.
— Славен твърди, че и без това вече го правели. Единствената ни надежда била да сключим договор с тях. — Сините й очи се взряха в лицето ми.
Бях почти зашеметен. Не вярвах на ушите си. Нима Искрен можеше да го е пазил в тайна от мен? Усещането ми за него в ума ми отразяваше объркването ми. И той не знаеше нищо за това.
— Мисля, че принцът престолонаследник никога не би сключил договор с пиратите. Освен с острието на меча си.
— Значи това не е тайна, която Искрен ми е спестил, за да не ме безпокои? Така намекна Славен. — Гласът й трепереше. Не от гняв, че Вътрешните острови могат да бъдат оставени на пиратите, а от мъка, че съпругът й може би я е сметнал за недостойна да й се довери. Ужасно копнеех да я грабна в обятията си и да я утеша.
— Милейди — дрезгаво отвърнах аз. — Приемете тази истина от мен, все едно идва от устата на Искрен. Всичко това не е вярно. Аз ще открия дъното на тази мрежа от лъжи и ще я разсека. Ще видим каква риба ще изпадне отвътре.
— Мога ли да ти се доверя, че ще действаш дискретно, Фиц?
— Милейди, вие сте една от малкото, които знаят, че съм обучен винаги да действам дискретно.
Тя кимна.
— Нали разбираш, кралят не отрече нищо. Но като че ли не следеше обясненията на Славен. Умен беше… като дете, което слуша разговорите на възрастните, кима, но не разбира почти нищо… — Кетрикен нежно погледна Розмари.
— Ще отида да го видя. Обещавам, че ще получите някои отговори, при това скоро.
— Преди пристигането на херцог Беърнс — предупреди ме тя. — Дотогава трябва да знам истината. Дължа му поне това.
— Ще му дадем нещо повече от голата истина, милейди — обещах й аз. Смарагдите тежаха в кесията ми. Знаех, че няма да съжалява за тях.
20
Злополуки
През годините на набезите на алените кораби Шестте херцогства сериозно пострадаха от техните жестокости. Народът позна по-голяма ненавист от островитяните, отколкото от когото и да е дотогава.
Във времената на дядовците и бащите си островитяните били и търговци, и пирати. Нападенията били извършвани от единични кораби. „Война“ с пиратите не бе имало от дните на крал Мъдрост. Макар че атаките не били редки, все пак много повече били островитянските кораби, които идвали по нашите брегове да търгуват. Кръвните връзки на знатните родове с островитяните открито се признаваха и много семейства имаха „братовчеди“ на Външните острови.
Ала след първото свирепо нападение и жестокостите във Фордж вече никой не изпитваше добри чувства към островитяните. Техните кораби винаги повече бяха посещавали нашите брегове, отколкото нашите търговци — техните ледени пристанища и опасни проливи. Търговията напълно замря и жителите на Шестте херцогства не знаеха нищо за островитянските си роднини. Думата „островитянин“ се превърна в синоним на „пират“ и във въображението ни всички островитянски кораби бяха с алени корпуси.
Ала един човек, Сенч Звездопад, личен съветник на крал Умен, се нагърби да замине за Външните острови. От неговите дневници разполагаме със следното:
Кебал Роубред дори не беше име, известно в Шестте херцогства. Това бе име, което не се произнасяше на Външните острови. Независимият народ на уединените села по Външните острови никога не беше дължал вярност на крал. И там не смятаха Кебал Роубред за такъв. Той по-скоро беше зла сила, като леден вятър, който така покрива такелажа с лед, че след час корабът се преобръща и потъва.
Според малцината, които срещнах и които не се бояха да говорят, Кебал обединил всички пирати под своя власт. С тях той „привличал“ най-добрите навигатори, най-способните капитани и най-умелите воини от изолираните села. Семействата на онези, които отхвърляли предложенията му, били претопявани. А тях оставяли живи да събират пръснатите останки от живота си. Повечето били принуждавани да убиват семействата си със собствените си ръце — островитянските обичаи изискват главата на семейството да поддържа ред сред близките си. Колкото повече се разпространявала вестта за тези случаи, толкова по-малко не приемали предложенията на Кебал Роубред. Някои бягали, ала семействата им така или иначе били претопявани. Други предпочитали да се самоубият, но роднините им въпреки това не били пощадявани. Малцина дръзвали да предизвикат Роубред или неговите кораби.
Претопявани били дори онези, които смеели да говорят против него. Колкото и да е оскъдна информацията, с която се сдобих по време на това пътуване, успях да я получа с огромни трудности. Събирах и слухове, макар че те бяха редки като черни агнета в бяло стадо. Посочвам ги тук. Говори се за „бял кораб“, който идва да отделя душите. Не да ги взима или погубва: да ги отделя. Шушука се също за бледа жена, от която се страхува и която почита дори Кебал Роубред. Мнозина свързват страданията на земите си с безпрецедентното спускане на „ледените китове“ или ледниците. Винаги съществували във високите части на тесните долини, сега глетчерите се спускали по-бързо от всякога, бързо покрили и малкото обработваема земя, която островитяните притежавали, и по начин, който никой не можа или не пожела да ми обясни, предизвикали „промяна на водата“.
Същата вечер не без боязън отидох да видя краля. Той едва ли беше забравил последния ни разговор за Мигновена. Твърдо си напомних, че това посещение не е по лични причини, а заради Кетрикен и Искрен. Почуках и Уолас неохотно ме пусна да вляза. Кралят седеше на стола си пред камината. Шутът бе в краката му и замислено се взираше в огъня. Крал Умен вдигна очи към мен. Представих се и той топло ме поздрави, после ме покани да седна и да му разкажа как е минал денят ми. Стрелнах шута с озадачен поглед. Той ми отвърна с горчива усмивка. Настаних се на столчето срещу шута и зачаках.
Крал Умен добродушно ме погледна и каза:
— Е, момко? Добре ли мина денят ти? Разкажи ми.
— Имах… тревожен ден, милорд.
— Наистина ли? Е, изпий чаша чай. Чаят успокоява нервите. Шуте, налей на момчето чай.
— С удоволствие, милорд. Ще го направя с по-голямо удоволствие по ваша заповед, отколкото бих го сторил заради вас. — Шутът с изненадваща веселост скочи на крака. До огъня се топлеше пръстено гърне с чай. Той ми наля голяма чаша и ми я подаде със следното пожелание: — Пий жадно като краля и сподели неговата ведрина.
Поех чашата от ръката му и я вдигнах към устните си. Вдишах парата, после леко докоснах течността с език. Миришеше приятно. Не отпих, а усмихнато попитах:
— Приятна настойка, но веселата пъпка не е ли наркотик?
Кралят ми се усмихна.
— Не и в толкова малко количество. Уолас ме увери, че е полезна за нервите и апетита ми.
— Да, веселата пъпка прави чудеса за апетита — потвърди шутът. — Защото колкото повече пиете, толкова повече ви се пие. Бързо изпий своята, Фиц, защото несъмнено скоро ще имаш компания. Колкото повече пиеш, толкова по-малко ще имаш да споделяш. — После посочи вратата и в следващия миг в стаята влезе Славен.
— А, още гости — любезно се усмихна крал Умен. — Наистина весела вечер. Седни, момчето ми, седни. Фиц току-що ни разказваше, че имал досаден ден. Затова му предложих чаша от моя чай, за да се успокои.
— Несъмнено ще му е от полза. — Добродушно се съгласи Славен. — Досаден ден, така ли, Фиц?
— Ужасен. Първо долу в конюшнята имаше един малък проблем. Пристигна конярят на херцог Таран и заяви, че херцогът бил купил четири коня. Сред които Канара, който използваме за разплод. Убедих го, че сигурно има някаква грешка, защото документите не бяха подпечатани от краля.
— А, онези ли! — отново се усмихна Умен. — Славен трябваше пак да ми ги донесе — бях забравил да ги подпечатам. Но вече се погрижихме за това и съм сигурен, че до утре конете ще заминат за Тилт. Хубави коне, херцог Таран ще ги одобри. Направи разумна сделка.
— Никога не съм смятал, че ще продаваме най-добрите си животни — тихо казах аз.
— Аз също. Но хазната е изчерпана и трябваше да предприемем сурови мерки. — Той студено ме измери с очи. — Ще продадем също овце и крави. И без това нямаме достатъчно зърно да ги храним през зимата. По-добре да ги продадем, отколкото да гладуват.
Ядосах се.
— Защо досега не се е споменавало за такъв недостиг? Не съм чувал нищо за слаба реколта. Времената са тежки, да, но…
— Не си чувал нищо, защото не си слушал. Докато двамата с брат ми обирахте лаврите от войната, аз трябваше да плащам всички разходи. И хазната е почти празна. Утре ще трябва да съобщя на хората, които строят новите кораби, че се налага или да работят безплатно, или да напуснат. Вече нямаме пари да им плащаме, нито да купуваме материалите, които им трябват за довършването на корабите.
Искрен се размърда в главата ми. Обърнах се към крал Умен и попитах:
— Вярно ли е това, милорд?
Той се сепна, погледна ме и запремигва.
— Подпечатах документи, нали? — Изглеждаше озадачен и ми се струва, че мислите му се бяха върнали върху предишната тема. Изобщо не следеше разговора ни. Шутът бе необичайно мълчалив в краката му. — Мисля, че ги подпечатах. Е, ако не съм, пак ми ги донесете. Да свършим с това и да продължим да се забавляваме.
— Какво се прави за положението в Беърнс? Вярно ли е, че пиратите са завладели части от Вътрешните острови?
— Положението в Беърнс — повтори той и замислено отпи от чая си.
— Нищо не може да се направи за Беърнс — тъжно отвърна Славен. И спокойно прибави: — Време е Беърнс сам да се погрижи за себе си. Не можем да докараме Шестте херцогства до просяшка тояга, за да пазим един гол бряг. Пиратите са превзели няколко замръзнали скали. Да им е сладко. Ние трябва да се грижим за собствения си народ, имаме да възстановяваме много села.
Напразно чаках Умен да се събуди, да каже нещо в защита на Беърнс. След като той продължи да мълчи, тихо попитах:
— Град Брод едва ли може да се нарече замръзнала скала. Поне не беше такъв, докато не се появиха алените кораби. А кога Беърнс е престанал да е част от Шестте херцогства? — Погледнах Умен и се опитах да го накарам да срещне очите ми. — Милорд, умолявам ви, повикайте Ведра. Накарайте я да се свърже с Искрен, за да се посъветвате с него.
На Славен изведнъж му омръзна тази игра на котка и мишка.
— Откога кучкарчето започна да се интересува от политика? — свирепо попита той. — Как не можеш да проумееш, че кралят е в състояние сам да взима решения, без да иска позволение от престолонаследника? Да не би да оспорваш решенията на своя крал, Фиц? Чак толкова ли си се самозабравил? Знаем, че Искрен те е направил свой любимец и може би упражненията ти с брадвата са ти вдъхнали прекалено голямо самочувствие. Но принц Искрен сметна за подходящо да се запилее след една химера и аз останах да се грижа за доброто на Шестте херцогства, доколкото мога.
— Аз присъствах, когато подкрепихте предложението на принца престолонаследник Искрен да потърси Праотците — отбелязах аз. Крал Умен, изглежда, беше потънал в поредния си унес. Очите му невиждащо се взираха в огъня.
— Присъствието ти така и си остана загадка за мен — спокойно отвърна Славен. — Както казах, самочувствието ти доста е пораснало. Ядеш на високата маса, обличаш се за сметка на краля и кой знае защо, си решил, че това ти дава повече права, отколкото задължения. Ще ти кажа кой си всъщност, Фиц. — Той замълча. Стори ми се, че поглежда към краля, за да се увери, че спокойно може да говори.
— Ти — продължи Славен. Тихият му глас бе меден като на менестрел. — Ти си копеле на принц, на когото дори не му стискаше да остане престолонаследник. Ти си внук на една мъртва кралица, чийто прост произход си пролича в простата жена, с която легна най-големият й син, за да те зачене. Ти, който си присвои името Фицрицарин Пророк, няма нужда да правиш друго, освен да се почешеш, за да станеш отново безименното кучкарче. Благодари се, че не те върнах в конюшнята, а те търпя да живееш в замъка.
Не зная какво съм чувствал. Нощни очи ръмжеше на отровата в думите на Славен, докато в този момент Искрен бе способен на братоубийство. Хвърлих поглед към крал Умен. Той държеше чашата си с чая в двете си ръце и зяпаше в огъня. С периферното си зрение зърнах шута. В безцветните му очи имаше страх, страх, какъвто никога не бях виждал там. И не гледаше Славен, а мен.
Внезапно осъзнах, че съм се изправил пред Славен. Той гледаше нагоре към мен. Чакаше. И в неговите очи блестеше страх, но и триумф. Само трябваше да го ударя и можеше да повика стражниците. Това щеше да е измяна. Щеше да ме обеси. Усещах, че раменете и гърдите ми опъват ризата, толкова се бяха напрегнали от ярост мускулите ми. Опитах се да издишам, наложих си да отпусна свитите си юмруци. Не стана толкова бързо. „Шшт — казах им аз. — Шшт, иначе ще ме убият.“
— Най-сетне ми станаха ясни много неща — тихо отвърнах, когато овладях гласа си. Погледнах крал Умен. — Милорд, желая ви приятна вечер и ви моля да ме извините.
— А? Значи… си имал досаден ден, момко?
— Така е, милорд — потвърдих аз. Дълбоките му очи се взираха в моите, докато стоях пред него и чаках да ме освободи. Вгледах се в дълбините им. Той не беше там. Поне не като някога. На лицето му се изписа озадачено изражение и кралят запремигва.
— Е, тогава ще е по-добре да си починеш. Както и аз. Шуте? Шуте, готово ли е леглото ми? Затопли го с грейката. Тия дни нощем ми става страшно студено. Ха! Тия дни нощем! Голяма глупост, нали, шуте. Как ще го кажеш така, че да е правилно?
Шутът скочи и дълбоко се поклони на краля.
— Ще кажа, че тия нощи от дните повява студът на смъртта, ваше величество. Студ до мозъка на костите. Човек може да умре от него. По-топло ми е да се крия във вашата сянка, отколкото да стоя пред топлината на вашето слънце.
Крал Умен се подсмихна.
— Пак дрънкаш глупости, шуте. Но пък ти винаги дрънкаш глупости. Лека нощ на всички ви и си лягайте, момчета, и двамата. Лека нощ, лека нощ.
Измъкнах се навън, докато Славен още официално пожелаваше лека нощ на баща си. Едва успях да мина покрай нахално ухиления Уолас, без да му избия усмивката от лицето. Бързо се качих в стаята си. Щях да послушам съвета на шута и да се скрия зад Сенч, вместо да стоя пред топлината на кралския син.
Прекарах остатъка от вечерта сам в стаята си. Знаех, че Моли ще се чуди, след като не почукам на вратата й. Ала тази вечер нямах настроение за това. Не можех да събера достатъчно сили, за да изляза от стаята си и да се промъкна горе, вечно загрижен някой да не излезе и да ме завари там, където нямам право да ходя. Преди време щях да потърся топлината и нежността на Моли и да открия в нея малко покой. Вече не бе така. Сега се ужасявах от прикритостта и страха на срещите ни, и от бдителността, която не свършваше дори след като вратата се затвореше зад мен. Защото в мен беше Искрен и трябваше да крия чувствата и мислите си.
Оставих свитъка, който се бях опитвал да чета. Имаше ли смисъл да търся информация за Праотците? Искрен щеше да открие каквото можеше да се открие. Отпуснах се на леглото и се загледах в тавана. Макар да бях неподвижен, в мен нямаше покой. Връзката ми с Искрен бе като кука в плътта ми — сигурно така се чувстваха уловените риби, когато се мятаха на въдицата. Връзките ми с Нощни очи бяха на по-дълбоко, по-фино равнище, но той също постоянно присъстваше в мен — зелени очи, пламтящи в някое мое тъмно кътче. Тези мои части никога не спяха, никога не почиваха. И това постоянно напрежение започваше да си казва думата.
Часове по-късно свещите и огънят догаряха. Промяната във въздуха ми показа, че Сенч е отворил безшумната си врата. Станах и се качих при него. Гневът ми растеше с всяка стъпка по ветровитото стълбище. Не онзи гняв, който води до размяна на удари между мъже. Този гняв караше човек да се откаже от всичко, просто да заяви:
— Повече не мога така.
— Как не можеш? — попита ме Сенч и вдигна поглед от сместа, която счукваше на лекьосаната каменна маса. В гласа му се долавяше искрена загриженост. Това ме накара да спра и да погледна човека, към когото се бях обърнал. Висок, мършав стар убиец. Със сипаничаво лице. И почти съвсем бяла коса. Облечен в познатия ми сив вълнен кафтан, винаги с лекета или дупчици от изгаряния. Зачудих се колко души е убил за своя крал само след една изречена дума или кимване на Умен. Бе убивал, без да възразява, верен на клетвата си. И въпреки всичко това той беше добър човек. Изведнъж ми се прииска да задам един въпрос, по-неотложен от отговора на неговия.
— Сенч, някога убивал ли си човек заради себе си? — попитах го.
Той се сепна.
— Заради себе си ли?
— Да.
— За да защитя живота си ли?
— Да. Нямам предвид по кралска работа. Убивал ли си човек, за да… за да облекчиш живота си?
Сенч изсумтя.
— Не, разбира се. — Изгледа ме странно.
— Защо — не се отказвах аз.
Той сякаш не вярваше на ушите си.
— Човек не убива просто за облекчение. Това се нарича убийство, момко.
— Освен ако не го правиш за своя крал.
— Освен ако не го правиш за своя крал — съгласи се Сенч.
— Има ли някаква разлика? Ако го направиш за себе си или за Умен?
Той въздъхна и остави сместа, която правеше. Заобиколи масата и седна на високото столче.
— Спомням си, че и аз съм задавал тези въпроси. Но на себе си, защото когато бях на твоята възраст, моят наставник вече си беше отишъл. — Сенч твърдо срещна погледа ми. — Всичко се свежда до вяра, момко. Вярваш ли в своя крал? Той трябва да е за теб нещо повече от брат ти или дядо ти. Трябва да е нещо повече от добрия стар Умен или прекрасния честен Искрен. Трябва да е „Кралят“. Сърцето на кралството, главината на колелото. Ако е такъв и ако вярваш, че Шестте херцогства си струват да бъдат запазени, че кралското правосъдие спомага за добруването на народа, тогава добре.
— Значи можеш да убиваш за него.
— Точно така.
— Някога убивал ли си против волята си?
— Тази вечер имаш много въпроси — тихо каза той.
— Може би твърде дълго си ме оставил сам, за да ги измисля. Когато се срещахме почти всяка нощ, разговаряхме и постоянно бях зает, не мислех толкова много. Но сега мисля.
Сенч бавно кимна.
— Мисленето не винаги… успокоява. Винаги е полезно, но не винаги успокоява. Да. Убивал съм против волята си. Въпросът пак се свежда до вяра. Трябваше да повярвам, че хората, които ми заповядват, знаят повече от мен и са по-мъдри в мащабните неща.
Дълго мълчах. Сенч започна да се отпуска.
— Влез. Не стой на течението. Хайде да изпием заедно по чаша вино, а после трябва да поговорим за…
— Някога убивал ли си само въз основа на собственото си решение? За благото на кралството?
Известно време той ме гледаше навъсено. Накрая сведе очи към ръцете си и потърка восъчнобелите си длани.
— Аз не взимам тези решения. — Сенч рязко вдигна поглед. — Никога не съм приемал това бреме, нито съм го желал. Това не е наша работа, момко. Тези решения взима кралят.
— Не ми викай „момко“. — Сам се изненадах от думите си. — Аз съм Фицрицарин.
— С ударение върху първата част от името — сурово отбеляза Сенч. — Ти си незаконен син на човек, който се отказа да стане крал. Абдикира. И с тази абдикация се спаси от взимането на решения. Ти не си крал, Фиц, нито син на истински крал. Ние сме убийци.
— Защо стоим безучастно, докато отравят краля? — директно го попитах аз. — И двамата го виждаме. Съблазняват го да взима билки, които го лишават от ума му, и докато не е в състояние да разсъждава, го съблазняват да взима други, които го правят още по-глупав. Известен ни е непосредственият източник, а подозирам кой е и истинският. И все пак със скръстени ръце гледаме как чезне и става все по-слаб. Защо? Къде е вярата?
Думите му ме пронизаха като ножове.
— Не зная къде е твоята вяра. Мислех, че вярваш в мен. Че зная повече от теб и че съм верен на своя крал.
Беше мой ред да сведа очи. След малко бавно прекосих стаята до шкафа, в който Сенч държеше виното и чашите, свалих една табла и внимателно напълних две чаши. Занесох таблата на масичката до огнището. И се настаних на плочите пред огъня, както правех от дълги години. Скоро учителят ми зае мястото си на мекия стол, взе чашата си и отпи.
— Миналата година не беше лека и за двама ни.
— Ти почти не ме викаше. И когато се срещахме, беше пълен с тайни. — Опитах се да не говоря обвинително, ала не успях.
Сенч мрачно се засмя.
— И това те дразни, понеже си страшно открит и спонтанен, а? — Той отново се засмя, без да обръща внимание на обиденото ми изражение. После отпи от виното и ме погледна. Смехът продължаваше да танцува в тъмните му очи.
— Не ми се зъби, момко. Не съм очаквал от теб нищо, което да не ми поискаш в двоен размер. Че и в повече. Защото знам, че учителят има известно право да очаква доверие от ученика си.
— Аз имам доверие в теб — след кратък размисъл отвърнах аз. — И си прав. Аз също пазя своите тайни и очаквах да ми се довериш, че няма да те изложа. Но моите тайни не те ограничават, както твоите — мен. Всеки път щом посещавам покоите на краля, виждам какво му причиняват отровите на Уолас. Искам да убия Уолас и да върна ума на краля. И после искам да… да довърша задачата. Искам да премахна източника на отровите.
— Значи искаш да ме убиеш, така ли?
Все едно ме заляха със студена вода.
— Ти ли си източникът на отровите, които Уолас дава на краля? — Бях убеден, че нещо не съм разбрал.
Сенч бавно кимна.
— На някои. Навярно онези, срещу които най-силно възразяваш.
Сърцето ми се сви.
— Но защо, Сенч?
Той ме погледна и стисна устни. След миг отвори уста и тихо отвърна:
— Тайните на един крал принадлежат единствено на краля. Те не са мои, за да ти ги издам, независимо дали смятам, че мога да ти се доверя. Но ако използваш ума си, както съм те учил, ще узнаеш моите тайни. Защото аз не ги крия от теб. А от моята тайна можеш да изведеш много неща.
Обърнах се да разпаля огъня.
— Страшно съм уморен, Сенч. Прекалено съм уморен, за да играя игрички. Не може ли просто да ми кажеш?
— Мога, разбира се. Но така ще изложа на опасност обещанието, което съм дал на своя крал. Дори това, което правя, е достатъчно опасно.
— Ти цепиш косъма на две! — гневно възкликнах аз.
— Може би. Но космите са си мои и ще ги цепя — отвърна Сенч.
Вбеси ме самото му хладнокръвие. Яростно поклатих глава и за малко оставих настрани тази загадка. После попитах:
— Защо ме повика тази нощ?
Зад спокойствието в очите му пробяга сянка на обида.
— Може би просто за да те видя. Може би, за да ти попреча да направиш нещо глупаво и със сериозни последици. Зная, че това, което става в момента, безкрайно те измъчва. Уверявам те, споделям твоите опасения. Но засега трябва да продължим по установените си пътища. С вяра. Естествено, ти вярваш, че Искрен ще се завърне до пролетта и ще сложи всичко в ред.
— Не зная — неохотно признах аз. — Смаях се, когато тръгна на този смешен поход. Трябваше да остане тук и да продължи с първоначалния си план. Както е започнал Славен, докато Искрен се върне, половината му кралство ще е доведено до просяшка тояга.
Сенч ме погледна в очите.
— „Неговото“ кралство е все още кралството на Умен. Забрави ли? Може би той вярва, че баща му ще го опази непокътнато.
— Струва ми се, че крал Умен не може да опази и себе си, Сенч. Виждал ли си го напоследък?
Сенч отново стисна устни.
— Да — отсечено отвърна той. — Виждам го, когато не го вижда никой друг. Казвам ти, че той не е безсилният идиот, за какъвто, изглежда, го смяташ.
Бавно поклатих глава.
— Ако го беше видял тази вечер, щеше да споделиш безпокойството ми.
— А защо смяташ, че не съм? — най-после се ядоса той. Нямах желание да разгневявам стареца. Ала сякаш всичко се получаваше наопаки, каквото и да кажех. Насилих се да замълча и отпих от виното си. И вперих очи в огъня.
— Верни ли са слуховете за Вътрешните острови? — попитах накрая. Отново владеех гласа си.
Сенч въздъхна и разтърка очи с костеливите си пръсти.
— Както във всички слухове, и в този има зрънце истина. Може би е вярно, че пиратите са установили база там. Не сме сигурни. Определено не сме им отстъпвали Вътрешните острови. Както сам отбеляза, щом завладеят Вътрешните острови, те ще опустошават крайбрежието ни и зиме, и лете.
— Принц Славен, изглежда, смята, че могат да бъдат купени. Че истинското им желание са онези острови и част от беърнския бряг. — Макар и с усилие, успях да произнеса името на принца.
— Мнозина се надяват, че като кажат нещо, то ще се сбъдне — отвърна Сенч. — Дори когато би трябвало да знаят обратното.
— Какво според теб искат пиратите?
Сенч се загледа в огъня.
— Виж, това е загадка. Какво искат пиратите ли? Проблемът е в начина ни на мислене, Фиц. Ние смятаме, че ни нападат, защото искат нещо от нас. Но ако искаха нещо, със сигурност вече щяха да са ни го казали. Те знаят какви щети ни нанасят. Трябва да са наясно, че най-малкото ще обмислим исканията им. Но те не искат нищо. Просто продължават да ни нападат.
— Това е абсурдно — довърших мисълта му вместо него.
— Не така, както го схващаме ние — поправи ме Сенч. — Ами ако е грешно изходното ни предположение?
Просто го зяпнах.
— Ами ако не искат нищо, освен онова, което вече имат? Държава от жертви. Градове, които да опустошават, села, които да палят, хора, които да измъчват. Ами ако нямат друга цел?
— Това е безумно — бавно отвърнах аз.
— Може би. Но ако е така?
— Тогава нищо няма да ги спре. Просто трябва да ги унищожим.
Той кимна.
— Развий тази мисъл.
— Ние нямаме достатъчно кораби дори за да ги забавим. — Замислих се за момент. — Най-добре да се надяваме митовете за Праотците да са верни. Защото ми се струва, че те или нещо като тях са единствената ни надежда.
Сенч бавно кимна.
— Точно така. Виждаш ли защо одобрявам постъпката на Искрен?
— Защото е единствената ни надежда за спасение.
Дълго седяхме и мълчаливо се взирахме в огъня. Когато накрая се прибрах в стаята си, сънувах кошмари, че Искрен е нападнат и се сражава за живота си, докато аз стоя отстрани и гледам. Не можех да убия нито един от враговете му, защото моят крал не ми бе заповядал.
След дванадесет дни пристигна херцог Жилав Беърнски. Дойде по крайбрежния път начело на достатъчно голяма свита, за да е внушителна, без да представлява открита заплаха. До него яздеха дъщерите му, освен най-голямата, която бе останала да направи всичко, каквото може, за Брод. Прекарах по-голямата част от ранния следобед в конюшнята и после в стаята на стражниците, заслушан в разговорите на по-нископоставените членове на свитата му. Хендс се погрижи да има място за животните им и както винаги, нашите кухни и казарми се проявиха с гостоприемството си. И все пак хората от Беърнс говореха открито за видяното в Брод и че молбите им за помощ са останали без отговор. Нашите ратници се срамуваха, защото нямаше какво да им отговорят, за да защитят крал Умен. А когато не е в състояние да защити стореното от командира си, воинът или трябва да се съгласи с критиката, или да намери друга област, в която да прояви несъгласието си. Така че постоянно имаше юмручни схватки между беърнските и бъкипските ратници, изолирани случаи с тривиални поводи. Бъкипската дисциплина обикновено не допускаше такива неща, затова те бяха още по-обезпокоителни. Това ми подсказваше за смута, обзел собствената ни войска.
Грижливо се облякох за вечеря. Не бях сигурен с кого може да се сблъскам и какво може да очакват от мен. През деня на два пъти бях зърнал Мигновена и винаги успявах да се измъкна, преди да ме забележи. Сега не беше моментът да оскърбявам никого от Беърнс, но не желаех и да я окуражавам. Можех да си спестя безпокойството. Озовах се седнал в края на масата сред дребните благородници, при това по-младите. Прекарах неловка вечер. Няколко от момичетата на масата се опитаха да флиртуват. Това бе ново преживяване за мен и не ми допадна. Накара ме да осъзная точно колко голям е станал бъкипският двор тази зима. Повечето новодошли бяха от Вътрешните херцогства и чакаха за огризки от чинията на Славен, но както можеше да се съди по тези млади жени, те се стремяха и към политическо влияние. Опитите да следя несполучливите им духовитости и учтиво да им отвръщам не ми позволяваше да внимавам какво става на високата маса. Там беше крал Умен, седнал между престолонаследницата Кетрикен и принц Славен. Най-близо до тях бяха херцог Жилав и неговите дъщери Мигновена и Вяра. На останалите места бяха настанени фаворитите на Славен. Сред най-видните бяха херцог Таран Тилтски, неговата лейди Спокойствие и техните двама синове. Присъстваше и братовчедът на Славен, лорд Ясен — младият наследник на херцог Фароу беше нов в двора.
От мястото си не виждах почти нищо и чувах още по-малко. Усетих, че Искрен е ядосан от това положение, но не можех да направя нищо. Тази вечер кралят изглеждаше повече уморен, отколкото замаян. Приех го като добър знак. Седналата до него Кетрикен бе почти безцветна, освен двете розови петна на бузите й. Като че ли не ядеше много и изглеждаше по-мълчалива от обикновено. За разлика от нея, принц Славен беше общителен и весел и се шегуваше с херцог Таран, лейди Спокойствие и техните момчета. Не че не обръщаше внимание на Жилав и дъщерите му, но веселието му явно бе в противоречие на настроението на гостите.
Херцог Жилав бе едър мъж, мускулест, въпреки възрастта си. Кичурите бяла коса в черната му воинска опашка свидетелстваха за стари бойни рани, както и липсващите два пръста на едната му ръка. Дъщерите му седяха до него — девойки с тъмносини очи и високи скули, които говореха за произхода на покойната херцогиня от Вътрешните острови. Вяра и Мигновена имаха къси коси като всички севернячки. С бързите движения на главите си, докато наблюдаваха всички на масата, те ми напомняха за соколи, кацнали на човешка китка. Това не бяха фините благороднички от Вътрешните херцогства, с които бе свикнал да общува Славен. Народът на Беърнс най-много беше запазил воинските си качества.
Славен си играеше с огъня. Знаех, че те не очакват да обсъждат на масата проблема за пиратите, ала неговото весело поведение наистина противоречеше на причината за идването им в Бъкип. Зачудих се дали той разбира колко жестоко ги е обидил, Кетрикен очевидно разбираше — неведнъж я видях да стиска зъби или да свежда очи при остроумията му. Освен това принцът пиеше много, което скоро пролича в енергичното му ръкомахане и високия му смях. Отчаяно ми се искаше да чуя какво толкова смешно намира в собствените си думи.
Вечерята ми се стори безкрайна. Мигновена скоро ме забеляза. Оттук насетне ми бе трудно да избягвам оценяващите й погледи. Любезно й кимнах, когато очите ни се срещнаха за пръв път — видях, че е озадачена от мястото ми на масата. Не смеех да се извръщам. Славен се държеше достатъчно оскърбително и без аз да отблъсна дъщерята на Беърнс. Имах чувството, че ходя по въже. Бях благодарен на крал Умен, когато се изправи и Кетрикен настоя да му помогне да се качи в стаята си. Славен малко пиянски се намръщи, когато видя, че празникът свършва толкова скоро, но не се опита да убеди херцог Жилав и дъщерите му да останат на масата. Те доста сковано се извиниха веднага щом Умен излезе. Аз също се извиних с главоболие и смених своите кикотещи се сътрапезници с уединението на стаята си. Щом отворих вратата и влязох, се почувствах най-безпомощният човек в замъка. Безименното кучкарче.
— Виждам, че вечерята безумно ти е харесала — отбеляза шутът. Въздъхнах. Не го попитах как е влязъл. Нямаше смисъл да задавам въпроси, на които нямаше да получа отговор. Той седеше пред огнището и силуетът му се очертаваше на фона на танцуващите пламъци на слабия огън, който бе запалил. От него се излъчваше странна тишина — нямаше подрънкване на звънчета, нямаше ги обичайните подигравателни думи.
— Вечерята беше непоносима — отвърнах аз. Не си направих труда да паля свещи. Главоболието ми не бе съвсем измислено. Седнах, после с въздишка се отпуснах по гръб на леглото. — Не зная в какво се превръща Бъкип, нито какво мога да направя аз.
— Може би е достатъчно онова, което вече си направил? — рече той.
— Напоследък не съм правил нищо сериозно. Е, поне зная кога да престана да отговарям на Славен.
— Аха. Всички усвояваме това умение — мрачно се съгласи шутът, сви колене към брадичката си и отпусна ръцете си върху тях. После си пое дъх. — Нямаш ли някакви вести, които да споделиш с един шут? С един много дискретен шут?
— Нямам никакви новини, които да не знаеш. При това сигурно си ги научил по-рано от мен. — В стаята цареше спокоен сумрак. Главоболието ми започна да отслабва.
— Аха. — Той деликатно замълча. — Може би ще ми позволиш да ти задам един въпрос. Сам прецени дали е подходящо да ми отговаряш.
— Спести си думите и просто го задай. Знаеш, че ще го направиш, независимо дали ти разреша.
— Прав си. Добре тогава. Въпросът. О, сам се изненадвам, изчервявам се, наистина. Фицрицарин, направил ли си си свое копеленце?
Бавно се надигнах и го зяпнах. Той нито помръдна, нито мигна.
— Какво ме попита? — промълвих аз.
Той заговори тихо, почти извинително.
— Трябва да зная, Моли носи ли твое дете?
Скочих от леглото, сграбчих го за гърлото и го изправих. Замахнах с юмрук, после спрях, смаян от онова, което светлината на огъня разкриваше на лицето му.
— Удряй — тихо каза шутът. — Новите синини няма да си личат много върху старите. Мога незабелязано да обикалям още няколко дни.
Отдръпнах ръка. Странно, онова, което щях да извърша, сега ми се струваше невъобразимо чудовищно, след като установих, че го е направил някой друг. Веднага щом го пуснах, той се извърна от мен, сякаш се срамуваше от насиненото си и подуто лице. Може би бледността на кожата и крехката му костна структура правеха всичко това още по-ужасяващо. Като че ли някой го бе направил с дете. Приклекнах до огъня и се заех да го разпаля.
— Не успя достатъчно добре да го разгледаш, а? — кисело попита шутът. — Предупреждавам те, на по-светло няма да стане по-красиво.
— Седни на скрина ми и си съблечи ризата — наредих му аз. Той не помръдна. Не му обърнах внимание. Имах малко котле за чай. Сложих го на огъня. Запалих свещи и ги поставих на масата, после извадих малкото си скътани билки. Не пазех чак толкова много в стаята си — сега ми се искаше да разполагах с целия запас на Бърич, ала бях убеден, че ако изляза, за да сляза в конюшнята, когато се върна, шутът ще е изчезнал. Все пак тези, които имах, бяха главно за натъртвания и наранявания, каквито най-често получавах поради характера на другата си професия. Щяха да свършат работа.
Когато водата се стопли, напълних легена за миене и смачках вътре щедра доза билки. Намерих в скрина една омаляла ми риза и я разкъсах на ивици.
— Ела на светло. — Казах го като молба. Той се подчини, ала се движеше колебливо и плахо. За миг го погледнах, после го хванах за раменете и го накарах да седне на скрина. — Как се случи — ужасен от синините по лицето му, попитах аз. Устните му бяха нацепени и подути, едното му око бе почти затворено.
— Обикалях из Бъкип и разпитвах разни злонравни личности дали напоследък са правили копеленца. — Здравото му око предизвикателно ме погледна. На белия фон изпъкваше мрежа от гъсти червени жилки. Осъзнах, че нито мога да му се ядосам, нито да се засмея.
— Би трябвало да разбираш достатъчно от медицина, за да се погрижиш за нещо такова. Стой неподвижно. — Напоих една от ивиците плат и внимателно, но твърдо я притиснах към лицето му. Той постепенно се отпусна. По плата остана размито кърваво петно. Нямаше много кръв — изглежда, след побоя се бе измил, но някои от раните продължаваха да кървят. Леко прокарах пръсти по брадичката му и около очните му кухини. Поне като че ли нямаше счупени кости. — Кой беше — попитах аз.
— Влязох през много врати. Или няколко пъти през една и съща. Зависи за коя врата питаш. — Говореше прекалено словоохотливо за човек с толкова нацепени устни.
— Питам те сериозно.
— И аз ти отговорих сериозно.
Отново го изгледах гневно и шутът сведе очи. Известно време мълчахме, докато търсех гърненцето с мехлем от Бърич.
— Наистина искам да знам отговора — казах, докато отварях гърненцето. Познатата пареща миризма нахлу в ноздрите ми и изведнъж усетих, че Бърич ужасно ми липсва.
— Аз също. — Той леко потръпна, докато го мажех с мехлема. Знаех, че пари. Знаех и как действа.
— Защо ми зададе такъв въпрос? — попитах накрая.
Той се замисли за миг.
— Защото ми е по-лесно да го задам на теб, отколкото да попитам Кетрикен дали носи детето на Искрен. Доколкото мога да преценя, напоследък Славен е споделял благоволението си само със себе си, така че той отпада. Бащата си или ти, или Искрен.
Погледнах го в очите. Шутът тъжно поклати глава.
— Не го ли усещаш — почти шепнешком ме попита той и драматично зарея поглед в далечината. — Силите се променят. Сенките се раздвижват. Изведнъж възможностите започват да се вълнуват. Бъдещето се пренарежда, съдбите се умножават. Всички пътища се разклоняват до безкрайност. — Шутът отново се обърна към мен. Усмихнах му се, като си мислех, че се шегува, ала устата му беше сериозна. — Има наследник на рода Пророчески — тихо рече той. — Сигурен съм.
Някога пропускали ли сте стъпало на тъмно? Изпитвали ли сте внезапно усещане за олюляване на ръба, без да знаете колко надолу ще паднете?
— Аз не съм баща на детето — чух се да заявявам прекалено твърдо.
Шутът ме изгледа скептично и каза:
— Ясно. Тогава трябва да е бременна Кетрикен.
— Сигурно — съгласих се аз, но сърцето ми се сви. Ако бе бременна, Кетрикен нямаше да има причина да го крие. Докато Моли щеше. А аз не я бях виждал от няколко нощи. Може да имаше новина за мен. Изведнъж ми се зави свят, но се насилих дълбоко да си поема дъх. — Съблечи си ризата — казах на шута. — Дай да ти видим гърдите.
— Вече ги видях, благодаря, и те уверявам, че са добре. Предполагам, че ми нахлузиха чувала на главата, за да имат мишена. Много внимаваха да не удрят никъде другаде.
Призля ми от жестокостта на онова, което бяха направили с него.
— Кой беше?
— С чувал на главата? Я стига. Ти можеш ли да виждаш през чувал?
— Не. Но не може да нямаш подозрения.
Той ме погледна смаяно.
— Ако вече не знаеш какви са тези подозрения, значи ти си човекът с чувал на главата. Дай да пробия една дупка в него. „Ние знаем, че се преструваш пред краля, че си шпионин на самозванеца Искрен. Не му пращай повече съобщения, защото иначе ще научим.“ — Той се извърна, впери очи в огъня и потропа с пети в скрина.
— Самозванеца Искрен ли — яростно попитах аз.
— Това не са мои думи, а техни — отбеляза шутът.
Насилих се да се овладея и се опитах да се замисля.
— Защо те подозират, че шпионираш за Искрен? Пращал ли си му съобщения?
— Аз си имам крал — тихо отвърна шутът. — Макар той не винаги да си спомня, че е мой крал. Трябва да внимаваш за своя крал.
— Какво ще правиш?
— Каквото съм правил винаги. Какво друго мога? Не мога да спра да върша онова, което ми заповядаха да спра, защото изобщо не съм започвал.
Обзе ме ужасяваща увереност, от която ме побиха тръпки.
— Ами ако го направят пак?
Той безжизнено се засмя.
— Няма смисъл да се безпокоя, защото не съм в състояние да го предотвратя. Не искам да кажа, че с нетърпение го очаквам. Раните — небрежно посочи лицето си шутът — ще зараснат. Но не и онова, което направиха със стаята ми. Седмици наред ще подреждам хаоса вътре.
Изпълни ме ужасяващо кухо усещане. Веднъж бях влязъл в стаята на шута. След дълго катерене по изоставено стълбище, покрито с прах и боклуци, бях стигнал до помещение, в което видях чудна градина. Спомних си за пъстрите рибки, които плуваха в дебели аквариуми, за мъха в саксиите, за керамичното дете в люлката. Затворих очи, докато той разпалваше огъня.
— Не пропуснаха нищо. Какъв глупак съм бил да си мисля, че на света има сигурно място.
Не можех да го погледна. Ако не се броеше езикът му, той беше беззащитен човек, чието единствено желание бе да служи на своя крал. И да спаси света. И все пак някой беше разбил неговия свят. Нещо повече, подозирах, че побоят е отмъщение за нещо, което съм направил аз.
— Мога да ти помогна да подредим — тихо му предложих.
Шутът поклати глава.
— Едва ли. — После с по-нормален глас прибави: — Не исках да те обидя.
— Не си.
Увих билките, гърненцето с мехлем и останалите парцали от ризата ми. Той скочи от скрина и когато му ги подадох, ги взе. Отиде до вратата сковано, въпреки твърденията му, че е пострадало само лицето му. После се обърна.
— Когато се убедиш, ще ми кажеш ли? — Шутът многозначително замълча. — В края на краищата, ако това е всичко, което могат да направят на един кралски шут, какво могат да направят на жена, която носи детето на престолонаследника?
— Няма да посмеят — яростно отвърнах аз.
Той презрително изсумтя.
— Нима? Вече не зная на какво са способни, Фицрицарин. Нито пък ти. Ако бях на твое място, щях да намеря по-сигурен начин да си заключвам вратата. Освен ако не искаш и твоята глава да се озове в чувал. — На лицето му се изписа усмивка, която дори не бе сянка на обичайното му подигравателно хилене, после той се измъкна навън. Отидох до вратата, спуснах резето и въздъхнах.
— За останалите всичко е отлично, Искрен — казах на тихата стая. — Но ми се струва, че трябва веднага да се прибереш. Не става въпрос само за алените кораби. А и не зная защо, но се съмнявам, че Праотците ще ни помогнат много срещу другата опасност, с която се сблъскваме.
Зачаках с надеждата да усетя някакво потвърждение или съгласие от него. Нищо. Обзе ме раздразнение. Рядко бях сигурен кога Искрен осъзнава присъствието ми и никога — дали усеща мислите, които искам да му предам. Отново се зачудих защо не съобщи на Ведра мерките, които иска да вземем. През цялото лято се свързваше с нея за алените кораби. Защо мълчеше сега? Дали вече се бе свързал и тя го криеше? Или го беше съобщила само на Славен? Замислих се. Може би синините по лицето на шута отразяваха гнева на Славен, след като бе научил, че Искрен знае какво става в негово отсъствие. Нямах представа защо Славен е решил да накаже шута. Може би просто го беше избрал за отдушник на яростта си. Шутът никога не пропускаше да го оскърби. Нито пък когото и да било другиго.
По-късно същата вечер отидох при Моли. Когато почуках, тя попита:
— Кой е?
— Аз. — Не вярвах на ушите си. Преди никога не бе питала.
— О — отвърна Моли и ми отвори. Вмъкнах се вътре и спуснах резето. Тя отиде до камината, приклекна и хвърли в огъня няколко цепеници, без да ме гледа. Носеше синята си слугинска рокля и косата й все още беше на плитки. Всяко нейно движение ме предупреждаваше. Отново бях в беда.
— Съжалявам, че напоследък не идвах при теб.
— И аз — лаконично отвърна Моли.
Не ми оставяше много възможности.
— Стават много неща и съм доста зает.
— С какво?
Въздъхнах. Вече знаех накъде води този разговор.
— С неща, за които не мога да ти кажа.
— Разбира се. — Въпреки цялото й спокойствие знаех, че яростта й бушува точно под повърхността. И най-малката грешка щеше да я възпламени. Мълчанието също.
— Моли, причината да дойда тази вечер…
— А, знаех си, че трябва да има специална причина, та най-сетне да се отбиеш. Единственото нещо, което наистина ме изненадва, съм самата аз. Защо съм тук? Защо след като изпълних задълженията си за деня дойдох направо тук, в случай че случайно се появиш? Можех да правя други неща. Напоследък има достатъчно менестрели и куклени представления. Принц Славен се грижи за това. Можех да съм с другите слуги и да се радвам на тяхната компания. Вместо това съм тук сама. Или можех да свърша нещо. Когато няма много работа, готвачката ми позволява да използвам кухнята. Имам фитили, билки и восък, би трябвало да направя свещите, докато билките не са изветрели. Но не, аз съм тук горе, в случай че си спомниш за мен и поискаш да прекараме малко време заедно.
Стоях като скала под могъщите вълни на думите й. Нищо не можех да направя. Всичко, което казваше Моли, бе вярно. Забих поглед в пода, докато тя си поемаше дъх. Когато отново заговори, гневът напускаше гласа й, за да бъде заменен от нещо по-лошо. Мъка и обезсърчение.
— Просто е много трудно, Фиц. Всеки път щом реша, че съм го приела, завивам зад ъгъла и се хващам, че пак се надявам. Но за нас никога нищо няма да се промени, нали? Никога няма да дойде време, което да принадлежи единствено на нас, никога няма да има място, което да е само наше. — Тя замълча и прехапа устни. После с разтреперан глас продължи: — Видях Мигновена. Красива е. Дори си намерих повод да я заговоря… Попитах я дали й трябват още свещи за стаята… Тя ми отвърна, плахо, но любезно. Даже ми благодари за загрижеността. Малцина благодарят на слугите. Тя… тя е мила. Истинска дама. О, никога няма да ти дадат разрешение да се ожениш за мен. Защо искаш да се ожениш за слугиня?
— За мен ти не си слугиня — тихо отвърнах аз. — Никога не мисля за теб така.
— Тогава каква съм? Не съм ти съпруга — отбеляза Моли.
— В сърцето ми си моя жена — тъжно казах аз. Това бе малка утеха. Обзе ме срам, когато тя я прие и опря чело на рамото ми. Нежно я прегърнах, после я притиснах към себе си по-силно. И докато се гушеше в мен, прошепнах в косата й: — Искам да те попитам нещо.
— Какво?
— Бременна ли си?
— Какво? — Тя се отдръпна и ме погледна.
— Носиш ли мое дете?
— Аз… Не. Не, не съм бременна. — Мълчание. — Какво те прихвана така изведнъж?
— Просто ми хрумна. Нищо повече. Искам да кажа…
— Зная какво искаше да кажеш. Че ако бяхме женени и вече не бях забременяла, съседите щяха да започнат да клатят глави.
— Наистина ли? — Дотогава не ми бе идвало наум такова нещо. Знаех, че някои се чудят дали Кетрикен не е безплодна, тъй като не беше заченала за повече от година брак, ала нейното безплодие беше обществен проблем. Никога не бях смятал, че съседите с очакване наблюдават новобрачните.
— Разбира се. Някой вече щеше да ми е предложил майчината си рецепта за настойка. Или смлени на прах глигански бивни, за да ти ги сипя в пивото.
— Нима? — Ухилих се глупаво и я притиснах към себе си.
— Хм. — Моли ми се усмихна, после лицето й бавно помръкна. — Сега обаче взимам други билки — тихо рече тя. — За да съм сигурна, че няма да зачена.
Съвсем бях забравил разговора си с лейди Търпение.
— Чувал съм, че от някои такива билки жените заболявали, ако ги взимат прекалено дълго.
— Зная какво правя — безизразно отвърна Моли. — Освен това какъв друг избор имам?
— Трагедия — признах аз.
Моли кимна.
— Фиц, ако ти бях отговорила с „да“. Ако бях бременна… какво щеше да направиш?
— Не зная. Не съм мислил за това.
— Помисли сега — помоли ме тя.
Бавно заговорих.
— Предполагам, че щях да… ти намеря някое място, някъде. — (Щях да ида при Сенч, щях да ида при Бърич и да ги помоля за помощ. Вътрешно пребледнях от тази мисъл.) — Сигурно място. Далеч от Бъкип. Може би някъде край реката. Щях да идвам да те виждам, когато мога. Някак си щях да се погрижа за теб.
— Искаш да кажеш, че щеше да ни отстраниш. Мен и нашето… моето дете.
— Не! Щях да те защитя, да те скрия някъде, където никой да не те сочи с пръст и да ти се подиграва, че си самотна майка. И когато можех, щях да идвам при теб и нашето дете.
— Някога хрумвало ли ти е, че можеш да дойдеш с нас? Че можем да напуснем Бъкип, двамата с теб, и още сега да заминем по реката?
— Не мога да напусна Бъкип. Обясних ти го.
— Зная. Опитах се да разбера. Но не виждам защо.
— Работата ми при краля е такава, че…
— Престани да я вършиш. Нека я поеме някой друг. Ела с мен и ще имаме свой живот.
— Не мога. Не е толкова просто. Няма да ми разрешат просто така да си тръгна. — Неусетно се бяхме отдръпнали един от друг. Тя скръсти ръце на гърдите си.
— Искрен замина. Почти никой не вярва, че ще се върне. Крал Умен от ден на ден все повече слабее и Славен се готви да го наследи. Ако половината от чувствата на Славен към теб са такива, каквито твърдиш, защо настояваш да останеш тук? И нима той ще те задържи? Фиц, не виждаш ли, че всичко се разпада? Вътрешните острови и Брод са само началото. Пиратите няма да спрат дотук.
— Още една причина да остана. За да работя и ако се наложи да се сражавам за нашия народ.
— Сам човек не може да ги спре — отбеляза Моли. — Даже да е толкова упорит като теб. Защо не насочиш цялата си упоритост за нас? Защо не избягаме навътре в страната, далеч от пиратите? Защо трябва да се отказваме от всичко заради една безнадеждна кауза?
Не можех да повярвам на ушите си. Ако го бях казал аз, щеше да е държавна измяна. Ала тя го казваше така, като че ли е възможно най-естественото решение. Като че ли ние с нея и едно все още несъществуващо дете бяхме по-важни от краля и Шестте херцогства, взети заедно. Казах й го.
— Е, така е — като ме гледаше в очите, отвърна Моли. — Поне за мен. Ако ти беше мой съпруг и аз носех нашето дете, щеше да е точно толкова важно за мен. По-важно от останалия свят.
И какво можех да й отговоря? Потърсих истината, макар да знаех, че тя няма да я задоволи.
— Ти ще си толкова важна за мен. Ти си толкова важна за мен. Но тъкмо затова трябва да остана тук. Защото човек не може да избяга с нещо толкова важно. Трябва да остане и да го защити.
— Да го защити ли — леко повиши глас Моли. — Кога ще проумееш, че не сме достатъчно силни, за да се защитим? Знам го. Била съм между пиратите и децата от собствения ми род и едва се спасих. Ти кога си го правил, че да ми приказваш за защита?
Замълчах. Не само защото думите й ме нараниха. А те ме нараниха, и то дълбоко. Но тя ми припомни как бях държал в ръцете си едно дете, вперил очи в стичащите се по изстиващата му кожа струйки кръв. Не можех да понеса мисълта да го направя отново. Ала не можех и да избягам.
— От това няма бягство, Моли. Или ще останем и ще се сражаваме тук, или ще ни изколят, когато битката ни настигне.
— Нима — студено попита тя. — Или просто поставяш верността си към краля над всичко останало? — Не можах да срещна очите й. Моли изсумтя. — Ти си същият като Бърич. Дори не знаеш колко много приличаш на него!
— Като Бърич ли? — Онемях. Бях удивен, че изобщо го казва, още повече че го изтъкваше като порок.
— Да — решително отвърна тя.
— Защото съм верен на своя крал ли? — Продължавах да се хващам за сламки.
— Не! Защото поставяш своя крал над жена си… или над своята любов… или над собствения си живот.
— Не разбирам какво искаш да кажеш!
— Ето! Сам виждаш! Наистина не разбираш. А се държиш така, като че ли знаеш всички важни неща и тайни. Ами тогава отговори ми на този въпрос. Защо Търпение мрази Бърич?
Съвсем се смаях. Нямах представа какво общо има това с мен. Ала някак си знаех, че Моли ще направи връзката. Предпазливо опитах:
— Тя го обвинява за мен. Смята, че Бърич е научил Рицарин на лоши навици… и така ме е заченал.
— Ето. Виждаш ли? Наистина си много глупав. Няма нищо подобно. Една вечер Лейси ми разказа. Малко повечко бъзово вино и аз се разприказвах за теб, а тя — за Бърич и Търпение. Търпение първо е била влюбена в Бърич, идиот такъв. Но той не я искал. Казвал, че я обича, но не може да се ожени за нея, въпреки че баща й щял да й позволи да се венчае за мъж под нейното положение. Защото вече бил заклел живота и меча си на своя господар. И смятал, че няма да може да изпълни обетите си пред двамата. О, твърдял, че му се искало да е свободен, за да се ожени за нея, че му се искало да са се запознали, преди да се е заклел. Но въпреки това не бил свободен да се венчае за нея. Казал й нещо глупаво — че колкото и да иска, конят не можел да носи две седла. И тя му отговорила, ами добре тогава, върви при своя господар, щом е по-важен за теб. И той отишъл. Също както щеше да сториш и ти, ако те бях накарала да избираш. — Бузите й се бяха зачервили. Моли отметна глава и ми обърна гръб.
Ето къде беше връзката с мен. Мислите ми бяха в хаос, докато различни откъси от разговори и забележки неочаквано заставаха на местата си. Разказът на Бърич за първата му среща с Търпение. Тя стояла до една ябълка и го попитала дали може да извади треската от крака й. Нещо, което никоя жена няма да поиска от прислужник на своя господар. Но и нещо, което една пряма млада прислужница може да поиска от мъжа, привлякъл вниманието й. И неговата реакция, когато му бях разказал за Моли и Търпение и му бях повторил думите на Търпение за конете и седлата.
— Рицарин знаел ли е за това? — попитах аз.
Моли се обърна и ме погледна. Очевидно не беше очаквала да й задам този въпрос. Но не успя да устои на изкушението да довърши разказа си.
— Не. Поне отначало. Когато се запознала с него, Търпение нямала представа, че той е господарят на Бърич. Бърич така и не й казал на кой господар се е заклел. Отначало Търпение не искала да има нищо общо с Рицарин. Нали разбираш, сърцето й все още принадлежало на Бърич. Но Рицарин бил упорит. Според Лейси, той я обичал до полуда. Спечелил я. Едва когато се съгласила да се омъжи за него, тя открила, че е господарят на Бърич. И то само защото Рицарин пратил Бърич да й заведе някакъв великолепен кон.
Внезапно си спомних как Бърич се бе загледал в коня на Търпение и беше казал: „Аз обучих този кон“. Зачудих се дали е знаел, че ще бъде подарен на любимата му от човека, за когото тя е щяла да се омъжи. Сигурен съм, че е било така. Винаги съм смятал, че презрението на Търпение към Бърич е проява на нещо като ревност заради огромната привързаност на Рицарин към него. Сега триъгълникът ставаше още по-странен. И безкрайно по-мъчителен. Затворих очи и си помислих колко е несправедлив светът.
— Нищо не е винаги просто и хубаво — казах аз. — Все ще се намери горчива кора и кисела семка.
— Да. — Гневът на Моли като че ли ненадейно се бе стопил. Тя седна на леглото и когато отидох при нея, не ме отблъсна. Хванах ръката й и я стиснах. Хиляди мисли препускаха в главата ми. Че Търпение мразеше пиянството на Бърич. Че Бърич си спомняше нейното кученце и че винаги го носела в кошница. Грижите, които той винаги полагаше за вида и поведението си. „Това, че не виждаш една жена, не значи, че тя не те вижда.“ О, Бърич! Колко внимание отделяше на коня, който тя вече почти не яздеше. Търпение поне се бе омъжила за човек, когото обича, и се беше радвала на няколко години щастие, макар и усложнени от политически интриги. Ала все пак няколко години щастие. Какво щяхме да имаме ние с Моли? Каквото имаше сега Бърич ли?
Дълго останахме прегърнати. Нищо повече. Но някак си в тази тъжна прегръдка бяхме по-близки, отколкото от много, много отдавна.
21
Черни дни
През годините на алените кораби крал Ейод седеше на престола. Смъртта на големия му син Руриск беше оставила за единствена наследница на кралството дъщеря му Кетрикен. Според техните обичаи след бащината си смърт тя щеше да стане кралица на Планините или „Жертва“, както го нарича народът им. Ето защо бракът й с Искрен ни гарантираше не само, съюзник в тези нестабилни години, но и обещаваше евентуално присъединяване на „седмо херцогство“ към кралството на Шестте херцогства. Фактът, че Планинското кралство граничи само с двете вътрешни херцогства Тилт и Фароу, правеше перспективата за гражданска война, която да разцепи Шестте херцогства, особено обезпокоителна за Кетрикен. Тя бе възпитана да е „Жертва“. Нейният дълг към народа й беше най-важното нещо в живота й. Когато се омъжи за Искрен, народът на Шестте херцогства стана неин. Ала тя не можеше да забрави, че след смъртта на баща й планинският народ отново ще я нарича и „Жертва“. Как щеше да изпълни това задължение, ако Фароу и Тилт я разделяха от народа й не като част от Шестте херцогства, а като враждебна държава?
На другия ден се разрази силна буря. Това си имаше и положителните, и отрицателните страни. В такъв ден пиратите нямаше да се появят никъде по крайбрежието, но и две различни групи ратници по принуда трябваше да останат заедно. Славен сякаш бе изчезнал. От друга страна, винаги щом влизах в Голямата зала, виждах херцог Жилав нервно да крачи или студено да се взира в някое от пламтящите огнища. Дъщерите му бяха от двете му страни като снажни котки пазачи. Мигновена и Вяра още бяха млади и нетърпението и гневът им си личаха по-ясно. Жилав беше поискал официална аудиенция при краля. Колкото повече го караха да чака, толкова по-голяма обида му нанасяха. А проточилото се присъствие на херцога в Голямата зала ясно показваше на хората му, че кралят още не се е съгласил да го приеме. Наблюдавах как този котел постепенно завира и се чудех кой най-зле ще бъде попарен, когато кипне.
Правех четвъртата си предпазлива обиколка на залата, когато се появи Кетрикен. Беше облечена семпло с дълга права лилава рокля, обточена с бяло и с много широки ръкави, които скриваха ръцете й. Косата й свободно падаше върху раменете. Тя дойде с обичайната си неофициалност, предшествана единствено от Розмари и придружена само от лейди Скромност и лейди Надежда. Дори след като бе спечелила уважението на повечето придворни дами, Кетрикен не забравяше, че тези две жени първи са я почели, и често изразяваше привързаността си към тях, като ги водеше със себе си. Не вярвам, че херцог Жилав разпозна престолонаследницата в просто облечената жена, която се приближи към него.
Тя се усмихна и стисна ръката му за поздрав. Това бе планинският обичай при среща на приятели. Съмнявам се, че е съзнавала каква чест му оказва, нито че този прост жест компенсира дългите часове на чакане. Единствено аз забелязах умората, изписана на лицето й, сигурен съм, както и тъмните кръгове под очите й. Вяра и Мигновена останаха очаровани от това внимание към баща им. Ясният глас на Кетрикен се носеше в цялата Голяма зала и можеха да я чуват всички. Каквото беше и нейното намерение.
— Тази сутрин на два пъти се отбих при краля. Със съжаление трябва да кажа, че и двата пъти беше… зле. Надявам се да не се сърдите заради това чакане. Зная, че искате да разговаряте лично с краля за вашата трагедия и за всичко, което трябва да се направи, за да се помогне на нашия народ. Но докато негово величество почива, може би ще се присъедините към мен да похапнем нещо?
— С удоволствие, милейди — предпазливо отвърна Беърнс. Тя вече бе направила много, за да приглади разрошените му пера. Ала Жилав не се поддаваше толкова лесно на ничий чар.
— Радвам се — каза Кетрикен, обърна се и се наведе да прошепне нещо в ухото на Розмари. Малката прислужница бързо кимна и като зайче с подскоци изтича от залата. Всички забелязаха излизането й. Тя се върна само след няколко секунди, този път начело на дълга процесия от прислужници. Преместиха една от масите пред голямата камина, разгънаха снежнобяла покривка и в средата й поставиха една от саксиите на Кетрикен. Последва върволица от подноси, чаши за вино, сладкиши и късни есенни ябълки в дървени купи. Всичко бе организирано толкова великолепно, че напомняше на вълшебство. Скоро гостите насядаха и се появи Меден със своята лютня — запя още от вратата. Кетрикен покани придворните си дами да се присъединят, после забеляза и мен, и с кимване ме повика. Покани и други, не според знатността или богатството им, а хора, които зная, че смяташе за интересни. Сред тях бяха Флеч с неговите ловджийски истории и Шелс, добродушно момиче на възрастта на дъщерите на Жилав. Самата Кетрикен седна от дясната страна на херцога и аз пак си помислих, че не съзнава каква чест му оказва.
След като хапнаха и поговориха, тя даде знак на Меден да млъкне, обърна се към Жилав и просто каза:
— Чухме вашата история само в общи черти. Ще споделите ли с нас какво е сполетяло Брод?
Той се поколеба за миг. Жалбата му бе насочена към краля. Но как можеше да откаже на престолонаследницата, която се отнасяше към него толкова добре? Херцогът сведе очи, после заговори с предрезгавял от непресторено вълнение глас.
— Сърцата ни скърбят, милейди. — Всички разговори около масата незабавно стихнаха. Всички погледи се насочиха към него. Усетих, че всички избрани от Кетрикен внимателно го слушат. От момента, в който започна разказа си, наоколо не се чуваше нито звук, освен тихи съчувствени възклицания или гневен шепот от жестокостите на пиратите. Жилав прекъсна историята си, после очевидно взе решение и продължи с това как пратили молбите си за помощ и напразно чакали отговор. Престолонаследницата го изслуша, без да възразява или отрича. Когато херцогът свърши, бремето му видимо бе облекчено от самия разказ. Тишината се проточи.
— Много от това, което разказахте, е ново за мен — тихо рече Кетрикен. — И е ужасно. Не зная какво ще ви отговори кралят. Ще трябва да почакате, за да ви изслуша. Но от свое име ще ви кажа, че сърцето ми е изпълнено със скръб за моя народ. И с гняв. Лично ви обещавам, че тези злини няма да останат неотмъстени. Нито ще оставя народа си без подслон в зимните студове.
Херцог Жилав Беърнски се втренчи в чинията си и се заигра с ръба на покривката. После вдигна поглед. В очите му гореше огън, ала и съжаление.
— Думи — твърдо заяви той. — Това са само думи, милейди. Народът на Брод не може да се нахрани с думи, нито нощем да се подслони с тях.
Кетрикен уверено срещна погледа му. Нещо в нея сякаш се сви.
— Напълно съзнавам истината, която изричате. Но в момента мога да ви предложа единствено думи. Когато кралят се възстанови достатъчно, за да ви приеме, ще видим какво може да се направи за Брод.
Жилав се наведе към нея.
— Аз имам въпроси, милейди. И се нуждая от техните отговори почти също толкова много, колкото от пари и хора. Защо молбите ни за помощ останаха без внимание? Защо корабът, който трябваше да ни защити, отплава?
Гласът на Кетрикен едва забележимо трепереше.
— Не мога да ви отговоря на тези въпроси. И ме е срам да го призная. Нито дума за вашето положение не стигна до мен, преди да пристигне вестоносецът ви.
Докато говореше, ме обзеха съмнения. Трябваше ли престолонаследницата да признава тези неща на Жилав? Може би не, от политическа целесъобразност. Ала Кетрикен, знаех го, поставяше истината над политиката. Херцогът дълго се вглежда в лицето й и бръчките около устата му станаха по-дълбоки.
— Нима не сте престолонаследница — дръзко, макар и тихо попита той.
Кетрикен срещна погледа му. Очите й бяха сиви като меч.
— Да. Питате ме дали ви лъжа ли?
Беше ред на Жилав да сведе очи.
— Не. Не, милейди, такава мисъл никога не ми е минавала през ума.
Мълчанието се проточи. Не зная дали Кетрикен даде някакъв незабележим знак, или Меден просто инстинктивно прокара пръсти по струните. След миг гласът му се извиси в песен.
Изтекоха повече от три дни преди Жилав най-сетне да бъде повикан в кралските покои. Кетрикен се опитваше да го развлича, но й бе трудно да забавлява човек, чиито мисли са заети от уязвимостта на херцогството му. Вяра, втората му дъщеря, бързо се сприятели с Шелс и като че ли позабрави скръбта си. Мигновена обаче не се отделяше от баща си и когато тъмносините й очи срещаха моите, ми напомняха за рани. Този поглед ме изпълваше със странни чувства. Бях облекчен, че не ми обръща специално внимание. В същото време знаех, че студенината й към мен е отражение на бащиното й отношение към Бъкип като цяло. С радост посрещнах пренебрежението й и в същото време това ме гризеше, тъй като смятах, че не го заслужавам. Когато най-после го повикаха и Жилав побърза да се яви при краля, се надявах, че ще се избавя от неловкото положение.
Сигурен съм, че не бях единственият, който забеляза, че Кетрикен не е поканена на съвета. Не присъствах и аз. Ала рядко се случва една престолонаследница да бъде приравнена с незаконородения племенник. Кетрикен запази хладнокръвие и се зае да покаже на дъщерите на Жилав и Шелс един планински начин за втъкаване на мъниста във везба. Навъртах се около масата им, ала се съмнявах, че мислите им са насочени към това занимание повече от моите.
Не се наложи да чакаме дълго. След по-малко от час херцог Жилав дойде в Голямата зала, изпълнен с ледената ярост на зимна виелица.
— Събери си нещата — нареди той на Вяра, после се обърна към Мигновена. — Кажи на стражата ни след час да е готова за тръгване. — Херцогът сковано се поклони на Кетрикен. — Извинете ме, милейди, трябва да си заминем. След като родът на Пророците няма да ни окаже помощ, Беърнс сам ще се погрижи за себе си.
— Разбирам, че се налага да побързате — отвърна Кетрикен. — Но ви моля още веднъж да бъдете мои сътрапезници. Не бива да се отправяте на пътуване на гладен стомах. Кажете ми, обичате ли градини? Въпросът й беше насочен колкото към Беърнс, толкова и към дъщерите му. Те погледнаха баща си. След миг той отсечено кимна.
И двете момичета предпазливо признаха на Кетрикен, че обичат. Ала очевидно бяха озадачени. Градина ли? През зимата, в разгара на виелицата? Споделях смущението им, особено след като Кетрикен ми даде знак.
— Фицрицарин, погрижи се да изпълнят желанието ми. Розмари, иди с лорд Фицрицарин в кухнята. Вземи храната, която той ти нареди, и я донеси в Градината на кралицата. Аз ще заведа гостите ни там.
Отчаяно погледнах Кетрикен. Не. Не там. Дори само изкачването в кулата бе обременително за мнозина, още повече чаят на бруления от бурята покрив. Нямах представа какво е намислила. Усмивката, с която отвърна на тревожния ми поглед, беше открита и ведра. Тя хвана херцог Жилав под ръка и го изведе от залата. Дъщерите му ги последваха заедно с придворните дами. Обърнах се към Розмари и промених нареждането.
— Иди да им потърсиш топли наметки и им ги занеси. Аз ще се погрижа за храната.
Детето весело хукна да изпълни заповедта ми, а аз забързах към кухнята. Напрегнато уведомих Сара за спешната поръчка и тя бързо подреди поднос със затоплени сладки и греяно вино.
— Сега им занеси това, а аз след малко ще пратя още по някого. — Усмихнах се, взех таблата и забързах към Градината на кралицата. Самата кралица можеше да ме нарича „лорд Фицрицарин“, но готвачката Сара, без да й мигне окото, ми нареждаше да занеса поднос с храна. Това ми подейства странно успокоително.
Колкото можех по-бързо се качих по стълбището и спрях да си поема дъх на площадката. Приготвих се за дъжда и вятъра и отворих вратата. Опасенията ми се оправдаха. Придворните дами, дъщерите на Жилав и Шелс се бяха сгушили под оскъдния подслон на парче брезент, опънато през лятото като сенник в ъгъла между две от стените. Там имаше масичка, на която оставих подноса. Дебело увитата Розмари самодоволно се усмихна и грабна една сладка. Лейди Скромност се зае да разпределя храната.
Колкото по-бързо можех, поднесох чаши греяно вино на кралицата и херцог Жилав и използвах претекста, за да се присъединя към тях. Те стояха точно до парапета и гледаха между бойниците към морето. Вятърът разбиваше водата на бяла пяна и запращаше чайките към вълните, без да обръща внимание на опитите им да размахват криле. Когато се приближих, видях, че двамата тихо разговарят, ала ревът на бурята осуети опита ми да ги подслушам. Съжалих, че не съм се сетил да взема плащ и за себе си. Почти незабавно целият подгизнах, а вятърът отнасяше и малкото топлина, която тялото ми произвеждаше с треперене. Насилих се да се усмихна въпреки тракащите си зъби и им поднесох виното.
— Познавате ли лорд Фицрицарин? — попита Кетрикен, докато взимаха чашите си.
— Да, имах удоволствието да го приветствам на собствената си маса — увери я херцогът. Дъждът се стичаше от гъстите му вежди и вятърът развяваше воинската му опашка.
— Тогава няма да възразите, ако го помоля да се включи в нашия разговор, нали? — Въпреки дъжда кралицата говореше спокойно, като че ли се греехме на пролетно слънце.
Зачудих се дали Кетрикен знае, че Жилав ще приеме молбата й като учтива заповед.
— С удоволствие, щом смятате, че може да ни предложи разумен съвет, милейди — съгласи се той.
— Надявах се да приемете. Фицрицарин, вземи си вино и ела при нас, моля те.
— Както пожелаете. — Поклоних се и побързах да се подчиня. Връзката ми с Искрен от ден на ден ставаше все по-слаба, ала в този момент усетих неговото сръгване, нетърпеливото му любопитство. Върнах се при кралицата.
— Стореното — сторено — казваше Кетрикен. — Искрено скърбя, че не бяхме в състояние да защитим вашия народ. И все пак, ако не мога да поправя нищо от онова, което са направили пиратите, поне мога да помогна да подслоним хората от зимните бури. Моля ви да приемете това от ръката и сърцето на тяхната кралица.
Забелязах, че не споменава за очевидния отказ на крал Умен да вземе някакви мерки. Наблюдавах я. Кетрикен се движеше едновременно бавно и решително. Широкият бял ръкав, който повдигна нагоре, вече бе подгизнал от дъжда. Без да обръща внимание на това, тя оголи светлата си ръка и разкри златни гривни с тъмни планински опали. И преди бях виждал тъмния блясък на такива камъни, но никога и на толкова големи. Кетрикен ме помоли да разкопчая закопчалката и без абсолютно никакво колебание свали съкровището от ръката си. От другия си ръкав извади кадифена торбичка. Аз я задържах отворена и кралицата прибра гривните вътре. После топло се усмихна на херцог Жилав и му подаде торбичката.
— От вашия престолонаследник Искрен и от мен — тихо рече Кетрикен. Едва устоях на Искреновия импулс в себе си да падна на колене в нозете на тази жена и да заявя, че е твърде царствена за неговата нищожна любов. Жилав смаяно запелтечи от благодарност и й се закле, че нито петаче от стойността на накитите няма да отиде напразно. В Брод отново щели да се издигнат здрави къщи и народът щял да благославя престолонаследницата за нейната добрина и щедрост.
Изведнъж видях причината Кетрикен да избере Градината на кралицата. Това бе дар от нея, който нямаше нищо общо с Умен и Славен. Тя не каза на Жилав да го пази в тайна — нямаше нужда.
Спомних си за смарагдите, скрити в моя скрин, но Искрен мълчеше в мен. Не отидох да ги донеса. Надявах се някой ден да видя как самият Искрен ги поставя на шията на своята кралица. Не исках и да омаловажавам значението на нейния дар за Жилав, като прибавям друг от едно копеле. Защото точно така щеше да се наложи да го поднеса. Не, реших аз. Нека подаръкът на престолонаследницата и начинът на поднасянето му се запечатаха сами в неговата памет.
Жилав ме погледна и каза:
— Милейди, вие, изглежда, много цените този младеж, за да го направите съпричастен към нашите съвети.
— Така е — сериозно заяви Кетрикен. — Той винаги е оправдавал доверието ми.
Херцогът кимна, като че ли потвърждаваше нещо на себе си, и си разреши леко да се усмихне.
— Моята най-малка дъщеря Мигновена беше малко загрижена от писмото, което получи от лорд Фицрицарин. Особено след като по-големите й сестри го отвориха преди нея и започнаха да я дразнят със съдържанието му. Но когато ми съобщи опасенията си, аз й казах, че рядко някой мъж признава качества, които могат да бъдат сметнати за недостатъци. Само лъжец може да твърди, че без страх влиза в битка. А и не бих желал да дам доверието си на човек, който убива без никакви угризения. Що се отнася до физическото ти здраве — той внезапно ме потупа по рамото, — изглежда, че едно лято наблягане на греблата и въртене на брадва ти се е отразило добре. — Ястребовите му очи ме пронизаха. — Не съм променил мнението си за теб, Фицрицарин. Нито Мигновена. Уверявам те в това.
Отговорих с думите, които знаех, че трябва да изрека.
— Благодаря ви.
Жилав се озърна през рамо. Проследих погледа му в проливния дъжд и видях, че Мигновена ни наблюдава. Баща й едва забележимо й кимна и усмивката й грейна като слънце, показало се иззад облак. Вяра й каза нещо и Мигновена се изчерви, после се обърна и сръга сестра си. Стомахът ми се сви, когато херцогът ми рече:
— Можеш да се сбогуваш с дъщеря ми, ако желаеш.
Едва ли имаше нещо, което толкова да не ми се искаше да направя. Но не можех да проваля нещо, което с много усилия беше постигнала Кетрикен. Затова се поклоних, извиних се и се насилих да отида при Мигновена. Вяра и Шелс Незабавно се отдръпнаха, но не много.
Официално й се поклоних.
— Лейди Мигновена, трябва отново да ви благодаря за писмото, което ми пратихте — неловко казах аз. Сърцето ми силно туптеше. Както и нейното, сигурен съм, поради съвсем друга причина.
Тя ми се усмихна в дъжда.
— С радост ви го пратих и още повече се зарадвах на отговора ви. Херцогът ми го обясни. Надявам се, не смятате, че съм постъпила зле, като съм му го показала. Не разбирах защо толкова много се подценявате. Той ми каза: „Мъжът, който се хвали със себе си, знае, че никой друг няма да го направи“. После прибави, че нямало по-добър начин да опознаеш морето, отколкото на корабно гребло. И че през младежките му години брадвата винаги била неговото оръжие. Обеща другото лято със сестрите ми да получим собствена лодка и да излизаме в морето в хубави дни… — Мигновена внезапно се запъна. — Разбъбрих се, нали?
— Ни най-малко, милейди — тихо я уверих аз. Предпочитах да продължи да говори.
— Милейди — тихо повтори тя, сетне се изчерви така, сякаш я бях целунал пред всички.
Обърнах се и видях, че Вяра не откъсва ококорените си очи от нас. Досетих се какво си представя, че съм казал на сестра й, и също се изчервих.
Стори ми се, че мина цяла вечност, докато напуснем брулената от бурята Градина на кралицата. Гостите ни се разотидоха по стаите си — и за да се преоблекат, и за да се приготвят за пътуване. Аз постъпих по същия начин и припряно се преоблякох, за да не пропусна нещо от заминаването им. Бях във външния двор, за да наблюдавам как Жилав и стражниците му се качват на конете. Присъстваше и Кетрикен с почетната си стража. Престолонаследницата се приближи до коня на Жилав и се сбогува с него, а той застана на едно коляно и й целуна ръка. Казаха си нещо, не зная какво, ала Кетрикен се усмихна. Вятърът развяваше косата й. Херцогът и хората му се отправиха на път в бурята. Гневът все още сковаваше раменете на Жилав, но поведението му ми показа, че не всичко е изгубено.
Дъщерите му се обърнаха назад към мен и Мигновена се осмели да вдигне ръка за сбогом. Отвърнах й. Проследих ги с поглед, вледенен не само от дъжда. Този ден бях подкрепил Искрен и Кетрикен, ала на каква цена? Какво правех с Мигновена? Дали Моли в края на краищата нямаше да се окаже права?
Вечерта отидох да изразя почитта си към краля. Не ме беше повикал. Нямах намерение да разговарям с него за Мигновена. Чудех се дали Искрен ме е подтикнал да посетя баща му, или собственото ми сърце ме предупреждава да не го изоставям. Уолас неохотно ме пусна и строго ме уведоми, че кралят не се чувства добре и не бива да го изтощавам.
Крал Умен седеше пред камината. Въздухът в стаята тегнеше от димче. Шутът, чието лице все още представляваше интересен лилаво-синкав пейзаж, бе в краката му. Той имаше щастието да е под равнището на най-гъстия дим. Аз нямах този късмет, тъй като трябваше да се задоволя с ниското столче без облегалка, което Уолас любезно ми донесе.
След като се представих и седнах, кралят се обърна към мен и известно време ме гледа със замъглени очи. Главата му сякаш всеки момент щеше да клюмне.
— А, Фиц — със закъснение ме поздрави той. — Как минаха уроците ти? Учителят Федрен доволен ли е от напредъка ти?
Стрелнах с поглед шута, който мрачно се взираше в огъня.
— Да — тихо отвърнах аз. — Каза, че имам хубав почерк.
— Чудесно. Четливият почерк е нещо, с което може да се гордее всеки мъж. Ами сделката ни? Спазвам ли обещанието си към теб?
Това беше старият ни ритуал. Отново си припомних условията, които ми бе предложил. Да ме храни, облича и образова и в замяна да има абсолютната ми вярност. Усмихнах се на познатите думи, но гърлото ми се сви при мисълта колко е изпосталял Умен и какво ми струват напоследък те.
— Да, милорд. Спазвате го — промълвих аз.
— Добре. Тогава гледай и ти да спазваш своето обещание. — Той тежко се отпусна на стола си.
— Непременно, ваше величество — обещах аз и шутът, който отново присъстваше на клетвата, най-после срещна погледа ми.
За известно време в стаята се възцари тишина. Чуваше се само пращенето на огъня. После кралят се понадигна, сякаш сепнат от някакъв шум и смутено се огледа.
— Искрен? Къде е Искрен?
— Замина на поход, милорд. Да потърси помощта на Праотците, за да прогони пиратите от нашите брегове.
— А, да. Разбира се. Но за миг си помислих… — Умен отново се отпусна назад. И изведнъж целият настръхна. Смътно го усетих да използва Умението, някак нефокусирано и неловко. Умът му докосна моя като старчески ръце, търсещи да се хванат за нещо. Бях смятал, че отдавна е изгубил Умението си. Веднъж Искрен ми беше казал, че Умен вече рядко прибягва до Умението. Бях си обяснил тези думи с верността му към баща му. Но призрачното Умение задърпа мислите ми като неопитни пръсти — струни на арфа. Усетих, че Нощни очи се дразни от това натрапване. „Тихо“ — предупредих го аз.
Изведнъж ми хрумна нещо и дъхът ми секна. Искрен ли ми внушаваше тази идея? Свалих всички защитни стени, като си напомних, че тъкмо това бях обещал на този човек. Вярност при всякакви обстоятелства.
— Милорд? — поисках разрешение аз, приближих столчето си към него и хванах съсухрената му ръка.
Беше все едно да се хвърлиш в придошла река.
— А, Искрен, момчето ми, ето те! — Само за миг зърнах Искрен такъв, какъвто все още го виждаше крал Умен. Пълничко осемгодишно момче, по-скоро добродушно, отколкото умно, не толкова високо, колкото по-големия си брат Рицарин. Но здрав и симпатичен принц, отличен втори син, не особено амбициозен. Сетне, все едно падал от речен бряг, полетях в черния оглушителен рев на Умението и изведнъж започнах да виждам през очите на Умен. Периферното ми зрение беше замъглено. За миг ми се мерна Искрен, който уморено крачеше в снега. „Какво е това? Фиц?“ После отлетях надалеч, отнесен в сърцето на болката на крал Умен. Погълнат дълбоко в него, отвъд границата, до която проникваше гибелното действие на билките и димчето, аз бях изпепелен от болката му. Тя бавно пълзеше по гръбнака и проникваше в черепа му. Решенията му бяха изсмуквани от страданието, което не му позволяваше да мисли, ала дълбоко в замъгления му ум все още живееше крал, който се бунтуваше срещу заточението си. Духът му продължаваше да е там и се бореше с тялото, което вече не му се подчиняваше, и с болката, погубваща последните години от живота му. Кълна се, че го видях като младеж, може би година-две по-възрастен от мен. Косата му беше гъста и рошава като на Искрен, очите му бяха големи и живи, единствените бръчки по лицето му бяха от широката му усмивка. Ето какъв бе в душата си — младеж, затворен и отчаян. Той се вкопчи в мен и диво ме попита: „Има ли изход?“ Усетих, че потъвам в него.
Сетне, като две сливащи се реки, в мен се блъсна друга сила и течението й ме понесе. „Момко! Овладей се!“ Сякаш ме хванаха силни ръце и ме отделиха като самостоятелна нишка в усуканото въже, което образувахме.
„Татко. Тук съм. В беда ли си?“
„Не. Не. Все съм си така. Но, Искрен…“
„Да. Тук съм.“
„Беърнс вече не ни е верен. Жилав приема алени кораби в пристанищата си в замяна на закрила за собствените му села. Той ни е предал. Когато се върнеш, трябва да…“
Мисълта заблужда̀, изгуби сила.
„Татко. Откъде идва тази вест?“ Усетих внезапното отчаяние на Искрен. Ако думите на Умен бяха истина, Бъкип нямаше надежда да издържи зимата.
„Славен има шпиони. Те го информират и той ми докладва.“
„Известно време това трябва да остане тайна, докато не съберем сили да ударим Жилав. Или докато не решим да го оставим на неговите пиратски приятели. Да. Такъв е планът на Славен. Да задържи алените кораби далеч от Бък и тогава те ще се обърнат срещу Жилав и ще му отмъстят вместо нас. Жилав даже прати фалшива молба за помощ с надеждата да примами бойните ни кораби в ръцете на пиратите.“
„Възможно ли е?“
„Потвърждават го всички шпиони на Славен. И се боя, че вече не можем да имаме доверие на чужденката, която ти е жена. Докато Жилав беше тук, Славен забеляза, че тя е все при него и постоянно си намира поводи да разговаря с херцога насаме. Брат ти се опасява, че жена ти заговорничи с нашите врагове, за да завладее трона.“
„НЕ Е ВЯРНО! — Силата на тези думи ме прониза като острие на меч. Изгубен и забравил кой съм, за миг отново започнах да потъвам в преминаващия през мен поток на Умението. Искрен го усети и ме задържа. — Трябва да внимаваме с момчето. Той няма достатъчно сила, за да го използваме така. Татко, моля те, довери се на съпругата ми. Знам, че не се преструва. И не вярвай на онова, което ти съобщават шпионите на Славен. Пращай шпиони да следят шпионите, преди да взимаш решения въз основа на техните доклади. Съветвай се със Сенч. Обещай ми.“
„Не съм глупак, Искрен. Мога да пазя трона си.“
„Добре. Добре тогава. Погрижи се за момчето. Фицрицарин не е обучен за това.“
Някой дръпна ръката ми и сякаш я извади от горяща пещ. Превих се с глава между коленете. Целият свят се въртеше около мен. Чух крал Умен тежко да диша, като че ли беше тичал. Шутът пъхна в ръката ми чаша и се върна при краля, за да го накара на малки глътки да изпие бокал вино. В този момент ненадейно се разнесе гласът на Уолас.
— Какво си направил с краля?
— И двамата са зле! — уплашено отвърна шутът. — Съвсем спокойно си приказваха, после изведнъж… Махни тези проклети кадилници! Боя се, че уби и двамата!
— Тихо, шуте! Да не би да оспорваш способностите ми на лечител? — Но чух припрените стъпки на Уолас, докато обикаляше стаята и гасеше кадилниците, като ги захлупваше с пиринчени капаци. След малко отвори прозорците и вътре нахлу ледената зимна нощ. Студеният въздух ме ободри. Успях да се надигна и да отпия глътка вино. Постепенно възвърнах сетивата си. Въпреки това все още седях там, когато в стаята нахлу Славен и поиска да знае какво се е случило. Обърна се към мен, докато шутът помагаше на Уолас да преместят краля в леглото.
Тъпо поклатих глава. Замайването ми не бе престорено.
— Как е кралят? Ще се възстанови ли? — извика принцът на Уолас.
Прислужникът мигновено се приближи.
— Изглежда, че състоянието му се стабилизира, принц Славен. Не зная какво му е станало. Нямаше следи от борба, но е изтощен така, сякаш е тичал. Здравето му няма да издържи такова вълнение, милорд.
Славен се обърна, изгледа ме и изсумтя:
— Какво си направил на баща ми?
— Аз ли? Нищо. — Поне това беше вярно. Каквото и да се бе случило, бяха го направили кралят и Искрен. — Спокойно си приказвахме. Изведнъж ми се зави свят. Призля ми. Сякаш губех съзнание. — Стрелнах Уолас с очи. — Може ли да е от димчето?
— Възможно е — неохотно призна той и нервно погледна Славен, чието изражение напомняше на буреносен облак. — Изглежда, че с всеки следващ ден трябва да увеличавам дозата, за да има въздействие. И той пак се оплаква, че…
— Тихо! — изрева принцът и ме посочи, като че ли бях мърша. — Махни го оттук. После се върни да се погрижиш за краля.
В този момент Умен изпъшка насън и усетих лекото докосване на Умението. Настръхнах.
— Не. Веднага иди при краля, Уолас. Шуте, ти изведи копелдака оттук. И се погрижи да не плъзнат слухове сред слугите. Ще разбера, ако нарушиш заповедта ми. Побързай. Баща ми не е добре.
Мислех, че ще мога и сам да си тръгна, но открих, че имам нужда от помощта на шута, поне за да се изправя. Олюлях се. Чувствах се така, все едно ходя на кокили. Стените се накланяха към мен, подът се надигаше под краката ми като корабна палуба.
— Сам ще се оправя — уверих шута, след като излязохме в коридора. Той поклати глава.
— Прекалено си уязвим, за да те оставя точно сега — тихо отвърна шутът, хвана ме под ръка и поведе някакъв глупав разговор. Когато стигнахме до вратата на стаята ми, той изчака да отключа и ме последва вътре.
— Казах ти, добре съм — малко раздразнено заявих аз. Единственото ми желание бе да си легна.
— Наистина ли? А как е кралят? Какво му направи?
— Нищо не съм му направил — сопнах се, докато сядах на леглото си. Главата ми започваше да кънти. Чай от самодивско биле. От това се нуждаех в момента. Но нямах.
— Направи му! Поиска разрешението му и го хвана за ръката. И в следващия миг двамата започнахте да дишате като риба на сухо.
— Само миг ли? — Чувствах се така, като че ли са изтекли часове. Мислех си, че е късно през нощта.
— Не повече от три удара на сърцето.
— Оох. — Притиснах слепоочията си с ръце и се опитах да не позволя на черепа си да се пръсне. Защо Бърич го нямаше точно сега? Знаех, че той има самодивско биле. Болката ме принуди да рискувам. — Случайно да имаш самодивско биле? За чай?
— В себе си ли? Не. Но мога да поискам от Лейси. Тя има най-различни билки.
— Ще го направиш ли?
— Какво направи на краля? — Сделката, която ми предлагаше, беше ясна.
— Нищо — изпъшках аз. — Той сам ще ти каже какво ми направи. Ако реши. Това стига ли ти?
Мълчание.
— Може би. Наистина ли толкова много те боли?
Бавно се отпуснах по гръб на леглото. Дори допирът на главата ми до възглавницата ми причиняваше болка.
— Веднага се връщам — каза шутът. Чух вратата да се отваря, после се захлопна. Останах със затворени очи. Постепенно в ума ми се оформи усещането за онова, което бях подслушал. Въпреки болката подредих информацията. Славен имаше шпиони. Или поне така твърдеше. Жилав беше предател. Или поне така твърдеше Славен, че му докладвали предполагаемите му шпиони. Подозирах, че Жилав е толкова предател, колкото и Кетрикен. О, пълзящата отрова. И болката. Внезапно си спомних болката. Нима Сенч не ми беше казал просто да наблюдавам, както ме е учил, за да открия отговора на своя въпрос? Той през цялото време бе стоял под носа ми, само да не ме бяха заслепявали страхове от предатели, заговори и отрови.
Жестока болест разяждаше крал Умен. Той взимаше опиати, за да се спаси от болката. В опит да запази някакво кътче от ума си за себе си, място, където болката да не може да влезе и да го ограби. Ако преди няколко часа някой ми го бе казал, щях да му се присмея. Сега, докато лежах и се мъчех да дишам спокойно, защото и най-малкото движение пращаше по тялото ми нови вълни от страдание, аз най-после разбирах. Болка. Бях я изпитвал броени минути и вече бях пратил шута да тича за самодивско биле. В ума ми неканена се промъкна и друга мисъл. Очаквах тази болка да премине и на другата сутрин да се събудя без нея. Ами ако трябваше да я изпитвам всеки миг през остатъка от живота си, при това със сигурност, която поглъщаше и малкото останали ми часове? Нищо чудно, че Умен взимаше наркотици.
Вратата се отвори и тихо се затвори. След като не чух шута да започне да прави чай, се насилих да вдигна клепачи. На прага видях Джъстин и Ведра. Стояха като вцепенени, сякаш попаднали в бърлога на свиреп звяр. Когато леко помръднах глава, за да ги погледна, Ведра оголи зъби. В мен Нощни очи изръмжа. Сърцето ми рязко ускори ритъма си. Опасност. Опитах се да отпусна мускули, да се приготвя за някакво действие. Ала болката, която кънтеше в главата ми, ме караше да лежа неподвижно.
— Не ви чух да чукате — успях да кажа. Всеки звук бе забулен в червено, гласът ми отекваше в черепа ми.
— Не съм почукала — дрезгаво отвърна Ведра. Ясно изречените й думи бяха болезнени като удари с тояга. Молех се тя да не знае каква власт притежава над мен в този момент. Молех се да се върне шутът. Опитах се да си придам безгрижен вид, сякаш не ставам от леглото само защото не смятам посещението на Ведра за важно.
— Искате ли нещо от мен? — безцеремонно попитах. Говоренето ми струваше твърде много усилия, за да съм многословен.
— Да искаме ли? Не — подигравателно каза Ведра.
Сръга ме Умение. Тромаво. Джъстин. Побутваше ме. Не успях да скрия побилите ме тръпки. След случилото се в кралските покои умът ми бе чувствителен като кървяща рана. Имах чувството, че с неловкото си използване на Умението Джъстин дере мозъка ми като с котешки нокти.
„Защити се.“ Шепот. Искрен. Направих усилие да спусна стените си, но не успях да събера достатъчно сили. Ведра се усмихваше.
Джъстин се вмъкваше в ума ми като ръка, която рови в пудинг. Сетивата ми внезапно изпаднаха в хаос. Той отвратително смърдеше в главата ми, беше нещо ужасно разложено и зеленикаво жълто, звучеше като подрънкващи шпори. „Защити се — умоляваше ме Искрен. Гласът му бе отчаян, слаб, и разбрах, че полага сетни усилия да задържи разпадащите се късчета от личността ми. — Той ще те убие от глупост. Дори не знае какво прави.“
„Помогни ми!“
Нищо. Връзката с Искрен отслабваше като аромат, отнесен от вятъра.
„НИЕ СМЕ ГЛУТНИЦА!“
Джъстин се блъсна с гръб във вратата толкова силно, че главата му изкънтя. Това беше нещо повече от отблъскване. Нямах дума за нещото, което Нощни очи направи в ума на самия Джъстин. Това бе хибридна магия. Моят вълк използваше Осезанието чрез моста, създаден от Умението. Той беше нападнал тялото на Джъстин от самия му ум. Ръцете на Джъстин се стрелнаха към гърлото му, за да го спасят от челюсти, които не можеше да хване. Деряха го нокти и оставяха червени следи по кожата под финия му кафтан. Ведра изпищя, звук като меч, който ме прониза, и се хвърли към Джъстин в опит да го спаси.
„Не убивай. Не убивай! НЕ УБИВАЙ!“
Нощни очи най-сетне ме чу, пусна Джъстин и го захвърли настрани като парцал. Дойде и застана разкрачен над мен. Пазеше ме. Почти чувах задъханото му дишане, усещах топлината му. Нямах сили да го попитам какво се е случило. Свих се на кълбо като кутре под него. Знаех, че никой не може да ми направи нищо, докато съм под неговата закрила.
— Какво беше това? Какво беше това? Какво беше това? — истерично крещеше Ведра. Бе хванала Джъстин за яката и го държеше да не падне. По гърлото и гърдите му имаше синкави белези, но виждах, че бързо изчезват. Скоро от нападението на Нощни очи нямаше да са останали никакви други следи, освен мокрото петно, което се разширяваше на панталона на Джъстин. Той затвори очи. Ведра го разтърси като кукла. — Джъстин! Отвори очи! Джъстин!
— Какво правите? — Сценичният глас на шута, изразяващ гняв и изненада. Вратата зад него бе широко отворена. Една случайно минаваща прислужница с изпрани ризи в ръце надникна вътре, сепна се и спря да погледне. Момиченцето, което носеше кошница зад нея, побърза да се приближи и застана до вратата. Шутът остави таблата, която носеше в стаята ми. — Какво значи това?
— Той нападна Джъстин? — изхлипа Ведра.
На лицето на шута се изписа скептично изражение.
— Той ли? Като го гледам, не може да нападне и възглавница. Теб видях да тормозиш това момче.
Ведра пусна яката на Джъстин и го остави да падне като парцал в краката си. Шутът съчувствено сведе очи към него.
— Клетникът! Тя се опитваше да те изнасили, нали?
— Не бъди смешен! — яростно отвърна Ведра. — Той беше! — Тя посочи към мен.
Шутът ме погледна замислено.
— Това е тежко обвинение. Отговори ми честно, копелдако. Тя наистина ли се опитваше да те изнасили?
— Не. — Гласът ми точно отразяваше състоянието ми. Измъчен, изтощен, замаян. — Аз спях. Те тихо са се вмъкнали в стаята ми. После… — Свъсих вежди и не довърших изречението. — Мисля, че тази вечер съм поел прекалено много димче.
— Съгласен съм! — В гласа на шута се долавяше презрение. — Рядко съм виждал толкова непристойна проява на похот! — Той ненадейно се обърна към зяпналите слугини. — Това е позор за цял Бъкип! Да открием, че собствените ни умели, се държат така! Заповядвам ви да не разказвате за това на никого. Не бива да плъзнат клюки. — Шутът рязко се обърна към Ведра и Джъстин. Лицето на Ведра бе тъмночервено, устата й гневно зееше. Джъстин се понадигна, седна в краката й и се хвана за фустите й също като бебе, което се опитва да се изправи.
— Не изпитвам похот към този човек — студено и ясно каза Ведра. — Нито съм го нападнала.
— Е, каквото и да правиш, по-добре го прави в собствената си стая — строго отвърна шутът. И без повече да я погледне, се обърна, вдигна таблата си и се отдалечи по коридора. При вида на отиващия си чай от самодивско биле не успях да се сдържа и отчаяно изпъшках. Ведра се завъртя към мен, оголи зъби и изръмжа:
— Ще се добера до истината!
Поех си дъх.
— Но в собствената си стая, моля. — Успях да вдигна ръка и да посоча вратата. Тя изфуча навън, последвана от олюляващия се Джъстин. Прислужниците отвратено се отдръпнаха от пътя им. Вратата на стаята ми остана открехната. Положих огромни усилия да стана и да я затворя. Чувствах се така, като че ли главата ми е тежест, която се опитвам да задържа върху раменете си. Дори не успях да се върна на леглото. Просто се свлякох по стената и седнах, облегнал гръб на вратата. Всичко ме болеше.
„Братко. Умираш ли?“
„Не. Но ме боли.“
„Почини си. Аз ще остана да пазя.“
Не мога да обясня какво се случи после. Пуснах нещо, нещо, което цял живот, без да зная, бях стискал. Потънах в мек топъл мрак, на сигурно място, докато вълкът стоеше на пост.
22
Бърич
Лейди Търпение, съпруга на принца престолонаследник Рицарин, произхожда от Вътрешните херцогства. Нейните родители лорд Дъбовдол и лейди Аверия били съвсем дребни благородници. Омъжването на дъщеря им за принц сигурно е било истински шок за тях, особено като се има предвид своеволният й характер. Желанието на Рицарин да се ожени за лейди Търпение станало причина за първото му скарване с баща му крал Умен. С този брак той не спечелил ценни съюзници или политически преимущества, а само една извънредно странна жена, чиято огромна любов към съпруга й не й пречела открито да заявява непопулярните си мнения, нито да продължава упорито да се занимава с поредното си мимолетно увлечение. Родителите й починали през годината на Кървавата чума и тя била бездетна и вероятно безплодна, когато съпругът й Рицарин паднал от коня си и умрял.
Събудих се. Или поне дойдох на себе си. Бях в леглото си, заобиколен от топлина и нежност. Не помръднах, само предпазливо проверих дали ме боли. Главата ми вече не се пръскаше, ала се чувствах уморен и отпаднал, скован, както понякога след преминаване на някаква болка. Побиха ме тръпки.
Моли лежеше гола до мен и с рамото си усещах лекото й дишане. Огънят догаряше. Заслушах се. Беше или много късно, или много рано. Замъкът тънеше в почти пълна тишина.
Не си спомнях как съм се озовал тук.
Отново потръпнах. Моли се размърда, притисна се към мен и сънено се усмихна.
— Понякога си много странен — въздъхна тя. — Но те обичам. — И отново затвори очи.
„Нощни очи!“
„Тук съм.“ Винаги бе в мен.
Изведнъж усетих, че не мога да го попитам, че не искам да зная. Просто неподвижно лежах и се чувствах зле. Бях тъжен и се самосъжалявах.
„Опитах се да те събудя, но ти не беше готов да се върнеш. Онзи другият те беше изсмукал.“
„Този «друг» е нашият крал.“
„Твоят крал. Вълците нямат крале.“
„Какво… — Не довърших мисълта. — Благодаря ти, че ме пази.“
Той усети сдържаността ми. „Какво трябваше да направя? Да я отпратя ли? Тя скърбеше.“
„Не зная. Хайде да не приказваме за това.“ Моли бе тъжна и той я беше утешил? Дори не знаех защо е тъжна. „Е била тъжна“, поправих се аз, загледан в нежната усмивка на лицето й. Въздъхнах. По-добре да го приема по-рано, отколкото по-късно. Освен това трябваше да я пратя в стаята й. Не биваше да е тук, когато замъкът се събудеше.
— Моли — внимателно я повиках аз.
Тя се размърда и отвори очи.
— Фиц?
— Вече трябва да се прибереш в стаята си.
— Зная. Изобщо не биваше да идвам. — Тя замълча. — Всички онези неща, които ти наговорих преди няколко дни. Не…
Допрях показалец до устните й. Моли се усмихна.
— Правиш тези нови мълчания… много интересни. — Тя ме целуна, после се измъкна от леглото ми и бързо започна да се облича. Станах. Движех се по-бавно. Моли нежно ме погледна. — Ще се прибера сама. По-безопасно е. Не бива да ни виждат заедно.
— Някой ден това ще… — започнах аз, но този път тя ме накара да замълча с малката си длан на устните ми.
— Сега няма да говорим за такива неща. Нека изживеем нощта такава, каквато е. Съвършена. — Отново ме целуна, по-бързо, освободи се от прегръдките ми и ме остави сам, като безшумно затвори вратата след себе си. Съвършена ли?
Облякох се и разпалих огъня. Седнах на стола пред огнището и зачаках. Скоро вратата към стаята на Сенч се отвори. Качих се по стълбището колкото можех по-бързо. Сенч седеше пред огнището си.
— Трябва да ме изслушаш — казах му. Когато чу напрегнатия ми глас, той тревожно повдигна вежди и посочи стола срещу себе си. Седнах и отворих уста да започна, но от онова, което направи Сенч, настръхнах — той се огледа, сякаш стояхме насред огромна тълпа и вдигна показалец пред устните си. После се наведе напред и почти допря чело до моето.
— Тихо, тихо. Какво има?
Сърцето ми се блъскаше в гърдите. От всички места в Бъкип никога не бях очаквал да се наложи да внимавам какво говоря точно тук.
— Добре — въздъхна Сенч. — Докладвай.
Поех си дъх и започнах. Не пропуснах нищо и му разкрих връзката си с Искрен, за да може да разбере цялата история. Изложих всички подробности: побоя над шута, предложението на Кетрикен към Беърнс, собствената си служба на краля, Ведра и Джъстин в стаята ми. Когато прошепнах за шпионите на Славен, той сви устни, но не изглеждаше изненадан. Накрая свърших. Сенч ме гледаше спокойно.
Отново шепот.
— И до какво заключение стигаш от всичко това — попита ме той, сякаш беше загадка, която ми бе поставил за урок.
— Може ли честно да говоря за подозренията си?
Кимване.
Въздъхнах облекчено. Докато описвах картината, която се беше очертала в главата ми през последните седмици, усещах как от плещите ми пада тежко бреме. Сенч трябваше да знае какво да правим. И затова говорех, бързо и напрегнато. Славен знаеше, че кралят умира от болест. Уолас бе неговото оръдие да държи баща си упоен и открит за внушенията си. Щеше да дискредитира Искрен и да изсмуче цялото богатство на Бъкип. Щеше да остави Беърнс на алените кораби, за да са заети, докато изпълнява собствените си цели. Беше обрисувал Кетрикен като чужденка с амбиции за престола. Нечестна невярна жена. Укрепваше влиянието си. Крайната му цел, както винаги, бе тронът. Или поне да заграби колкото може по-голяма част от Шестте херцогства. Оттук и щедростта му към вътрешните херцози и техните благородници.
Докато говорех, Сенч неохотно кимаше. Когато замълчах за миг, той тихо отбеляза:
— В тази мрежа, която казваш, че плете Славен, има много дупки.
— Мога да запълня няколко — прошепнах аз. — Ами ако създадената от Гален котерия е вярна на Славен? Ами ако всички вести първо минават през принца и само одобрените от него стигат до предназначението си?
Лицето на Сенч ставаше все по-мрачно.
— Ами ако съобщенията се забавят точно колкото да направят безполезни усилията ни да се защитим? — още по-отчаяно продължих аз. — Той прави Искрен на глупак, подрива доверието в него.
— Искрен не може ли да го разбере?
Поклатих глава.
— Той притежава могъщо Умение. Но не е в състояние едновременно да слуша навсякъде. Силата на дарбата му е неговата способност да я фокусира. За да шпионира собствената си котерия, трябва да престане да наблюдава крайбрежните води за пирати.
— Той… Искрен следи ли разговора ни?
Засрамено свих рамене.
— Не зная. Това е моето проклятие. Връзката ми с него е непостоянна. Понякога съвсем ясно усещам ума му, все едно стои до мен и говори на глас. Друг път едва го долавям. Снощи, когато разговаряха чрез мен, чувах всяка дума. А сега… — Потърсих в себе си, сякаш опипвах с мисълта си. — Не усещам нищо повече от това, че все още сме свързани. — Наведох се напред и обхванах главата си с длани. Чувствах се изчерпан.
— Чай? — нежно ме попита Сенч.
— Да, моля. И ако може просто още малко да поседя тук. Много ме боли глава.
Той сложи котлето на огъня. С отвращение наблюдавах как смесва билките. Самодивско биле, но далеч не толкова, колкото щеше да ми трябва по-рано. Мента и листа от коча билка. Късче безценен корен от джинджифил. Познах голяма част от нещата, които даваше на Искрен за неговото изтощение. После отново седна до мен.
— Не е възможно. Ако предположението ти е вярно, Славен разполага с котерия, която му е сляпо предана.
— Тя може да се създаде от много силен умел. Моят недостатък е резултат от онова, което ми причини Гален. Спомняш ли си фанатичното възхищение на Гален от Рицарин? Това беше изкуствена преданост. Гален може да го е направил с тях, когато е завършвал обучението им.
Сенч бавно поклати глава.
— Славен не е глупав. Едва ли си мисли, че алените кораби ще се задоволят с Беърнс. Все някога ще поискат Бък, Рипон и Шоукс. И той къде ще отиде?
— Във Вътрешните херцогства. Единствените, за които го е грижа, единствените, с които има взаимна вярност. Това ще му осигури много земя като буферна зона срещу алените кораби. И той като теб може би смята, че целта им не е да заграбят територии, а само да ги опустошават. Те са морски народ. Няма да навлязат толкова навътре в сушата, че да го обезпокоят. А Крайбрежните херцогства ще са прекалено заети да се сражават срещу пиратите, за да се вдигнат срещу Славен.
— Ако Шестте херцогства изгубят крайбрежието, губят търговията и мореплаването. Как ще реагират на това вътрешните херцози?
Свих рамене.
— Не зная. Не съм готов с всички отговори, Сенч. Но това е единствената теория, почти всички елементи от която си съвпадат.
Той се изправи, внимателно изплакна едно кафяво гърне с кипналата вода, после заля билките. Вдигна се аромат на градина. Запечатах образа на стареца, който затваряше капака на гърнето, запомних милия миг, когато поставяше гърнето върху табла с няколко чаши, и грижливо го съхраних в сърцето си. Сенч старееше също толкова сигурно, колкото болестта разяждаше Умен. Сръчните му движения вече не бяха толкова сигурни, птичата му енергичност губеше бързината си. Сърцето ми внезапно се сви, когато видях неизбежното. Докато ми подаваше топлата чаша чай, той се намръщи на изражението ми.
— Какво има? Искаш ли мед в чая?
Поклатих глава на въпросите му, отпих и едва не си опарих езика. Приятен вкус омекотяваше самодивското биле. Скоро усетих, че умът ми се прояснява, и някаква болка, която почти не бях усещал, отново заспа.
— Така е много по-добре — въздъхнах аз.
Сенч отново се наведе към мен.
— Въпреки това теорията ти е слаба. Може би просто имаме разточителен принц, който удовлетворява ласкателите си в отсъствието на престолонаследника. Пренебрегва защитата на крайбрежието, защото е късоглед и защото очаква брат му да се върне и да оправи кашата, която е забъркал. Източва хазната и разпродава коне и добитък, за да натрупа богатство за себе си, докато няма кой да го спре.
— Тогава защо представя Беърнс като предател? И Кетрикен — като чужденка. Защо разпространява слухове, за да осмее Искрен, и неговия поход?
— От завист. Славен винаги е бил разглезеният любимец на баща си. Едва ли ще се обърне срещу Искрен. — Нещо в гласа на Сенч ме накара да осъзная, че отчаяно иска да вярва в това. — Аз доставям билките, които Уолас дава на Умен за болките му.
— Не се съмнявам в твоите билки. Но мисля, че други прибавят и още.
— Има ли смисъл? Дори Умен да умре, Искрен си остава престолонаследник.
— Освен ако първо не умре Искрен. — Когато Сенч отвори уста да възрази, вдигнах ръка. — Не е задължително да е истина. Ако контролира котерията, Славен може просто да съобщи за смъртта на Искрен. И става престолонаследник. Тогава… — Оставих изречението недовършено.
Сенч тежко въздъхна.
— Стига. Даде ми достатъчно материал за размисъл. Ще поразчепкам тези идеи със собствените си източници. Засега трябва да се пазиш. И да бдиш над Кетрикен. И над шута. Ако в теориите ти има дори само капчица истина, всички ще станете пречки за целта на Славен.
— Ами ти? — тихо попитах аз. — Каква е тази неочаквана предпазливост?
— До моята стая има друга. Преди винаги е била празна. Но сега в нея се настани един от гостите на Славен. Ясен. Братовчед на Славен и наследник на херцогство Фароу. Той спи съвсем леко. Оплака се на слугите, че в стените писукат плъхове. Снощи Слинк обърна едно котле и вдигна голям шум. Събуди го. Освен всичко друго Ясен се оказа страшно любопитен. Сега разпитва слугите дали е известно в Бъкип някога да са бродили призраци. Чух го да почуква по стените. Мисля, че подозира за тази стая. Излишно е прекалено да се безпокоим — той скоро си тръгва. Сигурен съм. Но малко предпазливост няма да ни навреди.
Усещах, че има още нещо, но щом не искаше да ми го каже, нямаше смисъл да го разпитвам. Зададох му обаче още един въпрос.
— Сенч, все още ли виждаш краля веднъж дневно?
Той сведе очи към ръцете си и бавно поклати глава.
— Изглежда, Славен подозира за съществуването ми. Признавам го. Поне подозира нещо и като че ли наоколо винаги дебнат негови хора. Това прави живота труден. Но стига за нашите тревоги. Хайде да помислим как нещата могат да се оправят.
И после поведохме дълъг разговор за Праотците въз основа на малкото, което знаехме за тях. Поразмишлявахме за това какво ще е, ако Искрен успее, и в каква форма може да дойде помощта на Праотците. Сенч говореше с голяма надежда и искреност, дори въодушевление. Опитах се да го споделя, ала смятах, че спасението на Шестте херцогства зависи от премахването на усойницата сред самите нас. Скоро той ме прати в собствената ми стая. Легнах си с намерението да си почина поне няколко минути преди да посрещна новия ден, но вместо това потънах в дълбок сън.
Известно време бяхме благословени с бури. Радвах се на всеки ден, в който се събуждах и чувах дъжда да плиска в капаците на прозорците ми. Опитвах се незабелязано да се движа из замъка, избягвах Славен, макар че това означаваше да се храня в стаята на стражниците, изнасях се от всяка стая, в която влизаха Джъстин и Ведра. Уил също се беше завърнал от поста си в Червената кула в Беърнс. От време на време го виждах в компанията на Ведра и Джъстин. По-често обаче седеше сам и очите му сякаш всеки момент щяха да се затворят. Неприязънта му към мен не бе онази концентрирана ненавист, която споделяха Джъстин и Ведра, но въпреки това избягвах и него. Казвах си, че проявявам здрав разум, но се страхувах до смърт. Посещавах краля винаги, когато ме пускаха при него. Не беше много често.
Една сутрин ме събуди чукане по вратата. Някой викаше името ми. Скочих от леглото и отворих. Едно пребледняло конярче трепереше пред стаята ми.
— Хендс ви вика в конюшнята! Бързо!
Момчето не ми даде време да отговоря на съобщението му и отпраши така, сякаш го гонеха седем вида демони.
Навлякох си дрехите от предишния ден. Помислих си да наплискам лицето си с вода или да пригладя косата си и наново да си завържа опашката, ала вече тичах по стълбището. Докато прекосявах двора, вече чувах повишени гласове от конюшнята. Знаех, че Хендс няма да ме извика заради някоя обикновена вътрешна свада. Не можех да си представя какъв е проблемът. Отворих вратата и си проправих път между струпалите се коняри.
Там беше Бърич. Вече не викаше. Изтощен от път и уморен, той неподвижно стоеше. До него бе Хендс, с пребледняло лице, но твърд.
— Нямах избор — тихо каза той. — И ти щеше да си принуден да постъпиш така.
Лицето на Бърич изглеждаше опустошено. Очите му бяха пусти.
— Зная — след малко отвърна той. — Зная. — Обърна се и ме погледна. — Фиц. Конете ми ги няма. — Бърич леко се олюля на краката си.
— Хендс не е виновен — потвърдих аз. Сетне попитах: — Къде е принц Искрен?
Той свъси вежди и ме погледна странно.
— Не ме ли очаквахте? — Замълча, после попита по-високо: — Не получихте ли съобщенията?
— Нищо не сме чули. Какво се е случило? Защо се връщаш?
Той плъзна поглед по зяпналите коняри и в очите му се върна нещо от предишния Бърич.
— Щом още нищо не сте чули, значи не е за клюки и приказки. Трябва да отида при краля. — Той изправи рамене и гласът му придоби някогашната му рязкост. — Нямате ли си работа? Щом се върна от замъка, ще проверя как сте се грижили за конюшнята в мое отсъствие.
Работниците се пръснаха като мъгла на слънчева светлина. Бърич се обърна към Хендс.
— Ще се погрижиш ли за коня ми? През последните дни бедният Дорест много изстрада. Вече си е вкъщи, обърни му внимание.
Хендс кимна.
— Разбира се. Да повикам ли лечителя? Може да те чака тук, когато се върнеш.
Бърич поклати глава.
— Сам ще направя каквото мога. Ела, Фиц. Дай ми ръка.
Смаяно му подадох ръка и Бърич тежко се облегна на мен. За пръв път го погледнах внимателно. Онова, което преди бях взел за дебел зимен панталон, всъщност беше превръзка на куция му крак. Той го щадеше и прехвърляше тежестта си на мен. Усещах как изтощението пулсира в него. Отблизо миришеше на пот от болка. Дрехите му бяха лекьосани и окъсани, ръцете и лицето му бяха мръсни. Не приличаше на човека, когото познавах.
— Моля те — тихо казах аз, докато вървяхме към замъка. — Добре ли е Искрен?
Той мрачно ми се усмихна.
— Мислиш, че принцът ни може да е мъртъв, а аз още да съм жив, така ли? Оскърбяваш ме. Освен това си напрегни мозъка. Щеше да разбереш, ако беше мъртъв. Или ранен. — Той спря и ме погледна. — Нали?
Беше ясно за какво говори. Засрамено признах:
— Връзката ни не е много сигурна. Някои неща са ясни. Други не са. Какво се е случило?
Бърич се замисли.
— Искрен каза, че ще се опита да прати вест чрез теб. Щом ти не си предал нищо на Умен, тази информация първо трябва да стигне до краля.
Повече не го разпитвах.
Бях забравил от колко отдавна Бърич не е виждал крал Умен. Сутрините не бяха най-доброто време на краля, но когато го споменах на Бърич, той отвърна, че предпочитал незабавно да докладва в лош момент, отколкото да забави съобщението си. Почукахме и за моя изненада ни пуснаха. Когато влязохме, разбрах, че причината е отсъствието на Уолас.
— За още димче ли се връщаш? — любезно ме попита шутът. После видя Бърич и подигравателната усмивка изчезна от лицето му. Погледите ни се срещнаха. — Принцът?
— Бърич идва да докладва на краля.
— Ще се опитам да го събудя. Макар че както е напоследък, човек спокойно може да му докладва и докато спи. Така или иначе няма да забележи.
Колкото и да бях свикнал с иронията на шута, това ме потресе. В гласа му се долавяше примирение. Бърич ме погледна разтревожено.
— Какво му е на краля? — прошепна ми той.
Поклатих глава и се опитах да го накарам да седне.
— Ще остана прав, докато той не ме покани — сковано отвърна Бърич.
— Ти си ранен. Кралят ще те разбере.
— Той е мой крал. Това разбирам аз.
Отказах се. Чакахме дълго. Накрая шутът излезе от спалнята на краля и каза:
— Не е добре. Трябваше ми доста време, докато му обясня кой е тук. Но каза, че ще изслуша доклада ти. В стаята си.
Бърич се подпря на мен и влязохме в сумрачната одимена спалня. Видях, че Бърич отвратено сбърчва нос. Във въздуха се стелеха тежки пари от димче, горяха няколко кадилници. Шутът отметна завесите на леглото и изчакахме, докато той повдигне краля на възглавници. Умен му даде знак да се отдръпне.
Погледнах нашия владетел и се зачудих как преди не съм забелязвал признаците на болестта му. Общото отслабване, киселият мирис на потта му, пожълтелите му очи: това поне бяха нещата, които можех да видя. Смаяното лице на Бърич ясно ми показваше, че промяната след Искреновото заминаване е огромна. Ала той успешно скри изненадата си и поизправи рамене.
— Дойдох да ви докладвам, милорд — официално каза Бърич.
Умен бавно премигна и каза:
— Докладвай.
Бърич бе подробен и точен, какъвто винаги беше настоявал да съм аз. Стоях до него и той се подпираше на рамото ми, докато разказваше за пътуването с принц Искрен през зимните снегове към Планинското кралство. Говореше ясно. Пътят бил изпълнен с трудности. Въпреки пратените вестоносци не срещали гостоприемство и подкрепа. Благородниците, които посещавали, заявявали, че не знаят нищо за идването на Искрен. В много случаи ги посрещали само слуги. Провизиите и конете, които трябвало да ги чакат на определени места, липсвали. Конете страдали по-тежко от хората. Времето било ужасно.
Докато Бърич говореше, усетих, че от време на време го побиват тръпки. Намираше се на ръба на пълното изтощение. Ала всеки път щом потръпнеше, дълбоко си поемаше дъх и продължаваше.
Гласът му се запъна само за миг, когато разказа, че във фароуските равнини попаднали на засада. Без да прави заключения, той само отбеляза, че разбойниците се биели като ратници. Макар че не носели цветове на никой херцог, били прекалено добре облечени и въоръжени за обикновени бандити. И очевидната им цел бил Искрен. Когато две от товарните животни се освободили и избягали, нито един от нападателите не тръгнал след тях. Бандитите обикновено предпочитали да преследват натоварени с багаж коне, отколкото да се сражават с хора. Спътниците на Искрен накрая намерили удобно място, заели позиции и оказали успешен отпор на противниците си. Нападателите се отказали, след като се убедили, че стражниците на принца предпочитат да умрат, отколкото да се предадат, и избягали, като оставили мъртвите си на снега.
— Не ни победиха, но и ние не бяхме невредими. Изгубихме голяма част от провизиите си. Бяха убити седем души и девет коня. Двама от нас имаха тежки рани, други трима — по-леки. Принц Искрен реши да върнем ранените в Бъкип. С нас прати и двама здрави. Планът му беше да продължи похода си, да отведе стражата си до Планинското кралство и да ги остави да го чакат там, докато се върне. Остър командваше нашата група. Искрен му повери писмена информация. Не зная какво е съдържала тя. Остър и другите бяха убити преди пет дни. Причакаха ни точно на границата с Бък, докато пътувахме покрай река Бък. Стрелци. Случи се много… бързо. Четирима от нас паднаха веднага. Конят ми беше улучен в хълбока. Дорест е младо животно. Изпадна в паника и скочи в реката с мен. Там водата е дълбока и течението е силно. Вкопчих се в него, но течението ни повлече. Чух Остър да вика на другите да бягат, защото някой трябвало да стигне до Бъкип. Но никой от тях не оцеля. Аз успях да изляза на брега и се върнах на мястото на битката. Документите, които носеше Остър, ги нямаше.
Докато докладваше, Бърич стоеше изправен и гласът му бе ясен. Просто описваше какво се е случило. Не споменаваше нищо за чувствата си, нито че е единственият оцелял от групата. Тази нощ щеше да се напие. Зачудих се дали ще иска да му правя компания. Но засега стоеше и чакаше въпросите на краля. Мълчанието се проточи.
— Милорд? — осмели да каже той.
Крал Умен помръдна в леглото си.
— Това ми напомня за младостта ми — дрезгаво каза той. — Някога можех да яздя кон и да държа меч. Когато човек изгуби това… е, всъщност изгубва много повече. Добре ли е конят ти?
Бърич се намръщи.
— Направих каквото можах за него, милорд. Няма да получи трайно увреждане.
— Добре. Поне някаква утеха. Поне някаква. — Крал Умен замълча. За миг се заслушахме в дишането му. Изглежда, се напрягаше. — Върви да си починеш — накрая хрипливо рече той. — Изглеждаш ужасно. Може… — Кралят замълча и два пъти си пое дъх. — По-късно ще те повикам. Когато си починеш. Сигурен съм, че има какво да те питам… — Умен отново си пое дъх. Дълбокото дишане на човек, когато болката е почти непоносима. Спомних си какво бях изпитал онази нощ. Опитах се да си представя как слушам доклада на Бърич и изпитвам такава болка. И се мъча да не го показвам. Шутът се наведе към краля и се вгледа в лицето му. После се обърна към нас и леко поклати глава.
— Ела — тихо казах на Бърич. — Кралят ти даде заповед.
На излизане от кралската спалня той като че ли по-тежко се облягаше на рамото ми.
— Сякаш не го беше грижа — предпазливо промълви Бърич, докато бавно вървяхме по коридора.
— Не е така. Повярвай ми. Тъкмо напротив. — Стигнахме до стълбището. Поколебах се кой път да избера. — Ще те заведа в стаята си.
— Не. Искам да си отида в моята стая. — Гласът му прозвуча сприхаво като на болно дете.
— После. След като си починеш — твърдо заявих аз. Той не възрази. Мисля, че нямаше сили. Облегна се на стената, докато отключвах. Отворих вратата и му помогнах да влезе. Опитах се да го накарам да легне на леглото ми, но Бърич настоя да седне на стола до огнището и затвори очи. Сега на лицето му проличаха всички лишения на пътуването му. Костите прекалено ясно изпъкваха под плътта, а цветът на кожата му беше ужасен.
Бърич отвори очи и се огледа, сякаш никога не бе виждал тази стая.
— Фиц? Имаш ли нещо за пиене?
Знаех, че не пита за чай.
— Бренди?
— Оная евтина къпинова гадост, която пиеш ли? По-скоро ще пия конски мехлем.
Усмихнато се обърнах към него.
— Може и да имам малко.
Той не реагира. Сякаш не ме беше чул.
Разпалих огъня и бързо прегледах малкия си запас. Нямаше голям избор. Бях дал повечето на шута.
— Бърич, отивам да донеса храна и още някои неща.
Не получих отговор. Той вече дълбоко спеше. Приближих се до него. Дори нямаше нужда да докосвам челото му, за да усетя треската. Зачудих се какво се е случило този път с крака му. Нова рана и после продължително пътуване. Скоро нямаше да зарасне, това ми беше ясно. Бързо излязох от стаята.
В кухнята прекъснах Сара, която правеше пудинг, за да й кажа, че Бърич е ранен и болен в стаята ми. Излъгах я, че умира от глад и ако обича да прати храна и няколко ведра чиста гореща вода. Тя незабавно намери кой да бърка пудинга и започна да трака с табли, гърнета и прибори. Скоро щях да разполагам с достатъчно храна, за да вдигна малък банкет.
Изтичах до конюшнята, за да кажа на Хендс, че Бърич е в моята стая и ще остане там. После се качих в стаята на Бърич. Исках да взема билките и корените, които щяха да ми трябват. Отворих вратата. Лъхна ме хлад. Миришеше на влага и мухъл. Отбелязах си да пратя някого да запали огън и да донесе дърва, вода и свещи. Бърич беше очаквал да отсъства цяла зима и типично в своя стил бе разтребил стаята си идеално. Открих няколко гърненца с билков мехлем, ала не и запаси от билки. Или ги беше взел със себе си, или преди да тръгне ги бе дал на някого.
Застанах в средата на стаята и се огледах. От няколко месеца не бях влизал тук. Детските ми спомени нахлуха в главата ми. Часове, прекарани пред това огнище в поправяне или смазване на хамути. Често бях спал на рогозка пред огъня. Носльо, първото куче, с което се бях обвързал. Бърич ми го бе взел, за да се опита да ме откаже от използването на Осезанието. Поклатих глава от противоречивите чувства, които ме бяха обзели, и бързо ИЗЛЯЗОХ.
Следващата врата, на която почуках, беше тази на Търпение. Отвори ми Лейси и когато видя лицето ми, незабавно попита:
— Какво се е случило?
— Бърич се върна. В стаята ми е. Тежко е ранен. Нямам билки…
— Прати ли да повикат лечителя?
Поколебах се.
— Бърич винаги е обичал да се справя сам.
— Така е. — Каза го влязлата в дневната Търпение. — Какво си е докарал сега този побъркан? Принц Искрен добре ли е?
— Принцът и стражата му били нападнати. Принцът не бил пострадал и продължил за Планините. Пратил ранените обратно с двама здрави мъже за придружители. Спасил се единствено Бърич.
— Толкова тежко ли е било обратното пътуване? — попита Търпение. Лейси вече обикаляше из стаята и събираше билки, корени и превръзки.
— Било студено и коварно. По пътя не им оказвали гостоприемство. И точно на границата ги нападнали от засада стрелци. Спасил се само Бърич. Конят му се хвърлил в реката. Течението ги отнесло.
— Тежко ли е ранен? — Търпение отвори едно шкафче и започна да вади мехлеми и тинктури.
— Кракът му. Същият. Не зная точно, още не съм го прегледал. Но не издържа тежестта му — не може да ходи сам. И има треска.
Търпение взе една малка кошница и я напълни с лекарства.
— Е, какво чакаш — изсумтя тя. — Върви в стаята си и виж какво можеш да направиш за него. Ние ще дойдем след малко.
— Мисля, че той няма да ви позволи да му помогнете — отвърнах аз.
— Ще видим — спокойно рече Търпение. — И се погрижи да има гореща вода.
Ведрата, за които бях помолил, чакаха пред вратата ми. Докато водата в котлето кипне, в стаята заприиждаха хора. Готвачката прати два подноса с храна, топло мляко и горещ чай. Дойде Търпение и започна да вади билките си върху скрина ми, после прати Лейси бързо да донесе масичка и още два стола. Бърич дълбоко спеше пред огнището, въпреки че от време на време го разтърсваха тръпки.
С опитност, която ме удиви, Търпение докосна челото му, после опипа под брадичката му за подутини. Леко приклекна, за да се вгледа в лицето му.
— Бър? — тихо попита тя. Той дори не трепна. Търпение нежно го погали по бузата. — Толкова си слаб, толкова си изтощен — тъжно промълви тя. Навлажни кърпа в топла вода и внимателно изми челото и ръцете му, като че ли беше дете. След това взе одеялото от леглото ми и го наметна на раменете му. Забеляза, че я зяпам, и ядосано изсумтя: — Трябва ми леген с топла вода. После спокойно извади сребърните си ножици и отряза превръзката на крака му. Мръсните бинтове, изглежда, не бяха сменяни от падането му в реката. Когато Лейси взе легена и приклекна до нея, Търпение разтвори бинта, сякаш бе мида.
Бърич се събуди със стон. Погледна ме, после забеляза двете жени и попита:
— Как е?
— Зле — отвърна Търпение и го погледна, сякаш беше оставил мръсни стъпки по пода. — Защо поне не си я почиствал?
Бърич сведе очи към крака си. Подутата рана бе покрита с кървави струпеи и речна тиня. Той потръпна. Гласът му беше нисък и прегракнал.
— Когато Дорест се хвърли във водата, изгубихме всичко. Нямах чисти превръзки, храна, нищо. Можех да я отворя и да я измия. После обаче щеше да замръзне. Мислиш ли, че така щеше да е по-добре?
— Ето храна — обадих се аз. Единственият начин да предотвратя скарването им бе да не им позволя да разговарят. Преместих до него масичката с един от подносите на готвачката. Търпение се отдръпна. Налях му чаша топло мляко и я пъхнах в ръцете му. Докато я повдигаше към устата си, те се разтрепериха. Не бях имал представа колко е гладен.
— Не я пий наведнъж! — възрази Търпение. С Лейси едновременно я стрелнахме с предупредителни погледи. Ала храната като че ли напълно привлече вниманието на Бърич. Той остави чашата и си взе топла кифличка, която бях намазал с масло. Докато му напълня чашата пак, вече я бе изял. Беше ми странно да го гледам как се разтреперва, когато държи храна. Зачудих се колко ли е гладувал.
— Какво се случи с крака ти? — попита го Лейси и сложи топла влажна кърпа на коляното му. Бърич потръпна и пребледня, но не издаде нито звук. След малко отново отпи от млякото.
— Стрела — отвърна той накрая. — Каква случайност, че ме улучи точно там, където преди много години ме рани онзи глиган. И се заби в костта. Искрен я извади. — Бърич внезапно се отпусна на стола, сякаш от спомена му бе прилошало. — Точно върху стария белег — немощно каза той. — И всеки път щом си свивах коляното, раната се отваряше и започваше да кърви.
— Не е трябвало да си движиш крака — отбеляза Търпение. И тримата я зяпнахме. — Да де, не си имал друга възможност — поправи се тя.
Бърич махна с ръка.
— Остави. Като се нахраня, сам ще се погрижа за раната.
— Като се нахраниш, ще си починеш — заяви твърдо Търпение. — Лейси, моля те, отдръпни се.
За мое удивление Бърич не каза нищо повече. Лейди Търпение приклекна пред него. Той я наблюдаваше със странно изражение. Тя намокри крайчето на кърпата в чиста вода, изстиска го и сръчно почисти раната. Не изглеждаше толкова зле, колкото отначало. Ала беше тежка и трудностите, които беше изтърпял Бърич, щяха да усложнят зарастването й. Имаше червенина, подутина и инфекция в единия край, но нямаше разложение, нямаше потъмняване на плътта. Търпение внимателно я разгледа.
— Какво мислиш, Лейси? Корен от дяволска тояга? Гореща лапа? Имаме ли?
— Да, милейди. — Лейси се обърна към кошницата, която бяха донесли, и започна да рови в нея.
Бърич ме погледна и попита:
— Тези гърненца от моята стая ли са?
Отговорих утвърдително и той кимна.
— Така си и мислех. Дай ми онова кафявото.
Взе го от ръцете ми и свали капачето.
— Имах малко от него, когато заминахме от Бъкип, но го изгубих с товарните животни при първата засада.
— Какво е това? — попита Търпение и любопитно погледна съдържанието на гърненцето.
— Звездица и листа от живовляк. Кипнати в олио и смесени с пчелен восък.
— Би трябвало да подейства добре — призна Търпение. — След лапата.
Приготвих се за спор, но Бърич само кимна. Изведнъж ми се стори страшно уморен. Той се отпусна назад и се уви в одеялото. Очите му се затвориха.
На вратата се почука. Отидох да отворя. На прага стояха Кетрикен и Розмари.
— Една от придворните дами ми каза, че Бърич се бил върнал — започна престолонаследницата. После надникна в стаята. — Значи е вярно. И е ранен, така ли? Ами съпругът ми? — Тя внезапно стана по-бледа, отколкото си мислех, че е възможно.
— Добре е — уверих я аз. — Влезте. — Изругах се за недосетливостта си. Трябваше да й съобщя веднага след завръщането на Бърич. Трябваше да предвидя, че никой няма да й каже.
Когато Кетрикен влезе, Търпение и Лейси прекъснаха работата си, за да й се поклонят.
— Какво му се е случило? — попита Кетрикен. Повторих й всичко, което Бърич беше разказал на крал Умен, защото реших, че тя има също толкова право да научи за съпруга си, колкото и Умен — за сина си. Престолонаследницата отново пребледня при споменаването за нападението срещу Искрен, но запази мълчание, докато не свърших. — Слава на всички богове, че се приближава към моите Планини. Там ще е в безопасност, поне от хора. — Тя се приближи до Търпение и Лейси. Коренът бе омекнал достатъчно и те го бяха смачкали на каша. Сега чакаха да изстине, преди да намажат инфектираната рана.
— От семето на планински ясен става отлична отвара за промиване на такава рана — отбеляза Кетрикен.
Търпение плахо я погледна.
— Чувала съм за това. Но този корен ще изсмуче инфекцията от раната. Също добра отвара за инфекции като тази е малинови листа и кора от бряст. Или като лапа.
— Нямаме малинови листа — напомни Лейси на господарката си. — Мухлясаха.
— Аз имам малинови листа, ако ви трябват — тихо рече Кетрикен. — Изсуших ги за чай. На този лек ме научи леля ми. — Тя сведе очи и странно се усмихна.
— О — внезапно заинтригувана, рече Лейси.
— О, скъпа! — възкликна Търпение и с неочаквана фамилиарност се пресегна да хване ръката на Кетрикен. — Сигурна ли сте?
— Да. Отначало си помислих, че просто… Но после се появиха и другите признаци. Понякога сутрин от мириса на море ми призлява. И единственото ми желание е да спя.
— Точно така трябва — засмя се Лейси. — Що се отнася до призляването, ще мине след първите няколко месеца.
Стоях неподвижно, чужд, изолиран, забравен. Трите жени се смееха.
— Нищо чудно, че нямате търпение да получите вест от него. Той знаеше ли преди да замине?
— Тогава изобщо не подозирах. Толкова копнея да му го съобщя, да видя лицето му.
— Вие сте бременна — глупаво казах аз. Те се обърнаха към мен и отново избухнаха в смях.
— Още е тайна — предупреди ме Кетрикен. — Не искам да плъзнат слухове. Искам първа да му го кажа.
— Разбира се — уверих я аз. Не споменах, че шутът вече знае. От няколко дни. Детето на Искрен! Изведнъж ме побиха странни тръпки. Разклоняването на пътя, което беше видял шутът, внезапното умножаване на възможностите. Един фактор изплуваше над всички останали: ненадейното елиминиране на Славен, отдалечен с още едно стъпало от трона. Още един мъничък живот заставаше между него и властта, за която той копнееше. Това нямаше да му хареса.
— Разбира се — повторих вече по-весело. — Най-добре е тази новина да остане в пълна тайна. — Защото щом се разчуеше, не се съмнявах, че Кетрикен ще е изложена на също толкова голяма опасност като съпруга си.
23
Заплахи
През онази зима Беърнс бавно беше поглъщан, като скала, разяждана от вълните на бурята. Отначало херцог Жилав редовно пращаше вести на Кетрикен. Съобщенията й донасяха униформени вестоносци, които идваха направо от херцога. Първите няколко бяха оптимистични. Нейните опали възстановили Брод. Народът й пращал не само своята благодарност, но и ковчеже с миниатюрните бисери, извънредно високо ценени там. Странно. Онова, което смятаха за прекалено скъпо, за да го жертват за възстановяването на собствения си град, те поднасяха в знак на признателност на престолонаследницата, отказала се от своите накити, за да им осигури подслон. Съмнявам се, че жертвата им би означавала повече за когото и да било другиго. Кетрикен плака над ковчежето.
Следващите вести бяха лоши. Между бурите алените кораби не преставали набезите си. Вестоносците съобщиха на Кетрикен, че херцог Жилав се чуди защо членът на котерията е напуснал Червената кула. Когато престолонаследницата дръзко попита Ведра, тя й отговори, че там станало прекалено опасно за Уил, защото Умението му било твърде ценно, за да го рискуват. С всеки следващ вестоносец новините ставаха все по-отчайващи. Островитяните се установиха на Острова на куката и остров Бешам. Херцог Жилав събра рибарски съдове и ратници и смело ги нападна, ала установи, че алените кораби са заели прекалено добри позиции. Беърнс изгуби кораби и хора и съобщи, че не разполага със средства за нова експедиция. В този момент Искреновите смарагди бяха предадени на Кетрикен. Тя ги прати без никакви колебания. Дори да е имало някаква полза от тях, ние така и не научихме. Дори не бяхме сигурни, че са получени. Вестите от Беърнс бяха все по-непостоянни и скоро стана очевидно, че някои не пристигат. Връзките с херцогството окончателно прекъснаха. След като двама бъкипски вестоносци не се завърнаха, Кетрикен се закле да не рискува живота на повече хора. Пиратите от Острова на куката и Бешам вече бяха започнали да опустошават крайбрежието на юг, като избягваха близостта на Бъкип, но нанасяха удари и от двете ни страни. Славен остана напълно безразличен към всички тези атаки. Твърдеше, че пазел средствата си, докато Искрен не се завърне с Праотците, за да отблъсне веднъж завинаги пиратите. Ала веселията и забавленията в Бъкип ставаха все по-пищни и чести и подаръците му към неговите вътрешни херцози и благородници бяха все по-щедри.
Следобед Бърич се върна в стаята си. Исках да го задържа при себе си, за да мога да се грижа за него, но той ми се присмя. Лейси лично се зае да приготви стаята му и Бърич достатъчно мърмори за това. Тя сама запали огън, нареди да донесат вода, да проветрят и изтупат завивките, да изметат пода и да нахвърлят чиста слама. На масата гореше една от свещите на Моли и излъчваше в усойната стая аромат на борове. Но Бърич изсумтя, че все едно не си бил у дома. Оставих го на леглото, повдигнат на възглавници и с бутилка бренди подръка.
Отлично разбирах нуждата му от бутилката. Докато му бях помагал да мине през конюшнята, видяхме много празни ясли. Не липсваха само коне, но и първокласни ловджийски кучета. Сърце не ми даваше да надникна в кафезите — бях сигурен, че и те са опустошени. Хендс вървеше до нас и нещастно мълчеше. Усилията му бяха очевидни. В самата конюшня цареше идеален ред, останалите коне бяха изтъркани до блясък. Дори празните ясли бяха почистени и варосани. Но колкото и да е чист, празният шкаф не е утеха за гладния. Разбирах, че конюшните са съкровището и домът на Бърич. Той се бе върнал, за да открие, че са го ограбили.
След като го оставих, обиколих оборите и кошарите. Тук зимуваше най-добрият ни добитък. Заварих същото положение като в конюшнята. Биковете за разплод липсваха. От ваклите овце, които преди бяха цяла кошара, сега бяха останали само шест женски и един недорасъл коч. Не знаех точно колко добитък е имало там, но прекалено много кошари и ясли бяха празни по време на годината, когато обикновено бяха пълни.
Запътих се към складовете и стопанските сгради. Пред една от тях неколцина мъже товареха чували със зърно на каруца. Наблизо чакаха още две, вече пълни. Погледах ги и им предложих да им помогна. Те с радост приеха и докато работехме, се заговорихме. След като свършихме им махнах за сбогом и бавно се отдалечих към замъка, като се чудех защо товарят цял склад със зърно на гемия и го пращат по реката в Турлейк.
Реших да се отбия при Бърич, преди да се прибера в стаята си. Качих се по стълбището и с безпокойство видях, че вратата е открехната. Като се боях от някакво коварство, рязко влязох вътре и сепнах Моли, която подреждаше съдове на масичката. Зяпнах я. После се обърнах към Бърич и видях, че ме наблюдава.
— Мислех, че си сам — казах неубедително.
Бърич ме изгледа с изцъклени очи. Беше поработил върху брендито.
— И аз мислех, че ще ме оставят на мира — сърдито отвърна той. Ала не можеше да заблуди Моли. Устните й бяха стиснати. Тя продължи да си върши работата, без да ми обръща внимание, и ми каза:
— Няма да ви безпокоя дълго. Лейди Търпение ме прати да ви донеса топла храна, защото сутринта сте яли малко. Тръгвам си веднага.
— Много ви благодаря — каза той. После премести поглед от мен към Моли и усети неловката ситуация и раздразнението й. — Връщам се от тежко пътуване, госпожо, и раната ми ме боли. Надявам се да не съм ви обидил.
— Не ми е работа са се обиждам от желанията ви, господине. — Моли се изправи. — Мога ли да направя нещо друго за вас, за да се почувствате по-добре? — Говореше любезно, но нищо повече. И изобщо не поглеждаше към мен.
— Можете да приемете признателността ми. Не само за храната, но и за свещите, които освежиха стаята ми. Разбрах, че са ваша работа.
Видях, че това я поумилостиви.
— Лейди Търпение ме помоли да ви ги донеса. С удоволствие й се подчиних.
— Разбирам. — Следващите думи, които изрече, му струваха много. — Тогава, моля ви, предайте благодарността ми и на нея. Както и на Лейси.
— Непременно. Наистина ли не се нуждаете от друго? Трябва да изпълня някои поръчки на лейди Търпение в града. Тя ми каза, че ако искате нещо оттам, мога да ви го донеса.
— Нищо. Но от нейна страна е било много любезно да се сети за мен. Благодаря ви.
— Моля, господине. — И с празна кошница в ръка, Моли мина покрай мен, като че ли изобщо не бях там.
С Бърич се спогледахме. Опитах се да пропъдя Моли от мислите си.
— Не е само конюшнята — съобщих му аз и накратко му описах видяното в плевниците и складовете.
— Това и аз можех да ти го кажа — навъсено отвърна той. Погледна храната, която бе донесла Моли, после си наля още бренди. — На връщане покрай река Бък чувахме слухове. Някои твърдяха, че Славен разпродавал животните и зърното, за да събере средства за отбрана на крайбрежието. Други — че пращал добитъка за разплод на по-безопасните пасища в Тилт. — Бърич пресуши чашата си. — Няма ги най-добрите коне. Веднага го забелязах. За десет години мога да възстановя досегашното ни равнище. Обаче се съмнявам. — Той отново си наля. — Цял живот съм се трудил за нищо, Фиц. Човек обича да си мисли, че оставя нещо след себе си. Конете, които събрах, породите, които създадох — всичко е пръснато из Шестте херцогства. О, не че няма да подобрят местните породи. Но аз никога няма да мога да видя какво е щяло да се получи, ако ми бяха позволили да продължа. Устойчив ще опложда мършавите тилтски кобили. А когато Жар роди следващото си жребче, който го види, ще го помисли за обикновен кон. От шест поколения чакам тъкмо това жребче. А сега собствениците му ще получат най-добрия ездитен кон, който се е раждал някога, и ще го впрегнат да оре.
Нямаше какво, да му отговоря. Боях се, че е прав.
— Хапни нещо — предложих му. — Как ти е кракът ти?
Той вдигна одеялото и небрежно разгледа раната.
— Поне още е тук. Сигурно и за това трябва да съм признателен. И е по-добре от сутринта. Дяволската тояга наистина изсмука инфекцията. Въпреки че има пилешки мозък, тази жена още си разбира от билките.
Нямаше нужда да питам за кого говори.
— Ще хапнеш ли — настоях аз.
Бърич остави чашата и взе лъжицата. Опита супата, която му бе донесла Моли, и неохотно кимна.
— Е, значи това е момичето. Моли — отбеляза той.
Кимнах.
— Днес изглеждаше малко студена с теб.
— Малко — сухо отвърнах аз.
Бърич се ухили.
— Сприхав си също като нея. Търпение сигурно не й говори добри неща за мен.
— Тя не обича пияниците — откровено му казах аз. — Баща й умря от пиене. Но преди това успя да й вгорчи живота за години напред. Биеше я, когато беше малка. Караше й се, когато стана прекалено голяма, за да я бие.
— О. — Бърич пак напълни чашата си. — Съжалявам.
— Тя съжаляваше още повече.
Той ме погледна в очите.
— Аз не съм виновен за това, Фиц. Нито съм бил груб с нея, когато беше тук. Дори не съм пиян. Поне все още. Така че преглътни неодобрението си и ми разкажи какво става в Бъкип.
Изправих се и му докладвах, като че ли все още имаше право да ми нарежда. В известен смисъл си беше точно така. Докато говорех, той ядеше. Когато свърших, си наля още бренди и се отпусна на стола си с чаша в ръка. Разклати чашата, втренчи се в нея, сетне вдигна поглед.
— И Кетрикен е бременна, но още не знае нито кралят, нито Славен.
— Мислех, че спиш.
— Спях. Почти си мислех, че този разговор ми се е присънил. Добре. — Той пресуши чашата си, понадигна се и отметна одеялото от крака си. После бавно сви коляно, докато раната му започна да се разтваря. Видът й ме накара да потръпна, ала Бърич само изглеждаше замислен. Наля си още бренди и го изпи. Бутилката бе празна до половината. — Е, ако искам раната да се затвори, ще се наложи да си шинирам крака. — Той вдигна очи към мен. — Знаеш какво ми трябва. Ще ми го донесеш ли?
— Мисля, че трябва да останеш тук за ден-два. Да си починеш. Ако си на легло, няма нужда да го шинираш.
Бърич ме изгледа и попита:
— Кой пази вратата на Кетрикен?
— Мисля, че… Е, в предната стая сигурно спят слугини.
— Знаеш, че щом научи, той ще се опита да я убие заедно с нероденото й дете.
— Още е тайна. Ако започнеш да пазиш вратата й, всички ще разберат.
— Според моите изчисления знаем петима души. Това не е тайна, Фиц.
— Шестима — казах. — Шутът се досети още преди дни.
— О! — Имах удоволствието да видя Бърич смаян. — Е, поне той няма да се разприказва. И все пак, както сам виждаш, това няма дълго да остане тайна. Още днес ще плъзнат слухове, помни ми думата. Довечера ще застана пред вратата й.
— Непременно ли трябва да си ти? Не можеш ли да си починеш, а аз ще…
— Веднъж ти казах, че битката не е свършила, докато не си победил. Това — той отвратено посочи крака си — няма да е повод да се откажа. Достатъчно е, че моят принц продължи без мен. Няма да го предам тук. Освен това… — Бърич кисело се засмя. — Освен това в конюшнята няма достатъчно работа за двама ни с Хендс. Пък и изгубих желание. Сега ще ми донесеш ли каквото ми трябва за шина?
Подчиних се и му помогнах да намаже раната с мехлем, преди да я бинтова и шинира. Той разряза чифт стари панталони, така че да ги обуе върху шината, и с моя помощ слезе по стълбището. После въпреки думите си отиде в яслата на Дорест, за да види дали раната му е почистена. Оставих го там и се върнах в замъка. Исках да поговоря с Кетрикен, да й съобщя, че довечера пред вратата й ще има стража, и да й обясня защо.
Почуках и Розмари ми отвори. Престолонаследницата бе в покоите си заедно с няколко придворни дами. Повечето бродираха и си приказваха. Самата Кетрикен бе отворила прозореца в мекия зимен ден и намръщено се взираше в спокойното море. Напомни ми за Искрен, когато използваше Умението, и си помислих, че я измъчват почти същите тревоги. Проследих погледа й и също като нея се зачудих къде ще ударят днес алените кораби и какво става в Беърнс. Нямаше смисъл да се питам. Официално от херцогството не бяха получени никакви вести. Според слуховете бреговете били почервенели от кръв.
— Розмари, искам да поговоря насаме с нейно височество.
Момиченцето сериозно кимна и направи реверанс на господарката си. След малко Кетрикен вдигна очи, кимна ми и ми даде знак да се приближа. Тихо я поздравих и усмихнато посочих водата, сякаш си приказвахме за хубавото време. Ала прошепнах:
— Бърич иска да пази вратата ви. Бои се, че когато други научат за бременността ви, животът ви ще е изложен на опасност.
Друга жена може би щеше да пребледнее или поне да се изненада. Кетрикен леко докосна ножа, който винаги носеше до ключовете си.
— Почти ще се радвам на толкова директна атака. — Тя се замисли. Няма да ни навреди да им покажем, че ги подозираме. Не че знаем обаче. Защо да съм внимателна и тактична? Бърич вече е получил техните поздрави под формата на стрела в крака. — Горчивината в гласа й и гневът, който се криеше под нея, ме поразиха. — Бърич може да застане на стража. Ще съм му искрено признателна. Бих могла да избера по-здрав мъж, но няма да му имам такова доверие, каквото на Бърич. Раната ще му позволи ли да изпълни тази задача?
— Мисля, че гордостта му няма да допусне да я остави на някой друг.
— Добре тогава. — Тя замълча за миг. — Ще наредя да му приготвят стол.
— Съмнявам се, че ще го използва.
Кетрикен въздъхна.
— Всички по свой начин правим саможертва. Въпреки това столът ще е там.
Сведох глава и тя ме освободи. Върнах се в стаята си с намерението да разчистя всичко, което бе донесено заради Бърич. Ала докато крачех по коридора, сепнато видях, че вратата ми бавно се отваря. Отдръпнах се от съседната врата и се прилепих към касата. След миг от стаята ми излязоха Джъстин и Ведра. Излязох на пътя им и попитах язвително:
— Още ли търсите място за срещите си?
Те се вцепениха. Джъстин отстъпи назад и почти се скри зад Ведра. Тя гневно го изгледа, после решително застана пред мен.
— Не сме длъжни да ти отговаряме за нищо.
— Даже за това, че сте влизали в стаята ми ли? Намерихте ли нещо интересно?
Джъстин дишаше така, сякаш току-що бе тичал. Нарочно срещнах погледа му. Той беше онемял. Усмихнах му се.
— Изобщо не сме длъжни да разговаряме с теб — заяви Ведра. — Знаем какъв си. Хайде, Джъстин.
— Знаете какъв съм ли? Интересно. Уверявам ви, че и аз зная какви сте. И че не съм единственият, който знае.
— Човек звяр! — изсъска Джъстин. — Ти се наслаждаваш на най-мерзката магия. Да не си мислеше, че можеш да останеш незабелязан сред нас? Нищо чудно, че Гален те намери за негоден за Умението!
Стрелата му ме улучи и затрептя в моя най-таен страх. Опитах се да не го проявявам външно.
— Аз съм предан на крал Умен. — Погледнах ги спокойно. Не казах нищо повече. Не с думи. Но ги измерих отгоре до долу. По почти незабележимото им пристъпване от крак на крак и бързото им споглеждане реших, че знаят, че са предатели. Те докладваха на Славен — а знаеха, че трябва да докладват на краля. Не се самозаблуждаваха за собствената си същност. Може би Гален беше прогорил вярност към Славен в умовете им, може би не бяха в състояние да помислят да се обърнат срещу него. Ала в същото време знаеха, че Умен е крал и че предават краля, пред когото са положили клетва. Добре запомних това — може би някой ден щеше да ми е от полза.
Пристъпих напред и за мое удоволствие Ведра се отдръпна, а Джъстин се скри зад нея. Не ги нападнах. Обърнах им гръб и отворих вратата на стаята си. Когато влязох вътре, усетих, че в периферията на ума ми се промъква тъничко пипало на Умението. Без да се замислям, го блокирах така, както ме беше учил Искрен.
— Пазете си мислите за себе си — предупредих ги аз, без да ги удостоя с поглед. Затворих вратата.
За миг задъхано спрях. Спокойно. Спокойно. Не вдигнах мисловните си стени. После тихо и предпазливо заключих. Обиколих стаята. Веднъж Сенч ми бе казал, че убийците винаги трябвало да смятат другите за по-способни от себе си. Това бил единственият начин да останеш жив. Затова не докоснах нищо в случай, че е намазано с отрова. Застанах в средата на стаята, затворих очи и се опитах да си спомня точно как бе изглеждала преди да изляза. После вдигнах клепачи и потърсих промените.
Малкият поднос с билки беше върху скрина. Бях го оставил в единия край, така че Бърич лесно да може да го достигне. Значи бяха ровили в скрина. Гобленът с крал Мъдрост, който месеци наред бе висял малко накриво, сега беше изправен. Не забелязах нищо друго. Озадачих се. Нямах представа какво са търсили. Фактът, че са тършували в скрина ми, предполагаше, че предметът е достатъчно малък, за да се побере там. Но защо бяха вдигали гоблена, за да надзърнат зад него? Замислих се. Това не беше случайно претърсване. Не бях сигурен какво са се надявали да открият. Ала подозирах, че са им казали да търсят таен проход от стаята ми. С други думи, Славен беше стигнал до заключението, че не е било достатъчно да убие лейди Дайми. Подозренията му бяха по-сериозни, отколкото ме бе накарал да повярвам Сенч. Почти бях благодарен, че така и не бях успял да разбера как се отваря входът за стаята му. Това ми вдъхваше увереност в надеждността му.
Внимателно разгледах всички предмети, преди да ги докосна. Погрижих се цялата останала от подносите на Бърич храна да бъде изхвърлена на място, където никой да не я вкуси. Излях водата от ведрата и каната. Проверих запаса си от дърва и свещи за прахове или смоли, чаршафите — за прах и неохотно изхвърлих всичките си билки. Не исках да рискувам. Не открих нещо да липсва, нито да е в повече. Накрая седнах на леглото. Чувствах се изтощен и унил. Щеше да ми се наложи да съм по-бдителен. Спомних си преживяното от шута и се замислих за него. Не желаех при следващото ми влизане в стаята да ми нахлузят чувал на главата и да ме пребият.
Стаята изведнъж ми се стори задушаваща, капан, в който всеки ден трябваше да се връщам. Излязох, без да си направя труда да заключа. Ключалките бяха безполезни. Нека видеха, че не се страхувам от тях. Въпреки че се страхувах.
Навън бе мек и ясен късен следобед. Нетипично топлото за сезона време ме измъчваше, макар да ми беше приятно да се разхождам на двора. Реших да сляза до града, да посетя „Руриск“ и другарите си и после може би да изпием по бира в някоя кръчма. Отдавна не бях ходил там, отдавна не бях слушал градските клюки. С облекчение поне за малко щях да се откъсна от бъкипските интриги.
Докато излизах през портата, един млад стражник ми препречи пътя и викна:
— Стой!
Спрях и попитах:
— Какво има?
Той се прокашля, после почервеня — беше ме познал. Пое си дъх, ала продължи да мълчи.
— Искаш ли нещо от мен? — попитах аз.
— Моля ви да почакате, господине — каза той.
Влезе в сградата и след миг оттам се появи по-възрастен офицер. Жена. Тя сериозно ме погледна, пое си дъх, за да си даде смелост, и тихо каза:
— Нямате право да напускате замъка.
— Какво? — Не вярвах на ушите си.
Жената изправи рамене и каза по-твърдо:
— Нямате право да напускате замъка.
Обзе ме гняв. Овладях го.
— По чия заповед?
Тя не се поколеба.
— Нареди ми капитанът на стражата, господине. Не зная нищо повече.
— Искам да разговарям с капитана — казах аз.
— В момента го няма.
— Разбирам. — Но всъщност не разбирах. Усещах, че примката се стяга около врата ми, но не бях сигурен защо точно сега. Другият очевиден въпрос беше: „Защо не?“ С отпадането на Умен мой закрилник бе станал Искрен. Но него го нямаше. Можех да се обърна към Кетрикен, но само ако бях готов да предизвикам открит сблъсък между нея и Славен. Не исках. Както винаги, Сенч стоеше зад кулисите. Всичко това бързо ми мина през ума. Тъкмо се извръщах от портата, когато чух да ме викат. Обърнах се.
По склона откъм града се изкачваше Моли. Тичаше и синята й слугинска рокля се увиваше около прасците й. Тичаше тежко, неравномерно, за разлика от обичайната си грациозна походка. Беше изтощена.
— Фиц! — отново извика тя. В гласа й звучеше страх.
Тръгнах към нея, но жената се изпречи на пътя ми. На лицето й бе изписан страх, ала й решителност.
— Не мога да ви пусна навън. Имам заповед.
Прииска ми се да я блъсна настрани. Насилих се да се успокоя. Ако се сбиех с нея, нямаше да помогна на Моли.
— Тогава ти иди при нея, по дяволите! Не виждаш ли, че е в беда?
Тя продължи да ме гледа, без да помръдне.
— Майлс! — извика жената и отвътре изскочи момчето. — Върви да видиш какво й е на онази жена. Бързо!
Младият стражник отпраши като стрела. Стоях пред жената и безпомощно надничах над рамото й, докато Майлс тичаше към Моли. Когато стигна до нея, той я прегърна и взе кошницата от ръката й. Тежко облегната на него, задъхана и почти разплакана, Моли продължи нагоре към портата. Мина цяла вечност, докато се озове в ръцете ми.
— Фиц, о, Фиц! — изхлипа тя.
— Ела — казах й аз и я поведох. Знаех, че съм постъпил разумно и хладнокръвно, но въпреки това се срамувах от себе си.
— Защо не… дойде да ме посрещнеш? — задъхано попита Моли.
— Стражниците не ми позволиха. Имали заповед да не напускам Бъкип — тихо отвърнах аз. Усещах, че трепери. Заведох я зад ъгъла на сградата на стражниците, където не можеха да ни видят, и я прегърнах. Отметнах кичурите коса от лицето й. След малко тя утихна в ръцете ми. Дишането й се успокои, ала тя продължи да трепери.
— Слязох в града. Лейди Търпение ме освободи за целия следобед. И трябваше да намеря някои неща… за свещите.
Повдигнах брадичката й и я погледнах в очите.
— И после?
— Вече се… прибирах. Бях на стръмната отсечка, точно извън града. Където растат елшите?
Кимнах. Знаех мястото.
— Чух тропот на конски копита. Бързаха. Затова се отдръпнах от пътя. Моли отново се разтрепери. — Продължих да вървя, като си мислех, че ще ме подминат. Но изведнъж ме настигнаха и когато се озърнах, препускаха право към мен. Не по пътя, а право към мен. Хвърлих се в храстите и конниците ме последваха. Обърнах се и се затичах, но те се приближаваха… — Гласът й ставаше все по-висок.
— Успокой се. Помисли. Колко бяха? Познаваше ли ги?
Тя бясно тръсна глава.
— Двама. Не видях лицата им. Тичах, а те носеха от онези шлемове, които се спускат над очите и носа. Гонеха ме. Там е стръмно, нали знаеш, и има много храсталаци. Опитах се да им избягам, но те продължиха да яздят след мен. Насочваха ме като кучета — стадо овце. Тичах ли тичах, но те не изоставаха. После паднах, спънах се в един дънер. И те скочиха от конете. Единият ме натисна на земята, а другият ми взе кошницата. Изсипа я, като че ли търсеше нещо, и двамата се смееха… Помислих си, че…
Сърцето ми биеше също толкова силно, колкото нейното.
— Нараниха ли те — яростно попитах аз.
Моли мълчеше, после поклати глава.
— Не. Той само… ме държеше. И се смееше. Другият каза… каза, че съм била страшно глупава да се оставя да ме използва някакво копеле. Казаха…
Отново замълча. Каквото и да й бяха казали, както и да я бяха нарекли, думите им очевидно бяха достатъчно грозни, за да не иска да ги повтори пред мен. Бяха успели да я наранят толкова тежко, че дори не искаше да сподели болката си. Това ме прониза като с меч.
— После ме предупредиха — продължи Моли. — Казаха да стоя надалеч от копелето. Да не му върша мръсната работа. Казаха… неща, които не разбрах: за съобщения, шпиони и измяна. Казаха, че иначе всички щели да узнаят, че… че съм уличницата на копелдака. — Опита се просто да изрече думата, ала тя с мъка се изтръгна от устата й. — После казаха, че… ще ме обесят… ако не ги послушам. Че било предателство да изпълнявам поръчки на предател. — Гласът й странно се успокои. — После ме заплюха. И ме оставиха. Чух ги да си отиват, но дълго ме беше страх да стана. Никога не съм била толкова уплашена. — Моли ме погледна. Очите й бяха като отворени рани. — Дори баща ми не ме е плашил така.
Притиснах я към себе си.
— Аз съм виновен за всичко. — Дори не разбрах, че съм го изрекъл на глас, докато тя озадачено не се отдръпна.
— За какво си виновен? Направил ли си нещо лошо?
— Не. Не съм предател. Но съм копеле. И позволих това да засегне и теб. Всичко, за което ме предупреждаваше Търпение, всичко, за което ме предупреждаваше се… за което ме предупреждаваха другите, всичко се сбъдва. И аз те забърках в него.
— Какво става — тихо попита тя, после ахна. — Ти каза, че… стражниците не са те пуснали да излезеш през портата. Че не можеш да напускаш Бъкип? Защо?
— Не зная. Не разбирам много неща. Но зная едно: не бива да те излагам на опасност. Това значи известно време да стоя настрани от теб. И ти от мен. Разбираш ли?
Очите й гневно проблеснаха.
— Разбирам, че ме оставяш сама в това положение!
— Не. Не е така. Трябва да ги накараме да повярват, че са те уплашили, че им се подчиняваш. Тогава ще си в безопасност. Няма да имат причина пак да те нападнат.
— Те наистина ме уплашиха, идиот такъв — изсъска Моли. — Зная обаче едно. Щом някой разбере, че те е страх от него, никога няма да си в безопасност. Ако сега им се подчиня, пак ще ме нападнат. Ще ми кажат да направя други неща, за да видят дали ще им се подчиня от страх.
Това бяха белезите, които бе оставил върху живота й баща й. Белези, които бяха сила, ала и уязвимост.
— Сега не е време да им се противопоставяме — прошепнах аз. Очаквах всеки момент да се появи стражата, за да види къде сме изчезнали. — Ела — казах й и я поведох сред лабиринта от складове и стопански сгради. Тя безмълвно тръгна до мен, после рязко дръпна ръката си от моята и заяви:
— Време е да им се противопоставим. Защото щом започнеш да отлагаш, никога не го правиш. Защо сега да не е моментът?
— Защото не искам да се забъркваш в това. Не искам да пострадаш. Не искам хората да те наричат „уличницата на копелдака“. — Едва се насилих да произнеса думите.
Моли вдигна глава и каза съвсем спокойно:
— Не съм направила нищо, от което да се срамувам. А ти?
— Не. Но…
— „Но“. Любимата ти дума — горчиво рече Моли и ми обърна гръб.
— Моли! — Хвърлих се след нея и я хванах за раменете. Тя се завъртя и ме удари. Не ме зашлеви. Силен юмрук в устата ми, който ме накара да се олюлея. Усетих вкус на кръв. Моли гневно ме гледаше и ме предизвикваше отново да я докосна. Не го направих. — Не съм казал, че няма да се боря с тях. А само, че не искам ти да се забъркваш. Дай ми възможност да го направя както си знам. — Усетих, че по брадичката ми се стича кръв. Оставих Моли да я види. — Повярвай ми, ако имам време, ще ги открия и ще ги накарам да си платят. По моя си начин. А сега ми разкажи за мъжете. Как бяха облечени, как яздеха. Какви бяха конете им? Като тукашни ли говореха, или като островитяни? Брадати ли бяха? Можеш ли да ми кажеш цвета на косата и очите им?
Виждах, че се опитва да си спомни, виждах, че умът й бяга от тези мисли.
— Кафяви — накрая отвърна Моли. — Кафяви коне с черни гриви и опашки. И мъжете говореха най-обикновено. Единият имаше тъмна брада. Поне така ми се струва. Трудно е да гледаш с лице, притиснато към пръстта.
— Добре. И това не е малко — отвърнах аз, макар че не ми бе казала абсолютно нищо. — Моли — казах по-тихо. — Няма да идвам… в стаята ти. За известно време. Защото…
— Те е страх.
— Да — изсъсках аз. — Да, страх ме е. Страх ме е, че ще те наранят, страх ме е, че ще те убият. За да наранят мен. Няма да те изложа на опасност като идвам при теб.
Моли стоеше неподвижно. Не знаех дали ме слуша.
— Прекалено много те обичам, за да го допусна. — Думите ми прозвучаха неубедително дори за мен.
Моли се обърна и си тръгна. Изглеждаше самотна в мръсната си синя рокля, свела гордата си глава.
— Моли Червената фуста — прошепнах аз, ала вече не виждах онази Моли. А само жената, в която я бях превърнал.
24
Нитбей
В легендите на Шестте херцогства Пъпчивия е предвестник на нещастия. Ако го видите да крачи по пътя, нещастието скоро ще ви сполети. Ако го сънувате, някой ще умре. В приказките той често се явява на онези, които заслужават наказание, но понякога, особено в куклените представления, го използват като обща поличба за нещастие. Провесената над декорите марионетка на Пъпчивия е предупреждение за зрителите, че скоро ще станат свидетели на трагедия.
Дните на зимата се влачеха мъчително бавно. С всеки изтекъл час се приготвях да се случи нещо. Никога не влизах в стая, без първо да я проуча, не ядях храна, която не съм видял да приготвят, пиех само вода, която сам вадех от кладенеца. Спях зле. Постоянното бодърстване ми се отразяваше по стотици начини. Дразнех се от хората, които небрежно разговаряха с мен, бях мрачен, когато се отбивах при Бърич, държах се сдържано с престолонаследницата. Сенч, единственият, пред когото можех да изплача болката си, не ме викаше. Чувствах се мъчително самотен. Не смеех да отида при Моли. Колкото можех по-малко се заседявах при Бърич от страх да не му докарам някоя от своите грижи. Не можех открито да напускам Бъкип, за да прекарвам известно време с Нощни очи, и се боях да излизам по тайния ни път, защото имаше вероятност да ме следят. Чаках и наблюдавах, ала фактът, че нищо не ми се случва, скоро започна да ме мъчи още повече.
Ежедневно посещавах крал Умен. Виждах как чезне пред очите ми, виждах, че шутът от ден на ден става все по-мрачен, а шегите му — все по-язвителни. Копнеех свирепите зимни бури да са в хармония с настроението ми, но небето продължаваше да е синьо и ветровете — тихи. Вечерите в Бъкип бяха оживени от веселби, пирове и балове с маски. Вътрешните херцози и благородници се тъпчеха на масата на Славен и се напиваха с него до късно през нощта.
— Като кърлежи по умиращо куче — яростно заявих един ден пред Бърич, докато сменях превръзката на крака му. Той току-що бе отбелязал, че изобщо не е трудно да стои буден на нощната си стража пред вратата на Кетрикен, защото и без това няма да може да заспи от шума на гуляите.
— Кой умира? — попита той.
— Всички ние. Ден след ден. Никой ли не ти го е казал? Но раната ти зараства, при това изненадващо добре след всичко, което си преживял.
Бърич погледна голия си крак и предпазливо го сви. Тъканта неравномерно се разтегна, но издържа.
— Раната може да се е затворила, но отвътре не я чувствам зараснала — отвърна той. Това не беше оплакване. Бърич вдигна чашата си с бренди и я пресуши. Изгледах я с присвити очи. Напоследък дните му бяха едни и същи. Щом сутрин напуснеше вратата на Кетрикен, той отиваше в кухнята да закуси. После се връщаше в стаята си и започваше да пие. След като дойдех да му помогна да смени превръзката, продължаваше да пие, докато не станеше време да спи. Вечер се събуждаше тъкмо навреме, за да се нахрани и да застане на пост пред вратата на Кетрикен. Вече не вършеше нищо в конюшнята. Изцяло я бе предал на Хендс, който приемаше работата като незаслужено наказание.
Търпение през ден пращаше Моли да разтреби стаята му. Бях изненадан, че той не се оплаква. Чувствата ми бяха смесени. Колкото и да пиеше, Бърич винаги се отнасяше към жените с уважение и все пак празните бутилки не можеха да не напомнят на Моли за баща й. И в същото време ми се искаше двамата да се опознаят. Един ден казах на Бърич, че са заплашили Моли заради връзката й с мен.
— Каква връзка — остро попита той.
— Почти никой не знае, че я обичам — предпазливо признах аз.
— Мъжът не натоварва с проблемите си жената, която обича — строго каза Бърич.
Нямаше какво да му отговоря. Вместо това му изложих малкото подробности, които Моли си спомняше за нападателите си, ала това не му говореше нищо. Известно време погледът му блуждаеше. После той вдигна чашата си, изпи я до дъно и изсумтя:
— Ще й кажа, че се безпокоиш за нея. Ще й кажа, че ако се бои от опасност, трябва да дойде при мен. Аз съм в по-добро положение да се справя с проблема. — Погледна ме в очите. — Ще й кажа, че постъпваш разумно, като стоиш далеч от нея, за нейно добро. — И докато пак наливаше чашата си, добави: — Търпение беше права. Добре, че ми я прати.
Пребледнях, когато разбрах какво означава това. За пръв път бях проявил здрав разум. Той изпи брендито си, погледна бутилката и бавно я плъзна по масата към мен. — Сложи я на лавицата, моля те.
Животните и зимните запаси на Бъкип продължаваха да изчезват. Някои евтино се разпродаваха на Вътрешните херцогства. Най-хубавите ловни и ездитни коне се превозваха с гемии по река Бък до район близо до Турлейк. Славен го представяше като план за спасяване на най-добрите ни разплодни животни далеч от опустошенията на алените кораби. Според Хендс в града се питали каква надежда има за тях, щом кралят не може да защити собствения си замък? Когато по реката потегли гемия, натоварена с фини стари гоблени и мебели, плъзнаха слухове, че Пророците скоро съвсем щели да изоставят Бъкип, без бой, дори без да чакат да ги нападнат. Имах подозрението, че слуховете са верни.
Тъй като бях затворен в крепостта, нямах пряк достъп до приказките на обикновените хора. В стаята на стражниците вече ме посрещаше мълчание. Ограничението върху придвижването ми беше станало повод за клюки и догадки. Отново започнаха приказките, плъзнали в деня, в който не бях успял да спася момиченцето от претопените. Малцина от стражниците разговаряха с мен за друго, освен за времето. Макар че не ме отритваха напълно, те ме изключваха от нормалните си разговори и спорове. Аз носех нещастие. Не исках да излагам на опасност хора, които обичах.
Все още ме посрещаха с радост в конюшнята, ала се опитвах да не изглеждам много близък и с животните. Напоследък конярите бяха много мрачни. Нямаха достатъчно работа и често избухваха свади. Те бяха основният ми източник на новини и слухове. Нямаше нищо обнадеждаващо. Разказваха за пиратски набези срещу беърнски градове, за скандали в кръчмите и на пристанището, за хора, бягащи на юг или навътре в сушата в зависимост от възможностите им. За Искрен и неговия поход се говорело презрително. Надеждата гаснела. Също като мен, жителите на Бъкип очакваха нещастието да почука на вратите им.
Цял месец бушуваха бури и облекчението и радостта в Бъкип бяха по-пагубни от предишния период на напрежение. Една крайбрежна кръчма се подпали по време на особено див гуляй. Пожарът се разпространи и единствено проливният дъжд спаси пристанищните складове. Това щеше да е огромна трагедия, защото след като Славен изпразваше складовете в крепостта, гражданите не виждаха причина да пазят останалото. Дори пиратите никога да не дойдеха в Бъкип, аз се бях примирил с въвеждането на дажби още преди края на зимата.
Една нощ се събудих в абсолютна тишина. Нямаше го воя на бурята, нито тропота на дъжда. Сърцето ми се сви. Обзе ме страшно предчувствие и когато на сутринта видях ясното синьо небе, ужасът ми се усили още повече. Въпреки слънчевия ден атмосферата в замъка бе потискаща. На няколко пъти усетих гъделичкането на Умението. Това почти ме побъркваше, защото не знаех дали Искрен се опитва да установи по-добра връзка, или в ума ми надничат Джъстин и Ведра. Още повече ме обезсърчи посещението ми при крал Умен и шута в късния следобед. Останал само кожа и кости, кралят седеше и разсеяно се усмихваше. Когато влязох, той немощно насочи Умението си към мен и ме поздрави с думите:
— А, Искрен, момчето ми. Как мина урокът ти по бой с меч? — Останалата част от разговора беше още по-объркана. Почти незабавно след пристигането ми се появи Славен, седна, скръсти ръце на гърдите си и впери очи в мен. Не си казахме нито дума. Не можех да реша дали мълчанието ми е страхливост, или сдържаност. Избягах колкото можех по-скоро въпреки укоризнения поглед на шута.
Самият шут не изглеждаше много по-добре от Умен. На толкова безцветно същество като него тъмните кръгове под очите му изпъкваха като нарисувани. Езикът му беше замлъкнал също като звънчетата му. Когато крал Умен умреше, между шута и Славен нямаше да стои нищо. Зачудих се дали мога по някакъв начин да му помогна.
„Като че ли мога да помогна на себе си“ — кисело си помислих.
В усамотението на стаята ми същата вечер изпих повече, отколкото трябваше, от евтиното къпиново бренди, което Бърич не можеше да понася. Знаех, че на другия ден ще имам махмурлук. Не ме интересуваше. После легнах на леглото и се заслушах в далечните звуци на веселбата в Голямата зала. Прииска ми се Моли да е пред мен, за да ме сгълчи, че съм пиян. Леглото беше прекалено голямо, чаршафите бяха снежнобели и студени. Затворих очи и потърсих утеха в компанията на един вълк. Откакто ме бяха затворили в крепостта, бях започнал всяка нощ да го посещавам насън, просто за да имам илюзията за свобода.
Събудих се точно преди Сенч да ме хване и да ме разтърси. Добре че веднага го познах, защото иначе, сигурен съм, щях да се опитам да го убия.
— Ставай! — дрезгаво прошепна той. — Ставай, пиян глупако, идиот такъв! Нитбей е обсаден. Ако се забавим, няма да пощадят никого. Ставай, проклет да си!
С олюляване се изправих. Опиянението започна да отстъпва пред смайването от думите му.
— Какво можем да направим — глупаво попитах аз.
— Кажи на краля. Кажи на Кетрикен, кажи на Славен. Славен в никакъв случай не може да го пренебрегне, те са едва ли не на прага ни. Ако се установят в Нитбей, алените кораби окончателно ще ни приклещят. Нито един кораб няма да може да напусне пристанището на Бък. Дори Славен ще го проумее. Хайде! Тръгвай!
Нахлузих панталоните и кафтана си и се затичах към вратата с разрошена коса. На прага спрях.
— Как съм научил? Откъде да кажа, че идва предупреждението?
Сенч направо заподскача от яд.
— Проклятие! Нищо не им казвай! Кажи на Умен, че си сънувал Пъпчивия да го вижда в един вир! Той поне би трябвало да го разбере! Кажи им, че ти е съобщил Праотец. Кажи каквото и да е, но ги накарай да се размърдат!
— Ясно! — Затичах се по коридора, спуснах се по стълбището и стигнах до покоите на крал Умен. Заблъсках по вратата.
В дъното на коридора Бърич стоеше до стола пред вратата на Кетрикен. Той ме погледна, изтегли късия си меч и застана нащрек. — Пирати! — извиках му аз, без да ме е грижа кой ни чува. — Пет алени кораба в Нитбей! Събуди нейно величество, кажи й, че спешно се нуждаят от нашата помощ!
Бърич се обърна, почука и незабавно го пуснаха вътре. С мен не стана толкова лесно. Уолас най-после неохотно открехна вратата, но не отстъпи, докато не му предложих да изтича долу и да предаде новината на Славен. Мисля, че го накара да вземе решение перспективата да се появи като на сцена и да съобщи новината на принца пред всички гуляйджии. Той остави вратата неохранявана и бързо влезе в малкото си преддверие, за да се облече.
Кралската спалня тънеше в пълен мрак. Вонеше на димче. Взех една свещ от дневната, запалих я от гаснещия огън и влязох. В тъмнината едва не се спънах в шута, който се беше свил като коте до леглото на Умен. Смаяно зяпнах. Той нямаше нито одеяло, нито възглавница — спеше върху гола рогозка.
— Какво има — уплашено попита той.
— Пирати в Нитбей. Пет алени кораба. Трябва да събудя краля. Защо спиш тук? Да не би вече да те е страх да се върнеш в стаята си?
Шутът горчиво се засмя.
— По-скоро ме е страх да не изляза от тази, защото може да не ме пуснат обратно. Предния път, когато Уолас ме заключи навън, трябваше цял час да блъскам по вратата, докато кралят не усети, че ме няма и не попита къде съм. По-предния се вмъкнах със закуската. Още по-предния път…
— Опитват се да те откъснат от краля, така ли?
Той кимна.
— С мед или бич. Тази вечер Славен ми предложи кесия с пет жълтици, ако се облека както трябва и сляза долу да ги забавлявам. О, след като ти си тръгна, той започна да каканиже, че ужасно съм бил липсвал на двора и колко жалко било да погубвам младостта си затворен тук горе. И когато му отговорих, че намирам компанията на крал Умен по-приятна от тази на другите глупци, ме замери с гърнето с чай. Уолас страшно се ядоса, защото тъкмо беше сварил тази отвратителната отвара, която може да накара човек да копнее за миризмата на пръдня.
Докато говореше, шутът палеше свещи и хвърляше цепеници в огнището. После дръпна тежката завеса на леглото и каза нежно, сякаш будеше спящо дете:
— Милорд? Фицрицарин ви носи важни вести. Ще се събудите ли да го изслушате?
Кралят не реагира.
— Ваше величество — отново го повика шутът, намокри една кърпа и изми лицето на Умен. — Крал Умен?
— Милорд, народът ви има нужда от вас — отчаяно възкликнах аз. — Нитбей е обсаден от алените кораби. Пет. Трябва бързо да пратим помощ, иначе всичко е изгубено. Щом се укрепят там…
— Могат да затворят бъкското пристанище. — Кралят отвори очи. Не помръдна, но силно стисна клепачи, сякаш от страшна болка. — Шуте. Малко червено вино. Моля те. — Гласът му бе тих, почти шепот, но беше гласът на моя крал. Сърцето ми се разтуптя, като че ли бях старо куче, чуло гласа на своя завърнал се господар.
— Какво да правим? — умолително попитах аз.
— Пратете там всичките ни кораби. Не само бойните. Съберете риболовния флот. Сега се сражаваме за собствения си живот. Как смеят толкова да се приближат, как си позволяват такава дързост! Пратете коне по суша. Да потеглят след час, заповядвам. Може и да не стигнат там до вдругиден, но въпреки това ги пратете. Да ги води Остър.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите.
— Ваше величество — внимателно отвърнах аз, — Остър е мъртъв. Загина на връщане от Планините. Нападнали ги разбойници.
Шутът ме изгледа гневно и аз съжалих за прекъсването. Гласът на крал Умен изгуби властността си. Той неуверено попита:
— Наистина ли е мъртъв?
Поех си дъх.
— Да, ваше величество. Но тук е Румен. На Кърф също може да се разчита.
Кралят взе чашата, която му поднесе шутът, отпи от виното и изглежда, се ободри.
— Кърф. Тогава нека ги води Кърф. — Увереността му се възвърна. Прехапах си езика и не отбелязах, че останалите ни коне не си струват да ги пращаме. Жителите на Нитбей несъмнено с радост щяха да посрещнат всеки, който им се притечеше на помощ.
Крал Умен се замисли.
— Какви са вестите от Южното заливче?
— Оттам все още няма вести, ваше величество. — Това не беше лъжа.
— Какво става тук — викна Славен още преди да е влязъл в спалнята, запъхтян от алкохол и бяс. — Уолас! — Принцът обвинително ме посочи. — Разкарай го оттук. Повикай помощ, ако се налага.
Нямаше нужда Уолас да търси надалеч. Двама яки стражници бяха последвали Славен от гуляя и ме сграбчиха. Озърнах се за шута, за който и да било съюзник, но шутът беше изчезнал. Зърнах една бледа ръка да се скрива под леглото и се извърнах. Не го обвинявах. Нямаше с какво да ми помогне — само щяха да го изхвърлят заедно с мен.
— Татко, този простак сигурно смути почивката ти с побърканите си дрънканици! А ти си болен. — Славен загрижено се наведе над леглото.
Почти ме бяха довлекли до вратата, когато кралят проговори. Гласът му не беше висок, ала излъчваше властност.
— Спрете — заповяда той на стражниците и без да помръдва погледна Славен. — Нитбей е обсаден. Трябва да пратим помощ.
Славен тъжно поклати глава.
— Това просто е поредният заговор на копелдака, за да те разстрои. Не сме получавали молба за помощ, няма абсолютно никаква вест.
Единият стражник ме стискаше така, сякаш искаше да ми счупи ребрата. Другият, изглежда, се опитваше да ми изкълчи рамото, въпреки че отказвах да се съпротивлявам. Внимателно запомних лицето му, като се мъчех да не давам израз на болката си.
— Нямаше нужда да си правиш труда, Славен. Аз ще открия истината или лъжата. — Кетрикен се беше облякла. Късо бяло кожено палто, лилав панталон и ботуши. Дългият й меч висеше на хълбока й, а на вратата стоеше Бърич с дебел плащ с качулка и ръкавици в ръце. Тя говореше като на разглезено дете. — Върни се при гостите си. Аз ще замина за Нитбей.
— Забранявам ти — пискливо извика Славен. В стаята внезапно се възцари тишина. Кетрикен тихо отбеляза онова, което всички вече знаеха:
— Един принц не може да забранява на престолонаследницата. Заминавам още тази нощ.
Лицето на принц Славен поморавя.
— Това е измама! Това е заговор на копелдака да хвърли Бъкип в хаос и да всее страх сред народа. Няма никаква вест за нападение срещу Нитбей.
— Тишина — викна кралят и всички се вцепениха. — Фицрицарин? По дяволите, пуснете го. Фицрицарин, застани пред мен. Докладвай. Откъде получи вестта?
Пооправих елека си и пригладих косата си. Поех си дъх и въздъхнах.
— Имах видение, сир. Яви ми се Пъпчивия, който виждаше бъдещето в един вир. Показа ми алените кораби в Нитбей.
Не посмях да кажа повече. Един от стражниците презрително изсумтя. Бърич зяпна и се ококори, Кетрикен се смути. Крал Умен затвори очи и въздъхна.
— Той е пиян — заяви Славен. — Махнете го оттук. — Никога не го бях виждал толкова доволен. Стражниците пак ме хванаха.
— Както… — Кралят дълбоко си пое дъх. Очевидно се бореше с болката. — Както заповядах. — Той събра сили. — Вървете.
Отскубнах се от ръцете на смаяните стражници и казах:
— Слушам, ваше величество. — Трябваше да повторя, за да чуят всички: — Кралят заповяда всички бойни кораби да бъдат пратени в Нитбей, наред с колкото може повече риболовни кораби. И Кърф да откара всички коне по суша.
— Да — шепнешком потвърди кралят и тежко преглътна, после си пое дъх и отвори очи. — Да, такава е заповедта ми. Вървете.
— Малко вино, милорд? — Шутът се бе материализирал от едната страна на леглото. Аз бях единственият, който се сепна. Шутът се усмихна, наведе се над краля и му помогна да повдигне глава, за да отпие глътка вино. Дълбоко се поклоних на Умен, изправих се и се обърнах, за да изляза.
— Можеш да пътуваш с моята стража, ако искаш — предложи ми Кетрикен.
Лицето на Славен почервеня и той викна:
— Кралят не ти каза да тръгваш!
— Но и не ми забрани — спокойно му отвърна тя.
— Милейди! — Един от нейните стражници се появи на вратата. — Готови сме за тръгване.
Смаяно я погледнах. Тя само кимна, после се обърна към мен.
