Щом зората приижда, щом тя деня довежда,
щом най-после — как чаках, молих се унизен! —
ще долети отново истинската надежда,
щом ще има — как молих! — щастие и за мен,

глух ще стана за всяка мисъл мрачна и тежка,
глух за всички кошмари в сънищата. О, глух
и за устата, свити в иронична насмешка,
и за словата с Разум, стъпкал техния дух.

Стига свити юмруци! Ах, в една ли интрига —
глупава и случайна — аз съм кипял вбесен,
стига и злата памет ме озлобява, стига
сам съм търсил забрава в тоя проклет абсент!

Толкова малко искам — нека Душа сияйна
моята нощ бездънна да озари веднъж
с любовта — тая първа, тая безсмъртна тайна,
с нежности и усмивки — милост за всеки мъж;

тръгнал сам след очите с пламъчета златисти
и след дланта, в която тръпне моята длан,
бих вървял по пътеки с мъх и прохладни листи
или по път изровен, с остри тръни постлан.

Да прекося живота и смирен да възляза
на върха, отбелязан от самата Съдба,
без едно угризение, завист или омраза —
ето дългът завиден в тая бодра борба!

И да приспя по пътя сладостната умора,
бесело ще си пея и ще твърдя до край:
тя ще ме слуша с радост, с нежна вяра във взора.
И не ще и потърся друг, по-прекрасен рай.