Какъвто бащата, такъв и синът

Ниска, набити никарагуанка с бяла престилка сипа в чинията ми черпак студено гаспачо14. Хапнах малко, без да сърбам или да капна доматено пюре върху небесносинята си риза. Действаше освежаващо в горещия юлски ден, но по мое мнение малко бяха прекалили с черния пипер.

— Надявам се, че харесваш манго — каза Гай Бърнхард.

Беше по джинси и червена карирана риза със запретнати ръкави. Имаше мускулести ръце с издути вени, но лицето му беше меко, с пухкави бузи, от който очите изглеждаха вечно присвити.

— Много — казах аз. — Имам едно дръвче в задния двор. Кентски сорт.

Гай махна с ръка на друга прислужница, която се зае да налива във високи чаши студен чай от манго.

— Сигурно живееш в Коконът Гроув.

— Как позна?

— Лийт Кент е засадил първите мангови дръвчета по тия места през 1932 година. Няма по-вкусен сорт, но плодовете са толкова нежни, че не стават за транспортиране. Тук отглеждаме Къшман Хейдън, Глен и малко Нам-Док-Май от Тайланд. Много са сладки и без жилки.

Седяхме от двата края на дълга маса сред закритото дворче в имението на Бърнхард край Хоумстед, на около петдесет километра южно от Маями. Отгоре ни пазеше сянка клонест кедър, а някак вентилатора раздвижваха тежкия, влажен въздух. Между нас, от едната страна на масата, седеше жената на Гай, Лорета — около трийсет и пет годишна, с боядисана коса и понатежали бедра. Срещу нея бе седнал доктор Лорънс Шийн, облечен с бежова спорта риза, къси панталони в същия цвят и бейзболно каскетче. Лорета вече бе видяла сметката на три дайкирита с манго и по горната й устна лъщяха жълти мустачки.

— Гай е побъркан на тема манго — каза Лорета с едва доловим акцент от Джорджия. — Тия плодове направо са му израсли на мозъка.

— Татко ги е отглеждал още преди да получи парите на Касълбъри — каза Гай. — Аз използвам същата торна смес, която съставил преди трийсет години. Както се казва, щом не е счупено, защо да го поправяш? Мангото ми е влязло в кръвта, това е.

— Така си е, скъпи — изгука Лорета. — Слава Богу, че и аз го обичам. — Тя ми намигна. — Гай не иска да си признае, но се разведе с Мери Ан, защото не ядеше манго.

— Имаше алергия — обясни Гай, довършвайки гаспачото.

— Може да е било психосоматично — обади се доктор Шийн. — Ако Гай и Мери Ан са имали други проблеми, мангото постепенно е почнало да олицетворява Гай.

— О, писна ми! — възкликна високо Лорета. — Стига с тия психарски приказки, Лари.

— Помисли малко — продължи докторът с лека усмивка. — Нима мангото не е плод от труда на Гай както в буквален, така и в преносен смисъл? Следователно Мери Ан го е отхвърляла, отказвайки да яде неговите плодове.

— И други работи е отказвала да яде, ако Гай не ме лъже — каза Лорета, после пак намигна и избухна в смях, последван от звучно оригване.

— От мангото се изприщваше цялата — каза Гай. — Плюс стомашни спазми и главоболие. Нямаше нищо общо с мен.

Лорета се облегна назад.

— Вече седем години сме женени и нито веднъж не съм се оплакала от главоболие, нали, скъпи?

— Да, Лорета. Ти си голяма работа.

— Тъй ме е учила мама. Да не създавам ядове на мъжа си. — Тя се озърна да види дали слушам, после пак се завъртя към Гай. — Не като онази твоя заварена сестра. Разглезена още от първия ден, само знае да се перчи с дългите си крака. Виж я сега. — Лорета Бърнхард изглеждаше извънредно доволна, че нейната зълва (или може би заварена зълва) е получила каквото й се полага. — И ако питате мен…

— Никои не те е питал, Лорета — прекъсна я Гай.

— Татко ти изобщо не е докосвал това момиче — продължи упорито тя, гледайки вече към мен. — Хари беше златна душа, никога не си е позволявал волности с мен или с когото и да било. Онова момиче будалка всички ви. Бас държа, че отдавна се е приготвила да гръмне Хари, а пък всичките тия приказки за изнасилване са й хрумнали от някои филм по телевизията.

— Защо? — попитах аз.

Лорета се втренчи в мен.

— Как така защо?

Никарагуанката прибираше чиниите от супата, друга прислужница сервираше жълтоперка на скара със сос от манго. Гай си взе от подноса пържени сладки картофи.

— Защо й е да убива баща си? — попитах аз. — Какъв мотив има?

— Пари, пари. Нали все за тях става дума.

— Ами имотите? — обърнах се аз към Гай. — Как е според завещанието?

— Петдесет на петдесет — каза той. — Аз и Криси делим всичко.

— Но ако я осъдят за убийство, тя губи наследството — възразих аз, дъвчейки крехко парченце риба. — Попадне ли на топло, ти получаваш всичко.

— Точно затова е скърпила цялата шантава история — заяви победоносно Лорета. — От теб се очаква да я измъкнеш, а моят мекосърдечен съпруг ще ти помага, макар че да ме убиеш, не знам защо го прави. Та тя уби баща си, за бога. И ако й се размине, Гай е длъжен да дели с нея. Не ми се вижда справедливо.

— Всъщност дори не е необходимо да я измъкна — уточних аз. — Ако бъде осъдена за непредумишлено убийство, Криси получава своя дял от наследството.

— Защо? — попита Лорета.

— Такъв е законът. Ако на някой не му се чака и убие родителите си, отива направо в затвора без наследство.

— Не и в Калифорния — обади се доктор Шийн. — Там около подобни истории разиграват големи циркове.

— С мечки и клоуни — кимнах аз. — Но при непредумишлено убийство нещата са по-различни. То се смята почти за нещастен случай.

За момент Лорета сбръчка лице в знак на дълбоко умствено напрежение.

— Тогава защо изобщо да й помагаме? — Тя стрелна очи към съпруга си. — Що за мъж може да бъде чак дотам…

— Всеотдаен? — подсказах аз.

— По-скоро глупав! — Лорета безпомощно сви рамене и продължи да гледа мъжа си. — Извинявай, скъпи. Обичам те безумно. Просто не те разбирам. Аз да бях, първа щях да хвърля камък по нея.

Гай кротко режеше рибата без капка желание да се включи в разговора. Женените мъже си имат патентован начин да сменят темата — просто не обръщат внимание. След малко Гай махна към мен с вилицата.