— По-добре да побързаш, Фиц. Освен ако не искаш да тръгнеш така.
Бърич й подаде плаща.
— Конят ми готов ли е — попита тя стражника си.
— Хендс обеща, когато слезете, да чака на вратата.
— Ще ми трябват само минута-две, за да се приготвя — тихо рече Бърич.
— Вървете тогава. Настигнете ме колкото може по-бързо.
Бърич кимна, последва ме до стаята ми и извади зимни дрехи от скрина ми, докато се обличах. После ми каза:
— Среши се и си измий лицето. Воините имат повече вяра на човек, който изглежда така, все едно е очаквал да е буден в този час.
Послушах го и после двамата бързо слязохме по стълбището. Тази нощ той като че ли беше забравил за ранения си крак. Щом излязохме на двора, Бърич изрева на конярите да доведат Сажда и Дорест, после прати едно момче да намери Кърф и да му предаде заповедта, а друго — да приготви всички коне в конюшнята. Прати четирима мъже в града: единия при бойните кораби, а другите трима — да обиколят кръчмите и да съберат флота. Завидях му за ефикасните действия. Той не осъзна, че е поел командването от мен, докато не яхнахме конете. Изведнъж на лицето му се изписа неловко изражение. Усмихнах му се и казах:
— Опитът си казва своето.
Насочихме се към портата.
— Би трябвало да настигнем престолонаследницата, преди да стигне до крайбрежния път — каза Бърич.
Изведнъж на пътя ни се изпречи един стражник и викна:
— Стой!
Конете ни уплашено се изправиха на задните си крака.
— Какво има? — попита Бърич.
Мъжът твърдо стоеше пред нас.
— Вие можете да минете, господине — почтително каза на Бърич той. — Но имам заповед копелдакът да не напуска Бъкип.
— Копелдакът ли? — Никога не бях чувал Бърич да говори толкова гневно. — Кажи Фицрицарин, син на принц Рицарин.
Мъжът го зяпна удивено.
— Кажи го веднага! — Изрева Бърич и изтегли меча си. Изведнъж ми се стори два пъти по-едър, отколкото беше. Усещах яростта му да приижда към мен на талази.
— Фицрицарин, син на принц Рицарин — запелтечи стражникът, пое си дъх и преглътна. — Но както и да го наричам, имам заповед. Той няма право да излиза навън.
— Преди малко престолонаследницата ни заповяда да заминем с нея или да я настигнем колкото може по-бързо. Да не би да твърдиш, че твоята заповед отменя нейната?
Мъжът се смути.
— Един момент, господине. — Той се върна в сградата.
Бърич изсумтя.
— Онзи, който го е обучил, трябва да се срамува. Той разчита само на нашата чест да не минем през портата.
— А може би просто те познава — предположих аз.
Бърич ме изгледа гневно. След малко навън излезе капитанът на стражата и широко ни се усмихна.
— Приятно пътуване и успех в Нитбей.
Бърич му махна с ръка и пришпорихме конете. Беше тъмно, но долу пътят ставаше прав и равен. Скоро се показа луната. Никога не бях виждал Бърич толкова безразсъден. Той препускаше в галоп и не намали скоростта, докато не видяхме стражата на престолонаследницата пред нас. Няколко души се обърнаха и ни познаха. Един от ратниците вдигна ръка за поздрав.
— В началото на бременността кобилата трябва да се упражнява — каза Бърич и хвърли поглед към мен в мрака. — За жените обаче не зная — колебливо прибави той.
Ухилих му се.
— Да не мислиш, че аз зная? — Поклатих глава. — Не зная. Когато са бременни, някои жени изобщо не яздят. Според мен Кетрикен не би изложила на риск детето на Искрен. Освен това с нас е в по-голяма безопасност, отколкото ако я бяхме оставили при Славен.
Бърич не отговори, но усетих, че е съгласен. Усетих още нещо.
„Най-после ще ловуваме заедно!“
„Тихо! — Предупредих го аз и крадешком погледнах Бърич. Внимавах да не издам мислите си. — Отиваме надалеч. Ще можеш ли да следваш конете ни?“
„На малко разстояние те са по-бързи. Но нищо не е способно да изпревари тичащ вълк.“
Бърич леко се скова на седлото. Знаех, че Нощни очи е далеч и се крие в сенките. Наистина ми бе приятно отново да съм навън и да съм с нето. И да върша нещо. Не се радвах, че са нападнали Нитбей, просто най-после имах възможност да действам, дори да бе само за да поправя нечие зло. Отново погледнах Бърич. От него се излъчваше гняв.
— Бърич — осмелих се да го повикам.
— Вълк е, нали — неохотно попита в мрака той. Гледаше право пред себе си. Знаех, че е стиснал зъби.
„Знаеш, че съм вълк.“ Весел отговор с изплезен език.
Бърич потръпна като убоден с игла.
— Нощни очи — тихо признах аз, изразявайки образа на името му с човешки думи. Обзе ме ужас. Бърич го беше усетил. Знаеше. Повече нямаше смисъл да отричам. Но изпитвах и известно облекчение. Бях смъртно уморен от всички лъжи, с които живеех. Бърич мълчаливо яздеше, без да ме гледа. — Не исках да се случи. Просто нямах избор. — Обяснение. Не извинение.
„Аз не му оставих друг избор.“ Нощни очи прекалено весело възприемаше мълчанието на Бърич.
Поставих длан върху шията на Сажда и потърсих утеха в нейната топлина и живот. Зачаках. Бърич продължаваше да мълчи.
— Зная, че никога няма да го одобриш — тихо казах аз. — Но не зависи от моето решение. Просто съм такъв.
„Всички сме такива — подсмихна се Нощни очи. — Хайде, Сърце на глутницата, говори ми. Няма ли да ловуваме добре заедно?“
„Сърце на глутницата ли?“ — зачудих се аз.
„Той знае, че се казва така. Така го наричаха, всички ония кучета, които го боготворяха. «Сърце на глутницата, тук, дивечът е тук, и аз го открих за теб, за теб!» Всички лаеха и се опитваха да са първи. Но сега ги няма, всички са надалеч. Не им хареса, когато ги отвеждаха. Знаеха, че той ги чува, въпреки че не им отговаряше. Никога ли не си ги чувал?“
„Предполагам, че съм се опитвал да не ги чувам.“
„Напразно. Защо да избираш да си глух? Или ням?“
— Трябва ли да го правиш в мое присъствие — сковано попита Бърич.
— Извинявай — отвърнах аз, осъзнал, че наистина е обиден. Нощни очи отново се подхили. Не му обърнах внимание. Бърич не ме поглеждаше. След малко пришпори Дорест и препусна, за да настигне стражата на Кетрикен. Поколебах се, сетне го последвах. Той официално докладва на престолонаследницата за всичко, което бе направил, преди да напусне Бъкип, и тя сериозно кимна, сякаш беше свикнала с такива доклади. Почете ни, като ни даде знак да яздим от лявата й страна, докато капитанът на стражата, някоя си Напръстник, яздеше отдясно. Преди зазоряване ни настигнаха останалите конни ратници от Бъкип. За известно време Напръстник забави ход, за да позволи на уморените им коне да си поемат дъх, но след като стигнахме до един поток и оставихме животните да се напият, решително ги пришпорихме. Бърич не ми говореше.
Преди няколко години бях пътувал до Нитбей в свитата на Искрен. Тогава бяхме стигнали за пет дни, но ни бавеха каруците и фургоните, жонгльорите, музикантите и прислугата. Този път яздехме на коне със закалени воини и нямаше нужда да следваме широкия крайречен път. Единственото нещо, което ни затрудняваше, бе времето. Сутринта на първия ден ни връхлетя зимна буря. Не ни притесняваше само физическото неудобство, но и мисълта, че ветровете ще забавят напредването на корабите. Винаги, когато пътят ни минаваше близо до водата, търсех с поглед платна, ала не виждах нищо.
Напръстник наложи бърз ход, но не изтощителен за конете и ездачите. Макар че не спирахме често, тя променяше скоростта и се грижеше животните да не страдат от жажда. Когато си позволявахме да си починем, конете получаваха овес, а ездачите — корав хляб и чирози. Дори да бяха забелязали вълка, който ни следваше в сенките, никой не спомена нищо. След два дни бурята позатихна и призори видяхме обширната речна долина, която водеше към Нитбей.
Бейгардската твърдина пазеше залива Нитбей. И бе дом на херцог Келвар и лейди Грация, сърцето на херцогство Рипон. Стражевата кула се издигаше на пясъчникова скала над града. Самата крепост беше построена на сравнително равен терен, но бе укрепена с няколко стени и рова. Веднъж ми бяха казали, че никой враг не е успявал да преодолее втората стена. Това вече не беше вярно. Ние спряхме, смаяни от разкрилото се пред нас опустошение.
Петте алени кораба все още бяха изтеглени на брега. От флота на Нитбей, главно малки риболовни съдове, бяха останали само изгорени и пробити корпуси, пръснати по пясъка. Вълните си играеха с тях, след като пиратите ги бяха унищожили. От мястото, където островитяните бяха слезли от корабите си, започваха почернели сгради и димящи развалини и бележеха пътя им като разпространяваща се зараза. Напръстник спря коня си и посочи към Нитбей, като обобщи наблюденията си с онова, което знаеше за града и крепостта.
— Заливът е плитък и песъчлив. По време на отлив брегът се разширява. Те са изтеглили корабите си много нависоко. И ако успеем да ги накараме да отстъпят, трябва да използваме отлива, така че да не могат да спуснат корабите си на вода. Прорязали са града като горещ нож — масло: съмнявам се, че са срещнали сериозна съпротива. Сигурно още щом са видели ален корпус, всички са избягали в крепостта. Струва ми се, че островитяните са преодолели и третия пръстен. Но Келвар би трябвало да е в състояние да ги задържи. Четвъртата стена е от дялан камък. Строена е години. Бейгардската твърдина има кладенец и складовете навярно са пълни с жито. Така че няма да падне, освен ако не я превземат с коварство. — Напръстник престана да сочи и отново се отпусна на седлото. — Това нападение е абсурдно — по-тихо продължи тя. — Как може пиратите да очакват да задържат обсадата? Особено ако ги нападнат наши сили?
— Може би не очакват никой да помогне на Бейгард — отвърна Кетрикен. — Ще плячкосат провизии от града, а е възможно и да очакват още кораби. — Тя се обърна към Кърф и му даде знак да отиде до Напръстник. — Аз нямам боен опит — простичко заяви престолонаследницата. — Вие двамата трябва да планирате действията ни. Ще ви се подчинявам като обикновен ратник. Как трябва да продължим?
Видях, че Бърич потръпва. Такава честност заслужава възхищение, ала не винаги е полезна за бойния дух. Напръстник и Кърф се спогледаха.
— Милейди, Кърф има по-голям боен опит от мен. Приемам неговото командване — тихо предложи Напръстник.
Кърф засрамено сведе очи.
— Бърич беше човек на Рицарин. Участвал е в много повече битки от мен — смутено каза той. После рязко вдигна поглед. — Препоръчвам ви го, милейди.
Лицето на Бърич разкриваше сблъсък на противоречиви чувства. За миг очите му грейнаха. После се разколеба.
„Сърце на глутницата, те ще ловуват добре за теб“ — подкани го Нощни очи.
— Поеми командването, Бърич. Те ще се бият със сърце за теб.
Целият настръхнах, когато чух Кетрикен да повтаря мисълта на моя вълк. Видях, че Бърич потреперва. Той изправи гръб на седлото.
— Не можем да ги изненадаме в тази равнина. И ще се защитават зад трите пръстена. Броят ни не е голям. Най-голямата ни сила, милейди, е времето. Можем да ги обсадим. Те нямат достъп до прясна вода. Ако Бейгард издържи, а ние затворим изхода на островитяните, просто можем да изчакаме пристигането на нашите кораби. И тогава ще преценим дали да ги нападнем, или просто да ги уморим от глад.
— Струва ми се разумно — одобри престолонаследницата.
— Те са глупци, ако не са оставили поне малък отряд при корабите си. Ще се наложи незабавно да се справим с тях. После трябва да поставим наша стража със заповед да разруши съдовете, ако се появи вероятност островитяните да се опитат да избягат. Иначе флотът на принца престолонаследник Искрен ще се увеличи с пет кораба.
— И това ми се струва разумно. — Идеята очевидно зарадва Кетрикен.
— И трябва да действаме бързо. Скоро ще забележат появата ни, ако вече не са ни видели. Със сигурност ще разберат в какво положение се намират. Трябва да ги приклещим там, да задържим онези, които обсаждат крепостта, и да убием другите при корабите.
Кърф и Напръстник кимаха. Бърич ги погледна.
— Искам вашите стрелци за обсадата на крепостта. Трябва да задържим пиратите вътре, не да влизаме в близък бой. Просто да ги накараме да останат на мястото си. Те ще се опитат да се измъкнат оттам, откъдето са влезли. На това място ще съсредоточим повечето си сили, но ще пазим цялата външна стена. И засега изобщо не се опитвайте да прониквате вътре. Нека драпат като раци в гърне.
Напрегнати кимвания от двамата капитани. Бърич продължи:
— Искам мечове за корабите. Очаквам боят да е тежък. Те ще защитават единствения си път за бягство. Ще пратим няколко стрелци с огнени стрели. Ако всичко друго се провали, изгорете корабите. Но първо се опитайте да ги превземете.
— „Руриск“! — извика някой от задните редици. Всички глави се обърнаха към водата. „Руриск“ заобикаляше северния нос на Нитбей. След малко се появи второ платно. Конниците зад нас надигнаха вик. Но по-нататък от нашия флот, закотвен в дълбоки води, бял като корем на мъртвец и с надути платна, се поклащаше белият кораб. В мига, в който го зърнах, ме прониза леден ужас.
— Белият кораб — задавено изрекох аз. Побиха ме тръпки от страх, който бе почти като физическа болка.
— Какво — сепна се Бърич. Това беше първата дума, която ми казваше този ден.
— Белият кораб — повторих и посочих с ръка.
— Какво? Къде? Онова там ли? Просто мъгла. Нашите кораби влизат в пристанището.
Погледнах. Имаше право. Мъгла, която се топеше под утринното слънце. Ужасът ми заглъхна като подигравателен призрачен смях. Ала денят изведнъж ми се стори по-студен и слънцето, което за малко се бе подало между буреносните облаци, беше слабо и бледо. Обзе ме лошо предчувствие.
— Разделете силите си и ги разгърнете — тихо заповяда Бърич. — Когато стигнат до брега, корабите ни не бива да срещнат никаква съпротива. Бързо. Фиц, ти тръгни с ратниците, които ще нападнат алените кораби. Трябва да си на брега, когато пристигне „Руриск“. Обясни им какво сме решили. Елате при нас веднага щом се справите с островитяните. Ще ми се да можех да се свържа с херцог Келвар и да му съобщя намеренията ни. Но предполагам, че съвсем скоро сам ще се досети. Е, да започваме.
Последва раздвижване. Кърф и Напръстник се събраха на съвещание, но след изненадващо кратко време вече яздех зад Напръстник заедно с другите воини. Бях въоръжен с меча си, но ми липсваше брадвата, с която през лятото толкова много бях свикнал.
Нищо не стана така лесно, както го бяхме планирали. Сблъскахме се с островитяните сред развалините на града много преди да стигнем до морския бряг. Те се връщаха към корабите си и влачеха със себе си пленници, които ги забавяха. Нападнахме ги. Някои оказаха съпротива, други изоставиха пленниците си и се опитаха да ни избягат. Скоро се пръснахме сред все още димящите сгради и опустошените улици на Нитбей. Неколцина от нас останаха да прережат въжетата на пленниците и да им помогнат с каквото могат. Напръстник проклинаше забавянето, защото бегълците щяха да предупредят другарите си при корабите. Миризмата на трупове и дъждът, който валеше по овъглените греди, ми напомниха за Фордж. Там навсякъде се бяха въргаляли тела, много повече, отколкото бяхме очаквали. Усетих, че някъде сред развалините броди вълк, и потърсих утеха от него.
Напръстник ни ругаеше с изненадващо умение, после ни поведе под формата на клин. Връхлетяхме алените кораби тъкмо навреме, за да видим, че единият вече е на вода. Нямаше какво да направим, ала успяхме да попречим на втория да избяга. С удивителна бързина избихме пиратите, които се опитваха да го изтеглят в морето. Не бяха много, само неколцина от екипажа. Дори успяхме да ги очистим, преди да изколят повечето си пленници, които лежаха завързани на пейките. Предположихме, че отплавалият кораб носи подобен товар. И следователно нямаше намерение да влезе в бой с „Руриск“.
Аленият кораб бе потеглил, натоварен с пленници. Закъде? Дали целта му беше призрачният бял съд, който бях зърнал единствено аз? Дори от самата мисъл за него ме побиха тръпки и слепоочията ми запулсираха. Може би бяха възнамерявали да удавят пленниците или да ги претопят. В този момент не бях в състояние да мисля, но си отбелязах по-късно да разкажа за това на Сенч. Всеки от трите останали кораба бе охраняван от група пирати, които се биеха точно толкова отчаяно, колкото бе предвидил Бърич. Един от съдовете гореше, улучен от прекалено усърден стрелец, ала другите бяха невредими.
Когато „Руриск“ стигна до брега, вече бяхме превзели всички кораби. Имах време да вдигна глава и да погледна към залива. Нито следа от белия кораб. Може би наистина бях зърнал мъгла. Зад „Руриск“ се приближаваше „Постоянство“, а след тях — флотилия от риболовни съдове и дори два търговски. Повечето трябваше да спуснат котва в плиткото пристанище, но пътниците им бързо бяха свалени на брега. Екипажите на бойните кораби изчакаха капитаните им да научат какво става, ала онези от риболовните и търговските минаха покрай нас и се насочиха право към обсадената крепост.
Опитните екипажи скоро ги настигнаха и когато стигнаха до външните стени на крепостта, ако не истинска организация, помежду им поне цареше дух на сътрудничество. Пленниците, които освободихме, бяха изтощени от липсата на храна и вода, но бързо се възстановиха и бяха незаменими с информацията си за външния насип. Следобед вече бяхме обсадили пиратите. Бърич с усилие убеди всички, че поне един от бойните кораби трябва да остане на вода с пълен екипаж. На другата сутрин предчувствието му се оказа вярно — още два алени кораба заобиколиха северния нос на залива. „Руриск“ ги подгони, ала те избягаха прекалено лесно, за да сме доволни. Всички знаехме, че те просто ще потърсят някое незащитено село по крайбрежието и ще го нападнат. Няколко риболовни съда със закъснение отплаваха след тях, макар че нямаше вероятност да ги настигнат.
На втория ден от чакането започнахме да се отегчаваме. Времето отново се беше развалило. Коравият хляб имаше вкус на мухъл, а чирозите бяха омекнали. За да ни ободри и поздрави, херцог Келвар вдигна до своя флаг над Бейгард еленовото знаме на Шестте херцогства. Също като нас, той бе предпочел да чака. Островитяните бяха в капан. Не се бяха опитали да пробият обсадата ни, нито да напреднат към крепостта. Всички чакахме.
— Ти не слушаш предупреждения. Никога не си слушал — тихо ми каза Бърич.
Бе паднала нощ. За пръв път от пристигането си тук оставахме за по-дълго заедно. Той седеше на един пън, изпружил напред болния си крак. Аз бях приклекнал пред огъня и се опитвах да си стопля ръцете. Бяхме пред временната шатра на престолонаследницата и се мъчехме да поддържаме вдигащия много дим огън. Бърич беше искал Кетрикен да се настани в някоя от малкото невредими сгради в Нитбей, но тя бе настояла да остане при воините си. Нейните стражници свободно влизаха в шатрата й и се грееха на огъня й. Бърич се мръщеше на тази фамилиарност, но в същото време одобряваше верността й.
— И баща ти беше такъв — ненадейно отбеляза той, когато от шатрата излязоха двама стражници и отидоха да сменят часовите.
— И той ли не слушаше предупреждения — изненадано попитах аз.
Той поклати глава.
— Не. Неговите ратници влизаха и излизаха по всяко време. Винаги съм се чудил кога е останал сам, за да те зачене.
Трябва да съм изглеждал смаян, защото Бърич се изчерви.
— Извинявай. Уморен съм и кракът ми… Не исках да кажа това.
Неочаквано се усмихнах.
— Няма нищо. — И наистина бе така. Когато беше научил за Нощни очи, се бях страхувал, че отново ще ме прогони. Затова с радост посрещнах шегата, макар и груба. — Говореше за предупрежденията — смирено му напомних аз.
Той въздъхна.
— Ти го каза. Ние сме такива, каквито сме. И той го каза. Понякога те не ти дават избор. Просто се обвързват.
Някъде в мрака зави куче. Не точно куче. Бърич гневно ме изгледа.
— Не мога да му заповядвам — признах аз.
„Нито пък аз на теб. Защо някой трябва да заповядва на другия?“
— И се намесва в лични разговори — прибавих аз.
— Във всичко лично — безизразно отвърна Бърич. Говореше с глас на човек, който знае тези неща от собствен опит.
— Нали ми каза, че никога не си… го използвал? — Дори тук на открито не исках да произнеса „Осезанието“.
— Не съм. Това не води до нищо добро. Ясно ще ти повторя същото, каквото съм ти казвал и преди. То… те променя. Ако му се поддадеш. Ако не можеш да го изключиш, поне не го търси. Не ставай…
— Бърич?
И двамата се сепнахме. Беше Напръстник, безшумно изплувала от мрака, за да застане от другата страна на огъня. Какво бе чула?
— Да? Какво има?
Тя приклекна, протегна зачервените си ръце към пламъците и въздъхна.
— Не зная. Как да ти задам този въпрос? Знаеш ли, че тя е бременна?
С Бърич се спогледахме.
— Кой — спокойно попитах аз.
— Нали знаете, аз имам две деца. И повечето от стражниците й са жени. Тя повръща всяка сутрин и поема единствено чай от малинови листа. Не може дори да погледне солената риба, без да повърне. Не би трябвало да е тук и да живее така. — Напръстник кимна към шатрата.
„О. Лисицата.“
„Млъкни.“
— Тя не ни поиска съвет — предпазливо отвърна Бърич.
— Положението тук е под контрол. Няма причина да не бъде пратена обратно в Бъкип — спокойно заяви Напръстник.
— Не мога да си представя да я „пратя“ където и да било — отбеляза той. — Мисля, че сама трябва да вземе решение.
— Можеш да й предложиш.
— Ти също — отби удара Бърич. — Ти си капитан на стражата й. Грижата по право се пада на теб.
— Аз не съм пазила на пост пред вратата й всяка нощ — възрази Напръстник.
— Може би трябваше — заяви Бърич.
Тя впери очи в огъня.
— Може би. Въпросът е кой ще я придружи до Бъкип.
— Цялата й лична стража, разбира се. Престолонаследницата не може да пътува сама.
Някъде в мрака внезапно се разнесе вик. Скочих.
— Чакай заповед — изсумтя Бърич. — Не се втурвай, докато не знаеш какво става!
След миг при огъня се появи Свирка от стражата на престолонаследницата и се изправи пред Напръстник.
— Двустранна атака. Опитаха се да ни изненадат при пробива точно под южната кула. И някои успяха да…
Прониза я стрела и завинаги прекъсна онова, което искаше да ни каже. Изведнъж ни връхлетяха островитяни, повече, отколкото предполагах, че сме обсадили — и всички се насочваха към шатрата на Кетрикен.
— Към престолонаследницата — извиках аз и чух, че викът се понася по редицата. Трима стражници изскочиха от шатрата и опряха гръб в стените й, докато ние с Бърич се изправихме пред входа. Изтеглих меча си и с периферното си зрение зърнах червените отблясъци на огъня по оръжието на Бърич. Внезапно от палатката излезе Кетрикен и каза с укор:
— Не ме пазете! Вървете там, където е боят.
— Той е тук, милейди — изсумтя Бърич и рязко пристъпи напред, за да отсече ръката на един прекалено приближил се пират.
Ясно си спомням тези думи, спомням си и тази крачка на Бърич. Това е последният ми логичен спомен от тази нощ. След това се смесиха викове и кръв, метал и огън. Обляха ме вълни от емоции, докато ратници и пирати бяхме вкопчени в смъртен бой. Още отначало някой подпали шатрата и пламъците й осветиха полесражението като сцена. Видях Кетрикен да се сражава боса по замръзналата земя. Стискаше с две ръце смешно дългия си планински меч. Изяществото й превръщаше битката в гибелен танц, който при други обстоятелства щеше да прикове вниманието ми.
Продължаваха да се появяват островитяни. По някое време бях сигурен, че чувам Искрен да дава заповеди, ала не успях да разбера нито една от тях. Сегиз-тогиз мярках Нощни очи, който се биеше винаги в сенките — неочаквана тежест от козина и зъби, връхлитаща пиратите. Бърич и Напръстник се сражаваха гръб до гръб. Аз бях един от кръга, който пазеше престолонаследницата. Поне така си мислех, докато не осъзнах, че всъщност тя се бие до мен.
Видях на земята паднала пиратска брадва и хвърлих меча, за да я взема. На другия ден прибрах оръжието си, покрито с кал и кръв. Ала в този момент не се поколебах да зарежа подаръка от Искрен. Докато се сражавахме, съществуваше единствено настоящето. Когато вълната на битката се отдръпна, без да се замислям, се втурнах след разбягалите се врагове.
Тук наистина двамата с Нощни очи ловувахме добре заедно. Аз се изправих срещу последната си плячка, брадва срещу брадва, докато моят вълк ръмжеше и се бранеше от меча на един по-дребен пират. Довърши го само секунди преди аз да поваля моя съперник.
Тази последна битка ме изпълни с дива и свирепа радост. Не знаех къде свършва Нощни очи и къде започвам аз, а само, че сме победили и сме останали живи. После потърсихме вода. Напихме се от ведрото на един кладенец и аз измих кръвта от ръцете и лицето си. Отпуснахме се на земята и опряхме гърбове на тухлената стена, за да погледаме изгрева над гъстата мъгла. Нощни очи ме топлеше и дори нямаше нужда да мислим.
Предполагам, че съм подремнал, защото се сепнах веднага щом той ме остави. Вдигнах поглед да видя какво го е стреснало и видях едно уплашено нитбейско момиче, което ме зяпаше. Ранното слънце хвърляше отблясъци по червената й коса. Носеше ведро. Изправих се и се усмихнах, приветствено вдигнах брадва, ала тя се скри като уплашен заек сред разрушените сгради. Протегнах се и се запътих през стелещата се мъгла към шатрата на Кетрикен. По пътя в главата ми се явяваха образи от нощния лов. Спомените бяха прекалено контрастни, прекалено червени и черни, и аз ги пратих дълбоко в ума си. За това ли ме предупреждаваше Бърич?
Дори на дневна светлина ми бе трудно да разбера случилото се. Земята около изгорелите останки от шатрата беше отъпкана и разкаляна. Тук се бяха водили най-тежките боеве. Тук бяха паднали най-много пирати. Някои трупове бяха натрупани на купчина. Други все още лежаха там, където бяха убити. Избягвах да ги гледам. Едно е да убиваш от страх и гняв. Друго е да видиш какво си направил на ледено сивата светлина на утрото.
Разбирах, че островитяните са се опитали да пробият обсадата ни. Навярно бяха имали шанс да стигнат до корабите си и да си върнат един-два. Не толкова ясен бе обаче фактът, че атаката, изглежда, беше насочена срещу шатрата на престолонаследницата. Щом бяха излезли извън насипите, защо не бяха използвали възможността да се спасят и да се отправят към брега?
— Навярно изобщо не са се надявали да избягат — отбеляза Бърич и изскърца със зъби, когато опипах подлютената подутина на крака му. — Такива са островитяните: предпочитат да умрат, но да нанесат колкото може повече щети. Затова атакуваха насам с надеждата да убият престолонаследницата ни.
Бях открил Бърич да куцука по бойното поле. Той не каза, че търси трупа ми. Облекчението му при вида ми бе достатъчно доказателство.
— Откъде са знаели, че тя е в тази шатра — попитах аз. — Ние нямахме знамена, не им пратихме предизвикателство. Откъде са знаели, че тя е тук? Така. По-добре ли е? — Проверих колко е стегната превръзката.
— Поне е суха и чиста. А и като че ли облекчава болката. Точно сега едва ли можем да направим повече. Предполагам, че кракът ми винаги ще се подува, когато го пренапрягам. — Говореше безизразно, сякаш ставаше дума за някое куцо куче. — Те наистина се насочиха право към шатрата на престолонаследницата, нали?
— Като пчели на мед — уморено потвърдих аз. — Тя в Бейгард ли е?
— Разбира се. Всички са там. Трябваше да чуеш ликуването, когато ни отвориха портата. Кетрикен влезе вътре, все още запретнала полите си и стиснала голия си меч. Херцог Келвар падна на колене да целуне ръката й. Но лейди Грация я погледна и рече: „О, скъпа, веднага ще наредя да ви приготвят баня“.
— Ето от такива моменти се раждат песните — подметнах аз и двамата се засмяхме. — Но не всички са в крепостта. Преди малко видях едно момиче — идваше за вода сред развалините.
— Е, горе в крепостта се веселят. Някои няма да са толкова възторжени. Напръстник не беше права. Жителите на Нитбей не са се дали лесно на алените кораби. Страшно много са загинали преди оцелелите да отстъпят в Бейгард.
— Нещо не ти ли се струва странно?
— Че хората са се защитили ли? Не. Това е…
— Не ти ли се струва, че тук имаше твърде много островитяни? Повече, отколкото могат да прекарат пет кораба?
Бърич се замисли, после погледна пръснатите трупове.
— Навярно другите кораби са ги оставили и са отишли да патрулират…
— Те не постъпват така. Предполагам, че е имало по-голям кораб с голяма войска.
— Къде?
— Вече го няма. Струва ми се, че го зърнах да потъва в онази мъгла.
Замълчахме. Бърич ми показа къде е завързал Дорест и Сажда и ги яхнахме, за да отидем в Бейгард. Голямата порта на крепостта бе широко отворена и вътре се смесваха бъкипски ратници и бейгардци. Посрещнаха ни с приветствен вик и още преди да скочим от седлата ни предложиха препълнени чаши медовина. Местни момчета пожелаха да се погрижат за конете ни и за моя изненада Бърич им позволи. В залата цареше искрено веселие, което щеше да посрами всеки от гуляите на Славен. За нас бе отворен целият Бейгард. В Голямата зала бяха оставени кани и легени с топла ароматизирана вода, за да се освежим, масите се огъваха от храна, при това не корав хляб и чирози.
Останахме в Нитбей три дни. През това време погребахме жертвите си и изгорихме труповете на островитяните. Бъкипските ратници и стражниците на престолонаследницата помогнаха на нитбейците да възстановят укрепленията на Бейгард и да спасят останките от Нитбей. Аз тихомълком направих някои проверки. Установих, че огънят на стражевата кула е бил запален веднага щом са забелязали пиратите, но че алените кораби скоро го угасили. „Ами членът на котерията?“ — попитах. Келвар ме погледна изненадано. Още преди седмици отзовали Бърл за някаква важна работа навътре в сушата. Заминал за Трейдфорд, поне така предполагал херцогът.
В деня след битката от Южното заливче пристигна подкрепление. Не бяха видели сигналния огън, но пратените конни вестоносци минали оттам. В мое присъствие Кетрикен похвали херцог Келвар за предвидливостта му да приготви коне за такива вестоносци и прати благодарност на херцог Шемшай Шоукски за помощта му. После предложи двамата да си поделят пленените кораби, за да не се налага да чакат помощ, а да се защитават взаимно. Това бе щедър дар и беше посрещнат с благоговейно мълчание. Когато дойде на себе си, херцог Келвар стана и вдигна наздравица за престолонаследницата и неродения наследник на Пророците. Слухът бързо се бе превърнал във всеизвестен факт. Кетрикен мило се изчерви, ала успя да изрази признателността си.
Тези кратки победни дни бяха целебен балсам за всички ни. Бяхме се сражавали добре. Нитбей щеше да бъде възстановен и островитяните не се бяха установили в Бейгард. За известно време ни се струваше възможно, че можем напълно да се избавим от тях.
Преди да напуснем Нитбей вече се пееха песни за престолонаследницата, която запретнала поли и храбро се изправила срещу алените кораби, и за детето в утробата й, което станало воин, преди да се роди. На никого не убягна фактът, че тя е рискувала не само себе си, но и наследника на трона за херцогство Рипон. „Първо херцог Жилав Беърнски, а сега и Келвар Рипонски“ — помислих си. Кетрикен успешно печелеше предаността на херцозите.
Аз бях изживял своите мигове в Нитбей, и сгряващи, и вледеняващи. Защото щом ме видя в Голямата зала, лейди Грация ме позна и дойде да ме заговори.
— Е — след като тихо ме поздрави, рече тя. — Във вените на моето кухненско кучкарче течала кралска кръв. Нищо чудно, че ми даде толкова добър съвет. — Грация се бе превърнала в истинска дама и херцогиня. Нейното помиярче продължаваше да е навсякъде с нея, но вече тичаше в краката й и тази промяна ме зарадва почти също толкова, колкото факта, че достойно носи титлата си и очевидно обича съпруга си.
— И двамата много сме се променили, лейди Грация — отвърнах аз и тя прие комплимента ми. Предния път я бях видял тук по време на посещението си с Искрен. Тогава не се бе чувствала много спокойно в ролята на херцогиня. Бях я срещнал в кухнята, когато кученцето й се беше задушавало от една кост. Бях я убедил, че е по-добре херцогът да дава парите си за стражевите кули, отколкото за нейните накити. По онова време лейди Грация бе херцогиня съвсем отскоро. Сега като че ли никога не беше била друга.
— Вече не си ли кучкарче — с малко кисела усмивка попита тя.
— Кучкарче ли? Той е човекът-вълк — отбеляза някой. Обърнах се да видя кой го е казал, ала в залата гъмжеше от хора и никой не ни наблюдаваше. Свих рамене, сякаш съм чул някаква глупост. Лейди Грация не обърна внимание. Преди да замина, тя ме почете с дар в знак на благоволението си. Все още се усмихвам, когато си спомня за него: малка игла във формата на рибешки кости.
— Наредих да го направят, за да ми напомня… Искам да го вземеш. — Вече рядко носела накити, каза ми тя. Подари ми иглата на един балкон в тъмна вечер, когато светлините на стражевите кули сияеха като диаманти на фона на черното небе.
25
Бъкип
Замъкът Трейдфорд на река Вин беше една от традиционните резиденции на управляващото семейство на Фароу. Там бе прекарала детството си престолонаследница Желана, там беше прекарвала летата с малкия Славен. Град Трейдфорд е приятно място, център на търговията в сърцето на район, отглеждащ овошки и зърно. Вин е бавна плавателна река, която прави пътуването лесно и приятно. Престолонаследница Желана винаги беше настоявала, че Трейдфорд във всяко отношение превъзхожда Бъкип и ще е много по-подходящо място за седалище на кралското семейство.
Завръщането в Бъкип не се отличаваше с големи събития. Кетрикен беше уморена. Макар че се опитваше да не го показва, изтощението й личеше по тъмните кръгове под очите й и стиснатите й устни. Херцог Келвар й даде носилка за обратния път, но скоро се оказа, че от клатенето само още повече й се гади. Тя я върна със своята благодарност и продължи на кобилата си.
На втората вечер Напръстник дойде при нашия огън и каза на Бърич, че на няколко пъти през деня забелязала вълк. Той безразлично сви рамене и я увери, че животното навярно просто е любопитно и не представлява заплаха за нас. След като Напръстник си отиде, Бърич се обърна към мен.
— Това започва да се случва прекалено често.
— Кое?
— Вълк близо до теб. Внимавай, Фиц. Когато уби онези претопени, плъзнаха слухове. Навсякъде имаше дири и раните на онези хора не бяха оставени от меч. Някой каза, че видял вълк да броди из Нитбей в нощта на битката. Дори чух една невероятна история за вълк, който след края на сражението се превърнал в човек. В калта пред шатрата на престолонаследницата имаше следи. Добре че всички бяха уморени и бързаха да се избавят от мъртвите. Сред тях имаше неколцина, които не бяха убити от човешка ръка.
„Неколцина ли? Пфу!“
Лицето на Бърич се разкриви от гняв.
— Това трябва да престане. Още сега.
„Ти си силен, Сърце на глутницата, но…“
Мисълта бе прекъсната и чух внезапно изненадано изквичаване от храсталака. Конете се стреснаха и погледнаха натам. Зяпнах Бърич. Той беше отблъснал Нощни очи, яростно и от разстояние.
„Имаш късмет, че е от разстояние, иначе…“ — понечих да предупредя моя вълк.
Бърич рязко ме погледна.
— Казах да престанете! Веднага! — И отвратено се извърна от мен. — Предпочитам да яздиш с ръка в гащите, отколкото постоянно да правиш това в мое присъствие. Оскърбяваш ме.
Не се сещах какво да му отговоря. Годините на съвместния ни живот ме бяха научили, че не мога да променя отношението му към Осезанието. Бърич знаеше, че съм обвързан с Нощни очи. Фактът, че въпреки това ме търпеше, бе достатъчно изпитание за него. Нямаше нужда постоянно да му напомням, че с вълка споделяме умовете си. Кимнах в знак на съгласие. Тази нощ за пръв път от много време сънищата ми бяха само мои.
Сънувах Моли. Отново носеше червени фусти и бе приклекнала на брега, къртеше миди от камъните с ножа си и ги ядеше сурови. Тя вдигна глава, видя ме и се усмихна. Приближих се. Моли скочи и боса се затича по пясъка. Подгоних я, но тя бе по-бърза, както винаги. Косата й се развяваше и Моли само се смееше, когато й виках да ме почака. Когато се събудих, кой знае защо се радвах, че ме е надбягала. Все още усещах уханието на лавандула в ума си.
Очаквахме празнично посрещане в Бъкип. Като се имаше предвид мекото време, корабите трябваше да са се върнали преди нас, за да съобщят вестта за успеха ни. Затова не се изненадахме, когато видяхме да се приближава отряд от стражата на Славен. Странното бе, че след като ни забелязаха, те просто продължиха напред. Никой не извика, не махна с ръка. Напредваха безмълвни и мрачни като призраци. Мисля, че с Бърич едновременно видяхме жезъла, който носеше водачът им — малка полирана пръчка, която предвещаваше сериозни новини.
Бърич се обърна към мен. На лицето му беше изписан неприкрит ужас.
— Крал Умен е умрял — промълви той.
Не се изненадах, само усетих огромна празнота в душата си. Уплашеното момче в мен ахна, осъзнало, че вече нищо не стои между мен и Славен. В същото време се зачудих какво ли би било, ако го бях наричал „дядо“ вместо „милорд“. Ала тези мои егоистични страни бяха нищожни в сравнение с онова, което означаваше новината за един кралски човек. За добро или зло Умен ме бе създал такъв, какъвто бях. Един ден бе взел живота ми в ръцете си — момче, играещо си под масата в Голямата зала — и беше поставил печата си отгоре му. Бе решил, че трябва да мога да чета и пиша, да въртя меч и да използвам отрова. Струваше ми се, че с неговата смърт трябва сам да поема отговорността за делата си. Странно плашеща мисъл.
Всички бяха видели какво носи стражникът. Спряхме на пътя. Като разтворена завеса стражата на Кетрикен го пусна да се приближи до нея. Възцари се страшна тишина, докато той й подаваше жезъла, сетне и малък свитък. Червеният печат се счупи под ноктите й. Восъкът падна в калта. Тя бавно разгъна свитъка и го прочете. Нещо в нея угасна. Кетрикен остави свитъка да последва печата на пътя като нещо, което никога повече не желае да докосне. Не припадна, не заплака. Очите й блуждаеха надалеч и тя леко постави ръка на корема си. И от това движение разбрах, че не е мъртъв Умен, а Искрен.
Пресегнах се към него. Някъде, определено някъде, нещо малко трябваше да се свива в мен, искрица от връзка, невъобразимо тънка нишка… не. Дори не бях усетил кога е изчезнала. Спомних си, че винаги когато бях влизал в сражение, връзката ни беше прекъсвала. Спомних си също нещо, което в нощта на битката само ми се бе сторило странно. Бях чул Искрен да вика, да дава непонятни заповеди. Не си спомнях нито една конкретна дума. Ала сега си помислих, че това са били бойни заповеди, заповеди за разпръскване, за залягане или… но не си спомнях нищо със сигурност. Погледнах Бърич и видях въпроса в очите му. Трябваше да свия рамене.
— Не зная — промълвих аз. Той замислено сбърчи чело.
Престолонаследницата Кетрикен неподвижно седеше на коня си. Никой не понечи да я докосне, никой не изрече нито дума. Пак погледнах Бърич и срещнах очите му. Видях в тях фаталистично примирение. За втори път в живота му престолонаследникът падаше, преди да се е възкачил на престола. След дълго мълчание Кетрикен огледа стражата си и конните ратници, които я следваха.
— Принц Славен е получил вест, че принцът престолонаследник Искрен е мъртъв. — Кетрикен не повиши глас, но всички чуха ясните й думи. Веселието помръкна и триумфът в очите на хората угасна. Тя изчака малко, после пришпори коня си и ние поехме след нея към Бъкип.
Безпрепятствено стигнахме до портата. Стражниците безучастно ни наблюдаваха. Един от тях небрежно отдаде чест. Кетрикен не забеляза. Бърич още повече се намръщи, ала не каза нищо.
В двора на замъка, изглежда, течеше обикновен ден. Наизлязоха коняри да вземат конете, докато другите слуги спокойно си вършеха работата. Някак си тази позната картина ме ужаси. Искрен бе мъртъв. Не ми се струваше редно животът да продължава по този ежедневен начин.
Бърич помогна на Кетрикен да слезе от коня. Част от мен забеляза изражението на Напръстник, когато престолонаследницата беше отведена от придворни дами, надаващи възклицания колко изтощена изглеждала, добре ли била, придружени от други, изразяващи съчувствие и скръб. На лицето на капитана на стражата за миг се изписа завист. Напръстник бе само воин, положил клетва да защитава своята престолонаследница. Тя не можеше да я последва в замъка, колкото и да я обичаше. Сега Кетрикен се намираше под грижите на придворните си дами. Ала аз знаех, че тази вечер Бърич няма да е сам пред вратата й.
Загриженият шепот на придворните дами беше достатъчен, за да разбера, че слухът за бременността на престолонаследницата се е разпространил. Зачудих се дали Славен вече го е чул. Бях наясно, че някои клюки първо обхождат само жените, преди да станат обществено достояние. Изведнъж ужасно ми се прииска да зная дали Славен е научил, че Кетрикен носи престолонаследника. Подадох на Хендс юздите на Сажда, благодарих му и му обещах по-късно да му разкажа всичко. Но докато тръгвах към замъка, на рамото ми падна ръката на Бърич.
— Само няколко думи. Сега.
Понякога се отнасяше с мен почти като с принц, друг път като с конярче. Това не беше молба. Хендс с кисела усмивка ми връчи юздите и отиде да се погрижи за други животни. Последвах Бърич, който водеше Дорест към яслите. Нямаше проблем да намери свободна ясла за коня си до обичайното място на Сажда. Двамата спокойно се заехме да разседлаваме животните. Работата ми подейства успокоително. В конюшнята бе сравнително тихо, но Бърич изчака докато всички се махнат и чак тогава попита:
— Вярно ли е?
— Не зная точно. Връзката ми с него прекъсна. Когато заминахме за Нитбей, беше съвсем слаба, пък и никога не съм можел да я поддържам по време на сражение. Според него толкова здраво спускам стените си срещу другите около мен, че не му позволявам да влезе.
— Не разбирам нищо от това, но зная за този проблем. Сигурен ли си, че тъкмо тогава си го изгубил?
Разказах му, че съм усетил Искрен по време на битката и че има вероятност в този момент да е бил нападнат. Бърич нетърпеливо кимна.
— Но сега, след като положението се успокои, не можеш да се свържеш с него, така ли? Да подновиш връзката?
Не отговорих веднага и овладях кипящото си раздразнение.
— Не. Не мога. Не мога да използвам Умението така.
Той се намръщи.
— Виж, известно ни е, че напоследък съобщенията се отклоняват. Как да се уверим, че това не е измислено?
— Няма как. Все пак не мога да повярвам, че Славен ще прояви такава дързост.
— Той е способен на всичко — тихо отвърна Бърич.
Изправих се, след като бях изчистил калта от подковите на Сажда. Той се беше подпрял на вратичката на съседната ясла и погледът му се рееше в далечината. Белият кичур в косата му напомняше за безпощадността на Славен. Принцът бе заповядал да убият Бърич също толкова нехайно, колкото друг би замахнал срещу досадна муха. И изглежда, изобщо не се беше обезпокоил от неуспеха си. Той не се боеше от възмездието на управителя на конюшнята или копелето.
— Така. А какво ще каже, когато Искрен се върне? — прошепнах аз.
— Щом стане крал, ще се погрижи Искрен никога да не се върне. Човекът, който седи на трона на Шестте херцогства, може да се разправи с неудобните хора. — Бърич не гледаше към мен и аз се опитах да не обърна внимание на ужилването. Беше истина. Щом Славен вземеше властта, не се съмнявах, че ще има убийци, готови да изпълняват заповедите му. Навярно вече имаше. Тази мисъл ме вледени.
— Ако искаме категорично доказателство, че Искрен е жив, единственият начин е да пратим някого да го открие и да донесе вест от него — казах аз.
— Дори да приемем, че вестоносецът оцелее, това пак ще отнеме твърде много време. Щом Славен вземе властта, думата на вестоносеца няма да значи нищо за него. Приносителят на такива вести няма да смее да ги изрече на глас. Трябва ни доказателство, че Искрен е жив, доказателство, което крал Умен ще приеме, и то преди Славен да вземе властта. Той няма да остане дълго престолонаследник.
— Между него и трона все още стоят крал Умен и детето на Кетрикен — възразих аз.
— Това място се оказа нездравословно за възрастни здрави мъже. Съмнявам се, че един болен старец и едно неродено бебе ще имат по-голям късмет. — Бърич поклати глава. — Е, значи не можеш да се свържеш с него. Кой може?
— Всеки от котерията му.
— Пфу! Нямам им вяра.
— Крал Умен може и да успее — колебливо предложих аз. — Ако вземе сила от мен.
— Въпреки че връзката ти с Искрен е прекъсната ли — напрегнато попита Бърич.
Свих рамене и поклатих глава.
— Не зная. Тъкмо затова казах „може и да успее“.
Бърич за последен път прокара длан по вече изтърканата шия на Дорест, после решително заяви:
— Ще трябва да опитаме. При това колкото по-скоро, толкова по-добре. Не бива да оставяме Кетрикен да скърби, ако няма причина за това. Може да изгуби детето. — Бърич въздъхна и ме погледна. — Върви да си починеш. Довечера се приготви да посетиш краля. Щом те видя да влизаш, ще се погрижа да има свидетели на онова, което открие крал Умен.
— Бърич — възразих аз, — има прекалено много неясноти. Дори не знам дали довечера кралят ще е буден, нито дали ще е в състояние да използва Умението. И дали ще го направи, ако го помоля. И ако го направим, Славен и всички останали ще узнаят, че съм кралски човек в смисъла на Умението. И…
— Съжалявам, момко — рязко, почти безцеремонно ме прекъсна Бърич. — Заложено е нещо много по-важно. Не че не ме интересуваш. Но мисля, че за теб ще е по-добре, ако Славен смята, че можеш да използваш Умението, и всички научат, че Искрен е жив, отколкото ако вярват, че е мъртъв, а Славен смята, че е време да се избави от теб. Трябва да опитаме довечера. Може да не успеем. Но трябва да опитаме.
— Надявам се, че ще намериш отнякъде самодивско биле — измърморих аз.
— Да не се пристрастяваш към него? Внимавай. — После се засмя. — Ще намеря.
Отвърнах на усмивката му и в следващия миг се смаях от себе си. Не вярвах, че Искрен е мъртъв. Ето какво признавах с тази усмивка. Не вярвах, че престолонаследникът е мъртъв, и се готвех да се изправя срещу принц Славен, за да го докажа. Единственият по-задоволителен начин щеше да е, ако брадвата ми бе в ръцете.
— Направи ми една услуга — помолих Бърич.
— Каква — предпазливо попита той.
— Пази се.
— Винаги се пазя. Ти също.
Кимнах, после застанах неподвижно. Чувствах се неловко.
След малко Бърич въздъхна.
— Да свършваме с това. Ако случайно видя Моли, искаш ли да й кажа… какво?
Поклатих глава.
— Само, че ми липсва. Какво друго мога да й кажа? Нямам какво повече да й предложа.
Той ме погледна: странен поглед. Съчувствие, ала без лъжлива утеха.
— Ще й предам — обеща Бърич.
Когато излязох от конюшнята, чувствах, че някак си съм пораснал. Зачудих се дали някога ще престана да се възприемам така, както ме възприема Бърич.
Отидох право в кухнята с намерението да хапна нещо, после да си почина, както ми беше предложил той. В стаята на стражниците гъмжеше от завръщащи се ратници, които разказваха преживяванията си и нагъваха яхния и хляб. Бях го очаквал и се готвех да си занеса нещо за ядене в стаята си. Но навсякъде в кухнята кипяха котли, втасваше хляб, въртяха месо на шишове. Готвачите режеха, бъркаха и се суетяха.
— Празник ли ще има довечера? — глупаво попитах аз.
Готвачката Сара се обърна към мен.
— О, Фиц, за пръв път се връщаш цял и невредим. — Тя ми се усмихна, сякаш ми бе направила комплимент. — Да, разбира се, че ще има празник в чест на победата при Нитбей. Няма да ви пренебрегнем.
— И след като Искрен е мъртъв пак ли ще празнуваме?
Сара ме погледна в очите.
— Ако принц Искрен беше тук, какво щеше да е желанието му?
Въздъхнах.
— Сигурно щеше да каже да отпразнуваме победата. Че хората повече се нуждаят от надежда, отколкото от скръб.
— Точно така ми го обясни сутринта и принц Славен — доволно отвърна тя, обърна ми гръб и започна да втрива подправки в един еленски бут. — Ще скърбим за него, разбира се. Но разбери, Фиц. Той ни напусна. А Славен остана тук. Остана тук, за да се грижи за краля и доколкото може да пази крайбрежието. Искрен го няма, но Славен е тук при нас. И Нитбей не падна в ръцете на пиратите.
Прехапах си езика и зачаках гневът ми да премине.
— Нитбей не е паднал, защото Славен е останал тук да ни защитава. — Исках да се уверя, че готвачката свързва тези две събития, а не само ги споменава едно след друго.
Тя кимна, без да прекъсва работата си. Счукан градински чай, подсказа ми носът ми. И розмарин.
— Тъкмо от това имахме нужда още отначало. От ратници, пратени навреме. Умението е хубаво нещо, но има ли полза да знаеш какво става, щом никой не взима мерки?
— Искрен винаги пращаше бойните кораби.
— И те винаги закъсняваха. — Сара се обърна към мен и избърса ръце в престилката си. — О, зная, че го боготвореше, момко. Нашият принц Искрен беше добър човек и се изтощаваше до смърт в опитите си да ни защити. Не говоря лошо за мъртвите. Само казвам, че Умението и търсенето на Праотци не са верният начин да се справим с тия пирати. Принц Славен прати ратниците и корабите още щом получи вестта — ето от какво имахме нужда. Може би начело с него ще се спасим.
— Ами крал Умен? — тихо попитах аз.
Тя не разбра въпроса ми. И по този начин ми показа истинските си мисли.
— А, той е добре, като се има предвид състоянието му. Дори довечера ще слезе на празника, поне за малко. Клетникът, толкова много страда. Клетият крал.
Мъртвец. Това означаваха думите й. За нея Умен вече не беше крал, а клетник. Славен бе успял.
— Смяташ ли, че и престолонаследницата ще присъства на празника — попитах аз. — В края на краищата тя току-що научи за смъртта на своя съпруг.
— О, мисля, че ще присъства — кимна Сара, обърна бута и започна да го шпикова от другата страна. — Както чух, тя твърдяла, че била бременна. — Гласът й прозвуча скептично. — И ще иска довечера да го съобщи.
— Ти съмняваш ли се, че е бременна — попитах я рязко. Готвачката не се обиди.
— О, не се съмнявам, щом тя твърди така. Просто ми се струва малко странно да го заяви след получаването на вестта за смъртта на Искрен, а не преди това.
— Защо?
— Ами някои от нас ще се чудят.
— Какво ще се чудят — студено попитах аз.
Сара ме стрелна с поглед. Не исках да я накарам да млъкне. Трябваше да чуя слуховете, всички.
— Ами… — Тя се поколеба, ала не можа да устои на изкушението. — Каквото хората винаги се чудят, когато една жена не зачева, а после, когато мъжа й го няма, изведнъж заявява, че била бременна от него. — Сара се огледа, за да види дали не ни слуша някой. Всички изглеждаха заети с работа, но не се съмнявам, че някои бяха наострили уши. — Защо чак сега? Изневиделица. И ако е знаела, че е бременна, какво си е мислила, че да препусне посред нощ на бой? Извънредно странно поведение за жена, която носи престолонаследника.
— Ами… — опитах се да отговоря колкото може по-меко, — предполагам, че когато детето се роди, ще си проличи кога е заченато. Онези, които искат да броят луните на пръсти, ще могат да го направят. Освен това… — заговорнически се наведох към нея — чух, че някои от придворните й дами са знаели още преди да замине. Лейди Търпение например и нейната прислужница Лейси. — Щеше да се наложи да се погрижа Търпение да се похвали, че е узнала по-рано и Лейси да разпространи слуха сред слугите.
— О, тя ли? — Пренебрежението на Сара угаси надеждите ми за лесна победа. — Е, не се обиждай, Фиц, но тя си е малко чалната. Виж, Лейси е стабилна. Но не приказва много и не иска да слуша какво говорят другите.
— Е… — усмихнах се и й намигнах, — тъкмо оттам го чух. И го чух доста преди да тръгнем за Нитбей. — Наведох се още по-близо. — Поразпитай. Ще установиш, сигурен съм, че престолонаследницата е пиела чай от малинови листа против сутрешното гадене. Провери и ще се убедиш, че съм прав. Залагам един сребърник.
— Сребърник ли? Уха! Като че ли ми се намират излишни. Но за питане, Фиц, ще питам. И се засрами, че веднага не си споделил такава клюка с мен. Пък аз всичко ти казвам!
— Е, чуй тогава нещо ново. Не само Кетрикен е бременна.
— О? Кой друг?
Усмихнах се.
— Още не мога да ти кажа. Но доколкото чувам, ти ще си сред първите, които ще научат. — Нямах представа коя жена в замъка може да е бременна, но със сигурност имаше такава или поне щеше да има навреме, за да потвърди думите ми. Трябваше да се убедя, че готвачката е доволна от мен, за да мога да разчитам на нейната информация. Тя мъдро ми кимна и аз отново й намигнах.
Сара свърши с шпиковането на бута и викна:
— Дод, ела го вземи и го закачи на куките над големия огън. На най-високите куки. Искам да се изпече, не да се опърли. Хайде, върви. Къде е онова мляко, което ти поръчах да донесеш?
Преди да изляза от кухнята, взех малко хляб и ябълки. Проста храна, ала напълно достатъчна за изгладнял човек като мен. Качих се в стаята си, измих се, нахраних се и си легнах. Вероятността тази вечер да успея да говоря с краля не бе голяма, ала исках по време на празника да съм колкото може по-бодър. Помислих си дали да не ида при Кетрикен, за да й кажа още да не оплаква Искрен. Но знаех, че няма да мога да остана насаме с нея. И ако грешах? Не. Щях да й съобщя, когато можех да докажа, че престолонаследникът е жив.
Събуди ме чукане. За миг останах неподвижен. Не бях сигурен дали съм чул нещо. После станах, отключих и открехнах вратата. На прага стоеше шутът. Не зная дали повече ме изненада фактът, че чука, вместо сам да си отключи, или облеклото му. Зяпнах го. Той изискано се поклони, провря се покрай мен и затвори вратата. Заключи, сетне застана в средата на стаята, протегна ръце и бавно се завъртя, за да му се възхитя.
— Е?
— Не приличаш на себе си — признах аз.
— Тъкмо такова е и намерението ми. — Той изпъна кафтана си и разпери ръкавите си, за да ми покаже по-добре не само везбата им, но и цепките, през които се виждаше скъпата тъкан на долните му ръкави. После повдигна украсената си с пера шапка и отново я нагласи върху безцветната си коса. Багрите преливаха от тъмно до съвсем бледосиньо и от тях като белено яйце надничаше бялото лице на шута.
— Шутовете вече не са на мода.
Бавно седнах на леглото.
— Славен те е облякъл така — казах безсилно.
— Нищо подобно. Той ми даде дрехите, разбира се, но сам се облякох. Щом шутовете вече не са на мода, какво остава за слугата на един шут?
— Ами крал Умен? И той ли вече не е на мода — язвително попитах аз.
— Вече не е модерно прекалено да си загрижен за крал Умен — отвърна шутът, направи изящен подскок, после спря, изправи се с достойнство, както подобаваше на новите му дрехи, и започна да обикаля из стаята. — Довечера трябва да седна на масата на принца и да преливам от веселие и духовитост. Смяташ ли, че ще се справя добре?
— Много по-добре от мен — кисело отвърнах аз. — Изобщо ли не те е грижа, че Искрен е мъртъв?
— Изобщо ли не те е грижа, че цветята цъфтят под лятното слънце?
— Навън е зима, шуте.
— Едното е също толкова вярно, колкото другото. Повярвай ми. — Шутът ненадейно се закова на място. — Дойдох да те помоля за една услуга, ако можеш да ми повярваш.
— Второто е също толкова лесно, колкото първото. Казвай.
— Не убивай моя крал със собствените си амбиции.
Ужасено го погледнах.
— За нищо на света не бих убил краля! Как се осмеляваш да говориш така!
— О, напоследък се осмелявам да правя много неща. — Той сключи ръце на гърба си и закрачи назад-напред. С елегантните си дрехи и неприсъщите си пози направо ме плашеше. Като че ли в тялото му се беше вселило друго същество, което изобщо не познавах.
— Дори кралят да е убил майка ти ли? — Попита той внезапно.
Обзе ме ужасно предчувствие.
— Какво искаш да кажеш?
Доловил мъката в гласа ми, шутът рязко се обърна.
— Не. Не! Погрешно ме разбра! — Каза го искрено и за миг отново зърнах своя приятел. — Но ако вярваше, че кралят е убил майка ти — по-тихо, почти плахо продължи той — твоята многообичана, любяща и снизходителна майчица, ако вярваше, че я е убил и завинаги ти я е отнел, мислиш ли, че щеше да си в състояние да го убиеш?
Бях толкова сляп, че ми трябваше известно време, за да го разбера. Славен бе убеден, че майка му е била отровена, знаех го. Знаех и че това е причината да мрази мен и „лейди Дайми“. Той вярваше, че ние сме извършили убийството. По заповед на краля. Знаех, че всичко това не е вярно. Кралица Желана сама се беше отровила. Майката на Славен прекалено много бе обичала да пие и се беше пристрастила към билките, които носят забрава. След като не бе успяла да вземе властта, на която смяташе, че има право, тя беше потърсила убежище в тези удоволствия. Умен на няколко пъти се бе опитал да я спре, дори се беше обърнал към Сенч за билки и отвари, които да я отучат от тези й навици. Не бе помогнало нищо. Кралица Желана беше умряла от отрова, вярно, ала никой не носеше вина за това. Винаги го бях знаел. И поради тази причина бях омаловажавал омразата, пламтяща в сърцето на един разглезен син, внезапно лишен от майка си.
Можеше ли Славен да убие за такова нещо? Разбира се, че можеше. Щеше ли с лека ръка да прати Шестте херцогства на ръба на гибелта, за да си отмъсти? Защо не? Шестте херцогства никога не го бяха интересували. Сърцето му принадлежеше на Вътрешните херцогства, винаги по-предани на майка му. Ако не се бе омъжила за крал Умен, кралица Желана щеше да остане херцогиня на Фароу. Понякога под въздействието на алкохола и опияняващите си билки тя безмилостно беше заявявала, че ако била останала херцогиня, щяла да има повече власт, достатъчно, за да обедини Фароу и Тилт в едно кралство и да отхвърли зависимостта си от Шестте херцогства. Учителят Гален, незаконороденият син на кралица Желана, бе разпалвал омразата на Славен наред със своята. Дали беше мразил достатъчно силно, за да подчини котерията си на ненавистта на Славен? Това ми се струваше невъобразима измяна, ала открих, че не я изключвам. Можеше да го направи. Стотици убити, безчет претопени, изнасилени жени, осиротели деца, цели села, унищожени заради отмъщението на един принц за въображаемо зло. Това ме поразяваше. Но си пасваше. Като капак на ковчег.
— Струва ми се, че сегашният херцог на Фароу трябва да внимава за здравето си — казах аз.
— Той споделя страстта на по-голямата си сестра към хубавото вино и опиатите. Ако продължи да им се отдава и не се грижи за нищо друго, мисля, че не го очаква дълъг живот.
— Навярно същото се отнася и за крал Умен — предпазливо подхвърлих аз.
Лицето на шута се разкриви от мъка.
— Съмнявам се, че му остава още много — тихо отвърна той. — Но и малкото му дни може да са спокойни, а не белязани с кръвопролития и насилие.
— Смяташ ли, че ще се стигне дотам?
— Кой знае какво ще се надигне от дъното на разбъркания казан? — Шутът неочаквано закрачи към вратата и постави ръка на бравата. — Ето за какво ще те помоля — прошепна той. — Да се откажеш от своето бъркане, господин Черпако. Да оставиш гозбата на мира.
— Не мога.
Шутът притисна чело към вратата.
— Тогава ти ще си смъртта на кралете. — Скръбни думи, изречени с тих глас. — Ти знаеш… кой съм. Казах ти. Казах ти защо съм тук. Това е единственото, в което съм сигурен. Краят на рода на Пророците беше една от повратните точки. Кетрикен носи престолонаследник. Родът ще продължи. Това е важното. Не може ли един старец да бъде оставен да умре в мир?
— Славен няма да допусне раждането на този престолонаследник — отвърнах аз. Дори шутът се ококори, когато ме чу да говоря така. — Това дете няма да дойде на власт без защитата на крал. Умен или Искрен. Ти не вярваш, че Искрен е мъртъв. Ясно ми го заяви. Можеш ли да оставиш Кетрикен да се измъчва? Можеш ли да оставиш Шестте херцогства да потънат в кръв и разруха? Каква полза от наследник на пророческия престол, ако този престол е само счупен стол в опожарена зала?
Раменете на шута се изгърбиха.
— Има хиляди кръстопътища — тихо рече той. — Едни ясни и разбираеми, други — сенки в сенките. Някои са почти сигурни — нужни са могъщи армии или страшни чуми, за да ги променят. Други са обгърнати в мъгла и не зная кои пътища водят от тях, нито докъде. Ти ме объркваш, копелдако. Със самото си съществуване хиляди пъти умножаваш бъдещето. Катализатор. От някои мъгли излизат най-черните усукани нишки на проклятието, а от други — сияйни лъчи от злато. Твоите пътища водят или към дълбините, или към висините. Аз копнея за среден път. Копнея за проста смърт на господар, който беше добър с чудатия си присмехулен слуга.
Това бе единственият му упрек. Шутът отключи вратата и тихо излезе. С тези пищни одежди и предпазлива походка ми изглеждаше уродлив, както никога досега в шутовския си костюм. Затворих вратата след него и се облегнах на нея, сякаш можех да задържа бъдещето навън.
Извънредно грижливо се приготвих за вечерята. Когато най-после облякох най-новите дрехи, които ми беше ушила госпожа Чевръстка, изглеждах почти толкова натруфен, колкото шута. Бях решил още да не оплаквам Искрен, нито да си придавам траурен вид. Докато слизах по стълбището, ми се струваше, че тази вечер почти целият замък се събира в Голямата зала. Очевидно бяха поканени всички, и знатни, и прости.
Настаниха ме на една маса с Бърич, Хендс и другите от конюшнята. Откакто крал Умен ме бе взел под крилото си, никога не ме бяха пращали на толкова скромно място, ала тази компания ми допадаше повече, отколкото по-високите маси. Защото там седяха хора, които почти не познавах, главно херцози и гостуващи благородници от Тилт и Фароу. Имаше и познати лица, разбира се. Мястото на Търпение почти съответстваше на положението й, а Лейси седеше една маса над мен. Никъде не забелязах Моли. Присъстваха неколцина души от града, повечето заможни и настанени по-благосклонно, отколкото очаквах. Доведоха краля. Кетрикен го следваше.
Видът й ме порази. Носеше семпла кафява рокля и се беше подстригала в знак на траур. Косата й бе дълга не повече от педя и стърчеше около главата й като глухарче. Цветът й сякаш беше изчезнал заедно с дължината и изглеждаше също толкова светъл като на шута. Дотолкова бях свикнал да виждам тежките й златни плитки, че сега главата й ми се струваше странно малка върху широките й рамене. Не приличаше на престолонаследница в траур. По-скоро беше странна, нещо като нов придворен шут. Не забелязвах нищо от Кетрикен в нейната градина, нищо от босоногия воин, танцуващ с меча си — само една чужденка, новодошла и самотна. За разлика от нея, Славен бе натруфен, като че ли щеше да ухажва дама и се движеше самоуверено като ловджийска котка.
Празненството беше хитро организирано и грижливо проведено. Присъстваше старият крал Умен, треперещ и мършав, клюмащ над вечерята си или усмихнато водещ разсеян разговор със самия себе си. Присъстваше престолонаследницата, мрачна, мълчалива и тъжна. Вечерята ръководеше Славен, добрият син, седнал до изнемощелия си баща, а до него — шутът, величествено облечен и осейващ разговорите на Славен с остроумия, за да направи думите му по-блестящи, отколкото са в действителност. Останалите на високата маса бяха херцог и херцогиня Фароу, херцог и херцогиня Тилт и техните фаворити от по-дребните благородници. Херцогствата Беърнс, Рипон и Шоукс изобщо не бяха представени.
Вечерята беше последвана от два тоста. Първия вдигна херцог Властен Фароуски. Той щедро обсипа принца с възхвали, обяви го за защитник на кралството, отдаде му заслугата за бързо оказаната помощ на Нитбей и подчерта куража му да вземе нужните мерки за благото на Шестте херцогства. Това ме накара да наостря уши. Ала всичко бе малко мъгляво, без точно да разкрива какво е решил да направи Славен. Ако беше продължило, щеше да се превърне в похвално слово.
В началото на речта Кетрикен се бе поизправила на стола си и смаяно беше погледнала Славен, очевидно неспособна да повярва, че той ще кима и ще се усмихва на хвалби, на които няма право. Дори някой, освен мен, да забеляза изражението й, никой не спомена нищо. Както можеше да се очаква, втори се изправи херцог Таран Тилтски. Той предложи тост в памет на принца престолонаследник Искрен. Това вече бе похвално слово, ала снизходително, и се отнасяше за всичко, което Искрен се беше опитвал да стори и за което бе мечтал. След като неговите успехи бяха отдадени на Славен, не оставаше да се прибави почти нищо. Кетрикен още повече пребледня и стисна зъби.
Когато херцог Таран свърши, тя като че ли понечи да стане и да заговори, но Славен я изпревари и почти припряно вдигна току-що напълнената си чаша. После даде знак на залата да запази тишина и протегна чашата си към престолонаследницата.
— Тази вечер много се каза за мен и нищо за нашата прекрасна престолонаследница Кетрикен. Когато се завърна у дома, тук я посрещна тъжна вест. И все пак не смятам, че покойният ми брат Искрен би желал скръбта по смъртта му да засенчи всичко, което е заслужила неговата съпруга. Въпреки състоянието си — многозначителната усмивка на Славен опасно приличаше на подигравателно хилене — тя реши, че интересите на кралството изискват сама да се изправи срещу алените кораби. Под нейния доблестен меч със сигурност са паднали много пирати. Никой не може да се съмнява, че нашите ратници са били въодушевени от вида на престолонаследницата, решена да се сражава за тях, независимо от риска, който поема.
На бузите на Кетрикен избиха розови петна. Славен продължи, като обрисува стореното от нея със снизхождение и ласкателства. Неискреността на изкуствените му фрази някак си омаловажи победата й.
Напразно очаквах някой на високата маса да я защити. Ако станех да надигна глас срещу Славен, щяха да го приемат почти като подигравка. Кетрикен, вечно неуверена за мястото си в двора на своя съпруг, а сега останала и без неговата подкрепа, сякаш още повече се сви на стола си. От устата на Славен нейните подвизи изглеждаха по-скоро съмнителни и безразсъдни, отколкото дръзки и решителни. Знаех, че сега вече тя няма да се осмели да заговори. И наистина — престолонаследницата продължи да прави компания на крал Умен, като мълчаливо посрещаше безпомощните му опити да поведе разговор.
Ала лошото тепърва предстоеше. В края на вечерята Славен още веднъж даде знак за мълчание, обеща на присъстващите, че скоро ще има менестрели и кукловоди, но ги помоли да потърпят, докато съобщи още нещо. След много размисли и задълбочени консултации и с огромна неохота принцът бил разбрал онова, което доказало нападението срещу Нитбей. Бъкип вече не бил някогашното безопасно и сигурно място. И определено не бил подходящ за човек с крехко здраве. Ето защо било взето решение крал Умен (при споменаването на името му кралят вдигна глава и запремигва) да замине навътре в сушата и да се настани в Трейдфорд на река Вин във Фароу, докато здравето му се подобри. Тук Славен се отклони и обсипа с щедри благодарности херцог Властен Фароуски за това, че отстъпил замъка Трейдфорд на кралското семейство. Прибави и че това място било лесно достъпно от главните замъци и на Фароу, и на Тилт, защото той искал да остане във връзка с тези извънредно предани херцози, които напоследък толкова често предприемали дълги пътувания, за да му се притекат на помощ в тези сурови и тежки времена. С удоволствие щял да премести живота на кралския двор при онези, които досега изминавали толкова големи разстояния, за да му се наслаждават. Замълча, за да приеме благодарното кимане на херцозите и измърморените им уверения за бъдеща подкрепа. Те покорно стихнаха, щом принцът отново вдигна ръка.
Славен покани, не, помоли престолонаследницата да последва крал Умен. Там щяла да е в безопасност, а и замъкът Трейдфорд щял да й е по-удобен, тъй като бил построен като дом, а не като крепост. Поданиците й щели да се успокоят, ако знаели, че за неродения им престолонаследник и неговата майка се полагат всички грижи и че те са далеч от опасното крайбрежие. Той обеща да бъдат положени всички усилия, за да може Кетрикен да се почувства като у дома си. В кралския двор отново щяло да настане веселие. Много от мебелите и съкровищата на Бъкип щели да последват краля, за да приемел по-лесно преместването си. Докато представяше баща си за видиотен старец, а Кетрикен — за разплодна кобила, принцът през цялото време се усмихваше. Дори посмя да изчака, за да чуе отговора, с който тя щеше да приеме съдбата си.
— Не мога — с огромно достойнство заяви Кетрикен. — Бъкип е мястото, където ме остави милорд Искрен, и преди да замине го повери на моите грижи. Ще остана тук и тук ще се роди детето ми.
Славен завъртя глава, привидно, за да скрие усмивката си от нея, ала всъщност за да я покаже по-добре на присъстващите.
— Бъкип ще бъде охраняван добре, милейди. Братовчед ми лорд Ясен, наследник на Фароу, изрази желание да се нагърби с отбраната му. Тук ще бъде оставено цялото опълчение, защото нямаме нужда от него в Трейдфорд. Съмнявам се, че ще се нуждае от помощта на още една жена, обременявана от фустите си и издутия си корем.
Избухналият смях ме смая. Грубата му духовитост повече приличаше на кръчмарски побойник, отколкото на принц в собствения му замък. Тя ми напомни за кралица Желана в най-лошите й моменти, опиянена от вино и билки. И все пак те се разсмяха — на високата маса и мнозина на по-ниските. Очарованието и забавленията на Славен им допадаха. Тези блюдолизци щяха да приемат всичките му обиди и шутовщини заедно с месото и виното, което поглъщаха на масата му. Кетрикен, сякаш бе онемяла. Тя стана и щеше да напусне масата, ако кралят не протегна треперещата си ръка.
— Моля те, скъпа — каза той и пресекливият му глас ясно се разнесе в залата. — Не ме оставяй. Искам да си до мен.
— Виждате ли, такава е волята на вашия крал — побърза да й напомни Славен и се съмнявам, че дори той можеше напълно да осъзнае късмета си, накарал краля да й отправи такава молба в такъв момент. Кетрикен неохотно се отпусна на мястото си. Долната й устна трепереше и лицето й беше зачервено. За миг ми се стори, че ще избухне в сълзи. Това щеше да е окончателният триумф за Славен, доказателство за емоционалната й неустойчивост на разплодна кобила. Ала тя дълбоко си пое дъх, обърна се към краля, хвана ръката му и тихо, но ясно му отговори:
— Вие сте мой крал, пред когото съм положила клетва. Да бъде волята ви, милорд. Няма да ви изоставя.
После сведе глава. Славен приветливо кимна. Съгласието й бе последвано от всеобщо оживление. Когато глъчката утихна, принцът продължи още няколко минути да говори, ала вече беше постигнал целта си. Той се спря главно върху благоразумието на решението си и отбеляза, че било по-добре Бъкип сам да се защитава, без да се бои за своя владетел. Дори има дързостта да намекне, че след като кралят и престолонаследницата се оттеглят от крепостта, Бъкип вече нямало да е мишена на нападения, защото пиратите нямало какво да спечелят, ако го превземат. Скоро след това отведоха краля в покоите му. Кетрикен се извини и го придружи. Настана глъчка. Бяха изнесени бурета с бира и бъчви младо вино. Менестрели от Вътрешните херцогства се разположиха в ъглите на Голямата зала, а принцът и неговата компания избраха да се забавляват с куклено представление, дръзка постановка, озаглавена „Прелъстяването на гостилничарския син“. Отблъснах чинията си и се обърнах към Бърич. Погледите ни се срещнаха и двамата едновременно се изправихме.
26
Връзката
Претопените, изглежда, не можеха да изпитват никакви емоции. Те не бяха зли, не се радваха на престъпленията си. Когато преставаха да чувстват каквото и да било към другите хора и твари, те скъсваха всичките си връзки с обществото. Безсърдечният, суров и безчувствен човек все пак знае, че не винаги може да показва отношението си към другите и продължава да е член на семейството си. Претопените бяха изгубили дори способността да се преструват, че изпитват нещо към близките си. Емоциите им не само изчезваха — те ги забравяха и дори не можеха да предвидят поведението на другите хора въз основа на емоционалните им реакции.
Умелите са тяхна пълна противоположност. Те могат да се пресегнат и отдалече да разберат какво мислят и чувстват другите. Ако притежават силно Умение, те са способни да налагат мислите и чувствата си на другите. Поради повишената си чувствителност към чужди емоции и мисли, те притежават прекалено много от онова, което изцяло липсва на претопените.
Принцът престолонаследник Искрен споделяше, че претопените изглеждат неподвластни на неговото Умение. С други думи, че не усеща какво изпитват и не може да чете мислите им. Това обаче не означава, че те са били безчувствени за Умението му. Дали Искреновото Умение може да ги е привличало към Бъкип? Дали неговото пресягане е събуждало в тях жажда, спомен за онова, което са изгубили? Подбудите им трябва да са били изключително силни, тъй като те вървяха през лед и вода, вечно насочващи се към Бъкип. А когато Искрен се отправи на своя поход, придвижването на претопени към крепостта като че ли престана.
Стигнахме до вратата на крал Умен и почукахме. Шутът ни отвори. Бях забелязал, че Уолас е сред гуляйджиите в Голямата зала и че беше останал, след като отведоха краля.
— Пусни ме — тихо казах на шута, който ме гледаше гневно.
— Няма — безизразно отвърна той. И понечи да затвори вратата.
Натиснах я с рамо. Бърич ми помогна. За пръв и последен път прилагах сила срещу шута. Не ми достави удоволствие да докажа, че съм по-силен от него. Когато го принудих да отстъпи, изражението му бе такова, каквото никой не бива да вижда на приятелско лице.
Кралят седеше пред огнището и си мърмореше под нос. Престолонаследницата му правеше компания. Розмари дремеше в краката й. Кетрикен се изправи и ни погледна изненадано.
— Какво има, Фицрицарин?
Бързо се приближих.
— Имам много за обясняване и малко време за действие. Защото онова, което трябва да направя, не търпи отлагане. — Замълчах в опит да реша как най-добре да й го изложа. — Спомняте ли си как се сгодихте за Искрен?
— Разбира се! — Кетрикен ме изгледа така, като че ли съм се побъркал.
— Тогава той използва Август, член на котерията, който влезе в ума ви, за да ви покаже чувствата му. Помните ли?
Тя се изчерви.
— Разбира се, че помня. Но мислех, че никой друг не знае точно какво се е случило.
— Почти никой. — Огледах се. Бърич и шутът следяха разговора ни с широко отворени очи.
— Искрен се свърза с вас чрез Август. Той има силно Умение. Знаете го, знаете и че бди над бреговете ни с него. Това е наследствена магия, дарба на рода на Пророците. Искрен я е наследил от баща си. И аз съм наследил нещо от своя.
— Защо ми казваш това?
— Защото не вярвам, че Искрен е мъртъв. Казвали са ми, че някога крал Умен е притежавал силно Умение. Вече не е така. Болестта му го е лишила от дарбата му, както и от много други неща. Но ако успеем да го убедим да опита, аз мога да му предложа силата си. Има вероятност да се свърже с Искрен.
— Това ще го убие — безизразно каза шутът. — Чувал съм какви са последиците от използването на Умението. На краля не са му останали толкова сили.
— Няма да се стигне дотам. Ако успеем да се свържем с Искрен, той ще прекъсне връзката преди баща му да е пострадал. Неведнъж го е правил, за да не изчерпи силите ми, за да не ме нарани.
— Дори един шут може да види неубедителността на логиката ти. — Шутът подръпна маншетите на новата си риза. — Ако се свържеш с Искрен, как ще разберем, че е вярно, а не е измама?
Гневно отворих уста да възразя, ала той ме спря с вдигната ръка.
— Разбира се, скъпи ми Фиц, всички ние би трябвало да ти вярваме, тъй като си наш приятел и мислиш за нашите интереси. Но има неколцина други, склонни да се съмняват в твоята дума, и те не те смятат за толкова себеотрицателен. — Сарказмът му ме попари като киселина, ала успях да запазя мълчание. — А ако не се свържеш с Искрен? Ще имаме един изтощен и изчерпан крал, чиято неспособност да демонстрират публично. Една скърбяща престолонаследница, която освен всичките си други грижи ще трябва да се пита дали скърби за мъж, който не е мъртъв. Това е най-страшната скръб. Не. Нищо няма да спечелим, даже да успееш, защото доверието ни в теб няма да е достатъчно, за да спре колелата, които вече се въртят. А ако се провалиш, имаме много за губене. Твърде много.
Погледите им бяха отправени към мен. Дори тъмните очи на Бърич ме гледаха въпросително, сякаш той се съмняваше в благоразумието на онова, което сам беше настоял да направя. Кетрикен стоеше абсолютно неподвижно и се опитваше да устои на голия кокал на надеждата, който й бях хвърлил в краката. Искаше ми се да бях изчакал, първо да се бях посъветвал със Сенч. Подозирах, че след тази вечер няма да имам друга възможност. Трябваше да го направя сега или никога.
Погледнах единствения, който не ме наблюдаваше. Крал Умен разсеяно зяпаше играта на пламъците в огнището.
— Той все още е кралят — тихо казах аз. — Нека го попитаме и да го оставим да реши.
— Не е честно! Той не е на себе си! — Шутът се хвърли между нас и се опита да ме погледне в очите. — Билките, които взима, го правят послушен като впрегатен кон. Кажи му да си пререже гърлото и той ще те чака да му дадеш ножа.
— Не. — Гласът на краля трепереше. Беше изгубил тембъра и екливостта си. — Не, шуте, не съм стигнал чак дотам.
Затаихме дъх и зачакахме, ала крал Умен не каза нищо повече. Накрая бавно прекосих стаята, приклекнах до него и се опитах да привлека вниманието му.
— Крал Умен — умолително го повиках аз.
Очите му се насочиха към мен, убягнаха ми, после неохотно отново срещнаха моите. Накрая той ме погледна.
— Чухте ли всичко, което казахме? Милорд, вярвате ли, че Искрен е мъртъв?
Устните му се разтвориха. Езикът му бе сивкав. Той дълбоко си пое дъх.
— Славен ми каза, че Искрен бил мъртъв. Получил вест…
— Откъде? — внимателно попитах аз.
Той бавно поклати глава.
— Вестоносец… струва ми се.
Обърнах се към другите.
— Би трябвало да е дошъл вестоносец. От Планините, защото Искрен вече сигурно е там. Почти е бил стигнал до Планините, когато пратил Бърич обратно. Не вярвам, че вестоносец ще измине целия път от Планините и няма да остане, за да съобщи такава вест лично на Кетрикен.
— Вестта може да е била препредавана — неохотно предположи Бърич. — Пътуването е прекалено изтощително за сам човек с един кон. Ездачът трябва да е сменял конете. Или да е предавал вестта на друг ездач, който да продължи. Последното е най-вероятно.
— Може би. Но колко време е нужно, за да получим такава вест чак от Планините? Зная, че Искрен беше жив в деня, в който Беърнс напусна Бъкип. Защото тогава крал Умен ме използва, за да разговаря с него. В онази нощ, когато едва не припаднах пред това огнище. Ти беше тук, когато това се случи, шуте. — Замълчах за миг. — Струва ми се, че го усетих по време на битката в Нитбей.
Видях, че Бърич брои дните наум. После неохотно сви рамене.
— Все пак е възможно. Ако Искрен е бил убит тогава и незабавно са пратили вестта, и ако ездачите и конете са били добри… възможно е.
— Не вярвам. — Обърнах се към останалите и се опитах да им внуша надеждата си. — Не вярвам, че Искрен е мъртъв. — Отново погледнах краля. — А вие? Вярвате ли, че синът ви може да е умрял и да не сте почувствали нищо?
— Рицарин… си отиде така. Като заглъхнал шепот. „Татко — рече той, струва ми се. — Татко.“
В стаята се възцари тишина. Приклекнал на пети, чаках решението на своя крал. Сякаш придобила свой живот, ръката му бавно се повдигна, пресече краткото разстояние до мен и се отпусна на рамото ми. За миг не последва нищо друго. Само тежестта на дланта му на рамото ми. Крал Умен леко се раздвижи на стола си. И си пое дъх през носа.
Затворих очи и отново се хвърлихме в черната река. Отново видях отчаяния младеж, впримчен в умиращото тяло на крал Умен. Запремятахме се във вихреното течение на света.
— Тук няма никой. Никой, освен нас — самотно прозвуча гласът му.
Не можех да се открия. Нямах тяло, нито език. Той ме държеше под себе си сред рева на водите. Не можех да мисля, камо ли да си спомня малкото от суровите уроците на Гален, които се бяха запечатали в паметта ми. Все едно се мъчех да рецитирам научена наизуст реч, докато някой ме души. Отказах се. Отказах се от всичко. После отнякъде като перце, понесено от вятър, или като прашинка, танцуваща в слънчев лъч, се разнесе гласът на Искрен:
— Да си отворен просто значи да не си затворен.
Целият свят представляваше безгранично пространство, всички неща бяха във всички други неща. Не изрекох името му на глас, нито си помислих за лицето му. Искрен беше там и аз без усилие го намерих. „Ти си жив!“
„Разбира се. Но ти няма да останеш жив, ако се разпиляваш така. На един дъх изливаш всичко от себе си. Регулирай силата си. Бъди точен.“ Той ми помогна да се върна в себе си и ахна, когато ме позна.
„Татко!“
Искрен грубо ме блъсна. „Върни се! Пусни го, той няма сила за това. Изчерпваш го, идиот такъв! Пусни го!“
Все едно ме отблъскваше, но по-силно. Когато открих себе си и отворих очи, бях проснат пред огнището. Лицето ми бе прекалено близо до пламъците. Претърколих се настрани, изпъшках и видях краля. Устните му трепкаха, кожата му имаше синкав оттенък. Бърич, Кетрикен и шутът безпомощно стояха около него.
— Направете… нещо — задъхано им казах аз.
— Какво — попита шутът. Явно си мислеше, че аз зная.
Затършувах в ума си и открих единственото средство, което си спомнях.
— Самодивско биле — изхриптях аз. Очертанията на стаята продължаваха да тъмнеят. Стиснах клепачи и се заслушах в паническото им суетене. Постепенно осъзнах какво съм направил. Бях използвал Умението.
И за тази цел бях изсмукал силата на краля.
„Ти ще си смъртта на кралете“ — ми бе казал шутът. Пророчество или умно предположение? Предположение на Умен. От очите ми бликнаха сълзи.
Усетих мирис на самодивско биле. Чисто силно самодивско биле, без примес на джинджифил или мента. Съвсем мъничко отворих очи.
— Горещо е — изсъска шутът.
— В лъжицата бързо изстива — настоя Бърич и я пъхна в устата на краля. Не забелязах да преглъща. С небрежен опит на годините, прекарани в конюшнята, Бърич леко издърпа долната челюст на Умен и го поглади по гърлото. После пъхна втора лъжица в отпуснатата му уста. Нищо.
Кетрикен се приближи, приклекна до мен, повдигна главата ми на коляното си и доближи горещата чаша до устата ми. Отпих, без да обръщам внимание, че течността е прекалено гореща. Преглътнах и горчивината ме задави. Мракът започна да отстъпва. Чашата се върна и аз отново отпих. Отварата беше толкова силна, че езикът ми изтръпна. Вдигнах поглед към Кетрикен и потърсих очите й. Успях леко да кимна.
— Жив ли е — тихо попита тя.
— Да.
— Той е жив — радостно извика Кетрикен на другите.
— Баща ми — изкрещя Славен. Олюляваше се на прага с лице, зачервено от алкохол и гняв. Зад него зърнах стражниците му и малката Розмари, която се кокореше иззад ъгъла. Някак си тя успя да се промъкне покрай мъжете, изтича при Кетрикен и се вкопчи в полите й. За миг сцената сякаш замръзна.
После Славен се втурна в стаята и с пяна на уста започна да задава въпроси, ала без да даде на никого възможност да му отговори. Кетрикен продължаваше да държи главата ми в скута си, иначе, кълна се, стражниците на Славен пак щяха да ме хванат. Кралят постепенно възвръщаше цвета си. Бърич отново пъхна лъжица отвара в устата му и с облекчение видях, че Умен я преглъща.
Славен не спираше да беснее.
— Какво му даваш? Престани! Не позволявам някакъв си коняр да трови баща ми!
— Кралят получи нов пристъп, милорд — внезапно се обади шутът. Гласът му разцепи хаоса в стаята и направи дупка, която се превърна в тишина. — Отварата от самодивско биле е обичайно укрепващо средство. Сигурен съм, че Уолас е чувал за него.
Принцът беше пиян. Не бе сигурен дали му се подиграват, или се опитват да го успокоят. Той гневно изгледа шута, който мило му се усмихна в отговор.
— Аха. — Каза го неохотно, без да се съгласява да го умилостивят. — Ами тоя? — И сърдито ме посочи.
— Пиян е. Кетрикен се изправи и с убедително тупване пусна главата ми на пода. Пред очите ми избухнаха звезди. Гласът й изразяваше единствено презрение. — Конярю, изведи го оттук. Трябваше да му попречиш, преди да прекали. Другия път гледай да проявиш благоразумие, след като той не е способен на това.
— Нашият управител на конюшнята е известен със собствената си слабост към чашата, милейди. Подозирам, че са се напили заедно — изсумтя Славен.
— Вестта за смъртта на Искрен го съсипа — простичко отвърна Бърич. Верен на себе си, той даваше обяснение, не извинение. Стисна ме за яката и ме вдигна от пода. Без изобщо да се преструвам, се олюлях и Бърич ме хвана по-здраво. Зърнах шута, който припряно пъхаше в устата на краля нова лъжица самодивско биле. Докато Бърич грубо ме извеждаше от стаята, чух Кетрикен да гълчи Славен. Каза му, че би трябвало да е долу при гостите си, и му обеща двамата с шута да сложат краля да си легне. Принцът поведе стражниците си към Голямата зала. Продължаваше да мърмори и да се оплаква, че не бил глупак и можел да различи заговора. Това ме обезпокои, но бях почти сигурен, че няма представа точно какво става.
Когато стигнахме до моята стая, вече бях достатъчно добре, за да отключа. Бърич влезе след мен.
— Ако имах куче, което толкова често да е зле, щях да го убия — любезно отбеляза той. — Искаш ли още самодивско биле?
— Няма да ми навреди. Но в по-малка доза. Имаш ли джинджифил, мента или шипки?
Бърич ме изгледа. Седнах на стола си, докато той разравяше жарта в огнището. Разпали огъня, наля вода в котлето и го закачи на куката. Намери гърне и накъса вътре билката, после взе чаша и я изплакна. Когато свърши, се огледа. На лицето му се бе изписало нещо като отвращение.
— Защо живееш така — попита той.
— Как?
— В толкова гола стая. И без да се грижиш за нея. Виждал съм зимни войнишки шатри, които са по-уютни. Като че ли не очакваш да останеш повече от една-две нощи.
Свих рамене.
— Никога не съм се замислял.
Последва кратко мълчание.
— А трябва — неохотно рече Бърич. — Освен това трябва да се замислиш колко често ти се случва нещо.
— Не можех да предотвратя случилото се тази вечер.
— Ти знаеше, че ще стане така, но въпреки това го направи — отбеляза той.
— Налагаше се. — Наблюдавах го, докато заливаше самодивското биле с гореща вода.
— Нима? Шутът май имаше доста убедителен аргумент за противното. И все пак ти го направи. Направихте го двамата с крал Умен.
— И?
— Известно ми е нещичко за Умението — тихо каза Бърич. — Аз бях кралски човек на Рицарин. Не често и не изпадах в толкова тежко състояние като теб, освен веднъж-дваж. Но съм изпитвал вълнението… — Той потърси точните думи и въздъхна. — Пълнотата. Единението със света. Веднъж Рицарин ми го обясни. Човек можел да се пристрасти, така ми рече. Търсел си поводи да го използва и накрая потъвал в него. — Бърич се замисли и след малко прибави: — В известен смисъл не се различава много от увлечението на битката. Чувството, че времето е спряло, че си по-могъщ от самия живот.
— Тъй като сам не мога да използвам Умението, смея да кажа, че не ме заплашва такава опасност.
— Прекалено често се предлагаш на хора, които могат. — Каза го съвсем прямо. — Също толкова често, колкото доброволно се поставяш в опасни ситуации, предлагащи същото преживяване. По време на сражение те обзема бяс. Така ли е и когато използваш Умението?
Никога не бях разглеждал двете неща в такава светлина. Загриза ме нещо като страх. Прогоних го.
— Мой дълг е да съм кралски човек. Освен това нали случилото се тази вечер беше тъкмо по твое предложение?
— Така е. Но думите на шута ме разубедиха. Ти не отстъпи. Изобщо не помисли какво ще ти струва това.
— Зная какво правя. — Казах го по-остро, отколкото възнамерявах, и Бърич не отговори. Наля чая и ми подаде чашата с изражение, което ми казваше: „Виждаш ли какво имах предвид?“ Загледах се в огъня. Бърич седна на скрина.
— Искрен е жив — промълвих аз.
— Чух престолонаследницата. Никога не съм вярвал, че е мъртъв. — Приемаше го съвсем спокойно. И със същото спокойствие прибави: — Но нямаме доказателство.
— Доказателство ли? Аз разговарях с него. Кралят разговаря с него. Това не стига ли?
— За мен е предостатъчно. За повечето други, хм…
— Когато се възстанови, кралят ще ме подкрепи. Искрен е жив.
— Съмнявам се, че това ще е достатъчно, за да попречи на Славен да се обяви за престолонаследник. Церемонията е насрочена за идущата седмица. Мисля, че щеше да го направи още тази вечер, само че трябва да присъстват всички херцози.
Борбата на самодивското биле с изтощението ми или просто безмилостният ход на събитията изведнъж накараха стаята да се наклони. Чувствах се така, като че ли съм се хвърлил пред каруца, за да я спра, а вместо това тя ме е прегазила. Шутът бе имал право. Онова, което бях сторил тази вечер, не променяше нищо, освен че беше донесло покой на Кетрикен. Обзе ме отчаяние. Оставих празната си чаша. Кралството на Шестте херцогства се разпадаше. Моят престолонаследник Искрен щеше да се завърне и да завари сянка на онова, което бе оставил: разделена страна, опустошено крайбрежие, плячкосан и празен замък. Навярно ако вярвах в Праотците, можеше да намеря начин да се убедя, че всичко ще се оправи. Сега обаче виждах само своя провал.
Бърич ме наблюдаваше някак странно. После каза:
— Лягай си. Понякога самодивското биле води до мрачни мисли. Поне така съм чувал.
Кимнах. И се зачудих дали това обяснява честите меланхолии на Искрен.
— Почини си. Утре сутрин нещата може да изглеждат по-добре. — Бърич се засмя. — А може и да не изглеждат. Но почивката поне ще те приготви да ги приемеш. — Той замълча. Лицето му стана сериозно. — Днес в стаята ми дойде Моли.
— Добре ли е — попитах аз.
— Донесе ми свещи, от които знаеше, че нямам нужда — продължи Бърич, сякаш не бях казал нищо. — Като че ли си търсеше повод да поговори с мен…
— Какво каза? — Изправих се.
— Не много. Винаги е официална с мен. А аз съм много прям с нея. Просто й казах, че ти липсва.
— А тя?
— Нищо. — Бърич се ухили. — Но много мило се изчерви. — Той въздъхна и отново стана сериозен. — И също толкова прямо я попитах дали някой пак й е дал основание за страх. Тя вирна брадичка, като че ли се опитвам да й пъхна юздичка в устата. Каза, че ми била много признателна за загрижеността, както и по-рано, обаче можела сама да се грижи за себе си. — Бърич понижи глас. — Ще помоли ли за помощ, ако има нужда?
— Не зная — признах аз. — Моли е много смела жена. И е свикнала да се бори. Винаги открито отвръща на удара. Аз скришом се промъквам и се опитвам да им прехапя жилите, когато гледат на друга страна. Понякога тя ме кара да се чувствам страхливец.
Бърич се изправи и се протегна. Раменете му пропукаха.
— Не си страхливец, Фиц. Гарантирам за теб. Може би просто по-добре от нея преценяваш шансовете. Ще ми се да можех да те успокоя за Моли. Не мога. Доколкото имам възможност, ще се грижа за нея. И доколкото тя ми позволи. — Той ме стрелна с поглед. — Днес Хендс ме попита коя е красивата дама, която толкова често се отбива при мен.
— Ти какво му каза?
— Нищо. Само го изгледах.
Познавах този поглед. Хендс повече нямаше да разпитва.
Бърич си тръгна. Аз се проснах на леглото и се опитах да си почина. Лежах неподвижно и си мислех, че поне тялото ми ще получи отдих, въпреки че мислите ми продължаваха да са в хаос. Някой по-достоен щеше да си мисли за състоянието на своя крал. Боя се, че аз повече мислех за Моли. Когато вече не можех да издържам, станах и се измъкнах от стаята си.
От Голямата зала все още се носеха звуците на заглъхващото пиршество. Безшумно се запътих към стълбището. Казвах си, че ще съм извънредно внимателен, че само ще почукам на вратата й, може би ще вляза за няколко минути, просто за да се уверя, че е добре. Нищо повече. Съвсем за кратко…
„Следят те.“ — Нощни очи се пазеше от Бърич и гласът му прозвуча в главата ми като едва доловим шепот.
Не спрях. Това щеше да покаже на преследвача ми, че подозирам нещо. Почесах се по рамото, завъртях глава и хвърлих поглед назад. Не видях никого.
„Подуши.“
Направих го. Бързо си поех дъх, сетне по-дълбоко. Съвсем слаб мирис във въздуха. Пот и чесън. Леко се пресегнах и кръвта ми се вледени. Там, в другия край на коридора, скрит на прага на една от стаите. Уил. Смуглият строен Уил с вечно полуспуснатите клепачи. Членът на котерията, отзован от Беърнс. Съвсем предпазливо докоснах щита на Умението, който го скриваше от мен, фина заповед да не го забелязвам, слаб дъх на самоувереност, пратен към мен, за да ме окуражи да изпълня намеренията си. Много коварно. Много изкусно, много по-деликатно докосване от това на Ведра и Джъстин.
Много по-опасен човек.
Отидох до площадката на стълбището, взех няколко свещи от купчината и се запътих към стаята си, като че ли това е била единствената ми цел.
Затворих вратата. Устата ми беше пресъхнала. Треперливо въздъхнах. Насилих се да проверя стените, които пазеха ума ми. Не бе влязъл в мен, поне в това бях сигурен. Не беше душил мислите ми, само ми бе внушавал своите, за да ме следи по-лесно. Ако не беше Нощни очи, щеше да види, че отивам при Моли. Отново си легнах и се опитах да си припомня всичките си действия след завръщането на Уил в Бъкип. Бях го отписал като враг, защото не излъчваше омраза към мен като Ведра и Джъстин. Имаше вид на тих и ненатрапчив младеж. Беше станал незабележителен мъж, който не си струваше вниманието.
Бях глупак.
„Струва ми се, че преди не те е следил. Но не съм сигурен.“
„Нощни очи, братко. Как да ти се отблагодаря?“
„Остани жив. — Мълчание. — И ми донеси джинджифилови сладки.“
„Ще ги имаш“ — с готовност му обещах аз.
Огънят догаряше и аз все още не бях заспал, когато усетих течението от вратата на Сенч в стаята си. Почти с облекчение станах и се качих при него.
Заварих го нетърпеливо да ме чака. Още щом влязох той се нахвърли върху мен и изсъска:
— Убиецът е оръдие. Така и не успях да ти го набия в главата. Ние сме оръдия. Не правим нищо по собствена воля.
Заковах се на място, поразен от гневния му глас.
— Никого не съм убил — отвърнах възмутено.
— Шшт! Говори тихо. Ако бях на твое място, нямаше да съм толкова сигурен — каза той. — Колко пъти съм си вършил работата, без самият аз да забивам ножа, а просто като давам на някой друг достатъчно основания да го стори вместо мен?
Не отговорих.
Сенч ме погледна и въздъхна. Гневът и силите го напускаха.
— Понякога ставаш само за крайно средство — тихо каза той. — Трябва да се примирим с това. Ние не сме хората, които привеждат колелото в движение, момко. Поведението ти тази вечер беше необмислено.
— Същото казаха шутът и Бърич. Но мисля, че Кетрикен няма да се съгласи.
— Кетрикен и детето й можеха да преживеят нейната скръб. Както и крал Умен. Виж в какво положение се намираха. Чужденка, вдовица на престолонаследник, майка на неродено дете, което още дълги години няма да е в състояние да вземе властта. Славен смяташе Умен за безпомощен видиотен старец, може би полезен като марионетка, но съвсем безобиден. Славен нямаше непосредствена причина да ги отстрани. О, съгласен съм, че положението на Кетрикен не бе толкова сигурно, но тя не се противопоставяше открито на Славен. За разлика от сега.
— Тя не му каза какво сме открили — неохотно възразих аз.
— Нямаше нужда. Това ще си проличи в поведението й и във волята й да му се съпротивлява. Той я сведе до обикновена вдовица. Ти я възстанови като престолонаследница. Но аз се безпокоя за Умен. Той е човекът, който държи ключа, който може да заяви, макар и шепнешком: „Искрен е жив, Славен няма право да стане престолонаследник“. Той представлява опасност за Славен.
— Видях Умен, Сенч. Наистина го видях. Мисля, че няма да се издаде. В това умиращо тяло, под опияняващите билки и свирепата болка, все още се крие умен човек.
— Може би. Но е много надълбоко. Опиатите и болката довеждат и мъдрия до глупави постъпки. Човекът, умиращ от раните си, се мята на коня в последна атака. Болката може да накара човек да рискува или да се самодоказва по странни начини.
Имаше право.
— Не можеш ли да го посъветваш да не показва на Славен, че знае за Искрен?
— Мога да опитам. Само онзи проклет Уолас да не ми се пречкаше постоянно в краката! Отначало не беше толкова зле, той беше послушен и полезен, лесен за манипулиране отдалеч. Не знаеше, че аз стоя зад билките, които му носеха амбулантните търговци, изобщо не подозираше за съществуването ми. Но сега се е вкопчил в краля като удавник и дори шутът не може да го разсейва за дълго. Рядко оставам при Умен повече от няколко минути. И имам късмет, ако брат ми е в съзнание през половината от това време.
Долових нещо в гласа му. Засрамено сведох глава.
— Съжалявам — тихо казах аз. — Понякога забравям, че той ти е повече от крал.
— Е, всъщност никога не сме били близки като братя. Но сме двама старци, прекарали заедно всичките си години. Понякога тази близост е по-важна. Можем да си приказваме и да си спомняме за време, което вече не съществува. Мога да ти го опиша, но няма да е същото. Като чужденци, захвърлени далеч от родината, неспособни да се върнат в нея. И единствено помежду си могат да потвърждават реалността на мястото, където са живели някога. Поне някога можехме.
Представих си две деца, които диво тичат по бъкипските плажове, събират миди по скалите и ги ядат сурови. Ние с Моли. Човек можеше да е самотен и да копнее за някой, който носи същите спомени. Кимнах.
— Аха. Е, добре. Тази вечер ще помислим как да спасим положението. Изслушай ме. Трябва да ми дадеш думата си. Няма да предприемаш действия със сериозни последствия, без първо да се посъветваш с мен. Съгласен ли си?
Сведох очи.
— Искам да кажа „да“. Готов съм да се съглася. Но напоследък дори незначителните ми действия като че ли водят до сериозни последствия. И се налага ненадейно да взимам решения, без да имам възможност да се посъветвам с никого. Затова не мога да ти обещая. Но ти обещавам, че ще опитам. Това стига ли ти?
— Предполагам. Катализатор — измърмори той.
— И шутът ме нарича така — оплаках се аз.
— Наистина ли — напрегнато ме попита той.
— При всяка възможност. — Приближих се до огнището и седнах. Топлината ми подейства добре. — Бърич твърди, че прекалено силната доза самодивско биле можела да предизвика мрачни мисли.
— На теб така ли ти действа?
— Да. Но може да е от обстоятелствата. И все пак Искрен често изглеждаше потиснат. Обаче пак може да е било от обстоятелствата.
— Възможно е никога да не узнаем.
— Тази нощ говориш съвсем свободно. Назоваваш имена, приписваш подбуди.
— Тази нощ в Голямата зала цари буйна веселба. Славен е убеден, че победата му е в кърпа вързана. Освободи всичките си часови, даде почивка на всичките си шпиони. — Сенч кисело ме погледна. — Сигурен съм, че известно време няма да е същото.
— Значи смяташ, че може да ни подслушват?
— Навсякъде, където подслушвам и надничам аз, могат да подслушват и наблюдават мен. Вероятността е съвсем малка. Но човек не достига такава старост като мен, ако поема рискове.
Един някогашен спомен внезапно придоби логично обяснение.
— Веднъж ми каза, че в Градината на кралицата си сляп.
— Точно така.
— Значи не си знаел…
— Не знаех на какво те подлага Гален. Бяха ми известни само слухове, повечето несигурни. И ги научавах с огромно закъснение. Но в нощта, в която те преби и те остави да умреш… Не. — Той ме погледна странно. — Вярваше ли, че може да зная такова нещо и да не взема мерки?
— Ти ми беше обещал да не се намесваш в обучението ми — сковано отвърнах аз.
Сенч седна на стола си и с въздишка се отпусна назад.
— Мисля, че никога няма да имаш пълно доверие на никого. Или да повярваш, че някой те обича.
Не знаех отговора. Първо Бърич, а сега и Сенч ме принуждаваха по неприятен начин да се вгледам в себе си.
— Е, добре — отстъпи той пред мълчанието ми. — Както бях започнал да ти казвам, ще се опитаме да спасим положението.
— Какво да правя?
Сенч издиша през носа си.
— Нищо.
— Но…
— Абсолютно нищо. Запомни следното. Принцът престолонаследник Искрен е мъртъв. Славен има право да заеме мястото му, има право на всички неща, които върши. Засега го успокой, не му давай повод да се страхува. Трябва да го накараме да повярва, че е победил.
Замислих се за миг. После се изправих и извадих ножа си.
— Какво правиш — попита Сенч.
— Каквото щеше да очаква да направя Славен, ако наистина вярвах, че Искрен е мъртъв. — Пресегнах се зад главата си към кожения ремък на воинската си опашка.
— Имам ножици — раздразнено отбеляза Сенч, отиде да ги донесе и застана зад мен. — Колко?
Замислих се.
— Колкото да съм краен, без да скърбя за него като за коронован крал.
— Сигурен ли си?
— Това ще очаква от мен Славен.
— Прав си, струва ми се. — С едно клъцване Сенч отряза опашката до възела. Изпитах странно усещане, когато косата ми се пръсна напред. Сякаш отново бях паж. Вдигнах ръка и проверих докъде стига. — А ти какво ще правиш?
— Ще се опитам да потърся сигурно място за Кетрикен и краля. Трябва да приготвя всичко за бягството им. Трябва да изчезнат като сенки при силна светлина.
— Сигурен ли си, че се налага?
— Какво друго ни остава? Сега те са заложници. Безсилни. Вътрешните херцози преминаха на страната на Славен, крайбрежните изгубиха вяра в крал Умен. Кетрикен обаче си създаде съюзници сред тях. Ще видя какво ще успея да уредя. Поне ще се погрижим двамата да избягат на място, където да не могат да ги използват срещу Искрен, когато се върне, за да предяви претенции за короната, разбира се.
— Ако се върне — мрачно отбелязах аз.
— Когато. Праотците ще са с него. — Сенч ме изгледа кисело. — Помъчи се да вярваш в нещо, момко. Заради мен.
Времето, което бях прекарал при Гален, несъмнено бе най-тежкият период от живота ми в Бъкип. Но седмицата след онази нощ със Сенч се доближаваше до него. Ние бяхме разровен мравуняк. Където и да идех, постоянно нещо ми напомняше, че основите на живота ми са разклатени. Нищо не бе като преди.
Имаше огромен приток на хора от Вътрешните херцогства, дошли да присъстват на обявяването на Славен за престолонаследник. Ако конюшните ни вече не бяха празни, Бърич и Хендс нямаше да има къде да настаняват конете. Навсякъде виждах непознати лица — високи русокоси фароуски мъже и яки тилтски земеделци и скотовъдци. Те коренно се различаваха от мрачните бъкипски ратници с техните траурно подстригани коси. Често избухваха свади. Ропотът от града придоби формата на шеги, които сравняваха нашествието на чужденци с набезите на островитяните.
От друга страна, замъкът безсрамно се плячкосваше. Товареха на шлепове гоблени и килими, мебели и инструменти, всевъзможни провизии, и ги откарваха в Трейдфорд, за да ги „запазят за удобство на краля“. Госпожа Чевръстка изнемогваше да подслонява толкова много гости, когато липсваха половината мебели. Понякога ми се струваше, че Славен се опитва да се погрижи, преди да замине да бъде опустошено всичко, което не може да вземе със себе си.
В същото време той не пестеше нищо, за да е сигурен, че коронясването му за престолонаследник ще е възможно най-пищно и тържествено. Наистина не знаех защо си прави целия този труд. Поне за мен бе ясно, че възнамерява да зареже четири от Шестте херцогства. Ала както веднъж ме беше предупредил шутът, нямаше смисъл да се опитвам да претеглям пшеницата на Славен със своите крини. Стандартите ни се различаваха. Може би фактът, че настоя херцозите на Беърнс, Рипон и Шоукс лично да видят как отнема короната на Искрен, бе някаква фина форма на отмъщение, която не разбирах. Не го интересуваха трудностите, които трябваше да преодолеят те, за да дойдат в Бъкип в момент, в който бреговете им се намираха под постоянни нападения. Не се изненадах, че се забавиха. А когато пристигнаха, те останаха смаяни от плячкосването на Бъкип. Вестта за плановете на Славен да се премести заедно с краля и Кетрикен не бяха стигнали до Крайбрежните херцогства, освен като слухове.
Ала много преди да се появят крайбрежните херцози животът ми окончателно започна да се разпада. Ведра и Джъстин започнаха да ме преследват. Усещах ги, често физически зад мен, но също толкова често в периферията на ума си. Бяха като птици, кълвящи всичките ми открити мисли, случайни блянове или каквито и да било незащитени мигове от живота ми. И не беше само това. Сега разбирах, че те само отвличат вниманието ми, за да ми пречат да усещам по-финото докосване на Уил. Затова обградих ума си със здрави стени, макар да знаех, че спирам и Искрен. Боях се, че това е действителното им намерение, но не смеех да разкрия този страх на никого. Постоянно се озъртах и използвах всички сетива, които притежавахме с Нощни очи. Заклех се, че ще съм по-предпазлив, и се заех със задачата да установя с какво се занимават другите членове на котерията. Бърл се намираше в Трейдфорд и привидно помагаше да подготвят замъка за удобството на крал Умен. Нямах представа къде е Карод и не можех да попитам никого. Единственото, което успях да открия със сигурност, бе, че вече не е на „Постоянство“. Това ме разтревожи. И тревогата ми почти ме подлуди, след като престанах да усещам Уил. Дали знаеше, че съм го разкрил? Или беше прекалено добър, за да долавям присъствието му? Започнах да живея така, сякаш наблюдават всяко мое движение.
Конете и животните за разплод не бяха единственото, което ограбваха от конюшнята. Една сутрин Бърич ми каза, че Хендс заминал. Нямал време да се сбогува с никого.
— Вчера откараха последните животни, които ставаха за нещо. Най-добрите отдавна ги няма, но и тези ги биваше. Откараха ги по суша в Трейдфорд. Просто казали на Хендс, че трябва да замине. Той дойде при мен да се оплаче, но аз го посъветвах да върви. Поне конете ще са в добри ръце. Освен това тук няма какво да прави. Не остана конюшня, за да има нужда от управител.
Безмълвно го последвах на привичната му сутрешна обиколка. В кафезите имаше само стари или ранени птици. В кучкарника само сегиз-тогиз се чуваше лай и джавкане. Конските ясли отдавна пустееха. Когато стигнах до тази на Сажда, сърцето ми се сви. В гърлото ми заседна буца. Облегнах се на вратата и скрих лице в шепи. Бърич постави ръка на рамото ми. Когато го погледнах, той странно се усмихна и поклати глава.
— Вчера дойдоха за нея и Дорест. Казах им, че са глупци, че са ги взели миналата седмица. И наистина бяха глупци, защото ми повярваха. Обаче ти взеха седлото.
— Къде са? — успях да попитам аз.
— По-добре да не знаеш — мрачно рече Бърич. — Достатъчно е да обесят и единия от нас като конекрадец. — И не пожела да ми каже нищо повече.
Късното следобедно посещение при Търпение и Лейси не ми донесе покоя, на който се надявах. Почуках и ми отвориха с нетипично закъснение. В дневната заварих истински хаос — Лейси унило се опитваше да въведе някакъв ред. На пода бяха пръснати много повече неща от обикновено.
— Ново начинание ли — опитах се да разведря атмосферата.
Тя мрачно ме изгледа.
— Сутринта дойдоха да вземат масата на милейди. И моето легло. Казаха, че им трябвали за гостите. Е, няма защо да се изненадвам, след като толкова много други неща заминават по реката. Но страшно се съмнявам, че някога пак ще си видим мебелите.
— Е, може да ви очакват, когато отидете в Трейдфорд — глупаво предположих аз. Не бях съзнавал докъде се простират волностите, които си позволява Славен.
Последва дълго мълчание.
— Тогава има много да чакат, Фицрицарин — накрая отвърна Лейси. — Ние не сме сред онези, които ще бъдат отведени в Трейдфорд.
— Не. Ние сме сред малцината, които остават тук при ненужните мебели. — Тези думи произнесе внезапно влязлата в стаята Търпение. Очите й бяха зачервени, лицето — бледо, и изведнъж разбрах, че се е скрила, когато съм почукал, докато успее да овладее сълзите си.
— Тогава сигурно ще се върнете във Върбови гори — предположих аз. Мислите ми препускаха. Бях смятал, че Славен премества целия двор в Трейдфорд. Сега се чудех още кого изоставят тук. Поставих се начело на списъка. Прибавих Бърич и Сенч. Шутът? Навярно затова напоследък се движеше със Славен. За да му позволят да придружи краля в Трейдфорд.
Странно, изобщо не бях помислил, че кралят и Кетрикен ще бъдат отведени не само далеч от Сенч, но и от мен. Принцът отново бе издал заповед да не напускам крепостта. Не исках да безпокоя Кетрикен с молба да я отмени. В края на краищата бях обещал на Сенч да не мътя водата.
— Не мога да се върна във Върбови гори. Там е господар Август, племенникът на краля. Онзи, който беше главен член на Галеновата котерия преди злополуката. Той не ме обича и нямам право да искам да живея там. Не. Ще остана тук и ще направя каквото мога за Бъкип.
Потърсих в ума си някаква утеха.
— Аз още имам легло. Ще го пренеса тук за Лейси. Бърич ще ми помогне.
Лейси поклати глава.
— Направих си сламеник и ми е удобно. Остави го където си е. Може би няма да посмеят да ти го вземат. Ако е тук долу, утре със сигурност ще го отнесат.
— Крал Умен не знае ли какво става? — тъжно ме попита Търпение.
— Нямам представа. Напоследък отпращат всички от вратата му. Славен казал, че бил прекалено болен, за да приема когото и да било.
— Мислех, че не иска да вижда само мен. Е, добре. Клетият. Да изгуби двама сина и да види кралството си в това състояние. Как е престолонаследницата Кетрикен? Нямах възможност да я посетя.
— Последния път, когато я видях, беше добре. Скърбеше за съпруга си, разбира се, но…
— Значи не е пострадала от падането? Боях се да не пометне. — Търпение се извърна настрани и погледна към съвсем голата стена. — Прекалено се страхувах, за да отида при нея. Добре ми е позната болката от загубата на дете, което още не си държала в ръце.
— Какво падане — глупаво попитах аз.
— Не си ли чул? На ония ужасни стъпала, докато слизала от Градината на кралицата. Някой й казал, че изнасяли статуи от градината. Тя отишла да провери и на слизане паднала. Не се претърколила по стълбището, но паднала тежко. По гръб на онези каменни стъпала.
Повече не чувах какво ми говори Търпение. Беше нещо за изпразването на библиотеката, което и без това не ме интересуваше. Веднага щом можах, се извиних и обещах, че ще им донеса вести за престолонаследницата.
Отпратиха ме от вратата на Кетрикен. Няколко придворни дами едновременно ми казаха да не се тревожа, тя била добре, само имала нужда от почивка, о, но било ужасно… Изтърпях достатъчно, за да се уверя, че не е пометнала, сетне избягах.
Но не се върнах при Търпение. Не веднага. Вместо това бавно изкачих стълбището до Градината на кралицата. Взех със себе си лампа и се движех извънредно предпазливо. На покрива открих онова, от което се бях опасявал. Липсваха по-малките и по-ценните статуи. Само тежестта бе спасила по-големите, бях сигурен в това. Липсващите фигури нарушаваха грижливо постигнатото равновесие на творението на Кетрикен и допълваха зимната пустота на градината. Внимателно затворих вратата и започнах да се спускам по стълбището. Съвсем бавно. На деветото стъпало го открих. За малко не ме сполетя участта на Кетрикен. Но само изгубих равновесие и приклекнах, за да не падна. Чернило, смесено с мас, за да не лъщи, и намазано на изтърканите стъпала. Достатъчно близо до покрива, така че подхлъзването да бъде отдадено на кишата или калта от градината. Докоснах стъпалото и подуших пръста си.
— Първокласна свинска мас — отбеляза шутът. Скочих и едва не се запремятах надолу по стълбището. Единствено бясното размахване на ръце ми помогна да възстановя равновесието си.
— Интересно. Смяташ ли, че можеш да ме научиш на това?
— Няма нищо смешно, шуте. Напоследък ме следят и нервите ми са опънати до крайност. — Втренчих се надолу в мрака. Щом шутът ме бе проследил, защо да не беше успял и Уил? — Как е кралят? — тихо попитах аз. Ако това покушение бе насочено срещу Кетрикен, не вярвах в безопасността на Умен.
— Ти ми кажи. — Шутът излезе от сенките. Нямаше ги разкошните одежди. Отново носеше стария си червено-бял шутовски костюм, който подхождаше на новите синини от едната страна на лицето му. Дясната му буза беше разцепена. Притискаше едната си ръка към гърдите си. Предположих, че рамото му е изкълчено.
— Пак ли — ахнах аз.
— Точно това им казах и аз. Не ми обърнаха внимание. Някои хора просто нямат усет за разговори.
— Какво се случи? Мислех, че вие със Славен…
— Да, дори един шут може да изглежда достатъчно глупав, за да достави удоволствие на Славен. Днес не исках да изоставям крал Умен. Безмилостно го разпитваха какво се е случило в нощта на пира. Може би прекалих с духовитостите, като им предложих други начини да се забавляват. Изхвърлиха ме.
Сърцето ми се сви. Бях сигурен, че зная точно кой стражник му е помогнал да излезе през вратата. Точно както ме бе предупреждавал Бърич. Човек никога не знаеше докъде ще стигне дързостта на Славен.
— Какво им каза кралят?
— О! Не дали кралят е добре, дали кралят оздравява. Не. Само какво им е казал кралят. Да не се страхуваш за безценната си кожа, незаконни принце?
— Не. — Не негодувах срещу въпроса му, нито срещу начина, по който го задаваше. Бях си го заслужил. Напоследък не се грижех много за нашето приятелство. Въпреки това, когато бе имал нужда от помощ, той беше дошъл при мен. — Не. Но докато кралят не говори за Искрен, Славен няма причина да…
— Кралят беше… мълчалив. Всичко започна като мил разговор между баща и син. Славен му обясняваше, че трябвало да се радва, защото той най-после ставал престолонаследник. Крал Умен беше доста мъгляв, както обикновено напоследък. Това ядоса Славен и той започна да го обвинява, че не се радвал, дори, че се противопоставял. Накрая заяви, че имало заговор никога да не го допускат до трона. Няма по-опасен човек от онзи, който не може да реши от какво се страхува. Славен е такъв човек. Даже Уолас пострада от бесуването му. Беше донесъл чая на краля, за да умъртви ума му наред с болката, но когато се приближи, Славен грабна чашата от ръцете му. После обвини клетия Уоласчо, че участвал в заговора. Заяви, че Уолас възнамерявал да упои краля, за да му попречи да каже каквото знае. Заповяда да го изхвърлят от стаята с думите, че кралят повече нямало да се нуждае от него, докато не сметнел за нужно да разговаря ясно със сина си. После нареди да изгонят и мен. Двама от яките му фароуски селяни ме избавиха от неохотата ми да си тръгна.
Обзе ме вледеняващ ужас. Спомних си мига, в който бях споделил болката на краля. Славен безмилостно щеше да гледа, докато тази болка се промъкваше покрай опияняващите билки, за да умъртви баща му. Не можех да си представя, че някой е способен на такова нещо. И все пак знаех, че Славен ще го стори.
— Кога се случи това?
— Преди около час. Не е лесно да те открие човек.
Внимателно се вгледах в него.
— Слез в конюшнята при Бърич. Виж с какво може да ти помогне. — Знаех, че лечителят няма да докосне шута. Също като мнозина в крепостта, той се боеше от странния му вид.
— Какво ще правиш — тихо попита той.
— Не зная — признах аз. Това бе една от онези ситуации, за които бях предупредил Сенч. Знаех, че независимо от мен, последствията ще са сериозни. Трябваше да отвлека вниманието на Славен от онова, което правеше. Бях сигурен, че Сенч знае какво става. Ако за известно време разсеех Славен и всички други… сещах се само за една новина, която можеше да е достатъчно важна за принца, за да остави Умен.
— Ще се оправиш ли?
Шутът бе седнал на студените каменни стъпала и бе опрял глава на стената.
— Да. Върви.
Заслизах по стълбището.
— Чакай! — ненадейно извика шутът. Спрях.
— Когато отвеждаш моя крал, аз ще тръгна с него.
Просто го зяпнах.
— Сериозно. Носех нашийника на Славен, защото ми беше обещал. Сега това не значи нищо за него.
— Не мога да ти обещая — тихо казах аз.
— Аз мога. Обещавам, че ако отведат моя крал и не съм с него, ще издам и последната ти тайна. И последната. — Гласът му трепереше. Той отново отпусна глава на стената.
Побързах да се обърна. Сълзите по бузите му порозовяваха от раните по лицето му. Не можех повече да го гледам. Затичах се надолу по стълбището.
27
Заговор
— Отнякъде ще ни трябва кръв. — Кетрикен ме беше изслушала и сега го каза съвсем спокойно, все едно искаше чаша вино.
— Ще донеса кокошка — неохотно отвърна Лейси. — Трябва ми чувал, за да не вдигна шум…
— Върви тогава — каза й Търпение. — Побързай. Занеси я в моята стая. Аз ще взема нож и леген и ще го направим там. После ще донесем тук само една чаша кръв. Колкото по-малко направим тук, толкова по-малко ще трябва да крием.
Първо бях отишъл при Търпение и Лейси, защото знаех, че никога няма да мога сам да вляза при престолонаследницата. Докато аз се отбивах до стаята си, те ме бяха изпреварили при Кетрикен, привидно, за да й занесат специална билкова отвара, а всъщност тихо да я помолят да ми даде частна аудиенция. Тя бе освободила всичките си придворни дами и ги беше уверила, че Търпение и Лейси са й достатъчни, после бе пратила Розмари да ме доведе. Сега момиченцето си играеше край огнището и унесено обличаше куклата си.
Когато Лейси и Търпение излязоха, Кетрикен ме погледна и каза:
— Ще оплискам роклята и леглото си с кръвта и ще пратя да повикат Уолас, за да му кажа, че се опасявам, че съм пометнала от падането. Но повече нищо не мога да направя, Фиц. Няма да позволя този човек да ме докосне, нито ще съм толкова глупава, че да изпия или изям нещо, приготвено от него. Правя го само за да отвлека вниманието му от краля. Няма и да кажа, че съм изгубила детето. А само, че се опасявам. — Говореше яростно. Вледених се. Тя толкова лесно приемаше онова, което правеше Славен, и предложеното от мен противодействие. Отчаяно ми се прииска да съм сигурен, че има защо да ми се довери. Кетрикен не споменаваше за коварство или зло. Просто обсъждаше стратегията като пълководец, който се подготвя за битка.
— Това ще е достатъчно — обещах й аз. — Познавам принц Славен. Уолас ще се втурне при него с новината и той ще последва Уолас тук, колкото и да е непристойно. Няма да е в състояние да устои на изкушението, ще копнее със собствените си очи да види резултата от пъкленото си дело.
— Стига ми и това, че всички жени постоянно ми съчувстват за смъртта на Искрен. Ще ми дойде прекалено, ако трябва да ги слушам да говорят и за помятането на детето ми. Но щом се налага, ще го изтърпя. Обаче ако оставят стража при краля?
— Веднага щом тръгнат насам, ще почукам на вратата и ще им отвлека вниманието. Ще се справя със стражата.
— Но ако отвлечеш вниманието им, как ще постигнеш нещо?
— Има… Ще имам помощник. — Поне така се надявах. Отново изругах, че Сенч никога не ми бе обяснил как да се свързвам с него в такива ситуации. „Довери ми се — винаги беше казвал той. — Аз наблюдавам и слушам където трябва. Викам те винаги, когато, няма опасност. Тайната остава тайна, когато я знае само един човек.“ Вече бях разкрил плана си пред огнището с надеждата Сенч някак си да ме чуе. Надявах се за краткото време, което успеех да спечеля, той да намери начин да се вмъкне при краля и да му даде отдих от болката, за да издържи тормоза на Славен.
— Това е равносилно на мъчение — сякаш прочела мислите ми, тихо рече Кетрикен. — Да остави един старец на болката му. — Тя ме погледна в очите. — Нямаш ли ми достатъчно доверие, че не ми казваш кой е помощникът ти?
— Това не е моя тайна, а на краля — внимателно отвърнах аз. — Скоро, сигурен съм, ще трябва да ви бъде разкрита. Дотогава…
— Върви — освободи, ме Кетрикен и неловко се размърда на дивана си. — Както съм насинена, поне няма да се наложи да се преструвам. Само ще трябва да търпя човека, който се опитва да убие неродения си племенник и измъчва стария си баща.
— Тръгвам — побързах да кажа аз. Усещах, че гневът й расте, и не исках да го разпалвам още повече. Всичко трябваше да е убедително за този маскарад. Кетрикен не биваше да показва, че знае истинската причина за падането си. На излизане се разминах с Лейси, която носеше табла с гърне. Търпение я следваше по петите. В гърнето нямаше чай. Докато минавах покрай придворните дами в преддверието, много внимавах да изглеждам загрижен. Реакциите им към молбата на Кетрикен да й пратят личния лечител на крал Умен щяха да са съвсем искрени. Надявах се това да е достатъчно, за да измъкне Славен от леговището му.
Вмъкнах се в покоите на Търпение и оставих вратата открехната. Зачаках. Замислих се за стареца, чиято болка постепенно се събуждаше. Веднъж я бях усетил. Ако тя ме измъчваше и някой безмилостно ме разпитваше, колко време щях да издържа? Накрая по коридора зашумоляха фусти и затрополиха стъпки. Някой отчаяно захлопа на кралската врата. Нямаше нужда да чувам думите, тонът разкриваше всичко. Чух уплашените молби на жените, сетне гневните въпроси на Славен, внезапно превърнали се в престорена загриженост. Чух го да вика Уолас от ъгъла, в който трябваше да се е сврял, долових възбуда в гласа му, докато му нареждаше незабавно да се погрижи за Кетрикен, която помятала.
Придворните дами отново притичаха покрай моята врата. Стоях неподвижно, затаил дъх. Това суетене, това мърморене трябваше да е Уолас, несъмнено натоварен с всевъзможни церове. Опитвах се да запазя търпение. Опасявах се, че замисълът ми се е провалил. После чух по-решителните крачки на Славен. Някой тичешком го настигна.
— Това е хубаво вино, идиот такъв, не го разливай — сгълча го принцът, после се отдалечиха. Отново зачаках. Дълго след като бях сигурен, че е влязъл в покоите на Кетрикен, се насилих да преброя до сто. Накрая се измъкнах навън и отидох при вратата на краля.
Почуках. Не силно. Но настойчиво. След малко някой попита кой е.
— Фицрицарин — дръзко отвърнах аз. — Искам да видя краля.
Мълчание. После:
— Никой не може да влиза.
— По чия заповед?
— На принц Славен.
— Нося знак от краля, който ми позволява да го виждам винаги, когато искам.
— Принц Славен специално нареди да не те пускаме.
— Но това е било преди… — И сниших глас, за да прошепна няколко нечленоразделни срички.
— Какво каза?
Пак измърморих.
— Говори по-високо.
— Това не е за ушите на целия замък — възмутено възразих аз. — Сега не е време да всяваме паника.
Подейства. Вратата се открехна.
— Какво има — изсъска мъжът.
Наведох се към него и се озърнах наоколо. Надникнах над рамото му в стаята и подозрително попитах.
— Сам ли си?
— Да! Казвай какво има. И дано да си е заслужавало!
Вдигнах ръце към устата си, сякаш не исках да чуе никой друг. Стражникът също се наведе към мен. Надух устни и в лицето му лъхна бял прах. Той се олюля и отчаяно затърка очи. Задушаваше се. Нощна мъгла: бърза и ефикасна. Често смъртоносна. Не ме интересуваше. Не че той ми бе изкълчил рамото. Този стражник можеше да не е стоял в преддверието на стаята на Умен и изобщо да не е знаел какво става вътре.
Бях пъхнал ръка в отвора на вратата и се борех с веригите, когато чух познато изсъскване:
— Махай се оттук. Остави вратата. Просто се махни. Не отключвай, глупак такъв! — За миг зърнах сипаничаво лице, после решително захлопнаха вратата под носа ми. Сенч имаше право. Щеше да е най-добре, ако Славен откриеше заключена врата и изгубеше време, докато хората му я разбият.
Оставаше ми по-трудната част. Слязох в кухнята, приятелски си побъбрих с готвачката и я попитах каква е тази суматоха горе. Дали престолонаследницата не е изгубила бебето си? Тя бързо ме заряза, за да потърси някой, който знаеше повече. Отидох в стаята на стражниците, за да изпия една бира и да се насиля да хапна нещо. Храната натежа в стомаха ми като чакъл. Никой не ми обръщаше внимание, но все пак присъствах там. Наоколо чувах клюки за падането на Кетрикен. Наблизо седяха двама стражници от Тилт и Фароу, едри, мудни мъже, които пиеха с бъкипските си другари. Едва се стърпях да остана на мястото си, докато ги слушах да обсъждат какво означава помятането на Кетрикен за шансовете на Славен да седне на трона. Като че ли залагаха на коне.
Единственият друг слух, който си съперничеше с този, бе, че някакво момче видяло Пъпчивия край кладенеца на двора. Било към полунощ. На никого не му хрумваше да се запита какво е правило там момчето нито на каква светлина е видяло тази лоша поличба. Вместо това всички се кълняха да стоят надалеч от водата, защото това предзнаменование означавало, че кладенецът е опасен. Е, докато пиеха бира, нямаше от какво да се боят. Останах, докато не съобщиха, че Славен искал незабавно да пратят трима яки мъже с брадви в кралските покои. Това възбуди нови приказки и се възползвах от раздвижването, за да изляза и да отида в конюшнята.
Бях възнамерявал да потърся Бърич и да видя дали шутът го е открил. Вместо това се сблъсках с Моли, която слизаше по стръмното стълбище. Тя видя смаяното ми изражение и се засмя. Но смехът й бе горчив и не стигна до очите й.
— Защо си ходила при Бърич? — Попитах я и мигновено осъзнах колко груб е въпросът ми. Боях се, че е търсила помощ.
— Той ми е приятел — отвърна тя. После погледна над рамото ми. Продължавах да стоя на пътя й. — Пусни ме да мина! — свирепо изсъска Моли.
Прегърнах я.
— Моли, моля те, Моли — казах, когато тя безсърдечно ме отблъсна. — Хайде да поговорим някъде, макар и само за малко. Не издържам да ме гледаш така. Държиш се, като че ли съм те напуснал, но аз винаги те нося в сърцето си. Не мога да съм с теб, но не защото не го желая.
Тя престана да се съпротивлява.
— Моля те — продължих аз.
Моли се огледа.
— Ще поговорим. За малко. Тук.
— Защо толкова ми се сърдиш?
Моли понечи да ми отговори рязко, после стисна устни.
— Защо смяташ, че чувствата ми към теб са централният стълб на живота ми — каза тя накрая. — Защо смяташ, че нямам други грижи, освен теб?
— Може би защото моите чувства към теб са такива — сериозно отвърнах аз.
— Не е вярно. — Поправи ме, сякаш бях дете, което настоява, че небето е зелено.
— Вярно е — не отстъпвах аз. Опитах се да я притегля към себе си, ала тя се вдърви в ръцете ми.
— Престолонаследникът Искрен беше по-важен за теб. Крал Умен е по-важен. Кетрикен и нейното неродено дете са по-важни. — Моли ги отброяваше на пръсти, като че ли броеше недостатъците ми.
— Знам какъв е дългът ми — тихо отвърнах аз.
— Аз пък знам на кого принадлежи сърцето ти — безизразно заяви тя. — Не на мен.
— Искрен е… вече не е тук, за да пази съпругата си, детето си и баща си — опитах се да я вразумя аз. — Така че засега трябва да ги поставя над собствения си живот. Над всичко, което ми е скъпо. Не защото ги обичам повече, а… — Безполезно потърсих нужните думи. — Аз съм кралски човек.
— Аз пък не съм ничия. — Това бе най-самотното изречение на света. — И сама ще се грижа за себе си.
— Това няма да е вечно — възразих аз. — Някой ден ще бъдем свободни. Свободни да се оженим, да правим…
— Каквото ти заповяда твоят крал — довърши тя. — Не, Фиц. — Гласът й излъчваше окончателност. Болка. Тя се отскубна от мен и заслиза по стълбището. Когато се отдалечи на две стъпала и сякаш цялата зима бушуваше помежду ни, Моли продължи:
— Трябва да ти кажа нещо — почти нежно рече тя. — Сега в живота ми има друг. Който е за мен онова, каквото е за теб твоят крал. Той е над собствения ми живот, над всичко, което ми е скъпо. Според собствените ти думи, не можеш да ме обвиняваш. — Моли отново ме погледна.
Не зная как съм изглеждал. Зная само, че тя се извърна, сякаш не можеше да понесе вида ми.
— И заради него си отивам. На по-сигурно място.
— Моля те, той не може да те обича колкото мен — промълвих аз…
Моли не ме погледна.
— Нито твоят крал може да те обича колкото мен… преди. Но. Не става въпрос за неговите чувства — бавно каза тя. — А за моите. Той трябва да е на първо място в живота ми. Нуждае се от това. Разбери го. Не че вече не те обичам. Просто не мога да поставя чувствата си над онова, което е най-добре за него. — Моли се спусна още две стъпала надолу. — Сбогом, Новия. — Прошепна тези последни думи съвсем тихо, ала те потънаха в сърцето ми, сякаш отпечатани с нажежено желязо.
Стоях на стъпалата и я гледах как си отива. Изведнъж това чувство и болката станаха прекалено познати. Затичах се след нея, хванах я за ръката и я дръпнах в мрака под стълбището.
— Моли. Моля те.
Тя мълчеше. Дори не се съпротивляваше.
— Какво да ти дам, какво да ти кажа, за да те накарам да разбереш какво представляваш за мен? Не мога просто така да те пусна!
— Но не можеш да ме накараш да остана. — Усетих, че нещо я напуска. Гняв, смелост, воля. Не зная как да го нарека. — Моля те — прошепна тя и думите ме прободоха, защото ме умоляваше. — Просто ме остави да си ида. Не усложнявай нещата. Не ме карай да плача.
Пуснах я, ала Моли не си тръгна.
— Много отдавна ти казах, че си като Бърич — предпазливо рече тя.
Кимнах в мрака, без да ме е грижа, че не може да ме види.
— В известен смисъл е така. И в същото време не си. Аз взимам решението за нас сега, както някога той е взел решение за тях двамата с Търпение. За нас няма бъдеще. Някой вече е спечелил сърцето ти. И пропастта между положението ни е прекалено голяма, за да я преодолее любовта. Зная, че ме обичаш. Но твоята обич е… различна от моята. Исках да споделяме целия си живот. Ти искаш да ме държиш в кутия, отделно от живота си. Не мога да съм жената, при която идваш, ако нямаш по-важна работа. Дори не зная какво правиш, когато не си при мен. Никога не си го споделял.
— Няма да ти хареса — отвърнах аз. — По-добре да не знаеш.
— Не ми говори така — гневно прошепна Моли. — Не разбираш ли, че тъкмо това не мога да приема? Ти дори не ми позволяваш да го реша сама. Не можеш да вземеш това решение вместо мен. Нямаш право! Щом не можеш да ми го кажеш, как да ти вярвам, че ме обичаш?
— Аз убивам хора — чух се да изричам. — За краля. Аз съм убиец, Моли.
— Не ти вярвам — промълви тя. Прекалено бързо. Гласът й едновременно излъчваше ужас и презрение. Част от нея знаеше, че съм й казал истината. Най-сетне. Докато ме чакаше да призная, че съм я излъгал, помежду ни плъзна страшна тишина, кратка, ала ледена. — Ти убиец? Онзи ден ти дори не успя да минеш покрай стражниците, за да видиш защо плача! Нямаше смелост да им се противопоставиш заради мен! Но искаш да ти повярвам, че убиваш хора за краля! — Моли задавено изхлипа от гняв и отчаяние. — Защо ми казваш такива неща? Защо точно сега? За да ме впечатлиш ли?
— Ако смятах, че това ще те впечатли, сигурно щях да ти го кажа отдавна — признах аз. И не лъжех. Способността ми да пазя тайни се основаваше на страха ми, че ако кажа на Моли, ще я изгубя. И бях прав.
— Лъжи — повече на себе си, отколкото на мен рече тя. — Лъжи, само лъжи. От самото начало. Бях ужасно глупава. Казват, че ако човек те удари веднъж, ще те удари пак. Същото се отнася за лъжите. Но аз останах, слушах и вярвах. Каква глупачка съм била! — Последните думи бяха толкова яростни, че се отдръпнах. Моли се отдалечи от мен. — Благодаря ти, Фицрицарин — студено и официално каза тя. — Ти ме улесни. — И се обърна да си тръгне.
— Моли — простенах аз. Посегнах да я хвана за ръката, но тя се завъртя и понечи да ме зашлеви.
— Не ме докосвай — тихо ме предупреди Моли. — Никога повече не смей да ме докоснеш!
И си отиде.
След известно време си спомних, че стоя в мрака под стълбището на Бърич. Треперех от студ и още нещо. Оголих зъби. Не бе нито усмивка, нито ръмжене. Винаги се бях страхувал, че лъжите ми ще ми отнемат Моли. Но истината за миг беше разсякла онова, което лъжите ми години наред бяха крепили. Какво заключение трябваше да си направя? Бавно се качих по стълбището и почуках на вратата.
— Кой е — попита Бърич.
— Аз. — Той отключи и ме пусна вътре. — Какво правеше Моли тук — попитах го, без да ме е грижа как може да прозвучи това, без да ме интересува, че превързаният шут е до Бърич. — Помощ ли искаше?
Бърич се прокашля.
— Дойде за билки — неловко отвърна той. — Не можах да й помогна. Нямах каквото й трябваше. После дойде шутът и тя остана да го превържем.
— Търпение и Лейси имат билки. Много — отбелязах аз.
— И аз така й казах. — Бърич се извърна и започна да разтребва нещата, които му бяха трябвали за шута. — Не искала да ходи при тях. — В гласа му имаше нещо, почти подкана да му задам следващия въпрос.
— Тя си отива — промълвих аз. — Отива си. — Седнах на един стол пред огнището и стиснах ръце между коленете си. Усетих, че се люлея, и се опитах да спра.
— Успя ли — тихо попита шутът.
Спрях да се люлея. Кълна се, че за миг нямах представа какво ме пита.
— Да — отвърнах накрая. — Да, струва ми се, че успях. — Бях успял и да изгубя Моли. Да изчерпя всичките й запаси от вярност и любов, като ги приемам за даденост. Бях успял да съм толкова логичен, практичен и предан на своя крал, че току-що бях изгубил всякакъв шанс за личен живот. Погледнах Бърич. — Обичаше ли Търпение — попитах го неочаквано. — Кога реши да я изоставиш?
Шутът се сепна, после се опули. Значи имаше тайни, които не знаеше дори той. Лицето на Бърич притъмня като буреносен облак и той скръсти ръце на гърдите си. Можеше да ме убие, помислих. Или просто се опитваше да не излее болката си.
— Моля те — прибавих аз. — Трябва да зная.
Той ме изгледа гневно, после внимателно отвърна:
— Аз не съм непостоянен човек. Ако съм я обичал, значи все още я обичам.
Така. Значи никога нямаше да престане да ме боли.
— Но въпреки това си решил…
— Някой трябваше да реши. Търпение не искаше да проумее неизбежното. Някой трябваше да сложи край на мъките и на двама ни.
Както бе решила за нас Моли. Опитах се да измисля какво да правя. Не ми хрумваше нищо. Погледнах шута и го попитах:
— Добре ли си?
— По-добре от теб — искрено отвърна той.
— Имах предвид рамото ти. Нали беше…
— Изкълчено, не счупено. Много по-добре е от твоето сърце.
Малко духовитости. Не бях знаел, че може да се шегува с толкова много съчувствие. Добротата му ме блъсна към ръба на прекършването.
— Не зная какво да правя — покрусено казах аз. — Как да живея сега?
Бутилката с бренди тихо изтрака, когато Бърич я постави в средата на масата. Прибави и три чаши.
— Трябва да пийнем — заяви той. — За Моли — дано си намери щастие някъде. Желаем й го от все сърце.
Пихме и Бърич отново напълни чашите.
Шутът разклати течността в своята и попита:
— Разумно ли е точно сега?
— Точно сега ми писна да съм разумен — отвърнах аз. — Предпочитам да съм шут.
— Не знаеш какво говориш — рече шутът. Въпреки това вдигна чаша в наздравица. За всички шутове. И за краля.
Положихме искрени усилия, ала съдбата не ни даде достатъчно време. Прекъсна ни решително чукане на вратата. Оказа се Лейси, с кошница в ръка. Бързо влезе и затвори.
— Изхвърлете това — помоли тя и изтърси закланата кокошка на масата.
— Я, вечеря — въодушевено заяви шутът.
В първия момент тя не го разбра. После побесня.
— Докато ние си залагаме живота и репутацията, вие пиянствате! — Рязко се обърна към Бърич. — За двайсет години не си научил, че това не решава нищо!
Бърич дори не мигна, а философски отбеляза:
— Някои неща не могат да се решат. Пиенето ги прави много по-поносими. — После с лекота се изправи и стабилно застана пред нея. Годините на пиене, изглежда, го бяха научили да го понася добре. — Искаш ли нещо?
Лейси за миг прехапа устни. И реши да приеме предложената от него посока на разговора.
— Да се избавя от тази кокошка. И мехлем за натъртвания.
— Никой ли не ходи при лечителя — без да се обръща конкретно към никого, попита шутът. Лейси не му обърна внимание.
— Това е поводът да дойда тук, така че по-добре да се върна с мехлем, в случай че някой поиска да го види. Истинската ми задача беше да намеря Фиц и да го попитам дали знае, че стражниците разбиват с брадви вратата на крал Умен.
Кимнах. Нямах намерение да опитвам стабилната поза на Бърич. Шутът обаче скочи и извика:
— Какво? — После се обърна към мен. — Нали каза, че си успял! Що за успех е това?
— Най-доброто, на което съм способен за толкова кратко време — отвърнах аз. — Или ще се получи, или няма. Вече сме направили всичко по силите си. Освен това я се замисли. Това е яка дъбова врата. Ще им отнеме доста време да я разбият. И после предполагам, ще установят, че вътрешната врата на кралската спалня също е заключена.
— Как успя? — Тихо попита Бърич.
— Не съм — откровено отвърнах аз и погледнах шута. — Засега ти казах достатъчно. Време е за малко доверие. — Обърнах се към Лейси. — Как са Кетрикен и Търпение? Как мина маскарадът?
— Прилично. Кетрикен е доста натъртена и не съм чак толкова сигурна, че бебето е вън от опасност. Помятането при падане не винаги е незабавно. Но да не мислим за най-лошото. Уолас е загрижен, но не прави нищо. За човек, който се обявява за лечител, той знае удивително малко за билките. Що се отнася до принца… — Лейси изсумтя и замълча.
— Никой ли освен мен не смята, че е опасно да се разпространяват слухове за помятане — безгрижно попита шутът.
— Нямах време да измисля нищо друго — отвърнах аз. — След ден-два тя ще отрече този слух и ще каже, че по всичко личи, че детето е добре.
— Така. Засега закрепихме положението — отбеляза Бърич. — Ами после? Ще позволим ли да отведат краля и Кетрикен в Трейдфорд?
— Довери ми се. Искам само един ден доверие — предпазливо казах аз. Надявах се, че времето ще е достатъчно. — А сега трябва да се разделим и да продължим нормалния си живот.
— Един управител на конюшня без коне и един шут без крал — рече шутът. — С Бърич можем да продължим да пием. Мисля, че при тези обстоятелства това е нормален живот. Що се отнася до теб, Фиц, нямам представа с каква титла се кичиш напоследък, камо ли какво нормално правиш по цял ден. Следователно…
— Никой няма да седи и да пиянства — зловещо заяви Лейси. — Оставете бутилката и бъдете нащрек. И се разделете, както каза Фиц. В тази стая беше казано и направено достатъчно, за да ни обесят за измяна. Освен теб, разбира се, Фицрицарин. За теб трябва да е отрова. Забранено е да се бесят хора с кралска кръв.
Думите й имаха вледеняващо въздействие. Бърич взе тапата и запуши бутилката. Лейси първа си тръгна с гърненце мехлем в кошницата. Малко по-късно я последва шутът. Когато оставих Бърич, той скубеше последните най-упорити пера на кокошката. Този човек не хвърляше нищо.
Излязох и поскитах навън. Озъртах се за сенки. Кетрикен си почиваше, а точно сега едва ли щях да изтърпя вечното бъбрене на Търпение. Ако шутът беше в стаята си, причината бе, че не иска компания. А ако не беше там, нямах представа къде може да е. Бъкип гъмжеше от чужденци като болно куче от бълхи. Минах през кухнята и откраднах малко джинджифилови сладки. После продължих да обикалям, като се мъчех да не мисля, да си придам безцелен вид, докато крачех към колибата, където някога бях скрил Нощни очи. Сега тя бе празна и студена. Моят вълк отдавна не беше ходил там. Предпочиташе гористите хълмове над Бъкип. Но не чаках дълго преди сянката му да пресече прага.
Може би най-голямата утеха на осезателното обвързване е това, че никога няма нужда от обяснения. Не се налагаше да му описвам събитията от последния ден, нито да търся думи, за да му разкрия чувствата си, след като Моли ме бе напуснала. Той също не задаваше въпроси и не изразяваше съчувствието си. Човешките събития не означаваха нищо за него. Подтикна го силата на емоциите ми, не причините. Просто дойде и клекна до мен на пръстения под. Прегърнах го и притиснах лице към козината му.
„Странни са човешките глутници — отбеляза Нощни очи след малко. — Как може да ловувате заедно, след като не сте в състояние всички да тичате в една и съща посока?“
Не отговорих. Не знаех отговора, а и той не очакваше отговор.
Нощни очи се наведе и почеса със зъби предната си лапа. После повдигна глава, изтръска се и попита: „Къде ще търсиш женска сега?“
„Не всички вълци имат женски.“
„Водачът винаги има. Как иначе ще се размножава глутницата?“
„Моят водач има женска и тя е бременна. Може би вълците са прави и хората трябва да ги последват. Може би само водачът трябва да има женска. Такова решение преди много години е взел Сърцето на глутницата. Че не може едновременно да има женска и водач, когото да следва от все сърце.“
„Той е по̀ вълк, отколкото признава. — Мълчание. — Донесе ли джинджифилови сладки?“
Дадох му ги и той лакомо ги излапа.
„Липсваха ми сънищата ти.“
„Това не са сънища. Това е моят живот. Добре си дошъл в тях, стига Сърцето на глутницата да не ни се сърди. Споделеният живот е по-хубав. — Мълчание. — Ти предпочиташ да споделяш живота на някоя женска.“
„Слабост е да искаш нещо прекалено много.“
Нощни очи запремигва. „Ти обичаш прекалено силно. Моят живот е много по-прост.“
Той обичаше само мен.
„Така е. Единствената трудност е, че никога няма да го повярвам.“
Тежко въздъхнах. Нощни очи внезапно кихна, после се отръска. „Не обичам този миши прах. Но преди да си тръгна ме почеши зад ушите с тези твои толкова сръчни ръце. Не мога да го правя, без да се драскам.“
Почесах го зад ушите, по гушата и по тила, докато не се затъркаля по гръб като кутре.
— Псе — нежно му казах аз.
„Ще си платиш за тази обида!“ Той се претърколи, скочи на крака, силно ме ухапа през ръкава, хукна навън и изчезна.
Повдигнах ръкава си, за да погледна дълбоките бели вдлъбнатини. Нямаше кръв. Вълчи хумор.
Краткият зимен ден свършваше. Върнах се в замъка и се насилих да мина през кухнята, за да дам възможност на готвачката да ми разкаже всички клюки. Тя ме натъпка до пръсване със сливов сладкиш и овнешко, докато ми разправяше за вероятното помятане на Кетрикен и за това как разбили външната врата на краля, след като стражникът му ненадейно умрял от удар.
— А после и втората врата, и принц Славен през цялото време се суетял и ги карал да бързат от страх, че нещо е сполетяло и самия крал. Но когато влезли, въпреки ужасната врява, кралят спял като къпан. Толкова дълбоко, че изобщо не успели да го събудят, за да му кажат, че са разбили вратите му.
— Удивително — съгласих се аз и Сара продължи с по-маловажните слухове. Установих, че напоследък те са съсредоточени главно върху това кой е включен в списъка за Трейдфорд. Готвачката заминаваше заради своите прочути сладки с касис. Тя не знаеше кой ще поеме бъкипската кухня, но несъмнено щял да е някой от стражниците. Славен й казал, че можела да вземе най-хубавите си котли и гърнета, за което му била благодарна, но щяло да й липсва западното огнище, защото никога не била готвила на по-добро, тъй като теглело точно колкото трябва и куките за месо били на нужната височина. Слушах я и се опитвах да мисля само за нейните думи, да потъна в подробностите от живота й, които тя смяташе за важни. Стражата на престолонаследницата, научих аз, щяла да остане в Бъкип, както и малцината, които все още носеха цветовете на крал Умен. Откакто бяха изгубили привилегията да охраняват покоите му, те унило обикаляха без работа. Ала Славен настоял да останат, за да поддържали кралско присъствие в Бъкип. Розмари щяла да замине заедно с майка си, но това не било изненада, като се имало предвид коя е господарката им. Федрен оставал, както и Меден. Виж, неговият глас щял да й липсва, но навярно след време щяла да свикне с фароуското чуруликане.
Изобщо не ме попита дали заминавам.
Докато се качвах по стълбището в стаята си, се опитвах да си представя Бъкип празен. Щеше да се поднася само простата войнишка храна, която познаваха готвачите на ратниците. Докато стигнеха хранителните запаси. Предполагах, че още преди да е дошла пролетта, менюто ни ще включва много дивеч и водорасли. Повече се безпокоях за Търпение и Лейси, отколкото за себе си. Непретенциозната обстановка и храна не ме плашеха, но те двете не бяха свикнали с такъв живот. Поне щяхме да слушаме Меден, ако след като го изоставеха в Бъкип не го обземеше присъщата му меланхолия. И Федрен. Вече нямаше да има много ученици и двамата с Търпение може би най-сетне щяха да се заемат с производството на хартия. Опитвах се да измисля бъдеще за всички ни.
— Къде си ходил, копелдако?
Беше Ведра. Дебнеше ме. Осезанието ме бе предупредило за нея. Дори не мигнах.
— Навън.
— Смърдиш на псе.
— Поне имам оправданието, че съм бил при псета. При малкото, останали в конюшнята.
Трябваха й няколко секунди, докато усети обидата в любезния ми отговор.
— Смърдиш на псе, защото си наполовина куче. Див магьосник.
Едва не отговорих с някоя забележка за майка й. Вместо това изведнъж наистина си спомних майка й.
— Помниш ли когато започвахме да се учим да пишем? Майка ти винаги те караше да носиш мръсна риза, защото цялата се оплискваше с мастило.
Тя се нацупи и отвсякъде обърна забележката в ума си, за да открие някакво оскърбление или унижение.
— И какво от това — накрая попита Ведра, тъй като не можеше да я остави без отговор.
— Нищо. Просто си го спомних. Имаше време, когато ти помагах с уроците.
— Това няма нищо общо със сега — гневно заяви тя.
— Права си, няма. Това е моята врата. Да влезеш с мен ли искаш?
Ведра се изплю на пода в краката ми. Кой знае защо, реших, че нямаше да го направи, ако не напускаше Бъкип със Славен. Това вече не бе неин дом и тя се чувстваше свободна да го мърси. Постъпката й ми говореше много. Тя не очакваше да се завърне тук.
Влязох в стаята си, заключих вратата и спуснах тежкото резе. Отидох да проверя прозореца и установих, че капаците са затворени. Надзърнах под леглото. Накрая седнах на стола пред огнището и задрямах. Чаках да ме повика Сенч.
Събуди ме чукане на вратата.
— Кой е — извиках аз.
— Розмари. Престолонаследницата иска да ви види.
Докато отключа, детето си бе отишло. Припряно пооправих дрехите си и забързах към покоите на Кетрикен. Пътьом отбелязах разбитата врата на Умен. На прага стоеше едър стражник. От Вътрешните херцогства. Непознат.
Кетрикен седеше на дивана край огнището. Няколко групички придворни дами клюкарстваха в ъглите, ала тя седеше сама. Очите й бяха затворени. Изглеждаше толкова изтощена, че се зачудих дали съобщението на Розмари не е някаква грешка. Но лейди Надежда ме заведе при Кетрикен и ми донесе ниско столче. Предложи ми чаша чай и аз приех. Щом придворната дама се отдалечи, престолонаследницата вдигна клепачи.
— А сега — попита тя толкова тихо, че трябваше да се наведа към нея, за да я чуя.
Въпросително я погледнах.
— Умен спи. Не може вечно да спи. Каквото и да са му дали, действието му ще премине и пак ще сме на изходна позиция.
— Наближава церемонията по коронясването на престолонаследника. Може би принцът ще е зает с нея. Несъмнено трябва да му шият и мерят нови дрехи и така нататък. Това може да отвлече вниманието му от краля.
— А после?
Лейди Надежда се върна с чая и след като й благодарих, седна до нас. Кетрикен немощно се усмихна и попита дали и тя може да получи една чаша. Почти се засрамих, когато видях колко бързо скача на крака придворната дама.
— Не зная — в отговор на предишния й въпрос казах аз.
— Аз обаче зная. Кралят ще е на сигурно място в моите Планини. Там ще го уважават и ще го пазят и може би Джоунки ще… а, благодаря ви, Надежда. — Кетрикен взе чашата и отпи, докато лейди Надежда заемаше мястото си.
Усмихнах се на престолонаследницата и грижливо подбрах думите си.
— Но до Планините има много път, милейди, и по това време на годината времето е сурово. Докато вестоносецът стигне, за да поиска цяра, вече ще е почти пролет. Има и други места, които могат да предложат лек за болката ви. Беърнс или Рипон например, ако ги помолим. Нали знаете, достойните херцози на тези провинции не могат да ви откажа нищо.
— Зная — уморено се усмихна Кетрикен. — Но точно сега те имат такива проблеми, че се колебая да искам нещо от тях. Освен това коренчето, което наричаме „вечна билка“, расте само в Планините. Мисля, че ако е достатъчно решителен, вестоносецът може да стигне дотам. — Тя отново отпи от чая си.
— Кого да пратим с такава молба? Това е най-трудният въпрос — отбелязах аз. Престолонаследницата не може да не разбираше трудностите да пратим болния старец на зимно пътуване в Планините. Той не можеше да замине сам. — Пратеникът трябва да е надежден и със силна воля.
— Май говориш за жена — саркастично подметна Кетрикен и Надежда весело се засмя, по-скоро зарадвана, че настроението на престолонаследницата се е подобрило, отколкото развеселена от остроумието й. Кетрикен замръзна с чаша, поднесена към устните си. — Навярно би трябвало да отида аз, за да се погрижа лично за това — прибави тя и се усмихна, когато я зяпнах. Ала лицето й бе сериозно.
Продължихме да разговаряме за общи неща и Кетрикен ми даде рецепта от несъществуващи билки, които обещах да се опитам да й осигуря. Струваше ми се, че съм разбрал какво иска да ми каже. Когато се извиних и се прибрах в стаята си, се зачудих как ще й попреча да изпревари с действията си Сенч.
Тъкмо бях заключил и спуснал резето, когато усетих течението. Обърнах се и видях, че входът към покоите на Сенч е отворен. Уморено се качих по стълбището. Умирах за сън, но знаех, че ако легна, няма да мога да затворя очи.
Когато влязох в стаята, усетих примамлива миризма на храна и внезапно разбрах, че съм гладен. Сенч вече седеше до масичката.
— Седни и хапни — напрегнато ми каза той. — Трябва да обмислим нещата.
На втората хапка от месния пай Сенч тихо ме попита:
— Колко време според теб можем да държим крал Умен в тази стая?
Сдъвках храната, преглътнах и казах:
— Никога не съм можел да открия как се влиза тук.
— О, има си начини. И тъй като се налага да се носи храна и други неща, неколцина знаят за тях, без всъщност да знаят точно какво знаят. Бърлогата ми е свързана с няколко стаи, които редовно се снабдяват с провизии за мен. Но животът ми беше много по-прост, когато носеха храна и бельо за лейди Дайми.
— Как ще се справяш, след като Славен замине за Трейдфорд?
— Най-вероятно не толкова лесно, колкото сега. Някои задачи ще се изпълняват по навик, ако останат хората с навиците, несъмнено. Е, когато храната започне да свършва, някой ще се зачуди защо се складират запаси в неизползвана част на замъка. Но ставаше дума за удобството на Умен, не за моето.
— Зависи как ще изчезне кралят. Ако Славен реши, че е напуснал крепостта по обикновения начин, известно време ще можеш да го държиш тук. Но ако знае, че е все още в Бъкип, няма да се спре пред нищо. Подозирам, че първата му заповед ще е да прати мъже с чукове да разбият стените в кралската спалня.
— Грубо, но резултатно — съгласи се Сенч.
— Намери ли му сигурно място в Беърнс или Рипон?
— Толкова бързо ли? Не, разбира се. Ще трябва да го крием тук дни, а може би и седмици преди да приготвим мястото. И после ще трябва тайно да го измъкнем от крепостта. Това означава да подкупим хора и да знаем кога ще пазят на портата. За съжаление хората, които могат да бъдат подкупени да направят нещо, по-късно могат да бъдат подкупени и да го издадат. Освен ако не ги сполети нещастие. — Той ме погледна.
— Не се грижи за това. Има и друг начин да напуснеш Бъкип — отвърнах аз. Имах предвид моя „вълчи“ изход. — По-сериозният ни проблем е Кетрикен. Тя ще действа на своя глава, ако скоро не разбере, че имаме план. Мислите й са я отвели в същата посока като твоите. Предлага довечера да отведе Умен в Планините.
— Бременна жена и болен старец посред зима ли? Смешно. — Той замълча за миг. — Но никой не го очаква. Няма да ги търсят в тази посока. И с керваните, които Славен праща по реката, още една жена и нейният болен баща няма да привлекат вниманието.
— Въпреки това е смешно — възразих аз. Не ми харесаха заинтригуваните искрици, които заблестяха в очите му. — Кой ще тръгне с тях?
— Бърич. Това ще го спаси от алкохолна смърт и освен това той ще се грижи за животните им. Ти ще ги придружиш ли?
— Знаеш, че ще ги придружа — неохотно отвърнах аз. — Но Умен няма да издържи на такова пътуване.
— По-вероятно е да издържи на такова пътуване, отколкото да оцелее при Славен. Болестта ще продължи да разяжда живота му, където и да се намира. — Той се намръщи още повече.
— Но нямам представа защо напоследък го разяжда много по-бързо.
— От студа. И тормоза. Те си казват думата.
— Тук-там по пътя има странноприемници. Мога да им намеря малко пари. Умен почти не прилича на себе си и няма защо да се боим, че ще го познаят. С Кетрикен ще е по-трудно. Малко са жените с нейния цвят на кожата и ръст. И все пак, дебело облечена, можем да я направим по-пълна. Ще скрие косата си под качулка и…
— Не говориш сериозно.
— До утре вечер — отвърна Сенч. — Трябва да направим нещо до утре вечер. Защото тогава сънотворното, което дадох на Умен, ще престане да действа. Навярно повече няма да има покушения срещу Кетрикен, поне докато не замине за Трейдфорд. Но щом попадне във властта на Славен, е, по време на пътуване могат да се случат много злополуки. Подхлъзване от гемия в ледената вода, подплашен кон, развалено месо. Ако е наполовина толкова добър, колкото сме ние, неговият убиец ще успее.
— Убиецът на Славен ли?
Сенч ме погледна съчувствено.
— Ти да не мислиш, че нашият принц сам ще маже стъпалата с чернило и мас? Кой мислиш, че е?
— Ведра. — Името само изскочи от устата ми.
— Тогава очевидно не е тя. Не, ще се окаже някой невзрачен човечец с любезно държане и уседнал живот. Ако изобщо успеем да го разкрием. Е, засега да оставим това. Макар че няма по-голямо предизвикателство от преследването на друг убиец.
— Уил — промълвих аз.
И бързо му разказах за Уил. Докато ме слушаше, очите му се разширяваха.
— Блестящо — възхитено каза той. — Умел убиец. Цяло чудо е, че досега никой не се е сетил.
— Умен може да се е сетил — тихо отвърнах аз. — Но неговият убиец може да не е успял да научи…
Сенч се отпусна на стола си и замислено каза:
— Умен е достатъчно сдържан, за да му хрумне такава, идея и да я скрие дори от мен. Но се съмнявам, че Уил е нещо повече от шпионин. Ужасен шпионин, да, няма грешка. Трябва да си особено предпазлив. Но мисля, че засега няма нужда да се боим, че е убиец. — Сенч се прокашля. — Е, добре. Сега е още по-ясно, че трябва да бързаме. Бягството трябва да е от стаята на краля. Намери начин пак да отвлечеш вниманието на стражата.
— По време на коронясването…
— Не. Не можем да чакаме толкова. Утре вечер. Не по-късно.
— Трябва да почакаме! Иначе няма да успеем да изпълним целия план. Искаш до утре вечер да подготвя Кетрикен и Бърич, което значи да им разкрия твоето съществуване. И Бърич ще трябва да се погрижи за коне и провизии…
— Товарни коне. Не ездитни. Прекалено бързо ще ги забележат. И носилка за краля.
— Товарни коне имаме предостатъчно, защото ни останаха само такива. Но Бърич ще се опъва кралят и Кетрикен да яздят толкова груби животни.
— И муле за него. Ще се преструват на скромни хора. Не бива да привлечем вниманието на разбойници.
Изсумтях, когато си представих Бърич, яхнал муле.
— Невъзможно — тихо заявих аз. — Времето няма да ни стигне. Трябва да стане в нощта на коронясването. Когато започне пиршеството.
— Всичко, което трябва да се направи, може да се направи — възрази Сенч и за миг се замисли. — Навярно имаш право. Славен няма да си позволи да направи нещо на Умен преди церемонията. Ако краля го няма, нито един от крайбрежните херцози няма да даде съгласието си. Славен ще трябва да му даде обезболяващите билки, за да си осигури покорството му, ако не друго. Добре тогава. Вдругиден. През нощта. И ако утре непременно се наложи да се свържеш с мен, хвърли горчива кора в огнището. Не много, нямам желание да ме одимяваш. Една шепа. Аз ще ти отворя.
— Шутът ще иска да тръгне с краля — казах.
— Невъзможно — отсече Сенч. — Няма как да го дегизираме. Само ще увеличи опасността. Освен това оставането му ни е необходимо. Имаме нужда от помощта му, за да подготвим бягството.
— Мисля, че това няма да промени решението му.
— Остави шута на мен. Мога да го накарам да разбере, че животът на краля зависи от това безпрепятствено да напусне Бъкип. Трябва да се създаде „атмосфера“, в която изчезването на краля и престолонаследницата да не се възприеме като… е, добре. Остави тази работа на мен. Аз ще ги накарам да се откажат от разбиването на стените. Ролята на Кетрикен е лесна. Просто трябва рано да се оттегли от церемонията, да заяви, че иска да спи до късно, и да отпрати прислугата си. Да нареди да не я безпокоят, докато не ги повика. Ако всичко мине добре, ще успеем да осигурим на Умен и Кетрикен по-голямата част от нощта, за да се отдалечат. — Той ми се усмихна. — Е, като че ли няма повече да обмисляме. Не, не. Зная, че нищо не е установено. По-добре. Така сме по-гъвкави. А сега върви да поспиш, момко. Утре те очаква тежък ден. Пък и имам работа. Трябва да приготвя достатъчно лекарства за Умен, че да му стигнат до Планините. И да ги опаковам. Бърич може да чете, нали?
— Отлично — уверих го аз. Замълчах за миг. — Излизал ли си из крепостта снощи, към полунощ? Говори се, че видели Пъпчивия. Според някои това означавало, че водата в кладенеца е отровна. Други смятат, че е лоша поличба за коронясването на Славен.
— Е, може и да съм излизал — подсмихна се Сенч. — Ще имат толкова много поличби и предзнаменования, момко, че изчезването на краля и престолонаследницата ще им се стори съвсем естествено. — Той се ухили като хлапак и в зелените му очи проблеснаха старите дяволити искрици. — Върви да си починеш. И разкрий плановете ни на Бърич и Кетрикен. Аз ще говоря с Умен и шута. Никой друг не бива да знае нищо. Донякъде можем да се доверим на късмета. Но за останалото се довери на мен!
Смехът, който ме следваше, докато слизах по стълбището, не ме успокои.
28
Измени и предатели
Принц Славен беше единственото дете на крал Умен и кралица Желана, оцеляло при раждането си. Някои твърдят, че акушерките не се грижели за кралицата и не полагали усилия да спасят бебетата й. Други смятат, че в желанието си да спестят на кралицата родилните мъки, акушерките й давали твърде много обезболяващи билки. Ала тъй като само две от мъртвородените й деца били носени повече от седем месеца в утробата й, повечето акушерки смятат, че вината е в опиатите, които кралицата използвала, както и в лошия й навик да носи ножа на колана си, след като е всеизвестно, че това носи нещастие на жена в детеродна възраст.
Не успях да заспя. Винаги когато прогонвах тревогите за крал Умен от ума си, мястото им заемаше Моли. Мислите ми бяха в хаос. Обещах си, че веднага щом крал Умен и Кетрикен са в безопасност, ще намеря начин да си върна Моли от онзи, който я беше откраднал от мен. След като взех това решение, се обърнах на другата страна и се загледах в мрака. Все още бе нощ, когато станах от леглото. Промъкнах се покрай празните ясли и спящите животни и безшумно се качих по стълбището на Бърич. Той ме изслуша и внимателно попита:
— Сигурен ли си, че не си сънувал кошмар?
— Ако е било сън, той продължава през целия ми живот — тихо казах аз.
— И аз започвам да се чувствам така. — Разговаряхме на тъмно. Бърич все още лежеше на леглото си, аз седях на пода до него и шепнех. Не исках да пали огън, нито дори свещ — нямах желание някой да се зачуди защо така внезапно е нарушил навиците си.
— За да свършим за два дни всичко, което иска той, трябва още от първия опит идеално да изпълняваме всяка задача. Ще се справиш ли?
Той мълчеше. В мрака не виждах лицето му.
— Три здрави коня, муле, носилка и провизии за трима. И всичко без никой да забележи. — Отново мълчание. — Не мога да натоваря краля и престолонаследницата и да ги изведа през портата на Бъкип.
— Нали знаеш онази елшова горичка, където имаше дупка на лисица? Скрий конете в нея. Кралят и Кетрикен ще дойдат там. — Неохотно прибавих: — Вълкът ще те заведе при тях.
— Трябва ли и аз, и те да знаем какво правиш? — Тази мисъл го отвращаваше.
— Използвам всички средства, с които разполагам. И не го приемам като теб.
— Колко време можеш да споделяш ума на звяр, който се чеше и ближе, който се тъпче с мърша, който полудява, ако женската се е разгонила, който мисли само за следващото си ядене, преди да приемеш неговите дейности като свои? Тогава в какво ще се превърнеш?
— В стражник.
Въпреки волята си Бърич се засмя, после каза:
— Говорех сериозно.
— И аз. За краля и престолонаследницата. Трябва да измислиш как да изпълним задачата. Вече не ме интересува какво ще пожертвам.
Бърич не отговори веднага.
— Значи някак си трябва да изведа четири животни и носилка от Бъкип, без да възбудя ничий интерес, така ли?
Кимнах в мрака, после попитах:
— Възможно ли е?
— Останали са един-двама коняри, на които имам доверие — неохотно отвърна той. — Това не е услуга, която ми се ще да искам. Не желая някой момък да увисне на въжето заради нещо, за което съм го помолил. Но предполагам, че няма да има проблем, ако се престорим, че пращаме поредния керван по реката. Обаче моите момчета не са глупави, аз не взимам глупци в конюшнята. Щом се разчуе, че кралят е изчезнал, бързо ще се досетят.
— Избери някой, който обича краля.
Бърич въздъхна.
— За провизиите. Няма да са охолни дажби. По-скоро войнишки. Трябва ли да осигуря и зимно облекло?
— Не. Само за себе си. Кетрикен ще си вземе каквото й трябва. А Сенч ще се погрижи за нуждите на краля.
— Сенч. Това име ми е почти познато. Май съм го чувал някога.
— Според официалната версия отдавна е умрял. Преди това са го виждали в крепостта.
— Да живее толкова години като сянка — удиви се Бърич.
— И възнамерява да продължи да живее като сянка.
— Не се бой, няма да го издам — обидено рече той.
— Зная. Просто съм толкова…
— Зная. Е, върви тогава. Вече ми каза достатъчно, за да изпълня задачата си. Ще чакам с конете и провизиите. По кое време?
— Някъде през нощта, докато гуляят още тече. Не зная. Все някак ще ти съобщя.
— Веднага щом се стъмни, ще отида там и ще чакам.
— Благодаря ти.
— Той е мой крал. Тя е престолонаследницата. Няма нужда да ми благодариш, че изпълнявам дълга си.
Оставих го и слязох по стълбището. Криех се в сенките и използвах всички сетива, които имах, за да съм сигурен, че никой не ме следи. Щом излязох от конюшнята, се запромъквах между складовете, кочините и кошарите, от сянка на сянка, към старата колиба. Нощни очи задъхано ме посрещна. „Какво има? Защо ме викаш от лова ми?“
„Утре вечер. Може да ми потрябваш. Ще бъдеш ли в крепостта, за да дойдеш бързо, ако те повикам?“
„Разбира се. Но защо ме повика сега? Нямаше нужда да си толкова близо до мен, за да ми поискаш толкова проста услуга.“
Приклекнах в снега. Той се приближи до мен и отпусна глава на рамото ми. Силно го прегърнах.
„Глупост — безцеремонно рече Нощни очи. — Хайде, върви. Ще съм тук, ако ти потрябвам.“
„Благодаря.“
„Братко.“
Като се опитвах да вървя крадешком и в същото време да побързам, се прибрах в стаята си. Заключих вратата и си легнах. Възбудата пулсираше в тялото ми. Нямаше да съм в състояние истински да си почина, докато не свършех всичко.
На сутринта ме приеха в покоите на престолонаследницата. Носех свитъци и билки. Кетрикен седеше на дивана пред огнището и играеше ролята едновременно на скърбяща вдовица и загрижена бъдеща майка. Виждах, че това я изтощава и че падането й е причинило повече болка, отколкото признаваше. Изглеждаше малко по-добре от предната вечер, ала аз топло я поздравих и една по една й показах всичките си билки, като обсъждахме действието на всяка. Успях да отегча повечето придворни дами и тя накрая прати последните три да донесат чай, да й намерят още възглавници и да потърсят някакъв свитък с описания на билки, който според нея бил в кабинета на Искрен. Малката Розмари отдавна дремеше до огнището. Щом шумоленето на фусти заглъхна, аз бързо заговорих. Знаех, че нямам много време.
— Тръгвате утре вечер, след коронясването на Славен за престолонаследник — започнах аз и продължих, макар че тя отвори уста да попита нещо. — Облечете се топло и си вземете зимни дрехи. Не много. Оттеглете се сама в спалнята си, колкото може по-рано. Извинете се, че церемонията и скръбта ви са ви уморили. Отпратете придворните дами, кажете им, че трябва да поспите и да не се връщат, докато не ги повикате. Заключете вратата си. Не. Само слушайте. Няма много време. Пригответе се за тръгване, после останете в стаята си. Ще дойде да ви вземе един човек. Доверете се на Пъпчивия. Кралят заминава с вас. Доверете ми се — отчаяно й казах аз, когато чухме стъпки. — Всичко ще бъде наред. Доверете ми се.
Вяра. Не бях вярвал, че ще се стигне дотук. Нарцис се върна с възглавниците и малко по-късно донесоха чая. Приятелски си побъбрихме и една от по-младите придворни дами на Кетрикен дори пофлиртува с мен. Престолонаследницата ме помоли да й оставя свитъците за билките, тъй като гърбът продължавал да я боли. Била решила вечерта да се оттегли рано и свитъците може би щели да са й от полза, докато заспи. Официално се сбогувах и си тръгнах.
Сенч ми бе казал, че ще се справи с шута. Аз бях направил неуспешни опити да подготвя бягството. Сега оставаше само някак да уредя кралят да е сам след церемонията. Сенч искаше само две-три минути. Зачудих се дали няма да се наложи да дам живота си за тях. Пропъдих тази мисъл. Само две-три минути. Двете разбити врати щяха или да ме затруднят — или да ми помогнат. Не бях сигурен. Обмислих очевидните възможности. Можех да се престоря на пиян и да прилъжа стражниците да се сбием. Освен ако нямах брадва, щеше да им отнеме не повече от няколко минути, за да се справят с мен. Никога не се бях отличавал с особени успехи в обикновения юмручен бой. Не. Исках да остана във форма. Обмислих и отхвърлих десетина идеи. Твърде много зависеше от фактори, върху които нямах никаква власт. Колко стражници щеше да има, дали щях да ги познавам, щеше ли да е там Уолас, дали Славен щеше да се отбие при баща си?
По време на влизането си в стаята на Кетрикен бях забелязал, че над разбитите врати на кралските покои са провесени импровизирани завеси. Повечето от останките бяха разчистени, но в коридора все още имаше парчета от дъбовите врати. Не бяха повикали работници да ги поправят. Поредният признак, че Славен няма никакво намерение да се върне в Бъкип.
Опитах се да измисля друг повод да вляза в стаята. Както винаги, на долния етаж цареше оживление, тъй като се очакваше да пристигнат херцозите на Беърнс, Рипон и Шоукс заедно със свитите си, за да присъстват на коронясването на Славен за престолонаследник. Щяха да ги настанят в стаите за по-нископоставени гости. Зачудих се как ще реагират на внезапното изчезване на краля и престолонаследницата. Дали щяха да го приемат за предателство, или Славен щеше да успее да го скрие от тях? Какво щеше да предвещава такова начало за неговото царуване? Оставих тези мисли настрани — те нямаше да ми помогнат да отвлека вниманието от спалнята на краля.
Излязох от стаята си и започнах да обикалям из Бъкип с надеждата за някакво вдъхновение. Вместо това открих единствено суматоха. Благородници от всякакъв ранг пристигаха за церемонията и притокът на гости и техните свити се движеше в посока, обратна на керваните със стока и хора, които принцът пращаше навътре в страната. Краката ми неволно ме отнесоха при кабинета на Искрен. Вратата беше открехната и аз влязох. Огнището бе студено, в стаята миришеше на мухъл. И на мишки. Надявах се, че останалите тук свитъци не са незаменими. Бях почти сигурен, че съм пренесъл в стаята на Сенч онези, които Искрен ценеше. Разходих се наоколо, като докосвах отделни вещи. Изведнъж остро почувствах отсъствието на принца. Липсваше ми неговата непоклатима стабилност, спокойствието и силата му — той никога не би допуснал да се стигне до такова положение. Седнах на стола му. По масата имаше резки и рисунки с разноцветно мастило. Отгоре бяха захвърлени две зле подострени пера и една изхабена четка. В една кутия открих няколко гърненца с боя, вече изсъхнала и напукана. Тя ми замириса на Искрен, по същия начин, по който кожата и маслото за хамути винаги ми миришеха на Бърич. Наведох се и скрих лицето си в шепи.
— Имаме нужда от теб, Искрен.
„Не мога да дойда.“
Скочих, препънах се в стола и паднах на рогозката. Отчаяно се изправих и още по-отчаяно потърсих връзката. „Искрен!“
„Чувам те. Какво има, момко? — Пауза. — Сам се свърза с мен, нали? Браво!“
„Спешно трябва да се прибереш!“
„Защо?“
Мислите ми летяха по-бързо от думите — и много по-подробно, отколкото го интересуваше. Усетих, че се натъжава и уморява от информацията. „Ела си вкъщи. Ако си тук, можеш да оправиш всичко. Славен няма да се обяви за престолонаследник, няма да плячкоса Бъкип, няма да отведе краля.“
„Не мога. Успокой се. Помисли. Не мога да си дойда навреме, за да предотвратя това. Освен това вече съм прекалено близо, за да се откажа от целта си. И щом ще ставам баща… — мислите му бяха топли от това ново чувство, — е още по-важно да успея. Целта ми трябва да е да запазя Шестте херцогства непокътнати и да освободя крайбрежието от морските вълци. За да оставя страната си в наследство на детето.“
„Какво да правя?“
„Точно както сте го планирали. Баща ми, жена ми и детето ми са тежко бреме, с което съм те нагърбил.“ Изведнъж ми се стори неуверен.
„Ще направя каквото мога“ — отвърнах аз. Беше ме страх да обещая нещо повече.
„Имам ти доверие. — Той замълча за миг. — Усещаш ли го?“
„Какво?“
„Тук има друг, опитва се да се вмъкне, да ни подслуша. Някоя от Галеновите усойници.“
„Смятах го за невъзможно!“
„Гален измисли начин и обучи своите отровни наследници. Прекъсни връзката.“
Усетих нещо подобно на предишния път, когато бе прекъснал връзката, за да запази силите на Умен, ала много по-грубо. Вълна на Искреновото Умение, която отблъсна някого от нас. Стори ми се, че усетих усилието, което му струва това. Контактът ни прекъсна.
Той изчезна също толкова внезапно, колкото го бях открил. Колебливо заопипвах с ума си, но не намерих нищо. Мисълта, че някой може да ни подслушва, ме потресе. Едновременно изпитвах страх и възторг. Бях използвал Умението. Бяха ни шпионирали. Ала аз бях използвал Умението, сам и без ничия помощ! Но какво бяха чули? Замислих се. Използването на Умението беше лесно. Все още не знаех точно как съм го постигнал, но бе лесно. Чувствах се като дете, което е подредило мозайка, но не си спомня точната последователност на ходовете. Решително овладях изкушението. Имах други задачи, много по-важни.
Бързо излязох от кабинета и едва не се препънах в Джъстин. Той седеше на пода с изпружени крака, опрял гръб на стената. Изглеждаше пиян. Аз обаче знаех истината. Беше полузашеметен от удара, който му бе нанесъл Искрен. Наведох се и се втренчих в него. Знаех, че би трябвало да го убия. Отровата, която отдавна бях приготвил за Уолас, все още се намираше в джобчето под маншета ми. Можех насила да я натикам в гърлото му. Но тя нямаше да подейства бързо. Сякаш прочел мислите ми, Джъстин уплашено се присви и запълзя покрай стената.
Продължих да го гледам още няколко секунди, като се опитвах да мисля спокойно. Бях обещал на Сенч да не предприемам повече действия на своя глава, без да се посъветвам с него. Искрен не ми бе наредил да потърся и убия шпионина. Можеше да го стори само за миг. Не можех да взема такова решение. Едно от най-трудните неща, които съм правил в живота си, бе да се насиля да се отдалеча от Джъстин. На пет-шест крачки от него изведнъж чух гласа му.
— Знам какво правеше!
Обърнах се и тихо попитах:
— За какво говориш? — Сърцето ми се разтуптя. Надявах се да ме принуди да го убия. Обзе ми страх, когато осъзнах колко много искам това.
Той пребледня, ала не сведе очи.
— Обикаляш като че ли си самият крал, презрително ме зяпаш и ми се подиграваш зад гърба. Да не смяташ, че не зная! — Джъстин задращи с пръсти по стената и с мъка се изправи. — Но не си чак толкова велик. Веднъж използва Умението и се мислиш за майстор, обаче твоето Умение вони на кучешка магия! Не си въобразявай, че винаги ще крачиш толкова гордо. Ще се препънеш! И то скоро!
Усетих, че вълкът в мен започва да вие за незабавно отмъщение. Обуздах гнева си.
— Значи си посмял да шпионираш връзката ми с принц Искрен, а, Джъстин? Мислех, че няма да ти стигне смелост.
— Знаеш, че го направих, копелдако. Не ме е страх от теб, че да го крия. И ще посмея още много неща! Много повече, отколкото предполагаш. — Позата му показваше, че храбростта му расте с всяка минута.
— Не и ако допуснеш предателство и измяна. Принцът престолонаследник Искрен не беше ли обявен за мъртъв, о, предани Джъстин? И все пак ти шпионираш връзката ми с него и не проявяваш изненада!
За миг той се вцепени, после събра кураж и каза:
— Говори каквото искаш, копелдако. Никой няма да ти повярва, ако ние го отречем.
— Поне имай благоразумието да си мълчиш — заяви Ведра. Приближаваше се по коридора като кораб, опънал платна. Не отстъпих и я принудих да ме заобиколи. Тя хвана Джъстин за ръката и го дръпна.
— Мълчанието просто е друг вид лъжа, Ведра. — Тя вече влачеше Джъстин след себе си. — Вие знаете, че принц Искрен е жив — извиках след тях. — Да не смятате, че никога няма да се върне? Мислите ли, че няма да ви се наложи да отговаряте за лъжата, в която живеете?
Те завиха зад ъгъла и се скриха, оставяйки ме безмълвно да кипя от ярост и да се проклинам, че толкова глупаво съм се развикал за нещо, което трябваше да крием. Но случаят ме беше разярил. Продължих да обикалям из замъка. В кухните цареше суетня и готвачката нямаше време за мен, освен за да попита дали съм чул, че пред главното огнище са открили змия. Отговорих, че несъмнено е била в дървата, за да се подслони през зимата, и топлината я е събудила. Сара само поклати глава и каза, че никога не била чувала за такова нещо. Това предвещавало нещастие. После ми напомни за Пъпчивия до кладенеца, ала в нейния разказ той пиел от ведрото и когато го спуснал от сипаничавото си лице, от брадичката му се стичала вода, червена като кръв. Затова карала момчетата да носят вода от кладенеца в баните. Не искала никой да умре на нейните маси.
Ободрен от тези клюки, аз напуснах кухнята с две парчета сладкиш. Не успях много да се отдалеча, когато ме спря един паж.
