Глава тринадесета

Корбет си отдъхна, щом видя, че лорд Морган все още не е пристигнал на Бред Стрийт.

— Отложил е пътуването — простена Мейв, — има проблеми в Уелс, които не са му позволили да тръгне, както е възнамерявал.

По-скоро е твърде пиян, помисли си Корбет, за да може да накара коня си да го пренесе през подвижния мост. Запази обаче за себе си тези мисли, неизразяващи топло отношение, заради Мейв, която се поболяваше от притеснение за здравето и добруването на дъртия мошеник.

Когато Корбет се прибра, Ранулф все още го нямаше, едва влязъл съобщи, че няма опасност за живота на Малтоут, но брат Томас не може да каже дали ще възвърне зрението си.

Корбет се оттегли в стаичката, в която съхраняваше книжата си и запреглежда писмата, бележките, сметките и молбите, изпратени му от Върховния съд. Мислите му обаче бяха другаде: в земите на абатството, сякаш наблюдаваше тъмния силует така живо описан от Падликот, който се промъква към къщата на отец Бенедикт, за да подпали ужасяващия пожар.

Мейв влезе с малката Елинор и Корбет ги обсипа с нежности и закачки, докато не дойде бърборещата на уелски Анна. Тя грабна детето, хвърли ядосан поглед на Корбет и измърмори, че детето е превъзбудено. Мейв се позадържа за кратко, колкото Корбет да й разкаже за последния си разговор с краля и раздразнението си, че не успява да залови подпалвача и убиеца на проститутките от града.

— Може да е всеки — продума глухо той. — Може да е бил Уорфийлд или някой от другите монаси.

Мейв улови ръката му.

— Разстроен си, Хю. Хайде, ела с мен в кухнята. Приготвям вечерята.

Корбет я последва надолу по коридора и й помогна да приготви яденето, в същото време Мейв приказваше за едно или друго в старанието си да разсее своя съпруг. Обичаше да я гледа как готви: беше толкова веща, толкова чиста и подредена, а ястията, които поднасяше, винаги бяха пресни и вкусно ухаещи. След доста коравия препечен хляб и гранясалото месо на лондонските кръчми и кралските кухни, Корбет по достойнство оценяваше всичко, което тя приготвя.

Тя сръчно одра кожата върху бялото месо на печеното пиле, разряза го на кубчета с малък нож, постави парчетата в купа и ги обърка в смес от зехтин и подправки. После стреснато вдигна очи към съпруга си, който рязко си беше поел въздух. Корбет стоеше втренчен в нея с отворена уста.

— Хю! — възкликна тя. — Какво има?

— Разбира се! — промърмори Корбет като изпаднал в унес. — Мътните го взели, разбира се!

Той остави ножа, който държеше и като сомнамбул се отправи към вратата.

— Хю! — отново възкликна Мейв.

Той само поклати глава и остави съпругата си объркана и разгневена. Отвън в коридора Корбет се загледа в бялата мазилка, толкова беше изненадан от мислите си, че опря пламналото си чело в стената, заради облекчаващата й хладина.

— Не — промълви той, — може ли да е истина?

Ранулф дойде тичешком в коридора.

— Добре ли си, господарю?

— Да — каза Корбет с унесен вид. — Радвам се, че Малтоут е добре.

Потупа изненадания Ранулф по рамото.

— Лейди Мейв има нужда от помощ — Корбет потръпна и присви очи. — Какво казах, Ранулф?

Прислужникът поклати глава.

— Да не си пил, господарю?

— Не — измърмори Корбет и се запъти към кабинета си. — Не — повтори. — Но, Бога ми, ще ми се да бях.

Вече в кабинета си, Корбет посегна за календара с празниците на светците в края на Часослова, след което седна и в продължение на час усърдно описваше идеята, осенила го внезапно в кухнята. Опита се да опровергае собствената си теория, но какъвто и път да избереше, заключението, до което беше стигнал, бе непоклатимо и той проклинаше своята липса на логика.

— Толкова просто — мърмореше на себе си, повдигна глава и се взря през прозореца. — Знам кой е убиецът. Имам доказателства за убийствата, какво още?

Изправи се, отиде до врата и извика Ранулф.

— Ела, човече! — пришпори го Корбет. — Имаме да вършим работа в града. Ще отнесеш следното съобщение на лейди Мери Невил.

Корбет се върна до писалището си и надраска няколко думи на парче пергамент, което после сръчно нави и запечата.

— Предай й това и наблюдавай изражението й. После ще идеш до кметството и ще направиш следното…

Корбет дочу приближаващите се стъпки на Мейв по коридора, затова набързо прошепна нарежданията си на още по-слисания Ранулф.

— Господарю, това е глупаво.

— Прави, каквото ти казвам, Ранулф. Тръгвай сега!

— Какво става, Хю?

Корбет сграбчи жена си и я целуна по челото.

— Какъв глупак бях, Мейв, но бъди търпелива с мен.

Върна се, грабна колана за меча си, ботушите и своя плащ, извика за довиждане на жена си и дъщеря си и се затича по тъмната улица. Взе баржа от Фиш кей и, без да обръща внимание на приказките на лодкаря, седна увит в плаща си, докато малката лодка, движена от прилива, го отнесе до главния вход на Уестминстър. Из абатството и земите около него вече навсякъде имаше войници, въоръжени мъже и стрелци. Бяха си построили колиби от отсечени от близките дървета клони, а за офицерите имаше грубо сковани и подредени къщурки.

Проверяваха Корбет на всеки завой, но го пропускаха през различните, разпръснати из абатството кордони, щом видеха кралската заповед, накрая стигна катедралния съвет. Ключовете от абатството вече се пазеха от офицер, който му отключи вратата.

— Вземете трима мъже и останете пред вратата! — нареди Корбет. — Не позволявайте на всеки да влезе!

Войникът се подчини и Корбет влезе в дългата, с висок свод, пуста зала, в която стъпките му кънтяха зловещо в напрегнатата тишина. Лятната вечер беше топла, но въпреки това катедралният съвет си оставаше студен и тъмен, затова Корбет взе прахан и запали няколко от факлите по стените и восъчните свещи на масата, седна в стола на Де Лейси и зачака началото на представлението.

Първи дойдоха Ранулф и Кейд, помощник-шерифът изглеждаше изпит и уморен.

— Сър Хю, какво става?

— Седни, мастър Кейд. Ранулф, изпълни ли другата задача?

— Изпълних я.

Корбет потропа с пръсти по масата.

— Тогава да почакаме гостите ни да пристигнат.

Чакаха вече към половин час, Кейд се опитваше да води безцелен разговор, когато чуха почукване на вратата.

— Влез! — извика Корбет и лейди Мери Невил се промъкна в залата.

