Първа глава

Няколко часа по-късно, точно преди пладне, лорд Хенри Фицалан и неговата ловна дружина се събраха зад палисадата, построена около долината Севърнейк. Това беше естествена просека в обширната гора и най-подходящото място да се пролее кръвта на плячката. В далечината се чуваха пронизителният звук от роговете на ловците, виковете и насъскванията на викачите, ехтящият кучешки лай. Лорд Хенри се протегна, за да раздвижи мускулите си и огледа долчинката. Всичко беше готово; временната палисада се простираше като подкова, скрита зад дърветата. Ако ловците си свършеха работата, особено онзи негодник Робърт Върлиън, главният лесничей, еленът щеше да се втурне насам и ловната дружина добре щеше да се позабавлява. Той щракна с пръсти и млад оръженосец се втурна към него с позлатен бокал. Лорд Хенри го грабна и отпи голяма глътка. Виното беше силно, най-доброто от Бордо. Върна бокала на младежа и се улови за стомаха. Болката, която го измъчваше предишната нощ, беше изчезнала. Щяха да прекарат следобеда в лов, а вечерта да пируват със сочното еленово месо в залата му за пиршества в имението Ашдаун. Той погледна през рамо към брат си Уилям, който стоеше и го гледаше намръщено.

— Ела, братко! — лорд Хенри почувства прилив на добро настроение.

Брат му се приближи, шляпайки с високите си ездитни ботуши из разкаляната пръст. Той преметна плаща си през рамо, докато Хенри го оглеждаше от глава до пети. Туниката му бе изцапана с вино, а панталоните му — вече покрити с кал. Брат му бе добър войник, но лош царедворец, а отгоре на всичко неудачник. Хенри се усмихна широко, сграбчи Уилям за рамото и го придърпа към себе си.

— Днес, скъпи братко — изсъска той, без да спира да се усмихва, — ще се наслаждаваме на лова. Ще забавляваме гостите на краля.

Той кимна с глава към мястото, където пратеникът на френския двор Амори дьо Краон, блед, с червена коса и лисиче лице, стоеше спокойно и бърбореше със свитата си.

— Пет пари не давам за французина, братко! — сопна се Уилям. — Ти ми обеща, че имението Менингтрий ще бъде мое след тридесетия ми рожден ден.

— Размислих — отвърна лорд Хенри. — Менингтрий ще остане за мен.

— Ами аз? — попита обвинително Уилям. — При теб ли ще остана, братко? Ще се превърна в твой храненик? Ще ям огризките от трапезата ти?

— Ти си най-скъпият ми брат. Ти си мой наследник. — Лицето на лорд Хенри се изопна. — Поне докато не се оженя и не стана баща на хиляда и един синове.

— И защо няма да получа Менингтрий?

— Първо, защото аз казвам така. Второ, защото ми трябва. И трето, братко, искам да си ми пред очите. Не ми се ще да се измъкнеш и да заговорничиш срещу мен с някои от моите, как да ги нарека, недоволни рицари. Дадох ти избор. Можеш да останеш тук като мой брат. Или ще ти дам сто лири, два добри коня и броня и можеш да вървиш да потърсиш късмета си другаде. Дотогава — той го стисна още по-здраво — ще се усмихваш, когато ти кажа! И ще правиш каквото ти кажа!

Брат му се освободи и отстъпи назад, ръката му посегна към камата на кръста му.

— Какво ще направиш, братко? — подразни го Хенри. — Ще решиш въпроса на място? — Той пристъпи напред и доброто настроение изчезна от лицето му. — Хайде, скъпи братко, извади камата, извади я. Но едно ще ти кажа — той стисна дръжката на меча си. — Главата ти ще литне от раменете ти, преди тя да излезе от канията. Хайде, бъди мъж.

Уилям отпусна ръка.

— Точно така, добро момче — и Хенри понечи да се обърне.

— Кой е Бухала? — прошепна Уилям.

— Защо питаш? Той е човек извън закона, разбойник и подстрекател.

— Но защо те заплашва? Какви са тези послания, забодени на входа на имението или забити със стрела във вратите и капаците на прозорците? Защо един добър стрелец като него се подиграва с теб?