— Харесва ли ти храната, Джейк?

— Невероятно. Жълтоперката е чудесна, а сосът още по-добър.

Гай се усмихна.

— Моя рецепта.

— Изключителна комбинация: сладко манго, умерено лютив лук от Джорджия, ако не греша… и мъничко хрян.

— Позна.

— Има още някакъв вкус, но не мога да се сетя.

— Кориандър.

— Точно така. И малко зехтин.

— Много добре — каза Гай. — Наблюдателен си. Това е голямо достойнство за един мъж.

— И адвокат — добави Лорънс Шийн.

Аз кимнах и продължих да се храня, адски горд с кулинарния си познания. Ако можех сега да разгадая и тия образи срещу мен…

След като разчистиха чиниите, прислужниците донесоха мангов сироп за изплакване на небцето, последван от пилешки шишчета с манго, в чийто вкус лесно разпознах добавката на оцет и кафява захар, но изобщо не усетих кълцаните мариновани чушлета. После дойде ред на крем карамел с манго и пасионфрут, а накрая еспресо — колкото и да се напъвах, не открих в него вкус на манго.

Лорета имаше право. Гай беше побъркан на тема манго.

Гай също имаше право. Аз наистина съм наблюдателен. Чудех се за същото нещо, което тормозеше подпийналата Лорета. Защо му трябваше на Гай Бърнхард да спасява една заварена сестра, която не бе познавал през първите седемнайсет години от живота си? Защо й помага на привилегированата, разглезена любимка, когато всяка по-мека присъда му отнемаше половината от наследството?

Но не бях съгласен с Лорета.

Гай Бърнхард не беше глупав.

Защо ли си мислех, че не е и всеотдаен?

Двамата с доктор Шийн опирахме рамо до рамо на задната седалка на джипа. Гай Бърнхард се беше настанил отпред вляво, а зад волана седеше униформен пазач. Пред нас имаше още един джип, а трети ни следваше. И в двете съпровождащи коли имаше по един телохранител със заредена пушка.

Подскачахме по коловози и отводнителни канавки между редове ниски мангови дръвчета, а Гай Бърнхард говореше неуморно за торове, добив от декар и още безброй никому ненужни подробности за Mangifera indica, включително дребния факт, че е роднина на кашуто.

Вдъхвах мускусния аромат на градините, слушах Гай с половин ухо и се чудех що за странна двойка са Гай Бърнхард и Лари Шийн. Не можех да се отърва от чувството, че Гай далеч не е чак толкова прост овощар, за какъвто се представя, а Шийн крие повече тайни от всичките пациенти на Фройд, взети заедно.

— Да не е плъзнала някаква напаст из градините? — попитах аз.

Гай се озадачи за момент, после видя, че гледам голямата пушка, закрепена между предните седалки.

— А, това ли? Да, двукрака напаст. Пазя си водата, която е по-ценна от плодовете… какво ти, по-ценна е и от петрола. Издълбахме си собствени кладенци и някои от съседните фермери претендират, че пресушаваме техните. После властите ни притиснаха, че сме били понижили с една педя нивото на езерото Литъл Бас.

Минахме под десетметрова напоителна кула, която приличаше на нефтена сонда и аз се загледах в пъстрата дъга над мощната водна струя, обикаляща бавно в кръг. Лъхна ни облак прохладна мъгла.

— Занимаваш ли се с екологични дела, Джейк? — попита Гай.

Сега пък ме изкушаваше с намеци за съвместен бизнес.

— И бъкел не разбирам от тая тема.

— Трябва да се научиш. Всичките тия наредби са същински рай за адвоката. Искат да ни глобяват по десет хиляди долара на декар, представяш ли си? Рекох им да съдят Господ за сушата.

— Ами съседите?

— Майната им. Когато техните кладенци пресъхнаха, почнах да им продавам вода. Изкарах специално съдебно решение — татко имаше връзки в Талахаси — да се водим за нещо като общинска благоустройствена служба. На някои местни фермери, дето отглеждат лимони и авокадо, нещо не им хареса цената, а и мен не харесаха, та се оплакаха, копелетата, на прокуратурата, Комисията по природни ресурси, на Армейския инженерен корпус и на местния конгресмен, дето не може да различи кладенец…

— От дупка в земята — подсказах аз.

— Именно. Аз пък рекох: да ви го начукам. Няма вече вода за вас, а ще помпаме колкото ни разреши Службата по водните ресурси, че и отгоре. — Той се разсмя. Минахме по дървен мост към нова част от градините. — Сега разни бабаити се промъкват тук нощем да ни режат напоителните маркучи.

След около петнайсет минути завихме по път, посипан с натрошени миди, и се озовахме в разсадник, където отглеждаха палми от десетина различни вида. Тук също имаше напоителни кули, разпращащи из небето дълги, изящни струи.

— Татко обичаше да отглежда растения — каза Гай. — Джейк, някой път трябва да дойдеш в Палм Бийч, да видиш какви чудеса е направил в именното. Нали, Лари?

До мен бейзболното каскетче на доктор Шийн кимна утвърдително.

— Най-много се увличаше по цъфтящите дървета. Жакаранда, махагон, див тамаринд. Садил ги е още навремето за стария Касълбъри, а продължи и след като наследи имота. Обичаше сам да ги копае, да си изцапа ръцете с пръст.

— Какъвто бащата, такъв и синът — каза доктор Шийн, като свали каскетчето и плъзна длан по лъскавото си теме.

— Вярно — каза Гай. — Крушата не пада по-далеч от дървото.

— Хубаво би било да го видя — съгласих се и аз.

— Заповядай, когато решиш — отвърна Гай, опипвайки златната си обеца.

Обицата изглеждаше някак не на място върху ухото на този прост фермерски син. Лично аз не нося обица или чантичка и не казвам чао, тъй че мъж с пробити уши ми се вижда точно толкова странен, колкото монахиня на лов за пъдпъдъци.

Джиповете прекосиха тесен напоителен канал в дъното на плитък овраг. Гай подхвърли на шофьора няколко думи на испански, а аз се обърнах към Шийн.

— Вие сте доста близък със семейството, нали?

— О, посещавам ги вече от двайсет години, но всъщност съм по-скоро приятел, отколкото лекар.

За Гай Бърнхард искаше да каже. Предполагах, че за Криси все още е лекар. И въпреки очевидните опити на Гай да помогне на Криси, неволно се чудех коя връзка е по-силна за Шийн с пациентката или с приятеля.