— Фицрицарин, син на Рицарин? — Предпазливо ме попита той.
Широките му скули показваха, че най-вероятно е от Беърнс. И наистина, на елека му бе пришито жълтото цвете, което беше символ на херцогството. За момък с неговия ръст той бе ужасяващо мършав. Сериозно кимнах.
— Моят господар херцог Жилав Беърнски би желал да го посетите колкото ви е удобно по-скоро — внимателно каза той. Едва ли беше паж отдавна.
— Веднага ще отида.
— Да ви заведа ли?
— Не, знам пътя. Вземи. Не искам да ги нося със себе си. — Подадох му парчетата сладкиш и той колебливо ги взе.
— Да ви ги запазя ли, господине — сериозно попита пажът и аз се удивих, че едно момче толкова високо цени храната.
— Ако искаш, можеш да ги изядеш и ако ти харесат, иди в кухнята и уведоми готвачката Сара какво мислиш за работата й.
Колкото и работа да имаше там, знаех, че комплимент от мършаво момче ще му спечели поне паница яхния.
— Благодаря, господине! Лицето му грейна и момъкът забързано се отдалечи. Половината парче сладкиш вече бе в устата му.
Стаите за по-нископоставени гости се намираха от отсрещната страна на Голямата зала. Предполагам, че се смятаха за по-лоши, главно защото прозорците им гледаха към планините, а не към морето и затова бяха по-мрачни. Ала самите помещения не бяха по-малки, нито по-грозни.
Само че предния път, когато бях влизал в някоя от тях, стаите бяха прилично мебелирани. Беърнските стражници ме пуснаха в дневна, в която имаше само три стола и една паянтова маса в средата. Посрещна ме Вяра, неутрално официална, сетне отиде да съобщи на херцог Жилав, че съм дошъл. Нямаше ги гоблените и драпериите, които преди бяха топлили стените и ги бяха украсявали. Сега стаята бе като тъмница, ако не се броеше огънят, който бумтеше в огнището. Херцог Жилав излезе от спалнята си, покани ме да седнем и двамата неловко се настанихме пред огнището. В тези стаи трябваше да има хляб и сладкиши, котлета, чаши, билки за чай и бутилки вино за гостите на Бъкип. С болка установих, че няма нищо подобно. Вяра застана на известно разстояние от нас и ни загледа. Не можех да не се зачудя къде е Мигновена.
Разменихме някои любезности и Жилав заора в интересуващата го тема като товарен кон в снежна преспа.
— Разбирам, че крал Умен е болен, прекалено болен, за да приеме някой от своите херцози. Славен, разбира се, е прекалено зает с приготовленията за утре. — Дори не се и опитваше да скрие сарказма си. — Затова поисках да се срещна с нейно височество Кетрикен — замислено каза той. — Защото както ти е известно, в миналото тя прояви изключително великодушие към мен. Но придворните й дами ми съобщиха, че не е добре и не приема гости. Чух слух, че била бременна и че поради скръбта си и глупостта да се притече на помощ на Рипон, пометнала. Вярно ли е?
Поех си дъх и внимателно подбрах думите си.
— Както казахте, кралят е тежко болен. Едва ли ще го видите, освен на церемонията. Престолонаследницата също е неразположена, но съм сигурен, че ако й бяха съобщили за вас, щеше да ви приеме. Не е пометнала. Тя се притече на помощ на Нитбей поради същите причини, поради които ви подари опалите си — от страх, че ако тя не предприеме действия, никой друг не ще го стори. Освен това опасността за детето не се дължеше на пътуването й до Нитбей, а от падането й по стълбището в една бъкипска кула. Нейно височество не е пометнала, но е доста насинена.
— Разбирам. — Жилав се отпусна на стола си и се замисли. Докато чаках, мълчанието пусна корени помежду ни и започна да расте. Накрая той се наведе напред и ми даде знак да последвам примера му. — Фицрицарин — когато челата ни почти се допряха, тихо попита херцогът — имаш ли някакви амбиции?
Това бе моментът. Крал Умен го бе предвидил преди много години, по-късно и Сенч. След като не отговорих веднага, Жилав продължи, сякаш всяка дума беше камък, който извайваше, преди да ми го подаде.
— Наследникът на трона на Пророците е неродено бебе. Щом Славен се обяви за престолонаследник, смяташ ли, че ще чака дълго преди да предяви претенции към трона? Ние не смятаме. Защото макар че тези думи излизат от моите уста, аз говоря и от името на херцогствата Шоукс и Рипон. Умен е стар и безсилен. Крал само по име. Вече успяхме да видим какъв крал ще стане Славен. Какво ще трябва да изтърпим от него, докато детето на Искрен достигне пълнолетие? Не че изобщо очаквам детето да успее да се роди, та камо ли да се качи на престола. — Той замълча за миг, прокашля се и ме погледна сериозно. Вяра стоеше на вратата, сякаш ни вардеше. Продължавах да мълча.
— Ти си човек, когото познаваме, син на човек, когото познавахме. Носиш неговия вид и почти същото име. Имаш също толкова право да се наричаш Пророк, колкото и мнозина, носили короната. — Херцогът отново направи пауза. Чакаше.
Мълчах. Това не ме изкушаваше. Просто щях да го доизслушам. И толкова. Засега той не бе намекнал, че мога да предам своя крал.
Жилав потърси нужните думи, сетне вдигна поглед и срещна очите ми.
— Времената са тежки.
— Така е — съгласих се аз.
Той се втренчи в дланите си. Загрубели длани, длани, носещи малките белези и мазоли на човек, който работи с ръцете си. Ризата му беше чиста и закърпена, но не бе нова, специално облечена за случая. Времената можеха да са тежки за Бъкип, ала за Беърнс беше още по-тежки.
— Ако смяташ за нужно да се противопоставиш на Славен и да се обявиш за престолонаследник вместо него, Беърнс, Рипон и Шоукс ще те подкрепят — тихо каза Жилав. — Убеден съм, че престолонаследницата Кетрикен също ще застане на твоя страна и че целият Бък ще я последва. — Той отново ме погледна. — Много разговаряхме за това. Смятаме, че детето на Искрен има по-голям шанс да се качи на престола, ако ти си регент, а не Славен.
Така. Вече бяха отписали Умен.
— Защо да не е Кетрикен? — предпазливо попитах аз.
Жилав впери очи в пламъците.
— Трудно ми е да го кажа, особено след като тя доказа качествата си. Но Кетрикен е родена в чужда страна и в някои отношения е непроверена. Не че се съмняваме в нея, не. Нито я отстраняваме. Тя ще стане кралица и детето й ще царува след нея. Но в тези времена имаме нужда и от престолонаследник, и от престолонаследница.
Хрумна ми нещо и някакъв демон ме накара да попитам:
— Ами ако не пожелая да предам властта, когато детето навърши пълнолетие? — Трябваше сами да са си задали този въпрос, трябваше да са се разбрали за някакъв отговор. За миг останах неподвижен. Почти усещах вероятностните въртопи, които се вихреха наоколо — за това ли винаги дрънкаше шутът, това ли бе един от неговите мъгливи кръстопътища, в средата на които винаги стоях? — Катализатор — измърморих под нос аз.
— Моля? — наведе се към мен Жилав.
— Рицарин. Както споменахте, аз нося неговото име. Почти. Херцог Беърнс, зная какво рискувате, като разговаряте с мен, и ще бъда откровен с вас. Аз съм човек с амбиции. Но не желая короната на своя крал. — Поех си дъх и се вгледах в огъня. За пръв път наистина осъзнах какво ще е за Беърнс, Рипон и Шоукс, ако ненадейно изчезнат Умен и Кетрикен. Крайбрежните херцогства щяха да се превърнат в кораби без кормило, със заливани от вълните палуби. Жилав бе намекнал, че няма да подкрепят Славен. И все пак в момента не можех да им кажа нищо. Ако му прошепнех, че Искрен е жив, на другия ден те щяха да станат и да отрекат правото на Славен да се обяви за престолонаследник. Ако ги предупредях, че Умен и Кетрикен внезапно ще изчезнат, те нямаше да се успокоят. И когато това се случеше, нямаше да се изненадат. Щом кралят и престолонаследницата стигнеха в Планинското кралство, навярно щяхме да можем да разкрием всичко на крайбрежните херцози. Ала дотогава оставаха седмици. Опитах се да измисля какво да му предложа сега, някакво уверение и надежда.
— Като човек, аз съм с вас — внимателно казах аз, като се чудех дали думите ми не представляват измяна. — Но съм дал клетва на крал Умен. Верен съм на Кетрикен и на наследника, когото носи. Предвиждам черни дни за всички ни и Крайбрежните херцогства трябва да действат заедно срещу пиратите. Нямаме време да мислим какво прави във вътрешността на страната принц Славен. Нека върви в Трейдфорд. Нашият живот е тук. Тук трябва да останем и да се бием.
След тези ми думи в мен настъпи огромна промяна. Усетих, че се измъквам от нещо, все едно бях отхвърлил от себе си плащ, като насекомо, изпълзяло от пашкула си. Славен ме оставяше тук в Бъкип, мислеше си, че ме зарязва на произвола на съдбата заедно с хората, които ми бяха най-скъпи. Нека. След като кралят и Кетрикен стигнеха на сигурно място в Планините, вече нямаше да се боя от Славен. Моли я нямаше. Какво ми бе казал отдавна Бърич? Че аз може да не я виждам, но че тя може да ме вижда. Нека види, помислих си, че съм способен да действам, че макар и сам, мога да променя всичко. Търпение и Лейси щяха да са по-добре при мен, отколкото като заложници на Славен. Мислите ми препускаха. Можех ли да взема властта в Бъкип и да браня крепостта, докато се върне Искрен? Кой щеше да ме подкрепи? Бърич нямаше да го има. Не можех да разчитам на неговото влияние. Но нямаше да ги има и грубите ратници от Фароу и Тилт. Щяха да останат само бъкипски воини, заинтересовани да бранят стария замък. Бях израснал пред очите на някои от тях, други заедно с мен се бяха учили да се бият и да въртят меч. Познавах стражата на Кетрикен и старите ратници, които все още носеха цветовете на крал Умен, ме познаваха. Много преди да стана човек на краля, аз бях станал един от тях. Дали щяха да си го спомнят?
Въпреки топлината на огъня ме побиха тръпки и ако бях вълк, козината ми щеше да настръхне. Искриците в мен припламнаха.
— Аз не съм крал. Не съм принц. Аз съм само едно копеле, но обичам Бък. Не искам кръвопролития със Славен, не искам междуособици. Нямаме време за губене и сърце не ми дава да убивам хора от народа на Шестте херцогства. Нека Славен избяга. Когато той и псетата, които душат след него, заминат, аз съм ваш. Заедно с всички от Бък, които успея да убедя да ме последват.
Думите бяха изречени, обетът бе даден. „Измяна, предател“ — шепнеше нещо в мен. Ала в душата си съзнавах правотата на това, което правех. Сенч можеше да не го приеме така. Но в този момент усещах, че единственият начин да защитя Умен, Искрен и детето на Кетрикен е да застана на страната на хората, които нямаше да подкрепят Славен. И все пак исках да съм сигурен, че ясно разбират верността ми. Вгледах се дълбоко в уморените очи на Жилав.
— Такава е моята цел, херцог Жилав Беърнски. Ясно я заявявам и няма да подкрепя друга. Ще се боря за единно кралство на Шестте херцогства с крайбрежие, свободно от пирати, ще поставя короната на главата на детето на Кетрикен и Искрен. Искам да чуя от устата ви, че споделяте тази цел.
— Кълна се, че я споделям, Фицрицарин, син на Рицарин. — За мой ужас покритият с бойни белези старец пое ръцете ми в своите и ги постави на челото си в древния жест за преданост. Едва успях да се сдържа да не се отдръпна. „Вярност към Искрен“ — казах си. Така го бях започнал и трябваше да се погрижа да продължа по същия начин.
— Ще разговарям с другите — тихо рече Жилав. — Ще им съобщя твоето желание. И аз не искам кръвопролития. Всичко е точно така, както казваш. Нека палето избяга с подвита опашка. Тук е мястото, където вълците ще останат и ще се бият.
Настръхнах от думите му.
— Ще присъстваме на неговата церемония. Дори ще застанем до него и още веднъж ще се закълнем във вярност към крал от рода на Пророците. Но той не е този крал. И никога няма да бъде. Разбрах, че заминава още на другия ден след коронясването. Ще го пуснем, макар че по традиция новият престолонаследник е длъжен да се изправи пред херцозите си и да изслуша техните съвети. Може би ще останем тук ден-два след заминаването на Славен. Поне Бъкип ще е твой, преди да си тръгнем. Ще се погрижим за това. И имаме много да обсъждаме. Разгръщането на корабите ни. Има и други съдове, недовършени в корабостроителницата, нали?
Кимнах и Жилав се усмихна с вълче задоволство.
— Ще се погрижим да бъдат довършени, двамата с теб. Славен е плячкосал Бъкип, всички го знаят. Ще трябва да напълним складовете ви. Бъкските земеделци и скотовъдци ще трябва да разберат, че се налага да намерят още, че се налага да дадат от запасите си, за да могат ратниците им да защитават крайбрежието. Зимата ще е тежка за всички ни, но гладните вълци се бият най-свирепо, поне така твърдят.
„А ние сме гладни, братко, о, как сме гладни!“
Обзе ме ужасно предчувствие. Зачудих се какво съм направил. Налагаше се да намеря начин да поговоря с Кетрикен, преди да замине, за да я уверя, че не съм я предал. Налагаше се и да се свържа с Искрен колкото се може по-скоро. Щеше ли да разбере? Трябваше. Винаги бе можел да прониква до дълбините на душата ми. Щеше да види какви са намеренията ми. Ами крал Умен? Някога, много отдавна, когато бе купил моята преданост, той ми беше казал: „И ако някой, който и да било — мъж или жена, — се опита да те обърне срещу мен, като ти предложи повече, отколкото ще ти давам, ела и ми кажи за това и аз ще ти дам двойно“. „Ще предадеш ли Бъкип в мои ръце, стари кралю?“ — зачудих се аз.
Усетих, че Жилав е млъкнал.
— Не се бой, Фицрицарин — тихо продължи той. — Не се съмнявай в правотата на това, което правим, иначе всички ще се обезкуражим. Ако ти не протегнеш десница да вземеш Бъкип, друг ще го стори. Не можем да оставим Бък без кормило. Гордей се със себе си, както се гордеем ние. Славен отива там, където никой от нас не може да го последва, бяга навътре в сушата, за да се скрие под майчиния си одър. Ние трябва да се справим сами. Всички поличби и предзнаменования сочат натам. Пъпчивия е бил видян да пие кръв от един бъкипски кладенец, змия изпълзяла пред главното огнище в Голямата зала и ухапала едно дете. Самият аз, докато яздех насам, видях една млада орлица, нападната от гарвани. Но тъкмо когато си мислех, че трябва да се гмурне в морето, за да им избяга, тя се обърна и сграбчи най-близкия гарван. Заби в него ноктите си и окървавен го хвърли във водата, и всички други гарвани с крясъци отлетяха. Това са поличби, Фицрицарин. Ще сме глупци, ако не им обърнем внимание.
Въпреки скептицизма си към такива предзнаменования, усетих, че ме побиват тръпки и настръхвам. Жилав насочи очи към вътрешната врата. Проследих погледа му. Там стоеше Мигновена. Късата й тъмна коса обрамчваше гордото й лице и сините й очи блестяха.
— Ти направи добър избор, дъще — рече й старецът. — Някога се чудех какво си видяла в един писар. Боже мой, сега и аз виждам същото.
Той я повика в стаята и Мигновена се приближи, като шумолеше с фустите си. Застана до баща си и дръзко ме погледна. За пръв път зърнах стоманената воля, която се криеше в това плахо дете. Сърцето ми се сви.
— Помолих те да почакаш и ти го направи — каза ми Жилав. — Доказа, че си доблестен мъж. Днес аз ти дадох своята вярност. Ще приемеш ли и клетвата на дъщеря ми да стане твоя жена?
Олюлявах се на ръба на страшна пропаст. Срещнах очите на Мигновена. Тя не изпитваше съмнения. Ако никога не бях познавал Моли, щях да я намеря за красива. Ала когато я погледнех, виждах само, че това не е моята любима. Сърцето ми не ми принадлежеше, за да го дам на която и да било жена, особено в такова време. Обърнах се към баща й, решен да говоря твърдо.
— Оказвате ми по-голяма чест, отколкото заслужавам. Но наистина е точно, както казахте, херцог Жилав. Времената са зли. При вас дъщеря ви е в безопасност. При мен тя ще живее в огромна несигурност. Някои биха нарекли днешния ни разговор „измяна“. Не желая да говорят, че съм взел дъщеря ви, за да ви обвържа с едно съмнително начинание, нито че вие сте ми дали дъщеря си поради такава причина. — Насилих се да срещна погледа на Мигновена. — Да сте дъщеря на Жилав е по-безопасно, отколкото да сте съпруга на Фицрицарин. Докато не затвърдя положението си, няма да се обвържа с никого по никакъв начин. Изпитвам огромно уважение към вас, лейди Мигновена. Аз не съм херцог, нито дори лорд. А само незаконен син на един принц. Докато не мога да кажа, че съм нещо повече, няма да търся съпруга и няма да ухажвам никоя жена.
Мигновена очевидно не бе доволна. Ала баща й бавно кимна.
— Виждам мъдростта на думите ти. Опасявам се, че дъщеря ми вижда само забавянето. — Той погледна нацупената Мигновена и нежно се усмихна. — Някой ден ще разбере, че хората, които искат да я защитят, я обичат. — Той ме измери с поглед от глава до пети като кон. — Убеден съм, че Бък ще устои — тихо рече Жилав. — И че детето на Искрен ще наследи трона.
Когато го оставих, в главата ми отекваха тези думи. Безброй пъти си повтарях, че не съм направил нищо лошо. Ако не бях протегнал ръка да взема Бъкип, щеше да го направи друг.
— Кой — няколко часа по-късно гневно ме попита Сенч.
Бях забил поглед в краката си.
— Не зная. Но щяха да намерят някого. И този човек най-вероятно щеше да предизвика кръвопролития. Щеше да използва коронясването на Славен и да изложи на опасност усилията ни да спасим Кетрикен и Умен.
— Ако крайбрежните херцози са готови да се разбунтуват, както показва докладът ти, може би не е зле да обмислим този план.
Кихнах. В стаята все още миришеше на горчива кора. Бях хвърлил в огъня твърде много.
— Жилав не дойде при мен да говори за бунт, а за вярност към истинския и законен крал. И тъкмо в този дух му отговорих и аз. Нямам желание да взимам властта, Сенч, само да я запазя за законния наследник.
— Зная — отвърна той. — Иначе веднага щях да ида при крал Умен и да му разкрия това… безумие. Не зная как да го нарека. Не е точно измяна, но все пак…
— Аз не съм предател на своя крал — с тиха решителност заявих аз.
— Нима? Тогава ще те попитам следното. Ако въпреки или заради нашите усилия да ги спасим, Умен и Кетрикен загинат с нероденото дете и Искрен не се завърне? Тогава какво? Все още ли ще си готов да отстъпиш престола на законния крал?
— На Славен ли?
— Да.
— Той не е крал, Сенч. Той е разглезен принц и винаги ще си остане такъв. Аз имам също толкова пророческа кръв, колкото и той.
— Когато дойде моментът, можеш да кажеш същото и за детето на Кетрикен. Разбираш ли по колко опасен път поемаме, когато се поставяме над полагащото ни се място? Ние с теб сме се заклели да служим на рода на Пророците, на който сме случайни потомци. Не само на крал Умен или единствено на мъдър крал, а да поддържаме законния крал от рода на Пророците. Даже да е Славен.
— Ти готов ли си да служиш на Славен?
— Виждал съм и по-глупави принцове от него да помъдряват с годините. Това, което замисляш, ще ни донесе гражданска война. Фароу и Тилт…
— Нямат интерес от война. Те ще оставят Крайбрежните херцогства да се оправят както могат. Славен винаги го е заявявал.
— И навярно си мисли, че го вярва. Но когато открие, че не може да си купува фина коприна и че вината от Бинград и още по-далечните земи вече не текат по река Бък към неговата уста, ще се позамисли. Той има нужда от пристанищни градове и ще се върне, за да си ги вземе.
— Тогава какво ще правим? Какво да правя аз?
Сенч стискаше обезобразените си ръце между кокалестите си старчески колене.
— Не зная. Жилав наистина е отчаян. Ако високомерно му беше отказал и го беше обвинил в измяна, е… не твърдя, че е щял да те убие. Но не забравяй, че той не се поколеба бързо да се разправи с Мъжество, когато разбра, че представлява опасност за него. Това е прекалено много за един стар убиец. Имаме нужда от крал.
— Да.
— Можеш ли пак да се свържеш с Искрен?
— Страх ме е. Не зная как да се пазя от Джъстин и Ведра. Или от Уил. — Въздъхнах. — Все пак ще се опитам. Искрен определено ще знае дали ни подслушват. — Хрумна ми друга мисъл. — Сенч, утре вечер, когато водиш Кетрикен, трябва да намериш малко време, за да й обясниш какво се е случило и да я увериш в моята преданост.
— О, ще й съобщя извънредно успокоителна вест. Не. Не утре вечер. Ще се погрижа да бъде уведомена, когато е в безопасност. И продължавай да се опитваш да се свържеш с Искрен, но се пази да не те шпионират. Сигурен ли си, че плановете ни не са им известни?
— Не знам. Но мисля, че не са. Разказах всичко на Искрен още отначало, когато се свързах с него. Той едва към края каза, че някой се опитвал да ни подслушва.
— Може би трябваше да убиеш Джъстин — измърмори Сенч, после се засмя на ядосаното ми изражение. — Не, не, успокой се. Няма да те укорявам, че си се въздържал. Ще ми се да беше толкова благоразумен и с Жилав. Дори само една думичка от разговора ви щеше да е достатъчна за Славен, за да заповяда да те убият. А ако беше безмилостен и глупав, щеше да се опита да обеси и херцозите си. Не. Дори не бива да мислим за това! По коридорите на Бъкип ще потече кръв. Ще ми се да беше намерил начин да насочиш разговора в друга посока още преди да ти направи това предложение. Само че, както казваш ти, те може би щяха да намерят друг. Е, добре. Не можем да сложим стари глави на млади рамене. За съжаление, Славен съвсем лесно може да отдели твоята млада глава от младите ти рамене. — Сенч хвърли една цепеница в огъня, пое си дъх, въздъхна и попита: — Готово ли е всичко?
С радост приех промяната на темата.
— Доколкото можах. Бърич ще чака в елшовата горичка при дупката на една лисица.
— А аз как да я открия? — изръмжа Сенч. — Да питам някоя случайно минаваща лисица ли?
Неволно се усмихнах.
— Почти. Къде ще излезеш от замъка?
Сенч стисна устни. Не искаше да разкрива тайните си.
— Ще излезем от силоза — накрая отвърна той. — Третата сграда от конюшнята.
Бавно кимнах.
— Там ще ви чака вълк. Последвайте го и той ще ви заведе до един изход от крепостната стена.
Сенч впери очи в мен. Чаках. Чаках проклятие, отвратен поглед, дори любопитство. Ала старият убиец твърде дълго се бе учил да скрива чувствата си.
— Глупци сме, ако не използваме всяко възможно оръжие — накрая отвърна той. — Вълкът представлява ли… опасност за нас?
— Не повече от мен. Няма нужда да носиш самакитка, нито да му даваш овче месо, за да ви пусне. — Познавах стария фолклор също колкото Сенч. — Просто се покажете и той ще се появи, за да ви заведе до изхода. После ще ви покаже горичката, в която ще чака Бърич с конете.
— Далече ли е?
Знаех, че мисли за краля.
— Не много, но не е и малко, а снегът е дълбок. Няма да е лесно да се проврете през цепнатината в стената. Мога да кажа на Бърич да ви чака при стената, но не искам да привличаме вниманието. Защо не помолиш шута да ти помогне?
— Както изглежда, ще се наложи. Нямам намерение да забърквам други в този заговор. Положението ни изглежда все по-несигурно.
Сведох глава.
— Ами ти — осмелих се да попитам.
— Задачите ми отдавна са изпълнени. Шутът ми помогна. Той открадна и дрехи, и пари за пътуването на краля. Умен неохотно се съгласи с плана ни. Знае, че така трябва, но наистина страда. Въпреки всичко, Фиц, Славен му е син, неговият любим най-малък син. Дори след като изпита на гърба си неговата жестокост, пак му е трудно да повярва, че принцът представлява опасност за живота му. Сам разбираш: да признае, че Славен ще се обърне срещу него, е все едно да каже, че е сгрешил в преценката за сина си. Още по-лошо е да избяга от Бъкип, защото така признава не само че Славен ще се обърне срещу него, но и че бягството е единственото му спасение. Нашият крал никога не е бил страхливец. За него е унизително да избяга от човек, който би трябвало да му е най-верен от всички. И все пак трябва. Успях да го убедя, като му казах, че иначе детето на Кетрикен няма шанс за престола. — Сенч въздъхна. — Всичко е готово. Лекарствата също са опаковани.
— Шутът разбра ли, че не може да тръгне с краля?
Сенч заразтрива челото си.
— Възнамерява да го последва след няколко дни. Не успях да го разубедя. Можах само да го накарам да се съгласи да пътува отделно.
— Тогава всичко зависи от това дали ще намеря начин да отвлека вниманието от покоите на краля. А ти ще трябва да го измъкнеш оттам.
— Да — каза Сенч. — Всичко е добре обмислено и готово за изпълнение, освен самото бягство.
Двамата вперихме погледи в огъня.
29
Бягства и залавяния
Избухването на противоречия между Крайбрежните и Вътрешните херцогства в края на царуването на крал Умен не беше нещо ново, а по-скоро възобновяване на стари спорове. Четирите Крайбрежни херцогства Беърнс, Бък, Рипон и Шоукс се бяха обединили в една държава много преди създаването на Шестте херцогства. Когато общата бойна тактика на Халкидските държави го убедила, че тяхното завладяване няма да му донесе изгода, крал Властител насочил амбициите си към вътрешността на страната. С пръснатото си номадско племенно население районът на Фароу лесно паднал пред неговите организирани войски. По-многолюдният и уседнал Тилт неохотно се предал, след като тогавашният крал на тази земя се оказал обкръжен и търговските му пътища били прекъснати.
В продължение на едно поколение старото кралство Тилт и районът, който щял да стане известен като Фароу, били смятани за завоювани територии. Богатствата на техните житници, овошки и стада били жестоко експлоатирани в полза на Крайбрежните херцогства. Внучката на Властител кралица Щедрост била достатъчно мъдра, за да забележи негодуванието на вътрешните земи. Тя проявила огромно търпение и благоразумие и направила племенните старейшини на фароуския народ и бившите тилтски управляващи родове благородници. С помощта на бракове и дарена земя тя постигнала сключване на съюзи между крайбрежните и вътрешноконтиненталните райони. Щедрост първа нарекла кралството си Шестте херцогства. Ала всичките й политически маневри не могли да променят географските и икономическите интереси на отделните области. Климатът, народите и поминъкът на Вътрешните херцогства си останали съвсем различни от тези на крайбрежните земи.
По време на царуването на крал Умен противоречията между интересите на двата района бяха изострени от децата на неговите две кралици. По-големите му синове Искрен и Рицарин бяха деца на кралица Постоянство, шоукска благородница с роднини сред знатните първенци на Беърнс. Тя наследила много от крайбрежния народ. Втората съпруга на Умен, кралица Желана, беше от Фароу, ала проследяваше произхода си до основателите на Тилт и имаше далечна родствена връзка с Пророците. Оттук и често повтаряното й твърдение, че синът й Славен е по-знатен от двамата си братя и че има по-голямо право върху трона.
С изчезването на принца престолонаследник Искрен и слуховете за неговата смърт, както и с очевидната слабост на крал Умен, крайбрежните херцози решиха, че властта и титлата ще получи принц Славен, който по майка произхождаше от вътрешните земи. Те предпочетоха да застанат на страната на нероденото дете на Искрен и естествено направиха всичко възможно, за да запазят и консолидират властта в крайбрежните родове. Пред заплахата от пиратите и претопяванията това беше единственият възможен избор.
Церемонията бе твърде дълга. Хората се събраха много преди началото, за да дадат възможност на Славен величествено да мине между редиците ни и да се изкачи до високия престол, където го очакваше дремещият крал Умен. Бледа като восъчна свещ, Кетрикен стоеше зад лявото рамо на краля. Умен носеше кралските си одежди, но престолонаследницата беше отхвърлила предложенията и увещанията на Славен. Тя стоеше изправена в целия си снажен ръст, облечена в семпла лилава рокля с колан, завързан над закръгления й корем. Обикновена златна лента придържаше късо подстриганата й коса. Като се изключеше този накит, тя спокойно можеше да е слугиня, готова да прислужва на крал Умен. Знаех, че все още се възприема по-скоро като Жертва, отколкото като престолонаследница. Не можеше да разбере, че поради простотата на дрехите й дворът я вижда като чужденка.
Шутът също присъстваше, с изтъркания си черно-бял костюм и със седналия на скиптъра му Плъхчо. Беше изрисувал лицето си в черно и бяло и аз се зачудих дали гримът скрива синините му, или просто допълва костюма. Той се бе появил малко преди Славен и очевидно се наслаждаваше на спектакъла, който устрои, като започна да се разхожда насам-натам по централната пътека, размахвайки Плъхчо в престорена благословия преди дълбоко да се поклони на събралите се и с грациозни подскоци да се настани в краката на краля. Стражниците се бяха опитали да го пресрещнат, ала им попречиха смеещите се хора. Когато шутът се качи на подиума и седна, кралят се наведе и разсеяно разроши редките му къдрици, след което стражниците трябваше да се примирят и да го оставят там. Представлението му беше посрещнато с намръщени или усмихнати лица, в зависимост главно от отношението към Славен. Самият аз се боях, че това ще е последната му шега.
През целия ден атмосферата в замъка напомняше врящо гърне. Бързо изгубих увереността си, че Беърнс е сдържан човек. Прекалено много дребни благородници ненадейно ми кимаха или привличаха погледа ми. Опасявах се, че блюдолизците на Славен ще го забележат, и затова останах в стаята си или в ранния следобед — в кулата на Искрен, където напразно се опитвах да се свържа с него. Бях избрал това място с надеждата да призова някакъв спомен, но не успях. Вместо това установих, че напрягам слух да доловя стъпките на Уил по стълбището на кулата или присъствието на Ведра и Джъстин в ума ми.
След като се отказах от опитите си, дълго седях и се чудих как да отвлека вниманието от стаята на краля. Навън чувах рева на морето и вихъра и когато за кратко отворих прозорците, ураганният вятър едва не ме събори на пода. Повечето хора смятаха, че времето е подходящо за церемонията, защото бурята можеше да попречи на пиратите да стигнат до брега. Дъждът образуваше ледена покривка върху натрупания сняг и правеше пътищата коварно хлъзгави. Представях си как Бърич пътува в нощта с Кетрикен и краля. Не му завиждах.
Всичко бе нагласено така, че във въздуха сякаш да тегне обещание за предстояща голяма поличба. Освен разказите за Пъпчивия и за змии пред огнището, в кухнята цареше отчаяние. Замесеното тесто за хляб не беше втасало и млякото се бе пресякло в буретата още преди да му оберат каймака. Бедната Сара беше потресена и твърдеше, че в нейната кухня никога не се било случвало такова нещо. Свинарите не позволиха да дадат вкиснатото мляко дори на прасетата — толкова бяха сигурни, че е прокълнато. Невтасалият хляб бе означавал два пъти повече работа за слугите в кухнята, които вече и без това бяха претоварени с изхранването на всички гости, пристигнали за церемонията. Можех да се закълна, че целият замък може да се разбунтува само заради недоволните кухненски прислужници.
Стражниците получиха по-малки дажби и яхнията беше пресолена, а бирата някак си изгуби пяната си. Херцог Тилт се оплака, че в покоите му вместо вино имало оцет, което накара херцог Беърнс да отбележи пред херцозите на Шоукс и Рипон, че дори малко оцет щял да се приеме като признак за гостоприемство в техните стаи. Злощастната забележка, кой знае как, стигна до ушите на госпожа Чевръстка, която здравата сгълча всички камериерки и слуги, пропуснали да се погрижат за стаите за по-нископоставени гости. Слугите, от своя страна, се оплакаха, че получили заповед да свеждат до минимум разходите за тези гости, ала никой не успя да си спомни кой е издал това нареждане. Нещата вървяха така, че с радост се оттеглих в кулата на Искрен.
Ала не посмях да пропусна коронясването, защото от него можеше да се заключи много. И сега се измъчвах в неудобната си риза с прекалено тесни ръкави и търпеливо очаквах появата на Славен. Не мислех за неговото великолепие, нито за церемонията — имах си достатъчно свои грижи. Безпокоях се дали Бърич е успял да измъкне конете и носилката. Вече беше тъмно. Той навярно седеше навън в бурята в скромното убежище на елшовата гора. Несъмнено бе завил конете с чулове, но това нямаше да ги спаси от лапавицата. Беше ми дал името на една ковачница, в която бе отвел Сажда и Дорест. Всяка седмица трябваше да продължа да плащам на човека и често да ги наглеждам, за да се уверя, че се грижи добре за тях. Бърич ме бе накарал да му обещая, че няма да поверя задачата на друг. Щеше ли престолонаследницата да успее навреме да се оттегли в покоите си? И пак: как щях да отвлека вниманието от стаята на крал Умен, за да дам възможност на Сенч да го отведе?
От размислите ме откъсна смаян шепот. Погледнах към подиума, където като че ли бяха вперени всички очи. Нещо замъждука и за миг една от белите свещи припламна в синьо. Разнесе се шушукане, но своенравните свещи продължиха да горят равномерно. Изглежда, нито Кетрикен, нито крал Умен не забелязаха нещо нередно, ала шутът се понадигна и заплашително разклати Плъхчо към свещите.
А после се появи Славен, блестящ в червено кадифе и бяла коприна. Пред него вървеше малка прислужница, която клатеше кадилница със сандалово дърво. Принцът се усмихваше на множеството, докато бавно вървеше към трона и кимаше на тълпата. Сигурен съм, че не стана толкова гладко, колкото го беше планирал. Крал Умен се запъна и после озадачено зяпна свитъка, който му дадоха да прочете. Наложи се Кетрикен да го вземе от треперещата му ръка и той й се усмихна, докато тя четеше на глас думите, които сигурно късаха сърцето й. Това бе грижливо изброяване на всички деца, родени от крал Умен, включително дъщеря му, умряла като бебе, по реда на раждането им и сетне по реда на смъртта им, чак до Славен като единствен жив и законен наследник. Когато стигна до името на Искрен, тя не се поколеба и прочете краткото обяснение: — „Изчезнал по време на поход до Планинското кралство“, — сякаш изобщо не я засягаше. Не се споменаваше нищо за детето, което носеше Кетрикен. Нероденото дете бе наследник, но не престолонаследник. То не можеше да получи тази титла, преди да навърши поне шестнадесет години.
Кетрикен бе извадила от скрина на Искрен простата сребърна лента със синия камък, която представляваше короната на престолонаследника, и златната огърлица със смарагд във формата на скачащ елен. Поднесе ги първо на крал Умен, който смутено ги погледна и не понечи да ги предаде на Славен. Накрая принцът сам се пресегна за тях и Умен му позволи да ги вземе от ръцете му. Така че се наложи Славен сам да постави короната на главата си и да си сложи огърлицата, след което се изправи пред всички ни като новия принц престолонаследник на Шестте херцогства.
Сенч малко закъсня. Свещите започнаха да мъждукат в синьо едва когато херцозите се приближаваха, за да повторят клетвата си за вярност към династията на Пророците. Славен се опита да не обърне внимание на това явление, ала шушукането на присъстващите заплашваше да заглуши клетвата на херцог Таран Тилтски. Тогава принцът се обърна и небрежно угаси с пръсти капризната свещ. Възхитих се на невъзмутимостта му, особено след като почти незабавно посиня пламъкът на друга свещ и той постъпи по същия начин. Когато една от факлите край главния вход внезапно запламтя в синьо и се разнесе отвратително зловоние, си помислих, че това вече е прекалено голямо предзнаменование. Всички погледи се насочиха натам. Славен изчака, но видях, че стисна зъби и вената на слепоочието му запулсира.
Не зная как бе планирал да свърши церемонията, но след тези поличби той се принуди да избърза. По негов знак засвириха менестрели, вратите се отвориха и влязоха мъже, които внесоха отрупани с гозби подноси. След тях тичаха момчета с магарета, върху които да ги поставят. Поне за това угощение Славен не бе пестил нищо и всички се зарадваха на добре приготвените меса и сладкиши. Макар някои да забелязаха липсата на хляб, никой не помисли да се оплаква. В Малката зала бяха поставени маси за знатните люде. Видях, че Кетрикен бавно води крал Умен натам. Шутът и Розмари ги следваха. За по-нископоставените имаше по-проста, ала обилна храна и разчистен под за танци.
Бях възнамерявал да се нахраня до насита, но и тук продължиха да ме спират хора, които ме потупваха по рамото прекалено силно, или жени, които многозначително срещаха погледа ми. Крайбрежните херцози седнаха на масата при другите високопоставени благородници и привидно затвърждаваха новата си връзка със Славен. Бяха ми казали, че и тримата крайбрежни херцози ще научат, че съм се съгласил с техния план. Беше смущаващо да установя, че това е известно и сред по-нископоставените. Мигновена не ми показа открито, че желае да й кавалерствам, ала постоянно ми напомняше за себе си, като ме следваше безмълвно като хрътка. Винаги щом се обръщах, я откривах на пет-шест крачки от себе си. Очевидно искаше да я заговоря, но аз бях сигурен, че няма да намеря подходящи думи. Едва не припаднах, когато един дребен благородник от Шоукс ме попита дали смятам, че някой от бойните кораби ще бъде пратен чак до Лъжливия залив.
Със свито сърце осъзнах грешката си. Никой от тях не се страхуваше от Славен. Те не виждаха никаква опасност, само някакъв суетен глезльо, който носи пищни одежди и корона и си е присвоил титла. Смятаха, че той ще си отиде и че могат да не му обръщат внимание. Заблуждаваха се.
Знаех на какво е способен Славен в стремежа си за власт, по прищявка или само защото си мисли, че ще му се размине безнаказано. Той щеше да напусне Бъкип. Просто не го искаше. Ала ако смяташе, че го искам аз, щеше да направи всичко по силите си, за да не го получа. Аз трябваше да изгния тук като слама, оставен да умра от глад или да бъда погубен от пиратите. А не да взема властта, от която той се отказваше.
Ако не бях извънредно внимателен, щяха да ме убият. Или още по-лошо — ако Славен успееше да измисли нещо, което да сметне за по-лошо.
На два пъти се опитах да се измъкна и всеки път ме спираше някой, който искаше да си поговори с мен. Накрая се извиних с главоболие и открито съобщих, че отивам да си легна.
Най-малко десетина души побързаха да ми пожелаят лека нощ, преди да се оттегля. Точно когато си мислех, че съм се освободил, Мигновена плахо ме докосна по ръката и се сбогува с мен с толкова унил глас, че ясно осъзнах колко дълбоко съм наранил чувствата й. Това, струва ми се, ме порази повече от всичко друго тази вечер. Като последен страхливец, аз се осмелих да целуна връхчетата на пръстите й. Грейналото й лице ме засрами. Избягах нагоре по стълбището. Докато се качвах, се питах как са търпели тези неща Искрен и баща ми. Ако някога изобщо си бях мислил или бях мечтал да съм истински принц, вместо копеле, тази вечер напълно ме разубеди. Това бе изключително публична професия. Със свито сърце осъзнах, че до завръщането на Искрен ще се наложи да живея така. Илюзията за власт ме обгръщаше и щеше да заслепи мнозина.
Когато стигнах в стаята си, с огромно облекчение си облякох по-удобни дрехи. Докато навличах ризата си, напипах изпъкналостта на отровата в маншета. Навярно тя щеше да ми донесе късмет. Отново излязох навън и направих може би най-глупавата си постъпка за цялата вечер. Отидох в стаята на Моли. Коридорът на слугите пустееше, едва осветен с две мъждукащи факли. Почуках на вратата й. Не получих отговор. Натиснах бравата. Не бе заключено. Вратата се отвори.
Мрак. Празнота. В малкото огнище не гореше огън. Намерих угарка от свещ и я запалих от една факла в коридора. После се върнах в стаята и затворих вратата. Стоях там, докато опустошението най-сетне не придоби реални измерения. Всичко това прекалено много напомняше за Моли. Оправеното легло, изметеното огнище, купчинката дърва, приготвена за следващия обитател. Това бяха щрихите, които ми подсказваха, че се е изнесла. Нито панделка, нито свещ, нито късче фитил не бяха останали от жената, която бе водила слугински живот в тази стая. Каната беше обърната нагоре в легена, за да не събира прах. Седнах на стола й пред студеното огнище, отворих скрина й и надзърнах вътре. Ала това не бяха нейният стол, нейното огнище, нейният скрин. Това бяха само вещи, които тя за кратко бе докосвала.
Моли я нямаше.
И нямаше да се върне.
Не бях рухнал единствено защото бях отказвал да мисля за нея. Тази пуста стая ми развърза очите. Вгледах се в себе си и се презрях заради онова, което виждах. Искаше ми се да си върна целувката, която бях поставил на пръстите на Мигновена. Балсам за наранената гордост на едно момиче или примамка, за да обвържа нея и баща й към себе си? Вече не знаех точно. Нито едното, нито другото не беше оправдано. Бях допуснал грешка, ако изобщо вярвах в любовта, в която се бях заклел на Моли. Тази постъпка доказваше, че съм виновен във всичко, в което ме бе обвинила тя. Винаги бях поставял Пророците над нея. Бях я примамвал с илюзиите за брак, не й бях оставил нито самоуважение, нито вяра в мен. Тя ме беше наранила, като ме бе напуснала. Ала не можеше да остави зад себе си онова, което бях сторил с вярата й в самата себе си. Тя щеше вечно да го носи в душата си — мисълта, че е била измамена и използвана от едно егоистично лъжливо момче, което дори не бе имало смелостта да се бори за нея.
Можеше ли отчаянието да е източник на кураж? Или това беше само безразсъдство и стремеж към самоунищожение? Дръзко слязох по стълбището и отидох право в кралските покои. Факлите на стената пред вратата на краля ме ядосаха със сините си искри. Прекалено драматично, Сенч. Зачудих се дали е намазал всяка свещ и факла в замъка. Отметнах провесената завеса и влязох. Нямаше никого. Нито в дневната, нито в спалнята. Помещенията изглеждаха оголели, след като всичко по-скъпо бе изнесено и откарано по реката. Напомни ми за стая в посредствена странноприемница. Нямаше нищо, което да си струва да се открадне, иначе Славен щеше да остави охрана. В известен смисъл приличаше на стаята на Моли. Имаше някои вещи — дрехи, завивки. Ала това вече не беше кралската стая. Застанах до една маса на абсолютно същото място, където бях стоял като момче. Докато закусваше, Умен всяка седмица ме изпитваше върху уроците ми и всеки път ми даваше да разбера, че щом съм негов поданик, той е мой крал. Нямаше го вече този човек. Мечовете и пръснатите навсякъде свитъци бяха заменени с кадилници за горене на билки и лепкави чаши от опияняващи настойки. Крал Умен отдавна беше напуснал тази стая. Тази нощ аз щях да отведа един болен старец.
Чух стъпки и се изругах за непредпазливостта си. Скрих се зад драпериите и застанах неподвижно. От дневната се разнесе шепот. Подигравателният отговор трябваше да е на шута. Измъкнах се от скривалището си, застанах на прага на спалнята и надзърнах иззад завесата. Кетрикен седеше на дивана до краля и тихо разговаряше с него. Изглеждаше уморена. Под очите й изпъкваха тъмни кръгове, но се усмихваше на Умен. С радост го чух да мърмори нещо в отговор. Уолас клечеше до огнището и грижливо слагаше цепеници в огъня. Наблизо се бе свила Розмари, сгушена в новата си рокля. Тя сънено се прозя, въздъхна и се поизправи. Съжалих я. Безкрайната церемония бе изтощила и мен. Шутът стоеше зад стола на краля. Той рязко се обърна и погледна право към мен, сякаш виждаше през завесата. В стаята нямаше никой друг.
Шутът отново се обърна към Уолас.
— Да, духай, сър Уолас, духай, колкото можеш. Току-виж изобщо нямаме нужда от огън, тъй като горещият ти дъх ще прогони студа от стаята.
Без да се обръща, Уолас ядосано каза:
— Я донеси дърва! Тия съчки не щат да прихванат. Пламъкът пълзи по тях, но дървото не гори. Трябва ми и гореща вода, за да направя чай на краля.
— Дали ще ти донеса дърва? Дърва? Да не съм дървеняк, добри ми Уолас? Стража! Хо, стража! Елате да донесете дърва, моля! — Шутът се измъкна от мястото си зад краля, заподскача към вратата и отдръпна завесата, сякаш беше истинска врата. Накрая подаде глава в коридора и високо повика стражниците. След малко се отдръпна и унило се върна в стаята. — Ни стража, ни дърва. Клетият Уолас. — Той мрачно го погледна. Уолас стоеше на колене и ядосано разравяше огъня с ръжен. — Може би ако се завъртиш със задните си части към огнището и започнеш да духаш оттам, пламъците ще заподскачат по-весело, храбри ми Уоласчо.
Една от свещите в стаята внезапно запръска сини искри. Всички, дори шутът, потръпнахме от съскането й. Уолас се изправи. Не го смятах за суеверен човек, ала в очите му за миг проблесна нещо диво, което ми подсказа, че тази поличба изобщо не му харесва.
— Огънят просто не гори — заяви той и после, сякаш осъзнал смисъла на думите си, зяпна с отворена уста.
— Омагьосани сме — добродушно рече шутът. Пред огнището малката Розмари сви колене под брадичката си и ококорено се заозърта. Вече изобщо не изглеждаше сънена.
— Защо няма стражници — гневно попита Уолас, отиде до вратата и надникна в коридора. — И защо пламъците на факлите са сини? — Той ахна, отстъпи назад и отчаяно се огледа. — Розмари, изтичай да доведеш стражниците. Казаха, че веднага ще ни последват.
Момиченцето поклати глава и не помръдна.
— Стражниците казаха, че щели да ни последват. И да донесат дърва. Дали ще горят? — Обади се шутът.
— Стига си дрънкал — изсумтя Уолас. — Върви да доведеш стражниците.
— Кого да доведа? Първо ме мислиш за дървеняк, сега пък за куче. О! Върви да донесеш дървото, пръчката, искаш да кажеш. Къде е пръчката? — Шутът залая като куче и започна да подскача из стаята, сякаш търсеше хвърлена пръчка.
— Върви да доведеш стражниците — почти изхленчи Уолас.
— Шуте — твърдо каза Кетрикен, — Уолас. Престанете. Не плашете поне Розмари. Върви сам да доведеш стражниците, щом толкова искаш да дойдат, Уолас. Аз поне имам нужда от спокойствие. Капнала съм. Искам да си легна.
— Милейди, тази нощ става нещо лошо — настоя Уолас. — Аз не се плаша от случайни поличби, но напоследък станаха твърде много, че да не им обръщам внимание. Ще отида да доведа стражниците, щом шута го е страх…
— Той плаче за стражниците, пък мен ме било страх! Мен, ха!
— Тихо, шуте, моля те! — Молбата на престолонаследницата изглеждаше съвсем искрена. — Уолас, върви и донеси дърва. Кралят няма нужда от тази врява, а от почивка. Върви.
Уолас се поколеба на вратата. Явно нямаше желание да излезе на синята светлина в коридора.
Шутът презрително му се усмихна.
— Да дойда ли да те държа за ръчичка, храбри ми Уоласчо?
Това най-после го накара да излезе. Когато стъпките му заглъхнаха, шутът отново погледна към моето скривалище. Поканата му бе ясна.
— Милейди — тихо казах аз и излязох от спалнята на краля. Кетрикен тихо ахна. — Ако искате да се оттеглите, двамата с шута ще се погрижим за краля. Зная, че сте уморена и че искате тази вечер да си легнете рано. — Розмари ме гледаше ококорено.
— Може би наистина ще се оттегля — отвърна Кетрикен и с изненадваща пъргавост се изправи. — Хайде, Розмари. Лека нощ, милорд.
И излезе, следвана по петите от Розмари. Щом завесата отново се спусна, отидох при краля.
— Време е, милорд. Искате ли да вземете със себе си нещо специално?
Той преглътна, после ме погледна.
— Не. Тук няма нищо за мен. Нищо, което да оставя, нищо, за което да остана. — Умен затвори очи и тихо продължи: — Промених решението си, Фиц. Мисля, че ще остана тук и тази нощ ще умра в собственото си легло.
Двамата с шута онемяхме.
— О, не! — Тихо извика шутът.
— Просто сте много уморен, милорд — промълвих аз.
— И единственото, което ме очаква, е още умора. — Очите му странно блестяха. И оттам ме гледаше младият крал, когото за миг бях докоснал, докато двамата заедно бяхме използвали Умението. — Тялото ми ме предава. Синът ми се е превърнал в змия. Славен знае, че брат му е жив. Знае, че короната, която носи, не се пада нему. Мислех, че няма… Мислех, че ще се откаже… — От старческите му очи бликнаха сълзи. Бях искал да спася своя крал от един коварен принц. Трябваше да разбера, че не съм в състояние да спася един баща от предателството на сина му. Той протегна ръка към мен, ръка, която някога бе стискала меч, а сега се бе превърнала в мършава, прежълтяла лапа. — Искам да се сбогувам с Искрен. Искам лично да му кажа, че не съм участвал във всичко това. Нека поне запазя вярата на сина, който ми остана верен. — Кралят посочи към краката си. — Ела, Фиц. Заведи ме при него.
Не можех да не се подчиня на тази заповед. Не се поколебах. Приближих се и коленичих пред него. Шутът стоеше зад Умен. Сълзите прорязваха сиви следи в черно-белия грим на лицето му.
— Не — настойчиво промълви той. — Милорд, станете, нека избягаме. После ще обмислите всичко. Няма нужда да решавате сега.
Кралят не му обърна внимание. Усетих ръката му на рамото си. Отворих силата си за него, изненадан, че най-сетне съм се научил да го правя по собствено желание. Двамата се хвърлихме в черната река на Умението. Течението ни понесе и аз зачаках кралят да ни насочи. Вместо това той внезапно се вкопчи в мен. „Сине на моя син, кръв от кръвта ми. Аз те обичах, макар и по свой начин.“
„Милорд.“
„Млади мой убиецо. В какво те превърнах? В какво изваях собствената си плът? Ти не съзнаваш колко си млад. Сине на Рицарин, не е късно да се поправиш. Вдигни глава. Погледни напред.“
Цял живот се бях превръщал в онова, което искаше той. Тези думи ме изпълниха със смут и въпроси, на които нямаше време да получа отговори. Усещах, че силата му гасне.
„Искрен“ напомних му аз.
Умен се пресегна. Усетих присъствието на Искрен, после внезапно — изчезването на краля. Хвърлих се след него като след удавник в дълбока вода. Хванах съзнанието му, притиснах го към себе си, ала все едно държах сянка. Той бе като уплашено момче в ръцете ми, съпротивляваше се, без да знае срещу какво.
После изчезна.
Като спукан мехур.
Бях смятал, че съм зърнал крехкостта на живота, когато бях държал в ръцете си мъртвото момиченце. Вече знаех. Беше тук и сетне не беше. Дори духнатата свещ можеше да остави следа дим. Моят крал просто бе изчезнал.
Ала не бях сам.
Мисля, че всяко дете е преобръщало мъртва птица, открита в гората, само за да се смае и ужаси колко бързо са я нападнали червеите. Умиращото куче събира най-много бълхи и най-тлъстите кърлежи. Като пиявици, зарязали умираща риба, Джъстин и Ведра се издигнаха и се опитаха да се впият в мен. Това беше източникът на растящата им сила и бавното гаснене на краля. Това бе мъглата, обгръщала ума му и изпълвала дните му с безсилие. Гален, техният учител, беше направил Искрен своя мишена. Ала не бе успял да го убие и беше намерил собствената си смърт. Никога няма да узная колко време тези пиявици бяха изсмуквали силата на Умението на краля. Бе им известно всичко, което чрез мен Умен беше предал на Искрен. Изведнъж ми станаха ясни много неща, ала бе късно. Нямах представа как да им избягам. Усещах, че се впиват в мен, знаех, че смучат силата ми и че след секунди ще ме убият.
„Искрен“ — извиках аз, но вече бях твърде слаб. Нямаше да успея да го достигна.
„Махнете се от него, страхливци!“ Познато изръмжаване. Нощни очи ги отблъсна чрез мен. Мислех, че няма да успее, ала също като преди, той използва осезателното оръжие през канал, отворен от Умението. Осезанието и Умението бяха две различни неща, също като четенето и пеенето или плуването и язденето на кон. И все пак, когато бяха свързани с мен чрез Умението, те трябва да бяха уязвими за другата магия. Усетих, че ме пускат, ала този път бяха двама и можеха да издържат на атаката на Нощни очи.
„Скачай и бягай! Бягай от онези, които не можеш да победиш!“
Реших, че съветът му е разумен. Страхът ме върна в собственото ми тяло и аз спуснах стените на ума си за тяхното Умение. Отворих очи. Лежах на пода в кралската дневна и тежко дишах. Шутът се бе метнал върху краля и диво плачеше. Усетих, че пипалата на Умението се пресягат след мен. Изтеглих се дълбоко в себе си и отчаяно се защитих, както ме бе учил Искрен. И въпреки това продължавах да долавям присъствието им, като призрачни пръсти, теглещи дрехите ми, докосващи кожата ми. Обзе ме отвращение.
— Ти го уби, ти го уби! Ти уби моя крал, долен предател — пищеше шутът.
— Не! Не съм аз! — едва успях да промълвя.
За свой ужас на вратата видях Уолас, който с безумен поглед наблюдаваше всичко. Сетне вдигна очи, изкрещя и хвърли дървата, които носеше. Двамата с шута се обърнахме.
На прага на кралската спалня стоеше Пъпчивия. Макар да знаех, че е Сенч, в първия момент настръхнах. Носеше дрипави погребални дрехи, целите в пръст и мухъл. Дългата му сива коса висеше на мръсни кичури покрай лицето му и беше намазал кожата си с пепел, така че белезите да изпъкват още по-ясно. Бавно повдигна ръка и посочи Уолас. Клетникът извика и с писъци се затича по коридора.
— Какво става тук — попита Сенч, щом Уолас изчезна, пристъпи към брат си и постави дългите си пръсти на гърлото му. Знаех какво ще установи. Мъчително се изправих.
— Мъртъв е. Но не го убих аз! — Викът ми заглуши надигащия се вой на шута. Пръстите на Умението настойчиво ме теглеха. — Отивам да убия онези, които го направиха. Погрижи се за шута. Престолонаследницата при теб ли е?
Сенч ме зяпаше така, сякаш ме виждаше за пръв път. Всички свещи в стаята изведнъж запръскаха сини искри.
— Погрижи се за престолонаследницата — заповядах на своя учител. — И нека шутът тръгне с нея. Ако остане тук, той е мъртъв. Славен няма да остави жив никой, който тази вечер е бил тук.
— Не! Няма да го оставя! — Очите на шута бяха изцъклени и празни като на безумец.
— Махни го оттук, Сенч! От това зависи животът му! — Сграбчих шута за раменете и свирепо го разтърсих. Главата му се люшна на тънката му шия. — Върви със Сенч и мълчи. Мълчи, ако искаш да отмъстя за смъртта на твоя крал. Защото ще направя точно това. — Внезапно се разтреперих. Светът се залюля и ми притъмня. — Самодивско биле! — задъхано промълвих аз. — Трябва ми самодивско биле. После бягайте! — Блъснах шута в ръцете на Сенч и старецът го пое в жилавата си хватка. Все едно падаше в ръцете на смъртта. Двамата излязоха от стаята. След малко чух едва доловимо стържене на камък. Бяха изчезнали.
Отпуснах се на колене, после безсилно се строполих на пода. Вкопчих се в коленете на мъртвия крал. Изстиващата му ръка падна от страничната облегалка на стола върху главата ми.
— Глупав момент за сълзи — казах на празната стая. Ала това не ги спря. Обгърна ме чернота. Призрачните пръсти на Умението опипваха стените ми, остъргваха хоросана, опитваха всеки камък. Отблъснах ги, но те се върнаха. Както ме бе погледнал Сенч, съмнявах се, че ще се върне. Поех си дъх.
„Нощни очи. Заведи ги при дупката на лисицата.“ — Показах му сградата, от която щяха да излязат, и къде трябва да отидат. Едва успях.
„Братко?“
„Заведи ги, сърце мое!“ Немощно го отблъснах и усетих, че се отдалечава. Глупавите сълзи продължаваха да се стичат по лицето ми. Вдигнах ръка и докоснах китката на краля. Отворих очи, насилих зрението си да се проясни. Ножът му. Не някакъв скъпоценен кинжал, а простият нож, какъвто носи на пояса си всеки мъж, за да му помага в ежедневните му задачи. Поех си дъх, после го изтеглих от канията и го погледнах. Здраво острие, изтъняло от дългите години точене. Прокарах пръсти по него и те откриха онова, което очите ми вече не можеха да прочетат. Печата на Ход. Учителката по бойно майсторство го бе направила за своя крал. И той го беше използвал добре.
От някакво ъгълче на ума ми изплува спомен. „Ние сме оръдия“ — бе ми казал Сенч. Аз бях оръдието, което той беше изковал за краля. Кралят ме бе погледнал и беше попитал: „В какво те превърнах?“ Нямаше нужда да се питам. Аз бях кралският убиец. В много отношения. Но щях да се погрижа за последен път да му служа като истински убиец.
Някой приклекна до мен. Сенч. Бавно вдигнах глава и го погледнах.
— Семе от карис — каза ми той. — Нямаше време да правя чай от самодивско биле. Хайде. Ела да скрия и теб.
— Не. — Взех малката питка семе от карис, омесена с мед. Налапах я на една хапка и задъвках. — Върви — казах му. — Имам си работа, ти също. Бърич чака. Скоро ще вдигнат тревога. Бързо отведи престолонаследницата, докато все още имате шанс да се отдалечите от преследвачите. Аз ще ги задържа.
Сенч ме пусна и каза:
— Сбогом, момко. — После се наведе и ме целуна по челото. Това бе прощаване. Не очакваше да ме види жив.
Значи ставахме двама.
Сенч ме остави и още преди да чуя стърженето на камъните, усетих действието на карисовото семе. И преди бях взимал карис — по време на Пролетното празненство всички взимат. Съвсем малка щипка, поръсена върху захарна бисквита, предизвиква радостно замайване. Бърич ме беше предупреждавал, че някои нечестни търговци на коне слагат в овеса на животните си карисово олио. Също така ми бе казвал, че кон, на който са давали карис, често завинаги се променял. Ако останел жив. Знаех, че Сенч от време на време използва билката, и го бях виждал да пада като камък след преминаването на действието й. И все пак не се поколебах. Навярно Бърич имаше право. Дали предизвиквах самоунищожението, или го желаех? Тези мисли не ме занимаваха дълго. Карисът сякаш ми даде криле. Усетих в себе си сили за десетима и сърцето ми литна във висините като орел. Скочих и се запътих към вратата, после се върнах.
Коленичих пред своя мъртъв крал. Вдигнах ножа и го поднесох към челото си, докато му се заклевах:
— Този нож ще отмъсти за теб. — Целунах ръката му и го оставих пред огнището.
Бях смятал, че пръскащите сини искри свещи са потискащи, но синята светлина на факлите в коридора сякаш бе неземна. Все едно да се вглеждаш в неподвижна дълбока вода. Затичах се и се разкикотих. Долу чух глъчка, гласът на Уолас се издигаше над останалите. „Сини пламъци и Пъпчивия!“ — крещеше той. Не беше изтекло толкова време, колкото си бях мислил, но времето ме чакаше. Лек като вятър, аз се носех по коридора. Вмъкнах се в първата отворена врата. Зачаках. Трябваше им цяла вечност, за да се качат по стълбището, и още по-дълго, за да минат покрай мен. Оставих ги да стигнат до кралските покои и когато чух тревожните викове, изскочих от скривалището си и се втурнах към долния етаж.
Някой изкрещя след мен, но не се опитаха да ме преследват. Вече бях долу, когато най-после дадоха заповед да ме хванат. Засмях се. Като че ли можеха! За едно момче, израсло тук, замъкът гъмжеше от задни коридори и тунели за слугите. Знаех къде отивам, ала нямаше да се насоча право натам. Тичах като лисица, за кратко се появих в Голямата зала и ужасих готвачката в кухнята. И бледите пръсти на Умението не преставаха да ме докосват и опипват, без да подозират, че идвам, идвам, скъпи мои, идвам, за да ви открия.
Гален бе роден и отрасъл във Фароу и винаги бе мразил морето. Страхуваше се от него, струва ми се, затова покоите му се намираха откъм страната на планините. Бях чул, че след смъртта му са ги превърнали в нещо като негово светилище. Ведра се нанесла в спалнята му, а в дневната се събирала котерията. Никога не бях ходил там, но знаех пътя. Изкачих стълбището като летяща стрела, профучах по коридора покрай двойка в страстна прегръдка и спрях пред една тежка врата, обкована с желязо. Ала никоя врата, която не е здраво залостена, не е никаква преграда и след секунди тя се отвори пред мен.
Около високата маса бяха наредени столове. В средата й гореше дебела свещ. За съсредоточаване, навярно. Бяха заети само два от столовете — Джъстин и Ведра седяха един до друг, хванати ръка за ръка, със затворени очи и отметнати глави в мъките на Умението. Уил го нямаше. Бях се надявал да открия тук и него.
За миг се вгледах в лицата им. По кожата им лъщеше пот. Бях поласкан, че полагат такива усилия, за да съборят стените ми. Устите им бяха свити в лека усмивка — съпротивляваха се на екстаза от използването на Умението, съсредоточаваха се върху целта, а не върху удоволствието от нейното изпълнение. Не се поколебах.
— Изненада! — Тихо казах аз, сграбчих Ведра за косата и прерязах гърлото й с ножа на краля. После я пуснах да падне на пода. Имаше невероятно много кръв.
Джъстин с писък скочи и аз се приготвих за нападение. Той обаче избяга с викове по коридора и трябваше да се втурна след него с нож в ръка. Квичеше досущ като прасе и тичаше страшно бързо. Избра най-прекия път до Голямата зала, като не преставаше да пищи. Това ме караше да се смея. Дори сега ми се струва невероятно, ала не мога да го отрека. Дали смяташе, че Славен ще изтегли меч, за да го защити? Дали след като бе убил моя крал, мислеше, че нещо е в състояние да застане между него и мен?
В Голямата зала свиреха музиканти и хората танцуваха, но появата на Джъстин сложи край на веселието. Бях скъсил разстоянието помежду ни и когато той се блъсна в една от масите, ни разделяха само няколко крачки. Гостите все още бяха вцепенени от вида му, когато се нахвърлих върху него и го повалих. Десетина пъти забих ножа в тялото му преди някой да се сети, че трябва да се намеси. Когато фароуските стражници на Славен се опитаха да ме хванат, запратих потръпващото му тяло срещу тях, скочих върху масата зад мен и вдигнах окървавения си нож високо във въздуха.
— Ножът на краля! — Извиках и се завъртях, за да го покажа на всички. — Отмъстих за смъртта на краля.
— Той е луд! — Изпищя някой. — Смъртта на Искрен го е побъркала!
— Умен! — Свирепо изревах аз. — Тази вечер крал Умен беше повален с коварство!
Фароуските стражници на Славен връхлетяха срещу мен като вълна. Не бях смятал, че са толкова много. Всички полетяхме на пода сред порой от храна и съдове. Хората закрещяха — едни се мъчеха да се приближат, за да видят какво става, други ужасено отстъпваха. Ход щеше да се гордее с мен. С ножа на краля отблъсквах трима мъже с мечове. Бях прекалено бърз за тях и раните, които ми нанасяха, не ми причиняваха болка.
Някъде в тълпата се надигна вик.
— На оръжие! Убиват Фицрицарин! — Започна битка, но не виждах кой участва в нея, нито обръщах внимание. Намушках единия стражник в ръката и той изпусна меча си.
— Умен! — Надвика глъчката някой. — Крал Умен е убит! — Ако се съдеше по звуците на боя, в него се включваха все повече хора. Нямах време да погледна. Чух, че на пода се стоварва втора маса, и в залата се разнесе писък. После в залата се втурнаха бъкипските стражници.
— Спрете ги! Не проливайте кръв в кралската зала! — Видях, че нападателите ми са обкръжени, зърнах ужасеното лице на Меча, който ме позна и извика: — Това е Фицрицарин! Искат да убият Фиц!
— Спрете ги! Разоръжете ги! — Кърф повали един от стражниците на Славен. Зад него бъкипските воини нападаха личната стража на принца, отбиваха мечове и нареждаха на хората да приберат оръжията си. Успях да си поема дъх и видях, че наистина са се включили много хора, не само стражниците. Мнозина от гостите се налагаха с юмруци. Всеобщият хаос приличаше едновременно на пиянско сбиване и на бунт. Ненадейно Меча се вмъкна между двама от противниците ми и ги повали на пода. После скочи напред и се изправи пред мен.
— Здрасти, Меч — радостно го поздравих аз, като го мислех за свой съюзник. После забелязах как е приклекнал и прибавих: — Знаеш, че няма да вдигна оръжие срещу теб!
— Знам, момко — тъжно отвърна старият ратник, метна се върху мен и ме стисна в мечата си прегръдка. Не зная кой ме удари по тила, нито с какво.
30
Тъмници
Ако подозира, че някое кучкарче с помощта на Осезанието използва животните за свои цели, отговорникът за кучетата трябва да внимава за следните признаци. Ако момчето не разговаря много с другарите си, внимавай. Ако кучетата вдигат муцуна, преди да се появи момчето или започват да вият, след като си тръгне, внимавай. Ако някое куче престане да души разгонена кучка или се извърне от кървава следа и кротко легне по заповед на момчето, бъди сигурен. Момчето трябва да се обеси, над вода, ако е възможно, далеч от конюшнята, и трупът му да се изгори. Трябва да се удавят всички кучета, които е дресирало, както и потомството им. Куче, което е познало Осезанието, не се бои, нито почита друг господар и озлобява, когато му отнемат осезателя. Никой осезател не бие непослушно куче, нито позволява да продадат неговото животно или да го използват като примамка за мечки, колкото и старо да е кучето. Осезателят използва кучетата на господаря си за свои цели и е верен единствено на животното, с което е обвързан.
По някое време се свестих. Това бе най-жестоката от всички шеги, които напоследък ми играеше съдбата. Без да помръдвам, анализирах различните си усещания. Изтощението от карисовото семе се съчетаваше с умората от битката ми с Умението на Джъстин и Ведра. Бях получил няколко отвратителни рани на дясната ръка и една на лявото бедро. Не бяха превързани — ръкавът и панталоните ми бяха залепнали за кожата ми от засъхналата кръв. Онзи, който ме бе повалил в безсъзнание, за всеки случай ми беше нанесъл още няколко удара. Иначе бях добре. Повторих си го много пъти, без да обръщам внимание на треперенето си. Отворих очи.
Намирах се в някаква килия. В ъгъла имаше гърне, а на стената до него — врата със зарешетено прозорче. Оттам проникваше единствената светлина, чийто източник беше факла, пламтяща някъде в коридора. Бях в тъмницата; задоволил любопитството си, затворих очи и заспах, свит на кълбо. Спях в дълбока бърлога, покрита от сипещия се сняг. Нощни очи ми осигуряваше почти пълна илюзия за сигурност. Бях толкова слаб, че дори неговите мисли ми се струваха мъгляви. „Безопасност.“ Не разбрах нищо друго.
Отново дойдох на себе си. Усетих, че е минало много време, защото умирах от жажда. Иначе всичко си беше същото. Установих, че пейката, на която лежа, също е от камък. Между нея и мен нямаше нищо друго, освен дрехите ми.
— Хей! — Извиках аз. — Стража! — Не получих отговор. Всичко ми изглеждаше малко смътно. След време не си спомнях дали вече съм извикал, или съм събирал сили да го направя. Малко по-късно реших, че нямам толкова сили. Пак заспах.
Събудих се от гласа на Търпение. Караше се на някого.
— Това е смешно! Какво си мислите, че ще направя? — Мълчание. — Познавам го от малък. — Пак мълчание. — Той е ранен. Какво толкова ще стане, ако хвърля един поглед на раните му? Можете да го обесите здрав също толкова, колкото и ранен, нали? — Отново мълчание.
След време реших, че може би ще успея да стана. Имах много натъртвания и драскотини, които не си спомнях, навярно получени, докато ме бяха носили от Голямата зала дотук. Най-неприятното беше, че дрехите ми бяха залепнали за раните и всяко помръдване ми причиняваше болка. Казах си, че ще издържа. За такава малка килия разстоянието от пейката до вратата ми се стори безкрайно. Когато стигнах, установих, че едва виждам през зарешетеното прозорче. При това виждах само каменната стена от отсрещната страна на тесния коридор. Стиснах решетките със здравата си лява ръка и изхриптях:
— Търпение!
— Фиц? О, Фиц, добре ли си?
Що за въпрос! Разсмях се, но се задавих и усетих вкус на кръв в устата си. Не знаех какво да кажа. Не бях добре, но за нея не беше здравословно да проявява прекалено голям интерес към мен. Съзнавах го, колкото и да бях замаян.
— Добре съм — успях да промълвя.
— О, Фиц, кралят е мъртъв — извика тя. Думите се заизливаха от устата й в бързината да ми каже всичко. — Кетрикен изчезна и принцът престолонаследник Славен твърди, че ти си виновен за всичко, казват…
— Лейди Търпение, трябва веднага да си тръгнете — опита се да я прекъсне стражникът. Тя не му обърна внимание.
— Казват, че си полудял от скръб заради смъртта на Искрен и си убил краля, Ведра и Джъстин, и не знаят какво си направил с Кетрикен и никой не може да…
— Нямате право да разговаряте със затворника, госпожо — твърдо заяви мъжът, ала Търпение все едно не го чуваше.
— Никой не може да открие шута. Уолас казва, че ви видял с шута да се карате над трупа на краля, а после видял Пъпчивия, дошъл да вземе душата му. Той е луд! Освен това Славен те обвинява в мерзка магия — че си имал душа на звяр! Твърди, че точно така си убил краля. И…
— Госпожо! Трябва веднага да си тръгнете, иначе ще наредя да ви отведат.
— Направи го тогава. — Търпение го заплю. — Опитай, ако смееш! Лейси, този човек ми досажда. О! Смееш да ме докосваш! Мен, съпругата на Рицарин! Чакай, Лейси, не го наранявай, той е още момче. Невъзпитан е, да, но въпреки това е момче.
— Лейди Търпение, умолявам ви…
— Не можеш да ме изхвърлиш оттук, без да напуснеш поста си. Да не ме смяташ за толкова глупава, че да не го разбирам? Какво ще направиш? Ще нападнеш две жени с меча си ли?
— Честър? Честър, къде си? — Изрева стражникът. — Проклет да си, Честър! — Ясно чувах яда в гласа му, докато викаше другаря си, който сигурно беше в стаята на стражниците до кухнята. И пиеше студена бира и ядеше гореща яхния.
— Честър! — Гласът на стражника заглъхваше. Наистина бе глупак да допусне лейди Търпение до поста си и да отиде да търси другия. След миг чух лекия тропот на пантофките й пред килията си. Усетих пръстите й да докосват ръката ми. Тя не беше достатъчно висока, за да надникне вътре, а коридорът бе толкова тесен, че не можеше да отстъпи назад, за да я виждам. Ала топлината на ръката й ми подейства като слънчев лъч.
— Гледай кога ще се върне онова момче, Лейси — нареди Търпение, после се обърна към мен. — Как си? — Говореше съвсем тихо.
— Жаден съм. И съм гладен. Студено ми е. Боли ме. — Не виждах смисъл да я лъжа. — Какво става в замъка?
— Пълен хаос. Бъкипските стражници потушиха бунта в Голямата зала, но после навън избухна свада между тях и онези от Вътрешните херцогства, които доведе Славен. Стражата на Кетрикен въведе ред. Но положението продължава да е напрегнато. Мнозина от гостите са ранени. За щастие няма сериозно пострадали. Казват, че най-тежко бил ранен Меча. Повалили го, докато те бранел от фароуските стражници. Спукали му ребрата и не може да движи едната си ръка. Но Бърич казва, че щял да се оправи. Обаче херцозите се дърлят като кучета.
— Бърич ли — изхриптях аз.
— Изобщо не е бил там — успокоително отвърна Търпение. — Добре е. Само дето е кисел и заядлив. Но това е нормално за него.
Сърцето ми бясно туптеше. Бърич. Защо не беше заминал? Не посмях да разпитвам за него. Само един необмислен въпрос и Търпение щеше да стане любопитна.
— Ами Славен?
Тя изсумтя.
— Имам чувството, че всичко това не го дразни толкова много. Бесен е, защото вече няма повод да напусне Бъкип. Преди, нали знаеш, щял да отведе крал Умен и Кетрикен на сигурно място навътре в страната и плячкосваше замъка, за да можел да ги заобиколи с познатите им вещи. Сега обаче няма такова извинение и крайбрежните херцози поискаха да остане и да защитава замъка или поне да постави на това място човек по техен избор. Той им предложи братовчед си лорд Ясен Фароуски, но херцозите не го одобряват. Сега Славен неочаквано дори за себе си стана крал и ми се струва, че това не му харесва особено.
— Значи се е коронясал, така ли? — Ушите ми запищяха. Задържах се изправен само защото стисках решетките. Не биваше да припадам. Стражникът всеки момент щеше да се върне. Нямах много време да науча какво става.
— Всички бяхме много заети покрай погребението на краля и издирването на престолонаследницата. Когато откриха краля мъртъв, ни пратиха да я събудим, но вратата й беше заключена и никой не отговаряше на чукането ни. Накрая Славен пак прибягна до хората с брадвите. Вратата на вътрешната стая също беше заключена. Но Кетрикен я нямаше. Това е огромна загадка за всички.
— Какво казва за това Славен? — Главата ми се проясняваше от паяжините. О, как болеше!
— Нищо, освен че тя и детето й със сигурност били мъртви и че ти сигурно си ги убил. Повдига безумни обвинения за Дива магия, казва, че си убил краля със своето Осезание. Всички искат доказателство за твърденията му и той все повтаря, че скоро щял да го даде.
Нито дума за търсене на Кетрикен. Бях рискувал, като бях приел, че неговите умели шпиони не са разкрили целия ни план. Но ако Славен беше пратил преследвачи, те едва ли имаха заповед да я върнат невредима в Бъкип.
— Какво прави Уил — попитах аз.
— Кой Уил?
— Уил, синът на коняря. От котерията.
— А, той ли? Не съм го виждала.
— Аха. — Отново ми прималя. Знаех, че трябва да продължа да я разпитвам, но не можех да измисля какви въпроси да й задам. Бърич още бе в Бъкип, ала Кетрикен и шута ги нямаше. Какво се беше объркало? Нямаше безопасен начин да попитам Търпение. — Някой друг знае ли, че си тук — успях да попитам. Ако знаеше, че Търпение е дошла при мен, Бърич със сигурност щеше да ми прати съобщение.
— Не, разбира се! Не беше лесно да дойда, Фиц. Лейси трябваше да сложи лекарство за повръщане в храната на единия стражник, за да остане само другият. После го чакахме да излезе… А, Лейси ти донесе това. Тя е умна жена. — Ръката й провря две малки ябълки през решетката. Те паднаха на пода, преди да успея да ги хвана. Устоях на изкушението незабавно да ги изям.
— Какво говорят за мен — тихо попитах аз.
— Повечето твърдят, че си луд. Някои казват, че си бил омагьосан от Пъпчивия да ни донесеш смърт. Има слухове, че си се готвил да оглавиш бунт и си убил Ведра и Джъстин, защото са те разкрили. Други, макар и малцина, са съгласни със Славен, че владееш Дивата магия. Това са твърдения главно на Уолас. Той казва, че преди да влезеш в кралските покои пламъците на свещите не били сини. Според него, шутът викал, че ти си убил краля. Но и шута го няма. Имаше толкова много зли предзнаменования, че сега мнозина се боят… — Гласът й заглъхна.
— Не съм убил краля — тихо отвърнах аз. — Бяха Джъстин и Ведра. Затова ги убих с ножа на краля.
— Стражниците се връщат — изсъска Лейси. Търпение не й обърна внимание.
— Но Джъстин и Ведра дори не…
— Нямам време да ти го обясня. Направиха го с Умението. Но го убиха, Търпение. Кълна се. — Замълчах за миг. — Какво ще правят с мен?
— Още не е решено.
— Нямаме време за лъжи.
Чух я да преглъща.
— Славен иска да те обеси. Щеше да те убие още онази вечер в Голямата зала, ако Меча не беше отблъсквал стражниците му, докато не потушиха бунта. После за теб се застъпиха крайбрежните херцози. Лейди Грация Рипонска напомни на Славен, че никой, в чиито вени тече Пророческа кръв, не може да бъде убит с меч или на бесило. Той не искаше да признае кралската ти кръв, но когато го отрече, твърде много хора надигнаха глас. Сега се кълне, че може да докаже Осезанието ти, а човек, който владее Дивата магия, се наказва с обесване.
— Лейди Търпение! Трябва веднага да си тръгнете, трябва, иначе ще обесят мен! — Стражникът се връщаше, очевидно с Честър, защото се чуваха повече стъпки. Търпение пусна пръстите ми.
— Ще направя каквото мога за теб — прошепна тя. До този момент бе полагала всички усилия да не издаде страха си, ала сега ясно го долових в гласа й.
После си тръгна, като през цялото време гълчеше Честър, докато той я извеждаше от тъмницата. Когато се отдалечи, аз с мъка се наведох да вдигна ябълките. Не бяха големи и вече се бяха спаружили, ала на мен ми се сториха вълшебни. Изядох дори дръжките. Малкото влага, която съдържаха, не утоли жаждата ми. Поседях на пейката, като държах главата си с ръце и се насилвах да остана буден. Знаех, че трябва да помисля, но ми беше ужасно трудно. Не бях в състояние да се съсредоточа. Изкушавах се да отлепя ризата от раните на ръката си, но си наложих да устоя. Щом не бяха гноясали, нямаше да ги пипам. Не можех да си позволя да изгубя още кръв. Трябваше да събера всичките си сили, за да докуцукам до вратата.
— Стража — изхриптях аз.
Не ми обърнаха внимание.
— Искам вода. И храна.
„Къде си?“ — Отзова се на молбата ми друг.
„Далеч, приятелю. Как си?“
„Добре. Но ми липсваш. Спеше толкова дълбоко, че едва не те помислих за мъртъв.“
„И аз вече почти се бях отписал. Ти ли ги заведе при конете?“
„Да. И те заминаха. Сърцето на глутницата им каза, че съм мелез, който си опитомил. Като че ли съм дресирано псе, което прави фокуси.“
„Опитвал се е да ме защити, не да те обиди. Защо Сърцето на глутницата не замина с тях?“
„Не зная. Какво ще правим сега?“
„Ще чакаме.“
— Стража — извиках отново, колкото можех по-високо. Получи се доста тихо.
— Отдръпни се — прозвуча мъжки глас точно пред вратата. Докато бях разговарял с Нощни очи, не бях чул да се приближава никой. Изобщо не бях на себе си.
В долната част на вратата се отвори малка вратичка и някой пъхна в килията гърне вода и половин самун хляб. Вратичката отново се затвори.
— Благодаря.
Не получих отговор. Внимателно огледах какво са ми дали. Водата, имаше дъх на застояло, ала не миришеше и предпазливо отпитата глътка не загатваше за отрова. Начупих самуна на малки парчета и го разгледах. Не беше пресен, но не забелязах нищо нередно. И някой бе изял другата половина. Ометох го за нула време. Отново легнах и се опитах да си намеря не чак толкова неудобна поза.
В килията беше сухо, но студено. Знаех точно къде съм. Килиите се намираха недалеч от избата. Знаех, че мога да крещя, докато от дробовете ми не потече кръв, но никой, освен стражниците няма да ме чуе. Като малък бях слизал тук. Рядко бях откривал затворници в килиите и още по-рядко — стражници, които да ги пазят. Поради бързото правосъдие в Бъкип почти никога не се налагаше затворниците да преседяват тук повече от няколко часа. Наказанията обикновено бяха смърт или задължителен труд. Подозирах, че с възцаряването на Славен тези килии ще се използват много по-често.
Опитах се да поспя, ала вцепенението ме бе напуснало. Вместо това се въртях на твърдия студен камък. Известно време се мъчех да се убедя, че щом Кетрикен е избягала, победата е моя. В края на краищата, да спечелиш означава да постигнеш каквото искаш, нали така? Но мислите ми се насочиха към това колко бързо е умрял крал Умен. Като спукан мехур. Ако ме обесеха, дали и за мен щеше да е толкова бързо? Или дълго щях да вися и да се задушавам? За да се разсея от тези размишления, се зачудих колко време Искрен ще трябва да води гражданска война срещу Славен, преди да е в състояние отново да начертае на картата Шестте херцогства като едно кралство. Ако допуснех, разбира се, че Искрен се завърнеше и успееше да избави крайбрежието от алените кораби. Когато Славен изоставеше Бъкип, както със сигурност щеше да направи, кой ли щеше да вземе властта в замъка? Според Търпение крайбрежните херцози не бяха искали и да чуят за лорд Ясен. В Бък имаше неколцина по-дребни благородници, ала никой от тях не притежаваше дързостта да предяви претенции за Бъкип. Може би някой от тримата крайбрежни херцози? Не. В момента те нямаха достатъчно сили, за да се грижат за нещо извън собствените си граници. Сега всеки щеше да пази себе си. Освен ако Славен не останеше в Бъкип. В крайна сметка след изчезването на Кетрикен и смъртта на Умен той беше законният крал. Освен ако човек не знаеше, че Искрен е жив. Но малцина знаеха това. Крайбрежните херцогства щяха ли да приемат Славен за крал? Крайбрежните херцогства щяха ли да приемат Искрен за крал, когато се завърнеше? Или щяха да презрат човека, изоставил ги, за да се отправи на някакъв глупав поход?
Времето течеше бавно. Не ми даваха храна и вода, ако не поисках, а понякога дори и тогава, и затова не можех да съдя за хода на часовете и дните. Буден, аз бях пленник на собствените си мисли и тревоги. Веднъж се опитах да се свържа с Искрен, но от усилието зрението ми се замъгли и после главата ми дълго се пръскаше от болка. Нямах сили за втори опит. Гладът постоянно ме измъчваше, безпощаден като студа в килията. На два пъти чух стражниците да отпращат Търпение — отказаха й да ми предадат храната и превръзките, които ми носеше. Не я повиках. Исках да се откаже, да не мисли за мен. Имах покой само когато заспивах и се отправях на лов с Нощни очи. Опитах се да използвам неговите сетива, за да разбера какво става в Бъкип, но той възприемаше нещата по своя си вълчи начин и когато бях с него, аз споделях неговите стойности. Времето не се делеше на дни и нощи, а на промеждутъци между плячките. Месото, което ядях с него, не можеше да поддържа човешкото ми тяло, но все пак ми доставяше удоволствие. С неговите сетива установих, че времето се променя, и една сутрин се събудих с мисълта, че е започнал ясен зимен ден. Пиратско време. Крайбрежните херцози не можеха да се бавят още много в Бъкип, ако все още бяха тук.
Сякаш в потвърждение на предположението ми, в коридора се разнесоха гласове и по каменния под отекнаха тежки стъпки. Чух напрегнатия от гняв глас на Славен, поздрава на стражника, после стъпките се приближиха към килията ми. За пръв път, откакто се бях свестил тук, в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Бавно се надигнах и седнах. Вътре надзърнаха трима херцози и един принц — по-точно изменник. Успях да се изправя. Зад тях бяха строени в редица ратници, въоръжени с копия, сякаш готови да задържат побеснелия звяр на разстояние. До отворената врата видях стражник с изваден меч. Между мен и Славен. Принцът не подценяваше омразата ми.
— Виждате го — безизразно заяви Славен. — Той е жив и здрав. Не съм го убил. Но знайте също, че имам право да го направя. Той уби един мъж, мой слуга, в собствената ми зала. И една жена горе в стаята й. Дори само заради тези престъпления имам право да взема живота му.
— Принц Славен. Вие обвинявате Фицрицарин, че е убил крал Умен с помощта на Осезанието — заяви Жилав. И тежко прибави: — Досега не бях чувал, че е възможно такова нещо. Но ако е така, съветът пръв има право над живота му, защото първо е убил краля. Трябва да се свика съветът, за да постанови дали е виновен и да определи присъдата му.
Славен ядосано въздъхна.
— Тогава ще свикам съвета. Да свършваме с това. Смешно е да отлагаме коронясването ми заради екзекуцията на един убиец.
— Милорд, смъртта на един крал никога не е смешна — тихо отбеляза херцог Шемшай Шоукски. — И първо трябва да свършим с единия крал, преди да имаме друг.
— Баща ми е мъртъв и погребан. Това не ви ли стига, за да свършите с него? — Славен започваше да става безразсъден. Възражението му не издаваше нито скръб, нито почит.
— Ще узнаем как е умрял и от чия ръка — отвърна Жилав Беърнски. — Вашият слуга Уолас казва, че Фицрицарин е убил краля. Вие, принце, сте съгласен и твърдите, че го е направил с помощта на Осезанието. Мнозина от нас вярват, че Фицрицарин е бил беззаветно предан на своя крал и не би сторил такова нещо. А Фицрицарин твърди, че са го направили умелите. — Херцог Жилав за пръв път погледна право към мен. Срещнах очите му, сякаш бяхме сами.
— Убиха го Джъстин и Ведра — тихо казах. — Коварно убиха краля.
— Млък! — Изкрещя Славен и замахна с ръка, сякаш за да ме удари. Не мигнах.
— И затова ги убих — продължих аз, като не преставах да гледам единствено Жилав. — С ножа на краля. Защо иначе щях да избера такова оръжие?
— Безумците вършат странни неща — каза херцог Келвар Рипонски. Славен бе позеленял от ярост. Спокойно срещнах погледа на Келвар. За последен път бяхме разговаряли на собствената му маса в Нитбей.
— Не съм безумец — уверих го аз. — И онази вечер не бях по-безумен, отколкото когато въртях брадва пред стените на Бейгард.
— Напълно е възможно — замислено се съгласи Келвар. — Говори се обаче, че по време на бой обезумяваш.
В очите на Славен проблесна пламъче.
— Говори се също, че след битката са го видели с кръв по устата. Че става като зверовете, с които е отраснал. Той е осезател.
Думите му бяха посрещнати с мълчание. Херцозите се спогледаха и когато Шемшай отново се обърна към мен, на лицето му се четеше презрение. Накрая Жилав отговори на принца.
— Отправяте тежко обвинение. Имате ли свидетел?
— За кръвта по устата му ли? Неколцина.
Жилав поклати глава.
— Всеки мъж може да излезе от битка с окървавено лице. Брадвата не е чисто оръжие. Лично мога да го потвърдя. Не. Това не е достатъчно.
— Тогава да свикаме съвета — нетърпеливо каза Славен. — Да чуем какво ще ни каже Уолас за смъртта на баща ми.
Тримата херцози отново се спогледаха, после замислено се обърнаха към мен. Херцог Жилав беше човекът, който обединяваше крайбрежието. Уверих се в това, когато отговори на принца.
— Да говорим открито, принц Славен. Вие обвинявате Фицрицарин, син на Рицарин, че е използвал Осезанието, Дивата магия, за да убие крал Умен. Това е извънредно тежко обвинение. За да останем удовлетворени, ние искаме да ни докажете не само, че е осезател, но и че може да използва Осезанието, за да нарани друг. Всички сме свидетели, че по тялото на крал Умен нямаше следи, абсолютно нищо, което да загатва за предсмъртна борба. Ако не бяхте надигнали глас за предателство, може би щяхме да приемем, че е умрял от годините си. Някои дори говорят, че си търсите повод да се избавите от Фицрицарин. Зная, че сте чували тези слухове — изричам ги гласно, за да можем да ги оборим. — Херцогът замълча, сякаш се колебаеше, после погледна другарите си. След като нито Келвар, нито Шемшай дадоха знак за несъгласие, Жилав се прокашля и продължи:
— Имаме предложение, принц Славен. Докажете ни, че Фицрицарин е осезател и че е използвал Осезанието, за да убие крал Умен, и ние ще ви позволим да го убиете както сметнете за нужно. Ще присъстваме на коронясването ви за крал на Шестте херцогства. Нещо повече, ще приемем лорд Ясен като ваш представител в Бъкип и ще ви позволим да преместите двора си в Трейдфорд.
На лицето на Славен за миг се изписа триумф. После го замени подозрителност.
— Ами ако доказателството ми не ви удовлетвори, херцог Жилав?
— Тогава Фицрицарин ще остане жив — спокойно отвърна Жилав. — И вие ще му поверите управлението на Бъкип и бъкипските сили. — Тримата херцози гледаха принца в очите.
— Това е измяна и предателство — изсъска Славен.
Ръката на Шемшай потръпна, сякаш той едва се сдържаше да не извади меча си. Келвар почервеня, но запази мълчание.
Мъжете зад тях се напрегнаха. Единствено Жилав остана невъзмутим.
— Ново обвинение ли повдигате, милорд — спокойно попита той. — Отново настоявам за доказателства. Това още повече ще отложи вашето коронясване.
— Говорих прибързано, господа — каза Славен. — Времената са тежко изпитание за мен. Така внезапно останах без бащино напътствие, без брат си… а престолонаследницата и детето, което носи, безследно изчезнаха… Това е достатъчно, за да тласне всекиго към прибързани изявления. Аз… Е, добре. Ще приема… това, което ми предлагате. Ще докажа, че Фицрицарин е осезател, или ще го освободя. Това удовлетворява ли ви?
— Не, милорд — каза Жилав. — Условията не бяха такива. Ако е невинен, ще поверите на Фицрицарин управлението на Бъкип. Ако докажете вината му, ние ще приемем Ясен. Това са условията ни.
— Ами смъртта на Джъстин и Ведра, моите безценни слуги? Известно ни е, че поне тяхната смърт е негово дело. Той сам го призна. — Погледът, който ми хвърли, можеше да ме убие на място. Колко ли дълбоко съжаляваше, че ме е обвинил в убийството на Умен? Вместо да подкрепи безумните обвинения на Уолас, можеше да поиска да ме удавят за убийството на Джъстин. Всички бяха присъствали. Собственият му стремеж да ме унищожи отлагаше моята екзекуция.
— Ще имате всички възможности да докажете, че е осезател и убиец на баща ви. Ще ви позволим да го обесите единствено за тези престъпления. А за другите… Фицрицарин твърди, че те са убийците на краля. Ако не е виновен, ще приемем, че ги е убил справедливо.
— Това са глупости! — изсумтя Славен.
— Такива са условията ни, милорд — спокойно настоя Жилав.
— Ами ако ги отхвърля? — избухна принцът.
Жилав сви рамене.
— Небесата са ясни, милорд. Пиратско време за онези от нас, които имат крайбрежие. Трябва да се разотидем по крепостите си и доколкото ни позволяват силите, да браним бреговете. Без свикването на пълния съвет не можете да се коронясате, нито законно да назначите човек, който да управлява Бък във ваше отсъствие. Трябва да презимувате в Бъкип, милорд, и да се борите с пиратите като нас.
— Използвате всевъзможни традиции и мъгляви закончета, за да ми наложите волята си. Аз ваш крал ли съм, или не?
— Не сте наш крал — тихо, ала твърдо отвърна Жилав. — Вие сте престолонаследник. И най-вероятно ще останете такъв, докато този въпрос не бъде решен.
Мрачният поглед на Славен ясно показваше, че това не му харесва.
— Добре тогава — безизразно и малко прекалено бързо заяви той. — Излиза, че трябва да приема този… пазарлък. Не забравяйте, че вие пожелахте да стане така, не аз. — Принцът се обърна и впери очи в мен. И аз разбрах, че няма да спази думата си — разбрах, че ще умра в килията си. Ужасната увереност в собствената ми смърт замъгли зрението ми и ме накара да се олюлея. Побиха ме тръпки.
— Значи се разбрахме — спокойно каза Жилав, погледна ме и се намръщи. Чувствата ми сигурно се бяха изписали на лицето ми, защото херцогът бързо попита: — Добре ли се отнасят към теб, Фицрицарин? Хранят ли те? — Докато ми задаваше този въпрос, той откопча брошката на рамото си. Плащът му беше изтъркан, но вълнен, и когато ме наметна с него, тежестта му ме принуди да се облегна на стената.
Признателно се увих в него. Все още бе топъл от тялото му.
— Вода. Хляб — кратко отвърнах аз. Погледнах дебелата вълнена дреха и прибавих: — Благодаря ви.
— Мнозина нямат и това — гневно изсумтя Славен. — Времената са тежки.
Жилав продължи да ме гледа още няколко секунди. Мълчах. Накрая той студено се обърна към принца.
— Преди да се съгласим с екзекуцията му, принц Славен, ще искаме доказателство за вината му. Дотогава настояваме да остане жив.
— Поне му давайте войнишка дажба — каза Келвар. — Никой няма да каже, че го глезите, а и така ще остане жив — или за да го обесите, или за да управлява Бък.
Славен скръсти ръце на гърдите си и не отговори. Знаех, че ще продължа да получавам само вода и хляб. И може би щеше да ми вземе плаща на Жилав. Той вирна брадичка и даде знак на стражника да затвори вратата. Когато тя се затръшна, аз се хвърлих напред, вкопчих се в решетките и вперих очи в херцозите. Исках да извикам, да им кажа, че Славен няма да ме остави жив, че ще намери начин да ме убие. Ала не го направих. Нямаше да ми повярват. Все още не се бояха от него така, както трябваше. Ако го познаваха, колкото го познавах аз, щяха да са наясно, че никакво обещание не може да го обвърже със споразумението им. Той щеше да ме убие — нямаше да устои на изкушението да ме унищожи.
Пуснах решетките и се върнах на пейката. Седнах. По-скоро инстинктът, отколкото някаква мисъл ме накара да се увия в плаща на Жилав. Вълненият плат не можеше да се справи със студа, който усещах. Увереността в смъртта ми отново ме изпълни така, както вълната връхлита морска пещера. И пак ми се стори, че ще припадна. Смътно отблъснах собствените си мисли за начина, по който можеше да ме убие Славен. Имаше толкова много възможности. Подозирах, че ще се опита да изтръгне признание от мен. Ако имаше достатъчно време, може би щеше да успее. Призля ми. Помъчих се да запазя самообладание, да не си позволя да повярвам, че ще умра мъчително.
С някак странно олекнало сърце, си помислих, че мога да го надхитря. В потъмнелия ми от засъхнала кръв маншет имаше тайно джобче, в което все още се намираше отровата, толкова отдавна приготвена за Уолас. Ако ми гарантираше по-лека смърт, щях да я изпия. Но не я бях приготвил за бързо и безболезнено заспиване, а за гърчове, неволно освобождаване на червата и треска. По-късно може би щях да я предпочета пред онова, което ми предложеше Славен. Това не ме утеши. Увих се още по-добре в дебелия плащ на Жилав. Надявах се, че няма да му липсва много. Това навярно щеше да е последният приятелски жест, който някой правеше за мен. Не заспах, а съвсем съзнателно се скрих в света на моя вълк.
Събудих се от един съвсем човешки сън, в който Сенч ми се караше, че не му обръщам внимание. Свих се в плаща на Жилав. В килията ми мъждукаха отблясъци от факла. Не знаех дали е ден, или нощ, ала ми се струваше, че е късна нощ. Опитах се пак да заспя. Настойчивият глас на Сенч ме молеше…
Бавно се надигнах и седнах. Напевността и интонацията на приглушения глас определено бяха на Сенч. Звуците се отдалечиха. Легнах. Думите бяха неясни, но все пак ги чувах. Притиснах ухо към каменната пейка. Не. Бавно се изправих и започнах да обикалям тясната килия. Гласът бе най-силен в един от ъглите, ала все още не можех да разбера думите.
— Не те разбирам — казах на празната килия.
Тишина. После гласът отново заговори. Въпросителна интонация.
— Не те разбирам — по-високо повторих аз.
Отново го чух, по-възбудено, но не и по-високо.
— Не те разбирам — извиках ядосано.
Пред килията ми отекнаха стъпки.
— Фицрицарин!
Жената, която ме пазеше, беше ниска и не можеше да надникне през прозорчето.
— Какво — сънено попитах аз.
— Защо викаш?
— Какво? А, кошмар.
Стъпките се отдалечиха. Чух я да се смее и да казва на другия стражник:
— Не мога да си представя какъв кошмар е по-ужасен за него от действителността.
Пак легнах на пейката. Не чувах гласа на Сенч. Бях склонен да се съглася с жената. Известно време не успях да заспя и се чудех какво толкова отчаяно се бе опитвал да ми каже Сенч. Съмнявах се, че е нещо хубаво, и не исках да мисля за лошото. Щях да умра тук. Исках да е поне защото съм помогнал за бягството на Кетрикен. Къде ли беше сега тя? Замислих се за шута и се запитах как ще понесе трудностите на зимното пътуване. Забраних си да се питам защо Бърич не е заминал с тях. Вместо това мислите ми се насочиха към Моли.
Сигурно съм задрямал, защото я видях. Изкачваше се по някаква пътека и раменете й се превиваха под кобилица с тежки ведра. Изглеждаше бледа и измъчена. На върха на хълма видях порутена колиба с натрупан край стените й сняг. Моли спря, остави ведрата на прага, изправи се и погледна към морето. Намръщи се на хубавото време и вятъра, който разпенваше гребените на вълните. Вятърът леко повдигна гъстата й коса, точно както някога правех аз, и прокара пръсти по топлата й шия. Очите й внезапно се разшириха.
— Не — каза Моли високо. — Не. Повече няма да мисля за теб. Не. — Наведе се, вдигна ведрата и влезе в колибата. Вратата тежко се захлопна зад нея. Сламата бе неравномерно настлана по покрива. Вятърът се усили и аз го оставих да ме отнесе.
Гмурнах се в него и му позволих да отмие болките ми. Помислих си дали да не се гмурна още по-надълбоко, в най-силното течение, което можеше да ме погълне. Потопих длани в него. Беше бързо и тежко като могъща река и ме притегли към себе си.
„Ако бях на твое място, щях да стоя настрани.“
„Наистина ли?“ Оставих Искрен за миг да обмисли положението ми.
„Сигурно не — мрачно призна той. Нещо като въздишка. — Трябваше да се досетя колко е сериозно. Изглежда, че е нужна огромна болка, болест или някаква крайна принуда, за да събори стените ти и да можеш да използваш Умението. — Искрен замълча. — Значи така. Баща ми е мъртъв. И Джъстин и Ведра. Трябваше да се сетя. Умората и чезнещата му сила — това са симптоми на кралски човек, изчерпван прекалено често. Предполагам, че е продължавало много време, навярно още отпреди Гален… да умре. Единствено на него може да му е хрумнало такова нещо. И само той може да е измислил как да го направи. Какъв отвратителен начин да използваш Умението! Значи са ни шпионирали, така ли?“
„Да. Не зная какво са научили. Остава още един, от когото трябва да се боим. Уил.“
„Проклет да съм! Виж, Фиц. Трябваше да се досетим. Отначало всичко с корабите беше наред, а после, веднага щом разбраха какво сме намислили двамата с теб, те измислиха начин да ни попречат. Котерията е била под властта на Славен още от създаването си. Затова съобщенията ни се бавеха или пък изобщо не пристигаха. Помощта винаги закъсняваше или изобщо не идваше. Той се пръска от омраза — като кърлеж, напил се с кръв. И победи.“
„Не съвсем, милорд. — Скрих мисълта си за Кетрикен, която пътуваше към Планините. Вместо това повторих: — Остава Уил. А също Бърл и Карод. Трябва да сме предпазливи.“
Далечна топлота. „Непременно. Но ти знаеш колко съм ти признателен. Навярно сме платили твърде висока цена, ала спечелихме нещо, което си струва. Поне за мен е така.“
„И за мен. — Усетих умората му и примирението му. Предавате ли се?“
„Не още. Но също като твоето, моето бъдеще не изглежда обещаващо. Всички други или са мъртви, или избягаха. Аз ще продължа. Но не зная докъде трябва да вървя. Или какво да направя, когато стигна. И съм ужасно уморен. Много е лесно да се откажа.“
Искрен с лекота четеше мислите ми, знаех го. Ала аз трябваше да се пресягам към него и за всичко онова, което не ми казваше. Усещах страшния студ, който го заобикаляше, раната, която затрудняваше дишането му. Самотата му, болката от мисълта, че другарите му са загинали далеч от дома. Заради него. „Ход“ — помислих си и мъката ми бе ехо на неговата. Чарим. И още нещо, което той не можеше точно да изрази. Изкушение, олюляване на ръба. Натиск, опипване, много подобно на онова, което бях усетил от Ведра и Джъстин. Опитах се да го заобиколя, да го погледна по-отблизо, ала той ме отблъсна.
„Някои неща стават още по-опасни, когато им се изпречиш — предупреди ме Искрен. — Това е едно от тях. Но съм сигурен, че съм на пътя, който трябва да следвам, ако искам да открия Праотците.“
— Затворнико!
Сепнах се от унеса си. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. На прага се появи млада жена. До нея стоеше Славен, опрял едната си ръка на рамото й. От двете им страни стояха двама стражници, от Фароу или Тилт, ако се съдеше по кройката на дрехите им! Единият държеше факла. Неволно се отдръпнах, седнах и запремигвах.
— Той ли е — попита принцът жената. Тя боязливо впери очи в мен. Опитах се да разбера защо ми изглежда позната.
— Да, кралю. Той е. Оная сутрин отидох на кладенеца, трябваше, трябваше да извадя вода, иначе бебето щеше да умре. И отначало беше тихо, цял Нитбей беше притихнал като мъртъв. Отидох на кладенеца рано сутринта, мъглата още не беше се вдигнала. И видях оня вълк, точно до кладенеца. Гледаше ме. И когато вятърът разнесе мъглата, вълка го нямаше и вече беше станал човек. Този човек, милорд. — Тя продължаваше да ме гледа с ококорените си очи.
Спомних си. Сутринта след битката за Нитбей и Бейгард. С Нощни очи бяхме спрели да си починем при кладенеца. Спомних си, че ме бе събудил и беше избягал.
— Ти си смела жена — похвали я Славен и я потупа по рамото. — Стражнико, заведи я в кухнята и се погрижи да я нахранят и подслонят. Остави ми факлата. — Тримата заедно излязоха в коридора и стражникът захлопна вратата. Чух отдалечаващи се стъпки. Но светлината навън остана. Когато стъпките заглъхнаха, Славен отново заговори.
— Е, копелдако, изглежда, че играта ти е изиграна. Твоите защитници бързо ще те изоставят, щом научат какъв си. Има още свидетели, разбира се. Те ще разкажат, че навсякъде, където си се бил в Нитбей, е имало вълчи следи и хора, убити от ухапвания. Има даже неколцина от собствената ни бъкипска стража, които под клетва ще признаят, че някои от труповете на убитите от теб претопени са носили следи от зъби и нокти. — Той доволно въздъхна, закрепи факлата на стената и се приближи до прозорчето. Беше достатъчно висок, за да надникне вътре. Отвърнах на погледа му и Славен отстъпи назад. Изпитах глупава радост.
Това го ядоса.
— Ти беше страшно лековерен. Кръгъл глупак. С подвита опашка докуцука от Планините и си мислеше, че благоволението на Искрен е единственото, което ти е нужно, за да оцелееш. Ти и всичките ти глупави заговори. Знаех за всеки от тях. За всеки, копелдако. За всичките ти разговори с престолонаследницата, за подкупите в градината на покрива, за да обърнете Жилав срещу мен. Даже за плановете й да напусне Бъкип. „Вземи си топли дрехи — каза й ти. — Кралят ще дойде с теб.“ — Принцът се повдигна на пръсти, за да видя усмивката му. — Накрая тя замина без краля и без топли дрехи. — Той замълча за миг. — Даже без кон. — Гласът му погали последните думи, сякаш отдавна ги бе пазил за такъв момент, и той жадно впери очи в лицето ми.
Изведнъж осъзнах, че наистина съм бил глупак. Розмари. Сладкото сънливо дете, винаги клюмащо в някой ъгъл. Толкова умна, че спокойно можеш да й повериш отговорна задача. Толкова малка, че съвсем забравяш за нея. И все пак трябваше да се досетя. Самият аз не бях по-голям, когато Сенч беше започнал да ме учи на занаята ми. Призля ми и лицето ми сигурно го показа. Не си спомнях какво съм говорил пред нея. Нямаше откъде да зная какви тайни е споделяла Кетрикен в присъствието й. С Искрен. Или с Търпение. Престолонаследницата и шутът бяха изчезнали. Не знаех нищо друго със сигурност. Дали бяха успели да напуснат Бъкип живи? Славен се хилеше, доволен от себе си. Вратата между нас бе единственото, което ми помогна да спазя даденото на Умен обещание.
Той си тръгна, като продължаваше да се хили.
Имаше доказателство, че съм осезател. Жената от Нитбей щеше да го потвърди. Сега оставаше само да изтръгне от мен признание, че съм убил Умен. Разполагаше с предостатъчно време за това.
Свлякох се на пода. Искрен имаше право. Славен беше победил.
31
Мъчения
Ала с нищо друго не се съгласяваше Капризната принцеса, освен да язди на лова Шарения жребец. Всичките й придворни дами я предупреждаваха, но тя извръщаше глава и не ги слушаше. Всички лордове я предупреждаваха, но тя се присмиваше на страховете им. Дори управителят на конюшнята й рече: „Принцесо, жребецът трябва да бъде убит с огън, защото е обучен от Лукав Осезателя и само нему верен е той!“ Тогава Капризната принцеса се разлюти и рече: „Тази конюшня не е ли моя, не са ли мои тези коне и не мога ли сама да избирам кои животни да яздя?“ И всички замълчаха пред гнева й и тя заповяда да оседлаят за лова Шарения жребец.
И потеглиха сред лай на псета и пърхане на ярките цветове. И добре я носеше Шарения жребец и отнесе я надалеч, и накрая съвсем се скри от другите ловци. И когато Капризната принцеса беше отвъд хълмовете и под зелените дървета, Шарения жребец я носи, докато тя не се изгуби и не започна да зове псетата, ала й отвръщаше само ехото. Тогава Капризната принцеса спря край един поток да пие от студената вода, но ето, щом се обърна, Шарения жребец го нямаше, и на негово място стоеше Лукав Осезателя, пъстър като своето осезателно животно. И беше той с нея като жребец с кобила, и тя стана непразна. И когато бабите, що й помагаха да роди, зърнаха бебето, цялото пъстро, извикаха от страх. Щом го видя, Капризната принцеса изписка и предаде дух в кръв и срам, защото бе родила детето на Лукав Осезателя. И така Шарения принц се роди в страх и позор, и ги взе в живота със себе си.
Факлата — Славен я бе оставил — караше сенките на решетките да танцуват. Известно време ги наблюдавах, без да мисля, изгубил всички надежди. Увереността в собствената ми смърт ме вцепеняваше. Постепенно умът ми отново заработи, ала безредно. Това ли се опитваше да ми каже Сенч? Без кон — какво знаеше за конете Славен? Дали знаеше закъде се е отправила? Как Бърич беше избегнал тъмницата? Или и него? Нямаше ли да го срещна в стаята на палача? Дали Славен смяташе, че Търпение е свързана с плана за бягство? В такъв случай дали щеше да се задоволи просто да я зареже в Бъкип, или щеше да й отмъсти по-жестоко? Трябваше ли да се съпротивлявам, когато дойдеха за мен?
Не. Щях да отида с достойнство. Не. Щях да убия с голи ръце колкото мога повече от неговите фароуски псета. Не. Щях кротко да тръгна и да чакам възможност да убия Славен. Знаех, че ще е там, за да гледа как умирам. Ами обещанието ми към Умен? Още ли ме обвързваше? Никой не можеше да ме спаси. Нямаше смисъл да се питам дали Сенч ще направи нещо, дали Търпение ще се опита да ми помогне. След като Славен изтръгнеше признание от мен… дали щеше да ме остави жив, за да ме обеси и разсече на четири пред всички? Разбира се. Защо да си отказва това удоволствие? Дали Търпение щеше да присъства на екзекуцията ми? Надявах се да я няма. Може би Лейси щеше да й попречи. Бях пожертвал живота си за нищо. Но поне бях убил Ведра и Джъстин. Дали си струваше? Дали Кетрикен изобщо бе избягала, или все още се криеше някъде в замъка? Това ли се беше опитвал да ми каже Сенч? Не. Умът ми отчаяно се опитваше да изплува от тези мисли като плъх, паднал в буре с дъждовна вода. Копнеех да поговоря с някого, с когото и да е. Насилих се да се успокоя и накрая открих рационална опора. Нощни очи. Нощни очи бе казал, че ги е завел при Бърич.
„Братко?“ — пресегнах се към него.
„Тук съм. Винаги съм тук.“
„Разкажи ми за онази нощ.“
„Коя?“
„Когато заведе хората от крепостта при Сърцето на глутницата.“
„Аха.“ Усетих, че се бори. Той беше вълк. Нещо свършено си оставаше свършено. Не мислеше по-напред в бъдещето от следващата плячка, не си спомняше нищо за събитията, случили се преди месец или година, освен ако пряко не бяха свързани с оцеляването му. Затова си спомняше клетката, от която го бях спасил, ала нямаше представа къде е ловувал преди четири нощи. Спомняше си общи неща — отъпкана заешка пътека, извор, който не замръзва, но му убягваха конкретните подробности за това колко заека е убил преди три дни. Затаих дъх с надеждата, че ще ми даде надежда.
„Заведох ги при Сърцето на глутницата. Ще ми се да беше тук. В устната ми се е забил игла от таралеж. Не мога да я измъкна с лапа. Боли.“
„И как ти се заби в устната?“ Не успях да не се усмихна. Той не можеше да устои на това тлъсто зверче.
„Не е смешно.“
„Зная. — Наистина не беше смешно. Иглата от таралеж беше отвратително остро нещо, което се забиваше все по-надълбоко и раната гноясваше. Можеше да му попречи да ловува. Насочих вниманието си към неговия проблем. Докато не го решах, той нямаше да може да се съсредоточи върху нищо друго. — Сърцето на глутницата ще ти го извади, ако го помолиш. Можеш да му се довериш.“
„Той ме блъсна, когато го заговорих. Но после ми говори сам.“
„Наистина ли?“
Бавно изплуване на спомен. „Онази нощ. Когато ги водех при него. Рече ми: «Доведи ги при мен, не при лисичата бърлога.»“
„Представи си мястото, където отиде.“
Това му беше по-трудно. Ала се опита да си спомни пътя, пуст под навяващия сняг, освен Бърич, яхнал Дорест и хванал поводите на Сажда. Зърнах Женската и Ненадушваемия, както Вълчо мислеше за тях. Добре си спомняше Сенч, главно заради тлъстия говежди кокал, подарен му, преди да се разделят.
„Разговаряха ли помежду си?“
„Дори прекалено много.“
Колкото и усилия да полагах, не успях да изтръгна нищо повече. Стигаше и това, че очевидно в последния момент плановете се бяха променили. Странно. Бях готов да дам живота си за Кетрикен, но когато се замислих, установих, че не съм сигурен дали съм съгласен да ми вземат коня. После си спомних, че навярно никога повече няма да яхна кон, освен онзи, който щеше да ме откара до дървото. Сажда поне бе заминала с човек, когото обичах. И Дорест. Защо тези два коня? И само тези два? Може би Бърич не беше успял да изведе други от конюшнята? Затова ли не бе заминал?
„Боли — напомни ми вълкът. — Не мога да ям от болка.“
„Ще ми се да можех да дойда и да ти помогна, но не мога. Трябва да помолиш Сърцето на глутницата.“
„Не можеш ли ти да го помолиш? Той не те блъска.“
Усмихнах се. „Веднъж ме блъсна. Беше ми за урок. Но ако идеш при него и го помолиш, няма да те отблъсне.“
„Не мога да разговарям с него така, както с теб. И е прекалено далеч, за да се свържа с него.“
„Тогава ще опитам“ — рече Нощни очи.
Оставих го. Замислих се дали да не се помъча да му обясня положението си. Отказах се. Нищо не можеше да направи — само щях да го натъжа. Нощни очи щеше да каже на Бърич, че аз съм го пратил, и Бърич щеше да разбере, че съм жив. Предполагах, че знаеше всичко останало.
Времето продължи да се влачи. Измервах го по всички възможни начини. Оставената от Славен факла изгоря. Стражата се смени. Някой дойде и ми донесе храна и вода. Не бях молил за тях. Зачудих се дали това означава, че от последното ми хранене е минало много време. Ала те разговаряха тихо и чух само шепот и смях.
После веселото бъбрене внезапно секна. Отново шепот, почтителни гласове. Стомахът ми се сви. Тихо се изправих, приближих се до вратата и надникнах през прозорчето.
Той се плъзгаше по коридора като сянка. Безшумно. Не плахо. Беше толкова ненатрапчив, че нямаше нужда да се опитва да е незабележим. До този момент не бях виждал да използват така Умението. Настръхнах. Уил спря пред вратата и ме погледна. Не каза нищо и аз не посмях да го заговоря. Дори самият факт, че го виждах, ми се струваше опасен. Умението искреше около него като ореол. Свих се дълбоко в себе си и колкото можах по-бързо спуснах стените си, ала някак си знаех, че дори те му подсказват много за мен. Устата и гърлото ми пресъхнаха от страх. Къде бе ходил? Какво можеше да е толкова важно за Славен, че да прати Уил, вместо да го използва, за да му осигури короната?
Бял кораб.
Отговорът дойде от дълбините на съзнанието ми въз основа на толкова далечна връзка, че не успях да я открия. Но не се съмнявах. Погледнах го и го свързах с белия кораб. Той се намръщи. Усетих увеличаване на напрежението помежду ни, натиск на Умението в моите стени. Уил не ме дращеше или опипваше като Ведра и Джъстин. По-скоро можех да го сравня със сблъсък на мечове, при който единият изпитва силата на атаката на противника си. Знаех стабилна поза. Знаех, че ако се поколебая, ако само за миг престана да го отблъсквам, той ще проникне през стените ми и ще прониже душата ми. Очите му се разшириха, но после на лицето му се изписа усмивка, приветлива като на акула.
— Ох — въздъхна Уил. Изглеждаше доволен. Отстъпи от вратата и се протегна като ленива котка. — Подценили са те. Аз няма да допусна тази грешка. Отлично ми е известно какви преимущества печелиш, когато врагът ти те подценява. — И си тръгна, нито бързо, нито бавно, а като дим, който се носи от вятъра.
Седнах на пейката. Дълбоко си поех дъх и го издишах, като се опитвах да се успокоя. Усещах, че съм бил подложен на изпитание и че този път най-после съм го издържал. Отново погледнах към вратата.
Притворените очи на Уил се впиваха в мен.
Скочих толкова рязко, че раната на крака ми отново се отвори. Взрях се в прозорчето. Нищо. Нямаше го. С разтуптяно сърце се насилих да отида до вратата и да надзърна навън. В коридора нямаше никого. Нямаше го. Ала не можех да се убедя, че е така.
Пак седнах и се увих в плаща на Жилав. Загледах се в прозорчето — търсех някакво движение, някаква промяна в слабата светлина от факлата на стражника, каквото и да е, за да ми покаже, че Уил дебне навън. Нищо. Копнеех да се пресегна с Осезанието и Умението, да видя дали ще го усетя. Не смеех. Не можех да го направя, без да оставя отвор, през който той да влезе в мен.
Спуснах стените около мислите си и след няколко минути отново ги укрепих. Колкото повече се мъчех да се успокоя, толкова по-силна ставаше паниката ми. Бях се боял от физически мъчения. Сега по тялото ми потече кисела пот от страх — мислех за всичко, което може да ми направи Уил, ако проникне през стените ми. Щом влезеше в главата ми, щях да се изправя пред всички херцози и подробно да им разкажа как съм убил крал Умен. Славен ми беше намислил нещо по-страшно от обикновената смърт. Можеха да ме екзекутират като разкаял се страхливец и предател. Пред всички щях да се свивам в краката на Славен и да го умолявам за прошка.
Не успях да заспя. Всеки път щом задремех, рязко се будех от очите на прозорчето, които сънувах. Не смеех да потърся утеха при Нощни очи и се надявах и той да не ме потърси с мислите си. По някое време ми се стори, че чувам стъпки в коридора. В очите ми сякаш имаше пясък, главата ме болеше от безсънието, мускулите ми бяха схванати от напрежение.
Вратата се отвори и един стражник предпазливо влезе. Последваха го още двама.
— Стани — викна първият. Говореше с фароуски акцент.
Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Изправих се и оставих плаща на Жилав да се свлече на пейката. Той ми даде знак и застанах между другите двама. Навън чакаха още четирима. Славен не поемаше никакви рискове. Не ги познавах, но всички носеха цветовете на принца. Лицата им ясно показваха каква заповед са получили. Поведоха ме по коридора и ме вкараха в едно по-голямо помещение, някога е служило за стая на стражниците. Вътре имаше само един стол. По стените пламтяха факли и почти ме заслепяваха. Стражниците ме оставиха да стоя в средата на стаята и се наредиха до другарите си покрай стените. По-скоро по навик, отколкото от надежда, започнах да преценявам положението си. Преброих четиринадесет стражници. Определено бяха прекалено много, дори за мен. Двете врати бяха затворени. Зачакахме.
Чакането прав в ярко осветена стая, когато си заобиколен от враждебно настроени мъже, може да се подцени като форма на мъчение. Опитвах се да стоя спокойно и да прехвърлям тежестта си от крак на крак. Скоро се уморих. С ужас установих колко бързо са изсмукали силите ми гладът и бездействието. Почти изпитах облекчение, когато вратата най-сетне се отвори. Влезе Славен, следван от Уил, който тихо го увещаваше нещо.
— Излишно е. Още една нощ и всичко ще е както го искам.
— Предпочитам така — кисело възрази принцът.
Уил сведе глава в мълчаливо съгласие. Славен седна, Уил застана зад него. Принцът ме изгледа, после небрежно се отпусна на стола си, вдигна ръка и посочи един от стражниците.
— Гръм. Не искам нищо счупено. Когато получим каквото искаме, видът му трябва да е за пред хора. Ясно ли ти е?
Гръм кимна, свали плаща си и го пусна на пода. След това си съблече ризата. Другите наблюдаваха с каменни очи. В главата ми изплува съвет от някакъв отдавнашен разговор със Сенч. „Можеш по-дълго да издържиш на мъчения, ако се съсредоточиш върху онова, което ще кажеш, а не върху онова, което ще скриеш. Чувал съм за хора, които повтаряли едни и същи думи много след като престанали да чуват въпросите. Като се съсредоточиш върху онова, което ще кажеш, има по-голяма вероятност да не разкриеш онова, което не искаш.“
Ала този съвет не ми вършеше много работа. Славен като че ли нямаше намерение да ми задава никакви въпроси.
Гръм бе по-висок и по-тежък от мен. Видът му подсказваше, че едва ли се храни само с хляб и вода. Той се протегна, сякаш щеше да се бори на Зимното празненство. Стоях и го гледах. Той ми се усмихна студено, после надяна кожени ръкавици без пръсти. Беше готов. Поклони се на Славен и принцът му кимна.
„Какво става?“
„Мълчи!“ — заповядах на Нощни очи. Ала докато Гръм се приближаваше към мен, усетих, че горната ми устна се повдига и оголва зъбите ми. Избегнах първия му удар, пристъпих напред, за да замахна, и когато замахна и той, се отдръпнах. Отчаянието ми даде пъргавина. Не бях очаквал, че ще имам възможност да се защитавам — бях очаквал да ме завържат и да ме измъчват. Разбира се, имаше предостатъчно време за това. Славен разполагаше с колкото време искаше. „Не мисли за това.“ Никога не ме беше бивало в юмручния бой. „Не мисли и за това.“ Юмрукът на Гръм ме улучи в скулата. „Внимавай!“ Примамвах го да се разкрие и го преценявах — и тогава Умението ме обгърна. Олюлях се под атаката на Уил и Гръм без усилие нанесе следващите си три удара. По брадичката, в гърдите и по скулата. Бързо и силно. Като човек, който го прави често. С усмивката на човек, на когото боят доставя удоволствие.
Времето спря. Не можех едновременно да се пазя от Уил и да се защитавам от Гръм. Разсъдих, ако мисленето в такова състояние може да се нарече така, че тялото ми само може да се защитава от физическа болка. Щях да припадна или да умра. Смъртта навярно бе единствената победа, на която можех да се надявам. Затова избрах да защитавам ума си.
Не обичам да си спомням този побой. Отбранявах се, доколкото можех, не откъсвах очи от него, парирах го, доколкото можех, стига това да не отвличаше вниманието ми от натиска на Уил. Когато един от ударите му ме запрати към ратниците, застанали в кръг около нас, те ме изблъскаха в средата на стаята с юмруци и ритници.
Не можех да измисля никаква стратегия. Когато замахвах, го правех бясно и безрезултатно. Копнеех да се освободя, да овладея гнева си и просто да се нахвърля върху Гръм. Но така щях да се открия за намеренията на Уил. Не. Трябваше да запазя хладнокръвие и да търпя. Докато Уил усилваше натиска си, Гръм не трябваше да полага много усилия. За свой ужас разбирах, че Гръм внимава и ме удря само за да ми причини болка. Отпуснах ръце и срещнах погледа на Уил. За миг изпитах удоволствието да видя потта, която се стичаше по лицето му. И в този момент юмрукът на Гръм улучи носа ми.
Веднъж Меча ми бе описал звука от счупването на носа му по време на кръчмарско сбиване. Думите бяха слаби. Отвратително изхрущяване, съчетано с невероятна болка. Толкова силна, че престанах да усещам всички други. Припаднах.
Не зная колко време съм бил в безсъзнание. Някой ме преобърна по гръб и каза:
— Носът му е счупен.
— Казах нищо счупено, Гръм — гневно викна Славен. — Трябва да мога да го покажа невредим. Донесете ми вино!
— Няма проблем, крал Славен. — Човекът се наведе над мен, здраво хвана носа ми и го изправи. От грубото наместване ме заболя повече, отколкото от самото счупване, и аз отново припаднах. Известно време чувах далечни гласове да обсъждат състоянието ми. После започнах да различавам думи и накрая да ги свързвам в изречения.
— И какво трябва да направи — попита Славен. — Защо още не го е направил?
— Зная само онова, което ми казаха Ведра и Джъстин, ваше величество. — Уил говореше уморено. — Твърдяха, че бил уморен от използване на Умението и Джъстин успял да проникне в него. Тогава копелдакът… някак си го нападнал. Джъстин каза, че сякаш му се нахвърлил огромен вълк. Ведра твърдеше, че наистина видяла следи от нокти по кожата на Джъстин, но скоро след това изчезнали.
Чух проскърцване на дърво — Славен се бе отпуснал на стола си.
— Ами накарай го да го направи. Искам лично да видя това Осезание. — Пауза. — Или не си достатъчно силен? Може би трябваше да пазя силите на Джъстин вместо твоите?
— Аз съм по-силен от Джъстин, ваше величество — спокойно го увери Уил. — Но Фиц знае за намеренията ми. Атаката на Джъстин го е изненадала. — Той сниши глас. — Фиц е много по-силен, отколкото очаквах.
— Просто го направи! — отвратено заповяда Славен.
Значи принцът искаше да види Осезанието? Поех си дъх и събрах малкото останали ми сили. Опитах се да съсредоточа гнева си към Славен, да го блъсна достатъчно силно, за да пробия стената с тялото му. Ала не успях. Бях прекалено замаян от болка, за да се съсредоточа. Собствените ми стени ме победиха. Славен само се сепна и се вгледа в мен.
— В съзнание е — отбеляза той и лениво вдигна ръка. — Мрамор. Твой е. Но внимавай с носа му. Пази му лицето. Останалото лесно може да се скрие.
Мрамор първо трябваше да ме изправи, за да може отново да ме събори. Уморих се от това повторение много по-скоро от него. Подът ми причиняваше също толкова болка, колкото Мрамор. Не можех да се държа на крака, нито да вдигам ръце, за да се защитавам. Оттеглях се в себе си, свивах се все по-навътре и само болката ме принуждаваше да запазя съзнание и да се съпротивлявам. Постепенно осъзнах още нещо. Удоволствието на Славен. Той не искаше да ме завърже. Искаше да ме гледа как се мъча, да вижда, че се опитвам да се боря и ме побеждават. В същото време наблюдаваше и своите стражници и си отбелязваше кои извръщат очи от тази гледка. Използваше ме, за да ги прецени. Насилих се да не мисля за това, че изпитва удоволствие от болката ми. Просто трябваше да не вдигам стените си и да не допускам Уил в главата си. Това беше битката, която трябваше да спечеля.
Четвъртия път, когато дойдох на себе си, лежах на пода на килията. Бе ме свестило ужасно хриптене. Собственото ми дишане. Останах там, където ме бяха захвърлили. След известно време вдигнах ръка, напипах плаща на Жилав и се завих. Стражниците на Славен го бяха послушали. Нямах нищо счупено. Всичко ме болеше, ала костите ми бяха здрави.
Допълзях до гърнето с вода. Няма да изброявам болките, които ми струваше да го вдигна и да пия. Накрая успях да утоля жаждата си. Водата ми даде сили и още повече ме накара да осъзная болките. Видях и половината самун хляб. Натопих един залък в остатъка от водата и когато омекна, внимателно го засмуках. Имаше вкус на кръв. Първите удари на Гръм ми бяха разклатили зъбите. Усещах носа си като невъобразима пулсираща болка. Не се осмелявах да го докосна. Храната не ми достави удоволствие, а само отчасти утоли глада ми.
Малко по-късно успях да се надигна и да седна. Увих се в плаща и обмислих всичко, което знаех. Славен щеше да ме измъчва физически, докато не проявя Осезанието пред очите на стражниците му или докато не спусна стените си достатъчно, за да позволя на Уил да проникне в ума ми и да ме принуди да си призная. Единственият ми изход от тази килия беше смъртта. Възможности. Да се опитам да ги накарам да ме пребият до смърт, преди да съм използвал Осезанието или да спусна стените си пред Уил. Или да изпия отровата, която бях приготвил за Уолас. Щях да умра от нея. Определено. В това състояние навярно щеше да ми подейства по-бързо. И все пак щеше да е мъчително. Ужасяващо мъчително.
И в двата случая ме очакваше агония. Запретнах окървавения си десен маншет. Тайното джобче бе зашито с конец, който лесно можех да скъсам. Но засъхналата кръв го беше залепила. Внимателно го подръпнах. Не биваше да разсипя отровата. Трябваше да изчакам, докато ми донесат вода. Иначе просто щях да се задавя и да повърна горчивия прах. Все още се мъчех да отлепя плата, когато чух гласове в коридора.
Не бе честно, че се връщаха толкова скоро. Заслушах се. Не беше Славен. Но който и да бе слязъл тук, идваше при мен. Дълбок, еклив глас. Стражниците му отговаряха кратко и враждебно. Друг глас. Увещаваше ги. Отново екливият, този път по-високо и войнствено. Вик.
— Ще умреш, Фиц! Обесен над вода и тялото ти ще бъде изгорено!
Гласът на Бърич. Странна смесица от гняв, заплаха и болка.
— Махнете го оттук — викна един от стражниците.
— Добре, добре. — Познавах този глас. Меча. — Просто си е пийнал малко повечко. Винаги си го е имал тоя проблем. А момчето години наред му помагаше в конюшнята. Всички викат, че трябвало да знае и че не бил направил нищо.
— Да — ядосано потвърди Бърич. — И сега ме изхвърлиха от работа, копелдако! Няма повече еленов герб за мен! Е, какво толкоз! Конете ги няма. Най-хубавите коне, които съм обучил, заминаха за Фароу, за да им се радват глупци! Няма кучета, няма соколи! Останаха само помияри и две мулета. Няма ни един кон като света! — Гласът му се приближаваше. Долавях в него безумни нотки.
Допълзях до вратата и се вкопчих в решетките. Не виждах стражниците, но сенките им падаха по стената. Сянката на Бърич се опитваше да продължи по коридора, докато стражниците и Меча го дърпаха назад.
— Чакайте. Ей сега, чакайте малко — мърмореше Бърич. — Чакайте. Искам само да поговоря с него. — Групата се приближи и отново спря. Стражниците бяха между Бърич и моята врата. Меча стискаше Бърич за ръката. По лицето му все още имаше следи от боя и едната му ръка висеше превързана през рамото. Не можеше да спре Бърич.
— Само да си получа своето преди Славен да си вземе неговото. Нищо повече. Нищо повече. — Гласът на Бърич бе дрезгав и завален от пиене. — Хайде, съвсем малко. И без това няма значение. Така или иначе е мъртъв. — Пауза. — Вижте, ще ви се отплатя. Я гледайте какво имам.
Стражниците се спогледаха.
— Хм, Меч, останаха ли ти някакви монети? — Бърич затършува в кесията си, после презрително изсумтя и я изсипа в ръката си. Монетите започнаха да се сипят между пръстите му. — Ето, ето. — Разнесе се звън и те се затъркаляха по каменния под. Той разпери ръце в щедър жест.
— Не го слушайте, Бърич, не можеш да подкупиш стражниците, и теб ще те хвърлят в тъмницата. — Меча припряно се наведе и започна да се извинява, и да събира монетите. Стражниците последваха примера му и видях как единият прибира няколко в джоба си.
Внезапно Бърич надникна през прозорчето на килията ми. За миг вперихме очи един в друг. На лицето му едновременно се изписваха мъка и ярост. Очите му бяха кървясали от пиене, дъхът му вонеше на алкохол. Ризата му бе разръфана на мястото, откъдето беше откъснат еленовият герб. Той смаяно се облещи. За миг ми се стори, че помежду ни преминава нещо като разбиране и прощаване. После той се отдръпна и се изплю в лицето ми.
— На ти — изръмжа Бърич. — Това е за живота ми, който ми отне. Всички часове, всички дни, които съм изгубил за теб. По-добре да беше пукнал при животните, вместо да стигнеш дотук. Ще те обесят, момко, Славен вече вдига бесилката над вода, както повелява обичаят. Ще те обесят, после ще те насекат и ще те изгорят. За да не остане нищо за погребване. Сигурно го е страх, че кучетата пак ще те изровят. Това ще ти хареса, нали, момко? Да те заровят, че някое псе по-късно да те изрови? По-добре легни и умри тук, където си.
Когато ме бе заплюл, се бях отдръпнал. Стоях и се олюлявах, докато той стискаше решетките и ме гледаше с очи, блеснали от лудост и алкохол.
— Много си бил силен в Осезанието, казват. Защо не се превърнеш в плъх и не се измъкнеш оттук? А? — Бърич притисна чело към решетките, втренчи се в мен и почти замислено рече: — По-добре, отколкото да те обесят, кутре. Превърни се в звяр и избягай с подвита опашка. Ако можеш… Чувам, че можеш… Казват, че можеш да се превръщаш във вълк. Е, освен ако не можеш, ще те обесят. Ще те обесят, ще се задушаваш и ще риташ с крака… — Гласът му заглъхна. Тъмните му очи се впиваха в моите. Сълзяха от пиене. — По-добре легни и умри тук, отколкото да те обесят. — Изведнъж отново се разяри. — Може би ще ти помогна да легнеш и да умреш! — Той изскърца със зъби. — По-добре да умреш по моя начин, отколкото да те убие Славен! — Бърич започна да дърпа решетките и да друса вратата.
Стражниците незабавно се нахвърлиха върху него и започнаха да го дърпат и ругаят. Той не им обръщаше внимание. Меча подскачаше зад тях.
— Стига, Бърич, каза каквото искаше, хайде, човече, преди да си загазил.
Не успяха да го откъснат, но Бърич ненадейно се предаде — просто отпусна ръце. Това изненада стражниците и двамата залитнаха. Стиснах решетките.
— Бърич. — Беше ми трудно да говоря. — Не исках да те нараня. Съжалявам. — Поех си дъх, опитах се да намеря някакви думи, за да сложа край на мъката в очите му. — Никой не бива да те обвинява. Ти направи каквото можеше за мен.
Той поклати глава, лицето му беше сгърчено от скръб и гняв.
— Легни и умри, момко. Просто легни и умри. — Обърна се и се отдалечи. Меча заотстъпва заднишком, като се извиняваше на двамата смутени стражници, които го следваха по коридора. Проследих ги с поглед. После сянката на Бърич изчезна. Тази на Меча остана още малко — той не преставаше да се извинява на стражниците.
Избърсах плюнката от подутото си лице и бавно се върнах на каменната пейка. Дълго седях и си спомнях. Отначало той ме беше предупредил да не използвам Осезанието. Безмилостно ми бе отнел първото куче, с което се бях обвързал. Бях се борил с него, бях го блъснал и Бърич просто беше запратил силата ми обратно към мен. Години по-късно ме бе страх да блъсна някой друг. И когато се беше смилил — не че го бе приел, просто беше пренебрегнал обвързването ми с вълка — всичко се бе обърнало срещу него. Осезанието. Всичките му предупреждения, всички случаи, когато бях сигурен, че зная какво правя.
„Ти знаеше.“
„Нощни очи“ — отвърнах аз. Нямах желание за повече.
„Ела при мен. Ела при мен и ще ловуваме. Мога да те отведа надалеч от всичко това.“
„Може би след малко“ — отпратих го аз. Нямах сили да се занимавам с него.
Дълго седях. От срещата с Бърич ме болеше също толкова силно, колкото и от побоя. Опитах се да се сетя за някого, когото не съм предал, не съм разочаровал. Не успях.
Погледнах плаща на Жилав. Беше ми много студено, но прекалено много ме болеше, за да помръдна. Едно камъче на пода до него привлече вниманието ми. Озадачих се. Толкова време се бях взирал в този под и знаех, че в килията ми няма никакви камъчета.
Любопитството е смущаващо непреодолима сила. Накрая се наведох и вдигнах плаща и камъчето. Трябваше ми доста време, за да се увия в дебелата вълнена дреха. После разгледах камъчето. Оказа се, че не е камъче. Беше тъмно и влажно. Листа. Топче от смачкани листа. Топче, което ме бе улучило по брадичката, когато Бърич ме беше заплюл. Предпазливо го вдигнах към слабата светлина, която се процеждаше през решетките. Вътре беше увито нещо, забодено с игла от таралеж, нещо като лепкаво кафяво топче. Внимателно го помирисах. Смес от билки, но една доминираше. Побиха ме тръпки. Карим. Планинска билка. Силно болкоуспокоително, понякога използвано за бърза и лесна смърт. С него Кетрикен се бе опитала да ме убие в Планинското кралство.
„Ела при мен.“
„Не точно сега.“
Това ли беше прощалният подарък на Бърич? Лесна смърт? Замислих се над думите му. По-добре просто да легнеш и да умреш. И това от човека, който ме бе научил, че битката не е свършила, докато не я спечелиш? Противоречието ми се струваше прекалено голямо.
„Сърцето на глутницата каза, че трябва да дойдеш при мен. Сега. Тази нощ. Да легнеш, така каза. Да те заровят, че някое псе по-късно да те изрови, така каза.“ Усетих усилието, което полагаше Нощни очи, за да ми предаде съобщението.
Мълчах и мислех.
„Той извади бодила от устната ми, братко. Струва ми се, че можем да му се доверим. Ела при мен, сега, тази нощ.“
Погледнах трите неща, които лежаха в дланта ми. Листото, иглата, топчето. Отново увих топчето в листото и го забодох с иглата.
„Не разбирам какво иска да направя“ — оплаках се аз.
„Легни неподвижно. Успокой се и ела при мен като самия мен. — Дълго мълчание, докато Нощни очи обмисляше нещо. — Изяж онова, което ти е дал, само ако се налага. Само ако сам не можеш да дойдеш при мен.“
„Нямам представа какво е намислил. Но също като теб, смятам, че можем да му се доверим.“ В сумрака разкъсах шева под маншета си, отворих джобчето, извадих хартиеното пакетче и пъхнах на негово място увитото в листа топче и го забодох. Погледнах пакетчето в шепата си. Стиснах го. Увих се в плаща на Жилав и бавно легнах на пейката. Знаех, че трябва да остана буден, в случай че се върне Уил. Бях прекалено безпомощен, прекалено уморен. „При теб съм, Нощни очи.“
Затичахме се заедно по твърдия бял сняг и потънахме във вълчия свят.
32
Екзекуция
Навремето управителят на конюшнята Бърич бил известен в Бъкип като изключителен дресьор на коне, кучета и соколи. Уменията му с животните са почти легендарни.
Започнал службата си като обикновен ратник. Говори се, че произхождал от заселници в Шоукс. Някои казват, че баба му била робиня, откупила се от бинградския си господар с изключителната си служба.
Като ратник, яростта му в битките привлякла вниманието на младия принц Рицарин. Твърди се, че за пръв път се изправил пред принца заради кръчмарско сбиване. Скоро Рицарин открил дарбата му с животните и му поверил конете на стражниците си. Не след дълго Бърич вече се грижел и за кучетата и соколите, а накрая поел цялата бъкипска конюшня. Познавал вътрешното устройство на животните и можел да лекува крави, овце, свине, а понякога и птици.
Тежко ранен по време на лов на глигани, Бърич окуцял. Изглежда, че този недъг смирил избухливия му нрав. Ала също така е известно, че си останал човек, на когото малцина били готови да се изпречат на пътя.
Неговият билков лек прекратил епидемията сред агнетата в херцогство Беърнс след годините на кървавата чума. Той спасил стадата от пълно опустошение и предотвратил разпространението на болестта в херцогство Бък.
Ясна нощ под сияйни звезди. Силно здраво тяло, спускащо се с могъщи скокове надолу по заснежен склон. Снегът се сипе от храстите след нас. Бяхме убили, бяхме се наяли. Бяхме задоволили желанията си. Нощта бе свежа и студена. Не бяхме затворени в килия, не ни биеха. Двамата заедно познавахме пълнотата на своята свобода. Отидохме там, където изворът бликаше толкова силно, че почти никога не замръзваше, и лочихме ледената вода. Нощни очи ни отръска и подуши въздуха.
„Идва утро.“
„Зная. Не искам да мисля за това.“ Утрото, когато сънищата свършват и трябва да се понася действителността.
„Трябва да дойдеш при мен.“
„Аз вече съм при теб, Нощни очи.“
„Не. Трябва напълно да дойдеш при мен. Трябва да се пуснеш.“
Казваше ми го поне за двадесети път. Ясно усещах настойчивостта на мислите му. Решителността му ме удивляваше. Не му беше присъщо толкова упорито да се вкопчва в идея, която нямаше нищо общо с храна. Бяха го решили заедно с Бърич. Трябваше да ида при него.
Не можех да проумея какво иска да направя.
Многократно му обяснявах, че съм затворен, че тялото ми е в клетка, точно както едно време неговото. Умът ми можеше да е с него, поне за известно време, но не бях в състояние да изпълня онова, за което настояваше. И той всеки път ми отвръщаше, че ме разбира, но че аз не съм го разбирал. И сега отново започвахме отначало.
Усетих, че се опитва да запази търпение. „Трябва да дойдеш при мен. Още сега. Напълно. Преди да дойдат и да те събудят.“
„Не мога. Тялото ми е заключено в клетка.“
„Напусни го! — свирепо каза той. — Пусни го!“
„Какво?“
„Напусни го, пусни се от него, ела при мен.“
„Искаш да кажеш да умра ли? Да изям отровата?“
„Само ако се налага. Но го направи сега, побързай, преди още повече да те наранят. Напусни го и ела при мен. Пусни се от него. Веднъж го направи. Спомняш ли си?“
Усилието да проумея думите му ме караше да съзнавам нашата връзка. Физическата болка в собственото ми тяло ме измъчваше. Някъде бях вкочанен от студ и страдах. Някъде всяко вдишване прорязваше ребрата ми като с нож. Отдръпнах се и се върнах в силното и здраво вълче тяло.
„Добре, добре, просто го напусни. Сега. Пусни се от него. Просто се пусни.“
Изведнъж разбрах какво иска да направя. Не знаех точно как и не бях сигурен, че мога. Веднъж, да, спомнях си, че бях напуснал тялото си и го бях поверил на неговите грижи. Само за да се събудя няколко часа по-късно до Моли. Но не бях сигурен как съм успял. И тогава бе друго. Бях оставил вълка да ме пази. Този път той искаше да прекъсна връзката между ум и тяло. Дори да успеех да го направя, не знаех дали имам волята за това.
„Просто легни и умри“ — беше ми казал Бърич.
„Да. Точно така. Умри, ако трябва, но ела при мен.“
Взех решение. Щях да се доверя на Бърич, да се доверя на вълка. Какво имах за губене?
Дълбоко си поех дъх и се приготвих като за хвърляне в студена вода.
„Не. Просто се пусни.“
„Пуснал съм се. Пуснал съм се.“ Опипах в себе си и потърсих нещо, което да ме свързва с тялото ми. Забавих дишането си, наложих на сърцето си да бие по-бавно. Отхвърлих усещанията за болка, студ, вцепененост. Отдалечих се от всичко това и потънах дълбоко в себе си.
„Не! Не! — Отчаяно зави Нощни очи. — При мен! Ела при мен, пусни се оттам, ела при мен!“
Но отекнаха стъпки, замърмориха гласове. Побиха ме тръпки от страх и въпреки волята си аз още повече се свих под плаща на Жилав. Отворих малко едното си око. Видях същата сумрачна килия, същото зарешетено прозорче. Разкъсваше ме дълбока ледена болка, нещо по-коварно от глад. Нямах счупени кости, но нещо в мен беше разкъсано. Знаех го.
„Пак се върна в клетката! — извика Нощни очи. — Напусни я! Напусни тялото си и ела при мен!“
„Късно е — промълвих аз. — Бягай, бягай. Недей да споделяш това.“
„Не сме ли глутница?“ Отчаяние, пронизващо като протяжен вълчи вой.
Вече бяха до вратата ми. Тя се отвори. Страхът ме стисна в челюстите си и ме разтърси. Едва не вдигнах маншета към устата си, за да сдъвча топчето. Вместо това стиснах хартиеното пакетче в юмрук и взех категорично решение да забравя за него.
Същият мъж с факела, същите двама стражници. Същата заповед.
— Стани.
Отметнах плаща на Жилав. Единият от стражниците все още бе запазил достатъчно човешки черти, за да пребледнее при вида ми. Другите двама бяха безразлични. И след като не успях да се изправя, единият ме хвана за ръката и силно ме дръпна. Безмълвно извиках от болка — не успях да се сдържа. И тази реакция ме накара да се разтреперя от страх. Щом не можех да се сдържа да не извикам, как щях да се браня от Уил?
Поведоха ме по коридора. Не казвам, че вървях. Целият се бях вдървил. От побоя се бяха отворили раните от меч на дясната ми ръка и на бедрото. Болката бе като въздуха — движех се в нея. Вдишвах я и я издишвах от себе си. Блъснаха ме в средата на помещението за стражниците и аз паднах. Не виждах смисъл да правя усилия да се изправям, не ми беше останало достойнство. По-добре да смятаха, че не мога да стана. Докато можех, все още щях да използвам каквито сили ми бяха останали. Бавно и усърдно проясних ума си и започнах да издигам стените си. В мъглата на болката не преставах да обикалям около тях, да ги подсилвам, да се изолирам зад тях. Трябваше да пазя стените на ума си, не плътта на тялото си. Покрай стените в стаята се бяха подредили мъже. Разговаряха тихо и чакаха. Почти не ги забелязвах. Моят свят бяха само стените и болката.
Чух изскърцване и усетих течение от отворена врата. Влезе Славен. Уил го следваше и безгрижно излъчваше сила на Умението. Усещах го, както никога преди не бях усещал човешко присъствие. Усещах го, без да го виждам, силуета му, топлината на Умението, което гореше в него. Той бе опасен. Славен го смяташе само за оръдие. Достави ми известно удоволствие да зная, че принцът не е наясно с опасностите на оръдие като Уил.
Славен седна на стола си. Някой му донесе масичка. Отвориха бутилка, усетих миризма на вино. Болката непоносимо беше изострила сетивата ми. Чух го да пие. Не исках да покажа, че копнея за една глътка.
— Само го погледнете. Мислиш ли, че сме прекалили, Уил? — Нещо в напрегнатата шеговитост на гласа му загатваше, че опиянението му не се дължи само на вино. Може би димче? Толкова рано? Вълкът бе казал, че е призори. Славен никога не беше ставал призори… нещо не бе наред с усещането ми за време.
Уил бавно се приближи до мен. Не се опитах да помръдна, за да го погледна. Решително стисках мъничкия си източник на сила. Той ме изрита и изпъшках. Почти в същия миг той запрати срещу мен силата на Умението си. Там поне издържах. Уил си пое дъх и изсумтя. После каза на Славен.
— Ваше величество. Физически почти сте го довели до края, но вътрешно продължава да се съпротивлява. Болката може да отвлече вниманието му, но не отслабва силата на Умението му. Мисля, че така няма да го пречупите.
— Не те питам това, Уил — остро каза Славен. Чух, че се размърдва, за да заеме по-удобна поза. — О, тая история прекалено се проточи. Херцозите ми започват да губят търпение. Трябва да го пречупим днес. — Помълча, после попита: — Значи казваш, че почти съм го довел до края, така ли? Тогава с какво предлагаш да продължим?
— Оставете ни насаме. Аз ще получа от него каквото искате.
— Не — отсече Славен. — Зная какво искаш ти от него, Уил. Ти го виждаш като огромен мях с вино, пълен със сила на Умението, която ти се ще да изпиеш. Е, може би накрая ще ти позволя. Но засега не. Искам да се изправи пред херцозите и да се признае за предател. Нещо повече, искам да пълзи пред трона и да умолява за милост. Ще го принудя да наклепа всички, които са ми се противопоставяли. Искам сам той да ги обвини. Никой няма да се усъмни, ако той каже, че са предатели. Нека херцог Жилав чуе как обвиняват родната му дъщеря, нека целият двор се увери, че лейди Търпение, която толкова решително надига глас за справедливост, е предала короната. И за него… оная свещарка, оная Моли.
Сърцето ми сякаш подскочи в гърдите ми.
— Още не съм я открил, милорд — отвърна Уил.
— Млък! — Изрева Славен. Гласът му прозвуча почти като на крал Умен. — Не го ободрявай! Няма нужда да я откриваме, за да я обявим за предателка. Няма защо да бързаме с търсенето. Той ще отиде на смърт, като знае, че свещарката ще го последва, предадена от собствената му уста. Ще прочистя Бъкип от всички, които са се опитвали да ме предадат и да ми се противопоставят! — Той вдигна чашата си в поздрав към самия себе си и жадно отпи.
Много ми напомняше на кралица Желана, когато се напиеше. Съчетание от самохвалко и подсмърчащ страхливец. Щеше да се бои от всички, които не контролира. А на следващия ден още повече щеше да се бои от онези, които контролира.
Славен рязко остави чашата си на масата и се отпусна на стола си.
— Е, да продължаваме, а? Келфри, изправи го.
Келфри се оказа опитен човек, който не изпитваше удоволствие от работата си. Не беше нежен, но не бе и по-груб от необходимото. Той застана зад мен, хвана ме за ръцете и ме задържа изправен. Не го беше обучавала Ход. Знаех, че ако бързо отметна глава назад, мога да му счупя носа и предните зъби. Стоях с ръце пред корема, борех се с болката и събирах сили. След миг вдигнах глава и погледнах Славен.
Облизах устните си с език, за да ги отлепя от зъбите си, и казах:
— Ти уби родния си баща.
Славен се вцепени. Стражникът, който ме държеше, се напрегна. Отпуснах се в ръцете му и го принудих да поддържа тежестта ми.
— Убиха го Ведра и Джъстин, но ти си им заповядал — тихо прибавих аз. Принцът се изправи.
— Но не преди да сме се свързали с Искрен — по-високо заявих аз. От усилие се изпотих. — Искрен е жив и знае всичко. — Славен се приближаваше към мен, следван по петите от Уил. Погледнах го и вложих заплашителност в гласа си. — Знае и за теб, Уил. Знае всичко.
Славен ме удари с опакото на ръката си. Веднъж. Още веднъж. Бликна кръв. Той замахна с юмрук. Приготвих се да поема удара, прогоних болката, съсредоточих се.
— Пазете се — извика Уил и се хвърли, за да блъсне Славен настрани.
Толкова много го исках, че той долови намеренията ми с Умението си. Когато принцът залитна, се отскубнах от стражника, избегнах юмрука на Славен и пристъпих напред. С едната си ръка посегнах да го хвана за тила, за да притегля лицето му към другата, в която стисках пакетчето. Исках да го натрия в носа и устата му с надеждата да поеме достатъчно отрова, за да го убие.
Уил провали всичко. Подутите ми пръсти не успяха да достигнат врата на Славен. Уил го измъкна от вдървените ми ръце, но когато ме блъсна с рамо в гърдите, аз се пресегнах към неговото лице и натиснах разкъсаната хартия и белия прашец в неговия нос, уста и очи. Видях го да се задавя, после и двамата паднахме под напора на стражниците на Славен.
Опитах се да изгубя съзнание, ала не успях. Удряха ме, ритаха ме и ме душаха. Чувах отчаяните викове на Славен. „Не го убивайте! Не го убивайте!“ Усетих, че ме оставят, че измъкват Уил изпод мен, но не виждах нищо. По лицето ми се стичаше кръв и ме заслепяваше. Сълзите ми се смесваха с нея. Бях изпуснал последния си шанс. Не бях успял да убия дори Уил. О, щеше да е болен няколко дни, но се съмнявах, че ще умре.
— Занесете го при лечителя — заповяда Славен. — Вижте дали ще успее да разбере какво му е. Да не сте го ритнали в главата?
Помислих, че говори за мен, докато не чух, че изнасят Уил. Или го бях накарал да поеме повече отрова, отколкото си мислех, или някой наистина го бе ритнал в главата. Отдалечаването на Умението му ме изпълни с облекчение, почти сякаш болките ми бяха престанали. Предпазливо спуснах преградите в ума си. Все едно свалях от плещите си ужасна тежест. Хрумна ми още една благословена мисъл. Те не знаеха. Никой не бе видял хартията и прашеца, беше се случило прекалено бързо. Може би дори нямаше да се сетят за отрова, докато за Уил не станеше късно.
— Копелдакът мъртъв ли е — гневно попита Славен. — Кълна се, че ако сте го убили, ще ви избеся!
Някой побърза да се наведе над мен и опипа пулса на шията ми.
— Жив е — навъсено, почти намусено съобщи стражникът. Някой ден Славен щеше да се научи да не заплашва собствената си стража. Надявах се да го научи от стрела в гърба.
След миг ме заляха с ведро студена вода. Внезапността събуди всичките ми болки с нова ярост. Отворих едното си око. Първо видях водата и кръвта на пода пред мен. Ако цялата кръв бе моя, не ми оставаше още дълго. Замаяно се замислих на кого другиго може да е. Умът ми като че ли не работеше много добре. Времето се движеше на подскоци. Славен стоеше над мен, гневен и разрошен, после изведнъж го видях да седи на стола си. Идвах на себе си и отново припадах. Светлина, мрак и пак светлина.
Някой приклекна до мен и опитно ме докосна. Бърич? Не. Това беше стар сън. Този човек имаше сини очи и говореше с носов фароуски акцент.
— Той губи много кръв, крал Славен. Но можем да я спрем. — Усетих натиск върху челото си. Чаша разредено с вода вино, поднесено към напуканите ми устни. Задавих се. — Виждате ли, жив е. Аз бих прекратил за днес, ваше величество. Съмнявам се, че до утре ще е в състояние да отговаря на повече въпроси. Просто ще припадне в ръцете ви. — Спокойно професионално мнение. Мъжът ме пусна на пода и си тръгна.
Разтърси ме гърч. Скоро щях да получа пристъп. Добре че Уил го нямаше. Нямаше да успея да задържа стените си по време на пристъп.
— Пфу, изнесете го — каза Славен отвратено. — Днес само си изгубихме времето. — Краката на стола му изскърцаха. Чух стъпките му по каменния под.
Някой ме сграбчи за яката и ме изправи на крака. Дори не можех да извикам от болка.
— Отрепка — изръмжа ми стражникът. — Гледай да не пукнеш. Не ща да ме бият с камшик заради тебе.
— Голяма заплаха, Мрамор — подигра го някой. — Какво ще му направиш, ако умре?
— Млъквай. И тебе ще те бият, да не си мислиш, че няма? Дай да го изнесем оттук и да почистим тая мръсотия.
Килията. Голата стена. Бяха ме захвърлили на пода в средата на помещението. Някак си не бе честно от тяхна страна. Изпълзях до гърнето да видя дали са ми оставили вода.
Не. Не си бяха направили този труд.
„Идваш ли вече?“
„Наистина искам, Нощни очи. Но просто не зная как.“
„Преобразени. Преобразени, братко! Преобразени.“
„Какво има?“
„Ти дълго мълча. Идваш ли вече?“
„Мълчах ли?“
„Да. Помислих, че си умрял. Не можех да те достигна.“
„Сигурно съм получил пристъп. Не помня нищо. Но сега съм тук, Нощни очи. Тук.“
„Тогава ела при мен. Побързай, преди да умреш.“
„Чакай малко. Нека първо сме сигурни.“
Опитах се да се сетя за причина да не го направя. Знаех, че има причина, но вече не си я спомнях. Е, последното, което можех да направя, беше да умра преди Славен да ме пречупи. Щом трябваше да си ида, щях да го направя сам. Нямах намерение да обвинявам никого. Надявах се, че херцозите ще поискат да видят трупа ми.
Трябваше ми дълго време, за да вдигна ръка към гърдите си. Устните ми бяха напукани и подути, зъбите ме боляха. Но доближих маншета до устата си и открих изпъкналостта на увитото в листа топче. Лапнах ръкава си и започнах да го смуча. След малко усетих вкуса на карим. Не беше приятен. Лютеше. Когато билката притъпи болката в устата ми, продължих да смуча маншета. Глупаво се опитвах да се пазя от таралежовата игла. Не исках да ми се забие в устата.
„Наистина много боли.“
„Зная, Нощни очи.“
„Ела при мен.“
„Опитвам се. Почакай ме.“
Как човек напуска тялото си? Опитах се да не му обръщам внимание, да се усещам само като Нощни очи. Остро обоняние. Лежах и усърдно ближех буца сняг. Вдигнах поглед. Спускаше се вечер. Скоро щеше да е подходящо време за лов. Изправих се и се отръсках.
„Точно така“ — насърчи ме Нощни очи.
Ала все още оставаше онази нишка, онова усещане за вдървеното, измъчено тяло на студения каменен под. Самата мисъл за него го правеше по-реално. Побиха го тръпки, зъбите му затракаха. Нов пристъп. Този път силен.
Изведнъж всичко стана съвсем лесно. Толкова лесен избор. Заменяш едно тяло за друго. И без това вече не ми вършеше много работа. Затворено в клетка. Нямаше смисъл да го пазя. Изобщо нямаше смисъл да съм човек.
„Тук съм.“
„Зная. Хайде да ловуваме.“
И ловувахме.
33
Вълчи дни
Упражнението за съсредоточаване в себе си е просто. Преставаш да мислиш за онова, което искаш да направиш. Преставаш да мислиш за онова, което си направил. Сетне преставаш да мислиш, че си престанал да мислиш за тези неща. Тогава ще откриеш онова Сега, което продължава вечно и е единственото време на света. И там най-после ще имаш време да си самият себе си.
Когато само ловуваш, ядеш и спиш, откриваш чистотата на живота. В края на краищата никой не се нуждае от повече. Тичахме сами, ние, Вълкът, и нищо не ни липсваше. Не копнеехме за еленско месо, когато хващахме заек, нито негодувахме, че гарваните идват да кълват останките от плячката ни. Понякога си спомняхме друго време и друг живот. И тогава се чудехме какво толкова важно сме намирали в него. Не убивахме повече, отколкото можем да изядем, не ядяхме онова, което не можехме да убием. Привечер и призори бе най-доброто време за лов, другото време беше добро за спане. Иначе времето нямаше значение.
Също като за кучетата, за вълците животът е по-кратък, отколкото за хората, ако го измерваш, като броиш дните и колко смени на сезоните виждаш. Ала за две години вълчето прави толкова неща, колкото човек — за двадесет. Достига пълната си сила и ръст, научава всичко необходимо за ловец, другар и водач. Свещицата на живота му гори по-кратко и по-ярко от човешката. За десетилетие вълкът прави всичко, за което на човек е нужно пет-шест пъти повече време. Времето не е скъперник, когато живееш винаги в настоящето.
Така че познавахме нощите и дните, глада и засищането.
Диви радости и изненади. Улавяш мишка, подмяташ я нагоре и я изяждаш на една хапка. Прекрасно. Подплашваш заек, подгонваш го, после изведнъж ускоряваш крачка и го хващаш във вихър от козина и сняг. Разтърсването, с което строшаваш врата му, после спокойното ядене, разкъсването на корема му, душенето на горещите му вътрешности, твърдото месо на бутчетата му, хрущенето на гръбнака му. Ситост и сън. И отново събуждане и лов.
Преследване на кошута по заледено езеро със съзнанието, че не можем да настигнем такава плячка, а само заради удоволствието от лова. Когато пропада в езерото, ние кръжим, кръжим, безкрайно кръжим около нея, докато бие с копита по леда и накрая се измъква, прекалено изтощена, за да избегне зъбите, прехапващи сухожилията й, челюстите, стягащи се на гърлото й. Натъпкване до пръсване, не веднъж, а два пъти от трупа. Идва буря и ни прогонва в бърлогата. Спим, уютно свити на кълбо, докато вятърът носи леден дъжд и сетне сняг навън. Събуждаме се и виждаме бледа светлина, която се процежда през натрупалия сняг. Разравяме го и подаваме муцуна, за да подушим ясния студен ден, който тъкмо започва да гасне. По кошутата е останало още месо, замръзнало, червено и вкусно, готово за изравяне изпод снега. Какво може да е по-приятно от това да знаеш, че те очаква месо?
„Елате.“
Спираме. Не, месото чака. Продължаваме да тичаме.
„Веднага елате. Елате при мен. Имам месо за вас.“
Вече си имаме месо. И е по-близо.
„Нощни очи. Преобразени. Елате. Веднага. Скоро ще стане късно.“
Месото е замръзнало, крехко и червено. Гризем костите за костен мозък. Долита гарван и каца наблизо. Хоп, хоп. Накланя глава. За удоволствие се хвърляме към него и го караме да отлети. Месото е наше, всичкото. Дни и нощи месо.
„Елате. Моля ви. Елате. Елате бързо, елате веднага. Върнете се при нас. Трябвате ни. Елате. Елате.“
Той не си отива. Прилепваме уши назад, но все още го чуваме: елате, елате, елате. Воят му ни лишава от удоволствието от месото. Стига. Засега сме сити. Ще идем просто за да го накараме да млъкне.
„Добре. Чудесно. Елате при мен, елате при мен.“
Отиваме. Тичаме в сгъстяващия се здрач. Изведнъж стряскаме заек и той с подскоци се отдалечава в снега. Ще го подгоним ли? Не. Коремът ни е пълен. Продължаваме. Пресичаме човешка пътека, гола ивица под нощното небе. Бързо минаваме оттатък и навлизаме в гората.
„Елате при мен. Елате. Нощни очи, Преобразени, викам ви. Елате при мен.“
Гората свършва. Под нас има гол склон, а после — равно голо място, открито под нощното небе. Прекалено открито. По втвърдения сняг няма следи, но в подножието на хълма има човеци. Двама. Сърцето на глутницата копае, другият наблюдава. Сърцето на глутницата копае бързо и усърдно. Дъхът му излиза на пара в нощта. Другият има светлина, твърде ярка светлина, от която очите ни се свиват. Сърцето на глутницата спира да копае. Поглежда ни.
„Елате — казва той. — Елате.“
Скача в дупката, която е изкопал. Върху чистия сняг има черна пръст, замръзнали буци. Приземява се с глух екот, като от сблъсък на еленови рога в дънер на дърво. Прикляка и се чува хрущене. Използва инструмент, който чука и разбива. Сядаме и го наблюдаваме, увили опашка, за да топлим предните си лапи. Какво общо има това с нас? Сити сме, можем да спим. Сърцето на глутницата внезапно ни поглежда.
„Чакайте. Още малко. Чакайте.“
Ръмжи на другия и онзи протяга светлината към дупката. Сърцето на глутницата се навежда и другият се пресяга да му помогне. Измъкват нещо навън. Космите ни настръхват от миризмата му. Обръщаме се, скачаме да избягаме, кръжим, не можем да си тръгнем. Тук има страх, има опасност, заплаха за болка, самота, край.
„Елате. Слезте тук долу при нас, слезте. Трябвате ни. Време е.“
Не е време. Времето е винаги, навсякъде. Трябваме ви, но може би ние не искаме да трябваме на никого. Имаме месо, топло място за сън, дори още месо за друг път. С пълен корем и топла бърлога, какво друго ни трябва? И все пак. Ще се приближим. Ще го подушим, ще видим какво заплашва и мами. Прилепили корем към снега, подвили опашка, ние пълзим надолу по склона.
Сърцето на глутницата седи на снега и го държи. Дава знак на другия да се отдръпне и онзи отстъпва назад, назад, назад, като отнася със себе си неприятната си светлина. По-близо. Хълмът остава зад нас, гол, без убежище. Ако изпаднем в беда, ще трябва дълго да тичаме до скривалището. Но нищо не помръдва. Тук е само Сърцето на глутницата и онова, което държи. Мирише на стара кръв. Той го разтърсва, сякаш за да откъсне от него парче месо. После го търка като вълчица, която прокарва зъби по вълчето си, за да го избави от бълхите. Познаваме тази миризма. Приближаваме се. Приближаваме се. Вече е само на един скок от нас.
„Какво искаш“ — питаме го.
„Върни се.“
„Ние се върнахме.“
„Върни се, Преобразени. — Настойчив е. — Върни се тук.“ — Показва ни глава, поклащаща се на рамото му. Обръща главата, за да ни покаже лицето. Не го познаваме.
„Там ли?“
„Да. Това е твое, Преобразени.“
„Вони. Това е развалено месо, не го искаме. При езерото има по-хубаво месо.“
„Ела тук. Приближи се.“
Не ни харесва. Няма да се приближим. Сърцето на глутницата ни поглежда и ни сграбчва с очи. Приближава се към нас и го носи със себе си. То се поклаща в ръцете му.
„Спокойно. Спокойно. Това е твое, Преобразени. Приближи се.“
Изръмжаваме, ала той не се стряска. Присвиваме се, подвиваме опашка, искаме да си тръгнем, но Сърцето на глутницата е силен. Хваща ръката му и я поставя на главата ни. И ни стиска за тила, за да ни успокои.
„Върни се. Трябва да се върнеш.“ Много е настойчив.
Ровим с лапи снега. Опитваме се да се откъснем, да направим крачка назад. Той не пуска козината на тила ни. Събираме сили и се отскубваме.
„Пусни го, Нощни очи. Той не е твой.“ Намек за зъби в тези думи, очите му ни гледат остро.
„Не е и твой“ — отвръща Нощни очи.
„Чий съм тогава?“
Мигновено олюляване на ръба, балансиране между два свята, две действителности, две тела. После един вълк се обръща и бяга с подвита опашка по снега, тича сам, бяга от нещо прекалено странно. Спира на върха на хълма, вдига муцуна към небето и вие. Вие за несправедливостта на живота.
Нямам собствени спомени от онова замръзнало гробище. Само нещо като сън. Беше ми невъобразимо студено, бях вдървен и в мен гореше силният вкус на бренди, не само в устата ми, в цялото ми тяло. Те не мислеха, че ми причиняват болка, просто продължаваха да ми търкат ръцете и краката, без да ги е грижа за старите синини, за раните по ръцете ми. И всеки път щом затворех очи, Бърич ме хващаше и ме разтърсваше като парцал.
— Остани при мен, Фиц — повтаряше той. — Остани при мен, остани при мен. Хайде, момко. Ти не си мъртъв. Не си мъртъв. — А после изведнъж ме прегърна, брадатото му лице се притисна към моето и горещите му сълзи потекоха по бузите ми. Люлееше ме, седнал в снега на ръба на гроба ми. — Не си мъртъв, синко. Не си мъртъв.
Епилог
Бърич бе чувал за това в една приказка, разказвана от баба му. Приказка за осезател, който можел да напуска тялото си за ден-два и после да се връща в него. И я беше разказал на Сенч, а Сенч бе смесил отровите, които щяха да ме държат на ръба на смъртта. Казаха ми, че не съм умрял, че тялото ми само е забавило процесите си, за да изглеждам мъртъв.
Не вярвам.
И така отново заживях в човешко тяло. Макар че ми трябваше време, за да си спомня, че съм бил човек. И понякога все още се съмнявам.
Не се върнах към стария си живот. Дните ми като Фицрицарин лежаха в развалини зад мен. Единствените хора на света, които знаеха, че не съм умрял, бяха Бърич и Сенч. Малцина от познатите ми си ме спомняха с усмивка. Славен ме беше убил във всяко отношение, което беше важно за мен като човек. Ако се покажех на някой от хората, които ме бяха обичали, ако се изправех пред тях в човешката си плът, само щях да им дам доказателство за магията, с която се бях опозорил.
Бях умрял в килията си ден-два след онзи последен побой. Херцозите се бяха разгневили, ала Славен им беше представил достатъчно свидетелства за моето Осезание. Мисля, че стражниците му се спасиха от бой с камшик, като заявиха пред съвета, че съм нападнал Уил с Осезанието и затова той толкова дълго лежал болен. Казаха, че се наложило да ме пребият, за да го откъснат от мен. При толкова много свидетели херцозите не само ме изоставиха, но и присъстваха на коронясването на Славен и одобриха назначаването на лорд Ясен за кастелан на Бъкип и цялото бъкско крайбрежие. Лейди Търпение помоли да не изгарят тялото ми, а да го погребат цяло. Лейди Грация я подкрепи, макар и за огромно отвращение на съпруга си. Само те двете останаха до мен въпреки доказателствата за моя позор. Ала мисля, че Славен не се отказа от тялото ми от грижа за тях, а защото тъй като бях умрял преждевременно, бях провалил спектакъла с обесването и изгарянето. Неуспял да получи пълно отмъщение, той просто изгуби интерес. И напусна Бъкип, за да се премести в Трейдфорд. Търпение взе тялото ми, за да ме погребе.
За този живот ме събуди Бърич, живот, в който за мен не бе останало нищо. Нищо, освен моя крал. Шестте херцогства щяха да се разпадат през идните месеци, пиратите щяха да превземат пристанищата ни, нашият народ щеше да бъде прогонван от домовете си или поробван от островитяните. Претопяването придобиваше ужасяващи размери. Ала както беше постъпил принц Искрен, аз обърнах гръб на всичко това и се отправих към вътрешността на страната. Тръгнах по следите на своята престолонаследница, тръгнах да диря своя крал. Настъпиха тежки дни.
И все пак дори сега, когато болката ме измъчва и билките не могат да я притъпят, щом си помисля за тялото, затварящо душата ми в клетка, аз си спомням дните си като вълк и знам, че обхващат цял един период от живота ми. Този спомен ми носи утеха и изкушение. „Ела да ловуваш с мен — шепти някой в сърцето ми. Остави болката и вземи живота си само за себе си. Има място, където цялото време е настояще и всички решения са прости.“
Вълците нямат крале.
Книга трета
Тронът
На съвсем истинската Кат Огдън, която от ранна възраст заплашваше да порасне и да стане танцьорка, джудистка, археоложка и президент на Съединените щати. И бързо напредва към края на списъка.
Никога не бъркай филма с книгата.
Пролог
Незапомненото
Всяка утрин се будя с мастило по ръцете. Понякога лежа по очи върху работната си маса сред хаос от свитъци и листове хартия. Когато влиза със закуската ми, моето момче ме сгълчава, че не съм си легнал. Ала често ме поглежда в лицето и не смее да изрече нито дума. Не се опитвам да му обясня защо постъпвам така. Това не е тайна, която може да се повери на младеж — човек трябва да я заслужи и сам да стигне до нея.
И трябва да има цел в живота. Вече го зная, но ми трябваха дълги години, за да го науча. В това отношение не се смятам за единствен. И все пак никога не съм го забравял. И затова, освен болките, които напоследък ме измъчват, си потърсих цел. Нагърбих се със задача, за която отдавна настояват лейди Търпение и писарят Федрен. Започнах тези страници, за да напиша цялостна история на Шестте херцогства. Ала установих, че ми е трудно да се съсредоточавам само върху една тема, и затова се разсейвам с по-кратки съчинения върху моите теории за магията, наблюденията ми на политическите структури и размислите ми за други култури. Когато се чувствам най-зле и не мога да подреждам мислите си достатъчно логично, за да ги записвам, работя върху преводи или се опитвам да правя четливи преписи на стари документи. Намирам работа на ръцете си с надеждата да разсея ума си.
Писането ми служи така, както навремето съставянето на карти — на Искрен. Задълбочаването и концентрацията са почти достатъчни, за да те накарат да забравиш и лошите си привички и разкаянието, че си ги допускал. Човек може да потъне в такава работа. Или да си спомни много неща от онова време. Често толкова се отклонявам, че историята на херцогствата се превръща в история на Фицрицарин. Тези спомени ме изправят лице в лице с човека, който бях някога, и с онзи, в когото се превърнах.
Когато си дълбоко погълнат от такива занимания, направо се изненадваш колко много подробности си припомняш. Не всички спомени са мъчителни. Имал съм добри приятели, които са ми били по-верни, отколкото съм имал право да очаквам. Познал съм красоти и радости, които са поставяли на изпитание душевните ми сили също като трагедиите и грозотата. И все пак може би имам много повече мрачни спомени от другите хора. Малцина са познали смърт в тъмница и са лежали в ковчег, заровен в снега. Умът бяга от такива неща. Едно е да си спомня, че Славен ме е убил, съвсем друго — да се съсредоточа върху подробностите от дните и нощите, докато ме уморяваше от глад и после заповяда да ме пребият до смърт. Спомням си очите на мъжа и изхрущяването на носа ми под юмрука му. Все още сънувам как се мъча да остана прав и се опитвам да не мисля как ще направя сетно усилие да убия Славен. Спомням си удара, разцепил подутата ми кожа и оставил на лицето ми белега, който нося и досега.
Никога не съм си простил триумфа, който му позволих, като взех отрова и умрях.
Но още по-мъчителни от събитията, които си спомням, са онези, които не са запечатани в паметта ми. Когато Славен ме уби, аз умрях. Никога повече не станах известен на всички като Фицрицарин, не поднових връзките си с хората от Бъкип, които ме бяха познавали от шестгодишен. Никога повече не живях в Бъкипския замък, не прислужвах на лейди Търпение. Никога повече не седях пред камината в нозете на Сенч. Изгубени бяха за мен жизнените ритми на близките ми. Умираха приятели, други се женеха, раждаха се бебета, растяха деца, а аз бях далеч от тях. Макар че вече не притежавам тяло на здрав младеж, все още са живи мнозина от онези, които са ме наричали свой приятел. Понякога копнея да ги зърна, да стисна ръцете им.
Не мога.
Това време е изгубено за мен, както и всички години, които им остават. Изгубен е и онзи период, не повече от месец, ала сякаш продължил много повече, през който бях затворен в тъмница и сетне в ковчег. Моят крал беше умрял в ръцете ми, но не видях как го погребват. Не присъствах и на съвета след смъртта ми, когато са ме обявили за виновен в използване на Осезанието и следователно заслужаващ сполетялата ме участ.
Търпение дошла да поиска тялото ми. Съпругата на баща ми, някога толкова поразена да научи, че преди да се оженят той е създал копеле, била единствената, която ме взела от килията. Нейни били ръцете, които измили трупа ми за погребението, които изпънали крайниците ми и ме увили в саван. Несръчната, странна лейди Търпение, кой знае защо, измила раните ми и ги превързала, като че ли все още съм жив. Поръчала да ми изкопаят гроб и се погрижила да заровят ковчега ми. Двете с Лейси, нейната прислужница, ме оплакали, докато всички други ме изоставили от страх или отвращение от престъплението ми.
Ала тя не знаела, че няколко дни след погребението Бърич и Сенч, моят наставник в убийството, дошли на гроба и разровили падналия сняг и замръзналите буци пръст, нахвърляни върху ковчега ми. Бърич разбил капака, извадил трупа ми и с помощта на собственото си вълшебно Осезание повикал вълка, на който била предадена душата ми. И двамата изтръгнали тази душа от звяра и отново я затворили в измъченото тяло, от което била избягала. Изправили ме на крака, за да вървя отново като мъж, да си спомня какво е да имаш крал и да си му дал обет. И до ден-днешен не зная дали съм им благодарен. Навярно, както твърди шутът, те не са имали друг избор. Или пък не може да има нито признателност, нито обвинения, а само признаване на силите, които ни водят към неизбежната ни участ.
1
Раждане от гроба
В Халкидските държави съществува робство. Робите се използват за всякакъв тежък труд. Те са миньори, ковачи, гребци на галерите, извозват каруците със сметта, работят на полето и в публичните домове. Странно, роби са също бавачките, възпитателите на децата, готвачите, писарите и занаятчиите. Цялата блестяща цивилизация на Халкида, от големите библиотеки в Джеп до прочутите фонтани и бани в Синджон, се основава на съществуването на робската класа.
Бинградските търговци са основни доставчици на роби. Преди повечето роби били военнопленници и Халкида все още официално твърди, че е така. През последните години не са водени достатъчно войни, за да задоволят търсенето на образовани роби. Бинградските търговци проявяват извънредна находчивост при осигуряването на други източници, например от пиратите на Търговските острови. Халкидските робовладелци не се интересуват откъде са робите, стига да са здрави.
Робството е обичай, който никога не е имал корени в Шестте херцогства. Човек, осъден за извършено престъпление, може да служи на пострадалия, но винаги се определя период от време и наказанието се приема само като изкупление. Ако престъплението е прекалено тежко, за да се изкупи с труд, престъпникът плаща с живота си. В Шестте херцогства никой не може да бъде заробен и законите ни не насърчават вноса на роби в кралството. Поради тази причина много халкидски роби, които по един или друг начин са спечелили свободата си, идват да живеят тук.
Те носят със себе си далечните традиции и фолклора на родните си земи. Запомнил съм една такава приказка за момиче, което било „вечи“, с други думи, притежавало Осезанието. Младата жена искала да напусне бащиния си дом и да се омъжи за любимия си. Родителите й не намерили нейния избраник за достоен и не й позволили. Тя била послушна дъщеря и им се подчинила. Ала и прекалено много го обичала, за да живее без него. Поболяла се и умряла от скръб. Майка й и баща й я погребали с много мъка и угризения, че не й позволили да послуша сърцето си. Но те не знаели, че дъщеря им е свързана чрез Осезанието с една мечка. И когато умряла, мечката приела да пази душата й, за да не избяга от света. Три нощи след погребението мечката разровила гроба и върнала душата в тялото. Раждането от гроба направило момичето нов човек, който вече не бил длъжен да се покорява на родителите си. Девойката станала от ковчега и тръгнала да дири любимия си. Краят на приказката е тъжен: тъй като известно време била мечка, тя не станала истински човек и любимият й не пожелал да я вземе.
Именно на основата на тази приказка Бърич решил да се опита да ме освободи от затвора на принц Славен, като ме отрови.
В стаята беше прекалено горещо. И прекалено тясно. Тежкото дишане вече не ми помагаше. Станах от масата и отидох при бурето с вода в ъгъла. Вдигнах капака и пих. Сърцето на глутницата ме погледна ядосано.
— Вземи си чаша, Фиц.
Водата се стичаше по брадичката ми. Не отклоних поглед от очите му.
— Избърши си лицето. — Сърцето на глутницата се извърна и отново сведе очи към дланите си. Целите бяха в мас и той я втриваше в някакви ремъци. Подуших я. Облизах устни.
— Гладен съм — казах му.
— Седни и си довърши работата. После ще ядем.
Опитах се да си спомня какво иска от мен. Той посочи към масата и тогава си спомних. Други кожени ремъци в моя край на масата. Върнах се и седнах на твърдия стол.
— Сега съм гладен — обясних му аз. Той пак ме погледна по онзи си начин, без да оголва зъби, но все едно се зъбеше. Сърцето на глутницата можеше да се зъби с очи. Въздъхнах. Маста, която използваше, миришеше много хубаво. Преглътнах.
После погледнах към масата пред себе си. Кожени ремъци и метални парчета. Известно време ги зяпах. След малко Сърцето на глутницата остави своите ремъци и избърса ръце в парче плат. Приближи се и застана до мен. Трябваше да се обърна, за да го погледна.
— Ето — каза той и докосна ремъка пред мен. — Поправяше го ето тук. — Сърцето на глутницата стоеше над мен. Наведох се да подуша ремъка и той ме удари по рамото. — Не прави така!
Устните ми потръпнаха, но не се озъбих. Това страшно много го ядосваше. Известно време само държах ремъците. После ръцете ми като че ли си спомниха преди ума ми. Пръстите ми започнаха да работят. Когато свърших, вдигнах ремъка и силно го опънах, за да му покажа, че ще издържи дори конят да отметне главата си назад.
— Обаче няма кон — спомних си на глас. — Всички коне ги няма.
„Братко?“
„Идвам.“ Станах от стола. Отидох до вратата.
— Върни се и седни — заповяда Сърцето на глутницата.
„Нощни очи чака“ — казах му аз. После си спомних, че не ме чува. Мислех, че може, ако се опита, ала той не се опитваше. Знаех, че ако пак му проговоря така, ще ме блъсне. Не ми позволяваше да говоря на Нощни очи по този начин. Струваше ми се адски странно.
— Нощни очи — казах на глас.
— Знам.
— Сега е добро време за лов.
— Но е по-добре да останеш тук. Ще ти дам храна.
— С Нощни очи ще намерим прясно месо. — При тази мисъл ми потекоха лигите. Разкъсан заек, все още вдигащ пара в зимната нощ. Ето какво исках.
— Тази нощ Нощни очи ще трябва сам да отиде на лов — отвърна Сърцето на глутницата, приближи се до прозореца и отвори капаците. Леденият въздух нахлу в стаята. Подуших мириса на Нощни очи и малко по-надалеч — на снежна котка. Нощни очи изхленчи. „Върви си — каза му Сърцето на глутницата. — Върви на лов, върви да се нахраниш сам. Нямам достатъчно храна и за теб.“
Нощни очи се отдалечи от светлината, която се процеждаше през прозореца. Но не си отиде. Остана да ме чака, ала аз знаех, че няма да чака дълго. И той като мен беше гладен сега.
Сърцето на глутницата отиде при огъня, от който ставаше толкова горещо, свали гърнето от пламъците и вдигна капака. Отвътре се вдигна пара, а с нея — миризмите. Жито, корени и малко месо, съвсем преварено. Но бях толкова гладен, че тръгнах след уханието. Разхленчих се, обаче Сърцето на глутницата пак ми се озъби с очи. Върнах се на твърдия стол. Седнах. Зачаках.
Той се бавеше. Взе всички ремъци от масата и ги закачи на една кука. После прибра маста и чак тогава донесе горещото гърне на масата. И две паници и две чаши. Наля вода в чашите. И нож и две лъжици. Извади от бюфета хляб и гърненце конфитюр. Сипа ми от яхнията, но знаех, че не бива да я докосвам. Трябваше да седя и да не ям храната, докато той не нареже хляб и не ми даде една филия. Можех да я държа, но не и да я ям, докато не седне и той.
— Вземи си лъжицата — напомни ми Сърцето на глутницата. После бавно седна на стола до мен. Държах в ръце лъжицата и хляба и чаках ли чаках. Не откъсвах очи от него, но не можех да не мърдам челюсти. Това го ядоса. Стиснах зъби.
— Сега ще ядем — накрая каза той.
Ала чакането продължаваше. Позволяваше ми се само една хапка. Трябваше да я сдъвча и да я преглътна преди следващата, иначе щеше да ме шамароса. Можех да гълтам само толкова, колкото се събираше в лъжицата. Вдигнах чашата и отпих. Сърцето на глутницата ми се усмихна.
— Браво, Фиц. Добро момче.
Отговорих на усмивката му, но после отхапах прекалено голямо парче хляб и той ми се намръщи. Опитах се да сдъвча залъка бавно, обаче бях страшно гладен, храната беше пред мен и не разбирах защо просто не ме остави да я изям. Много се разтакавах. Той нарочно бе направил яхнията толкова гореща, за да ми пари устата, ако започна да се тъпча. Замислих се за това. И казах:
— Нарочно си направил храната толкова гореща. За да ми изпари устата, ако започна да ям бързо.
Този път усмивката му беше по-бавна. Сърцето на глутницата ми кимна.
Все пак свърших преди него. Трябваше да остана на стола, докато и той се нахрани.
— Е, Фиц — накрая каза Сърцето на глутницата. — Днес не е чак толкова лош ден. Нали, момчето ми?
Погледнах го.
— Кажи ми нещо — настоя той.
— Какво — попитах аз.
— Каквото и да е.
— Каквото и да е.
Сърцето на глутницата ми се намръщи и на мен ми се прииска да изръмжа, защото бях изпълнил каквото бе поискал от мен. След малко той стана и взе една бутилка. Наля нещо в чашата си. Подаде ми бутилката.
— Искаш ли?
Взех я. Миризмата й опари ноздрите ми.
— Отговори ми — каза Сърцето на глутницата.
— Не. Това е лоша вода.
— Не. Това е лошо бренди. Долнокачествено бренди от къпини. Някога не можех да го понасям, а ти го харесваше.
Изсумтях, за да прогоня миризмата.