Качулката над плаща й се спускаше ниско над лицето и когато тя я дръпна назад и седна на предложения й от Корбет стол, той долови нейното безпокойство. Кожата й беше загубила блясъка си, непрекъснато облизваше устните си, а погледът й се стрелкаше насам-натам, понеже имаше усещането за надвиснала голяма опасност.

— Искал си да ме видиш, сър Хю, така ли е?

— Да, лейди Мери. В нощта, когато умря лейди Съмървил, ти си ходила в болницата на Сейнт Бартолъмю, нали?

— Казах ви го вече.

— Каза ни. И кой още знаеше, че ще ходиш?

Корбет наблюдаваше отблизо жената, когато чу, че вратата на катедралния съвет се отваря.

— Е, лейди Фицуорън, ти можеш ли да отговориш?

Високата, кокалеста жена се насочи към него, суровото й лице изглеждаше грубо. Очите й бяха два гранитни къса на продълговатото й лице, върху което се беше изписал гняв. Корбет видя, че ръцете й са пъхнати в ръкавите на робата й и когато Ранулф измъкна камата си, не го спря.

— Мастър Кейд, стол за втория ни гост.

Лейди Фицуорън седна предпазливо.

— Тъкмо казвах, че лейди Мери и спътницата й са ходили в болницата на „Сейнт Бартолъмю“ в понеделник, единайсети май. През цялото време смятах, че смъртта на лейди Съмървил е нещастен случай, но вече промених мнението си. Видях собствената си грешка — пропусках някаква подробност. Само някой, който я е познавал, ще се сети, че тя ще тръгне сама през полетата на Смитфийлд. — Корбет се усмихна към двете жени. — О, да, лейди Съмървил е познавала убиеца си. Знаете ли, има човек, който е видял убиеца.

Видя как в очите на Фицуорън проблесна страх.

— Един луд просяк, който е бил клекнал в основата на ешафода е видял лейди Съмървил да спира и да изчаква убиеца си, чул я е да вика: „О, това си ти!“. Да бях по-умен — Корбет протегна ръцете си към масата, — щях да се вслушам по-добре в думите на просяка. По описанието му убиецът беше висок като дявола и с копита. Реших, че говори за някакъв призрак, но той е говорил за теб, лейди Катрин. Ти си по-висока даже и от повечето мъже. И носиш качулка и расо, когато извършваш кървавите си убийства.

Лейди Мери се отдръпна ужасена. Фицуорън сви устни.

— Не знаеш какво говориш, писарю!

— О, напротив. Да видим другото убийство. Отец Бенедикт. Някой запушва ключалката на вратата на бедния свещеник, хвърля вътре гърне с олио през отворения прозорец, после пали прахана и също го хвърля вътре. Иди и виж останките от къщата на отец Бенедикт. Прозорецът е високо горе на стената, гърнето е хвърлено вътре от някой, който е по-висок от обичайното.

— Може да се е покачил на пън или на камък — пошушна лейди Мери.

— Да, възможно е, но не е. Отвън не беше открит нито пън, нито камък, нито пък следи от такива по земята.

— Все още не си представил някакво доказателство — предизвика го Фицуорън.

— О, ще стигна и до това. Когато оглеждах стаята, открих следи от олио, бистро и чисто, с много високо качество. Само богатите купуват такова олио за трапезата си. Досетих се, когато тази вечер наблюдавах жена си да приготвя вечерята ни. Подпалвачът е използвал такова олио, защото то не оставя никаква миризма и ако се разсипе върху суха тръстика, скоро ще се възпламени.

— Подпалвачът може да го е купил! — озъби се Фицуорън.

Корбет се подготви вътрешно за лъжата, която щеше да изрече.

— А, да, но в тъмницата Нюгейт има мъж на име Падликот, осъден е на смърт, заради обира на кралската хазна. Чули сте вече за това, нали? Бил е в земите на абатството в нощта, в която е изгоряла къщата на отец Бенедикт. Видял те е, лейди Фицуорън, да хвърляш гърне с олио през прозореца на отец Бенедикт.

— Той е лъжец и мошеник! — изсъска тя. — Кой ще му повярва?

— Кралят, като начало. Падликот няма защо да лъже за теб. Не търси помилване или прошка. И за двете и дума не може да става. Познал те е, лейди Фицуорън.

Лицето на старицата с благородна кръв загуби от безсрамното си високомерие. Корбет се надвеси над нея, като в себе си се молеше казаното от него с такава увереност да предизвика признание.

— Дори да не повярват на историята на Падликот — продължи той тихо, — видели са те и други. Спомняш ли си проститутката Джудит? Според мен си се криела в голям гардероб на таванската й стаичка, така ли е? Отворила е вратата и ти си я нападнала с ножа. Не си останала да обезобразиш тялото й, защото е крещяла, но лейди Фицуорън, тя е оцеляла и сега е под защитата на краля. Мастър Кейд ще се закълне в казаното.

Помощник-шерифът, който се беше втренчил с отворена уста в лейди Катрин, тържествено кимна.

— Тя също те е познала — настоя Корбет. — Уловила е уханието на парфюма ти и е зърнала лицето ти. Джудит е оцеляла, защото се е разкрещяла, когато си се опитала да я убиеш.

Лейди Фицуорън се отдръпна, просъсквайки и мърморейки на себе си.

— Мога да продължа — добави Корбет. — Проститутката Агнес, онази, която си убила в църква до Грейфрайърс, също е видяла лицето ти на излизане от къщата, в която е умряла приятелката й. Предполагам, че тъкмо е щяла да изпрати бележка на лейди де Лейси, тук в Уестминстър, но момчето е изхвърлило бележката в канала. Някак обаче си научила, че момичето представлява опасност. Тя те е видяла, може би и ти също си я видяла. Както и да е, измайсторила си една бележка, вероятно с почерка на де Лейси и преоблечена като монах, си я пъхнала под вратата й. Бедното момиче е паднало в капана. И през ум не й е минало, че убиецът й ще я примами, за да я убие на осветена земя. Тя е една от малкото, които не са убити на тринайсето число на месеца. Понеже те е видяла да си тръгваш от жилището на една от жертвите, се е наложило Агнес да замълчи бързо завинаги. Що се отнася до лейди Съмървил…

— Не е възможно — прекъсна го лейди Мери, — защо ще й е на лейди Фицуорън да убива една от своите посестрими и бедния отец Бенедикт?

— Права си да мислиш, че извършителят и на двете убийства е един и същ. Нашият убиец се е обличал като монах. Носел е сандали, плащ и качулка на бенедиктински монах. Вземал ги е от вестиария, който се намира до този катедрален съвет. Мога само да предполагам, но подозирам, че докато е чистела и прала монашеските одеяния, лейди Съмървил се е натъкнала на монашеска качулка, или расо, които са били изцапани с кръв, дори може да са ухаели на женски парфюм. Естествено е била озадачена, това обяснява и защо постоянно е повтаряла: „Расото не прави монаха“. Не е влагала глупава морална поука за братята монаси, макар Бог ни е свидетел, че май се е оказала права, думите й са имали съвсем буквален смисъл. Само защото някой надява качулка и расо, това не означава, че се превръща в монах.