— Трябва да задам и на двама ви няколко въпроса по делото.

— Ами питай, дума дупка не прави — каза Гай и се разсмя. — Виж, куршумът е друго нещо.

Поседях мълчаливо, опитвайки да прикрия изненадата си. Един добър адвокат трябва да запазва самообладание както в съда, така и извън. Бащата на този човек беше застрелян само прели две седмици, а той СИ правеше майтапи. Вярно, всеки реагира на тежката загуба посвоему, но просто долавях някаква фалшива нотка. Обърнах се към доктора.

— С батерии ли работи касетофонът, който използвате при сеансите?

— Ами, може и с батерии. Но обикновено го включвам с адаптор в мрежата, инак би трябвало да сменям батериите по два пъти седмично.

— Аха… Стори ми се, че има някакъв пропуск в записа от хипнотичния сеанс, когато Криси за първи път си спомня насилието.

— Пропуск ли? — невинно се изненада Шийн. — Може касетата да е свършила и да съм сложил нова.

— Не. Бяха записани около две трети. Тъкмо питате Криси за баща й, и изведнъж записът спира. След това продължава, но, разбира се, не е ясно колко време е минало.

Докторът сви рамене.

— Понякога секретарката ми се обажда, че има спешно повикване, и тогава приключвам. Или пък е трябвало да приема пратка от аптеката. Кой знае?

Във всеки случай не и аз. Не бях чул нито обаждане на секретарката, нито глас на куриер с пакет лекарства. Само едно щрак, а след това Криси изведнъж си възвръщаше спомените.

— А на последния запис от четиринайсети юни тя се кани да ви разкаже за някакво свое решение, но вие изключвате касетофона.

— Не бих направил такова нещо. Прегледахте ли записките ми за сеанса?

— Да. В тях просто пише, че Криси била напрегната и развълнувана. Препоръчвате да продължи да взима лекарства и да ви посети на седемнайсети.

— Но вечерта на шестнайсети… — започна той, без да довърши.

— Спомняте ли си колко време остана Криси в кабинета ви на четиринайсети юни?

— Не съвсем.

— Но можем да проверим в приемната книга.

— Да. Бихме могли, искам да кажа. Но ако не е имало друг пациент веднага след нея, може да изглежда, че е останала по-дълго, отколкото в действителност.

— Аха… Колко траеха сеансите обикновено?

— Зависи. Хипнотичните сеанси траеха по два-три часа, понякога и повече.

— Три часа — повторих аз.

Навремето ми бяха оперирали коляното за по-малко време. Пет дни седмично. Криси не беше пациентка, а цяла лекарска кариера.

— Хей, Джейк, какво толкова? — намеси се Гай Бърнхард. — Час ли, година ли, важното е, че Криси се отърва. Не ми се искаше да го призная, но според Лари сестричката казва истината, значи ще трябва да се примиря, че моят старец е бил голяма гадина и можеш да използваш това в съда.

— Да, може би. Нека те питам нещо, Гай. Онзи ден в съда ми препоръча да пледирам за невменяемост. Но аз смятам да я оправдая с наличието на посттравматичен стресов синдром, а това не е невменяемост.

Завихме по нов път и навлязохме сред тропически плодови дръвчета. Суринамски вишни, карамболи и банани. Въздухът бе натежал от сладкия мирис на зреещи плодове.

— Просто ти дадох съвет — каза Гай Бърнхард. — С Лари си бяхме говорили, че това е един от вариантите.

Страхотно! Мъчеха се да вкарат клиентката ми в лудницата.

— Благодаря за помощта — отвърнах студено аз.

— Лари разправяше, че си подскачал от радост, като ти поднесъл тая възможност за защитата.

Поднесъл? Странно, точно същата дума беше употребил и Шийн. Тия двамата май разговаряха често. Какво ми предлагаха всъщност?

Докторът се изкашля.

— Не искаме да се месим. Вие сте адвокатът. Ние сме само ваши помощници.

— Ти командваш парада — уточни Гай Бърнхард.

Изглеждаха искрени. Тогава защо не можех да приема подаръците им? Защо ми намирисваше на гнило?

— Не се явявате често в съда, нали, докторе? — попитах аз.

— Много рядко. Имам си частна практика и, слава богу, пациентите ми обикновено не попадат в съда. Може от време на време да се явя на някой развод и това е всичко.

— Тогава позволете да ви обясня как стоят нещата, за да ми дадете съвет. Вчера подадох писмено заявление, че клиентката ми е невинна. Ако ще пледираме за невменяемост, разполагам с две седмици да уведомя прокуратурата. После съдията ще назначи трима психиатри за преглед на Криси. Аз нямам влияние върху техния избор или върху онова, което ще кажат пред съда. Дори и да сте готов да свидетелствате, че Криси е била невменяема в момента на стрелбата — което все още не съм чул от вас — може да се окажете сам срещу трима противници.

— А не искаме да стане така, нали? — попита риторично Шийн.

— Не, по дяволите — обади се Гай. — Не щем никакви психиатри.

Защо ли, запитах се аз. Какво могат да открият?

После казах:

— И аз не ги искам. Във всеки случай не и служебни експерти. Но си мислех да наема един-двама на наша страна.

— Необходимо ли е? — попита Шийн. — Нали аз съм лекуващият лекар. Не знам какво може да добави един страничен човек.

Обективност, помислих си аз, но отговорих:

— Може и да сте прав. Щом не е счупено, защо да го поправяме?

Наближавахме къщата, след като бяхме обиколили целия разсадник, слушайки как Гай възхвалява сенегалската финикова палма, кокосовата палма, кралската палма и сатовата палма. За разлика от баща си той обичаше не цъфтящите дървета, а тропическите плодове, за които твърдеше, че имали лечебни свойства. Хаитяните използвали суринамската вишна против болки в гърлото. Папаята, наричана още fruta bomba, подпомагала храносмилането, а в Ямайка лекували стомашни болки със сок от тамаринд. Очевидно Гай Бърнхард отглеждаше в градините си цяла аптека.

Джиповете се носеха по черния път покрай манговите горички, когато откъм радиостанцията на таблото долетя пращене, последвано от толкова бърз испански, че не успях да разбера и дума.

— Давай! — викна Гай на шофьора, който подаде сигнал с клаксона на другите два джипа.

Шофьорът натисна педала, колата изскочи от пътя и заподскача през калните локви към няколко реда разцъфнали мангови дръвчета. В джипа пред нас пазачът бе станал прав и стискаше пушката, готова за стрелба.