— Никога не сме го харесвали.
Той остави шишето на масата. Стана и отиде до прозореца. И отново го отвори.
— Казах да вървиш на лов! — Усетих, че Нощни очи скача и се втурва да бяга. Нощни очи се страхува от Сърцето на глутницата също колкото мен. Веднъж нападнах Сърцето на глутницата. Дълго време бях болен, но после оздравях. Исках да изляза на лов и той не ме пусна. Изпречи ми се на пътя и аз му се нахвърлих. Удари ме с юмрук, после ме повали. Не е по-едър от мен. Обаче е по-хитър и коварен. Знае много начини за хващане и повечето са болезнени. Свали ме по гръб на пода и гърлото ми дълго остана оголено в очакване на зъбите му. Зашлевяваше ме всеки път щом помръднех. Нощни очи се зъбеше край къщата, но не много близо до вратата, и не се опита да влезе. Когато захленчих за милост, той пак ме удари.
— Тихо! — заповяда Сърцето на глутницата. Когато млъкнах, продължи: — Ти си по-млад. Аз съм по-стар и знам повече. Бия се по-добре от теб. Ловувам по-добре от теб. Винаги съм над теб. Ще правиш каквото ти кажа. Разбираш ли?
„Да — отговорих му аз. — Да, да, това е глутница, разбирам, разбирам.“ Обаче той пак ме удари и ме държа на земята, докато не му казах с уста:
— Да, разбирам.
Сърцето на глутницата се върна при масата и ми наля бренди. Постави чашата пред мен, за да я подуша. Изсумтях.
— Опитай — настоя той. — Само мъничко. Преди го обичаше. Пиеше го в Бъкип, когато беше по-млад и не биваше да ходиш по кръчми без мен. После дъвчеше мента и си мислеше, че не знам какво си правил. Поклатих глава.
— Не бих направил нещо, което си ми казал да не правя. Аз разбирам.
От устата му се изтръгна звук, като че ли се давеше и хъркаше.
— О, много често правеше неща, които ти бях казвал да не правиш. Много често.
Отново поклатих глава.
— Не помня.
— Не още. Но ще си спомниш. — Той пак посочи чашата. — Хайде. Опитай. Само мъничко. Може да ти помогне.
И аз го опитах, защото той ми беше казал, че трябва. Течността опари устата и носа ми и не успях да изсумтя вкуса й. Разлях остатъка в чашата.
— Добре. Търпение ще остане доволна — каза Сърцето на глутницата. И после ми даде парцал и ме накара да избърша разляното. И да измия съдовете във вода, и да ги изсуша.
Понякога се разтрепервах и падах. Без причина. Сърцето на глутницата се опитваше да ме държи неподвижно. Понякога заспивах от треперенето. Когато се събуждах, ме боляха гърдите и гърбът. Понякога си прехапвах езика. Тези неща не ми харесваха. Те плашеха Нощни очи.
Понякога с мен и Нощни очи имаше един друг, който мислеше заедно с нас. Той беше много малък, но го имаше. Не исках да е с нас. Не исках никого, освен нас с Нощни очи. Той го знаеше и се смаляваше толкова много, че обикновено го нямаше.
По-късно дойде един човек.
— Идва човек — казах на Сърцето на глутницата. Беше тъмно и огънят гаснеше. Доброто време за лов бе минало. Сега цареше пълен мрак. Скоро щяхме да заспим.
Той не ми отговори. Бързо и тихо се изправи и взе големия нож, който винаги лежеше на масата. Посочи ми да отида в ъгъла, за да не му се пречкам. После безшумно се приближи до вратата и зачака. Навън чух как мъжът крачи в снега. Подуших го.
— Това е сивият — казах. — Сенч.
Сърцето на глутницата бързо отвори вратата и сивият влезе. Кихнах от миризмите, които носеше. Той винаги мирише на прах от сухи листа и различни видове дим. Беше слаб и стар, но Сърцето на глутницата винаги се държеше така, като че ли е по-високопоставен от него. Той хвърли още дърва в огъня. В стаята стана по-светло и по-топло. Сивият си свали качулката. Известно време ме гледа със светлите си очи, като че ли чакаше. После заговори на Сърцето на глутницата.
— Как е той? Има ли напредък?
Сърцето на глутницата помръдна рамене.
— Когато те подуши, каза името ти. От седмица не е имал пристъп. Преди три дни ми поправи един хамут.
— Вече не се ли опитва да дъвче кожата?
— Не. Поне пред мен. Освен това добре върши тази работа. Може да докосва нещо в него. — Сърцето на глутницата се засмя. — Ако не друго, поне мога да продам поправения хамут.
Сивият отиде при огъня и протегна ръце към него. По ръцете му имаше петна. Сърцето на глутницата извади бутилката с бренди. Наляха си. Той ме накара да взема чаша с малко бренди на дъното, но не ми каза да го опитам. Дълго, страшно дълго приказваха за неща, които нямаха нищо общо с ядене, сън и лов. Сивият бил чул нещо за някаква жена. Можело да е важно за обединението на херцогствата.
— Няма да говоря за това пред Фиц — каза Сърцето на глутницата. — Обещах. — Сивият го попита дали смята, че разбирам, и Сърцето на глутницата отвърна, че нямало значение, той бил дал дума. Искаше ми се да си легна, но те ме накараха да остана на стола си. Когато старецът стана да си върви, Сърцето на глутницата рече: — Опасно е да идваш тук. Пътят е дълъг. Ще успееш ли да се прибереш?
Сивият само се усмихна.
— Аз си имам свои методи, Бърич.
И аз се усмихнах. Спомних си, че винаги е бил горд с тайните си.
Един ден Сърцето на глутницата излезе и ме остави сам. Не ме завърза. Само каза:
— Тук има овес. Ако ти се дояде, докато ме няма, не забравяй да си свариш каша. Ако излезеш през вратата или прозореца, ако дори отвориш вратата или прозореца, ще разбера. И ще те пребия. Разбираш ли?
— Да — потвърдих аз. Той като че ли ми беше много сърдит, но не си спомнях да съм направил нещо, което Сърцето на глутницата ми е казал да не правя. Той отвори някаква кутия и извади от нея разни неща. Повечето бяха метални и кръгли. Монети. Спомних си едно от нещата. Лъскаво и извито като полумесец. Първия път, когато го видях, миришеше на кръв. Бях се борил за него. Не си спомнях да съм го искал, ала се бях борил за него и го бях спечелил. И сега не го исках. Той го вдигна на верижката му и го погледна, после го прибра в една кесия. Не ме беше грижа, че го взима.
Преди да се върне, страшно огладнях. Когато се прибра, Сърцето на глутницата донесе със себе си миризма. Женска миризма. Не силна и примесена с миризмите на ливада. Хубава миризма, която ме караше да искам нещо, нещо, което не бе храна, вода или лов. Приближих се до него, за да го подуша, но той не забеляза. Свари овесената каша и се нахранихме. После седна пред огъня. Изглеждаше ужасно тъжен. Станах и взех бутилката с бренди. Занесох му я заедно с една чаша. Сърцето на глутницата я взе, но не се усмихна.
— Може би утре ще те науча да носиш — каза той. — Може би е време. — После изпи цялото бренди в бутилката и отвори ново шише. Седях и го наблюдавах. Когато заспа, взех палтото с миризмата. Хвърлих го на пода, легнах отгоре му и го душих, докато заспах.
Сънувах, но нещо несвързано. Имаше една жена, която миришеше като палтото на Бърич, и аз не исках тя да си тръгва. Беше моя жена, но когато си отиде, не я последвах. Не си спомнях нищо повече. Не е хубаво да си спомняш. Не е хубаво и да си гладен и жаден.
Той ме караше да стоя вътре. Стоях вътре много дълго. А не исках нищо друго, освен да изляза. Но тогава валеше дъжд, толкова силно, че снегът почти се беше стопил. Изведнъж ми хареса да съм вътре.
— Бърич — казах аз и той рязко вдигна глава. Помислих, че ще ме нападне, толкова бързо реагира. Опитах се да не се свия. Понякога това го ядосваше.
— Какво има, Фиц — мило попита Сърцето на глутницата.
— Гладен съм — отвърнах. — Сега.
Той ми даде голямо парче месо. Беше сварено, но голямо.
Изядох го прекалено бързо и той ме гледаше, но не ми каза да не го правя, нито ме удари. Този път.
Все се чешех по лицето. По брадата. Накрая отидох и застанах пред Бърич. Почесах се пред него.
— Това не ми харесва — казах му. Той се изненада. Но ми даде много гореща вода и сапун и много остър нож. Даде ми и кръгло парче стъкло с един човек в него. Дълго го гледах. От него ме побиваха тръпки. Очите му бяха като на Бърич, с бяло около тях, но още по-тъмни. Не вълчи очи. Дрехата му беше тъмна като на Бърич, ала космите по брадичката му бяха по-дълги и боцкаха. Докоснах си брадата и видях пръсти на лицето на мъжа. Странно.
— Избръсни се, но внимавай — каза ми Бърич.
Почти си спомнях как. Миризмата на сапуна, горещата вода по лицето ми. Но много острият нож ме порязваше. Ранички, които пареха. После погледнах мъжа в огледалото. „Фиц — помислих си. — Почти като Фиц.“ Течеше ми кръв.
— Отвсякъде ми тече кръв — казах на Бърич.
Той се засмя.
— Винаги се порязваш, когато се бръснеш. Защото бързаш. — Той взе много острия нож. — Не мърдай. Пропуснал си някои места.
Седях неподвижно и Бърич не ме поряза. Беше ми трудно да не мърдам, когато се приближаваше и се взираше в мен. Накрая хвана брадичката ми в ръка. Повдигна лицето ми и ме погледна.
— Фиц? — Каза той. Обърна глава и ми се усмихна, но после усмивката му изчезна, защото аз само го наблюдавах. Даде ми една четка.
— Няма кон, който да изчеткам — казах му.
Бърич почти се зарадва.
— Изчеткай това — отвърна ми той и разроши косата ми. Накара ме да я четкам, докато не прилепне. По главата ми имаше болезнени места. Когато видя, че потръпвам, Бърич се намръщи. Взе ми четката и ме накара да седя неподвижно. — Мръсник! — грубо каза той и когато се свих, прибави: — Не ти. — После бавно поклати глава и ме потупа по рамото. — С времето болката ще мине. — Показа ми как да реша косата си назад и да я завързвам с кожен ремък. Беше достатъчно дълга. — Така е по-добре. Пак заприлича на човек.
Събудих се разтреперан. Седнах и се разплаках. Бърич дойде при мен.
— Какво има, Фиц? Добре ли си?
— Той ме взе от майка ми — отвърнах аз. — Бях прекалено малък, за да ме отделят от нея.
— Знам — каза Бърич. — Знам. Но това беше много отдавна. Сега си тук и нищо не те заплашва.
— Той опуши бърлогата. И превърна майка ми и братята ми в кожи.
Изражението му се промени и гласът му престана да е мил.
— Не, Фиц. Това не е била майка ти. Сънувал си вълчи сън. Нощни очи. Случило се е с Нощни очи. Не с теб.
— О, случи се с мен. — Изведнъж се ядосах. — О, да, беше същото. — Станах от леглото и закрачих из стаята. Дълго се разхождах насам-натам — докато не престанах да изпитвам онова лошо чувство. Той седеше и ме наблюдаваше. И изпи много бренди.
Един ден, беше пролет, стоях и гледах през прозореца. Светът приятно ухаеше на нов живот. Протегнах се и раздвижих рамене. Чух костите ми да изпукват.
— Хубава сутрин за езда — казах и се обърнах към Бърич, който бъркаше кашата в котлето на огъня. Той дойде и застана до мен.
— В Планините още е зима — тихо рече Бърич. — Чудя се дали Кетрикен се е прибрала.
— Ако не е, вината ще е на Сажда — отвърнах аз. После в мен се обърна нещо и ме заболя. За миг дъхът ми секна. Замислих се, но причината ми убягваше. Не исках да я търся, но знаех, че трябва да го направя. Все едно че преследваш мечка. Когато се приближиш до нея, тя се обръща и се опитва да те удари с лапа. Ала въпреки това нещо ме накара да го направя. Дълбоко си поех дъх и го изпуснах. Отново напълних гърдите си.
Бърич мълчаливо чакаше до мен.
„Ти си вълк, братко. Бягай, това ще те нарани“ — предупреди ме Нощни очи.
Отскочих.
Бърич закрачи из стаята като ругаеше и остави кашата да загори. И все пак трябваше да я изядем — нямаше нищо друго.
Бърич ме тормозеше.
— Спомняш ли си — питаше постоянно. Не ме оставяше сам. Изреждаше ми разни имена и ме караше да се опитам да кажа какви са. Понякога познавах по нещо.
— Жена — отвърнах, когато той каза „Търпение“. — Жена в стая с растения. — Бях опитал, но той ми се ядоса.
Ако нощем успеех да заспя, сънувах. Сънища с мъждукаща светлина, танцуваща по каменни стени. И очи до прозорче. Сънищата ме смазваха и ми пречеха да дишам. Ако имах достатъчно дъх, за да изкрещя, се събуждах. Понякога минаваше много време. Бърич също се сепваше и грабваше дългия нож от масата.
— Какво има, какво ти е — питаше ме той. Но аз не можех да му отговоря.
Беше по-добре да спя през деня, навън, където миришеше на трева и пръст. Тогава не идваха сънищата за каменната стена. Идваше една жена и нежно се притискаше към мен. Ухаеше на цветя и устата й имаше вкус на мед. Усещах болката от тези сънища, когато се събуждах и виждах, че тя завинаги си е отишла, взета от друг. Нощем седях и се взирах в огъня. Опитвах се да не мисля за студените каменни стени, за плачещите тъмни очи и за сладката уста, натежала от горчиви думи. Не спях. Не смеех дори да легна. Бърич не ме насилваше.
Един ден дойде Сенч. Брадата му бе станала дълга и носеше широкопола шапка, но въпреки това го познах. Бърич го нямаше, но аз го пуснах вътре. Не знаех защо е дошъл.
— Искаш ли бренди — попитах го, като си мислех, че това е причината за посещението му. Той се вгледа в мен и почти се усмихна.
— Фиц? — Сенч поклати глава и се втренчи в лицето ми. — Как си?
Не знаех отговора на този въпрос, затова просто продължих да го наблюдавам. След малко той постави котлето на огъня и започна да вади разни неща от раницата си. Носеше ароматен чай, сирене и пушена риба. И пакетчета с билки, които нареди на масата. И една кожена кесия. В нея имаше голям жълт кристал, колкото дланта му. На дъното на раницата видях плитка паница със синя глазура отвътре. Когато Бърич се върна, той я беше извадил на масата и я бе напълнил с бистра вода. Бърич беше ходил на риба. Носеше шест нанизани през хрилете. Бяха от потока, не от океана. Хлъзгави и лъскави. Вече ги бе изкормил.
— Вече сам ли го оставяш — попита Сенч, след като се поздравиха.
— Налага се. Нали трябва да ходя за храна.
— Значи му имаш доверие.
— Обучавал съм много животни. Да научиш някого да върши нещо не е все едно да му имаш доверие.
Бърич сготви рибата в тигана и я изядохме. И сиренето. И изпихме чая. После, докато аз миех съдовете, двамата седнаха да си поговорят.
— Искам да опитам с билките — каза Сенч. — Или с водата. Или с кристала. С нещо. Каквото и да е. Започвам да си мисля, че той не е… тук.
— Тук е — тихо го увери Бърич. — Дай му време. Според мен билките няма да са му от полза. Преди да се… промени, той прекалено се беше пристрастил към тях. Към края или все беше болен, или кипеше от енергия. Ако не страдаше от скръб, беше изтощен от борба или от това да е кралски човек на Искрен или Умен. И тогава се напиваше, вместо да си почине. Беше забравил да дава отдих на тялото си. Нямаше търпение. Последната нощ… ти му беше дал карис, нали? Напръстник каза, че никога не била виждала такова нещо. Може би щяха да му се притекат на помощ повече хора, ако не ги беше страх от него. Бедният Остър си мислеше, че е полудял. Така и не си прости. Ще ми се да знаеше, че момчето не е умряло.
— Нямаше време да избираме. Дадох му каквото трябваше. Не знаех, че ще полудее от семена на карис.
— Можеше да му откажеш — промълви Бърич.
— Това нямаше да го спре. Щеше да отиде уморен и веднага щяха да го убият.
Седнах пред огнището. Бърич не ме гледаше. Легнах, претърколих се по гръб и се протегнах. Беше ми хубаво. Затворих очи и усетих топлината на огъня до хълбока си.
— Стани и седни на стола, Фиц — каза Бърич.
Въздъхнах, но се подчиних. Сенч не ме гледаше. Бърич продължи:
— Не искам да бързаме. Мисля, че просто има нужда от време, за да се възстанови. Той си спомня. Понякога. И после иска да пропъди спомена, Сенч. Струва ми се, че дори не иска отново да е Фицрицарин. Може да му е харесало да е вълк. Може толкова много да му е харесало, че никога да не се върне.
— Трябва да се върне — тихо отвърна Сенч. — Имаме нужда от него.
Бърич бе вдигнал крака върху цепениците, ала сега стъпи на пода. И се наведе към Сенч.
— Вест ли получи?
— Не аз. Но Търпение я е получила. Понякога е много досадно да си плъхът зад стената.
— И какво чу?
— Само че Търпение и Лейси приказват за вълна.
— И какво от това?
— Трябвала им вълна, за да изтъкат много фин плат. За бебе. „Ще се роди в края на нашата жътва, но в Планините това е началото на зимата — рече Търпение. — Затова трябва да го изтъчем дебел.“ Може да се отнася за детето на Кетрикен.
Бърич се сепна.
— Търпение знае за Кетрикен?!
Сенч се засмя.
— Нямам представа. Кой знае какво знае тази жена? Напоследък много се промени. Върти бъкипската стража на малкото си пръстче и лорд Ясен изобщо не го забелязва. Струва ми се, че трябваше да й разкрием плана си, да я включим още отначало. А може би не.
— Така щеше да ми е по-лесно. — Бърич впери очи в огъня.
Сенч поклати глава.
— Съжалявам. Тя трябваше да повярва, че си изоставил Фиц, че си го отблъснал, защото е използвал Осезанието. Ако беше отишъл да търсиш тялото му, Славен можеше да заподозре нещо. Трябваше да го накараме да повярва, че само тя иска да погребе Фиц.
— И сега Търпение ме мрази. Нарече ме страхлив предател. — Бърич се вгледа в дланите си и гласът му стана напрегнат. — Знаех, че отдавна е престанала да ме обича. Когато даде сърцето си на Рицарин. Можех да го приема. Той беше достоен за нея. Аз пръв я оставих. Затова можех да живея без нейната любов, защото смятах, че все още ме уважава като човек. Но сега ме презира. Аз… — Той поклати глава, после стисна очи. За миг се възцари тишина. После Бърич бавно изправи рамене и се обърна към Сенч. Гласът му прозвуча съвсем спокойно. — Е, значи според теб Търпение знае, че Кетрикен е избягала в Планините, така ли?
— Не бих се изненадал. Няма официално съобщение, разбира се. Славен прати куриери да попитат дали крал Ейод знае, че Кетрикен е избягала там, но Ейод отговори само, че тя била кралица на Шестте херцогства и не му било работа какво прави. Славен толкова се ядоса, че прекъсна търговските връзки с Планините. Но Търпение, изглежда, знае какво става извън крепостта. Може би знае и какво става в Планинското кралство. Аз от своя страна бих дал какво ли не, за да разбера как възнамерява да прати одеялото в Планините. Пътят дотам е дълъг и опасен.
Бърич се замисли, после каза:
— Трябваше да намеря начин да отида с Кетрикен и шута. Но конете и провизиите бяха само за двама. Не успях да осигуря повече. И затова заминаха сами. — Вгледа се в огъня, после попита: — Нещо ново за престолонаследника Искрен?
Сенч бавно поклати глава и тихо му напомни:
— Крал Искрен. — Погледът му се зарея в пространството. — Ако можеше да се върне, вече щеше да се е появил. Още няколко дни като този и пиратите с алените кораби ще са във всички заливи. Вече не вярвам, че Искрен ще се върне.
— Тогава Славен наистина е крал — кисело рече Бърич. — Поне докато детето на Кетрикен не се роди и не навърши пълнолетие. И после, ако предяви претенции за короната, можем да очакваме гражданска война. Ако дотогава Шестте херцогства все още съществуват. Искрен. Ще ми се да не беше заминал да търси Праотците. Докато беше жив, поне имахме някаква защита от пиратите. Сега Искрен го няма и с напредването на пролетта нищо не може да попречи на алените кораби…
Искрен. Потреперих от студ. Отблъснах студа. Той се върна и аз го отблъснах докрай. След малко дълбоко си поех дъх.
— Тогава само водата, а — попита Сенч и разбрах, че са разговаряли, но аз не съм ги слушал.
Бърич сви рамене.
— Давай. Нищо няма да му стане. Преди провиждаше ли неща във вода?
— Никога не съм го карал да опита. Винаги съм подозирал, че го може. Той притежава Осезанието и Умението. Защо да не може да провижда?
— Възможността не означава непременно способност.
Известно време двамата се гледаха. Накрая Сенч сви рамене и каза малко сковано:
— Може би моят занаят не ми позволява скрупулите на съвестта, като твоя.
— Моля за извинение — навъсено отвърна Бърич. Всички служихме на своя крал, както ни диктуваха способностите.
Сенч кимна. И се усмихна.
После вдигна всичко от масата, освен паницата с вода и няколко свещи.
— Ела тук — тихо ми нареди той и аз отидох при масата. Сенч ме настани на своя стол и постави паницата пред мен. — Погледни във водата. Кажи ми какво виждаш.
Виждах водата. И паницата. Виждах синьото й дъно. Нито един от двата отговора не го задоволи. Постоянно ме караше пак да се вглеждам, но аз продължавах да виждам същото. Той на няколко пъти премести свещите, като всеки път ми казваше да погледна отново. Накрая се обърна към Бърич.
— Е, поне вече отвръща, когато му говориш.
Бърич кимна, но изглеждаше обезсърчен.
— Да. Може би след време.
Разбрах, че са свършили с мен, и си отдъхнах.
Сенч попита дали може да пренощува при нас. Бърич се съгласи. После отиде и донесе брендито. Напълни две чаши. Сенч придърпа моя стол до масата и седна. Аз чаках, ала двамата отново заговориха помежду си.
— Ами аз — попитах ги накрая.
Те замълчаха и ме погледнаха.
— Какво ти — рече Бърич.
— За мен няма ли бренди?
— Искаш ли — предпазливо попита Бърич. — Мислех, че не ти харесва.
— Не ми харесва. Никога не ми е харесвало. — За миг се замислих. — Обаче беше евтино.
Бърич ме зяпна. Сенч леко се усмихна и се загледа в дланите си. После Бърич взе още една чаша и ми наля. Известно време седяха и ме наблюдаваха, но аз не направих нищо. Накрая пак се разприказваха. Отпих от брендито. То опари устата и носа ми, но затопли вътрешностите ми. Знаех, че не искам повече. После реших, че може би искам. Отново отпих. Беше си също толкова неприятно. Като нещо, което насила щеше да ми даде против кашлица Търпение. Не. Прогоних и тази мисъл. Оставих чашата.
Бърич не ме погледна. Продължаваше да говори със Сенч.
— Когато си на лов за елени, често можеш да се приближиш до тях, като се преструваш, че не ги виждаш. Те остават на мястото си, наблюдават те и не помръдват дори копито, стига да не гледаш право към тях. — Той взе бутилката и наля още бренди в чашата ми. Миризмата му ме накара да изсумтя. Стори ми се, че усещам нещо да се движи. Мисъл в главата ми. Потърсих моя вълк.
„Нощни очи?“
„Братко? Аз спя, Променящи се. Още не е добро време за лов.“
Бърич ме изгледа гневно. Спрях.
Знаех, че не искам повече бренди. Но някой друг мислеше, че искам. Някой ме накара да взема чашата и просто да я подържа. Разклатих я в ръката си. Искрен клатеше виното в чашата си и се взираше в него. Вперих очи в тъмната чаша.
„Фиц.“
Оставих чашата. Станах и закрачих из стаята. Исках да изляза, но Бърич не ме пускаше сам. Още повече пък нощем. Затова пообикалях и накрая се върнах при стола си. Седнах. Чашата още беше там. След малко я вдигнах, просто за да прогоня усещането, че искам да я вдигна. Но щом я хванах, той я промени. Накара ме да си мисля, че ще я изпия. Че ще стопли стомаха ми. Просто бързо да я изпия и вкусът няма да се задържи много, само топлото, приятно усещане в корема ми.
Знаех какво прави. Започвах да се ядосвам.
„Тогава само още една глътчица. — Шепнешком. — Просто за да ти помогне да се отпуснеш, Фиц. Огънят е толкова топъл, ти се нахрани. Бърич ще те пази. Сенч също е тук. Няма нужда постоянно да си нащрек. Само още една глътчица. Още една глътка.“
„Няма.“
„Една глътчица, само за да си навлажниш устата.“
Отпих, за да го накарам да престане да ме кара да искам. Но той не престана, затова отпих още една глътка. Напълних си устата и преглътнах. Ставаше все по-трудно да устоявам. Той ме изтощаваше. И Бърич продължаваше да пълни чашата ми.
„Фиц. Кажи: «Искрен е жив». Само това. Кажи го.“
„Няма.“
„Не ти ли харесва? Брендито приятно загрява стомаха ти. Пийни си още.“
„Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да ме напиеш. За да не мога да те отблъсквам. Няма да ти позволя.“ — Лицето ми бе мокро.
Бърич и Сенч ме гледаха.
— Никога досега не е плакал, когато се напие — отбеляза Бърич. — Поне аз не съм го виждал. — Като че ли го намираха за интересно.
„Кажи го. Кажи: «Искрен е жив». После ще те оставя на мира. Обещавам. Просто го кажи. Само веднъж. Ако искаш, можеш да го прошепнеш. Кажи го. Кажи го.“
Сведох очи към масата. И съвсем тихо казах:
— Искрен е жив.
— А? — Попита Бърич. Прекалено небрежно. И припряно се наведе към мен, за да напълни отново чашата ми. Бутилката беше празна. Отля ми от своето бренди.
Изведнъж го поисках. Заради самия мен. Вдигнах чашата и я изпих на един дъх. После се изправих.
— Искрен е жив. Студен е, но е жив. И няма какво повече да кажа. — Отидох при вратата, вдигнах резето и излязох в нощта. Не се опитаха да ме спрат.
Бърич имаше право. Всичко беше там, като песен, която често си слушал и не можеш да я изхвърлиш от главата си. Тя звучеше във всичките ми мисли и обагряше всичките ми сънища. Натрапваше ми се и не ми даваше мир. Пролетта преля в лятото. Стари спомени започнаха да се напластяват върху новите. Различните ми животи започнаха да се сливат. Имаше бели петна, но ставаше все по-трудно да не зная нещата. Имената и лицата отново придобиваха смисъл. Търпение, Лейси, Чевръстка и Сажда вече не бяха обикновени думи — в тях като камбани отекваха спомени и чувства.
— Моли — казах накрая. Бърич рязко ме погледна и едва не изпусна фино оплетената примка от животински черва, която приготвяше. Чух го да си поема дъх, сякаш се канеше да ми каже нещо, но той зачака да продължа. Аз мълчах. Затворих очи, затиснах ги с ръце и закопнях за забрава.
Често стоях до прозореца и се взирах навън. Нямаше нищо за гледане. Но Бърич не ми пречеше, нито ме караше да се връщам към задачите си, както преди. Един ден, докато зяпах буйната трева на ливадата, го попитах:
— Какво ще правим, когато дойдат пастирите? Къде ще живеем тогава?
— Помисли. — Той бе опънал на пода заешка кожа и я стържеше. — Пастирите няма да дойдат. Няма стада, които да водят на лятна паша. Повечето добитък отиде навътре в страната заедно със Славен. Той ограби всичко възможно от Бъкип. Готов съм да се обзаложа, че през зимата са заколили и последната овца в крепостта.
— Сигурно — съгласих се аз. И после нещо се разшава в главата ми, нещо по-ужасно от всичко, което знаех и не исках да си спомня. Това бяха всички неща, които не знаех, всички въпроси, които бяха останали без отговор. Излязох да се разходя по ливадата. Стигнах до потока и продължих надолу към мочурището, където растеше папурът. Набрах зелени стръкове, за да ги сложа в кашата. Отново знаех имената на всички растения. Не исках, но знаех кои могат да убият човек и как да ги приготвям. Всички някогашни знания си бяха на мястото и чакаха да се върнат в мен, независимо дали го исках.
Когато се прибрах с папура, Бърич вареше кашата. Оставих папура на масата и налях гърне вода от бурето. Докато миех стръковете, най-после попитах:
— Какво се случи? Онази нощ?
Той бавно се обърна и ме погледна, като че ли бях диво животно и можеше да ме уплаши с резките си движения.
— Коя нощ?
— Когато крал Умен и Кетрикен трябваше да избягат. Защо не приготви конете и колата?
— А, онази нощ. — Бърич въздъхна, сякаш си припомняше стара болка. И заговори съвсем бавно и спокойно, сякаш се боеше да не ме стресне. — Следяха ни, Фиц. През цялото време. Славен знаеше всичко. Не можах да измъкна и едно зрънце овес от конюшнята, та камо ли три коня, кола и муле. Навсякъде имаше фароуски стражници, които се преструваха, че са дошли да проверят празните ясли. Не посмях да дойда и да ти кажа. Затова накрая изчаках да започне празненството, докато Славен се короняса и реши, че е победил. Тогава се измъкнах и отидох за конете. Сажда и Дорест. Бях ги скрил в ковачницата, за да не може Славен да продаде и тях. После откраднах малко храна от стаята на ратниците.
— И кралица Кетрикен и шутът са избягали с тях. — Имената ми прозвучаха странно. Не исках да мисля за тях, изобщо не исках да си ги спомням. Когато за последен път го бях видял, шутът плачеше и ме обвиняваше, че съм убил краля му. Аз бях настоял да избяга, за да се спаси. Това не бе най-приятният прощален спомен за човек, когото бях наричал свой приятел.
— Да. — Бърич донесе гърнето с кашата на масата. — Сенч и вълкът ги доведоха при мен. Кракът ми… знаех, че няма да мога дълго да следвам конете, а препускането в това време ги беше уморило. Просто трябваше да ги оставя. — Мълчание. След малко той изръмжа. По-тихо от вълк. — Ако някога открия кой ни е предал на Славен…
— Аз.
Той ме зяпна и на лицето му се изписа ужас. Сякаш не вярваше на ушите си. Сведох очи към ръцете си. Започваха да треперят.
— Сглупих. Това е вината ми. Малката прислужница на кралицата, Розмари. Винаги край нея, винаги в краката ти. Шпионирала е за Славен. Чула ме е да казвам на кралицата да е готова, че крал Умен ще замине с нея. И да се облече топло. Славен се е досетил, че Кетрикен се кани да бяга от Бъкип. Разбрал е, че ще й трябват коне. А може не само да е шпионирала. Може да е занесла кошница с отровни сладки на една старица. Може да е намазала с мас стълбището, по което е знаела, че скоро ще слезе престолонаследницата.
Насилих се да вдигна очи от папура и да срещна погледа му.
— А каквото не е чула Розмари, чули са го Джъстин и Ведра. Те се бяха впили в краля, смучеха Умение от него и знаеха всяка мисъл, която пращаше или получаваше от Искрен. Когато са разбрали какво правя, че служа като кралски човек, са започнали да шпионират чрез Умението и мен. Тогава нямах представа, че е възможно. Но Гален е открил как се прави и е подготвил учениците си. Помниш ли Уил, сина на коняря? От тяхната котерия? Той беше най-добър. Можеше да те накара да повярваш, че го няма, докато всъщност е пред теб.
Поклатих глава и се опитах да се отърся от ужасяващите си спомени за Уил. Той върна тъмата на зандана, нещата, които продължавах да пропъждам от ума си. Чудех се дали съм го убил. Съмнявах се. Съмнявах се, че съм му дал достатъчно отрова. Вдигнах поглед и видях, че Бърич ме наблюдава напрегнато.
— Онази нощ, точно в последния момент, кралят не пожела да тръгне — тихо продължих аз. — Много дълго бях смятал Славен за предател и бях забравил, че Умен все още го смята за свой син. А това, че Славен взе короната на Искрен, макар да знаеше, че брат му е жив… Крал Умен не искаше да живее, след като разбра, че Славен е способен на такова нещо. Той ме помоли да стана кралски човек, да му заема силата, за да прати своето „сбогом“ на Искрен. Но Ведра и Джъстин чакаха. — Замълчах, докато си припомнях нови подробности. — Трябваше да забележа, че е прекалено лесно. Никой не пазеше краля. Защо? Защото Славен нямаше нужда от охрана. Защото Ведра и Джъстин се бяха впили в него. Славен беше свършил с баща си. Беше се коронясал за престолонаследник — повече нямаше нужда от Умен. Затова те пресушиха силата на Умението му. Убиха го. Преди да успее да се сбогува с Искрен. Може би Славен им е казал да не допуснат пак да установи връзка с Искрен. Затова убих Ведра и Джъстин. Убих ги по същия начин, по който те бяха убили моя крал. Без да им дам шанс да отвърнат на удара, без да проявя и капчица милост.
— Успокой се. Успокой се. — Бърич бързо се приближи до мен, сложи ръце на раменете ми и ме накара да седна на един стол. — Трепериш така, като че ли ще получиш пристъп. Овладей се.
Бях онемял.
— Със Сенч не бяхме успели да разгадаем този момент — каза ми той. — Кой беше предал плана ни? Мислихме за всеки. Даже за шута. Известно време се бояхме, че сме пратили Кетрикен под грижите на предател.
— Как сте могли да си мислите такова нещо? Шутът обичаше крал Умен като никой друг.
— Не можехме да се сетим за някой, който да знае всичките ни планове — простичко отвърна Бърич.
— Не, шутът е виновен. А аз. — В този момент, струва ми се, най-после окончателно дойдох на себе си. Бях изрекъл най-страшното, бях го приел. Аз бях предал всички. — Шутът ме предупреди. Каза ми, че ако не се науча да отстъпвам, ще съм смърт за кралете. И Сенч ме предупреди. Опита се да ме накара да обещая, че няма да задействам нещата. Но аз не ги послушах. И с постъпките си убих своя крал. Ако не му бях помогнал с Умението, нямаше да е толкова уязвим за убийците си. Аз го направих уязвим, като потърсих Искрен. Но вместо него се появиха онези две пиявици. Кралският убиец! О, не само в буквалния смисъл, Умен. Ужасно съжалявам, милорд. Ужасно съжалявам. Ако не бях аз, Славен нямаше да има причина да ви убие.
— Фиц — твърдо рече Бърич. На Славен никога не му е трябвала причина, за да убие баща си. Просто трябваше да се изчерпат причините да го държи жив. И ти не можеше да промениш това. — Той внезапно се намръщи. — Защо тогава го убиха? Защо не изчакаха да се справят и с кралицата?
Усмихнах се.
— Ти я спаси. Славен смяташе, че се е справил с нея. Мислеха си, че са ни спрели, като ти попречиха да изведеш конете от конюшнята. Славен даже ми се похвали, когато бях в килията. Че Кетрикен е трябвало да тръгне без коне. И без топли зимни дрехи.
Бърич се ухили.
— Двамата с шута взеха багажа, приготвен за Умен. И тръгнаха с два от най-добрите коне в бъкипските конюшни. Обзалагам се, че без проблем са стигнали в Планините, момче. Сажда и Дорест сигурно вече пасат по планинските пасища.
Не беше особено голяма утеха. Тази нощ излязох и тичах с вълка и Бърич не ми се скара. Но не успяхме да тичаме надалеч и кръвта, която проляхме, не беше онази, която исках да видя да тече, и топлото прясно месо не можа да запълни празнотата в мен.
И така, аз си спомних кой съм. Двамата с Бърич отново започнахме да разговаряме откровено като приятели. Той се отказа да ми нарежда какво да правя, ала не без подигравателно да изрази съжалението си. Припомнихме си как да се смеем като някога, как да спорим. Но колкото повече си припомняхме, толкова повече осъзнавахме онова, което бяхме изгубили.
Денем. Бърич нямаше достатъчно работа. Преди се бе грижил за бъкипските коне, хрътки и соколи. Наблюдавах го как си намира задачи, за да си запълни времето, и знаех, че копнее за животните, за които толкова дълго се беше грижил. На мен ми липсваше суетнята и хората в двора, но най-много жадувах за Моли. Измислях си разговорите, които щяхме да водим, берях ливадник и острица, защото ухаеха на нея, нощем лежах и си спомнях докосването на дланта й по лицето ми. Ала не разговаряхме за тези неща. Опитвахме се да съберем отделните части от себе си, за да възстановим целостта си. Бърич ходеше на риба, аз — на лов. Имаше кожи за остъргване, ризи за пране и кърпене. Трябваше да се носи вода. Живееше се. Веднъж той се опита да ми обясни, че трябвало да си отиде и да ме остави сам. Не можех да му го позволя.
— Хайде да идем на риба — неочаквано предложих аз. Той дълбоко си пое дъх и кимна. Отидохме на риба и този ден повече не разговаряхме за това.
Но мен ме бяха затворили, бяха ме измъчвали с глад, бяха ме пребивали до смърт. От време на време, когато ме гледаше, знаех, че вижда белезите. Бръснех шева на бузата си. Косата над челото, където ми бяха разбили главата, бе бяла. Никога не отваряхме дума за тези неща. Отказвах да мисля за тях. Но никой не може да ги преживее, без да се промени.
Нощем сънувах. Кратки живи сънища, замръзнали мигове от огън, изгаряща болка, безнадежден страх. Събуждах се, облян в ледена пот. Докато седях на леглото в мрака, от тези сънища не оставаше нищо, никаква следа, по която да тръгна. Само болката, страхът, гневът, ядът. Но главно страхът. Непреодолимият страх, от който треперех и се задъхвах, от който очите ми се насълзяваха и в устата си усещах кисел вкус.
Първия път се изправих на леглото с безмълвен вик. Бърич също се надигна, сложи ръка на рамото ми и ме попита какво ми е. Отблъснах го толкова грубо, че той се удари в масата и едва не я прекатури. Страхът и гневът избухнаха в миг на ярост — щях да го убия просто защото беше наблизо. В този момент се презирах толкова силно, че нямах друго желание, освен да унищожа всичко, свързано с моята личност. Мразех целия свят. „Братко, братко, братко“ — отчаяно заскимтя в мен Нощни очи и Бърич залитна с нечленоразделен вик. След малко успях да преглътна и да промълвя:
— Кошмар, нищо повече. Извинявай.
— Разбирам — рязко отвърна той и после прибави замислено: — Разбирам. — Върна се на леглото си. Но всъщност разбираше, че не може да ми помогне.
Не сънувах кошмари всяка нощ, но ме спохождаха достатъчно често, за да се боя от леглото. Бърич се преструваше, че спи, но знаех, че лежи буден, докато аз водя нощните си битки. Не си спомнях сънищата, спомнях си само мъчителния ужас, който ми носеха. И преди бях изпитвал страх. Често. Когато се бях борил с претопените, когато се бяхме сражавали с воините от алените кораби, когато се бях сблъскал с Ведра. Страх, който предупреждаваше, който подтикваше, който даваше на човек кураж да остане жив. Но нощният страх бе обезсилващ ужас, надежда, че смъртта ще дойде и ще сложи край, защото бях пречупен и знаех, че съм готов да им дам всичко, за да не изпитвам повече болка.
Няма отговор на такъв страх, нито на срама, който върви заедно с него. Опитах с гняв, опитах с омраза. Не можеха да го удавят нито сълзите, нито брендито. Той проникваше в мен като отвратителна миризма и обагряше всичките ми спомени, замъгляваше себеусещането ми. Нито един миг на радост, страст или смелост не бе точно такъв, какъвто го помнех, защото умът ми винаги предателски прибавяше: „Да, известно време беше така, но после дойде онова и сега ти си такъв“. Този страх постоянно дебнеше в мен. С някаква болезнена увереност знаех, че ако бъда принуден, ще се превърна в него. Вече не бях Фицрицарин. Бях онова, което беше останало от него, след като страхът го бе прогонил от тялото му.
На втория ден след като Бърич остана без бренди, му казах:
— Ако искаш, иди в Бъкип.
— Нямаме пари за провизии и не остана нищо за продан. — Заяви го безизразно, като че ли аз бях виновен. Седеше край огъня. Дланите му едва забележимо трепереха. — Сега ще трябва да се оправяме сами. Има достатъчно дивеч. Ако не можем да се изхранваме тук, заслужаваме да гладуваме.
— Ще се справим ли — спокойно попитах аз.
Бърич ме погледна с присвити очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Че няма повече бренди.
— И смяташ, че не мога да мина без бренди ли? — Вече започваше да кипи. Откакто брендито бе свършило, нервите му бяха опънати.
Свих рамене.
— Само питам. — Седях неподвижно, не го гледах и се надявах да не избухне.
— Е, ще трябва да проверим — след малко съвсем тихо каза Бърич.
Помълчах. После попитах:
— Какво ще правим?
Той ме стрелна с ядосан поглед.
— Нали ти казах! Ще ходим на лов.
Кимнах.
— Ясно. Искам да кажа… после. Вдругиден.
— Ами, ще ходим на лов. Известно време ще се прехранваме така. Но рано или късно ще ни се прииска нещо, което не можем да си осигурим сами. Сенч ще ни носи някои неща, ако може. Бъкип е обран до шушка. Ще се наложи да отида в града и да се цаня някъде, ако ме вземат. Но засега…
— Не — тихо го прекъснах. — Исках да кажа… не може вечно да се крием, Бърич. Какво ще правим после?
Беше негов ред да помълчи.
— Не съм мислил много за това. Отначало просто трябваше да те скрия някъде, докато се възстановиш. После ми се струваше, че никога…
— Но сега съм тук. — Поколебах се. — Търпение.
— Мисли те за мъртъв — рязко отвърна Бърич, може би по-грубо, отколкото бе възнамерявал. — Истината знаем само ние със Сенч. Преди да те извадим от ковчега не бяхме сигурни. Ако дозата беше прекалено силна, можеше да си умрял или да си замръзнал от дните, прекарани в земята. Нали видях какво са ти направили. — Той замълча и за миг ме погледна. Изглеждаше измъчен. После поклати глава. — Съмнявах се, че ще оцелееш. Затова не обнадеждихме никого. И когато те извадихме… — Пак поклати глава. — Отначало не приличаше на нищо. Имаше прекалено много рани… Не знам какво е накарало Търпение да почисти и превърже раните на мъртвец, но ако не беше… После… това не беше ти. След първите няколко седмици ми призляваше при мисълта какво сме направили. Струваше ми се, че сме вкарали вълча душа в човешко тяло.
Погледна ме. Сякаш не можеше да повярва на спомена.
— Ти се хвърли към гърлото ми. Първия ден искаше да избягаш. Аз не те пусках и ти се хвърли да ми прегризеш гърлото. Не можех да покажа на Търпение това зъбещо се, ръмжащо същество, камо ли…
— Мислиш ли, че Моли…
Бърич извърна очи.
— Сигурно е чула, че си умрял. — И неловко прибави: — Някой беше палил свещ на гроба ти. Снегът беше разринат и когато дойдох да те изровя, видях парченцето восък.
— Като куче след кокал.
— Беше ме страх, че няма да разбереш.
— Не разбрах. Просто приех думата на Нощни очи.
Повече не можех. Опитах се да не продължавам този разговор. Ала Бърич бе неумолим.
— Ако се върнеш в Бъкип, ще те убият. Ще те обесят над вода и ще изгорят тялото ти. Или ще те разкъсат на парчета. Но ще се погрижат този път да си наистина мъртъв.
— Толкова ли много ме мразят?
— Дали те мразят? Не. Обичаха те, поне които те познаваха. Но ако се върнеш, ще ги е страх от теб. Не можеш да им го обясниш като фокус. Осезанието не е магия, на която се гледа с добро око. Когато обвинят някого, че го е използвал, след което той умре и го погребат… е, за да те запомнят с добро, трябва да си останеш мъртъв. Ако те видят, ще решат, че Славен е бил прав, че си упражнявал Дивата магия и с нейна помощ си убил краля. И пак ще те убият. Този път завинаги. — Бърич рязко се изправи и два пъти обиколи стаята. — Проклет да съм, добре щеше да ми дойде едно бренди.
— И на мен — тихо отвърнах аз.
След десет дни дойде Сенч. Старият убиец вървеше бавно по пътеката, подпираше се с тояга и носеше раница. Беше топло и той бе свалил качулката на плаща си. Вятърът развяваше дългата му сива коса. Беше си пуснал брада и приличаше на калайджия. Покрит с белези старец, може би, но вече не Пъпчивия. Вятърът и слънцето бяха казали своето. Бърич бе отишъл на риба. В негово отсъствие Нощни очи беше дошъл да се погрее на стъпалата, но когато подуши миризмата на Сенч, бързо се скри в гората зад хижата. Останах сам.
Известно време го наблюдавах. Зимата го бе състарила. Но крачеше по-твърдо, отколкото преди, сякаш лишенията го бяха калили. Отидох да го посрещна. Чувствах се странно плах и засрамен. Когато ме видя, той спря на пътеката. Приближих се.
— Момко? — Предпазливо попита Сенч. Успях да кимна и да се усмихна. Неговата усмивка ме смири. Той пусна тоягата, за да ме прегърне, и притисна буза към моята, като че ли бях дете. — О, Фиц, Фиц, момчето ми — с огромно облекчение каза Сенч. — Мислех, че сме те изгубили. Мислех, че сме направили нещо по-страшно от това да те оставим да умреш. — Старческите му ръце бяха жилави и здрави.
Смилих се над стареца. Не му казах, че всъщност са направили тъкмо това.
2
Раздялата
След като се короняса, принц Славен всъщност остави Крайбрежните херцогства на произвола на съдбата. Ограби всички пари, които успя да открие в Бъкип, както и в голяма част от херцогство Бък. От крепостта отмъкна коне и добитък и установи новото си седалище в Трейдфорд. Отмъкна и мебелите и библиотеката на кралската резиденция, като подели някои между херцозите и благородниците си във вътрешността като подарък или направо им ги продаде. Хамбари, изби, оръжейни, всичко беше плячкосано.
Той обяви, че ще отведе болния крал Умен и бременната и овдовяла съпруга на престолонаследника Кетрикен в Трейдфорд, за да са в безопасност от алените кораби, които опустошаваха Крайбрежните херцогства. Това също бе повод за плячкосването на мебели и ценности от Бъкип. Ала след смъртта на Умен и изчезването на Кетрикен принц Славен се лиши дори от това неубедително оправдание. Въпреки това веднага след коронацията той напусна Бъкип. Говореше се, че когато неговият Съвет на знатните оспорил решението му, той заявил, че Крайбрежните херцогства му носели само войни и разходи, че винаги изсмуквали като пиявица средствата на Вътрешните херцогства и че желаел на островитяните щастие с това скалисто и безрадостно място. По-късно Славен отрече да е изричал такива думи.
След изчезването на Кетрикен крал Славен остана в положение без исторически прецедент. Детето, което носеше Кетрикен, очевидно беше следващият престолонаследник. Ала и двамата бяха изчезнали при извънредно подозрителни обстоятелства. Не всички бяха убедени, че не го е извършил самият Славен. Дори Кетрикен да бе останала в Бъкип, детето нямаше да може да приеме титлата поне още седемнадесет години. Славен нямаше търпение колкото може по-скоро да се обяви за крал, но по закон му трябваше признанието и на шестте херцогства. Той си купи короната с много отстъпки за крайбрежните херцози. Най-голямо беше обещанието му, че Бъкип ще продължи да защитава крайбрежието.
Управлението на древната крепост бе предадено на най-големия му племенник, наследник на титлата „херцог на Фароу“. Двадесет и пет годишният лорд Ясен вече нямаше търпение да получи властта от баща си и с радост пое командването на Бъкип и Бък, но нямаше много опит в това отношение. Славен се пренесе във вътрешността на страната и се установи в замъка Трейдфорд на река Вин във Фароу, докато младият лорд Ясен остана в Бъкип с отбрани фароуски стражници. Няма данни Славен да му е оставил някакви средства, затова младежът се опита да измъкне каквото му е необходимо от търговците в града, както и от вече изнемогващите земеделци и пастири от херцогство Бък. Макар да няма признаци, че е изпитвал ненавист към народа на Бък и другите Крайбрежни херцогства, той не прояви и никаква обич към тях.
По онова време в Бъкип живееха и шепа дребни благородници. Повечето земевладелци от Бък бяха по собствените си крепости и полагаха, макар и малки усилия да защитят хората си. Най-високопоставена от обитателите на Бъкип беше лейди Търпение, някогашна съпруга на престолонаследника преди мъжът й принц Рицарин да отстъпи трона на по-малкия си брат Искрен. Бъкип се охраняваше от бъкските ратници, както и от личната стража на Кетрикен и неколцина души от стражата на крал Умен. Бойният им дух бе нисък, тъй като не получаваха редовно платата си и ги хранеха зле. Лорд Ясен беше довел със себе си своята стража и очевидно я предпочиташе пред местните. Положението още повече се усложняваше от неясната военна йерархия. Бъкските ратници формално бяха под командването на фароуския капитан Кефел, командир на стражата на лорд Ясен. Всъщност Напръстник от стражата на кралицата, Рязко от бъкипската стража и старият Ред от стражата на крал Умен се съюзиха и образуваха отделен съвет. Ако редовно докладваха на някого, това бе на лейди Търпение. Скоро бъкските ратници започнаха да я наричат „господарката на Бъкип“.
Дори след коронясването си Славен продължаваше да е ревнив към титлата си. Той прати вестители нашир и длъж, за да дирят информация за Кетрикен и нероденото дете. Подозренията му, че може да е потърсила убежище при баща си крал Ейод в Планинското кралство, го накараха да поиска от него да я върне. Когато Ейод му отговори, че местонахождението на престолонаследницата на Шестте херцогства не интересувало планинския народ, Славен гневно прекъсна връзките с Планинското кралство, прекрати търговията и се опита да затвори границите дори за обикновените пътници. В същото време плъзнаха слухове, почти със сигурност разпространявани по заповед на Славен, че детето на Кетрикен не било от Искрен и следователно нямало право да заеме трона на Шестте херцогства.
Това бяха тежки времена за обикновените хора от Бък. Изоставен от своя крал и защитаван от съвсем малка и зле поддържана войска, народът остана без кормило в бурно море. Което не успяваха да плячкосат или унищожат пиратите, ограбваха го под формата на данъци хората на Ясен. По пътищата бродеха разбойници, защото когато честният човек не може да си изкарва прехраната, народът се разбунва. Дребните фермери се отказваха от надеждата да заживеят нормално и бягаха от крайбрежието, за да станат просяци и крадци, а жените им — проститутки в градовете във вътрешността. Търговията замря, защото корабите рядко се завръщаха.
Двамата със Сенч седяхме на пейката пред хижата и разговаряхме. Не приказвахме за важни неща, нито за съдбоносните събития от миналото. Не обсъждахме моето завръщане от гроба, нито настоящото политическо положение. Той говореше за нашите общи спомени, сякаш си идвах от дълго пътуване. Катерицата Слинк остаряваше — предната зима беше сковала крачетата й и дори настъпването на пролетта не я бе ободрило. Сенч се боеше, че няма да издържи до края на годината. Той най-после беше успял да изсуши листа от флаг, без да мухлясат, но бе установил, че сушената билка е съвсем слаба. И на двамата ни липсваха сладките на готвачката Сара. Сенч ме попита дали искам нещо от стаята си. Славен я бил претърсил и всичко било в безпорядък, но едва ли липсвало нещо. Попитах го дали си спомня гоблена с крал Мъдрост и Праотеца. Той отговори утвърдително, ала гобленът бил прекалено тежък, за да го влачи тук. Измъчено го погледнах и Сенч веднага омекна. Щял да намери някакъв начин.
Усмихнах се.
— Пошегувах се, Сенч. Този гоблен ми носеше само кошмари, когато бях малък. Не. В стаята ми няма нищо, което вече да има значение за мен.
Той ме погледна тъжно.
— Загърбваш целия си живот само с дрехите на гърба си и една обеца, така ли? И казваш, че не искаш да вземеш нищо. Това не ти ли се струва странно?
За миг се замислих. Мечът, който ми беше подарил Искрен. Сребърният пръстен на Руриск, който бях получил от крал Ейод. Една игла от лейди Грация. Гайдата на Търпение — надявах се, че си я е взела. Рисунките и документите ми. Кутията, която бях издялал, за да държа в нея отровите си. С Моли никога не си бяхме разменяли подаръци. Тя никога не би ми позволила да й подаря нещо и на мен не ми беше хрумвало да открадна панделка от косата й. Ако бях…
— Не. Най-добре е напълно да скъсам с миналото. Макар че ти забрави нещо. — Обърнах яката на грубата си риза, за да му покажа малкия рубин, инкрустиран в среброто. — Иглата, която ми даде Умен, за да ме обяви за свой. Още я пазя. — С нейна помощ Търпение беше закрепила савана ми.
— Все още съм изненадан, че стражата на Славен не те е обрала. Сигурно Осезанието има толкова лоша слава, че са се страхували от теб, макар и мъртъв.
Вдигнах ръка и докоснах счупения си нос.
— Не забелязах да изпитват страх от мен.
Сенч ми се усмихна криво.
— Безпокои те носът ти, нали? Според мен това придава на лицето ти повече характер.
Погледнах го с присвити очи — заради слънцето.
— Наистина ли?
— Не. Просто съм любезен. Всъщност не е чак толкова зле. Все едно някой се е опитал да го намести.
Потръпнах от мъчителния спомен.
— Не искам да мисля за това.
Лицето му внезапно помръкна от болка за мен. Извърнах очи, неспособен да понеса съжалението му. Спомените за побоите, на които ме бяха подложили, бяха по-поносими, когато се преструвах, че за тях не знае никой друг. Срамувах се от онова, което ми бе сторил Славен. Отпуснах главата си на затоплената от слънцето стена на хижата и дълбоко си поех дъх.
— Така. Какво става долу, където все още има живи хора?
Сенч се прокашля и прие промяната на темата.
— Какво знаеш всъщност?
— Почти нищо. Че Кетрикен и шутът са избягали. Че Търпение може да е получила вест от Кетрикен. Че Славен е бесен на крал Ейод и е прекъснал търговските връзки. Че Искрен е жив, но никой не е чувал нищо за него.
— Чакай, чакай! — Сенч се наведе напред. — Слухът за Кетрикен… спомняш си го от оная вечер, когато с Бърич разговаряхме за това.
Извърнах се.
— Също както ти може да си спомняш стар сън. С размити краски и разбъркани събития. Само че те чух да казваш нещо за това.
— Ами това за Искрен? — От внезапната му сериозност ме побиха ледени тръпки.
— Онази нощ той се свърза с мен чрез Умението — тихо отвърнах аз. — И тогава ви казах, че е жив.
— По дяволите! — Сенч скочи и яростно закрачи пред мен. Никога не го бях виждал такъв и сега го зяпнах, изпълнен с почуда и страх. — С Бърич не обърнахме внимание на думите ти! О, зарадвахме се, когато те чухме да ги произнасяш, и когато ти избяга навън, Бърич каза: „Нека върви, тази нощ той постигна много, спомни си своя принц“. И забравихме за това. По дяволите! — Сенч ненадейно се закова на място и насочи показалец към мен. — Разкажи ми всичко.
Започнах да тършувам в паметта си. Бе ми трудно да подредя нещата — сякаш ги бях видял с вълчи очи.
— Той беше студен. Но жив. Или уморен, или ранен. Някак по-бавен. Опитваше се да се свърже с мен и аз го отблъсквах, затова ме караше да пия. За да събори стените ми, предполагам…
— Къде беше?
— Не знам. Сняг. Гора. — Продължих да ровя из призрачните спомени. — Струва ми се, че самият той не знаеше къде е.
Сенч впи в мен зелените си очи.
— Усещаш ли го? Можеш ли да ми кажеш, че е жив?
Поклатих глава. Сърцето ми започваше да се блъска в гърдите ми.
— Можеш ли да се свържеш с него?
Пак поклатих глава. Стомахът ми се сви.
Раздразнението на Сенч растеше с всяко следващо поклащане на главата ми.
— По дяволите, Фиц, трябва!
— Не искам — внезапно извиках. Бях скочил.
„Бягай! Бягай колкото можеш по-бързо!“
Направих го. Изведнъж се оказа съвсем просто. Избягах от Сенч и хижата, сякаш ме гонеха всички дяволи на адските острови. Сенч извика след мен, но аз отказах да чуя думите му. Тичах и веднага щом се скрих сред дърветата, до мен се озова Нощни очи.
„Не натам, натам е Сърцето на глутницата — предупреди ме той. Затова продължихме нагоре по хълма, надалеч от потока, към надвисналия над брега къпинак, където в бурни нощи се подслоняваше Нощни очи. — Какво беше това? Каква беше опасността?“ — попита приятелят ми.
„Той искаше да се върна — признах след малко. Опитах се да го изразя така, че Нощни очи да ме разбере. — Искаше да… вече да не съм вълк.“
Изведнъж ме побиха тръпки. Като го обяснявах на Нощни очи, се бях изправил лице в лице с истината. Изборът беше прост. Да съм вълк, да нямам минало и бъдеще, само настояще. Или да съм човек, измъчен от миналото си, чието сърце се изпълва със страх. Можех да вървя на два крака и да позная срама и боязънта като начин на живот. Или да тичам на четири крака и да забравя всичко, докато накрая дори Моли се превърне само в приятна миризма, която си спомням. Неподвижно седях под къпините, отпуснал ръка на гърба на Нощни очи, отправил поглед към място, което можех да видя единствено аз. С наближаването на нощта светлината бавно се променяше. Решението ми се оформяше бавно и неизбежно като спускащия се мрак. Сърцето ми плачеше, ала алтернативата бе непоносима.
Прибрах се вкъщи с подвита опашка. Чувствах се странно отново да се завърна в хижата като вълк, да усетя миризмата на дима като нещо човешко, да премигна към процеждащата се през капаците на прозорците светлина. Неохотно откъснах ума си от този на Нощни очи.
„Не предпочиташ ли да ловуваш с мен?“
„Много бих искал да ловувам с теб. Но тази нощ не мога.“
„Защо?“
Поклатих глава. Решението ми бе толкова неукрепнало и ново, че не посмях да го подложа на изпитание, като отговоря. Спрях в края на гората, за да изтупам дрехите си от листата и пръстта, да пригладя косата си и да я завържа на опашка. Надявах се, че лицето ми не е мръсно. Изправих рамене и се насилих да закрача към хижата, да отворя вратата, да вляза и да ги погледна. Чувствах се ужасно уязвим. Те бяха приказвали за мен. Знаеха почти всичките ми тайни. Разклатеното ми достойнство окончателно се разпадна. Как можех да се изправя пред тях и да очаквам да се отнасят към мен като към човек? И все пак не можех да ги виня. Те се бяха опитали да ме спасят. От самия мен, да, но въпреки това да ме спасят. Не бяха виновни, че спасеното от тях не си струваше.
Влязох. Двамата седяха на масата. Ако бях избягал така преди няколко седмици, когато се върнех, Бърич щеше да скочи и да ме зашлеви. Знаех, че с това вече е свършено, ала споменът ме изпълни с предпазливост, която не можех да скрия напълно. На лицето му обаче се изписа само облекчение. Сенч ме наблюдаваше със срам и загриженост.
— Не исках да те притискам толкова силно — сериозно каза той, преди да успея да отворя уста.
— Не си — тихо отвърнах аз. — Само докосна мястото, което притисках самият аз. Понякога човек не съзнава колко тежко е ранен, докато някой друг не пъхне пръст в раната.
Седнах до тях. След седмици на проста храна видът на сиренето, меда и бъзовото вино на едно място почти ме смая. Към пъстървата, която беше уловил Бърич, имаше и самун хляб. Известно време само ядохме, без да приказваме за нищо. Това като че ли поуспокои странното усещане. Ала в момента, в който се нахранихме и вдигнахме масата, напрежението се върна.
— Сега разбирам въпроса ти — рязко каза Бърич. Двамата със Сенч го погледнахме изненадано. — Преди няколко дни, когато ме попита какво ще правим. Разбирам, че съм смятал Искрен за мъртъв. Кетрикен носеше неговия наследник, но вече беше на сигурно място в Планините. Не можех да направя нищо повече за нея. Ако по някакъв начин се бях намесил, можех да я издам. Беше най-добре да продължи да се крие при бащиния си народ. Когато детето й навършеше пълнолетие… е, ако дотогава не бях в гроба, щях да направя каквото мога. И виждах службата си към своя крал за свършена. Затова виждах само необходимостта да се грижим за себе си.
— Ами сега — тихо попитах аз.
— Ако Искрен е жив, на престола му седи самозванец. Аз съм се заклел да служа на своя крал. Сенч също. Както и ти. — Двамата напрегнато се взираха в мен.
„Избягай пак.“
„Не мога.“
Бърич потръпна, сякаш го бях убол с игла. Зачудих се дали ако се запътя към вратата, ще се нахвърли върху мен и ще ме спре. Ала той не каза нищо, дори не помръдна; просто чакаше.
— Аз не. Онзи Фиц умря.
Сякаш го ударих. Но Сенч тихо попита:
— Тогава защо все още носи иглата на крал Умен?
Вдигнах ръка и я свалих от яката си. „Ето — готвех се да кажа, — ето, вземи я, вземи всичко, което върви с нея. Аз свърших. Не ми стига смелост за повече.“ Но вместо да изрека тези думи, продължавах да седя и да я гледам.
— Бъзово вино — предложи Сенч, ала не на мен.
— Тази вечер е студено. Ще направя чай — отвърна Бърич.
Сенч кимна. Седях неподвижно и държах сребърната игла с рубина. Спомнях си ръцете на моя крал, който я промушваше през гънките на момчешката ми риза. „Сега си мой“ — бе казал Умен. Ала той беше мъртъв. Това освобождаваше ли ме от обещанието ми? Ами последните му думи? „Какво съм направил от теб?“ За пореден път заобиколих този въпрос. По-важно бе какво съм сега. Дали бях такъв, какъвто ме беше направил Славен? Или можех да избягам от това?
— Славен ми каза — замислено рекох, — че само трябва да се почеша, за да открия Безименния, момчето-куче. — Вдигнах очи и се насилих да срещна погледа на Бърич. — Може да ми хареса да съм Славен.
— Наистина ли? — попита Бърич. — Имаше време, когато не смяташе така. Кой си ти, Фиц, ако не си кралски човек? Какъв си? Къде ще идеш?
Къде щях да ида, ако бях свободен? При Моли, викаше сърцето ми. Поклатих глава и се отърсих от тази мисъл, преди да ме е изпепелила. Не. Още преди да изгубя живота си бях изгубил нея. Замислих се за своята празна, горчива свобода. Всъщност можех да отида само на едно място. Взех решение, вдигнах глава и твърдо срещнах погледа на Бърич.
— Заминавам. Където и да е. В Халкидските държави. В Бинград. Оправям се с животните и съм приличен писар. Мога да си изкарвам прехраната.
— Несъмнено. Но живуркането не е живот — отбеляза той.
— А какво е живот — внезапно разгневен, попитах аз. Защо трябваше толкова да усложняват нещата? От мен ненадейно бликнаха думи и мисли, като отрова от гнойна рана. — Ти ме накара да се посветя на своя крал и да жертвам всичко останало като теб. Да се откажа от жената, която обичам, и да следвам краля по петите като куче. А когато този крал те изостави? Ти го преглътна и вместо него отгледа копелето му. После ти отнеха всичко — конюшнята, конете, кучетата, хората. Оставиха те без нищо, дори без покрив над главата, същите тези крале, пред които беше положил клетва. И какво направи ти? Тъй като не ти беше останало нищо, ти се вкопчи в мен, измъкна копелето от ковчега и насила му върна живота. Живот, който мразя, живот, който не искам!
Онемял, той ме зяпна. Исках да престана, но нещо не ми позволи. Гневът ми бе като пречистващ огън. Стиснах юмруци и продължих:
— Защо винаги си до мен? Защо винаги ме изправяш, за да ме повалят отново? Защо? За да ти дължа нещо ли? За да имаш право над живота ми, защото нямаш смелост да водиш собствен живот ли? Ти искаш само да ме направиш като себе си, човек без собствен живот, човек, който дава живота си на краля. Не разбираш ли, че не си заслужава да се живее за друг?
Срещнах погледа му и после се извърнах от удивлението и мъката, които видях в очите му.
— Не — след като си поех дъх, тъпо казах аз. — Не разбираш, не можеш да разбереш. Дори не можеш да си представиш от какво си ме лишил. Трябваше да съм мъртъв, но ти не ми позволи да умра. При това с най-добри намерения, защото си вярвал, че постъпваш правилно, независимо дали ми причиняваш болка. Но кой ти даде право над моя живот? Кой ти позволи да постъпиш така с мен?
В стаята не се чуваше нито звук, освен собствения ми глас. Сенч бе като вцепенен. Изражението на Бърич ме разгневи още повече. Той се опита да възвърне гордостта и достойнството си и тихо отвърна:
— Баща ти ме натовари с тази задача, Фиц. Аз направих всичко възможно, момчето ми. Последните думи, които ми каза моят принц, Рицарин, бяха „Отгледай го добре“. И аз…
— И ти се отказа от следващите десет години от живота си, за да отгледаш нечие копеле — с яростен сарказъм го прекъснах аз. — Грижеше се за мен, защото всъщност не можеше да правиш нищо друго. През целия си живот, Бърич, ти си се грижил за някой друг, на първо място си поставял някой друг, жертвал си нормалния си живот заради някой друг. Верен като куче. Това живот ли е? Никога не ти ли се е искало да принадлежиш на самия себе си и сам да взимаш решения? Или причината е страхът? — Почти виках. Когато думите ми се изчерпаха, го погледнах, задъхан от гняв.
Като малък, често си обещавах, че някой ден ще го накарам да си плати за всеки шамар, който ми е зашлевил, за всеки път, когато едва се държах на крака, но той ме караше да чистя конюшнята. С тези думи десетократно бях удържал това детинско обещание. Бърич бе онемял от мъка. Видях, че гърдите му рязко се надигат, сякаш го бях пронизал с кинжал. — Не бях сигурен откъде са дошли тези думи, но беше късно да ги върна. Извинението нямаше да поправи стореното, нямаше да ги промени. Прииска ми се да ме удари.
Той колебливо се изправи и крачетата на стола му изскърцаха по дъсчения под. Самият стол се прекатури с трясък. Бърич, който крачеше съвсем стабилно дори след бутилка бренди, сега лъкатушеше като пиян. Стигна до вратата и излезе в нощта. Аз останах на масата и усещах, че нещо в мен се вцепенява. Надявах се да е сърцето ми.
Настана тишина. За дълго. После Сенч въздъхна и попита:
— Защо?
— Не знам. — Бях майстор на лъжата. Самият Сенч ме беше научил. Втренчих се в огъня. За миг едва не се опитах да му обясня. Реших, че не мога. Без да искам, започнах да увъртам. — Може би защото трябва да се освободя от него. От всичко, което е правил за мен, макар и да не съм го искал. Той трябва да спре да прави неща, за които никога не мога да му се отплатя. Жертви, които никой не би направил за друг. Повече не искам да съм му длъжник. Не искам да дължа нищо на никого.
Гласът на Сенч беше напълно безизразен. Дланите му лежаха върху бедрата му, неподвижно, почти спокойно. Ала зелените му очи бяха изгубили цвета си на медна руда и в тях се бе настанил гневът.
— Още откакто се върна от Планинското кралство, ти сякаш се опитваше да се скараш с всички. Когато се цупеше като малък, го отдавах на възрастта ти. Но ти донесе със себе си… ярост. Като предизвикателство към целия свят да те убие, ако може. Не само че се изпречи на пътя на Славен: най-опасното беше, че го направи сам. Бърич не беше единственият, който го разбираше. Припомни си миналата година: накъдето и да се обърнех, виждах Фиц да ругае света, да се бие, да води сражение, целият увит в бинтове, пиян като моряк или отпуснат като пача и молещ за бренди. Кога си бил спокоен и съсредоточен, кога си се веселил с другари? Ако не предизвикваше враговете си, ти отблъскваше приятелите си. Какво се случи между вас с шута? Къде е Моли? Ти току-що обиди Бърич. Кой е следващият?
— Ти, предполагам. — Това бе неизбежно. Не исках да изрека тези думи, но не можех да премълча. Беше време.
— С всичко, което наговори на Бърич, ти вече стигна прекалено далеч.
— Знам — откровено отвърнах и го погледнах в очите. Срещнах погледа му. — Отдавна не си доволен от нищо, което правя. Бърич също. И всички останали. Изглежда, напоследък не съм в състояние да взимам правилни решения.
— Съгласен съм — безмилостно каза Сенч.
И ето че въгленчето на гнева ми отново се разгоря.
— Може би защото никога не съм имал възможност сам да взимам решения. Може би защото прекалено дълго съм „момче“ за всичко. Конярчето на Бърич, твой чирак, любимец на Искрен, паж на Търпение. Кога ще принадлежа сам на себе си — яростно попитах аз.
— А кога си принадлежал на друг — също толкова разпалено отби удара Сенч. — Откакто се прибра от Планините, не правиш нищо друго. Отиде при Искрен и му каза, че ти е омръзнало да си убиец, точно когато имаше нужда от теб. Търпение се опита да те предупреди да оставиш Моли на мира, но ти не пожела. Това я превърна в мишена. Ти въвлече Търпение в заговори, които я изложиха на опасност. Обвърза се с вълка, въпреки всичко, което ти каза Бърич. Оспорваше всяко мое решение за здравето на крал Умен. И предпоследната ти глупава постъпка в Бъкип беше да участваш в бунт срещу короната. Заради теб за малко да избухне гражданска война.
— А последната ми глупава постъпка — с горчиво любопитство попитах аз.
— Убийството на Джъстин и Ведра — обвинително заяви той.
— Те току-що бяха изсмукали силите на краля, Сенч — ледено отбелязах аз. — Убиха го в ръцете ми. Какво трябваше да направя?
Сенч се изправи и някак успя да се извиси над мен, както някога.
— След всички години, през които съм те учил, ти се разтича из крепостта с гол нож, преряза гърлото на един и намушка друг в Голямата зала пред всички събрани благородници… Моят прекрасен чирак! Не можа ли да измислиш друг начин да го направиш?
— Бях разярен — изревах аз.
— Точно така — извика в отговор той. — Наистина беше разярен. Затова унищожи доверието в нас! Крайбрежните херцози бяха на твоя страна, но ти предпочете да им се представиш като побъркан! И угаси и последното пламъче на вярата им в рода на Пророците.
— Допреди малко ме упрекваше, че съм имал доверието на тези херцози.
— Не. Упрекнах те, че се поставяш пред тях. Изобщо не биваше да им позволяваш да ти предложат управлението на Бъкип. Ако си изпълняваше задълженията както трябва, никога нямаше да им хрумне такава мисъл. Докато ти за кой ли път забравяш къде ти е мястото. Ти не си принц, а убиец. Не си играчът, а пионката. И когато правиш ходове на своя глава, ти проваляш всяка друга стратегия и излагаш на риск всички други пионки на дъската!
Да не си в състояние да измислиш отговор не означава, че приемаш нечии думи. Гневно го изгледах. Той продължаваше да ме гледа. Под зелените му очи силата на гнева ми внезапно ме напусна и остави след себе си само горчивина. Скритият ми страх отново бликна на повърхността. Изгубих решителността си. Не можех да го направя. Нямах силата да се противопоставям и на двамата. След време се чух намусено да отвръщам:
— Добре. Отлично. Както винаги, вие с Бърич сте прави. Обещавам, че вече няма да мисля, само ще се подчинявам. Какво искаш да направя?
— Не. — Съвсем лаконично.
— Какво „не“?
Той бавно поклати глава.
— Тази вечер напълно разбирам, че не бива да разчитам за нищо на теб. Повече няма да получиш задача от мен, нито ще ти доверявам плановете си. С онези дни завинаги е свършено. — Не можех да проумея примирението в гласа му. Той се извърна настрани и зарея поглед някъде надалеч. Когато отново заговори, това не бе моят учител, а Сенч. — Обичам те, момчето ми. Не те лишавам от обичта си. Но ти си опасен. А онова, което трябва да се опитаме да направим, е достатъчно рисковано и без ти да се разбеснееш.
— Какво се опитвате да направите — въпреки волята си попитах аз.
Погледът му бавно срещна моя и той бавно поклати глава. Като запазваше това в тайна, Сенч прекъсваше връзките помежду ни. Смаяно го видях да взима раницата и плаща си.
— Навън е тъмно — казах. — А Бъкип е далеч и пътят е тежък дори през деня. Остани поне да пренощуваш, Сенч.
— Не мога. Ти ще продължаваш да чоплиш този спор като струпей, докато пак не го разкървавиш. Бяха казани достатъчно сурови думи. Най-добре е да си тръгна още сега.
И си отиде.
Седях и гледах как огънят догаря. Бях прекалил и с двамата, много повече, отколкото бях възнамерявал. Бях искал да се разделя с тях, а вместо това бях отровил всичките им спомени за мен. Стореното — сторено. Станах и започнах да си събирам багажа. Отне ми съвсем малко време. Завързах вещите си в зимния си плащ. Зачудих се дали съм го направил от детинска обида, или от внезапна решителност. Зачудих се дали има някаква разлика. Приседнах пред огнището, стиснал вързопа в ръце. Исках Бърич да се върне, за да види, че съжалявам. Насилих се внимателно да помисля за това. После развързах вързопа, опънах одеялото си пред огъня и легнах. Откакто ме беше върнал от смъртта, Бърич спеше между мен и вратата. Може би, за да не избягам. Понякога ми се струваше, че той е единственото, което ме разделя от мрака. Сега го нямаше. Въпреки стените на хижата аз се чувствах свит върху голото, диво лице на земята:
„Винаги имаш мен.“
„Знам. И ти имаш мен.“ Опитах, но не успях да вложа истинско чувство в тези думи. Бях излял всичките си емоции и сега бях празен. И страшно уморен. И ми оставаше страшно много работа.
„Сивия разговаря със Сърцето на глутницата. Да ги подслушам ли?“
„Не. Думите им са си техни.“ Завиждах им, че са заедно, докато аз съм сам. Ала изпитах и известна утеха. Може би Бърич щеше да убеди Сенч да се върне и да пренощува. Може би Сенч щеше да изсмуче част от отровата, която бях излял в Бърич. Загледах се в огъня. Нямах много високо мнение за себе си.
През нощта има един мъртъв момент, онова най-студено, най-тъмно време, когато светът забравя, че съществуват вечерта и изгревът. Време, когато е рано за ставане, но е толкова късно, че няма смисъл да си лягаш. Тъкмо тогава се прибра Бърич. Не спях, но не помръднах. Не успях да го заблудя.
— Сенч си отиде — тихо рече той. Чух го да изправя съборения стол. После седна на него и си събу ботушите. Не усетих да излъчва враждебност. Сякаш изобщо не бях изрекъл гневните си думи. Или може би мъката го бе вцепенила.
— Тъмно е — казах на пламъците. Говорех предпазливо, боях се да не разваля магията на спокойствието.
— Знам. Но той има фенер. Каза, че повече го било страх да остане, защото нямало да може да изпълни решението си. Да те остави.
Онова, против което доскоро бях негодувал, сега ми се стори предателство. Обзе ме ужас и разколеба твърдостта ми. Рязко седнах на одеялото. Дълбоко си поех дъх.
— Бърич. Онова, което ти казах…, бях ядосан, бях…
— Точно в целта. — Звукът, който издаде, можеше да е смях, ако не тегнеше от горчивина.
— Само в смисъл, че най-близките най-тежко се нараняват едни други — умолително рекох аз.
— Така е. Може би кучето наистина има нужда от господар. — Подигравателният му глас беше по-отровен от жлъчта, с която го бях залял. Онемях. Той изправи рамене и пусна ботушите си на пода. Погледна ме. — Нямах намерение да те правя точно като себе си, Фиц. Не бих го пожелал на никого. Исках да станеш като баща си. Но понякога ми се струваше, че каквото и да правиш, ти следваш моя пример. — Бърич спря, после отново заговори, съвсем тихо, без да се обръща към мен. Сякаш разказваше стара приказка на заспиващо дете.
— Роден съм в Халкидските държави. В крайбрежно градче, пристанище Лийс. Майка ми переше, за да издържа мен и баба ми. Баща ми беше умрял, преди да се родя, беше го отнесло морето. За мен се грижеше баба ми, но тя беше много стара и често боледуваше. — По-скоро чух, отколкото видях горчивата му усмивка. — Робският живот не носи добро здраве. Тя ме обичаше, но аз не бях кротко дете. А вкъщи нямаше кой да се противопостави на волята ми. Затова още съвсем малък насочих обичта си към единственото силно мъжко същество в моя свят, което се интересуваше от мен. Едно улично псе. Мръсно. Цялото в белези. Нямаше други ценности, освен оцеляването. Беше вярно само на мен. И аз на него. Не познаваше друго, освен своя начин на живот. Взимаш каквото искаш и когато го искаш и не мислиш за нищо повече. Сигурен съм, че разбираш какво искам да кажа. Съседите ме смятаха за ням. Майка ми ме смяташе за малоумен. Баба ми, убеден съм, имаше известни подозрения. Тя се опита да прогони кучето, но също като теб, аз имах собствена воля. Бях на осем години, когато приятелят ми попадна под копитата на един кон и умря. Опитваше се да открадне парче сланина. — Бърич стана от стола си и отиде при одеялата си.
Той ми бе отнел Носльо, когато бях още по-малък. Мислех го за мъртъв. Ала Бърич беше преживял действителната смърт на своя приятел. Все едно да умре самият той.
— И какво направи — тихо го попитах.
Чух го да оправя леглото си и да ляга.
— Научих се да говоря — след малко отвърна той. — Баба ми ме върна към живота. В известен смисъл насочих обичта си към нея. Не че забравих уроците на приятеля си. Станах крадец, сравнително добър. С новия си занаят направих живота на майка ми и баба ми доста по-добър, макар че нямаха представа с какво се занимавам. След пет години кървавата чума опустоши Халкида. И двете умряха и аз осиротях. Затова станах ратник.
Слушах го смаяно. Познавах го като мълчалив човек. Алкохолът никога не му развързваше езика, само го правеше още по-затворен в себе си. Сега думите се изливаха и помитаха годините, през които се бях чудил и подозирал кой е и какъв е. Нямах представа защо изведнъж говори толкова открито. Гласът му бе единственият звук в осветената от огъня стая.
— Първо се сражавах за някакъв дребен земевладелец в Халкида. Не знаех, нито пък ме интересуваше защо се бием и дали е правилно. — Той тихо изсумтя. — Както ти казах, живуркането не е живот. Но аз се справях добре. Спечелих си слава на зъл човек. Никой не очакваше едно момче да се сражава със зверска свирепост и коварство. Това беше единственото ми средство за оцеляване сред мъжете, с които служех тогава. Но един ден изгубихме поредната битка. Няколко месеца, не, близо година, се учех като баба си да мразя робовладелците. Когато избягах, направих онова, за което винаги беше мечтала тя. Дойдох в Шестте херцогства, където няма роби и робовладелци. По онова време херцог на Шоукс беше Беловлас. Служих при него. Накрая ми повериха конете. Тази работа ми хареса. Ратниците на Беловлас бяха джентълмени в сравнение с отрепките на Джекто, но въпреки това предпочитах компанията на конете пред тяхната. Когато свърши войната в Сандседж, херцог Беловлас ме взе със себе си и ме назначи в собствената си конюшня. Привързах се към един млад жребец, Неко. Грижех се за него, но той не беше мой. Беловлас ходеше с него на лов. Понякога го използваха за разплод. Но Беловлас не беше кротък човек. От време на време пускаше Неко да се бие с други жребци, както някои хора обичат да гледат бой на кучета и петли. По една кобила на сезон, и я имаше най-добрият жребец. А аз… аз бях привързан към коня. Неговият живот беше мой. И така станах човек. Или поне придобих човешки вид. — Бърич замълча за миг. Нямаше нужда да ми обяснява повече. След малко въздъхна и продължи: — Херцог Беловлас продаде Неко и шест кобили и аз отидох с тях. На север по крайбрежието, в Рипон. — Той се прокашля. — В конюшнята на оня човек се появи някаква конска болест. Неко умря само ден след като се беше разболял. Успях да спася две от кобилите му. Това ми помогна да не се самоубия. Но после се отчаях. Не ставах за нищо, освен да пия. Освен това в конюшнята не бяха останали достатъчно животни. Пуснаха ме да си вървя. Накрая пак станах ратник, този път при един млад принц — баща ти. Беше дошъл в Рипон, за да уреди граничния спор между Шоукското и Рипонското херцогство. Не знам защо сержантът му ме взе. Бях останал без пари и три дни не бях слагал и капчица в устата си. Не отговарях на стандартите им като човек и още по-малко като ратник. През първия месец на служба при Рицарин два пъти ме изправяха пред него за провинения. За сбиване. Също като куче или жребец, аз си мислех, че няма друг начин да се докажа пред другите.
— Първия път, когато ме замъкнаха пред принца — продължи Бърич, — с почуда разбрах, че сме на една възраст. Почти всичките му ратници бяха по-големи от мен и бях очаквал да видя мъж на средна възраст. Целият окървавен, застанах пред него и срещнах погледа му. И помежду ни премина нещо. Сякаш и двамата видяхме… какви сме щели да сме при други обстоятелства. Това не го омилостиви. Изгубих платата си и си спечелих извънредни задължения. Втория път всички очакваха Рицарин да ме уволни. Изправих се пред него, готов да го намразя, а той само ме погледна. Наклони глава като куче, чуло нещо много надалеч. Наказа ме с глоба и ме натовари с още задължения. Обаче ме задържа. Всички ме бяха предупреждавали, че ще ме уволни. И сега очакваха да дезертирам. Не знам защо не го направих. Защо да му служа без плата?
Бърич отново се прокашля. Чух го да се свива под одеялото си. Известно време мълча. Накрая продължи, почти насила:
— Третият път, когато ме замъкнаха пред него, беше заради скандал в една кръчма. Довлече ме градската стража, все още окървавен, пиян и готов за бой. Другарите ми вече не искаха да имат нищо общо с мен. Сержантът ми беше отвратен, не се бях сприятелил с никой от другите ратници. И сега градската стража ме беше арестувала. Казаха на Рицарин, че съм пребил двама души и когато стражата дошла, съм продължавал да се бия с още петима. Рицарин им даде пари да обезщетят кръчмаря и ги освободи. Седеше зад масата си и ме измерваше с поглед. После, без да каже нищо, се изправи и избута масата до стената. Съблече си ризата и взе едно копие. Помислих, че се готви да ме пребие. Вместо това той ми подхвърли друго копие. И ми рече: „Добре, покажи ми как си се бил едновременно с петима мъже“. После скочи срещу мен. — Бърич пак се прокашля. — Бях уморен и много пиян. Но не се отказах. Накрая той извади късмет и ме повали в безсъзнание… Когато се свестих, кучето отново си имаше господар. От друг вид. Знам, чувал си хората да казват, че Рицарин бил студен, скован и точен до невъзможност. Не е вярно. Той беше такъв, какъвто смяташе, че трябва да е мъжът. Прие един крадлив мръсен мошеник и… — Бърич замълча и въздъхна. — До следващото утро вече ме беше променил. Тренировки с оръжие, докато нито един от двама ни не може да се държи на крака от умора. Преди никога не ме бяха обучавали. Просто ми даваха копие и ме пращаха да се сражавам. Той ме научи да се фехтувам. Не обичаше бойните брадви — за разлика от мен. Затова ми показа каквото знаеше и ме прати при човек, който владееше този вид бой. През останалата част от деня ме караше да го следвам по петите. Като куче. Не знам защо. Може би изпитваше потребност от компанията на свой връстник. Може да му е липсвал Искрен. А може… Не знам.
— Първо ме научи да смятам, после да чета — продължи Бърич. — Повери ми коня си. После хрътките и сокола си. Накрая всички животни. Но това не ме научи само на работа. А на чистота. На честност. Той вложи съдържание в онова, на което се бяха опитали да ме научат майка ми и баба ми. Научи ме на мъжките ценности, а не само на обноски в женски дом. Направи ме човек, а не звяр в човешко тяло. Накара ме да проумея, че това не е само закон, а начин на съществуване. Живот, а не живуркане.
Той замълча. Чух го да става. Отиде до масата и взе бутилката с бъзово вино, която бе оставил Сенч. Видях го няколко пъти да я прехвърля в ръце. После я остави. Седна на един от столовете и впери очи в огъня.
— Сенч каза, че утре трябвало да те оставя — тихо каза Бърич и ме погледна. — Мисля, че е прав.
Надигнах се и седнах. Мъждукащата светлина на огъня хвърляше сенки по лицето му. Не можех да прочета изражението му.
— Сенч каза, че прекалено дълго си бил мое момче. Момче на Сенч, момче на Искрен, дори момче на Търпение. Че сме те държали момче и прекалено сме се грижили за теб. Смята, че когато идва моментът да взимаш мъжки решения, ти се проявяваш като момче. Импулсивно. Само намерения обаче не са достатъчни.
— Като ме пращаше да убивам хора ли ме държеше момче? — Не вярвах на ушите си.
— Ти изобщо слушаш ли ме? Като момче аз убивах хора. Това не ме направи мъж. Нито теб.
— И какво да правя — саркастично попитах аз. — Да отида да търся принц, който да ме образова ли?
— Ето. Виждаш ли? Момчешки отговор. Ти не разбираш, затова се ядосваш. И ставаш жлъчен. Зададе ми този въпрос, но вече знаеше, че отговорът ми няма да ти хареса.
— И какъв е отговорът ти?
— Можех да ти кажа, че има и по-лоши неща от това да потърсиш своя принц. Но няма да ти кажа какво да правиш. Сенч ме посъветва така. И според мен е прав. Но не защото смятам, че взимаш детински решения. Не повече, отколкото аз на твоята възраст. Смятам, че твоите решения са като на животно. Винаги в настоящето, без мисъл за утрешния ден, без спомен от вчерашния. Знаеш за какво говоря. Ти престана да живееш като вълк, защото аз те принудих. Сега трябва да те оставя сам, за да разбереш дали искаш да живееш като вълк, или като човек.
В очите му открих прекалено много разбиране. Беше ме страх да си помисля, че наистина знае пред какво съм изправен. Отхвърлих тази възможност. Напълно. Обърнах се с рамо към него, почти с надеждата, че гневът ми ще се завърне. Ала Бърич продължаваше да мълчи.
Накрая го погледнах. Взираше се в огъня. Трябваше ми много време, за да преглътна гордостта си и да попитам:
— Е, какво ще правиш?
— Казах ти. Утре заминавам.
Бе ми още по-трудно да задам следващия въпрос.
— Къде ще отидеш?
Бърич се прокашля и на лицето му се изписа неловко изражение.
— Имам една приятелка. Сама е. Мъжката сила няма да й е излишна. Покривът й се нуждае от ремонт, има достатъчно работа в градината. За известно време ще отида при нея.
— Приятелка значи — осмелих се да попитам и вдигнах вежди.
Гласът му остана спокоен.
— Не е каквото си мислиш. Просто приятелка. Сигурно ще кажеш, че съм намерил някой друг, за когото да се грижа. Може и да е така. Може би е време да насоча грижите си натам, където наистина има нужда от тях.
Беше мой ред да погледна огъня.
— Аз наистина имах нужда от теб, Бърич. Ти ми помогна, отново ме направи човек.
Той изсумтя.
— Ако още отначало бях постъпил с теб както трябва, нямаше да се нуждаеш от помощ.
— Да. Вместо това щях да намеря гроба си.
— Нима? Славен нямаше да те обвини, че си използвал Осезанието.
— Щеше да си намери някакъв друг повод да ме убие. Или просто възможност. Всъщност той няма нужда от повод, за да прави каквото си иска.
— Може би. А може би не.
Двамата седяхме и гледахме гаснещия огън. Вдигнах ръка към ухото си и понечих да сваля обецата си.
— Искам да ти я върна.
— Предпочитам да я задържиш. Носи я. — Това бе почти молба. Почувствах се странно.
— Не заслужавам онова, което означава за теб тази обеца. Не съм го заслужил, нямам право на него.
— Онова, което означава за мен обецата, не може да се заслужи. Аз ти го дадох, независимо дали го заслужаваш. И независимо дали ще я носиш, то пак ще е с теб.
Оставих обецата на ухото си. Сребърна мрежичка със синьо камъче. Знаех, че някога Бърич я е дал на баща ми. Без да подозира за значението й, Търпение я беше дала на мен. Нямах представа дали Бърич иска да я нося поради същата причина, поради която я бе подарил на баща ми. Усещах, че в това има още нещо, ала той не ми го беше казал и нямах намерение да го питам. И все пак чаках въпроса му. Но той само се изправи и отиде при одеялата си. Чух го да ляга.
Искаше ми се да ми зададе този въпрос. Болеше ме, че не ми го задава. Въпреки това отговорих.
— Не знам какво ще правя — казах в сумрака. — През целия си живот съм изпълнявал задачи, подчинявал съм се на някого. Сега нямам господар… и се чувствам странно.
Отначало си помислих, че няма да ми отвърне. После Бърич неочаквано рече:
— Познато ми е това чувство.
Забих поглед в тъмния таван.
— Мисля за Моли. Често. Знаеш ли къде е отишла?
— Да.
Той замълча и разбрах, че няма смисъл да го разпитвам.
— Знам, че е най-разумно да я оставя. Тя ме смята за мъртъв. Надявам се, че онзи, при когото е отишла, се грижи за нея по-добре от мен. Надявам се, че я обича, защото тя го заслужава.
Одеялата на Бърич прошумоляха.
— Какво искаш да кажеш — предпазливо попита той.
Беше ми по-трудно, отколкото си мислех.
— Когато ме напусна, Моли ми призна, че има някой друг. Някой, когото обичала така, както аз съм обичал своя крал, някой, когото поставяла пред всичко друго в живота си. — Изведнъж гърлото ми се сви. Поех си дъх. Искаше ми се буцата да изчезне. — Търпение беше права.
— Да, така е — съгласи се Бърич.
— Не мога да обвинявам никого, освен себе си. Когато се уверих, че Моли е в безопасност, трябваше да я оставя на мира. Тя заслужава мъж, който може да й посвети цялото си време, цялата си любов…
— Да, заслужава — безмилостно се съгласи Бърич. — Жалко, че не го осъзна по-рано.
Едно е да си признаеш някакво прегрешение. Съвсем друго е приятелят ти не само да се съгласява с теб, но и да ти посочва истинската сериозност на прегрешението. Не отрекох, нито го попитах откъде знае. Ако Моли му бе казала, не исках да знам какво друго му е разкрила. Ако сам беше стигнал до това заключение, не исках да знам, че съм бил толкова прозрачен.
Изпитвах някакво чувство, ярост, която ме караше да му се озъбя. Прехапах езика си и се насилих да анализирам чувствата си. Угризение и срам, че накрая е изпитала болка и се е съмнявала в стойността си. И увереност, че въпреки всичко това е било правилно. Когато възвърнах гласа си, тихо казах:
— Никога няма да се разкая, че съм я обичал. Съжалявам само, че не успях да я направя своя жена и пред хората, каквато беше в сърцето ми.
Той не ми отговори. След малко обаче тази разделяща ни тишина стана оглушителна. Не ми се спеше.
— Е, утре всеки ще тръгне по пътя си — промълвих накрая.
— Да — отвърна Бърич. После прибави: — Късмет. — Беше съвсем сериозен. Като че ли разбираше, че ще имам нужда от много късмет.
Затворих очи. Бях страшно уморен. Страшно уморен. Уморен да наранявам хората, които обичам. Ала стореното — сторено. На другия ден Бърич щеше да си тръгне и аз щях да съм свободен. Свободен да правя каквото пожелая, без никой да ми пречи.
Свободен да отида в Трейдфорд и да убия Славен.
3
Търсенето
Умението е традиционната магия на Пророците. Макар да изглежда, че най-голяма дарба притежават членовете на кралския род, в по-слаба форма тя често се среща у далечните роднини на Пророците или у хора със смесен произход от островитяните и Шестте херцогства. Това е умствено вълшебство, което дава на притежателя си способността безмълвно да разговаря с хора, намиращи се далеч от него. Приложенията му са много. Умението може да се използва просто за размяна на информация, както и за въздействие върху мислите на враговете (или приятелите). Ала има два недостатъка: ежедневното му практикуване изисква много енергия и човек се пристрастява към него, като погрешно го взима за удоволствие. То напомня на еуфория, право пропорционална на силата и продължителността на практикуването. Накрая изсмуква всички психически и физически сили на мага и го превръща в голямо разлигавено бебе.
Бърич замина на другата сутрин. Когато се събудих, вече беше станал и си събираше багажа. Не му отне много време. Той взе личните си вещи, но ми остави повечето ни провизии. Предната вечер не бяхме пили, но и двамата говорехме тихо и се движехме внимателно, сякаш ни измъчваше махмурлук. Държахме се толкова любезно един към друг, че накрая ми се струваше по-лошо, отколкото ако изобщо не си приказвахме. Искаше ми се да му се извиня, да го помоля да не заминава, да направя нещо, каквото и да е, за да не позволя приятелството ни да свърши така. В същото време ми се щеше да е заминал, всичко да е свършило, вече да е утре, да започва нов ден и аз да съм сам. Вкопчих се в твърдата си решителност, сякаш стисках нож. Предполагах, че и той се чувства по подобен начин, защото от време на време спираше и ме поглеждаше така, като че ли се кани да каже нещо. После очите ни се срещаха за миг, докато някой от нас не се извърнеше. Помежду ни оставаше прекалено много неизречено.
Ужасяващо скоро Бърич беше готов. Нарами раницата си и взе тоягата си. Погледнах го и си помислих, че изглежда странно: Бърич ездачът, пеш. Лъчите на ранното лятно слънце, които нахлуваха през отворената врата, ми показваха мъж на средна възраст с бял кичур в косата и посивяла брада. Макар да бе здрав и в отлична форма, младостта му несъмнено беше отминала. Дните, през които се бе грижил за мен.
— Е — навъсено рече той. — Прощавай, Фиц. И късмет.
— И аз ти желая късмет, Бърич. — Бързо пристъпих към него и го прегърнах, преди да успее да се отдръпне.
Той ме притисна към себе си и едва не ми строши ребрата, след това отметна кичурите от лицето ми.
— Върви да се срешиш. Приличаш на дивак. — Почти успя да се усмихне. И си тръгна. Изпратих го с поглед. Мислех, че няма да се озърне назад, ала в отсрещния край на пасището Бърич се обърна и вдигна ръка. Махнах му в отговор. След това се скри в гората. Известно време останах на стъпалата, без да откъсвам очи от мястото, където го бях видял за последен път. Ако изпълнех плана си, можеха да минат години преди отново да се срещнем. От шестгодишната ми възраст той винаги бе определял живота ми. Можех да разчитам на силата му дори когато не го исках. Сега го нямаше. Също като Сенч, Моли, Искрен и Търпение.
Замислих се за всичко, което му бях казал предната вечер, и потреперих от срам. Трябваше, повтарях си. Бях искал да го отблъсна. Но от старите рани, които отдавна бяха гноили в мен, бе изригнало прекалено много. Не бях имал намерение да говоря такива неща. Бях искал само да го отблъсна, не да го отрязвам от плътта си. Също като Моли, той щеше да преодолее съмненията, които бях породил в него. А като бях унижил Бърич, аз бях унищожил и малкото уважение на Сенч към мен. Предполагам, че по детински се бях надявал някой ден да се върна при тях и отново да заживеем заедно. Вече знаех, че не е възможно.
— Край — тихо си казах аз. — Този живот свърши, остави го.
Сега бях свободен и от двамата. Свободен от техните ограничения, от техните представи за чест и дълг. Свободен от техните очаквания. Повече нямаше да се налага да ги гледам в очите и да отговарям за действията си. Бях свободен да направя единственото, за което ми беше останало сърце или смелост, единственото, което можех да сторя, за да дам покой на стария си живот.
Щях да убия Славен.
Струваше ми се справедливо. Той пръв ме бе убил. За миг пред мен се изправи призракът на обещанието, което бях дал на крал Умен, че никога няма да навредя на член на семейството му. Успокоих го, като си напомних, че Славен е убил и човека, дал това обещание, и онзи, пред когото го бе дал. Онзи Фиц вече не съществуваше. Никога повече нямаше да застана пред крал Умен и да докладвам за резултатите от изпълнението на поредната задача, нямаше да давам сили на Искрен като негов кралски човек. Лейди Търпение никога нямаше да ми досажда с десетки банални заръки, които бяха от извънредно значение за нея. Тя ме оплакваше като мъртъв. И Моли. Сълзи опариха очите ми, когато си спомних за мъката си. Тя ме бе изоставила преди Славен да ме убие, ала го обвинявах и за това. Ако не вземех друго от този къшей живот, който Бърич и Сенч ми бяха спасили, поне щях да му отмъстя. Обещах си, че Славен ще ме види в мига преди да умре и ще разбере, че аз съм го убил. Това нямаше да е тайно убийство. Лично щях да пратя Славен в гроба. Искаше ми се да го пронижа като стрела, като хвърлен нож, летящ право към целта си, необезпокояван от страх за другите наоколо. Ако не успеех, е, вече бях мъртъв, поне в този смисъл, който имаше значение за мен. Никой нямаше да пострада, ако опитах. Щеше да си струва, ако загинех, опитвайки се да убия Славен. Щях да защитавам живота си само докато отнемех неговия. Не ме интересуваше какво ще се случи после.
Смутен от мислите ми, Нощни очи се размърда.
„Някога замислял ли си се какво ще стане с мен, ако умреш?“ — попита ме той.
За миг силно стиснах очи. Всъщност бях мислил за това. „А какво ще стане с нас, ако живея като жертва?“
Нощни очи ме разбра. „Ние сме ловци. Не сме родени за жертва.“
„Не мога да съм ловец, ако постоянно чакам да стана жертва. И затова трябва да го убия, преди да ме е изпреварил.“
Той спокойно прие плановете ми. Опитах се да го накарам да разбере всичко, което възнамерявах да направя. Не исках просто сляпо да ме следва.
„Ще убия Славен. И неговата глутница. Ще ги убия всичките заради онова, което ми причиниха и ми отнеха.“
„Славен ли? Има месо, което не можем да изядем. Не разбирам от ловуване на хора.“
Взех образа на Славен и го съчетах с неговите образи на търговеца на животни, който го беше хванал като малък и го бе пребил.
Нощни очи се замисли. „Щом избягах от него, бях достатъчно благоразумен да стоя надалеч. Да ловуваш онзи е все едно да преследваш таралеж.“
„Не мога да оставя нещата така, Нощни очи.“
„Разбирам. И аз съм същият с таралежите.“
И така, той отъждестви желанието ми да убия Славен със своята слабост към таралежите. Самият аз не приемах целта си толкова хладнокръвно. След като вече я бях заявил, не можех да си представя нищо друго. Думите ми от предишната вечер укорително се върнаха в ума ми. Къде бяха бурните ми речи за достойнствата на самостоятелния живот? Е, не че не можех да живея сам. Просто не можех да понеса мисълта, че Славен ще ме смята за победен, да. И ще си въобразява, че е откраднал трона от Искрен. Чисто и просто отмъщение, казвах си. Ако някога успеех да преодолея страха и срама, трябваше да му отмъстя.
„Можеш да дойдеш тук“ — предложих аз.
„Защо?“
Нямаше нужда да се обръщам, за да видя, че Нощни очи вече е до хижата. Той дойде и седна до мен, после се огледа.
„Пфу! Напълнил си бърлогата си с ужасна смрад! Нищо чудно, че имаш толкова слабо обоняние.“
Той предпазливо се вмъкна вътре и започна да разглежда стаята. Седях на прага и го наблюдавах. От известно време го виждах като продължение на собствената си личност. Той вече беше напълно развит, на върха на силите си. Друг можеше да го нарече „сив вълк“. За мен той имаше различни вълчи цветове, тъмноок, тъмномуцунест, бежов в основата на ушите и гърлото, с жилава черна козина, особено по плещите и задницата. Лапите му бяха огромни и когато тичаше по твърдия сняг, пръстите му се разперваха. Опашката му бе по-изразителна от лицата на много жени, зъбите и челюстите му с лекота можеха да строшат еленови крака. Движенията му издаваха онзи минимален разход на сила, присъщ на напълно здравите животни. Самият му вид беше мехлем за душата ми. Когато задоволи любопитството си, той се върна при мен, изпъна се на слънце и затвори очи. „Ще останеш ли на пост?“
— Ще те пазя — уверих го аз. Когато изрекох думите, ушите му помръднаха. После потъна в дрямка.
Тихо се изправих и влязох в хижата. Трябваше ми удивително малко време, за да си събера багажа. Две одеяла и плащ. Имах втори кат дрехи, топло вълнено облекло, неподходящо за лятно пътуване. Четка. Нож и брус. Огниво. Прашка. Няколко малки кожи. Въже от животински жили. Брадва. Огледалото на Бърич. Чайниче и няколко лъжици. Бърич ги беше издялал наскоро. Имаше едно чувалче с овес и едно с брашно. Остатъкът от меда. Бутилка бъзово вино.
Не беше много за началото на това пътуване. Предстоеше ми дълъг преход по суша до Трейдфорд. Първо трябваше да преодолея това разстояние и чак после да обмислям как да проникна през охраната на Славен и котерията на Умението. Още не бе разгарът на лятото. Имаше време да събера билки и да ги изсуша, да опуша риба и месо. Не биваше да съм гладен. Засега имах дрехи и другите основни неща. Но по някое време щяха да ми потрябват пари. Бях казал на Сенч и Бърич, че мога да се издържам като коняр и писар. Може би тези способности щяха да ми помогнат да стигна до Трейдфорд.
Навярно щеше да е по-лесно, ако можех да остана Фицрицарин. Познавах капитани на речни търговски кораби и можех да стигна до Трейдфорд по вода. Но онзи Фицрицарин беше умрял. Не можеше да търси работа на доковете. Дори не можех да отида там, защото щяха да ме познаят. Спомних си образа в огледалото на Бърич и вдигнах ръка към лицето си. Белият кичур коса показваше мястото, където ратниците на Славен ми бяха разбили главата. Прокарах пръст по новото очертание на носа си. От първия удар на Славен ми беше останал финият шев на дясната скула. Никой нямаше да си ме спомни с тези белези. Щях да си пусна брада. И ако започнех да си бръсна челото като писарите, напълно щях да се променя. Но никога нямаше да мога да се движа сред хора, които ме познаваха.
Щях да пътувам пеш. Никога не бях пътувал продължително пеш.
„Защо не останем тук — сънено ме попита Нощни очи. — Ще ловим риба в потока, ще ходим на лов в гората зад хижата. Какво повече ни трябва? Защо да си тръгваме?“
„Трябва да отида. Трябва да го направя, за да стана отново човек.“
„Наистина ли вярваш, че искаш отново да си човек? — Долавях скептицизма му, но в същото време той вече приемаше, че ще опитам. Нощни очи лениво се протегна, без да се изправя, и широко разпери пръстите на предните си лапи. — Къде отиваме?“
„В Трейдфорд. Където е Славен. Дълго пътуване срещу течението на реката.“
„Там има ли вълци?“
„Не в самия град, сигурен съм. Но във Фароу има вълци. И в Бък. Само тук няма.“
„Освен нас двамата — отбеляза той. И прибави: — Ще ми се да намерим вълци там, където отиваме.“
После отново се отпусна и заспа. „Такива са вълците“ — помислих си. Той повече нямаше да се безпокои за това, докато не тръгнехме. После просто щеше да ме следва и да повери живота си на моите способности.
Ала аз отново бях станал прекалено човек, за да съм като него. Още на другия ден започнах да събирам провизии. Въпреки възраженията на Нощни очи ходех на лов повече, отколкото ни трябваше, за да се храним всеки ден. И когато ловът бе успешен, не му позволявах да се тъпче, а сушах или опушвах част от месото. От постоянното поправяне на хамути бях придобил достатъчно кожарски умения, за да си направя летни обувки. Намазах старите с мас и ги оставих за зимата.
Денем, докато Нощни очи дремеше на слънце, събирах билки. Обикновени лечебни билки, които исках да имам подръка: върбова кора за треска, малинов корен за кашлица, живовляк за инфекции, коприва за хрема и така нататък. Други не бяха толкова благотворни. Направих кедрова кутийка и я напълних. Събирах и съхранявах отровите така, както ме бе учил Сенч: бучиниш, мухоморка, куче грозде, плод от бъз, лютиче и теменужка. Избрах най-доброто, което можех: онези, които нямаха вкус и мирис и можеха да се дадат като прах или безцветна течност. Взех също самодивско биле, силния стимулант, с който Сенч бе помагал на Искрен да издържа сеансите на Умението.
Славен беше заобиколен и охраняван от своята котерия. Най-много се боях от Уил, ала не подценявах никого. Познавах Бърл като едро яко момче и Карод, който се контеше за пред момичетата. Но онези дни отдавна бяха отминали. Бях видял в какво се е превърнал Уил от прекалено използване на Умението. Отдавна не бях поддържал връзка с Карод и Бърл и нямах намерение да омаловажавам способностите им. Всички бяха грижливо подготвени и макар някога да ми се бе струвало, че естествената ми дарба е много по-силна от техните, от собствен опит знаех, че те владеят методи, които не разбира дори Искрен. Ако ме нападнеха и останех жив, щях да имам нужда от самодивско биле, за да се възстановя.
Сковах втора кутия, която беше достатъчно голяма, за да побере тази с отровите, но иначе по нищо не се отличаваше от писарско сандъче и трябваше да ми придаде вид на странстващ писар. Пера взех от една мътеща гъска, която хванахме. Можех да приготвя някои от праховете за мастилата. Направих костени тубички и запушалки за тях. Нощни очи неохотно ми даде косми за грубите четки. За по-фините използвах косми от заек, но с частичен успех. Това много ме обезсърчи. Добрият писар трябваше да има мастила, четки и пера. Заключих, че Търпение е имала право, че пиша красиво, ала не притежавам уменията на истински писар. Надявах се, че самоделните ми приспособления ще са достатъчни за работата, която можех да си намеря по пътя до Трейдфорд.
Накрая разбрах, че съм приготвил всичко възможно и че скоро трябва да тръгна, за да мога да пътувам през лятото. Нямах търпение да си отмъстя и все пак, кой знае защо, не ми се искаше да оставя тази хижа. И този начин на живот. За пръв път, откакто се помнех, сутрин никой не ме будеше и се хранех, когато огладнявах. Нямах други задължения, освен онези, които сам си поставях. Определено нямаше да ми навреди, ако изчаках малко, за да възстановя физическото си здраве. Макар че синините от затвора отдавна ми бяха минали и единствените външни следи от раните ми бяха белезите, понякога сутрин все още се чувствах странно скован. От време на време тялото ми ме изненадваше с остри болки, когато се хвърлях след нещо или прекалено бързо обръщах глава. След особено уморителен лов целият се разтрепервах и се опасявах да не получа пристъп. Щеше да е по-разумно напълно да оздравея, преди да потегля.
Затова поостанахме. Дните бяха топли, ловът — добър. Постепенно сключих мир с тялото си. Не бях физически коравият воин от предишното лято, ала нощем не изоставах от Нощни очи. Когато се нахвърлях върху жертвата си, движенията ми бяха бързи и уверени. Тялото ми се излекува и аз загърбих миналите болежки. Кошмарите, които ме бяха измъчвали, бяха захвърлени като последните остатъци от зимната козина на Нощни очи. Никога не бях водил толкова прост живот. Най-после бях постигнал мир със себе си.
Всеки мир обаче е нетраен. Сънувах сън, който ме събуди. С Нощни очи станахме преди изгрев-слънце и убихме два тлъсти заека. Целият склон беше осеян с дупките им и ловът бързо се превърна в глупаво скачане и ровене. Когато свършихме, вече беше светло. Излегнахме се на сянка под брезите, нахранихме се и задрямахме.
И се озовах в Бъкип. В старата стражева стая, проснат на студения каменен под и заобиколен от мъже със сурови очи. Камъкът под бузата ми лепнеше от изстиваща кръв. Задъхвах се. Те отново се приближаваха към мен, не само мъжът с кожените ръкавици, но и Уил, неуловимият невидим Уил, който безшумно се промъкваше покрай стените ми, за да проникне в ума ми.
— Моля ви, почакайте, моля ви — казах им аз. — Спрете, умолявам ви. Няма защо да се боите от мен или да ме мразите. Аз съм обикновен вълк. Обикновен вълк, не представлявам заплаха за вас. Няма да ви сторя зло, само ме оставете да си ида. Повече няма да ви безпокоя. Аз съм обикновен вълк. — Вдигнах муцуна към небето и започнах да вия.
Събуди ме собственият ми вой.
Претърколих се на четири крака, разтърсих се и се изправих. Сън, казах си. Само сън. Изпълниха ме страх и срам. Насън бях молил за милост. В действителност не го бях сторил. Казах си, че не съм страхливец. Нали? Сякаш все още усещах мириса и вкуса на кръвта.
„Къде отиваш?“ — лениво попита Нощни очи. Той лежеше под по-плътна сянка и козината му се сливаше с тревата.
„За вода.“
Отидох при потока, измих лепкавата заешка кръв от лицето и ръцете си и утолих жаждата си. Отново се наплисках и прокарах нокти през брадата си, за да отмия кръвта. Изведнъж реших, че не мога да се понасям с брада. И без това нямах намерение да ходя на места, където имаше вероятност да ме познаят. Върнах се в хижата, за да се избръсна.
На прага сбърчих нос от спарената миризма. Нощни очи имаше право — обонянието ми се беше притъпило от спането на закрито. Не можех да повярвам, че съм живял тук. Неохотно влязох вътре, като сумтях от човешките миризми. Преди няколко нощи бе валяло. Влагата беше проникнала в сушеното ми месо и част от него се бе развалила. Отделих разваленото, като бърчех нос от отвратителната смрад. Беше червясало. Докато грижливо проверявах остатъка от месните си запаси, не обръщах внимание на гризящото ме безпокойство. Признах го едва когато извадих ножа и трябваше да почистя фината ръжда от острието.
Не бях идвал тук от дни.
Може би от седмици.
Бях изгубил представа за хода на времето. Погледнах червясалото месо, праха, покриващ пръснатите ми вещи. Опипах брадата си, изненадан колко много е пораснала. Бърич и Сенч не ме бяха оставили тук преди дни. Бяха изтекли седмици. Отидох при вратата и надзърнах навън. Пътеките до потока бяха буренясали. Пролетните цветя отдавна ги нямаше, плодовете зеленееха по храстите. Сведох очи към дланите си, към мръсотията по китките ми, към кръвта, засъхнала под ноктите ми. Преди време мисълта, че мога да ям сурово месо, щеше да ме отврати. Сега ми се струваше странно, че съм можел да ям готвено месо. „По-късно — чух се да умолявам, — утре, по-късно, върви да търсиш Нощни очи.“
„Какво има, братко?“
„Не можеш да ми помогнеш — насилих се да отвърна аз. — Това са човешки проблеми, нещо, с което трябва да се справя сам.“
„Бъди вълк, а не човек“ — лениво ме посъветва той.
Нямах силата да му отговоря. Премълчах. Погледнах се. Дрехите ми бяха покрити с пръст и кръв, панталонът ми висеше на парцали под коленете. Потръпнах и си спомних претопените и техните дрипави дрехи. В какво се бях превърнал? Сбърчих нос от собствената си воня. Вълците бяха по-чисти. Нощни очи всеки ден се грижеше за себе си.
Казах го гласно и дрезгавият ми глас само още повече ме накара да го осъзная.
— Още щом Бърич ме остави тук сам, аз се превърнах в нещо по-долно от звяр. Без представа за време, чистота и цели, без мисъл за нещо друго, освен ядене и сън. Ето за какво се опитваше да ме предупреди през всички тези години. Аз направих тъкмо онова, от което той винаги се бе страхувал.
Усърдно напалих огъня в огнището. Направих много курсове до потока, донесох вода и я затоплих. Пастирите бяха оставили до хижата тежък казан и той събираше достатъчно, за да напълня до половината дървеното корито. Докато водата се подгряваше, набрах сапунче и хвощ. Не си спомнях някога да съм бил толкова мръсен. Жилавият хвощ остърга няколко пласта от кожата ми, преди да остана доволен. Във водата плуваха бълхи. Освен това открих кърлеж на тила си и го изгорих с въглен от огъня. Измих косата си, сресах я и я завързах на воинска опашка. Избръснах се пред огледалото, което ми бе оставил Бърич, после отново погледнах лицето си. Загоряло чело и светла брадичка.
Когато стоплих още вода и изпрах дрехите си, започнах да разбирам фанатичната чистота на Бърич. Единственият начин да спася останките от панталона си беше да го подгъна до коленете. Изобщо не ставаше за носене. Изпрах бельото и зимните си дрехи, отмих от тях миризмата на мухъл. В зимния си плащ открих мише гнездо. Поправих дрехата, доколкото можах. Вдигнах поглед от мокрия си панталон и видях, че Нощни очи ме наблюдава.
„Пак миришеш на човек.“
„Това добре ли е, или зле?“
„По-добре, отколкото да вониш на мърша. И не чак толкова, колкото да миришеш на вълк. — Той се изправи и се протегна, ниско ми се поклони, и разпери пръсти. — Е, значи в края на краищата искаш да си човек. Кога заминаваме?“
„Скоро. Ще тръгнем на запад, срещу течението на река Бък.“
„Аха.“ Той внезапно кихна, после се претърколи по гръб в праха като кутре. Весело започна да се гърчи, начеса козината си, после се изправи и се изтръска. Спокойствието, с което приемаше неочакваното ми решение, ме натъжи. В какво го забърквах?
Всичките ми дрехи и завивки все още бяха мокри. Бях пратил Нощни очи сам на лов. Знаех, че няма да се върне скоро. Имаше пълнолуние и небето беше чисто. Тази нощ щеше да има много дивеч. Влязох в хижата, разпалих огъня и изпекох питки от последния овес. В брашното се бяха развъдили гъгрици. Бе по-добре да изям овеса сега, отколкото и той да се развали. Обикновените питки с последния мед от гърнето имаха вълшебен вкус. Знаех, че трябва да включа в менюто си нещо повече от месо и горски плодове. Направих си чай от дива мента и връхчета на коприва. Той също ми се услади.
Внесох почти изсъхналото одеяло и го проснах пред огнището. Легнах отгоре му и унесено се загледах в огъня. Потърсих Нощни очи, но той отказа да дойде при мен. Предпочиташе своята плячка и меката пръст под един дъб в края на ливадата. От месеци не се бях чувствал толкова самотен. От месеци не се бях чувствал човек. Беше малко странно, но приятно.
Когато се претърколих и се протегнах, видях вързопа на стола. Знаех наизуст всяка вещ в хижата. При предишното ми идване тук не го бе имало. Взех го и го подуших. Миришеше на Бърич и на мен. След секунда разбрах какво съм направил и се укорих. Трябваше да започна да се държа така, като че ли постоянно ме наблюдават, освен ако не исках пак да ме убият, защото съм използвал Осезанието.
Вързопът беше малък. В него открих една от ризите си, някак взета от стария ми скрин, мека кафява дреха, която винаги бях обичал, и панталон. В ризата бе увито пръстено гърненце с мехлема, с който Бърич мажеше рани, изгаряния и натъртвания. Четири сребърника в кожена кесийка. Отпред Бърич беше избродирал елен. Хубав кожен колан. Загледах се в украсата му. Елен, навел рога за битка, напомнящ на герба, който ми бе предложил да приема Искрен. На колана той се бранеше от вълк. Нямаше как да не разбера посланието.
Облякох се пред огъня. Беше ми мъчно, че съм се разминал с него, и в същото време изпитвах облекчение. Познавах Бърич и предполагах, че се е чувствал по същия начин, когато е дошъл тук и е открил, че ме няма. Дали ми бе донесъл тези прилични дрехи, за да ме убеди да тръгна с него? Или да ми пожелае добър път? Опитах се да не се питам за намеренията му, нито за реакцията му при вида на изоставената хижа. Отново облечен, се почувствах много повече човек. Завързах кесията и ножа на колана си и го закопчах на кръста си. Придърпах стол пред огъня и седнах.
Вперих очи в пламъците. Накрая си позволих да се замисля за съня си. Гърдите странно ме стягаха. Дали бях страхливец? Не бях сигурен. Щях да отида в Трейдфорд и да убия Славен. Нима един страхливец беше способен на това? „Може би — отвърна ми моят предателски ум, — може би да, ако е по-лесно, отколкото да търсиш своя крал.“ Прогоних тази мисъл от главата си.
Тя се върна. Дали бе правилно да убия Славен, или просто така ми се искаше? Имаше ли значение? Имаше. Може би трябваше да потърся Искрен.
Беше глупаво да мисля за това, докато не се уверях, че Искрен е жив. Ако успеех да установя връзка с него с помощта на Умението, щях да разбера. Ала никога не бях можел да използвам Умението по желание. За това се бе погрижил Гален, превърнал силната ми природна дарба в непостоянна и слаба. Дали можех да променя това? Ако исках да се добера до гушата на Славен, трябваше да владея Умението. Дали човек можеше да го постигне сам? И как можех да се науча, щом дори не познавах истинските му възможности? Способностите, които Гален нито ми беше набил, нито бе изтръгнал от мен, знанията, на които Искрен никога не беше имал време да ме научи: как можех да ги усвоя сам? Невъзможно.
Не исках да мисля за Искрен. Това ми показваше, че трябва. Искрен. Моят принц. Моят крал. Двамата бяхме свързани с кръвта си и Умението и аз го бях опознал както никой друг. Да си открит за Умението, бе ми казал той, било също толкова просто, колкото и да си затворен за него. Войната с пиратите се беше превърнала в негов живот, бе изчерпала младостта и жизнеността му. Никога не бе имал време да ме научи да използвам дарбата си, ала в редките случаи, в които можеше, винаги ми показваше разни неща. Той притежаваше такава сила на Умението, че можеше да ме докосва и да остава с мен дни наред, понякога със седмици. Веднъж, когато седях в кабинета на своя принц, на собствената му работна маса, аз установих връзка с него. Пред мен бяха картографските му принадлежности и личните вещи на човека, който чакаше да стане крал. Мислех за Искрен, копнеех да се върне у дома, за да управлява кралството си. И просто се пресегнах и се свързах с него. Съвсем лесно, без подготовка, дори без да влагам сериозни намерения. Опитах се да си внуша същото настроение. Не разполагах с масата на Искрен, нито с вещите му, но ако затворех очи, можех да си представя своя принц. Поех си дъх и се опитах да повикам образа му.
Искрен беше по-широкоплещест, но по-нисък от мен. Чичо ми имаше моите тъмни очи и косата на рода на Пророците, ала очите му бяха по-хлътнали от моите и рошавата му коса и брада бяха прошарени. Когато бях малък, той бе мускулест и як мъж, който размахваше меча, все едно че е писалка. Последните години го бяха съсипали. Искрен бе принуден да прекарва прекалено много време на закрито, докато използваше силата на Умението си, за да защитава крайбрежието ни от пиратите. Но въпреки че мускулите му бяха отслабнали, аурата на Умението му се бе засилила и накрая да стоиш пред него беше все едно да стоиш пред пламтящо огнище. В негово присъствие аз повече осъзнавах Умението му, отколкото тялото му. За да си припомня миризмата му, си представих мириса на цветните мастила, които използваше за картите си, както и на фин пергамент. И уханието на самодивско биле, което често се усещаше в дъха му.
— Искрен — тихо изрекох аз и усетих, че името отеква в мен, отскача от вътрешните ми стени.
Отворих очи. Не можех да се пресегна извън себе си, докато не свалях стените си. Нямаше полза да си представям Искрен, докато не отворех път на своето Умение и не оставех неговото да проникне в ума ми. Нямаше нищо сложно. Просто трябваше да се отпусна. Да гледам огъня и танцуващите искрици. Да престана да съм нащрек. Да забравя как Уил беше блъснал силата на Умението си в тази стена и едва не я бе разбил. Да забравя, че тази стена е единственото, което бе спасило ума ми, докато бяха измъчвали плътта ми. Да забравя онова влудяващо усещане за объркано време, което ми беше внушил Джъстин. Начинът, по който Гален бе обезобразил и осакатил моето Умение, нарушавайки правата си на главен учител, за да наложи властта си над ума ми.
Отново чух думите на своя принц, все едно че стоеше до мен. „Гален те е осакатил. Ти имаш стени, през които не съм в състояние да проникна, а аз съм силен. Ще трябва да се научиш да ги сваляш. Това е трудно.“ И тези думи ми бяха казани отдавна, преди нежеланото вмъкване на Джъстин, преди атаките на Уил. Горчиво се усмихнах. Дали знаеха, че са успели да ме лишат от Умението? Сигурно не се бяха замисляли за това. Някой някъде щеше да го отбележи. Някой ден някой умел крал можеше да се сети, че ако достатъчно тежко нараниш човек, притежаващ дарбата на Умението, можеш да го затвориш в самия него и да го обезсилиш.
Искрен никога не бе имал време да ме научи как да свалям тези стени. Странно, той беше намерил начин да ми покаже как да ги укрепвам, за да крия мислите си от него, когато не желая да ги споделям. Може би го бях усвоил прекалено добре. Зачудих се дали някога ще имам време да се отуча.
„Има време, няма време — предпазливо ме прекъсна Нощни очи. — Времето е нещо, което хората са създали, за да им трови живота. От мислите ти за него ми се завива свят. Защо изобщо вървиш по тези стари пътеки? Потърси нова, в края на която може да откриеш месо. Ако искаш да уловиш жертвата, трябва да я преследваш. И толкова. Не можеш да кажеш «Преследването отнема прекалено много време, а аз просто искам да ям. Преследването е началото на яденето.»“
„Ти не разбираш — отвърнах аз. — Денят има точно определен брой часове. И мога да го направя за точно определен брой дни.“
„Защо накъсваш живота си на части и им даваш имена? Часове, дни. Като заек. Ако убия заек, аз го изяждам. — Лениво презрително изсумтяване. — Когато убиеш заек, ти го нарязваш и го кръщаваш «кости», «месо», «козина» и «вътрешности». И затова никога не ти стига.“
„Тогава какво да правя, о, мъдри учителю?“
„Престани да хленчиш и просто го направи. За да мога да поспя.“
Той леко ме сръга с мисълта си, като с лакът в ребрата, когато сътрапезникът ти прекалено се е приближил до теб на пейката в кръчмата. Внезапно осъзнах, че през последните няколко седмици сме станали много близки. Бе имало време, когато го укорявах, че постоянно е в ума ми. Не бях искал неговата компания, когато бях с Моли, и се бях опитал да му обясня, че такива мигове трябва да са само мои. Сега сръгването му ми даде да разбера, че прекалено съм се приближил до него, както той до мен в детството си. Твърдо устоях на първия си импулс да се вкопча в Нощни очи. Вместо това се отпуснах на стола и се загледах в огъня.
Свалих стените. Известно време останах седнал, с пресъхнала уста, в очакване на атака. После внимателно се замислих и отново вдигнах стените. Те ме смятаха за мъртъв, напомних си аз. Нямаше да лежат в засада и да дебнат един мъртвец. Въпреки това ми беше трудно да си наложа да сваля стените. Много по-лесно бе да не присвивам очи пред отражението на ярко слънце във водата или да не се отдръпна пред връхлитащ удар. Ала когато най-после успях, усетих, че Умението тече около мен, сякаш бях камък на речно дъно. Само трябваше да се гмурна и да открия Искрен. Или Уил, Бърл и Карод. Потреперих и реката се отдалечи. Преодолях страха си и отново се приближих до нея. Дълго стоях и се колебаех на брега, събирах смелост да скоча вътре. С Умението човек не може само да опита водата. Или си навън, или вътре. Вътре.
Скочих и започнах да се премятам. Почувствах, че се разпадам като изгнило конопено въже. Нишките ми се отделяха от мен, всички пластове, които изграждаха личността ми, спомени, емоции, дълбоките мисли, които имаха значение, поетическите изблици, които оставят дълбоки следи, случайните образи от обикновени дни. Беше невероятно приятно. Просто трябваше да се отпусна.
Но това щеше да означава, че Гален е бил прав за мен.
„Искрен?“
Не получих отговор. Нищо. Нямаше го.
Оттеглих се в себе си и събрах цялото си същество около ума си. Установих, че мога да го правя, можех да плувам в потока на Умението и в същото време да запазя същността си. Защо преди винаги ми бе било толкова трудно? Прескочих този въпрос и се замислих за най-лошото. Че Искрен е жив и само преди няколко месеца ми е говорил. „Кажи им, че съм жив. Само това.“ И аз го бях направил, но те не ме бяха разбрали и не бяха предприели никакви действия. И все пак какво можеше да е това послание, освен молба за помощ? Зов за помощ от моя крал, останал без отговор.
Изведнъж повече не можех да търпя и от мен се изтръгна безмълвен вик — сякаш самият живот изскочи от гърдите ми и се отправи в търсене.
„ИСКРЕН!“
„… Рицарин?“
До съзнанието ми се докосна далечен шепот, като повей на крила на нощна пеперуда. Този път беше мой ред да се пресегна и да се вкопча. Хвърлих се към него и го открих. Присъствието му мъждукаше като пламъче на свещ, давещо се в собствения си разтопен восък. Разбрах, че скоро ще угасне. Имах хиляди въпроси. Зададох само най-важния.
„Искрен. Можеш ли да вземеш сила от мен, без да ме докосваш?“
„Фиц? — Колебливо. — Помислих си, че се е завърнал Рицарин… — той се олюля на ръба на мрака… — за да поеме бремето от мен…“
„Чуй ме, Искрен. Помисли. Можеш ли да вземеш сила от мен?“
„Не… Не мога. Фиц?“
Спомних си, че Умен бе взел сила от мен, за да прати своето сбогом на сина си. Джъстин и Ведра го бяха нападнали, бяха изсмукали цялата му сила и го бяха убили. Беше умрял като спукан балон. Като угаснала искра.
„ИСКРЕН!“ Хвърлих се към своя принц, увих се около него и му дадох сила, както често бе правил той. „Вземи от моята сила“ — заповядах му и се открих. Наложих си да повярвам в материалността на неговата ръка върху рамото ми, опитах се да си спомня усещането, когато той или Умен бяха черпили от моята сила. Пламъчето, което беше Искрен, внезапно скочи нагоре и след миг отново загоря силно.
„Стига — предупреди ме той и после по-категорично: — Внимавай, момко!“
„Не, нищо ми няма, мога да го направя“ — уверих го аз и насочих силата си към него.
„Стига“ — настоя Искрен и се отдръпна от мен. Почти сякаш бяхме отстъпили на крачка един от друг и се взирахме в очите си. Не виждах тялото му, но усещах невероятната му умора. Това не бе умора на здрав човек, която настъпва в края на тежък ден, а пълно изтощение след безкрайна върволица от мъчителни дни, без достатъчно сън и храна. Бях му дал сила, но не и здраве, и той скоро щеше да изгори получената от мен енергия.
„Къде си?“ — попитах го.
„В Планините — отвърна Искрен и прибави: — Опасно е да ти кажа повече. Изобщо не би трябвало да се свързваме. Ще се опитат да ни подслушат.“
Ала не прекрати връзката и разбрах, че е също толкова нетърпелив да ме обсипе с въпроси, колкото съм аз. Замислих се какво да му кажа. Не долавях друг, освен нас, но не бях сигурен, че ще разбера, ако ни шпионират. Известно време просто взаимно усещахме присъствието си. После Искрен строго ме предупреди: „Трябва да внимаваш. Ще си навлечеш неприятности. Но ти ме окуражи. Отдавна не съм докосвал приятел.“
„Тогава опасността си е струвала. — Поколебах се, но установих, че не мога да затворя мисълта в себе си. — Милорд. Трябва да изпълня една задача. Но когато свърша, ще дойда при вас.“
Усетих нещо от него. Благодарност, смиряваща със силата си. „Надявам се още да съм тук, когато пристигнеш. — После, по-строго: — Не изричай имена. Използвай Умението само когато се налага. — И по-меко: — Пази се, момче. Внимавай. Те са безмилостни.“
Сетне изчезна.
Напълно бе прекъснал връзката. Надявах се, че ще използва силата, която му бях дал, за да потърси храна и сигурно място за отдих. Бях го усетил жив като преследвано същество, постоянно нащрек, постоянно гладно. Жертва, също като мен. И още нещо. Рана, треска? Леко разтреперан, аз се отпуснах на стола си. Не биваше да се опитвам да се изправя. Дори само елементарното използване на Умението ме обезсилваше, а аз се бях открил за Искрен и му бях позволил да черпи от мен. След малко, когато треперенето се поуспокоеше, щях да си направя чай от самодивско биле и да се възстановя. Засега останах седнал, вперил очи в огъня и замислен за Искрен.
Искрен беше напуснал Бъкип миналата есен. Струваше ми се преди цяла вечност. Крал Умен все още бе жив, а жената на Искрен, Кетрикен, беше бременна. Той тръгна на поход. Пиратите с алените кораби от външните острови цели три години нападаха нашите брегове и всичките ни усилия да ги отблъснем бяха неуспешни. Затова Искрен, престолонаследник на трона на Шестте херцогства, замина за Планините, за да открие нашите почти легендарни съюзници, Праотците. Според легендата преди много поколения крал Мъдрост ги бе потърсил и те бяха помогнали на Шестте херцогства срещу подобни пирати. И бяха обещали да се завърнат, ако някога ни потрябват. И така Искрен остави трона, жена си и кралството, за да им напомни за тяхното обещание. Останаха престарелият му баща крал Умен и по-малкият му брат принц Славен.
Скоро след заминаването на Искрен Славен започна да заговорничи срещу него. Ухажваше Вътрешните херцогства и пренебрегваше нуждите на Крайбрежните. Подозирах, че именно той е източникът на слуховете, които описваха Искрен като безотговорен глупак, ако не и като побъркан. Котерията от умели, които трябваше да са положили клетва за вярност пред Искрен, отдавна бяха купени от Славен. Той ги използва, за да обяви, че брат му е умрял на път за Планините, след което се обяви за престолонаследник. И успя да наложи волята си на болния крал Умен. Славен обяви, че мести двора си навътре в сушата, и изостави Бъкип на милостта на алените кораби. Когато заяви, че крал Умен и Кетрикен трябва да заминат с него, Сенч реши, че трябва да реагираме. Знаехме, че Славен няма да търпи някой от тях да се изпречи на пътя му към трона. Затова подготвихме план да ги отведем още същата вечер, в която той се обяви за престолонаследник.
Нищо не стана според плана. Крайбрежните херцози се готвеха да въстанат срещу Славен и се опитаха да ме вербуват за своята кауза. Аз се съгласих да им помогна с надеждата да запазим Бъкип като център на властта за Искрен. Преди да успеем да отведем краля, двама от котерията го убиха. Избяга само Кетрикен и макар че аз убих убийците на крал Умен, Славен ме залови, подложи ме на мъчения и ме намери за виновен в използване на Осезанието. Лейди Търпение, съпругата на моя баща, напразно са намеси на моя страна. Ако Бърич не беше успял тайно да ми прати отрова, щях да бъда обесен над вода и изгорен. Ала отровата бе достатъчна, за да предотврати смъртта. Докато душата ми бродеше в тялото на Нощни очи, Търпение бе взела трупа ми от затворническата килия и го бе погребала. Тайно от нея Бърич и Сенч ме бяха извадили от гроба веднага щом опасността бе преминала.
Запремигвах и извърнах очи от пламъците. Огънят догаряше. Също като живота ми, целият в пепелища. Не можех да си върна жената, която обичах. Моли ме смяташе за мъртъв и несъмнено изпитваше отвращение при мисълта, че съм използвал Осезанието. Пък и тя ме беше напуснала дни преди остатъкът от живота ми напълно да се разпадне. Познавахме се от деца и заедно бяхме играли по улиците и пристанището на Бъкип. Тя ме наричаше Новия и ме смяташе за някое от обикновените деца от крепостта, конярче или писарче. Влюби се в мен, преди да разбере, че съм копелдакът, незаконният син, принудил Рицарин да абдикира. Когато научи, едва не я изгубих. Ала успях да я убедя да ми повярва и близо година двамата останахме заедно, въпреки всички трудности. Често се налагаше да поставям дълга си към краля над нашите желания. Той ми отказа разрешение да се оженя и Моли го прие. Умен ме сгоди за друга жена. Моли изтърпя дори това. Отправяха й заплахи и подигравки като „курвата на копелдака“. Не бях в състояние да я защитя. Но тя издържа… до деня, в който ми каза, че в живота й имало друг, когото можела да обича и да поставя над всичко останало, точно както се отнасях към краля си аз. И ме напусна. Не можех да я обвинявам. Но ми липсваше.
Затворих очи. Бях уморен, почти умирах от изнемога. И Искрен ме бе предупредил да не използвам Умението повече, отколкото се налага. Ала нямаше да ми навреди, ако се опитах да зърна Моли. Само да я видя, да се уверя, че е добре… Може би дори нямаше да успея. Но какво щеше да ми стане, ако опитах, само за миг?
Трябваше да е лесно. Спомнях си всичко за нея. Толкова често бях вдишвал мириса й, съставен от билките, с които ароматизираше своите свещи, и топлината на сладката й кожа. Познавах всеки нюанс на гласа й, дълбокия й смях. Можех да си представя точното очертание на брадичката й и как я вирваше, когато ми се сърдеше. Лъскавата й гъста кестенява коса и живите й тъмни очи. Имаше навик да обхваща лицето ми с длани и здраво да ме държи, докато ме целува… Вдигнах ръка към лицето си. Искаше ми се да открия там нейните пръсти, да ги стисна завинаги. Вместо това напипах белега от шева. В очите ми запариха глупави сълзи. Запремигвах, за да ги прогоня и за миг пламъците на огъня заплуваха пред очите ми. Бях уморен. Прекалено уморен, за да търся Моли с Умението. Трябваше да поспя. Помъчих се да се откъсна от тези прекалено човешки чувства. Ала когато реших отново да стана човек, бях избрал тъкмо този път. Може би щеше да е по-разумно да съм вълк. Животните не изпитваха такива чувства.
Един вълк вдигна муцуна и зави към небето, пронизвайки нощта със своята самота и отчаяние.
4
Крайречният път
Крайбрежието на Бък, най-старото от Шестте херцогства, се простира на юг от Хайдоунс към устието на река Бък и залива Бък. Островът на Еленовия рог е част от херцогството. Богатството на Бък има два основни източника: богатите на риба води, на които винаги са се радвали обитателите на крайбрежието, и водната търговия, която се основава на снабдяването на Островните херцогства с всичко необходимо по река Бък. Тя е широка и през пролетта често залива бъкските низини. Течението й е толкова бързо, че в средата никога не замръзва, освен през четирите най-сурови зими в историята на херцогството. По реката не пътуват само бъкски стоки, но и от Рипон и Шоукс, да не споменаваме за по-луксозните продукти от Халкидските държави и Бинград. Реката носи всичко, което предлагат Вътрешните херцогства, както и фините кожи и кехлибар от Планинското кралство.
Събудих се, когато Нощни очи докосна бузата ми със студения си нос. Дори тогава не се сепнах, а внезапно разбрах къде се намирам. Главата ми се пръскаше, чувствах лицето си изтръпнало. Когато се надигнах и седнах на пода, празната бутилка бъзово вино се изтърколи настрани.
„Спиш прекалено дълбоко. Болен ли си?“
„Не. Просто глупав.“
„Преди не съм забелязвал това да те кара да спиш дълбоко.“
Той отново ме смушка с муцуна и аз го отблъснах. Стиснах клепачи за миг, после отворих очи. Не ми помогна. Хвърлих няколко съчки върху жарта от снощния огън.
— Сутрин ли е — сънено попитах на глас.
„Светлината тъкмо започва да се променя. Трябва да отидем при зайчите дупки.“
„Ти върви. Аз не съм гладен.“
„Добре.“ — Нощни очи се отдалечи към вратата, после спря.
„Мисля, че сънят на закрито не ти се отразява добре.“ И изчезна като сивкава сянка. Бавно се отпуснах по гръб и затворих очи. Щях да поспя още съвсем мъничко.
Когато отново се събудих, през отворената врата струяха снопове слънчеви лъчи. Бързата проверка с Осезанието ми показа един нахранен вълк, дремещ под шарената сянка между два големи корена на стар дъб. Нощни очи нямаше какво да прави в такива ясни слънчеви дни. Този път бях съгласен с него, но се насилих да си върна вчерашната решимост. Започнах да разтребвам. После ми хрумна, че може би никога вече няма да видя тази хижа. Въпреки това навикът ме накара да доизмета. Изгребах пепелта от огнището и донесох наръч съчки. Ако някой минеше оттук и имаше нужда от подслон, щеше да завари всичко както трябва. Събрах изсъхналите си дрехи и наредих на масата всичко, което щях да взема със себе си. Оказа се смешно малко, ако човек мислеше за онова, което съм притежавал. Но аз щях да го нося на гърба си и ми се струваше предостатъчно. Слязох при потока да утоля жаждата си и да се измия, преди да се опитам да опаковам багажа си.
На връщане се запитах дали Нощни очи ще негодува, че ще пътуваме през деня. Кой знае как бях изпуснал втория си панталон на прага. Наведох се и го вдигнах, влязох и го хвърлих на масата. И внезапно разбрах, че не съм сам.
Панталонът на пода трябваше да ме предупреди, ала бях станал невнимателен. Отдавна не ме бе заплашвало нищо. Бях започнал изцяло да разчитам на Осезанието. Претопените не можеха да се усетят така. Нито Осезанието, нито Умението щяха да са ми от полза срещу тях. Бяха двама. Младежи, при това неотдавна претопени, ако се съдеше по вида им. Дрехите им бяха почти невредими и въпреки че бяха мръсни, това не беше набитата в кожата мръсотия и сплъстената коса, които бях започнал да свързвам с претопените.
Обикновено се бях сражавал срещу претопени през зимата, когато лишенията ги бяха отслабвали. Едно от задълженията ми като убиец на крал Умен бе да прочиствам от тях района около Бъкип. Не успяхме да открием каква магия правят на народа ни алените кораби, отнемайки ги от семействата им, за да ги върнат след няколко часа като безчувствени зверове. Знаехме само, че единственият лек е милостивата смърт. Претопените бяха най-страшният ужас, който ни бяха донесли пиратите. Те пращаха срещу нас собствената ни кръв и плът дълго след като корабите им си бяха заминали. Кое бе по-лошо: да се изправиш срещу брат си и да знаеш, че е готов на кражба, убийство и изнасилване, стига да получи каквото иска? Или да извадиш ножа си и да го убиеш?
Бях прекъснал двамата, докато ровеха из вещите ми. Тъпчеха се със сушено месо, като внимателно се следяха един друг. Макар че ходеха на групи, претопените не изпитваха абсолютно никаква вярност към никого. Може би присъствието на други хора беше просто навик. Бях ги виждал свирепо да се нахвърлят един върху друг заради някаква плячка или когато огладнеят. Но сега насочиха погледите си към мен. Заковах се на място. За миг никой не помръдна.
Те имаха храната и всичките ми вещи. Нямаха причина да ме нападат, стига да не ги предизвикам. Заотстъпвах към вратата, като се движех бавно и предпазливо. Все едно че съм срещнал мечка, която разкъсва жертвата си. Като внимавах да не гледам право към тях, аз напуснах територията им. Почти бях стигнал до прага, когато единият вдигна мръсната си ръка и ме посочи.
— Сънува много шумно! — Гневно заяви той. Двамата захвърлиха плячката си и се втурнаха напред.
Обърнах се и побягнах. И се блъснах в трети, който тъкмо влизаше. Беше облякъл втората ми риза. Ръцете му ме стиснаха почти инстинктивно. Не се поколебах. Извадих ножа си и два пъти го забих в корема му. Мъжът изрева от болка и се преви. Проврях се покрай него и изскочих навън.
„Братко!“ Потърсих го и разбрах, че Нощни очи идва, но беше прекалено далеч, горе на билото. Някой силно ме удари отзад и ме събори. Претърколих се и закрещях от ужас. Внезапно в мен се събудиха всички мъчителни спомени от тъмницата на Славен. Паниката ме връхлетя като бързо действаща отрова. Отново потънах в кошмара. Бях прекалено ужасен, за да се движа. Сърцето ми блъскаше в гърдите, не можех да си поема дъх, ръцете ми бяха изтръпнали, не знаех дали все още държа ножа. Нечия ръка ме стисна за гърлото. Отчаяно замахнах с единствената мисъл да избегна това докосване. Спаси ме другият — с яростен ритник, който улучи в ребрата на онзи отгоре ми. Чух го да охка и го отхвърлих от себе си. Претърколих се, скочих и побягнах.
Толкова се страхувах, че не можех да мисля. Чух, че единият ме настига, и ми се стори, че долавям стъпките на другия след него. Ала вече познавах тези хълмове и пасища не по-зле от моя вълк. Поведох ги нагоре по стръмния склон зад хижата и преди да стигнат до хребета смених посоката. Последната силна зимна буря беше повалила един могъщ дъб, като бе издигнала стена от пръст с преплетените му корени и бе изскубнала заедно с него няколко по-малки дървета. Къпините бяха покрили падналия гигант почти изцяло. Метнах се на тревата до него, проврях се през най-големите трънаци в мрака под дънера на дъба и се притиснах към земята.
Чувах гневните им викове, докато ме търсеха. В паниката си бях вдигнал и психическите си стени. „Сънува много шумно“ — бе ме обвинил единият. Е, Сенч и Искрен бяха подозирали, че Умението привлича претопените. Може би изострените емоции, които изискваше то, и насочването им навън докосваше нещо в тях и им напомняше за изгубеното.
И ги караше да нападат всеки, който все още може да чувства, така ли? Може би.
„Братко?“
Гласът на Нощни очи беше някак странно приглушен или на много голямо разстояние. Открих му се съвсем мъничко.
„Добре съм. Къде си?“
„Тук. — Чух шумолене и изведнъж го видях да се провира към мен. Той ме докосна по бузата с нос. — Ранен ли си?“
„Не. Избягах.“
„Умно“ — отбеляза Нощни очи и усетих, че говори сериозно.
Но също усещах, че е изненадан. Никога не ме бе виждал да бягам от претопени. Винаги се бях сражавал с тях и той беше заставал рамо до рамо с мен. Е, тогава обикновено бях добре въоръжен и сит, а те бяха изгладнели и страдаха от студа. Трима срещу един, когато имаш само нож, не ти дава голям шанс, дори да знаеш, че на помощ идва вълк. В това нямаше нищо страхливо. Всеки щеше да постъпи така. Няколко пъти си повторих тази мисъл.
„Всичко е наред — успокои ме той. И прибави: — Не искаш ли да излезеш?“
„След малко. Когато си отидат.“
„Отдавна вече ги няма — отвърна Нощни очи. — Тръгнаха си докато слънцето още беше високо.“
„Просто искам да съм сигурен.“
„Аз съм сигурен. Видях ги да си отиват. Проследих ги. Излез, малки братко.“
Позволих му да ме убеди. Когато се измъкнах навън, видях, че слънцето почти залязва. Колко часа бях останал под дървото, с притъпени сетива, като охлюв в черупката си? Изтупах пръстта от доскоро чистите си дрехи. По тях имаше и кръв, кръвта на младежа, с когото се бях сблъскал на прага. Пак трябваше да ги пера. За миг се замислих дали да не донеса вода и да я стопля. И изведнъж разбрах, че повече не мога да вляза в хижата и отново да попадна в капан.
И все пак малкото ми вещи бяха вътре. Или там, където ги бяха оставили претопените.
До изгрева на луната събрах смелост да се приближа до хижата. Беше пълнолуние и се виждаше цялата ливада. Известно време стоях приклекнал на хребета, взирах се надолу и търсех движещи се сенки. Някой лежеше във високата трева край вратата на хижата. Дълго го наблюдавах.
„Той е мъртъв. Използвай носа си“ — посъветва ме Нощни очи.
Трябваше да е онзи, когото бях наръгал. Въпреки това внимателно го заобиколих в мрака, като че ли беше ранена мечка. Ала скоро усетих сладникавата смрад на нещо мъртво, цял ден стояло на слънце. Той лежеше по очи в тревата. Не го преобърнах.
Надникнах през прозореца и няколко минути се взирах в тъмната стая.
„Вътре няма никого“ — нетърпеливо ми напомни Нощни очи.
„Сигурен ли си?“
„Също толкова, колкото, че имам вълчи нос, а не безполезно парче месо между очите. Братко…“
Той не довърши мисълта, но усещах безмълвната му тревога за мен. Почти я споделях. Част от мен знаеше, че няма от какво да се боя, че претопените са взели каквото им трябва и са си отишли. В същото време не можех да забравя тежестта на мъжа отгоре ми. Бях прикован на земята като върху каменния под на тъмница и ме биеха с юмруци и ритници, а аз не бях в състояние да се съпротивлявам. Чудех се как ще живея с този спомен.
Накрая обаче се осмелих да вляза в хижата. Дори се насилих да запаля свещ. С треперещи ръце събрах каквото ми бяха оставили и го завързах в плаща си. Отворената врата зад мен зееше като заплашителна черна дупка, през която всеки момент можеха да влязат. Но ако я затворех, можех да попадна в клопка. Не ме успокояваше дори това, че Нощни очи стои на пост навън.
Бяха взели само онова, от което имаха непосредствена полза. Претопените не мислеха за бъдещето. Бяха изяли или разхвърляли цялото сушено месо. Не исках да взимам нищо, до което са се докосвали. Бяха отворили писарското ми сандъче, но след като бяха установили, че вътре няма нищо за ядене, бяха изгубили интерес към него. От дрехите ми бяха взели само една риза и нямах намерение да си я прибера. И без това я бях надупчил с ножа си. Събрах каквото бе останало и тръгнах. Пресякох ливадата и се изкачих на билото на хълма, откъдето се разкриваше гледка във всички посоки.
— Готов ли си — попитах Нощни очи.
„На лов ли отиваме?“
„Не. Заминаваме. — Поколебах се. — Много ли си гладен?“
„Малко. Толкова ли бързаш да се махнеш оттук?“
Нямаше нужда да си го помислям.
— Да. Бързам.
„Тогава не се безпокой. Можем едновременно да пътуваме и да ловуваме.“
Кимнах и вдигнах поглед към нощното небе. Открих Земеделеца и се ориентирах по него.
— Натам — казах и посочих отсрещния склон. Вълкът не отговори, просто се изправи и решително затича напред. Последвах го с наострен слух. Всичките ми сетива търсеха движение в нощта. Вървях безшумно и нищо не ни следеше. Нищо друго, освен страха ми.
Нощното пътуване ни стана обичай. Бях възнамерявал да пътуваме денем и нощем да спим. Ала след онзи първи преход по животинските пътеки след Нощни очи реших, че така е по-добре. И без това нощем нямаше да мога да спя. През първите няколко дни едва заспивах и по светло. Намирах място, от което можех да наблюдавам околността и където никой нямаше да ни види. Свивах се на кълбо и затварях очи, измъчван от остротата на собствените си сетива. Всеки звук, всеки мирис ме караха да се сепвам и не можех да се отпусна, докато не станех и не се уверях, че няма опасност. След време дори Нощни очи се оплака от нервността ми. Когато накрая успявах да заспя, от време на време продължавах да се будя, целият облян в пот и разтреперан. Дневното безсъние превръщаше нощите ми в ад, докато тичах по петите на Нощни очи.
И все пак тези безсънни часове и другите, през които с пръскаща се от болка глава тичах след вълка, не бяха изгубени напразно. Тогава подхранвах омразата си към Славен и неговата котерия. Наточих я като бръснач. Ето в какво ме беше превърнал. Не стигаше, че ми бе отнел живота и любимата, не стигаше, че трябваше да избягвам близките си, не стигаше, че целият бях в белези и от време на време изпадах в пристъпи на тремор. Не. Той ме бе превърнал в този разтреперан страхлив заек. Нямах смелост дори да си спомня всичко, което ми беше причинил, ала знаех, че когато настъпи моментът, тези спомени ще изплуват и ще ме лишат от всичко човешко. Спомените, които не можех да призова денем, се таяха като откъси от звуци, цветове и усещания, които ме измъчваха нощем. Допирът на бузата ми до студения камък, лепкав от собствената ми кръв. Проблясъкът, придружаващ забилия се в слепоочието ми юмрук. Гърлените звуци, дюдюкането и сумтенето на зяпачите, докато пребиват някого. Това бяха зъбците, които разкъсваха опитите ми да спя. Разтреперан и с парещи очи, аз лежах буден до вълка и мислех за Славен. Някога бях вярвал, че любовта ми ще ме преведе през огън и вода. Славен ми я беше отнел. Сега омразата ми бе също толкова силна.
Ловувахме по пътя. Решението ми винаги да готвя месото скоро се оказа неосъществимо. Рядко успявах да наклада огън — само ако откриех закътано долче, в което да не привлечем вниманието. Но не си позволих да се превърна в нещо по-долно и от животно. Поддържах чистотата си и се грижех за дрехите си, доколкото позволяваше суровият ни живот.
Планът ми за пътуването беше прост. Щяхме да продължим по суша до река Бък. Крайречният път стигаше до Турлейк. По него пътуваха много хора и вълкът едва ли щеше да остане незабелязан, ала оттам щеше да е най-бързо. От Турлейк оставаше малко до Трейдфорд. В Трейдфорд щях да убия Славен.
И толкова. Отказвах да мисля как ще изпълня намеренията си. Отказвах да се безпокоя за всичко, което не знаех. Просто щях да вървя напред, докато не постигна целите си. Бях се научил на това от живота си като вълк.
Познавах крайбрежието от онова лято, през което бях гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, но не бях навлизал във вътрешността на херцогство Бък. Наистина, веднъж го бях пресякъл на път за Планините, за да присъствам на годежа на Кетрикен — участвах в брачната процесия, на кон и обезпечен с провизии. Ала сега пътувах сам и пеш. И имах време да мисля за онова, което виждам. Минавахме и през диви райони, но и много земи преди бяха били използвани като летни пасища за стадата овце, кози и крави. От време на време виждахме ливади, обрасли с висока до кръста трева, натъквахме се на пастирски хижи, студени и пусти от миналата есен. Стадата, които срещахме, бяха малки и изобщо не можеха да се сравняват с онези, които си спомнях от други години. По време на предишното си идване тук бях видял много повече свинари и гъсарки. Когато наближихме река Бък, пресякохме житни ниви, много по-скромни по размери от някогашните. Голяма част от обработваемите площи изобщо не бяха разорани.
Струваше ми се нелогично. Бях станал свидетел на същото по крайбрежието, където пиратите постоянно унищожаваха стадата и посевите. През последните години всичко, което не плячкосаха и не опожариха алените кораби, беше събрано като данъци за бойните кораби и ратниците, въпреки че те почти не защитаваха местното население. Ала бях смятал, че земите нагоре по реката, извън обсега на пиратите, са в по-добро състояние. Това ме обезсърчи.
Скоро излязохме на пътя край река Бък. Имаше много по-малко движение, отколкото преди, и по водата, и по сушата. Хората бяха груби и недружелюбни. Веднъж се отбих в една ферма и помолих за студена вода от кладенеца им. Позволиха ми, но никой не повика зъбещите се кучета и когато напълних меха си, жената ми каза, че е най-добре да хващам пътя. Същото отношение срещах навсякъде.
И колкото по-навътре навлизах, толкова по-лошо ставаше. Пътниците, които срещахме, не бяха търговци с каруци, пълни със стока, нито земеделци, каращи продукцията си на пазара. А дрипави семейства, често събрали всичките си вещи в една-две ръчни колички. Очите на възрастните бяха сурови и враждебни, а тези на децата — измъчени и кухи. Скоро се отказах от всяка надежда да си намеря работа по този път. Онези, които все още имаха домове и ферми, ревниво ги бранеха. В дворовете лаеха кучета и нощем работниците на нивите пазеха младите посеви от крадци. Минахме покрай няколко „просяшки градове“ — груби колиби и парцаливи шатри. Нощем в тях пламтяха буйни огньове и възрастни с ледени очи стояха на пост с тояги и пики. Денем децата седяха край пътя и просеха от пътниците. Помислих си, че разбирам защо търговските фургони се охраняват толкова бдително. Вървяхме по пътя няколко нощи, безшумно минавайки през многобройни селца, преди да стигнем до някакъв град. Изгревът ни свари в покрайнините му. Когато ни настигнаха неколцина подранили търговци с количка, натоварена с кокошки в кафези, разбрахме, че е време да се скрием от поглед. Решихме да прекараме деня на едно малко хълмче, откъдето можехме да наблюдаваме крайречния град. След като не успях да заспя, седнах и се загледах в движението по пътя. На градския кей бяха завързани малки и големи лодки. От време на време вятърът довяваше виковете на докерите, които разтоварваха корабите. Веднъж чух откъс от песен. За своя изненада открих, че човешката компания ме привлича. Оставих Нощни очи да спи и отидох до потока в подножието на хълма. Заех се да изпера ризата и панталона си.
„Трябва да заобиколим това място. Ако идеш там, ще се опитат да те убият“ — предупреди ме Нощни очи. Той клечеше на брега на потока до мен и ме гледаше как се мия, докато вечерта ограбваше светлината от небето. Ризата и панталонът ми бяха почти сухи. Бях се опитал да му обясня защо искам да ме почака, докато отида до градския хан.
„Защо им е да ме убиват?“
„Ние сме странници, навлезли в тяхната ловна територия. Защо да не се опитат да ни убият?“
„Хората не са такива“ — търпеливо отвърнах аз.
„Имаш право. Сигурно просто ще те затворят в клетка и ще те набият.“
„Няма“ — твърдо възразих аз, за да прикрия собствения си страх, че някой може да ме познае.
„Вече са го правили — не отстъпваше Нощни очи. — И с двама ни. При това собствената ти глутница.“
Не можех да го отрека. Затова обещах: „Много ще внимавам. Няма да се бавя. Искам само да ги послушам как приказват, да видя какво става.“
„Какво ни интересува какво става с тях? Виж какво става с нас: нито ловуваме, нито спим, нито пътуваме. Те не са от нашата глутница.“
„Това може да ни подскаже какво да очакваме по-нататък. Ще разбера дали пътищата са оживени и дали някъде има работа за ден-два, за да изкарам малко пари. Такива неща.“
„Можем просто да продължим напред и сами да проверим“ — упорито отбеляза Нощни очи.
Навлякох ризата и панталона върху мократа си кожа. Сресах назад косата си с пръсти и изстисках водата от нея. Навикът ме накара да я завържа на воинска опашка. После замислено прехапах устни. Бях възнамерявал да се представя като странстващ писар. Развързах опашката и я разпуснах. Косата стигна почти до раменете ми. Малко дълга за коса на писар. Повечето се подстригваха късо и бръснеха челата си, така че перчемите да не падат в очите им, докато работят. Е, с моята неподстригана брада и рошава коса можех да мина за писар, който дълго е бил безработен. Лоша препоръка за способностите ми, но като се имаха предвид обстоятелствата, не можех да направя нищо повече.
Поизпънах ризата си, за да си придам по-представителен вид. Пристегнах колана си, проверих дали ножът ми е в ножницата и подхвърлих жалката си кесия в ръка. Кремъкът тежеше повече от монетите. Вътре бяха четирите сребърника от Бърич. Преди няколко месеца не ми се струваха много пари. Сега те бяха единствените ми средства и бях решен да ги харча само в краен случай. Цялото ми богатство се изчерпваше с обецата от Бърич и иглата от Умен. Инстинктивно вдигнах ръка към ухото си. Колкото и да бе досадна по време на лов в гъст шубрак, докосването до обецата винаги ме успокояваше. Също като иглата, забодена на ризата ми.
Иглата я нямаше.
Съблякох си ризата. Методично накладох слаб огън, развързах вързопа си и го прерових, не само веднъж, а два пъти. Макар че почти със сигурност знаех къде е иглата. Инкрустираният в среброто малък червен рубин беше на яката на риза, носена от мъртвец, проснат край прага на пастирската хижа. Въпреки увереността си, не исках да го призная. И през цялото време Нощни очи колебливо обикаляше в кръг около огъня и тихо виеше от раздразнение заради тревогата, която усещаше, ала не разбираше.
— Шшт — ядосано му казах аз и насилих ума си да премисли събитията, като че ли щях да докладвам на Умен.
Последният ми спомен от иглата беше от нощта, когато бях прогонил Бърич и Сенч. Бях я свалил от яката си, за да им я покажа, и после бях продължил да я гледам. След това отново я бях забол на ризата си. Оттогава не си спомнях да съм я докосвал. Не си спомнях да съм я свалял, когато прах ризата. Струваше ми се, че щях да съм се убол, ако все още е била там. Но обикновено я забивах в някой шев, за да не падне. Нямах представа дали съм я изгубил по време на лов с вълка, или още е на ризата, която носеше мъртвецът. Може да бе останала на масата и някой от претопените да я беше взел, докато ровеха из вещите ми.
„Това бе само една игла“ — напомних си аз. С мъчителен копнеж ми се прииска изведнъж да я видя забита в подплатата на плаща ми или паднала в обувката ми. В изблик на обнадежденост отново потърсих в двете обувки. Нямаше я. Само една игла, парче обработен метал и лъскаво камъче. Символът, даден ми от крал Умен, когато ме беше обявил за свой, когато бе създал връзка помежду ни, вместо кръвната, която никога нямаше да може законно да бъде призната. Само една игла — и всичко, което ми беше останало от моя крал и дядо. Нощни очи отново зави и изпитах желание да му се озъбя. Трябва да го знаеше, ала въпреки това се приближи, побутна лакътя ми с нос и зарови голямата си сива глава под мишницата ми. Прегърнах го. Той неочаквано повдигна нос и болезнено удари муцуна в брадичката ми. Прегърнах го по-силно и той потърка гърлото си в лицето ми. Жест на абсолютно доверие, вълк към вълк, това оголване на гуша пред зъбите на другия. След малко въздъхнах и болката от загубата се притъпи.
„Просто нещо от вчера, нали — колебливо попита Нощни очи. — Нещо, което вече го няма? Нали не е трън в лапата ти или болка в корема?“
„Просто нещо от вчера“ — трябваше да се съглася аз. Игла, дадена на момче, което вече не съществуваше, от мъж, който бе умрял. „Може да е за добро“ — казах си. Едно нещо по-малко, което ме свързваше с Фицрицарин Осезателя. Разроших козината на тила на Нощни очи и го почесах зад ушите. Той клекна до мен и ме побутна, за да продължа да го чеша. Подчиних се. Може би трябваше да сваля обецата от Бърич и да я скрия в кесията си. Ала знаех, че няма да го направя. Това щеше да е единствената връзка, която щях да пренеса в новия си живот.
— Остави ме да се изправя — казах на вълка и той неохотно престана да се обляга на мен. Методично събрах вещите си, завързах вързопа и угасих огъня.
— Тук ли да се върна, или да те чакам от отсрещната страна на града?
„От отсрещната страна ли?“
„Ако заобиколиш града и се върнеш при реката, пак ще стигнеш до пътя — поясних аз. — Там ли ще се чакаме?“
„Добре. Колкото по-малко време прекараме близо до тази човешка бърлога, толкова по-добре.“
„Значи се уговорихме. Ще те открия там преди зазоряване.“
„По-вероятно е аз да те открия, запушен нос такъв. И коремът ми ще е пълен.“
Трябваше да призная, че има право.
„Пази се от кучета“ — предупредих го, докато потъваше в храсталаците.
„А ти се пази от хора“ — отвърна Нощни очи и сетивата ми го изгубиха, освен Осезанието.
Метнах вързопа на рамо и се спуснах на пътя. Вече цареше пълен мрак. Бях имал намерение да вляза в града преди залез-слънце, да се отбия в някоя кръчма на раздумка и чаша бира и после да продължа. Бях искал да мина през пазарния площад и да послушам разговорите на търговците. Вместо това влязох в един почти заспал град. Пазарът пустееше, освен няколкото кучета, които душеха празните сергии за останки. Запътих се към реката. Там щях да открия достатъчно ханове и кръчми, за да обслужват речната търговия. Тук-там из града пламтяха факли, ала повечето светлина по улиците идваше от зле затворените капаци на прозорците. Грубо павираните улици не бяха поддържани. На няколко пъти едва не се препънах в дълбоки дупки. Спрях един градски стражник преди той да е имал възможност да ме спре и го помолих да ми препоръча някой крайречен хан. „Везните“, каза ми стражникът, било подходящо място за пътници и се намирал на лесно място. После строго ме предупреди, че просията била забранена и че джебчиите имали късмет, ако се разминели само с бой. Благодарих му за предупрежденията и продължих по пътя си.
Наистина бързо открих „Везните“. Светлината струеше от отворената врата и две момичета пееха весела песен. Сърцето ми се ободри и без колебание влязох вътре. Озовах се в просторно помещение с яки кирпичени стени, тежки греди и нисък таван. Миришеше на месо, дим и крайречни жители. В огнището се въртеше апетитен шиш, но в тази лятна вечер хората се бяха събрали в по-прохладния край на стаята. Двете певици бяха качили столове върху една маса и пееха заедно. Един сивокос мъж с арфа, очевидно член на трупата, се потеше на друга маса и опъваше нова струна на инструмента си. Музикант и пътуващи певици, навярно семейна трупа. Известно време ги послушах как пеят и си спомних последния път, когато бях слушал музика в Бъкип. Усетих се, че съм ги зяпнал, едва когато едното момиче крадешком сръга с лакът другото и едва забележимо посочи с очи към мен. Второто се облещи и отвърна на погледа ми. Изчервих се и се извърнах.
Застанах в края на тълпата зрители и когато песента свърши, се включих в аплодисментите. Мъжът с арфата вече беше готов и подхвана по-нежна мелодия с постоянния ритъм на корабни весла. Момичетата седнаха на ръба на масата, опрели гръб в гръб. Дългите им черни коси се преплитаха. Хората насядаха по столовете, някои се оттеглиха по масите край стената. Загледах се в пръстите на мъжа по струните и се удивих на бързината му. След малко до мен се приближи румено момче и ме попита какво ще поръчам. Само халба пиво, отвърнах аз, и момчето скоро ми я донесе, наред с шепа петачета, останали от моя сребърник. Намерих си маса недалеч от певиците и седнах с надеждата, че някой ще е достатъчно любопитен, за да се настани при мен. Ала освен няколко бегли погледа от очевидно редовни посетители, никой не се интересуваше от странници. Песента свърши и певиците си заговориха нещо. По-голямата ме стрелна с поглед и ми даде да разбера, че пак съм ги зяпнал. Сведох очи към масата.
По средата на халбата осъзнах, че съм отвикнал от пиво, особено на празен стомах. Махнах на момчето и поисках вечеря. То ми донесе парче месо, току-що отрязано от шиша, със задушени зеленчуци, залети с бульон. Още една халба, и повечето ми петачета свършиха. Когато смръщих вежди, момчето се изненада.
— Тук е два пъти по-евтино, отколкото в „Моряшкия възел“, господине — възмутено ми каза то. — И месото е овнешко, а не от някоя пукнясала стара коза.
Опитах се да изгладя нещата.
— Е, с един сребърник не можеш да купиш същото като едно време.
— Може и да е тъй, обаче аз не съм виновен — нахакано отвърна хлапакът и се върна в кухнята.
— Е, ето че сребърникът ми се стопи по-бързо, отколкото очаквах — укорих се аз.
— Виж, това е песен, която всички знаем — отбеляза музикантът. Той седеше с гръб към масата си и явно ме наблюдаваше, докато двете певици обсъждаха някакъв проблем. Усмихнато му кимнах и когато забелязах, че очите му са мътносиви, отвърнах:
— Известно време ме нямаше. Всъщност доста дълго, около две години. Предния път, когато идвах насам, хановете и храната бяха по-евтини.
— Хм, същото може да се каже за всяко място в Шестте херцогства, поне по крайбрежието. Хората казват, че новите данъци били по-чести и от новолуние. — Той се озърна наоколо, сякаш можеше да вижда, и аз предположих, че не е ослепял много отдавна. — Говорят също, че половината отивали за храната на фароуските ратници, дето ги събирали.
— Джош! — Скара му се едната певица и той усмихнато се обърна към нея.
— В момента наблизо няма нито един, Мила. Носът ми може да подуши фароуски ратник от сто крачки.
— А можеш ли да подушиш с кого разговаряш — кисело попита тя. Мила бе по-възрастната от двете, навярно на моите години.
— С един момък, чийто късмет малко нещо му е изневерил. А не някой тлъст фароуски ратник, дошъл да събира данъци. Освен това разбрах, че не може да е от бирниците на Ясен, още в момента, в който започна да мрънка заради цената на вечерята. Кога се е чуло и видяло някой от тях да плаща в хан или кръчма?
Намръщих се. Когато Умен седеше на трона, ратниците и бирниците му не взимаха нищо, без да си платят. Очевидно лорд Ясен не спазваше това правило, поне в Бък. Но това ми напомни за собствените ми обноски.
— Може ли да ти предложа още една халба, арфисте Джош? И за спътничките ти?
— Каква е тая работа — попита старецът, като се усмихна и повдигна вежди. — Ядосваш се, че си похарчил цял сребърник, за да си напълниш корема, обаче с радост ще дадеш още един, за да ни напълниш халбите, така ли?
— Срам за господаря, който слуша песните на менестрела и оставя гърлото му сухо от пеенето — на свой ред се усмихнах аз.
Момичетата се спогледаха зад гърба на Джош и Мила весело ме попита:
— И кога за последен път си бил господар, младежо?
— Това е само поговорка — след кратко колебание неловко отвърнах аз. — Но не съжалявам за похарчената монета за песните, които чух, особено ако с тях науча и някоя и друга новина. Пътувам на север по крайречния път. Случайно да идвате оттам?
— Не, и ние пътуваме в същата посока — обади се по-младото момиче. Беше на около четиринадесет и имаше поразително сини очи. Видях, че Мила й дава знак да замълчи. Тя представи тримата.
— Както чу, добри ми господине, това е Джош Арфиста, а аз съм Мила. Това е братовчедка ми Благозвучие. А ти си?…
Две грешки в един кратък разговор. Първо, бях говорил така, като че ли още живея в Бъкип и те са пътуващи менестрели, и второ, не бях решил под какво име да се представям. Затършувах в паметта си и след малко изтърсих:
— Коб. — Потръпнах и се зачудих защо съм избрал името на човек, когото бях убил.
— Е… ъъъ… Коб — запъна се Мила точно както бях направил аз, преди да изрека името, — може и да знаем нещо ново. И с радост ще изпием по халба пиво, независимо дали напоследък си господар. Кого се надяваш, че не сме срещнали да те търси по пътя?
— Моля? — Тихо попитах аз и вдигнах празната си халба, за да дам знак на момчето.
— Той е избягал чирак, татко — уверено каза Мила на баща си. — Носи писарско сандъче, но косата му е пораснала и няма капчица мастило по пръстите. — Тя се засмя на смутеното ми изражение. — О, я стига… ъъъ… Коб, аз съм пътуваща певица. Когато не пеем, търсим всевъзможни случки за песните си. Не можеш да очакваш, че няма да забележим такова нещо.
— Не съм избягал чирак — тихо възразих аз, ала нямах готова лъжа, с която да подкрепя изявлението си. Сенч щеше да ме удари през ръцете заради тази грешка!
— Не ни интересува какъв си, момко — успокои ме Джош. — Във всеки случай не сме чували нито един разгневен писар да търси изчезналия си чирак. Напоследък повечето ще са доволни, ако чираците им избягат… една уста за хранене по-малко в тия тежки времена.
— Пък и търпеливият учител рядко чупи носа и обезобразява лицето на чирака си — съчувствено отбеляза Благозвучие. — Така че няма защо да се обвиняваш, че си избягал.
Момчето най-после се появи и те се смилиха над празната ми кесия, като си поръчаха само по халба пиво. Първо Джош, а после и момичетата дойдоха на моята маса. Момчето трябва да бе подобрило отношението си към мен заради любезността ми към менестрелите, защото когато донесе халбите им, напълни и моята, без да ми взима пари. Отбелязах си на тръгване да му оставя един петак.
— Е, какви са новините оттам, откъдето идвате — започнах аз.
— Нали самият ти идваш оттам — язвително отвърна Мила.
— Не, госпожице, всъщност идвам от вътрешността на страната. Бях на гости на едни познати пастири — импровизирах аз. Поведението на Мила започваше да ме дразни.
— „Госпожице“ — тихо каза тя на Благозвучие и извъртя очи към тавана. Братовчедка й се изкиска. Джош не им обърна внимание.
— Напоследък и на юг е почти същото като на север, само че още по-зле — рече ми той. — Тежки времена, особено за земеделците. Зърното за храна отива за данъци, зърното за посев отива за децата. На нивите отиват само жалки остатъци, а никой не жъне повече, като сее по-малко. Същото се отнася за стадата. И няма признаци данъците да намалеят. Даже неукото гъсарче знае, че това носи глад. Край морето е най-зле. Когато излиза за риба, човек не знае какво ще завари у дома си. Земеделците засяват нивите си и знаят, че няма да има достатъчно и за данъците, и за семейството. И че ще остане по-малко от половината, ако се появят алените кораби. Има една песничка за земеделец, който казва на бирника, че алените кораби вече свършили работата вместо него.
— Само че разумните менестрели не я пеят — рязко му напомни Мила.
— Алените кораби опустошават и бъкското крайбрежие — тихо отвърнах аз.
Джош горчиво се засмя.
— Бък, Беърнс, Рипон или Шоукс… Съмнявам се, че алените кораби ги е грижа къде свършва едно херцогство и започва друго. Щом го мие морето, те го плячкосват.
— Ами нашите кораби — попитах аз.
— Ония, дето пиратите ни ги отнеха, са си наред. Другите, дето останаха да ни бранят, хм, все едно комар да ухапе слон.
— Никой ли не защитава Бък — попитах аз и долових отчаянието в собствения си глас.
— Само господарката на Бъкип. Едни казват, че само викала и се карала, но други знаят, че никога не принуждава някой да направи нещо, което самата тя не е правила. — Джош Арфиста говореше така, като че ли го знаеше от личен опит.
Озадачих се, ала не исках да проявявам невежеството си.
— Например?
— Ами например вече не носи накити. Разпродаде ги и с парите плаща на патрулните кораби. Продаде собствените си наследствени земи и събра наемници за стражевите кули. Говори се, че продала огърлицата, подарена й от принц Рицарин — рубините на баба му — на самия крал Славен, за да купи жито и дървен материал за възстановяването на бъкските села.
— Търпение — промълвих аз. Веднъж бях видял тези рубини, много отдавна, когато бяхме започнали да се опознаваме. Тя ги бе смятала за прекалено ценни, за да ги носи, ала ми ги беше показала и ми бе обещала някой ден да ги носи жена ми. Много отдавна. Извърнах глава и се помъчих да овладея лицето си.
— Къде си спал през последната година… ъъъ… Коб, че не знаеш нищо за това — саркастично попита Мила.
— Нямаше ме — тихо казах аз. Отново се обърнах към масата и успях да срещна погледа й. Надявах се лицето ми да не ме издаде.
Тя вирна брадичка и ми се усмихна.
— Къде — весело повтори момичето.
Изобщо не ми харесваше.
— Живях сам в гората — отвърнах накрая.
— Защо? — Докато ме разпитваше, не преставаше да се усмихва. Бях убеден, че знае колко неловко ме кара да се чувствам.
— Явно защото така съм искал. — Все едно че го бе казал Бърич. Едва не се озърнах през рамо.
Мила се нацупи, но Джош Арфиста тропна с халбата си по масата. Не каза нищо и само я стрелна със слепите си очи, ала тя веднага замълча. Отпусна длани на ръба на масата като сгълчано дете и за миг си помислих, че се е примирила, докато не ме погледна изпод миглите си. Очите й срещнаха моите и тя дръзко ми се усмихна. Извърнах се, напълно озадачен. Нямах представа защо се заяжда. Погледнах към Благозвучие, само за да открия, че се е зачервила от сподавен смях. Забих очи в ръцете си и усетих, че съм се изчервил.
— Има ли нещо ново за Бъкип — опитах се да подновя разговора аз.
Джош Арфиста мрачно се засмя.
— Все същата нищета. Историите не са се променили, други са само имената на селата и градовете. А, има една новина. Говори се, че крал Славен щял да беси Пъпчивия.
Тъкмо отпивах от халбата си. Задавих се.
— Какво?
— Глупава шега — заяви Мила. — Крал Славен наредил да разгласят, че щял да награди с една жълтица всеки, който му предаде някакъв сипаничав мъж, или сребърник — за информация къде се намира.
— Сипаничав мъж ли? Само толкова ли? — Предпазливо попитах аз.
— Казват, че бил мършав, побелял и понякога се преобличал като жена. — Джош весело се подсмихна, без да подозира, че думите му смразяват вътрешностите ми. — И престъплението му било държавна измяна. Носи се слух, че кралят го обвинявал за изчезването на Кетрикен и нейното неродено дете. Някои казват, че той бил просто смахнат старец, който твърдял, че бил съветник на Умен и че като такъв бил писал на Крайбрежните херцози, за да ги подкани да проявят смелост, защото Искрен щял да се завърне и детето му щяло да наследи трона на Пророците. Но има и други слухове, според които крал Славен се надявал да обеси Пъпчивия и с това да сложи край на всички нещастия в Шестте херцогства. — Той отново се засмя. Насилих се да се усмихна и закимах като идиот.
Сенч. Славен беше надушил следите на Сенч. Какво още знаеше, освен че е сипаничав? Явно го бе свързал с лейди Дайми. Зачудих се къде е сега Сенч и дали е добре. Внезапно отчаяно ми се прииска да знам плановете му, онзи замисъл, от който ме беше изключил. Сърцето ми се сви и представата ми за действията ми се промени. Дали го бях отблъснал от себе си, за да го защитя от своите намерения, или го бях изоставил точно когато имаше нужда от своя чирак?
— Още ли си тук, Коб? Усещам те, но мястото ти до масата е съвсем тихо.
— А, тук съм, арфисте Джош! — Опитах се да вложа малко живец в думите си. — Просто размишлявам над това, което ми каза.
— Ако се съди по изражението му, чуди се кой сипаничав старец може да продаде на крал Славен — язвително подметна Мила. Изведнъж осъзнах, че тя възприема постоянното си задяване като флирт. Реших, че достатъчно съм се радвал на човешка компания. Бях изгубил навик да общувам с хора.
Беше по-добре да ме помислят за странен и невъзпитан, отколкото да възбудя любопитството им.
— Е, благодаря ви за песните и разговора — колкото може по-любезно казах аз и извадих един петак, за да го пъхна под халбата си за момчето. — Трябва да продължа пътя си.
— Но навън е пълен мрак — изненадано възрази Благозвучие. Тя остави чашата си и погледна Мила, на чието лице се изписа смаяно изражение.
— И е студено, госпожице — весело отбелязах аз. — Предпочитам да пътувам нощем. Луната е почти пълна и крайречният път е достатъчно осветен.
— Не се ли страхуваш от претопените — ужасено попита Джош Арфиста.
Сега бе мой ред да се изненадам.
— Толкова навътре в сушата?
— А бе ти наистина си живял в гората — възкликна Мила. — Те върлуват по всички пътища. Някои пътници си наемат охрана, стрелци и ратници. Други като нас се движат на групи, когато могат, и то само денем.
— Патрулите не могат ли поне да пазят пътищата — удивих се аз.
— Патрулите ли? — Презрително изсумтя Мила. — По-скоро ще видиш претопени, отколкото фароуски ратници. Претопените не ги закачат, затова и те не закачат претопените.
— Ами тогава защо патрулират — гневно попитах аз.
— Търсят контрабандисти — изпревари дъщеря си Джош. — Или поне се преструват. Неведнъж се е случвало да спрат някой честен пътник и да претърсят вещите му. И каквото си харесат, обявяват го за контрабанда или заявяват, че било откраднато от най-близкия град. Лорд Ясен комай не им плаща колкото си мислят, че заслужават, затова грабят каквото могат.
— Ами принц… крал Славен, той нищо ли не прави? — И титлата, и въпросът ме задавиха.
— Е, ако отиваш чак в Трейдфорд, можеш сам да му се оплачеш — саркастично отвърна Мила. — Сигурна съм, че ще те изслуша, защото вече не разполага с десетки куриери. — Тя замълча и се замисли. — Макар да съм чувала, че ако някой претопен стигне чак до границата, той знаел как да се справи с него.
Призля ми. За крал Умен винаги бе било въпрос на гордост в Бък да няма опасност от разбойници, стига да се движиш по главните пътища. Новината, че онези, които трябваше да пазят кралските пътища, също са разбойници, беше като кама, забита в сърцето ми. Не стигаше, че Славен си бе присвоил трона и беше опразнил Бъкип. Дори не се преструваше, че управлява мъдро. Вцепенено се зачудих дали не наказва цялото херцогство за мрачното му посрещане на престола. Всъщност бях убеден, че е така.
— Е, боя се, че въпреки претопените и фароуските ратници трябва да продължа пътя си — казах аз. Допих пивото си и оставих халбата.
— Защо не почакаш поне до сутринта, момко? Така ще можем да продължим заедно — неочаквано рече Джош. — Дните не са прекалено горещи за път, защото от реката винаги духа вятър. Пък и напоследък четирима е по-безопасно от трима.
— Много благодаря за любезното предложение… — започнах аз, но Джош ме прекъсна.
— Не ми благодари, защото не ти отправям предложение, а молба. Аз съм сляп или почти сляп. Няма как да не си забелязал. Забелязал си също, че спътничките ми са хубави момичета, макар че като чувам как се заяжда с теб Мила, предполагам, че повече се усмихваш на Благозвучие, отколкото на нея.
— Татко! — Възмути се Мила, ала Джош не й обърна внимание.
— Не ти предлагам нашата защита, а те моля да ни помогнеш. Ние не сме богати, нямаме пари да наемем охрана. И все пак се налага да пътуваме, независимо от претопените.
Мътните очи на Джош безпогрешно срещнаха моите. Мила намусено се извърна, докато Благозвучие открито ме наблюдаваше с умолително изражение. Претопените. Прикован на земята. Връхлитащи юмруци. Сведох поглед към масата и откровено отвърнах:
— Не съм много по битките.
— Ти поне виждаш накъде замахваш — упорстваше старецът. — И със сигурност ще ги видиш преди мен. Слушай, ти пътуваш в същата посока като нас. Чак толкова ли ще те затрудни да вървиш денем вместо нощем?
— Не го моли, татко! — Сгълча го Мила.
— Предпочитам да моля него да пътува с нас, отколкото да умолявам претопените да ви пуснат невредими! — Строго отвърна той. После отново се обърна към мен и прибави: — Преди две седмици се натъкнахме на неколцина претопени. Момичетата имаха здравия разум да си плюят на петите, когато им извиках да бягат. Но те ни взеха храната, повредиха арфата ми и…
— И го пребиха — тихо каза Мила. — И затова с Благозвучие си дадохме дума, че другия път няма да бягаме, колкото и да са. Не и ако това означава да изоставим татко. — Подигравателните нотки бяха изчезнали от гласа й. Разбирах, че говори сериозно.
„Ще се забавя — с въздишка предадох на Нощни очи. — Чакай ме, оглеждай се за мен и незабелязано ме последвай.“
— Ще дойда с вас. — Не твърдя, че го казах с радост. — Макар че не съм много по битките.
— Като че ли не си личи по лицето ти — отбеляза Мила. Гласът й отново бе ироничен, ала едва ли знаеше колко дълбоко ме нараняват думите й.
— Мога да ти платя само с благодарността си, Коб. — Джош протегна ръка и аз стиснах десницата му в древния символ за сключена сделка. Той облекчено се усмихна. — Ами тогава приеми благодарността ми и сподели с нас онова, което ни се предлага като на менестрели. Нямаме достатъчно пари за стая, но ханджията ни позволи да пренощуваме в обора. Не е като едно време, когато менестрелът получаваше стая и храна за песните си. Но оборът поне има врата да ни пази от нощта. И ханджията е с добро сърце — няма да се сърди, че ще спиш тук, ако му кажеш, че пътуваш с нас като охрана.
— От много нощи не съм спал на закрито — опитах се да проявя любезност аз. Сърцето ми се беше свило в студената яма на стомаха ми.
„В какво се забъркваш?“ — зачуди се Нощни очи. Аз също.
5
Сблъсъци
Какво е Осезанието? Някои казват, че е извращение, душевна поквара, с помощта на която хората познавали живота и езика на зверовете и накрая самите те се превръщали в зверове. Моите проучвания обаче ме навеждат на друго заключение. Осезанието, изглежда, е форма на мисловна връзка, обикновено с конкретно животно, която позволява на човек да разбира неговите мисли и чувства. А не да научи езика на птиците и зверовете, както твърдят някои. Осезателят възприема живота в целия му широк спектър, включително хората и дори някои от по-могъщите и древни дървета. Ала не може да влиза в „разговор“ със случайни животни. Може да усеща присъствието на животното и навярно да разбере дали е предпазливо, враждебно или любопитно. Но няма власт над зверовете на сушата и птиците в небето, както ни убеждават някои фантастични приказки. Осезанието може би е способността да приемеш природата на звяра в себе си, а оттук и онзи човешки елемент, който носи всеки звяр. Пословичната вярност, която изпитва животното към Осезателя, далеч не е същата като тази на вярното животно към господаря му. А по-скоро е отражение на верността, която изпитва към животното човекът.
Не спах добре. Не само защото бях отвикнал да спя нощем. Онова, което ми бяха разказали за претопените, ме безпокоеше. Музикантите се качиха да спят на сеновала, но аз се изпънах в един ъгъл, където можех да опра гръб на стената и в същото време да наблюдавам входа. Беше ми странно отново да нощувам на закрито. Сградата бе солидна, построена от речни камъни, хоросан и греди. Освен конете имаше крава и няколко кокошки. Уютните звуци и миризми на сеното и животните болезнено ми напомниха за конюшните на Бърич. Изведнъж ме обзе носталгия за тях, каквато никога не бях изпитвал за стаята ми в крепостта.