— Братко, аз съм знатен благородник — обясни лорд Хенри. — Произхождам от древен род, както и ти. Създавам си врагове не само сред роднини, близки, приятели и познати, но и измежду непознатите! Някой ден ще изляза на лов, но не за сърни и елени, а за Бухала. Когато го пипна, ще го обеся на входа на имението и това ще бъде краят.

— Сигурно ужасно те мрази?

— По-добре да си мразен, отколкото презиран.

— Ами французинът? Защо кралят…?

— Защо кралят се обърна към мен ли? — прекъсна го лорд Хенри, като придърпа Уилям толкова близо до себе си, че той долови мириса на вино в дъха му. — Защо кралят ме помоли да стана посланик в Париж и да представлявам Короната на годежа между лорд Едуард и принцеса Изабела? Да — очите му се присвиха в престорена изненада, — защото точно това ще направя, Уилям! Защото не съм като теб! Защото съм знатен благородник, приятел и довереник на краля. Внушавам страх не само тук, но и на места, които ти никога няма да посетиш.

— Да, внушаваш страх и омраза! — Уилям плю. — Заплашваш ме като снощи например…

— Mes excuses, братко. — Хенри пристъпи по-наблизо. — Само ти намекнах, че знам, но сега ще ти кажа направо! Знам всичко за мъжеложеца Гейвстън!

И като се завъртя на пета, лорд Хенри се върна при оръженосците си.

— Скоро дивечът ще се появи — напомни им той. — Да се обзаложим ли, господа, че моята стрела ще повали първия елен? Че ще го прониже право в сърцето?

Тихият разговор секна. Лорд Хенри пресуши чашата си и я захвърли настрани.

— Хайде, господа, няма ли да се възползвате от възможността?

— Приемам — Амори дьо Краон вдигна ръка. — Десет златни лири, милорд.

Френският пратеник се приближи и протегна ръка. Лорд Хенри я пое и присви очи, когато дьо Краон я стисна здраво и го придърпа към себе си. Очите на французина дори не трепнаха.

— А когато дойдеш във Фонтенбло, лорд Хенри, ще те заведа на лов в нашите гори.

— Сеньор Амори, приемам облога ти. Ще прибера златото ти, а сега ще си взема ръката обратно, защото ще ми трябва.

Френският пратеник се засмя и понечи да се отдалечи.

— А във Франция — лорд Хенри усети как гневът му кипва от безочието на френския пратеник — възнамерявам да ида на лов за нещо повече от елени.

Загадъчната му забележка имаше ефект. Дьо Краон нервно облиза устните си и се озърна.

— Не се тревожи — успокои лорд Хенри французина, хвана го под ръка и го отведе настрана от останалите. — Те не знаят за какво говоря.

— Ще дойдеш ли във Франция, лорд Хенри?

— Ще пътувам с теб.

— Със сеньор Панций Кантроне ли?

— Лекарят ми още не знае, но ще се присъедини към нас.

— Господарят ми — продължи шепнешком Амори дьо Краон — ще се зарадва да види сеньор Кантроне и да накара лъжливата му уста да замълчи. Но как ще стане това?

— Ще отпътуваме за Рай. Семейството ми ще дойде с мен, както и брат ми Уилям, когото искам да държа под око. Тогава ще направим каквото трябва.

Амори дьо Краон издърпа ръката си.

— Кралят не те ли подозира, след като помолихме да си начело на френските пратеници?

— Скъпи Амори, и преди съм предвождал пратеничество. Притежавам земи в Гаскония и съм най-довереният съветник на краля. Защо да не ида в Париж? Женитбата между принца на Уелс и лейди Изабела бе уговорена с посредничеството на негово светейшество Папата и след време ще донесе мир между нашите две кралства.

Амори дьо Краон изучаваше лукавия, загадъчен английски лорд, висок и набит, с черна коса, пригладена назад. Хитрите очи, които просветваха от червендалестото му лице, напомняха на Амори за собствения му господар Филип IV Френски — студен и бездушен, вечно кроящ заговори. Амори знаеше защо Филип иска този благородник в Париж и най-вече защо настоява онзи изменник Кантроне да се върне във френския двор, откъдето беше избягал.

— Английският двор няма ли да се противопостави за Кантроне?