Гай развълнувано каза нещо на испански по радиото, после се обърна към мен.

— Май ще излезеш ясновидец, приятелю.

— А?

— Имаме си проблем с оная напаст.

Джипът рязко зави тъй близо до едно дърво, че клоните леко се разлюляха и няколко едри плода паднаха в каросерията. Сега виждах за какво говори Гай. По пътя пред нас се носеше камионетка без номер, натоварена с манго. От предния джип проехтя изстрел и камионетката кривна, но остана на пътя. Нов изстрел. Този път чухме как сачмите дрънчат по задния капак.

— Мамка им! Няма да ни избягат! — изрева Гай и шофьорът отново натисна клаксона.

Джипът пред нас отби наляво, онзи отзад — надясно. Ние започнахме да догонваме камионетката. Гай бръкна под седалката и извади деветмилиметров пистолет „Глок“. Изправи се и го стисна с две ръце досущ като сестра си в бара, макар че този пистолет беше по-голям и даваше по-мощен откат. Раздаде се пат-пат-пат, после Гай изръмжа:

— По дяволите! Не мога да се прицеля.

Той се подпря и изстреля още няколко куршума. Откъм левия джип долетя нов гърмеж. Изстрелът обаче беше неточен и след секунда от едно дърво се посипаха разкъсани плодове.

В края на горичката друг път пресичаше нашия под прав ъгъл. Камионетката свърна надясно, но насреща й се зададе един от джиповете. Бегълците опитаха да завият наляво, там обаче ги чакаше другият джип. Колелата заораха в калната пръст, камионетки изхвръкна от пътя и прелетя през един нисък насип.

Всички чухме плясъка, докато нашият джип удряше спирачки пра насипа. Гай изскочи пръв и хукна нагоре с пистолет в ръка. Аз го последвах. Когато достигнах върха на насипа, двама пазачи се целеха в преобърнатата камионетка. Трима души изпълзяха от кабината и се изправиха с вдигнати ръце във вода до коленете. Половин тон прясно набрани плодове бавно се отдалечаваха по напоителния канал.

Гай Бърнхард насочи пистолета към крадците на манго.

— Копелета! Крадливи копелета! Би трябвало да ви убия.

Беше червен като домат и присвитите му свински очички едва се виждаха.

— Знаете ли какво правя с дрисльовци, дето крадат от мен? Убивам ги! Пък и кой ли ще разбере, ако взема да ви заровя под някоя жакаранда, недоносчета скапани? — Той забеляза, че единият трепери, и се прицели в него. — Какво ще речеш, Ласитър?

— Моля?

— Ти си мой адвокат. Щом можеш да отървеш сестричката, значи ще уредиш и мен. Има ли проблем, ако застрелям тия гадини?

— Изпитваш ли страх за живота си?

— Не, по дяволите! Ама те изпитват.

— Тогава по-добре не ги застрелвай.

— Скапани крадци! И скапани адвокати! Всеки иска да се облажи. Ама на тоя свят нищо не е без пари. Нито водата. Нито мангото. Нищо. Всичко съм си спечелил с труд, Ласитър.

Без да изпуска пистолета, той опипа обицата си с другата ръка.

— Готови ли сте, нещастници? Готови ли сте да умрете?

— Гай, мисля, че за днес ти стига толкова — обади се кротко Шийн. — Според мен господата си взеха поука.

Гай Бърнхард го изгледа сърдито, после завъртя пистолета към канала и простреля няколко невинни плода, плаващи към Бискайския залив.

Докато ехото заглъхваше, мислите ми се залутаха в друга посока. И Криси ли бе спечелила всичко с труд? Или й бе паднало от небето? Кариерата. А сега и наследството. Все още размишлявах за побеснелия Гай и сестра му, когато усетих, че обърнатата камионетка ми е смътно позната. И точно тогава окалялият шофьор проговори за пръв път.

— Джейк, mi amigo, колко се радвам да те видя — възкликна Роберт Кондом, както си стоеше с вдигнати ръце и окървавен нос насред водата.

Песента на сирените

Влезеш ли във фоайето на хотел „Фонтенбло“, мигновено се пренасяш в 1959-а. Сякаш всеки момент ще чуеш Боби Дарън да пее „Мак Ножа“ и не би те учудило, ако зърнеш Сами Дейвис Джуниър да излиза от билярдната, увлечен в разговор с Франк Синатра. Архитектурата — изцяло в позлата и мрамор представлява смесица от фалшив френски стил и автентична флоридска безвкусица. През последните години загубихме редица местни забележителности. От булевард „Бискейн“ изчезна емблемата на „Копъртон“ с кученцето, което дърпа бикините на малко момиченце. Няма ги вече „Истърн Еърлайнс“, „Пан Ам“ и „Маями Нюз“. Но „Фонтенбло“ все още е тук и аз си го обичам. Той е непретенциозен в претенциите си и из него няма да зърнеш умопомрачително модните тълпи от Саут Бийч.

От фоайето слязох с ескалатора в сутерена, обиколих задължителните павилиончета за слънчеви очила и прочие дреболии и открих нещо ново. Магазин за шпиони. На витрината имаше дистанционно управляеми касетофони за лов на неверни съпруги или съдружници, бинокли с вградена подслушвателна апаратура, защитни одеяла против бомби и електрошокови палки с напрежение деветдесет хиляди волта. Мила картинка, помислих си аз, но хотелът може да стори и повече. Нима при непрестанно нарастващите заплахи срещу туристите не трябваше да предложат обогатена програма: закуска или вечеря плюс противокуршумна жилетка и извозване от хотела с бронирана лимузина?

Мекият сезон бе свършил и наближаваха летните жеги, тъй че в басейна се плацикаха само неколцина чилийски туристи, избягали от студовете в родината си. Слънцето припичаше здравата, но лек океански ветрец шумолеше из палмите и поддържаше температура в рамките на поносимото.

Лесно открих Криси. Беше по бял бански костюм, изрязал ниско отпред и високо отстрани. Седнала под един чадър върху брезентов режисьорски стол, тя приличаше на пчелна царица сред своя трудолюбив рояк. Гримьорката — бледа млада жена без грим пудреше челото й. Фризьорът — мършав младеж с чорлави кичури по раменете въртеше над косата й портативен сешоар. Бос асистент по къси панталони й правеше вятър със списание.