Зачудих се как е Бърич и дали знае за жертвите на Търпение. Замислих се за някогашната им любов, за това как я е погубило чувството за дълг на Бърич. После Търпение се бе омъжила за баща ми, за човека, на когото се беше заклел във вярност Бърич. Дали някога бе мислил да отиде при нея и да се опита да си я върне? Не. Не се съмнявах в това. Призракът на Рицарин вечно щеше да стои помежду им. А сега и моят.
Оттам мислите ми естествено се насочиха към Моли. Тя беше взела същото решение за нас, каквото Бърич бе взел за тях с Търпение. Беше ми казала, че заради маниакалната ми вярност към моя крал никога нямало да можем да си принадлежим един на друг. Затова си била намерила някого, когото можела да обича така, както аз съм обичал Искрен. Решението й ми бе омразно, но то й беше спасило живота. Тя ме бе напуснала. Нямаше я в Бъкип, за да сподели моя позор.
Неволно я потърсих с Умението, сетне рязко се укорих. Наистина ли исках да я видя тази нощ, спяща в обятията на друг мъж като негова съпруга? При тази мисъл в гърдите ме прободе почти физическа болка. Нямах право да шпионирам щастливия й живот. И все пак, докато се унасях, мислех за нея и безпомощно копнеех за онова, което бе съществувало помежду ни.
Някаква извратена съдба ми прати сън за Бърич, жив сън, който ми се стори абсурден. Седях срещу него. Той седеше на маса край огън и поправяше хамут, както често правеше вечер. Но вместо бренди пиеше чай и кожата в ръцете му беше ниска мека обувка, прекалено малка за него. Бърич промуши шилото през меката кожа. Острието мина прекалено лесно и го убоде по ръката. Той изруга при вида на кръвта, после рязко вдигна поглед и несръчно ми се извини, че използва такъв език в мое присъствие.
Събудих се объркан. Когато бях малък, Бърич често ми бе шил обувки, но не си спомнях някога да ми се е извинявал, че ругае в мое присъствие, макар че често ме удряше, ако посмеех да държа такъв език пред него. Смешно. Опитах се да забравя съня, ала повече не успях да мигна.
Когато мислено потърсих наоколо, открих само тъпите сънища на спящите животни. Всички бяха спокойни, освен мен. Смутиха ме мисли за Сенч. Той беше вече старец. Крал Умен се бе грижил за всичките му нужди, за да може неговият убиец да живее в безопасност. Сенч рядко излизаше от тайната си стая, освен, за да върши „тихата си работа“. Сега беше останал сам, вършеше Ел знае какво, и ратниците на Славен бяха по петите му. Напразно заразтривах челото си. Нямаше смисъл да се безпокоя, но не можех да престана.
Чух четири леки стъпки, последвани от тупване. Някой слизаше по стълбата и не бе улучил последното стъпало. Сигурно някое от момичетата отиваше до тоалетната. Ала след миг чух шепота на Мила.
— Коб?
— Какво има — попитах неохотно.
Тя се приближи към мен в мрака. Прекараното с вълка време беше изострило сетивата ми. През зле затворените капаци на прозореца се процеждаше лунна светлина. Различих силуета й в тъмнината.
— Насам — казах аз, когато момичето се поколеба, и видях, че близостта ми я сепва. Мила опипом стигна до ъгъла и неуверено седна на сламата до мен.
— Не смея да заспя — поясни тя. — Сънувам кошмари.
— Знам как е — отвърнах, изненадан от съчувствието, което изпитах. — Ако затвориш очи, веднага потъваш в тях.
— Точно така — потвърди Мила и зачака.
Но аз нямах какво повече да й кажа.
— Какви кошмари сънуваш ти — тихо ме попита тя.
— Лоши — отвърнах кисело. Не исках да ги призовавам, като говоря за тях.
— Аз сънувам, че претопените ме гонят, но краката ми са омекнали и не мога да тичам. Опитвам се, но те все повече се приближават.
— Хм — изсумтях аз. По-добре, отколкото да сънуваш, че не престават да те бият… — Отклоних мислите си от тази посока.
— Самотно е да се будиш нощем и да те е страх.
„Мисля, че тя иска да се съвкупи с теб. Толкова лесно ли ще те приемат в глутницата си?“
— Какво — стреснах се аз, но ми бе отговорило момичето, а не Нощни очи.
— Казах, че е самотно да се будиш нощем и да те е страх. Човек копнее за сигурност. За закрила.
— Не ми е известно нищо, което може да спаси човек от сънищата — сковано отвърнах аз. Изведнъж ми се прииска Мила да си иде.
— Понякога може да го постигне малко нежност — промълви тя. Протегна ръка и погали дланта ми. Неволно се отдръпнах.
— Срамуваш ли се, чираче — с престорена свенливост попита Мила.
— Изгубих скъп човек — откровено казах аз. — Нямам сърце да приема друг на негово място.
— Разбирам. — Тя рязко се изправи и изтръска сламата от полата си. — Е, прощавай, че те обезпокоих. — Говореше обидено, не извинително.
После се обърна и опипом се запъти към стълбата. Знаех, че съм я обидил. Не се чувствах виновен. Тя бавно се качи горе и ми се стори, че очаква да я повикам. Не я повиках. Искаше ми се да не съм идвал в града.
„Ставаме двама. Ловът е слаба работа толкова близо до всички тези хора. Още много ли ще се бавиш?“
„Опасявам се, че няколко дни ще трябва да пътувам заедно с тях, поне до най-близкия град.“
„Ти няма да се съвкупиш с нея, тя не е от глутницата. Защо трябва да вършиш тези неща?“
Не се опитах да го обясня с думи. Можех само да му предам чувство за дълг и той не бе в състояние да проумее защо верността ми към Искрен ме кара да помогна на тези пътници. Защото бяха от народа на моя крал. Дори самият аз съзнавах, че това е смешно, но въпреки всичко щях да се погрижа да стигнат невредими до най-близкия град.
Отново заспах, но не дълбоко. Разговорът ми с Мила сякаш беше отворил врата към кошмарите ми. Едва се унесох, когато изпитах усещане, че ме наблюдават. Свивах се на пода в килията си и се молех да не ме виждат. Стоях колкото можех по-неподвижно. Силно стисках клепачи, като дете, което си мисли, че щом то не може да вижда, не виждат и него. Ала усещах очите, които ме търсеха — усещах погледа на Уил така, сякаш се криех под одеяло и нечии ръце го опипваха. Толкова се страхувах, че се задушавах. Не можех да си поема дъх, да помръдна. Обзет от паника, излязох от себе си и се вмъкнах в нечий страх, в нечий кошмар.
Клечах зад буре с маринована риба в дюкяна на стария Хук. В мрака навън се издигаха пламъци и се носеха писъците на пленените и умиращите. Знаех, че трябва да изляза. Пиратите с алените кораби със сигурност щяха да плячкосат и подпалят дюкяна. Тук не можех да се скрия от тях. Ала нямаше къде другаде, а бях едва на единадесет и краката ми трепереха. Съмнявах се, че ще мога да се изправя, камо ли да тичам. Хук беше някъде навън. Още при първите викове бе грабнал стария си меч и се беше втурнал навън.
— Пази дюкяна, Чад — бе извикал през рамо Хук, като че ли отиваше в съседната сграда да ударят по едно с хлебаря. Отначало с радост се подчиних. Суматохата беше далеч край залива и дюкянът ми се струваше безопасен.
Но това се бе случило преди час. Сега вятърът от пристанището носеше миризма на дим и навън вече не цареше тъма, а ужасен осветен от пламъци сумрак. Пожарите и писъците се приближаваха. Хук не се беше върнал.
„Бягай навън — казах на момчето, в чието тяло се криех. — Бягай навън, тичай колкото можеш по-бързо. Спасявай се.“ Ала то не ме чу.
Запълзях към вратата, която продължаваше да е широко отворена, както я беше оставил Хук. Надникнах навън. По улицата претича някой и аз отскочих назад. Но това бе човек от града, а не пират, защото бягаше, без да поглежда назад, без друга мисъл, освен да се отдалечи колкото може повече. С пресъхнала уста се насилих да се изправя и се вкопчих в касата на вратата. Погледнах към пристанището. Гореше половината град. Дим и пепел задушаваха топлата лятна нощ. Пламтяха корабите в залива. На тази страшна светлина видях тичащи фигури, криещи се от пиратите, които опустошаваха града почти без да срещнат съпротива.
Някой се появи иззад ъгъла на грънчарницата в дъното на улицата. Носеше фенер и вървеше толкова нехайно, че внезапно изпитах облекчение. Щом той бе толкова спокоен, победата трябваше да е наша. Понечих да се изправя, но веднага приклекнах пак, защото непознатият весело замахна с фенера към дъсчената фасада. Лампата се пръсна. Плисналото масло се възпламени и огънят бързо обгърна сградата. Отскочих от светлината. С внезапна увереност разбрах, че единствената ми надежда е да избягам, при това колкото може по-бързо. Това решение ми даде малко смелост, колкото да скоча на крака, да изтичам навън и да заобиколя дюкяна.
За миг се осъзнах като Фиц. Мисля, че момчето не ме усещаше. Не аз го търсех с Умението си, а то протягаше към мен някакво свое закърняло сетиво. Нямах никаква власт над тялото му, но бях затворен в неговото преживяване. Намирах се в това момче, чувах мислите му и споделях възприятията му така, както някога бе влизал в мен Искрен. Ала нямах време да мисля как го правя, нито защо толкова ненадейно съм се озовал при този непознат. Защото докато Чад бягаше под прикритието на сенките, за яката изведнъж го сграбчи нечия груба ръка. Той се вцепени от страх и ние видяхме брадатото ухилено лице на пирата. До него стоеше втори пират и злобно се зъбеше. Чад замръзна от ужас и безпомощно зяпна спускащия се към него нож, блясъка, отразяващ се по дължината на острието.
В този момент споделих с него ледено горещата болка от прерязаното ми гърло, топлината на кръвта ми, която потече по гърдите ми, мисълта, че вече е късно, че съм мъртъв. После, когато бездиханното тяло на Чад се изплъзна от ръката на пирата и се строполи на прашната улица, съзнанието ми се освободи от него. Останах там и в продължение на няколко ужасни секунди усещах мислите на пирата. Чух грубите гърлени звуци на другаря му, който подритна мъртвото момче с ботуш. Разбрах го — укоряваше другия, че е погубил потенциален претопен. Убиецът презрително изсумтя и отговори, че момчето било прекалено малко, че зад гърба му нямало достатъчно живот, за да е достойно за вниманието на господарите. И в шеметния вихър на емоциите си осъзнах, че убиецът е искал две неща: да прояви милост към едно момче и да се наслади на удоволствието да го убие със собствените си ръце.
Бях надникнал в сърцето на врага си. И въпреки това не го разбирах.
Понесох се по улицата след тях, безплътен и нематериален. Допреди миг бях изпитвал чувство за неотложност. Сега не си го спомнях. Стелех се като мъгла и присъствах на падането и плячкосването на Мрачноград в херцогство Беърнс. Привличаше ме ту един, ту друг местен жител, за да видя битка, смърт, триумфа на нечие бягство. Все още мога да затворя очи и да видя онази нощ, да си спомня десетки ужасяващи мигове. Накрая се озовах при мъж с огромен меч в ръка, застанал пред горящия си дом. Той държеше на разстояние трима пирати, докато зад него жена му и дъщеря му се опитваха да повдигнат една горяща греда и да освободят заклещения под нея син, за да могат да избягат заедно. Никой от тях нямаше намерение да изостави другите, ала знаех, че мъжът е изтощен, прекалено изтощен от загубата на кръв, за да вдигне меча, камо ли да замахне с него. Усещах също, че пиратите си играят с него, карат го да изразходва последните си сили, за да пленят и претопят цялото му семейство. Усещах ледената смърт, която се промъкваше в него. За миг главата му клюмна на гърдите.
Изведнъж обграденият мъж вдигна глава. В очите му проблесна нещо странно познато. Той стисна меча с две ръце и с рев се нахвърли върху пиратите. Двама паднаха при първата му атака и умряха с удивление на лицата. Третият парира удара, ала не можа да издържи на яростта му. Кръв бликаше от лакътя на защитника на града и лепнеше по гърдите му, ала мечът му иззвъня като камбана в този на противника му, разсече предпазителя на ръкохватката, после ненадейно полетя лек като перце и остави червена линия по гърлото на пирата. Когато съперникът му се строполи на земята, мъжът се обърна и бързо се затича към жена си. Без да обръща внимание на пламъците, той подхвана горящата греда и я вдигна от тялото на сина си. Погледът му за сетен път срещна нейния.
— Бягай! — Рече й той. — Вземи децата и бягай. — И рухна на улицата. Мъртъв.
Когато жената хвана децата си за ръце и се затича, усетих, че от тялото на мъртвеца се надига призрак. Това бях аз, казах си, после разбрах, че греша. Той ме усети и се обърна. Лицето му приличаше на моето. Или бе приличало — преди години, когато беше бил на моята възраст. Потресено си помислих, че Искрен все още се възприема така.
„Ти — тук? — Той укорително поклати глава. — Опасно е, момко. Дори аз съм глупак, че го правя. И все пак какво друго можем да сторим, когато те ни призовават? — Искрен ме погледна. — Кога придоби силата и дарбата да се придвижваш чрез Умението?“
Не отговорих. Нямах свои отговори и мисли. Чувствах се като мокър чаршаф, плющящ на нощния вятър, не по-материален от листо, подхванато от въздушно течение.
„Фиц, това е опасно и за двама ни. Върви си. Веднага.“
Наистина ли има магия в изричането на нечие име? Така твърди древната традиция. Изведнъж си спомних кой съм и че мястото ми не е тук. Ала нямах представа как съм се озовал в този град, камо ли как да се върна в тялото си. Безпомощно гледах Искрен, неспособен дори да изрека молба за помощ.
Той разбра. Протегна призрачната си ръка към мен. Сякаш постави длан върху челото ми и леко ме побутна.
Главата ми се блъсна в стената и от удара пред очите ми затанцуваха искри. Отново бях в обора зад хана „Везните“. Наоколо цареше спокоен мрак и животните спяха. Пригади ми се и бавно се претърколих на хълбок. Слабостта, която често ме обземаше, след като успявах да използвам Умението, ме обля като вълна. Отворих уста, за да повикам за помощ, но от устните ми се изтръгна само нечленоразделен хрип. Затворих очи и потънах в забрава.
Събудих се преди зазоряване. Пропълзях при вързопа си, порових в него и успях да се замъкна до задната врата на хана, където буквално изпросих чаша гореща вода от готвачката. Тя се смая, когато видя, че пускам вътре парченца самодивско биле.
— Нали знаеш, че е вредно — предупреди ме жената, докато зяпаше как пия горчивата гореща течност. — Дават такова нещо на робите в Бинград. Слагат им го в храната и водата, за да ги държат на крака. Освен че им дава сили обаче, билката ги изпълва с отчаяние или поне така съм чувала. Изсмуква волята им да се съпротивляват.
Почти не я слушах. Чаках да почувствам ефекта. Бях взел кората от млади дървета и се боях, че й липсва сила. Така беше. Мина доста време, докато усетя разливащата се в тялото ми топлина, която подсили треперещите ми ръце и проясни зрението ми. Изправих се от стъпалата пред задния вход на кухнята, благодарих на готвачката и й върнах чашата.
— Това е лош навик за младеж като теб — сгълча ме тя и се върна към задълженията си. Напуснах хана и закрачих по улиците. Слънцето изгряваше иззад хълмовете. Известно време почти очаквах да открия опожарени дюкяни, плячкосани къщи и претопени с кухи очи, бродещи из града. Но лятното утро и речният вятър пропъдиха кошмара. На дневна светлина градът изглеждаше запуснат и беден. Стори ми се, че тук има повече просяци, отколкото в Бъкип, но не знаех дали това е нормално за крайречно селище. За миг се замислих какво ми се е случило предната нощ, после потръпнах и се отказах да се питам. Не знаех как съм го направил. Най-вероятно повече нямаше да ми се случи. Бях щастлив, че Искрен е жив, макар да се ужасявах, че все още толкова безразсъдно изразходва силата на Умението си. Зачудих се къде е тази сутрин и дали също като мен е посрещнал изгрева с горчивината на самодивското биле в устата си. Ако бях овладял Умението, нямаше да се чудя. Мрачна мисъл.
Когато се върнах в хана, менестрелите вече бяха станали и закусваха с овесена каша. Седнах на тяхната маса и Джош откровено ми призна, че се боял да не съм ги изоставил. Мила не ми говореше, но на няколко пъти забелязах, че Благозвучие изпитателно ме наблюдава.
Напуснахме хана рано и въпреки че не марширувахме като ратници, Джош Арфиста наложи енергична крачка. Бях си мислил, че ще се наложи да го водят, ала той използваше тоягата си вместо водач. Понякога хващаше за ръка Мила или поставяше длан на рамото на Благозвучие, но по-скоро бащински, отколкото от необходимост. А и пътуването ни не беше скучно, защото той разказваше за историята на района и ме изненада със задълбочените си познания. Когато слънцето се издигна високо в небето, спряхме за малко и те споделиха с мен скромната си храна. Почувствах се неудобно да я приема, ала не можех да се извиня и да отида на лов с вълка. Когато градът остана далеч зад гърба ни, усетих, че Нощни очи ни следва. Близостта му ми подейства успокоително, но ми се щеше да сме само двамата с него. На няколко пъти срещахме други пътници на коне или мулета. Между дърветата от време на време виждахме лодки, които плаваха срещу течението. Към обяд ни изпревариха добре охранявани каруци и фургони. Джош всеки път ги питаше дали ще ни качат. На два пъти учтиво ни отказаха. Другите изобщо не ни отговориха. Движеха се припряно и с една от групите пътуваха навъсени мъже в еднакво облекло, които най-вероятно бяха тяхна охрана.
Следобедът изтече с рецитирането на „Саможертвата на Кросфайър“, дългата поема за хората на кралица Прозрение, които дали живота си, за да може тя да спечели жизненоважно сражение. Неведнъж я бях слушал в Бъкип. Привечер вече я бях чул още двадесетина пъти, докато Джош с безкрайно търпение учеше Благозвучие да я пее без грешка. Бях им признателен, защото така нямаше нужда да разговаряме.
Но въпреки бързия ход нощта ни завари далеч от следващия крайречен град. Когато светлината започна да гасне, всички станаха неспокойни. Накрая поех командването и им казах, трябва да оставим пътя при следващия поток и да потърсим къде да пренощуваме. Мила и Благозвучие изостанаха зад нас с Джош и ги чух загрижено да си шушукат. Не можех да ги успокоя — както Нощни очи бе успокоил мен, — че наоколо няма и мирис от друг пътник. При следващия поток ги поведох срещу течението и открих заслонен от вятъра бряг под огромен кедър, където можехме да установим лагера си.
Оставих ги под претекст, че отивам да се облекча, и потърсих Нощни очи, за да го уверя, че съм добре. Не си губих времето напразно. Той бе намерил място, където лъкатушещият поток беше подкопал брега. Легнах по корем, потопих ръце във водата, и бавно ги прокарах през завесата от надвиснали бурени. Още при първия опит улових чудесна тлъста риба. След няколко минути усилията ми се увенчаха с втора, по-малка. Когато се отказах, цареше почти пълен мрак, но щях да се върна при другите с три риби, след като оставих две на Нощни очи.
„Риболов и чесане на уши. Двете причини, поради които на хората са им дадени ръце“ — добродушно ми каза той, докато се заемаше с тях. Вече бе излапал вътрешностите от моите веднага щом ги бях изчистил.
„Внимавай за кости“ — предупредих го аз.
„Майка ми ме отгледа със сьомга — отбеляза Нощни очи. — Рибешките кости не ме плашат.“
Оставих го с наслада да ръфа рибата и се върнах в лагера. Менестрелите бяха запалили малък огън. Стъпките ми ги накараха да скочат и да грабнат тоягите си.
— Аз съм — казах със закъснение.
— Слава на Еда — въздъхна Джош и тежко седна на земята. Мила само гневно ме изгледа.
— Дълго те нямаше — отбеляза Благозвучие. Вдигнах трите риби, през хрилете на които бях прокарал върбова клонка.
— Намерих вечеря — отвърнах аз. И прибавих заради Джош: — Риба.
— Звучи чудесно — рече слепецът.
Мила извади хляб и торбичка сол. Аз взех голям плосък камък и го поставих в жарта. Увих рибата в листа и я метнах на камъка да се пече. Скоро от уханието ми потекоха слюнки. Надявах се, че огънят няма да привлече претопени при лагера ни.
„Още съм на пост“ — напомни ми Нощни очи и аз му благодарих.
Докато наглеждах рибата, Благозвучие започна да рецитира под нос „Саможертвата на Кросфайър“.
— „Хромий Хист и Клийв слепецът“ — разсеяно я поправих аз, докато се опитвах да обърна рибата, без да я разкъсам.
— Нали точно това казах — възмутено възрази тя.
— Боя се, че Коб е прав, момичето ми. Хист е бил хром, а Клийв — сляп по рождение. Можеш ли да изброиш имената на другите петима, Коб? — Все едно че ме изпитваше Федрен.
Изгорих си пръста на един въглен и го лапнах, преди да отговоря.
— „И водеше ги Бърнт Кросфайър. И другите кат него бяха — не в тяло силни, а с душа корава и с верни си сърца. Там бяха хромий Хист и Клийв слепецът също, и Кевин със ума блуждаещ, и Джойнър Заешката устна, и глухий Сивър също, и Портър, що врагът за мъртъв бе помислил — безрък и без очи…“
— Браво — радостно възкликна Джош и попита: — Като малък да не са те учили за бард, Коб? Запомнил си точните думи и интонация. Макар че правиш прекалено дълги паузи.
— Не са ме учили за бард. Обаче винаги съм имал добра памет. — Беше ми трудно да не се усмихна на похвалата му, въпреки че Мила презрително изсумтя и поклати глава.
— Можеш ли да изрецитираш цялата поема, как смяташ — попита Джош.
— Сигурно — отклоних предизвикателството аз. Знаех, че мога. И Бърич, и Сенч често бяха упражнявали паметта ми. И днес бях слушал поемата толкова пъти, че просто не можех да я изхвърля от главата си.
— Опитай тогава. Но я изпей.
— Нямам глас.
— Щом можеш да говориш, можеш и да пееш. Опитай. Зарадвай стареца.
Може би просто прекалено бях свикнал да се подчинявам на старци, за да му откажа. А може да бе заради изражението на Мила, която явно се съмняваше, че ще успея.
Прокашлях се и тихо започнах, докато той ми даде знак да повиша глас. Джош кимаше и от време на време потреперваше, когато пеех фалшиво. Бях стигнал до средата, когато Мила кисело отбеляза:
— Рибата гори.
Прекъснах песента и се хвърлих да избутам камъка и увитата в листа риба от огъня. Опашките бяха овъглени, но иначе рибите бяха точно каквито трябваше — вдигащи пара и твърди. Разделихме си ги и аз бързо изядох своята. Нямаше да ми стигнат още две, ала трябваше да се задоволя и с това. Хлябът ми се стори изненадващо вкусен. След вечерята Благозвучие запари котле с чай. Настанихме се на одеялата си край огъня.
— Добре ли се справяш като писар, Коб — неочаквано ме попита Джош.
Изпъшках.
— Не чак толкова добре, колкото ми се иска. Но се оправям.
— Не чак толкова добре, колкото му се искало — подигравателно ме имитира Мила.
Джош Арфиста не й обърна внимание.
— Вече си малко старичък, но мога да те науча да пееш. Гласът ти не е лош, само че пееш като момче и не знаеш, че имаш дълбок мъжки глас и мощни дробове. Паметта ти е отлична. Свириш ли на някакъв инструмент?
— На гайда. Но лошо.
— Мога да те науча да свириш добре. Ако тръгнеш с нас…
— Татко! Та ние изобщо не го познаваме! — Възрази Мила.
— Можех да ти кажа същото, когато снощи слезе от сеновала — меко отвърна той.
— Ние само си поговорихме, татко. — Тя ме стрелна с поглед, като че ли я бях предал. Чувствах езика си като суха кожа в устата си.
— Знам — рече Джош. — Изглежда, че слепотата е изострила слуха ми. Но щом ти си преценила, че можеш да разговаряш с него сама през нощта, защо аз да не преценя, че мога да го поканя да се присъедини към нас? Какво ще кажеш, Коб?
Бавно поклатих глава.
— Не. Благодаря ви. Оценявам предложението ви. Ще дойда с вас до най-близкия град и ви пожелавам да си намерите други спътници, с които да продължите нататък. Но… Нямам желание да…
— Изгубил си скъп човек. Разбрах. Но пълното усамотяване не е полезно за никого — тихо каза Джош.
— Кого си изгубил — с присъщата си прямота попита Благозвучие.
Опитах се да измисля как да им обясня, без да им позволя повече да ме разпитват.
— Дядо си — отвърнах накрая. — И жена си. — Тези думи сякаш отвориха незараснала рана.
— Как се случи — не ме остави на мира Благозвучие.
— Дядо ми умря. Жена ми ме остави. — Отговарях кратко. Искаше ми се да престанат.
— Старците умират, когато им дойде времето — кротко започна Джош, ала Мила грубо го прекъсна:
— Това ли е любовта, която си изгубил? Какво дължиш на жена, която те е напуснала? Освен ако не си й дал повод?
— По-скоро не й дадох повод да остане — неохотно признах аз. — Моля ви, не искам да разговарям за тези неща. Изобщо. Ще ви придружа до най-близкия град, но оттам ще продължа сам.
— Добре. От това по-ясно, здраве му кажи — въздъхна Джош. Нещо в гласа му ме накара да почувствам, че съм се държал грубо, но нямаше за какво да се извинявам.
Разговорът премина на общи теми, за което им бях признателен. Благозвучие предложи първа да остане на пост. Мила щеше да е втора. Не възразих, защото знаех, че Нощни очи през цялата нощ ще обикаля наоколо. Той не пропускаше нищо. Спах по-добре на открито и бързо се събудих, когато Мила се наведе да ме разтърси. Седнах, протегнах се и й кимнах, че съм се разсънил и може да си легне. Изправих се и разпалих огъня, после седнах край него. Мила се приближи и се настани до мен.
— Не ме харесваш, нали — тихо попита тя.
— Не те познавам — колкото може по-тактично отвърнах аз.
— Хм. И не желаеш да ме опознаеш — отбеляза момичето и ме погледна в очите. — Но аз искам да те опозная още откакто те видях да се изчервяваш в хана. Нищо не предизвиква повече любопитството ми, колкото мъж, който се изчервява. Не познавам много мъже, които целите поаленяват само защото са ги сварили да зяпат жена. — Гласът й стана нисък и гърлен и тя уверено се наведе напред. — Много ми се ще да узная за какво си мислеше, че кръвта така нахлу в лицето ти.
— Само за това, че е невъзпитано да те зяпам — честно й отговорих аз.
Мила ми се усмихна.
— Обаче аз не мислех за това, докато те гледах. — Тя навлажни устни и още повече се приближи към мен.
Изведнъж усетих, че Моли мъчително ми липсва.
— Нямам сърце за тази игра — директно й казах и се изправих. — Ще отида да донеса още дърва за огъня.
— Струва ми се, че знам защо жена ти те е напуснала — злобно заяви Мила. — Казваш, че си нямал сърце, а? Според мен проблемът е малко по-ниско. — Тя стана и се върна при одеялата си. Единственото ми чувство бе облекчение, че се е отказала да ми досажда. Спазих думата си и отидох да събера съчки.
— На какво разстояние е най-близкият град — попитах Джош на другата сутрин.
— Ако продължим със същата крачка като вчера, би трябвало утре по пладне да сме там — отвърна той.
Разочарованието в гласа му ме накара да се извърна. Докато събирахме багажа си и тръгвахме, горчиво си мислех, че съм напуснал хора, които съм познавал, за да избегна абсолютно същата ситуация, в която сега се бях озовал с непознати. Зачудих се дали има начин да живея сред други хора и да не попадна под зависимостта на техните очаквания.
Денят беше топъл, но не неприятно. Ако бях сам, щеше да ми достави удоволствие да вървя по пътя. В гората от едната ни страна пееха птички. Между редките дървета от другата страна виждах реката. От време на време зървахме гемии, които плаваха по течението, или кораби с весла, които бавно напредваха в обратната посока. Почти не разговаряхме и скоро Джош отново накара Благозвучие да рецитира „Саможертвата на Кросфайър“. Когато тя се запъваше, аз мълчах.
Мислите ми блуждаеха. Всичко бе много по-лесно, когато не трябваше да се безпокоя за следващото си хранене или за чиста риза. Бях се смятал за опитен в отношенията си с хората, в професията си. Ала зад гърба ми винаги беше стоял Сенч и бях разполагал с време, за да подготвя думите и делата си. Не се справях толкова добре, когато средствата ми се ограничаваха до собствения ми ум и оскъдните ми вещи. Лишен от всичко, на което преди бях разчитал без да се замислям, аз започвах да се съмнявам не само в смелостта си. Вече се съмнявах във всичките си способности. Убиец, кралски човек, воин… дали тези думи можеха да се отнесат до мен? Опитах се да си спомня нахакания младок, който бе гребал на Искреновия боен кораб „Руриск“, който без да се замисля се беше хвърлял в битка, размахвайки бойната си брадва. Не можех да си представя, че това съм бил аз.
По пладне Мила ни раздели остатъка от хляба. Не бе много. Момичетата ни изпревариха, тихо разговаряйки помежду си, докато дъвчеха сухия хляб и пиеха вода от меховете си. Предложих на Джош тази вечер рано да се установим на лагер, за да имам възможност да отида на лов или за риба.
— Тогава няма да стигнем до най-близкия град утре по обяд — мрачно отбеляза той.
— И утре вечер става — спокойно го уверих аз. Той обърна глава към мен, може би, за да ме чуе по-добре, ала мътните му очи сякаш проникваха в мен. Беше ми трудно да понеса молбата, която виждах в тях, но не й отговорих.
Когато най-после започна да се разхлажда, започнах да търся място за лагер. Нощни очи ни бе изпреварил, за да разузнае района. Изведнъж почувствах, че козината му настръхва. „Тук има хора. Миришат на леш и на собствената си мръсотия. Подушвам ги, виждам ги, но иначе не мога да ги усетя.“ До мен достигна смущението, което той винаги изпитваше в присъствието на претопени. Споделях го. Знаех, че преди са били хора и са притежавали онази искрица на Осезанието, присъща на всяко живо същество. За мен беше странно, че ги виждам да се движат и говорят, а не усещам, че са живи. За Нощни очи бе все едно да види ходещи камъни.
„Колко са? Стари, млади?“
„Повече от нас и по-едри от теб. — Вълча представа за съотношение на сили. — Дебнат точно зад следващия завой на пътя.“
— Хайде да спрем тук — внезапно предложих аз. Три глави озадачено се обърнаха към мен.
„Късно е. Подушиха ви и идват.“
Нямаше време да се преструвам, нямаше време за правдоподобни лъжи.
— Пред нас има претопени. Наблюдавали са пътя и сега се приближават към нас. Пригответе се.
— Откъде знаеш — предизвика ме Мила.
— Да бягаме — предложи Благозвучие. Не я интересуваше откъде знам. Ококорените й очи ми подсказваха, че ужасно се е страхувала от този момент.
— Не. Ще ни настигнат и тогава с нас е свършено. И даже да им избягаме, утре пак ще трябва да минем покрай тях. — Пуснах вързопа си на пътя и го изритах настрани. Нищо не струваше колкото живота ми. Ако спечелехме, пак щях да си го взема. В противен случай нямаше да имам нужда от него. Но Мила, Благозвучие и Джош бяха музиканти. В техните вързопи бяха инструментите им. Нито един от тях не понечи да се освободи от товара си. Не губих време и енергия да ги убеждавам. Момичетата почти инстинктивно застанаха от двете страни на стареца и здраво стиснаха тоягите си. Аз също приготвих своята и зачаках. За миг напълно престанах да разсъждавам. Ръцете ми като че ли сами знаеха какво да правят.
— Погрижи се за Мила и Благозвучие, Коб. Не се безпокой за мен. Просто не позволявай момичетата да пострадат — напрегнато ми каза Джош.
Думите му ме пронизаха и внезапно ме обзе ужас. Тялото ми изгуби спокойната си поза и можех да мисля само за болката, която щеше да ми донесе поражението. Пригади ми се и коленете ми се подгънаха. Единственото ми желание бе да се обърна и да избягам, без да се грижа за менестрелите. „Чакай, чакай — щеше ми се да извикам на деня. — Не съм готов за това, не знам дали ще се бия, дали ще избягам, или просто ще припадна.“ Ала времето не знае милост. „Идват през шубраците — каза ми Нощни очи. — Двама вървят бързо, трети изостава след тях. Мисля, че той ще е мой.“
„Внимавай“ — предупредих го аз. Чух ги да се провират през храстите и усетих отвратителната им воня. След секунди Благозвучие извика и те се втурнаха към нас. Ако моята стратегия бе да стоя и да се бия, тяхната беше просто да тичат и да нападат. И двамата бяха по-едри от мен и изглежда, не изпитваха никакви колебания. Дрехите им бяха мръсни, но почти непокътнати. Едва ли бяха претопени отдавна. Носеха тояги. Нямах повече време за мислене.
Претопяването не правеше човек нито глупав, нито муден. Вече не изпитваха чувства, нито си спомняха в какво могат да превърнат те враговете им. Това често правеше действията им почти непонятни. Просто задоволяваха непосредствените си желания. Като животни. Можеха да изядат коня, който бяха откраднали, само защото гладът представляваше по-непосредствена нужда от удобството на ездата. Не си помагаха в битка. Не проявяваха вярност към собствените си групи. Нахвърляха се един върху друг заради някаква плячка, после нападаха общия си враг. Придвижваха се заедно, но не обединяваха усилията си. Бяха жестоки, коварни, хитри и не изпитваха никакви угризения.
Знаех всичко това. Затова не се изненадах, когато двамата се опитаха да ме заобиколят и първо да атакуват по-дребните си противници. Изненада ме страхливото облекчение, което изпитах. То ме вцепени като кошмар и аз ги оставих да минат покрай мен.
Мила и Благозвучие се биеха като бесни. Нямаха никакъв опит, никаква подготовка. Бяха се учили да пеят и да свирят, не да водят сражения. Стиснал тоягата си, Джош стоеше в средата, ала не можеше да направи нищо, тъй като рискуваше да нарани момичетата. Лицето му бе разкривено от ярост.
Можех да избягам. Можех да грабна вързопа си и да си плюя на петите, без да поглеждам назад. Претопените нямаше да ме преследват — те се задоволяваха с най-лесната плячка. Но не избягах. В мен беше оцеляло някакво късче смелост или гордост. Нападнах по-дребния от двамата, въпреки че изглеждаше по-опитен със сопата си. Оставих Мила и Благозвучие да бъхтят по-едрия и привлякох другия настрани. Първият ми удар го улучи ниско в краката. Опитвах се да го осакатя или поне да го съборя. Той изрева от болка и светкавично се обърна, за да ме атакува.
Това беше друга особеност на претопените, която бях забелязал: болката като че ли им въздействаше по-слабо. Когато ме бяха пребивали, най-много ме бе обезсърчавала мисълта за нанесените на тялото ми поражения. Очевидно бях емоционално привързан към собствената си плът. Дълбокото ми желание да я защитя надхвърляше простото избягване на болка. Човек се гордее с тялото си. Славен го знаеше. Знаеше, че всеки удар на ратниците му ме изпълва със страх. Дали отново щеше да ме превърне в онова, което бях, отвратително разтреперано същество, ужасяващо се от пристъпите, които го лишаваха от тяло и ум? Този страх ме беше осакатил също толкова, колкото и ударите им. Претопените като че ли не се бояха от нищо — когато изгубваха връзките си с всичко останало, може би се лишаваха и от привързаността към собствените си тела.
Противникът ми се завъртя и ми нанесе мощен удар с тоягата си. Успях да го парирам. Сега вече не можех да се обърна и да избягам. Той владееше боя с тояга: помислих си, че сигурно някога е бил ратник, обучен да върти брадва. Разпознавах ударите и ги блокирах. Прекалено много се страхувах от него, за да го атакувам, страхувах се от изненадващия удар, който можеше да мине покрай тоягата ми, ако постоянно не се защитавах. Отстъпвах толкова бързо, че той се озърна през рамо. Може би се чудеше дали просто да не ме остави и да се върне при момичетата. Успях да отговоря на поредния му удар, но претопеният дори не мигна. Не се уморяваше, нито ми даваше възможност да се възползвам от преимуществото на по-дългото си оръжие. За разлика от мен, той не се разсейваше от виковете на менестрелите. Откъм дърветата чувах приглушени проклятия и тихо ръмжене. Нощни очи бе нападнал третия и се беше опитал да прегризе сухожилията на коленете му. Не бе успял и сега го обикаляше, като внимаваше да остане извън обсега на меча, който претопеният носеше.
„Не знам дали ще успея да мина покрай острието му, братко. Но мисля, че мога да го забавя. Той не смее да ми обърне гръб и да те нападне.“
„Внимавай!“ — само успях да отвърна аз, защото мъжът с тоягата изискваше цялото ми внимание. Нанасяше ми удар след удар и скоро разбрах, че е удвоил усилията си. Вече не се пазеше от евентуална контраатака. Единствената му цел беше да сломи съпротивата ми. Започнаха да се обаждат стари болежки, които почти бях забравил. Воинската ми издръжливост не можеше да се сравнява с едно време. Ловът и пътят не каляваха тялото така, както въртенето на греблото по цял ден. Съмнения подкопаваха съсредоточаването ми. Подозирах, че противникът ми е по-силен от мен, и толкова се страхувах от болката, която щеше да ми причини, че не бях в състояние да измисля как да я избегна. Отчаяното желание да не пострадаш не е равносилно на решимостта да победиш. Продължавах да се опитвам да спечеля разстояние, за да развъртя тоягата си, ала той безмилостно ме притискаше.
Хвърлих поглед към менестрелите. Стиснал сопата си в ръце, Джош стоеше в средата на пътя, но битката се беше отдалечила от него. Мила с накуцване отстъпваше и се мъчеше да отбива ударите на противника си, докато Благозвучие безрезултатно го бъхтеше по раменете с много по-тънката си пръчка. Той просто не й обръщаше внимание и се опитваше да нарани Мила. Това пробуди нещо в мен.
— Благозвучие, подкоси му краката — извиках аз и когато тоягата на моя съперник охлузи рамото ми, отново насочих вниманието си към собствените си проблеми. Нанесох му два бързи, макар и слаби удара и отскочих назад.
Острие на меч разсече рамото ми и се плъзна по гръдния ми кош.
Извиках от удивление и едва не изпуснах тоягата си, когато осъзнах, че не съм ранен аз. По-скоро усетих, отколкото чух изненаданото излайване на Нощни очи. После ритника по главата ми.
Зашеметен, приклещен в ъгъла. „Помогни ми!“
Имаше други спомени, по-дълбоки, скрити под побоите, нанесени ми от ратниците на Славен. Години по-рано бях усетил хладното острие на нож и ритник с ботуш. Ала не със собствената си плът. Един териер, Смити, с който се бях свързал и който дори още не беше напълно пораснал, се бе нахвърлил върху човека, нападнал Бърич в мое отсъствие. По-късно беше умрял от раните си, преди да успея да се върна при него. Внезапно открих, че ме дебне опасност, много по-страшна от собствената ми смърт.
Страхът за самия мен отстъпи пред ужаса ми да изгубя Нощни очи. Направих каквото знаех, че трябва да направя. Промених позата си, пристъпих напред и поех удар по рамото, за да се приближа на достатъчно разстояние. За миг ръката ми изтръпна. Надявах се все още да е на мястото си. Бях хванал тоягата изкъсо. Рязко вдигнах края й и го улучих под брадичката. Нищо не го беше подготвило за неочакваната ми тактика. Главата му подскочи назад, гърлото му се оголи и аз забих оръжието си между ключиците му. Усетих, как костичките пукат. Той изхрачи кръв. Отскочих, хванах тоягата почти в самия край и я стоварих върху черепа му. Претопеният се строполи на земята. Обърнах се и се затичах към гората.
Водеха ме сумтене и ръмжене. Нощни очи бе вдигнал лявата си предна лапа към гърдите си. По лявото му рамо лъщеше кръв. Беше отстъпил навътре в гъсталак от преплетени къпини и вече не можеше да избяга. Усетих болката от забитите в лапите му тръни.
При вида ми той събра смелост и се хвърли срещу противника си. Претопеният замахна с меча и се опита да го прониже. Тоягата ми не беше остра, но аз с безмълвен яростен вик я забих в гърба му и тя стигна чак до дробовете му. Той изрева и от гърлото му бликнаха кървави пръски. Опита се да се обърне към мен, но аз продължавах да държа тоягата и я натисках с цялата си тежест, като го принудих да залитне към къпините. Протегнатите му ръце нямаше за какво друго да се хванат, освен за трънливите стъбла. Окуражен, Нощни очи скочи върху гърба му. Вълчите челюсти захапаха врата му и силно го стиснаха. Кръвта му опръска и двама ни. Задавените викове на претопения постепенно се превърнаха в немощни хрипове.
Съвсем бях забравил за менестрелите, докато не чух мъчителен вик. Наведох се, вдигнах изпуснатия от претопения меч и затичах обратно към пътя, като оставих Нощни очи да ближе рамото си. Когато изскочих от гората, пред очите ми се разкри ужасяваща гледка. Претопеният се беше нахвърлил върху съпротивляващата се Мила и разкъсваше дрехите й. Благозвучие стоеше на колене, стискаше ръката си и надаваше нечленоразделни писъци. Разрошеният и овалян в прах Джош, останал без тоягата си, неуверено се насочваше към гласа на Благозвучие.
Светкавично се озовах при тях. Изритах мъжа, за да го повдигна от Мила, после с две ръце забих меча в тялото му. Той бясно се бореше, риташе и се мъчеше да ме хване, но аз силно натиснах оръжието в гърдите му. Колкото повече се съпротивляваше, толкова повече разширяваше раната. От устата му бълваха животински проклятия, после наред със звуците полетяха и капки кръв. Той успя да сграбчи десния ми прасец и се опита да ме събори. Просто още по-здраво наблегнах върху меча. Копнеех да го изтегля от плътта му и бързо да го довърша, ала той беше прекалено силен и не смеех да го пусна. Накрая Мила стовари тоягата си в лицето му. Внезапната му неподвижност бе истинска милост колкото за него, толкова и за мен. Намерих сили да изтегля оръжието, олюлях се и седнах на пътя.
Зрението ми се замъгли, проясни се, сетне отново се замъгли. Мъчителните писъци на Благозвучие спокойно можеха да са далечни крясъци на чайки. Изведнъж всичко ми дойде прекалено много и аз бях навсякъде. Бях в гората, ближех рамото си и внимателно покривах раната си със слюнка. И в същото време седях под яркото слънце на пътя, усещах мирис на прах, кръв и мръсотия. Усещах всеки удар, който бях понесъл и нанесъл, умората и болката. Свирепите убийства, които бях извършил, ненадейно придобиха нов смисъл. Знаех какво е да изпиташ такава болка, каквато бях причинил. Знаех какво са изпитвали, повалени на земята и изгубили надежда, виждайки смъртта като единствен изход от агонията. Умът ми вибрираше между крайностите на убиец и жертва. Бях и двете.
И бях сам. Никога не бях оставал толкова сам. В такива моменти винаги с мен бе имало някой. Другарите ми на кораба след битката, Бърич, дошъл да ме закърпи и да ме отведе у дома. И винаги ме беше очаквал дом, където над мен се бе суетила Търпение, където Сенч и Искрен ме бяха увещавали да съм по-предпазлив. Със спускането на нощта беше идвала Моли, за да ми дари нежните си милувки. Този път битката бе свършила и аз бях жив, ала това не интересуваше никой друг, освен вълка. Обичах го, но внезапно разбрах, че копнея и за човешко докосване. Раздялата с близките ми беше непоносима. Ако наистина бях вълк, щях да вдигна муцуна към небето и да завия. Пресегнах се по начин, който не съм в състояние да опиша. Не с Осезанието, не с Умението, а с някаква мерзка смесица от двете, ужасно търсене на някой, някъде, който можеше да се зарадва, че съм жив.
Почти усетих нещо. Дали Бърич бе вдигнал глава и се беше огледал наоколо на нивата, на която работеше, дали за миг не бе доловил мирис на кръв и прах, вместо на плодородната пръст, която обръщаше? Дали Моли се бе изправила от прането си, за да разкърши вдървения си гръб и да се озърне, чудейки се на неочаквано обзелото я отчаяние? Дали бях докоснал умореното съзнание на Искрен, дали за миг бях привлякъл вниманието на Търпение от подреждането на билки, дали бях накарал Сенч да се намръщи? Като нощна пеперуда, блъскаща се в прозорец, аз се мъчех да проникна в съзнанието им. Копнеех да изпитам обичта, която бях приемал за даденост. Стори ми се, че почти успявам да ги достигна, само за да потъна изтощен обратно в себе си, седнал сам на прашния път, облян в кръвта на трима мъже.
Тя подритна праха към мен.
Вдигнах очи. Отначало Мила представляваше тъмен силует на фона на залязващото слънце. После премигнах и видях погнусата и яростта на лицето й. Дрехите й бяха разкъсани, косата й — разчорлена.
— Ти избяга! — Обвини ме тя. Усещах презрението й към моята страхливост. — Избяга и го остави да счупи ръката на Благозвучие, да повали татко на земята и да се опита да ме изнасили. Що за човек си ти? Що за човек може да направи такова нещо?
Този въпрос имаше хиляди отговори. И нито един. Пустотата в мен ме уверяваше, че няма смисъл да й отвръщам. Вместо това се изправих. Мила ме проследи с поглед, докато отивах да взема захвърления си вързоп. Сякаш бяха изтекли часове, откакто го бях изритал настрани. Вдигнах го и го понесох към Джош, който се опитваше да успокои Благозвучие. Прагматичната Мила бе развързала техните вързопи. Бащината й арфа бе счупена и със скъсани струни. Благозвучие нямаше да свири на флейта, докато не зараснеше ръката й. Направих каквото мога.
С други думи нищо, освен да наклада огън край пътя, да донеса вода от потока и да я кипна. Извадих от кутията си билки, които щяха да успокоят Благозвучие и да обезболят счупената й ръка. Намерих сухи прави пръчки за шина и издялах кората им. А горе на склона в гората зад мен? „Боли ме, братко, но раната не е дълбока. И все пак се отваря, когато се опитвам да ходя. И тръните, целият съм в тръни като мухи, накацали по леш.“
„След малко ще дойда и ще ги извадя.“
„Недей. Сам ще се погрижа за себе си. Ти се погрижи за другите. — Мълчание. — Трябваше да избягаме, братко.“
„Знам.“
Защо ми беше толкова трудно да отида при Мила и тихо да я попитам дали има парче плат, което да разкъсаме, за да вържем шината на Благозвучие? Тя не благоволи да ми отговори, но слепият Джош безмълвно ми подаде меката тъкан, с която преди бе увивал арфата си. Мила ме презираше, Джош, изглежда, беше вцепенен от шок, а Благозвучие толкова бе потънала в собствената си болка, че не ме забелязваше. Ала някак успях да ги накарам да се преместят до огъня. Доведох и Благозвучие, като я прегръщах през раменете и в същото време придържах счупената й ръка. Настаних я, после й дадох чаша чай.
— Мога да наместя костта и да я шинирам — казах по-скоро на Джош Арфиста, отколкото на нея. — Често съм го правил за мъже, пострадали в сражение. Но не претендирам, че съм лечител. Когато стигнем в най-близкия град, пак ще трябва да я наместят.
Той бавно кимна. И двамата знаехме, че трябва да го направим. Затова старецът застана на колене зад Благозвучие и я хвана за раменете. Мила здраво стисна предлакътницата й. Стиснах зъби, за да издържа на болката, която изпитваше тя, и силно дръпнах предмишницата й. Тя изкрещя, разбира се, защото никой чай не може напълно да притъпи такава болка. Но се мъчеше да не се съпротивлява. По бузите й се стичаха сълзи и дишането й бе неравномерно, докато шинирах ръката й. Показах й как да я държи, за да облекчава тежестта. После й дадох още една чаша чай и отидох при Джош.
Бяха го ударили по главата и за миг го бяха зашеметили, но не беше изгубил съзнание. Имаше цицина и когато я докоснах, той потръпна, но кожата не бе разцепена. Промих я със студена вода и му казах, че чаят може да облекчи и него. Слепецът ми благодари и кой знае защо, се почувствах засрамен. Вдигнах поглед към Мила, която ме наблюдаваше с котешки очи от отсрещната страна на огъня.
— Ранена ли си — тихо попитах аз.
— Имам подутина колкото слива от удара на тоягата му. И драскотини по шията и гърдите. Но и сама мога да се погрижа за себе си. Все пак ти благодаря… ъъъ… Коб. Не може да се каже, че съм жива благодарение на твоите усилия.
— Мила — едновременно уморено и гневно каза Джош.
— Той избяга, татко. Справи се със своя противник, обърна се и избяга. Ако ни беше помогнал, това нямаше да се случи. Онзи нямаше да счупи ръката на Благозвучие, нито да разбие арфата ти. Той избяга!
— Но се върна. Предлагам да не мислим какво е щяло да се случи, ако не беше. Може малко да сме пострадали, но въпреки това трябва да му благодариш, че си останала жива.
— За нищо няма да му благодаря — горчиво отвърна тя. — Само още мъничко смелост и той щеше да спаси прехраната ни. Какво ни остава сега? Арфист без арфа, флейтистка, която не може да повдигне ръка, за да държи инструмента си.
— Изправих се и се отдалечих от тях. Внезапно се почувствах прекалено уморен, за да я доизслушам, и прекалено обезсърчен, за да й обяснявам поведението си. Вместо това изтеглих двата трупа от пътя и ги оставих на моравата край реката. Под гаснещата светлина отново навлязох в гората и потърсих Нощни очи. Той вече сам се беше погрижил за раните си по-добре, отколкото можех да го сторя аз. Прокарах пръсти през козината му и я почистих от тръните и къпиновите клонки. За кратко приседнах до него. Вълкът легна и отпусна глава на коляното ми. Почесах го зад ушите. Нямахме нужда от други обяснения. После станах, намерих третия труп, хванах го за раменете и го замъкнах при другите два. Без никакви угризения претърсих джобовете и кесиите им. Първите двама имаха шепа дребни монети, но в кесията на онзи с меча открих дванадесет сребърника. Взех кесията и изсипах останалите пари в нея. Откопчах изтъркания му колан с ножницата и вдигнах меча от пътя. Докато окончателно се стъмни, затрупах телата с речни камъни. Когато свърших, слязох на брега, измих си ръцете и наплисках лицето си. Съблякох си ризата и я изпрах, после пак я навлякох. Отначало студената влага подейства като мехлем на натъртванията ми, но скоро мускулите ми започнаха да се вцепеняват.
Върнах се при огъня, който осветяваше лицата на музикантите. Приближих се, потърсих ръката на Джош и пуснах кесията в нея.
— Може би това ще ви помогне, докато си намериш нова арфа — казах аз.
— Пари от мъртъвци, за да облекчиш съвестта си, а — презрително попита Мила.
Гневът ми най-после бликна на повърхността.
— Представяй си, че са останали живи, защото според бъкския закон най-малкото щяха да ти платят обезщетение — предложих й аз. — И ако това не те задоволява, хвърли монетите в реката, хич не ме интересува. — Престанах да й обръщам внимание и въпреки болежките си се заех с колана на претопения. Нощни очи бе имал право — той се беше оказал много по-едър от мен. Опънах кожата върху парче дърво и пробих нова дупка с ножа си. После се изправих и закопчах колана на кръста си. Отново усетих успокоителната тежест на меча на хълбока ми. Изтеглих оръжието и го разгледах на светлината на огъня. Не бе нещо изключително, най-обикновен здрав меч.
— Откъде го взе — попита Благозвучие. Гласът й леко трепереше.
— От третия мъж в гората — отвърнах аз и прибрах острието в ножницата.
— Какво е това — попита Джош Арфиста.
— Меч — каза Благозвучие.
Слепецът насочи мътните си очи към мен.
— Значи в гората е имало трети мъж с меч, така ли?
— Да.
— И ти си го убил и си му го взел?
— Да.
Той тихо изсумтя и поклати глава.
— Когато се ръкувахме, разбрах, че не стискам десница на писар. Перото не прави такива мазоли, нито такива мускули. Виждаш ли, Мила, той не е избягал. А е отишъл…
— Щеше да е по-разумно първо да убие оня, дето ни беше нападнал — упорито настоя тя.
Развързах вързопа си, извадих одеялото и си легнах. Бях гладен, но нямаше нищо за ядене. За сметка на това можех да си почина. Бях страшно уморен.
— Ще спиш ли — попита Благозвучие. Въпреки успокоителния чай, лицето й изразяваше силна тревога.
— Да.
— Ами ако дойдат още претопени?
— Тогава Мила ще ги убие в такава последователност, каквато й се стори разумна — кисело отвърнах аз. Наместих се така, че да мога бързо да изтегля меча, и затворих очи. Чух, че Мила бавно се изправя и започва да разпъва техните одеяла.
— Коб? — тихо ме повика Джош. — Взе ли пари за себе си?
— Няма да ми трябват — казах аз. Не му обясних, че плановете ми не включват контакти с хора. Не исках никога повече да обяснявам нищо на никого. Не ме интересуваше дали ме разбират.
За миг се пресегнах към Нощни очи. И той като мен беше гладен, но предпочиташе да почива. „До утре вечер ще съм свободен пак да ловувам с теб“ — обещах му аз. Вълкът доволно въздъхна. Не бе далеч. Муцуната му беше отпусната върху предните му лапи.
Бях по-изтощен, отколкото предполагах. Мислите ми заблуждаха. Оставих се да се освободя от болките, които гризяха тялото ми. Потърсих Моли, ала не я открих. Бърич спеше някъде на сламеник пред огнище. Видях го и почти имах усещането, че се свързвам с него чрез Умението. Пламъците осветяваха лицето му — беше по-слаб и загорял от полската работа. Бавно се отдалечих от него. Умението се плискаше в мен, но не бях в състояние да го контролирам.
Когато сънищата ми се докоснаха до Търпение, с удивление я намерих в покоите на лорд Ясен. Той приличаше на приклещено в ъгъла животно. Една млада жена в прекрасна рокля очевидно беше също толкова смаяна от появата й. Търпение носеше карта и говореше, докато буташе настрани поднос с лакомства и вино, за да я разгъне върху масата.
— Не ви смятам нито за глупав, нито за страхлив, лорд Ясен. Затова трябва да приема, че сте невеж. Възнамерявам да се погрижа за вашето образование. Както ще ви покаже тази карта, изработена от покойния принц Искрен, ако скоро не предприемете действия, цялото бъкско крайбрежие ще остане на милостта на алените кораби. А те са безмилостни. — Търпение вдигна проницателните си кафяви очи и ги впери в него, както често ме бе гледала, когато очакваше да й се подчиня. Почти го съжалих. Повече не можех да се държа за тази сцена. Като листо, носено от вятъра, полетях надалеч от тях.
Не знаех дали се издигам по-нависоко, или потъвам по-надълбоко. Просто усещах, че с тялото ми ме свързва съвсем тънка нишка. Плувах в течение, което ме теглеше, насърчаваше ме да се пусна. Някъде тревожно зави вълк. Призрачни пръсти ме задърпаха, сякаш се мъчеха да привлекат вниманието ми.
„Фиц. Бъди предпазлив. Върни се.“
Искрен. Ала неговото Умение нямаше повече сила от полъх на вятъра, въпреки напрежението, което знаех, че му коства. Помежду ни имаше нещо, студена мъгла, оплетена като къпинак. Опитах се да открия причина, достатъчно страх, който да ме върне обратно в тялото ми. Ала все едно бях вкопчен в сън и се мъчех да се събудя. Не можех да намеря път, по който да се измъкна. Не можех да намеря воля да го сторя.
„Само повей на кучешка магия във въздуха, а ето какво откривам. — Уил се вкопчи в мен като с котешки нокти и ме привлече към себе си. — Здравей, копелдако. — Дълбокото му задоволство разбуди всички нюанси на страха ми. Усещах циничната му усмивка. — Нито един от двамата не бил мъртъв: нито копелдакът с неговата извратена магия, нито Искрен Самозванеца. Тц, тц. Славен с огорчение ще научи, че не е постигнал нищо. Този път обаче аз ще се погрижа вместо него. Както аз си знам.“ Усетих коварно опипване на защитните ми стени, по-интимно от целувка. Сякаш мачкаше курвенска плът, търсейки слабото ми място. Висях като заек в ръцете му и очаквах само извиването и дръпването, които щяха да сложат край на живота ми. Чувствах колко много са нараснали силата и способностите му.
„Искрен“ — изхленчих аз, ала моят крал не можеше да ме чуе, нито да ми отвърне.
Той ме претегли в ръцете си. „Каква полза имаш от тази сила, която така и не успя да овладееш? Абсолютно никаква. Но аз, о, аз получавам от нея криле и нокти. Ти ще ме направиш достатъчно силен, за да открия Искрен, колкото и да се крие.“
Изведнъж започнах да губя сила като пробит мях. Нямах представа как е успял да разкъса защитата ми и знаех, че не съм в състояние да го отблъсна. Той жадно притискаше ума ми към своя и ме изсмукваше. Така Джъстин и Ведра бяха убили Умен. Кралят бе свършил бързо, като спукан мехур. Не можех да намеря нито воля, нито сила да се съпротивлявам, докато Уил събаряше всички стени помежду ни. Чуждите му мисли притискаха ума ми. Той протягаше ръце към тайните ми и през цялото време ме лишаваше от същността ми.
Но в мен го дебнеше вълк. „Братко!“ извика Нощни очи и му се нахвърли със зъби и нокти. Някъде в далечината Уил изпищя от ужас и изненада. Колкото и силен да беше в Умението, той нямаше никаква представа от Осезанието. И бе безпомощен пред атаката на Нощни очи, също както бях аз пред неговата. Веднъж, когато ме беше нападнал с Умението, Джъстин бе срещнал отпора на Нощни очи. Бях го видял да се строполява, сякаш вълкът наистина го беше захапал за гърлото. Бе изгубил контрола над Умението и аз успях да се отскубна от него. Сега не можех да видя какво става с Уил, ала усещах захапващите челюсти на Нощни очи. Уил избяга, като прекъсна връзката помежду ни толкова ненадейно, че за миг не бях сигурен кой съм. После се върнах в тялото си и се събудих.
Целият облян в пот, седнах на одеялото и вдигнах всички стени, с които си спомнях, че мога да се оградя.
— Коб? — Уплашено ме попита Джош и видях, че музикантът сънено се надига. Мила, която стоеше на пост, ме гледаше от своето одеяло. Сподавих риданието си.
— Кошмар — едва успях да изхриптя. — Просто кошмар. — С олюляване се изправих. С ужас осъзнах, че съм останал без сили. Светът около мен се въртеше. Едва пазех равновесие. Страхът от собствената ми слабост ме накара да се размърдам. Взех котлето си и се запътих към реката. Чай от самодивско биле. Надявах се да е достатъчно силен. Отдалеч заобиколих камъните, покриващи труповете на претопените. Преди да стигна до речния бряг Нощни очи се озова до мен, куцукайки на три крака. Пуснах котлето и приклекнах до него. Прегърнах го, като внимавах за раната на рамото му, и зарових лице в козината му.
„Бях страшно уплашен. Едва не умрях.“
„Сега разбирам защо трябва да ги убием всички — спокойно отвърна той. — В противен случай те никога няма да ни оставят на мира. Трябва да ги спипаме в собственото им леговище и да ги избием до крак.“
Това бе единствената утеха, която можеше да ми предложи.
6
Осезанието и Умението
Менестрелите и странстващите писари заемат специално място в обществото на Шестте херцогства. Те са хранилища на познание не само за собствените си занаяти, но и за много повече неща. Менестрелите пазят историята на Шестте херцогства — не само общата история на кралството, но и на малките градчета и дори отделните семейства. Макар че всеки менестрел мечтае да стане единствен свидетел на някое велико събитие и да придобие авторско право над нова сага, тяхното истинско и дълговечно значение се крие в малките събития, които изграждат тъканта на живота. Когато става въпрос за граници на имот, произход или дори дългосрочно обещание, винаги викат менестрели за подробности, които другите може да са забравили. Странстващите писари ги подпомагат, но не ги заместват. Срещу определена такса те осигуряват писмен документ за сватба, раждане, продажба на земя, наследство или обещана зестра. Такива документи понякога са сложно нещо, тъй като всяка заинтересувана страна трябва да бъде обозначена по лесно установим начин. Не само по име и занятие, но и по произход, местоживеене и вид. Най-често викат менестрел, за да постави подписа си като свидетел под приготвения от писаря документ, и поради тази причина те нерядко пътуват заедно или един човек владее и двата занаята. Обичаят изисква в знатните домове да се отнасят добре към менестрелите и писарите, зиме да им осигуряват подслон, както и храна и утеха — на стари години. Никой благородник не желае да го споменават с лошо в разказите на менестрелите и писарите или още по-зле, изобщо да не го запомнят. Щедростта към тях се възприема като обичайна любезност. Човек може да разбере, че е попаднал в дома на скъперник, когато седне на маса в замък без менестрели.
Следобед на другия ден се сбогувах с музикантите пред вратата на един хан в бедното градче Сврачиврат. По-точно се сбогувах с Джош. Мила влезе в хана, без да ми обърне внимание. Благозвучие ме погледна, ала изражението й беше толкова озадачено, че не ми говореше нищо. Сетне последва братовчедка си. С Джош останахме на улицата. Бяхме вървели заедно и ръката му продължаваше да е на рамото ми.
— На прага има ниско стъпало — тихо го предупредих аз.
Той кимна в знак на благодарност.
— Е, няма да ти е излишна малко топла храна — отбеляза старецът и посочи с брадичка към вратата.
Поклатих глава, после казах:
— Благодаря, но няма да вляза с вас. Продължавам пътя си.
— Веднага ли? Хайде, Коб, поне изпий чаша бира и хапни нещо. Знам, че понякога Мила е… непоносима. Но не си мисли, че говори от името на всички ни.
— Не е заради това. Просто трябва да свърша нещо. Нещо, което от много отдавна отлагам. Вчера разбрах, че докато не го направя, няма да намеря покой.
Джош тежко въздъхна.
— Вчера беше грозен ден. Случилото се не бива да стои в основата на никакви важни решения. — Той завъртя глава към мен. — Каквото и да те мъчи, Коб, мисля, че времето ще те излекува. Нали знаеш, времето е цяр за повечето неща.
— За някои неща — разсеяно промълвих аз. — Други не се променят, докато сам не ги… поправиш. По един или друг начин.
— Добре. — Той ми протегна ръка. Стиснах я. — Тогава ти желая късмет. Сега поне десницата на воина има меч, който да върти. И това е нещо.
— Ето вратата. — Отворих я. — И аз ти желая късмет.
Останах сам на улицата. Сякаш бях свалил тежък товар от плещите си. Отново свободен. Скоро нямаше да се нагърбя с нещо такова.
„Идвам — казах на Нощни очи. — Довечера ще отидем на лов.“
„Ще се оглеждам за теб.“
Нарамих вързопа си, здраво стиснах тоягата и закрачих по улицата. Не се сещах да ми трябва нещо от Сврачиврат. Пътят обаче ме отведе до пазарния площад, а навикът е втора природа. Наострих уши за мърморенето и оплакванията на онези, които бяха дошли да се пазарят. Купувачите питаха защо цените са толкова високи, продавачите отвръщаха, че търговията по реката замряла и малкото стоки, които стигали до Сврачиврат, били скъпи. По на север било още по-лошо, уверяваха ги те. Мнозина търсеха неща, които просто липсваха. Не бяха изчезнали само океанската риба и бъкската вълна. Предсказанието на Сенч се сбъдваше: нямаше коприни, бренди, фини бинградски накити. Нямаше абсолютно нищо от Крайбрежните херцогства, нито от земите отвъд тях. Опитът на Славен да прекъсне търговските отношения с Планинското кралство бяха лишили сврачивратските търговци и от планински кехлибар, кожи и други стоки. Виждаше се, че Сврачиврат е бил търговски град. Сега се задушаваше в излишъците от местна продукция и нямаше за какво да я разменя.
Поне един тътрещ се наблизо пияница знаеше кого да обвинява. Той лъкатушеше из пазара, блъскаше се в сергиите и залиташе през стоките, които по-бедните търговци бяха изложили върху рогозки. Рошавата му черна коса висеше до раменете му и се сливаше с брадата му. Мъжът пееше или по-точно ръмжеше, защото в песента му нямаше мелодия и римата се бе изгубила, ала смисълът си оставаше ясен. Когато Умен бил крал на Шестте херцогства, по реката течало злато, ала сега короната носел Славен и по крайбрежието течала кръв. Имаше и втори стих, в който се казваше, че било по-добре данъците да отиват за рат с алените кораби, отколкото за крал, който се криел. Песента беше прекъсната от появата на градската стража. Бяха двама. Очаквах да спрат пияницата и да го изтръскат за монети, за да си плати за нанесените щети. Трябваше да ме предупреди тишината, която се спусна над пазара. Търговията престана, хората се отдръпваха от пътя им или се притискаха към сергиите. Всички очи бяха отправени към тях.
Стражниците бързо се приближиха до пияницата и го хванаха. Той стъписано се облещи и аз се вледених от умолителния поглед, който отправи към тълпата. После един от стражниците замахна с юмрук и го заби в корема му. Мъжът изглеждаше як и имаше шкембе като повечето набити хора на средна възраст. Такъв удар щеше да повали някой по-слаб човек. Той се преви надве и внезапно повърна. Стражниците отвратено отстъпиха и единият силно блъсна пияния, който се строполи върху най-близката сергия и събори две кошници с яйца. Продавачът не каза нищо, само още повече се сви, сякаш изобщо не искаше да го забележат.
Стражниците отново се приближиха до нещастника. Първият го сграбчи за предницата на ризата и го изправи. Нанесе му къс прав удар в лицето и го прати в ръцете на другия, който го хвана и го задържа, така че юмрукът на другаря му повторно да се забие в корема му. Този път пияният се свлече на колене и стражникът зад гърба му небрежно го повали с ритник.
Не бях усетил, че съм тръгнал напред, докато някой не ме хвана за рамото. Обърнах се и видях съсухреното лице на мършава старица.
— Не ги вбесявай — прошепна тя. — Ако никой не ги ядоса, ще му се размине само с бой. Иначе ще го убият. Или още по-лошо, ще го отведат в Кралския кръг.
Срещнах уморения й поглед и тя сведе очи, сякаш се засрами. Ала не пусна рамото ми. Също като нея, аз се опитах да не гледам какво правят стражниците и да не чувам ударите, сумтенето и стоновете на клетника.
Денят бе горещ, но двамата носеха на себе си повече метал, отколкото бях свикнал да виждам по градски стражници. Може би тъкмо това спаси пияния. Никой не обича да се поти в броня. Вдигнах очи навреме, за да видя, че единият се навежда да отвърже кесията на мъжа и пребърква джобовете му. Вторият погледна към тълпата и заяви:
— Черния Ролф е наказан и глобен за предателските му подигравки към краля. Нека служи за пример на всички.
Стражниците го оставиха да лежи в праха на пазарния площад и продължиха обиколката си. Докато се отдалечаваха, единият се озърна през рамо, ала никой не помръдна, докато не завиха зад ъгъла. После пазарът постепенно се съживи. Старицата свали ръка от рамото ми и продължи да се пазари за няколко репи. Продавачът на яйца заобиколи сергията си, наведе се и вдигна няколкото здрави яйца и залетите с жълтък кошници. Никой не гледаше към проснатия на земята пияница.
Известно време останах на мястото си и почаках да ме напусне обзелата ме ледена слабост. Искаше ми се да попитам защо градските стражници обръщат внимание на някаква пиянска песен, ала никой не срещаше въпросителния ми поглед. Изведнъж осъзнах, че наистина не желая да имам нищо общо с никого в Сврачиврат. Нарамих вързопа си и продължих по пътя. Но когато стигнах до стенещия мъж, болката му ме оплиска. Колкото повече се приближавах, толкова по-остра ставаше тя, сякаш все по-дълбоко вкарвах ръката си в буен огън. Той вдигна глава и ме погледна. Целият беше в прах, кръв и повръщано. Опитах се да не спирам.
„Помогни му.“ Така умът ми преведе внезапния подтик, който изпитах.
Заковах се на място като прободен с нож и едва не се олюлях. Тази молба не идваше от Нощни очи. Пияният пъхна ръка под себе си и се надигна. Очите му срещнаха моите с тъпа молба и мъка. И преди бях виждал такива очи — очи на страдащ от болка звяр.
„Може би трябва да му помогнем, а?“ — неуверено попита Нощни очи.
„Шшт.“
„Моля те, помогни му. — Молбата бе придобила много повече настойчивост и сила. — Стара кръв моли Стара кръв.“ Гласът в ума ми говореше по-ясно, не с думи, а с образи. С помощта на Осезанието разбрах смисъла. Кланов дълг.
„Те от нашата глутница ли са?“ — зачудено попита Нощни очи. Знаех, че усеща объркването ми, и не отговорих.
Черния Ролф успя да се изправи на едно коляно и безмълвно ми протегна ръка. Хванах я и му помогнах да стане. Той се олюля. Продължих да го държа и му позволих да се облегне на мен. Подадох му тоягата си. Пияният я взе, но не пусна ръката ми. Бавно напуснахме пазара. Прекалено много хора ни наблюдаваха любопитно. Докато вървяхме по улиците, минувачите ни поглеждаха и се извръщаха. Мъжът мълчеше. Все очаквах да ми покаже в коя посока иска да се движим, ала той не го направи.
Когато стигнахме до края на града, пътят продължи край речния бряг. Слънцето светеше между дърветата и хвърляше сребърни отблясъци по водата. Група хора с кошници мокро пране тъкмо се отдалечаваха от плитчините край брега между две върбови горички. Черния Ролф леко ме дръпна за ръката, за да ми покаже, че иска да се насочи натам. Той коленичи на брега, наведе се и потопи цялата си глава във водата. После се изправи, разтърка лицето си с шепи и отново се потопи. Втория път силно разтърси глава като мокро куче и на всички страни полетяха пръски. Накрая клекна на пети, погледна ме мрачно и сухо каза:
— Когато идвам в града, пия прекалено много.
— Вече можеш ли да се оправиш сам?
Той кимна. Забелязах, че опипва с език зъбите си. Споменът за старата болка безмилостно се размърда в мен. Прииска ми се да се махна от всичко, което можеше да ми напомни за това.
— Тогава ти желая късмет — казах му, наведох се към водата, утолих жаждата си и напълних меха си. После се изправих, нарамих вързопа си и се обърнах с намерението да продължа. Леко погъделичкване на Осезанието ме накара рязко да завъртя глава към гората. Един пън помръдна и изведнъж се изправи на задните си крака и се превърна в кафява мечка. Тя подуши въздуха, отпусна се на четири крака и се затътри към нас. — Ролф — прошепнах аз и бавно заотстъпвах назад. — Ролф, там има мечка.
— Моя е — спокойно отвърна той. — Няма защо да се боиш от нея.
Заковах се на място. Звярът излезе от гората и се спусна по тревистия бряг. Когато се приближи до Ролф, мечката тихо изръмжа. Странно, звукът по-скоро напомняше мучене на крава към непослушно теле. После звярът наведе голямата си глава към Ролф. Мъжът се подпря на гърба й и се изправи. Усещах, че се свързват помежду си, но нямах представа какво означават посланията, които си разменят. Мечката вдигна глава и погледна право към мен. „Стара кръв“ — потвърди тя. Очичките й бяха дълбоко разположени над муцуната й. Рунтавата й козина лъщеше на слънцето. Двамата се приближиха към мен. Не помръднах.
Звярът повдигна муцуна, силно притисна носа си към мен и дълго ме души.
„Братко?“ — малко загрижено попита Нощни очи.
„Струва ми се, че всичко е наред.“ Не смеех да си поема дъх. Никога не бях стоял толкова близо до жива мечка.
Главата й беше огромна. Горещият й дъх вонеше на риба. След малко мечката отстъпи назад и издаде гърлени звуци, сякаш преценяваше всичко, което бе подушила в мен. Седна на задните си лапи и си пое дъх с отворена уста, като че ли опитваше вкуса на миризмата ми. Бавно поклати глава и сякаш взе някакво решение. Отново застана на четири крака и се заклатушка към гората.
— Ела — каза Ролф и ми даде знак да го последвам. Хвърли поглед през рамо и прибави: — Имаме храна. И вълкът е добре дошъл.
След секунда-две закрачих след тях.
„Разумно ли е?“ Усещах, че Нощни очи не е далеч и колкото може по-бързо се приближава между дърветата.
„Трябва да разбера какво са те. Като нас ли са? Никога не съм разговарял с такива като нас.“
Презрително изсумтяване. „Отгледал те е Сърцето на глутницата. Той повече прилича на нас. Не съм сигурен, че искам да се приближа до мечка, както и до човек, който мисли заедно с мечка.“
„Искам да науча повече — настоях аз. — Как ме е усетила, как се е пресегнала към мен.“ Въпреки любопитството си, стоях на разстояние от странната двойка. Мъжът и мечката се тътреха пред мен — вървяха между върбите край реката, като избягваха пътя. Озовахме се на място, където гъстата гора стигаше до отсрещната му страна, и те бързо го пресякоха. Последвах ги. Скоро излязохме на животинска пътека. Усетих Нощни очи преди да се появи до мен. Тежко дишаше от бързане. Сърцето ми се сви, когато го видях да куца на три крака. Прекалено често му бяха нанасяли рани заради мен. Какво право имах да го искам от него?
„Не е чак толкова зле.“
Не обичаше да върви зад мен, но пътеката беше прекалено тясна за двама ни. Навеждах се под надвисналите клони и внимателно наблюдавах водачите ни. Нито един от двама ни не приемаше спокойно мечката. Можеше да ни осакати или убие само с едно замахване на лапа. Потокът на миризмата й караше козината на Нощни очи и собствената ми кожа да настръхват.
Скоро стигнахме до малка колиба, сгушена в склона на хълма. Беше построена от камъни и трупи, цепнатините бяха запушени с мъх и пръст. Гредите на покрива бяха покрити с торф, по който растеше трева и дори ниски храсти. Вратата беше необикновено широка и зееше. Човекът и мечката влязоха. След кратко колебание се осмелих да надникна вътре. Нощни очи остана зад мен с настръхнала козина и наострени уши.
Черния Ролф се върна на прага и ме погледна.
— Влезте и бъдете добре дошли. — Когато видя, че се колебая, прибави: — Стара кръв не напада Стара кръв.
Бавно влязох вътре. В средата на стаята имаше ниска маса с пейки от двете страни и огнище в ъгъла между два големи удобни стола. Друга врата водеше към по-малка спалня. В колибата миришеше на меча бърлога — на мухъл и пръст. В единия ъгъл бяха пръснати кокали, а по стените имаше следи от нокти.
Една жена тъкмо оставяше метлата си, след като бе измела пръстения под. Носеше кафяви дрехи и късата й кестенява коса беше прилепнала към главата й като калпаче на жълъд. Тя бързо завъртя глава към мен и ме погледна с немигащи черни очи. Ролф ме посочи.
— Това са гостите, за които ти разказвах, Чимшир.
— Благодаря за гостоприемството — отвърнах аз.
Жената почти се сепна.
— Стара кръв винаги се радва да посрещне Стара кръв — увери ме тя.
Погледнах назад и срещнах лъскавите черни очи на Ролф.
— Никога не съм чувал за тази „Стара кръв“ — казах аз.
— Но знаеш какво е това. — Той ми се усмихна. С меча усмивка. Целият приличаше на мечок: тромавата походка, бавното поклащане на глава, особеният поглед, сякаш муцуна разделяше очите му. Жена му кимна, вдигна глава и размени поглед с някого. Проследих погледа й и видях малък ястреб, кацнал на една от гредите на тавана. Очите му се впиха в мен. Целите греди бяха в белите му курешки.
— Имаш предвид Осезанието, нали — попитах аз.
— Не. Така го наричат онези, които не разбират. Това е презрителното му име. Ние, които сме от Старата кръв, не го използваме. — Той се обърна към бюфета до яката стена и започна да вади храна. Дълги дебели резени пушена сьомга. Самун хляб, омесен с много орехи и плодове. Мечката се изправи на задни крака, сетне отново се отпусна на четири и задуши с нос. После завъртя глава настрани, за да захапе парче риба, което изглеждаше смешно малко между зъбите й. Занесе го в ъгъла, обърна се с гръб към нас и го заръфа. Жената тихо беше седнала на един стол, от който можеше да наблюдава цялата стая. Когато я погледнах, тя се усмихна и подканящо посочи към масата. После отново остана неподвижна.
При вида на храната ми потекоха слюнки. Отдавна не бях ял до насита, а през последните два дни не бях слагал почти нищо в уста. Тихият вой навън ми напомни, че Нощни очи е в същото състояние.
— Няма сирене, нито масло — тържествено ме предупреди Черния Ролф. — Градската стража ми взе всички монети, които имах, преди да успея да купя масло и сирене. Но имаме предостатъчно риба и хляб, а също и мед за хляба. Вземи си каквото искаш.
Очите ми почти неволно се насочиха към вратата.
— И двамата — доизясни се той. — Сред Старата кръв към двама се отнасят като към един. Винаги.
— И ние с Лапавица ви посрещаме с добре дошли — тихо прибави жената. — Аз съм Чимшир.
Признателно й кимнах и се пресегнах към моя вълк.
„Нощни очи? Ще влезеш ли?“
„Ще се приближа до вратата.“
След секунди покрай прага се промъкна сива сянка. Усетих го да обикаля пред колибата и да души наоколо. Отново мина пред отворената врата, надникна вътре и отново обиколи колибата. Недалеч от нея откри недояден труп на елен, покрит с листа и пръст. Типично мечо скривалище. Нямаше нужда да го предупреждавам да не го докосва. Накрая се върна до вратата и седна пред нея с наострени уши.
— Занеси му храна, щом не иска да влезе — предложи ми Ролф. И прибави: — Ние смятаме, че не бива да насилваме никого срещу естествените му инстинкти.
— Благодаря — малко сковано отвърнах аз, но не знаех какви обноски се приемат тук. Взех резен сьомга от масата. Подхвърлих го на Нощни очи и той ловко го хвана. За миг остана клекнал с парчето риба между зъбите. Не можеше едновременно да яде и да остане напълно нащрек. От муцуната му започнаха да се точат дълги нишки слюнка. „Яж — казах му аз. — Струва ми се, че не ни мислят злото.“
— Той не се нуждаеше от повече подканяне. Пусна сьомгата на земята, настъпи я с предната си лапа и я захапа. Излапа я почти без да я дъвче. Видът му отново разбуди собствения ми глад. Извърнах очи от него и открих, че Черния Ролф ми е отрязал дебела филия хляб и я е намазал с мед. В момента си наливаше голяма чаша медовина. Моята вече беше до чинията ми.
— Яж, не ме чакай — отново ме подкани той и когато погледнах към Чимшир, тя се усмихна.
— Заповядай — тихо рече жената. Приближи се до масата, взе си чиния, ала сложи в нея само малко късче сьомга и парченце хляб. Усетих, че го прави, за да ме успокои, а не от глад. — Нахрани се. Нали знаеш, ние усещаме глада ти. — Не седна при нас, а отнесе храната си на стола до огнището.
С радост се подчиних. Започнах да ям почти също толкова възпитано, колкото Нощни очи. Той вече дъвчеше третия резен риба, а аз бях погълнал три филии хляб и довършвах второто парче сьомга, когато си спомних за домакина си. Ролф отново напълни чашата ми и каза:
— Веднъж се опитах да гледам коза. За мляко и сирене. Обаче тя не успя да свикне с Хилда. Бедното същество вечно беше толкова нервно, че млякото му секваше. Затова пием медовина. Хилда ни намира мед.
— Прекрасна е. — Въздъхнах. Оставих чашата си, след като пресуших една четвърт от нея. Не бях изпразнил чинията си, но вече не бях толкова гладен. Черния Ролф взе резен риба от масата и небрежно го хвърли на Хилда. Мечката го хвана със зъби и лапи, обърна ни гръб и продължи да яде. Следващото парче полетя към Нощни очи, който бе изгубил всякаква предпазливост. Той подскочи и го захапа, после легна със сьомгата между предните си лапи. Чимшир ровичкаше храната си, откъсваше трошички сушена риба и навеждаше глава, докато ги ядеше. Всеки път щом я погледнех, виждах, че ме наблюдава с острите си черни очи. Отново насочих вниманието си към Хилда.
— Как се свърза с мечка — попитах и прибавих: — Ако въпросът не е нелюбезен. Никога не съм разговарял с човек, който е свързан с животно, поне с никой, който открито го признава.
Ролф се отпусна на стола си и постави длани върху корема си.
— Аз не го „признавам открито“ пред всеки срещнат. Предположих, че знаеш за мен, както ние с Хилда винаги усещаме присъствието на други от Старата кръв. Но на въпроса ти… Майка ми беше от Старата кръв и две от децата й наследиха тази способност. Тя я усети в нас, разбира се, и ни отгледа по по-особен начин. И когато станах мъж, се отправих на път.
Погледнах го в очите. Той поклати глава и на устните му се изписа съчувствена усмивка.
— Тръгнах сам по света да диря своя другар. Някои търсят в градовете, други в гората, малцина, чувал съм да разправят, дори отиват при морето. Но мен ме влечеше гората. Затова отидох там сам и широко разтворих сетивата си, като постех, пиех само студена вода и билки, които ускоряват Старата кръв. Открих това място, седнах сред корените на едно старо дърво и зачаках. Скоро се появи Хилда, която беше търсила също като мен. Изпитахме се един друг и открихме доверието. И ето ни сега, след седем години. — Той нежно погледна Хилда, сякаш говореше за жена си и децата си.
— Съзнателно търсене на връзка — замислено промълвих аз.
„Струва ми се, че ти ме търсеше и аз те зовях. Макар че навремето не го знаехме“ — каза Нощни очи и думите му хвърлиха нова светлина върху спасяването му от търговеца на животни.
„Съмнявам се — отвърнах аз. Преди на два пъти съм се обвързвал, с две кучета, и познавах болката от изгубен другар. Бях решил никога повече да не се обвързвам.“
Ролф ме гледаше смаяно. Почти ужасено.
— На два пъти си се обвързвал преди вълка? — Той поклати глава. — Прекалено си млад дори за първо обвързване.
Свих рамене.
— Бях дете, когато се обвързахме с Носльо. Отне ми го човек, който знаеше нещо за обвързването и смяташе, че не е добре и за двама ни. По-късно пак го срещнах, но вече беше в края на дните си. А другото кутре, с което се обвързах…
Ролф ме гледаше отвратено. Чимшир безмълвно поклати глава.
— Обвързал си се като дете, така ли? Прости ми, но това е извратено. Все едно момиченце да се омъжи за възрастен мъж. Детето не е готово да сподели живота на звяра — всички родители от Старата кръв, които познавам, извънредно грижливо предпазват децата си от такива контакти. — На лицето му се изписа съчувствие. — И все пак трябва много да си страдал, когато са ти отнели другаря. Но онзи, който го е сторил, е постъпил правилно, каквито и да са били основанията му. — Ролф внимателно ме погледна. — Изненадан съм, че си оцелял, след като не си знаел нищо за Старата кръв.
— Там, откъдето идвам, рядко се говори за това. Наричат я „Осезанието“ и я смятат за нещо срамно.
— Дори и родителите ти ли? Отлично знам как се отнасят към Старата кръв и какви лъжи разправят за нея, но човек обикновено не ги чува от собствените си родители. Майките и бащите ни ценят наследствените ни способности и когато настъпи моментът, ни помагат да си намерим подходящи съпрузи, за да не разреждаме кръвта си.
Преместих очи към откровения поглед на Чимшир.
— Не познавам родителите си. — Не ми бе лесно да го кажа. — Майка ми ме дала на бащиното ми семейство, когато съм бил шестгодишен. А баща ми не пожелал да е… близо до мен. Все пак предполагам, че Старата кръв идва от майчиния ми род. Не си спомням нищо за нея и семейството й.
— Бил си шестгодишен, така ли? И не си спомняш нищо? Сигурно те е научила на нещо, преди да те прати при баща ти, дала ти е някакви знания, за да се пазиш…
Въздъхнах.
— Изобщо не си я спомням. — Отдавна ми беше омръзнало хората да ме убеждават, че трябвало да си спомням нещо за нея, че било нормално да си спомняш неща от тригодишна възраст насетне.
Черния Ролф издаде гърлен звук, нещо средно между ръмжене и въздишка.
— Е, все някой те е научил на нещо.
— Не — уморен от спора, безизразно отвърнах аз. Искаше ми се да го приключим и затова приложих най-старата позната ми тактика за отклоняване на хора, които ми задават прекалено много лични въпроси. — Разкажи ми нещо за себе си. На какво те научи майка ти? Как?
Той се усмихна. Около черните му очи се образуваха бръчици и ги направиха още по-Малки.
— Трябваха й двайсет години, за да ме научи. Имаш ли толкова много време, за да ме изслушаш? — После отвърна на погледа ми. — Не, знам, че просто искаше да смениш темата. Но ще ти кажа каквото виждам, че ти е нужно. Остани при нас. Ще ви научим на всичко, каквото ви трябва. Но това не става за час или за ден. Ще отнеме месеци. Може би години.
Внезапно от ъгъла се разнесе тихият глас на Чимшир.
— Можем и да му потърсим жена. Щерката на Оли например. Тя е по-голяма, но може да му помогне.
Ролф се ухили.
— Какво нещо са жените! Познава те от пет минути и вече те сватосва.
Чимшир се обърна към мен. Усмивката й бе едва забележима, ала топла.
— Вита е обвързана с гарван. Добре ще ловувате всички заедно. Остани при нас. Ще се запознаеш с нея и ще я харесаш. Стара кръв трябва да се свързва със Стара кръв.
„Любезно откажи — незабавно се обади Нощни очи. — Не стига ли, че живееш сред хора? Остава да започнеш да спиш близо до мечки и така ще засмърдиш, че никога повече няма да можем да ловуваме заедно. А и не искам да деля плячката си с някакъв гарван. — Той замълча за миг. — Освен ако не познават жена, обвързана с вълчица.“
В ъгълчето на устата на Черния Ролф потрепна усмивка. Предположих, че разбира почти всичко, което си говорим, и го казах на Нощни очи.
— Това е едно от нещата, на които мога да те науча, ако решиш да останеш — предложи ми Ролф. — Когато двамата разговаряте, другите от Старата кръв ви чуват така, все едно се надвиквате с тенекеджийска количка. Няма нужда да сте толкова… широко отворени. Ти се обръщаш само към един вълк, не към цялото вълче племе. Не. Не е само това. Съмнявам се, че има месоядно животно, което да не знае за вас двамата. Кажи ми, кога за последен път сте срещали голям хищник?
„Преди няколко нощи ме гониха кучета?“ — отвърна Нощни очи.
— Кучетата просто си бранят територията — отбеляза Ролф. — Имах предвид диво животно.
— Струва ми се, че откакто сме обвързани, не съм виждал нито едно — неохотно признах аз.
— Те ще ви избягват по същия начин, по който ще ви следват претопените — спокойно рече Черния Ролф.
Побиха ме тръпки.
— Претопените ли? Но претопените като че ли не притежават никакво Осезание. Изобщо не ги усещам, само ги виждам или подушвам…
— За сетивата на Старата кръв всички същества излъчват родствена топлина. Всички, освен претопените. Така ли е.
Неспокойно кимнах.
— Те са я изгубили. Не знам как им е открадната, но с претопените е така. И това оставя в тях празнота. Това е добре известно на всички от Старата кръв. Освен това знаем, че претопените ни проследяват и нападат повече, отколкото обикновените хора. Особено ако безразсъдно използваме тези си способности. Никой не знае със сигурност защо е така. Може би знаят само претопените, ако изобщо вече „знаят“ нещо. Но това ни дава още едно основание да сме предпазливи.
— Искаш да кажеш, че двамата с Нощни очи не бива да използваме Осезанието, така ли?
— Искам да кажа, че може би за известно време трябва да останете тук и да овладеете способностите на Старата кръв. Иначе има голяма вероятност пак да си навлечете неприятности като вчера. — Той си позволи леко да се усмихне.
— Не съм споменавал нищо за вчерашния случай — промълвих аз.
— Не е и нужно — отвърна Ролф. — Сигурен съм, че са чули всички от Старата кръв на много левги наоколо. Докато двамата не се научите да контролирате разговорите си, няма да имате никакви истински тайни. — Той замълча, после прибави: — Никога ли не ти се е струвало странно, че претопените си губят времето да нападат вълк, когато очевидно няма какво да спечелят от това? Те се насочват към него само защото е обвързан с теб.
Извинително погледнах Нощни очи.
— Благодаря ти за предложението. Но трябва да свършим нещо, което не търпи отлагане. Мисля, че навътре в сушата няма да срещнем много претопени.
— Така е. Кралят се справя с онези, които стигат чак дотук. И все пак ще привличаш всички останали. И даже да не срещнеш повече претопени, има голяма вероятност да се сблъскаш с кралските стражници. Те проявяват особен интерес към осезателите. Напоследък мнозина от Старата кръв бяха продадени на краля от съседите си, дори от собствените си роднини. Неговото злато е добро и той не иска много доказателства, че наистина са от Старата кръв. От много години не са ни преследвали толкова настойчиво.
Неловко извърнах очи. Отлично съзнавах защо Славен мрази осезателите. Неговата котерия го подкрепяше в омразата му. Призля ми при мисълта за невинните хора, продадени на Славен, за да може да им отмъсти заради мен. Опитах се да скрия гнева си.
Хилда се приближи до масата, замислено я огледа, после хвана с предни лапи гърнето с меда. Внимателно се заклатушка към ъгъла, седна и започна да ближе парчетата пчелни пити. Чимшир продължаваше да ме наблюдава. Не можех да прочета нищо в очите й.
Черния Ролф се почеса по брадата и потръпна, когато пръстите му напипаха ударено място. Той печално ми се усмихна.
— Съчувствам на желанието ти да убиеш крал Славен. Но мисля, че няма да е толкова лесно, колкото предполагаш.
Само го погледнах, но Нощни очи тихо изръмжа. Хилда вдигна глава, отпусна се на четири крака и гърнето с меда се затъркаля по пода. Черния Ролф я стрелна с очи и огромният звяр отново седна, но без да престава да се взира в нас. Струва ми се, че няма нищо по-изнервящо от разлютения поглед на кафява мечка. Не помръдвах. Чимшир се поизправи на стола си, но запази спокойствие. На гредите над нас Лапавица изпляска с криле.
— Щом с воя си доверяваш всичките си планове и скърби на нощната луна, няма защо да се чудиш, че другите знаят за тях. Мисля, че няма да срещнеш мнозина от Старата кръв, които да съчувстват на крал Славен… Може би дори нито един. Някои даже с радост ще ти помогнат, ако ги помолиш. И все пак за такъв план най-разумно е мълчанието.
— Ако се съди по песента, която пееше в града, предполагам, че споделяш чувствата ми — тихо казах аз. — И ти благодаря за предупреждението. Но ние с Нощни очи и преди е трябвало да внимаваме какво споделяме помежду си. След като вече знаем, че има опасност да ни подслушат, мисля, че можем да се справим с нея. Искам да те попитам нещо. Какво ги е грижа градските стражници на Сврачиврат, че някой е обърнал няколко чашки и пее подигравателни песни за… краля? — Трябваше да се насиля, за да изрека думата.
— Абсолютно нищо, когато са местни. Но в Сврачиврат вече не е така, нито пък в никой град по крайречния път. Това са кралски стражници. Носят униформата на сврачивратската стража и им плаща градската хазна, да, но въпреки това са кралски люде. Славен още не беше изкарал и два месеца на престола, когато издаде този указ. Заяви, че законът щял да се налага по-безпристрастно, ако градските стражници били верни кралски люде, поставящи закона на Шестте херцогства над всеки друг. Е, сам видя как го поставят… обикновено като измъкват каквото могат от всеки нещастен пияница, който настъпи краля по мазола. Ония двамата в Сврачиврат обаче не са чак толкова лоши, колкото други. Говори се, че по на юг, в Песъчлив завой, всеки джебчия и крадец можел лесно да си изкарва прехраната, стига да намазвала и стражата. Градските старейшини са безпомощни да уволнят стражници, пратени от краля. Нито пък имат право да назначават свои хора.
Точно в стила на Славен. Зачудих се докъде може да стигне в маниакалната си жажда за власт. Дали щеше да прати шпиони сред шпионите си? Или вече го бе сторил? Всичко това вещаеше тежки дни за Шестте херцогства.
Черния Ролф ме откъсна от размислите ми.
— И аз искам да те попитам нещо.
— Заповядай — отвърнах аз, но не бях сигурен доколко откровен ще е отговорът ми.
— Късно снощи… след като беше свършил с претопените. Нападна те друг. Не успях да усетя кой, усетих само, че вълкът те защити и онзи някак си отиде… някъде. Че насочи силата си по канал, който нито разбрах, нито успях да проследя. Какво беше това нещо?
— Слуга на краля — отклоних въпроса аз. Трябваше да му отговоря нещо и това ми се стори безобидно, тъй като той, изглежда, вече го знаеше.
— Ти се би с онова, което наричат „Умението“. Нали? — Очите му се впиха в моите. След като не отговорих, Ролф продължи: — Мнозина от нас искат да знаят как става. В миналото умелите са ни преследвали като влечуги. Всеки от Старата кръв може да каже, че родът му е пострадал от техните ръце. Тези дни отново настъпиха. Ако има начин да използваме способностите на Старата кръв срещу онези, които владеят Умението на Пророците, това познание струва много за нас.
Чимшир се приближи от ъгъла, хвана се за облегалката на стола на Ролф и впери поглед в мен. Усетих колко е важен отговорът ми за тях.
— Не мога да ви науча на това — откровено отвърнах аз.
Той очевидно не ми повярва.
— Тази вечер на два пъти ти предложих да те науча на всичко, което знам за Старата кръв, да ти отворя всички врати, които са затворени единствено заради невежеството ти. Ти ми отказа, но в името на Еда, аз все пак ти предложих, и то безплатно. Помолих те само за едно нещо, което може да спаси живота на много наши хора, и ти твърдиш, че не можеш да ме научиш?
Хвърлих поглед към Хилда. Очите й отново приличаха на лъскави мъниста. Черния Ролф навярно не съзнаваше, че позата му е същата като тази на мечката му. Прецених разстоянието до вратата. Нощни очи вече бе на крака, готов да побегне. Чимшир вирна брадичка. Ястребът обърна глава към нас. Насилих се да отпусна мускулите си, да се държа много по-спокойно, отколкото се чувствах. Бях научил тази тактика от Бърич — той я прилагаше към всички уплашени животни.
— Казах ти истината — предпазливо заявих аз. — Не мога да те науча на нещо, което самият аз не разбирам напълно. — Не споменах, че и аз нося презряната кръв на Пророците. Вече бях сигурен в онова, което преди само бях подозирал. Осезанието можеше да се използва за нападение срещу умел единствено ако помежду им бе отворен канал на Умението. Дори да бях в състояние да опиша какво сме направили с Нощни очи, никой друг нямаше да успее да го повтори. За да се бори срещу Умението с помощта на Осезанието, човек трябваше да притежава и двете. Спокойно срещнах погледа на Черния Ролф, защото знаех, че не го лъжа.
Той бавно отпусна напрегнатите си рамене. Хилда застана на четири крака и се затътри след гърнето с меда.
— Ако останеш при нас и научиш онова, на което мога да те науча, навярно ще започнеш да разбираш какво правиш — с тихо упорство каза Ролф. — Тогава ще си в състояние да научиш и мен. Как смяташ?
Опитах се да му отговоря спокойно.
— Снощи си видял как ме напада един от кралските слуги. Мислиш ли, че ще ми позволят да остана тук и да науча още неща, за да ги използвам срещу тях? Не. Единствената ми възможност е да ги спипам в собствената им бърлога, преди да са дошли да ме търсят. — Поколебах се за миг. — Макар че не мога да те науча как го правя, уверявам те, че ще го използвам срещу враговете на Старата кръв.
Това най-после бе аргумент, който Ролф можеше да приеме. Той замислено подсмръкна. Зачудих се дали и аз имам също толкова вълчи навици, колкото Ролф — мечи и Чимшир — птичи.
— Ще останеш ли поне да пренощуваш — внезапно попита Черния Ролф.
— Най-добре пътуваме нощем — със съжаление отвърнах аз. — По-удобно е и за двама ни.
Той кимна.
— Е, желая ти всичко добро и успех в постигането на целта ти. Ако искаш, остани да си починеш, докато изгрее луната.
Посъветвах се с Нощни очи и с благодарност приехме. Прегледах раната на рамото му, намазах я с мехлема на Бърич, после се изтегнахме на сянка навън и проспахме следобеда. Беше добре и двамата да можем напълно да се отпуснем, докато други бдят над нас. Когато се събудихме, Черния Ролф ни бе приготвил риба, мед и хляб за из път. Ястреба го нямаше. Предположих, че спи. Чимшир стоеше в сенките край къщата и ни гледаше сънено.
— Вървете предпазливо, вървете внимателно — ни посъветва Ролф, след като му благодарихме и прибрахме подаръците. — Вървете по пътищата, които ви е отворила Еда.
Замълча, сякаш очакваше отговор. Усетих обичай, който не познавах.
— Късмет — просто му пожелах аз и Ролф кимна.
— Пак ще се върнеш — прибави той.
Бавно поклатих глава.
— Съмнявам се. Но ти благодаря за всичко.
— Не. Знам, че ще се върнеш. Не става въпрос дали искаш онова, на което мога да те науча. Ще разбереш, че имаш нужда от него. Ти не си като обикновените хора. Те си мислят, че имат право над всички животни — да ги убиват и ядат или да властват над живота им. Ти знаеш, че нямаш такова господарско право. Конят, който те носи, ще го прави, защото той иска така, както и вълкът, който ловува заедно с теб. Ти притежаваш по-дълбоко усещане за мястото си в света. Вярваш, че имаш право не да господстваш над него, а да си негова част. Няма нищо срамно нито да си хищник, нито да си жертва. С времето ще откриеш неотложни въпроси. Как трябва да постъпиш, когато другарят ти пожелае да тича с глутница истински вълци? Гарантирам ти, че такъв момент ще настъпи. Как трябва да постъпи той, ако ти се ожениш и имаш дете? Когато дойде време един от вас да умре, как другият да направи място за останалото и да продължи да живее сам? След време ще зажаднееш за други като теб. Ще трябва да се научиш да ги усещаш и откриваш. Тези въпроси имат отговори, отговори на Старата кръв, които не мога да ти дам за един ден, които не можеш да разбереш за една седмица. Ти имаш нужда от тези отговори. И ще се върнеш, за да ги получиш.
Сведох очи към отъпканата горска пътека. Бях изгубил увереността си, че няма да се върна при Ролф.
Чимшир заговори тихо, ала ясно от сенките.
— Аз вярвам в онова, което отиваш да извършиш. Желая ти успех и ако мога, ще ти помогна. — Тя смутено погледна Ролф, сякаш бяха обсъждали този въпрос и той не бе съгласен. — Ако изпаднеш в нужда, извикай, както викаш Нощни очи, помоли всеки от Старата кръв, който те чува, да предаде на Чимшир и Лапавица от Сврачиврат. Онези, които те чуят, може би ще ти се притекат на помощ. Дори да не го направят, ще ми съобщят и аз ще направя каквото мога.
Ролф внезапно въздъхна.
— Ще направим каквото можем — поправи я той. — Но щеше да е по-разумно да останеш тук и първо да се научиш да се пазиш.
Кимнах, но тайно реших, че няма да ги използвам, за да отмъстя на Славен. Когато вдигнах поглед към него, той кисело ми се усмихна и сви рамене.
— Върви тогава. Но се пази. И двамата се пазете. Преди да залезе луната ще оставите зад себе си Бък и ще навлезете във Фароу. Ако си мислиш, че властта на крал Славен в Бък е прекалено сурова, почакай да видиш какво е там, където хората са убедени, че той има право на това.
Кимнах и двамата с Нощни очи тръгнахме.
7
Фароу
Лейди Търпение, господарката на Бъкип, както стана известна, се е издигнала по извънредно необичаен начин. Тя произхожда от знатно семейство, благородничка по рождение. Станала престолонаследница чрез брака си с принц Рицарин. Никога не се е опитвала да вземе властта, на която имала право и по рождение, и по брак. Едва когато останала сама, почти изоставена като ексцентричната лейди Търпение в Бъкип, тя взела юздите в ръцете си. Направила го по същия начин, по който е правила всичко останало в живота си, случайно и странно.
Не използвала връзките си със знатни семейства, нито упражнила влиянието си, произтичащо от положението на покойния й съпруг. Просто започнала с най-ниското стъпало от йерархията, ратниците, които много често са жени. Малцината останали стражници на крал Умен и Кетрикен се били озовали в странното положение на бранители без нищо, което да бранят. Бъкипската стража била изместена от ратниците, които лорд Ясен довел със себе си от Фароу, и й били поверени по-незначителни задачи, сред които чистенето и поддръжката на крепостта. Бившите стражници не получавали редовно платата си и често или се шляели без работа, или изпълнявали унизителни задачи. Лейди Търпение започнала да се възползва от услугите им, привидно, защото иначе нямало с какво да се занимават. Първо поискала стража, когато неочаквано отново започнала да язди стария си кон. Следобедната езда постепенно обхванала по цели дни, а после и нощи, през които господарката на Бъкип посещавала села или опустошени от пирати, или заплашени от опустошение. Двете със слугинята й Лейси правели каквото могат за ранените, водели сметка за убитите и претопените и чрез стражниците осигурявали помощ за разчистването на главните улици и издигането на временни заслони за бездомните. Макар да не било истинска работа за воини, това напомняло на стражниците срещу какво са ги учили да се бият и какъв е резултатът от липсата на отбрана. Благодарността на хората им възвърнала самоуважението. Във все още неопустошените села присъствието на стражниците показвало на местните, че Бъкип и гордостта на Пророците все още съществуват. В няколко селища били издигнати самоделни укрепления, където хората можели да се скрият от пиратите и да имат известен шанс за спасение.
Няма данни за отношението на лорд Ясен към поведението на лейди Търпение. Тя никога официално не обявявала експедициите си. Това били просто разходки, стражниците доброволно я придружавали и по свое желание помагали в селата. Някои, които спечелили доверието й, започнали да изпълняват нейни „поръчения“, например като вестоносци до Рипон, Беърнс и дори Шоукс, откъдето носели информация за крайбрежните градове. Нейните пратеници често носели клонки бръшлян, целогодишно отглеждан от Търпение в покоите й, като символ, който представяли на получателите на писмата й. За така наречените „бръшлянови вестоносци“ са написани няколко балади, които разказват за храбростта и находчивостта им и ни напомнят, че бръшлянът преодолява дори най-здравите стени. Може би най-известен е подвигът на Теменужка, най-младата куриерка. На единадесетгодишна възраст тя стигнала чак до Ледените беърнски пещери, където се криела херцогинята на Беърнс, за да й занесе информация къде ще пристигне лодка с провизии. Известно време Теменужка пътувала скрита сред чували жито във фургон на пиратите. Тя избягала от самото сърце на пиратския лагер и продължила пътуването си, ала едва след като запалила шатрата на главатаря им, за да отмъсти за претопените си родители. Теменужка умряла, преди да навърши тринадесетгодишна възраст, но идните поколения ще запомнят делата й.
Други помагали на Търпение да продава накитите и наследствените си земи за пари, които тя после използвала „както й се харесва“. Купувала жито и овце от вътрешността на страната и нейните „доброволци“ ги превозвали и разпределяли. Малки кораби с провизии носели надежда на измъчените защитници. Плащала скромни суми на каменоделци и дърводелци, които помагали за възстановяването на опустошените села. И давала плата, не голяма, но придружена с искрената й благодарност, на онези стражници, които се съгласявали да й помагат.
Навлизането на бръшляновата емблема в масова употреба сред бъкипската стража било само официално признаване на свършен факт. Тези мъже и жени били стражници на лейди Търпение и получавали платата си от нея, когато изобщо им плащали. По-важно за тях обаче било, че тя ги ценяла и използвала, лекувала ги, когато ги ранявали, и упорито ги защитавала с острия си език от всеки, който се отнасял към тях с презрение. Така положила основите на своето влияние и сила. „Кулата рядко рухва от основите“ — обичала да казва лейди Търпение и твърдяла, че знаела тази поговорка от принц Рицарин.
Бяхме се наспали добре и коремите ни бяха пълни. Тъй като нямаше нужда да ловуваме, вървяхме през цялата нощ. Избягвахме пътя и бяхме много по-предпазливи, отколкото преди, но не срещнахме повече претопени. Голямата бяла луна посребряваше пътеката пред нас. Движехме се като едно същество, почти без да разсъждаваме, освен, за да отбелязваме миризмите, които усещахме и звуците, които чувахме. Ледената решителност, която ме беше обзела, зарази и Нощни очи. Не бих му внушил намеренията си безразсъдно, но можехме да мислим за това, без да се съсредоточаваме върху него. Отивахме на съвсем различен лов, предизвикан от съвсем различен глад.
В това имаше стройна войнишка логика, стратегия, която Искрен щеше да одобри. Уил знаеше, че съм жив. Аз не знаех дали ще разкрие това на другите от котерията или дори на Славен. Подозирах, че копнее да изсмуче моята сила на Умението, както Джъстин и Ведра бяха пресушили силата на крал Умен. Такава кражба навярно носеше някакъв отвратителен екстаз и Уил щеше да иска да му се наслади сам. Освен това бях почти сигурен, че ще ме търси, решен да ме открие, където и да се скрия. Той знаеше, че ме изпълва с ужас. Нямаше да очаква да отида право при него, готов да го убия заедно с котерията му и Славен. Бързият ми поход към Трейдфорд може би беше най-добрият начин да остана неоткрит.
Изгревът ни завари в непозната гора, рядка и широколистна. Решихме да прекараме деня в брезова горичка на нисък хълм, който гледаше към открито пасище. За пръв път след битката си съблякох ризата и разгледах на дневна светлина рамото си, където ме бе ударила тоягата. Мястото беше синкавочерно и ме болеше, когато се опитвах да повдигна ръката си над главата. Но само толкова. Дреболия. Преди три години щях да го помисля за тежко нараняване. Щях да го измия със студена вода и да го наложа с билки, за да мине по-бързо. Сега, макар че цялото ми рамо бе мораво и ме болеше при движение, аз го оставих да се излекува само като обикновено натъртване. Кисело се усмихнах и отново си облякох ризата.
Нощни очи проявяваше нетърпение, докато преглеждах раната му. Тя започваше да се затваря. Когато разтворих козината от краищата й, той рязко обърна глава и хвана китката ми със зъби. Не грубо, но твърдо.
„Остави я на мира. Ще зарасне.“
„Замърсила се е.“
Вълкът я подуши и замислено я облиза.
„Не чак толкова много.“
„Дай да я погледна.“
„Ти винаги бъркаш в раните.“
„Тогава стой неподвижно и ме остави да бръкна.“
Той отстъпи, но не се примири. В раната имаше парченца трева и трябваше да ги извадя. Нощни очи още няколко пъти ме захапа за китката. Накрая ми изръмжа по начин, който ми даде да разбера, че повече не може да търпи. Не останах доволен. Едва ми позволи да го намажа с мехлема на Бърич.
„Прекалено много се тревожиш за тези неща“ — сърдито ми каза вълкът.
„Мъчно ми е, че пострада заради мен. Не е честно. Вълците не бива да водят такъв живот. Не би трябвало да си сам и да скиташ от място на място. Би трябвало да си с глутница, да ловуваш в своята територия и някой ден да си намериш другарка.“
„Някой ден си е някой ден. Може и да стане така, а може и да не стане. Само на хората е присъщо да мислят за нещо несъществуващо. Не можеш да изядеш месото, преди да си го убил. Освен това не съм сам. Заедно сме.“
„Прав си. Заедно сме.“ Легнах до Нощни очи.
Помислих си за Моли. После решително я пропъдих от ума си и се опитах да заспя. Безполезно. Въртях се, докато Нощни очи не изръмжа. После стана, отдалечи се от мен и пак легна. Надигнах се и седнах, загледан в гористата долина. Знаех, че е глупаво. Но отказвах да призная, че е и безразсъдно. Поех си дъх, затворих очи и се пресегнах за Моли.
Бях се ужасявал, че може да я открия в прегръдките на друг мъж. Бях се страхувал, че ще я чуя да говори за мен с омраза. Всъщност изобщо не успях да я намеря. Многократно насочвах мислите си, събирах цялата си сила и се пресягах. Накрая бях възнаграден с образа на Бърич, който покриваше със слама покрива на една колиба. Беше гол до кръста и лятното слънце му бе придало цвят на полирано дърво. Пот се стичаше по гърба му. Той погледна надолу към някого и на лицето му се изписа раздразнение.
— Знам, милейди. Можете да го направите сама, много ви благодаря. Също така знам, че си имам достатъчно тревоги и без да се боя, че и двете ще паднете.
Задъхах се от усилие и отново осъзнах тялото си. Отблъснах се и се пресегнах за Бърич. Поне щях да му съобщя, че съм жив. Успях да го открия, но го видях през мъгла.
— Бърич — извиках аз. — Бърич, аз съм Фиц! — Ала умът му беше затворен и заключен за мен. Дори не успях да зърна мислите му. Изругах капризните си способности и пак се пресегнах във вихрещите се облаци.
Пред мен застана Искрен със скръстени на гърдите ръце и поклати глава. Гласът му не бе по-висок от шепота на вятъра и той стоеше толкова неподвижно, че едва го виждах. И все пак усетих, че използва огромна сила, за да се пресегне към мен.
— Не го прави, момко — тихо ме предупреди той. — Само ще пострадаш. — Изведнъж се озовах на друго място. Искрен облягаше гръб на грамадна плоча от черен камък и лицето му беше покрито с бръчки от изтощение. Той заразтрива слепоочията си. — И аз не би трябвало да го правя. Но понякога толкова копнея за… Уф, добре. Не ми обръщай внимание. Знай обаче следното. По-добре е да не научаваш някои неща, а в момента рискът от използването на Умението е прекалено голям. Щом аз мога да те усетя и открия, може и друг. Той ще те нападне по всеки възможен начин. Не привличай вниманието му към тях. Той няма да се посвени да ги използва срещу теб. Откажи се от тях, за да ги защитиш. — Внезапно ми се стори малко по-силен. Искрен горчиво се усмихна. — Знам какво означава да го направиш, да се откажеш от тях, за да ги защитиш. Така постъпи и баща ти. Ти притежаваш силата да го направиш. Откажи се от всичко, момко. Просто ела при мен. Ако все още го желаеш. Ела при мен и аз ще ти покажа какво може да се направи.
Събудих се по пладне. Болеше ме глава от жаркото слънце и малко ми се гадеше. Запалих огън с намерението да си сваря самодивско биле. Насилих се да пестя запасите си и сложих във водата съвсем малко парченце кора и останалата коприва. Не бях очаквал толкова често да ми трябва. Подозирах, че не е зле да я запазя — можеше да ми е от полза, когато се изправех срещу котерията на Славен. Виж, това беше оптимистична мисъл. Нощни очи ме погледна, после отново задряма. Седях, отпивах от чая и зяпах околността. Странният сън ме караше да изпитвам носталгия за място и време, когато хората ме бяха обичали. Всичко това бе останало в миналото. Е, не съвсем. Седнах до Нощни очи и поставих ръка на гърба му. Той потръпна. „Заспивай“ — навъсено ми рече вълкът.
„Нямам никой друг, освен теб“ — тъжно отвърнах аз.
Нощни очи лениво се прозя. „И нямаш нужда от никой друг. Лягай да спиш. Сънят е сериозно нещо.“ Усмихнах се и се изпънах до своя вълк, отпуснал длан върху козината му. Той излъчваше простото задоволство на сит стомах и сън под топло слънце. Имаше право. Струваше си да го вземеш на сериозно. Затворих очи и проспах остатъка от деня.
През следващите дни и нощи навлязохме в район с редки гори и обширни пасища. Градовете бяха заобиколени от овощни градини и ниви. Веднъж, много отдавна, бях пътувал през Фароу, Тогава бях придружавал керван и бяхме минали през пресечени местности, а не по речната долина. Бях самоуверен млад убиец, отиващ да извърши важно убийство. Онова пътуване беше свършило с първото ми истинско запознанство с коварството на Славен. Едва се бях спасил. Сега отново пътувах през Фароу и ми предстоеше да извърша убийство. Ала този път бях сам и по реката, жертвата ми бе родният ми чичо и го правех на своя глава. Понякога това ме изпълваше със задоволство. Друг път ме плашеше.
Спазих обещанието, което си бях дал, и усърдно избягвах човешката компания. Движехме се успоредно на пътя и реката, но когато стигахме до градове, ги заобикаляхме отдалеч. Това се оказа по-трудно, отколкото можеше да се очаква в толкова равнинна местност. Едно нещо беше да заобиколиш някое бъкско селце, сгушено сред гъста гора на поредния завой на реката. Съвсем друго бе да прекосяваш ниви или да се промъкваш през овощни градини и да не привлечеш нечии кучета или интерес. До известна степен можех да успокоявам кучетата, че намеренията ни са добри. Ако бяха лековерни. Повечето фермерски кучета притежават вълча подозрителност, която не са в състояние да успокоят никакви уверения. А по-старите бяха склонни да гледат накриво човек, пътуващ във вълча компания. Неведнъж ни преследваха. Осезанието може и да ми даваше способността да общувам с някои животни, ала не гарантираше, че те ще ме послушат или ще ми повярват. Кучетата не са глупави.
Ловът в този открит район също беше различен. Повечето дребен дивеч живееше на големи групи в дупки, а по-едрите животни просто ни избягваха. Времето, прекарано в лов, бе изгубено за пътуването. Понякога откривах неохранявани курници и безшумно се вмъквах да открадна яйца от спящите птици. Не се свенях да бера сливи и череши от градините, през които минавахме. Най-голям късмет извадихме с един млад неопитен харагар, тънконогата свиня, която някои номади отглеждат за храна. Изобщо не се запитахме откъде се е появил. Повалихме го със зъби и меч. Тази нощ оставих Нощни очи да се наяде до насита, после го ядосах, като нарязах остатъка от месото на ленти и ги изсуших на слаб огън. Изгубихме почти цял ден, но за сметка на това през следващите дни пътувахме по-бързо. Когато дивечът сам ни се явяваше, ловувахме и убивахме, но можехме да разчитаме и на пушения харагар.
По този начин се движехме на северозапад по река Бък.
Когато се приближихме до важния търговски град Турлейк, описахме широка дъга около него и известно време се ориентирахме единствено по звездите. Това много повече допадаше на Нощни очи, защото минахме през равнини, по това време на годината покрити с гъста суха трева. Често виждахме в далечината стада крави, овце, кози и понякога харагари. Контактите ми с номадите, които ги следваха, се ограничаваше само до това, че ги виждах да яздят конете си или зървах коничните силуети на шатрите им, очертани на фона на огньовете в нощните им лагери.
През тези дълги нощи отново бяхме вълци. За пореден път се бях върнал в това състояние, но си казвах, че докато го осъзнавам, няма да ми навреди. Дори ми се струва, че ми беше от полза. Ако пътувах с друг човек, животът щеше да е прекалено сложен. Щяхме да обсъждаме маршрута, провизиите и тактиката си. Ала ние с вълка просто тичахме напред, нощ след нощ, и съществуванието ни бе съвсем просто. Другарството помежду ни ставаше все по-дълбоко.
Думите на Черния Ролф ме бяха накарали да се замисля. В известен смисъл бях приемал Нощни очи и връзката помежду ни за даденост. Някои казват „куче“ или „кон“, като че ли всички от вида им си приличат като две капки вода. Чувал съм собственици да говорят за животните си като за неодушевени предмети. Никога не съм го разбирал. Човек не трябва да е осезател, за да познава другарството с животно и да знае, че то е също толкова сложно, колкото между хората. Когато беше мой, Носльо бе дружелюбно и любопитно кутре. Смити беше жилав и агресивен, склонен да тормози всеки, който му се огъне, и чувството му за хумор си падаше малко грубиянско. Нощни очи се различаваше и от двамата, също както и от Бърич или Сенч. Няма да е проява на неуважение към тях, ако кажа, че аз най-много приличах на него.
Той не можеше да брои. Но аз не можех да чета миризмата на елена във въздуха и да определя пола му. Ако той не бе в състояние да мисли за бъдещето, аз пък не бях способен на неговата дива концентрация. Помежду ни имаше разлики — нито един от двама ни не твърдеше, че превъзхожда другия. Никой не командваше, нито очакваше безпрекословно покорство. Ръцете ми бяха полезни неща за вадене на бодли от таралеж, кърлежи и тръни и за чесане на особено сърбящи го и недостъпни места на гърба му. Моят ръст ми осигуряваше известно преимущество при откриването на дивеча и оглеждането на терена. Затова дори когато ме съжаляваше за „кравешките ми зъби“, слабото ми нощно зрение и носа ми, който наричаше „безполезно парче месо между очите“, той не ме подценяваше. И двамата знаехме, че ядем месо благодарение главно на неговото ловно майсторство. И все пак той никога не негодуваше, че делим всичко по равно. Такова нещо няма да откриете при хората.
„Седни, куче!“ — веднъж се пошегувах аз. Внимателно дерях един таралеж, който бях убил с тоягата си, след като Нощни очи беше настоял да го хванем. Заради нетърпението му да налапа месото щяхме и двамата да се набодем на бодлите. Той седна с нетърпеливо потръпващи хълбоци.
„Защо хората говорят така?“ — попита ме Нощни очи, докато бавно смъквах бодливата кожа на животното.
— Как?
„Заповеднически. Какво дава на човек право да заповядва на кучето, ако не са от една глутница?“
— Някои са от една глутница или поне почти. — Опънах кожата, като я държах за гънката на корема, където, нямаше бодли. Разнесе се звук като от разпорване и тя започна да се отделя от месото. — Някои хора смятат, че имат такова право.
„Защо?“ — упорстваше Нощни очи.
С изненада установих, че никога не съм мислил за това.
— Някои хора смятат, че са по-добри от животните — бавно отвърнах аз. — Че имат право да ги използват и да им заповядват както намерят за добре.
„Ти така ли смяташ?“
Не му отговорих веднага. Прокарах ножа си по линията между кожата и мазнината, като постоянно продължавах да опъвам кожата и я издърпвах през рамото на таралежа. Бях яздил кон, нали? Дали го покорявах на волята си, защото бях по-добър от коня? Бях използвал кучета и соколи за лов. Имах ли право да им заповядвам? А сега седях тук и дерях таралежа, за да го изядем. Бавно заговорих.
— Нима сме по-добри от този таралеж, че да го изядем? Или просто днес сме го надвили?
Вирнал муцуна, Нощни очи наблюдаваше как ножът и ръцете ми оголват месото за него. „Мисля, че винаги съм по-умен от таралежите. Но не по-добър. Навярно ги убиваме и ядем, защото можем. Също както… — той спокойно разпери предните си лапи пред себе си, — също както аз разполагам с един опитен човек, който да ми дере тия бодливи същества, за да мога повече да се наслаждавам, докато ги ям.“ — Вълкът изплези език. И двамата знаехме, че това е само част от отговора на загадката. Продължих да дера таралежа и накрая отделих цялата му кожа.
— Би трябвало да запаля огън и да стопя мазнината, преди да изям своя дял — замислено казах аз. — Иначе ще се разболея.
„Просто ми дай моето месо и прави каквото искаш със своето“ — великодушно отвърна Нощни очи. Задните крака ми бяха повече от достатъчни. Оставих ги върху кожата, докато Нощни очи замъкна своя дял настрани. Запалих слаб огън.
— Не смятам, че съм по-добър от теб — тихо казах аз. — Всъщност не смятам, че съм по-добър от никое животно. Макар че, както казваш ти, съм по-умен от някои.
„Може би от таралежите — снизходително заяви той. — Но от вълците? Едва ли.“
Постепенно опознахме всички нюанси в поведението на другия. Понякога бяхме блестящи в ловуването, изпитвахме истинско удоволствие от дебненето и убиването, движехме се решително и опасно в света. Друг път се боричкахме като кутрета, блъскахме се от пътеката в храсталаците, хапехме се и подплашвахме дивеча още преди да сме го видели. Или лежахме и дремехме в късните следобедни часове преди да станем за лов и после да продължим пътя си. Топлото слънце напичаше коремите или гърбовете ни, насекомите упойващо жужаха — като самия сън. След това големият вълк започваше да се търкаля по гръб като пале, молеше ме да го погаля по корема и да прегледам ушите му за кърлежи и бълхи или просто хубавичко да го начеша по гърлото и шията. В студените мъгливи утрини се свивахме един до друг, за да намерим топлина, преди да заспим. Понякога се будех от грубо сръгване със студен нос. Когато се опитвах да седна, откривах, че нарочно ме е настъпил по косата и приковава главата ми към земята. Друг път се будех сам и виждах, че Нощни очи е клекнал на разстояние, вперил очи в далечината. Спомням си, че веднъж видях силуета му, очертан на фона на залеза. Лекият вечерен ветрец рошеше козината му. Ушите му бяха наострени. Тогава усетих в него самота, която с нищо не можех да облекча. Това ме накара да осъзная собственото си нищожество. Оставих го на мира, дори не се пресегнах с Осезанието. В известен смисъл за него аз не бях по-добър от вълк.
Щом заобиколихме Турлейк и съседните градове, отново завихме на север, за да излезем на река Вин. Тя се различаваше от река Бък също толкова, колкото крава от жребец. Сива и спокойна, реката течеше в широкото си чакълесто корито между равнинни поля. Откъм нашата страна имаше пътека, която вървеше повече или по-малко успоредно на реката, но нямаше много хора. Винаги чувахме приближаващите се стада и лесно ги избягвахме. Вин не бе плавателна като Бък, тъй като беше по-плитка и имаше местещи се пясъчни плитчини, но все пак имаше някаква речна търговия. Откъм страната на Тилт минаваше оживен път, край който се нижеха многобройни села и градчета. Виждахме гемии, в някои участъци теглени срещу течението от мулета. Селищата от нашата страна на реката се ограничаваха до търговски фактории за номадските скотовъдци. В тях имаше хан, няколко дюкяна и къщи, ала нищо повече.
Номадските скотовъдци, които през топлите месеци живееха в шатри, сега пасяха стадата си в централните равнини и бавно се придвижваха от извор на извор през тучните пасища. Селските улици и кирпичените стени на къщите бяха обрасли с трева. Тези изоставени места излъчваха покой и все пак пустотата им ми напомни за опустошенията на пиратите. Не посмяхме да се приближим до нито едно от тях.
И двамата станахме по-стройни и силни. Обувките ми се изтъркаха и трябваше да ги закърпя със сурова кожа. Панталонът ми се оръфа и се наложи да го подгъна до прасците. Омръзна ми толкова често да пера ризата си. Предницата и ръкавите бяха на петна от кръвта на претопените и плячката ни. Цялата бе на кръпки като просяшка риза и неравномерният цвят правеше вида й още по-мизерен. Един ден я прибрах във вързопа си и продължих гол до кръста. Дните бяха достатъчно топли, за да не ми липсва, а в по-хладните нощи тичахме и тялото ми се топлеше само. Слънцето ме направи почти също толкова тъмен, колкото моя вълк. Физически се чувствах добре. Не бях толкова як, колкото когато наблягах върху греблото и се сражавах, нито толкова мускулест. Но се чувствах здрав, гъвкав и строен. Можех цяла нощ да тичам до вълка, без да се уморя. Бях бързо и незабележимо животно и безспирно доказвах сам на себе си способността си да оцелявам. Възвърнах си много от увереността, която беше унищожил Славен. Не че тялото ми бе простило и забравило всичко, което му беше причинил той, ала бях свикнал с болежките и белезите. Почти бях оставил тъмницата зад гърба си. Не позволявах на тъмната ми цел да засенчи онези златни дни. Двамата с Нощни очи тичахме, ловувахме, спяхме и отново тичахме. Всичко бе толкова просто и хубаво, че забравих да го ценя. Докато не го изгубих.
Една вечер се бяхме спуснали при реката с намерението да утолим жаждата си, преди да подновим нощното си пътуване. Но когато се приближихме, Нощни очи внезапно замръзна, просна се по корем на земята и наостри уши. Последвах примера му и тогава дори моят безполезен нос долови непозната миризма. „Какво и къде?“ — попитах го аз.
Видях ги преди той да успее да ми отговори. Дребни сърни, изискано пристъпващи към водата. Не бяха много по-високи от Нощни очи и рогата им бяха спираловидни като на коза, лъскави и черни на светлината на пълната луна. Знаех за такива животни само от един стар бестиарий на Сенч, само че не си спомнях как се казваха.
„Храна?“ — лаконично предложи Нощни очи и аз веднага се съгласих. Пътеката, по която вървяха, щеше да ги изведе на един скок от нас. Двамата заехме позиции и зачакахме. Сърните се приближиха. Бяха десетина, бързаха и тъй като бяха усетили мириса на студена вода, бяха станали непредпазливи. Оставихме първата да ни подмине и се приготвихме да се хвърлим в средата на стадото, където нямаше да имат място да избягат. Но точно когато Нощни очи се канеше да скочи, в нощта се изви протяжен вой.
Той седна и неволно отговори на призива. Сърните се пръснаха сред взрив от копита и рога. Храната ни внезапно се превърна в далечен тропот. Стъписано ги проследих с поглед, но Нощни очи като че ли изобщо не ги забелязваше.
От отворената му муцуна излизаше нещо средно между вой и стон. Челюстите му трепереха, сякаш се опитваше да си спомни как се говори. Разтърсването, което усетих от него при далечния вълчи вой, накара сърцето ми да се свие. Нямаше да изпитам по-силен шок, ако собствената ми майка неочаквано ме бе повикала от нощта. От ниското възвишение на север от нас отговориха други вълци. Първият се присъедини към тях. Нощни очи въртеше глава насам-натам и от гърлото му се изтръгваше ръмжене. Изведнъж вдигна муцуна и пак зави. Последва тишина, след което глутницата на хълма отново надигна глас — не ловен вик, а просто представяне.
Нощни очи извинително ме погледна и ме остави. Видях го да тича към хребета. След миг скочих и го последвах. Той вече доста се бе отдалечил, но когато ме усети, намали ход и се обърна към мен.
„Трябва да отида сам — сериозно ми каза моят вълк. — Почакай ме тук.“ Отново се обърна и продължи пътя си.
Обзе ме паника. „Чакай! Не можеш да отидеш сам. Ние не сме от тяхната глутница, а натрапници. Ще те нападнат. По-добре изобщо не отивай.“
„Трябва!“ — повтори той. Ясно долавях решителността му.
Затичах се след него. „Моля те, Нощни очи!“ Изведнъж се уплаших за него.
Той спря и погледна назад към мен. Очите му срещнаха моите в поглед, прекалено дълъг за вълк. „Разбираш ме. Знаеш, че ме разбираш. Сега е моментът да ми се довериш така, както ти се доверявах аз. Трябва да го направя. И трябва да го направя сам.“
„Ами ако не се върнеш?“ — внезапно отчаян, попитах аз.
„Ти се върна от града. Аз също ще се върна при теб. Продължи да пътуваш край реката. Аз ще те открия. Сега върви.“
Спрях. Той продължи да се отдалечава. „Пази се!“ Пратих молбата си след него, моя вой в нощта. После го изпратих с поглед. Трябваше да призова на помощ цялата си издръжливост, за да не му извикам да се върне, да не ме оставя сам. Задъхано стоях и го гледах как се смалява в далечината. За пръв път изпитах негодуванието и завистта, които той бе изпитвал по време на сеансите ми с Искрен или когато бях с Моли и му нареждах да стои далеч от мислите ми.
Това беше първият му контакт като възрастен с представителите на собствения му вид. Разбирах потребността му да ги потърси и да види какви са, дори да го нападнеха и да го прогонеха. Така трябваше. Но страхът ми ме караше да се затичам след него, да съм до него в случай, че го нападнат, поне да съм наблизо, ако има нужда от мен.
Ала той не ме бе помолил. Не. Не ми беше казал да го последвам.
Върнах се на речния бряг. Спрях там, седнах и го зачаках. Бе ми обещал да се върне. Загледах се в мрака към движещата се вода. Чувствах живота си незначителен. Бавно се обърнах и погледнах срещу течението. Цялото ми желание за лов ме бе напуснало заедно с Нощни очи.
Дълго седях и чаках. Накрая станах и продължих в нощта, без да обръщам внимание нито на себе си, нито на района, през който минавах. Безшумно вървях по песъчливия бряг, придружаван от плискането на водата.
Нощта напредваше. Луната бавно се плъзгаше по нощното небе. Извадих сушено месо от вързопа и в движението задъвках. Веднъж спрях, за да пия от мътната вода. Когато хоризонтът започна да изсветлява, потърсих място за сън. Намерих ниско възвишение на брега и се свих в жилавата трева. Щях да съм невидим, освен ако някой не се препънеше в мен.
Чувствах се съвсем сам.
Не спах добре. Част от мен седеше и наблюдаваше другите вълци, все още от разстояние. Те ме усещаха, както и аз тях. Не бях се приближил, за да не ги насилвам да вземат решение за мен. Бях ги наблюдавал как убиват сърна, от онези, които виждах за пръв път. Струваше ми се дребна, за да се нахранят всички. Бях гладен, но не чак толкова, че да се налага да ловувам. Любопитството ми към тази глутница бе по-неотложен глад. Седях и ги наблюдавах, докато лягаха да спят.
Сънищата ми се откъснаха от Нощни очи. Отново несвързано си помислих, че сънувам, но бях безсилен да се събудя. Нещо ме зовеше, привличаше ме с ужасна настойчивост. Реагирах на този зов, без желание, ала неспособен да откажа. Открих друг ден, отвратително познатия дим и писъците, които заедно се издигаха в синьото небе край океана. Друг град в Беърнс се сражаваше с пиратите. Пак бях повикан като свидетел. Тази нощ, както и почти всяка следваща, насила се връщах при войната с алените кораби.
Тази битка и всяка една от следващите бяха изсечени някъде в сърцето ми. Безпощадно подробно. Преживявах ги — с мирис, звук и докосване. Нещо в мен слушаше, и всеки път щом заспивах, безмилостно ме завличаше там, където народът на Шестте херцогства се биеше и умираше за домовете си. Трябваше да преживея падането на Беърнс повече от всеки жител на херцогството. Защото от ден на ден, винаги щом се опитах да заспя, по всяко време можеха да ме призоват за свидетел. Не виждах логиката. Може би Умението спеше в много от поданиците на Шестте херцогства и когато се изправяха пред смъртта и болката, те зовяха двама ни с Искрен с гласове, които не знаеха, че притежават. Неведнъж усещах, че моят крал също обикаля из впримчените в кошмарите градове, макар че никога повече не го видях толкова ясно, колкото първия път. По-късно щях да си спомня, че веднъж бях съпреживял един сън на крал Умен, в който по същия начин го бяха призовали да свидетелства на падането на Наносния залив. Оттогава съм се питал колко често са го измъчвали сцени от опустошаването на градове, които той не бе можел да защити.
Част от мен знаеше, че спя край река Вин, далеч от бушуващата битка, скрит във високата речна трева. Това не беше важно. Важна бе внезапната реалност на сраженията, които Шестте херцогства водеха с пиратите. Това безименно селце в Беърнс навярно не беше от голямо стратегическо значение, но падаше пред очите ми — поредната тухла, рухнала от стената. Щом пиратите завладееха беърнското крайбрежие, Шестте херцогства никога нямаше да се освободят от тях. А те превземаха брега, град по град, селце по селце, докато мнимият крал се криеше в Трейдфорд. Когато бях наблягал върху греблото на „Руриск“, действителността на нашата борба срещу алените кораби все още беше била предстояща. Изолиран от войната през последните няколко месеца, аз си бях позволил да забравя народа, който ежедневно живееше с нея. Бях също толкова безчувствен, колкото Славен.
Събудих се, когато вечерта започваше да отмъква багрите от реката и равнината. Не се чувствах отпочинал и все пак с облекчение отпратих съня. Седнах и се огледах. Нощни очи не се беше върнал. Бързо го потърсих. „Братко“ — отговори ми той, ала усетих, че натрапването ми го дразни. Наблюдаваше две боричкащи се кутрета. Уморено отдръпнах ума си от него. Контрастът между нашите два живота изведнъж стана невъобразимо голям. Пиратите с алените кораби, претопяванията и коварствата на Славен, дори планът ми да го убия изведнъж станаха отвратително човешки неща, в които бях въвлякъл вълка. Какво право имах да оформям живота му с такава грозота? Той се намираше там, където му беше мястото.
Колкото и да не ми харесваше, задачата, която си бях поставил, бе само моя.
Опитах се да го оставя на мира. И все пак искрата на упорството не гаснеше. Той ми беше обещал да се върне. Реших, че трябва да го направи доброволно. Нямаше да го викам. Станах и продължих пътя си. Казах си, че ако реши да се върне при мен, Нощни очи лесно ще ме настигне. Вълчият бяг бързо поглъща левгите. А и сега аз пътувах по-бавно. Много ми липсваше зрението му. Стигнах до място, където речният бряг се снижаваше и се превръщаше в мочурище. Отначало не можах да реша дали да пресека направо, или да се опитам да го заобиколя. Знаех, че може да покрива огромна площ. Накрая предпочетох да остана колкото може по-близо до реката. Прекарах отвратителна нощ в газене из папур и тръстика и препъване в преплетени корени, заобиколен от рой досадни мушици.
Кой идиот би се опитал по тъмно да пресече непознато блато? Над мен бяха само звездите, наоколо — еднообразни стени от тръстика. Надясно зървах широката тъмна река. Продължавах да се движа срещу течението. Утрото ме завари все още в тресавището. Панталонът и обувките ми бяха покрити с мънички растения с дълги плаващи корени, гърдите ми бяха подути от ухапванията на насекомите. Хапнах сушено месо в движение. Нямаше къде да отдъхна, затова продължих. Решен да извлека някаква полза от преминаването си през това блато, събрах малко корени от папур. Минаваше пладне, когато отново стъпих на твърда земя. Насилих се да повървя още час, за да се отдалеча от мушиците и комарите. После измих зеленикавата тиня от тялото и дрехите си и легнах да поспя.
Нощни очи неподвижно стоеше и чакаше приближаващата се мършава женска. Той се отпусна по корем, претърколи се по хълбок, после се сви по гръб и оголи гърлото си. Тя пристъпи още по-близо. После изведнъж спря, седна и се загледа в него. Нощни очи тихо зави. Тя прилепи уши към черепа си, оголи зъби, обърна се и побягна. След малко моят вълк се изправи и отиде да лови полски мишки. Изглеждаше доволен.
Присъствието му отново се отдалечи от мен и бях призован в Беърнс. Гореше друго село.
Събудих се обезсърчен. Вместо да продължа, запалих малък огън от дърва, изхвърлени от реката. Кипнах вода в котлето и нарязах сушеното месо на парчета. Задуших го с корените, сложих малко от скъпоценните си запаси сол, както и диви треви. За съжаление тинестият вкус на речна вода бе прекалено силен. После извадих зимния си плащ, увих се в него, за да се защитя от нощните насекоми, и отново се унесох в сън.
Нощни очи и водачът на глутницата стояха и се гледаха. Бяха на достатъчно разстояние един от друг, за да не се предизвикват, ала опашката на Нощни очи висеше надолу. Водачът на глутницата беше по-мършав от моя вълк и имаше черна козина. Не толкова охранен, той носеше белезите на безброй битки и ловувания. Държеше се самоуверено. Нощни очи не помръдваше. След малко другият направи няколко крачки, вдигна лапа и се изпика. Потътри предните си крака в тревата, после се отдалечи, без да поглежда назад, клекна и остана неподвижен.
На другата сутрин станах и продължих пътя си. Нощни очи ме беше оставил преди два дни. Само два дни. И все пак ми се струваше, че съм сам от цяла вечност. Как ли измерваше раздялата ни той? Не с дни и нощи. Бе отишъл да провери нещо и когато го провереше, времето му да е далеч от мен щеше да свърши и той щеше да се върне при мен. Но всъщност какво беше отишъл да провери? Какво е да си вълк сред вълци, член на глутница ли? Ами ако го приемеха? Щеше ли да тича с тях ден, седмица, година? За колко време щях да избледнея от ума му и да се превърна в едно от неговите безкрайни „вчера“?
Защо му бе да се връща при мен, ако глутницата го приемеше?
След време си позволих да осъзная, че съм също толкова наранен, колкото и ако някой мой приятел човек ме беше отритнал заради компанията на други. Искаше ми се да завия, да се пресегна със самотата си към Нощни очи. С усилие на волята не го направих. Той не бе домашно кученце, за да му свирна и да дотича при мен. Нощни очи ми беше другар и двамата отдавна пътувахме заедно. Какво право имах да го моля да се откаже от шанса да си намери другарка в истинска глутница от нему подобни, просто за да е до мен? Абсолютно никакво. Абсолютно никакво.
По пладне излязох на пътека, която минаваше успоредно на брега. В късния следобед бях минал покрай няколко малки ферми. Отглеждаха главно пъпеши и зърно. Мрежа от канали отвеждаше речна вода към нивите. Кирпичените къщи бяха на разстояние от брега, навярно за да не бъдат заливани при наводнения. Кучета бяха лаяли по мен, бях заобиколил ята крякащи тлъсти бели гъски, но не бях видял хора достатъчно наблизо, за да ги поздравя. Пътеката се разшири и се превърна в път с коловози.
Слънцето печеше гърба ми и главата ми от ясното синьо небе. Високо над себе си чух острия крясък на ястреб. Вдигнах поглед към него. Птицата отново изкряска, сви криле и се понесе надолу към мен. Наблюдавах я как се приближава и едва в последния момент осъзнах, че наистина съм нейната цел. Вдигнах ръка да заслоня лицето си точно в мига, в който ястребът разпери криле. За птица с неговата големина той кацна съвсем леко върху протегнатата ми ръка. Ноктите му болезнено се впиха в плътта ми.
Първата ми мисъл бе, че е подивяла обучена птица, която ме е видяла и някак е решила да се завърне при човека. Вдигнах великолепното същество пред себе си, за да го разгледам по-добре. На единия му крак висеше мъничък свитък.
— Може ли да го прочета — попитах го аз. Ястребът завъртя глава и впери едното си лъскаво око в мен. Беше Лапавица.
„Стара кръв.“
Не успях да разбера другите му мисли, но и това бе достатъчно.
В Бъкип никога не се бях оправял добре с птиците. Накрая Бърич ме беше помолил да ги оставя на мира, защото присъствието ми винаги ги възбуждаше. Въпреки това внимателно се пресегнах към яркия му като пламък ум. Изглеждаше кротък. Успях да издърпам пергамента. Ястребът запристъпва от крак на крак и още по-силно впи нокти в ръката ми. После ненадейно разпери криле и се издигна във въздуха. Бързо набра височина, изкряска още веднъж и изчезна. Останах сам със стичащи се по ръката струйки кръв от ноктите му и с пищящо от удара на крилото му ухо. Погледнах раните си. После любопитството ме накара да насоча вниманието си към мъничкия свитък. Гълъбите пренасяха писма, не ястребите.
Почеркът беше старомоден, ситен и с много извивки. Ярките слънчеви лъчи ми пречеха да го прочета. Седнах край пътя и заслоних очите си с ръка. Първите думи накараха сърцето ми бясно да се разтупти. „Стара кръв поздравява Стара кръв.“
Останалото бе още по-неразгадаемо. Пергаментът беше оръфан, правописът — странен, изразите — лаконични. Предупреждението бе от Чимшир, макар да подозирах, че го е написал Ролф. Крал Славен вече открито преследвал Старата кръв. Предлагал на заловените пари, за да му помогнат да открие двойката вълк — човек. Предполагали, че търси нас с Нощни очи. Славен заплашвал със смърт онези, които отказвали. Имаше и още нещо — щели да предадат миризмата ми на други от Старата кръв и да ги помолят да ми помагат, когато могат. Краят на свитъка беше прекалено разпокъсан, за да успея да го прочета. Пъхнах го в колана си. Яркият ден изведнъж помръкна. Значи Уил бе казал на Славен, че съм жив. И Славен се страхуваше от мен достатъчно, за да вземе тези мерки. Може би все пак щеше да е добре за известно време двамата с Нощни очи да останем разделени.
По залез-слънце се спуснах по един полегат склон към брега. Напред, където реката завиваше, видях далечни светлинки. Сигурно поредната търговска фактория със сал, превозващ земеделци и скотовъдци на отсрещния бряг. Тръгнах към светлините. Там щях да намеря храна, хора и подслон за през нощта. Можех да разменя някоя и друга приказка с местните. В кесията ми подрънкваха още няколко монети. Вълка го нямаше, за да ми задава въпроси. Не се налагаше да се притеснявам, че кучетата ще надушат миризмата му. Може би щях да науча още колко път има до Трейдфорд и да чуя какво става там. Беше време да започна да обмислям сериозен план как да се справя със Славен.
Бе време да започна да разчитам само на себе си.
8
Трейдфорд
Към края на лятото пиратите удвоиха усилията си да завладеят колкото може по-голяма част от крайбрежието на херцогство Беърнс, преди да започнат зимните бури. Те знаеха, че щом превземат големите пристанища, ще са в състояние да нанасят удари по брега на Шестте херцогства, когато пожелаят. Затова въпреки че през онова лято набезите им стигнаха чак до херцогство Шоукс, когато приятните дни започнаха да намаляват, те съсредоточиха усилията си в Беърнс.
Тактиката им беше странна. Не се опитваха да превземат градове, нито да налагат властта си над местните. Единствената им цел бе унищожението. Завладените селища бяха опожарявани до основи, обитателите им — изколвани или претопявани. Запазваха малцина за работници, отнасяха се с тях като с по-нисши от зверове и ги претопяваха, когато ставаха безполезни, или за развлечение. Издигаха си собствени временни лагери и очевидно не желаеха да използват сградите, които просто можеха да не разрушават. Не установяваха постоянни селища, а разполагаха гарнизони в най-удобните пристанища, за да са сигурни, че ще останат в техни ръце.
Въпреки че помагаха на херцогство Беърнс с каквото могат, херцогствата Шоукс и Рипон трябваше да защитават собствените си брегове и разполагаха с оскъдни средства. Лорд Ясен със закъснение разбра, че отбраната на Бък зависи от сигурността на съседните земи, но реши, че вече е късно да спасява тази защитна линия. Затова използва парите и хората си за укрепването на самия Бъкип. Ето защо херцогство Бък трябваше да разчита на собствените си сили и на стражниците на лейди Търпение. Беърнс не очакваше помощ от тази посока, но с благодарност приемаше всички, които носеха бръшляновата емблема.
Макар и отдавна преминал разцвета на силите си като воин, херцог Жилав Беърнски прие предизвикателството на пиратите със стомана, сива като косата и брадата му. Решителността му не знаеше граници. Той не се поколеба да използва цялото си лично богатство, нито да рискува живота на близките си в сетните си усилия да защити своето херцогство. И срещна края си по време на отбраната на родния си замък Рипълкип. Ала нито неговата смърт, нито падането на Рипълкип попречи на дъщерите му да продължат съпротивата срещу пиратите.
От дългото носене във вързопа ризата ми цялата се беше измачкала. Поизпънах я, като сбърчих нос от миризмата на мухъл. Казах си, че чистият въздух ще я проветри. Направих каквото можах за косата и брадата си. С други думи, вчесах косата си и я завързах на опашка, после сресах брадата си с пръсти. Измих се и се запътих към светлините на града. Този път щях да съм по-подготвен. Името ми щеше да е Джори, реших аз. Бях ратник и имах известни писарски способности, ала пиратите ме бяха прогонили от дома ми. В момента пътувах за Трейдфорд, за да започна живота си наново. Можех убедително да играя тази роля.
С окончателното спускане на нощта в крайречния град запалиха още светлини и видях, че грешно съм преценил големината му. Изпитах известни опасения, но се убедих, че ще е много по-бързо да го пресека, отколкото да го заобикалям. След като Нощни очи го нямаше, нямах причина да удължавам пътя си. Взех решение и уверено закрачих напред.
Градът се оказа много по-оживен след залез-слънце от другите селища, през които бях минавал. Усещах празничното настроение на минувачите. Повечето отиваха към центъра и когато се приближих, видях, че там горят факли. Хората бяха облечени в пъстри дрехи, носеше се смях и музика. Вратите на хана бяха украсени с цветя. Стигнах до ярко осветен площад. Тук свиреше музиката и празнуващите танцуваха. Бяха изнесени бурета с пиене, маси с хляб и плодове. Потекоха ми слюнки от вида на храната. Хлябът ухаеше особено апетитно за човек, отдавна не вкусвал нито залък.
Застанах в края на навалицата, заслушах се и установих, че капаманът на града празнува сватбата си. Предположих, че „капаман“ е някаква фароуска благородническа титла и че хората се отнасят добре към него заради щедростта му. Една възрастна жена ме забеляза, приближи се до мен и пъхна в шепата ми три петачета.
— Върви при масите и се нахрани, младежо — мило ми каза тя. — Капаман Логис заповяда всички да празнуват с него. Върви, не се срамувай. — Жената успокоително ме потупа по рамото, като за тази цел трябваше да се изправи на пръсти. Изчервих се, че ме взима за просяк, но се отказах да я разубеждавам. Щом ме смяташе за такъв, значи на такъв приличах и беше по-добре да приема тази роля. Все пак, докато прибирах трите петака в кесията си, изпитвах странно угризение, като че ли я бях измамил. Направих както ми каза и се наредих на опашката при масите, за да си взема хляб, плодове и месо.
Там имаше няколко млади жени и едната припряно ми подаде пълна чиния, сякаш не желаеше да установява какъвто и да било контакт с мен. Благодарих й, което предизвика кикота на приятелките й. Тя ме погледна оскърбено, като че ли я бях взел за уличница, и аз побързах да се отдалеча. Седнах на една маса и забелязах, че никой не се приближава до мен. Момчето, което носеше халби с пиво, любопитно ме попита откъде съм. Отговорих му само, че пътувам на север по реката и търся работа.
— А, в Трейдфорд винаги имат нужда от хора — добродушно ми рече младежът. — Дотам е по-малко от един ден път. По това време на годината можеш да се цаниш на полска работа. Ако не, нали строят Кралския кръг. Там взимат всеки, който може да мъкне камъни или да върти лопата.
— Великия кралски кръг ли — попитах аз.
Момчето вирна брадичка.
— За да могат всички да присъстват на кралското правосъдие.
После тръгна към един човек, който вдигна празната си халба, и пак останах сам. „Там взимат всеки.“ Значи наистина изглеждах толкова странен. Е, какво да се прави. Храната ми се услади. Съвсем бях забравил аромата на хубавия бял хляб. Потопените в соса на месото залци изведнъж ми напомниха за готвачката Сара и нейната щедрост. Някъде на север по реката в Трейдфорд тя месеше тесто за сладки или шпиковаше месо, преди да го постави в някой от тежките си черни казани и добре да го покрие, за да го остави цяла нощ да къкри на слабия огън. Да, а в конюшнята на Славен Хендс правеше последна обиколка преди лягане, също като някога Бърич в Бъкип, за да се увери, че всяко животно има прясна вода и яслите са добре затворени. Там щяха да са още десетки бъкипски коняри и конярчета, лица и сърца, добре известни ми от годините, прекарани под опеката на Бърич. И домашните прислужници, Славен бе взел със себе си и тях. Госпожа Чевръстка сигурно беше там, както и Брант, Лоудън и…
Внезапно ме обгърна самота. Ужасно ми се искаше да ги видя, да седя на някоя маса и да слушам безконечните клюки на готвачката Сара или да лежа по гръб на сеното с Хендс и да се преструвам, че вярвам на фантастичните му истории за жените, с които бил спал след последната ни среща. Опитах се да си представя реакцията на госпожа Чевръстка към сегашното ми облекло и неволно се усмихнах на разгневената й физиономия.
Унесът ми бе прекъснат от крясъците на мъж, който бълваше отвратителни ругатни. Дори най-пияният моряк, когото бях срещал, не би се държал толкова просташки на сватба. За миг всички нормални разговори замлъкнаха.
От едната страна на площада, в края на осветеното от факлите пространство, видях каруца. В каруцата имаше огромна клетка, в която бяха затворени трима претопени. Не можех да различа нищо повече, освен че са трима и че не ги усещам с Осезанието си. Една жена се приближи до клетката с тояга в ръка, удари по решетките, заповяда на нещастниците да мълчат, после се обърна към двама младежи, които подскачаха зад каруцата.
— А вие ги оставете на мира, глупаци такива — скара им се жената. — Те са за Кралския кръг, каквото и правосъдие или милост да ги чака там. Но дотогава ще ги оставите на мира, разбирате ли ме? Лили? Лили, донеси кокалите и ги дай на тези същества. А вие се разкарайте оттук, нали ви казах! Не ги дразнете!
Двамата младежи отстъпиха пред заплашителната й тояга, като се смееха.
— Не виждам защо да не се позабавляваме с тях — възрази по-високият от хлапаците. — Чух, че в Ръндсфорд градските власти си строели собствен съдебен кръг.
Второто момче наперено кършеше рамене.
— Аз пък съм за Кралския кръг.
— Като състезател или като подсъдим — подигравателно подвикна някой и двамата младежи се засмяха. По-високият шеговито сръга другаря си.
Останах на мястото си. В мен се надигаше ужасно подозрение. Кралският кръг. Претопени и състезатели. Спомних си хищния поглед на Славен, докато наблюдаваше как хората му ме пребиват, застанали в кръг около мен. Обзе ме тъпо вцепенение. Видях, че жената, Лили, отива при каруцата и хвърля на пленниците чиния с кокали. Те се нахвърлиха върху тях, като ръмжаха и се блъскаха, за да заграбят повече плячка. Мнозина от празнуващите се събраха наоколо, като ги сочеха и се смееха. Призля ми. Не разбираха ли, че тези хора са претопени? Те не бяха престъпници. Те бяха нечии съпрузи и синове, рибари и земеделци от Шестте херцогства, чието единствено престъпление беше, че са попаднали в плен на алените кораби.
Не водех сметка за броя на претопените, които бях убил. Изпитвах отвращение към тях, да, но същото отвращение изпитвах и при вида на гангренясал крак или краставо куче. Убиването на претопени нямаше нищо общо с омразата, наказанието или правосъдието. Смъртта бе единственото спасение от тяхното състояние и трябваше да се прилага колкото се може по-бързо, като милост към семействата, които ги бяха обичали. Тези младежи говореха така, като че ли убийството им бе някакъв спорт.
Бавно седнах. В чинията ми имаше още храна, но бях изгубил апетита си. Здравият разум ми подсказваше, че трябва да ям, когато имам възможност. За миг просто вперих очи в храната. Насилих се да опразня чинията си.
Вдигнах глава и забелязах, че двама младежи ме зяпат. Срещнах погледите им, после си спомних каква роля играя и отново сведох очи. Очевидно ги бях развеселил, защото наперено се приближиха. Единият седна срещу мен, другият — прекалено близо до мен. И за огромно забавление на другаря си започна да бърчи лице и запуши носа и устата си с длан. Поздравих ги с добър вечер.
— Комай и за теб е добра. Отдавна не си плюскал така, а, просяко — попита онзи насреща ми, русокос селяк с лунички по лицето.
— Така е, и благодаря на вашия капаман за щедростта му — предпазливо отвърнах аз. Вече се озъртах за начин да се измъкна.
— Е, какво те води в Ябълково — попита другият. Той беше по-висок от мудния си приятел и доста по-мускулест.
— Търся работа. — Погледнах го в очите. — Казаха ми, че в Трейдфорд взимали всички.
— И за каква работа те бива, просяко? За плашило ли? Или може би с вонята си вадиш плъховете от къщите? — Той опря лакът на масата, прекалено близо до мен, после се напрегна, сякаш за да ми покаже якия си мускул.
Поех си дъх, после още веднъж. Изпитвах нещо, което от известно време не ме бе спохождало. Едва доловим страх и онези невидими тръпки, които ме побиваха, щом някой ме предизвикаше. Ала усещах още нещо, което почти бях забравил. Гняв. Не. Ярост. Онази безмозъчна ярост, която ми беше давала сили да вдигна брадвата и да отсека ръката на човек от рамото или да се нахвърля върху него и да го удуша, колкото и да ме бъхти с юмруци.
С известно благоговение приветствах завърналата се ярост и се зачудих какво я е разбудило. Дали споменът за приятели, които завинаги ми бяха отнети, или бойните сцени, на които напоследък толкова често присъствах с Умението си? Нямаше значение. Мечът висеше на кръста ми и се съмнявах, че тези тъпаци са го забелязали или че имат представа как мога да го използвам. Навярно никога не бяха въртели друго острие, освен коса, навярно никога не бяха виждали друга кръв, освен кокоша или говежда. Никога не се бяха събуждали нощем от кучешки лай, чудейки се дали идват пирати, никога не се бяха прибирали от риболов, молейки се, когато заобиколят носа, градът все още да си е на мястото. Блажено невежи селяци, затлъстели в спокойното крайречно градче, далеч от сражаващото се крайбрежие, селяци, които не знаеха по-добър начин да се докажат от това да дразнят някой странник или затворени в клетка мъже.
„Ех, де всички момчета в Шестте херцогства да бяха толкова невежи!“
Сепнах се, сякаш Искрен беше поставил ръка на рамото ми. Едва не се озърнах назад. Вместо това останах неподвижен и започнах да го търся в себе си, ала напразно.
Не бях сигурен, че мисълта идва от него. Може и да беше моя. И все пак бе напълно в неговия стил и не можех да се съмнявам в източника й. Гневът ми се стопи също толкова внезапно, колкото го бяха предизвикали, и аз ги погледнах с известна изненада, че все още са до мен. Момчета, да, просто големи момчета, неуморни и копнеещи да се докажат. Невежи и груби, каквито често са младите хора. Е, нямаше да им помогна да докажат мъжествеността си, нито да пролея кръвта им точно на сватбата на техния капаман.
— Струва ми се, че злоупотребявам с вашето гостоприемство — сериозно заявих аз и се изправих. Бях се нахранил и знаех, че нямам нужда от полупълната халба пиво до чинията ми. Те ме измериха с погледи и единият видимо се стресна, когато забеляза меча на хълбока ми. Другият стана, сякаш за да ме предизвика, но приятелят му едва забележимо поклати глава. След като шансовете ни се изравниха, мускулестият селяк с презрително изсумтяване ми направи път, като че ли за да не се изцапа от дрехите ми. Беше ми странно лесно да не обърна внимание на тази обида. Не заотстъпвах назад, а им обърнах гръб и се отдалечих в мрака. Никой не ме последва.
Запътих се към реката. Докато крачех, решителността ми все повече се затвърждаваше. Значи не бях далеч от Трейдфорд, от Славен. Изпитах внезапно желание да се приготвя за него. Щях да си взема стая в хан, хубава стая с баня, и щях да се изкъпя и избръсна. Исках да ме види, да види белезите, които ми бяха останали от него, и да знае кой го убива. А после? Ако доживеех до това „после“ и ако някой можеше да ме познае. Нека се знаеше, че Фиц се е завърнал от гроба, за да изправи този самозванец пред правосъдието на истинския крал.
С повдигнат дух минах покрай първите два хана. От единия се носеха викове, които говореха или за свада, или за прекалено много развеселени посетители. И в двата случая нямаше да мога да спя спокойно. Дъските на верандата на втория бяха хлътнали и вратата висеше накриво на пантите. Реших, че това не предвещава нищо добро за самите легла. Избрах странноприемница с табела, на която бе нарисувано котле, и с горящ факел, който насочваше нощните пътници.
Подобно на повечето по-големи сгради в Ябълково, ханът беше построен от речни камъни и хоросан. В дъното на стаята имаше голямо огнище, но в него пламтеше слаб огън, само колкото да поддържа къкренето на обещания котел с яхния. Въпреки че току-що бях ял, ароматът изостри апетита ми. Тук бе тихо, тъй като повечето клиенти бяха на сватбата на капамана. Ханджията изглеждаше добродушен човек, но видът ми го накара да се намръщи. Поставих на масата пред него един сребърник, за да го успокоя.
— Искам стая за през нощта. И баня.
Той скептично ме измери с поглед и твърдо заяви:
— Ако първо влезеш в банята.
Ухилих се.
— Няма проблем, уважаеми господине. Ще си изпера и дрехите. И не се бой, че ще оставя гадини по чаршафите.
Ханджията неохотно кимна и прати едно момче в кухнята за гореща вода.
— Отдалеч идеш, а?
— Отдалеч, че и отгоре. Но в Трейдфорд ме чака работа и искам да изглеждам добре — усмихнато отвърнах аз, доволен, че казвам истината.
— А, работа те чака значи. Е, разбирам тогава. Да, най-добре е да отидеш чист и отпочинал. В ъгъла има гърне със сапун. Не се притеснявай да го използваш.
Преди да ме остави помолих да ми даде бръснач, защото в банята имаше огледало, и той с удоволствие изпълни молбата ми. Момчето го донесе с първото ведро гореща вода. Когато напълни ваната, вече бях подрязал брадата си, за да я избръсна по-лесно. То ми предложи да ми изпере дрехите за един петак и аз с радост му позволих. Хлапето ги взе със сбърчен нос, което ми показа, че мириша много по-лошо, отколкото предполагах. Очевидно пресичането на мочурището ми се бе отразило по-сериозно, отколкото си мислех.
Без да бързам, хубаво се накиснах в горещата вода, обилно се насапунисах с полутечния сапун от гърнето, после се изтърках и се изплакнах. Два пъти трябваше да си измия косата, докато пяната стана бяла, вместо сива. Водата във ваната беше по-гъста от мътната речна вода. За пръв път се избръснах толкова внимателно, че се порязах само два пъти. Когато сресах косата си назад и я завързах на воинска опашка, от огледалото ме погледна почти непознато лице.
От месеци не се бях виждал в огледало. Лицето ми бе по-слабо, отколкото очаквах, скулите ми напомняха за онези от портрета на Рицарин. Белият кичур коса ме състаряваше и приличаше на козина на росомаха. Челото и бузите ми бяха силно загорели от живота на открито, ала кожата на брадата ми беше по-светла и долната половина на белега ми изглеждаше синкава. Ребрата ми се брояха. Наистина, мускулите ми бяха заякнали, но нямах достатъчно мазнина, за да намажа и тиган, както казваше готвачката Сара. Постоянното пътуване и храненето предимно с месо бяха оставили белега си.
Извърнах се и кисело се усмихнах. Страховете ми, че мигом ще ме познае всеки, който ме е виждал някога, най-после се успокоиха. Самият аз едва можех да се позная.
Облякох си зимните дрехи, за да отида до стаята си. Момчето ме увери, че ще окачи прането ми до огнището и до сутринта ще е сухо. После ми даде свещ и ми пожела лека нощ.
Стаята се оказа оскъдно мебелирана, но чиста. В нея имаше четири легла, ала тази нощ аз бях единственият гост. През единствения прозорец нахлуваше студен речен въздух. Постоях малко и погледах навън. На север по реката видях сиянието на Трейдфорд. Беше голям град. По пътя дотам също мъждукаха светлинки. „Добре че пътувах сам“ — казах си и сподавих болката от загубата, която изпитвах винаги щом си помислех за Нощни очи. Хвърлих вързопа си под леглото. Одеялата бяха груби, но миришеха на чисто, както и натъпканият със слама дюшек. След месеци спане на земята той ми се стори почти също толкова мек, колкото някогашното ми пухено легло в Бъкип. Духнах свещта и легнах, като очаквах веднага да заспя.
Вместо това продължих да зяпам тавана. Чувах непознатото скърцане на сградата, шумовете на хората в другите стаи.
Мислите ми заблуждаха към Нощни очи. Зачудих се какво прави и дали е добре. Понечих да го потърся, после се отказах. На следващия ден щях да съм в Трейдфорд, за да направя нещо, в което той не можеше да ми помогне. Нещо повече, в момента се намирах в район, който не бе безопасен за него. Ако утре успеех и после се отправех към Планините, за да потърся Искрен, можех да се надявам, че той ще си спомни за мен и ще се върне. Ала ако загинех, той щеше да е по-добре далеч от мен.
Лесно беше да стигна до това заключение и да се уверя, че решението ми е правилно. Трудното бе да остана твърд. Нямаше смисъл да плащам за легло. Трябваше да прекарам нощта в път, защото така повече щях да си почина. Чувствах се съвсем самотен. Дори в тъмницата на Славен, докато очаквах смъртта си, можех да се пресегна към своя вълк. Тази нощ бях сам и обмислях убийство, което не бях в състояние да планирам. Боях се, че Славен е охраняван от котерия умели, за чиито способности само можех да гадая. Въпреки топлия летен въздух ме побиваха тръпки и ми призляваше всеки път, щом помислех за това. Решението ми да убия Славен оставаше неизменно — разколебана бе само увереността ми, че ще успея. Досега сам не се справях много добре, ала си казах, че на другия ден ще направя всичко възможно, за да накарам Сенч да се гордее с мен.
Когато се замислих за котерията, изпитах неспокойната сигурност, че съм се заблуждавал относно стратегията си. Дали бях дошъл тук по собствена воля, или с помощта на Умението Уил фино ме бе убедил, че е най-безопасно да отида при него? Докосването му беше толкова незабележимо, че човек не усещаше почти нищо. Изведнъж ми се прииска да се опитам да се пресегна и да видя дали ме наблюдава. После започнах да се съмнявам, че желанието ми всъщност се дължи на влиянието на Уил върху мен, което ме изкушаваше да открия ума си за него. И така мислите ми се въртяха в затворен кръг, докато накрая почти усещах колко съм му смешен.
След полунощ най-после ми се приспа. Без угризения изоставих мъчителните си мисли и се хвърлих в дълбините на съня като гмурец, решен да стигне до морското дъно. Прекалено късно осъзнах императивите на това потъване. Щях да се съпротивлявам, ако можех да си спомня как. Вместо това познах драпериите и трофеите по стените в голямата зала на Рипълкип, главния замък на херцогство Беърнс.
Крилата на високата дървена порта висяха на пантите си, жертви на таран, който лежеше между тях, изпълнил ужасната си задача. Във въздуха се стелеше дим и езиците му облизваха знамената от някогашни победи. Навсякъде бяха пръснати трупове на защитници, опитали се да задържат напора на пиратите, пред който бяха поддали тежките дъбови греди. На няколко крачки оттам продължаваха да се сражават беърнски ратници, ала редицата им беше разпокъсана. Насред един от малките възли на битката бе херцог Жилав — от двете му страни бяха двете му дъщери, Мигновена и Вяра. Размахваха мечове и напразно се опитваха да защитят баща си от натиска на врага. Момичетата проявяваха умение и свирепост, каквито изобщо не би ми хрумнало, че притежават. Приличаха на ястреби, с лица, обрамчени от къси лъскави черни коси, с присвити от омраза тъмносини очи. Ала Жилав отказваше да се остави под тяхната закрила, отказваше да отстъпи пред гибелната атака на пиратите. Стоеше разкрачен, целият облян в кръв, и размахваше бойната си брадва.
Под защитата на брадвата му лежеше тялото на неговата най-голяма дъщеря и наследница. Острие на меч се беше забило дълбоко между рамото и шията й, разсичайки ключицата и гърдите й. Тя бе мъртва, безнадеждно мъртва, но баща й нямаше намерение да отстъпи от тялото й. Сълзите се смесваха с кръвта по бузите му. Гърдите му се надигаха като мях с всяка глътка въздух и възлестите мускули на старото му тяло опъваха разкъсаната му риза. Той отблъскваше двама пирати с мечове: единият мрачен младеж, решен на всяка цена да победи този херцог, а другият — коварен мъж, който стоеше настрана от разгара на схватката, стиснал меча си и готов да се възползва от всяко свободно пространство, отворено от младежа.
Веднага разбрах, че Жилав няма да издържи още дълго. Уморените му пръсти се хлъзгаха по окървавената дръжка на брадвата и всяка глътка въздух бе мъчение за пресъхналото му гърло. Той бе стар и сърцето му беше разбито — знаеше, че дори да оцелее в тази битка, алените кораби вече са превзели Беърнс. Душата ми заплака от неговата мъка, ала Жилав направи една невероятна крачка напред и замахна с брадвата, за да сложи край на живота на навъсения младеж, който се биеше с него. Докато острието на брадвата се забиваше в гърдите на пирата, другият пристъпи към него, прониза го с меча си и отскочи. Старецът последва умиращия си противник на окървавените плочи на своята крепост.
Заета със собствения си съперник, Мигновена хвърли поглед при мъчителния вик на сестра си. Пиратът, с когото се сражаваше, се възползва от възможността и изби оръжието от ръцете й. Тя отстъпи назад пред свирепата му усмивка и извърна глава от смъртта си навреме, за да види, че бащиният й убиец хваща Жилав за косата и се готви да му вземе главата за трофей.
Не можах да го понеса.
Хвърлих се към брадвата, която херцогът бе изпуснал, и стиснах хлъзгавата й от кръв дръжка, сякаш беше десницата на стар приятел. Стори ми се странно тежка, ала я вдигнах и отбих меча на нападателя си така, че да отскочи назад към собственото му лице. Потръпнах, когато усетих как лицевите му кости изхрущяват под силата на удара. Нямах време да мисля за това. Метнах се напред, замахнах силно и отсякох ръката на мъжа, който се канеше да отреже главата на баща ми. Брадвата изкънтя в каменните плочи на пода. Внезапно ме опръскаха капки кръв от меча на Вяра, забил се в рамото на нейния съперник. Той се извиси над мен, затова се претърколих настрани, скочих и забих острието на брадвата си в корема му. Пиратът изпусна оръжието си, притисна с ръце изсипващите се от раната вътрешности и се свлече на пода.
В малкия мехур на битката, който заемахме, настъпи безумен миг на пълна неподвижност. Вяра ме гледаше удивено. За момент на лицето й се изписа триумф, след миг заменен от дълбока скръб.
— Не можем да им позволим да вземат телата им — внезапно викна тя, вдигна глава и късата й коса се развя като грива. — Всички бойци на Беърнс! При мен! — Властно извика Вяра.
Погледнах я. Зрението ми се замъгли и за миг виждах всичко двойно. Замаяната Мигновена викна:
— Да живее херцогинята на Беърнс! — Двете се спогледаха и в очите им видях, че нито една от тях не е очаквала да доживее този ден. После неколцина беърнски ратници се затичаха да изпълнят заповедта на господарката си.
— Баща ми и сестра ми — заповяда Вяра на двама от тях. — Отнесете телата им. Другите — при мен! — Мигновена скочи, озадачено погледна тежката брадва и се наведе, за да вдигне меча си.
— Нужни сме там — посочи Вяра и сестра й я последва, за да подсили отстъпващата беърнска бойна редица.
Проследих Мигновена с поглед — жена, която не бях обичал, ала на която винаги щях да се възхищавам. Ужасно ми се искаше да тръгна след нея, но сцената ми се изплъзваше и потъваше в дим и сенки. Някой ме хвана.
„Много глупаво от твоя страна.“
Гласът в ума ми прозвуча радостно. „Уил“ — отчаяно си помислих и сърцето ми се сви.
„Не. Но спокойно можеше и да е той. Забравяш стените си, Фиц. Не можеш да си го позволиш. Колкото и да ни зоват, трябва да си предпазлив.“ Искрен ме побутна и усетих, че тялото ми отново ме приема.
— Но ти го правиш — възразих аз, ала чух само собствения си глас. Отворих очи. Навън цареше мрак. Нямах представа дали са изтекли минути, или часове. Знаех само, че съм благодарен, че все още е тъмно и мога да поспя, тъй като непреодолимата умора, която ме смазваше, не ми позволяваше да мисля за нищо друго.
Когато на сутринта се събудих, бях съвсем объркан. Много отдавна не се бях будил в истинско легло, а още по-малко — толкова чист. Насилих очите си да се фокусират и се загледах в чворовете по таванските греди. След малко си спомних, че съм в хан, близо до Трейдфорд и Славен. Почти в същия момент си спомних, че херцог Жилав е мъртъв. Сърцето ми се заблъска в гърдите. Стиснах клепачи, за да прогоня спомена за битката, и отново усетих чука и наковалнята на главоболието. Обвинявах за всичко това Славен. Той беше направил това — за да разбие сърцето ми и да остави тялото ми разтреперано от слабост. Тъкмо в утрото, когато се бях надявал да стана силен и освежен, готов да го убия, аз едва намерих сила да се претърколя.
След време прислужникът ми донесе дрехите. Дадох му две петачета и малко по-късно той се върна с поднос. Видът и миризмата на овесената каша ме отвратиха. Изведнъж разбрах погнусата към храната, която винаги бе проявявал Искрен през летата, когато неговото Умение беше отблъсквало пиратите от нашите брегове. Единственото нещо на подноса, което ме интересуваше, бе чашата и каната с гореща вода. Станах и приклекнах, за да извадя вързопа си изпод леглото. Пред очите ми плуваха бели петна. Когато развързах вързопа и намерих самодивското биле, вече се задъхвах така, като че ли съм тичал на състезание. Трябваше да призова на помощ цялата си способност за съсредоточаване, за да насоча мислите си надалеч от болката в главата ми. Насърчен от пулсирането в слепоочията си, натроших в чашата много самодивско биле. Дори доближих дозата, която Сенч даваше на Искрен. Откакто вълкът ме беше напуснал, страдах от сънищата, които ми носеше Умението. Както и да издигах стените си, не можех да се спася. Ала кошмарът от снощи бе ужасен. Подозирах, че причината е участието ми чрез Мигновена. Тези сънища сериозно пресушаваха и силата ми, и запасите ми от самодивско биле. Нетърпеливо чаках кората да разтвори тъмните си съставки в димящата вода. Когато престанах да виждам дъното на чашата, я вдигнах и я изпих. Горчивината почти ме накара да повърна, но това не ми попречи да долея още гореща вода върху утайката.
По-бавно изпих тази втора, по-слаба доза, като седях на леглото и зяпах през прозореца. Оттук се разкриваше великолепна гледка към речната долина. Виждах нивите, кравите в оградените пасища край Ябълково, далечния дим на малките крайпътни ферми. Нямаше повече пустош, нямаше повече тресавища, които да ме разделят от Славен. Вече щях да пътувам като човек.
Главоболието ми поотслабна. Насилих се да изям студената каша, без да обръщам внимание на заплахите на стомаха ми. Бях си платил за нея и се нуждаех от силите, които щеше да ми даде. Облякох дрехите, които ми беше донесло момчето. Бяха чисти, но това бе всичко, което можеше да се каже за тях. Ризата беше измачкана и преливаше в няколко нюанса на кафяво. Панталонът бе протрит на коленете и седалището, крачолите бяха прекалено къси. Докато нахлузвах самоделните си обувки, осъзнах колко са смешни. Отдавна бях престанал да мисля как изглеждам в очите на другите и с изненада установих, че съм облечен по-зле и от най-окаяния бъкипски просяк. Нищо чудно, че снощи бях предизвикал и съжаление, и погнуса. И аз щях да изпитам същото към всеки, облечен по този начин.
Мисълта да сляза долу с тези дрехи ме накара да потръпна. Алтернативата обаче беше топлото ми вълнено облекло, в което цял ден щях да се потя и да изнемогвам от зной. Най-разумно бе да остана както си бях. И все пак се чувствах толкова смешен, че ми се щеше да мога незабелязано да се измъкна от хана.
Докато бързо завързвах вързопа си, за миг се уплаших, когато осъзнах колко много самодивско биле съм изпил наведнъж. Чувствах се нащрек — нищо повече. Преди година след такава доза щях да се обеся на таванските греди. Твърдо си казах, че е същото като с дрипавите ми дрехи. Нямах друг избор. Кошмарите нямаше да ме оставят на мира и нямах време да лежа, за да дам възможност на тялото си да се възстанови само, нито пък разполагах с пари за стаята и храната си. Ала докато нарамвах вързопа и слизах по стълбището, си помислих, че денят започва зле. Смъртта на Жилав, падането на херцогство Беърнс, смешните ми дрехи и самодивското биле. Всичко това страшно ме угнетяваше.
Имах ли реален шанс да преодолея стените и охраната на Славен и да го убия?
Мрачното настроение, веднъж ми бе казал Бърич, било един от страничните ефекти на самодивското биле. Е, просто бях изпаднал в мрачно настроение. Нищо повече.
Сбогувах се с ханджията и той ми пожела късмет. Навън вече прежуряше. Денят обещаваше да е хубав. Уверено закрачих към Трейдфорд.
Когато стигнах в покрайнините на Ябълково, видях обезпокояваща гледка. Там се издигаха две бесилки, от които висяха трупове. Не стига това, ами имаше и стълб за бой с пръчки и два позорни стълба. Слънцето още не бе изсушило дървото — очевидно бяха нови, но си личеше, че вече доста са били използвани. Бързо минах покрай тях, ала не можех да не си спомня, че за малко и самият аз щях да увисна на въжето. Бе ме спасила само незаконната ми кралска кръв и древният закон, който забраняваше обесването на някой от Пророците. Спомних си и очевидното удоволствие на Славен, докато ме биеха.
Зачудих се къде е Сенч. Ако ратниците бяха успели да го заловят, не се съмнявах, че Славен бързо ще сложи край на живота му. Опитах се да не си представям как ще се изправи на ешафода под яркото слънце, висок, слаб и побелял.
Или краят му щеше да е по-бавен?
Разтърсих глава, за да пропъдя тези мисли, и продължих покрай дрипави плашила, чиито парцали се вееха на вятъра като забравено на простора пране. Вътрешният ми глас с черен хумор отбеляза, че дори те са облечени по-добре от мен.
Често трябваше да правя път на каруци и добитък. Търговията между двата града процъфтяваше. Ябълково остана зад мен и известно време вървях покрай добре поддържани ферми с житни ниви и овощни градини. Малко по-нататък подминах провинциални имения, удобни каменни къщи със сенчести дървета и цветни градини. По пасищата забелязах коне за езда и лов. На няколко пъти бях сигурен, че различавам бъкипски животни. Скоро тази гледка отстъпи на огромни поля, засети с лен и коноп. Навлязох в по-скромни имоти и накрая стигнах до предградията на Трейдфорд.
Късният следобед ме свари в сърцето на град с павирани улици, гъмжащи от хора. Смаяно се озъртах. Никога не бях виждал подобно нещо. Тук имаше безброй дюкяни, кръчми, странноприемници и конюшни за всякакви кесии, разположени в равнинна местност, тъкмо обратното на бъкските селища. Стигнах до квартал с градини и фонтани, храмове, театри и училища. Чакълести алеи се виеха между цветя, статуи и дървета. Хората, които се разхождаха по алеите или караха колите си по улиците, носеха премени, подходящи за най-тържествените случаи в Бъкип. Някои бяха облечени във фароуски златистокафяви ливреи, по-разкошни от дрехите, които някога бях притежавал.
Ето къде бе прекарвал летата на детството си Славен. Той винаги беше презирал Бъкип, бе го смятал за затънтено село. Опитах се да си представя момче, което есен напуска всичко това, за да се завърне във ветровит замък, издигнат на брулена от дъждовете и бурите морска скала над мръсно пристанищно градче. Нищо чудно, че при първата възможност беше преместил двора си тук. Внезапно усетих, че започвам да го разбирам. Това ме разгневи. Добре е да познаваш човека, когото се готвиш да убиеш, ала не е добре да го разбираш. Спомних си, че е убил собствения си баща, моя крал, и това отново затвърди решимостта ми.
Докато обикалях из тези благоденстващи квартали, неведнъж привличах съчувствени погледи. Спокойно можех да си изкарвам прехраната като просяк. Потърсих по-скромни райони, където се надявах да чуя нещо за Славен и за организацията на трейдфордския му замък. Запътих се към кея, където очаквах да се почувствам в свои води.
Там открих истинската причина за съществуването на Трейдфорд. Река Вин се разливаше в безкрайни плитчини, отсрещният бряг беше забулен в мъгла и водата сякаш стигаше до хоризонта. Видях да прекарват оттатък цели стада добитък, а малко по-надолу по течението няколко гемии се възползваха от по-дълбоките води, за да превозват по реката безкраен поток от стоки. Това бе търговската граница между Тилт и Фароу, мястото, където се срещаха овощни градини, ниви и добитък, където се разтоварваха стоки от Бък, Беърнс или от далечните земи и продължаваха своя път към благородниците, които можеха да си ги позволят. В по-добри дни тук бяха пристигали стоки от Планинското кралство и земите отвъд него: кехлибар, скъпи кожи, предмети от слонова кост и редки видове кора от дърво за кадене от Дъждовните земи. Тук също произвеждаха финия фароуски лен и обработваха конопа за въжета и корабни платна.
Предложиха ми няколко часа работа — разтоварване на чували жито от малка гемия. Приех я, повече заради разговора, отколкото заради петачетата. Не научих много. Никой не споменаваше за алените кораби и за войната по крайбрежието, само се оплакваха от ниското качество и високите цени на тамошните стоки. Почти нищо не се говореше за крал Славен, освен че жените го харесвали и че носел на пиене. С удивление чух, че го наричат Маунтуел, името на майчиния му кралски род. После реших, че това ме устройва — още нещо, по което се различавахме.
Много се приказваше обаче за Кралския кръг и чутото ме ужаси.
Шестте херцогства отдавна познаваха идеята за двубой в защита на истината. Спомнях си високите стълбове на Свидетелските камъни в Бъкип. Твърди се, че когато двама мъже се срещнат там, за да разрешат с юмруци някакъв спор, самите Ел и Еда присъстват на боя и насочват правосъдието. Камъните и обичаят са много древни. Когато в Бъкип говорехме за Кралското правосъдие, често ставаше дума за тайната работа, която двамата със Сенч вършехме за крал Умен. Понякога идваха хора, които излагаха молбата си пред краля и бяха готови да се подчинят на неговото решение. Ала друг път той сам научаваше за някоя извършена неправда и пращаше мен или Сенч да се справим със злодея. В името на Кралското правосъдие бях отнемал човешки животи и милостиво бързо, и мъчително бавно. Душата ми трябваше да се е вкоравила.
Но Кралският кръг на Славен беше повече за забавление, отколкото за раздаване на правосъдие. Условията бяха прости. Там пращали всички осъдени от краля, за да ги пуснат срещу освирепели от глад зверове или срещу кралски бойци. От време на време някой престъпник се представял добре и получавал кралска милост или дори ставал кралски боец. Претопените нямали такава възможност. Те били хвърляни на зверовете или ги оставяли да полудеят от глад и ги пускали срещу други престъпници. Напоследък тези процеси привличали толкова много зрители, че тълпите не се събирали на пазарния площад в Трейдфорд, където в момента се раздавало това „правосъдие“, и Славен строял специален кръг. Той щял да се намира удобно близо до неговия дворец и да има яки стени и килии и за зверовете, и за затворниците, както и места за зрителите. Строежът на Кралския кръг водел до разрастване на търговията и осигурявал работни места. След прекъсването на връзките с Планинското кралство всички одобрявали тази идея. Не чух нито дума против нея.
След като разтоварихме гемията, си взех платата и последвах останалите хамали в недалечната кръчма. Освен пиво и бира тук човек можеше да си поръча различни билки и кадилница за димче. Въздухът тежеше от пари и скоро очите ми започнаха да лепнат и гърлото ми засмъдя. Никой друг като че ли не обръщаше внимание, нито дори особено се влияеше от това. В Бъкип никога не беше било разпространено каденето на опияняващи билки и аз не бях свикнал с него. Поръчах си меден пудинг и халба горчива бира, която имаше вкус на речна вода.
Попитах неколцина от хамалите дали е вярно, че търсят коняри за кралската конюшня и къде трябва да иде човек, за да получи такава работа. Фактът, че искам да постъпя при самия крал, ги поразвесели, но тъй като докато бяхме разтоварвали гемията се бях преструвал на малко глуповат, със спокойна усмивка можех да приема грубите им шеги и подмятания. Накрая един ми каза, че трябвало да се обърна лично към краля и ме упъти към трейдфордския замък. Благодарих му, допих бирата си и си тръгнах.
Бях очаквал каменна постройка със стени и укрепления. Вместо това накрая стигнах до хълм, ако ниското възвишение изобщо можеше да се нарече така. Оттам се разкриваше гледка към реката и красивите каменни сгради използваха всичките й предимства. Спрях на оживения път в подножието на хълма и се зазяпах нагоре. Замъкът нямаше нищо общо с отблъскващия военен вид на Бъкип. Настланите с бели камъни алеи, градините и дърветата, които заобикаляха сградите, ги правеха едновременно величествени и приветливи. Трейдфордският замък никога не бе използван като крепост, а беше построен като изящна и скъпа резиденция с каменни релефи и сводести арки. Имаше кули, ала без бойници. Виждаше се, че са издигнати, за да позволят по-добра гледка, по-скоро за удоволствие, отколкото за отбрана.
Имаше и стени, отделящи оживения път от замъка, но те бяха ниски, дебели стени от камък, покрити с мъх и бръшлян, с ниши, в които бяха поставени статуи, обрамчени от цъфтящи пълзящи растения. Широк път водеше право нагоре към главната сграда. Други, по-тесни алеи мамеха човек на разходка сред езерца с водни лилии и красиво подкастрени плодни дръвчета или в по-тихите сенчести кътчета на парка. Някой способен градинар поне преди сто години бе посадил тук дъбове и върби и сега те се извисяваха и шепнеха на речния вятър. Цялата тази красота покриваше площ, по-обширна от голяма ферма. Опитах се да си представя владетеля, който е имал и времето, и средствата, за да я създаде.