Амори се насили да се усмихне, страхувайки се да не би останалите да заподозрат нещо, заради поверителния им разговор.

— Амори, Амори — лорд Хенри имитира френски акцент. — Тревожиш се за толкова много неща. Няма да е нито за първи, нито за последен път някой да умре или изчезне в Париж. И защо да се противопостави английският двор? Кантроне не е поданик на това кралство. Той е италианец, който странства по света. Всичко ще се забрави покрай тържествата за годежа.

Амори се взря в надвисналото дъбово дърво. Наблюдаваше как една катерица подскача от клон на клон. Долови птича песен високо в дърветата, чиито жизнерадостни трели го накараха да забрави за предателските кроежи и жестокото клане, което щеше да настане, щом хладнокръвните ловци вкараха плячката в заграденото място.

— Милорд Хенри — дьо Краон почисти няколко трохи от червената си вълнена туника и мушна палец в колана си, — не се страхувам от теб, нито от твоя крал, нито от това, което може да стане…

— А от Корбет! — допълни присмехулно лорд Хенри. — Страхуваш се от сър Хю Корбет. Чувал съм за съперничеството между вас.

Лорд Хенри си припомни тясното, загадъчно лице, обрамчено с гарвановочерна коса, на Пазителя на тайния кралски печат, най-доверения приятел на Едуард, сър Хю Корбет, който от време на време кръстосваше оръжие със своя френски съперник.

— Чухме, че бил мъртъв — заяви дьо Краон сопнато.

— Обзалагам се, че ви се е искало — засмя се лорд Хенри. — Камбаните в Париж сигурно са ехтели до небесата.

— Чухме, че бил убит в Оксфорд от стрела в сърцето.

— Беше ранен. Бил нападнат от наемен убиец, който неговият слуга Ранулф-ат-Нюгейт убил. Стрелата била ловна, а не бойна. Раната била сериозна, но чух, че благодарение на дебелия кожен елек и кралските лекари Корбет бил излекуван. Възстановил се е. — Лорд Хенри се усмихна широко. — Дори може да се отбие да ни поздрави.

Дьо Краон се изкашля и плю.

— Вярно ли е? — продължи лорд Хенри подигравателно. Той дръпна дьо Краон за ръкава. — Вярно ли е, че господарят ти е обявил награда за главата на Корбет?

— Това е нелепо! — сопна се дьо Краон. — Ако Филип Френски беше направил това, Едуард Английски щеше да му отвърне със същото.

— Да, така е.

Лорд Хенри се обърна; останалите гости бяха обхванати от ловна треска. Сега роговете звучаха по-близо и лаят на кучетата отекваше в долината.

— Трябва да заемем местата си, милорд.

Лорд Хенри се насочи към палисадата, откъдето притича един оръженосец и мушна дълъг жълт лък в ръката му. След това избра една стрела с пера от сива гъска. Като човек, който живееше за мига, той забрави за Краон, Корбет, намусения си брат и досадните послания на Бухала. Припомни си прелестното лице и мургавата кожа на Алиша, дъщерята на главния лесничей, и се огледа.

— Къде е Върлиън? Къде е главният ми лесничей?

— Още не се е върнал, сър — извика един от оръженосците му, сочейки към горската поляна. — Сигурно проверява дали всичко е наред.

— Глупак! Ще се озове между нас и дивеча. Няма да е първият, убит по време на лов. — Лорд Хенри сви рамене. — Знае, че ловуваме наблизо, да си прави сметката.

Навсякъде около него ловците приготвяха лъковете си, проточили вратове към гората, в очакване еленът да се появи. Лорд Хенри обаче беше разсеян. Защо Алиша не искаше да му се отдаде? Затова ли баща й беше толкова начумерен и необщителен? Лорд Хенри сложи стрелата и зачака. Накрая той винаги успяваше да постигне своето и изобщо не го интересуваше какви злочестини е причинил. Огледа се наоколо и забеляза, че Уилям го няма. Да не е отишъл да се цупи сред дърветата? Отново се разнесе звукът на роговете. От храстите се чу шум и един елен се понесе толкова бързо, сякаш копитата му не докосваха земята. Бързината на животното изненада ловците. Лъковете бяха опънати и вдигнати, стрелите полетяха, но еленът ги избягна като по чудо. Той се понесе през горската поляна, съзря палисадата и с един скок мина зад нея.