Костелив млад мъж, навярно режисьорът, стоеше до Криси и размахваше папка към грамадния бъбрековиден басейн, в който малък водопад се лееше върху купчина фалшиви скали. Изглеждаше на около двайсет и пет години и около плещите му се ветрееше грамадна сива тениска, принадлежаща според надписа на „Мечоците“ от Чикаго, макар че се съмнявах този образ изобщо да е чувал за Майк Дитка, камо ли поне веднъж да се е потил на тренировка.

— Криси, изглеждаш направо вълшебно — прехласваше се образът. — Перфектно! А сега кадър три, на слънце в лагуната.

Добре де, знаех си, че не снимат „Отнесени от вихъра“.

На друг брезентов стол седеше още една манекенка — мургава млада жена по зелени бикини. Стори ми се нацупена, може би защото всички се въртяха около Криси, или пък просто така си изглеждаше. Операторът се въртеше с видеокамера край басейна, а асистента гледаше показанията на светломера. Неколцина техници и общи работници размъкваха наоколо прожектори, рефлектори и други снимачни приспособления. С две думи, кипеше трескава дейност, досущ като пред космически старт. Всички бяха по шорти и тениски, с изключение на моя милост, чиято небесносиня риза вече почваше да потъмнява под мишниците.

Тръгнах към Криси, когато една жена с хронометър на врата размаха ръка.

— Хей! Забранено за външни лица.

— Аз съм с Криси — отвърнах аз.

Тя ме изгледа недоверчиво, но в този момент бях спасен от клиентката си.

— Джейк! Насам. След малко свършваме.

Ухилих се гадно на хронометраджийката.

— Сигурно е голяма мъка да снимаш реклами.

— Това не е реклама, а промоция — отговори обидено тя.

— Извинявам се.

Минах покрай нея и навлязох в кръга около Криси. Общественото ми положение стремително летеше нагоре.

Режисьорът ръкомахаше и продължаваше да говори:

— Това не е просто плажно масло. То е позиция, начин на живот. Кара те да заблестиш не само отвън, но и отвътре.

— Само ако го пиеш — обадих се аз.

Криси прехапа устни, за да не се разсмее. Режисьорът раздразнено вдигна очи, после продължи да говори на великолепната млада жена, която в момента очакваше съдебен процес за убийство, но изглеждаше готова за едноседмичен отпуск в Барбадос.

— Накарай ги да видят твоята joie de vivre15. Нека хубостта се излъчва от теб като слънчев лъч, като топла любовна целувка. Слънцето ни дава надежда, обновление…

— Рак на кожата — услужливо подсказах аз.

Неосъщественият Спилбърг извъртя глава към мен и се навъси.

— Ако сте тук за застраховката, всичко е уредено.

— Застраховката ли?

— Да! — отговори сприхаво той. — Срещу всякакви рискове. Вие не сте ли хотелският юрист?

— На такъв ли ви приличам?

Криси се изкиска, а режисьорът присви очи.

— Всъщност не. Бих ви дал ролята на човек от охраната, може би бивш боксьор със строшен нос и съмнително минало.

— Адвокат съм.

— В живота може би, но на екрана в никакъв случай. Прекалено сте як. — Той ме тупна по рамото, онова със сребърния пирон отвътре.

— И прекалено праволинеен. Същински спортист на финала.

— И до четвъртфинал не съм стигал — казах аз, но той не схвана намека.

Криси скочи от стола и пред челото й провисна руса къдрица. Фризьорът сложи ръце на кръста си и я изгледа свирепо.

— После недей да обвиняваш мен, че изглеждаш сдъвкана и изплюта.

— Джейк, благодаря, че дойде — каза Криси и ме прегърна. — Изчакай само минутка, после те поговорим.

Минутка.

Вероятно в модния свят това означава „докато се свечери“. Защото трая около шест часа.

Заснеха двете манекенки в басейна под водопада. И защо беше тоя зор за косата? Не ме питайте: тя си остана мокра почти през целия ден. Заснеха още кадри на сушата, докато двете се мажеха с плажно масло, а някакъв загорял и атлетичен тип с бели панталони и сиво яке обявяваше: „В слънчев ден всички сме слънчеви. Нека видим как Криси и София се радват на слънцето.“ После взе да разправя за алое, витамин Е и здравословен тен. Мене ако питате, и Марлон Брандо не би се справил по-добре.

След това целият екни се прехвърли на плажа, където заснеха как двете момичета правят пясъчни замъци, тичат из водата, катерят се на сърф, гмуркат се, карат джет, играят на фризби и подскачат около волейболната мрежа с двама хубавци, които изникнаха изневиделица, демонстрирайки лъскави мускули и перлени усмивки.

Голяма работа. Приличаше ми на една от онези реклами за бира, където показват тъй невъобразимо красиви хора, че ти се ще някой да си скъса сухожилие, докато търчи подир топката или шишето. Но не беше реклама за нашите пикливи американски бири. Беше, да ме прощавате, промоция на ананасово плажно масло „Пит“.

Поизчаках малко, после отскочих до най-близкото плажно барче за една бира и хамбургер. Не ми оставаше нищо друго, освен да кисна на сянка, докато Криси припечелваше с пот на чело своите петстотин долара дневно — точно с петстотин повече, отколкото вях да изкарам аз.

Когато се върнах на плажа, снимаха последната част, наречена както ми каза жената с хронометъра, „моткане“. Криси и Софи просто си бъбреха и небрежно вървяха покрай водата. Наоколо куцукаха няколко старчета, включително един дядка с еврейска шапчица и торбести гащи до коленете. Той спря и се загледа в двете жени. Беше хубава сцена — контраст между старост и младост и прочие артистични дивотии, — но дядката я провали, като се почеса на едно място, където никой не слага плажно масло.

От все сърце се надявах да не срещна на плажа Дон Шула. Или баба. Бях само по ослепително ярък оранжев бански, при това толкова тесен, че не можеше да побере и автоматична писалка, камо ли… е, нека го наречем инструмент на защитника. Криси бе помолила един от колегите манекени да ми услужи, та да се отърва от мокасините и дългия панталон. Обикновено ходя на плаж с рязани джинси или гащета от епохата на черно-белите филми. А ето че сега стоях тромав, смутен и разголен.

— Кой ти разработи тоя небрежен имидж? — бе попитал най-сериозно услужливият манекен — Келвин май е най-подходящ за теб, но сигурно неговите модели ти идват теснички в раменете.

— Моят имидж — рекох му аз — е разработен в спортните съблекални. Вехти фланелки и избелели анцузи. Ако ми потрябва нещо ново, ще се обадя на моделиера си.