— Ами отец Бенедикт? — попита Кейд и напомни за присъствието си.

— Подозирам, че лейди Съмървил е говорила с него. Може дори да му е разказала за подозренията си, че онзи, който убива проститутките в Лондон вероятно е една от посестримите й — Корбет погледна към лейди Мери Невил. — Шокът от откритието е накарало лейди Съмървил да нарисува карикатура за случващото се в Уестминстър. Вероятно монасите тук са били разпуснати, още повече, че са приютили при себе си кръвожаден вълк. Това също обяснява защо лейди Съмървил е искала да напусне ордена „Сестрите на света Марта“.

— Но защо убиецът е заподозрял лейди Съмървил? — попита Ранулф.

— По пътя на умозаключението и на логиката. Лейди Съмървил си мрънка загадъчни поговорки, за които само убиецът е наясно какво именно означават и, може би, убиецът си е дал сметка за грешката, която е допуснал с връщането на дрехи с петна от кръв. Най-вече расото, защото е било предназначено за някой, доста висок на ръст. Убиецът е наблюдавал лейди Съмървил и е видял накъде отива. Лейди Съмървил не е могла да говори с братята в абатството, а пък и разказът й е бил твърде недостоверен, за да привлече вниманието на някой от управниците, била е отчуждена и от собствения си син, затова единствено й е оставал логичния избор — отец Бенедикт.

— Прав е — намеси се лейди Мери, вперила очи във Фицуорън. — Прав е.

Гласът й се изпълни с гняв.

— Лейди Съмървил и отец Бенедикт бяха много близки.

— Да, да, вероятно са били — отговори Корбет.

— Всичко се подрежда в картината — отбеляза Ранулф, стана от стола си, отиде и застана зад лейди Фицуорън. — Предимствата на нашия убиец са били две: монашеското облекло, можела е да иде навсякъде, и като една от ордена „Сестрите на света Марта“ е била наясно коя от проститутките е била по-уязвима, къде са живеели, навиците им, обстоятелствата в живота им. Пък и коя жена гледа на друга жена като на заплаха.

Ранулф се приведе към стола на жената и я хвана за китките.

Фицуорън се съпротивляваше изкривила лице.

— Копеле! — просъска тя. — Махни си ръцете от мен!

Ранулф измъкна ръцете на лейди Катрин от ръкавите на роклята й и погледна изненадано към Корбет, там нямаше кама.

Корбет се взираше в изражението на грозното, старческо лице, пълно с отровна ненавист. Тя е луда, помисли си. Като всички убийци беше допуснала някаква зараза да предизвика разложение дълбоко в душата й и да отрови всяко кътче на съзнанието й. Фицуорън го погледна с очите на злобна кавгаджийка, чието лошо поведение е разкрито.

— Последно — завършваше Корбет — бях заинтригуван, защото убийствата на жените са ставали на тринайсето число всеки месец. Ти знаеш причината. Съпругът ти, лейди Катрин, е умрял на празника на свети Мартин, папа и мъченик, в чието име се отслужва литургия на тринайсети април.

— Но последното, убийството на Хоуиза, не се включва в този ред — намеси се Кейд.

— Знам — отвърна Корбет, — но то е било с цел да ни обърка. Виждаш ли, мастър Кейд, само шепа хора са схванали модела, който следват убийствата. Ранулф, аз, ти и още двама, с които говорих: лейди Мери Невил и лейди Катрин Фицуорън.

Корбет се усмихна леко.

— Признавам, че за кратко и ти, мастър Кейд, беше заподозрян. Лейди Мери, чудех се дали не си ти. Обаче и Падликот, и просякът описаха убиеца като много висок. Накрая негово величество, кралят, неволно ми съобщи датата на смъртта на лорд Фицуорън. Последното момиче, лейди Фицуорън, си убила само за да размътиш водата. Водата около теб винаги е била мътилка — додаде Корбет и забарабани с пръсти по масата.

— Когато ви посетихме в болницата „Сейнт Катрин“ близо до Тауър, ти намекна, че монасите от Уестминстър са замесени в някакъв скандал, който може би е свързан със смъртта на момичетата от улицата — Корбет се усмихна едва доловимо — Подозирам, че когато пушилката утихне, всичко ще се разчуе. Ти обаче си виждала в тези слухове прикритие за смъртоносното си дело.

Фицуорън се поизправи на стола си със злобна усмивка.

— Всичко това са само предположения — отвърна му тя в същия тон. — Нямате истинско доказателство.

— И така да е, имам достатъчно, за да бъдеш дадена на кралския съд в Уестминстър. Ами тогава, лейди Катрин? Публичното унижение? Подозрението? Ще се отнасят с теб като към най-недостойната от недостойните — видя как усмивката угасна върху лицето й. — Ами след присъдата? Само един Бог знае какво ще последва. Ако те признаят за невинна, или по-вероятното — оневинена поради липса на доказателства — ще можеш ли някога да се покажеш из улиците на Лондон? А ако те признаят за виновна, ще те отведат в тъмницата Флийт, ще те облекат в червените дрипи на убийците и ще изгориш на кладата в Смитфийлд, а всички проститутки от града ще се съберат, за да се порадват на предсмъртните ти писъци.

Фицуорън сведе поглед, после бързо погледна отново към Корбет.

— Имам ли друга възможност? — попита тихо.

— Кралят ще поиска случаят да се разреши без шум. Пълното и искрено признание и конфискация на цялото ти имущество ще бъде удовлетворително разрешение.

— Ами аз?

— Ще се подстрижеш за монахиня в някой отдалечен и самотен манастир. Вероятно някъде из Уелс или по границата с Шотландия и ще останеш там до последния си ден на хляб и вода като изкупление за извършените от теб ужасни престъпления.

Старицата се изсмя и вирна глава настрана.

— Ти си много, много умно момче — промърмори и тихо додаде: — Трябваше да те убия. С това твое непроницаемо лице, съсредоточено изражение и лукави очи.

— Но се опита, нали? Ти си наела убийците, които ни нападнаха на Уолбрук?

Фицуорън поприсви рамене и се понамръщи сякаш Корбет я е укорил безобидно.

— Ти си много, много умно момче — повтори Фицуорън. — Разбираш ли, Корбет — раздвижи се на мястото си, сякаш се готвеше да разказва приказка на група деца, — разбираш ли, аз обичах съпруга си. Той беше благородник. Нямахме деца и живеех за него.

Огледа се наоколо с плувнали в сълзи очи.

— Можеш ли да го разбереш? Той беше център на всеки мой дъх, всяка моя мисъл и всяко мое действие. Умря като войник на бойното поле в битка в името на краля.

Фицуорън скръсти ръце, маската на ненавистта се смъкна от лицето й, когато тя потъна в спомените си и върху него легна тъга.