Изчезването на елена беше посрещнато с подигравателни викове. Лорд Хенри почервеня от гняв. Стрелата му, както и тези на придружителите му, бе пропуснала целта и той чу радостния смях на дьо Краон. Ловният рог отново прозвуча високо и ясно. Сред дърветата се носеше бързо друг елен. Лорд Хенри вдигна лъка си, стреля, но еленът се подхлъзна и това спаси живота му, тъй като всички ловни стрели профучаха покрай него и се забиха в земята наоколо. Побеснял от гняв, лорд Хенри сграбчи друга стрела и вдигна лъка. Този път щеше да е готов. Съзря някакво движение, точно преди една стрела да се забие дълбоко в гърдите му. Отстъпи назад и изпусна лъка. Вторачи се ужасено, почти забравил за болката, обърна се и забеляза страха, изписан по лицето на оръженосеца си. Най-накрая се свлече на колене и бавно падна настрани, затвори очи и кръвта бликна от устата му.

— Хю! Мислеха, че си мъртъв!

Едуард Английски седеше в залата за пиршества на двореца Елтъм на южния бряг на Темза. Над вратата на залата висяха огромни еленови рога, а по стените — щитове с гербовете на най-знатните рицари в кралството му. В отдалечения ъгъл един от придворните свещеници беше запалил розова свещ и я бе поставил пред статуята на Богородица с младенеца. Едуард подръпваше сивата коса, която се спускаше от двете страни на грубото му, прорязано от бръчки лице. Той отново напълни бокала си, както и този на събеседника си Джон дьо Варен, граф Съри, въздъхна и се усмихна на своя пазител на Тайния печат, който седеше отпуснат на стола с висока облегалка в отсрещния край на масата.

— Чу ли ме, Хю? Смятаха, че си мъртъв! — ухили се кралят.

Черната коса на Корбет, тук-таме посивяла, обрамчваше гладко избръснатото му мургаво лице. Наблюдателните му тъмни очи бяха почти непроницаеми — чертите му бяха благородни, но говореха за потайност. „Ти си пълна загадка, Корбет“, помисли си Едуард. Писарят беше захвърлил наметалото си на облегалката на стола, на който седеше личният му прислужник Ранулф-ат-Нюгейт. Погледът на Едуард се спря върху него. С бялото си продълговато лице и червената коса, измита и прибрана в опашка на тила, Ранулф излъчваше здраве. Също като господаря си той носеше тъмна туника върху бяла риза.

— Да не си глух? — дьо Варен отпи голяма глътка от чашата си и ядно я стовари на масата, а опулените му очи изпъкнаха повече от обичайното. Не можеше да проумее търпимостта, която Едуард проявяваше към този загадъчен писар. — Или — дьо Варен се поколеба — може би си мъртъв?

Корбет протегна ръка. Ранулф въздъхна, разтвори кесията си и пусна две сребърни монети в дланта на господаря си.

— Приеми извиненията ми, господарю — усмихна се Корбет, — но се бях обзаложил с Ранулф, че този въпрос ще ми бъде зададен десет пъти, преди да разбера причината, поради която бях призован тук. — Той се поклони към дьо Варен. — Извинявай, милорд, но ти беше десетият.

Едуард стовари пестник на масата и се изсмя шумно. После смушка с лакът дьо Варен, който гледаше заплашително.

— Радвам се да те видя, Хю — усмихна се кралят. Дясното му око, което постоянно се притваряше, остана почти затворено. Той задъвка устната си и почисти трохите от ловната си туника, която набързо бе навлякъл след литургията.

— Знаеш ли, чудя се — замислено каза той — защо това, че се моля на le bon Seigneur по време на литургията, не е достатъчно на свещениците ми? Тази сутрин епископът на Уинчестър държеше да произнесе проповед! Казах на дьо Варен да се закашля и скоро той разбра посланието! — Едуард изпъна гръб в стола и се втренчи под полуспуснатите си клепачи в своя пазител на Тайния печат. — Мислехме, че вече си в гроба, Хю! Стрела от арбалет право в гърдите, а?