Сега денят гаснеше и двамата с Криси се разхождахме по плажа.

— Изслушах записите — казах аз.

— Трябва ли да говорим за това? — попита тя.

Беше навела глава и усърдно разглеждаше как пръстите на краката й шават из мокрия пясък.

— Трябва. Ще ти се наложи да разказваш пред съдията и заседателите.

— Много ми е трупно.

— Знам, но се налага. С друго не разполагаме.

— Тоя разговор пак ще разбуди гнева.

— Преди хипнозата имаше ли представа какво се е случило?

— Не. Но след това всичко стана пределно ясно.

— Опита ли се да поговориш с баща си, да го обвиниш, че те е изнасилил?

— Не. Нямах сили.

— По-късно заплашвал ли те е някога? Боеше ли се от него?

Ровех отчаяно да намери някоя дреболия, която да създаде поне намек за самозащита.

— Не. След като узнах какво се е случило, изпитвах към него само омраза. Тя ме изгаряше. Исках да го убия. Само за това мислех.

Страхотно. Ето ти и предумисъл, и жестокост.

— А сега как се чувстваш? Не изпиташ ли угризения?

— Не! — Лицето й пламна — Още го мразя. Той заслужаваше да умре. Хората ще ме разберат. — Тя вдиша две ръце, сякаш стискаше малкия пистолет, и се припели в една речна рибарка, увиснала над главите ни. — Бам!

Рибарката отлетя, а Криси се завъртя към мен, продължавайки да държи въображаемия пистолет.

— Беше съвсем лесно, Джейк. Странно лесно, нали?

Не странно, направо ужасно. Изумявах се от липсата й на угризения, от явната й неспособност да мисли, за чиято и да е друга болка, освен за своята.

— Доктор Шийн ли ти каза да застреляш баща си?

— Не. Защо да ми го казва?

— Не знам. Разкажи ми за Гай и Шийн.

— Какво например?

— Каква е тяхната цел? Какво ще спечели Гай, ако те отърве?

Все още беше горещо, макар че слънцето вече залязваше над Евърглейдс. Източният вятър развяваше косата на Криси пред лицето й. Тя я приглади назад и каза:

— Нищо. Просто съм негова сестра.

— Не. Ти си негова заварена сестра. Уби баща му, а той изгаря от желание да ти помогне.

Десетина чайки се рееха над вълните и от време на време пикираха да грабнат от повърхността някоя дребна рибка. Страхливи птици, не смеят да се гмурнат по-надълбоко като речните рибарки.

След малко Криси каза:

— Не знам какво търсиш.

— И аз. Случаят е толкова шантав. Когато има убийство и не знаем кой го е извършил, доктор Чарли Ригс винаги пита: Cui bono? Кому е изгодно? В случая ти си извършила убийството, но какво печели Гай, ако те измъкне?

— Има ли значение, щом ни помага?

— Има, защото ако не знам, няма начин да разбера дали наистина ни помага. Трябва да знам къде му е интересът. И на Шийн също.

Няколко минути крачихме мълчаливо, оставяйки два реда следи по мокрия пясък. Вятърът полюшваше морската трева по дюните. По крайбрежната улица подтичваха любители на спорта. Накрая Криси каза:

— Има нещо, което не знаеш.

Кога ли съм знаел всичко?

— Какво?

— Лари Шийн беше влюбен в майка ми.

— Искаш да кажеш, че са имали връзка?

— Така мисля. И татко го мислеше.

— Обвиняваше ли я?

— Не съвсем. По-скоро й се присмиваше. — Гласът на Криси стана дрезгав. — „Ще дойде ли днес добричкият доктор да ти разтрие гърба или психиката, Емили?“ Такива й ги говореше.

— Гай знаеше ли?

— Мисля, че всички знаеха за това.

— Шийн споменаваше ли ти някога за това?

— Не с думи. Но си спомням, че на погребението той плака колкото мен. Татко изобщо не плака, но цяла седмица беше мъртво пиян.

Минавахме покрай семеен пикник на плажа. Морският вятър разнасяше аромата на печено пиле.

— Джейк, умирам от глад — каза Криси. — Днес работихме без обедна почивка.

— Добре. Аз черпя. Да се връщаме.

Гледах я в розовите лъчи на залеза — без грим, с развяна коса. Днес беше хванала малко тен. За първи път забелязах няколко лунички на носа й. Изглеждаше млада и невинна. Красотата се появява под толкова много форми. Красотата на природата, красотата на духа… а сега и невероятната телесна красота на тази жена.

Но аз гледах повърхностно, а както казва Чарли Ригс, нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Обезмасленото мляко се маскира като сметана. Какво се криеше под повърхността? Вече бях виждал Криси с пистолет в ръцете. Дори на два пъти, ако броим и въображаемото оръжие преди малко.

А сега я виждах тъй студена. Хладнокръвното отмъщение не е оправдание за убийство. Ако изобщо ставаше дума за отмъщение. На записите гласът й звучеше невероятно убедително. Сълзите, риданията. Спомних си какво споменаваше личното досие на Криси в агенцията ма Ръсти. Три години курсове по актьорско майсторство. „Е, добре — прозвуча в главата ми гласът на въображаем преподавател, — току-що научавате, че в детството сте подлагани на сексуално насилие от баща си. Какви емоции ще изригнат от дъното на душата ви?“

Нямаше да ми е за пръв път да обърквам красотата с невинност. Сега се чудех дали не съм станал пионка в някакъв сложен заговор. Игра на убийство и прикритие с участници Гай Бърнхард, Лари Шийн… и Криси. Възможно ли бе? Всичко да е уредено от самото начало със скалъпени басни за изнасилване. Но защо?

Прогоних грозната мисъл и отново погледнах Криси.

— Уважавам те, Джейк — каза тя изведнъж.

— Какво?

— Ти наистина се мъчиш да ми помогнеш, нали?

— Естествено. Това ми е работата.

— Аха… Ти си много привлекателен мъж, Джейк.

— И преди всичко твой адвокат — строго отвърнах аз.

— Едното противоречи ли на другото?

Загледах се как един мъничък краб притича покрай водата, и се зарови в пясъка.

— В интерес на истината — да. Поне докато не мине процеса. После…

Не довърших. Ако не станеше някакво чудо, после тя щеше бъде в затвора.

— Значи просто си вършиш работата?

Задяваше ме.

— Добре де, има и нещо повече. Харесвам те. Много. Няма да разправям колко си хубава, защото сигурно всеки срещнат мъж ти го казва. И няма да си опитвам късмета, защото това само ще ми размъти главата, без да помогне на делото.