— Обичах истински съпруга си — повтори тя, — по някакъв начин все още го обичам, въпреки ужасната рана, която ми е нанесъл — в очите й проблесна злост и тя погледна към Корбет. — Присъединих се към ордена „Сестрите на света Марта“ и посветих живота си на милосърдни дела, жалех тези момичета и не съм и помисляла на каква тайна ще се натъкна. Един ден говорех с една от тях, беше млада, с бяла и гладка като мрамор кожа, със сини очи като лятното небе, изглеждаше като ангел, красива и невинна.

Фицуорън скръсти по-здраво ръце.

— Такава беше, докато не си отвори устата. Опитвах се да я вразумя, да й обясня грешката, която допуска. Казах й колко труден е бил животът ми, една Фицуорън, чийто съпруг е военачалник в кралската войска — устата й се изкриви. — Кучката попита за името ми и аз й го повторих. Отново и отново ме питаеше, докато се полюшваше напред-назад и се заливаше в смях.

Старицата замлъкна и сведе поглед към масата.

— Милейди — подтикна я Корбет.

Фицуорън вдигна поглед към него, в очите й гореше злоба и Корбет усети как лудостта завладява съзнанието й.

— Кучката — просъска тя — вдигна полите си и ми показа срамните си части! „Виж ги, милейди Фицуорън!“ — извика ми. — „Твоят съпруг ги галеше, целуваше ги и проникваше в мен, защото ти не си могла да му дадеш такава наслада!“.

Фицуорън потърка лицето си с ръце.

— Не можех да повярвам — промълви тя, — но проститутката описа съпруга ми, кожата, цвета на косата му, походката, осанката му, даже любимите му ругатни. По думите й съпругът ми ползвал не само нейните услуги, но и на други като нея. Не можах да го отрека, защото когато бяхме в Лондон съпругът ми често отсъстваше по делата на краля, или така казваше.

Старицата с благородна кръв грубо се изсмя.

— На мръсницата й се струваше забавно. Ето ме мен, в услуга на ония, които така добре са обслужвали съпруга ми! Момичето продължи да повдига полите си, седеше на стола и навираше мръсната си голота в очите ми. На масата имаше нож, не знам какво стана. Грабнах го и замахнах. Момичето се разпищя, затова я дръпнах за косата и й прерязах гърлото.

Фицуорън впери очи в Корбет.

— Как е могъл — сипкаво прошепна тя, — как е могъл да се свърже с такива жени и да ме прави за посмешище, всяка проститутка да ми се подиграва? О, не съм глупачка — добави тя. — Думите на момичето разбуниха мислите ми. Как ме е пренебрегвал съпругът ми и всичко започна да се разпада. Пък и открих, че смъртта на проститутката ми е подействала като пречистване, пречисти кръвта и съзнанието ми, затова убих отново. Всеки път носех расо и качулка от вестиария в Уестминстър — усмихна се. — Тия тлъсти монаси никога не забелязаха, че има нещо нередно. Дочух слухове за среднощните им гуляи и прозрях в тях чудесна възможност. Помислих и за скъпия си покоен съпруг и дадох обет, че всеки месец на датата на неговата смърт една проститутка ще умира.

Повдигна пръсти с побелели кокалчета към устните си.

— Харесваше ми. Подготвях се внимателно, избирах всяка от жертвите си и планирах убийството й. — Фицуорън се наведе и потупа с ледените си пръсти ръката на Корбет. — Разбира се, ти си много, много умно момче и имаше право. Случваше се нещо да се обърка. Агнес ме видя. Какво глупаво момиче! Мислеше си, че се е скрила в тъмното, но видях евтините й украшения да проблясват, очите й се взираха в тъмното — тя потърка бузата си. — Беше лесно да я убия, но с лейди Съмървил беше различно. Обикновено проверявах расото, което съм използвала, дори сама го перях, но един ден допуснах грешка. Знаеш как става, нали, Корбет? Тъмните петна от кръв не личат почти никак върху кафява тъкан. После, разбира се, моят парфюм. Както и да е, хванах Съмървил да държи расото, стоеше, гледаше ме и ми се усмихваше.

— А отец Бенедикт?

— Знаех, че Съмървил ще иде при него — злобно рече тя. — Никак не се погаждаха с де Лейси — усмихна се на себе си. — Стана много сложно. Съмървил ме подозираше и вече разказваше всичко на отец Бенедикт. Знаех, че той ще я посъветва какво да прави, а вече бях набелязала Изабо за следваща моя жертва.

Фицуорън се загледа някъде пред себе си, сякаш не разказваше на другите.

— Съмървил трябваше да умре, възможно най-скоро след нея и отец Бенедикт, преди да се е съвзел от страха и да си е дал сметка какво точно се случва. Следващата вечер посетих Изабо. Не съм си и помисляла, че Агнес ще дойде. Останалото… — Фицуорън сви рамене и пъхна ръка в расото си, сякаш искаше да се почеше. — Ами — прошепна, после се изправи и извади ръката си със светкавично движение.

Корбет съзря проблясването на камата. Фицуорън се втурна и нанесе удар, не към гърдите, а към лицето му. Кейд скочи, а лейди Мери изпищя, когато Корбет улови китката на Фицуорън и здраво я стисна, докато убийцата, с изкривено от болка лице, не изпусна камата си. Ранулф се хвърли към тях, сграбчи жената, изви ръцете й зад гърба и умело завърза здраво ръцете й с въже от своята кесия. Фицуорън стоеше и самодоволно се усмихваше.

— Какво умно момче — мърмореше тя, — платих на тия кучки каквото заслужават, но оставих едно копеле да провали нещата.

Извърна глава и започна да се смее, докато Ранулф не я зашлеви по лицето.

— Копеле! — изкрещя тя.

Ранулф я улови за рамото и зашепна в ухото й. Старицата се отдръпна с побледняло от страх лице.

— Няма да посмееш, нали? — просъска тя.

— Напротив — тихо отвърна Ранулф.

Корбет стоеше и наблюдаваше зловещата пантомима.

Ранулф отново зашепна в ухото на старицата.

— В кръчмата „Вълчата глава“, Съдърк — отговори Фицуорън. — Някогашният палач Уормуд.

Ранулф кимна и се отдръпна. Корбет щракна с пръсти на Кейд.

— Отведи я — нареди той — в някоя стая на Бялата кула. Да бъде задържана, докато не стане известна волята на краля.

Корбет кимна към лейди Мери Невил, която седеше пребледняла, с втренчен поглед и полуотворена уста.

— Ранулф, заведи лейди Мери до дома й.

Корбет седна, докато Кейд изблъскваше вече смирената Фицуорън към вратата. Ранулф внимателно помогна на лейди Мери да се изправи на краката си, обгърнал я покровителствено с една ръка и излязоха от катедралния съвет, без да се обръщат назад. Корбет гледаше как вратата се затвори след тях и се облегна обратно на стола, обвил ръце около себе си. Втренчи поглед в нищото.