Това ли можеше да има човек, ако не се нуждаеше от бойни кораби и армии? Дали Търпение беше познавала такава красота в бащиния си дом? Това ли се бе опитвал да имитира шутът с красивите вази с цветя и аквариумите със сребърни рибки в стаята си? Почувствах се мръсен и недодялан. И не заради дрехите си. В този миг разбрах, че един крал трябва да живее тъкмо така. Сред произведения на изкуството, музика и изящество, възвисявайки народа си, като осигурява място за неговото процъфтяване. Осъзнах собственото си невежество и нещо повече, грозотата на човек, научен само да убива други. Внезапно изпитах гняв към всичко, на което не ме бяха научили, което никога не бях зървал. Дали Славен и майка му нямаха пръст и в това, за да поставят копелдака на мястото му? Бяха ме превърнали в грозен инструмент, също както скалистият, гол Бъкип беше крепост, а не палат.
Но нима красотата щеше да оцелее тук, ако Бъкип не се възправяше като ръмжащо куче на устието на река Бък?
Все едно ме бяха залели със студена вода. Това бе самата истина. Нали тъкмо затова бе построен Бъкип — за да контролира речната търговия. Ако пиратите го превземеха, тези пълноводни реки щяха да се превърнат в лесни пътища за техните плитко газещи кораби. Те щяха да се забият като кама в меката вътрешност на Шестте херцогства. Тези лениви благородници и наперени селски хлапаци щяха да се събудят сред крясъци и дим в нощта, без крепост, в която да избягат, без ратници, които да ги защитят. Преди да умрат, те може би щяха да узнаят какво са изтърпели другите, за да осигурят тяхната безопасност. Преди да умрат, те може би щяха да възроптаят срещу краля, напуснал онези укрепления, за да избяга във вътрешността на страната и да се скрие сред земни наслади.
Ала аз възнамерявах първо да умре кралят.
Предпазливо започнах да обикалям хълма. Трябваше да преценя кой е най-лесният и най-незабележимият вход, трябваше да планирам най-добрите пътища за бягство. До вечерта щях да науча всичко възможно за трейдфордския замък.
9
Убиец
Последният главен учител на кралските ученици в Бъкип не бил Гален, както често се твърди, а неговата предшественичка Молба. Тя твърде дълго чакала, за да си намери чирак. Когато избрала Гален, Молба вече страдала от кашлицата, впоследствие сложила край на живота й. Според някои го взела от отчаяние, защото знаела, че умира. Други смятат, че това решение й било наложено от кралица Желана, която искала да види своя фаворит в двора. Каквато и да е истината, той бил чирак на Молба едва две години. Тъй като предишните главни учители били чиракували по седем години, неговото обявяване за такъв незабавно след смъртта на Молба изглежда доста прибързано. За толкова кратко време едва ли е възможно тя да му е предала всичките си познания за Умението и за неговите приложения. Никой обаче не оспорил твърдението му. Макар че помагал на Молба в работата й с двамата принцове Искрен и Рицарин, след нейната смърт той обявил обучението им за завършено. По-късно отхвърляше предложенията да обучи други чак до годините на Войната с алените кораби, когато най-сетне отстъпи пред настояването на крал Умен и създаде първата си и единствена котерия.
За разлика от традиционните котерии, които сами избирали членовете и водача си, Гален създаде своята от лично избрани от него ученици и докато беше жив, осъществяваше строг контрол над тях. Август, формално водач на котерията, изгуби способностите си по време на едно пътуване в Планинското кралство. Ведра, която след смъртта на Гален зае неговото място, умря заедно с Джъстин по време на бунта след убийството на крал Умен. Следващият водач на Галеновата котерия беше Уил. По онова време бяха останали само трима членове: самият Уил, Бърл и Карод. Най-вероятно Гален им бе внушил непоклатима вярност към Славен, ала това не им пречеше да си съперничат за неговата благосклонност.
До залез-слънце доста подробно бях проучил околностите на замъка. Установих, че всеки свободно може да се разхожда по по-ниските алеи и да се наслаждава на фонтаните и градините, тисовете и кестените. Неколцина богато облечени хора явно правеха тъкмо това. Повечето ме гледаха строго и неодобрително, някои — снизходително, а единственият униформен стражник, когото срещнах, решително ми напомни, че в Кралския парк просията била забранена. Уверих го, че съм дошъл само да видя чудесата, за които толкова много съм слушал. На свой ред той заяви, че разказите за парка били повече от достатъчни за такива като мен, и ме насочи към най-пряката алея, водеща към града. Смирено му благодарих и си тръгнах. Той ме изпрати с поглед, докато не се скрих зад един жив плет.
Следващият ми набег беше по-дискретен. Обмислих възможността да причакам някой от младите благородници, които се разхождаха сред цветята, и да се възползвам от неговите дрехи, но се отказах. Едва ли щях да открия някой толкова висок и слаб, колкото мен, а и модните им премени включваха много пъстри панделки. Съмнявах се, че ще успея да облека такава риза без помощта на камериер и още по-малко да я смъкна от гърба на повален в безсъзнание мъж. И без това зашитите на дантелените маншети подрънкващи сребърни звънчета не предразполагаха към тиха работа. Вместо това реших да разчитам на гъстите храсти край ниските стени и внимателно се заизкачвах по склона.
Накрая стигнах до стена от гладък дялан камък, която обграждаше билото на хълма. Ако подскочеше, човек можеше да стигне върха й. Едва ли бе предвидена като сериозна преграда. Около нея нямаше цветя, но старите пънове и корени показваха, че преди е била обвита в пълзящи растения и храсти. Зачудих се дали Славен не е заповядал да я разчистят. Над стената виждах върховете на много дървета, на чието убежище можех да разчитам.
Отне ми почти цял следобед, за да направя пълна обиколка на стената, без да излизам на открито. Имаше няколко порти. На главната стояха униформени стражници, които отдаваха чест на влизащите и излизащи каляски. Ако се съдеше по броя им, тази вечер щеше да има някакъв празник. Един от стражниците се обърна и грубо се засмя. Настръхнах. Известно време неподвижно стоях и наблюдавах от скривалището си. Дали бях виждал лицето му? От това разстояние трудно можех да определя, но тази мисъл ме изпълни със странна смесица от страх и гняв. Славен. Моята цел беше Славен. Продължих нататък.
На няколкото по-малки порти пазеха стражници с по-скромни униформи, които обаче войнствено разпитваха всеки влизащ или излизащ. Ако бях облечен по-добре, щях да рискувам и да се престоря на слуга, но не смеех да го направя с просяшките си дрипи. Вместо това застанах така, че стражниците да не ме виждат, и започнах да прося от минаващите търговци. Правех го безмълвно, просто като се приближавах към тях с умолително изражение и протягах ръка. Повечето не ми обръщаха внимание и продължаваха разговорите си. Така научих, че същата вечер бил Аленият бал, че за случая били наети още слуги, музиканти и фокусници, че било поръчано голямо количество димче и че кралят бил много ядосан заради качеството на жълтата коприна, която му донесъл някой си Фестро, и заплашил да нашиба с пръчка търговеца, задето изобщо му предлагал толкова евтин плат. Балът също бил в чест на заминаването на Славен, който на другия ден отивал на гости на скъпата си приятелка лейди Небесна в Кехлибарения замък на река Вин. Чух още много неща, но нищо, което да се отнася до целта ми. Междувременно получих и шепа петачета.
Върнах се в Трейдфорд и открих цяла улица с шивашки дюкяни. На задния вход на този на Фестро попаднах на чирак, който метеше. Дадох му няколко петака, срещу които получих парчета жълта коприна в различни нюанси. После намерих най-скромния дюкян на улицата и размених всичките си пари за широк панталон, риза и кърпа за глава като онази, която носеше чиракът. Преоблякох се в дюкяна, сплетох воинската си опашка и я скрих под кърпата, обух си обувките и излязох навън като нов човек. Мечът ми висеше под крачола на панталона. Не ми беше удобно, но не се забелязваше, ако се престорех, че куцам. Скрих дрипите и останалата част от вързопа си, освен отровите и другите необходими неща, в копривата зад смрадливия клозет в двора на една кръчма, после отново се запътих към трейдфордския замък.
Не си позволих да се поколебая. Отидох право при търговската порта и се наредих на опашката. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, но се преструвах на спокоен и използвах времето, за да разгледам двореца през дърветата. Сградата бе грамадна. Преди се бях удивил, че толкова много обработваема земя е заета от парк и алеи. Сега видях, че паркът просто е декор за дворец, всичко в който ми беше чуждо. Той по нищо не напомняше на крепост или замък. Всичко в него излъчваше удобство и изящество. Когато дойде моят ред, извадих парчетата коприна и казах, че нося извиненията на Фестро и няколко мостри, които кралят може да хареса. Когато киселият стражник отбеляза, че Фестро обикновено идвал лично, аз малко намусено отвърнах, че според господаря ми райетата повече щели да отиват на моя, отколкото на неговия гръб, в случай че кралят не остане доволен от мострите. Стражниците ухилено се спогледаха и ме пуснаха.
Забързах нагоре по пътеката и настигнах група музиканти, които бяха влезли преди мен. Заобиколихме двореца и аз приклекнах, за да си завържа обувката, докато те питаха за упътвания, сетне се изправих тъкмо навреме, за да ги последвам. Озовах се в малко преддверие, прохладно и сумрачно след зноя и блясъка на следобедното слънце. Продължих след тях по коридора. Менестрелите приказваха и се смееха. Забавих крачка и изостанах от тях. Когато стигнах до открехнатата врата на една празна стая, се вмъкнах вътре и тихо затворих вратата. Дълбоко си поех дъх и се огледах.
Бях в малка дневна. Мебелите бяха вехти и разностилни, затова предположих, че е за слуги или гостуващи занаятчии. Не можех да разчитам, че дълго ще остана тук сам. До стената обаче имаше няколко големи бюфета. Избрах онзи, който бе най-встрани от вратата, бързо пренаредих съдържанието му и се скрих вътре, като оставих вратичката леко открехната. Разгледах и подредих стъклениците и пакетчетата си. Намазах с отрова и ножа, и острието на меча си, после внимателно ги прибрах в ножниците им. Накрая се настаних удобно и зачаках.
Сякаш изтекоха дни преди здрачът да отстъпи мястото си на пълния мрак. На два пъти в стаята за кратко влизаха хора, ала от разговорите им разбрах, че всички слуги са заети с тазвечерния пир. За развлечение започнах да си представям как ще ме убие Славен, ако ме хване. Едва не изгубих куража си. Наложи се да си напомня, че ако оставя нещата така, вечно ще трябва да живея в страх. Вместо това се опитах да се приготвя. Щом Славен беше тук, котерията му също трябваше да е наблизо. Грижливо изпълних упражненията, на които ме бе научил Искрен, за да защитя ума си от други умели. Ужасно се изкушавах да се пресегна и да видя дали ще успея да ги усетя. Въздържах се. Съмнявах се, че ще съм в състояние да го направя, без да се издам. И дори да ги усетех, това нямаше да ми каже нищо, което вече да не зная. Беше по-добре да се съсредоточа върху усилията си да се предпазя от тях. Отказах да си позволя да мисля точно какво ще направя, за да не открият следи от ума ми. Когато небето през прозореца най-сетне стана съвсем черно и се обсипа със звезди, се измъкнах от скривалището си и излязох в коридора.
В мрака се носеше музика. Славен и неговите гости се веселяха. За миг се заслушах в далечната мелодия на познатата песен за две сестри, едната от които удавила другата. Най-чудното в текста ми се струваше не арфата, която свирела сама, а менестрелът, който открил тялото на жената и се вдъхновил да направи арфа от гръдната й кост. После изхвърлих песента от главата си и се съсредоточих върху задачата си.
Намирах се в обикновен коридор с каменен под и дървена ламперия, осветен от факли, закачени на големи разстояния по стените. Тази част от двореца беше предвидена за слугите, предположих аз, защото не ми се струваше достатъчно блестяща за Славен и неговите приятели. Това обаче не я правеше безопасна за мен. Трябваше да намеря задното стълбище и да се кача на втория етаж. Запромъквах се по коридора. Вървях от врата на врата, спирах и се заслушвах. На два пъти чух хора. В една от стаите разговаряха жени, в друга тракаше тъкачен стан. Отварях вратите на онези стаи, които очевидно бяха празни. Повечето бяха работни помещения. На масата в една от тях видях разкроен костюм от фин син плат, готов за зашиване. Славен очевидно все още обичаше натруфените дрехи.
Стигнах до края на коридора и надзърнах зад ъгъла. Друг коридор, много по-красив и широк. В мазилката на тавана бяха отпечатани папратови клонки. Продължих напред, като се заслушвах пред вратите и предпазливо надничах в някои стаи. Приближавах се. Открих библиотека с много повече книги и свитъци, отколкото бях предполагал, че съществуват. Спрях в едно от помещенията, в което имаше големи кафези с пъстри птици. В басейнчета от бял мрамор плуваха рибки и водни лилии. Около масите за игра бяха поставени пейки и меки столове. Наоколо бяха пръснати кадилници. Никога не си бях представял такава стая.
Накрая се озовах в още по-голям коридор, по стените на който висяха портрети. Подът беше настлан с полирани черни плочи. Отдръпнах се, когато зърнах един стражник, и се скрих в близката ниша, докато отегчените му стъпки не заглъхнаха.
Отново се измъкнах навън и продължих покрай всички възседнали коне благородници и превзето усмихнати дами в натруфените им рамки.
Влязох в просторно преддверие. На стената висяха гоблени, статуи и вази с цветя бяха поставени върху малки масички. Тук дори стенните свещници бяха по-красиви. От двете страни на камината имаше малки портрети в позлатени рамки. Столовете бяха наредени на групи и предразполагаха към приятен разговор. Музиката звучеше по-високо, чух смях и гласове. Въпреки късния час веселбата продължаваше. На отсрещната стена имаше две високи, покрити с резба врати. Те водеха към балната зала, в която Славен и неговите благородници танцуваха и се смееха. Свих се зад ъгъла, когато видях двама облечени в ливреи слуги да влизат през вратата от лявата ми страна. Носеха табли с кадилници. Стоях неподвижно и слушах стъпките и разговора им. Прислужниците отвориха високите врати и музиката на арфите нахлу в преддверието заедно с опияняващото ухание на димче. Вратите се затвориха и аз отново се осмелих да надзърна навън. Пред мен бе чисто, ала отзад…
— Какво правиш тук?
Сърцето ми падна в петите, но се насилих глуповато да се усмихна и се обърнах към току-що влезлия в стаята стражник.
— Изгубих се в тоя лабиринт — простодушно отвърнах аз.
— Нима? Това не обяснява защо носиш меч в кралския дворец. Всеки знае, че оръжието е забранено, освен за кралската стража. Пък и те видях да се промъкваш насам. Да не мислиш, че като има пиршество, спокойно можеш да си натъпчеш джобовете с каквото намериш, крадецо?
Вцепенен от ужас, наблюдавах приближаващия се към мен мъж. Стражникът бе убеден, че е разкрил целта ми по смаяното ми изражение, сигурен бях. Мрамор нямаше да се усмихва толкова самоуверено, ако знаеше, че пред него е човекът, когото е помогнал да пребият до смърт в тъмницата. Ръката му нехайно почиваше върху ръкохватката на собствения му меч. Той беше красив мъж, много висок и с правилни черти като повечето жители на Фароу. Емблемата му бе златният дъб на Маунтуел, прескачан от елена на Пророците. Значи Славен бе променил и герба си. Дощя ми се да се е отказал от елена.
Част от мен забелязваше всички тези неща, докато друга част преживяваше кошмара от тъмницата, когато ме бяха изправяли на крака, само за да може този човек отново да ме удари и да ме повали на пода. Това не беше Гръм, който ми бе счупил носа. Не, Мрамор го беше последвал и за втори път ме бе повалил в несвяст, след като другият ме беше оставил в такова състояние, че да не мога да се изправя сам. Той се бе навел над мен и аз напразно се бях опитал да избягам от него с пълзене по студения каменен под, вече оплискан с кръвта ми. Спомних си ругатните, които със смях беше бълвал всеки път, щом се наложеше да ме вдигне, за да ме удари пак.
— Кълна се в циците на Еда — измърморих аз и с тези думи страхът ме напусна.
— Я да видим какво има в кесията ти — каза Мрамор и пристъпи още по-близо.
Не можех да му покажа отровите си. Нямаше как да му обясня защо ги нося. Лъжите нямаше да ми помогнат да се откопча от него. Трябваше да го убия.
Изведнъж всичко стана съвсем просто.
Бяхме прекалено близо до балната зала. Не исках нито звук да привлече вниманието на някого. Затова заотстъпвах назад, съвсем бавно, като описвах широк кръг, който ме отведе в коридора с портретите.
— Не мърдай! — Заповяда високият стражник, но аз бясно поклатих глава и се опитах убедително да имитирам ужас. — Казах да не мърдаш, крадлива мършо! — Бързо се озърнах през рамо, сетне отчаяно отново погледнах към него, сякаш се опитвах да събера кураж, за да се обърна и да избягам. Третия път, когато го направих, той се нахвърли отгоре ми.
Тъкмо на това се надявах.
Отстъпих настрани и жестоко забих лакът в кръста му. Това увеличи инерцията на устрема му достатъчно, за да падне на колене. Мрамор нададе нечленоразделен рев от гняв и болка. Беше побеснял, че крадливата мърша е посмяла да го удари. Затворих му устата с ритник под брадичката. Добре че си бях обул обувките. Преди стражникът да успее да издаде друг звук, извадих ножа си и му прерязах гърлото. Той смаяно загъргори и вдигна двете си ръце в напразен опит да спре рукналата кръв. Надвесих се над него и се вгледах в очите му.
— Фицрицарин — тихо казах аз. — Фицрицарин. — Мрамор ме позна и ужасено се облещи, сетне животът го напусна, лицето му стана безизразно и той изчезна за моето Осезание.
Всичко свърши съвсем бързо. Отмъщението. Стоях и се взирах в него в очакване да изпитам триумф, облекчение или удовлетворение. Ала не изпитвах нищо. Чувствах се изгубен за живота също като него. Той дори не бе месо, което можех да изям. Със закъснение се зачудих дали някъде няма жена, която да обича този хубавец, русокоси деца, чийто залък да зависи от неговата плата. Тези мисли не бяха от полза за един убиец и никога не ме бяха измъчвали, когато бях раздавал Кралско правосъдие от името на крал Умен. Пропъдих ги от главата си.
На пода се образуваше голяма кървава локва. Бързо го бях накарал да млъкне, но тъкмо тази локва бях искал да избегна. Той беше едър мъж и в него имаше много кръв. Замислих се дали да не скрия тялото му или да приема, че другарите му скоро ще забележат изчезването му и да използвам това, за да отклоня вниманието им.
Накрая си съблякох ризата и доколкото можех попих кръвта. После я хвърлих на гърдите му и избърсах окървавените си длани в неговата риза. Хванах го под мишниците и го извлякох от коридора с портретите, като почти треперех от напрежение да не се появи някой. Подметките ми се хлъзгаха по полирания под и чувах тежкото си дишане. Въпреки усилията ми след нас оставаше влажна червена диря. Насилих се внимателно да се заслушам, преди да вляза в стаята с птиците и рибките. Затаих дъх и се опитах да не обръщам внимание на туптенето на сърцето си. Вмъкнах Мрамор в помещението и го хвърлих в едно от мраморните басейнчета. Рибките уплашено се разбягаха. Кръвта му помътни бистрата вода. Побързах да измия ръцете и гърдите си в друго басейнче, после излязох през друга врата. Кървавата следа щеше да ги доведе тук. Надявах се, че ще им отнеме известно време, докато се чудят защо убиецът го е довлякъл тук и го е хвърлил във водата.
Озовах се в непозната стая. Бързо плъзнах поглед по сводестия таван и ламперията на стените. В отсрещния край имаше подиум с разкошно кресло. Значи нещо като зала за аудиенции. В следващия миг се вцепених. Покритите с дърворезба врати от дясната ми страна внезапно се отвориха. Чух смях, приглушен въпрос и кикот вместо отговор. Нямах време да се скрия. Притиснах се до гоблена на стената и замрях. Групата влезе със смях. В него долових безпомощни нотки, които ми подсказаха, че всички или са пияни, или са се надишали с димче. Минаха покрай мен — двама мъже, съперничещи си за вниманието на жена, която превзето се усмихваше и се кискаше зад ветрилото си. Бяха облечени в различни нюанси на червено и един от мъжете имаше подрънкващи сребърни звънчета не само по дантелените маншети, а чак до лактите на широките си ръкави. Другият носеше малка кадилница за димче на орнаментирана пръчка, почти като скиптър. Размахваше я пред себе си, така че бяха обгърнати в сладникав дим. Съмнявах се, че ще ме забележат, дори да започнех да правя цигански колела. Изглежда, Славен беше наследил майчината си страст към опиатите и я превръщаше в дворцова мода. Неподвижно изчаках да ме подминат. Те влязоха в стаята с рибките и птиците. Зачудих се дали ще забележат Мрамор в басейнчето. Едва ли.
Изтичах при вратата, през която бяха влезли, и се измъкнах навън. Ненадейно се озовах в огромно преддверие. Подът бе настлан с мрамор и се изумих от разходите, хвърлени за превозването на такова количество камък до Трейдфорд. Таванът беше висок и покрит с бяла мазилка, украсена с рисунки на големи цветя и листа. Стъклата на сводестите прозорци бяха цветни и помежду им висяха толкова пъстри гоблени, че приличаха на прозорци към някакъв друг свят и време. Помещението се осветяваше от полилей, целият в искрящи кристали и закачен на позлатени вериги. В него горяха стотици свещи. На равни разстояния покрай стените бяха поставени пиедестали със статуи и ако се съдеше по лицата, повечето принадлежаха на прадедите на Славен от страна на майка му. Въпреки опасността, в която се намирах, великолепието на залата за миг ме грабна. После вдигнах очи и видях широкото стълбище. Това не бе задното стълбище, което търсех, а главното. На стъпалата му спокойно можеха да се разминат десет души. Дървените парапети бяха тъмни и покрити с безкрайно извиващи се линии, полираният камък лъщеше. Дебелият килим по средата на стъпалата се спускаше като син водопад.
Нямаше никого. Не си дадох време за колебание и безшумно се заизкачвах нагоре. Бях стигнал до половината, когато чух вика. Очевидно все пак бяха забелязали Мрамор. На първата площадка от дясната ми страна се разнесоха гласове, чуха се стъпки на тичащи хора. Втурнах се наляво, стигнах до някаква врата, долепих ухо към нея и се вмъкнах вътре — всичко това за по-малко време, отколкото е нужно, за да го разкажа. Застанах в мрака с разтуптяно сърце и благодарих на Еда, Ел и на всички други богове, че вратата не бе заключена.
Отново притиснах ухо към нея и се опитах да чуя нещо друго, освен блъскането на сърцето в гърдите ми. Отдолу се носеха викове, по стълбището отекваха стъпки. Изтекоха минута-две, сетне прозвуча властен глас, който издаваше заповеди. Долепих се до вратата и зачаках със затаен дъх и треперещи ръце. Внезапно ме обзе страх, който заплашваше да ме погълне. Усетих, че подът под краката ми се разлюлява, и бързо приклекнах, за да не припадна. Зави ми се свят. Обгърнах коленете си с ръце и стиснах очи, сякаш така щях по-добре да се скрия. Отново ме връхлетя вълна от страх. Свлякох се на пода и почти захленчих. Свих се на кълбо и в гърдите ме прониза ужасяваща болка. Щях да умра. Щях да умра и никога повече нямаше да ги видя — нито Моли, нито Бърич, нито своя крал. Трябваше да отида при Искрен. Вече го знаех. Трябваше да отида при Искрен. Прииска ми се да закрещя и да заплача, защото изведнъж ме изпълни увереност, че няма да успея да избягам, че ще ме открият и ще ме подложат на мъчения. Щяха да ме намерят и да ме убият. Изпитах почти непреодолимо желание да скоча и да избягам от стаята, да извадя меч срещу стражниците и да ги принудя незабавно да ме довършат.
„Успокой се. Опитват се да те накарат да се издадеш.“ Умението на Искрен беше по-фино от паяжина. Затаих дъх, ала имах благоразумието да остана неподвижен.
Сякаш след цяла вечност слепият ми ужас се разсея. Дълбоко си поех дъх и като че ли отново дойдох на себе си. Когато чух стъпките и гласовете пред вратата, пак ме обзе страх, но се насилих да остана на пода.
— Бях сигурен.
— Не. Отдавна е избягал. Ако изобщо го открият, това ще е в парка. Никой не може да се изправи едновременно срещу двама ни. Ако още е в сградата, щяхме да го накараме да се покаже.
— Казвам ти, имаше нещо.
— Не — с известно раздразнение отсече другият. — Нищо не усетих.
— Провери пак — настоя първият.
— Не. Това е чиста загуба на време. Мисля, че грешиш. — Гневът му се долавяше ясно.
— Надявам се да е така, но се боя, че съм прав и това ще даде на Уил повода, който му трябваше. — И в неговия глас се усещаше ярост, ала и самосъжалително хленчене.
— Повод ли? Не и Уил. Той при всяка възможност говори лошо за нас на краля. Човек може да си помисли, че само той е правил саможертви в името на Славен. Вчера една прислужница ми каза, че вече се държал като истински простак. Казвал, че ти си бил дебелак, а мен обвинявал във всички плътски слабости, които можеш да си представиш.
— Е, вярно е, че не съм строен като ратник. Но аз не служа на краля с тялото си, а с ума си. Защо не си спомни за сляпото си око преди да хули нас? — Това беше Бърл, внезапно осъзнах аз. А другият бе Карод.
— Добре. Доволен съм, че поне тази вечер не може да обвини нас. Не откривам тук нищо нередно. Той те кара да се хвърляш срещу сенки и да виждаш опасност във всеки ъгъл. Успокой се. Това е работа на стражниците. Сигурно ще открият, че го е извършил някой ревнив съпруг или друг стражник. Чувал съм да шушукат, че Мрамор твърде често печелел на зарове. Може би тъкмо затова са го оставили в игралната зала. Ако ме извиниш, сега ще се върна при по-приятната компания, от която ме откъсна.
— Върви, щом не можеш да мислиш за друго. Но когато имаш малко свободно време, не е зле да се посъветваме. Знаеш ли, много ми се иска да ида при него. И да му прехвърля проблема.
— Само ще се направиш на глупак. Когато толкова много се тревожиш, ти се поддаваш на неговото влияние. Остави го да мърмори предупрежденията и ужасните си предсказания и да е нащрек във всеки миг от живота си. Според него кралят се нуждаел само от неговата бдителност. Той се опитва да ни внуши този страх. Твоето треперене сигурно му доставя огромно удоволствие. Внимателно пази тези си мисли.
Чух как единият бързо се отдалечава. Писъкът в ушите ми поутихна. След малко си тръгна и вторият — крачеше по-бавно и си мърмореше нещо. Когато стъпките му заглъхнаха, от плещите ми сякаш падна огромна тежест. Мъчително преглътнах и обмислих следващия си ход.
През високите прозорци се процеждаше слаба светлина. Различих легло с отметнато одеяло, разкриващо бял чаршаф. В ъгъла тъмнееше гардероб, на шкафчето до леглото имаше леген и кана.
Помъчих се да се успокоя. Задишах дълбоко, после безшумно се изправих. Трябваше да открия спалнята на Славен. Предполагах, че е наблизо и че стаите на слугите са на по-горните етажи. Дотук се бях движил крадешком, но може би бе време да съм по-дързък. Отидох при гардероба и тихо го отворих.
Късметът отново ме споходи — бях попаднал в мъжка спалня. Заопипвах дрехите, като търсех нещо по-семпло. Трябваше да бързам, защото законният собственик най-вероятно се веселеше долу и всеки момент можеше да се върне. Намерих светла риза с много по-пищни ръкави и яка, отколкото ми се искаше, но поне ми беше по мярка. Успях да се напъхам в нея, после обух тъмен панталон, който ми бе прекалено широк. Стегнах го с колана си. Надявах се, че не ми виси чак толкова странно. Забелязах гърненце с ароматизирана помада, която използвах, след като свалих кърпата от главата си, сресах се и завързах косата си на опашка. Повечето придворни, които бях видял, бяха с накъдрени прически като Славен, но неколцина от по-младите носеха опашки като моята. Прерових няколко чекмеджета, намерих медальон на верижка и си го сложих. Открих и пръстен, прекалено голям за мен, ала това нямаше значение. Надявах се да не привлека вниманието. Търсеха гол до кръста мъж с евтин панталон, съответстващ на окървавената риза, която бях захвърлил. И най-вероятно щяха да насочат усилията си навън. На прага спрях, дълбоко си поех дъх и бавно отворих вратата. Коридорът пустееше. Излязох от стаята.
Щом се озовах на светло, с изненада установих, че панталонът е тъмнозелен, а ризата — масленожълта. Дрехите не бяха по-пъстри от онези, които вече бях видял, макар че със сигурност щях да се отличавам от гостите на този Ален бал. Решително пропъдих тези тревоги и закрачих по коридора, като търсех по-голяма и по-пищно резбована врата от другите.
Смело натиснах бравата на първата, на която попаднах, и открих, че е отключена. Влязох и видях огромна арфа и още няколко музикални инструмента, оставени така, сякаш очакваха менестрелите. Наоколо бяха пръснати меки кресла и дивани. Всички картини изобразяваха пойни птици. Поклатих глава, удивен от неизчерпаемите богатства на този палат. Продължих търсенето си.
Бях толкова нервен, че коридорът ми се струваше безкраен. Насилвах се да вървя спокойно и уверено. Подминавах врата след врата, като предпазливо надзъртах в някои от помещенията. Тези отляво бяха спални, а другите отдясно — библиотеки, трапезарии и прочее. Вместо от факли, коридорът се осветяваше от свещи. Стенните драперии бяха в богати тонове и в разположените на равни интервали ниши имаше вази с цветя или малки статуи. Не можех да не сравня тази красота със суровите каменни стени на Бъкип. Зачудих се колко бойни кораба могат да се построят и поддържат с парите, вложени за украсата на този дворец. Гневът ми затвърди решителността ми. Щях да намеря покоите на Славен.
Подминах още три врати и четвъртата ми се стори обещаваща. Беше двойна и в дървото бе инкрустиран дъбът, символ на Фароу. За миг долепих ухо до нея, но не чух нищо. Предпазливо опитах бравата. Беше заключено. Ножът ми бе прекалено груб инструмент за такава работа. Жълтата риза залепна за гърба ми от пот, докато ключалката поддаде. Вмъкнах се вътре и тихо заключих вратата.
Тази стая определено беше на Славен. Не бе спалнята му, не, но все пак беше негова. Бързо се огледах. Имаше цели четири високи гардероба, по два от двете страни, с огромно огледало между всяка двойка. Красиво резбованата врата на единия бе открехната или натъпканите вътре дрехи не позволяваха да бъде затворена. Други дрехи висяха на закачалки из стаята или бяха преметнати на столове. В заключените чекмеджета на малкия скрин навярно имаше накити. От двете страни на огледалото между гардеробите имаше два двойни свещника — свещите почти бяха изгорели. Столът пред другото огледало беше поставен между две малки кадилници за димче. На масичката зад него имаше четки, гребени, гърненца с помада и шишенца с парфюм. От едната кадилница все още се издигаше дим. Сбърчих нос от сладникавото ухание и се хванах за работа.
„Какво правиш, Фиц?“ Далечен въпрос от Искрен.
„Раздавам кралско правосъдие.“ Вложих само дъх от Умение в тази мисъл. Не бях сигурен дали внезапно обзелият ме страх е мой, или на Искрен. Пропъдих го и се върнах към задачата си.
Тук нямаше почти нищо, което да е сигурен носител за отровите ми. Можех да отровя помадата, но имаше по-голяма вероятност да убия фризьора му, отколкото самия Славен. В кадилниците бе останала почти само пепел. Ъгловото огнище беше изметено за лятото и не бяха донесени нови дърва. Търпение, казах си. Спалнята му не можеше да е далеч и там щях да открия по-големи възможности. Засега намазах бодлите на четката му за коса с една от своите по-силни отвари и потопих в остатъка колкото можех повече от обеците му. Последните капки отидоха в шишенцата му с парфюм, но не се надявах, че ще си сложи достатъчно, за да умре. За грижливо сгънатите в скрина му ароматизирани кърпички имах белите спори на гъбата „ангел на смъртта“, които щяха да изпълнят сетните му мигове с халюцинации. Достави ми огромно удоволствие да посипя с прах от смъртнокорен вътрешността на четири чифта ръкавици. С тази отрова Славен се беше опитал да ме убие в Планините — най-вероятният източник на пристъпите, които ме измъчваха оттогава. Надявах се собствените му припадъци да му се сторят също толкова забавни, колкото му се струваха моите. Избрах три от ризите му, които реших, че ще предпочете, и посипах яките и маншетите им. В огнището нямаше дърва, ала една от отровите ми отлично се сливаше с останалите по тухлите пепел и сажди. Поръсих щедро количество от нея с надеждата, че когато запалят огъня, пушекът ще стигне до ноздрите на Славен. Едва бях прибрал отровата в кесията си, когато чух в ключалката да се завърта ключ.
Безшумно се скрих зад ръба на гардероба и зачаках с нож в ръка. Обзе ме смъртоносно спокойствие. Надявах се късметът да ми е довел Славен. Оказа се обаче стражник. Влезе в стаята и бързо се огледа.
— Беше заключено — с видимо раздразнение заяви той. Тук няма никого. — Зачаках отговора на другаря му, но стражникът беше сам. След малко въздъхна и отиде да отвори гардероба. — Безумие. Губя си времето тук, докато оня се измъква — измърмори той, ала все пак изтегли меча си и замушка между дрехите.
Когато се наведе, за да погледне по-навътре, зърнах отражението му в огледалото срещу мен. Стомахът ми се сви, в душата ми запламтя омраза. Не знаех името му, но подигравателното му лице завинаги се бе запечатало в паметта ми. Беше от личната стража на Славен и бе присъствал на смъртта ми.
Струва ми се, че в същия миг стражникът видя и моето отражение. Не му дадох време да реагира и му се нахвърлих изотзад. Острието на меча му все още беше в гардероба, когато ножът ми се заби ниско в корема му. Стиснах гърлото му и го изкормих като риба. Устата му зейна и аз пуснах ножа, за да я запуша. Задържах го така, докато вътрешностите му се изсипваха навън. Когато го пуснах, той се свлече на пода и безмълвният му вик се превърна в стон. Продължаваше да държи меча си, затова стъпих върху ръката му и му строших пръстите. Мъжът се претърколи настрани и ужасено ме зяпна. Приклекнах на едно коляно и доближих лицето си до неговото.
— Фицрицарин — като срещнах погледа му, тихо казах аз. — Фицрицарин. — И за втори път тази нощ прерязах гърлото на човек. Едва ли се налагаше. Докато умираше, избърсах ножа си в ръкава му. Изправих се. Изпитвах разочарование, че е умрял толкова бързо. И още нещо. Сякаш бе дръпната струна на арфа и беше издала звук, който по-скоро усещах, отколкото чувах.
В следващия миг ме заля вълна от Умение. Макар да бе натоварена с ужас, този път познах източника й. Твърдо устоях на напора й. Почти усещах как се раздвоява около мен. И все пак някой някъде засече действията ми. Знаех кой. Уил. До мен достигна ехото на триумфа му. Обзе ме паника. Бързо прибрах ножа си, изправих се и се измъкнах във все още пустия коридор. Имах съвсем малко време да си намеря ново скривалище. С помощта на Умението Уил бе придружавал стражника и ме беше видял също толкова ясно, колкото и умиращият. Все едно затръбиха тръби — усещах го да насочва стражниците по петите ми, сякаш пращаше кучета по лисича диря.
Докато бягах, част от мен бе убедена, че съм загубен. Може би щях да успея да се скрия за известно време, ала Уил знаеше, че съм в двореца. Просто трябваше да блокира всички изходи и да започне систематично претърсване. Завих зад ъгъла на коридора, озовах се пред друго стълбище и се заизкачвах нагоре. Бях вдигнал мисловните си стени и пазех плана си като скъпоценен камък. Щях да намеря покоите на Славен и да отровя всичко в тях. После щях да потърся самия него. Ако стражниците ме откриеха първи — е, щяхме да си поиграем на гоненица. Нямаше да могат да ме убият. Не и с тези отрови, които носех. Сам щях да отнема живота си. Планът ми не беше нещо особено, но единствената друга възможност бе да се предам.
Затова продължих да тичам покрай статуи, цветя и драперии. Всички врати, които опитвах, бяха заключени. Завих зад следващия ъгъл и ненадейно отново се озовах при стълбището. Бях се заблудил. Опитах се да се овладея, но паниката се надигна в ума ми като черна вълна. Това като че ли беше същото стълбище. Знаех обаче, че не съм направил достатъчно завои, за да се върна при него. Чух виковете на стражниците на долния етаж и тогава разбрах.
Уил се опитваше да ми въздейства.
Световъртеж и натиск от вътрешната страна на очите. Укрепих мислените си стени. Разтърсих глава и за миг започнах да виждам образите двойни. Димче? Не бях свикнал с опиатите, които Славен обожаваше. Но това беше нещо повече от шемета, предизвикван от димчето.
В ръцете на майстор Умението е могъщо оръжие. Бях присъствал, когато Искрен го бе използвал срещу алените кораби, за да обърка кормчията на един от тях така, че да насочи кораба си към скалите, за да убеди капитана на друг, че още не е стигнал до някаква точка, след като отдавна я бяха подминали, за да му внуши страх и съмнение преди да влезе в битка, или за да вдъхне дързост на екипажа на трети, така че пиратите да заплават към самото сърце на бурята.
Откога ми въздействаше Уил? Дали не ме беше примамил тук, като ме бе убедил, че изобщо не очаква да дойда?
Насилих се да спра пред следващата врата. Съсредоточих се върху бравата. Не беше заключено. Вмъкнах се вътре. Върху масата пред себе си видях разкроен син плат, готов за зашиване. Вече бях влизал тук. Изпитах облекчение, после се сепнах. Не. Онази стая бе на първия етаж. Аз бях на втория. Нали? Бързо отидох до прозореца, застанах от едната му страна и надзърнах навън. Намирах се високо над осветения с факли Кралски парк. Широката алея белееше в нощта. Пристигаха каляски и облечени в ливреи слуги тичаха да отварят вратите им. В, тях се качваха дами и господа в червени одежди. Предположих, че смъртта на Мрамор е провалила бала на Славен. На вратите стояха униформени стражници, които посочваха кой може да си тръгне и кой трябва да почака. Трябваше ми само един поглед, за да установя, че съм много по-високо, отколкото бях смятал.
И все пак бях сигурен, че съм видял тази маса и разкроените сини дрехи в крилото на прислужниците на приземния етаж.
Естествено Славен спокойно можеше да е поръчал да му ушият два сини костюма. Нямах време за тази загадка — трябваше да открия спалнята му. Изпитвах странно въодушевление, докато излизах от стаята и отново се затичах по коридора, възбуда, много подобна на тази при успешен лов. Нека ме хванат, ако могат!
Внезапно стигнах до Т-образно разклонение и спрях. Според наблюденията ми от парка това не се вписваше в цялостния план на сградата. Огледах се. Коридорът надясно определено бе по-пищен и високата двукрила врата в дъното носеше герба със златния дъб на Фароу. Сякаш за да сложат край на колебанията ми, някъде отляво се разнесоха гневни гласове.
Затичах се надясно и в движение извадих ножа си. Противно на очакванията ми, двукрилата врата се оказа отключена и безшумно се отвори. Беше прекалено лесно. Прогоних опасенията си и се вмъкнах вътре.
Единствената светлина идваше от два сребърни свещника на камината. Намирах се в дневната на Славен. Втората врата бе открехната и разкриваше ъгъла на разкошно легло с балдахин и камина, пълна с дърва. Внимателно затворих вратата и направих няколко крачки напред. Гарафа с вино и две чаши върху ниска масичка очакваха завръщането на Славен, заедно с поднос със сладки. Кадилницата до него само трябваше да бъде запалена. Мечтата на убиеца. Просто не можех да реша откъде да започна.
— Така става.
Завъртях се и в същия миг изпитах дезориентация, от която ми се зави свят. Стоях в средата на добре осветена, но почти съвсем гола стая. Небрежно отпуснат, Уил седеше на меко кресло. На масата пред него имаше чаша вино. От двете му страни стояха Карод и Бърл и лицата им изразяваха раздразнение и смущение. Не можех да откъсна очи от тях.
— Хайде, копелдако, обърни се. Няма да те нападна. Ще е жалко да хвана гнида като теб в този капан и да те убия, преди да си осъзнал пълния си провал. Хайде. Погледни зад себе си.
Бавно се завъртях, така че да не го изпускам от поглед. Всичко беше изчезнало. Нямаше я кралската дневна, нямаше го балдахина, нямаше я гарафата с вино. Обикновена стая, в която навярно спяха няколко прислужнички. Шестима униформени стражници безмълвно стояха зад мен. Всички с извадени мечове.
— Моите другари, изглежда, смятат, че внушаването на страх ще изкара всеки от скривалището му. Но разбира се, за разлика от мен, те не са се сблъсквали с твоята воля. Надявам се да оцениш уменията ми, след като просто те накарах да видиш точно онова, което най-много искаше. — Той хвърли поглед към Карод и Бърл. — Вие никога не сте виждали стени като неговите. Но дори стената, която не се поддава на бойния таран, може да бъде прехвърлена от пълзящия бръшлян. — Уил отново насочи вниманието си към мен. — Ти щеше да си достоен противник, ако не ме беше подценявал.
Все още не бях казал нито дума. Наблюдавах ги и оставях омразата, която ме изпълваше, да укрепва стените на Умението ми. И тримата се бяха променили от последната ни среща.
Някога мускулест дърводелец, Бърл проявяваше признаци на добър апетит и недостатъчно движение. Облеклото на Карод бе по-бляскаво от човека, който го носеше. Целият беше в панделки и звънчета като пролетно ябълково дърво, обсипано с цветове. Ала седящият помежду им Уил се бе променил най-много. Беше, облечен изцяло в тъмносини дрехи, чиято идеална кройка ги правеше да изглеждат по-богати от одеждите на Карод. Сребърна верига на шията, сребърен пръстен на ръката, сребърни обеци — това бяха единствените му украшения. Бе останало само едното от тъмните му очи, някога толкова ужасяващо проницателни. Другото беше потънало дълбоко в кухината си, мътно като мъртва риба в мръсен вир. Когато видя, че го гледам, той ми се усмихна и го посочи.
— Спомен от последната ни среща. Каквото и да хвърли в лицето ми.
— Жалко — почти искрено отвърнах аз. — Бях приготвил отровата, за да убия Славен, а не да ослепя теб.
Уил престорено въздъхна.
— Поредното признание за държавна измяна. Не че имаме нужда от него. Е, добре. Този път ще сме по-внимателни. Първо, разбира се, ще отделим малко време, за да изкопчим от теб как си успял да избегнеш смъртта. После… после ще те оставим жив, докато крал Славен те намира за забавен. Сега вече не се налага нито да бърза, нито да е дискретен. — Той кимна на стражниците зад гърба ми.
Усмихнах му се и допрях отровния връх на ножа си към лявата си ръка. Стиснах зъби, за да изтърпя болката, и прокарах острието по кожата си, не дълбоко, само колкото да позволя на отровата да проникне в кръвта ми. Уил изненадано скочи, а Карод и Бърл изглеждаха едновременно ужасени и отвратени. Прехвърлих ножа в лявата си ръка и с дясната изтеглих меча си.
— Сега наистина умирам — казах им усмихнато. — Нямам какво да губя.
Но той се оказа прав. Винаги го бях подценявал. Кой знае как се озовах не пред членовете на котерията, а пред шестимата стражници с изтеглени мечове. Едно беше да се самоубия, но съвсем друго бе да ме погубят пред очите на онези, на които исках да отмъстя. Завъртях се и ми се зави свят, сякаш се движеше стаята, не аз. Вдигнах очи и отново видях стражниците. Продължих да се въртя. Тънката кървава резка на ръката ми беше започнала да пари. Колкото повече отровата проникваше в кръвта ми, толкова по-малък ставаше шансът да направя нещо на Уил, Бърл и Карод.
Стражниците се приближаваха, без да бързат, и се разгърнаха в полукръг около мен, като ме принудиха да отстъпвам. Погледнах през рамо и за миг зърнах членовете на котерията. Уил стоеше на крачка пред другите и ме гледаше ядосано. Бях дошъл тук с надеждата да убия Славен. И бях успял да раздразня неговия слуга със самоубийството си.
„Самоубийство ли?“ — някъде дълбоко в мен се ужаси Искрен.
„По-добре, отколкото да ме подложат на мъчения.“ Макар мисълта ми да беше по-тиха от шепот, кълна се, че усетих Уил да се пресяга към нея.
„Престани с тези глупости, момко. Бягай оттам. Ела при мен.“
„Не мога. Късно е. Няма как да избягам. Остави ме, само ще им се разкриеш.“
„Да им се разкрия ли?“ Умението на Искрен внезапно изкънтя в ума ми като гръм в лятна нощ, като бурни вълни, разтърсващи морска скала. И преди го бях виждал да го прави. Разгневен, той на един дъх изразходваше цялата си сила, без да се замисля какво ще го сполети. Усетих, че Уил се поколебава, сетне се хвърли в това Умение, пресегна се към Искрен и се опита да се впие в него.
„Учете се от това разкритие, гнездо на усойници!“ — даде воля на гнева си моят крал.
Умението на Искрен бе като взрив с невъобразима сила. Въпреки че не беше насочен към мен, аз се строполих на колене. Чух Карод и Бърл да надават ужасени гърлени викове. За миг главата и сетивата ми се проясниха и видях стаята такава, каквато бе преди. Стражниците стояха между мен и членовете на котерията. Уил лежеше в несвяст на пода. Навярно само аз бях усетил колко сила беше изразходвал Искрен, за да ме спаси. Стражниците се олюляваха с крака, омекнали като свещи на слънце. Завъртях се и видях, че вратата се отваря, за да влязат още стражници. С три крачки можех да стигна до прозореца.
„ЕЛА ПРИ МЕН!“
Тази заповед не ми оставяше друг избор. Беше наситена с Умението, което я пренасяше, и запламтя в мозъка ми, превърна се в едно с дишането и биенето на сърцето ми. Трябваше да ида при Искрен. Моят крал бе жертвал силите си, за да ме спаси.
Зад тежките завеси на прозореца имаше дебело стъкло. Това обаче не ме спря, когато се хвърлих навън с надеждата долу поне да има храсти, които да смекчат падането ми. Напразно. Миг по-късно се строполих на земята сред дъжд от стъкла. Бях скочил, като смятах, че се намирам на приземния етаж. Уил наистина беше успял да ме заблуди. Все още стиснал ножа и меча си, се изправих и побягнах.
Районът около крилото на прислугата тънеше в сумрак. Зад себе си чух викове, после заповедите на Бърл. След секунди щяха да са по петите ми. Пеш нямаше да успея да избягам. Насочих се към пълния мрак на конюшнята.
Заминаването на гостите бе раздвижило конярите. Повечето навярно бяха пред двореца. Вратите на конюшнята бяха широко отворени и вътре светеха фенери. Влетях в сградата, като едва не съборих едно конярче. Мършаво луничаво момиченце, но не повече от десет години. То отскочи и изпищя при вида на голите ми оръжия.
— Само ще взема кон — успокоително казах аз. — Няма да ти направя нищо лошо. — Детето продължаваше да отстъпва и аз прибрах меча и ножа си в ножниците.
— Хендс! Хендс! — викна то и побягна. Нямах време за губене. На три ясли от себе си видях черния жребец на Славен, който ме гледаше любопитно. Спокойно се приближих и го погалих по муцуната, за да си ме спомни. Бяха изтекли осем месеца, откакто не бе подушвал миризмата ми, но го познавах още от раждането му. Той подуши шията ми.
— Хайде, Стрела. Отиваме на разходка. Точно като едно време, а, приятелю? — Отворих вратичката на яслата му, хванах го за гривата и го изведох навън. Не знаех къде е отишло момиченцето, но вече не го чувах.
Стрела бе висок кон и не беше свикнал да го яздят без седло. Когато се метнах на гладкия му гръб, той неспокойно запристъпва от крак на крак. Въпреки опасността, в която се намирах, изпитах огромно удоволствие от това, че отново съм яхнал кон. Стрела направи три крачки, после спря пред мъжа, който се изпречи на пътя му. На лицето на Хендс бе изписано смайване. Не успях да се сдържа и се усмихнах.
— Аз съм, Хендс. Трябва да взема един от конете ти, иначе ще ме убият. За втори път.
Очаквах да се засмее и да ми махне с ръка. Вместо това той продължаваше да ме зяпа и ставаше все по-блед, докато накрая не си помислих, че ще припадне.
— Това съм аз, Фиц. Не съм умрял! Пусни ме да изляза, Хендс!
Старият ми приятел отстъпи назад и възкликна:
— Мила Еда!
И тогава вече си казах, че със сигурност ще отметне глава и ще избухне в смях. Ала Хендс изсъска:
— Дива магия! — После се обърна и побягна, като ревеше: — Стража! Стража!
Изгубих няколко секунди, докато зяпах след него. Не бях изпитвал такава мъка, откакто ме беше напуснала Моли. Годините на приятелство, дългите дни на работа в конюшнята, всичко това изчезна в мига на суеверния му ужас. Не бе честно, ала от неговото предателство ми призля. Обзе ме студ, но пришпорих Стрела и препуснах в мрака навън.
Той ми имаше доверие, този отличен кон, толкова добре обучен от Бърич. Насочих го надалеч от осветената с факли алея за каляските, през цветни лехи и храсти. Накрая изскочихме покрай безредно скупчените стражници през една от по-малките порти. Не бяха очаквали да се появя по пътя, но ние със Стрела минахме между дърветата и се отдалечихме още преди да се усетят какво става. Доколкото познавах Славен, на другия ден щяха да накажат всички с бой с пръчки.
Щом излязохме през портата, отново препуснахме през градините. Зад нас чух виковете на преследвачите. Стрела реагираше на коленете и тежестта ми много добре за кон, свикнал с юзди. Убедих го да прескочи един жив плет и да продължи по някакъв страничен път. Излязохме от Кралския парк и се понесохме по калдъръмените улици на по-богатата част на града. По стените на сградите все още горяха факли. Скоро красивите къщи също бяха зад гърба ни. Препускахме покрай странноприемници, все още отворени за пътници, и покрай тъмни, заключени за през нощта дюкяни. Копитата на Стрела глухо отекваха по отъпканите пътища. В този късен час почти нямаше движение и нищо не забавяше бягството ни.
Когато стигнахме до по-бедните квартали, позволих на коня да забави ход. Тук факлите бяха разположени на по-големи разстояния и някои вече бяха изгорели. И все пак Стрела усещаше, че бързам, и продължи да поддържа скоростта си. Веднъж чух копитата на друг кон и за миг реших, че преследвачите са ни настигнали. Сетне покрай нас профуча пратеник, който яздеше в обратната посока, без дори да намали хода на коня си. Продължих напред, като всеки момент очаквах да чуя зад нас тръбене и конски копита.
И тъкмо когато вече започвах да си мисля, че сме в безопасност, установих, че Трейдфорд ми е приготвил поредния ужас. Излязох на някогашния Голям трейдфордски пазарен площад. В ранните дни от историята на града той се беше намирал в сърцето му, прекрасен открит пазар, където човек можеше да открие стоки от всяко кътче на познатия свят.
Така и не успях точно да установя как се е превърнал в Кралски кръг на Славен. Ала докато пресичах огромното пространство, Стрела сумтеше от миризмата на кръв, засъхнала по калдъръма под копитата му. Старите бесилки и стълбове за бой с пръчки все още бяха там, издигнати за удоволствие на тълпите, наред с други приспособления, чието предназначение нямах желание да разбера. Онези в новия Кралски кръг несъмнено щяха да са още по-изобретателни в жестокостта си. Пришпорих жребеца и ги подминах с ледени тръпки и молитва към Еда да ме предпази от тях.
После във въздуха потръпна някакво усещане, уви се около мислите ми и ги промени. За миг си помислих, че Уил се пресяга към мен и се опитва да ме подлуди. Но мислените ми стени бяха непокътнати, пък и след взрива на Искрен се съмнявах, че Уил или който и да е друг скоро ще е в състояние да използва Умението. Не. Това бе нещо по-страшно. Идваше от по-дълбок, по-първичен източник, коварен като отровена бистра вода. Усещането се вля в мен — омраза, болка и глад, сплетени в ужасен копнеж за свобода и мъст. Това събуди в мен всичко, което бях изпитал в тъмницата на Славен.
Идваше от клетките покрай кръга. Оттам се носеше непоносима смрад, воня на загноили рани, урина и развалено месо. И дори това зловоние не можеше да се сравнява с адското Осезание, което се излъчваше от тях. Там държаха обезумелите зверове, които трябваше да разкъсват хвърляните им от Славен престъпници и претопени. Имаше един мечок със здрав намордник, въпреки решетките, зад които го държаха. Видях две големи котки, каквито никога не бях срещал, с изпочупени зъби и изтъркани нокти, които въпреки болките упорито продължаваха да се опитват да прегризат металните пръчки. Имаше и огромен черен бик с дълги рога, целия покрит със стрелички с панделки, забити в инфектирани рани, от които се стичаше гной. Мъката на животните ме оглушаваше, молеше за спасение, ала нямаше нужда да спирам, за да видя тежките вериги и катинарите на клетките. Ако имах шперц, може би щях да се опитам да ги пусна на свобода. Ако имах месо или овес, може би щях да спра мъките им с отрова. Ала нямах нито едното, нито другото и нямах и никакво време. Затова минах покрай тях. Вълната на лудостта и страданието им ме обливаше и ме давеше.
Дръпнах юздите. Не можех да ги оставя така. Ала натоварената с Умение заповед „Ела при мен“ ме теглеше. Не можех да не й се подчиня. Пришпорих Стрела и се отдалечих от тях, като записах на сметката на Славен още един дълг, който някой ден щях да уредя.
Изгревът ни завари в предградията на Трейдфорд. Изобщо не бях предполагал, че градът е толкова голям. Стигнахме до бавен поток, който се вливаше в реката. Спрях Стрела, скочих на земята и го заведох до брега. Оставих го да пие, после известно време повървяхме и отново му дадох да пие. Мислите ми препускаха. Навярно ни търсеха по пътищата, които водеха на юг, и очакваха да се запътя обратно към Бък. Вече имах голяма преднина и стига да продължавах да се движа, може би щях да се измъкна. Спомних си за скрития си вързоп, който никога нямаше да прибера. Бях изгубил зимните си дрехи, одеялото и плаща си. Внезапно се зачудих дали Славен ще обвини Хендс, че съм откраднал коня му. Пред очите ми постоянно изплуваше изражението му преди да избяга. Радвах се, че съм устоял на изкушението да потърся Моли. Достатъчно тежко ми бе да видя ужаса и отвращението на лицето на приятел. Не исках да ги видя и в нейните очи. Отново си спомних тъпата агония на зверовете, която ми разкриваше моето Осезание. Тези мисли отстъпиха мястото си на раздразнението, че опитът ми да убия Славен се е провалил. Дали щяха да открият отровите по дрехите му, или все пак щях да нанеса удара си, макар и отдалеч? И през цялото време в мен отекваше заповедта на Искрен. „Ела при мен“, беше казал той и аз продължавах да чувам думите му. Част от мен настояваше да не си губя времето в празни мисли и пиене на вода, а просто да се метна на коня и да отида при Искрен, защото нали той имаше нужда от мен, нали ми бе заповядал.
И все пак се наведох да пия вода и тъкмо докато бях приклекнал на брега на потока, забелязах, че не съм мъртъв.
Намокрих ръкава на жълтата си риза и предпазливо отлепих окървавения плат. Раната, която сам си бях нанесъл, беше плитка, просто дълга драскотина. Болеше ме, но не изглеждаше отровена. Спомних си, че през нощта бях убил двама души и поне веднъж бях избърсал ножа си. Когато се бях порязал, по острието навярно бяха останали съвсем слаби следи от отровата.
Надеждата внезапно засия в мен като изгряващо слънце. Щяха да търсят труп край пътищата или отровен човек, криещ се някъде в града, прекалено безсилен, за да язди. Всички от котерията ме бяха видели да се отравям и сигурно бяха усетили абсолютната ми вяра в неминуемата ми смърт. Дали щяха да убедят Славен, че умирам? Не можех да разчитам на това, но можех да се надявам. Скочих на коня и го пришпорих. Минахме покрай ферми, ниви и овощни градини. Покрай фермери с каруци, каращи реколтата си в града. Яздех с ръка, притисната към гърдите, и гледах право напред. Бе въпрос само на време преди някой да се сети да разпита хората, идващи в града. Трябваше да изиграя ролята си.
Накрая стигнахме до пасища, по които бяха пръснати овце и харагари. Малко след пладне направих онова, което знаех, че трябва да направя. Слязох от Стрела край един обрасъл с храсталаци поток, оставих коня да се напие и обърнах главата му към Трейдфорд.
— Върни се в конюшнята — казах му и след като той не помръдна, го плеснах по хълбока. — Хайде, върни се при Хендс. Кажи на всички, че съм умрял. — Мислено му показах яслите му, пълни с овес, който знаех, че обича. — Хайде, Стрела. Върви.
Той изпръхтя, но тръгна. Веднъж спря и погледна назад, като очакваше, че ще го повикам и ще го хвана.
— Върви — извиках му аз и тропнах с крак. Това го сепна и жребецът препусна, като отмяташе глава. Изобщо не бе уморен. Когато се върнеше в конюшнята, навярно щяха да повярват, че съм мъртъв. И може би щяха да изгубят повече време в търсене на трупа ми, вместо да ме преследват. Тропотът на копитата заглъхна. Зачудих се дали някога отново ще имам възможност да яздя толкова хубаво животно. Не ми се струваше вероятно.
„Ела при мен.“ Заповедта продължаваше да кънти в ума ми.
— Идвам, идвам — измърморих под нос. — След като хвана нещо за ядене и поспя. Но идвам. — Тръгнах край потока. Предстоеше ми дълъг и уморителен път, а имах само дрехите на гърба си.
10
Пазарът на работна ръка
Робството е традиция в Халкидските държави и до голяма степен стои в основата на тяхната икономика. Те твърдят, че основният им източник на роби са военнопленниците. Мнозина от робите, които успяват да избягат в Шестте херцогства обаче, разказват, че били пленени по време на пиратски набези в родните им земи. Според официалната халкидска позиция такива набези няма, но Халкида също официално отрича, че тихомълком позволява на пиратите да действат от Търговските острови.
Робството никога не е било широко разпространено в Шестте херцогства. Много от първите гранични конфликти между Шоукс и Халкидските държави всъщност са били предизвикани повече от спорове за робството, отколкото за самата граница. Шоукските родове отказвали да приемат, че ранените или пленени воини трябва да доживеят дните си като роби. Всяка изгубена от Шоукс битка незабавно била последвана от свирепо нападение срещу Халкида, за да си върнат военнопленниците. По този начин Шоукс спечелил много земя, за която първоначално претендирала Халкида. Мирът между двата района никога не е пълен. Халкидските държави постоянно се оплакват, че народът на Шоукс не само приема избягали роби, но и че ги насърчава да бягат. Нито един от владетелите на Шестте херцогства не е отричал тази истина.
Сега единственото ми желание бе да отида при Искрен, който се намираше някъде отвъд Планинското кралство. За тази цел трябваше първо да прекося цял Фароу. Това нямаше да е лесна задача. Макар че долината на Вин беше приятна, колкото повече се отдалечаваше от реката човек, толкова по-безводен ставаше районът. Орните земи бяха засети с лен и коноп, ала зад тях се простираше огромна необитаема пустош. Въпреки че не е пустиня, вътрешността на херцогството е равнинна и суха и се използва единствено от номадските племена. И дори те я напускат след „зеления сезон“, за да се настанят във временни селища по течението на реките или край други водни басейни. В дните след бягството ми от трейдфордския замък започнах да се чудя защо крал Властител изобщо си е направил труда да покори Фароу и го е включил в Шестте херцогства. Знаех, че трябва да се отдалеча от Вин, да се запътя на югозапад към огромното Синьо езеро, да го прекося и да последвам Студената река до подножието на Планините. Ала това не бе пътуване за сам човек. А без Нощни очи аз бях точно такъв.
Във вътрешността няма големи градове, макар че край някой от изворите все пак има постоянни селища. Повечето съществуват благодарение на търговските кервани, които минават през тях. Макар и бавно, търговският поток между народа на Синьото езеро и река Вин не спира да тече и по същия път пристигат стоките от Планинското кралство. Очевидно някак си трябваше да се присъединя към някой от тези кервани. Но очевидното не винаги е лесно.
На влизане в Трейдфорд бях приличал на най-окаян просяк. Напуснах го в скъпи одежди, на гърба на един от най-добрите коне, отглеждани в Бъкип. Ала в момента след раздялата си със Стрела започнах да осъзнавам сериозността на положението си. Имах откраднатите дрехи и кожените си обувки, колана и кесията си, нож и меч, плюс пръстен и медальон на верижка. В кесията ми не беше останал нито петак, само огниво, брус за ножа ми и набор от отрови.
Вълците не са създадени да ловуват сами. Така ми бе казал веднъж Нощни очи и до вечерта оцених мъдростта на думите му. Този ден се нахраних с корени от оризови лилии и лешници, които една катерица беше скрила на прекалено явно място. С удоволствие щях да изям самата катерица, която седеше на клона над мен и ме гълчеше, докато опустошавах запасите й, но нямаше как да превърна желанието си в действителност. Вместо, това докато чупех лешниците с един камък, си мислех, че една по една съм изгубил всичките си илюзии за себе си.
Бях се смятал за умен и независим човек. Бях се гордял с уменията си на убиец, дълбоко в себе си дори бях вярвал, че макар да не съм в състояние да усъвършенствам Умението си, силата ми не е по-малка от тази на когото и да било от Галеновата котерия. Ала лишен от щедростта на крал Умен и ловните способности на моя вълк, откъснат от тайната информация на Сенч и напътствията на Искрен, аз се бях превърнал в изгладнял мъж в крадени дрехи, заседнал по средата на пътя между Бъкип и Планините, почти без надежда да продължа в едната от двете посоки.
Колкото и да бяха мрачни, тези мисли по никакъв начин не отслабваха силата на Искреновото внушение. „Ела при мен.“ Дали нарочно беше запечатал тези думи в ума ми с такава заповед? Съмнявах се. Мисля, че просто бе искал да ми попречи да убия и Славен, и себе си. И все пак сега принудата съществуваше и гноеше като забит в ребрата ми връх на стрела. Дори заразяваше съня ми с тревога и често сънувах, че отивам при Искрен. Не че се бях отказал от намерението си да убия Славен — безкрайно кроях планове да се върна в Трейдфорд и да го нападна от неочаквана посока. Но всички планове започваха с една и съща уговорка: след като отида при Искрен. За мен просто беше станало немислимо да си поставя по-важна задача.
На няколко гладни дни срещу течението на реката се намира град Пристан. Макар и не толкова голям, колкото Трейдфорд, той е прилично селище. Там се произвеждат качествени кожени изделия, не само от говежда кожа, но и от кожа на харагар. Пристан е известен и с грънчарите си, които използват бялата глина от бреговете на реката. Много от нещата, които другаде се правят от дърво, стъкло и метал, тук са от кожа или глина. От кожа са не само обувките и ръкавиците, но и шапките и други дрехи, както и седалките на столовете и дори покривите и стените на сергиите на пазара. През прозорците на дюкяните видях дъски за рязане, свещници и дори ведра от фина глазирана керамика, всички надписани или изрисувани в стотици стилове и багри.
Накрая открих пазарче, на което човек можеше да продава всичко, каквото пожелае, и никой не му задаваше много въпроси. Размених скъпите си дрехи за един широк и един тесен панталон и работническа туника. Можех да получа и още, но човекът ми посочи няколко кафеникави петна по маншетите на ризата, които според него нямали да излязат. А и панталонът се бе поразтеглил, тъй като не ми беше по мярка. Можел да го изпере, но не бил сигурен, че ще си върне предишната форма… Отказах се и се задоволих с предложената ми цена.
Тези дрехи поне не бяха носени от убиец, избягал от двореца на крал Славен.
В друг дюкян малко по-нататък по улицата се разделих с пръстена, медальона и верижката срещу седем сребърника и седем петачета. Тези пари нямаше да ми стигнат, за да се присъединя към керван за Планините, но това беше най-доброто от шестте предложения, които получих. Когато понечих да си тръгна, пълничката дребна търговка срамежливо се пресегна и ме докосна по ръкава.
— Иначе нямаше да ви попитам, господине, но виждам, че сте в отчаяно положение — колебливо започна тя. — Затова ви моля да не се обиждате от предложението ми.
— А именно? — Подозирах, че ще ми предложи да купи меча ми. Вече бях решил да не се разделям с него. Нямаше да получа достатъчно пари, за да си струва да остана невъоръжен.
Жената свенливо посочи ухото ми.
— Обецата ви на свободен. Един мой клиент събира такива рядкости. Струва ми се, че е от клана Бутран. Права ли съм? — Тя зададе въпроса колебливо, сякаш очакваше всеки момент да изпадна в пристъп на ярост.
— Не зная — откровено признах аз. — Подари ми я един приятел. Не е нещо, с което ще се разделя за сребро.
Тя многозначително се усмихна, изведнъж възвърнала увереността си.
— О, знам, че такова нещо струва жълтици.
— Жълтици ли? — Не вярвах на ушите си. Вдигнах ръка и докоснах украшението на ухото си. — За това?!
— Разбира се — спокойно ме увери търговката, като си мислеше, че очаквам предложение. — Виждам, че изработката е великолепна. Такава е репутацията на клана Бутран. И освен това е рядкост, Кланът Бутран почти никога не дарява свобода на робите си. Всеки го знае, макар и да сме далеч от Халкида. Щом човек носи бутранско клеймо, значи…
И ми изнесе цяла лекция за халкидската търговия с роби, робското клеймо и обеците на свободата. Скоро стана ясно, че иска обецата на Бърич не за свой клиент, а за себе си. Един от прадедите й бил освободен роб. Жената все още пазела обецата, подарена му от неговите собственици като знак, че вече е свободен човек. Единствено носенето на такава обеца, отговаряща на татуираното на бузата последно кланово клеймо, позволявало на бившия роб свободно да се движи в Халкида и да напусне страната. Ако робът бил непокорен, това веднага си проличавало по броя на клеймата по лицето му, по които можело да се проследят всичките му собственици. Такова „лице-карта“ било нарицателно за роб, продаван из цяла Халкида, размирник, годен само за работа на галерите или в рудниците. Тя ме помоли да си сваля обецата, за да може да я разгледа отблизо. Фин сребърен филигран образуваше мрежата, която придържаше сапфира.
— Разбирате ли — поясни търговката, — робът не само трябва да се освободи, но и да отработи стойността на такава обеца. Защото без нея свободата му не струва повече от нашийник с по-дълъг ремък. Не може да иде никъде, без да го спират на контролните постове, не може да се цани на работа без писменото съгласие на бившия си собственик. Предишният му господар вече не е отговорен за неговата храна и подслон, но бившият роб не е напълно свободен от него.
Тя без колебание ми предложи три жълтици. Това беше повече от цената за кервана — можех да си купя кон, добър кон, и да пътувам в разкош. Вместо това напуснах дюкяна преди жената да успее да ме убеди с по-високо предложение. С един петак си купих самун корав хляб и седнах да го изям на пристанището. Задавах си много въпроси. Обецата навярно бе принадлежала на майката на Бърич. Той ми беше споменавал, че е била робиня, но е успяла да се освободи. Чудех се какво е означавала за него обецата, за да я даде на баща ми, и какво е означавала за баща ми, за да я запази. Дали Търпение бе знаела за тези неща, когато ми я беше предала?
Аз съм човек. Жълтиците на търговката ме съблазняваха. Помислих си, че ако знаеше за състоянието ми, Бърич щеше да я продаде, че животът и безопасността ми струват за него повече от една сребърна обеца със сапфир. Можех да си купя кон, да намеря Искрен и да сложа край на постоянното му пресягане към мен.
Отправих поглед над реката и най-после осъзнах мащабите на пътуването, което ми предстоеше. Трябваше да мина през почти пустинната вътрешност на Фароу, за да стигна до Синьото езеро. Нямах представа как ще прекося самото езеро. Горските пътеки от отсрещната му страна се виеха към скалистите урви на Планинското кралство. Трябваше да стигна до столицата Джаампе и някак си да намеря картата, която бе използвал Искрен. Тя се основаваше на древни писания от библиотеката на Джаампе и навярно оригиналът все още се намираше там. Единствено тя можеше да ме заведе при моя крал някъде в непознатите земи отвъд Планинското кралство. Щях да имам нужда от всички пари, от всички средства, които успеех да събера.
Ала въпреки всичко това реших да запазя обецата. Не заради онова, което означаваше за Бърич, а заради онова, което беше започнала да означава за мен. Тя бе последната ми физическа връзка с моето минало, с някогашната ми самоличност, с човека, който ме беше отгледал, дори с баща ми, който някога я бе носил. Оказа се странно трудно да направя онова, което знаех, че е най-разумно. Вдигнах ръка и откопчах иглата. Все още носех парчетата коприна от маскарада в Трейдфорд и увих обецата в най-малкото от тях, после го прибрах в кесията на колана си. Търговката много се беше заинтересувала от нея и прекалено добре я бе разгледала. Ако Славен пратеше преследвачи след мен, тази обеца щеше да фигурира в описанието ми.
Обиколих града, заслушах се в разговорите на хората и се опитах да науча каквото ми трябваше, без да разпитвам никого. Разходих се по пазара, като лениво минавах от сергия на сергия. Отпуснах си щедрата сума от четири петака и ги похарчих за ненужни неща: кесийка с билки за чай, сушени плодове, огледалце, гърненце за готвене и чаша. Попитах неколцина билкари за самодивско биле, но или не го познаваха, или във Фароу го наричаха с друго име. Всъщност не очаквах да имам нужда от него, за да възстановявам силите си. Надявах се да съм прав. Вместо него колебливо купих нещо, наречено „семена от слънчева пола“, което според уверенията на продавачката ободрявало човек, колкото и да е уморен.
За още два петака една вехтошарка ми позволи да преровя количката й. Открих вонящ, но здрав плащ и панталон, който обещаваше да е топъл, въпреки че бе мръсен. Размених останалите си парчета жълта коприна за кърпа за глава и с много саркастични забележки тя ме научи да си я връзвам. Постъпих като преди и увих вещите си в плаща и се запътих към кланиците на изток от града.
Посрещна ме невъобразима смрад. Тук имаше безброй обори и огромни количества тор, вонеше на кръв, мърша и дъбилни ями. И не стига това, ами във въздуха се носеше мучене на крави, грухтене на харагари, бръмчене на мухи и викове на работници, които местеха добитъка от един обор в друг или го водеха за клане. Колкото и да се стягах, не можех да се спася от сляпата мъка и паника на животните. Те не знаеха точно какво ги очаква, ала мирисът на прясна кръв и ревовете на другите събуждаха в тях ужас като онзи, който бях изпитвал на пода в тъмницата. И все пак трябваше да дойда в кланиците, защото оттук тръгваха керваните. Повечето от онези, които караха добитък за продан, купуваха други стоки, за да не се връщат с празни ръце. Надявах се да намеря работа при някой от тях, за да се присъединя към неговия керван поне до Синьото езеро.
Скоро открих, че не само аз храня такива надежди. Между двете кръчми пред оборите се бяха събрали хора, търсещи работа. Някои бяха пастири от Синьото езеро, които бяха похарчили печалбата си в Пристан и сега се опитваха да се върнат у дома. Имаше и неколцина младоци, очевидно търсещи приключения и възможност да си спечелят независимост. Видях и други, които явно бяха утайката на града, хора, които не можеха да си намерят постоянна работа или просто не се задържаха за дълго на едно място. Мястото ми не бе в нито една от тези групи, но накрая застанах при пастирите.
Бях решил да казвам, че майка ми наскоро е починала и е оставила наследството си на по-голямата ми сестра, която няма работа за мен, затова отивам при чичо си, който живее край Синьото езеро, но парите ми са свършили и съм се озовал тук. Не, не съм работил като пастир, но сме имали коне, крави и овце и мога да се грижа за тях.
Този ден нямах късмет. Малцина имаха и нощта завари повечето от нас да се настаняваме за сън на същото място, където бяхме стояли. Появи се чиракът на един хлебар с табла непродаден хляб и аз се разделих с поредното петаче за продълговат тъмен самун, поръсен със семена. Поделих си го с един як мъж, чиято светла коса постоянно се измъкваше изпод кърпата му и падаше върху лицето му. В замяна Крис ми предложи сушено месо, чаша от най-ужасното вино, което бях опитвал, и много новини. Той бе бъбривец, от онези хора, които заемат крайна позиция по всеки въпрос и не разговарят, а се препират със събеседниците си. Тъй като нямах много за казване, Крис скоро въвлече другите около нас в спор за съвременната фароуска политика. Някой запали огън, по-скоро за светлина, отколкото за топлина, и започнаха да обикалят няколко бутилки. Легнах по гръб, отпуснах глава на вързопа си и се престорих, че дремя, докато всъщност слушах.
Не се споменаваше за алените кораби, нито за войната, която бушуваше по крайбрежието. Внезапно осъзнах какво ще е негодуванието на тези хора, ако увеличат данъците им за отбраната на земи, които никога не са виждали, за бойни кораби в океан, който дори не могат да си представят. Техният океан бяха безводните равнини между Пристан и Синьото езеро и пастирите бяха моряците, които плаваха в него. Шестте херцогства не бяха шест части от иначе единна страна, а кралство, обединено от силен владетелски род. Даже алените кораби да завладееха всички Крайбрежни херцогства, тези хора нямаше да се трогнат. Пак щеше да има добитък за отглеждане и отвратително вино за пиене, пак щеше да има трева, река и прашни друмища. Зачудих се дали имаме право да ги принуждаваме да плащат за война, водена толкова далеч от техните домове. Тилт и Фароу бяха завоювани и присъединени към херцогствата — те не се бяха обърнали към нас с молба за военна закрила или търговия. Не че това не ги беше облагодетелствало. В резултат те се бяха освободили от дребните си благородници и бяха получили обширни пазари. Колко платно, колко конопени въжета бяха продали, преди да станат част от Шестте херцогства? Ала това все пак ми се струваше неравностойна замяна.
Тези мисли ме умориха. Пастирите се жалваха единствено от търговското ембарго с Планините. Тъкмо задрямвах, когато ушите ми доловиха думата „Пъпчивия“. Отворих очи и леко повдигнах глава.
Някой го бе споменал в традиционния смисъл, като предвестник на нещастие, и със смях беше казал, че всички овце на Хенсил го били видели, защото измирали в кошарата си преди клетникът да можел да ги продаде. Намръщих се при мисълта за болест толкова наблизо, но друг се засмя и отвърна, че според указа на крал Славен вече не носело беда да видиш Пъпчивия, а най-голямо щастие.
— Ако аз бях видял стария просяк, нямаше да пребледнея и да избягам, а да го хвана и да го заведа при самия крал. Той обеща сто жълтици на всеки, който му заведе Пъпчивия от Бък.
— Не са сто, а само петдесет жълтици — присмехулно го прекъсна Крис и отпи от бутилката си. — Сто жълтици за някакъв побелял старец! Хайде де!
— Не, сто са, и то само за него, и още сто за човека-вълк, дето се мъкнел по петите му. Днес следобед пак чух да го разгласяват. Двамата се вмъкнали в кралския дворец в Трейдфорд и убили неколцина от стражниците му с Дива магия. Прерязали им гърлата, така че вълкът да може да им изпие кръвта. В момента най-много търсят тъкмо него. Казват, че се обличал като благородник и носел пръстен, медальон и сребърна обеца на ухото. Имал бял кичур коса от предишна битка с нашия крал и пак от нея — белег на лицето и счупен нос. Да, и нова рана от меч на ръката, която този път му нанесъл кралят.
Неколцина от пастирите смаяно ахнаха. Дори аз не можех да не се възхитя от безочието на Славен. Разговорът продължи.
— Казват, че бил осезател и че при пълнолуние можел да се превръща във вълк. Такива като него денем спят и нощем излизат на лов, да. Казват, че това проклятие му пратила чуждата кралица, която кралят прогонил от Бък, задето се опитала да му открадне короната. Пъпчивия бил полупризрак — кралицата го създала от тялото на стария крал Умен със своята планинска магия. И сега той обикалял пътищата на Шестте херцогства и носел зло навсякъде, дето идел. И лицето му било лицето на самия стар крал!
— Пълни глупости — презрително изсумтя Крис и отново отпи от виното. Но неколцина от другите харесаха тази невероятна история и се наведоха към разказвача да го убедят да продължава.
— Е, това е всичко, което чух — високомерно отвърна той. — Че Пъпчивия бил полупризрак на Умен и че нямало да намери покой, дорде планинската кралица, която го отровила, също не легнела в гроба.
— Ако Пъпчивия е призрак на Умен, защо крал Славен предлага сто жълтици за него — кисело попита Крис.
— Не негов призрак. Полупризрак. Когато кралят умирал, той откраднал част от душата му и Умен няма да намери покой, дорде Пъпчивия не умре, за да освободи цялата му душа. А някои казват — той сниши глас, — че копелдакът не бил доубит и че сега пак бродел като човек-вълк. Двамата с Пъпчивия искали да отмъстят на крал Славен, да унищожат трона, който копелдакът не успял да открадне. Защото след като премахнели Умен, той искал да царува заедно с кралица Лиса.
Нощта беше тъкмо за такива приказки. Луната бе пълна, оранжева и висеше ниско в небето, вятърът донасяше тъжното мучене на кравите в оборите и вонята на кръв и дъбени кожи. Сегиз-тогиз разкъсани облаци скриваха лунния диск. От думите на разказвача ме полазиха тръпки. Всеки момент очаквах някой да ме подритне с крак или да извика: „Ей, я по-отблизо да разгледаме лицето му“. Нищо не се случваше. Историята караше всички да се взират за вълчи очи в сенките, а не за уморен работник, спящ съвсем близо до тях. Въпреки това, докато мислено се връщах по следите си, сърцето ми се блъскаше в гърдите. Шивачът, при когото бях разменил дрехите си, щеше да познае описанието ми. Навярно и търговката от златарския дюкян. Дори вехтошарката, която ме бе научила да завързвам кърпата на главата си. Някои можеха да не искат да съдействат на кралските стражници. Други обаче с готовност щяха да го сторят.
Разказвачът продължаваше да говори за злите намерения на Кетрикен, за това, че била спала с мен, за да зачене дете, което да използваме, за да предявим претенции за престола. Гласът му излъчваше омраза и изглежда, всички изпитваха същото. Даже Крис беше съгласен, като че ли всеки знаеше за тези странни заговори. В потвърждение на моите опасения той ненадейно се обади:
— Разказваш всичко така, сякаш е нещо ново, но не е тайна, че не Искрен е надул корема й, а копелето-осезател. Ако Славен не беше прогонил планинската блудница, някой ден щяхме да имаме за престолонаследник втори Шарен принц.
Думите му бяха посрещнати с одобрителен шепот. Затворих очи и се отпуснах, сякаш отегчен, с надеждата неподвижността и спуснатите ми клепачи да скрият гнева, който заплашваше да ме обземе. Какво можеше да цели Славен с разпространението на такива злобни слухове? Защото бях убеден, че тази отрова идва от него. Не се доверявах на гласа си, за да задавам каквито и да било въпроси, нямах и желание да проявя невежеството си. Затова продължих да лежа и внимателно да слушам. Явно всички знаеха, че Кетрикен се е завърнала в Планините. Остротата на презрението, което изпитваха към нея, подсказваше, че новината е отскоро. Споменаха също, че планинската вещица била виновна за затварянето на проходите за честните тилтски и фароуски търговци. Един дори заяви, че след прекратяването на търговията с крайбрежието Планинското кралство търсело възможност да изолира Фароу и Тилт и да ги принуди да приемат условията му. Друг каза, че на планинската граница връщали дори обикновен керван, охраняван от хора на Шестте херцогства в униформата на Славен.
За мен тези истории бяха очевидна глупост. Планинците се нуждаеха от търговията с Фароу и Тилт. За тях зърното бе по-важно, отколкото дървеният материал и кожите от Планините — за жителите на равнините. Именно тази свободна търговия бе станала причина Кетрикен да се омъжи за Искрен. Дори кралицата да беше избягала в родното си кралство, аз я познавах достатъчно добре, за да съм убеден, че няма да подкрепи каквото и да било прекъсване на търговията между своя народ и Шестте херцогства. Като тяхна Жертва, тя бе прекалено силно свързана и с двете страни. Ако имаше търговско ембарго, както бях чул, бях сигурен, че го е наложил Славен. Ала хората около мен продължиха да мърморят за планинската вещица и за нейното отмъщение срещу краля.
Дали Славен подклаждаше война с Планините? Дали се опитваше да струпа войска на границата под прикритието на охрана за търговците? Глупава идея. Баща ми отдавна беше сключил договор за границата и търговски спогодби с тях, с което бе сложил край на дългите години на гранични дрязги и набези. Те бяха показали на крал Умен, че никой не е в състояние със сила да превземе и задържи проходите на Планинското кралство. Тази мисъл привлече вниманието ми. Именно Славен беше предложил кандидатурата на Кетрикен за жена на Искрен. И бе изпълнил всички церемонии около ухажването вместо брат си. Сетне, когато датата на сватбата беше наближила, се бе опитал да го убие и сам да се ожени за принцесата. Беше се провалил и само малцина научиха за замисъла му. Възможността да спечели принцеса Кетрикен, а оттам и короната на Планинското кралство, се бе изплъзнала измежду пръстите му. Спомних си един разговор между Славен и предателя Гален, който бях чул. Двамата, изглежда, смятаха, че Тилт и Фароу ще са в абсолютна безопасност, ако овладеят Планините и техните проходи. Дали сега Славен възнамеряваше да превземе със сила онова, което преди беше искал да спечели с брак? Дали мислеше, че ще успее да възбуди достатъчно силна ненавист към Кетрикен, за да накара хората си да повярват, че водят справедлива война, че отмъщават на една планинска вещица и се борят за запазването на ключови търговски пътища?
Да, Славен, беше способен да повярва във всичко, в което иска. Не се съмнявах, че опиянен от вино и димче, той е убеден в своите безумни измислици. Сто жълтици за Сенч и още сто за мен. Отлично знаех какво съм извършил напоследък, та да обявят толкова висока цена за главата ми, но се чудех какво е намислил Сенч. През всичките ни години заедно той винаги бе действал анонимно и тайно. И все още нямаше име, ала покритата му с белези кожа и приликата му с неговия брат вече бяха известни. Това означаваше, че някой някъде го е видял. Надявах се, че е добре. Част от мен копнееше да се завърне в Бък и да го открие. Като че ли някак си можех да го защитя.
„Ела при мен.“
Каквото и да ми се искаше да направя, каквото и да изпитвах, знаех, че първо ще отида при Искрен. Постоянно си го обещавах и накрая успях да задремя. Сънувах, но сънищата ми бяха бледи, едва докоснати от Умението, и постоянно се променяха, сякаш носени от есенни ветрове. В главата ми се блъскаха мисли за всички хора, които ми липсваха. Сънувах, че Сенч пие чай с Търпение и Лейси. Носеше кафтан от червена коприна на звезди, ушит в много архаичен стил, очарователно се усмихваше на жените и разсмиваше дори Търпение, макар че тя изглеждаше странно уморена и изтощена. После сънувах, че Моли наднича от вратата на някаква къща, докато Бърич стои навън, увит в плаща си, за да се защити от вятъра, и й казва да не се тревожи, нямало да отсъства чак толкова дълго и всички тежки задачи можели да изчакат завръщането му. Тя само трябвало да си стои вкъщи и да се грижи за себе си. Сънувах дори Мигновена, която се криеше в легендарните Ледени пещери на Гладния ледник в Беърнс заедно с оцелелите си ратници и мнозина от своя народ, останали без дом по време на войните с пиратите. Сънувах, че се грижи за Вяра, която имаше треска и инфектирана рана от стрела в корема. Накрая сънувах шута, бялото му лице, придобило цвят на слонова кост, седнал пред огнището и вперил поглед в огъня. Изражението му беше безнадеждно и ми се струваше, че самият аз съм в пламъците и се взирам дълбоко в очите му. Някъде наблизо и в същото време надалеч Кетрикен безутешно плачеше. Тези сънища скоро избледняха и се смениха с други — ловуващи вълци, които преследваха елен, ала те бяха диви вълци и ако Нощни очи бе сред тях, той вече беше техен, а не мой.
Събудих се с главоболие и схванат гръб от камъка, върху който бях спал. Слънцето едва започваше да обагря небето, но въпреки това станах, отидох при близкия кладенец, извадих вода, измих се и изпих колкото повече можех. Веднъж Бърич ми бе казал, че пиенето на много вода помага срещу глада. Този ден щеше да ми се наложи да проверя неговата теория.
Наточих ножа си и си помислих дали да не се обръсна, после се отказах. Беше по-добре брадата ми колкото може по-скоро да покрие белега ми. Неохотно почесах гъстата четина, която вече ме дразнеше. Върнах се при другите, които още спяха.
Тъкмо започнаха да се размърдват, когато се появи един набит дребосък и пискливо извика, че търсел човек да му помогне да прехвърли овцете си в друга кошара. Това бе работа най-много за половин ден и повечето от пастирите поклатиха глави. Предпочитаха да останат там, където можеха да ги вземат в керваните за Синьото езеро. Човекът почти умолително рече, че трябвало да преведе овцете по градските улици преди градът да се събуди. Накрая предложи и закуска към платата и ми се струва, че тъкмо това бе причината да кимна и да го последвам. Казваше се Деймън и приказваше през цялото време, докато вървяхме, като размахваше ръце и ненужно ми обясняваше точно какво искал да направим с овцете. Те били добра стока, много добра стока, и не му се щяло да пострадат или дори да се възбудят. Спокойно, бавно, така най-добре се водели овце. Безмълвно кимах на тревожното му бърборене и накрая стигнахме до кошара, разположена далеч по улицата на кланиците.
Скоро стана ясно защо толкова бърза да премести овцете си. Съседната кошара сигурно беше била на злощастния Хенсил. В нея все още блееха няколко овце, но повечето лежаха мъртви или умираха. Зловонието на болестта им се усещаше във въздуха въпреки ужасната смрад в целия квартал. Неколцина души деряха мъртвите животни, за да спасят каквото могат от стадото, и оставяха одраните трупове при умиращите. Тази гледка ми напомни за бойно поле, из което обикалят мародери. Извърнах очи и помогнах на Деймън да събере овцете си.
Ако се опитате да използвате Осезанието върху овце, само ще си изгубите времето. Техните мисли са непостоянни. Дори най-спокойните от тях са такива, защото са забравили за какво мислят. Най-лошите са прекалено предпазливи и най-малкото движение ги изпълва с подозрителност. Единственият начин да се справиш с тях е да действаш като овчарските кучета. Да ги убедиш, че им е хрумнало да отидат някъде и да ги насърчиш да го направят. Весело си помислих за това как Нощни очи щеше да събере и поведе тези глупави същества, но дори самата мисъл за вълк накара няколко от тях да се заковат на място и отчаяно да се заозъртат наоколо. Предложих им да последват останалите, за да не се изгубят, и те се сепнаха, сякаш изненадани от тази идея, после тръгнаха.
Деймън ми беше дал обща представа къде отиваме, наред с дълга овчарска гега. Трябваше да тичам зад и от двете страни на стадото и скоро изплезих език като куче, докато той водеше стадото и не позволяваше на овцете да се праскат на всяка пряка. Стигнахме до квартал в предградията и вкарахме животните в една от паянтовите кошари. В съседния обор беше затворен много хубав червен бик, а в конюшнята до него — шест коня. След като си поехме дъх, Деймън ми обясни, че на другата сутрин оттук тръгвал керван за Синьото езеро. Купил овцете предния ден и възнамерявал да ги откара у дома си, където имал още стада. Попитах го дали няма нужда от помощник по пътя и дребосъкът ме измери с поглед, ала не ми отговори.
Закусвахме с овесена каша и мляко, проста храна, която ми се стори невероятно вкусна. Поднесе ни я жена, която живееше близо до оборите и си изкарваше прехраната, като се грижеше за животните и осигуряваше храна, а понякога и легла, за пастирите. След като се нахранихме, Деймън многословно ми обясни, че наистина му трябвал помощник, дори двама, но ако се съдело по кройката на дрехите ми, едва ли съм знаел нещо за тази работа. Сутринта ме бил взел, защото съм бил единственият, който изглеждал буден и бил съгласен да му помогне. Разказах му за безсърдечната си сестра и го уверих, че мога да се грижа за овце, коне и добитък. След много колебания той ме нае. Щеше да ми осигури храна по време на пътуването и накрая да ми плати десет сребърника. Каза ми да отида да си взема багажа и да се сбогувам с приятелите си, но непременно да съм тук до вечерта, иначе щял да вземе друг на мое място.
— Нямам багаж, нито с кого да се сбогувам — отвърнах аз. Не беше разумно да се връщам в града, не и след онова, което бях чул предната вечер. Искаше ми се керванът да потегли веднага.
За миг Деймън се изненада, ала после реши, че това го устройва.
— Е, аз трябва да се погрижа и за двете неща, затова ще те оставя тук да наглеждаш овцете. Трябва да им се донесе вода — затова ги бях оставил в градските кошари, там има помпа. Но не исках да са близо до болни животни. Донеси им вода, а аз ще пратя човек с кола сено. Погрижи се да се нахранят добре.
Имай предвид, че ще преценя дали ще се разбираме по това как започнеш при мен… — И продължи с обясненията си как да напоя стадото и на колко купчини да разделя сламата, за да съм сигурен, че всяка овца е получила дела си. Предполагам, че това трябваше да се очаква — не приличах много на овчар. Остро почувствах отсъствието на Бърич и неговата спокойна увереност, че си знам работата. Деймън вече се канеше да ме остави, когато внезапно отново се обърна към мен. — Как ти е името, момко?
— Том — след мимолетно колебание отвърнах аз. Преди да приеме името Фицрицарин, Търпение бе искала да ме нарича така. Това ми напомни нещо, което веднъж ми беше казал Славен. „Само трябва да се почешеш, за да намериш безименното кучкарче“ — бе изсумтял той. Овчарчето Том едва ли щеше да му допадне по-малко.
Близо до оборите имаше кладенец с ведро, завързано на изключително дълго въже. Като не спирах дори за миг да си почина, накрая успях да извадя нужното количество вода. Тъкмо бях свършил, когато пристигна колата със сено, и аз грижливо го разделих на четири копи в ъглите на кошарата. Това ми донесе поредното раздразнение, защото овцете се трупаха и ядяха от всяка копа още докато я трупах. Успях да свърша едва след като се наситиха всички, освен най-слабите.
Следобедът също неусетно отлетя във вадене на вода. Жената ми позволи да използвам един голям котел, в който да я стопля, и ми посочи уединено място, където измих от тялото си по-голямата част от мръсотията от пътуването. Ръката ми заздравяваше. Надявах се, че Сенч никога няма да научи за грешката ми. Как ли щеше да ми се смее! Щом се изкъпах, донесох още вода и я стоплих, за да изпера дрехите, които бях купил от вехтошарката. Установих, че плащът всъщност е много по-светлосив, отколкото бях смятал. Не успях да се справя с вонята, но когато го прострях да изсъхне, повече миришеше на мокра вълна, отколкото на предишния си собственик.
Деймън не ми бе оставил храна, но жената ми предложи да ме нагости, ако донеса вода за бика и конете, тъй като през последните четири дни много се била уморила от това задължение. Направих го и си спечелих вечеря от яхния и халба бира. После се върнах при овцете. След като ги заварих спокойни, навикът ме накара да проверя бика и конете. Загледан в животните, се облегнах на оградата и се запитах какво ли ще е, ако това е целият ми живот. Нямаше да е зле, не и ако вечер вкъщи ме чакаше жена като Моли. Една дългонога бяла кобила се приближи да потърка муцуна в ризата ми и да помоли да я почеша. Изпълних желанието й и усетих, че й липсва луничавото селско момиче, което й носело моркови и я наричало Принцеса.
Зачудих се дали някой някъде живее така, както иска. Може би Нощни очи най-сетне бе постигнал мечтата си. Искрено се надявах. Желаех му само доброто, ала егоистично ми се искаше понякога да му липсвам. Намусено се запитах дали затова Искрен не се завръща. Може би му беше писнало от корони и тронове и затова бе скрил всичките си следи. Но знаех, че не е така. Не и той. Моят крал беше отишъл в Планините да поиска помощ от Праотците. И ако не бе успял, сигурно беше измислил нещо друго. Каквото и да беше то, той ме бе повикал на помощ.
11
Овчар
Сенч Звездопад, съветникът на крал Умен, беше верен слуга на престола на Пророците. Малцина знаеха за него през годините на неговата служба. Това не го караше да негодува, защото не бе от хората, които се стремят към слава. Сенч беше абсолютно предан на династията и възприемаше напълно сериозно клетвата си пред кралското семейство. След смъртта на крал Умен единствената му цел бе да се погрижи короната да получи законният престолонаследник. И тъкмо поради тази причина го издирваха като престъпник, защото открито отхвърли претенциите на Славен. В писмата, които прати на всички херцози и принц Славен, той се разкри след дълги години мълчание, заяви, че е верен привърженик на крал Искрен и се закле, че няма да се подчинява на друг, докато не покаже доказателство за смъртта на краля. Принц Славен го обяви за бунтовник и предател и предложи награда за залавянето и убийството му. Сенч Звездопад му убягваше по безброй изобретателни начини и продължи да убеждава крайбрежните херцози, че техният крал не е мъртъв и ще се завърне, за да ги поведе към победа над алените кораби. Изгубили вяра, че „крал“ Славен ще им помогне, мнозина от по-дребните благородници вярваха на тези слухове. Започнаха да се пеят песни и дори обикновените хора с надежда заговориха, че техният крал ще се завърне, за да ги спаси, и ще доведе със себе си легендарните Праотци.
Привечер започнаха да се събират хора за кервана. Собственичка на бика и конете беше една жена. Двамата със съпруга й пристигнаха с талига, теглена от два вола. Запалиха си отделен огън, сготвиха си храна и изглежда, искаха да останат сами. Леко пийнал, малко по-късно се върна новият ми господар и провери дали овцете са нахранени и напоени. Дойде с каруца на високи колела, теглена от як кон, който незабавно повери на моите грижи. Каза ми, че бил наел още един мъж, някой си Крис. Трябвало да го чакам и да му покажа къде са овцете. После отиде да спи. С въздишка си помислих за дългия път с бъбривия Крис и се заех с коня — послушна кобилка на име Дръм.
След това пристигна по-весела компания: трупа кукловоди с фургон, боядисан във весели краски и теглен от пъстри коне. Отстрани на фургона имаше прозорец, който се спускаше за куклени представления, и навес, който можеше да се опъне над сцената, ако използваха по-големи марионетки. Водачът на трупата се казваше Дел и имаше трима чираци и един калфа. Към тях се бе присъединила и една пътуваща певица. Не си запалиха огън, но оживиха къщурката на жената с песни, тракане на марионетки и много халби пиво.
После дойдоха двама коняри с две коли, натоварени с грижливо подбрани грънчарски изделия, а накрая и керванджийката със своите четирима помощници. Те не само щяха да ни водят. Самият вид на жената вдъхваше доверие. Мадж имаше снажна фигура и стоманеносивата й коса бе завързана с кожен ремък, украсен с мъниста. Двама от помощниците й, изглежда, й бяха син и дъщеря. Те познаваха изворите, чисти и мръсни, щяха да ни пазят от бандити, носеха запаси от храна и вода и имаха споразумения с номадите, чиито пасища щяхме да прекосим. Последното беше изключително важно, тъй като номадите не обичаха през земите им да минават други стада. Мадж ни събра, за да ни обясни всичко това и да ни напомни, че ще поддържат и реда в групата. Нямало да търпят кражби и размирици, трябвало да се движим със скорост, приемлива за всички, керванджийката щяла да урежда всички въпроси при изворите и с номадите и трябвало да приемаме решенията й като закон. Мадж и помощниците й провериха колите, за да са сигурни, че са годни за пътуване, че впрегатните животни са здрави и че има достатъчно вода и храна за извънредни случаи. Щяхме да се движим от извор до извор. В каруцата на Мадж имаше няколко дъбови бурета с вода, но тя настоя всяка група да носи отделни запаси.
Крис пристигна по залез-слънце, след като Деймън вече си бе легнал. Надлежно му показах овцете и изслушах мърморенето му, че новият ни господар не ни бил осигурил стая. Беше ясна, топла нощ, почти без вятър, и не виждах причини да се оплаквам. Не казах нищо и го оставих да се жалва, докато не му омръзна. Спах точно пред кошарата, за да не влязат хищници, но Крис отиде да досажда на кукловодите с киселия си характер и задълбочените си мнения.
Не зная колко време съм спал. Сънищата ми се разтвориха като завеси, духани от вятър. Чух глас, който шепнеше името ми. Сякаш идваше от много далеч, ала докато го слушах, той неудържимо ме привличаше, като че ли ме теглеше към себе си с магия. Подобно на нощна пеперуда, аз зърнах ярки пламъчета и полетях към тях. Четири свещи горяха на груба дървена маса и издаваха сладостен аромат. Двете високи ухаеха на лаврово дърво. От по-малките се носеше мирис на пролетна свежест. На теменужки и на още нещо. Към тях се наведе една жена и дълбоко вдиша благоуханието им. Очите й бяха затворени, по лицето й се стичаха капки пот. Моли. Тя отново промълви името ми.
— Фиц. Фиц. Как можа да умреш и да ме оставиш сама? Не биваше да се случи така, трябваше да тръгнеш след мен и да ме откриеш, за да ти простя. Ти трябваше да запалиш тези свещи за мен.
Думите й бяха прекъснати от силно изхлипване, сякаш от непоносима болка, примесена с отчаяно сдържан страх.
— Всичко ще се оправи — прошепна си Моли. — Всичко ще се оправи. Всъщност може би трябваше да се случи точно така.
Макар и в съня на Умението ми, сърцето ми се сви. Вперих очи в Моли, застанала край огнището на колибата. Навън бушуваше есенна буря. Тя се вкопчи в ръба на масата и се наведе над нея. Беше само по нощница и косата й бе мокра от пот. Пред ужасения ми поглед Моли отново изхлипа и после извика. Това не беше крясък, не, а измъчен стон, сякаш само за толкова й стигаха силите. След малко се поизправи и леко постави ръце върху корема си. Зави ми се свят, когато видях колко е голям. Бременна!
Наистина беше бременна.
Ако бе възможно да изгубя съзнание насън, струва ми се, че щях да изпадна в несвяст. Мислите ми запрепускаха и всички думи, които Моли ми беше казала на раздяла, придобиха ново значение. Спомних си деня, в който ме бе попитала какво ще направя, ако тя носи моето дете. Беше имала предвид бебето, бе ме напуснала заради него, беше го поставила над всичко в живота си. Не друг мъж. Нашето дете. Бе заминала, за да защити детето ни. И не ми го беше казала, защото се бе опасявала, че няма да тръгна с нея. По-добре да не пита, отколкото да получи отказ.
И беше имала право. Нямаше да тръгна. В Бъкип се бяха случили твърде много неща и дългът към моя крал не ми оставяше избор. Тя бе имала право да ме напусне. И тъкмо в неин стил беше да вземе решението сама. Колкото и да бе глупаво, това дотолкова беше в стила й, че ми се прииска да я прегърна.
Внезапно Моли отново стисна ръба на масата и очите й се разшириха в безмълвен вик от силата, която напираше в нея.
Тя бе сама. И ме смяташе за мъртъв. И щеше сама да роди детето в тази брулена от вихрите колиба.
Пресегнах се към нея, като виках „Моли, Моли“, ала сега вниманието й беше насочено навътре към самата нея и тя се вслушваше в своето тяло. Изведнъж разбрах яда на Искрен в онези моменти, когато не можеше да ме накара да го чуя, а отчаяно трябваше да се свърже с мен.
Ненадейно вратата се отвори и в колибата нахлу бурен вятър и капки студен дъжд. Моли вдигна очи.
— Бърич — задъхано попита тя. Гласът й бе изпълнен с надежда.
Отново ме обзе удивление, бързо заменено от нейната благодарност и облекчение, когато видя на прага мургавото му лице.
— Аз съм. Измокрих се до кости. Не успях да ти намеря сухи ябълки, каквото и да предлагах. Градските складове са празни. Надявам се, че брашното не се е намокрило. Щях да се прибера по-рано, но тази буря… — Докато говореше, той влезе в стаята; носеше чувал, преметнат на рамо. По лицето му се стичаха дъждовни капки, от плаща му течеше вода.
— Започва се — отчаяно му каза Моли.
Бърич пусна чувала на пода, затвори вратата и я заключи.
— Какво? — Попита той, като избърса дъжда от очите си и отметна мократа коса от челото си.
— Раждането. — Гласът й прозвуча странно спокоен.
Бърич за миг я изгледа неразбиращо.
— Не — твърдо отвърна той. — Нали го пресметнахме. Ти го пресметна. Не може да започва сега. — Говореше почти гневно, толкова отчаяно искаше да е прав. — Още петнайсетина дни, може би повече. Днес говорих с акушерката и уредих всичко. Каза, че скоро щяла да дойде да те види…
Моли отново се вкопчи в ръба на масата и думите му заглъхнаха. Тя се напрегна и разтвори устни. Бърич стоеше като вцепенен. Никога не го бях виждал толкова блед.
— Да отида ли в селото да я доведа — тихо попита той.
Чуваше се звук от вода, шуртяща върху грубия дъсчен под. Сякаш измина цяла вечност, докато Моли се овладее.
— Мисля, че няма време.
Бърич продължаваше да не помръдва от мястото си, сякаш тя бе някакво непредсказуемо животно.
— Не трябва ли да легнеш — неуверено попита той.
— Опитах. Болките са още по-непоносими. Карат ме да крещя.
Бърич кимна като марионетка.
— Тогава сигурно трябва да останеш права. Разбира се.
Моли го погледна умолително.
— Не може да е чак толкова по-различно — задъхано промълви тя. — От раждане на жребче или теле…
Бърич толкова се бе ококорил, че виждах бялото на очите му. После безмълвно поклати глава.
— Но, Бърич… няма кой друг да ми помогне. А аз… — Думите й внезапно преминаха във вик. Тя се наведе напред, опря чело в ръба на масата и издаде тих стон, изпълнен със страх и болка.
Ужасът й най-после стигна до него. Той тръсна глава, сякаш се събуждаше от сън.
— Да. Права си, не може да е чак толкова по-различно. Не може. Стотици пъти съм го правил. Абсолютно същото е, убеден съм. Добре. Я да видим сега. Всичко ще е наред, само да… хм… — Той смъкна плаща си и го остави да се свлече на пода. Припряно отметна мократа коса от лицето си и приклекна до Моли. — Дай да те опипам — каза Бърич и тя кимна.
Уверените му ръце се озоваха върху корема й и внимателно, но решително започнаха да го галят, както го бях виждал да прави с кобилите.
— Още малко, още съвсем малко — успокои я Бърич. — Почти е излязло. — Изведнъж бе възвърнал хладнокръвието си и спокойният му глас окуражи Моли. Контракциите пак започнаха и той продължи да я гали. — Ей сега, ей сегичка… — Безброй пъти го бях чувал да изрича тези думи в бъкипската конюшня. В промеждутъците на пристъпите Бърич възобновяваше масажа си, като през цялото време тихо й говореше, казваше й, че е добро момиче, силно момиче, хубаво момиче, което щяло да роди чудесно бебе. Съмнявам се, че смисълът на думите му стигаше до някой от двамата. По някое време той се изправи, отиде да донесе одеяло и го сгъна на пода до себе си. После, без да изрича неловки извинения, повдигна нощницата й и Моли се вкопчи в ръба на масата. Мускулите й се напрегнаха и тя изкрещя. — Давай, давай — насърчаваше я Бърич, — ето, още малко, точно така, я да видим кой е дошъл при нас?
И детето се озова в ръцете му, главичката му в едната груба, мазолеста длан, телцето му в другата, и Бърич рязко седна на пода със смаяно изражение, сякаш никога не беше виждал такова нещо. Женските приказки, които бях слушал, ме бяха накарали да очаквам часове на писъци и кървави локви. Ала по бебето, което гледаше Бърич със спокойните си сини очи, почти нямаше кръв. Сивкавата пъпна връв, която се виеше от корема му, изглеждаше прекалено дебела в сравнение с мъничките му ръчички и крачета. Ако не се броеше тежкото дишане на Моли, в колибата се бе възцарило пълно мълчание.
Сетне:
— Добре ли е — попита Моли. Гласът й трепереше. — Защо не плаче?
— Добре е — тихо отвърна Бърич. — Добре е. И каквато е хубавица, за какво да плаче? — И замълча, като омагьосан вперил поглед в детето. Накрая неохотно го остави на одеялото и го зави с единия му край. — Остава ти още малко работа, момичето ми — навъсено рече той на Моли.
Поколеба се за миг, после преряза пъпната връв с ножа си, уви бебето в чиста пелена и го даде на Моли, която мигом го разви. Докато Бърич разтребваше стаята, тя разгледа детето си, като възкликваше при вида на лъскавата му черна коса, мъничките му пръстчета със съвършени нокти, изящните му ушички. После и той направи същото, докато държеше бебето и стоеше с гръб към Моли, която си обличаше чиста нощница.
Никога не го бях виждал толкова напрегнато да се взира в някое новородено жребче или кутре.
— Ще имаш челото на Рицарин — тихо рече Бърич на детето, усмихна му се и го докосна с показалец по бузата. То леко помръдна главичка.
Моли седна до огъня и той й подаде дъщеря й, но когато тя я повдигна към гърдите си, Бърич приклекна до стола. След няколко опита бебето най-сетне засука и той облекчено въздъхна. Любимата ми имаше очи единствено за детето, ала забелязах, че Бърич разтрива лицето си с треперещи ръце. Никога не го бях виждал да се усмихва така.
Моли го погледна с грейнало лице.
— Ще ми направиш ли чай — тихо го помоли тя и идиотски ухилен, Бърич кимна.
Събудих се няколко часа преди разсъмване и в първия момент не разбрах къде съм. Постепенно осъзнах, че съм вперил очи в луната. Не мога да опиша чувствата, които бушуваха в мен. Ала мислите ми бавно приеха форма и аз разбрах предишните си сънища на Умението за Бърич. Това обясняваше много неща. Бях го гледал през очите на Моли. Той през цялото време се беше грижил за нея. Тя бе приятелката, на която беше отишъл да помогне, жената, на която нямало да е излишна мъжката сила. И бе живял при нея, докато аз бях скитал сам. Ненадейно ме обзе гняв, че не ми е признал за собственото ми дете, ала бързо се овладях, когато осъзнах, че може би се е опитал да го направи. Нещо го беше накарало да се върне в хижата. Пак се зачудих какво си е помислил, когато я е намерил изоставена. Че са се оправдали най-ужасните му страхове за мен ли? Че безвъзвратно съм се превърнал в звяр?
Ала аз щях да се върна. Като внезапно отворена врата, изведнъж разбрах, че мога да го направя. Между мен и Моли всъщност не стоеше нищо. В живота й нямаше друг мъж, само нашето дете. Усмихнах се. Нямаше да позволя да ни раздели нещо толкова незначително като смъртта ми. Какво беше тя в сравнение със споделения живот на едно дете? Щях да ида при нея и да й обясня най-после, да й разкажа всичко, и този път тя щеше да разбере и да ми прости, защото помежду ни никога повече нямаше да има тайни.
Не се поколебах. Надигнах се в мрака, взех вързопа си, който бях използвал за възглавница, и тръгнах. Спускането по течението на реката бе много по-лесно, отколкото вървенето срещу него. Имах няколко сребърника, някак си щях да се кача на кораб и когато парите ми свършеха, щях да заплатя с труда си. Вин беше бавна река, но щом подминех Турлейк, щях да се понеса по могъщото течение на Бък. Връщах се. У дома. При Моли и нашата дъщеря.
„Ела при мен.“
Спрях. Това не бе Искрен. Знаех го. Идваше от самия мен, беше белегът, оставен от този внезапен и непреодолим взрив. Бях сигурен, че ако знае, моят крал ще ми каже да побързам, да не се тревожа за него, че всичко ще е наред. Просто трябваше да продължа да вървя.
Крачка след крачка по огрян от луната път. С всяка стъпка чувах думите в главата си. „Ела при мен. Ела при мен.“ „Не мога — умолявах аз. — Няма да дойда.“ Продължавах да вървя. Опитвах се да мисля само за Моли, само за мъничката ни дъщеря. Трябваше да й измислим име. Дали Моли щеше да я кръсти, преди да се върна при нея?
„Ела при мен.“
Трябваше незабавно да се оженим. Да намерим свидетел в някое малко селище. Бърич щеше да гарантира, че съм подхвърлено дете без родители, които свидетелят да запомни. Щях да кажа, че името ми е Новия. Странно име, но бях чувал и още по-странни, и можех да живея с него до края на живота си. Някога толкова важни за мен, имената бяха изгубили всякакво значение. Нека ме наричаха и Фъшкия, стига да можех да живея с Моли и дъщеря си.
„Ела при мен.“
Трябваше да си намеря някаква работа, каквато и да е. Изведнъж реших, че не бива да харча сребърниците си, че е по-добре да си отработя пътя до Моли. И щом стигнех там, с какво можех да си изкарвам прехраната? За какво бях годен? Гневно пропъдих тази мисъл от ума си. Щях да открия нещо. Щях да намеря начин. Щях да съм добър съпруг, добър баща. Жена ми и детето ми нямаше да се нуждаят от нищо.
„Ела при мен.“
Постепенно забавих крачка и накрая спрях на ниско възвишение, което гледаше към пътя пред мен. В крайречния град все още светеше. Трябваше да отида там и да потърся гемия, която да отплава по течението и да е готова да приеме неопитен моряк. И толкова. Просто трябваше да продължа напред.
Тогава не разбрах защо не мога да го направя. Направих една крачка, залитнах, зави ми се свят и паднах на колене. Не можех да се върна. Трябваше да ида при Искрен. Все още не го разбирам и не съм в състояние да го обясня. Стоях на колене, гледах надолу към града и ясно знаех за какво копнея с цялото си сърце. И не можех да го направя. Нищо не ме задържаше, никой не ме спираше. Само настойчивият гласец в ума ми, който постоянно повтаряше: „Ела при мен, ела при мен, ела при мен“.
И аз не можех да направя друго.
Не можех да заповядам на сърцето си да престане да бие, не можех да не дишам и да умра. Не можех и да пренебрегна този зов. Стоях сам в нощта и се мятах, в капана на чуждата воля. Някаква хладнокръвна моя част казваше: „Ето, виждаш ли, същото е и за тях“. За Уил и останалите от котерията, на които Гален бе внушил вярност към Славен. Това не ги караше да забравят, че имат друг крал, не ги караше да вярват, че защитават правдата. Те просто нямаха друг избор. И преди едно поколение същото беше било за Гален, принуден да е предан до гроб на баща ми. Искрен ми бе разказал как Рицарин му внушил тази преданост, когато всички били още деца. Сторил го от гняв, когато Гален извършил нещо жестоко спрямо Искрен. Сторил го и от невежество, без дори да знае, че е възможно такова нещо. Искрен твърдеше, че по-късно Рицарин съжалявал и щял да поправи нещата, стига да знаел как. Дали Гален изобщо беше осъзнал какво са направили с него? Това обясняваше ли фанатичната му омраза към мен? Дали бе прехвърлял на сина омразата, която не беше могъл да си позволи да изпита към баща ми?
Опитах се да се изправя и не успях. Бавно се отпуснах в средата на огрения от луната път и безнадеждно седнах на голата пръст. Нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен че някъде далече бяха жена ми и детето ми и аз не можех да ида при тях. Не можех да ида при тях, също както не можех да се кача на нощното небе и да сваля луната. Вперих очи в реката, която отразяваше лунните лъчи и се вълнуваше като черна плоча. Река, която можеше да ме отнесе у дома, ала нямаше да го направи. Защото твърдостта на волята ми не беше достатъчна, за да преодолее заповедта в ума ми. Вдигнах очи към луната.
— Бърич — повиках го на глас, сякаш можеше да ме чуе. — О, грижи се за тях, пази ги да не ги сполети зло. Докато се върна.
Не си спомням как съм се върнал при кошарите, нито как съм легнал да спя. Ала утрото настъпи и когато отворих очи, бях там. Лежах, взирах се в синевата и мразех живота си. Крис се наведе над мен.
— Трябва вече да ставаш — каза ми той и като се вгледа по-внимателно, отбеляза: — Очите ти са кървясали. Да не би да си имал бутилка, която не си поделил с мен?
— Нямам нищо, което да си поделям с друг — отвърнах и станах. Главата ми се пръскаше.
Чудех се как ще я кръсти Моли. Сигурно с име на цвете. Люляк или нещо такова. Роза. Невена. Как бих я кръстил аз? Нямаше значение.
Престанах да мисля. През следващите няколко дни правех каквото ми нареждаха. Вършех го добре, без да се разсейвам. Някъде в мен беснееше безумец в килията си, ала предпочитах да не зная нищо за това. Грижех се за овцете. Закусвах, вечерях. Вечер лягах, сутрин ставах. И пак се грижех за овцете. Следвах ги в праха от колите и конете, прах, който покриваше миглите и кожата ми, прах, който изсушаваше гърлото ми, и не мислех за нищо. Нямаше нужда да мисля, за да зная, че всяка стъпка ме приближава до Искрен. Говорех толкова малко, че даже на Крис му омръзна моята компания, защото не можеше да ме въвлече в спор. Грижех се за овцете като най-доброто овчарско куче на света. Когато вечер си лягах, дори не сънувах.
За останалите животът си течеше постарому. Керванджийката си знаеше работата и пътувахме без проблеми. Неудобствата ни се свеждаха до праха, малкото вода и оскъдната паша и ние ги приемахме като неизбежни. След вечеря кукловодите започваха репетициите си. Играеха три представления и искаха да ги усъвършенстват, преди да стигнем до Синьото езеро. Понякога репетираха само движенията на марионетките и диалозите, ала на няколко пъти изпълниха целите пиеси с факли, декори и завеси, облечени в бели одежди, които показваха тяхната невидимост. Главният кукловод бе изключително стриктен, много точен с конците на марионетката си, и не спестяваше камшика дори на калфата си, ако смяташе, че го заслужава. Една неправилно произнесена реплика, едно излишно движение на ръката на марионетката, и майстор Дел размахваше ремъка си. Дори да бях в настроение за забавление, това щеше да провали всичко. Затова докато другите гледаха представленията, аз обикновено седях и зяпах овцете.
Пътуващата певица, хубавица на име Славея, често идваше с мен. Съмнявам се, че харесваше компанията ми. По-скоро бяхме достатъчно далеч от лагера, за да може да упражнява собствените си песни далеч от безкрайните репетиции и плача на наказаните чираци. А навярно имаше значение и това, че съм от Бък и разбирам чувствата й, когато тихо говореше за крясъците на чайките и синьото небе над морето след буря. Тя бе типична бъкска жена, тъмнокоса и тъмноока, не по-висока от рамото ми. Обличаше се семпло, със син панталон и туника. На ушите й имаше дупки, но не носеше обеци, нито пръстени на ръцете. Сядаше до мен, прокарваше пръсти по струните на арфата си и запяваше. Беше ми приятно отново да чуя бъкски говор и познатите песни от Крайбрежните херцогства. Понякога ми говореше. Това не бяха разговори. Славея говореше на себе си в нощта и аз случайно бях там, за да я чуя, както някои говорят на любимото си куче. Ето защо знаех, че пеела в малък замък в Бък, крепост, която никога не бях посещавал, собственост на дребен благородник, чието име дори не знаех. Сега бе късно за това — и крепостта, и благородника вече ги нямаше, пометени от алените кораби. Славея се спасила, но останала без дом и господар, за когото да пее. Затова се отправила на път, решена да отиде толкова навътре в страната, че никога да не й се наложи да види кораб. Разбирах я. Като беше избягала, в сърцето си тя бе спасила Бък такъв, какъвто го виждаше в спомените си.
Смъртта я докоснала с крилете си и Славея нямала намерение да умре като незначителна певица на дребен благородник. Не, някак си щяла да си създаде име, да свидетелства на някое велико събитие и да сътвори песен за него, която да се пее през годините. И така щяла да стане безсмъртна. Струваше ми се, че е имала по-голям шанс да присъства на такова събитие на крайбрежието, но сякаш в отговор на неизречения ми въпрос тя ме увери, че щяла да стане свидетелка на нещо, което не носело смърт никому. А и освен това, ако си видяла една битка, рече тя, видяла си всичките. Не намирала нищо особено музикално в кръвта. Безмълвно кимнах на думите й.
— О, ти приличаш повече на воин, отколкото на пастир. Овцете не ти чупят носа, нито оставят белези като този на лицето ти.
— Напротив — ако паднеш от скала, докато ги търсиш в мъглата — кисело възразих аз и се извърнах от нея.
Отдавна не бях разговарял с никого.
Пътуването ни продължи с такава скорост, с каквато позволяваха натоварените коли и стадото. Дните си приличаха. Също като еднообразната местност. Нямаше почти нищо ново. Понякога срещахме други хора, установили лагера си край някой извор. При един от тях имаше кръчма и керванджийката разтовари там няколко буренца бренди. Веднъж половин ден ни следваха неколцина конници, които можеха да са бандити. Ала следобед изчезнаха — или се бяха отклонили в своята посока, или бяха решили, че вещите ни не си струват да ни нападнат. Срещахме други пътници, вестоносци и самотни ездачи, необременени от овце и фургони. Видяхме група стражници във фароуски униформи, които бясно препускаха. Докато минаваха покрай нас, изпитах безпокойство, сякаш някакъв звяр за миг се докосна до стените, които пазеха ума ми. Дали сред тях яздеше умел — Бърл, Карод или дори Уил? Опитах се да се убедя, че просто се дължи на самия вид на златистокафявите униформи.
На другия ден ни пресрещнаха трима от номадското племе, в чиито пасища се намирахме. Дойдоха при нас на яки дребни кончета. Две жени и момче. Руси и силно загорели от слънцето. На лицето на момчето бяха татуирани ивици като на котка. Появата им накара кервана да спре. Мадж извади маса, сложи покривка и приготви специален чай, който им поднесе с подсладени плодове и сладкиши с ечемична захар. Не видях да им дава пари, просто им оказа церемониално гостоприемство. По поведението им предположих, че се познават отдавна и че керванджийката готви сина си да приеме спогодбите за свободно преминаване от нея.
Ала повечето дни бяха едни и същи. Ставахме, закусвахме, потегляхме. Спирахме, вечеряхме, заспивахме. Един ден се зачудих дали Моли ще научи детето да прави свещи и да се грижи за пчели. А на какво можех да го науча аз? На отрови и методи за удушаване. Не. Щях да я науча на четмо и писмо. Когато се върнех, тя все още щеше да е достатъчно малка. И на всичко, на което ме бе научил за конете и кучетата Бърич. Тогава осъзнах, че отново мисля за бъдещето, за живота си след като открия Искрен и някак си му помогна да стигне до Бък. Дъщеря ми беше бебе, сучеше от гръдта на Моли и всичко бе ново за нея. Беше твърде малка, за да знае, че нещо липсва, че баща й го няма. Скоро щях да се върна при тях — още преди да се научи да казва „тате“. Щях да съм при нея, за да видя първите й крачки.
Това решение промени нещо в мен. Никога с такова нетърпение не бях очаквал нещо. Това не бе убийство, което щеше да свърши с нечия смърт. Не, мечтаех за живот и си представях как ще я уча на разни неща, представях си как ще порасне красива и умна, колко много ще обича баща си и няма да знае нищо за някогашния му живот. Нямаше да си ме спомня с гладко лице и прав нос. Щеше да ме познава такъв, какъвто бях. Това беше странно важно за мен. Щях да отида при Искрен, защото така трябваше, защото той бе мой крал и аз го обичах, и защото се нуждаеше от помощта ми. Ала този момент вече не бележеше края на пътуването ми, а неговото начало. Щом откриех Искрен, можех да се върна при тях. За известно време съвсем забравих за Славен.
Такива мисли понякога ми минаваха през главата и аз крачех в праха и вонята на овцете и се усмихвах със стиснати устни под кърпата, която покриваше лицето ми. Друг път, когато нощем лежах сам, можех да мисля единствено за топлотата на една жена, за дома и детето ни. Сякаш усещах всеки километър, който ни разделяше. И самотата мъчително ме гризеше. Копнеех в подробности да науча какво става. Всяка нощ, всеки миг на спокойствие ме изкушаваше да се пресегна с Умението. Но сега разбирах съвета на Искрен. Ако го направех, котерията на Славен можеше да открие и мен, и тях. Затова жадувах да ги зърна, ала не смеех да се опитам да утоля жаждата си.
Стигнахме до едно селище, което почти отговаряше на името си. Сградите бяха поникнали като гъби около дълбок извор. Имаше странноприемница, кръчма и дори няколко дюкяна, които обслужваха пътници. Къщите бяха пръснати наоколо. Влязохме в него по пладне и Мадж обяви, че ще си починем и ще продължим на другата сутрин. Никой не възрази. Щом напоихме животните, ги отведохме в предградията. Кукловодът реши да се възползва от случая и съобщи в кръчмата и странноприемницата, че трупата му щяла да даде представление за целия град. Славея вече се бе настанила в един от ъглите на кръчмата и запознаваше това фароуско селище с бъкските балади.
Аз останах при овцете край града и скоро всички други напуснаха лагера ни. Нямах нищо против. Собственичката на конете ми беше предложила един петак, ако ги наглеждам. Те почти не се нуждаеха от грижи. Бяха спънати и пасяха оскъдната трева. Бикът бе завързан наблизо. Самотата и неподвижността ми носеше покой. Вече можех дълго да не мисля за нищо конкретно и това правеше безкрайното ми чакане по-безболезнено. Седях на канатата на каруцата на Деймън и зяпах животните и осеяната с храсти равнина.
Това не продължи много. Късно следобед в лагера се появи фургонът на артистите. В него бяха само майстор Дел и най-младата му помощничка. Другите бяха останали в града да пийнат, да поприказват и изобщо да се позабавляват. Ала скоро от виковете на кукловода научих, че момичето се било изложило с неточни движения и забравени реплики. Към крясъците си той прибави и няколко силни удара с камшик. Плющенето на ремъка и писъците на чирачето се чуха в целия лагер. Вторият удар ме накара да потръпна. На третия скочих. Нямах ясна представа за намеренията си и с облекчение видях, че майсторът се отдалечава от фургона, за да се запъти обратно към града.
Докато разпрягаше конете, момичето плачеше. Преди почти не й бях обръщал внимание. Тя беше най-младата в трупата, нямаше повече от шестнадесет, и очевидно най-често си навличаше гнева на кукловода. Не че това бе нещо необичайно. Повечето майстори биеха чираците си. Нито Бърич, нито Сенч ме бяха удряли с каиш, но бях изял достатъчно шамари и сегиз-тогиз по някой ритник от Бърич, когато не бях достатъчно чевръст. Кукловодът не беше по-лош от повечето майстори, които бях виждал, дори бе по-добър от мнозина. Хората му бяха сити и добре облечени. Навярно ме бе ядосало това, че един удар с камшик, изглежда, никога не му се струваше достатъчен. Винаги бяха три, пет или дори повече, ако беше в лошо настроение.
Спокойната ми вечер беше провалена. Хлипането й продължи много след като се погрижи за конете. Накрая не издържах, отидох при фургона й и почуках на вратичката.
— Кой е — пресипнало попита момичето.
— Овчарят Том. Как си?
Бях се надявал, че ще ме отпрати. Вместо това вратичката се отвори и тя надникна навън. По брадичката й се стичаше кръв. С един поглед разбрах какво се е случило. Краят на ремъка се бе увил около рамото й и върхът му я беше ударил по бузата. Не се съмнявах, че ужасно я боли, но предположих, че повече я плаши кръвта. На масата зад гърба й видях огледало и окървавена кърпа. За миг мълчаливо се спогледахме. После момичето изхлипа.
— Той ми съсипа лицето.
Не знаех какво да й отговоря. Влязох във фургона и я хванах за раменете. Накарах я да седне. Тя бе бърсала кръвта със суха кърпа. Нямаше ли капчица здрав разум?
— Стой тук — казах й. — И се помъчи да се успокоиш. Ей сега се връщам.
Взех кърпата и я намокрих със студена вода. Върнах се и измих кръвта. Както предполагах, раната не беше голяма, но обилно кървеше, както често се случва с нараняванията по лицето и главата. Сгънах кърпата и я притиснах към бузата й.
— Дръж я така. Притискай я, но не я сваляй. Ей сега ще дойда. — Погледнах я и видях, че премрежените й със сълзи очи са вперени в белега ми. — На хубава кожа като твоята няма да остане и следа. Или поне няма да е голяма.
Ококорените й очи ми показаха, че съм казал точно каквото не трябва. Излязох от фургона, като се укорявах, че изобщо се забърквам в това.
Билките ми и гърненцето с мехлема на Бърич бяха останали във вързопа, който бях зарязал в Трейдфорд. Там, където пасяха овцете обаче, бях забелязал едно цвете, което малко приличаше на недорасъл златник, и растения с месести листа от рода на очеболеца. Откъснах едно, но не миришеше както трябва и сокът му беше лепкав, а не пихтиест. Измих си ръцете и потърсих златника. Миришеше като онзи в Бък. Свих рамене. Набрах шепа листа, ала после реших, че мога да използвам случая, за да възстановя изгубения си запас. Приличаше на същото цвете, но в тази суха скалиста почва беше много по-дребно. Пръснах листата в каруцата и оставих по-месестите да съхнат. Откъснах връхчетата на по-малките, смачках ги с два чисти камъка и занесох кашата във фургона на артистите. Девойката я погледна подозрително, но колебливо кимна, когато й казах:
— Това ще спре кръвта. Колкото по-скоро се затвори раната, толкова по-малък белег ще остане.
Когато свали кърпата от лицето си, видях, че кървенето почти е спряло. Въпреки това я намазах с кашата от златник. Тя неподвижно седеше и изведнъж със смущение си спомних, че от последната си среща с Моли не съм докосвал женско лице. Сините й очи бяха ококорени и вперени в лицето ми. Извърнах се.
— Така. Сега пази раната, не я бърши, не я докосвай с пръсти и не я мий. Нека се образува струпей и се опитай да не го пипаш.
— Благодаря — промълви тя.
— Няма защо — отвърнах аз и понечих да си тръгна.
— Казвам се Тасин — каза тя.
— Зная. Чух го да ти крещи. — Заслизах по стъпалата.
— Той е ужасен човек. Мразя го! Ако можех, щях да избягам.
Моментът не ми се струваше особено подходящ просто да я оставя сама. Слязох от фургона и спрях.
— Зная, че е трудно да понасяш камшика, когато полагаш всички усилия. Но… това е положението. Ще е по-лошо, ако избягаш и нямаш храна, подслон и дрехи. Опитай се да се справяш по-добре, за да не те бие. — До такава степен не вярвах на думите си, че едва можех да се насиля да ги изрека. Но това бе по-добре, отколкото да й кажа да избяга. Сама нямаше да оцелее и един ден в голата равнина.
— Не искам да се справям по-добре. — Беше дошла на себе си достатъчно, за да възвърне непокорството си. — Изобщо не искам да съм кукловодка. Майстор Дел го знаеше, когато ме купи.
Запътих се обратно към овцете си, но тя ме последва.
— Харесвах един мъж в нашето село. Беше ме поискал за жена, но точно тогава нямаше пари. Той беше фермер, разбираш ли, и беше пролет. Напролет никой фермер няма пари. Каза на майка ми, че ще плати за мен след жътва. Но майка ми рече: „Щом е беден сега, когато има да храни една уста, когато има да храни две или повече, ще е още по-беден“. И ме продаде на кукловода за половината от обичайната сума, която дават за чирак, защото не отивах доброволно.
— Там, откъдето идвам, не постъпват така — неловко отвърнах аз. Не можех да разбера какво иска да ми каже. — Родителите плащат на майстора, за да вземе детето им за чирак с надеждата, че то ще води по-добър живот.
Тасин отметна къдравата си светлокестенява коса от лицето си.
— Чувала съм за това. И тук някои правят така, но обикновено майсторът купува чирак и ако не го бива, го продава за общ работник. Тогава за шест години ставаш почти като роб. — Тя изсумтя. — Някои твърдят, че това карало чираците да полагат повече старание, защото знаели, че ако майсторът не остане доволен, за шест години могат да се озоват в кухнята или да надуват меха в някоя ковачница.
— Е, струва ми се по-добре да се изучиш за кукловодка — неубедително казах аз. Седнах на канатата на нашата каруца и се загледах в стадото. Тасин се настани до мен.
— Или да се надявам, че някой ще ме купи от господаря ми — унило прибави тя.
— Говориш като робиня — неохотно рекох аз. — Не е чак толкова зле, нали?
— Ден след ден да вършиш нещо, което смяташ за глупаво ли — попита момичето. — И да те бият, задето не го правиш идеално? Наистина ли е по-добре, отколкото да си роб?
— Е, поне си сита, облечена и имаш подслон. А и той ти дава възможност да научиш нещо, занаят, който ще ти позволи да пътуваш из целите Шест херцогства, ако го овладееш добре. Накрая дори може да изнасяш представления в кралския двор в Бъкип.
Тя ме изгледа странно.
— Искаш да кажеш в Трейдфорд. — Тасин въздъхна и се премести по-близо до мен. — Самотна съм. Другите искат да станат кукловоди. Сърдят ми се, когато правя грешки, обвиняват ме, че съм била мързелива, и не ми говорят, когато според тях съм провалила представлението. Всички се държат зле с мен и никого няма да го е грижа дали на лицето ми ще остане белег.
Нямаше какво да й отговоря. Не познавах другите достатъчно добре, за да се съглася с нея или да й възразя. Затова не казах нищо. И двамата гледахме овцете. Започна да се здрачава. Помислих си, че скоро ще трябва да запаля огън.
— Е — след още няколко минути мълчание попита тя, — как стана овчар?
— Родителите ми умряха. Сестра ми ги наследи и не я беше грижа за мен.
— Кучка — свирепо възкликна Тасин.
Отворих уста да защитя измислената си сестра, но разбрах, че така само ще удължа разговора. Опитах се да си измисля някаква работа, но овцете и другите животни бяха пред нас и спокойно пасяха. Нямаше смисъл да се надявам, че другите ще се върнат скоро. Не и след като в града имаше кръчма, в която след толкова много дни път можеха да си поприказват с други хора.
Накрая се извиних, че съм гладен, и станах да събера камъни, сух тор и съчки за огън. Тасин настоя да сготви. Всъщност не ми се ядеше, ала тя яде с апетит и добре ме нагости от запасите на артистите. Направи и чай и двамата седнахме край огъня с две тежки червени порцеланови чаши.
Мълчанието някак си бе престанало да е неловко. Беше ми приятно да седя и да гледам как някой друг приготвя вечерята. Отначало тя бъбреше, питаше дали харесвам някакви подправки и дали обичам силен чай, но всъщност не очакваше отговори. Очевидно приела мълчанието ми за съгласие, Тасин започна да говори за себе си. Почти с отчаяние ми разказа за дните, прекарани в изучаване и упражняване на нещо, което не желаеше да учи и упражнява. С неохотно удивление спомена за усърдието на другите чираци, за въодушевлението им, което тя не можела да сподели. После замълча и ме погледна с очи, от които струеше мъка. Нямаше нужда да ми обяснява самотата, която изпитваше. След това премина на по-леки теми — храните, които ядели, а тя не обичала, как един от кукловодите вечно вонял на пот, за някаква жена, която й напомняла да казва репликите си, като я щипела.
Странно. Дори оплакванията й ми бяха приятни и запълваха мислите ми с баналните й проблеми, за да не мога да се съсредоточа върху своите. В известен смисъл сякаш отново бях с вълка. Тасин говореше за настоящето, за вечерята и нощта, и не мислеше за почти нищо друго. Това ми напомни за Нощни очи. Леко се пресегнах към него. Усещах го някъде, ала нищо повече. Сигурно ни разделяше прекалено голямо разстояние или беше прекалено съсредоточен върху новия си живот. Каквато и да бе причината, умът му не беше открит за мен така, както някога. Може би просто все повече се настройваше към особеностите на своята глутница. Опитах се да се зарадвам, че си е намерил такъв живот с много другари и навярно другарка.
— За какво мислиш — попита Тасин.
Каза го толкова тихо, че отговорих искрено, като не откъсвах очи от огъня.
— Че понякога човек се чувства още по-самотен, когато знае, че приятелите и семейството му са добре далеч от него.
Тя сви рамене.
— Аз се опитвам да не мисля за тях. Моят фермер сигурно си е намерил друга, чиито родители са се съгласили да почакат за парите. Колкото до майка ми, без мен животът й сигурно е по-лек. Не беше чак толкова стара, че да не си намери нов мъж. — Тя се протегна, странно котешко движение, после завъртя глава, погледна ме и прибави: — Няма смисъл да мислиш за нещо далечно, което не можеш да имаш. Това само ще те направи нещастен. Задоволявай се с онова, което можеш да имаш сега.
Очите ни се срещнаха. Нямаше как да не разбера смисъла на думите й. За миг се смаях. После тя се наведе към мен и нежно обхвана лицето ми в шепи. Смъкна кърпата от главата ми и отметна косата от челото ми. Вгледа се в мен и навлажни устни с върха на езика си. Плъзна длани по шията към раменете ми. Бях вцепенен като мишка, хипнотизирана от змия. Тасин, ме целуна и отвори устните си за моите. Ухаеше на сладко димче.
Пожелах я с внезапност, от която ми се зави свят. Не като Тасин, а като жена, нежна и близка. В мен се обаждаше похотта и в същото време всичко бе нещо съвсем различно. Като жаждата за Умението, която безспирно гризе човек, изисква близост и пълно единение със света. Бях невъобразимо уморен от самота. Притиснах я към себе си толкова бързо, че я чух изненадано да ахва. Целунах я така, като че ли можех да я погълна и това някак си да ме спаси от самотата ми. Ненадейно тя се озова легнала по гръб и издаваше тихи доволни стонове. После спря и опря ръце в гърдите ми.
— Спри за малко — каза Тасин. — Просто почакай. Под гърба ми има камък. И не бива да си изцапам дрехите. Дай да разгъна твоя плащ…
Жадно я наблюдавах, докато постилаше наметалото ми на земята край огъня. После тя легна и потупа мястото до себе си.
— Е? Няма ли да дойдеш — попита ме дяволито. И още по-сладострастно прибави: — Ще ти покажа всичко, което мога да ти направя. — Плъзна ръце по предницата на ризата си, за да ме накара да си представя, че правя същото.
Ако не бе казала нищо, ако не бяхме спрели, ако просто беше вдигнала поглед към мен от плаща… ала въпросът и поведението й изведнъж промениха всичко. Изчезнаха всякакви илюзии за близост и нежност. Все едно че мъж ме предизвикваше да премерим силите си в бой с тояги. Не исках да мисля за нищо. Копнеех просто да мога да се хвърля отгоре й и да утоля жаждата си, но вместо това се чух да питам:
— Ами ако забременееш?
— О! — Тя тихо се засмя, като че ли изобщо не й бе хрумвало такова нещо. — Тогава можеш да се ожениш за мен и да откупиш чирашките ми години от майстор Дел. Или не — прибави Тасин, когато видя, че изражението ми се променя. — Не е толкова трудно да се избавиш от нежелана бременност, колкото си мислят мъжете. Няколко сребърника за нужните билки… но сега няма защо да мислим за това. Защо да се боим от нещо, което може изобщо да не ни сполети?
Защо наистина? Гледах я и я желаех с цялата страст на самотните си месеци. Но също така знаех, че тя няма да засити жаждата ми за дружба и разбиране. Бавно поклатих глава. Тя игриво ми се усмихна и протегна ръка.
— Не — промълвих аз. Тасин вдигна очи към мен, толкова удивена, че едва не се засмя. — Не е редно — прибавих аз и когато чух тези думи, осъзнах, че са верни. В тях нямаше нищо надуто. Не мислех за вечната си вярност към Моли, нито за срама, че вече съм оставил една жена да роди без мен. Познавах тези чувства, ала в този момент не ги изпитвах. В гърдите си усещах празнота, която само щеше да стане още по-голяма, ако легнех с непозната. — Не е заради теб — казах, когато видях, че лицето й почервенява и усмивката изчезва от устните й. — Заради мен е. Аз съм виновен. — Опитвах се да говоря утешително. Напразно.
Тасин рязко се изправи.
— Знам, глупако — язвително отвърна тя. — Просто исках да съм мила с теб, нищо повече. — После стана и гневно се отдалечи от огъня и скоро потъна в сенките. Чух я да затръшва вратата на фургона.
Бавно се наведох да вдигна плаща си и да го изтупам от праха. Внезапно захладня и се надигна вятър. Увих се във вълнения плат, седнах и вперих очи в огъня.
12
Подозрения
Човек се пристрастява към Умението. Учителите още отначало предупреждават за това всички, които изучават тази магия. Обаянието на силата й привлича умелия, изкушава го все по-често да я използва. Колкото по-опитен става той, толкова по-силна става тази съблазън. Постепенно тя засенчва всичките му други интереси и връзки. Но е трудно да се опише привлекателността й на някой, който не е изпитал самото Умение. Излитащо ято фазани в свежа есенна утрин, идеално улавяне на вятъра с платната на кораб, първата хапка гореща вкусна яхния след студен и гладен ден — това са само мимолетни усещания. Умението може да ги задържи докогато стигне силата на умелия.
Другите се прибраха в лагера много по-късно. Моят господар Деймън беше пиян и дружески се облягаше на Крис, който също бе пиян и ядосан. Измъкнаха одеялата си от каруцата и се проснаха отгоре им. Никой не ми предложи да ме смени. Въздъхнах. Съмнявах се, че ще мога да поспя до следващата нощ.
Утрото настъпи също толкова рано, колкото винаги, и керванджийката безмилостно настоя да станем и да се приготвим за път. Предполагам, че постъпваше разумно. Ако ги оставеше да спят колкото искат, най-ранобудните щяха да се върнат в града и цял ден щеше да й се наложи да ги събира. Но това направи сутринта отвратителна. Само конярите и певицата Славея, изглежда, бяха пили с мярка. Закусихме с овесена каша, докато другите се оплакваха от главоболие.
Забелязал съм, че пиенето заедно с някого, особено напиването, някак си свързва хората. Затова когато реши, че прекалено силно го боли глава, за да кара колата, господарят натовари с тази задача Крис. Деймън захърка в каруцата, докато Крис клюмаше на юздите и конят следваше другите фургони. Бяха завързали овена, който водеше стадото, за канатата и другите овце покорно вървяха след него. Почти. На мен се падна задължението да тичам отзад и да не позволявам на стадото да се пръсне. Небето беше синьо, но денят остана студен и духаше силен вятър, който носеше вдигания от нас прах. След безсънната нощ главата ми скоро започна да се пръска от болка.
По пладне Мадж обяви почивка. Повечето от кервана вече се бяха възстановили достатъчно, за да огладнеят. Напих се от бъчвите с вода във фургона на керванджийката, после намокрих кърпата си и доколкото можах, избърсах лицето си. Тъкмо се опитвах да измия праха от очите си, когато до мен се приближи Славея. Отстъпих настрани, като си мислех, че иска вода. Вместо това тя тихо заговори.
— Ако бях на твое място, нямаше да си свалям кърпата.
Изстисках я и я завързах на главата си.
— Винаги я нося. Това обаче не спасява очите ми от праха.
— По-важно е да криеш белия си кичур. Ако можеш, довечера го почерни с мас и пепел. Така няма толкова много да привлича вниманието.
Въпросително повдигнах вежди, като се опитвах да запазя самообладание.
Тя ми се усмихна.
— Само преди няколко дни през града минали стражниците на крал Славен. Казали на местните, че според краля Пъпчивия щял да прекоси Фароу. И че ти си щял да си с него. — Славея замълча и зачака да кажа нещо. След като просто продължих да я гледам, певицата се усмихна още по-широко. — Или може би става дума за друг мъж със счупен нос, белег на лицето, бял кичур в косата и… — тя посочи ръката ми — … рана от меч ето тук.
Възвърнах си дар слово и отчасти здравия си разум. Дръпнах ръкава си нагоре.
— Рана от меч ли? Това е само драскотина от гвоздея на вратата на една кръчма. Пък и почти е заздравяла.
Славея се наведе към мен и внимателно погледна ръката ми.
— А, ясно. Добре. Сбъркала съм. И все пак — тя отново ме погледна, — съветвам те да не си сваляш кърпата. Така никой друг няма да допусне същата грешка. — Замълча за миг, после вирна брадичка. — Нали знаеш, аз съм пътуваща певица. Предпочитам да наблюдавам историята, вместо да я правя. Или да я променям. Но се съмнявам, че и другите в кервана са като мен.
И се отдалечи, като си свирукаше. Безмълвно я изпратих с поглед. После отново пийнах вода, като внимавах да не изразходвам прекалено много, и се върнах при овцете си.
През остатъка от следобеда Крис беше буден и донякъде ми помагаше. Въпреки това този ден ми се стори по-дълъг и уморителен от другите. В задълженията ми нямаше нищо сложно. Проблемът бе, че отново бях започнал да мисля. Бях позволил отчаянието да ме погълне. Бях забравил за необходимостта от предпазливост. Не се страхувах достатъчно за себе си. Хрумна ми, че ако успеят да ме открият, стражниците на Славен ще ме убият. Тогава никога нямаше да видя Моли и нашата дъщеря. Някак си това ми се струваше по-страшно от опасността за живота ми.
На вечеря седнах по-далеч от огъня от обикновено, макар че се наложи да се увия в плаща си, за да се спася от студа. Мълчанието ми не направи впечатление на никого. Спътниците ми оживено разговаряха за предишната вечер в града. Научих, че бирата била добра, а виното — лошо и че местната певица веднага намразила Славея, задето пленила публиката с изпълненията си. Хората от нашия керван, изглежда, приемаха за лична победа факта, че песните й били добре приети от местните.
— Ти наистина пя чудесно, въпреки че знаеш само ония бъкски балади — великодушно призна дори Крис. Славея кимна на тази съмнителна похвала.
Както винаги, след вечеря тя разви арфата си. Майстор Дел бе дал на трупата си почивка, което ми подсказваше, че е останал доволен от чираците си, освен от Тасин. Тя изобщо не ме поглеждаше, седеше до един от конярите и се усмихваше на всяка негова дума. Забелязах, че раната й почти е зараснала и има само малка синина. Нямаше да й остане белег.
Тази нощ Крис щеше да пази стадото. Изпънах се на плаща си точно извън кръга светлина, който хвърляше огънят, с намерението веднага да заспя. Разговорът ми действаше приспивно, както и бавната мелодия на арфата. Постепенно песента стана по-ритмична и гласът на Славея се извиси в песен.
Вече се унасях, когато ме сепнаха думите „Кулата на Острова на Еленовия рог“. Рязко отворих очи, осъзнал, че тя пее за битката от миналото лято, за първото истинско сражение на „Руриск“ с пиратите. Едновременно си спомнях и прекалено много, и прекалено малко за него. Както неведнъж бе отбелязвал Искрен, въпреки всички уроци на Ход, аз имах склонността да превръщам всяка битка в обикновен бой. Затова бях носил брадва и я бях използвал със свирепост, каквато изобщо не бях очаквал от себе си. По-късно ми казаха, че съм убил капитана на пиратите. Не знаех дали е истина.
В баладата на Славея се пееше така. Сърцето ми се сви, когато чух думите „синът на Рицарин, с очи от пламък, що носи неговата кръв, макар и друг да властва в неговия замък“. По-нататък с преувеличения се разказваше за невероятните удари, които съм бил нанесъл, и за воините, които съм бил повалил. Беше странно унизително да слушам за тези събития като за благородни и вече почти легендарни. Знаех, че много воини мечтаят за техните подвизи да се пее така. Самият аз се чувствах неловко. Не си спомнях слънцето да е хвърляло пламъци по острието на брадвата ми, нито че съм се сражавал храбро като елена на герба ми. Спомнях си вонята на кръв, човешките вътрешности, по които бях стъпвал, агонията на умиращите. Онази нощ всичкото пиво в Бъкип не беше достатъчно, за да ми донесе покой.
Когато песента най-после свърши, един от конярите изсумтя.
— Е, снощи в кръчмата не посмя да изпееш тая песен!
Певицата презрително се засмя.
— Нямаше да я харесат. Песните за копелдака на Рицарин едва ли са достатъчно популярни тук, за да ми донесат някой петак.
— Странна песен — отбеляза Дел. — Кралят предлага злато за главата му, стражниците предупреждават всички да се пазят, защото копелдакът владеел Осезанието и го използвал, за да измами смъртта. Но от твоята песен излиза, че той е нещо като герой.
— Ами това е бъкска песен и в Бък го обичаха, поне преди — поясни Славея.
— Но вече не, обзалагам се. Освен дето всеки ще се зарадва на стоте жълтици, ако успее да го предаде на кралската стража — обади се един от конярите.
— Най-вероятно — съгласи се певицата. — Макар че в Бък все още има хора, които ще ти кажат, че песента му не е изпята и че копелдакът не е толкова зъл, колкото го изкарват.
— Все пак не разбирам. Мислех, че са го екзекутирали, задето използвал Дивата магия, за да убие крал Умен — рече Мадж.
— Така твърдят някои — отвърна Славея. — В действителност той умря в килията си, преди да успеят да го екзекутират и го погребаха, а не го изгориха. И се говори — тя понижи глас почти до шепот, — че напролет на гроба му нямало да порасне нито стрък зеленина. И като чула това, една мъдра старица разбрала, че неговата осезателна магия все още спи в костите му и може да бъде придобита от всеки достатъчно смел, за да извади зъб от устата му. Затова по пълнолуние отишла там, като взела със себе си слуга с лопата. Накарала го да изрови гроба. Но още с първата копка слугата открил парче дърво от ковчега на копелдака.
Славея направи драматична пауза. Освен пращенето на огъня не се чуваше нито звук.
— И ковчегът бил разбит отвътре, не отвън. Един човек ми каза, че в разцепения край на дъските на капака имало груби сиви косми от вълк.
Възцари се дълго мълчание.
— Това не е истина, нали — попита Мадж.
Славея прокара пръсти по струните на арфата си.
— Така съм слушала да говорят в Бък. Но също чух лейди Търпение, която го е погребала, да казва, че всичко това били глупости и че когато го измила и увила в савана, тялото му било студено и вкочанено. А за Пъпчивия, от когото толкова се бои крал Славен, лейди Търпение каза, че просто бил стар съветник на крал Умен, някакъв отшелник с обезобразено лице, напуснал уединението си, за да поддържа жива вярата, че Искрен е жив, и да окуражава онези, които трябва да продължат да се сражават с алените кораби. Та така. Можете да вярвате в каквото си искате.
Мелодия, една от кукловодките, престорено потрепери.
— Бррр. Изпей ни сега нещо весело за преди сън. Повече не искам да слушам страшните ти истории.
И Славея с готовност запя любовна балада, стара песен с ритмичен припев, към който се присъединиха Мадж и Мелодия. Лежах в мрака и мислех за всичко, което бях чул. С тревога разбирах, че Славея нарочно е повдигнала тази тема. Зачудих се дали смята, че ми прави услуга, или просто иска да види дали някой от другите не ме подозира. Сто жълтици за главата ми. Това беше достатъчно, за да събуди алчността и на херцог, та камо ли на една пътуваща певица. Въпреки че бях уморен, мина много време преди да заспя.
Еднообразното пътуване на другия ден бе почти успокоително. Вървях след овцете и се опитвах да не мисля. Не беше толкова лесно, колкото преди. Струваше ми се, че когато умът ми се поддава на тревогите, чувам в главата ми да отеква Искреновото „Ела при мен“. Вечерта спряхме на лагер край голям извор. Разговорите край огъня бяха разпокъсани. Струва ми се, че всички бяхме преуморени от тежкия преход и копнеехме да видим бреговете на Синьото езеро. Искаше ми се просто да си легна, но бях първа смяна на пост.
Изкачих се малко по-нагоре по склона, откъдето можех да наблюдавам овцете. От тази височина огънят на брега на извора приличаше на звезда на дъното на кладенец.
Тасин навярно си мислеше, че никой не я забелязва. Видях я безшумно да се приближава, скрила глава под качулката на плаща си. Тя описа широк кръг, сякаш искаше да ме заобиколи. Не я проследих с поглед, но чух, че се изкачва още по-нависоко от мен и после се спуска точно зад гърба ми. Усетих уханието й в неподвижния въздух и неволно ме обзе желание. Зачудих се дали ще имам силата на волята да й откажа втори път. Можеше да е грешка, ала тялото ми копнееше да приеме. Когато прецених, че е на десетина крачки, се обърнах и я погледнах. Момичето се стресна.
— Тасин — казах тихо и отново се обърнах към овцете. Тя се приближи и застана до мен. Отново я погледнах. Тя отметна качулката си и предизвикателно отвърна на погледа ми.
— Ти си оня, нали — задъхано попита момичето. В гласа й долових нотки на страх.
Не бях очаквал този въпрос. Нямаше нужда да се преструвам на изненадан.
— Оня ли? Аз съм овчарят Том, ако това имаш предвид.
— Не, ти си оня, онова копеле-осезател, дето го търси кралската стража. След като снощи Славея разказа оная история, конярят Дрю ми разправи какво говорели в града.
— Дрю ли ти каза, че съм копелето-осезател — предпазливо попитах, сякаш смаян от произнесените й с треперещ глас думи. Изпълваше ме ужасен страх.
— Не. — В гласа й се прокраднаха гневни нотки. — Дрю ми каза какво говорели за него кралските стражници. Счупен нос, белег на бузата и бял кичур в косата. Оная вечер видях косата ти. Ти имаш бял кичур.
— Всеки, който е бил удрян по главата, може да има бял кичур. А белегът ми е стар. — Наклоних глава и внимателно я погледнах. — Мисля, че раната ти зараства добре.
— Ти си оня, нали? — Опитът ми да сменя темата я ядоса.
— Не, разбира се. Виж, той имал рана от меч на ръката, нали? Погледни. — Оголих дясната си ръка и я протегнах към нея. Раната, която си бях нанесъл, бе на лявата ми ръка.
Тя не обърна никакво внимание на ръката ми.
— Имаш ли пари — неочаквано попита Тасин.
— Ако имах, нима щях да остана в лагера, когато другите отидоха в града? Защо питаш?
— За да купиш мълчанието ми. Иначе може да отида при Мадж и да й кажа. Или при конярите. — Тя предизвикателно вирна брадичка.
— Тогава ще им дам да видят ръката ми — уморено отвърнах аз и отново погледнах към овцете. — Ти си глупаво момиченце, Тасин, щом вярваш на страшните приказки на Славея. Върви да спиш.
— Ти имаш белег на другата ръка. Видях го. Някой може да го вземе за рана от меч.
— Сигурно същите, които ще те вземат за умна — иронично отвърнах аз.
— Не ми се подигравай — заплашително ме предупреди тя. — Няма да позволя да ме правиш на глупачка.
— Тогава не говори глупости. Какво ти става? Това да не е някакво отмъщение? Да не би да се сърдиш, че не легнах с теб? Казах ти, причината е в мен. Ти си хубава и не се съмнявам, че можеш да накараш един мъж да изпита удоволствие. Но не и мен.
Тасин се изплю на земята.
— Като че ли щях да ти позволя! Само се забавлявах, овчарю. Нищо повече. — Тя изсумтя. — Как може да се гледаш и да си мислиш, че някой ще те поиска заради самия теб? Вониш на овце, мършав си и ако се съди по лицето ти, си губил всеки бой, в който си участвал. — Момичето ми обърна гръб, после като че ли си спомни причината за идването си. — Няма да им кажа. Засега. Но когато стигнем в Синьото езеро, твоят господар трябва да ти плати нещо. Дай ми го, иначе ще вдигна целия град да те търси.
Въздъхнах.
— Убеден съм, че ще го направиш. Ще обърнеш всичко с главата надолу. И само ще дадеш на Дел още един повод да те набие.
Тасин заслиза по склона. Препъна се в сумрака и едва не падна, после гневно се обърна към мен, сякаш ме предизвикваше да се засмея. Нямах такова желание. Въпреки презрителното си поведение си умирах от страх. Сто жълтици. Само да плъзнеше слухът и тази огромна сума щеше да е достатъчна, за да вдигне бунт. След като ме убиеха, навярно щяха да решат, че са сбъркали човека.
Зачудих се как ще се справя сам през останалата част от фароуските равнини. Можех да тръгна веднага щом Крис ме сменеше от пост. Щях да отида във фургона, да си взема вещите и да изчезна в нощта. Синьото езеро едва ли беше много далеч. Все още мислех за това, когато забелязах от лагера да се отделя втора фигура и да се изкачва по склона към мен.
Славея се приближи тихо, но без да се крие. Поздрави ме с вдигане на ръка, седна на земята и каза:
— Надявам се, че не си й дал пари. Защо?
— Хм — изсумтях и я оставих да приеме отговора ми така, както иска.
— Защото ти си поне третият, от когото лъже, че е забременяла по време на пътуването. Твоят господар има честта да е първият обвинен. Втори беше синът на Мадж. Поне така ми се струва. Не знам още колко бащи е избрала за детето си.
— Не съм бил с нея, така че не може да ме обвини в това.
— О? Тогава сигурно си единственият мъж от кервана, който не е спал с Тасин.
Това ме смая. После се замислих и се зачудих дали някога ще дойде време, когато ще престана постоянно да установявам колко съм глупав.
— Значи смяташ, че е бременна и търси мъж, който да я откупи от господаря й, така ли?
Славея изсумтя.
— Съмнявам се, че изобщо е бременна. Досега не е искала някой да се ожени за нея, а само да й даде пари, за да си купи билки да се избави от детето. Струва ми се, че момчето на Мадж може да й е дало малко. Не. Според мен не иска съпруг, само пари. Затова все търси случай да се повъргаля с някого и после да поиска пари от него. — Тя се размърда да се намести по-удобно. — Е, щом не е забременяла от теб, какво си й сторил?
— Казах ти. Нищо.
— Тогава това обяснява защо говори толкова злобно за теб. Но само през последния ден, затова предположих, че си я „нищосал“ вечерта, когато всички бяхме в града.
— Славея — предупредително започнах аз и певицата помирително вдигна ръка.
— Няма да кажа и дума за онова, което не си правил с нея. Не съм дошла да говорим за това.
Замълча и след като не я попитах нищо, продължи:
— Какви са намеренията ти, след като стигнем до Синьото езеро?
Погледнах я.
— Да си взема платата. Бира, човешка храна, гореща вана и чисто легло поне за една нощ. Защо? Какви са твоите планове?
— Мислех да продължа към Планините.
— За да потърсиш събитие, достойно за песен ли — опитах се да попитам нехайно.
— Песните повече са свързани с хората, отколкото с местата — отвърна тя. — Помислих си, че и ти отиваш към Планините. Можем да пътуваме заедно.
— Още не си се отказала от идиотската идея, че съм копелдакът — обвиних я аз. Мъчех се да говоря спокойно.
Славея се усмихна широко.
— Копелдакът. Осезателят. Да.
— Грешиш. И даже да беше права, защо да го следваш в Планините? На твое място щях да се възползвам от възможността за по-голяма печалба и да го предам на кралската стража. Със сто жълтици на кой му трябва да измисля песни?
Славея презрително изсумтя.
— Ти имаш повече опит с кралската стража от мен, сигурна съм. Но дори аз знам, че една пътуваща певица, която се опита да си прибере наградата, най-вероятно след няколко дни ще бъде открита удавена в реката. А някои стражници изведнъж ще забогатеят. Не. Казах ти. Не ме блазни златото, копеле. Искам песен.
— Не ме наричай така — рязко я предупредих. Тя сви рамене и се извърна. След малко потръпна, сякаш я бях сръгал с лакът, и отново се обърна към мен с широка усмивка.
— А, мисля, че се досещам. Ето за какво те е изнудвала Тасин, нали? Искала е пари, за да си държи езика зад зъбите?
Не отговорих.
— Постъпил си разумно, като си й отказал. Ако й беше дал, щеше да си помисли, че е права. Ако наистина беше убедена, че си копелето, щеше да пази тайната си, за да я продаде на кралската стража. Защото няма опит с тях и вярва, че ще й дадат златото. — Славея се изправи и лениво се протегна. — Е, отивам да поспя. Но имай предвид предложението ми. Съмнявам се, че ще получиш по-добро. — Тя се заметна с плаща си и ми се поклони така, сякаш съм самият крал. Проследих я с поглед, докато се спускаше по склона, ловка като дива коза под бледите лунни лъчи. За миг ми напомни за Моли.
Замислих се дали да не се измъкна от лагера и да не тръгна към Синьото езеро. Реших, че ако го направя, Тасин и Славея само ще се убедят в правотата си. Пътуващата певица можеше да се опита да ме настигне. Тасин щеше да потърси начин да получи наградата. Не исках нито едното, нито другото. Беше по-добре да остана и да продължа като овчаря Том.
Вдигнах очи към нощното небе. Ясният студен свод се извисяваше над мен. Напоследък започваше да захладнява. Когато стигнех в Планините, зимата нямаше да е само далечна заплаха. Ех, ако не бях изгубил началото на лятото като вълк, вече щях да съм стигнал. Ала това бе поредната безполезна мисъл. Тази нощ звездите бяха големи и ярки. Близостта на небето правеше света да изглежда малък. Внезапно усетих, че ако просто се отворя и се пресегна към Искрен, ще го открия само на една ръка разстояние. Самотата ме погълна толкова ненадейно, че сякаш щеше да ме удави. За да стигна до Моли и Бърич, просто трябваше да затворя очи. Можех да отида при тях, можех да заменя жаждата на неизвестността с болката от невъзможността да ги докосна. Мислените стени, които толкова плътно ме обграждаха, откакто бях напуснал Трейдфорд, сега по-скоро ме задушаваха, вместо да ме предпазват. Наведох глава към свитите си колене и ги обгърнах с ръце, за да прогоня ледената празнота на нощта.
След известно време жаждата ми премина. Вдигнах глава и огледах спокойните овце, каруците и фургоните, неподвижния лагер. Само един поглед към луната ми беше достатъчен, за да разбера, че смяната ми отдавна е свършила. Крис никога не се будеше сам, за да поеме поста си. Затова се изправих, протегнах се и слязох долу, за да го измъкна от топлите му одеяла.
Следващите два дни минаха без изненади, освен че времето ставаше все по-студено и ветровито. На третата вечер, тъкмо когато поех първата смяна, видях на хоризонта прашен облак. Отначало не му обърнах внимание. Следвахме един от по-оживените търговски пътища и бяхме спрели край поредния извор, където вече лагеруваше семейство на пътуващ калайджия. Реших, че онзи, който вдига праха, също се е запътил насам. Затова останах седнал и продължих да наблюдавам облака, който все повече се приближаваше. Прахът постепенно се превърна във фигури на конници, яздещи в строг боен ред. Кралската стража. Светлината бе прекалено слаба, за да видя златистокафявите униформи на Славен, ала бях сигурен, че са неговите хора.
Не можех да направя нищо повече от това да се сдържа да не побягна. Хладната логика ми подсказваше, че ако търсят мен, ще им трябват само няколко минути, за да ме настигнат. Наблизо нямаше къде да се скрия. А ако не ме търсеха, само щях да привлека вниманието им и да потвърдя подозренията на Тасин и Славея. Затова стиснах зъби и останах на мястото си, седнал с гега върху коленете и поглед, отправен към стадото. Ездачите ме подминаха и се насочиха право към извора. Преброих ги. Бяха шестима. Познах един от конете, жълтеникав жребец, за който Бърич беше казал, че някой ден ще е добър бегач. Той ми напомни за това, че преди да напусне Бъкип, Славен бе ограбил оттам всичко ценно. В мен проблесна гневна искра, която някак си ми помогна да запазя самообладание.
След известно време реших, че стражниците просто пътуват като самите нас и са спрели край извора, за да пренощуват. После към мен се приближи Крис.
— Чакат те в лагера — рече той с неприкрито раздразнение. Крис обичаше да си ляга веднага след вечеря. Докато сядаше на моето място, го попитах какво е променило смените ни. — Кралските стражници — ядосано отвърна той. — Настояват да видят всички от кервана ни. Претърсиха фургоните.
— Какво търсят — небрежно попитах аз.
— Проклет да съм, ако знам. И не посмях да се поинтересувам. Ако искаш, сам ги попитай.
Взех гегата си и се запътих към лагера. Мечът висеше на кръста ми. Помислих си дали да не го скрия под панталона си, но се отказах. Всеки можеше да носи меч и ако се наложеше да го изтегля, исках да мога да го направя бързо.
Лагерът приличаше на разбунено гнездо оси. Мадж и нейните помощници бяха едновременно уплашени и разгневени. В момента стражниците бяха при калайджията. Една от тях срита купчина медни съдове и се развика, че можела да търси където и както си иска. Самият калайджия стоеше при фургона си със скръстени на гърдите ръце. Ако се съдеше по вида му, вече го бяха били. Двама стражници бяха накарали жена му и децата му да застанат с гръб към канатата на колата. От носа на жена му се стичаше струйка кръв. Тя все още изглеждаше готова да се съпротивлява. Безшумно като дим влязох в лагера и седнах до Деймън, като че ли винаги съм бил там. Нито един от двама ни не каза нищо.
Командирът на стражниците се обърна към нас. Побиха ме тръпки. Познавах го. Това беше Гръм, любимецът на Славен заради яките си юмруци. За последен път го бях видял в тъмницата. Човекът, който ми бе счупил носа. Сърцето ми бясно се разтуптя. В периферното ми зрение заплуваха тъмни петна. Насилих се да успокоя дишането си. Той отиде в центъра на лагера и презрително ни огледа. После попита: — Всички ли са тук?
Едновременно кимнахме. Сведох очи, за да избегна неговите. С мъка успях да задържа ръцете си неподвижни и далеч от ножа и меча. Опитах се да не позволя напрежението да се прояви в позата ми.
— Вие сте най-жалката шайка скитници, която съм виждал — надменно изсумтя стражникът. — Къде е керванджийката? Яздили сме цял ден. Наредете да се погрижат за конете ни. Пригответе ни храна и съберете още дърва за огъня. И ни стоплете вода да се измием. — Той отново плъзна поглед по нас. — Не искам неприятности. Хората, които търсим, не са тук, и повече не ни интересувате. Само изпълнете нарежданията ми и няма да има проблеми. Хайде, вършете си работата.
Неколцина от кервана измърмориха нещо в знак на съгласие, но иначе думите му бяха посрещнати с мълчание. Гръм ни обърна гръб и тихо заговори на хората си. Заповедите му, изглежда, не им допаднаха, но двамата, които държаха жената на калайджията, незабавно я оставиха на мира, приближиха се към нашия огън и ни махнаха да се отдръпнем. Мадж прати двама от помощниците си да се погрижат за конете на стражниците и трети да донесе вода и да я стопли. Самата тя тежко мина покрай нашата каруца и продължи към своя фургон.
В лагера се установи някакво неспокойно подобие на ред. Славея запали още един огън. Трупата на артистите, певицата и конярите се настаниха около него. Собственичката на коня и мъжът й тихо си легнаха.
— Е, изглежда, всичко е наред — каза Деймън, но забелязах, че продължава нервно да шава с пръсти. — Лягам си. Двамата с Крис се разберете за смените.
Понечих да се върна при овцете. После спрях и се огледах. Силуетите на стражниците се очертаваха на фона на огъня. Те спокойно разговаряха и един от тях стоеше на пост малко по-настрани от групата. Гледаше към нашия огън. Проследих погледа му. Не бях сигурен дали Тасин също го наблюдава, или просто зяпа стражниците. Така или иначе, предположих, че се досещам какво си е наумила.
Запътих се към фургона на Мадж. Тя вадеше фасул и грах от чувалите — щеше да вари супа. Докоснах я по ръката и тя подскочи.
— Извинявайте. Имате ли нужда от помощ?
Мадж повдигна вежди.
— Защо?
Забих поглед в земята и грижливо обмислих лъжата си.
— Не ми хареса как гледат жената на калайджията, госпожо.
— И сама мога да се справям с груби мъже, овчарю. Иначе нямаше да съм керванджийка. — Тя прибави сол и подправки в котела.
Мълчаливо кимнах. Това бе прекалено очевидно, за да й възразя. Но не си тръгнах и след малко Мадж ми подаде едно ведро и ме прати за вода. С готовност й се подчиних и когато се върнах, изчаках да го вземе от ръцете ми. После застанах до нея, докато малко рязко не ми каза да не й се пречкам в краката. Извиних се и отстъпих назад, като прекатурих ведрото и трябваше пак да го напълня.
После отидох при каруцата на Деймън, взех си одеялото и си легнах за няколко часа под колата. Преструвах се на заспал, но наблюдавах — не стражниците, а Славея и Тасин. Забелязах, че тази вечер певицата не извади арфата си, сякаш нямаше желание да привлича вниманието към себе си. Това ме поуспокои. Спокойно можеше да отиде при техния огън, да спечели благоразположението им с няколко песни и да им предложи да ме предаде. Вместо това Славея също внимателно наблюдаваше Тасин. По някое време тя се изправи и си намери повод да се отдалечи. Не чух думите на Славея, но Тасин й хвърли гневен поглед и майстор Дел ядосано нареди на момичето да се върне на мястото си. Очевидно кукловодът не искаше да има нищо общо със стражниците. Но не можах да се отпусна дори след като всички си легнаха. Дойде време да сменя Крис и неохотно отидох при овцете. Изобщо не бях убеден, че Тасин няма да избере късните часове на нощта, за да се промъкне при стражниците.
Заварих Крис дълбоко заспал и трябваше да го събудя, за да го пратя при каруцата. Увих се в одеялото, седнах на земята и се замислих за шестимата мъже долу, които вече спяха край огъня си. Имах причина искрено да мразя само един от тях. Представих си Гръм такъв, какъвто го бях видял в тъмницата, докато ухилено си бе слагал кожените ръкавици, за да ме пребие, и после се беше намусил, когато Славен му се бе скарал, че ми е счупил носа и видът ми вече не е толкова приличен в случай, че херцозите пожелаят да ме видят. Спомних си презрението, с което беше преодолял символичната ми отбрана, докато се бях опитвал да се боря с Умението на Уил.
Гръм изобщо не ме бе познал. Беше плъзнал поглед по лицето ми и вниманието му не бе привлякъл дори собственият му шедьовър. Предполагах, че наистина много съм се променил. Не само заради белезите, които ми беше оставил. Не само заради брадата, пастирското облекло, мръсотията и изпосталялото ми тяло. Фицрицарин нямаше да сведе очи пред него, нямаше да замълчи и да остави семейството на калайджията да се защитава само. И може би нямаше да отрови и шестимата стражници, за да е сигурен, че ще убие един от тях. Зачудих се дали съм станал по-благоразумен, или просто съм уморен. И двете, навярно. Това не ме правеше горд.
Осезанието ми помагаше да усещам други живи същества, всички други живи същества наоколо. Рядко се случваше някой да ме стресне. Затова не ме изненадаха. Зората едва бе започнала да измива чернотата от небето, когато Гръм и неговите стражници дойдоха за мен. Седях неподвижно и отначало усещах, а сетне започнах и да чувам приближаването им. Гръм беше вдигнал и петимата.
С ужас се зачудих какво се е случило с отровата ми. Дали с времето беше изгубила силата си? Или огънят, на който бе приготвена супата, я беше неутрализирал? Кълна се, в първия момент си помислих, че Сенч не би допуснал такава грешка. Ала нямах време за губене. Огледах се. Безкрайна еднообразна равнина. Храсти и тук-там скали. И нито едно долче или хълмче за скривалище.
Можех да избягам и навярно за известно време да ги заблудя в мрака. Но накрая щяха да спечелят те. Все някога щеше да ми се наложи да се върна за вода. Ако не ме настигнеха в равнината, можеха просто да ме причакат при извора. Освен това бягството ми щеше да е признание, че съм Фицрицарин. Овчарят Том нямаше да избяга.
Затова когато дойдоха, сепнато вдигнах глава, но без да издавам страха, който ме вцепеняваше. Изправих се и когато единият ме хвана за ръката, не оказах съпротива, само удивено го зяпнах. От другата страна се приближи една жена и взе ножа и меча ми.
— Ела долу при огъня — навъсено рече тя. — Капитанът иска да те види.
Безмълвно се подчиних и когато ме заведоха при огъня, боязливо започнах да местя очи от лице на лице, като внимавах да не спирам вниманието си върху Гръм. Не бях сигурен, че толкова отблизо ще мога да го погледна, без да се издам. Той стана, подритна цепениците в огъня, за да го разпали, и се приближи до мен. Зърнах светлото лице и русата коса на Тасин, която надничаше иззад фургона на артистите. Известно време Гръм просто стоеше и ме гледаше. После прехапа устни, презрително погледна хората си и с леко поклащане на глава им даде да разберат, че не съм онзи, който им трябва. Най-сетне се осмелих да си поема по-дълбоко дъх.
— Как се казваш — неочаквано ме попита той.
Присвих очи.
— Том, господине. Овчар съм. Не съм направил нищо лошо.
— Нима? В такъв случай си единственият на този свят. Говориш като жител на Бък. Свали си кърпата от главата.
— От Бък съм, господине. Но времената там са тежки. — Побързах да смъкна кърпата си и се изправих пред него, като я мачках в ръка. Не бях послушал съвета на Славея да почерня косата си. Този номер нямаше да мине при по-внимателен оглед. Вместо това бях изскубал повечето бели косми пред огледалото. Гръм заобиколи огъня. Потръпнах, когато ме сграбчи за косата, за да се втренчи в лицето ми. Беше едър и мускулест. В ума ми внезапно изплуваха всичките ми спомени от побоя. Кълна се, че си спомних дори миризмата му. Призля ми от страх.
Не оказах съпротива. Нито го погледнах в очите. Само уплашено го стрелнах с поглед и се извърнах, сякаш търсех помощ. Забелязах, че Мадж се е появила отнякъде и стои със скръстени на гърдите ръце.
— Имаш белег на бузата — каза Гръм.
— Да, господине. Остана ми от малък, веднъж паднах от едно дърво и…
— Тогава ли си счупи носа?
— Не, господине, не, счупиха ми го в едно пиянско сбиване преди година…
— Съблечи си ризата — заповяда той.
Изхлузих ризата през главата си. Мислех, че ще търси раната на ръката ми, и бях готов да му разкажа версията с гвоздея. Вместо това стражникът се наведе и погледна мястото между рамото и шията ми, където много отдавна един претопен ми бе отхапал парче месо. Изтръпнах. Гръм отметна глава и се засмя.
— Проклет да съм, мислех, че не си ти, копеле. Бях убеден, че не си ти. Но си спомням, че видях тоя белег първия път, когато те повалих на пода. — Той погледна заобиколилите ни мъже. Лицето му едновременно изразяваше изненада и радост.
— Той е! Пипнахме го! Кралят прати умелите си да го търсят от Планините до морето и ето че падна в ръцете ни като круша. — Страшникът облиза устни и хищно ме зяпна. Усетих в него странна жажда, от която Гръм почти се боеше. Изведнъж той ме сграбчи за гърлото и почти ме изправи на пръсти. После доближи лицето си към моето.
— Искам да ме разбереш — изсъска той. — Мрамор ми беше приятел. Не те оставям жив заради стоте жълтици, а защото вярвам, че кралят ще измисли по-интересен начин да умреш. Пак ще си мой, копеле, само че този път в кръга. Или поне толкова от теб, колкото ми остави кралят.
После ме блъсна към огъня. Залитнах и незабавно бях подхванат от двама стражници. Като обезумял започнах да местя поглед от единия към другия.
— Това е грешка — извиках. — Бъркате ме с някого!
— Оковете го — нареди капитанът.
Мадж ненадейно пристъпи напред и попита:
— Сигурен ли си, че това е човекът, когото търсите?
Той я погледна.
— Да. Това е копелето-осезател.
На лицето й се изписа пълно презрение.
— Тогава го отведете. — И се обърна и се отдалечи.
Стражниците, които ме държаха, следяха разговора им, почти без да ми обръщат внимание. Рискувах, метнах се към огъня, блъснах с рамо сепнатия Гръм и затичах като заек. Пресякох лагера, подминах фургона на калайджията и видях пред себе си само голата равнина. Вече се развиделяваше. Нямаше къде да се скрия. Нямах цел. Просто бягах.
Бях очаквал да ме последват пеш или на коне. Изобщо не ми бе хрумнало, че някой може да използва прашка. Първият камък ме улучи в лявото рамо и ръката ми изтръпна. Не спрях. Отначало помислих, че са ме ранили със стрела. После сякаш ме удари мълния.
Когато дойдох на себе си, китките ми бяха оковани. Лявото рамо страшно ме болеше, но далеч не толкова, колкото цицината на главата. Успях да се надигна и да седна. Никой не ми обръщаше внимание. Оковите на глезените ми бяха свързани с верига, която минаваше през халка, запоена за веригата на китките ми. Втората, много по-къса верига между глезените ми, нямаше да ми позволи да направя и една крачка. Ако изобщо успеех да се изправя.
Мълчах и седях неподвижно. Окован, нямах никакъв шанс срещу шестима въоръжени мъже. Не исках да им давам повод да ме измъчват. И все пак трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да обмисля положението си. Ужасяваше ме самата тежест на веригите, както и студенината на желязото, което се впиваше в плътта ми в студения нощен въздух. Седях със сведена глава, вперил очи в краката си. Гръм забеляза, че съм се свестил, и се приближи до мен. Не вдигнах поглед.
— Кажи нещо, проклет да си — викна той.
— Не сте хванали когото търсите, господине — плахо отвърнах аз. Знаех, че не съм в състояние да го убедя в това, но може би щях да разколебая увереността на хората му.
Гръм се засмя, после отиде и седна край огъня.
— Даже да е така, жалко за теб. Но знам, че не съм сбъркал. Погледни ме, копеле. Как успя да се съживиш?
Боязливо го погледнах.
— Не зная какво искате да кажете, господине.
Грешен отговор. С бързината на тигър той скочи и се хвърли към мен. Опитах се да се изправя, ала нямаше как да му избягам. Гръм ме хвана за веригите, вдигна ме във въздуха и ме зашлеви.
— Погледни ме!
Вдигнах очи към лицето му.
— Как успя да избегнеш смъртта, копеле?
— Аз съм обикновен овчар.
Втора плесница.
Веднъж Сенч ми беше казал, че човек може по-дълго да издържи на мъчения, ако се съсредоточи върху онова, което ще каже, вместо върху онова, което ще премълчи. Знаех, че е безполезно и глупаво да повтарям на Гръм, че не съм Фицрицарин. Истината му бе известна. Ала веднъж възприел тази тактика, аз продължих да се придържам към нея. Петия път, когато ме удари, един от хората му се обади:
— Моите уважения, господин капитан, но…
Гръм яростно го стрелна с поглед.
— Какво има?
Мъжът облиза устни.
— Пленникът трябва да е жив, господин капитан. За да ни платят жълтиците.
Гръм отново се обърна към мен. Жаждата, която усещах в него, ме изпълваше с ужас. Такъв копнеж изпитваше за Умението Искрен. Този човек обичаше да причинява болка. Да убива бавно. И това, че не можеше да го направи, само още повече го караше да ме мрази.
— Знам — грубо отвърна той на стражника. Видях юмрука му да се носи към мен, но нямаше как да го избегна.
Когато се свестих, вече беше светло. Болеше ме. Известно време не можех да мисля за нищо друго. Болеше ме рамото и ребрата от същата страна. Сигурно ме бе ритнал. Не исках да движа нито мускулче на лицето си. Защо болката става още по-силна, когато е студено? Заслушах се, без да отварям очи. Керванът се готвеше да тръгне. Чух майстор Дел да крещи на Тасин, която викаше, че парите й се падали по право, че ако й помогнел да си ги получи, щяла да се откупи. Той й заповяда да се качва във фургона. Вместо това чух стъпките й да се приближават към мен. После момичето с хленчещ глас се обърна към Гръм.
— Аз бях права. Вие не ми повярвахте, но аз бях права. Аз ви го издадох. Ако не бях аз, нямаше да го хванете. Жълтиците се падат на мен. Но с радост ще ви дам половината.
— Ако бях на твое място, щях да се кача във фургона — студено отвърна Гръм. — Иначе ще останеш сама край този извор.
Тя има благоразумието да не спори с него, но по целия път до колата го ругаеше под нос. Чух Дел да й казва, че само му носела главоболия и че щял да се избави от нея в Синьото езеро.
— Изправи го, Джоф — нареди Гръм на някого.
Заляха ме с вода и аз отворих едното си око. Стражникът хвана веригата ми и я задърпа. Това събуди в мен множество болки.
— Ставай — заповяда ми той. Успях да кимна. Един от зъбите ми се клатеше. Виждах само с едното си око. Понечих да опипам лицето си, за да проверя в какво състояние е, но мъжът ме разубеди с ново дръпване на веригата. — На кон ли ще го качим, или ще върви пеш — попита стражникът.
— Ще ми се да го влачим, но това много ще ни забави. Ти ще яздиш зад Арно и ще му отстъпиш своя кон. Завържи го на седлото и здраво дръж поводите на коня си. Тоя мръсник се преструва на тъпак, обаче е коварен и хитър. Така че не изпускай поводите. Между другото, къде е Арно?
— В храстите, господин капитан. Коремът му не е съвсем в ред. Цяла нощ ставаше по голяма нужда.
— Доведи го. — Гласът на Гръм показваше, че не се интересува от проблемите на стражника. Джоф побърза да се подчини и ме остави да се олюлявам. Вдигнах ръце към лицето си. Бях запомнил само един удар, ала явно бяха последвали още. „Дръж се — казах си строго. — Остани жив и виж какви шансове ще ти се открият.“ Отпуснах длани и видях, че Гръм ме наблюдава.
— Вода — с надебелял език помолих аз.
Не очаквах да получа, но той се обърна към един стражник и му даде знак. Мъжът ми донесе ведро с вода и два мръсни сухара. Утолих жаждата си и си наплисках лицето. Сухарите бяха твърди и устните ме боляха, ала се опитах да преглътна каквото мога. Съмнявах се, че този ден ще получа повече. Забелязах, че кесията ми я няма, и предположих, че Гръм я е взел, докато съм бил в безсъзнание. Сърцето ми се сви при мисълта за обецата на Бърич. Докато внимателно дъвчех сухарите, се зачудих какво ли си е помислил капитанът за праховете.
Гръм заповяда да потеглим преди керванът да тръгне. Зърнах лицето на Славея, ала не успях да разчета изражението й. Крис и моят господар грижливо избягваха да поглеждат към мен от страх да не ги помислят за мои съучастници. Като че ли изобщо не ме познаваха.
Качиха ме на една яка кобила. Китките ми здраво бяха завързани за седлото и дори да не се чувствах като чувал с натрошени кокали, не можех да яздя удобно нито дори нормално. Не ми свалиха оковите, само късата верига между глезените ми. По-дългата верига на китките ми бе прехвърлена през седлото. Нямаше как да избегна търкането й в кожата ми. Нямах представа къде е ризата ми, но ужасно ми липсваше. Ездата щеше да ме загрее, но не достатъчно. Арно се качи на коня зад другаря си и поехме към Трейдфорд. От моята отрова, мрачно си помислих аз, само един човек беше получил стомашно разстройство. Голям убиец бях, няма що.
„Ела при мен.“
Щеше ми се да можех, уморено си казвах, докато ме отвеждаха в обратната посока. Щеше ми се да можех. Всяка крачка на кобилата наново подклаждаше болките ми. Не знаех дали рамото ми е счупено, или изкълчено. Удивляваше ме странното усещане за отчужденост, което изпитвах. Питах се дали трябва да се надявам да стигна до Трейдфорд жив, или да се опитам да ги накарам да ме убият. Не бях в състояние да ги убедя да ми свалят веригите, нито да избягам в тази равнина. Треперех от студа и вятъра. Пресегнах се за ума на кобилата, но успях само да й покажа болките си. Тя не прояви интерес да отскубне поводите си и да препусне с мен. Не й харесваше вонята на овце, която излъчвах.
Втория път, когато спряхме, за да дадем на Арно възможност да се облекчи, Гръм обърна коня си и се приближи до мен.
— Копеле!
Бавно обърнах глава към него.
— Как го направи? Видях трупа ти. Наистина беше мъртъв. Знам кога един човек е умрял. Как успя да се съживиш?
Дори да исках, устните ми нямаше да ми позволят да изрека думите. След като получи в отговор само мълчание, той изсумтя:
— Е, не разчитай пак да успееш. Този път лично ще те нарежа на парчета. Имам едно куче, което яде всичко. Мисля, че ще се справи с черния ти дроб и сърцето ти. Какво ще кажеш за това, копеле?
Изпитах съчувствие към кучето, ала не отговорих. Когато Арно със залитане се върна при коня си, Джоф му помогна да го яхне. Гръм пришпори жребеца си начело на колоната и продължихме.
След малко Арно накара другаря си да спре за трети път, смъкна се от гърба на коня, направи няколко крачки настрани и повърна. Преви се надве с ръце, притиснати към корема, после политна напред на земята по очи. Един от другите стражници се засмя, но след като Арно продължи да се валя в праха и да пъшка, Гръм заповяда на Джоф да провери какво му е. Джоф отиде да му занесе вода. Клетникът не можеше да вземе протегнатата му бутилка и когато другият я доближи към устата му, водата просто потече по брадичката му. След малко Джоф се изправи с облещени от удивление очи.