— Ще спечелиш ли заради мен?

— Ще се опитам да спечеля.

„Само не питай как — помислих си аз. — Просто нямам представа“.

— Вярваш ли ми, Джейк?

— Вярвам, че си убедена в онази история с баща ти, и ще я използвам, защото не разполагаме с друго. Но нещата са по-сложни. В живота винаги е така. Налага се да надничам под дърво и камък.

— И какво се надяваш да откриеш?

— Каквото има обикновено отдолу. Змии.

— Змии — повтори Криси.

Спомних си за сеансите и кошмарите й. Може би тя също си спомни.

Повървяхме още няколко минути, докато отпред се появиха „Итън Рок“ и „Фонтенбло“. Криси се обърна към мен, протегна шия и лекичко ме целуна по бузата.

— За какво? — попитах аз.

— За това, че си мъж, когото мога да гледам, без да лягам по гръб.

— Дадено — казах аз. — Засега.

Тя побягна, разхвърляйки пясък с петите си. Погледах я, после се втурнах след нея. Криси тичаше плавно, прасците й се издуваха на всяка крачка, а дупето се въртеше изкусително. Никога не съм бил сред най-бързите защитници по Източното крайбрежие, но все още можех да догоня на плажа една манекенка.

Стига да исках.

В момента бях напълно доволен от положението. Добре де, знам, знам. Съвременният мъж не би трябвало да реагира като потомък на пещерните маймуни. Старая се, наистина се старая. Но в много отношения представлявам жив анахронизъм. Не отговарям на съвременните стандарти. Все още придържам вратата пред дамите, казвам на сервитьорките „Благодаря, госпожо“ и плащам сметката, когато изведа госпожица (да, все още употребявам тази дума) на вечеря. Предпочитам Тони Бенет пред Тупак Шакур, Норман Рокуел пред Анди Уорхол и Джин Кели пред Майкъл Джексън. По онова време още не ме е имало, но все си мисля, че въпреки войната през четирийсетте години е било по-хубаво, отколкото през деветдесетте.

Бяхме само на петдесетина метра от чадърите и шезлонгите пред „Фонтенбло“, когато Криси сякаш се препъна. Догоних я точно когото спря, завъртя се и тялото й омекна.

Имах чувството, че преживявам отново същата сцена. Само че този път не беше застреляла никого.

Подхванах я точно както в бара и вдигнах тялото й на ръце. Докато я притисках към гърдите си, тя прошепна моето име. После задълго настана тишина, нарушавана само от познатия плисък на пълните по пясъка.

Криси се свести уморена, замаяна и гладна. Носехме се към Коконът Гроув с моя стар олдсмобил. Докато тя дремеше, аз извадих клетъчния телефон — една от малкото ми отстъпки пред съвременните технологии. Моят приятел, легендарният адвокат Стюарт 3. Гросман, бе казал веднъж, че клетъчният телефон е най-великото постижение на нашия век. В никакъв случай, възразих аз. На първо място стои сутиенът с подплънки.

Докато се доберем до малката къщичка от коралова скала, моите мъдри съветници вече бяха пристигнали. Внесох Криси вътре, като блъснах изметнатата врата със здравото си рамо. В кухнята чакаха всички, които обичам на този свят — баба, моят племенник и наставникът ми.

Баба хвърли едно око и рече:

— Туй момиче трябва малко да позаглади косъма.

Чарли Ригс измери пулса, температурата и кръвното на Криси, после заяви, че няма нищо сериозно.

Кип се позавъртя наоколо, погледна крадешком Криси и ми намигна по мъжки.

Баба беше домъкнала ракитова кошница, пълна догоре с провизии и домашни лекарства от вишновка до ръжено уиски. През ставащите петнайсет минути Криси изгълта три панички мидена чорба, половин прясна погача с пушено филе от риба-меч и една паничка пилешки дреболии, всичко това придружено с половин бурканче от бабината скоросмъртница.

— Ела ми на гости само за една седмица и ще заприличаш на човек — каза баба, докато я гледаше как се храни.

— Имам чудовищен апетит — отвърна Криси с пълна уста, — но трябва да внимавам. Сигурно вече съм лепнала едно кило.

— И още пет ще лепнеш — обеща баба. — Обичаш ли домашна шунка със сухари и сос, наденица, малко качамак със сметана и пудинг за десерт?

— Звучи страхотно. Обикновено ям млад зелен фасул, след концентрат и черно кафе без захар.

— Леле божке! Затуй ти се броят ребрата.

Аз се изкашлях.

— Бабо, мисля, че припадъкът се дължи на стрес, а не на недохранване.

— Стрес! Пак ли си ги слушал онез психодоктори? Когато бях младо момиче, никой не приказваше за стрес.

— Когато си била младо момиче, Фройд още не се е сещал за мастурбация.

— Недей да ми вириш нос, Джейкъб, че си сегичка ще те нашляпам на коляно. И не приказвай мръсотии пред Кип.

— Кип ли? Когато го питах дали е готов да си поприказваме за птичките и пчеличките, той рече…

— Че съм гледал нецензурирания вариант на „Първичен инстинкт“ — обади се Кип. — Плюс „Стриптийзьорки“ и „Хлапета“. Други въпроси?

— Джейкъб, що за вуйчо си ти? — попита баба и ме изпепели с поглед.

— Тотално страхотен — защити ме Кип.

— Едно дете не бива да научава за секса от филмите — заяви баба със суров доктор-Споковски тон.

— Не съм го научил от филмите — възрази Кип. — Когато вуйчо Джейк ходеше с онази стриптийзьорка, аз ги слушах и…

— Кип! — изревах аз, за да му затворя устата. — Не беше стриптийзьорка, а екзотична танцьорка. И изобщо не бива да подслушваш. Това е невъзпитано.

— Стига бе, вуйчо Джейк. Такъв шум вдигахте, че трябваше да спя на задната веранда.

— Тя ме учеше на испански — казах аз.

— Да бе — изпръхтя баба.

— Вярно, бабо! — побърза Кип да зашити своя tio Jacobo16. — Все я чувах да вика:"Ay, Dios! Ay, Jésus, Maria y José!"17 — А пък след малко ставаше съвсем кротка и почваше да пее „Аве Мария“.

— Втасахме я! — Баба затропа из хола, начумерена като буреносен облак — Тепърва ще си поговорим за тая работа, Джейкъб. — После тя се обърна към Чарли. — Ти какво мислиш, докторе? Защо припада туй сладко момиче?