— Свърши се — промълви той.

А беше ли? Както след битка имаше жертви и оставаха рани. Щеше да напише набързо доклада си, да го подпечати с тайния печат и да подхване други въпроси. Но какво щеше да стане с Кейд и неговата млада любовница Джудит? С Падликот и неговия брат? С младия Малтоут? С монасите от Уестминстър? С ордена „Сестрите на света Марта“? Събитията бяха оставили болезнен отпечатък върху всички. Корбет въздъхна и предпазливо се изправи на крака, озадачен какво ли беше прошепнал Ранулф на лейди Фицуорън.

— Станал е друг — измърмори на себе си Корбет.

Лейди Мери Невил, мислеше си, само още повече засилваше промяната: Ранулф беше по-разсъдлив, по-целеустремен, а Корбет вече прозря горещата амбиция в душата на своя прислужник.

— Така, така, така! — Корбет пристегна колана на меча около кръста си и се ухили сам на себе си.

Щом Ранулф търси повече власт, рече си на ум, тогава ще трябва да приеме и съпътстващата я отговорност. Писарят се ухили още по-широко на решението си на Ранулф да падне отговорността да осведоми прекрасната лейди де Лейси за случващото се в нейния орден.

Писарят се огледа из сгъстяващите се сенки. Толкова много неща се бяха случили тук, че в стаята сякаш отекваха нажежените страсти, които се бяха разиграли на това място. Корбет си припомни язвителните думи на Фицуорън, че бил умно момче. Засмя се мрачно.

— Не чак толкова умно! — промърмори.

Винаги се беше гордял със своята логика и тъкмо тя беше спъвала напредъка му: смяташе, че Уорфийлд, Падликот, дьо Краон, убиецът и убитите жертви са свързани. Не трябваше да забравя, че според логиката не е необходимо всички части да влизат в състава на цялото и че късметът, съдбата и съвпаденията се противят на логиката. Единственият общ фактор беше Уестминстър, почти обезлюденото абатство и дворецът. Вглъбен в мислите си, Корбет запотропва по масата.

— Кралят трябва да се върне — прошепна той, — да сложи ред в дома си и църквата си.

Корбет излезе от катедралния съвет, пресече земите на абатството и нае лодка, която да го откара надолу по реката. Не спираше да мисли за Ранулф, когато отвори вратата на къщата си и чу врявата от горния кат: писъците на пеленачето Елинор, викове и тропане на крака, диви гласове, които пееха на уелски. Корбет се облегна на стената и закри лицето си с ръце.

— Сега — простена той — щастието ми е пълно!

Вратата в горния край на стълбите се отвори и Корбет се насили да се усмихне на облегналата се на дългокос здравеняк Мейв, която му извика:

— Хю! Хю! Само как ще се зарадваш! Чичо Морган току-що пристигна!

Ранулф остави лейди Мери Невил до ъгъла на улицата й във Фарингдън. Нежно целуна уханната й ръка, кимна отчетливо, когато тя промърмори колко е благодарна за неговата закрила и не откъсна погледа си от младата, красива вдовица надолу по улицата, докато тя не влезе в къщата си. Тя спря, постави едната си ръка на резето, обърна погледа си нагоре по улицата, където стоеше той, разкрачен и с пъхнати в колана на меча си пръсти. Тя отметна качулката си назад, разтърси разпуснатата си коса и му изпрати по въздуха най-сладката целувка. Ранулф я изчака да се прибере вкъщи, полагаше големи усилия да не закрещи и заплаче от радост.

Той още не беше приключил работата си за деня. Върна се обратно в града, мина през работилницата на един майстор на стрели тъкмо след Уест Чийп, после се отправи с бърза крачка надолу по Теймз Стрийт и баржите, които чакаха на Куиншийт. Щеше му се да се прибере на Бред Стрийт или дори да беше отишъл при Малтоут в болницата „Сейнт Бартолъмю“, но Ранулф беше решен да доведе докрай замисъла си. Само ако господарят му знаеше, само да го беше заподозрял, Корбет щеше да използва цялата си власт, за да осуети и попречи на плановете му. Ранулф дръпна по-надолу качулката на главата си, уви се по-стегнато в плаща си и се покатери в лодка с две весла. Остана със скрито лице, даде грубо нареждане на лодкаря да го остави в Съдърк, точно под Лондонския мост. Докато якият лодкар караше лодката си през неспокойната Темза, Ранулф сграбчи здраво меча си и внимателно обмисли осъществяването на плана си. Надяваше се само Фицуорън да е казала истината. Ранулф я заплаши, че ако не му даде сведенията, ще разкаже истината на всяка проститутка в Лондон. Признанието й дойде лесно. Нощем Съдърк се считаше за лондонската врата към ада и Ранулф знаеше, че на кръчмата „Вълчата глава“ й се носи слава, по-лоша и от тая на дявола.

Мълчанието на Ранулф заинтригува лодкаря, който реши, че пътникът му ще посети известните като долнопробни бордеи на Съдърк и не го остави да слезе, докато не го посъветва как да похарчи сполучливо парите си в кръчмата „Златната камбана“, където уличниците срещу пени се разгонвали като зайки, а за две пенита изпълнявали всяко желание. Ранулф се сети за окаяните, жалки трупове, които беше видял, усмихна се мрачно и щом стигнаха брега се насочи към преплетените улички, които тръгваха от речния бряг. Нямаше запалени светлини или факли. Жилищата и бордеите се притискаха едни в други и Ранулф почувства, че поема път през тъмен лабиринт. Известно му беше, че Съдърк се събуждаше за живот през нощта: убийци, джебчии, сводници, скитници и обявени извън закона бродеха из уличките в търсене на плячка сред слабите и безпомощните. Помийните ями бяха задръстени с мръсотии от всякакъв вид. Мръсотиите воняха като гниещите останки в костница. Ранулф навлезе по-навътре в тъмнината и мрачни сенки изплуваха от тесните порти, но бързо се шмугнаха обратно, щом видяха дръжката на неговата кама и на меча му.

Накрая намери „Вълчата глава“ — малка, опушена кръчма с тесни като процепи прозорци, от които се носеха звуците на невероятно буен гуляй. Ранулф бутна разнебитената врата и влезе в шумно, полуосветено и спарено помещение. Щом влезе, врявата стихна. Ранулф отметна плаща си, при вида на меча и камата, глъчката на разговора се възобнови. Омазнен, с пълно лице, прислужник забързано и с реверанси — сякаш Ранулф е кралят — се затътри към него. Алчните му очички опипваха скъпия плат на плаща на Ранулф и кожата на ботушите му с хубави токове.

— Ейл? Вино? — нададе хленч прислужникът. — Момиче? Или две?

Ранулф му махна да се приближи и сграбчи мъжа за лекьосания с храна кожен елек.