— Мъртъв е, господин капитан.
Изкопаха му плитък гроб и го затрупаха с камъни. Преди края на погребението започнаха да повръщат още двама стражници. Замърсена вода, беше всеобщото мнение, въпреки че забелязах Гръм да ме наблюдава с присвити очи. Присвих се над шията на коня и сведох поглед. Изобщо не се затрудних да си придам измъчен вид.
Капитанът нареди на хората си да се качат на седлата и отново препуснахме. До пладне стана ясно, че никой не е добре. Едно момче се олюляваше на седлото. Гръм ни даде кратка почивка, но се наложи да я продължи. Едва свършваше да повръща един, когато започваше друг. Накрая, въпреки оплакванията им, капитанът напрегнато им заповяда да яхнат конете. Продължихме, но по-бавно. От жената, която водеше кобилата ми, се носеше кисела миризма на пот и повръщано.
Докато се изкачвахме по един полегат склон, Джоф падна от седлото. Пришпорих кобилата с пети, ала тя само пристъпи настрани и прилепи уши назад — беше прекалено добре обучена, за да препусне с увиснали юзди. Гръм спря хората си и всички мигом скочиха на земята, някои за да повърнат, други просто за да се свият до конете си.
— Тук ще се установим на лагер — въпреки ранния час каза капитанът. После се отдалечи малко, преви се и известно време мъчително повръщаше. Джоф повече не се изправи.
Именно Гръм се върна при мен, сряза въжето и освободи китките ми от седлото. Дръпна веригата ми и аз едва не се строполих отгоре му. Залитнах няколко крачки и се свлякох на земята с ръце, притиснати към корема. Стражникът се приближи, приклекна до мен, сграбчи ме за тила и ме стисна, но усетих, че силата му вече не е предишната.
— Какво мислиш, копеле — с пресипнал глас ме попита Гръм. Беше съвсем близо до мен и дъхът и тялото му воняха. — От замърсена вода ли е? Или от нещо друго?
Издадох задавен звук и се наклоних към него, сякаш щях да повърна. Той се отдръпна. Само двама от хората му успяха да разседлаят конете си. Другите немощно се бяха проснали на земята. Гръм тръгна сред тях и почна да ги ругае. Накрая един от онези, които се чувстваха по-добре, започна да пали огън, а друг мина покрай конете, като просто разкопчаваше ремъците и смъкваше седлата от гърбовете им. Капитанът дойде да сложи късата верига на глезените ми.
Тази вечер умряха още двама стражници. Гръм лично замъкна труповете им настрани, но нямаше сили да направи нищо повече. Огънят, който успяха да запалят, скоро угасна поради липса на съчки. Никога не бях виждал толкова мрачна нощ, колкото тази в откритата равнина. Чувах стоновете на мъжете. Някой безспирно бърбореше нещо за корема си. Жадните коне неспокойно пристъпваха от крак на крак. Мечтаех за вода и топлина. В тялото ми се обаждаха странни болки. Китките ми бяха ожулени от оковите. Но макар че постоянно напомняха за себе си, те не ме измъчваха колкото рамото. Предполагах, че лопатката ми е пукната.
Призори при мен се домъкна Гръм. Очите му бяха хлътнали, бузите му бяха бледи. Той се свлече на колене и ме сграбчи за косата. Изпъшках.
— Умираш ли, копеле — дрезгаво ме попита капитанът. Отново простенах и немощно се опитах да се освободя от него. Това, изглежда, му достави удоволствие. — Добре. Някои смятат, че си ни омагьосал с Дивата магия, но аз мисля, че замърсената вода може да убие човек, независимо дали е осезател. И все пак искам този път да съм сигурен.
И извади собствения ми нож. Когато ме дръпна за косата, за да оголи гърлото ми, вдигнах окованите си ръце и го ударих с веригата по лицето. В същото време го блъснах с цялата сила на Осезанието си. Гръм падна назад, изпълзя няколко крачки и се строполи по хълбок на пясъка. Чух тежкото му дишане. След малко утихна. Затворих очи, заслушан в тази тишина. Усещах отсъствието на живот в тялото му като слънчеви лъчи по лицето си.
След известно време, когато стана съвсем светло, се насилих да отворя очи. По-трудно ми бе да се довлека до тялото на Гръм. Всичките ми болежки се бяха слели в една обща болка, която едва не ме караше да пищя, щом направех и най-слабото движение. Внимателно го прерових. Намерих обецата на Бърич в кесията му. Колкото и да е странно, веднага я сложих на ухото си, за да не я изгубя. Там бяха и всичките ми отрови. Ключа за оковите ми обаче го нямаше. Започнах да отделям вещите си от неговите, ала слънцето сякаш забиваше стрели в тила ми, затова просто закачих кесията му на колана си. Сега всичко негово беше мое. Щом си отровил някого, помислих си, спокойно можеш и да го ограбиш. Честта вече като че ли нямаше никакво значение в живота ми.
Предположих, че ключът е у онзи, който ме беше оковал. Допълзях при следващия труп, но в кесията му открих само димче за кадене. Надигнах се и седнах, защото чух по сухата земя да се приближават неравномерни стъпки. Вдигнах поглед и примижах срещу слънцето. Младежът бавно идваше към мен. В едната си ръка носеше мях. В другата държеше ключа.
Спря на десетина крачки от мен и изхриптя:
— Твоят живот срещу моя. — Виждах, че се олюлява. Не отговорих. Той отново опита. — Вода и ключът за оковите ти.
И кон. Няма да се бия с теб. Само вдигни осезателното си проклятие от мен.
Изглеждаше ужасно млад и окаян.
— Моля те — ненадейно промълви той.
Бавно поклатих глава.
— Беше отрова — признах аз. С нищо не мога да ти помогна.
Той горчиво ме зяпна.
— Значи ще умра, така ли? Днес ли? — Хрипливо прошепна младият стражник. Тъмните му очи бяха вперени в моите. Кимнах. — Проклет да си! — Изкрещя той, хвърли ключа колкото можеше по-надалеч и като размахваше ръце, немощно затича към конете.
Животните цяла нощ бяха стояли свободни, цяла сутрин бяха чакали с надеждата да получат овес и вода. Очевидно бяха добре обучени. Но мирисът на болест и смърт и непонятното поведение на младежа ги тревожеха. Когато стражникът извика и се строполи по очи точно преди да стигне до тях, един едър сив кон отметна глава и изпръхтя. Пратих му успокоителни мисли, но той нервно се изправи на задните си крака, после препусна в галоп. Другите последваха примера му. Копитата им не ехтяха като гръмотевична буря в равнината, а по-скоро бяха като затихващо трополене на дъждовни капки, с което си отиваше всякаква надежда за спасение.
Младежът не помръдна повече, но мина известно време преди да умре. Докато търсех ключа, трябваше да слушам тихото му хлипане. Отчаяно ми се искаше да отида при меховете и да се напия с вода, ала се боях, че ако се извърна от посоката, в която беше хвърлил ключа, никога няма да го открия. Затова пълзях на четири крака и напрегнато се взирах със здравото си око. Оковите се впиваха в плътта ми и жулеха китките и глезените ми. Продължих да чувам плача на стражника в главата си дори след като той умря. Още един безсмислено отнет млад живот. Само защото Славен не се отказваше от мъстта си. Или защото аз не се отказвах от своята.
Накрая намерих ключа, точно когато бях сигурен, че залязващото слънце завинаги ще го скрие. Той бе груб и трудно се завърташе в ключалките, но успях да отключа оковите и да ги сваля от подпухналата си плът. Гривната на левия ми глезен беше толкова стегната, че стъпалото ми бе студено и изтръпнало. След няколко минути болката нахлу в него заедно с кръвта. Не му обърнах внимание. Бях прекалено зает с търсене на вода.
Повечето стражници бяха пресушили меховете си, докато моята отрова беше изсмуквала течностите от стомаха им. В онзи, който ми бе показал младежът, бяха останали само няколко глътки. Бавно ги изпих, като дълго задържах водата в устата си. В дисагите на Гръм открих бутилка бренди. Позволих си една съвсем малка глътчица, запуших я и я оставих настрани. До извора нямаше и един ден път. Можех да успея. Трябваше.
Взех от мъртвите всичко необходимо. Когато свърших, носех синя риза, която ми ставаше в раменете, макар че висеше почти до коленете ми. Имах сушено месо и зърно, леща и грах, стария ми меч, ножа на Гръм, огледало, котле, чаша и лъжица. Опънах едно здраво одеяло и увих багажа си в него. Към всичко това прибавих кат дрехи, които ми бяха прекалено големи, но бяха по-добре от нищо. Плащът на Гръм щеше да ми е дълъг, но бе най-добре ушит, затова избрах него. Един от мъжете носеше плат за превръзки и няколко мехлема.
Можех да претърся труповете за пари и накити. Можех да се натоваря с десетки други евентуално полезни вещи. Ала исках само да възстановя онова, което бях имал, и да се махна от смрадта на подуващите се тела. Направих вързопа възможно по-малък и го завързах с ремъци от конска сбруя. Въпреки това, когато го вдигнах на здравото си рамо, ми се стори прекалено тежък.
„Братко?“
Въпросът бе колеблив, едва доловим от голямото разстояние. От раздялата. Като че ли някой говореше на език, който години наред не съм използвал.
„Жив съм, Нощни очи. Остани при своята глутница.“
„Нямаш ли нужда от мен?“ — с угризение попита той.
„Винаги имам нужда от теб. Трябва да знам, че си жив и на свобода.“
Усетих съгласието му, ала нищо повече. Зачудих се дали не съм си представил докосването му до ума ми. Ала докато се отдалечавах от труповете в сгъстяващия се мрак, се чувствах странно ободрен.
13
Синьото езеро
Със Синьото езеро свършва Студената река. Това също е името на най-големия град на неговите брегове. В началото на царуването на крал Умен районът от североизточната страна на езерото бил известен с житните ниви и овощните си градини. От лозата, която растяла само в тамошните почви, правели вино с несравним букет, прочуто не само в Шестте херцогства, но и изнасяно чак до Бинград. После дошли дългите суши и предизвиканите от мълнии пожари. Фермерите и винарите не успели да се възстановят. В резултат народът на Синьото езеро започнал повече да разчита на търговията. Днешният град Синьото езеро е търговски център, където керваните от Фароу и Халкидските държави разменят стоки с планинците. Лете в спокойните води на езерото плават големи гемии, но зимните бури, които връхлитат от Планините, прогонват моряците и слагат край на търговията по вода.
Огромната оранжева луна висеше ниско в ясното небе. Звездите ярко сияеха и аз следвах техните напътствия, като сегиз-тогиз уморено се удивлявах, че това са същите звезди, които са осветявали пътя ми към Бъкип. А сега отново ме водеха към Планините.
Вървях цяла нощ. Нито бързо, нито равномерно, ала знаех, че колкото по-скоро стигна до водата, толкова по-рано ще мога да облекча болките си. Колкото по-дълго стоях без вода, толкова повече щях да губя силите си. Без да спирам, напоих един от ленените бинтове с брендито на Гръм и почистих лицето си. Набързо бях преценил състоянието си в огледалото. Бях изгубил поредния бой. Този път имах само синини и малки рани. Не очаквах нови белези. Алкохолът пареше, но навлажни залепналите струпеи и вече можех да отварям уста почти без болка. Бях гладен, но се опасявах, че соленото сушено месо само ще изостри жаждата ми.
Слънцето изгря над безкрайната фароуска равнина с палитра от възхитителни багри. Нощният студ поомекна и аз свалих плаща на Гръм. Продължавах да вървя и с надежда се озъртах. Може би някой от конете щеше да се насочи обратно към извора. Но не виждах нови следи, само стъпките от предния ден, вече полузаличени от вятъра.
Стигнах до извора преди пладне. Предпазливо се приближих, но носът и очите ми показаха, че за щастие наоколо няма никого. Не можех да разчитам на късмета си, че това ще продължи още много. Тук спираха повечето кервани. Първо утолих жаждата си. После спокойно запалих огън, кипнах вода в котлето и сипах вътре леща, грах, жито и сушено месо. Оставих го да къкри, съблякох се и отидох да се изкъпя в извора. В единия си край вира бе плитък и слънцето беше затоплило водата. Лявата лопатка все още ме болеше, както и охлузванията на китките и глезените ми, цицината на главата, подутото ми лице… Отказах се да изброявам болките си. Нямаше да умра от тях. Нищо друго нямаше значение.
Слънцето скоро ме изсуши. Изпрах дрехите си и ги прострях на недалечните храсти. Докато съхнеха, се увих в плаща на Гръм и като отпивах от брендито, започнах да бъркам супата. Трябваше да долея още вода и сякаш минаха години, докато сушеният грах и лещата омекнат. Седях край огъня и от време на време хвърлях в него още съчки и суха тор. След известно време отворих очи и се опитах да преценя дали съм пиян, замаян от побоя или уморен до смърт. Реших, че и това не е по-важно от изброяването на болките. Изядох супата, въпреки че граховите зърна все още бяха малко твърди. Прокарах ги с бренди. Не бе останало много. С усилие се убедих да го направя, но все пак измих котлето и стоплих още вода. Почистих най-сериозните си рани, намазах ги с мехлем и бинтовах онези, които можех. Раната на единия ми глезен изглеждаше зле. Не можех да си позволя да се инфектира. Вдигнах очи и установих, че слънцето залязва. Струваше ми се, че денят е изтекъл прекалено бързо. С последни сили угасих огъня, събрах си багажа и се отдалечих от извора. Трябваше да поспя и не исках да рискувам да ме открият други пътници. Намерих плитко долче, заобиколено с миришещи на катран храсти, които осигуряваха известна защита от вятъра. Опънах одеялото, покрих се с плаща на Гръм и заспах.
Известно време спах спокойно. После потънах в един от онези сънища, в които някой те вика по име, но не знаеш кой. Духаше вятър и валеше дъжд. Не можех да понасям протяжния вой на вятъра, навяваше ми ужасна самота. Сетне вратата се отвори и на прага застана Бърич. Пиян. Това едновременно ме изпълни с раздразнение и облекчение. Втори ден го очаквах да се прибере, а сега се появяваше в такова състояние. Как смееше?
Побиха ме тръпки, от които едва не се събудих. И разбрах, че това са мислите на Моли. Не биваше да я сънувам, знаех го, ала в съня си нямах волята да устоя на изкушението. Тя внимателно се изправи. Дъщеря ни спеше в ръцете й. Зърнах малко личице, розово и пълничко, не сбръчкано и червено като на новороденото, което бях видял предния път. Вече толкова много се бе променила! Моли тихо я занесе на леглото, нежно я остави и я зави. После, без да се обръща, напрегнато прошепна:
— Безпокоях се. Каза, че ще се прибереш вчера.
— Знам. Извинявай. Трябваше, но… — Гласът му беше пресипнал и унил.
— Но си останал в града и си се напил — студено довърши Моли.
— Ами… да. Напих се. — Той влезе в стаята, затвори вратата, приближи се до огъня и протегна към него зачервените си от студ ръце. От плаща и косата му се стичаше вода, сякаш по пътя не си бе направил труда да си вдигне качулката. Чувалът му остана да лежи до вратата. Бърич си свали наметалото и го преметна на облегалката на стола пред огнището. Накрая се наведе и разтри болното си коляно.
— Не идвай тук, когато си пиян — безизразно рече Моли.
— Знам какво изпитваш. Бях пиян вчера. И днес пийнах малко, но не съм пиян. Сега съм само… уморен. Много уморен. — Той опря глава на ръцете си.
— Дори не можеш да стоиш на крака. — Гласът й излъчваше гняв. — Дори не съзнаваш, че си пиян.
Бърич изтощено вдигна поглед към нея.
— Може би си права — съгласи се той, което ме смая. От устните му се изтръгна въздишка. — Ще си ида. — Изправи се и потръпна, когато отпусна тежестта си върху болния си крак. Моли изпита угризение. Бърич беше премръзнал, а бараката, в която спеше, бе влажна и усойна. Ала сам си беше виновен. Знаеше отношението й към пияниците. Мъжът можеше да изпие чашка-две, в това нямаше нищо лошо, самата тя сегиз-тогиз го правеше, но да се прибере със залитане вкъщи и да се опита да я убеди…
— Може ли само да видя детето — тихо попита Бърич. Бе спрял на прага. Зърнах нещо в очите му, нещо, което Моли не можеше да забележи, защото не го познаваше достатъчно добре, и остра болка прониза гърдите ми. Той скърбеше.
— Току-що я приспах — рязко каза Моли.
— Може ли да я подържа… само за мъничко?
— Не. Пиян си и ръцете ти са студени. Ако я докоснеш, ще я събудиш. Знаеш го. Защо искаш да я подържиш?
Нещо на лицето на Бърич угасна. Гласът му беше предрезгавял.
— Защото Фиц е мъртъв и тя е единственото, което ми остана от него и от баща му. А понякога… — Той вдигна мазолестата си ръка и разтърка лицето си. — Понякога си мисля, че за всичко съм виновен аз. — Сетне продължи съвсем тихо: — Изобщо не биваше да го пускам. Когато беше малък. Когато искаха да го вземат в замъка, ако го бях завел при Рицарин, може би сега и двамата щяха да са живи. Мислих си за това. За малко да го направя. Той не искаше да се отдели от мен и тогава за малко да го заведа при Рицарин. Но не го заведох. Позволих им да го вземат и те го използваха.
Усетих тръпките, които побиха Моли. В очите й внезапно запариха сълзи. Тя гневно се защити:
— Проклет да си, та той е мъртъв близо година. Не се опитвай да ме трогнеш с пиянското си хленчене.
— Знам — отвърна Бърич. — Знам. Мъртъв е. — Той рязко си пое дъх и изправи плещи по познатия ми стар начин. Видях го да скрива болките и слабостта дълбоко в себе си. Искаше ми се да протегна ръка и да я поставя на рамото му — това чувство си бе мое, не на Моли. Бърич се запъти към вратата, после спря. — А, нося нещо. — Той затършува в ризата си. — Това беше негово. Аз… взех го от него, след като умря. Запази го за нея, за да има нещо от баща си. Подари му го крал Умен.
Когато Бърич разтвори шепата си, сърцето ми се сви. Това беше моята игла, иглата с рубина. Моли само я погледна. Устните й бяха силно стиснати. От гняв. Или от усилие да овладее чувствата си. Дори самата тя не знаеше защо ги крие. След като тя остана неподвижна, Бърич внимателно остави иглата на масата.
Изведнъж разбрах всичко. Той бе отишъл при овчарската хижа, за да ме потърси и да ми каже, че имам дъщеря. И какво беше открил? Разложен труп, може би вече само скелет, облечен в моята риза, с иглата, забита в яката. Претопеният бе тъмнокос, висок колкото мен и горе-долу на моята възраст.
Бърич ме мислеше за умрял. И ме оплакваше.
„Бърич. Моля те, Бърич, не съм умрял. Бърич, Бърич!“
Колкото и да се пресягах към него с Умението си, както винаги, не успях да го достигна. Събудих се разтреперан. Чувствах се като призрак. Навярно вече бе ходил при Сенч. И двамата ме смятаха за мъртъв. Тази мисъл ме изпълни със странен ужас. Всичките ми приятели ме мислеха за умрял.
Заразтривах слепоочията си. Започваше да ме боли глава, както всеки път след като използвах Умението. След миг осъзнах, че съм свалил мислените си стени. Отново ги вдигнах и се свих на кълбо в мрака. Този път Уил не ме бе открил, ала не можех да си позволя да съм толкова лекомислен. Въпреки че приятелите ми ме смятаха за мъртъв, враговете ми знаеха, че съм жив. Трябваше да поддържам стените си и да не давам възможност на Уил да проникне в ума ми. Главата ми се пръскаше, но бях прекалено уморен, за да стана и да си направя чай. Освен това нямах самодивско биле, само онези непроверени семена от Трейдфорд. Допих остатъка от брендито на Гръм и отново заспах. Сънувах тичащи вълци. „Зная, че си жив. Ще дойда при теб, ако ти трябвам. Само ме повикай.“ Пресягането му беше колебливо, но аз се вкопчих в него като в приятелска ръка.
През следващите дни продължих към Синьото езеро. Духаше вятър, който носеше със себе си пясък. Наоколо имаше само скали, сипеи и нискорасли храсти с месести листа. Отначало пътеката едва се забелязваше в твърдата пръст, постоянният студен вятър бързо заличаваше следите от копита и колела на коли. Ала колкото повече се приближавах към езерото, толкова по-зелена ставаше местността. Пътеката се превърна в почти истински път. Вятърът донесе дъжд, проливен дъжд, който проникваше през дрехите ми.
Опитвах се да избягвам контактите с други пътници. Нямаше къде да се скрия от тях в тази равнина, но правех всичко възможно да изглеждам безинтересен и отблъскващ. Подминаваха ме бързо препускащи вестоносци, някои запътили се към Синьото езеро, други — обратно към Трейдфорд. Те никога не спираха, но това не ме успокояваше. Рано или късно някой щеше да открие петима непогребани кралски стражници и това щеше да го учуди. И Крис или Славея нямаше да устоят на изкушението да разкажат историята за това как заловили копелдака пред очите им. Колкото повече се приближавах до Синьото езеро, толкова повече хора срещах и смеех да се надявам, че не се отличавам от другите пътници. Защото из тучните пасища имаше ферми и дори селца. Виждах ги в далечината, едва различим силует на къща или струя дим, издигаща се от комин. Вече беше по-влажно и шубраците отстъпиха място на храсти и дървета. Скоро започнах да подминавам овощни градини, сетне пасища с млечни крави, край пътя кълвяха кокошки. Накрая стигнах в града, който носеше името на езерото.
Равнината продължаваше и след Синьото езеро, сетне бяха подножията на Планините. И Планинското кралство. А някъде отвъд Планинското кралство бе Искрен.
Малко се обезкуражих, когато се замислих колко време ми е отнело да стигна пеш дотук в сравнение с първия път, когато бях пътувал с кралския кортеж. На крайбрежието лятото беше свършило и бяха започнали зимните урагани. Дори в равнините не след дълго щеше да настъпи зима. Предполагах, че по най-високите места в Планините вече вали сняг. Когато стигнех там, той вече щеше да е дълбок и не знаех с какви условия ще се сблъскам, докато прехвърлям склоновете, за да потърся Искрен в земите зад Планинското кралство. Не бях сигурен дали е жив — беше изразходвал прекалено много сила, за да ми помогне да избягам от Славен. И все пак думите му „Ела при мен, ела при мен“ сякаш кънтяха с биенето на сърцето ми и аз крачех в техния ритъм. Щях да намеря или Искрен, или неговите кости. Ала знаех, че докато не го направя, не принадлежа на себе си.
Градът Синьото езеро изглежда по-голям, отколкото е в действителност, защото се е разпрострял на обширна територия. Не видях много високи сгради. Повечето бяха ниски продълговати къщи с прибавени след женитбата на синовете и дъщерите нови крила. На отсрещния бряг на езерото имаше много дървен материал, затова по-бедните къщи бяха от кирпич, докато онези на по-старите търговци и рибари бяха от кедрови дъски. Повечето бяха бели, сиви или светлосини, което ги правеше да изглеждат по-големи. Много имаха прозорци с дебели стъкла. Ала аз ги подминах и продължих натам, където винаги се чувствах като у дома си.
Пристанището едновременно приличаше и се различаваше от тези на крайморските градове. Тук нямаше нужда да се съобразяват с приливите, само с вдиганите от бурите вълни, затова много къщи и други сгради бяха издигнати на стълбове далеч навътре в самото езеро. Някои рибари буквално завързваха лодките си пред вратата на дома си, други доставяха улова си до задната врата и търговецът продаваше рибата през предната. Струваше ми се странно да усещам мирис на вода без сол и йод. Езерният въздух ми миришеше на нещо зеленикаво и усойно. И чайките бяха различни, с черни краища на крилете, но иначе също толкова хищни и крадливи. Имаше и прекалено много стражници, които обикаляха наоколо като котки в златистокафявите си фароуски униформи. Не ги гледах в лицето, нито им давах повод да ме забелязват.
Имах петнадесет сребърника и дванадесет петака, сбор от моите средства и парите, които беше носил в кесията си Гръм. Някои от монетите бяха от непознат ми вид, но приятно тежаха в шепата ми. Предполагах, че ще вървят и тук. С тяхна помощ трябваше да стигна до Планините и да се върна у дома при Моли. Затова бяха двойно по-ценни за мен и нямах намерение да се разделям с повече, отколкото се налагаше. Но не бях и толкова глупав, че да продължа към Планинското кралство без някои провизии и по-топли дрехи. Затова похарчих колкото трябваше, като се надявах да си отработя престоя в Синьото езеро, а може би и пътя нататък.
Всеки град има по-бедни квартали и дюкяни, в които продават стоки втора ръка. Поскитах из Синьото езеро, като не се отдалечавах много от брега, защото търговията там ми изглеждаше най-оживена, и накрая стигнах до улици с кирпичени дюкяни. Тук открих уморени калайджии, които продаваха поправени съдове, вехтошарски сергии и дюкяни, в които имаше стари грънци и други стоки.
Знаех, че багажът ми ще стане по-тежък, но нямаше как да го избегна. Една от първите ми покупки беше здрав кош от езерна тръстика с ремъци за носене на рамене. Сложих вързопа си в него. До вечерта увеличих вещите си с ватиран панталон, пухено яке, каквито носят планинците, и чифт меки кожени ботуши с връзки, за да мога да ги стягам на прасците си. Купих и няколко чифта дебели вълнени чорапи. От друга сергия си избрах вълнена шапка, шал и ръкавици, които ми бяха прекалено големи, очевидно ушити от някоя планѝнка за ръцете на мъжа й.
При една билкарка най-после намерих самодивско биле и попълних запасите си. От близкия пазар купих нарязана на ленти сушена и пушена риба, сушени ябълки и плоски питки много корав хляб, които според уверенията на продавача нямало да се развалят, колкото и надалеч да пътувам.
После се опитах да си осигуря място на някоя гемия до отсрещния бряг на Синьото езеро. Всъщност отидох на крайбрежния пазар на работна ръка с надеждата да си отработя пътуването. Скоро установих, че не търсят работници.
— Виж, приятел — надуто ми каза едно тринадесетина годишно момче. — Всеки знае, че по това време на годината големите гемии не качват никого без пари. Планинската вещица прекъсна цялата търговия с Планините и няма стока за превоз. Но даже търговските пътища да не бяха затворени, зиме няма голямо движение. Големите гемии могат да плават до отсрещния бряг само през лятото. Дори тогава ветровете са непостоянни, но добрият екипаж може да се справи с платна и гребла. Обаче не и по това време на годината. През няколко дни има бури, а през останалото време ветровете духат само в едната посока и носят дъждове и снегове. Можеш да прекосиш езерото откъм Планините насам, ако нямаш нищо против да се намокриш до кости, да премръзнеш и по целия път да отчупваш леда от такелажа. Но до пролетта няма да намериш голяма товарна гемия, която да пътува за там. Има по-малки кораби, които превозват хора, но взимат скъпо заради риска. За да се качиш на такъв, трябва да платиш със злато. И с живота си, ако капитанът допусне грешка. Ти не ми приличаш на човек, дето има пари за това, камо ли за кралската такса.
Момчето не ме лъжеше. Колкото повече слушах, толкова повече се убеждавах в думите му. Планинската вещица била затворила проходите, планинските разбойници нападали и ограбвали невинните пътници. За тяхно добро търговците били връщани от границата. Очертавала се война. Побиха ме тръпки. Всичко това потвърждаваше необходимостта да отида при Искрен. Ала когато заявих, че трябва да стигна до планините, ме посъветваха някак да се сдобия с пет жълтици и да разчитам на късмета си. Един човек ми намекна, че ако участвам в нещо незаконно, за около месец мога да спечеля точно толкова. Не проявих интерес. Вече си имах достатъчно проблеми.
„Ела при мен.“
Знаех, че някак си ще го направя.
Намерих си съвсем евтина странноприемница, порутена и студена, но поне не вонеше много на димче. Клиентите не можеха да си го позволят. Платих за легло и получих сламеник в открита галерия над общата стая. Поне топлината стигаше дотам от огнището, което пушеше долу. Преметнах плаща и дрехите си на облегалката на стола до сламеника и за пръв път от дни насам напълно успях да ги изсуша. Първият ми опит да заспя бе придружаван от постоянни песни и разговори, и шумни, и тихи. Най-после се изпълни и мечтата ми за гореща баня.
Не го бях планирал, ала по този начин можех да слушам и слуховете, които се носеха в Синьото езеро. Първата вечер научих много повече, отколкото исках, за някакъв млад благородник, който направил бебета не на една, а на две слугини, и всички подробности за сбиването в съседната кръчма, в резултат на което Джейк Червения нос изгубил причината за прякора си, след като му я отхапал Криворъчко Писаря.
През втората си нощ в хана чух слуха, че на половин ден път от Извора на Джерниган били намерени дванадесет кралски стражници, заклани от разбойници. До следващата вечер някой беше направил връзката и се говореше, че телата били разкъсани и нахапани от звяр. Реших, че най-вероятно са ги открили лешояди. Ала според приказките това очевидно била работа на копелето-осезател, който се превърнал във вълк, за да се избави от железните си окови, и на светлината на пълната луна се нахвърлил на цялата група. Както ми го описа разказвачът, нямаше защо да се боя, че ще ме изобличат. Моите очи не пламтяха с огън, нито зъбите ми се подаваха от устата ми. Знаех, че ще се появят други, по-прозаични описания. От последната среща със Славен ми бяха останали някои особени белези, които не можех да скрия. Започнах да разбирам колко трудно му е било на Сенч да работи с обезобразеното си лице.
Брадата, която преди ме дразнеше, сега ми се струваше съвсем естествена. Тя растеше на твърди къдри, които напомняха за Искреновата и бяха също толкова рошави. Синините от ударите на Гръм почти се бяха разнесли, макар че в това студено време рамото почти непрестанно ме болеше. От студената влажност на зимния въздух кожата на лицето ми руменееше и белегът не биеше толкова много на очи. Драскотината на ръката ми отдавна бе заздравяла, но не можех да направя нищо за счупения си нос. Той също вече не ме караше да се сепвам, когато се поглеждах в огледалото. В известен смисъл, мислех си, сега бях също толкова творение на Славен, колкото и на Сенч. Сенч само ме беше научил да убивам — Славен ме бе превърнал в истински убиец.
На третата вечер в хана чух слух, от който се вледених.
— Самият крал, да, и главният умел магьосник. Фини вълнени плащове с толкова много кожа на яката и качулката, че почти им скриваше лицата. Яздеха черни коне със златни седла, невероятно изящни, и по петите ги следваха много стражници. Разчистиха целия площад, за да минат. Та викам аз на човека до мен: „Ей, какво става тук, знаеш ли?“ И той ми отвърна, че крал Славен пристигнал в града, за да чуе лично как ни вреди планинската вещица и да сложи край на злините й. И освен това кралят дошъл да търси Пъпчивия и копелето-осезател, защото всеки знае, че действат ръка за ръка с планинската вещица.
Говореше един просяк с гуреливи очи, който беше спечелил достатъчно пари, за да си поръча чаша греяно ябълково вино и я пиеше край огнището. Тази история му донесе втора чаша, докато друг му разказваше за това как копелето-осезател убил дванадесетимата кралски стражници и изпил кръвта им. Обзе ме буря от емоции. Разочарование, че отровата ми очевидно не е направила нищо на Славен. Страх, че може да ме открие. И дива надежда, че отново може да имам възможност да го убия, преди да отида при Искрен.
Нямаше нужда да разпитвам. На другата сутрин целият град се вълнуваше от пристигането на Славен. От много години крал не бе посещавал Синьото езеро и всеки търговец и дребен благородник възнамеряваше да се възползва от идването му. Славен се беше настанил в най-голямата и хубава странноприемница в града, като бе поискал да му освободят всички стаи. Чух слухове, че ханджията едновременно бил поласкан и ужасен, защото макар че това определено щяло да създаде репутация на заведението му, никой не му споменал нищо за заплащане, само му представили списък с храни и вина, които крал Славен очаквал да му бъдат поднасяни.
Облякох новата си зимна премяна, нахлузих вълнената си шапка до ушите си и излязох навън. Лесно намерих странноприемницата. Нито един друг хан в Синьото езеро не бе триетажен, нито можеше да се похвали с толкова много балкони и прозорци. Улиците наоколо гъмжаха от благородници, които искаха да се представят на крал Славен, мнозина следвани от красивите си дъщери. Те се блъскаха с менестрели и жонгльори, дошли да предложат услугите си на негово величество, търговци, донесли като дарове мостри от най-хубавите си стоки, както и доставчици на месо, пиво, вино, хляб, сирене и всякакви други храни. Не се опитах да вляза, но се заслушах в разказите на излизащите. Трапезарията била пълна със стражници, а те били истински грубияни и ругаели местното пиво и уличници така, като че ли в Трейдфорд имали по-добри. А крал Славен днес не приемал, не, след бързото пътуване се чувствал зле и пратил за най-качествените запаси от димче, за да се възстанови. Да, щяло да има официална вечеря, невъобразимо пищна, мили мои, били поканени само най-високопоставените личности. И видяхте ли го, с едно око като на мъртва риба, направо тръпки ме побиват от него, ако бях на мястото на краля, щях да си избера за съветник по-приличен мъж, умел или не. Така говореха хората, които напускаха странноприемницата през предния и задния вход, и аз слушах всичко, като в същото време наблюдавах кои прозорци са със спуснати завеси срещу дневната светлина. Почивал значи, а? Можех да му помогна.
Ала тук се изправих пред нова дилема. Преди няколко седмици просто щях да се вмъкна и да направя всичко възможно, за да забия нож в гърдите на Славен и по дяволите последствията. Ала сега ме гризеше не само заповедта на Искрен, но и мисълта, че ме чакат жена и дете. Вече не бях готов да разменя живота си срещу този на Славен. Този път се нуждаех от план.
Вечерта ме завари на покрива на странноприемницата. Той бе от кедрови дъски, с остър връх, заскрежен и много хлъзгав. Сградата имаше няколко крила и аз лежах и чаках между две от тях. Бях благодарен на Славен, задето е избрал най-големия и хубав хан. Намирах се високо над равнището на съседните постройки и никой нямаше да ме забележи, ако не гледаше специално за човек на покрива. Въпреки това изчаках да се стъмни и с много подхлъзвания се спуснах до стряхата. Известно време останах да лежа там, докато сърцето ми се успокои. Нямаше за какво да се задържа. Покривът продължаваше и над балкона под мен. Трябваше да се плъзна надолу, да се хвана за ръба на стряхата, да се залюлея и да скоча на балкона. Молех се да не се надяна на декоративния парапет с остри шипове.
Планът ми успя. Знаех къде са спалнята и дневната на Славен, знаех часа, в който щеше да отиде на вечеря. Бях проучил ключалките на вратите и прозорците в няколко тукашни сгради и не бях установил нищо непознато. Бях се сдобил с някои дребни инструменти и с леко въже за бягството ми. Щях да вляза и да изляза, без да оставя нито следа. Отровите ми бяха в кесията на колана ми.
Две шила, взети от дюкяна на един кърпач, ми осигуряваха опора за спускането ми по покрива. Не ги забивах в дебелите греди, а между тях, така че върховете им да стигнат до застъпващите се долни дъски. Най-много ме беше страх, когато тялото ми увисна от покрива, без да виждам какво става долу. В решителния момент няколко пъти се залюлях с крака и се приготвих да скоча.
„Капан-капан.“
Замръзнах с крака, свити под стряхата на покрива, стиснал двете забити между гредите шила. Дори спрях да дишам. Не бе Нощни очи.
„Не. Малкия пор. Капан-капан. Бягай. Капан-капан.“
„Капан ли ме очаква?“
„Капан-капан за Фиц-вълка. Старата кръв знае. Големия пор казва, върви, върви да предупредиш Фиц-вълка. Ролф-мечката познава твоя мирис. Капан-капан. Бягай.“
Едва не извиках, когато върху крака ми неочаквано скочи мъничко телце и се затича нагоре. След миг един пор навря мустакатата си муцунка в лицето ми. „Капан-капан — повтори той. — Бягай, бягай.“
Беше по-трудно да се изтегля обратно на покрива, отколкото да се спусна. Обзе ме паника, когато коланът ми се закачи за ръба на стряхата. С известни усилия се освободих и бавно запълзях нагоре. Останах неподвижно легнал за миг, за да си поема дъх, докато порът седеше между раменете ми и не спираше да повтаря „Капан-капан“. Усетих страшен гняв в мъничкия му свиреп хищнически ум. Никога не бих се обвързвал с такова животно, ала някой го бе направил. Някой, който не беше по-различен от него.
„Големия пор ранен и умрял. Казва на Малкия пор, върви, върви. Подуши миризмата. Предупреди Фиц-вълка. Капан-капан.“
Искаше ми се да му задам десетки въпроси. Черния Ролф някак си бе съобщил за мен на Старата кръв. Откакто бях напуснал Трейдфорд, аз се страхувах, че всеки осезател, когото срещна, ще е против мен. Но някой беше пратил това малко същество да ме предупреди. И то го бе послушало, въпреки смъртта на своя другар. Никога нямаше да узная кой е бил Големия пор, как е разкрил този план, нито как Малкия пор е успял да се скрие сред вещите на Уил. Защото тъкмо той ме очакваше в стаята долу. „Едноокият. Капан-капан.“
„Ще дойдеш ли с мен?“ — предложих му аз. Макар и свиреп, той бе мъничък и съвсем сам. Умът му беше като разсечен на две. Болката бе изхвърлила от него всичко друго, освен решимостта му да ми помогне. И сега там имаше място само за още едно нещо.
„Не. Вървя, вървя. Скрива се в нещата на Едноокия. Предупреждава Фиц-вълка. Вървя, вървя. Открива Врага на Стара кръв. Скрива се, скрива се. Чака, чака. Врага на Стара кръв заспива, Малкия пор го убива.“
Той беше мъничко животинче, с мъничък ум. Ала в този прост ум видях образ на Славен, Врага на Старата кръв. Зачудих се колко време е отнело на Големия пор да му внуши тази идея толкова силно, че да я носи седмици наред. После разбрах. Предсмъртно желание. Животинчето бе обезумяло от смъртта на другаря си. Това беше било последното послание на Големия пор към него. Изглеждаше ми непосилна задача за толкова малко създание.
„Ела с мен — внимателно му казах аз. — Как може Малкия пор да убие Врага на Старата кръв?“
Само за едно мигване на окото той се озова на гърлото ми. Наистина усетих острите му зъби да докосват сънната ми артерия. „Захапва-захапва докато спи. Изпива кръвта му като на заек. Вече няма Голям пор, няма дупки, няма зайци. Само Врага на Стара кръв. Захапва-захапва. — Животинчето внезапно се шмугна под ризата ми. — Топло.“ Лапичките му леденееха по кожата ми.
В джоба си носех парче сушено месо. Легнах на покрива и нахраних моя другар убиец. Ако можех, щях да го убедя да дойде с мен, но разбирах, че не може да промени решението си, както и аз никога нямаше да се откажа да отида при Искрен. Това беше всичко, останало му от Големия пор. Болка и мечта за мъст.
„Скрива се, скрива се. Върви, върви при Едноокия. Надушва Врага на Стара кръв. Чака докато заспи. После захапва-захапва. Изпива кръвта му като на заек.“
„Да-да. Моят лов. Капан-капан за Фиц-вълка. Бягай, бягай.“
Послушах съвета му. Някой бе дал много, за да ми прати този вестител. В никакъв случай не желаех да се срещам с Уил. Колкото и да исках да го убия, вече знаех, че Умението ми не може да се сравнява с неговото. А и не ми се щеше да провалям шанса на Малкия пор. И убийците имат чест. Утешаваше ме мисълта, че не съм единственият враг на Славен.
Безшумен като мрак, аз се спуснах по покрива на странноприемницата.
Върнах се в порутения си хан, платих един петак и седнах край една от дъсчените маси при още двама мъже. Вечеряхме с яхния от картофи и лук. Когато на рамото ми падна нечия ръка, аз само потрепнах. Знаех, че зад мен има някой, ала не очаквах да ме докосне. Дланта ми скришом се насочи към ножа на колана ми, докато се обръщах на пейката. Сътрапезниците ми продължаваха да ядат, единият сърбаше. Никой в странноприемницата не проявяваше интерес към чуждата работа.
Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Славея. Стомахът ми се сви.
— Здравей, Том — весело ме поздрави тя и се настани на масата до мен. Другият мъж безмълвно й направи място, като придърпа чинията си по мръсните дъски. След миг свалих ръка от ножа си. Славея леко кимна. Носеше черен плащ от качествена дебела вълна с жълта бродерия. На ушите й висяха малки сребърни халки. Беше прекалено самодоволна, за да съм спокоен. Не казах нищо, просто продължих да я гледам. Певицата посочи паницата ми.
— Моля те, нахрани се. Не исках да прекъсвам вечерята ти. Като те гледам, имаш нужда от нея. Напоследък не си ял достатъчно, нали?
— Има такова нещо — тихо признах аз. След като Славея не отговори, довърших яхнията и отопих дървената паница с последните две хапки корав хляб. Тя вече бе привлякла вниманието на прислужницата, която ни донесе две халби пиво. Младата жена отпи от своята, сбърчи лице и я остави на масата. Последвах примера й.
— Е? — След дълго мълчание попитах аз. — Какво искаш?
Тя дружелюбно се усмихна, като си играеше с дръжката на халбата си.
— Знаеш какво искам. Искам песен, която да продължи да се пее и след мен. — Славея се огледа, като обърна специално внимание на мъжа, който бе сърбал. — Имаш ли стая — попита ме тя.
Поклатих глава.
— Имам сламеник в галерията. И нямам песни за теб.
Славея леко сви рамене.
— В момента и аз нямам песни за теб, но имам вести, които ще те заинтересуват. И стая. В една странноприемница на известно разстояние оттук. Ела с мен и ще поговорим. Когато тръгнах, в огнището се печеше апетитна свинска плешка. Скоро трябва да е готова.
При споменаването на месо всичките ми сетива се изостриха. Усещах аромата му, почти усещах вкуса му.
— Не мога да си го позволя — откровено признах аз.
— Аз мога — предложи Славея. — Събери си багажа. Можеш да спиш в моята стая.
— Ами ако откажа — тихо попитах аз.
Тя отново сви рамене.
— Ти решаваш. — Певицата спокойно срещна погледа ми. Не можех да преценя дали в усмивката й се крие заплаха.
След малко се изправих и се качих в галерията. Когато се върнах, носех вещите си. Славея ме чакаше до стълбата.
— Хубав плащ — кисело отбеляза тя. — Не съм ли го виждала и преди?
— Може и да си го виждала — отвърнах аз. — Искаш ли да видиш и ножа, който върви с него?
Славея се усмихна още по-широко и направи отрицателен жест с ръце. Сетне се обърна и закрачи, без да поглежда дали я следвам. Поведението й отново излъчваше онази странна смесица от доверие и предизвикателство. Тръгнах след нея.
Навън беше нощ. Острият вятър, който духаше по улиците, носеше езерна влага. Макар да не валеше, усещах капчиците по дрехите и кожата си. Рамото незабавно ме заболя. Вече не гореше нито един уличен факел. Оскъдната светлина се процеждаше от капаците на прозорците и изпод вратите. Ала Славея се движеше сигурно и уверено.
Тя ме поведе надалеч от езерото и бедняшките части на града към по-богатите улици и хановете, които обслужваха търговците. Не бе много далеч от странноприемницата, в която крал Славен всъщност не беше отседнал. Славея отвори врата, украсена с глиганска глава, и ми даде знак да вляза пред нея. Направих го, но предпазливо и първо се озърнах. Въпреки че не видях стражници, не бях сигурен дали не влизам в нов капан.
Този хан бе светъл и топъл и на прозорците му, освен капаци имаше стъкла. Масите бяха чисти, рогозките на пода — почти нови, и апетитно ухаеше на печено свинско. Покрай нас мина момче с поднос пълни до ръба халби, погледна ме, сетне се обърна към Славея и повдигна вежди, очевидно оспорвайки избора й на мъже. Тя му отвърна с елегантен поклон и в същото време смъкна влажния си плащ. Последвах я по-бавно и певицата ме заведе на една от масите край огнището.
Славея седна и вдигна поглед към мен. Вече бе спокойна, че ме е убедила.
— Хайде първо да се нахраним и после да поговорим, съгласен ли си — любезно предложи тя и посочи стола до себе си. Настаних се, но се обърнах с гръб към стената, за да мога да наблюдавам помещението. На устните й заигра лека усмивка и тъмните й очи заблестяха. — Няма защо да се страхуваш от мен, уверявам те. Тъкмо напротив, аз рискувах, за да те открия.
Младата жена се огледа и извика на някой си Дъб, че искаме две чинии свинско печено, мек хляб с масло и ябълково вино. Момчето побърза да изпълни поръчката и ни поднесе храната с изисканост, която издаваше интереса му към Славея. Дъб размени няколко фрази с нея и почти не ми обърна внимание, само направи презрителна физиономия, докато заобикаляше мокрия ми кош. Повика го друг клиент и Славея с апетит нападна чинията си. След малко и аз опитах ястието. Дни наред не бях ял месо и от пращящата по него мазнина почти ми се зави свят. Хлябът ухаеше възхитително, маслото беше великолепно. От Бъкип не бях вкусвал такава храна. За миг можех да мисля само за това. После ябълковото вино внезапно ми напомни за Руриск, убит с отровено вино. Внимателно оставих чашата си на масата.
— Е, казваш, че си ме търсила, така ли?
Славея кимна с пълна уста, преглътна, избърса устните си и прибави:
— И не беше лесно да те намеря, защото не можех да разпитвам никого. Надявам се да го оцениш.
— А след като ме откри? Какво искаш от мен? Подкуп за мълчанието ти ли? В такъв случай ще трябва да се задоволиш с няколко петака.
— Не. — Певицата отпи от виното си и вирна брадичка. — Казах ти, искам песен. Струва ми се, че вече съм пропуснала една, след като не те последвах, когато… напусна нашата компания. Но се надявам да ми разкриеш подробностите за удивителното си спасение. — Тя се наведе напред и сниши добре школувания си глас до поверителен шепот. — Не мога да изразя колко много се развълнувах, когато чух, че са открили онези стражници мъртви. Разбираш ли, мислех си, че съм се излъгала в теб. Наистина вярвах, че са хванали клетия овчар Том за изкупителна жертва. Синът на Рицарин, казвах си, никога не би се предал без съпротива. Затова не те последвах! Но когато научих новината, направо ме полазиха тръпки. „Той е бил — укорих се аз. — Копелдакът е бил там и аз изобщо не си помръднах пръста, когато го отвеждаха.“ Не можеш да си представиш как се ругаех за това, че съм се усъмнила в инстинкта си. Но после реших, че щом си се спасил, пак ще дойдеш тук. Пътуваш за Планините, нали?
Стрелнах я с поглед, от който всяко бъкипско конярче щеше да побегне и който щеше да изтрие усмивката от лицето на всеки бъкипски стражник. Ала Славея беше пътуваща певица. Менестрелите не се смущават лесно. Тя продължи да се храни, като очакваше отговора ми.
— Защо да пътувам за Планините — тихо я попитах аз.
Младата жена преглътна, отпи глътка вино и се усмихна.
— Не зная защо. Може би, за да се притечеш на помощ на Кетрикен? Каквато и да е причината, подозирам, че в тази история има песен, нали?
Преди година нейният чар и усмивка навярно щяха да ме спечелят. Преди година щеше да ми се иска да вярвам на тази привлекателна жена, щеше да ми се иска да се сприятелим. Сега тя само ми досаждаше. Беше излишна пречка, връзка, която трябваше да избягвам. Не й отговорих, само казах:
— По това време на годината е глупаво дори само да си помислиш за пътуване в Планините. Ветровете не го позволяват. До пролетта няма да плава нито една гемия и крал Славен е забранил търговията с Планинското кралство. Никой не пътува за там.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Научих, че преди седмица кралските стражници се качили на две гемии и принудили екипажите им да потеглят. Вълните изхвърлили на брега трупове поне от едната гемия. Човешки и конски. Никой не знае дали другите са стигнали оттатък. Но… — Славея доволно се усмихна, още повече се наведе към мен и сниши глас — знам за едни хора, които въпреки всичко ще пътуват за Планините.
— Кои?
Тя ме накара да почакам малко.
— Контрабандисти — накрая тихо отвърна певицата.
— Контрабандисти ли — предпазливо попитах аз. Звучеше логично. Колкото по-строги бяха търговските ограничения, толкова по-изгодно бе за хората, които въртяха незаконната търговия. Винаги щеше да има хора, готови да рискуват живота си за печалба.
— Да. Но не затова те потърсих. Фиц, трябва да си чул за идването на крал Славен в Синьото езеро. Обаче това е лъжа, капан, за да те примамят. Не бива да ходиш там.
— Знам — спокойно отвърнах аз.
— Откъде? — Славея говореше тихо, но виждах, че е раздразнена, задето съм знаел преди да ми каже.
— Може да ми го е прошепнало някое пиле — надуто заявих аз. — Нали знаеш, ние осезателите знаем езиците на всички животни.
— Наистина ли — доверчива като дете, попита тя.
Повдигнах вежди.
— По-интересно ми е да науча ти откъде знаеш.
— Разпитаха всички от кервана на Мадж.
— И?
— И само какви приказки им разправихме! Според Крис по пътя изчезнали няколко овце, завлечени през нощта, без да издадат нито звук. А когато им разказваше как си се опитал да я изнасилиш, Тасин спомена, че едва тогава забелязала черните ти нокти и светещите ти в мрака очи.
— Изобщо не съм се опитвал да я изнасиля — възкликнах аз. Прислужникът въпросително се обърна към нас.
Славея се отпусна на стола си.
— Обаче историята беше толкова хубава, че направо ми се насълзиха очите. Тасин показа белега на бузата си, където си я одрал, и рече, че нямало да се спаси, ако не била самакитката, дето растяла наблизо.
— Струва ми се, че ако търсиш песен, трябва да потърсиш Тасин — отвратено измърморих аз.
— О, но моята история беше най-хубава — започна тя, сетне поклати глава към приближилия се прислужник, отмести празната си чиния и се огледа. Трапезарията започваше да се пълни с вечерните клиенти. — Стаята ми е на горния етаж — покани ме певицата. — Там ще можем да поговорим насаме.
Втората вечеря най-после ме беше заситила. И ми бе топло. Трябваше да съм предпазлив, ала от храната и топлината ми се спеше. Опитах се да се съсредоточа. Каквито и да бяха, тези контрабандисти ми предлагаха надежда да стигна до Планините. Единствената надежда. Кимнах. Тя се изправи и аз я последвах с коша си.
Стаята беше чиста и топла. С пухено легло и чисти вълнени одеяла. На нощното шкафче имаше керамична кана и леген. Славея запали няколко свещи и прогони сенките по ъглите. После ми даде знак да вляза. Докато заключваше вратата, аз седнах на стола. Странно — една обикновена чиста стая ми изглеждаше направо разкошна. Певицата седна на леглото.
— Струва ми се, спомена, че нямаш повече пари от мен — отбелязах аз.
— Тогава нямах. Но откакто пристигнах Синьото езеро, много ме търсят. Особено след като намериха труповете на стражниците.
— Защо?
— Аз съм пътуваща певица — отвърна Славея. — И присъствах на залавянето на копелето-осезател. Да не мислиш, че не мога да разкажа тази история достатъчно добре, за да спечеля някоя и друга пара?
— Ясно. — Замислих се над думите й, после попитах: — Е, на твоя разказ ли дължа пламтящите червени очи и щръкналите зъби?
Тя презрително изсумтя.
— Не, разбира се. Измислил го е някой уличен певец. После замълча и се усмихна, сякаш на себе си. Но признавам, че е находчиво. В моя разказ копелдакът на Рицарин е мускулест и се бие като елен, млад мъж в разцвета на силите си, въпреки че дясната му ръка все още носи жестокия белег от меча на крал Славен. И над лявото си око има бял кичур, широк колкото длан. Нужни са трима стражници, за да го задържат, и той не спира да се съпротивлява дори когато капитанът на стражата го удря толкова силно, че избива предните му зъби. — Славея замълча и зачака. След като не казах нищо, тя се прокашля. — Може да ми благодариш, че сега едва ли някой ще те познае на улицата.
— Наистина съм ти благодарен. Как реагираха Крис и Тасин?
— През цялото време кимаха. Нали разбираш, моят разказ само потвърждава техните.
— Ясно. Но още не си ми казала откъде знаеш, че са ми приготвили капан.
— Предложиха ни пари за теб. Ако се свържеш с някой от нас. Крис попита колко. Разпитваха ни в кралската дневна. За да се почувстваме по-важни, предполагам. Казаха ни, че самият крал се чувствал зле след дългото пътуване и почивал в съседната стая. Докато бяхме там, излезе един прислужник, който носеше плаща и ботушите на краля, за да ги почисти от калта. — Славея се усмихна. — Ботушите бяха огромни.
— Ти да не би да знаеш колко са големи краката на краля? — Имаше право. Ръцете и краката на Славен бяха малки и той се гордееше с тях повече от много придворни дами.
— Никога не съм била в двора, но неколцина благородници в нашия замък бяха ходили в Бъкип. Те често разказваха за красивия най-млад принц, за фините му обноски и тъмната му къдрава коса. За малките му крака и за това колко хубаво танцувал с тях. — Тя поклати глава. — Тогава разбрах, че крал Славен го няма в онази стая. Лесно се досетих за останалото. Бяха дошли в Синьото езеро веднага след убийството на стражниците. Идваха за теб.
— Може би — отстъпих аз. Трябваше да призная, че Славея е изключително умна жена. — Разкажи ми повече за контрабандистите. Как научи за тях?
Певицата поклати глава и се усмихна.
— Можеш да сключиш сделка с тях само чрез мен. И аз ще участвам в нея.
— Как ще стигнат до Планините — попитах аз.
Тя ме погледна.
— Ако беше контрабандист, щеше ли да разкриеш пътя си на друг? — Сетне сви рамене. — Чух слухове, че контрабандистите знаели път през реката. Стар път. Известно ми е, че някога търговският път е вървял срещу течението и после пресичал оттатък, но бил забравен, когато реката станала непредсказуема. От пожарите преди няколко години тя всяка пролет приижда. И коритото й се мести. Затова обикновените търговци повече разчитат на кораби, отколкото на мост, който може и да не открият. — Славея замълча и загриза нокътя си. Струва ми се, че преди е имало мост нагоре по течението, но след като реката го отнесла за четвърта поредна година, никой не пожелал да го възстанови. Друг ми разказа, че лете там имало сал със скрипец и че зиме пресичали по леда. Може да се надяват, че тази година пак ще замръзне. Аз обаче предполагам, че когато спре на едно място, търговията започва на друго. Не може да няма откъде да се прекоси. Намръщих се.
— Не. Трябва да има друг път за Планините.
Славея, изглежда, се обиди, че се съмнявам в нея.
— Сам разпитай, ако щеш. Но почти всеки ще те посъветва да почакаш до пролетта. Малцина ще ти кажат, че ако искаш да отидеш там през зимата, не можеш да тръгнеш оттук. Можеш да заобиколиш Синьото езеро откъм юг. Оттам има няколко търговски пътя за Планинското кралство, отворени и през зимата.
— Докато стигна дотам, вече ще се запролети. Със същия успех мога да изчакам и тук.
— Това е другото, което ми казаха — самодоволно се усмихна Славея.
Наведох се напред и опрях глава на ръцете си. „Ела при мен.“
— Няма ли по-лесни начини да прекося това проклето езеро?
— Не. Ако имаше, по брега нямаше да се тълпят толкова много стражници.
Изглежда, не ми оставаше друг избор.
— Къде да намеря тези контрабандисти?
Певицата широко се усмихна.
— Утре ще те заведа при тях… После се изправи и се протегна. Но тази вечер трябва да отида в „Позлатената игла“. Още не съм пяла там, но вчера ме поканиха. Чувала съм, че техните клиенти били щедри към пътуващите менестрели. Славея се наведе да вземе грижливо увитата си арфа. Когато вдигна все още влажния си плащ, аз също се изправих.
— За мен също е време.
— Защо не спиш тук — предложи тя. — Тук има много по-малка вероятност да те познаят и далеч по-малко гадини. Когато забеляза колебанието ми, на устните й разцъфтя усмивка. — Ако исках да те предам на кралската стража, вече можех да го сторя. Време е да се довериш на някого, Фицрицарин.
Когато изрече името ми, сякаш нещо в мен се обърна. И все пак…
— Защо — тихо я попитах аз. — Защо ми помагаш? И не ми казвай, че се надяваш на песен, която може никога да не получиш.
— Това показва колко малко разбираш менестрелите — отвърна Славея. Не съществува по-силна съблазън от тази. Но предполагам, че има още нещо. Не. Знам, че има. — Тя внезапно ме погледна и очите й срещнаха моите. — Имах малък брат. Беше стражник в кулата на Острова на Еленовия рог. Той те видял да се биеш в деня, в който пристигнали пиратите. Младата жена горчиво се засмя. Всъщност ти си го спасил.
Забил си брадвата в мъжа, който се канел да го удари. И си отминал нататък, без повече да му обърнеш внимание. Ето защо пея „Кулата на Острова на Еленовия рог“ по-различно от всеки друг менестрел. Той ми разказа за битката и аз те описвам така, както те е видял брат ми. Герой. Ти си спасил живота му.
Славея внезапно се извърна настрани.
— По-късно той все пак даде живота си за Бък. Но поне тогава твоята брадва го е спасила. — Тя замълча и наметна плаща си. — Остани тук — каза ми певицата. — Почини си. Аз ще се прибера късно. Дотогава можеш да поспиш на леглото, ако искаш.
И без да изчака отговора ми, се измъкна навън. Известно време стоях и зяпах затворената врата. Фицрицарин. Герой. Само думи. Но Славея сякаш ме беше спасила от някаква отрова и вече можех да оздравея. Чувствах се странно. „Поспи“ — посъветвах се сам. И навярно наистина щях да поспя.
14
Контрабандистите
Малцина са толкова свободни по дух, колкото странстващите менестрели, поне в Шестте херцогства. Ако е достатъчно даровит, менестрелът може да очаква за него да не важат обичайните правила на поведение. Позволява им се да задават и най-нетактичните въпроси. Почти без изключение менестрелите се радват на гостоприемство навсякъде от масата на краля до най-бедната колиба. Те рядко се женят млади, макар че не е необичайно да имат деца. Потомците им не носят клеймото на другите незаконородени, често израстват в замъците и също стават менестрели. За такива като тях е нещо нормално да общуват с престъпници и бунтовници, както и с благородници и търговци. Те носят писма, предават новини и пазят в отличната си памет много договори и обещания. Поне във времена на мир и благоденствие.
Славея се прибра толкова късно, че Бърич щеше да го нарече ранно утро. Събудих се в мига, в който докосна бравата. Бързо скочих от леглото й, увих се в плаща си и легнах на пода.
— Спиш ли, Фицрицарин — замаяно попита тя и усетих мириса на вино в дъха й. Певицата свали влажното си наметало, после ме погледна и ме покри с него. Затворих очи.
Без да обръща внимание на присъствието ми, тя захвърли горните си дрехи на пода зад мен. Чух леглото да изскърцва.
— Хм, още е топло — измърмори Славея и се зарови в завивките. — Съвестно ми е да заемам топлото ти място.
Угризенията й не бяха прекалено силни, защото само след секунди дишането й стана дълбоко и равномерно. Последвах примера й.
Събудих се много рано и напуснах странноприемницата. Славея дори не шавна, когато излизах от стаята й. Вървях, докато не намерих баня. В този час тя почти пустееше — трябваше да изчакам да стоплят първата за деня вода. После се съблякох и предпазливо влязох. Дълбоката гореща вана облекчи болката в рамото ми. Изкъпах се, отпуснах се в топлата вода и се замислих.
Не ми се щеше да се забърквам с контрабандисти. Не ми се щеше да се свързвам със Славея. Не виждах обаче друг изход. Нямах представа как ще им платя. Парите ми не бяха достатъчно. С обецата на Бърич? Отказах да обмислям тази идея. Дълго лежах до шия във водата и продължавах да отказвам. „Ела при мен.“ Щях да намеря друг начин. Щях. Замислих се за онова усещане в Трейдфорд, когато Искрен се беше намесил, за да ме спаси. Това почти докрай бе изчерпало силите му. Не знаех в какво положение се намира, знаех само, че не се е поколебал да даде всичко заради мен. И ако трябваше да се разделя с обецата на Бърич, за да отида при своя крал, щях да го направя. Не защото ме беше повикал със силата на Умението си, нито дори заради клетвата, която бях положил пред баща му. Заради самия него.
Изправих се и почаках водата да се оттече от тялото ми. Изсуших се, отделих няколко минути, за да придам някаква форма на брадата си, не успях и се запътих обратно към „Глиганската глава“. На връщане преживях неприятен момент. Покрай мен мина фургон, в който с ужас познах колата на кукловода Дел. Продължих енергично да крача и младият калфа, който седеше на капрата, не прояви признаци да ме е забелязал. Въпреки това изпитах облекчение, когато стигнах до странноприемницата и влязох вътре.
Намерих ъглова маса край огнището и поръчах на момчето да ми донесе чай и пресен хляб. Бяха го омесили по фароуска рецепта — със семена, ядки и парченца плодове. Изядох го бавно, докато чаках да слезе Славея. Изгарях от нетърпение да се срещна с тези контрабандисти и в същото време нямах желание да се оставя в ръцете на певицата. Часовете се проточваха и аз забелязах, че прислужникът на два пъти ме стрелва със странни погледи. На третия път му отвърнах. Той се изчерви и се извърна. После отгатнах причината за любопитството му. Бях прекарал нощта при Славея и момчето несъмнено се чудеше какво й е станало, че да споделя стаята си с такъв скитник. Въпреки това се чувствах неловко. Утрото все още не се бе преполовило. Станах и се изкачих по стълбището.
Тихо почуках на вратата и зачаках. Ала трябваше да почукам още веднъж, по-силно, за да чуя сънения й отговор. След малко тя дойде да отвори, прозя се и ми даде знак да вляза. Носеше само панталон и току-що навлечена прекалено широка туника. Тъмната й къдрава коса бе разрошена. Младата жена тежко седна на ръба на леглото и запремигва, докато аз затворих и заключих вратата.
— О, ти си се изкъпал — отбеляза тя и отново се прозя.
— Толкова много ли си личи — попитах сприхаво.
Славея дружелюбно кимна.
— Веднъж се събудих и си помислих, че си ме зарязал. Обаче това не ме обезпокои. Знаех, че без мен няма да ги откриеш. — Тя разтърка очи и ме погледна по-внимателно. — Какво е станало с брадата ти?
— Опитах се да я подстрижа. Без особен успех.
Славея кимна в знак на съгласие.
— Но идеята е добра — утешително рече тя. — Може би няма да имаш толкова див вид. И Крис, Тасин или някой друг от кервана няма да те познаят. Хайде, ще ти помогна. Седни на онзи стол. О, и отвори капаците, за да влезе малко светлина.
Подчиних се без особено голямо въодушевление. Славея стана от леглото, протегна се и пак разтърка очи. Наплиска лицето си с вода, после среса косата си и я прихвана с две малки гребенчета. Пристегна туниката си с колан, за да й придаде някаква форма, нахлузи ботушите си и ги завърза. Беше готова за забележително кратко време. Сетне се приближи до мен, хвана ме за брадичката и без какъвто и да е свян заобръща лицето ми насам-натам. Аз не можех да съм толкова безразличен.
— Винаги ли се изчервяваш толкова лесно — със смях ме попита тя. — В Бък рядко можеш да срещнеш мъж, чието лице да става толкова червено. Предполагам, че майка ти е имала светла кожа.
Нямаше какво, да й отговоря, затова мълчаливо седях, докато младата жена изрови от багажа си малки ножици. Работеше бързо и сръчно.
— Някога подстригвах братята си — поясни Славея. — И косата и брадата на татко след като мама умря. Под цялата тази четина имаш добре оформена брадичка. Нима просто си оставил брадата си да расте накъдето си иска?
— Да. — Ножиците проблеснаха точно под носа ми. Тя спря и почисти лицето ми от космите. На пода се посипаха къдрави черни валма. — Не искам белегът ми да се вижда — предупредих я аз.
— Няма — спокойно отвърна Славея. — Но ще имаш устни и уста вместо дупка под мустаците. Вдигни си брадичката. Така. Имаш ли бръснач?
— Само нож — нервно признах аз.
— Ще трябва да се задоволим и с него. — Тя отиде при вратата, отвори я и използва силата на менестрелските си дробове, за да извика на прислужника да й донесе гореща вода. И чай. А също хляб и няколко резена сланина. Когато се върна при мен, наклони глава и критично ме погледна. — Хайде да ти подстрижем и косата — предложи тя. — Свали си кърпата.
Реагирах прекалено бавно. Младата жена мина зад гърба ми, смъкна кърпата от главата ми и освободи косата ми от кожения ремък. Развързана, тя стигаше до раменете ми. Славея взе гребена си и грубо започна да ме реши напред.
— Я да видим — измърмори тя.
— Какво предлагаш — попитах я аз, но на пода вече падаха кичури коса. Решението й бързо се превърна в действителност. Славея среса косата над очите ми и я отряза равно над веждите ми, няколко пъти прокара гребена отстрани, сетне ме подстрига на равнището на брадичката ми.
— Сега повече приличаш на фароуски търговец — заяви тя. — Преди веднага се виждаше, че си от Бък. Кожата ти издава бъкския ти произход, но прическата и дрехите ти са фароуски. Стига да не приказваш, хората няма да са сигурни откъде си. — Славея се замисли за миг и отново се зае с перчема ми.
След малко ми подаде огледалото си. — Така белият кичур почти няма да се забелязва.
Имаше право. Беше подстригала повечето бели косми и бе сресала черните кичури така, че да падат отгоре. Брадата ми беше съвсем къса. Одобрително кимнах. На вратата се почука.
— Остави всичко отпред — извика Славея. Тя изчака малко, после внесе закуската си и горещата вода. Изми се и ми предложи да наточа ножа си, докато закуси. Подчиних се, като се чудех дали се чувствам поласкан, или ядосан от вниманието й към мен. Започваше да ми напомня за Търпение. Младата жена все още дъвчеше, когато се приближи и взе ножа от ръката ми. Преглътна хапката си и каза:
— Ще придам на брадата ти по-прилична форма. Само че ще трябва да я поддържаш, няма да те бръсна всеки ден. А сега си намокри лицето.
Бях доста нервен, докато тя размахваше ножа, особено когато острието докосваше гърлото ми. Ала накрая се удивих на промяната, която беше настъпила в мен. Певицата бе засякла брадата ми точно под брадичката. Равно подстриганият ми перчем висеше над очите ми и ги караше да изглеждат по-дълбоки. Белегът на бузата ми се виждаше, но следваше линията на мустаците ми и не беше толкова забележим. Доволно прокарах ръка по брадата си.
— Страхотна промяна — признах аз.
— За добро — прибави Славея. — Съмнявам се, че сега Крис или Дел ще те познаят. Хайде да се избавим от това. — Тя събра остриганата коса, отвори прозореца и я изхвърли навън. После си изтупа ръцете.
— Благодаря ти — неловко казах аз.
— Моля. — Младата жена се огледа и тихо въздъхна. — Това легло ще ми липсва — рече тя и енергично се зае да събира багажа си. Сетне забеляза, че я наблюдавам, и широко се усмихна. — Пътуващият менестрел бързо се научава на това. — Славея натъпка последните си вещи в раницата, затвори я и я преметна през рамо. — Чакай ме при задното стълбище — нареди тя. — Трябва да уредя сметката си.
Подчиних се, но се наложи да чакам доста по-дълго на студа и вятъра, отколкото очаквах. Накрая певицата се появи и се протегна като коте.
— Натам — посочи тя.
— Бях предполагал, че ще трябва да скъся крачка, за да ме настига, но не се наложи. Докато се отдалечавахме от търговската част на Синьото езеро и се насочвахме към северните предградия, Славея ме погледна и отбеляза:
— Днес изглеждаш променен. И не само заради прическата. Взел си някакво решение.
— Така е — потвърдих аз.
— Добре — топло рече тя и приятелски ме хвана за ръка. — Надявам се, че си решил да ми се довериш.
Отвърнах на погледа й, без да кажа нищо. Младата жена се засмя, но не пусна ръката ми.
Дървените тротоари от търговската част на Синьото езеро скоро изчезнаха. Тук къщите бяха сгушени една до друга, сякаш търсеха подслон от студа. Калдъръмените улици постепенно отстъпиха мястото си на разкаляни от дъждовете черни пътища, минаващи край малки ферми. Поне не валеше, въпреки постоянния леден вятър.
— Още много ли има — накрая я попитах аз.
— Не съм сигурна. Просто следвам указания. Гледай за три камъка, поставени един до друг отстрани на пътя.
— Какво всъщност знаеш за тези контрабандисти?
Тя прекалено небрежно сви рамене.
— Зная, че отиват в Планините, закъдето не заминава никой друг. Зная и че взимат със себе си поклонници.
— Какви поклонници?
— Наричай ги както искаш. Отиват да се поклонят в светилището на Еда в Планините. По-рано през лятото платили да ги превозят с гемия, но кралската стража затворила границите с Планинското кралство. Оттогава поклонниците чакали в Синьото езеро и се опитвали да намерят начин да продължат пътуването си.
Стигнахме до трите камъка, които бележеха буренясала пътека през каменисто, обрасло с къпини пасище, заобиколено с каменна ограда. Няколко коня тъжно пасяха. С интерес забелязах, че са от планинска порода, дребни и по това време на годината покрити с по-гъста козина. Далеч от пътя видях къщурка от речни камъни, споени с хоросан. От комина се издигаше тънка струйка дим, която вятърът бързо разпръскваше. На оградата седеше мъж и дялаше нещо. Той вдигна поглед към нас и очевидно реши, че не представляваме опасност, защото не ни спря, когато минахме покрай него, за да стигнем до къщата. Точно отпред имаше птичарник с едри гълъби. Славея почука, но получи отговор от човек, който се появи иззад къщата. Той имаше рошава кестенява коса, сини очи и облекло на фермер. Носеше ведро, пълно догоре с топло мляко.
— Кого търсите?
— Ник — отвърна Славея.
— Не познавам никакъв Ник — заяви мъжът, отвори вратата и влезе вътре. Певицата смело тръгна след него. Колебливо я последвах. Мечът висеше на хълбока ми. Доближих ръка към ръкохватката, ала без да я стискам. Не исках да го приемат като предизвикателство.
В огнището гореше огън. По-голямата част, но не целият дим се издигаше по комина. Върху купчина слама в единия ъгъл видях момче и петнисто яре. Момчето ококори сините си очи, ала не каза нищо. От гредите висяха пушени бутове. Мъжът занесе млякото на масата, на която една жена режеше дебели жълти корени, и се обърна към нас.
— Струва ми се, че сте объркали къщата. Опитайте малко по-нататък по пътя. Не в следващата къща. Там живее Пелф.
— Много ви благодаря. — Славея се усмихна на всички и се запъти към вратата. — Идваш ли, Том — повика ме тя. Учтиво кимнах на хората и я последвах. Излязохме навън. Когато се отдалечихме, я попитах:
— Ами сега?
— Не съм съвсем сигурна. От онова, което чух, мисля, че трябва да отидем при Пелф и да попитаме за Ник.
— От онова, което си чула ли?
— Ти да не мислиш, че лично се познавам с контрабандисти? Бях в обществената баня и две жени си приказваха. Поклоннички на път за Планините. Едната рече, че за известно време това може би ще е последната възможност да се изкъпят, а другата отвърна, че не я е грижа, стига най-после да напуснат Синьото езеро. Другата й обясни къде трябва да се срещнат с контрабандистите.
Не казах нищо. Предполагам, че изражението ми е било достатъчно, защото Славея възмутено ме попита:
— Имаш ли по-добра идея? Или ще успеем, или няма.
— Накрая може да ни прережат гърлата.
— Тогава се върни в града и се опитай да се справиш по-добре.
— Мисля, че ако се върнем, мъжът, който ни следи, ще ни помисли за шпиони и ще вземе съответните мерки. Затова ще отидем при Пелф и ще видим какво ще излезе от това. Не, не поглеждай назад.
Върнахме се на пътя и продължихме към следващата ферма. Вятърът се усилваше и усетих в него дъх на сняг. Ако скоро не откриехме Ник, връщането до града щеше да е дълго и студено.
Някой някога се беше грижил за следващата ферма. Някога от двете страни на отбивката бяха расли сребърни брези. Сега те бяха само бледо подобие на дървета с отдавна голи клони и белеща се кора. Обширните пасища и ниви бяха оградени, но добитъка отдавна го нямаше. Нивите бяха буренясали, пасищата бяха обрасли с трънаци.
— Какво е станало с тази земя — попитах, докато минавахме покрай тъжната гледка.
— Суша. После пожари. Преди речните брегове оттатък тези ферми били покрити с дъбови гори и пасища. Тук отглеждали крави. По-нататък пастирите водели козите си на общите пасища, харагарите ровели жълъди под дъбовете. Чувала съм, че имало и много дивеч. После избухнали пожарите. Казват, че продължили повече от месец. Не можело да се диша и речната вода почерняла от пепел. Летящите искри подпалили не само горите и поляните, но и нивите, и къщите. След дългата суша самата река била почти пресъхнала. Нямало къде да избягат от огъня. А след пожарите пак настъпили горещи сухи дни. Но ветровете носели и прах, освен пепелта. Всички по-малки потоци пресъхнали. Накрая дошла есента и започнали дъждове. За един сезон се изляла цялата вода, за която хората се били молили години наред. И след като водата се отдръпнала, е, виждаш какво е останало. Отмита чакълеста почва.
— Спомням си, че съм чувал нещо подобно. — Някой… Сенч?… ми бе казал, че хората държали краля отговорен за всичко, дори за сушата и пожарите. Тогава това не означаваше нищо за мен, но за тези фермери трябваше да е било като края на света.
Къщата също говореше за грижовна ръка и по-добри времена. Беше двуетажна, построена от греди, ала боята отдавна бе избеляла. Капаците на прозорците на горния етаж бяха затворени. От двете страни на покрива имаше два каменни комина, но единият беше полуразрушен. От другия се издигаше дим. Пред вратата на къщата стоеше младо момиче. На ръката му бе кацнал едър сив гълъб и то леко го галеше.
— Добър ден — с учтив тих глас ни поздрави момичето. Носеше кожена туника и широка кремава вълнена риза, кожен панталон и ботуши. По очите и косата познах, че е роднина на хората от предната къща.
— Добър ден — отвърна Славея. — Търсим Ник.
Момичето поклати глава.
— Объркали сте къщата. Тук няма никакъв Ник. Това е домът на Пелф. Може би трябва да потърсите по-нататък по пътя. — И малко озадачено ни се усмихна.
Славея ме погледна неуверено. Хванах я за ръка.
— Грешно са ни упътили. Ела, хайде да се върнем в града и пак да опитаме. — Вече се надявах поне да си спасим кожите.
— Но… — смутено възрази тя.
Внезапно ме осени.
— Шшт. Предупредиха ни, че трябва да внимаваме. Птицата сигурно се е заблудила или я е хванал ястреб. Днес не можем да направим нищо повече.
— Каква птица — внезапно попита момичето.
— Гълъб. Приятен ден. — Прегърнах Славея и решително я поведох със себе си. — Не искахме да те безпокоим.
— Чий гълъб?
За миг срещнах погледа й.
— На един приятел на Ник. Не се тревожи. Хайде, Славея.
— Почакайте — ненадейно рече момичето. — Брат ми е вътре. Може би той познава тоя Ник.
— Не ми се ще да го безпокоя — уверих я аз.
— Няма да го обезпокоите. — Тя посочи с ръка и гълъбът на дланта й размаха криле. — Влезте да се постоплите.
— Наистина е студено — признах аз. Обърнах се и погледнах мъжа, който бе дялкал нещо на оградата — точно в този момент излизаше иззад една бреза. — Навярно всички трябва да влезем вътре.
— Навярно. — Момичето се усмихна на смущението на преследвача ни.
Вътре имаше пуст вестибюл. Фино инкрустираната врата бе ожулена и отдавна не я бяха смазвали. По-светлите петна по стените показваха, че някога там са висели картини и килими. До втория етаж водеше голо стълбище. Светлината слабо се процеждаше през дебелите стъкла на прозорците. Вътре нямаше вятър, но не беше много по-топло.
— Почакайте тук — каза момичето, влезе в стаята от дясната ни страна и затвори вратата след себе си. Славея стоеше малко по-близо до мен, отколкото ми се искаше. Мъжът ни наблюдаваше безизразно.
Славея си пое дъх.
— Шшт — спрях я аз, преди да успее да каже нещо. Тя стисна ръката ми. Наведох се, за да си завържа ботуша. Когато се изправих, се обърнах и застанах от дясната й страна. Младата жена незабавно хвана лявата ми ръка. Сякаш мина цяла вечност, докато вратата се отвори. Появи се висок кестеняв синеок мъж, също облечен от горе до долу в кожа. На колана му висеше много дълъг нож. Момичето нацупено го следваше по петите. Очевидно й се беше карал. Той ни изгледа намръщено и попита:
— Какво искате?
— Заблудил съм се, господине — незабавно отвърнах аз. — Търсехме човек на име Ник и явно сме сбъркали къщата. Моля за извинение.
— Братовчедът на един мой приятел се казва Ник — неохотно рече мъжът. — Мога да му предам за вас, ако желаете.
Стиснах ръката на Славея, за да й дам знак да запази мълчание.
— Не, не, не искаме да ви безпокоим. Най-добре ни кажете къде да намерим самия Ник.
— Мога да му предам съобщение — повтори той. Ала всъщност това не бе предложение.
Замислено се почесах по брадата.
— Братовчедът на един мой приятел иска да прати нещо оттатък реката. Чул, че Ник познава някой, който може да му помогне. Той обеща да прати гълъб, за да съобщи на Ник за пристигането ни. Не безплатно, разбира се. Това е всичко, дребен проблем.
Мъжът кимна.
— Чувал съм за хора из тия краища, които вършат такива неща. Това е опасна работа, да. Ако кралската стража ги хване, ще платят с главите си.
— Така е — съгласих се аз. — Но се съмнявам, че братовчедът на моя приятел ще си има работа с хора, които лесно ще се оставят да ги заловят. Тъкмо затова искаше да разговаря с Ник.
— И кой ви прати тук да търсите този Ник?
— Забравих — спокойно отвърнах аз. — Изобщо не помня имена.
— Нима? — Замислено рече той. После погледна сестра си и отново кимна. — Какво ще кажете да изпием по чаша бренди?
— Много любезно от ваша страна.
На влизане в стаята успях да освободя ръката си от Славея. Когато вратата се затвори след нас, тя въздъхна, усетила приятната топлина. Колкото другите стаи бяха голи, толкова тази бе разкошна. Подът беше застлан с килими, по стените висяха гоблени. На тежката дъбова маса горяха бели свещи. Огън бумтеше в голямата камина, пред която бяха наредени в полукръг няколко удобни стола. Нашият домакин ни поведе натам. Докато минаваше покрай масата, взе стъклената гарафа с бренди.
— Сега ще донеса чаши — каза момичето, което, изглежда, изобщо не се беше обидило на брат си. Предположих, че той е на около двадесет и пет години. По-големите братя не са най-любезните герои. Тя подаде гълъба на мъжа, който ни бе следил, и му даде знак да излезе.
— Та какво казвахте — попита братът, когато се настанихме пред огъня.
— Всъщност говорехте вие — отвърнах аз.
Сестра му се върна с чашите и той замълча, докато ни наливаше. Сетне четиримата вдигнахме наздравица.
— За крал Славен — предложи домакинът ни.
— За моя крал — дружелюбно се съгласих аз и отпих. Брендито бе добро. Бърич щеше да го оцени.
— Крал Славен предпочита да вижда хората като нашия приятел Ник увиснали на бесилката — рече мъжът.
— Или по-скоро в своя кръг. — Въздъхнах. — Каква дилема! От една страна, крал Славен застрашава живота му, а от друга, без кралската забрана на търговията с Планините с какво щеше да си изкарва прехраната Ник? Чух, че напоследък в земите му няма нищо друго, освен камънаци.
Той съчувствено кимна.
— Бедният Ник. Човек все трябва да живее от нещо.
— Така е — потвърдих аз. — А понякога, за да остане жив, човек трябва да прекоси някоя река, въпреки че неговият крал го забранява.
— Това е малко по-различно от прехвърлянето на нещо оттатък реката.
— Не чак толкова — възразих аз. — Ако Ник добре владее занаята си, не би трябвало да се затрудни. А чух, че бил много добър.
— Най-добрият — гордо заяви момичето.
Брат му го стрелна с предупредителен поглед.
— Какво предлага онзи човек, за да му помогнат да прекоси реката — тихо попита той.
— Той ще го предложи на самия Ник — също толкова тихо отвърнах аз.
Известно време мъжът се взираше в пламъците. После се изправи и протегна ръка.
— Ник Холдфаст. Сестра ми Пелф.
— Том — представих се аз.
— Славея — каза певицата.
Ник отново вдигна чашата си.
— За бъдещата сделка — предложи той и всички отпихме. След като седна, контрабандистът попита: — Съгласен ли си да говорим открито?
Кимнах.
— Колкото може по-открито. Чухме, че ще водиш група поклонници оттатък границата. Искаме същата услуга.
— На същата цена — прибави Славея.
— Това не ми харесва, Ник — неочаквано се обади Пелф. — Някой си е развързал езика. Знаех си, че не бива да се съгласяваме. Откъде да знаем…
— Шшт. Аз поемам риска, така че аз ще определям какво да правя. Ти само трябва да чакаш тук и да гледаш къщата, докато ме няма. И да не си развързваш езика. — Той отново се обърна към мен. — По една жълтица на човек, предварително. Втора на отсрещния бряг. И трета на границата с Планинското кралство.
— О! — Цената беше невероятна. — Ние не можем… — Славея впи нокти в китката ми. Млъкнах.
— Не можеш да ме убедиш, че поклонниците са платили толкова много — тихо каза тя.
— Те ще пътуват със свои коне и фургони. И имат хранителни припаси. — Ник вирна брадичка. — Струва ми се обаче, че вие пътувате само с дрехите на гърба си.
— И сме много по-незабележими, отколкото фургон с коне. Ще ти дадем една жълтица сега и втора на границата с Планините. И за двамата — предложи Славея.
Той се отпусна на креслото си и се замисли за миг. Сетне отново напълни чашите ни с бренди.
— Не е достатъчно — мрачно заяви Ник. — Но предполагам, че нямате повече.
Всъщност аз нямах и толкова. Надявах се, че Славея има.
— Прехвърли ни оттатък реката за толкова — обадих се аз. — Оттам нататък ще продължим сами.
Певицата ме ритна под масата и се обърна към мен.
— Той ще заведе другите до Планинското кралство. Спокойно можем да използваме тяхната компания. — И към Ник: — Тези пари би трябвало да стигнат чак до Планините.
Той отпи от брендито си и тежко въздъхна.
— С ваше извинение, преди да се съглася, искам да видя парите ви.
Двамата със Славея се спогледахме.
— Трябва да останем за малко насаме — спокойно отвърна тя. — С ваше извинение. — Младата жена се изправи, хвана ме за ръка и ме отведе в ъгъла на стаята, където ми прошепна: — Никога през живота си ли не си се пазарил? Даваш прекалено много прекалено бързо. Виж сега, колко пари всъщност имаш?
Вместо отговор й протегнах кесията си. Тя светкавично извади съдържанието й като сврака, която краде жито. После с опитен жест претегли монетите.
— Нямаме достатъчно. Мислех, че имаш повече. Какво е това? — Славея посочи обецата. Стиснах я в шепа, преди да успее да я вземе.
— Нещо много важно за мен.
— По-важно от живота ти ли?
— Не съвсем — признах аз. — Но почти. Известно време я е носил баща ми. Даде ми я един мой близък приятел.
— Е, ако се наложи да се разделиш с нея, ще се погрижа да я продадем скъпо. — И без повече думи се завъртя и се върна при Ник, седна на стола си и пресуши остатъка от брендито си. Когато седнах и аз, Славея каза на контрабандиста: — Сега ще ти дадем колкото пари имаме. Не са толкова, колкото искаш. Но на границата с Планинското кралство ще ти дам всичките си накити. Пръстени, обеци, всичко. Съгласен ли си?
Той бавно поклати глава.
— Не е достатъчно, за да рискувам да ме обесят.
— Какво рискуваш — попита Славея. — Ако те заловят с поклонниците, и без това ще те обесят. Те вече са ти платили за този риск. Просто ще трябва да вземеш повече провизии.
Ник почти неохотно пак поклати глава. Младата жена се обърна и протегна ръка към мен.
— Покажи му я — тихо рече тя. Едва успях да се насиля да отворя кесията си и да извадя обецата.
— На пръв поглед може да не изглежда нещо особено — поясних аз. — Поне за човек, който не знае нищо за тези неща. Аз обаче зная. Зная какво имам и колко струва. Струва си грижите, които ще имаш с нас.
Погледнах фината сребърна мрежа, обгърнала сапфира, после поднесох обецата към танцуващите пламъци.
— Стойността й не се изразява само в среброто и камъка. А в изработката. Погледни филиграна, виж колко са фини нишките.
Славея я докосна с пръст.
— Някога е била на принца престолонаследник Рицарин — с почит произнесе тя.
— Монетите се харчат по-лесно — отбеляза Ник.
Свих рамене.
— Вярно е, ако човек иска само монети за харчене. Понякога е приятно да притежаваш нещо. Но когато обецата стане твоя, можеш да я размениш за монети, ако искаш. Ако сега се опитам да я продам набързо, ще получа съвсем малка част от цената й. Но човек с твоите връзки и с достатъчно време за пазарлък може да вземе много над четири жълтици. Ако предпочиташ обаче, мога да се върна в града и да…
В очите му проблесна алчност.
— Ще я взема — съгласи се той.
— На отсрещния бряг — напомних му аз. Вдигнах обецата и я поставих на ухото си. За да я вижда всеки път щом ме погледне. Официално изложих резултата от преговорите: — Ти се задължаваш да ни прехвърлиш на отсрещния бряг на реката. Щом стигнем там, обецата е твоя.
— Като единствено възнаграждение — тихо прибави Славея. — Макар че дотогава ще ти поверим всичките си пари. Като гаранция.
— Съгласен съм — потвърди Ник. Стиснахме си ръцете.
— Кога тръгваме — попитах аз.
— Когато позволи времето.
— Утре ще се оправи.
Той бавно стана от стола си.
— Утре значи, а? Е, ако времето е хубаво, ще тръгнем утре. А сега трябва да се погрижа за някои неща. Пелф ще се погрижи за вас.
Бях очаквал да пренощуваме в града, но Славея се договори с Пелф да размени песните си срещу вечеря и стая. Малко се страхувах да спя при непознати, но си помислих, че тук всъщност може би ще е дори по-безопасно. Макар че не бе като в странноприемницата на Славея, храната, която ни приготви Пелф, беше много по-вкусна от яхнията от картофи и лук. Тя ни поднесе дебели резени пържена шунка, ябълково пюре и сладкиш с плодове, ядки и подправки. Донесе ни халби бира и се присъедини към нас на масата, като небрежно говореше на общи теми. След като се нахранихме, Славея изпълни няколко песни, но аз едва си държах очите отворени и помолих да ми покажат стаята. Певицата също каза, че била уморена.
Пелф ни заведе в стая над тази на Ник. Макар да беше добре обзаведена, очевидно през годините рядко я бяха използвали. В огнището гореше огън, ала все още миришеше на мухъл. Имаше огромно легло с пухен дюшек. Драпериите по стените бяха сивкави от старост. Славея преценяващо подуши въздуха и още щом Пелф ни остави, вдигна завивките от леглото и ги преметна на една пейка пред огъня. — Така едновременно ще се проветрят и затоплят — вещо заяви тя.
Заключих вратата и проверих ключалките на прозорците и капаците. Всички изглеждаха здрави. Внезапно се почувствах прекалено уморен, за да й отговоря. Казах си, че е от брендито и бирата. Придърпах един от столовете и го подпрях под бравата. Певицата весело ме наблюдаваше. Върнах се при огъня, отпуснах се на покритата с одеялото пейка и протегнах крака към топлината. Изух си ботушите. На другия ден щях да се отправя на път за Планините.
Славея дойде и седна до мен. Известно време не разговаряхме. После тя вдигна показалец и докосна обецата ми.
— Наистина ли е била на Рицарин — попита младата жена.
— За кратко.
— И ще я дадеш, за да отидеш в Планините? Какво щеше да каже той?
— Не зная. Не го познавах. — Ненадейно въздъхнах. — Според думите на всички, той много обичал малкия си брат. Мисля, че нямаше да се разсърди, ако научеше, че ще я дам, за да отида при Искрен.
— Значи отиваш да търсиш нашия крал?
— Разбира се. — Безуспешно се опитах да сподавя прозявката си. Кой знае защо, сега ми се струваше глупаво да го отричам. — Не съм сигурен, че беше много разумно да споменаваш за Рицарин пред Ник. Може да направи някаква връзка. — Обърнах се и я погледнах. Лицето й бе съвсем близо до мен.
Не можех да го фокусирам. — Но толкова ми се спи, че не ме е грижа — прибавих аз.
— Не си свикнал с димчето — засмя се Славея.
— Тази вечер нямаше димче.
— Напротив. В сладкиша. Тя ти каза, че е с подправки.
— Това ли имаше предвид?
— Да. Това означава „подправка“ в цял Фароу.
— Аха. В Бък означава, че има джинджифил. Или лимонова кора.
— Зная. — Тя се облегна на мен и въздъхна. — Нямаш доверие на тези хора, нали?
— Не, разбира се. Те също. Ако им се бяхме доверили, нямаше да ни уважават. Щяха да ни помислят за лековерни глупаци, от онези, дето вкарват контрабандистите в беда, като се раздрънкват.
— Но ти се ръкува с Ник.
— Да. И мисля, че той ще спази думата си.
Замълчахме и се замислихме за това. След малко отново започнах да се разсънвам. Славея се понадигна и каза:
— Лягам си.
— И аз. — Взех едно одеяло и понечих да го разпъна пред огнището.
— Не ставай смешен — спря ме певицата. — Леглото ще стигне и за четирима. Спи на легло, докато можеш, защото се обзалагам, че скоро няма да видим друго.
Нямаше нужда да ме убеждава повече. Пухеният дюшек беше мек, макар че малко миришеше на мухъл. Знаех, че трябва да съм предпазлив, ала брендито и димчето бяха отслабили волята ми. Потънах в дълбок сън.
По някое време се събудих, защото Славея ме бе прегърнала в съня си. Огънят беше угаснал и в стаята бе студено. Тя се беше приближила до мен и се бе притиснала към гърба ми. Понечих да се отдръпна от нея, ала тялото й беше прекалено топло и приятно. Дъхът й нежно галеше тила ми. Тя излъчваше мирис на жена, не парфюм, просто специфичен аромат. Затворих очи и се отпуснах неподвижно. Моли. Внезапният отчаян копнеж, който изпитах към нея, ме прониза като болка. Стиснах зъби и си наложих отново да заспя.
Това беше грешка.
Бебето плачеше. Плачеше ли плачеше. Моли бе по нощница и се беше наметнала с одеялото си. Изглеждаше измъчена и изтощена, докато седеше пред огъня и безспирно люлееше дъщеря ни. Пееше й песничка и безкрайно я повтаряше, без мелодия, само безизразни думи. Тя бавно обърна глава към вратата. На прага стоеше Бърич.
— Може ли да вляза — тихо попита той.
Моли кимна.
— Защо си буден по това време — уморено го попита тя.
— Чух я да плаче. Болна ли е? — Бърич отиде при огъня, хвърли нова цепеница в пламъците, после се наведе и се вгледа в личицето на бебето.
— Не зная. Просто не престава да плаче. Дори не иска да суче. Не зная какво й е. — Гласът й излъчваше мъка на човек, отдавна останал без сълзи.
Бърич се обърна към нея.
— Нека я полюлея аз. Ти иди да си легнеш и се опитай да си починеш, иначе и двете ще сте болни. Не може да продължаваш така нощ след нощ.
Моли го погледна неразбиращо.
— Искаш да се погрижиш за нея, така ли? Наистина ли?
— Доколкото е по силите ми — кисело отвърна той. — Не мога да спя, когато плаче.
Моли се изправи така, като че ли я болеше гърбът.
— Първо се посгрей. Ще ти направя чай.
В отговор Бърич взе бебето от ръцете й.
— Не, иди да си легнеш. Няма смисъл и двамата да бодърстваме.
Тя сякаш не го разбра.
— Наистина ли нямаш нищо против да си легна?
— Не, върви, ние ще се оправим. Хайде, върви. — Бърич я наметна с одеялото и притисна бебето към рамото си. Дъщеря ми изглеждаше съвсем мъничка в големите му тъмни ръце. Моли бавно мина през стаята, обърна се към него, но Бърич бе вперил очи в личицето на детето. — Тихо — каза му той. — Тихо.
Любимата ми се отпусна на леглото и се зави презглава. Бърич не седна. Стоеше пред огъня и леко се олюляваше, като бавно потупваше бебето по гърба.
— Бърич — тихо го повика Моли.
— Да? — Той не се обърна да я погледне.
— Няма смисъл в това време да спиш в оная барака. По-добре се премести тук за през зимата. Можеш да спиш до огнището.
— Там не е чак толкова студено. Зависи дали си свикнал, нали знаеш.
За известно време се възцари тишина.
— Бърич. Ще се чувствам по-сигурна, ако си наблизо. — Гласът на Моли бе съвсем тих.
— Ами, добре. Тогава ще се преместя. Но няма от какво да се боиш. Хайде, заспивай. Заспивайте и двете. — Той сведе глава и видях устните му да докосват косичката на бебето. Сетне тихичко запя. Опитах се да чуя думите, но гласът му беше прекалено гърлен. Не знаех този език. Плачът на детето изгуби остротата си. Бърич бавно се заразхожда из стаята. Назад-напред край огъня. Наблюдавах го през очите на Моли, докато успокоителният му напев не приспа и нея. След това сънувах само за един самотен вълк, който тичаше ли тичаше. Самотен като мен.
15
Кетъл
Когато избяга от принца престолонаследник Славен и се завърна в родните си Планини, Кетрикен носеше детето на Искрен. Някои я обвиняваха и твърдяха, че ако била останала в Бък и била оказала съпротива на Славен, детето щяло да се роди в безопасност. Може би тогава замъкът Бъкип щял да застане зад нея, може би цялото херцогство Бък щяло да окаже по-обединена съпротива срещу пиратите. Ако имали кралица в Бък, крайбрежните херцози може би щели да се бият по-решително. Някои казват така.
Общото мнение на онези, които навремето живееха в замъка Бък и бяха добре информирани за вътрешната политика на регентството на Пророците, е съвсем различно. Те без изключение смятаха, че и Кетрикен, и нейното неродено дете ще бъдат посрещнати с подла игра. Има достатъчно доказателства, че дори след като Кетрикен напусна Бъкип, поддръжниците на Славен направиха всичко възможно, за да я опозорят, и дори твърдяха, че детето изобщо не било от Искрен, а от неговия незаконороден племенник Фицрицарин.
Безполезно е да се гадае какво е щяло да се случи, ако Кетрикен беше останала в Бъкип. Исторически факт е, че според нея детето й щеше да има най-голям шанс за оцеляване, ако се роди в любимото й Планинско кралство. Тя също се завърна в Планините с надеждата да открие Искрен и да възстанови съпруга си на престола. Опитите й да го намери обаче й донесоха само скръб. Кетрикен се натъкна на мястото, където спътниците му се бяха сражавали срещу неизвестен противник. След като лешоядите бяха свършили с тях, от непогребаните им тела бяха останали само кости и разкъсани дрехи. Сред тези останки обаче тя попадна на синия плащ и ножа на Искрен. Тогава кралицата се завърна в кралския дворец в Джаампе и оплака мъжа си като мъртъв.
Още по-мъчителни за нея бяха съобщенията, които получи през следващите месеци. В планините отвъд Джаампе на няколко пъти бяха виждали хора, облечени в дрехите на Искреновата стража. Те, изглежда нямали желание да влизат в разговори със селяните и въпреки окаяното си състояние често отказвали предложение за помощ или храна. Неколцина от тях от време на време се появяваха в столицата. Те като че ли не бяха в състояние свързано да отговорят на въпросите на Кетрикен за случилото се с Искрен. Дори не си спомняха кога и при какви обстоятелства са се разделили с него. Всички без изключение бяха изпълнени с непреклонна решимост да се завърнат в Бък.
След време кралицата започна да вярва, че Искрен и неговата стража са били нападнати не само физически, но и с магия. Тя предполагаше, че и вражеските ратници, и лъжливата котерия, която бе обезсърчила и объркала хората му, са били пратени от неговия по-малък брат принц Славен. Това още повече затвърди омразата й към нейния девер.
Събудих се от тропане на вратата. Извиках в отговор нещо и седнах на леглото в студената тъмна стая.
— Тръгваме след един час — чу се отвън.
Освободих се от сънената прегръдка на Славея, намерих си ботушите и ги нахлузих, после се увих в плаща си. Единствената реакция на певицата бе да се зарови на топлото ми място. Наведох се над леглото.
— Славея? — След като не получих отговор, леко разтърсих рамото й. — Славея! Тръгваме след по-малко от час. Ставай!
Тя тежко въздъхна.
— Спокойно, ще се приготвя. — Младата жена се скри под одеялото. Свих рамене и я оставих да спи.
В кухнята Пелф ми предложи топли питки с масло и мед и аз с радост приех. Къщата, толкова тиха предния ден, сега гъмжеше от хора. По приликата помежду им реших, че са роднини. Момченцето с петнистото яре седеше до масата и хранеше животинчето с парченца питка. От време на време го улавях, че ме зяпа. Когато му се усмихнах, то се ококори, сериозно се изправи и отнесе чинията си нанякъде. Ярето го последва.
В кухнята влезе Ник. По черния му вълнен плащ имаше снежинки. Той срещна погледа ми.
— Готов ли си за път?
Кимнах.
— Добре. Облечи се топло. Задава се буря. — Той се усмихна широко. — Идеално време за пътуване за такива като нас.
Казах си, че не съм и очаквал пътуването да ми достави удоволствие. Когато Славея слезе долу, вече се бях нахранил. Тя ме изненада. Предполагах, че ще е сънена. Певицата обаче бе съвсем будна, бузите й бяха покрити с руж и устните й се усмихваха. Без да се колебае, Славея щедро си взе от всичко. Когато вдигна поглед от празната си чиния, тя най-после забеляза удивлението ми.
— Когато им предлагат храна, менестрелите никога не отказват — поясни Славея и протегна чашата си към мен. Промиваше закуската си с бира. Налях й от каната на масата. Тъкмо с въздишка бе оставила халбата си, когато отново се появи Ник. Приличаше на буреносен облак.
— Том, можеш ли да караш конска кола?
— Естествено.
— Добре ли?
— Доста добре — тихо отвърнах аз.
— Чудесно, тогава сме готови за път. Трябваше да кара братовчед ми Ханк, но тази сутрин диша като ковашки мях, хванала го е някаква кашлица. Жена му не го пуска. Но щом можеш да караш кола…
— Това обаче ще означава промяна на възнаграждението — неочаквано се намеси Славея. — Като кара колата, той ти спестява разходите за кон за самия него. И за храната на братовчед ти.
Ник се изненада за миг и започна да мести поглед между мен и Славея.
— Което си е право, право си е — отбелязах аз. Опитах се да скрия усмивката си.
— Ще уредя нещата — отстъпи той и отново излезе от кухнята. След малко се върна. — Старицата казва, че щяла да те изпита. Нали разбираш, конят и каруцата са нейни.
Навън все още бе тъмно. Факлите пращяха на вятъра и снега. Наоколо се суетяха хора, вдигнали качулки и увити в плащовете си. Имаше четири фургона. Единият беше натоварен с петнадесет пътници. Те се бяха притиснали един към друг с чанти в скутовете си и сведени глави, за да се защитят от студа. Една жена ме стрелна с поглед. Лицето й изразяваше съмнение. На ръката й се бе облегнало дете. Зачудих се откъде идват. Двама мъже натовариха последното буре на четвъртата каруца и опънаха покривалото отгоре.
Зад пътническия фургон имаше каручка с две колела. Вътре с изправен гръб седеше дребна старица, цялата в черно. Беше увита в плащ с качулка, шал и пътно одеяло върху коленете. Докато заобикалях колата й, тя внимателно ме наблюдаваше с проницателните си черни очи. Петнистата й кобила не харесваше времето и хамутът й я стягаше. Наместих го, доколкото можех, и я убедих да ми се довери. Когато свърших, вдигнах глава и видях, че старицата не ме изпуска от поглед. Черната й коса се подаваше изпод качулката, но не всичко бяло в нея бе сняг. Тя прехапа устни, ала не каза нищо дори когато натоварих багажа си под седалката. Поздравих я и седнах до нея.
— Струва ми се, че ще карам твоята каручка — дружелюбно казах аз.
— Струва ти се значи. Не знаеш ли? — Жената ме изгледа остро.
— Ханк се разболял. Ник ме помоли да заема неговото място. Казвам се Том.
— Не обичам промените — отвърна тя. — Особено в последния момент. Промените показват, че не си бил готов.
Реших, че се досещам защо Ханк така ненадейно се е почувствал зле.
— Казвам се Том — повторно се представих аз.
— Вече го каза. — Старицата се загледа в сипещия се сняг. — Цялото това пътуване е лоша идея — високо рече тя, ала не на мен. — И от него няма да излезе нищо добро. Още отсега го виждам. — Жената кършеше пръсти в скута си. — Проклети стари кокали — каза на снега тя. — Ако не бяха старите ми кокали, нямаше да имам нужда от никого.
Не знаех какво да й отговоря, но ме спаси Славея, която спря коня си до мен.
— Ще погледнеш ли какво са ми дали да яздя — предизвикателно попита тя. Нейната кобила разтърси черната си грива и ме погледна така, като че ли ме молеше да погледна какво очакват от нея да носи на гърба си.
— Изглежда ми съвсем наред. От планинска порода е. Всичките са такива. Но са много издръжливи и повечето са със спокоен нрав.
Славея се намръщи.
— Казах на Ник, че за тази цена очаквам приличен кон.
В този момент той мина край нас. Неговият кон не бе по-голям от кобилата на Славея. Ник я погледна, после се извърна, сякаш вече не издържаше.
— Да вървим — тихо каза той. — По-добре е да не говорите и да не изоставате от колата пред вас. В тази буря е по-лесно да се изгубите, отколкото си мислите.
Въпреки тихия му глас всички незабавно се подчиниха на заповедта му. Нямаше високи команди, нито прощални викове. Дръпнах юздите и подкарах кобилата. Тя неодобрително изпръхтя, но тръгна. Напредвахме в почти пълна тишина и през постоянната пелена на снега. Кобилата на Славея неспокойно хапеше юздечката си, докато певицата не я пришпори. Животното бързо препусна и се присъедини към другите коне в началото на групата. Аз останах до мълчаливата старица.
Скоро се уверих в предупреждението на Ник. Слънцето изгря, но снегът продължаваше да вали на толкова големи парцали, че светлината имаше млечен оттенък. Снежинките искряха като бисери и едновременно заслепяваха и уморяваха очите. Сякаш пътувахме през безкраен бял тунел и виждахме само колата пред себе си.
Ник не ни водеше по пътя. Пресичахме през замръзнали полета. Снегът бързо засипваше следите, които оставяхме. Ездачите слизаха на земята да отварят портите на оградите, после ги затваряха след нас. Веднъж зърнах в далечината друга ферма, ала прозорците й тъмнееха. Малко след пладне излязохме през последната порта и продължихме по стар път, който с времето се беше превърнал в тясна пътека.
През цялото време спътницата ми бе безмълвна и студена като самия сняг. Сегиз-тогиз крадешком я поглеждах. Очите й бяха вперени право напред, тялото й се поклащаше от движението на каручката. Тя нервно кършеше пръсти в скута си, сякаш я боляха. Тъй като нямаше с какво друго да се разсейвам, аз я наблюдавах. Очевидно беше от Бък. В говора й все още се усещаше родният ми акцент, макар и загладен от дългите години на странстване из чужди земи. Шалът й бе дело на халкидски тъкачи, но везбата по ръбовете на плаща й, черна на черен фон, ми беше напълно непозната.
— Много си се отдалечил от Бък, момко — внезапно отбеляза старицата, като продължи да гледа пред себе си. Нещо в гласа й ме накара да застана нащрек.
— Ти също, стара жено — отвърнах аз.
Тя завъртя глава към мен. Сврачите й очи проблеснаха, ала не бях сигурен дали развеселено, или ядосано. Старицата замълча и след малко ненадейно попита:
— Защо пътуваш за Планините?
— Искам да видя чичо си — откровено отвърнах аз.
Тя презрително изсумтя.
— Ти си от Бък, а имаш чичо в Планините. И толкова много искаш да го видиш, че рискуваш главата си, така ли?
Погледнах я.
— Той е любимият ми чичо. Доколкото разбрах, ти отиваш да се поклониш в светилището на Еда.
— Другите отиват на поклонение — поправи ме спътницата ми. Аз съм твърде стара, за да се моля за плодовитост. Търся един пророк. — Преди да успея да кажа нещо, тя прибави: — Той е любимият ми пророк. — И почти ми се усмихна.
— Защо не пътуваш във фургона при другите — попитах я аз.
Старицата ледено ме изгледа и отвърна:
— Прекалено са любопитни.
— Аха — усмихнато приех укора аз.
След малко жената отново заговори.
— Отдавна съм сама, Том. Обичам да върша нещата както си знам и сама да решавам какво да вечерям. Тези поклонници са добри хорица, но са като овце. Ако ги оставиш сами, нито един от тях няма да замине за светилището. Но след като всички заедно са взели решение, това става единствената цел в живота им.
Тя поклати глава и аз замислено кимнах. Старицата замълча. Пътеката постепенно стигна до реката. Продължихме срещу течението сред оскъдни храсталаци и млади дървета. Почти не виждах водата в снега, но усещах мириса й и чувах шума й. Чудех се кога ще се опитаме да я прекосим. После се усмихнах. Бях сигурен, че когато вечерта я видех, Славея ще знае. Надявах се, че Ник вече е свикнал с присъствието й.
— Защо се хилиш — сепна ме старицата.
— Мислех си за моята приятелка певицата. Славея.
— Тя така ли те кара да се усмихваш?
— Понякога.
— Казваш, че е певица. Ами ти? И ти ли си менестрел?
— Не. Просто овчар. Обикновено.
— Разбирам.
Разговорът ни отново стихна. После, когато вече се спускаше вечер, тя ми рече:
— Можеш да ме наричаш Кетъл.
— Аз съм Том.
— Казваш ми го за трети път — напомни ми старицата.
Очаквах, че по залез-слънце ще се установим на лагер, но Ник продължи напред. Спряхме за кратко и той извади два фенера, които закачи на две от колите.
— Следвай светлината — когато минаваше покрай нас, напрегнато ми каза контрабандистът.
Вече цареше пълен мрак и студът още повече се усилваше, когато колата пред нас се отклони от пътя и навлезе между дърветата край реката. Покорно насочих натам кобилата и друсането накара Кетъл да изругае. Усмихнах се — малцина бъкипски стражници щяха да се справят по-добре.
Скоро спряхме. Учудено останах на мястото си, защото не виждах абсолютно нищо. Реката тъмнееше някъде наляво. Вятърът носеше ледена влага. Поклонниците в колата пред нас неспокойно шаваха и шепнеха. Чух гласа на Ник и видях някакъв мъж да води коня му покрай нас. Той откачи фенера от канатата на фургона. Проследих го. След малко и двамата с коня бяха влезли в дълга ниска сграда, която не се виждаше в мрака.
— Слезте и влезте вътре, тук ще пренощуваме — нареди Ник, когато отново мина покрай нас. Скочих от каручката и изчаках да помогна на Кетъл. Когато й подадох ръка, тя се сепна.
— Благодаря ви, любезни господине — тихо рече старицата, когато слезе на земята.
— Моля, уважаема госпожо — отвърнах аз. Тя ме хвана под ръка и двамата се запътихме към сградата.
— Имаш прекалено добри обноски за овчар, Том — със съвсем различен глас отбеляза Кетъл, засмя се, влезе вътре и ме остави да се върна и да разпрегна коня. Поклатих глава, но не можех да не се усмихна. Старицата ми харесваше. Прехвърлих коша си през рамо и вкарах кобилата в сградата при другите. Докато й свалях оглавника, се огледах. Имаше едно общо продълговато помещение. В огнището бумтеше огън. Ниската сграда беше от речни камъни и кирпич, с пръстен под. Конете се бяха събрали около ясла, пълна със сено. Докато водех кобилата при тях, един от хората на Ник влезе с две ведра вода, които изля в дървено корито. Количеството конска тор ми показа, че контрабандистите често използват сградата.
— Какво е било по-рано това място — попитах Ник, когато се присъединих към другите пред огнището.
— Овчарски лагер — отвърна той. — Заслон за ранното агнене. По-късно, след като изкъпвали овцете в реката, тук ги стрижели. — Сините му очи заблуждаха някъде надалеч. После Ник дрезгаво се засмя. — Това е било много отдавна. Сега няма достатъчно храна за козите, та камо ли за овцете, които сме гледали някога. — Той посочи огъня. — По-добре се нахрани и поспи, докато можеш, Том. За нас утрото настъпва рано. — Когато минаваше покрай мен, погледът му като че ли се задържа върху обецата ми.
Храната бе проста. Хляб и пушена риба. Овесена каша. Горещ чай. Кетъл се хранеше отделно и от собствените си провизии. Другите поклонници бяха любезни с нея и тя им отговаряше с учтивост, но беше ясно, че не ги свързва нищо друго, освен общата посока. Само трите деца в групата, изглежда, не се бояха от нея и я врънкаха за сушени ябълки и сладки, докато тя не ги предупреди, че ще ги заболят коремите.
Скоро в заслона стана топло, колкото от огъня, толкова и от конете и хората. Вратата и капаците на прозорците бяха плътно затворени, за да спират светлината, шума и топлината. Въпреки бурята и отсъствието на други пътници по нашия път, Ник не искаше да рискува. Одобрявах това качество за един контрабандист. По време на вечеря за пръв път успях да разгледам цялата група. Петнадесет поклонници с различен пол и възраст, без да броя Кетъл. Десетина контрабандисти, шестима от които толкова много приличаха на Ник и Пелф, че бяха поне братовчеди. Другите изглеждаха също толкова издръжливи и бдителни. Във всеки момент имаше най-малко трима часови. Те почти не разговаряха и си знаеха задълженията, така че почти нямаше нужда Ник да им нарежда какво да правят. Това ме изпълни с увереност, че ще стигна поне до отсрещния бряг на реката, а може би и до границата с Планинското кралство. Отдавна не се бях чувствал толкова обнадежден.
В тази компания Славея прояви най-добрите си качества. Още щом се нахранихме, тя извади арфата си и въпреки че често ни предупреждаваше да говорим тихо, Ник не й забрани да пее. За контрабандистите тя избра стара балада за разбойника Хефт, може би най-галантният престъпник, живял в Бък. Думите накараха да се усмихне дори Ник и докато пееше, Славея закачливо го поглеждаше. На поклонниците изпя за крайречен път, който отвеждал хората у дома, и свърши с приспивна песничка за трите деца. Дотогава не само децата се бяха изтегнали на одеялата си. Кетъл ме прати да донеса нейните от каручката. Зачудих се, когато ме повиши от кочияш в камериер, но не казах нищо и се подчиних. Предположих, че в мен има нещо, което кара всички възрастни хора да смятат, че постоянно съм на тяхно разположение.
Опънах одеялата си до тези на старицата и си легнах. Повечето други вече хъркаха. Кетъл се сви под завивката си като катерица в гнездото си. Представях си как я болят кокалите от студа, но с нищо не можех да й помогна. Славея седеше край огнището и разговаряше с Ник. От време на време леко прокарваше пръсти по струните на арфата си и сребристите им звуци контрастираха на фона на ниския й глас. Думите й на няколко пъти накараха контрабандиста да се засмее.
Унасях се.
„Братко?“
Цялото ми тяло потръпна от удивление. Той беше наблизо.
„Нощни очи?“
„Разбира се! — Насмешка. — Или вече имаш друг брат?“
„Никога! Само теб, приятелю. Къде си?“
„Навън. Ела при мен.“
Побързах да стана и се увих в плаща си. Мъжът, който пазеше на вратата, ме изгледа намръщено, ала не ме спря. Излязох в мрака зад разпрегнатите коли. Вече не валеше и вятърът беше разчистил обсипаното със звезди небе. Снегът сребрееше по клоните на дърветата и храстите. Оглеждах се за него, когато тежкото му тяло ме блъсна в гърба. Проснах се по очи и щях да извикам, ако устата ми не беше пълна със сняг.
Успях да се претърколя настрани и няколко пъти бях прегазен от един весел вълк.
„Как ме откри?“
„Ти как знаеш къде да се почешеш, когато те сърби?“
Изведнъж разбрах какво иска да каже. Не винаги осъзнавах силата на връзката ни. Но сега само трябваше да си помисля за него, за да го намеря. Разбира се, че знаех къде е. Той бе част от мен.
„Миришеш на женска. Нова партньорка ли си си взел?“
„Не. Не, разбира се.“
„Но споделяте една бърлога, нали?“
„Пътуваме заедно. Като глутница. Така е по-безопасно.“
„Знам.“
Известно време неподвижно седяхме и просто повторно се приспособявахме към физическото присъствие на другия. Отново се чувствах цял. Бях намерил покой. Не бях разбирал, че толкова много се безпокоя за него, докато видът му не ме беше успокоил. Усещах неволното му съгласие. Той знаеше, че сам съм преживял много трудности и опасности. Не бе смятал, че ще се спася. Ала му бях липсвал. Беше му липсвал моят начин на мислене, идеите и споровете, каквито вълците никога не водят помежду си. „Затова ли се върна при мен?“ — попитах го.
Нощни очи рязко се изправи и се отръска. „Беше време да се върна — уклончиво отвърна той. После прибави: — Тичах с тях. Накрая ме приеха в глутницата си. Ловувахме заедно, убивахме заедно, ядяхме заедно. Беше много хубаво.“
„Но?“
„Исках да съм техен водач. — Той се обърна и ме погледна през рамо с изплезен език. — Свикнал съм да съм водач, нали знаеш.“
„Нима? И те не бяха съгласни, така ли?“
„Черния е много едър. И бърз. Мисля, че съм по-силен от него, но той знае повече хитрости. Беше също като тогава, когато ти се бореше със Сърцето на глутницата.“
Тихо се засмях. Той се завъртя към мен и оголи зъби в престорено изръмжаване.
— Успокой се — прошепнах аз и разперих ръце. — Така. Какво се случи?
Нощни очи се отпусна до мен. „Той продължава да е водач. Запази женската и бърлогата си. — Моят вълк се замисли и усетих, че се бори с идеята за бъдещето. — Друг път може да е различно.“
— Възможно е — съгласих се аз. Леко го почесах зад ухото и той едва не се претърколи по гръб на снега. — Ще се върнеш ли при тях някой ден?
Докато го чешех зад ушите, му бе трудно да се съсредоточи върху думите ми. Престанах и повторих въпроса. Нощни очи наклони глава настрани и весело ме погледна. „Попитай ме в този някой ден и тогава ще мога да ти отговоря.“
„Всяко нещо с времето си — съгласих се аз. — Радвам се, че си тук. Но все пак не разбирам защо се върна при мен. Можеше да останеш в глутницата.“
Очите му срещнаха моите. „Ти си призован, нали? Твоят крал ти каза «Ела при мен.»“
Неохотно кимнах. „Призован съм.“
Той рязко се изправи, изтръска се и впери очи в нощта. „Щом ти си призован, същото се отнася за мен.“ Беше му трудно да го признае.
„Не си длъжен да идваш с мен. Зовът на моя крал обвързва само мен, не теб.“
„Грешиш. Всичко, което обвързва теб, обвързва и мен.“
„Не разбирам как е възможно“ — предпазливо казах аз.
„Аз също. Но е така. «Ела при мен» — извика той. И известно време не му обръщах внимание. Но вече не мога.“
„Съжалявам. — Потърсих начин да го изразя. — Той няма право на теб. Зная го. Мисля, че не е искал да повика и теб. Дори ми се струва, че не е искал да ме обвърже с тези думи. Но го направи и аз трябва да отида при него.“
Изправих се и изтупах снега, който бе започнал да се топи по дрехите ми. Изпитвах срам. Беше ми го причинил Искрен, човек, на когото вярвах. И не стига това, но и чрез мен го бе наложил на вълка. Нямаше право да изисква нищо от Нощни очи. Аз също. Връзката помежду ни беше доброволна, взаимно себеотдаване без задължения. А сега чрез мен той бе впримчен толкова здраво, все едно го бях затворил в клетка.
„Значи заедно сме затворени в клетка.“
„Ще ми се да не беше така. Ще ми се да можех да те освободя. Но не зная как да освободя дори себе си. Тъй като нямам представа как си обвързан, не мога да те пусна. Двамата с теб споделяме Осезанието. С Искрен споделяме Умението. Как може неговото Умение да е минало през мен, за да стигне до теб? Когато той ме повика, ти беше много надалеч.“
Нощни очи неподвижно клечеше в снега. Вятърът се бе усилил и на слабата звездна светлина виждах как роши козината му. „Аз винаги съм с теб, братко. Може да не го усещаш, но винаги съм с теб. Ние сме едно цяло.“
„Двамата споделяме много неща“ — съгласих се аз. Загриза ме безпокойство.
„Не. — Той се обърна и ме погледна в очите, както не би могъл никой див вълк. — Не става въпрос за споделяне. Ние сме едно цяло. Аз вече не съм вълк, ти вече не си човек. Не знам как се казва онова, което представляваме заедно. Навярно знае онзи, които ни говореше за Старата кръв. — Нощни очи замълча за миг. — Виж до каква степен съм станал човек, че да говоря за дума, която да изразява някаква идея. Няма нужда от думи. Ние съществуваме и сме такива, каквито сме.“
„Щях да те освободя, ако можех.“
„Наистина ли? Така нямаше да съм част от теб.“
„Нямах предвид това. Исках да кажа… Исках да кажа, че щях да ти дам възможност да имаш самостоятелен живот.“
Той се прозя и се протегна. „Аз искам възможност да имаме общ живот. И ние ще си я спечелим заедно. Е, нощем ли пътуваме, или денем?“
„Ние пътуваме денем.“
Нощни очи ме разбра. „Значи ще продължиш да пътуваш с тази голяма глутница, така ли? Защо не я напуснеш и не тръгнеш с мен? Двамата ще сме по-бързи.“
Поклатих глава. „Не е толкова просто. Имам нужда от подслон и от помощта на тази глутница, за да оцелея.“
Последва тежък половин час. Опитах се да му обясня, че се нуждая от подкрепата на другите в кервана, за да стигна до Планините. Ако имах кон и собствени провизии, нямаше да се поколебая да се доверя на късмета и да тръгна с вълка. Ала пеш и само с онова, което можех да нося на гръб, когато ме очакваха дълбоките снегове и лютите студове на Планините, да не споменавам за прекосяването на реката? Не бях чак такъв глупак.
Нощни очи възразяваше, че сме можели да ловуваме. Нощем да се гушим един до друг в снега. Той можел да се грижи за мен, както бил правил винаги. С търпение успях да го убедя, че трябва да продължа пътуването с кервана. „Значи аз ще трябва да продължа да се крия като улично куче и да следвам всички тези хора, така ли?“
— Том? Том, къде си — едновременно ядосано и уплашено ме повика Ник.
— Тук съм! — Излязох от храстите.
— Какво правиш — подозрително попита той.
— Пикаех — отвърнах аз. Неочаквано взех решение. — И кучето ми ме е последвало от града и ни е настигнало. Оставих го при приятели, но сигурно е прегризало въжето. Ела тук. Седни. Добро куче.
„Ще ти прегриза гърлото“ — свирепо заплаши Нощни очи, но се приближи и ме последва на открито.
— Адски голямо куче — отбеляза Ник и се наведе напред. — Повече ми прилича на вълк.
— Не за пръв път ми го казват във Фароу. Това е бъкска порода. Използваме ги за овчарски кучета.
„Ще си платиш за това. Обещавам ти.“
В отговор се наведох да го погаля по хълбока и да го почеша зад ушите. „Завърти опашка, Нощни очи.“
— Той ми е стар и верен другар. Трябваше да се досетя, че няма да остане сам.
„Какво ли не търпя заради теб!“ Нощни очи завъртя опашка. Веднъж.
— Разбирам. Е, по-добре влез вътре и поспи. И друг път не излизай сам. По никаква причина. Поне ме предупреждавай. Когато са на пост, хората ми са нервни. Може да ти прережат гърлото, преди да са те познали.
— Ясно.
„Минах точно между двама от тях.“
— Ник, нали нямаш нищо против? Имам предвид кучето. — Опитах се да се престоря на смутен. — Може да остане навън. Всъщност е адски добро куче пазач.
— Само не очаквай да го храня — изсумтя контрабандистът. — И не му позволявай да създава проблеми.
— О, сигурен съм, че няма да безпокои никого. Нали, приятел?
Славея избра точно този момент, за да излезе на вратата.
— Ник? Том?
— Тук сме. Ти беше права, беше отишъл да пикае — тихо каза Ник. После хвана Славея за ръка и я поведе обратно вътре.
— Какво е това — почти уплашено попита тя.
Трябваше да заложа всичко на интелигентността й и на нашето приятелство.
— Кучето — бързо отвърнах. — Нощни очи сигурно е прегризал въжето. Предупредих Крис да го наблюдава, когато му го оставих, казах му, че ще се опита да тръгне след мен. Но Крис не ми е обърнал внимание и сега Нощни очи е тук. Ще трябва да го вземем с нас в Планините.
Славея зяпаше вълка. Очите й бяха големи и черни като нощното небе над нас. Ник я дръпна за ръка и тя най-после се обърна към вратата.
— Ще трябва — промълви певицата.
Мислено благодарих на Еда и всички други богове, които ме чуваха. После се обърнах към Нощни очи.
— Стой тук и пази, добро куче.
„Забавлявай се, докато можеш, малки братко.“ Той легна до каруцата. Съмнявах се, че ще остане дълго там. Последвах Славея и Ник в заслона. Контрабандистът затвори вратата и спусна резето. Събух си ботушите и изтръсках покрития си със сняг плащ, после се завих с одеялото си. Вече се унасях, когато осъзнах какво облекчение изпитвам. Нощни очи се бе върнал. С вълка пред вратата бях в безопасност.
„Нощни очи. Радвам се, че си тук.“
„Проявяваш го по странен начин“ — отвърна той, но усетих, че повече е развеселен, отколкото ядосан.
„Черния Ролф ми прати съобщение. Славен се опитва да насочи срещу нас Старата кръв. Предлага им злато, за да ни предадат. Не бива много да разговаряме.“
„Злато. Какво е златото за нас и за тези като нас? Не се бой, малки братко. Пак съм тук, за да се грижа за теб.“
Затворих очи и се унесох с надеждата, че е прав. Докато се олюлявах на ръба на съня, за миг забелязах, че Славея не е опънала одеялата си до моите. Тя седеше в отсрещната част на заслона. До Ник. Доближили глави, те тихо разговаряха за нещо. Певицата се засмя. Не чух думите, но гласът й звучеше предизвикателно.
Почти ме жегна ревност. Укорих се. Тя беше моя спътница, нищо повече. Какво ме интересуваше как прекарва нощите си? Предишната вечер бе спала притисната до гърба ми. Тази нощ нямаше да е до мен. Реших, че е заради вълка. Не можеше да го приеме. Не беше първата. Едно бе да знае, че съм осезател, но съвсем друго — да види звяра, с който съм обвързан. Е, какво да се прави?
Заспах.
По някое време през нощта усетих внимателно опипване.
Едва доловимо докосване на Умение до сетивата ми. Застанах нащрек и зачаках. Нищо. Дали не си го бях въобразил? Може би го бях сънувал? Хрумна ми вледеняваща мисъл. Може да беше Уил. Неподвижно лежах и копнеех да се пресегна, ала се боях. Ужасно ми се искаше да узная дали Искрен е добре. Откакто онази нощ ме бе спасил от котерията на Славен, нямах нито вест от него. „Ела при мен“ — беше казал той. Ами ако това бе предсмъртното му желание? Ами ако след толкова много търсене откриех само кости? Пропъдих страха си и се опитах да се открия.
Умът, който се докосна до моя, беше на Славен.
Никога не се бях свързвал с него, само подозирах, че притежава Умението. И все пак се съмнявах в усещанията си. Силата му ми се струваше като тази на Уил, ала мислите бяха на Славен. „Не си открил и жената, така ли?“ Мисълта не беше насочена към мен. Той се пресягаше към някой друг. Това ме окуражи. Опитах се да се открия за мислите му, без да се пресягам за тях.
„Още не, кралю.“ Бърл. Криеше страха си зад официалности и любезности. Знаех, че Славен го усеща не по-зле от мен. Знаех дори, че това му доставя удоволствие. Той никога не бе можел да прави разлика между страх и почит. Не вярваше, че някой може да го уважава, ако не трепери от страх. Не бях смятал, че това се отнася и за собствената му котерия. Зачудих се с какво ги е заплашил.
„И копелето ли не си намерил?“ — попита Славен. Вече бях сигурен. Той използваше силата на Уил. Това означаваше ли, че сам не може да използва Умението?
„Не открих нито следа от него, кралю. Мисля, че е мъртъв. Този път наистина. Той се поряза с отровен нож и в този момент изпитваше крайно отчаяние. Никой не би могъл да се преструва така.“
„Тогава къде е трупът му?“
„Някъде, кралю, сигурен съм. Вашите стражници просто още не са се натъкнали на него.“ Последната мисъл идваше от Карод, който не трепереше от страх. Той го криеше дори от себе си и се заблуждаваше, че изпитва гняв. Разбирах необходимостта му да го прави, но се съмнявах, че е разумно. Това го принуждаваше да предизвиква Славен, който не обичаше другите свободно да изразяват мнението си.
„Може би трябва да те пратя да оглавиш търсенето по пътищата — любезно предложи Славен. — В същото време може да потърсиш човека, който е убил Гръм и неговите стражници.“
„Ваше величество…“ — започна Карод, но излъченото от Славен „МЛЪК!“ го накара да прекъсне.
„И аз веднъж го помислих за мъртъв и едва не ме убиха, защото повярвах на чужди думи. Този път искам да го видя, няма да си отдъхна, преди да го видя насечен на парчета. Нещастният опит на Уил да примами копелдака в капан се провали.“
„Може би защото вече е мъртъв“ — глупаво подхвърли Карод.
И тогава станах свидетел на нещо отвратително. Той прати на Карод остра болка, пареща и пронизваща, като използваше Умението на Уил. И тогава най-сетне зърнах в какво са се превърнали. Славен се беше впил в Уил като кърлеж или пиявица и изсмукваше живота от тялото му. Наяве или насън, той винаги бе с него и имаше достъп до силата му. И сега нехайно я разхищаваше, без да мисли какво коства това на Уил. Не знаех, че може да се причинява с помощта на Умението болка. Спомнях си вцепеняващия взрив на сила, с който ги беше отблъснал Искрен, да. Но това бе друго. Това не беше проява на сила или гняв. А на чиста отмъстителност. Знаех, че някъде Карод се е строполил на пода и се мята в безсловесна агония. Бърл и Уил бяха свързани с него и сигурно бяха изпитали част от болката. Изненадваше ме, че член на котерията изобщо е способен да причини такова нещо на друг. Но пък болката не беше пратена от Уил. А от Славен.
След известно време паренето премина. В действителност може да бе продължило само миг. За Карод трябваше да е било цяла вечност. Усетих слабото му мислено хленчене. В момента нямаше сили за повече.
„Не вярвам, че копелдакът е умрял. Не смея да вярвам в това, докато не съм видял трупа му. Някой е убил Гръм и хората му. Затова го открийте и ми го доведете. Жив или мъртъв. Бърл. Остани където си и удвои усилията си. Сигурен съм, че се е запътил натам. Не позволявай нито един пътник да премине, без да го провериш. Карод, мисля, че трябва да отидеш при Бърл. Ленивият живот, изглежда, не подхожда на темперамента ти. Тръгваш още утре. И по време на пътя недей да мързелуваш. Насочи мислите си към изпълнението на задачата. Известно ни е, че Искрен е жив — той го доказа на всички ви. Копелдакът ще се опита да отиде при него. Трябва да го спрем преди това и тогава ще елиминираме опасността от брат ми. Не ви ли е хрумвало какво ще стане с нас, ако Искрен успее? Търсете го, и с Умение, и с хора. Постоянно напомняйте за наградата, която обявих за залавянето му. И за наказанието, което очаква съучастниците му. Ясен ли съм?“
„Разбира се, ваше величество. Няма да щадя усилията си“ — побърза да отговори Бърл.
„Карод? Не чувам нищо от теб, Карод.“ Заплахата от наказание висеше над всички.
„Моля ви, ваше величество. Ще направя всичко, всичко. Ще го намеря жив или мъртъв.“
Уил и присъствието на Славен изчезнаха. Карод ги последва. Бърл остана още миг. Дали се вслушваше и опипваше към мен? Оставих мислите си да текат свободно. Наруших съсредоточаването си. После отворих очи и се загледах в тавана. След използването на Умението бях неспокоен и целият треперех.
„При теб съм, братко“ — увери ме Нощни очи.
„Радвам се, че си при мен.“ Обърнах се на една страна и се опитах да заспя.
16
Скривалището
В много от древните легенди за Осезанието се твърди, че осезателят постепенно придобивал повечето свойства на животното, с което е обвързан. В някои от най-страшните приказки се казва, че накрая осезателят придобивал способността да се превръща в този звяр. Хора, които добре познават тази магия, са ме уверявали, че не е така. Вярно е, че осезателят, без да го съзнава, може да възприема някои от физическите особености на своето животно, но човек, обвързан с орел, не може да разпери криле, нито онзи, който е обвързан с кон, ще зацвили. С времето осезателят все по-добре разбира звяра и колкото по-дълго са свързани двамата, толкова повече ще си прилича поведението им. Животното най-вероятно ще възприеме маниерите и особеностите на човека и обратно. Но това става само след продължителен период на непрекъснат контакт.
Ник и Бърич бяха на едно мнение за това кога започва утрото. Събудих се от шума на неговите хора, които извеждаха конете от заслона. През отворената врата нахлуваше студен вятър. Другите се размърдваха в мрака около мен. Едно момиченце плачеше, че го будят толкова рано. Майка му се зае да го успокоява. „Моли“ — с внезапен копнеж си помислих аз. Някъде Моли успокояваше моята дъщеря.
„Какво е това?“
„Моята женска ми роди малко. Далеч оттук.“
Незабавна загриженост. „Но кой ще ловува месо, за да ги храни? Не трябва ли да се върнем при нея?“
„Там е Сърцето на глутницата.“
„Разбира се. Трябваше да се досетя. Той знае законите на глутницата, въпреки че го отрича. Тогава всичко е наред.“
Докато ставах и навивах одеялата си, ми се искаше да мога да приема положението също толкова спокойно. Знаех, че Бърич се грижи за тях. Това му беше в природата. Спомних си всички години, през които ме бе гледал. Тогава често го бях мразил — а сега не се сещах за друг, който да предпочитам да се грижи за Моли и моята дъщеря. Освен самия мен. Предпочитах аз да се грижа за тях, дори ако трябва да люлея плачещото бебе. Макар, че в момента ми се искаше поклонничката да накара детето да млъкне. В резултат от шпионирането през нощта ме измъчваше свирепо главоболие.
Решението, изглежда, беше храната, защото когато получи парче хляб с мед, момиченцето утихна. Припряно закусихме. Единственото топло нещо от храната ни бе чаят. Забелязах, че Кетъл се движи много сковано, и я съжалих. Занесох й чаша горещ чай, за да стопли възлестите си пръсти, и й събрах одеялата. Никога не бях виждал толкова разкривени от артрит ръце — напомняха ми за птичи нокти.
— Един мой стар приятел ми каза, че понякога копривата облекчава болките в ръцете — измърморих, докато завързвах вързопа й.
— Само ми намери коприва, дето расте под снега, и веднага ще послушам съвета ти, момко — свадливо отвърна тя. Но след малко ми подаде сушена ябълка от оскъдните си запаси. Приех я с благодарност. Натоварих багажа ни в каручката и впрегнах кобилата, докато Кетъл допиваше чая си. Огледах се, ала нямаше и следа от Нощни очи.
„Ловувам“ — донесе се отговорът му.
„Ще ми се да бях с теб. Успех.“
„Нали трябваше да разговаряме колкото може по-малко, за да не ни чуе Славен?“
Не казах нищо. Утрото бе ледено и ясно, почти ослепително светло след снега от предишния ден. Беше по-студено — речният вятър сякаш проникваше през дрехите ми и откриваше пролуките около маншетите и яката ми, за да пъхне вътре вкочаняващите си пръсти. Помогнах на Кетъл да се качи в каручката и я увих с едно от одеялата й.
— Майка ти добре те е научила, Том — с искрена признателност рече тя.
Тези думи ме накараха да потръпна. Славея си приказваше с Ник, докато всички се приготвят за път. После яхна планинското си конче и зае мястото си до контрабандиста в началото на кервана. Казах си, че Ник Холдфаст и без това е по-подходящ за балада от Фицрицарин. Ако успееше да я убеди да се върне с него от границата на Планинското кралство, само щеше да ми облекчи живота.
Насочих мислите си към задачата си. Всъщност не можех да направя нищо повече от това да не позволявам на кобилата да изостане от фургона на поклонниците. Имах време да разглеждам района, който прекосявахме. Върнахме се на стария път, по който се бяхме движили предния ден, и продължихме срещу течението. Тук-там край реката растяха дървета, но малко по-нататък отстъпваха мястото си на ниски храсталаци. Пътя ни пресичаха дерета и сухи корита. Изглежда, по някое време през годината тук имаше много вода, навярно през пролетта. Ала сега земята бе суха, ако не се броеше снегът, който вятърът навяваше като пясък, и самата река.
— Вчера певицата те караше да се подсмихваш. На кого се мръщиш днес — тихо попита Кетъл.
— Мислих си, че е жалко да видя в какво се е превърнала тази богата земя.
— Нима? — Сухо попита тя.
— Разкажи ми за онзи твой ясновидец — опитах се да сменя темата.
— Не е мой — рязко отвърна старицата. После омекна. — Сигурно е глупаво от моя страна. Онзи, когото търся, изобщо може да не е там. И все пак как по-пълноценно да използвам тези години, освен като преследвам една химера?
Мълчах. Започвах да разбирам, че на този въпрос тя отговаря най-добре.
— Знаеш ли какво има в каручката, Том? Книги. Свитъци и писания. Събирала съм ги години наред в различни земи, учила съм се да чета много езици и букви. На много места попадах на споменавания за Белите пророци. Те се появяват в решителните моменти и насочват историята. Някои вярват, Том, че цялото време е кръг. Цялата история е гигантско колело, което неумолимо се върти. Също както се редуват сезоните и луната безспирно повтаря своя цикъл. Водят се едни и същи войни, измъчват ни едни и същи болести, идват на власт едни и същи хора, добри или зли. Човечеството е впримчено в това колело, обречено е безкрайно да повтаря грешките, които вече е допускало. Освен ако някой не дойде, за да промени това положение. Далеч на юг има земя, където вярват, че за всяко поколение на света имало Бял пророк. Той идва и ако обърнат внимание на учението му, цикълът на времето преминава в по-добър курс. Ако не го забележат, времето тръгва по по-лоша посока.
Тя замълча, сякаш чакаше да кажа нещо.
— Никога не съм чувал за това учение — признах аз.
— Не съм и очаквала. За пръв път научих за тези неща много далеч оттук. Там се смяташе, че ако тези пророци се провалят много пъти подред, повторенията на световната история ще стават все по-жестоки и накрая целият цикъл на времето, стотици хиляди години, ще се превърне в история на мъки и неправди.
— Ами ако обърнат внимание на пророка?
— Всеки път щом някой от тях успее, за следващия става по-лесно. И ако премине цял цикъл, в който са успели всички пророци, самото време най-после ще спре.
— Значи тяхната, цел е да настъпи краят на света, така ли?
— Не краят на света, Том. Краят на времето. Да освободят човечеството от времето. Защото времето е поробило всички ни. Времето ни състарява, времето ни ограничава. Помисли колко често ти се е искало да имаш повече време за нещо или да можеш да се върнеш един ден назад и да промениш нещо. Когато човечеството се освободи от времето, старите злини могат да бъдат поправени, преди да са извършени. — Кетъл въздъхна. — Мисля, че сега е моментът за появата на този пророк. И писанията ме карат да вярвам, че Белият пророк на това поколение ще се появи в Планините.
— Но ти го търсиш сама. Никой друг ли не е съгласен с теб?
— Много други. Но малцина го търсят. Защото трябва да го забележи народът. Друг не бива да се намесва, за да не объркат завинаги цялото време.
Все още ме озадачаваше онова, което бе казала за времето. Думите й сякаш образуваха възел в ума ми. Гласът й утихна. Вперих очи напред между ушите на кобилата. Беше време да се върна и да съм честен с Моли. Беше време да последвам примера на писаря Федрен, вместо да съм чирак на убиец. Кетъл ме бе накарала да се замисля за много неща.
Нощни очи се появи малко след пладне — решително изскочи от горичката и затича до нашата каручка. Кобилата нервно го погледна, объркана от вълчата му миризма и кучешкото му поведение. Пресегнах се към нея и я успокоих. След известно време Кетъл го забеляза и се наведе да го погледне, после се отпусна назад и каза:
— До колата ни има вълк.
— Това е моето куче. Макар че в него тече малко вълча кръв — небрежно признах аз.
Тя отново се наведе от каручката, после премести поглед към спокойното ми лице.
— Значи напоследък в Бък пазят овцете с вълци. — Старицата кимна и отново замълча.
През останалата част от деня упорито продължихме напред. Не срещнахме други пътници и само веднъж зърнахме в далечината колиба, от покрива на която се вдигаше дим. Студът и вятърът бяха безмилостни. Лицата на поклонниците във фургона пред нас ставаха все по-бледи, носовете им — по-червени. Устните на една жена бяха почти сини. Те се притискаха един към друг като риба в саламура, ала близостта, изглежда, не им помагаше.
Мърдах пръстите си в ботушите, за да не замръзнат, и прехвърлях юздите от ръка в ръка, за да топля длани под мишниците си. Рамото ме болеше и болката се спускаше надолу чак до пръстите. Устните ми бяха сухи, но не смеех да ги оближа, за да не се напукат. Малко неща бяха по-неприятни от постоянния студ. Що се отнасяше до Кетъл, не се съмнявах, че измъчва и нея. Тя не се оплакваше, но изглеждаше все по-дребна под одеялото си. Мълчанието й доказваше окаяното й състояние.
Нощта все още не се бе спуснала, когато Ник отби колите от пътя и ни поведе по засипана със сняг пътека. Единственият признак за нея, който можех да установя, беше това, че над снега се подаваше по-малко трева, ала Ник, изглежда, добре се ориентираше. Контрабандистите отъпкваха пътя за колите и въпреки това дребната кобила на Кетъл едва напредваше. Веднъж се обърнах назад и видях, че вятърът бързо заличава следите ни.
Местността, през която минавахме, изглеждаше еднообразна, но малко хълмиста. Накрая прехвърлихме поредното възвишение и видяхме няколко сгради, които не се забелязваха от пътя. Смрачаваше се. Само един от прозорците светеше. Докато се спускахме натам, бяха запалени още свещи и Нощни очи усети във вятъра мирис на дим. Очакваха ни.
Сградите не бяха стари. Очевидно бяха завършени съвсем наскоро. Имаше голям сбор. Целият керван влезе в него заедно с колите. Пръстта бе изкопана така, че оборът беше наполовина под земята, което обясняваше защо не се вижда от пътя. Ако не знаеше за съществуването на това място, човек никога нямаше да го открие. Изкопаната пръст бе натрупана около сградите. Зад дебелите стени дори не чувахме вятъра. Една крава се размърда в яслата си, докато разпрягахме конете. Имаше слама, сено и корито прясна вода.
Поклонниците слизаха от фургона и аз тъкмо подавах ръка на Кетъл, когато вратата се отвори и вътре се втурна гъвкава млада жена с буйни червени коси. Тя постави юмруци на хълбоците си и се изправи пред Ник.
— Кои са тези хора и защо си ги довел тук? Каква полза от скривалището, ако за него знае половината страна?
Контрабандистът повери коня си на един от своите хора и се обърна към нея. Без да й каже нито дума, той я грабна в прегръдките си и я целуна. Ала след миг жената се отскубна от него.
— Какво…
— Платиха ми добре. Носят си храна и могат да пренощуват тук. Утре ще продължат за Планините. Там горе никой не го е грижа какво правим. Няма опасност, Тел, прекалено много се тревожиш.
— Трябва да се тревожа за двама, защото ти нямаш и капчица здрав разум. Вече съм сготвила, но храната не е достатъчна за толкова хора. Защо не прати гълъб да ме предупредиш?
— Пратих. Не е ли пристигнал? Може бурята да го е забавила.
— Винаги казваш така, когато си забравил да го направиш.
— Стига, жено. Нося ти добра вест. Ела да идем в къщата и да поговорим. — Ник я прегърна през кръста и двамата излязоха. Хората му се погрижиха за нас. Имаше сено, в което да спим, и достатъчно място, където да го разстелем. Отпред беше изкопан кладенец. В единия край на помещението бумтеше огнище. Коминът пушеше отвратително, но човек можеше да си сготви храна. Не бе топло, ала никой не се оплакваше. Нощни очи остана навън.
„Курникът им е пълен с кокошки — съобщи ми той. — Има и птичарник с гълъби.“
„Остави ги на мира“ — предупредих го аз.
Славея понечи да отиде с хората на Ник в къщата, но те я спряха на вратата.
— Ник каза всички да останете вътре. — Мъжът ме стрелна с многозначителен поглед. После извика, за да го чуят всички: — Донесете си вода сега, защото на излизане ще заключим вратата. Заради вятъра.
Думите му не заблудиха никого. Очевидно контрабандистът смяташе, че колкото по-малко знаем за скривалището му, толкова по-добре. Разбирах го. Вместо да се оплакваме, донесохме вода. По навик напълних коритото на конете. Докато мъкнех петото ведро, се зачудих дали някога ще престана първо да се грижа за животните. Поклонниците се бяха заели да се погрижат за собственото си удобство. Скоро усетих мирис на храна. Е, имах сушено месо и корав хляб. Щеше да ми стигне.
„Можеше да дойдеш на лов с мен. Тук има дивеч. Това лято са имали зеленчукова градина и зайците все още идват за стъблата.“
Нощни очи лежеше на завет зад курника, настъпил с лапи кървавите останки от заек. Докато ядеше, държеше под око покритата със сняг градина и следеше за още дивеч. Мрачно задъвках парче сухо месо, докато трупах слама за постеля на Кетъл в яслата до нейния кон. Тъкмо бях разпънал одеялото й, когато тя се върна от огъня с чайник в ръка.
— Кой ти е възложил да се погрижиш за леглото ми — попита старицата. И когато отворих уста да й отговоря, прибави: — Ако имаш чаша, можеш да си налееш чай. Моята е в каручката. Там има и сирене и сушени ябълки. Донеси и тях, доброто ми момче.
Докато изпълнявах нареждането й, чух гласа и арфата на Славея. Пееше, за да си отработи вечерята, естествено. Е, такива бяха менестрелите. Съмнявах се, че ще остане гладна. Донесох чантата на Кетъл и тя ми предложи щедра гощавка, докато за себе си взе съвсем малко. Седнахме на одеялата си и се нахранихме. По време на вечерята старицата не преставаше да ме наблюдава и накрая заяви:
— Чертите ти са ми познати, Том. От коя част на Бък каза, че идваш?
— От Бъкип — без да се замислям, отвърнах аз.
— Как се казва майка ти?
Поколебах се, сетне казах:
— Сал Рибарката. — Тя имаше толкова много деца, че сред тях непременно имаше и някое на име Том.
— Рибарката ли? Защо един рибарски син е станал овчар?
— Баща ми беше овчар — импровизирах аз. — Бяхме доста заможни.
— Ясно. И те са те научили на придворните ти обноски към стариците. И имаш чичо в Планините. Какво семейство само!
— Той се заселил там още на младини. — Разпитът започваше да ме изпотява. Виждах, че и тя го забелязва. — А от коя част на Бък каза, че произхожда твоето семейство — внезапно попитах аз.
— Не съм казала нищо — с усмивка отвърна Кетъл.
Славея ненадейно се появи на вратата на яслата, седна на ръба и се наведе към нас.
— Ник каза, че след два дни ще прекосим реката. — Кимнах, но не отговорих. Тя заобиколи края на яслата и небрежно хвърли раницата си до моята. След това седна и се облегна на нея с арфата в скута си. — Край огнището две семейства се карат и се бият. Хлябът им се намокрил и сега се обвиняват взаимно. И едното от децата е болно и повръща. Клетото. Мъжът, който толкова много се ядосва за мокрия хляб, постоянно повтаря, че било живо разхищение да храниш момчето, докато не му мине.
— Това трябва да е Рали. Не познавам по-стиснат човек — дружелюбно отбеляза Кетъл. — А момчето е Селк. Откакто напуснахме Халкида, все боледува. Най-вероятно си е болнаво. Мисля, че майка му се надява светилището на Еда да го изцери. Хваща се за сламка, но има достатъчно злато, за да го прави. Или поне имаше.
Двете продължиха да бъбрят. Облегнах се в ъгъла, слушах ги с половин ухо и дремех. Още два дни до реката. И още колко до Планините? Попитах Славея дали знае.
— Всичко зависело от времето. Но Ник каза да не се тревожа. — Тя леко плъзна пръсти по струните на арфата си. В следващия момент на вратата на яслата се появиха две деца.
— Пак ли ще пееш — попита момиченцето, слабичко шестгодишно дете с прекалено износена рокличка. В косата му имаше сламки.
— Ти искаш ли?
В отговор децата с подскачане влязоха и седнаха от двете й страни. Бях очаквал Кетъл да възрази, но тя не каза нищо дори когато момичето удобно се настани до нея. Старицата започна да чисти сламките от косата му с разкривените си старчески пръсти. Момиченцето имаше тъмни очи и стискаше кукла с избродирано лице. Усмихна се на Кетъл и разбрах, че се познават.
— Изпей онази за бабичката и прасето — помоли момчето.
Изправих се и си взех раницата.
— Трябва да поспя — извиних се. Изведнъж почувствах, че не мога повече да издържа в присъствието на деца.
Намерих свободна ясла близо до вратата на обора и се настаних там. Чувах гласовете на поклонниците край огнището. Изглежда, продължаваха да се карат. Славея изпя песента за жената, стълбата и прасето, последвана от песен за ябълковото дърво. Чух стъпките на неколцина други, които отидоха да послушат музиката. Казах си, че е по-разумно да поспя, и затворих очи.
Когато дойде при мен през нощта, наоколо беше тъмно и тихо. Тя ме настъпи по ръката, после едва не изпусна раницата си върху главата ми. Не казах нищо дори когато легна до мен. Тя опъна одеялото си и подпъхна ръба му под моето. Не помръдвах. Изведнъж усетих ръката й въпросително да докосва лицето ми.
— Фиц? — Прошепна Славея в мрака.
— Какво?
— Можем ли да вярваме на Ник?
— Вече ти казах. Ни най-малко. Но мисля, че ще ни заведе до Планините. Ако не заради друго, заради собствената си гордост. — Усмихнах се в тъмнината. — Репутацията на контрабандиста трябва да е идеална. Ще ни заведе дотам.
— Днес ми беше сърдит, нали? — След като не отговорих, тя прибави: — Защо сутринта ме изгледа толкова сериозно?
— Вълкът смущава ли те — попитах я направо.
— Значи е вярно? — Промълви певицата.
— Преди съмняваше ли се?
— За Осезанието… да. Мислех, че е зла лъжа, която разпространяват за теб. Че синът на един принц може да е осезател… Ти не приличаше на човек, който може да споделя живота си с животно. — Гласът й ясно показваше какво е отношението й към такъв навик.
— Но съм такъв. — Гневът ме подтикна към откровеност. — Той е всичко за мен. Всичко. Никога не съм имал по-верен другар, който винаги е готов да даде живота си за мен. И дори нещо повече от живота си. Едно е да си готов да умреш заради друг. И съвсем друго — да пожертваш изживяването на живота си заради някого. Ето каква жертва прави той заради мен. Същата, каквато правя заради своя крал аз.
Никога не бях представял връзката ни по такъв начин.
— Крал и вълк — тихо рече Славея. И още по-тихо прибави: — Никого другиго ли не обичаш?
— Моли.
— Моли ли?
— Тя е у дома. В Бъкип. Жена ми. — Побиха ме тръпки на гордост, когато изрекох тези думи. Жена ми!
Славея се надигна на одеялото си и под завивките нахлу студен въздух. Напразно се опитах отново да се завия.
— Значи имаш жена, така ли?
— И дете. Момиченце. — Въпреки студа и мрака широко се усмихнах. — Моята дъщеря — тихо казах аз, просто за да чуя как звучат думите. — У дома имам жена и дъщеря.
Славея легна в тъмнината до мен.
— Нямаш — прошепна тя. — Аз съм менестрел, Фиц. Ако копелдакът се беше оженил, щеше да се разчуе. Всъщност имаше слухове, че си се оженил за Мигновена, дъщерята на херцог Жилав.
— Ожених се тайно — отвърнах аз.
— А, разбирам. Значи изобщо не си женен. Имал си любовница, това се опитваш да кажеш.
Думите й ме жегнаха.
— Моли е моя жена — твърдо повторих аз. — Във всяко едно отношение, което е важно за мен.
— Ами в отношенията, които са важни за нея? Ами детето? — тихо попита Славея.
Дълбоко си поех дъх.
— Щом се върна, това ще е първото нещо, което ще направим. Искрен лично ми обеща, че когато стане крал, ще мога да се оженя за когото поискам. — Някаква част от мен се ужаси от свободата, с която говорех пред нея. Друга попита какво значение има, ако тя научи?
— Значи отиваш да търсиш Искрен.
— Отивам да служа на своя крал. Да помогна на Кетрикен и на детето на Искрен. И после да продължа оттатък Планините, за да намеря своя крал и да го върна на престола. За да може да прогони алените кораби от крайбрежието на Шестте херцогства и отново да заживеем в мир.
За миг се възцари пълна тишина, освен виещия навън вятър. Сетне Славея тихо каза:
— Ако направиш и половината от това, ще имам герой за своята песен.
— Не искам да съм герой. А само да направя каквото трябва, за да съм свободен да живея както искам.
— Бедният Фиц. Никой от нас не е свободен да живее както иска.
— Ти обаче си свободна.
— Нима? Струва ми се, че с всяка следваща крачка все по-дълбоко затъвам в блатото, и съпротивата само още повече влошава нещата…
— Как така?
Тя задавено се засмя.
— Огледай се. Аз спя в сено и пея, за да си заслужа вечерята, като рискувам и приемам, че накрая ще прекосим реката и ще отидем в Планинското кралство. И дори да успея, дали ще съм постигнала целта си? Не. Трябва да се влача след теб, докато не извършиш нещо, достойно за песен.
— Не си длъжна да го правиш — смаяно промълвих аз. — Винаги можеш да си тръгнеш и да си изкарваш прехраната като пътуваща певица. Изглежда, се справяш много добре с това.
— Достатъчно добре. Достатъчно добре за пътуваща певица. Ти си ме чувал да пея, Фиц. Имам хубав глас и сръчни пръсти. Но не съм изключителна, а тъкмо това е нужно, за да си спечеля място на придворен менестрел в някой замък. Ако до пет години изобщо останат замъци. Нямам намерение да пея на пиратите с алените кораби.
За миг и двамата замълчахме и се замислихме.
— Виждаш ли — след малко продължи тя. — Аз си нямам никого. Родителите ми и брат ми умряха. Отиде си старият ми учител, няма го лорд Бронз, който ме обичаше главно заради моя учител. Всички загинаха, когато изгоря крепостта. Пиратите ме помислиха за мъртва, нали разбираш, иначе наистина щях да умра. — За пръв път долавях намек за някогашен страх в гласа й. Славея помълча, замислена за всичко, за което не искаше да споменава. Обърнах се към нея. — Мога да разчитам само на себе си. И сега, и за в бъдеще. Само на себе си. Един менестрел не може вечно да скита и да пее за петачета по странноприемниците. Ако искаш да си осигуриш старините, трябва да си спечелиш място в замък. Мога да го постигна единствено с велика песен, Фиц. И времето ми е ограничено. — Следващите й думи бяха тихи, дъхът й — топъл. — И затова ще те следвам. Защото по пътя ти като че ли се случват само велики събития.
— Какви велики събития — намръщих се аз.
Славея се примъкна към мен.
— Велики събития. Абдикирането на принц Рицарин. Триумфалната победа над алените кораби при Острова на Еленовия рог. Нали тъкмо ти спаси кралица Кетрикен от претопените в нощта, когато я нападнаха, точно преди Лова на кралица Лиса? Виж, това е песен, която ми се ще да бях написала аз. Да не споменавам за подклаждането на бунта в нощта на коронясването на принц Славен. Чакай да помисля. Възкръсването, опитът за покушение срещу Славен в трейдфордския замък, бягството оттам. Избиването на половин дузина от неговите стражници, докато ръцете ти са оковани… Имах чувството, че тогава трябваше да те последвам. Но ми се струва, че ако отсега не те изпускам от очи, имам голям шанс да стана свидетелка на нещо велико.
Никога не бях мислил за тези събития като за неща, предизвикани от мен. Искаше ми се да възразя, че аз не съм причина за тях, че просто съм попаднал между зъбните колела на историята. Вместо това само въздъхнах.
— Единственото ми желание е да се прибера у дома при Моли и нашата дъщеричка.
— Тя сигурно копнее за същото. Едва ли й е леко да се чуди кога ще се завърнеш. Ако изобщо се завърнеш.
— Тя не се чуди. Вече ме смята за мъртъв.
— Фиц — колебливо рече Славея. — Щом те смята за мъртъв, как може да вярваш, че ще те чака и няма да си намери друг?
— Бях разигравал десетки възможности в главата си. Че умирам, преди да се завърна у дома или че когато се завръщам, Моли ме приема като лъжец и осезател, че белезите ми я отвращават. Напълно очаквах да се разгневи, че не съм й съобщил, че съм жив. Ала аз бях вярвал, че си е намерила друг и е щастлива с него. Моли щеше да ме разбере и да ми прости. В края на краищата тя ме беше напуснала. Кой знае защо, никога не си бях представял, че ще се завърна у дома и ще открия, че ме е заменила с друг. Глупаво. Как можех да не го предвидя само защото това бе най-ужасната възможност?
— Най-добре ще е да й пратя вест — по-скоро на себе си, отколкото на Славея казах аз. — Но не зная точно къде е. Нито на кого мога да доверя такова послание.
— Откога сте разделени — попита певицата.
— С Моли ли? Близо година.
— Година! Мъже — тихо измърмори тя. — Потегляте на бой или път и очаквате животът да ви чака, когато се завърнете. Смятате, че жените трябва да орат нивите, да отглеждат децата, да поправят покрива и да се грижат за кравите, та когато се върнете, да заварите стола си пред огнището и топъл хляб на масата. Да, и топло тяло в кревата, което все още ви чака. — Гласът й започваше да звучи гневно. — Колко дни не си бил при нея? Е, точно толкова дни тя е трябвало да се справя без теб. Времето не спира за нея само защото те е нямало. Как си я представяш? С бебето на ръце пред топлото огнище, нали? А какво ще кажеш за това? Бебето е вътре, плаче, зарязано на леглото, а тя е навън на дъжда и вятъра и се опитва да нацепи дърва, защото огънят е угаснал, докато е ходила да смели жито на мелницата.
Пропъдих този образ. Не. Бърич нямаше да го допусне.
— В главата си я виждам по много начини. Не само в хубави мигове — защитих се аз. — И тя не е съвсем сама. Един мой приятел се грижи за нея.
— А, приятел значи — спокойно се съгласи Славея. — И той е красив, смел и достатъчно дързък, за да открадне сърцето на всяка жена, нали?
Изсумтях.
— Не. Той е стар. Упорит и свадлив. Но мога да разчитам на него. Той винаги се отнася добре с жените. Учтиво и мило. Ще се грижи и за нея, и за детето. — Усмихнах се и с искрено убеждение прибавих: — Ще убие всеки мъж, който, според него представлява заплаха за тях.
— Можеш да разчиташ на него, казваш, така ли? Добре се отнасял с жените, а? — С престорен интерес повиши глас Славея. — Знаеш ли колко рядко се среща такова нещо при мъжете? Кажи ми кой е той, искам го за себе си. Ако твоята Моли го пусне.
Признавам, че за миг изпитах тревога. Спомних си, че веднъж, когато ме дразнеше, Моли ми каза, че съм бил най-хубавото нещо, излязло от конюшните след Бърич. Тъй като не бях сигурен дали това е комплимент, тя ми разкри, че жените го харесвали въпреки мълчаливостта и сдържаността му. Дали не бе гледала на Бърич по по-особен начин? Не. Същия ден Моли се беше любила с мен, бе останала с мен въпреки невъзможността да се оженим.
— Не. Тя обича мен. Единствено мен.
Не бях имал намерение да изрека думите на глас. Някаква нотка в гласа ми трябва да беше докоснала по-нежните струни в душата на Славея. Тя престана да ме измъчва.
— Е, добре тогава. Все пак мисля, че трябва да й пратиш вест. За да има надежда, която да я крепи.
— Ще го направя — обещах. Веднага щом стигнех в Джаампе. Кетрикен щеше да знае как да се свърже с Бърич. Можех да пратя съвсем кратко писмо, тъй като имаше вероятност да попадне в чужди ръце. Можех да го помоля да й съобщи, че съм жив и че ще се върна при нея. Но как щях да му пратя това писмо?
Лежах и мислех в мрака. Не знаех къде живее Моли. Лейси навярно знаеше. Ала не можех да пратя писмо по Лейси, защото Търпение щеше да научи. Не. Те не биваше да узнаят. Трябваше да е някой, на когото и двамата да имаме доверие. Не Сенч. Не защото му нямах доверие, а защото никой нямаше да има представа как да го открие, дори да го познаваше под това име.
Някъде в обора един от конете подритна с копито стената на яслата си.
— Умълча се — прошепна Славея.
— Мисля.
— Не исках да те разстройвам.
— Не си ме разстроила. Просто ме накара да се замисля.
— О. — Мълчание. — Страшно ми е студено.
— И на мен. Но навън е още по-студено.
— От това не ми става по-топло. Прегърни ме.
И без да дочака отговор, се притисна към гърдите ми и пъхна глава под брадичката ми. Ухаеше приятно. Как така жените винаги успяват да ухаят приятно? Несръчно я прегърнах, благодарен за топлината й, но неспокоен поради близостта й.
— Така е по-добре — въздъхна Славея. Усетих, че мускулите й се отпускат. — Надявам се скоро да имаме възможност да се изкъпем — прибави тя.
— И аз.
— Не че миришеш чак толкова лошо.
— Благодаря ти — малко кисело отвърнах аз. — Имаш ли нещо против да поспим?
— Не. — Певицата постави ръка на хълбока ми и добави: — Щом не се сещаш за нищо друго.
Успях да си поема дъх. „Моли“ — казах си. Славея бе толкова топла и близка, ухаеше толкова сладостно. В нейния менестрелски начин на живот онова, което предлагаше, не означаваше нищо. За нея. Но какво всъщност означаваше Моли за мен?
— Казах ти. Женен съм. — Беше ми трудно да говоря.
— Хм. Тя те обича, ти явно също я обичаш. Но сега ние с теб сме тук и е студено. Щом те обича толкова много, тя няма да ти се сърди, че си се стоплил и утешил в такава ледена нощ.
Насилих се да се замисля върху думите й, после се засмях в тъмното.
— Тя няма само да ми се разсърди. Направо ще ми откъсне главата.
— О, така ли? — Сгушена на гърдите ми, Славея тихо се засмя. — Ясно. — После леко отдръпна тялото си от моето. Копнеех да се пресегна и да я притегля. — Тогава може би наистина е по-добре да поспим. Приятни сънища, Фиц.
И аз заспах, но не веднага и не без съжаление.
Нощта ни донесе силни ветрове и когато на сутринта отключиха вратата, навън ни посрещна нова пелена от сняг. Загрижено си помислих, че ако е станал прекалено дебел, ще си имаме сериозни проблеми с колите. Ала докато товарехме багажа, Ник изглеждаше спокоен и в добро настроение. Той нежно се сбогува с червенокосата жена и отново потеглихме. Контрабандистът ни поведе по различна пътека от онази, по която бяхме дошли. Тя беше много по-неравна и на някои места имаше преспи, дълбоки до над колелата на каруците. Отначало Славея яздеше близо до нас, но после Ник прати човек да я попита дали не иска да се присъедини към тях в началото на кервана. Тя весело му благодари за поканата и препусна напред.
Рано следобед отново излязохме на пътя. Струваше ми се, че не сме спечелили нищо, като толкова време сме го избягвали, но Ник несъмнено си имаше основания. Може би просто не искаше да отъпква пътеката към скривалището си. Вечерта ни свари в още по-примитивен заслон — няколко порутени колиби на речния бряг. На места сламените им покриви бяха поддали и тук-там по пода имаше сняг. Конете останаха навън, завързани на завет зад колибите. Напоихме ги на реката и получиха дажбата си от овес, но тук не ги очакваше сено.
Нощни очи дойде с мен, докато събирах дърва за огъня, защото макар че до огнищата имаше достатъчно, за да си сготвим вечеря, нямаше да стигнат за през нощта. Докато се спускахме към реката, си мислех колко много са се променили нещата помежду ни. Разговаряхме по-малко отпреди, но аз го усещах повече, отколкото по-рано. Може би просто нямаше нужда да разговаряме. Но по време на раздялата си и двамата се бяхме променили. Когато го поглеждах сега, понякога първо виждах вълка и чак после своя другар.
„Струва ми се, че най-после си започнал да ме уважаваш, както заслужавам.“ Макар че думите му бяха предназначени да ме подразнят, в тях имаше истина. Той ненадейно се появи в гъсталака на брега от лявата ми страна, с лекота прескочи засипаната със сняг пътека и някак си успя да изчезне сред преспите и голите храсти.
„Ти вече не си малко вълче, вярно е.“
„И двамата пораснахме. И го открихме по време на това пътуване. Ти вече не мислиш за себе си като за момче.“
Безмълвно си проправях път в снега. Не знаех точно кога съм решил, че вече съм мъж, а не момче, ала Нощни очи имаше право. Странно, стана ми мъчно за онова изгубено хлапе с гладко лице и непоколебима увереност.
„Мисля, че по-добре се справях като момче, отколкото сега като мъж“ — мрачно признах на вълка.
„Защо не почакаш да мине малко повече време и тогава да решиш?“ — предложи ми той.
Пътеката, по която вървяхме, бе широка едва колкото да мине каруца и се виждаше само като ивица в снега, от която не се подаваха храсти. Вятърът ме брулеше и скоро челото и носът ми започнаха да парят от жестоката му целувка. Местността почти не се различаваше от онази, през която бяхме пътували, но сега бях само с вълка и това я превръщаше в друг свят. Накрая стигнахме до реката.
Спрях и отправих поглед оттатък. Водата край брега беше замръзнала. Течението бе силно. Опитах се да си представя реката изцяло заледена и не успях. Подножията на планините в далечината бяха покрити с вечнозелени дървета, които отстъпваха мястото си на равнина, обрасла с дъбове и върби, стигащи до самия отсрещен бряг. Предположих, че водата е спряла разпространението на някогашните пожари. Зачудих се дали и отсамният бряг е бил толкова гъсто залесен.
„Виж“ — мрачно изръмжа Нощни очи. Почувствах топлината на глада му, докато и двамата наблюдавахме един елен, дошъл да пие вода от реката. Той ни усети и вдигна рогатата си глава, ала ни погледна спокойно — знаеше, че не го заплашва опасност. Потекоха ми слюнки от мислите на Нощни очи за прясно месо. „Ловуването оттатък ще е много по-лесно.“
„Надявам се.“ Той скочи на покрития със сняг речен чакъл и се затича покрай реката. Последвах го по-тромаво, като пътьом вдигах сухи съчки от земята. Тук долу бе по-трудно да се върви и вятърът беше по-жесток. Но бе и по-интересно — някак си имаше повече възможности. Сега Нощни очи се движеше по-различно. Беше изгубил предишното си детско любопитство. Еленският череп, който някога щеше да изисква внимателно подушване, сега само бе преобърнат в движение, за да е сигурно, че по него не е останало месо. Решително проверяваше изхвърлените от водата дънери, за да види дали отдолу не се крие дивеч. Не пропускаше и подмолите на реката и душеше за животински следи. Нахвърли се върху малък гризач, който изскочи от дупката си, и го лапна. Бързо разкопа отвора на леговището му, пъхна муцуна вътре и подуши. Уверил се, че там не се крият други обитатели, продължи нататък.
Докато го следвах, наблюдавах реката. Колкото повече я гледах, толкова повече ме плашеше. За дълбочината й и за силата на течението можех да съдя по грамадните дънери, които плаваха и се превъртаха във водата. Чудех се дали бурята нагоре срещу течението е била по-силна, че да изскубне такива гиганти, или реката бавно е подкопавала корените им и накрая ги е съборила.
Нощни очи продължаваше да тича пред мен. Още два пъти го видях да скача и със зъби и лапи да приковава гризачи към земята. Не бях сигурен какви са точно — не приличаха съвсем на мишки и лъскавата им козина показваше, че се чувстват като у дома във водата.
„Месото няма нужда от име“ — кисело отбеляза той и бях принуден да се съглася с него. Вълкът весело подхвърли плячката си във въздуха, сетне още веднъж и се изправи на задните си крака. За миг простото му удоволствие ме зарази. Той се радваше на успешния си лов, на месото, което щеше да напълни корема му. Този път мъртвото животинче прелетя над главата ми и аз хванах безжизненото телце, после го подхвърлих още по-високо. Нощни очи скочи и четирите му лапи се откъснаха от земята. Стисна плячката си със зъби, приклекна и ми я показа, като ме предизвикваше да го подгоня. Хвърлих наръча съчки и се затичах след него. Той с лекота ми избяга, после се насочи обратно към мен.
— Хей!
Прекъснахме играта си и аз бавно се изправих. Беше един от хората на Ник, застанал далеч на брега и вперил поглед в нас. Носеше лъка си.
— Събери дърва и се връщай — нареди ми той. Озърнах се наоколо, ала не успях да видя причина за резкия му тон. Въпреки това събрах пръснатите съчки и се запътих обратно към колибите.
Заварих Кетъл с присвити очи да чете някакъв свитък на светлината на огъня, без да обръща внимание на хората, които готвеха около нея.
— Какво четеш — попитах я.
— Писанията на Кабал Белия. Пророк от кимоаланските времена.
Свих рамене. Тези имена не ми говореха нищо.
— С неговите напътствия бил сключен мир, който сложил край на стогодишна война. Това позволило на три племена да станат един народ. Те обединили познанията си. Навсякъде станали достъпни храни, които преди растели само в южните долини на Кимоала. Джинджифилът например. И кимовесът.
— И това е дело на един човек, така ли?
— На един човек. Или може би на двама, ако броиш и пълководеца, когото той убедил да завладява, без да унищожава. Ето какво казва за него той: „Катализатор на своето време беше ДарАлес, променяше сърца и човешки животи. Не дойде той да стане герой, а да събуди героя у други. Не дойде да изпълнява пророчества, а да отваря врати към ново бъдеще. Такава е задачата на катализатора.“ По-горе пише, че във всекиго от нас е заложена възможността да стане катализатор на своето време. Какво мислиш за това, Том?
— Предпочитам да съм овчар — откровено отвърнах аз. Не обичах думата „катализатор“.
Тази нощ спах до Нощни очи. Кетъл тихо хъркаше недалеч от мен, а поклонниците се бяха сгушили един до друг в дъното на колибата. Славея бе предпочела да спи в друга колиба при Ник и неговите хора. Известно време вятърът донасяше до мен звуците на арфата и гласа й.
Затворих очи и се опитах да сънувам Моли. Вместо това видях горящо бъкско село и отдалечаващите се от него пирати. Присъединих се към млад момък, който вдигна платно в нощта, за да блъсне лодката си в един от алените кораби. Той запрати запален фенер на борда му, последван от ведро с евтино рибено масло, каквото използваха за лампите си бедняците. Платното на кораба запламтя и момъкът насочи лодката си обратно. Зад него заедно с пламъците се надигнаха ругатни и викове на горящи мъже. Усетих горчивия му триумф. Не му беше останало нищо, нито семейство, нито дом, но бе пролял кръвта, която беше проляла неговата. Добре разбирах сълзите, които се стичаха по усмихнатото му лице.
17
Прекосяването на реката
Островитяните винаги са се подигравали на народа на Шестте херцогства, наричат ни „робите на света“ и „селяни, годни само да орат земята“. Те презират Еда, богинята-майка, на която благодарим за обилните реколти и множащите се стада, смятат я за богиня на уседнали люде, изгубили своя дух. Самите островитяни почитат Ел, морския бог, ала не му поднасят признателността си, а само се кълнат в него. Той им праща единствено бури и трудности, за да ги закали.
В това отношение те подценяват народа на Шестте херцогства. Според тях хора, които отглеждат растения и добитък, скоро също се превръщат в овце. Островитяните идват при нас с меч и приемат за слабост загрижеността ни за нашите близки. През онази зима простият народ на Бък и Беърнс, Рипон и Шоукс, рибарите и овчарите, козарите и свинарите, взеха в свои ръце войната, която нашите дърлещи се благородници и разпръснатите ни армии водеха толкова безуспешно. Простият народ на една земя не може вечно да бъде потискан и се надига в своя защита, било срещу островитяни или срещу собствените си несправедливи господари.
На сутринта спътниците ми мърмореха за студа и необходимостта да бързаме. С копнеж споменаваха за гореща овесена каша и топли питки. Имаше гореща вода, но нищо повече, което да стопли стомасите ни. Напълних чайника на Кетъл и своята чаша. Едва успях да изтърпя болката, докато ровех в багажа си, за да извадя самодивско биле. Чувствах се зле от съня. Ръцете ми трепереха. Гадеше ми се от самата мисъл за храна. Кетъл отпиваше от чая си и ме наблюдаваше, докато стържех с ножа си твърдата кора. Едва се насилих да изчакам отварата да се запари. Беше ужасно горчива, ала почти незабавно облекчи главоболието ми. Старицата ненадейно протегна разкривените си ръце, дръпна парчето кора от пръстите ми, разгледа го и го подуши.
— Самодивско биле! — Възкликна тя и ме погледна ужасено. — Млад човек като теб не бива да използва такава отвратителна билка.
— Помага ми срещу главоболие — отвърнах аз. Поех си дъх, за да се успокоя, и допих остатъка от течността. Неразтворените парченца кора полепнаха по езика ми. Насилих се да ги преглътна, после изплакнах чашата и я прибрах. Протегнах ръка и Кетъл ми върна парчето кора, но неохотно. Изражението й беше много странно.
— Никога не съм виждала да пият самодивско биле така. Знаеш ли за какво се използва тази билка в Халкида?
— Казвали са ми, че я дават на робите в галерите, за да поддържат силите им.
— За да поддържат силите и безнадеждността им. Човек, който пие самодивско биле, лесно се обезверява. И по-лесно се контролира. Билката може да притъпява главоболието ти, но притъпява и ума. Ако бях на твое място, щях да внимавам.
Свих рамене и казах:
— Използвам я от години.
— Още една причина да престанеш — язвително заяви Кетъл и ми подаде раницата си, за да я натоваря на каручката.
По някое време следобед Ник ни нареди да спрем и заедно с двама от хората си препусна напред. Другите ни увериха, че всичко е наред, просто отивал да провери мястото за прекосяване на реката. Нямаше нужда да поглеждам Нощни очи. Той скришом се измъкна и последва контрабандистите. Отпуснах се и се обгърнах с ръце, за да се постопля.
— Хей, ти. Повикай кучето си! — Внезапно ми заповяда един от хората на Ник.
Понадигнах се и се престорих, че се оглеждам наоколо.
— Сигурно е подушило заек. Ще се върне. Навсякъде върви с мен.
— Веднага го повикай! — Заплашително повтори контрабандистът.
Изправих се и повиках Нощни очи. Той не се върна. Извинително свих рамене и седнах. Мъжът продължи да ме гледа свирепо, но аз престанах да му обръщам внимание.
Денят беше ясен и студен, вятърът бе леден. Кетъл мрачно мълчеше още от сутринта. Спането на земята беше събудило старата болка в рамото ми. Дори не исках да си представя какво изпитва старицата. Опитвах се да мисля само за това, че скоро ще прекосим реката и че Планините не са далеч. Може би в Планинското кралство най-сетне щях да се почувствам в безопасност от котерията на Славен.
„Неколцина мъже теглят въжета край реката.“ Стиснах клепачи и се опитах да погледна през очите на Нощни очи. Беше трудно, защото той наблюдаваше самите мъже, а мен ме интересуваше задачата им. Но тъкмо когато установих, че прехвърлят въже през реката, на отсрещния бряг видях други двама, които енергично разравяха купчина съчки, нахвърляни в малко заливче. Скоро отдолу се появи сал и те започнаха да го освобождават от покрилия го лед.
— Събуди се — раздразнено ми каза Кетъл и ме сръга в ребрата. Рязко се надигнах и видях, че фургонът пред нас вече се отдалечава. Плеснах кобилата с юздите и го последвах. Изминахме кратко разстояние по крайречния път, после отбихме и излязохме на самия бряг близо до няколко колиби, очевидно изгорели по време на пожарите. Имаше и примитивна рампа от дървени трупи и хоросан, вече почти разрушена. На отсрещния бряг видях полупотъналите останки на сал, отчасти покрит с лед, над който стърчеше суха трева. Откакто не бе плавал, бяха минали много сезони. Там също имаше изгорели колиби с напълно съборени покриви. Зад тях плавно се издигаха хълмове, обрасли с вечнозелени дървета. В далечината се извисяваха върховете на Планинското кралство.
Група мъже бяха завързали сала и го прекарваха на отсамния бряг. Салът бе здраво завързан за въжето на скрипеца, ала въпреки това разгневената река се опитваше да го откъсне и да го отнесе. Не беше голям — точно колкото за един фургон заедно с конете. От двете страни имаше перила, но иначе представляваше просто плоска открита палуба. Конете на Ник и неговите хора теглеха въжето, докато от отсрещния бряг няколко търпеливи мулета се спускаха към водата. Салът бавно се приближаваше към нас и вълните издигаха и спускаха носа му. Реката се пенеше и кипеше около корпуса и от време, на време го обливаше. Нямаше да останем сухи.
Поклонниците тревожно зашушукаха, но един от мъжете сред тях внезапно надигна глас.
— Имаме ли друг избор? — отбеляза той. Възцари се мълчание. Те с ужас продължиха да наблюдават сала.
Първо натовариха фургона на Ник. Навярно контрабандистът го направи, за да окуражи поклонниците. Наблюдавах как изтеглят сала до старата рампа. Усетих недоволството на конете му, но те имаха опит с прехвърлянето. Ник лично ги качи на сала и държеше главите им, докато двама от хората му завързваха фургона за кнехтовете. Той скочи на брега и махна с ръка. Двамата мъже останаха до главите на конете. Мулетата на отсрещния бряг започнаха да изтеглят сала. Натоварен, той потъваше по-дълбоко, но не подскачаше толкова много, колкото преди. Носът на два пъти се вдигна високо и после загреба вода. Когато стигна оттатък, мъжете свалиха фургона и го откараха нагоре по склона.
— Ето, виждате, че няма от какво да се боите — със спокойна усмивка заяви Ник, ала се съмнявах, че вярва в собствените си думи.
На връщане със сала дойдоха други двама контрабандисти. Това очевидно не ги радваше. Те се бяха вкопчили в перилата и се отдръпваха назад от пръските, които вдигаше реката. Въпреки това, когато салът стигна при нас и мъжете слязоха, дрехите им бяха подгизнали. Единият отведе Ник настрани и гневно му каза нещо, но той го потупа по рамото и високо се засмя, сякаш всичко това бе шега. Накрая протегна ръка и другият му подаде малка кесия. Контрабандистът одобрително я подхвърли в дланта си и я закачи на колана си.
— Аз си държа на думата — напомни той и се върна при нашата група.
После преминаха поклонниците. Някои искаха да останат във фургона, ала Ник търпеливо им обясни, че колкото е по-тежък товарът, толкова повече потъва във водата салът. После ги качи на палубата и се погрижи всички здраво да се хванат за перилата.
— И вие също — извика Ник и даде знак на Кетъл и Славея.
— Аз ще мина с каручката си — заяви старицата, но той поклати глава.
— На кобилата ти няма да й хареса. Ако се подплаши, по-добре да не си на сала. Повярвай ми. Знам си работата. — Контрабандистът ме погледна. — Том? Имаш ли нещо против да минеш с кобилата? Струва ми се, че се справяш добре с нея.
Кимнах.
— Добре, Том ще се погрижи за твоята кобила — каза той на Кетъл. — Качвай се.
Старицата се намръщи, но трябваше да признае, че така ще е най-разумно. Помогнах й да слезе. Славея я хвана за ръка и я заведе на сала. Ник се качи на палубата и каза на поклонниците да се държат за перилата и да не се страхуват. Придружаваха ги трима от хората му. Единият настоя да държи най-малкото от децата.
— Аз знам какво да очаквам — успокои той уплашената майка. — Ти просто се грижи за себе си. — Момиченцето се разхленчи и плачът му се чуваше въпреки бученето на реката. Ник слезе до мен и проследи отдалечаващия се сал с поглед.
— Всичко ще е наред — каза той, колкото на мен, толкова и на себе си. После ме погледна и се усмихна. — Е, Том, скоро ще нося твоята хубава обеца.
Мълчаливо кимнах. Бях дал дума, но това не ме радваше.
Въпреки уверенията му, когато салът стигна отсрещния бряг, го чух да въздъхва облекчено. Мокрите поклонници наскачаха на сушата още преди контрабандистите да са завързали сала. Славея помогна на Кетъл. Неколцина от хората на Ник ги отведоха нагоре по склона и скоро всички се скриха сред дърветата.
Двамата мъже, които се качиха на сала, за да се върнат при нас, преживяха най-голямата опасност. Бяха в средата на реката, когато се появи огромен дънер и се понесе право към тях. Щръкналите му корени ми заприличаха на чудовищна ръка. Ник извика на мъжете да побързат с конете и всички скочихме да им помогнем с въжето, ала въпреки това дънерът закачи корпуса. Мъжете изкрещяха и единият едва не падна във водата, ала успя да се хване за перилата и се вкопчи в тях. Накрая двамата слязоха на брега, като хвърляха гневни погледи и ругаеха, сякаш инцидентът не е бил случаен. Ник лично провери всички въжета. Сблъсъкът беше разбил единия парапет. Той поклати глава и предупреди хората си, които качваха последната кола.
С известно опасение наблюдавах изтеглянето й оттатък, тъй като знаех, че следва моят ред. „Какво ще кажеш за една баня, Нощни очи?“
„Ще си струва, ако на отсрещния бряг има много дивеч“ — отвърна той, но усещах, че споделя моята нервност.
Докато завързваха сала за рампата, се опитах да успокоя и себе си, и кобилата на Кетъл. Тихо й говорех, докато я водех надолу, и направих всичко възможно, за да я убедя, че няма да й се случи нищо лошо. Тя, изглежда, ми повярва и уверено стъпи на ожулените греди на палубата. Завързах я за една от халките. Двама от хората на Ник бързо завързаха каручката. Нощни очи скочи на борда, легна по корем и заби нокти в дървото. Не му харесваха вълните, които хищно теглеха сала към течението. Честно казано, аз изпитвах същите чувства. Той пълзешком се приближи до мен.
— Прехвърлете се оттатък с Том и каручката — нареди Ник на мокрите контрабандисти, които вече веднъж бяха прекосили реката. — Аз и другите момчета ще докараме конете с последния курс. Стойте настрани от кобилата в случай, че почне да рита.
Те предпазливо се качиха, като гледаха Нощни очи почти също толкова недоверчиво, колкото и коня. Застанаха зад каручката, докато ние с вълка бяхме на носа. Надявах се, че копитата на кобилата няма да ни достигнат там.
— Мисля, че е по-добре да дойда с вас — в последния момент заяви Ник, отвърза сала и усмихнато махна на хората си. Мулетата на отсрещния бряг започнаха да се изкачват по склона и ние с рязко дръпване навлязохме в реката.
Да наблюдаваш нещо отстрани никога не може да се сравнява с това да го правиш. Първите пръски вода ме накараха да ахна. Изведнъж се превърнахме в играчка, оставена на милостта на едно непредсказуемо дете. Реката бушуваше около нас, подмяташе сала и сърдито ревеше, задето не може да ни откъсне от въжетата. Салът внезапно потъна надолу и аз се вкопчих в перилата. Водата заля палубата и ме дръпна за глезените. Втория път, когато в носа се разби вълна и намокри всички ни, кобилата изцвили. Пуснах парапета с намерението да я хвана за оглавника. На двама от мъжете, изглежда, бе хрумнала същата идея. Те се придвижваха напред, като се държаха за каручката. Дадох им знак да се върнат и се обърнах към кобилата.