— Извадих късмет, господарю. Стрелата бе малка, а и не беше изстреляна с пълна сила, защото убиецът бягаше. Учудващо е и каква защита може да ти осигури коженият елек.

— Но ти беше болен.

Корбет се потупа по гърдите.

— Костта беше счупена и заздравя, но плътта загнои.

— Изпратих ти лекарства.

— Съпругата ми лейди Мейв ти благодари, господарю.

— Щях да дойда да те видя — каза кралят смутено, — но не можех да понеса да гледам как умираш, Хю. Не можех да загубя още един любим човек. Всички ме изоставят.

„Стига вече“, помисли си Корбет. „Не започвай пак да ридаеш и да изпадаш в сантименталност по миналото.“ Той уважаваше своя крал с изпитото му войнствено лице, този плодовит мозък, който гъмжеше от умели планове и стратегии като торище с червеи. Но ако не беше от кралска кръв, разсъждаваше Корбет, Едуард сигурно би станал бард или актьор. Той можеше да се превърне за миг от скърбящ стар крал в енергичен и шумен военачалник, готов да смачка враговете си или седейки си кротко, да изплете цяла паяжина от интриги, която да вкара в капана чуждоземните му противници. Той можеше да е подъл, жесток и злобен и в същото време великодушен, милостив, прощаващ обидите и оскърбленията. Можеше да седи с децата на придворните си и да се залива от смях, докато гледа пантомимата на някой актьор, след което да излезе с широка крачка в двора, да сграбчи меча и да покаже на младежите как да се бият.

Корбет се чудеше в какво настроение е кралят тази сутрин. Беше осъзнал, че Едуард се страхува от болести и смърт. Старите му приятели измираха и Корбет безмълвно благодари на Бога, че кралят не беше дошъл в имението Лейтън. Лейди Мейв щеше да бъде докарана до умопомрачение. Дори Ранулф го беше побъркал, питайки го час по час как се чувства и как е раната му. Корбет отмести погледа си към дьо Варен, който беше свикнал с продължителните мълчания на краля, но никога не можеше да скрие чувствата си. Въпреки че изглеждаше в цветущо състояние заради червендалестото си лице, добрият граф изглеждаше разтревожен и беше вторачил объркано поглед в чашата с вино.

— Бях в Уестминстър, когато получих известието ти — каза той.

Едуард изучаваше пръстите си.

— А убиецът? — попита кралят, вдигайки поглед. — Разбрах, че личният ти прислужник го е убил?

— Трябва да ти благодаря, сър — бързо отвърна Корбет, — че провъзгласи Ранулф за старши писар в канцеларията на Зеления печат.

— Да, да, да — отвърна сприхаво Едуард. — Всички знаем, че Ранулф е вече писар, но все още е твой помощник.

Едуард се замисли отново. Често се беше чудил дали може да раздели Ранулф и Корбет, да ги настрои един срещу друг. Корбет, с неговата любов към закона, с убеждението му, че всичко трябва да бъде решавано в съда, и Ранулф, който вярваше в съкратената процедура и бързата екзекуция за изменниците, което се харесваше на Едуард.

— Аз убих негодника, твое величество — потвърди Ранулф. Сред скърцане от кожа пръстите му се насочиха към меча, който вече му бе позволено да носи в присъствието на краля.

— С две добри попадения, доколкото разбрах — отвърна Едуард. — В корема и в гърба. След което си му отрязал главата, набил си я на кол и си го поставил близо до главния вход на Оксфорд. Шерифът и почтените граждани били смутени.

— На шерифа и на почтените граждани беше напомнено за властта на краля — каза Ранулф. — Направих го за доброто на кралството. — Той наблегна на последното изречение — височайшето позволение, дадено на един кралски писар, за да оправдае постъпките си.

— Какво мислиш за това, Хю? — попита Едуард деликатно.

— Църквата ни учи, че трябва да се защитаваме. А нападение срещу кралски писар е нападение срещу краля.

— Да, да, така е. — Едуард скръсти ръце на корема си. — Готов ли си да се върнеш към задълженията си?

— Както винаги.

— Веднъж вече върна печатите — нападна го Съри. — Какво смяташе да правиш, Корбет, да се превърнеш в селски фермер?

— Господарю, ако беше така, щях да дойда и да те помоля за съвет.