— Откъде да знае Чарли — подметнах аз с тарикатски тон. — Досега не е имал жив пациент.

— Джейкъб Ласитър! — кипна окончателно баба. — Тая цапната уста не си я наследил от моята рода.

— Да, госпожо. От тях съм наследил почтената жилка, благодарение на която крият данъци, варят нелегално уиски и се женят за братовчедки.

— Чашата преля! Още една дума и грабвам точилката!

Оттеглих се от кухнята заедно с Криси. Петнайсет минути по-късно тя спеше на дивана в хола, завита до брадичката със старо плетено одеяло. Аз клечах до стената, точно под въздушната снимка на опустошенията след урагана Андрю през 1992 година. Кип се беше чучнал на вехтата кожена табуретка. Чарли Ригс крачеше напред-назад край дивана и пускаше от лулата си облаци дим със сладък вишнев аромат.

— Много е хубава, вуйчо Джейк — каза Кип. — Като Ел Макферсън в „Сирени“.

— Тая пък глупотевина какво означава? — попита баба, идвайки откъм кухнята с нарязан кокосов кейк.

— Сирените пеели песни, с които подмамвали древните моряци да загинат върху скалите — обясних аз.

— Досущ като онез жени, дето вечно ти се лепят на врата — каза баба. — Първо оная Джина Флорио с богатия мъж. После английската психарка, дето беше по-смахната от пациентите си. И оная перкурорка Баросо.

— Казва се прокурорка, бабо. Беше помощничка на щатския прокурор.

— Все тая. Сирени са всичките.

— Можем да запушим ушите на Джейк с восък — предложи Чарли Ригс.

Баба го стрелна с поглед.

— Одисей наредил на своите хора да си запушат ушите с восък, и да не чуват песента на сирените — обясни той.

— И очите е трябвало да им завърже — рече баба. — Много внимавай, Джейк. Почнеш ли да се грижиш за някое птиче със строшено крилце, непременно си докарваш беля с главно Б.

— Б като басейн — обади се Кип.

— Вярно — каза Чарли Ригс. — Ubi mel ubi apes. Където има мед, има и пчели.

— Ей, хора, викнах ви да помогнете, а не да ме плюете — рекох аз.

— Ще поръчам да й направят кръвна картина — каза Чарли, гледайки спящата Криси. — Може да излезе нещо съвсем просто, например хипогликемия, и тогава баба ти ще се окаже права. Една балансирана диета би помогнала. Но за всеки случай поръчай и една проба за наркотици.

— Защо?

— Просто така. Мене слушай, направи го.

— Добре, добре. Защо всички сте се заяли с мен?

— Защото те обичаме, вуйчо Джейк — каза Кип.

— А, стана ми по-добро. Дай сега да те прегърна.

Кип пристъпи напред и се метна в прегръдката ми. Беше длъгнест и кльощав. Вдишах го нависоко, за да ме прегърне и с краката.

— И аз ви обичам.

Чарли се изкашля недоволно пред този изблик на емоции и каза:

— Вече взех болничните документи и поговорих с лекарите и сестрите.

— Е?

— Нищо особено. Хари Бърнхард е бил включен на електрокардиограф. Върху записа ясно се вижда вентрикуларна фибрилация. Прилича на земетресение от девета стенен по Рихтер. Няма ни най-малко съмнение относно причината за смъртта. Нарушаване на сърдечната дейност.

— Може би трябва да викнем кардиолог — казах аз.

— Викни, ако искаш. Проверих всичко в протокола за аутопсията. Сърцето на Хари Бърнхард било меко и отпуснато, с тегло четиристотин и пет грама. Под микроскопа се вижда раздалечаване на миокардиалните мускулни влакна. Затлъстелият му черен дроб тежал три хиляди сто двайсет и пет грама, което подсказва прекомерна употреба на алкохол. Имал четири цяло и пет десети на сто въглероден двуокис в хемоглобина, както може да се очаква у закоравял пушач.

— Ако се беше грижил за здравето си, щеше да оживее този негодник — казах аз. — Можеше да оцелее след раните.

— Стига си хленчил — прекъсна ме Чарли. — Причината за смъртта може да е сърдечен удар, но сърдечният удар е предизвикан от изстрелите на твоята клиентка.

— Разкажи ми подробно.

— Кое?

— За последните мигове на Хари. Знаел ли е, че умира? Или е бил в безсъзнание?

— Започне ли фибрилации, сърдечният мускул блокира и не изпомпва кръв. Почти веднага настъпва мозъчна недостатъчност. Да речем десет секунди до загуба на съзнанието.

— Достатъчно, за да каже нещо — подхвърлих аз.

— Като Мел Гибсън в „Смело сърце“, преди му отсекат главата — обади се Кип.

Всички го изгледахме въпросително.

— Сво-бо-да! — викна той толкова силно, че Криси се размърда на дивана.

— Ами после? — попитах аз.

Чарли сви рамене.

— Сърдечният монитор почва да дрънчи като ротативка, ударила джакпота. Спешният екип дотичва за секунди. Опитват да го съживят. Той се мята в агония, може би пъшка или повръща. Всички усилия остават без резултат.

— Казал ли е нещо на лекарите?

— Нито дума. Разпитах ги. Просто се мъчел да диша и умирал пред очите им.

Представих си сцената. Хари лежи мъртъв в спешното отделение. Криси е на път към затвора, а аз се прибирам у дома, отнасяйки върху дрехите си аромата на нейния парфюм.

— Защо е стреляла по баща си? — попита невинно Кип.

Ние с Чарли се спогледахме. Как да го обясниш на дете?

— Преди години, когато Криси била малка, горе-долу колкото теб, баща й…

Млъкнах и се помъчих да подбера подходящи думи.

— Изнасилил ли я е? — изпревари ме Кип както обикновено.

— Да. Тя така казва.

— Ами тогава защо е чакала толкова години?

Ха върни обяснявай на дете. Или на съдебен заседател.

— Забравила е — казах аз и усетих колко глупаво звучи.

— Забравила?

— По-точно казано, изтласкала е спомена настрани, за да не го вижда. А после споменът се завърнал.

Кип ме изгледа скептично.

— С това ли ще я оправдаваш? Забравила нещо ужасно, а след години си го спомнила и затова убила баща си.

— Адвокатът не си измисля фактите, Кип. Каквито карти получиш, с такива играеш.

— Знам, вуйчо Джейк. Баба ме учи да играя. Казва никога да не блъфирам без покритие и да знам кога се свалят картите.