— Търся Уормуд! — продума полугласно. — И не ме лъжи, бъчво със сланина! Той и неговите другарчета винаги се срещат тук. Мога да ги наема, нали?

Тлъстият прислужник облиза устни, очите му се стрелкаха като на уловен плъх.

— Не поглеждай! — изсъска той. — В оня ъгъл седят Уормуд и другарчетата му. Тук са. За какво си дошъл, господарю? За игра на зарове?

Ранулф го бутна.

— Да, да — измърмори. — Игра на зарове.

Изтласка мъжа настрани, отиде до ъгъла, загледа към четиримата играчи, които разтърсваха пукнати зарове в мръсна чаша. Отначало не му обърнаха внимание, но после едноокият мъж в ъгъла вдигна очи. Имаше тясно, слабо лице, което заради разкривената уста и раната от нож под здравото му око, изглеждаше още по-покварено. Мазната му коса беше разделена на път и падаше на разбъркани къдрици по раменете.

— Какво искаш, мъжаго?

— Ти ли си Уормуд?

— Аз съм. Ти кой си?

— Препоръчаха те!

— За какво? — ръцете на Уормуд се спуснаха под масата, както и ръцете на тримата му другари.

Над всички се извисяваше Ранулф. Бяха точно каквито изглеждаха: разбойници, убийци, които и на дете щяха да прережат гърлото само срещу грош. Небръснати, с очи, които лукаво проблясваха. Ранулф видя, че единият лекува рана на рамото си и разбра, че е открил жертвата си.

— Искам да те наема — заяви Ранулф. — Но първо искам да поразиграя златото си.

Ръцете на Уормуд, както и тези на другарите му, се показаха над масата. Ранулф забеляза завързаните около раните им парцали и видя петната от вар. Знаеше, че професионалните убийци си имат запазена марка. Някои използваха гарота, други арбалет, докато тези хубавци използваха вар, за да заслепят жертвата си, преди да нанесат удара с кама или меч. Уормуд разпери покритите си с парцали ръце.

— Та значи искаш да ни наемеш, но първо искаш да поиграем на зарове? — изсмя се към другарите си. — Скъпи мои братя, съдбата ни се усмихва тази нощ.

— Кръчмарю! — провикна се той. — Донеси стол на приятеля ни. Кана от най-доброто си вино и пет чаши! Той черпи!

Кръчмарят хукна, но скри лицето си, защото се досещаше какво ще последва. Донесоха стола и виното. Уормуд разклати заровете в чашата.

— Хайде, мастър, първо гостите!

Ранулф разклати заровете и хвърли десет, после подаде чашата на мъжа, който седеше вляво от него. Всеки хвърли по веднъж, като пиеха вино и ругаеха, и всички хвърлиха по-малко от Ранулф. Чашата със заровете обиколи по веднъж.

— Най-доброто от три! — ядосано заяви Уормуд. — И ще видим златото ти, щом загубиш!

Ранулф плъзна монета по масата и останалите впериха алчно очи в нея. Ранулф взе чашата със заровете.

— Странно! — възкликна Уормуд.

— Кое? — усмихна се Ранулф.

— Видяхме златото ти, но за какво играем?

Ранулф постави чашата обратно на масата.

— О, не ви ли казах? — усмивката му стана още по-широка. — Вашия живот!

Уормуд отпусна ръце, преди останалите да успеят да се съвземат от изненадата. Ранулф скочи на крака и ритна стола си назад. Измъкна изпод плаща си малък арбалет и стрела с шипове отстрани се заби в гърдите на Уормуд, преди ръката на разбойника да стигне до камата му. Другарите му бяха или твърде мудни, или твърде пияни. Единият се изправи и почти се стовари върху камата на Ранулф. Отдръпна се с крясъци, притиснал ръце върху кървящата рана в корема си. Не ги сполетя по-добро и другите двама, Ранулф гъвкаво се измести и притисна единия до стената. Отдръпна се и извади меча си, защото последният разбойник беше сграбчил камата си, ломотеше пиянски ругатни и залиташе към него. Ранулф се изплъзна, мъжът запристъпя срещу него, после изкрещя от болка и се строполи на пода, Ранулф извади отново меча си и го заби в кръста му. Четвъртият убиец, все още приклещен между масата и стената, се мъчеше да се освободи. Ранулф грабна привързаната за колана на един от лежащите на пода торбичка. Развърза я, изсипа варта в шепите си и я хвърли в лицето на седящия мъж. Разбойникът се блъсна назад, разпищя се, затропа с крака по пода. Ранулф се обърна и се огледа из вече притихналата кръчма.

— Беше раздадено правосъдие! — ревна насреща им — Има ли някой, който да иска да говори с мен?

Никой не отговори. Ранулф измъкна камата си от мъртвия убиец и предпазливо се запъти към вратата. Чуваше се само проскърцването на столовете и неясните ругатни на останалия жив другар на Уормуд, стенещ за вода. Ранулф се измъкна в нощта и забърза обратно по тъмните улички към речния бряг. Там почисти оръжията си, постави ги в ножниците и тръгна по кея, за да наеме лодка. Плати и се качи в нея. Щом лодкарят се отблъсна от брега, Ранулф се загледа в ленивите вълни на реката. Не чувстваше угризения за стореното. Тези мъже го бяха нападнали без друга причина, освен тази, че оная кучка Фицуорън им е платила. Почти им бяха светили маслото на него, на господаря му и причиниха само Бог знае какви поражения на очите на бедния Малтоут. Ранулф се облегна назад на кърмата. Когато му дойдеше времето, щеше да каже на Корбет за стореното. Ранулф се замисли за лейди Мери Невил и се усмихна. Може би трябваше да каже още нещо на господаря „Кисела физиономия“? Над него пропищя чайка, но Ранулф едва се помръдна. Той си припомни как се опълчи на Корбет: той, Ранулф-ат-Нюгейт, струваше колкото и всеки друг, ще коленичи един ден пред краля, ще го провъзгласят за рицар, ще получи висока служба и ще помоли лейди Мери Невил да се омъжи за него. И как можеше да попречи на това господарят „Кисела физиономия“? Ранулф затвори очи и се размечта за бъдещите почести.

Когато стигнаха до стъпалата на Рибарския кей, Ранулф така се беше унесъл в мечти, че лодкарят трябваше силно да го разтърси. С напълно отнесен вид, Ранулф подхвърли няколко монети в ръцете на мъжа и остана зареял поглед над кея. Мислите му се въртяха около разговора на Корбет с Падликот. Мошеникът, който в момента пребиваваше във Флийт, пропусна да разбули една малка загадка; нещо, което Корбет не беше догледал, дребен детайл, който озадачаваше Ранулф. Спомни си своите амбициозни мечти и се запита беше ли тъкмо сега моментът да направи първата стъпка към осъществяването им. Или трябваше чисто и просто да се прибере вкъщи? Погледна нагоре към уличките, водещи към Теймз Стрийт, мокър, опашат плъх пробяга през ботуша му. Ранулф ядосано го изрита, но го прие и като знак. Започваше да се уморява да търчи по тъмно в изпълнение на поръчките на своя господар. Да, заключи той, време беше Ранулф-ат-Нюгейт да се погрижи за своето бъдеще. Докато бързо вървеше нагоре по уличката, две тъмни фигури се измъкнаха от някаква врата. Ранулф разтвори плаща си и измъкна меча си.