Едуард избухна в смях.

— Скучно ти е, нали, Хю? Лейди Мейв добре ли е?

— Както винаги, господарю. Дъщеря ми Елинор ти благодари за подаръците, които пратеникът донесе от Уиндзор.

Корбет зашава с крака; започваше да губи търпение.

— Дьо Краон се е върнал в Англия — извести Едуард.

— Чух — Корбет се усмихна. — Шпионите ми от южния бряг ме държат в течение на пътуването му из Съсекс до имението на лорд Хенри Фицалан в Ашдаун. Разбрах, че лорд Хенри бил избран да предвожда английските пратеници във Франция.

— Няма да иде. Съри ще трябва да си раздвижи задника и за пръв път през живота си да свърши нещо полезно.

Дьо Варен се оригна и му се усмихна.

— Лорд Хенри Фицалан — поясни кралят — завел на лов дьо Краон, свитата му, брат си и други гости в долината Севърнейк. Ходил съм там, в гората има хубава просека, чудесно място, където да докарат елена и да стрелят, без да бързат — той махна с ръка. — Знаете как се организират подобни неща. Ловците застават зад палисадата и еленът влиза вътре. Очевидно били два, но избягали. Лорд Хенри бил бесен. Тъкмо се бил прицелил отново, когато една стрела, долетяла откъм дърветата в другия край на долчинката, го улучила право в сърцето.

— Ловна злополука? — попита невярващо Корбет, без да обръща внимание на пренебрежителното изсумтяване на дьо Варен.

— По време на лов често се случват злополуки — обясни спокойно кралят. — Но не и в този случай. Стрелата не била ловна. Била изстреляна от боен лък, добре заострена като за война или за убийството, което било извършено.

— Явно е било дело на опитен стрелец — съгласи се Корбет. — Пък и стрела право в сърцето трудно може да се приеме за нещастен случай.

Кралят се чудеше колко да разкаже на Корбет; с удоволствие забеляза, че писарят се беше изправил на стола, а очите му гледаха зорко. „Ти си добра хрътка“, помисли си Едуард. „Ще те пусна в гората Ашдаун и ще видим какво ще изровите заедно с червенокосия пес.“

— Лорд Хенри беше странен човек — продължи кралят. — Притежаваше обширни имения в Съсекс и къде ли не. Воин, дипломат и придворен. Изпращал съм го с мисии в Авиньон, Рим и Париж — кралят замълча.

— Защо да е странен, господарю? Дьо Варен е вършил същото. — Корбет извърна лице към него. — А граф Съри не е странен човек.

— Мери си думите, Корбет! — предупреди го графът.

— Лорд Хенри винаги е бил размирник — каза кралят. — Баща му се би на страната на бунтовниците, водени от дьо Монфор3, но след това мина на другата страна съвсем навреме. Доверявах се на лорд Хенри. Владееше свободно поне три езика. Можеше да чете и пише като учен. Дори е учил в Кеймбридж.

— Защо казахте „странен“? — настоя Корбет.

— Възгледите на лорд Хенри за религията… — кралят спря. — Как да кажа, бяха доста първични. Пътувал е до Светите земи. Бил е при тамплиерите. Да кажем, че му струваше усилия да приеме някои от ученията на Църквата.

— Занимавал се е с черна магия? — попита Корбет. — Има ли сведения от съдии, слухове, клюки?

— Понякога пътуваше до Ашдаун — потвърди Едуард. — Общуваше с една вещица, или по-скоро жена, подозирана, че е вещица: Йокаста, наполовина испанка, вдовица на някакъв моряк, който се заселил край Рай и бил прогонен оттам. Тя има дъщеря и Фицалан им дал къща в гората и парче земя близо до извора.

— Но това не е всичко? — попита Корбет.

— Не, не е. Лорд Хенри беше развратник. Ни една жена в Съсекс не беше в безопасност от него. Никога не се ожени и често се хвалеше, че не се налага да сръбва от една чаша, щом може да пие от много. Според това, което научихме, главният му лесничей, Върлиън има доста хубавичка дъщеря, Алиша. Лорд Хенри оглавявал списъка от кандидати да спечелят сърцето й и да се възползват от тялото й.

— И Върлиън му се противопоставил?