Никога няма да узная какво се опитваше да направи онзи човек. Може би да ме удари с дръжката на ножа си. С периферното си зрение зърнах движението и се завъртях към него точно когато салът отново хлътна. Той не ме улучи и залитна напред към кобилата. Тя панически започна да рита, бясно отметна глава и ме отхвърли. Едва успях да запазя равновесие. Мъжът отново ме нападна. Зад каручката Ник се бореше с другия и гневно викаше, че бил дал дума и имал чест. Избегнах атаката на противника си и в следващия миг в носа се разби поредната вълна, която заля палубата и ме отнесе към центъра й. Хванах се за колелото на каручката. Бях изтеглил меча си до половината, когато някой друг ме сграбчи изотзад. Първият ми противник ухилено се приближаваше с ножа си, този път с острието напред. Изведнъж покрай мен профуча мокро космато тяло. Нощни очи го удари в гърдите и го блъсна към перилата.
Чух изпращяване на дърво. Бавно, съвсем бавно вълкът, човекът и парапетът започнаха да се накланят към водата. Хвърлих се към тях, като повлякох нападателя си със себе си. Докато падаха, успях с една ръка да хвана опашката на Нощни очи и с другата да се задържа за дъските. За да го направя, трябваше да пожертвам меча си. Главата на вълка се появи над ръба на палубата, сетне предните му лапи, и той започна да се катери.
В този момент някой силно ме изрита в рамото и притъпената болка отново избухна. Следващият ритник ме улучи в слепоочието. С удивление видях, че разтварям пръсти. Реката грабна Нощни очи и го отнесе.
— Братко! — извиках аз. Бученето на водата заглуши думите ми и следващата вълна напълни устата и носа ми. Когато отново можех да дишам, се опитах да се изправя на четири крака. Мъжът, който ме беше ритнал, приклекна до мен и опря ножа си в гърлото ми.
— Просто не мърдай и се дръж — заповяда ми той. После се обърна и извика на Ник: — Ще го направя както искам аз!
Не отговорих. Отчаяно се пресягах към вълка, като влагах в това цялата си сила. Салът отново потъна и ледената вода ме обля. Задавих се. Не знаех къде свършвам аз и къде започва Нощни очи. Ако изобщо още беше жив.
Ненадейно салът застърга в дъските на рампата.
Те се опитаха да ме изправят. Единият отдръпна ножа си преди вторият здраво да ме е хванал за косата. Нахвърлих се върху тях, без да мисля какво могат да ми направят. Излъчвах омраза и ярост и изпадналите в паника коне последваха примера ми. Единият от противниците ми падна близо до кобилата и тя заби копито в ребрата му. Оставаха двама или поне така си мислех. Блъснах първия в реката и той остана там, вкопчен в дъските на сала, докато аз стисках другаря му за гърлото. Ник извика нещо, което ми прозвуча като предупреждение. Стисках гърлото на съперника си и блъсках главата му в палубата, когато другите ме нападнаха. Носеха златистокафявите си униформи съвсем открито. Опитах се да ги накарам да ме убият, ала не го направиха. Чух други викове от склона и ми се стори, че разпознавам гневния глас на Славея.
След малко лежах завързан на снега. Пазеше ме мъж с гол меч. Не знаех дали заплашва мен, или са го натоварили да не позволи на другите да ме убият. Те стояха в кръг и ме гледаха хищно като глутница вълци, обкръжила елен. Не ме интересуваше. Отчаяно продължавах да се пресягам, без да ме е грижа какво могат да ми направят. Усещах, че някъде Нощни очи се бори за живота си. Връзката ни бързо отслабваше.
Ник ненадейно се тръшна на земята до мен. Едното му око започваше да се подува и затваря. Той ми се ухили. Зъбите му бяха окървавени.
— Е, ето че сме на отсрещния бряг, Том. Обещах да те доведа. Сега ще взема обецата, както се разбрахме.
Моят стражник го срита в ребрата.
— Млъквай.
— Това го нямаше в сделката — настоя контрабандистът, когато успя да си поеме дъх.
Той ги огледа, за да види към кого да се обърне.
— Имам уговорка с вашия капитан. Казах му, че ще му доведа този човек, и в замяна той ми обеща злато и безопасно преминаване. За мен и за другите.
Сержантът се засмя.
— Е, това няма да е първата сделка, която капитан Марк е сключил с контрабандисти. Странно. Нито един от тях никога не е печелил от нас, а, момчета? А капитан Марк сега някъде го влачи течението и трудно може да се каже какво ти е обещал. Винаги си падаше по представленията. Е, вече го няма. Но аз имам заповед да арестувам всички контрабандисти и да ги закарам в Лунно око.
Сержантът се наведе и свали двете кесии от колана на Ник. Контрабандистът оказа съпротива, в резултат на което изгуби още кръв. Не му обърнах внимание. Той ме беше предал на Славен. А как бе разбрал кой съм? „От разговорите в леглото със Славея“ — горчиво си казах аз. Бях се доверил, а това винаги водеше до едно и също. Дори не се обърнах да погледна, когато го отвеждаха.
Бях имал само един верен приятел и той беше пострадал заради моята глупост. За пореден път. Вперих очи в небето, пресегнах се извън тялото си и протегнах сетивата си колкото може по-широко. Открих го. Дращеше с нокти и се мъчеше да се изкатери по стръмен заледен бряг. Гъстата му козина бе мокра и толкова му тежеше, че едва държеше главата си на повърхността. Изгуби опора и реката отново го понесе. Погълна го към дъното, задържа го там, после изведнъж го подхвърли нагоре. Вълкът дълбоко вдиша пълния с пръски въздух. Не му бяха останали сили.
„Опитвай! — заповядах му аз. — Продължавай да опитваш!“
И непостоянното течение го запрати към брега, този път покрит с надвиснали над водата коренища. Нощни очи се измъкна, като се давеше и дишаше тежко. Дробовете му се издуваха като ковашки мехове.
„Излез на брега! Изтръскай се!“
Той не ми отговори, ала усетих, че се измъква от водата и малко по малко изпълзя по корем като кутре на брега. Замръзваше. По ушите и муцуната му вече се образуваше скреж. Вълкът се изправи и се опита да се изтръска. Свлече се на земята. Отново с олюляване стана на крака и с усилие се отдалечи от реката. Този път успя да се изтръска и водата полетя във всички посоки. Това едновременно го облекчи и поизсуши козината му. Нощни очи наведе глава и повърна речна вода. „Потърси убежище. Свий се на кълбо и се стопли — казах му. Той силно кихна няколко пъти, после се огледа. — Там — посочих му. — Под онова дърво. — Снегът бе огънал клоните му почти до земята. Отдолу имаше малка дупка, покрита с нападали иглички. Ако се вмъкнеше вътре и се свиеше, можеше да се стопли. — Хайде — настоях аз. — Ще успееш. Раздвижи се.“
— Май си го ритнал прекалено силно. Само зяпа небето.
— Видя ли какво направи на Скеф оная жена? Тече му кръв като на заклано прасе. Обаче и той здраво я удари в гърба.
— Къде е старицата? Някой откри ли я?
— В тоя сняг няма да стигне далече, не се бой. Свести тоя и го вдигни на крака.
— Той дори не мига. И почти не диша.
— Не ме интересува. Просто го заведи при умелия. След това вече няма да е наша грижа.
Разбрах, че стражниците ме изправят, разбрах, че ме повеждат нагоре по склона. Не обръщах внимание на това тяло. Отново се освободих от него и пропълзях под дървото. Имаше място само колкото да се свия на кълбо. Покрих носа си с опашка. Няколко пъти раздвижих уши, за да се избавя от последните капки вода. „Сега поспи. Всичко е наред. Заспивай.“ Накарах го да затвори очи. Все още трепереше, ала усещах, че топлината отново се влива в него. Внимателно го оставих сам.
Вдигнах глава и погледнах през собствените си очи. Вървях по пътека, пазен от двете страни от снажни фароуски стражници. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че ни следват други. В гората пред нас видях колите на Ник. Хората му седяха на земята със завързани на гърба ръце. Все още мокри, поклонниците се бяха сгушили край запаления огън. Неколцина стражници охраняваха и тяхната група. Не забелязах нито Славея, нито Кетъл. Една жена притискаше детето си към себе си и плачеше. Момченцето не помръдваше. Един от мъжете срещна погледа ми, сетне се извърна и се изплю.
— Копелето-осезател е виновен за всичко това — високо каза той. — Еда му е сърдита! Той оскверни нашето поклонничество!
Отведоха ме при удобна шатра, издигната на завет зад няколко дебели дървета. Блъснаха ме вътре и ме накараха да коленича на дебелата овча кожа, която покриваше дъсчения под. Един от стражниците здраво ме хвана за косата.
— Ето го, господине — съобщи сержантът. — Вълкът уби капитан Марк, но ние заловихме копелето.
Пълният с въглени мангал излъчваше приятна топлина, която ненадейно ме замая. На Бърл обаче, изглежда, му беше студено. Той седеше на дървен стол от другата страна на мангала с протегнати към топлината нозе. Целият бе увит с кожи, сякаш беше навън на нощния студ. С годините бе надебелял. Тъмната му коса беше накъдрена в подражание на прическата на Славен. Черните му очи блестяха недоволно.
— Как така още си жив — попита ме Бърл.
Нямаше какво да му отговоря. Просто безизразно го наблюдавах и укрепвах мислените си стени. Лицето му внезапно почервеня и бузите му като че ли се издуха от ярост. Той гневно изгледа сержанта и напрегнато му нареди:
— Докладвай подробно. — Сетне, преди стражникът да успее да започне, попита: — Значи сте оставили вълка да избяга, така ли?
— Не сме, господине. Той нападна капитана и двамата паднаха в реката. Течението ги отнесе. В толкова студена и бърза вода нямат никакъв шанс да се спасят. Но пратих неколцина души надолу по реката да потърсят тялото на капитана.
— Искам и тялото на вълка, ако вълните го изхвърлят на брега. Предупреди хората си.
— Слушам.
— Заловихте ли контрабандиста, оня Ник? Или и той успя да се измъкне — саркастично попита Бърл.
— Не, господине. Хванахме контрабандиста и хората му. Както и пътниците, които водеше, макар че оказаха повече съпротива, отколкото очаквахме. Някои избягаха в гората, но ги хванахме. Твърдят, че били поклонници и отивали в светилището на Еда в Планините.
— Това изобщо не ме засяга. Има ли значение защо човек е нарушил кралския закон? Взехте ли златото, което капитанът плати на контрабандиста?
Сержантът си придаде изненадан вид.
— Не, господине. Какво злато? Дали не е паднало в реката с капитан Марк? Може да не го е дал на оня…
— Не съм глупак. Знам много повече за онова, което става, отколкото си мислиш. Намери го. Всичкото. И го донеси тук. Всички ли контрабандисти заловихте?
Сержантът си пое дъх и реши да каже истината.
— Когато хванахме Ник, на отсрещния бряг имаше неколцина души с коне. Те избягаха преди…
— Оставете ги. Къде е съучастничката на копелдака?
Сержантът го погледна неразбиращо.
— Не заловихте ли една пътуваща певица? Славея — повторно попита Бърл.
На лицето на стражника се изписа безпокойство.
— Тя се разбесня, господине. Когато хората се справяха с копелдака на рампата. Счупи носа на мъжа, който я държеше. Трябваше да я… да я поукротим.
— Жива ли е? — Гласът на Бърл не оставяше съмнение в презрението му към техните способности.
Сержантът се изчерви.
— Да, господине. Но…
Бърл го стрелна с поглед, който го накара да замълчи.
— Ако капитанът ви беше жив, сега щеше да му се иска да е умрял. Ти нямаш представа как се докладва, нито си в състояние да овладееш положението. Веднага трябваше да ми пратиш някой, който да ми съобщи какво е станало. Певицата не биваше да вижда какво става, а веднага да бъде заловена. И само идиот щеше да се опита да арестува някого на гемия, която плава насред силно течение, след като просто е трябвало да го изчака на брега. Там щеше да има под свое командване най-малко дванайсет меча. Що се отнася до златото на контрабандиста, или ще ми го върнете, или няма да получавате плата, докато не възмездите изгубеното. Не съм глупак. — Той ядосано огледа всички в шатрата. — Изпълнили сте задачата си много зле. И нищо не ви оправдава. — Бърл стисна устни, после презрително каза: — Махайте се. Всички.
— Слушам, господине. Господине? Ами пленникът?
— Оставете го тук. Двама души да пазят отпред с голи мечове. Но искам да разговарям с него насаме.
Сержантът се поклони и побърза да напусне шатрата. Хората му незабавно го последваха.
Погледнах Бърл в очите. Ръцете ми бяха здраво завързани зад гърба, ала вече никой не ме държеше на колене. Изправих се. Той не мигна. Гласът му беше тих, което правеше думите му още по-заплашителни.
— Ще ти повторя същото, което казах на сержанта. Не съм глупак. Не се съмнявам, че вече имаш план за бягство. Сигурно възнамеряваш да ме убиеш. И аз имам план и възнамерявам да остана жив. Ще ти го разкрия. Планът ми е съвсем прост, копелдако. Винаги съм обичал простотата. Ето го. Ако ми причиниш каквито и да било главоболия, ще те убия. Както несъмнено се досещаш, крал Славен те иска жив. Ако е възможно. Не си мисли, че това ще ми попречи да те убия, ако станеш досаден. И знай, че умът ми е добре защитен от Умението ти. Ако дори само заподозра, че кроиш нещо, ще изпитаме твоето Умение срещу меча на моя стражник. Що се отнася до Осезанието ти, е, струва ми се, че и с това няма да имаме проблеми. Но ако се появи вълкът ти, мечът няма да пощади и него.
Не отговорих.
— Разбра ли ме?
Кимнах.
— Добре. Виж сега, ако не ми създаваш неприятности, ще се отнасям с теб както трябва. Ако имам каквито и да било проблеми с теб, другите ще споделят твоите лишения. Разбра ли?
Отговорих му също толкова тихо.
— Наистина ли смяташ, че ме интересува дали ще пролееш кръвта на Ник, който ме предаде?
Бърл се усмихна. Усмивката му ме вледени, защото някога бе принадлежала на един добродушен дърводелски чирак. Сега друг Бърл носеше неговата кожа.
— Хитър си, копелдако, хитър си, откакто те познавам. Но имаш същата слабост като баща си и Самозванеца — вярваш, че животът дори само на един от тия селяндури струва колкото твоя. Само да ми причиниш някакви неприятности, и ще платят всички, до последната си капка кръв. Разбра ли ме? Дори Ник.
Той беше прав. Нямах смелост да си представя, че поклонниците може да платят заради моята дързост.
— Ами ако не ти създавам проблеми? Какво ще стане тогава с тях?
Бърл поклати глава на глупавата ми загриженост.
— Три години робство. Ако не бях толкова добър, щях да им отсека едната ръка, защото са нарушили кралска заповед, като са се опитали да пресекат границата, и заслужават да бъдат наказани като предатели. Десет години за контрабандистите.
Знаех, че почти никой от тях няма да оцелее.
— А певицата?
Нямам представа защо отговори на въпроса ми.
— Певицата ще умре. Вече ти е известно. Знаела е кой си, защото Уил я разпита в Синьото езеро. И е решила да ти помогне, вместо да изпълни дълга си към своя крал. Тя е предателка.
Думите му отново разпалиха гнева ми.
— Като ми помагаше, тя изпълняваше дълга си към своя истински крал. И когато Искрен се върне, ще изпиташ гнева му. Няма да има кой да защити нито теб, нито останалите от вашата лъжлива котерия.
За миг Бърл само ме гледаше. Овладях се. Бях говорил като дете, което заплашва другарчето си с гнева на батко си. Думите ми бяха излишни, дори нещо повече.
— Стража! — Бърл изобщо не повиши глас, но двамата стражници мигом се озоваха в шатрата с мечове, насочени към лицето ми. Той се държеше така, като че ли не забелязваше оръжията. — Доведете певицата. И се погрижете този път да не се „разбеснее“. — Когато се поколебаха, Бърл поклати глава и въздъхна. — Вървете и двамата. Пратете ми сержанта си. — След като ни оставиха сами, той направи недоволна гримаса.
— Виждаш ли с какви хора ме карат да работя. Лунно око винаги е бил помийната яма за стражници в Шестте херцогства. Страхливци, глупаци, бунтари и мързеливци. И после трябва да понасям гнева на своя крал, след като провалят всяка възложена им задача.
Струва ми се, че наистина очакваше да му съчувствам.
— Значи Славен те е пратил при тях — вместо това отбелязах аз.
Бърл ми се усмихна странно.
— Както крал Умен прати тук баща ти и Искрен.
Това бе вярно. Сведох очи към дебелата овча кожа, която покриваше пода. От дрехите ми се стичаше вода. Топлината от мангала проникваше в мен и ме караше да треперя, сякаш тялото ми излъчваше насъбрания студ. За миг се пресегнах. Моят вълк спеше. Беше му по-топло, отколкото на мен. Бърл взе едно гърне от масичката до стола си, наля си чаша вдигащ пара говежди бульон и отпи. Усетих мириса му. Той въздъхна и се отпусна назад.
— Изминахме дълъг път от там, откъдето започнахме, нали? — Гласът му звучеше почти разкаяно.
Кимнах. Бърл бе предпазлив човек и не се съмнявах, че ще изпълни заплахите си. Бях виждал формата на неговото Умение, бях видял и как Гален го превива и го превръща в инструмент на Славен. Той беше предан на един самозван принц. Гален му го бе внушил и Бърл вече не можеше да отдели това от Умението си. Имаше амбиции за власт и обичаше ленивия живот, който му осигуряваше Умението. Ръцете му вече не бяха мускулести от работа. Коремът му опъваше туниката, бузите му тежко висяха. Изглеждаше десетина години по-възрастен от мен. Ала щеше да брани положението си от всичко, което го застрашеше. При това свирепо.
Сержантът пръв стигна до шатрата. Скоро след това хората му доведоха Славея. Тя влезе с достойнство, въпреки насиненото си лице и подутата си устна. С ледено спокойствие се изправи пред Бърл. Навярно единствено аз усещах сдържаната й ярост. Не проявяваше нито следа от страх.
Когато певицата застана до мен, Бърл впери поглед в нас. После я посочи с показалец.
— Известно ти е, че този човек е Фицрицарин, копелето-осезател.
Славея не отговори. Това не бе въпрос.
— В Синьото езеро Уил, служител на крал Славен от Галеновата котерия, ти предложи злато, ако ни помогнеш да открием този човек. Ти отрече да ти е известно местонахождението му. — Бърл замълча, сякаш й даваше възможност да каже нещо. Тя продължи да мълчи. — И все пак те откриваме пак да пътуваш в неговата компания. — Той дълбоко си пое дъх. — И сега Фицрицарин ми каза, че като му служиш, ти служиш на Искрен Самозванеца. И ме заплаши с Искреновия гняв. Преди да взема решение как да постъпя с теб, кажи ми, съгласна ли си с това? Или той лъже?
И двамата знаехме, че й дава шанс. Надявах се да се възползва от него. Видях я да преглъща. Не погледна към мен. Гласът й бе тих и овладян.
— Аз не съм ничия слугиня, милорд. Не служа на Фицрицарин. — Славея направи пауза и аз изпитах замайващо облекчение. Ала тя си пое дъх и продължи: — Но ако е жив, Искрен Пророка е истинският крал на Шестте херцогства. И аз не се съмнявам, че всички, които твърдят обратното, заслужават неговия гняв. Ако се завърне.
Бърл изсумтя през нос и със съжаление поклати глава. После даде знак на един от чакащите заповедите му мъже.
— Ти. Счупи й един пръст. Без значение кой.
— Аз съм пътуваща музикантка — ужасено възрази Славея и смаяно го зяпна. Всички бяхме поразени. Неведнъж менестрели бяха екзекутирани за държавна измяна. Едно е да убиеш менестрел. И съвсем друго — да го осакатиш.
— Не ме ли чу? — Попита Бърл колебаещия се стражник.
— Тя е пътуваща музикантка, господине. — Мъжът изглеждаше удивен. — Носи нещастие да осакатиш менестрел.
Бърл се обърна към сержанта.
— Погрижи се до довечера този човек да получи пет удара с камшик. Пет, повтарям, и искам да мога да преброя следите по гърба му.
— Слушам — унило отвърна сержантът.
Бърл отново погледна стражника.
— Счупи й един пръст. Без значение кой. — Изрече заповедта така, сякаш произнасяше думите за пръв път.
Мъжът се приближи към Славея като насън. Щеше да се подчини и Бърл нямаше да го спре.
— Ще те убия — казах му.
Бърл ми се усмихна.
— Стражник. Нека са два пръста. Без значение кои. — Сержантът бързо реагира, извади ножа си и застана зад мен. Притисна острието към гърлото ми и ме натисна да застана на колене. Вдигнах очи към Славея. Тя ме погледна с кухи, безизразни очи, сетне се извърна. Ръцете й, също като моите, бяха завързани на гърба й. Певицата гледаше право напред към гърдите на Бърл. Стоеше неподвижно и безмълвно и все повече пребледняваше. Стражникът я хвана за китките. Тогава тя извика — дрезгав гърлен вик. После изкрещя, но аз чух изхрущяването на костите, когато стражникът изви пръстите й.
— Покажи — заповяда Бърл.
Сякаш ядосан на Славея, че е принуден да го направи, мъжът я блъсна и тя се просна по очи върху овчата кожа в краката на Бърл. След писъка не бе издала друг звук. Кутрето и безименният пръст на лявата й ръка стърчаха под ужасяващ ъгъл. Бърл ги погледна и кимна доволно.
— Отведи я. И се погрижи да бъде под засилена охрана. После се яви при сержанта си. След като свърши с теб, ела при мен. — Каза го съвсем спокойно.
Стражникът хвана Славея за яката и рязко я изправи. Изглеждаше едновременно измъчен и разгневен. Блъсна я пред себе си и двамата излязоха от шатрата. Бърл кимна на сержанта.
— Пусни го.
Станах и погледите ни се срещнаха. Но вече нямаше ни най-малко съмнение кой командва положението.
— Преди малко ти каза, че си разбрал — тихо рече той. — Сега съм убеден в това. Пътуването до Лунно око може да мине бързо и лесно за теб, Фицрицарин. И за другите. А може и да не е. Зависи единствено от теб.
Не отговорих. Нямаше нужда. Бърл кимна на другия стражник. Той ме заведе в друга шатра, в която имаше четирима стражници. Даде ми хляб, месо и чаша вода. Покорно чаках, докато завързваше ръцете ми отпред, за да мога да се нахраня. После ми посочи одеялото в ъгъла и аз си легнах като послушно куче. Пак ми завързаха китките на гърба. Завързаха и краката ми. Мангалът горя през цялата нощ и постоянно ме пазеха двама души.
Не ме интересуваше. Извърнах се от тях към стената на шатрата. Затворих очи и отидох при своя вълк. Козината му беше почти съвсем суха, но той все още спеше. Беше изтощен. Студът и борбата с реката бяха взели своето. И това бе някакво утешение. Нощни очи бе жив и спеше. Зачудих се от коя страна на реката.
18
Лунно око
Лунно око е малък, но укрепен град на границата между Шестте херцогства и Планинското кралство. Той е място за попълване на запасите за търговските кервани, които пътуват по Челикския път за прохода Широката долина и земите отвъд Планинското кралство. Тъкмо там принц Рицарин водил преговорите за последния си важен договор с принц Руриск Планински. Точно преди сключването му се разбрало, че Рицарин е баща на незаконороден син, заченат от местна жена и вече навършил шест години. Принцът престолонаследник Рицарин приключил преговорите и незабавно заминал за Бъкип, където изразил най-искрените си извинения за младежкото си прегрешение и впоследствие абдикирал, за да не предизвика смут по въпроса за законните наследници на престола.
Бърл спази думата си. Денем вървях, охраняван от стражниците, със завързани на гърба ръце. Вечер ме настаняваха в шатра и ме развързваха, за да мога да се нахраня. Никой не проявяваше излишна жестокост към мен. Не зная дали Бърл беше наредил да ме оставят на мира, или просто се бяха разпространили достатъчно слухове за копелето-осезател, но никой не смееше да ме закача. Във всеки случай пътуването ми до Лунно око не бе по-неприятно от лошото време и войнишките условия. Бях отделен от поклонниците, така че не знаех как са Кетъл, Славея и другите. Стражниците не разговаряха в мое присъствие, така че не разполагах с информация дори от лагерните слухове. Не смеех да попитам нито един от тях. Призляваше ми дори само от мисълта какво са направили на Славея. Чудех се дали някой ще се смили над нея, за да й изправи и превърже пръстите. Чудех се дали Бърл ще позволи. Изненадваше ме, че често си мисля за Кетъл и децата на поклонниците.
Имах Нощни очи. След като набързо се нахраних с хляб и сирене на втората ми нощ в плен, останах в ъгъла на шатрата, която подслоняваше и шестима ратници. Китките и глезените ми бяха завързани, но не бяха жестоко стегнати, и ме бяха завили с одеяло. Стражниците скоро се увлякоха в игра на зарове. Шатрата бе от здрава козя кожа и подът беше настлан с кедрови клонки, тъй че не страдах много от студ. Цялото тяло ме болеше, бях уморен и след храната ми се спеше. И все пак се насилих да остана буден. Почти плахо се пресегнах към Нощни очи, тъй като не знаех какво ще открия. Откакто го бях накарал да заспи, едва доловимо усещах присъствието му. Сега с удивление установих, че е наблизо. Сякаш се появяваше иззад завеса и изглежда, се развесели от изненадата ми.
„Откога можеш да правиш така?“
„Отскоро. Мислех за думите на човека-мечок. И когато бяхме разделени, започнах да разбирам, че имам собствен живот. Намерих собствено място в ума си.“
Мисълта му беше колеблива, сякаш очакваше да го укоря. Вместо това го прегърнах, обвих го с топлотата, която изпитвах към него. „Боях се, че ще умреш.“
„А аз се боя, че сега ти ще умреш. — И почти смирено прибави: — Но аз останах жив. И сега поне единият от нас е свободен, за да може да избави другия.“
„Радвам се, че си добре. Но се опасявам, че не можеш да направиш нищо за мен. А ако те видят, ще те убият.“
„Тогава няма да ме видят“ — весело обеща той. Тази нощ ме взе със себе си на лов.
На другия ден трябваше да призова на помощ цялата си концентрация, за да се държа на крака. Бушуваше виелица.
Опитахме се да напредваме бързо, въпреки засипаните със сняг пътеки, по които вървяхме, и ледените ветрове, които жестоко ни брулеха. Колкото повече се отдалечавахме от реката и се изкачвахме към Планините, толкова повече се сгъстяваха дърветата и храстите. Студът ставаше по-сух и по-силен. Храната, която получавах, беше достатъчна, за да остана на крака, ала само толкова. Следван от конната си стража, Бърл яздеше начело. Аз вървях зад тях, охраняван от стражниците. После идваха поклонниците, пазени от ратници. Накрая бяха каруците с багажа.
Вечер след всеки преход ме затваряха в набързо издигната шатра, нахранваха ме и ме забравяха до следващото утро. Разговорите ми се ограничаваха до получаването на храна и нощното споделяне на мисли с вълка. В сравнение с отсрещния бряг тук имаше много дивеч. Ловуването почти не изискваше усилия и Нощни очи бързо възстановяваше силите си. Не изоставаше от нас и пак му оставаше време за лов. На четвъртата ми нощ като пленник Нощни очи тъкмо разкъсваше вътрешностите на един заек, когато изведнъж вдигна глава и подуши вятъра.
„Какво има?“
„Ловци.“ Той заряза месото и се изправи. Намираше се на склона над лагера на Бърл. Към него от дърво на дърво се придвижваха най-малко двадесет тъмни фигури. Десетина от тях носеха лъкове. Двама приклекнаха в прикритието на гъсталака. След няколко секунди носът му долови мирис на дим. В краката им замъждука пламъче. Те дадоха знак на другите, които се разгърнаха напред, безшумни като сенки. Стрелците заеха позиции, докато останалите се промъкнаха в лагера. Някои се насочиха към конете. Вече със собствените си уши чух тихи стъпки край шатрата, в която лежах. Не спряха. Нощни очи усети мирис на горяща смола. След миг в нощта полетяха две огнени мълнии и улучиха шатрата на Бърл. Надигна се вик. Когато сънените стражници наизскачаха от шатрите си и се втурнаха към пожара, стрелците на склона ги обсипаха със стрели.
Увит в одеяла, Бърл изскочи навън и закрещя.
— Те търсят копелдака, глупаци такива! Пазете го на всяка цена! — Покрай него изсвистя стрела, той извика и залегна зад един от обозните фургони. Само след секунда в дъските му се забиха още две стрели.
Мъжете в моята шатра бяха скочили при първия смут. Не им обръщах внимание и предпочитах да гледам през очите на вълка. Но скоро дотича сержантът и нареди на хората си:
— Измъкнете го навън преди да са подпалили шатрата. Не му позволявайте да става от земята. Ако дойдат за него, прережете му гърлото!
Заповедите му бяха изпълнени буквално. Един от стражниците опря коляно в гърба ми и притисна голия си нож към гърлото ми. Заобиколиха ни шестима други. Навсякъде около нас в мрака се биеха и викаха мъже. Още една шатра избухна в пламъци — тази на Бърл вече весело гореше и осветяваше половината лагер. Първия път, когато се опитах да вдигна глава и да видя какво става, младият стражник на гърба ми енергично блъсна лицето ми в замръзналата пръст. Примирих се с леда и чакъла и продължих да следя събитията през очите на вълка.
Ако не полагаха толкова усилия да охраняват мен и да защитават Бърл, стражниците може би щяха да разберат, че целта на тази атака не сме ние двамата. Докато навсякъде около Бърл и неговата пламтяща шатра падаха стрели, в тъмния край на лагера безшумни нападатели освобождаваха контрабандисти, поклонници и коне. Вече бях видял, че мъжът, изстрелял първата пламтяща стрела, носи чертите на рода Холдфаст. Контрабандистите се бяха притекли на помощ на своите. Пленниците се заизсипваха от лагера като зърно от пробит чувал.
Бърл правилно беше описал хората си. Мнозина от тях останаха зад фургоните и шатрите. Не се съмнявах, че ще се бият до смърт, ако нападнат самите тях, но никой не се осмели да атакува стрелците на хълма. Предположих, че капитан Марк не е бил единственият, сключил сделка с контрабандистите.
Всичко свърши много бързо. Докато се оттегляха, стрелците на склона продължиха да ни обстрелват и това отвличаше вниманието на стражниците. Когато дъждът от стрели ненадейно престана, Бърл незабавно извика сержанта и попита за мен. Сержантът предупредително погледна хората си и отвърна, че съм при тях.
Остатъкът от нощта мина отвратително. Прекарах повечето време по очи на снега, докато полуоблеченият Бърл сумтеше и гневно крачеше около мен. В шатрата му бяха изгорели повечето му лични запаси. Бягството на поклонниците и контрабандистите очевидно не бе толкова важно, колкото фактът, че никой друг в лагера не носи дрехи, които да му стават.
Бяха изгорели още три шатри. Конят на Бърл беше изчезнал заедно с конете на контрабандистите. Въпреки заплахите си за страшно отмъщение, Бърл не направи опит да организира преследване. Вместо това се задоволи няколко пъти да ме изрита. Наближаваше изгрев-слънце, когато се сети да попита дали е избягала и певицата. Нямаше я. Това доказвало, заяви той, че съм бил истинската цел на нападението. Бърл утрои охраната ми за през нощта и за останалите два дни до Лунно око. Не се изненадах, че повече не видяхме нападателите. Те бяха взели каквото им трябваше и бяха изчезнали в планината. Не се съмнявах, че Ник има скривалища и на този бряг. Не изпитвах топлота към човека, който ме беше предал, но трябваше неохотно да му се възхитя за това, че бе спасил поклонниците. Навярно Славея можеше да напише песен за това.
Лунно око изглеждаше малък град, скрит в гънките на предпланините. Преди да стигнем до него, минахме покрай няколко ферми. Калдъръмените улици започваха веднага след дървената палисада, която заобикаляше града. Часовоят на кулата официално ни попита кои сме. Едва след като влязохме, установих, че всъщност градчето процъфтява. От уроците на Федрен знаех, че преди да се превърне в спирка за керваните, които пътуваха за земите отвъд Планинското кралство, Лунно око е бил важен военен аванпост на Шестте херцогства. Сега оттук редовно минаваха търговците на кехлибар, кожи и фигурки от кост. Или поне така бе било в годините след като баща ми успял да сключи договор с Планинското кралство.
Новата враждебна политика на Славен беше променила всичко това. Лунно око отново се беше превърнал във военна крепост като по времето на дядо ми. Ратниците, които маршируваха по улиците, носеха златистокафявите униформи на Славен вместо бъкските сини, ала ратниците са си ратници. Търговците имаха уморения, предпазлив вид на хора, богати само с издадените от техния суверен пари, чудещи се каква ще е стойността им след време. Нашата процесия привлече вниманието на местните, но те се опитваха да не проявяват любопитството си. Зачудих се откога интересът към кралските работи е започнал да носи нещастие.
Въпреки изнемогата си заинтригувано се оглеждах наоколо. Тук ме бе довел дядо ми, за да ме повери на грижите на Искрен, тук Искрен ме беше предал на Бърич. Винаги се бях питал дали някой от майчиния ми род е живял край Лунно око, или сме отишли там, за да дирим баща ми. Но напразно търсех някакъв знак, който да събуди спомените от изгубеното ми детство. Лунно око ми изглеждаше също толкова чужд, колкото всяко друго градче, което бях посещавал.
Навсякъде гъмжеше от ратници. Край всяка стена бяха издигнати шатри и навеси. Като че ли местното население неотдавна рязко се беше увеличило. Накрая стигнахме до двор, в който животните от обоза познаха дома си. Строихме се с войнишка прецизност. После охраната ме заведе при грозна ниска дървена сграда без прозорци. Вътре имаше голямо огнище, пред което на ниско столче седеше старец. Вкараха ме в една от трите килии със зарешетени прозорчета, срязаха въжетата на ръцете и краката ми и ме оставиха сам.
Това бе най-хубавият от всички затвори, в които ме бяха хвърляли. Хванах се за тази мисъл и оголих зъби в нещо, което не бе точно усмивка. Вместо легло имаше хамак с чувал, пълен със слама, за дюшек. В ъгъла имаше нощно гърне. През зарешетеното прозорче на вратата нахлуваше светлина и топлина. Не много, но все пак беше доста по-топло, отколкото навън. Нямаше я строгостта на истинския затвор. Реших, че това е арест за пияни или непокорни ратници. Бе ми странно да си сваля плаща и ръкавиците. Седнах на хамака и зачаках.
Единственото по-особено нещо, което се случи тази вечер, беше, че храната се състоеше от месо, хляб и дори халба пиво. Старецът отвори вратата и ми подаде таблата. Когато се върна, за да я вземе, ми остави две одеяла. Благодарих му и мъжът, изглежда, се сепна. После ме смая, като отбеляза:
— Имаш бащините си очи и глас. — И побърза да затвори вратата. Повече никой не разговаря с мен и единствените думи, които чух, бяха ругатни и подигравки по време на игра на зарове. По гласовете прецених, че във външното помещение, освен стария ключар има трима по-млади мъже.
Късно вечерта спряха да играят и тихо се заприказваха. Воят на вятъра навън ми пречеше да чувам за какво говорят. Безшумно станах и се приближих до вратата. Когато надникнах през прозорчето, ги видях. Старецът спеше на леглото си в ъгъла, но стражниците, които носеха златистокафявите униформи на Славен, явно взимаха задълженията си на сериозно. Единият беше голобрадо момче, навярно на не повече от четиринадесет години. Другите двама приличаха на ратници. По лицето на единия имаше повече белези, отколкото по моето. Реших, че е скандалджия. Вторият имаше грижливо оформена брада и очевидно командваше другите двама. Всички бяха будни, макар и не точно нащрек. Скандалджията дразнеше момчето за нещо. Лицето на хлапака бе намусено. Поне тези двама не се разбираха. След това обезобразеният започна да се оплаква от Лунно око. Алкохолът бил долнокачествен, малкото местни жени били студени като самата зима. Искало му се кралят да им отпусне каишката и да ги насъска срещу крадливите главорези на планинската блудница. За няколко дни щели да стигнат до Джаампе и да го превземат. Какъв смисъл имало да чакат? И така нататък. Другите отегчено кимаха. Отдръпнах се от прозорчето и се върнах на хамака си, за да помисля.
„Хубава клетка.“
„Поне ме нахраниха добре.“
„Не толкова добре, колкото се нахраних аз. Трябва ти малко топла кръв в месото. Скоро ли ще избягаш?“
„Веднага щом измисля начин.“
Известно време внимателно разглеждах килията си. Стените и подът бяха от дъски, стари и твърди като желязо под пръстите ми. Дъсчен таван, който едва достигах с ръце. И дървената врата със зарешетеното прозорче.
Ако исках да се измъкна оттук, трябваше да изляза през вратата. Върнах се до прозорчето.
— Може ли малко вода — тихо извиках.
Хлапакът се стресна и скандалджията му се присмя. Третият стражник ме погледна, после безмълвно отиде да донесе един черпак вода от бъчвата в ъгъла. Надигна го към прозорчето и го провря между решетките, изчака да го изпия и се отдалечи.
— Колко време ще ме държат тук — попитах го.
— Докато умреш — убедено отвърна скандалджията.
— Не бива да разговаряме с него — напомни му момчето.
— Млъкнете! — Заповяда им сержантът. Това се отнасяше и за мен. Останах до вратата, стиснал решетките с ръце. Това изнерви хлапака, ала обезобразеният впери очи в мен с хищния интерес на кръжаща акула. Нямаше да има нужда от много примамки, за да го накарам да ме удари. Зачудих се дали може да е от полза. Беше ми омръзнало да ме удрят, но напоследък това ми изглеждаше единственото нещо, в което бях добър. Реших да поупорствам и да видя какво ще се случи.
— Защо не бива да разговаряте с мен — попитах.
Те се спогледаха.
— Махни се от прозореца и млъкни — нареди ми сержантът.
— Просто ви попитах нещо — меко възразих аз. — Какво лошо има да разговаряте с мен?
Той се изправи. Незабавно покорно се дръпнах назад.
— Аз съм заключен, а вие сте трима. Скучно ми е, нищо повече. Не може ли поне да ми кажете какво ще стане с мен?
— Ще постъпят с тебе така, както трябваше още първия път, когато те убиха. Ще те обесят над вода, ще те насекат на парчета и ще те изгорят, копелдако — отвърна скандалджията.
— Млъкни — викна му сержантът. — Той ти хвърля примамки, идиот такъв! Никой повече няма да разменя нито дума с него. Никой. По този начин осезателят те впримчва във властта си. Като те привлича в разговор. Така е убил Гръм и неговите хора. — Стражникът ме стрелна със свиреп поглед, после го насочи към другите двама. Скандалджията презрително ми се усмихна.
— Не знам какво са ви разказвали за мен, но не е вярно — отново се обадих аз. Никой не отговори. — Вижте, аз не съм по-различен от вас. Ако имах някаква вълшебна сила, смятате ли, че щях да съм заключен тук? Не. Просто съм изкупителна жертва, това е. Знаете как е. Ако нещо се обърка, някой трябва да понесе отговорността. И накрая мен ме насадиха в лайната. Е, погледнете ме и си помислете за историите, които сте чували. Познавах Гръм, когато служеше при Славен в Бъкип. Приличам ли ви на човек, който може да го убие? — Продължих така през по-голямата част от смяната им. Не вярвах, че ще успея да ги убедя, че съм невинен. Но можех да ги убедя, че няма защо да се страхуват да отговарят на въпросите ми. Разказах им моменти от живота и несгодите си, убеден, че ще ги разнесат из целия лагер. Макар че нямах представа каква полза ще имам от това. И все пак стоях до вратата, стиснал решетките на прозорчето, и незабележимо ги дърпах нагоре-надолу. Дори да помръднаха, не го забелязах.
Другият ден се точеше безкрайно. Чувствах, че всеки изтекъл час приближава опасността. Бърл не дойде да ме види. Бях сигурен, че чака някой да дойде, за да ме предаде в ръцете му. Боях се, че това ще е Уил. Славен едва ли щеше да ме повери на друг. Не исках повече да се срещам с Уил. Нямах силата да му устоя. През цялото време дърпах решетките и наблюдавах стражниците. Вечерта се осмелих да рискувам. След като се нахраних със сирене и овесена каша, легнах в хамака си и се приготвих за Умението…
Предпазливо спуснах стените си, като се боях, че Бърл ще ме чака. Пресегнах се и не усетих нищо. Отново опитах. Същият резултат. Отворих очи и се втренчих в мрака. Не беше честно. Сънищата идваха по своя воля, а сега, когато я търсех, реката на Умението напълно ми убягваше. Направих още два опита и главоболието ме принуди да се откажа. Умението нямаше да ми помогне да се измъкна оттук.
„Остава Осезанието“ — отбеляза Нощни очи. Усетих го някъде наблизо.
„Не виждам как ще ми помогне то“ — признах аз.
„Аз също. Но изкопах дупка под стената в случай, че успееш да излезеш от клетката си. Не беше лесно, защото пръстта е замръзнала и трупите на стената са заровени дълбоко. Но ако успееш да се измъкнеш, ще ти помогна да избягаш от града.“
„Разумен план“ — похвалих го. Поне един от двама ни правеше нещо.
„Знаеш ли къде ще пренощувам?“ — Долових весели нотки в мисълта му.
„Къде?“ — покорно попитах аз.
„Точно под краката ти. Има само толкова място, колкото да се вмъкна тук.“
„Глупава дързост, Нощни очи. Може да те видят или да открият следите от копането ти.“
„Десетина кучета са били тук преди мен. Никой няма да ме забележи. Използвах нощта, за да разгледам това човешко леговище. Под всички сгради има пространства. Съвсем лесно е да се промъкваш от една към друга.“
„Внимавай“ — предупредих го аз, но не можех да отрека, че близостта му ме успокоява. Прекарах неспокойна нощ. Тримата стражници нито за миг не отключваха вратата ми. На другата сутрин старецът ми донесе чаша чай и две парчета корав хляб и аз опитах чара си върху него.
— Значи си познавал баща ми — попитах го, докато вкарваше храната през решетките. — Знаеш ли, аз не си го спомням. Никога не съм живял при него.
— Тогава можеш да се считаш за късметлия — отвърна той. — Да познаваш принца не беше все едно да го харесваш. Беше сух като съчка. За нас — само правила и заповеди, докато той правеше копелета. Да, познавах баща ти. За свое нещастие го познавах прекалено добре. — И той се извърна от прозорчето. Напразни бяха всичките ми надежди да го спечеля за съюзник. Отдръпнах се, седнах на хамака с хляба и чая си и отчаяно вперих очи в стената. Поредният ден се заточи безкрайно.
Бях сигурен, че това доближава Уил с един ден към мен. Един ден по-малко до отвеждането ми в Трейдфорд. Един ден по-близо до смъртта.
В студа и мрака на нощта ме събуди Нощни очи. „Дим. Много.“
Надигнах се. Отидох до прозорчето и надникнах навън. Старецът спеше на леглото си. Момчето и скандалджията играеха на зарове, докато другият си режеше ноктите с ножа си. Цареше пълно спокойствие.
„Откъде идва димът?“
„Да ида ли да видя?“
„Да, моля те. Но внимавай.“
„Кога не внимавам?“
Измина известно време, през което стоях до вратата и наблюдавах стражниците. После Нощни очи отново се пресегна към мен. „Една голяма сграда, мирише на жито. Гори на две места.“
„Някой вика ли за помощ?“
„Не. Улиците са пусти и тъмни. Тази част от града спи.“
Затворих очи и споделих неговото зрение. Сградата беше хамбар. Някой я бе подпалил от две страни. На едното място само тлееше, ала на другото пламъците облизваха сухата дървена стена.
„Върни се при мен. Може да се възползваме от това.“
„Чакай.“
Вълкът решително продължи по улицата, като се придвижваше от къща на къща. Огънят с пращене се разгаряше. Нощни очи спря, подуши въздуха и промени посоката. Скоро наблюдаваше друг огън, който поглъщаше копа сено зад един плевник. Лениво се издигаше дим и се стелеше в нощта. Изведнъж блъвна дълъг огнен език и обгърна цялата копа. В черното небе се понесоха искри. Някои все още светеха, докато се сипеха по съседните къщи.
„Някой е запалил тези огньове. Бързо се върни при мен!“
Нощни очи се подчини. По пътя видя още един огън, облизващ купчина намаслени парцали, натрупани под ъгъла на казармена сграда. Непостоянният вятър му помагаше да се разгори. Пламъците облизваха един от пилоните, които поддържаха постройката, и нетърпеливо се виеха по пода.
Зимата бе изсушила дървения град с лютия си студ също толкова добре, колкото и всеки летен зной. Навеси и шатри запълваха пространствата между сградите. Ако скоро не се вземеха някакви мерки, до сутринта Лунно око щеше да се превърне в пепелище. И ако останех заключен в килията си, щях да изгоря заедно с него.
„Колко души те пазят?“
„Четирима. И една заключена врата.“
„Ключът трябва да е у единия.“
„Почакай да видим дали шансовете ни няма да се увеличат. А може да отключат вратата, за да ме преместят.“
Някъде в студения град отекна мъжки глас. Бяха забелязали първия пожар. Стоях в килията си и слушах с ушите на Нощни очи. Постепенно глъчката се усили, докато накрая дори моите стражници се изправиха и започнаха да се питат:
— Какво става?
Скандалджията отиде до вратата и я отвори. В стаята нахлу леден вятър и мирис на дим. Той се дръпна и съобщи:
— Изглежда, че в другия край на града е избухнал голям пожар. — След миг и другите двама надзъртаха навън. Напрегнатият им разговор събуди стареца, който също се приближи да погледне. Някой претича по улицата, като викаше:
— Пожар! Пожар при хамбара! Донесете вода!
Момчето погледна сержанта.
— Да отида ли да видя какво става?
За миг мъжът се поколеба, но изкушението беше прекалено голямо.
— Не. Ще ида аз. Вие останете тук и бъдете нащрек. — Той взе плаща си и излезе навън. Хлапакът разочаровано го изпрати с поглед и остана до вратата, вперил очи в нощта. После викна:
— Вижте, други пламъци! Ей там!
Скандалджията изруга и също се уви в плаща си.
— Отивам да видя какво става.
— Но ние имаме заповед да охраняваме копелдака!
— Ти ще останеш тук! Веднага се връщам, просто искам да видя какво става! — Стражникът извика последните думи през рамо, докато бързо се отдалечаваше. Момчето и старецът се спогледаха. Ключарят се върна на леглото си и легна, но хлапакът остана на прага. От вратата на килията си виждах част от улицата. Претичаха неколцина мъже, после някой преведе конска каруца. Изглежда, всички бързаха към пожара.
— Много ли е зле — попитах аз.
— Оттук не се вижда много. Само пламъци зад конюшнята. Нагоре се вдигат много искри. — Момчето очевидно съжаляваше, че е толкова далеч от това вълнуващо събитие. После изведнъж си спомни с кого разговаря и рязко затвори вратата. — Недей да ми говориш — предупреди ме младият стражник и отново седна на мястото си.
— На какво разстояние оттук е хамбарът — попитах го. Той дори не ме погледна. Седеше с каменно изражение, втренчил поглед в стената. — Защото — невъзмутимо продължих аз, — просто се чудя какво ще направиш, ако пожарът стигне дотук. Не искам да изгоря жив. Оставили са ти ключовете, нали? Хлапакът веднага погледна стареца. Ключарят неволно повдигна ръка към кесията си, сякаш за да се увери, че още са там, ала нито един от двамата не отговори. Стоях до прозорчето и наблюдавах стражника. След малко момчето се върна на вратата и пак надникна навън. Видях, че стиска зъби. Старецът се приближи до него и надзърна над рамото му.
— Разпространява се, нали? Зимният огън е страшно нещо. Всичко е сухо като кокал.
Хлапакът не отговори, но се обърна и ме погледна. Старецът бръкна в кесията си.
— Ела ми завържи ръцете и ме изведи навън. Никой от нас не бива да остане в тази сграда, ако огънят стигне дотук.
Момчето отново ме стрелна с поглед.
— Не съм глупак. Не искам да умра за това, че съм те пуснал да избягаш.
— Хич не ми пука, копелдако, ако ще и да изгориш вътре — прибави старецът. После отново проточи шия и погледна навън. Дори от килията си чух внезапния вой на въздуха, когато някаква сграда лумна в пламъци. Вятърът вече носеше силен мирис на дим и виждах, че позата на хлапака става все по-напрегната. Край отворената врата претича мъж, който извика на момчето нещо за битка на пазарния площад. Зърнах да тичат още хора, чух звън на мечове. Вятърът носеше пепел и ревът на пламъците заглушаваше виелицата. Въздухът сивееше от дим.
Внезапно момчето и старецът отскочиха назад. Нощни очи ги последва, оголил зъби. Ръмженето му бе по-високо от пращенето на огъня навън.
— Отключете вратата на килията ми и той няма да ви направи нищо — казах им.
Вместо това момчето изтегли меча си и без да чака вълкът да го нападне, го атакува и го принуди да отстъпи навън. Нощни очи с лекота избегна острието, но вече не ги бе притиснал в ъгъла. Хлапакът използва преимуществото си и излезе в мрака след вълка. В мига, в който вратата се освободи, старецът рязко я затръшна.
— Нима ще останеш тук и ще изгориш заедно с мен — дружелюбно го попитах аз.
След кратко колебание ключарят взе решение.
— Изгори сам — с ненавист рече той, отвори вратата и се втурна навън.
„Нощни очи! Това е човекът с ключа, старецът, който бяга.“
„Ще го хвана.“
Бях сам в затвора. Почти очаквах момчето да се върне, но него го нямаше. Стиснах решетките на прозорчето и започнах да разтърсвам вратата. Тя не помръдваше. Усетих, че една от пръчките леко поддава. Опрях крака във вратата и я задърпах. След цяла вечност единият й край се освободи. Огънах я надолу и започнах да я въртя наляво-надясно, докато я извадя. Но дори да измъкнех всички пръчки, отворът щеше да е прекалено малък, за да изляза. Опитах, но пръчката се оказа прекалено дебела, за да я пъхна в пролуката между касата и вратата и да я използвам като лост. Димът тежко се стелеше във въздуха. Пожарът се приближаваше към затвора. Блъснах с рамо вратата, но без резултат. Проврях ръка през решетките и заопипвах тежкото метално резе. Пръстите ми едва стигаха до ключалката. Струваше ми се, че в килията става по-топло. А може и да си въобразявах.
Безсмислено блъсках желязното резе и скобите, които го държаха, когато външната врата се отвори и влезе жена в златистокафява униформа.
— Идвам за копелдака — извика тя. После се огледа и видя, че няма никого.
След миг отметна качулката си и се превърна в Славея. Смаяно я зяпнах.
— Стана по-лесно, отколкото очаквах — усмихна ми се певицата. Заради насиненото лице усмивката й повече приличаше на озъбване.
— Не бързай — уморено я предупредих аз. — Килията е заключена.
На лицето й се изписа страх.
— Задната стена на сградата гори.
Тя хвана решетката със здравата си ръка. Точно когато я вдигаше, за да удари по ключалката, на прага се появи Нощни очи. Влезе и пусна на пода кесията на стареца. Кожата тъмнееше от кръв.
Ужасих се.
— Уби ли го?
„Взех от него каквото ти трябваше. Побързай. Задната стена на тази клетка гори.“
В първия момент не можах да помръдна. Гледах го и се чудех в какво го превръщам. Беше изгубил нещо от дивата си чистота. Славея зяпаше ту мен, ту него, ту кесията.
„А ти си изгубил нещо от онова, което те прави човек. Нямаме време за такива размисли, братко. Ти нямаше ли да убиеш вълк, за да ми спасиш живота?“
Не знаех какво да му отговоря.
— Ключът е в кесията — казах на Славея.
За миг тя просто продължи да я зяпа. После се наведе и извади тежкия железен ключ. Докато го вкарваше в ключалката, аз се молех да не съм изкривил механизма с ударите си. Певицата завъртя ключа и вдигна резето. Докато излизах, Славея ми нареди:
— Вземи одеялата. Ще ти трябват. Навън е свиреп студ.
Послушах я и усетих топлината, която се излъчваше от задната стена на килията ми. Взех плаща и ръкавиците си. Между дъските започваше да се процежда дим. Затичахме се, следвани по петите от вълка.
Никой не ни забеляза. Пожарът вече беше неудържим. Обхващаше целия град и унищожаваше всичко. Хората бяха заети да спасяват собствените си кожи. Покрай нас мина мъж, който буташе количка с багаж, и само ни погледна. Зачудих се дали вещите са негови. По-нататък по улицата гореше конюшня. Отчаяни коняри се опитваха да изведат конете. Цвиленето на изпадналите в паника животни заглушаваше воя на вятъра. Сградата с трясък се срути и към нас с ужасяваща въздишка се понесе вълна от горещ въздух и пепел. Вятърът бе разпространил пожара в целия градец. Пламъците се прехвърляха от къща на къща, искри и пепел се издигаха към гората над града. Зачудих се дали дълбокият сняг ще е достатъчен, за да спре пожара.
— Хайде — ядосано извика Славея и разбрах, че съм се зазяпал. Притиснах одеялата към себе си и безмълвно я последвах. Затичахме по лъкатушните улици на горящия град. Тя очевидно знаеше пътя.
Стигнахме до кръстопът, където се беше водила някаква битка. На улицата бяха проснати четири тела, всички във фароуска униформа. Спрях, наведох се над една жена и взех ножа и кесията от колана й.
Наближихме градската порта. Ненадейно покрай нас изтрополи кола. Двата коня, които я теглеха, не си подхождаха и бяха целите в пяна.
— Качвайте се — извика ни някой. Славея без колебание скочи вътре.
— Кетъл? — Попитах аз.
— Бързо!
Метнах се в каруцата и вълкът с лекота ме последва. Без повече да се бави, старицата изплющя с юздите и рязко се понесохме напред.
Портата бе отворена. Отстрани зърнах проснато тяло. Продължихме напред по тъмния път, за да се присъединим към други, бягащи от бедствието с каруци и ръчни колички. Повечето, изглежда, се насочваха към малкото къщи извън градските стени, за да потърсят подслон за през нощта, ала Кетъл не спря конете. Ставаше все по-тъмно и хората оредяваха. Старицата увеличи скоростта още повече. Вперих очи в мрака.
Забелязах, че Славея гледа назад.
— Трябваше само да отклоним вниманието им — с ужас промълви тя. Проследих погледа й.
Палисадата на Лунно око се очертаваше на фона на силно оранжево сияние. Искрите се издигаха като рояци пчели в нощното небе. Ревът на пламъците беше като ураганен вятър.
— Да им отклоните вниманието ли — зяпнах я аз. — Вие ли направихте всичко това? За да ме освободите?
Славея ме погледна весело.
— Ще трябва да те разочаровам. Не. С Кетъл дойдохме за теб, но не го направихме сами. Повечето от опустошенията са дело на роднините на Ник. Отмъщение срещу онези, които са ги измамили. Отидоха да ги открият и убият. После си тръгнаха. — Тя поклати глава. — Прекалено е сложно, за да ти обясня всичко точно сега, дори да ги разбирах. Явно кралската стража в Лунно око от години е била подкупена. Плащали са им, за да не забелязват контрабандистите от рода Холдфаст. От своя страна, контрабандистите трябвало да се грижат хората, които служат тук, да се радват на някои от хубавите неща в живота. Предполагам, че капитан Марк се е радвал на най-голямата печалба. Не е бил само той, но не обичал и да дели.
— После пратили тук Бърл — продължи тя. — Той не знаел нищо за уговорката. Довел със себе си много ратници и се опитал да наложи военна дисциплина. Ник те предал на Марк. Но някой друг видял възможност да предаде Марк и сделката му на Бърл. Бърл видял възможност да те залови и да се справи с контрабандистите. Но Ник Холдфаст и неговият клан получили добри пари от поклонниците. Ратниците нарушили сделката с него и така Холдфаст не успял да удържи на обещанието си. — Славея отново поклати глава. Гласът й беше напрегнат. — Няколко жени бяха изнасилени. Едно дете умря от студа. Един мъж никога повече няма да може да ходи, защото се опита да защити жена си. — Известно време единствените звуци бяха трополенето на колелата и далечният рев на пламъците. Черните й очи отразяваха отблясъците на пожара. — Чувал ли си за честта на крадците? Е, Ник и неговите хора си отмъстиха.
Продължавах да се взирам в горящия град. Не ме беше грижа за Бърл и неговите ратници. Ала там бе имало търговци и занаятчии, семейства и домове. Пламъците поглъщаха всичко. И ратници на Шестте херцогства бяха изнасилили свои пленнички като да бяха пирати, а не кралски стражници. Ратници на Шестте херцогства, служещи на самозвания крал на Шестте херцогства. Поклатих глава.
— Умен щеше да ги избеси до крак.
Славея се прокашля и каза:
— Не се самообвинявай. Отдавна съм се научила да не се самообвинявам за злото, което ми причиняват. Аз не съм виновна. Нито пък ти. Ти само беше катализаторът, който постави началото на веригата от събития.
— Не ме наричай така — помолих я аз. Фургонът бързо ни отнасяше все по-надълбоко в нощта.
19
Преследването
По време на царуването на крал Славен мирът между Шестте херцогства и Планинското кралство все още беше сравнително отскоро. Десетилетия наред Планинското кралство бе контролирало цялата търговия през проходите, също както Шестте херцогства бяха контролирали търговията по Студената река и Бък. По време на крал Умен обаче принцът престолонаследник Рицарин и принц Руриск Планински сключили взаимноизгодни търговски спогодби. Мирът и благоденствието окончателно бяха осигурени, когато планинската принцеса Кетрикен се омъжи за принца престолонаследник Искрен. След безвременната смърт на своя по-голям брат Руриск, в самото навечерие на сватбата си, Кетрикен стана единствена престолонаследница на планинската корона. И известно време изглеждаше, че Шестте херцогства и Планинското кралство може да се превърнат в една страна.
Обстоятелствата обаче провалиха всички надежди. Отвън, Шестте херцогства бяха заплашени от пиратите, отвътре, бяха разкъсвани от междуособиците на принцовете. Крал Умен беше убит, принцът престолонаследник Искрен изчезна и когато принц Славен обяви, че се възкачва на трона, омразата му към Кетрикен я принуди да избяга в родните си Планини, за да спаси нероденото си дете. Самопровъзгласилият се „крал“ Славен видя в това нарушение на обещание за отстъпване на територия. Първите му опити да прати войски в Планинското кралство, привидно като „охрана“ на търговски кервани, бяха осуетени от планинския народ. Неговите възражения и заплахи доведоха до затваряне на границите за търговците от Шестте херцогства. В резултат той поде яростна кампания за дискредитиране на Кетрикен и за внушаване на патриотична враждебност към Планинското кралство. Крайната му цел изглеждаше очевидна: да превземе Планинското кралство и да го превърне в провинция на Шестте херцогства. Моментът не бе подходящ за такава война. Земите, които справедливо владееше, вече бяха обсадени от друг враг, който Славен или не беше способен, или не бе склонен да победи. Никой никога не беше успявал да превземе Планинското кралство, ала намеренията на Славен очевидно бяха точно такива. Въпросът защо толкова отчаяно копнее да притежава тази територия отначало озадачаваше всички.
Нощта бе ясна и студена. Силната лунна светлина беше достатъчна, за да ни показва пътя, но само толкова. Известно време просто седях в каруцата, слушах тропота на конските копита и се опитвах да проумея случилото се. Славея взе одеялата, които бяхме донесли от килията ми, и ги изтупа. Даде ми едното и наметна другото на раменете си. Седеше свита настрани от мен и се взираше назад. Усещах, че иска да остане сама. Оранжевото сияние в далечината помръкваше. Скоро умът ми отново заработи.
— Кетъл — извиках. — Къде отиваме?
— Надалеч от Лунно око — отвърна тя. Гласът й излъчваше безкрайна умора.
Славея се размърда и ме погледна.
— Мислехме, че ти ще знаеш.
— Къде отидоха контрабандистите?
По-скоро усетих, отколкото видях, че певицата свива рамене.
— Не пожелаха да ни кажат. Заявиха, че щом отиваме при теб, трябва да се разделим с тях. Изглежда, вярваха, че Бърл ще прати ратници по дирите ти, независимо колко тежко е пострадал Лунно око.
Кимнах.
— Прави са. Той ще ми стовари вината за цялото нападение. И ще кажат, че нападателите всъщност са били от Планинското кралство, ратници, пратени да ме освободят. — Понадигнах се и се отдръпнах от Славея. — И когато ни заловят, ще убият и вас.
— Нямаме намерение да ни настигнат — отбеляза Кетъл.
— И наистина няма да ни настигнат — обещах аз. — Ако сме разумни. Спри конете.
Старицата почти нямаше нужда да ги спира. Те отдавна бяха забавили ход и крачеха уморено. Подадох одеялото си на Славея и отидох при конете. Нощни очи скочи от каруцата и любопитно ме последва.
— Какво правиш — попита Кетъл, когато започнах да разпрягам животните.
— Приготвям ги за езда. Можеш ли да яздиш без седло? — Докато говорех, с помощта на новия си нож прерязах юздите. Щеше да й се наложи да язди без седло, независимо дали можеше.
— Предполагам, че ще трябва — навъсено заяви тя и с усилие слезе от колата. — Но единият кон трябва да носи двама и няма да стигнем много далеч.
— Вие със Славея ще се оправите — обещах й аз. — Просто продължете напред.
Певицата стоеше в каруцата и ме гледаше. Нямах нужда от лунната светлина, за да знам, че на лицето й е изписано удивление.
— Изоставяш ли ни? След като се върнахме да те спасим?!
Не виждах нещата така.
— Вие ме оставяте тук — твърдо отвърнах аз. — След като обърнете гръб на Лунно око и се насочите към Планинското кралство, Джаампе е единственото голямо селище. Движете се бързо. Не отивайте направо в столицата. Тъкмо натам очакват да се запътим. Намерете някое от по-малките селища и за известно време се скрийте там. Повечето планинци са приветливи хора. Ако не чуете слухове за преследване, идете в Джаампе. Но се отдалечете колкото може повече оттук, преди да спрете и да помолите за подслон и храна.
— А ти какво ще правиш — тихо попита Славея.
— С Нощни очи ще продължим сами. Както трябваше да направим отдавна. Така пътуваме най-бързо.
— Аз се върнах за теб — настоя тя. Още малко и щеше да се разплаче. — Въпреки всичко, което ми се случи. Въпреки… ръката ми… и всичко останало.
— Той ще ги отклони от следите ни — внезапно се обади Кетъл.
— Имаш ли нужда от помощ, за да се качиш на коня — тихо я попитах аз.
— Нямаме абсолютно никаква нужда от твоята помощ — гневно заяви Славея и тръсна глава. — Само като си помисля за всичко, което преживях, докато те следвах. И за онова, което направихме, за да те освободим… Ако не бях аз, щеше да изгориш жив в килията!
— Зная. — Нямаше време да й обяснявам. — Сбогом — промълвих аз. Оставих ги и навлязох в гората. Нощни очи вървеше до мен.
Кетъл, изглежда, бързо беше разбрала плана ми. Още щом овладееха пожарите, а може би и по-рано, Бърл щеше да се сети за мен. Щяха да открият убития от вълк старец и нито за миг нямаше да повярват, че съм загинал в килията си. Щяха да организират преследване. Да пратят конници по всички планински пътища и скоро да настигнат Кетъл и Славея. Освен ако преследвачите не се отклоняха по по-труден път. През пресечена местност, право към Джаампе. На запад.
Нямаше да е лесно. Не знаех точно какво ме очаква по пътя до столицата на Планинското кралство. Най-вероятно нямаше градове, защото тази земя бе рядко населена. Повечето й жители бяха ловци и номади, които гледаха овце и кози и живееха в уединени хижи или селца в райони с много дивеч. Едва ли щеше да има откъде да се снабдявам с храна и провизии.
Повече ме безпокоеше това, че може да се озова на хребет, от който да не мога да се спусна, или да се наложи да прекося някоя от многобройните бързи и студени реки, които яростно се пенеха в клисурите и тесните долини. „Няма смисъл да се безпокоиш, докато не се озовем в задънено положение — отбеляза Нощни очи. — Ако се случи, просто ще намерим заобиколен път. Това може да ни забави. Но ако стоим тук и се безпокоим, никога няма да стигнем.“
Затова двамата поехме в нощта. Когато пресичахме поляни, проучвах звездите и се опитвах да държа курс колкото се може по-точно на запад. Теренът се оказа труден, както очаквах. Нарочно избирах маршрути, по-подходящи за човек и вълк, отколкото за конници. Оставяхме следите си по покрити с шубраци склонове и гъсталаци в тесни клисури. Докато си пробивах път през такива места, се успокоявах с това, че Славея и Кетъл все повече се отдалечават от преследвачите. Опитвах се да не мисля, че Бърл ще прати достатъчно хора, за да се насочат и по техните дири. Не. Трябваше да си осигуря преднина и да примамя Бърл да прати всички след мен.
Единственият начин да го направя, който успях да измисля, бе да го убедя, че представлявам опасност за Славен. Опасност, която трябва незабавно да се елиминира.
Вдигнах очи към поредния хребет, където се извисяваха три гигантски кедъра. Там щях да спра, да запаля огън и да се опитам да използвам Умението. Нямах самодивско биле, затова после трябваше добре да си почина.
„Аз ще те пазя“ — увери ме Нощни очи.
Кедрите бяха огромни и клоните им бяха толкова гъсти, че под короните им нямаше сняг. Почвата бе покрита с благоуханни клонки. Натрупах си нещо като ложе от тях и събрах дърва за огън. За пръв път погледнах в кесията, която бях откраднал. Имаше огниво. Както и пет-шест монети, няколко зара, счупена гривна и кичур коса, увит в парче плат. Това точно обобщаваше войнишкия живот. Изкопах малка дупка и зарових косата, заровете и гривната. Опитах се да не се чудя дали жената е оставила дете или любим. Напомних си, че за смъртта й не съм виновен аз. И все пак някакъв леден глас нашепваше в ума ми думата „катализатор“. Ако не бях аз, тя щеше да е жива. За миг се почувствах стар, уморен и болен. После се насилих да прогоня от мислите си и жената, и собствения си живот. Разпалих огъня и хвърлих в пламъците достатъчно съчки. Натрупах останалия си запас от дърва наблизо, увих се в плаща си и легнах на кедровото си ложе. Поех си дъх, затворих очи и призовах Умението.
Сякаш се запремятах в бърза река. Не бях подготвен за толкова лесен успех и течението едва не ме отнесе. Някак си тук реката на Умението изглеждаше по-дълбока, дива и силна. Не знаех дали се дължи на укрепването на собствените ми способности, или на нещо друго. Решително насочих волята си срещу изкушенията на Умението. Отказах да си помисля, че мога да се насоча към Моли и нашето дете, да видя със собствените си очи как дъщеря ми расте и как се справят двете с майка й. Не се пресегнах и към Искрен, колкото и да копнеех за това. Силата на Умението беше такава, че несъмнено щях да го открия. Ала не за това бях тук. Бях тук, за да се подиграя на врага си, и трябваше да съм нащрек. Вдигнах всички възможни стени, които нямаше да ме изолират от Умението, и насочих волята си към Бърл.
Пресегнах се и предпазливо заопипвах за него. Бях готов мигом да спусна стените си, ако ме нападнат. Лесно го открих и почти се сепнах, когато установих, че не усеща докосването ми.
После болката му ме прониза.
Отдръпнах се по-бързо от уплашена морска анемона. Отворих очи и ги вперих в кедровите клонки, покрити със сняг. По лицето и гърба ми се стичаше пот.
„Какво беше това?“ — попита Нощни очи.
„И аз зная колкото теб.“
Бях изпитал чиста болка. Независима от тялото, болка, която не се дължеше на скръб или страх. Абсолютна болка, сякаш целият гореше.
Причиняваха я Славен и Уил.
Лежах и треперех, не от Умението, а от болката на Бърл. Умът ми не можеше да схване чудовищните й мащаби. Опитах се да подредя в главата си всичко, което бях усетил в този кратък миг. Уил и навярно някаква сянка от Умението на Карод обездвижваха Бърл за това наказание. Карод излъчваше зле прикрит ужас и недоволство от тази задача. Навярно се боеше, че някой ден това ще се обърне срещу него. Най-силното чувство на Уил бе гняв, че Бърл ме е държал в ръцете си и някак си ме е изпуснал. А под гнева се криеше интерес към онова, което Славен правеше на Бърл. Уил не изпитваше удоволствие от него. Засега.
Ала Славен изпитваше.
Някога бях познавал Славен. Не много добре, наистина. Някога той просто беше бил по-младият от чичовците ми, онзи, който изобщо не ме обичаше. Той по детински го беше проявявал с грубо блъскане и скришно щипане, с дразнене и злобни обиди. Поведението му не ми бе харесвало и аз не го бях обичал, но това беше почти разбираемо. Обикновена момчешка завист, че любимият първороден син е създал още един съперник за грижите и вниманието на крал Умен. По някое време той просто беше бил разглезен, груб и себичен млад принц, който завиждаше на по-големите си братя, задето са преди него на опашката за престола.
Ала беше човек.
Жестокостта, която бях усетил в него сега, ми бе почти непонятна. Претопените изгубваха своята човечност, но в празнотата им оставаше сянката на някогашната им личност. Ако Славен беше отворил гърдите си и ми бе показал гнездо на усойници, нямаше да се смая повече. Той се беше отказал от всичко човешко, за да прегърне нещо по-тъмно. И това бе човекът, когото Шестте херцогства наричаха свой крал.
Това беше човекът, който щеше да прати войници по дирите на Славея и Кетъл.
— Връщам се — предупредих Нощни очи и не му дадох време да възрази. Стиснах клепачи и пак се хвърлих в реката на Умението. Широко се разтворих за нея и привлякох студената й сила в себе си, без да се замисля, че прекалено много от нея ще ме погълне. В мига, в който Уил ме усети, им казах:
— Ти ще умреш от моята ръка, Славен. Също толкова сигурно, колкото и това, че Искрен ще царува. — И хвърлих отгоре им насъбраната си сила.
Стана инстинктивно, като свиване на юмрук. Не го бях планирал, но изведнъж разбрах, че същото е направил в Трейдфорд и Искрен. Нямаше послание, нищо друго, освен яростно изливане на сила срещу тях. Широко се разтворих и им се показах, после, когато се обърнаха към мен, пожелах да хвърля срещу тях цялото Умение, което съм поел. И също като Искрен, не запазих нито капка от силата си. Мисля, че ако беше само един, щях да успея да унищожа Умението му. Вместо това четиримата си поделиха удара. Никога няма да узная какво въздействие е оказала атаката ми на Бърл. Навярно ми е бил признателен за намесата, защото тя наруши концентрацията на Уил и го освободи от сложното мъчение на Славен. Усетих, че Карод изпищява от ужас и прекъсва използването на Умението. Мисля, че Уил щеше да ме предизвика, ако Славен немощно не му бе заповядал: „Спри, глупако, не рискувай живота ми, за да си отмъстиш!“ Само след миг всички бяха изчезнали.
Когато се свестих, още беше ден. Нощни очи лежеше едва ли не отгоре ми и по козината му имаше кръв. Безсилно го побутнах и той незабавно се раздвижи. Изправи се и подуши лицето ми. Усетих по него мириса на собствената си кръв и ми призля. Рязко се надигнах и светът се завъртя около мен. Постепенно усетих настойчивите му мисли.
„Добре ли си? Трепереше и после от носа ти потече кръв. Нямаше те, изобщо не те чувах!“
— Всичко е наред — с пресипнал глас го успокоих аз. — Благодаря, че си ме топлил.
От огъня бяха останали само въглени. Предпазливо се пресегнах и хвърлих върху тях няколко съчки. Чувствах се така, сякаш ръцете ми са някъде много далеч от мен. Когато огънят се разгоря, седнах и се стоплих. После се изправих и със залитане отидох да разтъркам лицето си със сняг, за да измия вкуса и мириса на кръв. Напълних и устата си, защото езикът ми бе подут и ме болеше.
„Имаш ли нужда от почивка? От храна?“ — загрижено ме попита Нощни очи.
Да. И на двата въпроса. Но първо трябваше да бягаме. Не се съмнявах, че постъпката ми ще ги насочи по следите ми. Бях постигнал каквото бях искал, при това по-добре от очакванията си. Бях им дал причина да се страхуват от мен. Сега вече никога нямаше да се успокоят, докато не ме погубят. Освен това ясно им бях показал къде съм. Не биваше да съм тук, когато пристигнеха хората им. Върнах се при огъня и го затрупах с пръст. За всеки случай го стъпках. После побягнахме.
Движехме се толкова бързо, колкото позволяваха силите ми. Естествено, аз бавех Нощни очи. Вълкът ме гледаше съжалително, докато с мъка се изкачвах по склоновете, затънал до хълбоци в снега, по който той тичаше с лекота. Често го молех да си починем и се облягах на някое дърво, а Нощни очи продължаваше напред, за да потърси най-подходящия път. Когато и денят, и силите ми свършваха и спирах, за да запаля огън за през нощта, вълкът изчезваше и се връщаше с месо за двама ни. Най-често това бяха зайци, но веднъж донесе тлъст бобър, отдалечил се прекалено много от заледеното си езеро. Преструвах се, че пека месото, ала само го опърлях на огъня.
Бях твърде уморен и гладен. Месната диета не ми позволяваше да натрупам мазнини, но ме държеше на крака. Почти не спях, защото постоянно трябваше да поддържам огъня, за да не замръзна, и по няколко пъти нощем ставах да раздвижвам краката си. Издръжливост. Всичко се свеждаше до това. Не до бързина или по-голяма сила, а до измъчено налагане на волята да продължаваш напред.
Държах мислените си стени спуснати, но въпреки това усещах блъскането на Уил в тях. Смятах, че не е в състояние да ме следи, ако съм нащрек, но не бях сигурен. Постоянната предпазливост също ме изтощаваше. Понякога нощем копнеех просто да вдигна стените си и да го пусна в главата си, за да ме довърши веднъж завинаги. Ала в такива моменти само трябваше да си напомня на какво е способен Славен. Това винаги ме изпълваше с ужас и ме тласкаше все по-нататък, за да увелича разстоянието помежду ни.
Когато на четвъртия ден от пътуването се събудих, знаех, че сме много навътре в Планинското кралство. Откакто бяхме напуснали Лунно око, не бях видял признаци, че ни преследват. Толкова навътре в земята на Кетрикен определено трябваше да сме в безопасност.
„Още колко има до Джаампе и какво ще правим там?“
„Не зная още колко път ни остава. Не зная и какво ще правим.“
За пръв път се насилих да се замисля за всичко, за което досега не си бях разрешавал да мисля. Не знаех какво се е случило с Кетрикен, откакто я бях пратил да избяга. Тя не бе получила вест нито от, нито за мен. Вече трябваше да е родила. Според моите изчисления детето трябваше да е на възрастта на собствената ми дъщеря. Изведнъж ме обзе любопитство. Можех да взема бебето в ръцете си и да си кажа: „Така ще се чувствам и когато прегръщам дъщеря си“.
Само че Кетрикен ме смяташе за умрял. Екзекутиран от Славен и отдавна погребан. Тя беше моя кралица и жена на Искрен. Можех да й разкрия как съм се спасил. Ала да й призная истината щеше да е все едно да хвърля камъче в езеро. За разлика от Славея и Кетъл или който и да било друг, досетил се за истинската ми самоличност, Кетрикен ме беше познавала преди. Това нямаше да е слух или легенда, нито невероятен разказ на някой, зърнал ме само за миг, а факт. Тя можеше да каже на други мои познати: „Да, видях го и наистина е жив. Как ли? Ами спасило го е неговото Осезание, разбира се.“
Влачех се след Нощни очи в снега и студа и си мислех как ще приеме всичко това Търпение, когато вестта стигне до нея. Със срам или радост? Дали щеше да се засегне, че не съм й се разкрил? Така или иначе, накрая новината щеше да стигне до Моли и Бърич. Как щеше да се почувства тя, когато узнаеше не само че съм жив и не съм се върнал при нея, но и че съм се опозорил с Осезанието? Когато бях научил, че е крила от мен бременността си, остра болка бе пронизала сърцето ми. Тогава за пръв път бях осъзнал, че се е чувствала предадена и оскърбена от всички тайни, които съм крил от нея. Ако същото се повтореше и сега, Моли окончателно щеше да ме намрази. И без това нямах много шансове за живот с нея — не можех да ги намаля още повече.
Щяха да научат и всички други: конярите, мъжете, с които бях гребал и рамо до рамо с които се бях сражавал, обикновените бъкипски ратници. Каквото и да мислех за Осезанието, вече бях видял отвращението в очите на един приятел. Бях видял как се променя отношението дори на Славея. Какво щяха да си помислят хората за Бърич? Че е търпял в конюшнята си осезател ли? Щяха ли да разкрият и него? Стиснах зъби. Трябваше да си остана мъртъв. Навярно щеше да е по-добре изобщо да заобиколя Джаампе и да се отправя да търся Искрен. Само че без провизии имах също толкова шансове да успея, колкото Нощни очи да се представи за домашно кученце.
Имаше и още един проблем. Картата.
Искрен бе заминал от Бъкип заради една карта, която Кетрикен беше изровила в бъкипската библиотека. Тя бе избеляла и стара, още от времето на крал Мъдрост, който пръв отишъл при Праотците и ги повикал на помощ на Шестте херцогства. Подробностите й се бяха изтрили, ала Кетрикен и Искрен бяха убедени, че един от обозначените пътища води към мястото, където крал Мъдрост за пръв път се беше срещнал с тези неуловими същества. Моят крал бе напуснал замъка, решен да последва картата в земите отвъд Планинското кралство, и беше взел със себе си нейно копие. Нямах представа какво е станало със старата, може би я бяха пренесли в Трейдфорд, когато Славен бе плячкосал бъкипската библиотека. Ала стилът й и необичайните й особености отдавна ме бяха накарали да подозирам, че е копие на още по-стар оригинал, който може би се намира в Джаампе. През месеците на моето възстановяване в Планините бях имал известен достъп до дворцовата библиотека. Знаех, че е голяма и добре поддържана. Дори да не откриех оригинала точно на онази карта, можех да намеря други на същия район.
По време на престоя си в Планинското кралство бях останал впечатлен от доверчивостта на местните жители. Бях видял малко ключалки и нито един стражник, каквито имахме в Бъкип. Нямаше да е трудно да вляза в кралския дворец. Дори да бяха започнали да поставят охрана, стените бяха направени от пластове дървесна кора, покрити с мазилка и боя. Бях убеден, че по един или друг начин ще проникна вътре. И тогава нямаше да ми отнеме много време да преровя библиотеката и да открадна каквото ми трябва. Междувременно можех да попълня запасите си.
Имах благоприличието да се засрамя от тази мисъл. Знаех също, че срамът няма да ми попречи. Нямах избор. Заизкачвах се през снега към поредния хребет и сърцето ми сякаш безкрайно повтаряше тези думи. Нямах избор, нямах избор, нямах избор. Никога и за нищо. Съдбата ме беше направила убиец, лъжец и крадец. И колкото по-трудно ставаше да избягвам тези роли, толкова по-силно ме тласкаха към тях. Нощни очи ме следваше по петите и се дразнеше от мрачното ми настроение.
Толкова бяхме разсеяни, че когато изкачихме хребета, и двамата се изправихме в цял ръст пред конниците на пътя, който се виеше под нас. Жълто-кафявите им куртки изпъкваха на фона на снега. Вцепених се като уплашен елен. Въпреки това може би нямаше да ни забележат, ако не беше глутницата кучета с тях. Шест животни, не вълкодави, слава на Еда, а късоноги зайчари, неподходящи за такова време и местност. Имаше едно дългокрако куче, висок мършав мелез. Той и водачът му се движеха отделно от останалите. Преследвачите използваха всички налични средства, за да ни открият. Имаше и десетина конници. Мелезът почти незабавно вдигна глава и залая. След миг зайчарите последваха примера му. Водачът им вдигна ръка и посочи към нас. Мелезът и неговият водач вече тичаха нагоре.
— Нямах представа, че там долу има път — задъхано се извиних на Нощни очи, докато бягахме по склона. Имахме съвсем малка преднина. Спускахме се по проправената от самите нас пътека, докато кучетата и конниците трябваше да се изкачват през снега. Надявах се, че докато стигнат до хребета, вече ще сме се скрили в обраслото с храсталаци дере под нас.
Нощни очи ме изчакваше. Кучетата лаеха и чух възбудени мъжки гласове.
„БЯГАЙ!“ — заповядах на Нощни очи.
„Няма да те изоставя.“
„Ако ме изоставиш, няма да имам никакъв шанс — признах аз. Умът ми работеше отчаяно. — Иди до дъното на дерето. Остави колкото можеш лъжливи следи и заобиколи обратно. Когато стигна при теб, ще избягаме нагоре по склона. Това може малко да ги забави.“
„Лисичи номера!“ — изсумтя той, профуча покрай мен като сива вихрушка и потъна в гъстите храсти. Опитах се да ускоря ход. Точно преди да стигна до гъсталаците, хвърлих поглед назад. Кучетата и конниците тъкмо се показваха на хребета. Продължих надолу по стръмния склон. Нощни очи бе оставил следи, колкото цяла глутница вълци. Докато спрях да си поема дъх, той дотича при мен от друга посока.
„Да се махаме оттук!“
Без да дочакам отговора му, с всички сили се затичах по дерето. На самото му дъно снегът беше по-плитък заради надвисналите отгоре дървета и храсти. Движех се превит надве, защото знаех, че иначе клоните ще изсипят ледения си товар отгоре ми. Лаят на кучетата отекваше в студения въздух. Заслушах се в него, докато продължавах напред. Когато чух, че възбудата им отстъпва мястото си на раздразнение, разбрах, че са стигнали до обърканите следи.
„Нощни очи!“
„Тихо, глупако! Кучетата ще те чуят! И онзи другият.“
Сърцето ми за малко да спре да бие. Не можех да повярвам, че съм бил толкова глупав. Тичах през заснежените храсти и напрягах слух да чуя какво става зад нас. Ловците бяха харесали лъжливата следа на Нощни очи и насила бяха повели животните по нея. В тясното дере имаше прекалено много конници. Те си пречеха един на друг и може би отъпкваха истинските ни дири. Това ни спечели време, но съвсем малко. После изведнъж чух уплашени викове и кучетата диво залаяха. Долових смутени кучешки мисли. Беше ги нападнал вълк, който бе профучал през глутницата и конете, хапейки наляво и надясно. Един от мъжете бе на земята и не можеше да догони обезумелия си жребец. Едно от кучетата беше изгубило по-голямата част от клепналото си ухо. Опитах се да затворя ума си за болката му. Клетото животно, то изобщо не бе виновно. Краката ми тежаха като олово, устата ми беше пресъхнала, но се насилих да ускоря ход, да използвам добре преднината, която с такъв риск за живота си ми бе осигурил Нощни очи. Искаше ми се да му извикам да престане да ги дразни, да дойде при мен, но не смеех да издам на глутницата истинската посока на нашето бягство. Вместо това продължавах да тичам напред.
Дерето ставаше все по-тясно и по-дълбоко. По стръмните склонове растяха виещи се растения, къпини и храсти. Подозирах, че се движа по замръзнал поток. Започнах да се оглеждам за някакъв изход. Кучетата отново лаеха, казваха си едно на друго, че този път са тръгнали по истинската следа и гонят вълка, вълка, вълка. Тогава със сигурност разбрах, че Нощни очи пак им се е показал и нарочно ги отдалечава от мен. „Бягай, братко, бягай!“ — пресегна се към мен той, без да го е грижа, че кучетата ще го чуят. Изпълваше го дива радост, истерична глупост. Това ми напомни за нощта, когато бях преследвал Джъстин по коридорите на Бъкип, за да го убия в Голямата зала пред всички гости, пристигнали за коронясването на Славен. Нощни очи бе обзет от безумие, което не му позволяваше да мисли за собственото си спасение. Продължих напред, като сдържах сълзите, които напираха в очите ми.
Дерето свърши. Пред мен се издигаше искрящ водопад от лед, паметник на планинския поток, текъл оттук през летните месеци. Ледът висеше на дълги шушулки по скална пукнатина, в планината. Спрях. Предположих, че се намирам върху дълбок вир, в който можех да се окажа, ако ледът под краката ми поддадеше. Вдигнах очи. Склоновете бяха подровени и обрасли. На други места под снега се подаваха голи скали. Тук-там растяха хилави фиданки и ниски храсти, надвиснали навън, за да уловят слънчевата светлина. Не можех да се изкатеря по тях. Понечих да поема обратно и чух далечен вой, който се надигаше и утихваше. Това можеше да е само мелезът. Нещо в увереността му ме убеди, че е по петите ми. Водачът му окуражително извика и кучето залая, този път по-близо. Обърнах се към склона на дерето и започнах да се катеря. Мъжът извика на другите да го последват — бил попаднал на следите, вълкът нямал значение, това просто била осезателска хитрост. Кучетата внезапно залаяха по друг начин. В този момент разбрах, че Славен най-сетне е открил каквото е търсил. Осезател, който да ме залови. Старата кръв беше купена.
Подскочих и се хванах за една фиданка, надвиснала от склона на дерето. Изтеглих се, стъпих отгоре й, запазих равновесие и протегнах ръце към друга над мен. Когато увиснах на нея, корените й се отскубнаха от скалистата почва. Паднах, но успях да се хвана за някакво дърво. „Продължавай нагоре“ — казах си яростно.
Хванах се за храста, който растеше от подровения склон. Опитвах се да се катеря бързо, за да не увисвам за повече от няколко секунди. Клонки се откъсваха в ръцете ми, изскубваха се туфи суха трева. Чух вик и въпреки волята си погледнах надолу. Там стояха мъж и куче. Мелезът лаеше, а човекът опъваше лъка си. Безпомощно висях над тях.
— Моля те — чух се задъхано да прошепвам, сетне се разнесе тихо свистене. Усетих, че стрелата ме улучва, юмрук в гърба, един от старите номера на Славен от детството ми, после ме прониза по-дълбока, по-гореща болка. Едната ми ръка се пусна. Не го бях поискал, просто пръстите ми се бяха разтворили. Увиснах на дясната си ръка. Ясно чувах джавкането на кучето, надушило кръвта ми. Дрехите на мъжа прошумоляха и той извади от колчана си втора стрела.
Отново болка, този път в дясната китка. Извиках от ужас. Краката ми инстинктивно намериха опора върху поддаващия храст, който растеше от подровения склон. Кой знае как, отново се заизкачвах нагоре с опряно в твърдия сняг лице. Немощно си помогнах с лявата ръка. „Свий си краката!“ — заповяда ми Нощни очи. Без да издава нито звук, защото зъбите му бяха забити в ръкава и плътта на дясната ми ръка, той ме дърпаше нагоре. Надеждата за спасение ми даде сили. Диво подритнах и усетих под корема си твърда земя. Запълзях напред, като се мъчех да не обръщам внимание на болката в гърба ми. Ако не бях видял мъжа да стреля, щях да съм убеден, че от гърба ми стърчи кол, дебел колкото ос на каруца.
„Ставай, ставай! Трябва да бягаме.“
Не си спомням как съм се изправил. Чух кучетата да се катерят по скалата зад мен. Нощни очи се отдръпна от ръба и ги посрещна. Разкъсваше ги и хвърляше телата им долу върху останалите. Когато падна мелезът, лаят долу рязко поутихна. И двамата усещахме мъките му и чувахме виковете на водача му, докато животното, с което бе обвързан, умираше в снега. Друг ловец викаше зайчарите си и ядосано обясняваше, че нямало смисъл да ги праща горе, за да ги убият. Стражниците с ругатни обърнаха уморените си коне и препуснаха обратно по дерето, за да потърсят място, откъдето да излязат и да се опитат да открият следите ни.
„Бягай!“ — каза ми Нощни очи. Нямаше да споменем нито дума за онова, което току-що бяхме извършили. По гърба ми пълзеше усещане за ужасна топлина, което в същото време излъчваше студенина. Вдигнах ръка към гърдите си. Почти очаквах да докосна щръкналия връх на стрелата. Но не, той се криеше някъде в плътта ми. Със залитане последвах вълка. Прекалено много усещания се рояха в съзнанието ми, прекалено много видове болка. Ризата и плащът ми теглеха стрелата и върхът й повтаряше движението й дълбоко в тялото ми. Бях разсичал елени, убити със стрели, спомнях си черната подпухнала плът, пълна с кръв, около раните им. Зачудих се дали стрелецът ме е улучил в белия дроб. Улученият в белия дроб елен не стигаше далеч. Дали усещах вкус на кръв в гърлото си?…
„Не мисли за това — свирепо ми нареди Нощни очи. — Отслабваш и двама ни. Просто върви. Върви и не спирай.“
Значи не по-зле от мен знаеше, че не мога да тичам. Вървях и той вървеше до мен. Известно време. Сетне вървях, без да виждам в мрака, без да ме е грижа накъде се движа, и него го нямаше. Потърсих го, ала не го открих. Някъде в далечината отново чух лая на кучетата. Продължавах да вървя. Блъсках се в дървета. Клони дращеха лицето ми, но това не ме безпокоеше, защото бях напълно безчувствен. Ризата на гърба ми лепнеше от замръзнала кръв, която жулеше кожата ми. Опитах се по-плътно да се увия в плаща си, ала внезапната болка едва не подкоси краката ми. Какъв глупак бях. Бях забравил, че така ще дръпна и стрелата. Глупак! Продължавай да вървиш. И аз продължавах.
Отново се блъснах в дърво. Отгоре ми се изсипа сняг. Залитнах и продължих. Дълго. После седях в снега и все повече замръзвах. Трябваше да продължа да вървя.
Отново вървях. Не много дълго, струва ми се. Свлякох се на колене под клоните на огромно вечнозелено дърво, където снегът беше плитък.
— Моля — казах аз. Нямах сили да плача за милост. — Моля. — Нямах представа към кого се обръщам.
Между два дебели корена видях дупка, покрита с борови иглички. Сврях се в нея. Не можех да легна, защото стрелата стърчеше от гърба ми. Но можех да опра чело в дружелюбното дърво, да скръстя ръце на гърдите си и да свия крака към брадичката си. Беше студено, ала аз бях прекалено уморен. Потънах в сън. Когато се събудех, щях да запаля огън и да се стопля. Представях си колко щеше да ми е топло, почти го усещах.
„Братко!?“
„Тук съм — отвърнах спокойно. — Ето тук.“ Пресегнах се и успокоително го докоснах. Идваше. По козината на гърлото му бе замръзнала слюнка, но нито един зъб не бе успял да пробие кожата му. Имаше рана отстрани на муцуната, ала лека. Беше ги водил в кръгове, сетне бе нападнал конете им изотзад и ги беше зарязал в покрита със сняг долина. Бяха оцелели само две от кучетата им и единият от конете куцаше толкова зле, че конникът яздеше зад гърба на свой другар.
И сега идваше при мен, като с лекота тичаше по заснежените склонове. Беше уморен, да, но в него кипеше енергията на триумфа. Нощта бе свежа и ясна. Той надуши миризмата и след миг видя блясъка на очичките на заека, който се криеше под един храст с надеждата, че вълкът ще го подмине. Не го подминахме. Последва неочакван скок настрани и заекът се озова между зъбите му. Стиснахме го за главата и с рязко замахване му строшихме гръбнака. Продължихме напред, захапали приятно висящата от устата ни тежест. Хубаво щяхме да се нахраним. Нощната гора сияеше като тъмно сребро.
„Престани. Не прави така, братко.“
„Как?“
„Обичам те. Но не искам да съм теб.“
Останах там, където бях. Дробовете му работеха толкова силно, свободно поемаха студения нощен въздух покрай главата на заека в устата му. Раната на муцуната му леко пареше, мощните му крака бързо носеха тялото му напред.
„И ти не искаш да си мен, Променящи се.“
Не бях сигурен, че е прав. С неговите очи се видях и се подуших. Бях се вмъкнал между корените на грамадното дърво и се бях свил като изоставено кутре. Във въздуха силно миришеше на кръвта ми. Премигнах и в следващия миг видях лакътя си. Бавно и мъчително вдигнах глава. Всичко ме болеше и болката се излъчваше от забитата в гърба ми стрела.
Усетих миризма на заешки вътрешности и кръв. Нощни очи стоеше до мен, стъпил с предните си лапи върху трупа, който беше разкъсал. „Яж докато е топъл.“
„Не зная дали ще мога.“
„Искаш ли да ти го сдъвча?“
Не се шегуваше. Но единственото, което ми се струваше по-противно от яденето, бе мисълта да ям повърнато месо. Успях да поклатя глава. Пръстите ми бяха почти вцепенени, ала хванаха малкия черен дроб и го поднесоха към устата ми. Беше топъл и кървав. Изведнъж разбрах, че Нощни очи е прав. Трябваше да ям. Защото трябваше да остана жив. Той бе разкъсал заека на парчета. Взех едно и впих зъби в топлото месо. Без да се замисля, едва не бях напуснал тялото си, за да вляза в неговото съвършено здраво вълче тяло. Веднъж вече го бях правил с негово съгласие. Но сега знаехме, че не бива. Щяхме да споделяме живота си, но не и да станем другия. Не и без да изгубим и двамата.
Бавно се надигнах. Мускулите на гърба ми раздвижиха стрелата. Усетих тежестта й, представих си я как стърчи и едва не повърнах. Насилих се да се успокоя. Изведнъж, странно, в главата ми се появи образът на Бърич. Ужасяващата неподвижност на лицето му, когато свиваше коляно и гледаше как старата му рана се отваря. Протегнах ръка зад гърба си и пръстите ми докоснаха лепкавата стрела. Дори лекият допир предизвикваше болка. Стиснах стрелата, затворих очи и се опитах да я издърпам. Дори да не ме болеше, щеше да е трудно. Светът около мен се разлюля и когато отново застана неподвижно, бях на четири крака.
„Да опитам ли аз?“
Без да променям позата си, поклатих глава. Все още се страхувах, че ще припадна. Съсредоточих се. Ако я издърпах, със сигурност щях да припадна. Ако течеше много кръв, нямаше да мога да я спра. Не. Беше по-добре да я оставя там. Събрах целия си кураж. „Можеш ли да я счупиш?“
Той се приближи. Усетих главата му до гърба си. Нощни очи захапа стрелата. Разнесе се остър звук като от кастрене на фиданка и отново ме прониза болка. Зави ми се свят, но някак си се пресегнах, освободих подгизналия си от кръв плащ и се увих в него. Целият треперех. Затворих очи.
„Не. Първо запали огън.“
Вдигнах клепачи. Беше прекалено трудно. Събрах съчките наоколо. Нощни очи се опита да ми помогне и донесе няколко, но въпреки това ми трябваше цяла вечност, докато пред мен затанцува мъничко пламъче. Прибавих още съчки. Когато огънят се разгоря, разбрах, че наближава утрото. Бе време отново да поемем на път. Останахме само колкото да доизядем заека и да стопля ръцете и краката си. После Нощни очи безмилостно ме поведе напред.
20
Джаампе
Столицата Джаампе е по-стара от Бъкип, също както управляващата фамилия на Планинското кралство е по-древна от рода на Пророците. Като град, Джаампе е толкова различен от крепостта Бъкип, колкото Пророческите монарси се различават от философските водачи от династията на Жертвите.
В Джаампе има само няколко постоянни сгради. Вместо това по грижливо планираните и изобилстващи от градини пътища има места, където могат да отсядат планинските номади. Има определено място за пазар, ала търговците се менят в съответствие със сезоните. За една нощ могат да изникнат десетки шатри и техните обитатели увеличават населението на столицата за седмица или месец, само за да изчезнат безследно. След това Джаампе е постоянно променящ се град от шатри, обитавани от енергичния, живеещ на открито планински народ.
Домовете на управляващата фамилия и техните близки, които решат да останат целогодишно при тях, изобщо не приличат на нашите замъци и дворци. Те са изградени около огромни дървета, чиито дънери и клони през годините търпеливо са били научени да осигуряват скеле за сградата. Тази жива постройка се увива с плат, изтъкан от нишки от дървесна кора. По този начин стените могат да приемат заоблените форми на лале или яйце. Платът се покрива с пласт глинена мазилка, която се боядисва с лъскава боя от смола в любимите на планинците ярки краски. Някои се изрисуват с образи на фантастични същества или декоративни мотиви, но повечето са без украса. Господстват лилавите и жълтите цветове и разположеният в сянката на гигантските планини град напомня на пролетна морава с минзухари.
Около тези сгради и по кръстопътищата в този номадски „град“ има градини. Всяка от тях е уникална. Някоя може да се развива около пън с необичайна форма, алпинеум или красиво парче дърво. Там може да растат благоуханни билки, пъстри цветя или други растения. В средата на една от най-красивите блика извор с гореща вода. Там отглеждат растения с месести листа и цветя с екзотичен аромат, донесени от по-топлите земи за радост на планинците. Често на раздяла гостите оставят дарове в градините — дърворезби, красиви съдове или просто алпинеум от пъстри камъчета. Градините не принадлежат, на никого и всички се грижат за тях.
В Джаампе има горещи извори, в някои от които водата може да попари човек, а други просто са хладки. Те се използват и като обществени бани, и като източник на топлина за някои от по-малките къщи. Във всяка сграда, във всяка градина, на всеки ъгъл посетителите откриват строгата красота и простите цветове и форми, които са идеал на планинците. Човек остава с цялостно впечатление за покой и радост сред естествената природа. Простият начин на живот понякога те кара да се замислиш за собствения си избор.
Беше нощ. Не си спомням нищо друго, освен че бяха изтекли дълги дни на болка. Преместих тоягата си и направих още една крачка. Отново преместих тоягата. Движехме се бавно. Снежинките във въздуха заслепяваха очите повече от мрака. Не можех да избягам от кръжащия вятър, който ги носеше. Нощни очи тъчеше пътека около мен и насочваше колебливите ми стъпки, сякаш това щеше да ми помогне да побързам. Сегиз-тогиз тревожно виеше. Тялото му бе напрегнато от страх и умора. Той усети мирис на дим, и кози… „… не да те издам, братко. А да ти помогна. Не го забравяй. Имаш нужда от някого с ръце. Но ако се опитат да ти направят нещо лошо, само ме повикай и ще дойда. Няма да съм далеч…“
Не можех да накарам ума си да се съсредоточи върху мислите му. Усещах мъката му, че не може да ми помогне, и страха му, че може да ме вкарва в капан. Реших, че сме спорили, ала не си спомнях за какво съм настоявал аз. Така или иначе, Нощни очи беше спечелил, просто защото знаеше какво иска. Краката ми се подхлъзнаха по отъпкания сняг на пътя и аз се свлякох на колене. Вълкът клекна до мен и зачака. Опитах се да легна и той ме захапа за китката. Внимателно ме задърпа, но нещото в гърба ми внезапно избухна в пламъци. Изпъшках.
„Моля те, братко. Напред има колиби и вътре свети. Огън и топлина. Там има някой с ръце, който може да почисти лошата рана в гърба ти. Моля те. Стани. Само още веднъж.“
Повдигнах глава и се втренчих. Пред нас имаше нещо, нещо, около което пътят се раздвояваше. Сребристата лунна светлина го огряваше, но не можех да разбера какво е. Запремигвах и то се превърна в дялан камък, по-висок от човешки ръст. Нямаше конкретна форма, просто бе красиво изгладен. Голите вейки наоколо напомняха за шубраци. Заобикаляше го каменна стена. Сняг покриваше всичко. Кой знае защо, това ме накара да си помисля за Кетрикен. Опитах се да се изправя, но не успях. Нощни очи мъчително заскимтя. Не можах да оформя мисъл, за да го успокоя. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да остана на колене.
Не чух стъпки, но усетих внезапно усилилото се напрежение на вълка. Отново вдигнах глава. Някъде далеч зад градината някой вървеше в нощта. Висок и слаб, загърнат в дебел плащ, с ниско нахлупена качулка. Наблюдавах го. „Смъртта“ — помислих си. Само смъртта можеше да се движи толкова безшумно, да се плъзга толкова плавно в тази ледена нощ.
— Бягай — промълвих на Нощни очи. — Няма смисъл да вземе и двама ни. Бягай.
Странно, той се подчини и изчезна. Когато завъртях глава, не го видях, но усетих, че не е далеч. Силата му ме напусна, сякаш бях съблякъл топла дреха. Част от мен се опита да тръгне с него, да се вкопчи във вълка и да стане вълк. Копнеех да напусна това измъчено тяло.
„Ако се наложи, братко. Ако се наложи, няма да те отблъсна.“
Щеше ми се да не го бе казвал. Това не ми помагаше да устоя на изкушението. Бях си обещал да не му причинявам това, ако трябва да умра, а да го оставя свободен и чист от мен да си създаде друг живот. Ала колкото повече се приближаваше Смъртта, толкова повече основателни причини откривах да се откажа от това обещание. Здравото диво тяло и простият живот в настоящето ме зовяха.
Фигурата бавно растеше. Измъчваха ме студ и болка. Можех да тръгна с вълка. Събрах сетните си сили, за да издържа.
— Насам — изхриптях на Смъртта. — Тук съм. Ела ме вземи и най-сетне да свършваме с това.
Той ме чу. Видях, че спира и се вцепенява, сякаш се боеше. После внезапно забърза към мен. Нощният вятър развяваше белия му плащ. Изправи се до мен, висок, строен и мълчалив.
— Аз дойдох при теб — чух се да промълвявам. Изведнъж той приклекна и зърнах костеливото му лице. Вдигна ме и ме понесе. Ръката му болезнено притискаше гърба ми. Изгубих съзнание.
Топлината се връщаше в тялото ми и носеше болка. Вятърът навън бушуваше като океан. Усетих мирис на чай и димче, на боя, талаш и на вълнената черга, върху която лежах. Лицето ми гореше. Не можех да спра да треперя, може би движението събуждаше парещата болка в гърба ми. Ръцете и краката ми пулсираха.
— Възлите на плаща ти са замръзнали. Ще отрежа връзките. Лежи спокойно. — Гласът му прозвуча странно внимателно. Не бях свикнал с такъв тон.
Успях да отворя едното си око. Лежах на пода. Гледах към каменно огнище, в което бумтеше огън. Някой се бе навел над мен. Видях проблясващо острие, което се приближаваше към гърлото ми, ала не можех да помръдна. Усетих, че реже нещо, и не знаех дали пронизва плътта ми. Сетне отметнаха плаща ми.
— Замръзнал е за ризата ти — прошепна някой. Почти ми се стори, че познавам гласа. Ахване. — Кръв. Това е замръзнала кръв. — Плащът ми издаде странен звук като от разпорване. После някой седна на пода до мен.
Бавно извъртях очи, ала не можех да повдигна глава, за да видя лицето. Виждах само стройно тяло, облечено в някаква дреха от бяла вълна. Ръце с цвят на стара слонова кост запретнаха ръкавите. Пръстите бяха дълги и тънки, китките — костеливи. След малко той рязко се изправи, за да донесе нещо. За известно време останах сам. Затворих очи. Когато ги отворих, пред главата ми имаше съд от синя глина. От него се надигаше пара. Усетих мирис на върба и калинка.
— Спокойно — каза гласът и за миг костеливата ръка успокоително легна на рамото ми. После по гърба ми се разля топлина.
— Пак ми тече кръв — промълвих.
— Не. Намокрям ризата, за да я отлепя. — Гласът отново ми се стори познат. Затворих очи. Отвори се и се затвори врата. Обля ме вълна студен въздух. Усетих, че мъжът до мен вдига глава. — Можеше да почукаш — с престорена строгост рече той. По гърба ми пак потече топла струйка вода. — Даже човек като мен понякога има други гости.
Към мен припряно се приближиха стъпки. Някой седна на пода. Видях гънки на поли. Женска ръка отметна косата от челото ми.
— Кой е този, свещени?
— Нямам представа. Но само му виж гърба.
Чух жената да ахва.
— Всичко това кръв ли е? Как е останал жив? Трябва да го стоплим и да почистим кръвта. — Тя изхлузи ръкавиците ми. — О, клетникът, краищата на пръстите му съвсем са почернели — ужасено възкликна жената.
Не исках да ги виждам. Откъснах се от всичко.
Известно време отново бях вълк. Обикалях из непознато село, като внимавах за кучета и други живи същества, но наоколо цареше бяла тишина и снегът се сипеше на парцали. Открих колибата, която търсех, но не посмях да вляза. След малко като че ли направих всичко, което можех, и отидох да ловувам. Убих, нахраних се, наспах се.
Когато отново отворих очи, стаята се обливаше в бледата светлина на деня. Стените бяха заоблени. Отначало си помислих, че очите ми не се фокусират, после познах формата на планинската къща. Дебели вълнени черги на пода, прости дървени мебели, прозорец от намаслена кожа. Две кукли опираха глави една в друга на лавицата до дървен кон с каручка. В ъгъла висеше марионетка на ловец. На масата имаше парчета ярко боядисано дърво. Усетих свежия мирис на стърготини и боя. „Марионетки“ — помислих си. Някой правеше марионетки. Лежах по корем на легло, завит с одеяло. Беше ми топло. Кожата на лицето, ръцете и краката ми неприятно гореше, но можех да не им обръщам внимание, защото в гърба ме пронизваше ужасна болка. Устата ми не бе много суха. Дали бях пил нещо? Като че ли мъгливо си спомнях вкуса на горещ чай. До леглото ми се приближиха крака, обути в плъстени пантофи. Някой се наведе над мен и повдигна одеялото. Студен въздух погали кожата ми. Сръчни ръце опипаха мястото около раната.
— Страшно е слаб. Ако не беше толкова изпосталял, щеше да има по-голям шанс — тъжно каза глас на старица.
— Ще изгуби ли пръстите на ръцете и краката си? — Женски глас. Млада жена. Не я виждах, но беше наблизо. Старицата се наведе над мен и започна да огъва пръстите ми и да ги стиска. — Ако остане жив, няма да ги изгуби — спокойно отвърна тя. — Но ще го болят, защото трябва да смени цялата измръзнала кожа и плът. Те обаче не са най-страшното. Може да го убие инфекцията в гърба. В раната има нещо. Както изглежда, връх на стрела и част от пръчката.
— Не можеш ли да я извадиш — обади се отнякъде мъжът с ръце като от слонова кост.
— Няма нищо по-просто — отвърна жената. Говореше на бъкски с планински акцент. — Но пак ще изгуби кръв, а не му е останала много. И заразата може да потече с нея и да обхване цялото му тяло. — Тя въздъхна. — Ще ми се да беше жива Джоунки. Тя беше много опитна в тези неща. Именно Джоунки извади стрелата от гърдите на принц Руриск. Раната къркореше с всеки негов дъх и въпреки това тя не го остави да умре. Аз не съм чак такава лечителка, но ще опитам. Ще пратя чирака си с мехлем за ръцете, краката и лицето му. Всеки ден хубаво му натърквайте кожата с него и не се плашете, че се бели. Колкото до гърба му, трябва да го налагаме с компрес, за да изсмучем отровите от раната. Трябва да му давате да яде и пие колкото може да поема. Оставете го да почива. И след седмица ще извадим стрелата с надеждата, че е укрепнал достатъчно, Джофрон. Знаеш ли добър компрес за изсмукване на отрова?
— Знам един-два. Трици и подрумче например — отвърна младата жена.
— Ще свърши работа. Ще ми се да можех сама да се погрижа за него, но трябва да ида при други. Снощи са нападнали Кедров хълм. Пристигна гълъб с вестта, че след оттеглянето на ратниците имало много ранени. Трябва да го оставя при вас.
— При това в моето легло — мрачно прибави мъжът с ръце като от слонова кост. Чух вратата да се затваря след знахарката.
Поех си дъх, но нямах сили да говоря.
Чух мъжа да се движи из колибата, разнесе се звук от наливане на вода и местене на съдове. Към мен се приближиха стъпки.
— Мисля, че се е свестил — тихо каза Джофрон.
Леко кимнах.
— Тогава се опитай да му дадеш това и после го остави да почива. Ще се върна с триците и подрумчето за компреса. И със завивки за мен — нали той трябва да остане в леглото.
Пред очите ми се появи табла с паница и чаша. До мен седна една жена. Не можех да видя лицето й, но тъканта на полата й беше планинска. Тя загреба с лъжицата в паницата и ми я поднесе. Предпазливо я опитах. Някакъв бульон. От чашата се носеше мирис на лайка и валериан. Чух вратата да се отваря и отново да се затваря. Усетих полъх на студен въздух. Втора лъжица бульон. Трета.
— Къде? — Успях да попитам аз.
— Какво — попита тя и се наведе към мен, така че да ме погледне в лицето. Сини очи. Прекалено близо до моите. — Каза ли нещо?
Не отворих уста, за да пъхне лъжицата в устата ми. Изведнъж ми се стори прекалено голямо усилие да ям, въпреки че и малкото количество, което бях поел, ме бе ободрило. В стаята като че ли стана по-тъмно.
Когато се събудих, навън беше нощ. Цареше пълна тишина, освен приглушеното пращене на огъня. Макар че светлината бе слаба, успях да разгледам стаята. Чувствах се трескав, ужасно слаб и жаден. На ниската масичка до леглото ми имаше чаша вода. Опитах се да протегна ръка към нея, ала болката в гърба ми попречи.
— Вода — промълвих аз, но устата ми беше толкова суха, че и самият аз едва чух шепота си. Никой не дойде при мен.
Мъжът бе легнал край огнището и спеше като котка, отпуснат, ала сякаш постоянно нащрек. Беше подпрял глава върху протегнатата си ръка и огънят го осветяваше. Погледнах го и сърцето ми се разтуптя.
Косата му бе пригладена назад върху черепа и сплетена на плитка. Лицето му беше безизразно и неподвижно като издялана маска. Всичките му детски черти бяха изчезнали, оставяйки чистите очертания на скулите, високото чело и дългия прав нос. Устните му бяха по-тънки, брадичката му — по-решителна, отколкото си ги спомнях. Танцуващите пламъци обагряха бялата му кожа с цвят на кехлибар. Откакто не се бяхме виждали, шутът бе възмъжал. Промяната ми се струваше прекалено голяма само за година и все пак тази година беше най-дългата в живота ми. Известно време просто лежах и го наблюдавах.
Очите му бавно се отвориха, сякаш го бях повикал. Отначало само ме гледаше. После свъси вежди. Внимателно седна и видях, че наистина е като от слонова кост. Косата му имаше цвят на прясно смляно брашно. Ала очите му караха сърцето ми да се свива. Жълти като на котка, те отразяваха светлината на огъня. Накрая възвърнах дар слово.
— Шуте — тъжно въздъхнах. — Какво са ти направили? — Напуканите ми устни едва изговориха думите. Протегнах ръка към него, ала това раздвижи мускулите на гърба ми и усетих, че раната ми се отваря. Светът се люшна и започна да ми се изплъзва.
Безопасност. Това беше първото ми ясно усещане. Идваше от меката топлина на чистите завивки, от уханието на билки, което се носеше от възглавницата. Нещо топло и малко влажно леко притискаше раната ми и притъпяваше болката. Безопасността ме обгръщаше също като хладните ръце, които държаха измръзналите ми пръсти. Отворих очи и осветената от огъня стая бавно се фокусира.
Той седеше до леглото ми. В него имаше някаква неподвижност, която не бе покой. Погледът му блуждаеше. Носеше обикновен кафтан от бяла вълна с кръгла яка. Тези прости дрехи ме поразиха, след като дълги години го бях виждал само в шутовски костюм. Като пъстра кукла с излющена боя. После по бузата край тесния му нос се плъзна сребриста сълза. Смаях се.
— Шуте? — Този път гласът ми прозвуча като грак.
Очите му мигом срещнаха моите и той коленичи до мен. Дишаше неравномерно. Взе чашата от масичката и я поднесе към устата ми. После я остави и стисна отпуснатата ми ръка. Говореше тихо, по-скоро на себе си, отколкото на мен.
— Какво са ми направили ли, Фиц? Богове, а какво са направили с теб, че да те обезобразят така? Какво е станало с мен, щом дори не те познах, въпреки че те носих в собствените си ръце. — Студените му пръсти колебливо се плъзнаха по лицето ми и опипаха белега и счупения ми нос. Той се наведе напред и опря чело в моето. — Само като си спомня колко беше красив — задавено промълви шутът и замълча. Топлината на сълзата му опари лицето ми.
Сетне той рязко се надигна и се прокашля. Избърса с ръкав очите си — детински жест, който съвсем ме размекна. Дълбоко си поех дъх и се овладях.
— Променил си се — успях да кажа.
— Нима? Сигурно съм се променил. Как може да не съм се променил? Мислех те за мъртъв и целия си живот — за провален. А сега си връщам и теб, и целта на живота си… Отворих очи за теб и ми се стори, че сърцето ми ще спре, че най-сетне съм полудял. После ти изрече името ми. Променил съм се, казваш? Повече, отколкото можеш да си представиш, също както си се променил и ти. Тази нощ аз сам не се познавам. — Никога не бях чувал шута да дрънка такива глупости. Той си пое дъх и хрипливо изрече следващите думи: — Цяла година те смятах за умрял, Фиц. Цяла година.
Шутът продължаваше да държи ръката ми. Усетих тръпките, които го побиха. После изведнъж се изправи.
— И двамата имаме нужда от нещо за пиене. — Той се отдалечи от мен. Беше пораснал, но по-скоро на ширина, отколкото на височина. Тялото му вече не бе детско. Беше строен и мършав както винаги, мускулест като всеки акробат. Донесе от един шкаф бутилка и две чаши. Отпуши шишето и усетих топлината на брендито още преди да налее. Той отново седна до мен и ми подаде едната чаша. Успях да я хвана въпреки почернелите върхове на пръстите си. Той, изглежда, бе възвърнал донякъде предишното си самообладание. Погледна ме над ръба на чашата. Вдигнах глава и отпих. Половината глътка потече по брадата ми и се задавих така, сякаш за пръв път опитвам алкохол. Сетне усетих горещината в корема си. Шутът поклати глава и внимателно избърса лицето ми.
— Трябваше да се вслушам в сънищата си. Все сънувах, че идваш. Никога не казваше повече. „Идвам“ — само това. Но аз бях убеден, че съм се провалил, че Катализатора е мъртъв. Дори не успях да те позная, когато те вдигнах от земята.
— Шуте — промълвих. Искаше ми се да замълчи. Просто поне за малко копнеех да съм в безопасност и да не мисля за нищо. Той не разбираше.
Погледна ме и се ухили с предишната си лукава шутовска усмивка.
— Все още не разбираш, нали? Когато научихме, че си умрял, че Славен те е убил… животът ми свърши. И стана още по-зле, когато започнаха да се стичат поклонници, които ме смятаха за Белия пророк. Знаех, че съм Белия пророк. Зная го от дете, както и онези, които ме отгледаха. Пораснах с мисълта, че някой ден ще дойда на север, ще те открия и двамата ще насочим времето по правилния му курс. Цял живот съм знаел, че ще го направя…
— Още бях дете, когато се отправих на път — продължи той. — Сам стигнах до Бъкип, за да търся Катализатора, когото единствено аз можех да позная. Намерих те и те познах, макар и ти да не знаеше. Следях бавното развитие на събитията и виждах, че всеки път ти беше камъчето, което караше колелото да променя древния си път. Опитвах се да ти говоря за това, но ти не искаше и да чуеш. Катализатор ли? Не и ти, о, не! — Той се засмя почти нежно. Пресуши на една глътка остатъка от брендито си и повдигна моята чаша към устните ми. Отпих.
Шутът се изправи, обиколи стаята, после спря, наля си пак и се върна при мен.
— Видях всичко да се люлее на ръба на разрухата. Но ти винаги беше там, неразигравана карта, страна на зара, която никога не се е падала. Когато умря моят крал, както знаех, че трябва да се случи, имаше наследник на Пророческия род и Фицрицарин беше жив, Катализатора, който щеше да промени всичко така, че този наследник да се възкачи на престола. — Той пак пресуши брендито си и усетих острия мирис на алкохола в дъха му. — Избягах. Избягах с Кетрикен и нероденото дете, скърбях и въпреки това бях убеден, че всичко ще е както трябва. Защото ти беше Катализатора. Но когато до нас достигна вестта, че си умрял… — Шутът рязко замълча. Когато се опита отново да заговори, гласът му бе изгубил мелодичността си. — Това ме превърна в лъжа. Как можех да съм Белия пророк, щом Катализатора беше мъртъв? Какво можех да предскажа? Промените, които можеха да настъпят, ако ти беше останал жив ли? Просто щях да гледам как светът все по-дълбоко потъва в разруха. Вече нямах цел. Разбираш ли, твоят живот беше обвързан с моя. Започнах да се чудя дали светът е такъв, какъвто смятах аз. Дали изобщо съм бял пророк, или това е някаква особена лудост, самозаблуда, която носи утеха на един изрод. Цяла година, Фиц. Цяла година! Скърбях за приятеля, когото бях изгубил, скърбях за света, който някак си бях обрекъл. Аз бях виновен за всичко. И когато детето на Кетрикен, моята последна надежда, се роди неподвижно и синьо, кой друг можеше да е виновен, освен мен?
— Не! — Думата изригна от мен със сила, която не бях знаел, че имам. Шутът потръпна, като че ли го бях ударил.
— Да — просто рече той и внимателно хвана ръката ми. — Съжалявам. Трябваше да се сетя, че не знаеш. Кралицата беше съсипана. И аз. Наследникът на Пророците. Моята последна надежда. Бях се държал, бях си казвал, че навярно ще е достатъчно детето да остане живо и да се възкачи на престола. Но когато я доведоха с мъртвороденото, въпреки всичките й мъки… усетих, че целият ми живот е бил измама, зла шега, която ми е изиграло времето. Но сега… — Шутът за миг затвори очи. — Сега откривам, че си жив. Сега съм жив и аз. И отново вярвам. Отново зная кой съм. И кой е моят Катализатор. — Той се засмя, без да има представа, че думите му вледеняват кръвта ми. — Бях изгубил вяра. Аз, Белия пророк, не вярвах в собственото си пророчество! И все пак ние сме живи, Фиц, и всичко ще стане така, както трябва.
Шутът пак напълни чашата си. Алкохолът беше с цвета на очите му. Той видя, че го зяпам, и радостно се усмихна.
— О, казваш, че Белия пророк вече не е бял, нали? Предполагам, че ние сме си такива. С годините може да придобия повече цвят. — Пренебрежително махване с ръка. — Но това не е важно. Вече прекалено много се раздрънках. Разкажи ми, Фиц. Разкажи ми всичко. Как се спаси? Защо си тук?
— Искрен ме вика. Трябва да отида при него.
Шутът си пое дъх. Не ахна, просто бавно вдиша, като че ли отново поемаше живота в себе си. Лицето му засия от радост.
— Значи е жив! О! — И преди да успея да отговоря, вдигна ръце. — Не бързай. Разкажи ми всичко подред. Жадувам да чуя тези думи. Трябва да ми разкажеш всичко.
И аз опитах. Силите ми не бяха много. От време на време мислите ми трескаво започваха да блуждаят и после не си спомнях къде съм прекъснал. Стигнах до тъмницата на Славен и успях само да кажа:
— Заповяда да ме бият и да ме измъчват с глад. — Шутът бързо хвърли поглед към обезобразеното ми лице и се извърна. Разбираше ме. Той също добре познаваше Славен. Когато зачака да продължа, аз бавно поклатих глава.
Шутът кимна и се усмихна.
— Няма нищо, Фиц. Просто си уморен. Вече ми каза онова, което най-много копнеех да чуя. Останалото ще почака. А сега аз ще ти разкажа как прекарах годината. — Опитах се да го слушам, вкопчвах се във важните думи и ги запазвах в сърцето си. Отдавна си бях задавал много въпроси. Славен подозирал Кетрикен. Тя се прибрала в покоите си и открива, че грижливо избраните й и опаковани провизии са изчезнали, отмъкнати от шпионите на Славен. Останали й само дрехите на гърба й и набързо наметнатият плащ. Чух за бурята, която вилнеела в нощта на бягството им от Бъкип.
Кетрикен яздела моята Сажда, шутът — своеволния Дорест, и така двамата прекосили целите Шест херцогства посред зима. Стигнали в Синьо езеро към края на зимните бури. Шутът ги издържал и спечелил пари, за да платят за кораба, като боядисвал лицето и косата си и жонглирал по улиците. В какъв цвят боядисвал кожата си ли? В бял, разбира се, за да скрие по-добре бялата кожа, която щели да търсят шпионите на Славен.
Прекосили езерото без злополуки, минали през Лунно око и навлезли в Планините. Кетрикен незабавно поискала помощта на баща си, за да открие какво се е случило с Искрен. Оказало се, че се е отбил в Джаампе, ала оттогава не били чували нищо за него. Кетрикен пратила конници по следите му и дори лично участвала в търсенето. Но се сринали всичките й надежди. Високо в планината открила мястото на битката. Зимата и лешоядите били свършили своето. Не могли да разпознаят никого, ала намерили еленовото знаме на Искрен. Пръснатите стрели и разсечените ребра на един от скелетите показвали, че са ги нападнали хора, а не зверове или природни стихии. Не всички черепи били там и състоянието на костите не позволило да определят броя на мъртвите. Кетрикен хранела надежда, докато не открили плащ, който си спомняла, че прибрала в багажа на Искрен. Със собствените си ръце била извезала елена на гърдите му. Под него имало полуразпаднали се кости и дрипави дрехи. Кетрикен оплакала съпруга си като мъртъв.
Завърнала се в Джаампе, като се люшкала между опустошителна скръб и дива ярост към Славен. Под влияние на гнева си твърдо решила да се погрижи детето й да седне на трона на Шестте херцогства и да възстанови справедливостта в страната. Тези планове я крепели, докато не родила мъртвото дете. Оттогава шутът почти не я бил виждал, само я зървал да се разхожда из замръзналите си градини с неподвижно като сняг лице.
В разказа му имаше и други новини. Сажда и Дорест били добре. Въпреки годините си Сажда забременяла от младия жребец. Поклатих глава. Славен бе направил всичко възможно да предизвика война. Смятали, че разбойническите банди, които вилнеели в Планините, били пратени от него. Зърното, за което било платено през пролетта, изобщо не било получено, на планинските търговци не позволявали да пресичат границата със стоките си. Няколко селца край границата с Шестте херцогства били плячкосани и опожарени. Макар да се разгарял бавно, гневът на крал Ейод вече пламтял с пълна сила. Въпреки че планинският народ нямал действаща войска, всички щели да грабнат оръжие при призива на своята Жертва. Войната била неизбежна.
Шутът знаеше и някои неща за Търпение, господарката на Бъкип, пренасяни от уста на уста до Планините от търговци и контрабандисти. Тя правела всичко възможно, за да отбранява бъкското крайбрежие. Парите свършвали, ала народът й плащал „данъка на господарката“, както започнали да го наричат, и тя го разпределяла между ратниците и моряците си. Бъкип още не бил паднал, въпреки че пиратите вече имали укрепления по целия бряг на Шестте херцогства. Зимата прекратила войната, но пролетта отново щяла да окъпе крайбрежието в кръв. Някои от по-малките замъци говорели за договори с алените кораби. Други открито предлагали да им плащат дан с надеждата да избегнат претопяването.
Крайбрежните херцогства нямало да издържат още едно лято. Така казал Сенч. Той пристигнал в Джаампе по тайни пътища в средата на лятото, преоблечен като амбулантен търговец, ала се разкрил на кралицата. Тогава шутът го видял.
— Войната го подмладява — отбеляза той. — Движи се като двайсетгодишен младеж. Носи меч и в очите му гори огън. Зарадва се, че в корема й расте наследник на Пророците, и двамата дръзко крояха планове да възкачат детето на Искрен на престола. Но това беше през лятото. — Шутът въздъхна. — Сега чух, че пак се бил върнал. Мисля, че кралицата му е казала за детето. Още не съм го виждал. Нямам представа с какво може да ни обнадежди сега. Трябва да има наследник на Пророческия трон. Искрен трябва да ни даде престолонаследник. Иначе… — Той направи безпомощен жест.
— Защо да не е Славен? Няма ли да е достатъчно и неговото дете?
— Не. — Погледът му заблужда. — Не. Уверявам те, въпреки че не мога да ти кажа защо. Във всички бъдещи времена, които съм виждал, той няма дете. Дори незаконородено. Във всички времена той е последният Пророк и довежда мрака.
Побиха ме тръпки. Изглеждаше ми извънредно странен, когато говореше такива неща. И странните му думи ме подсетиха за друга моя тревога.
— Запознах се с две жени. Една пътуваща певица, Славея, и една стара поклонничка, Кетъл. Пътуваха насам. Кетъл търсеше Белия пророк. Изобщо не ми хрумна, че може да си ти. Чувал ли си нещо за тях? Дали са стигнали в Джаампе?
Той бавно поклати глава.
— Откакто зимата затвори пътищата, никой не е търсил Белия пророк. — Забеляза безпокойството на лицето ми и замълча. — Разбира се, аз не научавам за всички, които пристигат. Може да са в Джаампе. Но не съм чувал нищо за тях. — И неохотно прибави: — По пътищата върлуват разбойници. Може да са се… забавили.
Може да бяха мъртви. Бяха се върнали да ме спасят, а аз ги бях отпратил сами.
— Фиц?
— Добре съм. Ще ми направиш ли една услуга, шуте?
— Вече не ми харесва този тон. Каква услуга?
— Не казвай на никого, че съм аз. Не казвай на никого, че съм жив, поне засега.
Той въздъхна.
— Даже на Кетрикен ли? Да не й кажа, че Искрен е жив, така ли?
— Искам сам да направя онова, за което съм дошъл. Нямам намерение да събуждам в нея лъжливи надежди. Тя вече е преживяла смъртта му. Ако й го върна, ще има достатъчно време за радост. Зная, че искам много. Но нека си остана странникът, когото лекуваш. По-късно може да имам нужда от помощта ти, за да открия една стара карта от библиотеката на Джаампе. Но когато замина, искам да съм сам. — Извърнах поглед и прибавих. — Нека Фицрицарин си остане мъртъв. Така е най-добре.
— Не може да не искаш да видиш поне Сенч — сякаш не вярваше на ушите си, каза той.
— Дори Сенч не бива да знае, че съм жив. — Замълчах, като се чудех какво повече ще разгневи стареца: че съм се опитал да убия Славен, след като той винаги ми го е забранявал, или че толкова глупаво съм се провалил. — Тази задача трябва да е само моя.
Шутът пак въздъхна.
— Не казвам, че съм съгласен с теб. Но няма да те издам на никого. — Той тихо се засмя. Разговорът замря. Бутилката бе празна. Мълчахме и пиянски се гледахме. Треската и брендито горяха в мен. Имах да мисля за прекалено много неща и не можех да направя почти нищо. Ако лежах неподвижно, болката в гърба ми стихваше до пулсиране, което следваше туптенето на сърцето ми.
— Жалко, че не си успял да убиеш Славен — отбеляза шутът.
— Зная. Опитах. Провалих се и като заговорник, и като убиец.
Той сви рамене.
— Никога не си бил добър. Грозотата така и не успя да се пребори с наивността ти, сякаш просто не вярваше в злото. Това най-много ми харесваше в теб. — Шутът леко се олюля. — И пак това най-много ми липсваше, когато беше мъртъв.
Глупаво се усмихнах.
— Преди си мислех, че това е красотата ми.
Известно време шутът просто ме гледаше. После се извърна и тихо рече:
— Не е честно. Ако бях трезвен, никога нямаше да го кажа. И все пак… О, Фиц. — Той отново се обърна към мен и нежно поклати глава. Заговори без обичайната си подигравателност, което напълно го променяше. — Навярно наполовина се дължеше на това, че изобщо не го съзнаваш. Не като Славен. Виж, той е хубавец, но отлично го знае. Никога няма да го видиш с разчорлена коса или зачервен от вятъра.
За миг се почувствах странно неловко. После отвърнах:
— Нито със стрела в гърба, за съжаление. — Двамата избухнахме в глупашки смях, който разбират само пияните. Това обаче разбуди болката ми и аз се задъхах. Шутът се изправи по-стабилно, отколкото очаквах, вдигна влажната торбичка от гърба ми и я смени с друга, почти неприятно топла, която взе от гърнето в огнището. После приклекна до мен и се вгледа в лицето ми. Жълтите му очи бяха непроницаеми, също като някогашните му безцветни. Той постави студената си длан на бузата ми, сетне отметна кичурите коса от челото ми.
— Утре — мрачно рече шутът. — Утре пак ще сме на себе си. Шутът и копелдакът. Или Белия пророк и Катализатора, ако искаш. Ще трябва да приемем тези си роли, колкото и да не ни харесват, и да изпълним всичко, което ни е посочила съдбата. Но сега ще ти кажа нещо, само между нас, и единствено защото аз съм си аз и ти си си ти. Радвам се, радвам се, че си жив. Радвам се, че съдбата е избрала животът ми да е преплетен с твоя.
Наведе се и за миг притисна чело към моето. После тежко въздъхна и се отдръпна.
— Спи, момко — имитира той гласа на Сенч. — Утрото настъпва рано. И ни чака работа. — Шутът се засмя. — Трябва да спасим света.
21
Сблъсъци
Дипломацията понякога е изкуството на манипулирането с тайни. Докъде щяха да стигнат всички преговори, ако не бяха тайните, за да бъдат споделяни или пазени? Това се отнася колкото за търговска спогодба между кралства, толкова и за брачен договор. Всяка страна знае какво иска да разкрие на другата, за да получи каквото желае — пазарлъкът зависи именно от манипулирането на тази тайна информация. Тайните играят роля във всички взаимоотношения между хората, независимо дали става дума за игра на карти, или за продажба на крава. Преимуществото винаги е на страната на онзи, който знае точно коя тайна да разкрие и кога. Крал Умен обичаше да казва, че няма по-голямо преимущество от това да знаеш тайната на врага си, когато той смята, че не подозираш за нея. Навярно такава тайна е най-могъща.
Следващите дни бяха само периоди на бодърстване, редуващи се с трескави сънища. Или краткият ми разговор с шута бе изчерпал всичките ми сили, или най-после се бях почувствал в достатъчна безопасност, за да се предам на болестта. Навярно и двете. Лежах край огнището на шута и се чувствах ужасно измъчен, ако изобщо изпитвах нещо. Ту идвах на себе си, ту се унасях, но Искреновото „Ела при мен, ела при мен“ никога не бе много надалеч, като барабан, отмерващ темпото на болката ми. В мъглата на треската чувах и други гласове, ала неговият постоянно кънтеше в главата ми.
— Тя смята, че търси теб. И аз така мисля. Трябва да се срещнеш с нея. Изминала е дълъг път, за да търси Белия пророк — тихо и настойчиво каза Джофрон.
Чух шута рязко да оставя пилата си.
— Тогава й кажи, че греши. Кажи й, че съм Белия майстор на играчки. Кажи й, че Белия пророк живее по-нататък по улицата, през пет врати вляво.
— Няма да се подиграя с нея — сериозно отвърна Джофрон.
— Идва отдалеч и едва не е изгубила живота си. Хайде, свещени, тя чака отвън. Няма ли да поговориш с нея поне за малко?
— Свещени — презрително изсумтя шутът. — Четеш прекалено много стари свитъци. Както и тя. Не, Джофрон. — После въздъхна и се смили. — Кажи й, че ще поговоря с нея след два дни. Но не днес.
— Добре. — Джофрон очевидно не одобряваше решението му. — Но с нея има още една. Пътуваща певица. Едва ли ще я отпратя толкова лесно. Според мен тя търси него.
— О, никой не знае, че той е тук. Освен ние с теб и знахарката. Той иска да го оставят на мира, докато не оздравее.
Отворих уста. Опитах се да кажа, че искам да видя Славея, че не желая да я отпращам.
— Зная. И знахарката още е в Кедров хълм. Но певицата е хитра. Разпита децата за непознати хора. А както обикновено, децата знаят всичко.
— И разказват всичко — сърдито прибави шутът. — Виждам, че не ми остава друг избор.
— Ще ги приемеш ли?
Кратък смях.
— Не, разбира се. Исках да кажа, че ще ги излъжа.
Лъчите на следобедното слънце косо осветяваха затворените ми клепачи. Събудих се от спорещи гласове.
— Само искам да го видя. — Женски глас, сърдит. — Зная, че е тук.
— О, трябва да призная, че си права. Но той спи. — Шутът — с влудяващо спокойствие.
— Въпреки това ще го видя. — Славея, упорито.
Шутът тежко въздъхна.
— Мога да те пусна да го видиш. Но тогава ще поискаш да го докоснеш. А щом го докоснеш, ще поискаш да изчакаш, докато се събуди. А щом се събуди, ще поискаш да си поговориш с него. И няма да има край. А днес имам много работа. Времето на майстора на играчки не му принадлежи.
— Ти не си майстор на играчки. Зная кой си. Зная и кой е той.
Студът нахлуваше през отворената врата. Свих се под одеялата си. Искаше ми се да затворят.
— О, да, вие с Кетъл знаете нашата голяма тайна. Аз съм Белия пророк, а той е овчарят Том. Но днес съм зает да предсказвам на кукли, които ще бъдат довършени утре, а той спи. И брои овце в съня си.
— Не това исках да кажа. — Славея сниши глас, но въпреки това я чувах. — Той е Фицрицарин, син на Рицарин. А ти си шутът.
— Преди може и да съм бил шутът. Тук в Джаампе всеки го знае. Но сега съм Майстора на играчки. Тъй като вече не използвам другото име, ако искаш, можеш да го вземеш за себе си. Що се отнася до Том, мисля, че напоследък е приел името Голямата възглавница.
— Ще отида при кралицата.
— Мъдро решение. Ако искаш да станеш неин шут, определено трябва да се срещнеш с нея. Но сега ми позволи да ти покажа нещо друго. Не, отдръпни се, моля те, за да го видиш. Ето, гледай. — Чух затръшването на вратата и спускането на резето. — Външната страна на вратата ми — весело съобщи шутът. — Сам я боядисах. Харесва ли ти?
Разнесе се приглушен удар с юмрук, последван от още няколко. Като си тананикаше под нос, шутът се върна на работната си маса, взе дървената глава на недовършената си кукла и четката си, после хвърли поглед към мен.
— Заспивай. Тя няма да се срещне скоро с Кетрикен. Напоследък кралицата не приема много хора. А когато я приеме, едва ли ще й повярва. Засега не можем да направим нищо друго. Така че спи, докато можеш. И събирай сили, защото се боя, че ще ти трябват.
Слънце, осветяващо бял сняг. Легнал по корем сред дърветата, вперил очи към една поляна. Млади човеци играят, гонят се, скачат и се блъскат в снега. Много приличат на вълчета. Завиждаме им. Ние никога не сме играли с други вълчета. Копнеем да изтичаме долу и да се присъединим към тях. Ще се уплашат, предупреждаваме се ние. Само ще гледаме. Острите им викове кънтят във въздуха. Дали и нашето малко женско ще стане като тях, питаме се? Плитките им летят зад тях, докато се гонят в снега.
— Фиц. Събуди се. Трябва да поговоря с теб.
Нещо в гласа на шута проникна през мъглата и болката. Отворих очи и мъчително примижах. В стаята цареше мрак, но той бе оставил няколко свещи на пода до леглото ми. Сега седеше до тях и сериозно се взираше в лицето ми. Не можех да разчета изражението му — струваше ми се, че в очите и в ъгълчетата на устата му играе надежда, ала в същото време сякаш се готвеше да ми съобщи лоша вест.
— Чуваш ли ме — попита той.
Успях да кимна.
— Да. — Гласът ми бе толкова пресипнал, че не можех да го позная. Вместо по-силен, се чувствах така, сякаш по-силна ставаше раната. Болката се разпространяваше с всеки следващ ден и постоянно дразнеше съзнанието ми, което ми пречеше да мисля.
— Бях на вечеря със Сенч и Кетрикен. Той има новина за нас. — Шутът внимателно се вгледа в лицето ми. — Сенч казва, че в Бък имало дете от рода на Пророците. Все още било бебе, незаконородено. Но от същия Пророчески произход като Искрен и Рицарин. Той се кълне в това.
Затворих очи.
— Фиц. Фиц! Събуди се и ме изслушай. Сенч иска да убеди Кетрикен да го обяви за свое законно дете от Искрен, скрито, за да го защитят от убийци. Или да каже, че момиченцето е копеле на Искрен, но че тя го осиновява и го обявява за своя наследница.
Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Дъщеря ми, разбрах аз. Скрита и пазена от Бърич. За да бъде пожертвана за трона. Взета от Моли и дадена на кралицата. Моето момиченце, чието име дори не знаех. Взето, за да стане принцеса и след време — кралица. Завинаги да ми бъде отнето.
— Фиц! — Шутът постави ръка на рамото ми и го стисна. Отворих очи.
— Нищо ли няма да ми кажеш — втренчен в лицето ми, предпазливо попита той.
— Дай ми вода.
Докато го нямаше, се овладях. Шутът ми даде да пия. Когато отдръпнах чашата от устата си, бях решил какъв въпрос ще е най-убедителен.
— Как реагира Кетрикен на новината, че Искрен има незаконородено дете? Това едва ли я е зарадвало.
Неувереността, на която се бях надявал, се изписа на лицето му.
— Детето се е родило в края на жътвата. Твърде късно, за да го е заченал Искрен преди заминаването си. Кетрикен се досети по-бързо от мен. — Говореше почти с нежност. — Ти трябва да си бащата. Когато Кетрикен попита Сенч, той отговори точно така. — Шутът наклони глава и впери очи в мен. — Не знаеше ли?
Бавно поклатих глава. Какво означаваше честта за такъв като мен? Аз бях копеле и убиец, какво право имах да претендирам за душевно благородство? Изрекох лъжата, която винаги щях да презирам.
— Аз не може да съм заченал дете, родено по жътва. Моли ме изхвърли от леглото си месеци преди да напусне Бък. — Опитах се да говоря колкото можех по-спокойно. — Ако майката е Моли и твърди, че детето е от мен, значи лъже. — Опитах се искрено да прибавя: — Съжалявам, шуте. Аз не съм ви заченал наследник на Пророците, нито възнамерявам. — Нямаше нужда да имитирам задавен глас и сълзи в очите. — Странно. — Поклатих глава. — Че такова нещо може да ми донесе такава мъка. Че тя е способна да представя бебето за мое. — Затворих очи.
— Доколкото разбрах, тя не твърди такова нещо — внимателно отвърна шутът. Струва ми се, че засега Моли не знае нищо за плана на Сенч.
— Знаеш, че трябва да се срещна със Сенч и Кетрикен. За да им кажа, че съм жив, и да им разкрия истината. Но когато събера сили. В момента, шуте, искам да остана сам — помолих го аз. Не желаех да виждам нито съчувствието, нито озадачението на лицето му. Молех се да повярва на лъжата ми, макар да се презирах за отвратителното нещо, което бях казал за Моли. Затова не отворих очи. Той взе свещите и си отиде.
Известно време лежах в мрака. Не можех да се понасям. Така бе най-добре, казвах си. Ако някога се върнех при нея, можех да оправя нещата. В противен случай поне нямаше да й вземат детето. Безкрайно си повтарях, че съм постъпил разумно. Ала не се чувствах разумен. Чувствах се предател.
Сънувах сън, едновременно жив и абсурден. Дялах черен камък. Безкрайно и монотонно. Използвах камата си за длето и един камък за чук. Пръстите ми бяха изранени и подути, защото често удрях тях вместо ръкохватката на ножа. Ала това не ме спираше. Дялах черен камък. И чаках някой да дойде и да ми помогне.
Една вечер се събудих и открих, че до леглото ми седи Кетъл. Изглеждаше по-стара, отколкото си я спомнях. През пергаментовия прозорец се процеждаше бледа зимна светлина и докосваше лицето й. Известно време я наблюдавах, преди да разбере, че съм буден. Когато забеляза това, тя поклати глава.
— Трябваше да се досетя, че и ти отиваш при Белия пророк.
Беше толкова странен. — Кетъл се наведе и прошепна: — Той не пуска Славея при теб. Казва, че си бил прекалено слаб за толкова жизнена гостенка. И че не искаш никой да знае, че си тук, поне засега. Но аз ще й кажа, че съм те видяла, нали?
Затворих очи.
Светла утрин. Почукване на вратата. Треската не ми позволяваше нито да спя, нито да стоя буден. Бях пил чай от върбова кора, докато ми се поду коремът. Въпреки това главата ми се пръскаше и все треперех или се потях. Отново се почука, по-силно, и Кетъл остави чашата, с която ме тормозеше. Шутът седеше до работната си маса. Той остави инструмента си, но старицата извика: „Аз ще отворя!“ и го направи още докато шутът казваше: „Не, остави на мен“.
Славея влетя вътре толкова рязко, че Кетъл изненадано възкликна. Певицата профуча покрай нея, като изтръскваше снега от шапката и плаща си, и стрелна шута с триумфален поглед. Той само добродушно й кимна, като че ли я очакваше, и без да каже нищо, се върна към работата си. Гневните искри, които хвърляха очите й, станаха още по-горещи и усетих задоволството й от нещо. Славея затръшна вратата след себе си и влезе в стаята като самия северен вятър. После седна на пода до леглото ми.
— Е, Фиц, страшно се радвам най-сетне да те видя. Кетъл ми каза, че си ранен. Щях да дойда по-рано, но ме отпращаха от вратата. Как си?
Опитах се да се съсредоточа. Щеше ми се да се движи по-бавно и да говори по-тихо.
— Тук е много студено — оплаках се недоволно. — И съм си изгубил обецата. — Бях го открил едва тази сутрин. Това ме ядоса. Не си спомнях защо е толкова важно, но постоянно ме гризеше. Което още повече усилваше главоболието ми.
Славея си свали ръкавиците. Едната й ръка все още бе бинтована. Тя ме докосна по челото с другата. Дланта й беше приятно студена. Странно, че студът толкова ме успокояваше.
— Той гори! — обвинително заяви певицата на шута. — Нямаш ли малко здрав разум да му дадеш чай от върбова кора?
Шутът продължи да дяла дървото.
— До коляното ти има цяло котле чай, ако не си го преобърнала. Ако успееш да го накараш да изпие още, ще се справиш по-добре от мен.
— Няма да е трудно — самонадеяно отвърна Славея. После с по-нежен глас се обърна към мен. — Обецата ти не е изгубена. У мен е. — Тя я извади от кесията на колана си. Някаква малка част от мен бе в достатъчно добро състояние, за да забележи, че певицата е топло облечена в планински дрехи. Докато ми слагаше обецата на ухото, усетих, че дланите й са студени и малко загрубели.
— Защо е у теб?
— Помолих Кетъл да ми я донесе — отвърна откровено Славея. — След като той не искаше да ме пусне при теб. Трябваше да имам нещо, с което да докажа на Кетрикен, че не лъжа. Днес разговарях с нея и със съветника й.
Името на кралицата проникна през блуждаещите ми мисли и ми помогна да се съсредоточа.
— Кетрикен! Какво си направила — извиках ужасено. — Какво й каза?
Славея се сепна.
— Ами, всичко, което трябва да знае, за да може да ти помогне. Че си жив. Че Искрен не е мъртъв и че ти ще го откриеш. Че трябва да прати вест на Моли, за да я окуражи да се грижи за детето ти, докато се завърнеш. Че…
— Аз ти се доверих! Доверих ти тайните си, а ти ме предаде. Какъв глупак съм бил — изпъшках отчаяно. Всичко, всичко беше изгубено.
— Не, аз съм глупакът — намеси се шутът и бавно се приближи и ме погледна. Никога не го бях виждал толкова блед. — Детето е твое — каза сякаш на себе си старият ми приятел. — Истинско дете от рода на Пророците. — Жълтите му очи мъждукаха като гаснещ огън. — Ти знаеш какво означава такава новина за мен. Защо? Защо ме излъга?
Не знаех кое е по-лошо — мъката в очите на шута или триумфът в погледа на Славея.
— Трябваше да излъжа, за да си запазя детето! Тя е моя дъщеря, а не наследница на Пророците! — отчаяно извиках аз. — Моя и на Моли! Дете, което ще отглеждаме и обичаме, а не инструмент в ръцете на някакъв си създател на крале. И Моли не бива да научи, че съм жив, от никой друг, освен от самия мен! Как можа да ми направиш такова нещо, Славея? Защо съм такъв идиот, защо изобщо разкрих тези неща на някого?
На лицето на Славея също се изписа оскърбено изражение. Тя сковано се изправи и задавено отвърна:
— Само се опитвах да ти помогна. Да ти помогна да направиш каквото трябва. — Вятърът отвори вратата зад нея. — Тя има право да знае, че съпругът й е жив.
— За коя говориш — попита един леден глас. За мой ужас Кетрикен влетя в стаята, следвана по петите от Сенч. И ме погледна. Лицето й беше ужасно. Скръбта я беше опустошила, бе издълбала дълбоки бръчки край устата й, беше стопила плътта на бузите й. Сега в очите й бушуваше и гняв. Вятърът, който бе нахлул с тях, ме вледени. После вратата се затвори и погледът ми обходи познатите лица. Стаичката сякаш се препълни с впити в мен студени очи. Запремигвах. Бяха толкова много, толкова близо, и всички ме гледаха. Никой не се усмихваше. Нямаше приветствени възгласи, нямаше радост. Само гняв, който бях събудил с предизвиканите от мен промени. Ето как посрещаха Катализатора. На нито едно от лицата не забелязвах изражението, което се бях надявал да видя.
Освен на лицето на Сенч. Той прекоси стаята с няколко крачки, като в движение свали ръкавиците си. Когато свали качулката на зимния си плащ, видях, че бялата му коса е завързана на воинска опашка. На главата си носеше кожена лента със сребърен медальон на челото. Елен с наведени за нападение рога. Знакът, който ми беше дал Искрен. Славея побърза да се отдръпне от пътя му. Без дори да я погледне, той седна на пода до леглото ми, взе ръката ми в своята и присви очи, щом хвана измръзналите ми пръсти.
— О, момчето ми, момчето ми! Мислех, че си умрял! Когато Бърич ми прати вестта, че е открил трупа ти, сякаш сърцето ми щеше да се пръсне. Думите, които си разменихме на раздяла… но ти си тук и си жив, макар че не си здрав.
Наведе се и ме целуна. Дланта, която притисна до бузата ми, бе мазолеста, белезите почти не се виждаха по загрубялата плът. Вгледах се в очите му и видях радост. Сълзи замъглиха очите ми.
— Наистина ли ще вземеш дъщеря ми, за да я качиш на престола? — Трябваше да попитам. — Поредното копеле за рода на Пророците… Ще позволиш ли да бъде използвана така, както използваха нас?
Лицето му се вцепени и той решително стисна устни.
— Ще направя всичко, каквото трябва, за да се погрижа на трона на Шестте херцогства отново да седне истински Пророк. Заклел съм се да го сторя. Ти също. — Погледът му срещна моя.
Смаяно го зяпнах. Той ме обичаше. Нещо повече, вярваше в мен. Вярваше, че притежавам силата и всеотдайността, които бяха сърцевината на живота му. И че може да ми наложи неща, по-тежки и студени, отколкото беше в състояние да си представи Славен въпреки цялата му омраза към мен. Вярата му в мен бе толкова твърда, че нямаше да се поколебае да ме хвърли в каквато и да било битка и да очаква всякаква саможертва от мен. От гърдите ми внезапно се изтръгна ридание и размърда стрелата в гърба ми.
— Няма край — извиках. — Този дълг ще ме преследва до гроба. По-добре да бях умрял! По-добре сега да умра! — Дръпнах ръката си от Сенч, без да мисля за болката, която ми причини това движение. — Остави ме!
Старият ми учител дори не мигна.
— Изгаря от треска — обвинително каза той на шута. — Не знае какво говори. Трябваше да му дадеш чай от върбова кора.
На устните на шута плъзна ужасна усмивка. Преди да успее да отговори обаче, се разнесе остър звук от разпорване. През намаслената кожа на прозореца се показа сива муцуна с бели зъби, последвана от тялото на вълка. Нощни очи прекатури лавицата със саксии върху оставените под тях свитъци, плъзна се по пода, спря между мен и припряно изправилия се Сенч и с ръмжене се заоглежда. „Ще ги убия всички, ако поискаш.“ Отпуснах глава на възглавницата. Моят чист див вълк. Ето в какво го бях превърнал. В същото, в каквото ме беше превърнал Сенч.
Отново ги огледах. Сенч стоеше със замръзнало лице. Всички други изглеждаха смаяни, някои тъжни, други разочаровани. Разтреперих се от отчаяние и треска.
— Съжалявам — казах немощно. — Никога не съм бил такъв, за какъвто ме смятахте. Никога.
В стаята се възцари мълчание. Огънят за миг запращя.
Притиснах лице към възглавницата и затворих очи. Изрекох думите, които бях принуден да кажа:
— Но ще открия Искрен. Някак си ще ви го доведа. Не защото съм такъв, за какъвто ме смятате — прибавих и бавно повдигнах глава. Видях, че на лицето на Сенч отново оживява надежда. — А защото нямам друг избор. Както винаги.
— Значи вярваш, че Искрен е жив — жадно попита Кетрикен и се понесе към мен като океанска буря.
Кимнах.
— Да — успях да промълвя. — Вярвам, че е жив. Усещам го в себе си. — Лицето й беше съвсем близо пред очите ми. Премигнах, очите ми се насълзиха.
— Тогава защо не се връща? Ранен ли е? Не го ли е грижа за онези, които остави? — Въпросите й се блъскаха в мен като хвърлени камъни.
— Мисля, че… — започнах аз, ала не можех. Не можех да мисля, не можех да говоря. Затворих очи. Заслушах се в дългото мълчание. Нощни очи започна да вие, после гърлено изръмжа.
— Може би за известно време трябва да го оставим — предложи Славея. — Не му е до това.
— Ти можеш да си вървиш — великодушно й отвърна шутът. — За съжаление аз все още живея тук.
На лов. Време е за лов. Поглеждам натам, откъдето влязохме, но Онзи без мирис го е покрил с друго парче еленова кожа. Врата, част от нас знае, че това е вратата, и ние отиваме при нея, тихо изскимтяваме и я побутваме с нос. Тя изтраква като капан, който се затваря. Онзи без мирис идва, стъпва леко и предпазливо. Пресяга се покрай мен, поставя светлата си лапа на вратата и я отваря. Измъквам се навън, отново в студения нощен свят. Приятно е пак да раздвижа мускулите си, да избягам от болката, тясната колиба и тялото, което не работи като това диво убежище от плът и козина. Нощта ни поглъща и ловуваме.
Беше друга нощ, друго време, преди, след, не знаех, дните ми не бяха свързани. Някой повдигна стоплилия се компрес от челото ми и го смени със студен.
— Съжалявам, шуте — промълвих аз.
— Трийсет и две — уморено рече някой. Сетне: — Дий — по-нежно прибави гласът. Хладни ръце повдигнаха главата ми. Към устните ми се приближи чаша. Опитах се да пия. Чай от върбова кора. Отвратено извърнах лице. Шутът избърса устата ми, седна на пода до леглото ми и се облегна на него. Повдигна свитъка си към светлината на лампата и продължи да чете. Беше късна нощ. Затворих очи и се опитах отново да намеря съня. Открих само неща, които бях объркал, доверие на много хора, което не бях оправдал.
— Ужасно съжалявам — казах аз.
— Трийсет и три — без да вдига поглед, отброи шутът.
— Какво „трийсет и три“ — попитах.
Той ме погледна изненадано.
— О, значи наистина си буден и говориш?
— Разбира се. Какво „трийсет и три“?
— За трийсет и трети път казваш „съжалявам“. На различни хора, но най-често на мен. Седемнайсет пъти вика Бърич. Вече не знам колко пъти вика Моли. И цели шейсет и два пъти каза: „Идвам, Искрен“.
— Сигурно те побърквам. Съжалявам.
— Трийсет и четири. Не. Бълнуваше доста еднообразно. Сигурно е от треската.
— Сигурно.
Шутът се върна към четивото си.
— Омръзна ми да лежа по корем — казах.
— Винаги можеш да се обърнеш по гръб — предложи той и думите му ме накараха да потръпна. — Искаш ли да ти помогна да се обърнеш на другата страна?
— Не. Така само още повече ще ме заболи.
— Кажи ми, ако промениш решението си. — И пак се зачете.
— Сенч не идва да ме види — отбелязах аз.
Шутът въздъхна и остави свитъка.
— Никой не е идвал. Дойде знахарката и ни се скара, че те безпокоим. Трябвало да те оставят на мира, докато извади стрелата от гърба ти. С други думи, до утре. Освен това Сенч и кралицата имат да обсъждат много неща. Откритието, че вие с Искрен сте живи, промени всичко за тях.
— Преди щеше да включи в разговорите и мен. — Замълчах. Знаех, че изпадам в самосъжаление, но не бях в състояние да се овладея. — Сигурно смятат, че вече не могат да ми имат доверие. Не че ги обвинявам. Сега всички ме мразят. Заради тайните, които криех. Заради всичко, в което ги провалих.
— О, не всички те мразят — внимателно възрази шутът. — Всъщност те мразя само аз.
Погледнах го. Циничната му усмивка ме успокои.
— Тайни — рече той и въздъхна. — Някой ден ще напиша дълъг философски трактат за силата на тайните, разкривани или пазени.
— Имаш ли бренди?
— Пийни си чай от върбова кора. — В гласа му долових кисела любезност, подсладена с мед. — Има много, нали знаеш. Цели ведра. Само за теб.
— Струва ми се, че треската ми е поотслабнала — отвърнах смирено.
Шутът долепи длан до челото ми.
— Така е. Засега. Но мисля, че лечителката няма да одобри, ако пак се напиеш.
— Знахарката я няма — отбелязах аз.
Той повдигна светлите си вежди.
— Бърич страшно щеше да се гордее с теб. — Но грациозно се изправи и отиде при дъбовия шкаф, като внимателно заобиколи спящия на топло пред огнището Нощни очи. Погледнах към поправения прозорец и после отново към шута. Сигурно бяха сключили някакво споразумение. Вълкът спеше толкова дълбоко, че дори не сънуваше. И коремът му беше пълен. Когато се пресегнах към него, лапите му потръпнаха. Отдръпнах се. Шутът тъкмо поставяше бутилка с две чаши върху поднос. Изглеждаше потиснат.
— Съжалявам.
— Вече ми го каза. Трийсет и пет пъти.
— Наистина съжалявам. Трябваше да ти се доверя и да ти призная за дъщеря си. — Нищо, нито треската, нито стрелата в гърба ми не можеше да ми попречи да се усмихвам, когато произнасях тези думи. Дъщеря ми! Опитах се да изрека чистата истина. Засрамих се, че усещането ми се струва толкова непознато. — Никога не съм я виждал, нали знаеш. Само с Умението. Не е същото. И искам да е моя. Моя и на Моли. Не дете, което принадлежи на едно кралство и трябва да носи някаква огромна отговорност. Просто момиченце, което бере цветя, прави свещи с майка си, прави… — запънах се и довърших: — … всичко, каквото правят обикновените деца. Сенч обаче няма да го допусне, нали? В момента, в който някой я посочи и каже: „Ето, тя може да стане наследница на Пророците“, дъщеря ми ще бъде изложена на опасност. Ще трябва да бъде пазена, ще я научат да се страхува, да претегля всяка своя дума, да обмисля всяка своя постъпка. Защо? Тя не е истинска кралска наследница. Тя е копелето на едно копеле. — С мъка изрекох тези сурови думи и се заклех никога да не позволя на никого да й ги каже в лицето. — Защо трябва да бъде изложена на такава опасност? Едно щеше да е, ако беше родена в дворец и я охраняваха сто стражници. Но тя има само Моли и Бърич.
— Бърич при тях ли е? Щом Сенч е избрал него, значи го смята за равностоен на сто стражници. Но е много по-дискретен — отбеляза шутът. Дали знаеше как ме измъчва това? Той донесе таблата и ми наля. Успях сам да вдигна чашата си. — За дъщеря ви. — Отпих и брендито опари гърлото ми.
— Е — казах, — Сенч още отначало е знаел и е пратил Бърич да я пази. Двамата са научили преди мен. — Защо се чувствах така, като че ли ми бяха откраднали нещо?
— Но не съм сигурен. — Шутът замълча, сякаш се чудеше дали е разумно да ми каже нещо. После видях, че отхвърля колебанията си. — Подредих частите от мозайката, изчислих времето. Мисля, че Търпение е подозирала. Тъкмо затова е започнала да праща Моли да се грижи за Бърич, когато беше ранен в крака. Той нямаше нужда чак от такива грижи и го знаеше също толкова добре, колкото и Търпение. Но Бърич е добър слушател, главно защото самият той почти не приказва. Моли е имала нужда от някой, с когото да споделя, може би от човек, който някога също е гледал копеле. Тогава всички се бяхме събрали в неговата стая… когато ме беше пратил там, за да се погрижи за рамото ми, помниш ли? Когато ти заключи вратата на покоите на Умен, за да го спасиш… — За миг шутът сякаш потъна в спомени. — Докато се качвах по стълбището към сеновала на Бърич, ги чух да спорят. Е, Моли спореше, а Бърич упорито мълчеше. Подслушах ги — откровено призна той. — Но не чух много. Тя настояваше Бърич да й донесял някаква специална билка. Бърич не искаше. Накрая й обеща да не казва на никого и я помоли добре да си помисли и да постъпи както желае, а не както смята за най-разумно. С това приключиха разговора, затова влязох. Моли се извини и си тръгна. После дойде ти и каза, че те напуснала. — Шутът замълча за миг. — Всъщност като се замисля, и аз не съм бил по-умен от теб, щом не се досетих още тогава.
— Благодаря — отвърнах сухо.
— Моля. Макар да признавам, че точно в онзи ден ни се бяха струпали много неща.
— Бих дал всичко, за да мога да се върна във времето и да й кажа, че нашето дете ще е най-важното нещо на света за мен. По-важно от краля и страната.
— О? Значи щеше да напуснеш Бъкип, за да я последваш и да я пазиш?
— Нямаше да мога — признах аз. Думите ме задавиха и ги промих с бренди.
— Зная, че нямаше да можеш. Разбирам те. Виждаш ли, никой не може да избегне съдбата си. Поне докато сме впримчени в хамута на времето. И никое дете не е в състояние да избегне бъдещето, което съдбата му определи — по-тихо прибави той. — Нито шут, нито копеле. Нито дъщеря на копеле.
Полазиха ме тръпки. Въпреки че не вярвах, се боях.
— Искаш да кажеш, че знаеш нещо за нейното бъдеще, така ли?
Шутът въздъхна и кимна. После се усмихна и поклати глава.
— Ето как стоят нещата за мен. Зная нещичко за това кой ще наследи Пророците. Ако родът продължи с наследница, след години несъмнено ще прочета някое древно пророчество и ще кажа: „А, да, ето, било е предсказано какво ще се случи“. Никой не разбира пророчествата преди да се изпълнят. Същото е като с конските подкови. Ковачът ти показва парче желязо и ти си мислиш, че няма да стане. Но след като мине през огъня и наковалнята, ето, подковата идеално пасва на копитото на коня ти.
— Според твоите думи пророците изричат предсказанията си така, че да са верни след свършения факт, така ли?
Той наклони глава.
— И също като добрия ковач, добрият пророк ти показва, че предсказанието е абсолютно точно. — Шутът взе празната чаша от ръката ми. — Трябва да спиш. Утре знахарката ще ти извади върха на стрелата. Ще имаш нужда от всичките си сили.
Кимнах и внезапно усетих, че клепачите ми натежават.
Сенч хвана китките ми и здраво ги дръпна надолу. Гърдите и бузата ми се притиснаха към твърдата дървена пейка. Шутът възседна краката ми и прикова хълбоците ми с тежестта си. Дори Кетъл бе опряла длани върху голите ми рамене и ме притискаше към дъската. Чувствах се като прасе, което ще колят. Славея стоеше наблизо с превръзки и леген гореща вода. Докато Сенч опъваше ръцете ми надолу, сякаш цялото ми тяло щеше да се разцепи от разлагащата се рана на гърба ми. Знахарката приклекна до мен. Зърнах клещите, които държеше. Черно желязо. Навярно взети на заем от ковача.
— Готови ли сте — попита тя.
— Не — изсумтях аз. Не ми обърнаха внимание. Не говореше на мен. Цялата сутрин беше работила върху мен, като че ли бях строшена играчка, стискаше и изцеждаше отвратителните течности от инфекцията в гърба ми, докато аз се гърчех и проклинах. Никой не забелязваше ругатните ми, освен шута, който предлагаше по-подходящи варианти. Той отново приличаше на себе си. Бе убедил Нощни очи да излезе. Усещах, че вълкът обикаля пред вратата. Бях се опитал да му обясня какво трябва да се направи. Често му бях вадил таралежови бодли и той имаше някаква представа за необходимата болка. Въпреки това споделяше ужаса ми.
— Започвай — каза Сенч на знахарката. Главата му беше над моята, брадата му драскаше обръснатата ми буза. — Спокойно, момчето ми — прошепна той в ухото ми. Студените клещи се притиснаха към възпалената ми плът.
— Не дишай тежко. Не мърдай — строго ми нареди знахарката. Опитах. Струваше ми се, че ги забива в гърба ми в търсене на опора. След цяла вечност тя каза: — Дръжте го. — Клещите се стегнаха. Жената дръпна и разкъса гърба ми.
Поне така го усетих. Спомням си изстъргването на метал в кост. Мигом забравих решението си да не викам. Изревах от болка и изгубих съзнание. Отново потънах на онова смътно място, до което не могат да стигнат нито сънят, нито бодърстването. По време на треската добре го бях опознал.
Реката на Умението. Бях в нея и тя беше в мен. Само на една крачка, винаги бе била само на една крачка. Откъсване от болката и самотата. Бърза и сладостна. Олюлявах се в нея, разпадах се като разплетено плетиво. Цялата ми болка също се разпадаше. „Не — твърдо ми забрани Искрен. — Върни се, Фиц.“ Като че ли казваше на малко дете да се дръпне от огъня. Подчиних се.
Като изплуващ на повърхността гмурец, се озовах отново на твърдата пейка и чух гласовете над себе си. Светлината изглеждаше слаба. Някой възкликна, че имало много кръв, и поиска кърпа с увит в нея сняг. Усетих, че я притискат към гърба ми, и в същия миг върху чергата падна подгизнал червен парцал. Петното плъзна по вълната и аз потекох заедно с него. Плувах и в стаята гъмжеше от черни точици. Знахарката се суетеше край огъня, после извади от пламъците нажежен до бяло ръжен и тръгна мен.
— Чакай! — Ужасено извиках аз и се надигнах от пейката, ала Сенч ме хвана за раменете.
— Трябва — строго ми каза той и ме стисна като в менгеме. Знахарката се приближи. Отначало усетих само натиска на притиснатото към гърба ми желязо. До ноздрите ми достигна мирисът на собствената ми горяща плът и си помислих, че не ме е грижа, докато внезапната болка не ме дръпна по-рязко от клуп на бесилка. Чернотата се надигна и ме повлече надолу.
— Обесен над вода и изгорен! — отчаяно извиках аз. Зави вълк.
Изплуване. Издигане нагоре, все по-близо до светлината. Бях потънал надълбоко, водите бяха топли и изпълнени със сънища. Опитах самия край на съзнанието, поех дъх от деня.
Сенч.
— Поне можеше да ми кажеш, че е жив и че е при теб. В името на Еда и Ел, шуте, колко пъти съм ти се доверявал?
— Почти също толкова, колкото и не си — язвително отвърна шутът. — Фиц ме помоли да запазя в тайна, че е тук. И аз го криех, докато не се намеси оная певица. Какво толкова, ако го бяхте оставили да си почине, преди да му извадят стрелата? Чу бълнуванията му. Прилича ли ти на човек, който е в мир със себе си?
Сенч въздъхна.
— Можеше да ми кажеш. Знаеш какво щеше да означава за мен да науча, че е жив.
— А ти знаеш какво щеше да означава за мен да зная, че има наследница на Пророците — отвърна шутът.
— Казах ти още щом съобщих на кралицата!
— Да, но откога знаеше за нейното съществуване? Откакто прати Бърич да пази Моли ли? При предишното си идване тук си знаел, че Моли носи неговото дете, но не ми каза нищо.
Сенч рязко си пое дъх.
— Предпочитам да не споменаваш тези имена, дори тук. Не съм ги казал дори на кралицата. Трябва да разбереш, шуте. Колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е опасността за детето. Изобщо нямаше да разкрия съществуването й, ако детето на кралицата не беше умряло и не смятахме Искрен за мъртъв.
— Забрави надеждите си да го скриеш. Певицата знае името на Моли, а менестрелите не пазят тайни. — Гласът му ясно показваше презрението му към Славея. — Е, какво възнамеряваш да правиш, Сенч? Да представиш дъщерята на Фиц за дете на Искрен ли? Да я откраднеш от Моли и да я дадеш на кралицата, за да я отгледа като своя наследница? — Говореше убийствено тихо.
— Хм… времената са тежки и нуждата е огромна… но… няма да я открадна, не. Бърич ще разбере и мисля, че може да обясни на момичето. Освен това какво може да предложи тя на дъщеря си? Бедна свещарка, лишена от занаята си… как ще се грижи за нея? Защото детето заслужава нещо повече. Както и майката. И ще направя всичко възможно, за да се погрижа за нея. Но бебето не може да остане при нея. Помисли, шуте. Щом и други научат, че е от рода на Пророците, детето ще е в безопасност единствено на трона или на опашка за него. Тази жена слуша Бърич. Той може да я накара да го разбере.
— Не съм толкова сигурен, че ще накараш Бърич да го разбере. Той вече е дал едно дете на кралството. Може да не сметне, че е разумно да го прави още веднъж.
— Понякога няма разумен избор, шуте, и въпреки това човек трябва да вземе решение.
Струва ми се, че издадох тих звук, защото двамата бързо дойдоха при мен.
— Момко? — Тревожно попита Сенч. — Буден ли си?
Реших, че съм буден. Лекичко отворих едното си око. Нощ. Светлина от огнището и няколко свещи. Сенч, шутът и бутилка бренди. И аз. Не чувствах гърба си по-добре. Треската ми като че ли не бе отслабнала. Преди дори да се опитам да помоля, шутът поднесе към устните ми чаша. Проклетият чай от върбова кора. Бях толкова жаден, че го изпих до дъно. В следващата чаша имаше възхитително солен месен бульон.
— Страшно съм жаден — успях да кажа, когато го изпих. Устните ми лепнеха от жажда.
— Изгуби много кръв — излишно поясни Сенч.
— Искаш ли още бульон — попита шутът.
Немощно кимнах. Той взе чашата и отиде при огнището. Сенч се наведе към мен и странно настойчиво прошепна:
— Кажи ми нещо, Фиц. Мразиш ли ме, момко?
Отначало не знаех какво да му отговоря. Ала мисълта да мразя Сенч означаваше прекалено голяма загуба за мен. Обичаха ме твърде малко хора на света. Не можех да мразя нито един от тях. Поклатих глава.
— Но не ми взимай детето — бавно казах, като внимателно изговарях думите.
— Не се бой — нежно отвърна той. Старческата му ръка приглади косата ми. — Ако Искрен е жив, няма да има нужда. Засега тя е в безопасност. И ако крал Искрен се завърне и заеме трона си, с Кетрикен ще родят свои деца.
— Обещаваш ли — помолих го аз.
Сенч срещна погледа ми. Шутът ми донесе бульона и Сенч отстъпи, за да му направи място. Тази чаша бе по-топла. Сякаш самият живот се вливаше в мен. Когато я изпих, можех да говоря по-силно.
— Сенч — казах аз. Той се беше отдалечил до огнището и се взираше в него. Когато го повиках, рязко се обърна към мен.
— Не ми обеща — напомних му.
— Вярно — мрачно се съгласи той. — Не ти обещах. Времената са прекалено несигурни за такова обещание.
Дълго само го гледах. След много време Сенч поклати глава и се извърна. Не можеше да срещне очите ми. Но не ме излъга. Значи всичко зависеше от мен.
— Имаш мен — тихо му казах аз. — Ще направя всичко възможно, за да ти доведа Искрен и да го върна на трона. Ако се наложи, ще имаш моята смърт. Нещо повече, ще имаш живота ми, Сенч. Но не и този на детето ми. Не и живота на моята дъщеря.
Той ме погледна и бавно кимна.
Възстановявах се бавно и мъчително. Струваше ми се, че трябва да се наслаждавам на всеки ден в меко легло, на всяка хапка храна, на всеки миг спокоен сън. Ала не беше така. Измръзналата кожа на пръстите на ръцете и краката ми се белеше и се закачаше за всичко, а новата отдолу бе ужасно нежна. Знахарката идваше всеки ден да ме преглежда. Твърдеше, че трябвало да поддържа раната на гърба ми отворена, за да може да тече. Омръзна ми от отвратително смърдящите превръзки, които сваляше, и още повече ми омръзна да човърка раната, за да не се затвори прекалено рано. Напомняше ми на гарван, кълвящ умиращо животно, и когато един ден нетактично й го казах, тя ми се изсмя.
След няколко дни отново бях на крака. Научих се да притискам лакти към тялото си, за да огранича движенията на гръбните си мускули, научих се да вървя така, сякаш балансирам с кошница яйца на главата. Въпреки това бързо се уморявах и често нощем отново изгарях от треска. Всеки ден ходех на баня и макар че отпускането в горещата вода успокояваше тялото ми, нито за миг не забравях, че именно там Славен се беше опитал да ме удави и че там бях видял Бърич повален на земята. Тогава в главата ми започваше да кънти „Ела при мен, ела при мен“ и скоро не можех да мисля за нищо друго, освен за Искрен. Това не ми носеше покой. Започнах да планирам всички подробности от предстоящото си пътуване. Направих мислен списък на снаряжението, което трябваше да измоля от Кетрикен, и дълго умувах дали да взема кон. Накрая се отказах. Нямаше къде да му осигуря паша и не исках да го мъча. Не можех да взема кон, само за да го уморя от глад. Знаех също, че скоро трябва да помоля да ме допуснат в библиотеката, за да потърся оригинала на Искреновата карта. Ужасявах се от срещата с Кетрикен, защото тя изобщо не ме бе повикала.
Всеки ден си напомнях за тези неща, всеки ден ги отлагах за утре. Все още не можех да вървя много, без да си почивам. Нарочно започнах да се насилвам да ям повече и да увеличавам физическото напрежение. Шутът често идваше с мен на тези разходки. Знаех, че мрази студа, но безмълвната му компания ми доставяше прекалено голямо удоволствие, за да му предложа да си стои на топло. Веднъж ме заведе да видя Сажда и тя ме посрещна с такава радост, че оттогава започнах ежедневно да я посещавам. Коремът на старата кобила се издуваше от жребчето на Дорест — щеше да се ожреби в началото на пролетта. Изглеждаше здрава, но възрастта й ме безпокоеше. Кроткото й присъствие удивително ме успокояваше. Раната ме болеше, когато се грижех за нея, но въпреки това го правех. Грижех се и за Дорест. Енергичният млад жребец имаше нужда от повече внимание, отколкото получаваше. Бърич страшно ми липсваше.
Вълкът идваше и си отиваше, когато си иска. Присъединяваше се към нас с шута по време на разходките ни, после влизаше в колибата по петите ни. Почти ме безпокоеше бързината, с която се приспособяваше. Шутът мърмореше, че по вратата имало следи от нокти и по чергите оставали валма козина, но двамата си допадаха. На работната маса започнаха да се появяват части от марионетка на вълк. Нощни очи хареса кимионовия сладкиш, който беше любим и на шута. Втренчено го наблюдаваше винаги, когато ядеше, и на пода в краката му се събираха цели локвички слюнка, докато шутът не се смилеше над него. Скарах се и на двамата, напомних им какво може да се случи със зъбите и козината му от много сладко, ала те не ми обърнаха внимание. Сигурно малко ревнувах, докато един ден Нощни очи не ме попита: „Защо да не вярвам на онези, на които имаш доверие ти?“ Нямаше какво да му отговоря.
— Кога стана майстор на играчки — небрежно попитах шута веднъж. Бях се подпрял на масата му и наблюдавах как пръстите му нанизват на конеца крайниците и тялото на една марионетка. Вълкът лежеше в краката ни и спеше.
Той сви едното си рамо.
— Когато пристигнах, разбрах, че в двора на крал Ейод няма място за шут. — Той въздъхна. — Пък и нямах желание да съм шут на друг, освен на крал Умен. Затова затърсих друг начин да си изкарвам прехраната. Една вечер, доста пиян, се запитах в каква роля съм най-добър. „Ами, в тази на марионетка“ — отговорих си. Съдбата да ме дърпа за конците и после да ме захвърля. И реших, че вече няма да танцувам по заповед на конците, а че самият аз ще ги дърпам. На другия ден подложих решението си на проверка и установих, че ми харесва. Простите играчки, с които бях израснал, и онези, които бях виждал в Бък, изглеждаха невероятно чудни на планинските деца. Открих, че почти не се налага да общувам с възрастните, което напълно ме устройваше. Децата тук от малки се научават да ловуват, да тъкат и да обработват земята. Затова търгувам с тях, за да си осигурявам необходимото. Децата много по-бързо възприемат необичайното. Те признават любопитството си, разбираш ли, без да презират онова, което го предизвиква.
Светлите му пръсти внимателно завързаха възела. Той вдигна творението си и го накара да ми потанцува.
Наблюдавах веселата му игра с желанието като дете да съм имал толкова пъстро боядисана и фино огладена кукла.
— Искам дъщеря ми да има такива неща — чух се да казвам. — Хубави играчки и меки пъстри ризи, красиви панделки и кукли.
— Ще има — сериозно ми обеща той. — Ще има.
Дните бавно се нижеха. Ръцете ми възвърнаха нормалния си вид, дори отново ми излязоха мазоли. Знахарката каза, че нямало нужда да ми превързват гърба. Започнах да ставам неспокоен, ала знаех, че все още нямам достатъчно сили, за да тръгна на път. Нервността ми на свой ред въздейства на шута. Не бях забелязал, че се разхождам из стаята, докато една вечер той не стана от стола си и не премести масата на пътя ми, за да ме накара да променя курса си. И двамата се засмяхме, но това не разпръсна скритото напрежение. Убеждавах се, че прогонвам спокойствието навсякъде, където отида.
Кетъл редовно ме посещаваше и ме разсейваше с познанията си за Белия пророк. В свитъците често се споменавал Катализатора. Понякога шутът участваше в разговорите ни, но обикновено просто сумтеше, докато старицата се опитваше да ми обясни всичко. Почти ми липсваше киселата й мълчаливост.
Признавам също, че колкото повече приказваше, толкова повече се чудех, че една жена от Бък изобщо е рискувала толкова много да се отдалечи от дома си, за да се посвети на чуждо учение, което някой ден пак щеше да я върне в родината й. Но предишната Кетъл отново се проявяваше, когато тя отклоняваше плахо зададените ми въпроси.
Идваше и Славея, макар и не толкова често, колкото старицата, и избираше моментите, когато шута го нямаше. Двамата като че ли не можеха да стоят в една и съща стая, без да се заяждат. Още щом започнах да ставам от леглото, тя ме убеди да излизам навън заедно с нея, навярно за да избегне компанията на шута. Предполагам, че тези разходки са ми били от полза, ала не ми бяха приятни. Зимният студ ми бе дошъл до гуша, а разговорите с нея ме караха да се чувствам неспокоен. Често приказваше за войната в Бък, разправяше ми слухове, които чуваше от Сенч и Кетрикен, защото редовно се срещала с тях. Вечер им пеела и доколкото можела със здравата си ръка, свирела на взета на заем арфа. Живеела в главната зала на кралската резиденция. Този дворцов живот, изглежда, й допадаше. Често изглеждаше въодушевена и възбудена. Пъстрите дрехи на планинците подчертаваха тъмната й коса и очи, а студът караше лицето й да поруменява. Очевидно напълно се беше възстановила от нещастията си и отново бе изпълнена с жизнерадост. Дори ръката й бързо заздравяваше и Сенч й беше помогнал да си намери дърво за нова арфа. Срамувах се, че оптимизмът й само ме кара да се чувствам по-стар, слаб и уморен. Час-два с нея ме изтощаваха така, сякаш съм упражнявал своеволна кобилка. Постоянно ме караше да се съгласявам с нея. Често не можех.
— В негово присъствие ставам нервна — веднъж ми каза тя в една от честите си речи против шута. — Не е заради цвета на кожата му, а заради поведението му. Никога не е любезен с никого, даже с децата, които идват да купуват играчките му. Забелязал ли си как ги дразни и им се подиграва?
— Той ги обича и те го обичат — уморено отвърнах аз. — Не ги дразни от жестокост. Дразни ги така, както дразни всички. На тях им харесва. Никое дете не обича да му говорят снизходително. — Кратката разходка ме бе изтощила, ала не исках да й го призная. И ми беше омръзнало все да го защитавам.
Славея не отговори. Усетих, че Нощни очи ни следи. Той претича от убежището на група дървета до покритите със сняг храсти на една крайпътна градина. Съмнявах се, че присъствието му в града е голяма тайна, но изглежда, не можеше спокойно да се движи по улиците. Близостта му, кой знае защо, ми подейства успокоително.
Опитах се да сменя темата.
— От няколко дни не съм виждал Сенч. Не ми се ще да разпитвам за него. Но той не идва при мен и аз няма да отида при него. Не го мразя, но не мога да му простя плановете, които кроеше за детето ми.
— Снощи му пях. — Тя се усмихна. — Беше на върха на остроумието си. Дори успя да накара Кетрикен да се засмее. Не мога да повярвам, че години наред е живял толкова усамотено. Той привлича хората към себе си както цвете — пчели. Знае как възможно най-кавалерски да покаже на една жена, че й се възхищава. И…
— Сенч ли — възкликнах смаяно. — Сенч — кавалер?!
— Разбира се — весело отвърна Славея. — Когато иска, е много очарователен. Снощи пях за двамата с Кетрикен и той ми благодари извънредно мило. Говори като истински благородник. — Тя отново се усмихна. Очевидно думите на Сенч й бяха направили огромно впечатление. Просто не можех да си представя Сенч като ухажор. Тъй като нямаше какво да й кажа, я оставих на приятните й спомени. След малко тя неочаквано прибави: — Нали знаеш, той няма да дойде с нас.
— С нас ли? Къде? — Зачудих се дали неотдавнашната ми треска не е направила ума ми по-муден или просто мисълта на певицата скача като бълха.
Славея успокоително ме потупа по рамото.
— Уморен си. По-добре да се връщаме. Винаги познавам, когато си уморен, защото задаваш най-невероятни въпроси. — Тя си пое дъх и се върна на темата. — Сенч няма да дойде с нас да търсим Искрен. Трябва да се върне в Бък, за да съобщи за пътуването ти и да окуражи народа. Разбира се, той ще уважи твоето желание и няма да споменава за теб. Ще каже само, че кралицата е тръгнала да търси краля, за да го върне на трона.
Замълча за миг и се опита небрежно да прибави:
— Сенч ме помоли да му измисля няколко прости песнички, за да могат лесно да се научават и пеят. — Усмихна ми се и видях, че молбата му й е доставила огромно удоволствие. — Той ще ги разпространи из кръчмите и странноприемниците и те като семена ще поникнат и сами ще продължат нататък. Прости песнички за това, че Искрен ще се върне, за да оправи нещата, и че на трона ще се възкачи наследник на Пророците, за да обедини Шестте херцогства в победа и мир. Според него е най-важно да повдигаме духа на народа, да поддържаме вярата в завръщането на Искрен.
Умът ми успя да си проправи път сред приказките й за песни и предсказания.
— Ние, казваш? Кои ние? И къде отиваме?
Тя си свали ръкавицата и пипна челото ми.
— Пак ли имаш треска? Може би мъничко. Хайде да се прибираме. — И когато тръгнахме обратно по тихите улици, търпеливо каза: — Ние с теб и Кетрикен отиваме да търсим Искрен. Забрави ли защо дойде в Планините? Кетрикен казва, че пътят щял да е тежък. До мястото на битката не се стигало много трудно. Но ако бил продължил нататък, Искрен трябвало да е тръгнал по някой от древните пътища, отбелязани на нейната стара карта, а тях вече можело да ги няма. Баща й естествено не бил във възторг от замисъла й. Мислите му били насочени единствено към войната със Славен. „Докато ти търсиш мъжа си, твоят лъжлив брат се опитва да пороби народа ни!“ — тихо й казал. Затова кралицата трябва да събере провизии и да вземе със себе си само онези, които доброволно искат да я последват, вместо да останат и да се бият със Славен. Те не са много, естествено, и…
— Искам да се прибера при шута — немощно я прекъснах аз. Виеше ми се свят и стомахът ме присвиваше. Бях забравил, че в двора на крал Умен постоянно се бях чувствал така. Защо бях очаквал тук да е различно? Разработваха планове, уреждаха всичко, после ми казваха какво искат от мен и аз го изпълнявах. Моята роля винаги се беше свеждала до това. Да отида някъде и да убия някого, човек, когото не познавах. Не знаех защо изведнъж се удивлявам на това, че са обмислили нещата без мое участие, като че ли съм кон, който само чака да го оседлаят, да го яхнат и да го пришпорят.
Е, нали тъкмо такава сделка бях предложил на Сенч, напомних си аз. Да получат живота ми, ако оставят на мира дъщеря ми. Защо се изненадвах? Защо изобщо се безпокоях? Просто трябваше да се върна при шута, да спя, да ям и да събирам сили, докато не ме повикат.
— Добре ли си? — загрижено попита Славея. — Никога не съм те виждала толкова блед.
— Нищо ми няма — тъпо я успокоих аз. — Просто си мислех, че ще ми е приятно известно време да помагам на шута да прави кукли.
Тя се намръщи.
— Все пак не разбирам какво виждаш в него. Защо не се настаниш някъде по-близо до нас с Кетрикен? Вече нямаш нужда от много грижи, време е да заемеш полагащото ти се място до кралицата.
— Когато кралицата ме повика, ще отида при нея — отвърнах аз.