— Разкарайте се! — извика той.

Фигурите изчезнаха и Ранулф закрачи по пътя си из уличките до Картър Лейн, пресече Бойрс Роу, тръгна нагоре по Олд дийнс Лейн, която минаваше под тъмната и величествена катедрала „Сейнт Пол’с“. Обхванат от любопитство, Ранулф спря и предпазливо тръгна нагоре покрай високата стена на гробището на катедралата. Както обикновено, в старото гробище, зад стената кипеше усилена дейност. Ранулф долови уханието на готвено и съгледа тъмни силуети, насъбрани около огньове и потрошени сергии с джунджурии и финтифлюшки, на които търговията продължаваше дори и нощем. „Сейнт Пол’с“ беше свято убежище за хора, които се криеха от въдворяващите правосъдие градски или кралски власти. Ранулф постоя, безмълвно взрян в нощта. Ако господарят му не го беше измъкнал от Нюгейт, това щеше да бъде най-доброто бъдеще, което съдбата щеше да му предложи. Изпълнен с решимост повече от всякога, скочи долу, изчисти ръцете си и тръгна към Нюгейт. Подкупи някакъв сънлив пазач, който го пусна да влезе през задната врата на крепостта и пресече полетата на Смитфийлд към приората на „Сейнт Бартолъмю“. Спря близо до ешафода, не обърна внимание на разкапващите се и люлеещи се насам-натам тела.

— Там ли си, Рагуорт? — провикна се кротко.

— Старият Рагуорт не е там и тук не е — отвърна му ядно лудият просяк.

Ранулф се усмихна и подхвърли пени към бесилото, после отиде да почука на вратата на приората. След малко един послушник го въведе в болницата. Ранулф постоя във ветровития коридор, като се чудеше какви ли новини го чакаха.

— Ранулф, Ранулф! — брат Томас бързаше към него. — За Малтоут ли идваш?

— Минавах оттук, отче. Не искам да те притеснявам.

— Не ме безпокоиш, Ранулф. Нощем работя най-добре.

— Е — припряно запита Ранулф, — Малтоут сляп ли е?

Отец Томас хвана ръката му утешително и го поведе към пейката.

— Малтоут ще се оправи — отговори отец Томас и седна до него. — Известно време очите ще го болят и ще парят, но варта е била почистена или промита много бързо. Ще останат белези по едната страна на лицето му, но тялото му ще се възстанови бързо.

Ранулф го гледаше разтревожен.

— Какъв е проблемът, отче?

— Тревожи ме душевното му състояние.

— Какво имаш предвид?

— Може да изпитва ужас от нападение, особено от оръжия.

Ранулф кимна.

— Продължавай, отче.

— Дадохме му нож, за да нареже месото си. Той насече пръстите си много повече от храната си.

Ранулф се облегна назад, разсмя се с явно облекчение и потупа успокояващо ръката на отец Томас. Аптекарят седеше озадачен от пристъпа на смях у Ранулф.

— О, прости ми, отче. Моля те, извини ме. Не знаеше ли?

Отец Томас поклати глава.

— Не трябва никога да давате на Малтоут нож, лопата или каквото и да е, което реже. Ще се нарани и ще нарани всички в „Сейнт Бартолъмю“. Отче, благодаря ти, че се погрижи за него.

— Не искаш ли да го видиш?

— Спи ли?

— Да, спи.

— Да го оставим тогава, отче, имам да върша още работа.

Излязъл от „Сейнт Бартолъмю“, Ранулф отново пресече мерите и прикрил лице, заради ужасната воня, която идваше от градския канал, тръгна по калдъръмените улички към входа на тъмницата Флийт. Пазачът на портата не беше много отзивчив, позволи на Ранулф да влезе във вонящата входна зала едва след като прибра среброто. Як тъмничар с мазна, стърчаща коса и с лице на пияница го заговори.

— Какво искаш? — попита го мъжът и скръсти ръце пред лекьосания си кожен елек.

— Да поговоря с Падликот.

Дебелите устни на тъмничаря се разтегнаха в усмивка.

— А, онзи, дето плячкосал кралската хазна! Наредиха ни да не пускаме никого при него.

— Кой ви нареди?

— Хю Корбет, пазителя на тайния кралски печат.

Ранулф порови в кесията си и извади заповед, носеща печата на Корбет.

— Господарят ми ме праща! Прави каквото ти казвам!

Мъжът не можеше да чете, но беше впечатлен от печата, а още повече — от сребърната монета, която Ранулф постави върху заповедта.

— Ела с мен. Той сега е добре и на сигурно място. Има си хубаво жилище, далеч от останалата измет.

Тъмничарят го поведе през схлупено помещение, където обикновените оковани към стената престъпници лежаха на земята. Веригите бяха достатъчно дълги, за да могат затворниците да се изправят и да се поразтъпчат, но в този миг лежаха скупчени под протрити одеяла, стенеха и хленчеха в съня си. Ранулф погледна с отвращение дългата, обща маса, покрита с мазни нечистотии, върху която безразлични към присъствието им мишки продължаваха да огризват мръсните остатъци от храна и разпръснатите късчета сланина. Неколцина от затворниците се събудиха и се затътриха към тях: мръсни, вонящи мъже и жени, облечени в дрипи, по кожата им имаше ужасни, болезнени и морави рани. Тъмничарят им кресна и затворниците се отдръпнаха.

Ранулф и тъмничарят излязоха от залата, пресякоха застлания с камък коридор, минаха покрай прозорци с решетки, през които затворниците чакаха каруците с осъдени на смърт, размахваха просешки канчета или крещяха обиди. Спуснаха се по хлъзгави, потрошени стъпала към дълъг, осветен с факли коридор, по чиято дължина имаше няколко килии. Ранулф веднага разбра в коя килия е Падликот по двамата тъмничари, приклекнали отвън. Те едва се помръднаха, когато тъмничарят отключи вратата и бързо бутна Ранулф вътре.

— Падликот, момчето ми? — провикна се тъмничарят. — Нещастно, тъпо копеле такова! Имаш посетител!

Ранулф се взря в тъмнината. Килията беше квадратна, чиста и преметена. Имаше нужник в ъгъла, който очевидно беше свързан с градския канал. Имаше даже и малко мебели: масичка, счупен стол, дълго легло и дюшек, пълен със слама. Падликот се беше понадигнал на него със сънливо лице. Поразтърси се, за да се събуди, протегна се и се прозя. Ранулф трябваше да се възхити на хладнокръвието му. Затворникът се усмихна към него.