Кралят сви рамене.

— Не се наложило. Алиша го е направила вместо него. Виждал съм и двамата веднъж, когато бях на посещение в имението на лорд Хенри. Алиша е дребна, тъмнокоса, с лице на ангел и тяло, което би накарало и свещеник да съгреши. И така, Върлиън отговарял за вчерашния лов в долината Севърнейк, но изобщо не се появил. Нещо повече, явно е избягал и подозренията сочат към него.

— Логично заключение — рече замислено Корбет. — Няма да е за пръв път разлютен съпруг или баща да убие знатен развратник.

— Това не те ли подсеща за нещо? — кралят подразни дьо Варен.

Графът вдигна чашата си с вино и отпи. Кралят навлизаше в опасна територия. В двора се шушукаше за неуспешния брак на дьо Варен. Едуард осъзна, че е отишъл твърде далеч и приятелски стисна ръката на събеседника си.

— Ако не се досещаш, питай Ранулф.

Наскоро назначеният писар в канцеларията на Зеления печат бързо отмести поглед и започна да изучава щитовете по стената. „Един ден“, мислеше си той, „и моят щит ще виси там“. Сър Ранулф или може би епископ Ранулф? Той бързо се учеше от своя господар, който седеше до него: дръж си устата затворена, не отговаряй на оскърбленията, ако се колебаеш, просто се усмихвай, покланяй се и изчакай удобен момент.

— Не си убеден, че е бил Върлиън, нали? — попита Корбет.

— Не, не съм. — Едуард задъвка устните си. — Следях отблизо Фицалан. Беше се забъркал в твърде много заговори. Имаше твърде много пари. Бе затънал в разврат. Трябваше да се ожени, да улегне! Да бъде нещастен като всички нас, нали, дьо Варен?

— Бракът може и да е щастлив, господарю! — възрази графът. — Стига да не делите едно легло и един дом!

Едуард тихо се изсмя.

— Щях да оставя Фицалан да замине за Франция — продължи той. — Макар да се учудих защо иска да иде и защо скъпият ми брат во Христе Филип изрично настоя да бъде точно той.

— Предател ли беше?

— Притежаваше земи в Гаскония и мисля, че майка му е била французойка, но не съм сигурен. Изменниците са жертви на страстта, Корбет, палят се по някоя идея или жадуват за злато. Фицалан нямаше време за първото, а от второто имаше твърде много. Струва ми се, че е знаел нещо ценно за френския двор. Щял е да отиде, за да го изтъргува.

Корбет не показа изненадата си.

— Възможно ли е французите да са прибягнали до убийство? Дьо Краон постоянно е заобиколен от наемни убийци.

— Не и този път — отвърна Едуард. — Доколкото разбирам, Фицалан паднал на земята и умрял на място. Настанала голяма суетня. Сър Уилям незабавно поел към имението, за да се увери, че няма да плячкосат съкровищата му. Малко по-късно го последвал и дьо Краон. От малкото, което знам, никой от свитата на французина не е липсвал.

— Тогава кой, господарю?

Едуард вдигна поглед нагоре.

— От всичко това печели сър Уилям. Наследява доста, а и между двамата братя цареше омраза. Не бива да забравяме и скъпата ни сестра во Христе лейди Маделин Фицалан, игуменка на „Света Хавизия“, известният манастир в гората Ашдаун. Лейди Маделин беше критично настроена към природения си брат, особено по отношение на религиозните му възгледи.

Той замълча.

— Някой друг?

— В Ашдаун, както и в останалите ни гори, има порядъчно количество разбойници. Един от тях, наричащ себе си Бухала, изпращал предупредителни и заплашителни писма до лорд Хенри месеци преди той да загине. Брат Козмас, францискански енорийски свещеник на местната църква „Сейнт Осуалд“, също бил в конфликт с нашия милостив феодал. — Едуард въздъхна. — Списъкът е безкраен. Има и още.

Кралят се изправи, отиде до вратата и я затвори с ритник, след което пусна резето.

— Ще те изпратя там, Хю, но бъди внимателен. Маже да е капан. Дьо Краон може и да е искал смъртта на Фицалан, но може и да е дошъл, за да довърши работата на лудия убиец от Оксфорд!