— На масата има свещ, но нямам огниво.

Ранулф извади своето и свещта заблещука. Падликот отиде да се облекчи в нужника, после взе плаща си и седна обратно на ръба на леглото.

— Корбет те праща пак, така ли? Да не е пропуснал нещо?

Ранулф приседна на масичката.

— Не съвсем, вече знаем какво се е случило. Явно си влизал и излизал от страната, когато си искал, изнасял си торбите с монети до Грейсчърч Стрийт, после надолу към доковете с кола за боклук.

Ранулф се облегна назад и се загледа в тавана. С Корбет бяха допуснали грешка: така и не попитаха защо важен пратеник като дьо Краон не е избрал по-добро жилище. При това пратениците с дипломатическа мисия имаха право да избират къде да отседнат.

— Не си ли се питал — рязко зададе въпроса Ранулф — защо някои от проститутките, водени в абатството са убити? Някои от твоите момичета трябва да са измежду жертвите.

Падликот сви рамене и се обви по-плътно в дрехата си.

— Знаеш какъв е светът. Ти си Ранулф, нали?

Посетителят му кимна.

— Мъжете умират по жесток начин, също и жените, и децата, защо не и проститутките — Падликот протегна крака. — Господарят ти ще спази ли думата си за моя брат?

— Да — отвърна Ранулф. — Ако ми кажеш още нещо, ще ти дам дума два пъти годишно да ходя до „Сейнт Антъни“ за да се уверя, че всичко е наред.

Падликот се изправи на крака и застана пред Ранулф.

— Не те е пратил Корбет. Сам си дошъл. Казах му каквото знам и макар да съм наясно, че всички представители на властта са копелета, ти не си тук, за да злорадстваш. Какво искаш? Убиеца на проститутките ли?

— Не — отвърна отбранително Ранулф. — Вече приключихме със случая.

— Какво тогава?

— Сведения.

— За Корбет?

— За мен.

Падликот се разсмя гръмогласно и седна обратно на леглото.

— Значи играеш сам, мастър Ранулф? Слугата съперничи на господаря си, така ли е? Защо си мислиш, че знам още нещо?

Ранулф се надвеси напред.

— Приемам — започна той, — че дьо Краон е дошъл в Англия, за да измъкне и отнесе хазната вкъщи. Разбирам и защо се е криел, но не и защо ти, мастър Падликот, който си копаел в основите на подземието, е трябвало да оставиш тази така важна задача и да се върнеш обратно във Франция.

Ранулф погледна затворника.

— Това е единственото слабо място във веригата. Защо не си остана в Лондон, Падликот, защо е трябвало да пътуваш обратно до Париж? Не отричай, че си пътувал. Съучастниците ти потвърдиха, че си изчезвал за цели седмици. Какви си ги вършил още?

Падликот размаха пръст насреща му.

— Много си проницателен, мастър Ранулф. Корбет не ме попита.

— Може да е решил, че си ходил за нови нареждания.

Падликот сви рамене.

— Е, и?

— Е — отвърна Ранулф, — ще ми кажеш ли истинската причина?

Падликот отново легна на леглото си и скръсти ръце зад главата си.

— Нямаш какво да губиш.

— Нямам и какво да спечеля — озъби се Падликот.

— Имаш брат и както ти е известно, Падликот, палачът знае някои начини да облекчи болката. Сигурен съм, че добрият ни приятел — тъмничарят, ще може да донесе голяма чаша вино с подправки преди за последно да се повозиш на каруцата с осъдените на смърт.

Падликот лежеше и подсвиркваше тихичко през зъби.

— Съгласен съм — каза остро той и се залюля на леглото. — Аз съм на прага на смъртта, Ранулф. Знаеш, че клетвата, която ми дадеш, ще е свещена.

— Ще я спазя.

Падликот потропа с крака по пода.

— Искаш ли да видиш лицето на Христос? — попита го внезапно той.

— Какво?

— Искаш ли да видиш лицето на Христос?

— Разбира се. Какво имаш предвид?

— Знаеш ли за ордена на тамплиерите?

— Разбира се! — озъби се Ранулф.

— Добре — въздъхна Падликот. — Не знам цялата история, но понякога, когато обърне няколко чашки, дьо Краон става бъбрив. Неговият господар, Филип Френски, отчаяно се нуждае от пари. Улиците в Северна Франция са претъпкани с въоръжени мъже, защото Филип събира войските си за нападение срещу Фландрия.

Падликот вдигна ръка.

— Знам, че ти е известно. Както и да е, Филип е дочул за безценна реликва, покровът на Христос, който се пази от тамплиерите.

— И сега го иска, за да може да го продаде в чужбина?

Падликот се намръщи.

— А, има и още. Разбираш ли, имах три задачи: да проникна в подземието беше първата, другите две бяха да събера сведения за тамплиерите в Англия, както и всичко около тяхната прочута реликва.

— Защо точно за тамплиерите?

— А — Падликот се изправи и зашушна в ухото на Ранулф. После се отдръпна, наслаждавайки се на смаяното изражение, изписано на лицето на Ранулф.

— Истината ли казваш? — попита той.

Падликот кимна.

— Проникването в подземието е нищо в сравнение с плановете на Филип за бъдещето. Сега само четирима други знаят каквото и ти — Падликот вдигна пръсти. — Филип Френски, мастър Ногаре, дьо Краон и аз.

Падликот присви рамене.

— Скоро ще съм мъртъв. Да си го кажем направо, копелето дьо Краон и пръста си не мръдна да ме спаси.

Ранулф се дръпна от масата и потропа на вратата на килията.

— Ще удържиш ли думата си? — умоляващо го попита Падликот.

Ранулф го погледна през рамо.

— Разбира се, стига казаното то теб да е истина.

В жилището на пазача на портата, Ранулф бръкна под наметката си и извади кесията си. Отброи няколко сребърни монети и ги пусна в дланта на тъмничаря.

— Ще направиш ли каквото ти казах? — попита Ранулф.

— Разбира се, мастър — отвърна мъжът. — Сутринта на изпълнението на присъдата ще се погрижа Падликот да пие много и тогава ще се отправи нагоре по стълбата на палача.

Ранулф го увери, че ще провери дали не е прахосал среброто си на вятъра и въздъхвайки дълбоко излезе от тъмницата. Обкованата с гвоздеи врата се затвори плътно след него. Постоя, поемайки дълбоко хладния нощен въздух, вперил поглед в звездите.

— Ранулф-ат-Нюгейт — прошепна на себе си. — Търсачът на тайни.

Припомни си пошушнатото от Падликот. О, той щеше да каже на господаря „Кисела физиономия“, но сам щеше да реши кога и къде. Разкриването на ужасната тайна на Падликот щеше да е ключът към щастието на Ранулф.